Малък перест облак се зададе с първия здрач откъм ръждивите скали на Соколец, провеси бели влакна над Средонос, разнищи пръски по заобленото било на Тънкия рид и отмина нататък към Мечитите и далечните Лопушки върхове. Шюкрю подвикна по навик и подкара шилетата към заградката край опушената дъсчена колиба. Караман наостри уши и се огледа, после припна към едно немирно шиле, което теглеше все към клековата гора. Глупаво бе то и сякаш нарочно си търсеше белята. Кучето го настигна, изръмжа сърдито и леко го посбута в хълбока, после пак изви глава срещу ветреца. Виновно бе то днес и съзнаваше вината си, та гледаше да угоди на овчаря.
Тъмни сенки изплаваха от дълбоката долина на Леви Искър, към която се спуска стръмният южен скат на Тънкия рид. Скоро други сенки плъпнаха нагоре по зелените смърчови гори. Те идеха от широката и дълга долина на север от рида, гдето протича Черни Искър. Там някъде, на два часа път от заградката, се гушеше селото. Сенките пролазиха и по Тънкия рид, носейки тих шепот и тайнствени, неразгадаеми слова. Само каменните грамадаци на Мечитите още сивееха върху по-тъмния фон на небето, сякаш откраднали сетните отблясъци на загасналото слънце. Скоро и те потънаха в синкавата вечерна омара.
Шюкрю обичаше тоя син час, когато скалите и дърветата сякаш се отдръпват от очите, а на запад изгряват и плахо заблестяват първите звезди. Обичаше той синия час, но тая вечер не чувствуваше красотата на настъпващата рилска нощ. Само побърза да вкара стадото в заградката, залости я и се запъти към колибата. Влезе, без да се обърне и погледне на запад, гдето лилавото небе опираше в тънка ръждива ивица над тъмните очертания на връх Кабул. Момъкът бе замислен и тъжен. По пладне вълчица бе задигнала тлъсто шиле току пред очите на Караман, а това се случваше вече за втори път от десет дни насам.
Тънка струя дим се проскубна през горния страничен отвор на овчарската колиба. Ведно с дима към небето литнаха безброй светулки. Те се гонеха и настигаха, чезнеха и сякаш отново се раждаха в новите рояци, които извираха през отвора. Огънят лумна весело в колибата и мокрите съчки съскаха излеко. Тогава овчарят излезе навън и приседна в росната трева. Караман пропълзя и легна на две крачки от дървеното коритце, но момъкът не го забеляза. Чорбаджията щеше да пише и това шиле на сметката му, а той нямаше да вземе нито лев на Димитровден, когато трябваше да се разплащат. Тъй ставаше вече трета година: все за едната храна работеше, а за дрехи не идваше ред.
Караман наостри уши, изръмжа и се спусна с лай към долния край на поляната, която се ширеше по билото на рида. Шюкрю трепна. Не, не беше вълчицата. Кучето лае тъй само по мечка и на човек. Вълчицата нямаше да дойде втори път в същия ден. Шилето щеше да стигне и за нея, и за малките й, а може би и за вълка, който бе техен баща. „Хитър е тоя вълк — мислеше Шюкрю, — хитър е и не идва да краде, а праща вълчицата, и то посред бял ден. Трябва да е някой стар вълк, който знае много работи. Затова не идва, а праща вълчицата…“
Кучето вече не лаеше и Шюкрю разбра, че иде познат човек. Някой подвикна откъм пътечката в клековата гора, която извеждаше на Плевнището. Шюкрю позна гласа на горския и отвърна на неговия вик. Отвърна с дълъг и провлечен зов, както викат всички овчари по Рила. Овцете се размърдаха, но скоро се умириха. Наплашени бяха те и сега трепваха и при най-малкия шум, а нощем в гората има всякакви шумове. Улулица ще се обади зловещо откъм смърчовата гора, лисица ще пролази край клека и съчките ще изпращят, или зайче ще побегне през поляната, колкото да втурне Караман подире си, да сплаши овцете и да разсъни овчаря.
Шюкрю се взря в тъмата, но горският още не идваше, а и Караман се бавеше. „Той е — реши момъкът, — друг не идва горе в такъв късен час.“ Такава бе работата на горския. Обиколи гората, дойде при колибата, хапне и побъбри малко с овчаря, после тръгне надолу в тъмата, стигне до широкия коларски път и легне под някой бор. Цяла нощ се ослушва, а чуе ли глухи удари на секира, тръгне направо през гората и току-виж, че изненадал някой селяк, който сече без разрешение. Сплаши го с пушката, вземе му брадвата и тръгне с него към селото, а селякът плахо примигва и все разправя, че щял къща да гради.
Овчарят влезе в колибата, разбута огъня и хвърли нови съчки в него. Не беше студено в тая юлска вечер, но гост идеше и трябваше да се видят на светло. Горският можеше и да вечеря при него, както бе правил нееднъж, а в тъмно не се яде. Шюкрю не беше гладен — криво му беше за шилето, но побърза да разтвори торбата, колкото да се отсрами пред човека. Гостът не се забави.
— Здравей, Шюкрю!
Горският бе застанал на две крачки от вратата и дружелюбно се усмихваше. Пламъците осветяваха загорялото му лице и проблясваха в дулото на пушката. За такава пушка мечтаеше Шюкрю тия дни.
— Влез, влез да похапнем малко! — подкани го той.
Горският се понаведе и влезе в колибата, после изправи пушката в единия ъгъл и седна отвъд огнището, а сухата папрат изсъска под тежестта. Двамата не бяха много разговорливи, също като повечето горяни, но тая вечер Шюкрю бе много възбуден. Той се вгледа в пушката и рече:
— Ех, да искаш да ми я дадеш за един ден!…
— Че защо ти е потрябвала? — запита горският и отчупи къс от хляба на овчаря, после му поднесе бучка сирене.
— Днес вълчицата открадна още едно шиле!
Лицето на горския стана сериозно. Ситни бръчки се свиха край очите му и устните се присвиха. Той не можеше да даде пушката, пък и Шюкрю всъщност не умееше да стреля. Той бе служил като трудовак и цялата му служба бе преминала по рилските високопланински пасбища, гдето пасеше овцете на трите трудовашки роти. Горският пак разтвори чантата и мълком подаде на овчаря един червен домат. Двамата продължиха да се хранят в мълчание.
Подушило миризмата на хляба и сиренето, кучето застана пред вратата. То разтърси глава, а железните бодли на гердана му издрънчаха по якия му врат. Тия бодли го пазеха от острите зъби на вълците. То огледа двамата мъже, сетне се просна в тревата, без да сваля кръвясали очи от овчаря. Край него се мъдреше празното коритце и кучето сякаш чакаше да получи дажбата си от ечмена мленина.
— Няма да ядеш тая вечер, Караман! — подзе Шюкрю поглеждайки към кучето. — Пък и никакъв Караман не си ти…
Той долови немия въпрос в очите на горския и побърза да обясни, че на турски Караман значи герой. Дочуло името си, кучето гузно запримига, после изопна предни лапи и сложи глава между тях.
— Име като име! — продължи овчарят, сякаш говореше на себе си. — Нищо няма в името. Тъй е и с хората, нали?
— Тъй е, Шюкрю…
— На, виж тоя герой! Грамаден, дори страшен пес, врат като на два коча, козината рунтава, ни черна, ни кафява, също като на мечка, ушите и те щръкнали като на вълк, а изпусна шилето! По-добре да не бях го изваждал от езерото…
— От езерото, казваш?
— Да, от езерото под Дамга. Тогава пасях трудовашките овце. Власи минаха с грамадно стадо все черни овце и хвърлиха три кутрета във водата. Беше към Малка Богородица и те вече слизаха към полето, та кутретата щяха само да им пречат…
Шюкрю поглади с ръка черните си като смола коси, които изглеждаха възсинкави в светлината на пламъците, после натопи залък в шарената сол и отхапа домата.
— Един от тия власи хвърли кутретата от малка скала — продължи той, — а те потънаха, сетне излязоха отгоре и заплуваха към него. Той блъсна едното с гегата, дано се удави, дори перна другото по главата и то потъна. Само третото заплува към другата страна на езерото и аз го гледах от брега. Влахът също го видя, почака малко, но махна с ръка и тръгна подир овцете, а то все плува с малките си крачка…
— И изплува, нали?
— Изплува… Малко беше кутрето, пък и водата една ледена, просто пари от студ, но то изплува. Само муцунката му се виждаше над водата, но и тя потъваше от време на време. Да знаех да плувам, щях да се хвърля и да го извадя, но тогава само гледах и чаках. Най-сетне то наближи брега и сякаш ме видя. „Караман — викам аз, — Караман си ти и геройски се бориш със смъртта!“ После нагазих във водата и го измъкнах. Три дни лежа в колибата, увито в кожуха ми, сетне стана, облиза коритцето и тръгна подир мен. Оттогава все сме заедно…
Горският се трогна от разказа, отчупи един залък и го хвърли към кучето, а то се понадигна.
— Стой, не пипай! — викна Шюкрю. — Тая вечер няма да ядеш!…
Караман се закова на място, тъжно погледна овчаря и отново легна в тревата, само на две педи от парчето хляб. Той сякаш съзнаваше вината си и знаеше, че овчарят има право да е недоволен.
— Че как стана тая работа с шилето, Шюкрю? — запита горският и хвърли две дръвца в огъня. — Вълчица, казваш?
— Отначало помислих, че е куче. Едни от шилетата бяха запладнували в горния край на поляната, пък и аз бях при тях. Ей там, надире, се влачеха други, а подир тях вървеше Караман. По едно време той излая и се спусна към клека, но изведнъж спря на място. Гледам: пръхти и цял трепери. Някакво чуждо куче иде към него…
— А ти не позна ли вълчицата?
— Не, не я познах, пък и тя една дребничка, като кучка… Пролази към него, преметна се игриво и припна насам-натам, а Караман я гледа, вири нос и само потръпва. „Кучка е — помислих, — кучка е и иска да поиграе с Караман!“ Тя взе да се умилква и запълзя към него, после изведнъж щукна към гората и грабна първото шиле. Развиках се, а Караман стои, не я гони. Само потръпва и глухо излайва, но хич не мърда от мястото си…
— На гръб ли понесе шилето? — запита горският.
— Не, не на гръб. Грабна го за врата, замахна глава и го метна към клека, после рипна подир него, пак го захапа за врата и го подхвърли надолу, дорде изчезна с него по пътечката към Плевнището.
Шюкрю се смълча. Мълчеше и горският. Той бе минал по тая пътечка на здрачаване, но не бе забелязал дири. Другоселци бяха секли клекова гора по тия места и той се озърташе в окрайнините на малките полянки сред клековата гора.
— Тя, вълчицата — подзе той, — трябва да лежи нейде към Плевнището.
Тъй рече и погледна овчаря, сякаш очакваше той да потвърди думите му. Шюкрю се позамисли, преди да отвърне.
— Вълчица не напада стадо близо до мястото, гдето лежи — отвърна турчето. — Бои се кучетата да не надушат дупката, в която крие малките. Тая иде отдалече, от някой дол отвъд Грековица и Юрушка река, може дори чак откъм Лопушница. Там има усойни места в скалите.
— Но нали пак оттук ще мине, ако рече да дойде още еднъж?
— Оттук ще мине, пущината, пак по тая пътечка ще мине…
Горският се замисли. Не можеше да даде пушката си, пък и не знаеше кога ще хрумне на вълчицата да дойде за друго шиле, та и той да остане при овчаря. А вълчицата положително щеше да дойде поне още еднъж. Домъчня му за овчаря. Двамата се погаждаха, пък и кой ли не обичаше незлобивия момък!
— Слушай, Шюкрю — неочаквано подхвана горският, — в лесничейството има голям железен капан. Миналата есен хванахме една мечка с него в Тъпанковица.
— Мечка?
— Да, една голяма кафява мечка. Криеше се в Борнатица и беше изяла няколко говеда, но попадна в капана. Цяла купчина трески беше изгризала от дървото, към което бяхме привързали синджира на капана…
Тая мисъл се хареса на Шюкрю. Той трепна и присви очи. Виж, с капан можеше, само капанът щеше да го отърве от тоя звяр. Горският го запита дали да каже на чорбаджията му да вземе капана и да го донесе с коня, когато дойде да кърми шилетата.
— Кажи, кажи — съгласи се овчарят. — И за капана кажи, и за шилето, за второто шиле…
Горският се накани да си върви. Той взе пушката и излезе пред колибата. Нейде далече на север облаците проблясваха и розовееха навремени от невидима светкавица, до над главите им безброй звезди трептяха по тъмното небе. Лек, едва забележим ветрец шумолеше в близката гора, а с него се носеше и тихият ромон на реката, която протича надолу от Тънкия рид. Десетина бледи светлинки блещукаха в мрака далече под тях, комай в дъното на дълбоката долина, гдето се гушеше селото. Тихо бе. Дори овцете не помръдваха в заградката, заспали в прохладата на юлската нощ. Двамата мъже дълго мълчаха, загледани разсеяно в едва видимите очертания на насрещните била. Те сякаш не искаха да нарушат пълната тишина, която ги окръжаваше.
— Кога ще дойде чорбаджията ти, Шюкрю? — най-сетне запита горският и нарами пушката.
— В други ден. Тогава трябва да кърмим шилетата. Кърмим ги всеки вторник и всяка събота.
— Добре, ще му дам капана и в други ден ще дойда с него, та двамата да го поставим. Хайде лека ти нощ…
Горският скоро потъна в мрака, изпратен от Караман до близката гора. Шюкрю седна в росната трева и се замисли. „Тъй е, само с мъжко куче не може“ — реши той. Бай Георги, чорбаджията му, имаше кучка, но тя ходеше със сегмала, както наричат дойните овце. Шюкрю бе поискал още прежната година да вземат една овчарска кучка, но бай Георги не се съгласи. Опърничав бе той и малко свидлив, та не искаше да храни две кучета. Дори позабравяше понякога да донесе ечмена мленина за Караман. „Твое си е кучето — казваше му той. — На, нали ти нося хляб? Храни го с него до събота!“ И Шюкрю делеше коравия хляб с Караман, та и двамата не си дояждаха.
Кучето се върна и пак се изтегна в тревата близо до Шюкрю. То сякаш още се надяваше, че овчарят ще стане да забърка и попари трици в малкото коритце. „Шилето си е шиле — като че казваха очите му, — но дай ми да ям, защото гладен не се седи!“
Светкавици все по-често прорязваха небето на север, но тътен не долиташе до ушите на овчаря. Трещеше и валеше нейде зад оная висока планина, която се издига като копа сено в равното поле отвъд предпланините на Рила. Туристи бяха казали на Шюкрю, че тая планина се нарича Витоша. Той не бе ходил там, но години наред се бе взирал в нея от чаловете над Седемте рилски езера. Шюкрю познаваше само източния дял на Родопите и Северозападна Рила.
Нова и още по-ярка светкавица вдигна Караман на крака. Кучето се ослуша, вирна муцуна и помириса въздуха, после извърна очи към овчаря и отново полегна в тревата. „Нищо няма“ сякаш казваха очите на Караман, когато погледна Шюкрю.
— Ех, Караман, глупав си ти, много си глупав! — гласно рече овчарят. — Сам видя, че вълчицата е крадлива, а не искаш да я гониш!…
Кучето запримига по навик и леко размаха опашка.
„Защо ли — мислеше Шюкрю, — защо ли и хората не са като кучетата?“ Ето, овчарски пес никога няма да сдави кучка, няма дори да преследва и майка-вълчица, която задига тлъсто шиле пред очите му, а мъжете не гледат тъй на жените. Понякога дори вдигат ръка. Баща му например…
Младият овчар се унесе в спомени. Малък бе той тогава и все се навърташе около майка си. Тя бе суха и слаба като вейка, с бледо измъчено лице, почти винаги забулено под фереджето. Свечери ли се и пролазят ли сенките в ъглите на малката одая, двамата ще седнат на миндера, ще се прегърнат и мълчаливо ще зачакат да хлопне портата. После звездите изгряваха в ясните нощи и той ги гледаше през малкия прозорец. Гледаше и чакаше някоя да литне, а това го плашеше. Бяха му казали, че падне ли звезда, умира и някой човек. Тогава майка му подемаше стара приказка. Той слушаше със затаен дъх, а портата хлопваше тъкмо когато добрият човек от приказката надвиваше лошия.
Портата хлопваше силно, като да бе блъсната от внезапен порив на ядния вятър, после вратата се отваряше и баща му влизаше в одаята. От него винаги лъхаше някаква остра и неприятна миризма. Сърдит и пиян, той издърпваше Шюкрю от ръцете на майка му, развикваше се и почваше да я бие, а Шюкрю плачеше вместо нея и се криеше в другия ъгъл. Това се повтаряше почти всяка вечер. Баща му скоро си доведе още една жена, по-млада от неговата майка, а него глави за ратай у един стопанин в далечното Узунджово, гдето бе ходил на панаир. Осемгодишен, Шюкрю тръгна подир чуждите овце и никога не се научи да чете и пише.
Овчарят въздъхна при спомена, а кучето изсумтя край него. Да, тъй беше, изпъди го родният му баща. Година по-късно той научи за смъртта на майка си и никога вече не се върна в Кърджали. Отрасна в горите и слизаше нарядко в Узунджово, най-вече в дните на панаира и по Гергьовден. Нямаше близки в селото и скучаеше през тези дни. Лицето му бе станало много черно от ветровете и някои от момчетата го наричаха циганин, а момичетата открито му се подиграваха и бягаха от него. Сетне, когато възмъжа, в селото дойде комисия, подбра неколцина младежи и всички заминаха към Самоков, да отбиват трудовата си служба. Шюкрю сам пожела да пасе трудовашките овце, а след службата остана в Рила…
Мокра съчка изпращя в огъня и прекъсна мислите му. Той хвърли поглед към стадото и тъмната гора отвъд заградката, сетне реши да си легне. Изправи се на крака, а с него се изправи и кучето. То бе загубило надежда, че ще го нахранят тая вечер.
— Караман! — спря го Шюкрю. — И ти си като мен: нямаш никого на тоя свят…
Кучето се помая, па тръгна към овцете. Овчарят огледа за сетен път широката поляна, извърна очи на север, гдето все по-често припламваха светкавици, и влезе в колибата. Въпреки тлеещия огън меката папрат бе овлажняла от нощната роса, която проникваше навред. Шюкрю се загърна с ямурлука и затвори очи.
Към полунощ буреносните облаци превалиха билото на Лакатишка Рила, мълнии затрещяха в долината на Черни Искър и едър дъжд скоро плисна по Тънкия рид. Овцете се сбутаха в заградката, изправиха се и застанаха една до друга. Караман провлачи крака към долния край на поляната и се сви на кравай, легнал в дъжда току на самата пътека към Плевнището. В колибата прокапа, но Шюкрю не се събуди веднага. Трясъкът на мълниите извика в подсъзнанието му спомена за една друга нощ, когато всичко наоколо трещеше и гърмеше. Тъй силна бе тая преживелица, че той често я изживяваше отново и отново в сънищата си. Тъй и сега…
… Беше в началото на прежното лято, когато още не бяха отделили шилетата от сегмала. Заградката бе на половин час път от селото, в окрайнината на гората, близо до Селската река. Пенливият поток протичаше с грохот между камънаците, извиваше край огромен, силно разклонен бор, разделяше се на два ръкава под него и пак се сливаше, поемайки право към селото. Колибата бе издигната върху малко островче между двата ръкава, а над нея сякаш бдеше грамадният бор. Бяха прокарали широка вада на стотина крачки над колибата и водата се провираше весело между яките коренища на бора, за да падне в улея, който въртеше колелото на герана. Тук биеха млякото и подсирваха сиренето.
Тая нощ не бе като другите. Два дни и две нощи бе валяло и трещяло над тъмните гори. Реката бе придошла, водите стигаха до мостчето между колибата и герана, а овцете бяха премръзнали от студ. Едни кашляха, други не искаха да пасат през деня, а на някои главите се бяха подули край ноздрите. На третата нощ дъждът рукна като из ведро и мълниите затрещяха една подир друга. Продънило се небето и някой сипеше жупел над стихналата долина.
Шюкрю дори не се опитваше да заспи. Чимовете на колибата се свлякоха, вода прокапа на тънки струйки и гасеше огъня. Овчарят се ослушваше тревожно в грозния грохот на малката река, в миг затваряше очи от синкавия блясък на светкавиците, после неволно стискаше зъби и навеждаше глава, сякаш следващата мълния щеше да падне върху него.
По едно време три поредни светкавици осветиха цялата околност. Шюкрю зърна Караман на отсрещния бряг, на тридесетина крачки от заградката. Кучето стоеше неподвижно, с вдигната глава и гледаше към колибата. „И да иска, вече не може да дойде“ — помисли Шюкрю. И двата ръкава на реката не бяха по-широки от три-четири крачки, но вълните влачеха едри камъни, те се блъскаха един о друг и по брега, който се ронеше на места, а водата почти заливаше мостчето към герана. Още малко и ще залеят островчето, голямо колкото две селски одаи. Дъждът плющеше и всичко наоколо тънеше в мрак, раздиран само от ослепителните светкавици. Шюкрю наистина не помнеше такава нощ.
Изведнъж се случи нещо неочаквано. Дъждът продължаваше да плющи, но бученето на реката понамаля и водите не преливаха над мостчето. Шюкрю ясно видя това в светлината на светкавиците. Той излезе навън и зачака да блесне нова светкавица, та да види дали геранът не е разрушен. Не разбра, че камъни, сухи клони и отломки от гнили дънери бяха заприщили коритото на реката нейде към мястото, гдето започваше вадата за герана. Шюкрю чакаше да блесне светкавица, а язът растеше с миговете, набъбваше и се пълнеше, докато накрая водната стихия се отприщи и мътните води рукнаха с ярост, преливайки към вадата на герана и помитайки всичко пред себе си.
Овчарят се сепна, но вече бе късно. Грозен грохот идеше отгоре, сякаш триста празни каруци се спускаха по нанадолнището на каменист път. Предните вълни се заблъскаха в кривите коренища на стария бор, той изпращя, наклони се в тъмата и бавно се сгромоляса над колибата, а тя остана притисната под клонищата на грамадното дърво. Нещо перна Шюкрю по главата и той загуби съзнание. Як клон го натискаше в гърба и водите не можеха да го отнесат, но той щеше сигурно да се удави. След минута съзнанието му почна да се възвръща. Той усети, че нещо влажно и грапаво го стърже по лицето. Беше Караман. Кучето бе прескочило реката и го ближеше с дългия си език, за да го събуди. Шюкрю се надигна с мъка, окопити се и пролази по клоните на дървото до отвъдния бряг. Тъй кучето спаси живота му.
Овчарят изпъшка и се събуди от кошмарния сън. Нова светкавица блесна нейде отгоре и той видя Караман, застанал пред отвора на колибата. Привлечено от неспокойния му сън, кучето бе дошло при него. Шюкрю изтри с ръка потното си чело, понадигна се и рече:
— Вали, друже, здравата вали, нали?
Дожаля му за кучето, което потръпваше леко в дъжда и разтърсваше рунтавата си козина. Той протегна ръка към торбата и отчупи едър залък.
— На̀, вземи, дано залъжеш глада!
Овчарят подхвърли хляба към вратата, после надникна навън, но видя само мрак и две светещи очи. Караман бе глътнал залъка и сега въртеше опашка от задоволство. Разбрал бе, че другият, с когото пасяха шилетата, вече не му се сърдеше. Очите на кучето виждаха и в тъмата. Те видяха как овчарят се зави презглава. И Шюкрю наистина скоро заспа, нехаен към тътнежа на гръмотевиците, които разтърсваха планината отвъд долината на Леви Искър, нейде към Кобилино бранище и Водния чал. Овчарят спеше, но кучето бдеше над стадото.
Призори времето се изясни, както често става след лятна буря. Окъпана от нощния дъжд, планината изглеждаше по-зелена и ридовете по-близки един до друг. Полето край Самоков тънеше в море от млечни мъгли, останали като утайка на белите облаци, разломени от среднощния трясък на мълниите. Когато слънцето изгря над Соколец, тия мъгли пролазиха по долината на Черни Искър, погълнаха селото и плъпнаха нагоре по безбройните долове на рекичките, които се стичат на север от дългото било на планината между Средонос и Лопушките върхове.
„Где ли се губят тия мъгли?“ — мислеше Шюкрю, оглеждайки спокойната долина от прага на колибата. Наистина мъглите сякаш потъваха в гората, спотайваха се в непроходимите долове и само тук-таме върху зеления фон на смърчовете се надигаха бели пухкави кълбета като дим от огньове на горяни. След време и те се стопиха в слънчевите лъчи, а по иглите на смърчовите клони заблестяха капчици роса. Тъй започна новият ден и Шюкрю подкара стадото към Будачкия камък, а Караман пак вървеше подир най-ленивите шилета, изприпкваше към онези, които теглеха встрани, посплашваше ги с ръмжене, въртеше уши на всички посоки и бдеше неуморно.
Нищо лошо не се случи през деня, пък и Шюкрю не очакваше вълчицата да направи нова пакост в близките дни. Привечер той прибра стадото в заградката, попари мленина на кучето, нахрани се и легна. Тъй живееше той вече шеста година по чаловете на Рила и отделните дни поразително си приличаха един на друг.
На другото утро той не бързаше да подкара стадото. Чакаше да пристигне чорбаджията, та да награшат шилетата. Те бяха към осемдесет брави, от които само половината принадлежаха на бай Георги. Останалите шилета бяха на десетина частни стопани и всеки плащаше прескъпо на единствения чорбаджия в селото, който бе наел ратай. От тия пари излизаше и платата на Шюкрю.
Бай Георги най-сетне дойде. Той беше среден на ръст, с малко мише лице, което изглеждаше още по-зло поради белите вежди над студените сини очи и малките рижи мустачки, които красяха горната му устна. Той стовари две чувалчета от гърба на запотения кон и дори не погледна Шюкрю, избързал както винаги да помогне на господаря си. Горският също пристигна и двамата с бай Георги потеглиха надолу, по пътеката към Плевнището. Конят ги следваше покорно с железния капан върху седлото.
Двамата спряха на предпоследния завой, преди пътеката да излезе в голината на Плевнището. Горският бе избрал тъкмо това място за поставянето на капана и те се заловиха да изкопаят малка яма. Едва забележима просека се отклоняваше вдясно от пътеката и водеше към глухо, почти непроходимо дере. Горският смяташе, че вълчицата ще обходи широката поляна на Плевнището и ще мине тъкмо оттук, за да стигне до билото на Тънкия рид. Отдавна бродеше той из горите и познаваше навиците на техните диви обитатели.
Когато ямата бе изкопана, те довлякоха тежкия железен капан, после отсякоха яки клони и с тяхна помощ разтвориха здравата пружина, която стягаше двете полудъги. Тия полудъги не бяха гладки, а нарязани като зъбци на колела. Отметнеше ли се пружината, а това можеше да стане и при най-лекото докосване, разтворените полудъги се свиваха с трясък и зъбците се впиваха едни в други. Те се впиваха тъй бързо и силно, че можеха да пречупят дори лапа на мечка. Преди да заровят капана с пръст и гнили клекови иглици, двамата мъже прекараха желязната верига на страшната примка около коренището на дебел клек и пъхнаха малък лост между звената на сключената верига. Тъй никакъв звяр не можеше да отмъкне капана.
— Дано да се хване! — рече горският, когато всичко бе готово.
— Дай боже! — и бай Георги радостно потри ръце. — Хване ли се, ще тръгнем в селото от къща на къща и бая пари ще съберем…
Горският само го погледна, но не продума. Такъв беше бай Георги — пъргав и хитър, но много алчен. Още не беше влязъл в кооперативното стопанство и продължаваше да живее със старите привички и поверия. Иначе беше добър стопанин и всичко му идеше отръки, само тая пуста алчност го теглеше настрани от хората.
Бай Георги пое надолу с коня, а горският се върна при Шюкрю и му заръча да не води стадото към Плевнището. Каза му где бяха поставили железния капан и го подкани да отива там всяка заран, преди да пусне шилетата. Той обеща да намине след ден-два, после тръгна с пушка на гръб към началния поток на Селската река.
Дълго гледа Шюкрю подир горския, но шилетата бяха зажаднели от солените трици и забързаха нагоре, та и той се запъти след тях. И тоя път Караман ги бе повел право към Будачкия камък, който се издига като огромна къща по източния ръб на Мечитите. Шюкрю понякога се чудеше кой бе изрязал тая скала тъй, че да прилича на грамадна къща. Чудеше се и мислеше колко хубаво би било някой ден да издигне колибката си върху самия връх на скалата, а шилетата да лежат долу, пазени от Караман в заградката, и хлопатарите им леко да подрънкват в тихите звездни нощи, когато ветрецът вее откъм Леви Искър и донася ромона на скокливата река. Тъй мислеше и сега, усмихваше се и крачеше подир стадото.
И тоя ден нищо лошо не се случи. На другото утро Шюкрю остави Караман при шилетата и тръгна към мястото, гдето бе поставен капанът. Той едва позна заритата яма — тъй умело бе прикрита тя с пръст и сухи клекови игли. Нищо нямаше в нея и той се върна. Същото се повтори и на следващия ден. Само късно привечер, когато шилетата почиваха в заградката, Караман се разлая и се спусна като стрела към долния край на поляната, после изчезна в клековата гора. Дълго се ослушва Шюкрю в лая на кучето, което припкаше нейде отвъд Плевнището, после зачака пристигането на верния си другар. Караман се върна след повече от час, задъхан и запотен, с гъста бяла пяна на устата, но без белези от борба по рунтавата си козина. Той сумтеше пред входа на колибата, навеждаше муцуна и пак вдигаше глава, а белите му зъби блестяха ослепително в светлината на пламъците.
„Тоя път навярно беше вълкът — помисли Шюкрю. — Кучето няма да гони вълчицата.“
Той отчупи парче хляб и почти го пъхна в устата на Караман, но кучето бе тъй изморено, че се отмести встрани и положи хляба върху тревата, без да го сдъвче и глътне.
Призори, когато се събуди, Шюкрю повика Караман, но кучето не се обади. Тогава овчарят излезе пред колибата и нададе ухо. Той бе свикнал да долавя и най-леките шумове в планината. Сега затаи дъх, за да чува по-добре. Стори му се, че Караман скимти нейде по пътечката към Плевнището. Шюкрю грабна гегата и тръгна нататък, ослушвайки се от време на време. Същите звуци пак долетяха до ушите му и той подвикна с глас, както правеше винаги, когато зовеше кучето. Караман изджафка сподавено. Две минути по-късно кучето просто връхлетя връз него по тясната пътека. То трепереше, подскачаше и все теглеше надолу към Плевнището. Шюкрю изведнъж схвана какво бе станало и ускори крачките, а Караман ту изприпкваше напред, ту се връщаше назад, облизваше ръката на овчаря и дори цял се възправяше, опирайки предни лапи върху гърба му, сякаш го канеше да побърза.
Шюкрю стигна на пет-шест крачки от завоя и изтръпна. Вълчицата бе раззинала челюсти и ръмжеше от гняв и болка, а Караман пръхтеше на две крачки от нея и не мърдаше от мястото си. Левият преден крак на дивия звяр бе попаднал в железните клещи на капана. Вълчицата напразно се мъчеше да го изтръгне. Като видя овчаря, тя притихна за миг, после впи зъби в пречупената лапа и цяла се разтресе. Шюкрю изтръпна.
— Млада е! — едва прошепна той. — Навярно първескиня…
В сърцето му бликна милост към вълчицата и той погледна надолу по пътеката, сякаш очакваше да зърне горския. Не биваше да пребие безпомощния звяр с гегата, а и не искаше да го остави да се мъчи с притисната в капана лапа. Един куршум от пушката на горския можеше изведнъж да сложи край на страшните й мъки. Шюкрю се приближи към вълчицата и вдигна гегата, а тя изръмжа и вместо да се отдръпне, подаде тяло напред, готова да впие зъби в краката му. Ръката на Шюкрю се отпусна и той прибра гегата, но не от страх. Просто не можеше да удари впримчената вълчица.
„Ще се върна да взема брадвата!“ — реши той и рязко се извърна, за да не гледа мъките на вълчицата. Тя ръмжеше гърлено през леко разтворени челюсти и го проследи с поглед, после извърна глава към кучето. Караман бе по-едър от нея, пък и зъбите му не бяха по-малко остри, но сега той стоеше на няколко крачки от звера, потръпваше и скимтеше като малко пале и току се силеше да излае, но глас не излизаше от гърлото му. Тъй ги остави Шюкрю.
Още насред път по пътеката овчарят дочу грозно ръмжене, което го накара да спре. Той се ослуша и изведнъж тръгна с бързи крачки назад. Ръмженето се усилваше. Той долови и други шумове, остри и резки като при тракане на челюсти. Това го изненада. Невъзможно бе кучето да е нападнало впримчената вълчица. Нещо друго бе станало, нещо непред видено и много страшно. Покрай ръмженето на Караман се чуваше и друго, още по-гърлено ръмжене, продължително сподавено и клокочещо. Това ръмжене накара овчаря да изприпка по пътеката.
Той спря като закован на завоя. Вълчицата бе там и челюстите й бяха все тъй леко разтворени, но на три крачки от нея две други тела се бяха вкопчали едно в друго. Те ръмжаха, скимтяха и ровеха пръстта наоколо. Горното, възчерно и със загладена козина, бе на Караман, а другото тяло, което се гърчеше под него, бе светлоръждиво и дори по-голямо от това на кучето.
„Вълкът! — възкликна Шюкрю и прехапа устни. — Вълкът е издебнал Караман!“
Старият вълк се бе спотайвал там през цялото време. Безпомощен срещу човека, той бе решил да нападне кучето, когато Шюкрю тръгна за брадвата. Нападна го, но Караман го видя навреме. Острите челюсти на вълка попаднаха в шиповете на железния гердан. Ударът събори кучето, но и вълкът се смая от тая неочаквана болка в зъбите. Тоя кратък миг бе достатъчен за Караман. Той впи зъби в долната част на дебелата шия на вълка и вече не разтвори челюсти. Напразно се мъчеше вълкът да се освободи и да го захапе, гдето трябва. Челюстите му достигаха само лявата плешка на кучето и зъбите се впиваха яростно в козината, раздираха кожата и разкъсваха месото под нея, но Караман не разтваряше челюсти и просто го задушаваше. Сетне вълкът рязко се извърна в отчаян опит да се освободи, но Караман го катурна и стъпи върху него с двете предни лапи, без да разтваря челюсти. Тъкмо в тоя момент бе пристигнал Шюкрю.
Задните лапи на кучето и вълка вдигаха същинска вихрушка от пръст и гнили иглици. Лапите на вълка се движеха с невероятна бързина — ту се размахваха безпомощно във въздуха, ту загребваха цели шепи земя, ту улучваха корема на мятащото се куче и раздираха кожата с острите си нокти. Шюкрю гледаше безпомощно и просто не знаеше какво да прави. Караман бе все още над вълка и той не можеше да стовари гегата върху главата на звера. Той погледна за миг към вълчицата, която пак бе впила зъби в прищипнатата, лапа, после извърна глава към кучето и вълка.
Борбата ставаше все по-жестока. Кръв шуртеше от шията на стария вълк, но цялата плешка на Караман също кървеше обилно, а и други алени струйки се изцеждаха от слабините му и багреха земята. Кучето скимтеше от болка, но не разтваряше челюсти. Сега вълкът бе впил задни лапи в корема на Караман, въртеше ги неспирно и разкъсваше кожата и мекото месо. Той кривеше врат и яките челюсти изхлопваха във въздуха, но понякога се впиваха в плешката на кучето или в лявата предна лапа, която го притискаше отгоре. Той дишаше с мъка. Острите зъби на Караман се бяха впили дълбоко в шията и го задушаваха. Те бяха разкъсали и жилите, по които течеше кръвта на хищника. Тая кръв клокочеше в гърлото му и той едва ръмжеше.
„Ще умрат, и двамата ще умрат! — помисли Шюкрю и се хвана за главата. — По дяволите всички вълци и всички шилета, стига само Караман да остане жив!“
Но Караман умираше. Той умираше, без да разтваря челюсти, впили се дълбоко в шията на вълка: Умираше и вълкът. Задните му лапи вече не дращеха корема на кучето. Той бе извил глава и муцуната му се ровеше в земята. Мокра пръст бе полепнала по острия и дълъг език, провесил се встрани от затворените челюсти, които го притискаха. Кръвта вече не шуртеше тъй обилно от дълбоката рана в шията му. Тя едва се изцеждаше през разкъсаната вена и той все по-често затваряше очи, които сякаш поглеждаха към корема на Караман и кървавите черва, които сеточеха от него.
— Стига, Караман! — викна Шюкрю — Стига вече!…
Кучето едва разтвори кръвясалите си очи и го погледна продължително, после пак отпусна глава, но зъбите му все още се впиваха в шията на вълка.
Шюкрю се спусна към двете вкопчани тела, за да ги раздели, но Караман усети ръцете му и изръмжа. Тогава овчарят се опита да го повдигне и пъхна ръка под железния гердан на врата, а с другата го хвана за дясната плешка. Мускулите на кучето се изопнаха, после бавно се отпуснаха. Разтвориха се и челюстите, които бяха умъртвили стария вълк. Караман се тръшна встрани от дивия звяр и няколко мига не откъсваше поглед от него, сякаш да се увери, че той вече няма да мръдне, сетне изви мътните си очи към овчаря. Шюкрю разбра какво значи тоя поглед и изтръпна.
„Прощавай, господарю мой — казваха тия очи, — прощавай за шилето, пък и за другото… Ти знаеш, че не мога да гоня вълчица. Знаеше това и преди, но ме нахока и не ми даде да ям… Нищо, аз не се сърдя. Искам само да си доволен от мен…“
Караман изпъшка, опита се да оближе раната на плешката си, после извърна глава, затвори очи и се просна неподвижен на пътеката, на педя от тялото на вълка. Той бе мъртъв. Шюкрю заплака. За първи път, откак бе пораснал Караман, той погали кучето по главата, после се сети и изви глава към вълчицата, но тя не бе там. Къс кърваво месо стърчеше над железните зъбци на капана. Тя бе прегризала лапата си през кратките минути на борбата и сега се тътреше на три крака към Лопушница при гладните вълчета.
Шюкрю дори не се зачуди. Само приклекна в тревата и обгърна с ръце главата на мъртвия Караман. В душата му бе пусто, много пусто.
Горе, високо в синевата на утринното рилско небе, плавно кръжеше орел.
Планинари
Щом се разчу из Самоков, че в града се образува планинска спасителна служба, и Николайчо загуби спокойствие. Едва го свърташе в ярмомелката, гдето работеше. Той обичаше планината, другаруваше с най-добрите планинари в града и искаше на всяка цена да бъде включен в групата на спасителите. Затова излизаше привечер и търсеше онези свои приятели, които бяха застанали начело на групата. Но как да им разкрие желанието си, как да им каже да вземат и него? Той съзнаваше че не може да мери сили с тях и това го хвърляше в отчаяние. Пък и нали всички го наричаха с умалителното Николайчо, защото бе по-дребничък и доста плах.
Всъщност Николайчо не бе по-млад от онези, които бяха застанали начело на групата. С Кънчо бяха съученици, а и Васил Даркев, когото всички наричаха Светла, не бе по-възрастен от тях. Само Михал ги превъзхождаше. Тоя бивш партизанин бе снажен за двама и сякаш се бе сродил с планината през годините на славната борба. Той не бе тъй чевръст като Кънчо, нито безумно смел като Светла, но някаква особена сила и несмутимо спокойствие лъхаха от цялата му фигура и от широкото, добродушно лице. Да, Николайчо ще трябва да се обърне най-напред към Михал и на него да разкрие мечтата си.
Една вечер той ги срещна край голямата чешма в града. С тях беше и Иван, който правеше нова карта на Рила. Николайчо тръгна с тях и всички отидоха в градската градина. Те пак говореха за планината, но Николайчо бе много разсеян и едва следеше разговора. Гледаше широките рамене на Михал, взираше се в едрото му лице, сякаш го виждаше за първи път, после дълго не откъсваше поглед от ръцете му. Те бяха широки, досущ като мечешки лапи, пък и пръстите му бяха едни такива — дебели, кръгли и много жилави. Никой не бе виждал Михал да изпусне щека, когато кара ски, или да изтърве ледокопа по някой стръмен и заледен скат, а и очите му гледаха тъй добродушно.
Виж, с Кънчо и Светла бе по-друго. Кънчо можеше дори да уплаши човек със свирепия си поглед — същия поглед, с който измерваше наклона, преди да се спусне със ските по най-стръмните и опасни скатове на Рила. Сините очи на Светла гледаха по-меко и ласкаво, но в тях сякаш винаги пламтяха малки иронични пламъчета. Тъкмо от тия пламъчета се боеше Николайчо и затова не бързаше да попита дали ще го вземат в групата. Ето и Иван е нещо замислен и все гледа надолу, а главата му сякаш потъва в широките рамене. Тоя Иван познаваше всяко кътче на планината и бе ходил безброй пъти в нея, за да прави снимки и чертежи за бъдещата карта на Рила. Но какво ли говореше Иван?
— Приказвах и с Борис — казваше картографът. — Не, не с нашия, а с оня момък от Говедарци. Знаете го, Заптието го викат. Съгласен е да влезе в групата…
Светла и Кънчо кимнаха одобрително, а сърцето на Николайчо затуптя в гърлото му. Той познаваше височкия младеж от Говедарци, бе дори излизал с Борис в планината, но сега му докривя, че тримата му другари предпочитат чуждия момък.
— Лошото е, че всички често отсъствуваме от града — обади се Михал. — Трябва да има и неколцина, които да са винаги под ръка.
— Вярно! — съгласи се Николайчо. — Вие все отсъствувате, а пък аз…
— Какво ти! — прекъсна го Кънчо и смръщи вежди.
— Аз съм си все в ярмомелката — едва продума Николайчо и сведе поглед.
Михал изведнъж разбра и предложи да вземат и него в групата, Светла се усмихна и ласкаво го потупа по гърба, само Кънчо го гледаше недоверчиво.
— Не ти трябва беля, Николайчо — бавно рече той. — Някой ден ще се каеш, пък може и да ни посрамиш!
— Не, няма да ни посрами! — отсече Михал.
Спокойната увереност, с която бе изрекъл тия думи, се предаде и на самия Николайчо.
— Няма да ви посрамя — отвърна той и думите му звучаха като клетва.
Тъй Николайчо влезе в групата на планинските спасители. Още в първия съботен ден те се разделиха на двойки и потеглиха към различни хижи във високата планина. На Николайчо и Заптието отредиха да дежурят към хижа „Иван Вазов“. Двамата обходиха Седемте рилски езера, пренощуваха в хижата сред Пазардере и се върнаха през Мальовица в неделя вечерта. Времето бе хубаво и нищо особено не им се случи из пътя, а на Николайчо му се щеше да се проявят по някакъв начин, да намерят заблудени туристи и наставнически да ги упътят към хижата. Когато той призна огорчението си, неговият другар дори го смъмри.
— Чуден човек си ти, Николайчо! — каза Заптието. — Защо искаш някой да пострада? По-добре никому лошо да не се случва…
Дълбоко в себе си Николайчо чувствуваше правотата на тия думи, но искаше някак да осмисли излета в планината и да се прояви. Тая мисъл не излизаше от главата му.
Две недели по-късно ранният есенен сняг посребри голите чуки на Рила. В събота преди обед, когато потеглиха с Кънчо към хижа „Заврачица“, сбутана в горния край на Маричината долина, времето бе топло и ясно, а това сякаш натъжи Николайчо. Наистина и тоя път не се случи нещо особено. В хижата стигнаха късно след пладне, нахраниха се и Кънчо се заприказва с новия домакин, а Николайчо излезе да се поразтъпче. Той тръгна надолу по реката, после сви вляво, по другия ръкав на Марица, който води към езерата в подножието на връх Манчо. Тоя връх винаги го подтискаше със суровото си величие и Николайчо побърза да го обходи, да стигне час по-скоро при езерата. Той се озова там тъкмо навреме.
Няколко ученици от Радуил се силеха да възлязат право нагоре по стръмните западни сипеи на непристъпния връх и Николайчо ги възпря. Разбрали опасността от каменопади, учениците го послушаха и тръгнаха с него. Едва отминали и стотина крачки, грамаден блок се откърти почти от самия връх и литна надолу, повличайки със себе си същински поток от малки и големи камъни. Те подскачаха със свистене по стръмния скат, вдигаха цели облаци от прах и накрая се сгромолясаха с адски трясък край балваните при горното езеро.
След още две недели, към края на октомври, Николайчо се озова със Светла в хижата край Грънчарското езеро, легнало в подножието на връх Суха вапа. Светла бе служил като домакин в тая хижа и не можеше да се наприказва със своя заместник, а на другото утро спа до късно. Николайчо не рачи да го събуди и тръгна сам нагоре, към седловината Джанка. Поспираше из пътя, защото снегът бе тънък и хлъзгав, а наклонът доста стръмен. Той обръщаше лице към слънцето и не можеше да откъсне поглед от гледката. Планината бе цяла огряна от утринното слънце, но гъсти пепеляви облаци покриваха западните разклонения на Родопите. Там някъде протичаше Места и се спускаше през тясна клисура към Якоруда, но сега тоя познат край се намираше сякаш в дъното на истинско море от облаци. Тъй беше винаги през есенните дни, когато мъглите притиснат полетата и високите котловини.
Николайчо искаше да възлезе на седловината и после да се изкачи на връх Ковач, за да хвърли поглед към далечния Пирин. Той си представяше как Пирин ще блесне изведнъж пред погледа му, приказен и величествен, цял покрит със сняг — като огромен син кораб над морето от млечни пари, които навярно се стелеха и над високото Разложко поле. Уви! Още преди да се изкачи на седловината, гъстите облаци над Родопите се надигнаха, плъпнаха нагоре по долината на Грънчарица, затулиха хижата и езерото и бързо запълзяха към Джанка. Веднъж излязъл на билото, гдето снегът бе по-дълбок, той видя и други космати облаци да се стелят над широкото плато. Тук някога като малък той бе бягал от полудивите биволи, които пасяха лете по тия пустинни места. Той познаваше платото и тръгна напосоки към върха със смътната надежда, че мъглите най-сетне ще се вдигнат и Пирин ще извиси снага на юг.
Мъглата ставаше все по-гъста и Николайчо реши да обходи върха. Той тръгна на запад, по посока към Рибните езера. Тук някъде минаваше лятната пътека и той се взираше в снега, дебел почти до коленете, за да открие очертанията на двете бразди, които бележеха пътя. Приятно му бе да върви като призрак в тая безкрайна сива пустош, в която снегът се сливаше с мъглата и гдето нямаше ни едно дръвче или по-голяма скала за ориентировка на туристите. Той имаше много вярно чувство за посоката, пък и компасът бе в джоба на анорака му. Приятно му бе да гази новия сняг и още отсега се канеше идния път да вземе и ските.
След време му доскуча и той реши да се върне по стъпките си, но изведнъж откри пресни отпечатъци на туристически обувки в снега. Дирите идеха право към него, после-рязко свиваха вляво или на север, гдето протича началният ръкав на Бели Искър. Той тръгна по тия стъпки и скоро разбра, че те описват широка дъга, свивайки все наляво и по-наляво. Къде ли водеха тия дири?
Стъпките в снега го озадачиха и той се зае да разкрие тайната им. „Двама са“ — помисли Николайчо, взирайки се в отпечатъците на обувките в снега. „И двамата са мъже“, добави той на ум, защото знаеше, че туристическите обувки на жените оставят по-малки и тесни отпечатъци. „Заблудили са се“ — реши той накрая и ускори крачките. Той разбра, че пред него са вървели неопитни планинари, защото вторият не винаги бе стъпвал в дирите на първия, който проправя пъртина. Те навярно бяха и доста уморени, защото и двамата бяха залитали на места, както личеше от разровената снежна покривка. Често са спирали един до друг, утъпвайки снега наоколо, и Николайчо зърна не една угарка от цигари. Спирали са да се посъветват и в смущението си са палили цигарите една от друга, после пак са отминавали нататък, завивайки все по-наляво и по-наляво.
Половин час по-късно Николайчо разбра, че двамата заблудили се излетници се движат в кръг пред него. Той достигна мястото, гдето бе видял дирите за първи път, и пак пое вляво, изпълнен с тревога за тях. Провикна се с все гърло, но гласът му замря в гъстата мъгла. Трябваше да побърза и да ги настигне, преди те да се залутат надолу към мокриците на реката. Да имаше молив и хартия, а също и някакво колче, той би оставил малка бележка по пътя, колкото да ги накара да го почакат и да не се въртят в тоя омагьосан кръг.
„Така е — размишляваше Николайчо. — Загубиш посоката и неволно тръгнеш в широк кръг. Левият крак е по-слаб от десния и прави по-къса крачка, особено в дълбок сняг. Вървиш и неусетно се отклоняваш все по-наляво, а мислиш, че вървиш в права посока. След време достигнеш собствените си дири и затвориш кръга, а мислиш, че други вървят пред тебе и бързаш да ги догониш. Бързаш, бързаш, но никого не срещаш, защото вървиш по собствените си дири…“
Срещата бе неочаквана и за двете страни. Николайчо просто се натъкна на тях в мъглата. Те бяха приседнали в снега и пушеха мълчаливо, уж да се сгреят, а всъщност повече от притеснение. Той ги видя едва когато стигна на две крачки от тях.
— Здравейте! — поздрави ги Николайчо.
— Здраве желаем! — отвърнаха те в един глас.
Те бяха войници и Николайчо неволно се усмихна. Гледаха го изненадано и чакаха той пръв да продума. Навярно мислеха, че и той се е загубил в мъглата, но скоро разбраха грешката си и отдъхнаха с облекчение. Тръгнали от Рилския манастир към Якоруда, но май били сбъркали пътя…
Николайчо пощади честолюбието им и не им каза, че бе вървял цял час по дирите им. Той ги поведе към хижата. Изпървом те тръгнаха в обратна посока, описвайки широк полукръг, преди да стигнат до неговите самотни дири в снега, после тръгнаха право на изток. Войничетата се бяха ободрили и бъбреха за домашните си, за старшината в манастира и за какво ли не. Николайчо ги слушаше доволен и все вървеше напред в гъстата мъгла. След около час време, когато мислеше, че са обходили връх Ковач, пред него изневиделица израсна набита човешка фигура. Беше Светла, тръгнал да го търси поради падналата мъгла. На Николайчо му стана дори неприятно, но нима можеше да се сърди на своя верен другар! Пристигнаха в хижата и почерпиха войниците с по чашка чай, после ги отправиха надолу по шосето за Якоруда. С това завърши и тяхното дежурство.
По Димитровден над Рила изви снежна буря, а три дни по-късно, когато небето се изясни и жълтото слънце пак огря планината, по нея имаше много дебел сняг. Спасителите смазаха и стегнаха ските, които щяха да им служат чак до късна прелет. Николайчо излизаше почти през неделя в планината с един или друг от групата. Най му бе драго да върви с Михал, макар че едва смогваше да го догонва със ските. Еднъж възлязоха над хижа „Мусала“, гдето упътваха туристите в мъглата, друг път нощуваха в хижа „Мальовица“, а на утрото се изкачиха по Заешката пътека. Михал не се разделяше с ледокопа и почна да дълбае стъпала в твърдия сняг на грамадната пряспа, която затулва горния край на стръмния улей. Мнозина минаваха по тая прочута пътечка, но често се случваше някой да се подхлъзне и просто да литне тридесетина метра надолу, преди да се залости в гъстия клек под стръмната пряспа. Понякога срещаха и заблудени туристи или неразумни скиори, които не познаваха лавиноопасните места, дори и младежи с премръзнали пръсти на краката. Те помагаха на всички като истински домакини в планината.
Зимата вече преваляше и мартенското слънце грееше весело през ясните дни, когато на Николайчо се случи голямо премеждие. Тоя път той трябваше да спасява не другиго, а себе си. В късна вечер непознат турист се обади по телефона от Боровец и съобщи, че пазачът на хижа „Заврачица“ бил счупил единия си крак. Впоследствие новината се оказа пресилена, но спасителите се вдигнаха на крак. Призори на другия ден петима потеглиха с камион за Боровец, после надянаха ските и поеха по шосето към страшната Черна скала. Николайчо вървеше подир Михал, а подир него следваха Кънчо, Светла и един друг самоковец. Лека сгъваема шейна бе прикрепена към раницата на Михал и почти закриваше широкия гръб на бившия партизанин. Те бързаха, но снегът не бе твърд и затрудняваше вървежа. Това ги тревожеше и Светла все се упрекваше, че не бил тръгнал още посред нощ. Той бе инструктор-отчетник на всички рилски хижари и приятелски връзки го свързваха с пазача.
Когато стигнаха до Черната скала, Михал спря за минутен отдих, а Николайчо свали ските и пролази почти до ръба на отвесната стена. Друг път Марица бумтеше долу в бездната, но сега здрав лед сковаваше водите й. Николайчо се загледа на изток към далечната бяла равнина, прошарена тук-там от първите черни ивици на влажната земя. В дъното на равнината, нейде към Костенец, невидим локомотив стелеше тънка струя дим над дремещите под снега ниви. Николайчо въздъхна, после се загледа в отсрещния тъмен рид, цял обрасъл със смърчова гора. Дърветата бяха заскрежени от недавнашната мъгла и изглеждаха като захаросани в ясните лъчи на слънцето. Николайчо се унесе по девствената красота на любимата планина, но нечий глас го сепна.
Оловни облаци подаваха тъмни пипала зад билото, нейде отвъд горното течение на реката. Други прииждаха отзад и тласкаха първите надолу към спокойната и огряна от слънцето долина. Те се тълпяха едни връз други, блъскаха се и се премятаха, сякаш се рояха във въздуха, после пак плъпваха надолу.
— Лошо ни се пише! — рече Светла и се усмихна, а сребърният зъб блесна в устата му.
— Южнякът е — пак се обади Кънчо. — Подранил е тая година.
Той се взираше нататък със смръщени вежди и присвити очи, сякаш се заканва на бурята, а Николайчо го гледаше и му се чудеше. Такъв бе Кънчо открай време — готов да се пребори с природните стихии и да се бори с някаква тъпа ярост, като че ли те бяха негови лични врагове, с които отколе търсеше разплата. Затова и сега, когато забелязаха приближаващата се буря, Кънчо пое водачеството и пръв потегли нагоре. Той поспря едва когато възлязоха на откритото плато при Саръгьол, високо около две хиляди метра над морското равнище. Бурята сякаш ги чакаше тук, в тая открита долина. Ядният вятър ги блъсна в гърдите, помете прясно навеян сняг и го захвърли в очите им, а те само нахлузиха качулките и се спуснаха стремглаво надолу към бившия летен дворец.
— Карайте внимателно! — провикна се Михал, но вятърът заглуши гласа му и просто го задави.
Те не спряха нито за миг край двореца, защото снежната фъртуна вече беснееше и ги задъхваше. Михал поведе колоната надолу, към долината на Марица. Без да са се наговаряли предварително, всички очакваха да починат и да подкрепят сили в грамадната барака над левия бряг на реката. В нея от десетина дни живееха двама геолози, които правеха някакви проучвания в тоя затънтен край. Планинарите ги бяха срещали край Марица и ги познаваха.
За тях мислеше Николайчо, останал последен в колоната. Той едва виждаше другия самоковец, който караше ските пред него. Вятърът го задъхваше, виелицата премрежваше погледа му и той често падаше в снега, после ставаше с мъка, оправяше ските и пак поемаше подир другите. Топли вълни извираха откъм гърдите му, обливаха изпружения му врат и хвърляха тъмни сенки пред очите му, но той продължаваше да тласка ритмично ските и също тъй равномерно да забива ту едната, ту другата щека в дебелия сняг. Бурята му пречеше да вижда дирята пред себе си, но той усещаше и най-незначителното отклонение, после присвиваше колене и пак наместваше ските в следите, които оставяха другарите му. Пътят от двореца до бараката на геолозите му се видя неимоверно дълъг и той въздъхна с облекчение, когато се намери пред нея.
Геологът и техникът ги посрещнаха изумени. Те бяха запалили малка газена ламба посред бял ден и се взираха в някакви чертежи върху масата, но бързо прибраха книжата, приготвиха чай и поднесоха по канче на всекиго. Сами в тоя глух дол, те се радваха като деца на всеки гост, с когото можеха да поприказват и да се разтушат. Геологът почна ла увещава планинарите да не тръгват, преди да стихне бурята, но Светла бе непреклонен, пък и техникът подметна, че не бил виждал пазача на хижата от три дни насам. Това само усили тревогата на младите хора и те побързаха да се стегнат за път.
Вятърът се втурна през отворената врата и загаси ламбата. Те се сбогуваха с домакините, измъкнаха се един по един и пак поеха нагоре. Гората край тях редееше, ниски клекови храсти все по-често се изпречваха край пътя, а ските затъваха в прясно навеяния сняг и те напредваха бавно, много бавно, напрягайки всеки мускул и всяка жила. Наоколо бе тъмно, макар че имаше доста време до здрачаване. Вятърът сякаш идеше от всички страни, блъскаше ги насам-натам, събаряше ги, издуваше анораците и пълнеше очите им с лепкав сняг, но те продължаваха да вървят.
След време наближиха малкото мостче въз левия ръкав на Марица, който води към езерата. Тук те поспряха и просто опряха глави един о друг, за да се предпазят от вятъра. Тая кратка почивка възвърна чезнещите сили на Николайчо, но той прехапа устни, когато Михал заяви, че трябва да свалят ските.
— Ще газим в снега до хижата — крещеше Михал, за да чуят думите му, но гласът му сякаш трепереше от вълнение.
Никога преди Николайчо не бе виждал Михал тъй смутен. Той огледа и другите, но всички мълчаха и бяха свели глави. Тоя път дори и Светла не намери повод да се пошегува. Той пръв свали ските и ги привърза към раницата, после погледна към Михал и рече да тръгне, но бившият партизанин го изпревари и излезе напред. Той бе най-едър и нему се падаше да проправя пъртина за другите. Още при тръгването той просто хлътна в снега и тялото му се смали. Крачеше бавно и тежко, кривеше снага ту наляво, ту надясно, навремени изриваше снега с ръце и стъпка по стъпка проправяше път за другите. В откритата и широка долина на Права Марица вятърът духаше с ураганна сила, отмяташе ските им, събаряше ги в снега и ги задушаваше, но те продължаваха да вървят един подир друг. Тук нямаше ни едно закелявяло дръвче, а само каменни грамадаци, полузакрити от навеяния сняг. Михал хлътваше в измамните трапове между скалите и с мъка се измъкваше, утъпвайки широк кръг около себе си — като мечка, когато се валя в овесена нива. Николайчо вървеше като слепец по петите му — вървеше, падаше, пълзеше и пак се изправяше задъхан и треперещ, а пред него все се мерджелееше призрачният силует на Михал, който се провираше като валяк в дълбокия сняг.
Тъй вървяха повече от час. Михал най-после спря, задъхан от умора. Другите се струпаха край него с гръб към вятъра. Никой не продумваше, защото трябваше да крещят, а всеки пестеше сили. Сърцето на Никслайчо биеше лудешки от умора. Всяка измината минута го убеждаваше, че тоя път бурята ще ги надвие. Тъй му се искаше да се върнат при геолозите и там да дочакат стихването на виелицата, но не смееше да продума. Прималя му и той седна в снега, но някой го сбута в ребрата. Беше Кънчо. Той го вдигна, после избута другите и мина напред, за да проправя пъртина. Михал само махна с ръка, сякаш искаше да каже нещо, но почака да отминат всички и тръгна подир Николайчо.
То не беше буря, не беше и ходене, а страховита борба за всяка крачка, за всяка педя от пътя към хижата. Кънчо все вървеше напред, но след четвърт час той тупна като покосен в снега. Сбраха се край него, а той се поизправи, отметна качулката и разтвори уста, сякаш не му достигаше въздух.
— Да се върнем в бараката! — неочаквано предложи Михал, прегърнал троица с грамадните си ръце.
Светла се възпротиви, а Кънчо заклати неодобрително глава.
— Отдавна трябваше да сме стигнали в хижата! — ехтеше гласът на Михал. Ще я отминем в тая преизподня…
— Ще се пръснем нашироко! — викна Светла и разпери ръце.
— Пръснем ли се, вече няма да се видим — простена Николайчо и млъкна посрамен.
Те сякаш не чуха думите му. Светла излезе напред и пое водачеството.
— На десетина крачки един от друг! — крещеше Михал и отправяше едного наляво от Светла, а другиго — надясно.
„Това е същинско безумие! — мислеше си Михал, който знаеше, че главата на Светла мъчно увира, пък и Кънчо не падаше по-долу от своя побратим. Нали само преди месец бе свалил някакъв скиор от заснежените грамадаци на Ченгенечал!… — Луди глави, но добри момчета и отлични планинари!“ — Тъй мислеше Михал и крачеше сам в здрача, навел глава срещу вятъра като бик, когато се готви да мушне някого с рога.
Николайчо попадна между Светла и Михал, който вървеше в десния край на разтегнатата редица. Те не се виждаха, нито пък можеха да се чуят, ако речеха да извикат. Тръпки от страх пролазиха по снагата на Николайчо. Той се придвижваше напред с ръце и крака, сякаш се бори с триста дяволи, но вече чувствуваше, че няма повече сили. Пот се стичаше по ллцето му, а устните му се бяха напукали от вятъра и отдавна кървяха. Искаше му се да поспре за малко, но се страхуваше да не се отпусне, да не приседне в снега и да заспи. Вървеше напосоки в кипящата тъма, а снегът вреше край него и съскаше в надпревара с вятъра.
Изведнъж снегът поддаде под краката му. Някаква бездна се отвори под него и той хлътна в нея. Хлътна тъй неочаквано, че при падането повдигна ръце, готов да се хване и за въздуха. Раницата със ските се излузи от гърба му и той тупна невредим на дъното. Извика с все сила и ясно чу гласа си. Тук нямаше вятър, а само сняг, който сякаш бе топъл, много мек и приятен. Николайчо отметна качулката на анорака, защото топлината го задушаваше. В същия миг голяма буца сняг го блъсна в лицето и напълни устата му. Той изтри очи и повдигна глава. Краищата на ските му едва тъмнееха горе, нейде на три-четири метра над главата му. Едва сега Николайчо разбра, че бе попаднал във фуниевидна снежна яма, издълбана от бесния вятър в рохкавия сняг между две големи скали. За миг сърцето му спря да бие, после затупа още по-лудешки. Той впи ръце в снежната стена и се изправи на крака, но друга буца сняг връхлетя отгоре връз главата му. Пак извика с пълно гърло и ясно чу гласа си — дрезгав и треперещ, дори странно писклив, — но отгоре пак се стовари нова буца сняг, разби се в раменете му и затисна краката до колене.
„Свърши се с мене!“ — помисли Николайчо и затвори очи.
Уплахата изведнъж прокуди умората, но той прехапа устни, за да не заспи, после почна внимателно да опипва стените на снежния кладенец, в който бе попаднал. Уви! Снегът бе много рохкав, за да може да издълбае стъпала в стените. Опиташе ли се да стори това, буци сняг щяха да се изсипят отгоре и да го затрупат. Подир десетина минути виелицата щеше да запълни и изравни отвора на ямата и той щеше да лежи до късна пролет в снежния си гроб. Най-добре беше да стои неподвижно и да чака. Той познаваше другарите си и знаеше, че те няма да го оставят да загине.
В ямата бе топло, много топло. Вятърът свистеше високо над него и постепенно затрупваше ските и раницата. Той гледаше с уплаха как се стеснява отворът и се бореше с всички сили срещу приятната отмала, която го завладяваше с всяка измината минута. Бе затънал дълбоко в снега и коленете му вече се подгъваха от умора, но той прехапваше устни и впиваше нокти в дланите на ръцете си. Заспеше ли, вече никога нямаше да се събуди. Колко ли време бе минало, откак лежеше в тая снежна яма? Да имаше кибрит, той би драснал клечица и би погледнал ръчния си часовник. Той поднесе ръка към ухото и чу тихото цъкане на часовника. Цъкането го зарадва — ето че не бе сам в ямата. Почна да брои ударите на секундарника и да пресмята минутите, но сбърка още на третата минута и започна отново. След време това занимание му омръзна и той повдигна глава. Вече никаква виделинка не се процеждаше през отвора на ямата. Здрачът бе паднал навън, а и отворът вероятно се стесняваше. Той опипа още веднъж стените на кладенеца, но голяма буца сняг се откъсна отгоре и го затрупа до кръста. Тогава реши да чака и се отпусна в снега. Другарите му не можеха да не дойдат. А дали бяха намерили хижата?…
Измина доста време. Той задрямваше за минута и пак се стряскаше, после отново започваше да брои ударите на секундарника. Топло бе, но той не можеше да свали анорака, без да разбута стените на ямата. Горе вятърът не свистеше тъй силно. Виелицата сигурно бе затрупала раницата и ските, но дирите му навярно все още личаха в снега. По тях ще го намерят, ще се върнат и ще го намерят. Дано само да са намерили хижата, да не се лутат още в тая преизподня, която вреше и кипеше над него…
След време нещо блесна отгоре и го заслепи. Стори му се, че долавя далечен зов, но светлината секна и мракът съвсем се сгъсти. Той вдигна глава и извика еднъж, после още еднъж. Никакъв отговор. Само още една буца сняг се разби о раменете му. После усети, че нещо твърдо и дълго опира о гърба му. Той извърна ръце и пръстите му докоснаха някаква заснежена дъска. „Та това са ски! — мина му изведнъж през ума. — Ето, те са ме намерили, вързали са две ски една о друга и сега ги спускат надолу!“
Ръцете му сграбчиха долния край на ската и той се притисна към нея. В същия миг пак блесна сноп лъчи и той затвори очи. Светлината на електрическото фенерче просто го ослепяваше. Той усети, че ската се изтегля нагоре, но тя бе много гладка, пръстите му се разтвориха и тя се изплъзна. Някой сякаш викаше отгоре. Той нададе ухо и чу само една дума: „Кандахара!“ Тогава раздвижи колене и се опита да се понадигне с ръце, но снегът го притискаше в кръста. Сетне ската пак го перна по гърба и той усети парлива милувка от твърда металическа част. „Кандахарът! — досети се той. — Трябва да провра ръка през него.“ Провря дясната ръка през отвора и скопчи другата в нея, сетне усети, че се издига бавно нагоре. Няколко мига по-късно вятърът го шибна в лицето и той се намери между другарите си. Те го проснаха в снега, а някой се наведе над него и наля няколко глътки парлива течност в гърлото му. Електрическото фенерче светна и Николайчо позна пазача на хижата, а край него стояха Кънчо и Михал.
— Нищо ти няма, нали? — крещеше Михал в ушите му.
— Кажи, Николайчо, искаш ли още ракия? — питаше пазачът.
Николайчо не отговори, само отблъсна шишето. Той се чудеше отгде се бе взел тоя пазач, когото бяха тръгнали да спасяват.
— На̀, глътни още малко — викаше пазачът, който бе приклекнал до него.
Николайчо пак отблъсна плоското шише, после стисна ръката на пазача. Тя бе гола, без ръкавица. Той го притегли към себе си и рече:
— А ти какво, със счупен крак ли дойде?
Това бяха първите му думи. Парливата ракия и вятърът го бяха освежили и той се понадигна на лакът, все още извърнал глава към пазача.
— Не, не е счупен — викаше старият му познайник. — Само го навехнах в глезена.
Сега над него се наведе и Кънчо, а после и Михал. Те го изправиха на крака и тръгнаха вкупом към хижата, която бе на стотина крачки от снежната яма. В топлата стая Николайчо се тръшна на пейката до бумтящата печка, а пазачът почна да развързва връзките на обувките му.
— Кажи, Николайчо, топло ли беше в ямата? — питаше го Светла, поднасяйки му канче топъл чай.
Всички се разсмяха, а той ги изгледа един по един, после наведе глава и рече:
— Посрамих ви аз, посрамих ви…
— Нищо подобно! — възкликна Михал. — Това можеше да се случи с всекиго от нас.
Тъй го успокояваха и другите, а сърцето на Николайчо се изпълваше с благодарност към тях. Дори и Кънчо го потупа по гърба и рече:
— Мъж си бил ти, истински мъж, Николайчо! Аз щях да умра от яд в тая яма…
Тъй се закачаха те, докато вечеряха, после се тръшнаха на коравите нарове и заспаха, а навън вятърът още стенеше и се кикотеше в комина на хижата.
Утрото ги смая с настъпилата промяна. Небето бе чисто и ясно, слънцето грееше весело и само дебелата снежна покривка напомняше за страшната буря. Те потеглиха надолу с бодри възгласи и спряха едва при бараката на геолозите. Тя бе полузатрупана от сняг, който бе запълнил и гънките между дебелите обли греди. Геолозите сякаш ги чакаха. Те бяха разровили снега пред вратата, печката пак бумтеше, нещо вреше в тенджерата и приятна миризма на зрял боб изпълваше помещението. Планинарите разтвориха раници, извадиха едно-друго и всички седнаха на обща трапеза, за да угодят на самотните домакини. Веселяк беше геологът и не отстъпваше на Светла по остроумие и духовитост. Той ги увещаваше да нощуват в бараката и да продължат пътя си на другото утро. Светла и Кънчо бяха склонни да останат, но Михал се възпротиви.
— Имам спешна работа — подзе той. — Заедно тръгнахме и заедно ще се върнем.
— Тъй де, планина е това, нищо не се знае — обади се другият самоковец.
Сенките вече пълзяха по насрещния стръмен и гол скат, цял покрит с дебел пласт от сняг. Планинарите се разделиха с любезните домакини и поеха към Саръгьол, после се спуснаха в надпревара по извивките на широкото шосе. Николайчо отдавна не помнеше такова спускане. Той караше ските с някаква отчаяна смелост, сякаш да забрави дългите минути, които бе прекарал в снежната яма. Летеше със ските и вдигаше цели облаци от снежен прах на завоите, после изпреварваше Кънчо, който пръв бе намерил хижата прежната вечер, и все гледаше да се нареди зад Михал, към когото изпитваше най-голяма благодарност. Михал го бе намерил в ямата и той бе спуснал ските, с които го изтеглиха.
Привечер пристигнаха в Боровец, после случаен камион ги отведе в града.
В следобеда на другия ден, когато Николайчо вече се канеше да напусне ярмомелката, пред него застана пазачът на хижа „Заврачица“. Той бе небръснат, с бледо лице и хлътнали очи.
— Снощи — започна той и преглътна, — снощи лавина затрупа бараката на геолозите…
Мъка присви гърлото на Николайчо. Той слушаше разказа на пазача и всяка дума го жегваше в сърцето. Дебелият до два метра сняг натежал по стръмния насрещен скат и тръгнал надолу. Стотици тонове сняг се свлекли с грохот към коритото на Марица, други снежни маси напирали подир тях и изхвърлили предната част на лавината към отвъдния бряг. Снежната стихия помитала цели скални грамадаци, събаряла едри борове, прерязвала като с нож високите смърчове и връхлетяла върху бараката на геолозите. Яките обли греди издържали напора, но въздушната струя изкъртила вратата и снегът нахлул със страшна сила в помещението, изпълвайки в миг всяко кътче. Сгъстеният въздух се събрал в единия ъгъл, точно над нара на техника, после изкъртил част от покрива. Техникът едва успял да се измъкне през отвора и побягнал към хижата — босоног, почти гол и обезумял от ужас. Бил премръзнал и пръстите на краката му навярно щели да окапят. Пазачът го настанил в леглото, оставил му храна и потеглил надолу.
— А геологът — запита Николайчо.
— Загина си човекът — отвърна пазачът. — Загинал, както лежал на нара.
— Можа ли да го изровиш?
— И дума да не става. Снегът е твърд като гранит и трябва с кирки да се разбива. Затова дойдох, а и за другия, за техника. Трябва да вземете шейната…
Пазачът вече бе успял да уведоми другите. След час всички се приготвиха и той тръгна ведно с тях, въпреки болките в глезена на навехнатия крак. Шестимата планинари отново поеха нагоре, към страшната долина на Марица. Луната изплува отрано над заснежените хребети и обля върховете с жълта гробовна светлина. Никой не продумваше из пътя. Николайчо пъшкаше под тежестта на раницата, към която бе привързана и сгъваемата шейна. Нейде над Черната скала лавина прогърмя към долината на Марица, после пак настъпи тишина, още по-плътна и зловеща отпреди.
Сега Николайчо тръгна начело на колоната и никой не оспори това негово право. Той крачеше равномерно и мислеше за мъртвия геолог, но бързаше да помогне на неговия оцелял другар.
Такъв е законът на планинарите.
Дорините страхове
В тоя горещ юлски следобед задухата се чувствуваше особено силно в стругарското отделение на локомотивното депо в София. Беше топло, задушно и много шумно, макар и мнозина работници да бяха в отпуск. Майсторът на отделението огледа празните места и тръгна към струговете. Пред първия струг работеше сравнително дребничка, но набита девойка. Тя държеше длетото със здравите си ръце и зорко следеше стружките, които излитаха изпод острието. Майсторът се спря до нея.
— Върви ли, Дора? — запита я той.
— Върви, как няма да върви!…
Тя работеше от три години в депото. Мазолестите й ръце чевръсто извиваха длетото и смело направляваха механизма на струга. Майсторът скритом се радваше на добрата й работа.
— Кажи, Дора — пак подзе той, — кога излизаш в отпуск?
— През август ще е, майсторе, но датата още не е определена.
— Какво, пак ли ще се катерите по скалите?
Тя кимна с глава и се усмихна, а майсторът сви рамене. Той знаеше, че всяко лято Дора отива в Рила с група алпинисти и се катери по отвесните скали. Никога не бе виждал живи катерачи по скалите, но един кинопреглед за българските алпинисти го бе хвърлил в почуда. Той опря ръка в широките рамене на Дора и неочаквано я запита дали майка й е жива.
— Та жива си е, майсторе! — отвърна учудената девойка.
— А знае ли, че се катериш като гущер по скалите?
— Знае, как да не знае!
— И те пуска да вървиш с алпинистите? Тая работа май само за мъжете е отредена…
Дора прехапа устни. Тъй казваха всички, дори и майка й.
— А стругарството? — запита тя изведнъж. — И то ли не е женска работа?
Майсторът я погледна ласкаво, дори я потупа по гърба и се накани да отмине, защото знаеше болното място на Дора.
— Със струга е по-друго — рече той. — Имаш ли яки ръце и вярно око, ще свикнеш, все ще се оправиш, а катерачеството… — Той пак поклати глава. — Милион да ми даваш, не тръгвам нагоре по скалите…
Дора се засмя от сърце, а майсторът отмина. Тя нагоди струга, присви очи и стисна още по-здраво длетото. Наистина всички й се чудеха, пък и тя вече не помнеше как себе отдала на тоя спорт. Струваше й се, че винаги се е катерила по скалите, че това е най-простото нещо на света. Нужно е само малко внимание, малко повечко съобразителност и най-вече смелост. Свикнеш ли да гледаш пред себе си и нагоре, бездната под теб няма да те плаши. Просто забравяш, че под краката ти зее пропаст от няколкостотин метра…
Тъй мислеше Дора, гледайки как стружките отлитат със свистене и падат нейде встрани. Металът бе твърд и не се поддаваше лесно на длетото, което трепереше в коравите й ръце. С тия ръце тя забиваше железни клинове в пукнатините на отвесните скали, с тях опъваше дебелото въже и подсигуряваше другаря си, който се катереше над нея или под нея, привързан към другия край на тридесетметровото въже.
„Защо ли не съм по-височка? — помисли Дора и усмивката изчезна от лицето й. — Тогава по-често ще бъда водач на свръзката.“
Обикновено пълзачите по скалите се катерят в свръзка по двама. По-високият и опитен алпинист върви напред, търси пукнатини в скалата, забива железни клинове с малкото чукче, провира въжето през яката халка, която наричат карабинер, после го опъва и дава възможност на другия свободно да избие долния клин и да се придвижи нагоре. Тогава вторият на свой ред опъва въжето и позволява на водача спокойно да търси друга грапавина в скалата, да впие пръсти в нея и бавно да се изтегли нагоре.
Дора бе изкачила почти всички отвесни скали по шеметните върхове на Рила и сега чакаше е нетърпение да замине за Пирин. Там щеше да се проведе Седмата републиканска алпиниада, на която тя се канеше отново да прояви смелостта към железата и въжетата и набожно се прекръсти. „Какви ли чудеса няма по света — мислеше си тя. — Тия може наистина за мечки да са тръгнали.“ Шегата на момъка не се понрави на Дора и тя обясни на старата жена за какво служат клиновете и въжетата. Сега бабичката изглеждаше още по-смаяна.
— Мигар за птичи яйца се катерите по скалите? — запита тя и плахо запримига.
— Ех, бабо! — възкликна Дора. — Има гнезда на скални ластовици по скалите, но ние не ги закачаме…
Излишно бе да обяснява. Мнозина млади хора не можеха или пък не искаха да разберат смисъла на катерачеството, та камо ли тая стара баба!
След време влакът почна да пухти по нанагорнището към Вакарел. Жълти нивя се ширеха от двете страни на линията, а в далечината на юг се възправяха зелените ридове на Лозенска планина. Някой поде алпинистка песен и скоро всички запяха в един глас. Песента подканваше незнаен момък да дойде с алпинистите и завършваше все със същия предупредителен рефрен:
Да видиш що е катерач,
та да ти дойде чак до плач!…
Наистина няма алпинист, на когото поне еднъж в живота да не се е доплаквало, когато стърчи безпомощно над бездната, прилепнал като прилеп към студената и гладка стена.
След около три часа на шеги, задявки и весели планинарски песни алпинистите пристигнаха на гара Септември, прехвърлиха се в дековилното влакче и потеглиха към Велинград. После влакчето пое към високата седловина на Аврамови колиби. Малкият локомотив пъхтеше трескаво, задъхваше се и едва изтегляше вагоните. Колелата скърцаха по безкрайните извивки на линията и влакът с мъка се придвижваше напред през младите борови гори. Някои от алпинистите дори скочиха от вагоните, тръгнаха пеша край линията и настигнаха локомотива. Кондукторът също бе слязъл от фургона и насипваше сух пясък по релсите, подскачайки по на две-три крачки пред локомотива.
— Колелата боксуват — обясни той на едного от алпинистите.
Те не се бавиха дълго в Банско. Наплискаха лица със студена пиринска вода, подкрепиха сили с вкусно кисело мляко и тръгнаха по тесните улички с високи странични зидове, заграждащи дворища с натежали от плод овощни дръвчета. Скоро ниските каменни къщи на старинното градче останаха зад тях и те потънаха в гористите склонове на Пирина. Сега до Дора вървеше млад възрус момък на име Борко. Той бе един от добрите катерачи и не бе много по-висок от Дора. Девойката се радваше на неговата разговорливост, която разсейваше неприятните й мисли. Момъкът й разправяше как само преди три недели изкачил Злия зъб в Рила заедно с една алпинистка, как замръкнали посред скалата и трябвало да нощуват върху малка площадка, широка не повече от педя, и колко мръзнали през дългите нощни часове.
— Слушай, Борко — прекъсна го Дора, — хайде тоя път заедно да катерим.
— С удоволствие, стига да ни позволят.
— Само че аз ще водя, аз ще бъда първата — и Дора го изгледа с подкупващ поглед.
— Ех, ти пък…
Момъкът не се съгласи направо, но и не искаше да откаже. Унесени в приказки, те скоро изпревариха другите и след няколко часа първи достигнаха малкия заслон на Бъндерица, сгушен в дълбоката долина под хижа „Вихрен“. Борко бил идвал тук през зимата и сега заразправя на Дора за страшните лавини, които падали от двата насрещни стръмни рида. Той бил в заслона с неколцина другари, а раниците им били горе, в хижата. Лавините падали една подир друга и почти затрупали долината и пътя през нея. Те не посмели да излязат от заслона и гладували през целия ден. Едва привечер долината стихнала, вече не се чувал грохот на падащи лавини и те потеглили плахо в синкавия здрач, катерейки се връз същински могили от гъсто набит сняг.
— Страшно беше! — заключи Борко.
Дора мълчеше. За първи път, откак бе станала алпинистка, тя изпитваше някакъв смътен страх от планината, но гледаше да не се издаде и да не падне в очите на другаря си. Сега вървяха в подножието на връх Вихрен. Тя поглеждаше нагоре, към могъщата пирамидална скала, но не се радваше нито на малките пухкави облачета, които се рееха над върха, нито на ръждивите снежни преспи, залостени в пукнатините на стръмната скала, нито дори на зелената трева от двете страни на пътечката, изпъстрена с безброй жълти, възрозови и сини цветчета. После сама предложи да седнат на моравата и да почакат другите, та дружно да пристигнат в хижата. Тя сякаш знаеше, че нищо добро не я чака горе.
Групата скоро ги настигна. Девойките бяха набрали много горски цветя, но лицата им не бяха весели. От тях лъхаше някаква тъжна тържественост, която за миг зачуди Дора.
— Какви са тия цветя? — запита тя.
— За гроба на Тотко и на другите двама армейци — отвърна една от алпинистките.
В хижата пристигнаха вкупом. Домакинът ги посрещна като отдавнашни приятели пред голямата каменна сграда, после побърза да ги разпредели в стаите. Дора попадна в стая № 12 заедно с три други девойки. Леглата бяха по на два етажа, а прозорецът гледаше към Тодорин връх и Бъндеришката чука. Девойките се измиха, попригладиха коси, навлякоха шарени пуловери, после извадиха едно-друго от раниците и тръгнаха към столовата. Само Дора се маеше в стаята. Тя не беше суеверна, но сега се радваше, че не бе попаднала в съседната стая с фаталния тринадесети номер. Тя отметна завивките на горното легло, за да се проветрят, после разсеяно разтвори раницата и потърси нещо за ядене. Не бе хапнала нищо от сутринта, но не чувствуваше глад. Тъкмо се колебаеше какво да вземе, когато вратата се отвори и на прага застана възрастна жена, облечена в черни дрехи и с черно було на главата, а зад нея стоеше домакинът на хижата. Двамата се извиниха и влязоха вътре. Погледът на старата жена се плъзна по стените и леглата, после се рейна замислено през отворения прозорец.
— Значи тук е спал Тотко? — запита тя.
— Да! — отвърна домакинът. — Ей на това легло — и той посочи леглото, което си беше избрала Дора.
Жената бавно се приближи до леглото и Дора неволно се отдръпна, после застана зад домакина, кой го бе навел глава и сякаш се силеше да си припомни нещо. Жената едва извърна поглед към домакина и алпинистката. Стори й се, че те не я гледат, че всеки е зает с мислите си. Тогава тя вдигна ръка и нежно погали завивките, после пръстите й докоснаха желязната тръба откъм горния край на леглото, свиха се конвулсивно и цялата ръка се отпусна безпомощно.
— Милият Тотко — промълви тя, но гласът й прозвуча сухо и дрезгаво.
Дора трепна. Тя бе разбрала в миг, че пред нея стои майката на загиналия алпинист. Искаше й се да се спусне, да прегърне високата жена и да й каже, че тя бе познавала сина й, че двамата се бяха катерили заедно в Рила, че Тотко беше прекрасен момък и рядко добър другар. Искаше й се да й каже още много други неща, но не отвори уста и не мръдна от мястото си. Краката й се подкосиха и влага изби в очите й. В тоя момент възрастната жена бавно премина край нея и сякаш й се усмихна, после излезе с домакина. Дора се тръшна на долното легло и цяла се разтресе.
„Колко сухи бяха очите й — мислеше тя — и как тъжно ме погледна. Също като майка ми, когато ме изпращаше…“
Девойката седеше като вцепенена. Тя дори не усещаше, че сълзи се стичат по страните й и падат върху свитата ръка. Главата й изведнъж се изпразни от всякаква мисъл, но пред очите й се мяркаше все същата картина: клинът се откъртва от скалата, Тотко литва надолу и повлича другите в пропастта… Към тъпата болка, която бе изпитала в присъствието на забулената в черно жена, сега се прибави и едно друго, доскоро съвсем непознато чувство: страх, смътен, неясен и гаден страх, който сякаш пълзеше към нея от всички ъгли на стаята, извираше изпод пружините на леглата, пъплеше към краката й и пролазваше все по-нагоре, към слабините, гърба и ръцете й, впили се една в друга върху гърдите. Напрегна сили и разтвори уста, сякаш се готвеше да извика, но гласът замръзна в гърлото й, устните се свиха в болезнена гримаса и тя се просна върху леглото.
След време глухи стъпки отекнаха в коридора. Дора се сепна, понадигна се и се ослуша. Стъпките спряха пред вратата.
— Хайде, Дора, стига си се бавила! Скоро ще тръгнем към гроба…
Тя позна гласа на Борко, но не се обади. Само се поизправи и изтри очи с ръка.
— Чуваш ли, Дора? — пак викна момъкът и потропа на вратата.
— Чух, но няма да дойда. Нещо не ми е добре…
Дръжката на вратата изскърца и леко се наклони. Дора скочи и в миг опря гръб в гладката дъска.
— Остави ме, Борко! — едва продума тя. — Нищо ми няма, скоро ще ми мине…
Момъкът колебливо отпусна дръжката, после тръгна с бавни крачки надолу. Скоро в хижата стана тихо, съвсем тихо. Дора разбра, че всички са при гроба на Тотко и другите двама алпинисти.
— Тъй е по-добре — каза тя на себе си. — Не бих могла да видя майка му още еднъж!
Хладни тръпки преминаха по тялото й. Предишното тягостно чувство бе изчезнало. Преминал бе и страхът, но тя усещаше умора и студ, пък и самотата й тежеше. Изведнъж реши да си легне и тъй да дочака пристигането на другите. Изу гуменките, покатери се на горното легло, преметна завивките презглава и затвори очи. Тя не вярваше, че ще заспи, защото се бе наспала във влака, но все стискаше очи и се стараеше за нищо да не мисли.
Два часа по-късно другарките й я намериха заспала. Тя бодро се изправи в леглото, усмихна им се, каза нещо за неразположението си, после чевръсто скочи на пода и бързо се приготви за вечеря. Нито помен не бе останал от предишното й подтиснато състояние. Само на влизане в столовата тя плахо се озърна на всички страни, но бързо се успокои и седна до Борко.
— Знаеш ли — подхвана момъкът, — на гроба беше и майката на Тотко.
— И други ми казаха — отвърна Дора и пак погледна плахо към вратата. — Няма ли да дойде на вечеря?
— Не. Замина си. Замина веднага след малкото тържество.
Дора отдъхна с облекчение и нито еднъж не погледна към вратата. Хранеше се мълчаливо и дори поиска второ канче чай. Тая вечер не беше като другите в планинските хижи. Не се чуваше смях, нямаше закачки и задявки. Алпинистите говореха изтихо за утрешния ден, когато щяха да се катерят по стената на връх Вихрен. Дора слушаше разсеяно кроежите на другарите си, но отбягваше да се намеси в разговорите. Очите й срещнаха на няколко пъти погледа на ръководителя на групата, който сякаш я наблюдаваше.
— Ти, Дора, май не беше на гроба — подзе той. — Ако не се чувствуваш добре, утре няма да катериш!
— Нищо ми няма! — бързо отвърна девойката.
Ръководителят и Борко не забелязаха руменината, която изби по мургавите й страни, но тя усети смущението си и нарочно запита дали ще може да се катери ведно с Борко.
— Ще видим! — отвърна ръководителят. — Утре ще решим, когато разпределяме туровете.
Много свръзки от по двама алпинисти щяха да катерят стената и почти всички щяха да тръгнат от различни места в подножието на отвесната скала. Те щяха да възлязат в различни посоки към върха и тъкмо тия отделни посоки алпинистите наричат турове.
Дора спа спокойно тая вечер и почти забрави, че лежи в Тотковото легло. Събуди се само еднъж, когато й се присъни, че майка й, застанала пред прага на вратата, я вика да се върне, уж да си вземе някаква забравена дрешка.
На утрото всички наскачаха още по тъмно и побързаха да се стегнат и закусят, защото до подножието на стената имаше час и половина път. Небето бе възсиво, но чисто и ясно, а това зарадва алпинистите. Те нарамиха съоръженията си и тръгнаха в походна колона. Дора вървеше най-накрая. На излизане от хижата през главата й за миг премина подла мисъл. „По-добре да не тръгвам — казваше й някакъв вътрешен глас, — защото жива няма да се върна.“ В тоя момент Борко тръгна до нея и разсея мислите й.
— Слушай, Дора — казваше й той, — съгласен съм да сменяваме водачеството. Ти ще водиш досред път, а аз оттам до върха.
Дора не отговори и момъкът счете мълчанието й за несъгласие.
— Ако искаш — продължи той, — може аз да водя до средата, а ти нагоре, към върха…
Девойката разбра, че Борко иска да й се хареса, и мило му се усмихна. Тя самата едва ли би отстъпила водачеството, ако бе на негово място, пък и Борко не беше кой знае колко по-висок…
На пристигане в подножието на Казана, както наричат северната стена на Вихрен, ръководителят и двамата старши инструктори почнаха да разпределят туровете и да избират свръзките. Сърцето на Дора се разтуптя от вълнение, без тя самата да знае защо. Най-сетне ръководителят спря поглед на нея.
— Дора — подхвана той, — ти и Мишо ще вземете тур „Камината“. Това е чест за двама ви, защото този тур е най-труден.
Дора погледна безпомощно към Борко, после запита кой от двамата ще бъде водач на свръзката.
— Мишо, разбира се! — и ръководителят се взря в нея тъй, сякаш я виждаше за първи път. — Та той е с една глава по-висок от тебе…
Дора се примири с натрапения й избор. Такъв беше редът и тя не можеше да капризничи. Мишо беше млад инженер и добър момък, доста висок, с дълги и здрави ръце, а пръстите му бяха яки като клещи. Той й се усмихна, потупа я дружески по гърба и някак гордо разтърси глава, уж да отметне кестенявите кичури, които падаха над очите му.
— Дръж се, Дора! — рече й той. — Падна ни се Тотковият тур.
Тя го погледна с разширени очи. Забравила бе, че Тотко бе паднал именно при опит да възлезе към върха по тур „Камината“. Все същото странно съвпадение…
Девойката преодоля смущението си и тръгна към снежната пряспа в подножието на двадесетметровата отвесна камина, с която започваше турът. Мишо я изпревари. Той прегледа още еднъж въжетата, клиновете и карабинерите, после започна изкачването. Беше точно шест часът, когато той заби първия клин в скалата. Тогава Дора подбра въжето и впи ръце в студената стена.
Изпървом Мишо напредваше сравнително бързо и Дора го следваше на около петнадесетина метра малко встрани и под него. Момъкът изкачи отвесния ръб, после навлезе в дълъг скалист улей и след време достигна началото на влажната долна камина, цялата обрасла с трева и мъх по дъното. Дора дебнеше всяко негово движение, защото в тая влажна камина имаше опасност от откъртване на цели скални блокове. Мишо избра лявата страна на улея, в която имаше здрави скални пукнатини в сивия дребнозърнест мраморизиран варовик. „Бива си го — мислеше Дора, като гледаше как той забива железния клин, — с него лесно ще стигна до върха“.
Тъй пълзяха те нагоре по стената и след около два часа достигнаха една леко наклонена тревиста площадка, гдето Мишо организира здрава осигуровка и спря за кратък отдих. Далече вляво и вдясно от тях други двойки възлизаха по стръмната стена и Дора се опитваше да разпознае водачите на свръзките. Оня вляво, със синята баретка, навярно беше Борко… После първият еделвайс привлече вниманието й — снежнобял и нежен, едва подаващ се над почти невидимата цепнатина в гладката стена. Тя рече да се отклони, за да го достигне и откъсне, но Мишо й се скара нейде отгоре и пак запълзя по стената, а тя изопна въжето, за да го осигурява. Дребни камъчета се отронваха изпод краката му и литваха надолу, на пет-шест метра встрани от девойката. Те съскаха, подскачаха един-два пъти, после описваха широка дъга и тупваха в подножието на скалата, на стотина метра под двамата катерачи.
Те напредваха благополучно и Дора се радваше. Нито еднъж опитните й ръце не трепнаха, когато впиваше пръсти в едва забележима цепка и нито един клин не остана неизваден, когато тя го блъскаше леко насам-натам с малкото чукче, за да го пъхне след няколко мига в раницата. Метър по метър напредваше тя по пътя, който нейният другар чертаеше в скалата, все по-нагоре и по-нагоре към облачния връх, извисил гордо чело над цял Пирин.
След още час и нещо свръзката достигна средата на отвесната стена и Дора знаеше, че под нея зее бездна от двеста метра. Мишо опря чело в малка, тревиста туфа, за да изтрие обилната пот, която се стичаше към очите му, после се залови да изкачва голяма, висока около шестдесет метра камина. Дора чувствуваше страшното напрежение на мускулите на младия инженер по лекото трептене на изопнатото въже. Тя видя как той се прилепва плътно към стената, как опипва с пръсти гладката скала, за да търси и най-дребната грапавина по нея, как постепенно преодолява една голяма изпъкналост и неусетно се скрива от погледа й. За първи път през тези три часа тя оставаше сама, без да може да вижда своя водач. Стана й неприятно, но тя пак пролази нагоре. Тъкмо тогава нейде встрани от мястото, гдето бе изчезнал Мишо, се откърти голям камък и литна към нея. Тя се прилепи инстинктивно към стената и камъкът префуча на метър от главата й. В същия миг друг, по-малък камък, голям само колкото човешки юмрук, също литна подир първия, отскочи по стената и я перна по лявото рамо. Тя изтръпна от болка и затаи дъх. Не, това не беше каменопад. Единичен камък се бе откъртил от челото на върха, повличайки по-малкия след себе си, и тя можеше спокойно да продължи изкачването. След няколко мига големият камък се разби в подножието на скалата и многократно ехо обиколи стените на Казана. Грохотът сякаш кънтеше в самите уши на девойката. Влажна пот изби по дланите й. Какво ли, ако камъкът я бе улучил!… Тя се опита да премести крак, но колената й изведнъж се разтрепераха. Искаше да вдигне лявата ръка и да достигне голяма колкото орех грапавина, но пръстите й се свиха, не се отпуснаха и не се отместиха от цепката на скалата. Тя се прилепи още по-плътно към ледения мрамор и погледна въжето, което висеше хлабаво встрани, но сега силното треперене на коленете се предаде на цялото й тяло. Мускулите на прасците й се вдървиха от страшното напрежение и почнаха да я болят. Тя погледна надолу към треперещите си нозе, но видя само бездната, която зееше под нея. Стори й се, че силите я напускат, че само след миг-два ще отпусне пръсти и ще падне, за да увисне с друсък в края на дългото въже. Някаква топла вълна обля врата й, тя прехапа устни и затвори очи. Ето, свършва се. Вече няма да види майка си, няма да влезе в стругарната, няма да побъбри с майстора. Край, жалък и глупав край…
Когато отвори наново очи, въжето се бе изопнало и притискаше рамото й към стената. Тя бе все там, впила пръсти в едва забележимата цепка на гладката мраморна стена. Какво ли бе станало през тези няколко мига, когато помисли, че пада и затвори очи?
— Хей, Дора, спиш ли?
Гласът на Мишо я сепна. „Боже — помисли тя, — същите думи и същия глас!“ Тъй бе извикал и Тотко, когато двамата с Дора се катереха по стената на Мальовица и тя не можеше да преодолее надвеса под Орловото гнездо.
— Дора, чуваш ли ме? Вече четвърт час не мърдаш от това място!
Наистина неговият глас! Но Тотко бе мъртъв, той бе долу, в гроба край Байкушевата мура… Нима я зовеше от гроба? Не, мъртъвците не могат да говорят… Но защо треперят тъй устните й? Те сякаш се опитват да извикат, да кажат нещо, но през тях едва се процежда някакъв безкраен тъп и гъгнещ звук, все същият тъп и гъгнещ звук, като брътвеж на трескаво дете…
Въжето се отпусна и вече не притискаше рамото й. То се отместваше бавно наляво и все по-наляво, встрани от този страшен надвес, който не й позволяваше да види другия. А другият наистина бе тръгнал по тесен траверс вляво от надвеса, за да може да надникне към девойката. Най-сетне той я зърна, изопна въжето и викна:
— Още малко, Дора, още малко и ще стигнем на Тотковата площадка.
Тогава Дора вдигна очи и го видя. Не само гласът, но и лицето бе същото. Тотко се взираше в нея отгоре, той разтърсваше глава, за да отметне кестенявите кичури, той й се усмихваше с леко извити устни — също както някога, когато тя най-сетне възлезе до Орловото гнездо.
— Тотко! — възкликна тя и замалко не разтвори пръсти.
— Да, на Тотковата площадка — викаше Мишо. — Още малко остава… Хайде тръгвай най-сетне!…
Тотко или Мишо, той я зовеше към злокобното лобно място. Там, под тая площадка, се бе откъртил клинът, причинил смъртта на тримата армейски алпинисти. Ето, той пак я зове… Зовеше я и тя трябваше да върви подир водача!
Дора прехапа устни, сбра сетни сили и бавно отмести пръстите на лявата ръка. Те се разтвориха за миг и пак се впиха в цепката, но малко по-нагоре от предишната хватка. Тогава и пръстите на дясната ръка се разтвориха и внимателно пролазиха по лекия ръб. После левият крак се сви, придвижи се нагоре и опря в малка грапавина. Палецът усети твърда опора през гуменката, прасците, се изопнаха машинално и тя се издигна с една глава над цепката. Да, тръгна вече, тръгна тъй, както бе вървяла дотук, както бе изкачила първите двеста метра на страховитата отвесна стена!
Дора вече не погледна надолу към зейналата под нея пропаст. Катереше се упорито, почти машинално и с някаква странна настървеност, еднъж завинаги надвила всички страхове. Тя дори не забелязваше еделвайсите, които цъфтяха в пукнатините на скалата. Впиваше пръсти в стената и само една мисъл се въртеше в главата й — да стигне час по-скоро на върха. Там ще разправи на Мишо за страховете си. Не, няма да му разправи! Признае ли всичко, момъкът вече няма да иска да катери с нея…
Сега момъкът възлизаше към горния край на голямата камина, гдето бе лобното място на тримата армейци. Дора го следваше отблизо, на не повече от десетина метра. В камината бе влажно и в пукнатините никнеха жълти цветя, но тя не ги поглеждаше. За миг й се стори, че влажният улей мирише на пресен гроб. Тя разтърси глава и не се поддаде на опасното чувство. Коленете и ръцете й леко трепереха от страшната умора, но тя продължаваше да пълзи нагоре педя по педя, на места дори по-бавно и от костенурка.
Мишо не спря на Тотковата площадка, защото искаше да изпревари другата свръзка от двама алпинисти, които възлизаха вляво от тях. Те трябваше да се срещнат на най-горната площадка, при паметната плоча с имената на загиналите алпинисти. Слънцето вече огря почти над главите им, а те още се катереха. Измина още половин час, цял час, час и половина. Страшното физическо напрежение сякаш уталожи и последните страхове на девойката. Краищата на пръстите й се подуха от впиване в тесните цепнатини, клинът й се продра над лявото коляно и кожата й усещаше ледената милувка на скалата. Устните й се напукаха от жажда, а в устата й горчеше от погълнатия прах, когато опираше лице в самата скала или ронеше тревистите туфи. Тъй пълзеше нагоре, когато дочу името си и вдигна глава.
— Бързай, Дора, че Мишо ще грабне шоколада…
Беше Борко, а до него стоеше Мишо. Двамата се бяха закрепили на горната площадка, стигнали почти едновременно на нея, и сега всеки от тях изтегляше другия от свръзката. Пет минути по-късно Дора се тръшна уморено до тях. Мишо прибра въжето и стисна дясната й ръка, а Борко пъхна цял шоколад в другата.
— Славно изкачване, нали? — казваше Борко и бършеше прашното си лице, по което още се стичаха струйки гореща пот.
— И славно, и страшно! — отвърна девойката, после разтвори шоколада с треперещи ръце и отчупи къс от него с яките си зъби.
Скоро и другарят на Борко възлезе при тях, после всички тръгнаха към североизточния ръб на пирамидалния връх. Половин час по-късно четворицата застанаха на най-връхната точка на Вихрен и огледаха безбрежната шир, разстлала се навред около тях. На север и юг се ширеше същинско море от планини и Пирин сякаш се сливаше с Рила, синкава и призрачна в далечината. Родопите ръждавееха на изток под леки ефирни пари, а на запад прозираха други планински вериги, надиплени като вълни на фантастичен океан, застинали и заспали в омарата на знойния августовски ден.
— Шест часа пълзяхме по скалата, но вижте каква красота ни огражда!
Хладният ветрец грабна думите на Борко и ги отнесе надалеч, към други незнайни върхове. Никой не продума. Дора гледаше в захлас. Тя гледаше на север, към Рила. Там, отвъд тая горда планина, бе Витоша. Там някъде се разстилаше и столичният град. Ех, да можеше майка й да се изкачи тук, да види тая прелест! Или майсторът, пък и другите работници от стругарната…
— Виж, Дора — рече Мишо, — виж, погледни към хижата! По-малка е и от кибритена кутия.
— Не искам! — и Дора закри очи. — Свят ми се вие…
Алпинистите се засмяха. Те помислиха, че Дора се шегува, но смелата девойка казваше самата истина.
Различни природи
Откак се разболя по-малкото му момче, Илия позанемари кърската работа. Той беше ловец, но сега все по-често скиташе в гората с пушка на гръб. Коварната болест беше дошла през пролетта, когато снегът се топеше по южните склонове на Лакатишка Рила, а Черни Искър протичаше буен и мътен през селото. В такова време мъчно се намира дивеч, пък и ловът не всякога е разрешен, но Илия не ходеше в гората, за да задоволи страстта си на ловец. Той търсеше разтуха за болестта, която сковаваше краката на малкия Митко и го бе стоварила на легло тъкмо преди да завърши седми клас. Понякога той му донасяше убита катеричка или подранила сойка, прелитнала дръзко пред очите му в окрайнината на гората. Момчето се забавляваше с донесения дивеч и самотните му часове сякаш минаваха по-леко.
Веднъж към средата на май Илия възлезе с пушка на гръб към Мечитите. Двата високи върха, щръкнали един до друг в небесата, също като родни братя, бяха още заснежени. Ловецът крачеше умислен, газеше дълбокия сняг и се взираше разсеяно в дирите, оставени от вълчи лапи. Имаше и дири на лисица — по-разкрачени от вълчите стъпки, а също и следи, оставени от подгонено зайче. Дирите бяха съвсем пресни, защото снежна буря бе вилняла по върховете само преди два дни. И тъй, както вървеше, погледът на ловеца се спря върху красива премръзнала пеперуда, полегнала напреки в снега. Ветровете бяха отвеяли крилатото насекомо от полегата, гдето вече цъфтяха розите, и то бе намерило смъртта си в снеговете на Рила. Илия неволно си спомни за своя болен син и влага изби в очите му. Той се извърна и тръгна надолу, към далечното село.
След около час той слезе на Преслапа. Тук снегът се бе стопил и млада, свежозелена тревица покриваше широката поляна. Слънцето грееше сияйно откъм Лопушките върхове и сухите стволи на боровете аленееха в дъното на поляната. Красиво бе в тоя ранен следобеден час, красиво и много тихо в тучгага поляна, но сърцето на ловеца още се свиваше от мъка. Той крачеше бавно с пълна пушка на гръб и пресичаше Преслапа откъм мястото на старото сечище, когато погледът му изведнъж се прикова в гнила хралупа на някогашен бор — великан. Две щръкнали уши се подаваха из хралупата и ловецът в миг свали пушката и я насочи към хралупата.
Насочи пушката, но това действие бе инстинктивно у него. Той не гръмна веднага. Ловът на зайци бе забранен по това време на годината и нещо го подтикваше да не спусне курока. Той се вгледа в щръкналите уши, които не помръдваха, и бавно разтвори примижалото ляво око. Тия уши бяха предълги дори и за стар заек. Наистина зайците често обичат да се крият в трънки, когато ловецът минава на няколко крачки от тях, но тоя заек спеше! Илия се вгледа още по-внимателно в хралупата, обрасла отвътре с високи тревички и жълти цветчета, после бавно свали пушката. Малко сърне лежеше в хралупата и спеше. „Ето подарък за Митко!“ — помисли ловецът, после приклекна и внимателно положи пушката на земята.
Той успя да издебне спящото сърне. Направи две-три бавни крачки, после бързо се спусна и грабна сърнето, а то излая хрипливо и зарита с дългите си крачка във въздуха. Цялото бе изпъстрено с малки петънца и тая окраска го правеше още по-хубаво. Илия го прегърна и понесе, както се носи агне, но още преди да се наведе и вземе пушката, друг хриплив лай го сепна. На тридесетина крачки отвъд него, току в средата на поляната, бе застанала сърната, излагайки себе си на смъртна опасност, за да спаси рожбата си. Няколко мига по-късно друг, още по-дрезгав лай накара ловецът да извърне глава към другия край на поляната. Сръндакът бе застанал в окрайнината на гората и го гледаше с гордо вдигната глава. Гледаше го, излайваше глухо и цял потръпваше.
Ловецът се смая. Да пусне ли сърнето? Пушката лежеше до краката му. Сръндакът не би могъл да побегне в тия кратки мигове, които му бяха необходими да грабне пушката и да се прицели. Той имаше вярно око и нарядко пропускаше дивеча. Не му пречеха трите липсващи пръсти на лявата ръка, отнесени от парчетата на старата берданка, която се бе пръснала в ръцете му при лов на мечки. Дълго се двоумеше ловецът, а сърната и сръндакът го гледаха предизвикателно и стояха като заковани. „Милеят за рожбата си“ — мина му през ума, но начаса се сети за болния Митко и стисна още по-здраво мекото и топло тяло на ритащото сърне. После взе пушката с една ръка и тръгна по пътеката, нехаен към лая на двете животни.
Радостта на момчето бе голяма, когато видя живото сърне. Затвориха го в една стая, за да не го закача старото ловно куче на Илия, подхраниха го с краве мляко и то скоро престана да врещи. След месец то вече влизаше само в стаята на Митко и подскачаше като яре, събаряйки столовете и друга дребна покъщнина. Митко го примамваше с разни лакомства и най-вече с горски гъби, които съседските момчета беряха по негова молба. Сърнето бе женско и той го кръсти Милка, а това име сякаш се нравеше на пленения горски обитател. Тя наостряше уши, щом я повикваха по име, и веднага изтичваше при Илия и жена му или пък при болния Митко. Дори кучето свикна с нейното присъствие и вече не я закачаше.
Тъй Милка стана член на Илиевото семейство. Тя престана да се плаши и от големия брат на Митко, който се учеше в самоковската гимназия, а през лятото работеше в градската тухларня. Момъкът идваше в селото през неделя, носеше прочитни книги на болното момче и не можеше да се нарадва на дружбата, която го свързваше със сърнето. Милка нямаше друга работа в тоя селски дом, освен да тича из двора, да плаши кокошките, които отлитаха с крясък към стобора, да си играе със старото куче и да потропва с предните си копитца по вратата на Митковата стая, когато тя биваше затворена. А това се случваше все по-често с настъпването на влажните есенни дни. Милка чакаше дълго пред вратата, докато минеше някой и я пуснеше при момчето.
Много съседски момчета се катереха по плета на двора, за да гледат сърната. Сутрин те ходеха на училище, но минеше ли пладне, децата се нареждаха край оградата и викаха сърната по име. Тя привикна и с тях и често поемаше от ръцете им гъби или сочни треви. Някои й даваха хляба си и тя го сдъвкваше, а едно немирно момче дори й поднесе свински пръжки, забучени на тънка пръчица. За голяма почуда на всички, дори и на смаяния Илия, сърната изяде пръжките. Той бе приучил ловното си куче да не яде месо и сега често подхвърляше пред съседите, че Милка била станала стръвница.
Сърната внесе разнообразие и малко радост в иначе тъжния дом на ловеца. Мъката на Илия по болното момче нарастваше от ден на ден. Коварната болест не искаше да си отиде и още приковаваше сина му в леглото. Момчето наистина бе бодро, закачаше се с всички, четеше много и комай само то се смееше в цялата къща, но другите деца пак бяха тръгнали на училище, а то изоставаше с уроците. Тогава на ловеца хрумна да повика едно от момчетата, които се катереха подир пладне по оградата на двора. Той подбра едно височко и хубаво момче, на име Славчо, с година по-малък от неговия син. Избра тъкмо него, защото беше приятел с покойния му баща, загинал при нещастен случай прежното лято.
— Славчо — рече му той, — защо не идваш да си учиш уроците при Митко? Ще учите заедно и тъй ще ти бъде по-лесно, пък и той ще преговаря онова, което е учил миналата година.
— Бива! — отвърна момчето, повече зарадвано от мисълта да се сближи със сърната. — Аз и без това не стоя много в къщи…
— Защо?
— Защото сега чичо Костадин ни управлява — едва отвърна момчето и млъкна изведнъж.
Илия не обичаше чичото на Славчо. Бе се спречкал с него преди време заради едни дърва в гората. Той ги бе приготвил и наредил на два купа, после се бе върнал в селото, решен да дойде с колата през следващия неделен ден и да ги извози до в къщи. Когато пристигна на мястото и разпрегна воловете, намери само единия куп. Някой бе откарал другия. Другоселци загатнаха пред Илия, че Костадин бил вдигнал дървата. Всички познаваха и малцина обичаха тоя висок и сух селянин с дълги ръце, малка глава и винаги стиснати устни, които нарядко се отваряха за добра дума. Илия го срещна в селото и го запита за дървата, но онзи само повдигна рамене и го погледна присмехулно с присвити очи. Оттогава те почти не си говореха.
Както и да е, Славчо свикна да идва в дома на ловеца и двете момчета скоро станаха още по-добри приятели. Митко бе много паметен и помнеше много от онова, което бе учил прежната есен. Той помагаше на другото момче и при решаването на задачите, после двамата извикваха Милка и скоро в стаята се вдигаше голяма врява. Случеше ли се в къщи, Илия се отбиваше при момчетата и ги усмиряваше, а те все го подканваха да им разказва разни ловни случки. Всички ловци са сладкодумни и Славчо често се застояваше до късно в чуждия дом.
— Време е да си отиваш — понякога го подсещаше Илия.
— Че какво да правя в къщи? — отвръщаше момчето. — Мама все плаче и гледа да угоди на чичо, а той се кара, хока я…
Илия мълчеше. Той чувствуваше, че чуждото момче се е привързало не само към Митко, но и към него самия. То сякаш търсеше опора в ловеца, заместил в подсъзнанието му неговия покоен баща.
Веднъж, на излизане от къщата, Славчо забрави да притвори вратата и сърната тръгна след него. Илия я проследи с поглед, но не я извика. Искаше да види как ще се държи тя на улицата и дали ще се върне сама. Милка бе тръгнала подир момчето. То я забеляза и се уплаши, но Митковият баща бе застанал на прага и му направи знак с ръка да върви нататък. Сърната заподскача по улицата и изпрати момчето почти до неговия дом, а когато вратата хлопна пред носа й, тя припна надолу. Илия нарочно затвори вратата и се скри зад плета, но Милка не почука да й отворят. Тъй както тичаше, тя рипна високо във въздуха и се озова в двора на Илиеви. От тоя ден той често я извеждаше из селото, но винаги носеше тояга в ръка, за да я пази от кучетата.
Тъй изминаха най-тежките зимни месеци. Сърната едрееше, а Митко все лежеше болен. Когато снегът почна отново да се топи по насрещните склонове на Лакатишка Рила, Илия реши да постави сърната на изпитание. В един неделен предобед той взе Славчо със себе си и двамата поеха нагоре по улицата, а Милка тръгна подир тях. Те бяха тръгнали по шосето към почивната станция, но скоро извиха вляво и се насочиха право към гората. Сърната ги следваше отблизо. Тя поспираше навремени, колкото да прегризе някоя по-височка тревичка, после бързо ги догонваше.
Илия не бе взел пушката. Той бе решил да освободи сърната, но сам не знаеше дали бе време да стори това. По негово пресмятане Милка вече навършваше една година. Когато ловецът съобщи решението на Славчо, момчето се изуми.
— Защо — запита то, — защо ще я пуснеш?
— Природата й е такава — отвърна ловецът. — Тя трябва да живее в гората, а не в селски двор.
Скоро навлязоха в обширна ливада сред гората. Снегът се бе отдръпнал в окрайнините и свежа тревица покриваше цялата поляна. Милка не бе виждала толкова зелена трева на едно място, нито такава просторна поляна. Тя хукна презглава към горния край, сви край вечнозелените смърчове и припна назад, подскачайки и ритайки от радост. Завъртя се за няколко мига пред ловеца и момчето, после пак запраши към гората. Тогава Илия каза на Славчо да тръгнат надолу и да се скрие зад първия едър смърч, а сам пролази към гората и се пъхна в невисока смрика.
Сърната не бе забелязала техните движения. Когато се умори да тича и скача, тя вдигна глава, наостри уши и огледа широката поляна. Славчо я гледаше иззад смърча. Той видя как тръпнеха мускулите на краката и гърдите й, как тя върти глава на всички страни, сякаш души въздуха. „Уплашила се е“ — помисли момчето и неволно се усмихна, но в същия миг кръвта замръзна в жилите му. Сърната нададе страшен пронизителен писък също като жена, която крещи от ужас, после се втурна към средата на поляната и изведнъж се закова на място. Тялото й се тресеше от страх и тя изхриптя жалостиво, но не повтори страшния писък. Илия се разсмя в смриката и излезе напред, а Милка подскокна и се стрелна към него. Тя се блъсна в ловеца и замалко не го събори на земята, сетне почна да ближе ръката му.
— Видиш ли — каза той на Славчо, когато момчето дотърча до него, — още не й е дошло времето. Но помни, че рано или късно тя ще ни остави.
Тримата се прибраха в селото за голяма радост на сърната, която изприпкваше надолу по шосето и пак се връщаше при тях.
Привечер в същия неделен ден Славчо дойде отново в дома на своя приятел. Сърната бе в двора и припна игриво към него, но той не й обърна внимание. Очите му бяха подути от плач.
— Какво има? — запита го бащата на Митко, когато момчето влезе в стаята на болния.
— Чичо Костадин ме иска за овчар — едва продума Славчо. — От утре няма да ходя на училище…
„Искаше дърва и ти докарах — рекъл Костадин на майка му. — И брашно ти дадох взаем, а я го върнеш, я не. Сега искаш нивите ти да изора. Ще го направя, но ще ми дадеш момчето!“
Още същата вечер Илия отиде при главния учител. Той го изслуша и се навъси, после безпомощно повдигна рамене. Никой не искаше, пък и не можеше да се разправя със злия Костадин. Всички помнеха как се бе развикал прежната пролет и колко гневно бе отпъдил ония, които го канеха да влезе в кооперативното стопанство. Някои дори твърдяха, че Костадин имал пушка и я криел в гората. Селяните познаваха сприхавия му нрав, познаваха и алчността му и се бояха от него. Затова той мъчно можеше да намери помощник, с когото да пасе стадото. А никой в селото нямаше повече овце от него.
И тъй Славчо стана овчар. Сутрин нарамваше торбичката и подкарваше овцете по ливадите в покрайнините на селото, към обед пладнуваше в малката горичка край Грековица, после повеждаше стадото покрай гората, гдето снегът се бе стопил, и привечер се връщаше през ливадите край Селската река. През тези дни чичо му Костадин докара още дърва, после изора своите и техните ниви, а накрая откара част от оборския тор към Лакатица и го разхвърли по двете ливади, които не бяха влезли в кооперативния блок.
Стадото броеше към шестдесет брави и почти толкова агнета, но две недели по-късно, когато времето се позатопли и тревата стана по-гъста, Костадин прибра още двадесет и три овце с техните агнета. Тия овце бяха на бедни хорица, които имаха само по три-четири брави и не можеха да ги пасат сами. Те щяха да плащат на Костадин да се грижи за тях до Гергьовден, когато лъчеха агнетата от сагмала. Костадин бе доволен. Той бе намислил нещо и скоро се зае да изпълни намеренията си.
Беше към средата на април и времето бе много топло за тоя месец. Една заран Костадин впрегна воловете, натовари частите на старата дъсчена колиба, метна отгоре и прековиците, с които правеше заградка за овцете, и тръгна нагоре, край Черни Искър. След време воловете поеха по нанагорнището към Матрачица, гдето на Костадин бяха дали една нова нива в замяна на две негови, влезли в кооперативния блок. Костадин избра подходящо място за заградката и издигна колибата близо до малкия поток, който се стичаше по тоя южен склон на Лакатишка Рила. Когато привърши работата си, той насече смърчови клони и с тях направи друга и по-малка заградка, на стотина крачки източно от първата, после издигна малка колибка край нея. Той искаше да натори новата нива до Гергьовден, когато щеше да я засее с картофи, но искаше и да се възползува по нечестен начин от млякото на чуждите овце.
Привечер той се върна в селото и присрещна Славчо към Селската река, после двамата поведоха стадото към Матрачица. Горе пристигнаха на смрачаване, но луната скоро изгря и Славчо се развесели. От прага на колибата се откриваше прекрасна гледка към насрещните заснежени зъбери на Рила. Малки бели облачета се рееха над Купените и Попова шапка. Те идеха откъм югоизток, но подгонени от топлия вятър, бързо преваляха билото и литваха над широката долина, закривайки навремени луната. Тогава в полето под него прилитаха тъмни сенки, които закриваха по за няколко мига и зелените площи на есенниците, и тъмните ивици на нивите, засети с пролетен ечемик. Славчо гледаше пълзящите сенки на облаците и ги оприличаваше на тъмните крила на фантастични птици, които прелитат високо в синевата на простора. Той се ослушваше и в ромона на близкия поток, който се смесваше с шумните въздишки на овцете в заградката, надаваше ухо да долови странните загадъчни шумове, които идеха откъм гората, и мълком се радваше на пламъците, издигащи се от огъня пред колибата. Уви, радостта на момчето не трая дълго.
— Ти ще спиш в другата колиба! — изведнъж рече Костадин и прекъсна мислите му. — Там ще откараме и чуждите агнета.
Славчо изтръпна. Той бе забелязал още на пристигане малката колиба и заградката пред нея, но помисли, че там ще кърмят овцете. А и защо искаше чичо му да отлъчи чуждите агнета от овцете? През тия студени нощи агнетата трябваше да бъдат при майките си, да се греят при тях и да бозаят, когато огладнеят!
Момчето се примири с волята на чичо си. Те отлъчиха чуждите агнета и ги затвориха в малката заградка пред колибата на Славчо, който прекара една неспокойна нощ. Наистина двете кучета бяха останали при голямата заградка и самотата му тежеше въпреки ясната лунна нощ, но агнетата все блееха от студ и не му даваха да спи. Той се изтягаше върху влажната слама и се свиваше под стария ямурлук на чичо си, а мислите му ту бягаха към болния Митко и сърната, ту се връщаха към необяснимото решение на чичо му да отдели чуждите агнета в отделна заградка.
На утрото той разбра истината. Чичо му го извика и го подкани да подкарва една подир друга чуждите овце към надвеса в единия край на заградката, гдето бе поставил прясно измито каче. Овцете се дърпаха и ритаха, но Костадин ги издои и напълни качето с димящо мляко. Той издои само чуждите овце, чиито агнета бяха прележали в Славчовата заградка и сега блееха жално от глад. Когато издои и последната чужда овца, Костадин се извърна към момчето, забеляза пламналите му страни и рече:
— Да не си посмял да кажеш някому, че кокалите ще ти строша от бой! Хайде пусни ония агнета!…
Славчо наведе глава и тръгна към малката заградка. Това бе кражба, двойна и дваж по-гнусна кражба, защото Костадин крадеше млякото не само от стопаните на чуждите овце, но и от самите агнета. Никой не доеше овцете до Гергьовден. В тоя планински край млякото се полагаше само на агнетата до тоя ден, а дори и седмица подир него при студено време.
Агнетата се прибраха в голямата заградка и бързаха да намерят майките си, но вимето на всяка бе празно. После, когато слънцето се вдигна над Рила и поизсуши росната трева, а долу в полето леки пари пролазиха по влажните изорани ниви, Славчо сам подкара стадото към Мечкарица и още по-нагоре, към далечната Сахтьовица. Костадин остана край заградката, за да подсири краденото мляко.
Тъй се занизаха дните до края на месеца. Времето бе все хубаво и Славчо привикна с новия си живот. Мъчно му бе за училището и другарите от класа, но той се стараеше да не мисли за това. Пък и през деня нямаше много време за мислене. Чуждите агнета бяха гладни и не оставяха майките си спокойно да пасат. Със стадото имаше и две кози — едната бяла, без рога, а другата черна и много опърничава. Тя също създаваше много ядове на малкия овчар, а вечер, когато трябваше да ги издои — защото той доеше двете кози, — тя риташе съдинката и Костадин все му се караше. Момчето не смееше да се оплаче дори на майка си, която идваше през ден, за да донесе хляб и едно-друго за ядене. По нея Костадин изпращаше прясното сирене, заръчвайки й да го крие, та никой да не разбере измамата. Тя се червеше, но не роптаеше. Скришом пресметна, че през първите десет дни Костадин бе надоил над сто литри мляко от чуждите овце, а до Гергьовден това количество щеше да се удвои.
Една вечер — беше към края на месеца — времето неочаквано се развали. Лек дъждец запръска из въздуха и агнетата се сгушиха едно до друго в заградката пред колибката на момчето. Тя не беше висока, нито пък бе направена от дъски, като тая на чичо му, та Славчо не можеше да запали огън в нея. Легна отрано и се зави с ямурлука. Ветрецът идеше откъм голямата заградка и Славчо долавяше неспокойните въздишки на овцете, а понякога и кучетата излайваха в мрака. Той се свиваше от студ и често надничаше към агнетата. Заградката бе само на няколко крачки от колибата. Агнетата се тревожеха от дъжда и момчето се боеше, че те ще разбутат клоните и ще излязат навън. Затова поглеждаше често през отвора на колибата. Сетне се унесе в мисли и заспа.
Събуди се към полунощ. Нещо сумтеше край колибата и тежко пристъпваше напред. Славчо се понадигна и ослуша. Дъждецът бе престанал и къс от звездното небе прозираше през отвора на колибата. Нейде отвъд Мальовица блесна светкавица, после далечен гръм разтърси въздуха. Изведнъж агнетата се размърдаха. Славчо се изправи на колене и видя тъмния силует на голяма мечка. Тя бе застанала пред заградката и леко поклащаше глава ту на едната, ту на другата страна. Момчето не бе виждало мечка и дъхът му замря в гърците. Страшният звяр спокойно събори заградката и влезе вътре. Вместо да се разбягат, агнетата се втурнаха към мечката. Те навярно я взеха за грамадна овца и искаха да се стоплят при нея, а може би и да бозаят, Славчо гледаше, тръпнеше от страх и просто не вярвгше на очите си. Мечката захапа едно агне за врата и го понесе нататък, събаряйки и другата страна на заградката, а всички останали агнета тръгнаха подир нея. Източиха се те по две-три наведнъж през отвора на заградката. Мечката се извърна, погледна ги и невъзмутимо продължи към близката гора. Скоро и мечката, и агнетата потънаха в тъмата. Славчо се зави презглава и затаи дъх. Не посмя нито да извика по мечката, нито да спре агнетата. Лежеше, ослушваше се и все чакаше, но агнетата не се връщаха. Помисли да извика кучетата, но вятърът идеше откъм голямата заградка и те нямаше да го чуят, пък и страх го беше да се развика, защото мечката едва ли бе отишла надалеч.
Измина час, после още един. Славчо се отвиваше навремени и поглеждаше през отвора към празната заградка. Сетне звездите почнаха да бледнеят и една по една да чезнат в лилавото небе, което ръждавееше откъм изток. Едва тогава момчето събра сили, излезе пред колибата и извика, но вятърът се бе усилил и сякаш връщаше назад тревожните му викове. Тогава Славчо припна към голямата заградка, задрямалите кучета го усетиха и се разлаяха, преди да го познаят, а чичо му подаде глава през вратата на колибата, Славчо се пъхна вътре и на един дъх разказа какво се бе случило. Костадин прехапа устни.
— Кога стана това? — запита го той. — Отдавна ли?
— Не, не много отдавна — колебливо отвърна момчето.
Костадин поведе кучетата към малката заградка, а и Славчо тръгна подир тях. Кучетата веднага надушиха дирите на звера и припнаха с грозен лай към гората. Костадин се помая, па тръгна подир тях, но скоро се върна при Славчо с две агнета под мишница.
— Заровила ги е в земята, проклетницата! — процеди той през зъби. — Трябва и другите да е заровила, но още не се вижда добре.
Когато се зазори, той отпрати Славчо в селото с поръка майка му да обади на стопаните на чуждите овце, че мечка бе нападнала стадото и изпомачкала сума агнета, та всеки да дойде и потърси своите. Той го стисна за ухото и му рече дума да не казва за другата заградка.
— Дорде дойдат хората — добави той, — аз ще махна и колибата, и заградката, пък и мястото ще разтребя…
Тъй и направи. Разхвърли сламата, върху която бе лежал Славчо, пръсна я навред из малката заградка, после разтреби клоните и вдигна колибката. Кучетата отдавна се бяха върнали, помъкнали кървави черва от коремите на изкорбушените агнета. Костадин ги погледа, па взе ножа и разпра стомасите на две от своите мъжки агнета, после ги зарови в земята точно на мястото, гдето бе намерил първите две агнета. Сетне спокойно зачака. Не искаше да върви по дирите на мечката. Нека дойдат хората и сами да видят какво бе сторила тя. По едно време се досети за нещо, стана и бутна едно от пердетата на голямата заградка и разрови земята пред него. Рано бе и овцете не бързаха да пасат, пък и тревата бе мокра от нощния дъждец.
Стопаните заприиждаха след час-два, огледаха голямата заградка и тръгнаха по дирите на мечката. Те намериха двадесет и две агнета, заровени в рохката пръст по на тридесетина крачки едно от друго, кога по едно, кога по две на същото място. Само едно от агнетата бе още живо, но със счупени ребра. Позачудиха се хората, когато разбраха, че само две от заровените агнета са Костадинови. Едни поглеждаха към мястото на малката заградка, но Костадин им рече, че там бил кърмил овцете прежния ден. Други се досетиха за истината, но не посмяха да се обадят. Костадин тръгна към колибата си и взе да сече дърва, а те дълго шушукаха, преди да нарамят агнетата и да тръгнат към селото. Минаваха по двама-трима пред колибата и го поглеждаха с крайчеца на очите, а той ги гледаше мълком, застанал прав пред дръвника, с една ръка на хълбока, а другата вкопчана в дръжката на брадвата.
Славчо не се върна веднага при стадото. Отдавна не бе идвал в селото и сега побърза да се обади на Митко и да му разправи за страшната пакост на мечката. Бащата на болното момче чу разказа му, поразпита го издалеч и догади истината по неуверените отговори на малкото овчарче.
— Ще дойдеш ли с пушката довечера? — запита го Славчо.
— Не, няма да дойда — отвърна ловецът. — Кой каквото си е дробил, това да сърба…
После пуснаха сърната в стаята. Тя бе пораснала много и Славчо не можеше да й се нарадва, пък и Милка го позна и облиза ръцете му. И докато се залисваше със сърната, овчарчето не забеляза, че Митко бе отметнал завивките на леглото.
— Виж, погледни! — рече болното момче и леко раздвижи измършавелите си крака. — Лекарите казват, че до есента ще стана, ще проходя отново…
Гласът му трепереше от вълнение. Славчо се изчерви от радост и смущение. Те никога не бяха приказвали за болните крака на Митко и сега овчарчето просто не знаеше какво да каже. Стоеше пред леглото, гледаше слабичките крака на приятеля си и чупеше пръсти. Бащата на Митко го извади от неловкото положение.
— Наесен заедно ще тръгнете на училище — рече той — Ще бъдете в един клас и пак ще учите заедно.
— Та аз… Аз съм овчар — смутолеви Славчо.
— Ще овчаруваш и през лятото — отвърна Илия, — но наесен ще тръгнеш на училище.
— А чичо Костадин?
— Има кой да го склони…
Славчо си тръгна радостен, но не посмя да спомене и дума пред чичо си за тоя разговор с бащата на Митко. Сега двамата спяха в една колиба и заран не дояха чуждите овце, защото стопаните им ги бяха извели от стадото, без да дочакат Гергьовден. Дори и мечката не се върна да търси заровените агнета. Тя бе надушила дирите на хората, които ги бяха изровили, и бе отминала към други гори.
Когато отмина Гергьовден, работата на двамата овчари се усложни. Те трябваше да доят овцете и заран, и вечер, да подсирват млякото и да отнасят сиренето в селото, а това не бе по силите им. Костадин се бави до късно една вечер в селото, за да търси ратай, но всички, дори и най-бедните младежи, открито го отбягваха. Най-сетне той успя да придума един ням млад селянин, когото наричаха Кечо, и още през нсщта се върна с него при стадото. На другото утро, когато издоиха овцете и новият ратай се тъкмеше да ги подкара към гората, Костадин повика Славчо.
— Ще си отваряш очите на четири и ще гледаш да не предаде някое шиле на туристите! — рече му той и се закани с пръст. — Ням е, но чуждото може да продаде…
И тоя път Костадин съдеше за другите по себе си. Някога като млад овчар той бе продал не едно от бащините си агнета скришом и почти на безценица. После се ожени и побърза да се отдели от другите, но и двете му деца умряха още преди да навършат година, а жена му го напусна и се върна в бащиния си дом. Това го озлоби, той се затвори в себе си и почти не дружеше с хората, а самотата е лош съветник за люде с порочни наклонности.
Славчо търчеше по цял ден подир овцете и щеше да броди с тях през цялото лято из горите, ако не беше се случило нещо съвсем необикновено със стадото на злия му чичо. Всяка вечер Костадин упрекваше двамата си овчари, че не подбират местата за паша на овцете и шилетата. Все му се струваше, че надоеното мляко е малко и че овцете се връщат недопасли. Една заран отдели шилетата и ги отпрати с ратая и Славчо, а сам поведе дойните овце нагоре по Селската река. Знаеше той една широка голяна в гъстата кория, гдето много нарядко стъпваше овчар. Поведе двете кози нагоре по реката и овцете тръгнаха след тях. Половин час по-късно, когато стигнаха до Момина скала, вляво от реката, черната коза се покатери по камънаците и поведе стадото подире си. Костадин помисли да върне овцете, но сетне размисли и реши да ги поведе направо през рядката гора, за да стигнат по-скоро до старата кория. Двете кози сякаш знаеха пътя и вървяха право към двуглавата скала, спускаща се шеметно към реката, а той остана да изчака последните овце.
Сам дяволът да бе влязъл под кожата на черната коза, тя нямаше да постъпи тъй. Подскокна един-два пъти по тревистото равно теме на високата скала и опря в самия ръб, гдето бе израсъл невисок шипков храст. Бялата коза я догони, а след нея припнаха и повече от половината овце. Другите също се изтеглиха към тревистата площадка и Костадин остана само с пет-шест брави в подножието на скалата. Когато вдигна глава, черната коза се бе изправила въз шипката и хрупкаше зелените листа. Под нея зееше пропаст от тридесет метра, а само на три крачки отвъд шипката се издигаше другият ръб на двуглавата скала. Костадин сякаш предугади опасността. Той подвикна към козата, а тя остави шипката, спусна крака почти до ръба на скалата и в миг литна на отвъдния ръб. Бялата коза също скочи подир нея и двете се загубиха от погледа на Костадин, стъпили здраво на отсрещната площадка, но овцете изведнъж се втурнаха подир козите и една след друга се хвърлиха в пропастта. Първите десетина се сплескаха и просто се пръснаха в камънаците само на двадесетина крачки от слисания овчар, а другите падаха връз първите и телата им се гърчеха в предсмъртни мъки. Те падаха неспирно като същински порой или като каменопад, когато рукне внезапно от някой отвесен улей по назъбените върхове на Рила. Само за няколко секунди в подножието на Момина скала се натрупа грамада от сплескани тела и окървавени руна. Петдесет и две мъртви овце лежаха пред овчаря и той ги гледаше с изцъклени очи. Когато най-сетне вдигна глава, сякаш да се увери, че пороят бе секнал, двете кози тъкмо прескачаха бездната и само след миг пак почнаха да лющят младите филизи на шипката. Случилото се не ги интересуваше.
Костадин остана само с осем овце и шилетата. Той слезе в селото, но не срещна съчувствие. Селяните изслушваха разказа му, после повдигаха рамене и отминаваха, без да продумат. Той впрегна воловете и цял ден извозваше мъртвите овце. Кожите и вълната запази, а месото продаде на рибарниците в Самоков. Три дни по-късно той освободи и ратая си, и самия Славчо. Продаде осемте овце, закла двете кози и тръгна сам с шилетата. В селото слизаше много нарядко, и то по тъмно, за да не го гледат хората. Други овчари разправяха, че той често изпросвал хляб от власите, които бродят лете из Рила със стадата си, а дори понякога им продавал и по някое шиле. Лицето му се сбръчкало, тънка черта сочела мястото на устните и ръцете му изглеждали още по-дълги. Дори бил забравил да говори. Същото казваше и Славчовата майка, която се грижеше за воловете на девер си и му носеше хляб веднъж на седмицата. Като не го виждаха, в селото скоро забравиха Костадина.
Само Славчо не можеше да забрави чичо си. Нали заради него бе напуснал училището? Лятото вече минаваше и двамата с Митко по цял ден крояха планове за новата учебна година. Краката на Митко се бяха оправили достатъчно, за да го държат прав, макар и да се подпираше с тояжка. Той стана за първи път от леглото на връх Петровден. Радостта на всички у тях нямаше край, но най-много се зачуди сърната Милка. Тя бе свикнала да гледа момчето все на легло и сега се стъписа. Застана пред него и плахо се отдръпна, сякаш не го познаваше. После трябваше да я задържат, за да не го събори на земята.
Дойде и Илинден, после отмина и Преображение. Селяните вече се готвеха за големия курбан, който се правеше всяка година на Богородица, в края на август. Няколко дни преди тоя ден в дома на Илиеви се състоя малко тържество: Митко бе проходил и без тояжки. Всички се радваха, радваше се и Славчо, който почти не се отлъчваше от приятеля си през тези дни. Само сърната бе посърнала. Тя често изприпкваше до външната порта и гледаше към улицата, после се покатерваше връз купчината оборски тор и дълго се взираше към тъмната смърчова гора. Момчетата забелязаха странното държане на сърната.
— Дошло е време Милка да ни остави — каза ловецът в отговор на въпроса им.
Тъжни сенки преминаха по лицата на двете момчета. Те бяха свикнали със сърната, и не искаха да се разделят с нея. Митко изведнъж се омърлуши.
— Не тъжи! — рече баща му. — Ти беше болен, когато донесох сърнето. Сега си здрав и вече ходиш без тояги, а Милка порасна, стана голяма сърна. Нейното място е в гората…
Привечер на другия ден Илия взе пушката и поведе сърната към гората. Свечеряваше се, когато двамата пристигнаха на Преслапа, но той не спря в широката поляна. Подвикна към сърната и тя кротко тръгна подир него, все по-нагоре и по-нагоре в разредената гора. Най-сетне ловецът спря в самата окрайнина на клековата гора, гдето имаше и хубава трева, и много боровинки. Той накладе огън, решен да нощува на открито, както бе правил много пъти досега. Нахрани се и полегна в тревата, близо до огъня, а Милка пасеше спокойно край него и често поглеждаше към пламъците. Не бе виждала тя такива огньове, а всичко ново привличаше вниманието й. След време и последната съчка изпращя в жаравата, но пак бе светло наоколо, защото луната изгря над Средонос и разля мека светлина по тревата и ниската клекова гора. Ловецът заспа, а сърната все хрупкаше сочната трева.
Призори той се събуди от студ, но и от някакъв друг шум. Огледа се в дрезгавата светлина на раждащия се ден и видя Милка, застанала с щръкнали уши на хвърлей камък от него. Опитното ухо на ловеца скоро долови другия шум, който го бе събудил. В дъното на гората се подаваше стройното тяло на сръндак. Той бе вдигнал глава и сякаш зовеше сърната с хрипкавия си лай. Тя цялата потръпваше и все гледаше нататък, към неясния силует на сръндака, който едва се подаваше иззад първите дървета. Ловецът ясно видя и двете животни. Той не мръдна и нито мускул не трепна по лицето му. Не искаше да издаде присъствието си и да сплаши плахия горски обитател. Гледаше, без да мигне, и чакаше.
Сръндакът нервно потупа с крак, пак изхриптя и се скри в гората, но скоро се показа отново и още по-нетърпеливо затропа с предните си крака. Сетне се умири и пристъпи напред с гордо вдигната глава, но спря на десетина крачки от гората и пак изхриптя. Тогава Милка извърна глава към ловеца и ноздрите й леко се разшириха. Тя потръпна еднъж-дваж, после тръгна с нерешителни стъпки към сръндака. Той не я дочака. Извърна се и тръгна бавно към гората. Тя го настигна и също изхриптя. Двете животни спряха за миг едно до друго, сдушиха се и дружно потънаха в тъмната гора.
Затаил дъх, ловецът въздъхна с облекчение. Той знаеше, че сърната вече няма да се върне. Знаеше това и се радваше, но някаква топла влага замъгли очите му.
На изток, отвъд Средонос, небето вече розовееше и той тръгна самотен към смълчаната гора. Пъстър кълвач отлитна с крясък пред него, но той не го видя. Мислеше за Милка и за нейния сръндак.
Една безкрайна нощ
В тоя ясен, но мразовит декемврийски предобед четирима обгорели от слънцето мъже и две млади жени застанаха пред входа на малката метеорологична наблюдателница, щръкнала като брадавица върху заснеженото чело на рилския първенец. Едни от мъжете стягаха раниците, други слагаха ските, а докато по-височката от двете жени връзваше шарена кърпа около кестенявите си коси, другата я мъмреше от прага на вратата.
— Че като си нямаш мъж, мари Стефке — нареждаше тя, — нямаш ли си майчица, та си тръгнала с тия въртоглави мъже! Ей на, времето скоро ще се развали. Буря ще ви застигне още на втория ден…
Стефка само се усмихваше и вече стягаше ските.
— Трай, Станке! — обади се възрус мъж със сини очи и сребърен зъб в устата, който блестеше в слънчевите лъчи. — Трай и не раздумвай аптекарката, а кажи на Ильо да побърза!
Станка поклати глава и влезе в наблюдателницата. Беше точно единадесет часа и мъжът й правеше последното метеорологично наблюдение, преди да тръгне на преход с другите. Той бе пролазил по мостчето между плоския покрив на наблюдателницата и метеорологичната клетка, защото снегът бе комай два метра висок. Бързо записваше той показанията на барографа, хигрографа и термографа, после огледа небего и неволно смръщи вежди. А те бяха гъсти, черни и извити.
— Хайде, Ильо! — подвикна русият мъж, който бе излязъл пред хижата и сега поглеждаше към клетката с уредите. — Хайде, стига си се бавил!…
— Идааа! — викна метеорологът и гласът му прогърмя в тишината. — Ей сега слизам — и той се пъхна през горната странична врата.
Миг-два по-късно метеорологът застана на прага, рошав и брадясал. Усмивка цъфтеше по смуглото му монголско лице, а жена му чупеше пръсти до него. Пет чифта очи се взряха в метеоролога и в тях се четеше все същият ням въпрос.
— Осемнадесет градуса под нулата, мъгла над цялата страна и барометърът бързо пада — занарежда Ильо, сякаш разказваше урок, — а вятърът иде откъм северозапад и гони пепеляви облаци, които пъплят високо над мъглите…
— Ех, кажи най-сетне какво ще бъде времето! — прекъсна го Стефка. — Светла разправя разни врели-некипели…
Тъй рече девойката и се обърна към русия мъж, когото наричаха на подбив с женското име Светла. Той бе служил като метеоролог в същата наблюдателница преди години и сега предсказваше разваляне на времето. Ильо изгледа двамата, преди да отговори.
— Спокойно до здрачаване — отсече той, — само мъглите ще се дигнат по-нависоко, а през нощта обилен снеговалеж.
Той заби ските пред входа и завитите им краища се изравниха със снега, натрупан на камари от двете страни на вратата, после бързо навлече анорака. Другите вече потропваха със ските и го гледаха нетърпеливо. Станка клатеше глава и поглеждгше мъжа си със свито сърце.
— Стой, бре Ильо, стой си тук! — пак занарежда тя. — Не находи ли се, не нагледа ли се…
— Много съм ходил и много съм гледал — избоботи Ильо, — но като тебе друга не найдох!
Всички прихнаха в смях. Засмя се и метеорологът. Той бе нейде от чирпанските села и в жилите му течеше буйна кръв, пък и омръзнало му бе да седи като кукувица на върха. Искаше да се поразтъпче и да тръгне с тия добри планинари, които предприемаха дълъг зимен преход. Отдавнашна дружба го свързваше с тях. Освен Светла, с когото бяха колеги, тук беше и дребничкият съсухрен Борѐ, домакин на хижа „Мальовица“, и снажният Петър, началник на Централната планинска спасителна служба, и неговият помощник Камбура, който го гледаше втренчено с дългата си конска глава. Само аптекарката му бе непозната, но Петър твърдеше, че била отлична скиорка. Пет дни в неделята приготовлявала и продавала лекарства на болните, а още от вечерта на шестия тръгвала към планината, за да събира здраве и сила. Тъй му бе казал Петър за нея…
Ильо най-сетне се приготви. Той стегна ските, пъхна ледокопа в раницата и чевръсто я метна на гръб, после се сбогува със Станка.
— А ръкавиците? — рече тя. — Пак щеше да ги забравиш…
— Вярно! — и той ги грабна от ръцете й. — Пък ти не забравяй да нареждаш будилника за нощните наблюдения, че каквато ми си сънлива…
Той не се доизказа, но и не казваше истината. Искаше да подбере някоя гальовна дума на сбогуване, но тая му се изтръгна от езика.
Всички сложиха черни очила и бавно поеха на юг, по заснежения и остър хребет. Станка дълго гледа подир тях, а когато те се скриха от погледа й, тя възлезе на въздушното мостче и пак се загледа нататък. Море от снежни планини се разстла пред очите й и се сливаше в низините с млечното море на белите облаци, които покриваха цялата страна. Тя извърна поглед и на север, но видя само част от заснежения хребет на Стара планина и връхния купол на Витоша, който стърчеше като островче сред безбройните бели къдели на мъглите, надиплени една до друга в изумителен порядък. Родопите не се виждаха на изток, потънали под мъглите, а на юг Пирин възправяше снага, самотен и откъснат от последните рилски двухилядници чрез огромен млечен провлак. Тоя провлак се разстилаше на запад и преливаше в друго млечно море, гдето едва се провиждаха заоблените върхове на сравнително ниската Осоговска планина.
Опитното око на Станка скоро позна, че мъглите, напечени от яркото слънце, бавно се повдигат нагоре. Тя се загледа и на северозапад, гдето малки пепеляви облаци тъмнееха като ято сиви птици върху белия фон на ниските мъгли. Ветрецът разроши косите й и тя се извърна на юг, но планинарите вече не се виждаха. После самотната жена влезе в наблюдателницата и затвори вратата. Тя бе свикнала със самотата и умело извършваше наблюденията в отсъствието на Ильо. Вече не я плашеха и летните гръмотевични бури, когато мълниите сякаш обстрелват наблюдателницата и планината разтърсва каменна снага, но зимните виелици не й се нравеха. Случеше ли се сама в такава нощ, тя се привързваше за яко въже и тъй пролазваше по мостчето към метеорологичната клетка. Макар и привързана към въжето, бурният вятър я приповдигаше и тъй силно я блъскаше в уредите, че тя едва смогваше да се отдръпне от тях. Трепереше от студ и страх, записваше наблюденията и бързаше да се прибере в топлата стаичка, а мислите и все летяха към Ильо. Страшен бе той на вид, черен и с присвити очи на монголец, пък и гласът му все гърмеше и кънтеше, но иначе бе добър и голям веселяк. Само да не беше тъй безумно смел…
Час по-късно, когато Станка прибираше измитите прибори, с които се бяха хранили планинарите, колоната възлизаше бавно по северната гърбица на първия от Близнаците. Ильо водеше групата. Снегът бе заледен и той напредваше бавно, като дълбаеше стъпка след стъпка с острието на ледокопа. Изведнъж той загуби равновесие, подхлъзна се и литна надолу към циркуса на Маричините езера. Всички изтръпнаха, но не и метеорологът. Той се извърна по корем и зарови острието на пикела в твърдия сняг. Ледокопът заора в снега на десетина метра под мястото, отгдето бе паднал Ильо. Сега вече той не падаше тъй бързо, както в началото. И докато другите викаха по него, той сбра колене и леко разтвори крака, та върховете на твърдите скиорски обувки също да възпират хлъзгането. Най-сетне той се спря на тридесетина метра под ръба, но дълго се оглежда наоколо, преди да се раздвижи. Искаше да разбере где бе спрял и да види как най-добре да се задържи върху стръмния заледен склон. Боеше се най-вече от лавини. Наистина целият заснежен скат можеше спокойно да тръгне надолу и да се сгромоляса с адски трясък край балваните над езерата. Другите също съзряха опасността и спряха да викат. Петър и Светла извадиха по едно алпинистко въже от раниците си, всяко дълго към тридесет и два метра, завързаха ги и бавно заспускаха единия край към Ильо. Той ги гледаше отдолу и се хилеше, защото знаеше как ще го мъмрят, когато възлезе при тях. След няколко опита въжето стигна до него и той го хвана с една ръка, а с другата продължаваше да стиска забития в снега ледокоп. Бавно го омота около кръста си, после отпусна ледокопа и стегна въжето в здрав възел. Другите внимателно наблюдаваха действията му и здраво стискаха дебелото въже. Стефка се бе залостила зад малка скала и държеше самия край на въжето. Тя не можеше да гледа към Ильо от това положение, но ясно чу неговия вик и се усмихна.
— Ойларипиий — весело крещеше метеорологът, увиснал над бездната.
— Какво, да не мислиш, че ще те изтеглим като чувал с картофи! — викна отгоре Петър. — Хайде, грабвай ледокопа!…
Ильо поклати глава, па взе ледокопа и го заби в снега на крачка пред себе си, после се изтегли, стъпи в дупката и пак вдигна ледокопа. Тъй възлизаше нагоре, но скришом поглеждаше встрани и надолу. Черните, оголени от сняг скали на Манчо се зъбеха отсреща, настръхнали и страшни, но Ильо бе свикнал с тая гледка от върха и тя не му правеше впечатление. Очите му се спираха за миг върху равните заснежени плоскости, под които почиваха Маричините езера, после пак се извръщаха нагоре и той отново забиваше ледокопа. Когато най-сетне възлезе при другарите си, той се тръшна в снега.
— Добре че не те помете някоя лавина! — сърдеше се снажният Петър, но побърза да му предложи цигара.
— Някой ден и това ще стане — отвръщаше на подбив метеорологът и разтриваше премръзналата си брадичка. — Какво пък, да не съм дива коза? Дори и те падат понякога…
На Петър не му беше до смях. Той бе най-предпазливият от всички и не искаше да носи рискове. Пак погледна изпод вежди монголското лице на Ильо, после го накара да извади и своето алпинистко въже от раницата.
— Да се вържем — рече той, когато наставиха въжето, — та да ни е мирна главата.
Дребничкият Боре се подсмихваше под мустак и безброй ситни бръчици се свиха край кафявите му очи.
— Ти, ако се откъртиш, май всички ни ще повлечеш — пошегува се той със снажния планинар. — Но хайде, ще се вържем, думата ти на две няма да скършим!
Тия думи на Боре, с които той прехвърляше водачеството на групата върху Петър, най-възрастния измежду тях, накараха Светла да присвие очи. Като истински самоковец бившият метеоролог гледаше на всички, които не бяха негови съграждани, като на пришълци в планината. Тоя Петър бе добър планинар, но неговата голяма предпазливост вече му додяваше. Светла изгледа другите, сякаш диреше поддръжка, но всички бяха свели глави. Камбура бе провесил нос и клатеше глава като кон. Пръстите на единия му крак бяха премръзнали преди години и сега леко го наболяваха. Ильо пушеше мълчаливо и бършеше навремени потното си лице. Само Стефка, седнала с гръб към тях, бе рейнала поглед нейде насреща към страховитите източни склонове на Скакавците. Дълбоки лавинни улеи прорязваха тия склонове и между тях се бяха образували малки горски острови от жилав клек. Девойката се чудеше как се закрепват коренищата на клека по стръмните сипеи, когато Петър ги подкани да вървят.
— И помнете — предупреди ги той, — ще вървим на петнадесет крачки един от друг!
Светла тръгна подир Стефка и вече не се отдели от нея. Достатъчно бе според него, че се бяха привързали на края на дългото въже. Можеха спокойно да вървят почти един зад друг. Девойката бе доволна и се радваше на приказките му, но понякога сърцето й замираше от страх. Всяка снежна стряха по билото на Близнаците просто теглеше Светла нататък. Той се отклоняваше от стъпките на другарите си и предпазливо натискаше снега с ледокопа, петимен да откърти стряхата и да чуе съсъка на падащата лавина.
— Играеш си със смъртта! — упрекваше го девойката.
— Тъй е по-интересно — отвръщаше той, — пък и нали съм привързан към въжето…
Това въже го гнетеше през целия път, дорде превалиха и билото на Маричин чал. Тогава се развързаха и седнаха в снега за кратък отдих. Слънцето вече преваляше към Канарата, а небето тъмнееше на северозапад, отвъд Скакавците и Йозола, пък и ниските облаци се бяха надигнали и вече пъплеха нагоре. Това не ги плашеше, защото тепърва предстоеше главоломно спускане по заобления южен склон на Юрушки чал. Долу, в подножието на тоя връх, бе седловината Джанка, а вляво от нея, току под пирамидалните склонове на Суха вапа, се гушеше самотната хижа. В нея щяха да прекарат нощта.
Вятърът от прежната буря бе набраздил повърхността на снежната покривка по южния склон на Юрушки чал и те трябваше да се спускат предпазливо. Същински снежни дюни се стелеха една подир друга и затрудняваха спускането, но те не бяха препятствие за Светла. Той се спусна пръв, следван от Борѐ, и Стефка скоро ги загуби от поглед. Двамата самоковци описаха широка дъга и свиха на изток към Песоклива вапа, после с рязък завой се спуснаха отново на запад и се заковаха на място на няколко крачки от широката яма, която Камбура бе изкопал при падането си.
— Хей, Камбур — викаше Борѐ, — още една такава такла и гърбицата ти съвсем ще се изправи!
Камбура не бе гърбав, но мускулите на гърба и врата му бяха тъй яки, че просто го превиваха. Той се изправи с мъка и тръгна да дири едната ска, която се бе откачила и спряла на петдесетина крачки под него. Всички го задминаха и той ги настигна едва когато те се спряха на билото на Джанка, после цялата колона се спусна дружно към хижата. Здрачът пълзеше с мъглите, които напираха по Грънчарица, а оловени облаци вече закриваха Джанка. Първите снежни парцали запрехвъркаха из въздуха тъкмо когато те влязоха в хижата.
Утрото ги изненада. Впрочем дорде излязат навън да огледат околността и се поразтъпчат, снежната покривка бе нарасла с още един метър, а непроницаема мъгла закриваше и седловината, и Юрушки чал, по който бяха слезли прежния ден, и Суха вапа пред тях. Студено бе, но ситният сняг продължаваше да се стеле отгоре.
— Тук ще стоим! — заяви Светла след обилната закуска.
— Ще вървим! — избоботи Ильо.
Той бе обръснал гъстата четина по лицето си и сега то просто светеше от чернота. Петър и Камбура подкрепиха Ильо, пък и Борѐ искаше да си върви — те щяха да минат през Рибните езера, да нощуват в хижата при чудака Георги Жабата и на другия ден да поемат през Маринкьовица и Водния чал към хижа „Мальовица“. Тоя последен преход бе най-дълъг и твърде труден дори през летни дни. Борѐ бързаше да пристигне в „Мальовица“, за да види жена си и малката Ренета, които го очакваха в хижата. Не тъй мислеше Светла. Той сякаш предчувствуваше какви неприятности ги очакват из пътя и нарочно се помайваше. Разказваше на Стефка разни невероятни истории от времето, когато бе метеоролог в наблюдателницата на рилския първенец, а девойката го слушаше и тръпнеше от възторг. Дорде се усетят, стана единадесет часа. Тъй късно не се тръгва зиме на дълъг преход, пък и само седмица ги делеше от най-краткия ден през годината. И все пак те тръгнаха.
Всички предполагаха, че ще стигнат до Рибните езера за около пет часа, но сметката им излезе погрешна. За час и половина възлязоха на седловината Джанка. Там теренът бе заледен и мъглата тъй гъста, че те трябваше да свалят ските. Петър поведе групата към връх Налбант, но след половин час Ильо го подсети, че са се отклонили вляво от посоката. Тогава групата веднага сви надясно и пое нагоре по заледения ръб на мощния връх. Ильо дълбаеше стъпки с ледокопа и едва виждаше на два метра пред себе си, а можеха лесно да се откъртят и да литнат надолу към езерата. След време Камбура се блъсна о дървената триангулачна пирамида, която краси всеки по-личен връх. Една случайност ги бе извела право на голото теме на Налбант. Температурата бе осемнадесет градуса под нулата, а още валеше. Новият сняг бе много пръхкав, но те сложиха ските и се спуснаха към Бели Искър. Караха много бавно и това дразнеше Светла. Първата беда сполетя Камбура, който си навехна крака. После Петър попадна в малка снежна яма и се измъкна без чужда помощ. Две малки лавини се откъртиха изпод ските на Светла и засъскаха към коритото на реката. Тогава те пак поеха нагоре, но там вятърът ги забрули в лицата и пречеше на дишането. Вървяха все на запад и често поглеждаха компасите, пък и ръчните си часовници. Свечеряваше се, глад присвиваше стомасите им и жажда ги измъчваше, но те вървяха неспирно, без да стигнат до седловината, която разделя Канарското от двете Рибни езера. Тая седловина сякаш бе потънала в мъглите и изчезнала. Всеки от тях бе минавал десетки пъти по нея и зиме, и лете, в ясно и мъгливо време, но сега тя се губеше. Те възлизаха ту към Реджепица и тръпнеха от страх да не пропаднат в зейналите пропасти над езерото, ту към южния склон на Йосафица, по който всеки момент можеше да плъзнат лавини. Първата здрачевина сякаш сломи силите им и те седнаха за отмора в снега, после пак пролазиха нагоре.
Тъмно бе, когато възлязоха на някакво било. Вятърът бе толкова силен, че събори Борѐ в снега. Горната част на снежната покривка бе много пръхкава на метър дълбочина и младият хижар се движеше свободно в снега, макар и затънал до гърди. Извадиха въжетата, наставиха ги и пак се привързаха към тях. Кое ли бе това било? Те бяха възлизали на толкова била през тия няколко часа, че вече не бяха сигурни где се намират. Светла настояваше, че стоят на самата седловина между Канарското и Рибните езера, но как да слязат към хижата по тоя лавинен скат и при толкова пръхкав сняг! Върнаха се назад и надолу към Канарското езеро и скоро опряха в неголяма скала. Един подир друг се натръшкаха в пръхкавия сняг и бързо се загърнаха със спалните чували. Камбура проклинаше навехнатия си крак и клюмаше глава като кон, Стефка изнемогваше от студа, Ильо ругаеше и напразно се мъчеше да запали цигара, а вятърът беснееше над главите им и блъскаше цели камари сняг върху спалните чували.
Решиха да нощуват на това място. Немислимо бе да направят „игло“ или малка колибка от сняг, защото снежните кристали бяха много пръхкави. Дори снегът, върху който седяха, се бе слегнал почти до долния твърд пласт, дълбок не повече от педя. В такъв сняг не може да се издълбае и малка плитка пещера за нощуване. Затова опряха гръб о гръб и затропаха с крака, та да не премръзват пръстите. Петър щракна електрическото фенерче и погледна часовника си.
— Точно двадесет часа — заяви той, сякаш това бе от значение.
— Чакай! — прекъсна го Камбура и поднесе нещо длъгнесто под лъчите на фенерчето. — Точно двадесет градуса под нулата — тържествено оповести той и пак заклати глава.
Камбура винаги носеше термометър в раницата си и го поглеждаше при всеки сгоден случай. Сега той сякаш се увери, че наистина бе много студено, и затрепери още по-силно.
— Ще вечеряме ли? — невъзмутимо запита Ильо след време.
Всеки мълком разтвори раницата си и бързо уталожи глада, тропайки с крака през цялото време. Те не можеха да се виждат в тъмата, но почти всички се хранеха по същия начин. Първо ядоха хляб без нищо, после сирене без хляб, сетне твърд салам, който не можеше да се реже — тъй премръзнали бяха пръстите им. Накрая останаха бучките захар. Те ги пестяха, но час по час схрускваха някоя с тракащите от студ зъби, които сякаш пригласяха на тропащите им нозе. Спреше ли някой да тропа, съседът му го посбутваше в ребрата и той пак подемаше нескончаемата ръченица.
Ильо пръв се нахрани и успя да запали цигара само с три клечки кибрит, после се притисна още по-плътно към гърба на Светла и рече:
— Ех, Станка сега се изтяга на топло в кревата, пък аз!…
— Че върви при нея, щом не ти харесва — отекна гласът на Борѐ.
Той мислеше за жена си и малката си дъщеричка, които го чакаха самотни в хижа „Мальовица“.
— Слушай, Стефке — изведнъж подзе Светла, — аптекарка си, но знаеш ли най-сигурния лек против премръзнали ръце и нозе?
Девойката мълчеше. Тя бе повдигнала рамене в почуда, но само Камбура долови значението на това движение — той бе опрял гръб о нейния.
— Не знаеш? — продължаваше Светла. — Много просто: протези, дървени протези, гладки й леки, пришити с железца и скобички…
Той се засмя гласно и вятърът поде тоя смях, който звучеше като предизвикателство към природните стихии.
— Ще млъкнеш ли? — сопна се Петър. — Не можа ли да измислиш друга, по-подходяща шега?
Самият той се боеше, че тая нощ може да ги осакати за цял живот, но нарочно скастри Светла, за да не се уплаши девойката. Тя единствена не съзнаваше колко голяма бе опасността да премръзнат крайниците им. Свиваше се от студ, тракаше зъби, тропаше с крака и мълчеше. Смълчаха се и мъжете. Никой не питаше за часа. Те знаеха, че в такива моменти часовете изглеждат по-дълги и от дни, а минутите се нижат по-бавно и от цели часове. Едничката им грижа бе да не заспят, но покрай тая грижа в главата на всеки един от тях се прокрадваха мисли за близки и познати — коварни и подли мисли, които шушнеха в снежната виелица, че те никога няма да ги видят отново.
Малко преди полунощ Ильо и Светла наставиха две въжета и тръгнаха в различни посоки към седловината. Вървяха напосоки, като слепци в тъмата и снежната виелица. Светла бе уверен, че възлизат по седловината между Канарското и Рибните езера и сега се надяваше, че въжето ще опре в якия железен кол с маркировъчната табелка, забит на самото било. Те се лутаха към половин час, прибираха и пак изопваха въжето, но напразно. Понякога то се запъваше и ги теглеше назад. Двамата рядостно се връщаха по стъпките си и си проправяха път към препятствието, което спъваше въжето, но то се оказваше дребна скала, подала връх над снежната постеля. Борбата с бурята и дебелия сняг ги разсъни и ободри, но когато се върнаха и седнаха при другите, студът сякаш стана още по-голям.
Виелицата стихна към два часа след полунощ и всички почнаха да дишат спокойно. Сега и мракът не бе тъй дълбок както преди. Провиждаше се на десетина метра, но пръхкавият сняг бе застлал всичко и те пак не можеха да се ориентират.
— Няма ли най-сетне да свърши тая нощ, Петре? — едва продума Стефка.
Петър светна с фенерчето и се взря в часовника си.
— Още четири часа до зазоряване — спокойно отвърна той и пак затропа с крака.
Още четири часа! Лете, пък и зиме, при спокойно време, те биха могли да стигнат за четири часа от Джанка до хижата край Рибните езера, а сега трябваше неспирно да тропат с вдървените си крака и да се блъскат с ръце в гърдите, за да не заспят и замръзнат. Бяха зъзнали цели шест часа на това място, а трябваше да изминат други четири, преди да се раздени и да се ориентират. Бучките захар отдавна бяха изядени. Изяден бе и хлябът, който трябваше да им стигне за други два дни. Отиде и сиренето, свърши се маслото, не остана нищо от саламите. Всичко се превръщаше в калории, тъй необходими да поддържат топлината на тялото. Сега, когато вятърът не брулеше главите им, те палеха с кибрит мазните обвивки на изядените продукти и мълком се гледаха в светлината на пламъците. „Ще издържим — казваха очите на всекиго, — ще издържим докрай!“
Към четири часа сутринта Петър и Борѐ грабнаха наставените въжета и тръгнаха на свой ред нагоре. Върнаха се с радостни възгласи само след двадесетина минути. Бяха открили железния кол с маркировъчната табелка, който стърчеше право над нощния им бивак, само на десетина минути път. Тъмно бе, но всички почнаха да стягат раниците и да се готвят за път. Половин час по-късно групата възлезе на седловината и всеки опипа железния кол, сякаш не вярваше на очите си. Дълбокият циркус на Рибните езера тънеше в мрака, но те познаваха добре всеки метър от пътя. Сега пред тях се откриваха две възможности: да се придвижат по самия ръб на седловината към Йосафица и да слязат по терасите или да продължат по ръба чак до Маринкьовица и да свърнат към колибата над реката. Умората и нетърпението надделяха над разума и всички решиха да слязат по лятната пътека. Ни една лавина не се бе откъртила през нощта и те бяха спокойни.
Снажният Петър пак поведе групата. Борѐ го следваше на двадесетина крачки, защото видимостта не бе по-голяма На други двадесет крачки след него креташе Камбура и пъшкаше при всяка стъпка поради болките в глезена. Подир него, пак на същото разстояние, следваха Ильо, Стефка и Светла. Всички бяха сложили ските, за да не затъват в рохкавия, но не особено дълбок сняг по билото на седловината. Уви! Само на тридесетина крачки под билото снегът бе много дебел и Петър затъна до кръста в него. С мъка повдигна ските и почна предпазливо да утъпква снега пред себе си, защото виждаше опасността от прашна лавина. Викна към другите да увеличат разстоянието и подкани Борѐ, който вървеше подир него, да води ските точно по неговите дири, та да подшият снега. Боре предаде нареждането на Камбура и след минута то стигна до Светла. Русият смелчага само се усмихна и бързо настигна девойката.
— Стефке — подзе той, — ти познаваш домакина на хижата, нали? Георги Жабата го викат…
— Слушала съм за него — отвърна девойката, — но защо не пазиш разстоянието?
— Остави тоя Петър и неговите разстояния! — и Светла тръгна успоредно на девойката. — Казвам ти, Георги Жабата не може да няма ракия, а както сме премръзнали…
— И да няма, ще се сгреем на огъня — отвърна девойката.
Светла се намръщи. Огънят си е огън, а ракията — ракия. Едното не пречеше на другото. Но колко ли ракия имаше в хижата?
— Слушай, Стефке, ще се спусна надолу, право към хижата, та каквото ще да стане!
Дорде да извика по него, Светла вече летеше със ските. В това време Петър, Боре и Ильо бяха застанали на малка площадка и оглеждаха терена, после Петър потегли бавно надолу, но чу странен съсък и спря на място.
— Внимавай, лавина! — викна Боре и сграбчи Ильо̀, който също се канеше да потегли от площадката.
Петър заби щеки в снега и се огледа. Целият скат се движеше със зловещ съсък само на няколко крачки от него. Той зърна две тъмни петна по снега и изтръпна, но телата скоро изчезнаха в мрака. Стори му се, че едното тяло се премята встрани към твърдия сняг под площадката, сякаш се мъчеше да се изскубне от лавината.
„Камбура!“ — помисли той и прехапа устни.
Грозното съскане на движещия се пръхкав сняг продължаваше да стърже в ушите му. На десетина крачки над него Борѐ и Ильо стояха като вцепенени. Те не можеха да продумат от вълнение. Само стискаха зъби и натискаха ските върху твърдия сняг на площадката. Десетина секунди по-късно глух тънтеж разтърси смълчания циркус на Рибните езера. Челните маси на снежната лавина се бяха разбили в балваните край горното езеро. Тътнежът не секна с тоя първи сблъсък. Други снежни маси се свличаха от стръмния скат, прииждаха със страшна бързина, стоварваха се с грохот върху първите, в миг се накамарваха връз тях и тласкаха челото на лавината навътре към езерото. Трясъкът на пукащия се лед се прибави към съсъка на лавината и плисъка на вълните, разлели се нашироко от бухналите в езерото тонове сняг.
Грохотът най-сетне секна, а с него стихна и плисъкът на вълните.
— Загинаха! — възкликна Петър и вдигна ужасени очи към площадката, гдето бяха другите двама.
Тъй рече, но в миг извърна глава назад, към езерото.
— Ехооо! — викаше провлечен женски глас.
— Стефка! — ревна Ильо от площадката и стремглаво се спусна надолу.
Светла също бе чул гласа на девойката. Лавината бе тръгнала под неговите ски, повличайки, и Стефка, но с няколко ловки движения на тялото бившият метеоролог бе успял да се измъкне от плъзгащия се сняг и да се спре на петдесетина крачки под площадката. Той чупеше пръсти от ужас, защото се считаше виновен за смъртта на младата аптекарка, но нейният зов го сепна. Силите му се възвърнаха в миг и той заприпка без ските по твърдия сняг. Някой префуча със ски край него, но Светла продължаваше да припка надолу. Девойката се обади отново, пък и други гласове екнаха откъм билото на седловината. Светла тичаше, спъваше се и падаше, после се изправяше и пак тичаше стремглаво надолу. Спря пред цяла планина от сняг, но гласът идеше отгоре и той чевръсто се покатери по това неочаквано препятствие. Възлезе по него за няколко секунди и зърна девойката. Тя бе с гръб към него и протягаше щека на някаква тъмна фигура, която се катереше в снега отвъд нея.
— Как си, Стефке? — питаше я Ильо, възлязъл пръв до нея.
— Нищо ми няма — отвърна девойката, — но Светла загина!
Бившият метеоролог ясно чу думите й. Той въздъхна облекчено, после сложи ръка върху рамото на девойката.
— Друг път! — рече той. — Сега ми се размина…
Стефка седеше удобно в снега, разположена като в трон, със ски на краката и една щека в ръка. Другата бе изчезвала някъде под тоновете сняг, задръстили брега на езерото. Тя се смееше и оправяше ремъците на раницата си.
— За десет секунди слязох долу — казваше тя, — но накрая нещо ме подхвърли във въздуха и аз цопнах върху тая грамада.
Ильо и Светла мълчаха, навели глави.
— Мислех те за умрял — продължи Стефка и опипа ръцете и лицето на Светла. — Много ми беше мъчно за тебе…
В тоя момент другите трима се покатериха по снежната могила и заоглеждаха девойката, а тя продължаваше да се смее.
— Издадох се, без да искам, се издадох — казваше тя на Светла. — Сега вече знаеш, че държа за тебе!
Петър се учуди на тая веселост. Девойката очевидно не разбираше, че се бе спасила като по чудо. Той се огледа наоколо, опитвайки се да разбере отгде се бе взела тая снежна могила, израсла в миг току пред ръба на езерото. Камбура забиваше щека в твърдия сняг, Борѐ се взираше встрани, към езерото, Ильо клатеше глава и цъкаше с език. Да бе светло, тия опитни планинари щяха да открият тайната, на която Стефка дължеше живота си, но сега едва се провиждаше на петнадесетина крачки отвъд тях.
— Как стана тая работа, Стефке? — запита Петър.
— Не знам! — подхвана девойката. — Снегът тръгна изведнъж под краката ми и аз седнах на ските. После нещо ме подхвърли и аз тупнах на това място.
Никой не се засмя и никой не продума. Светла излезе крачка напред.
— Не знам как е изхвърчала Стефка на това място — подзе той, — но колкото до лавината, аз май…
Бившият метеоролог не се доизказа.
— Ти май я подкара! — възкликна девойката, в миг предугадила истината.
— Позна! — отвърна Светла и наведе глава.
Настъпи продължително мълчание. Всеки се взираше в Светла, но никой не продумваше. Младата аптекарка огледа едно подир друго лицата на тия смълчани и смръщени мъже, после повдигна рамене.
— Да не си се спуснал право към хижата? — рече след време Ильо, без да откъсва поглед от Светла. — Ако е било за ракията на Жабата, да знаеш, че няма нито капка да ти дам!
Тоя път Ильо говореше тихо. Тъй правеше винаги, когато бе силно разгневен. Светла не отговори, а Борѐ, който също познаваше добре метеоролога, само се усмихна под мустак.
Вдигнаха девойката и всички дружно се запътиха към хижата. Очертанията на двуетажната каменна сграда вече се провиждаха в здрачевината. Грамадна снежна пряспа бе извила ръб край западния зид, но пред вратата бе чисто. Те захлопаха и се развикаха, но Георги Жабата спеше блажено в малката си стаичка. Когато най-сетне чу хлопането, той помисли, че бурята е разковала ламарината на покрива и тя дрънчи от вятъра. След време стана и отвори вратата, но просто не вярваше на очите си — не помнеше той някой да е пристигал в хижата след такава снежна буря.
Ильо не можа да изпълни заканата си, защото в хижата нямаше нито капка ракия. Георги не обичаше да държи такива течности повече от ден-два. Сън не го хващаше, докато имаше ракия, а почнеше ли ръката му да трепери, когато пълни чашата, той вдигаше шишето и пиеше от него, за да не се разливат скъпоценните капчици…
Накладоха огън в печката и насядаха край нея. Големият бакърен чайник с риганова отвара скоро заклокочи и Георги Жабата не смогваше да пълни чашите на премръзналите планинари. Само клатеше глава, цъкаше с език и често прокарваше немита ръка по отдавна небръснатото си лице. Не помнеше той такова чудо — да дойдат като таласъми още по тъмно, сякаш бурята не бе вилняла допреди няколко часа!
Никой не мислеше за сън и всеки гледаше да е по-близо до зачервената печка. Камбура грееше навехнатия си крак, Ильо пушеше с наслада, Стефка шумно сърбаше горещия чай, а дребничкият Борѐ нарочно потропваше с крака по дъсчения под, сякаш тая безкрайна нощ още не бе преминала. Само Светла мълчеше, седнал най-далече от печката.
След време някои задрямаха върху ниските столчета край бумтящата печка. Тогава Петър излезе навън и никой не забеляза отсъствието му. Той се върна след десетина минути и тихо повика девойката. Тя тръгна подир него, силно озадачена от възбудата, изписана по лицето му, но се спря на прага.
— Ела да потърсиш щеката си! — подкани я Петър и пак се усмихна.
Някакво чудо бе станало през тия два часа, които бяха прекарали в хижата. Снегът блестеше ослепително, небето бе синьо като през юни, а черните отвесни скали на Канарата розовееха от първите лъчи на слънцето. Тъй тихо бе в дълбокия циркус на езерото, тъй тихо, светло и приятно, че нищо не напомняше за страшната виелица от прежната нощ.
Петър поведе девойката право към горното езеро. Те завиха по левия бряг и спряха, а Стефка изтръпна и впи нокти в дланите си. Огромен снежен хълм се издигаше над гладката повърхност на заснеженото езеро. Той започваше отсам брега, малко встрани от мястото, гдето бяха намерили Стефка, издигаше се на десетина метра над разчупения лед и се губеше нейде навътре в езерото, на седемдесет метра, от първата снежна грамада. Лавината почиваше спокойно в ледените води, сбита, набраздена и настръхнала на места като гръб на фантастично чудовище.
— Виждаш ли ей тоя праг — подзе Петър, обръщайки се към изумената девойка. — На него дължиш живота си…
Тя се взря в оголения каменен праг. Челото на лавината се бе блъснало в тоя праг и бе отскочило встрани, образувайки оная грамада, върху която я бяха намерили. Тя бе връхлетяла с други снежни маси върху тоя каменен праг и блъсъкът я бе отхвърлил встрани.
— Ако не беше тоя праг — и Стефка изви очи към Петър.
— Ти щеше да си в дъното на езерото…
Девойката прехапа устни, но не отвърна поглед от снежния хълм, който се издигаше в езерото. Уплахата й бързо премина и някакво радостно чувство пламна в гърдите й, после весели пламъчета блеснаха в кафявите й очи. Петър я наблюдаваше със задоволство.
— Сега вече си истинска планинарка! — рече той и я потупа по гърба.
Руменина изби по лицето й и двамата тръгнаха с бодри стъпки към хижата, а снегът хрупкаше весело под краката им.
Рибарска слука
Беше по пладне в един петъчен ден към края на май. Рибарят Спиридон бе седнал върху плочите в пустия манастирски двор и се хранеше с наслада. Сланинката бе малко пожълтяла, а и сиренето бе твърдо като варовик, но затова чесновият лук бе пресен и много вкусен. Той облизваше пръсти и мляскаше тъй звучно, че събуди черния котарак, който се излежаваше на припек върху широките каменни парапети на манастирската църква. Котаракът измяука жалостиво, сякаш да подсети рибаря, че обича сланина.
— Марш бре, црън дяволе! — викна по него Спиридон и невъзмутимо продължи да се храни.
Той не обичаше котките, а най-вече черните, защото беше суеверен. След малко щеше да тръгне за риба и не искаше черната котка да му пресече пътя.
Край него, проснат върху плочите, лежеше въдичаркият му прът — дълга лескова пръчка с грижливо засукан по нея конец и остра кука, забита на педя от края на дръжката. От другата му страна се мъдреше ситна рибарска мрежа, издута и натъпкана догоре с ланска слама. Трябваше му тя за колибката край Сухото езеро, за да не зъзне през ясните студени нощи. Защото Спиридон беше сух и слаб като повечето рибари, а кръпките по дочените му панталони бяха зашити от него самия и пропускаха не само студ и влага, но всякакви буболечки и дори по-големи животинки. Само брезентеното му яке бе здраво, но съвсем избеляло от слънцето и ветровете.
Той вече привършваше да се храни, доволен, че само котаракът го наблюдава, но някой премина по близкия дървен чардак и Спиридон вдигна глава. Беше отец Корнелий.
Спиридон запримига и бързо пъхна сланината в мазната раница, полуотворена в скута му.
— Не постиш ти, но второто пришествие иде, Спиридоне — продължи веселият монах, който искаше да се пошегува с рибаря. — Иде, казвам ти, иде свършъкът на света…
Тъй рече и отмина, пристъпвайки бавно и тържествено. Загледан подир него, Спиридон се замисли.
— Те, калугерите, все тъй оратят! — рече той на себеси, после стана и тръгна към чешмата.
Котаракът се раздвижи по парапета на църквата, но не му пресече пътя. Спиридон го проследи с поглед, после очите му се приковаха в една от рисунките по стените на църквата. Черен дявол бе намушил някакъв безпомощен грешник върху тризъба вила и изплезил дълъг червен език, бързаше да го хвърли в пламтящата клада.
— Да пази бог! — пак смутолеви Спиридон и бързо се прекръсти.
Дяволите не бяха по вкуса му, но виновен ли бе той, че всички стени на църквата бяха нашарени с такива опашати чудовища! Спиридон се напи със студена вода, изправи се пред чешмата и избърса уста с длан, но в миг се сепна.
— Хи, хи, хи, хиий! — кикотеше се някой на пет-шест крачки от него.
Спиридон познаваше тоя смях и изтръпна, после бавно извърна глава. Манастирският идиот Рашко го гледаше откъм главните двери на църквата и приветливо му се усмихваше. Веждите му бяха бели, лицето му гладко и кьосаво, обгорено някога от пламъци, още когато нещастникът е бил дете. Само сините му очички светеха с някакъв мътен блясък, в който навремени прозираше искрица разум.
Ако хрисимият рибар ненавиждаше някого на света, това бе Рашко. Не че малоумният му бе сторил някакво зло, но двамата удивително си приличаха по външност и Спиридон долавяше тая прилика, пък и децата често го взимаха за другия. Това просто го разстройваше. Срещнеше ли го, когато тръгваше за риба, нито имаше добра слука, нито можеше да спи спокойно. Вялото, вечно усмихнато лице на Рашко му се мяркаше в съня, хилеше се срещу него и Спиридон се събуждаше.
Тоя път Спиридон реши да избегне срещата. Нарами раницата и натъпканата мрежа, взе и пръта и заобиколи църквата, за да излезе през източните порти. За зла беда мършаво куче се изтягаше в сянката на портата, а нямаше манастирско куче да не лае по малоумния Рашко и по самия Спиридон. „Да можеше някак да дойде второто пришествие — мислеше си рибарят, — но само за псетата, та да се очисти земята от тях!“ Пък и ни едно не вкусваше риба, та Спиридон да ги залъгва с дребни пъстърви…
Забелязал спящото куче, рибарят затаи дъх и закрачи безшумно с гумените си цървули, вървейки смело към портата. Полъга се той, като помисли, че кучето спи. То го усети, изведнъж се нахвърли върху него и заръфа петата на цървула. Кокал да беше докопало, нямаше тъй здраво да стиска! И докато Спиридон подскачаше по плочите и се бранеше от кучето, Рашко се кикотеше на десетина крачки зад него и с пискливия си смях вдигна ятото сиви гълъби, които почиваха в някогашните бойници на Хрельовата кула.
Като се освободи от кучето, рибарят премина по каменния мост над скокливата Друшлявица, която протича край стените на манастира, и тръгна към ресторанта. Две малки момчета го забелязаха и начаса зашушукаха.
— Рашко е! — твърдеше едното.
— Не е Рашко! — отвръщаше другото.
Понеже кучето продължаваше да лае подир Спиридон и да го следва отблизо, двете момчета изскочиха от коритото на Друшлявица и припнаха босоноги към рибаря. Едното насъскваше кучето, другото пляскаше с ръце, смееше се и викаше нещо.
— Хей, чичко, хвърли му мрежата, та да го уловиш като риба! — дочу думите му Спиридон, но отмина нататък.
„Всички се задяват с мене — помисли рибарят и тъжно поклати глава. — Да, нямат милост хората…“
Кучето се отказа да го гони, пък и децата се върнаха при реката.
Рибарят крачеше по пътя, вляво от магазините, затворени в тоя ранен следобеден час. Крачеше и леко подскачаше при вървежа. Такава бе походката му, пък и мрежата със сламата не лежеше спокойно върху раницата и все се килваше встрани, та той трябваше често да я намества.
— Хей, Спиридоне! — викна някой по него и рибарят се извърна.
Зад полуоткрехнатата врата на един от магазините се подаваше главата на продавача.
— Имам чудо маслинки, пък и олио — казваше продавачът. — Донесеш ли две-три пъстърви, ще има и за тебе…
— Бива! — отвърна Спиридон и отмина.
Всички го познаваха, но малцина знаеха нещо за него. Запролетеше ли се, Спиридон пристигаше в Рилския манастир, ловеше риба по реката и в Сухото езеро, продаваше я в ресторанта и тъй поминуваше до Кръстовден, после изчезваше също така незабелязано, както бе дошъл. Някои твърдяха, че бил от бистришките села, други казваха, че бил от Симитли. Всъщност никой не се интересуваше да узнае истината. Като Спиридон имаше и други рибари в манастира, дори много по-вещи от него в риболова и в умението си да продават на добра цена уловената пъстърва. Спиридон не се пазареше. Отнасяше улова на готвача в ресторанта и не броеше парите, които получаваше. Но готвачът не всякога взимаше рибата му. Той предпочиташе едра пъстърва, каквато имаше само в Смрадливото езеро, а там ловяха други и не пускаха Спиридона. Него го гонеха дори и от долното течение на реката, при манастирските поляни, и той все бягаше нагоре, дето бързеите бяха много силни и рибата не се хващаше лесно на въдицата. Затова пък Сухото езеро беше комай почти изцяло негово. Малцина идваха там, понеже то пресъхва в сушави години към края на лятото, но Спиридон знаеше, че никъде другаде в цяла Рила няма такава тлъста пъстърва.
Подскачайки и понакуцвайки със смешния си товар, Спиридон стигна до ресторанта и се изправи до железните перила над стълбището. Не смееше да извика, нито да влезе вътре, защото от две-три години не му разрешаваха да влиза в ресторанта. Той не се сърдеше, макар и да поглеждаше завистливо към другите рибари, които влизаха и излизаха, когато поискат, и се запиваха по цели дни след добър улов на риба. Не го пускаха вътре, защото беше дрипав и кротките му очи все се усмихваха, а управителят на ресторанта се дразнеше от тия дружески усмивки. „Корави станаха сърцата на хората — мислеше си Спиридон, — толкова корави, че нито имат милост към другите, нито могат да гледат засмени лица.“
Спиридон почака малко, после потропа с дръжката на въдичарския прът по железните перила. Малкото прозорче на кухнята скоро се отвори и готвачът, цял пременен в бяло и с бяла шапчица на глава, показа запотеното си лице.
— Помниш, нали? — подзе той. — За утре вечер ми трябват десетина средни и две по-едри парчета — и той разтвори педи, събирайки ги една до друга, за да покаже какви риби иска. — За специални гости. Хайде, наслука!
Той затвори прозорчето още преди Спиридон да отговори или да му благодари за пожеланието. Пък и излишно беше, защото двамата се бяха уговорили още прежната вечер. Готвачът очакваше познати и искаше да ги нагости както трябва. „Богати хора бяха едно време — бе казал той на Спиридон. — Ресторант държаха и аз работех при тях.“ Такива бяха специалните гости на готвача и за тях той приготовляваше пъстървата по особен начин: вареше я, после я заливаше с някаква бяла като брашно каша, в която имаше и яйца, и лимонов сок, и много мазнина. Така приготовляваше само най-едрата риба.
„Десетина средни и две по-едри парчета — повтаряше в ума си Спиридон и крачеше към тучните поляни вляво от реката, която боботеше зад невисоките дървета. — Дребните, какво да правя дребните? — и той пак подскокна, за да намести мрежата със слабата. — Дребните ще дам на магазинера и на хлебаря.“ Тъй правеше винаги, макар и понякога да продаваше по-дребните рибки на манастирските гости, които се изсипваха на тумби в събота следобед от малкото влакче. „Да, на хлебаря и магазинера ще дам дребните, стига да имам добра слука“ — реши Спиридон, но начаса си спомни за манастирския идиот и смръщи чело.
Свежата зеленина на ливадите скоро прокуди скритата заплаха на суеверието и по хрисимото лице на рибаря пак се изсипа оная вечна, едва доловима усмивка, която дразнеше управителя на ресторанта. А тая усмивка бе чиста и непристорена. Тя бе външен израз на постоянното умиление, което изпълваше сърцето му и го караше да се радва на света и на хората. Те го бяха отритнали, понякога го задяваха и дори му се подиграваха, но той не им се сърдеше. В душата му нямаше място за огорчение и ни една лоша мисъл не дълбаеше сърцето му като червей. Красотата на ливадите, зеленината на горите и бълбукането на потоците го омайваха, а величествените каменни чуки на Рила го изпълваха с някакво особено благоговение.
Тъй вървеше Спиридон и сега, поспирайки тук-там край пътя, за да отмести дребен камък и да дири червеи, нужни му за стръв. Навремени той повдигаше глава и оглеждаше високите върхове вляво по пътя. Години вече откак минаваше под тях, но не знаеше имената им. Знаеше само, че първият и най-висок връх вляво от манастира се казва Еленин връх и че туристите наричат грамадния каменист рът на юг от Сухото езеро с името Водния чал. Но за самото езеро никой не знаеше по-добре от Спиридон, че то има двойно дъно, в което се крие пъстървата през сушавите летни месеци, когато то цялото пресъхваше.
След час и нещо Спиридон стигна до Партизанска поляна, прекръсти се суеверно пред каменната плоча на гроба вдясно от пътеката и пое право нагоре по безбройните извивки на къркулиците, които водят към Сухото езеро. Невисоките широколистни дръвчета скоро се загубиха сред смърчовете и червеностволите борове. Спиридон поспираше понякога и хвърляше поглед назад, гдето се гушеше Рилският манастир, цял огрян от лъчите на западното слънце. Оттук манастирът приличаше на една от онези малки детски играчки, които рибарят бе виждал зад стъклата на магазините в град Станке Димитров — хубави, спретнати и толкова крехки, сякаш ще се счупят при допир.
Когато възлезе на превала, ветрецът донесе монотонния звън на манастирските камбани. Спиридон не се прекръсти, но приседна в тревата за кратък отдих. Звънът на камбаните се смесваше с глухия тътен на Тиха Рила, едва провиждаща се сред гъстака на горите в дъното на дълбоката долина, смесваше се и с ромона на десетина малки потока, които се стичаха по стръмните улеи към езерото отвъд превала. Тихото шумолене на гората пригласяше на тия други шумове, с които планината сякаш говори на онези, които разбират нейната реч. Спиридон се ослуша, въздъхна издълбоко и присви очи от задоволство. За тия часове бе чакал той през дългата зима, когато се губеше из полето, далече от любимата планина.
На няколко крачки отвъд него широка гола ивица прорязваше вече разредената гора. Тя приличаше на грижливо прокарана просека, започваща току под стръмните южни склонове на Ловница и губеща се нейде в горите над Партизанска поляна. Спиридон тръгна през тая голина и сърцето му се сви от мъка. До прежната есен млади стройни смърчове извисяваха зелени корони в тая просека и сенчестата пътечка спокойно лъкатушеше през тях. Но само преди месец-два огромна лавина се бе откъртила от насрещния стръмен връх още с първия повей на южняка и бе помела всичко пред себе си, отсичайки като с нож стеблата на дърветата. Сега тая права и дълга голина навяваше само скръб и рибарят тръпнеше от някакъв смътен страх пред силата на природните стихии.
Той премина превала и езерото изведнъж се ширна пред погледа му. Дълго до четиристотин крачки и широко не повече от двеста, то се гушеше между северния стръмен склон на Водния чал и сипеите на насрещния връх. Млада смърчова гора се спускаше от две страни към горния източен край на езерото, гдето се откриваше началото на друга седловина, а неголям полуостров с няколко стари бора се вдаваше навътре във водите откъм долния край, гдето бе и колибката на Спиридон. Тя бе малка, колкото за двама души, и покрита отгоре с отдавна изсъхнали чимове. Власите бяха издигнали преди години тая колиба, но сега те пасяха стадата си отвъд седловината, към Кобилино бранище, и никой не оспорваше правото на Спиридон да лежи в нея.
Дългият майски ден вече преваляше и слънцето бавно потъна зад гъст облак на запад, отвъд долината на Рилска река. Спиридон стовари мрежата със сеното и бързо разтвори раницата, после извади дебел и къс прът, дълъг не повече от педя и половина, целия омотан с рибарски конец и тридесетина куки по него. Той тръгна към северния бряг на езерото, над който минава каменистата пътечка, и спря нейде към средата. Там, на две-три крачки от брега, той бе забил здрав прът в земята. Към него завърза единия край на омотания рибарски конец и тръгна назад по стъпките си, вървейки почти до езерните води. Не отминал и двадесетина крачки, той поспря замалко и надяна първия червей върху куката, после потопи конеца във водата и пак тръгна край брега, спирайки на всеки двадесетина крачки.
Той заобиколи западния край на езерото и стигна до каменните грамадаци, струпани по южния бряг, току в поките на Водния чал. Няколко преспи от лански сняг се гушеха между тия грамадаци, а над тях стърчаха ниски клекови изроди и самотни смърчове. Тук бе хвърлявището на рибаря, но недалеч от него стърчеше още един прът, здраво забит в земята. Към него Спиридон завърза другия край на дългия около двеста метра рибарски конец с навързаните по него куки. Върху острието на всяка кука той бе нанизал по един още жив червей, който се гърчеше във водата и служеше за стръв на рибите. Конецът бе потънал във водата на една-две педи под повърхността, но случеше ли се някоя по-едра риба да клъвне стръвта още по видело, изопнатият конец се изпъваше и Спиридон се радваше на тънката черта, която прорязваше езерото в шир, от север към юг.
Когато свърши тая работа, която му отне повече от половин час, рибарят се върна към колибката и взе въдичарския прът, с който ловеше по-дребна риба от хвърлявището. Приседна върху малка, издадена напред скала, надяна един червей върху куката и метна пръта, после почака няколко мига, бавно поведе конеца встрани, изтегли го над водата и отново го метна навътре в езерото. Хлад лъхаше откъм гърба му, гдето се белееше снежната пряспа, и влага пълзеше към краката му от водите на езерото, но той неуморно мяташе пръта. Навремени поглеждаше на запад, гдето тъмни облаци затулваха небето и залязващото слънце, после пак мяташе пръта. До смрачаване улови само две пъстърви, но те бяха достатъчни за вечерята му и той побърза да се прибере в колибката.
Спиридон изпече пъстървите в жаравата на огъня пред колибката и побърза да се нахрани в светлината на пламъците. Подухна лек ветрец и тихите езерни води се набраздиха. Кротките вълни започваха от брега пред него, гонеха се и все не можеха да се достигнат, после пролазваха по на педя връз хлътналата във водата пряспа при хвърлявището и пак се оттегляха с тих шепот. Тъмнолилави сенки се прокрадваха нагоре по мрачните грамадаци на Водния чал, гдето се белееха и други снежни преспи между тъмните ивици на клека. Скоро потъмня и билото на насрещния мощен рид, заграждащ езерото откъм север. Само откъм изток още се провиждаше и там някъде бълбукаше потокът, който пълнеше коритото на Сухото езеро. Ветрецът донасяше глухия тътен на Тиха Рила, но заедно с него носеше и хлад, и влага.
Рибарят се изтегна върху сламата в колибката и скоро заспа, а навън халите сякаш се събираха от притихналите рилски долини и се спотайваха в циркуса на езерото. Вятърът все по-често подсвирваше из скалите на околните ридове, кикотеше се и разправяше нещо на своя език, тласкайки неспирно вълните към каменистия южен бряг. Тъмните облаци прииждаха на ята откъм запад, затулваха звездното небе над езерото и вече се сливаха с околните безмълвни чукари. Ехо на далечен тътен се понесе из разлюления въздух и се загуби в скалите, но светкавица не блесна по черното небе. Изведнъж захладя и вятърът донесе някакъв особен мирис, който остава във въздуха, когато пороен дъжд се изсипе в полето.
Тъй изминаха два часа. Огънят загасна в огнището и вятърът все по-често се провираше през отвора на колибката или през разсъхнатите чимове, които покриваха полегатите й стени. Студът изпълни всяко кътче на колибата и рибарят потръпна, но не се събуди. Той сънуваше, че слиза по каменното стълбище на ресторанта край манастира и почуква на прозореца на кухнята, понесъл две тежки риби в ръка. Готвачът бе там и му махаше с ръка, но някакви други хора също поглеждаха иззад гърба му и се взираха с алчни очи в прекрасните пъстърви, които бе донесъл. Един от тях бързо отвори прозореца и грабна рибите. Спиридон щеше да викне по него, но тъкмо тогава се събуди. Силен дъжд плющеше навън и вода се стичаше на тънки струйки върху него.
— Трябваше да сложа пресни чимове върху колибката! — гласно рече Спиридон и стана.
Навън тъмата бе непрогледна и вятърът ядно блъскаше вълните към хвърлявището.
„Ще трябва да отпусна конеца! — помисли рибарят. — Вълните ще го скъсат.“
Той навлече брезентеното яке, вдигна и качулката и тръгна в тъмата, но пое по навик към хвърлявището, а там брегът бе затрупан със скали. Спиридон вървеше като слепец, прострял напред една ръка, за да не се блъсне о някое дърво или в неголяма скала. На няколко пъти краката му затънаха в студената вода, защото той се държеше все край брега на езерото, но това не го смути. Никой рибар не се плаши от водата, дори когато тя е ледена, като водите на рилските езера към края на май. Дъждът продължаваше да плющи по околните камънаци, когато той стигна до хвърлявището и слепешката напипа забития в земята кол, към който бе привързан единият край на дългия конец. Напипа и самия конец, но той бе отпуснат и се влачеше по ситните крайбрежни камъни.
— Големи са вълните! — рече Спиридон. — Пак са скъсали конеца!
Той започна да прибира конеца с бавни движения на ръцете, но още преди пръстите му да напипат първата кука, конецът изведнъж се изопна и той го изпусна.
„Риба е! — помисли той. — Доста едра риба.“
Пак започна да прибира конеца, но той се изопна и просто проряза премръзналите му пръсти. Дръпването бе толкова силно, че Спиридон трябваше да отпусне част от набрания конец.
— Тая ще е някоя много едра риба! — рече той на глас.
Плющенето на дъжда по скалите и в езерото пред него заглуши думите му. Конецът леко се отпусна, но пак потрепваше навремени в ръцете му и Спиридон разбра, че рибата плува успоредно на брега, макар и много навътре в езерото. Речеше ли да дръпне по-силно, конецът можеше да се скъса на друго място и едрата пъстърва щеше да отплува в дълбините с кука в уста и дълго влакно подир нея. Затова той ту прибираше част от конеца, ту пак го отпускаше, решен първо да измори рибата и едва тогава да я изтегли на брега. Чудеше се какво бе станало с другата половина на конеца, чийто край бе завързан за кола на отвъдния бряг, но трябваше първо да измори и изтегли уловената пъстърва и едва тогава да заобиколи езерото.
„Ще чакам, дорде се измори рибата, та ако ще и да съмне дотогава“ — реши Спиридон и се настани по-удобно върху неголямата скала.
След време едрият дъжд престана да плющи в мрака и да потрепва върху качулката на якето му. Други тъмни облаци се бяха задали откъм североизток, сблъсквайки се с първите високо над планината. Сега пак валеше, но тихо и едва забележимо, както ръми понякога, преди дъждецът да се превърне в снеговалеж. Вълните също стихваха, но още приплисваха край пряспата и се отдръпваха с лека въздишка. Тъй ставаше винаги, преди да се уталожи повърхността на езерото.
„Колко ли я боли?“ — помисли Спиридон, когато рибата изопна за лишен път конеца.
Той винаги се радваше, че рибите не издават никакъв звук и са неми. Иначе той не би могъл да ги лови тъй невъзмутимо и спокойно да ги хвърля по тревата край брега. Те навярно страдаха, умирайки на сушата, но той не ги гледаше, когато отварят уста, сякаш не им достига въздух. Оставяше ги да умират спокойно, а после, когато ги събираше, те приличаха на заспали в тревата и Спиридон ги полагаше внимателно в кошничката върху росната коприва.
Стана студено, много студено. Краката му бяха мокри и той не усещаше пръстите си. Дочените му панталони също бяха мокри и караха кожата на бедрата му да настръхва при ледения допир с тях. Студени тръпки все по-често пролазваха по тялото му и той се тресеше, дори цял подскачаше върху скалата, но пак държеше конеца, който ту се изопваше, ту отново се отпускаше. Рибата плуваше насам-натам в езерото и сякаш никога нямаше да спре.
„Какво ли пък да е езерният змей!“ — мина му през ума.
Тая мисъл го сепна и той за малко не изпусна конеца. Старите манастирски пастири разправяха, че всяко рилско езеро си имало свое божество, обикновено някакъв змей или люта хала. Спиридон бе суеверен, но не вярваше на приказките им, макар да го увещаваха, че змеят на Сухото езеро изпивал всичката вода през лятото. Сега си припомни изрисуваните чудовища по външните стени на църквата в манастира и езерният змей изведнъж доби определена форма, но без крила, както бе изписан в една от картините. Тъкмо в тоя момент рибата щукна право навътре в езерото и опъна конеца до скъсване.
— Пък може и да е змеят! — гласно рече Спиридон. — Зер не за първи път ми къса конеца…
В самотата си той бе свикнал да говори на глас, но сега към тоя навик се прибавяше и някакво странно вълнение. Той подаде тяло напред и вдаде ръка към езерото, но конецът още се опъваше до скъсване.
„И змей да си, накрая ще се умориш!“ — реши рибарят и здраво стисна конеца.
Той най-сетне се отпусна и дълго лежа неподвижно във водата. Тогава Спиридон почна бавно да изтегля конеца на части, внимавайки да не го омотае. Колкото повече конец изтегляше, толкова по-голямо ставаше учудването му, защото не усещаше никаква тежест на другия край. Вместо змея във въображението му израсна фигурата на готвача с бяла престилка и бяла шапчица на глава. Готвачът го гледа въпросително, а Спиридон размахва празни ръце и повдига рамене. „Поне една едра риба да беше донесъл!“ — сякаш му казва готвачът и го поглежда сърдито, а зад него надничат някакви други мъже в градски дрехи, с остарели и подпухнали лица…
„Боже, ще заспя! — сепна се Спиридон. — Ще заспя, тъй както навивам конеца…“
Той вече не усещаше студа. Някакво приятно отмаляване напираше в главата му. Тя сякаш бучеше и бе чужда, не неговата стара глава с повехналото, но винаги засмяно лице. Не усещаше и тялото си от кръста надолу. И ако рибата не бе дръпнала отново конеца, той навярно щеше да заспи. Тоя път рибата не теглеше конеца равномерно както преди, а на пресекулки, със слаби или по-силни тласкания. Той разбра, че силите я напускат, и още по-здраво стисна конеца. Не трябваше да се отдава на приятното отмаляване и на коварната дрямка. Рибата можеше изведнъж да изтръгне конеца от пръстите му с някое по-силно подръпване, а той трябваше да я надвие, да я надвие с търпението си, макар и да премръзнеше от студ.
Колко ли време бе изминало, откак седеше на скалата? Няма ли край тая предълга нощ, която трябваше отдавна да свърши, та и тъмата да се разнищи и скрие в долините и глухите гори! Не помнеше той такава дълга и студена нощ, но не помнеше и такава едра риба. Пъстърва, хала или змей, той щеше да чака, да чака докрай. Ще чака, та ако ще и да се вдърви от студ. Няма да се даде на една риба…
Край него настана странна тишина. Вълните вече не приплисваха въз пряспата. Само конецът потръпваше излеко в ръцете му и пак се отпускаше. Той бе прибрал над половината от дългия конец и сега рибата навярно плуваше недалеч от брега. Нека си плува!…
Спиридон се сви на купчина и опря глава в голите си ръце, които стискаха конеца. Унесе се в кратка дрямка, но скоро се сепна. Повдигна глава и я разтърси, но нещо твърдо, хладно и лепкаво опря в пръстите на ръцете му. Той пак наведе глава и докосна твърдото и хладно нещо с крайчеца на носа си, едва подаващ се изпод качулката, а то се плъзна и падна. Малка частица от твърдото нещо бе полепнала по носа му, но скоро се размекна и няколко ледени кристалчета се изцедиха надолу. Той разбра, че дъждецът постепенно се превръща в снеговалеж. Ситните снежни кристалчета се бяха наслоили върху качулката му, после се бяха свлекли надолу към ръцете му. Той не се изненада, защото и друг път бе валяло сняг в Рила дори и посред лято.
Главата му пак клюмна и опря в сключените пред него ръце, които стискаха конеца. Тя бе замаяна и съвсем празна. Една мисъл се въртеше в нея: да не заспи, да не изпуска конеца, да надвие съпротивата на рибата, пък после каквото ще да става. Той трябваше да я изтегли на брега, да я види със собствените си очи, да я пипне с ръка, пък после каквото ще да става…
След време почна да се зазорява. Белите влакънца на снега все по-ясно личаха върху лишеите и мъха на крайбрежните камънаци, но той не забелязваше промяната. Дългата ивица на снежната пряспа се белееше край него, сякаш бе ден, после се разкри и част от езерото, а сетне и отвъдният бряг. Снегът бе престанал да вали, но Спиридон не повдигаше глава изпод качулката. Стоеше все тъй, свит на купчина върху скалата, опрял глава в премръзналите си ръце, които стискаха конеца. А рибата почиваше спокойно в езерните води само на няколко крачки отвъд скалата, която му служеше за хвърлявище.
Най-сетне той отвори очи и вдигна глава. Мътните му очи се взираха тъпо в огледалната повърхност на езерото и гледаха, без да разбират. После съзнанието му се възвърна и той потърси с поглед края на конеца. Той бе там, съвсем близо, надиплен във водата. Рибарят се поизправи и усети тъпа болка във вратните жили. Почна да прибира конеца и след минута изведнъж забеляза тъмната сянка на рибата в плитчините край брега. Тя бе там, великолепна и дълга, само на педя под повърхността на водата. Той се усмихна, но не се изненада. Всичко бе станало тъй, както трябваше да бъде.
Силите му неочаквано се възвърнаха. Той слезе от скалата и стъпи с два крака върху снежната пряспа. Те не потънаха в снега, защото той бе твърд, едрозърнест и почти заледен от среднощните вълни. Само глезените му, отдавна сковани от студа, изпращяха, като стъпи върху пряспата. Огледа насрещното било и усмивка на доволство цъфна по бузите му. Каменистият рът бе посребрен от лекия снежец, който бе паднал призори. Небето над него бе чисто, но още сиво. Оставаше може би към час до изгрев слънце, а дотогава той щеше да изтегли рибата, да накладе огън пред колибката и да сгрее премръзналите си крайници.
Спиридон прибра и последния метър от конеца. Рибата опря в самата пряспа — победена, изтощена до смърт, но спокойна. Той я изтегли внимателно върху снега и леко я прихвана над главата. Тогава тя поклати опашка и цялата потръпна, издувайки хриле. Той я натисна кротко в снега и тя разтвори уста. Куката бе там, в горния край на устата. Острието едва личеше през водораслите, които се бяха закачили по него. Сега те висяха встрани като дълги влакнести мустаци в края на голямата, извита като клюн глава. Той се опита да извади куката, но пръстите не го слушаха, защото бяха премръзнали и посинели от студ. Тогава той прегриза конеца със зъби, после леко изтегли куката през разтворената уста на рибата, а тя пак разду хриле и сякаш въздъхна от облекчение.
— Дълга е цели две педи! — възкликна рибарят, но никакъв звук не излезе през гърлото му.
Тя бе там, пред него, полупотънала в тънкия пласт пресен сняг. Широки алени петна се открояваха ясно върху сребристите й люспи от двете страни на тънката и тъмна ивица, която започваше почти от главата и свършваше нейде към опашката.
— Колко е хубава! — пак възкликна той, но суха кашлица го задави и очите му се напълниха със сълзи.
Погледът му се плъзна разсеяно над езерната повърхност. Това голямо езеро нарядко биваше тъй гладко, без ни една бръчка да набраздява огледалните му води. В горния източен край тъмните стволи на смърчовете вече се отразяваха във водата, а малко по-насам, пак на отвъдния бряг, сивите отвесни скали и врязаните в тях улеи сякаш се оглеждаха в езерото. Нейде в средата на тая равна водна шир леки пари се стелеха насам-натам в утринната дрезгавина.
Спиридон въздъхна и затвори очи, но не отпусна ръка от рибата. „Ето, свършекът на света дойде за нея! — помисли той и леко впи пръсти в раздутите хриле. — Някой ден светът ще свърши и за мен, и за отец Корнелий — пак помисли той. — Ще свърши за всички хора, за всяка жива твар, но не наведнъж, а постепенно. Едни умират, други се раждат…“
Изведнъж земята се разтърси под него и край него. Грозен грохот изпълни пространството между двата дълги рида и сгушеното в него езеро. Грамадни скални блокове се бяха откъртили откъм билото на насрещния рид, политвайки с адски трясък надолу, по стръмните и почти отвесни улеи. Страшният каменопад рукна като стихийна река, която разпуква бентовете и се спуска стремглаво надолу. И сред тоя нечуван тътен цели облаци от прах се вдигнаха нагоре и затулиха езерото и двата насрещни рида, а въздухът замириса на барут.
Спиридон настръхна и в миг вдигна ръка, за да се прекръсти, а рибата се плъзна спокойно по пряспата и потъна във водата.
„Ето, иде свършекът на света!“ — помисли Спиридон и пак се прекръсти, после се сети за рибата и я видя във водата само на педя от брега. Други камъни продължаваха да се свличат отгоре, но земята вече не се тресеше. Спиридон погледна уплашено към насрещния улей, от който сякаш извираха прашните облаци, които запълваха цялото небе, после отново се взря в сянката на рибата. Тя поклати опашка, извърна се на едната, сетне на другата страна, потръпна един-два пъти и бавно отплува навътре в езерото. Той дълго гледа подир нея, после, без сам да знае защо, пред погледа му изплува бялата фигура на готвача, застанал с нож в ръка сред кухнята на ресторанта. Не, ничий нож не трябваше да разпори корема на хубавата риба, която бе уловил!
Но тя не бе там в снега до него. Той се сети и се усмихна. Да, точно тъй трябваше да стане! Трябваше да надвие рибата, да я изтегли на сушата и да я види.
— Сполай ти, рибо! — рече той, вглеждайки се подир леките вълни, които браздяха езерната повърхност на мястото, гдето бе изчезнала рибата.
След минута езерото — неговото езеро — пак стана гладко като огледало, а прашните облаци постепенно се вдигаха нагоре и разкриваха насрещния скалист рид. Спиридон дълго гледа гладките езерни води, после се изправи с мъка и тръгна към колибката си, а на душата му бе леко, много леко.
Нов ден започваше над Рила.
Преход с изненади
Ако Тошо не обичаше да се хвали, щеше да бъде прекрасен момък, пък и Митко, и Ленчето нямаше да загубят вяра в него. Той беше добър студент и занимателен събеседник, но все намираше повод да вмъкне в разговора разни невероятни истории за подвизите си в планината. Не беше лош планинар, но често забравяше оная народна поговорка, която гласи, че е по-добре да глътнеш голям залък, отколкото да кажеш голяма дума. В оная мартенска вечер, когато седеше с Митко и Ленчето в полупразния студентски стол, Тошо каза не една голяма дума, чертаейки маршрута на предстоящия им излет из Рила. А голямата дума засяда в гърлото дори по-зле, отколкото големият залък…
Всичко изглеждаше тъй просто, както да излезеш от квартирата си в някое ранно и светло утро, да минеш покрай подредените витрини на магазините по няколко улици, да прекосиш площада, през който летят автомобили и трамваи, и да влезеш невредим и с вдигната глава в университетската аудитория. Те щяха да се качат на влака, да слязат в град Станке Димитров, да нарамят ските и да тръгнат нагоре по реката, която щеше да ги изведе на Самоковището, после да възлязат на просторното Пазардере и да се приберат в хижа „Иван Вазов“ за нощуване. На другото утро щяха да решат дали да се спуснат към Рилския манастир или да тръгнат към „Мальовица“ и хижата под нея.
И наистина всичко тръгна точно тъй, като бе предричал Тошо. Те пристигнаха призори в тютюноработническия град, сгушен в тясната и дълга клисура на Струма, поразтъпчиха се малко из улиците, колкото да покажат новите си клинове и хубавите ски, после изведнъж навлязоха в планината. Снегът бе едрозърнест и твърд, както при всяко ясно мартенско утро, а планината се белееше навред около тях и издигаше заснежени върхове в небесата. След време те тръгнаха по коларския път край реката и всичко щеше да бъде наистина прекрасно, ако раниците не натежаваха на гърбовете им и ако новите скиорски обувки на Ленчето не я стягаха в петите.
Вървяха час, два, три, а върховете все още се издигаха високо над главите им. Ленчето свали пуловера си и забради лице с шарена кърпа, за да не прегори от лъчите на мартенското слънце, Митко остана само по риза и дори тя пареше по гърба му, а Тошо все бързаше напред и ни еднъж не позволи на другите двама да го изпреварят. Той беше водачът, той познаваше планината и той трябваше да кара начело на колоната, за да сочи пътя. Дървари бяха минали недавна оттук с шейни и те трябваше да сложат коланите на ските за по-голямо удобство. Тъй възлязоха на Самоковището.
Беше малко преди пладне и снегът блестеше ослепително, но нещо друго прикова вниманието им. Следите на дърварските шейни свършваха в неголяма поляна, заградена почти отвред от стройни смърчове с натрупан по тях пресен сняг. Клоните на дърветата леко се огъваха и навремени от тях се отронваха цели шепи сняг, които тупваха с тъп звук по дебелата снежна постеля и караха Ленчето да подскача от изненада. Тоя нов сняг бе много пресен и пръхкав, но лъчите на мартенското слънце спояваха снежните кристалчета, те се топяха, натежаваха и литваха надолу от приведените клони на смърчовете. Само по северните страни на дърветата натрупаният сняг бе още пръхкав, а и бялата постеля под тях бе гладка, без дупки от паднали снежни буци.
— Гледайте! — изведнъж се провикна Ленчето. — Та това е истинско чудо! — и тя посочи с ръка към горния край на поляната. — За пръв път виждам снежинки да стоят като заковани във въздуха!…
— Глупости! — прекъсна я Тсшо. Тъй ти се струва.
Той свали черните си очила, грижливо ги изтри и вторачи поглед към горния край на поляната.
— Това е мираж, планински мираж — авторитетно добави Тошо. — Снежинките не могат да стоят във въздуха!
Но те наистина стояха като заковани във въздуха — като безброй бели мушици, леко потръпващи в омарата на някой летен ден, сбити почти една до друга в широк до два метра пласт и дълга към десет метра ивица, източена като лента току пред заснежените смърчове, на три-четири метра от земята.
Широкото чело на Тошо се набръчка. Снежинките бяха там, във въздуха, и нито падаха на земята, нито литваха нагоре. В тоя безветрен ден слънчевите лъчи се пречупваха през тях и те блестяха като тънки сребристи люспи, застинали във въздуха по някаква чудна игра на природата. Тошо трябваше да се опровергае или да потърси някакво обяснение на загадката.
— Вижте! — обади се Митко и също махна очилата, за да вижда по-добре. — Ей там, на две-три крачки от дънерите, други снежинки сякаш се издигат от земята!
— Не, не от земята! — възкликна Ленчето. — Ронят се от клоните на дърветата и се стелят във въздуха!
Тримата застанаха един до друг и дълго се взираха в сребристия пояс, преди да разберат истината. Напечени от слънчевите лъчи, най-връхните пръхкави снежинки се отронваха от масата под тях и политваха надолу, но застиваха нейде по средата, защото и дебелата снежна постеля под тях бе напечена от слънцето и топлият въздух се издигаше нагоре, задържайки снежинките между земята и клоните на дърветата.
— Просто да не вярваш на очите си! — отново се обади Ленчето.
Тошо се съгласи с думите й и начаса повтори обяснението на природната загадка, до което и тримата бяха стигнали почти едновременно. Някаква особена нотка на гордост лъхаше от гласа му и тя сякаш казваше на другите двама: „Ето вижте какви чудеса ви показвам. Това се случва много нарядко в планината, пък и кой знае дали щяхте да видите чудното явление, ако не бях с вас!“ Той щеше да говори още по въпроса, но далечен зов прекъсна думите му.
— Ехооо! — викаше нечий глас далече над гората, която заграждаше поляната.
Те отвърнаха на зова и се заоглеждаха наоколо. Митко пръв забеляза стъпки в пресния сняг. Те водеха право нагоре. И тримата се загледаха към върховете над гората, но видяха само гъсти млечни пари, които бързо се спускаха по стръмнините. Не бяха очаквали мъгла в тоя ясен дек.
— Да побързаме! — подкани ги Тошо. — Да видим кой върви пред нас.
Те поеха нагоре по пресния сняг, следвайки дирите, оставени от подкованите обувки на незнайния турист.
— Трябва да е някой много опитен планинар, та да тръгне сам към върховете! — боязливо рече Ленчето и погледна Тошо.
— Ако е истински планинар, няма да тръгне без ски посред зима — важно отсече момъкът. — Тоя ще е някой новак…
Ленчето и Митко не искаха да противоречат на своя водач, пък и думите му изглеждаха много правдиви. Само се позачудиха след време, когато отпечатъците на обувките вече не личаха в снега и на тяхно място се ширеха някакви елипсовидни щампи, набраздени откъм краищата с правилни малки квадратчета.
— Това пък какво ли е! — рече Митко и се спря пред новите дири.
Поспря и Ленчето, но Тошо пак ги подкани да вървят. Той не бе виждал такива дири в снега и също недоумяваше пред дългите до две педи елипсовидни форми и малките правилни квадратчета отпред и отзад, а също и встрани, но не искаше да признае невежеството си. Настигнеха ли непознатия, сами щяха да видят неговите странни превозни средства.
Те го зърнаха след десетина минути, когато излязоха от гората. Той бе едър мъж на около петдесет години, с доста голяма глава, широко и добродушно лице и малки лениви очички. Малка, почти празна раница висеше на гърба му над брезентеното яке, а туристическите му обувки бяха привързани с върви към елипсовидни обръчи, които странно наподобяваха ракети за тенис. Той очевидно ги използуваше, за да не затъва в пръхкавия сняг. Настигнаха го и спряха на няколко крачки от него.
— Къде, нагоре ли? — пръв подзе Тошо.
— Ех, де да беше надолу, че с тия напутила яко не се върви в пресен сняг! — отвърна непознатият.
— Напутила ли казахте? — бързо запита Ленчето.
— Тъй им думаме в Самоков.
Тошо трепна. Мнозина измежду най-добрите планинари бяха самоковци, но тоя непознат турист не изглеждаше да е от тях, пък и екипировката му не вдъхваше доверие.
— Към хижата ли? — запита го Тошо, но някак високомерно и с пълно безразличие.
— Натам — отвърна непознатият. — Видях ви на поляната и рекох да ви почакам, та заедно да вървим, зер тая мъгла…
Той не се доизказа. Само повдигна глава и огледа мъглите, които се спускаха все по-ниско и вече закриваха върховете над тях.
— Не бой се! — успокои го Тошо. — Аз знам пътя. Минавал съм два-три пъти оттук.
— Ако е за минаване, може и аз да съм минавал — кротко рече непознатият, — но не обичам мъглите.
Те потеглиха вкупом нагоре, но скоро спряха, защото Ленчето трябваше да оправи колана на едната ска. Непознатият се изравни с тях.
— Прощавайте — подзе девойката, обръщайки се към него, — но как се казвате?
— Едни ми думат Киро, други Киркор.
— Арменец ли си? — и Тошо го изгледа от главата до петите.
— Не съм, но тъй ми думат, тъй ме знаят. А ти често ли ходиш в планината?
— Няма място из Рила, гдето да не съм стъпил? — гордо отвърна Тошо.
Ленчето бе оправила колана на ската, но нарочно се суетеше.
— А в „Заврачица“ ходил ли си? — продължи непознатият.
— Ходил съм, как да не съм ходил! Дори една зима влязохме през капандурата, защото хижата бе затрупана със сняг.
— Тъй значи! — и възрастният мъж цъкна с език. — През капандурата, казваш?
— Да, през капандурата!
Тоя път гласът на Тошо не звучеше толкова самоуверено, но Ленчето го погледна тъй възторжено, че момъкът остана поласкан. Дори непознатият забеляза това и се усмихна.
— А защо ви наричат Киркор, щом не сте арменец? — полюбопитствува девойката.
— Тъй, на смях! И истината да им кажа, они все мислят, че ги лъжа. Като рекоха Киркор, та Киркор! Остана ми тоя прякор…
На Ленчето не беше много ясно кои са го нарекли Киркор, но Тошо пак поведе напред и тя тръгна подир него, а Митко следваше след нея. Най-накрая вървеше Киркор. Той се кривеше ту на едната, ту на другата страна при вървежа, пристъпвайки бавно и леко разкрачен, за да не се удрят напътилата едно в друго.
„Клатушка се като тромава гъска“ — помисли Тошо, поглеждайки за миг назад. След време се досети за нещо и пак извърна глава.
— А защо си тръгнал към хижата? — викна той към непознатия.
— Оттам ще мина, пък и отдавна не съм виждал пазача.
„Я някоя овца е продал на пазача, я каче със сирене — помисли момъкът и пак подкара ските. — Навярно имат сметки да уреждат, та затова е тръгнал в снега.“
Той се успокои и вече не се боеше, че тоя самоковец може да го засенчи като планинар. Вървеше право напред и стройното му тяло се изопваше при всяка крачка, която придвижваше ските по пръхкавия сняг, пък и сивият му клин бе тъй изгладен, че Ленчето скришом му завиждаше. Вървяха един подир друг, задъхани и запотени, но сивите мъгли скоро затулиха слънцето и те трябваше да спрат, за да навлекат наново пуловерите. След малко млечните пари плъпнаха край тях и голите им ръце изведнъж премръзнаха, а по кестенявите коси на Ленчето се натрупа ситен скреж. Стана толкова студено, че когато Митко предложи да похапнат, другите двама се възпротивиха.
— Да стигнем в хижата, па тогава! — намеси се Киркор.
Те не можеха да знаят, че в раницата му няма почти нищо за ядене. Тя беше лека и той вървеше спокойно с напътилата, стъпвайки в дирите на техните ски, но раницата на Ленчето все повече натежаваше върху раменете й и тя се задъхваше от умора. Отдавна бе изяла няколкото бучки захар, които бе сложила в джоба на якето си, и сега гладът почваше да я измъчва. Затова тя просто се тръшна в снега, когато пътят пресече клокочещата Бистрица и мина на отвъдния бряг. Всички мълком спряха за почивка и да подкрепят сили, пък и Киркор не се противопостави, видял разните лакомства в разтворените им раници.
Когато потеглиха отново, мъглата стана още по-гъста и тъй напълно се сливаше с девствения сняг, че Тошо просто вървеше напосоки. Никой не бе минавал оттук през последните дни и от лятната пътека нямаше ни помен, но той се придържаше към левия бряг на реката и беше сигурен, че няма да сбърка пътя. Лек ветрец подухваше от време на време и раздвижваше млечните пари, разкривайки стръмните и черни чуки от двете страни на клисурата. Трябваше да вървят все напред и нагоре, дорде възлязат на голината в западния край на Пазардере. Тогава все щяха някак да намерят хижата, макар и да се полутат малко в мъглата. Тъй мислеше Тошо и продължаваше да крачи напред, забивайки ритмично ту едната, ту другата щека в снега, за да си помага при вървежа. Другите го следваха мълчаливо, а Киркор все креташе накрая.
— Момче, много надясно извиваш! — рече той след време, обръщайки се към Тошо.
Момъкът нарочно не отвърна на забележката. Не му се понрави интимното и умалително обръщение, с което си бе послужил самоковецът, пък и не искаше да поставят под съмнение качествата му на водач. Те бяха възлезли вече на по-равен терен и сега ветрецът се бе усилил, духайки право в лицата и гърдите им. Мъглата тук не бе толкова гъста, но едва се провиждаше на десетина крачки. Бяха прекосили реката на два пъти и сега пак вървяха отвъд левия бряг, но скоро престанаха да долавят бълбукането на водите.
— Казвам ти, че много надясно извиваш — пак викна Киркор, но Тошо и тоя път не обърна внимание на думите му.
Самоковецът бе решил да върви с тях докрай и вече не се обади. Тошо водеше колоната по някакво нанагорнище и пъшкаше от умора. Бе почнал да губи вяра в посоката, която държеше, но не искаше да се издаде. По едно време погледна ръчния си часовник и спря на място. Бе към три часа след пладне.
— Да починем малко — рече той, помагайки на Ленчето да свали раницата. — Хижата ще е нейде наблизо…
Никой не се обади. Тръшнаха се в снега, а Митко мълком измъкна още един дебел пуловер от раницата и го нахлузи под якето. Същото стори и Ленчето. Киркор разбра, че младежите се готвят за дълга почивка, и невъзмутимо запали цигара.
— Трябваше отдавна да пристигнем в хижата — каза той, обръщайки се към тримата.
— Какво ли да сме я задминали! — обади се Ленчето и лека уплаха премина по лицето й.
Тошо мълчеше. Не се обаждаше и Митко. Двамата младежи се бяха поизморили и се чудеха на издръжливостта на девойката. Поглеждаха я навремени и не смееха да й кажат, че косите й са побелели от скрежа, натрупан по тях от мъглата.
— Туй май на езеро прилича — пак подзе Киркор и посочи с ръка неголямо равно пространство в снега.
Всички неволно извърнаха поглед нататък. Зад тях се стелеше равна заснежена площадка. Долният край на площадката се губеше в мъглата, която придаваше още по-голяма дълбочина на равния терен.
— Вярно, на езеро прилича! — съгласи се Тошо и някаква скрита тревога изпълни гърдите му.
Ленчето скочи на крака и припна към малкото равно поленце, затъвайки в снега почти до колене. Тя стигна до площадката и предпазливо нагази в равния пръхкав сняг. Краката й затънаха до над коленете, но обувките опряха в друг, по-твърд снежен пласт.
— Много е дълбок снегът — извика тя и бавно тръгна назад.
Тошо се изпоти от смущение. Той мислеше трескаво, после бързо скочи, грабна едната ска и тръгна към площадката. Ленчето го почака и гледаше в почуда как той разрива снега с широкия край на ската. След две-три минути дъската опря о твърда площ.
— Лед! — рече Тошо и впери учуден поглед в девойката.
Двамата се върнаха при другите и потвърдиха предположението на самоковеца, а той все пушеше и мълчеше.
— Задминали сме хижата и сме стигнали до най-горното от Седемте езера! — отсече Тошо. — Сега ще трябва да се връщаме по стъпките си…
Езерото, за което намекваше Тошо, е наистина малко и поразително приличаше на това, което бяха открили под дебелия сняг. Бреговете му бяха равни и невисоки и наоколо нямаше никакви отличителни знаци, нито някоя по-едра скала.
— Тогава да се връщаме — подкани ги Тошо.
— Късно е за в града! — невъзмутимо забеляза Киркор.
Той сякаш не бе чул думите на Тошо или не вярваше, че бяха стигнали до най-горното от Седемте езера.
— Аз викам да почакаме малко, дорде се вдигне мъглата — продължи самоковецът. — Не е гъста и може скоро да се вдигне, а ден голям!
Митко и Ленчето взеха неговата страна и Тошо трябваше да се примири с положението. Като нямаше какво да правят, те пак разтвориха раниците и заизваждаха различни сладкиши. Ленчето подаде парче кекс на възрастния мъж и той скоро замляска от удоволствие.
По едно време мъглата се разреди и невисока бърчинка се разкри пред погледите им, малко назад и по-нагоре от пътя, по който бяха минали.
— Вижте, нещо пуши в снега! — възкликна Митко.
Гъста струя дим се издигаше направо от снега и се смесваше с млечните пари, които прииждаха на вълни и ту закриваха, ту пак разкриваха бърчинката.
— Не вярвам да се е запалил снегът — заяви самоковецът и се усмихна под мустак.
— Не вярваш, но пуши, здравата пуши! — възрази Митко.
— Пуши като малък вулкан! — рече Ленчето и се замисли.
— Тогава да бягаме! — отвърна Киркор и стана, но тръгна направо към димящото място.
Той се спря след пет-шест крачки. Нещо рунтаво и кафяво се подаваше изпод снега, току до самото място, от което извираше пушилката.
„Мечка!“ — помисли Ленчето и краката й се подкосиха, но начаса се досети, че мечките прекарват летаргичен сън до късна пролет.
— Ехоооп! — провикна се самоковецът и ветрецът отнесе гласа му към димящия сняг.
Кафявата фигура се изправи на крака и се загледа към тях, но не отвърна на зова. Ленчето ясно видя рунтавата тъмнокафява козина и запримига от страх. Сега вече тя не се съмняваше, че мечка се бе надигнала изпод снега. Ето мечката размахва ръце и сякаш се тупа в гърдите. Боже, тя тръгва към тях… Върви на два крака, клатушка се и размахва нещо с едната предна лапа…
— Къде с тая кофа? — пак се провикна Киркор и Ленчето с ужас забеляза, че той върви право към мечката.
Двамата скоро се настигнаха. Колкото и да бяха замъглени очите на Ленчето от неочакваната влага, избила в тях при вида на мечката, тя разпозна фигурата на милиционер, надянал огромен овчи кожух. Той носеше рунтав калпак на главата, а в една ръка държеше кофа с навито около нея въже.
— За вода съм тръгнал — казваше милиционерът, — но хайде първо да ви заведа в бараката!
Киркор махна с ръка към тях и тръгна подир милиционера. Другите веднага го последваха.
— Нищо не разбирам! — мърмореше смаяният Тошо, тръгнал последен.
След няколко минути младежите и девойката настигнаха самоковеца и милиционера. Двамата бяха застанали до самото място, отгдето извираше димът. Снежната покривка се бе размекнала и хлътнала под тях, а само на една крачка встрани се подаваше върхът на кюнец, направен от печена глина. От него струеше дим и наоколо се разнасяше лека миризма на разгорени смолисти дърва. Снегът бе разровен откъм долния край на малката утъпкана площадка.
— Да влезем вътре! — рече милиционерът и повдигна две-три дъски, полузаровени в снега.
Докато двамата младежи сваляха раниците и забиваха ските в снега, Ленчето гледаше как милиционерът се спуска надолу по някаква двукрака дървена стълба. Киркор го последва и кимна с глава към нея.
— Хайде влизай във вулкана! — подкани я той и изчезна в дупката.
— Наистина нищо не разбирам! — пак повтори смаяният Тошо. — Няма никаква барака по билото на Дамга…
Тримата се спуснаха един след друг по стълбата и се намериха в неголямо помещение с бумтяща печка в дъното. До нея седеше друг милиционер с червендалесто лице и запретнати ръкави на ризата. Първият му разправяше нещо, а той се смееше и поглеждаше младите хора.
— Значи помислихте, че сте на Дамга! — обърна се той към тях. — Сгрешили сте. Тук е Карагьол, под връх Калин.
— Тъй им думах и аз — подзе Киркор, — но младите не рачиха да ме послушат…
И той разправи на червендалестия милиционер как Тошо завил надясно още на излизане от клисурата на Бистрица и как стигнали до малкото езеро под Карагьол, което момъкът взел за най-горното от Седемте езера.
— А ходило е момчето из Рила — заключи той, поглеждайки към Тошо. — Дори в „Заврачица“ е влизало през капандурата, както влязохме сега в бараката…
Бараката наистина не бе много висока, но те се движеха свободно в нея. Бързо свалиха якетата и заоглеждаха дървените стени, обшити с вестници край двете корави легла. Две стомни се мъдреха в дъното, до залостената врата, а край тях стърчаха две бойни пушки, опрени в самия ъгъл, до кожуха на другия милиционер. Ленчето бързо пресметна, че снегът наоколо трябва да е до три метра дълбок, за да затрупа бараката. Тя сама се досети, че милиционерите отдавна не бяха отваряли вратата на малкото помещение, в което живееха. Цели камари от сняг я затискаха отвън.
— Вие живеете в истински снежен кладенец! — каза тя на първия милиционер.
— Нищо, тъй е по-топло — отвърна той с усмивка. — Вятърът го навява, но и по Карагьол има към два метра сняг.
Чайникът завря върху малката печка и милиционерите поднесоха по канче риганов чай на гостите, после първият от тях взе кофата с въжето и рече, че ще отиде за вода на езерото.
— И аз ще дойда — заяви Ленчето, надяна якето и се покатери по стълбата.
Навън мъглата бе все още твърде гъста, но пак се провиждаше на двадесетина крачки. Тя тръгна подир милиционера и не след дълго пред погледа й се мярна нещо като висок и равен зид, почернял от времето и влагата откъм южната страна. Дълга равна площ се ширеше под зида и мъглите сякаш се гонеха по гладкото поленце, настигаха се на вълни, смесваха се и се въртяха на спирала, после пак се разстилаха над заснеженото езеро. Ленчето разбра, че са на брега на Карагьол. Тя се оглеждаше на всички страни, но навред край нея снегът се смесваше с мъглата и всичко наоколо тънеше в някаква прозрачна белота.
Милиционерът заслиза надолу и скоро спря на равната площадка пред малка камара от прясно разровен сняг, после приклекна и внимателно спусна кофата в зеещата дупка, отпускайки въжето. Дебелият до две педи лед бе разбит два метра под снежната постеля, но нийде не се виждаше вода. Това зачуди Ленчето и тя не можа да скрие изненадата си.
— Водата е на три метра под леда — обясни милиционерът.
Девойката изтръпна. Струваше й се невероятно, че тая дебела ледена кора висеше някак във въздуха, ширнала се от единия до другия край на голямото езеро и цялата затрупана със сняг. Схванал недоумението й, милиционерът побърза да й разправи, че езерото замръзвало в късна есен, когато нивото на водата било по-високо. Подземни канали, прокопани с много труд в снагата на планината, свързвали Карагьол с водите на трите езера по темето на връх Калин и ги откарвали далече отвъд билото, към едноименната водна централа. Чрез тая сложна сифонна система юзината се подхранвала с водите на Карагьол през втората половина на зимата, когато топенето на снеговете било най-бавно. Затова спадало и нивото на водата в езерото, а ледената кора стърчала до късна пролет във въздуха, когато най-сетне се разпуквала и падала с грозен плисък в тъмните води.
— А колко е дълбоко езерото? — запита Ленчето.
— Към четиридесет метра — отвърна милиционерът, извличайки пълната кофа.
Девойката бързо припна нагоре по утъпканата пътечка и отдъхна едва когато застана на брега. Тя би предпочела всяка друга смърт, но не и да се удави в тъмното езеро, затисната от разпукващите се ледени блокове. „Ето — мислеше си тя, — ето до какво ме доведе това пусто любопитство!“ И наистина, ако можеше да знае, че ледената кора се издига като покрив над равнището на водата, плахата девойка никога не би стъпила върху заснежената повърхност на езерото.
Милиционерът я настигна и се изравни с нея. В това време мъглите пак се разбъркаха и в пролуките на млечните пари пред очите на Ленчето изведнъж израсна някаква огромна черна стена, на юг от дългия и тъмен зид по отсамния бряг на езерото.
— Това е северният гръб на Калин — обясни милиционерът и тръгна към бараката с пълна кофа в ръка.
„Не ща ни Калин, ни Калинка — мислеше Ленчето, стъпвайки в дирите на милиционера. — Нямат ли страх тия хора, та си играят със смъртта!“
В бараката бе топло, но малко душно от тютюневия дим. Ленчето с изненада забеляза, че и Тошо бе запалил цигара. Момъкът не пушеше, но сега бе видимо притеснен. И той, и Митко следяха с голямо внимание разговора между Киркор и другия милиционер, та девойката реши да поотложи разказа си за леда по Карагьол.
— Сега иде времето на лавините — казваше червендалестият милиционер, — пък и козирките ще почнат да падат от острия ръб на Калин. Събори се някоя и гръмне посред нощ, а ние подскокнем в леглата…
— Тъй е — подхвана самоковецът. — Страшна си е планината зиме. Също като бясна кобила: ни знаеш кога ще те ритне, ни къде ще те хвърли!
Тошо пушеше настървено, но се задави от лютивия дим. Киркор се вгледа за миг в него, после продължи:
— Сигурно много лавини падат по тоя скат, към Пазардере? Аз викам да почакаме при вас, дорде се вдигне мъглата.
— Че почакайте… За по-малко от час ще стигнете до хижата. А това, за лавините, е вярно. Миналия декември например видях нещо, което не се забравя лесно…
Той бил тръгнал за вода и затъвал почти до гърди в пресния сняг. Свечерявало се, но небето било ясно над него. Коце, пазачът на хижата отсреща, бил запалил газената ламба и тя блещукала в сумрака. Било много тихо и пръхкавият сняг хрупкал под обувките му. Изведнъж до ушите му долетял някакъв остър и пронизителен звук, сякаш някой бил изсвирил с уста. Той извърнал глава и забелязал тъмно петно в снега. Див пръч минавал под езерото и в уплахата си изсвирил през носа, после припнал косо през заснежения скат. Милиционерът го гледал и му се радвал, но снегът внезапно се раздвижил под пръча и целият скат плъзнал надолу, помитайки нещастното животно и затрупвайки го с камари от сняг.
— Плочеста лавина! — отсъди самоковецът, а милиционерът кимна с глава в знак на съгласие.
Настъпи кратко мълчание. Митко дишаше изтежко, а Тошо пак се задави от лютивия дим на цигарата.
— Страшно било в планината зиме! — неочаквано заяви Ленчето.
— То и през лятото понякога става страшно — подзе първият милиционер. — И сега помня какъв сняг падна по средата на август преди две години. Тогава още имаше работници горе по Калин…
— Помня, как да не помня — добави Киркор. — Тогава много говеда измряха към „Заврачица“.
„Тоя пък все за «Заврачица» говори — мина през ума на Тошо, — сякаш пъпът му е връзван там!“
Честолюбието на момъка бе накърнено. Уж познаваше добре планината, пък не можа да ги изведе до хижата, а и тия приказки за лавини никак не бяха по вкуса му.
— И Коце бе загазил — продължаваше милиционерът. — Останал без хляб, а и дървата му се привършили. При него били петима-шестима туристи, тръгнали по къси гащи и комай само по ризи в планината.
— По ризи, казваш! — и Киркор се усмихна.
— По ризи и с гуменки… Между тях имало и двамина художници. Цял ден рисували в хижата и направили два стенвестника, от хубави по-хубави, каквито и в града не мож намери…
Тъй продължаваха те да разговарят, а двамата младежи и девойката само надаваха ухо и нарядко се обаждаха. Всъщност само Ленчето се намесваше в разговора, и то с някое неволно възклицание, предизвикано от разказите на милиционерите, които пазеха завиреното езеро. Тия хора бяха наистина безстрашни и девойката ги гледаше с възхита, за голямо неудоволствие на Тошо. През всеки половин час момъкът се покатерваше по дървената стълба и подаваше глава навън, после слизаше омърлушен и казваше, че мъглата още не се е вдигнала.
Привечер мъглата сякаш се поразреди и четворицата решиха да потеглят към хижата. Когато стъпиха върху покрива на бараката, бледият сърп на луната вече се подаваше над Калин, а далече пред тях трепкаше едва забележима светлинка, прозираща навремени през разредените мъгли.
— Ей я хижата — рече Киркор и хвана Тошо за ръкава. — Дръж посоката и се не бой, но карай внимателно!
Момъкът не отвърна. Погледна другарите си, сбогува се с милиционерите и пръв потегли надолу, вдигайки цели облаци от снежен прашец. Киркор го проследи с поглед и тъжно поклати глава.
— Ще си найде белята това момче — промълви той и бавно закрачи с напътилата подир тях.
Мъглите още се носеха из Пазардере и сякаш извираха от коритото на Тиха Бистрица. Ветрецът се бе обърнал и сега идеше право откъм север, та и млечните пари пълзяха по нанагорнището и на Киркор се струваше, че лети в мъглата, макар и да се движеше трудно с чудноватите си ракети. По едно време той дочу остър, пронизителен вик и спря на място.
— Лавинааа! — крещеше нечий глас.
Самоковецът изтръпна, огледа се наоколо, но нито долови съскащия звук на свличаща се лавина, нито грохот на падащи снежни маси. Миг по-късно той вече припкаше по нанадолнището, смешно подскачайки с напътилата, досущ като нестинарка над тлееща жарава. „Тъй си и мислех — мърмореше той, докато припкаше, — това момче ще направи някоя беля!“ Той се свличаше право надолу и на два пъти пресече дългите зигзагообразни следи, оставени от ските на младите хора, после изведнъж забеляза едного от тях и пак долови предишния ужасяващ вик.
— Лавинааа! — крещеше Тошо и ветрецът разнасяше гласа му по стръмния скат, по който мъглите пъплеха на едри талази.
Киркор спря на няколко крачки от момъка и просто не вярваше на очите си. Тошо бе забил щеки в снега, а тялото му бе приведено напред, сякаш лети с най-голяма бързина. Всеки мускул на леко подгънатите му колене бе изопнат до крайност, а присвитите му ръце стискаха щеките до счупване.
— Лавинаа… Всички ни ще затрупааа…
Тоя отчаян рев смая Киркор. Момъкът стоеше като закован в снега, а продължаваше да крещи и да се взира напред и надолу, към коритото на реката.
— Каква лавина, бре момче! — викна самоковецът по него. — Не виждаш ли, че стоиш на място?
Тошо спря да крещи и извърна глава.
— Мъглите идат връз тебе, а ти мислиш, че летиш — пак подзе Киркор. — Няма никаква лавина!
Митко и Ленчето бяха дочули отчаяния вик на Тошо и не смееха да се доближат, но Киркор ги повика. Тримата застанаха край уплашения момък и той се поуспокои. Луната изплува зад редките облаци и огря запотеното му лице, но скоро пак се скри отвъд други млечнобели пари, които се гонеха по небето. Ветрецът продължаваше да тласка откъм реката цели кълбета влажна мъгла и скиорите просто потъваха за няколко мига в нея, губейки се дори от поглед. Жълтата гробовна светлина на луната, бързо движещите се облаци по небето и тия мъгли, които извираха откъм реката и пълзяха нагоре по стръмния рид, създаваха илюзията, че целият скат се движи ведно с неподвижните скиори. Всичко това, прибавено към свистенето на ските по пръхкавия сняг, бе накарало Тошо да мисли, че скатът се свлича и лавината ще ги затрупа.
— Ех, уплашил си се! — рече Киркор, потупвайки го по гърба. — Уплашиха те приказките на милиционерите за падащи лавини…
— Тъй ми се стори — едва промълви Тошо. — Всичко сякаш летеше с мен…
Митко и Ленчето дори не се засмяха. Те също се бяха уплашили от виковете на Тошо, а Ленчето бе почти повярвала, че снегът се движи под ските й. В такива моменти човек се поддава лесно на паниката.
Сега Киркор поведе групата и скиорите го следваха мълчаливо и на драго сърце, едва задържайки ските по нанадолнището. После, когато слязоха в дола и тръгнаха вляво от реката, самоковецът им посочи бледите светлинки от кухненските прозорци на хижата и ги пусна да вървят напред. Митко се бе развеселил и весело се провикваше, крачейки пръв в рохкавия сняг. Ленчето даже запя, когато тъмният силует на двуетажната каменна сграда се очерта в сумрака и жълтата светлина на газената ламба струеше съвсем ясно през разредената мъгла. Те стигнаха в хижата много преди самоковеца, който креташе подир тях със смешните напътила. Пазачът бе дочул веселите им възгласи и ги посрещна на прага, после побърза да ги разпита отгде идат и защо пристигат тъй късно.
— Отбихме се до Карагьол, бай Коце — нехайно отвърна Тошо, който познаваше пазача. — С нас иде и някакъв самоковец.
Вътре в хижата бе топло и приятно. Те прибраха ските, разкършиха рамене и седнаха на пейките край заскрежените раници. Ленчето първа забеляза пъстрия стенвестник и застана пред него. В долния десен ъгъл, под добре нарисуваните комични картини, някой бе написал с грижлива ръка, че петима туристи, застигнати от снежна буря, бяха прекарали пет дни като пленници в хижата от 19 до 24 август през 1949 година. Следваха и подписите на двамата художници, които бяха нарисували стенвестника, но девойката не можа да ги разгадае в мъждивата светлина на газената ламба. Тя се извърна към другарите си, които бъбреха непринудено с пазача, и едва тогава забеляза, че пръстите на едната му ръка са отрязани.
— Самоковец, казваш? — питаше бай Коце, обръщайки се към Тошо. — Те са все добри скиори…
— Тоя не е скиор — отвърна момъкът и смръщи вежди. — Някакъв случаен турист. Навярно има взимане-даване с тебе…
В това време вратата се отвори и на прага застана Киркор, свалил напътилата още преди да влезе в хижата.
— Я гледай! — възкликна пазачът и бързо скочи на крака. — Кажи, Киро, как тъй се накани да дойдеш?
Самоковецът стисна протегнатата му ръка и лукава усмивка заля добродушното му лице, а малките му очички почти потънаха под гъстите вежди.
— Добре че срещнах тия момчета — подзе той, — иначе щях да спя в снега под Карагьол!
Коце ококори очи, поглеждайки ту към Киркор, ту към младежите и девойката.
— Тоя ли е случайният турист? — запита той, обръщайки се към Тошо.
Момъкът кимна с глава и повдигна рамене.
— Та нима не познаваш Киро от хижа „Заврачица“!
— Хижата познава, дори и през капандурата е влизал зиме — обади се самоковецът, — но мене не познава.
— През капандурата ли? — и Коце се засмя на глас.
— Тъй казва, пък аз досега да не знам, че хижата имала капандура!…
— Има! — нерешително настоя Тошо.
— Няма никаква капандура! Нали сам съм ковал ламарината по покрива…
Настъпи тягостно мълчание. Тошо наведе глава и взе да развързва връвкиге на обущата си, но дори ушите му пламтяха от срам. Самоковецът сякаш се смили над него.
— Друг път не разправяй такива работи, че може да сбъркаш — кротко му рече гой.
— В хижата съм идвал, но влязох през вратата — едва промълви момъкът.
— Тъй, тъй, през вратата… Тъй влизат всички, тъй влизам и аз вече от толкова години. Няма да се катеря като мечка по покрива!
Двамата хижари се засмяха. Митко и Ленчето също се развеселиха и едва сдържаха напиращия в гърдите им смях, за да не наскърбят своя другар. Той бе получил заслужен урок през тоя пълен с изненада ден в планината.
Казват, че оттогава Тошо вече не се хвали с планинарските си подвизи…
