Богомил Райнов – Умирай само в краен случай • Тайфуни с нежни имена

ПЪРВА ГЛАВА

Животът нерядко ни изправя пред трудни положения, но никога — пред безизходни. Което съвсем не значи, че изходът без друго е в желаната от нас посока и непременно встрани от гробищата. Макар че наше човешко право е да търсим изхода тъкмо в желаната посока и — според собствения ми девиз — да умираме само в краен случай.

Какво може да се направи например, ако се намирате в хотелска стая на четвъртия етаж, ако единственият прозорец зее безотрадно към уличния паваж, разстилащ се петнайсет метра под вас, а на вратата ви настойчиво и грубо тропат хора, които, меко казано, не ви мислят доброто?

Спасителните покриви, по които филмовите герои имат обичай да подскачат ловко към щастливия финал, са в случая далече. Нищожен е шансът да се появи и чудотворното въже, спуснато в съдбоносния миг от някой съучастник на горния етаж, понеже ако изобщо има съучастник, той съвсем не е на горния етаж. Бихте могли наистина да отворите внезапно вратата и свит зад нея да изскочите светкавично навън, щом пришелците нахълтат. Само че това е също един от тия филмови номера, които в живота никога не минават. Остава ви просто да чакате, за да видите дали неканените гости най-сетне ще счупят вратата. Едно наистина напрегнато преживяване, но чийто край лесно може да се предвиди, защото те наистина ще я счупят.

Телефонът. Спасителната връзка с външния свят. Вдигате го с надежда, обречена бързо да угасне: жицата е прерязана. Това е лошото на телефонната връзка, че винаги предполага жица, а всяка жица може да бъде прерязана от тия, дето не ви мислят доброто. За разлика от радиовръзката. В случай, разбира се, че разполагате с такава.

Борислав, за свое щастие, разполага с такава. Тия малки и примитивни апаратчета-близнаци, струващи десет лири чифта и с които вече и децата си играят. Единият близнак се намира у Борислав, а другият е у мене, ако още не сте ме забравили. А ако изобщо не се познаваме, приятно ми е, Емил Боев, макар да не мога да ви стисна ръката, понеже в момента съм в насрещния хотел.

Връзката се осъществява тутакси, тъй като отвореният приемател е на масата ми и додето преглеждам заранния вестник и доливам първото за тоя ден кафе, чувам примесения с паразитни шумове глас на Борислав:

— Струпани са пред вратата ми… Извикай полиция.

Завъртам копчето на кутийката и отвръщам в микрофона:

— Прието.

Ако се намирате в стаята на Борислав, навярно бихте останали изненадани от съдържанието на неговата радиограма. Понеже ония, дето блъскат все по-заплашително вратата, именно това и крещят:

— Отворете! Полиция!

Само че Борислав има основания да подозира, че туй едва ли е полиция. И за да се разсее всяко съмнение, аз призовавам на помощ истинската полиция. В резултат на което подир пет минути няколко мъже в тъмносини униформи и тъмносини шлемове изскачат от служебната кола и нахълтват в хотела. Усетили ненадейния обрат, неканените гости побързват да се измъкнат от черния вход. На местопроизшествието се оказват само Борислав и хотелиерът, който, разбира се, току-що е паднал от небето и нищо не знае. Кратка справка, преглед на паспорта, свободен сте.

Свободен — обаче в какъв смисъл и докога? За да не се измъчва с подобни въпроси и за да използува закрилата на полицаите, Борислав още в тяхно присъствие урежда сметката в хотела и потегля с първото такси в неизвестна посока.

Неизвестна за лондонската полиция и за ония, дето вероятно още дебнат зад ъгъла, но не и за мене. Разплащам се на свой ред и на свой ред вземам такси:

— Виктория стейшън!

Такава е предварителната ни уговорка. В случай на инфекция и за да не губим напразно време с авиокомпании и летища, да вземем първия влак за Дувър и да се прехвърлим на континента.

Гарата в този предобеден час е достатъчно оживена и достатъчно щедро гарнирана с тъмносини униформи, за да очаквам незабавно покушение. Откривам Борислав в едно купе на вече композирания влак и заемам място в същия вагон, макар и на другия му край. Интериорът е спокоен и дори с тон на семейна интимност поради долитащите от съседното отделение детски гласчета. Пейзажът навън, доколкото съм в състояние да го разчета, също не буди безпокойство: няколко групички изпращачи и двама носачи с колички пред спалния вагон.

Кондукторът минава по перона, като захлопва една подир друга вратите. Прозвучава предупредителен звън. Влакът мудно се раздвижва.

„Измъкнахме се“ — помислям.

И тъкмо когато го помислям, виждам, че в дъното, дето се е настанил Борислав, изниква някакъв слаб непознат мъж, облечен в черен поплинен шлифер. Мъжът лениво дъвче дъвка. И което е по-важно, в десницата му тъмнее специфичен предмет. Един предмет, чиято цев е предвидливо удължена от заглушителя. Спускам се към него, без дори да съобразя какво бих могъл да направя с голи ръце. Но още не съм го достигнал, когато лекият заглушен пукот ме уведомява, че изстрелът е даден.

Мъжът е изчезнал през вратата между двата вагона. Борислав е на мястото си, притиснал до гърди малкото куфарче. Куфарчето е пробито, но приятелят ми е жив.

— Багажът ме спаси, Емиле — измърморва той. — Затова е хубаво винаги да носиш багаж. Тъкмо бях го смъкнал, за да извадя цигари. И тъкмо се готвех да го хвърля в лицето на този тип, когато той стреля. Не тръгвай никога без багаж, братко.

* * *

И тъй, ето ни отново на изходната позиция — в родната София. И ето ни пак в началото на историята. Макар че, между нас казано, истинското начало все още не ни е известно. Истинското начало лежи заровено в миналото, а краят се губи нейде в мъглявините на бъдещето и целият ни капитал в момента са няколко оскъдни факта и една мършава хипотеза.

Фактите са следните. Неотдавна в страната ни пристига английският гражданин Джо Райт, професия — търговец, семейно положение — неженен, възраст — 38 години, цел на пътуването — почивка. Почивка, макар и към края на зимата, това не е чак толкова необичайно, още повече Райт се отправя към планинския курорт Пампорово, кара ски, разхожда се, изобщо почива. Тъй че нашите, които не могат да вървят по дирите на всеки чужденец, независимо дали е женен или не, му дават пълна свобода да си кара ските и да се разхожда, до мига, когато в разходките на англичанина се появява нов елемент: той започва да ходи по гости. Кога и къде за пръв път го обзема тази мания е неизвестно, понеже обикаля с културно-туристическа цел няколко града, преди да се озове в столицата, дето се отбива при някой си Пешев. Тук именно бива засечен за пръв път, главно затуй, че Пешев сам ни потърсва:

— Не искам — вика — да ме замесват в разни каши, затова съобщавам ви: тоя англичанин ми се изтърси съвсем ненадейно, за да ми предадел много поздрави от Мишо, искам да кажа от Михаил Милев…

— Кой е този Михаил Милев? — запитва служебното лице.

— Ами онзи, студентът, дето избяга на Запад преди десет години и повече…

— А после?

— Студентът ли? Де да го знам.

— Не студентът. Англичанинът.

— Нищо. Изгоних го незабавно. Не искам да ме забъркват в разни каши.

Той, разбира се, е съвсем прав, като не иска да го забъркват в разни каши, но даже не си дава сметка колко би ни облекчил, ако бе почакал, за да види какво друго му носи англичанинът, освен много здраве.

Следващият адрес, записан в бележника на Райт, се оказва адресът на някой си Станчев. Ала Станчев също не проявява особено гостоприемство:

— Каза, че идвал от страна на Михаил Милев и ми носел много поздрави…

— Друго?

— И аз това го запитах: „Друго?“. А той вика: „Нужни са ми — вика — някои дребни сведения…“ А пък аз му викам: „За сведенията — викам — си има специална служба: Гара-справки.“ И му посочих вратата.

И на този няма начин да му възразиш, въпреки че също малко е избързал. Но какво да се прави: хората не искат да ги забъркват в каши. А междувременно Райт е съобщил в хотела, че подир два дни заминава. И дори по-рано да е правил нейде другаде подобни посещения, ние сме ги пропуснали. И единственият материал, над който можем да умуваме, са въпросните две срещи. Така че умуваме известно време над тях, додето генералът най-сетне обобщава:

— Качвайте се с Борислав в самолета и заминавайте за Лондон.

Което и правим. С необходимите предпазни мерки, разбира се. И изобщо така, че да не се набием в очите на Райт още по време на полета. Веднаж стигнали до местоназначението, ние сподирваме англичанина с таксита, което съвсем не е лесно в този град, където ако наредиш на шофьора да кара по-бързо или по-бавно, той само те поглежда с чувство на непоколебимо превъзходство, за да ти внуши, че достатъчно си разбира от работата, за да има нужда от съвети. Сподирваме го чак до жилището — едно хотелче, сбутано сред лабиринта на Сохо.

Движението ни се осъществява по предварителна инструкция, и по-точно според схемата: вторият върви след първия, а третият — след втория. Ролята на третия, която е и най-безопасната, е възложена на мене. Задачата ми е да държа под око Борислав и да следя издалече как околната среда — в Сохо тя е доста замърсена — реагира на неговата поява и на неговите действия. Изобщо той е значително по на течение от мене, защото когато наблюдаваш изкъсо някого, нищо чудно и сам да се окажеш под нежелано наблюдение.

В началото Борислав работи като опитен професионалист, така че никой не усеща присъствието му, макар че теренът за маневриране е пределно тесен. Движенията на Джо Райт всеки ден и през целия ден са ограничени върху територията на малка улица, недалеч от хотела му. Тук е кафенето, дето кисне, тук е ресторантът, дето се храни, тук е сградата, дето изчезва за дълги часове и която изглежда е работното му място. Едно доста монотонно делнично разписание и доста оскъдно като източник на информация.

Същата тая малка улица се оказва и сцената, върху която в момента протича жизнената драма на емигранта Михаил Милев, с когото Райт още първия ден се среща в кафенето и когото Борислав тутакси разпознава въз основа на проучения вече снимков материал. Но Милев сам по себе си не е забележителна личност и да го наблюдаваш как си пие бирата или как се храни в ресторанта на италианеца не е бог знае колко увлекателно занимание. Избягал още като студент на Запад при едно групово пътуване по Дунава, Милев отпърво се подвизава в емигрантските кръгове във Виена, сетне — в Мюнхен, после — в Париж, докато най-накрая цъфва и в Лондон. Чергарският му живот вероятно се дължи на обстоятелството, че се е оказал твърде посредствен дори за невзискателните среди на предателите и напразно се опитва да намери някакво приложение на бездарието си.

Съвсем оскъдни са и контактите на Райт и Милев с околната среда, контакти с няколко индивида от двата пола, чийто бит също е ограничен върху тясната територия на този квартал.

С една дума: нищо. От какъв род е търговията на англичанина, ако съществува такава; какви са сегашните функции на българина; какъв е характерът на отношенията между двамата — нищо.

Така че подир една седмица напразно висене из кафенетата, ъглите и жилищните входове на Сохо, решаваме да променим тактиката. Борислав изоставя предпазливите похвати на професионалиста и възприема глупавото поведение на самонадеяния дебютант. Вмъква се подир Райт в една дупка за стриптийз, но едва платил входната такса, трябва да установи, че англичанинът междувременно отново се отправя към улицата. Хлътва в двуетажната сграда, дето Райт всекидневно прекарва по няколко часа, обаче се сблъсква с някаква грамада от мускули, която го уведомява, че тук няма никакво учреждение, че това е частен дом и го изблъсква на тротоара. Присламчва се в кафенето и ресторанта близо до масата на англичанина или на българина, за да слухти. Изобщо, пъха си носа навсякъде с ловкостта и грацията на слон в стъкларски магазин, додето една вечер най-сетне установявам, че е успял ако не друго, то поне да привлече вниманието. През целия път от Пикадили съркъс до хотела Борислав е неотстъпно следен от някакъв подозрителен тип.

— Тази вечер беше под наблюдение — съобщавам му посредством домашната ни радиовръзка.

— Най-сетне.

Да, най-сетне. Само че още на следната заран, в хотела нахлуват неканени гости и започват да блъскат вратата:

— Отворете! Полиция!

А три часа по-късно във влака за Дувър един непознат мъж в черен шлифер изпробва пистолета си в гърдите на Борислав.

* * *

— Наблюденията свидетелствуват, че Райт съвсем не се занимава с нормална делова дейност, а с нещо друго — обобщава генералът. — И ако е имало някакви съмнения по този въпрос, те са съвсем категорично разсеяни от двата опита за покушение върху Борислав. Ясно е, че сте се опитали да надникнете в една област, където надничането се е оказало строго запретено. И това е ползата от експеримента ви. Макар че, Бориславе, ние съвсем не ви изпращаме оттатък, за да служите като мишени на тоя или оня…

Ние с приятеля ми седим в двете кожени тъмнозелени кресла под листата на тъмнозеления канцеларски фикус и се опитваме да си придадем израза на безмълвно разкаяние. Що се отнася до фикуса, той на времето беше един ей-тоничък нищо и никакъв стрък с няколко листенца, а сега отдавна е надхвърлил височината на помещението и притеснен от гипсовия таван е продължил да расте хоризонтално по посока на насрещната стена. Изобщо, достатъчен материал за невесели размисли на тема „Как минава времето“.

Мълчим прочее, додето шефът, забелязал озовалия се неизвестно как в ръката ми пакет цигари, подхвърля:

— Емиле, престани да подмяташ това БТ. Ако искате да се тровите, пушете.

— Аз всъщност вече го напуснах — промърморва Борислав, като протяга ръка към пакета, — но по изключение ще запаля.

Той наистина го е напуснал, не знам за кой път вече. И това е увеличило дневния ми тютюнев разход от два на три пакета, единият от които отива за изключенията на Борислав.

— Средата там е определено криминална — забелязва приятелят ми, като поема с пълни гърди проклетия никотинов дим. — И историята, ако има такава, навярно също е криминална.

— Може и да не е криминална — възразява генералът. — Няма никакви гаранции, че е само криминална.

— Средата е такава, че засега поне липсват основания за други предположения — настоява Борислав на своето.

— Е, каква е тогава според тебе тази криминална история? — запитва шефът, като го поглежда със сините си очи, просто неприлично сини за един генерал.

— Може би се опитват да изнесат някакви ценности — подхвърля приятелят ми. — Пешев и Станчев са порядъчни граждани, но са от известни буржоазни фамилии, владеят чужди езици и биха могли да послужат на Райт за връзка с други фамилии и изобщо за събиране или издирване на някакви ценности… монети, икони, бижута… знам ли?…

— Не е изключено — свива рамене генералът, — но е слабо вероятно. Ти какво мислиш, Боев?

Когато ми задава служебен въпрос, шефът винаги се обръща към мене на презиме.

— Може би някаква контрабанда — промърморвам.

— Каква контрабанда?

— Например наркотици.

— Че какви наркотици ще търсят при нас?

— Не при нас, а през нас — уточнявам версията си. — Подготовка на канал от Средния Изток на Запад.

— Наркотици… бижута… — повтаря сякаш на себе си генералът.

Той явно не е доволен от хипотезите ни. Ние също, впрочем. Но след като си се мотал десетина дни из ония свърталища на мошеници и дребни гангстери, трудно ти е да допуснеш, че в главите им се е родила идеята за голяма политическа операция.

— Възможно е и друго — казвам. — Възможно е Милев да е използувал пътуването на Райт, за да набере чрез него някакви сведения, които да предложи на евентуалните си американски шефове, за да блесне или да изкопчи малко долари.

— Вярно — кима генералът. — Но ти готов ли си да приемеш, че този англичанин ще се дигне да дойде чак в България, просто за да прави услуги на Милев или да кара ски?

Възражението е уместно. И цялата работа е там, че при оскъдните данни, с които разполагаме, ние много по-лесно можем да формулираме възражения, отколкото убедителни догадки. И това е единственият въпрос, по който и тримата се оказваме единодушни.

— Така няма да стигнем до никъде — заключава генералът. — Необходима ни е по-богата и по-точна информация.

— Тая информация обаче можем да я получим само ако внедрим наш човек в средата им, вместо да се въртим като котки около гореща баница — подхвърлям.

— Не знам струва ли си труда чак да внедряваме човек — забелязва скептично Борислав.

Генералът мълчи известно време, като измерва с крачки разстоянието между бюрото и прозореца. Сетне произнася:

— Струва си. И покушенията върху тебе най-добре го доказват. Дори престъпниците не прибягват до крайни мерки за нищо и никакво. Значи, не се касае за нищо и никакво.

Той замълчава и отново се заема да измерва с крачки разстоянието от бюрото до прозореца. После ме поглежда и този поглед ми е напълно достатъчен, за да отгатна следващата реплика:

— Какво ще кажеш, Боев, ако изпратим тебе, а? В края на краищата предложението е твое. А Борислав при всички случаи вече е вън от играта. Едва ли е нужно да им доставяме мишени чак от България.

— Емил също става за мишена — подхвърля приятелят ми.

— Да се надяваме, че в случая няма да демонстрира тъкмо това си качество — отвръща шефът. — Макар че при едно пътуване в неизвестното…

Той не довършва фразата, а само прави още няколко крачки към прозореца. Подир което се заемаме да огледаме нещата по-отблизо — легендата, тактическите ходове и всички подробности, свързани с особеностите на обстановката и възможните изменения в нея.

Два часа по-късно казвам сбогом и се отправям към изхода. И както винаги, когато кимам на козируващия при вратата милиционер, в главата ми се мярка идиотската мисъл, че може би за последен път минавам през тая врата и че това пътуване в неизвестното е от ония, двойно по-евтините, при които не е предвиден билет за връщане.

* * *

Достатъчно е да гледаш малко по-спокойно на живота, за да почнеш да откриваш дори и в трудните ситуации нещо утешително. Утешителното в случая е, че легендата ми е чисто българска, че пътувам като домакин на наш параход и че в тая ранна пролет една морска разходка от Бургас до устието на Темза съвсем не е неприятна.

Задълженията ми на домакин са твърде прости и съвсем формални, тъй че имам пълна възможност да се наслаждавам на слънчевите средиземноморски пейзажи, които не бих желал да помрачавам посредством скучни описания. Завързвам дружески връзки с екипажа и успявам да укрепя авторитета си ако не в сферата на домакинските услуги, то поне в областта на белота. Боя се обаче, че хубавите впечатления, които оставям по време на пътуването, се превръщат на пух и прах в прощалния ден.

Вече сме в Темза. Параходът трябва да разтовари някаква стока и да натовари друга, преди да вземе курс към Северно море, а оттам — към Мурманск. А ние, неколцината членове на екипажа, незаети с работа, получаваме разрешение да разгледаме дебрите на Лондон, като биваме предупредени, че точно подир едно денонощие трябва да се завърнем в базата си, ако не искаме да артисаме в добрата стара Англия.

И като казах „дебрите на Лондон“, вече е ясно, струва ми се, че се забиваме направо в Сохо, тъй като тук са и най-дълбоките дебри. Откровено казано, вторият помощник и момчетата, които са с нас, биха предпочели най-първо да се поразходят из големите булеварди, из Оксфорд стрийт и Риджън стрийт, за да позяпат насам-натам. В джоба ми обаче като по чудо се оказва доста солидна сума и аз предлагам най-първо да хапнем и пийнем по нещо и ги замъквам в Сохо, а нещата оттук нататък вземат такъв обрат, че забравяме останалите забележителности на града.

Вината в случая е най-вече моя, понеже се запивам. Запивам се по примера на моряците от най-лошия тип, глупаво и диво, сякаш трябва да си отпия за всички сухи дни, прекарани по море, като сменям напитките и сменям кръчмите и мъкна подире си момчетата, опитващи се напразно да ме вразумят. Но колкото и да дивея и колкото да сменям кръчмите, аз държа туй да става възможно по-близо до една определена улица и възможно по-наяве, защото шумната моряшка кампания, разгуляла се посред бял ден — това е подробност, която прави впечатление и се запомня дори и в Сохо, а аз държа именно да правя впечатление и да бъда запомнен.

Пиршеството стига връхната си точка вечерта, а през нощта работата още повече се разлигавя, понеже до парахода ни чака доста път и призори трябва да бъдем на борда и момчетата правят отчаяни опити да ми припомнят тази подробност и изобщо да ме обуздаят, а аз непрекъснато повтарям, че има време, че за всичко има време, че работата не е заек да избяга и че още една предпоследна чашка няма да навреди никому, а когато те се опитват да ме измъкнат насила от поредната кръчма и най-сетне успяват и ме извличат на улицата, аз се изтръгвам от ръцете им и побягвам накъдето ми видят очите, но макар да бягам накъдето ми видят очите, гледам да не се отдалечавам твърде от една определена улица.

Моряците, тия добри момчета, обикалят известно време да ме търсят насам и натам и в един момент минават на две крачки от тъмния вход, дето съм се притаил, и аз съвсем ясно чувам гласовете им.

— Абе кво го прихванаха изведнаж тоя човек… — казва някой.

— Запой, какво друго — отвръща вторият помощник. — Не знаеш ли какъв им е табиетът на тия, дето са по запоя…

Изобщо те обикалят известно време, а накрая все пак изглежда решават, че с мене или без мене трябва да бъдат на парахода в определения час, пък там нека комендантът решава ще ме търсят ли или ще вдигнат котва. Но аз предварително знам какво ще реши комендантът, защото ако на борда все пак някой отчасти е в течение на моята история, това е именно той.

* * *

Погледът ми, погаснал не толкова от изпитото уиски, колкото от безсънната нощ, апатично е спрял върху младата жена, вдигнала високо поли, за да ми покаже краката си в дълги мрежести чорапи. Жената е нарисувана с ярки бои и се мъдри върху окачения на стената афиш с пояснителен надпис: Ремън ревю бар.

В тоя утринен час малкото заведение е още тихо и пусто, без воя на автоматичния грамофон и без изправените до тезгяха мъже, наливащи се с гинес — тая отвратителна черна бира, миришеща на прегоряла захар и представляваща най-голямото лакомство за средния англичанин.

Заведението е на самия ъгъл на улицата, която не знам защо от известно време насам привлича вниманието ми, и ние сме били тук още вчера, но съвсем за малко, колкото да обърнем по две чаши, преди да продължим към следващите кръчмарски етапи на гуляя.

Подир часа на заранната закуска двамата келнери са заети да разчистват бакърения бар, додето шефът се занимава със сметките си зад автоматичната каса. Трима души, разположени край маса до витрината, разделят вниманието си между чашите гинес и пресните броеве на Дейли мирър. А в насрещния ъгъл аз стоя омърлушен пред чашата уиски като всеки пияница, намиращ се в депресивния етап на запоя.

Взирам се безсмислено в ярката нарисувана жена насреща, когато до мене застава живата. Не по-малко ярка. И не по-малко нарисувана. Без да се пести пудрата и червилото.

— Скучае ли голямото ми момче? — запитва тя с глас, който подир часовете на съня явно се нуждае от леко смазване.

— Съвсем не — поклащам апатично глава. — Забавлява се.

— С уиски?

— И сода — бързам да добавя, за да придам по-порядъчен вид на забавлението си.

— Оригинална идея — признава дамата. — Макар и малко преждевременна, ако мога да вярвам на часовника си.

При тия думи тя се разполага непринудено до мене и извиква на келнера със същия този изискващ смазване глас:

— Дейви, един скоч, момчето ми!

И едва подир туй се сеща да ме запита:

— За ваша сметка, нали?

— Нека не обсъждаме тия прозаични подробности — промърморвам великодушно.

Великодушният тон естествено не се изплъзва от вниманието на жената, която, възползувана от него, обръща за по-малко от час още три скоча, като запълва паузите между тях с въпросите на взаимното опознаване.

— Мисля, че съм ви виждала вече — подхвърля тя, като ми отправя предразполагаща усмивка с голямата си начервена уста.

— Не е изключено — отвръщам, като се взирам унило в чашата си.

— Да, да, видях ви вчера в Златния лъв… сега се сещам. Бяхте, мисля, с някакви моряци и вдигахте ужасен шум.

— Не е изключено — повтарям и отпивам от скоча. — Какъв смисъл да пиеш, ако не вдигаш шум.

— Вие сте моряк или нещо подобно, нали?

— Да, нещо подобно.

— И от каква националност?

— Българин.

— Българин?… А, да: Балканите — произнася дамата, щастлива, че може да блесне с географските си познания.

Сетне, след като напомня на Дейви, че чашата й е празна, тя продължава разпита:

— А къде е параходът ви, момчето ми?

— В морето.

— Аз пък предполагах, че е в Хайд парк.

— Искам да кажа, в открито море.

— И вие останахте?

— Ами когато имаш приятели, дето те зарязват насред пиянството… и в най-големия мрак на пиянството…

— Горкото ми момче! — забелязва тя съчувствено и поема от Дейви поредния скоч.

После се сеща:

— А сега какво ще правите?

— Ще чакам, какво друго.

— Какво ще чакате?

— Парахода, естествено. Не вярвам да потъне по пътя. Подир няколко седмици отново ще е тук.

— Да, наистина. Е, няколко седмици не е толкова много. Щом имате средства…

— За няколко седмици нямам средства — признавам, с риск да я разочаровам. — Но мисля, че ще намеря някаква работа.

Тя изглежда е готова на същия риск, защото подхвърля:

— Да намерите работа? Не е изключено. Макар че по-вероятно е да умрете от глад.

— Не вярвам да стигна чак до умиране. При липса на друга възможност ще ида в посолството. Ние тук имаме посолство.

— Това вече е нещо по-положително — кима дамата и посяга към цигарите ми.

Поднасям й услужливо запалката и на свой ред запушвам. Известно време и двамата мълчим, еднакво доволни, тя — че е събрала малката си информация, а аз — че въпросникът е приключен. Въпросникът да, но не и въпросите:

— Надявам се все пак, че средствата ще ви стигнат поне за един-два дни?

— О, за един-два дни — положително.

— И за още един-два скоча?

— Разбира се. Не се притеснявайте.

Тя съвсем не изглежда да се притеснява и продължава да се налива до часа на обедното оживление, а дори и по-късно, след като кафенето наново опустява и единствени клиенти сме вече само двамата с нея, и поставила точка на въпросника, минава върху по-общи теми, като например тая, че животът не е толкова лош а после и другата, че животът е пълна безсмислица, изобщо теми, предполагащи сериозен размисъл и дори известна философска насока на ума, което не й пречи през равни интервали от петнайсет минути да казва „Дейви, момчето ми, не виждаш ли, че чашата ми е празна“, а понякога да се сеща и за мене, макар че аз — както е нормално за един пияница през втория ден на запоя, — съм значително по-бавен в консумацията.

Най-сетне, както и следва да се очаква, дамата минава от общата тема за живота към по-частната, но не по-малко важна тема за любовта, защото какво друго ни остава в тоя мръсен свят освен любовта. По този повод жената признава — не без известна доза девически свян, — че всъщност не съм й несимпатичен, дори напротив, обаче това още нищо не значи и не бива да ме кара да си въобразявам разни неща, понеже тя си има приятел, постоянен приятел и че щастието ми да се запозная с нея и да седя в момента на една маса с нея се дължи единствено на обстоятелството, че този приятел, истинският, в дадения момент се намира вън от Лондон, и по-точно не знам къде си и не знам по каква си работа.

Часът вече отива към пет, ала аз далеч не съм толкова пиян, колкото изглеждам, и достатъчно ясно виждам, че жената, на чиято маса съм се озовал — от известно време тя е започнала да твърди, че аз съм се озовал на нейната маса, а не обратното, — е от тия женища, дето можете да ги срещнете във всеки вертеп от средна категория, сиреч една доста спорна хубост и доста съмнителна младост, опакована с евтин лукс и разкрасена с козметичен разгул и на всичко отгоре съчетана с претенциите за относителна непорочност, вероятно поради предположението, че ония диваци на Балканите харесват най-вече непорочните.

Часът вече отива към пет, обаче това не пречи на жената да буксува упорито върху същия мотив, и по-точно върху поясненията, че си има приятел и почти съпруг, но че за мой голям късмет приятелят в момента е извън Лондон, а аз кой знае защо съм й харесал още от първия момент, въпреки недопустимо пиянския си вид, но това, дето съм й харесал, още не ми дава право да си въобразявам кой знае какво или да допускам, че е от ония, дето караулят по тротоарите, само защото се е съгласила да ме приеме на масата си и да изпие една чашка в компанията ми и че тайната за нашата толкова бърза и неочаквана близост е единствено и само във факта, че кой знае защо съм й харесал, макар че, между нас казано, съвсем не съм представлявал нещо бог знае какво, особено в тоя си пиянски вид. Изобщо тя през цялото време извънредно много държи да ме убеди, че не е проститутка и аз великодушно се съгласявам с нея, за да не я дразня, макар че ако тя не е проститутка, то в такъв случай аз съм самият Кентърберийски епископ, ако не и Римският папа.

— Май че вече е време да вдигаме котва — осмелявам се да предложа, когато малката стрелка на часовника каца точно на пет.

— Защо да вдигаме котва? — запитва невинно дамата.

— Ами за да спим…

Тя обаче приема невинната ми фраза като доста груб намек за плътски отношения и не пропуска възможността наново да ме уведоми, че си има приятел, дори в известно отношение почти съпруг, подир което все пак признава неохотно, че аз наистина съм й донейде симпатичен и че само поради тази причина тя може би ще се съгласи да си позволи с мене някои малки интимности — в наше време кой не си ги позволява, но без излишни прекалености и перверзни и изобщо при условие че ще се държа прилично, което естествено означава да й дам и известна дребна сума на заем: „Не си въобразявайте, момчето ми, че се касае за такса или нещо от тоя род“, а просто една дребна сума, тъй като приятелят й в момента се намира чак в Ливърпул по една съвсем неотложна работа.

Едва подир тия последни обяснения от нейна страна и подир заплащането на сметката от моя страна: „Понеже и без туй сте извадили портфейла, не е зле още сега да ми дадете моите двайсет лири, момчето ми“, ние най-сетне напускаме кафенето и излизаме на въздух.

Тя се казва Кети, доколкото мога да вярвам на келнера, наричащ я тъй с не твърде почтителна интимност. Тя се казва Кети и живее съвсем наблизо, и по-точно в хотелчето на другия край на улицата. Във всеки случай завежда ме именно в това хотелче и ние минаваме транзит край гишето на ресепсията, изкачваме се на първия етаж и се озоваваме в стая с плътно спуснати пердета и застоял въздух, наситен с аромата на евтин одеколон.

„Най-сетне — легло“, помислям, когато Кети завърта електрическия ключ. Приближавам с несигурни стъпки до въпросната мебел и блажено се изтягам върху кувертюрата от изкуствена коприна.

— Бихте могли да си изуете поне обувките, момчето ми — промърморва жената с една просто удивителна досетливост, ако се вземе под внимание броят на изпитите чаши.

— Не ставайте дребнава.

Мъглявините на настъпващата дрямка ми пречат да наблюдавам в подробности започналия вече номер на събличането. Така е може би и по-добре, защото отпуснатата повяхнала плът, която постепенно се разкрива под дантеленото черно бельо, не е особено прелъстителна.

— Предполагам, че не страдате от разни там болести… — чувам сякаш от много далече този все още изискващ известно смазване глас.

— Аз искам да спя, Кети — уточнявам сънливо, за да отклоня разговора на венерически теми.

— Така си и знаех, че сте извратен — произнася тя с укор. — Дойдохте да зяпате как се събличам, а сега искате да спите…

Искам, вярно е. Само че не ми се отдава. Защото последната реплика още не е заглъхнала, когато през вратата, оказала се по силата на фатално съвпадение незаключена, нахълтват двама мъжаги.

— А, мръсница такава! — изръмжава единият. — Ето, виж я, Том, тази мръсница! Виж я и запомни всичко, Том!

Трябва да благодаря на дрямката, задето още не ме е оборила. Скачам бързо, ала тутакси наново се озовавам в леглото, съборен от юмрука на разярения непознат.

— Остави човека, Питър — осмелява се да възрази Кети. — Между нас няма нищо такова, което…

За жалост, както е застанала тъй почти гола сред стаята, защитницата ми не е твърде убедителна, без да говорим изобщо за това, че никой не й обръща внимание. Питър отново се накланя към мене, което дава възможност на обувката ми да го светне право в лицето. Той се хваща машинално с ръка за разкървавената устна, додето аз забивам другия си крак в корема му. Леко стъписване в лагера на противника, достатъчно, за да изскоча най-сетне от това неудобно легло.

Изскачам прочее. И се натъквам на юмрука на Том. Един достатъчно твърд юмрук, принуждаващ ме да отстъпя и да се опра на най-близкия стол. Миг по-късно столът сякаш от само себе си се разбива в главата на Том. Уви, тя е не по-малко твърда от юмрука му. Мъжът се олюлява, но не пада. Падам аз. Вероятно от искрата на съпричастие, възникнала между темето ми и някакъв твърд предмет. Зад гърба ми Питър наново е влязъл в действие.

Премълчавам подробностите по останалото, за да не дразня низките инстинкти. Във всеки случай на няколко пъти се опитвам да се вдигна от пода, ала безуспешно. Тия двама души очевидно разполагат в момента с по двайсет ритника, защото накъдето и да се обърна, навсякъде срещам ритници. Предполагам, че последният е бил най-силен и насочен вероятно в главата ми. Предполагам, обаче не съм сигурен, тъй като тъкмо при последния загубвам съзнание.

Нямам представа колко време е минало и какво точно е станало, додето отново дойда на себе си. Първата ми мисъл е, че ако животът е тая страшна болка, която в момента изпитвам, едва ли си струва труда да оживявам. Една болка, разпределена в неравни порции върху цялото ми тяло, като все пак лъвският пай се пада на главата.

Втората ми мисъл е, че в тая стая междувременно е станало твърде студено и ветровито. Трябва да минат още доста минути, додето успея да отворя очи и да разбера, че съм захвърлен в един тъмен ъгъл на улицата. „Да отворя око“ би било по-точно като израз, понеже за момента съм в състояние да отворя само едното.

Третата мисъл е най-неприятната. Животът винаги ни оставя най-неприятното за накрая, като десерт. Когато най-сетне, стиснал зъби в разбитата си уста, съумявам да сподавя болката, да размърдам ръце и да преровя джобовете си, принуден съм да установя, че са празни. Съвсем празни.

Отпускам се наново върху студените плочи на тротоара, понеже с тия няколко движения напълно съм изчерпал силите си, понеже всичко в главата ми се върти и понеже последното откритие ми е подействувало като удар в стомаха. На десет крачки от мене и на три метра над мене уличната лампа безучастно пръска в мрачината флуоресцентните си лъчи. Но както съм легнал на земята и както ги гледам през полуспуснатите си клепачи, тия лъчи ми се струват като огромните пипала на един отвратителен бял паяк, насочени безпощадно насам, за да ме обгърнат и да ме смачкат.

Така, проснат на тротоара, пребит от бой, ограбен и лишен от всякакъв белег за самоличност, започвам новия живот на новото си местоназначение.

ВТОРА ГЛАВА

— Той е превърнат просто на бифтек, този нещастник — чувам в просъница да казва някой над главата ми.

Гласът е тъй дрезгав, та бих помислил, че това е Кети, ако не беше глас на мъж.

— Готов е за моргата — раздава се нова фраза, но сега тембърът е друг.

— Трябва да го вдигнете от тука, Ал — произнася първият субект. — Грехота е да го оставим да лежи тъй.

— Нека си лежи — забелязва вторият субект. — Готов е за моргата.

— Не, все пак трябва да го вдигнете — промърморва подир някое време първият. — Отнесете го долу и вижте да го позакърпите…

— Както кажете, мистър Дрейк — съгласява се вторият.

Не знам къде и какво точно е това „долу“, но съзнавам, че две здрави ръце ме вдигат без особено усилие като наръч дърва и ме понасят нанякъде. Разликата в случая е може би само тази, че дървата не изпитват болка, докато аз от грубата прегръдка на непознатия и друсането усещам, че наново ми призлява.

По-нататъшните ми преживявания представляват някаква неравна поредица от мигове на мрак и на светлина, и миговете на мрака са значително по-желани, защото представляват забрава, докато миговете светлина са изпълнени с пареща болка. Вероятно лечебна болка — понеже смътно разбирам, че някой промива наранените места и ги превързва, — но все пак болка.

Когато най-сетне окончателно се опомням, вече е ден. Не мога да кажа кой точно ден, ала съм сигурен, че се е съмнало, тъй като през малкото прозорче над мене се спуска широк слънчев лъч като светлинния сноп на прожекционен апарат сред здрача на кинозалата. Помещението, дето лежа, съвсем не прилича всъщност на кинозала, ако не броим полумрака. Това е някакъв килер, зает почти изцяло от пружината, на която съм проснат, и от фигурите на двамата мъже, надвесени над мене.

Тия двамата нямат вид на болничари. Нещо повече, от моята долна гледна точка видът им е доста застрашителен. Твърде различни по ръст, те са еднакво плещести, с еднакво ниски чела и еднакво изпъкнали челюсти, а двата чифта малки тъмни очи ме гледат с едно и също хладно любопитство.

— Май че най-после изплува от ваксата — установява по-високият, забелязал, че давам признаци на живот.

— В такъв случай време е да го вдигнем, Ал — обажда се по-дребният. — Иначе много ще затлъстее.

— Нека тлъстее, Боб! — промърморва великодушно високият. — Колкото и да тлъстее, все още ще му остане време да отслабне.

— Не, с тоя режим наистина прекалено ще го разглезим — възразява дребният.

Те спорят още известно време по въпроса дали да ме вдигнат или да ме оставят да дебелея, но аз чувам гласовете им все по-слаби и по-слаби, додето наново потъвам в забравата и мрака, или както тук се изразяват, във ваксата.

Когато повторно се опомням, откривам, че пак е ден, макар че нямам понятие дали е същият ден или следният. По-вероятно е да е следният, понеже вече мога да отварям и двете си очи, а болките са почнали да заглъхват. Помещението е пусто и това е добавъчна причина, за да бъда доволен. До пружината на пода виждам бутилка мляко, с част от което засищам едновременно и глада, и жаждата. Сетне с машиналния жест на пушача посягам към джоба на захвърленото до възглавницата сако и чак тогава се сещам за най-неприятната подробност — не липсата на цигарите, а липсата на паспорта.

„Ние тук имаме посолство“, бях казал не без известна гордост на оная измамница. Съвършено вярно. Само че за мене посолството не съществува. Длъжен съм да се оправям сам — колкото мога, както мога и додето мога. А в случай на катастрофа и на смъртна опасност разполагам с един-едничък път за измъкване. Стига да мога, разбира се, да се добера до него в съдбоносния миг.

И какво, ако мога да се добера? Ще се върна и ще кажа: Капитулирах. Теглиха ми един бой и капитулирах. Задигнаха ми паспорта и капитулирах.

Вратата на килера, който ми служи за болнично помещение, остро изскърцва. На прага застава големият Ал:

— А вие сте благоволили да отворите очички? В такъв случай, сър, благоволете и да станете. Ако държите на хигиената, можете да си наплискате лицето на мивката в коридора. И побързайте. Шефът ви чака.

Опитвам да се вдигна и за своя изненада сполучвам, макар и не без мъка. Това е един първи малък успех. Коридорът е доста тъмен, едва осветен от мъждива крушка, но над мивката е окачено пукнато огледало и тоя ненадеен лукс ми дава възможност да се полюбувам на физиономията си. Важното е, че все пак съумявам да отгатна самоличността си, и туй е един втори успех, особено когато нямаш в джоба си паспорт за съпоставка. Разпознавам се най-вече по носа, който по някакво чудо е останал почти непокътнат, при все че обикновено е най-уязвимото място. Останалите части са покрити с ожулени места и подпухнали синини. Тежки органически повреди обаче липсват.

Същата диагноза навярно е в сила и за останалите части на тялото, въпреки осезаемите болки. Щом мога да движа ръце и да стоя на краката си, значи, животът все още е пред нас. Ободрен от тая мисъл, наплисквам лицето си, обърсвам се с окачения на гвоздея парцал и сподирен от големия Ал, потеглям нагоре по циментовата стълба.

— Продължавайте все в тоя дух — нарежда мъжагата, когато спирам нерешително сред площадката на партера.

Продължавам до първия етаж.

— Спрете тук! Чакайте! — обажда се наново придружителят ми.

Тесният вестибюл, осветен от старомоден бронзов полилей, има две срещуположни врати. Ал открехва едната, подава навътре глава и промърморва нещо някому. Сетне разтваря по-широко вратата и ми подхвърля:

— Влизайте!

Уютът на обширното помещение, в което се озовавам, рязко контрастира с неугледността на стълбището и вестибюла. Тежка викторианска мебел, маслиненозелени кадифени тапицерии, копринени тапети, огромен персийски килим и други от тоя род. Вниманието ми обаче е привлечено не от подробностите на обстановката, а от стопанина, застанал до мраморната камина, дето унило светят изкуствените въглища — знаете ги, нали, тия червени пластмасови въглища, зад които всъщност гори само една електрическа крушка.

Камината е великолепно допълнение към изправения до нея невисок мъж или, ако щете, той самият е щастливо допълнение към нея. Защото главата на мъжа също напомня на червен въглен, не прекалено нажежен, но не и готов да загасне: ръждивочервена къдрава коса, тук-там вече прошарена от бели влакна, ръждиво-червени рошави бакенбарди и съвсем червено лице, върху което е залепен един по-малък, ала и по-ярък въглен — месестият нос. И сред целия този жарък пейзаж ненадейно се открояват с хладния си син цвят две неголеми живи очи. Две изпитателни очи, втренчени в момента в моите.

— Е, значи все пак възкръснахте! — произнася човекът, след като му омръзва да ме изучава.

Тонът звучи добродушно, доколкото изобщо може да звучи добродушно едно лъвско ръмжене.

— Мисля, че на вас трябва да благодаря за възкресението си… — забелязвам.

— Горе-долу така е. Макар че не съм алчен за благодарности. Бяха ви превърнали в един доста кървав бифтек.

Стопанинът изглежда поддържа температурата на горещия си въглен с най-обичайното гориво — уискито, защото поема от бюрото високата кристална чаша, съдържаща два пръста златиста течност и две кубчета лед, отпива малка глътка и едва тогава се сеща да запита:

— Всъщност какво точно ви сполетя?

— Нищо особено — свивам рамене. — Доколкото разбирам от проститутки, това бе един най-тривиален капан за глупаци. И глупакът в случая се оказах аз. Нахлуха в стаята, пребиха ме, обраха ме, а накрая ме изхвърлиха на улицата.

— Неприятно — кима стопанинът, като вади от малкото си джобче дълга пура и внимателно я освобождава от целофана.

— Нищо страшно — избъбрям пренебрежително. — Ако съжалявам за нещо, то е само за паспорта.

Рижият вдига очи от пурата:

— Те ви взеха и паспорта?

Кимам утвърдително.

— Че за какво им е потрябвал?

— Нямам представа.

Мъжът пъхва късите си пълни пръсти в джобчето на жилетката, изважда миниатюрно ножче и грижливо отрязва едното крайче на пурата. Сетне прибира ножчето, взема тежката сребърна запалка от бюрото и акуратно запалва щурата. Подир което ми отправя гъста струя дим, а миг по-късно и въпроса:

— И какво пишеше в паспорта ви?

— Петър Колев, националност — българин, професия — домакин на параход, и други подобни — отвръщам. — Колкото до номера на паспорта, май че съм го забравил.

— Номерът не е важен — махва небрежно рижият с димящата пура. — Вие не сте номер. Вие сте човек, приятелю!

И сетил се най-сетне, че съм човек, стопанинът предлага:

— Но седнете де!

А когато се отпускам с потреперващи вече нозе на най-близкото кресло, добавя:

— Един скоч, за ободряване на духа?

При тия думи той вероятно е натиснал звънеца върху бюрото, защото в стаята стремително нахлуват Ал и Боб. Те може би са очаквали да сварят господаря си в смъртна схватка с пришелеца, — но като виждат, че всичко е мирно и тихо, застиват пред вратата с мрачно сключени вежди и заплашително свити юмруци.

— Донесете ни за пиене — нарежда рижият. — За всяко нещо ли трябва да ви подканям?

Той изчаква Ал да вкара в салона подвижното барче, прави небрежен жест с глава в смисъл „измитай се“, разполага се на насрещното кресло и се заема да приготвя дозите.

— Аз всъщност не си позволявам повече от два пръста скоч на час — обяснява домакинът, додето налива питието. — Изобщо, гледам да изпълнявам предписанията на тия отегчителни хора, лекарите. Обаче какво искате, когато такъв ми е характерът: не мога да пренебрегвам госта си зарад някакви там доктори.

Поемам чашата, която рижият ми подава и в която той собственоръчно е пуснал две-три кубчета лед. Отпивам едра глътка за кураж и усещам по-силно от всякога, че нещо адски ме измъчва.

— Бих ли могъл да получа една цигара?

— Но, разбира се, приятелю, как не се сетих…

Мъжът посяга към долния рафт на барчето, измъква тежка ониксова кутия, добре гарнирана с папироси, и дори си прави труда да донесе от бюрото сребърната запалка. Вдъхвам няколко обилни порции дим и усещам как тая проклета отрова започва да оказва благотворното си въздействие върху измъчения ми организъм.

— Значи, българин? — пита стопанинът, като разсеяно съзерцава димящия връх на пурата си.

— Българин — признавам.

— А какво правите тук?

Налага се да му разкажа накъсо историята с дивашкото си напиване.

— Да-а — изръмжава домакинът. — И вие останахте… Но защо? Желаехте наистина да останете или?…

— Желаех да пия още — отвръщам, като посягам към чашата си. — Аз всъщност рядко пия, обаче понякога ме прихващат и… и толкова.

— Затова трябва да се пие редовно — произнася нравоучително рижият. — Човекът, приятелю, е като машината: нужен му е ритъм и равномерност. Иначе става авария.

— Тя вече стана.

— А сега, след като стана, какво?

Вдигам нехайно рамене.

— И все пак вие сте мислили за някакъв възможен изход?

— При тия болки в главата нямах особена възможност да се съсредоточа.

— И все пак? — настоява стопанинът, като ме поглежда с хладните си сини очички.

— Предполагам, че в края на краищата ще потърся в телефонния указател съответния адрес и ще позвъня на вратата на посолството.

— Да, това е един изход — съгласява се червенокосият. — В случай че не ви изритат…

— Защо ще ме изритат?

— Но кой сте всъщност вие, та да не ви изритат? Ако аз бях на мястото на вашите дипломати, без друго бих ви изритал. Един човек без самоличност…

— Самоличността може да се докаже.

— Ако някой изобщо си даде труда да се занимава с вас. И какво, като се докаже? Тогава пък на дневен ред ще излезе вината ви: отлъчването… оставането…

— Напълно прав сте — въздъхвам. — За жалост нямам друг изход. Мислех да си намеря някаква работа и да дочакам връщането на парахода. Обаче както разбирам, тук съвсем не е лесно да се намери работа, пък и аз, искрено казано, не изпитвам никакво желание да ставам метач…

— Дори и да изпитвахте желание, нямаше да ви се отдаде подобна възможност. Местата на метачите също са заети.

— Ето, виждате ли… — произнасям унило.

Подир което, за да си възвърна поне отчасти присъствието на духа, паля нова цигара. Домакинът мълчи, като разделя вниманието си между върха на вече доста окъсялата пура и изгледа на добре обработената ми физиономия. Въпреки пламенната външност на аленото си лице, той изглежда съвсем не е пламенен по характер. Изразът му по-скоро излъчва спокойствие, колебаещо се между добродушна сънливост и добродушна прямота. И така, както се е разположил небрежно в креслото, с традиционната си британска делова униформа от черно сако и панталон на сиво-черно райе и както ме съзерцава замислено, той наистина има вид на един отзивчив добряк, загрижен за съдбата на ближния.

— Всъщност, мисля, че бих могъл да ви предложа нещо — обажда се стопанинът по някое време.

— Това би било връх на великодушието — признавам. — След като вече ме спасихте веднаж…

— Имам тук съвсем наблизо три заведения — продължава мъжът, сякаш разсъждава гласно. — Естествено, не смятам да ви назнача за бияч… какъв бияч, когато не вие биете, а вас ви бият… За келнер също не ставате. Келнерските места у нас по правило са предвидени за другия секс: голи дамски бедра и високи бюстове, изобщо неща, с които вие, доколкото мога да вярвам на очите си, не разполагате…

Той замълчава и аз също мълча, тъй като не намирам за уместно да му противореча, особено по последната точка.

— Остава едно портиерско място. Заплата на първо време, разбира се, не мога да ви обещая. Но ще ви предоставя квартирата, с която през последните три дни навярно сте свикнали, ще имате безплатна храна, служебна униформа, а може би и малко дребни пари, в случай че знаете как да предразположите клиентелата към бакшиш.

Изслушвам го търпеливо, ала продължавам да мълча и да пуша, додето той сам не ме подканя:

— Е, какво ще кажете?

— Трогнат съм от великодушието ви. Обаче смятам, че все пак ще предпочета риска да се озова в посолството.

Той ми хвърля изненадан поглед и запитва, без впрочем да губи спокойствието си:

— Но всъщност вие какво си въобразявате?

— Абсолютно нищо — бързам да го уверя. — Не искам да ви занимавам с интимни подробности, обаче ако нещо не ми достига, то е тъкмо въображението.

— И какво очаквате да ви предложа? Директорското място? Или моето собствено?

— Не съм дотам претенциозен. Но не мисля да ставам и портиер, ако не за друго, то поне за да не скандализирам духа на покойната си майка.

— Вие вероятно смятате, че домакинската ви длъжност стои неизмеримо по-горе от портиерската?

— Именно. И макар това да са пак интимни подробности, ще си позволя да ви кажа, че не съм получил диплома на висшист и не съм усвоил два-три езика, за да ставам портиер на когото и да било, та дори и на вас, въпреки цялата благодарност, която ви дължа.

— Оставете лицемерието — промърморва все тъй спокойно мъжът. — Казах вече, че не съм алчен за благодарности. Обаче вашето самочувствие наистина далече превишава ранга ви.

— Вие отново ме тласкате по пътя на интимната изповед. И по-точно към пояснението, че ако съм станал домакин на параход, то е само защото един домакин при съответна дарба може да реализира неизмеримо по-високи доходи, отколкото да речем някой професор или даже директор на кабаре.

— Разбирам, приятелю, разбирам — кима стопанинът. — И искрено казано, още щом ви видях, ми стана ясно, че ако не сте особено сръчен в боя, вероятно не сте лишен от някои други дарби. За жалост, не съм в състояние да ви предложа място за доходни кражби. Не че не желая, но просто при мене такива места няма.

И понеже мълча апатично, сякаш изобщо не съм го чул, той подхвърля добродушно подир някое време:

— Надявам се, че не ви опечалих?

— Съвсем не. Обаче предполагам, и вие не сте опечален от отказа ми. При тая безработица портиерското ви място едва ли ще остане вакантно.

— Познахте. И ако нещо ме безпокои, това е само собствената ви участ.

Логично би било да запитам откога и защо бедната ми персона е заела такова видно място между житейските му грижи, ала подобен въпрос ми се струва в момента нескромен. Затуй се задоволявам да кажа:

— Собствената ми участ ще се реши в посолството.

— Да, наистина — произнася рижият, сякаш едва сега си спомня за варианта с посолството. — Трябва обаче да ви кажа, че докато стигнете дотам, ви предстои доста път…

— Вие знаете адреса?

— Приблизително. Но това не е важно. По-важното е, че по тоя дълъг път от моята кантора до вашето посолство твърде много неща могат да се случат на един човек, лишен дори от паспорт…

— И все пак смятам да поема риска — избъбрям.

Той лениво се вдига от креслото и прави няколко крачки към бюрото.

— Сигурен ли сте, че си давате точна сметка за размерите на тоя риск?

— Може би не напълно — признавам. — Обаче защо трябва да треперя предварително, когато и без туй не ми остава друга възможност?

И понеже аудиенцията явно е приключила, изоставям удобното кресло и се изправям.

— В такъв случай, вървете! — окуражава ме добродушно стопанинът. — Да, да, вървете! И бог да ви пази!

Той вдигна ръка за поздрав и аз също кимам учтиво и се отправям към вратата, като усещам с вътрешно доволство, че сега се чувствувам значително по-добре. Порцията уиски, двете цигари и почивката в креслото са повдигнали самочувствието ми и аз с уверени стъпки напускам уютния салон. За да наскоча на горилите.

Те вероятно само миг преди туй са алармирани от звънеца на шефа си, защото ме пресрещат в коридора от две страни и се вкопчват с лапи за раменете ми.

— Долу, момчета, долу! — чувам зад гърба си добродушния глас на рижия. — Не искам кървища по стълбището!

* * *

Ваксата. По-черна и по гъста от всякога. Тъй гъста и лепкава, че едва ли вече ще успея да изплувам на повърхността.

И болката. Във всичките си разновидности и местоположения, от главата до краката. Имам чувството, че са ме направили на пестил и недоволни от това, са нарязали и самия пестил на късове. Късове от болки, възел от болки, енциклопедия от болки, в това е превърнато тялото ми от тия две горили, Ал и Боб. Тия две горили, едната от които доказва, че човекът е произлязъл от маймуната, а другата — че и маймуната може да произлезе от човека.

Навярно резултатът би бил по-малко катастрофален, ако не бях се съпротивлявал. Но аз се съпротивлявах зверски и доколкото изобщо мога да си дам сметка за развоя на събитията, имам чувството, че въпреки численото превъзходство на противника, съм успял да му нанеса немалко частични повреди, за които накрая естествено съм заплатил с лихвите.

Двата смачкани носа, дълбоко одраната буза, изтърбушеният почти стомах и някои други подобни дреболии, които съм успял да реализирам като точки в своя полза, не са резултат нито на спортно увлечение, нито на стихийна жажда за мъст. В професия като нашата личната мъст е изключена. Получаваш удари, ако е необходимо, и нанасяш удари, ако се налага. Въпрос на чисто делови отношения, а не на страсти. Обаче тъкмо от гледна точка на деловите отношения тия двамата, както и онзи добряк, шефът им, следва да разберат, че имат работа не с парче пластилин, а с доста костелив орех. За да си правят изводите.

За нещастие орехът, колкото и да е костелив, изглежда най-сетне е смачкан. Така съм погълнат от ваксата, та имам чувството, че никога вече няма да отворя очи за светлината на белия ден. И ако нещо ме кара да мисля, че все още не съм напълно умрял, то е страданието.

Изобщо признаците на живот, доколкото ги има, са изцяло вътре у мене, и те са болките. Трябва да мине време, много време, седмица или година, додето доловя някакви признаци и вън от мене. И това са два гласа, кръстосващи се нейде високо над главата ми:

— Тоя път май няма да изплува от ваксата…

— Ще изплува, не бой се. Мръсникът, не го ли поръсиш с олово, винаги оживява.

— Няма да изплува, Ал. Свършен е.

— Ще изплува, Боб. Мръсникът е като кучето. Накрая винаги оживява.

Седмица или година по-късно започвам да съзнавам, че вторият глас е бил по-близо до истината: изглежда наистина оживявам, ако съдя по туй, че усещанията ми или, ако щете, болките стават по-отчетливи. Клепачите ми са твърде подпухнали, за да се вдигнат истински, но все пак се вдигат достатъчно, за да установя не без облекчение, че поне очите ми са на мястото си.

Вероятно съм дал признаци на живот в не твърде подходящ момент, защото минута по-късно чувам над главата ми да се разгаря един познат вече спор: дали да ме изхвърлят още сега от леглото или да ме оставят да тлъстея. А няколко дни по-късно идва и следващият етап.

— Вие почвате да прекалявате, сър! — заявява големият Ал, като застава на прага. — Смятам, че вече достатъчно сме ви слугували. Благоволете да напръскате мутрата си и да се облечете. Шефът ви вика!

Подчинявам, се. Ала този път операцията по ставането малко се затяга. Така ми се вие свят, че отпърво не мога да се вдигна, а сетне, когато се вдигам, тутакси падам на пода.

— Престанете с тия номера! — изкрещява ми горилата, като ме поема с могъщите си лапи. — Шефът ви вика, не чухте ли!

В края на краищата успявам да се задържа някак си на нозе, а сетне и да направя известен брой крачки, като се опирам на стената. Студената вода ме освежава. Хвърлям бегъл поглед към пукнатото огледало, за да открия там едно обезобразено от синини и рани лице с погаснал поглед и остра триседмична брада, което едва ли е моето. Сетне се връщам към леглото, за да се заема с мъчителната процедура на обличането.

— А, значи второ възкресение? — възкликва почти радушно човекът с червеното лице и ръждивите коси, когато влизам в уютния викториански салон.

Той се измъква иззад бюрото си и прави няколко крачки към мене, сякаш за да се увери отблизо, че наистина съм възкръснал.

— Аз няма да стана ваш портиер, мистър… мистър… — чувам един глух глас, който вероятно е моят собствен.

— … Мистър Дрейк — помага ми стопанинът.

Обаче аз вече съм казал каквото съм имал да кажа и само стоя там, дето съм опрял, на две крачки от вратата. Стоя и мълча, забил поглед в килима.

— Да-а — изръмжава неопределено рижавият. — Вие малко избързвате с деловия разговор. Седнете най-първо…

— Аз няма да стана ваш портиер, мистър Дрейк — повтарям все тъй мрачно, без да обръщам внимание на поканата му.

— Избързвате, избързвате, приятелю — мърмори добродушно стопанинът. — Ако и аз почна като вас да избързвам, това би значило тутакси да ви предам на Боб и Ал за нова обработка. А вие вероятно си давате добра сметка, че едва ли сте в състояние да преживеете една нова обработка…

— Може да ме смачкате, но няма да стана ваш портиер — произнасям за трети път, без да повишавам глас.

— Да ви смачкам? Вярно е, че и такава мисъл ми е минавала през главата. Обаче това е нещо, което всякога може да се свърши. Изобщо пречки няма. Тъй че казвам ви: нека не избързваме. Сядайте сега, пък ако държите да ви смачкам, няма да пропусна да го сторя.

В добродушието ръмжене се е появила едва забележима заплашителна нотка, която ми внушава, че наистина по-добре е да седна. Можеш да си позволиш понякога и за някое време да дразниш лъва, но не бива да прекаляваш. Още повече и без туй едва се държа на крака.

Отпускам се прочее в мекото кадифено кресло и зачаквам продължението. За мой късмет преди да дойде продължението, идва питието. Мистър Дрейк вероятно е натиснал невидимия звънец и Ал вероятно предварително знае какво означава тоя звънец, защото влиза тържествено, като тика пред себе си подвижното барче. Рижият маха небрежно с ръка към домашната горила в смисъл „измитай се“ и се заема да приготви напитките.

— Аз, знаете, вече пия доста рядко, най-многото — два пръста на час — обяснява домакинът. — Но вие сам разбирате, че когато имам гости…

Той може би е забравил, че вече е имал възможност да ми обясни тия подробности, обаче не забравя да ми поднесе този път подир чашата и ониксовата кутия с цигарите.

— Запушете… отпуснете се… изобщо чувствувайте се като у дома си, приятелю. Тук нищо не ви заплашва.

Запалвам и опитвам глътка уиски. Сетне произнасям все тъй несговорчиво:

— Пет пари не давам какво ме заплашва. Портиер при вас няма да стана.

Рижият е извадил от джобчето си дълга пура и бавно смъква целофанената й премяна. Сетне все тъй бавно прерязва с ножче единия край на пурата и запалва.

— Да, да… Това мисля вече го чух — кима той, като ми отправя заедно с фразата и гъста струя дим.

Въпреки неприветливото ми държане настроението на домакина е отлично и това достатъчно ясно личи по добродушния му глас. Един нисък и продран глас, тъй продран, че ако бе съчетан и с някои добавъчни данни, мистър Дрейк би могъл навярно да стане достоен наследник на незабравимия Армстронг.

Мълчим и пушим по протежение на цяла доза уиски. Подир което рижият подновява дозата, отпива малко, за да провери дали е на вкус също като предишната и едва тогава казва:

— С риск да ви лиша от любимия ви припев, трябва да ви съобщя, че портиерското място, за което говорите, е вече заето. Тъй че дори да сте готов да го заемете, това е невъзможно. Знаете също, че е невъзможно да стигнете и до посолството. Много дълъг е пътят дотам, особено за човек с вашето крехко здраве. Изобщо шансовете ви за спасение, приятелю, са точно нула на брой.

— Това ми е напълно безразлично.

— Лицемерите, драги, лицемерите! На човек никога не му е безразлично дали ще живее или ще мре. Никога — знам го по себе си.

— Нищо не знаете — отвръщам не твърде любезно. — Ако ви обработят като мене, ще разберете, че нищо не знаете.

— Обработвали са ме, приятелю, и неведнаж — отвръща той, като се разсмива с къс дрезгав смях. — Старият Дрейк е минал през огън и вода, можете да ми вярвате. И вероятно затуй ви влизам в положението и се опитвам да намеря някакво решение на проблема ви. Имам чувството дори, че съм намерил нещо, макар че в края на краищата всичко ще зависи от вас самия.

Той замълчава и ме поглежда, за да провери как ще реагирам. Но моята единствена реакция е апатията.

— Бих могъл да ви предложа нещо наистина отговорно, нещо напълно подходящо за изисканите ви вкусове. Да станете мой секретар или ако щете дори мой съветник. Само че, съгласете се, такъв отговорен пост не може да се възложи на първия срещнат и без необходимите гаранции…

Не благоволявам нито да кимна, нито да възразя.

— Искам да кажа, че не бих ви назначил, ако държите подир някоя и друга седмица да се върнете на парахода си. Не казвам, че ще успеете да го сторите, но не бих ви назначил. На мене ми трябва човек, който ще обича работата си.

— Дали ще я обичам или не, това зависи най-вече от условията — задоволявам се да отвърна подир някое време.

— Вие сте делови човек — изръмжава Дрейк. — И тази ваша черта ми е вече позната. Обаче дори и деловите хора понякога ги прихващат дяволите: привързаности, носталгии, Родината с главното Р и други такива…

— Аз от петнайсет години плувам по моретата — промърморвам, като посягам за нова цигара. — И през всички тия години едва ли съм прекарал в Родината с главното Р и петнайсет месеца…

— Да, това е тренинг, който не е съвсем без значение — съгласява се Дрейк. — Но може би той си има и негативната страна. Може би сте загубили връзките с хората… Какви са всъщност вашите връзки там?

— В какъв смисъл? — питам, като поемам едра порция дим.

— Какви са приятелите ви? Какви хора познавате?

— Най-различни: рибари, моряци, служители по пристанищата.

— Да, обаче има ли между тях такива, на които бихте могли да разчитате?

— А ако ги нямаше, как бих могъл да работя? Въпросът не е само да заделиш част от продуктите в склада, но и да успееш да ги пласираш.

— Това вие най-добре знаете — кима рижият.

Той глътва остатъка от уискито си, дръпва от пурата и добавя:

— И още един въпрос, приятелю. Третият и най-важният. Старият Дрейк е свикнал да изисква абсолютна вярност и пълно подчинение.

— И какво? Клетва ли трябва да полагам?

— Не, клетва не трябва. Изобщо аз съм от тия, дето не ценят особено думите и обещанията. Но просто искам да ви предупредя, понеже долавям у вас известна нервност. Ние тук сме спокойни хора, приятелю. И ако някой все пак има право на нервност, това съм само аз. А понеже и аз не използувам правото си, всичко е тихо и кротко. И няма да търпя да се повишава тонът.

— Не знам какво имате предвид — отвръщам небрежно. — Аз също съм спокоен. Толкова спокоен, че дори не виждам причини да се правя на по-спокоен от необходимото.

Той ми хвърля бегъл поглед, ала премълчава.

— Не чух само другата страна на условията: материалната — позволявам си да напомня.

— Тя изцяло ще зависи от вас, приятелю — усмихва се добродушно Дрейк. — Каква полза да ви обещавам купища пари, ако вие, поради преждевременна гибел, няма да бъдете в състояние да ги използувате…

Той изтърсва пепелта от пурата си, отправя меланхоличен поглед към бутилката „Балантайн“, обаче се въздържа.

— Ще разполагате с комфортна стая в хотел „Аризона“, едно от малките ми предприятия. Ще имате добра заплата от петстотин лири, една наистина фантастична заплата за дебютант като вас. Какво повече?

Рижият ми хвърля въпросителен поглед, но аз не считам за нужно да отвърна.

— Колкото до задълженията ви, първото от тях е да не напускате без разрешение нашата улица. Шегобийците са я нарекли Дрейк-стрийт. И понеже сам вие работите при Дрейк, нормално е да ми бъдете под ръка на Дрейк-стрийт.

— Поставяте ме, значи, на затворнически режим.

— Оставете тия грозни формулировки. Почти всичките ми хора се шляят но тази улица, макар да не ги ограничавам. И това е съвсем нормално. Вие като моряк може да не сте го забелязали, но всъщност животът на повечето хора, драги, протича върху една единствена улица.

— И какво по-точно ще трябва да правя?

— Същото, което бих правил и аз самият, ако бих имал възможността да се движа по цял ден насам-натам. Ще следите как вървят работите в двата хотела, ще надзъртате следобяд в трите клуба, ще проверявате дали всичко е наред при ония комарджии на ъгъла, изобщо ще приучите хората да виждат във вашите очи очите на своя господар Бил Дрейк. И най-важното, ще ми бъдете винаги под ръка, за в случай че ми потрябвате за съвет. Защото един съветник трябва да дава и съвети, нали?!

Той, разбира се, няма никаква нужда от съветите ми и това звучи достатъчно ясно от тона му, както няма нужда и от надзирател по Дрейк-стрийт, където животът си тече, а вероятно и ще продължава да тече без моя помощ, но аз мълча, понеже не виждам защо трябва да възразявам.

— Е, доволен ли сте? — запитва рижият, като смачква пурата в кристалния пепелник и ме поглежда с изпитателните си сини очички.

— Мисля, че е малко преждевременно да отговарям на такъв въпрос, мистър Дрейк.

— Да, да, прав сте — кима с готовност шефът. — Както вече ви казах, аз също съм против излишната привързаност. Но съвсем няма да е прибързано, ако още отсега разберете, че тук, на Дрейк-стрийт, не съществува богат избор на настроения. При мене хората или са доволни, или са мъртви.

Той става, поглежда ме от горна гледна точка и забелязва:

— Струва ми се, че костюмът ви е вече съвсем амортизиран. Съветникът на Дрейк, приятелю, не може да се движи в обществото с такъв костюм. Трябва да бдим за реномето на фирмата.

Домакинът се приближава към бюрото и натиска невидимия звънец.

— Повикайте Линда — нарежда той на появилия се тутакси Ал.

* * *

Тъй наречената Дрейк-стрийт едва ли е по-дълга от стотина метра и започва от някаква по-голяма улица, за да завърши в един скуер. Това е тесен проход, по който две коли едва се разминават, с тесни тротоари и с два реда стари триетажни сгради, чиито опушени тухлени фасади тук-там са оживени от ярките цветове на неонови фирми.

В самото начало на Дрейк-стрийт се намира злополучното кафене, дето бе започнало злополучното ми приключение с незабравимата Кети. На насрещния ъгъл се помещава италиански ресторант, с витрини, украсени с бутилки кианти, с колбаси и други деликатеси. До него аленее фирмата на клуба „Венус“, който всъщност не е нищо друго, освен второкачествено предприятие за стриптийз. Малко по-далече „Венус“ е конкуриран от още два подобни клуба — „Казанова“ и „Тропик“, ала туй е една съвсем привидна конкуренция, тъй като и трите заведения са собственост на мистър Дрейк. Негова собственост е и помещаващият се към средата на улицата хотел „Аризона“, както и другият по-малък хотел на ъгъла до скуера, дето бях отведен от Кети, за да разбера как бият нейните приятели. Собственост на Дрейк е и кафенето срещу тоя хотел, печелещо не толкова от кафето, колкото от комара. Що се отнася до трите книжарници за порнографски описания, намиращи се на същата улица, те наистина не принадлежат на новия ми шеф, но за сметка на това пък той е доставчик на стоката. Изобщо, като се изключи дюкянчето за еротично бельо и магазинът за спиртни напитки, струва ми се, че всички останали търговски предприятия на Дрейк-стрийт са по-пряко или по-косвено свързани със самия Дрейк.

Още при първия си кратък престой в Лондон съм имал възможност да огледам бегло улицата, тъй че обстановката не ми е съвсем непозната. И дори да бих желал да обогатя впечатленията си, сегашният момент едва ли е подходящ, защото съпровождащата ме дама очевидно бърза. Става дума за мис Линда Грей, натоварена от шефа с деликатната мисия да ме разходи из квартала с цел да попълня поне отчасти гардероба си.

Да се прави характеристика на една дама е често доста деликатна задача, понеже рискуваш или да нарушиш кавалерския тон, или да накърниш жизнената правда. Но при мис Грей тази задача е още по-трудна поради причини, които вероятно едва по-късно ще се изяснят. Във всеки случай това е персона, способна да предизвиква интерес, и аз го разбрах още когато влезе в кабинета на Дрейк и се разположи на креслото пред мене.

В първите минути всъщност запомних само очите й, макар че гледах главно краката. Защото когато гледаш главно краката на една жена, нерядко казваш, че имала страшно хубави очи, понеже така са ни учили в училището, че очите са прозорецът на душата, а не примерно краката. Тя имаше наистина хубави очи, ако се абстрахирахме от заучения високомерен израз, който ги правеше далеч по-безизразни, отколкото навярно бяха в действителност. Не че тия синьо-зелени очи по цвят или по форма бяха толкова необикновени, но в тях сякаш имаше нещо спотаено, нещо в дълбочина, изобщо нещо такова, което, докато го търсиш, току-виж си се удавил. Може би именно затуй минах на краката като на далеч по-устойчив обект. Ако не беше устойчив, хората нямаше да ходят на краката си.

Тя забеляза погледа ми и машинално дръпна надолу полата си, сякаш за да ми каже да не се завирам, дето не ми е работа, изобщо един толкова демодиран в наше време жест, че дори ме трогна, тъй като ми спомни младините, когато това подръпване на полата бе все още обичаен защитен или предизвикателен рефлекс. Вън от въпросния жест и вън от един-два бегли погледа, мис Грей през тия няколко минути изобщо не даде вид, че забелязва присъствието ми и вниманието й е насочено изцяло към Дрейк, макар че дори и насочено към Дрейк, то си оставаше едно ледено учтиво внимание.

Ако трябва да допълня характеристиката с някои физически черти, без да изпадам, разбира се, в булеварден тон, би следвало да обобщя, че женските й атрибути бяха на мястото си, достатъчно щедри, за да се нравят на просташкия ми вкус, и достатъчно добре подчертани от лилавия пролетен костюм. С две думи — дамата заслужаваше, поне ще се отнася до външния вид, една напълно положителна оценка и аз може би бих си позволил да й го кажа — сега или по-късно, макар че никога не й го казах, нито сега, нито по-късно, понеже когато една жена вади такова високо самочувствие, тя очевидно не се нуждае от комплименти, за да поддържа духа си в добра форма.

Прочее ние с мис Грей сме излезли от бюрото на Дрейк — намиращо се в същата сграда, от която Борислав на времето бе изблъскан навън — и сме се запътили надолу по Дрейк-стрийт към широката улица и широкия свят. Линда мълчи и с бързите си енергични крачки достатъчно ясно ми подсказва, че няма време за безцелни пролетни разходки и за излишни приказки. Аз също не съм настроен за приказки и за да го демонстрирам по-ясно, пристъпям половин метър след жената.

— Вървете до мене де, не изоставайте — промърморва тя, когато свиваме по голямата и вече доста оживена улица.

— Не се безпокойте, няма да избягам — отвръщам, без да си давам труда да увеличавам скоростта.

Мис Грей обаче вероятно наистина се безпокои. И понеже аз не ускорявам крачките си, налага се тя да забави своите. Впрочем пътят ни, поне както тя го е програмирала, свършва само подир две пресечки.

— Ето, това е придворният доставчик за хората на Дрейк — обявява тя, като махва небрежно с лилавосивата си ръкавица към широката витрина на насрещния магазин.

Витрината е богато отрупана с мъжки облекла. Вероятно стопанинът е имал амбициозната задача да събере тук под един покрив цялата безвкусица на Лондон.

— Боя се, че вашият доставчик няма да бъде и мой — възразявам. — Аз, знаете, не съм достоен за такъв разкош на цветове.

— Физиономията ви показва обратното — отвръща студено жената.

Сетне добавя:

— И какво всъщност искате?

— Нищо повече от един-два прилични костюма. Ако ви е ясно, разбира се, какво значи това.

Тя не благоволява да обърне внимание на остротата ми, прави кръгом и мълчаливо се отправя в обратна посока. Следвам я.

Маршрутът този път се оказва значително по-дълъг и ни отвежда до голям магазин на Риджънт-стрийт. Изкачваме се в мъжкия отдел, където успявам да се снабдя с два сиви костюма в различен тон, пет бели ризи, няколко вратовръзки и малко бельо. Мис Грей изтърпява покупките ми с явни признаци на нетърпение, което не й пречи да следи любопитно кои и какви артикули удостоявам с вниманието си. Заплащам покупките с част от банкнотите, връчени ми преди малко лично от шефа, поемам двете картонени кутии и двата обемисти плика и забелязвам:

— Мисля, че няма да е зле, ако взема и едно куфарче…

— Ще купувате куфар само за да ги отнесете до хотела? — запитва хладно дамата.

— Куфарът винаги е необходим — промърморвам.

— Да, но за човек, който пътува — уточнява тя. — А вие едва ли ще имате подобна възможност.

Отминавам без внимание многозначителната реплика и се отправям към горния етаж, дето, ако се вярва на надписите, се намира отделът за куфари. Линда ме следва отегчено, ала вече се въздържа от бележки.

Тя се въздържа от бележки и по целия обратен път. И чак когато стигаме до нашата мила Дрейк-стрийт, промърморва:

— Аз ви напускам.

— Не ви задържам — отвръщам с такъв тон, сякаш да я задържа или не, това наистина зависи от мене.

И ние се разделяме с една съвсем взаимна неприязън.

— Мистър Питър? — запитва услужливо жената на ресепсията в „Аризона“. — Секретарят на мистър Дрейк се обади за вас. Ще ви дам номер двайсет и две, една наистина хубава стая.

От тия думи ми става ясно, че, първо, шефът има и друг секретар освен мене и че, второ, българското ми име е получило английската си транскрипция. Оттук нататък всички на Дрейк-стрийт ще ме наричат мистър Питър.

Младата жена откачва ключа от таблото и тръгва с мене да ми покаже помещението. Както и следва да се очаква, то е на втория етаж и не представлява нищо особено. Една анонимна хотелска стая с охлузена старомодна мебел и изглед към опушените фасади на Дрейк-стрийт. Жената, която ме съпровожда обаче, се оказва по-особена, поне за тия места. Имам предвид не толкова масивните й, лишени от елегантност форми, колкото добродушието и услужливостта — две черти, по-скоро странни за обичайния тукашен стил на живот.

— Ще бъдете ли така добра да изпратите някого до аптеката? — запитвам, като настанявам куфара на съответната поставка.

— Но, разбира се, мистър Питър. Аз сама ще прескоча, щом се върне брат ми. Вие наистина трябва да се погрижите за лицето си.

„Ако беше само лицето…“ — отвръщам на ум и в тоя миг се сещам, че съм пропуснал да купя пижама. Един тежък пропуск, ако се вземе под внимание, че програмата ми за най-близките дни предвижда най-вече лежане.

— Мисля, че ще имам нужда и от една пижама. По-голям номер. Изобщо да не стяга като усмирителна риза.

— Но разбира се, мистър Питър. Вие имате почти ръста на брат ми.

— Много съм ви признателен, мис… Извинявам се, обаче не запомних името ви…

— Няма и как да го запомните, мистър Питър, додето не съм ви го казала — засмива се жената. — Тук всички ми викат Дорис.

— Много съм ви признателен, мис Дорис — промърморвам, като повдигам брокатената кувертюра, за да установя, че бельото е действително чисто.

Жената излиза и това ми дава възможност за известен самоанализ, чрез който стигам до откритието, че едва се държа на краката си. Побързвам да взема съответни мерки и пет минути по-късно, подир серия от горещо-студени и студено-горещи душове, се озовавам в леглото. Едно удобно легло при една неудобна ситуация — това съвсем не е подробност за пренебрегване.

* * *

Няколко дни, прекарани под топлите грижи на Дорис — и благотворните резултати са налице. Промивките и компресите поставят в ред физиономията ми, като до такава степен потушават отоците и раните, че добивам възможност да се избръсна.

Прочее избръсвам се в понеделник заранта като порядъчен служител в началото на работната седмица, обличам снежнобяла риза, поставям дискретна вратовръзка на едри сиво-бели цветя, наконтвам се в един от новите костюми и изгрявам върху опушения фон на Дрейк-стрийт, готов за трудови подвизи.

Първата ми задача е, разбира се, да се подкрепя с малка закуска и с две горещи кафета в заведението на ъгъла, под разголените крака на хубавицата от Ремън ревю бар и преди на шефа да му е скимнало да ме повика. Шефът обаче изобщо е забравил за съществуването ми, защото макар да кисна в кафенето до десет, никой не показва, че има нужда от мене. Тогава се сещам, че са ми възложили и известни инспекционни задачи и по-специално наблюдението на комарджийския вертеп в другия край на улицата. Поемам бавно натам, минавам край витрините на книжарниците за специална литература и край фасадите на клубовете за стриптийз и влизам във въпросното заведение. Въпреки сравнително ранния час, тук е вече достатъчно оживено. Край масите са насядали мъже с карти в ръце и цигари в уста, а наредените до стената игрални автомати дрънчат с пълна сила. Упътвам се към човека по жилетка, застанал зад касата, и оповестявам скромно:

— Аз съм секретарят на мистър Дрейк.

— Мистър Питър?

— Именно. Да имате нужда от мене?

— Съвсем не — отвръща мъжът. — Но може би вие имате нужда от нас?

— Наистина. Бих пил едно кафе — признавам.

Кафето прочее ми е сервирано на малка масичка до витрината, гледаща към скуера. Един отморяващ пейзаж с бледата зеленина на кварталната градина, водеща ме едва сега до откритието, че дърветата са се вече разлистили.

Очевидно всички по Дрейк-стрийт са напълно в течение на появата ми, но никой няма особена нужда от мене. И ако все още се съмнявам, че инспекционните ми функции са нещо съвсем въображаемо, то следобедната ми обиколка из клубовете е достатъчна, за да ми отвори очите за истината. Програмата на тия порядъчни заведения с оглед на по-големия оборот започва още от три часа и още от три часа пред украсените с предизвикателни снимки входове застават портиерите или по-точно навлеците, защото тия млади хора ловят за ръката и ревера всеки случаен минувач и крещят в ухото му обещания за нечуван плътски разгул срещу смешно ниската такса от две лири и в случай на колебание го съпровождат чак до следващото заведение, където нещастникът бива поет и от следващия навлек, така че необходимо е наистина голямо твърдоглавие, за да изминеш Дрейк-стрийт от край до край, без да бъдеш въвлечен в един от тия три зимника, изпълнени с червен полумрак, стонове на тромпети и сервитьорки с голи крака.

Във всеки един от клубовете бивам допускан без формалности и във всеки един от тях ме наричат „мистър Питър“, ала очевидно никой няма нужда от мене и хората са убедени, че съм се отбил просто да позяпам програмата. И ако това донейде ги учудва, то е само защото програмата и в трите заведения е тъй калпава, че едва ли някой друг освен туриста-хаплю би си дал труд да я зяпа.

Така минава целият ден. Нищо за отбелязване, освен една подробност, която също не е особено любопитна — следен съм. Не твърде настойчиво и не особено грубо, но съм следен. Само привечер, когато — противно на предписанията — напускам Дрейк-стрийт и завивам по голямата улица, онзи тип зад гърба ми ускорява крачки и дори се поколебава дали да не ми прегради пътя. Ала понеже влизам в близкото магазинче за шоколад и малко по-късно наново се връщам към Дрейк-стрийт, непознатият се успокоява. Впрочем той не ми е чак толкова непознат. Ако не ме лъже паметта, това е същият онзи Том, от когото съм изял не малко ритници в стаята на Кети.

— Някой да ме е търсил? — запитвам просто така, когато влизам в хотела.

— Съвсем не, мистър Питър — отвръща братът на Дорис, който в момента е на вахта зад гишето.

Един едър добряк, също като сестра си. Само да не му се наденеш на юмруците.

Дорис е горе, заета да оправя една от стаите.

— Позволих си да ви купя малко бонбони — казвам, като й подавам голямата кутия, най-голямата, с каквато е разполагал магазинът.

— О, вие сте извънредно щедър — възкликва жената. — Това е прекалено скъп подарък дори за рожден ден!

— За рождения ден ще ви поднеса още по-голяма.

— Той вече мина — засмива се Дорис.

„А до следващия аз навярно ще мина и замина“, допълвам на ум мисълта й.

Вторникът е също като понеделника. А срядата като вторника. С една разлика все пак: успокоени от примерното ми държане, типове като Том са престанали да се мъкнат зад гърба ми. Може би именно тази малка подробност разкрива възможността за една непредвидена среща в четвъртъка.

Излязъл съм от кафенето подир обичайната закуска и застанал на ъгъла, наблюдавам с носталгия голямата улица, която от тесния улей на Дрейк-стрийт ми се представя като заветния път към широкия свят. В тоя утринен час минувачите са съвсем редки, тъй като работният народ вече е по канцелариите, а домакините с пазарските чанти няма какво да търсят насам. Пред ресторанта на италианеца е спрял хладилен камион, от който един здравеняк, облечен като санитар, вади сандък с късове телешко. От другата страна пред магазина за плодове е спрял втори камион с каси портокали. А малко по-насам забелязвам слаб мъж с черен костюм и черно бомбе. Мъжът е втренчил очи в мене и щом улавя погледа ми, прави затворнически знак, сетне поема по голямата улица и свива в първата пресечка, като се обръща да провери дали го следвам.

Скуката през тия дни тъй ме е налегнала, че решавам да го следвам, просто за да видя за какво се касае. Така че хлътвам подире му в малка сладкарничка, разделена на старомодни сепарета, и малко по-късно се озовавам в най-крайното сепаре лице срещу лице с непознатия.

— Два чая, моля — съобщава човекът с бомбето на келнерката, без да си дава труд да ме пита дали съм по чая или по кафето.

Впрочем той вече е свалил бомбето и дори е успял да избърше с кърпичката запотената си гола глава. Приключил тъй с грижите за собствената си персона, непознатият изцяло се посвещава на моята, като изпитателно и недоверчиво ме разглежда с полусвити очи. И едва след като момичето оставя чая и се отдалечава, благоволява да произнесе:

— Книжата ви, ако обичате!

— Най-първо вашите — отвръщам.

Разликата между двама ни е тази, че той има книжа, а аз — не. И от служебната му карта личи ясно, че е служител в Скотланд ярд.

— Боя се, че не мога да задоволя любопитството ви — казвам. — Съвсем наскоро заедно с портфейла ми задигнаха и паспорта.

— Знам това — отвръща сухо полицаят. — Исках само да ви го припомня.

Той поставя две бучки захар в чая си, прибавя резенче лимон и се заема с разбъркването на настойката. Задоволявам се да го наблюдавам, тъй като аз лично нямам страст към китайските напитки.

— Прочее, вие сте човек без легитимация — напомня с излишен педантизъм непознатият, като продължава да върти до умопомрачение лъжичката в порцелановата чаша. — А мястото на един човек без легитимация, позволете да ви поясня, е в участъка.

Той най-сетне се сеща, че захарта отдавна се е разтворила в чая, защото изважда лъжичката и поднася чашата до тънките си безкръвни устни. Сетне отново я връща на изходна позиция и допълва:

— Наблюдавам ви от доста време вече и през цялото туй време се колебая: дали да се съобразя с буквата на закона и да ви задържа или да се погрижа за смисъла на закона и да постъпя по-другояче.

— Ваша работа — промърморвам.

— Естествено. И това е именно работата, за която ми плащат. Но въпросът е: „буквата“ или „смисълът“?

Непознатият замълчава, за да се разхлади с още една гореща глътка в тая топла утрин, а сетне продължава:

— Ако бях по-млад, вероятно бих се хванал за буквата. Но когато човек е на моята възраст, той е по-склонен да търси смисъла. Каква полза да ви задържа? Ще извършим обичайната проверка, ще ви изхвърлим от страната и — толкова! А в случай че реша да затворя очи, нещата могат да се развият далеч по-резултатно. Сещате се, нали?

— Нямам понятие.

— И дори в живота си не сте чували такава дума като „индикатор“? — запитва полицаят с лека усмивка.

— И какво, ако съм я чувал?

— Ами тъкмо това: ще станете индикатор. Ще ми помагате. Имам чувството, че там в оная уличка се вършат някои не съвсем редни неща. Може би не бог знае какви неща, обаче не твърде редни. И от вас ще се иска само да сигнализирате, нищо повече.

— Додето някой ден отново ме пребият или направо ме ликвидират.

— Британската полиция, мистър — казва той, като вдига тържествено чаената лъжичка, — е достатъчно силна, за да закриля помощниците си. Ако можеха тъй лесно да пребиват, най-първо щяха да пребият мене.

— Не забравяйте, че аз съм човек без паспорт.

— Ще получите паспорт. Щом само го заслужите.

— Значи, задгробен паспорт?

— Съвсем не. Британски — поправя ме човекът, който явно няма вкус към плоския хумор.

После отпива още глътка от чая и пояснява:

— Като човек на закона аз, разбира се, не желая да упражнявам принуда над вас. Ние вербуваме помощниците си върху принципа на пълната доброволност. Но сам разбирате, че ако не се съгласите да ми помагате, ще бъда заставен да приложа буквата на закона и да ви задържа.

— Да — кимам. — Положението ви наистина е деликатно.

Той не благоволява да отвърне, тъй като явно няма вкус към плоския хумор. Задоволява се просто да допие чая. А когато мълчанието става прекалено дълго, напомня:

— Чакам отговора ви.

— Ако вие наистина ми гарантирате известна сигурност…

— Пълна сигурност! — декларира полицаят.

— В такъв случай ще се постарая да ви бъда полезен.

— Това и очаквах да чуя! — кима важно непознатият.

Подир което минаваме към някои технически подробности, свързани с мисията ми да бъда полезен.

— Всяка заран в десет часа можете да ме намерите тук — уточнява накрая служителят на Скотланд ярд. — А при спешен случай ще ме търсите на този телефон. Не го взимайте. Само го запомнете!

И след като потвърждавам, че съм го запомнил, нарежда:

— А сега излезте сам. Аз ще остана.

Предполагам, че остава, за да изпие и моя чай.

* * *

Едва съм свърнал в Дрейк-стрийт и наскачам на Том. От известна тактичност обаче Том се прави на три и половина. Обръща ми гръб и се заема да изследва хранителните продукти, изложени върху витрината на италианеца. Продължавам нататък чак до свърталището на шефа и влизам. За да наскоча тук на Боб и Ал.

— Връщайте се! — заповядва ми Ал.

— Никой не ви е викал! — уточнява Боб.

— Трябва да видя Дрейк — заявявам.

— Връщайте се! — повтаря Ал.

— Никой не ви е викал! — приглася му Боб.

Налага се да употребя доста усилия, додето ги убедя, че не аз, а те ще си изпатят, ако не съобщят тутакси на шефа, че го търся по бърза работа. Най-сетне, като ми хвърля един последен враждебен поглед, по-малката горила се заклаща нагоре по стълбата. Две минути по-късно чувам и рева на горилата:

— Качвайте се!

Оказва се, че Дрейк не е сам. До бюрото му е застанал строен мъж, отиващ към четирийсетте, когото вече бегло познавам от лични впечатления и значително по-обстойно от фотодокументите в Центъра. Това е гостувалият у нас любител на ски-спорта Джо Райт. Другият посетител — значително по-млад и от женски пол — се е разположил в грациозна поза на дивана.

— А, вие сте още жив! — възклицава радушно шефът, щом влизам в кабинета. — И с вече възродена физиономия!

Той прави жест към едно кресло в смисъл „сядайте“ и добавя:

— Бях ви кръстил вече Питър, но струва ми се по точно ще бъде да ви наречем Феникс. Вие просто като феникс възкръсвате от собствената си пепел!

Подир тия топли думи Дрейк тутакси забравя за присъствието ми и потъва в прегледа на документите, които вероятно Райт му е донесъл. Тоя Райт би могъл да бъде наречен красив мъж, ако тъкмо мъжкото в него не изглеждаше малко дефицитно. Не искам да кажа нищо специално, още повече привидностите нерядко лъжат, но хубостта му е наистина доста женствена поради бялата кожа или големите тъмни очи или дългите черни коси. Изобщо едно почти нежно лице, особено ако прескочим тънките устни, в чиито гънки има нещо болезнено, да не кажа жестоко.

Костюмът на Райт е безупречен и точно същият, с който ми се е мяркал досега в ресторанта на италианеца или в насрещното кафене. Този тип винаги е облечен с подчертана строгост, сякаш се готви да върви на погребение или току-що се е върнал оттам: черни дрехи, черна вратовръзка, черни обувки и дори, ако се не лъжа, черни чорапи.

Наблюдавам известно време хубавеца с риск да обидя разположената на дивана хубавица и възползуван от обстоятелството, че в момента цялото му внимание е съсредоточено върху реакциите на шефа.

— Това какво е? — мърмори Дрейк, като сочи нещо с късите си пълни пръсти.

— Възнаграждението за нашия човек… — обяснява сервилно Райт.

— Че кой му е определял такова възнаграждение?

— Ами този път не е съгласен за по-малко… Два тона пратки от Дания са задържани в митницата… Наложило се е да плати по-солидно, за да ги освободи…

— И ти му вярваш? — изръмжава шефът. — Че той нарочно е скроил тоя провал в митницата, за да ни оскубе по-здраво.

— Като сме му в ръцете…

— Ще видим кой на кого е в ръцете — промърморва Дрейк и минава нататък.

Аз на свой ред минавам нататък, в смисъл че отмествам очи от бюрото към дивана между двата прозореца. Пътем казано, двата прозореца в тоя кабинет са винаги плътно затулени от кадифените маслинено-зелени завеси и помещението е осветено от златистата светлина на два кристални полилея. Хубавицата, разположена в грациозна поза на дивана, е облечена като естрадна певица, от тия, слънчасалите — яркочервен ансамбъл от туника и панталони, широки като поли, всичко това поръсено за още по-голям ефект с някакъв златен прах и гарнирано със златни ширити. Що се отнася до физиката и по-точно до лицето, което единствено е налице — тъй като всичко останало е скрито зад пурпура и златните песъчинки, то е наистина ослепително, почти като козметична реклама или като киноплакат от епохата на божествената Гарбо.

Нямам представа какви са точно функциите на дамата в предприятието на Дрейк, но тя ми прилича на една от тия, луксозните пантери, дето показват в ревютата последните модели на висшата мода, освен ако не смъкват същите тия модели пред очите на кабаретната публика. С две думи, едно от тия грациозни същества, в които всичко е фалш, като се почне от безмълвния език на очите и се свърши с красноречивите жестове на ръцете. И нищо чудно, че когато, прибрала се в къщи, дамата окачва в гардероба алената туника, тя може би поставя на закачалката и грацията си и дори си казва: „Уф, писна ми от грация“, и възприема обичайното си държане на перачка. Допускам даже, че прави същото и с недостъпния си вид, защото жените, които са били или все още са крайно достъпни, нерядко си въобразяват, че една фасада на непроницаемост ще повиши добавъчно цената им.

Разбира се, не е изключено и другото, а именно че прекалено строгата ми оценка е резултат на накърнено самолюбие. Алената красавица наистина се държи тъй, сякаш изобщо не забелязва присъствието ми, като за сметка на това с подчертано любопитство съзерцава папиросата си, кацнала на края на дълго цигаре, а понякога удостоява с внимание и върха на червената си обувка — тая на преметнатия крак, тъй като другата е дълбоко скрита в диплите на копринения крачол.

— Разходите растат, приходите намаляват… — чувам откъм бюрото полугласното ръмжене на шефа.

Това е вероятно заключителният акорд на беседата, понеже Дрейк бърка във вътрешния си джоб и изважда чековата книжка. После надрасква с обиграна ръка словом и цифром, завърта подписа и като подава чека на Райт, прави още една бележка, макар и вече от интимен характер:

— Вие пак сте излели шишето одеколон върху костюма си, драги…

— Това е съвсем дискретен парфюм, мистър… — оправдава се хубавецът. — И доста реномиран…

— Не знам колко е реномиран, обаче винаги когато приближите до бюрото ми, изпитвам нужда от газова маска — промърморва кисело шефът.

И туй вече наистина е финалният акорд, защото рижият прави привичния си нехаен жест, означаващ „разкарвай се“ и най-сетне решава да ми обърне внимание, а Райт се запътва към вратата, като ме облъхва пътем с такъв аромат, сякаш съм се озовал внезапно в гора от разцъфнали люляци.

— Е, мистър Питър Феникс, с какво мога да ви бъда полезен? — запитва шефът, когато оставаме сами.

Ние обаче всъщност не сме сами и преди да започна, аз неволно и неловко поглеждам по посока на алената туника.

— Говорете спокойно — окуражава ме Дрейк, уловил погледа ми. — Бренда е моя приятелска. А аз, като наивен човек, нямам тайни от приятелката си. Предполагам, че именно това някой ден ще ми изяде главата.

— О, Бил!… — произнася укоризнено дамата с кадифен мъркащ глас.

— Искам просто да ви уведомя за нещо, което ми се случи тази заран… — казвам.

— А именно?

— Ами един полицай на име Хигинс ми предложи да работя за него.

— Не светотатствувайте, Питър — смъмря ме бащински Дрейк. — Хигинс не е полицай, а полицейски инспектор.

И понеже не считам за нужно да възразя, запитва:

— Значи, предложи ви да работите?… Но вие вече сте на работа при мене. Казахте ли му го?

— Не — признавам. — Затова пък той ми каза някои неща… Изобщо заплаши ме, че може всеки момент да ме откара в участъка, понеже нямам паспорт.

— И вие отстъпихте?

— А какво друго да правя?

— Вярно — кима Дрейк. — Нямате богат избор. Впрочем след като сте дошли да ме уведомите, това е вече без значение.

— Да, обаче той би могъл наистина всеки момент да ме прибере.

— Не вярвам да го направи. Особено ако не прескачате отвъд територията на Дрейк-стрийт. Аз ви бях предупредил да не излизате извън моята улица, Питър.

— Какво да правя, като се задушавам…

— Толкова малка ли ви се вижда моята улица? — запитва шефът, леко докачен.

— Въпросът не е, че е малка, мистър. Въпросът е, че нищо не правя.

— Бренда, мила, вижте то тоя чудак! — обръща се рижият към дамата. — Вместо да падне на колене и да ми благодари, че нищо не прави, той ми устройва сцени!

Сетне отново насочва към мене острите си сини очички и казва:

— Ще правите, Питър, ще правите! Трябва да ме вземате за истински глупак, ако смятате, че ви плащам само за да разхождате новия си костюм по Дрейк-стрийт.

ТРЕТА ГЛАВА

Да разхождам новия си костюм — това е за момента все още едничката ми задача. И следва да призная, че за тая отговорна задача Дрейк-стрийт се оказва напълно достатъчна като терен. И ако професията ми по начало предполага да се занимавам с наблюдение, то никога досега не ми се е случвало да изразходвам толкова време в напразно зяпане.

Постепенно започвам да свиквам с бита на улицата, да разпознавам различните й обитатели и дори да завързвам връзки. Само че това не са връзки с приближените на шефа, а с дребосъци като келнерите в заведенията, сервитьорките в клубовете, портиерите и книжарите.

Животът на Дрейк-стрийт като всеки обществен живот се движи на приливи и отливи. Единият прилив, този на обедното оживление, е съвсем краткотраен и се съсредоточва главно около кафенето, ресторанта на италианеца и магазините за порнографска литература. Другият прилив, значително по-продължителен, започва с края на работния ден, за да завърши към три часа през нощта. Негови невралгични центрове са най-вече кабаретата за стриптийз.

Единствена крепост на постоянството и единствено изключение в това неустойчиво иди ми дойди ми, е комарджийското кафене, което ако не работи в денонощието пълни 24 часа, а само 22, то е просто защото все пак се налага да се почисти подът и се приведе в ред обстановката.

Прочее тъкмо по обяд и малко преди да направя обичайната си визита на куртоазия при италианеца, аз се отбивам в магазинчето за порнография, настанено до първия клуб. Покрай стените на обширното помещение са наредени етажерки с купища фотосписания, доставени от САЩ, ГФР и Дания, а край етажерките стърчат господа с черни сака и черни бомбета, придошли от близките учреждения, за да запълнят обедния отдих с известна самообразователна дейност. Всеки разлиства списанието си, без да обръща внимание на съседа, и лицата на всички са тъй тържествени и съсредоточени, сякаш се намират не в порнографска книжарница, а в катедралата „Свети Павел“.

Пресичам помещението, като си проправям път между богомолците и прониквам в задното отделение, дето се намира книжарят, мистър Оливър. Освен книжаря тук се намират и най-взривоопасните материали — цялата гама на перверзните, от хомосексуализма до садизма, всичко това представено в цветни снимки, илюстровани списания и дори веществени пособия, като уреди за мастурбация и изтезания. Естествено, че цялата тази стока, също както впрочем и онази от предното помещение, се намира под неумолимите удари на закона. Но какво да се прави, когато инспектор Хигинс е останал без индикатор и следователно не може да бъде в течение на всичко.

— Добър ден, мистър Оливър!

— Добър ден, мистър Питър!

Книжарят е доволен от визитата ми, защото ще може да побъбри и ще бъде почерпен с ароматна пура, която съм купил специално за случая и която с оглед литературните интереси на мистър Оливър е винаги от марката „Робърт Бърнс“. Впрочем продавачът и в мое отсъствие не скучае, тъй като запълва времето между две продажби на садистични снимки с четене Диалозите на Платон.

— Едно кафе, мистър Питър?

— Благодаря, с удоволствие.

Кафето той сам си го прави в стъклена колба, класически способ, който според книжаря не може да бъде изместен от континенталното еспресо. Изобщо мистър Оливър като истински английски патриот гледа с неизменно предубеждение на всичко идващо от континента, дълбоко убеден, че не Британските острови принадлежат към Европа, а обратното — Европа е някаква дребна провинция на Британските острови. И в случай че над Ламанша е легнала мъгла, мистър Оливър няма да пропусне да ви осведоми, че „днес континентът е откъснат от острова“. Горкият континент.

— Една пура, мистър Оливър?

— С удоволствие, мистър Питър.

— Как върви бизнесът?

— О, порнографията винаги върви. Това не е като класиката.

В тоя миг през гишето се подава някакво анемично лице, увенчано с черно бомбе. Клиентът иска последния брой на списание „Хомо“, чието заглавие е достатъчно красноречиво, за да е нужно да ви излагам и съдържанието. Мистър Оливър подава с пренебрежителен жест книжката и хвърля парите в чекмеджето.

По-рано моят нов познат, както сам вече ми е обяснил, е излагал на същото това място томовете на английската белетристика от Смолет до Джойс и тъкмо тази му страст към благородната класика го е довела до фалит.

— Мистър Дрейк ме спаси. Изхвърли тази смет — вика — и мини на нещо по-съвременно. Какво по-съвременно? — питам като последен наивник. Сексът и насилието — вика, — не знаеш ли какво се търси днес? Искрено казано, мистър Питър, тия неща не са твърде по вкуса ми, обаче какво можеш да направиш, когато фалитът е зад гърба ти?

Той ме гледа, облещил бледите си сиви очи, сякаш наистина чака отговор от мене, ала аз знам, че не чака отговор и че въпросителната форма е при него само литературен похват.

— Девизът на мистър Дрейк е, че парите нямат мирис. Един грозен девиз може би, но и отвратително верен. В края на краищата ние сме само доставчици на тия господа, дето стърчат оттатък. Каквото искат, това ще им доставяме. Не е ли тъй?

Успокоявам го с догадката, че може би наистина е тъй, едно успокоение, от което той едва ли се нуждае, защото е свикнал да компенсира житейските разочарования с духовна храна и най-вече с Диалозите на Платон. Сетне побъбряме още малко, по-точно бъбри той, а аз слушам, додето решавам, че е време да видя какво прави италианецът.

Италианецът, разбира се, прави спагети, пици и всичко останало, което може да прави един италианец, щом държи ресторант. Що се отнася до самия ресторант, негова главна украса са всевъзможните бакърени съдове, ослепително лъснати и накачени по стените и потона, наред с пушените бутове и саламите. В първата половина на обедната почивка дузината мраморни маси са гъсто населени, затуй влизам тук едва към един и по тоя начин избягвам неудобството да се храня между два непрекъснато задирящи ме чужди лакътя.

Това е всъщност и времето, когато подир наплива на гладниците и пришелците идва ред на неколцината редовни клиенти, включително и адютантите на Дрейк. Имам предвид оня траурен човек Джо Райт. А също и другия — българина Михаил Милев или както тук свойски го наричат, Майк.

Този български Майк е сравнително млад човек, макар че какво точно значи сравнително млад, не е лесно да се каже. Някога като дете смятах, че един мъж на 30 години е вече старец. А Милев отдавна е надхвърлил 30-те и вероятно вече доближава следната десетилетка. Вън от това не знам какво друго бих могъл да добавя, освен че е без особени белези и изобщо всичко му е наред. Дотам му е наред, че няма какво да описваш и няма какво да запомниш, ако не броим втората му природа: един израз, на подчертано достойнство и самоувереност — естествено избиване на чивия чрез външната поза, когато усещаш вътрешен недостиг на достойнство и самоувереност.

Милев се движи така наперено, сякаш прави преглед на кралската рота пред Бъкингамския дворец, поръчва с такъв звучен глас, като че цялото заведение трябва да бъде осведомено, че господинът днес ще яде стек с равиоли, а не нещо друго и се храни с такива показни жестикулации, сякаш е дошъл не да обядва, а да предава уроци по хранене.

Същата претенциозност е налице и в облеклото му, комплектувано само за да удостовери, че Майк е изцяло в курса на модните веяния, идващи направо от Карнеби стрийт. Впрочем, ако се оставят настрана пъстрите копринени шалове, ризите с огромни яки и обувките с високи токове, костюмът на Милев най-често се свежда до синьото дочено яке и синия дочен панталон, изобщо традиционното работно облекло на американските говедари, което кой знае защо в наше време се е превърнало в символ на младежки шик.

Отношенията между тоя каубой Майк и оня погребален агент Райт, доколкото мога да съдя по видимостта, са доста хладни и обикновено се изчерпват с размяната на резервиран поздрав. Но това е все пак нещо, тъй като аз нямам право дори и на такъв поздрав, макар и двамата да знаят много добре, че техният шеф е и мой шеф.

А може би тъкмо това ги кара да гледат през мене като през джам. За тях аз съм само един кой знае откъде изскочил навлек. А навлеците през всички времена и по всички меридиани са жънали най-вече неприязън.

Ситият обед при италианеца и особено мечтателният унес, обземащ ме подир обеда, насочват мисълта ми към далечните прерии на „Аризона“ и към значително по близките чаршафени простори на хотелското легло. Отправям се на път, изкачвам се до номер 22 и се усамотявам, за да прегледам обедния вестник в хоризонтално положение. Преглеждам най-вече заглавията, понеже знам от опит, че коварната дрямка всеки миг може да ме връхлети. Другото го оставям за вечерните часове. В един скучен хотел и в една чужда страна вечерните часове, както е известно, са най-тягостни.

Към четири часа слизам до комарджийското кафене, намиращо се в края на улицата, и изпивам едно кафе за разсънване. А подир туй правя и обичайното си нарушение на закона, като напускам Дрейк-стрийт, за да се разположа на някоя скамейка в градинката на скуера. Едно нарушение, с което броячите ми са вече свикнали и на което очевидно гледат през пръсти, тъй като могат спокойно да ме наблюдават от витрината на кафенето и дори да използуват времето на наблюдение за малък покер.

Изтягам се прочее на скамейката, зает на свой ред с наблюдение. Обектът е напълно чужд на професионалните ми интереси. Това са кварталните дечурлига, играещи на дама или обикалящи с колелета по алеята. Една действително отморяваща гледка подир опушения улей на Дрейк-стрийт.

Привечер, ако наистина не се сещам вече какво да правя и ако ми е съвсем дотегнало да вися в онова, другото кафене с хубавицата на Ремън ревю бар, изминавам няколко метра до най-близкия клуб и слизам в розовия полумрак, за да изпия чаша скоч под звуците на поредната стрип-мелодия. Що се отнася до жената, заета на подиума с изпълнението на вечния номер, тя е също тъй безинтересна, както и вперените в нея напрегнати погледи на самците от залата. Вечният номер, за да разкрие плътта. А плътта, както казват французите, е жалка. Особено тази, дето се предлага на Дрейк-стрийт. Мършави студентки, примамени от надеждата да изкарат някоя и друга лира, или жени от пиацата, движещи се като автомати и събличащи се като автомати в ритъма на вечния „бурлеск“.

Сетне — пак при италианеца. А сетне — пак „Аризона“. Ако Дорис в момента е свободна от дежурство, поканвам я в стаята на приказка и на чашка скоч. По въпросите на бита в Дрейк-стрийт Дорис е за мене далеч по-ценен източник на информация от цялото годишно течение на „Таймс“.

— Вие сте чудесна жена — казвам й, за да я предразположа. — Здрав дух в здраво тяло, това сте вие, скъпа Дорис.

— О, вие сте ужасен ласкател, мистър Питър — отвръща жената и леко поруменява.

— Съвсем не. Казвам ви самата истина. Като гледам вас и като гледам всички други наоколо…

— Е, ако ме сравнявате с разни уличници… Но какво искате, нали всеки трябва да живее?

Тази фраза, както впрочем и всяка друга, е за мене добър повод нехайно да повдигна въпроса как живее тоя или оня от обитателите на Дрейк-стрийт или от какво живее или как е живял в миналото, изобщо да очертая изходната позиция, от която трябва да започне бъбренето на Дорис. Обилно и непринудено бъбрене, призвано да компенсира цял един ден на принудително мълчание, прекаран долу на гишето или горе, в разтребване на стаите.

— Мис Бренда Нелсън? О, тя беше най-първо стриптизьорка в „Ева“, онова, голямото кабаре на мистър Дрейк, знаете, нали? Преди не повече от пет години „Ева“ беше единственото му заведение, а тук му бе само кантората, но виждате как се измениха нещата, тоя беше пред фалит, оня се канеше да затваря, а мистър Дрейк откупваше едно заведение или даваше заем на друго, додето цялата ни улица се превърна в Дрейк-стрийт. С мене и брат ми беше същото, приготвили се бяхме да врътнем ключа на хотела, така че трябва да бъдем наистина благодарни на шефа, задето ни го откупи и ни остави да работим на процент…

— Да, наистина — прекъсвам я. — А мис Бренда?

— О, мис Бренда не е вчерашна. Тя така му завъртя главата на стария с позите си и с недостъпния си вид и така му влезе под кожата, че той вече не може без нея. Хитра е тя, мистър Питър, можете да ми вярвате, като ви го казвам.

— А тая другата, Линда Грей?

— Нея не я познавам добре. Когато не познавам някого, не смея да се произнасям. Зная, че пее в „Ева“, дори говорят, че пее божествено и че заслужавала нещо повече от кабаретна кариера, но аз, разбирате, не съм от тия, дето могат да ходят в „Ева“, за да слушат Линда Грей или която и да било там…

— Разправят, че била приятелка на оня, българина… — хвърлям фишека напосоки.

— Изключено — замахва енергично глава Дорис. — Линда няма да тръгне с такъв, можете да ми вярвате. Тя лети далеч по-високо, за да тръгне с някакъв си българин… О, мистър Питър, прощавайте, забравих, че и вие сте българин… Само че вие сте съвсем друго, не го казвам, за да ви правя комплимент, обаче вие наистина сте съвсем друго…

„В какъв смисъл?“, готвя се да запитам, но премълчавам, за да не поставя бедната жена в неловко положение. Съвсем друго ли? Вятър. На тази Дрейк-стрийт и сред тия хора на Дрейк всички са от един дол дренки.

— Вие сте сериозен — продължава да ме четка Дорис. — Сериозния човек аз отдалеч го познавам. Докато тоя Майк няма и година, откакто е дошъл и вече пласира хашиш по кюшетата…

— Защо ще пласира хашиш? Нали работи при Дрейк?

— И какво, като работи при Дрейк? Да не мислите, че Дрейк ще го позлати? А когато човек свикне с комара и проститутките, както е свикнал Майк, разходите бързо нарастват.

— Значи, мистър Дрейк търгува и с хашиш? — запитвам непредпазливо.

— А, това не съм казала! — вдига предупредително длан Дорис.

Сетне се навежда към мене и произнася полугласно:

— Тук, на тая улица, мистър Питър, има неща, които не се казват…

В този миг или малко по-късно и изобщо в някой миг откъм стълбата се чува глас:

— Дорис, къде си?

— Брат ми е — избъбря жената, за да не би да помисля, че е любовникът й. — Трябва да го сменя вече, че после цялата нощ е негов ред.

И като обръща докрай чашата, за да не се прахосва хубавото уиски, Дорис ми пожелава лека нощ и изтичва навън.

Лека нощ. В тая стая с охлузена мебел, навяваща неизбродна тъга. И на тая улица, дето има толкова неща, които не се казват. И пред тая неизвестност, дето се спотайват толкова други неща, които все още не можеш да отгатнеш.

Лека нощ.

* * *

Изминали са вече две седмици, откак разхождам новия си костюм по тия места, додето една заран, тъкмо когато допивам кафето си в заведението на комарджиите, пристига Боб, за да ме уведоми леко запъхтян, че шефът ме вика веднага. И за да няма сянка от съмнение, че веднага значи веднага, малката горила изчаква да се вдигна и тръгва с мене към генералния щаб.

Наистина генерален щаб: в кабинета на Дрейк заварвам освен шефа, още и Бренда, Райт, Милев и някакъв мургав мъж, надхвърлил отдавна четирийсетте и когото всички наричат мистър Ларкин.

Дрейк този път не ми отправя никаква реплика по повод умението ми да възкръсвам, а се задоволява да ми посочи едно свободно кресло и да поясни:

— Засега от вас се иска само да слушате, Питър. Да слушате внимателно, разбира се. Защото после не е изключено и да ви дадем думата.

Сядам, запалвам цигара — от моите, а не от ониксовата кутия — и се задълбочавам в слушане. Говори Майк Милев и както личи, още е в началото на изложението си, тъй че не вярвам да съм изпуснал много нещо.

— Мистър Дрейк е напълно прав: пътуването на Райт завърши с неуспех, но аз не можех да зная, че тия мои приятели и тримата — „Значи, имало е и трети“, отбелязвам на ум, — ще се окажат толкова страхливи, какво да се прави, с течение на годините хората се изменят и аз отдавна бях загубил контакта с тия тримата, но както вече съм ви информирал неведнаж, моите връзки там са твърде широки, изключително широки, само че какво да се прави, че повечето от тия хора не знаят английски, а тия, дето го знаят, се оказаха негодни…

Горният пасаж е доста очистена версия на монолога. В действителност Милев говори с излишна припряност и понеже бърза, бърка, а понеже бърка, поправя се, а понеже английският му не е безупречен, то и поправките не са изрядни, тъй че да го слушам е малко уморително и по едно време Дрейк му подхвърля:

— По-накъсо, Майк. И не затъвайте толкова в периодите, защото забравяте главното изречение.

— Исках да кажа, че сега, след като вече съм установил две наистина надеждни връзки чрез Мюнхен, изобщо връзки със сигурни хора, нещата могат да се изградят на съвсем здрава основа и комбинацията да влезе в действие в най-скоро време…

Той изразходва доста минути, за да изрази въпросната не твърде сложна мисъл, тъй че се налага Дрейк отново да го прекъсне:

— А как я виждате вие тази комбинация?

— Ами много просто. Нали вече ви казах, че моите хора имат коли.

— И какво, като имат коли? — пита шефът.

— Ами това решава проблема за трафика от турската до югославската граница.

— Е, да, но нали най-първо стоката трябва да мине границата?

— Оттук не ми е възможно да отговоря на този въпрос в подробности — отвръща Милев. — Подробностите ще се обмислят, когато моите двама души влязат в контакт със сигурни хора от граничните села.

— Не става дума за подробностите, а за най-общо решение — пояснява спокойно Дрейк. — С две думи, как си представяте прехвърлянето през границата?

— Има различни възможности. Съществуват такива места, дето граничната ивица е съвсем тясна или достатъчно подходяща — скалист хребет или сипей — и дето стоката може да се измъкне от турска територия просто с дълго въже. Или да се изхвърли чрез съответно приспособление. Или да се използва балон. Това ще ни каже само специалистът.

— А какво ще кажете вие?

— Аз съм в състояние да ви предложа топографията на няколко подходящи места и за двете граници, а също и да осигуря транспорта на стоката през страната. Като се има предвид, че се касае до стока в значително количество, това мисля не е малко.

— Да, разбира се — съгласява се Дрейк. — Обаче и съвсем не е достатъчно. Тук не става дума за много или за малко, а за достатъчно, което значи стоката от Турция да прехвръкне невредима в Югославия.

Милев мълчи, като се опитва да изцеди от главата си възможно най-задоволителния отговор. Останалите също мълчат, но тая обезпокоителна тишина изглежда не помага ма мислителя, а добавъчно то гипсира.

— Мога да предложа и друг вариант — обявява най-сетне той. — В случай че вашите хора успеят да вкарат стоката в страната, аз поемам грижата да я изнеса чрез моите хора в Югославия. Онази граница, разбирате ли, е значително по-лека. Там стават местни празненства и други такива…

Дрейк поглежда замислено към оратора, сетне поклаща глава:

— Вижте, Майк, ако нашите хора успеят да внесат стоката, те ще съумеят и да я изнесат и вие изобщо няма да сте ни нужен. Подобни операции, както знаете, вече са ставали и без ваша помощ. За нещастие повечето са завършвали на пълна загуба. И проектът, който вие ми предложихте преди месеци и за който похарчихме доста средства и време, бе значително по-различен.

— Аз и сега държа на този проект — произнася Милев, като се опитва да заеме една от достойните си пози. — И ако вие наредите да почнем сондажите, гарантирам ви, че в непродължителен срок моите хора ще ни дадат точни сведения за удобните места и дори предложения за начина на прехвърлянето. А оттук нататък нека специалистите си кажат думата.

— Това вече звучи по-другояче — кима шефът. — И тъкмо това исках да чуя от вас: има ли наистина реална възможност за прехвърляне на границата и способни ли са вашите двама хора да ни дадат точни сведения по въпроса, а подир туй, естествено, и да реализират трафика.

— За тия неща аз отговарям напълно — декларира Милев.

— А вие, Ларкин, какво ще кажете? — обръща се Дрейк към непознатия.

В продължение на минута или две Ларкин не благоволява да каже нищо. Дори ако се съди по израза му, той изобщо се е зарекъл да не казва нищо: тежкият, сякаш неподвижен поглед, плътно стиснатите устни и скобите на двете отвесни бръчки, заключващи устните, съвсем не говорят за словоохотливост.

— Става — произнася най-сетне мургавият.

— В смисъл? — вдига вежди Дрейк.

— Става — повтаря непознатият. — Ако има реални възможности и ако Майк осигури точните данни, ние ще организираме техниката.

— Надявам се, не с балони… — изръмжава шефът.

— Ние ще осигурим техниката — натъртва на своето Ларкин, без да си дава труд да уточни дали тя включва балони или не.

— Чудесно — кима по навик шефът. — А вие какво мислите, Райт?

— Мисля по въпроса за връзката — отвръща хубавецът.

— Коя именно? — пита Дрейк.

Райт прокарва дългите си нервни пръсти на музикант в още по-дългите си черни коси и пояснява:

— Връзката с ония двамата в България…

— Писмата с тайнописа… — побързва да му напомни Милев.

— Писмата с тайнописа са добри, докато не е възникнало подозрение — забелязва сухо красавецът. — Обаче ние трябва да бъдем готови и за такава възможност.

— А как ще бъдем готови? — любопитствува шефът.

— Трябва да отиде човек на място, в случай че се наложи.

— Вие нали вече ходихте?

— Трябва да отиде местен човек. Майк… или този, новият…

— Че за какво друго ще ни служи новият, ако не може да свърши тая работа? — не се стърпява Милев.

— А ти не би ли я свършил сам? — изръмжава Дрейк.

Милев мълчи няколко секунди, сетне промърморва:

— Моето връщане там е свързано с доста рискове. Но ако решите, че се налага…

— Бренда, вие много мълчите днес, мила — обръща се шефът към приятелката си.

Алената дама, която днес — може би пропуснах да отбележа — е изумруденозелена, дръпва порция дим от дългото цигаре и пропява с кадифения си глас:

— Аз играя ролята на публика, Бил. А ролята на публиката е да мълчи.

Явно е, че наближава моят ред. Ала преди да е дошъл моят ред, идва редът на подвижния бар.

— Вашите разсъждения съвсем ми пресушиха мозъка — забелязва Дрейк, като се вдига от стола зад бюрото. — Да не говорим за гърлото.

При тия думи той навярно е натиснал невидимия звънец, защото малко по-късно Ал влиза с подобаващата за случая тържественост, като тика пред себе си количка с бутилки и чаши.

В обширното помещение, осветено от кристалните полилеи и изолирано от външния свят с кадифените завеси, настъпва известно разбъркване, тъй като гостите използуват случая не само да си разквасят устните, но и да си пораздвижат крайниците. Разбъркването обаче не трае дълго. Шефът взима чашата в ръка и отново се настанява зад бюрото, което принуждава и останалите да се върнат в креслата си.

— Е, Питър, успяхте ли да проследите добре нишката? — обръща се най-сетне към мене Дрейк.

— Помъчих се.

— И какво е впечатлението ви?

— Трудно е да се каже с две думи, мистър.

— Защо с две думи? Кажете го с двеста думи. Направете ни подробен анализ. Вие познавате тая страна, не аз!

— Само че не познавам стоката…

— Стоката е стока. Какво има да я познавате?

— Лично мене стоката не ме интересува — пояснявам. — Обаче когато става дума за контрабанда, теглото и обемът не са въпрос на подробности.

— Смятайте, че имаме интерес да прехвърлим по-голямо тегло и по-сериозен обем. Например един тон холандско сирене. Пък ако това е много, ще ни кажете, че е много.

И понеже мълча, погълнат от съображенията си, Дрейк добавя:

— Нали чухте проекта на Майк? Сега аз пък искам да чуя мнението ви по тоя проект.

— Проектът е интересен — отвръщам. — Искам да кажа, че може би става за роман. Но това е единственото, за което става.

— С други думи, вятър и мъгла? — изръмжава шефът.

— Грубо казано, да.

— А защо? Говорете де! И без големи фрази! Искам анализ, не фрази.

— Първо, въпросът за границата. Не знам кога мистър Майк е виждал границата за последен път и виждал ли я е изобщо, освен от влака, обаче положението там от много и много години съвсем не е такова, че да дава възможност за контрабандни лудории.

— Това е все пак доста дълга граница — подхвърля Дрейк. — Не допускате ли, че тук-там могат да се намерят и по-удобни места?

— Удобните места са и най-добре охранявани, понеже граничарите още преди нас са разбрали, че са удобни. Не знам изобщо представяте ли си какво е там положението…

— А вие представяте ли си го? — прекъсва ме Милев. — Или просто импровизирате?

— Не е нужно да си го представям. Аз го знам. И ако седна да ви описвам различните гранични зони, сигналните инсталации и всички най-прецизни методи на охрана, сами ще разберете, че всички тия проекти на мистър Майк са чиста фантастика…

— Казах, че смятам за най-уместно трафикът да се извърши по въздуха, а не през вашите инсталации — напомня Милев.

— Вие мълчете — срязва го Дрейк, без впрочем да повишава тон. — Ще говорите, когато ви питат.

— По въздуха това е вече друго — признавам. — Искам да кажа, друг роман… обаче не по-малко фантастичен. Вече споменах, че съществуват зони, в които тъй или иначе би следвало да се проникне. Само че няма кой да ви допусне там. И населението е не по-малко нащрек от граничарите. Естествено, ако това „по въздуха“, за което споменава мистър Майк, означава да се прелети цялата територия, тогава работата е друга. Тогава вече ще трябва да видим как стои въпросът с военно-въздушните сили на страната.

— Според вас значи няма никакво възможно решение? — запитва Дрейк.

— Такова нещо не съм казал, мистър. Казвам само, че решението, което обсъждаме в момента, е съвсем фантастично.

— Не отбягвайте въпроса ми, Питър! — изръмжава шефът.

— Не го отбягвам. Просто в момента не съм готов за отговора.

— Добре — отвръща Дрейк. — Нещо друго да добавите?

— Нищо, освен че на втората граница ни очакват същите трудности. И всички тия гранични празненства съвсем не изглеждат весели от гледна точка на контрабандата.

— Ако смятате да възразявате, сега е моментът, Майк! — промърморва домакинът.

— Какво да възразявам? — произнася Милев, вече овладял се. — Това са приказки.

— Проверими — уточнявам. — И всеки човек, запознат с граничните порядки в България, би могъл да ги потвърди.

— Това са приказки — повтаря Милев. — Аз вече казах с какво се нагърбвам. А щом се нагърбвам…

— Други мнения? — запитва шефът. — Райт?

Хубавецът прокарва дългите си пръсти в още по-дългите коси и забелязва:

— Струва ми се, че сме заставени да избираме между едни голи уверения и други голи уверения. А туй съвсем не е лесно.

— Одеве вие говорехте не за уверения, а за дадености — напомня Дрейк.

— Имах предвид връзките на Майк чрез Мюнхен, а не положението на границата.

— Ларкин?

Ларкин мълчи, сякаш не е чул името си. И трябва отново да мине доста време, додето се реши да произнесе:

— Когато мистър Питър бъде готов с отговора на задачата, тогава ще се изкажа.

— Значи смятате, че по отговора на Майк вече изобщо не си струва да разискваме?

Ларкин отново отправя в пространството тежкия си неподвижен поглед и едва след като му омръзва да съзерцава насрещния тапет, забелязва:

— Стоката, която имаме предвид, струва доста скъпо, Дрейк.

Наблюдавам го крадешком, като се питам дали не се лъжа. Обаче няма начин да се лъжа. Във всеки случай ще бъда наистина смаян, ако разбера, че се лъжа. Това непроницаемо лице и тази недоверчивост, не показна и предизвикателна, а дълбоко стаена, издават полицая. И погледът, който избягва очите ви, но ви изучава внимателно, когато гледате в друга посока, и привичката да говори възможно по-малко и само най-необходимото, и тая скрита напрегнатост, с която следи чуждите приказки — издават полицая.

— Е, добре — въздъхва Дрейк, като става и отправя носталгичен поглед към количката с бутилките. — Засега толкова!

Ние също се вдигаме. Поемам към вратата, като чакам да чуя естествената за случая фраза: „Питър, вие останете.“ И фразата наистина прозвучава, но с по-друго обращение:

— Ларкин, бих ви помолил да останете.

* * *

Часът минава един и ресторантът се е поопразнил, когато влизам и заемам една маса до витрината, за да мога да наблюдавам отвън насрещното кафене, което тъй често наблюдавам отвътре. Едва съм поръчал обичайния телешки котлет на Джовани, чиито огромни бакенбарди приличат на два добавъчни котлета, когато чувам зад гърба си познат глас:

— Мога ли да седна при вас?

Една фраза, произнесена на родния език в тоя чужд край, би трябвало да те умили, обаче аз кой знае защо не усещам сълзите ми да напират.

— Защо не? Заповядайте.

Майк сяда насреща ми, поема листа и го зачита с такъв съсредоточен израз, сякаш не чете меню, а Хартата за правата на човека. Разбира се, това меню той го знае наизуст и още предварително е известно, че ще поръча някакъв стек с макарони по болонски или по милански, но ритуалът си е ритуал.

— Джовани, един стек миланез, моля! И обичайното кианти.

Обедът минава в пълно мълчание и аз почти съм готов да помисля, че ако българинът е имал намерение да води разговор, той вече е успял да промени намерението си, когато Милев отмества чинията, облакътява се на мраморната маса и подхвърля:

— Ама че глупаво се получи, а!

— Какво точно имате предвид?

— Ами че това, одевешното: да се счепкат двама българи, за да правят зрелище на тия англичани…

— Наистина.

— … Вместо да седнем предварително с вас и всичко да уточним като хора.

— Наистина — съгласявам се отново.

— Само че откъде да знам, че на Дрейк ще му скимне да свика военен съвет точно днес… А що се отнася до вас, мислех, че просто искат да ви използуват там, на място… И съгласете се, че тия гранични зони и сигнални инсталации, това съвсем не е моя работа…

— Да, да, естествено.

Докато пием кафето, Милев продължава да разсъждава гласно върху темата, как всичко можело да стане по-другояче, в случай че сме се били разбрали предварително, без впрочем да добави някой нов момент в изложението си. Колкото до мене, аз се задоволявам да кимам, за да не се повтарям прекалено.

Уреждаме сметката и тръгваме по посока на „Аризона“, но на средата на улицата Майк спира пред един вход и предлага:

— Мисля, че най-добре ще е още сега да седнем у дома и да обмислим всичко.

— Защо трябва толкова да бързаме. В тоя час, искрено казано, бих предпочел да подремна.

Той ме поглежда, сякаш за да провери сериозно ли говоря, и съвсем ненадейно сменя тона, като дори минава на „ти“:

— Да дремнеш ли? Абе ти акъл имаш ли бе, приятел? Ами че докато ние тук се размайваме, Дрейк вече може би решава съдбата ни.

— Е, чак пък съдбата ни…

— Слушай, ти или се правиш на глупак, или си съвсем наивен. Имаш ли изобщо понятие що за човек е тоя Дрейк? Ами че на него толкова му струва да ни тегли куршума, колкото и да каже „здрасти“.

Оглеждам улицата, почти пуста в ранния следобеден час, после хвърлям бегъл поглед към входа, един полутъмен вход, който не ми внушава никакво доверие.

— Добре — отстъпвам. — Щом смятате, че въпросът не търпи отлагане…

Сподирвам го по неугледното стълбище с полуизтрити каменни стъпала и той отключва една врата на първия етаж. Холчето, в което Милев ме въвежда, донейде напомня моята хотелска обстановка, с тая разлика, че тук мебелите са по-малко охлузени и повече на брой, а прозорецът гледа към някакъв заден двор, задръстен от ръждиви железа.

— Ще пиете ли нещо? — пита домакинът, минал отново към множествено число.

— Мерси, не ми се пие.

— На мене също. Такива разговори най-добре се водят на трезва глава.

И като се настаняваме в креслата от двете страни на малката масичка, Милев запитва:

— Всъщност май че вас пиенето ви доведе в тоя квартал?

— Горе-долу така стана.

— Съдба… — поклаща унило глава Майк. — Вас ви доведе пиенето, мене — жените…

— Какво общо имат тук жените? — промърморвам, за да кажа нещо.

— Това, че не са безплатни — пояснява домакинът. — И за да имам повече пари, трябваше да се хвана да пласирам хашиш, а хашишът ме доведе до Дрейк.

Той замълчава, решил вероятно, че не е полезно да ме претрупва с информация. Сетне подхвърля вместо обобщение:

— А сега и двамата трябва да търсим как да се измъкнем.

— Защо да се измъкваме? Тук не е чак толкова лошо.

— Да, разбира се — усмихва се подигравателно Майк. — Особено ако шефът продължи да ви плаща, само за да киснете в порнографската книжарница или в кафенето. Обаче той няма да ви плаща, уверявам ви. И още от началото е пресметнал до последния цент какво ще похарчи за вас и колко ще получи чрез вас, преди да ви ликвидира и изпрати в моргата.

— Почвате наистина да ми разваляте настроението с тия ваши прогнози — избъбрям. — Не смятате ли, че ако в момента някой е заплашен, това сте по-скоро вие?

— Вярно е, че одеве успяхте да разпердушините плана ми — отвръща Милев. — И вероятно Дрейк в момента е убеден, че съм го подхлъзнал, макар че не съм имал никакво намерение да го подхлъзвам. Той обаче все още има нужда от мене, поне за да чуе мнението ми за плана, който вие ще му сервирате. А когато вие сервирате плана си, нищо няма да ми попречи да го разпердушина, точно както и вие постъпихте с моя.

— Аз нямам план — бързам да го успокоя.

— Ако нямате план, значи готов сте за гробищата. Ако нямате план, съветвам ви да го измислите. Вие вече знаете достатъчно, за да си позволи Дрейк да ви остави жив, особено щом повече не сте му нужен.

Той ми отпуска достатъчно време, за да разбера значението на тия думи, и едва подир туй стига до най-същественото:

— Това ще бъде връх на глупостта, ако ние, двама българи, се оставим да бъдем смачкани от тоя англичанин…

— Щом поставяте въпроса на национална основа…

— Единственото ни спасение е да изработим общ план, един план, за чието осъществяване и аз, и вие да бъдем еднакво необходими и който да не бъде вятър и мъгла, а нещо достатъчно солидно, за да получи одобрението на шефа.

— Да, това би било наистина идеално — съгласявам се, като гледам разсеяно късчето опушено небе над редицата опушени покриви зад немитото стъкло на прозореца.

— Така че изплюйте го най-после тоя ваш план и дайте да го обсъдим спокойно — заключава Майк.

В тоя момент ухото ми долавя лек шум откъм съседната стая, което ми дава основание да забележа:

— Май че оттатък има някой…

— Съквартирантът ми. Не се безпокойте. Той не знае бъкел български.

— А, добре.

— Така че нека обсъдим плана ви без протакане, защото никой не знае кога на Дрейк може да му скимне пак да ни викне.

— Аз нямам план.

— Слушайте — произнася Милев, като се старае да запази спокойствие. — Вие не сте глупак, но аз също не съм глупакът, за който ме смятате. И знам, че имате план. И знам, че точно затуй разпердушинихте моя план, за да предложите вашия. Но аз мога да постъпя с вашия точно тъй, както и вие постъпихте с моя. Има сто начина да внушиш недоверие към един план. Затова, пак ви казвам: не хитрувайте, а си открийте картите, додето не е станало късно.

— Уж говорим на български, а не можем да се разберем — промърморвам съкрушено. — Не ви ли е ясно какво значат тия две думи бе, Милев: нямам план! Разбирате ли, нямам!

— Ама вие наистина ме смятате за глупак! — повишава тона Майк. — Обаче гледайте да не излезе, че глупакът сте вие! Напълно ясно ми е, че сте се запретнали да ме изтикате и да заемете мястото ми. Досетих се, че ще стане така, още щом се появихте на Дрейк-стрийт. Стара нашенска черта: да се самоизяждаме. Само че тук не сме в България. И на Дрейк-стрийт законите са други. И преди още да посегнете към мене вас вече няма да ви има. Така че питам ви за последен път: готов ли сте да работим заедно или…

— Защо не? — свивам рамене. — Но ако чакате да ви извадя от джоба един несъществуващ план, не виждам как…

В тоя момент обаче той вади от джоба нещо. Едва ли е необходимо да уточнявам, че се касае за пистолет. И че пистолетът най-непринудено се насочва към гърдите ми.

— Нямам време за пазарлъци, драги — произнася малко театрално Милев, за да обясни все пак някак появата на пистолета. — И ще ви стрелям, без да ми мигне окото. Тук, на Дрейк-стрийт, няма риск да бъда порицан за такова нещо. Законна самозащита при нападение. И тъй?…

Не съм сигурен, че ще стреля. Възможно е да се касае за една от обичайните му пози. Обаче човек никога не знае докъде може да стигне тая страст към позите. Затуй вдигам ненадейно масичката и я преобръщам върху Милев. Онзи пада назад в креслото и миг по-късно аз скачам върху него и му изтръгвам пистолета. А след като съм го изтръгнал, запращам го възможно по-далече. През прозореца. Или по-точно през стъклото, понеже прозорецът е затворен.

Готов съм вече да се оттегля, когато, привлечен от шума, нахълтва съквартирантът от съседната стая и отзивчиво ме подпира с юмрук. За да се озова в обятията на Майк, който на свой ред ме подпира от другата страна. Изобщо налице са всички изгледи англо-българската дружба да се реализира изцяло на мой гръб.

Само че тия двамата съвсем не са от калибъра на Ал и Боб. И аз се постаравам да им обясня чрез съответни жестове, че всяка лудория се заплаща. И да ги изпратя най-сетне един върху друг в ъгъла зад дивана. Нека спокойно си поемат дъх.

— О, мистър Питър! Изглежда отново са ви били — произнася съчувствено Дорис, когато влизам в хотела. — Щом дойде брат ми, ще прескоча до аптеката.

— Не се тревожете — казвам. — За подобни дребни контузии не си струва изобщо да се говори.

Едно бегло проучване пред огледалото горе в стаята ме убеждава, че контузиите наистина са съвсем незначителни — малка синина под лявото око и малка драскотина над лявата вежда. Не, тия двамата далеч не могат да се сравняват с горилите на шефа. Липсва им размах. А също и мускулатура.

По-късно, когато се измивам и заемам върху леглото любимата си за размисъл хоризонтална поза, постепенно стигам до извода, че донейде съм подценил противника. Защото Майк е в състояние да ми изстреля един пълнител в корема от някой тъмен вход и без да е надарен с могъщи бицепси. И защото в момента основната цел на живота му е да ме премахне от пътя си. А когато името на пътя е Дрейк-стрийт, операцията по премахването не е чак толкова трудна.

Може би щях да постъпя по-умно, ако бях му конфискувал пистолета, вместо да го хвърлям на двора, отдето той веднага ще си го прибере. И какво, ако го бях конфискувал? Нищо, разбира се, освен дето ще му създам грижата да намери нов. Една не бог знае каква грижа в тоя квартал и в тая улица.

Додето се въртя в кръга на подобни мисли, навярно съм заспал, защото усещам, че някой настойчиво ме блъска по главата и трябва да мине известно време, докато разбера, че блъскането се извършва не върху бедната ми глава, а върху вратата. Разсъжденията ми върху темата Майк очевидно са траяли доста дълго, защото стаята е тъмна и навън е нощ.

— Кой е? Какво има? — питам все още сънен.

— А, вие сте вътре? И не отваряте? — раздава се доста отчетливо ревът на една от горилите, не знам коя точно.

За да опровергая горното твърдение, ставам и отварям. Пред погледа ми изниква масивният шкаф, наречен Ал.

— Мъртъв ли сте, дявол ви взел, та не чувате! — изревава човекомаймуната.

— Не още — бързам да го разочаровам. — Какво, пожар ли има?

— Шефът ви вика.

— Добре де. Махайте ми се от главата. Идвам веднага.

Вместо отговор Ал удобно се настанява в едно кресло и красноречиво поглежда часовника си.

— Нали ви казах, че и без вас ще дойда? Познавам пътя, няма да се изгубя.

— Нищо не познавате — изръмжава Ал. — Шефът не е в бюрото си. Хайде, давам ви пет минути!

Прочее подир пет минути ние сме вече на Дрейк-стрийт, а малко по-късно за моя изненада излизаме от нея и тръгваме по голямата улица. Сетне свиваме в друга, после в трета, додето стигаме до ярко осветена фасада, върху която с магнетична сила аленее неонов надпис:

ЕВА

Следвам машинално Ал в обилно осветения, но още празен хол, един хол на показен и фалшив разкош, с позлатени гипсови орнаменти по стените, с червен мокет и много огледала, твърде различен от неугледните зимници за стриптийз на Дрейк-стрийт. Минаваме транзит край входа към залата, драпиран с кадифени завеси, поемаме по тесен коридор и през една врата с надпис „офис“ проникваме в друг коридор, завършващ с втора врата. Горилата натиска звънеца и когато зелената лампичка над звънеца светва, ми прави път да вляза.

— А, ето ви най-сетне! — възклицава шефът, отпуснат в ленива поза зад бюрото. — Чак досега ли трая боят?

— Какъв бой? — питам невинно, като се настанявам в посоченото ми кресло.

— Това вие ще кажете, Питър — отвръща Дрейк. — Моите лични сведения се изчерпват с оскъдните данни, нанесени върху лицето ви.

— Надявам се, че тая оскъдност не ви дразни — подхвърлям.

— Не, разбира се. Съвсем безразлична ми е. В края на краищата не са били мене. Но все пак смятам, че ми дължите една информация.

Оглеждам се нерешително, сякаш, се двоумя да изпълня ли нареждането или да се опитам да го отклоня. Помещението е значително по-малко от кабинета на Дрейк-стрийт, обаче и значително по-модерно. Едно съчетание на виолетови и сребристосиви елементи, с голям разгул на коприна, полирани плоскости и стъкло, изобщо една претенциозна екстравагантност, която не се поддава на описание.

— Майк ме нападна с един свой приятел — казвам, след като съумявам да надвия колебанията си.

— И как стана това?

Описвам събитието възможно по-пестеливо. Шефът мълчи известно време, сетне забелязва:

— Да-аа… Не обичам саморазправите. И все пак, на ваше място, бих му го върнал.

— Не виждам защо.

— Защото той сега навсякъде ще почне да се хвали, че ви е бил. А това съвсем ще подрони престижа ви сред моите хора. Изобщо ще тръгне мълвата, че вас твърде често ви бият.

— Нямам претенции на горила.

— Обаче сте мой секретар, Питър. А секретарят на Дрейк би трябвало да има реномето на силен човек.

И понеже не считам за нужно да отговоря, шефът минава на другото:

— А сега, какво? Треперите да не би Майк да подложи плана ви на унищожителен огън?

— За да треперя, би трябвало най-първо да го имам, тоя план.

— А нима го нямате?

— Засега все още — не.

— И дори не сте в състояние да го съставите?

— Не съм казал, че съм чак толкова безпомощен. Обаче и не мога да го съставя просто тъй, с голи ръце.

— Какво имате предвид?

Налага се да забавя отговора си, тъй като в този миг вратата зад бюрото се отваря и в кабинета става по-светло. Когато на небосклона изгрява звезда от първа величина, винаги става по-светло. Звездата е облечена в рокля от сребристо ламе, тъй дълга и толкова тясна, че само истинска звезда би могла да се движи в подобна опаковка, без да падне. Бедрата и бюстът предизвикателно бляскат в тоя луксозен амбалаж, но аз лично оставам незасегнат от предизвикателството, защото когато тялото на една жена ти изглежда сякаш излято от метал, от него се излъчва смразяващ хлад.

Бренда, понеже това е самата Бренда Нелсън и никоя друга, плавно се плъзга по сивия мокет в сребърния си пашкул, като грациозно развява във въздуха ръката в дълга сребърна ръкавица, стискаща дългото цигаре. Най-сетне жената достига огромния виолетов диван и се отпуска върху него в претенциозно-елегантна поза. Една поза, от която, боя се, скоро ще я заболи гърбът.

— Не ви ли преча, мили? — запитва тя едва в тоя миг, без дори да си направи труда да погледне към мене.

— Съвсем не, скъпа — отвръща Дрейк, който пък не си прави труда да погледне към нея.

И като ме фиксира със светлите си очички, повтаря:

— Какво имате предвид?

— Поне две неща: първо, известни подробности по въпросната стока…

— Стоката е опиат — щом толкова се интересувате — прекъсва ме шефът.

— Съвсем не се интересувам каква е стоката — опиат или сутиени. Интересувам се, както вече ви казах, единствено от обема и тежината.

— Голям обем и голяма тежина, нали ви казах.

Замълчавам, за да му дам време сам да разбере, че подобни общи приказки нямат никаква стойност като информация. Вместо това обаче той изръмжава:

— А второто нещо? Какво е това ваше второ нещо?

— О, то е съвсем просто. Вие сам разбирате, че не съм наклонен да работя за шепа гвоздеи.

— Засега все още не съм ви предложил дори и гвоздеи.

— Тогава защо се чудите, че и аз не ви предлагам план?

— Слушайте, Питър! — произнася Дрейк с едва забележима заплашителна нотка. — Трябва да ви кажа, че не ви давам пари, за да ми държите такъв език. И че съм установил в предприятието си известен стил, който няма да позволя да се нарушава.

— Знам това — кимам. — И не се съмнявам, че ако се разсърдите, наново ще приложите стила си над мене. Вие имате власт да ме пребиете за трети път, мистър Дрейк, но тогава можете да се простите веднаж завинаги с плана.

— Това бъдещето ще покаже.

— Излишно е да надзъртате в бъдещето. По-разумно ще е да разберете още сега, че ако вие сте невероятно безогледен, аз пък съм невероятно инат. Такъв съм, уверявам ви: инат, до степен на самоубийство.

— Това бъдещето ще покаже — повтаря Дрейк, без да повишава глас, ала с известна мрачна интонация.

— Чудесно — отвръщам, като ставам. — Щом дотам се простира интелектът ви, можете да повикате животните си. Нямам какво повече да кажа.

— Не съм ви разрешил да си вървите, Питър — промърморва шефът.

— Не виждам защо трябва да ви губя времето — избъбрям. — Разговорът ни е приключен. Можете да повикате животните.

— Този път няма да бъдат животните, Питър! Този път ще бъде един друг приятел: извънредният и пълномощен посланик на смъртта. Изобщо ще проявя милосърдие към вас, макар да не го заслужавате. Ще ви пратя на оня свят без формалности.

Дрейк може би очаква да чуе от мене думи на топла благодарност, обаче аз се задоволявам да кимна бегло и да се отправя към вратата. Ако този тип и сега не излезе от кожата си, значи нервите му са наистина от стомана.

Той не излиза от кожата си. Само малко по-рязко от преди изръмжава:

— Връщайте се веднага, Питър, и не злоупотребявайте с търпението ми!

— Съвсем излишно е да се връщам, ако ще ми предлагате шепа гвоздеи, мистър! — заявявам, като все пак спирам сред кабинета. — Аз целия си живот съм го играл като комар и ще го проиграя като на комар, обаче няма да стана ваш портиер, нито ваш слуга, нито ваша пачавра, не ви ли е ясно?

— Слушайте, дебела главо! Дали ще ви предложа нещо или не, това само аз ще реша. И дали ще ви премахна или не, това пак аз ще реша. Но преди да реша, искам да ви чуя. Така че сядайте и изплювайте хапката, пък после ще видим.

Поколебавам се, ала тъкмо в тоя миг улавям знака на Бренда — едно едва забележимо свеждане на клепачите, което говори: „Сядайте“ и което цели да ми внуши, че съм довел Дрейк до последния предел на търпението. В края на краищата тя по-добре го познава, тоя Дрейк, тъй че разумът ми подсказва да я послушам. Връщам се на мястото си и отново потъвам в коприненото кресло.

— Ако поставям въпроса за възнаграждението, то съвсем не е от наглост, мистър, а от елементарно чувство за справедливост. Планът, който бих могъл да ви предложа, съвсем не е конгломерат от глупости, като тоя на Милев, а реална възможност да спечелите милиони. И ако би се стигнало до осъществяването на тоя план, аз няма да се задоволя да ви го поднеса на книга, а ще поема ангажимента да го изпълня до последната подробност. Което значи да поема и съответния риск. Защото, за да бъде самата операция застрахована от всякакъв риск, ще се наложи предварително да заложа кожата си за нея.

— Добре де, не се хвалете. Говорете по същество — изръмжава Дрейк.

— Преди да заговоря по същество, трябва да чуя вас.

— Не, обратното, приятелю, обратното!

Мълча известно време, като обхождам безсмислено стаята с поглед, додето ми се струва да долавям ново движение на клепачите от страна на металическата жена.

— Хубаво — отстъпвам. — Нека бъде обратното. В края на краищата туй, което ще чуете от мене, няма да има за вас никаква стойност, докато не се превърне от словесен проект в дело. А за да се превърне в дело, единствената възможност е да прибегнете до моята помощ. До моята, а не до тая на Милев или на който и да било мошеник от неговия тип.

— Вашата честност също не е още доказана черно на бяло, Питър.

— Налага се да ме заинтересувате по съответен начин, мистър, за да я докажа. Колкото повече един човек е финансово заинтересуван да бъде честен, толкова по-голям е шансът той наистина да се окаже такъв.

— Досега вие се движите най-вече в сферата на общите приказки — напомня Дрейк.

— Стигам и до конкретните. На първо място, ако проектирате да пренасяте хашиш, това е глупост, която изобщо не заслужава да се обсъжда.

— Аз по-добре от вас мога да кажа глупост ли е или не — възразява спокойно шефът. — Защото аз печеля от хашиша, а не вие.

— Само че ние с вас оценяваме нещата от различна гледна точка, мистър. Хашишът е твърде обемиста стока. И доста евтина. Затова е не само трудна за пренасяне, но и просто не си заслужава риска.

— А вие какво предлагате? Двайсеткаратови брилянти?

— Хероин.

— Хероинът, приятелю, се произвежда най-вече тук, на Запад. От Изток се докарва опиумът, а от него на Запад се прави хероин.

— Значи в случая трябва да се действува другояче. Ще произвеждате хероина на Изток и ще го доставяте в готов вид на Запад. Стока за милиони и съвсем малка по обем.

— Не знам дали може да стане толкова лесно, колкото лесно си го представяте.

— Аз говоря на базата на реалности, а не на фантазии. Ако искате с един трафик да реализирате милиони, това е единствената възможност. Да се пренасят обемисти товари е изключено. И ако се касае до хашиш, по-добре прехвърляйте го с коли, както в миналото, и нека ви го обират до 90 процента по границите.

Шефът известно време мълчи замислено. Сетне бърка в джобчето на смокинга си, изважда дълга пура и грижливо я освобождава от целофанената одежда. После прибягва до следващата фаза на операцията, с помощта на джобното ножче. А подир туй, то се знае, запалва.

— Добре де, този въпрос няма сега да го обсъждаме — решава Дрейк, като ми отправя гъста струя дим, за да ми покаже колко хубаво мирише пурата му. — Минавайте нататък.

— В случай че се приготви пратка от пет или дори десет кила хероин…

— Десет кила хероин? — вдига вежди шефът. — Давате ли си сметка какво прави това, изразено в парични знаци?

— Приблизително. Обаче когато каналът е сигурен, десет кила са винаги за предпочитане пред пет или пред две…

— Но само когато е абсолютно сигурен, Питър! — прекъсва ме червенокосият въглен.

Пътем казано въгленът му в тоя миг изглежда здравата нажежен, нещо трудно обяснимо, ако се вземе под внимание, че никъде около ръката му не виждам специфичната цилиндрична чаша.

— 98 на сто сигурен — уточнявам. — Не мога все пак да не оставя 2 на сто за непредвидимите случайности.

— Оставете сега процентите.

— Когато у нас искаме да кажем, че една работа върви добре, имаме обичай да казваме, че върви като по вода. Аз съм моряк, мистър, и можете да ми повярвате, че нещата наистина най-добре вървят по вода. По водата по-малко друса, мистър.

Млъквам за малко, колкото да запаля на свой ред цигара и да изостря още повече вниманието на шефа.

— От вашите хора се иска да опаковат както трябва хероина и да го лепнат по съответния начин върху подводната част на даден кораб, идващ от Босфора за някое българско пристанище — Бургас или Варна, по ваш избор. Толкова. Цялата останала част на операцията ще бъде осигурена от мене и моите хора. Вашата единствена грижа ще бъде да получите стоката във Виена. Това отърва ли ви?

— По-точно, ако може! — подканя ме Дрейк.

— Може и по-точно: моят човек откача стоката от кораба и я пренася до съответното дунавско пристанище, където по същия начин я залепва на някой шлеп. Вие пък я отлепвате в Австрия. Какво повече?

Дрейк отново мълчи известно време, като се задоволява да насища атмосферата с гъсти кълба дим.

— Планът като обща схема е изкусителен — установява най-сетне той между две никотинени изригвания. — Обаче реализацията му предполага уточняването на още редица подробности.

— Готов съм и с подробностите.

— Например — формите на връзка. Вие знаете, че въпросът за връзката е доста деликатен, Питър!

— Тя ще бъде възможно най-лесната и най-сигурна. След като знаем името на кораба и времето на пристигането му в България, аз ще изпратя няколко пощенски картички с невинен текст до моите хора там, в страната. А след като хероинът се прехвърли върху шлепа, други няколко поздравителни картички ще бъдат изпратени на ваш адрес в Австрия. Шлеповете пътуват достатъчно бавно, а картичките ще съдържат такъв невинен текст, че няма начин поне част от тях да не пристигнат до местоназначението си. Въпрос на уточняване е как ще бъде нанесено името на шлепа върху картичката или върху марката или ако щете — под марката. За това съществуват сто начина.

— А хората? — запитва шефът, като примижава от дима, който сам е произвел. — Въпросът за хората е още по-деликатен, Питър!

— Хората ги искайте от мене. Мога да ви предоставя една, две, три дузини сигурни хора, готови на всичко срещу скромна сума. Но аз лично предпочитам екип в минимален състав от четири-пет човека, един от които ще ръководи всичко и ще отговаря за всичко пред мене.

— Колкото по-малко помагачи, толкова по-добре — кима Дрейк. — Ще спестим разноските и ще увеличим шанса за успех. Обаче много или малко, тия хора трябва да се вербуват. А също — при случай — и да се контролират.

— Това е също моя задача — заявявам. — Изобщо от Варна до Виена всичко е моя задача. За вас остава само да прибирате парите.

— Не се хвалете, казах ви — промърморва шефът. — Всичко това тепърва подлежи на проверка. Грижлива проверка, Питър, додето се решим на операцията.

— За операцията е необходимо още едно условие — подсещам го.

— А как си го представяте това условие?

— Представям си го като десет процента.

— Вие сте луд! — отвръща Дрейк без патос, ала съвсем категорично. — Имате ли представа каква е цената на… да речем на десет кила хероин?

— В Америка това прави не по-малко от десет милиона.

— По цените в Америка работят само американците — бърза да поясни шефът. — Но дори по европейски цени това прави пет милиона. И вие имате наивността да вярвате, че ще ви предложа петстотин хиляди, та дори и всичко да върви по вода?

— Защо не? След като и за вас ще останат не по-малко от два милиона.

— Аз съм ви взел за секретар, Питър, а не за да водите счетоводството ми — уточнява червенокосият въглен. — Обаче след като сте се нагърбили и с това бреме, дължа да ви припомня, че не съм сам в операцията и че съществува друг участник, чиито претенции са по-алчни и от вашите.

— Другият участник ще спечели достатъчно от разликата между европейските цени и американските, щом те, според вас самия, са двойно по-високи. Другият участник ще печели сто на сто, мистър. А аз искам от вас някакви мизерни десет процента.

— Вие сте луд! — повтаря Дрейк.

Сетне навежда глава, сякаш наскърбен от тежката диагноза, която сам е формулирал. За да произнесе подир късо мълчание:

— Един процент! И то просто за да ви дам възможност да оцените великодушието ми.

— Допусках, че ще ми намалите един или два процента — въздъхвам. — Но не предполагах, че ще имате безочието да ми предложите един процент.

— Един процент и живота, Питър! А животът струва много повече от всякакви проценти. Особено когато човек е на ваша възраст.

Той замълчава, отново обладан от лека скръб, сетне произнася носталгично:

— Какво не бих дал, за да бъда на вашата възраст, приятелю!

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Сред кабаретния здрач на „Ева“, ухаещ на скъпи пури и дамски парфюм, зелените лъчи на прожектора осветяват гланцирания кръг на дансинга. И там, сред тоя седефен кръг, под протяжните вопли на оркестъра, една жена се намира в смъртна схватка с огромна зелена змия.

Гледката, общо взето, е доста гадна, не заради змията, която е съвсем безобидна и направена от плюш, а затуй, че смъртната схватка всъщност се оказва сластна прегръдка, а размяната на любовни ласки между жената и влечугото може да бъде духовна храна само за един сексуален психопат.

Масата ни е до самия дансинг и аз се намирам тук по висше благоволение на шефа, решил да ознаменува помирението между себе си и своя верен секретар. Помирение, постигнато подир напрегнати и продължителни пазарлъци, в течение на които възнаграждението ми по хероиновата операция най-сетне бива повишено от един на два процента. Процентите, дори и някой ден да се превърнат в пари, са без всякакво значение за мене, обаче от огромно значение е Дрейк да се убеди, че съм жизнено заинтересуван от начинанието и че основната сила, която ме влече към това начинание, е паричната изгода. Затуй настоявам на своето с такова тъпо упорство, че рискувам да получа вместо добавъчни проценти няколко съвсем нежелателни куршума и отстъпвам едва когато долавям лекия знак на Бренда: „Мирясвай вече, прекаляваш“.

Мимическите съвети на мис Нелсън съвсем не създават у мене илюзии. Отлично разбирам, че симпатиите й са насочени не към мене, а към хероиновия трафик, който би могъл да донесе купища пари на Дрейк, а следователно и на нея. И като трезва жена тя се старае да контролира действията на тия двама мъжкари, за да не би сляпото им упорство да доведе дотам, че единият да премахне другия и хероиновата операция да си остане само неосъществен проект. Изобщо имам твърде високо мнение за Бренда, за да допускам у нея някакво друго човешко чувство освен алчността.

Мулатката под зеления прожектор — защото това е мулатка — най-сетне се е уморила да увива змията около тялото си и е захвърлила плюшеното чудовище върху дансинга, за да се занимае изцяло със себе си. Сладострастните вопли ненадейно секват и отстъпват място на бясна румба, под чиито звуци самката започва да тресе неистово снагата и полата си, която е всъщност наниз от банани и изчерпва цялото й облекло. Тазовите части подскачат с такава необузданост, че бананите един подир друг отхвръкват на пода, за да разкрият пред очите на публиката и ония детайли, които до тоя момент са били все още скрити. Един тропически плод се е търкулнал до обувката ми, ала аз го подритвам небрежно, тъй като не обичам банани, особено когато са от пластмаса.

Краят на номера бива ознаменуван от откъслечни ръкопляскания, доста вяли, ако се има предвид колко пот е изразходвала бедната жена по време на танцовите си спазми.

— Прощавайте, скъпи, но струва ми се тая мулатка е прекалено вулгарна за кабаре от ранга на „Ева“ — подхвърля Бренда, като протяга дългата си добре гледана ръка към чашата шампанско.

Дамата пие шампанско, докато ние с Дрейк, като по-невзискателни хора, се наливаме с уиски.

— Вярно е — кима охотно червенокосият въглен, на когото скочът е подействувал доста възпламенително. — Особено ако се вземе предвид, че тук, на тоя подиум, самата вие сте започнали блестящата си кариера.

— Излишно е да ми го припомняте — отвръща сухо жената. — И все пак не съм се явявала с такива вулгарни номера.

— Екзотиката винаги е вулгарна — изръмжава шефът. — Примитив, атавизъм, груби страсти… Ако не е вулгарна, няма да е екзотика.

— В такъв случай заменете я с нещо друго, приятелю.

— Бих я заменил, но какво да правя, когато вие вече не щете да се събличате публично — промърморва Дрейк.

— Ако знаех, че ще успея да ви ядосам, бих се съблякла още сега — отвръща Бренда. — За жалост вас човек не е в състояние дори да ви ядоса.

— Защо? — вдига вежди шефът. — Питър одеве почти успя. Още секунда или две и щях да го запозная с Марк.

Не знам кой точно е тоя Марк, но нещо ми подсказва, че вероятно става дума за извънредния и пълномощен посланик на смъртта. Дрейк обаче в момента явно не е настроен за погребални истории. Сполучливият изход на преговорите и добрата перспектива на операцията, без да говорим за вече изпитото уиски, са повишили самочувствието му.

— Е, какво, приятелю? Нима един стриптийз на мис Бренда не ви привлича? — обръща се той към мене.

— Мисля, че тази вечер ми нанесохте достатъчно удари, за да трябва да ме замесвате и в семейните си кавги — произнасям апатично.

— Удари? На вас? — прави се на изненадан въгленът. — Неблагодарник! Вие изкопчихте от мене това, което никой до днес не е изкопчвал от стария Дрейк.

Той може би се готви да каже още някоя и друга топла дума за успехите ми, ала оркестърът наново гръмва и на дансинга се появява следващата изпълнителка, съчетаваща у себе си и жената, и змията. Една гъвкава самка, полюшваща се в златистата си тясна и дълга рокля под лъча на прожектора, който сега вече е червен. Самката отпърво се полюшва съвсем безцелно, сякаш просто да се разгрее и да даде време на зрителя да оцени хармонията на пропорциите й. Сетне бавно започва да разтваря ципа на одеянието си. Ципът е отпред, закрит под дълга лента с фалшиви елмази, сиреч на доста лесно място, ала жената го разтваря тъй мудно, сякаш се касае до истински трудов подвиг. Защото номерът на тая пък е да играе по нервите на публиката.

— Май че е откраднала собствената ви атракция — изръмжава Дрейк достатъчно силно, за да го чуем. — Бихте могли да я дадете под съд.

Бренда не си дава труд да отговори и погледът, който е отправила към дансинга, изразява нещо средно между професионално любопитство и хладно пренебрежение.

Най-сетне ципът е разтворен докрай и златистият парцал, пардон, роклята, би могъл да бъде запокитен с един жест, но артистката няма вкус към простите решения. Тя се заема с все същата убийствена бавност да освобождава едното рамо от одеждата и, приключила с тая операция подир цяла вечност, методично пристъпва към същите действия с другото. Сетне, притиснала роклята до себе си, почва все тъй мудно да я свлича надолу, за да разкрие на отегчената публика, че тепърва има да се смъква и сума бельо. Впрочем публиката съвсем не изглежда отегчена, а по-скоро — заинтригувана. Тя отдавна вече знае, че целият номер е в събличането и че събличането веднаж приключено, дамата ще завърти в прощален жест задните си части и ще си тръгне, а няма да седне да играе с вас белот.

Така и става. Макар и подир цяла вечност.

— Хареса ли ви номерът, Питър? — пита не без нотка на гордост шефът. — Ако ви е харесал, значи ще харесате и Бренда.

— Оставете тия намеци, мистър — избъбрям с нотка на досада. — Нямам никакво желание да ми пращате вашия Марк.

— Аз също — признава Дрейк. — Поне додето не съм видял на какво сте способен в другата област. А започнете ли прекалено да харесвате Бренда, не мога да ви гарантирам дълголетие. Не казвам, че непременно ще ви пратя Марк, но рискът да го направя не е малък.

— Престанете, Бил — промърморва дамата. — Никак не ви отива да се правите на ревнив.

— Не забравяйте, скъпа, че освен това глупаво чувство на ревност, човек може да има и известно чувство на достойнство. Нали, Питър?

— Не разбирам нищо от чувства.

— Толкова по-добре за вас. Допуснеш ли да те водят чувствата, току-виж те отвели до Марк.

— Прекалено често взехте да споменавате това име — забелязвам. — Почвате да ме плашите.

— Засега, ако някой има основание да се плаши, това не сте вие. Поне додето не ви е омръзнал животът. Защото ако настъпите някъде стария Дрейк, ако го настъпите по интереса му или да кажем по достойнството, това ще означава, че животът наистина ви е омръзнал, нали, Питър?

— Допускам, че е така…

Но репликата ми е заглушена от предупредителния гръм на оркестъра, последван от предупредителния глас на водещия:

— А сега — мис Линда Грей!

В цялото си величие. Едно величие, което още по-ярко се откроява на фона на строгия тоалет: бяла блуза с много дантели и дълга черна пола. Но каква глава! И каква фризура!

Мис Линда прави няколко стъпки към средата на дансинга, дето вече е поставена стойката с микрофона. Значи тоя път няма да има събличане. Или стриптийзът ще бъде от духовно естество. Артистката се покланя скромно на няколкото раздали се тук-там ръкопляскания, придава също тъй скромен израз на лицето си, сетне взема в ръка микрофона и обхожда с разсеян поглед масите край дансинга, додето спира върху бедната ми персона. Жертвата е намерена. Може би не идеалната за случая, ако си спомним за синината и драскотината ми, но какво да се прави, когато всички други в първата редица са или жени, или дъртаци.

Мис Линда прави още няколко стъпки, сега вече в моя посока, потапя очи в моите и в залата се разнася топъл мелодичен глас:

Не ми го казвай: знам, тече животът,

нощта умира, за да дойде ден

с будилника и с делничния грохот.

И пак ще спре на Лестър скуер метрото,

но може би без теб или без мен.

Нищо не ми пречи, разбира се, да й обърна гръб и да я оставя на сухо и изобщо да покажа, че пет пари не давам за нейната меланхолия. Но дали под властта на изпитите два скоча или под властта на тия две синьо-зелени очи, аз я оставям да надзърта в моите и дори да постави дружеска ръка на рамото ми:

Не казвай: пак ще бъда тука утре.

Не казвай: пак ще те обичам утре.

Не казвай: пак ще те целувам утре.

Защото утре, утре, утре

ще съмне може би без теб или без мен.

Бих могъл естествено да стана и да кажа: „Успокойте се“ или: „Я по-добре седнете и пийнете нещо“, или най-малкото да отместя тази нежна ръка от новия си костюм, но дали под властта на изпитите два скоча или под властта на тия две синьо-зелени очи, аз я оставям да се припознава и да ме смята за свой любим и да се държи за рамото ми. Впрочем тя вече е оставила рамото ми и прави няколко стъпки назад към стойката на микрофона, но вместо да го окачи там, където му е мястото, продължава:

Не знам ще бъда ли. Не знам ще бъдеш ли.

Ала раздялата до утре е безкрайност от тъга.

За любовта не се говори в бъдеще,

когато двама души нямат бъдеще,

когато всичкото, което имат, е „сега“.

Подир което, както и следва да се очаква, идва отново ред на рефрена и дамата вече отправя погледи не към мене, а нейде към дъното на залата, където се таи може би съдбата или смъртта или някой от келнерите, изобщо тайнственото и неразгадаемото, а в залата с интонацията на сподавено отчаяние се носи мелодичният настойчив глас:

… Защото утре, утре, утре

ще съмне може би без теб или без мен.

Сетне гръмват ръкоплясканията. В подобни случаи и на подобни места хората винаги охотно ръкопляскат, за да покажат, че са дошли тук не за голите задници, а за Изкуството, чистото и възвишеното, изобщо онова с главното И.

* * *

— Как спахте, Питър? — произнася любезно Дрейк, когато — призован от Ал — се явявам в кабинета със спуснатите завеси.

Избъбрям нещо в смисъл на „мерси, добре“ и продължавам да чакам, изправен сред стаята, тъй като отлично знам, че шефът не ме е повикал, за да разбере как съм спал.

Той обаче не бърза с деловата част, а става и приближава до количката с бутилките, която вече се мъдри между двете кресла.

— Надявам се, че мис Линда не е тревожила твърде сънищата ви? — запитва рижият, като улавя бутилката „Балантайн“.

— Дори никак — признавам. — Нямам слабост към вокалните изпълнения.

Дрейк си налива два пръста уиски и пуска в чашата две кубчета лед, които непринудено е поел с пръсти от кофичката. Сетне отпива, за да провери какво се е получило, и промърморва:

— Вокалните изпълнения… Тук не става дума за изпълненията, а за изпълнителката. Макар че и тази песен, как беше, дето напразно чакаш да се събудиш, защото утре ще бъдеш в моргата, наистина си я биваше.

Той внезапно се сеща за домакинските си задължения и прави къс жест към барчето:

— Сервирайте си, не стойте като паметник.

— Не знам дали не е още рано — отвръщам колебливо, като се приближавам към количката.

— Рано ли? Това наистина не е възпитано от ваша страна, приятелю. Карате ме да се чувствувам като алкохолик.

Шефът отпива още глътка, после се връща на своето:

— Странно наистина… Мислех, че ще си допаднете с Линда. Тя със самочувствието на голяма певица и вие със самочувствието на голям герой… Мислех, че ще си допаднете.

— Вероятно защото допада на вас — позволявам ги да подхвърля.

— О, съвсем не! — поклаща глава Дрейк. — Все пак предпочитам Бренда. Макар че — понеже това е разговор между мъже, — ще ви призная, че и Бренда ми е много. Изобщо, Питър, не знам дали сте забелязали, но жените са нещо като котките. Не че изпитваш особена нужда от котка, но понеже съседът си има котка, смяташ в реда на нещата да имаш и ти.

— Вашата изглежда повече на пантера — позволявам си отново да кажа, понеже разговорът е между мъже.

— Пантера? Пози, приятелю, и нищо повече. Всяка котка иска да мине за тигър, обаче това са пози. И все пак Бренда е умна котка.

Той замълчава, сетне добавя сякаш на себе си:

— Да се надяваме, че ще излезе умна…

Едва когато допива скоча си, шефът се сеща за какво ме е повикал:

— Налага се да обсъдим по-подробно вашия проект. И този път, заедно с Ларкин.

— Защо именно с Ларкин?

— А защо не с Ларкин? — запитва малко по-рязко Дрейк.

— Ваша работа — свивам рамене. — Но ако питате мене, тоя Ларкин ми намирисва на полицай…

По червеното лице на Дрейк се изписва нещо като полуусмивка:

— Ами защото наистина е полицай. Макар и в минало време. Уволнили са го за корупция и изобщо за дребни човешки прегрешения. Но това не му пречи все още да разполага с връзки в полицията отвъд океана. И да си разбира от работата. С две думи, той ще поеме стоката оттук нататък, а ще ни помогне и на Изток. Така че операцията не може да мине без неговото участие. Нито без неговото одобрение.

Шефът замълчава. После се сеща и ненадейно възкликва:

— „Полицай“, а? Имам чувството, че вие ще се окажете малко по-умен, отколкото съм предполагал, приятелю.

Той отново се връща зад бюрото и се настанява на обичайното си място.

— Впрочем, понеже Ларкин ще дойде едва към обед, искам да свършите и още една работа. Ще отидете тук през две улици на номер 36, ще се качите на първия етаж и ще влезете през оная врата, дето пише Холис-фото. Ето ви ключа. Ако човекът още не е там, ще го почакате.

— Кой човек?

— Човекът, дето ще ви предаде писмо за мене. Не мислете, че ви използувам за раздавач или както вие бихте се изразили, за слуга. Писмото е секретно, а освен туй вие и по-нататък ще поддържате връзка с тоя човек. Така че приемете пратката, заключете и се връщайте направо тук.

— А нали вие сам казвахте, че е опасно да се движа извън вашата улица? — напомням.

— Вярно, вие сте без паспорт — промърморва Дрейк.

— Аз бих могъл да имам паспорт, стига да си направите труда да бръкнете в чекмеджето — промърморвам.

— Вие наистина се оказвате по-умен от допустимото — въздъхва шефът. — Макар че за чекмеджето не познахте.

Той прави ленив жест към касата, вградена зад бюрото, завърта ключа, отваря стоманената врата и измъква документа ми.

— Мисля, че визата отдавна е изтекла…

— Отдавна беше изтекла — кима рижият. — Но май че някой я поднови.

И той ми подхвърля паспорта през бюрото.

* * *

Номер 36 се оказва мрачна сграда с доста запуснат вид. Част от прозорците са изпочупени, а други — заменени с дъски и по всичко изглежда, къщата е обречена на скорошно събаряне.

Една от трите врати на първия етаж наистина е означена с малка месингова табелка Холис-фото. Отключвам и влизам в тъмно антре, а оттам прониквам в друго, също тъй тъмно помещение, понеже и двата прозореца са задънени с дъски. Напипвам електрическия бутон и от потона лумва обилна светлина. Точно срещу мене се намира втори вход с черна завеса, водещ навярно към фотографското ателие. Но това е подробност, която в момента не ме занимава. И единственото, което ме занимава, е човекът, проснат на пода и захлупил лице в локва кръв.

Приближавам, навеждам се и оглеждам мястото около трупа, с надеждата да открия някакво писмо или бележчица. Не откривам нищо. Писмото, ако съществува такова, навярно е в джоба на убития. Само че той е легнал тъкмо върху джобовете си. В тия сини дочени дрехи на американските говедари джобовете са винаги отпред. Навеждам се още малко. Грешка няма: мъртвецът е самият Майк.

В тоя миг ми се струва да долавям иззад черното перде на насрещния вход съвсем лек шум. Долавям или си въобразявам, че долавям, все едно, необходимо е час по-скоро да изчезна от това място. Когато в квартала има двама български пришелци и когато единият от тях е убит, мисълта на полицията твърде лесно може да се насочи към другия.

Поемам обратния път, като не забравям да избърша с носна кърпа електрическия бутон и дръжките на вратата.

Пет минути по-късно, когато вече се движа по оживената улица към Дрейк-стрийт, едва не се блъсвам в слаб мъж с черен костюм и черно бомбе.

— Мистър Хигинс…

Мъжът ме гледа втренчено, обаче в погледа му се чете не толкова заплаха, колкото укор:

— Вие бяхте ми обещали нещо — напомня той, разбрал, че голият поглед, дори и красноречив, не върши работа.

— Да, защото нямах паспорт. Но сега вече имам.

— Ще ви затрудня ли прекалено, ако помоля да го покажете?

— Съвсем не — успокоявам го и подавам документа.

Мистър Хигинс го разглежда грижливо, бих казал дори с педантична дребнавост, обаче неоспоримата очевидност го заставя да призная, че всичко е в ред и да ми върне паспорта.

— Жалко — промърморва той. — Отново останах без помощник.

И добавя сякаш на себе си:

— Трудно, много трудно се работи по тия места…

Намирам Дрейк все тъй седнал зад бюрото си и все още сам.

— А, вие вече се върнахте?… — приветствува ме той. — Къде е писмото?

— Какво писмо?… — избъбрям. — Там е само Майк. И то — мъртъв.

— Значи, аз ви пращам за едно, а вие свършвате друго, хитрец такъв! — заканва ми се шеговито с пръст шефът.

— Не ми е ясно какво искате да кажете.

— Може би не ви е ясно и че сте го убили?

— Но нима вие…

— Какво „аз“? — прекъсва ме Дрейк. — Аз наистина ви подхвърлих, че не е зле да си отмъстите за побоя, но съвсем не съм допускал, че ще го направите така драстично. Вие малко прекалихте, Питър!

— Обаче това убийство съвсем не е моя работа.

— Фактите говорят друго — възразява червенокосият, като вади от чекмеджето някаква снимка и ми я подава.

Доста красноречива снимка. И вероятно съвсем скоро извадена от полароида. Питър наведен над трупа на Майк в същата оная стая. Сподавям неприятната си изненада и подхвърлям пренебрежително:

— Фалшификацията наистина е налице. Но не вярвам да има особена тежест като улика. Знаете, че дори не разполагам с пистолет.

— Пистолетът при нужда също може да бъде намерен — бърза да ме успокои шефът. — И то добре гарниран с пръстовите ви отпечатъци. Изобщо не знам откъде е у вас тоя навик да хвърляте пистолети през прозорците, за да попадат в ръцете на странични хора. Във всеки случай сега вече оръжието е на сигурно място.

— Чудесно — отвръщам с въздишка на примирение, като се отпускам в креслото. — Да допуснем, че инсценировката ви е образцова. Но за какво ви е тя?

— В момента — за нищо, Питър. Обаче човек никога не знае… Когато разполагаш с известни улики срещу някои хора, тогава и с по-голямо основание можеш да се доверяваш на тия хора. Доверието е хубаво нещо наистина, но само когато не е сляпо.

Той отдръпва погледа на сините си очички от мене, за да го насочи към кристалния полилей.

— Вие, ако се не лъжа, пак сте имали малка беседа с Хигинс…

— Поиска да провери паспорта ми.

— И нищо друго?

— Вие просто се развличате с мене, мистър. Като че ли Хигинс не е ваш човек.

— Хигинс наистина е мой човек — отвръща шефът и свежда очи към пълните си пръсти, за да установи, че те леко потрепват върху бюрото. — Само че той е и човек на полицията. А когато служиш на двама господари…

На вратата се почуква и миг по-късно влиза Ларкин.

— А! — възклицава Дрейк. — Идвате тъкмо навреме: говорим тук за ония полицаи, дето служат на двама господари. Една наистина много увлекателна тема…

— Една доста банална тема, драги — възразява мургавият мъж, като му отправя тежкия си неподвижен поглед. — И съвсем изчерпана.

— Но която нерядко възниква в нови варианти — настоява на своето рижият.

— Предполагам, че не за това сте ме извикали — произнася хладно Ларкин.

— Седнете и ще разберете — казва вече с друг тон Дрейк.

И когато гостът се разполага насреща ми:

— Става дума за новия ни проект. Проекта на Питър.

Подир което ми се дава думата за сбито, изчерпателно изложение.

— Това е вече нещо по-реално — признава сухо Ларкин, когато свършвам.

И минава на въпросите. Къси, и остри въпроси на професионалист, засягащи операцията по всички шевове.

— Да, това е нещо по-реално — повтаря бившият полицай, когато и въпросите са изчерпани. — Смятам, че след като направя и проверките по моя канал, можем да пристъпим към подготовката.

— Гледайте тия ваши проверки да не траят много дълго — подхвърля червенокосият.

— Ще траят точно колкото е необходимо, Дрейк — отвръща с ледена усмивка Ларкин.

В тоя момент улавям беглия поглед на шефа — „Свободен си“ — и ставам, за да дам възможност на хищниците да си поръмжат на четири очи.

* * *

— Вие сте страшно апетитна жена — казвам. — Здрав дух в здраво тяло, това сте вие, Дорис.

— А вие сте ужасен ласкател, мистър Питър — отвръща по обичая си жената.

Заварил съм я да поставя чисти чаршафи на леглото и седнал в ожуленото кресло, изчаквам да привърши, за да заема любимото си за размисъл положение — хоризонталното.

— Навярно вече знаете новината? — запитва Дорис, като се изправя.

— Нищо не знам. Каква новина?

— Ами онзи, вашия сънародник, са го очистили.

— Това не е възможно!

— Абсолютен факт! — настоява стопанката. — Намерили са трупа му в някаква изоставена къща през две улици.

И добавя нравоучително:

— Така е, когато кривнеш от правия път. Отпърво — хашиш, а после — куршум.

— Сега полицията ще има да рови…

— Не се и надявайте! За полицията тия неща са дреболии, мистър Питър. Ако искате да знаете, тя даже се радва, когато такива съмнителни типове се изтребват помежду си. Това само я облекчава.

— Една малка глътчица, Дорис?

— Довечера ще се възползувам от поканата ви, не сега. Иначе съвсем ще се пропия — усмихва се жената и излиза.

Не знам дали сте забелязали, но човек се чувствува особено добре, когато ляга облечен върху чисти чаршафи. Е, не с обувките, разбира се. Обувките можете да ги качите върху дъската на кревата. Сетне притваряте очи и започвате да разчепквате грижите си, пък — додето стигнете.

Да, наистина: полицията едва ли ще си губи времето в сложни анкети по смъртта на един продавач на хашиш и при това — емигрант. И убийството ще бъде отбелязано с пет реда в черната хроника, преди да отмине в забравата. Обаче делото ще остане в архивата, за да бъде при нужда наново измъкнато. А дали ще бъде измъкнато или не, това ще зависи единствено от волята на моя шеф.

Тоя тип Милев имаше навика да говори с излишна припряност и понеже бързаше, бъркаше, а понеже бъркаше, налагаше се да се поправя. Но такъв е бил изглежда не само начинът му да разговаря, а и да действува. За жалост при действията избързаш ли и сбъркаш ли, не винаги е възможно да се поправиш. Поправката я вършат други. И то изцяло в твоя вреда.

Той се бе появил по тия места по волята на случая и от дребната търговия с хашиш и чрез дребните разклонения на мрежата от пласьори бе успял да се добере до самия шеф и се бе припознал, виждайки в неговото червено лице изгрева на жадуваното щастие. И бе му сервирал един импровизиран план, в който и сам вероятно бе повярвал, един план за да блесне и да стане доверен човек.

Удобен момент, за да блесне. Защото самият Дрейк се задъхваше вече в тая глуха улица, превърната в негова малка империя. Тя бе станала наистина твърде малка за широкия му размах. И жаждата за нови територии бе започнала от идеята за мизерна пратка хашиш през Балканите, понеже Средиземноморието се оказваше от ден на ден все по-неудобно. А после дребният проект се бе разгорял и лумнал в мечтата за един трафик от голям мащаб. Додето изведнаж се бе изяснило, че тоя трафик е само мираж.

Сега присъдата над лекомисления виновник е изпълнена. И на негово място е поставен заместникът му. И този заместник съм аз — нагърбен с двойното бреме: да отговарям за едно убийство, което друг е извършил, и да реализирам една операция, която друг е трябвало да осъществи. Перспективата е наистина примамлива. Както казва Дорис: отпърво — хашиш, а после — куршум.

Колебая се известно време между оценката на песимиста, че нещата не вървят добре, и тая на оптимиста — че нещата биха могли да бъдат и още по-зле, додето изведнаж забелязвам, че между тия две непримирими позиции ненадейно е изникнал някакъв тъмен силует. Един млад мъж с бледо лице, черна шапка и черен шлифер, едно траурно същество, също като погребалния Райт, с тази разлика, че от него се носи не аромат на люляков парфюм, а повява хладният лъх на смъртта.

Бях го зърнал още в първите дни на шляенето ми из Дрейк-стрийт. Стоеше пред витрината на една от книжарниците, разглеждаше изложените списания като човек, който няма какво да прави, и лениво дъвчеше дъвка. Сетне погледна по посока на мене, но не ми обърна никакво внимание и влезе в книжарницата. Предполагам, че засега още не ме познава. Аз обаче го познах. Бях го видял, макар и само за миг, когато, застанал при входа на вагона, бе стрелял срещу Борислав.

Разбрал бях, че се казва Марк едва от Дрейк, ала още по-рано подозирах, че това е наемният му убиец. И ако не бях научил името му, то бе само защото не бях чул никой да го повика или да заговори за него. Хората не обичат да говорят за смъртта, а тук, на тая улица, Марк бе смъртта. Или ако искате, нейният извънреден и пълномощен посланик.

Виждах го понякога в часа на обедния наплив да стои в книжарницата на Оливър и да разлиства лениво някое списание, додето преживя вечната си дъвка. Или, изправен пред бакърения бар в кафенето, да пие съсредоточено своята кока-кола, съвсем сам и съвсем изолиран от околните бъбриви консуматори на черната гинес, или безцелно да се шляе из Дрейк-стрийт. Шляенето и зяпането бяха, изглежда, основните му занимания — един убиец не може по осем часа дневно да върши убийства, а колкото до страстите, предполагам, че изобщо ги нямаше, дори тия, най-разпространените, към жените и към спирта. Заместваше спирта и тютюна с дъвката, а жените — с образите им в порнографските списания.

Трябва да беше към 30-годишен, ала лицето му бе сякаш без възраст, слабо и бледо, с оная жълтозеленикава болнава бледост на комарджиите и хората на нощните професии, макар професията на убиеца да не спада непременно към нощните. Едно лице с наистина непроницаема маска, която вероятно дори не бе маска, едно лице, което не изразяваше нищо освен пълно спокойствие и пълна пустота и което може да бъде привилегия само на хора, освободени от обременителните мерки за добро и зло.

Не, това не беше горила и нямаше нищо общо с вида на горилите. Изглеждаше по-скоро фин и деликатен в жестовете си, като златар или цигулар, изобщо като човек, свикнал да борави не с голи ръце, а с тънки инструменти. Макар че неговият обичаен инструмент едва ли изискваше особен финес, ако не броим точното око. Що се отнася до самия този инструмент, предполагам, че го носеше в специалния вътрешен джоб до лявата мишница и може би именно за да не изпъква твърде, дори през топлите дни рядко се разделяше с черния си поплинен шлифер.

Изобщо един черен човек. И една тъмна личност. Тъй тъмна, че колкото повече мисля за нея, толкова повече ми притъмнява пред очите. Додето заспивам съвсем.

* * *

През следващите дни шефът наново ме извиква два-три пъти за уточняване на отделни въпроси по бъдещата операция. А после пак ме забравя. Вероятно изчаква Ларкин да направи проверките си.

Допускам, че заедно с паспорта съм получил и негласното разрешение да прескачам отвъд границите на Дрейк-стрийт, защото когато почвам да го правя, никой не възразява. Дали съм следен по-отдалече или рижият вече е решил, че ме е хванал достатъчно здраво, но най-после добивам възможност да изляза на чист въздух. Доколкото в Сохо изобщо може да става дума за чист въздух.

Сохо — един по-малък град между другите по-малки градове в този огромен град Лондон. Лабиринт от улици като Дрейк-стрийт, понякога по-пъстри, а понякога по-унили от нея. Върволица от ресторанти — френски, испански, италиански, гръцки, китайски и дори английски, барове и клубове за еротични зрелища, скъпи заведения за изискана публика и мръсни дупки за пияници и наркомани.

Сохо — с тълпите пришълци в обедните и вечерни часове и с причакващите ги туземци, караулещи по тротоара проститутки с чанти под мишница и цигари в уста, кресливи портиери на кабарета, хомосексуалисти в предизвикателни облекла, дребни търговци на марихуана и порнографски сувенири, улични фотографи и сутеньори.

Сохо. Подир лукса на Парк-Лейн и Бонд-стрийт, подир импозантните фасади на Риджън стрийт и Оксфорд стрийт, подир простора на площада пред Бъкингамския дворец и на Трафалгар скуер, този квартал ще ви се стори тесен, мрачен и душен. Но след като седмици наред съм бил затворен в усойния улей на Дрейк-стрийт, аз не съм толкова взискателен. Изобщо преживявам щастието на човека, който след като дълги часове е седял залостен в асансьора между два етажа, най-после има възможност да си поеме дъх в непроветреното стълбище.

Използувам прочее възможността да пия кафето си веднаж в тоя, а друг път в оня бар, да оглеждам, застанал на някой ъгъл, върволицата минувачи или да зяпам по витрините и да чета малките обяви на дами, предлагащи се за голи модели, и на господа, търсещи такива.

Понякога, особено вечер, понеже вечерите са най-тягостни и най-дълги, стигам до ъгъла на Пикадили съркъс и спирам да погледам оня другия свят, който ми е запретен. Големите неонови букви по фасадите следват обичайната си игра, започната още в дневните часове. Имената на напитки и дъвки угасват и светват, за да угаснат и светнат отново в синьо, червено и златно, доказвайки настойчиво и неуморно, че тая прозаична работа, търговията, също си има своята поетична страна.

А долу по тротоарите се движи лондонската навалица, хора на трупи или на двойки, тръгнали към театрите, кината и ресторантите. И само тук-там някой самотник като мене. Колкото за да си кажеш, че не си единствен.

Насред площада върху потъмнелия бронз на фонтана се издига и статуята. Коя статуя? — ще залита някой, тъй като има хиляди хора, които всекидневно минават през площада на Пикадили, без да забележат, че тук има и статуя, понеже твърде бързат, за да се занимават със статуи. Но аз няма закъде да бързам и затуй съм успял да я открия, нещо не твърде лесно, защото наистина е съвсем дребничка и невзрачна сред високите очертания на околните сгради, сред многоцветните сияния на неона и потоците коли, между които мудно си пробиват път червените двуетажни лондонски автобуси.

Да, статуята. Не на Нелсън, за която трябва да прескочите до Трафалгар скуер. Нито на кралица Ана, очакваща ви в квартала на Уестминстър. А на малкия античен Ерос. Един мил каприз от страна на тоя чудовищен град, построен с войни и грабежи — да постави в центъра си изваянието на любовта. И едно наистина дребно изваяние, както е дребен всеки подобен каприз. Близко до ума е, че както е застанал на един крак и е опънал лъка си към потока коли, невръстният Ерос едва ли има шансове да порази някого. Може би тъкмо затуй е и още по-трогателен.

И понеже става дума за това свято чувство любовта, следва може би да добавя, че веднаж срещнах Линда. Не знам защо Дрейк толкова иска между мене и Линда да възникне някаква взаимна симпатия, но естествено е да подозирам, че това едва ли е от копнеж да ни задоми и слее в едно щастливо семейство, което ще живее дълго и ще има много деца. Каквито и да са подбудите му, те се натъкват обаче на съвсем спонтанна и напълно взаимна антипатия.

Срещнах я прочее една заран пред входа на „Ева“, дето отиваше вероятно на репетиция. Бих могъл да се направя, че просто не я виждам, ала това би означавало да покажа, че тя все пак ме занимава. Линда вероятно бе на същото мнение по въпроса. Тъй че кръстосахме безучастни погледи, кимнахме си студено и отминахме всеки по пътя си. Изобщо една среща, която дори не си струва да отбелязвам, ако не бе последвана от други събития.

А другите събития се очертаха едва когато шефът подир дълга пауза най-сетне наново ме повика в старомодния уютен кабинет със спуснатите завеси.

— Е, наскитахте ли се? — запитва Дрейк, от което ми става ясно, че през цялото време е бил в течение на движението ми из квартала.

— Ами какво друго да правя, когато вие вече дори сте забравили, че имате секретар.

— Не бойте се, Питър. Няма такава опасност. И дори да се случи да забравя, необходимостта да ви плащам заплата тутакси ще ме подсети.

Той се измъква бавно иззад бюрото, не, разбира се, за да ми стисне ръката, а за да прегърне дружески някоя бутилка.

— Един скоч? — запитва шефът, като приближава до количката с напитките.

— Струва ми се, че още е малко рано…

— Рано ли? Кога ще престанете с тия ваши подмятания? Аз все още не съм чак такъв алкохолик, за какъвто ме смятате.

Наливам си два пръста „Балантайн“, за да не го обидя и се отпускам в креслото. Дрейк отпива малка глътка, сетне повтаря, за да съпостави вкуса на първата с вкуса на втората и оставя цилиндричната чаша на бюрото. После вади от джобчето традиционната пура и се заема с традиционните манипулации. И едва след като пурата почва да произвежда обилните си порции дим, стигаме до същественото:

— Тия дни ми стана ясно, че скитането е за вас любимо занимание. Не да се мъкнете по жени, не да играете покер, не даже да ядете бой, а скитането, това е вашето хоби. Затуй реших да ви дам възможност да го разгърнете на по-широк терен: отвъд Сити, отвъд Лондон, отвъд Острова, чак до оная там балканска страна.

— Значи, Ларкин е приключил проверките си? — запитвам, като оставям без внимание проявата на великодушие към моето хоби.

— Почти. Във всеки случай настъпва времето, когато вашият план, един наистина чудесен план, обаче на книга, трябва най-сетне да се превърне в реална операция.

— Не забравяйте, мистър, че оная балканска страна, за която споменахте, е моята родна страна и там доста хора ме познават.

— Нищо не съм забравил, Питър, нищо! — успокоява ме Дрейк и с наслада набира възможно повече дим в устата си, преди да го отпрати великодушно към мене. — Вие ще бъдете за целта съответно преобразен.

— Декизацията в наши дни, доколкото съм чувал, не върши много работа.

— Зависи каква, приятелю. Нямам предвид всички тия глупости с изкуствени бради и фалшиви носове. Но ако примерно ви се направи една солидна пластична операция…

— Операциите ме отвращават още от ранно детство, мистър. Още откакто ми изрязаха апандисита.

— Добре, добре, не настоявам. Аз съм мек човек, Питър, и просто се отвращавам от насилието. Така че ще минем към най-лесното и, ако питате мене, най-ефикасното: към естествените средства за преобразяване.

Той посяга към чашата си, допива я, а за да не отиде на вятъра все още неразтопеният лед, налива нови два пръста скоч.

— Нямате представа какъв чудесен ефект се получава само с няколко невинни елемента: пускате брада, променяте цвета на косите и брадата в смолисточерен, правите тена на лицето малко по-мургав и слагате очила. Не тия тъмните очила, дето още отдалеч предизвикват съмнение, а обикновени очила с безцветни стъкла.

— Да се надяваме… — произнасям с нотка на скептицизъм.

— Няма какво да се надявате. Бъдете уверен. Ще видите, че когато се погледнете в огледалото, и сам трудно ще се познаете.

Той наново се сеща за пурата си и наново дръпва два-три пъти, за да поддържа жаравата.

— Още повече, вие няма да имате и чак толкова възможности да се срещате със сънародници. Прегледът на летището. Сетне — настаняването в хотел за чужденци на крайбрежието. Сетне — плажът. А подир туй — обратният път. Къде толкова ги виждате рисковете за нежелани срещи?

— Вярно е, че ако нещата предварително се обмислят в подробности, опасността от подобни срещи може да бъде сведена до минимум — признавам.

— Ами че обмисляйте ги, нали това ви е работата! От мене ще имате всичко необходимо: британския паспорт, резервацията на местата в самолета и хотела, чековете, дори и…

Тук той прави къса пауза, за да извади дружелюбната си усмивка:

— … Дори и една очарователна млада спътница, Питър! Ще имате щастието да бъдете придружаван от мис Линда Грей.

— Не се охарчвайте толкова, мистър. Това щастие бихте могли да си го задържите.

— Щях да го направя, приятелю, ако беше в интерес на операцията. Можете да ми вярвате, че старият Дрейк няма лошия навик да хвърля парите през прозореца, както вие хвърляте пистолетите. Но разходите по пътуването на Линда са необходими. Тя ще допринесе за декизировката ви значително повече от очилата и изкуствената брада, взети заедно. Една млада брачна двойка, прекарваща медения си месец край морето, каква по-хубава легенда от тая?

Той замълчава, отпива от новата порция скоч и добавя:

— При положение, разбира се, че не се гледате като куче и котка. Вие наистина сте прекалено хладен към тая прекрасна жена, Питър. И какъв глас! Спомнете си само оная песен: лягаш с мечти за новия ден, а всъщност — погребение.

Поглеждам разсеяно върха на цигарата си, без да обръщам внимание на поетичните му реминисценции, понеже мисля за друго. Сетне вдигам ненадейно очи и запитвам:

— Ами ако избягам? Защото вие не си въобразявате, че вашата Линда е в състояние да ми попречи, нали, мистър?

— Не съм дотам наивен, Питър! Мис Линда наистина има доста солидна физика, сравнена примерно с нашата мършава Бренда, но все пак това е жена и тя далеч не би могла да замести примерно Боб или Ал, а още по-малко и двамата, взети заедно. Но, искрено казано, аз едва ли бих ви изпратил Боб и Ал, дори това да бе удобно. Наистина вие можете да избягате. Е, добре: и какво, ако избягате?

Той замълчава, за да ми даде време сам да си отговоря на въпроса. Сетне, решил да ми помогне, подхваща:

— Проблемът, като всеки проблем между двама души, има и две страни: вашата гледна точка и моята. Да почнем с моята: ако вие сте наклонен да се измъквате, по-добре е да се измъкнете още сега, преди да сте ме увлекли в по-големи рискове и разноски. Изобщо предпочитам случаят Питър да приключи, както приключи и случаят Майк, вместо да стигаме до още по-тежки и нежелателни усложнения, които винаги могат да възникнат при трафик от голям мащаб. Прав съм, нали?

Кимам машинално и отново отправям поглед към върха на цигарата си.

— А сега вашата гледна точка: какво ще спечелите с бягството си? Нищо, разбира се. Нито свобода, нито материална изгода, нито нищо. Ще изгубите възможността да получавате големи суми, които ще стават толкова по-големи, колкото по-дълго продължи трафикът и които ще ви позволят един ден да се оттеглите в някое тихо местенце. Ще се озовете в затвора и то, предполагам, за доста години, понеже самоволно сте се отлъчили от кораба и понеже не сте го потърсили, дори когато той повторно е бил тук. Защото, забравих да ви кажа, корабът ви мина и замина преди няколко дни, додето вие измервахте улиците на Сохо, приятелю. Но и това не е всичко. Старият Дрейк никога не забравя длъжниците си. Историята с убийството на Майк ще бъде извадена наяве и това ще бъде добра сензацийка за местния печат, особено когато й се придаде определен политически смисъл: български агент ликвидира български емигрант. Британското правителство ще изпрати нота, ще издаде присъда и изобщо ще се вдигне такъв шум, за който вие там на място ще трябва хубавичко да заплатите.

Дрейк замълчава, за да разкваси пресъхналите си уста. Сетне повтаря:

— Да, наистина: вие имате пълната възможност да избягате. И какво, ако избягате? Трябва да бъдете далеч по-глупав, отколкото ви мисля, Питър, за да избягате.

— Мислех, че проявявате най-после жест на доверие — промърморвам апатично. — А пък се оказва, че това е пак жест на сметка.

— Доверие? — вдига вежди червенокосият. — Тая дума твърде често се употребява, но не допускам някой да разбира смисъла й. Доверие, Питър, можете да имате само у един човек, когото добре сте стиснали за гърлото.

— А за кога сте предвидили пътуването?

— О, ще имате достатъчно време да обмислите подробно всичко. И да пуснете една малка хубава брада. Казват, че зад всяка брада се криел по един подлец, но това естествено не важи за хора като вас, Питър, и като покойния Георг Пети.

ПЕТА ГЛАВА

Лицето, което ме гледа от огледалото, наистина е доста различно от лицето на Емил Боев. Разбира се, то не е чак толкова изменено, както подир втория побой, нанесен ми от Боб и Ал. Добре все пак, че на Дрейк не бе му дошла на ум идеята да използува тия двамата като декизатори. Биха могли така да ми променят легитимацията, та дори генералът и Борислав да не ме познаят.

И все пак тоя човек с мургаво лице, черни коси, черна подстригана брадичка и очила в скъпи рогови рамки не съм аз. Това е британският търговец Доналд Стентън, готов да се отправи подир няколко минути на сватбено пътешествие с очарователната си съпруга Линда Стентън. Отдалечавам се прочее от огледалото, затварям капака на куфара, поемам го в ръка и се отправям.

Отправям се с леко злорадство. Линда не е познала: куфарът все пак е влязъл в работа.

— О, мистър Питър, вие вече тръгвате! — възклицава Дорис, която дежури долу.

Тя е напълно в течение на приготовленията ми, защото няма как да не е в течение и човек не може да пусне брада, без околните да го забележат. Обаче добрата жена избягва да задава въпроси. Тя отлично разбира, че както сама се изразява, тук, на тая улица, има неща, по които не се говори.

— Заминавам с тъга и надежда, мила Дорис — бързам да я уверя. — С тъга, че ви напускам, и с надежда, че когато се върна, най-сетне ще обърнете малко внимание на най-верния си поклонник.

— О, вие винаги се шегувате, мистър Питър. Най-първо гледайте да се върнете…

Тя не се доизказва, обаче недомлъвката и без туй е достатъчно изразителна. Вероятно от тоя хотел неведнаж са заминавали хора, които никога вече не са се връщали нито в хотела, нито в живота.

Навън ме очаква шофьорът на Дрейк пред едрокалибрения масленозелен джагуар, който, кой знае как, е успял да се напъха в тясната улица. До тоя момент не съм имал щастието да видя нито колата, нито шофьора, тъй като обичайният рейс на шефа из Сохо е тъй къс, че би било смешно да използува превозни средства.

Мъжът в тъмносиня фуражка кима мълчаливо за поздрав, поема куфара, смества го в багажника, отваря ми задната врата, сетне се настанява зад кормилото и потегля, като през целия път не отронва нито дума. Отиваме за мис Грей, разбира се. Пардон, за съпругата ми. Оказва се, че тя живее не твърде далеч оттук, към Ковън Гардън, отвъд Чаринг крос, в доста прилична на вид къща, вероятно от тия, с мебелирани квартири, предлагащи уют на достъпни цени.

Може би кавалерството го изисква да изляза и да посрещна дамата, но не го правя, за да й помогна да разбере още от самото начало, че няма да играем на излишно кавалерство. Така че оставям шофьорът да я настани до мене и се задоволявам само да промърморя нещо като поздрав. След което и тримата си глътваме езиците чак до летището.

— Доколкото си спомням препоръките на Дрейк, поведението ви на глухоням не е напълно в духа на легендата — подхвърля най-сетне Линда когато слизаме от колата и тръгваме подир шофьора, носещ куфарите.

— Може и да е тъй — отвръщам. — Но какво да правя, когато темите не напират в главата ми. Ако искате да разговаряме, задавайте въпроси. Питайте не смятам ли, че времето ще се развали, а аз ще ви отговарям: „Не, мила, съвсем не смятам“, и други от тоя род.

— Че сте невъзпитан, това ми стана ясно още от първия път — признава Линда. — Не подозирах обаче, че сте и тъп.

— Тъп съм, вярно е. Но това си има и добрите страни. Иначе не бих могъл да понасям присъствието ви.

С подобни съпружески нежности стигаме до паспортния контрол. Полицаят само бегло поглежда документа на Линда и тутакси удря щемпела, ала проявява известна мнителност към моя паспорт и внимателно изучава физиономията ми. Готов съм да помисля дори, че работата е спукана, когато униформеният все пак благоволява да сложи печата. Обичайна мнителност към субекта с брада. Изглежда максимата, че зад всяка брада се крие по един подлец, е добила популярност и сред граничния персонал.

Пътуването в самолета минава при пълно мълчание. Линда, противно на указанията ми, не смята за нужно да задава въпроси, а аз, противно на нейните указания, продължавам да се държа като глухоням. Не че го правя нарочно, обаче си имам достатъчно други грижи, за да се занимавам и с нея. Предоставил съм й мястото до прозореца и пълната възможност да се наслаждава на облачните равнини под нас — какво повече.

Що се отнася до личните ми грижи, те са от чисто професионално естество. При нашата работа въпросът за връзката с Центъра е от жизнена важност и такава връзка наистина ми е осигурена за в краен случай. Само че при ситуацията, в която от самото начало съм хлътнал на Дрейк-сприйт, използуването на връзката е съпроводено с риска за пълен провал. Аз съм все още под наблюдение и нямам право на свободни действия. Следователно нямам право да предупредя Центъра, че пристигам.

Налага се прочее да обмисля предварително как да дам сигнал за пристигането си, без да предизвикам съмненията на тая очарователна млада жена в сив костюм и бяла блуза, скучаеща до мене. Единствената ми задача за момента е сигналът. Всичко останало ще бъде обмислено, анализирано и решено заедно с хората на Центъра, тъй че излишно е още отсега да си блъскам главата над него.

Дрейк е, разбира се, прав, като твърди, че Линда няма никаква власт да ме спре, в случай че реша да бягам. Обаче в случай че нямам намерение да бягам, тя разполага с пълната възможност така да се залепи за мене, та да бъда застрахован и от най-малкия пристъп на самота. Затуй решавам да набележа няколко различни по форма начини за сигнал, така че връзката да бъде установена възможно по-бързо и безопасно. Време за разтакане няма. Дрейк е наредил веднага да пристъпя към действие, а действията не могат да се предприемат без знанието и одобрението на Центъра.

Размислите ми не са кой знае колко продължителни, но вероятно са доста напрегнати, защото подир леката закуска имам чувството, че потъвам в отморяваща мозъчните центрове дрямка и идвам на себе си едва при предупредителната декларация на стюардесата да се приготвим за приземяване.

— Ако вие и оттук нататък продължавате да се държите като дърво, имайте предвид, че ще го кажа на Дрейк — прошепва ми Линда, когато малко по-късно се отправяме по стълбата към твърдата земя.

С тая реплика тя поставя началото на една доста уморителна традиция, защото оттук нататък, винаги щом недоволството на един от двама ни нарасне до съответна степен, ние неизменно ще се заплашваме взаимно с това, че ще кажем на Дрейк. Заплаха, която действително не следва да се приема лекомислено.

Провървява ми. Още на гишето на паспортния контрол виждам зад гърба на човека, зает с контрола, фигурата на един по-млад колега от службата. Той изглежда отпърво наистина не ме познава, както съм се маскирал с тая брада и тия боядисани коси, но додето Линда е заета да прибира паспорта си, аз му хвърлям такъв настойчив и красноречив поглед, че няма как да не ме разбере.

Прибираме багажа от митническата проверка, вземаме такси и потегляме към хотела. Краят на юли. Разгарът на сезона. Шосето е доста претоварено и това ми дава пълната възможност да се наслаждавам на синята морска шир — когато е налице, разбира се — и да си мисля, колко отдавна не съм бил по тия слънчеви места, дори и само служебно. С две думи, движим се доста бавно, тъй че не съм много изненадан, когато, стигнали най-сетне до хотела и застанали на ресепсията, биваме посрещнати радушно не от друг, а от споменатия вече по-млад колега.

Нямам възможност естествено да разговарям с него на матерния ни език, а колкото до английския, той едва ли го владее, пък и да го владее, каква полза, когато очарователната дама в сивия костюм, застанала до мене, има достатъчно тънък слух. Тя, разбира се, има и зрение, обаче нито обръща особено внимание на онова, което мъжът зад гишето пише върху служебния фиш, нито може да го разчете. За разлика от мене.

„Съобщено. Чакайте“ — само две думи, нанесени под името ми, и то точно в графата семейно положение. Значи поне със семейното положение сме наред. Центърът има грижа за синовете си.

Настаняват ни в слънчева стая на втория етаж с балкон и изглед към морето. Нахранват ни в ресторанта без прекалено чакане. Подир което се качваме наново горе за обичайния лек следобеден сън. В стаята, освен двете долепени едно до друго легла, се намира и лазурносин диван, от тия, стандартните, дето са наистина малко по-дълги от половин човешки ръст, ала доста по-къси от цял.

— Смятам, че ще ви бъде съвсем удобно на дивана — подхвърля Линда, преди да се отправи за преобличане в банята.

— Ако смятате така, можете сама да го използувате — отвръщам, като свалям ризата си, за да я заменя с пижамата.

— Но все пак вие няма да имате дързостта да спите в моето легло — повишава леко тон жената.

— Съвсем не. Ще спя в собственото си легло и без да нарушавам граничната линия.

— В такъв случай ще разделим двете легла — заявява дамата.

— Разделяйте ги, ако щете. Макар да не смятам, че Дрейк би одобрил едно тъй бързо разконспириране. В тия хотели, знаете, всичко, което се върши, е известно на прислугата.

— Но разберете, че не съм свикнала да спя до чужд човек — произнася с все същия повишен тон Линда.

— Аз също не съм свикнал, обаче се примирявам. И за да не си въобразявате много, ще добавя, че пет пари не давам за вас и колкото по-бързо го разберете, толкова по-добре.

При тия думи разкопчавам колана на панталона и с тоя жест я прогонвам тутакси към банята.

По всяка вероятност инатът на фалшивата ми съпруга не е по-малък от моя, защото когато един час по-късно отварям очи, налага се да установя, че е отмъкнала завивката си на дивана и се е инсталирала върху него. Не съм дотам лицемер да твърдя, че тая подробност ме огорчава прекалено. И аз като Линда не съм свикнал да спя с чужди хора. Макар че — между нас казано — неведнаж ми се е налагало.

Освежавам се с един душ в банята и отстъпвам кавалерски място на дамата. Вече съм се облякъл, когато тя на свой ред излиза.

— Мисля, че ще е добре да идем на плажа — предлага жената, без да ме гледа, сякаш говори не на мене, а на окачената върху стената гравюра, която представя момък и момиче, усмихнати и уловени ръка за ръка, изобщо една двойка, доста различна от нашата.

— Защо не, вървете! — избъбрям великодушно. — Аз лично ще се поразходя и ще изпия някъде едно кафе.

— Ако не сте забравили, Дрейк нареди да не се разделяме — забелязва сухо Линда.

— В такъв случай каня ви да дойдете с мене.

— Искам да ида на плажа — повтаря дамата тъй упорито, че очаквам дори да тропне с крак.

— Добре — отстъпвам с въздишка на досада. — Ще ме придружите до кафенето, а после аз ще ви придружа до плажа.

Така и става. Но постигнатият компромис не внася никакъв топъл полъх в ледената семейна атмосфера. Линда с отсъствуващ изглед пие колата си в сладкарницата, а аз с досада седя под слънчобрана на плажа. Не си давам труд дори да проуча как изглежда дамата ми в бански костюм. Пък дори и да искам, не мога да го направя, тъй като нямам очи на гърба си. Изобщо ние мълчим, обърнати гръб към гръб, и що се отнася до мене, едничкото, което ме занимава, е въпросът кога и как ще се установи връзката. Защото ако и утре бездействувам все тъй, както днес, Линда ще почне да формулира подозрения.

Отговорът на въпроса идва още същата вечер, когато се храним в градината на ресторанта. В градината има оркестър и дансинг, така че когато някакъв млад и твърде възпитан мъж от тия, говорещите немски, се приближава до масата и поканва дамата ми на танц, не виждам нищо свръхестествено в тая подробност. И дали понеже докрай се е отегчила от цял един ден мълчание, или защото иска да ми натрие носа, но резервираната Линда става и придружена от говорещия немски, се запътва към дансинга.

— Ще ви очакват, след като се приберете. Съседната стая отляво. Можете просто да минете през терасата — казва някой тихо зад гърба ми.

Не е нужно да се обръщам, за да разбера, че това е Боян.

— А ако тя не заспи? — запитвам също тъй тихо.

— Ще заспи.

И толкова.

Линда, изпроводена от кавалера, се прибира няколко минути по-късно без видими признаци на оживление. За сметка на туй, особено след десерта, признаците на омърлушеност нарастват. Не знам точно в кое от ястията или питиетата са й пробутали сънотворното, обаче то е изглежда от тия, дето действуват бавно, но сигурно. Дамата започва все по-често да се прозява, додето чувам отдавна очакваното:

— Мисля, че е време да спим.

— Както желаете — отвръщам с една съвсем непривична за мене отстъпчивост.

Малко по-късно най-сетне сме в хотелската стая. Най-сетне, да. Както е прието да се казва, за първата брачна нощ.

— Не смятате ли все пак, че е по-възпитано да се прехвърлите на дивана? — пита Линда, като сваля жакетчето си.

— Съвсем не. Възпитанието изисква, напротив, съпругът да се намира до съпругата — позволявам си да възразя.

— Вие знаете много добре, че нашият брак е въображаем — напомня жената, като издърпва нощницата си изпод възглавницата.

— Да, но това не значи и сънят ми да бъде въображаем.

Тя се кани, изглежда, да отговори, а може би и да отиде до банята, обаче не намира сили нито за едното, нито за другото, а се отпуска на леглото, ляга уж само така, за малко, на едната страна и миг по-късно потъва в здрав освежителен сън.

Изпушвам за всеки случай една цигара, като се разхождам из стаята и на два-три пъти вдигам по-силен шум от необходимото, колкото да проверя реакциите на спящата. Никакви реакции.

Загасям лампата и излизам на балкона. Между него и съседния отляво има преграда от армирано стъкло, обаче не е нужно да си акробат, за да преодолееш препятствието с обходна маневра върху перваза. Поглеждам надолу и като установявам, че няма кой да следи за поведението ми в тоя час, извършвам маневрата.

В съседната стая, както съм и очаквал, намирам Борислав.

— Дали няма да разбере, че сме я упоили — питам след обичайните поздрави и потупвания по гърба.

— Нищо няма да разбере — успокоява ме приятелят ми. — Това не са ония някогашните сънотворни, дето на другия ден си като пиян.

— Е, какво? Ти май че още не пушиш? — запитвам, като установявам, че пепелникът на масата е чист.

— Абе… само когато ме почерпят — измърморва Борислав. — Надявам се, че не си забравил цигарите оттатък.

Запушваме прочее и тутакси минаваме към дневния ред. Разказвам накъсо докъде съм стигнал в проучванията и каква е мисията ми тук.

— Тежка е твоята, Емиле — произнася приятелят ми. — Но какво да се прави, когато аз се провалих…

— Остави това — отвръщам. — Дали ще си ти или ще съм аз…

— Все пак тоя път беше мой ред да мина през стъргата.

Той е явно съкрушен, че е прехвърлил на мене неприятната мисия да минавам през стъргата и не се съмнявам, че е готов тутакси да ме отмени, но в нашия занаят тия неща не стават нито по ред, нито по желание.

— Остави това — повтарям. — Дай да обмислим предстоящето.

— Ти какво предлагаш?

— Предлагам да не я приспиваме всяка вечер.

— Не вярвам да се наложи да повтаряме номера. Ще ти пратим на плажа Боян.

— Боян вече се яви в ресторанта.

— Само за миг, додето тя танцуваше.

— Няма значение, не бива да рискуваме.

— Можем да ти пратим лейтенанта.

— Това ще е отлично. Лейтенантът е момче на място. Утре ще пусна картичките. Значи, нека се яви още в други ден.

— Чрез него ще получиш инструкциите на генерала — уточнява Борислав.

После се пресяга за кутията „Кент“ и добавя:

— А сега сядай, братко, и пиши!

Това най го мразя: да пиша. Обаче няма как. Нашият занаят не минава без писмена работа. Пиша, прочее, чак додето ръката ми съвсем изтръпва, после събирам листата и ги поставям в плика.

— И какво, според тебе? — пита Борислав, като прибира плика. — Това само контрабандна история ли е?

— Откъде да знам? Засега се очертава само като контрабандна, обаче не е изключено да излезе и друго.

— Да, но какво?

— Откъде да знам.

Побъбряме още малко на тая тема, додето забелязвам, че небето навън е започнало да светлее. Значи, наистина много съм писал. Или дотам съм се отучил, че съм почнал да я върша съвсем бавно тая писмена работа.

— Е, хайде — казвам. — Боя се, че скоро няма да се видим, Бориславе.

— Важното е да се видим, пък скоро или не… Отваряй си очите, Емиле…

Той се готви да добави още нещо, но вероятно съобразява, че то е тъй излишно, както и това „отваряй си очите“, затуй произнася само:

— Докладът ти още утре заран ще бъде на бюрото на генерала.

* * *

Заварвам Линда да спи все тъй непробудно. Да спи, свила се от студ, понеже е свалила жакетчето, а не е използувала завивката и няма начин да я използува, както е легнала отгоре й.

„Заслужаваш да те оставя хубавичко да настинеш“, казвам на ума си. Но понеже сме отзивчиви хора, събувам обувките й, смъквам ципа на полата, а сетне — и самата пола, издърпвам подир не малко усилия чаршафосаното одеяло и загръщам жената.

Имам чувството, че отварям очи само няколко мига след като съм ги затворил, обаче ярката слънчева светлина, прииждаща от прозореца, ме убеждава, че греша. Съседното легло е празно, а откъм банята се чува плисъкът на душа. Протягам ръка към телефона и с още сънен глас поръчвам да донесат закуската горе.

Закуската и Линда се появяват почти едновременно, но следва да призная, че видът на Линда е във всяко отношение по-апетитен от тоя на закуската. Далеч съм обаче от мисълта да й го казвам. Изобщо ако някой има да казва нещо, това е тя.

— Кой ви е разрешил да ме събличате? — запитва с леден глас дамата, като се разполага в хавлиения си пеньоар насреща ми.

— Да ви събличам ли? — питам невинно. — Не бих се учудил, ако ме обвините и в още нещо.

— Спомням си, че снощи легнах облечена — настоява дамата. — Така ми се доспа изведнаж, че легнах облечена.

— Изглежда съм попаднал на митоманка — промърморвам. — Освен ако сте се съблекли през нощта, без да си давате сметка какво правите.

Тя замълчава, разбрала вероятно, че спорът е съвсем безполезен, както е безполезно и да чака, че ще й сервирам кафето. Затуй поема каничката, напълва чашата си и минава към закуската.

— Трябва тая заран да пусна картичките — уведомявам я, когато половин час по-късно слизаме в хола.

— Можехте да го направите още вчера — отвръща сухо Линда, — а не да ме карате да вися тук по хавлия.

— Вчера не можех. Вчера трябваше да проверя дали не сме под наблюдение.

Купувам три картички и излизам да ги попълня на спокойствие в градината. Адресирам ги до Борислав, макар че бих могъл да ги адресирам и до покойната кралица Виктория. Тия картички вече са без всякакво значение.

Все пак играта трябва да се играе докрай. Затуй правим малка обиколка и пускаме посланията в една пощенска кутия по-далеч от хотела. Сетне се отправяме към плажа.

Не знам какво толкова му намират хората на това киснене по плажа, ала за мене то е връх на скуката, нещо като да лющиш семки, но не за да ги ядеш, а да ги плюеш. Разбира се, има разумни хора, които неутрализират скуката, като бъбрят или играят белот, обаче аз нямам нито с кого да играя белот, нито с кого да бъбря и не ми е разрешено дори да прочета един български вестник, понеже трябва да се правя на англичанин.

Дремя прочее на сянка под слънчобрана, додето лъжливата ми съпруга се пече на слънце, решила да получи за спомен от секретната си мисия поне един хубав летен загар.

— Ако лежите тъй до обяд, имате всички шансове да се превърнете на печено месо — позволявам си да й подхвърля. — Това не е вашето анемично слънце в Брайтън…

— Запасила съм се с кремове, не бойте се — възразява тая опърничава жена.

И продължава да лежи. Сетне влиза да се изкъпе в морето и пак лежи. Ако бях съпруг на място, би трябвало направо да я напляскам. Това би й причинило по-малко зачервяване от изгарянето. Но аз съм само фалшив съпруг, така че оставям я да лежи.

Сега, когато я наблюдавам съвсем епизодично и единствено от скука, следва да установя, че впечатленията ми при снощното събличане, както и ония при първото ни виждане, изцяло се потвърждават, що се отнася до физическата част. Жена, способна да събуди някои смътни желания дори у мъртвеца. Жалко, че такова породисто тяло наистина ще се превърне в печено месо. Тия жени с млечнобяла кожа най-лесно се превръщат в печено месо.

Не знам дали поради неоценимите качества на козметичните кремове или просто поради ината си, но Линда прекарва безболезнено до следната заран, когато отново се явяваме на плажа. И дори отново има куража да се изтегне на пясъка под жаркото слънце.

— Ще пострадате — казвам. — Това не е Брайтън.

— Благодаря за съвета — промърморва тя. — Но вие изглежда сте слънчасали преди мене: почвате да ставате отзивчив.

Не намирам за нужно да отговоря, понеже отговора тя ще го получи и без туй и понеже в тоя момент до чадъра се приближава лейтенантът, макар и не в униформа. Само по плавки и добре загорял, той има достатъчно вид на морски човек, а също и на конспиратор, както се отпуща небрежно до мене и хвърля бегъл проверовъчен поглед през рамото си.

— Получихме съобщението ви — измърморва полугласно той. — Шефът при първа възможност ще ви види лично.

— Употребявай по-често думи като „трафик“, „контракт“, „риск“, и „контрабанда“ — предупреждавам го, тъй като виждам, че Линда се промъква към нас под предлог да приюти главата си на сянка. — Изобщо не се бой от чуждиците. Нека си въобрази, че долавя за какво говорим.

— Рискът е налице, но планът за трафика е приет и контрабандата ще се извърши точно както вие предлагате — съобщава лейтенантът, решил веднага да се възползува от съвета ми за чуждиците.

Подир което аз се заемам с една съвсем ненужна за нас двамата, ала твърде необходима за пред съпругата ми работа. Започвам да му обяснявам накъсо характера на операцията, като използувам възможно повече думи, понятни за британското ухо, и възможно повече жестове, понятни за всеки средно умен човек.

— Нужни са ми пет души — завършвам, като за по-ясно му посочвам цифрата с пръсти. — А сега вие помислете и напишете върху пясъка едно десет хиляди.

Лейтенантът си придава съсредоточен вид почесва се, после начертава върху пясъка една десятка, поглежда ме и за по-ясно добавя още три нули, а сетне изравнява цифрата с длан.

Засмивам се и поклащам глава:

— Шест хиляди, драги. Само шест.

И ние се увличаме в пазарлъка, който не се нуждае от особени жестове, защото на какъвто и език да се пазарят двама души, и без знаци е ясно, че става дума за пазарлък.

— Смятам, че утре ще можем да поговорим по-подробно — казвам в заключение. — Утре тая хубавица ще бъде на легло.

— Вярно, готова е — кима лейтенантът, като гледа към безбрежната морска шир.

Линда наистина се оказва готова, и то не утре, а още днес. Едва сме се прибрали в стаята подир обеда в ресторанта, когато температурата я понася и заставя да легне. Налага се да извикам лекаря, за да установи туй, което е ясно и без медицински преглед. Лекарят знае малко френски, така че говорим с него на френски, макар че на български бихме се разбрали по-лесно. Обаче с температура или не, съпругата ми е такава жена, че трябва да внимавам.

Прочее на всичко отгоре налага се да стана и медицинска сестра. И додето чакам да доставят предписаните от лекаря медикаменти, прибягвам към услугите на най-простия препарат — киселото мляко. А човекът, който ми донася киселото мляко, се оказва същият оня колега от летището.

— Съобщете, че следващата нощ съм на разположение — прошепвам, когато го изпращам до вратата.

И четвърт час по-късно заедно с лекарствата идва и отговорът:

— В полунощ генералът ще ви чака в съседната стая. Накарайте за всеки случай жената да изпие тая ампулка — предава ми човекът от летището.

Подир което отново се посвещавам на милосърдната си мисия. Линда е цялата в огън и едва успявам да я принудя да вземе хапчетата за смъкване на температурата. Налага се да повторя млечната процедура, понеже нямам особено доверие в другите кремове. Да, мила, това не е Брайтън. Добре все пак, че и аз не съм Дрейк. Иначе бихме могли да се разделим, и то завинаги.

Жената ту се върти неспокойно и въздиша полугласно, ту замира отново, понесена от огъня на високата температура към оная забрава, от която, не знам защо, всички се боим като деца от тъмното. Задоволявам се да изразходвам киселото мляко, без да пестя материала, като го пляскам особено щедро върху гърба и бедрата, които най-силно са изгорели. Каква породиста физика. И какви жестоки следи от слънчевите целувки.

Понякога Линда сякаш идва за миг на себе си и ме поглежда със синьозелените си очи, замъглени от треската, а сетне отново ги затваря. Температурата все още не спада, доколкото може да се съди по външните признаци. Едва късно вечерта, когато за малко се опомня, жената едва прошепва: „Вие ли сте, Питър?“, на което бързам да отговоря, че съм аз самият, а заедно с това и да поднеса до устните й малко вода, в която съм излял съдържанието на ампулката. Съпругата ми покорно изпива водата и се отпуска безсилно на възглавницата. Изобщо тя е тъй покорна, че очевидно не е на себе си и аз дори изпитвам леко угризение, задето съм й пробутал сънотворното, ала после се успокоявам с мисълта, че в момента то може да й бъде само от полза.

Полунощ. Този път не се налага да ожулвам дрехите си в парапета. Почуквам на съседната врата и влизам смело, за да се озова между генерала и Борислав, разположили се от двете страни на входа. Шефът става, за да ми стисне ръката и дори се кани да каже нещо като приветствие, но той не е по силните думи, затуй се задоволява да ме погледне приятелски с тия свои сини очи, просто неприлично сини за един генерал.

— Как е болната?

— В дълбок сън.

— Тогава сядай и да минем на въпросите.

Изпълнявам нареждането, докато той самият, както си му е обичаят, започва да измерва с крачки квадратурата на стаята.

— Ти смяташ, че първите една-две пратки трябва да бъдат пуснати. Това наистина е необходимо, за да имаш време за по-нататъшни издирвания. Но какво да правим, ако докарат десет или петнайсет килограма хероин? Все пак ние имаме международни задължения…

— Не допускам количеството да бъде такова. Поне на първо време, поне додето каналът не е проверен.

— А как искаш да те уведомим какво е количеството? И дали е пропуснато или е спряно?

Замълчавам, понеже това е един от въпросите, на които и сам още търся отговор.

— Работата ти, Боев, е вече на такъв етап, че просто няма начин да се действува без връзка. Бихме могли да пренесем връзката в самия квартал, обаче това е по-опасно.

— Много по-опасно — съгласявам се.

— В такъв случай ще остане досегашната. А ти трябва да направиш необходимото, за да получиш такова доверие, при което ще имаш възможност да я използуваш.

— Разбрано.

— А за връзките на канала какво предлагаш?

— Това, което ще се стори най-сигурно на тип като Дрейк: картичките от Лондон ще се изпращат при нужда на адреса, който вие ми посочите. На мястото под марката с тайнопис ще нанасям името на парахода и датата. Картичките от Варна до Виена ще бъдат отправяни на лицето, което вече споменах в доклада, като шлепът и датата на пристигането бъдат отбелязани по същия начин — под марката.

— Не е безупречно от наша гледна точка — преценява генералът. — Обаче за оня, твоя, навярно ще бъде задоволително.

— Не е безупречно, ама ако няма предварителни съмнения, ще мине като нищо — позволява си да подхвърли Борислав.

— А какво повече би казал за оня, Ларкин? — запитва шефът, като оставя без внимание бележката на приятеля ми.

— Ларкин е ЦРУ — обажда се наново Борислав.

— Сега не питам тебе — смъмря го генералът. — И изобщо ти какво си се разнервничил?

— Ами… понеже напуснах тютюна…

— Е, щом е напуснал тютюна, дай му една цигара, Емиле, за да се успокои — промърморва шефът.

Тъй че запушваме и аз си позволявам да изложа с малко повече подробности същото, което вече съм изложил писмено, тъй като за момента друго няма.

— Ларкин е ЦРУ или в краен случай Интерпол — обажда се наново Борислав.

— Само че за нас съвсем не е безразлично дали е едното или другото — произнася шефът, сякаш разсъждава гласно.

— По моему изключено е да е Интерпол — казвам. — Дрейк може да не разбира много от секретни послания, но разбира достатъчно от хората на Наркотик бюро, за да ги допусне в бандата си. Ларкин е или представител на американските трафиканти, нагърбил се да осигури прехвърлянето и пласирането на стоката зад океана, или е човек на ЦРУ. Трета възможност не допускам.

— Хубаво — кима генералът. — Ако е контрабандист, ще се утешим с мисълта, че сме свършили работата на колегите от другото управление. Но ако е от разузнаването, какви са целите му?

— Да използува мрежата, веднаж създадена, за по-нататъшни политически задачи — подхвърля Борислав.

— Така ли мислиш? — поглежда го генералът, което на неговия език значи, че догадката не му се вижда твърде убедителна.

— Или да извърши посредством мрежата някоя провокация — предлага нова хипотеза приятелят ми.

— Е, да, — едно от двете — съгласява се шефът. — Само че за нас не е без значение кое точно. Ако иска да използува мрежата, ще му помогнем на драго сърце, понеже тя и без това е наша. Но ако е замислена провокация, тя трябва да бъде разкрита час по-скоро, за да не се получи тъй, че провокацията срещу нас да стане с наша помощ.

Той замълчава, прави няколко крачки по балконската врата, после се връща обратно и забелязва:

— В настоящия момент това е и основната ти задача, Емиле: да разбереш намеренията на Ларкин. Сега вече Ларкин е за нас главната фигура, а не Дрейк. Да разбереш възможно по-точно и да ни съобщиш възможно по-бързо.

Генералът ме поглежда замислено и добавя:

— Всъщност, ако се готви да използува мрежата в първия смисъл, това бързо ще ти се изясни. Мрежата не може да действува без тебе, следователно Ларкин ще се опита да се сближи с тебе и да те превърне в свой сътрудник. Ако пък се касае за провокация, той ще може да мине и без твоята помощ, следователно ще ограничи връзките си с Дрейк. Така че поведението на Ларкин ще бъде най-сигурното указание. Въпросът е да не се изчаква прекалено и да не се ограничаваш с пасивни наблюдения. Затова предлагам следното…

И ние минаваме на следното. С подробности, забележки и с грижливо претегляне на всички „ако“ и „в случай че…“ И обсъждането приключва едва когато черно-синьото небе отново започва да избледнява.

— И недей да увеличаваш излишно рисковете, които и без това не липсват — предупреждава ме накрая шефът. — Вие двамата с Борислав понякога прекалено напирате да влезете в графата на героите. Искам да кажа на ония, падналите при изпълнение на служебния си дълг.

Той ми подава ръка и ме поглежда за миг с тия свои сини очи, колкото за да каже онова, дето обикновено се изразява с изтъркани фрази, към които генералът няма особен вкус.

— И наесен да си тук — предупреждава ме Борислав, като на свой ред ми подава ръка. — Нали знаеш кога ми е рожденият ден.

Прибирам се в брачната стая, за да установя, че лъжесъпругата ми все още е потънала в дълбок сън. Използувам обстоятелството, че се е захлупила по лице и че още съм буден, за да й сервирам няколко добавъчни порции кисело мляко.

— Вие ли сте, Питър? — промърморва неясно Линда.

— Само аз и никой друг — успокоявам я.

Впрочем тя и без туй вече е почнала да се успокоява. Температурата е поспаднала, дишането е станало по-тихо и по-равномерно. Изключителна физика, както вече, струва ми се, отбелязах.

Още два дни, посветени на постепенното съвземане, и всичко е отново наред, ако не броим тъжната гледка на лющещите се парцали кожа и на все още зачервените до кръв тук-там места. Но човек трябва да затваря очи пред малките и преходни недостатъци на една жена, особено когато тя му е съпруга.

— Всъщност аз почти приключих подготовката, за която бяхме изпратени — обявявам заранта на шестия ден по време на закуската.

— Вие сте невъзможен! — възклицава Линда, която вече е възстановила не само здравето, а и лошия си характер. — Тъкмо когато отново се готвя да започна слънчевите бани.

— Това го кажете на Дрейк. Аз изпълнявам само нарежданията на шефа. И впрочем всичко зависи от положението с билетите.

За щастие на дамата, положението с билетите се оказва зле. Успявам да ангажирам места едва за пет дни по-късно, тъй че летуването продължава. За мене лично и за задачата ми туй е подробност без значение. Додето ние сме тук, нито Дрейк, нито Ларкин могат да предприемат нещо. И добавъчните комбинации — в случай че се предвиждат такива — ще започнат едва след като сполучливото приключване на експедицията стане известно.

Последните дни минават значително по-приятно от първите. Линда вече се пече с необходимата предпазливост, но което е по-важно, болестта донейде е притъпила злината й. Не знам защо става тъй, обаче факт е, че нещастието прави хората по-малко проклети от обичайното.

— Струваше ми се, че се люшкам нейде между живота и смъртта — обяснява дамата, додето лежим под сянката на слънчобрана. — Но май че бях се приближила повече към смъртта.

— Всеки е имал подобни преживявания — казвам успокоително.

— Е, да, но да умреш от едно прозаично изгаряне…

— Нима има значение от какво ще умреш? По-важно е за какво живееш — пускам в ход първата баналност, която ми хрумва.

— А нима вие сте мислили за какво живеете? — запитва Линда.

— Кой не е мислил?

— И сте убеден, че вървите към своята цел?

— Съвсем не. Убеден съм, че се движа по течението. Също като вас, когато сте се люшкали между живота и смъртта.

— Не разбирам… — произнася полугласно жената.

— Не разбирате, че между многото житейски цели може да има и такива, които са безнадеждно рухнали?

— А, това го разбирам.

— Е, в такъв случай значи се изяснихме.

Тя мълчи, като чертае нещо върху пясъка, тъкмо там, дето няколко дни по-рано лейтенантът бе написал своето петцифрено число. Сетне казва:

— Значи, и вие сте като мене.

— В какъв смисъл?

— В смисъл на рухналата цел. Не знам каква е била точно вашата, обаче излиза, че и вие сте като мене.

— Смятам, че сте още твърде млада, за да се причислявате към категорията на корабокрушенците.

— Млада за какво? За да стана съпруга? Или за да бъда певица?

— Но вие сте певица…

— Да. В кабарето на Дрейк. Обаче представете си, че съм мечтала за нещо повече от туй да пея пред ония полупияни мъжкари в „Ева“… Че съм живяла с надеждите за голямата естрада…

— … За световна известност — опитвам се да й помогна.

— Може би не за световна известност, макар че кой не копнее за нея, но поне за един чист и осмислен живот… осмислен от изкуството, а не от заплатата в края на месеца.

— А защо предполагате, че вратите пред вас вече са затворени?

— Какво има да предполагам? Знам го. Проверявала съм го, и не веднаж, ето с тия ръце и с тая глава, блъскала съм се в затворените врати на театри, на мюзикхоли, на всякакви импресарии…

— Човек трябва да упорствува докрай — забелязвам. — На вас поне инат не ви липсва.

— За вас важи същото. Но ето че и вие сте се отказали. Не знам от какво и не знам защо, но ето че сте се отказали. А какво да правя аз, когато, менажерите ми викат: „Сега, миличка, викат, едно момиче ако не стане певица на седемнайсет години, значи изобщо за нищо не го бива.“ А аз бях на седемнайсет точно преди десет и от тях близо девет съм изразходвала, за да тропам по различни врати и дори когато тръгнах из кабаретата на Сохо, все още продължавах да тропам, именно защото, както сам казвате, поне инат не ми липсва.

— Може би нямате свой репертоар… — подхвърлям, за да кажа все лак нещо.

— Имам репертоар! — извиква тя е почти същата настойчивост, с която онзи ден казваше: „Искам на плажа!“ — И песните, дето сам ги чухте, са всичките от моя репертоар.

— Включително и онази, за която ме използувахте като жертва?

— Нямахте толкова блестящ вид, за да го заслужавате. Обаче какво да правя, когато другите бяха все старци.

Тя замълчава, сякаш изтървала нишката. После се връща на темата:

— Да, включително и онази! И всички те са написани специално за мене от един изключително талантлив композитор.

Сетне прави нова пауза. А сетне добавя някак уморено:

— Само че и репертоарът ми вече остарява. Сега пеят други песни.

— Ще накарате вашия композитор да ви напише нови. Предполагам, че е безумно влюбен във вас.

— Беше… макар и не тъй безумно… Любовта никога не е безумна, освен когато е любов към хашиша… Като неговата.

— Значи, готов е за песни в новия стил. Нали сега наркоманската музика е на мода… тая, псходеличната…

— Е, да. Но той отиде да я пише на оня свят.

Щом сме стигнали и до тая тема, по-добре да приключваме. Което и казвам. Тъй че вдигаме се, за да се потопим за последен път в морето и да поемем към хотела.

— Навярно ви отегчих с тия мои истории — подхвърля тя по-късно по време на обеда.

— Напротив. Спестихте си боя, който бях решил да ви хвърля, щом се приберем в Лондон…

— Само да се бяхте опитали! — произнася тя войнствено.

— Наистина го бях решил. Заради високомерието ви. Но сега мисля, че почвам да ви разбирам…

— Не държа да се умилявате над съдбата ми.

— Няма такава опасност. Характерът ви е достатъчно проклет, за да предизвиквате умиление. Мисля просто, че почвам да ви разбирам. От което, естествено, вие нямате особена полза, освен че си спестихте един бой.

— Това за ползата е ясно и без да го казвате — забелязва тя. — С какво може да помогне един корабокрушенец на друг корабокрушенец?

— С нищо, освен с баналната мъдрост на победения: да се научиш да понасяш удари, това е всъщност животът ни.

— Уча се, доколкото мога, и без да ми го внушавате.

— В такъв случай всичко е наред и можем да ставаме.

Но тя не става и продължава да седи апатично на мястото си и да се взира в недояденото парче торта пред себе си.

— Казвате, че ме разбирате… А аз именно сега не ви разбирам, Питър.

— Драго ми е да го чуя. Това е винаги едно малко удоволствие — да изглеждаш загадъчен.

— Не, сериозно. В началото ви смятах за обикновен грубиян между всички други грубияни в оня квартал. После, когато почна пътуването, взех да долавям, че сте нещо по-друго, макар и не по-привлекателно. А през тия дни на болестта… и с тия ваши грижи… вие съвсем ме объркахте, да не говоря, че ме трогнахте…

Горе в стаята, след като е взела обичайния душ и е облякла в банята нощницата си — една целомъдрена поплинена нощница, — Линда се изправя пред огледалото и заголва бедра до предела на допустимото:

— Мисля, че все пак добих добър тен.

Измърморвам нещо окуражително, ала бързам да отместя погледа си към синевата на родното море. Тая жена има такива бедра…

— Надявам се, че ще бъдете достатъчно тактичен, за да не споменавате на Дрейк за заболяването ми.

— Защо е необходимо да го информирам за подобни дреболии?

— За вас това може да са дреболии, но за него не са. Казано под секрет, Питър, той ми беше наредил да следя и за най-малките ви действия.

— Подозирах го и без да ми го казвате. Такъв мнителен тип като него смята, че само мъртвецът е достоен за доверие, и то след като бъде добре заровен.

— Престанете с тия гробарски сравнения, моля ви.

— Не допусках, че сте толкова чувствителна.

— Защо не допускате? Защото си вадя хляба в оня квартал? Защото се движа сред ония типове? Защото шеф ми е такъв като Дрейк?

— Ами, горе-долу…

— А вие, вие какво търсите там? И кой е шефът ви?

— Шшшт! — произнасям полугласно, понеже тя излишно е повишила тон. — За мене няма друг изход, не разбирате ли? А жена като вас би могла навярно да си намери някое по-чисто място.

— Чисто място ли? — засмива се тя. — Чистите места са за привилегированите, драги мой. Чистите места са там, отвъд затворените врати.

— Добре, съгласен съм. Само се успокойте.

Ала тя вече се е овладяла и казва с друг тон:

— Съвсем спокойна съм, не се тревожете. Единственото, което ме безпокоеше, бе олющената кожа, но сега и това е наред.

Линда отново се обръща към огледалото и вдига поплинената нощница до нивото на допустимото:

— Наред е, нали?

Приближавам, съвсем против волята си, и съвсем против волята си признавам:

— Наред е, да.

Тая жена има такива бедра…

— Вие сте по-скоро скъп на комплименти — забелязва тя.

— Какво значение имат думите — промърморвам, като се сещам, че съм се зарекъл да не й правя комплименти.

— Никакво. Освен че изразяват нещо.

— Ако дойде ред да се изразяваме, мисля, че ще намеря начина…

— Кой начин, Питър?

— Друг път ще ви кажа.

— Кога? Утре? Но утре вече няма да сме тук.

Тя е права, разбира се, защото днес е наистина последният ни ден.

— Да, да, вашата песен… — избъбрям, като се опитвам да насоча погледа си към синьото родно море и в същото време усещам да ме притегля тоя властен магнит — синьо-зелените очи на жената.

— Моята песен? — запитва Линда. — Толкова ли сте сигурен, че тя не е и вашата? Толкова ли сте сигурен в своето утре, Питър?

Тя е набарала най-сетне слабото ми място, тая хубавица с кадифен глас и железен инат. Защото ако има нещо, в което да не съм сигурен, то е именно моето утре. Да не говорим изобщо за другиден.

И после, едно приятелско същество сред зверилницата на оня квартал, това съвсем не е за изхвърляне, казвам си за служебно оправдание.

— Е, Питър, за какво толкова се замислихте? За вашето утре ли? — любопитствува жената.

— Именно.

— И докъде стигнахте?

— До никъде — признавам. — Тия ваши очи просто ми пречат да се съсредоточа.

И с отчаяния жест на давещия се, който се хваща за сламката, аз обгръщам снагата й, която — между нас казано — е достатъчно щедра и добре очертана, за да бъде сравнявана с някаква сламка.

— … Вие си позволявате подобни волности с една почти непозната, дяволски упорита и високомерна жена? — учудва се Линда, когато прекъсва най-сетне целувката, за да си поеме дъх.

— Ако почна да се церемоня и със собствената си съпруга… — промърморвам и наново я прегръщам.

ШЕСТА ГЛАВА

Пътуването назад минава без произшествия.

— Това странно пътуване… — казва като на себе си Линда, когато слизаме на летището и се отправяме към граничния контрол.

— Защо „странно“?

— Ами защото започна тъй зле и после стана още по-зле, за да свърши накрая като приказка.

— Има различни приказки — забелязвам.

— Тази беше от най-хубавите. И, уви, от най-късите.

И когато се нареждаме на опашката пред гишето, добавя:

— И това е краят.

Естествено, че е краят. И ако не сме го осъзнали напълно, налага се да го осъзнаем още щом се настаняваме в джагуара на Дрейк и потегляме и, разбира се, вече мълчим, защото тук е шофьорът и защото хладната атмосфера на тоя град постепенно ни обгръща и защото мислите ни се насочват към оня квартал и към оня човек, пред когото след малко ще трябва да се явим на отчет.

— Е, как са младоженците? — ухилва се Дрейк, когато влизаме в кабинета със спуснатите пердета.

— Скучаят, мистър — промърморвам. — Вие знаете, че законният брак не е като свободната любов.

— Чувал съм подобно нещо, но нямам лични впечатления — признава шефът, като се измъква иззад бюрото и се насочва към оня специфичен мебел, добре гарниран с бутилки. — Ако трябва да се ровя в биографията си, аз, Питър, никога не съм вкусил семейното щастие. Работа, работа и работа — такъв е целият живот на стария Дрейк.

При тия думи той си налива четвърт чаша скоч, като прибавя за декорация и две кубчета лед. Сетне, макар и с малко закъснение, се сеща, че в кабинета има дама:

— А вие, Линда?

— Благодаря, предпочитам да се въздържа.

— Ах, тия певици с техните режими и въздържания! — въздъхва шефът. — Но поне вие, приятелю, не сте певица. Освен ако сте пропели там, на Балканите, под влияние на съпругата си.

Налага се да потвърдя, че наистина не съм певица и да поема предложената ми чаша.

— Е, чакам доклада ви! — изръмжава рижият с по-друг тон, след като опитва вкуса на уискито.

— Всичко мина нормално — рапортувам.

— Всичко мина добре — потвърждава и мис Грей.

— Това исках да чуя — кима Дрейк.

И като се обръща към певицата:

— Вие навярно сте уморена от пътуването. Просто съвестно ми е да ви задържам.

Тя очевидно само това и чака, за да ни кимне хладно и да напусне кабинета.

— Е, Питър! Сега — подробностите.

— Готов съм и с подробностите. Обаче имам чувството, мистър, че все повече хора биват посвещавани в тая операция: по-рано Ларкин, сега Линда…

— Линда нищо не знае, освен някои най-бегли неща за малка контрабанда на хашиш. И доколкото съм й дал някаква информация, бъдете уверени, че това е по-скоро дезинформация. Изобщо можете да смятате, че в проекта са посветени само трима души: аз, вие и Ларкин.

— Един египетски император е казал още преди няколко хиляди години, че там, където трима души са събрани в името на заговор, единият от тях е предател — решавам да извадя на показ ерудицията си.

— Надявам се, че предателят не сте вие, Питър…

— Не. Нито вие. Само че освен нас двамата съществува и Ларкин.

— Можете да ми вярвате, че не съм забравил тая подробност. Но засега поне този янки не дава основания за съмнение. А за в бъдеще… за в бъдеще, ще видим.

Той се замисля за миг, отпива от чашата и напомня:

— А сега — подробностите!

— Установих контакт с петима стари приятели, според принципа, който възприехме: по-малко хора, обаче по-сигурни. Мога да ви съобщя точно имената, адресите и всички необходими данни…

— Това — после!

— Обсъдих изчерпателно с човека, когото определих за шеф на групата, конкретните детайли на операцията. Според него планът е съвсем лесно осъществим и той се нагърбва да го реализира с хората си когато и колкото пъти пожелаем.

— Смятате, че това е сигурен човек?

— Абсолютно. Мога да ви кажа подробно какво представлява и вие сам ще се убедите, че…

— Това — после!

— Определихме и точните форми за установяване на връзката. Съобщенията по необходимост ще трябва да им изпращаме по пощата, но начинът е достатъчно ефикасен. За да бъдат сигурни, че съобщенията идват от мене, налага се да ги пиша саморъчно.

Излагам му подробностите по въпроса, включително тайнописа и текста под марките. Имам чувството, че решението го задоволява. Най-сетне минавам към проблема за заплащането, който, противно на очакванията ми, не нарушава доброто настроение на шефа. Хонорарът действително е същинска дреболия, сравнен с вероятната печалба.

— А не съществува ли възможност, Питър, тия момчета да ни преметнат?

— По кой начин?

— По най-вулгарния: като приберат стоката за себе си.

— Че за какво им е тая стока, мистър? Това е България, а не Лондон.

— А нима в България няма наркомани?

— Къде ги няма? Обаче това са някакви си двеста-триста души в цялата страна, от които можеш да изцедиш само грошове…

— Добре, приемам. Вие сте по-добре информиран.

— Могат да ни преметнат само ако и ние ги преметнем в плащането. И ще го направят не заради хероина, а просто така, за да ни натрият носа.

— Да-а… — произнася шефът вместо заключение, като вади от джобчето си неизменната пура, чиято поява очаквам от доста време насам.

Той освобождава тютюневия продукт от целофанената опаковка, пристъпва към свещенодействието, известно в библейските предания като обрязване, а накрая запалва и дърпа няколко пъти, за да разгори жаравата до необходимата степен.

— Да-а-а… — повтаря Дрейк. — Имам чувството, че сте се оправили с мисията си. Всъщност, още щом влязохте, разбрах, че сте се справили. Вие сте достатъчно умен, за да се осмелите да се явите пред очите ми в случай, че не сте се справили.

Той допива уискито си и добавя:

— А сега, Питър, ще седнете тук и грижливо, точно, изчерпателно ще ми приготвите писмения си доклад.

Пак тая писмена работа.

— Не смятате ли, че е рисковано да документираме подобни неща черно на бяло, мистър?

— Няма нищо рисковано, щом тия неща са в касата на стария Дрейк, приятелю.

— Но те може да попаднат и в ръцете на Ларкин…

— Ларкин? Вие за глупак ли ме мислите? Ларкин ще знае точно толкова и само толкова, колкото функциите му го изискват.

Шефът поглежда часовника си:

— Налага се да прескоча до „Ева“. А вие сядайте и започвайте. Ще ви пратя Райт, за да не се чувствувате съвсем самотен.

Пак тая писмена работа. И то под надзора на тоя траурен тип — Джо Райт.

* * *

Изписал съм девет или десет страници — добре че почеркът ми е по-едър, та страниците излизат повече — и вече почвам да усещам болки не само в дясната ръка, но и в главата, макар че що се отнася до главоболието, то вероятно е причинено най-вече от гъстата люлякова миризма, с която Райт насища кабинета. Този човек наистина ухае като цял букет люляци, а може би дори и като цяла люлякова гора, въпреки че, искрено казано, никога не съм бил в люлякова гора и наивно си я представям като няколко дървета от рода на Джо Райт и се виждам как се движа по пътеката между тия дървета-райтовци и все повече ми призлява от аромата им.

Додето аз се потя над домашното упражнение, Райт има пълна възможност да се наслаждава на ролята си на безделник, да обикаля из стаята, да надзърта бегло през завесите на прозорците, да реши дългите си черни коси с дългите си бледи пръсти на музикант и да насища атмосферата с тютюнев дим и люляково ухание.

Той, разбира се, както винаги и с пълно пренебрежение към летния сезон, е облечен в безупречния си черен костюм — предполагам, че ги има няколко еднакви, защото ако беше един, не би могъл да бъде непрекъснато така безупречен, — с черната вратовръзка, черните обувки и дори черните чорапи, както установявам, когато понякога се отпуска на креслото пред мене и кръстосва крака.

Откакто се е появил в кабинета по нареждане на Дрейк, той не е благоволил да отрони нито дума и се ограничава с небрежното държане на надзирател спрямо арестант. Имам обаче впечатлението, че въпреки цялата си външна непринуденост, погребалният агент не се чувствува много добре и че зад позата му на надзирател всъщност се крие едно мъчително съмнение: дали той, Райт, все още е дясната ръка на шефа или дясна ръка вече е станал привидният арестант тоя пришелец, натрапник и хитрец Питър.

Следва да призная, че ако подобни съмнения наистина го мъчат, те не са съвсем неоснователни. Срещите, които съм имал с Дрейк, ако изключим оня паметен военен съвет, са ставали винаги в отсъствие на Райт. Проектът за операцията в последния си и единствено валиден вариант е за него вероятно пълна тайна. Пълна тайна е и писменият ми доклад, с който в момента изпълвам страниците и в който чернокосият с уместна предпазливост се пази да надзърта.

Изобщо, ако приемем, че и двамата сме в известен смисъл секретари на Дрейк и че дори Райт е старшият, то съвсем очевидно е вече, че секретар по поверителните дела съм аз, докато той е натоварен да се занимава с най-прозаичното — порнографията, комарджийницата и клубовете-зимници.

Предполагам, че някой друг на мястото на Джо едва ли би се тровил прекалено от такива подробности. В края на краищата, по-малко ангажименти с нередни неща означава и по-малко неприятности. Обаче Райт изглежда се трови. И не само поради простото съображение, че участието в една операция носи и някакво участие в печалбата. А и поради подозрението, че щом Дрейк държи дясната си ръка настрана от операцията, значи престанал е да разчита или никога не е разчитал особено на тая дясна ръка.

Кабинетът отдавна вече е задимен до краен предел и ръкописът ми отдавна вече е завършен, и ние от сума време сме погълнати с Райт от това отегчително занимание — да даваме вид, че не съществуваме един за друг, когато най-сетне вратата се отваря и влиза шефът.

— Готово ли е всичко? — пита той в най-добро настроение, в смисъл, че въгленът му е добре зачервен, вероятно от няколко добавъчни чашки в „Ева“.

Подавам му вместо отговор скромния си литературен труд. Рижият го поема, приближава до касата и го поставя на сигурно място.

— Свободен сте, Райт — промърморва Дрейк и тая реплика прозвучава значително по-хладно от първата.

Погребалният агент пожелава приятна вечер на шефа си и побързва да изчезне.

Защото, макар тоя факт да е грижливо скрит зад плътно спуснатите завеси, но вече отдавна е вечер.

— Какво ще кажете, Питър, за една малка вечеря по френски образец?

Какво друго мога да кажа, освен че съм поласкан от вниманието.

— Всъщност трябваше да ида до Бренда, за да я изведа, но се обадих да дойде по-късно направо в „Ева“. Трябва да ви призная, приятелю, че тия домашни котки понякога стават доста обременителни.

Излизаме от кабинета, като оставяме на горилите грижата да проветрят помещението и правим пеша курса от няколкостотин метра до набелязания от шефа ресторант. Заведението няма нищо общо с посредствената класа на италианеца. Кристали, порцелан, сребърни прибори, снежнобели покривки и цветя. За щастие — не люляци. Сезонът на люляците отдавна е минал, освен при Райт.

— Избирайте, без да правите справки с цените — заявява с царствен разгул Дрейк, когато метр д’отела ни поднася подвързаните с кожа карти.

Пропускам край ушите си тая декларация и си поръчвам скромна салад нисоаз и банален стек с чер пипер.

— Какво ще пият господата? — пита с искрен интерес метр д’отела, тъй като решителният удар върху клиента се нанася именно с питието.

— Безразлично ми е — казвам с риск да го разочаровам.

— Трябва да помисля някой ден за светското ви възпитание, приятелю — промърморва добродушно шефът. — Не можете да влезете във френски ресторант и да ви е безразлично какво ще пиете.

Окуражен от тая фраза, келнерът бърза да предложи някакво бяло бургундско от не знам коя си реколта, което Дрейк, въпреки прилива си на щедрост, е принуден да отхвърли като прекалено нагарчащо от гледна точка на цената. Изобщо между двамата започва увлекателна беседа на темата френски вина, завършваща с избора пак на някакво бургундско, но сравнително по-приемливо при тия наши скръбни времена на финансова неустойчивост, както благоволява да се изрази шефът.

Интериорът с бледорозовите си тапети и кристални осветителни тела представлява оазис на финес и уют в тоя не твърде чист град, наречен Сохо, тъй като в Сохо контрастите съвсем не са редки и нищо чудно до жалката квартална кръчма да откриете някакво скъпо заведение, както и нищо чудно до масата на мистър Дрейк да видите седнали двама члена на камарата на лордовете.

Ресторантът се казва „Златен петел“, ако не е „Златен лъв“ или „Златна риба“ или „Златно буре“, защото по фирмите на тия заведения златото изобилствува, като че се касае за бижутерии предприятия и ако вървим по същата логика, златарските магазини би следвало да носят названия като „Вкусното дробче“ или „Печената пуйка“. Ала това е една тема извън сферата на моята специалност и по която би следвало да се вземе мнението на приятеля ми, всестранно осведомения мистър Оливър, който обича да разсъждава обстойно над такива загадки, като примерно защо автобусите в Лондон са червени, а в Париж — зелени и винаги е готов да ви предложи личната си добре обоснована концепция.

Вечерята минава без излишни протакания и аз не съм далеч от подозрението, че Дрейк жадува час по-скоро да види края й с единствената цел да стигне и час по-скоро до любимото си уиски, защото тия бели вина, френски или други, не му говорят много нещо. Може би именно и затуй едва когато си поръчва двойния скоч — докато аз се задоволявам с кафе и малък коняк — шефът минава от дребните въпроси, свързани с операцията, към по-големите житейски обобщения. И ако не съм успял до тоя момент да се досетя, че философията на мистър Дрейк е изцяло алтруистична, крайно време е най-сетне да проумея тази истина.

— Всъщност, Питър, не знам дали сте забелязали, но ако се абстрахираме от някои глупави предразсъдъци, моята цел в живота е толкова благородна, че само някой лицемер би имал куража да я оспори. Защото целта ми… каква друга може да бъде целта ми, освен да доставям радост? Радост на хората, но, разбира се, и радост на себе си. Аз също съм човек.

При тая скромна декларация шефът отпива от скоча и ме поглежда, за да почерпи от очите ми онова съчувствие, което би го поощрило да продължи великодушната си мисия.

— Кое е добро и кое — не, това е работа на пасторите, Питър. Аз обаче знам нещо, неизвестно на пасторите: кое доставя радост и кое — не. И се стремя да се придържам най-вече към първото. И ако понякога по изключение съм заставен да прибегна до второто, то е само защото ме принуждават, само защото на тоя свят има и хора, неспособни да оценят желанието ми — да доставям радост.

— Има ги всякакви — съгласявам се, за да го успокоя.

— Точно така — кима шефът. — Но за да се върна към първоначалната си мисъл, ще ви кажа, че възрастните са като децата: радват се най-вече на игрите и на играчките: безсрамни картинки, живи кукли, по възможност — голи, малко хашиш, малко комар… И аз им давам всичко това, Питър, давам им радост. Нека всевишният ме съди на оня свят затуй, че съм доставял радост…

— А вашата собствена радост? — позволявам си да запитам.

— О, тя е съвсем прозаична, приятелю. И съвсем скромна. Да имам винаги под ръка тая чаша с обичайното питие, да разчитам на услугите на добрия шивач и на реномирания готвач, а също, разбира се, и на малко уважение от страна на околните. А за тия дребни неща, включително и за уважението, е нужно… знаете какво.

— Това всички го знаят.

— Понякога, естествено, се налага и да наказвам. Стремя се да го правя възможно по-рядко, обаче има случаи, когато се налага — иначе цялата барака ще иде по дяволите. Но даже и когато наказвам, избягвам излишната жестокост. Вие знаете какви жестокости са измислили китайците, светата инквизиция, ония садисти от Гестапо и други подобни изверги. При мене, Питър — нищо такова. Защо да го изтезаваш, да го осакатиш, да го обречеш цял живот да се влачи като инвалид. Прати, му Марк — и толкова. Един куршум — и толкова. Просто, хуманно, както следва да стават нещата между възпитани хора.

— Не знам какво е възпитанието на Марк, но ако съдя по вашите две горили…

— Грешите, приятелю, грешите — прекъсва ме добродушно Дрейк. — Вие проявявате обичайното пристрастие на човек, заемащ определена страна в спора. Боб и Ал са просто две деца. Две невинни деца, които обичат играта като всички деца. И които умират от желание да пуснат в ход невинните си номера. Навярно знаете коронния номер на Боб — светва те с глава в носа, което при неговия ръст съвсем не е трудно, а сетне ти подава кърпа да си избършеш кръвта. Или номерът на Ал: „Гледай тук!“ вика, като ти показва десния си юмрук и в същия миг те зашеметява с левия. Лудории, нищо повече.

— Възможно е — промърморвам отстъпчиво. — За жалост личните ми спомени говорят друго.

— Пристрастие, приятелю, казах ви: пристрастие и нищо повече. Изобщо — в случай, че речем да употребяваме такива силни думи — ако Марк е адът или окончателният край, то Боб и Ал са чистилището. И аз ви ги пратих тъкмо за да се възстанови редът на разума в главата ви и да намерите единствено мъдрия за себе си изход. Не знам дали вече сте го осъзнали, Питър, но вие имате пълно основание да се гордеете, че сте станали дясната ръка на един човек, чиято единствена цел е да доставя радост!

Той поема нова глътка скоч и повтаря окуражително:

— Гордейте се, Питър! Гордейте се! Това съвсем не е срамно, когато разполагате с необходимите основания.

* * *

Не знам дали поради присъствието на жените или просто защото е препил, но когато се прехвърляме в салона на „Ева“, Дрейк бързо загубва повишеното си настроение и изпада в почти сънлива апатия.

Отпърво на масата е само Бренда, която още при появяването ни подхвърля кисело:

— Чакам ви вече повече от час, Бил…

— Всички чакаме — обобщава философски шефът. — Ако седна да ви изброявам колко неща лично аз чакам…

— Само че както съм седнала сама, някои си мислят, че чакам друго и почват да се натрапват на масата ми.

— Бихте могли да обърнете недоразумението изцяло в своя полза, скъпа — отвръща невъзмутимо Дрейк. — Една или две добавъчни банкноти едва ли ще ви навредят.

Ако първата реплика не е разкрила напълно на жената психическото състояние на шефа, то втората е пределно красноречива. Бренда го поглежда с дълбок укор, ала като не среща погледа му, замълчава. За сметка на туй оркестърът гръмва и на подиума се появява познатата ми вече гъвкава самка в златистата рокля. Изглежда напоследък в „Ева“ програмите рядко се сменят.

— Вашата конкуренция… — не се стърпява да подхвърли Дрейк на Бренда.

— Престанете, Бил, защото ще ме накарате наистина да изляза на дансинга и да се съблека пред всички тия чужди мъже — извиква жената достатъчно остро, за да преодолее другата конкуренция — тази на оркестъра.

— Не бих се изненадал, ако сте почнали да го правите, макар и не пред толкова мъже наведнаж — отвръща шефът.

Бренда се готви да отговори, обаче прехапва устни.

А сетне идва и номерът на очарователната мис Линда Грей. Певицата, облечена в същото скромно облекло, и този път е посрещната от същите окуражителни ръкопляскания, на които отговаря с мил поклон. Изобщо в „Ева“ изглежда всичко е съобразено с почитта към традицията. И каква полза да се правят промени в програмата, когато самата публика постоянно се променя, а следователно и програмата винаги изглежда нова.

Мис Линда откача микрофона, прави няколко стъпки край масите и очевидно търси жертвата за настоящата вечер. Жертвата в случая се оказва някакъв млад мъж с леко стреснат израз и с очила, напомнящ на библиотекар или на учител по латински език. Певицата му отправя настойчив поглед, като преодолява стъклената преграда на очилата, за да проникне в стреснатия му душевен свят и в залата се разнася топлият мелодичен глас:

Не ми го казвай: знам, тече животът,

нощта умира, за да дойде ден…

Сега вече мога спокойно да слушам тоя мелодичен глас, без да се чувствувам в неловкото положение на експонат от рекламна витрина. Задоволството ми обаче не трае дълго. Едва приключила първия куплет, Линда прави кръгом, прекосява с няколко бързи крачки дансинга и като поставя ръка на рамото ми, подхваща рефрена на песента:

Не казвай: пак ще бъда тука утре,

Не казвай: пак ще те обичам утре.

Не казвай: пак ще те целувам утре.

Защото утре, утре, утре,

ще съмне може би без теб или без мен.

Опитвам се, естествено, да я смъмря с поглед и да й подскажа да се разкара, но тоя меланхоличен глас и тия синьо-зелени очи така настойчиво ми внушават, че в момента тя пее за мене, именно за мене и само за мене, та се усещам съвсем обезоръжен.

— Този път тя пя за вас, Питър! — обажда се лениво Дрейк, след като номерът свършва.

— Тя и първия път пя за мене.

— Не. Първия път, не. Обаче сега пя наистина за вас. Добре че не вие ще плащате сметката. Иначе бих ви накарал да платите и нещо отгоре за песента.

Линда изпява и следващите си четири песни. С този обилен репертоар тя представлява нещо като гвоздей на програмата и водораздел между двете порции стриптийзи, от които втората, през по-късните часове, е значително по-безсрамна от първата. Но певицата определено бие по успех всички шампионки по събличането, може би донейде и поради простото обстоятелство, че хората, дошли тук, за да се наситят на безсрамия, нямат нищо против да се покажат като порядъчни любители на лирическата песен.

— Поканете я на масата, Питър! Възпитанието изисква да покажете, че оценявате жеста — подтиква ме Дрейк.

И не толкова поради грижа за възпитанието, колкото за да не противореча на шефа, а може би — де да знам — и по някоя добавъчна причина, сподирвам Линда зад кулисите и формулирам поканата.

— Дрейк ли ви изпрати? — запитва тя подозрително.

— Кой друг. Но сърдечно погледнато, поканата е моя.

— „Сърдечно погледнато“? Вие вече почвате да си служите и с чужди думи, Питър…

Тя идва, разбира се, и предполагам тъкмо навреме, защото в репликите между Дрейк и Бренда наново са почнали да бляскат искри.

— Да, знам, скъпа, че вие сте истинска богородица — мърмори лениво шефът, като с разсеяно движение плакне леда в чашата си, — но какво да се прави, когато някои типове не могат да оценят целомъдрието ви и дори са готови на известни волности…

— Престанете, Бил!

— Разбира се, аз отлично разбирам логиката ви: вие с основание се боите, че ако не допускате нарушения, ще престана изобщо да ви обръщам внимание…

В тоя момент обаче той се сеща за мис Грей и възклицава:

— Вие винаги сте безупречна, Линда, обаче тоя път бяхте и покъртителна! Да се надяваме, че и Питър го е забелязал.

— Боя се, че Питър не е в състояние да оцени една песен — отвръща мис Грей.

— Но предполагам не е дотам сляп, че да не оцени един поглед. Какъв поглед само бе това! С такъв подобен поглед някога и Бренда ме свали, в годините на моята невинност…

— Ако се не лъжа, това е станало преди около пет години — подхвърля певицата. — Нима чак до такава зряла възраст сте запазили невинността си, мистър?

— Уви, да, скъпо дете… — въздъхва страдалчески Дрейк. — Дори, ако не се боях от острия слух на Бренда, бих ви пошепнал едно признание…

Той престорено снишава глас, ала произнася достатъчно високо:

— Аз и досега съм невинен, Линда! Невинен и наивен като последния глупак.

Бренда не дава вид да е чула нещо, сякаш рижият наистина е пошушнал признанието си в ухото на мис Грей, а не пред цялата маса. Изобщо от тук нататък тя явно се пази да дразни шефа и предпочита позата на безучастен свидетел. Може би усеща, че почва да губи влиянието си над стария Дрейк, а може би просто смята, че не бива да се разправя с пиян човек.

Това дава възможност на пияния човек да подхвърли още някоя и друга съвсем невинна реплика по адрес на тая богородица Бренда, додето най-сетне оркестърът не гръмва наново, за да обяви началото на втората и най-разюздана част от програмата.

Когато подир два часа излизам от задименото кабаре, за да изпратя Линда, въздухът на Сохо ми се струва свеж като озон. Вече е късна нощ или ако щете ранна заран и ние поемаме по пустата ярко осветена улица към Чаринг крос.

— Бедната Бренда… — промърморва на себе си певицата.

— По същата логика би могло да се каже и „бедният Дрейк“. Ако може да се вярва на намеците му, тя упорито му слага рога.

— Че как би могла да живее с такъв и да не му слага рога? — запитва с чисто женска логика дамата. — Дрейк и любов! Представяте ли си?

— Защо не. Особено ако вземем под внимание упорития му стремеж да разпали любовната страст между двама ни.

Тя не казва нищо. Едно мълчание, което ми се струва подозрително.

— Как мислите, с какви подбуди шефът ни тласка тъй настойчиво един към друг? — подхващам отново. — Защото тоя човек не предприема нищо без определени подбуди, нали?

Линда отново мълчи.

— Кажете де, какво онемяхте?

— Трябва да съм съвсем изглупяла, за да ви го кажа, Питър — произнася най-сетне тихо тя. — И все пак ще ви го кажа: Дрейк ми нареди да му съобщавам всичко, което науча за вас или от вас.

— С други думи, да продължите балканската си мисия…

— Именно. И то още по-старателно.

— И кога ви възложи тая задача?

— Ами днес следобед… в „Ева“. Извика ме в кабинета и подробно ме инструктира.

— И по-точно?

— О, аз наистина съм изглупяла — промърморва жената. — Каза, че ще ме убие… каза, че ще ми прати Марк, ако само посмея да ви уведомя…

— Не се измъчвайте с излишни страхове — успокоявам я. — Нима допускате, че като благодарност за жеста ви ще ида да ви издам на Дрейк?

Тя мълчи известно време, после забелязва.

— Знам, че просто не е в собствения ви интерес да го направите. И все пак се боя.

— Съществува наистина известна опасност — признавам. — И тя не е свързана с моето поведение, а с вашето.

— Какво имате предвид?

— Мисля, че ще ме поканите у вас? — откланям въпроса.

— Не съм имала подобно намерение. Но ако много настоявате…

— Исках да кажа: мисля, че Дрейк ви е инструктирал да ме каните по-често у вас…

— Да… има такова нещо… така беше… — промърморва неловко тя подир къса пауза.

Не допусках, че може да изпитва неловкост. Остава само и да се изчерви. Ала при тоя черноморски загар…

— Това е именно опасността, която имам предвид — уточнявам. — Старият хитрец без друго ви е поставил подслушвателна апаратура по време на вашето отсъствие. И всеки наш разговор ще бъде съответно записван. Както и всяка непредпазлива реплика, която бихте изтървали.

— О, Питър! Хванете ме под ръка!

Гласът е слаб и почти умолителен.

— Да не се готвите да припадате? — запитвам, като я улавям под ръка.

— Именно. Приготвила се бях — признава тя, като спира за миг.

— У вас припадъците изглежда настъпват със закъснение — казвам, но също спирам.

— Настъпват си точно навреме. Тъкмо когато ми казахте за подслушвателната апаратура се сетих, че бях решила да ви заговоря за инструкциите на Дрейк едва след като се приберем в къщи. Не ми се искаше да водя подобни разговори на улицата.

— Подобни разговори се водят само на улицата — възразявам. — И само след като сте убедени, че подире ви не се мъкне никой.

— Добре че сам се разприказвахте… Изтръпвам просто, ката си помисля, че можехме да се разприказваме едва в къщи…

— И какво още ви инструктира Дрейк?

— Ами това: да се сближа с вас, да се опитам да спечеля доверието ви, да започна да ви каня у дома… Изобщо, да придам на всичко формата на спонтанно влечение, защото вика, той е хитър, и ако се престаравате или пипате грубо, не е чудно да го отблъснете… Аз естествено се дърпах в началото, като казвах, че нямам никакъв опит в подобни работи и че доколкото съм ви наблюдавала по време на пътуването, вие сте доста студен човек — което всъщност не е и лъжа — и че ако трябва да бъдете наблюдаван, за това вероятно ще се намерят по-ефикасни средства от моите. А Дрейк вика, досега сме го следили именно с такива средства, обаче Питър не е вчерашен, и изобщо положението вече е по-деликатно, така че не мога да възлагам следенето на разни гамени, а трябва да се намери един действително галантен начин и тоя начин сте само вие, Линда. А после дойде ред на обещанията и най-вече на заплахите, в които, както знаете, Дрейк няма равен на себе си.

— Е, значи, всичко е наред — казвам успокоително. — При условие, че не забравяте за апаратурата.

— Но тая апаратура още отсега ме травматизира, Питър! Как може човек да живее, когато през цялото време го дебне някаква апаратура!

Как може? Тоя въпрос и аз си го бях задавал някога, в началото. А сетне разбрах, че може. Човек може всичко.

— И после, какво ще стане, ако непрестанно мълчим? Или говорим само за дреболии? — сеща се жената. — Дрейк веднага ще подуши, че нещо не е в ред.

— Няма да говорим само за дреболии. И най-добре за вас ще е, ако — поне в квартирата — заживеете с мисълта, че действително и сериозно сте се нагърбили с ролята, възложена ви от Дрейк. Задавайте при случай коварните си въпросчета подпитвайте, предразполагайте ме към искреност, а грижата за отговорите оставете на мене.

— И още от тази нощ ли ще започне този театър? — запитва унило дамата.

— Мисля, че е много рано да почва от тази нощ. Налага се най-първо да ме изкусите, Линда.

— В присъствието на тая апаратура?

— Естествено. Но със същата непринуденост, като че ли апаратурата я няма.

— Съмнявам се, че съм способна на подобно нещо — промърморва певицата.

— Защо? Оня номер със загорелите бедра вие доста добре го направихте във Варна.

* * *

През следващите две седмици Дрейк тъй често ме вика на консултации за по-едри и по-дребни въпроси, свързани с операцията, и тъй често отстранява Райт от кабинета, че ако погребалният агент е наистина чувствителен човек, той би трябвало да стигне до нервна криза.

Джо Райт не стига до криза, но за сметка на туй променя тактиката и започва да флиртува със съперника си. А съперникът, както е известно, съм аз. Първият жест на внимание се проявява в ресторанта на италианеца и е почти точно повторение на жеста на покойния Майк, защото когато такива необщителни и лишени от въображение типове решат внезапно да станат общителни, те винаги го правят по един и същи начин:

— Мога ли да седна на масата ви?

— Заповядайте.

Подир което следват мълчания и неловки опити за разговор и пак мълчания и пак опити, додето дойде време за сметката.

Все пак подир няколко подобни проверки на терена Джо се решава и на малко по-смел излаз и това става един следобед, когато ме набарва да пия кафето си в заведението на ъгъла и да съзерцавам афиша с разголената жена, призвана да популяризира програмата на Ремън ревю бар. Не знам дали е пийнал или се прави на пийнал, обаче тоя ден Райт някак по-естествено каца на масата ми дори без да иска разрешение, и като поглежда пренебрежително чашата еспресо, запитва:

— Кафе ли пиете?

Налага се да го уверя, че е познал.

— В тоя час?

— Аз пия кафе по всяко време.

— А аз — никога. Също както и скоч. Ако питате мене, чаят и бирата, това са питиетата на скромния англичанин. Но днес по изключение съм се понадрънкал с уиски. Не знам какво ме прихвана, обаче се понадрънках. И бих продължил. Особено ако благоволите да приемете една чаша от мене…

— Ако е за една чаша, това изобщо не е тема за разговор — промърморвам. — Поръчвайте направо.

И той поръчва. После — пак. А после — пак. Додето течението на уискито неусетно насочва мисълта му към течението на живота и по-точно към известни мъдри мисли по тоя въпрос:

— Не знам какво смятате вие, Питър, обаче нашият живот наистина е един сбъркан живот. Огледайте се само по тая Дрейк-стрийт и ще се уверите. Настръхвам само като си помисля какво би казала майка ми, ако можеше да се вдигне от гроба и да ме види. Но кои и колко са днес тия, дето могат да се похвалят, че животът им не е сбъркан? И дори да ги има, аз не мога срещу шепа медни пенсове да агонизирам по осем часа на ден в някоя мухлясала канцелария само за да имам удоволствието да се смятам порядъчен.

Той се облакътява на масата в позата на пиянска размисъл и прокарва дългите си тънки пръсти в още по-дългите си коси. После вдига очи и ме поглежда:

— Какво ще кажете?

Ала преди да съм решил да кажа ли или да не кажа, Джо наново подхваща, защото явно е човек на монолога:

— Вие може би мислите, че съм някаква отрепка понеже се върдалям тук, из Дрейк-стрийт? Лъжете се, Питър! Аз съм завършил курсове за счетоводител и всичко, каквото трябва, за да бъда един порядъчен банков чиновник. Нещо повече: ще ви кажа, че дори вече съм бил порядъчен банков чиновник. И какво от това?… Не, тая порядъчност на нивото на медните пенсове наистина ме отвращава. Опитал съм я достатъчно, за да знам, че от нея ми се повдига. Порочността или това, което минава за порочност, е все пак за предпочитане. Макар че и тя…

Той отново навежда глава, като че се мъчи да си спомни какво всъщност „тя“… После заглажда с пръсти косата си, като добавъчно я разрошва и отново поема по пътя на монолога:

— Всички тия квартири, които вечер миришат на женски парфюм, а заран на женска пот, и тия кабаретни хубавици, които вечер, преди да легнат с вас в кревата, смъкват заедно с грима и хубостта си… и тия простаци, от които не можеш да изпиеш спокойно една бира, защото са твои хора, и ти си техен човек… и… и… и цялата тази Дрейк-стрийт, както и всички останали…

Понеже е заговорил за миризми, иде ми да му кажа да отмести малко стола си, защото както е седнал плътно до мене и ме облъхва с аромата си, не съм в състояние да разбера дали пия наистина скоч или люляков одеколон. Нейсе. Трябва да бъдем възпитани спрямо ближния и снизходителни спрямо пияния.

Той наистина е на градус, макар и не чак толкова, колкото се прави. Това още не е беда. Бедата е, че аз също почвам да се правя на гипсиран и че Джо има лекомислието да ми повярва. Затуй не се учудвам, когато, върнал се от тоалетната, дето за миг съм прескочил, установявам с бегъл поглед, че на дъното на чашата ми се е появила някаква белезникава утайка. Примитивна работа. Би следвало да му кажа, че в подобни случаи една ампула с безцветна течност е далеч за предпочитане. Но какво да правя, когато той е човек на монолога и почти не ми дава думата.

Сядам с разпасаните движения на пиян човек и, разбира се, събарям чашата.

— Дейви, още едно уиски! — нарежда Райт. И като гаврътва своята чаша, добавя:

— И още едно!

Сетне става по реда си да инспектира тоалетните места.

Сега или никога. Изскачам от кафенето и хлътвам в магазинчето на мистър Оливър.

— Райт съвсем се е напил — съобщавам му. — Извикайте го за нещо подир двайсетина минути, додето уредя сметката. Иначе няма да можем да го изкараме от кафенето.

— Ами че аз тъкмо имам да говоря с него по едни фактури… — започва да ми обяснява книжарят.

Нямам време да го слушам. Връщам се обратно в заведението и само с минутка изпреварвам появата на Джо.

— Бедата при жените, Питър, е, че те привличат с красотата и секса… а тъкмо красотата и сексът у тях е фалш… Докато ги гледаш как се кълчат под прожекторите на „Ева“… как премрежват очи и въртят задници… мислиш си: богини… А после в леглото разбираш, че са обикновени проститутки… Проститутки, които знаят пет-шест танцови стъпки… какво повече…

Той вдига чашата и аз следвам примера му, а понеже настъпва известна пауза, осмелявам се да възразя:

— Все пак, Джо, не можеш да откажеш, че има и луксозни жени… Има и луксозни, Джо…

— Има… — съгласява се погребалният агент. — Само че луксозните, Питър, никога не са свободни… Именно понеже са луксозни, някой преди тебе и мене се е сетил да ги набара…

— Това не е пречка… — замахвам с пиянско пренебрежение.

— Не е пречка ли?… — възклицава Райт, като заговорнически снишава глас. — Такава пречка е, та идва момент, когато… когато почваш да се питаш струва ли си да поемаш толкова рискове за една… за една жена, та ако ще и да е луксозна като кадилак…

Въпросът действително заслужава зряло размисляне, така че отправям се наново да инспектирам тоалетните места. А когато се връщам, без особена изненада установявам, че на дъното на чашата ми наново се е утаило нещо белезникаво. Би трябвало наистина да го информирам за предимствата на ампулите.

Този път чашата ми предвидливо е поставена по-навътре за избягване на аварията, обаче аз нямам и намерение да причинявам авария. Отпивам скъпернически, убеден, че едва ли ще ми призлее от една глътка и че тия сънотворни са доста трудно разтворими. И додето Джо наново подхваща с леко прекъсващ се глас следващия пасаж от монолога си, на вратата се появява Оливър и го повиква със заговорнически жест.

Изчаквам Дейви да се обърне към бара, защото в тоя час Дейви е единственият свидетел на следобедния ни запой, сетне разклащам енергично чашата и я изливам в отдавна избраното място — една от саксиите с бегонии, наредени край витрината. Не съм сигурен дали от тая бегония вече ще стане човек — всичко зависи от туй, доколко издържа на пиене и на приспивателни — но предпочитам експериментът да се осъществи върху нея, вместо върху мене. Сетне си наливам малко скоч от чашата на Джо, за да не бъде моята съвсем празна и застивам в позата на пиянска омърлушеност.

— Тоя глупак Оливър сега намерил да ме занимава с фактурите си — чувам няколко минути по-късно недоволната реплика на Райт, който наново се е появил, обвеян от люляковия си аромат.

— Остави го — препоръчвам му, като вдигам чашата и я доизпразвам. — Оливър ми е приятел, но той е книжен червей и нищо повече!

— Оливър е пигмей — додава Джо, като сяда на мястото си. — Той е именно от хората… от тия хора, Питър, които са готови да дремят цял живот зад тезгяха… цял живот, разбираш ли, за шепа медни пенсове…

При тия думи люляковото дърво на свой ред допива чашата си и поръчва още два скоча на Дейви.

Що се отнася специално до моя скоч, ако ме не лъже паметта, не успявам изобщо да го допия. Сънливостта все повече ме обзема и колкото да се боря с нея, най-сетне се налага да призная, че отивам да спя.

Лесно е да се каже „отивам“. Едва се изправям, за да установя не без известна изненада, че краката едва ме държат. Налага се прочее Райт да ме хване под ръка и да ми помогне да стигна до родната „Аризона“.

— О, мистър Питър! О, мистър Райт! — възклицава добрата Дорис, когато ни вижда да влизаме с кандилкане в хотела. — Какво ви е прихванало… Посред бял ден… и то в делник…

— Случва се и в най-знатните семейства, скъпа Дорис — опитвам се с мъка да изломотя.

— Оставете го спокойно да спи до заранта и ще му мине — съветва я Райт, който вероятно от чистия въздух на Дрейк-стрийт внезапно е поизтрезнял.

— Може би трябва да му помогнем с нещо… — мърмори угрижено жената.

— Ще му помогне сънят, нищо друго — заявява категорично Джо. — Оставете го да спи, и толкова.

— Добре, добре, вие по-добре знаете — бърза да се съгласи Дорис, която познава въздействието на уискито само по скромните дози, поднасяни й в моята стая.

Качваме се прочее криво-ляво горе, ала аз вече съм като парцал и се налага Райт майчински, макар и без излишна нежност, да ме изпружи на леглото. Оборва ме тутакси дълбок сън. Но колкото и да е дълбок тоя сън, успявам да установя, че люляковото дърво прескача до свързаната със стаята ми малка кухничка, сетне се връща, изпушва една цигара, побутва ме енергично няколко пъти, за да провери дали наистина съм заспал чак тъй непробудно, после отново се отбива в кухнята, връща се повторно, излиза, заключва вратата отвън и накрая пъхва ключа през пролуката под вратата. Горе-долу в това време усещам и миризмата на газа.

Една съвсем лека миризма, ала която подир съответно насищане на атмосферата би могла да се превърне в смъртоносно ухание. Райт вероятно разчита на обстоятелството, че тия стари хотели винаги повече или по-малко миришат на газ, а също и на благоприятното време: ще минат часове, докато малцината клиенти на „Аризона“ започнат да се прибират.

Половин час по-късно, след като отдавна съм станал и съм отворил прозорчето отдушник в кухнята, без обаче да спирам още газта, разбирам, че Джо е бил достатъчно съобразителен, за да си осигури още един помощен елемент:

— Какво си направила, Дорис? — чувам недоволния глас на брат й. — Забравила си отворен крана в номер 25 и целият коридор се е вмирисал на газ!…

— Не е възможно да съм го забравила — раздава се по стълбите и гласът на Дорис.

— Е, как да не е възможно, когато току-що сам го затворих?

Те спорят още малко време по това възможно ли е или не е възможно, сетне се оттеглят долу. Сега вече леката миризма, прецеждаща се изпод вратата ми, дори да бъде усетена, може спокойно да намери невинното си обяснение.

Отварям тихо и също тъй тихо се промъквам надолу по стълбата. Преддверието е пусто, ако не броим Дорис, потънала в четене на вестника зад гишето на ресепсията. Повиквам я тихо и когато вдига глава, правя заговорнически жест. Това я накарва да сподави своето „О, мистър Питър!“, вече готово да изхвръкне от устата й, и да ме сподири по стълбата.

— Онзи тип направи опит да ме отрови, скъпа Дорис! — заявявам тържествено, като я въвеждам в покоите си и показвам отворения кран на печката.

Тя машинално прави две крачки натам, обаче аз я спирам.

— Оставете, не пипайте нищо. Искам да се запазят ясно отпечатъците от гумените му подметки върху плочите, а също и тия от пръстите му по крана.

— Но това е истинско убийство, мистър Питър! — зяпва добрата жена.

— Аз също мисля тъй. А вероятно такова ще бъде и мнението на мистър Дрейк. И трябва да ви кажа, че само брат ви ме спаси. Събуди ме, когато почна да вика одеве за крана в съседната стая…

— А! Сега разбирам! — възклицава досетливата Дорис, като слага ръка на устните си. — Той е отворил и оня кран… За да ни заблуди… И му казвам на брат ми: как мога аз, възрастна жена, да оставя газа да тече…

— „Възрастна жена“? Вие просто се клеветите, скъпа!

— О, мистър Питър… — започва тя, ала изведнаж се сеща за още нещо: — А как изтрезняхте тъй бързо?

— За да изтрезнея, би трябвало да съм пиян. Обаче аз не бях пиян, а само упоен. Тоя тип ми сила нещо в уискито, за да ме упои…

— Така и предполагах. И когато ви видях долу в това окаяно положение, просто не повярвах на очите си. Посред бял ден… И то в делник…

— Сега, вижте — казвам. — Никому — ни дума! Слизайте си долу и все едно нищо не е станало. А ако случайно намине Райт да пита как съм, ще кажете, че навярно спя и — толкова. Другото ще се изясни утре и то — в кабинета на Дрейк.

— Разбрано, мистър Питър. Обаче вие все пак не оставяйте дълго да тече газта. Какъв смисъл да се хаби, особено в тия времена на скъпотия…

* * *

— Какво така рано, Питър? — запитва без особен ентусиазъм шефът, когато ме вижда да влизам. — Някоя нова идея ли ви хрумна през нощта?

В първия час на работния ден той рядко гори от ентусиазъм и обикновено едва подир третия скоч настроението му се качва до нивото на нормалното.

— Хрумна ми, че някоя вечер мога да си легна, мистър, а на заранта да не се събудя — промърморвам.

— А, вие пак за оная песен… Изглежда здраво ви е заседнала в главата.

— Не става дума за песен, а за жива реалност: вчера следобяд Райт се опита да ме отрови.

— Нима е посмял? — изръмжава Дрейк без излишно оживление.

Той става и с мрачния израз на човек, готов на всичко, се приближава и улавя за шията бутилката „Балантайн“.

— Е, разправяйте де! Какво чакате…

Разправям накъсо за станалото, като изброявам и наличните веществени доказателства.

Отчетът ми е пределно сбит, което не пречи шефът междувременно да обърне две дози скоч, без дори да се грижи за леда.

— Доведете ми веднага Райт! — изръмжава Дрейк на горилата Ал, призована в кабинета от невидимия звънец.

А когато онзи излиза, рижият подхвърля:

— Жест на отчаяние, Питър. Трябва да му влезем в положението: жест на отчаяние.

Десетина минути по-късно погребалният агент е налице. И вероятно своевременно е информиран от Ал, защото присъствието ми не го смайва.

— Току-що узнах, че сте се опитали да ликвидирате нашия приятел Питър — произнася спокойно Дрейк. — И надявам се, разбирате покрусата ми.

— Подла лъжа! — отсича решително люляковият храст. — Това е негова измислица, за да ме отстрани от пътя си. Защото вие навярно и сам сте забелязали, мистър, че от известно време и особено напоследък главната му цел е да ме отстрани от пътя си…

— … Вследствие на което вие решихте да го изпреварите — допълва добродушно рижият.

— Подла лъжа! — повтаря Райт.

— А кой е пуснал крана на газа?

— Кой кран? — недоумява погребалният агент.

— Оня същия в кухнята на Питър.

— Нямам понятие. Беше се напил като прасе… дотътрих го до стаята му и го оставих… а какво е правил там… нямам понятие…

— Вероятно е решил да се самоубива — подхвърля след къса размисъл Дрейк. — Само че с ваша помощ, Джо.

— Не разбирам…

— Аз — също. Обаче фактите са налице: свидетелствата на Дорис, отпечатъците от обувките ви в кухнята, а също и пръстовите ви отпечатъци върху крана, без да говорим за приспивателното, което на два пъти сте пуснали в чашата на Питър и следи от което и до тоя момент се намират в една от саксиите на кафенето.

Обременен от толкова улики, Райт замълчава, като навярно се чуди коя от тях най-първо да обори с лъжите си. Обаче рижият не му оставя време за размисъл:

— Тук няма деца, Джо! И вие знаете, че аз съм бърз в решенията. Особено когато открия у насрещната страна липса на добра воля. Тъй че във ваш интерес е да проявите добра воля.

— Той ми отмъкна Линда — заявява мрачно Райт, разбрал, че е за предпочитане да ме дразни прекалено шефа с увъртанията си.

— Туй вече звучи по-убедително — кима рижият. — И вие решихте да промените резултата в своя полза?

— Той ме измести при Линда — настоява люляковото дърво, сякаш това обяснява всичко.

— Е, щом се касае до ревност… — забелязва отстъпчиво Дрейк.

И като разтваря ръце, сякаш на свой ред е сметнал, че това обяснява всичко, подхвърля:

— Свободен сте!

А когато Райт напуска кабинета, шефът ме поглежда и пояснява:

— Какво да правим, Питър! Става дума за ревност… Не смятате ли, че ревността може да извини много неща?

— Не съм размислял по въпроса — признавам. — Но ако ми го поставяте за проучване…

— Този въпрос, приятелю, само една жена може да ви го постави за проучване. Макар че не ви го пожелавам.

И шефът с мрачно лице отново улавя гърлото на бутилката „Балантайн“.

СЕДМА ГЛАВА

Августовското слънце още от заранта е скрито зад затегналите от влага облаци, откъм Темза духа хладен вятър и, разбира се, едва съм излязъл, когато завалява. Дъждът се спуска в обилни полегати струи, барабани буйно по чадъра ми, като че иска да го пробие, и сякаш с пълни кофи залива нозете ми. Така че въпреки реномираната марка на чадъра, пристигам у Линда вир вода.

Тя също е била вир вода, поне допреди минутка, защото ми отваря, загърната в розовата си хавлия и току-що излязла изпод душа.

— А, и вие сте взели един малък душ, Питър! — установява дамата, като ме въвежда в антрето. — Можете да си оставите тук чадъра и да проснете там шлифера.

Изпълнявам нареждането, изтривам акуратно обувките си и едва тогава влизам в студиото, което съвсем не е пригодено за неприлично мокри хора като мене. Върху пастелносиния мокет са пръснати няколко снежнобели кожи, изкуствени естествено, по които би било грехота да тъпчете с кални нозе. Добирам се прочее с прескачания и лавирания до едно кресло и се отпускам на него, сиреч пак върху някаква кожа, тъй като в това студио те са пръснати дори върху креслата и дивана.

— Като ги гледам, по-малко зъзна — бе обяснила Линда при първото ми посещение. — В тоя град и в тая усойна квартира дори и през лятото ми се струва, че е хладно.

Вън от това изобилие на бяла найлонова козина обстановката в студиото е доста безлична, ако изключим сложната стереограмофонно-магнитофонна уредба, поставена върху ниския скрин, и купищата плочи, макар че днес кой няма такава уредба и кой няма плочи и изобщо кой е човекът, дето може да устои на изкушението да се включи в производството на тоя тъй модерен и съвсем безплатен продукт — шума?

Домакинята, изчезнала за малко по посока на кухнята, в този миг се появява с огромен поднос в ръце:

— Не се излежавайте, Питър! Елате да ми помогнете.

Отзовавам се на призива и поемам подноса, отрупан със студени закуски, сирена, риби и меса, докато Линда се връща назад за чая и кафето.

— Ще закусваме ли или ще обядваме? — питам просто за информация, когато се настаняваме от двете страни на ниската масичка.

— Аз лично мисля да слея тия две задачи — обявява мис Грей, като маже с масло филийката препечен хляб.

Сливането на двете задачи е аномалия, която, що се отнася до мис Грей, отдавна се е превърнала в неизбежно всекидневие. Ранният следобеден час на появяването ми е за нея синоним на ранна заран и денят започва едва оттук натам, с домакинските занимания и обиколката на магазините, за да завърши едва призори, когато порядъчните хора сънуват последната порция на сънищата си, която като всеки десерт е и най-сладката, преди проклетия звън на будилника.

— Нещо мрачен ми се виждате днес, Питър — забелязва жената към края на закуската. — Какво ви тормози? Мрачното време или някое снощно препиване?

— Достатъчно съм свикнал с подобни дреболии, за да се безпокоя. Измъчват ме по-скоро някои философски мисли и най-вече тая за смъртта.

Линда ме поглежда изпитателно — тия синьо-зелени очи, в които само с едно надзъртане можете да се удавите. Тя като че се опитва да разбере дали репликата е предназначена наистина за нея или за скрития наблизо микрофон.

— И откъде такива философски размисли у вас?

— Нямам понятие. Може би причината е просто в това, че снощи едва се разминах с тая обща на всички ни леля — смъртта.

Подир което разказвам с няколко думи за случилото се между мене и Райт. И заключавам:

— Изглежда, че дружбата с вас се заплаща на доста висока цена, Линда. Това, разбира се, е естествено. Жена от вашия ранг…

— Не говорете глупости, Питър! — прекъсва ме дамата. — Между мене и тоя Райт никога нищо не е имало. Разбирате ли: абсолютно нищо!

— Това си е ваша работа — свивам рамене. — И нямам никакви основания да не ви вярвам. Но човек може да обича от разстояние. А следователно и да ревнува от разстояние.

— Да ревнува? Мене? — извиква Линда. — Вие изглежда съвсем не сте в течение на нещата, скъпи! И вероятно сте единственият в оня квартал, дето не сте в течение. На цял свят е известно, че Райт е влюбен до уши в Бренда.

— Освен вероятно на Дрейк.

— Сигурна съм, че и Дрейк го знае. Просто затваря очи.

— Макар и не съвсем — подхвърлям. — Ако съдим по доста грубите му намеци оная вечер…

Жената отново се е заела със закуската и по-точно с нейния завършек, материализиран в резена шоколадена торта.

— Намеците на Дрейк са част от обичайните му шеги — забелязва тя, като отрязва парченце от увенчания с обилен крем сладкиш.

— А представете си, че шефът подозира за изневерите на приятелката си, но не е в течение, че между тях фигурира и връзката й с Райт…

— О, престанете, Питър! — промърморва жената. — В края на краищата Бренда не е принцесата на Монако, та да се занимаваме толкова с нея.

Разговорът не е твърде по вкуса на Линда и причината за това не е трудно да се отгатне. Дамата очевидно помни, че всички тия разговори се документират и стигат до Дрейк и вероятно не желае да го дразни, като се рови прекалено в интимните му работи. Аз обаче не бих имал нищо против да го подразня, та дори и просто за да му покажа, че дори не се сещам за скритата в студиото апаратура.

— Какво искате да ви пусна, додето се облека? — пита мис Грей, когато закуската е приключена. — Вероятно нещо весело, за да ви откъсне от мислите за любимата ви леля?

— Съвсем не. От веселите мелодии ми става най-тъжно. За жалост от тъжните също не ми става весело. Изобщо, ако питате мене, тишината е все пак за предпочитане.

— Вие нямате никакъв музикален усет — промърморва дамата, като се отправя към втората част на студиото, играеща ролята на спалня.

— Това е вярно, че нямам особен вкус към песните. За сметка на туй пък певиците и най-вече една от тях…

— Мълчете там, лъжец такъв!… — смъмря ме Линда, като смъква хавлията, за да се заеме с това тежко всекидневно женско бреме — обличането.

Когато малко по-късно излизаме, дъждът вече е престанал. Увлечени от вятъра, над главите ни бързат ниски мокри облаци, за да отидат да повалят другаде. Пресичаме Чаринг крос и се отправяме към Пикадили.

— Кажете, Питър, щом ревността на Райт е само една лъжа, тогава за какво е искал да ви премахне? — запитва дамата.

— Ревността на Райт съвсем не е лъжа — отвръщам. — Само че това е ревност от служебен характер.

— Вие се каните да го изместите?

— Нямам подобни амбиции. Но какво да правя, когато в момента аз съм по-нужен на Дрейк от Райт и той предпочита да обсъжда нещата не с Райт, а с мене.

Тя не казва нищо и ние известно време крачим мълчаливо по мокрия асфалт на Шефтсбъри авеню. Додето мис Грей отново взима думата:

— Досега никога не съм ви питала и, разбира се, ако искате можете да не ми отговаряте, обаче вие наистина ли мислите да се свържете за цял живот с тоя ужасен човек, Питър?

— О, „за цял живот“! Оставете тия големи думи, Линда. Какво значи това „за цял живот“? И изобщо защо да се занимаваме с утрешния ден, когато вие сама знаете, че утрето е съвсем несигурна работа.

Тя не отговаря. Или по-точно отговаря едва когато стигаме до Пикадили съркъс:

— Не, наистина не мога да ви разбера. Вие сте се натикали в тоя квартал, сякаш сте решили да се самоубиете, но с амбицията да придадете на самоубийството си изгледа на случайна злополука. Не, честна дума, съвсем не ви разбирам, Питър.

* * *

Когато на следната заран бивам извикан от шефа, оказва се, че той се е нагърбил с една доста хуманна и изцяло помирителна мисия:

— Трябва да изгладим отношенията между вас и Райт, драги — обявява Дрейк. — Знам, че хората освен служебните съображения имат право и на лични, но не желая едните да пречат на другите.

— Що се отнася до мен, аз нямам нищо против вашия секретар — бързам да го осведомя. — Особено при положение, че престане да си блъска главата над проблема по кой начин да скъси живота ми.

— За това не се безпокойте — изръмжава шефът. — Този проблем няма повече да го занимава. И драго ми е да установя, че не сте злопаметен. Вие сте като мен, Питър: принципен сте, но не сте злопаметен.

Той се измъква иззад бюрото, за да направи традиционната визита на куртоазия на подвижното барче, налива две почти равни дози в две цилиндрични чаши, спуска в едната и в другата кубчетата лед, които улавя направо с късите си пълни пръсти, и предлага да пием за добрите отношения в предприятието. Сетне поглежда часовника си и промърморва:

— Къде, по дяволите, потъна тоя Ал? Още преди половин час го изпратих да повика Райт.

Сетне отива до бюрото и натиска невидимия звънец. Никакъв отклик.

— И Боб не се обажда — установява с досада Дрейк. — Я слезте, ако обичате, и му кажете да дойде веднага. Нали знаете къде му е кантората: там, в зимника, дето на времето лекувахте нервите си.

Изпълнявам нареждането и се спускам в зимника. Коридорът е тъмен, ала под вратата на помещението, в което, според израза на шефа, някога лекувах нервите си, се процежда светлина. Правя няколко крачки, натискам ръчката и влизам. И както влизам, нещо внезапно се срутва отгоре ми. Нещо много тежко и много силно ухаещо на люляков парфюм.

Когато се окопитвам от изненадата и поглеждам в нозете си, дето се е строполил ненадейно връхлетелият ме денк, откривам, че той не е нищо друго, освен бездиханното тяло на погребалния агент Джо Райт, комуто очевидно предстои да присъствува на едно последно погребение — неговото собствено. Този път няма кръв. Всичко е извършено съвсем икономично и така, че да не се цапа безупречният черен костюм на потърпевшия. Ако се съди по моравите кръгове върху врата на жертвата, смъртта е последвала в резултат на удушване с кърпа или въже.

Аз, разбира се, не съм съдебен лекар и подобни подробности не ме интересуват, тъй че предпочитам да напусна възможно по-бързо злокобния килер, като не забравям за всеки случай да забърша с кърпа отпечатъците от пръстите си върху бравата.

— Не успях да намеря Боб — съобщавам на шефа, когато отново се озовавам в кабинета със спуснатите завеси. — Затуй пък открих самия Райт. Няма му нищо, освен дето е малко умрял. Което, разбира се, ви е известно.

— Известно ли? — вдига вежди Дрейк. — Вие сте странен човек, Питър. Откъде може да ми бъде известно какво става там долу в зимника.

Все пак той не стига в лицемерието си дотам, че да пита и как точно е извършено убийството. Само поклаща унило глава и промърморва:

— Бедният Райт… Бедното момче…

В тоя миг някой почуква на вратата. Но вместо да изръмжи обичайното си „влезте“, Дрейк прави няколко крачки и подава навън глава. Сетне поема нещо, което невидимият посетител му подава, затваря и наново се запътва към бюрото си, като не пропуска да ми се закани шеговито с пръст:

— Ах, вие, хитрец такъв! Значи и тоя път сте си разчистили сметките с противника по най-простия начин! А само преди малко се опитвахте да ме убеждавате, че нямате нищо против Райт!

И за да не се питам напразно за какво точно става дума, Дрейк ми показва една току-що извадена от полароида снимка: убиецът Питър, наведен над жертвата си — Джо Райт. Не знам кой е в случая фотографът, нито къде точно се е бил заврял — зад леглото или зад сандъците в ъгъла — но снимката е достатъчно прецизна. И напълно красноречива.

— Това не струва много нещо като доказателство, мистър — позволявам си да забележа с безучастен тон.

— Е, вярно, че ако ви бяха фотографирали в самия миг на убийството, снимката щеше да бъде далеч по-изразителна — признава Дрейк. — Обаче не забравяйте, че тая снимка, прибавена към оная от предишното ви престъпление, ще има твърде солидна тежест, приятелю.

— И за какво ви е нужен този нов фалшификат, мистър?

— О, фалшификат! Вие понякога сте наистина прекалено суров в оценките си, Питър — промърморва шефът, като отваря касата и поставя вътре снимката.

Сетне отново се обръща към мене и разперва ръце в жест на затруднение:

— За какво ми е нужен ли? Нямам понятие. Може би за нищо. Може би той е нужен по-скоро на вас, приятелю. Нали вече ви казах: колкото по-здраво държа един човек, толкова повече нараства доверието ми в него. А вие можете само да спечелите от доверието ми, Питър.

Той бърка в джобчето си и изважда обичайната за тоя час пура. Ала преди да пристъпи към следващите операции ме поглежда със сините си очички, съгрети в момента от блясъка на искрена симпатия и добавя:

— Изобщо, ако ми позволите една съвсем извънслужебна бележка, вие сте ужасен щастливец, Питър!

— Възможно е. Макар че ако и на мене ми бъде позволена една бележка, не виждам в какво точно се състои щастието ми.

— В това, че съдбата ви запрати тук, на Дрейк стрийт, приятелю. И че самият Дрейк ви прие за свой помощник. Защото отсега нататък вие вече ставате мой пръв помощник, Питър. Частен секретар, шеф на канцеларията, отговорник по секретните операции… представяте ли си каква огромна власт е съсредоточена в ръцете ви?

* * *

Огромната ми власт е, разбира се, само един от митовете, с които шефът обича да се развлича. И по-добре че е така. И че финансово-счетоводителските и контрольорски функции на покойния Джо Райт не лягат върху плещите ми, а биват прехвърлени върху едно лице, за което досега не съм споменавал поради пълното му безличие: управителят на „Ева“ и действителният притежател на името Доналд Стентън, под което ми бе съдено да се върна за късо време в родината.

Стентън е един от тия изпълнителни и образцови чиновници, които са необходимост дори за подземния свят, защото навсякъде, където се сключват сделки и се броят пари, има нужда и от счетоводство. И като повечето си събратя, Стентън е развил педантизма си за сметка на въображението, а верността към господаря — за сметка на верността към някакви смътни морални принципи. За него не е важно откъде идват парите, а колко са точно на брой и той се интересува не от характера на сделките, а от изправността на оправдателните документи. Дали ще управлява нощно заведение или банков клон, дали ще плаща проценти на бардами или на търговски агенти, дали ще осчетоводява продажбата на хашиш или на картофи, — това са подробности, които за хора като Стентън са без всякаква връзка с конкретните им служебни задължения.

— Не се ли боите, че заемате мястото на човек, загинал от насилствена смърт? — позволявам си да запитам, когато за пръв път срещам счетоводителя, облечен в новите си функции.

— Насилствената смърт, мистър Питър, е свързана не толкова с мястото, колкото с индивида, който го е заемал — забелязва нравоучително Стентън, като примигва с леко зачервените си очи на албинос. — Има хора, които по самия си характер са предразположени към насилствена смърт, и има други, които не са. Аз съм от вторите, мистър.

Не се и съмнявам. Подозирам, че дори да постъпи на работа при някой людоед, Стентън едва ли би имал основание да се страхува от насилствена смърт. Защото и людоедите, ако съществуват такива, вероятно се нуждаят от верни, акуратни и лишени от амбициозни мечти хора, готови цял живот срещу скромно възнаграждение да събират и изваждат числа.

Но въпреки че управителят на „Ева“ вече всекидневно се явява и на нашата улица, на всички е добре известно, че той не се е издигнал дори на йота от ранга си на счетоводител. Издигнал съм се аз. И макар, както казва Дорис, да съществуват неща, по които на Дрейк-стрийт не се говори, всички отлично разбират, че истинският помощник на шефа е не друг, а Питър. И всички тия дребосъци — продавачи на марихуана, пласьори на порнография, сутеньори, комарджии, портиери и келнери, които до вчера почти не са забелязвали съществуването ми, сега вече, щом ме срещнат, бързат да засвидетелствуват чинопочитанието си с усмивка или поздрав. И ако по тия неща не се говори, то вероятно се шушне на четири очи, че хитрецът Питър умее твърде ловко да премахва съперниците си.

Тая мълва естествено не ме кара да се опивам от гордост, ала не ме и безпокои особено. Още повече около убийството на Райт не възниква дори полицейска анкета. За да има анкета, би следвало да има и труп. А труп няма. Допускам, че нещастникът просто е бил откаран в багажника на някоя кола до Темза и поверен на рибите. Във всеки случай труп няма. И ако на всички е ясно, че човекът е изчезнал и ако хората помежду си известно време обсъждат тоя въпрос, то все пак никой не го поставя пред властите. А щом не е възникнал въпрос, как може да възникне анкета.

— О, мистър Питър, тук някои говорят… просто неудобно ми е да ви кажа какво говорят — изтървава си една вечер езика Дорис по време на обичайната ни малка почерпка в стаята ми.

— Говорят, че аз съм убил Райт? — запитвам, за да й помогна.

— Е, не го казват толкова грубо, но предполагат, че и вие имате пръст в изчезването му.

— И вие им вярвате?

— О, не, мистър Питър, напротив! — възразява решително жената. — Допускате ли, че ако им вярвах, щях да седя сега тук, при вас?

— Драго ми е да го чуя. Защото тъкмо такава е истината: нямам нищо общо с изчезването на Райт, макар да не смея да твърдя, че съм покрусен повече от всеки друг. Изобщо имам чувството, че тук в квартала само един единствен човек е покрусен от тая история.

— Шшшт, мистър Питър! — слага предупредително пръст на устните си добрата жена.

— Какво „шшшт“? — отвръщам нехайно. — В края на краищата него го няма. Следователно нищо и не рискува.

— Него го няма, но нея все още я има — напомня Дорис. — А щом я има, значи могат да й потърсят и сметка.

— Боя се, скъпа Дорис, че вие ги виждате тия неща в доста романтична светлина. Нима допускате, че мистър… знаете кой, не се е сещал за приключенията на мис… знаете коя?

— Е, не съм чак толкова наивна, мистър Питър. Знам, че се е сещал. И не само се е сещал, но е бил и в течение. Моята приятелка, стопанката на хотел „Селект“ ми е казвала, че мис… знаете коя, имала за целта студио в същата къща, дето се намира козметичният салон и под предлог, че ходи в козметичния салон… хитро измислено, нали?

— Сполучлива комбинация — признавам.

— Да. Само че мистър… знаете кой, надушил тази работа и бил напълно в течение, обаче си затварял очите.

— Ето, виждате ли?

— Какво да виждам? Работата е там, че мис… знаете коя, никога не се е срещала в студиото с Джо Райт.

— Това вие не можете да знаете…

— Ето че пак се лъжете, мистър Питър — усмихна се хитро Дорис. — Знам го, и то с пълна сигурност. И пак от моята приятелка, дето държи хотел „Селект“. Защото мис… знаете коя, се е срещала тайно с Райт именно в „Селект“, като е минавала през задния вход… хитро измислено, нали? И за това вече никой не е бил в течение, нито даже и аз, понеже приятелката от „Селект“ ми го каза едва оня ден, след изчезването на Джо.

— Излишна предпазливост — промърморвам. — След като мистър… знаете кой, е бил осведомен за другите й връзки, какво значение, че ще бъде осведомен и за Райт.

— Огромно значение, мистър Питър, огромно! — бърза да ме увери Дорис. — Той може да си е затварял очите за някои случайни срещи със случайни хора, но не би търпял това да става с негов подчинен. Защото мистър… знаете кой, е човек на дисциплината.

Дисциплината, да. Имам чувството, че Райт е станал жертва именно на правилника на вътрешния ред, и то може би не толкова по точката „не убивай колегата си“, колкото по параграфа „не лягай с приятелката на шефа си“. Допускам дори, че онзиденшния ни разговор с Линда, съответно записан, е бил фаталният повод, за да се изпълни екзекуцията. Иначе тя щеше да бъде изпълнена по-рано. Дрейк не е от хората, дето отлагат днешната работа за утре.

Всички тия въпроси за връзките на Бренда и за отношението на шефа към тях, сами по себе си не ме занимават особено. И ако все пак се превръщат в тема за анализ или за дружески обсъждания с Дорис, то е само защото все по-ясно забелязвам, че напоследък и по-точно след изчезването на Райт, мис Нелсън е започнала да променя отношението си към мене.

Всичко започва с това, че тя най-сетне забелязва съществуването ми и при случайните ни срещи насам-натам не пропуска да ми сервира приятелската си предразполагаща към размисли усмивка. Размислям, прочее. И колкото повече размислям, толкова по-ясно ми става, че нямам никакво желание да последвам бедния Джо в задгробните селения.

Може би за мис Нелсън е съвсем естествено да поддържа интимни връзки с помощника на Дрейк и дори да смята, че това е едно от неписаните задължения на този помощник. А понеже в момента помощникът съм аз… Което съвсем не изключва вероятността внезапният интерес на Бренда към скромната ми личност да е възникнал и по други причини. Единствено сигурно е, че тия прояви на внимание ми се струват доста обременителни, особено когато възникват в кабинета на Дрейк. А това вече на два пъти се случва. И вероятно ще продължава да се случва, чак додето се случи другото.

Изкусителната дама седи на мястото си, полуизлегната върху дивана като породиста домашна котка, с тая разлика, че котките не си служат с цигарета, нито заголват предизвикателно бедра. И тъй, Бренда по обичая си пуши и мълчи, но щом само шефът се извърне към касата или се заеме с пурата, или насочи вниманието си към бутилката „Балантайн“, жената тутакси ми отправя дълъг красноречив поглед, един поглед, изпълнен със сластни намеци и нерядко подкрепен от безсрамна полуусмивка. Изобщо поглед, който ме кара да тръпна, макар и не от страстен копнеж, а от неприятната мисъл, че Дрейк всеки миг може да ни изненада с малките си сини очички.

Дали защото за момента е останала без интимни връзки или по друга причина, но Бренда твърдо се е насочила към мене. И ако все още имам някакви съмнения по въпроса, то срещата ни тая заран под аркадите на Бърлингтън е призвана напълно да ги разсее.

„Аркадите“ представляват дълъг пасаж между Риджънт стрийт и Бонд стрийт и в тоя предобеден час аз безцелно зяпам по витрините, понеже както винаги съвсем не съм претоварен с работа, а на всичко отгоре и шефът се е разболял, тъй че не съществува никакъв риск Боб и Ал да ме потърсят.

Зяпам прочее, когато изведнаж усещам, че някой ме докосва. Една ръка в бежова копринена ръкавица е легнала на рамото ми и един тих кадифен глас е погалил ухото ми:

— Здравейте, Питър…

Мис Нелсън, в целия си ръст, и сякаш току-що слязла от витрината на магазин за дамска мода.

— Здравейте — измънквам без ентусиазъм.

— Каква неочаквана среща, нали? — продължава жената, като ми отправя познатия вече дълъг красноречив поглед.

В срещата, разбира се, няма нищо неочаквано, тъй като всички ние от Дрейк-стрийт, ако не киснем в Сохо, положително се въртим нейде около Пикадили съркъс. Бренда обаче е на друго мнение и не пропуска да го изрази:

— Имам чувството, Питър, че самата съдба е насочила стъпките ни тази заран, за да ни срещне тук, под аркадите.

— Не е изключено съдбата наистина да си е направила тая шега — промърморвам. — В случай че си няма друга работа.

— И не мислете, че съм била сляпа за погледите ви — продължава мис Нелсън все същия мотив. — Но вие сам разбирате, че там, в кабинета на Дрейк…

„Погледите ви.“ Какво безсрамие.

— Да оставим миналото настрана — предлагам великодушно.

— Точно така — съгласява се дамата. — За миналото ще мислим като остареем. А сега да се заемем с предстоящето. Аз имам тук, съвсем наблизо, едно малко студио, Питър…

„За миналото ще мислим, като остареем“ — повтарям апатично на ум. Само че ако стигна до това малко студио, едва ли ще ми остане време, за да остарея.

— Вижте, какво, Бренда — побързвам да я прекъсна. — Това че имате студио е наистина чудесно. И самата вие, защо да крия, също сте чудесна. Цялата работа обаче е там, че на мене все още не ми се умира и изобщо, че Дрейк…

— О, не ставайте смешен, Питър — замахва небрежно дамата с копринената си ръкавица. — Мога да ви уверя, че Дрейк гледа съвсем през пръсти на подобни неща, особено ако се вършат с необходимата дискретност. Нали знаете, това сме ние, англичаните: всичко можем да позволим на другите и всичко можем да позволим на себе си, стига да става с необходимата дискретност.

— Струва ми се, че вие малко надценявате търпимостта на шефа — опитвам се да възразя.

— Позволете да го познавам по-добре от вас — отвръща Бренда. — И после, на всичко отгоре Дрейк в момента е на легло.

Това наистина е вярно. И сякаш усетила колебанието ми, дамата решава да го срази окончателно със следващата си реплика:

— Ние трябва на всяка цена да се видим с вас, Питър. Не става дума само за чувства и симпатии, а за нещо наистина неотложно: за един много, много сериозен разговор.

* * *

Студиото, за което е споменала мис Нелсън, представлява всъщност малко апартаментче, от което ми е съдено да видя само антрето и холчето, дето бивам въведен и дето ме посреща застоялата миризма на цигарен дим и парфюм. Не люляков.

Дамата очевидно няма време, а може би и желание да поддържа в образцов ред секретния си будоар, тъй че върху помещението, изолирано от външния свят с плътни пердета от излиняла дамаска, лежи отпечатъкът на запуснатост и немара. Все лак някаква макар и небрежна ръка вероятно се грижи да обира поне прахоляка, тъй че можеш да се отпуснеш на креслата или на канапето без особен риск да изцапаш костюма си. Което и правя, като избирам един фотьойл в ъгъла.

Домакинята, изглежда, ме е изпреварила само с една-две минути и още не е имала време да свали ръкавиците си, камо ли да свърши някоя къщна работа.

— Какво ще пиете, Питър? — запита тя, готова да се отправи към кухнята.

— Същото, което и вие — отвръщам, за да не си напрягам излишно мозъка.

Бренда излиза и малко по-късно се връща, като тика пред себе си подвижна масичка с неизбежното уиски и спадащите към него принадлежности. Сетне щедро напълва чашите до половина и добавя лед.

— За нашето приятелство, Питър! — предлага тост дамата.

Измърморвам нещо утвърдително и отпивам едра глътка за повдигане на духа. Щом тоя будоар е толкова секретен, че даже Дорис е в течение на секрета, нищо чудно, ако настоящата ми визита, макар и предприета с най-добри намерения, стане известна на Дрейк.

— Тук наистина е много задушно — установява не без основание Бренда, като оставя чашата си на масичката. — И което е най-досадното, няма как да отворим прозореца, без съседите насреща да почнат да надничат.

Да, прозореца, пердетата, съседите… — вечните проблеми на тия унили и спарени места, където гражданите са принудени да правят следобедните си сексуални рандевута, за да задоволят потайните си щения, без да накърняват порядъчното си реноме.

— Искрено казано, ако не ме смущавахте с присъствието си, бих захвърлила веднага тая рокля — произнася с тихия си мъркащ глас жената.

— Не разбирам как мота да ви смущавам, след като сте имали случая да се събличате пред толкова мъже едновременно.

— О, това е съвсем друго — поклаща глава Бренда. — Това е професия. И после, когато се събличаш ред много хора, все едно че се събличаш за всички и никого. А когато си пред очите на един единствен мъж…

Тя не довършва, защото отново се присяга към чашата и отново отпива в името на нашето приятелство. Подир което казва капризно:

— И все пак ще се съблека… Стига само да не ме гледате прекалено безсрамно, Питър!

И преди още да съм рекъл „да“ или „не“, мис Нелсън решително дърпа ципа на пищната си лятна рокля с едри виолетови и червени цветя и с обигран жест се освобождава от нея. За да остане в образцовото предизвикателно бельо на професионалистка, предварително уверена, че етапът на събличането е фатално неизбежен. Сетне застава в агресивна стойка, леко разкрачена и ме поглежда изпитателно, за да прецени ефекта от номера.

Лицето ми вероятно е достатъчно апатично, да не кажа сънливо, защото дамата явно си дава сметка, че победата над поредния глупак все още лежи нейде в бъдещето. Прочее, тя се задоволява да се инсталира на дивана насреща ми и да кръстоса дългите си стегната във фини кафяви чорапи бедра. И додето ми предлага пейзажа на своята полуголота, вероятно доста по-привлекателен от самата голота, мис Нелсън подхвърля делово:

— А сега, ако нямате нищо против, да поговорим сериозно.

И след като потвърждавам, че тъкмо това и чакам, тя подзема:

— Вие вече сте били свидетел на ужасните грубости, които ми подхвърля Дрейк. И въпросът не е до грубостите. С тях, уви, отдавна вече съм имала възможност да свикна. Въпросът е, че в неговите подмятания напоследък се промъкват обвинения и заплахи, които почват да ме плашат, Питър. Ако прибавим към това и факта, че тоя непоносим старец все по-често ме избягва и все по-рядко ме осведомява за сделките си, картината ще бъде пълна. Той например нищо не ми казва за тая ваша операция там, на Балканите. По-рано търсеше съвет от мене, а сега нищо не ми казва.

— Всъщност няма и нищо особено за казване — опитвам се да я уверя. — Нещата са все още само в сферата на далечните проекти.

— Вие лъжете, разбира се — установява Бренда, като ми отправя недоверчив поглед. — Аз обаче не ви се сърдя. Вие сте в правото си да пазите тайните на шефа. И ако трябва да бъда искрена, тия ваши тайни не ме вълнуват особено. Вълнува ме друго.

Мис Нелсън се накланя към мене, за да чуя по-ясно тихите й думи и за да видя по-ясно от горна гледна точка бюста й, отвъд деколтето на комбинезона:

— Дрейк е наистина ужасен човек, Питър! Нямате представа колко ужасен! И като си помисля на какво е способен, кръвта ми просто се вледенява.

— Разбирам ви… — промърморвам. — Не знам само с какво бих могъл да ви бъда полезен…

Дамата се обляга на дивана и вдига ръце на тила си, за да ми представи физиката си в нова поза. Сетне, като ми отправя отново погледа си, но вече леко замъглен от сластна нега, пояснява:

— Вие имате влияние над тоя старец, Питър. Ако някой все още има някакво влияние над него, това сте вие.

— Съмнявам се…

— Слушайте какво ви казвам. Аз познавам Дрейк по-добре от вас. Вчера може да ви е гледал с подозрение и утре може да ви убие, но днес за днес звездата ви свети ярко. При него винаги е така, във всеки момент има по някой любимец, когото утре ще прати по дяволите, но във всеки момент има по някой любимец. И сега-засега любимецът сте вие. Не знам колко време ще запазите първото място, нито от какво зависи да го запазите, но сега-засега то е ваше. И моята молба е да ми помогнете.

— По какъв начин? — запитвам, като запалвам цигара, за да дам възможност на очите си да отпочинат от прелестите на Бренда.

В скоби казано тия прелести не са чак дотам потресающи и от гледна точка на грубия ми вкус, далеч отстъпват на ония, с които разполага друга дама, живееща отвъд Чаринг крос. Но все пак, когато една самка под предлог, че води делови разговор, се разголва пред носа ти и се забавлява да сменя позите все тъй пред носа ти, това не може да не почне да играе по нервите ти. Вероятно такава е и целта на грациозната мис Нелсън, разбираща добре, като всяка патила жена, че мъжът, веднаж получил забранения плод, става по-скоро труден за манипулация. Тъй че тя явно е решила, най-първо да ме нажежи до съответния градус, да изтръгне от мене това, което си е втълпила да изтръгне и чак подир туй да ме допусне до скромните си физически лакомства.

— Вие можете да възстановите доброто отношение на Дрейк към мене, Питър.

И понеже вижда, че се готвя да възразя, жената вдига ръка:

— Не ме прекъсвайте. И не ме разбирайте в смисъл, че очаквам да възстановите никакви сърдечни чувства. Сърдечните чувства винаги са били дефицитни у тоя ужасен човек. А сексуалните му влечения също са вече на привършване. Така че не за туй става дума. Но аз съм сигурна, че той дрънка пред вас разни нелепици по мой адрес, понеже това му е съвсем в привичките… и от вас зависи да притъпите раздразнението му или добавъчно да го усилите… Бихте могли тактично да му внушите, че ако не съм му нужна повече като жена, още съм му необходима като съветник, защото това наистина е така и той отлично го знае, макар напоследък да е почнал да го забравя…

— Защо не? — промърморвам. — Само че вие действително преувеличавате влиянието ми над мистър Дрейк.

Жената вероятно не е твърде доволна от уклончивата форма на тая декларация и за да повиши ентусиазма ми до необходимата степен, става, съблича комбинезона и се изправя пред мене в следващата фаза на стриптийза, когато снагата вече не е притеснена от нищо друго, освен от колана и тесния сутиен, призван не толкова да прикрива бюста, колкото да го повдига.

— Вие бихте могли само в разстояние на няколко дни да повлияете решително върху настроението на тоя ужасен човек, Питър — настоява тя, като застава достатъчно близо до мене, за да мога да й се наслаждавам. — И това е в момента жизнено необходимо и за мене, и за вас. Защото щастливата ви звезда както е изгряла, така и ще залезе. И единственият начин да се задържите, е да намерите опора в някой верен съюзник. А такъв съюзник мога да ви бъда само аз.

И понеже колебанието ми продължава, Бренда, без никакви колебания от своя страна, разкопчава и сутиена. А понеже вее още не мога да се отърва от съмненията, тя запокитва малко по-късно и слипа.

— Слушайте, Питър, ако вие и аз притиснем от две страни Дрейк, бъдете сигурни, че ще станем по-силни от него. Той е наистина зъл, нетърпим, безогледен и всичко каквото щете, обаче е податлив на влияния. Също както е податлив и на алкохола. И при темпа, с който се налива, не е трудно да се предскаже, че в недалечно бъдеще тая Дрейк-стрийт може да се превърне в Бренда и Питър стрийт.

— С риск да ви обезкуража, налага се да ви кажа, че нямам подобни амбиции — отвръщам.

Фразата навярно е прозвучала по-хладно от необходимото. Или пък хладината е повяла от погледа ми, подчертано безучастен и твърде различен от похотливите мъжки погледи, пред които дамата е свикнала да разголва снага. Едното или другото или и двете заедно, но както се е приготвила да направи лека обиколка около оста си, за да обогати визуалната ми храна, Бренда внезапно застива и очите й ненадейно ме пронизват неприязнено:

— Може би вие нямате амбиции и да живеете, Питър?

— Не, това не съм казал. Чисто и просто моят вариант за живота е значително по-скромен от вашия.

— В смисъл?

— Ами в смисъл, че не мечтая за улица на собственото ми име. Нито за нещо повече от една заплата.

— Не ви разбирам… — процежда жената с леден глас.

— Оставете, Бренда! — промърморвам добродушно. — В един разговор на четири очи можете да си позволите лукса да ме разберете. Защото вие самата получавате повече от една заплата, нали? И освен издръжката от Дрейк прибирате по нещичко и от Ларкин.

— Това ли е версията, която сте измислили, за да се справите и с мене? — запитва мис Нелсън, като леко повишава тон.

— Казах ви, че става дума за разговор на четири очи — напомням. — И изобщо нямам никакво намерение да се справям с вас, както не съм се справял и с никого преди вас.

— И вие наричате това разговор на четири очи? — засмива се с доста зъл смях дамата. — А Майк? А Джо? Нали именно вие си разчистихте сметките с тия двамата, Питър?

— Не допусках, че ще слезете до нивото на махленските клюки — забелязвам безучастно.

— Само че ако историята с Майк наистина слабо ме засяга, то за убийството на Джо никога няма да ви простя, бъдете сигурен. А още по-малко сега, когато изглежда сте готов да се погрижите и за моето убийство…

— Бълнувате, Бренда… А също и малко преигравате… И понеже се касае наистина за поверителна беседа между двама ни, излишно е да ме убеждавате, че толкова сте държали на това момче, на което сте изневерявали в същата тая стая, както сте изневерявали и на Дрейк.

— Млъкнете! — изкрещява в лицето ми дамата с една страст, която до тоя момент съвсем не съм подозирал у нея. — Вие нищо не разбирате, затуй млъкнете и не се бутайте, дето не ви е работа! Това момче, както го наричате, беше наистина за мене мое момче, както и аз бях за него едновременно и любима, и майка… То ме боготвореше, ако знаете изобщо смисъла на тази дума… Истински ме боготвореше… А една жена все пак има нужда и някой да я боготвори…

— Защо не — избъбрям примирително. — Стига тоя „някой“ да не съм аз.

— Вие… Вие… — в момента Бренда просто заеква от злоба. — Вие сте един циник… един бездушен убиец… дори и да не сте го убили със собствени ръце, а само с помощта на някое и друго подмятане от рода на тия, дето сте приготвили и за мене…

— Седнете и изпушете една цигара — опитвам се да я успокоя, — като подавам с готовност кутията „Кент“.

Но жената се дръпва рязко назад и взема от канапето чантата си, решила очевидно да запали от своите. За нещастие в бързането тя изважда не цигари, а пистолет. Един деликатен броунинг шест на трийсет и пет, но напълно достатъчен, за да ме прати при Райт.

— Само че аз не съм Джо, скъпи мой! Нито Майк! Нито кой да е от ония глупаци на Дрейк-стрийт! И няма да ви дам възможност да сполучите за трети път с един и същи номер…

— Успокойте се — казвам с малко по-груб тон. — И съберете ума си, ако изобщо го имате. Толкова ли не можете да разберете, че да стреляте срещу мене, това в момента означава да стреляте срещу себе си? Дрейк няма да ви прости лудорията.

— Не само ще ми я прости, но даже и ще ме поздрави, Питър! — изсъсква дамата. — Убийството, извършено, за да защитиш собствената си чест, това е нещо, което все още възхищава мъжете.

Не знам готова ли е да стреля или само се опитва да постигне чрез сплашването същото, което се е старала да изтръгне чрез изкушение, но вече съм се приготвил по стар обичай да запратя срещу нея масичката, без оглед на щетите в стъкларията.

И го правя точно в момента, когато Бренда натиска спусъка.

Изстрелът, проехтяващ в стаята, не е много по-силен от трясъка на мебелите и чашите. Един единствен изстрел. Защото някакъв невисок мъж, изникнал от към кухнята зад гърба на дамата, е сграбчил в тоя миг нежната ръка с такава сила, че броунингът се търкулва на пода.

— Ще ми счупите ръката, Бил… — простенва мис Нелсън, установила бързо самоличността на пришелеца.

— Ще ви счупя главата, скъпа — поправя я рижият. — Но всяко нещо с времето си.

Той оглежда безучастно щетите, причинени от моя контраудар, сетне погледът му пада върху голата снага на любимата.

— Значи все пак вие му го направихте тоя ваш стриптийз, Бренда? И то, уви, при пълно фиаско… Западате вече, мила, наистина западате! Щом не сте в състояние да замотаете главата дори на такъв невинен младенец като Питър.

Сетне той се извръща с гримаса на лека погнуса от голата дама и ми отправя сините си, съучастнически примигващи очички:

— Вижте, моля ви, Питър, дали оттатък не е останала още някоя бутилка. Усещам, че имам нужда от малко гориво, преди да продължа пътя си. Изобщо, погрижете се за тоя ужасен, зъл и не помня какъв още човек, защото това е все пак един болен човек, приятелю.

Изпълнявам нареждането. Когато отново се връщам, Бренда вече е успяла да навлече комбинезона си и стои като наказана в ъгъла, докато Дрейк се е настанил в моя фотьойл.

Шефът си налива четири пръста скоч — сиреч максималната доза — изпива го на едри глътки и става.

— Налага се да тръгвам, Питър. Какво да правя, когато земните грижи не ми дават отсрочка дори и по време на болест.

Той се отправя към вратата, ала преди да излезе, обръща глава и наново ме поглежда с хитрите си сини очички:

— А ако усещате дори и мъничко желание за сексуални упражнения и ако имате вкус към уличниците, не се притеснявайте. Изобщо действувайте тъй, сякаш тази уличница няма нищо общо със стария Дрейк. Защото тя наистина вече няма нищо общо с мене, Питър.

При тия думи той си тръгва.

Побързвам да го сподиря, като подритвам встрани търкалящия се върху килима броунинг, една съвсем невинна играчка, с която все пак можете да убиете или да се самоубиете, в зависимост от обстоятелствата.

ОСМА ГЛАВА

Ако квартирата ви освен с главен вход е снабдена и с черен, не бива мисълта за първия да ви кара да забравяте втория. Едно златно правило, пренебрегнато от иначе умната мис Нелсън. И едно недоглеждаме, поставило край на кариерата, а може би и на живота й.

Защото още на следния ден подир описаните събития Бренда чисто и просто изчезва от Сохо. И ако се вземат предвид обичаите на стария Дрейк, това изчезване трудно би могло да се обясни с ненадейно отплуване към континента. По-вероятно е, че рейсът — ако е имало такъв — е бил насочен към някой долнопробен провинциален вертеп, дето дамата е била поверена на някой долнопробен сутеньор. Освен ако не е била положена чисто и просто в хладните обятия на величествената Темза.

— Вие жестоко наранихте достойнството ми, приятелю — признава няколко дни по-късно Дрейк, когато довършвахме обяда си в дъното на един китайски ресторант.

Обедът е бил съставен от обезкостено печено пиле и нежен като блян ориз, понеже шефът няма страст към вмирисаните яйца и червеите, представляващи гордост на старинната китайска кухня.

— Да, вие нанесохте наистина кален удар на мъжкото ми достойнство — продължава да развива темата си червенокосият. — Тази жена, която с гъвкавото си сладострастно тяло е размътвала бедния ми мозък… Вие минахте безучастно край тая жена, като край някаква окачалка за дрехи… Вие плюхте на моя идол и хладнокръвно ме сподирихте…

— Не мога да си позволя да светотатствувам с един ваш идол, макар и бивш — отвръщам скромно.

— Един ужасен хитрец, това сте вие, Питър! — изръмжава шефът, като добродушно ми се заканва с пръст. — Само че старият Дрейк също е хитрец. Затуй не се надявайте, че ще ви повярва.

— Съвсем не съм хитрец, а просто имам въображение. Как искате да легна с една жена, от която вее хладният лъх на смъртта. Вие вече бяхте решили съдбата й.

— Тя сама си реши съдбата, приятелю. Не съм имал към никоя друга такава слабост, както към Бренда… Именно защото беше студена и пресметлива, а аз не обичам лиглите… И бях готов да понасям до известно време всичките й мръсотии. Но само до известно време. Само додето не беше впримчила и оня глупак Райт, с който вие тъй умело се разправихте.

— Вие с такава увереност ми сервирате фантастичната си версия за убийството на Джо, че наистина ще ме накарате да повярвам в нея.

— И това ще бъде най-добре за вас, Питър! Така ще получите чувството за вина. А чувството за вина ще ви предпази от прекалена самонадеяност, следователно и от излишни грешки. Нима не разбирате, че всички тия — и Майк, и Райт, и Бренда, са жертва именно на своята самонадеяност? Претенции без покритие — това са всички те, приятелю.

— При мене ще имате обратното — уверявам го. — Покритие без излишни претенции.

— Всъщност аз тъкмо затуй ви и поканих днес на обяд — промърморва Дрейк, като снишава глас. — Само че ето: започнал съм, изглежда, да старея, щом едва в края на обеда се сещам защо съм ви поканил. Покритието, за което говорите, е вече налице. Първата партида е минала безпрепятствено по канала и е стигнала до Виена.

Той ме поглежда с изпитателните си очички, за да провери реакцията. И тая реакция — точно според очакванията му — се оказва маската на сдържана, но приятна изненада. Една съвсем фалшива маска, впрочем, защото по свой път вече съм получил сведението.

— Надявам се, че най-сетне безграничното ви недоверие е спаднало до нивото на нещо по-нормално — избъбрям.

— Да, първата партида мина — повтаря на себе си Дрейк, без да дава ухо на бележката ми. — Просто да се отровиш от мъка…

— В смисъл, че не е била по-голяма?

— Сетихте се… Хитрец такъв!… — засмива се с късия си дрезгав смях шефът.

— Нищо. Аз лично съм готов да се задоволя и с процентите на една по-дребна партида — успокоявам го.

— Вашите проценти са си ваши, точно според уговорката — успокоява ме на свой ред рижият. — За жалост, приятелю, те възлизат точно на два шилинга.

— Вие се шегувате, разбира се.

— Съвсем не — промърморва скръбно шефът. — Защото пратката се състоеше от чисто картофено нишесте. Десет килограма нишесте, това беше пратката, Питър!

Поглеждам го, като не пропускам да зяпна с уста от изненада, макар че и тая подробност вече ми е съобщена от моя информатор.

— Обаче това е чиста глупост! — осмелявам се да възкликна.

— Напротив: неизбежна предпазливост! — поправя ме червенокосият. — Вие сте достатъчно умен, за да допускате, че ще изпратим стока за милиони по един канал, без предварително да сме го проверили.

— Но проверката аз сам я извърших там, на място. Акуратната подготовка — каква по-добра проверка от нея, мистър?

— Оная проверка вие сте я извършили за себе си. А тази ние я извършихме за нас. Макар че сега, естествено, ми иде да се скъсам от яд. Ако това бяха десет килограма хероин, представяте ли си…

Замълчавам покрусен. Сетне подхвърлям не без известна доза злорадство:

— Единствената ми утеха е, че с тая проверка вие губите далеч повече от моите скромни проценти.

— Процентите ви върху десет кила хероин съвсем нямаше да бъдат чак тъй скромни като сума — произнася шефът също с нотка на злорадство.

— Предполагам, че това удоволствие и вие и аз в еднаква степен го дължим на вашия велик експерт мистър Ларкин?

Дрейк не отговаря, а гледа разсеяно към другия край на ресторанта, дето през витрината се вижда почти безлюдната в този час търговска улица с пъстрите витрини на насрещните магазинчета.

— По един зелен чай? — предлага услужливо китаецът, уловил зареяния поглед на шефа и изтълкувал го в своя полза.

— Не, драги, ще идем да пием наблизо кафе — отвръща сухо рижият.

— Ние имаме и кафе… чудесно кафе… — бърза да ни увери келнерът.

— Че какво тогава ми тикате вашия чай — изръмжава Дрейк. — Разбира се, ще дадете кафе! Чаят е за закуската в пет часа, драги, а не за финала на един порядъчен обед.

Той изважда от джобчето си традиционната пура, освобождава я от целофана и извършва ритуала на обрязването, но не бърза да я запали.

— Тая приказка за Ларкин, дето я подхвърлихте онзи ден на Бренда, разбира се, е ваша чиста измислица… — казва спокойно, обаче без прекалена категоричност шефът.

— За жалост, не съвсем… — поклащам глава. — То се знае, че ако поискате да ви предявя веществени доказателства, не съм в състояние да го сторя. Известни косвени доказателства обаче ми бяха сервирани от самата мис Нелсън.

— Имайте предвид, Питър, че аз чух с ушите си целия ви разговор! — бърза да ме предупреди рижият.

— Вярвам ви. Обаче този разговор беше само втората част на една беседа, започнала още заранта под Бърлингтънските аркади.

— В една встъпителна беседа може най-много да се определи часът на рандевуто, Питър.

— Косвените доказателства именно затуй са косвени, защото не почиват на откровени признания, мистър. И дори в разговора, който сами сте чули, подобни доказателства не липсваха. Достатъчно е да си спомните само оплакванията на мис Нелсън, че не била в течение на операцията… без да говорим за претенциите на тая дама, да ви наследи по-късно в тая и всички евентуални подобни операции.

— Съвсем произволни догадки, приятелю. Приказките на Бренда са изобличителни за собствените й амбиции, но съвсем не са доказателство за връзка с Ларкин…

Червенокосият замълчава, за да даде време на китаеца да сервира кафето и да се отдалечи. Сетне отпива от чашата си и сбърчва нос:

— Пилетата им бяха добри, обаче кафето по китайски е също като английското, само че по-лошо — установява Дрейк с нотка на национален нихилизъм, която мистър Оливър едва ли би одобрил и на която би противопоставил собственото си кафе, дело на един чистокръвен англичанин.

За да подобри вкуса си, шефът запалва пурата и поема две-три обилни порции дим. Сетне между кълбата дим се промъкват и думите:

— Пазете се да не ви заподозра, приятелю, че искате да ме скарате с Ларкин…

— Смятам, че вашата подозрителност е достатъчно очевидна и без подобни добавъчни доказателства — промърморвам равнодушно. — Но все пак тя трябва да почива на някакви разумни основания. Аз нямам никакъв интерес да елиминирам Ларкин по простата причина, че не мога да го заместя, а следователно и да си присвоя процентите му.

— Именно — кима Дрейк. — И не бива никога да забравяте това. Колкото вие сте ми нужен за пътя на стоката дотук, толкова и Ларкин ми е необходим за пътя оттук нататък. Необходим ми е, Питър, ясно ли ви е? Иначе не бих му разрешил да ми отнема от печалбата.

— Съжалявам просто, че проиграх възможността да ви сервирам по-солидни доказателства. Но вината за това е само моя.

— В какъв смисъл? — вдига вежди рижият.

— Прекалено грубо манипулирах мис Нелсън. Прекалено избързах с обвинението си. Трябваше най-първо да я размекна… да я предразположа.

— А защо избързахте тъй? Вие сте обикновено доста хитър, приятелю.

— Защото вече почваше да ми опъва нервите с този свой стриптийз. Аз не съм от желязо, мистър.

— Приятно ми е да го чуя, Питър — усмихва се доволно червенокосият. — Най-после. Излиза, значи, че тая жена е имала силата да изкусява не само стария Дрейк. Излиза, значи, че не сте минали съвсем безучастно край тази гъвкава снага и че аз не съм единственият глупак на тоя свят.

* * *

Ларкин е необходим на Дрейк и това трябва да ми е ясно. И макар да не е зле шефът постепенно да свиква с мисълта за възможното предателство на американеца, но прекаленото пресилване и ускоряване на играта би могло само да ми навреди.

Ларкин е необходим и на мене. Аз обаче рядко съм в състояние да го наблюдавам дори отдалече. Този човек не принадлежи към фауната на Дрейк-стрийт. И се явява на нашата улица само когато има да обсъжда нещо с шефа. И Питър, независимо от качеството си на пръв помощник, никога не присъствува на тия обсъждания.

Аз не съм необходим на Ларкин. Вече сме в началото на септември и от завръщането ми от България е изминало сума време, но американецът нито веднаж под никаква форма не е потърсил контакт с мене. Следователно, ако трябва да се ръководя от принципа на генерала, изводът е, че Ларкин пет пари не дава за някакво продължително или постоянно използуване на мрежата за свои цели. И в случай че това е действително агент на ЦРУ, аз съм изправен пред възможно най-неприятния вариант: мрежата ще бъде използувана като оръдие за политическа провокация. Също както и Дрейк е използуван в момента като оръдие.

Наистина най-лошият вариант. Аз и хората ми можем на свой ред да изиграем ролята на оръдия, без дори да си даваме сметка за последиците. И след като каналът веднаж е изпробван, срокът на провокацията едва ли е много далече. И няма никакво време за губене.

А аз в тия дни само това и правя: губя си времето. Кисна по книжарниците на Дрейк-стрийт или чета вестници в кафенето, но и в единия, и в другия случай не пропускам да следя входа на генералния щаб. Защото там може да се появи Ларкин.

Вече съм имал възможността подир всевъзможни предпазни мерки да установя местопребиваването на американеца. Това е хотел „Сплендид“ в малка уличка от другата страна на площада. Великолепието на хотела се ограничава само в импозантното название. Иначе това е заведение за туристи от средна категория, дето съдбата е определила на Ларкин стая под номер 305. Една стая, чийто прозорец гледа към улицата и който следователно вечер може да бъде гледан и от самия мене, колкото за да установя, че е светъл или тъмен. Нищо повече.

Вече съм имал и възможността, пак с цената на всевъзможни мерки за сигурност, да проследявам американеца по пътя му от главната квартира на Дрейк до хотел „Сплендид“. Запомнял съм акуратно по кои улици минава, на коя будка спира да си купи вестник и дори не съм пропускал знаменателния факт, че веднаж освен вестник взима и списание „Тайм“. Нищо повече.

Вие бихте могли с успех да следите един тип, който продава по кюшетата марихуана. Но ако тоя тип уговаря сделки с наркотици на четири очи, единственият реален резултат от следенето ви ще бъдат изтритите подметки. Какъвто е и случаят с мене. По липса на друга възможност хабя подметки.

Единствената ми все пак полезна дейност е възстановяването на връзката. В определени вечерни часове и в определени дни минавам по уличката, където се намира въпросният дом с интересуващата ме врата. И в долната част на тая врата, както при толкова други врати, съществува малък отвор, за пускане на кореспонденцията. И ако имам кореспонденция, пускам я там. А ако следва да получа нещо, то едва се подава, прищипано от месинговия капак на отвора. А ако нищо не се подава, отминавам транзит.

Писмото, което изпращам, както и това, което получавам, не е никакво писмо, а обикновено рекламно листче от тия, които се раздават по улиците на минувачите с препоръката да използуват еди-кой си перилен препарат или да пътуват със самолетите на еди-коя си авиокомпания. Такова безобидно рекламно листче, та дори да попадне случайно не където трябва, едва ли някой ще му обърне внимание, тъй като подобни реклами се пускат по всички пощенски кутии.

Тайнописът в наши дни, като всички прекалено дълго използувани секрети, вече е поизживял времето си. И все пак още влиза в работа, особено ако е нанесен на такова място, че никой не би подозрял съществуването му. Какъвто е случаят с въпросните рекламни листовки. Лично моите всъщност не съдържат дори и тайнопис. Но самият факт, че ги пускам в определени дни и часове, вече означава: „Налице съм, нищо за отбелязване“.

Двете листовки, които всичко на всичко съм измъкнал досега от кутията, подир съответно нагряване ми разкриват и два текста. Единият ме информира за известни материали, публикувани в западния печат във връзка с търговията на наркотици. Другият е съвсем къс и гласи:

„Първата пратка, пропусната днес през канала via Виена. Съдържание: десет килограма чисто нишесте.“

Домът, чиято пощенска кутия ми служи за тайник, се намира не твърде далеч от квартирата на Линда, тъй че дори някой да види, че минавам по тия места, маршрутът ми лесно би могъл да се оправдае с едно посещение у мис Грей. Разбира се, най-добре е никой да не ме вижда и сега засега рисковете в това отношение са минимални. След като съм поверен на топлите грижи на дамата, проследяването ми с други средства и по други пътища е напълно прекратено. Що се отнася до операциите ми с кутията, те траят не повече от две секунди и се извършват почти без да спирам в един вечерен час и на една полутъмна улица, където действията ми биха могли да бъдат регистрирани само с помощта на инфрачервени лъчи. Дрейк — и инфрачервени лъчи. Това звучи също като аз и оперна музика.

Но ако в момента нещо ме безпокои, туй не е Дрейк, а Ларкин. И, разбира се, обстоятелството, че Ларкин е необходим на Дрейк. В противен случай нещата биха могли да се развият значително по-лесно и по-бързо. Само че как да стигна до тоя „противен случай“?

Американецът не е човек на подземния свят. И няма нищо от бита и привичките на такъв човек. Жените не го занимават. Нито комарът. Нито алкохолът. Животът на Сохо очевидно му е чужд и той влиза тук само когато трябва да види шефа. Другите му връзки? Това е тъкмо въпросът, който и мене ме безпокои. Досега не съм установил нито една. Разбира се, служебните си контакти той може да ги поддържа и с помощта на радиото. В нашия век на техниката и на миниатюрната електронна апаратура… Но това е слабо вероятно. В края на краищата Ларкин не се намира в тила на врага, за да си осигурява сам радиовръзки. Обаче за да стигна до другите му връзки — човешките, би следвало да го наблюдавам непрестанно от заран до вечер. А това е изключено, защото съм длъжен да бъда винаги под ръка на Дрейк на оная, неговата улица. За всяко свое отсъствие трябва да давам обстойни обяснения, будещи излишно недоверие.

И дори да стигна до някоя подобна връзка, какво от туй? Ще видя Ларкин да се разхожда с някакъв тип. Или да си пие кафето с някакъв друг тип или да кръстосва неподвижния си поглед с неподвижния поглед на някакъв друг тип. ЦРУ тет а тет с едно друго ЦРУ. И какво от това? Две ЦРУ-та, нищо повече.

* * *

Между вчерашната дъждовна събота и утрешния понеделник, който може би също ще бъде дъждовен, един слънчев неделен ден — това не е възможност за изпускане, поне според мнението на мис Грей.

Така че ние използуваме следобеда за една дълга, много дълга разходка, която ми позволява най-сетне да видя част от истинския Лондон, тъй както е прието той да се сервира на туристите.

Започваме от Трафалгар скуер, дето Линда ми показва колоната на Нелсън, достатъчно голяма впрочем, за да я видя и без да ми я показват, а аз запитвам: „Кой беше тоя Нелсън?“, на което тя отвръща: „Ами че прочутият адмирал“, подир което аз отново запитвам: „А с какво точно е прочут?“, на което Линда отвръща: „Ами с битката при Трафалгар“, подир което аз се интересувам естествено какво точно е станало при Трафалгар, на което вече дамата отвръща немного уверено:

— Мисля, че е разбил там испанската флота… или френската… или може би и двете едновременно. О, Питър, не ме връщайте моля ви към спомена за уроците по история.

Задоволявам се прочее да оглеждам паметника, без да задавам въпроси и тоя адмирал с фамилията си ми напомня за нещастния край на мис Бренда Нелсън, макар да не вярвам тя да му се пада сродница. Напомня ми още и за партиите на шах между мене и Борислав, защото както се е изправил на върха на колоната, тоя Нелсън прилича доста на фигурка от шах и по-точно на офицера, дето върви все по диагонал, с тая разлика, че тук фигурката е твърде дребна, а постаментът — прекалено висок.

Най-сетне, за да заменим кървавите спомени на историята с нещо по-възвишено, Линда предлага да се отбием в Националната галерия, която е точно срещу адмирала и неговата колона, тъй че влизаме, ала тук също не липсват кървища и кървави разпятия и сцени, представляващи как свети Себастиян стои завързан и надупчен от стрели, а воин с ризница пробожда с ножа си свети Петър, макар че на мене лично най-силно впечатление ми прави картината Саломе от някакъв си италианец, представяща въпросната Саломе с ангелско лице, хванала с две ръце фруктиерата, дето някакъв разбойник полага големия си кървав плод и по-точно отрязаната глава на оня бедняк — Йоан Кръстител. В живота е същото, мисля си, и ангелските лица нерядко крият доста адски намерения и добре че Линда няма ангелско лице, защото иначе би трябвало да си помисля, преди да се отправя с нея на неделна разходка.

Обикаляме прочее край картините, като се опитвахме да ги разгледаме през барикадата от голи темета и дамски шапки, додето дамата, която е по-досетлива от мене, се сеща, че ако продължаваме все тъй да навиваме километража из тия зали, няма да ни останат сили за самата вече спомената неделна разходка, тъй че ние излизаме и тръгваме по Пел-Мел, а сетне свиваме в Сент-Джеймс-стрийт, а оттам излизаме на Пикадили, отдето се озоваваме на Парк Лейн, за да се полюбуваме на отморяващата зеленина на Хайд-парк, докато тя все още е налице и не е заменена от златото на есента.

— Капнах вече! — декларира мис Грей, когато стигаме до Марбъл Арч, тъй че сядаме на чист въздух пред едно кафене, рядка възможност в тоя град, дето всичко, включително заведенията и семейните тайни е скрито зад студени плътни фасади.

Келнерката в небесносиня рокличка и с почти несъществуваща пола ни донася по едно двойно еспресо. Лондон през последните години се модернизира дори по линията на еспресото, което все повече се превръща във всеобща напаст и което не вещае нищо добро за традициите на Британската империя, както подробно би ви обяснил мистър Оливър. Линда получава добавъчно и огромна порция мелба, увенчана с цял планински масив от разбит крем, а това увеличава добавъчно и порцията на почивката ни.

— Защо не сте си купили кола, Питър? Щяхме да излезем извън града… Да идем до Оксфорд или до Стратфорд, за да видите родното място на Шекспир…

— Вие ми поставяте премного проблеми в един единствен пасаж, скъпа. Преди всичко не си купувам кола, защото е тъжно да се сещаш, че на колата ти вероятно е писано да просъществува по-дълго от самия тебе. Освен туй родното място на великия Шекспир толкова ме интересува, колкото и Шекспир би се интересувал от родното място на дребосъка Питър. И най-сетне тоя въпрос за колата бих могъл спокойно да го задам и на вас.

— Аз нямам нужда от кола. Разстоянието от къщи до „Ева“ е такова, че би било смешно да използувам кола. И после, Питър, аз трябва да пестя.

— Да, наистина: да пестите. Въпреки че женската спестовност ми е добре позната. Всички тия кожи, макар и съвсем фалшиви, дето сте ги накупили.

— Това са дреболии. Взех цялата купчина при една разпродажба. Но аз действително трябва да пестя.

— Смятам, че доста отрано сте се загрижили за старините си.

Почти приключила с айсберга от сметана, дамата пристъпва към по-същественото: сладоледа и фруктите. Което не й пречи да формулира възражението си:

— А преди старините? Да не смятате, че до безкрай ще стоя в тази „Ева“? Още година или две — знам ли — и дори на персонала ще омръзне да ме гледа и някой ден Дрейк ще каже: „Чудесно пяхте, мила, обаче сега идете да попеете другаде“ и аз ще трябва да се преместя в някоя следваща „Ева“ от по-долна категория, а сетне в по-следваща, додето ми остане последната възможност, тая на моряшките кръчми, в които не знаеш дали те вземат за певица или за проститутка.

Тя гребна още една лъжичка от вече топящото се лакомство, сетне отмества чашата настрана и посяга за цигарите.

— Не искам да стигам до моряшките кръчми, Питър. Може би ще се наложи да сляза още малко, но не искам да падам чак до моряшките кръчми.

Щраквам запалката. Линда запушва и отправя поглед към тротоара. В късния следобеден час на неделния ден улицата е почти пуста. Някоя двойка влюбени или някоя двойка млади съпрузи, между които се тътри детето, уморено също като нас от дългата празнична разходка, или двойка старци, пременени в тъмни облекла, сякаш вече са се приготвили за погребението си и пристъпящи предпазливо, за да не го ускорят прекалено с някое нещастно подхлъзване. Неделя. Скука. Неделна скука.

— Освен глас, вие имате и външност, Линда. Макар че избягвам да ви го казвам, за да не вирите нос.

— И какво от това? Да не мислите, че външността трае повече от гласа?

— Имах предвид, че нещо по-търпимо от моряшките кръчми, например някое секретарско място, не ви мърда при тая външност.

— Мислила съм и по това — уверява ме дамата. — Само не смятайте, че за тия места липсват кандидатки. И при всички случаи, ако един ден стигна до секретарството, едва ли ще разполагам с необходимите делови и други качества. За такова нещо, Питър, трябва или да съм съвсем млада или да съм фурия на стенографията и машинописа. А аз няма да бъда нито едното, нито другото.

Замълчавам понеже не се сещам какво друго бих могъл да й предложа. За щастие тя сама ме избавя от затруднението:

— Имам предчувствието, че все пак накрая ще стана учителка в някой затънтен край. Ще завърша педагогически стаж със спестените си пари, ако все още имам такива, и ще стана учителка в някое село. Ще гледам вечер телевизия и ще плета пуловер за зимата. Какво друго?

— Жалко за хубавата песен… — промърморвам сякаш на себе си. — Като си спомня с каква решителност отхвърляхте утрешния ден, там на дансинга, и като виждам какви горчиви грижи ви причинява всъщност това „утре“…

— Не бъркайте театъра с живота, Питър. Ако театърът приличаше на живота, никой нямаше да има нужда от него.

Гласът звучи уморено и апатично. Тази жена ми се бе представяла високомерна и самонадеяна, чак додето бе смъкнала заучените изражения, за да ми се разкрие в истинския си образ — една героиня на неуспеха и разочарованието, залутана в безпътица из лабиринта на града и гледаща с недоверие и тревога натам, дето краят на улицата се губи в мрачини.

Всъщност, песента наистина бе права. Защото това

утре, утре, утре

кой знае дали изобщо го имаше, защото всичко напред може би бе само мрачина.

— Мисля, че е време да ставаме — чувам гласа на дамата. — Все пак трябва да си почина малко преди представлението.

* * *

Макар да е обед, светлината на деня е тъй оскъдна, сякаш едва се развиделява и Дрейк-стрийт повече от всякога прилича на дълъг мрачен коридор. Човекът, който в момента привлича вниманието ми, стои на изхода на Генералния щаб. Сетне разтваря чадъра и поема към голямата улица. Ръми.

Ставам от мястото си и когато Ларкин задминава кафенето, на свой ред излизам на улицата. Поглеждам с носталгия подир отдалечаващия се мъж с чадъра, обаче не го сподирвам. Дрейк може да ме повика всеки миг и дори е чудно, че все още не ме е повикал.

Тръгвам в обратна посока и влизам в книжарницата. Помещението, както винаги в тоя обеден час е добре заселено с мъжка клиентела, жадна ако не за жени, то за женски изображения. Господата стоят мълчаливи и дори тържествени, сякаш са в църква, с тая разлика, че в църква бомбетата се свалят, а тук — не. Стоят, окачили чадъри на джобовете си, за да могат свободно да разлистват списанията с пищни многоцветни снимки. Стоят, застанали един до друг и заедно с туй изолирани всеки в себе си и в своите сексуални фантазии.

Прекосявам помещението и влизам в задната стаичка, дето книжарят, както винаги в свободните от сметки мигове, е потънал в Диалозите на Платон.

— Добър ден, мистър Оливър!

— Добър ден, мистър Питър!

Човекът оставя книгата, поглежда дружелюбно и произнася следващата фраза от обичайния репертоар:

— Едно кафе, мистър Питър? Още е съвсем топло…

— С удоволствие.

Мистър Оливър се отправя към масичката в ъгъла, дето е мястото на стъклената колба и подир минутка се връща с миниатюрен поднос, в средата на който се извисява обемиста фаянсова чаша, от която наистина се вдига пара.

— Една пура, мистър Оливър?

Сега репертоарът изисква книжарят да произнесе своето „с удоволствие“, което той не пропуска да стори. Опитвам кафето от колбата, за да го сравня с току-що изпитото еспресо, додето приятелят ми — макар и не с финеса на шефа — разгъва своята „Робърт Бърнс“ и я запалва.

В тоя момент на гишето се показва Френк, момъкът, прибиращ парите на самците в широкото помещение:

— Един клиент пита дали няма да му се направи отстъпка, ако вземе десет броя на Ерос?

— Вие знаете, Френк, че отстъпка не правим — отвръща мистър Оливър. — Обяснете на господина, че това не е въпрос на добро желание, а на принцип.

— О, предполагам, че ще ги вземе и без отстъпка — промърморва помощникът, преди да изчезне.

— Ще ги вземе, естествено — кима на себе си книжарят. — Но ако му предложите съчиненията на Шекспир дори на половин цена, ще ви обърне гръб.

— Хората нямат нужда от потресаващи драми — забелязвам примирително. — Потресаващите драми и без туй ги има колкото щете в живота. А една моя позната обичаше да казва, че ако изкуството прилича на живота…

— А сексът? — прекъсва ме мистър Оливър, като изважда пурата от уста. — Нима сексът го няма в живота? Нима всички тия безнравствени снимки не са правени на живо?

— Само че това са инсценировки… фалш…

— А, именно: фалш! — кима доволно книжарят. — На тия господа им е нужно не изкуство, а фалш. Те еднакво ненавиждат и изкуството, и живота. Те копнеят за едно фалшиво изкуство, мистър и за един фалшифициран живот.

Той млъква и отново захапва своята „Робърт Бърнс“. А сетне наново я изважда от уста и произнася с почти скръбен патос:

— И като си помислиш само, че тия хора са потомци на великия Кромуел…

В тоя миг вратичката се разтваря и на прага се появява едно животно. По-точно — горилата Ал.

— Вика ви шефът, мистър — съобщава човекоподобната маймуна.

Пътем казано, от известно време насам и двете тия маймуни, Боб и Ал, също както и останалата фауна на Дрейк-стрийт, са възприели спрямо мене тона на известна почтителност, доколкото изобщо това е по силите им, и дори вместо подигравателното „сър“ са почнали да употребяват учтивото „мистър“.

— Къде пропаднахте, приятелю? — посреща ме почти радушно шефът. — Помислих си да не би пак да ви се е случило нещо.

— Съвсем не — успокоявам го. — Бях при мистър Оливър.

— Вие ме наскърбявате, Питър. Да киснете из порнографските книжарници, когато на пет крачки оттук живее прекрасната мис Грей!

— Отбих се само за да изпия едно кафе.

— Кафе? В тоя час? Не, вие наистина ме наскърбявате. Ами че сега е часът не на кафето, а на скоча… Това даже в ръководствата за прилично държане го пише…

При тия думи мистър Дрейк се измъква иззад бюрото и се отправя към подвижния бар, за да ми покаже нагледно някои от тънкостите на приличното държане и най-вече ония, свързани с параграфа „как да пием уиски“.

— Е, какво ново? — запитва шефът, след като сме се подкрепили с порция скоч.

И ме поглежда със спотаеното доволство на човек, разбиращ отлично, че новото го знае именно той, а не събеседникът му. Всъщност новото и аз го знам и то още от снощи, когато съм отнесъл в къщи съответната рекламна листовка и подир съответното нагряване съм прочел: „Пропуснахме втора пратка via Виена. Съдържание: три килограма хероин.“

— Нищо ново — отвръщам апатично. — Освен дето времето пак се развали.

— За някои се разваля, Питър, а за други се оправя — забелязва поучително Дрейк.

И отново ме поглежда със същия израз на скромно доволство.

— Имам да ви съобщя една не лоша новина, приятелю. Втората ни партида също е получена във Виена. И този път не се касае за нишесте.

— Колко кила? — запитвам делово. — Десет?

— Не бъдете алчен! — вдига предупредително пълния си показалец шефът. — Алчността е изяла главите на много хора. Този път са само две кила. Обаче не нишесте, а хероин. Надявам се ще съумеете да оцените разликата и да си направите на ум сметката.

— Направих я наистина — отвръщам без много забавяне. — И тъкмо затуй не виждам причини да плача от радост.

— Но това са пет хиляди лири, Питър! Или десет хиляди долара! Не, наистина… не допусках, че сребролюбието ви е чак тъй ненаситно…

Той поклаща с покруса глава и прибягва за утеха към чашата си. Нямам никакво намерение да го осведомявам, че по мои сведения килограмите не са два, а три. И нямам никакво отношение към лирите и доларите. И ако нещо все пак ме безпокои, то е от съвсем друг характер.

— Съгласете се, мистър, че сумата не е чак толкова фантастична, дори за бедняк като мене. И имайте предвид, че тази сума ми е струвала немалко изпитания и доста страх.

— Но това е само първата ви печалба, Питър! Първата от една дълга, може би много дълга серия печалби.

— Съвсем не, мистър. Тя е първата, но и последната. И тъкмо по тоя пункт вие не желаете да ме разберете.

— А, вие пак ще ме отегчавате с оня ваш фараон и с тримата му предатели… — избъбря с досада Дрейк.

— Не тримата, а един от тримата. Ларкин…

— Ларкин преди малко беше тук — прекъсва ме шефът. — И трябва да ви кажа, че е много, много доволен от развоя на събитията. И е готов да пласира отвъд океана каквото и количество да му предложим.

— Но стоката там, на Изток, вие я плащате, нали?

— Естествено. Да не я плащате вие?

— И ако тая стока пропадне по някакъв начин, от това вие ще загубите, а не Ларкин, нали?

Играта е рискована. Ала сега, след като първата пратка хероин е минала през страната, не разполагам с никакво време за размайване и трябва да поема пътя на пресметнатия риск.

— Ларкин ще загуби печалбата си — казва шефът след къса размисъл.

— Именно. Ще загуби нещо, което не притежава. Докато вие ще загубите собствен капитал.

— Но разсъдете сам, Питър — произнася търпеливо Дрейк. — Какъв интерес има Ларкин да се лиши от една голяма печалба?

— Никакъв — съгласявам се. — Но това е само в случай, че Ларкин е именно туй, за което се представя: контрабандист на наркотици, който действува за своя изгода и от свое име. Обаче представете си, че вашият Ларкин действува не от свое име, а от името на някаква инстанция и че интересът на тази инстанция съвсем не е да внася наркотици в Щатите и да трупа пари. Тогава?

— Тогава? — повтаря като ехо шефът.

Той се почесва по червенокосото теме с обичайния жест на изпаднал в затруднение субект, сетне казва:

— Преди да стигнем до вашето „тогава“, би следвало да имаме основания за подобни размисли. Дайте ми тия основания, Питър, и аз тутакси ще се съглася с вас.

— Да приемем, че в момента ги нямам. И че ще бъда в състояние да ви ги сервирам едва по-късно. Но какви са вашите собствени сведения за Ларкин? И уверен ли сте, че те са достатъчно пълни и достоверни? И застрахован ли сте наистина от възможните връзки на Ларкин с някоя друга инстанция?

— Вие, естествено, не очаквате, Питър, да разгърна пред вас кадровите си досиета — засмива се с късия си дрезгав смях рижият. — И аз наистина няма да го сторя, за да не ви отегчавам. Мога да ви кажа само, че не съм пропуснал да направя проверките си. И да направя необходимата ми информация.

При тия думи, изречени както за мое, така и за негово лично успокоение, Дрейк бърка в джобчето и изважда традиционната пура.

— Не знам дали четете разни списания и книжки, мистър, но понеже аз понякога ги чета, мога да ви кажа на свой ред, че когато човек като Ларкин се готви да предприеме операция, подобна на сегашната, той предварително и с всички подробности си изработва една легенда, чиято цел е именно тази: да ви даде възможност за всестранна информация и да ви освободи от всякакви съмнения.

— Знам ги тия неща, Питър, и без да чета разни книжки — уверява ме Дрейк, като прерязва крайчето на пурата. — И съвсем не е нужно да ме натискате с такава сила по клапана на недоверието, защото тоя клапан, ако сте забелязали, при мене е в непрестанно действие. Казах ви вече: дайте ми поне една валидна улика и заставам веднага на ваша страна.

— Добре, мистър! — заявявам решително. — Ще ви я дам тая улика. Заклевам се, че ще ви я дам!

Дрейк дърпа енергично от пурата, за да я разпали в необходимата степен, ала това не му пречи да ми отправи изпитателен поглед, сякаш преценява наистина ли съм тъй уверен в себе си или играя роля.

— Само че и вие трябва да ми дадете известни средства, за да стигна до уликата — добавям.

— Какви средства? — вдига вежди шефът.

— Не парични. Налага се поне няколко дни да държа под око Ларкин; а за целта е необходимо да знам къде живее и да бъда възможно по-близо до него.

— Готово! — прави жест на щедрост Дрейк. — Живее в хотел „Сплендид“, а хотелът е на мои хора, тъй че ако желаете, мога да ви осигуря стая в съседство с Ларкин.

— Това решава въпроса. Ако не броим и необходимостта от едно-две дребни приспособления.

— Дължа да ви предупредя обаче, че трябва да внимавате — изръмжава шефът. — Американецът в никакъв случай не бива да разбере, че е следен. Мисля дори, че ако се налага непременно да го броим, по-добре е тая работа да се възложи на някой друг, а не на вас. Той ви познава вас, Питър.

— Излишно е да се безпокоите — промърморвам. — И съвсем несправедливо е да възлагате другиму една задача, за която аз съм си заложил главата…

— О, „главата“? Вие наистина ме наскърбявате с тия ваши прекалености — прекъсва ме Дрейк. — Нямам никакво намерение да ви отнемам главата. Особено сега. Додето каналът ви функционира, можете да бъдете уверен, че и сам вие ще функционирате, Питър.

— В такъв случай мисля, че всичко е наред.

— Действувайте, приятелю, действувайте — окуражава ме шефът, не без сянка на известна ирония. — Наминете при Стентън, той всичко ще уреди.

Но преди да съм излязъл, добавя:

— А колкото до ония малки приспособления, не мислете, че и аз не чета разни книжки. Ако Ларкин бе водил някой интересен разговор в „Сплендид“, това вече щеше да е известно на стария Дрейк.

* * *

Налага се да призная, че последната реплика донейде е охладила ентусиазма ми. Донейде, ала не напълно.

Шефът, чиято вродена недоверчивост наистина не се нуждае от възбудителни инжекции, без друго е осигурил поне в началния период известно наблюдение над Ларкин, ограничаващо се вероятно в броене из улиците и в подслушване на квартирата. Изобщо приложил е същите елементарни трикове, които бе приложил и спрямо мене. Само че подобни трикове са съвсем неефикасни по отношение на тип като Ларкин, достатъчно опитен, за да се предварди от тях.

Изобщо фактът, че шефът вече е поставял слушалки в хотела, още съвсем не означава, че наистина е прислушал американеца. Сериозното прислушване трябва да бъде извършено от мене и непременно да доведе до резултат, след като тъй тържествено съм обещал да изоблича Ларкин. И тежко ми и горко, ако не успея.

Стентън ми осигурява стая в „Сплендид“, точно до стаята на интересуващия ме субект, а регистрацията ми се извършва под измислено име. Сетне, въоръжен с препоръчителна бележка от същия Стентън, прескачам до една търговска фирма за специални приспособления, дето получавам необходимата ми миниатюрна апаратура. За жалост предприятието все още не разполага със средство да ставаш невидим. А за мене е твърде важно да бъда невидим за Ларкин. И не толкова заради интересите на Дрейк, колкото заради моите лични интереси.

Тъкмо затуй влизанията и излизанията ми от хотела са съпроводени със сложни предпазни операции, които би било досадно да описвам, но които са неизбежни, ако не искам да се озова нейде в хотела или пред хотела лице срещу лице с американеца.

Да си осигуря подслушването и дори наблюдението на съседната стая, това вече е детинска игра, само че съвсем несериозно е да очакваш особени резултати от една детинска игра. Прочее дълго след като Ларкин се е прибрал в стаята си и след като отдавна е заспал — часът е някъде към три след полунощ — излизам предпазливо в коридора и си позволявам да задигна за късо време обувките на американеца. Самото задигане също е детинска игра, понеже, както е известно, клиентите оставят през нощта обувките си пред вратите на стаите, за да дадат възможност на прислугата да ги почисти рано заранта.

Следващата част на операцията е малко по-сложна, ала аз съм се въоръжил за целта с всичко необходимо и мога да смятам — без излишно самомнение — че в общи линии се справям със задачата. Това са чудесни обувки „Бали“ с гумени токове и подметки и с доста голям размер. Тоя Ларкин, въпреки средния си ръст, носи номер 46. Негова работа. Моята е да отлепя тока на дясната обувка, да издълбая отвътре една трапчинка в гумата и да поставя там микрофончето. За да осигуря по-добро качество на звука, прокарвам и миниатюрна тръбичка, чието едва видимо устие излиза във вдлъбнатината между тока и кожената част. Сетне със съответното лепило, за което са ми казали, че държи изключително здраво, залепвам отново гумата на предишното и място и оглеждам произведението си.

Естествено, че ако човек седне да изследва обувката милиметър по милиметър с лупа, не е чудно и да открие устието на тръбичката. Но кой оглежда обувките си с лупа? А съоръжението е наистина тъй микроскопично, че трудно може да се открие по друг начин.

На следващия ден броенето на американеца започва още от заранта и съвсем изкъсо. Впечатленията, натрупани от мене до вечерта, са твърде полезни за домашно упражнение на тема „Как прекарва деня си човек, който няма работа“. Впечатления, не само доста обилни, а и доста влажни, тъй като почти през целия ден вали. Обиколки по магазините, киснене и четене на вестници по кафенетата, обед в един испански ресторант на Сохо, малка почивка в хотела, сетне пак движение из града, два часа убити с помощта на филма „Дъщерята на Дракула“, сетне вечерта — смяна на костюма в хотела, а подир туй — пешеходна разходка до ресторанта „Белия слон“. Би могло да се помисли по проблема защо противно на традициите, слонът е бял, а не златен, обаче лично аз в момента съм зает с по-друг проблем. В случай че подир цял ден шляене най-сетне е настъпило времето Ларкин да се срещне с някого, това ще стане вероятно именно тук, в тоя скъп и уютен ресторант, чиято тиха обстановка настройва към задушевен разговор. За жалост — един разговор без мене. Истинска лудост би било да се настаня в заведението и да поема риска да бъда съзрян от американеца. Ако това бе някоя дупка в Сохо — иди дойди — ще играем на съвпадение. Но „Белият слон“ на Бонд стрийт и Питър от Дрейк-стрийт, това са две несъвместими неща.

Оглеждам улицата. Дъждът най-сетне е спрял. Редки минувачи и обилно осветление. Плюс един полицай с тъмен шлем, щръкнал унило на съседния ъгъл. Просто му завиждам в момента. Може да си стърчи тук до заранта, без някой да му обърне внимание, докато аз съм длъжен да циркулирам. Поемам бавно в обратна посока, като само за опит изваждам приемателното апаратче и натискам съответния бутон.

— Наистина ли не желаете стриди? — чува се на фона на неясен страничен шум един непознат глас.

— Не че не желая стриди, а просто не желая да се тровя — раздава се и гласът на Ларкин.

— Мистър Мортън познава добре заведението ни — прозвучава вече доста по-слабо друг глас, вероятно тоя на метр д’отела.

— Не говоря за заведението ви, а за стридите — долавям едва-едва гласа на американеца.

Загасям апаратчето. Няма смисъл да се хаби напразно лентата на магнитофона, който се задействува едновременно с приемателя. Значи, мога да разчитам на прослушването в радиус около стотина метра. И значи — Мортън…

Ново име. И нова въпросителна. Надеждата ми е, че ако Мортън е действително това, което предполагам, че е, то разговорът, поне в известна своя част, едва ли ще се води в един ресторант, дори да се касае за ресторант като „Белия слон“. Именно затуй се отказвам от рискованите стъпки, които ми хрумват в първия момент: да се приютя по някакъв начин откъм черния вход или да се опитам да проникна по-близо до заведението през задните сгради. Задоволявам се с най-простото: да мина в разстояние на час и половина три пъти по Бонд стрийт с крачките на човек, излязъл на вечерна разходка. Бих минал и повече пъти, ако оня полицай не продължаваше упорито да проявява една странна привързаност към „Белия слон“ и да стърчи нейде в съседство с ярко осветения вход.

— Мисля, че кафето можем да го пием и в къщи — чувам при третото си минаване гласа на Мортън в приемателя.

— Както желаете… Все пак аз бих взел един сладолед… — отвръща Ларкин.

Приказки без значение. Но не и за мене. Избързвам надолу по улицата, додето стигам пиацата за таксита. Три коли. И трима различни по възраст шофьори. Избирам най-младия. Старите обикновено са капризни и мърморковци. Младите пък са безочливи. И все пак избирам най-младия. Вероятно, защото лицето му ми се вижда по-симпатично.

— Ще ви моля да слезете до Клифърд-стрийт, да влезете в нея, да обърнете и да спрете на ъгъла.

— За какво ви са тия акробатики? — пита шофьорът, като ме поглежда изпитателно.

— Натоварен съм да следя едно лице, обаче това да си остане между нас…

— Вие сте частен детектив?

— Именно. Но това да си остане между нас…

— Само да не ме забърквате в разни истории — промърморва момъкът, като запалва мотора.

— Не се безпокойте. Никакви истории.

Той изпълнява точно маневрата и се залоства на входа на Клифърд-стрийт, а аз слизам и се заемам да наблюдавам другия вход — оня на „Белия слон“. Няколко минути по-късно Ларкин излиза с някакъв мъж, малко по-висок и доста по-пълен от него. Двамата бавно поемат насам и аз вече съм почти убеден, че напразно съм наел таксито, когато те напускат тротоара и се отправят към един черен плимут, гариран насреща. Качвам се в колата и нареждам на шофьора:

— Следвайте, моля, черния плимут. И не се навирайте твърде в него.

— Нямам никакво намерение да се навирам — успокоява ме момъкът. — По-скоро вие не се опитвайте да ме забърквате в нещо, защото виждате, че предавателят ми е в изправност.

Колата наистина е снабдена с апаратура, чрез която шофьорът е в постоянна връзка с диспечерската станция и може би тъкмо това му дава куража да се заеме е такъв не твърде обичаен курс.

Проследяването не предизвиква никакви трудности и се извършва на безопасно разстояние, защото плимутът излиза на широката Оксфорд-стрийт, завива вляво, минава край Марбъл Арч, продължава край Хайд-парк, сетне завива вдясно по Хайд-парк-стрийт и спира в малка пресечка. Ние естествено влизаме в пресечката с неизбежното закъснение. И по-добре: когато влизаме, Ларкин и Мортън вече са напуснали колата и няма никаква опасност да ни засекат. Освобождавам таксито на следващия ъгъл, като възнаграждавам шофьора със съответния бакшиш зарад смъртния риск да бъде замесен в някаква история. Сетне се връщам към плимута пеша.

Всички домове в уличката са напълно еднакви по външен вид — нещо обичайно в Лондон, където цели блокове принадлежат на един и същ собственик, чийто дядо или прадядо ги е строил серийно, за да не измъчва въображението си. Едни и същи триетажни постройки, с едни и същи потъмнели от годините и дима тухлени фасади, с едни и същи високи тъжни прозорци, чиито дървени рамки акуратно са боядисани с бяла боя. Изобщо такава монотонност, та човек се пита как гражданите все пак съумяват да различават своя дом от тоя, по-отсамния или оня, по-оттатъшния на съседите.

Неизбежна и неизменна прибавка на всяка постройка е тъй нареченият „английски двор“. Ако го наречете английски трап, това навярно ще бъде по-близо до истината, защото въпросният двор, не по-голям от няколко квадратни метра е с около човешки бой по-нисък от нивото на тротоара, ограден е предвидливо с желязна решетка и води към кухненските помещения. Така или иначе всяка сграда от двете страни на входа е снабдена с по един подобен микроскопичен двор-дупка, нещо твърде практично, не само от домакинска гледна точка, но и от моя.

Еднаквата външност на сградите, както и обстоятелството, че не съм видял в коя точно от тях са хлътнали интересуващите ме индивиди, не ми попречва да открия бързо местонахождението им. Защото в домовете, намиращи се в непосредствена близост до плимута, пердетата са вдигнати и не е трудно да се надникне в интериора без излишно зяпане. Само в къщата, точно пред която е гарирана черната кола, плътните завеси на партера са спуснати, а през пролуките им прониква електрическа светлина.

Достатъчно светлина, уви, има и на самата улица, което ми пречи да застана до входа и да се отдам на радиоприемателна дейност. И тук на помощ ми идва английският двор. Установил, че улицата наблизо е съвсем пуста, отключвам желязната врата с най-банален шперц, затварям я подире си, слизам по стъпалата в дъното на двора и се приютявам в тъмната сянка на един ъгъл — тоя, в непосредствена близост до стълбата, за в случай че от кухненската врата изскочи нещо непредвидено.

Гласовете, които долавям от приемника, ме убеждават, че разговорът е вече почнал. При такова първобитно проследяване не можеш да разчиташ на изчерпателност и си принуден да се задоволяваш с фрагменти:

— Не, вие не сте прав, Ларкин — чува се тръбният бас на Мортън. — Въпросът не е да изпълним формално задачата, а да постигнем голям удар…

— Три килограма хероин не са малък удар — забелязва сухо американецът.

— Безспорно. Особено ако ги мерите по пазарна цена и ако се готвите да приберете паричната им равностойност в джоба си.

— Три килограма хероин не са малък удар — настоява Ларкин.

— Три килограма са дреболия, драги — прозвучава басът на Мортън. — И ако сме загубили толкова месеци в чакане, то не е за една дреболия.

— А каква е гаранцията, че изобщо ще дочакаме нещо по-едро? Оня стар хитрец Дрейк се колебаеше дори и за тия три килограма. Тезата му беше, както вече знаете, че стоката следва да се прехвърля килограм по килограм.

— Оня стар хитрец не е нищо повече от един стар глупак — произнася Мортън с тръбния си тембър. — Достатъчно е да му направите сметката на глас и да му покажете каква фантастична сума ще сложи в джоба си с една партида от десет килограма и той тутакси ще поръча десет килограма. А тогава вече…

— Вие подценявате старика, Мортън — възразява Ларкин. — Подлец и мошеник от висока проба — това, да. Но не и глупак. И много се боя, че той всеки миг може да се върне към първоначалния си проект: повече рейсове, а по-малко стока, за да се избегне рискът.

— Така рискът няма да се избегне, а добавъчно ще нарасне.

— Кажете го на него, не на мене. Какво искате: тоя човек не е свикнал да работи в американски мащаби. Това не е шеф на мафията, а дребен гангстер от Сохо.

Настъпва мълчание. Едно тъй дълго мълчание, че си помислям не е ли крайно време да се подготвя за оттегляне. Сетне отново прозвучава гласът на Мортън:

— Струва ми се, че бедата не е в тоя стар глупак, а в самия вас, драги…

— Но аз…

— Благоволете да не ме прекъсвате, когато говоря. Вие не знаете да работите с хората, Ларкин. И друг път съм ви го казвал. Вие сте съвестен и акуратен, не го отричам, обаче сте свикнали да работите с готови дадености. И нямате дори грам способност да влезете под кожата на един човек, да го предразположите, да го измените, изобщо да го превърнете от една даденост в нещо друго и значително по-подходящо за вас.

— Признавам, че съм лишен от педагогически дарби, мистър — произнася Ларкин подир късо мълчание. — Но мисля, че и институтът, в който работя, не е педагогически институт.

— Аз пък мисля, че тонът ви почва да не ми харесва.

— Моля да бъда извинен, ако съм сбъркал в нещо, мистър. Исках само да кажа…

— Оставете това! — прозвучава с нотка на досада басът на Мортън. — Обяснете с две думи какво предлагате, а аз ще го докладвам. Заедно със собственото си мнение, естествено.

— Не бих искал моето мнение да се различава от вашето, мистър — произнася с ясно доловима сервилност Ларкин. — И ако се опитах да формулирам по-различно становище, то е само от страх, че прекаленият максимализъм би могъл изобщо да осуети плана ни. Един преждевременен провал на канала…

— Провалът, разбира се, не е изключен — съгласява се Мортън, чийто глас е поомекнал. — И тъкмо затуй необходимо е още следната партида да бъде от такъв размер, че да сложим точка.

— Какъв размер предлагате, мистър?

— Казах вече: десет кила. Или нещо приблизително. Изобщо — не дреболии.

— Ще направя всичко, което е по силите ми, мистър.

— Това вече е отговор — прозвучава по-добродушно басът.

Следват още няколко несъществени реплики, предназначени единствено да възстановят тона на добрите отношения. И една последна важна подробност:

— Можете да дойдете да ми докладвате вдруги ден към девет вечерта — уточнява Мортън. — А ако междувременно се случи нещо, ще ми се обадите по телефона.

Нямам време да изчаквам репликата на Ларкин, ако има такава. Оказва се обаче, че нямам време и за оттегляне. Едва съм прибрал в джоба приемателя и съм поставил крак на стълбата, когато чувам над главата си изтракването на ключалката. Дърпам се бързо и заставам прилепен към стената под прикритието на сянката. Едно не лошо прикритие, в случай че някому не скимне да надзърне през оградата надолу към двора.

— Да ви откарам ли с колата или ще вземете такси? — долавям с неприятна яснота гласа на Мортън, вече без помощта на апаратчето.

— О, не се безпокойте, ще взема такси — отвръща вежливо Ларкин, сякаш действително му е предоставен някакъв избор.

— В такъв случай, лека нощ.

— Лека нощ, мистър.

Струва ми се, че минават дълги минути, преди да чуя затварянето на вратата. И още други дълги минути, преди да се реша да изляза от сянката и погледна предпазливо нагоре. Никой.

Изкачвам се по стълбичката, затварям подире си и заключвам. Добре че на Мортън не му скимна да натисне ръчката, просто тъй, за проверка. Затуй пък моята проверка е налице. Едновременно задоволителна и обезпокоителна.

Сега всичко зависи от оня стар глупак.

ДЕВЕТА ГЛАВА

Не помня кой автор бе казал, че картата на Европа щяла да бъде съвсем друга, ако вечерта преди битката при Ватерло не бил валял дъжд. Може би дъждът и хлъзгавият терен действително са изиграли доста кален номер на Наполеон. В настоящата история обаче капризите на времето не играят чак такава съдбоносна роля, затуй се въздържам да ги описвам подробно. Още повече те са доста еднообразни: почти непрестанно вали.

Този път обаче дъждът е решил да се извали през нощта, за да не досажда на пешеходците през деня. Тъй че когато заранта потеглям към Дрейк-стрийт, това става без сложните атракции, предизвикани от необходимостта да промъкваш отворения си чадър сред отворените чадъри на околните.

Потеглям към Дрейк-стрийт, не само защото там е работното ми място, а защото и Ларкин тръгва нататък и не ми остава нищо друго, освен да го сподиря от съответно разстояние. Пристигнал на нашата тиха романтична уличка, американецът влиза естествено в Главната квартира, докато аз я подминавам и сядам в градинката на скуера. Сядам не на скамейката, а на облегалката, както правят малчуганите, тъй като седалката е още мокра от нощния дъжд. Загръщам се в шлифера и се заглеждам към алеята, дето няма нищо заслужаващо внимание, понеже споменатите малчугани отсъствуват. Може би са на училище, а може би майките им са отказали да ги пуснат в това хладно време.

Вцепенението ми бива нарушено от някаква дама в къс бежов шлифер, една дама, обилно гримирана, но с доста спорна хубост и доста съмнителна младост, която минава край скамейката и бегло ме поглежда, за да извърне тутакси някак виновно очи настрана. Тя, разбира се, ме познава, както и аз я познавам и ние неведнаж вече сме се срещали тук, около Дрейк-стрийт, обаче дамата винаги по същия начин извръща очи, вероятно поради спомена от първата ни среща.

Всъщност, ако става дума за тая първа среща, моят спомен, предполагам, е значително по-неприятен и болезнен от нейния, понеже това е същата Кети, в чиято стая бях изчерпателно пребит още в деня на своя дебют. Да, Кети винаги се извръща някак виновно и туй все пак говори донейде в нейна полза, само че в момента аз мисля за друго, а именно, че дебютът ми се бе състоял в началото на април, а сега е вече началото на октомври и е трябвало да минат цели шест месеца, за да прогледам поне отчасти в тая мътна история, чийто край все още не се вижда, а камо ли да се отгатне с пълна точност.

Седя прочее погълнат от подобни разсъждения, лишени от всякакво функционално значение, професионално погледнато и едва когато усещам, че съм се напоил с влага като баклава със сироп, слизам от скамейката и поемам обратно към Дрейк-стрийт. Намерението ми естествено е също съвсем незначително, професионално погледнато, а именно да опитам в това хладно време горещото кафе на мистър Оливър, ала съдбата е решила друго…

— А, мистър Холмс! — посреща ме радушно шефът. — Как върви анкетата? Подозирам, че сте ми приготвили някое дяволски интересно разкритие.

Той, разбира се, подозира тъкмо обратното и явно се готви да се погаври над неуспеха ми и както личи от доброто му настроение, е твърде доволен от току-що завършилия разговор с американеца.

— Боя се, че сте наистина прав, мистър — отвръщам с подходящия за случая израз на угриженост. — Разкритието е действително интересно и за жалост доста неприятно.

Полуусмивката бавно залязва от лицето на Дрейк и предусетил, че ще се наложи да подкрепи с нещо душевната си бодрост, той се измъква иззад бюрото и прави няколко мудни крачки към подвижния бар.

— Какво чакате? Да получа разрив на сърцето ли? — запитва рижият без особено вълнение, като се улавя за бутилката „Балантайн“. — Говорете!

— Предпочитам да ги оставя те да говорят — промърморвам, като изваждам дребното апаратче от джоба си.

И пускам в действие магнитофончето.

Звукът не е образцов, нито твърде висок, ала това не пречи на Дрейк да оцени по достойнство смисъла на репликите, разменяни между Ларкин и Мортън. И тоя смисъл дотам поглъща вниманието му, че дори забравя да си налее обичайната доза скоч. Уникален случай.

— Този мръсен янки… избъбря полугласно шефът, когато записът свършва. — Той ще ми плати за всичко…

— На излизане Мортън наново ви нарече „стар глупак“ — уточнявам, за да налея още малко масло в огъня. — А Ларкин възрази, като каза, че сте по-скоро хитър мошеник и подлец…

— Оставете тия живописни детайли, Питър! — прекъсва ме Дрейк. — Мога да ви уверя, че съм готов за действие и без подобен допинг.

Той най-сетне си сервира четири пръста уиски и преди да вдигне чашата, прави по мой адрес нехаен жест в смисъл: „Сипи си, ако искаш.“ Сетне отпива две едри глътки и произнася:

— Какво пак млъкнахте? Когато не искам да ви слушам, бъбрите като грамофон, а когато трябва да говорите, мълчите като дърво. Чакам да чуя коментара ви.

— Мисля, че работата е ясна и без коментар — отвръщам, като ставам, и на свой ред се запътвам към бара.

И хванал тъмнокафявата бутилка, добавям лаконично:

— ЦРУ.

— „ЦРУ“? А защо не Интерпол? — възразява шефът.

— Дали е едното или другото, това не променя ситуацията — забелязвам, като си наливам два пръста скоч. — Но ако беше Интерпол, той щеше да си свърши работата още при миналата пратка и да ни постави зад решетките.

— А какво цели според вас ЦРУ?

— Големият скандал. Политическата сензация. А за да бъдат сензацията и скандалът от калибър, необходимо е и партидата да е от калибър. Нали чухте претенциите на оня господин: не по-малко от десет килограма опиат. Устройват капана на съответно място, залавят пратката, вдигат шум в печата, обвиняват комунистите, че тровят свободния свят, а разноските по цялата операция остават, естествено, за ваша сметка.

Дрейк мълчи известно време, като преживя мислено хипотезата ми. Записът обаче е достатъчно красноречив по смисъл, за да има място за бог знае колко различни хипотези.

— Така е, изглежда — кима шефът. — Или нещо от тоя род. Във всеки случай капанът е очевиден. И тъкмо преди няколко минути тоя мръсен янки ме убеждаваше именно да минем към едрите партиди, като поемаше ангажимента да ги пласира незабавно зад океана.

Дрейк с решителен жест изпраща остатъка от скоча в гърлото си, сетне се отпуска уморено в креслото срещу мене, навежда глава и потъва в размисъл.

Допивам уискито си и изпушвам половин цигара, когато най-сетне рижият става мудно и излиза от стаята, като противно на обичая, ме оставя сам в кабинета. Отсъствието му всъщност трае не повече от две минути. А когато се връща, чувам го да произнася с меланхолия:

— Ще трябва да се простим с Ларкин, приятелю. Вие знаете, че съм хуманен човек, но няма как: ще трябва да се простим с Ларкин.

— Може би е вече късно — подхвърлям. — Може би той вече е съобщил необходимото на Мортън…

— Какво е съобщил?

— Ами, примерно датата на следващата пратка…

— Значи, вие също ме смятате за стар глупак, Питър — произнася с тъжен укор червенокосият. — Вие смятате, че старият Дрейк съвсем е изкуфял…

— Не съм допускал подобно нещо — бързам да го уверя.

— Допуснахте го, приятелю, допуснахте го! — заканва ми се с пръст шефът. — Но нищо, аз не съм злопаметен.

После отново се връща на предишната си мисъл:

— Е, какво? Ще намерите ли сили да понесете това, Питър?

— Какво имате предвид?

— Раздялата с Ларкин — какво друго!

— Не забравяйте, че Ларкин е човек на ЦРУ.

— Как ще го забравя! Нали именно затуй ще му устроим нашето малко траурно чествуване.

— Ръката на ЦРУ е дълга, мистър.

— Но не дотам, че да може да бърника и из Дрейк-стрийт. Тук в Сохо ЦРУ не се котира, приятелю. Тук ние се оправяме и без ЦРУ.

Той отново приближава към количката с бутилките, за да си сервира следващата доза.

— Така че въоръжете се с нужното самообладание, Питър, и обуздайте скръбта си. Знаете, че аз също съм чувствителен човек, обаче емоциите не бива да пречат на дълга и на справедливостта. Иначе цялата барака ще хвръкне по дявола.

Рижият отпива от уискито, без да си дава труда да го гарнира с лед, после отново сяда в насрещното кресло и се заема с любимото си занимание: подготовката на традиционната пура за употреба. А после потъва в размисъл и в облаци дим.

— А, Ларкин! — провиква се радушно Дрейк, когато четвърт час по-късно американецът влиза в стаята. — Извинявам се, че за втори път ви обезпокоих, но едва преди малко възникнаха някои нови подробности, които се налага да уточним. Обаче защо стоите така, седнете, седнете!

Ларкин сяда на дивана, дето до неотдавна е имала обичай да се разполага грациозната Бренда, без да си дава сметка, че не е особено препоръчително да заемаш мястото на една вероятна покойница. Сяда и зачаква, в привичната си поза на препариран и с привичното неподвижно изражение на слабото си мургаво лице. Не се налага да чака дълго, тъй като шефът посяга към бюрото, взема магнитофончето и пуска записа.

Човекът без друго е обигран професионалист. По време на цялата емисия физиономията му си остава все тъй невъзмутима и само в напрегнатия му поглед може да се долови дълбоката размисъл, насочена към главното: евентуалното и възможно по-убедително обяснение на тия фрази, насищащи затвореното и добре задимено пространство на кабинета.

— Е, намислихте ли версията си? — запитва добродушно рижият, когато мекото свистене на лентата отбелязва края на предаването.

— Защо трябва да намислям нещо, Дрейк? — вдига тежкия си поглед Ларкин.

— Защото материалът, който току-що чухте, го изисква — отвръща все тъй добродушно шефът. — Или може би вие отричате автентичността на тоя материал?

— Не, не я отричам, представете си — произнася сухо американецът. Изобщо нямам никаква нужда от лъжи, понеже истината е изцяло в моя полза.

— Не се и съмнявам — кимна рижият. — Вие знаете безпределното ми доверие спрямо вас. И все пак не бих отказал да чуя обяснението ви, макар и само тъй, за чиста формалност.

— Бях притиснат от Мортън — казва спокойно Ларкин. — И ако съм се въздържал да ви споменавам за това, то е било само за да не ви безпокоя излишно.

— А кой е всъщност тоя Мортън? — пита в интерес на чистата формалност Дрейк.

— Смятам, че е достатъчно ясно кой е: служител на Интерпол. Познава ме още от Ню Йорк. И по силата на едно нелепо съвпадение ме е надушил тук, в Лондон. И е тръгнал по дирите ми. И чрез свои източници и информация, които засега още не мога да уточня — (тук Ларкин не пропуска да ми отправи подозрителен поглед) — успява да разбере с какво се занимавам в момента. Така че бях притиснат.

Изложението е непривично дълго за тоя мълчалив човек, ала американецът не е дотам глупав, за да не разбира, че сега или никога се налага да говори.

— И какво иска всъщност Мортън от вас? — любопитствува все тъй формално шефът.

— Ами нали го чухте: иска да залови една възможно по-едра пратка, за да блесне. Знаете какви са амбициите на тия господа. Те не работят като нас на парче. Те работят за високия пост и за голямата пенсия.

— Да, разбира се, всеки с грижите си — признава Дрейк.

Сетне се обръща към мене и подхвърля:

— Виждате ли, Питър! Аз ви казвах, че не бива да се подвеждаме по привидностите. Ларкин съвсем не е водил двойна игра, както вие бяхте склонен да допуснете одеве.

— Всъщност аз съм водил двойна игра — възразява спокойно американецът. — Само че не по отношение на вас, а по отношение на Мортън. Залъгвах го и го дезинформирах, за да печеля време. Чаках да направим с вас поне два-три едри удара, а сетне, в случай че Интерпол започнеше да проявява нетърпение, щях естествено да ви кажа как стоят нещата, за да свием навреме знамената.

Ларкин замълчава, после отново ми отправя подозрителния си поглед и забелязва:

— Съществува обаче и някой друг, който е водил двойна игра, Дрейк. Не искам да бъда по-мнителен от необходимото, но информацията, с която разполага Мортън, го доказва. И тоя друг е водил двойната игра не спрямо Интерпол, а спрямо нас. И той без съмнение е тук, между нас.

— Логично — признава рижият.

Сетне вдига замислен поглед към тавана, отправя към кристалния полилей плътна струя дим и запитва:

— А защо мислите, че в случая се е намесил Интерпол, а не примерно ЦРУ?

— Какво ще търси ЦРУ в една афера с наркотици?

— И аз това се питам: какво ще търси?

Ларкин вероятно решава, че въпросът не се отнася до него, защото не благоволява да отговори, а вместо туй напомня:

— Струва ми се, че по-важното в момента е да установим кой предава сведенията на Мортън…

— Да, наистина! — сепва се Дрейк и сваля поглед от тавана. — А какво е личното ви мнение по въпроса?

— Смятам, че не е чак толкова трудно да се доберем до истината — промърморва Ларкин.

— По кой начин?

— По единствено възможния в случая: посредством елиминирането. Мисля, че само трима души са в течение на операцията… Или се лъжа?

— Не, не, не се лъжете — успокоява го червенокосият. — Ние тримата и никой друг.

— Смятам, че вие лично сте вън от съмнение…

— Благодаря за доверието.

— Аз също, мисля, съм вън от съмнение. И това съвсем не е въпрос на доверие, а на елементарна логика. Вие знаете каква печалба ми се полага и едва ли допускате, че съм такъв глупак, та да се лиша от подобна печалба заради интересите на Интерпол.

— Тогава? — позволява си да запита шефът.

— Тогава? — отвръща като ехо Ларкин и вдига рамене, за да покаже, че не смята за нужно да отговаря на тъпи въпроси.

— Е, Питър, какво ще кажете в своя защита? — обръща се Дрейк към мене.

— Нищо — промърморвам.

— Как „нищо“? — учудва се рижият. — Вижте Ларкин как хубаво се оправда. А вие: „Нищо!“

Американецът мълчи невъзмутимо, макар вероятно маймунджилъците на шефа да са му пределно ясни.

— Вие двамата наистина ме поставяте в доста трудно положение — признава след къса пауза червенокосият. — Единият прекалено мълчи. Другият прекалено се оправдава…

— Нямам никакво намерение да се оправдавам — възразява студено американецът.

— И изобщо сте съвсем спокоен — кима Дрейк. — Ето, виждате ли, Питър, какво самочувствие добива човек, когато работи в ЦРУ.

Той захвърля в пепелника угарката от пурата, без да си даде труд да я загаси, вдига се лениво от креслото и произнася с малко по-друг тон:

— Мисля, че е време да свършваме.

И понеже американецът продължава да мълчи, пояснява:

— Да свършваме с вас, Ларкин!

— Не знам дали съм от ЦРУ или от другаде — казва все тъй невъзмутимо Ларкин, като също става. — Но аз имам силни хора зад гърба си, Дрейк. И те са в течение на всичко. Включително и на тая подробност, че в момента се намирам в кабинета ви.

— А, значи разкрихте си най-сетне картите! — възклицава шефът и се разсмива с късия си дрезгав смях. — И значи невинният ми трик все пак влезе в работа! Това ми беше и нужно, нищо повече.

Той поглежда Ларкин с малките си сини очички и прави пренебрежителен жест:

— Сега вече можете да се оттегляте. И най-добре е никога да не ми се мяркате пред очите!

После се приближава до бюрото и аз отгатвам, че е натиснал невидимия звънец. А дори и да не съм отгатнал, ненадейната поява на Боб и Ал достатъчно ясно го доказва.

— Изпратете го — нарежда шефът.

И добавя нещо, което накарва американеца да се стъписа на вратата:

— И не искам кръв тук, в коридора. Предайте го на Марк долу в зимника…

— Чувайте, Дрейк! — произнася тоя път Ларкин с вече не тъй спокоен тон. — Вие точно отгатнахте: аз наистина съм от ЦРУ!

— Знам, знам! — кима сговорчиво рижият. — Но какво да правим, когато всички хора са смъртни, включително и тия от ЦРУ!

Двете горили сграбчват американеца и в тоя момент, забравил леденото си безстрастие, той надава остър вик и опитва да се изтръгне, ала Боб го халосва с юмрук в зъбите, а Ал извива ръката му, додето Дрейк ги укорява бащински:

— Спокойно, момчета, нали ви казах, че не искам тук горе кръв…

* * *

Марк и този път е изпълнил акуратно задачата си. Един образцов работник, това е тоя Марк. И един посланик на смъртта, с пълно съзнание за високо отговорната си мисия. Тъй че и Ларкин заминава по реда си и по-конкретно казано, добре опакован и грижливо поставен в багажника на някоя кола, поела пътя към Темза.

— Трябва да ви призная, че аз винаги съм бил привърженик на водното погребение, Питър! — пояснява по тоя повод шефът. — Има нещо тържествено и достойно в това, да се отправиш по течението на старата река към страната на вечния покой… нещо в духа на хубавите британски традиции. Вие, хората на континента, може би не сте способни да усетите това, но ние сме морска страна, приятелю, и морето е наша майка.

Той говори с такова чувство, че би ви изтръгнал сълзи на умиление, ако не сте в течение на нещата. Само че аз съм в течение. Дотам съм в течение, че изпитвам нещо като състрадание дори към тоя тип, Ларкин, който въпреки мръсната си роля и мръсния си характер, в последна сметка не е нищо повече от малка бурмичка в една чудовищна машина.

Следващите дни минават съвсем спокойно, сиреч без излишно общуване с Дрейк. Въпреки привидното си безразличие, той очевидно е доста разтърсен от ненадейното откритие и неочаквания обрат. И не в смисъл, че трепере пред възможните санкции на ЦРУ — нека ЦРУ търси къде е Ларкин, ако си няма работа. А в смисъл, че му е нужно време, за да премисли отново плановете си и да внесе необходимите за случая изменения.

Позволявам си прочее да напускам сравнително по-често и по-задълго тесния улей на нашата улица и да се шляя из широките булеварди и площадите, не за да изучавам Лондон, а просто за да се освободя поне за малко от чувството на задух, което те обхваща, когато прекалено дълго си затворен в тясно пространство, независимо дали се касае за заседналия между два етажа асансьор или за свряната между две нормални улици Дрейк-стрийт.

Не, нямам никакво намерение да изучавам Лондон и неговите забележителности. И все пак, додето се движа без посока насам-натам в паузата между честите превалявания, усещам как властно ме обгръща своеобразната атмосфера на тоя град, наситена с есенната влага и с дъха на миналото.

И додето се промушвам из тълпата или крача самотен по пустите тротоари, замислен за своите си работи, в склада на спомена се трупат безредно пейзажи и пейзажни фрагменти от усойните улици на Сити или от широките търговски артерии, изпълнени с народ, импозантният масив на катедралата свети Павел, увенчана с огромен тъмен купол, забоденият в облачното небе връх на Биг Бен, безкрайната и мрачна лъжеготическа фасада на Парламента и още по-мрачната фасада на двореца Сент Джеймс, тежките колонади на Бритиш музеум и на Борсата, вечно оживеният Лондон бридж и вечно навъсеният Тауър бридж. И всички тия фронтони, колони, зеленясали кули, почернели кубета, бронзови паметници и мраморни фонтани сякаш са зрими части на вече поизтритата от годините, ала все още внушителна биография на една империя. Семейният албум на империята, само че в образи от камък и метал.

Тоя безкраен лабиринт наистина не прилича на дребното и жалко владение на шефа. Макар че в последна сметка неговата малка империя не е нищо друго, освен едно миниатюрно, деформирано и изродено копие на тази, голямата империя. Защото основните двигатели и тук и там са все едни и същи — грабежът и насилието. А колкото до мащабите, в края на краищата всеки работи според възможностите си и несправедливо би било да искаме от мистър Дрейк това, което са постигнали династиите на Тюдорите и Стюартите, взети заедно.

Този човек трябва наистина да ме е обсебил напълно, щом се сещам за него дори когато мисля за историята на великата британска империя. Обсебил ме е и с бруталната си мощ, и със слабостите си, които ми се представят не по-малко заплашителни от силата му. Като например тоя лекомислен ход с премахването на Ларкин. Ръката на ЦРУ наистина е дълга. И нищо чудно, ако тая ръка с един замах и без всяко предупреждение смачка заедно с Дрейк и неговия скромен секретар.

Разбира се, елиминирането на американеца елиминира за момента и заплахата от някаква непредвидена провокация срещу нашата страна. Обаче само за момента. И абсурдно би било да се мисли, че съответната секция на ЦРУ, след като е загубила толкова средства и време, ще се задоволи да приключи сметката на пълна загуба. Въпросът е каква ще бъде контраакцията и на чий гръб ще падне тя. Един въпрос, на който ми е абсолютно невъзможно да отговоря и чието решение съм принуден да чакам със скръстени ръце и с мрачни опасения.

Чакането става най-вече по улиците, а понякога и в квартирата на мис Грей. За жалост Линда не е от жените, способни да те развеселят и особено напоследък самата тя вероятно се нуждае от известно развеселяване. Не знам дали причината е в дъждовното време или другаде, ала приятелката ми изглежда доста подтисната и разговорите ни се ограничават най-вече с оскъдни фрази без значение. Вина за това има естествено и скритият нейде наблизо микрофон, обаче не съм сигурен дали ако нямаше микрофон, бихме се впуснали във взаимни откровения.

Колкото до микрофона, Линда още от началото е престанала да мисли за него, в смисъл че не си дава труд да играе на хитри подпитвания по мой адрес, а просто се задоволява да премълчава мислите си. Аз правя същото. И само понякога призори, когато я изпращам подир представлението в „Ева“, ние си разменяме вместо думи ония обичайни ласки, чрез които хората — макар и не винаги с успех — се опитват да се изтръгнат от самотата.

Трябва да са минали няколко дни от екзекуцията на Ларкин, когато една вечер, запътил се да взема Линда, усещам, че съм следен. Нямам никакви основания да смятам, че Дрейк е вдъхновител на проследяването, прочее съвсем ясно е накъде трябва да се насочат подозренията ми. Още повече, операцията се извършва с кола. И нито шофьорът, нито седналите зад него мъже, са ми познати по физиономия.

Черният форд упорито се мъкне подире ми от Пикадили съркъс до Чаринг крос. Това ме принуждава да хлътна в малка уличка, чийто достъп е забранен, поне за моторни средства, сетне да свия бързо по втора, за да се отбия в трета. Нека сега ония от форда обикалят квартала, ако си нямат друга работа.

Те обаче не обикалят. Те ме чакат. И очевидно са напълно в течение на привичките ми, защото едва свърнал зад ъгъла, дето е входът на Линда, попадам на закованата до тротоара черна кола. Загубвам вероятно една секунда, докато съобразя да вляза ли в къщата или да се върна назад. Не извършвам обаче нито едното, нито другото. Извършвам третото, към което ме принуждават двамата здравеняци, побързали да се хвърлят отгоре ми, да ми извият ръцете и да ме напъват в задната част на форда.

— Кои сте вие? Къде ме водите? — запитвам с естественото и законно възмущение на мирен гражданин.

Никакъв отговор. По-точно, вместо отговор шофьорът потегля стремително и в съвсем неизвестна посока. Едва тогава един от спътниците, разположили се от двете ми страни и все още стискащи ръцете ми, произнася:

— Не се опитвайте да лудувате. Иначе ще трябва да ви смъкнем долу и да стъпим на корема ви.

Предупреждението идва тъкмо навреме, защото два завоя по-късно фордът излиза на осветената и оживена Чаринг крос, а когато принудителният рейс се извършва по такава осветена и оживена улица и когато виждаш на метър от себе си спокойните лица на порядъчните граждани и тържествените фигури на полицаите по ъглите, твърде силно е изкушението да дадеш воля на гласните си струни.

Мълча, разбира се. Още повече спътниците ми доста напомнят по външен вид на Ал и може би само с една или две генерации са по-близо до човека, отколкото до маймуната. Колата излиза на Оксфорд-стрийт, завива вляво, стига чак до Марбъл Арч, продължава край Хайд-парк, сетне завива вдясно по Хайд-парк-стрийт. Познат маршрут. Тъй че не се учудвам твърде, когато се озоваваме пред тухлената фасада на сградата, в чийто английски двор бях се наслаждавал на тихата лондонска нощ не твърде отдавна.

Дърпан от единия спътник и подтикван от другия, излизам от форда, докато човекът, седящ при шофьора, се задоволява да застане зад гърба ми и да опре между двете ми плешки някакъв предмет, чийто характер не е трудно да отгатна.

Подир трите къси и бързи позвънявания вратата се отваря и на входа застава нова горила. Горилата се оказва гостоприемна единствено към мене, докато придружаващите ме господа се връщат обратно към колата…

— Дайте си оръжието! — предлага човекомаймуната, след като заключва входните двери.

— Нямам оръжие.

Твърдение, подлежащо, естествено, на проверка. И едва проверката е извършена, следва ново нареждане:

— Вървете пред мене.

Пътят е съвсем кратък: вратата в дъното на коридора. Горилата, от чиято жилетка на черни и сиви черти би могло да се съди, че изпълнява ролята на лакей, почуква, подава глава в помещението и долага:

— Доведоха го.

Сетне ми прави път да вляза и изчезва.

Озовавам се в кабинет със спуснати завеси, също като при Дрейк, но доста по-светъл и изискан от тоя на Дрейк. Стопанинът се е разположил в едно от двете кресла край камината, дето — факт за отбелязване — гори истински огън от дърва. Едва ли е нужно да пояснявам, че въпросният стопанин е самият Мортън.

— Мистър Питър?

Кимам утвърдително.

— Седнете, моля.

Тръбният глас вибрира с предразполагаща мекота, ала аз отдавна съм прехвърлил оная възраст, когато човек се доверява на привидностите. Все пак сядам, защото няма никаква полза да стърча и защото дори да ме чака екзекуция, тя очевидно ще бъде предшествувана от дружеска беседа.

— Една пура?

— Благодаря, предпочитам цигарите.

Мортън учтиво ме изчаква да запуша, изтърсва пепелта от пурата си в камината и минава към сърцевината на въпроса:

— Кажете, как стана това?

— Не знам какво точно ви интересува…

— Имам предвид убийството на Ларкин…

— Трябва да ви призная, че нямах възможност да присъствувам на убийството.

— Вие сте били там, мистър Питър — произнася домакинът, като красноречиво поставя ударението върху думичката „там“.

— Ако трябва да бъдем точни, аз бях на горния етаж, мистър. А убийството, в случай че е имало такова, се е състояло в зимника.

— Добре, тъй да бъде — отстъпва Мортън. — Тогава ще започнем разговора другояче: разкажете ми подробно за всичко, което стана, преди да се стигне до убийството.

— Мистър Дрейк ме извика към единайсет часа, за да ми съобщи, че току-що е получил неопровержими доказателства за предателството на Ларкин. И понеже аз си позволих да формулирам известни съмнения…

— … Защото вярвахте в Ларкин — помага ми домакинът.

— Аз не вярвам в никого, мистър. Изобщо не съм верующ. Но не можех да допусна, че Ларкин се кани да осуети една операция, от която сам той ще извлече солидна печалба.

И понеже млъквам, стопанинът ме подсеща:

— Говорете де! Защо спряхте?

— Чакам следващия ви апостроф.

— Нямам апостроф. И няма да имам, щом това ви смущава.

— Тъй че понеже изразих съмнение, мистър Дрейк побърза да ми покаже и самите доказателства. Става дума за запис на един разговор на Ларкин.

— Какъв разговор?

Осведомявам го накъсо, за да чуя въпроса:

— А кой е направил записа?

— Нямам понятие.

— Всъщност, в момента това е без значение. Продължавайте.

Продължавам, като с относителна точност и незначителни съкращения излагам по-нататъшния ход на събитията в кабинета на шефа.

— И не видяхте какво стана долу? — запитва Мортън, след като свършвам.

— Нямах възможност да видя. Мога само да предполагам.

— А кое ви дава основание да предполагате?

— Ами защото мистър Дрейк каза: „Оставете го на Марк.“ А Марк е наемният му убиец.

— Предположенията ви са верни — осведомява ме подир късо мълчание домакинът. — Тази заран тялото на Ларкин е било извадено от Темза. С два куршума в сърцето.

Той взема дългия дилаф и подбутва към жаравата едно вече изгоряло наполовина дърво, като се взира разсеяно в избликналия и устремил се нагоре сноп искри. Сетне подхвърля:

— Предполагам, че Ларкин ви е бил достатъчно антипатичен, за да се намесите в негова защита.

— По мое мнение той наистина не е от хората, които предизвикват изблик на симпатия. С което не искам да кажа, че ми беше антипатичен. Съвсем безразличен ми беше, ако трябва да бъдем откровени спрямо мъртвите. И все пак бих се опитал да го защитя, стига да беше възможно.

— Защо бихте се опитали?

— Ами защото това е истинска лудост, да вдигаме срещу себе си ЦРУ…

— Хъм… — протръбява на себе си Мортън. — А защо не се опитахте?

— Вие не познавате Дрейк.

Мортън ме поглежда с кафявите си замислени очи, под които тегнат ясно очертани торбички. У тоя човек всичко е някак вглъбено и мудно. Един предпазлив и съобразителен полицай, ала не от елементарния тип на Ларкин и не с отблъскващата фасада на Ларкин. Фасадата по-скоро е предразполагаща, поне до този момент: учтиво държане, израз на благосклонно участие и меки басови тонове.

— Познавам достатъчно Дрейк — възразява домакинът. — Това е един стар глупак… Само че от тия, дето се мислят за хитри… И дето дори създават впечатление, че са хитри… Но все пак това е само един стар глупак. И убийството на Ларкин е последната глупост, която му е писано да извърши в тоя живот.

И за да конкретизира още повече мисълта си, Мортън добавя:

— С Дрейк е свършено, мистър Питър, макар той още да не го подозира. Въпросът е какво да правим с вас…

Той ме поглежда, ала аз не благоволявам да посрещна погледа му и се задоволявам да наблюдавам късите жълти пламъчета, играещи над дънерите. В кабинета се възцарява тишина, едва нарушавана от време на време от пращенето на горящите дърва.

— Толкова ли не ви вълнува този въпрос? — запитва най-сетне домакинът.

— Вече — не.

— Вече сте свикнали с мисълта за смъртта? — настоява събеседникът ми.

— Човек с моя занаят отдавна е свикнал с тая мисъл, мистър. Пък и не смятам, че смъртта ми е съвсем предстояща.

— Кое ви дава тая увереност?

— В случай че операцията с хероина наистина ви интересува, вие не можете да минете без мене. Тя наистина се финансира от Дрейк, обаче се осъществява от мене. Така че вие можете да замените Дрейк с някой друг, но няма с кого да замените мене.

— Аз пък смятах, че незаменими хора не съществуват.

— Философски погледнато — да. Обаче вашата задача не вярвам да е от философско естество.

— Впрочем, това е идея… — признава Мортън подир известно мълчание. — Ние наистина бихме могли да ви използуваме. При положение, разбира се, че не сте участвували пряко в убийството на Ларкин.

— Съвсем не държа да ме използувате — промърморвам нехайно. — А колкото до убийството, аз никога не участвувам в убийства, мистър. Аз съм професионалист. А професионалист от моя тип не работи с пистолети.

— Щом не държите да ви използуваме… — започва колебливо домакинът.

После замълчава и запитва с променен тон:

— А защо не държите да ви използуваме?

— Защото операцията вече губи смисъл, поне за мене. Моят интерес е в контрабандата, а вашият, доколкото усещам, е съвсем друг. Аз съм притиснат най-вече от парични грижи, мистър. Не от политически.

— Вие мислите, че политиката не носи пари? — промърморва стопанинът, като ме наблюдава с известно сдържано любопитство.

— Вероятно носи. Щом толкова хора се занимават с нея. Но всеки — с професията си.

— Разбира се, ние бихме могли да ви ликвидираме — забелязва меко Мортън подир нова пауза. — Вие прекалено се осланяте на своята незаменимост, като забравяте, че дори да сте незаменим, то е само във връзка с една операция без особено значение. И че ние спокойно бихме могли да сложим кръст и на вас, и на операцията.

Той продължава да ме наблюдава, сякаш се развлича да изследва реакциите ми. Надявам се, че не му предоставям кой знае какъв материал за изследване.

— Всъщност моето лично желание, мистър Питър, е тъкмо такова: да сложа кръст на тая мизерна история и да се заема с работата си. И ако бях свикнал да се поддавам на прищевките си, вие в тоя момент вече щяхте да правите компания на покойния Ларкин, който, бог да го прости, наистина нямаше дарбата да предизвиква симпатии.

Мортън замълчава, за да поразбута дънерите в камината и да добави още две дръвчета в домашното огнище.

— Но аз не съм човек на импулса, а на разума. И когато ми попада нещо, дори и съвсем непотребно на пръв поглед, свикнал съм, преди да го захвърля, да преценя дали все пак не може да влезе в работа. Така постъпвам и с вас в момента. И всъщност това е първият въпрос, от който зависи всичко останало: ще влезете ли в работа?

— Позволете да забележа, че от моя гледна точка тоя въпрос звучи по-другояче; какво ще получа, ако вляза в работа.

— С Дрейк или с нас, двата ви процента са винаги осигурени — успокоява ме Мортън, който очевидно е напълно в течение на делата ни.

— Да, но за какво ще ми послужат тия два процента, ако вие накрая прибавите към тях като премия и един куршум в главата?

— Сега вече вие също почвате да се проявявате като човек на разума — кима стопанинът. — И понеже разговорът става по-смислен, позволете да ви кажа следното: въпросът не е в парите, мистър Питър, макар че пари са нужни всекиму. И съвсем без значение е дали един комарджия има в момента пари или няма, защото дори да ги има, той на следния или по-следния ден положително ще ги загуби. А при вас ситуацията е още по безнадеждна, понеже заедно с парите непрестанно залагате и живота си.

Той замълчава, захвърля отдавна угасналата угарка на пурата и за да ми даде време да премеля казаното, посяга към кутията върху масичката, взема нова пура, щраква масивната сребърна запалка и запушва.

— Тази операция ще мине като всяка друга. А заедно с нея би трябвало да минете и вие или както сам се изразявате, да получите съответната премия. В случай обаче че проявите достатъчно разум и добра воля, аз съм готов да ви предложа друго: да ви предложа постоянна работа, която ще ви отърве от участта на комарджията и от неизбежната катастрофа.

Настъпва нова пауза и тишината в кабинета е такава, че съвсем ясно се чува пращенето на дървата в камината. Размислям, напрегнато или ако щете, акуратно подхранвам израза на напрегната размисъл върху лицето си.

— Думите ви звучат изкусително — признавам най-сетне. — Но това засега са само думи.

— Съвсем вярно — кима Мортън. — И дори могат да си останат само думи. Всичко зависи от вас. Всичко зависи от туй, как ще се справите с първата поставена ви задача. Първата задача — това ще бъде вашият приемен изпит, мистър Питър.

— Разбрах — кимам на свой ред. — Слушам ви.

Едва в тоя момент домакинът се сеща за домакинските си задължения и запитва:

— Ще пиете ли нещо?

— Ако пиете и вие.

Няколко минути по-късно горилата с раираната жилетка поставя върху масичката подноса с неизбежната бутилка скоч и неизбежната кофичка лед и се отдалечава.

— А сега, да пристъпим към самата задача — произнася Мортън, вече с чаша в ръка. — Както вече сте разбрали от записа на оня злополучен разговор, нашето желание е следната пратка да бъде възможно по-масивна. Тук, разбира се, възникват неудобствата на новата ситуация. Разкритието, направено от Дрейк, може би ще го накара да се въздържи от голяма партида. Но то може и да се окуражи при една тактична намеса от ваша страна. Тезата ви трябва да бъде следната: да използуваме без протакане последната възможност, преди ЦРУ да е осуетило плановете ни. Ясно ли е?

— Напълно.

— Тогава минавам към втората част от задачата. Необходима ни е точна информация за хода на операцията: кога стоката ще бъде докарана с парахода и кога ще пристигне във Виена. Първата част на тая информация, е, мисля, в ръцете ви, защото вие изпращате съобщенията.

— Да, но след като Дрейк ми ги продиктува.

— Естествено. В такъв случай, щом Дрейк ви ги продиктува, тутакси ще ми ги съобщите. Остава, значи, втората част…

— Тя е и най-трудна. Нямам никакъв достъп до кореспонденцията на Дрейк.

— Ще имате достъп, не се безпокойте — промърморва нехайно Мортън. — Не искам да ви наскърбявам, но когато наближи времето да получим съобщението, Дрейк вече няма да бъде между живите.

Той почерпва гърлото си с малко скоч, оставя чашата върху подноса и добавя:

— И още нещо, мистър: вие разбирате, че не само сигурността на операцията, а и собствената ви сигурност зависи изцяло от дискретността ви. Това е нещо съвсем елементарно, обаче все пак съм длъжен да ви го напомня.

Домакинът вече се е вдигнал от креслото, тъй че аз също се вдигам, оставям чашата върху подноса и поемам подадената ми вяла ръка.

— И не забравяйте, че това е приемният ви изпит, мистър — напомня ми Мортън на прощаване.

— Няма ли да е прекалено нахално от моя страна, ако запитам с кого все пак имах честта да разговарям? — казвам, преди да се оттегля.

— Нима не знаете? — учудва се домакинът.

— А откъде мога да знам?

— Да, наистина — съгласява се той. — Името ми е Мортън, а ето и телефонът ми…

Той се присяга към бюрото, взема от там визитната си картичка и ми я подава:

— Запишете си го в главата. Няма смисъл да носите у себе си веществени документи.

— Записах го — избъбрям, като му връщам картичката.

Това е и краят на разговора. Впрочем, не съвсем. Защото едва съм хванал ръчката на вратата, когато наново чувам зад гърба си гласа на Мортън:

— Кой беше номерът на телефона ми, мистър Питър?

Казвам му го.

— Значи имате добра памет. Това е хубаво. В такъв случай вероятно ще си спомните и какво точно сте правили миналия петък вечерта…

— Петък вечерта?… — повтарям, като си придавам вид на човек, ровещ се в паметта си. — В петък вечерта бях точно там, дето одеве ме прибраха вашите хора.

— Сам или в компания? — продължава да любопитствува домакинът.

— В компанията на една дама.

— Е, щом е дама, нека не нарушаваме кавалерската дискретност. И вие прекарахте при тая дама цялата нощ?

— Съвсем не. Заведох я към десет часа до „Ева“.

— А после?

— После се прибрах в хотела.

— Така, направо?

— А как другояче?

— И никой не ви видя?

— Напротив: видя ме хотелиерката, мис Дорис.

— Всъщност, това са подробности без значение — признава Мортън и с дружески жест ми дава да разбера, че съм свободен.

Излизам най-сетне, като си казвам, че трябва веднага да поговоря с Дорис. Дано само някой друг не ме е изпреварил.

ДЕСЕТА ГЛАВА

Филмът върви тегаво, сякаш сценаристът не е решил какво точно има да каже и изобщо има ли да казва нещо, а режисьорът е дал воля на оператора да разхожда камерата си накъдето му скимне. И едва към последния четвърт час забелязвам, че времето, също както и лентата, вече свършва, авторите побързват да струпат едно подир друго толкова събития и ненадейни обрати, че на зрителя му се замайва главата. Имам предвид себе си. За другите не мога да съдя.

Амбицията на филма е да регистрира всекидневието на някакъв криминален инспектор от Сан Франциско, който се опитва някакси да се справя с благородната си мисия. Опитва се, обаче не успява, защото е притиснат от една страна от престъпния свят, а от друга — от корумпираните си или мекушави шефове. Изобщо една история с много кръв и много смърт. Прочее, нищо чудно, че когато най-сетне прожекцията свършва и излизаме на улицата, Линда промърморва:

— Все тия зверства и това насилие…

И разтваря чадъра, понеже — както винаги напоследък — вали. Въздържам се да следвам примера й. Вероятно сте забелязали, че когато двама души с разтворени чадъри вървят един до друг, нещата не протичат съвсем гладко. Задоволявам се прочее да вдигна яката на шлифера и да позволя на дамата да ме хване под ръка. След което потегляме. Естествено — към Сохо.

— Навсякъде тия зверства и това насилие — повтаря отново мис Грей, по-скоро под формата на гласна размисъл, отколкото като тема, поднесена за дружно обсъждане.

— Какво искате: човечеството се цивилизова. А цивилизацията иска жертви. Тия, които се цивилизоват по-бързо, са принудени да наказват ония, които се цивилизоват по-бавно. А ония, дето се цивилизоват по-бавно, стрелят от завист срещу тия, дето се цивилизоват по-бързо.

— А вие сред кои сте, Питър?

— Нямам понятие. Вероятно — сред клиентите на Марк. Може би не съвсем начело на опашката, а малко по-назад, но това не изменя положението.

— Не разбирам как можете да се шегувате с такива неща — произнася тя, като в някаква неволна тръпка се притиска до мене.

— А с какво друго да се шегувам? Човек, ще не ще, се шегува с туй, дето го заобикаля, а както сама забелязахте, нас ни заобикаля най-вече зверството и насилието.

— Предполагам, че дори не си давате сметка колко сте прав — произнася тя с тон, който ме накарва да наостря уши.

— В смисъл?

Ала вместо да отговори, тя предлага:

— Да влезем някъде на топло. Бих изпила с удоволствие един горещ чай.

„Горещ чай“. Фразата съвсем естествено извика в съзнанието ми спомена за сладкарничката, дето навремето ме бе отвел мистър Хигинс, още повече и той, също като героя на филма, е жертва на две опасни сили: давлението на престъпния свят и давлението на личната си корупция.

Отбиваме се прочее в сладкарницата, която е тъкмо на пътя ни за „Ева“ и се настаняваме в едно от дискретните старомодни сепарета. Поръчвам чай за Линда, а кафе — за себе си и едва когато питиетата ни биват сервирани, разбирам грешката си, тъй като и чаят и кафето са почти еднакви по гъстота и дори по цвят.

— Нещо ми се виждате подтисната напоследък — подхвърлям, като отпивам стоически малко от настойката.

— Толкова ли личи?

— Боя се, че да.

— Защото съм в пълна безпътица, Питър — въздъхва дамата.

И за да не си блъскам главата, обяснява:

— Имах разговор с Дрейк. Един много дълъг и много неприятен разговор.

— На каква тема?

— Темите бяха две. Първата бе гарнирана от заплахи, втората — от обещания.

— Такъв е правилникът. Но все пак за какво точно се касаеше?

— Най-напред ме обвини, че съм нарушила нарежданията му. Станала съм не ваш надзирател, а ваша любовница. И дори не съм си дала труд да му поднеса една едничка интересна информация за вас.

— Предполагам, че това не е далеч от истината.

— Да, само че той го използува, за да ме заплаши с оня същия Марк, при когото и сам вие, както казвате, стоите на опашка. „Аз, вика, наказвам предателството само по един начин, миличка. Може да е по липса на въображение, но досега не съм успял да измисля друг начин. Няма да ви изтезавам, не бойте се. Просто ще ви премахна.“ А когато запитах: къде вижда предателство и не сте ли вие негов човек, той отвърна: „Доколкото Питър, вика, е мой човек и доколко — не, това вие трябваше да ми кажете. Във всеки случай, ако имам основание да се съмнявам, че Питър е мой човек, то за сметка на туй напълно ясно ми е, че вие сте човек на Питър.“

Тя замълчава, отпива машинално от чая и забелязва:

— Всъщност това беше само увертюрата…

— А кое беше главното? Че ви предложи да заемете мястото на Бренда?

Линда вдига глава и ме поглежда изпитателно:

— Откъде знаете?

— Че какво друго може да иска човек като Дрейк от една жена, след като тя не му влиза в работа като доносчик?

— Да, предложи ми да заема вакантното място на интимна приятелка. И не пропусна да подхвърли, че това е може би единственият начин да избегна наказанието.

— А вие, естествено, се опитахте да се отървете с признанието, че обичате мене…

— Ами… нещо от тоя род…

— На което Дрейк отговори: „Ами обичайте си го, кой ви пречи. Аз не искам от вас да ме обичате, а да спите в леглото ми.“

— Ако не използувахте по-различни думи, бих останала с впечатлението, че просто сте подслушали разговора — подхвърли Линда.

— Защо трябва да го подслушвам. Този човек тъй непрестанно ми се натрапва с реакциите и мислите си, че от сън да ме вдигнете и да запитате „какво би казал Дрейк, ако…“ едва ли ще объркам в отговора.

— Той всички ни е обсебил, Питър. Той ни обгръща и просмуква като тая гадна лондонска мъгла… само че мъглата, за разлика от него, се явява значително по-рядко…

Мис Грей посяга към пакетчето цигари.

— И как завърши беседата? — питам, след като щраквам запалката.

— Обясних му, че ако чака наистина сериозен отговор, трябва да ми позволи да си помисля. И той прояви великодушието да ами даде малка отсрочка.

— Тогава какво сте се омърлушили?

— Малка отсрочка, Питър. Малка!…

Бих могъл да й обясня, че при известни ситуации една отсрочка, макар и малка, може да се окаже напълно достатъчна, обаче се въздържам от подобно откровение. И понеже се въздържам, Линда прошепва:

— Страх ме е…

— Какво има толкова да ви е страх? В края на краищата не сте съвсем без избор: Марк или Дрейк… При подобни случаи човек винаги избира по-малката беда.

— Но разберете, че не мога да го понасям… че по-лесно бих търпяла в леглото си гущер или крокодил… и че дори да искам да скрия отвращението си, няма да успея да го сторя… така че Дрейк пак ще се превърне в Марк…

— Само не драматизирайте — казвам. — Излишно е да треперете предварително за нещо, което може и да ви се размине.

— Не ме успокоявайте — възразява тя нервно. — И ако все пак искате да ме успокоите поне малко, това няма да стане с думи.

— А как? Да убия Дрейк?

— Бих казала „да“, ако смятах, че е възможно. Но понеже не е възможно, ще ви помоля да прекарате следващите нощи в квартирата ми. Поне додето набера кураж да взема решението си.

* * *

Ние вече сме стигнали ярко осветения вход на „Ева“ и аз се готвя да направя кръгом, за да прескоча до хотела, когато отвътре излиза горилата Ал:

— Тъкмо тръгвах да ви търся, мистър. Шефът ви вика.

Кимам на Линда и се отправям по коридора към директорския кабинет. Заварвам Дрейк отпуснат върху виолетовия диван, заеман някога с такава грация от елегантната Бренда.

— А, Питър! — промърморва вяло рижият, като вдига поглед. — Сядайте нейде.

Отпускам се в едно кресло и използувам настъпилата пауза, за да запуша. Шефът не изглежда във форма. Към червенината на лицето му се е прибавило и зачервяването на очите, сякаш е изкарал една безсънна нощ.

— Е, сега вече навярно сте доволен — казва той, като се опитва да придаде на гласа си обичайния добродушен тон. — И максимата на оня ваш фараон няма повече да тревожи сънищата ви.

— Да, наистина. И все пак не съм доволен.

— Тъй ли? — вдига вежди Дрейк. — А защо?

— Мисля, че избързахме с премахването на Ларкин…

— Че какво друго можехме да направим?

— Да го дезинформираме… Да печелим време…

— А ако дезинформацията не мине? Ако той намери свой източник на информация? Имате ли изобщо представа какво струва една пратка от десет кила? И какво рискувам с един провал? Защото в края на краищата стоката я плащам аз, а не вие!

— Казах просто каквото мислех, мистър.

— Естествено. Но през тия дни аз също доста мислих. И именно затова ви извиках, за да ви съобщя какво намислих…

Но вместо да съобщи нещо, той се присяга към бутилката на масичката и си налива двойна доза скоч. После отпива, а после се заема с обичайния стриптийз на пурата си. И едва когато запалва, благоволява да обясни:

— Сега, след като Ларкин го няма, вече можем да изпълним последното му желание, приятелю. И да се насочим към една наистина едра партида. Десет, дори петнайсет кила… Защото съществуват рискове ония там типове от ЦРУ наистина да се намесят. Така че трябва да направим големия удар, преди да са почнали да ни пречат.

— А пласирането?

— Пласирането ще го осигурим после. За такава стока винаги ще се намерят пласьори — въпрос на време. Засега важното е да докараме стоката тук и да я приберем на сигурно място. Какво ще кажете?

— Мисля, че друго не ни остава.

— Един голям удар, а после — почивка! — избъбря на себе си Дрейк. — Ще изчакаме колкото е нужно. А когато всичко се успокои и ония типове ни забравят, ще почнем отначало.

— Не знам само защо се интересувате от мнението ми — подхвърлям. — Сигурен съм, че вече сте поръчали стоката.

— Хитрец! — възкликва с престорена адмирация шефът. — Вашето мнение, Питър, служи за потвърждение на моето. А това не е малко.

Той се навежда напред, с риск да притесни обемистия си корем и произнася доверително:

— Всъщност поръчката я бях направил още додето беше жив Ларкин. И между нас казано — под въздействието на Ларкин. Точно петнайсет кила. Петнайсет кила, давате ли си сметка! И вие искате при такава колосална партида да си позволя лукса да оставя оня мерзавец да тъпче божията земя?

— В такъв случай следва да се предполага, че и пристигането на стоката в България няма да закъснее…

— И тоя път познахте. Вече имам точните координати. И затова ви извиках, Питър. За да напишете картичките.

Дрейк налива в устата си втората част на дозата и прави жест с празната чаша към бюрото:

— Така че сядайте там, извадете честитките и медикамента от чекмеджето и се хващайте на работа.

Изпълнявам нареждането. И след като потапям тънкия писец в шишенцето с безцветната течност, запитвам:

— Какво да пиша?

Шефът става и бавно приближава до бюрото.

— Пишете: „Фрина“, 23 октомври, Варна.

Изпълнявам и това нареждане, като нанасям текста с миниатюрни букви в квадратчето, предвидено за марката. Наведен над рамото ми, Дрейк внимателно наблюдава операцията. А когато и петте картички са попълнени, забелязва:

— Във всеки случай вие хитро го измислихте това, Питър.

— Кое?

— Ами това: да попълвате на български и с ваш почерк съобщението.

— Инак хората ми няма да му повярват. Не виждам защо трябва да се дразните, че те вярват на мене, а не на вас, мистър, след като не ви познават.

— Съвсем не се дразня, напротив: адмирирам хитростта ви. Макар че в случая тя е съвсем излишна. Мисля, вече ви казах, че додето сте ми нужен, нищо не ви заплашва. А аз имам нужда от един верен човек, приятелю.

И като забелязва, че тайнописът е добре изсъхнал, добавя:

— А сега залепете марките и попълнете с легалния текст вашата картичка.

„Моята“ картичка се изпраща от името на някакъв българин, пребиваващ по командировка в Лондон и подписващ се с малкото си име, което е ту Васко, ту Кольо, ту каквото ми дойде. Останалите четири картички Дрейк ги дава за попълване на различни хора и за изпращане от различни станции и в различно време, понеже евентуалното еднообразие на посланията би могло да събуди подозрения.

След като завършвам писмената си работа, шефът заключва картичките в бюрото и предлага:

— Сега вече можем да отидем оттатък да видим програмата. Надявам се, че номерът на Линда все още фигурира.

— А каква е тая „Фрина“? — запитвам, като пропускам репликата край ушите си.

— Аз ви говоря за Линда, а вие питате за Фрина! — подхвърля недоволно Дрейк. — Гръцка търговска гемия, щом толкова се интересувате.

Не знам дали казах, че днес е неделя, но и да не съм казал, това достатъчно ясно личи от пълната зала. Добре че съм в компанията на самия стопанин, иначе бих рискувал да остана без маса. Стентън, който тутакси е забелязал появата ни, с келнерска сервилност и лакейска преданост ни настанява на най-хубавите места до дансинга. Един щастливец, свободен от конфликтите на драматичния герой, разбрал навреме, че в тия времена и по тия места ролята на полезен слуга е най-безопасната, това е тоя Стентън.

— Шампанско ли? — изръмжава Дрейк на въпроса на сервитьора в тъмночервен смокинг. — Ти ни вземаш за бар-дами, драги…

И когато, противно на вътрешния ред, бутилката „Балантайн“ бива поставена на масата, шефът саморъчно си налива двойна доза, в която подир известно колебание пуска малко кубче лед.

— Тая програма наистина вече трае прекалено дълго — промърморва рижият, като отпива от скоча и хвърля пренебрежителен поглед към дансинга, дето тъкмо в тоя момент познатата ми мулатка се бори с плюшената си зелена змия. — Стентън, разбира се, е прав: какъв смисъл да се хвърлят пари за нови атракции, когато и старите влизат в работа. Но все пак… от време на време…

Той естествено пет пари не дава за атракциите, стари или нови, освен може би за една от тях, чийто ред още не е дошъл. И ако коментира тоя въпрос, то е само защото количеството на изпития скоч вече го е довело до онова състояние, при което бъбрежът става също тъй насъщен, както и дишането.

Шефът с явно отегчение следи втората част на номера, а именно бясната румба и бесните движения на тазовите части и сипещите се насам-натам пластмасови банани, а когато най-сетне мулатката се оттегля, съпроводена от вялите ръкопляскания, и стихването на оркестъра наново ни дава възможност да се чуваме, забелязва:

— Не, тези безкрайни повторения наистина почват да стават отегчителни… дори в една страна на традициите като нашата…

— Защо да се харчат напразно средства — повтарям собствената му мисъл. — Нали знаете какво всъщност интересува клиента…

— Съвсем не е нужно да се харчат средства, приятелю… Достатъчно е да се похарчи малко въображение… стига, разбира се, да го имате. Обаче бедата е, че Стентън го няма. Стентън е незаменим в такива действия като събирането и изваждането, но колкото до въображението…

Той замълчава, за да си налее малко гориво в карбуратора, сетне наново подхваща:

— … Въображението, Питър, това е ваша област. Дори тия дни си мислех, че не би било зле да ви направя художествен директор на „Ева“. В края на краищата вие не можете цял живот да се шляете между кафенето на ъгъла и книжарницата на Оливър, която е на три метра по-нататък… Това се превръща в нещо като китайско мъчение, а аз вече ви казах, че не съм по китайските мъчения… Радикалните мерки — да, обаче тия префинени инквизиции… Не, това не е по вкуса на стария Дрейк… Така че нека Стентън си води сметките на предприятието, а вие ще станете шеф на програмата… Без да прахосвате средства, разбира се. Ще прахосвате не средства, а въображение. Една малка трансформация тук-там и старото изведнаж добива вид на ново. Какво ще кажете например, ако накараме тая мулатка да пее, а мис Грей — да почне да се съблича?

— Това е една идея — признавам. — Но доколкото мога да съдя по известни повърхностни впечатления, мис Грей е малко по-заоблена, отколкото го изисква модерният вкус… И доста по-флегматична…

— Лъжец!… — заканва ми се добродушно с пръст червенокосият, чийто въглен в момента е не само доста разпален, а и — нещо странно за един въглен — леко изпотен. — Всяка дума в тая ваша реплика беше една лъжа… Повърхностни впечатления… Флегматична… и какво беше там?… Чужда на модерния вкус?… А нима ние двамата с вас, Питър, не сме модерни хора?

Обстоятелството, че ме поставя наред със себе си в друг момент вероятно би ми повдигнало самочувствието, но при дадената ситуация ме изпълва с известни опасения. Дрейк обаче млъква, защото оркестърът наново гръмва, за да оповести появата на гъвкавата самка в златната рокля. Изтърпяваме прочее и това събличане, а когато накрая самката си тръгва, вече без рокля, шефът избъбря:

— Тъжен номер… Накрая особено, едва успях да сдържа сълзите си.

И като улавя почти празната вече чаша, пояснява:

— Напомни ми за Бренда…

Той вдига предупредително ръка към мене, сякаш да ми попречи да кажа нещо, макар че съвсем не се готвя за изказване.

— Мълчете, Питър… Знам добре становището ви. Но излишно е да ме убеждавате, че сме избързали с Бренда, също както сме избързали и с Ларкин. Аз не мога да си позволя да не бързам, приятелю. Защото самият живот бърза… И защото ако почна да се потривам, това значи цялата барака да иде по дяволите… И нима мислите, че на мене ми е леко? Нима не виждате, че ми се къса сърцето, когато гледам тоя стриптийз, който моята Бренда далеч по-добре изпълняваше? Моята Бренда… Моята… и на още толкова други хора…

Той мрачно си налива нова конска доза, ако допуснем, разбира се, че конете консумират скоч, подведени от обстоятелството, че една от разновидностите на скоча носи етикета „Бял кон“. И тъкмо в тоя миг водещият в тъмносин смокинг, за да се различава от келнерите, тържествено обявява:

— А сега — мис Линда Грей!

Мис Линда е царствена и самоуверена както винаги, но дали защото съм още под впечатление на разговора в сладкарницата или по друга причина, тая царственост ми се струва малко престорена. Жената с бавни стъпки влиза в дансинга, откача микрофона от стойката и обхожда с поглед близките маси. Изборът й спира по необходимост върху единствения млад самец, макар че не знам доколко думата самец подхожда на това съсухрено същество, сякаш току-що извадено от хербария, за да бъде хвърлено в обятията на жълтеницата.

Мис Линда се приближава прочее до немощния момък, отправя поглед към примигващите му неразбиращи очи и запява с топлия си мелодичен глас:

Не ми го казвай: знам, тече животът,

нощта умира, за да дойде ден

с будилника и с делничния грохот.

И пак ще спре на Лестър скуер метрото,

но може би без теб или без мен,

— Какво се е лепнала за тоя дебилен тип — избъбря недоволно Дрейк. — Като че ли ние с вас не съществуваме в тая зала…

Той обаче млъква, защото мис Грей тъкмо в тоя миг се извръща от съсухрения младеж, прави няколко стъпки към средата на дансинга и подхваща рефрена:

Не казвай: пак ще бъда тука утре.

Не казвай: пак ще те обичам утре.

Не казвай: пак ще те целувам утре.

Защото утре, утре, утре

ще съмне може би без теб или без мен.

— Всъщност, тя пее за вас, Питър — установява мистър Дрейк, когато репертоарът на Линда свършва — ако не гледа към вас, то е само за да не дразни мене.

— А нима това би могло да ви дразни? — учудвам се.

— Представете си, че — да.

— Но доколкото си опомням, вие сам държахте между мене и мис Грей да започне някаква дружба.

— Вие си спомняте твърде стари неща, Питър. А оттогава насам изтече много вода и много работи се измениха и старият Дрейк се превърна в един нещастен вдовец.

— Нещастен вдовец? Вие сам казвахте, ако се не лъжа, че при вашата възраст жената…

— Жената — може би — прекъсва ме шефът. — Жената — сигурно. А котката, Питър? А котката? Прилично ли е, когато всички наоколо си имат котки, ти да нямаш?

— Вземете си една истинска — предлагам. — Ще ви излезе по евтино.

— И какво като ми излезе по-евтино? — възразява недоволно Дрейк. — Аз имам достатъчно пари, за да търся непременно евтиното. С една истинска, Питър, не е възможно да бъбриш. А човек понякога има нужда и да побъбри. Нито можеш да се качиш с нея в джагуара и да я доведеш тук, в „Ева“… нито — да пийнеш скоч или да гледаш как се съблича… Една истинска котка и при това съблечена, представяте ли си — това е направо експонат за месарницата.

— Проблемите ви наистина са трудни — въздъхвам съчувствено.

Той взема от подноса една от пурите, които келнерът предвидливо му е донесъл, ала преди да я разопакова, забелязва:

— Проблемите съвсем не са трудни, приятелю. Труден е обектът. Защото, както вероятно се досещате, името на тоя обект е мис Грей.

И като смъква с необичайна грубост целофана, добавя:

— Упорита жена!…

После, след като запушва, мислите му вземат по-философска насока:

— Всъщност това е и хубавото. Старата история, Питър: едно нещо става желано само когато ти се изплъзва. И после, аз обичам упоритите. Затова тъкмо обичам и вас. Първия път наредих да ви хвърлят един бой просто за проба. Ала втория път го направих от обич. Иначе щях да ви пратя Марк. А при Марк упорството не върви, приятелю. Но аз не ви пратих Марк, защото ми харесахте. Имам слабост именно към упоритите, а не към разни Стентъновци, макар че и без тях не може. Което съвсем не значи, че ви съветвам да ме дразните и за в бъдеще. Защото симпатиите са едно, а законите на дисциплината — друго, и аз съм безсилен да ги наруша, понеже съм човек на дълга.

Той отпива от скоча и потъва в размисъл. Сетне, сетил се за нещо, нарежда на келнера:

— Повикайте Стентън!

А когато Стентън побърза да се яви, заповяда:

— Повикайте мис Грей!

— Мис Грей си тръгна, мистър… — осмелява се да доложи директорът.

— И какво като си е тръгнала? Ще пратите някой да я върне! При вас тук, изглежда, няма никаква дисциплина, драги.

Стентън се спуска да изпълни поръчката, додето Дрейк полугласно ми доверява:

— Имам чувството, че тази жена почва да ми влиза под кожата, Питър… Не знам за добро ли е или за лошо, но имам чувството, че ми влиза под кожата…

Сега е времето на големия антракт и гърмът на оркестъра е заменен от значително по-нестройния, но и по-слаб шум на човешки говор и аз разсеяно обхождам с поглед множеството в залата, състоящо се най-вече от чужденци, само че не такива като мене, дето съм изхвърлен подобно корабокрушенец върху острова на Сохо, а порядъчни и заможни двойки туристи, главно на по-зряла възраст, защото голите спектакли привличат именно субектите на по-зряла възраст, докато по-младите се задоволяват сами да си ги устройват, нещо, което, разбира се, биха могли да вършат и по-старите, стига да са готови на неприятни гледки.

Шефът отново е потънал в размисъл и аз очаквам без особено напрежение мига, когато тоя размисъл ще премине във формата на полугласен бъбреж и дори не забелязвам как певицата се е приближила до масата ни и откривам, че това е станало едва когато чувам зад рамото си мелодичния, но хладен глас:

— Викали сте ме, мистър Дрейк.

— Викал съм ви? — възклицава с видимо недоволство рижият. — Как мога да ви викам, скъпа? Вие не сте някаква си чиновничка, за да ви викам… Вие сте артистка, служителка на музите… Коя беше, Питър, тая муза, покровителката на естрадната песен?…

Той, разбира се, не чака да го информирам по въпроса, защото му е добре известно, че дори такава муза да съществува, аз едва ли съм запознат с нея, тъй че предлага място на Линда до себе си и бърза да продължи:

— Истината е, че бях поръчал на Стентън да ви покани на масата ни, в случай, разбира се, че това ви е приятно, обаче Стентън, вие знаете колко е разсеян и до каква степен главата му е наблъскана с цифри, за да има там място за нещо друго… да, какво исках да кажа… Стентън, представете си, е пропуснал да ви предаде нашата любезна молба… Но ето че вие все пак се отзовахте, тъй че надявам се ще позволите да ви предложа чаша шампанско…

— Не си правете труда — отвръща все тъй хладно дамата. — Бих се задоволила и с чаша уиски… с малко сода, разбира се…

Пояснението е съвсем уместно, понеже при Дрейк скочът никога не се съпровожда от сода, тъй че шефът дава нареждане да бъде донесен въпросният препарат, който по негово лично мнение само разводнява нещата и отново се връща към монолога си:

— Тъкмо обсъждахме с нашия общ приятел великолепното ви изпълнение… и аз дори си позволих да кажа, че според мене вие през цялото време сякаш пеехте за нашия общ приятел, за тоя щастливец Питър!…

— Мисля, че пея за всички, които имат желание да слушат — възразява жената.

— Е, да, в смисъл, че всички ви чуват… Обаче все пак вие не можете да се обръщате към всички едновременно, скъпа… Вие се обръщате мислено към един единствен човек и тоя човек, предполагам, не е онзи там омърлушен олигофрен, а нашият общ приятел… защото не смея да си правя илюзии, че това съм аз, бедният стар Дрейк…

— Защо не? Ако това ви прави удоволствие… — произнася апатично дамата.

— Илюзиите никога не правят удоволствие на положителен тип като мене, скъпа Линда. За положителен тип като мене само реалностите могат да имат някаква стойност.

Намекът е достатъчно груб, обаче Линда не си дава труд да му обърне внимание, подпомогната донейде и от появата на келнера с тая необичайна напитка — содата.

Дрейк церемониално и щедро налива скоча, без да се вслушва във възклицанието: „Стига, моля ви, стига!“, като оставя на дамата грижата да си долее сода, тъй като тази операция е съвсем непозната на самия него.

— Онзи ден, Питър — обръща се към мене шефът, решил временно да смени жертвата си, — ние с мис Грей обсъждахме един малък семеен въпрос и почти стигнахме до решението да установим по-тесни отношения между мене и нея, макар и без да прибягваме за момента до услугите на англиканската църква…

— Не помня да сме стигали до подобно решение, мистър — възразява сухо Линда.

— Казах „почти“ — уточнява Дрейк. — Не се съмнявам обаче, че междувременно вие вече сте обсъдили достатъчно задълбочено проблема насаме със себе си и сте направили съвсем излишна тая думичка „почти“.

— Не ми остана време за обсъждане — признава жената. — Вие събудихте у мене доста страхове, а когато човек е в плен на страховете си, той не е способен за сериозна размисъл…

— Но аз привлякох вниманието ви към някои опасности, не за да ви парализирам, а за да ви активизирам, скъпа…

— Да, но се получи обратното.

— Искате да кажете, че още не сте готова с отговора си? — вдига изненадано вежди рижият.

— Именно.

Думата прозвучава едва-едва, ала ефектът е тъй вледеняващ, че на масата се възцарява тежко мълчание.

— Жените са странни същества, Питър — забелязва най-сетне червенокосият. — Имам предвид не всичките, а тези, дето си въобразяват, че представляват нещо повече от останалите, понеже имат малко по-приятен глас или малко по-големи гърди. Наистина странни същества… Треперят безсилни пред някаква страшна възможност, а не си дават сметка, че колкото повече губят време в треперене, толкова повече тая възможност се превръща в реалност.

— Обичаен ефект на хипнозата — избъбрям.

— Но, Питър, но приятелю мой, аз не съм хипнотизатор! Аз съм само един стар самотен човек и съвсем безобиден… забележете, съвсем безобиден, стига да не почнат да ме дразнят повече от допустимото…

Той си налива нова порция скоч, преполовява я на един дъх и пак подхваща:

— Но да оставим това… Нека старият Дрейк сам разрешава проблемите си… Да се върнем към младите. Нали в края на краищата младостта — това е животът. Какво бихте казали, Линда, ако тия дни Питър стане ваш шеф? Надявам се, че ще бъдете приятно изненадани. В края на краищата съвсем не е зле, нали, да имаш за свой шеф приятеля си.

Жената вдига машинално очи, сякаш да провери накъде бие рижият. Сетне отново се заглежда в чашата си.

— Трябва да призная, че подобна мисъл досега поне, не беше ми идвала — продължава червенокосият. — Обаче известни находчиви забележки на Питър тая вечер, по време на програмата, ме доведоха до идеята, че той действително би могъл да бъде един чудесен артистичен директор на „Ева“. С това въображение… И с тия оригинални хрумвания… И най-важното, без риска за разорителни разходи. Той смята например, скъпа Линда, че само с някои съвсем незначителни промени програмата би могла коренно да се промени… и дори да се подобри…

— Оставете това, мистър — осмелявам се да избъбря.

— Мълчете, Питър! Отлично разбирам вашата скромност, обаче не я одобрявам — спира ме Дрейк.

И като се обръща отново към дамата, подхвърля.

— Той смята например, скъпа, че достатъчно е примерно да възложи на мулатката да пее, а на вас — да се събличате и да въртите задните си части, за да се получи една съвсем свежа и сочна програма…

— Да, разбирам — произнася Линда, като се старае да запази спокойния си и независим вид. — Не ми е ясно само защо, в случай че съм ви омръзнала с репертоара си, не ми го кажете направо, а си служите с подобни… духовитости.

— Но какво ви е, скъпа? Защо се засягате? — удивлява се шефът. — Преди всичко, става дума за едно невинно хрумване на нашия любим приятел, което засега е само проект… И после, никой тук не е против репертоара ви, дори и Питър, който даже смяташе, че додето се събличате, бихте могли да изпълнявате и някоя от вашите песнички… Нали, Питър!

Не считам за нужно да отговоря, а и Дрейк очевидно държи не на моя отговор, а на реакциите на дамата, които не закъсняват:

— Мисля, че ви разбрах, мистър — произнася Линда невъзмутима поне външно и става. — Можете да бъдете спокоен: повече няма да ви досаждам с песничките си.

Подир което тя кима за сбогом и напуска масата.

— Май че ние с вас не постъпихме много кавалерски — промърморва виновно шефът. — Получи се тъй, сякаш сме я изгонили…

И за да се накаже за некавалерското си държане, гаврътва до дъно чашата. После, недоволен от възцарилото се мълчание, изръмжава:

— Какво стоите като паметник? Сега пък вие ли ще ми се мусите?

— Не се муся… Но просто не разбирам за какво ви е потрябвала тази жена, ако тя самата не иска да дойде при вас. В края на краищата, това е въпрос и на взаимна симпатия.

— Глупости — прави пренебрежителен жест червенокосият. — От симпатията се интересуват само хора, които са свикнали да я получават. Симпатията е лукс, а аз не съм разглезен от излишък на лукс, приятелю. Спомняте ли си да съм ви питал някога дали ме харесвате? Тогава защо трябва да питам нея? В края на краищата аз не търся от нея симпатия, а нещо друго, което, слава богу, е налице.

— Боя се, че вие нищо не търсите — осмелявам се да забележа. — И тая жена съвсем не ви е притрябвала. И просто се дразните от факта, че както сам казвате, съседът има котка, а вие — не.

— Дори и тъй да е, това не е малко… — промърморва Дрейк, като отново си налива конска доза.

Той се готви да добави нещо, ала в тоя момент оркестърът гръмва оглушително, като обявява началото на втората програма, нощната, тая без задръжки, предназначена за хора без задръжки.

— А сега: сексът отвъд Желязната завеса! — оповестява конферансието в тъмносиния смокинг. — Фройлайн Хилда, неотдавна напуснала Червена Германия, за да избере свободата!

— А, това е ново! — възклицава Дрейк. — Такъв номер досега нямаше. Значи напразно обвинявате Стентън в липса на въображение, Питър. Вие просто искате да му отнемете мястото, приятелю!

Той очевидно адски се забавлява да ми приписва собствените си съждения, тъй че би било просто грехота да го лишавам от тая радост и аз само се задоволявам да подхвърля:

— Въображението, мистър, вероятно принадлежи на фройлайн Хилда, а не на Стентън. И готов съм да се обзаложа, че тя вече от години обикаля клубовете на Сохо с тоя свой емигрантски номер.

— Няма значение, няма значение — бъбри рижият, насочил поглед към появилата се вече на дансинга самка. — Все пак, това е ново.

Бедната бездомница има наистина доста невзрачен вид, забрадена с кърпа и облечена в груби дочени дрехи, така както в Лондон вероятно си представят, че са облечени хората отвъд „Желязната завеса“ Тя оставя до стола емигрантското си куфарче и започва без излишно потриване да смъква простонародното облекло, за да ни покаже какво има отдолу. Оказва се, че отдолу има женско тяло, средно на ръст, доста бяло и доста пълно, ала затуй пък твърде чевръсто и обиграно, що се касае до двусмислените или откровено безсрамни телодвижения.

След като се кълчи и чекне известно време на стола и след като дава възможност на зрителя да изследва в подробности физиката й, жената отваря куфарчето и започва обратната фаза на стриптийза — обличането. Само че сега тя се облича с отбрани образци на съвременния моден лукс, тъй че когато операцията най-сетне приключва, ние вече имаме пред себе си една разкошна изискана дама и едно веществено доказателство за предимствата на западния свят.

— Не е лоша… — преценява рижият, когато бедната емигрантка поема пътя към кулисите. — И доста пищна, особено в желаните места. Искрено казано, в нея има повече секс, отколкото в Линда. Боя се, че вече никога няма да се върна към слабите жени, приятелю… Въпрос на пресита… или на носталгия… Напомнят ми за Бренда…

Той прави знак с ръка на минаващия наблизо Стентън:

— Бъдете добър да поканите емигрантката на масата ни, драги…

— Емигрантка ли? Но тя, мистър, в живота си не е напускала Лондон.

— Толкова по-добре: значи няма да имаме нужда от преводач — кима Дрейк.

И като се обръща към мене, пояснява:

— Правя го главно за вас, Питър. В края на краищата, това е една несретница, точно като вас или поне играе тая роля, което е все същото.

— Съвсем напразно се измъчвате за мене, мистър.

— Да, да, забравих, че вие си имате Линда. Е, добре, нека тая бяла хубавица бъде за стария Дрейк… Старият Дрейк не е дотам надменен… Той може да се задоволява и с останките…

— Мисля, че не ви липсва материал за избор.

— И аз така мислех, приятелю. Додето се убедих, че богатият избор по-скоро ме отегчава, отколкото облекчава. Изглежда съм добил нещо като съпружески навици. Досадно ми е да приемам нови котки само за да ги изпращам. Досадно ми е да ги сменям. Новата, понеже е нова, винаги чака нещо от тебе… И не само пари… Чака да види какво ще я правиш… И дори не се сеща, че може би не си в състояние или в настроение за това, дето й се върти в главата… Не, новите наистина ме отегчават… Но понеже тази е емигрантка, готов съм на един последен опит…

Емигрантката не закъснява да се яви, облечена в предизвикателния тоалет на западната мода, един лилаво-пепеляв копринен костюм, който чудесно би подхождал на кабинета оттатък и който е достатъчно тесен, за да подчертава добавъчно и без туй щедрите форми на бюста и тазовите части.

— Наистина съм поласкана от вниманието, мистър Дрейк — изчуруликва тя на родното си лондонско наречие, като грациозно подава пълничката си бяла ръка отпърво на шефа, а сетне на мене. — Уви, вие пиете скоч…

— А вие какво бихте предпочели? — пита рижият, като й предлага стола до себе си.

— Шампанско, естествено. Концентратите състаряват, ако не го знаете…

— Шампанско? А какво количество, смятате, ще ви стигне? Една бутилка? Три бутилки?

— Може и повече — свива пълните си рамене дамата. — Стига, разбира се, да получа обичайния процент.

— Процент ли? — ококорва сините си очички Дрейк. — Чувате ли, Питър? Тя иска не само да пие шампанското на шефа си, но и да получава процент за пиянската си дейност… Не, това… Не, това наистина…

И той се разсмива с ниския си дрезгав смях, разсмива се тъй, както никога не съм го виждал да се смее, чак додето на очите му се появяват сълзи.

— Не, това… Не, това наистина надхвърля всяка граница — произнася рижият, когато съумява донейде да обуздае смеха си.

— Драго ми е, че успях да ви развеселя, мистър — произнася мило бедната емигрантка, като в същото време ми хвърля изпитателен поглед в смисъл „тоя с всичкия си ли е?“

— Да, но ме и изтощихте, скъпа Хилда… Ох… Поръчайте една бутилка шампанско, Питър… Не, това наистина…

Успокоена от факта, че шампанското все пак се явява, дамата кръстосва пълните си бедра, нещо не твърде лесно при тая тясна пола, и непринудено взема една цигара от пакетчето, което й подавам.

— Не допусках, че сте такъв веселяк, мистър Дрейк — признава тя. — Чувала бях за вас съвсем други неща.

— Какви, дете мое? — любопитствува шефът, възстановил най-сетне обичайния си лениво-добродушен израз.

— Не много ласкави… Нали знаете, хорските езици…

— Знам, знам — кима рижият. — И нищо чудно, че аз също съм чувал за вас някои неща…

— Тъй ли? — изпъчва могъщия си бюст дамата. — И какво точно сте чували?

— Ами например, че не сте никаква емигрантка…

— О, ако е това… — мис Хилда прави небрежен жест в смисъл, че няма намерение да се занимава с дреболии.

Изобщо тя не изглежда дребнава и заобленото й бяло лице изразява известно благодушие, далеч по-естествено от това на Дрейк. Тъй че ако трябва да вярваме на първите впечатления и да се занимаваме с класификации, би следвало да поставим пълната Хилда по-скоро в категорията на моята стопанка Дорис, отколкото в категорията на кобри като Бренда.

— Ето, виждате ли как западат нравите в Сохо? — обръща се към мене червенокосият, когато подир следващия разюздан номер на дансинга отново се възцарява относителна тишина. — Нашата мис Хилда вместо да се чувствува поласкана от вниманието на шефа, повдига въпроса и за процент…

— Но аз наистина съм поласкана, мистър… — бъбри дамата, след като пресушава третата по ред чаша. — И вие просто не ме разбрахте…

— Добре, добре — мърмори рижият. — Ще имаме достатъчно време да видим дали и доколко ще се разберем.

А сетне, като се обръща пак към мене, добавя:

— Да, приятелю, Сохо наистина запада. Няма я някогашната желязна дисциплина… няма го някогашния морал… И какво чудно, когато дори цялото Обединено кралство е в упадък? Нали в края на краищата ние сме само част от Обединеното кралство, Питър? Едно време младите отиваха в колониите, за да се учат на бизнес и на героизъм… А днес… Днес стават наркомани или екстремисти… Защото няма силна ръка, Питър… Защото политиката не можа да роди туй, което роди Сохо — един човек на принципите и на дълга, като стария Дрейк…

В тоя миг оркестърът наново гръмва и лишен от възможността да продължи бъбрежа си, шефът апатично насочва поглед към дансинга, където — ако се вярва на конферансието — предстои незабавното появяване на пламенната и необуздана мис Незнамкояси.

И дали защото въпросната мис успява с необуздаността си да разпали въображението на стария Дрейк или напротив, да го призове за сън, ала едва номерът свършил и червенокосият потупва бащински по рамото бедната емигрантка:

— Да ставаме, мое дете… В къщи, ако не ме лъже паметта, също има шампанско… На друго не ви съветвам да разчитате, но шампанско ще се намери…

* * *

За да изпълня даденото на Линда обещание, аз съм си дал труда да задмина в тоя ранен утринен час милата Дрейк-стрийт и да потърся място за нощуване значително по-далеч, в квартала Ковън гардън и по-конкретно, в квартирата на мис Грей.

Развиделява се и скуерът, дето братски съжителствуват Кралската опера и халите за цветя, е пуст, ако не смятаме изправения на един ъгъл полицай в тъмна каска, който ме удостоява с бегъл поглед, за да провери до каква степен съм пиян.

Не съм пиян, пък дори и да съм пиян, това не е от скоча, а от безкрайните монолози на Дрейк, които човек е задължен да следи, въпреки цялата им монотонност, за да не изтърве между обилния и излишен бъбреж някой намек, заслужаващ по-сериозно внимание.

— Вие изглежда просто умирате за компанията на тоя човек — забелязва Линда, станала да ми отвори. — Почвам вече да отгатвам дълбоко скрития у вас мазохист.

— Мазохист ли? — избъбрям, като влизам в приятно затопленото и покрито с бели кожи помещение. — Аз съм също такава жертва като вас. Но мазохист…

— В такъв случай остава другото — че имате волски нерви.

— Нервите, скъпа, наистина са необходими. Поне в случай, че държиш да оцелееш. И трябва да ви кажа, че тая вечер вие се държахте доста неразумно, дори опасно неразумно.

— А какво да направя според вас? Да легна в краката му?

— Да отлагате, както вече ви посъветвах. Да отлагате.

— Човек може да отлага ден или два.

— Ще отлагате ден или два. Изобщо, колкото е възможно.

— Но той няма да ме остави, не разбирате ли! Той така се е заловил за мене…

— Напротив, мисля, че вече ви е оставил…

„… че вече ви е оставил на Марк“ — би следвало да поясня, ако искам да бъда изчерпателен. Обаче една дама трябва да се щади, особено когато не притежава волски нерви.

— Какви са тия недомлъвки? Какво имате предвид? — запитва Линда.

— Той успя да си намери момиче по вкуса. Тая, новата, Хилда.

— Още утре тръгвам да си търся работа… И възможно по-далече от „Ева“ — обявява мис Грей, донейде окуражена от информацията ми.

— Така ще е най-добре — кимам.

Какъв смисъл да я тревожа. Една едничка спокойна нощ — това е все пак печалба. Дребна печалба наистина, ако вземем под внимание, че нощта всъщност вече почти е минала.

Събуждаме се както обикновено, по обяд. Линда влиза в кухничката, за да приготви закуската, а аз дръпвам завесите на прозореца, за да проверя дали вали. Вали, разбира се. Отвратен от мрачния неприветлив изглед на улицата, обръщам очи към топлия бял интериор. И на фона на тоя бял интериор съзирам внезапно рязко очертана черната фигура на мъжа.

Марк е проникнал безшумно и неизвестно как в квартирата, по същия начин, по който безшумно и неизвестно как прониква смъртта. И стъпил с нечистите си обувки върху снежнобялата кожа, той стои изправен до входа в мокрия си черен шлифер и мократа черна шапка, от която се стича вода. И ако трябва да завършим с черния цвят, няма начин да отмина маузера, който стиска в дясната си ръка и върху чиято цев е надянат заглушителят.

— Къде е жената? — запитва човекът с глух глас, чиято дрезгава интонация чувам за пръв път.

— По-кротко, Марк — промърморвам. — Ще разбудиш съседите.

— Къде е жената? — запитва повторно черният мъж. И сякаш за да отговори на въпроса му, Линда в тоя миг излиза от кухнята и замръзва втрещена.

— Не искам да правиш нищо пред мене, Марк — предупреждавам го. — Нямам нерви за такива работи.

— Щом нямате нерви, изпарявайте се — избъбря пришелецът. — Вие не ми трябвате. Трябва ми жената.

Тръгвам към изхода, като давам вид, че не забелязвам погледа на Линда, един поглед, в който молбата и презрението си оспорват първото място. Изравнявам се с черния мъж и тъкмо в момента да го задмина, хващам с две ръце десницата му и с всички сили я завъртам назад. Чува се сухо изхрущяване. Десницата изпуска маузера и увисва, загубила отчасти връзка с рамото. Лицето на Марк е побеляло от болка, но той е сподавил вика си, убеден вероятно, че е недостойно за извънредния и пълномощен посланик на смъртта да вика. Освобождавам едната си ръка и му нанасям прощален удар в корема, за да го запратя към другия край на стаята.

Към другия край на стаята и към края на един мит. Страшилището на квартала се е оказало крехко като порцелан. Просто никой не се е сетил или не е успял да го доближи на един юмрук разстояние. А силата му е била само в тоя черен маузер.

— Не стойте като сомнамбул — промърморвам на дамата. — Донесете ми малко превързочни материали.

Линда избързва до кухнята и се връща с някакви въжета за пране.

— О, Питър — мърмори тя виновно, като ми подава материалите. — Само преди минута бях убедена, че сте най-големият подлец на земята.

— Не се тровете с миналото — съветвам я. — Снемете по-добре кожите от онова кресло.

Поставям безсилния Марк във въпросното кресло. Ала макар и безсилен, той все се опитва да се извърта, тъй че ме принуждава да прибягна този път вече до наркозата на нокаута и да приспя, додето го затегна солидно в креслото и му натикам една кърпа в устата. Сетне превързвам здраво муцуната му, за да не се опитва да изплюва кърпата и подсещам Линда:

— Вие май съвсем изоставихте закуската…

— О, Питър — произнася тя с мелодичния си глас. — Все още не мога да повярвам, че ми спасихте живота. Бях решила вече, че сте най-големият възможен подлец!

— Дори по-голям от Дрейк?

— Дрейк не е подлец — поклаща тя глава. — Дрейк е чудовище.

Но аз без да искам съм насочил мисълта й към нещастния стар вдовец, тъй че не съм изненадан, когато запитва:

— А сега, Питър? Какво ще правим сега?

— Ще закусим — отвръщам. — Какво друго? Ако вие все пак благоволите да се сетите, че водата за кафето отдавна вече ври.

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Какво ще правим сега? — Въпросът на мис Грей действително не е без значение. И той възниква с цялата си острота още по време на закуската. Защото ако Марк за момента е обезвреден, това съвсем не важи за шефа му. И съвсем естествено е продължителното отсъствие на посланика на смъртта да събуди подозрение у Дрейк, а подозрението да доведе до проверка.

— Ще трябва незабавно да напуснете тая квартира и да се пренесете някъде другаде — казвам на Линда, като въпреки дъжда я извеждам за малко на улицата.

Тоя микрофон сигурно още работи.

— Къде другаде? И как така „незабавно“? Ами наемът, багажът?

— Оставете тия подробности. Единствено важното в момента е да измислите къде бихте могли да се подслоните за известно време. При положение, че хотелите не са препоръчителни.

Прочее тя се заема да мисли и да изброява гласно няколкото връзки с приятелки от детинството, чиито следи все още не е загубила. Най-сетне изборът ни спира на млада дама, работеща в някакво архитектурно бюро и живееща в Челси. Изтичваме под дъжда до близката телефонна кабина. Архитектката отсъствува от бюрото поради заболяване, обаче там присъствува домашният й номер, така че Линда все пак успява да се свърже с нея и понеже тоя понеделник работите са тръгнали на добре, успява бързо да уреди принудителното си гостуване.

Качваме се отново в квартирата и додето мис Грей приготвя лекия си багаж, аз за всеки случай премествам Марк, тъй както си е завързан на креслото, в килера, дето го и заключвам.

Малко по-късно ние вече летим с метрото към Челси, понеже в тоя град с претоварено движение с метрото винаги се пътува по-бързо и понеже, когато искаш да изчезнеш безследно, наемането на такси не е желателно.

Оказва се, че приятелката на Линда още не е на смъртно легло, а страда от невинна простуда, тъй че дамата сама ни отваря, а после следват неизбежните радостни възклицания, които ще се въздържа да възпроизвеждам, тъй като преди още да са приключили, вече съм поел пътя назад.

Спускам се отново в подземията на метрото, вмирисани на застоял тютюнев дим и влага, улучвам една свободна телефонна кабина и набирам номера:

— Мистър Мортън?… Тук е Питър…

— А, да, Питър… — чувам в слушалката басовия глас, който не изразява нито изненада, нито удоволствие.

— Бих искал да ви видя за малко. И ако може — веднага.

— Толкова ли е бързо?

— Бързо е, мистър Мортън.

— Е, тогава пристигайте!

Което и правя, макар и не светкавично, понеже логиката на подземния маршрут изисква да поема една линия, а сетне да се прехвърля на втора. Така или иначе, точно в часа, когато рентиерите и домоседите се отпускат на дивана за лека следобедна дрямка, аз позвънявам на вратата на американеца и няколко секунди по-късно се изправям лице срещу лице с горилата в раирана жилетка. Домашното животно, очевидно информирано за посещението ми, ме въвежда без излишни въпроси в коридора, а оттам и в познатия вече кабинет.

— Съжалявам, че ви наруших почивката, но събитията от известно време насам започнаха прекалено да се ускоряват, за което съм длъжен да ви информирам.

— Добре, добре — кима спокойно, да не кажа сънливо Мортън, който, както съм и очаквал, се намира не зад бюрото си, а на дивана. — Оставете тоя официален тон, сядайте и разправяйте.

Започвам отзад напред, сиреч от опита за покушение в квартирата на Линда и от проблема за бъдещето на Марк.

— Това е, ако се не лъжа, същият човек, който ликвидира Ларкин? — подхвърля домакинът.

— Същият.

— В такъв случай можете да бъдете спокоен, че ще се погрижим веднага за него. Напишете само на едно листче точния адрес.

Изпълнявам нареждането. Домакинът поема листчето и открехнал вратата, го подава на лакея, като му прошепва нещо.

— Смятайте този въпрос за уреден и минавайте нататък — промърморва Мортън, като взема една пура от кутията върху масичката, преди да се настани отново на дивана.

Връщам се прочее малко по-назад и по-точно към събитията от предната вечер:

— Снощи Дрейк ми нареди да напиша картичките, което и сторих.

— Съдържанието?

— „Фрина“, 23 октомври, Варна.

— А размерът на партидата?

— Петнайсет килограма хероин.

Мортън подсвирва леко в знак на почти приятна изненада:

— Значи старият глупак най-сетне се е преборил с нерешителността си!…

— Той смята, че трябва напълно да се използува каналът, преди да се е намесило ЦРУ.

— Е, да, вечната история: хората се сещат, че трябва да бързат чак когато стане много късно.

— След тая пратка Дрейк проектира едно продължително изчакване, преди отново да използува канала.

— Това са вече проекти за задгробния живот — маха небрежно с ръка Мортън. — Кажете по-добре кога приблизително може да се очаква според вас партидата във Виена.

— Приблизително подир две седмици. А може би и малко по-късно. Това зависи от маршрута на шлепа.

Имам чувството, че с няколкото си оскъдни фрази съм му доставил цялата необходима информация, за да може да ме ликвидира тутакси, без да загуби нищо от това. За пристигането на стоката Виена ще бъде уведомена своевременно и също тъй своевременно Виена ще информира телеграфически Дрейк или оня, който го замества. И всичко оттук нататък може да се движи и без помощта на Питър. Така че нека Питър да върви по дяволите. Нали Дрейк и на оня свят ще има нужда от секретар.

— Мисля, че всичко е наред — чувам басовия глас на домакина.

Той смуче блажено пурата си и съзерцава разсеяно голямото зеленикаво огледало над камината. Нищо чудно, ако тъкмо в тоя момент решава съдбата ми.

— Дали всичко е наред, тепърва ще се види, мистър — позволявам си да забележа.

— Какво имате предвид?

— Имам предвид, че при Дрейк това преборване с нерешителността, както сам се изразявате, граничи с лекомислие.

— А какво губим ние от неговото лекомислие? — поглежда ме с недоумение Мортън.

— Нищо, освен че пратката може и да не пристигне до предназначението си.

— Защо? Говорете, де! Не ме карайте да провеждам разпит.

— Тази „Фрина“, мистър, е една съвсем малка гръцка гемия, при това с корпус, доста неудобен за прикриване на стоката. А на всичко отгоре стоката този път е твърде обемиста. Защото петнайсет килограма хероин, колкото и той да е добре пресован, съвсем не са дреболия. Нищо чудно, прочее, ако граничният катер сложи ръка на пратката още преди моите хора да са се добрали до нея.

— А нима Дрейк не си дава сметка за това?

— Какво разбира той от морски работи!… Той знае само едно — че трябва да се бърза. И бърза.

— А защо вие не го разубедихте?

— Защото вие също бързате. И директивите, които ми дадохте, бяха именно в този смисъл: да се действува без протакане.

— Формално сте прав — промърморва Мортън. — Но само формално. Защото ние имаме предвид разумно действие, а не провал.

— Съвсем не смятам, че сме стигнали непременно до провал. Операцията има и немалко шансове да успее. Мисля просто, че съм длъжен да ви уведомя и за евентуалните рискове.

— Разбира се, разбира се — произнася примирително домакинът, потопил отново замислен поглед в неподвижния зеленикав вир на огледалото.

Той пуши известно време мълчаливо. После отново забелязва присъствието ми и запитва:

— Кажете, мистър Питър: а в случай че сегашната операция се провали, вие бихте ли могли да подготвите нова?

— Естествено.

— И значително по-сигурна от настоящата?

— Естествено. Мрежата ми от хора е налице и при нужда винаги може да бъде попълнена. Аз разполагам с адресите, аз давам паролата, аз пиша посланията. От вас се иска само да докарате стоката до българското пристанище и да я получите във Виена.

— А какви са точно тия адреси? И каква е паролата? — запитва с дружеска непринуденост Мортън.

— А с какво точно мислите да ме ликвидирате? — запитвам със същата непринуденост. — С пистолет или с хладно оръжие?

— Вие сте наистина крайно недоверчив, мистър Питър — казва с лека въздишка стопанинът. — Не отричам, че при определени случаи известна доза недоверие може да бъде полезна. Вашата доза обаче далеч надхвърля границите на разумното. Вече мисля ви обясних, че в момента вие държите своя приемен изпит. Бих казал дори, че сте на път да го издържите с добър успех. И в случай, че изпълните задачата си, аз също ще изпълня обещанието си: ще ви взема на постоянна и отговорна работа. И ние, като всеки друг институт, имаме нужда от добри служители, мистър Питър. И нима смятате, че сме дотам глупави, та да използуваме само еднократно един човек, когото бихме могли да използуваме дълги години?

— Бих искал да ви вярвам — произнасям хрисимо. — Обаче, за да ви повярвам, и вие трябва да ми помогнете. Щом се готвите да ме използувате задълго, защо държите незабавно и наведнаж да изцедите цялата информация, съдържаща се в главата ми, включително и такива дреболии, като адреси и пароли?

— Добре — замахва великодушно с пурата си домакинът. — Не настоявам. За момента тия подробности наистина не са ни нужни. Дръжте ги у себе си като малка гаранция за туй, че не мислим да ви ликвидираме.

— Дори и да мислите подобно нещо, предполагам, че Дрейк ще ви изпревари.

— Не бойте се — промърморва стопанинът. — Дрейк едва ли ще ви убие. И то поради единствената причина, че няма да му стигне време. Главното, което за момента иска от вас и което ще ви предпази от всяка опасност, това е да не се връщате на оная улица в Сохо. Стойте до второ нареждане по-далече от Сохо и аз ви гарантирам дълъг живот… Във всеки случай значително по-дълъг от тоя на бившия ви шеф.

* * *

„Стойте възможно по-далече от Дрейк-стрийт.“ Гласът на Мортън е без друго глас на разумната предпазливост. Но какво да правим, когато у нас понякога се обаждат и други гласове.

Прочее тъкмо в мига, когато трябва да се намирам възможно по-далече от Дрейк-стрийт, аз се натиквам именно в тая мрачна улица, особено мрачна в днешния дъждовен понеделник и в сегашния следобеден час, с прииждащата вече здрачевина. И не само се натяквам там, а и хлътвам в тъмния вход на Главната квартира.

— А, Питър! — възклицава приветливо шефът, като се вдига иззад бюрото, за да дойде по-близо до мене и най-вече до подвижния бар. — Тъкмо мислех да пратя Ал да ви повика. Почнах да се затъжвам за вас, приятелю. Сядайте.

Той посяга към четвъртитата кафява бутилка и си налива една умерена доза, която гарнира с две кубчета лед. Отпива, поглежда ме изпитателно с малките си сини очички и запитва:

— Как е мис Грей? Надявам се, че не е прекалено съкрушена от снощния малък скандал.

— Нямам понятие.

— Нима вие дори не си дадохте труд да я споходите, след като се разделихме?

— Да, само че тя спеше. А аз се задоволих да последвам примера й. И тая заран рано-рано се измъкнах.

— Не сте постъпили кавалерски, Питър, не сте постъпили кавалерски — поклаща с укор глава Дрейк. — Има мигове, когато една слаба и беззащитна жена не бива да бъде оставяна сама.

— Нямам таланта на бавачка, мистър.

— Аз също го нямам, приятелю. И все пак си позволих да отделя тази нощ известно време на фройлайн Хилда…

Той отпива още глътка скоч, отпуска се на креслото срещу мене и забелязва:

— Да, загубих известно време… И трябва да ви кажа, че не съжалявам. Тая Хилда, макар и да няма самочувствието на вашата Линда, се оказа доста породиста котка… и напълно задоволителна за един стар и самотен човек… Всъщност, Питър, всичко е въпрос на самовнушение и в последна сметка разликата между една жена и друга жена, ако изобщо съществува разлика, е доста нищожна. Жените са като уискито. Втълпил си си, че „Балантайн“ ти харесва най-много, но ако се наложи да минеш на „Джони Уокър“, бързо ще разбереш, че той с нищо не е по-лош.

Приключил по тоя начин с женския въпрос, шефът отново ме поглежда изпитателно и съвсем без връзка подхвърля:

— Да сте виждали нейде наоколо Марк?

— Не съм имал това щастие — отвръщам.

Сетне на свой ред запитвам:

— Надявам се, че е въпрос на случайност да се сещате за Марк, когато гледате мене?

— Чиста случайност, Питър — успокоява ме Дрейк. — Нали вече ви казах: вие още сте ми нужен.

Той се присяга за чашата, но открил, че е почти празна, побързва да възстанови дозата и, разбира се, да провери вкуса й.

— Нещо специално ли ви води насам, Питър?

— Исках да ви запитам какво става с възнаграждението ми. Аз все още не съм получил своите два процента, мистър.

— Да, наистина — признава рижият. — Обаче за какво са ви притрябвали парите тъкмо днес? И не смятате ли, че тук, в моята каса, те са на по-сигурно място, отколкото във вашия джоб? Вие знаете какво нещо е Сохо, приятелю. Достатъчно е да подушат, че се шляете с по-голяма сума в портфейла си, за да ви видят тутакси сметката.

Той замълчава и ме поглежда:

— Или мислите да ни напускате?

— Аз няма къде да отида, мистър. Ако не броя онова тихо, но скръбно място, дето някой ден може да ви скимне да ме пратите.

— Казах ви вече, че сте ми нужен.

— Мислих по тоя въпрос. И тъкмо тази заран. И следва да ви призная, че стигнах до съвсем обратния извод. Щом веднаж се уверите, че стоката е пристигнала на местоназначението си, вие ще загубите интерес към канала. А също и към мене. И или ще ме премахнете, или ще ме оставите на произвола. Като второто е доста съмнително.

— О, Питър! Вие сте твърде песимистично настроен днес. Предполагам, че е от времето. Това мрачно време дори и на мене ми действува подтискащо.

— Знам, че достатъчно уважавате парите, за да можете без болка да се разделите с тия пет хиляди лири, които ми се полагат — продължавам. — Затуй съм готов да ви предложа малка компенсационна сделка: задръжте парите, а ми върнете изобличителните документи, намигащи се в касата ви — снимките и ръкописния ми доклад за канала. Тия документи и без туй вече не са ви нужни, след като и самият аз не съм ви нужен.

— Предложението ви е доста изкусително — кима червенокосият. — Но аз винаги съм бил устойчив на изкушенията, приятелю. И невинните материали, които имате предвид, ще бъдат тук в касата ми, додето и вие сте тук, на тоя свят. А що се отнася до парите, за тях не се безпокойте: ще ги имате, макар и по-късно. Изобщо смятам да ви се издължа изцяло и наведнаж.

— Като изпратите Марк да ми уреди сметката.

— Вие наистина ме наскърбявате с тая ваша мнителност — промърморва шефът, като става от креслото и се запътва към бюрото си.

Сетне, сетил се за нещо, спира и промърморва на себе си:

— Но къде се е запилял този Марк?…

— Не бих се учудил, ако сте го пратили да навести Линда.

Той ме поглежда разсеяно, сякаш преценява хипотезата ми:

— Всъщност вие не сте далеч от истината, Питър. Пратих то наистина при мис Грей, макар и съвсем не за това, което вие си въобразявате с присъщата ви мнителност. Пратих го просто да я повика. И понеже доста се забави, наложи се одеве да пратя и Боб, за да провери какво става. И представете си, оказа се, че в квартирата няма следа нито от Марк, нито от мис Грей.

— Нито от кръв?…

— Боя се, че около нас почват да стават странни неща — въздъхва Дрейк, без да дава ухо на бележката ми.

— Имате предвид ЦРУ?

— Не знам кого да имам предвид, Питър. За какво е дотрябвала вашата Линда на ЦРУ?

И понеже сините очички ме гледат с неприятна настойчивост, налага се да го подсетя.

— Да, но може би Марк е нужен на ЦРУ. Ако се не лъжа, именно Марк премахна Ларкин.

— А откъде ЦРУ ще знае кой кого е премахнал, приятелю?

— Цял свят знае какви са функциите на Марк на тая улица.

— Да, това наистина е така — кима рижият. — И може би наистина самият вие сте непричастен към тия нелепи изчезвания. Макар че фактът следва все пак да се провери.

Той продължава пътя към бюрото си и аз отлично разбирам, че добрал се до него, няма да пропусне да натисне невидимия звънец. Затуй изваждам от вътрешния си джоб пистолета и произнасям командата:

— Нито крачка повече, Дрейк, ако не искате да ви пръсна главата! Обърнете се насам и — ръцете горе!

Шефът лениво се обръща към мене и изпълнява нареждането. Върху червеното му лице е изписана покруса:

— Питър, Питър! И това ли доживях!…

Правя няколко крачки към вратата, без да го изпускам от очи и дръпвам солидното резе. Сетне доближавам рижия, опипвам го за всеки случай и прибирам миниатюрния броунинг от задния му джоб. Що се отнася до ключа, който ме интересува, той е на самата каса. Отключвам я и додето държа с една ръка насочения към корема на Дрейк маузер, преравям с другата съдържанието на сейфа, додето откривам интересуващите ме материали — снимките, негативите и саморъчния ми доклад. И за да не си обременявам повече съзнанието с тая скромна документация, поставям я в камината и драсвам клечка кибрит.

— Всичко би било отлично, ако можехте да премахнете и себе си по същия начин — забелязва шефът, додето наблюдава играта на пламъчетата. — Само че вие едва ли ще се решите да го направите. Така че и в тоя случай ще се наложи пак аз да ви помогна.

— Вие не оценявате дори жеста, че не посегнах към парите ви…

— Тая подробност не изменя характера на постъпката ви. Това си е формен обир, приятелю. А на острова всеки обир се наказва с необходимата строгост. И особено тук, в Сохо.

— Боя се, че Марк никога вече няма да бъде на услугите ви. По технически причини.

— Вие ли то премахнахте, Питър? — поглежда ме остро Дрейк.

— За всяко нещо си има хора — отвръщам неопределено.

— Наистина. Така че хора ще се намерят и за вас.

— А за себе си не мислите ли? — запитвам, като разпръсквам с дилафа овъглените остатъци от документите. — Вие сте свършен човек, мистър. Въпреки цялата ви опитност, вие не сте усвоили елементарното правило, че един малък гангстер трябва да си знае мястото и да не дели мегдан с по-големите от него…

Прекъсвам нравоучението си, защото съм уловил бързия жест на Дрейк. Възползуван от действията ми с дилафа, той не е пропуснал случая да натисне звънеца, монтиран на ръба на бюрото. В отговор на това своеволие и за да не то повтаря, аз се прицелвам в него, макар и не с пистолета си, а с юмрука. Рижият рухва и замира върху килима.

Късно. Някой грубо натиска ръчката на вратата и аз съм сигурен, че това е Ал, придружен може би и от Боб. Сетне ръчката бива оставена на мира, за да започне блъскането върху самата врата, а после и опитите тя да бъде насилена.

Спускам се към единия от двата прозореца. Крайно време е да видя най-сетне какво се крие зад тия вечно спуснати пердета. Оказва се, че се крие унилият и вече съвсем тъмен пейзаж на някакъв заден двор. Разтварям прозореца или по-точно го вдигам, защото в тия стари лондонски къщи прозорците се вдигат също като в старите влакове. Разстоянието до плочника на двора трябва да е към четири метра, сиреч напълно достатъчно, за да си счупя някой крак, ала на мое разположение се намира водосточната тръба, и без повече да умувам, аз се залавям за тръбата и се спускам надолу, додето усещам под обувките си твърда земя.

Малка вратичка води към подземието на сградата, а оттам вероятно и към Дрейк-стрийт, ала в момента Дрейк-стрийт не ме привлича особено, тъй че поемам риска да се прехвърля през тухлената ограда в съседния двор, а оттам през тесен проход се озовавам на уличката, паралелна на Дрейк-стрийт.

„Сбогом, Сохо!“ казвам си, когато излизам на Пикадили съркъс и потъвам в пъстроцветния неонов разгул на лондонската вечер. Отбивам се в първата телефонна кабина и набирам телефона на Линда:

— Вероятно ще се наложи да не се виждаме ден-два — осведомявам я. — Така че не се безпокойте и не излизайте, преди да ви се обадя. Изобщо, развличайте се със спомени от детството: „Помниш ли, мила…“

— Спомените ги изчерпахме вече — чувам гласа на мис Грей. — Сега гледаме телевизия…

Излизам от кабината с настойчивата мисъл, че трябва да потърся някой възможно по-отдалечен от центъра хотел. Сетне решавам, че хотел в Лондон, това при всички случаи е рисковано и се отправям с метрото за гарата.

Купувам си билет за Оксфорд, може би защото към туй ме е насочил споменът за оня разговор с Линда. Влакът тръгва само след четвърт час, така че излизам на перона и вече се готвя да вляза в един вагон, когато усещам, че нечия ръка ляга на рамото ми.

— Къде? — пита дружески изникналата зад гърба ми горила.

За щастие това не е горилата Ал, нито другата, отзоваваща се на името Боб. Това е една от горилите на Мортън и само един бог знае как ме е надушила. Вероятно е дебнела на изхода на Сохо при Пикадили съркъс.

— Ще прескоча до Оксфорд — обяснявам. — Казват, че там имало доста добре уреден университет.

— А, вие сте се загрижили за образованието си… — изръмжава горилата. — А не е ли по-добре най-първо да помислите за здравето си?

И за да ми подскаже крайната наложителност на тая мисъл, горилата опира до слабините ми пистолета, който стиска в джоба на шлифера си. Би следвало да обясня, че тъкмо грижата за здравето ме тласка към стария Оксфорд, ала каква полза да чакаш отзивчивост от страна на едно животно, дори и когато то, в резултат на хилядолетно развитие е успяло да преполови пътя между маймуната и човека.

— Не ме мушкайте — казвам. — Имам гъдел. И кво сте се залепили за мене?

— Обясненията — после — изръмжава горилата. — Сега вървете към изхода.

Поемаме към изхода. Но когато напускаме бетонната пътека на перона и влизаме в навалицата на хола, аз ненадейно свивам встрани, побягвам през множеството, като разблъсквам неволно мирните граждани и светкавично се измъквам от вратата, водеща към пиацата за таксита.

Вмъквам се в челната кола на редицата и нареждам:

— Кралската болница! И по-бързо, моля!

Шофьорът е от тия флегматични и невъзмутими субекти, които трудно могат да бъдат командувани, ала когато чува думата „болница“, незабавно включва мотора и натиска газта. Хвърлям бегъл поглед подире си, колкото за да се убедя, че горилата не ме е надушила и чувам гласа на човека зад кормилото:

— Сигурен ли сте, че ще ви пуснат в тоя час, мистър?

— Надявам се — промърморвам. — Случаят е наистина спешен.

* * *

Казаното е наистина вярно. Не съм допускал, че Мортън тъй бързо ще се загрижи за наблюдението ми, но след като това е станало, налага се да му се изплъзна поне за късо време и да се заема с една задача, която по-късно може би вече няма да съм в състояние да изпълня.

Освобождавам таксито пред парка на болницата и тръгвам пеша в обратна посока, додето виждам зелената неонова фирма на малък хотел. Наемам стая за една нощ, поръчвам да ми донесат кафе и се качвам в определения ми номер. В чекмеджето на писалищната маса намирам, както съм и очаквал, хартия с бланки на заведението, а също и пликове. Сядам и се заемам с писмена работа.

Центърът естествено ще бъде уведомен за пристигането на стоката от самите картички. Но аз трябва да дам информация и за всички подробности около операцията, за разговорите си с Дрейк и Мортън и за положението, в което съм попаднал и което вероятно ще ми отнеме окончателно възможността за нови послания. Всъщност едно лаконично SOS би могло напълно да ми спести изложението по последния параграф, обаче аз не съм по драматичните финали.

Когато завършвам домашното си упражнение и допивам четвъртото по ред кафе, сервирано ми от момчето на стопанина, часът минава десет. Поставям ръкописа в плик, а плика — в джоба си, слизам долу, уреждам сметката под предлог, че утре твърде рано ще пътувам и помолвам да ми повикат такси.

Таксито ме отвежда към същия този квартал, дето е започнал днешният ми работен ден. Освобождавам го на един ъгъл, а сетне правя още няколкостотин метра пеша, за да се озова на съответната уличка и пред съответната къща, в чиято пощенска кутия за пръв и последен път пускам нещо по-различно по вид и обем от жалките рекламни листовки. Моят заключителен доклад. Или ако щете, моето прощално послание.

Мисията ми всъщност е завършена. Остава една последна задача, засягаща най-вече самия мене: време е да се измъквам. Обаче — къде? И как? Визата ми е отдавна пресрочена и Дрейк не е благоволил да я поднови, под предлог, че додето съм на служба при него, нищо не ме заплашва. Да се върна в хотела при добрата Дорис е засега немислимо. Да напусна страната с тоя нередовен паспорт — също. А да потъна в някое от далечните предградия, туй означава да се озова по-рано или по-късно в ръцете на полицията.

Да се озова в ръцете на полицията — това при други условия не би било най-лошата възможност. Ще се повърдалям из участъците, додето властите решат да ме екстернират. Но ръката на ЦРУ е дълга и сега, след като съм в течение на много неща, Мортън няма да позволи да се изплъзна под носа му. И макар да съм унищожил някои документи от архивата на Дрейк, ще се намерят предостатъчно свидетелства и свидетели, които да установят връзките ми с гангстера и да ми осигурят солидна присъда.

Не, изход няма. И това, че в късния вечерен час се движа съвсем свободно по обилно осветената Чаринг крос, е само привидна свобода, защото всички врати са затворени. Единствената възможност е да чакам какво ще реши Центърът. Такава е предварителната уговорка. Макар че когато тая уговорка бе направена, финалната ситуация съвсем не ми изглеждаше тъй драматична.

Да чакам решението на Центъра. И да го чакам тъкмо на мястото, където Центърът разчита да ме намери. Едно доста ветровито място, наистина… Но по липса на нещо по-добро…

Вдигам ръка към минаващото по улицата такси и давам адреса.

— Мистър Мортън не ми е казал за вас — уведомява ме сухо горилата с раираната жилетка, като ми препречва входа.

— Нищо. Вие ще му кажете — отвръщам.

— Тук не е чакалня на гара, за да идвате когато си щете.

— Добре — кимам. — Ще съобщя утре заран на шефа, че сте отказали да ме приемете.

И правя кръгом.

— Чакайте, оставете тия фасони — избъбря лакеят и отива да докладва.

Две минути по-късно той ме въвежда в къщата, без впрочем да е загубил нещо от неприязнения си израз.

Мортън, когото заварвам разположен край камината и вече облечен в халат на шотландски карета, не е много по-приветлив.

— Вие сте прекалено своеволен за моя вкус, мистър — забелязва той, като дори не се сеща да ме покани да седна. — Озовавате се противно на нарежданията ми в Сохо, правите опит без разрешението ми да напуснете града, изтръгвате се най-нахално от моя човек, а на всичко отгоре идвате да ме безпокоите в дома ми по никое време… Трябва да ви призная, че нито имам вкус към подобно държане, нито съм склонен да го търпя.

— Разбирам — кимам хрисимо. — Но аз тъкмо затова и дойдох, за да разсея недоразуменията, които може би са възникнали.

— Добре, разсейвайте ги, само че по-накъсо — промърморва домакинът, като и тоя път пропуска да ми предложи стол.

— Преди всичко трябва да призная, че възприех думите ви да не се връщам в Сохо не като заповед, а като съвет. И понеже имам да уреждам с Дрейк известни сметки…

— Какви сметки?

— Ами той не ми е платил нито пенс за предишната партида, въпреки тържественото си обещание…

— Продължавайте.

— Така че реших да ида, за да си прибера парите, преди да е станало късно. За жалост той и този път прояви пълната си непочтеност и дори щеше да насъска горилите си срещу мене, ако не бях успял навреме да му се изплъзна… И ето че едва изплъзнал се и решил да се спотая за ден-два в Оксфорд, някаква друга горила ме набарва на гара Виктория и…

— Каква горила? — запитва недоволно Мортън. — Това е бил един от моите хора, и то точно от тези, дето ви доведоха тук първия път.

— Ако мислите, че тези, дето ме доведоха, са ми дали възможност да ги разгледам подробно и че съм бил в настроение да ги разглеждам…

— Добре, добре. И по-накъсо!

— Ами това е. Изплъзнах се, приютих се в един хотел и дори вече си бях легнал, когато ненадейно се сетих, че може би горилата, искам да кажа човекът от гара Виктория, да е бил всъщност ваш човек, а не на Дрейк. И побързах да дойда тук, за да разсея едно неприятно недоразумение.

— Кой беше хотелът, дето се приютихте?

Казвам му името.

— Можете да проверите по телефона…

— Не ме учете какво да правя — срязва ме домакинът.

Сетне запитва с обичайния си тон:

— А за какво друго говорихте с Дрейк?

Предавам му оная част от разговора, която смятам, че си струва да му предам.

— Значи старият глупак е малко обезпокоен?

— Доста.

— Което подсказва, че ще си отваря очите на четири — избъбря сякаш на себе си Мортън.

После забелязва без връзка:

— Пистолетът на Марк не бе намерен в квартирата на вашата приятелка…

— Пистолетът е у мене.

— Тъй ли? Само че тук у дома не се влиза с пистолет, мистър Питър — уведомява ме сухо домакинът.

— Извинете, не знаех вътрешния ви ред — избъбрям, като изваждам маузера и го поставям на масичката до кутията с пурите.

Мортън взема оръжието и го пуска в джоба на халата си.

— А сега, какво искате от мене? Да ви се извиня, задето съм си позволил да се усъмня в разумното ви поведение?

— Да ме приютите — отвръщам с най-естествен тон.

— О, мистър Питър! — вдига страдалчески ръце Мортън. — Но моят дом не е хотел!

— Да, но боя се, че хората на Дрейк вече обхождат в тоя час хотелите или правят проверките си по телефона. А вие пък не ме пускате да замина до някое по-спокойно място…

— Добре, добре — отстъпва Мортън. — Ще наредя на Джон да ви приготви стаята за гости. Макар че такъв гост като нас, дето ми се мъкне тук с пистолет…

„С два пистолета“, поправям го. Само че на ум.

* * *

Прекарвам следния ден в непосредствена близост до улицата на Мортън, като убивам времето из кафенетата недалеч от Марбъл Арч, които сменям за разнообразие на неравни интервали. Да се разхождам по улиците би било вероятно по-малко скучно. Обаче при тоя дъжд…

Привечер все пак решавам да намина към дома на американеца, за да разреша някак си въпроса за нощуването. Това успокоява изглежда горилата, която през целия ден се е мъкнала подире ми, защото тя остава да ме чака на ъгъла, приютена под голямата черна гъба на чадъра си.

Другата горила — тук сред тия горили човек се чувства като в зоологическа градина, с тая разлика, че в зоологическата градина между вас и животните има решетки, — другата горила с раирана жилетка ми отваря вратата и тоя път без унизителни въпроси ме въвежда при господаря си.

— Е, мистър Питър — посреща ме с известно добродушие Мортън, разположен с вестник в ръка до камината. — Изглежда, че тая вечер няма да имам удоволствието да спя под един покрив с вас.

— Щом сте решили да ме изгоните… — произнасям унило.

— Нямам никакво намерение да ви гоня — успокоява ме домакинът. — Но мога да ви разреша да се върнете в хотела си. И да ви уведомя, че вече не ви заплашва никаква опасност.

— Искате да кажете, че Дрейк…

— Тъкмо това искам да кажа — кима той. — Вашият шеф е бил извикан днес за малка справка в полицията. Мисля, че е ставало дума за някаква невинна контрабанда… не на наркотици, а на порнография. Изобщо освободили са го веднага след разпита. За нещастие, когато се е завръщал с колата си обратно към Сохо, от някаква друга кола му стреляли и… щастлива смърт… убит е на място.

Той ме поглежда замислено и забелязва:

— Всеки от нас би могъл да мечтае за такава смърт… когато й дойде времето, разбира се… и възможно по-късно… Обаче вас, изглежда, този въпрос не ви засяга.

— Засяга ме толкова, колкото и всички смъртни. Само че не виждам смисъл да си губя времето в проекти как да избегна неизбежното.

— Тук сте напълно прав — съгласява се домакинът. — Но понеже неизбежното засега се е отдалечило на почетна дистанция от вас, предлагам ви да се върнете на тая Дрейк-стрийт, както я наричат всички, и да се настаните в кантората на бившия си шеф.

— Но там е навярно полицията…

— Полицията вече си е свършила работата и е напуснала тия места, като е събрала не само изобличителните книжа на тоя стар глупак, но и хората му. Така че околността е напълно чиста, а помещението е вече наето от нас. Виждате, че пипаме бързо…

— Не съм се и съмнявал.

— Ще седите прочее в кантората на бившия си шеф и ще приемате кореспонденцията му. Разбира се, тая кореспонденция бихме могли да я следим и по друг път, но какъв смисъл да се месим грубо в работата на британската пощенска администрация. Още повече, в случай че мрачните ви прогнози за възможния провал на операцията се сбъднат, ние ще имаме нужда от тоя терен, а също и от Стентън, който може да осигури новата доставка от Средния Изток. Дръжте се прочее тъй, сякаш сте наследили покойника, приемайте кореспонденцията му и поддържайте връзка с мене.

— За да се държа като законен наследник е необходимо известно самочувствие, мистър. А човек без паспорт не може да има самочувствие.

— Как „без паспорт“?

— Визата ми отдавна е изтекла.

— Ще уредим някак тоя въпрос — отвръща домакинът подир късо мълчание. — Но това няма да стане още утре. Казах ви, че не можем да се месим грубо където ни скимне. И все пак ще намеря начин да ви продължа визата.

Чудесно обещание. Също като това на Дрейк.

Напускам гостоприемния дом, вземам такси и потеглям за Челси да отнеса на Линда вестта за внезапното избавление. Имам чувството, че пристигам тъкмо навреме, защото между гостенката и стопанката са възникнали вече дребни търкания, както винаги се случва, когато оставиш за по-дълго време две жени в компанията една на друга. Заплашени от скуката, те търсят изход в разправиите.

— О, Питър, вие спасихте живота ми — произнася с мелодичния си глас мис Грей, когато се настанява до мене в таксито.

— Искрено казано, това бе доста дълга операция, която аз само започнах, а други довършиха — забелязвам скромно.

Подир което естествено се налага да изложа по-подробно обстоятелствата около гибелта на стария Дрейк.

— Не долавяте ли, че в тая квартира има нещо злокобно? — запитва Линда, когато най-сетне се озоваваме в хола с белите кожи.

— Злокобното не е в квартирата, а в спомена ви.

— Имам чувството, че всеки момент Марк може отново да се появи.

— Това ще бъде един действително интересен за науката феномен — промърморвам. — Не знам досега някой, заминал за оня свят, да се е връщал обратно.

— Нима и Марк?…

— За щастие — да.

Тя се отпуска с облекчение в креслото и доколкото мога да съдя по лицето й, видът на квартирата вече не й се струва тъй зловещ.

— Само едно не мога да си обясня, Питър. Как тоя тип успя да се вмъкне, когато ключът бе в ключалката?

— Не ме карайте да ви посвещавам в технически секрети, които едва ли някога ще ви потрябват — отвръщам с леко отегчение.

Но понеже виждам, че въпросът продължава да я измъчва, подхвърлям:

— Надявам се, все пак не смятате, че аз съм го въвел…

— Съвсем не, обаче…

— Съществуват доста прости приспособления, чрез които ключът се захапва отвън и се превърта отвън. Ясно ли ви е?

— Разбирам.

— И Марк никога нямаше да хлътне с пистолета си, ако бяхме поставили резето отвътре.

— Да, но щеше да ме причака на стълбата — съобразява не без основание мис Грей. — И да ме ликвидира във ваше отсъствие… или преди да успеете да се намесите…

— Възможно е. Обаче всичко това е минало. Колкото по-бързо го забравите, толкова по-добре.

И за да отклоня мислите й в друга насока, забелязвам:

— Погрижете се по-скоро за утрешния ден, въпреки че поетичният рефрен на оная ваша песен презира всяко „утре“. Какво бихте казали например за възможността да се върнете отново в „Ева“?

— Защо не? Вие знаете, Питър, че не разполагам с богат избор.

И ние отиваме в кухнята, за да потърсим нещо за вечеря.

Появяването ми на Дрейк-стрийт следващата заран е равносилно на истински триумф, макар и съвсем безшумен. Не знам как и защо, обаче всички тук са си внушили, че именно аз съм ликвидирал Дрейк и това ме обгръща в ореола не само на победител, а и на освободител, доколкото цялото местно население е изпитвало към покойния шеф най-вече страх и скрита неприязън. Когато влизам в кафенето на ъгъла да изпия едно кафе и да проверя дали хубавицата от афиша е все още на мястото си, посетителите ме поздравяват с радушни усмивки. Когато се отбивам при моя приятел мистър Оливър, той дълго и развълнувано разтърсва десницата ми, сякаш съм се върнал от бойното поле, увенчан с лаври. А когато продължавам по улицата към Главната квартира, дребните комарджии и контрабандисти с уважение ми свалят шапки, въпреки дъжда, който бавно, но упорито ръми.

Самата Главна квартира не се е изменила много от оня ден, с тая подробност, че по стълбата не дежури нито Боб, нито Ал и че в кабинета бутилките върху подвижния бар са до една празни. Иначе всичко си е на мястото, включително и спуснатите завеси, понеже мебелите принадлежат на собственика и мистър Дрейк не е бил нищо повече от един обременителен наемател.

Едва съм се настанил зад бюрото, колкото за да проверя как изглежда светът от гледната точка на стария Дрейк, когато на вратата се почуква и в стаята влиза Стентън. Би могло да се каже „вечният Стентън“, защото тоя поне не то заплашва насилствена смърт.

— Дойдох да ви се представя, мистър Питър, и да ви уведомя, че съм на вашите услуги — съобщава с предразполагаща усмивка търговският директор на гангстерското предприятие.

— Радвам се да ви видя жив и здрав, Стентън. Особено след като нашият скъп шеф тъй преждевременно ни напусна…

— О, нека не преувеличаваме, мистър — възразява меко специалистът по финансовите операции. — Смъртта на шефа едва ли е била удар за някого… освен за самия него… Вие знаете, че той беше от тая, суровата, школа.

— А каква друга школа би могла да съществува в област като нашата, Стентън?

— Вие знаете, че хората още от старо време са препоръчвали железните ръце да се обличат в кадифени ръкавици — отвръща директорът. — А старият Дрейк почти винаги пропускаше да си слага ръкавиците. И изобщо предпочиташе похватите на грубото насилие.

— Трябва ли да разбирам, че вие лично сте против насилието? — запитвам със сянка на недоумение.

— И да, и не — произнася уклончиво Стентън. — В тоя свят, естествено, насилието е неизбежно. Обаче всичко зависи от формата. Нали ви казах: железните ръце са хубаво нещо, но и ръкавиците не са без значение.

Той млъква и ме поглежда с леко възпалените си очи на албинос, за да провери реакцията ми. Сетне, успокоен от израза ми на търпеливо внимание, добавя:

— Аз имам един принцип, мистър Питър: парите са велика сила. Най-великата. Следователно и напълно достатъчна, за да упражнявате властта си. А в такъв случай защо е нужно да прибягваме до юмруци или пистолети, да поддържаме паразити като Ал или Марк и да рискуваме неприятности с полицията? Когато един човек знае, че в твоята власт е да му платиш или да го оставиш гладен, той е готов да те уважава и без помощта на Ал и Марк.

— Драго ми е да установя, че възгледите ви по въпроса са доста сходни с моите — казвам.

Декларацията ми видимо ощастливява Стентън, който вероятно през цялото време се стреми именно към това — да изрази такива възгледи, които да съответствуват на моите.

— А това, че полицията се е ровила из книжата на Дрейк, няма ли да причини известни затруднения на предприятието? — решавам да сменя темата.

— Финансовите книжа за щастие не се намираха тук, мистър — уведомява ме директорът. — Те бяха в касата на „Ева“.

— А нима касата на „Ева“ не бе подложена на проверка?

— По силата на кой закон? — запитва Стентън. — Собственик на „Ева“, макар и само формално, съм аз, а не Дрейк.

— Е, значи вече сте собственик и по същество.

— Чул ви господ, мистър.

— И понеже стана дума за „Ева“, бих запитал: не смятате ли, че отсъствието на мис Грей нарушава донейде художественото ниво на програмата?

— Но, разбира се — отзовава се с готовност Стентън. — И ако щете вярвайте, обаче аз тъкмо се готвех да запитам, дали мис Грей не би благоволила да се върне наново при нас?

— Смятам, че ще благоволи — кимам. — Тя е отстъпчиво същество.

— Изключително възпитана дама.

— Така че, Стентън, гледайте си работата — обобщавам.

— Да, естествено. Но от известно място ми беше намекнато, че шефът в момента сте вие.

— Да, само че положението ми е донейде като това на английската кралица: царувам, обаче не управлявам. Така че гледайте си спокойно работата.

Тая последна декларация вече напълно ощастливява финансовия специалист и като ми отправя сервилен поклон, той напуска кабинета.

Искрено казано, тоя кабинет ме подтиска. Дръпвам пердетата, за да влезе малко светлина, ала интериорът не става от това по-приветлив. Мъждивото сияние на дъждовния ден едва ли е по-силно от сиянието на кристалните полилеи. И после всичко в тоя кабинет ми напомня за стария Дрейк, както всичко в оная квартира напомня на Линда за Марк. И върви се утешавай с мисълта, че причината не е в кабинета, а в спомените.

Едва дочаквам прочее да стане дванайсет, за да се запътя към заведението на италианеца, където поглъщам един отличен стек с макарони по милански, поднесен ми в знак на особено внимание лично от съдържателя. След което се отправям за къса следобедна размисъл към родната „Аризона“.

— О, мистър Питър! — възклицава радушно добрата Дорис.

И добавя с грейнало лице:

— Какви трагични събития, а?

— Да, наистина — промърморвам. — Но за щастие, вас лично те не ви засягат. Напротив, вие с всеки ден ставате по-цъфтяща и по-примамлива. Казвал съм го и неведнаж: здрав дух в здраво тяло, това сте вие, скъпа Дорис!

— Вие сте ужасен ласкател, мистър Питър! — възразява не без израз на удоволствие жената. — И все пак, какви събития, а?

— Да, наистина — повтарям. — Такива, че вече и аз, и вие ще можем да спим по-спокойно.

И за да подкрепя тия думи със съответни действия, поемам по стълбата към стаята си.

* * *

„Приемайте кореспонденцията на покойния и поддържайте връзка с мене“ — бе казал Мортън. Един наистина сериозен мотив, за да кисна в този кабинет на Дрейк-стрийт, при положение, че кореспонденцията може да съдържа нещо интересно.

Само че тя не съдържа нищо интересно. И това е предварително известно на американеца. Или може би той има предвид специално картичките от Виена? Да, наистина. Обаче Мартън би трябвало да е идиот, за да не разбира, че тия картички никога няма да се получат. Или да смята мене за идиот.

Картичките няма да се получат в случай, че операцията претърпи провал нейде между Варна и Виена. Обаче те няма да се получат и в случай, че операцията не претърпи провал. По простата причина, че тогава самото ЦРУ ще организира провала на приемателния пункт в австрийската столица. Така че пак няма да има стока, а следователно — и съобщение за стоката.

Но тогава защо американецът ме е настанил тук, в това уютно помещение, вместо да ме изпрати без излишно протакане на гробищата? Защото допуска, че пратката наистина може да бъде заловена, преди да стигне до Виена. Прочее, операцията ще трябва да бъде повторена. Прочее, аз още съм му нужен.

Съществува и друг отговор, ала аз лично не съм убеден твърде в неговата достоверност: Мортън се готви да ме използува и в бъдеще, заедно с малката ми група от готови на всичко хора. Само че за него и аз, и моите хора, не сме нищо повече от ламтящи за печалби криминални типове. И веднаж провокацията реализирана, за какво са му на ЦРУ тия политически несигурни типове, които на всичко отгоре вероятно ще събудят и подозрението на местните органи?

И един трети отговор. В случай, че провокацията успее, Мортън би могъл да ме използува в ролята на жив свидетел, когото жадните за сензации журналисти охотно ще снимат и интервюират: Агентът, изпратен от българите, за да приема стоката в Лондон. Разкаялият се грешник, готов да повтаря като добре навит автомат признанията си, измислени и редактирани от Мортън. Но понеже грешникът съвсем няма да бъде готов да приеме тая роля, тя неминуемо ще отпадне. А заедно с нея ще отпадне и той.

Най-вероятен все пак си остава първият вариант. А това значи, че мога да разчитам на известна неприкосновеност само до момента и точно до момента, в който Мортън получи съобщението, че провокацията е приключена. А този момент съвсем не е далече. И всеки изминат ден ме приближава неотменно към него — към тържествения, трогателен и незабравим миг, когато ще бъдеш поканен да вземеш участие в собственото си погребение.

— Вие бяхте обещали да направите нещо за визата ми, мистър — позволявам си на два пъти да напомня по телефона на новия си шеф.

— Да, да, не се безпокойте — промърморва той първия път.

— А за какво, по дяволите, ви е потрябвала виза тъкмо сега? — запитва Мортън втория път.

— Мис Грей ме помоли да я съпроводя до Брайтън. Ще се върна веднага, разбира се, Но вие знаете, че едно пътуване с нередовен паспорт…

— Ще отложите пътуването — отвръща сухо американецът. — Вече мисля ви обясних, че присъствието ви тук е наложително.

Подчинявам се, естествено. И какво друго бих могъл да направя? Още повече мис Грей няма никакво намерение да ходи в Брайтън или където и да било другаде. В момента тя е твърде доволна от възобновяването на гастрола си в „Ева“ и твърде заета с подготовката на няколко нови песни.

Аз също съм зает. Най-вече с това да си гризя ноктите, фигуративно казано. Това е все пак по-добре, отколкото да си ядеш нервите.

Вече сме в началото на ноември, когато един късен следобед, късен и дъжделив, ако трябва да бъдем изчерпателни, телефонът ненадейно иззвънява:

— Мистър Питър? — чувам в слушалката познатия басов глас. — Какво бихте казали, ако ви предложа да вечеряме заедно? Имам хубави новини за вас.

— Поласкан съм, че сте се сетили за мене — избъбрям.

— В такъв случай чакайте ме на ъгъла на Риджънт стрийт до Пикадили съркъс. Ще мина точно в седем. Черен плимут.

Черният плимут ми е известен. Не ми е известно обаче другото. Хубави новини… Хубавото за единия, уви, рядко е хубаво и за другия. Да се надяваме, че няма да ми сервира информацията за сполучливия край на една провокация.

Точно в уречения час черният плимут минава край уреченото място, спира за няколко секунди и аз се настанявам до Мортън. Колата излиза на Стренд, прехвърля Темза по моста Ватерло и поема из лабиринта на Южните квартали.

Названието Южни квартали създава може би представа за топлота и дори екзотика, но само у онзи, който не е надзъртал в тия обширни лондонски територии. Движим се край реката, която впрочем не се вижда, а само се отгатва по редиците високи кранове, вдигнали тъмните си хоботи над покривите. Сетне свиваме в някакъв тесен мрачен улей между слепите фасади на складове и фабрични сгради, едва осветени тук-там от жълто-зелената светлина на газови фенери. После влизаме в друга улица, а сетне — в трета. И навсякъде все същите зловещи слепи фасади, мъждиви лампи и безлюдни тесни тротоари, като че се лутаме из някакъв мъртъв глад.

Най-сетне се измъкваме от поредния улей, за да се озовем на нещо като площадче, между ръждиви огради и калкани на депа. Плимутът спира пред двуетажна кръчма, сякаш специално приготвена за снимане на филм по Дикенсов роман. Над входа на заведението виси табела с грижливо изрисуван кораб.

Горилата, играеща не без успех ролята на шофьор, изскача от колата, за да отвори вратичката на шефа, докато на мене бива предоставено правото сам да се измъкна навън. Влизам в кръчмата, като следвам почтително Мортън и от глухотата на пустата вечерна улица изведнаж се озовавам в теснотията и олелията на ярко осветеното помещение. Младежи и девойки с дълги рошави коси и оръфани джинси, възрастни господа и дами в дискретни елегантни облекла, квартални дриплювци, плюс един скромен като състав, но оглушителен като продукция оркестър от два акордеона и едно банжо — всичко това наблъскано върху няколко квадратни метра и заето да се налива с бира, да се кикоти и да се надвиква — не, това наистина не е „Белият слон“ и тоя Мортън съвсем е изкуфял.

За щастие или нещастие той не е съвсем изкуфял, понеже се приближава към застаналия зад тезгяха съдържател, разменя няколко думи с него и ми прави малък красноречив знак по посока на тясната стълба в дъното на заведението, която едва сега забелязвам.

Изкачваме се нагоре, като се стараем да не чукнем главите си в ниския свод и отново се озоваваме в царството на тишината, ала една тишина, вече придружена с уют. Малки масички, застлани с бели ленени покривки и гарнирани с порцелан и сребро, малки вазички с цветя и малки прозорчета с изглед към реката с неясните вечерни отражения и тъмните корпуси на шлеповете.

Изглежда че в това заведение тишината не е твърде търсена или се предлага на прекалено висока цена, защото ако се изключат две възрастни двойки, ресторантът е празен. Настаняваме се до прозореца в единия ъгъл и подпомогнати от келнера се заемаме да избираме менюто.

Вечерята минава почти в мълчание или във формулиране на известен брой безспорни истини, главно от страна на американеца.

— Това ресторантче е едно доста спокойно кътче — казва мистър Мортън.

Или:

— Този дъждец, както е заситнил, вероятно няма да спре чак до май — забелязва мистър Мортън.

Лично мене обаче дългите паузи и празните фрази не ме безпокоят, понеже знам, че сериозните хора пристъпват към сериозните теми едва при кафето. Така и става.

— Исках да ви съобщя нещо, за което не е удобно да се бъбри по телефона — уведомява ме американецът. — Доставката е била получена във Виена тази заран и операцията ни е приключена.

И той ме поглежда бегло, за да прецени как посрещам тая важна информация. Посрещам я с пълно спокойствие и дори намирам сили да промърморя:

— Слава богу!

Макар че на ум си казвам „по дяволите“.

— Да, цялата тая дълга история най-сетне завърши, мистър Питър — произнася Мортън и отпива от кафето си.

Подир което се сеща да добави:

— Естествено, не без вашата ценна помощ.

Тихият нисък глас е съвсем безучастен. И може би тъкмо това безучастие, колкото и да изглежда непринудено, поражда в съзнанието ми една въпросителна. Нима е редно тъй дълго очакваната победа да се посреща с такова безучастие?

В края на краищата — може би въпрос на темперамент. Може би.

Допиваме си кафето в пълно мълчание. А когато американецът урежда и сметката, решавам все пак да запитам:

— Това ли е всичко, което имахте да ми кажете?

— А вие какво очаквахте? — поглежда ме с любопитство шефът.

— Нищо специално. Обаче вие ми обещахте по телефона „хубави новини“, а досега чух само една.

— Да, прав сте. Истината е, че имам и втора новина, която ще научите след малко. Отава дума за бъдещето ви. И този път най-сетне ще бъдете принуден да се простите с мнителността си, поне по отношение на мене. Аз наистина съм се погрижил за бъдещето ви, мистър Питър.

Той поглежда ръчния си часовник и забелязва:

— Мисля, че можем да ставаме.

Спускаме се отново в преизподнята на долния етаж, където шумът междувременно се е удвоил при задружните усилия на черната бира и на уискито. Настаняваме се безмълвно в колата и шофьорът, който изглежда през цялото време не е напускал мястото си зад волана, отново потегля из лабиринта на тесните мрачни улеи между слетите стени на фабричните сгради и депата.

Не мога да разбера точно откъде и накъде се движим, понеже съвсем не познавам тоя квартал и понеже струите на дъжда се стичат тъй обилно по предното стъкло, че тънките пръсти на чистачките едва смогват да ги отмятат. И когато колата по едно време се отбива в някакъв тъмен проход и малко по-късно спира, нямам никаква представа за мястото, дето сме се озовали.

— Тук ще се срещнем с човека, в чието разпореждате ще се намирате за в бъдеще — обяснява Мортън, като тоя път сам се измъква от плимута.

Тръгвам подире му, докато горилата както и по-рано остава да чака зад волана си. Влизаме в тъмния вход на някакво широко помещение, което ми изглежда повече на склад, отколкото на кантора за делови разговори. Помещението тъне в мрак, ако не броим слабата крушка вдясно от входа, осветяваща тясна метална стълба, виеща се към горния етаж и подобна на тия в параходите.

— Насам! — нарежда американецът и ме повежда към стълбата.

А когато стигаме до нея, промърморва, като ми прави път:

— Хайде, качвайте се!… Какво чакате?…

Какво чакам? — едва ли си струва труда да правя изповеди по тоя въпрос, както и едва ли си струва труда да се противя. Поемам прочее нагоре по параходното съоръжение, додето стигам горния етаж — един огромен хангар без прозорци, едва осветен от няколко крушки, окачени по циментовите колони, подпиращи потона.

— Мястото е малко необичайно за срещи — взема ми думите от устата Мортън, — обаче вие сам разбирате, че се касае за среща от по-особен характер.

Той ме повежда през хангара, в дъното на който — доколкото полумракът позволява, — се виждат някакви врати. Само че ние не стигаме до вратите, а спираме сред помещението и шефът пояснява:

— Тук трябва да чакаме.

Чакам прочее, като оставям на американеца грижата да поддържа разговора:

— Вие се оказахте прав, мистър Питър. Пратката излезе точно петнайсет кила.

— Драго ми е да го чуя — отвръщам.

— Вероятно ще ви стане още по-драго, ако ви уведомя и за самото съдържание на пратката. Петнайсет кила чисто нишесте, мистър Питър.

— Сигурен ли сте? — запитвам, без да маркирам прекалена изненада.

— Абсолютно. И текстът на шифрограмата е още в джоба ми. Бих ви я показал, ако си струваше труда.

— Всъщност, възможно е — произнасям след къса размисъл. — Старият Дрейк вече го направи веднаж тоя номер. Само че тогава нишестето възлизаше мисля на десет кила.

— Да, знам — кима Мортън. — Обаче сега номерът не е дело на стария Дрейк. И ние имаме точни сведения, че от изходната база е бил изпратен за Варна хероин, а не нишесте. И съвсем ясно е, че хероинът се е превърнал в нишесте от Варна нататък.

— Странно…

— Странно за нас, може би. Но не и за вас. Макар че сега вече и за нас странното става доста лесно обяснимо.

— Не смея да се бъркам в хипотезите ви — промърморвам. — Мога само да ви кажа това, което казах навремето и на Дрейк: моите хора съвсем не се интересуват от вашия хероин. По простата причина, че нямат никаква възможност да използуват тоя хероин в България.

— Знам, знам, чувал съм ги вече тия декларации — забелязва с леко нетърпение Мортън. — И дори за известно време бях наклонен да им вярвам. Само че това време безвъзвратно изтече, мистър Питър.

Той ме поглежда в упор и сега погледът му е тежък и откровено неприязнен:

— Ние мислехме, че имаме работа с банда контрабандисти, докато всъщност сме имали работа с хора от вашето разузнаване… Това е грешката ни… Фатална грешка, признавам.

— Разузнаване? — запитвам наивно. — Вие мислите, че разузнаването ще си губи времето с някакъв трафик на наркотици?

— Обаче вие също допуснахте фатална грешка, мистър Питър — продължава американецът, без да дава ухо на възраженията ми. — Вярно е, че доста удобно се настанихте в тила на противника. Само че забравихте да си осигурите евентуалния изход. И сега ще трябва да платите за всичко. Или да си получите възнаграждението — ако предпочитате тоя израз.

— И вие имате куража да ме упреквате в мнителност… — произнасям с горчивина.

— Да, вие се сетихте за изхода едва тогава, когато всички врати вече бяха безвъзвратно затворени — продължава да развива темата си Мортън. — И макар да нямам особен вкус към хумора, просто ме напушва смях, като си спомня простодушните ви опити да си осигурите виза, и то не от друг, а от мене. При пътуването, което ви предстои, вие нямате абсолютно никаква нужда от виза, мистър Питър!

Той млъква, поглежда часовника си, а сетне и тънещото в полумрак дъно на хамбара и забелязва:

— Предполагам, че човекът, за който стана дума, вече може да дойде всеки миг. Затова ще използувам случая, за да ви окажа едно последно снизхождение, което вие, разбира се, съвсем не заслужавате. Дали ще ви оставим да вървите, където ви видят очите или ще ви предложим място в нашата система, това само по-горната инстанция може да реши. В моя власт е обаче да ви върна живота. Защото вярвам си давате сметка, че в момента сте на път да го загубите.

Значи, все пак останала е една последна вратичка — би следвало да си кажа. И ако не си го казвам, то е понеже достатъчно ясно съзнавам, че се касае за една съвсем въображаема вратичка, един мираж за глупаци.

В тоя миг ми се струва да долавям някаква смътна сянка в дъното на хангара. Една смътна сянка, мярнала се за миг и изчезнала зад най-близката бетонена колона. Може би просто тъй ми се е сторило, но едва ли, защото виждам, че и погледът на Мортън се е насочил натам.

— И тъй, готов съм да ви подаря живота, мистър Питър — връща се на своето американецът. — При едно единствено, но неотменимо условие: да ни разкажете всичко по принципа „от игла до конец“. С факти, технически подробности и най-вече имена. Съвсем лесно, нали?

— Наистина — побързвам да се съглася. — Но само в случай, че разполагах с необходимата ви информация. А аз не разполагам с нея. И просто не виждам как бих могъл да заслужа високата чест, която ми оказвате, да ме смятате за нещо съвсем различно от туй, което съм в действителност…

— Оставете бъбрежа! — прекъсва ме Мортън, който тъкмо вслушан в бъбрежа ми, не е забелязал, че додето безцелно се полюшвам насам-натам, съм се приближил на няколко сантиметра към него. — Кажете направо: да или не!

— Вие сам разбирате, мистър, че в момента изгарям от желание да кажа именно „да“. Обаче подир моето „да“ ще започнат въпросите и аз ще бъда принуден да лъжа, а понеже лъжите ми ще се разпростират в една област, която, както ви казах, е за мене тера инкогнита…

— Не мърдайте! — предупреждава ме американецът, уловил този път повторното ми придвижване.

И като повишава глас, извиква:

— Излезте, драги! Мистър Питър иска да ви види!

И още не заглъхнало ехото на тоя призив в празния хангар, иззад една от циментовите колони безшумно изниква фигурата на слаб мъж в черен шлифер и с черна шапка и с някакъв черен предмет в дясната ръка. Мъжът лениво дъвче вечната си дъвка, отправил към нас неподвижен поглед. Извънредният и пълномощен посланик на смъртта.

— Не мърдайте! — изкънтява нов призив.

Но сега вече това е призивът на моя глас. Понеже в мига, когато е повикал Марк и е погледнал към насрещната колона, Мортън неволно ми е дал възможност да се изправя зад гърба му и да забия дулото на малкия броунинг в кръста му. Една маневра, която съм обмислял педантично през цялото време на разговора с пълното съзнание, че това е маневра на безизходицата. Защото дори да допуснем, че се измъкна някак си от тая гробница, пред мене тутакси ще възникне следващият въпрос: а после?

Американецът в първата секунда сякаш все още не съзнава добре положението и дори прави неволен жест към задния си джоб, тъй че се налага да повторя малко по-свирепо:

— Не мърдайте, Мортън! Иначе ще ви изпразня целия пълнител в слабините. И то — с пистолета на стария Дрейк.

При тия думи и за да предотвратя евентуалните лудории, сам бъркам в задния джоб на американеца и изваждам приютения там револвер.

— … Стария Дрейк… — чувам ехото на собствения си глас.

Обаче ехото идва не от хангара, а от устата на Марк.

— Вие убихте стария Дрейк, нали?

В първия миг помислям, че въпросът е отправен към мене, ала това е слабо вероятно, тъй като тъмните, лишени от израз очи на убиеца фиксират американеца. И тогава си давам сметка, че все пак поне едно същество е било привързано към покойния гангстер. И туй същество е именно този човек с черен шлифер и птичи мозък — пратеникът на смъртта.

Ръката на Марк бавно се вдига и дулото на черния предмет се насочва към гърдите на Мортън, когото в момента използувам като жив щит.

— Не си играйте с оръжието, Марк!… Какво ви е прихванало?… — извиква в паника американецът с внезапно изтънял и напуснал басовия регистър глас.

Отговорът на противника е къс, но категоричен: два изстрела, чийто пукот е смекчен от заглушителя, ала чийто резултат е налице, тъй като пълното тяло пред мене се поклаща и аз го улавям под мишниците, за да то задържа пред себе си, защото пистолетът на Марк е все още насочен натам и вече очевидно дебне мене.

Да го задържа… Опитайте се да задържите изправено едно стокилограмово тяло, след като се е превърнало в инертна маса… То се свлича, все повече натежава и все повече ми се изплъзва.

Още миг — и ще бъда напълно оголен за куршумите на убиеца. „Трябваше да му стрелям пръв и веднага“ сещам се за част от секундата…

И това вероятно би била последната ми и предсмъртна мисъл — твърде груба за такъв трогателен момент мисъл, — ако ненадейно иззад колоната не изниква като по чудо някаква ръка, която с решителен и не търпящ възражения жест се сгромолясва върху темето на Марк. Едно теме, от което не би останало много нещо, ако не беше омекотяващото въздействие на шапката. Ето защо е полезно да носим шапки.

Не знам нужно ли е да добавям, че подир въпросната ръка се явява и самият Борислав.

* * *

Пътят на отстъплението ни не е покрит с рози, но не е свързан и с особени рискове. Ако не броим, разбира се, риска да си счупим някой крак.

Оттеглянето се извършва не откъм входа, дето дебне горилата в плимута, а през отвора, зеещ над Темза и под който в стената е взидана стълбичка от метални пръти.

Спускаме се някак си в мрачината, прехвърляме се в съседния, предназначен за товарни камиони проход и излизаме на тясна уличка, дето Борислав е гарирал форда си. Тъй че оттук нататък маневрите се извършват с по-съвременни средства, чак додето излизаме на някакъв задръстен от шлепове кей.

Оставяме колата и се прехвърляме на малка моторница, дето ни очаква младеж с тъмна фуражка.

— Към парахода ли? — пита момъкът.

— Може и към Интелижанс сървис — отвръща приятелят ми.

Но понеже нашето момче не знае къде точно се помещава този реномиран институт, то все пак подкарва към парахода.

Движим се по средата на реката, за да избегнем струпаните край брега ладии и шлепове. От двете ни страни бавно пълзят и отминават тъмните грамади на града и врязаните в небето корпуси на исполинските кранове. В далечината върху фона на мъждивото влажно небе вече се открояват двете мрачни кули на Тауър-бридж.

— Цигари имаш ли? — пита Борислав, сякаш се намираме не сред Темза, а в кабинета на генерала.

Той бърка свойски в пакетчето ми, избира една папироса, запалва и известно време смуче жадно дима, както правят всички субекти, когато са се отказали от пушенето.

— Следя го тоя Мортън още от заранта — обяснява приятелят ми, като се отпуска на седалката. — Защото знаехме, че днес заранта ще стане провалът на операцията и че Мортън веднага ще бъде уведомен. А щом бъде уведомен, ще се хване за тебе. Значи — ще ме доведе при тебе.

— Съвсем логично — забелязвам.

— Е, да, но през цялото време си мислех, че додето се въртя около къщата на тоя тип, не е чудно някой друг тип вече да си оправя сметките с тебе…

— Това също е логично — признавам. — Обаче не знам дали съм ти казвал, но моят девиз е — „Умирай само в краен случай!“.

— … И едва когато плимутът спря на Риджънт-стрийт и те прибра, усетих, че ми олеква.

— Интересно все пак, как се е състоял самият провал… — промърморвам на себе си.

— Предполагам, че е бил голям цирк. Имаме сведения, че предварително са подготвили печата за небивалата сензация: „Комунистите тровят свободния свят“… „Хероинът — тайното оръжие на социалистическа България.“ Представяш ли си: журналисти, телевизия, кинокамери… И накрая — петнайсет кила нишесте…

Той замълчава, за да може по-енергично да опъне няколко порции дим. После добавя:

— Обаче туй е само част първа на провала. Втората вече се подготвя с цял куп документи: справки, снимки и прочее. Но за това — утре.

— Напомняш ми с твоето „утре“ за една песен — забелязвам. — И за една дама. Трябваше все пак да се простя с тая дама…

— Ще се прощаваш… Ти акъл имаш ли? — промърморва Борислав.

Имам, естествено. Само че какво да правя, когато имам и спомени. И когато те ме връхлитат точно сега, защото миналото възкръсва тъкмо в мига на смъртта, а нали всяко заминаване е едно малко умиране.

Малко умиране и малко спомени. Добри и лоши. Неприятно отчетливи и съвсем смътни. Преливащи се един в друг, изникващи и чезнещи, като неясните отражения върху тъмните води на Темза, по които моторницата се носи с равно бучене. Линда с надменния си вид и страховете си; Бренда с фалшивата си грация; добрата Дорис — оня здрав дух в онова здраво тяло; и добрият стар Дрейк, този самотен вдовец; и Марк, посланикът на смъртта; и Джо, и Майк, и мистър Оливър, и Кети, и Хилда, и Стентън, без да броим многобройните горили и цялата останала фауна на оная зоологическа градина, наречена Дрейк-стрийт, и без да правим панихида за покойниците на ЦРУ. Всички тези хора… опасните и безобидните, палачите и жертвите, хитреците и глупаците, онези, все още лутащи се из тоя град, чийто тъмен силует се изрязва върху мъждивия небосклон, и другите, потеглили също като мене надолу по Темза, само че няколко педи под повърхността, понеже всяко пътуване е едно малко умиране, ала има и пътувания, при които човек умира повече.

— Ти гледаш доста прозаично на живота, Бориславе — смъмрям го. — Човек има и спомени…

Но Борислав, който е свикнал с подобни бележки, се задоволява да захвърли с решителен жест в реката изпушената чак до филтъра угарка. Сетне се загръща в шлифера и като вдига очи към внезапно протеклото, пропито с електрически сияния небе, установява:

— Пак заваля.

Тайфуни с нежни имена

ПЪРВА ГЛАВА

Изгледът е грандиозен: от четирите страни на долината в стръмни диагонали се възправят към небето остри заснежени върхове, сред които бавно текат и се раздиплят мъглявини, сякаш това са мудните и смътни мисли на планината. А между този хаос от зъбери, долу в ниското, се е свил градът.

И ако искаме да направим тази единствена крачка, която дели великото от смешното, би трябвало да продължим и да добавим, че сред този малък град, на една съвсем малка улица и в едно съвсем малко кафене зад малка масичка до витрината се е приютил някакъв човечец на средна възраст — една прашинка сред цялата необятност на тоя алпийски пейзаж, — вашият покорен слуга Емил Боев.

В момента по-хигиенично за мене би било да ме наричат Пиер Лоран. Защото под това име съм преминал само преди час границата при Симплон. И под това име смятам да продължа нататък из тая китна страна, която не познава войните, но отлично познава тайните на международния туризъм и отдавна се е прочула с изобилието на планински вериги, на заводи за часовници и на шпиони от най-различни националности.

Довършвам обеда, като разделям вниманието си между баницата с кайсии и гарираното до насрещния тротоар черно волво. В новото и стандартно волво, което при това е лично мое, няма нищо особено да поддържа интереса ми. И все пак аз го надзиравам бегло, додето лениво се справям с десерта, защото теоретически не е изключено някой случаен минувач, навел се да завърже обувката си, още отсега да лепне нейде по каросерията една миниатюрна слушалка просто тъй, за да види какво ще се получи. Имам достатъчно основания да смятам, че през следващите дни или седмици слушалката няма да ми се размине, обаче никак не ми се ще тя да влезе в действие още от днес. Защото днес ми предстои сериозен разговор.

До масата ми приближава стопанката, вече не млада дама, но с грижливо поддържана външност:

— Хареса ли ви обедът?

След навъртените две хиляди километра и изпушените двеста цигари съвсем не съм в състояние да преценя какъв е бил на вкус обедът, което не ми пречи да отвърна:

— Благодаря, всичко бе добре.

Дамата се отдалечава с доволен вид, а аз си мисля — каква аномалия, че в тая страна все още държат на хубавите стари традиции, вместо да следват новаторския пример на Париж, където пет пари не дават какво ти харесва и какво — не, и те карат да чакаш половин час, за да си поръчаш бифтека, и още половин час, за да го платиш.

Изпивам без бързане кафето и отмествам очи от волвото, колкото да погледна часовника си. Сетне изваждам от джоба географската карта и известно време разделям вниманието си между швейцарската шосейна мрежа и колата навън. Зоркостта ми е всъщност проява на чист професионален педантизъм. В тоя ранен следобеден час и в това влажно ветровито време уличката е почти пуста.

Голямата и малката стрелка на часовника са очертали прав ъгъл между числата дванайсет и три, когато най-сетне уреждам сметката и ставам. Настанявам се зад волана на волвото, подкарвам без излишно бързане и когато излизам на шосето край града, поемам пътя за Сион.

Два-три плавни завоя и излизам от Бриг. Край едната страна на асфалта се точат грамади от пепеляви скали, а край другата зее бездната на широка клисура, в чието дъно вече се утаява следобедната мъгла. По пътя няма много коли, нещо напълно нормално за този съвсем нетуристически сезон. Оставям бързащите да ме задминават, защото самият аз нямам бърза работа. Работата ми е в момента да следя изображението в ретровизора. Доколкото може да се съди по видимата страна на нещата, засега поне не са ми зачислени придружители.

Часът е точно четири без десет, когато в далечината, отдясно на пътя, изниква големият синьобял надпис:

СИОН

5 км

На няколко крачки от надписа виждам и спрения сив опел. Но човекът, изправен до опела и зает да изтрива задното му стъкло, пуши цигара. А Белев не е пушач.

Отминавам пушещия въздържател, без да усилвам или да забавям скоростта, пристигам със същото равномерно темпо в Сион и спирам в първото мярнало ми се крайпътно заведение. Додето оглеждам лениво шосето и утолявам несъществуващата си жажда с чаша „Синалко“, забелязвам сивия опел, който префучава с установената от правилника скорост край кафенето. Обаче Белев е свалил сакото, за да ми покаже разкошната си карирана спортна риза. А в един хладен ден към края на октомври това е по-скоро странно.

Четвърт час по-късно уреждам сметката и на свой ред потеглям. Вече е почнало да се здрачава, когато отдясно изниква надписът:

МОНТРЬО

5 км

Под надписа е спрян сивият опел. Но Белев отново е навън и вдигнал капака на мотора, нещо рови в него. Значи аварията е налице. Макар и не непременно в мотора.

Продължавам, без да променям скоростта, додето влизам в Монтрьо. Гарирам пред едно бистро на главната улица и се настанявам на масичката до витрината. В тоя час улицата, вече ярко осветена от флуоресцента, е оживена. Хората, излезли от работа, бързат да напазаруват това-онова, за да се приберат навреме, да се навечерят и да застанат пред телевизора тъкмо преди да започне поредната част на серията „Черното досие“. Хората следват обичайното си разписание, докато ние тук безсмислено се настигаме и задминаваме.

Сивият опел пресича зрителното ми поле отдясно наляво и изчезва. На Белев, изглежда, пак му е станало топло. Той и сега е в ярката си карирана риза.

Оставям на масичката паричната равностойност на изпитото кафе и малко по-късно отново се настанявам зад волана на волвото. Движа се без излишно пресилване на газта по шосето, осветено от тоя жълт флуоресцент, чиято болнава светлина те кара да изпадаш в мирова скръб. Взирам се уморено в лентата на асфалта, като очаквам вече без излишни илюзии появата на надписа:

ЛОЗАНА

Ала преди още да се е появил надписът, изниква другото: зад един завой пътят ми бива внезапно блокиран от принудително спрели коли, а там напред виждам група хора, движещи се като нощни насекоми под ярките лъчи на фаровете.

Изскачам от волвото и се отправям натам в ролята на невинен зяпач. Някакъв стар ситроен е дублирал сивия опел и се е опитал да прегради пътя му. Но опелът вероятно не е приел правилата на играта и ситроенът, вместо да се отстрани, го е блъснал. Тъкмо когато пристигам, санитарите вече отнасят към линейката един проснат върху носилката човек. Един човек с карирана пъстра риза и с обляно в кръв лице.

— Не видяхте ли шофьора на ситроена? — пита с недоверчив служебен глас полицаят, увенчан с бяла каска на мотоциклетист.

— Е, как ще го видя? — отвръща един младеж с черни рошави бакенбарди, който вероятно е най-прекият свидетел на злополуката. — Когато пристигнах, ситроенът беше празен, разбирате ли?

— Но това си е живо убийство! — възклицава някаква възрастна дама. — Да го блъсне така нахално…

— Убийство или самоубийство, ти не се меси! — мърмори съпругът на дамата, като я дърпа към редицата на колите. — За тая работа има полиция.

Полицията наистина е налице, тъй че нещата тръгват с обичайния си ход и мястото на злополуката бива оградено, а колоната на струпаните коли бива отклонена встрани и аз, вече зад волана на волвото, минавам по реда си край двата сплескани един в друг автомобила и поемам към Лозана.

Паркирам пред гарата и влизам в бара на хотел „Терминюс“. Поръчвам си машинално и лекомислено един стек, без да съобразя, че в момента съм напълно лишен от дарбата да се храня. В тоя миг Белев навярно е в агония, ако не се е озовал вече отвъд агонията. И целият тъй грижливо обмислен вариант на операцията е изцяло и окончателно провален.

Професионално погледнато, тъкмо към това, последното, трябва да бъде насочено вниманието ми в момента. Но за разлика от моя покоен приятел Любо аз никога не свикнах да гледам на нещата само професионално погледнато. И колкото да се старая да почна от главното и да свърша най-първо с главното, мисълта ми непрестанно се отплесва към оня човек, проснат на носилката, с карираната си риза и обляното в кръв лице.

Уреждам сметката, като оставям обилно гарнираната порция почти недокосната.

— Не ви ли хареса стекът? — пита съчувствено келнерът. — Може би не го обичате толкова кървав?

— Напротив, обичам го съвсем кървав — отвръщам. — Но имам отвратителен зъбобол.

Съвсем кървав… Пресичам улицата и влизам в хола на гарата. Настанявам се в една кабина и почвам да ровя указателя. Трябва да е в Общинската болница. Набирам номера и формулирам въпроса.

— Да, вярно е… Тази вечер са го докарали — осведомява ме подир къса пауза гласът на дежурния.

— Не бих ли могъл да го видя?

— В този час? Напълно изключено — чува се отговорът, който съм и очаквал.

— Но кажете ми поне какво е състоянието му. Не мога да прекарам цяла нощ в неизвестност.

— Един момент…

Моментът се оказва толкова дълъг, та изпитвам съмнението, че връзката е прекъсната. Най-сетне служебният глас наново прозвучава:

— Излишно е да се тревожите: животът му е вън от опасност.

— Но кажете ми по-конкретно…

В този момент обаче, изглежда, насрещната слушалка бива поета от друга ръка, защото тембърът на гласа се променя и интонацията добива лек полицейски нюанс:

— Кой се обажда?

— Негов познат, мьосю Робер. Кажете му, че мьосю Робер и Дора искат да го видят.

И окачвам слушалката.

Един час по-късно съм в Женева. Настанявам се в хотел „Дьо ла Пе“ и се усамотявам в стаята си. Под прозореца ми се разтяга ярко осветената крайбрежна с дългата върволица голи дървета, така дълбоко подкастрени, че приличат на мъртви черни дънери, лишени от всяка надежда за пролетно пробуждане. А отвъд са черните води на езерото, води, които не виждаш, а само отгатваш, оградени там далеч от електрическите отражения на насрещния бряг. И додето гледам пустата асфалтова ивица на крайбрежната, по която от време на време с леко съскане прелитат коли, внезапно съзнавам, че този изглед ми е съвсем познат и съвсем привичен. И едва в този миг си спомням, че само преди няколко години съм живял на същото това място или почти на същото — в съседния хотел „Режина“. И ми се струва абсурдно, че чак сега се сещам за тая подробност и за първата ми среща с Едит на две крачки оттук, и за първия ми обед с нея в ресторанта на „Режина“, че ги виждам тия отминали неща едва сега, след като съм се регистрирал долу на ресепсията и след като съм се настанил в стаята си, и след като съм облякъл пижамата си, и след като доста време съм зяпал през прозореца. Абсурдно наистина, да забравиш незабравимото. Абсурдно, но може би здравословно, защото, ако преживяното не се изличава поне временно, главата ти трябва да се пръсне и отдавна вече да се е пръснала.

Едит. И лошото време. Едит отдавна я няма, затова пък лошото време все още е налице, имаме го в излишък и без изгледи за бързо оправяне. Сега е моментът да мислиш не за Едит, а за Дора, казвам си. Само че Дора на условния език между мене и Белев не е Дора, а Центърът. И посланието ми по телефона на същия този език означава: „Вдигай си чуковете при първа възможност и се прибирай“.

* * *

— Е, как смятате да оправим тая история? — запитва генералът, след като ние с Борислав се настаняваме в двете тъмнозелени кресла под тъмнозеления фикус.

— Ами да я оправя тоя, който я е забъркал — промърморва Борислав, като поглежда към пакета цигари, озовал се неизвестно как в ръката ми.

— Тъй ли? — вдига вежди генералът, но в сините му очи, неприлично сини за един генерал, се таи не раздразнение, а сдържан смях. — Аз пък смятах да пратя тебе да я оправиш. Тебе или Боев.

В тоя миг той забелязва пакета цигари в ръката ми, а също и гладния поглед на Борислав.

— Пушете, пушете. И докато пушите, кажете да чуя как бихте я оправили вие тая работа, ако ви поставим задачата.

Историята всъщност бе почнала като всички тия истории, дето на пръв поглед изглеждат нищо и половина и едва погледнати по-отблизо, си показват рогата чрез някой дребен детайл.

Гражданинът Караджов, инженер в едно промишлено предприятие, бива изпратен служебно в Мюнхен. Понеже това не е първото му пътуване и понеже като малък спомен от предишните пътувания са останали известни неприятни сигнали, предпазливостта изисква Караджов да бъде наблюдаван. Така, по време на престоя в Мюнхен, спътникът на инженера дочува в хотела разговора му по телефона с някой си Горанов и разбира за срещата, която си уреждат. От страх да не бъде забелязан, той е принуден съвсем отдалече да следи Караджов и когато стига до мястото на срещата — кафене не помня кое си, на площад не знам кой си, — там вече няма никой. Затуй пък на спътника не е никак трудно да установи, че подир въпросната среща Караджов си позволява редица покупки, далеч надхвърлящи глобалната сума и командировката.

Прочее подир завръщането си в страната Караджов бива извикан за справка. Обясненията му се свеждат в общи линии до следното: Кой е Горанов ли? Известният софийски търговец преди Девети. Какъв ми е Горанов ли? Приятел на семейството. Дали Горанов ми е дал пари? Ами че даде ми една дребна сума. Срещу какво? Ами така, от приятелство към баща ми.

Направената проверка обаче хвърля известни съмнения върху някои от горните свидетелства и най-вече върху едно от тях. Дори да оставим настрана модните парцали, накупени за подаръци, само златният часовник на Караджов, бижутата на съпругата му и лайката на сина, донесени от пътуването, правят по пазарни цени към десет хиляди марки. Сумата може да не е фантастична, но не е и дотам дребна, че Горанов да я хвърли на вятъра просто от любов към покойните родители на инженера.

Така че Караджов бива поставен отново в сновалката на забързаните въпроси и след като разбира, че мърдане няма, стига до втората фаза на признанията. Ето и някои от тях:

— Колко пъти сте се срещали с Горанов?

— Три пъти.

— Къде?

— Два пъти в Мюнхен и веднъж — в Кьолн.

— Какви сведения искаше Горанов от вас?

— Различни. Най-вече от стопански характер.

— По-точно?

— За капацитета на отделни промишлени предприятия… за връзката им с програмите на СИВ… за някои икономически затруднения.

— Възлагаше ли ви конкретни задачи?

— Възлагал ми е и конкретни задачи.

— Какви суми ви е изплащал?

— Общо съм получил 35 000 марки.

— Как установявахте връзка с Горанов?

— Пращах му писмо, щом пристигах в съответния град.

— На какъв адрес?

— За фирмата „Липс и Ко“, Лозана, до поискване.

— Как събирахте необходимите ви сведения?

— Чрез връзки с хора.

— Какви връзки?

— Е… какви връзки… Че у нас кой с кого не се познава?

И пр., и пр.

Разбира се, между многото други въпроси твърде важен бе въпросът, с колко и с какви точно други наши граждани е поддържал подобни контакти Горанов. Но това бе въпрос, на който Караджов, естествено, не бе в състояние да даде отговор. Отговора трябваше ние да си го потърсим. А за целта се налагаше да стигнем до самия Горанов.

На Караджов бе наредено да напише ново писмо до „Липс и Ко“, с което да препоръча своя колега Цанев като сигурен и заслужаващ внимание човек, а също да предложи място и време на срещата и знак за разпознаване. Цанев, който, разбира се, бе не колега на Караджов, а наш колега, трябваше да отиде в Мюнхен, да изпрати оттам писмото и да чака евентуална среща.

Срещата се бе състояла в кафене не помня кое си, на площад не знам кой си, ала в нея бяха възникнали два нови момента, които твърде много усложняваха ситуацията.

На първо място, мъжът, явил се от името на „Липс и Ко“, съвсем не съответствуваше на снимката, която ние имахме от Горанов и която бе показана за сведение на Цанев. Вярно е, че снимката датираше отпреди трийсет и няколко години и че за трийсет и няколко години човек доста се изменя. Доста, само че не в каква да е посока. Той може примерно да се смали, но на и да израсте добавъчно. Косите му могат да опадат, ала не и да избуят върху плешивото му теме. Най-сетне очите му могат да отслабнат, обаче не и да променят цвета си. А за разлика от ниския, пълен, черноок и порядъчно плешив Горанов на мястото на срещата бе се явил висок, слаб и светлоок мъж с доста обилна, макар и побеляла вече коса. И този мъж се бе представил за Андрей Горанов, известния някога на цяла София богаташ. А Цанев не разполагаше нито с подходящите мотиви, нито с необходимите инструкции, за да стане от мястото си и да заяви: „Вървете по дяволите, вие не сте Горанов“.

Вторият нов момент се свеждаше до туй, че макар да бе изслушал търпеливо нашия човек и да бе запазил докрая вежливото си държане, Горанов явно бе проявил недоверие към колегата на Караджов, не бе му поставил никакви въпроси, не бе му предложил никакви услуги и с поведението си през цялото време сякаш бе искал да каже: „Добре де, какво търсиш от мене“.

Така че макар срещата да се бе състояла, тя бе протекла при нулев резултат, а може би и с една точка в полза на противника. Но в желанието си да изравни резултата и с решителността на човек, който няма какво повече да губи, Цанев бе успял да проследи Горанов и въпреки предпазливостта му да го съпроводи чак до Берн и дори чак до жилището му, на чиято врата за свое учудване бе зърнал една наистина неочаквана табелка.

АНДРЕ ГОРАНОФ

Подир което бе взел самолета от Цюрих и бе се явил на доклад при генерала.

Известно е, че и орех да речеш да счупиш, пак е необходима ловкост. А ако си го счупил тъй, та си го смачкал, ще трябва да вадиш ядката парче по парче, додето ти призлее, вместо да я измъкнеш цялата и наведнаж. Така беше и с тая история. Някой бе натиснал прекалено грубо и сега се налагаше да вадим историята късче по късче и да се опитваме да я възстановяваме. Само че за разлика от ядката човек никога не може да знае как е изглеждала една история, преди да бъде смачкана. Така че възстановяването е трудно и несигурно. Като оставим настрана обстоятелството, че междувременно някои елементи може окончателно и завинаги да са затрити.

Един от тия елементи би могъл да бъде и самият Андрей Горанов, от когото засега поне нямаше и следа. Разбира се, с Караджов бе проведен необходимият за проверка експеримент. Цанев бе успял да заснеме, макар и не твърде успешно, мъжа, с когото се бе срещал в Мюнхен. Преснета бе и снимката на Горанов, с която разполагахме. Подир което тия две снимки бяха примесени с най-различни други и Караджов бе въведен с предложение да ни покаже познатия си от задграничните командировки.

— Този е — бе заявил без колебание Караджов, сочейки снимката, направена от Цанев.

— А този кой е? — бе запитал следователят, показвайки охранената физиономия на истинския Горанов.

— Нямам представа.

— И същият тоя човек ти е познат още от младини като Андрей Горанов и приятел на баща ти? — бе настоял следователят, вдигнал в ръка снимката, направена от Цанев.

— Същият, разбира се — бе потвърдил Караджов. — Макар че сега вече е доста състарен.

Свидетелството звучеше достатъчно искрено. И което е по-важното, инженерът бе така хлътнал с двата крака, че не беше от особено значение дали е давал шпионските си сведения на Горанов, или на някой друг. Освен ако…

Да, освен ако… Само че това бяха неща от сферата на най-смътните хипотези, които едва ли в момента можеха да играят ролята на работен инструмент.

На втория въпрос — защо Горанов се е отнесъл с подобно недоверие към Цанев, Караджов също не бе в състояние да даде някакво смислено обяснение. Той поддържаше, че е написал писмото си в точно установения стил, и това навярно бе истина, защото иначе представителят на „Липс и Ко“ едва ли би се явил на срещата. Вероятно гафът бе станал на самата среща: някаква грешка на Цанев, за която той самият не си даваше сметка, или някаква условна дума, или условен знак, който би следвало да сервира на непознатия, а не бе ги сервирал, понеже не бе осведомен за тях. Но по тоя пункт Караджов бе категоричен: никакви пароли не са били предвиждани при никакви случаи.

Така или иначе, резултатът бе налице. Едно на нула за противника или нула на нула за тоя, що духа, но историята бе смачкана, вместо да бъде разкрита и сега всичко трябваше да почне отначало. Само че да се хванеш за една история, която вече е омърлявена, това е сто пъти по-зле, отколкото да почнеш отначало.

В такъв смисъл са горе-долу и разсъжденията, с които Борислав пристъпва към темата, додето пуши, разположил се в екзотичната сянка на фикуса. Само че на генерала не му е до общи разсъждения.

— Остави това! Кажи къде е според тебе грешката и как смяташ, че трябва да се действува нататък.

— Грешката може да е на десет места… — подхвърля Борислав.

— Грешката е само на едно място — пресичам го. — Писмото.

— Как „писмото“? — вдига вежди генералът.

— Изпращането на това писмо беше авантюра. И ако то беше истинско, пренасянето му през границата също би било авантюра. Една хитра лисица като тъй наречения Горанов не би могла да повярва, че Караджов ще сложи на карта съдбата си, като повери в чужди ръце подобно писмо. Защото предишните писма той ги е писал зад граница, на самото място и без всякакъв риск.

— Възможно е да си прав — промърморва шефът. — Въпреки че писмото не съдържаше нищо такова, че да произнасяме силни думи за съдби и за авантюри. И както знаеш, шансовете в това отношение бяха преценени внимателно. А на всичко отгоре в последна сметка туй се оказа и едничката възможност.

Това бе вярно, разбира се. Защото преди още да се прибегне до изпращането на Цанев, друг наш човек бе изпратен в Лозана по дирите на „Липс и Ко“ и тоя човек бе изгубил цели шест месеца, за да стигне до оскъдните открития, че „Липс и Ко“ не съществува като фирма, но съществува като пост-рестант, само че никой никога не използува тоя пост-рестант.

Може би едничката жалка връзка на Горанов бе тоя Караджов, от когото при случай бе черпил сведения, за да ги прехвърля някому. И ако това бе тъй, цялата история би трябвало да се изпрати там, дето й бе мястото — в архивата на класираните дела. Но дали бе наистина тъй? И понеже нямаше никакъв друг начин да се отговори на тоя въпрос, решено бе най-сетне Цанев да замине за Мюнхен.

— Имаше и друга възможност — обажда се с обичайната си упоритост Борислав. — Да се чака. Вие сам сте казвали, че понякога най-добрата възможност е да се чака.

— Да, но не и пред празни ясли — възразява шефът. — Чакането все пак трябва да има някакви разумни предели. Какъв е този агент, който половин година не използува своя пост-рестант. И не е ли това достатъчно основание да се мисли, че ако е наистина действуващ агент, той използува за всеки свой информатор различен пост-рестант. И че след като Караджов е в ръцете ни, адресът на „Липс и Ко“ вече никога няма да бъде използуван.

Обсъждахме още известно време въпроса за грешката, тъй като Борислав обича да възразява, а генералът обича споровете, убеден, че тъкмо от тях понякога се ражда добрата идея. Подир което минаваме към предстоящето.

— Вие съвсем задимихте стаята — забелязва шефът два часа по-късно. — Ако ви каже човек да запалите, трябва непременно да видите дъното на пакета.

Сетне ни поглежда замислено, отпърво мене, а после Борислав и като примижава леко със сините си очи, подхвърля:

— Е, кого от двама ви да пратя? Тебе или Борислав?

Никой от двама ни обаче не се хваща на въдицата. Защото този въпрос неведнъж е бил задаван все със същия тон, за да бъде последван от забележката: „Не, няма да стане. Ще трябва още да се полекувате над преписките. Какво да ви правя, като сте белязани.“

И ние се лекуваме. Едно такова лекуване, че ти иде да завиеш от нерви. И когато се случи шефът да запита: „Кого да пратя?“, правим се, че въпросът не се отнася до нас. Нека се пошегува човекът.

Само че днес той сякаш е изгубил вкуса към хумора, защото ненадейно го чувам да казва:

— Предлагам да замине Боев.

Борислав ме поглежда с усмивка, ала с една усмивка, примесена с лека меланхолия. Не само защото той остава, а и защото остава самичък.

— Не подсмърчай — подхвърля му шефът. — Боев пръв се прибра, значи редно е и пръв да замине.

* * *

Пръв да замине и пръв да се провали, мисля си на следната заран, додето хладните струи на душа постепенно ме възвръщат от царството на съня, този малък брат на смъртта, към ведрината на новия ден, това скромно поредно възкресение, което рядко сме в състояние да оценим.

Сетне, додето закусвам в ресторанта на хотела, споменът отново ме връща към Белев. Комбинацията с него бе избрана като най-проста и най-удобна. Човек опитен в работата си, той трябваше да следи изкъсо за действията на Горанов и да ме информира по съответен начин, додето аз щях да стоя в сянката и да се готвя за операция с по-далечен прицел. Прочее, поне в първите епизоди на пиесата рискът щеше да бъде главно за сметка на Белев. И дори Белев да изгореше, аз щях да бъда запазен, за да мога да поема риска на следващите епизоди и да стигна до финала. Само че Белев бе изгорял, преди още аз да вляза в играта и преди да успее да ми предаде щафетата.

Изобщо малшансът, с който бе започнала тая история, продължаваше и налице бяха всички изгледи той да продължи и нататък. Защото това не беше малшанс, а нещо значително по-неприятно: ловкост на ръката. Ръката на Горанов или може би на някой друг, спотаил се зад него.

Тия размисли, лишени от особен практичен смисъл, текат съвсем произволно в главата ми, додето съм зает с две далеч по-практични неща, две от ония неща, които човек в резултат на привичката върши съвсем машинално: обирам с лъжичка белтъка на ровкото яйце и наблюдавам обстановката. В този ранен час ресторантът е почти пуст, ако не смятаме една възрастна немска двойка, решила може би да отпразнува сребърната си сватба сред есенната влага на Леман, и един луничав ръждивокос англичанин, който също като мене е зает с ровкото яйце и който вероятно поради късогледство така се е наклонил над масата, сякаш се готви да изгребе яйцето не с лъжичката, а с клюна, заемащ върху лицето му мястото на нос.

В хола на хотела, дето се озовавам след малко, няма никой освен човека зад гишето и една жена, огласяща помещението със сподавения вой на прахосмукачката. Тротоарът навън е безлюден. Гарираните наблизо коли — празни. Хвърлям бегъл поглед на моята, обаче я отминавам с лека носталгия и продължавам по кея към рю Мон Блан. Вятърът, който ме пресреща, е леден и добре наситен с дребни дъждовни капки, ала има мигове, когато човек трябва да пренебрегне удобството заради хигиената, духовна и физическа.

Подминавам пренебрежително два моста и поемам едва по третия — Пон дьо ла Машин, който има това предимство, че е само пешеходен, а също и достатъчно дълъг, така че лесно можеш да видиш дали са ти окачили опашка, или си свободен за момента от подобно бреме. Опашка липсва, но аз не мога да бъда уверен, че не се касае за измамна видимост и че не съм следен по-издалеч. Затуй, излязъл на рю дю Рон, решавам да посветя няколко минути на витрините, свивам последователно в два пасажа, озовавам се на малък площад, напускам го през тясна уличка и най-сетне поемам по Гранд рю, която също е доста тясна независимо от внушителното си название. Тясна и стръмна, изобщо един усоен улей, водещ към горната част на стария град.

Къщата ми е позната. Посетил я бях преди години, след един друг провал. Оня провал, при който моят учител и приятел Любо бе приключил земните си сметки. Изкачвам се по тъмното стълбите до втория етаж, разчитам в полумрака името Георг Рос и позвънявам три пъти — едно дълго и две къси.

От вътрешността се раздава обичайният встъпителен тропот, сетне вратата се отваря и на прага застава нисък възрастен мъж по халат, с голяма глава върху тънка птича шия. Домакинът ме поглежда бегло и аз разбирам, че ме е познал. Което не му пречи да запита:

— Какво обичате?

— Господин Георг Рос?

Старецът кима.

— Бих искал да знам тук ли се премести фирмата „Вулкан“?

— Да, от два месеца вече. Заповядайте…

Паролата сега е друга, но човекът е същият. Той така се е мумифицирал от годините, че няма начин да не бъде същият до края на дните си. Минавам през познатия ми мрачен вестибюл и се озовавам в също познатата ми гостна със старинни мебели, чийто стил така и не узнах, и с огромното огледало над камината, потъмняло и зелено като застояла вода.

— Можем да изпием по чашка кафе — предлага любезно домакинът. — Прислужницата ми идва чак в десет.

— Надявам се, че е все същата.

— Да, същата, жива и здрава. Какво чудно, щом даже аз съм още жив.

— Не виждам причини за обратното.

— Да, наистина: никакви. Когато няма никакъв смисъл да живееш, тогава обикновено живееш до дълбока старост.

— Не е хубаво да се клеветите — възразявам. — Нима безпокойството, което ви причинявам, не говори за нещо смислено?

— Говори за дреболии.

Той маха небрежно с ръка и тръгва за кафето, но аз извиквам подире му:

— Бих искал да знам дали господин Чезаре не е оставил някаква оферта за мене…

— Оставил е — промърморва домакинът. — Само че аз пък съм оставил кафеника на печката.

Усещам как на гърдите ми поолеква и дори ми се струва, че мрачната гостна изведнъж става някак по-светла, сякаш есенното слънце е надзърнало за миг през прозореца.

Едва когато кафето бива донесено, налято в тънките порцеланови чашки и изпито, старецът наново се отправя оттатък и подир продължително тропане и разместване на мебели ми донася мнимата оферта на несъществуващия Чезаре. Разпечатвам плика, прочитам внимателно посланието, сетне за всеки случай наново го прочитам и едва подир туй драсвам клечка, запалвам го и дочаквам пред камината да се превърне в пепел.

Писмото на Белев гласи:

„Лицето, което живее под самоличността на Андрей Горанов, е същото, известно от срещата на Цанев в Мюнхен. До тоя момент не съм успял да го идентифицирам. От самия Горанов няма никаква следа. В същата къща живее и емигрантът Лазар Пенев, работил известно време в радиостанцията «Свободна Европа».

Човекът, представящ се за Горанов, няма контакти с никакви други хора, поне откакто го наблюдавам. Предпазлив, подозрителен, почти не излиза. Ако поддържа някакви връзки, това вероятно става чрез Пенев, който често отива в града.

Съществува известна възможност Пенев да ме е забелязал при моята предишна мисия в Мюнхен. Затова винаги съм се старал да го следя по-отдалече. Вчера обаче той ме видя, когато се движех подире му. Не разбрах дали ме е познал. За всеки случай засега прекъсвам наблюдението над него и оставям за сведение настоящата справка.“

Додето гледам разсеяно как посланието се превръща в пепел, чувам гласа на домакина:

— Мога ли да ви помогна с още нещо?

— Да. С хартия и плик.

Моето писмо е още по-късо:

„Опит за ликвидиране на Б. Намира се в Общинската болница, Лозана. Предлагам да се мине към варианта делта.“

Запечатвам плика по установения способ и го подавам на господин Рос:

— Ще ви бъда много задължен, ако намерите начин още преди обед да се свържете с брата на Чезаре.

— Няма начин — разтваря съкрушено ръце старецът. — Днес не е денят. Денят е утре.

Добре все пак, че денят е утре, а не следващата седмица. Но какво да се прави. Домакинът не е радист, а само една скромна пощенска кутия. Една скромна и вече много стара пощенска кутия, но която все още е полезна, макар да твърди, че няма никакъв смисъл да живее повече.

— Надявам се, че вашите работи не вървят много зле? — запитва съчувствено домакинът.

Той няма никаква представа какви точно са „нашите работи“ и не изпитва никакво любопитство към тях, ала все пак в погледа му се долавя сянка на безпокойство. Безпокойство не за себе си, а за този непознат човек, хлътнал неканен в тоя тих дом, за да получава и връчва писма с неизвестно предназначение.

— Нищо фатално — отвръщам. — Нашите работи рядко вървят като по часовник. Дори и в страната на часовниците.

Сетне му подавам ръка и побързвам да го освободя от присъствието си.

Отново съм сред тоя тесен улей, наречен Гранд рю, но сега за щастие се движа надолу по стръмнината и с гръб към пронизващия вятър.

И тъй, нещата се изясняват, поне що се отнася до снощната катастрофа. Не си разбрал дали те е познал… Е, сега вече го разбра, и то по най-болезнения начин. Болезнен за тебе и пакостен за задачата.

Две години по-рано Белев се занимаваше в Мюнхен с проучването на някои хора, свързани със „Свободна Европа“. Интересуваше го, разбира се, не „Свободна Европа“, а другата страна на монетата — ЦРУ. И очевидно тогава се е сблъсквал с Пенев. И очевидно Пенев го е видял и запомнил.

Естествено, това е чиста случайност — да следиш в пълна анонимност някакъв тип и тъкмо когато не трябва, да се сблъскаш с друг тип, който те познава. Подобна случайност може да връхлети всекиго и в туй отношение Белев няма никаква вина. Вината му е, че не се е държал възможно по-далече от Пенев. Разчитал е прекалено на професионалната си опитност и е тръгнал подире му. И тук на пътя му е изскочила една втора случайност, една вече трагична случайност и Пенев го е забелязал.

И какво като го е забелязал? Пенев навярно също не е вчерашен, така че най-логичното би било да даде вид, че не го е забелязал, да се направи на балама и да се опита да разбере кой точно и с какви намерения го следи. А вместо това само два дни по-късно той извършва покушение над преследвача си.

Съвсем нелепо. Но може би сам Пенев е бил под наблюдение. И може би именно тия, които са наблюдавали Пенев, са решили по свои съображения да премахнат непознатия брояч. И са го направили тутакси, след като са успели да открият дирите му. Което съвсем не е трудно в малък град като Берн и особено когато се касае до човек, дето сам се навира в опасната зона, и по-точно около вилата на Горанов.

Последната версия ми изглежда твърде неприятна, но за щастие и доста невероятна. Инцидентът на шосето не говори в нейна полза. Ако в случая бяха пипали опитни хора, решени да премахнат брояча, то Белев нямаше вече да е жив. Няколко куршума или дори един удар с френски ключ по темето и — свършено.

Мизансценът на злополуката при Лозана подсказва по-друга ситуация. Човекът в стария ситроен навярно е следвал Белев през целия ден с надеждата да издебне една среша или някакво друго действие от страна на Белев. А когато тая надежда се е оказала напразна и когато вече се е смрачило, непознатият е решил да притисне моя приятел и да го подтикне към признания. И с тази цел е препречил пътя му. Само че Белев не е бил наклонен да спре. Изобщо възникнала е тая позната игра, при която всеки от двамата партньори очаква, че другият ще се изплаши и ще отстъпи. А понеже и двамата не са отстъпили, карамболът се е състоял. И вероятно в тоя миг, уплашен от изскочилата зад завоя кола на оня с рошавите бакенбарди, Пенев, или който и да е там, е предпочел да напусне ситроена и да изчезне в мрака, вместо да пише показания.

Разбира се, аз не мога да знам какво точно е станало и съвсем не си въобразявам, че още преди да съм стигнал до рю дьо Рон, вече ще налучкам истината. Имам достатъчно свободно време за анализи и догадки — чак додето вариантът делта влезе в действие. Ако изобщо влезе в действие. И единственото, което знам със сигурност, то е, че наистина сме пъхнали ръка в дупката на змията. Защото, ако господин Лъжегоранов или господин Пенев си прекарваха времето само в редене на пасианси, Белев нямаше да стане жертва на автомобилна злополука. Крайните мерки дори и в света на шпионите се предприемат само в краен случай.

Излизам най-сетне от рю дьо Рон и хлътвам в първата срещната телефонна кабина. Набирам номера на Общинската болница в Лозана. Гласът на човека насреща е непознат. Споменавам името на пациента, за чието здраве се безпокоя, и чувам:

— Момент…

И малко по-късно:

— Кой се обажда?

Това е обаче вече друг глас и той ми е познат с лекия си полицейски акцент.

— Един негов приятел: мьосю Робер.

— Искате да го видите? Възможно е.

— Благодаря ви. Само че в момента съм възпрепятствуван. Затова…

— Ако сте възпрепяствуван, боя се, че по-късно изобщо няма да ви се отдаде възможност да го видите. Положението му е крайно тежко…

Напускам кабината си и се отправям към Пан дьо ла Машин, като се опитвам да преценя дали се касае до съвсем груба уловка, или до наистина скръбна новина. Професионално погледнато, би казал Любо, това в момента не се отнася до задачата ти. Професионално погледнато, брат ми, задачата ти е да бъдеш възможно по-далеч от Лозана и от Общинската болница.

Прекосявам моста и поемам по крайбрежната, този път в обратна посока и подтикван нетърпеливо от вятъра. Не е нужно да ме подтикваш, казвам му, и без тебе си знам работата. Оправям сметката си в хотела, намествам се зад волана на волвото и потеглям.

Един час по-късно гарирам колата в малка уличка на Лозана, купувам си от една будка плана на града и правя съответните издирвания. Сетне поемам пеша из улиците, които в по-голямата си част напомнят на женевската Гранд рю, ако не по теснотията, то поне по стръмния си наклон.

Минавам край фасадата на Общинската болница по насрещния тротоар с нехайните крачки на отегчен от безделие турист. Погледът ми лениво обхожда двата реда прозорци. Нищо.

Професионално погледнато, брат ми, ти вършиш глупости, мисля си. Подир което решавам да повторя глупостта, само че този път от обратната страна на сградата. Съответната улица е пуста, ако не смятаме група деца, връщащи се от училище. Дворът на болницата е ограден с желязна решетка и жив плет. Погледът ми без усилие прескача тия препятствия и се насочва към прозорците на зданието. И ето че на втория етаж, третия прозорец отляво, виждам интересен детайл: една омотана с бинт глава, чиито свободни от опаковка части, по-точно примигващите под рунтавите вежди очи и обемистият нос, са ми доста познати.

Сиромахът кой знае от колко време вече виси на тоя прозорец, за да даде знак, че е жив. В случай че изобщо някой се нуждае от подобен знак. Той машинално вдига ръка, готов да подскаже, че ме е познал, но тутакси я отпуска. Аз също навреме успявам да обуздая жеста си и бъркам в джоба, сякаш търся цигари.

Сетне с крачките на скучаещ турист отминавам нататък.

ВТОРА ГЛАВА

Ако съдбата ви е отредила да живеете в Берн и ако желаете да успокоите нервите си или добавъчно да ги разстроите, трудно бихте могли да намерите по-подходящо място за целта от квартала на вилите отвъд Остринг.

Вилите, нижещи се край асфалтираните алеи, са доста различни по размери и външен вид в зависимост от материалното състояние на обитателите и от особеностите на вкуса им: едноетажни или двуетажни, ултрамодерни или в стила на доброто старо време, с обширни веранди или скромни балкончета, заобиколени с добре поддържани градини или само с миниатюрни тревни площи, оградени с подкастрени храсти или с декоративни метални решетки.

Това е култът към малкия частен оазис на личното благополучие, поривът към изолация от шума и неврастенията на съвременния бит, атавистичният стремеж към възвръщане в лоното на природата, ала вече облагородена и грижливо подстригана от ножиците на градинаря.

По алеите почти не се срещат минувачи и в някои часове на деня кварталът изглежда съвсем мъртъв, макар че всъщност продължава да следва живота си по неписано, но строго разписание. Децата отиват на училище и се завръщат, родителите слизат с колите си в града и се прибират, камионетките на търговските фирми в строго определени часове разнасят продуктите си от къща на къща. Обаче кварталът е тъй обширен и тъй слабо населен, че това движение почти не се забелязва, затулено от тъмните сенки на боровете и от гъсталака на вечнозелените храсти.

Вилата, наета за мене от моя съдружник Джовани Бенато, е тъкмо от средната категория, която най-добре подхожда за един търговец от средна величина. Хол с неголяма холна стая, а на горния етаж библиотека и спалня, без да се броят кухненските и тоалетните помещения — такъв е моят малък замък, разположен сред една занемарена градина с дузина ябълкови дървета.

Съсед от едната страна ми е някакъв възрастен рентиер, който живее със съпругата си на долния етаж, докато горния дава под наем, за да си закръгли доходите. Отпърво дори съществуваше мнение да наема именно този етаж, но додето се колебаехме, той бе нает от някаква немкиня. И по-добре.

Защото сега съсед от другата ми страна е Горанов. Такова пряко съседство, естествено, крие известни неудобства. То привлича погледа върху тебе, а ако този поглед е прекалено недоверчив, предизвиква и съответни наблюдения или дискретни проверки. Затуй налага се за дълго време да се пазя от всякакви постъпки, които биха събудили и най-малкото подозрение. Налага се да живея тъй, че хората наоколо да свикнат с мене, като с един безинтересен и съвсем безобиден съсед.

За сметка на това неудобство близостта с Горанов ми дава такива предимства при наблюдението, каквито квартирата на рентиера въпреки високия наем не може да ми осигури. Между моята вила и тая на Горанов има не повече от дванайсет метра, а оградата, която ни разделя, е твърде ниска, за да играе роля на препятствие. При съответна апаратура бих могъл спокойно да следя всичко, което става насреща. Само че в моето положение наличието на подобна апаратура е равносилно на глупост. Би трябвало да съм прекален оптимист, за да не допускам, че при дадени обстоятелства и в дадено време частният ми замък ще бъде посещаван и грижливо оглеждан в мое отсъствие.

Далеч съм от намерението да твърдя, че действувам с голи ръце и не използувам никаква техника. При нашата професия и в нашия век на бурен прогрес това би било все едно като да тръгнеш на лов за слонове, въоръжен с ластик. Дали от наивност, или от лицемерие, но хиляди хора вдигнаха олелия до небето за някакъв си Уотъргейт, като че ли практиката на подслушването до тоя миг им е била неизвестна. Аз обаче нямам никакво право на наивност или на прекалена гнусливост. Не ми е разрешено също и да се обиждам, да протестирам, а още по-малко — да се провалям.

Прочее малката си техника аз я нося по джобовете, възможно по-безобидна на вид. Фотоапаратът ми има външността на запалка, радиопредавателната и приемателната уредба за близки разстояния е поместена в една самописка, а далекогледът ми е в капачката на втора самописка — незначителен на вид, ала по-силен от всеки бинокъл. Един микроскопичен прибор за прислушване на секретни брави, няколко дребни ампулки с различно предназначение — и толкова. Всичко това не тежи, не заема място и при необходимост може да се изхвърли с един замах, без никой да ви забележи.

Пресилено би било да се смята, че тук времето ми минава в дебнене зад пердето на спалнята и взиране в прозорците на Горанов, макар че и този вид занимания не ми е съвсем чужд. Още по-неуместно е да се предполага, че прекарвам дните в дрямка сред уютния хол или в почистване на градината от есенната шума. Легендата, в която съм облечен, е легенда на трудов човек и тя трябва всекидневно и наново да се доказва.

Заранта започва с прибиране на продуктите, оставени от доставчиците пред вратата на кухнята, с приготвяне на закуската и с грижите около тоалета. Не си давам труда да крия домакинските си занимания зад плътни пердета, защото играя ролята на порядъчен и скучен човек, който няма какво да крие.

Точно в девет часа изкарвам волвото на асфалтовата алея, затварям градинската врата подире си и поемам надолу към центъра. Движа се като всеки порядъчен и скучен човек по един и същи неизменен маршрут: Остринг, сетне дългата и полегата права линия на Тунщрасе, после Кирхенфелдбрюке, който ме прехвърля отвъд реката на Казиноплац, а оттам през Кохергасе — на Беренплац, дето е и кантората ми.

Кантората всъщност е на Джовани Бенато, но откакто моето предприятие, съществуващо само на книга, бе слято с неговото, агонизиращо под заплахите на фалита, ние дружески съжителствуваме в това чисто и тихо помещение, изолирано с двойни прозорци от суетния шум на външния свят и украсено за по-голяма представителност с една карта на планетата и с два илюстровани календара на Сабена и САС.

Не от суетно желание за самоизтъкване, а в интерес на истината дължа да отбележа, че ако фирмата на Бенато — внос и износ на хранителни стоки — все още съществува, това се дължи донейде на мене, доколкото успявам по различни пътища да му осигуря някоя и друга скромна сделка. Тия сделки обаче не са твърде многобройни, така че съдружникът ми смята за излишно да плаща пари на секретарка и сам поддържа кореспонденцията си. А понеже и кореспонденцията не е прекалено обемиста, работното време обикновено минава в разговори на свободни теми. По-конкретно, теми за катастрофи. Катастрофи от всички размери, видове и нюанси.

Това тематично своеобразие би могло да се види странно само на човек, който не познава отблизо Джовани Бенато. Защото той е от тези непохватни хора, които сякаш непрестанно живеят на ръба на злополуката: ако има наблизо ваза, непременно ще я събори, ако му поднесат супа, ще изтърве вътре очилата си, а ако пресича улицата, ще мине на червено, за да обърка цялото движение.

Но моят съдружник се отнася с високомерно пренебрежение към непосредствено застрашаващите го опасности и мисълта му е насочена към катастрофите от световен мащаб, минали и бъдещи.

— Ако си спомните как е била унищожена Атлантида — говори той, като потропва по бюрото с късите си пълни пръсти, — ще ви стане ясно как може да загине и нашата цивилизация.

Налага се да призная, че спомените ми не датират от епохата на Атлантида.

— Моите също — кима Бенато. — Но тоя въпрос е вече изяснен от науката. Представете си един огромен метеорит или, ако щете, една малка планета: размери около шест километра в диаметър и тежест към 200 милиарда тона. Колосално, нали?

Такава е една от особеностите на Джовани, че докато говори, постоянно се обръща към вас с подобни въпроси, за да чуе мнението ви. Мнението ви, разбира се, не го интересува особено, но това е един ловък ораторски похват, за да се чувствувате в непрестанно напрежение при разговора, който всъщност най-често има формата на монолог.

Прочее, за да дам по-нататъшна зелена улица на монолога, налага се да потвърдя, че двеста милиарда тона е наистина колосално.

— И ето че този метеор гигант връхлита с бясна скорост земята и цопва в залива на Флорида. Добре все пак, че цопва там, защото ако бе паднал тук, сега в Швейцария нямаше да има Алпи, а дупка. Какъв ужас, а?

— Мисля, че не е чак толкова ужасно — възразявам меко. — Швейцарците са тъй ловки, та биха могли да скубят туристите и с помощта на дупка.

— Без съмнение, без съмнение — кима Бенато. — Но аз имам предвид не самата дупка, а страхотното сътресение. Какво ти сътресение! Това е било по-зловещо от хиляда атомни взрива… дотам, че даже полюсите са се изместили и океанът е залял цял континент. Представяте ли си?

— Опитвам се.

За да подкрепи хилавото ми въображение, Бенато ми сервира още няколко подробности около катастрофата с Атлантида, примесени с неизбежните „нали“, „какво ще кажете?“ и „давате ли си сметка?“ Подир което минава на следващото.

Следващото може да бъде злокобната смяна на земния климат, която според известни учени била предстояща, с неизбежните си последици: отпърво нов потоп, а подир туй нов ледников период. Или демографският взрив, чиито поразии били още по-страшни: в началото ще се храним с корени, а след това със себеподобните си (представяте ли си?). Или демоничните сили, дремещи под земната кора: като си помислиш само, че додето ние с вас тук си седим на Беренплац, някъде долу под краката ни клокочи огнената лава (а вие знаете, че едно нещо почне ли да клокочи, току-виж, че кипнало). Или възраждането на страшните средновековни епидемии, от които милиони хора мрат като мухи (давате ли си сметка?).

Отделна графа в репертоара на Джовани Бенато съставят военно-политическите катаклизми: китайската инвазия, водородната бомба, биологическото оръжие, а също и химическото. Това са най-любимите му теми, вероятно защото за тях разполага и с най-обилна информация. Но колкото да са любими, те не могат да изместят проблемите от третата и последна графа, към които Бенато изпитва едно почти лирическо увлечение: сюжетите на фантастичната литература, които моят спътник възприема, разбира се, като жива реалност. Тук видно място заемат такива мотиви като нашествията от други планети, митичното чудовище, подвизаващо се в шотландското езеро Лох Нес, исполинската Бяла акула, ужасният снежен човек, летящите чинни и не помня още какво.

Колкото и да е погълнат от обратите на разговора монолог, Бенато не забравя от време на време да поглежда ръчния си часовник и никога не пропуска да оповести тъкмо навреме:

— Скъпи приятелю, часът е дванайсет. Какво ще кажете, ако прескочим да се подкрепим, преди още тази нещастна вселена да е рухнала над бедните ни глави?

Първия път приех предложението с ентусиазъм като новак, неподозиращ рисковете на авантюрата. По-късно вече се налагаше да го приемам от немай-къде, понеже се бе превърнало в традиция. А накрая просто свикнах.

Като споменавам за рискове, нямам предвид вероятността аз да платя сметката, понеже това не бе никакъв риск, а желязна неизбежност. Не съм и дотам дребнав да намеквам, че съдружникът се радваше на голям апетит, поради което и сметката бе голяма. Въпросът е, че както вече споменах, Бенато бе малко непохватен, така че движението с него из широкия свят беше доста обременително.

Италианецът бе твърде късоглед, което успяваше донейде да уравновеси посредством очилата в дебели рогови рамки. Но понеже за разсеяността още не са измислени очила, той непрестанно се блъскаше ту в един, ту в друг пешеходец, застъпваше крачещия пред него гражданин или улавяше подръка някой непознат, въобразявайки си, че това съм аз, неговият съдружник. Движението му по улицата вероятно би предизвиквало немалко ругатни, а понякога и епизодични плесници, ако не бе това негово невинно бебешко лице и маниерът му да ви се усмихва някак виновно, а също и любезните му „извинете, извинете“, които сипеше наоколо си и които обезоръжаваха потърпевшите.

Веднаж, когато ненадейно се сети, че е останал без цигари, и се запъти към магазинчето за тютюн, едва успях да го спра в последния миг, преди да бе проникнал в дюкяна направо през витрината. Друг път, навярно подтикван от глада, щеше да повтори номера с далеч по-огромната и дебела витрина на ресторанта.

— Такава голяма витрина още не ми се е случвало да счупвам — призна той, след като навреме го улових. — Минавал съм през някои по-малки, но през такава голяма — никога.

Имах чувството, че мълчаливо ме укорява, задето съм му попречил да завоюва един скромен рекорд в пробиването на витрини с гола глава.

Събитията в самия ресторант се развиваха в аналогична насока, тъй че от предпазливост винаги сядахме в ъгъла, дето сервираше Феличе, който в качеството си на сънародник бе принуден безропотно да понася малките странности на Бенато.

— Е, драги, какво ще ни препоръчаш? — запитваше приятелски Джовани, като разтваряше картата с менюто и обтягаше непринудено крака под масата, при което краката му безпогрешно се озоваваха в маншетите на моя панталон.

— Имаме великолепен пушен сомон… — подсказваше келнерът, готов от служебна добросъвестност да предложи най-скъпото.

— Пушен сомон… това наистина е идея… — мърмореше Бенато, като мърдаше нозе, усетил, че те са се омотали в нещо там, отдолу. — Въпросът е какво ще ни предложиш след сомона…

Най-сетне подир продължително събеседване менюто биваше определено заедно с придружаващото го питие и Феличе се отдалечаваше по посока на кухнята.

— Какви чудесни цветя — възклицаваше Бенато, като протягаше ръка към кристалната вазичка с едри карамфили.

В подобни случаи аз инстинктивно се поотдръпвах от масата, макар че вазичката не винаги се катурваше. Имаше и такива случаи, когато не се катурваше. Съдружникът измъкваше един карамфил, помирисваше го предпазливо и добавяше:

— Но на тоя свят, скъпи приятелю, дори и красотата е измамна. Навярно сте чували за ония страшни орхидеи, чийто аромат действува като смъртоносна отрова…

Отровите, естествени и лабораторни — това също бе една от любимите теми на Бенато и той се разсейваше известно време с нея, за да заглуши пристъпите на глада. Най-сетне Феличе донасяше рибата и Джовани се заемаше с яденето, додето набитото му око не прозреше някаква нередност:

— Кажи, Феличе, откъде дойде тази мода, пушеният сомон да се поднася с карамфили?

— Мисля, че карамфила вие сам го поставихте в чинията — опитваше се да възрази келнерът.

— Мислиш… Но не си сигурен… Е, добре, ще оставим въпроса висящ — махваше великодушно с ръка Бенато и събаряше чашата си.

Оттук нататък чак до края на обеда му предстоеше да изтърва многократно ту вилицата, ту ножа, ту някоя чаша, така че Феличе бе принуден да караули непрестанно край масата, готов всяка минута да донесе нов прибор. Най-големите рискове за околните се криеха обаче във второто ядене, което обикновено бе бифтек или котлет, следователно трябваше да се реже. А съдружникът действуваше с такъв замах, че отрязаното късче нерядко отхвръкваше далеч от чинията, било върху покривката на масата, било върху собствения ви костюм. Имаше и моменти, когато отхвръкваше не отрязаното късче, а целият котлет, който веднъж при подобен случай се пльосна в скута на една дама, седнала на съседната маса. Добре все пак, че дамата предвидливо бе застлала скута си със салфетка.

— Не допусках, че съм имал такъв талант на стрелец — прошепна ми Бенато, след като инцидентът беше изгладен. — Видяхте ли: точно на салфетката падна и дори не опръска роклята й.

Известни рискове съществуваха и за самия Бенато. Спомням си как веднъж, говорейки за неизбежното приближаване на някаква комета, той съкрушено се облакъти в чинията си с милански сос.

Най-дребните произшествия бяха, разбира се, тия с цигарата, която съдружникът оставяше или облягаше дето и както му падне и за която се сещаше едва когато мирисът на изгорен плат станеше твърде упорит.

— Мисля, че нещо гори — промърморваше Бенато.

— Покривката… там, пред вас…

— А, добре. Боях се да не е панталонът ми.

Веднъж си позволих плахо да подхвърля:

— С тия ваши цигари можете да предизвикате пожар у дома си.

— Горял съм вече два пъти — отвърна нехайно събеседникът ми. — Нищо опасно. Стига да сте застрахован. Аз винаги се застраховам.

След като обедът бива приключен и сметката — уредена, отново се запътваме към кантората. Всъщност Бенато ме придружава само до най-близкия ъгъл, за да ми обясни, че няма да дойде, понеже му предстои някаква делова среща. Ако се съди по сънния му вид, срещата по всяка вероятност е с мекото легло, където се кани да потъне в забрава и поне за малко да се откъсне от гнетящите го мисли за мировата катастрофа.

Отправям се прочее сам към кантората и посвещавам два часа на пресата и на световните събития. Сетне излизам да се поразтъпча из главната улица, понеже фирмата ни е на две крачки от главната улица.

Тук всичко е на две крачки от главната улица — парламентът, музеят, катедралата, банките, гарата, казиното, театърът и какво ли не. Всичко, включително и мястото, където веднаж седмично установявам връзка с моя човек. Засега само тъй, колкото да разбере, че съм жив и че няма нито за отбелязване. Защото вариантът делта вече наистина е в ход, но той е в ход просто в смисъл, че се движи на празен ход.

Главната улица, която се нарича ту Крамгасе, ту Марктгасе ту не знам как, изобилствува с исторически забележителности, като се почне с часовниковата кула Цитглоке и се свърши с многобройните старинни чешми, украсени с ренесансова скулптура. Но погледът ми, неизвестно защо, само бегло минава край тия паметници, за да се насочи към други, далеч по-банални неща — няколкото пасажа, извеждащи в странични улици, отделни заведения, съоръжени с двойни входове, както и универсалните магазини — Льоб, Контис, Глобус и други от тоя род, притежаващи освен изобилието на стока и някои добавъчни удобства.

Изследването на тоя род обекти е, разбира се, чисто професионална привичка и аз си казвам, че най-добре би било те никога да не ми потрябват. Колкото е лесно тук да се изплъзнеш от евентуалния преследвач, толкова е лесно и наново да се сблъскаш с него пет минути по-късно нейде наоколо. Защото в тоя малък град всичко е на две крачки от главната улица.

Всъщност градът съвсем не е чак толкова малък. Той се простира нашироко от двете страни на река Ааре, за която би могло да се каже, че се вие като змия, ако това сравнение не звучеше твърде гадно по адрес на такава бистра синьозелена река. Но далечните тихи квартали с широките улици, жилищните блокове, предприятията и парковете не ме занимават. В известни отношения те са по-неудобни от теснотията на центъра. А центърът е онова място, оградено от Дъгата на Ааре, която тук се сгъва като мишница. Дето са струпани магазините, дето е навалицата и дето всичко се намира на две крачки от главната улица.

Привечер се озовавам при волвото си, гарирано до Беренплац, възсядам го и потеглям обратно към Остринг. Денят е свършил, но скуката продължава. Само че един порядъчен и скучен гражданин като Пиер Лоран няма право на скука. Тя е за артистичните натури, за ония, дето винаги копнеят за нещо различно, за нещо друго, за нещо такова, което… изобщо за хората, които сънуват миражи и гонят вятъра. А едва ли е нужно да отбелязвам, че положителен човек като Пиер Лоран няма нищо общо с подобни субекти. Той се прибира точно в уречения час, гарира волвото точно на определеното място и се заема с точно предвидената за тоя час дейност — приготвянето на вечерята.

Приготвям прочее вечерята, чието основно и почти единствено блюдо се свежда до пържени яйца с шунка, настанявам се пред кухненската маса и методично се заемам с това насъщно занимание — храненето, без да си давам труд да спускам пердето, та всеки желаещ да може да се убеди, че Пиер Лоран като порядъчен човек вече се е прибрал и като порядъчен човек бърза да се нахрани, преди да е почнала телевизионната серия „Черното досие“.

Сетне, както вече се сещате, заниманията ми се преместват в хола, дето дремя известно време, изтегнат в креслото пред малкия екран. Стопанинът се е постарал да придаде на обстановката в хола една скромна елегантност, издържана най-вече в зелени тонове: копринените тапети, кадифените кресла, големият килим, дори абажурите на настолните лампи — всичко е зелено. Зелени са дори и няколко окачени по стените гравюри, представящи пасторални или галантни сцени с малко женска голота и много растителност.

Понякога, след като поредният епизод на „Черното досие“ е отстъпил място на поредния разговор за стопанската криза, напускам хола и лениво се качвам горе в библиотеката. Тук вече завесите са спуснати, понеже съвсем естествено е, когато четеш, да се изолираш от външния свят. Уви, не изпитвам никакво желание да чета, още повече книгите, наредени по рафтовете, имат чисто декоративната функция да придават научен и старинен вид на обстановката с дебелите си кожени подвързии. Това са — доколкото съм ги преглеждал бегло — най-вече всевъзможни латински съчинения, учебници и ръководства по градинарство от миналия век. И понеже нямам намерение да затъвам в ръководствата по градинарство, а завесите, както казах, са спуснати, позволявам си да напусна библиотеката, да проникна в тъмния интериор на спалнята и да отправя поглед през цепката на пердето към насрещната вила.

В тоя час обикновено са осветени само двата широки прозореца на хола, понякога забулени от млечната мъглявина на муселинените завеси, а понякога съвсем отчетливо разкриващи вътрешността. Обстановката е старомодна и охолна, с изобилие на тежка масивна мебел и крехък порцелан. И сред тая обстановка — един слаб възрастен мъж, към когото дискретно е насочена моята писалка-далекоглед.

Набразденото от ситни бръчки пръстеножълто лице с хлътнали страни има болнав вид. Изобщо Горанов изглежда от тоя тип хора, дето сякаш са готови вече за гроба, но така, както са готови за гроба, могат да живеят още дълги години, додето всичките им близки се преселят на оня свят. Той положително е прехвърлил шейсетте, обаче въпреки белите коси и посърналия изглед едва ли е стигнал до следващата десетица. Морзовите знаци на бръчките по лицето му изразяват някаква неизменна гримаса на отегчение или страдание, сякаш е измъчван от не твърде силен, но непрестанен зъбобол.

Облечен в износен вълнен халат с вишнев цвят, мъжът обикновено чете вестник, излегнат на дивана, или бавно се разхожда, сякаш измерва с крачки дължината на хола. В случай че не чете и не измерва хола, убива времето в игра на карти. Игра срещу един-единствен противник: Пенев.

У Пенев има също нещо анемично и болнаво, но той е още далече от старческата възраст и според вече съобщените ми данни тепърва ще навлезе в четиридесетте. Що се отнася до данните на самото му лице — това дълго и безкръвно лице, — те са доста смътни, тъй че лесно бихте могли да му дадете няколко години повече или няколко години по-малко. Нещо остро има в това удължено лице, в ъглестите чупки на веждите, в изтегления като птича човка нос, в острата брадичка и в острия поглед на малките черни очи. В ъгъла на бледите безкръвни устни неизменно виси цигара. Незапалена цигара. Понякога той я изважда от уста и я захвърля в пепелника, но малко по-късно взема нова и също тъй незапалена я поставя на обичайното място в ъгъла на устните. Вероятно Горанов не позволява да се пуши. Или пък лекарите не позволяват.

Понякога старият вдига рязко глава и поглежда към прозореца, а понякога и Пенев отправя очи натам, сякаш зад тоя тъмен прозорец се таи неизвестното и нежеланото. Сетне играта продължава. Продължава обикновено до единайсет, когато двамата хвърлят картите, а победеният хвърля освен картите и някоя банкнота. Партньорите напускат хола и загасят лампите. Край на спектакъла.

Досаден и празен спектакъл, точно в стила на тоя тих и сънен квартал, отвъд Остринг, дето при нужда бихте могли да успокоите нервите си или добавъчно да ги разстроите. И точно в стила на тоя мил и стар Берн, дето улиците опустяват след осем часа и дето едничкото възможно приключение е Бенато да залее костюма ви с милански сос или да прогори ръкава ви с цигара.

* * *

Минали са цели две седмици, когато една заран най-сетне се случва нещо необичайно. На вратата ми се позвънява. Не на задната врата, където доставчиците носят продуктите, а на парадния вход.

Отварям, за да се озова лице срещу лице с млада дама. Не мислете, че се касае за самка от холивудски тип, призвана да вземе акъла на героя. Дамата е без особени отличителни белези, изобщо от тия, дето минават край вас по улицата, без да ги сподирвате с поглед. Среден ръст, строг сив костюм и не твърде интересно лице, отчасти скрито зад големи очила с опушени стъкла.

— Дойдох за квартирата — оповестява прозаично посетителката.

— Каква квартира?

— Тази, дето я давате под наем.

— Няма такава — отвръщам.

— А обявата.

— А, да, обявата… Просто съм забравил да я махна — казвам, като се сещам за малката картичка над градинския вход, която наистина отдавна би трябвало да смъкна.

— Може би все пак знаете нейде наоколо свободно жилище… — продължава да беседва дамата.

— Съжалявам, но не знам. Имаше едно в съседната сграда, но то също е вече заето.

— Странно… А бяха ми казали, че тук е пълно със свободни квартири.

— Нямам представа… Възможно е — мънкам отегчено, като поглеждам часовника си.

Подир което най-сетне тя ми кима за сбогом и се отправя към червения си фолксваген, гариран пред входа.

Следната заран отново започва с необичайно събитие. И това отново е звънчевият сигнал — не откъм задната врата, а откъм парадния вход. И пред мене отново се възправя една дама, но такава, че трябва да мине известно време, додето разбера, че това е пак вчерашната посетителка. Пастелновиолетовата рокля от скъп вълнен плат обвива плътно снагата, за да подчертае предизвикателните извивки на силуета и щедрите форми на бюста. Лицето, освободено от нощната пеперуда на опушените очила, сияе в обаятелна усмивка. Усмивка на сочните устни и на тъмните очи под здрачни клепачи.

— Дойдох пак за квартирата — осведомява ме дамата.

— Но нали ви казах, че няма такава — отвръщам, като се опитвам да се съвзема от изненадата. — Дори ако сте забелязали, вече няма и обява.

— Забелязах, вярно е — кима непознатата, като продължава да ме озарява с усмивката си. — Но повярвайте, че никъде наоколо не можах да намеря нищо подходящо. И понеже научих, че сте сам… И понеже съм готова да се задоволя с единия етаж, а дори в краен случай и с една стая, помислих си, че…

Аз също съм си помислил нещо и даже съм готов да дам словесен израз на мисълта си и да пратя нахалницата по дявола, ала тя ме изпреварва и с все същата мила усмивка добавя:

— Ще оставите ли без покрив една бездомница… в тая студена и влажна есен… Уверявам ви, че не пия, не каня гости, не се натрапвам на хазяина, изобщо все едно не съществувам…

Додето тя продължава малката си роля, разсъжденията ми взимат нова насока. В края на краищата тая жена идва за нещо, казвам си. И това нещо едва ли съм аз. Така че не е зле да се разбере какво е то, щом не съм аз. И после, едно подобно съседство може да се окаже полезно, И после, холната стая ми е наистина съвсем излишна.

— Вие просто ми късате сърцето — промърморвам. — Бих ви отстъпил стаята на долния етаж при съвместно ползуване на хола. Но нищо повече.

— Още от първия миг разбрах, че сте великодушен човек — бъбре дамата, додето я въвеждам. — Даже и съвместно ползуване на хола… Сега вие ми късате сърцето…

— Бих ви го отстъпил целия — отвръщам сухо, — ако не беше телевизорът. Тъкмо тия дни, знаете, върви оная серия, „Черното досие“.

— Но тук е великолепно! — възклицава непознатата, озовала се в просторния хол, над който вече съм загубил част от правата си. — И всичко е в зелено… Любимият ми цвят…

Съседната стая, както и полагащата се към нея баня също предизвикват одобрение. Дамата обаче, противно на обичайната женска психика, отделя по-малко внимание на банята, отколкото на изгледа през прозореца. А изгледът през прозореца обхваща най-вече вилата на Горанов.

— Мисля, че по-добре е още сега да уредим въпроса с наема — предлага жената, когато отново се връщаме в хола.

— Излишно е да бързаме — възразявам. — Пък и трябва да потеглям за работа. Ето ви ключа на външната врата. Извадете си дубликат, а оригинала поставете в кутията за писма.

Подир тия думи кимам за поздрав и си тръгвам със спокойния вид на човек, дето може да си позволи разкоша да ви остави квартирата си ей така по простата причина, че е порядъчен и скучен гражданин, който няма какво да крие.

Когато привечер се прибирам и изваждам ключа от секретното място, едва не се блъскам на входа в някакъв безполов младеж с широкопола шапка, груб дебел пуловер и сини джинси.

„Вече почнаха и посещенията“ — помислям, но в тоя миг хипито ми се вижда подозрително познато.

— На маскарад ли? — запитвам, след като се уверявам, че асексуалният тип не е никой друг, а моята тъй женствена наемателка.

— На художествена дискусия — уточнява дамата хипи.

— А, разбирам. Значи затуй сте се облекли тъй художествено.

— Иначе ще ме смятат за чужд човек. Няма нищо по-неприятно от това да те смятат за чужд човек.

По силата на тая именно максима непознатата се настанява у дома ми като свой човек. Изобщо настанява се у дома ми като у дома си. И го прави без сянка на нахалство и тъй естествено, че дори не го усещам.

Още същата вечер, след като се прибира от споменатата дискусия, тя се отпуска в едно кресло и непринудено оповестява:

— Ох… умирам от глад.

— Хладилникът е на ваше разположение — казвам.

— И ще ми правите компания?

— Защо не, „Черното досие“ вече приключи.

И ние тръгваме към кухнята.

Подир известно ровене в хладилника дамата хипи избира тъкмо туй, което и аз самият бих избрал, най-прозаичното и най-насъщното: яйца и резен шунка.

— Никога ли не спускате завесите? — запитва жената, додето поставя тигана с маслото върху газовата печка.

— За какво трябва да ги спускам?

— Нима не поддържате връзки с другия пол?

— Вие сте първата. А колкото до пола ви… в тоя тоалет.

— Расото не прави монаха, господин… Не знам просто как да ви наричам…

— Името ми фигурира на вратата.

— Видях, но не знам как да ви наричам. Бие как бихте ме наричали мене?

Въпросът ме поставя в затруднение, макар че подир завръщането си от работа съм намерил предвидливо изложена на масата в хола визитната и картичка „Розмари Дюмон, студентка, Берн“. Една луксозна гравирана картичка и при туй съвсем наскоро отпечатана, както проличава, когато размазвам по-силно буквите с пръст.

— Зависи — промърморвам. — Ако смятате да останете по-дълго, бих ви наричал Розмари, понеже и без туй някой ден ще стигнем до това. А ако идвате съвсем за малко…

— В такъв случай наричайте ме Розмари, драги Пиер.

Тя загася печката, оставя тигана на масата върху предварително приготвената дървена подложка, но преди да се разположи на стола, прави две крачки към прозореца и с рязък жест спуска завесата. Навярно сте забелязали, че в живота, противно на театъра, действието нерядко започва именно подир спускане на завесата.

Известно време дамата хипи се храни мълчаливо и очевидно наистина е здравата изгладняла. Сетне, преполовила блюдото, тя запитва ни в клин, ни в ръкав:

— Обичате ли импресионистите, Пиер?

— Да ви призная, аз доста ги бъркам всички тия школи: импресионисти, експресионисти…

— Как може да бъркате импресионизма с експресионизма? — поглежда ме тя с явен укор.

— Ами така… без никакво затруднение.

— Но нали самите думи имат различен смисъл?

— О, думите!… Думите, етикетите, фасадите…

Розмари ме поглежда бегло, сетне отново се съсредоточава върху чинията си.

— Всъщност вие сте прав — забелязва жената две хапки по-късно. — И тук, както обикновено, названията не се покриват с явленията. Но все пак вие няма да твърдите, че не сте чували нищо за художници като Моне, Сисле, Рьонуар…

— Последното име действително ми напомня за нещо — признавам. — Напомня ми за някакви голи жени. Много червени. И ужасно дебели.

— Разбрах — кима Розмари. — Вие не сте от типа на съвременния мъж с широки културни интереси. Вие сте от другия тип — на тесните специалисти. Само не знам каква точно е специалността ви.

— Съвсем прозаична: опитвам се да печеля пари.

— Това всички се опитват, макар и по различен начин.

— Моят начин е търговията. По-точно, вносно-износната дейност. И още по-точно хранителните продукти. Изобщо предполагам, че във вашата класификация на различните типове за мене е отредено най-долното място: типът на човека егоист.

Тя отмества чинията си, поглежда ме отново с беглия си проверяващ поглед и отвръща:

— „Типът на човека егоист“? Съвсем излишно е да го наричате тъй, защото друг тип няма.

— Как така „няма“? А филантропите, търсачите на истината, дори вашите импресионисти?

— Няма, няма — поклаща жената глава като някакво упорито дете. — И вие отлично го знаете.

После се оглежда и отправя поглед към пакета кент. Поднасям й цигара и щраквам запалката.

— Самата същност на живота е присвояване и усвояване, присвояване и преработка на присвоеното: цветето с корените си ограбва и изсмуква почвата, животното опустошава растителността или умъртвява други животни, а човекът… човекът още като зародиш смуче от жизнените запаси на майчиния организъм, за да смуче по-късно млякото от майчината гръд, а още по-късно, за да присвоява всичко, което е по силите и възможностите му да присвои. И ако примерно ние с вас още сме живи и околните не са ни разкъсали, то е само понеже силите и възможностите на повечето хора са твърде жалки…

— Ако разбирам правилно, вие смятате, че всички крадат?

— А вие сега ли узнавате тая подробност? Към каквото и да протегнете ръка, то вече без друго принадлежи някому. Следователно, щом го вземате, вие ограбвате някого. Разбира се, обществото, тоест силните, присвоили си правото да действуват от името на обществото, са създали сложна система от правила, за да осуетят безразборния грабеж и да осигурят привилегията на грабежа единствено за себе си. Но законите и моралът само регламентират грабежа, а не го отменят.

— На лоши работи ви учат в училище — установявам с меланхоличен тон.

— Тия работи не се научават в училището, а в живота — уточнява Розмари, като ми отправя заедно с предизвикателния поглед и гъста струя дим.

— Кой живот? Тоя на бедните бездомни студенти?

— Благодарение на вас вече не съм бездомна. Но колкото да ми е неловко, ще трябва да добавя, че не съм и бедна. Баща ми е натрупал доста пари точно по вашия начин: търговията.

— Кой бранш?

— Не хранителният, а часовниците. Но това е подробност…

— … Която не ви пречи да го третирате като крадец.

— Не знам защо е нужно да го щадя, след като и всички други наоколо са крадци.

— Включително и вие самата?

— Естествено. Щом се издържам с крадените му пари.

— Логично! — кимам и поглеждам часовника си. — Предполагам, че е време за лягане.

— Наистина. Аз май доста се разбъбрах.

— Навярно червената книжка на Мао е винаги под възглавницата ви…

— И какво ако е така? — поглежда ме тя отново предизвикателно.

— Нищо, разбира се. Въпрос на вкус. Но понеже става дума за вкус, позволете да ви кажа, че тая униформа на хипи съвсем не ви отива. Вашето тяло, Розмари, заслужава по-добра участ.

Пожелавам й лека нощ и поемам към горния етаж.

И може би е въпрос на случайност, но повече никога не я видях в тия оръфани джинси и тоя развлечен пуловер.

* * *

„Не пия, не каня гости, не се натрапвам на хазяина, изобщо все едно, че не съществувам…“

Трябваше да призная, че откакто се е настанила у дома, Розмари е оправдала горната си декларация по всички точки освен последната: тя съществува. И го знае много добре. И държи и аз да го знам. Затуй, когато се прибира от лекции привечер, грациозно се полюшва на високите си токове и с това движение придава добавъчен живот на изразителните очертания на бедрата и бюста, а очите — такива очи, че би било грехота да се закриват с очила — ме гледат тъй предизвикателно-закачливо-обещаващо, та… Та няма как да се абстрахирам от съществуването й.

— Скучаете ли? — пита дамата, като захвърли чантата и ръкавиците си на дивана.

И преди да реша какво да отговоря, добавя:

— Тогава нека се навечеряме, а сетне ще скучаем заедно.

Всъщност при нея рисковете от скука са доста минимални. Тя непрестанно мени облеклата си, които е домъкнала в три обемисти куфара, и се прибира вечер ту светски елегантна, сякаш се връща от дипломатически коктейл, ту пременена в спортна рокля с бяла якичка като глезена мамина щерка, ту стегната в дискретен тъмен костюм като персона от деловия свят. Тя непрестанно се мени не само по външен вид, но и по обноски, поведение, настроение и размисли: весела или замислена, бъбрива или мълчалива, артистично настроена или грубо практична, резервирана или агресивна, престорена или искрена, макар че искреността при тая жена хамелеон е нещо доста трудно за установяване.

— Вие ме уморявате с привичките си на хамелеон — позволявам си да забележа при един разговор.

— Надявам се, че знаете какво е хамелеон…

— Някакъв гущер, ако не се лъжа.

— И вие проявявате вулгарния вкус да ме сравнявате с влечуго?

— Имам предвид не влечугото, а непостоянството.

— В такъв случаи сравнявайте ме с някои скъпоценен камък, от тия, очарователно-променливите.

— Кой камък? Аз, както знаете, не търгувам с камъни.

— Например александритът… За него казват, че утринта му е зелена, а вечерта червена. Или опалът, събрал в себе си всички цветове на дъгата. Или лунният камък… или слънчевият камък.

— Прекалено сложно. Също като импресионистите. Не е ли по-добре да прибегнем към нещо съвсем просто: изберете си една индивидуалност и мирясайте върху нея.

— А вие коя бихте ми препоръчали? — запитва тя с предизвикателна усмивка.

— Истинската.

— Истинската? — тя ме поглежда замислено. — А не се ли боите, че ще сгрешите?

Лицето й е хубаво, но за да видите какво точно е това лице, трябва да го издебнете в някой миг на вглъбеност и размисъл, а тъкмо тогава то губи от хубостта си, защото хубостта му е в непрестанните изменения, в гамата от погледи на тъмните очи, в усмивките, полуусмивките и ослепителния смях на червените устни, разкриващи белите красиви зъби, в красноречивите гънки на тия устни, в движението на веждите, в едва забележимите вълни на настроенията, минаващи по това ту наивно и непорочно, ту студено иронично или предизвикателно чувствено лице.

Може би е на 23 години, но ако разбера, че е на 32, това не би ме изненадало особено. Изобщо понякога изглежда на 32, а понякога на 23, обаче аз съм по-склонен към хипотезата на третото десетилетие или — за да бъдем кавалери — към края на второто. Външността нерядко мами, ала начинът на разсъждение, дори когато разсъждението не е съвсем искрено, говори достатъчно ясно, стига да умееш да го дешифрираш.

— Скучаете ли?

Традицията на тоя въпрос, който Розмари неизменно ми отправя, щом се върне от града, датира още от първата седмица на нашето съвместно съществуване. Но като казвам „съвместно съществуване“, не желая да бъда криво разбран. Защото ако дамата се ръководи от правилото „не се натрапвам на хазяина“, то аз от своя страна съблюдавам принципа „не задирям наемателката“.

И тъй:

— Скучаете ли?

Тоя въпрос ми е зададен още в края на първата седмица.

— Съвсем не, поне засега — отвръщам. — Току-що гледах „Черното досие“.

— О, Пиер! Престанете най-после с това досие и с тия клоунади. Вече достатъчно ви познавам, за да знам, че използувате телевизора най-вече като осветително тяло.

— Не трябваше да ви казвам, че не разбирам нищо от импресионизма — забелязвам унило. — Фатална грешка. Вие веднъж завинаги ме причислихте към категорията на най-тъпите.

— Съвсем не. Най-тъпите не скучаят.

— А защо смятате, че непременно скучая?

— А какво друго бихте могли да правите, освен да скучаете? Не се разхождате из градината, не се отбивате с приятели в кафенето на спирката, не приемате гости, не играете карти, не проучвате готварската книга, не хвърляте пасианси, не правите утринна гимнастика… какво още?… Изобщо не умеете да потънете в тоя сънен живот на квартала. А щом не умеете да потънете, значи скучаете.

— Не и във ваше присъствие.

— Мерси. Но това не е отговор.

Сетне добавя с променен тон — тя има тази привичка да променя ненадейно тона:

— А може би тайната наистина е тъкмо в това: да се приспособиш към околната летаргия. Щом те е повлякла тая река и щом си обречена докрая да те влачи, най-добре е да се отпуснеш по течението и да не се съпротивяваш.

— Ами че отпускайте се, кой ви пречи — казвам примирително.

— Кой ли? — възкликва тя, наново променила тона. — Желанията, стремежите, мисълта, че бих могла да видя и преживея толкова много неща на тая земя, вместо да вегетирам в това кварталче, забутано нейде сред хълмищата на Бернската област.

— Не си правете илюзии — позволявам си да възразя. — Хората се отегчават не само в Бернската област.

— Да, защото са свикнали със своя край и своя бит. Едно и също нещо, дори да е пуйка с портокали, повторено пет пъти, се превръща в тягост. Секретът е да го напуснеш, преди да се е превърнало в тягост, и да минеш към следващото. Секретът е в промяната, в пътя, в движението, а не в тъпченето на едно място.

— Като ви слуша човек, може да остане с впечатлението, че най-щастливите хора са шофьорите и търговските пътници.

— Не опростявайте нещата.

— Но и вие не ги усложнявайте. Мисля, че ако човек държи на всяка цена да живее по-интересно, би могъл с малко въображение да постигне това навсякъде, дори и в тоя заспал квартал.

— Всъщност, да! — казва тя, наново променила тона. — Ако не по-интересно, то все пак по-малко скучно!

И добавя замислено:

— Трябва наистина да се прави нещо.

Казано в скоби, нямам впечатление, че наемателката ми чак толкова се отегчава. Тя по няколко пъти дневно шари между Остринг и центъра, а и когато е в самия квартал, продължава пак да шари насам-натам — до сладкарницата или до близките магазини, до гората или до селището на Робинзон, един икономично построен ултрамодерен комплекс от другата страна на хълма, дето Розмари има някакви познати от университета.

Когато се прибирам привечер и когато тя ме е изпреварила, неведнаж я заварвам да разговаря край алеята с едни или други съседи. Освен с козовете на обаятелната си външност, тя разполага и с козовете на своята общителност и приветливост, така че не се учудвам твърде, когато една вечер запитва:

— Пиер, бихте ли имали нещо против, ако направим утре тук едно каре на бридж? Предполагам, че познавате бриджа малко повече от импресионистите.

— А кои са останалите партньори?

— Ами нашата съседка Флора Зайлер и оня, американецът, дето живее малко по-горе, от другата страна на алеята — Ралф Бентън.

— Имам чувството, че вие вече сте ги поканили.

— Да… тоест… — тя млъква сконфузено.

— „Не пия, не каня гости…“ — цитирам собствената й декларация.

— О, Пиер!… Не ставайте лош. Поканих ги главно заради вас, за да ви изтръгна от лабиринтите на онуй „Черно досие“.

— Плафон или контра? — питам лаконично, за да сложа край на тия лицемерни излияния.

— Каквото вие желаете, скъпи — отвръща сговорчиво Розмари.

Следният ден е събота, така че и двамата сме в къщи, но това е само формално така, защото наемателката ми препуска с червената си кола до Остринг и обратно, за да доставя необходимите за леката закуска деликатеси, докато аз бивам изпратен чак в града, за да попълня с напитки домашния бар, който до тоя момент съществува само номинално, а едва завърнал се, трябва наново да се връщам да търся бадеми и зелени маслини, понеже Розмари твърди, че нищо не става без бадеми и зелени маслини, но вече прибрал се, Розмари казва „а на какво ще играем, като нямаме маса“, на което аз отвръщам „как да нямаме маса“, а тя възразява, че има предвид не маса за ядене, а специална маса със зелено сукно и че такава маса бездруго отлично ще подхожда на зеления хол, на което аз забелязвам, че зелените маслини са съвсем достатъчни като допълнение, но, разбира се, в края на краищата отново слизам до града и обикалям доста из Льоб, додето намеря най-сетне съответното игрално съоръжение, и се прибирам тъкмо навреме — поне такова е мнението на Розмари, която казва, че съм се прибрал тъкмо навреме, та да помогна за сандвичите.

Точно в шест часа на парадния вход се позвънява и това е, разбира се, споменатият вече Ралф Бентън, понеже мъжете винаги са точни, а на всичко отгоре Бентън — според сведенията на Розмари — е юрисконсулт в някаква банка, а юрисконсултите пък са особено точни, особено банковите.

Гостът поднася на наемателката ми целофанена кутия с три орхидеи, надявам се, не от ония, отровните, на Бенато, а на мене предлага една любезна, малко сънлива усмивка точно в стила на тоя сънлив квартал. Това е черноок и флегматичен хубавец, който вероятно вече се е запътил към 40-те, но още не ги е достигнал. Добивам възможност да го разгледам по-подробно, когато се настаняваме в хола, защото бремето на празния разговор за това противно време и прочее бива поето изцяло от Розмари, така че на мене ми остава само да пуша и да зяпам.

Ако не знаех вече, че е янки, едва ли бих го сметнал за такъв. Във всеки случай той е твърде различен от грубата мъжественост на оня тип, издигнат от уестърните в образец на породистия американски самец. Бентън е среден на ръст и добре сложен, ала с известна склонност към пълнеене, която вероятно обуздава с доста усилия. Черна грива, подстригана не дотам късо, че да противоречи на модата, но не и прекалено дълга, та да го оприличава на хипи. Черни вежди с някаква меланхолична извивка и черни меланхолични очи — очи с един поглед, който сякаш отсъствува, скрит нейде в полумрака под клепачите. Малко гърбав нос, в чийто низходящ, леко пречупен диагонал има също нещо меланхолично. Пълни устни, изрязващи се отчетливо върху матовото лице. И заоблена брадичка с трапчинка, която вероятно му създава известни затруднения при бръсненето. Може би в жилите му има една-две капки мексиканска или порториканска кръв. А може би просто е от тоя, не каубойския тип, а от другия, меланхоличния и мечтателния, на който във филмите е отредено да дрънка на китара, вместо да стреля с колта.

— Мистър Бентън, нашият приятел Пиер би предпочел да играем плафон — чувам в тоя момент гласа на Розмари, минала с естествената си непринуденост от темата за времето към темата за картите. — Бихте ли имали нещо против това?

— Предпочитанията на домакина са за мене закон — отвръща с флегматичната си усмивка американецът.

— Не става въпрос за предпочитания, а за възможности — бързам да поясня. — Иначе не бих ви предлагал такава просташка игра.

— В наше време, знаете, човек вече трудно може да съди кое е просташко и кое — не — забелязва Бентън. — Като гледаш как се облича младежта и като слушаш с какви думи си служи…

Розмари е готова, изглежда, да възрази, ала на вратата за втори път се позвънява. Това е, както и следва да се очаква, нашата съседка Флора Зайлер, наемателката на съседа рентиер. Влизането й сепва донейде Бентън, а също и мене, макар да съм зърнал вече дамата отдалече. Защото едно е да я зърнеш отдалече, а друго — да я видиш отблизо.

Флора Зайлер е на възрастта на моята наемателка, а може би и по-млада — при жените точността по тоя пункт е често илюзорна, — но във всеки случай не изглежда по-млада. За сметка на туй тя е доста по-висока от Розмари, а като обем спокойно би могла да побере у себе си две Розмари, без да й мигне окото. За да не изпадам в клюкарски тон, бързам да поясня, че фрау Зайлер съвсем не спада към персоните, затлъстели поради неправилен обмен на веществата, нито към ония мъжкарани, защищаващи спортната чест на родината си в дисциплината по хвърляне на гюлле. Тя си е съвсем добре пропорционирана, ако не броим известна щедрост на природата в бюста и тазовите части, само че добре пропорционирана върху импозантния ръст от метър и осемдесет. Изобщо една от тия пищни самки, които създават чувство за малоценност у по-голямата част от мъжете и събуждат груби атавистични апетити у останалата част.

Немкинята свойски стиска десницата ми, а сетне и тая на Бентън, при което онзи едва успява да сподави страдалческото си изражение. Предполагам, че в случая вината е не само в енергичното здрависване, а и в масивния пръстен на американеца. Не знам дали сте забелязали, но когато носите пръстен и ви стиснат здраво ръката, ефектът е значително по-неприятен.

За да не се чувствува притеснена в креслото, Флора Зайлер настанява импозантното си телосложение върху дивана, а Розмари докарва по-близо количката с напитките, представляваща нашия домашен бар. Няколко минути отиват в избора на питиетата и в сложните операции с различните видове чаши и кубчета лед, чиято главна функция, както е известно, е да се изплъзват от щипките. Подир което Розмари се приготвя за малък встъпителен разговор, тъкмо навреме осуетен от немкинята:

— Не е ли по-добре да пристъпим веднага към работа? Забелязала съм, че тия светски ритуали на празните приказки повече отегчават хората, отколкото ги сближават.

Това е, изглежда, и мнението на останалите, защото всички като по даден знак вземаме чашите си и се настаняваме около зелената маса, допълваща тъй щастливо зеления интериор на хола. Жребият решава, че първия робер аз ще играя с Розмари срещу Флора и Ралф, нещо добре дошло за мене, защото ако ще трябва да се караме, по-удобно е все пак да се караш с близък човек.

Тая игра, бриджа, на времето я бях усвоил по чисто професионални съображения при едно от многобройните си превъплъщения, когато, също като бащата на Розмари, работех в бранша на часовниците. Само че от ония младежки години вече е изтекло доста време, така че в началото се въздържам от прекалено бурни анонси и оставям инициативата главно в ръцете на наемателката си, която като всяка дейна и амбициозна натура няма нищо против именно тя, а не някой друг да осъществява разиграването.

— Пиер, не ми се сърдите, че влязох, нали? — пита мило Розмари, когато проваля една игра на три без коз, от която би следвало да направим шлем.

— Съвсем не, скъпа. Подозирам даже, че го сторихте само за да повишите самочувствието ми. Когато видиш, че и други допускат грешки, това те окуражава.

Тя всъщност играе добре, но с известна склонност към авантюрата, която при бриджа винаги се заплаща, особено ако имаш срещу себе си двама безпощадни играчи като Флора и Ралф. Те са изцяло съсредоточени в картите и очевидно вече напълно се разбират без всякакви приказки — искам да кажа разбират се в играта, защото за другото е още рано да се съди — и използуват думите с едничката цел да анонсират.

Роберът, както следва и да се очаква, завършва катастрофално за нас, при което Розмари наново пита дали не й се сърдя, а аз наново отхвърлям възмутено това с нищо неоправдано подозрение. Сменяме местата си и този път аз се озовавам срещу американеца, а когато двама мъже се опълчат срещу две жени, работата им, естествено, е спукана, така че подир втория робер моята загуба вече двойно нараства и Флора, срещу която се настанявам, промърморва майчински, макар да е доста по-млада от пишещия тия редове:

— Трябва да разчитате на мене, мойто момче. Иначе никога няма да се отървете от батака.

Отговарям й, че именно на нея разчитам, и тя приема тази декларация като нещо, разбиращо се само по себе си, защото се радва на невъзмутимо самочувствие. Пътем казано, немкинята съвсем не е притеснена от внушителния си калибър. Изобщо държи се тъй естествено, сякаш смята, че именно тя олицетворява истинската самка и че не носи никаква вина, задето наоколо й се мотаят разни женски пигмеи от кукленския тип на Розмари. Да, Флора съвсем не изтъква щедрите си форми, но не се опитва и да ги крие, още повече, че това е просто невъзможно, освен ако рече да се яви в шперплатова опаковка. Облечена с външна непретенциозност — пола, блуза и жилетка, небрежно наметната, за да не притеснява обемистия й бюст, — немкинята очевидно се снабдява с тия дреболии само от ателиетата на висшата мода и, естествено, по поръчка. При тия размери…

Разчитам на нея и се задоволявам коректно да анонсирам, като не пропускам да следя красноречивите й погледи. Тоя разговор с погледи не е от най-коректните при една джентълменска игра, но той вече ни е наложен като стил от жените, защото Розмари също не пропуска да блещи тъмните си очи към тъмните очи на американеца.

Флора използува разумно предимствата на краката си, а също и слабостите на авантюризма, с който моята наемателка все още не може да се прости, така че накрая наистина, макар и частично, съумява да ме поизмъкне от батака. А подир туй настъпва и часът на закуската.

Закуската е „студен бюфет“, както се изразява Розмари. Прочее всеки си взема в чиния от деликатесите, натрупани върху масата в ъгъла, подир което се настанява на някое от креслата, в съседство с подвижния бар. Само Бентън, застанал до бара, се храни на крак. Имам чувството, че го прави, за да не мачка излишно костюма си, освен ако не желае да притеснява немкинята, разположила се на дивана. Облечен е безупречно, дори малко по-безупречно, отколкото се полага на светски човек. Искам да кажа, че му липсва оная едва забележима небрежност, която отличава светския човек от мъжкия моден манекен. Но един юрисконсулт не е длъжен да бъде светски човек.

— Грешката е ваша, Ралф — говори Розмари. — Трябваше да ме подкрепите, а не да казвате „пас“.

— Тази подкрепа щеше да ви струва пет вътре с контра — обажда се Флора, като ми хвърля съучастнически поглед в смисъл „каква наивница“.

— Да, но нямаше да вземете робера. Вината е на Ралф, че ви пощади.

— Очарователна съседко — произнася американецът с апатия, от която е ясно, че пет пари не дава за очарованието на въпросната съседка. — Има моменти, когато за да пощадиш самия себе си, трябва да щадиш и противника.

— Вашата логика ми е непонятна — упорствува Розмари. — Не можеш в едно и също време да щадиш и себе си, и противника, щом интересите ви са различни.

— И все пак в известни моменти тъкмо такава е логиката — настоява невъзмутимо Бентън.

— А също и елементарната сметка — добавя немкинята, като отново ми хвърля съучастнически поглед. — Пет вътре с контра е равно на две хиляди.

Тя вероятно без зла умисъл е кръстосала пред мене импозантните си бедра и аз установявам, че щедрата й плът се намира в известно противоречие с лицето, доколкото сме свикнали да придаваме на едрите форми някакъв характер на добродушие. Може би защото смесваме тия едри форми с ранния спомен за майката, която за малкото дете е винаги една голяма жена, и само малка част от нас имат възможност да се убедят впоследствие, че не всяка голяма жена прелива от майчинска доброта. Така или иначе, лицето на Флора би подхождало по-скоро за някоя грациозно източена дама, за някоя кобра или както се казваше на времето — жена вамп. Високите дъги на веждите, бадемовите очи с променлив цвят, изпъкналите скули и малко голямата уста, всичко това, обрамчено от разкошните тъмнокестеняви коси, представлява добър коз за навлизане във филмовата кариера, и по-специално в рекламните късометражи на козметичните фирми. Само че както ми се струва, Флора едва ли е от жените, склонни да се задоволят с мизерния приход от подобни антракции.

Най-странни са очите на немкинята, неуловими по тон, ту сини, ту синьозелени, ту сиви. Всичко идва от тия настолни лампи, а също и от рефлекса на зелените тапети, мисля си. Интересно под какъв именно цвят са записани тия очи в паспорта й.

А междувременно разговорът на комарджийска тема продължава, макар и без мое участие, и присъствуващите отдавна вече се наричат по име и това ме навежда на баналната мисъл, че нищо не сближава така хората, както дребните недостатъци, и че една игра на карти или едно съвместно напиване понякога вършат повече работа, отколкото две години познанство.

— На вас като че ли не ви достига жаждата за печалба, Ралф — коментира в тоя момент Розмари.

— Тая жажда у всички ни съществува в излишък — отвръща спокойно американецът.

— Не, не у всички — възразява Флора. — Имам впечатлението, че нашият домакин присъствува просто за да попълни карето.

— Това е вероятно само защото мечтае за по-голяма печалба — подхвърля Бентън.

— Разбира се — кимам. — Което не значи, че бих презрял и по-скромния приход.

Подир известен брой подобни фрази без значение, играещи ролята на гарнитура към студения бюфет, ние отново се настаняваме около зелената маса и пристъпваме към втория тур, който завършва доста зле за Розмари и катастрофално за самия мене въпреки новите самоотвержени опити на Флора да ме избави от батака.

— Съжалявам, че ви нанесох такива удари — промърморва немкинята, когато накрая уреждаме сметките си. — Нещастието ми е, че не винаги успявам да измеря ударите си.

— Не се извинявайте. Доволен съм, че ви доставих една макар и съвсем малка наслада — отвръщам галантно.

— Предлагам реваншът, който ви дължим, да се състои в най-близки дни у дома — заявява Бентън на прощаване.

— Няма да пропуснем да се възползуваме от поканата — подхвърля заканително Розмари.

Подир което се налага да докосна кадифената длан на американеца и да изтърпя енергичното ръкостискане на немкинята.

— Вие сте невъзможен, Пиер! — заявява наемателката ми, след като оставаме сами.

— Лошо ли играх?

— Не. Аз играх лошо. Но вие сте съвършено безчувствен. Създавате ми просто комплекс за малоценност с моите страсти.

— Толкова ли сте пламенна като натура?

— Имам предвид играта.

— Е, щом е само играта…

Тя може би чака нещо. Или може би аз чакам. Или и двамата чакаме. Но, както винаги, когато и двамата чакат нещо, не става нищо. Така че малко по-късно се чувам да казвам:

— Ралф също не изглежда прекалено експанзивен.

— Ралф е тиха вода — отвръща Розмари.

И се запътва към спалнята си.

* * *

Неделният ден минава без разговори, тъй като всеки го прекарва в стаята си, ако не броим съвместния обед с обилните останки от студения бюфет. Привечер слизам в хола, за да заваря наемателката си полуизлегната на дивана над някаква книга с репродукции. Ако съдя по едрите цветни парцали, заместващи изображенията, това трябва да са репродукции на импресионистите.

— Вече няма „Черно досие“ — предупреждава Розмари. — Финалният епизод мина снощи тъкмо когато Флора ви измъкваше последните франкове.

— Значи заменил съм едно напрежение с друго напрежение — забелязвам философски.

Сетне, като се обтягам по привичка в креслото пред загасения телевизор, добавям:

— Но вие, изглежда, свиквате с летаргията на квартала. Излежавате се цял ден, разглеждате си картинки…

— Не разглеждам картинки, а се образовам — поправя ме тя. — Нима не можете да направите разлика между човека, който се храни, и онзи, който дъвче дъвка. Тези тук наоколо не се хранят, а дъвчат дъвка, не използуват времето, а го убиват.

Мисълта за времето насочва погледа й към прозореца, зад който в здрача бавно кръжат синкавите снежинки на първия сняг.

— Какво време! И на всичко отгоре утре рано трябва да ходя в Женева. И на всичко отгоре моторът на колата ми нещо не е в ред.

— Защо трябва да ходите точно утре в Женева?

— Защото баща ми ме вика.

— Ще вземете влака…

— Очаквах да чуя: „Ще ви закарам“.

— Скъпа Розмари, може би е непредпазливо да издавам по такъв начин слабостта си, но за вас съм готов дори на тази жертва.

— Браво, Пиер, напредвате! — усмихва се окуражително жената. — Искам да кажа: в лицемерието.

— Каква неблагодарност!

— Обзалагам се, че вие също имате някаква работа в Женева.

От тази жена не можеш нищо да скриеш. Освен естеството на работата. Която, искрено казано, засега не е съвсем ясна и на самия мене.

Заранта от снега не е останало нищо повече от малко влага по асфалта. Така че ние потегляме с волвото и към единайсет сме вече в Женева.

— Къде искате да ви оставя? — питам, докато се спускаме бавно по рю Мон Блан към езерото.

— Най-добре е да ме оставите в „Ротондата“. Имам среща с една приятелка.

Изпълнявам нареждането, сетне завивам вдясно и паркирам в първата малка пресечка. Връщам се назад пеша, влизам във вътрешния двор до моя домашен хотел дьо ла Пе, а оттам прониквам в пасажа, извеждащ на рю Мон Блан. Сега витрината на „Ротондата“ е точно в моя зрителен ъгъл. Заведението е достатъчно светло, за да видя съвсем ясно Розмари, седнала край една маса в ъгъла. Засега от приятелка няма и помен.

Пет минути по-късно жената урежда сметката, облича палтото си, излиза на улицата и като се оглежда бегло, тръгва към кея. Аз също излизам, и то точно по обратния път, за да оставя достатъчно голяма дистанция между себе си и своята наемателка. Забавлявам се да следя как тя повтаря в общи линии собствените ми маневри от преди месец и нещо. Подминава двата моста, за да поеме по третия, този пешеходния, и да се увери, че няма подире си опашка. А кого смята Розмари за възможна опашка? Мене? Слабо вероятно. Ако толкова се боеше от мене, надали щеше да се възползува от колата ми. Макар че може да го е направила именно за да ми покаже, че не се бои и няма от какво да се бои.

Всъщност туй е и работата, която ми предстои в Женева и която все още не е ясна и на самия мене. И ако някой властно ме е призовал към тази работа, това е самата Розмари. Още в първите дни на нашето съжителство — мисля вече казах, че не бива да търсите двусмислие в тая дума — можах да установя, че дамата на три пъти грижливо е преравяла вещите ми. Грижливо, в смисъл че всичко бе поставяно педантично на предишното си място, чак до последната дреболия. При един случаен човек подобен педантизъм може да бъде ефикасен, обаче при един професионалист — никога. Професионалистът владее умението да си служи с най-различни и най-незабележими белези, където трябва, за да установи с увереност дали някой е ровил тук-там, или не.

По-късно наистина тоя род обиски от страна на наемателката ми бяха прекратени, като на мене бе оставена грижата да реша дали бе сметнала, че заслужавам по-голямо доверие, или бе стигнала до извода, че съм достатъчно хитър, за да й предоставям компрометиращ материал. Но, така или иначе, тия обиски заедно с оживеното шетане из квартала ме принуждаваха да захвърля за известно време нещастния Бенато на произвола на съдбата и да се заема с Розмари.

Излязла на рю дю Рон, дамата хлътва в големия универсален магазин Гран Пасаж, с което ме подлага на сурово изпитание. Гран Пасаж е огромен лабиринт на четири етажа и с четири изхода, а при разстоянието, разделящо ме от него, повече от сигурно е, че додето вляза, Розмари вече ще е потънала в навалицата купувачи, освен ако се е изкачила на горния етаж над входа, за да наблюдава влизането ми. Изобщо при цялата тая навалица и при изобилието на огледала в магазина твърде възможно е да сменя ролята си брояч с ролята на броен.

Решавам прочее да се доверя не на краката си, а на разума. А разумът ми подсказва да поема наблюдението на Плас дю Лак не просто защото един от изходите води на тоя площад, но и защото в случай че се появи на някой от другите два изхода, Розмари пак може да бъде засечена оттук. Остава прочее само рискът на четвъртия изход и шансът три към едно е определено в моя полза.

Тя се появява на Плас дю Лак цели двайсет минути по-късно, когато вече съм почти уверен, че съм я изтървал. Хлътвам в магазина за обувки на ъгъла, изчаквам я да подмине витрината и възползуван от наплива в тоя час, тръгвам подире й. Би следвало да й благодаря, че ми спестява по-нататъшната игра на криеница. Стигнала до следващата пресечка, Розмари завива рязко и с един проверовъчен поглед напуска главната улица. Избързвам, за да установя тъкмо навреме, че влиза в четвъртата поред сграда — една модерна постройка на пет етажа.

Дотук! — казвам си, като подтискам инстинктивния порив да изтичам, да хлътна подир дамата и по светливите бутони на асансьора да установя поне на кой етаж ще спре. Ако Розмари наистина се опасява от опашка, а това е вече сигурно, тя в тоя миг навярно се спотайва на площадката на стълбището, за да провери дали някой няма да влезе подире й.

Изчаквам няколко минути, сетне изминавам двайсетина метра и влизам в насрещното кафене, дето се настанявам в ъгъла до витрината тъй, че да виждам, без да ме виждат. Тук не рискувам много нещо. Дори на Розмари да й скимне да се отбие в кафенето, ще успея да я зърна навреме, за да мога да се изплъзна от офиса през задния вход.

В заведението има само неколцина клиенти, заети с приказки или с преглед на заранния печат. Така че келнерът не само ми донася тутакси кафето, но и разменя няколко думи за времето, и по-специално за снощния сняг, който според него определено бележи началото на зимата, очертаваща се тая година като твърде студена, и прочее в тоя дух. Кимам охотно и допълвам неговите прогнози с някои мои прогнози, почерпани впрочем също както и неговите от телевизионните емисии, защото по всички световни телевизии въпросите за времето се обсъждат тъй често и така обширно, сякаш от проблемата дали утре ще бъде облачно или не, зависи самото съществуване на планетата.

Изпивам кафето, след това поръчвам бутилка Евиан, изпивам и нея, после изпушвам една подир друга три цигари и разменям още няколко думи с келнера, тоя път на втората дежурна тема — кризата и повишението на цените. В мига, когато посягам към четвъртата папироса, от насрещния вход изгрява Розмари в цялото си великолепие. Забравих да кажа, че зимното й палто е в масленозелен цвят, а зеленият цвят отлично й отива, нещо, което вече съм успял да установя, додето съм я наблюдавал сред интериора на моя зелен хол.

— Каква жена! — избъбрям, когато Розмари се отправя в обратна посока, и опасението, че ще надзърне в кафенето, се разсейва.

— Мамзел Дюмон? — запитва келнерът, доловил възторженото ми възклицание.

— Вие я познавате?

— Че разбира се. Това е секретарката на господин Грабер.

И като се усмихва с вид на познавач, добавя:

— Каква жена, нали?

Срещата ми със същата тази жена е точно подир половин час в ресторанта Бел Ер на пет крачки оттук, но пет крачки за нея, а не за мене. Вземам такси, озовавам се на насрещния бряг и го освобождавам. Сетне влизам в една телефонна кабина и правя справка в указателя. Когато знаеш името и адреса, справката не е трудна, тъй че без излишни усилия и разорителни подкупи получавам необходимата ми информация:

ТЕО ГРАБЕР

бижута и скъпоценни камъни

Една информация, която за момента не ми говори нищо, освен дето обяснява защо Розмари е тъй добре запозната със скъпоценните камъни — тия, очарователно променливите, а може би и другите. Но човек никога не знае кога и за какво може да му послужи една информация. Тъй че запаметявам сведението, качвам се на волвото и потеглям към Бел Ер.

— Надявам се, че успяхте да се срещнете с баща си — казвам любезно, когато настанявам дамата до отредената ни маса.

— Да. И най-важното, да му измъкна сумата, необходима за компенсиране на снощната загуба.

— Ако въпросът е бил само в това, можехте да ми кажете — забелязвам.

— Не, Пиер. Никога няма да приема от вас такъв род услуга.

— А какъв?

— Никакъв… Впрочем не знам…

Тя може би е готова да каже още нещо, ала в тоя момент изниква метр д’отелът.

— Наистина не съм допускала, че можете да си направите труда да ме доведете до Женева и да загубите за мене цял един ден — доверява ми тя към края на обеда.

— Чак за такъв егоист ли ме смятате?

— Не. Смятам ви просто за затворен човек.

— А вие действително ли сте тъй общителна, както изглеждате?

— Какво имате предвид?

— Нищо сексуално.

— Ако нямате предвид нищо сексуално, трябва да ви кажа, че действително съм общителна.

Това е съвсем вярно. И аз вече съм успял да го установя. А в случай, че все още ме измъчват някакви съмнения по въпроса, те твърде скоро ще се разсеят. Защото само две вечери по-късно, когато влизам в тъмната си спалня и надничам през цепката на завесата към вилата на Горанов, правоъгълникът на осветения насрещен прозорец ми сервира една интимна гледка: разположени на обичайните си места, Горанов и Пенев са се задълбочили в игра на карти. Само че този път към тях се е присъединил и трети партньор — милата и общителна Розмари Дюмон.

ТРЕТА ГЛАВА

Събота следобед. Изтягам се на креслото и разсеяно си мисля, че топлината на електрическия радиатор и пролетните цветове на зеления хол приятно контрастират с едрите парцали мокър сняг, сипещи се зад прозореца. Атмосферата на уют за жалост е понакърнена от големия зимен пейзаж, който Розмари е окачила на стената. Той наистина също е в зеленикави тонове, но такива леденозеленикави, че тръпки те побиват.

— От този ваш пейзаж ми става студено — позволявам си да подхвърля.

— Той не е мой, а на Моне — уточнява наемателката ми, която в момента нарежда пасианс.

— Все едно. Става ми студено, като го гледам.

— Но, Пиер, как да ви обясня, че задачата на една картина не е да отоплява стаята.

— Знам това. И все пак мисля, че тоя пейзаж би бил по-подходящ за през летните горещини.

— Вие разсъждавате с логиката на най-елементарния зрител: искате да получите от изкуството това, което в момента животът не ви предлага — произнася Розмари, като вдига очи от картите.

— Аз лично не искам нищо — поправям я. — Но все пак смятам, че ако закачите една картина у дома си, тя трябва да съответствува на нещо. На нещо желано. На някакво настроение.

— Тази картина също съответствува. Съответствува на вас — казва жената.

И прочела недоумението ми, добавя:

— Ами че погледнете се, това сте вие, цял-целеничък: хладен и навъсен като облачен зимен ден.

— Много мило от ваша страна, че сте си окачили портрета ми.

— А ако сам решите да украсите стаята си с някой пейзаж, който да ви напомня за мене, какво бихте сложили? — запитва Розмари.

— Във всеки случай не бих сложил пейзаж, нито каква да е картина. Това е прекалено мъртво за вас. Бих сложил някой камък, дето заранта му е зелена, пладнето златисто, а следобедът син и вечерта цикламена.

— Такъв камък няма.

— Възможно е. Вие по-добре знаете. Предполагам, че владеете материята на скъпоценните камъни не по-зле от тая на импресионистите.

— Защото това е всъщност все тази материя на изменчивата хубост — отвръща жената, без да мигне.

— Нима в университета изучавате и камъните? — продължавам аз да нахалнича.

— Камъните съм ги изучавала при един приятел на баща ми, който има предприятие за шлифовка — обяснява все тъй непринудено Розмари. — И то съвсем не с научна цел, а просто защото ти грабват очите.

— Но с какво всъщност ви привличат те? С красотата или стойността?

— А с какво ви привлича вас едно печено пиле? С приятния вкус или с хранителните качества?

— Все пак едно от двете трябва да доминира.

— Тогава защо говорите излишни работи. Ясно е кое доминира.

Тя се замисля за миг, сетне казва с променен тон:

— Когато преди време видях у тоя приятел на баща ми един великолепен безцветен камък, рекох с цялата си наивност: „Този брилянт навярно струва фантастично скъпо“. На което приятелят на баща ми добродушно се засмя: „Да, щеше да струва наистина фантастично скъпо, ако беше брилянт. Само че е бял сапфир“. И знаете ли, Пиер, едва бе произнесъл тия думи и ми се стори, че блясъкът на камъка изведнаж помръква.

— Не се ли опита приятелят на вашия баща да реабилитира камъка в очите ви?

— По кой начин?

— Като ви го подари.

Розмари се засмива скептично.

— А вие бихте ли ми го подарили?

— Незабавно. Нямам никакво отношение към камъните.

Тя ме поглежда, сетне произнася замислено:

— Интересно тогава към какво имате отношение.

Подир което отново променя тона:

— Мисля, че вече е време да се обличам. Нали не сте забравили, че тази вечер сме у Флора?

* * *

И тъй, тази вечер сме у Флора. Това става не знам за кой път, тъй като сбирките на карето са отдавна традиционни и доста чести, а според календара независимо от парцалите сняг сме в началото на март.

Немкинята е превърнала целия етаж в обширно студио, като е съединила двете стаи и ги е подредила удобно, но просто, искам да кажа без излишъка на мебели и настолни лампи, характерен за нашия зелен хол. И доколкото една обстановка разкрива нещо от индивидуалността на обитателя си, дотолкова би следвало да се заключи, че фрау Зайлер е жена на здравия практицизъм, а не на будоарния бит. Никакви галантни сцени и никакви импресионисти. Едничката украса се свежда до три-четири порцеланови статуетки, наредени върху ниския бюфет — рекламни подаръци на фабрики за порцеланови сервизи, тъй като Флора е представителка на фирми, снабдяващи човечеството с готварски и кухненски съдове.

Състезанието започна този път в моя полза, нещо доста рядко, понеже обикновено губя. Губя на дребно. Не както първия път.

— Би трябвало да се радвате — утешава ме в подобни случаи Бентън. — Това значи, че ще ви върви в любовта.

— Не говорете баналности, Ралф — възразява Розмари. — Когато един човек е апатичен в играта, той е апатичен и в любовта.

На което пък немкинята би могла да възрази, че американецът, макар да е апатичен в любовта, съвсем не е апатичен в играта. Но тя не възразява, въпреки че има основание да го стори. Доколкото си позволявам да съдя по беглите наблюдения, Флора бе опитала в началото няколко хода на повърхностен флирт с Бентън, които, уви, не бяха го изтръгнали от летаргията му. Може би просто не е любител на големия формат.

И така, състезанието този път протича в моя полза, но най-големите ми завоевания започват, когато сядам срещу импозантната фрау Зайлер, защото това е един дълъг робер и асовете, и ригите на колодата почти винаги се оказват събрани в ръката ми, а Розмари и Бентън се впускат в отчаяна отбрана и отбраната им продължава дори след като успяват по чудо да влязат в опасната зона, а наказателните удари от страна на неумолимата немкиня се сипят един подир друг и колоната на печалбите ни все повече добива очертанията на небостъргач, така че когато накрая Флора тегли чертата и прави сбора — счетоводството е винаги нейна задача, — Ралф е принуден да признае, че не помни в живота си друг толкова нещастен робер.

— Както виждате, старая се за вас, момчето ми — промърморва Флора и аз забелязвам, че очите й под влияние на тихото вътрешно доволство са добили в тоя момент лазурносин цвят.

— Ще се стараете, естествено — отвръщам. — Ако не са такива като мене, никой няма да купува чиниите ви, понеже няма да има какво да сложи вътре.

— Мисля, че се лъжете, ако смятате, че симпатията ми се дължи на вашата търговия с хранителни продукти — подхвърля немкинята, с което още повече разваля настроението на Розмари.

В резултат на продължителното съжителство Розмари е свикнала да ме третира донейде като своя територия, макар че между двама ни всъщност няма нищо освен празни разговори. Но ако в момента подмятанията на Флора я дразнят, то е най-вече понеже е бясна подир този нещастен робер. Само че когато е бясна, тя има обичая да го крие. И ако се показва бясна, значи е просто малко ядосана. А когато е наистина бясна, предпочита да мълчи.

Сега вече Розмари седи срещу мене, подчертано съсредоточена в картите си, и аз съм доволен, че мога поне отчасти да подобря настроението й, като обявя направо три без коз, на което, въпреки че съм затворил играта, Розмари не може да се въздържи да не отговори с четири пики и да изгори моите двеста от тузове. Но три без коз или четири пики — играта е при всички случаи голям шлем и това донейде подобрява настроението на партньорката ми, която дори благоволява да каже:

— Съжалявам, Пиер, обаче съвсем не се сетих, че може да имате двеста от тузове.

— Излишно е да съжалявате. За мене беше истинска наслада да наблюдавам магистралното ви разиграване — отвръщам галантно, дори прекалено галантно, тъй като разиграването е възможно най-баналното и при такава карта човек би могъл да го извърши дори с левия си крак.

— Е, доволна ли сте? — запитвам, когато вторият манш завършва също в наша полза.

— Съвсем не — отговаря Розмари. — Вие спечелихте с Флора тройно повече. Значи обичате Флора повече от мене.

— А може би аз го обичам повече от вас, скъпа — забеляза невъзмутимо немкинята.

Така или иначе, в момента е време не за обич, а за закуска и ние се отправяме към дългия бюфет, където наред с рекламните порцелани са поставени и някои други, съвсем плоски по форма и отрупани с меса и зеленчуци. Практицизмът на немкинята намира своя израз и върху терена на готварското изкуство. Тя се ограничава с немного по брой, но достатъчно вкусни и питателни кулинарни специалитети, без да изпада в разхитителните импровизации на Розмари, нито да гони скъпия финес на американеца, който поръчва закуските за своите вечери в близкия ресторант.

— Бъдете великодушни, яжте възможно повече! Иначе ще трябва цяла седмица да дояждам тия блюда — подканва ни немкинята, която отдавна е възприела навика да поддържа светския разговор, като нарушава светския тон.

И ние ядем, доколкото е по възможностите ни, а сетне отново се разполагаме около масата и по силата на правилото „когато върви — върви“ аз отново продължавам да печеля и първата ми печалба е пак с Розмари, само че за проклетия тя и този път е далеч по-малка от прихода, който реализирам половин час по-късно с немкинята.

— Сега вече е съвсем ясно: вие наистина обичате Флора повече от мене — установява наемателката ми.

— Три пъти повече — уточнява домакинята, за да налее още малко масло в огъня и да подчертае внушителния размер на общия ни удар.

И тя ми хвърля бегъл поглед с лазурносините си бадемови очи, сякаш подир толкова срещи едва сега ме забелязва. Един поглед, който би могъл да събуди у мене известни размисли, в случай, че съм любител на големия формат и в случай, че не съм в течение на една подробност, неизвестна може би на Розмари: тая Флора, кокетираща с бита си на студена и независима жена, има приятел.

— Мисля, че немкинята ми поопъна нервите одеве — призна наемателката ми, когато се прибираме.

— Предполагам, че вината е повече в малшанса.

— Да, в малшанса. Но също и в немкинята.

Подир това ненадейно самопризнание за слабост дамата ми пожелава лека нощ и се оттегля в покоите си.

* * *

Узнал съм съвсем случайно за приятеля на Флора. Но когато поддържаш връзки с определени хора в продължение на месеци и когато животът ви протича в такова тясно място като Берн, случайностите от подобен ред придобиват известна закономерност.

Това става през една от обичайните ми следобедни разходки из главната улица и съседните пресечки. По време на тия разходки неведнаж ми се случва да срещам ту Ралф, ту Флора, обаче ние разменяме набързо по някоя дума, за да отминем всеки по работата си, и само ако се сблъскам с Розмари и тя не се е запътила на някое крайно интересно обсъждане, програмата ми заплашва да се промени, защото дамата ме помъква със себе си към някое кафене или кино със същата тая непринуденост, с която се е настанила и в дома ми.

Този път обаче срещата става не с Розмари, а с Флора и не на главната улица, а на едно далеч по-пусто и необичайно за срещи място. Налага се да поясня, че част от стария Берн е разположена на два етажа, като горният етаж е на нивото на главната улица, а долният — значително по-ниско, до нивото на Ааре. Разходката без посока през въпросния ден ме е довела именно до тоя долен етаж, състоящ се от редица потъмнели и мрачни сгради, край които се разтяга също такава мрачна и ниска покрита галерия.

Движа се бавно из галерията, като се вслушвам в стъпките си, кънтящи отчетливо под тия сводове. Сетне излизам на открито и продължавам нататък. Отляво тече реката, дълбока и бърза, но водите й в тоя зимен ден са загубили звучния си синьозелен цвят и са станали студеносиви. Променливи също като очите на Флора, казвам си, и, както става в подобни случаи, виждам в същия миг пред себе си самата Флора.

За щастие тя е твърде далеч от мене, там пред входа на огромния стар асансьор, който, колкото и да е тромав, може за две минути да ви изкачи до горния град и да ви спести два километра пешеходна обиколка. Дръпвам се зад спрелия наблизо камион и отново поглеждам предпазливо към асансьора.

Флора не е сама. До нея е изправен мъж, значително по-нисък от дамата, но за сметка на туй широкоплещест и масивен като професионален борец. Случайният минувач, ако изобщо обърне внимание на тия двамата, би могъл да ги вземе за двама непознати, очакващи идването на асансьора. Те вероятно именно на това и разчитат, за да си дават тук среща и дори с цел да подсилят илюзията — стоят полугърбом един към друг, Флора, отправила поглед към реката, а борецът, загледан в обувките си.

Те стоят полугърбом като непознати, които пет пари не дават един за друг. С тая малка разлика, че разговарят. От разстоянието, на което се намирам, и при необходимостта да се крия на завет зад камиона аз нямам никаква възможност да чуя отчетливо разговора. Затуй пък мога добре да ги наблюдавам и да установя подир известно време, че този разговор почва да става необичайно дълъг за двама непознати, случайно сблъскали се пред градския асансьор.

Най-сетне Флора влиза в асансьора, който вероятно отдавна вече чака пътници, а борецът поема пеша, като тръгва право към мене. Заобикалям бързо камиона, пресичам асфалтирания път и се спускам към брега на реката, достатъчно нисък, за да изчезна от хоризонта. Изчаквам няколко минути и наново се връщам на изходната си позиция до камиона, за да установя, че непознатият вече е поел по каменния коридор на галерията.

Десет минути по-късно, додето тежкият асансьор бавно ме възнася към площадчето пред катедралата, уреждам спешен военен съвет между себе си и себе си. Тия военни съвети, въпреки че могат да бъдат взети от някой психиатър за сигурен симптом на шизофрения, са доста обичайно и твърде полезно за мене занимание. Сблъскване на идеи между аз — предпазливия скептик, и другия аз — дейния оптимист. А както казва генералът, спорът нерядко води до доброто решение.

Да сподиря бореца не е трудно. Пешеходният излаз към горния град е само един и — спестил достатъчно време посредством асансьора — мога тъкмо навреме да причакам непознатия. Нещата се усложняват оттук нататък. Не е изключено Флора също да дебне отнейде, за да провери дали нейният приятел не е под нечие наблюдение. Не е изключено и той да има някакъв съучастник. Най-сетне не е изключено и просто да ми се изплъзне, като хлътне в някоя пресечка и надуе колата си. Въпросът е: заслужава ли си да поемем още днес евентуалния риск и не е ли по-добре да изчакам.

Разбира се, мене вече ми е дошло до гуша от чакане. Вече четири месеца съм в тази страна и по тази писта при нулев резултат. Обаче тъкмо когато ти е дошло до гуша, трябва да бъдеш особено предпазлив, за да не допуснеш нетърпението и отегчението да те повлекат в оная посока, дето ще си разбиеш главата.

Когато излизам на площада пред катедралата, спешният военен съвет е вече приключен и рискът е окончателно поет. Вмъквам се в малкото кафене на края на главната улица, изчаквам появата на бореца иззад завоя и тръгвам подире му, като му давам достатъчно преднина. В края на краищата, какво чудно, ако съм се озовал на трийсет метра от някакъв гражданин, чието съществуване изобщо не подозирам, и то в тоя тесен град, дето всичко е на две крачки от главната улица.

Непознатият се движи с равния забързан ход на човек, който знае накъде отива и няма излишно време за губене. Целта му се оказва гарата, и по-точно влакът Берн-Базел-Мюнхен. До тръгването на влака остават още осем минути, време напълно достатъчно, за да отскоча до гишето и да се снабдя с билет. Билет за Базел. Макар че може да се наложи да продължа и до Мюнхен.

Движа се бавно по перона, додето забелязвам, че борецът се е настанил в едно второкласно купе. Качвам се в същия вагон и сядам достатъчно далече, за да не се набивам в очите на непознатия, и достатъчно близо, за да мога да го наблюдавам. Изваждам от джоба си вестника и по примера на останалите неколцина пътници потъвам в проучване на борсовата ситуация.

Пътуването до Базел трае към един час. Един час, през който съм погледнал само четири-пет пъти бореца, възползуван от обстоятелството, че и той е потънал в изследване на борсовите курсове. Човекът очевидно не изпитва никакви опасения, че е следен, и аз нямам никакво намерение да го убеждавам в обратното, още повече няколко бегли погледа са напълно достатъчни за набиране на визуална информация, в случай че си добил привичката да гледаш, а не да зяпаш.

Непознатият е някъде между 50 и 60 години, но без признаци на физически упадък. Сега, след като е свалил сивата си шапка с тясна периферия, едрата масивна глава се оказва увенчана от кубето на голо бръснато теме. Бръсне го, изглежда, също тъй редовно, както бръсне и пълните си бузи. Има такива индивиди, които от страх да не оплешивеят съвсем се обричат за цял живот да ходят с голи глави.

Когато понякога вдига очи от вестника, виждам, че те са леко присвити, сякаш се взират в нещо много светло или много неприятно. Затуй пък чувствените ноздри на широкия нос са добре отворени, сякаш човекът възприема света по-скоро с обонянието си, отколкото със зрението. Това не е толкова странно, ако се вземе под внимание, че в челюстите му със склопените, увиснали надолу устни и в масивната муцуна има нещо кучешко.

Половин минута преди влакът да спре в Базел, непознатият захвърля вестника на седалката, става, поема пардесюто и шапката си и се запътва към изхода на вагона. Последвам примера му с интервал от една минута и го сподирям по перона.

Часът минава седем, когато най-сетне, след продължително киснене в едно кафене, човекът ме завежда до дома си — апартамент на първия етаж в нова жилищна сграда от средна категория. Прочитам на табелката:

МАКС БРУНЕР

търговски посредник

След като съм установил най-сетне името на бореца и след като в кафенето съм направил известен брой снимки на същия с джебната си запалка, би трябвало да смятам мисията за приключена. Но каква е гаранцията, че непознатият ме е завел именно у дома си и че тъкмо той е Макс Брунер, а не някой друг? В нашия занаят, както и всякъде другаде, прибързаните заключения понякога водят до неописуеми бъркотии.

Излизам отново на улицата и спирам до най-близкия ъгъл, като се колебая дали да се връщам вече, или да чакам. Перспективата да идвам втори път в Базел не ме привлича особено, а до Берн, както съм установил на гарата, има още три влака. Така че решавам да чакам, та ако ще и да е пред празни ясли, както казва генералът.

Трудолюбието ми бива възнаградено един час по-късно, когато борецът отново се появява на улицата. Този път той ме отвежда в кварталния ресторант и това се оказва напълно достатъчно за установяване на самоличността, защото келнерът, додето взема поръчката му, непрестанно бъбре „естествено, хер Брунер“ и „веднага, хер Брунер“, сякаш е разбрал колебанията ми и на всяка цена държи да ме убеди, че тъкмо борецът и никой друг е въпросният Макс Брунер, търговски посредник.

Вечерята в тоя квартален ресторант е, професионално погледнато, вече съвсем излишна. Но една вечеря, погледната от по-друга страна, никога не е излишна, тъй че изпивам две бири, взимам две наденици с кисело зеле, а също и няколко добавъчни снимки на бореца и потеглям към гарата.

И тъй, двойката вече се откроява: Флора Зайлер и Макс Брунер. Различни по ръст същества, но с еднакво масивна физика, която ви навява асоциацията за едрокалибрени танкове. Неприятна асоциация. На такива е опасно да излизаш на пътя. Но въпросът засега е: накъде са се запътили и защо. И не са ли те съвсем встрани от твоя собствен път. И не си ли тръгнал подире им от чиста професионална мнителност, или от нямане какво да правиш.

Може и да е така. Но за да съм сигурен дали е така, аз още при първа възможност изпращам молба за справка. Изпращам я по човека, с когото се срещам веднаж седмично на две крачки от главната улица.

* * *

— Защо всъщност напуснахте Италия? — питам, издебнал едно от редките мълчания на събеседника си.

— А мафията? — запитва ме той на свой ред.

— Вярно: мафията.

— А инфлацията? — продължава да пита Бенато, защото това е Бенато.

— Да, наистина: инфлацията.

— За да си плюеш на петите, е необходима една-единствена сериозна причина. А аз, както виждате, разполагам с две.

Ние вече сме към края на обеда и Феличе, дежурещ близо до нас, е също на края на мъките, след като е сменил на няколко пъти съборените прибори и е прибрал стъклата на две счупени чаши. Сега сме на кафето, така че най-много Бенато да излее кафето или напръстника френски коняк, който той по традиция гаврътва като финален акорд за подпомагане на храносмилането.

За щастие или нещастие съдружникът ми не излива кафето, а го изпива, което както винаги усилва бъбривостта му, тъй че известно време съм принуден да слушам обстойните му информации относно характера и методите на италианския гангстеризъм. Бенато познава всички похвати, чрез които можете да бъдете обрани у дома си, в колата или додето се движите пеша по улицата, но заедно с това владее и всички способности за осуетяване на подобни покушения.

— На такива като мене тия типове не могат нищо да направят. Но защо е необходимо да бъдеш вечно нащрек и да си отваряш очите на четири? С течение на времето това почва да уморява, нали?

И той ме поглежда въпросително с двете си кръгли очи, отворени на четири за опасностите, които ни заобикалят, и въоръжени за същата цел с многодиоптрови очила в дебели рамки. Сетне, не получил очаквания отговор, навежда към масата бебешкото си лице и малката му уста се разтваря в едно изненадано „о“:

— Тази цигара… Не знам просто къде да я слагам. Отново прогорих покривката…

Бенато загася цигарата, за да запали минута по-късно нова, с която, разбира се, също ще прогори покривката или собствения си панталон. Сетне се насочва към темата на инфлацията.

— Някога дядо ми фалира — чувам по едно време гласа му, добиващ вече известна сънна интонация, защото ефектът на кафето е почнал да се разсейва. — По-късно баща ми се замогна, за да фалира на свой ред тъкмо когато очаквах да го наследя. Така че наследих главно дългове. Двамата ми вуйчовци също фалираха по различно време. Изобщо фалитът е наша семейна болест. Но кажете ми, не е ли това и болест на века? И не са ли тия фалити само първите предвестници на оня генерален фалит, заплашващ цялото човечество?

— Труден въпрос… — отвръщам колебливо, като правя знак с очи към Феличе да донесе сметката.

Малко по-късно Бенато, макар и с голямо съжаление, е принуден да ме остави, тъй като тъкмо днес има една неотложна среща с домашния креват, пардон, с някакъв гръцки търговец на маслини. Така че както винаги се озовавам сам в бюрото, между двата авиационни календара и пред купчината заранни вестници. Този път обаче оставам малко повече от обикновеното. В петък винаги оставам малко повече от обикновеното, защото вместо да се мотая из улиците с риска някой да се залепи за мене, та дори и това да е скъпата Розмари, предпочитам да се отправя директно към мястото на срещата.

Петък, да. Нещастен ден според известни суеверия. Но, от друга страна — удобен. В навечерието на уикенда. Всеки бърза да напазарува и да се прибере. Улиците рано опустяват. И тогава тъкмо настъпва часът на срещата.

Излизам на Бундесплац, дето се издига потъмнялата от годините сграда на парламента — една крепост на демокрацията, добре завардена от крепостите на банките: отляво Кантонал банк, отдясно Национал банк, а насреща Креди Сюис и Шпаркасе. Обхождам парламента, продължавам надолу и излизам при моста, по който винаги се завръщам от Остринг. Само че сега не се завръщам, а спирам на отсамния бряг на реката. И понеже споменах, че Берн е град на два етажа, би следвало да добавя, че тук между двата етажа се редят една над друга или, ако щете, една под друга няколко тесни тераси, съединени помежду си със също тъй тесни стълбички.

Наоколо в тоя вече мъртъв час на априлския здрач и в това мокро ветровито време не се вижда жива душа. Изправям се до каменната ограда на най-горната тераса и поглеждам към следващата под нея. В полумрака ми се мярва тънката и слаба фигура на нашето момче. И както винаги по-рано, така и сега, струва ми се, че до мене е застанал още един човек — моят покоен приятел Любо Ангелов. Защото момчето на долната тераса е неговият син Боян.

Любо не казва нищо, научен още приживе да оценява нещата само професионално погледнато. Но макар да е свикнал да оценява нещата само професионално погледнато, той в края на краищата е баща и не може да се въздържи да не надзърне тук, на това място, дето синът му прави първите си стъпки. И въпреки че не казва нищо, аз се сещам за ония далечни години, когато Любо учеше и мене да правя първите си стъпки, също както аз днес помагам на момчето му да тръгне по тежкия и неприветен път на разузнаването. Да тръгне и да върви, докъдето му е писано, а сетне да предаде паролата на следващия.

Бих могъл всъщност да не заставам тук и да не надзъртам от терасата, защото миниатюрната приемателна и предавателна уредба действува на цели двеста метра разстояние. Ала когато наоколо няма хора, аз винаги заставам тук, за да изпълня сякаш негласната молба на Любо и да видя със собствените си очи Боян.

Врътвам леко капачката на писалката и подир късо пращене чувам тихия познат глас:

— Волво пет.

Врътвам наново капачката и на свой ред предавам:

— Волво шест.

Прието. Предаването е приключено. И въпреки лаконизма си то съдържа достатъчно данни и за двете страни. Боян ми съобщава, че за мене е оставен материал, който се намира в нашия тайник — едно черно волво, подобно на моето, — и че волвото е гарирано на съответното място в петата по нашия списък улица. Аз пък информирам, че пращам чрез тайника свой материал и че колата ще бъде преместена на шестата по списъка улица.

„Петата“ е една дълга пресечка отвъд Бубенберг, достатъчно далеч, за да мога да се уверя по пътя, че никой не ме сподирва, и достатъчно близо, за да не се преуморявам от ходене. Намирам лесно волвото, анонимно и незабележимо между множеството други гарирани коли. Отключвам го, настанявам се зад кормилото и потеглям. А додето чакам на първия червен светофар, изваждам изпод радиоприемника оставеното за мене послание и го заменям с моето. Манипулацията трае точно осем секунди.

Освобождаването от колата обаче ми отнема значително повече време. Не само защото „шестата“ е доста далече от „петата“, а и защото не успявам да намеря никакво място за паркиране. Това ме принуждава съгласно уговорката да оставя волвото на „седмата“, където напливът не е тъй голям. Прозаични, отегчителни, но необходими подробности на действуващата в момента комбинация — варианта „делта“.

Най-простите комбинации са нерядко и най-добри. Ала когато простото претърпи провал, налага се да минеш към нещо по-сложно. Осуетяването на атаката с двете б-та — Боев и Белев, е предизвикало необходимостта от следващата възможна атака с три б-та: Боев, Боян и Борислав. Тия три елемента образуват всъщност и оня триъгълник, който носи в гръцката азбука името делта. На мене предстои да осъществявам контакта с противника, на Борислав — контакта с Центъра, а на Боян — контакта между мене и Борислав. В случай, че едно от двете звена — Боян или Борислав — изгори, триъгълникът ще бъде наново възстановен с друго действуващо лице. Но в случай, че изгоря аз, операцията „делта“ може спокойно да бъде преименувана в операция „кръст“. Поне до второ нареждане.

Отивам наново до Беренплац, за да се въоръжа този път със собственото си волво. Стига тайници. Да се върнем към легалното съществуване на оня обикновен и скучен гражданин Пиер Лоран.

* * *

Тъкмо бъркам в джоба за ключа си, когато вратата се отваря и на прага се показва Розмари в едно от обичайните си превъплъщения — облечена скромно, но не без известен шик, наивна и миловидна мамина щерка.

— А, вие излизате? И ме оставяте сам в навечерието на уикенда? — възклицавам с лека горчивина, макар че искреното ми желание в момента е тъкмо да ме остави и да ми се махне от главата.

— Съжалявам много, Пиер, но нашият съсед хер Гораноф ме е поканил на чашка чай. Опитайте се да обуздаете скръбта си. Гораноф е от тия, дето подир две партии белот почват да се прозяват, така че едва ли ще ви липсвам дълго.

Окуражен от това обещание, влизам в скромния си дом, поставям на печката вода за чай, а подир туй се изкачвам в библиотеката и изваждам посланието. Това е отговорът на запитването ми относно Макс Брунер. Един твърде кратък отговор, за чието съставяне навярно са били необходими дълги издирвания.

Сведенията ми разкриват, че Брунер е завършил икономически науки, че е прекарал войната — вероятно в резултат на известни връзки — на сравнително топло място като оберлейтенант в интендантските части, а подир войната се е насочил към търговското поприще, навярно пак посредством полезни връзки. Не е замесен във военни престъпления, нито има някакви активни политически прояви.

С две думи, доста безинтересни сведения освен в една точка: през 1943–1944 г. интендантската част, в която е служел Брунер, се е намирала в България. Една точка, приканваща към размисъл. Особено ако се приеме хипотезата, че Флора, зад която се спотайва Брунер, се е озовала в съседство с българина Горанов не по чиста случайност, а по определени съображения.

Брунер — Флора — Горанов — това вече добива очертанията на начална схема. Нещо като разновидност на варианта „делта“, с тая разлика, че тук едното звено може би брои другото посредством третото. Но колкото и въпросната схема да изглежда примамлива, тя е засега лишена от някакъв реален и конкретен смисъл. И в случай, че такъв смисъл наистина съществува, никой не е в състояние да ми го разкрие освен самата Флора или самият Брунер. А не знам доколко би било удобно и възпитано да се явя при някой от тия двамата и да запитам:

— Кажете, какво по дявола търсите от този старик Горанов?

Влизам в банята, изгарям писмото над умивалника, сетне пускам водата, за да отнесе пепелта, и дори измивам със сапун порцелана, защото при такава любопитна съквартирантка като Розмари най-добре е да не се оставят никакви следи. После прониквам в спалнята и през цепката на завесата наблюдавам известно време как въпросната съквартирантка шляпа картите в компанията на тия бледи и подозрителни типове, Горанов и Пенев, а те и двамата й отправят мили усмивки — доколкото милите усмивки са изобщо по силите им — и акуратно я гощават с чай, бонбони и сухи сладки.

Най-после ми омръзва да съзерцавам тая интимна идилия и се сещам, че водата върху кухненската печка навярно е на път да изври. Слизам прочее, приготвям си на свой ред чаша чай и изваждам за допълнение нещо от хладилника. Доста постна вечеря за един уикенд и доста бедна схема за една хипотеза: Брунер — Флора — Горанов.

Премествам се в зеления оазис на хола и дремя известно време в креслото, като се вслушвам в звънкия глас на капчуците, оповестяващи в синята вечер, че пролетта най-сетне настъпва.

Да, пролетта най-сетне настъпва и Розмари най-сетне се прибира, за да изчурулика „колко мило от ваша страна, че ме чакате“ и „тия дребнави хора наистина ме отегчиха“.

— Не се учудвам — отвръщам. — Учудвам се по-скоро, че тъй охотно понасяте отегчението. Охотно, за да не кажа радостно.

— Не ставайте лош — промърморва тя, като се отпуска на дивана. — Още малко и ще ме уличите в мазохизъм.

— Защо не? Напоследък извращенията все повече се превръщат в нещо нормално.

— Какво да правя, като не мога да се въоръжа с вашето безстрастие и не съм в състояние да откажа, когато един възрастен човек ме кани на чашка чай.

Според личните ми наблюдения, за да получи тая чашка чай — поне първата, — Розмари доста време се е натрапвала на възрастния човек и неведнаж в продължение на седмици му е правила мили очи и сума пъти е спирала на приказка до оградата, но това е въпрос на подробности.

Въпрос на подробности е може би и обстоятелството, че както е пременена в късата пола на мамина щерка и както нехайно е кръстосала крака, тя безцеремонно е разкрила пред мен гледката на стройните си бедра чак до мястото, където природата им е определила да се съединят. Изобщо от известно време насам домашното поведение на Розмари изобилствува с подобни безцеремонности, стигащи дотам, че нерядко, додето съм в хола, тя се показва от стаята си по комбинезон или по слип, за да ми съобщи нещо, сякаш аз съм бездушен предмет или безполово същество. И дали го прави, защото действително ме смята за безстрастен или защото все още държи да провери чак толкова ли наистина съм безстрастен, ала тази нейна непринуденост започва да ме дразни.

— Бяхте казали на времето, че няма да каните гости, а започнахте да ги каните — напомням.

— О, Пиер! Но нали вие сам…

— Бяхте заявили, че не се натрапвате на хазяина, а започнахте да се натрапвате — продължавам.

— О, Пиер! Нима смятате…

— Смятам, да. И стойката, която в момента сте заели, говори, че на вас освен мазохизма не ви е чужд и садизмът…

— О, Пиер! — повтаря Розмари за трети път. — Не се докарвайте в роля, която не ви приляга, и не се опитвайте да ме убеждавате, че представлявам за вас нещо повече от събеседница за убиване на времето. Макар понякога да имам чувството, че вие не се нуждаете дори и от събеседница.

Тя произнася тоя малък пасаж, без да си дава труд да променя предизвикателната поза и без да държи сметка за посоката на погледа ми. А това още повече ме дразни. Но жената, изглежда, не го разбира или, напротив, отлично го разбира и сякаш за да доведе раздразнението ми до връхната точка, запитва безсрамно:

— Какво сте ме загледали?

— Това смущава ли ви?

— Във всеки случай не обичам да ме изучават като предмет. И не мога да разбера дали оценявате качеството на чорапите ми, или се опитвате да се оправите сред многобройните ми индивидуалности.

Ако бях Емил Боев, бих й казал нещо, което тутакси би сложило край на разговора. Но понеже не съм Емил Боев, а Пиер Лоран, преглъщам репликата и произнасям спокойно:

— Не си въобразявайте, че представлявате чак такава джунгла.

— Аха! Вие най-сетне сте намерили ръководната нишка. Ще бъде наистина мило да ми я съобщите, защото и аз самата се нуждая от нея.

— Защо не! Тя се крие в самите тия много индивидуалности, с които оперирате.

— Тази вечер се изразявате доста неясно.

— Боя се просто да не ви засегна.

— Не бойте се. Вървете направо през цветята.

— Защо да се тъпчат цветята? Вие и сама можете да си отговорите. Нали знаете каква е причината на всяка мимикрия?

— Това и децата го знаят.

— Именно. И ръководната нишка е тъкмо това, което и децата го знаят. Само че при хамелеона инстинктът действува директно, а при вас — посредством пресметливостта. Вашата индивидуалност е голата сметка. И тая гола сметка жонглира с всичките ви останали индивидуалности. И всичките ви маски, пози и превъплъщения се ръководят от една доста проста и съвсем обикновена изчислителна машина, която при вас изпълнява едновременно функциите и на мозък, и на сърце.

Безучастието, изписано допреди малко по лицето й, постепенно се е заменило с известно оживление. Едно такова оживление, та не бих се учудил, ако внезапно посегне към масичката и запокити кристалния пепелник в главата ми. Но както вече казах, когато е наистина вбесена, Розмари се въздържа от буйства. Тя мълчи известно време, вперила поглед в обвитите си с найлон колене, сетне вдига очи и произнася:

— Това, дето го казахте сега, никога няма да ви го простя.

— Аз само повтарям собствената ви теория за човека егоист.

— Не, това, дето го казахте сега, никога няма да ви го простя — настоява Розмари.

— Кое по-точно?

— Това, за сърцето.

— Е, ако е само за сърцето…

Ставам, за да се отърва от пейзажа на тия стройни бедра, и запалвам цигара. Сетне правя няколко стъпки към прозореца и се заглеждам в синята нощ, докато капчуците звънко повтарят все същата тая радиограма за настъпването на пролетта.

— Може да съм се изразила твърде елементарно, но като казвам, че хората са егоисти, това не значи, че между тях няма разновидности — чувам зад гърба си подчертано спокойния глас на Розмари. — И ако гърдите на хора като вас са натъпкани само с оферти и фактури, не е изключено в гърдите на други да има и сърце.

— Не затъвайте в противоречия.

— Противоречията, ако ги има, са не в моите разсъждения, а в човека — отвръща все тъй спокойно жената. — Може да е абсурдно, обаче така е: съществуват хора, у които наред с егоизма има и чувства. И колкото да ви изглежда невероятно, аз съм тъкмо от тия хора, Пиер.

Тя става, решила на свой ред да се разтъпче, и се запътва към другия край на хола.

— Вярвам ви — казвам, за да я успокоя. — Може би малко пресилих в последния пункт.

— Не, вие просто искахте да ме нараните. И ако ме е яд за нещо, то е, че наистина успяхте.

— Не ми повишавайте прекомерно самочувствието.

— Защото аз наистина се привързах към вас, Пиер — продължава жената и отново прави няколко крачки из хола. — Привързах се тъй, против волята си и без желание да се натрапвам на хазяина, както вие се изразявате.

— Може би там ви е грешката — промърморвам.

— Къде? — пита тя, като спира сред хола. — В това, че се привързах, или в това, че не ви се натрапих?

— Най-вече в последното. За да разбереш, че някой има сърце, са нужни факти.

Тя отново прави няколко крачки и вече е съвсем до мене, когато произнася:

— В такъв случай пропуснала съм момента. Ние сме стигнали до такъв градус на взаимното привикване, че…

Както казах, тя е съвсем до мене и не успява да довърши фразата по чисто технически причини.

— О, Пиер, какво ви е прихванало… — прошепва Розмари, когато най-сетне първата ни целувка, една твърде дълга целувка, стига до края си.

— Отде да знам — промърморвам. — Навярно е от пролетта. Не чувате ли: пролетта вече идва.

И отново посягам да я прегърна. Но преди да ми позволи да го сторя, жената с рязък жест смъква пердето на прозореца.

Защото, както мисля, че казах, в живота, противно на театъра, действието нерядко започва именно подир спускане на завесата.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Пролетта идва бурно и изведнаж. За няколко дни пъпките на дърветата се разпукват. За няколко дни кварталът лумва в зеленина, не тая постоянната мрачна и сякаш овехтяла зеленина на боровете, а светлата и свежа зеленина на нежните нови листа. Белите стени и червените покриви на вилите, доскоро отчетливо геометрични върху фона на голия тъмен гъсталак, биват удавени в сребристите и златисти сияния на овощните дървета. Цветовете стават променливи и неустойчиви като в любимите картини на Розмари или в камъните със странни имена, променливи, неустойчиви и нашарени в сенки и светлини, защото горе между земята и слънцето топлият вятър от юг е подкарал своите бели стада в синьото небе.

Промяната, уви, е главно от метеорологически характер. И съвсем отчасти — от битов. Както казва моята квартирантка, ние е нея сме стигнали отдавна до такъв градус на привикването, че чувствената промяна в отношенията ни е просто един лек нюанс под повърхността на обичайното, един лек нюанс, който единствено ние двамата с нея сме в състояние да доловим.

Инак всичко си е както преди и всеки следва делничното си разписание и само понякога следобед, понеже дните са станали по-дълги, а съседната гора — по-приветлива, ние, вместо да се изтягаме в тесния зелен интериор на хола, скитаме из просторния зелен интериор на гората или седим на някоя скамейка край пътеката и се взираме към изумрудната равнина, зад която отново се редят гористи хълмове, а над тях израства синята верига на планините, а още по-горе са заснежените алпийски върхове и над тях — огромният небесен купол, в чиято необятност топлият вятър от юг все тъй бърза с облачните си стада.

Веднаж Розмари ме завежда при своите познати в Селището на Робинзон — едно младо семейство на интелектуалци екстремисти, обитаващо неголям стандартен апартамент в тоя супермодерен комплекс от двуетажни циментови кутии. Фактът, че жената сама ме води при своите екстремисти, вече е достатъчен симптом за това, че те ще се окажат съвсем безинтересни за мене, професионално погледнато, и ако трябва да бъдем искрени, аз би следвало да й обясня, че едно запознаване с нейния шеф Тео Грабер би ми направило по-голямо удоволствие. Само че да бъдем искрени един към друг с Розмари, това би било вече прекален разкош, а аз не съм максималист и засега се задоволявам с дружба и любов без излишна откровеност, защото, както казват французите, и най-красивото момиче на света не може да ти даде повече от туй, което притежава.

Екстремистите са се наредили доста удобно, доколкото може да се нарече удобство безредното струпване на транзистори, магнитофони, книги и алкохолни напитки върху синия мокет на обширния хол. Изобщо двойката живее върху мокета, посреща гости върху мокета, като ги настанява на възглавници, консумира уиски и слуша поп-музика върху мокета, а вероятно и спи върху мокета, за да покаже, че плюе на възхода по пирамидата на йерархията и се придържа към бита на социалните низини.

С изключение на тая подробност не успявам да открия никаква друга връзка между домакините и експлоатираните класи, нещо, което си позволявам да изразя и гласно, когато ми омръзва да слушам познатия репертоар за перманентната революция и за аскетичната бедност в името на абсолютно безличие и пълно равенство.

— А кой ви пречи? — питам. — Изхвърлете всички тия неща от квартирата, включително и този ваш мокет, облечете се в три метра зелен док и живейте направо на пода. Или още по-лесно, изхвърлете се сами от апартамента и поемете по пътищата на перманентната революция.

Казвам го на съпругата, или по-точно на това, което предполагам, че е съпругата, защото тия типове и двамата са с дълги сламени коси, хилави безполови тела и джинси, украсени с изкуствени и чисто декоративни кръпки.

Съпругата обаче ми отговаря, че съм разбрал твърде вулгарно техните интелектуални възгледи и че те разглеждали и оценявали социалното равенство като висш абстрактен принцип, а не като просташка житейска практика.

Подир което мъжът или това, което предполагам, че е мъжът, налива още по едно уиски, за да покаже, че не се дразни от идейната конфронтация, и започва да развива следващата поред теория, тази за терористичната борба като най-висша форма на революционното насилие.

— Аз продавам главно маслини и сирене — забелязвам по някое време, — но имам достатъчно връзки в търговския свят, за да ви осигуря по два чифта пистолети от коя да е марка и по една каса ръчни бомби. Така че ако почувствувате липса на материали, обадете се.

На което съпругата отново отговаря, че теорията на революционното действие е едно, а практиката — друго, и че разделението между умствения и физическия труд, извършено още в робовладелческото общество, е узаконило обичая едни да създават принципите, а други да ги прилагат.

— Не допусках, че можете да се държите така грубиянски, Пиер — промърморва с укор Розмари, когато поемаме обратния път през гората.

— Какво да правя: не съм привикнал с такъв интелектуален разгул на нивото на домашния мокет.

— Обаче това не е причина да наричате през цялото време съпруга „госпожо“…

— Тъй ли? Че откъде да знам. Тоя тип имаше по-тънък глас.

— А нима той е виновен, че жена му има по-нисък тембър от него? Не, вие наистина прекалихте.

Спорим още малко по въпроса, дали съм прекалил, или не, а сетне се прибираме, поглъщаме в кухнята неизбежните яйца с шунка, прекарваме обичайното време в хола, аз — пред телевизора, а Розмари — над вечните си албуми, и накрая лягаме да спим — точно както правим вече месеци наред. И може би едничката разлика е, че лягаме на едно легло долу в стаята на квартирантката ми и че прибавяме към обичайната програма още една малка атракция, която вече също почва да се превръща в привичка.

— Промяната… — обича да мечтае Розмари.

Аз също мечтая за тая промяна, макар и негласно, обаче каква полза? Промяна няма освен в календарното време. То се топи, седмиците се изнизват, а ситуацията е все същата: тъпчем на място.

* * *

Денят е станал по-дълъг и когато заставам в уречения час и в точната минута до перваза на терасата, вече съвсем ясно виждам високата и слаба фигура на момъка долу. И, както винаги, усещам, че до мене стои още един човек — моят покоен приятел Любо Ангелов. Защото момъкът на долната площадка е неговият син Боян.

Боян е пременен според същата тая мода, по която се облича и двойката екстремисти, но какво да се прави: в момента той е студент — реален и мним подобно на моята Розмари — и трябва да се съобразява с показната екстравагантност на всичките си колеги. Една банална екстравагантност, която го прави незабележим в тълпата на еманципираната младеж.

И ми се струва, че чувам гласа на Любо:

— Какво си го маскирал тъй?

— Не съм го аз маскирал — отвръщам. — Те сами се маскират. Но ако оставим настрана дългите коси и сините гащи, не виждам с какво особено се отличават от нас.

— Изнежени са — отвръща Любо.

— А може би ние бяхме прекалено загрубели. Да гониш по цял ден бандити по урвите… Това отдавна вече мина…

— Изнежени са, брат ми. Затуй внимавай да не го похарчим този, нашия.

— Не е нужно да ми то казваш. Знам, че новакът е винаги опасен. И най-вече за себе си.

Любо замлъква, обаче аз усещам, че то е, защото съзнава, че не бива да се меси, професионално погледнато. И че всъщност страхът му съвсем не се е разсеял.

Нямам представа как изглежда Борислав, но предполагам, че все пак не ходи с продрани сини гащи, понеже Борислав също като мене използува фасадата на прозаичен аферист, само че за разлика от мене прави пари не в търговския бранш, а в някаква авиокомпания. Той живее от другата страна на реката в Кирхенфелд и по силата на едно съвпадение в тавана на същата тази сграда, дето се намира уютният му апартамент, една от скромните ергенски квартири е обитавана от Боян. Нямам представа за начина, по който се осъществява връзката между двамата, но съм уверен, че е достатъчно дискретен и практичен, за да им създава затруднения.

Писалката, поставена в малкото джобче на сакото ми, изпращява сухо и чувам тихия глас на момъка:

— Волво три.

— Четири — отвръщам.

Прието. В колата-тайник има оставено послание за мене, обаче аз ще върна колата на следващата поред улица, без да изпращам послание. И какво бих могъл да пиша? Че всичко е наред? Или че нищо не е наред? Защото, когато няма промяна, можеш да твърдиш и двете тия неща с еднакво основание.

Справката, с която се прибирам един час по-късно във вилата си и която бързам да проуча в интимната самота на библиотеката, се отнася до Горанов. Най-сетне. Подир дълго проучване и ровене в прахоляка на миналото Горанов накрая е идентифициран. За да стане ясно, че това наистина не е Горанов.

Вероятно Центърът е трябвало да тръгне по пътя на елиминирането и тъй да стигне до окончателния извод. Струпваш в един куп сведенията за всички подозрителни личности, забягнали или изчезнали, и започваш да прехвърляш купчината: този не е, този не може да бъде, този — също. Додето цялата грамада се стопи до няколко повече или по-малко съмнителни отрепки. Остава още да се види коя от тия отрепки е въпросната.

Въпросната се е оказала Борис Ганев, секретен и отговорен служител на военното разузнаване преди Девети. Въпреки обичайното ведомствено съперничество между военното разузнаване и полицията справката свидетелствува, че Ганев всъщност е бил човек не толкова на военните, колкото на Гешев. А може би и не толкова човек на Гешев, колкото на абвера. А навярно и не толкова на абвера, колкото на гестапо. Изобщо сложна личност, черпеща информациите си от широка агентура. Сложна и вероятно не глупава, щом е съумявала да служи на толкова господари.

Фактът, че Ганев не е бил глупав, проличава и от една добавъчна подробност: за разлика от шефовете си той своевременно стига до мисълта за неизбежната развръзка и не проявява лекомислието да я дочака на място. Без да фиксира точна дата, справката сочи, че Ганев тихомълком е напуснал страната още няколко дни преди Девети.

Посланието не съдържа никакви подробности тъкмо за периода, който най-много ме интересува: делата и дните на въпросния Ганев зад граница. Защото веднъж изчезнал зад граница, той сякаш се разтапя в пространството. За да възкръсне едва тук и едва сега. Само че този повече от трийсетгодишен период, който ми липсва, не е архивна подробност без значение. Тъкмо в тоя период са заключени машинациите, които трябва да се дешифрират и пресекат, в случай, че още са в ход. Но това вече не е работа на Центъра, а моя работа.

Изгарям посланието над обичайното място, пускам водата и почиствам умивалника. Сетне влизам в тъмната спалня и поглеждам през цепката на завесата. Позната гледка: Розмари в компанията на ония двама души с бледи лица и недоверчиви погледи шляпа картите. Мога колкото си ща да вися, свит зад пердето, все едно: няма никакъв шанс да видя нещо повече от тая белотна идилия.

Слизам в кухнята, за да потъна в грижите около приготвянето и поглъщането на вечерята, а заедно с туй и в размислите около това уравнение с две неизвестни — Горанов и Ганев. Че човекът, представящ се за Андрей Горанов, и човекът, който всъщност е Борис Ганев, са едно и също лице — туй слава богу е вече установено. Но оттук до крайното решаване на уравнението тепърва ми предстои немалко път.

Прието е, когато се прощаваш със земното си битие, да оставяш на местопроизшествието своите тленни останки, за да могат близките ти да ги оплачат, а лекарят да установи причините за настъпването на смъртта. Обществото си има свой ред, на който дори покойниците са подвластни и който предвижда даже промяната на жителството от тоя свят в оня, другия, да се регистрира и документира. А ето че Горанов е нарушил елементарното приличие и е изчезнал без следа. Защото ако все още е жив, къде е адресната му карта? А ако междувременно се е поминал, къде е смъртният акт?

Обстоятелството, че за повече от три десетилетия никой никъде нищичко не е чул за съществуването на Горанов — искам да кажа на истинския, а не на другия, живеещ в съседство, — вече е доста съмнително. В края на краищата Горанов не е Борман и няма особени основания да потъва вдън земя, ако не броим онова последното основание, което рано или късно праща всички ни под земята. Той не е единственият богаташ, избягал около Девети зад граница, и би могъл също като другите, загубил възможността да продава родината си на части, да живее с лихвите от предишните продажби.

Започнал някога с износ на земеделски произведения за Германия, преминал бързо към износ на поверителни сведения за абвера, Горанов става представител на големи немски фирми, произвеждащи всевъзможна техника — от леки коли до бойни самолети. Процентите върху доставките за армията бързо го превръщат във финансова величина от първа категория. И близко до ума е, че решил да побегне под заплахата на назряващите събития, той не е побягнал с празни джобове. Но въпросът е къде е побягнал и в каква дупка се е заврял, а ако това е оная, окончателната дупка, защо отгоре не е поставен кръстът с името.

Има обаче и един втори въпрос: защо Борис Ганев се прикрива под самоличността на Андрей Горанов? Че Ганев има значително по-сериозни основания от Горанов да се прикрива, това е близко до ума, макар и Ганев да не е Борман. Обаче защо се прикрива именно под фирмата на някогашния търговец? И ако се прикрива под тази фирма, не означава ли туй, че Ганев знае много добре за безследното и окончателно изчезване на нейния действителен притежател?

Въпросът, като всеки тенденциозен въпрос, съдържа в себе си и своя отговор. Но тоя отговор е засега само гола хипотеза и тепърва следва да бъде уплътнен с необходимите данни. И може би едва тогава ще ми се открие входът на коридора, водещ към крайното решение.

— А, вие ме чакате, Пиер… Колко мило от ваша страна… — изчуруликва току-що влязлата Розмари. — Тия хора наистина са страшно отегчителни…

Че тия хора са страшно отегчителни — това е единствената информация, която Розмари благоволява да ми даде подир всяка среща с Ганев и Пенев.

— Имам чувството, че и доста ви скубят — забелязвам.

Ние с нея продължаваме по навик да бъдем на „вие“, но това е само остатък от една официалност, която всъщност не знам дали изобщо някога е съществувала между нас.

— По-скоро използуват добросърдечието ми — уточнява жената. — Те са тъй стиснати и тъй дребнави, че просто ми е жално да ги обирам. Би трябвало някой ден да им пратя Флора, за да разберат какво значи противник.

— Отдавна следваше да го направите, щом толкова ви отегчават.

— А нима вие имате сили да чистите бита си от всичко отегчително? — запитва тя, като се разполага по обичая си на дивана и кръстосва крака.

— Не, защото в такъв случай в бита ми не би останало нищо. Съвсем нищо… с изключение на скъпата Розмари.

— Мерси — кима тя. — Не излезе много убедително.

Сетне добавя:

— Дайте ми една цигара.

Давам й цигара и задавам въпроса:

— А как си представяте вие самата един живот без отегчение?

— О, по най-баналната и най-сигурна рецепта. Да пътувам, да сменям познанства, места, впечатления… Да имам до себе си един Лоран, обаче не Лоран-търговеца, а Лоран такъв, какъвто е в редките минути, когато по погрешка става мил… Да не завися от портфейла на баща си, да задоволявам суетните си капризи, да знам в мигове на умора, че някъде ме чака едно малко мое кътче…

— После? — запитвам, когато тя млъква.

— После: нищо. Да свърша някой ден внезапно, така, без да усетя, при някоя злополука, преди да съм се наситила и отегчила, преди да ме е загрозила старостта. Да мина по реда си и да изчезна… какво повече?

— Наистина банално — кимам. — И при това доста разхитително. Такива операции срещу досадата струват скъпо.

— Знам го и без да ми го казвате. Затуй пък мечтата не струва нищо. Освен може би малко досетливост. Имам чувството, че вие например дори не сте се сетили, че бихте могли да мечтаете.

— Наистина никога не ми е минавало през ума.

— Вие вероятно само проектирате. И то в строгите рамки на полезното и осъществимото.

— Точно така.

Съгласявам се охотно с нея, за да й направя удоволствие, но имам чувството, че това само я дразни. Тя захвърля недопушената цигара в пепелника, поглежда ме недоволно и избухва:

— Защо говорите като тъпак? И понеже не сте тъпак, защо ме карате да мисля, че ме лъжете? И какво печелите от туй, че ме лъжете?

— Но кое ви кара да мислите, че лъжа? — питам с най-спокойния си тон.

— Това, че съвсем не сте човекът, за който се представяте. Наблюдавала съм ви и как прекарвате деня си, и как правите покупки, и как играете бридж. Вие не сте обичайният тип на търговеца, погълнат от мисълта как да направи от един франк два франка, а от два — четири. Вие дори нямате отношение към парите и губите със същата небрежност, с която изтърсвате пепелта от цигарата си.

— Аз съм възпитан човек, Розмари.

— Не особено. И когато поведението е резултат на възпитание, това личи. Особено ако играта трае по-дълго време.

— А защо не приемете, че и аз като вас имам своя малка рецепта за живота?

— Каква именно?

— Обратната на вашата. Вие гоните вятъра. Естествен порив, не отричам. Човек винаги е склонен да гони това, което му се изплъзва.

— Добре де, а вие? — пита тя, като се обтяга на дивана и безцеремонно поставя на масичката краката си, пременени в тия обувки с грозни дебели токове, представляващи от известно време върха на модния финес.

— Аз ли? Не е изключено аз също за даден период и на известна възраст да съм бил пристрастен към ветрогонния спорт. Но защо не допуснете, че съм се отказал и съм възприел обратния стил. Вие тичате, аз кротувам. Не е ли това също една рецепта, като всяка друга, понеже желаното е непостижимо, отказваш се навреме от него. Понеже големите амбиции са свързани с рискове и водят до фалит, пращаш ги по дявола. Защо ми е собствена вила, когато мога да живея под наем? Защо ми са десет стаи, когато две ми стигат? Защо да ламтя за повече пари, когато изкарвам без особен труд необходимото?

Тя ме слуша с отсъствуващ поглед, сякаш мисли за друго. Но аз знам, че не мисли за друго и едничкото, което не знам, то е дали преценява разсъжденията ми като житейска програма, или се старае да надникне в истинската ми самоличност. Защото човекът, принуден да доказва своята легенда, е също като актьор. Ала един актьор, който крие, че е актьор, изпада в доста затруднено положение, когато зрителят е все един и същ.

— Може би сте прав — произнася най-сетне жената уморено. — Но това си е вашата истина. Досадна истина на един досаден свят. Така че аз все пак залагам на миражи.

Тя става бавно, подтиска с ръка прозявката си и се отправя към спалнята, без да забрави да ми пожелае лека нощ. Поемам на свой ред нагоре по стълбата, като си казвам, че и нейният тривиален мираж, и моята сиромашка рецепта са в последна сметка все от едно качество. Разбира се, че аз играя роля. Обаче достатъчно е да си помисля за миг, че тая сънна апатия без надежда за пробуждане е не роля, а реалност, за да усетя повдигане. Дано да е именно от ролята, а не от пържените яйца. Имам чувството, че не бяха съвсем пресни.

* * *

Малкият ми джобен далекоглед е прицелен в слабото набръчкано лице на мъжа, застанал на терасата. Сега, в светлината, процеждаща се през платнения навес, оцветен в зелени и бели ивици, това лице изглежда зеленикаво, също като лицето на вампира Дракула. Един отблъскващ наистина, но не твърде страшен Дракула, тъй като вместо с остри кучешки зъби е снабден с изкуствени челюсти. Това е, разбира се, Горанов или, ако щете, Ганев.

В тоя ранен съботен следобед Ганев е заменил обичайния тъмночервен халат с тъмносиния, малко демодиран костюм, който му служи за редките слизания до града. Възрастният мъж се разхожда по терасата в сянката на навеса, поглежда от време на време ръчния си часовник, а в обичайната му гримаса на човек, страдащ от зъбобол, се е примесила нотка на нетърпение, сякаш човекът напразно очаква зъболекаря, призван да го отърве от болката.

Ако се интересувате от поведението на един тип, който твърде рядко напуска дома си, и ако видите този тип готов за излизане и даже проявяващ нетърпение да излезе час по-скоро, съвсем естествено е да изпитате копнежа да го сподирите. Този копнеж бях го изпитал още първия път, когато една заран, няколко дни след настаняването ми тук, Горанов бе потеглил с шевролета си в неизвестна посока, за да се прибере чак вечерта. Потеглил бе, а аз бях останал.

Защото още тогава разбирах две неща. Първо, че всички постъпки на тоя подозрителен човек са вероятно добре съобразени с изискванията за сигурност и следователно няма да ми разкрият абсолютно нищо, заслужаващо внимание. И, второ, че именно съгласно изискванията за сигурност Горанов навярно разполага с необходимите средства, за да установи проследяването и да ме разконспирира. Затуй се овладях, подтиснах копнежа и останах в къщи.

Откъм асфалтовата алея долита шум на мотор и замира пред насрещната вила. Човекът в тъмносиния костюм слиза по стъпалата на терасата към градинската пътека. Сега, извън зелената сянка на навеса, лицето му изглежда съвсем бледо и болнаво. Ганев доближава вратата към улицата тъкмо когато оттам влиза Пенев. Разговорът между двамата е къс и вероятно не много приятен. Жестовете на стария са резки и сърдити. Младият му подава ключа и навярно нещо се оправдава, но онзи излиза, без да го изслуша.

Онзи излиза и малко по-късно моторът забучава на първа, обаче аз не усещам вече и помен от ловен копнеж. Усещам отегчение. Шест месеца време са били предостатъчни, за да разбера, че целият бит на Горанов-Ганев е педантично съобразен с изискванията за сигурност. И че аз мога да надзъртам още шест месеца или шест години през процепа на завесата, без да открия нищо интересно. И дори да се помъкна подир шевролета и да се подложа на глупав риск, пак няма да открия нищо интересно. Защото интересното, ако изобщо съществува, е грижливо прикрито тъкмо с оглед на любопитни типове като мене.

Едничкият изход е да се наруши равният ход на този педантично организиран бит. Да се изтръгне тоя човек с недоверчив поглед от обичайното делнично разписание. Да бъде изненадан, обезпокоен, изплашен, та ако щете и с цената на внезапен пожар.

Пожарът, естествено, не върши работа. Обаче има и най-различни други средства. И още преди два дни аз съм предложил едно от тия средства на вниманието на Центъра посредством късо послание, оставено в тайника-волво. И сега не ми остава нищо друго, освен да чакам резултата.

Но пожарът не върши работа. Той винаги привлича зрители. Струпва се навалица. Промъкват се и застават в първия ред любопитни същества, като Флора и Розмари. Изобщо конспирацията отстъпва място на цирка.

В тая минута долу се чува отчетлив тропот на дамски токове. Съквартирантката се е завърнала от обиколката на кварталните магазини. Токовете затракват по стълбата. Изтягам се върху леглото тъкмо навреме, за да изиграя малката сценка, която може да бъде представена под название „Мирен сън“.

— Пиер, спите ли?

— Мисля, че спях… преди вие да влезете — промърморвам недоволно.

— И се готвите да продължите, след като изляза?

— Вероятно.

— И фактът, че довечера имаме гости, ни най-малко не ви смущава…

— Пак ли? — простенвам мъченически.

— Нима близката среща с Флора не ви радва?

— Нямам нужда от три жени. Една ми стига.

— А, те са на път да станат три? Това е ново.

— Само защото Флора се равнява на две.

— Оставете вашите гимназистки шеги и елате да ми помогнете, моля ви.

— Какво? Още една зелена маса ли ще купуваме?

— Известно ви е, че сандвичите не могат да се приготвят за пет минути…

Въздъхвам страдалчески и ставам. Не знам кой е измислил тази тъпа формула — светските удоволствия да се предхождат от кухненски страдания.

Точно в уречения час на вратата се позвънява и това е, естествено, Ралф Бентън, акуратен и точен, както винаги. Той поднася на Розмари букет огненочервени лалета, а на мене — бледата си сънлива усмивка, и тръгва да се разхожда из хола, за да не мачка костюма си с преждевременно сядане в креслото. Костюмът е светлосив и заедно със снежнобялата риза чудесно подхожда на матовото лице и гъстите черни коси, една подробност, вероятно добре известна на юрисконсулта.

Че американецът обича да се конти, в това няма нищо странно. Ала човек се конти винаги за някого или за някоя, а Бентън, доколкото съм забелязал, няма особена склонност към самките. И това вече е странно. Освен ако допуснем, че има склонност към самците, което пък би било прекалено вулгарно като предположение.

Розмари е излязла, за да донесе още нещо от кухнята, така че Ралф е принуден по необходимост да започне чисто мъжки разговор. А за какво друго може да се отнася един мъжки разговор освен за пари и сделки.

— Е, Пиер, надявам се, че имате основание да бъдете доволен. Цените на хранителните стоки растат…

— Вярно е — кимам. — Но не виждам защо трябва да съм доволен.

— Тъй ли? Значи не се радвате, че ще продавате по-скъпо?

— Съвсем не. Понеже ще трябва и да купувам по-скъпо.

— Обаче вие вероятно имате запаси…

— Боя се, че ме бъркате с някой друг, Ралф. Аз съм от тия парии на професията — които купуват днеска, за да продадат утре. И ако не продадат утре, няма да могат да купят други ден…

Той навярно се готви да отвърне, че скромнича или нещо друго от тоя род, ала на вратата отново се позвънява и аз съм принуден да изляза, за да посрещна Флора. Жена и половина. Светъл костюм в шотландски карета и бяла дантелена блуза, набъбнала от плът.

— Вие сте самата пролет, Флора…

— Опитвам се да оправдая името си, момчето ми — отвръща скромно тя.

И като ме потупва майчински по бузата, добавя:

— Гледайте ме, гледайте… Додето не се е появила Розмари да ви изтегли ушите.

При което, както и следва да се очаква, Розмари наистина цъфва, за да възкликне „ах, най-сетне, скъпа“, а Флора отвръща „радвам се да ви видя, мила“, а Розмари допълва „костюмчето ви стои наистина чудесно“ — сякаш за да подчертае с това умалително, че в костюмчето спокойно могат да се съберат четирима души за каре белот, а Флора на свой ред забелязва „тази дълга рокля наистина ви прави по-висока“ и прочее змийски любезности, прекалено добре познати като репертоар, за да е необходимо да ги изреждам.

Прекалено познат е и ходът на играта, към която тутакси пристъпваме. Имам предвид, че що се отнася до мене, аз, както обикновено, губя. Губя дребни суми, но последователно и неотменно, тъй че даже Флора не успява да ме измъкне от батака.

— Разчитайте на мене, мойто момче, аз ще ви спася — оповестява тя, като настанява насреща непроницаемото си лице на жена вамп и вдига войнствено нагоре огромния си бюст.

— Съмнявам се — промърморвам скептично.

— Само не се съмнявайте! Когато отивате при лекар и при жена, трябва да отхвърлите всяко съмнение, иначе номерът няма да стане.

Номерът наистина не става и моят ужасно устойчив малшанс накърнява с няколко франка печалбата на Флора.

— Нищо, ще ви върви на любов — успокоява ни Ралф, който е винаги в криза, що се отнася до остроумието.

А немкинята ми отправя бегъл красноречив поглед, който — странно — въпреки претърпяната загуба ми се вижда лазурносин. Изглежда, че тая жена действително има известни проекти относно бъдещето ми, освен ако виждам миражи.

* * *

Може би този уикенд е последната доза на отегчение в сънната терапия, на която съм подложен от шест месеца насам.

Началото на новата седмица идва с едно важно съобщение: планът ми е приет от Центъра с незначителни поправки и с препоръката за неотложни ходове. Най сетне.

Координацията на становищата между Борислав и мене посредством Боян довежда до последната редакция на проекта и до окончателното уточняване на часовия график. Настъпил е моментът всички да влезем в активно действие, та ако ще и някой от трима ни да изгори. И рискът в това отношение е най-голям за Борислав.

На Борислав се падаше високата чест или, ако щете, неприятната задача да влезе в пряк контакт с Ганев. Решено бе за целта в петък заранта — петък, тоя лош ден — приятелят ми да се обади по телефона на мнимия Горанов, да поиска среща насаме с него и да го принуди към тая среща с неясни обещания и смътни заплахи, от които на Горанов да стане ясно, че човекът от другата страна на жицата е в течение на комбинациите му.

Рандевуто трябваше да се проведе същия ден, за да се отнеме на Ганев възможността за подготвяне евентуална засада или за други машинации. Моята задача бе именно да следя съседната вила и своевременно да предупредя Борислав, в случай че Ганев прибегне към съмнителни действия. А предупреждението ми трябваше да бъде препратено до Борислав чрез Боян.

Петък заранта. Изкъпвам се, без да бързам, обръсвам се, без да бързам, и закусвам, без да бързам — изобщо давам на Розмари всички шансове да потегли за града преди мене. Което и става.

Сетне заемам обичайното си място на наблюдателницата зад пердето и поглеждам през процепа. На пет метра от мене Пенев току-що е приключил с миенето на шевролета и сега го забърсва с известния на всички шофьори специален парцал, годен да ви осигури мечтания от всички шофьори висш блясък. Надявам се, че приготвя колата за себе си, а не за Горанов.

Поглеждам часовника си: девет часа. Предполагам, че Бенато ще бъде неприятно изненадан от отсъствието ми тази заран и едва ли ще оцени положително възможността, която му давам, да заплати сам обеда си в „Златният ключ“. Пенев разтваря градинската врата, после сяда в шевролета, изкарва го на алеята, затваря вратата и потегля надолу към центъра. Това е добре.

Подир известно време пак поглеждам часовника си, а малко по-късно наново правя същото: десет часа. Според плана тъкмо в тая минута Борислав набира номера. И не само според плана. През отворения прозорец на насрещния хол — мрачен и сенчест в тая слънчева заран — виждам да се появява едно тъмночервено петно — познатият охлузен халат на съседа. Ганев се движи бавно в здрачевината като немощен призрак, стига до телефона, поставен на бюфета, и вдига слушалката.

Разговорът се затяга по-дълго от очакваното, но аз не мога да знам каква е причината. Най-сетне старият затваря телефона и остава да стърчи известно време тъй, изправен до бюфета, сякаш съобразява нещо. Дано не проектира някаква глупост, която ще струва скъпо на всички ни, включително и на него. Старецът прави няколко крачки към прозореца, обляга се с две ръце на перваза и се заглежда право към мене. Разбира се, без да ме вижда. Предполагам, че в момента изобщо не вижда, тъй като навъсеното му лице има отсъствуващия израз на дълбоко замислен човек. Сетне се извръща полека, сякаш предпазва гръбнака си от счупване, и бавно потъва в мрачината към дъното на хола.

Точно в десет и половина писалката в ръката ми изпращява предупредително. Не виждам Боян и не е нужно да го виждам, защото съм сигурен, че в тая минута се намира с волвото си от задната страна на градината, там отвъд бухналите в свежа зеленина ябълкови дръвчета.

— Срещата сряда в девет — чувам гласа на момъка.

Сряда в девет на нашия език означава утре в шест. Значи Ганев е отклонил рандевуто за същия ден и го е отложил за следващия, а Борислав е отстъпил. Излишно е в момента да питам защо и как. Макар да разговаряме върху една известна само на двама ни вълна, но желязното правило гласи, че когато насищаш етера с думи, най-добре е да бъдеш възможно по-бърз и лаконичен:

— Засега нищо — съобщавам на свой ред. — Среща в два.

Среща в два, това звучи в смисъл, че следващото ни предаване ще бъде в пет часа днес. И толкова.

Оттук нататък се налага да следя неотстъпно вилата и заобикалящата я местност. Добре все пак, че денят е хубав и че Ганев е оставил прозореца на хола широко отворен. Тъкмо благославям това изгодно обстоятелство, когато старият изплува от полумрака, захлопва с две ръце крилата на прозореца и на всичко отгоре спуска тежката завеса. Край на всяка видимост.

И какво, ако краят се беше отложил с няколко часа? В случай че реши да дръпне тревожния сигнал, Ганев има пълна възможност да стори това през нощта или да използува като пратеник Пенев. Единственото, за което бих могъл с относителна увереност да съдя, то е дали самият Ганев няма да излезе и дали някой спасител няма да се яви на помощ. И едничката ни сериозна надежда е, че старият, като разумен човек, ще има достатъчно време да прецени всички „за“ и „против“ и да реши, че предвидената среща с нищо не го заплашва и че в негов интерес е да разбере намеренията на другата страна.

И все пак рисковете са налице. Не само защото може би съм надценил здравия разум на тоя тип. А и защото може би тоя тип на свой ред е подложен на наблюдение от страна на хора, които няма да чакат специална покана, за да влязат в играта. Прелестната Розмари и пищната Флора, колкото и безобидни да изглеждат за момента, са достатъчно указание, че не само триъгълникът „делта“ се интересува от Ганев.

И така: пет часа. Възможно най-удобното време, преди квартирантката ми да се е прибрала. Само че тъкмо днес за проклетия тя се прибира в пет без десет. И вярна на общителния си нрав, бърза да се изкачи в спалнята ми, за да провери как съм. Оказва се, че съм болен. Макар и не още на смъртно легло.

— Температура имате ли? — пита тя съчувствено, като протяга бялата си ръка към челото ми.

— Мисля, че не — бързам да отвърна. — Обаче ужасно ме боли глава. Ще ви бъда признателен, ако прескочите до Остринг да ми вземете кутийка пирамидон.

— За какво ви е този ужасен пирамидон — възразява жената. — Ще ви дам аспирин.

— Бих предпочел пирамидон — настоявам, тъй като знам, че тя не го употребява. — Аспиринът ми дразни стомаха.

— Знаете, че съм готова на всякакви жертви за вас — отстъпва Розмари и слиза долу.

Но минута по-късно чувам ликуващия й глас:

— Имате късмет, скъпи! Намерих пирамидон тук, в чекмеджето.

Тя ми донася триумфално кутийката и чаша вода, а часът е вече пет без три минути и единственото, което ми хрумва в момента, е да помоля Розмари да замени водата с чаша горещ чай, на което жената за мое облекчение отвръща „но да, разбира се, чаша чай ще ви помогне повече“ и отново слиза долу.

Приготвянето на чаша чай не е дълга работа, ала все пак то трае достатъчно, за да се осъществи връзката и да уведомя Боян, че се налага да следи Пенев и че поредната връзка ще се състои утре в осем.

Пенев се е прибрал още преди половин час, но аз не знам къде е в момента и какво върши, защото е невъзможно да се правя на болен и в същото време да стърча на прозореца, още повече Розмари вече ми носи вдигащата пара чаша чай и ме насилва да го изпия, докато е горещ, а ако не знаете колко е приятно в един топъл следобед да се наливате с врял чай, нищо не ви пречи да опитате, като погълнете за по-сигурно и две таблетки пирамидон.

Най-сетне, когато се изтягам на леглото и притварям очи с болезнената гримаса на мъченик, Розмари ме оставя сам и това обстоятелство ми дава възможност отново да заема наблюдателния си пост зад пердето, впрочем без особен резултат, защото чак до вечерта нищо не се случва и никой от двамата съседи не напуска вилата, поне в обсега на моето полезрение, и единственото, което се случва, то е, че към девет без нещо Розмари донася нова чаша чай и ме принуждава повторно да се наливам с врялото питие и да гълтам пирамидон.

Под въздействието на тия горещи грижи от мене през цялата нощ се лее обилна пот, ала това си има и добрата страна, защото ми пречи да се отпусна в примамливите, но опасни обятия на съня и аз докрай оставам буден на поста си зад пердето и виждам достатъчно ясно градината и входа, осветени от уличната лампа, обаче и през тия часове не става нищо.

— Нищо — чувам от предавателя гласа на Боян заранта в уречения час.

— Нищо — съобщавам на свой ред.

И определям следващата връзка за пет и половина като последен сигнал преди съдбоносната среща. Малко по-късно Розмари надниква, за да се осведоми как съм, и аз бързам да я успокоя, че съм значително по-добре, даже съвсем добре, с надеждата да я видя, че потегля с червения си фолксваген към града, ала днес е събота, понеже оня тип е объркал всичко с това отлагане на срещата и Розмари се мотае из къщи чак до два часа, подир което отново идва, за да ми съобщи, че ще прескочи до не знам кое си кино, и да ме успокои, че няма много да се бави.

— Но защо трябва да си разваляте уикенда зарад мене, скъпа — протестирам аз. — Нали ви казах, че съм вече добре.

Тя обаче продължава да ме уверява, че не смята да се бави, въобразявайки си, че по тоя начин ми доставя неземно удоволствие, докато аз си мисля не без основание, че три часа по-късно ще цъфне тук в най-неподходящото време, и по-точно тъкмо в мига на самата връзка.

Най-сетне сам. Въздъхвам с облекчение и заставам зад пердето. Нищо за отбелязване, между другото и затуй, че завесите на прозорците насреща са спуснати. Едва към четири часа Ганев се появява на терасата, за да се изтегне на шезлонга под навеса, оцветен в зелени и бели ивици. Така изпружен и притворил очи, той прилича на един заспал, а може би и мъртъв Дракула, с тая разлика, че дългите и остри зъби на вампира са заменени с безобидни изкуствени челюсти.

Към пет часа на терасата излиза и Пенев. Двамата разменят няколко думи, подир което Пенев се запътва към шевролета, повтаря познатата операция с градинската врата и запрашва към града, а Ганев се прибира във вилата. Това е в реда на нещата и точно по плана: Борислав е предупредил стария, че в къщата не бива да има трето лице по време на срещата.

Онова, което не е по плана, се случва четвърт час по-късно. Двама души с тъмни шапки и тъмни чанти, двама души съвсем банални на вид и съвсем непознати влизат в градината, позвъняват на входа и проникват в дома. Наистина те излизат само десетина минути по-късно. И може да са най-обикновени търговски агенти или данъчни чиновници, решили да прислушат клиента тъкмо в паузата на уикенда. Изобщо една съвсем прозаична, макар и непредвидена подробност. Само че при съответна ситуация всяка непредвидена подробност се превръща във възможна фаталност.

— Борислав да чака до второ нареждане — съобщавам в мига на връзката. — Бъди с мене в постоянен контакт.

Прецизността и сигурността на операцията за миг са рухнали. Промяната на положението е зачеркнала добре обмислените ходове и сега се налага да действуваме като авантюристи. Две коли — тая на Боян и оная на Борислав, ще обикалят насам-натам в съседство или ще се притаяват зад дърветата кой знае колко време и с целия риск да бъдат засечени от нечий подозрителен поглед.

„Борислав да чака до второ нареждане.“ А кога ще дойде това второ нареждане? На куково лято? Или след като Пенев се прибере?

Додето водя малкото съвещание между себе си и си задавам тия неприятни въпроси, чувам долу в хола шум. Отчетлив тропот на дамски токове. Скъпата и прелестна Розмари. Бях й пожелал мислено да се разкара и да се не връща чак до вечерта, ала тя ми е направила неоценима услуга, като не се е съобразила с пожеланието ми.

— Как сте, Пиер? — пита жената и наднича в спалнята ми. — Да ви направя ли един чай?

— Съвсем излишно е, мила. Вече се чувствувам добре.

— Вие вършите всичко наопаки, приятелю — забелязва квартирантката ми. — Когато през зимата целият квартал бе болен от грип, дори не кихнахте. А сега, в разгара на пролетта, изведнаж лягате.

Тя тръгва надолу по стълбата. И точно в тоя миг, сякаш едва сега съм си спомнил нещо, извиквам подире й:

— Щях да забравя: одеве хер Гораноф се обади по телефона. Каза, че ви чакали в пет с оня, другия…

— В пет ли? Но сега не е пет, а шест без пет… Добре, че все пак не ми го казахте в полунощ…

Тя продължава надолу и минута по-късно чувам хлопването на пътната врата, а още по-късно виждам как Розмари влиза в градината на хер Гораноф и позвънява на парадния вход. Очевидно обаче сигналът остава без отговор, защото малко по-късно тя отново звъни, а сетне натиска бравата и влиза.

Влиза. И излиза. Между тия две действия са изминали не повече от известен брой секунди, ала промяната в поведението на жената е тъй отчетлива, че може да се установи и без помощта на далекоглед. Лицето на Розмари е побеляло и тя е в паника и като че се готви да извика, а за да не извика, е поставила ръка на устата си и върти безпомощно очи насам-натам, сякаш съобразява какво да прави, когато погледът й инстинктивно се насочва към мене.

Защото в тоя миг аз стоя облакътен на прозореца и се радвам на слънцето като всеки болник, прескочил гроба, и щом срещам помътения поглед на жената, поклащам глава в смисъл „какво има?“. А жената се спускам насам, и то тъкмо когато в далечината се разнася тревожният вой на полицейска сирена:

— Убит… С нож в гърба… — произнася задъхано Розмари.

— Не стойте там като идиот! — извиквам й. — Прескочете оградата! Не чувате ли, че идат…

Грубият ми глас изглежда събужда у нея оня, другия глас на здравия разум, защото тя вдига полата си и се прехвърля през ниската ограда и се затичва към задния вход на нашата вила, за да се скрие тъкмо в момента, когато пред къщата на Горанов с пронизително изсвирване на спирачките се заковава полицейската кола.

Писалката пращи в ръката ми:

— Изчезвайте! Ганев е убит — съобщавам тъкмо преди Розмари да нахълта в стаята и да се притисне към мене в спазмите на истерията.

— Проснат е в хола… — бъбре тя. — С нож в гърба… и всичко е в кръв…

— Добре, добре, успокойте се — потупвам я по треперещия гръб. — Това не ви засяга и вие нищо не знаете.

— Да бяхте видели само колко кръв… — продължава да бъбре тя.

— Колкото има в едно тяло, не повече. Успокойте се де. Подир малко навярно ще дойдат тук за сведения. И ако не искате да ви разкарват месеци наред… Или, не дай боже, да ви обвинят в убийство…

Последната бележка, изглежда, напълно й връща здравия разум.

— Но ако някой наоколо ме е видял?

— Не вярвам да ви е видял друг освен мене.

— О, Пиер! Ще ви бъда признателна за цял живот!

Пропускам възклицанието транзит край ушите си, понеже в момента я оглеждам, за да видя не си ли е лепнала някое кърваво петно като в криминалните романи от стария стил.

— Един шанс все пак, че сте с ръкавици… — промърморвам тъкмо когато навън се позвънява.

ПЕТА ГЛАВА

— Как изглеждам? — пита Розмари, като излиза от стаята си.

— Нормално — отвръщам.

Вече наближава седем, а в седем трябва да бъдем на бридж у Бентън и наемателката ми държи да има естествения вид на човек, не особено покрусен от убийството на някакъв почти непознат съсед. Сега вече лицето й е спокойно и дори си е възвърнало обичайния здрав цвят може би с помощта на някои дребни козметични манипулации.

Жената прави няколко крачки из хола, поставила едната ръка на кръста си, както е в обичая на модните манекени. Тя сякаш репетира в момента ролята на естественото държане.

— Ще изглеждате още по-добре — забелязвам, — ако не си придавате по-непринуден вид от необходимото.

— За какво намеквате? — сепва се тя, като спира и ме поглежда.

— За одевешното ви поведение пред полицаите. В началото стояхте съвсем вдървена, а подир туй така се отпуснахте и разбъбрахте, че непременно бихте събудили подозрението им, ако не бързаха толкова. Тъй че не е зле тая вечер да приказвате по-малко и да не пускате в ход тоя прекалено звънък и ужасно фалшив смях.

Тя мълчи, сякаш съкрушена от думите ми.

— Вие ме разочаровате, скъпа — позволявам си да добавя. — Вие, жената с безбройните индивидуалности.

— Моите индивидуалности са предназначени за мирното всекидневие, а не за криминални ситуации, Пиер.

— И какво от туй? Нали вие наистина не сте го убили?

— Не ме карайте отново да изпадам в криза — простенва Розмари. — И какво като не съм го убила? Нали видях всичко с очите си: проснатия труп и кръвта… толкова кръв… И нали можеха да ме сварят на мястото и да запитат какво правя тук до този труп и в тоя хол и да се заинтересуват защо съм ходила тъй често в тая вила и какво съм търсила при тоя старец и… и… една минута закъснение и щях да хлътна в катастрофата…

Тя млъква за миг, а сетне с обичая си да променя внезапно тона запитва:

— Сигурен ли сте, че човекът, който ви се обади по телефона, беше наистина хер Гораноф?

— Откъде мога да бъда сигурен, след като никога не съм чувал гласа му?

— А какъв беше гласът? Имаше ли акцент?

— Нисък и дрезгав. Не усетих акцент.

— Значи не е бил Гораноф — промърморва съкрушено жената и се отпуска в едно кресло.

— Какво значение кой е бил? — отвръщам нехайно. — Може да е бил оня, другият.

— Искате да кажете Пенеф. Не е бил и Пенеф — поклаща глава Розмари. И двамата говорят с подчертан акцент. И гласовете им не са нито ниски, нито дрезгави. Това е било капан, Пиер…

— Какъв капан?

— Един адски капан. Помислете само: обаждат се, за да ме примамят във вилата тъкмо когато там се готви или вече е извършено убийство…

— Но за да стори някой това, той трябва да има сериозни основания — съобразявам гласно. — Имате ли неприятели, готови на подобна постъпка?

— А защо смятате, че човек непременно е длъжен да познава неприятелите си? Те могат да съществуват и без да ги познавам — отвръща не без известна логика жената.

— Но за да съществуват, трябва да има причини…

— Причините също могат да бъдат неизвестни за мене. Отде да знам… Не е изключено да са ме примамили просто защото са смятали, че върху мене най-лесно ще падне подозрението… Честите ми, макар и невинни посещения у Гораноф…

— Всичко е възможно — прекъсвам я. — Но смятам, че е по-добре да оставим тия разсъждения за по-късно. Иначе наистина отново ще се разстроите.

И за да дам друга насока на мислите й, забелязвам:

— Подозирам, че сте решили тази вечер окончателно да изкусите Бентън.

Имам предвид по-специално пределно късата й пола, една от тия поли, каквито вече носят само подрастващите момичета, понеже Розмари вероятно подир доста колебания отново е избрала ролята на глезена мамина щерка.

— Все пак — добавям — смятам, че изкушението ще бъде по-сигурно, ако се явите направо без пола.

— Не вярвам и това да помогне — промърморва жената, която е започнала да се успокоява. — Имам чувството, че вие си правите известни илюзии относно сексуалните вкусове на тоя господин.

В малкия замък на Бентън ни въвежда неговият шофьор, докато вътре в самата приемна зала прислужникът завършва приготовленията около бюфета, поне додето Ралф не го подканва да се махне. И двамата тия верни служители са смугли метиси, в чиито големи очи и мудни грациозни движения има нещо женствено. Може би са братя, освен ако са близнаци, във всеки случай, макар Бентън да ги нарича Тим и Том, аз никога не успявам да различа кой точно е Тим и кой — Том.

Ралф още не е сварил да формулира баналния си комплимент по адрес на Розмари, когато в хола изгрява с неповторимата си царственост и Флора. Изпитанието на енергичното ръкостискане не се разминава на никого от нас, но аз забелязвам, че американецът предвидливо е преместил масивния златен пръстен на лявата си ръка. Карето е в пълен състав, тъй че бихме могли да започнем играта както винаги. Само че днес не е както винаги.

— Каква сензация, а? — произнася новодошлата, като се разполага върху златистия копринен диван, а не на съответния стол до масата.

— Не искам да ви разочаровам, но подобни сензации стават всекидневно с дузини по всички краища на света — забелязва апатично Бентън.

— И аз не бих желала да ви засягам, драги, но позволете да ви обърна внимание, че нашият квартал не е Чикаго — отвръща Флора, докачена, че някой се е опитал да омаловажи нейната сензация.

— В Чикаго нещата са далеч по-безопасни — пояснява все тъй апатично Ралф. — Там ви убиват само в краен случай и само при сериозен мотив.

— Мотивът е винаги един и същ — подхвърля Розмари, която единствена се е настанила до масата и разсеяно разбърква колодата карти.

— Един и същ? — вдига веждите си на жена-вамп Флора. — Казват че убиецът дори не се е докоснал до парите, намиращи се в портфейла на Гораноф.

— Вероятно не е имал време да се занимава с такива дреболии — решавам и аз да се намеся. — Търсел е нещо по-ценно.

— Трийсет хиляди франка съвсем не са дреболии, момчето ми — възразява Флора.

— Да — кимам. — За вас и за мене. Но представете си, че убиецът е търсел нещо за три милиона…

— Не ставайте лекомислен, Пиер — апострофира ме американецът. — Когато човек притежава нещо за три милиона, той го съхранява в банката. Особено ако живее в един град на банките.

— Не твърдя обратното. Но вие по-добре знаете, че такива неща се държат в сейф, а сейфът си има ключ. И какво чудно, ако убиецът е проникнал тук именно за да получи ключа.

— Точно така! — възклицава Флора.

— Точно така ли? — поглежда я Бентън. — Само не забравяйте, че за да стигнете до сейфа, е нужен освен ключ и един друг елемент, без който няма да ви пуснат при сейфа: шифърът.

— Е, добре — казвам сговорчиво. — Можем да обобщим, че убиецът е проникнал при нашия съсед, за да получи ключа и шифъра.

Американецът ме поглежда лениво и струва ми се да долавям в тъмните очи лека насмешка:

— В случай че вие имате шифър, бихте ли го съобщили на първия натрапник?

— Ако нахалникът държи в ръката си нож…

— Ако държи нож, ще му подхвърлите фалшив шифър, ще го излъжете, ще спечелите време и ще уведомите полицията, но едва ли заедно с ключа ще му връчите и вълшебната цифра.

— Тогава? — запитва озадачено Флора.

— Тогава? — вдига рамене Бентън. — Тогава питайте убиеца.

— Все пак вие като човек на закона не може да нямате своя версия — обажда се предизвикателно Розмари, като продължава безцелно да размесва картите.

— Моите интереси към закона се отнасят само до сферата на банковите операции — припомня американецът. — И при всички случаи една версия не се строи върху основата на махленски клюки и без да имаш представа що за човек е бил убитият.

— Вие, мисля, добре го познавахте, скъпа приятелко — обръща се в тоя миг Флора към Розмари.

— Ако смятате, че един тип може да се опознае от три партии белот… — подхваща наемателката ми с мъртъв глас, ала не довършва.

— Три партии белот? — вдига отново вежди жената-вамп. — Аз пък имах впечатлението, че доста честичко го навестявахте…

— Не черпите ли сведенията си, мила, от хер Пенеф, с когото, изглежда, сте в отлични връзки? — запитва с лъчезарна усмивка квартирантката ми.

— „Отлични връзки“? Само защото ме видяхте онзи ден да разменям с него две думи пред кафенето на Остринг…

— И друг път съм ви виждала — поправя я Розмари. — И не пред кафенето, а вътре в кафенето.

— А вие какво ще направите, ако някой нахалник се курдиса на масата ви? Ще вдигнете скандал?

Тя ни оглежда, сякаш търси у нас съчувствие, задето е станала жертва на недостойно подмятане, и добавя:

— Предполагам, че вината не е моя, ако правя такова силно впечатление на мъжете…

— На известни мъже… — поправя я Розмари.

— Няма такава жена, скъпа моя, която да прави впечатление на всички мъже — произнася философски Флора.

Тя става от дивана с една просто удивителна за това едро тяло лекота и се отправя към игралната маса. Ние с Ралф също заемаме местата си. Разговорът изглежда приключен и вероятно би бил приключен, ако Розмари не се изкушава да подхвърли:

— Одеве чух да говорят в бакалницата, че вашият Пенеф бил задържан. Интересно е наистина да се знае къде се е намирал по време на убийството…

— Къде се е намирал — за това, ако се не лъжа, той е представил непоклатимо алиби — отвръща Флора, като сяда срещу мене. — И за ваше сведение веднага е бил освободен. И на всичко отгоре той съвсем не е „моят Пенеф“.

— Казах го съвсем без умисъл… — промърморва Розмари с тон, призван да ни убеди в обратното.

— Не се и съмнявам — съгласява се с не по-малко лицемерие немкинята. — Но ако говорим за вкусове и за мъже, имам чувството, че моите вкусове не са твърде различни от вашите.

Тя го казва, разбира се, с единствената цел да вбеси квартирантката ми и в името на същата тази цел ми отправя един продължителен поглед на откровена симпатия. Подир което играта най-сетне започва.

Холът на Бентън, както и частният му замък, е значително по-обширен от нашето жилище, както се и полага на човек, заемащ не само поста на юрисконсулт в голяма банка, но и притежаващ известен брой от акциите на същата. И все пак това е един замък под наем, макар и с малко по-голямо изобилие на мека мебел и на английски гравюри с ловни сцени, заместващи нашите галантни сюжети. Изобщо, ако се опитате да съдите от характера на интериора за характера на домакина, непременно ще сгрешите, защото всичко тук е доставено и подредено не според вкуса на домакина, а според вкуса на собственика. С две думи, Ралф е от хората, убедени, че високото ниво на месечния доход им осигурява свободата да живеят по своя воля, без дори да си дават сметка, че всъщност през целия си живот са подчинени на нечия друга воля — тая на хазяина или на шивача, или на фризьора, или на метр д’отела, осигуряващ им в приемните дни студения бюфет.

Макар че за да бъда справедлив, следва да призная, че студеният бюфет е наистина изряден. Такова поне е мнението на Флора и Розмари, тъй като аз лично не разбирам твърде от омари и не знам каква си риба с не знам каква си майонеза и когато съм гладен, бих хапнал какво да е, например пържени яйца с шунка.

Прочее настъпил е часът на студения бюфет и след като дамите задоволяват изкушението си да опитат от всичко, разговорът, естествено, се насочва към изходната тема, и по-специално към евентуалния убиец, и Розмари поддържа, че Пенеф едва ли е освободен, такива не ги освобождават току-тъй, а Флора поддържа, че е освободен още веднага и че ако искате, можете сама да видите, че прозорецът му насреща свети, на което Розмари отговаря, че прозорецът, естествено, ще свети, защото полицаите няма да стоят на тъмно, додето накрая, за да прекъсна този безплоден спор, аз предлагам на Бентън:

— Ралф, не бихте ли могли да изпратите някой от хората си да провери как стоят нещата с Пенеф, за да осведомим дамите и да продължим играта?

Американецът галантно потвърждава, че ако става дума за дамите, той е готов на всякакви жертви, на което дамите в един глас възразяват, че не дават пет пари за тоя Пенеф, и всички отново сядаме край игралната маса.

* * *

Вестникарското съобщение за убийството на Горанов е внушително само с едрото си заглавие. Самата информация под заглавието е къса и бедна откъм любопитни данни. Споменава се за евентуалния час, в който престъплението е било извършено, както и фактът, че нападателят е бил навярно с ръкавици. Подир което следва коментарът на журналиста, посветен на упадъка на нравите, един упадък стигнал дотам, че дори в порядъчен град като Берн, с такива богати културни традиции могат да се вършат вулгарни и кървави покушения.

Едно убийство, което ще бъде забравено от местната публика още същия ден, а от публиката на квартала — седмица или две по-късно. Едно убийство с неясни мотиви и с неизвестен извършител, обречено да мине по реда си в архивата. Но и едно убийство, което аз и колегите ми едва ли сме склонни да изпратим тъй бързо в купчината на канцеларските вехтории.

Човекът, за чиято идентификация и проучване са похабени толкова сили и време, вече не фигурира между живите. На пръв поглед би следвало да се заключи, че това слага край на операцията и смъква от плещите ни едно тежко бреме. Лека му пръст… мъртвият не ни е враг… и други от тоя род. Шпионите, опериращи в задгробния живот, не влизат в обсега на разузнаването.

Само че ако Ганев не фигурира вече между живите, то неговият убиец вероятно фигурира. И това обстоятелство автоматично поставя на дневен ред известни въпроси. В случай, че покойникът, както съм склонен да допусна, е разполагал с кадрова картотека на агентурата си, къде е тя в момента? И желанието да се сложи ръка върху тази картотека не е ли всъщност истинският мотив на убийството? И ако тя наистина е сменила своя стопанин, не е ли придобита от този нов стопанин с цел да бъде тепърва използувана? От кого, как и защо — това са само подтеми на същите тия основни въпроси, очакващи своето разрешение и подсказващи, че операцията въпреки ненадейната кончина на нейния главен обект съвсем не е приключена.

Един по-обстоен преглед на вилата, обитавана от покойния Горанов, би хвърлил може би известна светлина върху занимаващата ме проблематика. Но да говорим на тая тема, значи просто да споделяме мечтите си. Обискът само на едно единствено помещение, искам да кажа обискът в истинския смисъл на думата, педантичен и прецизен, е свързан с дълги часове напрегната работа. А аз нямам възможност да прекарам в тая вила не часове, но дори и минутка. Защото сградата все още е окупирана от швейцарската полиция. И пътем казано, швейцарската полиция не си играе. Добре подготвян, добре заплащан и добре подпомогнат от суровите закони, тукашният полицай пипа енергично. В случай, разбира се, че иска да пипа. И ако престъпността все още не е замърсила тук социалния бит в същата степен, както в някои съседни страни, причината не е в здравословния алпийски въздух, а в здравата ръка, стискаща полицейската палка.

И тъй, целият долен етаж на вилата, обитаван от Горанов, е на разположение на властите. Що се отнася до горния етаж, там, както и преди, живее Пенев. Непосредствено подир откриването на престъплението Пенев наистина бива намерен в града и повикан за справка, но алибито му, както твърди и Флора, се оказва желязно. Точно по време на покушението той се е намирал в едно кафене, където е бил чест посетител и където целият персонал го познава.

Вярно е, че с желязно алиби обикновено разполага тъкмо този, който има най-голяма нужда от него. Обаче в полза на Пенев говори и едно друго обстоятелство: от всички възможни убийци на Горанов най-малко Пенев е човекът, който се нуждае от убийство, за да постигне една или друга користна цел. Доверено лице на покойника, той многократно е оставал сам във вилата и всяка нощ е бил в съседство с потъналия в сън неин собственик, следователно разполагал е с многобройни възможности, за да осъществи евентуалния грабеж и без да си цапа ръцете с кръв.

Разбира се, в очите на полицията грабежът не е единственият възможен мотив. И всъщност хипотезата за някакъв друг мотив бива сервирана на властите тъкмо от Пенев. Запитан за възможните причини на покушението, той не пропуска благоприятната възможност да окаля страната си, като подхвърли, че вероятно убийството е дело на българи и има политически характер. Което пък е добра възможност за местното консервативно вестниче да публикува по тоя повод поредната бележка срещу политиката на размразяването.

Прочее — Пенев. След като Ганев окончателно е залязъл, съвсем естествено е да изгрее Пенев. И нищо чудно именно Пенев да е наследникът, ако не на имуществото, то на шпионската дейност на покровителя си. Всъщност, както гласят кварталните клюки, Пенев няма нищо против да стане наследник и на имуществото и дори се опитва да използува пред властите свидетелството на един нотариус, при който Горанов се готвел да направи завещание в полза на квартиранта си. Обаче властите очевидно не вярват на голи думи, а само на документи, подписани и подпечатани, тъй че — пак според кварталните клюки — имуществото на мъртвеца подлежи на скорошна разпродажба в полза на държавното съкровище.

Прочее — Пенев. Досието на този човек с дълго бледо лице и остри подвижни очи ми е добре познато. Заминава на времето за краткотрайно гостуване при вуйчо си, живеещ в Хановер. Обявява се за невъзвръщенец. Поредната микроскопична сензацийка с поредното микроскопично съобщение в местния печат под обичайното заглавие „Избрал свободата“. Поради сравнителната си образованост свободата му се представя като възможност да оплюва свободно родината си от микрофона на Радио Свободна Европа. Това е тъкмо времето, когато и Белев се намира в Мюнхен, зает с дейността на някои хора около тоя институт. Съвсем нищожното участие на Пенев в емисиите дава основание да се допуска, че за да заслужи заплатата си, той е активен по други линии. Впрочем тия други линии също не са тайна: срещи с временно пребиваващи на Запад българи, разговори, мизерни опити за изтръгване на някаква информация, а в отделни случаи и за вербовка. Сетне Пенев изчезва от хоризонта. За да се появи няколко години по-късно в тоя мирен град и в тоя сънен квартал като адютант на Горанов.

Една жалка биография, характеризираща напълно тоя жалък човек. Но съвсем недостатъчна, за да осветли положението му в най-ново време. Адютант на Горанов? В какъв смисъл? В смисъл, че му служи като партньор за вечерния белот? Старецът би могъл и без помощта на Пенев да си вари чай и да се оправя с данъчната служба. Евентуалната роля на Пенев като телохранител също е съмнителна. Той е еднакво далече както от външността, така и от функциите на домашно куче. Остава другото. Натрапен на Горанов от господарите или приет на драго сърце, Пенев е бил негов помощник в шпионската дейност. Той притежава необходимата квалификация за целта. И е достатъчно млад и подвижен, за да представлява щастливо допълнение към тоя грохнал старец.

Именно допълнение. Обаче сега, след като титулярът е изчезнал, допълнението се е превърнало на свой ред в титуляр. И ако Горанов и Пенев действително са ръководели някаква секция в шпионажа, логично е да се предполага, че сега тя ще бъде изцяло в ръцете на Пенев.

Оскъдните ми лични наблюдения през цепката на завесата, допълнени с някои откъслечни сведения, получени от Боян, ми представят тоя тип, у когото всичко е остро — от острия нос, подобен на птича човка, до острия поглед на малките очи — като една доста тъпа човешка разновидност. Облича се с евтина елегантност и сменя по два пъти на ден костюмите, макар че едничките достъпни за него светски места са кината и — веднаж седмично — кабарето Мокамбо, символизиращо в тоя заспал град разгула на плътските страсти. Вън от това вечерите му — поне до неотдавна — са изпълнени с партиите белот, а нощите навярно с еротични видения от програмата на споменатото Мокамбо или от прелестите на загадъчната Флора. Една-единствена черта на самобитност: незапалената цигара, която дъвче, преди да я смачка и замени с нова — също тъй незапалена. Макар че и туй не е бог знае каква самобитност. Доколкото си спомням, Борислав по време на мъчителния си въздържателен период използуваше същите похвати на залъгване. Само че за да пести материала, смучеше едно празно цигаре.

* * *

Розмари нахълтва в хола, изправя се пред мене в целия си ръст, поставя ръка на хълбока като моден манекен в бойна поза и ми отправя настойчив поглед.

— Тази рокля с големи лилави цветя наистина чудесно ви отива — произнасям, като предполагам, че бойната поза е подкана за комплимент.

Обаче жената оставя без внимание комплимента и запитва:

— Научихте ли новината? Вилата на Горанов ще се продава на търг.

— Чудесно. Не разбирам само защо трябва да се вълнувам от подобно събитие.

— Но това е великолепна вила. Като оставим настрана, че е и великолепно капиталовложение: цените на имотите непрекъснато растат.

— Нямам нужда от имот.

— Аз обаче имам нужда.

— В такъв случай остава само единствената подробност да имате и пари.

— Говорих вече с баща ми. Готов е да ми отпусне известна сума.

— Тогава какво очаквате от мен? Да ви честитя?

— Да ми помогнете.

Стигнала до същината на въпроса, Розмари вдига полата си — тия летни рокли страшно се мачкат, — тръшва се на дивана, кръстосва крака. Предлагам й цигара, преди да я е поискала, и зачаквам допълнителни пояснения.

— Вие неотдавна ми подадохте ръка в труден момент… — започва жената с малко книжна интонация, като ми отправя заедно с погледа на признателност и гъста струя дим. — И знаете колко съм ви благодарна… и вероятно ще разберете, че ми е страшно неловко да моля наново за помощ… Но какво да правя, Пиер. Една жена, дори и независима жена като мене, понякога има ужасна нужда да се облегне на някого…

— Поласкан съм, че изборът ви е спрял на мене. Макар и не в качеството на жених, надявам се.

— По тоя пункт можете да бъдете напълно спокоен. И може би сбърках с това сантиментално встъпление, защото се касае за нещо съвсем прозаично. Както ви споменах, имам известна сума от баща си. Допускам дори, че тя напълно ще покрие покупката. Но представете се, че за проклетия не стигне.

— Не е трудно да си го представя. В тия времена на инфлация…

— Искам да ви помоля да ми услужите с необходимото, в случай че собственият ми капитал се окаже недостатъчен.

— А кога и как ще ми се изплатите? — запитвам непринудено, тъй като опитът ме е научил, че при сделките кавалерската куртоазия не е задължителна.

— Веднага и по най-простия начин: ипотекирам вилата и ви връщам дълга.

— В такъв случай мисля, че мога да направя нещо за вас.

— О, Пиер! Вие с всеки изминат ден все повече ме трогвате!

При тия думи и с риск наистина да измачка роклята си жената се хвърля на врата ми. Сетне, когато покъртителната сцена отминава и всичко се връща на мястото си, Розмари — на дивана, а аз — в обичайното си кресло пред тъмния телевизор, правя опит да насоча квартирантката си към реалността:

— Мисля обаче, че вие малко надценявате шансовете си. Говори се, че Пенев също се готвел да купи вилата.

— Нека се готви.

— Само че той има известни предимства… Освен ако си поделите предимствата, като сключите предварително брак…

— Какви предимства? — пита Розмари, като подминава с пренебрежение темата за брака.

— Ами че той е наемател в тоя имот.

— Това не е никакво предимство. Поне в Швейцария.

— Чудесно — кимам. — Тогава, да вървим.

— Излишно е да бързате. Търгът е едва подир два дни.

Влезеш ли веднаж в една идиотска история, не се знае докъде ще стигнеш. Така че ето ни и на търг. Търгът следва да се състои в една масивна стара сграда, боядисана в охра, като всички подобни казионни учреждения, и намираща се до Бубенберг. И два дни по-късно, точно в уреченото време, сиреч в два часа следобед, ние с Розмари проникваме в зала номер три, дето вече са се скупчили десетина търговски хиени, прехранващи се с покупко-продажба на недвижими имоти.

Комисарят оценител застава на катедрата и оповестява първия по списък обект, който не е нашият, а някаква скромна къщурка в някакъв затънтен квартал. Комисарят е слаб мъж с аскетично лице и тъмен костюм и така, както е застанал до катедрата, под строгия лъч, падащ от високия прозорец, той прилича на свещеник, изнасящ проповед, с тая разлика, че респектира енориашите си не с божия кръст, а с кокаленото чукче.

— Видяхте ли — прошепва ми Розмари, когато чукчето с късо изтракване оповестява края на наддаването. — Купиха я само за петдесет хиляди.

— Но това е най-обикновена барака — опитвам се да изстудя ентусиазма й.

— Няма значение, ще видите…

Тя не довършва фразата, защото туй, което действително заслужава да се види, и двамата го виждаме: сред малобройната публика се промъква Пенев, застава недалеч от нас и отправя дружески привет към Розмари, на който тя отвръща с лесно обяснима хладина, като кима едва-едва.

Облечен винаги на най-високото ниво на просташкия вкус, емигрантът този път е надминал себе си вероятно в чест на тържественото събитие. Наконтен е в спортен костюм с гущеров зелен цвят, пронизан от лилави райета, жълта карирана риза и вратовръзка с огромен възел и такъв разгул на багрите, че изобщо не подлежи на описание.

Втората къща по списък е почти тъй сиромашка, както и първата, и подир кратко пререкание между две търговски хиени комисарят с остър удар на чукчето заковава покупката на шейсет хиляди.

— Видяхте ли? И тая също… — прошепва ми Розмари.

Ала тя и този път не довършва фразата си и втренчва поглед надясно, дето са се появили двама други конкуренти, единият от които превъзхожда околните пигмеи с цяла глава. Това са Ралф и Флора.

— Тази нахална немкиня… — промърморва квартирантката ми.

Миг по-късно обаче тя окачва на лицето си една любезна усмивка, защото новодошлите са ни забелязали. Една змийска усмивка, на която Флора не пропуска да се отзове с друга змийска усмивка. Все пак, за да спечели поне една точка в своя полза при тоя дуел от разстояние, Розмари ме хваща подръка, сякаш за да каже „аз си имам съюзник“, докато немкинята не може да стори същото, понеже Бентън не е по интимностите. Впрочем аз също не съм по интимностите, но кой ме пита.

Бедната ми квартирантка. Тя, изглежда, не се сеща, че Флора на свой ред се осланя на съюзник. Или е забравила, че ако трябва да седнем един срещу друг с американеца, за да броим парите си, по-добре би било изобщо да не вадя моите.

Подир още два незначителни имота най-сетне идва ред и на нашия. Комисарят посочва бегло изложените в ъгъла снимки — тук всички обекти са представени със снимки, които, разбира се, никой не си дава труд да гледа, защото къщите своевременно са огледани на самото място. Сетне с ясния си и сух служебен глас започва да изрежда достойнствата на вилата, квадратурата и кубатурата, и размера на градината, и броя на дърветата, и всичко друго от тоя род, додето накрая извика високо:

— Първоначална цена: сто хиляди!

— Сто и десет хиляди! — чувам тутакси до себе си звънкия глас на Розмари.

— По-кротко! — промърморвам. — Изчакайте другите. И когато наддавате, правете лъвски скок, за да ги обезкуражите.

Тя прехапва устни, разбрала, че е избързала, защото тъкмо в тоя момент се чува спокойната реплика на немкинята:

— Сто и двайсет хиляди!

Настъпва пауза, по време на която оценителят подканя присъствуващите да побързат, защото е ясно, че такъв имот, все едно, няма да се продаде на такава ниска сума. Обаче и присъствуващите, имам предвид хиените, вече са разбрали, че борбата тепърва предстои да се разгаря, тъй че всички си мълчат и само някакъв дилетант, колкото да опита, се обажда от ъгъла:

— Сто и трийсет хиляди…

— Сто и четиресет — захлупва го веднага немкинята.

И отново пауза. И отново подканване от страна на комисаря, защото бързаме. И не само подканване, а и предизвикателно вдигане на чукчето:

— Сто и четиридесет хиляди! Едно… Две…

— Двеста хиляди! — оповестява в същия миг Розмари.

На което Флора невъзмутимо възразява:

— Двеста и десет!

Квартирантката ми подир съответното очакване вдига цената на двеста и петдесет. С тази сума всъщност приключват личните й авоари, но тя разчита на мъглявото ми обещание за една дреболия от още петдесет хиляди или малко повече.

И този път обаче Флора добавя своите неизменни десет хиляди. Тя още от началото качва все с по десет хиляди, но качва безпощадно и методично, дори и когато Розмари стига до триста хиляди.

— Триста и десет! — произнася немкинята.

Само че този път паузата е значително по-дълга. Търговската цена постепенно е почнала да надвишава реалната стойност на имота.

— Какво има в тая вила, злато ли? — чувам зад гърба си репликата на някакъв зяпач.

„Да, какво има наистина в тая вила — мисля си. — И дали изобщо има нещо освен въздух.“

Присъствуващите с видим интерес следят развоя на събитията, защото, когато двама съперници се вкопчат здравата, спектакълът си заслужава вниманието. Обаче това са само зрители, всички освен двете амбицирани дами, всички, включително и Пенев, който противно на очакванията ни през цялото време изобщо не се е обадил.

Розмари ме поглежда въпросително и като долавя едва забележимото ми кимане, наново оповестява звънко:

— Триста и двайсет хиляди!

— Триста и трийсет! — откликва се немкинята, ала сега в спокойния глас се долавя лек нюанс на умора.

Розмари отново ме търси с поглед. Свивам едва-едва рамене в смисъл „правете каквото щете“. Въпросът вече не е за моите пари, а за нейните, тъй като вилата на Горанов съвсем не струва такава сума. Жената се колебае няколко секунди, но когато оценителят вдига заплашително във въздуха чукчето, не се стърпява и отново извиква:

— Триста и четирдесет хиляди.

Този път колебанията са отдясно. И те са тъй дълги, та за всички е ясно, че приятелката ми най-сетне си е осигурила разорителната покупка. Комисарят за сетен път вдига чукчето:

— Триста и четирдесет хиляди, дамата в средата… Едно… Две…

— Триста и седемдесет хиляди! — прозвучава ненадейно глас в залата.

Само че това не е гласът на Флора, а басов мъжки глас. Поглеждам в съответната посока и виждам някакъв гражданин на средна възраст и среден на ръст, с обикновена физиономия и обикновен сив костюм, изобщо от тия типове, дето ги срещаме всекидневно по улицата, без дори да ги забелязваме, а камо ли да ги запомним.

Розмари също е погледнала натам и по безстрастното й каменно лице разбирам ясно, че е вбесена.

— Той ви отърва — промърморвам, за да я успокоя. — Престанете, това е лудост.

— Ще престана, разбира се — отвръща тя с безучастен глас. — Но не защото е лудост, а защото не съм в състояние да си позволявам подобни лудости.

— Триста и седемдесет хиляди, господинът в дъното… — започва експертът, ала млъква, понеже до него са се приближили двама мъже и една млада жена.

Между непознатите мъже и комисаря се завързва тих полугласен разговор, придружен с връчването и проучването на някакъв документ, подир което експертът отново отправя към публиката аскетичното си лице, за да съобщи уморено:

— Търгът за вилата в Остринг се отменя.

В залата се разнася глух ропот на недоволство.

— Мисля, че съм в правото да знам причината! — раздава се басовият глас от дъното.

— Причината не е от процесуален характер, а по същество — обяснява сухо комисарят. — Вилата не подлежи на продаване, понеже покойникът има законна наследница.

Отново ропот в залата, само че този път ропот на изненада.

— Това е най-добрият възможен край — подхвърлям към Розмари. — Така няма да ви е криво, че са ви надвили.

Тя не отговаря нищо и аз се обръщам да видя защо мълчи. Оказва се, че мълчи, защото я няма.

— Е, мисля, че както сме събрани, тъкмо сме готови за едно каре — забелязва добродушно Бентън, който току-що се е приближил с Флора.

— Защо не! — отвръщам любезно. — Сега или утре, за мене е съвсем без значение кога ще си платя данъка.

— Данъкът би трябвало да се плати от нашата мила Розмари — обажда се немкинята. — Тя надмина днес всички рекорди на лекомислието.

— Но къде е всъщност Розмари? — пита американецът.

И аз това се питам поне до момента, в който я виждам, че разговаря с младата жена, появила се преди малко в компанията на непознатите мъже. Те двете идват бавно насам и аз долавям безгрижното чуруликане на моята квартирантка:

— Ах, скъпа, какъв чудесен човек беше баща ви! Истински джентълмен…

ШЕСТА ГЛАВА

Обикновено се смята, че в обичайната на Запад битка между половете най-силното оръжие на жената е хубостта. И малцина се сещат, че ако това наистина е тъй, то трудно би могло да се обясни как хиляди жени с невзрачни лица и плоски тела съумяват да упражняват властно влияние върху хиляди мъже. Очевидно женските средства за въздействие са далеч по-разнообразни от голата хубост и техният пълен регистър би могъл да ви бъде разкрит само от някоя жена.

Не допускам, че Виолета Горанова — наследницата на моя покоен съсед — владее тоя пълен регистър. Затуй пък, макар и съвсем несъзнателно, тя печели от скромното си умение да събужда съчувствие.

Ако Розмари напомня на стройна гръцка ваза, а Флора — на пищна амфора, то Виолета наподобява епруветка. Едно равно и монотонно тяло с тесни рамене, хилав ханш и слаби крака, едно безполово тяло, увенчано от анемично лице. Но в това тяло има някакъв израз на безпомощност и някаква сянка на боязън, а погледът на кафявите очи е тъй плах и детински, че неволно изпитвате желание да вземете това крехко същество под своя закрила.

Вероятно усетила отрано, че никога няма да добие външността на жена, тя продължава все още да се облича като момиче. И когато я гледате, пременена с плисираната си пола и с тиролското жакетче и с късите бели чорапи и обувките без ток, по-лесно е да я вземете за гимназистка от горните класове, отколкото за млада дама, наближаваща тридесетте. Предполагам, че в това припознаване немалка роля играе и сивото плюшено мече, което Виолета обикновено мъкне със себе си, може би не толкова в качеството на играчка, колкото — на талисман.

— Чувствувам се като натрапница — признава тя на Розмари още в първите минути подир запознаването им в търговата зала.

— Глупости! Вие сте в правата си. И ако питате мене, трябва да наредите на хер Пенеф още днес да си изнесе багажа.

— А къде живее той?

— Ами че заема почти целия горен етаж на вилата.

— В такъв случай господинът съвсем няма да ми пречи. Аз ще се настаня в долния етаж.

— Но, скъпа моя, ако вие го оставите само за седмица, той няма да си излезе и след година! Тия неща трябва да се решават веднага и да се режат накъсо!

— Не, не ми е удобно — мънка Виолета. — Никак не ми е удобно. И после, той съвсем не ми пречи…

Тия подробности ги научавам същата вечер, когато Розмари се прибира. Карето бридж не се е състояло по нейна вина. Квартирантката ми взема под свое покровителство наследницата още в търговата зала — нещо, което, не знам защо, страшно дразни спокойната Флора — и я отвежда до бащината вила и й помага да се настани и изобщо полага майчински грижи за бедното сираче, което вероятно е с година-две по-старо от нея.

— А защо държите толкова да прогоните тоя Пенев? — питам, след като тя ми е съобщила накъсо беседата си с Виолета.

— Отде да знам… Не че държа особено… Просто не ми е симпатичен…

— И просто приказвате напосоки — добавям. — Знаете, че не държа непременно да отговаряте на въпросите ми, обаче защо е нужно да замествате отговори с фалшиви фрази.

— А вие винаги ли сте искрен с мене, Пиер?

— Не виждам причини да бъда неискрен. Доколкото знам, не сте ми конкурент в доставката на рибни консерви.

— А не допускате ли, че мога да ви бъда конкурент в нещо друго?

— Изключено.

Думата прозвучава категорична и откровена. Не твърдя, че винаги съм бил искрен с Розмари, ала тоя път репликата ми е наистина откровена и жената разбира това.

— Радвам се да го чуя — казва тя сякаш на себе си.

— Какво толкова има да се радвате?

— Защото Пенеф например не би казал същото.

— В какво се кръстосват интересите ви с Пенев?

— Откъде да знам? Питайте него. Във всеки случай имам чувството, че ме мрази и че заговорничи срещу мене с Флора.

— По повод на вилата ли?

— Вероятно.

— Е, можете да бъдете вече спокойна: този повод отпадна.

Тя ме поглежда замислено, като че съобразява нещо. Сетне прави две крачки към мене, сякаш се готви да довери нещо. А после продължава към дивана, сяда, кръстосва крака по обичая си и въздъхва:

— Ах, как имам нужда от една приятелска ръка!…

— Кажете, кого трябва да убия? — запитвам с готовност.

А понеже тя седи все тъй замислена, решавам да не й преча и се качвам в стаята си.

И тъй, качвам се в стаята си и по силата на навика надниквам в процепа на пердето. Долу, в хола на Виолета, свети, ала завесите са спуснати. Горе при Пенев също свети, обаче и тук завесите са спуснати. Аман вече от завеси.

Сядам на леглото, без да паля лампата. Не знам как е с другите, но когато наоколо е мрак, имам чувството, че в главата ми става по-светло. Розмари си е втълпила да прогони Пенев и ще направи всичко възможно, за да го стори. Значи трябва да й се попречи по един или друг начин. Не че изпитвам особени симпатии към тоя човек с остро лице, обаче нещата съвсем ще се объркат, ако го изгубя от очи.

Друго. Другото е онзи невзрачният със сивия костюм и сивото лице. Противникът най-сетне е подал глава от окопа, колкото да му видя физиономията. Само колкото да му видя физиономията, защото тутакси подир туй се изпарява. Но щом веднаж се е показал, навярно ще се покаже и втори път. Важното е, че е налице и че потвърждава предположенията ни. Триста и седемдесет хиляди. Злато ли има в тая вила? Оня със сивия костюм знае много добре какво има. Това ме успокоява: значи още го има. Понеже, ако нещо ме е измъчвало до тоя момент, то не е било скръбта по покойника, а мисълта за онези двамата с чантите. И опасението, че може би в тия чанти се е намирала тъкмо архивата, по която харчим толкова сили и време. Триста и седемдесет хиляди! Едно възклицание, способно да ти възвърне вярата в живота.

И друго още. Последното и най-важното. Трябва да се изпреварят съперниците. Флора и Пенев, които не е изключено да се обединят в опасна двойка. Толкова по-опасна, защото двойката става всъщност тройка, ако прибавим и Брунер. Розмари, търсеща неизвестно какво, но способна да обърка всичко, особено ако впримчи в комбинациите си и оная наивница Виолета. Най сетне човекът със сивия костюм. Един самотник. Самотник, зад чийто гръб се крие цяла организация.

Разсъждавам по всички тия неща, като информирам себе си, а понякога водя и спор между себе си и себе си, когато изведнаж до ушите ми долита шум на мотоциклет. Един шум, на който едва ли бих обърнал внимание, ако не секва внезапно пред съседната вила. Надничам през цепката, за да видя тъкмо навреме раздавача, който звъни на вратата, а минута по-късно връчва на Виолета някакво бързо писмо или телеграма.

Пощенският служител едва наново е възседнал моторния си кон, когато Виолета излиза, вече облечена в светъл шлифер, заключва бързо вратата, изтичва навън от градината и на свой ред възсяда моторния си кон — едно бяло рено. Едно бяло рено в тъмната нощ.

Предполагам, че надзъртането през прозореца не е само моя привичка. А ако съм допускал известни колебания по тоя въпрос, крайно време е да им сложа точка. Защото едва бялото рено забръмчава по алеята, когато квартирантката ми изскача от къщи, за да го последва с червения си фолксваген. Мисля, че е чист педантизъм да уточнявам, че малко по-късно в същата посока се отправя и шевролетът на Пенев.

Поглеждам часовника си: осем и десет. Рано е за лягане. Но не е ли рано и за действие? Добре, че не съм емоционална натура, иначе бих се скъсал от яд. В тоя град имам двама помощници и тъкмо когато ми е нужна братска ръка, нито един от двамата не е на разположение. Работата би могла да се организира леге артис, ако примерно Боян се намира в съседство и е готов да ме предупреди всеки момент за евентуалната опасност.

И все пак налага се да се действува. Такава удобна ситуация навярно никога вече няма да ми се представи. И какво толкова рискувам, щом главните лица на пиесата са изчезнали почти всички, и то в една посока. Всички освен човекът в сивия костюм. Но човекът в сивия костюм не живее в съседство и не може да наднича зад пердето.

Додето мисля по тия неща, аз вече слизам по стълбата и през черния вход се озовавам в градината. Осветена фронтално от лампите на асфалтовата алея, вилата хвърля тъмна сянка точно дето се намирам. Тъмна сянка лежи и зад съседната сграда. Само че между двете сенки се простира широка ивица осветена ливада, през средата на която минава ниската ограда. Налага се прочее да се отдалеча до дъното на градината и там, под прикритието на ябълковите дървета, да проникна в съседния двор на Горанов. Сега вече сянката на къщата ми върши добра работа, защото както съм свит тук в тъмното, едва ли някой би могъл да ме забележи от алеята.

Притичвам до черния вход на Горанов и бързо се заемам с ключалката. Тя е секретна, но от обичайния тип, който отдавна вече не е секретен за никого, тъй че подир пет минути вече прониквам в коридора, минавам край кухнята и се озовавам в хола.

Първата ми работа е да подсигуря втория изход. Затуй пресичам хола транзит и стигам до антрето, извеждащо към парадната врата. Резетата на двойната ключалка за щастие се задействуват от вътрешната страна само с едно завъртване на съответната ръчка, тъй че тук не са нужни ключове.

Връщам се в хола. Едничкият източник на светлина е силният, но тънък лъч на миниатюрното ми джобно фенерче. Бегла разходка на лъча по стените и мебелите, подир което се премествам в съседната спалня. Какво всъщност търся? Игла в копа сено. Съвсем малка игла в една огромна копа, при твърде ограничен срок за издирване. Надеждата ми е най-вече в професионалния рефлекс. Ако пуснете някой невежа из тия помещения, той може да загуби два дни, без да намери нищо. Ала човек с известен опит знае кои места и по какъв начин се използуват за скривалища в едно помещение. На туй отгоре за щастие или нещастие тук преди мене е минала полицията и дори беглият оглед ми подсказва къде точно тя вече е ровила, за да не си губя времето напразно.

Такъв е например случаят със сейфа, замаскиран над скрина в хола под една картина с банална митологична сцена. Картината дори не е поставена както трябва на мястото си, което личи от факта, че очертанията на рамката не съвпадат точно с тъмните очертания, които времето е отпечатало върху стената. Откачвам все пак картината и откривам ключалката на сейфа, ала това е вече едно сложно устройство, не по възможностите на моите джебни инструменти. Какво значение: полицията явно вече е минала оттук.

Без големи илюзии, а просто за да ми е чиста съвестта, правя светкавичен оглед на чекмеджетата в писалищната маса. Понякога не е изключено тук да остане някоя бележка с телефонен номер или откъслечна фраза, някой отпечатък върху попивателната, изобщо някоя следа, която полицаят чиновник би могъл да отмине. Следи обаче няма. Ганев също е бил професионалист и също е спазвал елементарното правило: скривай на сигурно място или изгаряй.

Тъкмо минавам на следния невралгичен сектор — библиотечния шкаф, когато слухът ми долавя откъм черния вход подозрителен шум: някой на свой ред се е заел с ключалката. Първият ми порив — този порив, стар като човека — е да се изплъзна от парадната врата. Обаче частната изчислителна машина на мозъка ми, след като обработва наличната информация за три секунди, дава друга програма. Откъм алеята не се е чул шумът на мотор и непознатият явно действува също тъй предпазливо като мене, прочее и той е пришелец като мене, а установяването на самоличността му е в момента от изключителна важност.

Прибягвам към най-елементарния, но и най-ефикасен трик. Прехвърлям се в спалнята и оставям джобното фенерче да свети в единия ъгъл. Сетне се връщам в тъмния хол и се спотаявам до вратата. Две минути по-късно се чуват тихи несигурни стъпки, а подир туй очите ми долавят и смътната сянка на влезлия. Той прави крачка напред, но спира за миг и очевидно обмисля действията си, защото е забелязал светлия лъч, прорязващ мрака на спалнята. После продължава с дебнещи безшумни движения нататък. Продължава всъщност само додето ме подминава, понеже, едва подминал ме, аз го впримчвам изотзад с една ръка през врата, като притискам другата към устната му и носна кухина. Въпрос на подробност е, ала подробност не без значение, че в дланта ми се е озовава крехка ампула зашеметяващ газ, която счупвам в зъбите му.

Ефектът е мигновен и, надявам се, безболезнен. Тялото на човека ненадейно натежава, сякаш съм прегърнал чувал картофи, свлича се надолу и се просва върху килима. Донасям фенерчето и правя необходимия оглед. Това е непознатият от търга, онзи с безцветното лице и синия костюм, но въпросът е какво съдържат джобовете на костюма. Единият от тях, и по-точно специалният и секретният под мишницата, съдържа маузер 7.65. В портфейла освен пари и паспорт на името на Кьониг намирам и служебна карта, издадена от ФБР. Нищо чудно. Има такива служители на ЦРУ, които за по-голяма секретност се разхождат с карти на ФБР.

Между другите дреболии, каквито всички носим по джобовете си и които не заслужават отбелязване, намирам и ключ с малко необичайна форма. И понеже се касае до ключ, а не до нещо друго, той ненадейно отключва в главата ми известна асоциация. Налага се прочее отново да махна митологическата сцена от стената и да проверя верността на съжденията си. Ключът действително действува. А сейфът, както съм и очаквал, се оказва празен.

Все пак един сейф, макар и празен, заслужава по-щателна инспекция. Проучвам под лъча на фенерчето цялата вътрешност сантиметър по сантиметър. Стените са металически, идеално гладки и очевидно непроницаеми. В никое от ъгълчетата нито следа от секретно отделение. Но стоманеносивият интериор е разделен от също метална лавица, дебела към два сантиметра. Една малко необичайна дебелина при положение, че сейфът не е предназначен за щанги. Уви, беглото опипване отдолу ми подсказва, че лавицата няма двойно дъно. И все пак — тази дебелина… Опитвам се да повдигна и да измъкна лавицата, което не ми се отдава изведнъж, тъй като е здраво залостена в сейфа. Но когато най-сетне операцията е приключена, очите ми не без известно удоволствие съзират в дъното зад мястото на лавицата широк процеп и напълно достатъчен, за да се пъхне в него едно секретно досие.

Обаче кухината не съдържа досие. Не съдържа нищо. Изваждам от писалището случайно забелязаната там канцеларска линия и я напъхвам в отверстието, за да го изследвам докрай. Едва тогава линията се натъква на нещо твърдо. Но когато най-сетне успявам да го изтикам навън и да го измъкна, то се оказва плоска кутийка, облицована с черна кожа. Една кутийка, подобна на тия, в които гимназистите държат пергелите си, макар и значително по-луксозна на вид. Разтварям я и пред погледа ми блясват върху фона на тъмното кадифе две редици едри скъпоценни камъни, великолепно шлифовани и съвсем безцветни. Изобщо брилянти или нещо подобно.

Пъхвам кутията в джоба си, възстановявам реда в сейфа, заключвам го и връщам ключа на притежателя му. Време е.

Защото минута по-късно музикалното ми ухо долавя нови звуци — и пак от черния вход. В тая къща, изглежда, гостите са свикнали да влизат само от черния вход.

Поради липса на време не мога да измисля нищо по-оригинално, освен да повторя номера. Отмъквам тежкото тяло на непознатия в другия край на хола, за да разчистя мястото, поставям запаленото фенерче в спалнята и се спотайвам край вратата. Фигурата, която малко по-късно смътно се откроява на фона на едва просветващите плътни завеси, е тъй импозантна, че напълно засенчва и този оскъден източник на светлина. Налага се почти да се вдигна на пръсти, за да я обхвана в мъжествената си прегръдка. Ако Пенев би бил на мое място, вероятно би тръпнал от възбуда. Да държиш в обятията си това пищно тяло… тая разкошна Флора…

Но Флора също не е чужда на силните и внезапни преживявания, защото внезапно примира в ръцете ми — не смея да се надявам, че това става от любовен унес — и тежко се свлича на килима. Земният трус е от такава степен, че спящият от другата страна на масата проявява признаци на пробуждане. Налага се да му счупя още една ампула в устата, преди да продължа издирванията си. Четвърт час по-късно пък Флора започва да се опомня, тъй че трябва да нагостя и нея с повторна доза.

Напразно хабене на материала. Всички по-нататъшни изследвания, които би било отегчително и безполезно да описвам, се оказват напразни. Разбира се, не бих поел риска да твърдя, че съм проучил цялата вила до последния сантиметър. При подобен импровизиран обиск човек не може да бъде абсолютно сигурен, че нещо не му се е изплъзнало. Обаче „нещото“, което търся, е съвсем определено и опитът ми подсказва, че то едва ли се намира в тая вила, ако изобщо се намира някъде.

Излишно е да се подлагам повече на заплахи и да черпя ония двамата в хола с упойващи вещества. Стига наркомания. Измъквам се от гостоприемния дом и по обратния път се връщам в покоите си, като не пропускам да се отбия в кухнята и да поставя на мястото им тънките пластмасови ръкавици, които съм взел за временно ползуване измежду готварските съоръжения на Розмари.

Брилянти… Прозрачни, безцветни и ослепителни… Само че ние сме по ония, другите — по мътните и нечистите. Черните брилянти на предателството.

* * *

Реното се завръща към осем и половината заранта, и по-точно в часа на скромната ми закуска. Наблюдавам събитията през кухненския прозорец, но сега в светлината на белия ден бялата кола съвсем не е тъй ефектна, още повече че е и доста окаляна. Едва Виолета се е прибрала във вилата, когато и Пенев гарира шевролета си двайсетина метра по-нататък и с обичайните си крадливи погледи се промъква към черния вход. А няколко минути по-късно кухненската врата се отваря и до ушите ми долита репликата:

— А, вие закусвате, Пиер…

— Мога да предложа и на вас едно кафе.

— С удоволствие бих изпила чаша кафе — промърморва жената и се отпуска на съседния стол.

Тя наистина има нужда от нещо ободряващо, защото изглежда твърде уморена, и то не с оная приятна умора на човека, завършил с успех една трудна задача.

— Имате доста измъчен вид, скъпа — забелязвам, като й поднасям кафето. — Надявам се, че не сте го получили в обятията на господин Пенев.

— Пенев? — запитва тя с отпаднал глас. — Вие ме смятате за съвсем непридирчива…

— … Като Флора.

— Съмнявам се, че и Флора би легнала с такъв. Но това си е нейна работа. Ако иска — да ляга.

Тя замълчава, а аз също не любопитствувам повече и ние известно време пушим мълчаливо и пием кафето си.

— Трябва да слизам при моя Бенато — обявявам най-сетне и ставам.

Прекосявам хола и се готвя да тръгна нагоре по стълбата, за да взема сакото си, когато виждам, че Розмари ме е сподирила.

— Вие дори не питате къде съм била?

— Нима не ви е стигнало време, за да разберете, че не съм любопитен? И че нямам нужда от никакви сведения вън от движението на стоковата борса?

— Дори и от сведения, свързани с мене?

— Сведенията, свързани с вас… това е ваша работа да ми ги сервирате, ако сметнете, че е нужно.

И понеже тя продължава да стои все така посърнала, добавям:

— Вие знаете, скъпа, че откровеността не се получава чрез просия.

— Имам чувството, че изобщо не държите на моята откровеност, Пиер.

— Напротив — само че аз пък имам чувството, че тя е нещо съвсем непостижимо.

— Вие не за пръв път ме обвинявате в неискреност.

— Не ви обвинявам. Просто констатирам. На вас все пак ви е ясно, че не съм израсъл с последния дъжд. Изобщо не съм сляп, но и не ви обвинявам. Допускам, че си имате причини.

— Какви причини? Какво допускате? — запитва жената, сякаш едва сега се пробужда.

— Допускам на първо място, че през цялото време лъжете…

И понеже тя прави опит да възрази, вдигам успокоително ръка:

— Вече казах, не чухте ли: не ви обвинявам. Но ако имате някакво основание да играете вашата малка роля пред другите, то, що се отнася до мене, съвсем напразно хабите сили. Снощи, мисля, ви заявих, че не съм ваш конкурент, и това е самата истина. Тъй че излишно е да се преуморявате с мене.

При тия думи поглеждам часовника си и се готвя да поема по стълбата.

— Конкурент в какво, Пиер? — запитва напрегнато Розмари.

— Ще ме накарате да изпусна срещата с тоя мил Бенато… — промърморвам.

— По дяволите вашия Бенато! — извиква тя. — Кажете: конкурент в какво?

— Бих могъл да ви го кажа наистина. Бих могъл да ви го кажа точно и изчерпателно. Но имайте предвид, че тогава вашата откровеност с късна дата няма да струва пукната пара. И вие напразно ще пледирате за помощ или доверие от моя страна.

Тя втренчва в мене тъмните си очи:

— А ако само ме изпитвате? Ако всъщност нищо не знаете, а само ме изпитвате?

— Неверният Тома… в рокля… — избъбрям отегчено. — Е, добре: ще ви представя веществено доказателство, че знам. Но само след като се убедя в собствената ви откровеност… И след като прескоча до тоя мил Бенато.

— По дяволите вашия Бенато! — извиква наново тя.

Сетне добавя с друг тон:

— Да направя ли още кафе?

И тъй, ние седим в хола пред новите порции кафе и на обичайните си места — тя, кръстосала крака на дивана, а аз, потънал в насрещното кресло. Седим като двама безделници в утрото на тоя работен ден, когато на километри наоколо сметачните машини и автоматичните каси вече тракат с пълна скорост.

— Първо, вие не сте студентка — казвам, колкото да й помогна.

— Студентка съм — възразява тя. — Макар и формално. Във всеки случай записана съм.

— Второ, вие сте тук по нареждане на вашия шеф — добавям, за да разпръсна колебанията й. — А вашият шеф е Тео Грабер.

И като се изтягам по-удобно в креслото, подхвърлям:

— Продължавайте нататък.

— Но ако на вас всичко ви е известно…

Тя млъква, загледала ме с известно напрежение, ала туй вече не е напрежение на недоверие, а на изненада.

— Не вярвам всичко да ми е известно, обаче по-важното вероятно го знам.

— Ами това е: аз съм секретарка при Тео Грабер или, ако щете, заместник-директор, понеже тия два поста за по-икономично той ги е слял в едно. И съм тук по негово нареждане.

Розмари замълчава и посяга към цигарите.

— От самото начало ли да почна?

— Мисля, че така ще е най-добре.

— Една заран, беше някъде в първите дни на ноември, в предприятието се яви непознат господин и поиска да види шефа. Мислех да го отпратя, тъй като у нас срещите с шефа стават по предварителна уговорка, но непознатият настояваше, че се касаело за нещо твърде важно, и Грабер го прие. Не знам какво говориха, но явно бе, че става дума за сделка, и то за едра сделка, и то за необичайна сделка, тъй като по едно време шефът излезе от кабинета, връчи ми чек за петстотин хиляди и поръча да прескоча веднага до банката и да изтегля парите. Това, разбира се, ме озадачи, понеже вие знаете, че никой в наши дни не държи да получава подобни суми в брой и да ги разнася по джобовете си. Изпълних нареждането, предадох парите на Грабер, а малко подир туй непознатият си отиде. По-късно научих, че се казвал Андре Гораноф.

Розмари ми отправя гъста струя дим и запитва:

— Не съм ли твърде обстоятелствена?

— Съвсем не — успокоявам я. — Говорете свободно. Не правим протокол.

— Само не ми говорете за протоколи — намусва се тя. — Протоколи, стенограми, делови писма, всичко туй така ми е втръснало…

— В такъв случай следва да се предполага, че с удоволствие сте поели новата си мисия.

— Именно. В началото се припознах. Помислих, че ще бъде нещо като ваканция. И дори не се сетих, че Грабер съвсем не е от хората, които биха сервирали една добавъчна ваканция на секретарката си.

— В случай че секретарката е хубава като вас…

— Не си правете илюзии… Грабер е достатъчно пресметлив, за да си избира чиновничките според телесните пропорции. Предполагам, че е роден и отгледан в камерата на хладилник, за да израсне постепенно до степента на една внушителна буца лед.

Тя захвърля недопушената цигара в пепелника и продължава:

— Още на другия ден след посещението на непознатия шефът ме извика, даде ми необходимите подробности и ми постави задачата. Оказа се, че Гораноф е предложил на Грабер един голям брилянт, който предварително е бил известен на шефа, тъй като големите брилянти, вероятно знаете, са също тъй прочути, както и големите киноартисти. Предполагам, че разговорът между тия две хитри лисици — Гораноф и моя шеф — е протекъл приблизително тъй:

Тук Розмари се впуска в разиграването на малка сценка, която, ако не е особено богата като информация, е достатъчно забавна като мимики, защото квартирантката ми блестящо имитира двете хитри лисици с всички нюанси в израза на недоверие, изненада, колебание, недоволство и старческа алчност. Жената заема поза, сякаш разглежда намиращото се в ръката й въображаемо бижу, и започва:

ГРАБЕР. Мисля, че бих могъл да ви дам за него триста хиляди…

ГОРАНОФ. Мерси. Той струва пет пъти повече.

ГРАБЕР. Вярно, че струва малко повече. Знам точно колко струва, защото го познавам добре. Както и останалите му девет събратя. Вие навярно също ги познавате…

ГОРАНОФ. Не разбирам за какво говорите.

ГРАБЕР. Един подобен брилянт поражда законния въпрос: откъде го имате? Аз обаче не питам. Не питам между другото и затуй, защото познавам предишния му собственик. Но вие не оценявате това мое качество да се въздържам от неудобни въпроси.

ГОРАНОФ. Да допуснем, че го оценявам. Обаче не ме карайте да се разорявам заради това ваше качество.

ГРАБЕР. В такъв случай предложете камъка на някой мой колега и елате пак.

ГОРАНОФ. Дали ще го предложа, това е моя работа. Но не мисля да го подарявам никому. Имам го вече от 30 години.

ГРАБЕР. Вярвам ви. Колекцията, за която става дума, изчезна точно преди 33 години. Обаче за обсебвания от подобен род няма давност. И наследниците са живи.

ГОРАНОФ. Не разбирам за какво говорите…

ГРАБЕР. А не разбирате ли поне, че това, което говоря, има пряко отношение към въпроса за цена, а? Крадените камъни имат винаги по-ниска цена. Значително по-ниска. Най-малкото затуй, че се налага да се преполират, а значи и да намалеят по карати.

ГОРАНОФ. Не разбирам за какво говорите.

ГРАБЕР. Триста хиляди е голяма сума.

ГОРАНОФ. Добре, дайте един милион и да свършваме.

ГРАБЕР. Може би след зрял размисъл ще склоня да кача до триста и петдесет.

ГОРАНОФ. Е, хубаво де: нека не е милион. Нека са деветстотин хиляди.

— Доколкото може да се вярва на шефа, заключителната среща е станала върху кръглата цифра от половин милион — произнася Розмари като епилог на сценката. — Което означава, че Грабер е получил камъка на тройно по-ниска цена от реалната. Един действително щастлив удар. Само че Грабер не е от хората, които биха могли да се задоволят с един удар при възможността да реализират още девет други. Защото донесеният брилянт наистина се е числял към цяла колекция, добре позната на шефа, понеже сам той е помагал за нейното попълване в годините преди войната. Колекцията принадлежала на някакъв гръцки архимилионер, от тия, притежателите на кораби, ограбен на времето от нацистите, а впоследствие починал. Възможно е наследниците му също да са починали, ако изобщо са съществували, но по тоя пункт Грабер не ми е казвал нищо.

Тя сменя позата и се изтяга в ъгъла на дивана.

— Задачата ми беше да променя външността си и да наема жилище възможно по-близо до вилата на Гораноф, открита от шефа още веднага след визитата по метода на най-вулгарно проследяване. Трябваше да наблюдавам всички действия на стареца, за да не би той, жаден да получи по-висока цена, да се свърже с някой друг бижутер, комуто да предложи останалите камъни, значително по-едри от първия.

Розмари млъква, сякаш се опитва да си спомни нещо, и няколко минути се взира в обувките си, тия обувки с дебели токове, представляващи последния вик на модата. Сетне продължава:

— Всъщност това беше задачата само в началната редакция, защото впоследствие получих и нареждане да вляза по възможност в лично познанство с Гораноф, да спечеля по възможност доверието му и да го насоча по възможност към идеята да се раздели с тия неудобни и изобличителни бижута, разбира се, при най-добри условия. Но до това, както сам знаете, не се стигна. И не само не се стигна, а и задачата се усложни. Намесиха се други сили и очевидно враждебни: Пенеф… Флора… А сега и оня нахалник от търга.

— И той ли според вас е надушил брилянтите?

— А вие как смятате? Нима допускате, че нормален човек ще купи на двойно по-висока цена една вила, ако е уверен, че купува само вила, а не и нещо друго, скрито в нея?

— Но защо мислите, че това „друго“ са непременно вашите брилянти?

— А какво да мисля? Че се касае за злато на тухли?

Тя посяга отново към цигарите и аз й помагам със запалката.

— Размислете, Пиер: досега никой нищо не е намерил. Нито Флора чрез Пенеф, нито Виолета, нито дори полицията. Защо? Защото скритото е нещо твърде дребно по размери: една малка кожена кутийка с девет неголеми, но страшно скъпи и ужасно красиви камъка. Една малка кутийка, а не торби с луидори или злато на пръчки.

— Не представлява ли въпросната кутийка нещо подобно? — запитвам нехайно, като изваждам от джоба снощната си находка и я поставям на масата.

В първия миг имам чувството, че Розмари е на ръба на припадъка. Руменината — доколкото я има — изчезва от лицето й, но веднага подир туй се явява в двоен размер, а тъмните очи засияват странно. Жената бавно протяга бялата си ръка към кутийката, сякаш се бои да не разсее едно свидно видение. Сетне натиска бутона и капакът се разтваря, за да разкрие бляскавите камъни, открояващи се върху тъмното кадифе.

— Десет са… — произнася като в полусън Розмари.

Сетне взема предпазливо с два пръста един от камъните, оглежда го внимателно, вдига го към светлината и отново го поставя в кутията.

Приказката е свършила. Видението се е разсеяло.

— О, Пиер! — казва квартирантката ми вече е обичайния си тон. — Ако бях умряла от разрив на сърцето, вината щеше да бъде само ваша.

И прочела недоумението ми, добавя:

— Това не са брилянти.

— А какво са?

— Това са точните копия на колекцията. Само че шлифовани от планински кристал.

Розмари с рязък жест затваря кутията и я отмества към мене. Жестът е достатъчно красноречив, за да питам „сигурна ли сте“.

— Някога колекцията е трябвало да фигурира на някаква изложба. И за да не стане жертва на някоя банда, гъркът поръчва на Грабер точно копие на оригиналните камъни. Затова и Грабер ме осведоми за съществуването на тия дубликати. Макар че те не могат да излъжат никого освен някой невежа…

— … като мене — допълвам.

И унило прибирам заместителите обратно в джоба.

Жената ме поглежда изпитателно. Сетне запитва с полуусмивка:

— Вие май наистина бяхте уверени, че са истински.

— Познахте — кимам.

— Просто съм слисана… — произнася тя като на себе си.

— Какво толкова има за слисване — забелязвам недоволно. — Аз не търгувам с брилянти. Ако се касаеше за сирене, бих могъл веднага да ви кажа дали е добро, или не. Но когато е за камъни…

— Слиса ме жестът ви — уточнява жената. — И ме слиса именно защото сте ги мислели за истински.

Тя машинално смачква цигарата, която от някое време гори на чиста загуба върху пепелника, отправя ми тъмния си поглед и произнася тихо:

— Дано не се лъжа, но с тия фалшиви брилянти вие така ме покъртихте, че…

— Оставете благодарностите за по-добри дни — прекъсвам я. — За дните, когато ще ви предложа истинските.

Сетне, сякаш ми е дошла внезапно някаква досадна мисъл, залепвам на лицето си израз на вътрешна борба и колебание.

— Не, боя се, че никога няма да ви предложа истинските. И за какво ви са те? За да ги отнесете на Грабер?

— О, Пиер! Не ми размътвайте съзнанието. Вие сте ужасен човек. Изкусител.

— Значи идеята да скроите номер на Грабер вече ви е спохождала?

— Колко пъти! Но това е много рисковано. Бижутерите, знаете, са също като масонска ложа. За какво са ми брилянтите, ако не мога да ги продам? А каква е гаранцията, че като ги продам, Грабер няма тутакси да научи и да се спусне подире ми?

— Това не е проблема — успокоявам я. — За всяко нещо си има начин. Обаче за всяко нещо си има и време. Осигурете си най-първо брилянтите, а после мислете за продажбата.

— А по кой начин вие си осигурихте тия, фалшивите? — сеща се тя ненадейно.

Един въпрос, който отдавна вече очаквам да ми бъде зададен и на който отвръщам нехайно:

— Една съвсем глупава история… Някой ден ще ви я разкажа.

— Значи така отвръщате на моята откровеност?

— Съвсем глупава история, уверявам ви. Но в нея липсват и за мене самия два-три елемента. И не мога да ви я разкажа, преди да проверя две-три неща.

— Вие не ми се доверявате, Пиер.

— За да ви доверя нещо, трябва сам предварително да го знам. Не е ли достатъчно, че се доверих да ви покажа тия камъни, макар и фалшиви. И колкото комично да звучи, намерих ги в каменната ваза в дъното на градината.

— Каменната ваза? — повтаря Розмари замислено.

Жената съобразява известно време, сетне лицето й светва:

— Тогава ясно е: неизвестният Хикс е изпратил на Гораноф заплашително послание, че ако не остави камъните в определен час на определено място — мястото, разбира се, е каменната ваза, ще бъде убит. Старецът, за да спечели време, е оставил дубликатите. Само че Хикс е разбрал, че са дубликати, и е изпълнил заплахата.

— А може би е задигнал и истинските камъни? — подхвърлям.

— Не може да ги е задигнал. Ако е успял да ги напипа, защо трябва да върши убийство? Гораноф не би имал кураж да прави оплакване, че са му откраднали нещо, което той сам някога е откраднал. А после, има и другото…

— Кое друго? — запитвам, понеже тя млъква.

— Ами това, че всички продължават да се въртят наоколо: Пенеф, Флора, оня от търга, без да смятаме Виолета, която може би не е тъй наивна, както изглежда. Ако брилянтите бяха изчезнали, можете да бъдете сигурни, че и тоя наплив щеше да изчезне. Те всички са в течение. Всички освен мене…

— Не се вайкайте — спирам я. — Инак ще ме предизвикате да ви ги намеря наистина тия брилянти.

— Не съм дотам нахална да искам такова нещо от вас. Единствено, което се осмелявам да искам, е приятелската ви помощ.

— В смисъл?

— Флора ви е хвърлила око, вулгарно казано.

— И вие ме пращате в обятията на Флора.

— Не казах това. И разчитам на добрия ви вкус. Но бихте могли да й обърнете малко внимание, да пофлиртувате, да я предразположите към разговор. Такива едри жени са чувствителни към комплиментите, понеже рядко ги получават… И не е изключено да се размекнат…

— Надявайте се.

— Във всеки случай бихте могли да я настроите за разговор. А понякога една дума може да разкрие много неща. Аз съм тъй безпомощна и тъй неосведомена, а Грабер смята, че бих могла с голи ръце да изпълнявам функциите на Второ бюро и на Скотланд Ярд, взети заедно…

— На ЦРУ и на ФБР — поправям я. — Говорете с по-съвременни изрази.

— Флора и Пенев навярно кроят нещо, а аз нямам и понятие. Може би се готвят да отвлекат нанейде Виолета и да преровят вилата или нещо друго от тоя род.

— Но вие вече се сдружихте с Виолета и сте в състояние да ги изпреварите.

— Така вие си мислите. Тя наистина ми се струва безпомощна и наивна, но тъкмо тия като нея са най-често мнителни и недоверчиви, защото съзнават, че могат да се превърнат в лека плячка. Не, с тия, безпомощните и наивните, трябва да се пипа внимателно…

— Особено когато се касае да ги лишиш от едно обременително наследство…

— Не бързайте да я окайвате. Тя си има доживотна рента и две къщи. Така че не бързайте да я окайвате. Смилете се по-добре над мене.

— А в случай че започна флирт с тая разкошна Флора — това няма ли да ви подразни?

— Ще стисна зъби и ще се опитам да запазя спокойствие.

— И ще сгрешите. Трябва, напротив, да се ядосвате, макар и без излишни прекалености.

— Това няма да е трудно — уверява ме жената. — Мисля дори, че вече усещам първия пристъп на ревност. Макар да вярвам в добрия ви вкус.

* * *

Ако нейде в късните часове — за Берн часовете след девет вечерта се смятат за късни — обикаляте през пресечките около главната улица в търсенето на отворено кафене, не може да не наскочите на Мокамбо — нощното заведение на тоя град, славещ се с липсата на нощен живот.

Нищо чудно, че и ние наскачаме, и то съвсем съзнателно. След поредната среща у нас. И след поредния бридж. И след като Розмари заявява на Ралф, че не е честно да обира парите на тримата останали.

— Бих ви ги върнал веднага, ако не се боях, че ще ви обидя — отвръща американецът. — Но ако сте съгласни да ги изпием заедно…

Моето лично мнение по въпроса е, че ако трябва непременно да пием, бихме могли да останем и в къщи. Розмари обаче ми отправя бързия си красноречив поглед и аз премълчавам. Натоварваме се в огромния смарагденозелен буик на Бентън и потегляме за Мокамбо.

Първоначалното ни намерение е скромно: да седнем в уютния бар, с отворени към улицата прозорци. Ала Розмари, продължаваща атаката си, подхвърля, че Ралф като всеки банкер трепере над стотинката, така че слизаме няколко стъпала и се озоваваме в самото кабаре.

Кабарето е достатъчно празно, за да намерим удобна маса до дансинга, и достатъчно пълно, за да не изпитваме подтискащото чувство, че сме едничките развратници в тоя порядъчен град. Келнерът в черен смокинг с церемониален жест отваря и налива шампанското, защото дамите искат шампанско и нищо друго, решили да надуят възможно повече сметката на американеца. В интерес на истината би следвало да се уточни, че опитите им да помрачат настроението на американеца остават напразни, защото Ралф е човек, у когото кривата на настроенията всъщност представлява една права, изобщо от тия типове, живеещи без илюзии, но затуй пък и без разочарования.

Оркестърът засвирва някакъв допотопен рок и аз запитвам Бентън дали няма да покани Флора, за да му сервирам и своя малък номер, обаче номерът рикошира в гърдите на Ралф и се връща към мене, понеже чувам гласа на Флора:

— Не му нарушавайте съня, момчето ми. По-добре поканете ме вие.

Няма как, ставам и се отправям с дамата към пустия дансинг, за да се превърнем тутакси в обект на всеобщо внимание. Почтително внимание, бих казал, понеже публиката очевидно смята, че това е началото на програмата. Не знам споменах ли, но могъщата Флора ме надвишава с някакви си пет-шест сантиметра. Пет-шест сантиметра, разбира се, не е бог знае каква разлика и според преданието разликата между Давид и Голиат е била значително по-голяма. Но ако към несъответствието в ръста се прибави и несъответствието в обема, а също и своеобразният стил, в който тая пищна жена тръска огромния си бюст и върти не по-малко импозантните си тазови части, мисля, ще стане ясно защо публиката възприема танца ни като малка встъпителна атракция с комичен нюанс.

Комичните атракции обаче, както е известно, рядко предизвикват комичен ефект, понеже зрителите ги смятат за прекалено преднамерени. Тъй че хората наоколо скоро престават да ни обръщат внимание и главозамайващият рок приключва някак си и аз вече с облекчение се готвя да се върна към спокойния бит на масата, но този идиот, диригентът, ненадейно подхваща нова, още по-допотопна мелодия — някакво аржентинско танго — и Флора улавя едната ми ръка, с което мълчаливо ме подканя да обвия другата около кръста й, а сетне се притиска до мене и повела ме из дансинга, прошепва:

— Прегърнете ме по-силно, мойто момче. Аз не съм чуплива.

Изпълнявам нареждането и дори за по-удобно се облягам на бюста й — една отморяваща и достатъчно широка възглавница, а Флора при всяка стъпка опира предизвикателно до мене масивните си бедра и аз се оставям да бъда носен из вълните от плът, из този океан от плът, додето не чувам отново мекия спокоен глас:

— Мисля, че вие малко се увлякохте. Не се ли страхувате, че Розмари може да ви издърпа здраво ушите тази нощ?

— Такъв риск винаги съществува. Но какво да правя, когато не мога да крия симпатиите си — отвръщам, отърсил се от унеса.

— „Симпатиите си“? — вдига тя веждите си на фатална жена. — Трябваше доста месеци да чакам, додето чуя от устата ви тази дума.

— А не сте ли забелязали, Флора, че най-силните чувства обикновено най-мудно се разгарят?

— Не съм забелязала такава подробност — признава тя. — Вероятно защото силните чувства изобщо не съм ги изпитвала.

— Не ме убеждавайте, че сте безчувствена — възразявам, като притискам още по-плътно до себе си високия импозантен бюст.

— Розмари без друго ще ви изтегли ушите — предупреждава ме Флора, но се поддава на прегръдката. — Колкото до вашия намек, трябва да ви призная, че наистина не съм лишена от страсти. Просто не съм по тия, големите, а по другите, малките, приятните и безопасните.

— Не допусках, че такава могъща жена като вас може да бъде страхлива…

— Това не е страх, мой малки Пиер — измърква в ухото ми самката. — Това е склонност към удобството. Бурните страсти винаги предизвикват неудобства и хаос. А аз предпочитам уюта и реда.

Тя потапя в очите ми лазурния си поглед със спокойната увереност на хипнотизатор и добавя:

— Аз съм скучна жена, момчето ми. И нямам нищо от капризите и фантазиите на вашата очарователно лекомислена Розмари.

Тая откровена декларация обърква целия ми проект за светкавична чувствена атака и аз на протежение на няколко сластни такта се колебая какъв друг план да възприема, когато Флора неволно сама ми помага:

— Вие също не сте човек на изпепеляващите емоции и ако сте решили да ми втълпите обратното, трябва предварително да ви уверя, че няма да ви повярвам. Вие сте човек на равновесието и на хладния разум, момчето ми, и напразно се докарвате.

— Какво да се прави — въздъхвам. — Трябва да живеем по модата.

— Не виждам такава необходимост — възразява Флора. — Ако аз лично трябваше да живея по модата, би следвало най-първо да се залея с нещо запалително, а сетне да драсна клечка кибрит. Но такава мисъл, повярвайте, никога не ми е минавала. Нека джуджетата се съобразяват с модата на джуджетата. Хора като вас и мене не са задължени да го правят.

Тук аржентинското танго най-после секва и опиянен донейде от съзнанието, че могъщата дама ме е възвисила до своето ниво — без да гледа на разликата от пет сантиметра, — аз тържествено я повеждам обратно към масата.

— Чудесни бяхте — поздравява ни Розмари, — особено в рока. Тия бързи танци, скъпа, биха могли да ви се отразят доста хигиенично.

— Аз нямам нито грам тлъстина, моя мила — осведомява я Флора, като се настанява царствено в креслото си. — И се радвам на отлично здраве. Но вие напоследък ми се виждате малко бледа. И ако става дума за хигиената, бих ви припомнила, че разходките са наистина твърде полезни. Само че не нощните…

— Виждам, че господин Пенеф никога не закъснява с информациите си. Обаче загрижен за бързината, той пропуска да бъде точен. Защото оная нощ аз бях принудена да се разходя до болния си баща, скъпа моя.

Те продължават да беседват още известно време в тоя дружески тон, а ние с Ралф, за да възстановим мира, акуратно им наливаме чашите и келнерът поставя в кофичката с лед вече трета бутилка, ала дружеската беседа все тъй продължава, така че накрая се налага Бентън да покани Розмари на танц, за да раздели поне за известно време шампионките на тепиха, вкопчани в мъртва хватка.

— Ако тя и в къщи у вас разговаря така, вашият стоицизъм наистина заслужава адмирация — промърморва Флора, когато оставаме сами на масата.

— Просто е малко изнервена — отвръщам нехайно. — Това внезапно заболяване на бащата…

— Заболяване на бащата? — прекъсва ме дамата. — А защо не на римския папа?

— … Или може би хроничното недояждане…

— Нямам впечатление, че не си дояжда — прекъсва ме отново тя. — Ако една жена има хилаво тяло, това не значи непременно, че не си дояжда.

— Още една чаша? — предлагам галантно, за да променя темата.

— Налейте, щом ви прави удоволствие. Но не мислете, че ще ме напиете. Нито, че е нужно да ме напивате.

Флора ми отправя спокойния си всезнаещ поглед и след къса хипноза запитва:

— Пък и да ме напиете, какво ще ме правите? Нали милата Розмари е винаги на поста си?

— Смятам, че вие малко преувеличавате властта на Розмари върху мене — позволявам си да възразя.

— Тъй ли? А какво бихте казали, ако река да подложа на проверка твърдението ви?

— Как именно?

— По най-бруталния начин: като ви похитя.

— Вие почвате да отгатвате и сънищата ми.

— Не ви вярвам — поклаща глава дамата. — Но и не мисля да ви проверявам. Изобщо успокойте се: досега не съм похищавала никого… нито сама съм била похищавана…

Второто е близко до ума, но аз се въздържам да й го кажа, още повече компанията е отново в пълен състав. Компанията е в пълен състав, обаче веселбата нещо е в недостиг, макар че в кофичката се изстудява вече четвърта бутилка и само Флора се чувствува в пълна форма, доколкото може да се съди по топлите думи и топлите погледи, които ми отправя, а това още повече разваля настроението на Розмари — във всеки случай тази постепенна деградация на настроението тя великолепно я изиграва, — додето най-сетне квартирантката ми е принудена да признае, че ужасно я боли глава и че би искала да си тръгне, а Ралф, естествено, учтиво предлага да я откара и аз се обаждам, че всички ще си вървим, на което пък Розмари отвръща „защо, останете си, не желая да ви развалям вечерта“, и в тоя момент Флора ми хвърля красноречив поглед, и аз, подчинявайки се на погледа, отвръщам, че наистина бихме останали още малко, и това е вече самият връх на безшумния скандал, който Розмари увенчава с демонстративното си оттегляне в компанията на Ралф.

— Просто не вярвам на очите си — признава Флора. — Вие наистина можете да проявявате характер, когато решите.

— Заслугата за това е само ваша, скъпа — отвръщам скромно. — Тази вечер обаянието ви ме обгръща по-властно от всякога.

— Оставете тия книжни изрази, момчето ми. Тази Розмари, изглежда, ви е заразила с перверзния си вкус към празните фрази. С жена като мене се говори по-просто. И по-съдържателно.

Под влиянието на този съвет, действително прост и съдържателен, аз я извеждам от заведението, наемам такси и четвърт час по-късно двамата се озоваваме в познатото удобно и практично наредено студио.

— Наливайте си, не се страхувайте, че ще ме ощетите — предлага Флора, като показва струпаните на масичката бутилки. — А аз междувременно ще взема един душ.

За да вземе един душ, тя, естествено, трябва най-първо да се съблече, което и прави съвсем свободно, сякаш се намира под погледа на Макс Брунер, а не на Пиер Лоран, а сетне изчезва в банята. Нямам никакво намерение да се наливам добавъчно, особено сега, когато съм в непосредствена близост до тази опияняваща жена, затуй се изтягам на дивана и провеждам поредното малко съвещание между себе си и себе си.

И тъй, въпреки уговорките Розмари ме е хвърлила в обятията на Флора с една съвсем делова цел, която не се е поколебала да ми разкрие. По силата на някакво съвпадение, от рода на тия, с които животът често ни изненадва, моята цел не противоречи на нейната, макар че и далеч не се покрива. Въпросът е: дошло ли е време да пристъпя към действие. И в случай, че пристъпя, какво рискувам.

Додето мисля по тия неща, Флора излиза от банята по същия метод на внезапната изненада, по който и Венера е излязла от вълните.

— Ослепителна — промърморвам, неспособен да се овладея.

— Кажете по-хубаво: добре сложена. Нали ви казах вече, силните изрази не са моя страст.

Тя наметва полупрозрачен розов пеньоар и се запътва към мене.

— Апропо — подхвърлям, когато съвсем ме е наближила и сблъсъкът изглежда почти неизбежен. — Тая ваша дружба с Пенев…

Жената ми отправя погледа си, който внезапно е станал металносив, и произнася:

— Подозирах го, обаче не бях сигурна: Розмари ви е пратила да ме проучвате.

— Не познахте — възразявам спокойно. — Симпатията ми към вас наистина е съчетана и с известни практически интереси. Но една жена на хладния разум едва ли ще се учуди от подобна връзка между приятното и полезното. И за да няма недоразумения, бързам предварително да ви заявя: в случая Розмари е вън от играта.

Тя стои пред мене, поставила ръце на хълбоците си, и без ни най-малко да се стеснява от голотата си или дори да се сеща за нея, преценява декларацията ми. Сетне сяда, но не в интимна близост до мене, а на съседното кресло, кръстосва масивните си бедра и произнася сухо:

— Е, добре, момчето ми: слушам ви.

— Да, но за да минем към откровеностите, бих искал да отговорите най-първо на въпроса ми: тая ваша дружба с Пенев…

— Отговарям! — прекъсва ме Флора. — Този кретен е вън от играта. Също както вашата малка глупачка.

— В такъв случай ето какво…

И аз й разправям без излишно словесно разточителство — след като вече знам, че не е по празните фрази — за собствените ми сведения относно нейния бит и намерения, за връзката й с Брунер, за интереса й към покойния Горанов, а оттам и към Пенев, и, естествено, за крайната й цел: брилянтите.

— Вярвам, че при откровения тон на нашата беседа няма да вземете да оспорвате всички тия безспорни неща — завършвам изложението си.

— Не казвам нито „да“, нито „не“ — отвръща тя. — Изобщо не казвам нищо, преди да чуя най-важното: какво преследва самият господин Пиер Лоран?

— Засега ще ви отговоря по негативен път: не преследва брилянтите.

— Всички така казват. Днешният свят е просто претъпкан с алтруисти.

— Оставете тия плоски иронии и се обърнете към логиката: ако търсех брилянтите, щях ли да се разкривам пред вас, дето също ги търсите?

— Може да се разкривате, за да ни подхлъзнете в съответен момент. А може и да искате да делим. Последното, разбира се, е по-почтено. Само че аз, момчето ми, не обичам да деля.

Тя замълчава, сетне пояснява:

— Казвам ви тия неща просто тъй, като хипотеза.

Макар и просто като хипотеза, думите са достатъчно ясни. Както съм и очаквал, целта и на тоя екип са брилянтите. Да се надяваме, че са само брилянтите.

— Вижте, скъпа: нямам никакви аспирации към вашите камъни. За сметка на това обаче бих могъл да ви бъда полезен в издирването им.

— С какво?

— С известни сведения.

— Срещу какво?

— Срещу известни сведения.

— „Известни“… това звучи доста смътно — промърморва тя недоволно.

— Ще се конкретизирам, когато ми създадете необходимите условия.

— Говорете по-ясно. Какво имате предвид?

— Да ме срещнете с Брунер.

Тя се обляга назад в креслото и се засмива с къс, не особено весел смях.

— Това ли е всичко?

— Това е само началото.

— Вие сте странен човек, Лоран. Боите се от Флора, а търсите Макс. Ами че Макс ще ви стрие с двата си пръста, щом само се усъмни в нещо.

— Няма такава опасност.

— Вие по-добре знаете. Колкото до срещата, имайте я като малък подарък от мене, момчето ми.

Сетне става от креслото, поставя отново ръце на хълбоците си и запитва делово:

— Ще лягаме ли?

— Нали затова сме дошли… — отвръщам.

* * *

Събуждам се с мисълта, че в това топло време отдавна вече е трябвало да захвърля юргана. Юрганът обаче се оказва Флора, чиито едри бели ръце са ме обгърнали плътно. Втората ми мисъл се отнася до бедния Бенато. Изглежда и днес му е съдено да започне работния ден, а може би и да завърши обеда без мене.

Опитвам се да се измъкна от обятията на тая разкошна жена, но тя в съня си още по-плътно ме притиска до себе си. Почвам да се изпотявам. Могъща прегръдка. Налага се да поизчакам.

Изтощена от кабаретните и нощни преживявания, Флора ме освобождава от обятията си едва в девет. Но трябва да призная, че веднаж отворила очи, тя проявява завидна активност. Няколко енергични упражнения с клякане и ставане, няколко минути в банята под душа и ето четвърт час по-късно ние вече седим пред обилната закуска, сервирана върху кухненската маса.

— Ти ми харесваш, момчето ми — казва домакинята, като посяга към панерчето с кифли, току-що донесени от хазяина. — Макар че би трябвало да съм обидена.

За разлика от Розмари тя още от първата нощ е минала на „ти“.

— Обидена от какво?

— От недоверието ти. Прескачаш Флора, за да търсиш Брунер.

— Това съвсем не е въпрос на недоверие, а на необходимост: сведенията, които са ми нужни, мога да ги получа не от тебе, а от Брунер.

Жената ме поглежда замислено, сякаш съобразява какви ще са тия сведения, известни на приятеля й, а неизвестни на самата нея. Сетне свива рамене:

— Тъй да бъде. Макар че по-нормално би било разговорите да се водят между мене и тебе — двама търговски представители, не е ли вярно?

— Всъщност ти представляваш кого?

— Нали знаеш: Макс Брунер.

— Брунер не е фабрика за чинии.

— А защо трябва да бъде фабрика за чинии?

— Значи си негов инструмент.

— А защо да не е обратното?

— Защото той дърпа конците.

— Боже мой! — вдига тя вежди. — Ако той почне да дърпа конците, така ще се оплете в тях, че и аз не бих могла да го измъкна.

— А не се ли боиш, че когато плячката бъде налице, той може да се отърве от тебе?

Жената се засмива с късия си невесел смях:

— По-скоро аз мога да се отърва от него. Но няма да го направя. Една самотна жена, момчето ми, винаги има нужда от домашно куче.

СЕДМА ГЛАВА

Заведението вероятно доскоро е било един обикновен просторен зимник, натъпкан с вехтории. Но ето че по невидими пътища сексуалната революция е проникнала тук, макар и като плах далечен отглас. Няколко плаката на Казино дьо Пари от началото на века, няколко червени лампи в нишите, една дузина маси, един подиум, осветен с прожектори — и зимникът се е превърнал в бърлога на еротичния разгул, поне в очите на малобройната местна бохема.

Това е второто и последно нощно заведение в тоя порядъчен Берн, значително по-ниско по ранг от Мокамбо, но очевидно и значително по-интересно, ако се съди по факта, че е натъпкано с публика. Магнитофонът, заместващ скъпия и съвсем излишен за един зимник оркестър, подпомогнат от усилвателната апаратура, изпълва помещението с едва поносима поп-истерия. Излишеството на децибели обаче рязко контрастира с недостига на светлина, тъй че аз доста дълго се лутам сред масите в червения полумрак, додето открия в един ъгъл интересуващата ме личност.

— Ще разрешите ли?

Личността ме поглежда бегло и свива безразлично рамене. Сетне повторно ме поглежда и вероятно ме разпознава, защото бледото дълго лице още повече се удължава и острите очи заиграват неспокойно.

— Един скоч? — пита келнерът, който въпреки суматохата не е пропуснал да улови появата ми.

Кимам утвърдително и като забелязвам незапалената цигара в устата на съседа си, услужливо щраквам запалката. Човекът обаче се дръпва сепнато, сякаш пламъкът го е опарил, сетне промърморва:

— Мерси, не пуша.

— Но вероятно по-рано сте пушили? — запитвам любезно, колкото да подхвана разговора.

— Пушех много. Но един ден лекарят ми каза, че ако пуша много, ще живея малко. Гърдите ми не са в отлично състояние. — Той замълчава и изведнаж престава да ми обръща внимание, защото вниманието му е привлечено изцяло от жената, която внезапно се е появила на подиума под предупредителния гръм на магнитофонните ударни инструменти.

Нямам представа каква е програмата на Мокамбо, тъй като онази вечер, преждевременно похитен от Флора, съм пропуснал възможността да я видя. Но що се отнася до тукашната програма, тя е твърде далеч от класическите традиции на прочутото Казино дьо Пари. Дамата, излязла на подиума, съвсем очевидно е пристигнала не от Париж, а от някой вертеп на превърнатия в развалини Бейрут. Порядъчно тлъста и порядъчно подвижна, тя се старае да съчетава ориенталския танц на корема с американския стриптийз, като постепенно смъква ефирните си воали, за да разкрие всичко, което природата й е дала, върти тазовите си части, показва ги на публиката ту отпред, ту отзад и тръска пълните си телеса като някакво игриво пелте под екзалтирания вой на усилвателите.

Съседът ми, превърнал се изцяло в слух и зрение, вероятно оценява по достойнство еротичната сгъстеност на зрелището. И все пак имам чувството, че нещо му пречи да се съсредоточи напълно. Надявам се, че това не съм аз.

Дебеланата, след като не е оставила по себе си нищо освен обувките и след като обстойно е поднесла на публиката всичко, което би могла да поднесе, изчезва с няколко прощални завъртвания на задните части отвъд завесата, за да бъде тутакси заменена от своя антипод — една много дълга и много бяла представителка на северната раса, тъй добре облечена с коприни и кожи, та очевидно ще мине маса време, додето напълно се съблече.

Нямам обаче никакво намерение да дремя тук маса време, пък и събитията напоследък съвсем не са подходящи за дремане, тъй че си позволявам да отвлека за малко вниманието на съседа от поредното сексуално блюдо:

— Аз не съм дошъл тука за стриптийзи, господин Пенев, а за да ви кажа няколко думи, които, струва ми се, е във ваш интерес да изслушате.

Човекът ми отправя бързия си поглед, сетне отново вперва очи в скандинавката, която, захвърлила жакетчето от изкуствен хермелин, вече се е заела с роклята.

— Не съм ви викал на разговор — промърморва Пенев. — Но ако имате нещо да кажете, говорете. Не съм глух.

— Необходими ми са досиетата на агентурата. Агентурата на Горанов.

Съседът отново ме стрелва с поглед и после отново го насочва към дългата бяла самка, която вече е навлязла в етапа на дантеленото бельо.

— Досиетата ли? — произнася мъжът глухо. — И какво още? Свръхзвуков самолет, атомна бомба, космическа ракета? Правете спокойно заявките си; аз съм на разположение.

— Вижте, Пенев: нека да прескочим това обичайно, но твърде отегчително встъпление на наивни недоумения. Казах ясно: досиетата. И би следвало да добавя: няма време за губене.

— Аз лично не бързам за никъде…

— Само че тия, които са по петите ви, бързат. Не знам дали сте в течение, но от известно време насам вие сте под наблюдение. Не бих се учудил, ако и в този момент от някоя маса ни следят.

— Защо е нужно да се тревожите за мене? — забелязва съседът ми, без да откъсва очи от подиума. — Ако продължавате да си тикате носа, дето не ви е работа, и да бълнувате разни агентури, предполагам, че по-уместно е да помислите за себе си.

— Мисля и за двама ни. Не защото имам специални симпатии към вас, но защото такава е създадената ситуация: аз търся нещо, което е у вас, а вие търсите нещо, което е у мене. Това е и предложението ми: да разменим туй, което е нужно на мене, срещу онуй, което е нужно на вас. Мисля, че съм ясен.

— Не съвсем — поклаща леко острата си глава събеседникът ми. — Чух вече какво търсите, но не разбрах какво търся самият аз.

— Брилянтите.

Пенев най-сетне благоволява да отмести очи от сцената, макар че тъкмо в този момент северната красавица, разположила се върху един стол в безсрамна поза, почва да смъква чорапите си. Тя ги навива с отегчителна мудност, сякаш разправя някой безкраен и досаден виц. Един съвсем стар виц.

— Не бихте ли могли да бъдете по-точен? — запитва мъжът, като отлепва от устните си съвсем измокрената вече цигара и я захвърля в пепелника.

— Казах: брилянтите. Брилянтите, оставени от Горанов и за които вие от сума време вече напразно дебнете. И напразно очаквате да се докопате до тях било чрез Виолета, било чрез Флора, било чрез собствените си усилия. Съвсем напразно, Пенев. Защото те са у мене.

— Досиета… Брилянти… Приказки — промърморва пренебрежително мъжът.

Но фактът, че вече е загубил всякакъв интерес към номерата на дългата скандинавка, говори друго. Той вади от джоба си пакетче лъки-страйк без филтър — студеното му пушене винаги се осъществява с цигари без филтър — и поставя нова цигара в ъгъла на устните си.

— Вие, изглежда, наистина не си давате сметка за положението — забелязвам спокойно. — Вие се пазите от тютюна, за да живеете по-дълго. И даже не се сещате, че има всички шансове животът да си остане за вас като тази незапалена цигара, дето постоянно я дъвчете. Тия, които премахнаха Горанов, се готвят да премахнат и Пенев. Допускам дори, че са вече съвсем готови за операцията. Така че ако държите да оцелеете, не ми губете времето с приказки и фалшиви съмнения.

Репликата е достатъчно дълга, за да даде възможност на артистката да смъкне чорапите и на Пенев — да се пребори с колебанията.

— За какво са ви досиетата? — пита ненадейно той, без да пропусне да добави: — В случай, че изобщо има някакви досиета.

— В тях са записани мои близки, които вече не държат да фигурират там и изобщо биха желали да спят спокойно в бъдеще.

— Значи вие сте българин? — запитва този път съседът ми на матерен език.

— А вие какъв смятате, че съм? Американски негър? — отвръщам на същия език.

Той не дава обяснение на въпроса и потъва в мислите си, додето високата жена на подиума с царствен жест запокитва сутиена и най-сетне се насочва към връхната точка на номера — освобождаването от слипа. И понеже събеседникът ми дори в тоя напрегнат момент не вдига очи към хубавицата, и понеже размислите му почват да ми се струват прекалено дълги, позволявам си да му помогна:

— Дължа да ви предупредя, че ако съобразявате как да спасите собствения си живот, като похарчите моя, това е фатална грешка. Фактът, че се разкривам пред вас, би трябвало да ви подскаже, че гърбът ми е добре защитен. Хората, които ще ви ликвидират при всеки опит за предателство, са налице и нащрек, Пенев. Те няма да ви изпуснат от очи и няма такова място, където бихте могли да се заврете, за да избегнете куршума.

И понеже нещата и без туй вече са стигнали дотук, позволявам си да добавя:

— Всъщност куршума вие отдавна вече сте го заслужили. И аз проявявам голямо великодушие, като ви давам амнистия. И великодушието е наистина фантастично, ако съобразите, че заедно с амнистията ви давам и брилянтите.

— Колкото едно нещо е по-фантастично, толкова по-малко доверие заслужава — отвръща не без известно основание Пенев.

— Вие знаете много добре, че хората, които представлявам, не се интересуват от брилянти. Особено пък когато са крадени.

— А какви са всъщност тия брилянти, за които постоянно ми говорите? — започва малката си проверка съседът.

— Многокаратови. Невероятна колекция. Подредени с вкус в малка черна кутия.

— Колко парчета?

— Девет.

— Ето че сбъркахте — поклаща глава Пенев. — Десет са.

— Били са десет. Само че единият е поел пътя към пазара за крадени вещи. Така че сега са девет.

Той, разбира се, отлично знае, че са девет, и просто пуска в ход уловките си, за да разбере дали и доколко съм в течение.

Дългата скандинавка е изчезнала по реда си зад завесата, за да бъде заменена от едра мулатка с предизвикателни форми и лека поплинена рокля. Тази явно работи в съгласие с лозунга „Пестете ни времето“.

— Не умувайте — подканям съседа си, — защото ако умувате, сделката може и да не се състои. Вие разполагате с твърде малко време, за да си приберете парцалите и да изчезнете.

— А как впрочем си ги представяте вие тези досиета? — пита Пенев, като най-сетне вдига глава и ме поглежда.

— Външният им вид никак не ме интересува. Нито начинът, по който са написани. Нито шифърът, ако има шифър.

— Шифър няма — успокоява ме Пенев. — Но има друго: тия досиета, гражданино, са нарязани на три отвесни ивици. Десет листа, нарязани на три ивици, това прави трийсет парчета, нали? Е, добре. Само че дори да стигнем до сделка, аз мога да ви предложа всичко десет парчета от цялата серия.

— А къде са останалите?

— На две различни места.

— Обаче вие знаете къде точно се намират тия места.

— Едното — да. Колкото до другото, за него трябва да попитате Горанов.

— А къде именно е това, едното?

— А къде са брилянтите?

— Не се безпокойте за тях. Мога да ви ги връча още тази вечер.

— Когато ми ги връчите, тогава ще получите и информацията. Заедно с десетте листа.

— Сделката, която ми предлагате, съвсем не е равностойна.

— Аз нищо не ви предлагам. Предлагате вие.

— И все пак не е равностойна.

— Не мога да ви дам повече от това, което имам — свива рамене Пенев.

— А какво съдържат вашите „ивици“?

— Най-важното: псевдонимите. Листовете, както ви казах, са разрязани на три. Едната част съдържа псевдонимите, другата — имената, а третата — данни за съответната дейност.

— Обаче псевдонимите съвсем не са най-важното.

— За нас те са най-важното, понеже с тях работим. Във всеки случай с това разполагам, това предлагам.

— Предлагате дреболия без значение. Разчитах на друго.

— Може би и аз съм разчитал на друго, но както виждате, стигнах дотам да правя сделка с такъв като вас… — промърморва мрачно той и смачква мократа цигара в пепелника.

За него явно е връх на падението, че след като не може повече да предава родината си, сега е принуден да разкрие част от предателството, да грабне плячката и да изчезне в неизвестна посока.

Мулатката отдавна и с рекордна бързина е смъкнала почти всичко от себе си, но това се е оказало само скромно встъпление към главната част на атракцията, някакъв безкраен и бесен танц под бесните писъци на магнитофона.

— Още няколко думи — казвам. — А колкото до предаването, предлагам то да стане още тази нощ…

* * *

Още тази нощ. Доверието на господарите към слугата — ако изобщо е съществувало някога — през последните дни напълно е рухнало. Пенев е под наблюдение и това му е добре известно. Само че след като съм влязъл в контакт с него — а контактът в момента е неизбежен, — аз също мога да попадна под наблюдение, колкото и благовидни предлози да имам за легендирането на една случайна среща в едно случайно заведение. Затуй необходимо е да се бърза.

Шепа брилянти, равностойни на милиони долари, могат да размътят главата и на най-пресметливия хитрец. Това се е случило и с Пенев. Той се е готвел, както се бе похвалил на Флора, да купи вилата за своя сметка, разбира се, с парите на ЦРУ. А ето че ЦРУ го елиминира от сделката и на търга се появява Кьониг. Откритото излизане на Кьониг на сцената, както и ненадейната поява на неподозираната наследница създават у Пенев страха, че плячката, които толкова време е дебнал, може да му бъде внезапно отнета. Това го тласка към своеволни действия и по-специално към неотстъпно следене на Виолета, което може би никой не му е възлагал и което в даден момент е било засечено от хора като Кьониг. Не е изключено и това — покушението над Кьониг във вилата да е било приписано на Пенев, при положение, че друг вероятен извършител не е налице. Така или иначе, наследникът на Горанов е под наблюдение. И тази подробност не само му предлага материал за размисъл, но и очевидно го тласка към заключението час по-скоро да се измете и да премине в нелегалност.

Нелегалност — къде? Ако човек е успял веднъж да забегне от родината си, ако е съумял веднъж да смени шумния Мюнхен с тихия Берн, това не значи, че може непрестанно да скача от място на място, особено в случай, че ЦРУ не гледа с добро око на подобни лудории. Но това са си проблеми на Пенев.

Важното за момента е сделката да се състои без усложнения. Още тази нощ. Така че според уговорката ни Пенев напуска пръв задимения червен полумрак на сексуалния зимник, а малко по-късно аз на свой ред излизам и потеглям на известно разстояние от шевролета. Нямам сериозни основания да смятам, че наследникът на Горанов ще се опита да ме измами и предаде. Той не е в положение да си позволи подобен лукс. И все пак като патил човек предпочитам да бъда подире му и да наблюдавам отдалеч дали не ще се опита да свърне нейде встрани от правия път.

Доколкото мога да вярвам на образите, прелитащи в огледалото на ретровизора, подир нас няма опашка. Само че, както вече споменах, аз не обичам да се осланям на привидностите. В разгара на техническата ера съществуват най-различни начини да бъдеш следен, без да го забелязваш. Затуй именно сделката е насрочена чак за три часа през нощта, сиреч доста време, след като и двамата сме се прибрали и след като би трябвало да се очаква, че отдавна сме заспали.

Три часа. Обстановката е напълно ясна за хората от старото поколение, които все още помнят сърцераздирателната песен:

Нощта е тиха и безлунна,

липите ронят златен прах…

Това за липите, разбира се, е поетическа волност — в градината на вилата ми няма липи, — но останалото е съвсем вярно. Тишина и мрак, под чието прикритие стигам до дъното на поляната в гъстака на ябълковите дървета, дето между двете имения, върху ниската ограда, се издига една никому ненужна каменна ваза.

Тъмнината не ми попречва да видя, че до вазата, от другата страна на оградата, вече ме очаква Пенев.

— Аз нося пистолет, Лоран — предупреждава ме той — Така че ако имате някакви лоши проекти, по-добре е да ги забравите. Ще ви стрелям в карантията, дори с риск да обезпокоя квартала.

— Аз също съм въоръжен — излъгвам най-нахално. — Но мисля, че не сме дошли тук, за да се дупчим. Извадете бумагите.

— Най-първо вие извадете брилянтите!

Бъркам в джоба си, измъквам познатата вече кутийка и я разтварям. Въпреки безлунната нощ брилянтите проблясват красноречиво, привлекли тутакси мъждивите лъчи на уличните лампи отвъд ябълковия гъсталак. Безсилен да подтисне порива си, съседът протяга към съкровището жадна ръка.

— Не пипайте! — предупреждавам го. — Да видя бумагите!

Той отдръпва ръката си, бърка на свой ред в джоба на сакото и изважда някакви тънки листа, сгънати на две.

— Предполагам, че са били у вас и в кабарето… — подхвърлям.

— Естествено. Също както и вашите камъни.

— Можехме спокойно да си разменим стоката под масата. Но с такъв мнителен човек като вас…

Сякаш за да докаже правотата на думите ми, Пенев ненадейно запитва:

— А каква е гаранцията, че това са истинските камъни?

— А каква е гаранцията, че това са истинските досиета? — отвръщам аз на въпроса с въпрос. — Вие имате поне предимството, че знаете как изглеждат камъните, докато аз нямам понятие за вида на досиетата. Само че както вече ви споменах, ако вместо истински документи ми пробутате парчета невинна хартия или изобщо някакъв фалшификат, екзекуцията ви е неизбежна. И неотложна, Пенев!

— Не съм вчерашен — избъбря съседът. — Дайте камъните!

— И това ще стане. Да чуя най-напред информацията ви. Къде са другите ивици?

Той помълчава, додето съобразява евентуалния риск да бъде преметнат. Сетне прошепва:

— У Кьониг. Не знам това име говори ли ви нещо?…

— Говори ми за ЦРУ — отвръщам.

Пенев премълчава, но в подобен случай мълчанието е по-красноречиво от думите.

— Сега дайте камъните!

— Ето, ще ги оставя на оградата. А вие оставете в съседство литературата.

Той изпълнява нареждането. И без да броим до три — защото за част от секундата не можеш да преброиш до три, — ние грабваме всеки своята плячка.

— Един съвет — казвам му, преди да се отдалеча. — Изчезвайте незабавно. Животът ви наистина виси на косъм.

Той измърморва нещо в смисъл „не съм вчерашен“ и изчезва в тъмнината по посока на вилата.

Пет пари не давам за живота му. Предателят в мига на предателството сам слага кръст на живота си. Но в момента за мене е от значение да се пръждоса възможно по-далече. Преди да е открил истинската стойност на камъните. И преди господарят му да е надушил сделката, чрез която ги е получил.

Промъквам се в мрака до дома, изкачвам се безшумно по стълбата и влизам в кабинета. Напрежението не е чак такова, че да ми се пръсне сърцето — отдавна съм изживял периода на подобни младежки напрежения, — но не искам да лъжа, че съм съвсем спокоен. Рискът да ми е подхвърлен фалшификат, колкото да е незначителен, все пак съществува.

Запалвам настолната лампа и бързо превеждам книжата. Тънката жилава хартия е достатъчно измачкана от прелистване и достатъчно излиняла от времето. Излинели са машинописните букви, така че абсурдно е да смятам, че досието е приготвено лично за мене. Машинописът е оригинал, а не копие, макар че в момента това не ме интересува особено. Що се отнася до съдържанието, то се свежда до наредени едно под друго на неравни интервали названия: Искър… Огоста… Росица… Янтра… Места… Осъм… Тия названия нерядко се повтарят, обаче придружени от различни цифри: Искър две… Искър три… — Общо петдесет и две речни обозначения. Между нас казано, не съм очаквал подобно пълноводие.

Солидна зестра от миналото. Петдесет и двама предатели, които периодично са действували или са били готви за действие при съответни обстоятелства. Петдесет и двама агенти, които ще бъдат на разположение на противника, додето не бъдат демаскирани. А евентуалното демаскиране засега е изцяло в несигурното бъдеще. Тъй като листите пред мене съдържат само маските, а действителните лица са обозначени в липсващия ми втори фрагмент на ръкописа.

Парчетата, до които съм се добрал, са една доста горчива победа. И все пак победа. Защото началните подозрения, поставили в ход операцията, изцяло са се потвърдили. И защото вече имам точна представа за размера на поразията и за необходимостта час по-скоро да й се сложи край. И защото най-сетне знам къде се намира другата част на ръкописа.

Само че тази друга част не е втората и най-важната, а третата, доколкото може да се вярва на добавъчните сведения, дадени ми от Пенев още в кабарето. Което всъщност беше и заключителният пасаж на нашия разговор:

— Как са попаднали фрагментите у друг човек?

— Навярно са ги взели от сейфа веднага след убийството.

— А нима те не са имали копие от досиетата?

— Вие Горанов за идиот ли го мислите? Картотеката — казваше — е тук! — И Пенев многозначително потупва с показалец главата си. — Старика беше от стара коза яре. Макар че и той отиде по реда си.

— А защо отиде?

— Ами защото след гафа с Караджов… който се оказа, че не е Караджов… не знам дали сте в течение…

— В течение съм — прекъсвам го.

— Най-глупавото е, че Старика хлътна именно от желание да се предпази. И от страх да не го пипнат вашите съобщи за гафа на… на Хикс. А Хикс изпрати мене за подкрепление и изглеждаше, че всичко се е разминало. Само че после се появиха тия жени… Розмари, Флора… и стана ясно, че Старика го броят. А после дойде и онова обаждане по телефона…

— Кое обаждане?

— Мислех, че е ваша работа. Някой му поиска среща… с подозрителни намеци… и навярно без да знае, че телефонът на Старика се подслушва отвън… Това му реши съдбата на Горанов.

— Те едва ли биха го очистили, ако не сте им казали, че досиетата съществуват черно на бяло върху хартия — подхвърлям, колкото за да поддържам разговора. — Няма такива глупаци, които биха теглили ножа на една жива картотека, преди да я изцедят.

— Мислете каквото искате — отвръща Пенев.

— И какво съдържат книжата от сейфа?

— Третия раздел.

— А втория?

— Нали вече ви казах: за втория може да ви осведоми само Горанов.

Това, че именно вторият раздел с истинските имена липсваше, бе, от една страна, лошо, но, от друга страна — добре. Кьониг и хората му засега още не притежаваха самоличността на агентите. Сведенията, съдържащи се в третия фрагмент, бяха важни, ала без практическа полза, додето не бяха съпроводени от съответните имена.

При тая донейде утешителна мисъл вадя фотоапарата запалка и се заемам да снимам листите на машинописа. Снимам ги цели два пъти с две различни касетки. Едната ще отиде още утре заран в тайника волво. А другата… другата също може да потрябва.

* * *

— Вървите по улицата и на главата ви пада саксия. Какво е това: случайност или съдба? — пита Бенато и ме гледа зад очилата с кръглите си бебешки очи.

— Да — отвръщам с готовност.

— Какво „да“? — пита наново той вече с нотка на недоволство. — Вие, драги, просто не слушате какво ви говоря.

— Признавам, че изтървах за малко нишката — промърморвам, като се отърсвам от размислите си.

— При тази ваша разсеяност има риск да изтървем и обеда — отбелязва все тъй недоволно съдружникът ми и поглежда часовника си — Не смятате ли, че вашата дама ни кара прекалено дълго да я чакаме?

— Мисля, че бихме могли вече да поръчваме — казвам, понеже разговорът става в уютния кът на „Златен ключ“ и понеже тъкмо в тоя момент виждам, че на входа се е появила една импозантна фигура, която като огромен и добре закръглен облак е затулила светлината на белия ден.

Ставам и изпълнявам неизбежния церемониал на представянето, подир което настанявам дамата между себе си и Бенато. Бенато е респектиран от Флора, но само що се отнася до ръста. Той, струва ми се, отдавна вече е навлязъл в оная възраст, когато започваш да гледаш на жените само като на евентуални събеседници.

Подир късо съвещание с Феличе, винаги готов да ви предложи най-скъпото, поръчваме аперитива и определяме менюто. След което Бенато се връща на предишната тема, ала сега вече насочил плахите си детски очи към Флора:

— Скъпа госпожо, представете си, че вървите по улицата, и някаква саксия пада върху очарователната ви глава. Какво смятате е това: случайност или съдба?

— Саксия — отвръща лаконично немкинята.

— Е, да, но все пак тя е движена от някаква сила…

— Земното притегляне — напомня дамата.

— А нима въпросът за Фатума не е възниквал пред вас?

— Вижте, господине: ако върху главата ви падне саксия и ако все пак оцелеете, най-добре е да помислите не за Фатума, а за телефона на „Бърза помощ“. Ако пък не оцелеете… Е, ако не оцелеете, можете да бъдете уверен, че проблемата за Фатума вече никога няма да ви безпокои.

Приключила по този начин с трудния философски въпрос, Флора поема току-що сервираната от светкавичния Феличе чаша Дюбоне и отпива голяма глътка. Предполагам, че въпреки заплахите на съдбата Бенато би сторил същото, ако междувременно не е успял да разлее своята чаша. Обаче той е успял, за щастие върху собствения си костюм, а не върху тоя на дамата. Вездесъщият сънародник се притичва тъкмо навреме, за да прикрие следите с две чисти кърпи и да донесе ново Дюбоне. Ние с Флора следим с известно напрежение да не се повтори злополуката и Бенато, изглежда, също е в плен на подобни опасения, защото побързва да изпразни чашата на един дъх.

Додето съдружникът ми в очакване на коктейла от раци изяснява пред нас една от любимите си теми, и по-точно тази за зверските убийства, дело на мафията, немкинята се навежда леко към мене и ми прошепва с безучастния си глас:

— Тази заран оня, Пенев, е бил убит.

— Кой го е убил? Как?

— Също както Горанов: с нож в гърба.

— Но вие, изглежда, не слушате какво говоря — промърморва с лек укор Бенато. — А аз ви казвам, че в наши дни тия убийства наистина взимат заплашителни размери…

Най-сетне раците идват, а подир тях и телешкото филе с макарони по италиански, зелената салата, плодовата салата, кафето и напръстникът коняк за облекчаване на храносмилането. Изобщо, ако се оставят настрана няколко счупени чаши и съборените прибори, обедът минава съвсем нормално не само за Бенато, но дори и за Флора, която въпреки преждевременната гибел на кварталния си познат явно не е загубила апетита.

— Да пием по още едно кафе — предлагам с надеждата да чуя тъкмо това, което чувам:

— Чудесна идея, но аз лично ще ставам. Напускам с мъка тази тъй приятна компания, но неотложна среща ме приканва да тръгвам.

Бенато не само ни напуска с мъка, а вече и с мъка говори, тъй като следобедната дремливост го е обхванала напълно и срещата с домашния креват наистина е съвсем неотложна. Отпращам го прочее, поръчвам на Феличе добавъчна порция кафе и запитвам:

— Кога го откриха?

— Откри го онази, Виолета, към единайсет. Прибира се, тръгва към кухнята и наскача право върху него, както бил проснат в антрето с един нож в гърба. И вероятно е бил убит минути преди това, защото Виолета е излязла чак към десет, за да иде до сладкарницата на Остринг.

— Между десет и единайсет — бързо действуват — промърморвам.

— Остави тия подробности на полицията, момчето ми. По-важно за нас е: чий е следващият ред.

— Уместен въпрос. Радвам се, че се сещаш за него.

— Какво радостно има тук?

— Така по-лесно ще разбереш ползата от сътрудничеството с мене.

— В случай, че играеш чиста игра — подхвърля Флора.

— За това не се безпокой. Безпокой се за друго: ти имаш опасни съперници, скъпа.

— Виждам го и без да го казваш. Надявам се все пак, че те са и твои съперници.

— Аз не се интересувам от…

Фразата остава недовършена, защото дамата ми е направила предупредителен знак за приближаването на келнера. А когато Феличе се отдалечава, разговорът взима друга насока:

— Какво, срещата уредена ли е?

— Тъкмо с това дойдох да те ощастливя.

Думите звучат с интонацията на доста мрачен хумор.

— Къде и кога.

— Точно в шест. Долу, на входа на асансьора. Предполагам, че знаеш къде е.

— Кой асансьор? Онзи при катедралата? — питам невинно.

— Именно. Не другия на Емпайър Стейтс Билдинг.

* * *

До шест часа е още далече. И понеже Флора е предпочела да остане да пазарува нещо на главната улица, аз потеглям с волвото към Остринг с намерение да науча някои допълнителни подробности за убийството от милата Розмари, която е винаги в течение на всичко.

Розмари обаче не е в къщи. Подир паметната нощ у Флора в отношенията ми с квартирантката е проникнала лека хладина. Съвсем лека и едва забележима, но все пак хладина.

— Имам впечатлението, че вие твърде присърце и прекалено самоотвержено се заехте с атаката на тая немкиня — бе забелязала наемателката ми, когато се бях прибрал на следната заран.

— Ако не ме лъже паметта, това е задачата, която вие сама ми поставихте — опитах се да се оправдая.

— Да, но не в тоя сексуален смисъл, в който вие, изглежда, сте я разбрали.

— Сексуален смисъл… Нека да не преувеличаваме — избъбрах примирително.

— Не мислете, че ревнувам. Просто боя се за вас. Човек винаги започва с някои такива дребни отклонения от нормалния вкус, една вулгарно голяма жена или нещо от тоя род. А после съвсем неусетно стига до тежките извращения.

— Нека да не преувеличаваме — повтарям. — Направих го само за вас.

— И какъв е резултатът? Не този, който интригува вас, а другият, който интересува мене.

— Ако смятате, че такава крепост като Флора може да бъде превзета за една нощ…

— И колко още нощи са ви нужни, за да овладеете напълно укреплението? Хиляда и една нощ? Или малко повече?

— Ирониите ви почват да стават безвкусни, мила. Не отричам, че това ми доставя известно удоволствие. Изглежда, все пак ме ревнувате.

— Не си правете илюзии. Напълно ми е безразлично. И ако ме е малко яд, то е, че през цялата тази нощ не сте се сетили изобщо за мене и за грижите ми.

— Не знам как да ви убедя, че за нищо друго не съм мислил.

— Само с факти, мили. Факти и нищо друго.

— Фактите засега са, че Флора наистина се интересува от брилянтите и затова е тук.

— Това не е трудно да се отгатне.

— И че зад Флора, също както и зад вас, се крие друг човек.

— Това го подозирах.

— И този друг човек е един немски търговец по име Макс Брунер.

— Търговец на какво?

— Не на брилянти. Но както знаете, брилянтите интересуват не само бижутерите. Иначе бижутерите нямаше кому да ги продават.

— Съвсем навреме ми го обяснихте. А какви са отношенията й с Пенев?

— По тази линия мисля, че можете да бъдете спокойна. Тя направо го нарече кретен.

— Това нищо не значи. Кретените затова са кретени, за да бъдат използувани от умните.

— Убеден съм, че тя вече не разчита на него. Не знам точната причина, обаче вече не разчита.

— А какво е отношението й към мене?

— Просто ви боготвори.

Продължихме още известно време в тоя тон, ала за да не се покаже съвсем неблагодарна, Розмари все пак призна, че сведенията ми не са без значение, и изрази надежда, че ще успея в най-близко време да изясня още някои подробности и изобщо да превзема напълно масивната крепост, без това да предполага непременно, че трябва да се катеря върху нея в буквалния смисъл на думата. Изобщо всичко завърши в доста примирителен тон. И все пак в отношенията ни се бе настанила някаква лека хладина. Съвсем лека, колкото да не заврим от жега.

Изкачвам се до спалнята, за да хвърля през процепа на завесата бегъл проверовъчен поглед към насрещната вила. Полицаите навярно вече са свършили работата си. След две поредни убийства на едно и също място хората почват да добиват трудови навици и всичко върви по-бързо. Градината е безлюдна, а също и мрачният хол, чиито завеси са вдигнати и който ми се разкрива пустинен и ням. Ням и все пак по своему красноречив: значи Розмари не е отишла да успокоява онова бледо същество. Или ако е отишла, вече е изпълнила задачата си.

Няма какво повече да правя в тая празна вила, освен да чакам някой да се вмъкне, за да види и моята сметка. Излизам и поемам по алеята към гората просто за да се разтъпча и да погледна как се представя ситуацията отвън. Гората ме обгръща бавно, сенчеста и прохладна — една колонна зала, тържествена и тиха, зад чиито колонади, там в далечината, прозира смарагдовозеленото поле, а по-натам синята верига на планините, а още по-натам — заснежените грамади на високите върхове, над които синее небето.

Завивам по пътеката, за да поседна на първата срещната скамейка, обаче скамейката се оказва заета. Свито в единия й край, седи слабичко момиче с тъмна ученическа рокля и бяла якичка. А в скута на момичето лежи сиво плюшено мече. Девойката трепва, когато вижда да се приближавам, но аз бързам да я успокоя:

— Не се стряскайте… Аз съм вашият съсед… хазяинът на Розмари…

— Мисля, че съм ви виждала вече — кима девойката, която, както споменах по-рано, навярно отива към трийсетте.

— Ще разрешите ли да седна за минутка?

— Защо не? Скамейката не е моя.

— Не бих искал да ви досаждам…

— Съвсем няма да ми досаждате… Освен ако заговорите за онова ужасно убийство…

— Бъдете спокойна — отвръщам, макар че желанието ми е да заговоря тъкмо за убийството.

— Тук всички искат да ме успокояват и всички ми говорят все за неща, които още повече ме разстройват, сякаш не ти стига, че тази страшна картина все още ми е пред очите… и това тяло… и тая кръв… И дори да затворя очи…

— Няма да ги затваряте — съветвам я. — Когато искате да разсеете един кошмар, трябва не да затваряте очи, а да ги разтваряте възможно повече и да гледате тия обикновени предмети, които ви заобикалят, красивите дървета, ливадата, планините и небето… да се вслушвате в гласа на простите неща…

— Мисля, че простите неща ги разбирам — казва Виолета, като притиска до себе си мечето, сякаш то се готви да се разплаче. — Ако има нещо, което не разбирам, това са хората… И може би затуй винаги се боя от тях… дори от тези, които са любезни и дружелюбни…

— Има разни хора — произнасям нравоучително. — И въпросът не е само дали са дружелюбни, а и какво се крие зад дружелюбието им: съчувства или сметка.

— Но какво всъщност искат всички тия хора от мене? — запитва ненадейно младата жена, сякаш с баналните си поучения съм засегнал тъкмо скритата рана. — И вашата квартирантка… и оная голяма немкиня, дето тази заран ме покани на чай и торта в сладкарницата… и онзи господин Кьониг… чували ли сте такъв?…

— Името ми е познато… — казвам колебливо.

— То е познато на цял свят, защото ако вземете напосока пет души, един от тях ще е Кьониг, но аз имам предвид господина, който вчера дойде да ме пита не продавам ли вилата, ама наистина ли не я продавам, ама съвсем наистина ли не я продавам, защото той не можел да повярва, че не мисля да я продавам, след като имам друго жилище, а аз го запитах какво друго жилище, а той ми вика, че нали досега все сте живели някъде, а аз му казвам, мисля, че при такова нахалство бях в правото си да му кажа, какво значение къде съм живяла, а той отвръща, никакво значение, разбира се, просто си помислих, че сте готова да продадете ако не вилата, то поне това, другото жилище, къде всъщност беше то и има ли изглед към езерото, а аз го питам за какво езеро става дума, а той вика, ами че вие по-добре знаете, докато накрая, колкото и да беше грубо, наложи се да му хлопна вратата под носа…

Тя разказва тая малка повест, достойна за интересното заглавие „Неканен гост“, в скоропоговорка и леко задъхана, като че внезапно овладяна от порива да излее натрупаната горчивина, и аз отлично я разбирам, защото наистина не е приятно да влезеш в бащината си къща и внезапно да установиш, че си попаднал в змиярник.

— А как си обяснявате тия неща? — осмелявам се да запитам.

— Никак, ама абсолютно никак. Нали ви казвам: струва ми се, че по-лесно разбирам предметите или животните, отколкото хората.

Тя замълчава, поставя отново мечето в легнало положение на скута си, сякаш му е дошло време да спи, сетне забелязва:

— И може би така е по-добре, че не разбирам. Защото, ако почна да разбирам, боя се, че ще ми стане още по-страшно. Ето одеве например си помислих: не ме ли привлече тази немкиня нарочно в сладкарницата, за да бъде убит през това време оня нещастен човек. Навярно почвам да фантазирам и сигурно фантазирам, но почнеш ли да мислиш, вече не можеш да се спреш и стигаш до страшни неща…

— Около вас наистина стават известни неща — признавам. — Ако не непременно страшни, то най-малкото странни…

— Да, но защо? — запитва с измъчен израз жената. — Какво съм им направила? Какво търсят от мене?

— От вас навярно — нищо. Но може би търсят нещо от вилата. Прегледахте ли добре помещенията, дето е живял баща ви?

— Как искате да ровя, когато няма и десет дни от погребението? И като си помисля само, че са го погребали без мене. Ще повярвате ли, че научих за смъртта му съвсем случайно от един стар вестник… Така изолирано живея, че дори…

— Ах, скъпа моя!… О, Пиер… — раздават се в тоя миг зад гърба ни възклицания, чийто произход не е трудно да отгатна.

— Здравейте, Розмари — кимам, като се изправям. — Всъщност вас бях тръгнал да търся, но сега вече трябва да потеглям. Ще се видим довечера.

— Заповядайте някой от тези дни на чай, заедно с госпожицата, разбира се — предлага Виолета с уморена усмивка. — Ще ми бъде много приятно.

И тя ме поглежда малко по-продължително от необходимото, като че за да ми подскаже, че наистина държи на свиждането и че разговорът помежду ни не е приключил.

Розмари се настанява тутакси на скамейката, явно доволна, че съм й отстъпил мястото и че съм ги освободил от присъствието си. А аз потеглям надолу с тъкмо обратните чувства, защото тази Виолета, каквато е простосърдечна и настроена за излияние, е готова жертва в ръцете на моята прекрасна дама. Да се надяваме, че дамата поне отчасти ще ме информира за някои подробности. Което при установилата се помежду ни хладина съвсем не е сигурно.

Часът е шест без четвърт. Намирам се в долния град и поемам донейде преждевременно по дългата мрачна галерия, водеща към площадчето пред асансьора. Преждевременно, ала и преднамерено, защото при подобни срещи не е излишно да провериш, додето не е станало късно, дали някой трети човек не е решил да се яви неканен на срещата.

Оказва се, че се е явил. И дори не един, а може би двама. Разбирам го едва когато тръгвам с бавни кънтящи стъпки по галерията. Вероятно съм бил проследен с кола, а сега са спрели колата зад завоя и за по-голяма интимност са ме сподирили пеша. Единият върви на десетина метра зад мене под аркадите и крачките му кънтят в пълна дисхармония с моите, което, естествено, ме дразни. Би могъл поне да спазва ритъма. Другият се мъкне покрай шосето, паралелно на галерията, безшумен и заплашителен.

Всъщност, доколкото съм успял да ги засека с бегъл поглед, и двамата са заплашителни: широкоплещести и едри на ръст, изобщо кавалери по мярка за скъпата Флора. За миг ме връхлита коварната мисъл, че може би дължа това внимание именно на Флора. Обидна мисъл. Но както казва Виолета, почнеш ли да мислиш, вече не можеш да се спреш и стигаш до едни такива неща…

Случайно съвпадение? Подобен въпрос би могъл да възникне само пред новака. Носът ми е достатъчно трениран, за да надуши брояча не от десет метра, а от далеч по-голямо разстояние. И умът ми е достатъчно рутиниран, за да си кажа веднага, че независимо от туй, кой ги е пратил тия двамата, трябва да забравя за срещата и да се измъкна час по-скоро към горния град.

Час по-скоро, това предполага да използувам асансьора. В случай, разбира се, че успея навреме да вляза и да затръшна вратата под носа на ония двамата. Защото да пътуваш в един асансьор с такива спътници не винаги е препоръчително.

Продължавам към мястото на срещата, макар и вече без всякакво намерение за среща. Ония отзад, изглежда, са отгатнали намерението ми, защото натискат газта и почват да скъсяват разстоянието. Налага се и аз на свой ред да изоставя лицемерната походка на безцелен зяпач и също да натисна газта. Нищо чудно, че в няколко мига движението ни се превръща в състезание по бързо ходене.

Вече няма съмнение: броячите имат по-големи амбиции от едно обичайно броене. Правя бърз преглед на положението. Първата касетка с негативите е в тайника-волво. Втората лежи в миниатюрната кухина, в тока на едната обувка. Скривалището не е чак толкова хитро, но не е и съвсем ненадеждно, поне додето обувките са на краката ми. Само че в джобовете ми има и сума домакински уреди — фотоапаратът-запалка, предавателят-писалка, далекогледът, отварячката за врати, без да броим капсулите. Не, съвсем не съм готов за проверки.

Бих могъл, естествено, да подмина асансьора и да продължа по улицата край реката. Но аз я виждам вече, тази улица, и тя е достатъчно безлюдна и достатъчно дълга, за да може да ме изпълни с упование. Другото е все пак за предпочитане. Нужна е само малко бързина.

И понеже е нужна бързина, аз изведнаж побягвам, освободен от бремето на неуместната стеснителност, и се понасям към очакващия ме празен асансьор. Само че онези двамата също се затичват и вече съвсем ясно чувам стъпките им по паважа и нищо чудно, че ги чувам толкова ясно, тъй като още малко и двамата ще се изравнят с мене и ще ме притиснат от две страни, защото очевидно съм надценил възможностите си или съм подценил техните.

Напрягам последни сили и съумявам все пак да стигна асансьора с преднина от метър и нещо, обаче това е съвсем нищожна преднина и когато, озовал се в четвъртитата кутия на това древно подемно устройство, опитвам да дръпна вратата под носа им, усещам, че те с цялата тежест я теглят навън, защото тия проклети врати на асансьорите винаги се отварят навън, и единственото, което ми хрумва внезапно, е да пусна вратата също тъй внезапно и двамата точно според очакванията ми се търкулват назад и аз бих могъл да натисна копчето и да потегля, за да свърши приказката с традиционния щастлив край, само че преди един асансьор да потегли, вратата трябва да бъде затворена, а преди да изпълня въпросната операция, двамата броячи са скочили като по команда, втурнали са се напред и ето ги вече настанени в металната кутия заедно с мене и на две крачки от мене.

Двамата дишат тежко и ме гледат с тежки погледи, говорещи ясно, че ще ми платят за дяволъка. Единият, когото запомням по шоколадения костюм на светли райета, захлопва с груб жест вратата и дърпа подвижната решетка, а другият натиска копчето. Старата тромава машина потегля бавно и понеже поговорката гласи, че всяко заминаване е едно малко умиране, двамата бабаити настъпват от две страни към мене, за да ми докажат, че пословиците не лъжат.

Едрият юмрук на този отдясно връхлита главата ми, за да я сплеска в стената, но за негово нещастие главата ми не се оказва в тоя миг на уречената среща, а се забива в корема на другия отляво, докато този отдясно успява да разбие само собствения си юмрук. Аз също не съм кой знае какъв щастливец, тъй като коремът на оня тип е твърд като железобетонен бункер, обаче и моята глава не е много мека, така че резултатът е едно на едно, по-точно би бил едно на едно, ако досетливият ми юмрук не улучва едно място малко по-долу и което от приличие ще се въздържа да обозначавам.

Противникът рухва, превит от болки, които, подозирам, са адски, ала и собствената ми участ не е по-различна, понеже другият, с разбития юмрук, но с все още непоклатим ритник, е отправил наказателния си удар под ребрата ми, така че за един миг аз имам чувството, че целият кислород на вселената се е внезапно привършил, и се строполявам на пода, а онзи се навежда над мене, за да смачка с враждебен жест лицето ми, само че това е и грешката му, защото двузъбото острие на показалеца и средния ми пръст се забиват в очните му кухини, така че за да запази зрението, той е принуден да загуби позицията и да се дръпне назад, а аз му помагам, доколкото мога, като с всички сили дръпвам единия му крак и бабаитът се просва по гръб, без да пропусне изгодния случай да издрънчи оглушително с темето си в насрещната стена.

Изправям се, макар и не без известни трудности, в скромната роля на победител. Обаче победата нерядко размътва главите ни и аз съвсем съм забравил онзи, комуто съм нанесъл непозволения от съдийска гледна точка удар под корема, тъй че той сам ми напомня за себе си с ненадеен ритник изотзад, който по силата на физическите закони за движение на телата ме запраща напред, където ме очаква безпощадната твърдост на металната стена, а в това време и другият юначага вече се е изправил на нозе и аз отново съм се озовал на изходната позиция, застрашен еднакво от двата фланга, и по-нататъшното развитие на събитията не ми обещава нищо утешително. За щастие и най-мудният асансьор в края на краищата стига до своето местоназначение, в случай, че не заседне нейде между етажите, така че и старинната бернска костенурка най-сетне се дотътря до нивото на площадчето пред катедралата, където ни очакват двама господа и две-три жени с деца, но един от бабаитите, ненавиждащ вероятно навалицата, протяга ръка към копчето, за да ми сервира сега пък обратния рейс с всичките удоволствия на безгрижно пътуване към ада. За щастие децата са нетърпеливи и едно от тях е побързало да отвори вратата, като по този начин е блокирало движението на асансьора, а аз извиквам през решетката „бандити, полиция!“ и за по-голяма убедителност повтарям вика си, което принуждава нападателите да дръпнат решетката и да се отправят възможно по-далеч от вероятните усложнения, ала въпреки експедитивността, характеризираща внезапното им бягство, онзи с шоколадения костюм не пропуска на изпроводяк да ме светне под окото и да ми припомни названието на един забравен филм „Колко много звезди“.

Бернската публика вероятно обича да наблюдава сензациите, но най-вече отдалеч и пред опасността да бъдат замесени като свидетели в някаква криминална история хората, струпани допреди миг пред асансьора, се пръскат и жените дръпват настрани децата, което ми дава идеята да захлопна наново вратата и да се насоча повторно към долния град по най-краткия път, като поставя възможно най-голяма дистанция между себе си и тия необуздани броячи.

— Господин Лоран? — запитва с умерено любопитство човекът, с когото едва не се сблъсквам долу на изхода.

— Господин Брунер? — запитвам от своя страна.

— От боксов мач ли се връщате? — произнася съчувствено мъжът.

— Надявам се, че боксьорите не бяха изпратени от вас? — подхвърлям на свой ред.

— Нима видът ми е толкова немощен, та да допускате, че се нуждая от посредници?

Видът му, както вече споменах, съвсем не е немощен, обаче не толкова видът, колкото нещо в тона на човека ми подсказва, че хипотезата ми е вероятно малко прибързана.

— Предполагам, че за днес поне сте вън от играта? — забелязва Брунер.

— Съвсем не. Трябва само да се поизмия нейде.

— Тогава елате. Колата ми е тук на две крачки.

Колата наистина се оказва гарирана зад един склад и немецът, акуратен и предвидлив, изважда от багажника малка аптечка и ми я предоставя, за да почистя ожулените части на лицето със спирт и да лепна върху скулата си тънка лепенка с тоя приветлив бананов цвят на дамско бельо.

— Бихме могли да продължим с колата или да прескочим до ресторанта насреща да хапнем прясна риба — предлага Брунер.

— Безразлично ми е.

— На мене обаче съвсем не ми е безразлично. Една пъстърва с масло… ако наистина сте безразличен пред такова нещо, това значи, че трябва сериозно да се загрижите за здравето си.

Прехвърляме се прочее по импровизираното дървено мостче от отсрещния бряг и се отправяме към ресторанта с вид на скромна хижа, но прочут в целия Берн с рибните си специалитети. Пренебрегнали пръснатите на поляната маси, ние се приютяваме по на завет във вътрешността на заведението до един прозорец, гледащ към насрещния бряг, тъй че да можем да виждаме, без да ни виждат.

Оставям грижата за поръчката на Брунер, който, изглежда, е възприел простите вкусове на Флора, освен ако й е наложил своите. По една голяма пъстърва с масло, салата и шише бяло вино — така бива очертана гощавката с пълно пренебрежение към всевъзможните встъпителни тънкости и финални десерти. И едва когато яденето е приключено и кафето — поднесено, немецът си дава труд да заговори.

— Приятно градче, спокойно и тихо — забелязва той с добродушието, присъщо на сития стомах, като наблюдава брега отвъд синьозелените води на Ааре.

— Въпрос на гледна точка — отвръщам нехайно. — Напоследък някои в това градче се поминаха.

— Какво да се прави: хората умират навсякъде.

— Обаче не непременно от насилствена смърт.

— Вярно. И все пак да умреш в Берн… Това наистина не е толкова лошо: да умреш в Берн.

— Умирайте вие — промърморвам. — Аз още не бързам.

— Вярвам ви — кима сговорчиво той. — Само че нещата не винаги зависят от нас. Не смятате ли, че беглият побой, нанесен ви преди малко, не е прелюдия към нещо по-сериозно?

— Не е изключено. Но това не е причина да злорадствувате. Ако аз загубя живота си, туй не значи, че вие непременно ще спечелите каквото и да било.

— О, разбира се: човек не може да печели от всичко — кима със същата сговорчивост Брунер.

— Бих казал дори, че ще загубите.

— Какво именно?

— Един вероятен съюзник.

— Съюзник в кое: в деленето на печалбата?

— Не в деленето, а в осигуряването на печалбата.

— Животът, господине, ме е научил, че и най-верният съюзник не е безплатен. Бих добавил даже, че най-верните са и най-скъпи. Ако смятате, че Флора е за мене едно евтино удоволствие, много се лъжете. За вас може би да, но за мене — не.

— Държа да ви уверя, че се обърнах към Флора не от жажда за удоволствие, а от съвсем други подбуди. И, надявам се, тия подбуди са ви добре известни, както и точното ми предложение.

— В доста общи линии, драги: предлагам сведения, търся сведения… това не е никакво предложение…

— Не бих могъл да бъда по-конкретен пред една жена. Става дума за мъжки разговор.

Фразата приятно погалва ухото на Брунер, който като всеки мъж под чехъл е твърде чувствителен към въпроса за мъжкото достойнство. Той поглажда с царствен жест бръснато си теме, сетне попипва изпитателно пълните си бузи, после похваща с два пръста върха на широкия нос и след като се е убедил по тоя начин, че всичко е слава богу на мястото си, опира гръб в креслото и подхвърля великодушно:

— Е, добре: слушам ви.

— Нужни са ми сведения за връзките ви с Горанов, от старо време и от най-ново.

— Защо са ви?

— Аз не питам защо са ви брилянтите.

— Брилянтите са друго. А сведенията за Гораноф могат да се окажат и сведения за мене самия.

— Аз се интересувам единствено от Гораноф, не от вас.

— Но трябва да убедите и мене, че това е така.

— И всъщност по-голямата част от необходимите ми сведения са вече в ръцете ми и ми е напълно ясно, че Горанов е всъщност Ганев и ако нещо все още ми липсва, то са само отделни подробности, които единствен вие можете да набавите.

— Отделни подробности… — изръмжава подигравателно Брунер. — Ама че подробности!…

— Добре, нека кажем, че са съдбоносни неща — кимам, усетил, че съм налучкал правия път. — Но съдбоносни за кого? За вас и за мене? Хайде де! Човекът, за когото тия сведения са били съдбоносни, вече не е между живите. Така че и сведенията са вече без всякаква стойност. Проумейте добре това, Брунер: стоката, за която идвам при вас, е без всякаква стойност.

— Щом е без всякаква стойност, за какво ви е притрябвала? — изръмжава отново Брунер.

— За да възстановя напълно досието на тоя човек. Наречете го педантизъм, ако щете, но на мене ми е нужно цялото досие. И додето нямам цялото досие, не мога да знам дали проучването ми е приключено. Понякога дори една малка подробност…

— Това не е педантизъм, а шпионаж — забелязва немецът. — А аз винаги съм се пазил от подобни работи. Достатъчно ми е, че изсърбах пет години война.

— Казвам ви, че не рискувате нищо и няма да ви замесвам в нищо и разговорът ще си остане напълно между нас, от което и двамата можем само да спечелим.

Брунер замислено вдига ръка към носа си, защото вероятно е от хората, у които напрегнатият размисъл е неизбежно съпроводен с напрегнато човъркане на носа. Сетне се сеща, че е на публично място, и замества човъркането с разсеяно подръпване на тъпия връх.

— Добре, ще помисля по тоя въпрос. А сега, другото: какво предлагате?

— Информация за едно скривалище. И за всичко останало от тоя род, което бих могъл междувременно да науча. Защото вие не смятате, предполагам, че седя тук със скръстени ръце.

— Вероятно. Иначе нямаше да ви бият — признава Брунер.

Сетне насочва към мене присвитите си очи и запитва:

— А откъде знаете, че камъните са в скривалището?

— Не съм казал, че са в скривалището. Но го допускам по известни признаци.

— Какви признаци?

— Ами тия, че всички се въртят наоколо.

— И къде е това скривалище?

— Спокойно — казвам. — Ако подир одевешния побой стана жертва и на едно подхлъзване, ще ми се събере прекалено много за един ден.

— А сигурен ли сте, че скривалището наистина съществува?

— Абсолютно. Виждал съм го с очите си.

— И не бръкнахте вътре? На кого ги разправяте?

— Има места, където не е лесно да бръкнеш, ако не разполагаш със съответни приспособления. Като оставим настрана факта, в който отдавна вече се опитвам да ви убедя: аз нямам никаква нужда от вашите брилянти. Разберете, Брунер: наистина никаква!

— Вашето скривалище може да се окаже празно като неделен ден — забелязва тоя опърничав човек.

— Не съм го отварял, за да знам. Само че ако беше празно, предполагам, че Пенев щеше още да е жив. Той стана жертва тъкмо на любопитството, което трови и вас: да разбере какво има вътре.

Достатъчно заинтригуван от думите ми и напълно уверен, че собствената му стока вече не струва пет пари, немецът най-сетне отстъпва.

— Добре, Лоран. Ще изплюя историята си. Но предупреждавам ви, че всяка неустойка от ваша страна ще бъде наказана с такава суровост, та одевешният побой ще ви се стори като кротка майчина милувка. Повярвайте, че ако избягвам да пускам в ход юмруците си, то е само по една единствена причина: те са смъртоносни!

За по-голяма нагледност Брунер поставя двата си юмрука на масата, два наистина твърде красноречиви юмрука, масивни и тежки като цялата му фигура. Подир което избъбря съвсем без връзка:

— Всъщност бих пил една бира…

Бира след кафето, това е идея, каквато може да хрумне само на човек като Брунер, но аз правя знак на келнера и поръчвам питието. Може би забравих да отбележа, че в тоя делничен ден и в тоя вечерен час заведението е съвсем празно, защото тук навалицата е главно по обед и най-вече в празник, и доколкото все пак се мяркат няколко посетители, те са се разположили навън на чист въздух. С други думи, обстановката е достатъчно спокойна, а бирата, надявам се, достатъчно ободрителна, за да започне най-сетне тоя подозрителен човек тъй дълго очаквания разказ. Един акуратно изчерпателен разказ, оросен с необходимия брой халби и изпълнен с подробности или отклонения, значителна част от които ще си позволя да прескоча.

* * *

„Вие знаете, че съм служил в България, не знам как сте го научили, но е наистина вярно. В скоби казано, Лоран, вие навсякъде си пъхате носа и по тоя именно начин сте стигнали и до мене, защото не мога дори да помисля, че Флора е издрънкала нещо, тя е достатъчно съобразителна, за да направи това, и по-лесно може да ви допусне до леглото си, отколкото до секретите си, но вие навсякъде си пъхате носа и, не знам защо, обаче имам предчувствието, че накрая ще трябва да си платите за любопитството, не казвам непременно на мене, обаче все ще се намери някой, който да ви поздрави за успеха по съответния начин.

Именно в София се запознах и с Гораноф, един доста твърд в сделките господин, но който при нужда умееше и да плаща и с когото аз лично не съм имал сделки, той беше от съвсем друг калибър, за да прави сделки с мене, така че по-скоро взаимно си помагахме, вместо да си разменяме чекове. Не знам дали ви е известно, обаче аз работех по интендантската част, а в интендантските складове с времето се натрупват големи количества залежали стоки, или може би не съвсем залежали, но без които райхът няма да загуби войната. Гораноф съвсем не беше такъв дребосък, че да търгува с подобни стоки, просто ми пращаше разни свои познати от черната борса и всичко го правеше съвсем дискретно и без да настоява за компенсация, но вие знаете, че в търговията, също както и всякъде другаде, компенсацията е неизбежна и моята компенсация се свеждаше до туй, че аз пък от своя страна изпращах на Гораноф други клиенти.

Вие сте млад човек, във всеки случай значително по-млад от мене, и навярно не сте в течение, но в ония години имаше хора, включително и в униформи, които мъкнеха отвсякъде всичко, което им попадне, и особено от окупираните територии, където неприкосновеността на личното имущество като при всяка война бе поставена под съмнение. Разбира се, от формално юридическа гледна точка това бяха крадени вещи, а понякога — не е изключено — и оцапани с кръв, обаче вие знаете, че предметите са също като водата в тая река и както замърсената вода, след като мине през пясъка и камъните, се пречиства, така и крадените вещи, след като преминат през повече ръце, си възвръщат престижа на редовна стока.

Бях си бързо създал едно име на човек безупречно порядъчен в сделките, което, държа да отбележа, съм запазил дори и до днес, а ако вие си позволите да подметнете, че сделките ми от онова време не са били от формално юридическа точка съвсем нормални, аз пък ще си позволя да ви възразя, че никога не съм се срамувал от тази си дейност, а, напротив, съм се гордял, доколкото имам пълно основание да я оценявам като мой личен принос в поражението на нацизма.

Защото аз съм войник, скъпи господине, но не и нацист и никога не съм вярвал особено на оня екзалтиран човек, нито на генералите му и ако искате да знаете искреното ми мнение по въпроса, ще си позволя да кажа, че една страна трябва да се управлява не от политиците, нито от генералите, а от деловите мъже, от тия, които владеят имота на тая страна, а щом сами го владеят, значи имат и най-голям интерес да го пазят. Останалите са авантюристи или паразити, и нацистите начело с генералния щаб и фюрера бяха също авантюристи и заключителната катастрофа най-добре го доказа, така че не изпитвам никакви угризения, а, напротив, гордея се, задето дори в ония години на масова истерия не се увлякох да играя по свирката на нацистите, а си гледах своята работа.

Ако всички си гледаме своята работа, тоя свят, повярвайте, най-сетне ще миряса, но това за жалост никога няма да стане, понеже всеки се пъха, дето не му е мястото, както впрочем и вие.

И тъй, при мене пристигаха различни хора с различен брой звезди на пагоните и ми носеха различни неща, задигнати също от различни области, и търсеха помощта ми, понеже вече бях добре известен с широките си връзки и с пълната си почтеност. Понякога обаче се явяваха и предмети с уникални качества и уникална стойност, които нямах възможност да купувам и които насочвах към Гораноф, като заслужена компенсация за оказваната ми помощ. Не смея да твърдя, че съм бил напълно в течение на неговите покупки, мисля даже обратното, че ги познавах съвсем откъслечно, понеже Гораноф бързо завързваше преки връзки с тия там, нека да ги наречем доставчици, но и дреболиите, които ми бяха известни, свидетелствуваха красноречиво, че той се насочва към най-скъпото и възможно най-малко обемистото, понеже също като мене и като всички други разумни хора започваше да отгатва как ще свърши целият този боен триумф на райха.

И ето че в първите дни на септември четиридесет и четвърта, на втори или трети по-точно, при мене се явява Гораноф и ми съобщава поверително, че работата поне на Балканите е вече пред самия си край и че който има акъл в главата, трябва да си прибира парцалите и да бяга на запад и възможно по-далеч и че ако аз се съглася да намеря надеждна военна кола и да тръгнем заедно, той пък се наема да издействува от някакъв мой шеф необходимите документи за свободно движение, а за себе си ще осигури цивилен паспорт, но понеже паспортът трябва да бъде служебен и издаден съвсем секретно, налага се като компенсация за услугата — нали ви казах, че без компенсация никъде нищо не става, — налага се да вземем в колата и един от вътрешното министерство, който е хем от вътрешното, хем от военното, изобщо сигурен и опитен човек, от когото винаги има полза.

Не бях дотам лекомислен, че да не приема, още повече катастрофата бе очевидна, а пътуването щеше да стане с редовни документи и Гораноф обещаваше да ме възнагради за услугата, а той не бе от хората, дето плюят на думата си. Решено бе да възприемем маршрута Виена — Инсбрук — Брегенц и вече там, на брега на езерото, и в зависимост от хода на събитията да решим дали да се отправим към стара Германия, или да търсим начин да се вмъкнем в Швейцария. Наредих да стегнат един опел в пълна изправност, снабдих багажника с всичко необходимо, осигурихме документите и още на шести септември рано заранта потеглихме с пълна пара — аз, Гораноф и Ганеф.

Предупредил ги бях изрично да носят само ръчен багаж, понеже провизиите и горивото заемаха твърде много място и наистина Ганеф бе взел със себе си само куфарче с бельо и тънка канцеларска чанта, но Гораноф носеше две куфарчета и едното от тях бе необикновено тежко, така че можех да се сетя, и без да го отварям, какво съдържа. Това си беше, разбира се, съвсем нормално, когато тръгваш към неизвестността и може би завинаги, да вземеш със себе си най-ценното, но по време на дългия път и на неизбежните дълги разговори от скука и притеснение Ганеф постоянно се шегуваше с куфарчето на Гораноф и предлагаше да го изхвърлим някъде, за да облекчим машината, а Гораноф, естествено, възразяваше, че разумният човек не тръгва на път без движимо имущество, а Ганеф отговаряше, че движимо имущество не означава непременно кюлчета злато и че именно разумният човек си осигурява такива неща, чиято стойност не е право пропорционална на тежестта, и че в ей тая негова тъничка чанта например се намират книжа, които струват повече от всякакви кюлчета злато.

Най-първата, а в същото време и най-трудна задача беше да прекосим тия неспокойни области на Югославия, където партизаните се бяха вече застрашително размърдали, и ако накрая ги прекосихме без особени инциденти и без да наскочим на партизаните, това стана, разбира се, не в резултат на особено умение от наша страна, а на чист късмет. И все пак, понеже на дълъг път хората се опознават много повече, отколкото на дълъг гуляй, принуден съм да го кажа, че Ганеф ми беше доста по-симпатичен от Гораноф, който съвсем не можеше да се отърве от навиците си на тлъста риба и смяташе, че ако трябва да се осигури място за нощуване или да се потърси малко зеленчук, това без друго е задача на мене и на Ганеф, докато той, голямата риба, седи в опела да пази шкембето си и че изобщо ние сме негови адютанти само защото на Ганеф му е осигурено място в колата, а на мене — някакво хипотетично възнаграждение.

Вероятно на тая основа между мене и Ганеф се установи нещо като дружба, особено след като навлязохме в Австрия, където Гораноф се почувствува вече съвсем спокоен, а заедно с туй и съвсем се разпусна и вече ни третираше едва ли не като слуги поради единствената причина, че тестетата немски банкноти бяха у него, а не у нас.

Именно тъй възникна и проектът да изкормим тая тлъста риба, когато му дойде времето и мястото, да я изкормим, естествено, в преносния, а не в буквален смисъл на думата, изобщо не ме разбирайте погрешно и имайте предвид, че ако ви доверявам тия неща, то не е от прекалено доверие към вас, а просто защото това са думи на четири очи, които вие нямате никаква възможност да използувате срещу мене.

За двамата българи войната вече бе свършила и те го знаеха, понеже още във Виена бяхме научили, че русите са влезли в България, и намерението на тия двамата бе да се прехвърлят в Швейцария, а аз бях решил да се явя в комендатурата в Брегенц и изобщо да не се увличам в емигрантски авантюри, авантюрите никога не са били по вкуса ми. Така че пътищата ни се разделяха, но преди да се разделят, редно бе като порядъчни търговци да си уредим сметките.

Това стана един ранен следобед някъде между Блуденц и Фелдкирх, ако сте ходили по тия места, планинският път беше достатъчно пуст и аз излязох от платното и свърнах в една горичка.

— Какво? Защо спираме? — сепна се Гораноф, който беше задрямал.

— Свърши бензинът — рекох, което всъщност бе самата истина, макар че другите двама не я знаеха.

— А защо не казахте навреме? — сопна се търговецът. — Тази вечер трябва да сме в Брегенц…

— Ще вземем от някой военен камион — успокоих го. — Пари поне имаме. И понеже стана дума за пари, не е ли време да използуваме почивката и да си уредим сметките?

— В Брегенц — отвърна Гораноф. — На последната спирка.

— Не, тук! — обади се Ганеф.

— А вие по-добре мълчете. На вас нищо не дължа — рече Гораноф.

— Дължите ми живота си. И тъкмо сега е времето да се издължите. Защото за вас последната спирка е тук! — възрази полицаят. — Хайде, слизайте!

— Но какво ви е прихванало? Какво сте намислили? — извика Гораноф.

— Нищо специално. Просто ще делим — каза Ганеф, като с изваден пистолет му помагаше да излезе от колата. — Аз, както знаете, не съм по обемистото имущество. Нито по тежкото. Така че ще се задоволя с брилянтите. Хайде, и по-бързо!

Те стояха един срещу друг на полянката край колата и Гораноф бе вече обзет от паника, но колкото и да бе обзет от паника, съвсем не бе лесно да се раздели с едно съкровище, а брилянтите, за които за пръв път чувах, бяха наистина съкровище, щом Ганеф бе готов да се задоволи с тях, и Гораноф хленчеше и съвсем оглупял от страх, заплашваше, че ще вика, а оня му отвръщаше «викайте, тук има чудесно ехо», но накрая, след като полицаят насочи пистолета в корема му, Гораноф най-после бръкна във вътрешния джоб и извади една плоска черна кутийка, за да откупи живота си, само че не го откупи, защото Ганеф едва взе кутийката и му пусна два куршума в гърдите, а онзи само застана тъй, с отворена уста, сякаш се чудеше какво е станало, и после изведнаж падна.

— Защо го убихте? — запитах, ядосан не на шега. — Не сме говорили за убийство.

— Щях да му стрелям още веднага — рече Ганеф, — но се боях да не съсипя брилянтите. Отде да знам къде ги е скрил.

— Обърквате всичко — казах. — В моята страна още има закони.

— И вашата страна също като моята е фалирала, така че не се грижете толкова за законите — рече Ганеф. — Аз цял живот съм пазил законите и виждате докъде стигнах. Дайте по-добре да свършим с другото и да потегляме.

— Кое другото? — рекох, като заех позиция от задната страна на колата. — Нали вече взехте вашата част?

— Вярно, взех я — отвърна Ганеф. — И нямам никакво намерение да мъкна тежести, та ако ще и да са златни. Но съгласете се, че не мога да харча брилянти. Ще трябва да си разделим поне доларите.

И той понечи да бръкне в купето, обаче аз му казах «марш и да ви видя гърба!», защото вече бях измъкнал валтера, а този подлец в същия момент ми стреля през прозореца на колата и за проклетия ме улучи точно в ръката, с която държах пистолета, и аз го изтървах, изненадан от шока, и добре, че го изтървах, защото се наведох да го взема тъкмо когато онзи изпразни в моя посока останалите куршуми на пълнителя.

Лежах свит до колата, хванал оръжието с лявата ръка, но не знам как сте вие с лявата ръка, обаче аз не мога с нея да бръкна и в носа си, камо ли да улуча нещо от разстояние, и тъкмо се опитвах да видя изпод опела къде е Ганеф, когато откъм мотора лумна пламък. Този мръсник бе решил да запали колата, а заедно с нея и мене и преди да изчезне, бе хвърлил нещо отгоре и аз изпълзях до съседния храсталак и се свих на завет.

Опелът както пламна, така и загасна, защото бензинът наистина бе свършил, така че най-сетне излязох от скривалището си и се върнах на местопроизшествието, но само за да установя, че оня подлец е изчезнал окончателно и безследно заедно с куфарчето, макар да презираше тежкия багаж. Превързах набързо ръката си, огледах за последен път всичко, взех две-три дреболии за спомен и излязох на шосето да чакам някой военен камион.

Най-после наистина се появи камион, обаче това стана едва привечер, понеже в оная планинска местност и в ония дни трафикът съвсем не бе претоварен. Откараха ме до Фелдкирх, но каква полза. Бях загубил твърде много време и Ганеф бе успял навярно вече да се укрие нейде. И после, какво можех да направя с тая ранена ръка? Ще кажете, ръката не ви пречи да го предадете на властите. Съвсем вярно, и шансът да го сбарат нейде, додето още не бе преминал границата, съвсем не бе малък. Щяха да му приберат всичко — и златото, и брилянтите, а вероятно и да му теглят куршума. Но самият аз какво щях да спечеля от цялата тая история?

Аз не съм отмъстителен човек, може да ми вярвате, Лоран. Справедлив — да, справедлив — безусловно. Обаче не и отмъстителен. Реших прочее да запазя делото в личния си архив и когато условията го позволят, да формулирам своя иск.

Ясно, нали?“

* * *

Брунер поглажда с ръка бръснатото си теме, сякаш за да провери дали главата му не се е прекалено разгорещила от прилива на спомени. После десницата се спуска надолу и изчезва във вътрешния джоб. Човекът вади портфейла си, рови известно време в него, а сетне поставя пред мене на масата три малки снимчици. Това са контактни копия от малоформатна камера, но въпреки дребния размер мога съвсем отчетливо да различа изображенията: една и съща сцена, снета от различни гледни точки — проснатият на земята Горанов.

— Това са само мостри от цялата серия — обяснява доволно Брунер. — Заснех я с лайката си, преди да напусна онова място. Имам и други някои спомени или, както би казал човекът на закона, веществени доказателства. Но в цялата колекция най-важният експонат е паспортът.

Той замълчава и ме поглежда все тъй самодоволно, че ме заставя да произнеса очаквания въпрос:

— Какъв паспорт?

— Паспортът на Гораноф. Или, ако щете, паспортът на Ганеф, но вече украсен със снимката на Гораноф.

— Фалшификацията сигурно е доста груба — промърморвам. — Щом е правена там, на място.

— Съвсем не е тъй груба — поклаща глава немецът. — Защото документите още в полицията са били приготвени от самия Ганеф и той е изрязал снимките точно в един размер и е поставил сухия печат точно на едно и също място, тъй че само с просто сваляне на телчетата и подменяне на снимките да свали една самоличност и да я подмени с друга. Предполагам, че е имал достатъчно основания да изпитва известни неудобства от собствената си легитимация.

— Не сте далеч от истината.

— И така, Ганеф е мъртъв за света, а истинският Ганев, добре екипиран с движимото имущество на убития, започва нов живот под нова самоличност.

— Така и става.

— Да, и доста задълго: цели три десетилетия. Всъщност, Лоран, той е изживял живота си и нищо не е загубил. Убиецът му е спестил само тия последни години, които вероятно е щял да прекара в болести или старческа немощ. Губещият съм аз. Защото цели три десетилетия, въпреки всички издирвания, не успях да го надуша тоя тип. И ако го открих, то бе само благодарение на една случайна среща в Мюнхен. Една благословена от съдбата среща наистина, но чак след трийсет години. Настъпил бе най-сетне часът да формулирам скромния си граждански иск.

Настъпил е, изглежда, и часът за следващата халба, защото Брунер поглежда към бара, вече ярко осветен от белия студен флуоресцент, и промърморва:

— Всъщност бих пил още една бира…

Правя знак на келнера и поглеждам към прозореца. Вече е съвсем тъмно и както сме застанали тъй до самия джамлък, ние представляваме съвсем отчетлива гледка за някой любопитен минувач. Разбрал погледа ми, немецът машинално дръпва пердето.

— А какво ще ни предложите за вечеря, драги? — запитва той гарсона, когато му донасят бирата.

Оказва се, че за вечеря има немалко неща. Почва да ми призлява вече от тия застаряващи хора, за които доброто хапване се превръща в главната, ако не и единствена земна наслада. Но службата изисква жертви.

— Проследих го чак дотук — продължава разказа си немецът, когато келнерът се отдалечава с поръчката. — И една вечер го споходих ей така, без предупреждение. Друг може би не би го направил, но аз го направих. Позвъних и когато отвори, казах с най-естествения си тон: „Здравей, Ганеф. Аз съм Брунер. Не знам дали ме помните…“. Стана ясно, че ме помни, понеже се опита да хлопне вратата пред лицето ми, но аз поставих крак на прага и побързах да го предупредя: „Без детинщини, Ганеф. Обяснението при всички случаи няма да ви се размине. Използувайте прочее възможността то да стане между вас и мене, а не между вас и полицията.“ Така че обяснението наистина стана. И още същата вечер, и с всички копия от документацията, която носех у себе си.

— Тази среща е можела да завърши неприятно за вас — забелязвам. — Ганев не беше сам.

— Знам това. Не ме учете. И не си въобразявайте, че бях отишъл там без предпазни мерки. Оригиналите се намираха в сигурни ръце и Ганеф разбираше отлично, че рече ли да вика „помощ!“, всичко ще рухне отгоре му. Така че принуден бе да приеме условията ми.

— А именно?

— О, това са съвсем интимни подробности, Лоран. И вие, позволете да ви кажа, наистина сте далеч по-любопитен, отколкото би било в интерес на личната ви безопасност. Впрочем вие и сам можете да се досетите, че се касаеше до известно обезщетение в брой. И за да не бъдем несправедливи към мъртвеца, трябва да кажа, че то ми бе изплатено в съответния час и на съответното място. Но каква е стойността на едно обезщетение, дори и когато сумата е доста внушителна? Така че макар да не бях формулирал предварително тая подробност, за мене въпросната сума можеше да бъде интересна само като първа вноска. Една вноска, с която щях да изплатя вилата си и някои дългове. А осигуряването на старините? А поддържането на колата? А поддържането на Флора? Защото такива като вас примерно може да са готови да я събличат при случай, но за обличането се грижите не вие, а същият този стар хапльо, Макс Брунер…

Изпълнената с лека горчивина тирада бива прекъсната от появата на пържената риба. Една поява тъкмо навреме, за да разсее меланхолията на немеца и да му припомни, че в тоя наш грешен свят все още съществуват някои малки радости, дори и за застаряващите мъже. Той подтиска горчивината си с няколко едри къса от това бяло, още вдигащо пара месо, залива ги, за да изстинат, с чаша бяло рейнско вино, а после продължава все в същия ред да се тъпче и да се налива и едва след като с лека изненада установява, че чинията пред него е празна, обляга широките си плещи в креслото и се връща към прекъснатия разговор:

— Та ставаше дума за първата вноска, Лоран. Само че тя си остана и последна. Бих му простил на тоя тип, че ликвидира Гораноф: туй си е работа между тях двамата. Бих му простил и че ми простреля ръката. Но това, че се измъкна под носа ми и се пресели на оня свят в мига, когато процесът на доенето бе вече в ход, това, казвам ви, никога няма да му простя!

— Вината не е само негова — опитвам се да оправдая покойника.

— Естествено. Обаче туй не променя нещата. Всичко бе обмислено до последна подробност, включително и наблюдението чрез Флора, за да не се опита тоя стар хитрец да ми изиграе някой номер или да изчезне в неизвестна посока. А той все пак взе, че изчезна. Не, това никога няма да му го простя!

Брунер вдига чашата и отпива дълга успокоителна глътка. Сетне изтрива голямата си хищна уста със салфетката и подхвърля:

— Брилянтите обаче още са тук. Въпросът е само: къде? И тъкмо по този въпрос аз чакам разясненията ви, Лоран. И макар да не обичам да се повтарям, но още веднаж ще ви предупредя, че ако ви скимне да ме подхлъзнете, неизбежно ще се натъкнете на един от тия два смъртоносни юмрука.

— Аз брилянти не съм ви обещавал — опитвам се да изясня отношенията ни.

— Не съм казал, че чакам брилянти от вас. Чакам сведения. Тия, с които разполагате в момента. И ония, до които ще се доберете за в бъдеще. Защото не се съмнявам, че тепърва ще има да душите наоколо с тоя ваш хитър нос. И като душите, не забравяйте, че сте сключили едно споразумение и че Брунер е безпощадно строг що се отнася до споразуменията.

— Не се безпокойте: казах ви, че не давам пет пари за вашите камъни.

— А сега: скривалището!

— Това е един сейф, в хола на Гораноф. А сейфът е скрит зад картината над скрина.

— Че какво скривалище е това? И последният глупак ще го набара.

— Само че след като го набара, трябва и да го отключи.

— Вероятно някой е свършил и тази работа.

— Не допускам. Устройството на ключалката е твърде солидно и сложно. И забележете, Брунер: хората, които биха имали достъп до скривалището — Пенев или Виолета, — не са разполагали с ключа и не са имали време или кураж да прибягнат до някой техник. А човекът, който притежава ключа, засега все още не е стигнал до скривалището.

— Кой човек?

— Името му е Кьониг. Яви се на търга, за да предложи фантастична цена за вилата. Тая подробност говори ли ви нещо?

— Чух вече за това — кима Брунер. — А как е попаднал ключът у Кьониг?

— По същия начин, по който би попаднал и у вас, ако сам бяхте убили Горанов и пребъркали джобовете му.

— Искате да кажете, че Кьониг е очистил Ганеф?

— За ваше щастие не той лично, а хората му. Предполагам, че ако Кьониг сам беше извършил убийството, той щеше да има и достатъчно ум, за да потърси съответна ключалка към намерения ключ. Но тия глупаци не са имали нито указания, нито акъл за подобни операции. Те са изпълнили възложената им задача и са се измъкнали.

— А убийството на Пенеф?

— Същата история. И същата задача: да се премахне Пенев. И дори тя да е била съпроводена с нареждане за обиск, този път не е стигнало и времето. Защото, както личи по полицейските данни, Пенев е бил ликвидиран само минути, преди Виолета да се върне. Допускам дори, че едва забил ножа си, убиецът вече е чул пред входа гласовете на Виолета и на вашата Флора. И е побързал да изчезне през задната врата.

— И вие смятате, че в този момент, додето ние двамата тук си приказваме, брилянтите почиват в онова там скривалище във вилата на Ганеф? — възклицава Брунер с доста забележима възбуда.

— Не смятам нищо. Казвам ви просто какво знам и какво предполагам — отвръщам сухо.

И за да не го обезкуражавам преждевременно, допълвам:

— Там или другаде, но брилянтите все още не са намерени. Иначе кварталът отдавна би утихнал.

— И вашата Розмари навярно също отдавна би изчезнала — подхвърля немецът, като ме фиксира с присвитите си очи. — Защото тя също не е дошла в тоя квартал заради чистия въздух, нали?

— Вероятно… — отвръщам нехайно.

— Слушайте, Лоран! — озъбва се Брунер. — Не забравяйте споразумението ни: аз не искам от вас нищо освен сведения. Съвсем скромен съм, както виждате. Обаче това не значи, че ще допусна да премълчавате по свое усмотрение туй или онуй…

— Оставете я — казвам все тъй нехайно. — Това е една съвсем безопасна пионка. По-точно, пионка на Тео Грабер, бижутера, на когото Гораноф е продал един-единствен брилянт вероятно с цел да ви изплати скромното обезщетение. Така че Грабер е изпратил секретарката си по тия места, за да следи какво става с брилянтите, които той вероятно гори от желание да купи на възможно по-ниска цена.

— Почвате да ставате по-конкретен — промърморва Брунер. — Всъщност тия подробности ги знам и без вас. Зададох въпроса просто за да ви проверя.

Поглеждам го с укор. Сетне, осенен от внезапно хрумване, запитвам:

— А не допускате ли, че камъкът, който Гораноф е продал на Грабер, е бил не първият, а последният от серията? И че той в продължение на тия трийсет години е имал пълна възможност да продаде един по един и всички други камъни?

Брунер ме поглежда сепнато. После внезапно се засмива с къс дрезгав смях:

— Не говорете глупости, Лоран! Вие наистина нямате понятие за стойността на тези брилянти. Такъв въздържан човек като Ганеф не би могъл да пропилее брилянтите и за сто години. Не говорете глупости.

* * *

— Бих предложил да ви откарам с колата до центъра — промърморва Брунер, когато наново сме се озовали на отсрещния бряг. — Но Берн е малък град и по-добре ще е да не ни виждат заедно.

— Съвършено вярно — кимам. — Ще взема асансьора.

— Асансьора? Не е ли той пълен с неприятни спомени?

— Ако е пълен само със спомени, това не е опасно — отвръщам.

И ние се разделяме.

И тъй, ядката е вече извадена, макар и парче по парче — мисля си, додето старото подемно съоръжение ме възнася към горния град. — Историята е сглобена отзад напред и отпред назад, изобщо по тоя малко хаотичен начин, по който децата нареждат кубчетата, за да се получи цялото изображение на петела или кучето. Така образът на кучето е вече налице и цял-целеничък, въпреки че то междувременно е станало жертва на кучешка смърт.

Обаче всичко това е само история. История съвсем не без значение за разбиране отделни особености на сегашната ситуация и все пак история. Гибелта на Ганев слага точка на собствените му грижи, но не и на моите. Защото ако историята е сглобена, то досието все още е разкъсано на три части. И само едната от тях е в ръцете ми, или по-точно под един от краката.

Излизам от асансьора. Площадчето пред църквата е пусто. Поемам по първата пресечка, озовавам се на главната улица и десет минути по-късно вече съм до колата на Беренплац. Едва сега, когато тръбният глас на немеца е престанал да бучи в ушите ми и мислите ми са се уталожили, усещам, че черепната ми кутия е доста натъртена и доста ме наболява. Време е най-сетне да се прибера в тихия дом сред оня тих квартал и да потъна в тих отморяващ сън.

Поемам край парламента по посока на моста. Светещият циферблат на волвото ме осведомява, че е само десет и половина, ала улиците са отдавна пусти, сякаш е дълбока нощ. Влизам в Кирхенфелдбрюке и улавям зад себе си някакъв блясък на фар, ала това е вероятно фар на мотоциклет, завил встрани, защото зад гърба ми няма кола.

Когато разбирам, че съм сгрешил, вече съм на средата на дългия мост. Две циментови червено-бели пирамиди, от рода на тия, които се поставят при поправка на шосетата, препречват пътя ми. Платното обаче не е в поправка и пирамидите вероятно са току-що сложени и светването на оня фар е било именно сигнал, за да бъдат сложени, и изобщо наврял съм се в грижливо приготвения капан и точно според предвижданията на противника.

Предвижданията, разбира се, не са резултат на бог знае каква проницателност. Кирхенфелдбрюке е единственият мост, по който може да се влезе в Тунщрасе без далечни отклонения и аз, също като всички останали жители на Остринг, неизменно се прибирам по тоя мост, така че съвсем логично е било, вместо да ме гонят и дебнат насам-натам из града, да се притаят тук и просто да чакат. По-важното е защо съм им потрябвал. Само че моментът съвсем не е подходящ за размисли.

Спирам по необходимост колата и тутакси се готвя да дам стремително на заден ход, когато двама души изтъркулват зад волвото две добавъчни пирамиди. Няма мърдане. Между другото и защото тия двамата държат пистолети. И мостът е достатъчно добре осветен, за да забележа ясно, че цевите са вдянати в заглушители. А когато един пистолет носи заглушител, вероятността да бъде пуснат в ход при първа необходимост значително нараства.

Между двете платна на моста се разтяга висока желязна бариера, тъй че всеки опит за маневриране е изключен. Няма мърдане. Още повече, че в същия този миг, прескочили изневиделица бариерата, на два метра пред колата застават още двама души. Също с пистолети. И също с подозрително удължени цеви.

Трябва да призная, че са избрали наистина най-удобното място, за да ми теглят куршума. А аз съм им помогнал, като съм се явил и в най-удобния час. Мостът е отчайващо пуст. Няколко сподавени изпуквания и Пиер Лоран е свършен. Което още е половин беда. Лошото е, че заедно с Лоран ще отиде и Боев. И дали ще ме хвърлят в шейсетметровата бездна, отвъд парапета на моста, вече мъртъв, или все още жив, това е подробност, която едва ли ще заинтересува дори и следствената полиция.

Двамата, изправени пред фаровете на колата, са ми добре познати от скорошната среща в един асансьор. И този отдясно, в шоколадения си костюм на светли райета, който вече е имал време да се изтупа от праха, в същия момент ми прави небрежен знак с пистолета: „Слизай!“

Да не се подчиня би значело все едно да ми стреля през джама. Отварям покорно вратата и давам вид, че се готвя да изляза. Ала вместо да изляза, само с бърз жест подхвърлям една от сините капсулки, които нося за всеки случай в джоба си. И без да протакам, повтарям жеста, но този път в обратна посока, към задницата на колата.

Не очаквайте гръм и трясък. Само две ослепителни кълба от пламъци, които се извиват като огнен вихър и тутакси угасват. Заедно с тях обаче угасват и непознатите типове.

Няма време за губене. Такава адска светлинна експлозия по средата на главния мост не може да остане незабелязана дори в един заспал град и дори този град да е Берн в най-късните нощни часове, и по-точно в десет и половина вечерта. Изскачам от колата, измествам светкавично едната пирамида, а сетне и втората, едното тяло, а сетне и второто, сядам обратно зад волана и потеглям с пълна газ. Едва съм поел по Тунщрасе и зад гърба ми се разнася воят на полицейска сирена. Не е чудно подобен вой да се появи и насреща ми. Затуй свивам в първата глуха пресечка и се отправям с досадни, ала своевременни обходни маневри към спокойния си дом.

Един спокоен дом наистина. И един съвсем спокоен град. Но чието спокойствие почва да става зловещо.

ОСМА ГЛАВА

— Изглежда, беседата с Флора е била доста разпалена — подхвърля Розмари, като забелязва леките промени, настъпили във физиономията ми.

— Грешите — отвръщам. — Това не са любовни контузии.

Отпускам се в любимото си кресло и въздъхвам мечтателно:

— Как бих искал, скъпа приятелко, да мога истински да разчитам на вас.

— Мисля, че можете да разчитате напълно.

— Дори дотам, че да се надявам на чаша кафе?

— Негодник — промърморва Розмари, но все пак става неохотно. — Щом жадувате за една безсънна нощ…

Ала да я изпратя в кухнята, това означава да получа само краткотрайна отсрочка. И малко по-късно заедно с кафето тя ми сервира и следващия си въпрос:

— Сега най-сетне ще ми кажете ли какво ви е сполетяло?

— Нападение — заявявам лаконично, като отпивам глътка животворна течност.

— От страна на кого?

— Нямам понятие — отвръщам почти искрено и паля цигара.

— И с каква цел?

— Мисля, че целта личи достатъчно от последствията.

— Смятате, че са искали да ви пребият?

— Вероятно.

— А може би и да ви ограбят?

— Едното върви с другото. Особено ако са си втълпили, че джобовете ми са пълни с брилянти.

— Значи допускате, че нападението е било свързано с тия неща тук наоколо?

— А с какво друго? Все пак ние сме в Берн, а не в Чикаго.

— Вие вече почвате и да цитирате Флора… до там ви е влязла в главата — подхвърля Розмари.

Но понеже не получава отговор, минава на нещо по-сериозно:

— Пиер, страх ме е…

— Щом ви е страх, свивайте знамената. Нищо по-лесно от това. Мястото ви при Грабер, надявам се, е запазено.

Тя помълчава малко, сякаш преценява предложението ми. После казва с променен тон:

— Няма да ги свия! Няма да отстъпя пред тези…

— Кои „тези“?

— Ами тези, дето са ви нападнали… Всъщност колко души ви нападнаха?

— Цяла тълпа. Отпърво бяха двама, сетне станаха четирима. И ако не бях сложил край на номерата им, навярно щяха да продължат да се удвояват.

— Колкото и да са там, няма да отстъпя! — повтаря Розмари.

Обичам такива решителни същества. Дори и когато са от другия пол.

Тия думи биват доказани с дела още на следния ден, когато квартирантката ме уведомява, че следобеда Виолета ни е поканила на чай.

— Такава визита пред очите на целия квартал не ме привлича особено — избъбрям кисело. — Значи съвсем ще се разголим пред евентуалните наблюдатели.

— И какво като се разголим? — запитва предизвикателно жената, сякаш не е секретарка на Грабер, а шампионка по стриптийз. — Законите в тая страна запрещават не следобедния чай, а бандитските нападения.

— О, законите!…

Естествено, въпреки лицемерните ми възражения ние се настаняваме малко след пет в познатия мрачен хол, който вече не е тъй мрачен може би благодарение на две добавъчно поставени настолни лампи с розови абажури. Виолета се е пременила в скромна батистена рокличка, съвпадаща напълно по цвят с абажурите, но украсена плюс това и с малки сини цветчета. Седим край масата, за да не се разнасят напразно чашите и сладкишите насам-натам, и разговаряме за всичко и нищо, както е прието в добрия тон. Додето Розмари не изтърсва ни в клин, ни в ръкав:

— А вчера нашият скъп Пиер е бил на два пъти нападнат от бандити, представяте ли си?

— О! — възклицава Виолета, като зяпва от учудване. — Нима е възможно?

— И въпросът не е в това, че са го поожулили — продължава квартирантката ми с оная обичайна небрежност, която проявяваме към чуждото тегло. — Въпросът е, какво се крие зад тия покушения?

Тя снишава глас и като отправя към домакинята тъмния си загрижен поглед, добавя:

— Защото, мила, нападенията са станали непосредствено след вашия разговор с Пиер в гората!

— О, нима е възможно! — възклицава пак Виолета, която очевидно не е в състояние да измисли нищо друго. — Но ние не сме разговаряли за нищо такова, което…

— Не се съмнявам — бърза да се съгласи Розмари. — Само че, изглежда, онези господа не са на същото мнение…

— Но какви господа имате предвид? И какво всъщност искате от мене? — запитва домакинята, вече явно разстроена.

— Не е ли по-добре да прекратим тоя неприятен разговор и да минем на нещо по-леко? — обаждам се най-сетне и аз.

— Но тя трябва да бъде в течение, Пиер! — възразява приятелката ми.

— В течение на какво? — недоумява съвсем разтревожена Виолета.

— В течение на това, че те искат да премахнат час по-скоро всички хора около вас… всички тия, които биха могли да ви защитят. Както заклаха тоя мил хер Гораноф, както се справиха с Пенеф, така утре могат да свършат и с Пиер…

— Мерси — промърморвам. — Вие наистина ме окуражавате.

— Но това е точно така, скъпи… И снощните покушения напълно го потвърждават. А нищо чудно после да дойде и моят ред. Те искат да ви оставят сама, мило дете, съвсем сама, а тогава вече да се заемат и с вас…

— Но какво всъщност търсят те от мене? — недоумява милото дете, което, както вече споменах, едва ли е по-младо от квартирантката ми.

— Това вие по-добре трябва да знаете — отвръща Розмари.

— Нищо не знам, уверявам ви!

— В такъв случай трябва да се облегнем на предположенията — свива рамене приятелката ми. — Какво могат да търсят такива алчни хора освен нещо ценно… злато… или, да речем, брилянти… Да, може би наистина брилянти… Тук в квартала говореха нещо за брилянти, спомняте ли си, Пиер?

— Май че имаше нещо такова — промърморвам съвсем неохотно, за да подскажа на Розмари, че доста грубо води следствието.

— Брилянти?… Не знам баща ми да е споменавал някога за брилянти.

— Той може да ги е притежавал и без да споменава за тях — обяснява кротко приятелката ми, като че наистина има пред себе си малко дете. — И после вие сте го виждали толкова рядко… Нали сама ми бяхте казали, че сте го виждали рядко… Следователно не сте имали възможност за обстойни разговори…

— Да, наистина — кима Виолета.

А после повтаря замислено и сякаш на себе си:

— Брилянти…

— Брилянти, да — потвърждава Розмари. — А може би и някои други неща от този род…

— Отдавна ли загубихте майка си? — опитвам да сменя темата, додето квартирантката ми все още не е стигнала в нахалството си дотам, че да предложи да започнем тутакси задружното търсене.

— О, аз почти не я помня. Доколкото знам, живели сме с нея в Базел, а баща ми съвсем рядко е идвал при нас… А сетне, когато съм била още на три години, майка ми е умряла, поне татко така казваше, че е умряла, но после разбрах от жената, която ме гледаше, че всъщност била заминала нанякъде… Навярно й е дотегнало да седи сама и да чака напразно баща ми.

— Това още не е причина да ви изостави, мила моя… — не успява да се въздържи от присъда Розмари.

— Е, да, и аз мисля същото, но тя, изглежда, е мислела друго — казва неуверено Виолета, като че става дума за нещо, което е просто въпрос на вкус. — А после дойде периодът на пансионите. Пансиони, пансиони, чак додето завърша университета…

— Изглежда, спомените ви от тия места не са особено приятни — обаждам се, колкото да кажа и аз нещо.

— Защо? Зависи от местата… От някои съм запазила не лоши спомени. Не от всички, но от някои.

— А нима не можехте да живеете при баща си? — подхвърля на свой ред Розмари.

— Той винаги твърдеше, че не било удобно… Че щял да ми обясни, когато му дойде времето… Че по-късно, някой ден, може би…

Тя замълчава, сетне отново подхваща:

— Искрено казано, аз също не държах да бъда при него. Беше затворен човек. Усещах го чужд. И после вече бях свикнала с пансионите. Човек, знаете, свиква с всичко.

— Вие сте имали наистина нерадостно детство, скъпо дете! — въздъхва съчувствено приятелката ми. — Отрано без майка… И с такъв баща… А сега, на всичко отгоре и тези брилянти… Искам да кажа, тия хора, дето така ви обсаждат…

Розмари очевидно напира да се върне отново на темата и аз напразно се опитвам да й внуша с поглед да замълчи, защото, каквато е хитра, тя избягва нарочно да гледа към мене, така че принуден съм да седя като безпомощен свидетел и да слушам глупостите й.

— Извинете, мила, но нямате ли нещо студено в хладилника? — запитва по едно време наемателката ми е обичайната си непринуденост. — Да ви призная, малко се сгорещих от чая в това топло време.

— Но, разбира се — става с готовност Виолета. — Какво бихте предпочели — кока-кола или минерална вода?

— О, не си правете труд, аз сама ще си донеса — скача и Розмари. — Забавлявайте тук нашия кавалер, аз мога и сама…

Съвсем ясно е, че умира от желание да огледа поне коридора и кухнята, въобразявайки си, че тутакси ще зърне някое тайнствено скривалище или нещо, което би могло да послужи за скривалище. Колкото до самия хол, предполагам, че вече добре го е огледала още при първата си визита и дори на няколко пъти по различни причини е пращала домакинята в кухнята, та да го огледа още по-добре.

Но дали понеже е наистина прекалено наивна, или защото има нещо друго наум, Виолета охотно я оставя да се разпорежда в кухнята и сяда отново на мястото си. Оказва се, че второто е вярно. Едва Розмари излязла, тя се навежда над масата и ми прошепва:

— Бих искала да ви видя… Насаме.

— Кога и къде? — питам късо, тъй като приятелката ми е бърза в огледите.

— Утре в пет, в гората… на вчерашното място…

Наивница.

— Само там — не. Предлагам — в сладкарницата на Меркур, на първия етаж, там на главната улица, изобщо ще я намерите.

— Ще я намеря — кима като послушна ученичка Виолета.

— И постарайте се никой да не ви следи — казвам за чиста формалност, защото дори някой да я следи, не вярвам тя да го забележи, каквато си е простосърдечна.

Тя обаче наново кима важно, за да покаже, че разбира цялата сериозност на положението. Розмари се забавя повече от допустимото. Вероятно е открила нещо заслужаващо внимание — някой отдушник за изпаренията или някоя кутия на електрическата инсталация. Накрая квартирантката ми все пак се появява, като носи триумфално шише газирана вода и чаша. Боя се обаче, че дори ще забрави за какво ги е донесла.

* * *

Меркур. Пет часа. Това е тъкмо времето, когато бабичките, пардон, възрастните дами идват да изпият следобедния си чай и да изядат обичайния огромен резен шоколадена торта с каймак, с много каймак, тъй великолепно разбит, че напомня не на каймак, а на ефирен полъх, на младежка мечта, на свиден блян.

Изобщо бабичките, пардон, възрастните дами тук наоколо са в такова изобилие, като че животът — целият — е предназначен изключително за тях, докато задача на младите е да се трудят из канторите и зад автоматическите каси и изобщо да обслужват акуратно широките бабешки маси. Те изпълват кафенетата, магазините и улиците и, разбира се, на първо място главната улица, която е открай докрай осеяна с бабички. Но какви бабички! С ондулирани и фризирани коси в бледолилави, бледосини и дори бледозелени тонове, с ефирни копринени рокли в най-весели цветове, с модни обувки — тия същите с отвратително грубите токове, — с чадърчета и чанти от крокодилска кожа. Най-съществената част от тоалета на тая бабешка фауна обаче са безспорно шапките. Загубили възможност да изтъкват другите части на тялото, стариците съсредоточават цялото си внимание върху главата и най-вече върху увенчаващата я шапка. Тук можете да срещнете шапки от всякакви материи, цветове, размери и форми — като кошници, птичи гнезда, тигани и тенджери, но най-вече като тенджери, — възможно по-дълбоки и импозантни по размер.

Точно в пет часа се озовавам в просторната сладкарница на Меркур и с колебливите движения на неопитен плувец или на сомнамбул навлизам сред морето от настанените край малките масички и пред шоколадените торти шапки. Шапките правят леко въртеливо движение в моя посока, защото — забравих да кажа — те са твърде любопитни. Сетне, преценили ме, изглежда, за твърде млад, а може би и за прекалено стар и изобщо за безинтересен от тяхна гледна точка, шапките отново се завъртат на изходна позиция и се съсредоточават върху шоколада и сметаната.

За мой късмет намирам свободна масичка, настанявам се и дискретно се оглеждам. Беглият поглед ми подсказва, че съм единственият мъж в заведението, и това ме успокоява. Макар че в наши дни не е изключено западните разведки да са прострели пипалата си и върху света на бабичките. А какво по-опасно от една бабичка-шпионин, тъй дълбоко нахлупила тенджерата върху главата си, че не можеш да зърнеш дори очите й, а камо ли да й разбереш мислите.

Няколко минути по-късно в залата се появява най-сетне едно младо същество — Виолета (ново въртеливо движение от страна на шапките, продължителен оценъчен поглед, а подир туй — завъртане до изходна позиция). Ставам и дискретно вдигам ръка. Младата жена улавя жеста ми и забързва насам.

— Мисля, че един господин вървеше подире ми — прошепва тя леко задъхана, — но аз му се изплъзнах. Влязох в Льоб и му се изплъзнах в навалицата.

— Не е чудно да е бил и непознат обожател — подхвърлям, като й правя място да седне.

— О, мьосю Лоран — отвръща тя сконфузено, — аз съм дошла тук, за да говорим сериозни неща.

Поръчвам неизбежния чай с неизбежните торти на келнерката с рокля, къса до корема — сега такива къси рокли носят само келнерките, ако не броим някои периодични прищевки на Розмари, — и когато лакомствата биват сервирани, произнасям:

— С какво мога да ви бъда полезен?

— Нямам представа — отвръща Виолета. — Искам да кажа: с нищо специално. Ще ми се просто да поговоря с някого съвсем свободно, да се оправя в бъркотиите си, а нямам нито един човек, на когото бих могла да разчитам, и дори тази ваша Розмари, простете, може да е добро момиче, но проявява понякога едно такова любопитство, че… че… Изобщо вие единствен ми вдъхвате доверие, именно понеже не сте любопитен, и ми направихте добро впечатление още онзи ден, там, в гората… И колкото да не разбирам хората, струва ми се, че вие не сте като другите, които душат наоколо, сякаш в тая вила са скрити…

— … Брилянти — подсказвам.

— Да, брилянти или не знам какви си съкровища.

— Откровеност за откровеност — кимам. — Брилянтите наистина съществуват, госпожице Виолета.

Тя ми хвърля бърз, недоверчив поглед:

— Сигурен ли сте?

— Напълно.

— Но тогава къде се намират?

— Вероятно нейде във вилата. В някое секретно скривалище.

— Единственото секретно скривалище е един сейф. Знам това от баща си.

— Значи в сейфа са.

— Сейфът е празен.

— Вие имате ключ от него?

— Да, разбира се, баща ми го беше оставил в Лозана.

— Тогава са някъде другаде. Например в зимника.

— Тази вила тук няма зимник. Зимник има моята вила в Лозана. Но ако смятате, че не съм в течение на туй, което се намира в собствената ми вила…

— Значи досега сте живели там?

— Не съвсем. Живеех повече при една приятелка. Къщата ми е на доста усамотено място и, искрено казано, ме е страх да оставам там сама, особено вечер. Затова живея в апартамента на една приятелка от пансиона. Там съм записана, там получавам кореспонденцията си, доколкото жена като мене има някаква кореспонденция…

— И все пак брилянтите съществуват — повтарям, за да я отклоня от тия битови подробности. — И тъкмо на туй се дължи оживлението около вас и около вашия дом. Без да говорим за убийствата…

— О, да, моля ви, нека не говорим за убийствата.

— Съгласен съм. Ще говорим за по-чисти и невинни неща. А има ли нещо по-чисто и невинно от един разкошен брилянт?

— Може би — не. Вие по-добре знаете. Но трябва да ви призная, че скъпоценните камъни съвсем не ме интересуват. И ако тия камъни не са легенда, а реалност и някой ден попаднат в ръцете ми, можете да бъдете сигурен, че тутакси ще ги продам на първия срещнат бижутер.

— А защо? Нима имате нужда от пари?

— Съвсем не, поне що се отнася до личните ми нужди. Баща ми ме е осигурил напълно с доживотна рента. Но ако имам една голяма сума, една наистина голяма сума, ще построя в Лозана на брега на езерото светъл и слънчев детски дом. Вече съм избрала дори мястото — голям парк с поляни и високи дървета. Вие правилно отгатнахте: в тия пансиони прекарах невесело детство, и то, забележете, в доста скъпи пансиони. А какво ли е детството на бедните деца? Моят дом, ако някога все пак го построя, ще бъде само за бедни деца.

— Мечтата ви е благородна — признавам. — Но за да стигнете до тая красива мечта, вие навярно сте имали известни надежди.

— Познахте — усмихва се тя едва-едва. — Но понеже говорим за мечти, какво бихте направили вие сам, ако получите шепа брилянти?

— Нямам никакъв интерес към камъните.

— А към паричната им равностойност?

— Също.

— И ако ви попаднат, бихте ги хвърлили просто на улицата?

— Не, разбира се. Но на драго сърце бих ги отстъпил на този, който има по-голямо право над тях от мене.

И понеже улавям погледа й, един детински недоверчив поглед, бързам да допълня:

— Знам, че това може да ви звучи невероятно, обаче то е самата истина. Което още не значи, че съм съвсем безкористен. И ако нашият сегашен разговор продължи със същата искреност, с която е започнал, мисля, че ще мога да ви доверя накъде точно е насочен интересът ми.

Тя отново ме поглежда, ала сега недоверието в погледа започва да се разсейва. И сякаш за да оправдае изцяло очакванията ми, произнася просто:

— Аз знам за тия брилянти, мьосю Лоран. И не от кварталните клюки, а от баща си. И тъкмо на това са се градили надеждите, за които сам споменахте. Защото още преди години, когато чух за камъните, реших, че ще направя с тях нещо, което да осмисли живота ми.

— Намерението ви е достатъчно благородно, за да ви даде предимство сред останалите претенденти — признавам.

— Мисля, че предимството ми е осигурено и от закона за наследството — усмихва се наново тя.

— В известен смисъл — да, а в известен смисъл — не — смънквам. — Не знам какво ви е разказал баща ви, но историята с тия брилянти е всъщност доста заплетена…

— Баща ми не е навлизал в подробности. Казал ми е просто, че един ден ще наследя от него кутийка с камъни, която да възнагради напълно самотата, на която съм била обречена… Горкият… Той си въобразяваше, че за мене тя е страдание…

— Нима самотата не ви подтиска?

— Съвсем не. Ако нещо ме плаши, то не е самотата, а общуването. И ако съдите само по външната ми бъбривост, може да стигнете до съвсем погрешни изводи. Аз съм страшно необщителен човек, мьосю Лоран.

— Но всеки има нужда от общуване.

— Аз също. Обаче с децата. И ако държа да получа това, което ми се пада по закон, то не е за да трупам лихви в банката. Само че ако съдя по намеците ви, правото ми над камъните, изглежда, съвсем не е тъй безспорно, както твърдеше баща ми…

— Не съм казал това — бързам да възразя.

— Недейте да ме успокоявате. Искам да чуя самата истина. И ако действително тия брилянти не ми се полагат, можете да бъдете уверени, че няма да посегна на тях, дори ей сега да ги сложите пред мене тук, на тази маса.

— За жалост не съм в състояние да сторя това. Мога обаче да ви разкрия истината. Това са десет брилянта с изключителна стойност, от които баща ви не твърде отдавна е продал най-малкия, тъй че в момента камъните са девет. Някога те са принадлежали на един гръцки милионер, но нацистите са го ограбили, а сетне са продали плячката на баща ви, който може би дори не е знаел произхода на камъни те…

— И все пак те са крадени…

— Е, да. Но някогашният собственик отдавна е мъртъв, а наследници също липсват, следователно няма никакъв законен претендент, като оставим настрана, че и времето е покрило цялата тая история с давност…

— И все пак те са крадени… — повтаря сякаш на себе си младата жена.

— Обаче не са крадени от баща ви. И баща ви е платил за тях навярно доста солидна сума…

— Наистина… — произнася тя отново, сякаш на себе си. — Може и да сте прав… И все пак трябва да призная, че подир вашия разказ тия брилянти изведнаж помръкнаха в очите ми…

„Също като белия сапфир на Розмари“ — минава ми през ума.

— Щом сте решили да ги използувате за едно толкова благородно дело, няма никакви причини да помръкват — казвам решително. — Нима е по-добре да попаднат в ръцете на мошеници и алчни хора?

— Дано да сте прав — отвръща тя все още с нотка на колебание.

После се сеща да запита:

— А каква е целта на вашите интереси?

— Ще ви отговоря направо, понеже вече ви вярвам и понеже сте българка…

— О, българка! Силно казано — усмихва се тя с анемичната си усмивка. — Никога в живота си не съм виждала България.

— А не бихте ли искали да я видите?

— За какво да я виждам? Нищо не ме свързва с тая страна. Нито обичам да пътувам. Всяко пътуване е едно разочарование. Както и всяко познанство. Както и всяка промяна. Отдалече нещата винаги изглеждат по-хубави. И светът е по-хубав, когато го гледаш през прозореца на стаята или през прозореца на телевизора. Реалността е винаги по-грозна от изображението. В реалността има винаги неудобства — жега или студ, неприятни миризми или досадни мухи, напразна умора и излишно изпотяване.

Тя замълчава. Сетне отново се сеща:

— Бяхте почнали да разказвате нещо…

— Да: за собствените ми интереси. Един човек, ще ви кажа направо — един бивш полицай, е оставил някога на съхранение у баща ви някакви списъци. Баща ви ги е взел просто тъй — за да направи услуга на своя стар познат. Само че познатият отдавна вече е умрял, а списъците са още налице и ако попаднат в нечисти ръце, биха могли да създадат доста неприятности на хората, чиито имена фигурират в тия книжа.

— Искате да кажете, че именно тия книжа са ви нужни…

— Точно така. Само че нямам понятие къде се намират и понеже те са съвсем безполезни за вас, както и за всеки друг освен за някой злосторник, бих ви замолил, в случай, че ги намерите…

— Не е нужно да ги намирам — прекъсва ме Виолета с най-банален тон. — Аз знам къде се намират. В случай, разбира се, че са тъкмо това, което търсите: едни тънки и тесни листа, върху които са написани разни български имена.

— Предполагам, че са именно тия листа — кимам, като се старая на свой ред да задържа гласа си в амплитудата на баналните интонации.

— Можете да ги имате още утре. Те са в банковия сейф на баща ми. Но, уверявам ви, в тоя сейф няма нищо друго освен стари книжа без значение.

— Нищо друго не ме и интересува — промърморвам.

— Тогава можем да прескочим още утре до банката — предлага тя, явно доволна да ми бъде полезна с нещо, което за самата нея няма никаква стойност.

— Чудесно. Само трябва да го направим тъй, че ония хора, които са толкова любопитни към вас, да не ни усетят. Банка… Сейф… Това за тях е достатъчно, за да стигнат и до следващата мисъл: брилянти.

Тя кима мълчаливо. Сетне изведнаж гениалната идея я спохожда. Бръква в чантата си и ми подава малък секретен ключ:

— В такъв случай най-добре е да отидете сам. Ето ви ключа. Не забравяйте обаче и мотото: „Зебра“. В тая банка вместо цифров шифър използуват мото.

Промърморвам неизбежното мерси, поемам с безразличие ключа и го пъхвам в джоба си, все още неспособен да повярвам в станалото. Толкова сложни комбинация, толкова слухтене и дебнене, толкова сблъсъци и рискове, за да дойде един момент, когато някакво невинно същество в някаква натъпкана с бабешки шапки сладкарница ще бръкне небрежно в чантата си и ще ти предаде ключа към секретната архива.

Жената дори не можеше да допусне, че тия мизерни бумаги струват повече от всички брилянти, защото с тях е свързано спокойствието на милиони хора и на цяла една страна. Но какво я интересуваше нея тази страна, за която само бе чувала и която дори не изпитваше желание да види.

— Разбирам ясно, че не ви правя бог знае каква услуга — долавям като в сън гласа на Виолета. — Но все пак смятам не толкова заради услугата, колкото зарад приятелските чувства, че при нужда и вие ще проявите отзивчивост.

— Разчитайте на мене — казвам. — Няма да позволя косъм да падне от главата ви.

И кимам към полуголата келнерка за сметката.

* * *

Пропуснах да кажа, че днес е петък. И както винаги в този ден и този час, аз се намирам на терасата на две крачки от онзи фатален Кирхенфелдбрюке, който снощи едва не бе прибавил към многобройните си други исторически особености и още една: лобно място на вашия предан… но нека прескочим личните имена.

Дните вече са значително по-дълги, даже твърде дълги, понеже сме в началото на юни и в тоя час още съвсем светло и ми се ще да погледна през парапета, да зърна на долната площадка Боян, маскиран като хипи. По начало това не е тъй трудно, понеже в тоя късен следобеден час и в тоя петъчен ден терасата е пуста, ако не се брои един-единствен разхождащ се лениво под дърветата възрастен гражданин. Само че за беда тъкмо в уречената минута гражданинът е на две крачки от обичайното ми място до парапета, така че за да не пропусна емисията, налага се да седна на близката скамейка.

Писалката изпращява предупредително и аз долавям гласа. Само че това не е гласът на Боян:

— Вашият приятел не може да дойде по здравословни причини — изграква неприятно чуждият глас в предавателя. — Той лежи пребит до входа на асансьора в долния град…

— Прието — отвръщам и с облекчение виждам, че възрастният е освободил площадката и е продължил към моста. — Имам да предам нещо важно…

При тия думи правя няколко скока и се озовавам до парапета. Долу, точно на мястото, дето трябва да се намира Боян, сега седи слаб, невисок мъж, чиято фигура ми е смътно позната.

Не знам дали е време за подобни разсъждения, но дължа да отбележа, че в рефлексите на поведение съществуват стереотипи, които, колкото и да са смислени от практическа гледна точка, са опасни именно защото са стереотипи. Затуй, преди да постъпиш по даден начин, винаги трябва да прецениш дали противникът не очаква да постъпиш тъкмо така и да е изградил плана си точно върху тая възможност.

Какво прочее очаква в случая противникът от мене? Да се затека към асансьора и да хлътна в примката? Или да скоча върху този долу и да хлътна в примката? И не са ли и двете тия действия еднакво рисковани, професионално погледнато? Кажи, не са ли глупави, професионално погледнато, обръщам се мислено към Любо. Обаче Любо мълчи и гледа замислено надолу, там, дето би трябвало да се намира Боян. Аз също бих мълчал на негово място, ако се касаеше за сина ми.

Но макар и да не се касае за сина ми, нямам сили да стоя в бездействие и да обсъждам нещата между себе си и себе си, и то професионално погледнато. И мисълта, че ще оставя да свършат с момчето, точно тъй както бяха свършили и с баща му, така ме задавя, че ми иде да изляза от кожата си. И понеже не мога да изляза от кожата си, изхвръквам от площадката. Изхвръквам и от три метра височина връхлитам онзи, застанал долу.

В първия миг имам впечатлението, че съм го смазал, ала после се оказва, че не съвсем. И за да избягна възможните и съвсем излишни в момента лудории от негова страна, забивам един юмрук в лицето му. Смугло лице с големи очи и нещо женствено в израза. Лицето на Тим или Том. Тия двамата постоянно ги бъркам.

— Кой те изпрати? — питам полугласно, като сграбчвам метиса за врата.

— Не мога да кажа — изхърква оня.

— Тогава ще умреш. И то още тук. И още сега.

И за доказателство стискам малко по-силно тънкия врат. Големите очи на Тим или Том стават още по-големи и тъй изпъкнали, сякаш ще изскочат навън. Отпускам ръчните си клещи, за да му дам възможност да говори, и отново прошепвам:

— Кой те изпрати?

— Господарят.

— Ралф Бентън?

Метисът свежда утвърдително тежките си клепачи.

— Къде е Боян?

— Нямам понятие. Никога не съм го виждал. Казах това, което ми казаха да кажа — бърбори Том или Тим вече по-охотно с отчаяната мисъл, че мокър от дъжд се не бои.

— А къде трябваше да стои човекът, комуто предаваш?

— Нямам понятие — повтаря онзи. — Казаха, някъде на двеста метра наоколо. Казаха да предам това, което ми казаха.

„Виждаш ли? — струва ми се да чувам най-сетне гласа на Любо. — Момчето не е издало нищо. Просто са го проследили и са видели къде стои и кога. А после са го пипнали и са му отнели апаратчето. Но момчето не е издало нищо.“

„Мълчи сега — казвам му. — И не ми пречи на работата. Тия неща друг път ще ги обсъждаме.“

Но аз също съм доволен, че Боян не е проговорил. И че рефлексът не ме е излъгал. Щеше да ме излъже, ако бях тръгнал към асансьора. Човекът, когото съм сграбчил за врата, продължава да върти уплашено големите си очи. Отпускам леко ръчните си клещи, за да може да диша. В тоя момент той непременно трябва да диша. И колкото по-дълбоко, толкова по-добре. Защото, додето го държа с една ръка за шията, аз притискам с друга в устата му една от вече познатите ампули с упойващ газ. Сетне го затътрям на завет под близкия храст и бързо поемам по посока на Беренплац.

Десет минути по-късно спирам волвото на две крачки от терасата, изчаквам подходящия момент, сграбчвам все още тънещия в сладка наркоза Тим или Том и без много церемонии го натъпквам в багажника. Добре, че са ми пратили тоя метис, достатъчно слаб и лек за манипулиране, а не някой исполин от типа на оня с шоколадения костюм. Не е чудно исполините да са в момента на привършване. Особено след снощния мач. Което не значи, че в най-близко време запасите няма да бъдат попълнени.

И тъй: Ралф Бентън. Моят тих и порядъчен съсед. Моят привичен партньор в тия сънни домашни карета. Дошло е значи време да преминем към една по-друга игра. И то вече с открити карти.

Връщам се обратно в квартала край главната улица и спирам колата пред първата срещната телефонна кабина. Набирам номера и изчаквам познатия въпрос и познатия глас:

„Лоран е, драги приятелю“ — съобщавам.

„А, Лоран! Тъкмо мислех да ви се обадя. Какво бихте казали за един малкък бридж?“

„Чудесна идея, макар и не съвсем навременна. Бих предпочел един малък разговор на четири очи.“

„Знаете, че за вас на всичко съм готов“ — отзовава се меко Ралф.

„Само че преди това трябва да ми предадете онзи момък, когото не знам защо сте пребили. В противен случай ще се наложи и аз да прибягна до известни санкции над вашия Тим или Том, който понастоящем се задушава в багажника ми.“

В слушалката се раздава късият тих смях на американеца:

„Е, значи аз съм по-милосърден от вас. Човекът ви се намира не в багажника, а в гаража ми. И съвсем не е пребит. Така че минете да си го приберете, когато обичате. Като не забравите, разбира се, да ми върнете прислужника. Трябва да ви кажа, че без този прислужник съм съвсем безпомощен.“

Закачам слушалката и се мятам на волвото. Потеглям обаче не към Кирхенфелдбрюке, а към съседния мост, макар да не допускам, че противникът е толкова тъп, та да повтори два пъти поред един и същи номер. Въртя известно време безцелно по най-различни улици, колкото да се убедя напълно, че съм свободен от нежелана компания, сетне спирам в малка пресечка, излизам на друга, намирам сградата и с асансьора — почва да ми прилошава вече от асансьори — възлизам до най-горния етаж.

— Ти луд ли си! — прошепва стреснат Борислав, когато, отворил вратата, се сблъсква с мене.

— Стремя се да не стигам дотам — промърморвам, като го избутвам навътре, и блъсвам вратата зад гърба си. — Дай нещо за пиене!

Той ме въвежда в уютния си хол, горе-долу като моя, но без този отморяващ зелен цвят на тапетите, слага на масата бутилка уиски и тръгва за помощните материали.

— Остави — спирам го. — Ще мина и без лед. Няма време.

Наливам си два пръста от медикамента, изпивам го на един дъх и съобщавам:

— Боян хлътна. Отивам да го отървавам. Срещата е след половин час във вилата на Ралф Бентън. Вероятно Бентън е шеф на цялата комбинация. Затуй до сега е стоял в сянка.

Наливам си още един пръст, колкото да не стоя без работа, и добавям:

— Друго. Ето ти този ключ. Мотото е „Зебра“. Банката е Кантонал банк. Сейфът е на Ганев или, ако щеш, на дъщеря му. Вътре се намира втората част на досието: имената. Измъкваш я утре, още рано заранта, и я изпращаш по предназначение. И още нещо: трябват ми справки за една вила в Лозана. Регистрирана е вероятно на името на Горанов или на дъщеря му. Издири строителната фирма, а също и другата — при тия думи правя многозначителен жест — в случай, че има такава. И в случай, че има такава, намери човек, способен да свърши работа.

Изпивам споменатата вече добавка и подхвърлям просто за уточнение:

— Боян, разбира се, ще го върнеш! А сега да изчезвам!

Борислав не е продумал ни дума, защото всичко е ясно и без думи. И макар по лицето му да личи, че подир толкова дълга раздяла копнее за приятелски разговор, едничкото, което най-сетне казва, е от значение само професионално погледнато:

— Значи комбинацията с колата остава същата?

— Същата: редът на улиците по реда на дните.

Стискам му ръката, потупвам го бащински по рамото, макар да е почти на моите години и да ме надвишава на ръст с една дреболия от няколко сантиметра — чудесен партньор за Флора, трябва някой ден да му го кажа — и изхвръквам навън.

* * *

— Доведете младежа! — нарежда късо Ралф на шофьора.

И като се обръща към прислужника, застанал ни жив, ни умрял до мене, подхвърля:

— А вие вървете оттатък!

После добавя любезно по мой адрес:

— Сядайте, Лоран. Какво ще пиете?

— Същото, което и вие, Бентън. И по възможност от същата бутилка.

— Какъв бич за новите времена… — промърморва меланхолично американецът, като се отправя към количката с напитките.

— Кое по-точно?

— Мнителността.

— Обичайна предпазливост, драги, нищо повече. И съвсем естествена, струва ми се, след като вчера по обяд вашите хора се постараха и донейде успяха да ми нанесат побой, снощи се опитаха да ме убият, а днес отвлякоха младия ми приятел.

— Неизбежни служебни процедури, Лоран. Знаете, че не аз съм ги измислил. Аз съм само един чиновник. Също както вие. Едно безлично звено в системата. И което няма право на приятелски чувства.

Той говори с обичайния си тих глас, един апатичен глас, който едва ли е способен да изразява нещо друго освен спокойствие и безучастие. Също като черните меланхолични очи, с тоя странно отсъствуващ поглед, сякаш скрит в полумрака под клепачите. Също като ленивите жестове, с които налива на двама ни по чашка калвадос.

— За ваше здраве, Лоран!

Готов съм да му кажа нещо по въпроса за здравето, ала в тоя момент шофьорът въвежда Боян. За щастие цял-целеничък. И без видими следи от телесни повреди. Момъкът ми отправя бегъл поглед, в който предаността е примесена с чувството за вина, и свежда очи. Иска ми се да му подхвърля нещо ободрително, но усещам, че гърлото ми е свито. Беше тръгнал тъй доволен от сериозната си задача и тъй щастлив, че ще заслужи доверието, и едва потеглил, се бе провалил. Ще ми се да му кажа, че трябва да свикне да преглъща огорченията… че иначе няма да стигне и до победите… че тия неща всекиму могат да се случат и не са чак толкова фатални. Но какво мога да му кажа в тая вила на ЦРУ и пред тоя човек на ЦРУ, който ни наблюдава флегматично през полуспуснатите си клепачи.

— Хайде, тръгвай си — промърморвам. — Прибирай се и не се безпокой.

„Прибирай се“, това значи връщай се в страната и Боян го знае, както знае, че няма да се върне като победител. Той ме поглежда още веднъж, посрамен и угнетен, и само кима с глава.

— Не се безпокой — повтарям, за да му вдъхна малко кураж. — Никой не е умрял.

И вдигам ръка за сбогом. А той поема към изхода с тия мудни инертни стъпки, с които крачат победените.

— Вашите хора, изглежда, са чувствителни — установява Бентън, когато оставаме сами.

— А вашите не са ли?

— Разбира се. Но най-вече към болката. Допускам, че това е един плюс. Нашият занаят не е за сантиментални хора.

Не намирам за нужно да възразявам. Американецът също мълчи и аз използувам паузата, за да премисля още веднаж следващия ход. Рискован ход. Но от друга гледна точка — не чак дотам. Двете части на досието, включително и най-важната, са вече осигурени за Центъра. Боян ще поеме обратния път. Борислав е вън от подозрение. И едничкият залог в тая игра с открити карти остава собствената ми персона, А когато рискуваш само себе си, играта върви по-леко. Иначе е все едно, като че играеш с държавни средства.

Американецът стои прав, навярно за да не мачка излишно новия си костюм в цвят кавяр, и небрежно облегнат на камината, търпеливо чака. Той знае много добре, че не съм дошъл само за размяната на пленниците, но държи да ми покаже, че не бърза. Аз също не бързам. Особено додето сме тук, в тази екипирана от ЦРУ сграда. Искам да кажа, екипирана с подслушвателни апаратури.

— Не знам трябва ли да ви благодаря за станалото, или мога да си тръгна и без тия светски етикеции — избъбрям, като ставам.

Бентън ме поглежда с едва доловим нюанс на изненада и уловил погледа му, аз правя красноречив жест към вратата в смисъл „нека излезем навън“. Сянката на учудване в черните очи се заменя от сянка на насмешка, но все пак той кима и ние тръгваме заедно към изхода.

— Надявам се, не сте замислили някой глупав трик — подхвърля американецът, когато излизаме на асфалтовата алея.

— Бъдете спокоен — отвръщам. — Тия неща са ваш монопол. Исках просто да избягна апаратурите, с които навярно ви подслушват. Защото у вас, ако се не лъжа, системата е именно такава, нали: всеки подслушва другия.

— Не се грижете за системата ни. В случая тя е съвсем без значение. Не вярвам ние с вас да имаме да си кажем такива неща, дето не бива да стигат до трето лице.

— Ще се убедите, че се лъжете, Бентън. И то само след няколко минути. Една малка разходка из гората — и готово. Освен ако се боите от тъмното.

Той не си дава труд да отговори и ние поемаме бавно нагоре по алеята. Разбира се, не е чак толкова тъмно, та да те побият тръпки и флуоресцентните лампи, макар и поставени доста нарядко, достатъчно ясно осветяват пътя ни.

— Вие имате късмет, Лоран… — промърморва по едно време американецът.

— Това и други са ми го казвали, но за жалост без валидни обяснения.

— Имате късмет, че ви надуших много късно… Че тия разни жени отвлякоха вниманието ми и много късно ви засякох… Иначе отдавна вече щяхте да сте вън от играта…

— А вие какво щяхте да спечелите? Щяхте само да развалите карето ни, това мило и тихо каре, и да се лишите от предстоящия разговор.

И като снишавам тона, казвам:

— Искам да ви предложа нещо, Бентън. Но за да ви го предложа, трябва най-първо да знам от какво всъщност се интересувате — от брилянти или от досиета…

— От целия пакет — отвръща също тъй тихо Ралф и без секунда забавяне, сякаш отдавна е очаквал репликата.

— Ако разполагах с целия пакет, нямаше да бъда вече тук и да водя разговори с вас — забелязвам. — А и на вас, мисля, целият пакет не ви е нужен. Нужни са ви камъните.

— На мене лично, да! — потвърждава американецът. — Само че аз имам и шефове.

— Вижте, Бентън: вие сте професионалист, значи трябва да ви е ясно, че тия досиета вече не струват много нещо, след като ние сме в курса на нещата.

— На мене лично ми е ясно. Само че аз имам и шефове.

— Стига сте ми тикали в носа тия ваши шефове — промърморвам с нотка на раздразнение.

— Вие също сте професионалист, а все пак, изглежда, не разбирате — произнася спокойно събеседникът ми. — След като този малък, но така добре организиран информационен център бе разнебитен от необмислените действия на Гораноф, след като Пенеф на свой ред се провали, след като стана ясно, че най-различни сили по различни подбуди са проникнали в един до вчера строго законспириран сектор, съвсем естествено е моите шефове да настояват за една поне частична реабилитация на службата ми. И тази реабилитация ще трябва да я заплатите вие. Вие лично, а не някой дребосък като онова ваше хипи. И понеже няма с какво друго да я заплатите, ще се наложи да ви вземем живота.

Думите, макар и лишени от евтини заплашителни интонации, звучат достатъчно сериозно, но аз все още не знам доколко са наистина сериозни и доколко Ралф се старае — както е редно в началото на едрия пазарлък — да ми внуши да не си придавам излишна тежест, защото един човек пред прага на гибелта няма особена тежест.

Ние сме стигнали до заобления хребет и от едната му страна, долу в ниското, почива мирно кварталът на вилите, осеян с лампи, хвърлящи къси ярки лъчи върху гъстата листовина на дърветата. А от другата страна тъмнее гората, в която осветената пътека се разтяга като някакъв глух и пуст коридор. Тръгваме бавно по тоя коридор, додето стигаме първата скамейка, онази същата, където бях заварил Виолета с малкото мече в скута.

— Можем да седнем — предлагам.

Ралф поглежда подозрително дървената седалка, попипва я гнусливо с ръка, сетне промърморва:

— Защо не! Сядайте.

Сядам прочее, додето той остава да стърчи до скамейката, за да не би случайно да изцапа тоя великолепен сив костюм с цвят кавяр.

— Вие знаете много добре, Бентън, че да пречукате един или двама като мене, това не е никаква реабилитация. И като разумен човек навярно разбирате, че една показна реабилитация е празна работа и че единствено съществена е печалбата.

— Вие сте упорит човек. Не чухте ли: имам шефове. А вие знаете, че в система като нашата това решава всичко.

— Нищо не решава. Прибирате брилянтите и изчезвате.

— Не говорете глупости — отвръща той.

Сетне поставя безупречната си черна обувка на седалката, вглежда се в нея и вдигнал ненадейно очи към лицето ми, запитва:

— А вие имате ли диамантите?

— Засега не.

Американецът се засмива с късия си невесел смях.

— Така и предполагах.

— Не бързайте да предполагате. Уверен съм, че в най-близко време наистина ще разполагам с тях. И то само заради удоволствието да ви ги предложа.

— И те ще бъдат вероятно от рода на тия, дето вече ги предложихте на Пенеф.

— Не съм предлагал нищо на Пенев.

— Не ви вярвам. Но това в случая е без значение… И по кой начин смятате да си осигурите брилянтите?

— По най-простия: като бръкна в скривалището.

— Надявам се, че това не е онуй скривалище, дето вече доста хора бъркаха…

— Не, разбира се. Нямам предвид сейфа в хола на Горанов.

— А какво имате предвид?

— Нещо, което никой не подозира. Никой, включително и дъщерята на Горанов, която вашият Кьониг идва да обсажда с хитроумните си въпроси. Но съгласете се, че да ви разкрия скривалището, това би значело да ви дам брилянтите. Казах вече: готов съм да ви ги дам. Но не срещу пирони. За вас — брилянтите, за мене — досиетата.

— Изключено — поклаща глава Бентън. — За мене — целият пакет, за вас — останалото.

И за да намекне по-ясно кое е това „останалото“, той прави красноречив жест към слепоочието си, сякаш си пуска куршума.

Изобщо преговорите започват тегаво и всеки предявява максимални претенции, ала това е съвсем естествено, защото в подобна сделка винаги трябва да пледираш за максималното, ако искаш да изтръгнеш от партньора минималното. Най-сетне, изморен от безплодните пререкания, американецът благоволява да стъпи на по-здрав терен:

— Чувайте, Лоран: дори да ми предложите наистина тия хипотетични диаманти и дори да съм готов да ви върна жеста, това едва ли ще ви задоволи по простата причина, че не разполагам с досиетата.

— Искате да кажете „с целите досиета“ — поправям го.

Той ме поглежда малко по-остро от обичайното и кима:

— Значи сте в течение…

— Напълно. Мога дори да ви доверя, че единият фрагмент от бумагите е вече в ръцете ми, макар и под формата на фотокопия.

И понеже отново вдига глава и ме стрелва с поглед, бързам да добавя:

— Само не се възпламенявайте. Не съм дотам лекомислен, че да ги нося у себе си. Обаче вие имате останалите два фрагмента…

— Може би — отвръща уклончиво Ралф. — Но аз лично в момента разполагам с един-единствен.

— Имената?

— Не, кадровите бележки.

— Това е почти нищо — промърморвам.

— Това е всичко — разтваря ръце в красноречив жест американецът. — И забележете, засега аз още съвсем не мисля да ви предлагам тия фрагменти.

— Искате да ме убедите, че се скъпите дори за тия дреболии без значение? И че не бихте ги разменили срещу едно съкровище за милиони долари? Вие просто не се чувате какво говорите, Бентън.

— Бих ги разменил може би — подхвърля събеседникът ми. — Обаче само при едно условие: моите негативи срещу вашите негативи плюс брилянтите.

— Вие ставате прекалено алчен, драги.

— Съвсем не. Просто приемам условията ви. Защото вие няма да почнете да отричате, че негативите, които бихте ми предали, са копия. Вярно е, че и моите също са копия. Но за вас копия или не, това е без значение. А аз, с двата фрагмента на ръка, ще мога поне отчасти да задоволя началството.

— Не, вие наистина сте ненаситен — произнасям със сянка на скръбно примирение.

— Аз съм великодушен, Лоран. Иначе в този час вече щяха да ви правят аутопсия. Вие нанесохте вчера побой на двама мои хора, докато други четирима се лекуват в болницата от тежки обгаряния. Без да смятам днешното ви издевателство над Том. За всяка една от тия лудории вие напълно заслужавате по един куршум. А вместо туй, както видяхте, аз най-галантно освободих вашия хлапак и дори стигам дотам в своята мекушавост, че седя сега тук, в гората, и беседвам е вас. Не, моето великодушие наистина минава отвъд пределите на здравия разум. Но какво да се прави — характер.

— Вие така ме разнежихте, Бентън, че съм готов да отстъпя. Добре: дайте ми негативите в качеството на малко капаро и да смятаме, че сме се разбрали.

— Аз не работя с капаро — поклаща глава американецът. — Ще получите копията точно в мига, когато и аз получа брилянтите.

Той отново ме поглежда, ала този път погледът му е добил обичайната си сънливост:

— И все пак в сделката има едно капаро. Само че от ваша страна. И това сте вие. Не си въобразявайте, че имате дори и най-малкия шанс да офейкате. Нито да вършите някакви лудории. От тази вечер вие сте под карантина, Лоран. И макар може би да не го забелязвате, дори и в тоя момент сте под карантина.

Не правя глупашки опит да се оглеждам. Нямам основание да се съмнявам в думите му и мога да бъда почти уверен, че нейде в съседство верният Тим или някой от този род се е притаил с пистолета си, предвидливо съоръжен със заглушител, или стиска някой от тия ножове, които напоследък тъй често се забиват в гърбовете на съседите ми.

— Ваша работа, Бентън — произнасям примирено. — Само че, мисля, вече ви казах: за да сложим ръка на брилянтите, трябва да стигнем до скривалището. А за да стигна по-бързо до скривалището, ще ви моля да не ми се пречкате. Упражнявайте карантината си, но не ми се пречкайте и не ме въвличайте в боксови мачове. Не мога да искам от вас да изоставите тия старомодни методи, те са станали ваша втора природа, обаче, моля ви, не ме обременявайте с тях поне следните няколко дни.

— Аз съм мек човек, както знаете — признава Ралф неохотно, сякаш е принуден да разкрие ахилесовата си пета. — И не държа да ви развалям физиономията. Но това зависи и от вас. Придържайте се към правилника и никой няма да ви се пречка.

Той натиска копчето на кварцовия си часовник и забелязва:

— Развалихте ми вечерта с тия ваши пазарлъци. А можехме да направим едно предпразнично каре с онези две пепелянки.

— О, „пепелянки“!… Вие сте прекалено жесток спрямо тия две безпомощни жени.

— Имате пълно основание да ги щадите — съгласява се американецът. — Ако не бяха те, да ми отвлекат вниманието с дивотиите си, вие отдавна вече щяхте да фигурирате в графата на покойниците.

— Не се притеснявайте — отвръщам, като ставам. — Има време за всичко. За всичко и за всички.

И ние бавно потегляме назад към тихия и мирен квартал, където в тоя момент може би две жени сънуват прекрасни и страшни сънища, изпълнени с мрачни кошмари и сияйни брилянти.

ДЕВЕТА ГЛАВА

Розмари не спи. Тя седи на дивана на обичайното си място и в обичайната си поза, кръстосала разголени крака и обърнала лице с напрегнат израз към вратата, дето в тоя миг се появявам.

— О, Пиер! Как ме изплашихте.

— Не ме ли очаквахте?

— Цяла вечер това правя: очаквам ви. И си ям нервите. Помислих, че пак са ви нападнали… че може би даже няма никога да ви видя.

Петте или шестте недопушени цигари в пепелника потвърждават думите й. Обикновено такава е нейната порция за целия ден.

— Излишно се безпокоите, мила. Покушения не стават всяка вечер. Даже и в нашия мирен Берн.

— Вие сте едничкият човек, на когото мога да се осланям, Пиер! Дори тази Виолета се оказа една малка неблагодарница…

Вдигам предупредително ръка, за да я приканя да смени плочата, и забелязвам без връзка:

— А вашите приятели импресионистите? Портретуването на мига или как беше там? Изобщо неуловимото и вечно променливото…

— Напоследък промените са предостатъчни и тук, около нас — отвръща жената. — За жалост всички до една не твърде приятни.

— Вината е наша: не знаем да се радваме на живота — произнасям дълбокомислено. — Какво ще кажете за една разходка тия дни до Женева?

Тя ме поглежда изненадано, дешифрира настойчивия ми поглед и отвръща:

— Защо не! Тъкмо ще видя татко.

„Татко Грабер“, поправям я наум, но премълчавам и поемам към кухнята. Розмари обаче ме сподиря и понеже усещам, че ще се пръсне от желание да мн каже нещо, подминавам кухнята и излизам в градината през черния вход.

— Защо тази вечер се държите като смахнат? — пита тя, като снишава глас, респектирана от затворническия ми жест. — И какви са тия странни мимики? Нима мислите, че ни подслушват?

— Сигурен съм.

— И откога?

— Вероятно от смъртта на Пенев. Оттогава нещата твърде много се сгъстиха.

— А какво е това пътуване до Женева?

— Не мога да ви кажа нищо, преди да се изясни едно друго обстоятелство.

— Ще ме карате пак да си ям нервите…

— Защо ще си ядете нервите? Дайте по-добре да хапнем пържени яйца с шунка.

Пътуването се осъществява чак в сряда заранта, тъй като едва вторник вечер намирам лаконичното указание на Борислав в тайника-волво и трябва да предприема отегчителни двучасови маневри, додето се отърва от поредния си брояч. Бентън е изпълнил обещанието: никой не ме закача, ала за сметка на туй неотстъпно съм броен. Тъй че отскубвам се от наблюдението само за няколко минути, а сетне отново и съзнателно се напъхвам в полезрението на брояча, за да не предизвиквам излишни съмнения.

Сряда според поверието също е лош ден, понеже е точно средата на седмицата. Само че ако се вярва на поверието, понеделник е още по-лош, без да говорим за вторник, чието мрачно реноме не се нуждае от коментарии, както и за четвъртък, а най-вече за черния петък, тъй че трябва да стигнем до събота и неделя, които пък са почивни дни.

Примирявам се прочее с нерадостната прогноза за срядата и предлагам на Розмари да вземем нейната кола. Този червен Фолксваген е наистина доста фрапантен, обаче тъкмо това най-добре ще покаже на преследвачите добрите ми намерения. Да се надяваш, че с такава алена кола ще се стопиш в движението, е все едно, като да разчиташ, че можеш да скриеш камила сред стадо гъски.

— Вашето волво повредено ли е? — осведомява се жената, додето забърсвам предното стъкло на фолксвагена.

— Съвсем не. Боя се дори, че е снабдено в мое отсъствие и с някоя добавъчна част.

— А какви са гаранциите, че и аз не съм обект на подобно внимание?

— Гаранции няма. Но имам чувството, че напоследък някои хора са загубили интерес към вас, мила. А дори, боя се, и към Флора.

— Включително и вие? — възклицава тя с присторено учудване.

— Знаете добре, че моят интерес винаги е бил насочен към един-единствен обект. Аз не съм импресионист.

Заранта е слънчева и обещава топъл ден, което може да е добро, а също и недотам добро в зависимост от степента на топлината. Оставям на Розмари грижата да се оправя с колата, която в края на краищата е нейна, а не моя, ала все пак я предупреждавам да не превишава без нужда скоростта и изобщо да не създава впечатление, че бягаме от нещо.

Въпросното „нещо“ аз го виждам достатъчно ясно в огледалото на ретровизора и то е конкретизирано в черния и елегантен като лачен чепик ситроен, който с привидна нехайност ни следва от разстояние.

— Това дразни… — промърморва Розмари, забелязала също ситроена.

— Само в началото. Само докато свикнете. А сетне се превръща в привичка. И дори се засягате, ако няма никой подире ви. Чувствувате се обиден и пренебрегнат.

— Имам впечатлението, че вие отдавна сте свикнали.

— Не съм запазил спомен за началната дата.

— Изобщо аз нищо не знам за миналото ви, Пиер. Онази вечер, когато чаках да се върнете, изведнаж си помислих, че ако не се върнете, така и ще си отидете от живота ми, без да съм научила нещо за вас. Странно наистина: живееш дълги месеци с един човек, под един покрив, в едно легло, а не знаеш нищичко за него, за миналото му, за детството…

— Какво има да знаете за детството ми, когато нямам детство — отвръщам небрежно. — Аз съм едно подхвърлено дете, израсло в сиропиталище, а не като вас — в заможно семейство.

— О, заможно семейство! — обажда се тя подигравателно. — Това е просто част от фасадата, скалъпена от Грабер. Заможно семейство!

Тя натиска нервно клаксона, противно на правилата, за да подкани камиона пред нас, заел средата на платното, да се дръпне вдясно. Сетне изсвирва още веднаж и още веднаж, додето камионът, макар и без излишно бързане, най-сетне освобождава пътя.

— Кварталът, дето живеехме, бе наистина богаташки квартал, само че ние не бяхме богати и баща ми бе успял да се сдобие с таванското апартаментче единствено с помощта на своя шеф, който разполагаше с осемстайна квартира на белетажа. Но таванският апартамент трябваше да се изплаща не от шефа, а от баща ми и тази проблема за изплащането ангажираше всичките му мисли и всичките му средства и това бе цяла система от хитроумни ходове — да взема заем от една банка, за да погасява заема в друга банка и да изплаща една ипотека, за да прави друга ипотека…

Тя замълчава и вперила поглед в летящата към нас лента на пътя, произнася:

— Защо ли всъщност ви занимавам с тия неща…

— Ако смятате, че не съм достоен за доверието ви, можете и да не ме занимавате.

— Глупости. Просто не искам да ви отегчавам. Защото това е една наистина отегчителна история. Тия операции се превърнаха за баща ми в дело на живота му, в мисията му на тоя свят и тази мисия той по-късно великодушно ми я прехвърли на мене, защото всичко това, викаше, ние за тебе го правим и апартаментът ще остане на тебе, и трябва да помниш, че родителите ти са пожертвували всичко, за да ти осигурят покрив над главата, а колко са тия, дето могат да се похвалят, че имат собствен покрив над главата. Покрива той го бе получил по височайшата милост на шефа си, но услугите, дето ви ги правят богатите, обикновено се плащат скъпо и тая услуга зароби баща ми за цял живот и единствената му надежда бе, че всичко ще се уреди, когато стане главен касиер, обаче той така се и пенсионира, без да стане главен касиер, а след като се пенсионира, операциите по изплащането още повече се усложниха и той от грижи и напрежение така се бе изтощил, че една пневмония за два дни го отнесе в гроба.

Слушам историята й, наистина прозрачна история, и разсеяно наблюдавам прелитащия край нас пейзаж, един също прозаичен пейзаж и доста чужд на цветните картички за туристите: голи хълмове, разпарчосани от ръждиви огради, разровени терени, дето жълти багери гребат червеникава пръст, скучни сиви зидове или слепи калкани на индустриални постройки. Защото и в Швейцария, както на много други места, делничната реалност е доста по-различна от поетичните изображения, както не без основание бе отбелязала простодушната Виолета.

— За тоя покрив над главата — чувам гласа на Розмари — аз също трябваше да плащам още от детинство, макар и не с пари. Класът, дето ме записаха, бе почти само от богаташки деца, понеже кварталът беше такъв, и те ме гледаха пренебрежително и, разбира се, наум не им минаваше да ме канят у дома си и това не бе бог знае каква трагедия, понеже не бях умряла за рождените им дни. Само че, макар да ме гледаха пренебрежително, те добре забелязваха с какво съм облечена, а аз винаги бях облечена с най-евтините дрешки, тия, дето ги продават в магазините на Мигро, докато останалите деца се обличаха в магазините на Бон Жени и други подобни, затова почнаха да ми викат мис Мигро и аз плачех от унижение — насаме, разбира се, — но когато казвах на майка си, че ми викат мис Мигро и че искам да се преместя в друго училище, тя отвръщаше, че това било за мене една добра школа и че така съм щяла да науча къде ми е мястото, а баща ми казваше, каква полза да вървиш при бедните, ако може човек да научи нещо, то не е от бедните, а от богатите, на което майка ми отговаряше, ти пък не се обаждай, защото, като работиш цял живот на богатите, не виждам какво си научил от тях, освен да броиш парите им.

— Не натискайте толкова газта, намалете малко — казвам, като забелязвам, че стрелката трепти на 130, а ония зад нас почват да нервничат и също надуват.

— Вярно, увлякох се — промърморва Розмари и поотпуска педала. — Щом се развълнувам за нещо и почвам да препускам…

— Значи не ви преместиха в друго училище?

— Не ме преместиха в друго училище. Но по едно време в нашия клас дойде едно ново момиче, което също не бе от заможните, макар да не се обличаше чак от Мигро, и с което постепенно се сприятелихме. „Сприятелихме“ е силно казано, понеже то бе от тия, мълчаливите и саможивите, но във всеки случай излизахме понякога заедно и отивахме най-често в картинната галерия на Пти пале, понеже баща му бе уредник в Пти пале, и това бе за мене истински празник, да се разхождам из тези светли и тихи зали и да разглеждам всички тия прекрасни картини, защото в ония години съвсем не бях разглезена от зрителни излишества и в къщи нямахме дори телевизор — трябваше да се пести за ипотеките, — а на кино ме пускаха само когато ни водеха от училището. Полин познаваше всички тия съкровища и ми обясняваше някои от тях, как Зевс дошъл при Даная под формата на златен дъжд и как Сузана била издебната от сладострастните старци, но мене най-много ме привличаха тези картини, дето нямаше нужда да се обясняват, и особено пейзажите, и особено платната на импресионистите, може би зарад странните цветове, защото с тия странни цветове и най-прозаичното ставаше някак празнично и можех да гледам до забрава една река и една гора, и едно небе, и да се пренасям някъде далеч, и да се усещам притихнала и спокойна, сякаш че лежа сред високата трева, галена от тихия ветрец и вперила очи в облачно — слънчевите простори на небето.

В далечината отдясно и отвъд бензиностанцията се е появил яркожълтият навес на крайпътно заведение.

— Бих пила едно кафе — подхвърля Розмари, като намалява скоростта.

— Добра идея — кимам, като поглеждам все пак за проверка часовника: девет и нещо, има достатъчно време.

Настаняваме се край една маса пред заведението. Мястото е достатъчно видно, за да хрумне някому мисълта, че замисляме нещо повече от мирна закуска. Вероятно такова е и мнението на ония от ситроена, които гарират в паркинга зад бензиностанцията.

— Значи оттогава се посветихте на изкуството? — запитвам, когато ни донасят кафето с обичайната сметана и неизбежните кроасани.

— Да, но това беше само един детински проект без последствия — уточнява жената, като разбърква машинално захарта. — Понякога Полин ми даваше за в къщи някой от албумите на баща си и аз научавах постепенно историята на всички тия художници, и плачех над тъжната участ на Ван Гог и Гоген и на бедния Сисле, и все повече заживявах с мечтата да стана като бащата на Полин, а понеже Полин ми бе казала, че за това е нужно да свърша история на изкуството, постепенно свикнах с мисълта, че такъв ще бъде пътят ми — да свърша история на изкуството. Само че когато наближи времето на гимнизиалната диплома и трябваше да споделя своята мечта с баща си, той каза, че това са детинщини, че не разполага с никакви средства, за да ме издържа в университета, че положението с ипотеките е по-зле отвсякога и че единственият изход е да постъпя в курса за секретарки и да го завърша час по-скоро, за да се изплати най-после този покрив над главата ми, който ще бъде мой покрив за цял живот.

Тя престана да бърка с лъжичката, сетила се най-сетне, че се е увлякла, налива сметана от каничката и потапя в чашата върха на един кроасан. Сетне отхапва малко и отпива от кафето.

— Но вие знаете, Пиер, че човек не се разделя лесно с мечтата си, особено когато това е младежката му мечта и най-голямата му мечта. Казах на баща си, че сама ще си търся средства за следване и ще работя какво да е, за да следвам едновременно, а той каза, е добре, щом искаш аз и майка ти да застанем на улицата като просяци да продаваме цветя, за да изплащаме ипотеките, додето ти се занимаваш с твоето следване, прави каквото знаеш. Той вече бе пред пенсия и повишението му очевидно никога нямаше да се състои и възможността да тръгне да продава цветя не бе чак тъй невероятна и аз ясно си го представях, застанал с майка ми като просяк до някой ъгъл на рю Мон Блан, и тая картина бе тъй непоносима, че изоставих проекта за следване и влязох в курса по машинопис и стенография. Така свърши приказката.

— Първата приказка — поправям я. — За да почне втората.

— Коя „втората“? — запитва Розмари.

— Ами тази на скъпоценните камъни.

— Е, да. Може да се подигравате, но изкушенията на красотата, изглежда, са ми били орисани за цял живот. Всички тия разкошни камъни в оная фирма… Тези късчета втвърдена светлина… най-чистите бои… и най-звучните… Но какво да ви говоря, вие нямате никакво отношение към красотата дори като парична стойност. А в тая къща аз научих не само как се правят камъни, но и как се правят пари. Бразилският бедняк лишава земните недра от хилядолетните кристали, а сам той бива ограбван от собственика на мините, който на свой ред бива ограбван от износителя, който пък е жертва на производителя, а производителят — на ангросиста, а ангросистът — на бижутера, като, разбира се, разходите по цялата верижна операция се заплащат от купувача, който е и главният потърпевш.

— Разпределение на вината…

— Да, и то до такава степен, че вината изчезва. Всеки е грабен според мястото си и всеки граби според силите си, и това са всъщност функциите на обществото, дишането на обществото, храносмилането на обществото и не знам защо ние с вас трябва да се обявим за единствено честните в това общество на всеобщия грабеж. Във всеки случай аз лично нямам подобни амбиции.

— Разбирам ви добре — казвам. — Но вие трябва да ме разберете: необходимо ми е на всяка цена да се изплъзна в Женева от ония зад нас и да отскоча да свърша една работа…

— Каква работа? — запитва подозрително жената.

— Една работа, свързана пряко с интереса ви към камъните. Мисля, че съм на път да открия къде се спотайват брилянтите.

— О, Пиер!…

Тя ми отправя погледа на тъмните си очи и изразът й представлява смес от две части надежда и една част недоверие.

— Виждате ли, че нищо не крия от вас — подхвърлям. — И ако мислех да крия, щях да прескоча сам до Женева.

— Вярвам ви… Бих искала да ви вярвам…

— В такъв случай ще спрете пред Грабер и ще ми посочите пътя към задния вход.

— Но това би означавало да се разконспирирам…

— Тази задача отдавна вече сте я изпълнили — успокоявам я.

— Мислите ли, че някой…

— Не мисля, а знам. И не „някой“, а Ралф Бентън.

— Ралф Бентън? Възможно ли е?

— Вие сама на времето бяхте казала, че е тиха вода.

— Казах го в съвсем друг смисъл.

— В какъв смисъл?

— Ами че той е съвсем покварен тип. И посещава проститутките край гарата… И вероятно не е способен да прояви интерес към порядъчните жени.

— Може би просто не успява да оцени тънката разлика между едните и другите.

— Циник — срязва ме тя.

Минаваме транзит Лозана, макар че напоследък Лозана започва да привлича любопитството ми, и към единайсет вече сме в Женева. Розмари кара порядъчно бавно, точно според инструкциите и дава пълна възможност на ситроена да ни следва. Когато свиваме в малката улица, дето е предприятието на Грабер, ситроенът спира още в началото, вероятно от неловкост — иначе би трябвало направо да се залепи за нас. Влизаме с Розмари в преддверието на сградата и додето жената поема нагоре по стълбата, аз дискретно излизам през задния вход в съседната пресечка.

За да наскоча на моята скъпа Флора.

— Предател — казва ми импозантната персона с леден глас.

— Любезностите после — избъбрям. — Имаш ли кола?

И в същия миг забелязвам, че колата, гарирана насреща, едва се подава зад могъщия корпус на дамата.

— Да бягаме — предлагам и забързвам към опела.

— Къде да бягаме? А Брунер? — пита жената, но покорно ме следва, може би от страх да не се изплъзна.

— Предполагам, че Брунер дебне откъм фасадата — подхвърлям, като се настанявам на мястото на шофьора.

— Да, там в кафенето е — обяснява Флора, която не знам по какво чудо успява да се вмести зад кормилото.

— В такъв случай тръгвай към Лозана.

— Но ти какво ме командуваш? — промърморва дамата, като запалва мотора. — Как така ще оставя Брунер?

— Брунер не е дете. Ако отидем да го търсим, всичко пропада. Отвъд са хората на Бентън.

Тя потегля стремително и без повече приказки излиза на крайбрежната, после свива по моста Мон Блан и едва тогава запитва:

— Хората на Бентън?

— Да, твоя мил Бентън, дето му се увърташе.

— Аз не се увъртам около никого, Пиер — възразява с достойнство Флора. — Мъжете тъй се лепят по мене, че не ми е необходимо да се увъртам.

— Само че Бентън не ти се залепи, а се лепна на мене.

— Човек на Кьониг, тъй ли?

— Обратното, ако нямаш нищо против.

— Докато ти изглежда си станал човек на Грабер и на Розмари.

— Аз отдавна съм човек на Розмари, но само в смисъл на хазяин. Не виждаш ли, че я използувам за фасада и я зарязвам при първия двоен вход.

— Следя ви още от Берн.

— Щом нямаш друга работа…

Тя излиза на насрещната крайбрежна и поема вдясно.

— А сега, мила, натисни по-здраво на гъбката с нежното си краче.

— Пиер, ще знаеш, че не обичам да ме командуват — измърморва тя, но изпълнява нареждането.

Колата полетява по булеварда, все още доста свободен в тоя час, после свива вляво и няколко минути по-късно вече сме на шосето за Лозана.

— Какво всъщност ще правим в Лозана?

— Тъкмо това, което съм обещал на тебе и на Брунер.

— Брилянтите са в Лозана?

— Брилянтите не са в Лозана, но пътят към тях минава през Лозана.

— Нали знаеш, че не обичам празни приказки. Говори по-ясно, момчето ми.

— По-ясно от това няма накъде. Имам среща с един човек, който трябва да ми даде известни сведения. Частични сведения, но които, съчетани с другите, ще разкрият цялата картина.

— Какви сведения? Какво ме баламосваш? — извиква дамата, чието обичайно спокойствие почва да се нарушава от смътните ми изрази.

Ужасна жена. И твърде неудобна за момента. Но как бих могъл да знам, че ще наскоча на нея, А наскочиш ли веднъж, спасение няма. И целия този ден ще трябва да я мъкна със себе си. Освен… Освен какво?…

— Подозирам, че в някой час на следващото денонощие най-сетне ще мога да изрека магическата фраза „Отвори се, Сезаме!“ — казвам успокоително. — Тогава ще видиш дали те баламосвам.

— Имай предвид, че каквото и да изричаш, ще го изричаш в мое присъствие — предупреждава ме Флора. — Оттук нататък ще бъдем неразделни.

— Повтори още веднъж тия думи, скъпа! Прозвучаха ми като райска музика.

— Не се лигави, Пиер! Можеш да ми вярваш, че говоря сериозно.

Нямам никакви основания да не й вярвам. Поглеждам унило към познатия вече пейзаж — бреговете на синия Леман, който напоследък нещо се е поразмътил, и зелените паркове, сред които се гушат бели вили, и чистото светло небе, но от това на душата ми не става по-светло.

— Ти гледаш много комерчески на живота, скъпа. Дотам дори, че когато аз казвам „любов“, ти мислиш „пари“.

Дамата обаче съвсем не изглежда засегната от бележката ми. Напротив.

— Най-важното на този свят, момчето ми: да се печелят пари. И най-простото на този свят, момчето ми: да се печелят пари. С една подробност все пак: за всяка работа са нужни инструменти. За тая — също.

— Вероятно ти и мене третираш като инструмент.

— Защо не? Стига да влизаш в работа.

— Ако не ме лъжат очите, природата те е надарила с доста пищен инструмент.

— С два — поправя ме тя. — Само че вторият не е между телесните атрибути. А той единствен е важен: умът, мойто момче. Колкото до другото, което имаш предвид, това са разговори за бардами.

— Защо? Наскоро четох, че някаква жена-феномен в Америка получава всекидневно десетки писма с изгодни предложения за брак. Наистина тя била с около двайсет сантиметра по-едра от тебе и с около сто килограма по-тежка, но ти също не си за пренебрегване. Вероятно има мъже, дето умират за тебе.

— Нали ти казах! Лепят се като мухи. Въпреки непристойните ти подмятания. Умират за мене. Само че умират в рамките на една вечеря или на едно стандартно бижу за две хиляди. Аз мога да изкарам две хиляди и като се събличам в някой вертеп на Санкт Паоли. Ти ме смесваш с някоя друга, Пиер.

— Добре — отстъпвам. — Нека прескочим тялото, без оглед на размерите, и да минем към интелекта. Нима ти липсва?

— Не, но ми липсва другото. За да печелиш пари, е нужен още един инструмент…

— … Пак пари.

— Именно. Капитал.

— Хващам се на бас, че в същата тая минута в малката стара Европа двеста-триста фирми са на път да фалират, макар да са били започнати с немалко пари и с доста акъл.

— Ако са на път да фалират, значи едното от двете не им е достигало — възразява невъзмутимо Флора. — И по-вероятно — второто. Всеки глупак, който знае да събира и изважда, си въобразява, че има акъл.

— Ако разбираш под интелект искрата на гения…

— Моята съседка фрау Пулфер — произнася дамата, без да обръща внимание на глупостите ми — направи състояние с мизерно наследство от двайсет хиляди плюс малко съобразителност. Мога да ти го потвърдя, защото доскоро ръководех едно от магазинчетата й.

— Магазинчета за какво?

— Не за брилянти. Нито за парижки тоалети. А за най-прозаични неща: лули, запалки, пепелници, цигари…

— Какво може да се спечели от пакет цигари?

— Дребна работа. Но когато това са хиляди пакети на ден… И когато от една лула за петстотин марки прибираш двеста марки чиста печалба… И когато знаеш къде да откриеш магазинчето и как да го обзаведеш…

— И това ли е мечтата ти?

— Да продавам тютюн? Ти ме смесваш с някоя друга, Пиер, Ти ме вземаш ту за американски феномен, ту за фрау Пулфер.

— Ей там, веднага зад завоя има малко отклонение — казвам. — Завий в него и спри.

— Нали отиваме в Лозана?

— Завий и спри — повтарям.

— А, разбрах! Хитрец такъв…

Наблюденията ми в ретровизора не са открили нищо съмнително до тоя момент, обаче човек никога не може да бъде сигурен, особено ако онзи зад него има повече интелект, както се изразява Флора. Така че не е зле да оставим движението да се поизтече край нас, за да не би още в Женева някой да се е залепил зад колата на немкинята.

Тъй както сме спрели в малкия страничен път, засенчени от дърветата, няма начин да ни забележат откъм шосето. Затуй пък ние можем спокойно да наблюдаваме. Но макар да наблюдаваме на протежение на цяла цигара, край нас не минава нищо подозрително.

— Потегляй — казвам. — И спри нейде около гарата. И по възможност тъй, че да не сме пред очите на целия град.

— Я го виж ти как ме командува! — промърморва Флора, смаяна от нахалството ми.

Ала потегля, а десет минути по-късно и паркира точно според предписанията в една малка уличка отвъд гарата.

— Господин и госпожа Лоран — обяснявам на човека, застанал зад гишето на ресепцията в хотел „Терминюс“.

Човекът ни поглежда с видим интерес, най-вече Флора, разбира се, понеже е още във възрастта на любопитството или понеже си пада по едрите мадами.

— За колко дни?

— О, само за една вечер — бърза да го осведоми дамата, и то съвсем невярно, тъй като не смятаме да останем и една вечер.

Човекът ми подава ключа и заръчва на пиколото да ни придружи, като не пропуска сам да придружи с поглед Флора до входа на асансьора.

Додето временната ми съпруга се освежава в банята, използувам случая да завъртя два телефона, като се старая гласът ми да не надвишава шума на течащата от крана вода. Първата връзка е с една авиокомпания, където помолвам да ме свържат с господин Спринг. Още една непредпазливост, ала в края на състезанието и при подобни обстоятелства нямам никаква възможност да бъда деликатен.

— Бих искал да запитам… — съобщавам в мембраната.

— Да?

Да-то е с въпросителна интонация, но с напълно положителен смисъл, поне за мене: Борислав най-сетне е успял да изпрати на Центъра изтегленото от касетката досие. Траквам победоносно слушалката все едно, че връзката се е прекъснала.

— На кого телефонираш, момчето ми? — подава Флора мокрото си лице от банята.

— Опитвам се да вляза във връзка с оня човек… нали ти казах…

Тя не възразява, обаче за всеки случай забравя да затвори вратата към банята. Главната част от операцията е приключена. Мога да си отдъхна. И да продължа играта без това тягостно чувство, че играя е държавни средства.

Навивам следващия номер. Флора, разбира се, е спряла крана, за да не й пречи.

— Мьосю Арон?… Тук е Лоран, мисля, че сте чували за мене… Да, да, много ще ми бъде приятно… Къде бихте предложили да се видим? Изобщо къде можем добре да се нахраним? Аз, знаете, твърде слабо познавам вашия град… Да… Да… Чудесно!… Точно в един…

— Трябваше да му кажеш, че ще отидеш със съпругата си — напомня Флора.

— Смятам, че ще те забележи и без да го предупреждавам… И боя се, че идването ти всичко ще обърка…

Ние спорим известно време по тая точка. Жената гори от желание да присъствува на разговора, ала мисълта, че любопитството й може наистина да провали операцията, явно я тормози.

— Добре, момчето ми — отстъпва тя накрая. — Ще те послушам и този път, макар че не търпя да ме командуват, Само не си въобразявай, че съвсем ще те изоставя. Ще бъда в същото заведение и в същия час, макар и на друга маса. И гледай да се сбогуваш с тоя Арон още вътре в ресторанта, защото навън ще те чака твоята малка Флора. Мисля, че си запомнил какво ти казах: оттук нататък ще бъдем неразделни!

Ужасна жена.

* * *

Влизаме в ресторанта „Двата гълъба“ заедно с Флора, но според уговорката тя се разполага край самостоятелна маса до прозореца, което ми внушава идеята да заема друга маса в насрещния ъгъл. Заведението съвсем не е претъпкано, нещо лесно обяснимо, ако се вземе под внимание делничният ден и високата тарифа на менюто.

Дамата ми хвърля един изпълнен с порицание поглед, ала аз се правя на разсеян и се ограничавам да наблюдавам входа. Значителната дистанция между моята маса и нейната, изглежда, не се нрави на Флора. Само това липсваше, да се настани в съседство и да почне да подслушва.

Един възрастен човечец с оредели сиви коси и сив костюм влиза в този момент, оглежда залата изпитателно и очевидно се колебае накъде да се насочи. Решавам да му помогна, като се надигам от мястото си и му отправям подканваш поглед.

— Мьосю Арон?

— Мьосю Лоран?

Предоставям му сам да направи избора си по страниците на кулинарната карта. За мьосю Арон вероятно това е екстрен случай да влезе в подобно заведение и рядка възможност да задоволи гастрономическите си щения. Излишно е да уточнявам, че те са насочени към най-скъпото, но в това отношение вече съм достатъчно трениран от школата на нашия Бенато.

Изучавам го бегло, додето избира менюто. Малко прегърбен в резултат на многогодишни канцеларски занимания. Голям нос, също тъй прегърбен и увиснал надолу, сякаш през всички тия години заедно с господаря си усърдно се е взирал в преписките. Малки влажни очи, които в резултат на същите занимания са въоръжени с многодиоптрови очила, снемани само за да бъдат заменени с други, за по-далечно разстояние. Изобщо в течение на обеда ми е съдено да установя, че постоянното опериране с оптиката не се ограничава в смяната на очилата, а и в местенето им ту по-напред, ту по-назад върху просторния гръб на носа, твърде удобен с големия си формат за подобни операции.

Сивият костюм на госта изглежда, общо взето, прилично, ала при по-голяма взискателност би следвало да се добави, че се намира на ръба на приличието, тъй като вече е достатъчно излъскан по невралгичните места — лактите, гърба и вероятно седалищните части. Подобни следи на едва скрит упадък се забелязват и в останалите съставки на тоалета: ризата, демодираната вратовръзка и обувките. Но ако очакваме, че тия белези на износване са засегнали и психиката, ще бъдете неприятно изненадани: мьосю Арон е в пълно владеене на духовните си способности и особено на онази, която е прието да се смята за най-необходима — съобразителността. Имам възможност да се убедя в това още при първите реплики, след като метр д’отелът се отдалечава, за да даде разпорежданията си.

— Вашият приятел обстойно ми разясни накъде са насочени интересите ви — осведомява ме мьосю Арон, като съвсем уместно прескача досадните встъпления на тема „Харесва ли ви нашият град“ и „Видяхте ли катедралата“.

— Много се радвам. Това ще ни спести време — отвръщам любезно.

— Не знам… Не съм сигурен… — промърморва неуверено гостът. — Трябва да ви кажа, че у мене възникнаха известни колебания… Професионалният секрет и всичко останало… Ние сме хора от старата генерация, мьосю Лоран…

— Именно това ми внушава доверие — бързам да го погъделичкам. — Старата генерация съвсем не е като новата.

Той обаче очевидно няма гъдел.

— Драго ми е да го чуя от вас. Но може би именно затуй се и двоумя.

— Какво има да се двоумите — подхвърлям окуражително. — Вие сте вече пред пенсия.

— Да. И това е още едно основание да си отварям очите, за да не я загубя.

Той наистина добре си е отворил очите и дори заменя диоптрите за четене с ония за по-далечно разстояние, ала погледът му е насочен не към мене, а край мене, по посока на Флора. Изобщо Сузана и сладострастните старци, както казваше моята квартирантка.

— Няма да загубите пенсията — успокоявам го. — Най-много да я гарнирате с нещо добавъчно.

— „Нещо“… — изсумтя недоверчиво мьосю Арон, като отново се съсредоточава в разговора. — Това ваше „нещо“ не ми говори нищо. Хората от моята генерация са свикнали на по-точни изрази.

— Смятам, че една единица с три нули отзад звучи достатъчно точно.

— Да, но и съвсем обезкуражаващо. Както знаете, единицата е възможно най-малката цифра.

— Обаче с нулите отзад…

— Нулите са си нули, те се разбират от само себе си.

Той се готви вероятно да добави още някое оскърбление по адрес на единицата, ала в тоя момент келнерът поднася на мьосю Арон черния хайвер, а на мене тривиалните филийки пушен бут, защото когато единият от екипа се отдава на разхищения, другият трябва да балансира с пестеливост.

Додето довършваме ордьовъра, келнерът отново се инсталира край масата ни, въоръжен с разни спиртници и тигани, за да довърши пред очите ни сложната подготовка на главното блюдо, което, между нас казано, се свежда до едно телешко филе, само че поляно с някакви изфинени сосове и гарнирано с гъби, парченца месо и не помня още какво, всичко туй с едничката цел да се лепне на прозаичното филе някакво необичайно наименование и някаква невероятна цена.

Най-сетне келнерът ни поднася с неизбежните ритуали специалитета и се разкарва, което ми позволява да се върна към прекъснатата беседа.

— А мога ли да знам как вие си представяте интересуващата ни цифра? — запитвам госта.

Той сдъвква методично късчето филе, добавя към него за вкус една гъба, отпива от бордото деветстотин петдесет и не знам коя си година и едва тогава отговаря:

— Представям си я като нещо действително способно да изкуси един разумен човек към риска…

— Но тук изобщо няма риск.

— Така вие си мислите — поклаща с укор глава мьосю Арон. — За вас, младите, само затворът е риск. А опетненото достойнство? А погазената чест?

Щом почваме с такива силни думи като чест и достойнство, значи цената ще бъде солена. И децата знаят, че честта и достойнството са скъпи артикули.

Оставям госта да се нахрани добре и да пийне още две-три чаши с надеждата, че ситият стомах ще засили сговорчивостта му. Старецът наистина се оживява, но това оживление е насочено не толкова към мене, колкото към Флора, която, сякаш усетила, че е обект на внимание, предизвикателно е кръстосала импозантните си бедра и безучастно пуши оная вкусна цигара, която увенчава обеда и съпровожда кафето.

— Мисля, че за пръв път виждам тази млада дама… — промърморва мьосю Арон, като сменя за не знам вече кой път диоптрите.

Той произнася фразата с такъв тон, сякаш е редовен посетител на „Двата гълъба“ и отдавна е свикнал с всички клиенти. Не благоволявам да отвърна, тъй като в качеството си на пришелец аз имам още по-малки шансове да познавам дамата.

— Все пак не чух вашето разбиране за цифрата — позволявам си да напомня при кафето.

— Моето разбиране, мьосю Лоран, е твърде привързано към цифрата седем. Чувал съм да казват, че това е еврейско число, но какво да се прави: аз също съм евреин по баща, така че тая цифра е за мене донякъде и въпрос на национална гордост.

— Струва ми се, че в Библията доста често се среща и цифрата три — опитвам се да възразя.

Той обаче решително поклаща глава и забелязва, че в Библията като във всяка голяма книга, могат да се срещнат най-различни цифри, но на цял свят е известно, че истинското еврейско число е седем и че тъкмо затова той не се е насочил примерно към числото девет, което също е на почит в свещените книги.

Накрая подир дълги дружески пререкания ние се спираме на едно, общо взето, безлично, обаче удобно и за двама ни число, а именно пет.

— Не забравяйте само, че в цифрата пет се съдържа и ключът — бързам да го предупредя.

— Ключът ли? Какъв ключ? — пита изненадан мьосю Арон и дори повдига с една ръка очилата, за да ме разгледа по-добре и да провери не съм ли слънчасал, сякаш до тоя момент сме говорили не за съоръжения, свързани с ключове и ключалки, а за опазването на околната среда.

— Ключът на сейфа — пояснявам наивно.

На което мьосю Арон отвръща, че фразата ми звучи именно наивно, защото сейфът бил дело на съвсем друга фирма, в която наистина той имал някакъв познат, само че този познат бил изключително труден човек, и после това била една толкова стара история и издирването на дубликата щяло да бъде свързано с такива мъчнотии, че вече не могло да става и дума за някакви си пет и че дори кабалистичното число седем щяло да изглежда твърде мизерно, така че следвало да минем направо и решително към деветката.

Флора следи отдалеч оживения ни разговор, явно все по-заинтригувана от оживлението ни и от това, че очевидно буксуваме на място и аз при други обстоятелства навярно бих я поканил, за да може старецът да я види по-отблизо и да се поразмекне, ала тъкмо сега не се решавам дори да помисля за подобно нещо, тъй като то би означавало направо да вкарам вълка в кошарата.

Най-сетне, подир дълги пазарлъци ние се срещаме върху терена на компромиса и тоя терен, както и следва да се очаква, звучи именно като седем, това еврейско число, което подир толкова изразходвана слюнка и двамата прегръщаме с облекчение.

Оказва се, че въпреки страшните затруднения, свързани с издирването, ключът може да бъде набавен още същия следобед, най-късно до шест часа. Подозирам дори, че ключът и в тоя момент се намира нейде из джобовете на госта и че ако мьосю Арон се е въздържал да го измъкне, то е било само с цел да измъкне от мене две добавъчни хилядарки.

— Удобството на скривалището — започва най-сетне старецът информацията си — е в това, че то не фигурира в първоначалния план на сградата и следователно не може да бъде отгатнато при разчитане на плана. Защото това, господине, е един железобетонен бункер, скрит под земята и долепен до самата сграда, един бункер, който е струвал доста пари на предишния собственик и който е бил дело на разгорещена фантазия. Стопанинът, изглежда, се е боял, че дори неутрална Швейцария може да стане жертва на бомбардировки, защото бункерът датира именно от периода на войната. Няколко години по-късно новият собственик, мьосю Гораноф, решава да използува скривалището за по-друга цел и тогава работата бива възложена на нашата фирма. Една наистина образцово свършена работа, казвам ви го не от пристрастие, а защото познавам тия неща. Цялата циментова стена между зимника и бункера — по начало непроницаема — може да се помести върху скрити релси само с едно натискане на бутона. Но ще кажете: къде е бутонът? А бутонът, това е също едно магистрално решение, защото е скрит в един от крановете на радиатора за парното. Изваждаш ръчката на крана, натискаш бутона вътре и — готово: тежката масивна стена се помества като по чудо, за да разкрие вътрешността на бункера. Гениално, нали?

— А сейфът?

— Е, сейфът не представлява никаква загадка, освен че трябва да притежаваш ключа. Но целият въпрос е как да проникнеш до сейфа, или, ако щете, как да предпазиш сейфа от проникване. И този именно въпрос е бил магистрално решен от нашата фирма!

Мьосю Арон ме поглежда победоносно, сякаш решението е негово лично дело. Сетне погледът му се плъзва през рамото ми и се спуска леко надолу, за да кацне вероятно точно върху обемистите бедра на оная разкошна жена. Той обаче твърде бързо свежда погледа още по-ниско и още по-насам и дори наново сменя диоптрите, защото въпреки късогледството си е установил, че някакви оранжево-кафяви и жилави листчета, сгънати на две, са се появили по незнаен път до ръката му. Мьосю Арон, разбира се, не е дотам невъзпитан, че да ги брои, което не му пречи веднага да отгатне бройката:

— Мисля, че са три и петстотин.

— Точно толкова.

— Значи трябва да добавите разликата до пет.

— Обаче вашите сведения не струват пукната пара без ключа.

— А какво би струвал един гол ключ без моите сведения?

И като забелязва мъчителното ми колебание, подхвърля:

— Ключът при всички случаи е ваш.

— Добре — въздъхвам и изваждам банкнотите, които всъщност още предварително съм приготвил.

Но преди да ги пъхна под ръката му, нареждам:

— Кажете мястото и точния час на срещата.

— Най-удобно е в къщи. Шест часа.

— По-рано не може ли?

— Е, елате четвърт час по-рано. Аз, знаете, в пет излизам от работа.

Пъхвам парите и едновременно прибирам визитната картичка с адреса. Боя се обаче, че жестът ми въпреки цялата си дискретност не е пропуснат от Флора.

— И тъй, шест без петнайсет у вас — повтарям, за да няма недоразумения. — И ако чуете на раздяла да кажа нещо друго, имайте предвид, че е, просто за дезинформация на някое странично ухо.

— Разбирам ги тия работи — кима с достойнство мьосю Арон.

Уреждам сметката, а подир туй двамата с госта по стар мъжки обичай се отбиваме за минутка в тоалетната. Това е съвсем удобен случай да прочета визитната картичка, да запаметя адреса, а подир туй да я скъсам и да пусна водата. С такава жена човек никога не знае…

Когато излизаме на тротоара пред „Двата гълъба“, дамата от насрещната маса по някакво странно съвпадение също излиза, сподирена от двама старци с британски вид. Тия старци. И тази Сузана.

— И тъй, в пет часа пред „Контис“ — произнасям дискретно, но достатъчно ясно.

— Пред „Контис“, да! — промърморва мьосю Арон, като ми хвърля заговорнически поглед.

— Ще ми кажеш ли най-сетне какъв е този тип? — запитва нетърпеливо Флора, щом само тръгваме към хотела.

— Не се обременявай с подробности — отвръщам. — Какво значение какъв е, щом върши работа.

— Тогава свивам подире му и сама ще разбера всичко. Той така ме зяпаше, че само при една моя дума…

Тя не довършва, защото прави кръгом и аз съм почти сигурен, че с цялото си нахалство действително е готова да го сподири.

— Престани с тия детинщини — промърморвам, като я хващам за ръката. — Както сама чу одеве, казва се Арон и работи в „Нидегер и Пробст“.

— А за какво ти е притрябвал? — продължава да пита тя, като тръгва неохотно с мене.

— За ключа, разбираш ли, за ключа! Сега доволна ли си?

— А къде е ключалката? — настоява тази невъзможна жена.

— Това ще го разбера следобед. Информацията плюс ключа — такава е сделката.

— И толкова време се разправяхте само за един ключ? — любопиствува тя.

— Този ключ струва пари, мила. И то много пари.

— Видях, че му пъхна нещо под ръкава. Не съм сляпа.

Вървим известно време мълчаливо, додето тя наново запитва:

— Но все пак ти трябва да знаеш къде приблизително се намира тази ключалка… Във вилата на Гораноф или другаде?

— Естествено, че във вилата на Гораноф.

— А защо е поръчал устройството чак в Лозана?

— Ами защото навярно е имал предвид такива хора като тебе и мене. И се е постарал да затрудни задачата им. Можеш да ми вярваш, че съм похарчил доста време, додето надуша този Арон.

Прибираме се най-сетне в хотела и аз свалям сакото и се обтягам на двойното брачно легло, така, само за да поотпусна мускулите си, като не пропускам междувременно да пъхна за всеки случай един малък лечебен препарат под възглавницата. Флора също се готви за къса почивка и за да не мачка чудесната си лятна рокля, която така подчертава могъщите й форми, предвидливо се съблича пред огледалото.

— Като гледам това дантелено еротично бельо, имам чувството, че си се приготвила не за делово пътуване, а за стриптийз — не се стърпявам да забележа.

— Деловата жена трябва винаги да бъде готова за стриптийз, скъпи мой, понеже може да й бъде наложен и принудително — отвръща тя спокойно.

— Принудително? На тебе? Не ме разсмивай.

Тя не благоволява да отговори, а продължава да се върти насам и натам пред огледалото, вероятно заета не толкова да се оглежда, колкото да ми осигурява възможността аз да я гледам. Което и правя, за да не я обидя.

Сетне се приближава с предизвикателно полюшване в стила на съблазнителка от старите филми, изправя се до мене и подхвърля:

— Съблечи се де, така ще си измачкаш панталона.

Подчинявам се, все с тази същата цел — да не я обидя. Подир което някак от само себе си изпадаме в ситуацията, отбелязана от целомъдрените автори с един или повече реда многоточия. А после се отпускаме да подремнем, понеже до пет часа още има време и „Контис“ не е твърде далече. Аз, разбира се, нямам никакво намерение да дремя и нервите ми са достатъчно опънати, за да дремя, и просто следя кога съпругата ми за един ден най-сетне ще заспи, ала тя не заспива, а се върти насам-натам и аз с трепет очаквам, че леглото под нас в някой миг ще изтрещи и ще рухне, сразено от тази неспокойна красавица.

— Ти вече си похарчил толкова пари по тази операция, Пиер… — чувам сънливия глас на Флора.

— Не е лъжа — промърморвам.

— … И си загубил толкова време…

— Не е лъжа — повтарям.

— С едничката цел да ме ощастливиш, нали, момчето ми?

— Клопката ти е доста грубичка, мила. И съвсем ясно е, че това не е едничката ми цел. Но въпреки туй наистина ще те ощастливя. И то по една-единствена причина.

— А именно? — пита тя, обаче сънливият тон вече се е разсеял.

— Там, където се намира това, което ти търсиш, лежи и нещо друго, което аз търся. Просто, нали?

— А какво е това другото, Пиер?

— Книжа, документи, изобщо нещо без парична стойност.

— И ти си готов да изоставиш брилянтите заради тия книжа без парична стойност?

— Именно: готов съм. Колкото и невероятно да изглежда това от твоя гледна точка. Не допускаш ли, че на тоя свят има и неща по-важни от парите?

— Не. Такава глупост не мога да допусна — признава тя.

Сетне гласът й отново става сънлив:

— Впрочем това е наистина въпрос на гледна точка. Ти си вероятно от тия там, дето хвърлят бомби и се стрелят по политически причини…

Не отговарям, за да я оставя спокойно да заспи и се съсредоточвам върху предстоящето. Изобщо познатото малко съвещание между себе си и себе си с цел да се изясни перспективата. Не знам колко време трае съвещанието, но имам чувството, че Флора вече е съвсем притихнала, и леко протягам ръка под възглавницата, за да докопча лечебния препарат. Трябва да се е натикал доста навътре, защото не мога да го напипам. И тъкмо когато се старая да го напипам, жената ненадейно надвесва над мене едрата си гръд:

— Спиш ли, момчето ми?

Тия думи и тази едра гръд са последното, което запомням, преди да изпадна в неясния и странен свят на наркозата.

Събуждам се с остър главобол и с отвратителен горчив вкус в устата. Трябва обаче да мине време, додето разбера, че съм се събудил, тъй като в главата ми витаят несвързани образи и аз дори не мога да разбера защо и как съм попаднал в тая съвсем непозната квартира. Сетне се сещам, че това трябва да е хотелската стая в „Терминюс“, и виждам над лицето си полюшващите се едри гърди и чувам загрижения глас на Флора: „Спиш ли, момчето ми“.

Упоила ме е с моя собствен препарат, тази кобра, Зърнала е в огледалото как пъхам пилюлата и додето съм се събличал, я е прехвърлила под възглавницата си.

Още не съм успял да съобразя докрай тия подробности, когато скачам от леглото. Скачам, за да падна наново. Вие ми се свят и ми се гади. Само че сега не е моментът за прилошаване. Опитвам пак да се изправя този път по-бавно и по-предпазливо. Поглеждам ръчния часовник, оставен на масата: пет и седем. Слава богу. Приближавам предпазливо до банята и заставам под душа.

Малко по-късно вече усещам, че възкресението е настъпило. Обличам се светкавично, което не ми попречва все пак да установя по някои дребни подробности, че джобовете ми са пребъркани. Не липсва нищо, но са пребърквани. Вероятно е търсила картичката на мьосю Арон.

Излизам от хотела и се отправям към адреса, врязан в паметта ми. Добре поне, че тия наркотици не изличават спомена, а само го обогатяват с още една неприятна подробност. Диагоналът на уличката, водеща към горната част на града, ми се вижда неприятно стръмен, обаче макар до шест без петнайсет да има още време, аз увеличавам скоростта до краен предел, защото при такава промяна в ситуацията и при такава жена като Флора вече не можеш да бъдеш сигурен в нищо.

— Малко сте подранили. Току-що се прибирам — промърморва с нюанс на укор мьосю Арон, като отваря вратата на апартаментчето.

Известно е, че при деловите срещи подраняването е също такъв израз на неучтивост, както и закъсняването. Само че в момента аз държа не толкова на учтивостта, колкото на ключа.

— Надявам се, че е у вас? — запитвам, като усещам, че замореното сърце проявява някои странни капризи в гърдите ми.

Вместо отговор домакинът изважда от джобчето на жилетката въпросния ключ, който изглежда доста надежден с масивния вид и сложната си форма.

— Надявам се, че е същият? — питам отново, като протягам ръка.

Мьосю Арон отблъсква ръката ми с деликатен жест и забелязва с достойнство:

— Не забравяйте, че аз съм от старата генерация, господине.

Да се надяваме, че обичаите на генерацията са казали думата си. В подобни сделки и въпреки възможни предпазливост човек е принуден да извършва известни действия слепешката.

— Мисля, че от получената сума до магичното число съществува известна дистанция, подлежаща на преодоляване — напомня домакинът, като продължава да държи ключа на почетно разстояние от жадната ми ръка.

Пищната дама би могла да ми скрои възможно най-калния номер, ако просто бе ми прибрала парите. В такъв случай този пресметлив човек за нищо на света не би ми дал ключа. Ала тя не се е сетила, нито е допускала.

Изваждам банкнотите, необходими за преодоляване на дистанцията, и получавам срещу тях секретния инструмент. Сетне пожелавам на мьосю Арон добро здраве и леки старини и излизам. Часът е само шест без осем.

Но макар да е шест без осем, навън вече е спрял опелът на Флора, която е тъкмо в процес на издишване от черната му черупка.

— Не си давай труд да слизаш, скъпа — спирам я. — Пътуването продължава.

— А, ти си тук, момчето ми — забелязва тя приветливо доколкото това е по силите й, като се настанява обратно зад волана. — Не допусках, че ще се събудиш толкова скоро. Беше тъй сладко заспал.

— Най-първо в хотела, да уредим сметката — нареждам, като сядам до нея.

— Не можеш ли да го кажеш с друг тон? Знаеш, че не обичам да ме командуват.

— Бих ти казал с друг тон нещо друго, скъпа. Но бъди доволна, че съм великодушен.

— Великодушен? Ха-ха…

Тя се засмива с един от крайно редките си и малко дрезгави смехове.

— Може би не се сещаш дори, че ти приложих точно тая доза, която беше приготвил за мене. И може би не си забравил, че веднаж вече ме принуди да взема друга подобна доза…

— Нямам представа за какво говориш.

— Ти ли?… Такова унижение изживях тогава, и такъв главобол…

— Не разбирам дори за какво става дума.

Флора обаче не благоволява да ми даде разяснения, а включва на първа и потегля.

Спираме в хотела, колкото да се разплатим, и продължаваме към Берн. Пейзажът е познат и не особено екзотичен, а след спадането на напрежението главоболът наново се засилва. Мълча прочее и се опитвам да подремна, макар че това е такава жена, та да не смееш в близост до нея и да дремнеш.

— Добре ме преметна ти с тия „пет часа“ и тоя „Контис“… — чувам по едно време гласа й.

И понеже не възразявам, тя отново подхваща:

— Навярно и сега нямаш представа за какво говоря.

— Съвсем смътна — признавам. — Твоята доза просто ме изкара от релсите.

— Обаче не дотам, че да изтървеш срещата. Да бях се сетила малко по-рано да потърся адреса му в „Нидегер и Пробст“… Щеше тогава да ме изгледаш откъм гърба.

— Гледката заслужава внимание наистина — промърморвам. — Но макар много да държиш на интелекта, ще си позволя да ти кажа, че известни части на гърба ти са значително повече развити от акъла.

— Да бях се сетила малко по-рано… — повтаря горчиво Флора, без да ме слуша.

— И какво щеше да постигнеш? Щеше да хвърлиш две хиляди — защото мьосю Арон не би се отказал от своите две хиляди и срещу всички женски прелести на света, щеше да хвърлиш тия две хиляди за един ключ без всякакво предназначение. Смятах те за по-умна, обаче очевидно съм сгрешил.

— Забравяш, че с ключа в ръка играта щях да я водя аз! — възразява дамата. — От мене ключа, от теб ключалката, но играта щях да я водя аз.

— Ти никога няма да водиш играта, скъпа. Това не е бридж, нито търговия с лули. И макар че не обичаш да те командуват, в твой личен интерес е да се въздържаш от импровизации и да ме слушаш, ако наистина държиш да стигнеш до брилянтите.

Гласът ми е достатъчно авторитетен въпреки налягащата ме дрямка и жената размисля известно време върху смисъла на току-що произнесеното.

— Добре, Пиер, но и ти запомни: ако дори само се опиташ да ме преметнеш на финала, ще те убия!

— Не ме плаши — измърморвам едва-едва, защото дрямката все повече ме обхваща. — Знам, че няма да го направиш. Ти имаш слабост към мене.

— Наистина едва ли ще го направя — признава тя. — Не, наистина не бих имала сили да те убия…

И за да ме успокои съвсем, добавя:

— Ще те убие Брунер.

ДЕСЕТА ГЛАВА

По мое внушение Флора е спряла колата до сладкарницата при Остринг и сама е продължила нататък. Раздялата ни няма особено конспиративно значение, но в момента само една разправия с Розмари ми липсва.

Къде отпочинал, къде добавъчно омърлушен от дрямката в колата, тръгвам към вилата, обаче още на първия завой виждам зеления буик на американеца, спрял до алеята.

— Тук на място ли искате да ви пречукам, Лоран, или предпочитате да извърша екзекуцията на закрито? — запитва любезно Ралф, като подава глава от колата.

Тази безвкусна идея да бъда пречукан, изглежда, става все по-популярна.

— Не забравяйте, че между нас съществува споразумение — напомням.

— Само че вие го нарушихте.

— Лошо сте информиран. Прескочих просто с Розмари до нейния Грабер…

— Това вече го знам.

— И додето я чаках долу в хола, на мене пък наскочи Флора. Връхлетя ме като тайфун и ме отнесе…

— … И през целия ден ви подмяташе насам-натам като безпомощен обрулен лист…

— Е, не чак толкова безпомощен. Мисля, че свърших известна работа. Но наистина през целия ден не можах да се отърва от тази Флора.

— Знам и това — кима Бентън. — Видях ви как слязохте от колата й. А каква работа свършихте?

— Тук на пътя ли ще говорим? — запитвам с укор, понеже усещам жизнена необходимост от чаша горещо кафе.

Американецът излиза от буика и ние се запътваме към сладкарницата, една от малките гордости на квартала. Сладкарницата наистина е доста уютна, ала ние се разполагаме отвън на терасата, отдето човек може да наблюдава долу шумния булевард с трамваите, пристигащи от града, завиващи и поемащи обратно, а горе — зелените хълмове, по които са накацали вилите на това мирно и тихо село — нашия квартал.

— Мисля, че още тази нощ ще можем да приключим операцията и да завършим сделката — казвам при второто кафе.

— Какво означава това „мисля“? — поглежда ме Ралф с черните си меланхолични очи.

— Искам да кажа, ако тия жени не объркат нещо.

— Това зависи от нас, дали ще им позволим да объркат нещо. Кажете най-първо какви са намеренията ви. А после ще съставим план.

— Смятам, че по-добре би било да съставим просто едно каре — подхвърлям.

И излагам проекта си в общи линии.

Ралф мълчи известно време, като вероятно проверява мислено дали в тоя проект не съществува някаква невралгична точка, обещаваща му подхлъзване. Сетне казва:

— Съгласен. И няма смисъл да губим време. Елате подир половин час с Розмари, а аз ще се погрижа да Флора.

— Най-после! — възклицава квартирантката ми, когато влизам в нашия хол с тия тъй успокояващи нервите зелени тапети.

— Не е зле да се поприготвите, мила, Бентън ще ни очаква подир половин час.

— За какво? За да ни ликвидира?

— Засега в програмата не се предвижда такава точка. По-скоро обичайният бридж.

Розмари става от любимото си място на кушетката, където досега вероятно си е яла нервите, но преди да се отправи към спалнята, не пропуска да запита:

— А вие свършихте ли си работата?

— Мисля, че да. Макар и отчасти.

— Защо отчасти?

— Защото се сблъсках с Флора.

— Случайно ли беше сблъскването, или по предварителна уговорка? — поглежда ме жената с един от неприятните си погледи.

— Нито едното, нито другото: дебнела ни е, значи не е случайно. Обаче не сме се и договаряли, както вие си въобразявате с невероятната си мнителност.

— Тази жена просто ме вбесява с нахалството си!

— Ревнувайте — окуражавам я, — това ми доставя удоволствие.

— Да ревнувам ли?… Едничкото, от което се боя, е, че може да отмъкне брилянтите в последния момент.

— Едва ли. Не съм пророк, разбира се, но едва ли. Струва ми се, че шансовете са предимно на ваша страна.

— Шансовете са едно, Пиер, а крайният резултат — друго. Знаете, че разчитам само на вас.

— Знам, знам — казвам. — Само побързайте.

И когато тя пристъпва оттатък към сложната процедура на обличането, запитвам:

— Какво прави вашата приятелка Виолета?

— Няма я. Изчезнала — раздава се от другата стая гласът на Розмари.

— Как така „изчезнала“?

— Ами когато се прибрах към три часа, прескочих да я видя, макар че тя съвсем не го заслужава, обаче я нямаше. А от съседите разбрах, че е заминала с реното си още от заранта.

Едва изчакал края на фразата, отивам в кухнята и надниквам през прозореца. Вилата насреща е тъмна. Една подробност, непредвидена в плана ми. Да се надяваме, че е без значение.

Точно подир половин час биваме въведени в покоите на американеца от Тим или Том. Макар че единият от тия двамата вече го бих, но все още не мога да ги различавам. В хола, наред с домакина, вече ни очаква и Флора.

— О, скъпа, тази прелестна рокличка ви прави съвсем ефирна — възклицава тя към Розмари.

Което на техния змийски език означава „съвсем кльощава“.

— А този стегнат костюм чудесно откроява вашата снажност, скъпа — отзовава се квартирантката ми.

Което на същия змийски език означава „пълнота“.

Но Флора дава вид, че не е чула, и се обръща към мене:

— Пиер, момчето ми, отдавна не съм ви виждала…

„От един час“, отвръщам, само че на ума си.

— Мисля, че няма защо да се бавим — подхвърля Ралф, като напуска креслото си в ъгъла и се отправя към приготвената вече игрална маса.

Бързаме да последваме примера му и играта започва с привичния спокоен ритъм и в традиционната насока, в смисъл че аз губя. Губи обаче и американецът, може би понеже умът му е твърде погълнат от други неща, а може би просто, защото е заел мястото на втория губещ, и по-точно, онова срещу мене.

— Нищо, ще ни върви на любов — успокоява се той с обичайната старовремска духовитост, с което предизвиква едновременните иронични полуусмивски и на двете жени.

В тоя миг Тим или Том идва да доложи, че някой търси по телефона мьосю Лоран.

— Кой ли може да е? — правя се на озадачен, тъй като ненадейното позвъняване е само част от предварително изготвения план.

— Наистина кой ли е? — пита и Ралф, като ми хвърля подозрителен поглед.

Ставам, отправям се през коридора към кабинета и чувам зад гърба си очакваната реплика на американеца:

— Момент, идвам веднага!…

Защото задачата на американеца е да играе ролята на човека, измъчван от недоверие.

И тъй, без да обръщаме каквото и да е внимание на телефона, ние излизаме един подир друг през задния вход и се отправяме към паркираната малко по-далече кола на Бентън. Сядаме отпред и Ралф подкарва, като се въздържа да форсира излишно мотора. За Тим или Том остава грижата да уведомят подир няколко минути дамите, че съм бил извикан спешно от някой си мьосю Бенато и че домакинът, жертва на обичайната си мнителност, е сметнал за необходимо да ме придружи.

Ситуацията във вилата оттук нататък ще бъде изцяло в ръцете на дамите. В смисъл, че додето са склонни да чакат, те ще имат все още чувството, че са гостенки, а от мига, в който пожелаят да излязат, ще разберат, че са попаднали в плен. Защото, както се е опитал да ми обясни Бентън, Том или Тим въпреки крехкия си вид съвсем не са дотам беззащитни.

— Виолета е изчезнала още от заранта — забелязвам, когато минаваме край вилата на Горанов с все още тъмни прозорци.

— Какво значение?

— Никакво, освен ако с цялата си наивност се натика в комбинацията ни.

— Ако се натика, ще я изхвърлим — промърморва небрежно Ралф.

Излизаме на шосето към Лозана и полетяваме под унилата светлина на тоя жълт флуоресцент, от който те обзема мирова скръб. Мълчим, защото каквото е имало да си кажем, е вече казано. Движението е съвсем слабо и светлата лента на шосето лети срещу нас между двете плътни стени на околния мрак. По едно време улавям нейде далеч зад буика два силни фара и това ме подтиква да наруша тишината:

— Надявам се, че подире ни не се е залепил вашият днешен ситроен или нещо друго от тоя род…

— Уверих ви вече, че няма да има нищо от тоя род — отвръща сухо Бентън.

— Понеже намеси ли се трето лице, това ще означава край на операцията.

— Почвате да се повтаряте, драги — забелязва американецът.

Обаче и той се повтаря, защото малко по-късно подхвърля:

— А каква е гаранцията, че вие не ме водите в капан?

— Не ставайте смешен. Какъв капан? Тук, в тая страна, по-скоро аз съм в ръцете ви, отколкото вие — в моите.

Фаровете зад нас постепенно се приближават додето колата най-сетне ни настига и задминава. Един анонимен Мерцедес с една анонимна жена. Възрастна жена, не от тия, нашите. Вероятно Ралф съзнателно е понамалил газта, за да даде преднина на мерцедеса и да възстанови душевния си покой.

— Вие все пак не ми казахте каква точно е крайната спирка — обажда се отново по някое време американецът.

— Излишно е да ви го казвам. Това би могло само да ви изкуши да изпратите там някой от вашите хора и да развалите всичко.

— И през ум не ми е минала подобна мисъл — лъже той най-безочливо. — Аз не съм дотам беззащитен, че да се нуждая от охрана.

— Вярвам ви. И дори да не вярвам, издутината отляво на сакото ви би могла да ме убеди, че греша. Макар че ако питате мене, съвсем напразно сте се обременили с тая ютия.

— Възможно е — отвръща Ралф. — Искрено казано, моята работа е да проучвам досиета и да броя банкноти, а не да стрелям.

— Надявам се, че не говорите за съвсем формалната си, а може би и напълно въображаема работа в банката?

— В банката или другаде, но моята работа е именно най-вече канцеларска. Само че преди да стигна до тая канцеларска работа, аз съм опитал и много други неща. Тъй че ще сгрешите, ако ви хрумне да ме смесвате с Кьониг.

— И през ум не ми е минала подобна мисъл — уверявам го на свой ред. — Напротив, разчитам, че сте добър професионалист. Защото, ако сте наистина добър професионалист, едва ли ще прибегнете до глупости, които биха могли да хрумнат само на някой любител и да развалят всичко.

Естествено, аз не изпитвам чак такова сляпо доверие към американеца. Дори съм склонен да допусна, че буикът е снабден с една от тия мизерни апаратури, огласяващи етера със своите „пиу-пиу“ и насочваща от далечно разстояние някой ситроен по следите ви. Нищо чудно тия от ситроена да имат съответната връзка с ония от вилата, с някой Тим или Том, готов при нужда да доведе подкрепление. И все пак, ако не вярвам в искреността на Ралф, аз нямам основания да се съмнявам в користолюбието му. А користолюбието изисква поне по време на сделката ние двамата с него да бъдем съвсем сами. За да стане сделката на четири очи. За да не възникне нито сянка на съмнение у шефовете на американеца. За да бъде всичко както трябва.

Рискът може да възникне оттук нататък. Разбира се, на Бентън не му струва нищо да ме пусне да си вървя по пътя. Изчезвам с документи без капитално значение и го оставям на спокойствие. Но той няма да прояви подобно великодушие. Както няма да направи и глупостта да ме предаде на шефовете си. Той просто ще ме ликвидира, и то с единствената цел да премахне завинаги един неудобен свидетел.

— Какъв час сте определили на хората си, за да влязат в действие? — запитвам, колкото да кажа нещо.

— Вие ставате наистина отегчителен, Лоран — промърморва Бентън.

— Защото вече ви обясних, че скривалището не може да се отвори за пет секунди. И ще бъде еднакво неудобно за двама ни, ако хората ви си напъхат носа преждевременно.

— Вие ставате наистина отегчителен — повтаря американецът. — Можете да бъдете сигурен, че никой няма да си напъха носа и никой в нищо няма да ни попречи.

Останалата част от пътя минава в мълчание. Едва когато вече влизаме в Лозана, Ралф запитва:

— Сега накъде да карам?

— Към гарата.

— Ако ми кажете направо адреса, по-лесно ще се ориентирам.

— Не мога да ви кажа нещо, което и на мене не е известно. Имам само зрителни впечатления за мястото.

Истината е тъкмо обратната: нямам никакви зрителни впечатления, но съм се ориентирал съвсем точно за мястото по картата. Когато стигаме гарата, обяснявам:

— Завийте надолу, минете под моста, а сетне завийте пак вдясно.

И едва когато завива вдясно, давам следващото указание, а сетне — по-следващото. И тъй нататък. Като съзнателно усложнявам маршрута, дори с риск да се объркам. Додето най-сетне буикът се вмъква в тесен проход между някаква висока сграда и някакъв зид.

— Тук ли е? — пита подозрително Ралф.

— На две крачки оттук — успокоявам го.

Тръгваме и двете крачки се оказват твърде продължителни.

— Вие ме разигравате, драги — подхвърля американецът.

— Съвсем не съм настроен да ви разигравам. Обаче аз също имам право на известни предпазни мерки. И нямам никакво желание да умирам толкова млад.

Накрая стигаме до не твърде голяма, но масивна постройка, открояваща се смътно сред няколко дървета върху полегат терен край езерото.

— Тука е — казвам.

— Вие наистина сте ме разигравали — забелязва Ралф. — Можехме да дойдем с колата за нула време.

— Да обиколим от другата страна — предлагам, без да го слушам.

Обикаляме и откриваме, че прозорецът на стаята до входа е осветен.

— Свети! — установява Бентън очевидното.

— Аз нали ви казах, че Виолета ще се набърка — промърморвам.

— Толкова по-зле за нея — отвръща спътникът ми и се отправя към вратата.

— Чакайте, така не бива — спирам го. — Да не искате да я ликвидираме?

— Защо трябва да я ликвидираме? Ще я завържем и ще й пъхнем нещо в устата.

— Оставете тия бандитски маниери. И дайте ми възможност аз да действувам. За силните средства винаги има време.

— Добре, Лоран, действувайте — отстъпва неохотно Ралф.

Натискам звънеца достатъчно силно, за да я разбуди, ако е заспала. Малко по-късно отвътре се чува гласът на Виолета, твърде слаб, за да доловим нещо членоразделно. Натискам бравата и вратата се отваря. Отдясно на коридора е другата врата — на осветеното помещение. Широко и гостоприемно отворена. Така че влизаме.

Виолета лежи на дивана загърната в пъстро одеяло и когато ме вижда, на лицето й се появява анемична усмивка:

— А, мьосю Лоран!

Сетне погледът й спира на американеца и усмивката се заменя с недоумение.

— Нашият съсед, господин Бентън — бързам да го представя. — Той ме доведе.

И понеже и тъй, и тъй сме почнали да се обясняваме, допълвам:

— Изплашихте ни, Виолета. Тръгнахме да ви търсим по участъците. Издирихме тукашния ви адрес. Помислихме, че бог знай какво се е случило…

— Случи се — кима младата жена.

Тя отмята рязко одеялото и отдолу се показва гипсираният й крак.

— Какво е станало?… Как?… — избъбрям.

Тя ми отправя страдалчески поглед и без да обръща внимание на Ралф, произнася уморено:

— Аз излязох от играта, Лоран… Тази заран едва не ме смачкаха в колата ми. И злополуката не бе случайна. Не желая вече нищо повече, освен да ме оставят на мира…

— Кои точно?

— Не знам… Които и да са…

— И вие лежите тук съвсем сама? — решавам да сменя темата след късо неловко мълчание.

— Съвсем не. За мене се грижи приятелката, тази, за която ви споменах. Тя живее съвсем наблизо.

В този миг Виолета се сеща за задълженията си на домакиня и предлага:

— Но седнете де! Не съм в състояние да ви почерпя, обаче вие можете и сами да си сервирате. Бутилките са оттатък, в дневната…

— Не се безпокойте — казвам, като сядам.

Ралф остава прав до вратата, решил отчасти да компенсира с тая стойка дългото мачкане на костюма си в колата. Той ми отправя многозначителен поглед в смисъл „докога ще си губим времето“. Аз също не държа да си губим времето, защото всяка загубена минута ни приближава до вероятния миг, когато хората на американеца ще нахълтат тук. Вярно е, че ще има да се поизпотят, додето открият точното място, ала в края на краищата не може да не го открият.

— Господин Бентън е чул, че имате намерение да продавате тази вила и да запазите другата в Берн — позволявам си да подметна.

— Може би… — смънка Виолета. — Не съм решила още, но може би…

— Той ме докара, като мислеше да използува случая, за да хвърли бегъл поглед на къщата… защото никой не е предполагал, че ще ви намерим в такова състояние…

— О, нека не пресилваме — възразява апатично домакинята. — Както виждате, не съм още на смъртно легло. И ако господин Бентън има желание… Съжалявам само, че не мога да го разведа…

— Не се безпокойте, госпожице — благоволява най-сетне да се обади американецът. — Става дума просто за един бегъл поглед… Нямам никакво желание да ви досаждам.

— Но вие съвсем не ми досаждате. Боя се, че стаите не са в образцов вид, но щом е само за един поглед…

Излизаме в коридора, минаваме транзит край вратите на следващите две стаи и стигаме до сервизните помещения. Вратата за зимника е широко отворена, тъй че тутакси зърваме циментовата стълба, водеща надолу. Намирам електрическия ключ. Дано да има крушки. В тия стари зимници понякога изобщо не се сещат да поставят крушки. За щастие тук е другояче.

Слизаме по стълбата и се озоваваме в обширно бетонено помещение, почти празно, ако не се смята инсталацията на парното в единия ъгъл. Въпросната стена е вероятно насрещната. Една празна циментова стена, върху която са отпечатани дъските на кофража, но лишена от каквато и да било ниша или отвор. Ако не се брои, разбира се, малкото отверстие в единия ъгъл с две тръби, снабдени с ръчки за регулиране на парата.

Приближавам до отверстието, следван от американеца. Отвинтвам кръглата ръчка на единия кран и пъхам вътре химикалката си. Нищо. Отвинтвам втората ръчка и повтарям операцията. Едва забележимо изтракване. Сетне циментовата стена бавно и безшумно се дръпва встрани и ни отваря пътя към бункера.

Влизаме и заопипваме стената около отвора. Ралф е набарал електрическия бутон — помещението се изпълва с мъждивата червеникава светлина на слаба крушка. Оскъдна светлина, но напълно достатъчна, за да видим отчетливо в дъното на помещението внушителната стоманена врата на вградена в стената каса.

Наблюдавам с интерес американеца с крайчеца на окото си. Обаче — характер или маска — лицето му запазва спокойния си израз.

— Дайте ключа, Лоран.

— Най-първо негативите, Бентън.

Той бръква в джоба си, изважда миниатюрна касетка и ми я подава.

— Надявам се, не са снимки на стари вестници…

— Можете да проверите.

Проверявам с помощта на увеличителното устройство, сетне прибирам негативите и изваждам ключа.

— Също и копията… — напомня Бентън.

Предавам и копията.

Американецът се отправя към дъното на бункера и забелязал, че го следвам по петите, предупреждава:

— Разрешавам ви да гледате, но не и да пипате.

Той напъхва ключа в ключалката, завърта го два пъти и без особени затруднения отваря тежката врата. Вътрешността на касата ни се разкрива, достатъчно осветена, за да установим, че съдържа две ръчни куфарчета. Две ръчни куфарчета на двата рафта, и нищо повече.

В този миг чувам едва доловимо щракване зад гърба си. Обръщам се тъкмо навреме, за да видя как бетонената стена бавно се връща на изходната си позиция, за да ни погребе. И през процепа, преди напълно да се е затворил, ми се мярва слабичката и безпомощна фигура на Виолета, стъпила достатъчно устойчиво на двата си крака и без следа от гипсов калъп.

Погледът на американеца е отправен в същата посока. За да му разкрие същата безнадежна ситуация: бетоненият бункер се е превърнал в наша гробница.

Отправям се към фаталната стена. Не, разбира се, за да я отместя с ръце, а за да потърся евентуалния лост за действие отвътре. Но такъв лост липсва. Действията са предвидени само за отвъдната страна, и най-вече за такива невинни и беззащитни девойки като тая пепелянка Виолета.

— Вие сте виновен, Лоран — промърморва уморено американецът, като се обляга на стената, без дори да обърне внимание, че е потънала в прах. — Ако я бяхме вързали здраво и ако й бяхме натикали една кърпа в лъжливите устенца, сега щяхме да работим съвсем свободно.

Той замълчава, разбрал, че укорите са безполезни, и бавно, вече съвсем без желание, отново се връща към касата.

— Да видим поне какво има вътре. И без туй разполагаме с достатъчно време. Съвсем достатъчно. Чак додето кислородът се привърши и пукнем от задушаване.

Ралф изважда едното куфарче, поставя го върху циментовия под и го разтваря. Не си правя труда да приближавам, защото и отдалеч мога да си дам сметка за съдържанието: златни предмети, златни монети, бижута, изобщо тоя род вещи, от които всеки еснаф стиска по малко в някой ъгъл, но които тук са немалко, а много.

Американецът преравя небрежно отгоре-отгоре съкровищата, за да заключи:

— Няма брилянти…

— А другото не ви ли стига? — подхвърлям.

— Бих казал, че за момента и при тая обстановка дори ми е излишно много — отвръща Ралф. — Но брилянти няма…

Той отмества нехайно с крак куфарчето, приближава до касата и измъква второто. Същата картина: дреболии все от този жълт метал, който върши толкова малко работа, но който хората са свикнали да смятат за толкова ценен. Плюс няколко бижута в плоски кадифени и кожени кутии. Едната от тях обаче не съдържа бижу.

— Брилянтите…

Гласът на американеца е съвсем меланхоличен. Имам чувството, че щеше да е по-доволен, ако не бе ги намерил. Защото сега, след като ги е намерил, капанът, в който сме попаднали, вероятно му се струва още по-чудовищен и зловещ.

Приближавам, за да зърна все пак тия прословути брилянти. И без туй, както казва Ралф, разполагаме с достатъчно време. Дори предостатъчно.

Те лежат върху тъмното кадифе и въпреки недостига на светлина искрят във всички цветове на дъгата, при най-малкото движение на американеца.

— Наистина изключителни — установява Бентън.

Той затваря кутията и понечва да я пъхне в джоба с оня древен рефлекс на човек собственик. Сетне я захвърля небрежно в куфарчето.

— Каква ли е дебелината на този бетон? — запитва той, като оглежда стените.

— Не по-малко от един метър. А потонът — навярно не по-малко от два метра. Подвижната стена все пак е най-тънка — една дреболия от половин метър.

— Изобщо можем да се скъсаме да ревем, без никаква надежда някой да ни чуе — обобщава Ралф.

— И кой искате да ни чуе? Милосърдната Виолета, която ни е затворила тук, за да изгнием и да може подир туй свободно да се разпорежда с наследството? Или вашите хора, които, позволете да ви го кажа, Бентън, са тъй глупави, че само ще надзърнат в зимника, ще установят, че е празен, и доволни от острата си наблюдателност ще заминат.

— Да оставим това. Кажете по-добре за колко време смятате, че ще ни стигне въздухът?

Той отново оглежда с преценяващ поглед помещението. Бункерът представлява стая с размери около четири на четири. Една достатъчно широка площ, ако става дума за скривалище, но твърде тесничка, ако трябва да я разглеждаме като резервоар на кислород. Първо, понеже таванът е висок не повече от два метра. И, второ, защото помещението вероятно от твърде отдавна не е било отваряно и въздухът е нечист и застоял и доколкото все пак съдържа малко кислород, той е проникнал тук по време на краткотрайното отдръпване на стената. Проникнал е навярно, но в плачевно оскъдна доза.

— Проблемите на асфиксията никога не са ме занимавали — признавам. — Но като имам предвид жалката кубатура на тая дупка, а също и факта, че във въздуха и сега почти липсва кислород, мога да ви предскажа, че само подир няколко часа вече ще дишаме собствения си въгледвуокис. Така че и останалото няма да закъснее.

Ралф се е облегнал на стената, без да помисли за туй, че цапа костюма си. И както се е облегнал, той бавно се свлича на земята. В първия момент помислям, че го е налегнало малодушие. Поне додето не чувам смеха му. Един полугласен и невесел смях, но който разтърсва раменете му и който той напразно се опитва да обуздае. Най-сетне експлозиите на мрачно веселие оредяват достатъчно, за да произнесе:

— Ха-ха… Представяте ли си, Лоран… Бил съм в Гвинея и Гватемала, бил съм в Панама и Конго. Бил съм там, където се стреля иззад ъглите и където падат хора… вярно е, че аз не съм по стрелбата, казах ви вече… моята специалност е да плащам сметки и да правя проверки на сметки, но и аз съм рискувал кожата си и смъртта е минавала на косъм от мене, и винаги съм оцелявал, за да стигна дотук, до тоя порядъчен град… ха-ха… където една малка глупачка с лице на гимназистка, от тия, бавно развиващите се, ха-ха, ще ми види сметката…

Той замълчава, сякаш изтощен от пристъпа на странна веселост, една такава веселост, от която могат да те побият тръпки, и постепенно наново изпада в обичайната си флегматичност.

— Все пак друго е да умреш на две крачки от тия брилянти — подхвърлям.

— Изключителни!… — произнася машинално Бентън.

— Чист въглерод — добавям аз.

— И ние с вас не сме нищо повече от химически вещества, в последна сметка — забелязва американецът. — Всичко зависи от строежа и съотношението.

— Чист въглерод — повтарям.

— Дори и така да е. Зад тоя въглерод се крият купища долари.

— А за какво бихте ги използували?

— Де да знам. Бих ги използувал вероятно за нещо, ако можех да си вдигна парцалите и да изчезна в неизвестна посока. Но аз съм професионалист и знам, че това е невъзможно. И дори да би било възможно, цената му е такъв непрестанен страх, че не си струва труда. Такава е системата, Лоран. И влезеш ли в системата, няма излизане.

— Тогава за кво ви са тия камъни?

— Така: за да ги сложа в някой банков сейф. Една гаранция за сигурност…

— Сигурност от какво?

— О, престанете с тия въпроси — промърморва Ралф. — Отегчавате ме.

— Трябва да убиваме времето, Бентън. Всичко ще мине по-леко, ако убиваме времето.

— Не възразявам. Убивайте го. Само че не по такъв начин. Не с тия идиотски въпроси. Вървете по ръце, ако щете. Или свирете с уста — това по-малко ще ме нервира. Или изпейте нещо…

— Някои навярно пеят в същия този час… И свирят… Оркестърът в Мокамбо е още на крак…

— Да, пеят и свирят, и се наливат с шампанско, и се върдалят с любовниците си, и правят групов секс, и нагъват шатобриани, като ги заливат с бургундско, и спорят дали да прекарат ваканцията на Бахамските острови, или на Бермудските… — той изрежда бавно, сякаш се опитва да си спомни какво още могат да правят хората. — А мръсната работа я оставят за Бентън и за тия като Бентън, и това, че някой или друг Бентън ще бъде същата тая нощ очистен или ще се задуши в собствените си изпарения в някой зимник… това е без значение, това е предварително предвидено в процента неизбежна фира, това си е в реда на нещата и дори не си струва да се мисли за него…

Той млъква за малко, сякаш да си поеме дъх, и аз съзнавам в тоя миг, че също се опитвам да си поема дъх, че въздухът не ми стига, или си въобразявам, че не ми стига. И усещам, че в главата ми отново почва да кове тая отвратителна болка, с която се събудих следобед в „Терминюс“.

Следобедът в „Терминюс“ — това ми се струва в този момент нещо твърде далечно, нещо почти забравено, нещо от Стария завет… и Флора… и мьосю Арон…

Минава време. Може би час, може би повече. Не искам да гледам часовника. По-добре да не гледаш часовника, когато знаеш, че няма какво да чакаш, освен… И ние мълчим, всеки отпуснат на мястото си и всеки зает с мислите си или с усилието да ги прогони.

— Ето затуй бих си вдигнал парцалите и бих изчезнал, стига да можех — чувам най-сетне тихия глас на Ралф, съвсем тих, понеже Ралф говори всъщност на себе си, а не на мене. — Защото това би било най-логичното. Нали цял живот на това са ме учили, нали това е бил стимулът: да прогресираш, да вървиш нагоре, защо? — за да имаш по-голяма заплата, за да имаш повече пари. Тогава какво по-естествено, щом най-сетне си ги напипал тия пари, цели купища пари, да ги натъпчеш в торбата и да тръгнеш, накъдето си щеш…

— И все пак вие не бихте го направили — напомням съвсем машинално, защото вече нямам никакво желание за разговор, нямам никакво желание за нищо.

— Е, да, понеже има и другото: възпитанието, дресировката. На мене са ми казали, че нашето разузнаване е най-великата институция, както и на вас са ви казали нещо от тоя род. На мене са ми казали, че парите са голямо благо, и аз съм повярвал. На вас са ви казали, че брилянтите не са нищо повече от чист въглерод, и вие сте повярвал. С какво всъщност си въобразявате, че стоите над мене, когато сте същата маймуна като мене.

— Все пак не е без значение в какво си повярвал — възразявам апатично.

— Съвсем без значение е… Всичко е лъжа. Или, ако щете, удобна истина. В единия случай — за една група. В другия случай — за друга група. И какво от туй, че едната била по-малка, а другата — по-голяма? Аз не съм група. Нито вие. Всеки от нас си е нещо за себе си, Лоран… Всеки от нас е един жалък идиот, който е повярвал в обратното, понеже са му го внушили с користна цел…

Той замлъква или може би продължава, само че вече наум, което е за него без значение, понеже — макар да споменава името ми — всъщност говори на себе си. Ако беше прекарал като мене един пълен с главоболия ден и ако някоя Флора беше му тикнала една пилюла с течен газ в устата, сигурно нямаше да има желание да говори и на себе си, както аз нямам никакво желание да говоря на себе си, и едничкото, което се опитвам да постигна в момента, е да забравя, че въздухът вече не ми стига, защото, когато усетиш, че въздухът не ти стига, можеш да почнеш да драскаш стената с нокти или да драскаш гърдите си с нокти и изобщо да откачиш.

— Тия жени объркаха всичко… — чувам след много време гласа на Ралф. — … Жената е необуздана в стремежите си и непредсказуема в поведението.

— Също като мъжа — произнасям с глас, който аз самият едва долавям.

— Съвсем не. У мъжа има система. И понеже има система, можеш да я дешифрираш… Това ти дава чувство за сигурност: има система, има за какво да се заловиш. Жената е друго… Вие сам казахте одеве, че Флора ви е връхлетяла като тайфун. И дори не забелязахте какво сте казали. А това е самата истина: жената е стихия, ураган. И съвсем не е каприз, че тайфуните винаги носят женски имена — Клео, Фифи, Флора… Тая Флора!… Тайфуни с нежни имена… Нахлуват и обръщат всичко наопаки…

— Сигурен ли сте? Ние с Розмари живяхме доста спокойно… поне до известно време…

— Съвсем естествено… В центъра на урагана времето е винаги спокойно. Безоблачно и тихо. Затова пък, ако се изпречите на пътя му… Познавам ги ураганите. Нали ви казах: Гватемала.

— Може би познавате ураганите, но нямам впечатление да познавате жените — забелязвам подир още много време и навярно след като Ралф отдавна е забравил репликата си.

— Познавам и жените — промърморва американецът с неясното произношение на пияния или заспиващия. — И тъкмо затуй не се увъртам около тях, ако имате предвид тая подробност… Никога не се увъртам… Отивам просто и си плащам… и излизам достатъчно облекчен и отвратен, за да ги забравя поне до някое време…

Той млъква и замира на мястото си, на същото онова място, дето отдавна, преди часове или години се е свлякъл в тихия си истеричен смях. А после, подир нови часове или години, произнася с мъка:

— Жените са хубави само по списанията, Лоран… списанията за подрастващи онанисти… ония списания, дето ще видите маса проститутки, добре режисирани от някой порнограф… Иначе, в живота, с амбициите си и страстите… Не ми говорете… Тайфуни с нежни имена…

И пак подир нови часове или минути чувам гласа му, вече съвсем далечен:

— Всъщност имате пълно право… да ги браните… Тия жени. Ако не бяха те… отдавна щях да ви надуша и да ви… обезвредя.

— По кой начин? — запитвам с мъка.

— По най-радикалния… Аз ви уважавам, Лоран… по най-радикалния… полумерките са обидни за човек от вашия ранг…

И ние отново берем душа, всеки в подножието на своята стена, всеки на своето собствено лобно място.

— А сега… взаимно се обезвредихме… в тоя бункер… в тая гробница за двама… И сигурно се гнусите, че трябва да почивате до такъв, като мене…

— Защо?… — намирам сили да произнеса. — На бойното поле противниците често падат един до друг…

— Да… вярно… падат един до друг… Но не ги погребват заедно… А ние ще бъдем в една братска могила… братската могила на шпионите…

Всъщност тук ти е мястото — казвам, само че без да го произнеса, понеже нямам сили да го произнеса. — В този бункер от войната. В този бункер, останал, след като войната е отминала… Всъщност тук ни е мястото и на двамата, дето сме останали от войната и дето сме продължили да водим войната и за които войната никога не е свършвала… И няма какво да се чудиш, че сме заедно, Ралф… И няма какво да се правиш на глупак… защото ти знаеш, че тя е друга, тази наша война… не като онази с окопите и позициите… тя е друга и всеки е в тила на противника, и всеки има в своя тил противника… и додето тя трае, ще бъдем все заедно… ние или такива като нас… защото какъв е този противник, ако няма пред себе си друг противник… защото сме невъзможни един без друг… защото не можем един без друг… защото единият без другия губи смисъл… също както нощта и денят, също както мракът и светлината…

* * *

Светлината, да… Само че тя вече е намаляла… Тя си отива. Вероятно се мръква. И аз се чудя докога ще седим така в тоя здрач и няма ли да се сети някой да запали лампата.

Ние с Борислав сме се свили всеки в свойто зелено кресло под зеления фикус, дето върхът му вече опира в тавана на кабинета. На дивана е, разбира се, бившият ми шеф, когото винаги съм смятал за малко педант, може би защото и той винаги ме е смятал за малко авантюрист. Колкото до генерала, той предпочита да не се заседява. И с бавни стъпки измерва килима от край до край или спира замислен за нещо си ту тук, ту там.

— Не е за пръв път — произнася сухо бившият ми шеф, понеже в момента той има думата. — Боев ще изпълни задачата, и не лошо, ще преодолее трудните етапи и накрая, когато трябва да сложи точка, вместо да сложи точка, ще хлътне… Не е за пръв път…

— Можеше и да не хлътне — не се стърпява Борислав. — Ако нещата в живота ставаха също тъй лесно, както стават на книга, можеше и да не хлътне…

— Как стават нещата в живота, това не само вие го знаете — възразява спокойно бившият ми шеф. — И ние не сме расли само из канцелариите… Добре очертаният на книга план може и добре да се изпълни. Особено от опитен работник като Боев. И особено ако успее навреме да подтисне тая си склонност към авантюрата…

— Каква авантюра? — възразява пак Борислав, противно на реда. — Тук няма никаква авантюра.

— Бориславе, ти сега не се обаждай — промърморва генералът. — Не прекъсвай човека.

— Нека прекъсва — забелязва бившият ми шеф. — Това не ме смущава. Само че да бъде по-обективен.

Той поглежда с острите си хладни очи приятеля ми и казва:

— Каква авантюра ли? А как другояче ще наречеш целия този пазарлък с американеца? И за какво собствено му бе нужен този пазарлък? И защо трябваше да се натиква в бункера?

— Много просто защо: за да попълни досието. За да се добере до последния липсващ фрагмент — отвръща Борислав.

— Данните, съдържащи се в този фрагмент, съвсем не са от такава важност, че да залага живота си на карта. Данните на този фрагмент биха могли да бъдат получени при следствието.

— Да, но може би не тъй пълно и с цената на много въртели и на много време.

— Тази цена не е толкова висока, колкото цената на един живот — възразява спокойно бившият ми шеф.

— В края на краищата рискувал е собствения си живот… — подхвърля Борислав, като преглъща края на фразата.

Обаче аз знам, че краят на фразата е: „Не вашия“.

— Мисля, че нашият живот не принадлежи само на нас — забелязва сухо бившият ми шеф.

— Вярно — съгласява се Борислав. — Но какво да се прави: има такива хора, дето са свикнали да довеждат нещата докрай и да изпълняват задачата докрай, до последния фрагмент, дори и с риска да не се завърнат…

— Не се ли завърнат, значи не са изпълнили добре задачата — възразява бившият ми шеф. — Или са я изпълнили, като са заплатили прекалено висока цена.

Слушам ги внимателно, свит в креслото си, обаче имам чувството, че вече почват да се повтарят, както става често при един спор, макар генералът не без основание да смята, че истината нерядко се ражда в спора. Слушам ги внимателно, но по едно време почвам да се отегчавам и да си мисля, че щом въпросът се отнася до мене, време е най-после да запитат и мене как виждам нещата, а не да говорят така, сякаш мене ме няма.

— Ти наистина си малко пристрастен, Бориславе — обажда се най-сетне и генералът. — В края на краищата фактът е, че ние нямаме последния фрагмент. Нямаме го, макар да сме заплатили за него една прекалено висока цена…

Той замълчава, после казва с някаква сянка на укор, но тъй, като че ли укорява не Борислав, а себе си:

— Пристрастен си, братко… и аз те разбирам… Ние загубихме един опитен работник… и един другар…

И тогава чак се сещам, че не ми дават думата, защото съм умрял.

* * *

Светлината е намаляла още повече и вече е здрач. Не здрачът на свечеряването, а оня, сивият смътен здрач на неясните сънища. И, както винаги, в тия неясни сънища виждам Любо, че идва с нехайната си бавна походка, като едва забележимо провлачва единия си крак.

Някога там, по голите чукари край границата, когато гонехме бандитите, Любо бе тежко ранен и макар да оцеля, оттогава малко накуцва с единия крак, съвсем леко наистина, но все пак накуцва и това му е станало втора природа, затуй накуцва дори когато идва при мене насън макар да би било логично да се предполага, че една сянка не ходи като нас, така че би могла да се движи и без да накуцва.

Той идва към мене и спира до мене, обаче без да ме гледа, сякаш сме на конспиративна среща, сякаш даваме вид на съвсем непознати хора, озовали се по чиста игра на случая на две крачки един от друг.

— Можеш да ги разправяш тия на бившия си шеф, но не и на мене, брат — мърмори Любо, почти обърнал ми гръб, като че стоим нейде си на някаква конспиративна среща. — Аз знам защо се навря във вилата на американеца и знам как стигна до тоя бункер. Навря се, за да спасиш моя хлапак.

— Не дрънкай глупости — казвам. — Известно ти е, че имах задача.

— Ти тия на другиго ги разправяй, брат, а не на мене, дето ти знам и зъбите и дето аз съм те учил на занаят. Знам за какво го направи.

— Можех да освободя Боян и да си тръгна — казвам му.

— Там е, че не можеше. И ти добре го разбираше. Можеше да си тръгнеш и да се отървеш, но по-рано и веднага след като беше разбрал, че Боян се е провалил. И професионално погледнато, така трябваше да направиш. Не да скачаш от терасата, а да изчезнеш и да оставиш на Борислав грижата да отърве момчето. Сигурно накрая все пак щяха да го пуснат. За какво ли им е притрябвало. Ти им трябваше, ти!…

— Приказваш глупости — отвръщам, без да поглеждам към Любо, сякаш наистина сме на конспиративна среща. — Исках да пипна и третата серия на досието.

— Третата серия!… Много важно! Ти се хвана за третата серия, понеже и тъй, и тъй вече бе хлътнал. Ти знаеше, че са те харесали за изкупителна жертва и че след провала на Боян няма какво повече да нравиш професионално погледнато, а трябва светкавично да изчезваш. И вместо това отиде и им се навря в ръцете. За да спасиш моя хлапак.

— И ти ги дрънкаш едни… с твоите „професионално погледнато“… В края на краищата професионално или не… по-рано или по-късно… нали знаеш: всички ще дойдем при тебе… така че стига си ми опявал…

И за да му попреча да опява и за да го принудя да се махне, отварям очи. Отварям ги мъчително и с усилие и се опитвам да ги съсредоточа върху нещо реално, додето съм все още тук, в това, реалното, и ги впервам в сивата пустиня на циментовия потон с неравните отпечатъци от летвите на кофража. Но сякаш усетил, че искам да се уловя за него, да се уловя за нещо здраво, таванът над мене изведнаж се завърта, този бетонен таван с отпечатаните дъски на кофража и с мъждивата крушка. Той се върти бавно, ала непрестанно, тъй непрестанно, че усещам повдигане и се мъча да се заловя за нещо, за да не се строполя нейде встрани или даже върху самия този непрестанно въртящ се таван… Затвори очи! Затвори очи! — казва ми някакъв глас и аз ги затварям, но под клепачите заиграват остри светли черти, като някакви телени мрежи, нажежени до бяло, а в главата ми все по-страшно кове непоносимата болка, сякаш кове не с чук, а с длето. Обръщам се настрани, обаче и тук ме пресрещат нажежените телени мрежи, завъртам се на другата страна, ала те са и там, те ме обгръщат от всички страни, тия телени мрежи, нажежени до бяло, и аз усещам как се задушавам сред тях и за да не се задуша съвсем, най-сетне отварям очи, но над мене е тъмно и навсякъде наоколо е тъмно, един тъмен мрак на черно-червени петна, сред който нейде далеч се върти като самотна звезда мъждивото кръгче на крушката.

— Трябва да се раздвижим… — чувам глас. — Трябва да станеш, за да разсееш тъмнината… Тъмнината е в ниското, долу. Трябва да станеш… — Опитвам да стана, като се опирам с гръб до стената, но се свличам обратно. Опитвам пак. Мракът донейде се е разсеял. Нощта е преминала, в здрач. Бентън, седнал до насрещната стена, е извадил пистолета… Ще развали и последния въздух — чувам глас. Вдигнал съм се достатъчно, за да тръгна към него. И да падна. Изправям се на колене и отново се опитвам да изплувам над мрака. И пак падам, вече близо до Ралф. Издърпвам пистолета съвсем леко. Той едва го държи.

— Дай го — избъбря. — Не мога повече… задушавам се…

— Ще развалиш въздуха…

— Дай го…

— Няма…

Сетне замираме обезсилени. Той — на своето лобно място, аз — в ъгъла до подвижната стена. И мракът отново се сгъстява. Тоя мрак на петна. На черни и черно-червени петна. Свършва се — чувам глас. Поглеждам нагоре. Самотната звезда на крушката е угаснала. Пълен мрак. Значи свършва се. Най-сетне. Мислил съм толкова пъти за смъртта. Няма начин да не мислиш, когато минава край тебе. Няма начин да не мислиш, когато знаеш, че един ден ще спре до тебе. Някои казват, че това е страшното: смъртта. Други — че това е отмората: смъртта. Като непробуден сън подир тежък ден. Време е най-после сам да видиш как е там. Там — при Любо. Там — от другата страна на живота.

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Смъртта отново ме е отминала. Невероятно, обаче отново ме е отминала. Само че този път е спряла по-дълго пред мене и ме е погледнала в очите. Сетне е размислила и ми е дала отсрочка. И е отминала.

На две крачки от мене в ъгъла неусетно се е появила цепнатина, съвсем тясна, но достатъчна, за да усетя полъха на живота, който прониква в наситеното с въгледвуокис помещение. Помещението е тъмно. Ала това не е мракът на края, а обикновеният мрак — тая стара крушка просто е изгоряла, непривикнала на такава дълга употреба.

Усещам, че мога да се движа. С пълзене, разбира се. Примъквам се по-близо до цепнатината и замирам. Иска ми се да поема прииждащия оттам въздух с пълни гърди, но замирам.

Не знам колко време минава тъй. Тук, в изолацията на тоя циментов ковчег, съм загубил всяка представа за времето. То не интересува погребаните. Сетне изведнаж усещам, че процепът се разширява. Стената безшумно се е поместила, за да даде път на въздуха и светлината. Поместила се е на сантиметри от мене и бих могъл само с едно движение да се озова оттатък, извън пределите на задухата и на смъртта. Но прибързаните движения са рисковани. Там че замирам и чакам.

В светлината на процепа вече се е появило нещо живо. И върху осветената част на циментовия под е паднала голяма сянка. Сянка на жена. Сетне сянката се раздвижва. Жената прави няколко предпазливи крачки навътре в помещението и острият лъч на джебен фенер осветява разтворената празна каса, после се спуска надолу към двете куфарчета, спира по-дълго върху тях…

Сега е моментът. Измъквам се бързо, почти пълзейки по колене, добирам се до крановете на парното и натискам първия. Защото там, в бункера, съм имал достатъчно време, за да съобразя, че първият служи навярно за затваряне, щом вторият служи за отваряне. Стената наистина отново се помества безшумно и процепът изчезва.

Сега вече мога да си поема дъх. И да опитам да се изправя. Това не става изведнаж и все пак става по-бързо, отколкото съм очаквал. Няколко минути дишане с пълни гърди и усещам, че се съживявам. Кръвта се пречиства и мислите се избистрят. Мислите за ония двамата в бункера. А също и за другите, които навярно ме дебнат навън.

Изправям се, все още опрян до стената, и размърдвам крака. Първо единия, после другия. Проверявам доколко ми се подчиняват и доколко могат да ме удържат. Първо единия, а после другия. Сетне правя няколко предпазливи крачки. Не е блестящо като резултат, но не падам. Трябва да дам още малко време на кръвообращението да си свърши работата. А засега да си гледам моята.

И тъй — ония двамата. Натискам леко лостчето на втория кран и процепът отново се появява — съвсем тесен, някакви си десетина сантиметра, защото съм побързал да отпусна лостчето.

— Пиер, ти ли си, момчето ми? — чувам гласа на Флора, която мигом е долепила лице до процепа.

Тя вижда много добре, че съм аз, и въпросът цели просто да възстанови връзката на интимност, която е най-доброто начало на съвместна дейност.

— Да, мила — отвръщам. — Как е там, вътре? Провери ли съкровищата? И убеди ли се, че държа на думата си?

— Никога не съм се съмнявала в това, момчето ми. Но какви са тия номера, дето ги правиш с лостовете. Натисни по-силно на оня, втория, за да излезем де!

— А, ти за стената ли? Ами тъкмо това е стената, която ти бях обещал. „Отвори се, Сезаме!“ — не помниш ли. И тя се отвори.

— Само че после се затвори — напомня Флора.

— Е, да, за да не става течение…

— Вие няма да ми направите тая мръсотия, Лоран!…

Това вече не е гласът на Флора, а слабият глас на Ралф, тоя безсилен и апатичен глас, който, струва ми се, толкова отдавна, но и толкова дълго е кънтял в ушите ми, кънтял… кънтял… до безконечност. Фразата прозвучава нейде отдолу, сякаш изпод земята, и немкинята поотмества машинално обемистия си крак и аз виждам там долу бледото лице на американеца, който вероятно се е довлякъл до процепа, тъй както умиращият от жажда се довлича до спасителната локва вода.

— Вие не сте способен на такава мръсотия, нали… след всички тия адски часове, прекарани заедно…

— А вие на мое място щяхте ли да ми простите?

— Вероятно… Не знам… — мърмори Бентън. — Във всеки случай, ако не бяхте ми взели пистолета и ако имах малко сили, бих ви пуснал сега един куршум, за да не стоите така и да злорадствувате.

— Съвсем не злорадствувам, Бентън. Просто си върша работата. А за да мога да си върша работата, трябва да оцелея. Така че като първа мярка хвърлете ми тук негативите, дето ме изнудихте да ви ги дам.

— За тия негативи ли беше целият този спектакъл? — произнася пренебрежително американецът.

И няколко секунди по-късно миниатюрната касетка се търкулна в нозете ми. Прибирам я и обяснявам:

— Да, за негативите. Не за брилянтите. За брилянтите ще се разберете с Флора. Тя е сговорчива жена…

— Пиер, стига си бъбрал, момчето ми — напомня сговорчивата жена за присъствието си. — Натисни го най-сетне оня лост. Сварих се вече в тая дупка.

— Аз съм се варил доста по-дълго, мила. И без наличността на отдушник. И както виждаш, още съм жив. Така че нищо не пречи да почакаш.

— Лоран, вие няма да ми направите тая мръсотия… — обажда се и Ралф от подножието на величествената жена.

— Няма, разбира се — успокоявам го. — Ще ви оставя разпечатани. И подир малко ще пратя някой да ви пусне на чист въздух. Но не сега, а подир малко, колкото да имам време да се отдалеча достатъчно от пистолетите на вашите хора, Бентън.

— Пиер! — възклицава умолително жената.

— Лоран… — чува се и гласът на американеца.

Но аз вече съм потеглил към белия свят, макар и не тъй стремглаво, както би ми се искало. Изкачвам предпазливо стълбата и също тъй предпазливо се промъквам из коридора. Отварям една подир друга съседните врати — кухнята, хола, трепезарията. Празно.

В стаята до изхода обаче не е празно. Виолета лежи на предишното си място. Все още в гипс. И добре опакована. Втората медицинска превръзка се дължи вероятно на Флора. Тя е използувала за целта всичко каквото намери, но най-вече шнуровете от завесите. И като венец на делото си е завързала енергично устата на жертвата с една деликатно избродирана покривка.

Смъквам покривката и изваждам напъханата в устата на Виолета кърпа. Виолета вдишва жадно няколко едри порции въздух — един рефлекс, който ми е добре познат — и едва подир туй произнася с безпомощния си слаб глас:

— Каква ужасна жена!… Инквизира ме, заплаши да ме удуши, принуди ме да й кажа за скривалището, а накрая вижте на какво ме направи и ме остави като някакъв вързоп…

— Ужасна жена наистина — съгласявам се. — Обаче тя е просто ангел в сравнение с вас.

— Но аз нямах друг изход, господин Лоран! — произнася с подкупваща наивност това мило същество. — Какво можех да направя с голи ръце срещу всички тия хора, дето ме обсаждат…

— А как разбрахте, че обсадата ще се пренесе именно тук?

— Ами много просто: Кьониг вече ме подпитваше. А онзи ден и тая, вашата приятелка, Розмари с цялото си нахалство е ходила при моята приятелка тук, в Лозана, за да разбере къде е къщата ми… Тя, естествено, не е била дотам наивна, че да й го каже, но когато такава като Розмари почне да разпитва насам-натам, няма как да не стигне до къщата… А същия следобед там, в Меркур, и вие насочихте разговора към тая тема. И нали трябваше да разбера какво толкова ви влече насам… И най-важното: къде е това, дето ви влече. Защото аз самата не виждах къде може да бъде скрито то… Затуй реших да се преместя отново тук…

— И да си сложите един гипсов калъп за всеки случай…

— А вие не бихте ли сложили? След като знаете, че колкото по-беззащитен изглеждате, толкова по-малък е рискът да ви нападнат.

— Съвсем логично — признавам. — И съвсем логично ни заключихте в оная дупка, додето изгнием…

— Ами какво друго да направя?… Нямах никакъв друг изход…

— Вие сте прекалено хитра, мило дете. А прекалено хитрите накрая винаги губят, просто от много прекаленост…

И тръгвам към изхода.

— Така ли ще ме оставите?… — проплаква жената.

— Да. И то само от милосърдие. Защото така тъкмо имате вид на беззащитна. И няма да се изкушите да хлътнете там, където бездруго ще ви разкъсат.

Едва ли е нужно да пояснявам, че додето е траял разговорът, аз съм използувал възможността да огледам през прозореца околната обстановка. Малката полянка между къщата и дърветата е пуста. Встрани от полянката е гариран опелът на Флора, но той е празен.

Измъквам се прочее навън с мисълта да използувам колата на немкинята, макар и съвсем временно, Не съм направил обаче и две крачки, когато една могъща ръка ме сграбчва отзад за врата, а друга се вкопчва в десницата ми вероятно с намерение да я счупи:

— Тръгнахте ли си вече? — чувам един малко дрезгав глас.

Гласът на Брунер.

— Познахте — отвръщам спокойно. — Вече взе да ми наскучава. И не ми чупете ръката, моля ви. Това е съвсем излишно и за двама ни.

— Особено за вас… — изръмжава немецът.

Той обаче е поохлабил двете клещи, вероятно обезоръжен от спокойното ми държане.

— Ще ви пусна, Лоран. Знаете, че нямам нищо специално против вас. Но това ще стане след проверката. Вдигнете ръце и мирувайте.

Вдигам послушно ръце и додето той ме опипва, пояснявам:

— Ако търсите брилянтите, уверявам ви, че няма да ги намерите. В тоя момент те са вероятно, вече в ръцете на приятелката ви. Аз си изпълних обещанието, Брунер.

— Не ме разплаквайте, Лоран. И дръжте по-високо ръцете си — изръмжава отново немецът, който от повърхностното опипване е минал и към задълбоченото тършуване.

— Само, моля ви, не ми взимайте касетките…

— Дотрябвали са ми касетките…

— Колкото до пистолета, готов съм да ви го отстъпя. Той всъщност е на Бентън, обаче и на вас може да ви влезе в работа.

— Не е изключено — съгласява се немецът, като прибира пистолета.

В тоя момент физико-химическите реакции в ленивия му мозък успяват да преработят смисъла на току-що чутото име.

— Бентън? Къде е той?

— Долу при Флора — пояснявам. — Но излишно е да се страхувате: рогата в момента не ви заплашват. Колкото до брилянтите…

— Стига салати! — извиква Брунер. — Кажете, Лоран, брилянтите там ли са наистина? Да или не?

— Глух ли сте? Мисля, че точно се изразих: и брилянтите са там, и Флора е там, и Бентън е там!

Раздразнението ми вероятно е достатъчно убедително, а също и съдържанието на джобовете, защото немецът ме зарязва и се втурва към къщата. Аз от своя страна, то се знае, се втурвам към опела, за да претърпя едно малко разочарование: ключовете липсват. Тази прословута немска съобразителност.

Приближаването ми до колата обаче не е съвсем безполезно, защото ми позволява да се скрия зад нея тъкмо две-три секунди преди на поляната да изскочи друга кола. Този път ситроен. И, струва ми се, добре познат.

Двамата спътници на ситроена изскачат навън и на свой ред се понасят към входа. Доколкото успявам да ги зърна, единият е Кьониг, а другият — Тим или Том, но май че Тим, защото той беше шофьорът. Още някоя и друга година и може би ще почна да ги различавам тия метиси.

Отправям се към ситроена, с надеждата, че метисите са по-малко акуратни от немците, ала върху ми връхлита Розмари, заморена и запъхтяна и изскочила като свидно видение иззад дърветата.

— О, Пиер! Вие се явявате винаги тъкмо когато сте ми най-нужен. Къде изчезнаха ония двамата?

— А какво общо имате вие с ония двамата?

— През цялото време ме гонеха, но накрая им се изплъзнах.

— Сега обаче те ви се изплъзнаха — забелязвам. — И ви изпревариха с едни гърди. Искам да кажа в дългото бягане за брилянтите.

— Къде са брилянтите? — запитва тя, като трескаво ме улавя за ръката.

— Долу в зимника. Но не ви съветвам да се пъхате там. Допускам, че празничните залпове могат да заехтят всеки момент.

Като потвърждение на предположението ми в този миг откъм подземието на къщата проехтява глух изстрел. Сетне още два — един подир друг. А сетне и още някои.

Но тази импулсивна жена, вместо да се стъписа, на свой ред се спуска към къщата.

Луди хора.

Няма какво повече да правя тук. Едничката ми грижа е да реша кое предпочитам: ситроена ли, или червения фолксваген на Розмари, който откривам, закътан зад близкия храсталак.

Все пак Розмари ми е приятелка. Едно такова дълго съжителство… И почти съвсем безоблачно. И толкова съдържателно — с поученията за импресионистите, и за благородните камъни, и за човека егоист. И после ситроенът е по-мощен, а аз отрано съм възпитан в духа на известната формула: „Пестете ни времето“.

Възсядам могъщия кон на съвременната френска техника, пришпорвам го и под звука на яростния му рев потеглям към Берн.

Този тих и сънен Берн, в който е тъй приятно да живееш… А може би и да умреш. Както казваше Брунер: „Да умреш в Берн…“ И все пак моят девиз е: умирай само в краен случай.

* * *

— Няма ли да спреш да се надбягваш с тоя, що духа? — запитва Борислав, който ту дреме до мене, ту бъбре за туй-онуй.

— Как ще се надбягвам с тоя, що духа — отвръщам. — Не виждаш ли, че духа насреща.

— Във всеки случай аз лично бих закусил нещо. И бих изпил две-три кафета.

Изглежда, наистина съм се увлякъл. Също като милата Розмари: почнеш ли да мислиш усилено, усилваш и газта. А вече от един час сме в Австрия. И изобщо няма никаква причина да се надбягваме с вятъра.

Шосето се вие сред разкошен алпийски пейзаж. Най-после този разкошен пейзаж, познат от цветните картички. Високи заснежени зъбери, застинали на фона на синьото небе. А под тях — заоблени хребети, обрасли в борови гари. А още по-ниско — изумрудени пасбища.

И ако искаме да направим тази единствена крачка, която дели великото от смешното, би трябвало да продължа и да добавя, че още по-долу, там върху тясната и сива ивица на шосето, пъпли една черна кола, едно мъничко бръмбарче, сред цялата тази необятност, забързано нанякъде по свои си работи. А вътре в колата са се свили двама души. Дремещият е Борислав. За другия е излишно да споменавам. Това е вашият покорен слуга Емил Боев.

— Емиле — обажда се отново събудилият се Борислав. — Ако не спреш пред първото заведение, ще пусна радиатора.

Да пусне радиатора в тоя топъл юнски ден, това е наистина сериозна заплаха, а на всичко отгоре минава десет и в този час дори безделниците са вече закусили, да не говорим за порядъчните хора.

Два завоя по-нататък пред нас изниква и въпросното заведение: кокетно ресторантче с тераса, кацнало на височинката точно над шосето и заобиколено от тъмната зеленина на боровете.

— Харесва ли ти тук? — питам, като забавям скоростта.

— Какво има да ми харесва? Няма да летуваме. Спирай и толкова!

Спирам. Оставям волвото край шосето, понеже не виждам къде другаде бих могъл да го завра, изкачваме се по стълбичката на терасата и се разполагаме край една маса на борова сянка. Борислав поръчва закуска, а аз — вестници, и малко по-късно всеки потъва в заниманията си, като моите са главно пресата и кафето, а тия на приятеля ми — кифлите и конфитюрът.

— Какво пише за твоята история? — пита Борислав между два залъка.

— Доста работи — промърморвам. „Лозана: Разчистване на сметки в една вила… метис с неидентифицирана самоличност, убит с три куршума… до него намерени още два трупа… Макс Брунер и Ото Кьониг… Собственичката на вилата — завързана в стаята на горния етаж… Започнато е следствие…“

Оставям за малко вестника с цел да проверя още веднаж качествата на австрийското еспресо и да ги съпоставя с тия на швейцарското. Сетне отново се връщам към това могъщо средство за масова комуникация — пресата.

— Има и друго обаче — бързам да осведомя приятеля си, след като обръщам вестника на последната страница. — „Въоръжено нападение в Женева: Американският поданик Ралф Бентън, вмъкнал се вероятно с цел за обир в бюрото на бижутера Тео Грабер, и прочие, и прочие… Грабер — ранен от два изстрела и прочие… откаран в тежко състояние в болницата и тъй нататък… Ралф Бентън — задържан. Води се следствие.“

— Стига ли ти? — питам Борислав, като имам предвид информацията.

— Как ще ми стига? Ще поръчаме още — отговаря той, понеже мисли главно за закуската.

Едва сме формулирали поръчката пред русата келнерка в тиролско костюмче, когато откъм стълбата се раздава звънлив и приветлив глас:

— О, Пиер! Сигурна бях, че сте тук! Видях долу колата ви.

— Тук и винаги на ваше разположение, скъпа — отвръщам галантно, като се изправям, за да подам стола на бившата си квартирантка и да изпълня късата церемония на представянето между нея и Борислав. Жената сяда и спътникът ми бърза да даде знак за още едно кафе, подир което Розмари добива възможност да излее насъбралите се в гърдите й чувства:

— О, Пиер! Какъв кошмар беше! Те се стреляха като диви зверове тия мъже там, в тоя зимник…

— Дивите зверове не се стрелят, скъпа — позволявам си да забележа. — Те са по-въздържани в това отношение.

И добавям:

— Надявам се все пак, че вие предвидливо сте дочакали края на канонадата.

— Естествено… Да не искате да се натикам под куршумите. Но всичко беше тъй ужасно!… И тая кръв…

— Да — кимам съчувствено. — Без кръв не може. Кръв и диаманти. Всъщност как приключи тая диамантена история?

— В моя полза, естествено — отвръща с достойнство жената.

Подир което допълва, вече по-скромно:

— Макар и не съвсем…

— И по-точно?

— Ами след като ония диваци се изпозастреляха…

Тя млъква, защото русокосата австрийка се е задала с огромния поднос. Сетне не е в състояние да продължи, защото очевидно е гладна не по-малко от Борислав и се налага да поеме набързо поне няколко хапки, полети с меланж. И едва след туй произнася:

— Като свърши стрелбата и димът се поразнесе, слязох, разбира се, да видя какво е станало и открих скривалището. Флора настояваше веднага да им отворя и точно ми обясни как става това, но аз все пак не съм израсла с последния дъжд, както се изразявате вие, затуй предложих най-първо да подаде брилянтите, а после да говорим за другото. Тя, естествено — знаете какъв отвратителен характер има тая немкиня, — не искаше и да чуе за подобна сделка и отпърво най-нахално лъжеше, че изобщо нямало брилянти, но че щяла да ми подаде някакво куфарче с други ценности — притрябвало ми е нейното куфарче, като че ли аз съм висяла толкова месеци в тоя скучен Берн зарад някакво куфарче — което се опитах да й обясня. Изобщо поставих ултиматум: или тутакси деветте диаманта и нито един по-малко, или натискам лоста до край — и лека им пръст! Разбира се, накрая въпреки противния си характер тя трябваше да отстъпи. А за да не я главоболи Бентън, наложи се да й подам един пистолет по такъв начин естествено, че да не го използува срещу мене. Изобщо свих се до крановете и изчаках от процепа да се появи кутийката, която навярно добре ви е известна и която е пълен двойник на оная вашата с фалшивите брилянти. И едва след като проверих внимателно какво съдържа и че не се касае за копия, а за оригинали, реших да предприема следващата стъпка.

— И затворихте докрай стената…

— Не, Пиер! Мина ми тая мисъл, но вие знаете, че съм една сантиментална патка, при това с развинтена фантазия, и като си представих само какво ги очаква, не се реших да го сторя.

— Естествено… — обажда се Борислав, който най-сетне е решил да влезе в разговора, тъй като напълно е заситил глада си.

— Естествено? — вдига вежди Розмари и го поглежда с тъмните си очи. — Естествено, да. Но ако на мое място бе тая, Флора, можете да бъдете сигурни, че нещата щяха да се развият малко по-другояче и съвсем не тъй естествено.

Тя млъква за малко, колкото да допие кафето си и да поеме цигара от пакета, който Борислав галантно й поднася. Щраквам запалката и Розмари продължава:

— Разбира се, не ги пуснах веднага. Трябваше най-първо да се оправя с оная малка лицемерка, дето лежеше вързана горе на дивана. Не я застрелях, на което вие също ще кажете „естествено“, макар че естественото бе именно да я застрелям, та да млъкне завинаги. Само че, Пиер, аз съм слаба жена. Толкова слаба, че навярно нямаше да се добера до брилянтите, ако вие не бяхте ми помогнали.

— Не държа на благодарностите — избъбрям великодушно.

— Вие не ги и заслужавате, мили! — срязва ме Розмари. — Защото тия диаманти, изглежда, е еднаква щедрост сте ги обещавали на всички: и на мене, и на Флора, и на Бентън, и на Виолета, и на целия квартал.

— Какво да правя, такъв ми е характерът. Обичам да доставям радост на хората, скъпа. Умирам да доставям радост. Но колкото до брилянтите, а не до празните обещания, брилянтите още от самото начало бях ги нарекъл на вас… В името на общата ни слабост към импресионистите… И на нашето старо приятелство…

— Не съм сигурна, че е тъй, макар да искам да го вярвам — позволява си жената да формулира известно съмнение. — И въпреки всичко съм ви благодарна: защото вие ги открихте, а аз ги получих.

Тя замълчава и навярно някакъв не твърде приятен спомен я спохожда, понеже неохотно пояснява:

— Получих ги всичките минус два.

— Защо „минус два“?

— Ами заради тази проклета Виолета! Ако беше Флора, навярно нищо нямаше да й даде, но аз с моята мекушавост й подарих два…

— Това е бил акт на великодушие не само към нея, но и към бедните деца — позволявам си да поясня.

— Защо към бедните деца? — учудва се Розмари.

— Защото тя ми бе доверила, че ако някой ден получи диамантите, ще построи с тях детски дом на брега на езерото.

— Детски дом? — поглежда ме презрително жената. — Не очаквах такава наивност от мнителен човек като вас. Нейната красива мечта, на тая подла и хилава лесбийка се казва Ема Фрай, стара приятелка от пансиона, нали знаете тия пансиони за млади девици, дето се развъждат млади лесбийки. И Ема Фрай не е никаква мечта, а съвсем реална и съвсем покварена кукличка от Лозана — научих го още оная ужасна нощ, когато се наложи да проследя Виолета до Лозана и да я чакам до заранта в колата си, додето тия две мръсници вътре в къщата се забавляваха, а на сто метра дебнеше онзи нещастник Пенеф. Детски дом ли? Детският дом, скъпи мой, носи името Ева Фрай и не е никакъв детски дом, а най-обикновена развратница, и нашата целомъдрена лесбийка още от студентски години живее в брачни връзки с тая Ева, а Ева я върти на малкия си пръст, и ако Виолета наистина бе успяла да пипне всички брилянти, без друго щеше да ги постави в крачката на Ева, само че не изведнаж, тя не е толкова глупава, а на порции, за да може цял живот да има до себе си тая улична кукличка с всичките й перверзни номера.

Тя замълчава за миг, сякаш за да преодолее налегналото я отвращение. Сетне казва:

— И въпреки туй наложи се, както виждате, да й подаря цели два брилянта, за които бях рискувала кожата си.

— Подарихте й два от нейните собствени — уточнявам. — И, естествено, най-дребните.

— А вие да не искате да й дам най-едрите? И откъде накъде „собствени“? Те са крадени тия брилянти и аз й го казах съвсем ясно, а тя вика „знам, че са крадени, но това няма да ми попречи да ви предам на полицията“, и трябваше най-накрая да й дам нещо, за да млъкне.

— И я развързахте…

— Не съм дотам глупава. Пъхнах й ги под дюшека, за да миряса, и слязох да освободя ония. Въоръжена с пистолет, разбира се. И добре, че двете с Флора имахме пистолети, защото Бентън вече бе се ококорил и гледаше на кръв. Но ние добре го респектирахме, особено Флора, която всеки миг бе готова да му пръсне черепа, така че си тръгнахме, аз — с диамантите, а Флора с тия две чанти, които допускам, също не са за изхвърляне.

— И тя докрай не се изкуши да ви пусне един куршум?

— А защо да рискува да получи моя? И после, мисля, че се бе примирила. Смъртта на Брунер все пак й беше подействувала. Ние сме жени, Пиер! Ние не сме такива зверове като мъжете.

— Знам, знам — кимам. — Вие сте чувствителни и нежни. Тайфуни с нежни имена.

Всъщност всички те, и жените, и мъжете, бяха понесени в тази история от един и същи тайфун — тайфуна на алчността, и той ги изтръгваше от всичко останало и ги караше да забравят всичко останало, и връзките, и привързаностите се късаха като гнили конци под напора на необуздания копнеж към едно съзвездие брилянти от първа величина. Що се отнася до женските тайфуни, не мога да отрека, че те бяха духали донейде в моя полза. Може би защото не съм женомразец.

При тая мисъл поглеждам бегло Розмари и запитвам:

— А как е вашият Грабер? Навестихте ли го в болницата?

— Защо в болницата?

— А къде другаде? За в гробищата още е рано.

И за да я поставя в курса на нещата, подавам вестника.

— Ах, този мръсник! — произнася тя, още не дочела информацията.

— Кого от двамата имате предвид?

— Бентън, разбира се. Грабер може да не е цвете, но никога не би стрелял в жив човек.

— А кой би стрелял в мъртвец? Всъщност вие би трябвало да сте доволна. И да благодарите на Бентън.

— Вие сте циник, Пиер.

— Казвали сте ми го вече.

— Макар да не съм доволна, трябва да ви призная, че се чувствувам облекчена. Грабер никога не би ми простил…

— А сега накъде? — питам.

— Ако искате да знаете накъде, можете да ме придружите. Вие сте, общо взето, скучен човек, разбира се… Но кои са интересните? Само че вие няма да ме придружите. И аз няма да ви кажа „накъде“. Пък и какво значение?

— Никакво — признавам. — Исках просто да чуя откъде ще започне мечтаният рейс към щастието.

— Щастието? Вие знаете, че не съм претенциозна. Но нямам и никакво намерение да старея, завряна в оня таван, и да се грижа за ипотеките му.

Тя наистина не прилича на човек, потръпващ от щастие. Старата история: мечтата, веднъж постигната, губи блясъка си, дори и да е била диамантена. Идва всекидневието. Идват несполучливите опити да вкусиш желаното. Защото веднъж вкусено, то се оказва малко блудкаво на вкус. И идват рисковете един или друг мошеник, по-рано или по-късно, да те освободи от бремето на лесно придобития капитал.

Побъбряме още малко за току-що случилото се, а после настъпва моментът, когато Розмари поглежда часовника си и обявява, че трябва да тръгва. Ставаме да се сбогуваме и когато ми подава ръка, бившата квартирантка казва:

— Е, Пиер… Навярно вече няма да се видим…

— Навярно… — повтарям машинално.

— Че целунете ме де!

Неудобно ми е от Борислав, но още по-неудобно е да стоя като гипсиран, след като толкова време сме били заедно в оня зелен хол на оная глуха вила, сред оня загубен квартал.

Навеждам се и я целувам, и усещам ръката й, опряна на бузата ми, сякаш се опитва да ме задържи един миг повече.

Сетне Розмари тръгва, ала преди да поеме по стълбата, наново се обръща и ми маха леко с ръка.

— Каква жена!… — чувам гласа на Борислав.

Да, наистина. Но всъщност каква жена? Луташ се из тия привидности, без да знаеш докрай дали наистина си ги разбулил. Привидности на нещата, на събитията и най-вече на хората. Наблюдаваш я, додето решиш „това е“, но после идва нещо ненадейно и решаваш, че не е „това“, а не знам какво си, додето по-късно разбираш, че не е и не знам какво си, също като ония дървени матрьошки, дето развинтваш една, а в нея се оказва друга, а в другата — трета. Само че при матрьошките винаги има край и подир четвъртата или петата стигаш до последната. А при някои хора можеш да смъкваш обвивките, колкото си щеш, без да бъдеш сигурен, че си стигнал най-сетне до истинската легитимация.

Борислав е дотам очарован от вида на приятелката ми, а също и от импулсивния й нрав, че поръчва още по едно кафе, едно последно, както обещава, и ние вече го допиваме, това, последното, когато на терасата ненадейно израства ново действуващо лице, и по-точно нова дама, царствена и импозантна като алпийски масив.

— А, Пиер, момчето ми! Познах по колата ти, че си нейде наоколо — произнася Флора спокойно, сякаш сме се срещнали на асфалтовата алея до Остринг.

Ставам, за да извърша отново церемонията по представянето и да настаня пищната самка на съседния стол.

— Вие вече сте закусили… — установява тя. — Аз също бих хапнала нещо…

Русата австрийка приема поръчката, която по своята изчерпателност надхвърля закуската и граничи с обеда. Сетне Флора самодоволно се изпъчва, за да даде възможност на Борислав да оцени очертанията на могъщия бюст, и в знак на упрек замахва с показалец в моя посока:

— Трябва да благодариш, че имам слабост към тебе. Иначе заслужаваш не знам какво… задето ме затвори с оня там в бункера…

— Ако е точно за това, мисля, че ти трябва да ми благодариш, скъпа Флора. Това беше единственият начин да те предпазя от куршумите и в същото време да ти спестя задушаването.

— Лъжец! — замахва отново тя с пръст. — Ти не си могъл да знаеш, че ще има куршуми.

— Затуй пък знаех отлично, че хората на Бентън са нейде в съседство. Бентън не би потеглил в неизвестността с мене, без да даде инструкции на хората си да го следват.

— Глупости. Хората на Бентън ги е докарала оная глупачка Розмари. Лепнали са се за нея и ги е докарала.

— А къде са се лепнали?

— О, това е цяла история. И не ме карай да ти я разправям преди закуска. Просто умирам от глад.

Келнерката донася най-сетне подноса, който този път е по-претоварен от всякога, тъй като освен маслото, конфитюра и кифлите, изобщо неизбежните съставки на една хотелска закуска, съдържа още варени яйца, пушен бут и огромен резен шоколадена торта.

Изпиваме прочее още по едно кафе, вече не знам кое поред, додето Флора опустошава блюдата. И едва когато стига до тортата, немкинята добива желание за словесно общуване:

— И туй, дето ни оставихте с ония изродчета Тим и Том, бе също един кален номер, Пиер!…

— Само че аз не съм автор на номера: Бентън ме беше притиснал.

— Така си и помислихме. Но от страна на Бентън това беше наистина един кален номер. И той си е получил заслуженото. Не четохте ли? Задържан е…

— Научих го вече. Обаче вас не са могли да ви задържат…

— Кой да ни задържи — поглежда ме тя недоволно.

— Имам предвид ония двамата: Тим и Том.

— А, ония двамата! Това е друга работа. Отпърво ние с Розмари изобщо не разбрахме какво точно е станало. Помислихме, че вашият съдружник наистина ви е извикал и че Бентън с присъщата си мнителност е решил да ви придружи. Но после нещата много се проточиха. Нещо ми подсказва, че са се наговорили, викам на Розмари. Отишли са за брилянтите. Пиер знае скривалището, а Бентън вероятно стиска това, което Пиер желае да получи, така че решили са да се разменят, а нас са ни оставили да стоим и да ги чакаме тук като последни глупачки. По какво съдите, че Пиер знае за скривалището? — пита Розмари. Само днешните наблюдения ми са достатъчни, викам, защото, ако мислите, че ние с Пиер сме прекарали деня да правим любов, дължа да ви заявя, че се лъжете. В такъв случай не е трудно да ги проверим — предлага Розмари, — защото вероятно са в къщата на оная, Виолета, в Лозана. Само че трябва да знаем и къде се намира къщата, викам аз. Ако вие не я знаете, други я знаят — казва Розмари, — но каква е гаранцията, че няма да ме преметнете? Сега време за премятане ли е, викам, ние сме две бедни жени и трябва не да се премятаме, а да си помагаме. Звучи хубаво на думи — вика Розмари, — но каква е гаранцията. Най-после успях да я убедя, тази опърничава жена, че додето ние с нея тук си търсим гаранции, вие двамата там ще отмъкнете брилянтите, така че накрая решихме да рискуваме и да тръгнем веднага, само че едва се опитахме да тръгнем и трябваше да разберем, че сме пленници на ония две дегенератчета — Тим и Том. Аз, разбира се, както знаете, не съм от страхливите, още повече когато става дума за такива пигмеи, и се опитах да им покажа, че в нашия век на равенство и жените могат нещо, но макар да си послужих за целта с един стол, нападението мина, понеже тези две кретенчета бяха изпечени в разните там карате или джудо и изобщо накрая се озовахме добре завързани за креслата, без да говорим за добавъчните синини, някои от които бих ви показала, ако приличието го позволяваше…

— Не допускам, че подобни дреболии могат да ви правят впечатление — промърморвам.

— Не, разбира се. Вие знаете, че не съм чак тъй впечатлителна като вашата Розмари, понеже не съм и кльощава като нея, но все пак оставаше основният факт — че бяхме приковани и осъдени на пълно бездействие, докато вие там в Лозана…

— Ние там в Лозана бяхме още по-приковани — напомням. — Така приковани, че бяхме готови за оня свят.

— Вярно е. И аз ви спасих. За което не чух никой да ми каже мерси…

— Ако не съм го казал, то е само защото думите са слаби да изразят чувствата ми, скъпа…

— Да, да, знам добре, че си по празните приказки… Но за да се върнем към същественото, трябва да кажа, че тъкмо в мига на най-голямото отчаяние в хола през терасата с едно внезапно разбиване на вратата нахълта моят Макс. Понеже аз знаех, че Макс, когото тъй неприлично бяхме зарязали в Женева, рано или късно щеше да дойде да ме потърси, затуй му бях оставила в квартирата си една бележчица, че се намирам у Бентън. Не знам дали трябва да ви описвам сражението, още повече и аз самата, както бях вързана, можех да го наблюдавам съвсем частично, но затуй пък имах щастието да видя добре края, когато тия двама лилипути с техните японски хватки бяха навити като мокри пачаври и запратени в ъгъла, а после и съответно завързани на нашите места, за да имат достатъчно време да премелят станалото. Подир което Брунер се зае да изцеди сведенията за вилата от вашата Розмари и може би щеше да я осакати за цял живот, ако аз не бях му казала, по-кротко, Макс, все пак това е дама, остави я сама да изплюе адреса, в края на краищата тя е разумна жена. Така че Розмари изплю адреса и настоя да потеглим заедно, така че аз пак трябваше да взема думата — макар да знаете много добре, момчето ми, че не съм от приказливите, — да взема думата и да обясня на вашата приятелка, че този живот, на който сме осъдени, не е нищо друго освен едно състезание по бягане и всеки тук бяга на свой риск и отговорност и върху собствените си крака, и ако тя без друго иска да присъствува на празника, да се качва на червената си черупка и да потегля. Това беше един наистина благороден жест от моя страна, за който също никой не ми каза мерси и който ми струваше една малка дреболия от девет колосални брилянта, но когато ти е писано да направиш една глупост, автоматично се налага да я платиш. Защото в момента аз имах до себе си моя Макс и бях сигурна, че Макс няма да допусне никой да се подиграе с интересите ми и не можех да предполагам, че няколко часа по-късно едно мизерно пигмейче, наречено Тим или Том, ще изпразни пълнителя в гърдите на Брунер, а тъкмо така се случи и аз бях принудена да завърша операцията ето с тия две голи ръце…

— А може би и с един пистолет — подхвърлям.

Тя ми отправя остър поглед и разкошните сини очи изведнъж изсивяват:

— Да не би да си срещал Розмари?

— Розмари ли? Че къде да я срещна?

— Помислих си го, понеже наистина имах пистолет. Само че вече бе късно. И Брунер бе убит.

— Не виждам да си в траур, скъпа. А черното би ти стояло добре. Ще изглеждаш още по-стройна.

— Би трябвало да разбереш най-после, момчето ми, че не залагам на излишната стройност като твоята Розмари, а на обратното. На тоя свят все още има мъже с нормални вкусове.

— Значи изтърва брилянтите… — обобщавам. — Положих толкова труд да ти ги осигуря, а ти накрая ги изтърва.

— Нямаше да ги изтърва, ако преди да излезем оня ден от Лозана, бяхме свили с колата към вилата на Виолета. Само да знаех за вилата на Виолета… Но ти си знаел и ключът ти беше в джоба и въпреки това не ме заведе.

— А знаеш ли какво щеше да стане, ако бях те завел? Щяхме и досега да лежим с тебе двамата в оня бункер и никой нямаше да дойде да ни отвори, защото никой освен мене не знаеше скривалището. И като казвам „щяхме да лежим“, навярно разбираш, че не става дума за любовна прегръдка, а за оная, другата, гадната и студената — на смъртта.

— Наистина… Онази усойница вече е дебнела… Просто не се сетих.

— Все пак смятам, че поне си попреровила куфарчетата, скъпа. Там имаше доста нещица.

— Какво ще ги ровя. Прибрах ги, както си бяха и ги заключих в банковия сейф на мое име. И все пак това не са брилянти. Но и аз не съм алчна. Когато имаш интелект, можеш да минеш и без брилянти. Те са нужни на такива вятърничави персони като твоята Розмари. Нужни са й, за да ги пропилее с някой такъв като тебе, дето също не знае цената на парите. Колкото до мене, аз имам други планове…

— По търговската част… — сещам се. — Фрау Пулфер…

— Не ме бъркай с фрау Пулфер, момчето ми. Аз не работя на дребно.

— Разбрах, ще откриеш хотел — сещам се отново.

— Хотелите, това не е лошо — кима дамата. — Но имат бавна възвръщаемост. Ще открия един шик ресторант, на едно шик място…

— И ще ме вземеш със себе си…

— В никакъв случай — възразява Флора.

— Но нали постът на домашното куче е вакантен.

— Да, но аз нямам навик да държа и домашна змия. Ти си тежък характер, момчето ми. Да оставим, че имаш вкус към двойните игри, но обичаш и да командуваш…

— Разчитах на по-голяма симпатия — промърморвам унило.

— Всъщност бих те взела… — забелязва Флора, — ако не беше забъркан в ония там опасни неща, политическите. А щом ти си забъркан, значи ще забъркаш и мене. Не, Пиер! Аз обичам парите, обаче не мразя и спокойствието.

— Ясно: трябва ти съпруг.

— Ако ми потрябва, лесно ще го намеря. Въпреки че нямам ръста и килограмите на твоя американски феномен. Мъжете с нормални вкусове, макар да намаляха застрашително, но все пак още не са напълно измрели, момчето ми.

— Щом само на тази маса са двама…

— Драго ми е да го чуя — отвръща тя с такъв тон, сякаш друго не е и очаквала. — Обаче мисля, че е време да тръгвам.

Изпращам я дружески до стълбата и стоически изтърпявам бодрото й ръкостискане:

— Ако някой ден съдбата те запрати в моя ресторант, който и сама не знам още къде ще е, бъди сигурен, че обедът ще бъде за сметка на стопанката — обещава ми тя.

Но после, вече тръгнала, подхвърля, за да не си въобразя прекалено:

— Първият обед!

Връщам се, за да уредим най-сетне сметката.

— Каква жена! — произнася с нюанс на адмирация Борислав.

— Жена и половина — съгласявам се.

И ето че малко по-късно ние летим в черното волво върху лентата на шосето, виеща се сред изумрудените хълмове. Сега обаче на кормилото е вече Борислав и това ми дава възможност най-сетне да призова на среща съня, който, както е известно, е по-малкият брат на смъртта. Щом е по-малкият брат, няма нищо опасно. Лошото е да не те прегърне сестра му, голямата.

— Омръзна ми да ги слушам тия ваши истории — признава Борислав. — Брилянти… брилянти…

— А мене питаш ли ме? — промърморвам.

— И какво има толкова в тия брилянти? — продължава да умува приятелят ми.

— Там е работата, че нищо. Чист въглерод.

Допълнителна информация

$id = 600

$source = Моята библиотека

Издание:

Богомил Райнов. Умирай само в краен случай. Тайфуни с нежни имена

Издателство „Български писател“, София

Богомил РайновУмирай само в краен случай. Тайфуни с нежни имена

Умирай само в краен случай

ПЪРВА ГЛАВА

ВТОРА ГЛАВА

ТРЕТА ГЛАВА

ЕВА

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

ПЕТА ГЛАВА

ШЕСТА ГЛАВА

СЕДМА ГЛАВА

ОСМА ГЛАВА

ДЕВЕТА ГЛАВА

ДЕСЕТА ГЛАВА

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Тайфуни с нежни имена

ПЪРВА ГЛАВА

ВТОРА ГЛАВА

ТРЕТА ГЛАВА

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

ПЕТА ГЛАВА

ШЕСТА ГЛАВА

СЕДМА ГЛАВА

ОСМА ГЛАВА

ДЕВЕТА ГЛАВА

ДЕСЕТА ГЛАВА

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Богомил Райнов
Умирай само в краен случай. Тайфуни с нежни имена