Произведения с морски сюжети се появяват в португалската литература твърде отдавна. Тяхната история продължава вече няколко века. И в това няма нищо чудно. В XV век Португалия преживява небивал подем, в резултат на който в ръцете на тази малка страна се оказва кажи-речи половината свят. За изключително кратък срок — някакви си две-три десетилетия — Португалия става велика морска държава, в която „слънцето никога не залязва“. След четиривековна борба с маврите, завършила в XIV век с победа на португалците, освободената енергия на народа се обръща към по-старателно изследване на земното кълбо, към завоюване на нови територии. Откриването на нови земи и морски пътища, в това число на морския път за Индия (1497 г.), са първият принос на Португалия в развитието на западната цивилизация. Тези открития следват едно след друго, като озаряват героите със слава и стават за държавата главен източник за обогатяване. Португалия тогава владее не само златни и сребърни рудници. Към нея се стича скъпоценна дан: бразилски дървен материал, индийски подправки, китайска коприна, персийски килими. Огромният християнски град Лисабон, който по население отстъпва само на Париж, се превръща в голям търговски център.
Икономическият бум и временното прекратяване на феодалните разпри в страната предизвикват разцвет на културата и науката. Мореплаването изменя представите на човечеството за планетата. Географските открития живо вълнуват умовете на съвременниците; подвизите на героите и разни епизоди от плаванията придобиват в народното въображение чисто епични черти и дават благодатен материал за поетите и летописците.
„Златният век“ на могъщата тогава португалска империя, епохата на великите географски открития, бе възпят от Луиш Камоенш, „първият певец на морето и екзотичните страни“, както го нарече Александър Хумболт. Сагата за потомците на легендарния Луз, основателя на Португалия, разказваща за първото пътешествие на Васко да Гама за Индия, героичният епос, който прославя силата на човешкия разум, поемата на Л. Камоенш „Лузиади“ се превръща в поетична енциклопедия на великите географски открития. На същата тема — изследването на морския път за Индия е посветена новелата на Алвару Велю, сподвижник на Васко да Гама, единственото запазило се до наши дни свидетелство на очевидец и непосредствен участник в тези исторически събития.
Но когато възвеличават стремежа на народа да разшири хоризонтите на познанията за света, толкова характерен за епохата на Възраждането, когато по думите на Ф. Енгелс хората са били „овеяни… от духа на смелите търсачи на приключения“, нито скромният летописец Алвару Велю, мореплавател и войник, нито гениалният Камоенш, който ратува за разкрепостяване и хармонично развитие на личността, не забелязват трагичните последици от колонизацията за покорените племена, макар че и за двамата е характерно, че разобличават пороците на господствуващите класи.
XVI век с пълно право може да се нарече период на най-висок разцвет на португалската литература за пътешествията. В записките на храбрите мореплаватели и пътешественици се съобщават реални, а доста често и фантастични сведения, разказва се за бита, религията и обредите на източните народи. Първият, който скъсва с традицията на това описателно странознание, е най-неуморният португалски пътешественик от XVI век Фернау Мендиш Пинту. През XVII и XVIII век цяла Западна Европа се увлича да чете неговите Необикновени приключения. Феноменалният успех на „Странствуване“ се обуславя от живописните описания на екзотични страни, които се намират накрая на земята, от тайнствените храмове на Бирма и Сиам, от великолепните градове на Китай и Япония, от джунглите на Суматра, а така също от занимателния сюжет, от внезапните завои в съдбата на главния герой разказвач, който попада в безброй корабокрушения и страшни бедствия, печели и губи огромни богатства и винаги излиза сух от водата. Публикувана за пръв път в 1614 година, тридесет години след смъртта на автора си, книгата моментално се разграбва. Така голямо е търсенето и на следващите нейни издания — на португалски и в превод на испански, английски, френски, немски и холандски език. От 1614 до 1964 година в разни страни на света са публикувани около сто издания на „Странствуване“.
Фактическият материал — и достоверният, и измисленият — е послужил на Фернау Мендиш Пинту като основа, на която той се е опитал критично да обрисува истинското положение на Изтока в периода на португалската експанзия, както и политическите, икономически и психологически последици от тази експанзия, отразили се на съратниците на Мендиш Пинту и на коренните жители на завоюваните страни. В наше време тази книга придобива особено значение, тъй като нейният създател е един от първите европейци, опълчили се срещу системата на колониален гнет. В „Странствуването“ на Фернау Мендиш Пинту липсва морализаторското начало, обаче той е крайно и безпощадно обективен и там е неговата сила. В книгата ние срещаме много замаскирани нападки против задморската политика на управляващата върхушка. Поставил си за цел да дегероизира португалското нахлуване в Азия, Мендиш Пинту не щади морално-етичните норми на поведение на своите съотечественици, изобразявайки ги като по-големи варвари от народите на Изтока, които уж се нуждаят от неотложно цивилизоване.
Ако разказите на португалските моряци, участници в географските експедиции, свидетелствуват, че те грижливо и сериозно са се готвили за плаването, защото ясно са съзнавали колко трудности и непредвидени опасности ги дебнат по пътя, при четенето на книгата „История на морските трагедии“, събрани от Бернарду Гомиш Бриту (1688–1760), неволно ни изненадва лекомислието и липсата на знания на властниците, което по време на морски околосветски пътешествия много пъти е довеждало до гибелта на португалските каравели и галеони по вина на обзетите от алчност за печалба търговци и разни авантюристи. Португалските кораби, които според венецианеца Лус де Кадамоето, прославен моряк, са едни от най-хубавите и сигурно в края на XV век загубват превъзходните си качества поради прекаленото увеличаване на тонажа. Ако по време на дон Жоау II водоизместимостта на корабите не надвишава средно 400 тона, сега започва да достига 800 тона и повече. При това капитаните и лоцманите невинаги се избират между най-достойните хора.
Морската тематика, която винаги е била за португалските писатели неизчерпаем извор на сюжети, и сега продължава да привлича вниманието им. Но те възхваляват в произведенията си не завоюването и колонизацията на чужди земи, на което бе посветена официалната пропаганда в страната до 25 април 1974 година, а всекидневния, незабележим на пръв поглед героизъм на трудовите хора. Може би там се крие отговорът на необяснимото на пръв поглед явление, че сега в Португалия почти няма писатели, които са се посветили на морската тема — изключение прави само Жозе Лоурейру Боташ, ненадминат новелист на морското крайбрежие. При останалите прозаици морските мотиви не се появяват толкова често и по принцип те слагат ударението върху морално-етичната проблематика.
Главен критерий при подбора на разказите от съвременни писатели беше преди всичко обстоятелството достатъчно прогресивен ли е мирогледът на автора и представително ли е името му
(в сборника фигурират произведения на такива световноизвестни новелисти като Ж. М. Ферейра ди Кащру и Урбану Тавариш Родригиш), а така също стремежът да се покаже доколко разнообразен е подходът към морската тематика и разработката на отделните проблеми, доколко многостранни са творческите похвати и методи на изобразяване на действителността в творчеството на отделните прозаици.
В сборника намериха място най-различни теми. Социално значими, глобални теми като например разобличаването на фашизма в довоенна Германия („Потъналият кораб“ на Илзе Лоза); убедителното показване как расте недоволството на народните маси в дореволюционна Португалия и заедно с това скръбта на писателя гражданин от загубването на чувството за национално достойнство („Имитация на щастие“ от Урбану Тавариш Родригиш) и други по-малки, локални теми, които обаче не са по-малко интересни: пагубната власт на златото, която води до безсмислено убийство („Проклета нощ“ на Жозе Лоурейру Боташ), вредата от предразсъдъците и суеверията, често присъщи на моряците и др.
Надяваме се, че превъзходното познаване на живота и психологията на морските хора — рибари и моряци, жители на крайбрежието, техният богат вътрешен свят, благородство и способност за саможертва; майсторски изпълнените скици на разбушуваната морска стихия, екзотичната крайбрежна растителност, неповторимото своеобразие на португалските крайморски пейзажи ще привлекат вниманието на българските читатели.
Тъй като вече беше дошло време, а и Антониу ди Фариа беше подготвил всичко необходимо за това ново пътешествие, определено за понеделник, четиринадесети май, 1542 година, потеглихме оттук за остров Калемплуи с две панури, които приличат на малки галери, само че малко по-високи, защото му бяха препоръчали да не бъдат джонки с високи бордове, както за да не го усетят, така и заради големите течения и силата на водите, които идват от залива Нанкин, защото и големи кораби, каквито плаваха по онова време, не можеха да преминават на това място, дори с всички вдигнати платна, поради суровите зими в Тартария и Нишиунфлау, които се разразяват с огромна сила през месеците май, юни и юли. В тези два кораба бяхме петдесет и шест португалци и един свещеник-проповедник и още четиридесет и осем моряци-гребци за направляване на платната, родом от Патане, с две думи, добра дружина, тъй като екипажът беше верен и сигурен, а освен тях имаше и четиридесет и двама наши роби, така че бяхме всичко сто четиридесет и шест души, и не повече, защото нашият корсар Симилау, който беше и наш лоцман, не искаше нито повече хора, нито повече кораби, понеже се опасяваше, че може да бъде усетен, тъй като трябваше да прекосим залива Нанкин и да навлезем в реки, пълни с плавателни съдове, и се страхуваше да не му се случи някое от многото нещастия, на които бяхме изложени. През този ден и следващата нощ се измъкнахме от всичките острови Анжитур и продължихме нашето морско пътешествие, каквото дотогава португалците не бяха нито виждали, нито правили. Изпълнени с тревога от представата за тези опасности, след петдневен попътен вятър забелязахме земя при устието на рибарския залив Нанкин, пресякохме един залив от четиридесет левги и видяхме една много висока планинска верига, която се казваше Нангафау, покрай нея продължихме на север още пет дни, в края на които вятърът затихна и тъй като тук приливите и отливите стават големи, Симилау насочи кораба към една малка река, удобна за хвърляне на котва, около която живееха едни много бели хора, стройни и с малки очи като китайците, но иначе съвсем различни от тях както по говор, така и по облекло. Хората, които заварихме тук, не пожелаха нито един път през тези три дни да дойдат при нас, преди да се появят изведнъж няколко групи на брега, където бяхме хвърлили котва, с много крясъци и викове, като правеха различни страшни гримаси, освиркваха ни и ни замеряха с прашки и стреляха с лъкове, бягаха насам-натам, като че ли се страхуваха от нас. В края на третия ден, когато времето и приливите и отливите ни позволиха да продължим пътя си, Симидау, който тогава ръководеше всичко и на когото всички се подчиняваха, вдигна платна и пое курс на изток-североизток, който държа седем дни, като непрекъснато се ориентираше по сушата и оттук пресякохме друг залив и право на изток стигнахме до един проток, широк десет левги в устието, който се казваше Силеупакин, и след него преминахме през него, пътувахме още пет дни и пред погледа ни непрекъснато се редяха знатни селища и градове, а тази река или пролив беше пълна с безброй кораби. И понеже Антониу ди Фариа се страхуваше да не го усетят, а и го уверяваха, че ако това стане, няма да може да се спаси по никакъв начин, той се съгласи да се върне. Симилау обаче се противопостави на това общо мнение и му каза: ваша милост не може да ме упрекне в никаква грешка досега, нито пък някой друг от екипажа, защото в Лиампб вие заявихте пред всички на общия съвет в църквата, пред сто души португалци, че поемаме огромен риск, а аз, като китаец и като лоцман, много повече от всички, защото на ваши милости няма да ви направят нищо друго, освен да ви убият, но мен ще ме убият две хиляди пъти, ако може да бъде убит човек толкова пъти, поради което става ясно, че по-необходимо е, по-наложително е да не постъпвате така измамнически, а да бъдете честен, какъвто съм аз и какъвто ще бъда винаги, както в това пътешествие, така и във всичко останало, независимо от интригантите, които непрекъснато злословят срещу мен пред ваша милост. Но ако се опасявате толкова пред този риск, както казвате, и желаете да минем по друг път с по-малко хора и кораби, ще трябва да изгубим много повече време за пътешествието, но пък ще плаваме без страх от каквото и да било и затова, господарю, вие с вашите войници трябва да решите, и то веднага, или пък да се връщаме, защото аз съм готов да направя всичко, което пожелаете. Антониу ди Фариа му благодари много за това и го прегърна няколко пъти, а после разговаря с него по кой път да минат, тъй като оттам не му се струваше много добре поради голямата опасност, на която се излагаха, и каза, че на север, на сто и седемдесет левги имало една река, широка малко повече от една левга, която се казва Сумепадау, поради което нямаше какво да му навреди, тъй като не беше така оживена, както онзи залив Нанкин, където бяха преди, но пък трябваше да се пътува повече от месец заради големия завой, който правеше тази река, и тъй като Антониу ди Фариа смяташе, че е по-добре да загуби време, отколкото да рискува живота на толкова хора, отстъпи пред това, което казваше Симилау, и се върна, за да излезе от залива Нанкин, откъдето беше влязъл и следва брега още пет дни, в края на които господ бог благоволи да видим една много висока планинска верига с един заоблен връх в източната част, за която Симилау каза, че се наричала Фанжус, и когато я доближихме, навлязохме в едно красиво заливче с формата на полумесец, дълбоко четиридесет разтега, закътано от всякакви ветрове, в което спокойно можеха да хвърлят котва две хиляди кораба, колкото и големи да са. Тук Антониу ди Фариа слезе на брега с десет-дванадесет войника и го обходи целия, без да намери жив човек, когото да попита за пътя, който мислеше да поеме, като се ядоса от това и започна да се разкайва, че не беше послушал ничий съвет и беше правил всичко на своя глава, макар че в себе си потискаше болката от тази грешка, като всякак я прикриваше, за да не забележат хората му у него униние. Тук, в това заливче, той започна пред всички да разговаря със Симилау за това плаване, което се правеше слепешката, а той му каза: аз, господин капитан, ако можех да ти заложа нещо по-скъпо от главата си, вярвай ми, бих го направил много лесно, защото съм тъй сигурен в посоката, която държа, че ако се колебаеш или опасяваш да продължим напред, поради което твоите хора непрестанно те насъскват срещу мен, което много добре виждам и чувам, заповядай, каквото желаеш, защото аз съм готов да сторя всичко по волята ти, въпреки недоволството, че това пътешествие е по-дълго, а не каквото ти обещах в Лиампо; ти знаеш причината, поради която го правя и която ти прие, когато ти я посочих, затова успокой сега сърцето си и не се връщай назад към това решение и ще видиш каква полза ще извлечеш от този труд. С това Антониу ди Фариа малко се поуспокои и му каза да мине оттам, откъдето му се струва по-добре, и че за мърморенето на войниците няма да му каже нищо, защото само празните хора оправят живота на другите, а не гледат своя, но че отсега нататък ще се въздържат да говорят срещу него или той ще ги наказва здравата, от което тогава Симилау остана много доволен.
Потеглихме от това заливче с вдигнати платна и плавахме край брега още тринадесет дни и пристигнахме в едно заливче, което се казваше Бушипален, разположено на четиридесет и девет градуса, чийто климат беше малко по-студен и в което имаше безброй видове риби и змии, които, подчертавам, наистина се страхувам дали бих могъл да опиша и да изброя и за което Симилау каза на Антониу ди Фариа много невероятни неща, за това, което видяхме там, както и какво се чуваше нощем, главно при новолуние през ноември, декември и януари, при бушуването на дъждовни бури, някои от които можа да види веднага, откъдето реши, че може да е истина и останалото, което казваше. Тук видяхме едни плоски риби, на които нашите казваха риби-одеяла, с обиколка на тялото повече от четири разтега и тъпи като на бик муцуни. Видяхме други големи гущери, на зелени и черни шарки, с три реда шипове на гърба, дебели като копие и дълги почти три педи, много остри на върха, а и цялото им тяло беше покрито с такива, само че не толкова дебели, нито толкова дълги. Тези риби настръхваха от време на време като бодливо свинче и ставаха доста странни наглед, имаха много остра черна муцуна със зъби, които излизат навън, както при глиганите, дълги почти две педи, които, според думите на Симилау, китайците наричат пушисуси.
Видяхме също и други риби, много черни и така несъразмерни, че само главата им беше широка повече от шест педи и когато плуват и движат плавниците си, стават като кълбо, според тия, които са виждали това. Не споменавам за други разновидности риби, които видяхме тук, защото ми се струва ненужно да се спирам излишно на тези неща, незасягащи пряко това, което описвам. Ще кажа само, че през двете нощи, когато бяхме хвърлили котва тук, не се чувствувахме сигурни заради гущерите, китовете, рибите и змиите, които денем виждахме, защото виенето, съскането и хриптенето, а на брега квиченето на морските свинчета, бяха толкова много и силни, че аз не се решавам да ги опиша с думи. Като излязохме оттук, от залива Бушипален, който нарекохме реката на змиите, Симилау продължи по своя път още над петнадесет левги и се озовахме в друг много по-красив и много по-дълбок залив, наречен Калиндау, който по извивката имаше над шест левги, заграден отвсякъде с хребети, с много гъсти гори и с много ручеи, които слизаха от най-високите места към брега. В този залив се вливаха четири много големи реки, които въпреки естествените пречки, създадени от природата на места, все пак достигаха залива. И тук Симилау ни каза, че поради голямото замърсяване от умрели животни, донасяни от реките, всички животни, които видяхме както в единия, така и в другия залив, идват да се хранят с тях, нещо, което нямаше по целия бряг, където бяхме минали, и когато Антониу ди Фариа го попита откъде идват тези реки, той каза, че не знае, но ако е вярно онова, което било писано за тях, двете идвали от едно голямо езеро, наречено Москубиа, а другите две от Алиманиа, една провинция с големи планини, покрити през цялата година със сняг, поради което през лятото, когато голяма част от снега се разтопява, тези реки прииждат много буйно и с голяма сила, а водите са много повече, отколкото през цялото останало време на годината, и че по тази река, наречена Паатебенан, в чието устие бяхме хвърлили котва, трябва с името на Господаря на небето да тръгнем на изток и на изток-югоизток да търсим пак залива Нанкин, който бяхме оставили на двеста и шестдесет левги зад себе си, защото цялото това разстояние път ни отнема много повече време, отколкото ни трябваше, за да стигнем до острова, който търсехме; и макар да се поизмъчим малко повече, Антониу ди Фариа ще разбере, че е свършена добра работа, защото той е направил това за по-добре и по-сигурно за живота на всички, и когато Антониу ди Фариа го запита колко дни път има, докато минат тази река, той каза, че само за четиринадесет-петнадесет дни и след като излязат от нея още пет, и му обещаваше да го свали с неговите войници на остров Калемплуи, където на воля щяха да задоволят желанието му и щяха да разберат, че е свършил добра работа, макар че сега се оплакваха. Тогава Антониу ди Фариа го прегърна и го увери в своето голямо приятелство, и го сдобри с войниците, от които той се оплакваше, така че всички останаха доволни. Като се убеди в това, което му каза Симилау за новия път, откъдето трябваше да се влезе в една огромна и толкова могъща земя, Антониу ди Фариа ободри своите и с подходящи думи заповяда да приведат в бойна готовност както артилерията, която дотогава беше използувана, така и всички оръжия, а също да бъдат назначени дежурни капитани и всичко останало, необходимо за какъвто и да било успех; тогава отец Диогу Лобату, който пътуваше с нас, както казах преди, и беше наш покровител и втори капитан, прочете кратка проповед пред всички, за да ни вдъхне вяра и смелост за онова, което ни предстоеше, като се спря на някои много нужни неща за нашите добри намерения с толкова хубави думи, така сдържано и така подходящо за случая, и тъй като всички бяха обезкуражени и обзети от страх, им повдигна духа и им вдъхна смелост, за да не се поколебаят да изпълнят онова, на което се бяха решили. И с тази нова жар сведоха благочестиво глави пред една икона на Богородица и обещаха без страх да доведат докрай тази експедиция, която бяха започнали. И направлявайки ликуващи платната, навлязохме в реката, която Симилау ни беше показал, и поехме курс право на изток, като призовавахме със сълзи на очи и от все сърце за помощ и спасение онзи господар, който се намира от дясната страна на вечния отец, да ни закриля със своята всемогъща ръка.
Като продължихме с гребане и с платна нашия път по различни посоки заради завоите, които на места правеше реката, стигнахме на другия ден една много висока планинска верига с много потоци, която се казваше Ботинафау, в която имаше много тигри, носорози, лъвове, леопарди, зебри и най-различни други животни, които, следвайки инстинкта на здравата си и хищна природа, скачаха и хващаха плячката си, водеха жестока битка с други по-слаби зверове и животни, като елени, диви свини, маймуни, лисици и вълци, което ние всички следяхме отдалече с голямо удоволствие и с викове и крясъци, от което те не се плашеха много, понеже никога не бяха гонени от ловци. Като отминахме тази планинска верига, която трябва да имаше четиридесет и пет до петдесет левги, продължихме още шест дни и накрая навлязохме в друга планинска верига, не по-малко дива, на име Ганжитаноу и оттук нататък цялата останала земя беше хълмиста, каменлива и почти непроходима, и цялата така покрита с гори, че слънцето не можеше по никакъв начин да проникне навътре, нито да им даде топлината си. Симилау каза, че тази верига на разстояние деветдесет левги била безлюдна, макар че имаше места добри за земеделие, само долу в подножието живеели едни нестройни, безформени хора, които се наричали „жигау“, диваци, които се препитават единствено чрез лов из горските дебри и с малко ориз, който търговци от някои части на Китай сменяли срещу кожи. Твърдяло се, че според митата, които се заплащат за тези кожи в митниците в Покасер и Лантау, техният брой стигал до двадесет хиляди вързопа или денка, във всеки денк по шестдесет кожи, откъдето се вижда, че, ако Симилау говореше истината, броят на тези кожи стига до един милион и двеста хиляди, които хората използват през зимата за подплата на дрехите, за подреждане на къщите и като покривки за легла, които се използват от всички, понеже има големи студове. Поразен от това и от други неща, които Симилау му каза, а и още повече удивен от тези „жигау“, за несъразмерността на телата и крайниците им, Антониу ди Фариа го помоли да направи всичко възможно, за да му покаже някои от тях и то уверяваше, че предпочитал да види това, отколкото да му дадат всичките съкровища на Китай, на което той отговори: господарю, разбирам добре, колко важно е това за мен, както за да ми повярваш, така и за да затворя устата на тези, които непрекъснато мърморят и се подбутват с лакти, когато говоря, и непрекъснато сплетничат; преди залез-слънце ще поговориш с тях, при условие да не слизаш на суша, както правеше досега, за да не ти се случи някое от многото нещастия, които сполетяват търговците, които искат да се поразходят из чужди гори, понеже, уверявам те, никой от тези „жигау“ не говори истината, както защото не сучат мляко, така и защото тяхната силна и зверска природа ги тласка да се държат кръвожадно с всяко животно от гората. И като плавахме тъй с издути платна и гребане край брега и гледахме дебелината на дърветата, насечените планини и неравността на горите, множеството различни маймуни, лисици, вълци, елени, диви свини и много други горски животни, които бягаха, скачаха и се преплитаха едни през други с такива врясъци и крясъци, че на много пъти не се чувахме от тях, и като се забавлявахме така доста време, видяхме иззад една височинка да идва голобрад момък и да кара шест-седем крави, все едно, ги пасеше, и когато Симилау му махна с кърпа, момъкът се спря и почака, докато дойдем до брега; Симилау му показа парче зелена тафта, която, както каза, много харесвали, и със знаци го попита дали не иска да го купи, на което онзи, приближавайки се към нас, отговори на един много незвучен говор — „китеу парау фау фау“, не се разбра обаче какво искаше да каже, защото никой от нашия кораб не можеше да говори, нито да разбира този език. И Симилау се пазареше за стоката само със знаци. Антониу ди Фариа заповяда да му дадат три-четири аршина тафта от парчето, което му бяха показали, и шест порцеланови съда. Той взе всичко с голяма радост и каза: „пакан поши пилака хуанге дореу“, които думи също не разбрахме. Момъкът остана много доволен от това, което му бяхме дали, и посочи с ръка натам, откъдето беше дошъл, и като остави кравите, навлезе тичешком в гората. После дойде облечен с няколко тигрови кожи с козината навън, с голи ръце, бос, без нищо на главата и с една неокастрена тояга в ръка.
Беше строен, с много къдрава рижа коса, която стигаше почти до раменете му и била дълга, както казаха някои, над десет педи. След малко повече от четвърт час се върна с един жив елен на гърба, а заедно с него дойдоха тринадесет души, осем мъже и пет жени, с вързани с въжета три крави и всички скачаха под звуците на едно атабаке, по което удряха от време на време по пет пъти, и като пляскаха толкова пъти с ръце, казваха с висок креслив глас: „кур кур хинау фален“. Антониу ди Фариа заповяда да им покажат пет-шест парчета плат и много порцеланови съдове, за да разберат, че сме търговци, и защото много се радваха, когато ги разглеждаха. Всичките, мъже и жени, бяха облечени по един и същ начин, без разлика в дрехите, само жените носеха на ръцете си, над лакътя, дебели калаени гривни, а косите им бяха много по-дълги, отколкото на мъжете и накичени с цветя с продълговати листа, които по тези места се наричат лилии, а на гърдите си носеха големи нанизи от червени раковини, колкото черупки от стриди. Мъжете носеха дебели тояги, обвити до половина със същите кожи, с които бяха облечени, всички имаха груби и резки жестове, дебели устни, завити надолу сплеснати носове с големи ноздри и малко безформени тела, но не чак толкова, колкото предполагахме, и Антониу ди Фариа заповяда да ги измерят и никой не беше над десет педи и половина, само един възрастен беше единадесет без малко, а жените бяха десет без нещо; и все пак разбрах, че са много диви и прости хора, такива, каквито никога дотогава не бяхме откривали, нито при нашите завоевания, нито някъде другаде. Антониу ди Фариа заповяда да им дадат пет дузини порцеланови съдове, едно парче зелена тафта, една кошница пипер и те всички се хвърлиха на земята и с вдигнати ръце и стиснати юмруци викаха: „вунгуахилеу опомгуапау лапау лапау лапау“, от които думи се подразбра, че сигурно са благодарност, ако се съди по жестовете, с които ги изричаха, защото три пъти се хвърляха на земята. И като ни дадоха трите крави и елена и голям брой раковини, започнаха отново всички заедно да изричат на висок и неблагозвучен глас много думи по свой начин, които не си спомням, но които също не се разбираха; и след като говорихме с тях повече от три часа със знаци, радостни, че ние сме ги видели и те нас, се върнаха в гората, откъдето бяха дошли, като крещяха под звуците на петте удара на атабаке и подскачаха от време на време, доволни от това, което бяха получили. Оттук продължихме нашия път още пет дни нагоре по реката и през цялото това време ги виждахме край брега, а понякога и да се къпят голи, но повече не общувахме с тях, освен онзи единствен път. Като отминахме цялата тази земя, която може би имаше около четиридесет левги, продължихме с платна и гребане още шестнадесет дни, без да видим никакви хора. Само две вечери забелязахме два огъня далече във вътрешността. Накрая господ бог благоволи да стигнем залива Нанкин, както Симилау ни беше казал, и с надежда, че след пет-шест дни ще видим сбъднато нашето желание.
Пристигнахме в залива Нанкин. Антониу ди Фариа беше посъветван от Симилау в никакъв случай да не допусне да кажат на някого, че са португалци, защото се опасяваше, че като ги видят, китайците ще изпаднат в голяма паника, защото дотогава никога не бяха виждали чуждоземци по тези места и че ние бяхме достатъчни, за да дадем повод да ни разпитват, и според него трябваше да се плава по-добре по средата, отколкото край брега, заради многото лорши и лантеи, които постоянно минаваха от единия край на другия, както ни се струваше на всички, а и наистина беше така. И тъй като вече шест дни пътувахме на изток-североизток, виждахме един голям град, който се казваше Силеупамор, и тъй като плавахме право към него, към два часа през нощта вече влязохме в пристанището, което представляваше красиво заливче, почти две левги по ивицата на сушата, където бяха хвърлили котва голям брой кораби, които, според тия, дето ги изчисляваха на око, изглежда, бяха над три хиляди, която гледка така ни изплаши, че без да смеем да се докоснем до нещо, за да не вдигаме шум, потеглихме обратно, за да се измъкнем, колкото може по-безшумно и прекосявайки реката по ширината й, която вероятно имаше шест-седем левги, продължихме до края на деня нашия път край една голяма равнина с намерение да вземем някакво продоволствие, където ни се стореше най-удобно за нас. И понеже тогава ни беше останала много малко храна, и се разпределяше много строго, прекарахме тринадесет дни в големи лишения и глад, като на човек се даваше не повече от три оскъдни глътки ориз, варен във вода, без нищо друго. В такава мизерия стигнахме до едни много стари постройки, които се казваха Танамадел, където слязохме на брега още преди да съмне и влязохме в една къща, малко по-отдалечена от тях, където господ бог ни помогна да намерим много ориз, боб, много гърнета с мед, заклани патици, лук, чесън, захарна тръстика, с които добре се заситихме. Няколко китайци, които хванахме в тази къща, ни казаха, че това било склад на една болница, на две левги оттук, откъдето се запасявали странниците, които минавали оттук за поклонение на гробовете на кралете. И като се завърнахме на кораба добре запасени с продоволствие, продължихме още седем дни нашето пътешествие, което траеше вече два месеца и половина, откакто бяхме потеглили от Лиампб. По това време Антониу ди Фариа вече не вярваше в онова, което му беше казал Симилау, и се разкайваше много, че е предприел това пътешествие, което и заяви открито на всички, но тъй като нямаше какво друго да прави, освен да се остави в ръцете на бога и да изчакаме благоразумно това, което ни предстоеше, той винаги с големи усилия успяваше да остане сдържан. Една сутрин, когато попита Симилау какво мисли да прави, той му отговори доста несвързано, като човек, който се е объркал и не знае нито откъде идва, нито накъде отива, от което Антониу ди Фариа така се разгневи, че извади кинжала от пояса си и искаше да го убие, но помежду им се изпречиха няколко човека и го помолиха да не прави такива работи, защото ще изгуби всичко, и като сдържа яростта си, послуша съвета на приятелите си, но все пак не можа да се успокои напълно, сложи ръка на брадата си и така в продължение на три дни не показваше нито разочарованието си от тези лъжи, нито желанието си да го убие с кинжала си, от което Симилау така посърна, че още през следващата нощ, когато бяхме пуснали котва недалеч от брега, се хвърли в реката тихомълком, без да го усетят часовите, и едва след четвъртата смяна известиха за това на Антониу ди Фариа, който веднага след тази вест така се разяри, че изгуби почти всякакво търпение, но понеже се страхуваше от бунт, какъвто започваше да се готви, се отказа да убива двамата часови за тяхната небрежност. И след като слезе веднага на брега с всичките си хора, тръгна да го търси, но до сутринта не го намери, нито срещна жива душа, за да научи нещо за него, а когато се завърнаха на корабите, се оказа, че от четиридесет и шестимата моряци китайци тридесет и двама са избягали; уплашени от опасността, на която са изложени, бяха решили и те да се спасят по този начин, от което Антониу ди Фариа и всички останали бяха така поразени, че стискайки ръце и отправяйки поглед към небето, така онемяха, че само сълзите говореха и показваха какво чувствуват сърцата им. Защото като прецени човек добре станалото в този час, а и суматохата и голямата опасност, в която всички бяха изпаднали, се разбира, че по-добре е в такъв момент да загубиш словото си, отколкото благоразумието и разсъдъка си. И когато поиска да се посъветва какво да прави занапред, мина доста време, без да се вземе някакво решение поради многото и различни мнения, които имаше, но накрая се споразумяха да продължим все пак напред към нашата цел и да се опитаме, колкото може по-безшумно, за да не предизвикаме суматоха по тези места, да хванем някого, който да ни каже на какво разстояние оттук се намира остров Калемплуи, и ако по това, което узнаехме, разберяхме, че е толкова лесно да стигнем до него, както ни беше казал Симилау, да продължим напред, или пък ако не, да се върнем по талвега надолу по реката, която щеше да ни отведе в морето, накъдето вървеше. Като се спряхме на това решение, с което бяха съгласни повечето, продължихме нашия път напред с доста смут и страх и изложени на смъртна опасност, както ни подсказваше беззащитността, в която се намирахме. Следващата нощ видяхме, че по средата на реката пред нас е хвърлила котва една гемия и поради голямото затруднение и нужда, в които се намирахме, бяхме принудени да влезем без всякакъв шум и врява и хванахме петима души, когато часовите се бяха унесли в дрямка. Антониу ди Фариа ги разпита най-подробно всеки поотделно, за да види дали отговорите на това, за което ги питаше, съвпадат, на които въпроси всички отговориха, че тази земя и мястото, където се намирахме, се наричат Танкилен, откъдето до остров Калемплуи имало само девет левги разстояние. И като ги разпитахме подробно за много други неща, необходими за нашето спасение и сигурност, всички отговориха много точно, от което Антониу ди Фариа и всички други останаха много доволни, но се натъжиха най-вече заради преживените бъркотии, защото стана съвсем ясно, че без Симилау, който беше пътеводна звезда на нашето пътешествие, не можехме да направим нищо както трябва. Антониу ди Фариа взе със себе си петимата китайци, завързани за пейките, и продължи по своя път още два дни и половина и накрая господ бог благоволи, след като заобиколихме един нос, който се казваше Гинайтарау, да открием този остров Калемплуи, който търсихме осемдесет и три дни с такива мъчнотии и страхове, за които разказахме по-горе.
След като заобиколихме, както казах, този нос Гинайтарау, на около две левги по-нататък открихме един средорек, разположен по средата на реката, който, гледан отдалече, вероятно имаше малко повече от една левга околовръст. Антониу ди Фариа се приближи доста до него с голямо вълнение, примесено с не малък страх, защото дотогава още не беше разбрал на каква опасност излага себе си и другите, и понеже беше минало три часа през нощта, той се приближи на един хвърлей от него, и тъй като вече се развиделяваше, всички, които бяха свикани на съвет, заключиха, че виждат пред себе си нещо толкова грандиозно, което имаше такъв вид и изключително величие и беше малко вероятно да няма кой да го пази; виждаше му се добър съветът първо да заобиколи отвън, колкото може по-безшумно, за да се видят входовете, които има, или някакви пречки, на които можеше да се натъкнем при слизането на брега, и какво трябваше да се реши според това, което се видеше. С това нещо се зае Антониу ди Фариа и без какъвто и да е шум се доближи до сушата и като я заобиколи цялата и я разгледа спокойно, успя да забележи всички подробности, които погледът можеше да достигне. Целият този остров беше ограден отвсякъде с крепостна стена от дялан яспис, висока двадесет и шест педи и направена от такива превъзходни и добре поставени плочи, че цялата стена изглеждаше като едно цяло, нещо, от което всички останаха възхитени, защото дотогава не бяха виждали никъде, нито в Индия, нито извън нея, такова нещо. Тази стена започваше от самото дъно на реката до повърхността на водата и оттам се издигаше още двадесет и шест педи, така че нейната височина беше общо петдесет и две педи, а горе, където стената завършваше с пласт от насипа, имаше редица цилиндрични камъни като монашеска броеница, дебели като бъчва от четири алмуда, които я ограждаха цялата околовръст, а върху тях имаше ограда от месингови решетки, по която на всеки шест-седем разтега имаше колонка от същия месинг, а на всяка колонка — идол на жена с кръгла топка в ръцете, което тогава не можа да се разбере какво означава. Зад решетките навътре имаше редица от безброй чудовища от лято желязо, които играят хванати за ръце и ограждат целия остров, който, както казах, трябва да имаше около една левга околовръст. Зад тези идоли-чудовища, ограждащи острова, в същия ред, в който опасваха брега, имаше друга редица от сводове, нещо разкошно, на което очите можеха да се наслаждават до насита, а всичко оттук нататък беше гъста гора от портокалови дръвчета-джуджета, без нито едно друго дърво, в средата на която бяха построени триста и шестдесет параклиса, посветени на божествата на всеки ден от годината, откъдето тези езичници в своята история черпят големи лъжи за оправдание на слепотата си. По-нагоре, на около четвърт левга, на един хълм, който земята беше образувала на източния бряг, се показаха няколко здания с по седем фасади като при църквите, всичките от горе до долу, докъдето стигаше погледът, облицовани със злато, с много големи кули, които, изглежда, бяха камбанарии, а отвън два реда арки опасваха зданията; арките бяха направени по същия начин като седемте фасади на зданията и всички, от най-високата част на кулите до долу, бяха обшити със злато, от което всички заключиха, че това трябва да е много разкошен и богат храм. След като беше добре огледан и проучен този остров или средорек, тъй като беше разположен в средата на реката, Антониу ди Фариа реши, макар че вече беше късно, да слезе на брега, за да види дали в някой от тези параклиси може да разбере онова, което му беше нужно да знае, защото според сведенията, които получеше, щеше да реши дали да върви напред или да се връща, и като остави необходимата охрана в двата кораба с четиридесет войници и двадесет роби, въоръжени както с копия, така и с аркебузи, и четирима китайци, които познаваха тези места, тъй като вече бяха ходили там няколко пъти, за да му посочат пътя и да ни служат за преводачи, слезе на брега и остави отец Диогу Лобату за капитан на двете панури като човек сериозен и разсъдителен и с висок дух. И като слезе на брега, без дотогава да беше видял някакъв човек, нито чул някакъв шум, влезе веднага навътре в това здание през един от осемте входа, които имаше, и се отправи към средата на портокаловата гора и тръгна към параклиса, който се показа насреща му, на около два пушечни изстрела от мястото, където слязохме, и в който намери това, което скоро ще се разбере.
Антониу ди Фариа вървеше към параклиса, колкото може по-безшумно и не без известен страх, тъй като дотогава не знаеше с какво се беше захванал, и ние всички с божието име на устата и в сърцето дойдохме до една малка площадка пред вратата, и макар че дотук не бяхме видели никакъв човек, Антониу ди Фариа, който вървеше най-отпред с голям меч в ръце, побутна вратата и разбра, че е затворена отвътре, и като накара един от китайците, който беше с него, да почука, и той почука два пъти, отвътре му беше отвърнато: слава на създателя, който е сътворил красотата на небесата, заобиколи отвън и ще узнаеш, каквото искаш; китаецът заобиколи параклиса и влезе вътре през една странична врата, и отвори тази, пред която стоеше Антониу ди Фариа, който влезе с всичките си хора в параклиса и завари вътре един възрастен човек, който изглежда имаше над сто години, облечен с много дълга одежда от виолетов дамаск, а по външност приличаше на човек благороден, какъвто по-късно разбрахме, че е; той, като видя тълпата, така се разгневи, че падна по очи на земята, и треперейки с ръце и крака, не можеше да каже нито дума, но след доста време, когато се успокои от внезапното нахлуване, като огледа всички с весело лице и строги думи, попита какви хора сме и какво искаме. Преводачът му отговори, както му заповяда Антониу ди Фариа, че той е капитан на тези чуждоземци от Сиамското кралство и като идвал по търговия със своята джонка с много платове за пристанището Лиампо, се загубил в морето и се спасил по чудо с всичките тези хора, които води със себе си, и понеже обещал да дойде на поклонение в тази свещена земя и да принесе дарове на бога, че го спасил от голямата опасност, в която бил изпаднал, сега идвал да изпълни обещанието си и същевременно да го помоли за милостиня, за да се избави отново от бедността, и че тържествено го уверява, че след три години ще върне двойно това, което вземе сега. Хитикоу (така се казваше отшелникът), след като се замисли малко над това, което бе чул, погледна Антониу ди Фариа и му рече: много добре чух какво каза и много добре разбирам проклетото ти намерение, към което течението на твоето невежество като кормчия на ада влачи тебе и тези тук скитници из глъбините на мрака, и вместо да благодариш на бога за милосърдието, което, както каза, е проявил към теб, идваш да го ограбваш, и тъй питам: ако сториш това, какво очакваш от божието правосъдие след последния ти дъх в този живот? Промени това твое лошо намерение и не позволявай да се всели в мисълта ти изкушението за такъв огромен грях и бог ще промени наказанието ти, и довери се на мен, който говори истината, и ще я казва, докато е жив. Преструвайки се, че съветът, който му дава, много му харесва, Антониу ди Фариа го помоли да не се сърди, защото, уверяваше го той, няма друго, по-сигурно средство за живот от това, което беше дошъл да търси, а отшелникът, вдигнал очи и протегнал ръце към небето, каза със сълзи на очи: бъди благословен, господи, който страдаш, че на земята има хора, които вземат като средство за живот обидното за тебе, а не смятат за слава да ти служат поне един ден. И след като постоя малко замислен и смутен от това, което виждаше пред себе си, отново се загледа в нас, които вдигахме шум при разместването и разковаването на ковчезите; и като погледна Антониу ди Фариа, който в това време стоеше подпрян на меча си, го помоли да поседне за малко до него, което Антониу ди Фариа направи с голяма вежливост и с много поклони, но не престана да дава знаци на войниците да продължават започнатото — да вадят среброто от ковчезите, смесено с костите на покойниците, намиращи се вътре. Отшелникът изживя това толкова тежко, че на два пъти падна премалял на пейката, на която седеше, като човек, който чувствува това като тежко оскърбление. Той с мъка се обърна към Антониу ди Фариа, за да продължи, и каза: искам да ти открия като на човек умерен, какъвто ми изглеждаш, в какво се състои прошката за греха, за който ти толкова пъти ми спомена, за да не загинеш завинаги и навеки с последния си дъх. Понеже казваш, че нуждата те накарала да извършиш такова тежко престъпление и възнамеряваш да възвърнеш това, което ще вземеш, преди да умреш, ако имаш възможност, ще сториш три неща, които ще ти кажа сега: първото е да възвърнеш това, което ще вземеш, преди да умреш, защото иначе не ще получиш милосърдието на всевишния господар; второто, да го молиш със сълзи на очи за прошка за това, което си сторил пред лицето му, и да наказваш тялото си денонощно; а третото, да разделиш с твоите нещастници справедливо всичко и да разтвориш ръцете си сдържано, благоразумно, за да няма в какво да те упрекне в деня на разплатата господарят на мрака. И за този съвет те моля да заповядаш на своите хора да съберат костите на светците, за да не останат така разхвърляни по земята. Антониу ди Фариа му обеща с много любезни и ласкави думи, че ще направи това, от което отшелникът за малко се поуспокои, макар и не съвсем доволен. И като се доближи до него, продължи да го ободрява и да го ласкае с думи и с много обич и вежливост, като го уверяваше, че след като го е чул, се разкайва много за това пътешествие, но че неговите му казали, че ако се върне, ще го убият веднага и че му казва това под пълна тайна, на което той отговори: дано господ бог благоволи да бъде тъй, защото поне няма да бъде толкова голямо наказанието ти, както на другите роби на мрака, които като гладни кучета, струва ми се, не могат да се заситят и с всичкото сребро на земята.
След като Антониу ди Фариа се качи на кораба, а с него и всички ние, понеже вече беше време за молитва, минахме с гребане от другата страна на острова и като хвърлихме котва на един топовен изстрел от него, останахме така почти до среднощ, с намерение, както казах преди, на другия ден, щом се съмне, да слезем отново на брега и да нападнем параклисите на гробниците на кралете, разположени на четвърт левга от нас, и да натоварим оттам двата кораба, което може би щеше да стане много добре, ако знаехме как да постъпим, или ако Антониу ди Фариа беше послушал съвета, който му даваха, да вземем със себе си отшелника, за да не отиде в къщата на бонзовете и да извести за станалото, още повече че дотогава никой не беше усетил нищо. Антониу ди Фариа обаче не се съгласи, защото бил сигурен, че отшелникът няма да излезе от параклиса, понеже беше много възрастен, както всички видяхме, а освен това страдаше и от подагра и краката му бяха толкова подути, че едва се държеше на тях. Но не стана тъй, както той смяташе, защото отшелникът, след като видял, че сме се качили на корабите (както разбрахме отпосле), макар и куц, отишъл на крака и ръце до другия параклис, който стоеше на малко повече от един изстрел с арбалет, и там разказал на другия отшелник какво сме му сторили и го помолил, понеже той не можел да се движи поради воднянката, от която страдал, да отиде и даде тревога в къщата на бонзовете, което другият отшелник веднага направил. Ние също разбрахме това веднага, защото един час след полунощ видяхме над оградата на голямата пагода на кралската гробница една много дълга редица от огньове, с които като че даваха сигнал, а когато попитахме нашите китайци как им се струва това нещо, те отговориха, че без съмнение са ни усетили и ни посъветваха незабавно да вдигнем платна. Съобщихме веднага на Антониу ди Фариа, който в това време спеше, той се разсъни много бързо, заповяда веднага всички да отидат на веслата и като побъркан насочи кораба право към острова. Там беше настъпила голяма суматоха и когато стигнахме до пристана, чухме силно биене на камбани във всички параклиси, а от време на време силна врява, заради което китайците казаха: господарю, вече не ти остава нищо друго, освен да търсиш закрила в божието милосърдие, и не ставай причина да избият тук всички. Но Антонио ди Фариа, без да обръща внимание на това, което те му казаха, скочи на брега с шест души с мечове и щитове, изкачи се по стълбите на пристана почти полудял и се покатери безразсъдно на оградата, с която бе ограден, както казах, целият остров, като започна да тича назад и напред, без да усеща нищо. А когато се върна на кораба много разгневен, за да обсъди с всички какво трябва да се направи, но понеже имаше различни мнения, които той не искаше да приеме, повечето войници настояха да тръгнем при всички случаи веднага, а той от страх да не вдигнат бунт, отговори, че ще направи така, но на неговото достойнство подхожда най-напред да знае от кого трябва да бяга, затова ги помоли да имат добрината да го почакат, защото иска да види дали може да хване някого, чрез когото да се увери в истинността на това опасение, и пак ги помоли за не повече от половин час, тъй като, докато се съмне, имаше време за всичко. Някои се опитаха да му възразят, но той им взе оръжието и ги накара да се закълнат в светото евангелие, че не ще се противопоставят повече. После тръгна със своите шест души, влезе в гората и като вървя през нея на повече от четири пушечни изстрела, чу да бие камбана и ориентирайки се по звука къде се намира тя, тръгна към един параклис, много по-знатен и богат от другия, където бяхме предишния ден. Там имаше двама души на почти еднаква възраст, облечени в монашески дрехи и с броеници на гърдите, откъдето подразбра, че са отшелници, и веднага ги арестува, при което единият толкова се разгневи, че дълго време нарочно не говореше. Четиримата от нашите влязоха в параклиса и взеха от олтара един доста голям сребърен идол, със златна митра на главата и колело в ръката, което не можахме да разберем какво означава. Взеха още три сребърни светилника с много дълги вериги. Веднага след това Антониу ди Фариа много бързо се запъти към корабите, заедно с двамата отшелници, които почти влачеше, със завързани уста; стигна до мястото, където бяха корабите, качи се и веднага вдигнахме платна и потеглихме надолу по реката; и започна да разпитва единия от двамата, който повече се съгласяваше да говори, като го заплаши да не лъже, и той каза, че наистина един много благочестив човек от параклисите, на име Пилау Анжироу, отишъл късно през нощта в гробницата на кралете и взел да чука припряно на вратата, като викал силно: „О печални и пропити от опиянението на плътта хора, които тържествено се заклехте в честта на богиня Амида, щедра награда за нашия труд, слушайте, слушайте, слушайте, о нещастнико, който никога не си се раждал, знайте, че хора чужденци от края на света, с дълги бради и железни тела, са влезли в дома с двадесет и седемте пиластъра, където живееше един благочестив човек, който ми каза това, и като ограбили в него съкровището на светците, изхвърлили с презрение костите на земята и ги осквернили с храчки и зловония, кискайки се като опърничави и непокорни демони в първия грях, затуй ви умолявам да сте нащрек, защото се били заклели, като се съмне, да ни изтребят всички и затуй или бягайте, или викайте някого да ви помогне, защото като монаси не ви е позволено да вземете в ръка нищо, що пуска кръв.“ Този глас събудил всички хора и когато те отишли до вратата, намерили го почти мъртъв, проснат на земята от печал и умора, тъй като беше много възрастен, поради което всички грепи и менигрепи запалиха огньове, които видяхте, и веднага изпратиха бърза вест до градовете Корпилен и Фумбана да дойдат колкото може по-бързо на помощ с всички хора, които могат да съберат, и да призоват цялата земя да направи същото, и ви уверявам, че няма да се забавят веднага щом се съберат, защото, ако можеше, щяха да долетят като изгладнели ястреби, когато ги развържат; и знайте: това е истината за всичко, което става, и затуй ви молим да ни пуснете да си вървим, защото грехът ви ще бъде по-голям от този, който извършихте вчера. И нека ви припомним, че бог се грижи за нас заради нашите страдания, той ни вижда през почти всички часове на деня и затова страдайте, за да се спасите, защото ви казвам: земята, въздухът, ветровете, водите, хората, животните, рибите, птиците, тревите, растенията и всичко останало днес ще ви пречи, ще ви хапе безмилостно, така че само този на небето може да ви помогне. Като се увери, че всичко, което отшелникът му каза, е истина, Антониу ди Фариа потегли бързо надолу по реката, като си скубеше брадата и си чукаше главата, че поради небрежността и невежеството си беше загубил толкова нещо, а имаше такива големи планове и сега изведнъж всичко свърши.
Вече седем дни плавахме по средата на залива Нанкин и благодарение на силата на течението вървяхме по-бързо, сякаш само там беше спасението, всички обаче бяхме тъжни и недоволни, но като хора изплашени до смърт не говорехме за нищо и когато пристигнахме в едно село, което се казваше Сузокерин, влязохме в пристанището, тъй като там още не бяха известени за нас, нито знаеха откъде идваме, и след като се снабдихме с храна и се осведомихме тайно за пътя, по който трябваше да продължим, в два часа потеглихме оттам и колкото може по-бързо влязохме в един тесен залив, наречен Шилингау, но не толкова оживен като онзи, откъдето идвахме; в него плавахме още девет дни, при което изминахме сто и четиридесет левги, навлизайки отново в същия залив Нанкин, който тук беше вече десет-дванадесет левги широк, продължихме по нашия курс със западен вятър от единия край до другия още тринадесет дни; и когато бяхме изнурени от многото работа и страха, който преживявахме, а и вече с малко продоволствие, забелязахме мините Коншинакау, намиращи се на четиридесет и един градуса и две трети, и ни връхлетя буря с такъв силен вятър, който китайците наричат тайфун, с мъгла и проливен дъжд, че приличаше на нещо свръхестествено; и понеже нашите кораби бяха с весла и не много големи, а ниски и слаби, без моряци, изплашихме се толкова много и като изгубихме всякаква надежда, че ще се спасим, оставихме се вълните да ни носят към брега, защото беше по-добре да се разбием в скалите, отколкото да се издавим в морето; и като продължихме с това намерение нашия път, без да можем да постигнем мизерната си цел, която тогава избрахме като по-малко зло и за която не се искаше много труд, разбрахме, че надвечер престана северно-северозападния вятър, морето така се обърка и се образуваха такива високи вълни, че беше нещо ужасно за гледане. Обзети от този ужас, започнахме да изхвърляме зад борда всичко, което имахме, и объркването при тази убийствена работа беше толкова голямо, че дори продоволствието и сандъците със сребро бяха изхвърлени в морето, след това отрязахме и двете мачти, защото корабите вече бяха полуразбити, и така плавахме без платна до края на деня и някъде към среднощ чухме, че в панурата на Антониу ди Фариа призовават на много висок глас бога за милосърдие, поради което предположихме, че загиват. Ние от нашия кораб им се обадихме със също такъв вик, но те вече не ни отговориха, сякаш бяха потънали, от което бяхме толкова поразени и изплашени, че дълго време никой не каза нито дума. В края на тази ужасна нощ, един час преди разсъмване, нашият кораб се проби над килната греда и нахлулата вода веднага стигна осем педи, така че неминуемо щяхме да отидем на дъното, където предположихме, че господ бог е решил да сложи край на живота ни и на грижите ни. Щом като се съмна и можехме да видим цялото море, не забелязахме Антониу ди Фариа и така се объркахме, че никой повече не знаеше какво да мисли. Продължихме с тези мъки и тревога почти до десет часа, изпълнени с такъв страх и отчаяние, че не се осмелявам да ги опиша с думи, и накрая корабът ни се разби в крайбрежните скали и вълните ни изхвърлиха на каменливия бряг на един нос, където корабът се доразби на парчета. Вкопчени един в друг, както бяхме, молейки господа бога за милост, от двадесет и петима португалци, които бяхме, се спасихме само четиринадесет, а единадесет останаха в морето, което ги погълна заедно с повече от осемнадесет слуги християни и седем китайци моряци, и това нещастие стана в понеделник, на пети август 1542 година, за което вечна хвала на нашия господ бог.
След като тръгнахме от този разрушен град Фуинганорсее, стигнахме в един голям град, който се наричаше Функинилау, много богат и задоволен с всичко, с много и много знатни хора на коне и пеша, голям брой лодки, както с весла, така и много големи джонки. Тук останахме пет дни, защото нашият Шифуу искаше да направи в него погребението на жена си всичките му церемонии и за бог да я прости ни даде на всички да се нахраним и облечем, и ни освободи от оковите на веслата, и ни даде свобода да излизаме на суша, когато поискаме, без нашийници и белезници, което беше голямо облекчение за нас. И след като потеглихме оттук, продължихме нашето пътуване нагоре по реката и пред погледа ни се редяха и от единия, и от другия бряг много и много знатни градове и паланки и други много големи селища, оградени с много яки и дебели стени, със своите крепости, построени върху скалите покрай реката, освен многото кули и богати къщи на техните езически секти с камбанарии, камбани и куполи, обковани със злато, а по полетата имаше толкова много едър рогат добитък, че на места той заемаше големи пространства от шест-седем левги земя, а по реката безброй плавателни съдове, така че на някои места, където се струпваха при панаири, не можеха да се обхванат с поглед, и много други, които прииждаха на групи от по триста, петстотин, шестстотин и хиляда платноходки, които срещахме на всяка крачка както от едната, така и от другата страна. В тях се продават всякакви неща, на които може да се даде име. Много китайци ни уверяваха, че в тази империя Китай по реките живеят толкова много хора, колкото в градовете и другите селища и че ако не е големият ред и доброто управление при разпределение на занаятите и изкарването на прехраната, без съмнение те биха се изяли помежду си. Защото всякакъв вид търговия или друго занятие, с което хората се препитават, се разделя на три-четири способа, както например е при отглеждането на патиците. Едни се занимават с мътенето на яйцата и отглеждане на патенца за продажба, други отглеждат големи патици, за да ги колят и продават месо, трети се занимават само с крайниците и дреболиите, а някои само с яйцата, и този, който се занимава с едно от тези неща, не трябва да се занимава с други, под страх да не бъде наказан с тридесет удара с камшик, което не може нито да се обжалва, нито да се отмени и за което не помага нито ходатайство, нито застъпничество. При свинете, едни ги отглеждат, за да ги продават живи на едро, други ги колят и ги продават на артели, някои им изваждат вътрешностите и ги продават пушени, други продават малки прасенца, а трети карантия, сланина, кръв, крака, дреболии. При рибата, който продава прясна, не може да продава солена, а който продава солена, не може да продава пушена; и всички други неща като месо, дивеч, всичко, което се лови във водата, както и плодове и зеленчуци, се управляват по този начин. И никой, който се занимава с някоя от тези работи, не може да я смени с друга без разрешение на камарата, и то само по законни и основателни причини, в противен случай го наказват с тридесет камшика. Други продават жива риба, която отглеждат в рибарници и езерца, от които я натоварват в много плавателни съдове с весла, с много добре засмолени трюмове и я пренасят на живо в разни далечни краища. Покрай тази голяма река Батампина, откъдето минахме по нашия път от град Нанкин за Пекин, които са на разстояние сто и осемдесет левги един от друг, видяхме толкова много места, където се правеха захар, вино и масло от разни видове зеленчуци и плодове, че има улици при тези къщи край реката, дълги две-три левги, от единия до другия край, нещо достойно за уважение. На други места има много магазини с всевъзможни продукти и толкова много къщи, дълги като хамбари, в които чистят, солят, сушат и опушват толкова видове дивеч и месо, колкото има на този свят; в тях има големи камари от свински бутове, свинско месо, сланина, патици, юрдечки, елени, крави, биволи, жерави, тапири, носорози, коне, тигри, кучета, лисици и всички други животни, които земята е създала, от което всички останахме толкова удивени, колкото заслужава едно толкова ново, толкова страшно и почти невероятно чудо, и често си казвахме, че не е възможно да има толкова хора на света, които могат да изразходят всичко това през целия си живот. По тази река видяхме и голям брой плавателни съдове с платна и весла, които се казват панури, затворени откъм кърмата и носа, с тръстикови мрежи като кафези, на три-четири етажа, всеки етаж по две педи висок, пълни с патици, които хората носят да продават, и тези панури се движат нагоре по реката с весла или платна. Когато видят, че е време да ги хранят, приближават се до брега и там, където той е най-заблатен, поставят дъски към брега и отварят вратите на кафезите, като удрят четири пъти по един барабан и всички тия птици, от шест-седем хиляди нагоре, с крясък слизат от кораба й бягат да се гмурнат в блатото, което е в полето. И след като мине известно време, когато собственикът сметне, че вече са успели да се нахранят, отново удря барабана, при което всички със същия крясък се връщат на кораба и всяка търси кафеза си, без да липсва нито една, и отново продължават пътя си. А когато види, че е време да снасят, отново отива към брега и където не е заблатено и има хубава трева, отваря кафезите и пак удря барабана и щом чуят биенето, веднага всички излизат на брега да носят яйца. След един час или колкото сметне, че е достатъчно, за да снесат, удря отново барабана и те всички се връщат много бързо на кораба, без, както казах, нито една да остане на полето, а след като са се прибрали на кораба, собственикът и други двама-трима слизат на брега с големи кошници в ръце и отиват на поляната, където патиците са снасяли, която е побеляла от яйца, събират ги в кошниците и след това се връщат на кораба; и няма ден, в който да не напълнят десет-дванадесет кошници, а след това отново продължават пътя си, като продават тази своя стока. И когато им останат малко патици и искат да се снабдят с нови, купуват ги от други хора, които също се препитават с тях, като ги отглеждат и продават на едро на пътуващите търговци, които не могат да ги отглеждат като онези, защото, както казах вече, никой не се занимава с друго, освен с това, което му е разрешено от камарата. А тези, дето се препитават с отглеждане на патици, имат близо до къщите си, където живеят, водоеми, където въдят по десет-дванадесет хиляди патенца, едни по-големи, други по-малки. За излюпване на яйцата имат при къщите си двадесет-тридесет фурни, дълги като хамбари, пълни с оборски тор, в който заравят по двеста, триста и петстотин яйца и като запушват отворите на фурните, за да се затопли торът, оставят ги така известно време, докато сметнат, че вече са готови за излюпване, и пускат тогава във всяка фурна по един полуоскубан и ранен скопен петел и отново затварят отворите и след два дни той ги е извадил всички от черупките. След това ги поставят в специални трапове с мокри трици и така десет-дванадесет дни се движат свободно, докато сами започнат да излизат и да ходят в блатата, където порастват и стават по-големи, за да могат да ги продадат на пътуващите търговци, които, както казах, ги карат като стока по различни места, понеже не могат да ги отглеждат както тези, които им ги продават, под страх от наказание с бич, защото това, с което се занимават едните, другите не могат да се занимават с него. И става тъй, че по улиците и площадите или местата, където се продават тези неща за ядене, ако у някого, който продава пачи яйца, се намерят кокоши яйца, за които се предполага, че са за продан, още там на място му удрят тридесет камшика по задника, без да го изслушат, а ако иска яйцата да останат за него, без да бъде наказван, трябва да са счупени от едната страна, от което се вижда, че са за ядене, и това важи за всички други. А тези, които продават жива риба, трябва да я държат в големи каци с вода, откъдето купувачът я изважда с една връв, накрая с дръвче, прекарано през носа й, за да види колко е голяма, а и за да не я пипа с пръсти и да не я замърсява, и ако рибата умре, трябва веднага да я нарежат и да я осолят, за да я продадат по цената на солената риба, която е малко по-ниска. Така че никой не нарушава правилата и реда, наложен от чиновниците на правителството, под страх да не бъде наказан сурово, защото в тази земя хората почитат царя толкова много и така се страхуват от правосъдието, че няма човек, какъвто и да е, който да се осмели да промърмори или да вдигне очи към някой чиновник от правосъдието, та ако ще той да е дори най-низшият, каквито са палачите и шпионите у нас.
Покрай голямата река, по която плавахме, видяхме също така големи стада свини, питомни и диви магарета, вардени от хора на коне. А на друго място — много стада от питомни елени, пазени от пешаци, които ги водеха на паша. Всички елени бяха куци с предния десен крак, понеже още като малки им чупят краката, за да не могат да бягат. Видяхме също така много обори, където се отглеждаха голям брой овчарски кучета за продаване на търговците, защото в тази земя се яде всякакво месо, и по месарниците и по цените се разбира какво е месото. Видяхме още много гемии с прасенца, а други с костенурки, жаби, видри, змии, змиорки, охлюви и гущери, защото тук всичко, както казах, се купува, за да се яде. И понеже тези неща имат по-ниска цена, позволява се на онези, които търгуват с тях, да продават по няколко вида, защото за всяко нещо се намират купувачи; все пак едни неща се освобождават от налози повече отколкото други, защото има хора, които продават всичко. И понеже случаят, на който ще се спра, ми позволява да говоря за всичко, ще кажа колко много неща видяхме и от които не по-малко бяхме поразени, за да видим към какви низости и нечисти неща протяга ръка човешката алчност заради изгодата, и това, което видяхме, беше, че много други хора купуват и продават човешки тор, което според тях не е чак толкова лоша търговия, та в нея да няма много почтени и богати търговци. Този тор служи за наторяване на разсадници при наново изугарени земи, защото се смята, че е по-добър, отколкото изглежда изобщо. И тези, които купуват това, вървят по улиците като прокажени и удрят по едни дъсчици, сякаш молят свети Лазар за изцеление и така обявяват какво искат да купят, защото не забравят колко мръсно е самото име на този тор и колко грозно е да се произнася то по улиците. А толкова добра е тази търговия при тях, че понякога се виждат да влизат на приливи в някое морско пристанище по двеста-триста кораба с този тор, както в нашата страна корабите със сол. Много често му се мени данъкът, според търсенето му в страната, и понеже той е отличен за разсадниците, тази земя Китай дава по три реколти годишно. Видяхме също много кораби със сухи портокалови кори, които се използват в кръчмите за готвене на кучешкото месо, за да му убият лошата миризма, да изтеглят влагата му и да го направят по-крехко. Видяхме също (както вече казах) по тази река много ванкони, лантеи и гемии, натоварени с всички видове храни, които земята и морето могат да създадат, и то в такова изобилие, че наистина, уверявам ви, не знам как и с какви думи бих могъл да опиша всичко това, защото човек не може да си представи какви количества от тези неща има по тези земи, които се знаят тук. От всяко нещо има по двеста-триста кораба, главно на религиозните празници и панаири, които се правят в дните на техните пагоди, когато всичко е свободно поради голямото прииждане на хора, които се събират на тях, а и сградите на всички пагоди или по-голямата част от тях са разположени на брега на реката, за да бъде превозването на стоките по-лесно и за да бъдат по-добре уредени и снабдени с всичко. Когато на тези панаири корабите се струпат един до друг, получава се голям и внушителен град, който се проточва покрай брега на повече от една левга и е широк почти една трета с повече от двадесет хиляди кораба освен балоните, гедите и маншуите, които нямат брой, тъй като са много малки съдове. В този град по заповед на айтая на Битампина, който, както казах, е върховен председател над тридесет и двамата адмирали от тридесет и двете кралства на тази монархия, има шестдесет капитани, тридесет от правителството на републиката на този град, които имат за задача да въвеждат ред и да изслушват страните на неговото правосъдие, както и тридесет за охрана на търговците, които идват отвън, за да плават сигурно и без страх от разбойници и над всички тези има един шаен, който в гражданското углавно правосъдие има абсолютна и мистична власт, окончателна и безапелационна. И през петнадесетте дни, колкото продължават тези панаири, по-точно от новолуние до пълнолуние, по-красиво е да гледаш полицията, уредбата и прелестите на този град, построен в реката, отколкото зданията на брега, защото в него се виждат две хиляди улици, много дълги и прави, всички затворени и от двете страни с кораби, повечето от тях с копринени навеси и много знамена, стандарти, флагове и разноцветно боядисани веранди, където се продава всичко, което може да се пожелае, а в други има най-различни занаятчии от всички възможни занаяти в републиката, а по средата се движат хората, които търгуват с едни малки маншуи, тихо и мирно. И ако случайно се хване разбойник, който да краде нещо, се наказва още начаса според престъплението, което е извършил. Щом се свечери, всички тези улици се затварят с въжета, които се кръстосват помежду си, за да не преминава никой, след като бие камбаната. Във всяка от тези улици има по една стражева камбана и когато бие камбаната от кораба на шаена, всички други й отговарят с такъв грохот, че ние бяхме поразени от това, което чувахме и което човек не може да си го представи, както и от реда и дисциплината. На всяка от тези улици, дори на най-бедните, има молитвени домове, построени върху големи шлепове, подобни на галери, много чисти и снабдени с обшити със злато навеси, които служат за олтар, където се намира идолът и жреците, които ръководят жертвоприношенията, правени от хората от народа, при това всички доста се забавляват от даровете и милостинята, които непрекъснато им се дават. На всеки почтен човек или по-заможен търговец от тези улици му се пада по разпределение да бъде една нощ охрана заедно с някои хора от своята ескадра, освен тридесетте капитани от управлението, които в много добре екипирани лодки, наречени балони, обикалят отвън, за да не може крадецът да избяга отникъде и докато се движат, постоянно викат, за да бъдат чути при нужда. Между най-забележителните неща, които видяхме тук, беше и една улица с над сто кораба, натоварени с най-различни позлатени дървени идоли, които хората купуват и подаряват на пагодите, а освен това ходила, цели крака, ръце и глави, които болните хора купуват, за да ги дарят за свое изцеление. Има също така други кораби с копринени навеси, където се играят много фарсове и най-различни други игри; тук се стичат много хора от народа, за да се позабавляват. Има други улици, където се продават полици за изпращане на пари от земята на небето, за което тези жреци на сатаната обещават на хората големи печалби и изгоди и ги уверяват, че без тези полици не могат да се спасят по никакъв начин, понеже бог бил смъртен враг на онези, които не дават милостиня на пагодите, и им разправят такива лъжи и измислици, че бедните често гладуват, за да им дадат пари. Има други кораби, натоварени с огромно количество черепи на умрели, които хората купуват, та когато някой умре, да поставят черепи като дар пред надгробния му камък, защото се вярва, че както мъртвецът отива в гроба заедно с черепите, така и душата му ще отиде на небето заедно с милостинята на онези, които са били притежатели на тези черепи, защото, когато вратарят на рая го види там, придружен от много слуги, ще му стори чест като на човек, който тук, на този свят, е бил господар на всички тези хора, защото, ако е беден и не го придружава никой, не ще му отворят, и затова, който носи повече черепи, се смята за по-голям късметлия. Има също така други кораби с много кафези с живи птички и като свирят с музикални инструменти, притежателите им казват на висок глас на онези, дето ги слушат, че освобождават тези пленници, които са божи създания, при което много хора бързат да дадат милостиня, за да откупят онези пленници, които пожелаят, и веднага ги пускат да литнат, и всички започват да викат силно: „Пишау питанел катау вакашим“, което ще рече: „Кажи там на бога как му служим тук.“ Има други хора, които на други кораби носят големи тенджери, пълни с вода, където плуват малки живи рибки, които те изваждат от реката с много гъсто изплетени мрежи, и по същия начин призовават, в служба на бога, да бъдат освободени тези пленници, които са невинни и никога не са грешили, а хората също така дават своята милостиня и откупуват онези рибки, които искат, и веднага отново ги пускат в реката, като казват: „Върви си и кажи там какво добро ти направих в служба на бога.“ И корабите, които носят и продават тези неща, не са по-малко от сто-двеста и нагоре, а други с много други неща са още повече.
Видяхме също няколко баркаси, където мъже и жени свирят на разни инструменти на онези, които поискат, и само с това забогатяват много. Има също други хора, които карат кораби, натоварени с рогове, които жреците продават, за да има пиршества на небето: те казват, че роговете били от животни, които хората принасят в жертва на идолите, когато изпаднат в беда или ако страдат от някаква болест, защото, казват те, както месото на тези животни се дава тук на нищите на земята по божия милост, така също душата на онзи, който принесе този рог, ще яде на другия свят душата на същото животно, чийто е бил този рог, и ще кани други души на свои приятели, както тук на земята хората обичат да правят помежду си. Видяхме също много кораби, потънали в траур, с гробове, светилници, свещи и жени, които плачат за пари, когато се погребват умрелите, тъй като всеки иска да бъде изпратени оплакан с почит. Има други, наричани „питалеи“, които в много големи баркаси карат разни странни и страшни за гледане животни, като змии, смоци, много големи гущери, тигри, зверове и много други, които също тъй със свирки и танци показват за пари. Има други, които продават безброй книги, в които се разказват истории и се дават описания на всичко, каквото човек поиска да знае, както за сътворението на света, за което се разказват безброй лъжи, така и за страните, кралствата, островите и провинциите на света, и за законите и обичаите на всяка от тях — главно на кралете в Китай, кои са били и какво са правили, и кои са основали държавите, градовете и какво се е случило през всяка епоха. Те правят също така прошения и писма, и дават съвети като адвокати, и други неща от този род, с което също припечелват много пари. Има други, които по същия начин идват с едни много леки кораби и с въоръжени хора и разгласяват, че ако някой иска да се разплати с някого, който го е обидил или оскърбил, да отиде там и да говори с тях и неговата чест веднага ще бъде възвърната. Има и други кораби с голям брой стари жени, които помагат като акушерки и дават лекарства за помятане, помагат да се ражда или да не се ражда. Има други кораби с голям брой бавачки за захвърлени деца и други деца, за колкото време човек иска. Видяхме също други кораби, много добре подредени, с които пътуваха хора почтени и на голямо уважение заедно с жените си с тежка и почтена външност, които служат като посредници в браковете и да утешават жените, които скърбят за смъртта на мъжете или децата си, и други неща от този род. Има също други кораби със стъкларски изделия, много от които не са зле направени. Има също тъй други кораби с много момци и девойки, които се дават срещу пари на онези, които имат нужда от тях, срещу сигурни гаранции. Има също така други по-тежки хора, наричани „монжилоти“, които откупуват искове по граждански и наказателни дела, а така също старинни документи и имущества, и сведения за откраднати неща, според това, как ще се споразумеят със страните. Има други, които идват с други кораби да лекуват от шанкър, като дават потогонни средства, а лекуват също отворени рани и неизлечими фистули. И накрая, за да не се спирам подробно на всички неща, които има в този град, защото няма да мога да завърша тази история, ще кажа само, че там има всичко, което човек може да потърси и поиска на този свят, и то, както казах, в много голямо изобилие. А за останалите градове и селища и други места из цялата тази земя няма да спомена тук нищо, защото по тази река човек може да съди за останалото, което много си прилича едно с друго. И едно от нещата, по-скоро главното, защото тази монархия Китай, която има тридесет и две кралства, е толкова знатна, толкова богата и с такава търговия, защото цялата е набраздена с реки и канали с очарователни форми, много от които са създадени от природата, и много, които кралете, господарите и народите са създали на времето, за да може да се плава из цялата страна и да се свързват, колкото може по-лесно; на най-тесните протоци и реки са построени много високи мостове, дълги и широки, от много здрави дялани камъни, също както нашите, а някои са само от един камък от едната до другата страна, дълъг осемдесет, деветдесет и сто педи и широк петнадесет-двадесет, нещо наистина достойно за удивление и което почти не може да се проумее, как един толкова голям камък може да се откърти от каменоломната, нито как може да се пренесе от нея до мястото, където беше. Всички пътища и входове към градовете, паланките, селищата, селата и замъците са с широки настилки от много хубав камък, с колони и сводове в началото и края с много разкошни форми, с надписи със златни букви, на които са написани големи похвали. И от двете страни има много скъпи каменни пейки, на които да си почиват пътници и бедни хора. Има шадравани и извори с много хубава вода, а в неплодородни и рядко населени места има неомъжени жени, които даром дават подслон на бедни хора, които нямат пари; ами тази измама и гадост, на която те казват дело на милосърдие — оставяха покойници в параклиси, за опрощение на душите си, заедно със земи, ренти и привилегии, предназначени за онези злини, които те смятат, че са добрини. Има също и други покойници, които са оставили ренти, за да построят в ненаселените места и степите къщи, където нощем светят големи фенери, за да не се отклонят от пътя си онези, които пътуват, и да има винаги съдове с вода, за да се напият, и къщи, за да си починат. И за да не липсва нещо, търсят се хора, на които се дават много добри заплати и които се задължават да поддържат всички тези неща винаги готови, както основателят е пожелал да бъде за спасение на душата му. От този разкош, който се среща в отделните градове на империята Китай, може да се разбере какво ще е величието й като цяло. Но за да стане още по-ясно, няма да пропусна да кажа (ако това, което разказвам вдъхва доверие), че през двадесет и едната година, колкото продължиха моите несгоди, при което ми се случиха най-неочаквани неща, пребродих много краища на Азия, както добре може да се види от това мое странствуване, на много места видях голямо изобилие от всевъзможни храни, каквито няма в нашата Европа, но наистина твърдя, че нито това, което има във всяка от тях, нито това, което има във всичките заедно, може да се сравни с онова, което има само в Китай. И така е с всички останали неща, с които природата е надарила Китай — както с целебния му и умерен климат, така и с полиция, богатства, държава, с великолепието и величието на всичките неща, и като венец на всичко в него има такова съблюдаване на правосъдието и толкова разумно и отлично управление, че всички други страни могат да му завиждат, както страната, на която липсва, така и другите, които го имат и колкото и възвишени и грандиозни да бъдат, остават в сянка и без блясък. И когато понякога се замисля за многото, което видях из Китай, от една страна, ме обзема страх, като гледам с каква щедрост нашият господ бог е разпределил земните блага между тези хора, а, от друга, изпитвам непоносима болка и огорчение, като виждам колко неблагоприятни са те за огромните милости, понеже сред тях има толкова много и такива големи грехове, с които го обиждат непрекъснато — както с животинското си и дяволско идолопоклонничество, така и с позорния противоестествен грях, защото същият не само се позволява публично, но според учението на техните жреци се смята дори за голяма добродетел. И поради особеностите, които има в тези неща, нека ми бъде простено, че не говоря тук по-нашироко, за да не засегнем християнските схващания, нито пък умът да съжалява за изгубеното време и думи за тези неща, толкова гнусни, толкова груби и отвратителни.
Потеглихме от този толкова странен и поразителен град и плавахме нагоре по реката до неделя, девети октомври 1541 година. Пристигнахме в големия град Пекин, където, както казах, бяхме призовани на съд. И тъй, арестувани, наредени по трима, ни вкараха в един затвор, който се казваше Гозанжаузерка, където за добре дошли ни удариха веднага по тридесет камшика и в продължение на няколко дни бяхме много зле третирани. И тъй като Шифуу, надзирателят на когото бяхме поверени, представи в пилангата на айтау делото за нашата присъда с дванадесетте печата с червен восък, както му го предадоха в Нанкин; дванадесетте заседатели в углавния съд, на който се беше паднало да разгледа делото, ни изпратиха веднага в затвора, където лежахме; един от дванадесетте, който дойде с двама писари и шест или седем чиновници, наричани „упо“, ни заплаши и се закани, като каза: аз с властта и уважението, които имам като айтау на Батампина, върховен представител на дома на тридесет и двамата от чужденците, в чиято гръд е заключена тайната на коронования лъв на трона на света, ви предупреждавам и ви заповядам от своя страна да ми кажете какви хора сте и името на земята, където сте се родили, и ако имате крал, който в служба на бога и поради задълженията на поста, който има, е благосклонен към бедните и защищава ненакърнима тяхната правда, защо не молите с вдигнати ръце и със сълзи на очи Господаря на прекрасния образ, на чиито свети крака са сандали всички непорочни, които чрез него царуват. Ние му отговорихме, че сме чуждоземци, родом от Сиамското кралство, и че като сме идвали към пристанището Лиампо с нашите стоки, сме се изгубили в морето при една голяма буря, че сме се спасили голи и боси, без нищичко на гърба си, че така сме тръгнали да молим от врата на врата, докато дойдохме до селището Тайпор, където тамошният шумбин ни задържа без никаква причина и ни изпрати в град Нанкин, където по негово нареждане да бъдем наказани с камшици и да ни отрежат пръстите, без да ни изслушат и да постъпят справедливо, поради което с поглед отправен към небето и със сълзи на очи молихме двадесет и четиримата праведници да се смилят над нашата беззащитност, защото сме бедни хора и без никаква подкрепа, на което те веднага се отзоваха със загриженост, като наредиха да бъде прекратено делото в този съд, където бяхме докарани, поради което молехме в името на бога да види добре нашата безпомощност, колко несправедливо бяха постъпили с нас без причина, защото нямаше кой да ни защити, нито кой да каже поне една дума за нас. Той след като помълча малко, отговори: не е необходимо да казвате повече, достатъчно е, че сте бедни, за да бъде всичко по-другояче, отколкото досега. Но аз, според длъжността, която имам, ви давам пет дни, съгласно закона от трети дом, да си намерите пълномощници, които да искат правосъдие за вас, и по моему трябва да направите прошение до танигорите от светата инквизиция, та те в името на божията чест да се заемат с вашия въпрос. След това ни даде един таел милостиня и ни каза: пазете добре вашето от обитателите на затвора, защото знайте, че тяхната работа е повече да откраднат чуждото, отколкото да разделят своето с нуждаещите се. И като влезе оттук в едно друго голямо здание, където имаше много арестувани, след като ги разпитва повече от три часа, накрая заповяда да се изпълни смъртното наказание на двадесет и седем човека, които преди два дни бяха осъдени, и всички умряха под ударите на камшиците, а ние, като видяхме това, бяхме така поразени и така сломени от страх, че почти напълно изгубихме разсъдъка си. И на другия ден, щом се съмна, вързаха ни всички за една верига, с нашийници на врата и белезници на ръцете, които ни причиниха доста мъки. И след като вече седем дни понасяхме това голямо мъчение, налягали един върху друг в един ъгъл, оплаквайки с много сълзи злата си участ и изпълнени със страх, че ще загинем жестоко, ако случайно разкрият какво сме правили в Калемплуи. Бог пожела да изпрати четиримата танигори от дома на милосърдието, който отговаря за този затвор, който те на своя език наричат Гофилен гуаши; щом влязоха те, всички затворници паднаха на земята и в един глас казаха: благословен да бъде този ден, в който бог ни споходи чрез ръцете на своите слуги; на което те тежко и скромно отговориха: и неговата всемогъща и божествена ръка, която създава красотата на нощта, ви държи в себе си, тъй както и онези, които вечно оплакват страданията на народа; и като дойдоха при нас, ни попитаха с любезни думи какви хора сме и защо сме били по-опечалени от другите затворници, на което отговорихме с плач, че сме бедни чуждоземци, тъй беззащитни пред всички хора, че няма в тази земя човек, който да знае нашето име; и всичко друго, което можем да им кажем за себе си, те ще го видят в писмото, което носим за тях от град Нанкин от престола на братството на дома на Кяу Хинарел; и когато Кристовау Боралю им го даде, те го взеха с нови церемониални любезности и поклони, като казаха: хвала на този, който създаде всичко, понеже иска да служи на всички грешници на земята; за да ги възнагради с това при разплатата в последния от всичките им дни, както да им се даде заслуженото, така и да се попълнят неговите свети съкровища, които, доколкото знаем, ще бъдат в такова множество, колкото са капките, които облаците от небето изливат по цялата земя. Един от четиримата сложи писмото в пазвата си и ни каза, че като го представят пред престола на благотворителния дом за бедни, щели да ни отговорят и да ни снабдят с всичко необходимо и с това се сбогуваха с нас. Минаха три дни, без да дойдат в затвора, и на четвъртия сутринта дойдоха отново и като ни зададоха безброй въпроси по един списък, който носеха със себе си, отговорихме на всички според това, за какво се питаше в него, от които отговори те останаха много доволни. Наредиха да извикат нотариуса, в когото беше нашата апелация, и след като се осведомиха от него много подробно за всичко, го помолиха за съвет как да постъпят с нашето дело и като разбраха, че нещата вървят на добре и в наша полза, му казаха да позволи да вземат делото, защото искали да го разгледат всички заедно с пълномощниците на дома и че на другия ден щели да му го дадат на ръка, за да го занесе на шаена, както било определено.
С ликуване и голямо удовлетворение се виждаме свободни, каквото човек може да си представи след толкова мъки и беди, потеглихме от град Хузамгее на дванадесети януари по една голяма сладководна река, широка над една левга, като плавахме по различни посоки, заради завоите, които правеше реката. През всичките тези седем дни, докато вървяхме по нея, видяхме безброй знатни селища, както паланки, така и градове, които, ако се съди по блясъка отвън, сигурно бяха много богати селища, както по великолепието на зданията, които се виждаха, така и по отделните къщи, а също и храмовете с обковани със злато покриви. Видяхме и голямо множество кораби с най-различни стоки и храни в голямо изобилие. Пристигнахме в един знатен град, който се казваше Куангепаруу, който имаше петнадесет-двадесет хиляди жители, и Науделум, който по заповед на краля ни водеше, остана в този град дванадесет дни, за да си върши търговията с хората от този край, като заменяше сребро и бисери, при което ни довери, че от едно направил четиринадесет и че ако карал сол, нямало да е доволен, дори ако я продаде тридесет пъти по-скъпо, отколкото му струва. В този град ни уверяваха, че кралят всяка година имал доход само от сребърните мини две хиляди и петстотин пики, което прави четири хиляди квинтала, а освен този доход имал и много други от най-различни неща. Този град се защищава само от една слаба тухлена стена, осем мои педи дебела, и един ров, широк пет морски разтега и седем педи дълбок. Неговите жители са слаби и невъоръжени хора, нямат нито артилерия, нито нещо, което може да спре петстотин добри войници, ако ги нападнат. Оттук потеглихме един вторник сутринта и продължихме нашия път още тринадесет дни и пристигнахме в пристанището Саншау в китайското кралство, където е островът, на който умря по-късно блаженият отец Франсишку, както ще кажем по-нататък, и понеже не намерихме по това време кораба за Малака, които беше заминал преди девет дни, отидохме в друго пристанище на седем левги по-нататък, на име Лампакау, където намерихме две джонки от брега на Малайо, една от Патане, и още една от Лугор. И тъй като в характера на тази наша португалска нация е всеки да държи най-вече на собственото си мнение, между нас осмината имаше такива разногласия, че по нищо не можехме да се споразумеем и да имаме мир и съгласие, и се стигаше дотам да се избием помежду си, и понеже е срамно да разказвам какво се получи, ще кажа само, че капитанът на лоршата, която ни докара там от Хузамзее, изплашен от нашето варварство, си тръгна много раздразнен, без да иска да вземе писмо, нито наше устно послание, което и никой от нас не му даде, като каза, че по-скоро би предпочел кралят да заповяда да му отрежат главата, отколкото да оскърбява бога, като носи нещо наше там, където отива. И така скарани и разединени, останахме на това островче още девет дни, през които двете джонки отплаваха, без също тъй някой от тях да пожелае да ни вземе със себе си, поради което бяхме принудени да останем там в гората, изложени на много и големи опасности, които много се съмнявам, че можеше да избегнем, ако нашият господ бог не се беше сетил за нас, защото, след като вече седемнадесет дни живеехме в голяма мизерия и немотия, се появи един корсар на име Самипошека, който бягаше разбит от войската на айтау на Шиншеу, от двадесет и осем кораба, които корсарът имал, онзи му беше взел двадесет и шест и той беше успял да се измъкне само с двата, които водеше със себе си и на които караше по-голяма част от тежко ранените си хора, поради това е принуден да остане тук двадесет дни, за да ги лекува. А ние осмината, заставени от нуждата, трябваше да се съгласим да заминем с него и да ни кара накъдето иска, докато бог реши да намерим друг по-сигурен кораб, с който да отидем до Малака. След като минаха тези двадесет дни, през които ранените оздравяха, без през цялото това време да се помирим помежду си след миналата разправия, ние се качихме все така разединени с този корсар, трима в джонката, с която пътуваше той, а петима в другата, на която капитан беше един негов племенник, и като потеглихме оттук за едно пристанище, което се казваше Лайло, на седем левги от Шиншеу и на осемдесет от този остров, следвахме нашия курс с попътен вятър покрай брега на Ламау в продължение на девет дни, и когато една сутрин се намирахме почти на северозапад-югоизток напреко на солената река, която е на пет левги надолу от Шабакее, ни нападна един разбойник със седем много високи джонки и от шест часа сутринта до десет водихме едно доста ожесточено сражение с много нападения както с копия, така и с огън, и накрая се запалиха три платнохода — два на разбойника и един от нашите — джонката, където бяха петимата португалци, на която по никакъв начин не можахме да помогнем, защото по туй време повечето от хората ни бяха ранени. Когато следобед подухна лек бриз, господ бог ни помогна да избягаме и да се изплъзнем от ръцете му и продължавайки нашия път така сломени още три дни, откъм сушата ни връхлетя един много силен ураган, така че още през същата нощ я загубихме от погледа си и понеже не можахме да се доближим към нея повече, бяхме принудени да се насочим към острова на леките, където този корсар беше много известен както на краля, така и на други хора от тази земя, и плавайки по посока на този архипелаг, тъй като по това време нямахме кормчия, понеже беше убит в предишното сражение, а насрещният североизточен вятър и силното насрещно течение ни караха да лавираме ту в една, ту в друга посока, което продължи двадесет и три дни с много големи трудности, и най-после господ бог се смили над нас и забелязахме земя. Когато се приближихме достатъчно, за да видим дали има някакво заливче или удобно пристанище, забелязахме на юг почти на хоризонта на морето един голям огън, поради което решихме, че вероятно е населена с някакви хора, та с парите си да купим вода, от която имахме нужда. И като дойдохме на седемдесет разтега от острова, от сушата потеглиха два малки сала с шест човека; когато стигнаха до борда и изразиха своите приветствия и церемониални любезности, те ни попитаха откъде идва джонката, на което беше отговорено, че идва от Китай със стоки, за да търгуват с тях, ако ни позволят това. Един от шестимата отговори, че разрешение ще ни даде на драго сърце Наутоким, господар на този остров Танишумаа, ако му платим правата, които по обичай се плащат в Япония, която беше тази голяма земя, появила се пред нас. След това ни описа всичко останало, от което се интересувахме, и ни показа пристанището, където трябваше да слезем. При тази радостна вест приготвихме веригите на котвата и водени от една лодка, се отправихме към малкото заливче, което сушата образуваше от южната страна, където имаше голямо селище, наречено Мяйжимаа, от което скоро надойдоха много парао с продукти, които купихме.
Нямаше и два часа, откакто бяхме хвърлили котва в заливчето Мяйжимаа, когато Наутоким, принц на остров Танишумаа, дойде на нашата джонка, придружен от много търговци и знатни хора, с много сандъци, пълни със сребро, за да купят плат. След обичайните от двете страни любезности, той се увери, че може да дойде до нас, дойде веднага и като ни видя нас, тримата португалци, попита какви хора сме, защото по разликата в лицата и брадите разбра, че не сме китайци. Капитанът корсар му отговори, че сме от една земя, която се казва Малака, където преди много години сме дошли от друга, която се казва Португалия, чийто крал, според както бил чул няколко пъти от нас, живеел накрая на големия свят. От това Наутоким се изплаши много и каза на своите да останат: да ме убият, ако това не са шеншикожите, за които е писано в нашите книги, че прелитайки над водите, подчинявали хората по земите, където бог е създал богатствата на този свят, поради което за нас това е голям късмет, ако са дошли в нашата страна за добро. Тогава извика при себе си една жена лекия, която беше преводачка, за да се разбере с капитана китаец, собственик на джонката, и й каза: питай капитана къде е намерил тези трима души и по каква причина ги води със себе си в нашата земя Япония? На това капитанът отговори, че без съмнение ние сме търговци и добри хора; и понеже ни намерил изгубени в Лампакау, той ни прибрал, за да ни помогне с благодеянията си, както правел и с други, които намирал така, за да го закриля бог от нещастия, които кръстосват над морето и при които мореплавателите се изгубват. Доводите на корсара се сториха на Наутоким толкова добри, че той влезе веднага в джонката и заповяда на своите хора, понеже били много, да не влизат повече, отколкото той кажел. Като огледа всичко в джонката както откъм носа, тъй и откъм кърмата, седна на един стол на горната палуба и започна да ни разпитва подробно за някои неща, които искаше да узнае от нас, на което отговорихме по негов вкус, доколкото успяхме да го доловим, от което той се показа много доволен. В тези разговори той прекара много време с нас, като със своите въпроси се показваше като човек любознателен и склонен към нови неща. После се сбогува с нас и с капитана китаец, който не обърна много голямо внимание на всички тези неща, като каза, утре ми елате на гости в моята къща и ми донесете един непознат подарък от големия свят, през който сте минали, и от земите, които сте видели, и да ми кажете как се казват, защото уверявам ви, че ще купя само тази стока, която ми хареса най-много от всички други. И като каза това, се обърна и си тръгна. И на другия ден, щом се съмна, ни изпрати при джонката един голям парао с продоволствие — грозде, круши, дини и всички видове зеленчуци, каквито има в тази страна, и като видяхме всичко това, започнахме да възхваляваме господа бога. Капитанът на джонката му изпрати по вестоносец няколко скъпи вещи и обеци от Китай в замяна на храната и поръча да му кажат, че тъй като джонката е хвърлила котва в заливчето, спокойно и закътано, скоро щял да слезе и да види земята и да му донесе мостри от плата, който кара за продан. На другия ден, щом се съмна, слезе на брега и ни взе със себе си нас, тримата, с още десет-дванадесет китайци, които му се струваха по-сериозни и представителни, за украшение на това първо посещение, при което тези хора обичат да се покажат с цялата си суета. В дома на Наутоким бяхме посрещнати всички много добре от него и китаецът му даде един хубав подарък, а след това му показа и мострите от всички видове платове, които караше, от което той остана доволен и заповяда веднага да извикат главните търговци на тази земя, с които да се договори за цената, и като се споразумяха за нея, се съгласи на другия ден да се премести в една къща, която Наутоким заповяда да дадат на капитана, за да се настани с хората си, докато си тръгне за Китай. След като нареди това, Наутоким отново започна да разговаря с нас и да ни разпитва подробно за много неща, на които отговаряхме по неговия вкус, който лесно доловихме, а не това, което беше в действителност истината, но това ставаше при определени въпроси, където трябваше да си помогнем с някои измислени неща, за да не развалим доброто му мнение, което имаше за нашата родина. Първото нещо беше, че китайците и леките му били казвали, че Португалия била много по-голяма както по пространство, така и по богатства, отколкото цялата китайска империя, с което ние се съгласихме. Второто нещо, в което също го били уверявали, било, че нашият крал бил успял да завладее по море по-голямата част от света, за което също казахме, че е вярно. Трето, че нашият крал бил толкова богат със злато и сребро, че се говорело, че имал две хиляди къщи, пълни чак до покрива. За това казахме, че за броя на къщите не знаем, защото кралството е много голямо и има толкова съкровища и толкова много население, че не може да се каже със сигурност дали са точно толкова. С тези въпроси и други от този род той ни задържа повече от два часа и каза на своите: наистина, сигурно няма нито един крал от всички, които познаваме досега на земята, който да се смята за толкова честит освен някой, който е васал на такъв голям монарх, какъвто е императорът на тези хора. И като се сбогува с капитана и с цялата му компания, ни помоли, ако желаем, да останем с него тази нощ на сушата, защото не се бил наситил да ни пита за още много неща, от които се интересувал, и че сутринта щял да заповяда да дадат няколко къщи, където да се настаним заедно с неговите хора, понеже били на най-хубавото място в града, което ние направихме на драго сърце, а нас заповяда да ни подслонят при един много богат търговец, който направи голямо пиршество както тази нощ, така и през останалите десет-дванадесет дни, през които бяхме с него.
Още на следващия ден капитанът китаец свали на брега всички платове, както му беше заповядал Наутоким, и ги занесе в няколко хубави къщи, дадени му за тази цел. Всичкият плат се продаде за три дни, както понеже беше малко, така и защото в тая страна нямаше платове; и тук корсарът спечели толкова много, че по този начин беше напълно възстановена загубата на двадесет и шестте платнохода, които китайците му взеха, защото продаде веднага плата по цената, която искаше; той ни довери, че от две хиляди и петстотинте таела, които имал, там направил още тридесет хиляди. Ние, тримата португалци, тъй като нямахме стока, с която да търгуваме, прекарвахме времето си в лов и риболов и в разглеждане на техните много разкошни и величествени пагоди, където бонзовете, техните жреци, бяха много любезни и гостоприемни с нас, защото всички хора в Япония са по природа много дружелюбни, и разговорливи. При това наше безделие един от нас тримата, на име Диогу Зеймоту, стреля няколко пъти за развлечение с пушката, която беше взел със себе си и много обичаше и с която боравеше много сръчно. Един ден той реши да отиде до едно блато, където имаше много и всякакъв вид птици, и там уби двадесет и шест диви патици. Японците, като видяха този нов начин на стрелба, който никога дотогава не бяха виждали, биха тревога и Наутоким, който в това време видя как побягнаха няколко коня, които му бяха изкарали навън, изплашен от тази вест, заповяда веднага да извикат Зеймоту от блатото, където беше на лов, и когато го видя да идва с пушката на гърба и с двама китайци, натоварени с дивеч, това му направи толкова силно впечатление, че по всичко личеше колко много му харесва онова, което виждаше, защото дотогава в тази земя никой никога не беше виждал стрелба с огън. Не можеха да схванат по какъв начин се прави това, нито разбираха тайната на барута и всички мислеха, че е магьосничество. Зеймоту, като ги видя така объркани, а Наутоким толкова доволен, гръмна пред тях три пъти и уби един сокол и две гургулици и за да не хабя напразно думи за превъзнасяне на тази работа и за да не разказвам всичко, което стана, защото беше нещо, което не е за вярване, ще кажа само, че Наутоким взе Зеймоту на коня, който яздеше, и придружен от много хора и четирима глашатаи с обковани с желязо бастуни, които викаха към насъбралия се по това време многоброен народ, като казваха: Наутоким, принц на остров Танишумаа и господар на нашите глави, заповяда и желае всички вие, както и останалите, които живеят в страната между двете морета, да почитат и тачат този шеншикожин от края на света, защото от днес нататък го правя свой роднина, както и фашароните, които са с него, под страх да не загубят главите си, ако не правят това на драго сърце, на което всички отговориха с развълнувани гласове, че така ще правят винаги. И когато Зеймоту със светска тържественост дойде до първата тераса на двореца, Наутоким му помогна да слезе от коня, хвана го за ръка, а ние останахме малко назад на почетно разстояние. Като вървяха така един до друг, стигнаха до една къща, където го настани на масата до себе си, и за да му стори най-голяма чест от всички други, го помоли да преспи тази нощ там. И оттогава нататък винаги го покровителствуваше, а покрай него и нас до известна степен. И понеже Диогу Зеймоту разбираше, че с нищо друго не може да се отплати на Наутоким за дадените му почести, нито да му достави по-голямо удоволствие, освен ако му даде пушката си, един ден, когато се върна от лов с много гълъби и гургулици, му я подари, която той прие като много скъпа вещ и го увери, че я цени много повече от всички съкровища на Китай, и заповяда да му дадат за нея хиляда сребърни таела и го помоли настоятелно да го научи да си прави барут, защото без него пушката оставаше парче безполезно желязо, което Зеймоту обеща и го изпълни. И понеже оттогава цялото удоволствие и развлечение на Наутоким се състоеше в обучението с тази пушка, беше заповядано да се направят като нея други и така бе направено веднага. И увлечението и интересът към пушките така се засили, че когато потеглихме оттам, след като стояхме пет месеца и половина, в страната вече имаше над шестстотин. А когато вицекралят дон Алфонсу ди Нороня ме изпрати там за последен път с един подарък за краля на Бунго, което стана през 1556-та, японците ме уверяваха, че в град Фушеу, който е главен град на това кралство, имало повече от три хиляди и понеже бях силно поразен от това, защото ми се струваше невъзможно това нещо да се размножи до такава степен, някои търговци, знатни и уважавани хора, ми казаха, като ме уверяваха с много думи, че в целия остров Япония имало над триста хиляди пушки и че само те били носили за търговия при леките, когато ходили там, шест пъти по двадесет и пет хиляди. Така че само чрез тази пушка, която Зеймоту беше дал тук на Наутоким с добро намерение и в знак на приятелство и за да му отвърне донякъде за честта и услугите, които му бяха оказани, както беше казано по-рано, страната се беше напълнила с такива количества, че вече няма село, нито място, колкото и малки да са, където да няма от сто нагоре, а в по-известните градове и паланки се говори за не по-малко от хиляди пушки. И оттук може да се разбере какви са хората тук и колко са склонни по природа към военните работи, на което се радват повече от всички известни досега народи.
След като минаха вече двадесет и три дни, откакто бяхме на остров Танишумаа, отпочинали и доволни, прекарващи времето си в много развлечения като риболов и лов, което тези японци много обичат, в това пристанище дойде един кораб от кралство Бунго с много търговци, които като слязоха на брега, отидоха веднага да посетят Наутоким, какъвто беше обичаят. Между тях вървеше един възрастен човек, с когото всички говореха с голямо уважение, който, като падна на колене пред Наутоким, му даде писмо и къса шпага, украсена със злато и една кутия, пълна с хавански пури, които Наутоким взе с голяма учтивост. След като стоя дълго време с него, разпитвайки го за някои подробности, прочете писмото на ум и като разбра съдържанието му, се понамръщи малко и се сбогува с този, който му го донесе, като поръча да го посрещнат с всички почести. После ни извика при себе си и направи знак на преводача, който беше малко настрана, да дойде и ни каза чрез него: моля ви много, приятели мои, да чуете това писмо, което ми дадоха сега от краля на Бунго, мой господар и вуйчо, и тогава ще ви кажа какво искам от вас. И като го подаде на един свой ковчежник, заповяда му да го прочете, което казваше така: Дясно око на моето лице, поставен наравно с мен, както всички мои любимци, Хиаскарано гошо Наутоким от Танишумаа, аз Орежемдоо, ваш баща по истинската любов на сърцето ми, както онзи, от когото взехте името и същността на вашата особа, крал на Бунго и Факатаа, господар на големия дом на Фиансима, Тоза и Бандоу, върховен глава на малките крале на островите Гото и Шаманашеке, ви известявам, сине мой, чрез думите, изказани от моята уста за вашата особа, че хора, които дойдоха преди няколко дни от вашата земя, ме увериха, че във вашия град имате трима шеншекожини от края на света, хора, много подходящи за японците, които се обличат в коприна и носят на пояса си мечове, не като търговци, които продават плат, а като хора на честта, които искат чрез нея да прославят имената си и които са ви известили подробно за всички неща, които стават по света, като казват, че има и друга земя, много по-голяма от нашата и с черни и кафяви хора, неща непонятни за нашия ум, поради това ви моля като син, равен на моите, чрез Финжеиндоно, когото изпращам да посети дъщеря ми, да бъдете любезен да ми изпратите един от тримата, които, както ми казаха, имате там, и както знаете, моля за него поради моята продължителна болест и неразположеност, изпълнена с болки и голяма тъга и отегчение, и ако се притесняват от нещо, уверете ги от свое и от мое име, че непременно веднага ще го върна жив и здрав; и като син, който желае да се хареса на баща си, направете така, че да ме зарадва със своето посещение и да изпълни това мое желание, а останалото, което не ви казвам в писмото, ще ви го каже Финжейндоно, чрез когото ви моля да споделите свободно с мен добри новини за вашата особа и моята дъщеря, защото знаете, че тя е веждата на моето дясно око, и когато я видя, тя радва лицето ми. От дома на Фуншео, на седемте сърпа на луната. Като прочете писмото, Наутоким ни каза: този крал на Бунго е мой господар и вуйчо, брат на моята майка, и преди всичко е мой добър баща, давам му това име, защото е баща на жена ми, поради което ме обича толкова много, колкото собствените си деца, и аз, поради голямото задължение, което имам към него, ви уверявам, че толкова много искам да му угодя, че бих дал голяма част от земята си, бог да ме превърне в един от вас, както, за да отида да го видя, така и за да му доставя това удоволствие, понеже зная добре неговия нрав, което той ще оцени по-високо от всичките съкровища на Китай. И тъй както вече разбрахте от мен моето желание, умолявам ви да се съгласите и един от вас да отиде в Бунго, за да види този крал, когото аз имам за баща и господар, защото другият, на когото дадох име и го направих свой роднина, не ще го пусна да се отдели от мен, докато не ме научи да стрелям като него. Ние двамата, Кристовау Боралю и аз, му отговорихме, че целуваме ръка на негово височество за честта, която ми оказа, като иска да му бъдем в услуга и още повече че това му доставя удоволствие, и да нареди кой от нас да бъде, защото ние веднага ще се приготвим, при което той, след като се замисли малко кого да избере, посочи мен и каза: този, че е по-весел и несериозен, защото повече се харесва на японците и ще ободри болния, защото тежката сериозност на другия ще му причини само тъга и печал и ще увеличи отегчението му. И като се шегуваше със своите за тези неща с поговорки и остроумия, които те впрочем, обичат много, дойде Финжейндоно, на когото ме предаде веднага с много вежливи думи относно сигурността на моята особа, от което останах много доволен и отхвърлих някои опасения, които имах по-рано, поради това, че малко познавах дотогава тези хора, и заповяда да ми дадат двеста таела за из път, с които се приготвих колкото може по-бързо, и потеглихме, Финжейндоно и аз, с един кораб с весла, на който те казват фунсе и след като пътувахме само една нощ от остров Танишумаа, осъмнахме в едно заливче, близо до брега, на име Хиамангоо и оттук към един красив град, който се казваше Куангизумаа, и като плавахме тъй по нашия курс с попътен мусон, стигнахме на другия ден до едно знатно селище на име Танора, и оттук на другия ден отидохме да спим в друго, което се казваше Минато, а оттук във Фиунгаа. И като правехме така всеки ден нашите спирки и слизахме на суша, където се запасявахме с хубави продукти, стигнахме в една крепост на краля на Бунго, наречена Оски, на седем левги от града, където Финжейндоно се забави два дни, защото капитанът на крепостта, негов шурей, беше много болен. Тук оставихме кораба, с който бяхме дошли, и тръгнахме по суша за града, където стигнахме по пладне и понеже не беше време, когато можехме да говорим с краля, слязохме в неговата къща, където ни посрещнаха много добре жена му и децата му, а към мен проявиха голямо гостоприемство. И след като обядва и си почина от пътя, той си облече празничните дрехи и заедно с някои свои роднини се отправи към двореца, като ме взе със себе си на коня. Известен за неговото пристигане, кралят заповяда да бъде посрещнат пред двореца от своя малък син, наглед девет-десетгодишен, който дойде, придружен от много знатни люде и беше богато облечен, с шест телохранители с боздугани пред него; и като хвана Финжейндоно за ръката, му каза с весело и много учудено лице: иска влизането ти тук, в този дом на краля, господарю мои, бъде толкова голяма чест и удовлетворение за тебе, колкото заслужават твоите деца и понеже са твои деца, нека се хранят на масата с мен на празниците на година, на което той, паднал на колене, му отговори: обитателите на небето, от които ти, господарю, се научи да бъдеш добър, ще отговорят вместо мен или ще дадат слово като слънчев лъч, за да възнаградя с радостна музика слуха ти за голямата чест, която ми правиш с благородството си, защото без него бих съгрешил да говоря като неблагодарниците, които живеят в най-дълбокото езеро в дълбините на дома на огъня. И като изрече това, се спусна да целуне късата сабя, която момчето носеше на пояса си, но то не му позволи. И като го хвана за ръка, придружен от господата, които дойдоха с него, го взе със себе си и го въведе в къщата, където беше кралят, който, макар и болен на легло, го посрещна с нова церемония, която няма да описвам, за да не удължавам тази история. След като прочете писмото, което онзи му носеше от Наутоким, и като го разпита подробно за дъщеря си, му каза да ме извика, защото в това време аз бях застанал по-назад. Той веднага ме извика и ме представи на краля, който ме посрещна гостоприемно и каза: нека твоето пристигане в тази земя, на която аз съм господар, бъде за мен така приятно, както дъждът от небето за нашите оризени ниви. Объркан от новото приветствие и от тези думи, аз не му отговорих с нито една дума и той като погледна към господата, които присъствуваха, каза: чувствувам, че този чужденец се смущава и навярно е от туй, че вижда толкова хора, от което може би е отвикнал, поради това добре ще е да го оставим за друг ден, защото ще свикне повече с къщата и няма да се смущава както сега. Тогава аз отговорих чрез моя преводач, който се държеше много добре, че що се отнася до това, което негово височество каза, че съм се чувствувал смутен, признавам го, но то не е заради многото хора, от които съм заобиколен, тъй като и друг път съм виждал много повече хора, но, когато си представя, че съм тук, пред неговите крака, това беше достатъчно да онемея за сто хиляди години, ако човешкият живот беше толкова дълъг, защото тези, които бяха наоколо, бяха хора като мен, но бог беше извисил негово височество толкова високо над всички, че веднага поисках той да е бог, а другите роби, а аз да бъда толкова малка мравка в сравнение с неговото величие и тъй малък, че дори да не може да ме забележи, нито аз да мога да отговоря на неговите въпроси. Всички присъствуващи обърнаха толкова голямо внимание на този тъжен и недодялан отговор, че ръкопляскайки като изплашени, казаха на краля: ако ваше височество, както каза, че този човек вероятно не е търговец, който се занимава с унижението да продава и да купува, а бонз и проповедник, който се жертвува за народа, … но кралят побърза да отговори на човека, който се готвеше за морски корсар: имате право и на мен така ми се струва, а и тъй като случаите на измама вече намаляват, нека продължим с нашите въпроси и никой да не говори нищо, защото желая да го разпитвам само аз и ви казвам, че ми е приятно да говоря с него, тъй че може би ще хапна няколко залъка малко по-късно, защото сега не чувствувам никаква болка в себе си, при което кралицата и дъщерите му, които бяха с него, с голямо задоволство и коленичили на земята, вдигнаха ръце към небето и отправиха безкрайни благодарности към бога за милостта, която бе направил.
Кралят веднага ми заповяда да отида до леглото, където лежеше доста болен и измъчен от подагра, и ми каза, умолявам те да не се отегчаваш, като стоиш до мен, защото се радвам много, че те виждам и говоря с теб и да ми кажеш дали не знаеш някакъв лек оттам в тази земя накрая на света за тази болест, която ме осакати, и нещо да ми отвори апетит, защото вече втори месец не мога да хапна нищичко, на което аз отговорих, че не съм лекар, нито съм изучавал тази наука, но че в джонката, с която съм дошъл от Китай, имаше едно дърво, чийто сок лекуваше много по-тежки болести от тази, от която се оплакваше той, и че, ако го вземе, ще оздравее веднага, на което много се зарадва, като го чу. И понеже поиска наистина да се лекува с него, заповяда да го търсят в Танишумаа, където беше джонката, и почна да се лекува с него и за тридесет дни беше вече здрав, след като цели две години беше прикован на легло от тази болест, без да може да се помръдне, нито да движи ръцете си. Двадесет дни след като дойдох в град Фушео, прекарах както ми беше угодно, ту отговарях на разни въпроси, които кралят, кралицата, принцът и господата ми задаваха, като хора, незнаещи, че има и друг свят освен Япония, и не се спирам на това, за което те ме разпитваха, а аз им отговарях, защото всичко беше маловажно и без значение и струва ми се, че не ще послужи за нищо друго, освен да изпълня хартията с неща, които по-скоро ще отегчат, отколкото да доставят удоволствие, понякога гледах техните празници, къщите им за молитва, военните им упражнения, бойните им кораби, лова и риболова им, към които са много пристрастени, главно ловуването със соколи и ястреби, както при нас, а друг път и аз прекарвах времето си с моята пушка, като убивах гургулици, гълъби, пъдпъдъци, с които тази земя беше пълна. Тамошните хора, за които този начин на стрелба с огън беше толкова нов, както и за хората от Танишумаа, като виждаха нещо, което дотогава не бяха виждали, им направи такова впечатление, че не зная дали бих могъл да преувелича нещо. Вторият син на краля, на име Аришандоно, шестнадесет-седемнадесетгодишно момче, което кралят обичаше много, ме помоли на няколко пъти да го науча да стреля, което аз винаги му отказвах, като казвах, че трябва много време, за да се научи, но той не приемаше това обяснение и се оплака от мен на баща си, който, за да му угоди, ме помоли да му дам да гръмне няколко пъти, за да се удовлетвори това негово желание, на което аз казах, че ще му дам и два, и четири, и сто пъти, колкото пъти заповяда негово височество; и понеже по това време той ядеше с баща си, остана за следобед, след като се наспи, но това не стана този ден, защото следобед отиде с майка си, кралицата, на поклонение в една пагода, където имаше празник за здравето на краля. И още на другия ден, в събота срещу света Богородица, през следобедната почивка дошъл в къщата, където бях, само с още две момчета благородници, където ме заварил да спя на една рогозка, и като видял закачената пушка, не искал да ме буди, с намерение да гръмне първо два-три пъти, понеже му се струвало, както каза след това, че в тези изстрели, които той сам произведе, няма да се смятат онези, които аз бях му обещал, накарал едно от момчетата съвсем тихичко да отиде да запали фитила, свалил пушката от мястото й и като искал да я напълни, както няколко пъти ме бил виждал да правя това, понеже не знаел колко барут трябва да сложи, напълнил цевта повече от две педи, сложил и фитила, после я опрял до лицето си и се прицелил в едно портокалово дръвче, което се намирало пред него, и като я запалил, за беда тя се пръснала на три парчета, ударила го и го наранила на две места, едно от парчетата почти му откъснало палеца на дясната ръка и момчето веднага паднало на земята като умряло, а другите двама, които били с него, като видели това, побягнали към двореца и викали по улиците: пушката на чужденеца уби сина на краля; техните викове предизвикали такава суматоха сред хората, че се събрал целият град и се струпал с оръжие и крясъци пред къщата, където се намирах горкият аз, и едва тогава, бог ми е свидетел, аз се събудих от врявата на разбунтувалите се и видях, че на земята до мен лежи момчето, цялото обляно в кръв, и не мърда ни ръка, ни крак, прегърнах го като обезумял и не знаех къде съм. В това време дойде кралят, приведен в един стол, който четирима души носеха на раменете си, а той беше толкова пребледнял, че не приличаше на жив човек, а кралицата, подкрепяна от две жени и двете си дъщери по същия начин, гологлави, заобиколени от много госпожи и знатни хора, всичките като поразени; и като влязоха в къщата и видяха, че момчето лежи като умряло на земята, а аз съм го взел в прегръдките си и двамата сме облени в кръв, всички решиха, че съм го убил аз, двама от тези, които бяха там, се нахвърлиха върху мен с голи шпаги в ръце и искаха веднага да ме убият, обаче кралят изрева строго, като каза: та, та, та, разпитайте го първо, защото подозирам, че тази работа идва от по-далеч, защото може да са го подкупили някои роднини на предателите, които онзи ден заповядах да бъдат осъдени. И като извикаха тогава двете момчета, които са били тук с неговия син, той им зададе много въпроси, а те отговориха, че моята пушка го убила с някакви магии, които били в цевта; тогава всички, които ни бяха наобиколили, изкрещяха в един глас: какво друго иска да чуе господарят? Веднага да го убие най-жестоко. Изпратиха веднага да повикат фрубака, преводача, чрез когото се разбирахме с тях, който в това време също беше избягал от страх, и го доведоха насила пред краля и пред него и цялото правосъдие в едно предисловие му отправиха много заплахи, ако не говори истината, на което той разтреперан и разплакан отговори, че ще я каже. Тогава заповядаха да дойдат трима нотариуса, петима палачи с шпаги и в двете ръце, а през това време аз бях вече вързан и поставен на колене пред тях и бонзът Аскерано тейше беше председател на съда, със засукани ръкави и с нож в ръка, изцапан с кръвта на момчето, и ми каза: заклевам те като син на дявола, какъвто си, и виновен за толкова тежко престъпление, като обитателите на дома на огъня, хвърлени в дълбоката бездна на центъра на земята, да кажеш тук на висок глас, за да те чуят всички, поради каква причина ти поискаха твоята пушка с магиите си да убие това невинно дете, което ние всички пазехме като очите си? На което тогава не отговорих, защото още не бях на себе си, и дори да ме убиеха, нямаше да усетя, обаче той със свирепо и яростно лице ми каза отново: говори, признай кой те подкупи и колко ти дадоха, и как се казват, и къде живеят; на което отговорих, вече малко раздразнен, че бог знае и нека него го вземе за съдия при това дело, а той все още недоволен от това, което беше направил, отново ми отправи много нови заплахи, като заизрежда разни ужаси, за което изгуби над три часа, а през това време господ бог пожела момчето да дойде на себе си и то като видя баща си и майка си обляни в сълзи, каза, че ги моли много да не плачат, нито да искат смъртта на някого, защото само той бил причината за всичко, и че аз нямам никаква вина, поради което ги помоли, заради кръвта, в която го виждат облян, да заповядат веднага да ме развържат, защото иначе отново щяло да умре, и кралят заповяда веднага да махнат от мене въжетата, с които палачите бяха ме вързали. В това време дойдоха четиримата бонза, за да го лекуват, и като го видяха в какво положение е и с увиснал палец, започнала така да се вайкат, че не може да се опише, и момчето, като ги слушаше, започна да вика: махнете тия дяволи отпреде ми и доведете други, които да не ми говорят за моето състояние, защото така е било угодно богу да бъда в такова положение. И като отпратиха четиримата, дойдоха други, които не се решиха да лекуват раните и казаха за това на бащата, от което той се натъжи неутешимо и реши да послуша съвета на придружаващите го, да прати да извикат един бонз на име Тейше андоно, много прославен сред тях, който тогава беше в град Факатаа, на седемдесет левги оттам, на което раненото момче отговори: не зная какво да кажа за съвета, който давате на баща ми, след като всички виждате в какво положение съм и вместо да бъда лекуван и да ми се спре кръвта, искате да чакам един хилав старец, който е на сто и четиридесет левги оттук и на отиване и връщане, така че докато дойде, ще мине един месец. Поискайте прошка от този чужденец за оскърблението, което му нанесохте, и го успокойте след този страх, който му внушихте, и освободете тази къща, за да ме лекува той, както знае, защото по-добре е да ме убие човек, който толкова е плакал за мен, като този нещастник, отколкото слепият бонз на деветдесет и две години, от Факатаа.
Неутешимият крал, който в това време беше като побъркан поради положението, в което се намираше синът му, се обърна към мен и каза много благо: умолявам те, виж дали можеш да ми помогнеш в бедата, която сполетя моя син, и те уверявам, че ако направиш това и ми го дадеш здрав, ще те имам като мой син и ще ти дам толкова, колкото поискаш. Аз му отговорих, нека негово височество заповяда да си отидат тези хора, защото ме смущават с врявата, която вдигат, и че ще видя какви са раните и ако се реша да го лекувам, ще го сторя на драго сърце, което кралят веднага направи; и като се доближих тогава до момчето и погледнах раните му, видях, че не са повече от две, една над челото, която, макар че беше голяма, не беше опасна, а другата на дясната ръка, която не беше нищо особено, само дето палецът беше полуувиснал. И като ми даде господ бог нова сила, казах на краля да се храни и да не се безпокои, защото се надявам бог да излекува сина му за по-малко от месец. Заех се да го лекувам веднага, а бонзовете започнаха да упрекват краля, че се е съгласил с това, и му казаха, че без съмнение тази нощ синът му ще умре, затова по-добре било да заповяда да ми отрежат главата, отколкото да ме остави още веднъж да убия сина му, защото, ако станело така, както било ясно, че ще стане, неговата смърт щяла да бъде много безславна, а кралят щял да загуби доброто име пред своите. Кралят им отговори, че виждал колко са прави, когато говорят така, поради което ги моли да го посъветват какво да направи, на което те му отговориха, че трябва да изчака да дойде бонзът Тейше андоно и да не приема друг съвет, защото той бил по-голям светец от всички, уверяваха го те, и само с едно докосване с ръката си щял да го излекува, както бил вече излекувал много други, на което те самите били свидетели. Когато кралят беше готов да приеме този проклет съвет на тези слуги на дявола, момчето започна да се оплаква, че много го болят раните и нека веднага му помогнат по какъвто щат начин, защото не можело да понася болките. При тези думи кралят отново поиска мнението на тези, които бяха при него, и ги помоли настоятелно, че като се имат пред вид, от една страна, разногласията между бонзовете и, от друга страна, голямата опасност, в която се намира синът му и големите болки, които изпитва, да го посъветват какво да направи при тази обърканост, в която не знаеше какво да реши, и всички му казаха, че много по-добре е да бъде лекувано веднага, отколкото да се чака толкова време, както казаха бонзовете. Кралят одобри този съвет като по-добър и по-разумен и като такъв го прие и благодари за него. И обръщайки се отново към мен, продължи да ми казва безброй любезни неща и ми обеща да ме направи много богат, ако излекувам сина му, на което аз със сълзи на очи отговорих, че ще го направя така внимателно и грижливо, както и ще види негово височество. И като се оставих в ръцете на бога, и като събрах кураж (както се казва), понеже виждах, че тук друг изход няма и че ако не го направя, ще ми отрежат главата, приготвих всичко необходимо за лекуването и веднага започнах с раната на ръката, понеже ми се струваше по-опасна, и направих седем бода, макар че ако беше лекувано от ръката на хирург, може би щяха да са достатъчни много по-малко, а на раната на главата направих само пет бода, тъй като беше по-малка, и сложих отгоре кълчища, напоени с яйца, и ги превързах много добре, както бях виждал няколко пъти да правят в Индия, и на петия ден извадих конците, и като продължих така с моето лечение, господ бог пожела то да оздравее за двадесет дни, без да му остане някаква болка, само една слаба изтръпналост на палеца, поради което кралят и всички господа оттогава нататък бяха винаги много гостоприемни към мен, почитаха ме много, а същото правеха и кралицата и нейните дъщери, които ми дадоха много копринени дрехи, а господата шпаги и ветрила, а кралят ми даде шестстотин таела, така че лекуването ми донесе над хиляда и петстотин крузадо, които донесох оттам. По това време бях известен от двамата португалци, които останаха в Танишумаа, че китаецът корсар, с когото бяхме дошли там, се готви да заминава за Китай. Казах за това на краля и го помолих да ми разреши да се върна, което той направи веднага и с много думи на благодарност за лечението на сина му. И като заповяда да ми дадат веднага една фунсе с весла, снабдена с всичко необходимо, и с двадесет негови слуги и един знатен мъж за капитан, потеглихме от град Фуншео една събота сутринта и в петък другата седмица по залез-слънце пристигнахме в Танишумаа, където намерих двамата мои другари, които ме посрещнаха с голяма радост. Тук останахме още петнадесет дни, през които джонката беше напълно готова за път, и заминахме за Лиампо, едно морско пристанище; в кралство Китай, за което споменах по-нагоре и с което португалците по това време водеха търговия, и като плавахме по нашия курс, по божия воля пристигнахме в него благополучно, където бяхме посрещнати много добре от тамошните жители, които, като смятаха за нещо ново, че си идваме по този начин, почти присъединени към китайците, ни питаха от коя земя идваме и откъде сме тръгнали с тях, на което отговорихме така, както си беше, и им разказахме за цялото ни пътешествие, и за новата земя Япония, която бяхме открили, и за многото сребро, което имаше там, и за добрата търговия с китайски платове, от което всички останаха толкова доволни, че не можеха да сдържат радостта си и веднага направиха една благочестива процесия, за да благодарят на бога за голямата милост, и тръгнаха от най-голямата църква „Света Богородица“ до една друга „Свети Яков“, която се намираше на края на селището, където отслужиха литургия и четоха проповед. След като свърши тази толкова благочестива и свята работа, в сърцата на повечето хора от това селище започна да се промъква алчността, така че всеки искаше пръв да предприеме пътешествието. Стигна се дотам, че се разделиха на групи и с оръжие в ръка изкупуваха всички платове в страната, където се появяха, така че китайските търговци, като виждаха тази нова и необуздана алчност, когато петдесет метра коприна струваше по това време четиридесет таела, само за осем дни покачиха цената на сто и шестдесет, и дори я вземаха насила и в много лош вид. И с тази коприна и неудържим интерес само за петнадесет дни бяха направени девет джонки, всички толкова зле снабдени и така зле екипирани, че някои от тях дори нямаха кормчия, а с това се наемаха самите им собственици, които нищо не разбираха от този занаят, и така всички заедно заминаха една неделя сутринта с насрещен вятър, с насрещен мусон, срещу прилива и срещу разума, без дори да им мине през ум за опасностите в морето, а напротив, толкова самонадеяни и улисани, че никой не можеше да се изпречи отпреде им, в това число и аз. Така отплаваха наслуки между островите и континента и в полунощ при една дъждовна буря, която ги връхлетя, всички бяха завлечени към плитчината Готом, която се намира на тридесет и осем градуса, и по голямо чудо само две от деветте джонки се измъкнаха, а другите седем се изгубиха, без да се спаси нито един човек от тях. Всички щети и загуби възлизаха на повече от триста хиляди крузадо плат, освен шестстотинте човека, които загинаха, между тях сто и четиридесет португалци, все уважавани и богати хора. Двете джонки, с които по чудо едва се спасихме, продължихме по нашия курс и двете заедно отидохме чак до острова на Леките и там при новолунието започна да духа такъв ненадеен североизточен вятър, че повече не се виждахме един друг, а някъде след пладне от запад-северозапад ни връхлетя един вятър и морето стана толкова бурно, с такова люшкане и високи вълни, че беше нещо ужасно. Нашият капитан, който се казваше Гашпар ди Мелу, благородник, много мъжествен, като видя, че джонката се проби откъм кърмата и в трюма на втората палуба влезе вода девет педи, след като се посъветва с офицерите, реши да се отрежат и двете мачти, защото иначе щяха да разцепят джонката, и макар че това се правеше колкото е възможно по-внимателно и предпазливо, нашето спасение не можа да мине, без голямото дърво да затисне четиринадесет души, петима от тях португалци, които бяха смазани и раздробени на хиляди парчета, нещо изключително печално за гледане, което така потисна духа ни, че бяхме като побъркани. И понеже бурята все повече се засилваше, ние се оставихме да ни носят вълните почти до залез-слънце, когато джонката се разби почти напълно. И тогава капитанът и всички останали, като видяхме до какво печално положение ни бяха докарали нашите грехове, започнахме да викаме за помощ пред една икона на света Богородица и с много сълзи и викове да я молим да измоли от своя честит син прошка за всички грехове, защото вече никой не мислеше за живота. Така прекарахме по-голямата част от нощта и с полупотънала джонка се носехме и докато дежурният беше обзет от дрямката, връхлетяхме върху един риф и още от първите удари джонката стана на парчета, при което загинаха шестдесет и двама души, някои удавени, други премазани под кила, толкова голяма болка и печал, колкото човек може да си представи.
Когато се връщам от морето, винаги се чувствувам като зашеметен и изпълнен със светлина. Тогава си вземам някои бележки — пет-шест реда, някой тип, някой пейзаж. Ето така събрах тази книга, прибавяйки няколко страници със спомени и половин дузина скици на края, които, както и някои сценки от живота, са по-хубави, преди да са напълно завършени.
Тези редове на носталгия ме стоплят и оживяват в студените зимни дни. Отново виждам синевата, а до мен достига по-силно бурното продължително ехо… Достатъчно е да познаваш някой стар водолаз, за да възприемаш по друг начин величествения глас на морето. Той е израснал с него и го е запазил завинаги в себе си. Аз също никога вече не го забравих…
Април, 1920
За мене Фоз се състои от Ко̀ргиня, замъка и хълма с реката, която тече край селището, и улицата от Серка до фара. Оттам нататък не съществува нищо друго… Интересува ме само селището на рибари и моряци, което израсна естествено като живо същество, приспособявайки се постепенно към живота край широкото море. Но дори и този Фоз в душата ми се смалява до едно кътче — десетина къщи и хора, които опознах като малък и които пазя в паметта си. Те все по-дълбоко проникват в тъгата ми и стават все по-живи с приближаването ми към смъртта. Светът, който не съществува, е моят истински свят.
Това заспало селище се намираше на сто левги от Порту и живота. Там живееха неколцина рибари и моряци: Антониу Луиш, Повейра, госпожите Ферейра, дона Ана да Ботика и сестрите Капазориаш. И във Фоз, и в замислената Леса живееха хора, изчезнали заедно с корабите с платна, с онези кораби, които се отправяха за Бразилия на дълги тримесечни пътешествия. Къщите, наредени една над друга, излъскани като корабни палуби, бяха обърнати към морето. Всички имаха по едно голямо око, за да гледат отплаващата яхта или лодка, или да търсят безутешно там, на дъното, кораба, който носи на борда си мъжа или отсъствуващия син, и една мачта в градината, за да сочи последния им път. Моят дядо по майка отплава един ден с лодката си. Баба ми Маргарида го чака от двадесетата си година до смъртта си, от времето на русите коси, стигащи до петите й, до белите коси, с които отиде в гроба. Когато пенестите вълни бучаха в залива, сърцата се свиваха в гърдите, а на светлината на кандилото жените по цели часове се молеха „за онези, които са сред морските вълни“.
И досега си спомням така добре, както преди, всички кътчета в дома на баба ми: стълбата с корабно въже вместо перило, гостната с две мрачни картини на стената — разпнатия Исус и свети Йоан Кръстител, и пейката, на която тя и леля Ирия седяха по цял ден и плетяха възглавници. Плетивото е занятие на жените по крайбрежието, на тези руси жени със сини очи и издължени лица — от Фоз, Леса и Вила ду Конди, чийто живот минаваше в очакване на мъжете, а сръчните им ръце плетяха дантели, нежни като морската пяна… Гостната имаше две врати — едната за вътрешните стаи, а другата за преддверието, където момчетата спяха в един шкаф, разделен на каюти.
До къщата, която се катереше с тераси по хълма, се изкачваше и една каменна стълба с площадки чак до върха. От градината, която беше над керемидите, се виждаше светът. Именно оттам, прескачайки зида, аз тръгвах на приказни екскурзии през боровата гора в Лажи…
Много прости, много различни обичаи. Една мерлуза струваше двадесет винтена[1] и баба ми се оплакваше от поскъпването на живота, като говореше с тъга за „времето, когато оризът беше по петнайсет“. Бяха замлъкнали корабостроителниците в Мирагая и Оуру, където калафатчиите, ковачите и дърводелците издигаха сегиз-тогиз сред искрите от ковашкото огнище и мириса на дялан бор скелите на лодки, корабчета и яхти, но аз все пак успях да се запозная с неколцина интересни типове — пенсионирани капитани на конния трамвай, който бе открит и возеше хората до Порту за един час, осветяван нощем с една петролна лампа и подсилван с мулета в Масарелуш. В тези коли пътуваха все същите половин дузина хора, а обслужването се ръководеше от един майор с къса остра брадичка, старателно боядисвана, който поддържаше желязна дисциплина в затвора в Оуру. Сред хората, които понякога пътуваха заедно с мене по времето, когато Аниня ду Жеремиаш ме водеше за ръка на училище, никога няма да забравя капитан Бернардеш, един от Карвалю, който стигна до адмирал; чичо Бенту; избухливия капитан Сена, за когото с ужас се разказваше, че бил настигнат от буря в открито море — мълниите падали като дъжд, а трюмовете били пълни с барут; веселия капитан Серабулю, женен за една много странна жена, самият той чудесен човек с огромен, разтърсван от смях корем: „Пък нека светът свърши с една хубава вечеря с риба!“, и който накара Фоз ду Доуру и Байа да се лутат до смърт; но сред всички тях най-вече капитан Селестину, който бе започнал живота си като пират и го завърши като светец в старателни грижи за градината си, за която все още си спомням със завист. Говореше малко. Усмихваше се винаги с някакво вътрешно задоволство, пълно и съвършено, изписано на розовото му невинно лице, оградено с гъста, съвсем бяла брада. Предишният му живот бе изпълнен с жестоки и тайнствени приключения. Разказваха, че веднъж е трябвало да потуши бунт на негри, които откарвал от африканския бряг за Бразилия, като изсипал в трюма торби с вар. И други, по-страшни неща се разправяха за капитан Селестину… Но това, което аз знам със сигурност за него, е, че в отглеждането на карамфили нямаше равен на себе си в целия свят. По цял ден тънка струя вода извираше от невидими канали, на които само той знаеше тайната, и падаше капка по капка върху обсипаните с бял цвят лехи. По цял ден старият корсар се грижеше с нежните си женски ръце за отглежданите като дъщери цветя. И така свърши живота си, като подрязваше и подкастряше растенията, без никакво угризение на спокойната си съвест…
Май, 1921
Златиста сънливост, прекъсвана от две-три случки — пристигащите от риболов лодки, огромен вързоп, който тържествено слиза на брега, малките плоскодънни лодки, които изхвърлят купища сардина на пясъка. Наближават мъгливите дни, когато звънът на църковните камбани призовава изгубените в мрака хора, времето на риболов по реката, на лова на миногата с фенер по края на плитчината и през декември — лова на сардината. Господин главният лоцман се разхожда по кея с ръце отзад и ругае старците от пансиона, а трима моряци разговарят там, на каменната пейка, под кулата на лоцманите, където сядаше и моят дядо.
Идва денят, в който пускат на вода и нашата лодка. С насмолени кълчища калафатчиите мажат чамовите части. Неколцина мъже я боядисват с вар, един от тях рисува от едната страна „Покровителка на мореплавателите“. От Повоа пристига Мануел Серау — мълчалив човек с бели брезентови панталони, и скроява простряното на пясъка платно. Мачтата е отсечена в боровата гора в Лажи. Господин абатът — камбаната бие — я поръсва със светена вода и групата с шапки в ръце и благоговение на лицата очаква последната латинска дума, за да я пусне по намазаните с лой колелца надолу. Шестнадесет души са, яки като скали, заедно със собственика и прислужника. Тук е Жеремиаш, висок, с брада като морски водорасли, Биле и Мандум, Жоаким Сота, моят кум Матиаш, Жозе даш Фекадеш, Моуку и Бешига, опърлени от морския вятър, старецът с лула между зъбите, който от толкова гребане остана завинаги прегърбен, Мануел Арайш — посивял и мълчалив, и слугата Нел с невинни очи на животинче, което за пръв път вижда морето.
— Пускай!
Жените край чешмата оставят стомните и хукват насам, мъжете подлагат рамене под борда на лодката и хоп! — напрягайки мускули, тласват „Покровителката на мореплавателите“, която се плъзва по камъните и влиза във водата. Двама мъже скачат вътре и я теглят за въжетата.
Тези незначителни събития се запечатаха завинаги в ретината на очите и в душата ми. За дълго време бях ги изгубил във водовъртежа на живота, но сега те изпъкват пред мене с изключителна яснота. Отново виждам всичко: лицата, предметите, цветовете и светлината. Виждам изкараните на брега лодки с лошо изписани с вар букви на борда „С бога напред“, „Богородица-покровителка“, „Бог да те води“, проснатите мрежи и рибарите с игла в ръка, които ги кърпят, различните лодки край кея. Виждам седналите на стъпалата жени — Мария да Виела, сестрите Папейраш и Бешигаш. Утро от кой знае кога, утро, което не съществува, и аз ще го покажа такова, каквото беше — синьо и мъгливо, пропито с мъгла и море… Шум край складовете — пристигат лодките със сардина. В Собрейра жените, нагазили до кръста във водата, влачат пълните с улов мрежи… Кой иска да спечели някой грош? Ето я лодката и морето, превърнато в син прашец, и Оутра Банда, съвсем зелена. Откакто се помня, познавам онзи голям бор над готическата къща, притежателите на корабчета и широкото крайбрежие, където две-три лодки от Афурада ловят кефал. Мъжът хвърля мрежата, а жената, с ритмични движения, удря с въдицата по водата, за да плаши рибата, която се приближава към примката.
Това са неща, които ще накарат мнозина да се усмихнат. Наистина са дребни нещица… Но признавам, че са най-прекрасните часове от моя живот, единствен миг на тъга, в който светлината се разпръсва и светът завинаги се запечатва в душата. Това е самият живот с неповторимо очарование, когато очите се разтварят за прелестното утро, когато се изскача за пръв път от гнездото, но все още се усеща неговата топлина. Всичко е ново и сияйно. Вдишваният въздух ни опиянява, това е първият ни блян. Ново и пълно с изненади е лятото, когато големите кораби с изпънати платна и мъж само по панталони на върха на рубката, натоварени с дърва, миришещи на гора, се спускат бавно във водата. Нова е зимата, когато голямото течно платно на прилива блести и слънцето свети по-ярко, или когато резкият вятър започва да кънти и поривите му непрестанно блъскат прозорците. — Има ли някой извън залива? — И гредите на скелето пукат като киловете на корабите и тази мрачна нощ, в която ми се струва, че чувам викове, все не свършва.
Гласът се усилва… Сега го чувам по-близо, по-ясно. Почти чезнещото ехо се засилва, превръща се във вик, отправен към мене…
Юни, 1921
В даден момент всичко, дори предметите, бяха за мене същества от един необикновен свят — и блестящото устие на реката, на което се предавах в черупка от четири дъски; и пясъчният нанос; и широкото и дълбоко море, което ми отне неколцина близки и бе постоянна грижа за тези хора, и което сегиз-тогиз ги убиваше пред очите ми. Силуетите от сънищата отново се втурват към мене, отново ми протягат ръце… И на сън понякога си спомням някои незначителни неща — начина, по който трябваше да се натискат капризните врати, за да можеш да ги отвориш, спомням си някое изражение, от което ме делят цели левги забрава, дребни нещица, случили се за секунда, един поглед или една пълна с нежност усмивка. Случва се понякога да си спомня, сякаш стои непокътнато пред мене, някое лице, отдавна погълнато от земята…
Моите мъртъвци са все по-живи.
Това е носталгия, но не е само носталгия. То иде от много дълбоко. Действията ми се ръководят от изчезнали ръце и аз съжителствувам с призраци. Ще отнеса този мирис на катран в ноздрите си до гроба; този пейзаж — море, устие и небе — се е впил в сърцето ми, но не само като пейзаж, а и като чувство. У мене възкръсват часовете, които прекарах, надвесен на стария зид, и усещам малките камъчета под ръцете си, когато съзерцавах изобретението на нашия съсед Антониу Луиш, който посредством струи вода, две жици и малко корк задвижваше малка воденица; виждам воденичаря и съответното магаре с чувалите брашно много по-осезателно, отколкото всички номера на илюзионисти, които съм виждал по-късно в лондонските театри. У мене възкръсват първите впечатления.
Фоз е жив! Той е пред мене, някогашният Фоз, който вече не съществува, Фоз на мъртвите със своето движение, хора и пейзажи. Там горе планината е обагрена от слънцето, тук долу реката е оцветена в синьо. Кантарейра в единия край приспива големия фонтан от златист гранит; къщата на Антониу Луиш, нашият стар дом с каменни стъпала, оградите с мрежите чак до Коргиня, заобиколена от груби колиби, и в далечината — фарът. Морето приспива залива. Светлина, каквато няма другаде и която те кара да потръпваш с движението и отраженията на водата, въздух, какъвто няма другаде и които и днес дишам като самия живот! Тишина… Фоз бавно се позлатява, година след година, обгарян от вятъра на залива, напластен със слънце и селитра…
Какво оживява у мене най-силно? Оживява изразът на едни влажни очи, които винаги ме следваха, и аз разбирам, че всички тези цветове и това злато, които ще изчезнат, но искат да проблеснат още веднъж, отговарят на един-единствен момент в живота, когато се открива светът, който ще загине и който се запазва накрая с тъга и нежност. Ето това ми е мъчно да оставя, когато усещам, че ме отнасят за някъде си, все по-далече. Тогава насън се вълнува несъществуващият свят и мъртвите придобиват израза на собствената ми душа. Ако това е нежност, то няма по-хубаво нещо от нежността на този свят. Ако е тъга, то смъртта е най-доброто нещо на света.
А самият пейзаж разбрах по-добре едва когато го загубих, може би защото го заобичах повече. Пред мене са минавали величествени и прекрасни пейзажи, но един скромен изглед е неделима част от моето същество.
Животът отминава, но един момент от него никога не преминава — той се превръща в нещо друго. А приближаването на смъртта му придава друг цвят. Затова сега виждам всичко все по-ясно… Виждам дупките в стените и отраженията на светлината във водата, които траят само миг, но винаги се подновяват. Слънцето ги оживява и осветява. Те са мигновени. Движат се, изтласкват се, отстъпват място на други. Те са неспокойни и златисти. Едно видение, една игра на светлината като мимолетното съществуване, което отминава, и като сън, който не оставя следи, а само за миг се появява на повърхността на живота…
Всичко трае колкото неспокойните отражения. Само тази огромна река следва своя неизменен и неспирен път към дълбокото море.
5 септември
Щом затворя очи, усещам тази корава и огромна ръка, която ме носи във влажната мрачна нощ. Не виждам морето, но ме обгръща и изпълва соленият му дъх и чувам в далечината бученето му. По-наблизо ечи непрекъснат гръмол, после, в дъното различавам друг по-дрезгав глас и накрая един безспирен вопъл, от който от време на време се издига вик. Нощем светът угасва и само този глас го изпълва… Три часът е. Момчето върви от врата на врата и чука с един камък. После вика в мрака: „Сеньор Мануел, слизайте към морето!“ После от по-далече в мрака се издига проточен вик, сякаш морето ги вика един по един: „Сеньор Жозе, слизайте към морето!“ Капитанът ме води за ръка към хлъзгавия кей и аз скачам в лодката. Шепот. Контури. Някои мъже се настаняват на пейката, други опират веслата в камъните, за да отдалечат лодката.
Все по-близо, все по-близо е соленият дъх… Един порив, една вълна, едно чудовищно „ах“ — мрачният дълбок вик — и излизаме в залива. Приближавам се към капитана, който не сваля ръка от кормилото, неподвижен и внимателен. Плаши ме тъмнотата, в която няма граници между мрака и живота и от която ме отделя само една дъска. Приливът спада. Капитанът нарежда:
— Вдигнете платното.
Мъжете скачат на пейките и платът плющи в тъмното.
— Вдигай, хайде-хоп!
Въжето скърца по скрепеца и голямото триъгълно платно се издига, вее се, издува се от вятъра. Лодката се обръща с борда. Миг колебание и после навлизаме в безбрежната вълнуваща се шир, в безкрайната нощ. Под светлината на фенера се движат неясни сенки. Мъжете лягат на пейките или на дъното между кофи, чукове и голямото корабно въже, дълго осемдесет разтега, с което се хвърля котвата на връщане в залива. Само капитанът продължава да държи кормилото с втренчени в компаса очи. Приближавам се още малко към него… Черна вода, черно дихание. Някакъв жив трепет, някаква влага, която прониква в устата и полепва по ръцете, и мракът, но мракът е като някакво огромно същество, което не различавам, но усещам неговия допир — невидимо дихание, което се разнася в далечината, пълно с тайнственост, с безразборен вой, и което се стоварва на едри късове и горчиви пръски. Идва към мене. Заобикаля ме. Почти виждам огромните му ръце. Заслушвам се в тъмнината, изпълнена с шумове, гласове, подвижни сенки, които се хвърлят срещу нас с шепот, ту нагоре, ту надолу, без прекъсване. Сякаш от много далече долита вик, от страшния бездънен живот, в който прониквам. Но морето вече не ме плаши. Фенерът осветява лицето на капитана — строго и сериозно, спокойно. А до мене водата се плъзга край борда, плиска се с все същия монотонен шум, люлеещ и приспиващ.
Светлината идва откъм брега. Отначало като неясно мъждукане, после като светъл дъжд.
— Дъждът е изтичащата кръв на вятъра — казва тихичко кормчията.
По-насам петното плува по повърхността на водата като безизразен поглед, който се разтваря в небето. Но в далечината безкрайната нощ, която ни поглъща, става по-тъмна, мракът се сгъстява. Само на изток светлината се разтваря в мъгляви нишки, в разпокъсани плаващи дрипи мъгла. Издигат се, после отново се оставят да паднат като безформени воали върху водата. Те скриват морето. За момент синя нишка преминава по повърхността, после мъгливата завеса се смесва с водните изпарения и напълно изчезва. Почакайте… Една вълна, едно зелено полюшване, още едно… Отново мъгла… светлина… една голяма разпокъсана дрипа… Хъркането не спира, но се усеща, че мъглата малко по малко изтънява, мракът се сгъстява, отстъпва назад и въздухът става синкавопрозрачен. Пред мене е безтегловна материя, изпълнена със свежест и живот, от която ще излезе новото създание. Морето още не се вижда, но гласът идва от дълбините все по-ясен, а сред гъстата мъгла, сред разпокъсани воали, мятащи се във въздуха, се различават върволици призраци, които бягат в разпръснатия мрак. Само един, по-голям, упорствува, иска да остане, бори се със светлината и накрая изчезва сред воплите на безбрежния хоризонт. Призракът е прогонен, светлината пада на потоци и морето блести със зелените си, все по-прозрачни вълни с металически отблясъци.
Сега виждам лодката и обгръщащия я вятър, накъдреното платно и легналите на пейките мъже. Водата пред мене се полюшва като прозрачно було, наоколо е само свежест и чистота, само зеленикав прах, който обезцветен се пръска. Тънки нишки от водорасли се носят по повърхността на вълните, а край мене тече един по-тъмен и дълбок, почти черен пласт, където група риби тон преследват още от сутринта пасаж сардини. Големите сини хребети се извисяват над водата, спускат се и отново се появяват и блестят надалече с мокрите си гърбове в останки от разпръсвала се мъгла… Няма друг зелен цвят като този, който е същевременно и дихание; няма друг живот като този, който възниква непокътнат пред заслепения ми взор. Слънчевият диск блести, а първите прелитащи чайки порят небето.
Един човек от екипажа, застанал прав на носа, търси плавките на мрежите, засенчил с ръка очите си. Кормчията, облегнат на борда, хвърля лота.
— Четиридесет разтега, дълбочината на рибата.
— Плавките! — възкликва друг.
— Тегли! — това е гласът на капитана.
Въжето се спуска и реята пада върху пейките. Мъжете гребат. Приближаваме към лова, който през лятото се оставя в морето от един ден за друг. Приготвя се макарата и няколко души на носа теглят плавките, а после и мрежите.
— Я да видим с какво ни е дарил господ.
— Давай, давай!
Мрежите се влачат по дъното, двама мъже и момчето с бухалка в ръка ги изцеждат от водата. — Дръжте тези въжета! — Изтеглете насам въжето! — Хлъзгавите тела се мятат в мрежата, блъскат се мерлузи и караси. Всеки момент позите, движенията и групата се променят. Шумът расте:
— Сега, сега!
Само старецът с лулата между зъбите невъзмутимо удря рибата.
— Давай, давай! Хей, момчета, хопа!
Отсам борда рибарите с ножове в ръка маркират рибата при главата и на гърба и още жива я хвърлят на дъното. Всеки рибар си има свой знак: две черти като колибка чак до опашката; колибка и чертичка; три черти като кокоши крак; кръгче и пресечена черта почти до опашката; две кръгчета, две чертички на същото място; същата черта по опашката откъм гърба; една черта от едната страна и две от другата; една черта при главата; две чертички при главата; кръстче; чертичка на корема; две чертички на корема, кръстче на корема и чертичка на опашката. Тапите на мрежите също имат знаци, по които се различават — решетка, решетка и кръстче, решетка и чертичка, решетка и две чертички, чадърче и други.
На дъното падат мерлузи с черни гърбове, морски лисици, калкани и една лъскава риба тон, която мъжете доубиват с канджите. Тук има караси с червени и златни гърбове и големи хрущялни глави, една есетра и пепеляви моруни. И водорасли, водорасли, оплетени като зелени коси около рибите-жаби, около рибата торпедо с цвят на вино и плоските калкани, които задъхано отварят уста, около рибите-триони, целите в бодли, и черупките на тромавите раци, които бягат с разперени щипци. А мъжете, мокри до кости и боси, продължават да дърпат и изсипват мрежите в лодката. Дъното й е хлъзгаво, пълно с вода и с този живот, който се мята, разбъркан и задъхан, с мирис на свежест. Това е смесица от гърбове, люспи, кожа с мокри отблясъци, от хлъзгавите метални оттенъци на морските червеи, от бледите кореми на калканите, които се обръщат и показват кожата си с почти човешки цвят, смесица от лепкави тела и подвижно сребро. Мрежите продължават да се вдигат, уловената риба продължава да се мята, докато мъжете с ножове в ръка я разрязват. Някои, засукали ръкави, мият лепкавите си ръце в морето. Други се присъединяват към момчето и с черпаци в ръце изхвърлят водата навън или на носа отделят есетрата, сонката и плоската дълбоководна риба, която е цялата в пясък.
— Уловът е прибран.
— Колко е?
— Близо две стотици.
Това са мерлузите. Другата риба не се смята.
Връщаме се, като използваме вятъра откъм морето. Отново платното плющи, а морето кротко шуми и ме приспива.
Зад нас се простира широка сребърна пътека. Сред златния дъжд, който се сипе от небето, различавам неясна черта — брега. Отначало прилича на далечен облак. Миг след това размитите очертания на пясъка стават по-ясни. По-наситени… Това е брегът — по-близо — блед и червеникав, по-далече, зелен от вечните борови гори. Златисти пясъци, едно бяло ослепително петно — Сеньор да Педра. Вятърът издува платното и малко по малко цялата прозрачна гледка сякаш излиза от морето, изцеждайки се от тъмните багри. В дъното се издига брегът с тъмните петна на боровите гори, които са все още неясни. Като обгърната в мъгла искра проблясва белотата на къщите и целият просторен изглед възниква пред мене в нежни акварелни тонове. И чувствената земя — златни пясъци и белезникави планини, които се подават от водата като гръд, се разтваря, за да ни приюти. Ето го величественият пролив Лейшоеш — толкова бистър, че светлината сякаш преминава през него, острите скали на Карейруш, врязани и морето, и покритата с пяна крайбрежна ивица. На юг — Лавадореш, пясъчният бряг на Емпиню, обгърнат в сивкава мараня. Слънцето захожда, приближаваме се към залива. Минаваме съвсем близо до стария, разяден от селитра замък, от едната страна, и края на пясъчния нос, от другата, където чайките се къпят в последните слънчеви лъчи с потопени във водата крачета. Вълните идват, разбиват се, отдръпват се и пяната оставя тъмни следи в мокрия пясък.
Жените тичат по брега:
— Колко дузини? Колко дузини?
Но мъжете не отговарят. Прави върху пейките, с шапки в ръце, те запяват „Бъди благословен“. Смрачава се. Това е мигът, в който светлината замира, цветовете са прозрачни и природата замаяна се отпуска. Багрите са като цветен прашец, планините приличат на призраци, а устието — на синьо езеро. Сега знам — светът е син… Пръснати по Оутра Банда златни нишки трептят и постепенно изчезват. На закотвените лодки цари глъчка. Голямото платно пада върху пейките и един последен порив на вятъра ни тласка в течението на прилива, който нахлува в залива, покрит с пяна. Реката е като безплътна, сякаш се е сляла с небето, и ние се носим сред червеникав прах, който всеки миг се преобразява. Сега светът е лилав, виолетов, като сън, който постепенно изчезва, погълнат от нощта.
Рибата е хвърлена на купове по камъните, жените чакат на кея, мъжете са още в лодките и всеки, хванал своята мрежа, я плакне във водата.
Гледам… Оутра Банда, станала виолетова, изчезва в нощта. Устието на реката е синьо, после от прозрачно и пепеляво става виолетово. На виолетовото небе останките светлина се разтварят в мъглата, сред която блещука само топазът на фенера. Виолетовите багри покриват всичко и пейзажът избледнява. Светът вече не съществува — светът е светлината.
10 август 1921
Тази наша португалска земя излиза в морето винаги с протегнати ръце, като нежно го при иска в обятията си. Започва при Каминя и се простира до крепостта Анкора, от Анкора продължава до последната гънка на планината Желфа и оттам до фара на Монтедор, в три широки чупки на фона на синкавата планинска верига, от която се извисява тук-таме някой прозрачен конус… Всички селища са обърнати с лице към морето. Слънцето позлатява ту някой прозорец, ту някой харман, осветява хамбари или царевични ниви, наторявани с водорасли, прострели се току до водата. Сивобелите каменни къщи се редуват все покрай морето…
12 август
Тази сутрин Каминя е като златен сън, който — струва ми се — всеки момент ще се разпръсне във въздуха. Синята река, величествената планина, водата, небето сякаш не съществуват в действителност. Сякаш над блестящия прозрачен пейзаж, над огромния плътен конус на Санта Текла, над селището Кампозандуш, над зелените борови гори и поля, над неподвижната вода току-що е прокарана четка, натопена в прясна боя. Селото с криви улички и църквата, построена с разяден от соления въздух камък, с Гализа отсреща и белия кант на пяната в залива изглежда задрямало и омагьосано. Трябваше да го оставят да замре непокътнато, без да разрушават старите зидове, обгърнато в златистия цвят, който му придава вид на омагьосано.
С усилие се откъсвам от гледката и се отправям към улица Рибарска, от която почти всички са се изселили в Манауш или Сантуш. Всички къщички са много чисти с едно отворено крило на вратата. За морския живот напомнят две лодки, една от които почти изоставена. Останалите тук хора работят на пристанището в Гализа или ловят сладководна риба. Мерлуза няма — морето дава моруна, скумрия и петниста морска котка. Единия ден хвърлят мрежите, на другия отиват да ги изтеглят. Срещат се още някои лодки, използвани за риболов по реката, които ловят змиорки, сьомга и кефал, който на пасажи се носи към светлината и блести като сребро в синята вода. Кефалът и костурът се ловят с въдица; с мрежите, които се издърпват вътре в лодките, и с таляните, които се влачат към брега, се ловят змиорките й сьомгата. Мисля, че това село винаги е било селище повече на моряци, отколкото на рибари. Там в църквата е олтарът на Покровителя на моряците, който се чествува с наивни молитви — лодки, ладии, платноходки и яхти носят имена като „Чудо, което Покровителят на моряците стори на еди-кой си“.
Сега заспалата Каминя ще умре. Няма движение. Никой не минава по улиците. Къщите са безлюдни. Само в единия край на плажа неколцина души строят трескаво едно корабче, за да откарат останалите жители към морето. Носи се мирис на смола и току-що отсечен бор. Дърводелците кастрят с тесли последната мачта. Набиват болтовете. По-бързо на път, на път!
13 август
Оттук до Повоа ди Варзим най-голямото рибарско селище е Лагартейра (Анкора), което се намира на втората чупка на крайбрежието. Тръгвам пеш по пътя, през красивата борова гора, която ми напомня за Антониу Нобри, и се захласвам в мечти за Моледу. На 13 август сутринта има лека мъгла, едва забележима като дихание. Девет часът е. Синевата замайва. В далечината пейзажът се губи сред тъмнозелените борови гори, които се спускат чак до морето, и всичко това ми прилича на широка синя раковина, образувана от синьото море и синьото небе, с крайчеца на пясъчния бряг, където няколко стари мелници, наредени в редица, за моя радост въртят крилата си. Крепостта Сеньора да Инсиу е в единия край с планината Санта Текла, която сега сякаш изплава от морето, а в другия край на дъгата, където синевата се губи в безкрая, скалите се обливат в пяна… Не мога, колкото и да искам, не мога да се откъсна от всичко това, а главата ми се върти. Оставам. Едва в края на следобеда успявам да стигна в Анкора, а в очите ми продължава да струи синева. До късно небето запазва златистия си блясък, който продължава да светлее чак до вечерта, когато печално отмира…
14 август
Близо до Анкора се намира селището Гонтиняеш — селище на рибари и каменоделци; рибарите са край морето, а каменарите горе, на върха на Калвариу, за който води криволичещият тесен път от Лагартейра. Това е бедно и скромно село, бедно и златисто. От височината се разкрива прекрасна гледка: широката долина, гъсто обраслият хълм, който влиза в морето, и кротката нишка на реката… Тук бляновете не са сини, а зелени. Зелено и златно, обгърнати от някакво вцепенение. Животът също е обикновен: тук жените орат, а кравите теглят колите. Мъжете са дошли на този свят, за да дялат камъни и да правят блокчета. Вдясно, от страната на крепостта Липи, която образува другия ръб на тази огромна чаша с малкото пристанище и сухия док се намират къщите на рибарите. Но почакайте още миг… С усилие се откъсвам от този зелен сън, първо по-тъмен в планините, после по-спокоен в долината, който така добре се съчетава със скромния цвят на земята и синевата на безбрежното море… Говорете по-тихо: във всеки пейзаж винаги се крие по някое божество…
Спускам се, прекосявам селото, изправям се пред един кестен, който, след като не е могъл да израсне на височина, е протегнал клони и е покрил целия църковен двор. Спирам да го погледам. Когато го отсекат, ще изчезне поетичното обаяние на това толкова красиво място, че човек да пожелае да остарее в него. Камбаните бият за молитва. Заслушвам се за миг в стъпките на живите и на мъртвите… Във всички села, които познавам и които напускам с тъга, църквата, камбанарията и кръстът смекчават дивата сурова планина, първичния живот, необработената местност.
Рибарското селище на брега напълно се различава по хората, обичаите и къщите, които в по-стари времена са представлявали дървени бараки, построени върху колове. Тук живеят около четиристотин рибари, сто тридесет и две лодки са обърнати на пясъка, всичките боядисани в червено. Има плоскодънни лодки, които се обслужват от двама души, моторни лодки за мерлуза за дванадесет души и лодки за сардина, които носят по пет-шест мрежи по шестдесет метра всяка за четирима души. Мрежите за различните риби имат различни имена. Нарича се „галришу“ един вид кош, с който се лови фонека; „растау“ е за скариди; нещо като серкме служи за ловене на различни видове раци; „рашку“ е за лов на омари. Мрежите за сардина са на капитана, а за мерлуза — на рибарите. Паят на всеки се определя според рибата.
През август започва, ловът на „пателу“ — така се нарича един вид рак, който се оставя жив на брега и се използва за торене. В морето се събира цяла ескадра лодки от Повоа, Виана и Каминя, а на брега се събира керван коли от всички по-близки и по-далечни села, които откарват улова навътре в сушата. Плажът е пълен с пъплещи рачета. Продават се на кошове по два алкепра[2] всеки и струва по три тостана. По протежение на целия бряг цари оживление и поради събирането на саргасото[3].
Чупката, която образува падината на Анкора и свършва при планината Желфа с друга крепост Липи в развалини, продължава до изпъкналостта на Монтедор с фара, който пък красиво се съчетава с фаровете на Виго и Лейшоеш. Морето се разбива по целия обширен бряг, изпъстрен със скали, където мъже и жени без прекъсване събират, сушат, слагат в торби, товарят на каруци, на магарета или просто на главите си саргасо и други водорасли, които като раците са единственият тор за тези земи. Жените, с вили и гребла, със запретнати поли и голи крака, събират водораслите по повърхността на вълните или по дъното на дупките, когато настъпи отлив, остъргват ги от позеленелите скали, простират ги на пясъка да съхнат или ги изсипват на колите, докато воловете пасат рядката горчива трева, изпръскана с пяна, която расте по крайбрежието.
Но от Монтедор най-добре може да се обхване цялата тази гледка, изпълнена с движение и светлина, както и панорамата — в синьо на север към Гализа, в зелено на юг до Виана. Монтедор е малко селце, изникнало сякаш от въздуха с хармани по няколко педи с по пет-шест жълти кочана, които се сушат по тях. Величественият пейзаж всеки час променя цвета си, а безбрежното море в далечината допълва тази прекрасна симфония. Ако бях художник, бих нарисувал това с три плътни мазки на четката — една по-едра за безбрежната синева на морето до златистата линия на пясъка, друга за гладкото зелено море на царевичните ниви в широката низина, която се простира от Монтедор до Виана, и третата на края, в тъмнозелено за нарязания фон, който опасва тази ивица от Каминя до устието на Лима. Накрая две-три мазки за покритите с пяна планини в далечината и леко лилаво мацване за едно петно, което трепти и е може би Ешпозенди, или може би изобщо не съществува… Следобедът преваля. Това е часът, в който броди нечия възторгната душа, а планините стават прозрачни като облаци. Дори онзи гъсто обрасъл хълм избледнява и сякаш, изчезва… Далеч над водата се смесва зелен прашец, а един огнедишащ вулкан сред облаците озарява величествено, хоризонта.
31 август
Тази сутрин напускам Виана и нетипичните рибари на Рибейра и продължавам, през бориките на Дарки, Ание, Сао Ромао ди Нейва, за Ешпозенди, с реката отляво, през червеникави земи, от които изникват тук-таме групички величествени като храмове борове. В далечината се виждат планината Арга и камбанарията на Сао Силвестри… Очите ми запечатват една бяла църква — в Дарки, изрязана на фона на небето, и зелената самота на боровите гори, които винаги ми напомнят морската шир. По обикновения път край мене се движат натоварени със саргасо и раци коли, докато стигна до Белиню, където големият поет изгнаник чука на вратите с лице към морето, което ненавижда. Преди това прекосих един поток точно срещу гористия хълм на Кастелу ди Нейва. От Белиню за Сао Бартоломеу вече ме обгръща следобедното слънце, а в Мариняс светлината става лилава. От едната ми страна се възправят тъмните планини, а от другата — зеленото море и сияйното небе над него. По края на пътя, побелял от прах, още се движат няколко мелници — работят ден и нощ. Това движение ме привлича — оживява пейзажа и има нещо морско или от детска игра в него.
Става късно. На тъмния вече фон светлите къщи се белеят: само царевицата се жълтее, а небета е златисто. По-нататък е африканският бряг на грозното Ешпозенди — крайбрежие, от което не се вижда морето, земя на печални рибари. Траловете унищожиха рибата. Останал е само един катер за мерлуза, няколко по-малки лодки за калкан с много дълги мрежи и различни лодки за риболов в реката, която дава сивен, кефал и костур при отлив, и калкан, който се лови с харпун по най-дълбоките места.
3 септември
От другата страна на Каваду е Фау, където пътем зървам красива тополова горичка и продължавам по пътя, който се провира през полето за Повоа ди Варзим. По тези ниски места винаги се усеща полъхът на морето. Царевицата е дребна, а дърветата се огъват, за да удържат напорите на вятъра. Нататък по брега се намира Апулия, по-далече, зад вечните борови гори е Агусадойра и накрая — Авеломар. Из целия път срещам само жени, които пренасят сардина. Повоа снабдява с храна всички тези селища. Боси, със запретнати поли, жените подтичват със ситни стъпки, приведени под тежестта… Отново се приближавам към морето. Усещам го, виждам го. Околната гледка се разтваря и ето я отново живата, блестяща синева. Вдишвам дълбоко. Прекосявам Авеломар и пристигам в Повоа ди Варзим.
Утро. В далечината се стеле мъгла. Време е мауните и малките лодки да се връщат. Вече ги различавам на голямо разстояние как се приближават една след друга. На пясъка — целия от злато, се сушат закърпени мрежи, а между обърнатите лодки се образуват групички от чакащи жени. Някои тичат. Теглят с въжета мауните като мъже или товарят улова, който се изсипва от трюма. Две-три лодки са вече на брега… Неколцина мъже подлагат рамене под борда на една мауна и хоп! — изтласкват я напред. Пристигат още лодки — цялата флотилия за сардина се изсипва на брега. Жени притичват, раздвижването се увеличава, все нови и нови викове, жестове, действия. Някои пъхат пръсти в хрилете и теглят петнистите моруни, плоските калкани, кръвожадните змиорки с разцепени глави, за да не могат да хапят. Цял куп калкани — тъмни хлъзгави кожи, примесени с пясък, друга купчина риби-жаби с хищни муцуни, целите уста и зъби, и трета — от петнисти скумрии.
— Тринайсет винтена! Четиринайсет винтена!
Започва разпродажбата. Глъчката расте. Гласовете се размесват. Мирише на море, на риба и на гнило, жените се надвесват над улова и се пазарят, а там, долу, лодките изхвърлят още жива риба — тон, платика и сардина, която постепенно засипва със сребро целия широк плаж. Две жени с голи крака и запретнати до коленете поли, нанизват на кука една риба-куче и я понасят на рамо нагоре. Още риба — сякаш тайнственото морско дъно е извадено навън, примесено с пясък, водорасли, викове и глъч. Една моторница се приближава към брега. Двама младежи носят на рамо навито на прът въже. Черни рояци жени кръжат наоколо.
— Три тостана! Шест тостана!
Вглеждам се в тях — те са едри и грозни, с крака като диреци, всички са облечени в тъмно. Старици с вмирисани на сардина поли пъхат в джобовете си пари, оваляни в пясък, или приклекнали на земята, отделят рибата с грубите си нокти. Има и мъже по риза и панталони, сухи и пропити от селитра като олющените дъски на дървените лодки. Тук-таме в лодките рибари са седнали на пейките с увиснало на шията дете — майките са им ги дали да ги пазят, докато продават рибата. Вече други лодки се готвят да разтоварват, глъчката и оживлението растат. Сардината продължава да се пръска по пясъка и да се продава на търг, който става по-оживен. Отнасят я в кошове, товарят я на каруци, купуват я продавачките на риба, готови всеки момент да тръгнат да я предлагат с викове. Риба има всякаква едра и тлъста, която блести като сребро, а после я подреждат с главата на една страна и опашката на друга — ред риба, ред сол, в големите плетени кошове; има и по-дребна и начупена, която се продава на купища на бедняците, и съвсем раздробена, която заедно с червата и главите се използва за торене. Носи се воня. Викове и безредие…
— Шест тостана! Една пинта!
Изкормват рибата, мият я в морето и я отделят на едра, средна и дребна. Жени я заливат със саламура, слагат я в кошници на главите си и се отправят към фабриката, следвани от голи дечица, хванати за полите им.
Всичко е обляно с почти равна светлина, дъха на влага и сол, по мокрия пясък остават следи, дрехите и човешките фигури тъмнеят, зеленикавите гребени на вълните са покрити с пяна, която в далечината засипва всичко с лек прашец. Но мене ме интересуват движението и изразът на лицата, святкащата кожа на рибата, хората, които продължават да се вълнуват на широкия кей по време на усилен риболов.
Едни лодки се отдалечават, други пристигат и спущат платната сред морето, което става все по-синьо и откъдето блика целият този впримчен и влачен по пясъка живот…
20 септември
Ако жителят на Павоа не излиза в морето, почти сигурно е, че смъртта е близо. Тук мъжът е преди всичко рибар. Той зависи от морето и живее от морето — израства в лодката и се пропива със селитра. От момента, в който стъпи на брега, той се променя — губи ловкост и равновесие, колебае се, залита, не знае къде да стъпи.
Познавам тези сурови едри мъжаги, с бръснати лица или бакенбарди, с барети на главите и бели вълнени панталони, откакто се помня. Във Фоз отиваха да спят в лодките, а всеки следобед слугата минаваше край нашата врата с бурето за вода на главата си. Спяха сред реката, завити с платната и още щом отвореха очи, започваше такава глъчка, че се чуваше в цялото село. Когато слугините говореха силно в кухнята, майка ми винаги им се караше с тези думи: „Това тук да не е някоя лодка от Повоа?“
Повоанецът не носи нож, но е страшен и много точен с камък в ръка. Било, задето му отнемат улова, като му късат мрежите, или поради някаква стара вражда, понякога в открито море се завързваха истински битки между рибарите от Повоа и от Сао Жоао. Лодките се приближаваха една към друга само с весла и камъните летяха въз въздуха. Тези от Повоа, мисля, че са единствените рибари, който използуват камъни вместо сачми, носеха винаги големи количества. Стигнали са до абордаж с весла, вдигнати във въздуха, сред неописуема врява, като е имало и ранени, а дори и убити.
Повоанецът не знае нищо извън собствената си професия, но нея познава като никой друг рибар. Познава къде има пасаж сардина по летежа на птицата-рибар, която се спуска отвесно към рибата, знае дали е близо до брега, дали е надълбоко или по повърхността на вълните. Познава като дланта си морето край Картола, където има мерлузи, край Форалюда, където има калкани, край Гата, където има калкани и моруни, край Бианку и Ламейрау. Над всичко стои бог и според тях от Покровителя на моретата идва гладът и ситостта.
В Повоа има свободни рибари и рибари-наемници, тоест такива, които работят с мрежи на друг човек. Свободният рибар носи за мерлузата три мрежи, рибарят-наемник — пет, капитанът — от осем до десет, от които три са за лодката, три за него, една за камъка и една за хвърляне на шамандурата. В лодката има още една мрежата за Богородица, една за резерва, една мрежа за почерпка и други. В лодката за сардина рибарят носи две мрежи.
Когато зимата е дълга, мизерията го принуждава да ходи по селата, с шапка в ръка и да проси. „Кой е?“ — „Един повоанец, беден рибар.“ По цялото крайбрежие хората събират нещо за зимата, защото са едновременно рибари и земеделци. Повоанецът не — негови са само пясъкът и морето. А дори и него му оспорват. Винаги е бил експлоатиран от данъчните власти, от търговците, от продавачите, а накрая му отнемат и пясъка — единствената опора за неговите лодки, неговите платна, неговите обичаи. С траловете унищожиха рибата в морето. Виждал съм много пъти да хвърлят от корабите торби с риба за развъждане, която ситните мрежи събират от дъното. Така бе унищожена една общност със свой бит и характер. Повоанецът бе личност със собствена индивидуалност, както земеделецът и войникът са създадени с натрупването на вековни традиции. Ние го променихме, както променихме нашите градове, нашите села, нашите обичаи, за да ги заместим с грозота и ужасно, лишено от собствен облик ежедневие. Всички рибарски селища, които познавам, са разорени. Да направим една малка сметка — селищата във Валбом са мъртви, в Ешпозенди — мъртви, във Фоз — мъртви, в Мира има само четири екипажа вместо петнадесет, а хората в Повоа, загубили всичките си обичаи, са разорени и бягат в Бразилия или Африка. По цялото португалско крайбрежие риболовът намалява. А ние, сякаш с магическа пръчица, разваляме всичко и обричаме на мизерия хората по крайбрежието, за да обогатим половин дузина щастливци. Да се използва морето е едно — това е занаят на рибарите, да се експлоатира морето е нещо друго — това е занаят на индустриалците. Как живеят тези хора? Събират се в южната част на селището. Проснати дрехи да съхнат, запуснати колиби, къщурки само с врата и един прозорец, а някои дори само с врата, отворена от едната страна. Дрипи, стари мрежи, осолени калкани, нанизани на прът и оставени на слънце. Наблизо разсъхнати лодки и покрит със саргасо плаж. Жените са се вмирисали на саламура и навсякъде има остатъци от сардина и боси деца. Животът пъпли, чудният непрестанен живот. Къщурките се състоят от пристройка, стая, в която спи семейството, и навес, където те пазят най-ценното си — мрежите. Един сандък, няколко пейки. Под леглото — люлката на децата и стари пелени. Кухнята вдъхва ужас с олющения котел, огнището и чугунените съдини. Нощем всичко се осветява от лампи, които горят с рибена мас, опушват всичко и вонят непоносимо.
Ето така живеят тези хора. Или умират, както е писано много по-точно, в старото гробище на Повоа, което вече не съществува. Там, минавайки от гроб на гроб, можеше да се прочете: Антониу Либб, починал в морето; Франсишку Пернета, починал в морето; Жозе Моуку, починал в морето… Тук-таме имаше по някой стар буркан с бели изсъхнали кости, успели да стигнат до брега. После продължаваха все същите надписи: Домингуш Рейгойса, починал в морето; Жоаким Монку, починал в морето… Всички те живеят край морето и умират в морето.
Ако бях художник, щях цял живот да рисувам залеза на морския бряг. Щях да нарисувам сто различни платна в нови и невиждани багри. Гледката е изключителна.
Някои залези са пищни, като нарисувани с едри зелени мазки. Други са мрачни — когато облаците заемат целия хоризонт, придавайки му заплашителен вид, трети са златистозелени с растящия сърп на луната горе и тъмната плътна сянка на планината от другата страна. Виолетови свечерявания в този така напоен със селитра въздух, че в устата остава лепкав горчив вкус, при които виолетовото и златистото море се плиска в пясъка и основите на старите изоставени крепости…
Рошав залез с черни облаци в дъното и зловеща светлина. Духа силен вятър. Чудовищни грамади облаци се носят от север. Върху морето продължава да стои и плува по вълните бледо петно, което не иска да изчезне…
По пясъка има локви, в които се оглежда вселената — небето, сиянието, залезът. В тях светлината се запазва до мръкване. И тъй като залезът е разтопено злато над съвсем зеленото море, което нощта не ще закъснее да завладее, локвите по влажния тъмен пясък упорито се мъчат да задържат останките от отмираща светлина.
През целия ден морето не можа да се види ясно. Разпокъсана мъгла, вихрушки от водни пръски и слънце; заедно с вълните от водата се издига зелена пара. Най-после слънцето залезе и неочаквана мъгла покри със златен прах зеленото море — като магия или сън в изключително свежия въздух.
Сега гледката напомня театрална сцена с широки позлатени рампи, току-що нарисувани от сценографа за последното действие, но има и нещо друго, което не мога да опиша, направено с малко средства — почти безплътна светлина на мимолетното небе, над мимолетното море, а червеникавата планина в дъното е готова всеки момент да се разнесе…
Сега е в сребро, след малко в злато, а когато слънцето изчезва напълно, хоризонтът още дълго време продължава да свети. Разпокъсани златни нишки и воден прах, който се вдига от морето. Малко мъгла и два снопа светлина, отразени в небето — зеленозлатен и златнозелен.
Този следобед слънцето залязва над една дюна и изглежда деформирано между големите петна бакърени облаци. Изчезва, после отново се появява като голямо огнено кълбо сред бурен океан, докато потъва в огромен плътен облак сред огнени проблясъци и избухва, озарявайки пространството и оловносивата вода.
Този залез кара човек да тръпне и мечтае. Три часът следобед. Чисто небе, спокойно море, а в морето — сребърно огледало върху зеленото, хиляди трепкащи люспи, които блестят, светят и отново проблясват. Слънцето се спуска малко по малко — величествено и спокойно на небето, което е цялото позлатено; светлината образува пътека, която свързва пясъка с безкрайността, една дълга пътека от чисто злато, която започва в краката ми, в обагрената пяна и стига до слънцето. О, любов моя, не вярвай в дребнавия живот, не се колебай — дай ми ръката си и нека тръгнем по тази пътека право към небето!
Слънце и синева, после — мъгла. Понякога започва през август, друг път през септември. Предвещава я една дъга в далечината, дъга, която расте на валма над земята или се, разпръсва в бяг на юг, като искри над зеленикавото море. Има и друга мъгла през лятото, която се разтваря като завеса и открива гледка, чиста като току-що нарисуван акварел. Понякога мъглата се простира на цели левги и се задържа по няколко дни. И морето издава по-силен мирис, когато мъглата се разпръсва, за да се върне после още по-гъста и плътна. Сегиз-тогиз сред мъглата може да се съзре някой край на брега, изпълнен със светлина, къс от морето, някой камък, заблестял между безкрайното небе и безбрежното море.
Виждал съм също белезникава мъгла, която се задържа там, много далече, просмукана от светлина. Мъгла, слабо слънце и белота — всичко като поръсено с пепел. Вълните идват отдалече, пробиват мъглата и се виждат само големите бели гребени, обвити в пяна вече съвсем близо, когато се разбиват.
В Сагриш видях една необикновена мъгла. Първо на небето се появиха нещо като снежинки и светлината стана по-синя, обагряйки в синьо кожата, полепвайки се по протегнатите ми ръце. После мъглата, която лете се завържа само няколко мига, се позлати и се издигна във въздуха, от което хоризонтът стана още по-безкраен и нереален…
Мъглите са предвестник на зимата. Тогава започват гъстите мъгли, които проникват в ноздрите и миришат на море и дим. Някои от тях се простират на цели левги и се задържат по няколко дни — безредни, свити от призраци, закриващи целия хоризонт. Носи се камбанен звън. Не се вижда на педя пред носа. Корабите в морето като слепи се ориентират само по звука. Морето ги обгръща като тайнствен призрак. Все по-безформена и гъста мъгла… Чува се само гласът и жалбата, сякаш идва от по-далече и по-дълбоко. Понякога мъглата покрай брега изтънява и големи валма дим се издигат от морето към сушата. Това е наближаващата зима.
В провлечения зов се прокрадват вече болезнени нотки, като горчиво ридание. От юг на север облаците все бягат — легион след легион; потеглили от дълбините, вървят напред, спускат се над водата безшумно, покривайки небето с огромни дрипи, с призраци, създадени в това солено море и които се носят безредно в чудовищен бяг към някаква голяма неизвестна битка. И сегиз-тогиз камбаната бие и призовава хората, изгубили се в гъстата мъгла, която не се вдига по цели дни.
Във Фоз рибарите сами си правят мрежите, те седят на пясъка, окачили първата бримка за палеца на крака, с игла в тясната ръка и макара в лявата. Най-хубавите мрежи се правеха от тикум[4], а най-хубавият тикум се продаваше в Лорделу.
Мрежите са най-различни. Има мрежи за мерлузи, мрежи за лов на костур по скалите и извън пясъчната банка, мрежи за сивен, а за камбалата, която живее в пясъка и е с цвета на пясъка, една специална мрежа, наричана „вълшебна“, направена с двойни бримки. На връщане от морето мрежата е изпрана, суха и оръфана. После се изкърпва и се прибира в кошовете. Има също различни въжета и кукички — за костура, който обича водовъртежи и места, където се разбиват вълните; за змиорката, която е толкова лакома, че няма нужда от кукички — лови се със стръв; за морските змиорки в открито море, за които трябва да се носи и будалка, защото тези риби, когато са големи, са ужасни и дори в лодката се звърлят срещу хората като зверове.
Във Фоз имаше различни лодки — четиринадесет мауни (вече няма нито една), платноходки за сардина за четирима души и шест мрежи, лодки за фонека и плоскодънни лодки за превоз по реката. Към тези четири дъски с плоско дъно имам специални предпочитания. На тях се научих да управлявам лодка само с едно весло и с определено движение на ръката; на тях насила се научих да плувам, защото на прибоя се обръщат извънредно лесно.
Колкото до пая, той се разпределяше така: половината от парите, които жената на рибаря вземаше от продадената риба, се прибираше от капитана, а той ги разделяше на петнадесет части — за мъжете, една за чирака и две за корабчето. По този начин дори тези, които не са имали късмет да хванат риба, имаха осигурен пай в общите спестявания. Оставаше още една малка част в ръцете на собственика за зимата, когато не може да се излиза в морето.
Намирах се на стрелбището в Ешмориз. Не виждах морето, но дишах морския въздух с пълни гърди. Наблизо имаше млада борова горичка, от иглите се стичаше влага. Водна помпа, топола. В далечината — скупчени дървени бараки — Парамуш. Една чайка се спусна над локва вода… От другата страна се простираха ниви с нискостъблена царевица, която има вкус на сол; къщи на земеделци, изгубени сред плетища, с ниски покриви, по които се сушат жълти тикви.
Тук рибарите живеят в дървени бараки, които напомнят наколни жилища. В определени дни мрежите се вдигат и при този знак, очакван навътре в сушата, по калните пътища започват да се отправят към морето тежки волски впрягове, водени за въже от момите. Тогава земеделецът се присъединява към моряка. В тези дни той оставя ралото и взема участие в рибарската дружина, помага да се тегли голямата мрежа, която се използва за тези пасажи риба и която плоскодънните лодки хвърлят във водата. Това е неописуема гледка…
Всичко това изглежда съвсем бледо в моите записки, но и днес, след толкова години, усещам почти осезаемо пейзажа на брега и боровите горички, свежия утринен въздух, който овлажнява растителността, колебливата светлина и още бледото нетоплещо слънце.
Има утрини по крайбрежието, в които всичко изглежда оцветено със съвсем светли бои и нищо повече. Малко боя и свежест. Самата влажна светлина трепти. Златистото е много водно и прелива. Една синя точка е достатъчна за морето и небето. И утрото е прозрачно и влажно, току-що родено и несигурно, сякаш всеки момент ще изчезне — като призрак сутрин.
Кабеделу беше за мене пустош, внушаваща страх и пълна с приключения… В Кабеделу ни беше най-приятно къпането, когато легнали на пясъка, оставяхме вълните да ни заливат сред пръски пяна и водорасли. Да се оставиш за момент издигнат от гребена на вълната, да паднеш зашеметен на пясъка, отново да изтичаш към морето, право срещу вълната, която се издига от дъното, образувайки вдлъбнатина, и отново да се почувствуваш замаян и облъхнат от нов живот, после да си потърсиш някое закътано местенце в пясъка, което да те пази от вятъра и да съхнеш на тази златиста постеля — това е едно от най-хубавите неща на земята. Друго просто и необикновено удоволствие е да ходиш бос по широкия плаж с крака във водата. Вълната идва, разбива се, мокри те и те пръска с пяна. Обуваш се с този бял солен сок, който охлажда и вдъхва живот и все вървиш покрай вълните, които се разбиват на пясъка. В далечината морето трепти като покрито с подвижен пласт сребро… Вълната идва, расте и преди да се разбие, слънцето я облича в блестяща стоманена броня. Някои вълни са със зеленикавия цвят на умрели водорасли, други се разтопяват и пръскат в бели вихрушки, трети се отдръпват и се сливат с нови вълни, бързащи да се разбият. Има и такива ослепителни вълни, каквито видях в Мира при залез-слънце, когато целият пясъчен бряг е като окървавен. Вълната се издига и бяга по тази приказна пътека, простираща се от слънцето до плажа, придобива първо златисти отблясъци по гребена, а после, когато пада на мокрия пясък, има цвета на виното в пресите.
Понякога обикаляхме Кабеделу пеш като изследователи. Тук има места, обрасли с тръстика, гьолове с гладка синя вода, блестящи скали, по които се плъзгахме, мънички рибки, търсещи убежище сред камъните и топлата вода, за да пораснат, раци в дупките на скалите и по време на отлив, големи локви, които преплувахме при залез-слънце, оставяйки лодката да се носи наслуки, докато заседне в пясъка…
Освен тръстика в Кабеделу растат магарешки тръни, пълзящи растения с твърди листа и мънички червени цветове, други дребни цветя, прилични на тези по старите зидове и едни, още по-жалки — с изпокъсани листа по стъблото. Тези просторни пясъчни дюни, покривани понякога с гъсти златни коси, цяла година събират сили, за да може през август от тази суха, горчиво-солена почва да поникне бялата лилия, която ги изпълва с аромат, цъфти няколко часа и после изчезва.
Фоз ду Доуру, декември 1900
Утро. Пясъчният нанос отделя синьото на реката от зеленикавия прах на морето. Соленият въздух, който вдишвам, сякаш освежава всички багри и Оутра Банда като зелен параван се издига на фона на картината. Синева и пак синева… Сега, когато лекият северен вятър отнася надалече последните къдели мъгла, виждам лодките за сардина, които вече повече от месец всяка вечер излизат на риболов. Той започва на Веех светих и завършва на Богородица. В гемията са трима мъже и още толкова мрежи. Те са стотици, цяла флотилия, която различавам по платната отвъд наноса, а те в бледата синева и разпръсващата се мъгла изглеждат като увиснали във въздуха. Всеки следобед влизат в залива една след друга в редица, за да изхвърлят на хлъзгавия кей дребната риба, която на купища се мята в трюмовете. Два, три часът е… Това е часът, когато жените излизат от скривалищата си — Бешигаш, Папейра, Мария да Виела, които прекарват живота си по пътищата с кошница на главата и боси крака; излизат жените от Матозиню, от Афурада, които почти винаги са в траур, защото морето отнема мъжете и синовете им. Познавам ги всичките от малък. От Авейру и Виана, от вътрешността на страната, от самотните селца в Доуру, иззад дебели стари зидове (там, горе, проблясва някоя звездичка), от затънтените места в Траш-уш-Монтеш слиза по това време към брега човешкият мравуняк, спуснал се след храната за зимата, след търговията, която го блазни, и след ситостта, която морето осигурява. Няма селце, забутано в планината, до което сардината от крайбрежието да не стига жива. През този сезон се появяват и групи слаби, мръсни мъже, боси жени, които при невъобразима врява си оспорват разпръснатата по пясъка сардина. Керванджии я товарят на магарета с кошове, жителите на Доуру — в корабчета с четириъгълни платна — капитанът, застанал прав на олющената палуба от борови дъски; носачите по брега — в кошовете, които носят от двете страни на пръта на рамо, търговците я трупат в кошове или я осоляват на дъното на бурета, жените от Сао Жоау и Бара, с голи крака и кошници на главата, тичат по крайбрежната уличка по пътя за Порту с викове: „Жива риба от Ешпиню!“ И изгладнелите очакват дните, в които рибата е толкова много, че може да я вземе, който поиска, и остава пай за бедните. Групите по кея спорят, жените пръскат по камъните цели планини хлъзгаво сребро.
— Кой ще даде повече? Кой ще даде повече?
Часът е шест. Погледнете — синьозлатните багри на Оутра Банда избледняват. Зеленикавият прашец на морето отново се превръща в мъгла. Чува се плясъкът на мрежите във водата и крясъкът на подплашените чайки. Жените викат. Цените се покачват. Две жени се счепкват. Керванджиите вървят пред невъзмутимите магарета. Жените от Бара бързо товарят последните кошове. Трептяща нишка лунна светлина вече блести над водата, а после и по рибата за продан. Още се носят остатъци от слънчевия залез по избледнялата река, когато лумва огън и оживява първите сенки сред сияние, което би било истинска находка за някой художник-пейзажист…
Балеал, септември 1920
В някои утрини морската синева се слива със синевата на небето. Свеж, влажен дъх, живо солено изпарение се носи отдалече и от дълбините, от цялата тази непрекъсната подвижна шир, която ни създава усещане за някакъв безграничен живот. Диханието прониква през парцалите от мъгла, през петната от пяна, през побелелите от гняв водовъртежи. В този час денят е като от олово. На хоризонта светликът се мъчи да пробие и осветява само част от разтопеното море. Още не се вижда брегът. Мъглата се носи на валма и изведнъж, там в дъното, гъст дим се издига от земята. Много далече размазано синьо петно плува по водната повърхност…
Рибарските лодки образуват кръг още пред залива, между Барленгаш и брега — седем, осем, десет, с триъгълни платна и се готвят да хвърлят мрежата за сардина — голяма мрежа с кош. Като срещне по пътя си мрежата, сардината влиза в коша и рибарите я изсипват в лодката. Същинска сребърна вълна, която излиза от мастилената вода. Мирише на водорасли и открито море. Тази миризма ме пронизва й оставя по устните ми вкус на сол.
Осем часът е. Още няколко мига и завесата от пари ще се разтвори — разбягват се и последните призраци, а пейзажът като видение изплува от морското дъно.
Пред мене се разкрива първо брегът, в далечината виолетов и червеникав, по-далече — лилав и прозрачен, а още по-далече — забулен в мъгла. Тук-таме се вижда някое осветено от слънцето село — Ферел, Казайш ди Миртим Мендеш, Атоугия да Балея, а по планинските хребети — синият пояс на боровете. В дъното — Пениши и прелестното Карвоейру, което влиза навътре в морето, вдясно — Берленгаш, които по форма и цвят наподобяват два кацнали в морето облака, вляво — отвесни брегове. Голяма скала в морето — Балеал, свързана със сушата с тясна пясъчна ивица, със залив на север и друг, на юг. Различавам бели като тебешир камъни, други жълтеникави, трети разядени, с причудливи форми, които вълните обливат с пяна… Всичко това е като от прах, с две доминиращи багри — на синьото море и на синьото небе; едната зеленикава като разтвор от син камък, другата — безкрайна и ефирна.
— Тегли, тегли!
От морското дъно продължава да излиза сардина, от кобалтовата вълна се издига блестящо сребро. Мъжете викат. Това са мургавите хора от Пениши и Ферел, които след гроздобера, след като съберат сладкия сок в бъчвите, с още изцапани от гроздето ръце, идват да ловят сардината, която скача към светлината, скумрията и моруната, или с харпун в ръка да ловят октоподите, криещи се между камъните.
— Тегли, тегли!
Това продължава часове, цял ден. На връщане слънцето вече се крие зад Санта Катарина и денят се смесва с лунната светлина, която трепти по призрачната следа на корабчето. Ту проблясва, ту изчезва фарът в Берленгаш, а по-нататък свети фарът на далечния нос, който е неподвижен. Морето излъчва някаква собствена светлина и има друг цвят. Синьо ли е или зелено? Край мене то има всички нюанси на зеленото — от тъмно почти черно, през зеленото на разлагащи се водорасли, по-светло зелено с остатъци от водорасли, пяна и боклуци, докато в далечината избледнява и трепти, превърнато в почти безплътен прах. Тук-таме прозират виолетови тонове и всичко у мене се обърква — сън и действителност, когато плачливият глас се превръща в силна врява — с приближаването ни към брега големият жален хор става все по-силен…
Едва пристигнали в Пениши, мулетарите откарват сардината по пътя, който прекосява песъчливите поля, Атоугие да Балея, Серра ди Ел-рей до Обидуш и Сао Мамеди. По това време има непрекъснато движение на коли и хора, разядената настилка мирише на саламура. Стига до железопътната линия.
Хората измислят все по-усъвършенствувани начини, за да унищожат сардината — мрежи, апарати, уреди. Но дори не успяват да я отклонят от пътя й. Понякога рибарите се колебаят да хвърлят мрежите сред този огромен пасаж, който е като съдбата, никаква сила не може да го промени или отклони. Упоритите слепи пълчища отнасят и разкъсват мрежите, и продължават своя път, за да хвърлят хайвера си на брега и после да се върнат почти невредими в морето въпреки всички опустошения.
Рибният пасаж, който притежава някаква тайнствена сила и живот, който образува едно цяло и следва кой знае какъв инстинкт или висша сила, стига и до Лисабон, идвайки от Сетубал, Алгарви и неизвестните плажове, от големите мрежи и малките корабчета. И се пръсва по цялата страна. Ядат сардина, печена на жарава, работниците по пътищата и изгладнелите селяни с парче царевичен хляб. През зимата я сушат и в Сао Жоау е даже добавка за хляба. На север земеделецът я очаква за вечеря — това е най-вкусното му ястие. Бедните я пържат в малко мазнина и солена или подскачаща в коша, съвсем прясна от морето, жива от Ешпиню, едра преди да хвърли хайвера, без глава и гръбнак, още съвсем гореща, с жълти петна от саламурата, тя е храна и за бедни, и за богати. Влиза във всеки дом. Някои я обичат сготвена, други я предпочитат просто печена, оставяйки да пада в огъня съскащата мазнина. Някои харесват сардината с тлъст черен гръб, други намират за много по-вкусна дребната, която се нарича петинга, и се яде с люспи и кости, изтъквайки достойното за уважение мнение, че жената и сардината се обичат, докато са малки…
21 юли 1921
Ръкавът е като огромен полип с протегнати навън пипала от Овар до Мира. Всички води от Воуга, Агеда и потоците, които текат по тези места към морето, се стичат в низината, задържани от дюната; дълга над четиридесет километра, образувайки множество вирове, канали, езерца и един обширен солен басейн. От едната страна морето непрекъснато блъска и повдига дюната и не позволява на водата да пробие; от другата човекът събира и задържа движещата се земя. Поставя после и основи, които помагат да се спре непрекъснатото движение на пясъците, и превръща блатистата местност в прекрасно шосе, благодарение на което получават тора и хляба, рибата и водата за поливане. Човекът прокопава канали и канавки. Сее царевица, залесява блатистата местност и с упорити усилия принуждава безполезния пясък постоянно да дава нов живот. Строи над водата и я подчинява, както в Гафаня, където ръкавът е засипан. Наторява земята със запасите, които му осигуряват тръстиката, водораслите и остатъците от гниещата дребна риба. Ръкавът се използва от търговците, които превозват сардината, от лодкарите и лодките, които пренасят стоки, от арендаторите на плажове, които оползотворяват ракитаците, от соларите, произвеждащи сол, от събирачите на водорасли и най-сетне от рибарите от Муртоза, които единствени заслужават това име и които използват мрежи и за калкан, за летящи риби и други.
Човекът по тези места е почти амфибия — водата е основата на живота му и населението, рожба на реката, е осъдено да изчезне заедно с нея. Ако ръкавът заболее, и населението заболява. Според Пиню Леал през 1550 година Авейру е имал дванадесет хиляди жители и 150 плавателни съда. Но плитчината се затлачва, земята се свлича. През 1575 година, когато плитчината отново се запълнила, полята станали неплодородни, градът се обезлюдил. Душата на тази земя наистина е водата. Устието на реката като Нил е почти божество. Само реката ражда и произвежда. Цялата тиня, всички утайки идват с течението в равнината и остават там. Това е вода и тор, плодородна земя, която се превръща в мляко и хляб. Усеща се пластът тлъста почва над пясъка. Но освен че наторява и дава живот, реката е източник на влага през цялата година и заедно с морския бриз освежава през лятото посевите и хората. Непрекъсната влага като някакво дихание обгръща пейзажа.
Всеки, който е дошъл тук, е останал запленен и в друга страна тази област би била любимо място за почивка. То е място за съзерцатели и поети — всяка струя вода е пълна с очарование. То е място за мечтатели и за онези, които обичат приключенията по реката в обикновена лодка, откривайки неподозирани красоти. То е за хора, обичащи дълбокото море, и за хора страхливи, които се решават да влязат едва в една педя вода — защото реката е езеро и море едновременно. Със съвсем прости средства — няколко кола и една барака, човек разполага с къща за цялото лято. Може да лови риба. Да мечтае. Да се къпе. И забравя дребнавия практичен живот. Спи прекрасно, в лодката или на пясъка — един огън, една рогозка, рибена чорба… На небето и в реката едновременно заблестяват безброй звезди. Няколко дни свободен живот, от които се запазва красив спомен за цял живот. Речният ръкав е място и за онези, които искат да открият нови земи от носа на лодката си, и за тези, които обичат светлината над всичко. Аз лично я обожавам. За мене тя е по-необходима от хляба. И може би точно в този кът на нашата страна тя достига невиждана красота. По реката въздухът е изпълнен с живот. Светлината трепти и тази атмосфера придава изящество на мъжете, на жените и дори на най-дребните неща в тази ласкава, нежна и осезаема яснота, която ги заобикаля. Светлината тук трепти, преди да се мръкне…
8 часа сутринта
Ариау. Един вир. Вземам една лодка. Воден прах пада над зелените поля на Гафаня. По мокрия пейзаж сякаш се стича вода, а гладката като огледало река отразява сивото небе. Облечени в тъмни дрехи, жени, с големи снопове трева на главите, излизат от канавките като жаби, а едно момиче прецапва реката с мокра, запретната до бедрата пола. Неясният фон се губи в мъглата. Всъщност не вали — небето се топи. Тишина. Низината, прорязана от канали и вади, където водата застоява и зеленясва, поглъща и тази прецедена вода, която не престава да се стича. Реката е пепелява, небето е пепеляво, наоколо блатисти поля и просмукана с влага светлина, която пронизва лепкавите облаци и обгръща хората и предметите в еднакви чисти тонове. Багрите се разтварят. Влажна тишина в този рай от трева, покрита с фин капещ прашец. Продължаваме. Канали, вирове, неподвижна вода. Вижда се върхът на Капела, вижда се Форти Велю — по-рано плитчина. Водната бразда се затваря след лодката. Поглеждам в далечината, но надалече различавам чак до Арнелаш само струпани облаци, от които изниква една различна ивица — Вагейра. Край мене, край гладката повърхност на водата една мелница размахва криле и остава назад… След това тесен канал и земя, укрепена с колчета, за да не се свлича — Карейра. Друг, по-широк вир с цвят на калай и все същата обработена тиня, все същите сиви тонове, все същата пепелива вода, която капе ли капе над просторната просмукана с влага околност — езерото Лабрега, спокойно и самотно, и небето, което се разтваря в хладки капки. Една риба проблясва и повърхността се набърчва, после отново се връща към предишната си неподвижност. Един тревясал хълм се издига току над водата. Понякога лодката се издига, после се зарива в пясъка и мъжете с голи крака я тласкат с прът. В старата плитчина засяда и за да я извадим, трябва всички да скочим във водата. Вагейра — две бели ивици много далече — фаровете. Реката се разширява.
С наближаването на утрото дъждовните капки се напояват с нова белезникава светлина. Млечните тонове стават прозрачни и небето постепенно се прояснява. Развиделява се. Водната шир отразява вече нови багри. Мъглата с всеки момент се разпръсва и просторната, обвита с пари, равнина се облива с трептяща бисерна светлина; зеленината е по-светла, дърветата са като замръзнали във въздуха, къщите — като изникнали от водата. Още по-вляво забелязвам плевните на Коша Нова, но всичко е все още задрямало на сушата, в тишината, във водата. Един кефал подскача…
След множеството канали и гьолове със застояла неподвижна вода в равнината, покрита с извадена от реката тиня, и пясъци от другата страна, където цвърчат птици, под ниското мрачно небе, пред мене се разкрива безкрайна шир, където сушата и реката се сливат. Сън ли е това? Къде свършва водата и къде започва сушата? Онези платна от плитчината ли идват, или от небитието?… Близо до мене двама мъже теглят една мрежа в някаква странна лодка. Някои са с небоядисани бордове, други са целите черни, с дълга и стройна лебедова шия, сякаш с обърната назад глава, и с едно червено петно на кормилото… Мъжете в тази плоскодънна лодка са от Муртоза. Денем обикновено спят, а нощем ловят риба. В реката се въди змиорка, каракуда, кефал, калкан и костур. Носят в лодката една котелка за рибената чорба, кошника с картофи, рогозка за спане върху брезента, който опъват на носа, и едно серкме, натопено във водата, за да се запазят живи змиорката и кефалът. По-нататък един старец и едно момче хвърлят мрежа за кефали, закрепена над водата с колчета. После хвърлят друга мрежа, а младежът удря с канджа по борда на лодката. Рибата се плаши, бяга, търси сянка, скача, проблясва като капка калай, пада и се оплита в мрежата.
Поставете тези фигури на един сдържан фон, в нежна светлина и неясно обкръжение… Тук влагата има свой живот. Мъглата по реката е необикновена — всяка капка си има своя душа и се прелива във всички цветове на дъгата като сапунен мехур. По форма хармонират не само с фона, но всеки момент пред очите ми влажният пейзаж се променя и преобразува — отдалечава се, удължава се, става безкраен и недействителен. В далечината виолетови дървета изникват от водата; все още пепеляв, хоризонтът се мъчи да се спре, но вече трепка синя пяна покрай зелените отражения. Волове пасат във водата, една лодка плава навътре в сушата… Устието е като недействително, облечено в своя собствена светлина. Там някъде се мярка едно червено платно — като непозната багра в тази размита във вода картина… В този миг започва да се появява синият тон, миг достоен за описание. Мъглата се разпръсва, но въздухът е напоен с влага, светлината се отразява в хиляди невидими капчици, всичко е просмукано със свежест и живот. Синият цвят постепенно надделява. Мъглата се вдига, но тук-таме остават разпокъсани парцали, разпръснати по каналите, вкопчени в земята, оплетени в тревата. Водата се плиска край мене на малки, застигащи се сини вълнички подобно на петната, които художниците правят на картините с помощта на шпатула. Край лодката водата има ярък и свеж син цвят, какъвто никога не съм виждал. По-далече синьото е като размито, по-наблизо — като мастило. Учуден, гледам синята шир пред мене. И цялата тази синева започва да трепти в хилядите блестящи капчици във въздуха, които сега едновременно се насищат със същия цвят… Синьо, синьо, синьо…
24 юли
От три дни съм на устието — брадясал, мръсен като скитник и сякаш извън действителността. Струва ми се, че живея в друг свят — шир, вода и сън. По пясъка се виждат плевните на Коша Нова, Сао Жасинту и Торейра… Нищо не ме интересува! Зашеметен, пропит със синева, облян в светлина и слънце, забравих миналото и настоящето. Животът се състои в плаване по реката, ядене на рибена чорба от змиорка и кефал, която мъжете готвят на носа, като слагат в нея и хайвера, за да й придаде по-добър вкус. Спим в лодката, спираме в плитчините и все плаваме, усещайки тласъка на вълните, които бягат като кобалтовосиньо мастило от едната страна, и пепелявосиви — от другата. Излизаме от тази шир, за да открием някой вир, някой канал, скрити в непознати места. Присъствувам на промените на водата и плавам с вдигнато платно покрай къщите и между тях.
Различавам един тъмнолилав фон — очертанието на планините. Тук устието е по-широко, разширява се още и се разделя — от едната страна до Овар, от другата до Салреу… Къщички в някоя чупка на брега, където ти се иска да живееш, загубен за света и забравен от света. Съвсем близо до брега, отразена във водата, е Муртоза, обгърната в златно сияние: няколко бели къщи блестят, няколко яркозелени дървета контрастират с тях и един тесен канал за пристан на странните лодки със странно кормило. Покой и слънце. Приказната ескадрила се пръсва във водата, която трепти, освен на някои места, като че ли нарочно, за да отразява мачтите в безкрайна криволица чак до дъното.
Тази хубава лодка служи за всичко. За риболов, за товарене на сол и водорасли за вътрешността на сушата. Тя е идеалното транспортно средство за тези крайречни земи. Замества товарните животни, колите по съборите и е очарованието на реката. Има в нея нещо, наподобяващо птица и театрален декор. Тя оживява пейзажа. Понякога има едно широко платно, понякога две, второто, поставено на носа, е по-малко. Платната се използват за плаване по ръкавите из вътрешността и смея дори да твърдя, че може да плава и по тревата. Служи и за дом — има една кабинка, в която може прекрасно да се спи. Не съм виждал друга лодка, толкова изящна, лека и подходяща за функциите, които изпълнява, и съответствуваща на околния пейзаж. Тази сутрин устието е пълно с лодки, които го кръстосват във всички посоки и неуморно стържат дъното, обрасло със зелени водорасли. Струпват я, изкарват я на брега или я сушат на пясъка за зимата. Целият хоризонт е закрит от платна. Изникват от сивотата и нощта, от слънцето и солените вирове, от тинята и облаците. Един младеж седи на кормилото, двама мъже във всяка лодка непрекъснато стържат с греблата и изтръгват от реката фините й коси, които се съпротивяват само докато са зелени. Греблото се издига, препълнено с мокри влакна, и се изсипва в трюма. И лодката продължава с носилка за разтоварване на носа и мостче на борда, което служи за второ кормило. Едва се плъзга по водата… В далечината нови и нови лодки стържат дъното, правейки леки кръгове като лястовички. Стържат земеделските жени, стържат мъжете с боси крака, нагазили във водата до кръста, а по-натам върви цяла група момичета и също стържат ли стържат със запретнати поли…
4 часа следобед
В този час зад плитчината обвитата в пара река става като нематериална и достига върховно съвършенство. Сао Жасинту даш Ареяш, обагрен в червено и полиран като нов, се оглежда в лъскавото огледало на водата. Отпред, на дюната, се вижда малка и тайнствена борова горичка. Вдясно, в различни оттенъци на лилаво, се простират солници надалече чак до планината. Синева, ярка синева, пронизана и трептяща от светлина, безгранична синева. Сушата също се отдалечава и просторната панорама изглежда нереална. Тук няма нищо материално. Залетите земи са прозрачни като реката. Различавам дървета, но дърветата са като мазки размита боя и изникват от водата, отпред ивици от някаква ограда или купчина размит пясък. Отвсякъде струи синева, неясна шир и като в сън, изпълнена с влажен въздух и нежна светлина. Предметите са така леки, че светлината сякаш преминава през тях… Плаваме по реката. Шест часът, седем часът… Би трябвало да се отбелязва всеки момент появата на съществата и предметите, които всеки миг се променят. Същата панорама придобива различни нюанси на прозрачен сън, колкото повече светлината помръква и лодката се движи. В осем часа отново се приближаваме до плитчината и потокът, който идва откъм морето, наподобява разтопена лава. Залезът обагря пясъка и оставя по водата звездна следа. Прозорците в Прая Нова блестят, а ние сякаш плаваме в разтвор от сулфат с кървави отблясъци. Там, в дъното, пламват виолетовите петна на облаците. Отново цялата тази шир се променя. Всеки миг трептящите цветове се променят, гледката става все по-призрачна с изникващите от земята и вадите видения. Това са валмата мъгла, които се вдигат от падините. Притаилата се влага отново се появява на сцената и създава нов живот. Поглеждам небето… Като на невероятна картина на Търнър разпокъсаните облаци се пропиват с червени отблясъци — нежна седефена багра като вътрешната част на раковина, розови оттенъци, попили капките влага. Устието е като огромен вир, в който леди Макбет непрекъснато мие ръцете си от векове, но всъщност истинската трагедия се разиграва на небето — виолетовите тонове на агонията се струпват и сгъстяват; облаците се напояват с по-тъмна боя и голямо лилаво покривало постепенно се изпречва между мене и пейзажа. Всички изменения се отразяват във водата, където все още плуват златистите отблясъци на залеза. Усещам, че багрите, обгърнали пейзажа, помръкват много трудно и че цялата тази влага иска да се насити със светлина, преобразявайки се като по чудо в експлозии и разпилени от вятъра цветове, в нереални картини на земята, пълна с тайнственост, докато една-единствена златна ивица над водата трепти, криволичи и накрая изчезва в една последна арабеска…
Вечерта се връщам с една лодка, тръгнала за празника на Сао Томе в Мира. Връщам се заслепен. Душата ми е изпълнена с необикновени багри. Излягам се на кърмата, наситен с илюзии, наситен със светлина, зашеметен, сред група момичета, които пеят и сегиз-тогиз повдигат полите си, скачат във водата и с голи крака теглят лодката из плитчините…
5 юли
Най-много ме очароват непознатите места по устието, където проблясващата вода се застоява, напоена със синева, и отразява тревата и две заседнали лодки. Забравена вода или къс прозрачно небе? Там синьо петно се е утаило пред някаква зелена канавка. И тази синева се просмуква в ниската напоена земя, прониква под почвата и се появява отново като вирчета и поточета. То става неочаквано и непредвидено. Не се знае къде ще бликне. Къде съм — на сушата или във водата? Това езеро ли е или напоителен канал? Някакво платно плава сред зелените поля. Надалече в просторната насечена равнина, успоредно с фона от борови гори, се плъзга и друга лодка по нежната зеленина на оризищата.
… Друг канал. Волски коли. Обширната равнина е нарязана, набраздена и кръстосана от безброй потоци, които се стичат към по-широк канал. Има зелени локви, покрити от цъфнали лилии — едри и проснати на повърхността на водата, с някоя неразцъфнала бяла пъпка. Китки ниски дървета са прострели клони над черната дълбока вода. Още локви, и в зимните мрачни дни тънките клони на дърветата се отразяват отчетливо като нарисувани с перо в заспалата вода. В задрямалия въздух и в несъществуващата вода, защото всичко изглежда безплътно.
Тези земи са напоени с вода и нежно обгърнати от морския въздух. Полъх на вятъра и зървам купчините сол, пръснати по плодородното поле. През царевицата вървят групи момичета, затънали до колене в пръстта, а оризищата протягат към небето стъбла с потопени във водата корени.
Голямо залято с вода място. Тиня с лъкатушещи вади и канали. Тишина и светлина. Ивици земя обрамчват обширното пространство, разделено на правоъгълници, с ниски окастрени дървета по края. Влажна тишина. Неподвижна вода. Това, което искам да представя, могат да го направят само художниците — мокрите тонове, зелените отражения, бягащите в галоп облаци над безкрайната полирана повърхност и накрая, превалянето на деня и болезнената агония на светлината. Небето не е същото, на небето всичко изчезва… В тези локви златистите отблясъци се смесват с гниещата зеленина и дълго време не се разнасят, вкопчени във водата като в прощална прегръдка. Само тук може да се разбере добре колко й е трудно на светлината да умре…
Това всъщност е блато. Пред вратата ми се простират блата, те отразяват небето и се покриват със зелен мъх, а през пролетта в тях се разиграва винаги все същата драма на цветовете. Загниват. Появяват се метални отражения, яркозелени като жаба, и бляскащи при залез-слънце. Не се задържат дълго време… Важното тук са размерите. Всичко покорява с широтата си, а светлината е великият й художник. Тя ни заблуждава в изпълнения с изпарения въздух, които преобразяват земята с пръснати парчета стъкло по нея, с хиляди живи огледала, които я отразяват. Погледнете… Там, на носа на лодка, някакъв мъж хвърля харпуна и петардата, търсейки по пясъчното дъно калкани и змиорки, скрити в тинята. Не е нещо особено. Но в тъмната фигура, в пестеливите движения всичко е съвършено. Гладката вода потреперва за миг. Отраженията се пречупват и набръчкват, за да се върнат после отново към чистотата и неподвижността — докато стройната фигура запазва още миг стойката и жеста си. Не е нищо особено — само картина, в която светлината играе главна роля.
8 юли
Откъм пясъците, където се врязва селището Мира, има остатък от речния ръкав при Авейру, който в други времена тук е имал излаз към морето и който и до днес се нарича устието Бариня. Прилича на капка замислена вода на петнадесет крачки от морето. Ракитаци и пясъци… Но езерцето пие светлината на небето и изглежда още по-меланхолично и потънало в покой край големия бушуващ океан. Не знам дали пише стихове, но знам, че мечтае и в определени часове изумено се съзерцава. На крачка от морето него никой не го чува, но може би това е най-възвишената поезия; може би вътрешната неизказана поезия е най-прекрасната и единствената, която бог чува.
През Бариня минават два сладководни потока от Фервенса, които карат няколко примитивни воденици. Четири дъски, а струята блика от издълбани дънери, които са толкова стари, че от пукнатините им капе вода. Наоколо заблатени пясъци, които рибарят от Мира превръща в ниви благодарение на торенето с черупки и сардина. Всички вземат земя под аренда и по това време на годината жените се прибират от полето в къщи, управлявайки с пръта натоварената с царевица лодка. Понякога леката тъмна лодка се потапя в синята гладка вода, пълна с жълти тикви. Покрай мене минава лодка и чувам непрестанен плач. Вдигам глава. Стройната фигура на жената, застанала права на кърмата с леки ритмични движения тласка лодката с пръта, а в люлка на носа увито в пелени детенце плаче от глад.
Тук се ловят най-хубавите кефали — лъскави, черни, с плоска глава, по един оригинален и може би най-първобитен начин, по-стар от влакното, кукичката и мрежата. Лодкарят хвърля на повърхността на водата една рогозка и бавно направлява лодката. Изведнъж, като забележи сянката, рибата изплашена скача, пада на рогозката и се мята, докато рибарят я хване. Но един момент… Кефалът, който търси прелитащите над водата водни кончета, проблясва на слънцето и пада върху рогозката. Още една риба в лодката. В плитчината се ловят и прекрасни змиорки, от които Луиш Милейрау, едър земеделец, приготвя вкусна рибена чорба.
1 август
Този древен проток, който съединява реката с Бариня ди Мира през влажната низина, осеяна с локви, като ту се стеснява в тънка ивица, ту се разширява във вир, накрая се влива в Ариау. Покритата с пълзяща трева равнина, която жените непрекъснато скубят и прибавят към тора, притежава очарованието на безлюдна шир. Хлъзгавите жаби скачат под краката, а звездните нощи изглеждат по-дълбоки, безкрайни. Скачам в една лодка. Оставям я да се плъзга леко по повърхността на водата, между тръстиките и дебелия килим от ниски храсталаци, от една страна, позлатени от слънцето, от другата — по-зелени. Свивам ръце, за да мога да мина. Тишина. Ивица небе горе, ивица вода долу, лъкатушеща между лъскавия пясък. Надалече по повърхността на водата големи подвижни слънчеви петна. Тук-таме някой канал за напояване, покрит с купчини разперени листа и съвсем малко застояла вода. Едно дървено мостче — две прехвърлени над водата дъски, едно от тези прости неща, които заради първобитната си простота притежават очарованието на картина. На места водата е по-тъмна, когато тръстиките са по-високи и по-гъсти — отдолу зеленясала вода с покривало от нежни листа. Другаде се вижда открито място, което слънцето огрява изцяло. От двете страни — обработени ниви. На петдесет крачки е морето. А до мене, на повърхността на водата — хиляди отблясъци: погълната, задрямала, забравена светлина. Лодката продължава да се плъзга. Ако животът течеше винаги така, към вечното море, в това пусто място, където дори птичка не пее!…
5 часа следобед
Лодката заседна и сега, докъдето погледът стига, водата е като злато. Стоя така и гледам пясъчното дъно. До мене водата има зелен цвят, какъвто никаква палитри не може да постигне, яркозелено, напоено със светлина, която се процежда между тръстиките, и всичко се пречупва във вълните, образувани от минаването на лодката, след което отново замира в тишината. По тези води се носи някаква замаяна душа, тиха и боязлива, и толкова безплътна, че може да изчезне всеки миг от най-малкия полъх. Съществува, но не знае, че съществува. Тя е почти нищо. Една златна ивица, тишина, един отблясък… Карайте лодката лекичко — да не я изплашим.
Юли, 1922
По цялата пясъчна ивица, която се простира от Ешпиню до нос Мондегу, рибата се лови с тралове и има голямо изобилие от едра, средна и дребна сардина или варейриня, както я наричат във вътрешността на страната. Плитчината и морето учат и принуждават хората на колективен риболов — голяма лодка, голяма мрежа и силен екипаж. Излизането е опасно, морето неочаквано може да се разбушува и лодката да не успее да хвърли котва. Затова са тези големи съдове, мрежи, въжета и волове, които да ги теглят. На юг до Педрогуш, в Левуш, в Буаркуш риболовът е също крайбрежен и с тралове. По-нататък рибарят сменя лодката и начините.
По време на усиления риболов, който продължава осем месеца — от април до Коледа, рибата се разнася по пътищата на района на гърба на товарните животни — казват, че сардината, която има вкус на магарешки гръб, е най-вкусната — или в малки волски коли, които коларят направлява, без да си служи с остен, а само с думи: „Хайде натам… Спри… По-живо…“ И търпеливите волове поемат по пътя при познатия приятелски глас, който ги води и упътва. Потеглят за Байрада, за Анадия, към хотелите в Бусаку и за по-далечни места. На всяка крачка може да се види муле с два коша в идеално равновесие на гърба, и до него сух, изцапан със сажди мъж или жена с кръгла шапка и шал, подтичваща по пясъка и улицата със запретната до коленете пола.
15 юли
От Кантанеди до Мира има четири часа път. Борове, все борове и такова пеене на щурци, каквото никога не съм чувал през живота си. После в една волска кола преминах пясъчната местност под приличащото слънце и най-после Мира — земя на рибари, на дървени къщурки, изникнали сред вълнистите дюни, които се катерят нагоре. От едната страна — локва, от другата, там, в дъното, морето носи пясъка със своя ритмичен и вечен прибой. Прекосявам плитчината по едно малко мостче. Изкачвам се по някаква улица. Свечерява се. Плевни, изгнили стобори, конюшни и бараки за осоляване. Жени, деца, прасета. Изкачвам се все между стари колиби, някои затънали във водата; други, горе на високото, порутени и изкривени, се защищават от засипващия ги пясък с огради от борови талпи. Сенки, плетеница от тъмни вонящи улички, гълчава в кръчмите. Навсякъде останки от риба и от стари гниещи кошове, между пъплещия живот и морския вятър, който идва отдалече и помита и прочиства всичко. С падането на нощта неяснотата се удвоява — сушата изглежда по-голяма и по-тъмна. Продължавам нагоре и от високото най-после зървам морето, други пръснати по блестящия пясък къщурки и няколко лодки, стари и особени, издигащи към небето несъразмерните си носове и кърми.
Всичко това беше един пясъчен бряг и една плитка локва. Локвата пресъхна, сви се до Бариня; пясъчната ивица, която се простира от север, докъдето погледът стига, внезапно свършва при лилавите очертания на нос Мондегу. Само три цвята владеят морската шир и безкрая на пясъка — синьото, зеленото и жълтеникавото. Просто и величествено.
Утро. Първо влизане в морето в четири и четиридесет и пет минути. Нощният ветрец от юг, обвил с мъгла нощта, току-що е утихнал. Но от мъглата са останали парцали, пръснати в синевата и свежия въздух, който изпълва дробовете и опиянява. Едно момче горе, на дюната, надува с издути бузи рог и вика екипажа на риболов. Лодката е готова. Една ракитова рогозка, два впряга волове да я теглят, голи мъже във водата, хванали въжетата, а вълните ги пръскат и обливат. Екипажът се качва на лодката. Вълните се издигат и я разтърсват… Яките момци хващат четирите гребла, носът се издига… Това е най-трудният момент, когато трябва да се измъкнат от плитчината.
— Хей, капитане, по дяволите, сега е моментът! — казва Жоау Кустодиу, неговият заместник.
Капитанът хваща въжето, което е и единственото кормило на тази лодка. Целият майсторлък е да умееш „да обърнеш кърмата“, за да измъкнеш лодката от голямата вълна, иска се ловкост и сила, в противен случай лодката се напълва с вода и се обръща. Двама от мъжете, които хвърлят мрежите, му помагат да пусне голямото въже, навито на кърмата, което вече не изпуска от ръце. За момент се измъква от разбиващата се вълна, но маневрата е сложна. Лодката има четири весла на четирите пейки — на носа, на предната пейка, на задната пейка и на кърмата. На всяко от тези извънредно тежки весла се хващат четирима мъже, изправени между пейките, шестимата седнали и някои от ловците на раци, всички дърпат въжетата едновременно, ритмично. Заместникът, който ръководи излизането в морето, командува също така всяко гребло поотделно. В най-тясната част гребат челните гребци, които натискат греблото и го връщат за нов замах, подпомагани от вторите.
Рибарите развиват дебелото въже с възли, които се наричат шамандури, докато капитанът усети, че рибата се е приближила до сушата с прилива по промяната на цвета, или забележи пеликана, който по прозрачните места се спуска отвесно над пасаж сардина. Понякога отгатва къде е рибата по лекото бълбукане — малки мехурчета въздух се издигат на повърхността, или по фосфоресцирането на водата, причинено от големите пасажи сардина. Тогава капитанът се изправя и дава знак с думите: „В името на светото тайнство, тегля!“ Целият екипаж се хваща на работа. Изтегля се дъното на по-ситната мрежа, после ръкавът, който е с по-едри дупки, и накрая въжето, което се развива чак до сушата.
Обръщат лодката и драматичният момент се повтаря. Лодката се носи по гребена на вълните. „Хвърляй, хвърляй!“ Мъжете гребат и пеят. Още по-силен плисък ги залива. Сега капитанът използва тласъка на вълните и с въжето в ръка насочва лодката. Една вълна от пяна се опитва да я разбие и с последен тласък я изхвърля на пясъка. Двама момци, нагазили във водата, веднага пъхат в халките отстрани две железни канджи. Пръски. Глъчка. Екипажът скача на брега, мъжете впрягат във въжетата воловете, по пясъка се нахвърлят кръгли трупчета и теглена от волове и хора, огромната лодка се измъква на брега с обърнат към морето нос, готова за нова атака.
Безбрежни простори… Безкраен златен пясък, който постепенно намалява и в дъното се обвива от воден прах, безбрежно море, ту по-тъмно, ту по-светлозелено, вълна след вълна, докато накрая, в една вдлъбнатина до носа, се разбива в бяла пяна. На север млечна трепкаща мъгла се издига нагоре като огромно бяло петно. Безбрежна водна шир, безбрежно небе, безбрежни пясъци и мощният глас, нестихващата жалба на морето, ден и нощ, ту по-тиха, ту по-силна, която нито за миг не престава да ечи…
Пред мене се простира златистият пясък, движението на вълните, докъдето поглед стига, и хорската шетня в едно по-ограничено пространство. На брега има четири моряшки сдружения и всяко от тях брои деветдесет и шест души — рибари, които излизат в морето, мъже, помагащи на брега, и жени, които носят кошовете. Събират се и други хора, дошли за разпродажбата — продавачи на дребно, мулетари, жени със запретнати поли, шапки и шалове, с кошове и кофи на главите. И това движение се повтаря и увеличава с всяко влизане и излизане на лодките, защото мрежите се хвърлят по три-четири пъти на ден. Суматохата се увеличава с изпирането на мрежите във водата, с изтеглянето им на пясъка, спуснати като завеси, носени от петдесет момичета в редица или на двойки, а начело — волска кола, която вози прогизналия от водата сак. Не престават да слизат и да се качват по пясъчния склон волските впрягове, по шест животни в един впряг, които теглят безкрайните въжета в продължение на четири дълги часа, докато измъкнат трала на сушата. Викове. Мъже с преплетени на прът въжета се затичват.
Три часът следобед е. Слънцето образува големи сребърни петна в морето, а пясъкът ослепително блести. Юли. Остър северен вятър изпълва устата с пясък и горчиви пръски пяна. Златно и зелено. Картината е толкова величествена, че подробностите се губят — взирам се в това парче пясъчна ивица от няколко километра, окъпано в светлина, трептящо от живота в небесната синева и във вълните, които дълбаят и блъскат брега, отекват и се пръскат в зеленикав прах. Слънчеви отблясъци, светли трептящи водни пръски. Глъчка на жени, излизащи на тълпи от солните складове. Издигат се знаменца, които призовават още хора за риболова. Тълпа, човешки върволици, хора от селата, идват на помощ на мауната. Една лодка се издига на гребена на вълната, друга се връща. „Хайде сега!“ — и воловете приклякват от тежестта. По-нататък други впрягове лениво теглят голямата мрежа към брега, завързана с въжета за шамандурите. Изкачват се на върха на пясъчния склон, връщат се надолу, спускат се към морето, навлизат във водата… Едно момче размахва шапка, а друго в далечината отвръща на знака и насочва воловете: „Хайде, дий!“
Горе — синева, долу — морето, което избледнява и се разтваря в златисти багри на хоризонта. Ако се потопи, слънчевата жарава може да предизвика експлозия. Няма нито едно облаче по небето; сигурно днес залезът ще прилича на зелена светкавица. Вечните бели гривни се разбиват в пясъка и се гонят — от Коща Нова до нос Мондегу. Вече се виждат по блестящата повърхност на водата първите плувки на мрежата, а суматохата по брега не стихва. Групите се скупчват. В далечината воловете теглят други мрежи. Един впряг побягва и увеличава суматохата. Горе, на върха на златистия хълм, дърводелците кърпят скелетите на две гемии…
Сега се виждат и корковите тапи — краищата се събират и отворът на мрежата все повече се разтваря. Оживлението достига своя връх. „Напред, напред!“ Всички грабват въжетата. Жените се втурват напред. Полуголи момци се хвърлят сред пяната и хващат мрежата. Побутваните волове като че ли също разбират, че моментът е решителен: „Дий, дий!“ И горе на склона напрягат мускули с последно усилие. После ги отвързват от въжето, момчетата с остени в ръка ги подгонват надолу и воловете навлизат във водата, която те пръска и облива с пяна. Идват и жените, разпрягат ги и отново се връщат нагоре. По-бързо! Все по-бързо! Вълните дълбаят брега с бълбукащи къдри по разбиващите се гребени, а волове, момичета, полуголи мъже хващат трала, заливани от пяна. Последно усилие… Две момчета скачат във водата и връзват с въже отвора, за да не избяга рибата. „Хей, хей!“ Нови викове. Морето, все по-бурно, яростно се блъска о брега, вълна след вълна, а мъжете и воловете бързо излизат от разпенения прилив… Пред една такава картина Фердинанд Дени възкликнал учуден:
— Каква чудна страна, в която воловете орат и океана!
Жените и керванджиите възбудено хващат мрежата и тралът излиза от водата и се влачи по пясъка между стичащи се зелени петна…
Слънцето изчезна, без да видя зелената светкавица. Гледах само постъпките и възхитителните припрени и оживени движения, достойни да бъдат запечатани от скулптор — общите линии на картината. Дъното на трала е на сушата и от него се свличат тъмнозелени водорасли. На една мачта се издига знак — коркова тапа, парцал или кош, и жените се втурват накуп с кошници на главите. Отеква последен рев — тралът е пълен. „Ура, ура!“ Една беззъба жена до мене крещи: „Смърт на рибата, да живее човекът!“ А двама старци подскачат от радост.
Най-оживеният момент при риболова винаги е изтеглянето на мрежите, което в Мира става на пясъка — широко платно за художници, които обичат движението, светлината, цветовете.
Голямата тъмна мрежа трепти от клокочещ живот. Жените оставят кошовете на земята и я заобикалят. Един мъж с нож в ръка я разрязва по дължина и среброто вътре подскача и кипи — по-светли и по-тъмни риби се блъскат с огнено-златни отблясъци по люспите. Отгоре им се хвърлят полуголи мъже и ги изтеглят. Отделят остатъци от раци, водорасли и медузи с прускосин и мътнозелен прозрачен цвят. Отделя се рибата за рентата, хамсията, кефалът и платериката, иларията, която е подобна на кефала, но се различава от него по златистото петно на главата и по това, че само веднъж скача вън от водата, докато кефалът достига до седем пъти; фанеката е с прозрачнозелен цвят; блестящата корвина с металическо син оттенък на главата и златисти отблясъци по гърба; раираният паламуд, морският език, който е по-дълъг и по-сплескан от писията; бодливката — малка риба с два остри шипа — един на хрилете и един на гърба, които причиняват изтръпване на убоденото място; сепиите и калмарите — с оплетени зелени нишки между тях и замъглени неподвижни очи на призраци. А жените изсипват в кошовете купища сардина и голям костур, който се нарича шареу — той има помътнелия оттенък на старо сребро. Пъргави хлапаци се промушват между редиците жени и грабват два рака, едно попче, шест сардини — каквото успеят.
Започва разпродажбата. Кошовете са в редица. „Трийсет милрейса! Четирийсет милрейса!“ Друга лодка акостира в далечината. Картината ще се повтори. Жени мият кошовете. Голяма суматоха долу край брега. Един трал се е разкъсал при изтеглянето му на сушата. Рибата бяга и всички се втурват натам. Мъже, жени, старци и моми скачат в морето и се бутат, падат във водата, викат, боричкат се. Рибата е, на който я хване. С кошници или с голи ръце те бъркат във водата сред викове и смях, издига се вълна, разбива се и ги залива сред глъчка, и ги оставя мокри и щастливи…
Свечерява се. Обръщам се и едва не извиквам от вълнение. Пълната луна — огромна, съвсем бяла, изплува над червеникавия пясък и в морето се възцарява великото нощно тайнство.
Долу на брега в локва застояла вода светлината се бави. Оттатък — навсякъде, голямото пенесто покривало се разбива и изчезва в тъмния мокър пясък, където проблясват ивици лунна светлина. Лека, едва видима мъгла. Огромната неясна пясъчна ивица чезне. На юг носът тъмнее… Мъглява шир, свежест и море, в което на човек му се иска да се потопи, да проникне надълбоко, да умре и да се разтвори…
Следобедът превалява. Синевата се губи над златистия пясък. Долу на север нови валма белезникав прах-мъгла или зараждаща се светлина, не знам точно; на юг — прозрачният хълм, врязал се в морето… Три големи красиви лодки с нос във водата образуват група, която с всеки изминат миг потъмнява. Почернелите къщи, оживлението на хората потъва; само лодката се увеличава пред очите ми върху неясната вълниста повърхност на пясъка, под неопетнения блясък на слънцето, изпълвайки небето и земята с огромните си изящни линии. На пръв поглед прилича на театрален декор, който всеки момент може да се разпадне, сценография и нищо повече, с четири жалки животински лапи, без основата на кила, която да го поддържа, непригоден нито за морето, нито за земята — дело на орачи, решили един ден да идат за риба. Четирите много тежки весла с една по-дебела и подсилена част, наречена костенурка, са връстници на ятагана, а тези изострени като клинове нос и кърма, които така добре подхождат на пясъка и небето, изглеждат нестабилни. Всъщност една такава лодка, на вид ненужна, е плод на вековния гений. Тъй като тази лодка няма пристанище и кей и направо от пясъка трябва да навлезе сред кипящите вълни, прекосявайки прибоя, за да излезе в открито море или да се върне към сушата, тя трябва да оказва минимално съпротивление на вълната и да подскача по гребена — ето защо носът е издигнат. А тъй като танцът по вълните продължава няколко минути, наложило се е също да не ляга във водата, а да се движи отгоре й — затова и кърмата е побягнала към небето. Лодката има точно вдлъбнатата форма на мястото между две вълни, а в двата й края се образуват пенести бразди.
Тези големи съдове се строят в Лагоа, където майстори-дърводелци умеят да им придадат необходимата форма; превозват ги до Бариня с волски коли от дванадесет впряга. Техните носови части и кърмата са издигнати и изострени като клюнове в края. На носовата част имат две издадени ръчки, за да се завързват за брега с въже, наречено ранджедейра, което ги държи изправени, когато вятърът ги блъска и накланя, и четири железни халки за четирите големи весла.
Днес в Мира има само четири рибарски сдружения на капитаните Мануел Мария Патрау, Мануел Фе, Мануел Мирау и Габриел Жанейру; а бяха единадесет, командувани от Жозе Патрау, Мануел Сера, Араизино, Титу Марети и други — всичките сега покойници.
Всичко тук е бедно и скромно, но не грубо. Мъжете са мургави, сухи и яки, а жените добре сложени. Дори и грозните се отличават с изисканост. Семейството е нещо свято. Близостта със земята кара хората да гледат надолу, съжителството им с морето ги кара да издигат глави. Щом слязат от лодката и я оставят на пясъка, рибарите вече не правят нищо — излягат се на пясъка. Останалото е работа на жената — тя пере мрежите и мие рибата, тя я осолява и превозва, тя обработва земята в Бариня. Съдбата на тези многобройни семейства се подобри значително, откакто общината им отпусна под аренда парцели за обработване. Пак жените след бързото разпределение на сардината я отнасят с кошници на главите си в складовете за осоляване — големи дървени навеси с ясли покрай стените за животните и склад с бяла сол от Авейру. Там мулетарите я поръсват със студена вода, преди да поемат на път, а жените я мият в сладка вода. Само в Мира има двадесет такива навеси. Когато рибата е много или няма купувачи, я слагат в бурета или каци в саламура, докато дойде зимата. Тогава изгладнелите хора я слагат между парче хляб и за тях това е истинско лакомство…
Как живеят тези хора? Живеят простичко в сламени къщурки, които са идеален дом за рибари и стари философи като мене. Построени са върху пръти на пясъка, от борови дъски, с рендосана облицовка отвътре. Траят колкото един живот или дори повече. Докато са още нови, много приятно миришат на смола, на окастрено дърво и на гора; ехтят като стара раковина и са леки, уютни и ведри. Отвън потъмняват бързо и с годините се накланят настрани или напред; отвътре запазват изненадваща свежест, а когато се отвори прозорец, той сякаш се отваря към безкрая. На пода — две тухли за огъня, върху рогозки се сушат риби. От Коледа до май риболовът спира — мъжете отиват да работят в Алентежу или по-далече, а жените и децата остават в къщи. Освен надницата, която е обикновено между четири и два и половина милрейса на ден, всички получават своя пай в дните на добър улов — няколко шепи сардина или друга риба. Щастливи ли са те или не? Не знам. Макар че са изоставени от държавата, която ги ограбва с извънредно високи данъци; четиристотин хиляди ешкудуш миналата година и почти двойно повече тази година, като в замяна не им предлага родилен дом, малка библиотека, която да ги образова, лекар, аптека или улица; макар че са изоставени от хората, без организация и образование, без свещеник (дървеният параклис е затворен), тези хора са толкова добри по природа, че от петдесет години насам не е имало нито една кражба, нито едно нарушение или престъпление. Тук човек може да спи с отворена врата. Аз никога не съм заключвал моята.
Когато остареят и не могат да работят повече — тук няма и подобие на кооператив, а и законът за осигуровки не ги засяга, те си помагат един на друг, както могат. Мизерията е почти непозната в това селце с малко повече от двеста къщи и близо хиляда жители. Мира — тази шепа порутени къщурки, е цял един свят. Животът тук е истински. И всеки ден го рискуват, защото почти всеки ден, когато лодката излезе в морето и се напълни с вода, чувам жените да се молят на бога. Но не съществува и експлоатация — живеят бедно и скромно под небесния свод, сред безбрежните пусти пясъци, с помощта на бога и морето.
До преди няколко години никой не бе забогатял от риболов в Мира. Риболовът е като игра, въпрос на късмет, а разходите по лодките, складовете и сдруженията са много големи. Вече казах, че всяко сдружение наема деветдесет и шест души и дванадесет впряга волове, за всеки от които се плащат четиринадесет милрейса на ден. Сдружението изразходва на година сто и петдесет хиляди ешкудуш и доскоро имаше само един собственик на лодка, забогатял от търговията с риба — Фигерейду, който се слави като скъперник. Другите са обеднели и до днес се говори за Карадаш — голям земеделец, който станал собственик на лодка и свършил като просяк. Но сега с повишаването на цените на рибата всичко се промени. Още миналата година хората спечелиха много пари — един кош сардина струваше двадесет милрейса. А тази година цената е между петдесет и шестдесет. Има случаи, когато с едно хвърляне на мрежата се печелят пет хиляди ешкудуш и вече се говори, че някои правят дупки в пясъка, за да крият в тях златото. Складовете за осоляване също развиват голяма търговия. Забогатява керванджията, собственикът и търговецът; само рибарят е все така беден и безгрижен. Морето никога не се свършва, а то принадлежи на рибарите…
Откъде са дошли тези хора тук? Това е същата плодовита раса от крайбрежието, която ни облагородява и която аз съм срещал от Афурада до Лейрия — мъжете сурови и спокойни пред опасността, жените работливи, винаги с кръгла шапчица и шал. Те стават с шапка, работят с шапка, лягат с шапка и мисля, че спят с нея. Тези хора никога не се отдалечават от крайбрежието, сякаш без морския въздух животът им е немислим, и са се разпростирали все по брега чак до Алгарви, където са основали колония в Оляу.
Хората в Мира са дошли от околностите, от село Мира, от Порту Мор и други. Още има старци, които си спомнят, че тук е имало само половин дузина къщурки — на чичо Солдаду, на чичо Домингуш Рабита и неколцина други. В дните на усилен риболов се стичаха хора от Сейшу, Кабеса и други селища от околността.
Освен големите лодки в Мира се използват и така наречените робалейра и маньоза, които имат същата форма, но са по-малки. Робалейрата има трал и дванадесет души екипаж, а маньозата — шест души и тройна мрежа. Робалейрата се връзва за брега с въже, а маньозата — не. Тя е за лов на кефали, които се обкръжават и се убиват с харпуни.
От петдесет години не се помни тук някой да е загинал от злополука в морето. Понякога вълната обръща лодката, залива мъжете и ги зашеметява до припадък. Когато ги извлекат като удавници от морето, ги слагат в сол като сардината — „за да им се стегнат костите“. Много помагало, казват. Миналата година имаше един, който след като престоя в сол четиридесет и осем часа, дойде на себе си…
Устието на Доуру. Тази съсипана от нещастия и от времето старица, с бръчки от старост и сълзи по лицето, ги тласка към морето. И морето и отне всички. Грохналото й тяло е приведено, смазано от живота. Но когато настъпи зимата и гладът, тя ги ругае:
— Гръм да го удари това море! И децата ли да умрат от глад!
Ако лодките са в опасност, тя тича на брега, блъскана от вятъра, преглъща сълзите си и морските пръски и с разтуптяно сърце притиска почернели ръце към плоските си гърди.
— Кого чакате, леличко?
— Сина и внука. Проклетото ми отне бащата, сега ми отнема и децата!
Цял живот е ходила в траур. Видя ги проснати, безжизнени на скалите и изчерпа цялата си нежност. Но пак ги кара, кълне, подтиква ги, за да няма глад в къщи. Само че от морето идва и препитанието, и смъртта. Вече повече от месец продължава зимата.
— Гръм да го удари това море!
И тича с мрежи на главата, с кош в ръка, сдържа риданията си и влачи след себе си внучето към лодката.
— Изплакала съм толкова сълзи, колкото това солено море!…
Привечер в Кантарейра момите се връщат от чешмата със стомна на глава и ръце на кръста. Това е часът на задяването. Спират се да говорят с момците, които ги чакат край прътите за мрежи. В Мира се задяват посред бял ден — момите седнали, момците, легнали по очи, от време на време си хвърлят шепи пясък. В Матозинюш двойките се разхождат хванати за ръка по пясъка, а майката недоверчиво наднича през вратата и мърмори:
— Гледай да не заседнеш някъде, момиче.
— Не се безпокойте — усмихва се засрамено момичето.
— Отиваш с него на плажа, но после да не ревеш: Чичо, чичо, дай насам лодката.
Много образи виждам ясно само насън: една старица с беззъба уста все ми се усмихваше, когато минавах край нея. Забравил съм фигурата и физиономията й съвсем се е изличила, но устата с един само зъб, излъчващ нежност, ще отнеса чак в гроба. Спомням си и други малки картини. Групи момичета — със стройни крака, наведени, влизат в морето с отлива и събират парчета дърва. Най-обикновени руси, луничави момичета, мокри, обгорели и просмукани от селитра, които обикалят улиците на Матозинюш като онези другите, с напукани пети, по пътищата на Ешпозенди и улиците на Гонтиняеш, миришещи на риба, водорасли и саргасо, с кошница на главата и голи крака. И сред всички тях — едно момиче със златиста кожа, с дъх на море, като в моментална снимка — златните й коси се развяват и на устните й цъфва неволна усмивка, като че ли цялата тя е една жива усмивка.
Жените от Сау Жоау по цял ден ходят по крайбрежната улица — продават риба или разнасят стока. Понякога носят децата си на врата. Папейра е майка и баба на руси и едри като канари мъже, пръснати из Бразилия и в морето, но още си печели хляба с кошницата. За Жоакина Кошаш не знам… Жената от Сау Жоау поддържа дома си чист и дори повече от чист — спретнат. Стар навик от лодките. Тя е опитна. Командува мъжа и ръководи търговията. Продава, рекламира стоката, кърпи мрежите. Нещастието не може да я сломи. Държи мрежите изпрани и прибрани. Жените работят дори повече от рибарите. Познавах много от тях, които, останали с малки деца, изхранваха семейството, като продаваха риба по пътищата.
Сядам на стълбите на моя стар дом; познавам целия живот на тези хора. Там отсреща се намират каменните корита, където двадесет, тридесет жени със запретнати поли перат мръсните дрехи. Викове, смехове, глъчка. Един миг тишина и се чува ритмичното бучене на прибоя, който отстъпва, настъпва и мокри босите им крака. Долепена до моята къща е къщата на Моутиню — тъмна уличка, парцали, риба и десет многочленни семейства. От другата страна е каменната чешма, натам отиват момите с ръце на кръста и пръстени стомни на главите, поставени върху специална възглавничка.
Познато ми е всичко. Животът показва присъствието си на уличката всеки миг. Викове на жени, караници… След като си изкарат кирливите ризи една на друга, хващат се за косите, а момчетиите ги заобикалят в кръг и ги подстрекават. Разделят ги. Разрошени, възбудени, тогава си разменят последните обиди: „Чуйте всички… Вижте добре всички…“ Идват и жените от пералните и чешмата. Животът се разголва. Нови крясъци. Навеждат се и размахват ръце във въздуха. Никой нищо не разбира вече. Сигурно ще има убити — всяка страна е наострена срещу другата, с дечурлига, хванати за полите. Малко след това приятелките си тръгват на гости с чашка кафе под престилката…
Отново гълчава — този път на чешмата. Патърдия. Някои са невъздържани, а една в изблик на ярост се навежда и се тупа с ръка на определеното място върху полата — ако не я вдигне, разбира се… Тогава глъчката утихва. „Ще биеш детето ми, мръсница!“ — „Уличница!“ — казва другата. Това е най-голямата обида… Две стомни, счупени в главите. Водата ги облива и освежава. И всичко отново потъва в тишина. Чува се само песента на жените, които перат, и ритмичният грохот на вълните от прибоя. Отново минават момите със стомна на глава, ръка на кръста и тънка струйка вода по лицето, въпреки парчето корк, което слагат в отвора, за да не се разлива течността…
Афурада се намира отвъд Доуру — къщи, струпани в две-три лошо миришещи улички. Рибешки вътрешности по земята, животът гъмжи из кръчми и коптори, деца се мотаят в краката на минувачите. Пришълци от Иляву, Овар или Муртоза — не знам точно, са основали колония в тази част на Доуру. Мъжете кръстосват непрекъснато реката и морето и вадят чак от дъното остатъци от риба и раковини, които служат за наторяване на земите — от калкана в пясъка, фанека или сардина при устието и савел, когато си хвърля хайвера. Жените — високи, наперени, мургави, работят като робини. Виждал съм ги да хвърлят мрежите и да гребат в тези красиви лодки, направени от две парчета дърво, в които мъжете прекосяват опасното устие на Доуру. Много пъти там намират и смъртта си, влачени от вълните на връщане, напълнени с вода. Орлякът дечурлига, които имат някои жени, не им пречи да кръстосват улиците на града с кошница на главата, боси, и да предлагат с викове стоката си, а най-малкото дете — на врата или на дъното на кошницата наред с останалата сардина. Изминават по цели левги, неуморни са, а съм ги виждал и да хвърлят самички мрежите за сардела, да ги дърпат към брега и да си поделят улова.
Жената от Мира — грозна, но стройна, почти винаги има сериозен и надменен вид. Пере мрежите, дърпа въжетата, товари кошовете, готви на опушеното огнище от две тухли на земята и обработва дадения на изплащане „парцел“. Накратко жената работи повече от мъжа, работи двойно колкото него. Не излиза от Мира, не продава рибата, но работи в сдружението за сметка на собственика на лодката или в осоляването — за сметка на керванджията. Покъщнината й се състои от една стомна, две гърнета, няколко парцала по стените и един сламеник върху наровете. Виждам тези жени на групи как очакват да изтеглят мрежата или в кръг около огъня да пекат картофи. Виждам ги как като мравки слизат и се изкачват по пясъчния склон — високи, изправени от навика да носят коша на главата си, или край мрежата, при лодката с високо вдигната мачта към небето, винаги облечени в тъмно и с красива шапчица върху кърпата. Флоринда Рабита сяда до мене и ми разказва нещастния си живот. На врата си носи дете с онзи необясним поглед на страдащите деца, а след нея вървят още две. Тихо, със сдържана мъка, скромно, тя разказва за умрелия си мъж и за трите деца, които трябва да препитава с няколко тостана на ден. Плюе кръв и наета от сдружението, цял ден тича нагоре-надолу по пясъчния бряг. Оправя се, както може. Тя е от онези съсипани жени, които живеят и умират с достойнство, без никой да ги чуе да се оплакват. От време на време си представям фигурата на тази болна жена с трите деца, хванати за полата й, как товари риба до края, докато изхрачи и последния съсирек от болните си дробове.
Когато стигнах в Гафаня, видях момичетата от крайбрежието на реката — целите мокри, непрекъснато във водата, където събират водорасли. Грозни и наивни. Обърнах се към една от тях: „Мисля, че си на тринайсет-четиринайсет години.“ — „Двайсет и една и три деца“ — отвърна ми тя. Друга една се бе загледала в мене, с невинни очи на животинче и с ръце на закръглените гърди — това, което, както казва леля Ана, и е дал господ и от което има нужда…
Леля Ана Арнейра, с чието приятелство се гордея, е едно от най-интересните ми познанства в Гафаня. Оправна жена, както казват там. Тя върви с мене по пясъчния бряг и веднага започва да ми разказва живота си. Леля Ана е набита и яка, с едри крайници, облечена в черно, на главата си носи шапка, в ръката — остен. Мъжът и отишъл в Бразилия преди много години („Той е цар между мъжете!“), тя останала с малките си деца. Отгледала ги всичките. Внуци, болести, траур. Никога не се отчаяла. Силата, която я поддържа, е удивителна, дълбока, вродена, каквато е у почти всички жени от народа, който познавам. Вкопчила се в живота — започнала да обработва земята. Дошли нови мъки, други покойници.
— И от какво ви измряха синовете?
— Знам ли, смъртта не дава сметка.
Трябвало да се издържа семейството. Хванала колата и воловете и започнала да превозва сол от Гафаня за Мира. Нещо повече: по-рано в Ариау също е имало рибарски сдружения и когато липсвал някой рибар, леля Ана се хващала за веслата като мъж и излизала в морето.
— И от дявола не ме е страх. Страх ме е само от бесните кучета.
Обширната равнина, която тя прекосява по два-три пъти на ден, е като пустиня. Леля Ана отива и се връща и нощем, самичка с воловете, които й правят компания. Сега има нива, лодки за събиране на водорасли, нови внуци за бавене и без да унива, продължава да гледа очи в очи съдбата. Животът й е един голям пример за неизчерпаема енергия.
Жената от Муртоза, казват познавачите, не може да се сбърка с жената от Иляву или Овар — тя е ниска, набита, а тази от Овар е нежна и силна, висока, добре сложена, пълна с домакински и морални добродетели. Жените от Иляву минават за най-хубавите поради очарователната си усмивка, погледа и вълшебството, което излъчват. За това трябва да благодарят на реката. Всички жени от морското крайбрежие се отличават от другите благодарение на тази ласкава светлина, която ги обгръща и закриля. Те растат сред този великолепен пейзаж от вода и багри, едновременно нежен и изпълнен с покой. Според мен светлината е важен фактор за красотата. Речното устие излъчва светлина, каквато никъде другаде не съм виждал. Тя е златиста и жива, но не силна. Изглежда направена от синя, обляна от слънце вода. Дори в разгара на лятото не съм я усещал прекалено силна. Разпуква се като усмивка, почти винаги чезне разнежена. Излъчва здраве, без то да е пращящо. Тя е здрава и нежна. Обгръща живите същества и предметите със същите меки ласкави тонове. В тази среда жените придобиват спокойна душевност и отвръщат на усмивката на светлината с усмивка на нежност. Те са като някои цветя, израснали в миг на щастие, които граничат със съвършенството. Типични са тъмните дрехи и чистотата на чувствата. Тази умна светлина знае много добре, че изкуството е очарованието на живота, а жената е върховното творение на изкуството.
Жената от Повоа, може да се каже, е мъж. Грозна и груба, с крака като диреци. Хвърля се към лодките и принуждава мъжете да се преборят с бурята. Тя или той. Тези жени са грижливи майки и раждат много синове за морето. Когато им дойде времето да раждат, лягат в леглото, наметнати с някоя мъжка дреха, и търпеливо чакат. Внимават само светлината от газеничето ден и нощ да стига до тях, та „дитенцету да се руди с душичка“.
Годеничеството им трае малко — дълъг е само тежкият им, изпълнен с труд живот. По-рано в навечерието на сватбата годеникът завързващ кърпата на годеницата като знаме на носа на лодката. Две изпратени за тази цел лодки излизали в морето да наловят риба за сватбата. А момите в продължение на месеци са приготовлявали от специален лен мрежите за новото семейство…
Вечни жертви, жените снабдяват с мрежи и кошове мъжете, продават рибата, носят мрежите, перат ги — мокри до кости — и бутат лодките при излизането им в морето. След риболова цялата работа пада на гърба на жената, която прави рибена мас, гледа децата, плете мрежите, пере ги и ги прибира, и ходи да продава рибата по пътищата.
Най-лошото за тези жени не е само това, че са превърнати в товарни животни и ден след ден превиват гръб мокри и вмирисани на саламура… Младостта им трае, колкото траят розите. Почти винаги нежна и красива, жената от крайбрежието, с изключение на жените от Алгарви, които са „домашни цветя“, след като се омъжи, се нагърбва с цялата тежест на домакинството, сбръчква се и се състарява. Обвиняват я в непредвидливост. Непредвидлив е мъжът, който изхарчва в кръчмата каквото припечели. Земеделецът е скъперник — той със страх вади хляба от сандъка като човек, който знае какви постоянни усилия му струва той; а рибарят в ден на богат улов може да напълни къщата с хляб. Морето е неизчерпаемо и няма да му избяга… Но жената, не. Тя кърпи, спестява и го измъква от кръчмата. От малък познавам тяхната изключителна всеотдайност и сила в случай на беда. Тази бедна жена с нежна девствена душа заслужаваше по-достойно място на нашата земя за своята всеотдайност, енергия и благородни чувства. В Мира домът е нещо свято. Така е и във всички селища по португалското крайбрежие, които са далече от центровете на корупцията.
Но непосилният труд не е най-лошото — най-лошото е постоянният страх, който изпълва живота им. Жените на земеделците могат да се чувствуват сигурни. Настъпва тежката зима с безкрайните си нощи. Затворена в къщурката, край огъня — тя, мъжът, момичето, малкото в люлката (оттатък в обора ситите волове преживят), тя се чувствува спокойна: знае, че в излъскания хамбар има половин каруца хляб — потта от челото й, а е скътала и някоя пара. Нека бурята блъска сламения покрив, нека вали сняг. Дървата в огъня горят и гредите от кестеново дърво са здрави. Къщурката има гранитни основи чак до центъра на земното кълбо. Докато рибарят трябва да излезе в морето — единственото поле, което може да обработва, дори с риск на живота си. Децата му искат хляб, а той няма друг занаят. Времето е лошо, дните се точат един след друг. „Вече тръгвам“… Тя усеща, че сърцето й се свива, но мълчи. Прекрасно знае от другите какво бъдеще я чака. Колко такива жени — вечно в траур, познавах, и то без да трябва да се отдалечавам много от къщи! Накрая тя казва: „Ами тръгвай…“ Мрежите, коша — и той се качва в лодката. Тя остава сама в безконечната нощ. С нея остава цял рояк дечурлига, тя с разтуптяно сърце се ослушва… Вълните реват в прибоя, ехото провлечено им отвръща. Няма съмнение, вятърът иде от изток. Но сега гласът се променя, става по-дълбок, вятърът духа на юг и е затворил устието. „Дали ще стигнат в Лейшоеш?“ — „Какво време в морето, в тази страшна нощ, а наоколо само мрак! Всички сме в ръцете на бога! В ръцете на бога!“
На жените се пада винаги най-лошият дял в този кучешки живот. Работят двойно повече от мъжете и живеят повече от тях, защото страдат много повече.
Познавам във Фоз една жена, на която викаха Мишката. Сгърбена, само с един сукман на гърба, тя събира раздробената риба, която й хвърлят като милостиня — някоя моруна, калкан или няколко шепи сардина в дни на богат улов. Стара, съсухрена и черна, с вмирисани на бира и саламура дрипи, тя живее в Коргиня сред изхвърлени от морето дъски и разпокъсани мрежи. Прекарва зимата, като събира с ръце водорасли по време на отлив. Няма си никого. Не говори, не проси. Щом пристигнат рибарските лодки, Мишката винаги първа тича към брега. Веднъж попитах един старец, вечно с лула в уста, мой приятел, коя е тя.
— Не знам: Мишката.
Дълго време тя живя в Собрейраш и тогава беше Мишката от Собрейраш. После се премести в Коргиня, където живее в една дупка, смърдяща на рибена мас и осолени морски лисици. Понякога минават цели седмици, без някой да види нейната съсухрена фигура със закърпения сукман на гърба. Но настъпва зимата и в дните на опасност Мишката първа се появява. Белезникаво небе и изхвърлена от бурята на брега пяна. Черният флаг е вдигнат. Големи яростни вълни се разбиват с грохот о скалите и издигат към небето пръски вода, примесени с жълти водорасли от дъното. Бученето е страшно. Мъжете са в опасност. Жените отчаяни дотичват. Вече се знае, че някой ще загине. Вятърът оттатък при фара и по скалите на брега е неудържим. Само Мишката стои права сред бурята и не иска да знае за грохота, не обръща внимание нито на заливащите я вълни, нито на виковете на жените. Прилича на статуя под оловносивото небе. Всички останали жени се молят. Момент на мъчително неспокойствие. Тичат към спасителната лодка. Живот или смърт? Всички коленичат с вдигнати към небето ръце. Само Мишката продължава да стои безучастна към съдбата. Вторачените й очи не се откъсват от страхотното зрелище. Никакво подръпване, никакъв жест.
— Стои като вцепенена! — промърморих аз.
И тогава мълчаливият старец с лулата ми пошушна на ухото:
— Морето й отнесе всичките…
Морската лисица е най-вкусна, когато се яде задушена, но не и през май, защото „морската лисица през май врата събаря“, фанеката трябва да се яде прясна, студена и пържена. За всяка риба си има сезон: „Ако царевицата е узряла, можеш да ядеш калкан“, сардината се яде, преди да си хвърли хайвера, а раците — само през август, печени в черупка, те могат да стигнат до съвършенство. Но всяка риба е вкусна, ако отива в огъня направо от мрежата — тогава има този специфичен вкус на море и дори блестящата сардела и ужасната моруна, измити и приготвени край самия бряг, стават търпими. Колкото до писията, платиката, корвината, тлъстия паламуд, мерлузата и вкусната сардина, да не говорим за такива почти изчезнали риби като палтус и есетра, не им познава вкуса и аромата този, който не ги е отнесъл в къщи направо от лодката, още мокри в коша върху покривка от водорасли и тиня. Тогава са великолепни — печени, пържени, задушени, с малко олио или приготвени на жарава от самия рибар.
По време на отлив рибарите залагат стръв на чепаретата, а дъното се разкрива. Локвите приличат на хвърлящи отблясъци скъпоценности сред тинята, а всяка скала с тъмната си коса от саргасо — влажно, прозрачнозелено — е като живо същество. Във всички пълни с вода дупки се стрелкат змиорки, коварният лаком рак чака жертвата си в дупката си в скалите, пасажите малки рибки проблясват, когато с рязко движение се обръщат и показват белезникавите си кореми, а един тлъст като гол охлюв червей пълзи в тинята. Има огромни, разядени, внушителни скали, покрити с миди, с цели гроздове охлюви, които като усетят хора, веднага се затварят в къщичките си. По скалите синевата се събира в дупките, които отразяват вселената — в тях се побират небето, светлината и звездите.
Рибата тон, която винаги следва пасажа сардина, ми се струва най-щастливото същество в морето. Яденето й винаги е готово, а е и неизчерпаемо. Забавлява се като пуснато на воля дете. Винаги създава у мене представа за свобода и прекрасен живот… Тези риби подскачат, виждат се блестящите им гърбове, гмуркат се и изскачат със стичаща се по синкавите им тела вода и когато най-малко очакваш, отново се спускат към дъното… Понякога навлизат навътре в устието по пенливите гребени на вълните, в буйни скокове, докато морето като растящ и разливащ се с удоволствие залив нахлува на сушата. Септември, силни приливи. Риби тон! В Кантарейра — глъчка: мъжете скачат в лодките. Един от тях, застанал на носа, държи харпуна, изчаква момента и го забива. Един тон е улучен, другите веднага бягат към морето.
Между тези риби и други, ужасни, които съм виждал, има огромна разлика. Виждал съм рибата торпедо по тинестото белезникаво дъно между големите скали в Балеал, където водата има цвят на морга. То е нещо по-неприятно от гнилотата — там на дъното пъпли някакъв тайнствен живот. Вглеждам се и изведнъж отдолу се надига страховит плясък, живи петна се разклащат и полюшват, потрепват безформени криле на прилеп с мътен електрически зелен цвят. Това са рибите торпедо, които с хиляди се издигат на повърхността — не знам как, нито защо; и този живот кара човек да се замисли и вдъхва страх. Представям си допира с тези хлъзгави кожи, с този тъмен живот в зеленикавите дълбини, където светлината не прониква, и бягам, бягам!
Понякога морето прилича на прозрачен воал, друг път — на зелен прах. Понякога е прозрачносиньо, друг път — като кобалт. Или е безплътно като небето, или е цялото грохот и ярост. Сутрин се разпръсва, следобед мечтае. В мъгливи дни то е изключително, когато гъстата мъгла малко по малко се разпръсва и то изниква иззад последната напоена с капчици влага завеса, цялата зелена; зелено, което ти се иска да вдишаш. Различни цветове плават по водата — избелели, прозрачни, тъмни, почти черни, примесени с пяна от вълните, които се разбиват и плискат надалече. Има други, синкави, с цвета на гниенето. Всичко това е степенувано и зависещо от небето, от часа и прилива. В някои моменти ми се струва, че съм вътре в някакъв смарагд, в други — в някаква скъпоценност с уникален син цвят, който се възпламенява. Но светлината отмира, светлината чезне и се изпарява като парфюм. Като огромно вехнещо цвете. Златистото не е просто златисто, нито зеленото е просто зелено: те сякаш притежават нежна екзалтирана душа.
Привечер сядам на вълнолома. Морето е спокойно, Оутра Банда — зелена, брегът се губи във виолетова мъгла, а носът се е врязал между синята река и синьото море. Зад мене фарът блясва, а на пясъка ято чайки тихичко писукат. Ето това е щастие. Гмуркат се, плъзгат се по водата и внезапно излитат, опиянени от синевата, за да се спуснат после отвесно върху ятата дребни рибки. По-малките птичета, пискуните, плуват в една локва, други пърхат с криле по вълните, трети се разхождат по пясъчната ивица. Виждал съм много гнезда, но никога не съм намирал гнезда на чайки… Ето че отново се събират с дръзки крясъци, с потопени в синята вода крачета… Ято бекаси лети почти над самата вода. Зеленият прах от морето се увеличава. Параклисът в Сеньор да Педра там в далечината още проблясва. Но говорехме за гнездата… Едва по-късно, много по-късно открих, че чайките свиват гнезда по безлюдните плажове и мътят в дупки пъстрите си яйца. Правят гнезда предимно в Берленгаш. Това място принадлежи на тях и на небето. Вълнуваща гледка представляват кацналите на скалата чайки, а наоколо малките им смешно плуват. По силата на вековна традиция това място е тяхно неприкосновено убежище. Почти не бягат от човека, но никой не би трябвало да ги закача в този изпълнен с нежност период.
Една от най-богатите жени в Съединените щати мадам Ръсел Сейдж купила в Луизиана скалата в Марч Айлънд, където преследваните птици да вият гнездата си. Тяхно убежище в света. Оттук поздравявам мадам Ръсел или паметта й, ако вече не е между живите. Ако аз бях богат, също щях да купя от държавата Берленгаш, за да могат морските птици спокойно да свиват гнезда далеч от човешката жестокост, която е толкова безгранична, че избива и потомството им.
Сред всички тези птици има една, която видях в Балеал и която много ме заинтересува. Наричат я водна кокошка. Тя прелита през септември. Веднъж привечер чух някакви тихи, зловещи гласове. Бяха тези птици, които летят на ята и кацат по скалите, покрай самата вода, където спят. Като някои стари съседки, преди да затворят очи, те бъбрят от място на място. Шушукането ту се засилва, ту затихва… Смях. „Какво, какво?“ — чува се ясно. „Кой е?“ После друга: „Уби я, уби я!“ Саркастичен смях, после в хор: „Здравей, здравей!“ Пада нощта и всичко утихва, освен морето, което винаги говори.
Декември 1893
Настъпват зимните дни и този яростен грохот, който чувам още от малък, става по-силен и вдъхва страх. Този непрекъснат рев винаги завършва на една и съща ниска нота — у-у-у, която влиза навътре в сушата и в душите. Във въздуха се носят валма дрипави облаци и пяна, която вятърът плюе нагоре. Небето е размътено и черно като водата. Лодките от Фоз, Афурада и Повоа се връщат и бързат да се приберат. Надвиквайки вятъра, ревът на морето ечи все по-високо — силен, трагичен вой, пронизителен и трагичен… Устието съвсем се затвори от пенливи зеленикави водовъртежи. Отвъд прибоя двадесет-тридесет лодки чакат да настъпи затишие, за да влязат. Големи, разрошени от напорите на вятъра облаци се пръскат по небето. Бурята реве, а небето е мъртвешко бледо… Притъмнява, на далечния хоризонт бушуват неясни сили, а когато вълната се надига, се виждат плоскодънните лодки от четири дъски за събиране на водорасли, няколко лодки от Повоа и мауни от Фоз, очакващи решителния момент. За няколко секунди яростта се укротява и тогава се образува тесен коридор, в който вълните не се разбиват и който трябва да се прекоси извънредно бързо с помощта на веслата, за много кратко време, между живота и смъртта. Виждал съм лодките да се полюшват и да изчезват повлечени на дъното само на стотина крачки от брега. Лоцманът е на кея, спасителната лодка — готова. По улиците тичат жени със запретнати поли, тичат, стенат и плачат, изпълнени с мъка и сълзи. Някои от тях са много стари и подтичват отпаднало, като отчаяно проплакват:
— Ах, милия ми син, няма да го видя вече!
Грохотът расте, грохотът се удвоява и усилва, вълна след вълна се разбиват о скалите, заглушават вятъра и виковете, заливат като водопад фара, носа и кея, чудовищни кохорти обливат всичко с пяна в изблици на ярост, стигаща до небето.
— Ах, Исусе! Ах, господи!
Нови викове, нови жени прииждат от всички селца със сгърчена от мъка уста, опръскани с пяна, изнурени, с деца, хванати за полите им.
— Сърцето ми подскача, че няма да го видя повече!
— Не се отчайвайте, леличко. Може да влязат в Лейшоеш…
Живот, изпълнен с вечен страх, разбитото сърце винаги свито: първо за мъжете, по-късно за синовете и накрая съвсем ненужно и разбито, едва издържащо — за внуците, защото вижда как те един по един изчезват в дълбокото море.
Лоцманът нареди да се вдигне флагът и със знамение в ръце отива да даде знак на нещастните, изпълнени с мъка, мъже, изгубени сред мъглата, яростта и неясната зловеща светлина. Спасителната лодка е готова, но кой ще се осмели? Между едните и другите, може би на по-малко от петстотин метра, се намира смъртта. Кеят е пълен с хора, целият той е само вик на болка. Тук са жените, майките, стариците със свито гърло, които с мъчително безпокойство питат:
— Видяхте ли ги? Видяхте ли ги?
— Лодката, дето е вашият мъж, не е в устието.
— О, божичко!
— Може би не са пристигнали още или пък са вече в Лейшоеш.
Един стар рибар обяснява:
— Ето там е сдружението на Жасинтру. Още една лодка отива на дъното с разкъсано платно. Чакайте, чакайте…
— А хората на леля Ана?
— Засега не се знае нищо за тях.
— О, милия ми мъж, милия ми мъж!
Заглеждам една вкаменена групичка. Очите ми се спират на висока кокалеста жена с конско лице, цялата облечена в черно, която тихичко стене близо до мене. Мокрите й дрехи са полепнали по тялото, слабите, оцапани със сажди ръце с изпочупени от работа нокти са притиснати до гърдите, за да сдържат разтърсващите ги ридания. Тя не престава да стене, а очите й са устремени надалече в черния вихър от слелите се в едно море и небе. Тя е една от малкото, които не викат, една от малкото, които може би разбират… Но не престава да стене — не може да заглуши напълно вопъла, който идва отвътре и който е може би самото й разбито от нещастието сърце… По-напред са застанали набитите групи жени от Повоа със запретнати поли, които шумно изразяват скръбта си. Трима мъже, обърнати на югоизток, със сериозни лица се взират и се мъчат да отгатнат в кой момент морето ще се укроти, уморено от насилия. В устието отсам носа спасителната лодка танцува. Нови викове. Група жени, идващи от по-далече, пристигат в последния момент със същите сълзи и същите ужасени погледи. Спирам се пред друга групичка жени, за чиито поли са се хванали децата им… Само онази там не плаче, като че ли знае, че сълзите са безполезни или защото вече не са й останали сълзи… Продължава тихо да стене с някакви последни останки от скръб.
— Покровителю на моряците, помогни им! Скъпи боже!
Но морето и небето са жадни за трагедия. Неколцина мъже се решават да идат при фара и оттам да наблюдават надалеч.
Надалеч се вижда само неясен вихър, яростна стихия, водовъртеж, сред който се различават само люлеещи се мачти, а когато вълната се издига, се виждат разтърсваните на гребена лодки. Страхотни вълни се разбиват о Кучешката скала и заливат кея с кипяща вода. После вълните отстъпват тъмнозелени, подвижни пластини се хлъзгат върху по-светли тонове, пяна и жълтеникави бразди по пясъка, които успявам да зърна.
Там в дъното се появява смътна светлина, неподвижно петно, вероятно мястото, където трябва да бъде слънцето; долу — безразборно движение на водата с откъснати от мрачното небе валма облаци. Накрая едно широко пространство, където се отразява неясна светлина и където се разиграва по-страшна трагедия. Не е бурята, а опасността; не е стихията, а постоянният страх. В устието вълните напират все по-високи и бурни — отначало имат бял пенест гребен, после се разбиват като водопад, в безброй пръски и вихрушки, докато други вече се готвят да се издигнат. Подкопават брега, разбиват се о камъните. Карейруш представлява побелял от пяна водовъртеж; на носа, в Лавадореш, докъдето поглед стига, се вижда все същата необятна стихия — целият бряг е залят с пяна. И гръмовитият вой на тази разбушувала се вода се издига все по-високо и изпълва цялото пространство с ужасяващ рев — у-у-у…
Ето сега, ето сега! Лоцманът дава знак с флагчето. От неговия поглед, от неговото умение, от неговия опит зависи животът на онези хора. Ето сега! Лодките, издигнати на гребена на вълните или повлечени в пропастите между две вълни, го забелязаха отдалече. Някои смелчаци дръзват да гребат. Цялото множество на кея с надежда затаява дъх. Жените падат на колене.
— Моли се за тях, Исусе Христе!
— О, милия ми мъж, милия ми мъж!
Жените от Павоа се влачат на колене по камъните и викат:
— О, Богородице, моли се на бога за тях! О, нека отворените рани, раненото сърце и пролятата кръв на господа бога наш Исус Христос ги измъкнат от опасността!
Една се удря с юмруци в гърдите, друга драще с нокти лицето си:
— Милост за моя син в тези проклети води!
Тази ужасна отсрочка продължава две, три минути.
Някои лодки успяват да преминат, други изостават и вълната ги повлича, разтърсва и разбива сред яростни пенливи пръски. На кея — вик, един напразен вик. Гръм да го удари това море!
Ето я и нашата мауна. Познавам я и почти различавам един по един наведените над веслата мъже. Това са шестнадесет живота, шестнадесет сърца на крачка от смъртта, на две крачки от жените, протягащи им ръце. Зад тях вълните бушуват. Мъжете задъхани се навеждат и изправят с ръце на веслата, с опрени в пейките крака в последни отчаяни усилия, станали част от кораба, слели телата си с дъските в едно цяло. Някои гребла се счупват. Прав на кърмата, полугол, стиснал руля, капитанът ги ругае, за да ги окуражи:
— Ах, вие, безделници, крадци, кучи синове! Гребете, гребете! С все сила!
Треперещата му ръка не изпуска руля. Съвсем близо зад лодката чудовищната вълна ги гони — все по-голяма, все по-наблизо!
— Гребете! Гребете! — реват от брега.
Виковете на кея се сливат в един вик, в един рев, който отеква в душите. Една секунда, две секунди и са спасени… Но вълната се разбива, излива се като водопад, настигната от друга. Викът на жените се смесва с ехото на бурята и е отнесен от пристъпите на вятъра. Спасителната лодка успява да измъкне един, после друг, още вкопчен в греблото… Момчето! Момчето! Вятърът се усилва, от потъмнялото море напира черната стихия.
— Вече няма да посмеят да навлязат. Ще пристанат в Лейшоеш.
И жените вече отново тичат по пътя, „със запретнати поли, прогизнали, със същото скръбно «ах!»“, стенат, плачат, молят те. Някои старици са със застинали от страх очи и ръце, сгърчени на сърцето, което не издържа повече. Ридаят… Непохватни, боси, под изливащия се порой, така съсипани от живота, че приличат на парцали, мокри от сълзи и пенливи пръски. Продължават… „Може би ще влязат в Лейшоеш…“ И продължават да вървят по цели левги, като плачат и се молят или, още по-лошо — онемели от скръб, притиснали ръце до гърдите, с полуотворена уста и вторачени в морето очи…
„О, божичко! О, божичко!“
На другия ден намериха капитана, изхвърлен на пясъка. Бурята бе разбила лодката през кила, заривайки в пясъка почти невредима кърмата, извивайки ръцете на капитана, както някой би усукал въже. Но нито морето, нито смъртта бяха успели да изтръгнат руля от сгърчените му ръце.
Познавах много рибари във Фоз. Познавах Биле и Мандум, който завърши живота си, като превозваше англичанки до Лавадореш. Познавах Графовете — двама братя, сухи почернели мъже, и двамата загинали в морето; братя Жеремиаш — единият стана моряк, а другият — лоцман при устието; Жоаким Банейру — висок, рус, с татуировки на ръцете, които бяха моята мечта — една котва и едно прободено от стрела сърце; сръчния Тарафа, с бавен говор и звучен, чувствен глас, който канеше момичетата да идат с него на плажа „да изтеглят едно чепаре“; Жоау Моуку, с когото ловяхме змиорки с конец и стръв на кея на Кантарейра, сред глъчката на жените и солените пръски на прилива… Спомням си хората, които живееха в стръмната Ко̀ргиня, заобиколена от високи скали, и които шумно тропаха с дървените си обувки, когато тичаха да отпуснат платната на лодките. Виждам ги по местата им, чувам ги да говорят — и живите, и мъртвите, в онази минута, когато се запечатаха в паметта ми като серия моментални снимки, някои замъглени, други толкова ясни, че различавам цвета на косите им. Там, до вратата на склада на пансиона, е седнал един старец и разнищва въжета за кълчища с дебелите си треперещи пръсти. Така, прекосил всички морета на Африка и Бразилия, опъва мрежата на прътите. Никой не знае по-добре от него къде минава рибата. Надушва я. В тинята на плитчините лови пимпао и фанека, а с мрежата лови дребна риба в локвите при отлив. Всеки ден излиза в морето с лодката си да изтегля чепарета или да лови костенурки в устието. Макар да е много стар, възрастта на Тека не може да се определи — косата му е с цвят на въглища, без нито един бял косъм, всичките му зъби са здрави. И сегашната му жена е четвърта поред.
— Е, сеньор Жозе, значи млада булка?
А той, без да се ядосва:
— Такъв съм си аз, момче, до гроб — жени и чепарета.
Спомням си Мануел Калафатчията, който по цял ден запълваше с кълчища цепнатините между дъските и дърводелците, които поправяха лоцманските лодки под сянката на първите три дървета на Пасею Алегри.
Мъжът на Мария да Виела живя и умря като пияница. Никога не говореше — само се усмихваше и намигаше с доволен вид и пръстена лула в устата. Каквото изкараше, изпиваше го в кръчмата. Тя му се караше и не знам дали не го биеше. Отиваше да го търси в лавката и го блъскаше към къщи, като по целия път се караше, а той — мълчалив, невъзмутим, само плюе със съвършено вътрешно задоволство. Всяка нощ излизаше в устието сам в каика — с гребла или с платна, пийнал. Винаги се връщаше — при спокойно и при бурно море, и винаги носеше риба, за да има какво да пие. Един ден, от страх да не се удави, не го пуснаха повече в морето.
Намери си друг занаят — превозваше за Оутра Банда жените, които идваха в Порту с кошници, а на връщане се качваха на скелята в Лорделу. По онова време превозът струваше тридесет рейса, което очевидно не му стигаше, за да пие по свой вкус. И измисли — направи дупка на дъното на лодката, която запушваше с парче корк.
— Качвайте се, момичета, качвайте се! — викаше клиентелата момчето, което му помагаше. Жените се качваха на групи и когато всичко беше готово, мъжете започваха да гребат. Насред реката той казваше на момчето „Стой!“ И момчето спираше. А той изваждаше запушалката и внезапната струя вода изпълваше с ужас жените, които с викове скачаха на крака.
— Не мърдайте! Сега, която иска да стигне в Оутра Банда, трябва да даде още по една пара!
Мисля, че това са думите, които най-много пъти бе произнасял в живота си. На края, естествено, лодката на Жозе да Виела бе гледана с недоверие и страх, въпреки че момчето, което той биеше с едно въже, пресипваше от викане на скелята:
— Качвайте се, момичета, качвайте се, имаме попътен вятър!
Тогава вече Жозе реши да умре от огорчение, пиян, както винаги, плюейки встрани и с лула в ръка. И едва след това Мария да Виела въздъхна с облекчение и си накупи златни верижки с печалбата от продадената риба.
Лоцманът си отваря устата само за да ругае. От време на време страшният му гръмовит глас отеква в Кантарейра и всичко замлъква. Всички се страхуват от този сух мургав мъж, властен и суров, с голяма, разрошена побеляла брада. Никой не се осмелява да го заговори, а когато той минава край тях като вихър, всички моряци свалят шапки.
Онзи ден няколко лодки бяха в опасност.
— Спасителната лодка!
Спасителната лодка бе спусната по скрипеца в реката, но нямаше доброволци да я карат.
— Никой ли няма да излезе? — попита лоцманът.
Мъжете — скупчени, смутени, не отговориха.
— Нима сърцето ви ще позволи да ги оставим да загинат пред очите ни?
Един най-после дръзва да се обади:
— Ако им е писано, там ще останат. Спасителната лодка няма да издържи в това море.
От бялата брада прозвуча гръмовитият глас:
— Тогава отивам аз, взели ви дяволите! Отивам, дори да не се върна вече. И отивам сам, щом никой не иска да дойде с мене.
Той скочи в лодката, а с него една дузина мъже.
Мария да Се остана вдовица с двама сина, които имаха голяма разлика в годините. Единият работеше на мауната на Мануел Жасинту, а по-малкия тя не пускаше в морето.
— Не, ти няма да ходиш…
Всички момчета в Кантарейра се събират да играят край локвите с коркови корабчета. Правят им платна от някой парцал, руля от парче кора и с навити крачоли, боси, въодушевени, се учат да управляват кораби.
— Лавирай, лавирай!
— Давай, сега!
— Виж моят как се носи!
Ако Мария да Се го хванеше да играе с другите, смъкваше му панталоните и го биеше като луда.
— Толкова трудно те отгледах! Откажи се от този мерак.
Но той не се отказваше. Морето неудържимо го привличаше. Един ден бе пусната нова лодка и братът се намеси:
— Остави малкия да дойде с мене. Ще припечели нещо…
— Казах ти вече, той няма да ходи.
Двамата се молеха — единият говореше, а другият — хванал се за ръката на брат си, се боеше от майка си, но не откъсваше от нея молещи очи.
— Не знам защо го пазиш… Ще дойде като помощник, ще спечели четвърт пай, а знаеш колко се нуждаем…
— Не!
— Знам какво си мислиш. Глупости. Ако баща ни е загинал в устието, това не значи… А аз? Значи него обичаш повече от мене?
— Ти си мъж.
— Пусни го да дойде с мене. Кълна се в живота си, че ще го върна. Аз отговарям за него.
А малкият с широко отворени очи, с неудържимо желание да излезе в морето като бащата, като братята, като мъжете:
— Мамо, пусни ме да ида!
И отиде. Ходи много пъти, докато остана на дъното на устието заедно с лодката. Осем дни, броени един по един, облечената в черно фигура бродеше по брега, взираше се в пясъка и скалите с широко отворени очи, чакаше морето да ги върне. Морето винаги изхвърля удавниците. Рано или късно те се появяват на повърхността, а после и на плажа.
Намериха ги на плитчината, вкопчени един в друг. По-големият вдигнал на ръце по-малкия, опитвайки се да го спаси. Отидох да ги видя. Раците бяха изяли очите и устните им. Бяха страшни, но в тази ужасна гледка имаше толкова дълбока и силна обич, която дори смъртта не бе успяла да разруши… Още е пред очите ми момчето, вкопчено във вдървените ръце на брат си, вдигнал го нагоре, нагоре, в едно последно отчаяно усилие.
Цял едни ден, покрити с развяван от вятъра бял чаршаф, удавниците лежаха на пясъка, а до тях, коленичила, прегърбена, тихичко им говореше облечената в черно фигура, която, стигнала върха на отчаянието, не можеше да пролее нито една сълза.
Между многото повоанци, които идваха във Фоз — в кръчмата или на чешмата, — имаше един, Жозе Либо, който ми стана близък. Веднъж му подарих един стар нож и той ми стана приятел до гроб.
Жозе Либо беше цял великан. Две малки очички блестяха на голямата му глава, ръцете му бяха огромни, дебели и яки, тялото — едро, квадратно, тромаво, с което той не знаеше какво да прави. В опушената кръчма в Кантарейра аз пишех писмата до годеницата му.
— Пишете там, сеньор Ариулу…
Да пиша какво? Не казваше нито дума повече. Само ме гледаше и се потеше от вълнение. Но в очите му се четеше толкова нежност, че между нас двамата се установяваше един вид магнетична връзка… Изгубих всичко. Оставих да минат покрай мене най-хубавите неща от живота, почти без да ги забележа. С безразличие изгубих и копията на тези изключителни любовни писма между един повоанец и една повоанка. Заедно със закуската си той носеше в кошницата украсения лист за писмото и сядаше срещу мене, облегнал червенокосата си глава на едрите си длани. Гледаше ме силно развълнуван: „Пишете там, сеньор Ариулу“ и чакаше аз да намеря вълшебните думи, с които трябваше да разнежи сърцето на Жозефа Пернета.
— Искаш ли да напиша още нещо, Жозе?
Той очарован поклащаше глава в знак на съгласие.
— Още нещичко… Пишете, сеньор Ариулу…
Това установи между нас, почти без да говорим, защото Жозе знаеше само половин дузина думи, необходими му за неговата професия и скромния му живот, дружба, която бе прекратена едва когато повоанецът замина за Мосамедеш вече женен. Един ден се почука на вратата откъм улицата — беше той, идваше да се сбогува; заемаше целия отвор на вратата, носеше една торба с раковини, една нова въдица и две огромни мерлузи. Мерлузите изядох, раковините хвърлих, а въдицата пазя в един ъгъл на стаята и чакам да видя каква съдба й е отредил господ…
Познавах много от тези хора — от Сао Жоау, от Повоа, Афурада, дори изчезналите днес земеделци от брега на Доуру, които слизаха надолу по реката с лодки от небоядисано дърво, грубовати и заекващи, привлечени от мириса на мерлуза в определени периоди от годината, със своите мрежи, с вида си на пещерни хора и адски викове, които продължаваха до късно през нощта на лодките им, закотвени в плитчината Реложиу…
Много пъти съм слушал разговорите на рибарите, когато се излягах до тях в Кантарейра. Разговаряха за морето, за мрежите, за пая от улова. Наставаше тишина… Някои заспиваха на слънце. После всички заговаряха едновременно, без да се слушат, докато капитанът, който разтриваше в дланта си тютюна за лулата, не кажеше последната дума по въпроса.
Те са мързеливи. Докато кръчмата дава на кредит, никой от тях не оставя приказките и пиенето. Жените отиват да ги търсят:
— Тези дяволи няма ли да излязат в морето?
Това, което отличаваше стария рибар, беше познаването на скалите в устието — Лажи, Хармана, Кучешката скала, навиците на рибите, мрежите и морето до четиридесет разтега дълбочина и създалия се у него по силата на навика особен инстинкт, подобен на нюх. Като изключим това, рибарите бяха като деца. Те имаха силни страшни гласове, но всеки можеше да ги завладее и покори. Старият Патара от Мира всеки ден тайно оставяше риба през прозорците на един мой приятел само защото той му бе говорил с добро и го бе почерпил чаша вино. Когато се заминаваше, всички рибари го изпратиха далече по брега, докато той им каза: „Хайде, сега се връщайте.“ А те го прегърнаха и се разплакаха.
Истински деца бяха старците с побелели глави. Тези от Пансиона във Фоз бяха мълчаливи хора, отваряха уста само за да поздравят господин лоцмана. Когато някоя лодка влизаше в устието при лошо време, се чуваше вик:
— Викайте мъжете от Пансиона!
И те отиваха с клатушкане, с оредели бради, проникнати от своята важност и опит. Сурови, непохватни, обгорени от слънцето и морето, почернели като стари тикови дъски, а със сини невинни очи на дете, очи на ангели… През свободното си време дялкаха от корк или мек фландърски бор лодки; яхти, кораби — с всичките му такъми, въжета и платна, както му е редът, и с хубави имена, написани на борда: „Добра вест“, „Втора надежда“.
От всички тези образи един съм запомнил завинаги — един мъж без име, внушителен като живота, с мускули като корабни въжета. Неговата мисия на този свят бе да гребе. От това се прегърби, а дланите му са толкова корави, че на тях остри ножа си като на точило. Морето го е обгорило и възвеличило. Не умее да се изразява и едва можахме да се разберем. Но той не ме уплаши като други трагични образи от живота — гледа ме и в очите му чета само простодушие и нежност…
Погледнат от шосето, Обидуш наподобява библейска картина с начупените си крепостни стени и размахващите крила вятърни мелници по склона. Липсват само пастири с гайди, слизащи от планината… Малко, задрямало и почти непокътнато селце. Винаги, когато минавам през такива селца, изпитвам мъка, че не мога да поживея известно време в тяхната дълбока тишина, забравен от живите и мъртвите. Те имат толкова откъснат от света вид! Не се чува никакъв шум. Камбанен звън долита от далечината… Ако тук съществува интерес към живота, той е скрит. Сякаш селото е току-що изкопано, със своите църкви и главната уличка, на която никой не живее — всичко заградено с дебели зидове от тъмен камък, следвали извивките на терена, съединяващи се долу при главната порта, украсена с плочки; стените изглеждат естествено изникнали на хълма като дървета… Спирам за няколко минути и продължавам по тъжния път към Сера дел Рей. Тук земята дава ниска жълта царевица, а пясъкът — прочуто бяло вино. Три часа път има до това място, където е живял дон Педро Жестокия[5]. От неговата драма са останали разрушени крепостни стени и една чешма, която все още тече и утолява жаждата на пътниците. Наведох се, пих и след като прекосих боровата гора, пред мен се разкри широката панорама на сушата и морето: брегът, вляво нос Карвоейру, отсреща скалата Балеал и в дъното — островите Барленгаш, леко кацнали над водата…
Пениши е ужасно. Навсякъде, където са минали хората от общините, навсякъде пълните с индивидуалност места са превърнати в нехарактерни селища с банални сгради, нови булеварди и малки вили с цинкови покриви в градините. Всичко е развалено. Пениши, което е било крепост и страшно, усамотено гнездо на пирати, очакващи корабокрушения и плячка, сега мирише много лошо и е запазило само две интересни неща: носа (може би и него ще сринат) с параклиса на Богородица-Изцелителка и площадката пред крепостта, която е великолепен естествен декор за последното действие на „Тоска“ и от която се разкрива прекрасна гледка на юг — голяма, неясна виолетова ивица с някоя къща тук-таме и някое откъснато неизвестно селце. Но Пениши е най-ужасно за мен, защото олицетворява промишления начин на риболов, с навесите, фабриката за риба, склада за сардина, където властвува господарят от Алгарви. Имах само едно приятно преживяване. Изгубих се. Тръгнах по някаква улица и случайно влязох в един приземен етаж, където имаше училище за плетачки на дантели. Всички бяха под десет години. Някои още по-малки. Имаше и съвсем мънички, които едва можеха да говорят. И всички тези женички, седнали на пода, наведени над иглите и шишовете, вдигнаха глави и ми се засмяха… Те ще станат жени, аз ще остарея, но винаги ще помня наивното чисто изражение на усмихнатите очи и отворените розови устица…
Оттук до носа има половин левга покрай крепостни стени, лозя и къщурки. Искам да погледна Берленгаш по-отблизо. Откакто ги видях, съм като замаян… Параклисът на Богородица-Изцелителка е издълбан в скала под земята до други огромни канари, които сякаш всеки момент ще се срутят и които вълните яростно нападат. Какъв грохот там долу и какъв ослепителен блясък по тази черна живописна грамада, която накрая се изтънява като странна средновековна кула, облива я зеленикава вода, дълбае и я гризе, образувайки дупки и пещери от по петдесет метра дълбочина, в които отеква грохот, заплахи, вой, отчаяни стонове и трагични вопли! Това е Дяволската крепост… А в дъното на хоризонта все същите три облака, кацнали върху морето, ме зоват. Привличат ме и ме пленяват.
Най-напред отивам в Балеал, който е най-хубавият плаж на португалския бряг. Той не е по-голям от една голяма скала, откъсната от брега и потънала на триста метра. Тази скала е костница или може би последна останка от Атлантида, изскочила от синьото море, обляна в синя вода, свързана със сушата с пясъчна ивица, която при силно вълнение изчезва. От този пристан със залив на юг, образуван от Карвоейру и вдлъбнатината на север, образувала се между скалата и брега, се разкрива великолепната панорама на сушата, морето и небето. Човек може да живее тук в екстаз, опиянен от синева, сред синьото море, сред зеленото море, сред вълнуващото се море. Той се носи в цялата светлина на небето и във всички цветове на морето. От едната страна е дъгата на пясъка и този голям хълм, врязал се навътре в морето; от другата, докъдето поглед стига — брегът във всичките му нюанси — от пламъците на сернистите земи с черните кръпки на скалите до хоризонта, който се променя и избледнява, първо виолетов с огрени от слънцето села и зелените петна на боровете, после пронизан, докато стане неясен и прозрачен при последното трепкане на мъглявата светлина. Всичко това променя цвета си и се преобразява според отминаващите часове. Има моменти, когато всичко е златисто — сутрин или при залез. Друг път се чувствувам потопен в синева или затънал в синева. Движението на вълните намалява и стихва. Навред — само светлина и цветове. Брегът потъва. В дъното — тържество на златното и зеленото. От хоризонта до брега се простира блестящата пътека на слънцето. А сега гледайте! Гледайте! Морето е златно, а небето избледнява…
Действието на вълните е безспирно по тези стари разядени скали, където половин дузина рибарски къщички са се вкопчили като миди. Прибоят прониква в дупките, дълбае ги и ги залива, докато ги разяде и превърне в пенещи се камъни, в прашни кости, във вкаменелост на самата разбиваща се вълна. Някои от скалите са тебеширенобели, прорязани, разположени една върху друга; други са жълтеникави като черепи и образуват закътани заливчета с много ситен пясък, където дори морето се отпуска и задрямва.
Дървета не видях. Тук случайно е поникнало едно смокиново дърво, което не може да расте и е разпростряло клони едва на метър височина. Единствената растителност е тревата, на която и малко земя стига, за да живее. Тя е безполезна. Съществуването й е скромно, захваща се за всичко и понася съдбата си с цената на много усилия. Насред острова, на една изпъкнала скала се издига параклисът на Санту Ештевау, а долу — пристан за корабчета. По-нататък се вижда друга изпъкната скала — Островът на гълъбите, по цял ден обливан от пяна.
Всичко това се губи в синева или го заливат яростни вълни. Вълните се блъскат и разбиват о камъните, които плюят пяна от излъсканите дупки. Ето още една вълна, още една — нападат безспир! Някои са огромни и заливат северния край на Балеал със страшна ярост. Нощите са дълбоки, прекрасни и блестящи от огромни звезди.
Риболов тук почти няма. Сега той се развива в Пениши. Последната лодка носеше името „Санту Ештевау“ и имаше две платна и мрежи за мерлуза и омари. От улова от всяка мрежа се отделяше един пай за рибаря, един за собственика и една четвърт за сдружението. Но тук идват рибари от други места. Веднъж с радост открих една заседнала в пясъка рибарска лодка.
— Откъде сте?
— От Амуртоза.
Тези пъргави мургави хора — от Амуртоза, от Торейра и от Афурада, съм срещал с лодките им по целия северен бряг до Лисабон. Срещал съм ги в Пениши, в Капарика и Сезимбра, където ги наричат „островитяни“, да ловят лангуста със серкмета от тъмните си стройни лодки; срещал съм ги във Фоз ду Доуру да събират миди и водорасли за торене; виждал съм ги да ловят сивен в реките и да бият с харпун калкани и минога, която се лови нощем с фенер и пръчка с кука. Техен дом е лодката. Проникват във всички заливчета по брега. Когато усетят, че наближава буря, те се прибират в Пениши или във Фигейра. Винаги се движат на групи от по три-четири лодки. Правят си стан на пясъка и със забита мачта, едно котле и събраните в морето дърва, които нацепват на трески с тесличка — необходимо сечиво на всяка лодка, запалват огън като цигани. Но ако морето е спокойно и нощта лунна, не се приближават към брега. Пускат котвата или тежестта и палят огън на самия борд, за да си сготвят вкусната рибена чорба. Винаги, когато съм виждал да блестят огньовете им, съм изпитвал дълбока завист към този простичък живот само с бога и морето. В края на риболовния сезон, който продължава няколко месеца, когато зимата наближи, те бързо се прибират по селата си като прелетни птици. Ако имат попътен вятър, за дванадесет часа стигат в Авейру. Ако вятърът е противоположен, когато вълнението е силно и чайките с крясъци летят навътре в сушата, те спират ту тук, ту там и пътуването им продължава много дни, докато се приберат по къщите си, където заедно с жените и децата си прекарват тежките зимни дни.
Цели три дена лежа на една скала и съзерцавам нежните очертания на островите Берленгаш. Това ме привлича така, както едно време, като малък, ме привличаха тайнствените пусти острови в мечтите ми. Накрая се качвам на една лодка и след три часа гребане виждам как островите променят цвета си и изпълват хоризонта. Различавам подробности на голямата Берленга, на Санта Катарина и Фарильоеш и с почуда стъпвам на брега. Островът представлява гъсто обрасъл хълм със замък в подножието, стъпил на една изпъкнала скала; хълмът е свързан със сушата с акведукт.
Самотният хълм се подава червен от зелената плътна като стъкло вода, а замъкът е последното убежище на един пират, който причаквал жени на брега, за да ги насилва на острова… Гранитът е покрит с ръждиви лишеи, които при залез-слънце изглеждат напоени с кръв и на фона на твърдата скала контрастират с тухлената крепост разядена и златиста, датираща от 1676 година, която се оглежда в прозрачната вода. Никога не съм виждал такава вода — тя е като зеленикава лупа, която разкрива вълшебни дълбини.
Изкачвам се по една стръмна пътечка. Сядам на билото и гледам. Гледам не, прониквам се. Прониквам се от цветове, светлина и шир. Тук царува синевата на небето и синевата на морето. Аз я пия. Няколко дни бродя и си говоря сам. Да живееш тук, значи да живееш на небето. Да бъдеш облак и море, да бъдеш синева. Животът на тази гранитна скала е безплътен. Сякаш тя плава в празното пространство, защото морето е много ситен зелен прах, а брегът — разпръсващ се лилав прах. Отгоре се вижда нос Карвоейру, а по на юг — плажът на Консоласао, Ерисейра и плажът на Жоау Салгаду, а на север — Балеал, Фоз ду Арелю, Сау Мартиню ду Порту и докъдето поглед стига — западният португалски бряг. И всичко това — като излята в синьо фантазия, нататък, към морето с блестящите вълни, като се започне от пиедестала на тази огромна скала, където растат магданоз и бодили, чак до безкрая. От другата страна, отвъд острите очертания на Фарильоеш, Ештелаш и други, покрити с пяна скали, се шири вечното море.
Изключително красиви са утрините с леката мъглица, в която морето се разтваря, и залезите — в златно и зелено, после налагащото се виолетово, и този магнетичен тътен, който все ни зове там долу, в мрака, от дъното на морето, а аленият хълм се извисява от океана…
Възхитен съм и това не ми омръзва. Тръгвам по друга пътечка, по ниските, издялани в скалата, стъпала. Озовавам се пред развалините на манастир. Сред порутените останки на параклиса виждам различните дати: брат Лобату, 1622; друга — 1606; едно сърце с две преплетени букви L и K — 1615. Не мога да се откъсна… Долу зървам пустинен плаж — заливче колкото длан, където слънцето никога не прониква. Хладно и мрачно между големи и черни декоративни скали, издигащи се от морето, с изрязани на синия фон очертания, то ме пленява като тайнствено място, видяно за пръв път от човешки очи. Гледам го със страх. Не се осмелявам да го оскверня… Сигурно е така… Необитаемите острови са обитаеми. Имам странното чувство, че съм се докоснал до нещо студено: изглежда, че из тези места броди някаква девствена и чиста и същевременно жестока душа…
Слизам в тайнствените пещери, с които е надупчено островчето. Някои са обрасли с папрат и през тях се стича струйка вода — сякаш целият хълм е съсредоточил силите си, за да изцеди тези няколко студени капки. В друга пещера — рисунка на гранитната скала; и вълната повлича лодката през тесния коридор, покрит с водорасли с едри бели мазки по краищата. Те са огромни. Много стари. Имам чувството, че ни усещат и протягат дългите си тънки ръце, за да ни оплетат. Поглеждам надолу… Цялата тази зелена покривка, пласт под пласт, помръдва чак до дъното като разбудени от желание кобри. Чакат… Чакат плячката. Вода почти няма. Само тази, която прониква между пролуките в листата. Има само хлъзгаво зелено вегетиране, като чудовищен сън в подвижна зеленикава светлина, течно зелено със златисти отблясъци по повърхността, което се насища по-надолу, докато стане тъмнозелено, отчаяно зелено, очакващо сляпо и неподвижно там на дъното плячката, за да я погълне. Цели години минават в полумрака на пещерата, чува се лек шум… Дали е шум от стъпки или от стичащата се по скалите вода? Шум — неясен, приглушен, далечен… Зелените нишки се огъват, плават по повърхността на водата или се простират като безжизнени ръце. Ако ги пипнете, ще ви разтърси електрическо потръпване, което се предава чак до гъстия тревожен мрак… Веслата се залепват с тази подвижна плът, а под дъното на лодката усещам допира на растителността, която също ни усеща. Да паднеш тук, значи, да бъдеш сграбчен от пипала, по-страшни от октоподовите, да бъдеш стиснат и затрупан от хлъзгави и същевременно упорити пластове, да бъдеш обгърнат от хиляди жадни пипала и да потънеш в лепкав зелен кошмар. Няма за какво да се захванеш. Има само някакво лепкаво, тъмно, несъзнателно вегетиращо съществуване, което със силата и упоритостта на инерцията успява да ни повлече все по-надълбоко и по-надълбоко, все по-надолу…
Едва се вижда — пяна и сини нишки трептят по лепкавата повърхност. Коридорът се разширява и лодката се плъзга в някакъв тунел. Тук е още по-тъмно, а водораслите чакат жертвата си… Чакат с години. Пъхам ръка и веднага я отдръпвам със страх от лепкавия студен допир. По черните скали — по-тъмни петна с червени бразди и дупки, които продължават навътре, към неизвестния гъсталак. В полумрака проникващата отвън светлина отразява на вълни по стените безспирното движение на водата. В далечината просветлява, става все по-светло и накрая се озовавам в смарагд, монтиран в червено — на един плаж със ситен недокосван пясък между страховити скали с ръждив цвят. Отгоре — врязалото се като клин небе. От едната страна кладенецът се разтваря и се вижда къс от морето оттатък скалите, които пазят входа. Ивица златист пясък… Осветява го студена фиордова светлина, мъртва светлина от лунен пейзаж, светлина, която е и тишина. Спокойна и безразлична като духа, който обитава острова — красив, женствен, самотен и жесток, чието свърталище трябва да е тук… Неподвижна вода и плътна тишина. На пясъка, където никой не слиза, откривам непокътнат отпечатък от крак, нежната отливка на женски крак.
Връщам се, изкачвам се на височината и чакам нощта, надвесен над тайнствения плаж. Сянката разсича бездната по диагонал, осветявайки едната стена; но светлината напредва, мракът се мести и зървам част от дъното. Лунна светлина, нишки светлина по отвесните стени, ниши с изпъкналости, по които светлината тъче нишки като паяжина, както по стените на порутена катедрала. Някаква птица се размърдва в гнездото си и от това тишината става още по-плътна и тежка. Там долу проблясват ивици светлина по гребените на вълните. Проблясват, угасват и краят на сянката става още по-гъст, прилепен до стената като престъпник. Фантастични арабески се преплитат по дъното, което придобива още по-голяма тайнственост и дълбочина — там долу в присъствието на чудовищата в нишите, които слушат и мълчат, може да се случи какво ли не от света на сънищата. Ивица лунна светлина прониква изведнъж в сянката; всички вълни заблестяват едновременно като оставена от охлюв следа на първата утринна зора; неясни фигури, които всеки момент могат да се разпаднат, излизат от мрака, хванати в безмълвен кръг, който потъва в тъмнината, после пак се появява. Застанал съм много високо, а светлината е много слаба… Но вече не се съмнявам — това са морските нимфи, Нереидите — дъщери на кръвосмесителката Дорис, в последното си царство.
25 август
Съвсем близо до островчето рибарите приготвят мрежите, защото това е едно от най-богатите на риба места по крайбрежието. И до днес сардината, която подскача по повърхността на водата, идва тук на многобройни пасажи. Тук се лови най-вкусното парго в цяла Португалия, златиста скумрия със златноогнени ивици на главата с цвят на талаверски порцелан, лакерда, муже, годилио и лангуста, която се хваща в дупките. В тайнствените пещери се ловят с харпун много стари октоподи, като в произведенията на Виктор Юго, живеещи в дупки, до които достига неясната зеленикава светлина, омекотена от безформените водорасли. Тук предпочитат да вият гнездата си морските сиви чапли, водните кокошки и чайките, които прелитат с почти човешки крясък и отглеждат малките си по отвесните скали, където може да се стигне само с риск за живота. Сега в края на август отлитат на юг ята патици, наредени в остър ъгъл с водач на върха; сиви гълъби, които се връщат от сушата с пълни със семена гуши; чапли, които писукат, като кацат на пясъка, и отлитат, за да писукат по-натам; черни лебеди, които при буря дръзко танцуват по гребена на вълните, гмуркайки се като отлични плувци.
Ако имаше справедливост на земята, аз щях да бъда назначен за управител на този замък, където живеят трима ветерани, толкова стари, че са като мухлясали, или поне за пазач на фара. Като човек съзерцателен, мястото ми подхожда чудесно. Хората трябва да се чувствуват щастливи пред това винаги еднакво и винаги различно зрелище. През зимата никой кораб не хвърля котва на Берлеигаш. Сам с господа на най-красивото кътче от португалското крайбрежие!… Осмелявам се да заговоря един стар мишок със сърдита муцуна, който стои във фара с гръб към морето, като се преструва, че не ме забелязва, и търка и лъска блестящите метални части.
— Хей!
— Хм!
Той промърморва нещо неразбираемо.
— Здравейте!
Поглежда ме презрително и продължава да лъска излъсканите вече метални предмети, сякаш не съществувам. Но аз не се отчайвам лесно и настоявам:
— Каква красота, а!
Докосвам го. Човекът разтърсва рамене, става, хвърля парцала на пода, поглежда ме в очите с настръхнали мустаци на сбръчканото лице и сини като фаянс очи, пълни с гняв:
— Каква красота, кое? Това тук ли? — И се разсмива. — Вятър и море! Само вятър и море. Вятърът, който през зимата не ме оставя да стигна до вратата, и морето, което по цял ден и по цяла нощ бучи! Влудяващо море, влудяващ вятър… Аз не съм пазач на фара, аз съм корабокрушенец. Каква ти красота! Не мога да спя, дори да спя! По цяла нощ вятърът вие, по цяла нощ морето бучи и заплашва да залее този дяволски остров!
Сметнах, че мога да го прекъсна:
— Но през лятото е прекрасно…
— Не го поглеждам. Остава ми само една надежда — да се махна. Ако не ме преместят, ще полудея. Знаете ли колко полудяха вече? Трима!
И като протегна ръце, добави:
— Това е цяло нещастие! Тук не се знае нищо, не стига нищо. Никога, никога! Дори пневмонията не стигна дотук. И не мога да отгледам една зелка, една тиква… Зайците унищожават всичко. Цяла напаст!
— Стреляйте ги.
— Да ги стрелям ли? — Той презрително се засмя с двата си зъба. — Ако искам да имам заек, завързвам една кука на един прът, пъхам пръчката в дупката му и издърпвам заека навън; ако искам риба, завързвам една кука на въдицата и я оставям във водата… Но аз искам да се махна, да се махна! Да се махна много далече, за да не чувам морето, да не виждам морето?
Изръмжа… Долових, че повтаря подигравателно:
— Каква красота, а!
И като се обърна отново с парцал в ръка, продължи да лъска и да търка отчаяно металните предмети, обърнат с гръб към морето…
Поглеждам за последен път. Искам завинаги да запечатам образа — последния, окончателния, истинския на червения хълм, издигащ се от неподвижното море, осеяно с покрити с пяна скали — Старицата, Ештела, Кръглата скала, Скалата на всички риби, Гиляо… Тези две петна ми стигат за цял живот — едното безплътно, другото кърваво с един обгорен и почернял като стара лула замък край плътното стъкло на водата. Две петна и една подробност — пясъчната ивица, на която остана отпечатана стъпката от един нежен женски крак…
Връщам се един късен златист следобед през морето, цялото зелено. Още три часа гребане. Излягам се на сухото дъно на лодката и се просмуквам в променящата се светлина. Сега е виолетова. После се разнася. Затворен съм в един голям мехур, прозрачен и жив, който постепенно променя цвета си. Виолетов, целият виолетов, малко по малко избледнява като човек, който бавно и мъчително напуска този свят…
Юни, 1923
Отсам Мира се лови риба по един и същи начин, със същите такъми — в Тоша, Кощина, Киайуш и Буаркуш, където се използва една интересна мрежа за костур и сарго, наречена мажоейра, плуваща по гребена на вълните; лови се риба и във Фигейра, Педрогау и в много изгубени по крайбрежието селца, като красивата Коимбра, която ме плени със спокойното си очарование и ниските си къщурки с навеси. Това е жезя на жени. Те населяват и обработват подвижните пясъци, докато мъжете, всичките дърводелци, упражняват занаята в Лисабон. Но най-значителното рибарско селище в тази част на португалското крайбрежие е Назаре.
От Валаду до Назарѐ има шест километра, все през еднообразната борова гора Ел-Рей. Тя е като величествен безкраен храм, където като че ли можеш да докоснеш самотата между близко разположените дънери, под гъстите клонаци. Най-после пътят слиза, минава през Педронейра и долу се открива бялото Назаре и морето, заобиколено от широк полукръг зелени хълмове, натопили поли в синята вода. На север панорамата рязко се прекъсва от страшна стена, врязала се право, в морето и закриваща небето. Това е червеникав набразден хълм, обрасъл с калуна и тръни, с една изпъкнала на върха скала — връх Гилим. Там горе се виждат белите стени на едно арабско село сред плетове от недружелюбни кактуси — „махалата“. Стръмни скали сякаш всеки момент ще се срутят…
При залез-слънце, когато се появи мъглата — чистото дихание на водата, тази плътна стена — не бих казал, че се полюшва, това би било преувеличение — но избледнява и се обезцветява, размазана в пепелявозлатист прах… Слизам на брега — на закътаната пясъчна ивица, пълна с жени, които товарят риба или я изсипват още жива в плоскодънните лодки между струпаните рибарски лодки. Три впряга волове сноват безспир между пристигащите лодки, навлизат във водата и ги теглят навън. По-нататък внучките влачат торби с раци и сардина, а в морето, проблясващо като с хиляди люспи, близо до хълма, на повърхността на водата се поклащат големите плавки на мрежите, които рибарите вдигат сутрин и при залез-слънце. Мяркат се още лодки, баркаси и каици, някои с хубави имена като „Красивата Ана“, „Слънчева светлина“, „Богородица на спомените“, „Море на живота“. Надалече по пясъчния бряг цял ден и цяла нощ се изтеглят мрежи. Пристигат лодките с улова, съоръжени с осем, девет или десет чепарета на човек, и суматохата все повече се увеличава. В пристанищното управление са се записали тридесет лодки за лов на омари, четиридесет баркаси с мрежи за раци, четиридесет и пет трала, дванадесет мрежи-обръчи, които се хвърлят само през лятото, защото много от тези хора през зимата отиват на лов за треска, шест валенсиански таляна, две кръгли мрежи и три траулера с весла. Истинско изтребление. Понякога ден и нощ виковете не стихват, хората продават и осоляват рибата. Миналата година бе продадена риба за два милиона ешкудуш. Ако има риба, продажбата продължава до разсъмване. Само за една такава нощ бе продадена лакерда за петдесет хиляди ешкудуш. Всичко е подготвено за изтреблението. Малки корабчета дебнат в морето и щом усетят наближаването на рибен пасаж, мъжете дават знак на застаналите на брега да направят загражденията.
Виждам ги как пренасят мрежите от селцето и колибите към лодката, как ги кърпят и ги простират да съхнат по земята или върху прътите. Виждам ги как двама по двама пренасят, на един прът на раменете си кошовете — силни почернели мъже, облечени в тъмни дрехи, с вълнена риза и панталони, стегнати с черен пояс, увит шест пъти около кръста, с шапчица с пискюл, направен от две-три гранки вълна — Жоаким Басмата, Карлуш Сардинката, Грозното лице, Мануел Тенджерата, Жоаким Икономията, Ернешту Бурето, Кестена, Деветия вал, Вила Мона, Шарката, Рака, Лакердата, Гъсока, Риба Поша, Бека, Бека и Мека, Кашата, Антониу Сардинката, Малкия улов, Са Пръта, Антониу Маслинената мишка и други. Наивни и суеверни. Престъпленията са рядкост. Полиция няма. „Уважаваме се едни други“. Много се страхуват от вещици. Ако Леонор докосне лодката с края на полата си, вече се знае — няма риба; тогава тичат при Мариня да питат за друга вещица или викат свещеника през нощта, за да благослови лодката и мрежата на светлината на факли.
Далече назад остана времето, когато жената в деня на сватбата се обличаше с наметка, копринена кърпа и жакет, наречен рубашка, а той до нея — с панталони до коленете, копринени чорапи и висока шапка. Сега са бедни. Изпиват всичко, каквото припечелят, и се излягат на пясъка. Ако при първото хвърляне на мрежата не се хване риба, те се отчайват. „Няма сардина…“ Ако някоя команда остави мрежата с часове в морето, те не се карат. „Вие няма ли да ловите риба днес?“ — „Нека да ги уважаваме.“ Имало е случаи, когато, за да хване улов, мрежата е стояла по седем дни в морето, а през това време другите са чакали. Жените си отдъхват едва след смъртта им. Преди години тук по време на едно корабокрушение загинали и няколко души от Назаре. Хората събрали пари, за да могат вдовиците да преживеят известно време. А другите жени говорели със завист:
— Жалко, че и моят не се удави…
Риболовните лодки излизат в морето нощем с малък екипаж — на северозапад, където се лови платика, към богатия залив, където има мерлуза и платика, по посока на Алгарви, където има змиорки и калкани, и към езерцето, където има риба-меч. Мъжете са само с дълги платнени панталони и носят тютюна, кибрита и ножа си в шапката, която им служи за джоб. Като излязат в открито море, те възкликват: „Бог да ни е на помощ!“ На по-малките лодки всеки рибар носи по осем, девет или десет чепарета, а на по-големите с екипаж от деветнадесет рибари от сдружението — капитана, петнадесет помощници и три момчета — все ловува със седем влакна, разположени в кръг с помощта на малка допълнителна лодка. Почти винаги лодката принадлежи на един собственик и един-двама съдружници, а печалбата от продажбата се разпределя между всички членове на екипажа. На всяко чепаре се падат по два пая, както и на собственика на лодката.
Този, който сега влезе в залива и чиято команда ме заобикаля, е препълнена с морски лисици, моруни и платики. Мерлуза има малко, вижда се и един сивкав анеким с голяма перка на гърба. В морето край Назаре, много богато на риба, се лови калкан, барбун, змиорка, риба-жаба, есетра, анжу, риба-трион, кашушу, лакерда, скумрия, корвина, риба-игла, риба-петел, омари, стриди, скариди и миди по скалите. Въпреки това рибарите се оплакват:
— От това печелим, колкото да не умрем от глад!
Оглеждам ги. Това са същият тип мъже, които вече познавам от Авейру, Капарика и Сезимбра. Собственикът Жоаким Лобу, с голяма бяла брада, твърди, че тези хора са дошли от Иляву. Някои си спомнят, че са чували същото от старците и настояват:
— Ние сме от Иляву… Дошли сме от Иляву…
Струва ми се също, че хората от Авейру са населили най-хубавите и богати на риба места по крайбрежието. Тогава, както и днес, са идвали надолу, на групи по две-три лодки, и са стигали до Алгарви. Пред тях се е разкривала цялата тази непозната част от крайбрежието, изникналите сред морето скали, блестящите ивици пясък и врязалите се сред скалите заливи. Водата е гъмжала от риба. И аз изпитвам като тях това първо впечатление от един невиждан дотогава пейзаж и от този невдишван от никого свеж въздух. Открили са местата, където сардината се приближава, дупките, в които има мерлуза и калкан и най-добрите укрития при лошо време. Опознали са брега на пръсти. Един ден са се върнали тук с жените и децата си, с мрежите и котлето за рибята чорба. Останали са на брега, построили са колибите си с покриви от клони и са основали ново селище.
Рибата е била толкова много, както в първите дни на света. И ето, че и аз съм тук, виждам и усещам утринната свежест, началото на деня, размито в син прах, подскачащата във водата сардина, яркия пейзаж и този непознат свят…
Тръгвам нататък по брега. Баркасът с издигнат нагоре нос и скосена кърма, наподобяващ срязан наполовина кораб, издут и як, направен от дебели дъски, трябва да е първобитният плавателен съд по тези земи, както и тралът, наречен нета, е много старо съоръжение, предавано от ръка на ръка, използвано от цели поколения рибари. Първото нещо, което хрумва на гладния човек, съзрял блестящата и подскачаща на многобройни ята риба, е да хвърли един голям сак и да го изтегли на брега с двете вързани на краищата въжета… Нетата се състои от един сак, два ръкава и две въжета. Тук ги наричат сак, уста и ръце; „устата“ е направена от четири парчета, сакът от пет, които продължават до устата, а „ръцете“ се състоят от халки, въженца, руло и тънко платно.
Седем баркаса са хвърлили траловете и днес сигурно ще хванат риба, защото, когато има вълнение по плитчината и водата потъмнява, сардината и костурът са в изобилие. Мъже в редици дърпат въжетата — хванали са ги с дясната ръка на височината на шията, лявата протегната встрани, и бавно теглят сака. Вече се виждат меховете във водата. Тогава се втурват още хора — момчета, жени, мъже с навити крачоли, за да спечелят и те своя пай.
— Давай! Давай!
— Хайде, теглете, с божия помощ!
— Хайде, теглете, момчета!
Меховете се събират, въжетата се кръстосват, за да стегнат мрежата, хората бавно я теглят, наведени напред, затънали в пясъка.
Сред тях виждам един старец с набръчкано лице и полуотворена уста. Животът го е белязал с необикновена яснота — по лицето му личат горчивина, примирение, мъка и смирение. Това е човек, който вече не може, но трябва до края на живота си да върви напред, приведен и изтощен. Виждам и едно момче, което едва стига до въжето, и една жена с протегнати ръце и привързано с шал дете на гърба. И пеленачето още отсега усеща в тялото на майката усилията и мъката на този тежък живот.
— Давайте от тази страна сега!
— Отсам! Отсам!
Горе на склона хората пускат въжетата един по един и се втурват отново надолу. Старецът пъшка, бебето на гърба на майката се разплаква.
— Елате насам, хора, елате, за бога!
По-натам теглят и други мрежи. Шест-седем нети се хвърлят всеки ден. По-надолу хълмовете, целите виолетови, излизат от зеленикавото море. На север каменната стена изглежда по-внушителна и тъмна… Викове. Пляскане с ръце. Вижда се как мрежата се носи по повърхността — знак, че е пълна.
— Давай, давай!
Двама-трима мъже влизат в морето, хващат „ръцете“ бързо, а една вълна ги залива от краката до главата.
— Теглете, хора!
— Хайде, момчета!
И мрежата е изтеглена на пясъка сред викове, с последните усилия на мъже и жени, на момчето, едва стигащо до въжето, но вече почувствувало коравината му по ръцете си, на младата жена с бебето, завързано с шал на гърба, на беззъбия старец, който изнемогва и затъва в пясъка — ето три фигури за една скулптурна група, изобразяваща труда, три приведени фигури, влачещи своя тежък кръст на живота.
Настъпва нощта, но риболовът продължава. Рибата — тридесет мрежи, ще бъде разпределена и продадена… Не откъсвам очи от картината и виждам зад тези фигури други подобни на тях, други поколения. Винаги е било така. Мъртвите са предали на живите този товар. И с този благороден занаят нашите бащи са задоволявали глада си.
— Хайде теглете, хора, с божията помощ!
Хълмовете вече едва се различават. Останаха само онези лилави призраци и отвесната скала, която се очертава още по-черна и плътна на фона на последния чезнещ слънчев прах.
Цяла нощ чувам как момчето чука от врата на врата.
— Господин Антониу, два часа е. Да вървим надолу, с божия помощ. Време е.
Задрямвам. После ставам. Но колкото и рано да стана, вече брегът е оживен и пълен с хора. Виждам приклекнали на групи жени, а други вече се връщат в къщи с по няколко осолени и готови за вечеря калкани в ръка. Те са животът по тази земя. Виждам ги всеки ден как работят — товарят риба, осоляват я и я нареждат да се суши върху слама на пясъка: моруна, октоподи, раци; виждам ги, седнали пред вратите, да се карат и проклинат една друга при разпродажбата: „Морето да те отнесе, морето да те затрие!“ Някои от тях са вече стари и обезобразени от живота, но в очите им блести енергично пламъче. „Къде отиваш?“ — „Отивам на пазара за риба.“ Почти всички те са ниски, с широки бедра и едри гърди. Грубовати и силни. Езикът им притежава несравнима изразна сила, цветущ и жив, когато се карат, когато търсят мъжете си в кръчмата, когато говорят едновременно и жестикулират или когато със сълзи разказват живота си на товарни животни. Две жени, застанали една срещу друга, се нападат:
— Виж какво, Мария да Луз!
— Какво искаш, Мария Сантана?
— Какво искам ли? Искам да знам какви приказки се разправяла на Леонор на брега.
— Аз ли? Ти да не си пияна?
— Да, пияна съм, ела да ти дъхна. Да не мислиш, че съм като тебе, дето вървеше онзи ден цялата в пясък.
— Говориш така, защото знаеш, че мъжът ти излиза в морето само когато е спокойно.
— Та моят мъж да не е като твоя?
Карат се и се счепкват… Избухва глъчка, сипят се възклицания и резки жестове, изпълнени с вътрешен живот, намерил внезапно проявление. Останалите жени ги заобикалят. Всички са облечени по един и същ начин — кърпата с дълги краища, отгоре вълнена наметка, която им стига до под кръста и ги пази от студа и от пръските саламура; на главата си носят шапка от дебел филц с подвити краища и голям копринен пискюл от едната страна.
При една висока и стройна жена това е едно от най-красивите и сдържани облекла, които съм виждал. Наметката подчертава лицето; от шапката, ако жената е руса, се подават златисти кичури, които така добре стоят на черното. Линията на наметката е съвършена, тя покрива и подчертава формите, а тъмният цвят не дразни окото и хармонира на всяка външност и при всеки случай, като увеличава изяществото на фигурата и я подчертава без крайности, привличайки вниманието естествено, без да го предизвиква.
Именно жените изхранват целия този район от Лейрия до Сантарем, те носят на земеделеца и на надничаря, отвратени от сухия хляб, вкусна храна. С няколко маслини, чаша тъмно и гъсто като мастило вино и три сардини животът вече придобива друг вид за изтощения и отегчен от земеделска работа човек. Именно те, когато риболовът продължава по цяла нощ, остават цялата нощ, за да отделят рибата, да я приготвят, да я изсушат под навеса и да я отнесат в склада за осоляване. А на сутринта се отправят на път към Калдаш (20 км) или Алкубаса (12 км) с товар от 30–40 килограма на главата. Те са неуморни. По-рано са стигали чак до Сантарем, подтичвайки до натовареното с риба магаре. Продават стоката си и в най-отдалечените селца и превъзхождат и най-добрите и опитни продавачи в този край. Нощем спят, ако няма риба на брега. Ако има, тръгват отново с коша на глава и парче хляб за из път. А им остава време и да се грижат за децата, и да поддържат дома си чист и спретнат. Никъде рибарите не живеят така, както в Назаре — там човек може да се храни направо на пода.
Старицата, застанала пред мене, е от жените, състарени и изнурени от този живот — бръчки там, където са се стичали сълзите, почернели обезобразени ръце, печелещи насъщния хляб, миришещ на саламура, и една необикновена красота, красотата на истината и трагичния живот, на тези, които теглят ярема и падат от изтощение.
— То и моето е един живот — все мокра до кости! Седем месеца лежах парализирана! Кълна се в слънцето, че казвам истината! Заради тези мъже! Заради седемте деца, които отгледах на гърдите си, ден и нощ по пътищата! Понякога ми се е искало да легна на пода и да не стана вече. Дали има ад, след всички сълзи, дето съм проляла, може ли да има и ад! Нека бог ме спаси от това море и ако не казвам истината, да ослепея! Човек да умре? Казвате, че е по-добре човек да умре? Не! Ще живея за внуците, за синовете и ще работя до края на дните си!
Винаги ми се е струвало, че в цялата страна жената командува. По време на работа понякога мъжът я бие, но тя го ръководи и му дава най-умните съвети. Тя е, която ни спасява винаги, раждайки дете след дете — за емиграцията, за нещастията и за мъката. Мисля, че само така, като ражда и плаче, като тъче и оре и най-вече като ражда, жената уравновесява нашия търговски баланс и това ни позволява да съществуваме като независима нация. Жените струват много повече от мъжете, но тук техният труд е толкова осезателен, че всички твърдят, че жената от Назаре е душата на тази земя. Рибарите слушат жените — с добро или с лошо, както разправят… Не са само намеци, както навсякъде, че жената като по-нежна, защото ражда деца, командува мъжа в този край. Тук мъжът е под чехъл и съществува истински здрав дом, макар и построен на пясъка… От брега нагоре жените са господарки. Със слизането си на сушата мъжете сядат в кръчмата. Умерели в яденето, те изпиват почти всичко, каквото спечелят — процентите или надбавките. Но отнасят непокътната надницата в къщи. Ако жените им наистина ги бият, както се разправя, смятам, че така е правилно. Заслужават си го…
Преди да си тръгна, се изкачвам горе в махалата. Тя е бяло безлюдно село с храм, параклис и скалата, на която е станало чудото. От върха на този голям хълм се разкрива широка гледка — безбрежното море, обширният залив, образуван между скалата, бялото Назаре край пясъка, покривката от воден прах, която се разбива и се спира, като стигне до брега. Откъм сушата — вечните борови гори, сред които се издига острият конус на Сао Бенту с пещерата и параклиса като часовой. Обхождам улиците и площада. Цари тишина като в запустяло селище. Срещам само отчето, две жени и едно дете. Всички мъже (повече от тридесет) са отплавали на далечен риболов за треска, който продължава от май до декември. По време на това дълго отсъствие жената не си сменя дрехите и не ляга на леглото, на което е спала с мъжа, отнесъл сламеника на борда; тя и децата спят върху рогозки на пода.
Привечер се връщам от Санту Антониу. Цялото поле е осветено, а небето е изпълнено със звезди. Няма къща, в която да не гори огън, и сякаш искрите от огньовете от земята се издигат и блестят горе в мрака.
По онова време Тюк д’Одубер и Троа Фрер представляваха една пещера, пресечена от реката Волп, която проникваше в земята и пълнеше със зловещ тътнеж глухотата на техните огромни галерии и зали. Всичките тези коридори и камери бяха нейно дело — в продължение на миналите хилядолетия тя ги беше прокарала със своите неспокойни води.
През 1912 година земята, която служеше за покрив на този подземен дворец от лабиринти, граничеше с имението на граф Бегуен, в една област, където винаги е гъмжало от графове и графства, например като се почне от граф Фоа, най-известния от всички.
Бегуен имаше трима сина — Макс, Луи и Жак. Те учеха в града, но в онази година всички бяха в бащиния си дом във ваканция и решиха да се забавляват някак, независимо по какъв начин, тъй като няма нищо по-еднообразно от живота в едно провинциално аристократическо имение, между високи стени, изолирано от съседите-селяни, контактът с които би пренебрегнал социалните граници и би нарушил йерархията. Рицарски оръжия, висящи по стените, родови гербове, щитове, стари мебели, скъпи тъкани, картини, подписани от прочути художници — всичко туй е много благородно. Всичко туй украсява добре стените и понякога може дори да предизвика приятна суета и илюзорна гордост, но то не замества по никакъв начин истинския живот, от който всички се нуждаят, особено ако във вените им тече здрава и победоносна младост.
След като опитаха всички средства за развлечения, които бащиният чифлик можеше да им предложи — било лов на птици, които ставаха все по-редки и по-хитри, било игра на прескочи-кобила, дори разходка на кон — тримата братя решиха да сложат край на цялата тая скука, на цялото това, повтарящо се като листата около къщата, съществуване, и да направят една екскурзия из пещерите в околността.
Отначало граф Бегуен — образован човек, автор на няколко политически и исторически трудове — премисляше със страх инициативата на синовете си; намерението им да се спуснат в пещерите, които Волп беше издълбала, му се струваше толкова опасно, колкото преди двадесет години беше издигането с балон. Обаче след като смяташе и пресмяташе какви ще са последиците от приключението, което му напомняше фантазиите и възторзите на собствените му младини, най-накрая взе, че се съгласи. И така с една благосклонна усмивка, която скриваше страховете му, един ден той видя Макс, Луи и Жак да строят сал от два стари сандъка и два празни бензинови варела.
Откак земята беше придобила сегашния си вид, наблизо се намираше и още се намира един зелен хълм, естествена преграда, която се издига от коритото на реката и която едно време упорито бе пречила на спокойния ход на водата, също като камък, сложен в керемида. Обаче реката не беше се оставила да я победят. Макар скромна и кротка на вид, тя беше се хвърляла упорито в битката. Днес подкопае своя враг тук, утре го загризе там, където е най-слаб и уязвим, никога безброй векове наред добрият копач не беше показал нито миг умора. И когато в една приятна нощ звездите се събудиха, видяха, че реката, в чиито води се отразяваха, е вече от другата страна на хълма, след два километра подземен проход, и горда от подвига си, възпява своята завоювана свобода.
И ето накъде, хиляди, милиони години по-късно, тримата сина на граф Бегуен и един слуга насочиха крехкия си сал. С гребло в ръцете, с очи, вперени зорко ту в единия, ту в другия бряг, с дух, винаги готов да превъзмогне всяка опасност, те започнаха да навлизат бавно в пещерата, създадена от Волп. Скоро видяха, че тя е огромна, защото реката, такава една слабичка през лятото, имаше нужда от голям простор, когато набъбваше от зимните порои. А светът, сътворен от ерозията, беше фантастичен.
Момчетата достигнаха подземно езеро, стъпиха храбро на черните му брегове и очите им се препълниха с изумление. Те се върнаха изпълнени с повече вълнение, отколкото бедната Волп с вода в тия топли летни дни, и за гордост на графа по цели часове разказваха какво бяха видели там.
— И после — щеше да попита той.
— После… Това нещо продължава. Изглежда, като че ли няма край — отговори Жак.
И тъй като това нещо продължаваше, тримата братя и техният слуга Франсоа се връщаха там много пъти и навлизаха все по-навътре със своето любопитство и докато вечеряха, наобиколени от семейството, мракът на изненадания от тях свят се разпръсваше от разказа им, под светлината на полилея и отблясъците на кристалите, които украсяваха масата.
Но голямата тайна на малката Волп все още не беше напълно разкрита, напук на това, което изглеждаше. Четири години след първата изненада тримата братя научиха, че един селянин, който разчиствал гората за нива, открил една дълбока и широка дупка. Полупокрита с каменни плочи, тя като че ли дишаше като циклоп, който вместо дробове има два ковашки меха.
Макс, Жак и Луи, вече мъже, войници от Първата световна война, тогава в отпуск, един ден смело и без колебание се запътиха затам заедно с баща си, следвани от слугата, техния верен Санчо Панса.
Спелеологията, която дори сега вдъхва страх, по онова време не разполагаше с механичните средства, които днес притежава. И графът, седнал на гърба на кладенеца, гледаше със свито сърце как синовете му се спускат, вкопчени във въжетата, които бяха вързали горе. Чуваше как грубите им обувки докосваха стената, задържаха се за малко ту на една, ту на друга издатина, след това настъпваше тишина, после весела, окуражителна дума, която, той знаеше, че не е отправена от брат към брата, ами към него, който беше тук горе, извън всяка опасност. Той вече не виждаше синовете си. Виждаше само опънатите въжета, които като че изтъняваха, местеха се ту наляво, ту надясно, сякаш тихичко стенеха от усилието, което се искаше от тях, въжетата, които сякаш трептяха и бяха живи. „Всичко е наред!“ — викаха отдолу. А той все гледаше силно опънатите въжета и очакваше да се отпуснат; а те, напротив, продължаваха да си стоят обтегнати и имаха вид, като че ще се развържат, ще се скъсат може би, поради някоя дяволска причина. Те бяха четири. Макс беше предложил да се спусне само той, но братята му отказаха, опасявайки се, че самичък не ще може да се защити от евентуална опасност, ако стигне сам до дъното на пропастта. И ето ги там тези възли, дебели, живи и като че сплетени в самите зеници на графа.
Най-сетне той усети, че синовете му са стигнали дъното на бездната. Въжетата трепнаха още веднъж като живи, отпуснаха се, раздвижиха се пак, сякаш разклатени отдолу, после като сноп умрели нерви се свиха леко, легнаха да си починат, извити като дъга върху ръба на пропастта, преди да спрат да се движат съвсем.
Горе достигна едно възклицание:
— Колко е хубаво!
Веднага след това на граф Бегуен му се стори, че чува колебливи стъпки и шум от неясни гласове там долу, в галерии, които вече си представяше, сякаш самият той обикаляше из тях. Но стъпките и гласовете ставаха все по-неясни и по-далечни. Най-сетне от големия дишащ мех не излизаше нищо друго освен студен дъх, въздушно течение, дошло кой знае откъде, една древна тишина, която, по всичко личеше, никога не е била нарушавана. Би могло да се каже, че времето беше замряло. И това продължаваше безкрайно.
— Това е естествено — си казваше граф Бегуен. — Навярно галериите са дълги и те са се отдалечили.
Погледна си часовника. Синовете му бяха слезли преди повече от два часа. Той запали друга цигара и отново напрегна слух. Нищо. В далечината, на склона на хълма, един овчар пасеше овцете си. „Овчар? Какво би могъл да помогне той?“
В много ясното небе бавно кръжеше ястреб. Виеше се в широки кръгове и оглеждаше целия хълм, цялата околност; неговите зорки очи — славни ловци, обхващаха отгоре огромна площ, една обширна насечена местност, в гънките на която пъплеха малки неизвестни животинки; и графът виждаше как сенките от крилете му минават над кладенеца, изчезват за малко в тъмнината, която идваше отдолу, и се появяват от другата страна, отдалечават се и веднага отново се връщат.
Беше виждал много ястреби. От детството насам беше виждал много, но никой не беше предизвикал у него толкова смут. Една от най-ценните гравюри в неговия дом представляваше именно лов със соколи. Спомни си, че един ден, когато Макс беше още малък и се боеше от всичко, му беше обяснявал как конникът пуска птицата и тя, след като се издигне много високо, се спуска като камък върху жертвата си. Защо сега тоя ястреб му напомняше сокола и големите тропически лешояди?
Граф Бегуен отново погледна часовника си. Бяха минали повече от четири часа. Запали последната цигара, смачка с бърз, яростен жест празния пакет и го хвърли. Тишината продължаваше. Въжетата бяха неподвижни, отпуснати, мъртви. В кладенеца цареше тишина и въздушната струя, която излизаше оттам, беше студена и влажна, с лека миризма на плесен, сякаш минаваше над гробница, където са наредени гробове. Все този ястреб в синьото небе, все този покой наоколо, тази безразлична природа, тези криле, които идваха и се отдалечаваха, също тъй без звук.
Бегуен стана. Той беше дълголик, с мустаци и брадичка и носеше каскет, какъвто е на една фотография от онова време.
— Ей, овчарю!
Онзи не го чу. Беше далеч, стоеше гърбом, извърнат към овцете си, и продължи да стои така.
— Ей, момче!
Постави ръцете си пред устата като фуния и повтори един, два, десет пъти:
— Ей, момче! Ей, момче!
Овчарят сякаш беше глух и не се обръщаше. Тогава Бегуен затича към него през камънаци, хвойни, ракитаци и прищип, през цялата неприязън на пламтящата от слънце, от осили и тръни земя, като не преставаше да вика.
Най-сетне овчарят се обърна. Графът развълнувано му замаха с ръка да дойде при него.
— Иди в Монтескьо и поискай оттам фенер. Ако няма, да намерят отнякъде, ама бързо. И градинарят да дойде с тебе. Тичай!
За пръв път овчарят виждаше граф Бегуен от толкова близо и никога не си беше представял, нито беше чувал да казват за него, че графът, човек толкова сдържан и тъй немногословен, можеше да бъде толкова нервен.
— Ами овцете? — попита го той, без да помръдне.
Бегуен прехапа устни. Монтескьо-Авантес, неговото имение, беше съвсем близо, но той не искаше да се отдалечава от отвора на кладенеца.
— Твоите овце няма да се изгубят. Тръгвай бързо, хайде! Много бързо! Ще ти дам добро възнаграждение. И градинарят да дойде, не забравяй!
С гегата под мишница и каскет, стиснат в ръката, навел плахо очи, овчарят не се помръдваше и още се колебаеше.
Бегуен, върху чиито грижи и беди внезапно се стовари горчивината на унижението, стоеше пред него и изпитваше желание да го удари.
— Синовете ми са там долу. Не знам живи ли са, мъртви ли, разбираш ли?
— Ах, там ли са?
И момчето хукна веднага. А той, извън себе си, отново се приближи до кладенеца. Там цареше все същата тишина, която преди малко идваше от зейналата земя, сега тя се сблъскваше с бученето в пламналите му уши. Дебелите въжета, по които той и градинарят трябваше да се спуснат, висяха надолу, безразлични и отпуснати като на някой кей, откъдето преди много време е отплавал последният кораб. Мина повече от половин час, откакто овчарят беше тръгнал, а в подножието на хълма, откъдето Бегуен очакваше да го види заедно с градинаря, беше все така безлюдно. „Те взеха четири фенера и вероятно в къщи е нямало друг“ — помисли си графът, за да оправдае закъснението.
Ушите му бяха обърнати към кладенеца, а очите му — към подножието на хълма. Но и двата упорито отказваха да му дадат някакъв знак — единият страхотно мълчеше, а другият не проявяваше никакъв признак, че идва човешка помощ.
Преди години при едно влизане в пещерите на Волп самият той беше открил рог от северен елен, гравиран възхитително — прелестна вещ. И тая находка, която толкова го беше очаровала, го накара решително да се присъедини към спелеологическия ентусиазъм на синовете си и дори да го насърчи. Сега обаче всичко туй му се виждаше наивно и осъдително. И като мислеше за пещерите, които лежаха под краката му, черни, тайнствени, сякаш гладни, изпитваше ужас от тях, ужас, който не се дължеше на страх, а на отвращение и омраза. Не, не беше страх. Защото, ако знаеше, че синовете му са мъртви, той също щеше да се спусне в кладенеца без въжета, без нищо, само с един скок, щеше да се гмурне смело и окончателно.
Още веднъж погледна към пътечката, която се извиваше скромно покрай имението му чак до полите на хълма; но земята беше чужда на неговата тревога и безлюдна, както по-рано.
Но изведнъж до него достигна ликуващ вик. Стори му се, че извика Макс, и вече съвсем объркан, протегнал напред треперещи ръце като сляп старец, който търси опора, той се приближи отново, до кладенеца. Но кладенецът мълчеше. Това мълчание още повече го объркваше, защото го караше да се съмнява в самата реалност, защото почти беше сигурен, че чу гласа на Макс. Това трая само секунди. Раздадоха се още други викове. Сега бяха много, все познати гласове, и всичките пълни с тържествуваща радост. Граф Бегуен се обърна бързо и тогава видя тримата си сина и слугата Франсоа да тичат по хълма от противоположната страна на оная, откъдето той очакваше напразно да се появят градинарят и овчарят. Те тичаха все по-бързо, викаха и размахваха високо ръце като луди.
— Не можеш да си представиш! Не можеш! — възкликнаха те, когато наближиха. — Само ако се види, може да се разбере!
Графът не можеше напълно да забрави часовете, които беше преживял:
— Но откъде дойдохте?
— Знаеш ли? Открихме друг изход. Намира се до пещерата Йолен. Дори трябваше да пълзим, ама си струваше труда — рече Макс и показа съвсем изцапаните си дрехи.
Отдалече до тях достигна шум от развълнувани гласове. Погледаха натам и видяха градинаря и овчаря да слизат забързани по наклонената пътечка, следвани от група селяни с фенери в ръце.
В тоя ден граф Бегуен поиска да отбележи приключението, което той и синовете му бяха преживели, и заяви, докато наблюдаваше как изтеглят въжетата от кладенеца, че отсега нататък страховитата пещера ще се казва „Les Trois Freres“ — Тримата братя. Но забрави за слугата.
Двадесет години по-късно ние също влизахме там.
Заради едно изображение, което има в нея, все още свързано с отдавнашна тайна, пещерата „Les Trois Freres“ е една от най-прочутите предисторически пещери. Тя представлява обширно преддверие на друга пещера — Тюк д’Одубер, — която е до нея и където тримата братя Бегуен намериха двата образа, удивили не само тях, но и всички, които са идвали по-късно тук, образите, които ние ще видим сега.
Не е лесно да се влезе. Не е лесно, както в Алтамира и Ласко. В „Les Trois Freres“ всичко се проявява капризно, сложно и смущаващо.
Районът, където минавахме за първи път с малкото рибарско влакче, което изсвирваше край Ариеж и спираше при натискане на алармения сигнал там, където водата обещаваше добър улов, а покрай главните гари профучаваше високомерно и безразлично, без да спира, ни очарова с хубостта си, която тази утрин слънцето пилееше с лекия си блясък по дървесата и величествените отвесни скали; тъкмо обратното, пещерата „Les Trois Freres“ с мрачните си дълбочини щеше да ни се види враждебна почти до края.
Тайнствена, оплетена, сякаш прокарана по зигзагообразния ход на някой пияница, който е вървял напред, връщал се е, отново е вървял нататък и пак се е връщал с глуха заплаха във всяко кътче, тя отначало отблъсква всяко любопитство; и чак когато полека-лека се приспособяваме към особеностите й, тя се оставя най-сетне да я опознаем.
Отправяме се по железните стълби на един от входовете, открити след спускането на братя Бегуен. Изчезва дневната светлина и хълмът с неговите две или три имения. Долу ни чакат ту скелетът на ад, в който огънят е угаснал, ту рай, където проблясват вълшебни кристали; и това е първото впечатление, което остава завинаги в душата, дълбоко като браздите на рисунките, които се виждат по стените.
Щом се влезе, настъпва объркване. Многобройни галерии се отварят пред нас, пресичат се една друга, водят в различни посоки, от тях започват други, неочаквано се умножават — също като октопод, който промъква между протегнатите вече пипала други, които дотогава са били скрити под него.
Някои са много високи, други са толкова ниски, че в тях може да се влезе само пълзешком; едни се спускат, други се издигат косо, ту се разширяват, за да образуват зали, ту се стесняват дотолкова, че двама мъже трудно могат да минат през тях рамо до рамо. Едни вдъхват страх с цяла свита от призраци — това са древни скали, около които земята е била отнесена от водата, каменни скелети, оглозгани от Волп, застинали в нелепи форми и страшно изражение. Други са смесени и съчетават чернотата на стените със сребърните дървета на сталактитите и сталагмитите, които се създават от древни времена насам и ще продължават да се трупат в бъдещите хилядолетия, ако дотогава човекът не разруши техните гъсталаци.
В някои от тях произведението изглежда завършено. Водната капка отдавна вече е изпълнила своята задача и ако продължава да капе с точен и отмерен като по часовник шум или се стича безшумно, сълза след сълза, по кристализиралите вече повърхности, това не е защото там има още нещо за правене, а защото земята трябва да плаче за мъките, които всеки ден се погребват и възраждат в нея.
Най-сетне чудесата заменят страха. След зловещите пещери идва ред на бляскави салони. Лампата изтръгва от гората сталактити и сталагмити, заслепяващи отражения, а ако снопът светлина се насочи нанякъде, където още има сянка, на човек може да му се привиди някой смутен в покоя си отмъстителен призрак, втурнал се насреща му. Това са съкровища, които ту блясват и пламват, ту неочаквано трепват и угасват и пред тях се чувствуваме като крадци, които откриват в разбития сандък, при всяко осветяване на фенера си, много повече скъпоценности, отколкото са си представяли. Скъпоценностите с причудливи, изумителни форми, създадени за някакъв красив свят, различен от този, в който живеем, те имат — тъкмо за това — студен блясък и отблъскват със сдържано, упорито високомерие човешкото присъствие, нашите поразени погледи, нашите възхвали и нашия възторг. И не само тук. Така е във всички пещери. Няма нито една, където човек да не се чувствува натрапник и най-бляскавите кристализации на водата да не пораждат между себе си и него една надменна преграда, един скрит конфликт, който ще остане завинаги без разрешение.
Отново продължаваме пътя си и страшните галерии започват пак. От стените, от техните издатини, от техните загадъчни потулени ъгълчета древни животни от оринякската и мадленската епоха[6] дебнат стъпките ни. Някои са почти невидими, унищожени от времето, но ако насочим лампата, оцелелите фрагменти оживяват под лъча като червеи на слънчева светлина, след като повдигнем камъните, които са им служили за подслон; и възстановявайки се в зениците ни, те стават по-обезпокояващи, отколкото ако бяха цели.
Виждаме лъв с три глави, три опита на художник, който не е искал да създаде нищо фантастично, а само да се приближи до съвършенството; близо до този звяр е едно от малките му, а малко по-ниско — останки от древен загинал гарван. После от мрачините ни посреща един хемион[7], нарисуван със строги енергични линии, все още като жив, въпреки че е от оринякско време, и една превъзходна глава на мадленски бизон, която като че ли се подава срещу нас от недрата на един камък.
Мечките също са били тук преди хората и са ни оставили белези от ноктите си по стените, където са ги острили.
Отново вървим между колони от сталагмити. И в гледката, която се мени постоянно, от пищност до мизерия, от отвратителен бордей до великолепен дворец, мракът на палеолита се натрапва отново. Две кукумявки, заобиколили малкото си, дълбоко издълбани в една скала, следят нашето преминаване. Рисунката е наивна и детска, но в тая атмосфера на ужас огромните им кръгли очи не са ледени, безразлични и мъртви, каквито са очите, когато птиците са живи — изглеждат като че току-що са се пробудили и ни следят, пълни с изненада и любопитство, че сме тук.
По-нататък се появяват ръце. Точни отпечатъци на ръце от хора, които са живели в епохата на северния елен. Пръстите им са разперени, те са почти непокътнати, добре очертани с жълтеникава боя. И точно тези контури, по-съвършени, отколкото печати върху червен восък, предизвикват едно тревожно чувство за празнота, като че ръцете са се разпаднали тук, в самите вдлъбнатини, които са оставили.
Внезапно в тъмнината блясва водопад от кристал. Той е приказно хубав. Затваряме очи и ги отваряме пак, невярващи в неговото съществуване. Но той не изчезва, а си стои на мястото.
Водачът насочва светлината към тавана.
— Ето тук — казва той.
Ето тук е мястото, където в миналото е имало огромна дупка, комин към повърхността, който е запушен по-късно от времето. На мястото, което тъпчем, са били открити някога скелетите на един северен елен и на няколко бизона, които са тичали по хълма, лудуващи или преследвани, и са паднали в голямата зинала паст. Отец Брьой, който изследва останките на северния елен, твърди, че той си е счупил челюстта и крака при това падане в края на хилядолетията.
Още се виждат много кости, едни разхвърляни, други полузаровени в глината. Те са от врани, които идвали да прекарат нощта, където отглеждали малките си, когато входът е бил още отворен през четвъртичния период, черните птици, които са намерили тук своята люлка, своето леговище — и както виждаме сега — гроба си.
Продължаваме отново пътя си. Отново бизони, отново рисунки по стените. И шумяща тишина, която сякаш идва от вода, бълбукаща в далечината, или от някоя тайнствена гора, която стене под земята. Тишина, която не ще да секне и напомня удивително за смъртта.
Достигаме малко помещение, диво, с неправилна форма, вдъхващо страх, още една алвеола от един всеобхватен свят на ужас, където самата уплаха накрая свиква с всичко.
Водачът отново казва:
— А ето тук…
Когато влезли за пръв път в тая пещера, синовете на граф Бегуен видели в един ъгъл купчина пепел, няколко въглена и остатъци от дърво, които огънят не беше погълнал напълно. Сърцата им силно забили. Там е горяло огнище, около него са се събирали и разговаряли, докато се топлели, хора от преди петнадесет или двадесет хиляди години, може би и повече. Пепелта от един угаснал огън се превръщаше в нещо живо, все едно останало от миналата зима, и сякаш, след като излязат от пещерата, тримата братя и слугата могат да срещнат хората, които са протягали замръзнали нозе и ръце към излъчващата се от нея топлина. И неочаквано пещерата ставаше по-човешка.
Няколко дена по-късно отец Брьой отиде да разгледа запазеното като по чудо огнище. И той изсипа върху него последната кофа вода. Отиде, погледна, изследва от горе до долу вдлъбнатината и се наведе да вдигне главните. Трите застанали до него момчета видяха как той извърна глава. В едно от полуизгорелите парчета дърво той току-що беше открил желязно острие, забито като гвоздей. Пепелта не беше от палеолита; макар и стара, тя бе останала от много по-скорошен огън. „В една древна и по начало неизвестна отдавнашна, вероятно затрупана епоха, хора от железния век поне веднъж са проникнали тук — казва ни абат Анри Брьой. — Това са обаче единствените дири от тяхното минаване оттук и не е вероятно да са преминали пропастта и да са видели останалата част от пещерата.“
Ние сме по-щастливи от тях, защото не само ще заобиколим пропастта, която се отваря изведнъж пред краката ни, но и ще задоволим любопитството си до крайната ни цел, „светилището“, където мистерията на пещерата се сгъстява и расте.
На една от стените останки от две лъвски глави още бранят пътя за храма. И изглеждат готови да скочат отгоре ни, ако упорствуваме да продължим нататък. Следват склон след склон. Слизаме, качваме се, отново слизаме.
Смята се, че тайни галерии са водели едно време към свещената част на пещерата и само великите жреци са ги познавали в цялото им протежение. Но и да е било, и да не е било така, достигането до светилището, не е било тогава по-трудно, отколкото да се открие в сърцевината на пирамидата саркофагът на фараона в по-късно време.
— Наближаваме — ни казва най-сетне водачът.
Стените започват да се изпълват с рисунки на животни, които са в пълен безпорядък и внезапно всичко наоколо става чудовищно и безчовечно.
Пещерата се издига, разширява, безброй уродливи и трагични скали се издигат от пода към тавана. Разцепени на едно място, разядени на друго, всяка пукнатина е загадка, всеки ръб е режещо острие, всяка издатина — тумор, който ще се пръсне, и тъй груби, и тъй примитивни и нападателни изглеждат сякаш са създадени от някоя пагубна и непреодолима воля. Долавят се следи от отдавнашна ерозия, причинена от настървената вода, минала тук преди десетки хилядолетия, като е унищожила, оголила и отнесла всичко, което може да се разтвори, а е оставила след себе си само този ужас.
Оглеждаме бавно огромната пещера и навсякъде очите ни срещат страшни насилия, жестоки камъни, които макар да бяха виждали край себе си толкова хора, уплашени от нищетата, от глада, от дни, в които няма дивеч, изглеждаха незасегнати от човешкото присъствие.
Великият господар на пещерата, самодържецът на тази империя от заплахи, който сигурно беше ръководил старите обреди, е там горе, на четири метра от пода; той не е седнал на трона си, а крачи, по-сигурен от алпинист, по вертикалния ръб на скалата. Има разклонени рога, уши на елен, кръгли кукумявчи очи, насочени право към нас, както очите на лъвовете, които видяхме преди малко да пазят достъпа до храма, и вместо уста — една пищна и дълга триъгълна брада. Под вълчата опашка, обърнат назад, е фалусът, който, предполага се, е бил винаги изправен като на маймуните, които скитат из гъсталаците на Амазония. Разперил ръце и крака, като че крачи, той наистина наподобява движенията и общия израз на полуизправена маймуна. Макар брадата му да напомня по нещо брада на мъдър старец, все пак повече прилича на козя, защото не е за вярване, че в добрите пещерни времена някой е носил брада, боядисана тъй изкусно, толкова великолепна и тъй изтънчено елегантна. Само ръцете и движението на полусвитите крака и най-вече стъпалата напомнят странно за човешките.
Това е едно от най-известните изображения от предисторията. Отначало го наричаха скромно „Магьосника“, но по-късно отец Брьой, като се имат пред вид добрите му отношения с небето, го покръсти, като му даде едно много по-определено и силно име — „Богът“.
Едва ли някой някога ще узнае какви церемонии са ставали пред него, пред кръглите му и сякаш изплашени от качествата, които му се приписват, очи. Но е напълно за вярване, че това измислено създание, направено от части на различни животни, от някой хирург на боите и чертите, е представлявало някакъв магически синтез, и че е било богът на пещерата. Самата тайна галерия, прорязваща скалите, която тръгваше и още върви от горката черна земя на суеверия до високото място, където се намира той, сякаш потвърждава тая хипотеза.
По-надолу вляво, на другата гладка страна на стръмната скала, един бизон контрастира с това фантастично животно. Той е поразяващо реалистичен. Главата му е наведена, като че пасе с онова лениво спокойствие, което само едрите преживни животни влагат в това действие. И толкова силно правдиви са неговите черти и движения, че на пръв поглед ти се струва, че самият камък, където той се е разположил, се превръща в широко зелено поле.
Още по-надолу други повърхности от скалата са покрити с рисунки на животни. Рисунка върху рисунка, гъсти, многочислени като по стените на Ласко, и тъй безредни, толкова объркани, като птичи стъпки в калта на мястото за водопой.
Тук фауната е много разнообразна в едно доста тясно пространство. Северни елени, мечки, бизони, мамути, носорози, коне, две или три животни от рода на козите и дори няколко от семейство котки, които са се насочили в различни посоки, в някаква халюцинация от разминаващи се форми и движения, както на панаир, когато се чуе гръм и добитъкът се подплаши.
В тая плетеница от черти, от която моливът на отец Брьой успя да извлече няколко завършени фигури след много месеци труд и благодарение на своята поразителна дарба танцува едно създание, което прилича на човек с глава на бизон и скача, поглеждайки любопитно назад, един бизон, който като че ли има човешки задник. По-натам вървят елен с крака на гъска и друг хибрид с глава на бизон и тяло, откраднато от дива коза. Един стар специалист по предистория с добра воля и очи като микроскоп съзря също през рисунките многобройни и бледни човешки лица, които го гледаха тъжно от далечните ледникови епохи. Сякаш пред тях бяха спуснати една след друга дантелени завеси. Но всичко това са илюзии, неясни сходства, сенки от пеперуди, които се опитваме да хванем със сак по земята, докато пеперудите летят високо. Всичко това са само отстъпки, които всички ние сме склонни да направим на магията, за сметка на фантазията на художниците, които биха могли чудесно да пият в чест на едната, без да лишават от съдържание другата.
Няма значение. Дори и да няма лица на пещерни хора, дори без получовешки същества, направените прекопирвания разкриват едно великолепно изкуство, една поразителна красота в свободното движение на фигурите, които изпъстрят варварския пиедестал на „бога“.
Има обаче друго, още по-значително творение, което ни очаква; то ни привлече да дойдем от толкова далеч дотук, за да го видим. То е наблизо, в Тюк д’Одубер, съседната пещера, разделена от тази само с няколко метра глина, която Волп беше натрупала в галериите, свързани едно време. Сега за да стигнем до нея, ще трябва да заобиколим, излизайки на чист въздух, което е цяла награда.
Но преди да напуснем тази зала с рисунки, искаме и ние да бъдем за миг рисувачи — искаме да отдадем заслуженото на верния слуга, който винаги беше придружавал тримата братя, неговите господари. Вярно, една галерия носи вече неговото име. Тя е забутана улица, за която никой не говори в този подземен град, който Франсоа помагаше да бъде открит, като се излагаше на също толкова, а и на повече опасности, отколкото другите, защото имаше тоя недостатък — да върви винаги отпред, даже когато никой не му заповядва.
Като използваме краткото отдалечаване на водача, грабваме остро парче камък, тъй както би го сторил пещерният ни събрат, и на по-челната и по-гола от надгробна плоча стена пишем силно и със замах, може би в кратък и наивен плам на отмъщение, също като момче, което се връща от училище:
La grotte des trois freres et de François.
И си тръгваме със спокойна съвест, понеже няма опасност, поне в най-близките години нашият акт на възмездие да бъде взет за предисторически надпис…
— А, идваш ли си? Залости добре вратата. Проклето време! Тази нощ ще има да стоим будни. Кой ли може да спи в такава буря? Затвори вратата, бързо! Страшен студ е! Шалът не ми топли вече. Заприличал е на парцал. Целият е на дупки.
— Брей, как блъска! Чака ни адска нощ. Облаците са като напоени с вода, черни, всичко са покрили… Почти никого нямаше и в кръчмата.
— Ти все за това си мислиш. Кръчмата, та кръчмата. Време ти е вече да си промениш живота.
— Там поне не трябва да те търпя.
— Нито аз тебе. Можеш да се върнеш. Кой те задържа? Занеси си там и леглото.
— Добре де! Има ли нещо за ядене?
— Има. Има, каквото си спечелил.
— О-хо! Имаме празник! Хайде, приготви рибата и престани да опяваш.
Старецът седна до огнището. Тя разбута главните, разрови жарта и сложи няколко сушени рибки да се пекат.
Пламъците в огнището се издигаха и ближеха черния слой сажди.
Лицата, набраздени от острието на времето, се осветиха.
— Ще вали… Всеки момент ще започне. И то с гръмотевици…
— Дъжд, гръмотевици и мизерия… Ако тенджерата можеше да се пълни с тях, нямаше да знаем що е глад и щяхме да сме богати.
Тя извади рибите и отиде да вземе царевичния хляб.
— Яж, дойде ли зимата, това ни е храната. И като прибавка — кашлица. Кожата на корема ще ни се залепи за гърба.
— И да иска да се поумори, човек пак няма къде да спечели един тостан.
— А ти пък много се тревожиш от това. По цял ден стоиш в кръчмата с хайманите.
— Пак ли започваш? Да не би аз да пия? Гледам другите как пият и това е. Много обичаш да се ровиш в стари работи… Ако аз умеех да печеля пари!
— Ти си некадърник! Ето какъв си. Другите си уреждат живота, подреждат се. Не знам как, но намират пари. А ти — ни напред, ни назад!
— Ей, жена! Не ме карай да избухвам. Ще е по-лошо от този проклет вятър. Приличаш на някоя врата, дето все скърца. Ама че плещиш! Остави ме поне да изям на спокойствие тази безвкусица. Нямаш ли някоя глътка вино или ракия?
Тя не отговори. Изгледа го злобно и остана неподвижна, вдървена, облегната на зида на огнището, дъвчейки оскъдната вечеря.
В къщурката цареше бедност. В двете стаички в дъното се виждаха няколко дъсчени пейки, покрити с рогозки вместо легла. В преддверието, което беше и кухня — полица за съдове с голяма стомна без дръжка, една маса, две пейки, голям кош, няколко мрежи и окачени на гвоздеи стари дрехи.
Навън развилнялото се море ревеше. Вятърът свиреше и яростно фучеше като разбойник, тръгнал да изкорми пространството. Мушкаше всичко, чупеше, рушеше и изпълваше с ужас глъбините на нощта.
Сякаш някой шибаше с камшици и блъскаше с юмруци по вратата и прозореца.
Старата продължи мислите си на глас:
— Добра участ ни чака! Ще има да гладуваме.
— А другите? Няма ли толкова други като нас?
— Какво ме интересуват другите? Всеки знае себе си.
— Слушай! Чух да разправят в кръчмата, че някои се връщат от Бразилия. И всички били добре, имали пари.
— Ако не беше пуснал сина си да замине…
— Пуснал? Главата ти нещо не е в ред. Кой му е разрешил? Гледай да ме обвиниш сега, че аз съм го подтикнал. Той беше момче с характер. Никого не слушаше. А и защо? Дори да беше стигнал там, с тоя негов характер, щеше да се върне с празни ръце.
— Мъртъв! Не мога да повярвам, че е умрял. Ах, този Жоау Кабрита! Нещастник! Дано и той види мира на дъното на пъкъла! Оттогава сърцето ми не знае що е радост.
— Е, жена! Толкова пъти ти повтарям, че твоят син подкокороса нашия кръщелник Жоау Кабрита. Толкова години минаха оттогава, а ти все си знаеш своето. Остави вече душите им да почиват в мир. Минаха толкова години. Ама ти си станала много кисела, жена! Толкова плака тогава, че си изсъхнала и отвън и отвътре. Не им ли стига тяхното нещастие? Безсърдечен човек си ти!
— Ако моят син беше жив, всичко щеше да е другояче. Щяхме да си имаме внуци. Щяхме да имаме кой да се грижи за нас. Още не мога да повярвам! Такъв момък — силен, хубав! Та на него целия свят му беше в ръцете! И да тръгне така изведнъж, без да ни каже сбогом дори… Как съм го отгледала, аз си знам. И да го уморят от глад, в трюма на кораба! Казваш, че аз съм безсърдечна. Онези, които можаха да направят това със сина ми, те са безсърдечни! Толкова гръмотевици да ги поразят, колкото звезди има на небето!
— Добре, добре! Не се измъчвай повече. Хайде да си лягаме. Трябва да минава десет часът вече. Тоя вятър… Вятър и дъжд. Това се казва дъжд! Ще си имаме музика цяла нощ. И остави тези проклятия. Проклятията са като църковните процесии — винаги се връщат там, откъдето са тръгнали.
— Я чакай! Не чуваш ли нещо? Не е вятърът. Май чукат на вратата.
— Кой е?
Отвън се чу мъжки глас:
— Отворете, моля!
— Сигурно е сбъркал. Какво ли може да иска?
— Отворете! Много вали. Мокър съм до кости.
Старецът отвори вратата. Един около осемнадесетгодишен младеж с пътна торба на рамо нахълта в колибата.
— Добър вечер!
— Какво обичате?
— Нищо. Минавах оттук. Не познавам мястото. Капнал съм от умора. Изведнъж заваля и…
— Та вие сте минали край толкова къщи…
— Минах, но бях тръгнал да видя морето. Продължих насам. Отскоро съм тук. Идвам отдалече, отвъд океана. Имам пари. Ако нямате нищо против, ще остана тук. Ще платя, колкото поискате. Харесва ми тук, на скалите… над вълните…
— Нямаме удобства. Нали виждате колко сме бедни…
— Свикнал съм на всичко. Искам само да спя.
— Леглото е твърдо.
— Вече пийнах няколко глътки. Виното служи за дюшек. Който е пил вино, за него всички легла са меки.
Младежът бе сложил торбата на пода и се приближаваше към огъня.
Старата сложи още дърва. Лошото настроение не й минаваше.
— Значи настоявате да останете?
— Само една нощ. Ще ви платя добре. Не се безпокойте.
Той извади от джоба си една торбичка с монети. Отвори я. Бяха лири, лири от чисто злато. Извади и портфейла. В него имаше големи, хубави банкноти, каквито те бяха виждали малко и то в ръцете на други.
Старата промени изражението си. Не беше на себе си от страх. В очите й се четеше съмнение, почуда, алчност.
— Толкова пари! Откъде имате всичко това? Да не сте убили някого?
Той се засмя.
— Не бягам от никого, можете да бъдете спокойни. Мои са.
— Но вие сте толкова млад… Откъде идвате?
— Идвам от другия край на света.
Старата промени тона:
— Не ни интересува животът ви. Щом искате да останете, останете. Сега ще пийнете глътка ракия. Я виж, човече, виж къде е шишенцето. Там, зад стомната.
Младежът отпи една глътка. Старата настоя:
— Изпийте я всичката! Колко е то — пийнете, пийнете! Ние нямаме нужда. Свалете си дрехите. Сложете ги тук, до огнището, да съхнат. До утре ще са сухи.
— Както виждам, не живеете добре, а?
— Гладуваме. Малкото, което припечелваме, е като огньовете, които хората палят по улицата в студено време — докато се стоплиш отпред, гърбът ти измръзва.
— Не се обиждайте, но утре ще поговорим. Ще си легна — умирам за сън. Нямате ли семейство?
— Не, господине. Живеем сами.
— Аз също. Аз също…
— Легнете си. Ето ви одеялото. На колко сте години?
— На осемнадесет.
Той се изпъна — величествен като корабно платно, издувано от попътен вятър.
Старата постла рогозката, нагласи одеялото. Младежът каза лека нощ, усмихна се загадъчно и затвори вратата.
За момент старците останаха безмълвни.
— Ама че работа! — възкликна старецът шепнешком. — Как ти се струва, а? Това момче ми напомня някого!
Вените й сякаш бяха пълни с огън и барут. И най-малкият полъх можеше да предизвика пожар. Тя гореше като в треска, не беше на себе си. Доближи ухо до вратата на стаята. Мъжът я гледаше уплашено.
— Какво ти става бе, жена?
— Говори тихо! Говори тихо! Той вече заспива.
— Какво има? Какво ти става?
— Ти не видя ли бе, човек! Не видя ли?
— Какво да видя? Парите ли?
— Да, парите! Не си ли помислил, че всичко това може да бъде наше?
— Наше! Как?
— Как ли? Никой не го е видял. Той каза, че е дошъл право към морето. Сега спи там. Навън е адски грохот. Един удар с нож и… готово. Хвърляш го от някоя висока скала и пада на дъното. Кой ще узнае? Толкова хора са умрели там!
— Опазил те бог! Ти си се побъркала, жена! Кой може да направи такова нещо, изчадие адово?
— Кой ли? Ти!
— Аз?
— Ти, ами. Той хърка. Не го ли чуваш? Ще умре, без да усети дори.
— Сърцето ти е от камък! Сега разбирам — ти си от смесена кръв. За майка ти говореха, че е изневерила на баща ти с някакъв циганин, преди да се родиш.
— Голяма чест! Толкова по-добре за мене. Лоша съм, нали? Но много добре ще направя. Не направиха ли същото с нашия син? А освен това кой ще се заинтересува за тоя? Не чу ли, че няма семейство.
— Нямам смелост! Той е вече мъж. Не ме карай, нямам смелост.
— Каква ти смелост! Иди в кръчмата и пий — нали после ще спечелиш. Хайде, вземи парите, вземи ги всичките. Утре няма да ни трябват. Дръж! Вземи ги, хайде!
— Чакай! О, Исусе! Всички светии да са ми на помощ! Откъде ще намеря сили да убия човек?
— Хайде, върви! Не бъди глупак. Няма ли толкова хубави къщи, направени по този начин? Ще видиш какво се казва живот. Хубаво ядене и още по-хубаво пиене. Без тревоги. Реши се! Не се бави. Пий колкото можеш. Кой е виновен? Не сме го викали тук? Той сам си дойде…
Когато старецът мина край вратата на кумата Кабрита, остана изненадан, че там свети по това време. Приближи се. Чу мъжки глас. Не можа да се сдържи и погледна през зле скованите дъски на къщурката. Седнал до огъня, един мъжага на около петдесет години оживено разговаряше със старата вдовица. Дочу му се дори, че говорят за него. Като се вгледа по-добре, лицето на мъжа му се стори познато. Ами да, нямаше съмнение. Той блъсна вратата с думите:
— Може ли, кума?
Мъжът се изправи и извика:
— О, кръстник! Ей, старче! Ела насам!
Старецът го гледаше изумен.
— Възможно ли е? Ти не си ли моя кръщелник Жоау Кабрита?
— Цял-целеничък. И не съвсем зле, както виждате.
Старецът го прегърна все още изненадан, но съвсем се вкамени, като чу думите:
— Е, как ви се стори момчето?
— Момчето ли? Кое момче?
— Внук ви. Значи това магаре наистина прави каквото казва, а?
— Каквото казва ли? Каквото казва? — мълвеше объркан старецът и усети, че краката му се подкосяват.
— Така каза и виждам, че го е направил. Каза, че трябвало да прекара първата нощ в дома на дядо си и баба си, без да го познаят.
— А аз мислех, че сте умрели! А и вестниците писаха. Всички повярваха.
— Това се случи с други. Ние успяхме да се измъкнем.
— А моят син? Какво стана с моя син?
— Вашият син умря години по-късно, вече женен. Остави дете — син. Тоя, дето е у вас. Не поиска да ида с него. Инат е като баща си. Този мерзавец прави с мене, каквото си поиска. Нали ми е кръщелник…
— А защо не писахте? Боже господи! Толкова години…
— Не всичко беше толкова хубаво, както си мислехме. По-късно ни потръгна. Ако вашият син и жена му не бяха умрели, може би още щяхме да сме там. Но без тях вече не ми беше интересно. Исках да оставя момчето там, но то настоя да дойде с мене. Продадохме всичко и ето ни тук. Донесе го за вас. Майка му беше доста богата. Малкият мислеше само как да направи щастливи последните години на дядо си и баба си. Има добро сърце. Той не поиска ли да дойде с вас? В къщи ли остана?
Едва тогава старецът си спомни, че трябва да занесе добрата вест на жена си. Каква радост! Вече нямаше нужда да убива. Боже господи, какво наказание! И то собствения си внук, кръв от кръвта му. Беше цяло щастие, че жена му го прати в кръчмата. Сигурно някоя добра душа бдеше над тях. Само мисълта за това, което можеше да стане, го ужасяваше.
— Извинете, извинете! Ще отида да зарадвам жената и да вдигна онзи момък. После ще се върна. Ще се върна заедно с него. Ще го доведа за ушите!
Сълзи на радост бликнаха от очите му. Беше готов да подскача от щастие.
Той не тичаше, а летеше. Никой не би казал, че на неговата възраст би могъл да тича така. А вятърът сякаш му помагаше.
Блъсна вратата и викна от прага:
— Жена, жена! Този момък е наш внук. Наш внук! Син на нашия син!
Жената се появи от дъното на стаята. Фенерът едва не угасна от силния вятър.
И това, което чу, не беше човешки вик, нито животински рев. Това беше вик, беше стон, който само земята може да издаде — разцепена и изгоряла, когато от недрата й изригва лава…
В едната си ръка старицата държеше ножа, от който капеше кръв. Другата й ръка отпусна запретнатата пола. Банкнотите се изсипаха на земята заедно със златните монети, които се изтъркаляха през пролуките между дъските на къщурката.
(Мария и Жасинту)
Мария пее:
„Не знам какво зло сторих на слънцето,
че на мойта улица не грее…“
— Как да не грее? Вие не го виждате.
— А, ти ли си, Жасинту?
— Така изглежда. Откато умря мъжът ви, никого не виждате. Изминаха две години оттогава, а като че ли и вие умряхме за света.
— Такъв е животът, момче. Такъв е животът. Къщата лежи на моя гръб. Много работа, а и двама сина имам. Не ми остава време за празни приказки.
— Ама че работа! Не всичко е празни приказки. А вие сте още толкова запазена, грехота е да ви идват такива мисли.
— Знам, знам, че не съм още за изхвърляне, но човек сполучва веднъж в живота. Мъже като моя, знаеш, са малко.
— Но ги има. Не са се свършили. Знам, че вашият мъж, макар че имаше тежък характер, беше работен човек…
— Не ме остави на улицата. Уважаваше ме. Вярно, че имаше тежък характер, но винаги сме се разбирали — като господ и ангелчетата.
— Жал ми е да ви гледам, цял ден сте на крак. Търговията с месо е тежка работа за жена.
— Чул ли си ме да се оплаквам?
— Знам, че не сте от тия, дето се оплакват. Но кървавици трябва да се направят, свинското да се накълца — все тежка работа. Не искате ли да ви помагам? Вижте, аз съм силен…
— Я го виж ти! Какво си мислиш? Знаеш, че съм жена, която не търпи шеги и подигравки. На трийсет и пет години съм и винаги съм била жена на място. На осемнайсет години се омъжих за човек, който, ако ме видеше да гледам някого повече от приетото, после си разчистваше сметките така, че ми оставяше белези по тялото. Аз си мълчах, защото виждах, че е от любов — не че нямах желание и аз да го одраскам. Но тогава бях младичка. Сега работата е друга. Знам много добре какво искаш. Не мисли, че не съм забелязала как се навърташ и подсвиркваш, и всичко… Ти си единственият мъж, който прилича на тоя, дето господ ми го прибра — силен и здрав си като него, очите ти не лъжат. Но си на двайсет и пет години. Разликата ни е голяма.
— Какво значение имат десет години! Вие изглеждате по-млада от мене! Когато хората се обичат, възрастта няма значение.
— А то толкова ли ме обичаш?
— Не отричам, така е. Тази мисъл не ми дава покой. Ако аз имах това, което имате вие, отдавна да съм се осмелил.
— Имам двама сина. Обещах на баща им да ги изуча. Искам да ги направя хора. Това е мой дълг…
— Добре, но това не означава, че трябва да се отречете от живота.
— Аз живея за тях. Това ми стига.
— Не ви харесвам. Там е работата.
— Не говори така, Жасинту. Много добре знаеш, че не е вярно. Боже опази! Момче, не ме карай да говоря глупости!
— Оставете работата и ме погледнете за малко.
— Пусни ми ръката! Внимавай, ще се ядосам!
— Добре, ясно. Вече знам, че ще трябва да полудея. Не вършите нищо лошо. Аз ще замина, може и да ви забравя. Не мога да живея тук, където сте ми пред очите. Струва ми се, че ще ослепея.
— Ела тук, хитрецо! Слушай толкова ли ме харесваш! Искрен ли си?
— Не виждате ли?
— И си готов да оставиш морето заради мене?
— И живота си дори. Без вас все едно, че не дишам.
— Дано не съжаляваш някой ден: Толкова си свикнал с лодката. Моряк човек, морето го влече.
— Ще видите на какво съм способен заради вас.
— Добре. Влез. А сега слушай: ти знаеш живота ми, нали? Щом искаш да живееш в моята къща, живей. Ти ще бъдеш господарят. Тежко му на кокошарник, в който петелът не пее. Но чуй добре какво ще ти кажа. Що се отнася до чест, никой не може да ми излезе насреща. Имала съм само един мъж и не искам да ме одумват. Аз ще бъда твоя жена, но и ти от днес нататък само мен трябва да познаваш. Много добре знаеш, че не обичам шегите. Кълна се в светлината на слънцето и в душите на умрелите, че ако някой ден ме измамиш, ей с тези ръце ще ми платиш. Да не се казвам Мария! Хайде сега да вземем прасето. Приготви се да го разрежеш. След малко ще започнат да идват клиентите. Искам да знаят, че ще бъдеш мой мъж. И знай веднъж завинаги — ако ме измамиш, ще ти издера очите!
(Сезар и Мария)
— Мамо! Мамо!
— Какво има? Някаква вест ли? Какво става?
— Искам да ви кажа нещо, мамо.
— Убили ли са някого или черквата са ограбили?
— Не се шегувайте, сериозно е.
— Говори тогава. Хайде, изплюй камъчето, момче!
— Чичо Жасинту…
— Не е чичо Жасинту. Той е на мястото на баща ти.
— Не мога да го наричам другояче. Той не ми е баща.
— Добре, казвай тогава. Лошо ли се държи с тебе? Или смяташ, че работи малко, че не ми помага?
— Не това. Заради Клара Бойна е, която той е ухажвал едно време…
— Знам, знам. Какви са тези приказки? Той не я е ухажвал, а тя му се е хвърлила на врата…
— Но сега ги виждат да си приказват, да се шегуват, все заедно. Всички говорят, само вие не виждате.
— И какво от това? Някой да е пострадал?
— Хората говорят.
— Ти виждал ли си ги?
— Не, но други са ги видели.
— Кои други?
— Всички.
— Това е невъзможно. Той обича да се шегува. Това му е слабост. Мъжете са такива.
— Ако знаех, нищо нямаше да ви кажа. Вие сте сляпа. Вярвате само на неговите думи.
— Стига приказки, че не ти приличат. Вече си почти мъж. Тези клюки са женска работа. Хайде, върви, излизай оттук. Време е да отиваш на училище. Не искам да се бъркаш в тези сплетни. Върви, върви! Ако си ми приятел, забрави тези неща. Хайде!
(Мария)
— Друга жена? Той има друга жена? Това няма да остане така. Ще разбере той коя съм аз. Аз му се заклех. Но трябва, да е вярно, всяка крушка си има опашка. Вече не съм на себе си. Та тези неща не се измислят! Трябва да има някаква причина. О, боже! Ще се побъркам. Но как не съм разбрала? Дори тази сутрин беше толкова мил… За да ме заблуди. Но бъди спокоен, няма да ти се размине. Аз съм добра с добрите, но такава обида не прощавам. Не съм на себе си. Ако ми запушат устата, ще се пръсна. Но всичко трябва да се изясни. Така не, така не! Ах, тоя безделник, тоя преструван! Отрови ми живота! Като луда съм — щом си говоря сама. А ако не е истина? Не съм забелязала нищо в него… Знае да се преструва — това е. Но ще ми плати, и това ще ми плати. Не съм жена, която се задоволява с трохите от друга. Господ да ми прости, ако съм грешна, но предпочитам да го видя мъртъв. Трябва да си отмъстя. Да не съм Мария, ако не му отмъстя! Или мой, или на никоя друга! Ще му издера очите!
(Жасинту и Мария)
— Е, как се чувствуваш днес?
— По-добре. Тези бодежи не ми дават мира. Вече не съм способна за нищо. Така си стоя, без да правя нищо. Ти, горкият, трябва всичко да вършиш. Толкова много работа… А децата… Човек ги гледа, осигурява им по-добър живот и в края на краищата, когато има нужда от тях, ги няма. Но умирам спокойна за тях. Подредени са. А ти… Не знам. Снахите не ни обичат. А ти толкова жертви направи! Вече стават повече от двайсет години. Цял живот! Виж как ми побеляват косите!
— Не мисли за това. Петдесетте наближават…
— Мисля, мисля. Ако бяхме добре, преди да дойдеш, после бяхме още по-добре. А колко ни струва образованието на момчетата? Поне да го признават! Не знам, ако бях сама дали щях да издържа такъв товар.
— Остави тези неща и си почивай. Всичко тук е ваше. Аз не съм донесъл нищо.
— Не, не, което е твое, твое е! Бих искала да няма разправии. Ти беше толкова добър с мене. Мислиш, че не знам, че си запазил лодката ли?
— Нямаше нужда да я продавам.
— Не е за това, а защото си добър.
— А ти? Ти си най-добрата жена на света.
— Само онзи път… Помниш ли?
— Дали си спомням! Още ми се иска да си отрежа ръцете!
— Ти имаше право. Аз се бях запалила за нищо. Интриги на сина ми — тогава беше още дете. Казали му това, подкокоросали го и той се ядоса и дори преувеличи нещата.
— Не можеше да ме понася. Винаги е бил такъв. По-малкият се държеше по-добре, но правеше, каквото му кажеше големият. А аз винаги съм им бил приятел, винаги съм се държал добре с тях.
— Още усещам как ми гори лицето. Виждам се, като че беше вчера — разярена да натяквам за положението ти, когато се събрахме. Бях като луда. Не можех да приема друга жена по моя път. Как страдах! Загубих си ума. Спомних си клетвата и исках да ти издера очите. Тогава ти ме сграбчи за ръцете, смачка ги като черници и без да кажеш дума, ми зашлеви два шамара, та чак обеците ми изхвръкнаха. Аз паднах на колене, стоях така и плачех разкаяна, а ти си тръгна само с дрехите на гърба — така, както беше дошъл.
— Не говори толкова много, изморяваш се. Лекарят препоръча да не се преуморяваш.
— Остави ме да говоря. Обичам да си спомням за това.
— Но се измъчваш, плачеш.
— Плача, защото си спомням онези два месеца, в които изтърпях най-големите мъки на света. Очите ми те дебнеха на всяка крачка. Ти минаваше, аз се преструвах, че не те виждам, а сърцето ми тупаше, като че ли щеше да се пръсне. Идеше ми да изтичам към тебе, да те прегърна и целуна пред всички, да извикам, че си мой, само мой… Ти отново се върна към морето. Аз те дебнех иззад къщите и из дюните само да те зърна. Можех да те разпозная сред хиляди. Знаех добре как живееш — ядеше по кръчмите и пиеше, за да забравиш. Нощем не спях. Ти ми изпълваше душата. Сърцето все повече ме болеше. Не можех повече така и си мислех: днес, днес ще го видя и ще се разберем. Понякога дори си казвах, като го видя на брега, ще се хвърля в морето и ще се оставя вълните да ме повлекат, та той да се хвърли да ме спасява. Но дяволът си няма работа. Още ми е пред очите сватбата на братовчедка ми. Спомняш ли си?
— Нима тези неща се забравят?
— Сложиха ни да седнем един срещу друг. Аз не исках да ида. Съгласих се едва когато разбрах, че и ти ще бъдеш там. Едва докоснах храната, а и ти също. Но вече към края се разплаках, а и твоите очи бяха пълни със сълзи като сега. Тогава братовчед ми — вече много развеселен, стана от масата и каза: „Днес имаме още една сватба. Хайде, братовчеди. Та вие душа давате да се сдобрите! Бъдете разумни, помирете се.“ При друг случай това не би ми харесало, но когато ти ме прегърна и целуна, когато усетих топлината на лицето ти до моето и дъха ти по кожата си, сякаш бяхме останали сами. Не чувахме нито ръкоплясканията, нито нищо.
— Вярно е. После си тръгнахме. Ти така умееш да разказваш тези неща, Мария. Аз не мога. Но никога не съм бил толкова щастлив през живота си. И тогава реших: няма да прекрача повече този дом, без да се венчаем и пред бога!
— И го изпълни. Тогава настъпи истинското ни влюбване. Всички говореха и се смееха, а ние бяхме щастливи, толкова щастливи! Само заради това си е заслужавало да живея. И толкова е хубаво да си спомням тези неща и да те виждам тук, до мене! Сега никой не може да те изгони оттук. Къщата е твоя. Парите са спечелени от тебе.
— А синовете ти? Поне Сезар. Никога не ме е гледал с добро око. Никога не ме е нарекъл татко — все чичо Жасинту, чичо Жасинту…
— Трябва да им говоря. Искам да ги повикаш да дойдат. Не се чувствувам добре. Пиши до Лисабон. Нека дойдат по-бързо.
— Виждаш ли! Говори много. Казвах ти аз. Ще повикам лекаря. Цялата си обляна в пот, гориш от треска.
— Ще мине, ще мине. Целуни ме и ме остави да си почина малко.
— Помъчи се да заспиш, скъпа. Но първо ще ти донеса лекарството.
— Не, не, стой тук. Дай си ръката. Така. Това е най-доброто лекарство. Искам да те помоля нещо.
— Кажи, скъпа. Обещавам ти да изпълня всичко, което пожелаеш.
— Бъди търпелив, отнасяй се добре с тях. Те не са лоши. Милите ми деца…
— Не се тревожи, не се тревожи. Успокой се. Спи. Аз ще им пиша да дойдат.
— Благодаря ти, Жасинту. Благодаря ти!
(Жасинту и Сезар)
— Значи на тебе, Сезар, се падна да ми опреш ножа о гърлото? Хайде, говори! Искате да продадете всичко, да го превърнете в пари и никога повече да не се върнете, нали? Дори не си спомняте, че бях ваш баща и аз развих търговията…
— Точно за това. Не искаме друг да остане и да се възползва…
— Друг ли?
— Да, чичо Жасинту. Знаем, че работихте и се оженихте за мама, но не можем да забравим срама, който преживяхме, докато живеехте заедно.
— Срам ли? Ако това е срам, то тогава светът е пълен с него.
— Добре, но оттам идва това, дето…
— Дето не можете да ме понасяте, нали?
— Не е точно така. Разберете…
— Но какво да разбера?
— Ние не се разбираме. Виждаме нещата по друг начин. И имаме свой начин на живот… Искаме да уредим всичко.
— Я виж! Аз можех да ви кажа няколко по-остри думи, макар и да не съм от приказливите! Но уважавам паметта на тази светица, която бог прибра, защото тя вярваше във вашите добри сърца. Клетата! Тя имаше голямо сърце и не можех да помисля, че вие не сте като нея. Като че ли не сте нейни синове.
— Тези приказки не водят до никъде.
— Но вие знаете, че половината къща е моя.
— Да, знаем. Точно в това се състои вашата хитрост.
— Моята хитрост ли? Не ме карай да се ядосвам, момче! Ти чуваш ли се какво говориш?
— Хайде, заплашете ме! Заплашете ме! Може би ще ме набиете, както биехме бедната ми майка. Или мислите, че съм забравил? Тези неща се запомнят завинаги. Не се забравят.
— А-а! Значи това било? Слушай, синко!
— Аз не съм ваш син.
— Човек може да полудее. Как мога да ти обясня тези неща? Боже господи! Ти не виждаш ли, че след нейната смърт съм станал като парцал? Ти си женен, имаш дечица, трябва да познаваш живота. Знаеш, че любовта и ревността ни карат да си загубваме ума. Колкото повече обичаме някого, толкова по-зле се държим с него в момент на ярост.
— Аз никога не съм се държал лошо с жена си.
— Нима може да се сравнява? Вие сте от друг свят. Не, не можете да ме разберете…
— Трябва да решим този въпрос. Вече ви казах, че с тези приказки не постигаме нищо.
— Наистина, имаш право. Почакай за момент. Отивам да си взема шапката и лулата. Ето… Виждаш ли колко е просто? Всичко се уреди само за миг. А сега решавай останалото, както намериш за добре. Аз продължавам своя път.
— Но къде отивате?
— Където искам. Обърни внимание, че вземам само това, с което съм дошъл. Ако искаш, мога да повикам кмета да претърси джобовете ми — ти нали не смееш да ме пипнеш. Страхувам се да не бъда обвинен.
— Но… не бива така.
— Отдръпни се! Остави ме да мина. Остави ме! Ето, всичко остава за вас. Продавайте, харчете, палете — правете, каквото искате.
— Не, не бива така! Вземете това, което е ваше.
— Което е мое ли? Как не разбирате! Ако разбирахте, щяхте да видите, че на мен душата ми е пълна, пълна със спомени за нея, което е най-голямото ми богатство и единственото, което не можете да ми отнемете. Още мога да си изкарвам прехраната, а ако потърся, мога да намеря и хора, които да ме разберат. С вас не! Вече нищо не може да измие обидата. И добре стана, че ме подтикнахте да си тръгна. Вече не се чувствувах добре тук. Струва ми се, че покривът на къщата е паднал на главата ми. Правете каквото искате. Аз знам, че по закон имам право, но майка ви ме помоли да не ви ощетявам. От уважение към паметта й не искам нищо да ви пречи. Връщам се към морето. То е опасен, но верен приятел, и ако върши зло, то е несъзнателно.
— Но вземете това, което е ваше. Поне вашето.
— Моя е само лодката. Винаги я пазих като добър приятел. Знам, че няма да ми измени. Заради любовта към една жена я оставих, от любов към тази жена се връщам при нея. Защото лодките също имат душа и се привързват към хората. Те са верни и в добър, и в лош час, дори когато вълните в морето ги подхвърлят. Не стига приказки, както казваше и ти преди малко. Това са неща, които вие не можете да разберете. Съдбата ми е в ръцете на бога. В неговите ръце оставям и разбитото си сърце. Но и това ще мине. Няколко нови бръчки, няколко бели косъма, едно кървящо сърце… и животът продължава. Не ми е жал за мене. Жал ми е за вас. Бог да просветли душите ви! Имате нужда от това… Било е писано — моят път води към морето.
Когато ме поверяваше на чичо Назариу, майка ми плачеше с едри сълзи. Аз не знаех да плача ли или да се радвам. За пръв път бях облякъл дълги памучни панталони и риза, които предизвикаха изумление у моите другарчета по игра, и в торбичката на рамо носех старите си дрехи — изпрани и изгладени. Това ме караше да се чувствувам като мъж — щях да си печеля хляба като голям човек. Струва ми се, още чувам думите на бедната ми майчица — бог да я прости!
— Слушайте, куме! Бъдете търпелив с него. Още е дете. Няма и единадесет години. Толкова ми е мъчно! Но все пак — една уста по-малко. А е още толкова малък! Ако не беше немотията, нямаше да го пусна. Но как да изкарам прехрана за толкова деца? Сърцето ми се къса — толкова е студено сега там, през зимата!
— Не се тревожете. Ще го гледам като свое дете.
Аз имах желание да тръгваме вече. Майка ми се обърна към мене:
— Е, Зе! Тръгваш, без дори да ме целунеш?
Обърнах се и дълго я целувах, като се притисках към нея. Лицето ми се измокри от сълзите й.
Вече в каруцата вниманието ми бе отвлечено от братовчедката и аз забравих всичко при мисълта за това, което ме очакваше. Напусках моя свят. Никога преди това не бях излизал от село. Жадно се взирах във всичко, което ме заобикаляше. Беше ми жал за онези хлапаци, останали назад, втренчени изумено в каруцата ни. Те нямаха кой да ги заведе в Борда-д’Агуа, както отивах аз заедно с чичо Назариу, дъщеря му и жена му, която беше първа братовчедка на майка ми.
Чичо Назариу беше един от най-силните и добри хора от нашия край. Някои го смятаха за груб, но аз мога да кажа за него само хубави неща.
Още си спомням как ме качи във влака. С едната си огромна ръка хвана мен и братовчедка ми за ръчичките, вдигна ни във въздуха като пилета и ни качи и двамата едновременно във вагона. Стреснахме се — бяхме заспали, докато чакахме на гарата. Всичко това се е запечатало в паметта ми заедно със съня. Седнали в единия край на пейката във вагона, ние отново заспахме, увити в одеяло.
Когато се събудих, вече се зазоряваше. Бяхме стигнали. Започваше моят трудов живот. Моето море сега бяха тези плитчини и залети брегове, губещи се сред зеления безкрай на мочурищата.
В първите дни нещата не вървяха лошо. Чувствувах се доволен. Бях чирак, но работата ми харесваше.
Още на разсъмване излизах с моя господар, носейки каквото можех, и във водата или в лодката, която той имаше от предишните години, хвърляхме мрежите така бързо, че едва си поемахме дъх.
Чичо Назариу беше светец. Ако бях изморен, на връщане той ме качваше на раменете си и ме носеше. А моята братовчедка беше по-лоша и от чума. Аз не бих й се притекъл на помощ дори да я видех сред глутница бесни кучета. Ругаеше ме за всяко нещо и все говореше колко много ям.
След втората седмица проклетницата започна да намалява дажбата ми.
Това продължи така повече от месец, без мъжът й да узнае. Той ми казваше:
— Да не гладуваш, синко!
И аз му отговарях: „Не, господине, чичо Назариу“. (Наричах го чичо от уважение. Та той беше мъж, а аз — сополанко.)
Веднъж, като стигнахме в колибата, той ми каза:
— Братовчедка ти не е тук. Гладен ли си?
— Гладен съм, господине.
— Иди тогава да си вземеш хляб. Яж колкото искаш, преди тя да се върне.
Той отиде да кърпи мрежи край брега.
Влязох в барачката, която правехме там, където трябваше да работим, извадих джобното си ножче и се приближих към сандъка да си отрежа хляб. Сандъкът беше заключен. Не посмях да кажа това на чичо Назариу, защото се страхувах, че може да има разправии заради мене. Скрих се зад едни върби да си поплача и да почакам да мине малко време все едно, че съм ял. После се върнах при него. Още кърпеше мрежите. Попита ме:
— Яде ли хляб?
— Хапнах едно крайче.
Малко след това той също огладня и ме изпрати да му донеса едно парче. Какво можех да направя? Не ми оставаше друго, освен да му кажа, че сандъкът е заключен. Хвана ме за ухото и сърдито ми каза:
— Тогава ми каза, че си ял, а сега ми казваш, че сандъкът е заключен. Не искам да ме лъжеш. От днес нататък, ако ме излъжеш пак, ще ти откъсна ушите!
Малко след това жената се върна. Той ме предупреди да не се обаждам. Говореше той. Повика я:
— Емилия! Ела тук!
Тя се приближи до него, като се смееше доволно. Беше грозна и зла като ураган.
— Слушай! Носиш ли нещо за ядене?
— Нося малко баница за тебе и дъщеря ти.
— А за братовчед ти?
— Братовчед ми не е момче за баници.
Чичо Назариу се изправи. Приближи се до нея и й зашлеви такъв шамар, че тя падна на земята. Остана като зашеметена, с повдигната пола. После той я заудря с юмруци, като й викаше: „Като не му даваш баница, дай му хляб. Мен нито един господар не ме е държал гладен. Престани да се държиш така с детето, защото ще те пречукам!“
Но тя не беше от страхливите. Не отстъпи от своето. Беше непоправима. Като че ли завиждаше на уважението на чичо Назариу към мене. Няколко дни по-късно случаят се повтори. Какво да правя? Издебнах един момент, в който тя забрави ключа в сандъка, и когато се обърна, измъкнах го и го хвърлих в реката.
Като откри, че го няма, тя прерови всичко, проклетницата!
Барачката беше малка. Обърна я наопаки. Вървеше като побъркана. Дори косите си скубеше. И сламата от дюшека, на който спяхме, беше преровена.
Аз също търсех, като се преструвах на много загрижен — да не ме заподозре. Дори ми обеща един тостан, ако го намеря. Виж я ти нея! Но и аз не бях толкова глупав. Оттогава никога вече не изпитах глад…
Тази дяволска жена като че ли предугаждаше злото.
Веднъж ме изпрати с една торба на пазар. Аз вървях много доволен и си подсвирквах с торбата на рамо. Но изведнъж свирукането ми замря в гърлото. На пътя имаше бикове, и то буйни. Там беше и пазачът. Попитах го: „Хей, чичо, биковете нападат ли?“ Той се засмя: „Не, момче, минавай!“ Продължих напред, но целият треперех. Един бик ме загледа страшно. Аз треперех като вейка. И от двете страни на пътя имаше бикове. Дори и да исках да избягам, нямаше да мога. Трябваше да мина покрай тоя бик.
Едва бях направил две крачки и бикът тръгна срещу мене. Отстъпих, без капка кръв на лицето, и се спуснах да бягам, като виках: „Помощ! Помощ!“
Вече усещах дъха на бика зад гърба си. Почувствувах се загубен. Обърнах глава назад и толкова се уплаших, че размахах във въздуха шарената торбичка, която носех.
Бикът щеше вече да ме намушка, когато единият му рог промуши торбата. Това ме спаси.
Докато бикът разтърсваше глава, за да се освободи от торбата, аз бягах по-бързо и от заек.
Стигнах до чичо Назариу премалял.
Като му разказах какво е станало, той побледня от яд. Тръгнахме двамата да търсим говедаря.
— Представи си — казваше чичо Назариу по пътя — представи си, че бикът те беше убил! Какво щях да правя аз? Как щях да отговарям пред майка ти? Ах, проклет пастир! Ще те науча аз и тебе, и бика!
Но ни пастир, ни бик, нито дори торбата бяха там.
Когато се върнахме в къщи и чичо Назариу разказа случката, оня звяр — братовчедка ми, тая жена без сърце започна да се смее като луда. Но смехът и заседна в гърлото. Такъв бой си изкара, че дори пищеше.
Аз му казвах: „Чичо Назариу! Оставете я, не я бийте повече!“ Но в себе си се молех бог да му даде толкова сили, че да не се умори да я бие.
Дори пребита, тя никога не млъкваше. Все се опъваше. И като че ли й харесваше. Предизвикваше го, докато го ядосаше. Трябваше човек да е светец, за да се сдържи. Млъкваше само като останеше без дъх.
Но наистина, така както разказвам за лошото, така виждам сега и хубавото в нея.
В ходенето пеша с товар на главата нямаше равна на себе си и умееше да продава риба като никоя друга.
От мъжа си се страхуваше, защото неведнъж бе опитала силата му, но видях с очите си как един дангалак, който я бе закачил, бягаше презглава и то след като тя така го удари, че той се преви о̀ две.
Но беше скъперница наистина. Ако пари, влезли в кесията, която тя носеше на кръста между фустите и ризата, трябваше отново да излязат на бял свят, това я разстройваше повече, отколкото ако си видеше червата навън.
Не се скъпеше за храната на мъжа си и дъщеря си, и ако за мене не беше много щедра, то и до днес не мога да разбера от какво живееше тази жена — някоя и друга рибка, хляб и кафе бяха цялото й ядене.
Но въпреки всичко чичо Назариу не се интересуваше от друга — харесваше си я такава. По-късно дори ми призна, че никога не е познавал друга жена. Държеше я здраво, винаги изкъсо, но каквото и да ставаше, дори тя още сърдита да се опитваше да го отбегне, той нито една нощ не пропусна да изпълни съпружеските си задължения.
Барачката беше малка. Вечер постилахме дюшека и всички лягахме заедно — аз, малката, жената и той.
Една нощ се събудих и се разтревожих. Не можах да се стърпя и запитах: „Ей, чичо Назариу! Да не сте настинал?“ Той ми отвърна със странен глас, който не търпеше възражения:
— Затваряй си устата, момче!
Замислих се над това. Дори ми се доплака. Едва по-късно разбрах… Но да се върнем към нашата история.
Оттогава чичо Назариу имаше зъб на биковете.
Един ден отидохме с мрежите към брега и ги хвърлихме в една плитчина, където често ходеше един куц бик. Заобиколихме го, защото носехме мрежите, но на връщане чичо Назариу отчупи един клон и минахме съвсем близо до животното.
— Не се страхувай — каза ми той. — Не се страхувай!
И започна да предизвиква бика. Бикът се хвърли напред. Чичо Назариу се приближи с тоягата на рамо и му нанесе толкова силен и точен удар между рогата, че едва не го повали на земята.
Аз плачех като побъркан, но животното се уплаши и побягна към реката.
Страшно силен човек беше тоя чичо Назариу. Никога не беше боледувал и не знаеше що е студ. И зиме, и лете носеше едни и същи дрехи. Никой не се закачаше с него — всички знаеха, че ще загубят. Ако удареше някого с глава, просваше го. Никога не започваше пръв, но не прощаваше обида никому. Беше справедлив и смел, не знаеше що е страх.
Когато бях до него, винаги се чувствувах смел. Страхувах се само, когато той се отдалечаваше.
Тогава биковете ставаха страшилище за мене. Заради тях дори нощем сънувах кошмари.
Веднъж отидох в боровата горичка за шишарки — щяхме да боядисваме мрежите. Боровете бяха отсечени — всички бяха на земята.
Изведнъж голямо стадо бикове се насочи към мястото, където бях аз.
Изрових набързо дупка и легнах до един бор. Галопът се приближаваше. Само звънците бяха достатъчни, за да изпитам ужас. Биковете прескочиха бора, до който се бях свил — целият настръхнал като врабче.
Изплашен, веднага си отидох в къщи. Оня звяр, братовчедка ми, започна да ми се кара и искаше да ме бие, задето не съм донесъл шишарки; и казваше, че с това само съм се оправдавал.
Но като разказах на чичо Назариу в каква опасност съм бил, той ме прегърна и заплака. Този исполин плака от радост, че такава добра идея ми е дошла на ум. И за да ме насърчи, казваше: „Не се тревожи, синко, един ден ще им дадем да се разберат! Остави това на мен. Ще хванем някой натясно.“
Така минаваше времето. Аз все повече се привързвах към чичо Назариу. Макар и дете, оценявах уважението му към мене.
В студените утрини аз едва движех вкочанясалите си ръце. Целият треперех. Чичо Назариу си сваляше сакото и ме увиваше в него. Друг път ме вземаше на коленете си, за да ме стопли и разкопчаваше ризата си, за да пъхна измръзналите си ръце под нея, докато ги сгрея.
Най-вкусното от храната криеше в джоба си, преструвайки се, че го е изял, и после ми го даваше, без да види жена му. Аз го гледах като вярно кученце и долавях доволството му в нежния начин, по който ми говореше и си играеше с мене. Към мене проявяваше повече обич, отколкото към дъщеричката си.
От време на време ми напомняше: „Ей, Зезито! Все не можем да хванем някой бик. Уплашиха се от нас, а?“
И наистина така изглаждаше. Но всичко идва, когато му дойде времето.
Един хубав ден отивахме да хвърлим мрежите в един голям залив, когато чичо Назариу забеляза, че е забравил ножа си на предишното място, където бяхме работили.
Остави ме в лодката самичък и отиде да го потърси. Аз му казах: „Чичо Назариу, страх ме е да остана тук. Там някъде се навъртат бикове.“
— Не се плаши, човече! Аз никак няма да се забавя. На една крачка е.
Той бе решил да иде и отиде. Но още не беше направил десетина крачки, когато пред него изскочи един бик — като канара. Чичо Назариу му казваше: „Ей, бик! Ей, бик!“ и отстъпваше, а чудовището бавно се приближаваше. Като че ли изпитваше уважение към смелостта му!
Аз бях скочил на земята и издърпал лодката, за да видя какво ще стане. Не откъсвах очи от тях. Вече виждах края на този мой приятел, когото уважавах повече и от баща. Чух го да казва: „Скочи в лодката и ме чакай. Бъди готов да гребеш!“
Веднага изпълних това. Бикът напредваше и всеки миг щеше да го намушка. Когато наведе глава да го удари, чичо Назариу вече се беше хванал за лодката, която аз с помощта на греблата изтласквах към средата на течението. Хващайки се за лодката, чичо Назариу едновременно я отблъсна и скочи в нея.
При тази маневра бикът едва го докосна, хвърли се във водата и заплува след нас. Тогава забелязах, че панталоните на чичо Назариу са скъсани отзад и от него тече кръв.
Мислех, че краят ми е дошъл. Чичо Назариу също виждаше опасността, но този човек имаше лъвско сърце! Аз едва можех да отворя уста. Успях да заекна: „Чичо! Имате кръв!“
Той попипа нараненото място и като видя кръв по ръката си, така се ядоса, че заприлича на побъркан. Извика ми:
— Греби, момче, греби, че на тоя ще си отмъстим! Тоя ще плати за всички други. Не се страхувай! Остави го да се приближи! Остави го да се приближи!
Беше решен на всичко. Отиде на кърмата. Лодката е носеше към водовъртежа. Животното плуваше и яростно пръхтеше. Още веднъж насочи рога и това ме накара да се просна на дъното на лодката. Вече мислех, че съм умрял. Но веднага се изправих и продължих да греба. Тогава осъзнах цялото безстрашие на чичо Назариу!
Като видя, че бикът е изостанал, той ме накара да греба назад, докато стигнем до него. И ревеше: „Давай! Давай!“
Легнал на кърмата, с крака здраво опрени о дъното на лодката, щом стигна до животното, той го сграбчи за рогата с тази сила и смелост, които плашеха всички, и натопи муцуната му във водата чак до очите. Водата заклокочи. Ужасеното животно се замята, но съпротивата му отслабваше. Мъчеше се да извие глава, да я повдигне, но не успяваше. Бореше се, разтърсвано от предсмъртни гърчове, но не можеше да си поеме дъх. Напразно се опитваше с последни сили да се отскубне от тези железни ръчища. Отпадаше все повече. Водата продължаваше да клокочи. Огромното туловище на бика бе разтърсвано от ударите на смъртта. Цялата река се развълнува — същинско море!
Аз стоях нащрек и изпълнявах всяка дума: „Греби! Греби!“ Усещах се силен като мъж.
Мехурите по повърхността на водата започнаха да изчезват. Чичо Назариу почувствува, че съпротивата намалява — усещаше тежестта на мъртвото тяло, влачено от течението. Едва тогава остави грамадата месо на вълните.
След това, целият плувнал в пот, ме попита така, сякаш бе пропъдил муха:
— Е, сине? Още ли се страхуваш от бикове?
— Не, господине! — заекнах аз и треперех като лист.
Всичко това свърши с такова празненство, че за него се говори през целия сезон, а и дълги години след това.
Но тогава ние избутахме бика до едни върби на брега и повикахме говедаря, за да му кажем, че сме намерили един умрял бик.
Чичо Назариу едва не се разплака — сякаш беше умрял негов близък. Говореше тъжно като на погребение:
— О, господин пазачо! Какво нещастие! Боже господи, какво нещастие! Елате, елате да видите. Там на брега едно животинче — картинка! Горкото! На човек да му се скъса сърцето! Каква неприятна история! Клетото животно! Колко жалко! Не би трябвало да стават такива неща по света. Това е цяла мъка. О, божичко!
Разтревожен, пазачът отиде да види какво е станало. Съобщи и на господаря. Тъй като не знаеха от какво е умрял бикът, не пожелаха да вземат месото. Ех, момчета, какво пиршество! Ние само това и чакахме да чуем. Имахме храна до насита за няколко дни.
Повикахме всички приятели и ядохме до пръсване.
Радостта ни беше толкова голяма, че безкрайните зелени брегове ни се сториха прекрасни като морето в нашия край, когато мрежата биваше пълна. Беше голям празник! Знаменита работа!
Истината е, че оттогава биковете никога повече не ни закачиха — като че ли тези божи животинки предчувствуваха нещо.
Това е пясъчна пустиня, сгушена до високата стена от стръмни скали, от чийто връх тук-там надничат зелените клони на някой линеещ бор. Четири сламени колиби, почернели от дим, две плоскодънни лодки, изтеглени на пясъка, и морено, което реве ден и нощ, яростни вълни, които се разбиват една след друга и дълбаят все повече стръмния склон на брега.
Всичко замръзва, гвоздеите ръждясват от солената влага, защото мъглата от седмици не се вдига, за да разкрие синевата на небето и синевата на морето, това море, което не се вижда, но чието присъствие се долавя в постоянния гневен рев, одрезгавял от заплахи срещу сушата. Когато дойде това време, здравите мъже се преселват и отиват през зимата с рибарските кораби в Сезимбра и още по-нататък, при аламаните в Алгарве или в Пенише. Като през война, остават само старците, жените и децата. Живеят с оскъдна храна: морски миди, солено карапу[8] и с някоя риба, която идва замаяна чак до брега и дори децата могат да я хванат с въдица. С малко олио карат цяла вечност, а за хляб жените ходят на две и повече левги навътре в сушата в селата на Шарнека в замяна за рибата, която старците все още успяваха да измъкнат от морето повече със сръчност, отколкото със смелост и труд. В тъмните и тъжни утрини те крачат в мъглата край студените вълни с въдица в ръка и кошче на гръб, нанизано на тояга. Нагласят въдицата задълго и се отдалечават от пясъчния бряг. Морето реве и ако настъпи малко затишие, ако се случи миг тишина сред продължителния екот, тогава в далечината се чува сирената на фара като зловещо предупреждение, като стенещ вой на чудовище. Такава е студената и нещастна зима за рибарите.
Потопени в белотата на стелещата се мъгла, нещата бяха загубили цвета си. Животът като че е оцветен в тъмни тонове, само черно и синкаво, без никакъв проблясък на радост. В непрогледната нощна тъмнина — само вратата на кръчмата свети като фенер с рязката светлина на ацетиленовата лампа; децата и жените се взират натам с жално любопитство, а старците пият по чаша горчиво вино на вересия. Никаква друга светлина не се мярка в черната като катран нощ, тъй тъжен е животът на хората, които се мъчат там.
Това е безкрайна пясъчна пустиня, сгушена до стената от стръмни скали, където кънти страшното ехо от морето; това е място за изгнание, където търсят подслон няколко клетници, които злата съдба е изгонила от света. Там живее едно непостоянно население, което не се привързва към земята на своето заточение — там живеят всички, които не са намерили или не са заслужили нищо по-добро. Казвам, че омразата и мъката са толкова големи, че жените бягат и отиват да раждат далече, вярвайки, че така орисията на децата им ще бъде по-малко сурова. Това е прокълната и безплодна земя. Няма човек, който да се е родил там, както и няма никой, който да иска да умре там. Тя не е роден край на никого, а само място за временно пребиваване, нещо като чистилище, където някои мечтаят за свободата и за небесния рай, а други, отчаяни, знаят, че не им остава нищо друго освен горчивата надежда за ада.
Беше още земя — убежище, където мнозина отиват да скрият срама от мизерията или позора от някое забравено престъпление, защото там никого не питат откъде е дошъл и кой вятър, добър или лош, го е довял. Всички знаят, че правото на нещастие е свободно.
През зимата няма отърваване от това отчайващо запустение — жените, завити в шаловете, с малки деца, вкопчени в полите им, старците и момчетата треперят от студ. Но когато дойде лятото, изведнъж населението се утроява. Малцина могат да живеят под покрив, но гостоприемните и меки дюни даряват с почивка умореното тяло, а небето покрива всички с едно и също звездно одеяло. Тогава в морето излизат два екипажа и има работа колкото искаш. И макар да не е много, на всеки се пада пай, мизерен дял живот. Сутрин и вечер мрежите се хвърлят в морето и по цял ден на брега се виждат върволица роби, които теглят като животни. На върха на склона пускат въжето и се втурват тичешком към пенестите вълни, за да го грабнат отново. Опъват и пъшкат, запъвайки крака в пясъка. Лакът по лакът юнгата навива въжето, сякаш може трудът на хората да се измери на лакът.
В един хубав ден в края на май там пристигна старият негър. От доста време хората го гледаха, че върви в далечината по дюните. Отначало той беше само тъмна точица на златистия пясък, която единствено очите на рибарите можеха да забележат. После полека-лека се приближаваше и фигурата му вече добре се различаваше. Тогава старците, които си приказваха на припек, помислиха, че това е Крища. Той имаше същата бавна походка и затова заспориха той ли е или не е той. Но мина време, защото негърът ходеше бавно, приведен под тежестта на един вързоп. Чак когато дойде близко, всички разбраха, че не може да е Крища и че е черен като нощта и без съмнение много стар, защото имаше бяла брада и твърдите му къдрави коси също бяха белоснежни. Че когато негър побелява, три по трийсет наближава. Вероятно беше много стар!… Затова, щом се приближи, преди още да разберат как се казва, запитаха:
— Ваша милост на колко е години?
— Не знам — отговори той с нежен, почти детски глас — Но на много години съм. Когато пристигнах тук, крал беше още дон Педро V.
— Глупости! — възкликна капитан Бернардину. — И аз съм също стар, ама това време не го помня.
— Самата истина ви казвам. Наистина сега не мога да кажа на колко съм и колко навършвам. Никога не съм знаел и затова никога не съм броил…
— И ваша милост как се казва?
— Саул. Но където и да отида, само едно име имам…
И се усмихна със смиреността на животинка в големите очи, набраздени с червени жилки. Останалите се спогледаха, без да кажат нито дума.
— Ако не кажа, нали ще познаете?… Какво друго може да е?… Викат ми Негър.
Захапал лулата между зъбите, Евандру прихна в подигравателен и недружелюбен смях, но Алкошетану го пресече благоразумно:
— Че как тъй?… Нямате ли си име като всички?
Старият Саул стеснително наведе очи. Той знаеше, че това беше името на хората от неговата унижавана раса, името, което белите обичаха да му дават. Него винаги го беше боляло до дъното на душата от този прякор, който го принизяваше, от това постоянно напомняне за цвета на кожата му. Не можеше да свикне и умираше от мъка, когато трябваше да произнесе думата, от която най-много го болеше. Но дали и тук, както и другаде, неминуемо ще го наричат с името негър… След това вдигна глава и каза с умолителен жест, като че просеше милостиня:
— А работа намира ли се насам?…
— Докато има риба, мрежите се хвърлят в морето.
— Така ли?…
— Ами, разбира се.
Той погледна с благодарност към морето. На ярката слънчева светлина милиони златисти люспи играеха по спокойната повърхност на водата, а пясъкът, по който бягаше бялата пяна на вълните, блестеше с чистотата на неопетнените неща. Далеч, на линията на хоризонта, се издигаха скалите на носа, с кулата на фара. Той извади от торбата си залък хляб и започна да яде. Липсваха му вече доста зъби и затова, като дъвчеше, си кривеше устата в грозна гримаса, сякаш хлябът му се струваше кисел. Другите, изтегнати на пясъка, продължиха разговора си, който беше все един и същ, без да се смущават от неговото присъствие, сякаш новодошлият беше техен отдавнашен другар в тия сладки приказки на припек.
Така негърът Саул влезе естествено в живота на анатемосаната земя, в проклетото заточение, където самите старци мечтаят за риска на заминаването, за един по-добър свят, където спокойно могат да доживеят последните си дни.
— Понякога си мисля: кой ли още ме помни в Педрогуш? Никой, приятели! Семейство нямам, нямам приятели там. Сега се заклевам в едно — че костите ми няма да изгният в тая земя. Решено е вече! Щом дойде зимата, веднага тръгвам, където ми видят очите. Всичко друго, освен това! Когато човек е млад, има толкова илюзии! Но на стари години…
— Мене пък тук ме върза само дъщеря ми и внуците. Ако не бяха те…
— Едни за едно, други за друго…
— Само Зе Аррайш добре направи. Не пожела да пати тука. Вдигна се и си отиде. А ние?…
— Тука дните се броят, като в затвора.
— Още по-лошо е, защото човек не знае кога му свършва наказанието.
Настъпи кратко мълчание, в което всеки се замисли с тъга и отчаяние за собствената си съдба. Негърът дъвчеше спокойно сухия хляб и слушаше безмълвно какво говореха мъжете. За него още не съществуваше такъв проблем. Току-що беше пристигнал. Тежеше му друго — миналото, изминатият път. Идваше от много далече, от едно място, вече почти забравено в дъното на паметта му и краката го боляха от ходене. Жадуваше да си почине, да се успокои малко, може да е за години, а може и да е само за последния миг от живота. Откога вървеше тъй и как беше стигнал дотам? Не знаеше. Беше ходил, все беше ходил, докато видя на пясъчния бряг тъмното петно на къщите. Тогава си каза, там ще е…
На другата сутрин негърът Саул дойде пръв в бараката на рибарската дружина. Сгушен в дрипите си, той трепереше от студ и тревога. От морето подухваше бриз, който режеше кожата. Небето беше още голям полилей от звезди, а черното покривало на нощта — обсипано с блещукащи светлини. Юнгата ходеше и чукаше от врата на врата и в тишината и тъмнината се чуваше звънливият му глас:
— Ей, чичо Калвайру, тръгваме за морето! Вече изгря Зорницата!
— Ей, сеньор Зе д’Адриса, към морето!…
Отново настъпваше тишина, а долу, на брега, вълните тихо, ту тук, ту там се разбиваха на мокрия пясък. След това той отиваше още по-далеч и призивният вик едвам се чуваше, без да се различават думите. Още някой човек се събуждаше унило за страданието на новия ден.
Скоро след това започваха да идват рибарите. Настръхнали и разтреперани от утринния хлад, с пъхнати в джобовете ръце и приведени напред рамене.
Старият негър почака да се съберат всички. Чакаше мълчаливо и смирено. После се обърна към капитана с угаснал глас и с безкрайно смирена усмивка, която другите не видяха, но тя освети за миг тъмнината в бараката.
— Няма ли да се намери работа за негъра, господине?
— Ще буташ лодката във водата и ще опъваш мрежите. Половин пай.
Саул не отговори, защото не знаеше дали беше прието да отговаря.
— Ясно ли е, или не?
— Ясно е.
— Тогава заминавай! Какво чакаш?
Капитанът ревеше като луд, даваше команди с по-други думи, отколкото се говори на роби. Думите плющяха във въздуха като камшици. Езикът му беше остър като бич. Мъжете трупаха всичко на все още топлите си от съня мускули — гребла и въжета, широки мрежи.
— Гръм да ви тресне дано, кучи синове такива! Още спите! Хайде! Хайде!
И като мина край стария Саул, изрева му така яростно, че изплаши бедния човек:
— Половин пай, но трябва да го заслужиш. Тук не е приют за скитници! Трябва да теглиш като другите, чу ли?
Негърът затича към брега като ужилен, с две мрежи на гърба. Трябваше да се покаже сръчен, но тая грубост му се видя толкова голяма, че замърмори през зъби:
— Кучи син е той!… Бял дявол! Страшен дявол!
Така започна първият му работен ден в прокълнатата земя. Запъна със старите си рамене дъсчените стени на лодката и помогна да я вкарат във водата. Тя тежеше, сякаш беше вкопана в земята. С мъка я плъзгаха по влажния пясък, въпреки виковете на мъжете. След това цялата сутрин опъва мрежите и пренася вода за дружината. Накрая получи в пари своя половин пай и шепа сардини за вечеря. Опече ги на въглените при рибарите, които приятелски разговаряха край огъня, и ги изяде спокойно и с удоволствие. Слънцето залязваше в червени пламъци, сякаш беше запалило небето и морето. Подухваше лек ветрец. Вечерта изпи в кръчмата чаша вино и заспа под открито небе върху мрежите до вратата на колибата.
И тъй, все едни и същи минаваха дните.
Онова лято имаше много риба. Морето приличаше на чудо със своето изобилие. Но богатството на рибарите си е все едно и също.
— В името на светата Богородица — мрежите в морето! — казваше капитанът, застанал на кърмата.
След малко върху синята повърхност на водата се виждаше големият кръг от риболовни тапи и после пълната с риба мрежа от ръка на ръка се изтегляше на брега.
И морето благородно и щедро даваше храна на тези бедняци.
Насядали по пясъка, сложили кошниците до себе си, жените чакаха да дойдат мрежите, а децата тичаха около тях. Мъжете теглеха и ругаеха. После, по време на подялбата, застанали със скръстени под престилките ръце, те си разпределят рибата, и ето ги, вече с товар на глава, с гъвкава и равномерна стъпка се понасят за Шарнека:
— Хайде, направо от морето!
Лятото не беше лошо за тукашните хора и Саул заживя там, изкарваше си хляба, пиеше от време на време по чаша вино в кръчмата, усмихваше се на всички смирено като куче без стопанин, което живее от милостта на ближния. На момчетиите никога не им идваше на ум да го замерват с камъни, защото добрата му усмивка не им позволяваше. Той се смееше и дечурлигата го гледаха учудено и с доверчива симпатия. Контрастът между много черната му кожа и белотата на рядката му брада и гъстата му, твърда и къдрава коса, им се виждаше красив. Когато се спреше при децата, те говореха с него като с равен. Старецът беше също така простодушен и наивен, приятен и добър, че сърцето му всеки миг се топеше от нежност. Всичко това се четеше в искрените му очи и затова негърът Саул беше очаровал дечурлигата, които понякога вървяха на тайфа след него по крайбрежието, или пък сядаха наоколо му, за да го слушат. В къщи те говореха за него с възхищение:
— Ах, майко, нали негърът Саул е красив?
Беше наистина красив. Освен това, с джобно ножче изрязваше от парче стара коркова тапа чудни лодки, с тънка мачта и платно, които можеха да плават в езерцата при отлив дори при страничен вятър.
С мъжете приказваше малко, усмихваше се само, подчертавайки смирено колко е незначителна собствената му личност. Чувствуваше, че го търпят. Плашеше се от грубите и брутални обноски. Имаше безкрайно кротък нрав. Но с жените и децата езикът му се развързваше. Разказваше им разни истории поетично и нежно, с думи, пълни с мистична екзалтация, които напомняха свещените книги и наивните легенди на древните хора. Но един път той ги увери, с известно озлобление и отчаяние в треперещия глас, че Христос бил негър. Жените се засмяха, но той заплака. Очите му се напълниха със сълзи и той започна да повтаря упорито:
— Черен, черен, като мене! Белите казват, че не е от нашата раса, защото са много завистливи.
По тъмното му лице падаха едри сълзи и от тях то блестеше като стъкло. На жените им стана жал, много жал заклетника. Скришом от мъжете и децата си те му даваха топла храна и изливаха пред него болките и нещастията си. Струваше им се, че в негъра Саул има нещо тайнствено, което те не разбират, което не е от този свят — може би погледът, може би приятният напевен глас…
Вечер минаваше с въжето за теглене на мрежите, което още висеше на рамото му, риболовните тапи се влачеха по земята, в ръката си държеше четирите рибки за вечеря. Той беше всъщност като другите, може би малко по-нещастен, но кой знае защо неговата нещастна безпомощност предизвикваше у тях повече жалост.
— А ваша милост никого ли си няма?
— Имах, имах, но не обичам да говоря. Жена ми беше бяла и имам дъщеря, черна като мене. Не знам къде е, но знам, че не е умряла. Хубаво е човек да има дъщеря! На моята й дадох толкова хубаво име! Казва се Луна. Представете си!…
— Много хубаво име!
— Защо ваша милост не отиде да живее при нея? Все по-добре ще ви е.
— Не знам къде е. Но не е умряла. Ако беше умряла, щях да усетя.
Останалата част от историята вероятно беше мистерия, голяма сърдечна тайна, която негърът Саул ревниво пазеше. Разпитваха го и тъй, и инак, но той не отговаряше. Изразът на лицето му ставаше тъжен, съвсем тъжен и едвам проговаряше:
— Не ми се говори.
В началото на октомври времето изведнъж се развали. Заваля дъжд и стана студено. След това, през ноември, пак имаше някой и друг хубав слънчев ден. Мъжете вече рядко излизаха в морето, което отново яростно зарева. Земята опустяваше. Негърът Саул беше страшен, вечно настръхнал от студ, той трепереше и просеше вино на вересия, за спасението на душите на онези, които бяха в кръчмата. Кожата му беше тъмносиня, сипкава като кадифе, а той беше станал угнетяващо мършав. Де що парцали намереше, всичко трупаше на сухото си и вцепенено тяло, от което костите сякаш стърчаха. Приличаше на призрак, на сянка, която бавно се плъзга. Понякога изпитваше чувство, че му липсва въздух и спираше запъхтян. Кашляше, кашляше все повече и повече и се разпадаше като стара кошница.
Когато зимата стана още по-люта, да ти се скъса сърцето, ако го видиш. Вече почти не говореше. Отваряше огромните си подплашени и трескави очи и замираше като вцепенен.
— Защо ваша милост не си отиде? Може би в Шарнека ще намерите работа и залък хляб. А рибарите не могат да оставят морето!… Не умеят.
Но негърът не приемаше такива увещания. Денем отиваше навътре в сушата и се връщаше натоварен с големи наръчи дърва. Водеше момчетата със себе си и сетне запалваха огромни огньове, на чиято топлина като че ли се посъживяваше. Тогава заговорваше със слаб глас за някакъв много голям огън, с високи пламъци, на който всички да могат да се стоплят. Оная зима в прокълнатата земя освен вратата на кръчмата, светеше и огънят на негъра Саул. Но една януарска сутрин го намериха мъртъв, увит с парцали, на дъното на лодката. Беше замръзнал.
Тогава се замислиха какво да правят с негъра Саул. Не си спомняха там да е умирал друг човек.
— Да повикаме свещеника от моите!
— Не може, понеже неговият Христос беше негър.
— Но тук няма гробища.
— Човекът не може да остане тук…
— Да се отнесе тялото, където трябва.
— А ковчег?
— Да се скове от две дъски!
— Най-добре ще е да го погребем в пясъка на дюните.
— И тук ще изгние, колкото и на друго място…
— Какво от това?…
— Първо да го изнесем.
Никой не посмя да докосне завитото в дрипи тяло на дъното на лодката. Валеше и всичко беше залято с вода.
Отидоха да помолят кръчмаря в името на бога да даде нещо, с което да го отнесат до гробищата в Монте. Но негодникът отказа:
— На мене ми дължи дванайсет литра и половина вино. Не давам повече на вересия дори за смърт.
Тогава всички започнаха да размишляват, като ругаеха от време на време низостта на кръчмаря Сидвестре.
— Умрелият вече не дължи никому нищо!
— Беше негър, но беше човек като всички.
Беше зима и земята беше без мъже. Само старци, жени и деца. Какво да се прави? И така в колебание минаха два дни. Тялото беше покрито с вода. Не можеха да го отнесат и не искаха да го погребат. На третия ден неколцина по-смели старци отидоха при лодката, почакаха прибоят да намалее и го откараха в морето. Когато навлязоха по-навътре, вързаха за краката му един камък и го вдигнаха над борда. Вече щяха да го хвърлят във вълните, когато капитан Бернардину заповяда да спрат.
— Чакайте, безбожници! Поне да е като на риболов.
Старците почтително свалиха баретите си и оголиха побелелите си глави. За момент настъпи тишина, морето също притихна. След това капитанът с развълнуван глас заповяда:
— В името на светата Богородица — тяло в морето!
И го хвърлиха. За миг то се задържа на повърхността сред неспокойното люлеене на вълните, но камъкът го дръпна и негърът Саул потъна в зелената водна бездна.
Почнаха да гребат към сушата и когато изтеглиха лодката на брега, казаха на жените, които ги чакаха:
— И той беше човек като всички, не можеше да стои тук.
Ана Дорада, с черен шал на главата и ръце, притиснати до гърдите, изплака със страхопочитание:
— О, старци, вие знаехте ли, че той има дъщеря, която се казва Луна?…
Времето помръкна изведнъж. Последните слънчеви лъчи, побледнели от филтъра на облаците, оцветиха повърхността на водата, отразиха там своята слаба анемична белота и изчезнаха, като оставиха деня черен. Духаше силен вятър — навеждаше дърветата по морския бряг, чупеше клоните, брулеше листата, шибаше гребените на вълните, вдигаше вихри от пясък, изпълваше с прах въздуха. По небето облаците се трупаха черни и мрачни, търкаляха се в необятното пространство, стелеха се по небосвода, обезформени от напора на свирепия вятър; и както бързо се натрупваха на гигантски кули, така се разнищваха на тънки пипала, докато изчезнат. В морето бушуващата вода се вдигаше в огромни вълни, които ревяха яростно, разбиваха се в плитчините, пенеха се застрашително, помитаха всичко по брега и се разливаха в конвулсии на крайбрежните пясъци. Те се раждаха от малка извивка, от незабележимо вълнение в далечината, за да пораснат, да се издигнат, гонени от вятъра, да залеят с грохот подводните камъни най-близо до брега, да изреват хиляди проклятия, да разбият своя величествен гребен в самите си недра, още преди да се доближат до брега, и да пометат в стремителна ярост останките, оставени от предишната вълна. По гребените им подскачаха побелели пръски пяна, които вятърът ту грабваше и разбиваше на прах във вихъра на своята мощ, ту ги влечеше към крайбрежната ивица и я поръбваше с украшения от причудлива и нежна дантела…
Бурята се приближаваше. Блясъкът на светкавицата озаряваше със зловеща пурпурна светлина потъмнелия ден, а гръмотевицата тътнеше в далечината с приглушени звуци, донасяни насам от вятъра. Денят се изпълваше със сенки и със страшни заплахи, които стряскаха хората, останали на сушата в милия уют на своя дом.
Тълпата, която се беше струпала на брега при рева на бурята, се вайкаше за съдбата на ония, които бяха в морето. Чуваха се възгласи, несвързани молитви и горещи молби, пълни с тревога и отчаяние, отправяни към бога да донесе спасение на хората, загубени сред бушуващите води, там в далечината. Страхът подлудяваше тълпата, разкривяваше лицата, правеше погледите безумни и жестовете безсмислени; той растеше при всеки по-яростен грохот заедно с молитвите, които разтрепераните устни мълвяха.
Без да помръдне, тя чакаше връщането на онези, които на разсъмване бяха приготвили мрежите и събрани в дружина, бяха поели в морето за прехраната си. Морето беше спокойно, вятърът не духаше и първите слънчеви лъчи, златисти като ленени къдели, блестяха по повърхността на водата, оцветени с ярките багри на дъгата. Имаше изгледи за добър улов, а нали рибарят не изкарва в къщи нито хляба за децата си, нито топлите дрехи за суровите зимни дни. Някои се бяха върнали при първата висока вълна, която се мерна в далечината. Липсваше само една от лодките и никой не знаеше дали ще успее да се спаси. Божията майка, на която се молеха с толкова жар, изглежда ги беше забравила в това мъчително изпитание, беше ги оставила на произвола на съдбата им, да бродят и блуждаят по вълните на безкрайното море.
От брега не се виждаше нищо. Морето продължаваше бясно да реве, да бушува с невиждана ярост. Огромните вълни се блъскаха с голяма сила към скалите, ревяха настръхнали, нахвърляха се с грохот върху пясъка, търкаляха се разгневени по крайбрежната ивица. Вятърът ги шибаше по гърбовете, издуваше ги още повече, нагъваше гребените им, изтръгваше от тях пръски пяна, свиреше над плитчините, вдигаше вихрушки от ситен пясък и се втурваше безмилостен и опустошителен навътре в сушата. Във водата с тих плисък закапаха отмерено едри капки дъжд; морското вълнение ги погълна. Един последен слънчев лъч светна върху морето, но разлюлените вълни угасиха неговото мигновено блещукане във водата. Свечеряваше се. А ураганът, мрачен и заплашителен, растеше и пълнеше с мъчителна тревога сърцата, уплашени от зловещите предсказания…
Внезапно над бурния рев на водите екна вик и смрази измъчените от неизвестността души:
— Ето ги идват, ето ги идват!…
И от брега забелязаха в далечината една черна точка, загубена на хоризонта, която погледът едвам достигаше и различаваше. Тя ту се издигаше внезапно върху настръхналите върхове на вълните, ту се губеше в дълбоките падини между тях, за да бъде отново намерена и следвана с поглед по мъчителния път, който изминаваше, за да се загуби отново, сякаш погълната от коварна вълна.
Скоро гонената от вятъра лодка се приближи до брега. Силуетът на борда й се очерта върху тъмните води и ясно се провидяха седналите здраво на пейките мъже от дружината. Завръщаха се всички и всички гребяха с все сила, следвайки усърдно високите властни команди на капитана, примесени с проклетия…
Тълпата онемя от вълнение, когато ги видя, че се приближават към опасността, към тесния проход в пясъчната плитчина, където прибоят беше най-силен… Сърцата на всички забиха силно и в очите им се четеше ужасът, който измъчваше душите. Те стояха още по-здраво, като вкопани в пясъка, готови да се хвърлят във водата, за да помогнат в бедствието, не се помръдваха от мястото си и сякаш с цялото си същество се бяха устремили към онези, които бяха в опасност.
Носът на лодката наближи брега в прохода между подводните камъни, като се съпротивяваше на прибоя. С едно силно замахване на греблата тя се покатери по гърба на вълната, издигна се на гребена й, като откри кила, по който се стичаше солена тиня. Лодката изскърца и греблата изпъшкаха в гнездата си при енергичния тласък на гребците. Още едно задружно усилие на мъжете. И водена от опитната ръка на капитана, лодката мина, преодолявайки трудността тъкмо там, където вече изглеждаше, че ще намери гроба си.
Тълпата въздъхна с облекчение, като видя, че се отърваха от опасността; на сгърчените лица затрептя усмивка; надеждата отново стопли изплашените сърца. Те бяха почти на две крачки. Сякаш вече бяха в прегръдките им и си отдъхваха след умората от упоритата борба…
Но ето че в далечината се появи една малка вълна и тласкана от вятъра, наближи брега. За миг порасна, изви гръб, източи се, по края на гривата й се появи пяна, извиси се, нададе глух рев, сгромоляса се с трясък върху подводните камъни и ги помете. Със същия устрем тя наближи лодката, подхвърли я във въздуха, обгърна я отвсякъде, изви я, раздърпа я бясно и в последна епилептична конвулсия я разби върху черната линия от скали…
Тълпата, която бе разцъфнала в усмивки, нададе вик, пълен с болка вопъл, направи отчаян жест. Няколко души, тласкани от желанието да се притекат на помощ на онези, които смъртта дебнеше, се хвърлиха в морето, обвити от разбеснялата се стихия, напираха срещу вълните, за да помогнат на онези, които трескаво молеха за помощ и закрила. Но полудялото море отново ги връщаше на пясъка, тласкаше ги пак към брега, доволно от жертвите, които лакомото му гърло беше грабнало в последния момент, когато храбростта на мъжете вече щеше да получи заслужена почивка…
Няколко часа по-късно обърнатата с кила нагоре лодка още се поклащаше по повърхността на обградения от скалите пролив. Гонена от вятъра, тя се понесе по течението и наближи брега, разбита и самотна. Една по-силна вълна я изхвърли на пясъчния бряг. Никой не се доближи до нея. И заседнала, там остана да гние, осветена от анемичен слънчев лъч, който се появи между облаците като погребална свещ, запалена, за да покаже на хората един от пътищата на живота, водещ към смъртта.
Безкрайната морска шир навяваше меланхолия и умора, водата монотонно се плискаше о брега. Вълните идваха бели. Идваха, разбиваха се в пясъка, после идваха други, все така бели и се разбиваха в пясъка… И все същото непрестанно бучене. Пясъкът гореше под лъчите на безмилостното слънце. И само това меланхолично бучене и монотонен плисък.
Имах желание да се загубя в неопределеното, в безкрайното. Мислех, че белите вълни ще ме накарат да мечтая за непознати земи, за приключения, както ставаше, когато чуех локомотивна свирка. Но вълните успяваха само да ме върнат към миналото. Очите ми се взираха в тях, а те все идваха и идваха — все така бели.
Неочаквано се появиха цветя, цветя от нашата градина, полски цветя — червени, сини, жълти… Китки, букети. Над морската шир — цветя. За миг техните багри нарушиха монотонността. После изчезнаха.
Очите ми останаха приковани в безкрайното полюшващо се водно пространство. Тогава изникна един кораб. Този кораб бе потънал отдавна, след като се бе натъкнал на мина. Така бяха съобщили вестниците. Но и сега, както някога, той си беше там — стар, олющен, мръснобял.
На палубата, облегнат на парапета, виждам младежа с тъмна коса и нежни очи, а до него — русото момиче с жълта блуза.
— Вече приближаваме брега, където ще слезеш. И няма да те видя вече.
— Ще си пишем — гласът й е тъжен.
— Ако можех да остана и аз с тебе… Проклети визи! Всичко е толкова трудно за нас. Всичко! По-добре да не те бях срещал…
— Моля те, не говори така! Прекарахме толкова щастливи мигове.
Той стисва ръката й и болезнено изражение пробягва по лицето й.
Двамата старци, които тогава седяха излегнати на брезентовите столове, навярно са умрели. Но сега са там, с това мъчително безпокойство в очите, което им придава изражение на уплашени деца. Неговият глас е малко пресипнал:
— Студено ли ти е?
Тя му се усмихна едва-едва, почти незабележимо.
Корабът се заклаща малко по-силно. Ниска жена с кръгло уморено лице простенва:
— Много ми е зле. Толкова е неприятно да се пътува с кораб.
Старицата я дарява с едва забележимата си усмивка:
— Имайте малко търпение. Спомнете си за всички премеждия, през които сте преминали.
Като чувам тези думи, аз се замислям над това, което знам за техния живот.
Дъщерята на старците била изпратена в Дахау. Зет им успял да избяга с петгодишното си дете. Но старците не знаеха къде е.
Жената с кръглото уморено лице бе загубила мъжа си. Нацистите го бяха принуждавали да къса трева със зъби в продължение на часове. После го бяха откарали някъде, но тя не знаеше къде. След време бе получила съобщение за смъртта му. „Застрелян при опит за бягство.“
Тишина, изпълнена с мъчителни спомени, обгръща тримата.
По-нататък виждам млада жена с бледо лице, която плете. Бе започнала този син пуловер, когато корабът бе потеглил на път. Сега е почти готов. От време на време погледът й се зарейва над морето и очите й приличат на празни черни кухини. До нея дъщеричката й си играе с едноока кукла без крака. Малката знае, че баща й е затворен, но не знае какво е това концентрационен лагер. Какво ли е станало с тази млада жена и дъщеричката й?
Чувам малката да бърбори:
— Мамо, кога ще пристигнем? Искам да купя нова рокля за моята Лена. А дали в тази страна ще има крака? Тя не може вечно да бъде без крака. Чуваш ли, мамо?
Жената повдига очи — черни и празни — и погалва детето по косата.
— Ще намерим крака за куклата…
Приближава се високо здраво момиче с очила и чанта през рамо. Избягала от Германия поради несъгласие с режима. Доброволно. Това бе предизвикало всеобщо възхищение. Тя приклеква до момиченцето и след малко то избухва в смях. Тогава младата жена отпуска синьото плетиво, става и отива към парапета. Черната като очите й коса се развява от вятъра.
— Мама не обича да слуша как се смеят — обяснява детето на девойката с очилата. Очите й са много светли, тя се взира в облегнатата на парапета жена. После става и се приближава към нея. Слага ръка на раменете й. Двете стоят така, без да говорят. Детето отново се заиграва с еднооката кукла без крака.
Носът на кораба. Тук е младежът, за когото се говори със състрадание. Навярно няма повече от осемнадесет години — не се знае точно. Той почти не говори. Лицето му е като вкаменено от болка. Очите изглеждат пълни с неизплакани сълзи. С ръце, пъхнати в джобовете на шлифера, той съзерцава разбиващата се о кораба бяла пяна, която сякаш го привлича.
Когато по-късно случайно узнах, че трупът на този младеж е бил намерен, изхвърлен от вълните на един плаж в Бразилия, не се изненадах много.
Всички пътници допускаха различни хипотези — дали бяха убили годеницата му? Или родителите? Или е присъствувал на мъченията на близък приятел?
Влизам в обширен салон. До малка масичка двама мъже играят шах — и двамата с подпряна на ръката брадичка. От време на време другата ръка премества по някоя фигура.
— Не знам какво ще правя. Моливи ли да продавам? Вече ме уведомиха, че няма да мога да упражнявал професията си. Или ще трябва да уча две години в университета като някой младок, за да получа дипломата на страната. Нямам пари, а и на тези години не ми достига търпение.
Мъжът с дълго лице и прошарена коса говори, без да вдига очи.
— Може би ще успеете да приемате болни тайно. Бежанците сигурно ви познават по име и ще ви потърсят.
Другият отвръща с монотонен глас:
— Може би… А вие?
— Аз ли? О-о — ръката бавно премества една фигура. Разговорът замира.
Около пианото са застанали две момичета и един младеж. Друг — нисък и набит, свири. Ритъмът на музиката кара младите хора да потропват с крака и да поклащат тела. Изправеният младеж вика:
— Та вие свирите чудесно! Можете да си изкарвате хляба!
Той пляска с ръце в такт с музиката, поклаща рамене напред-назад, после запява, като превзето върти очи:
— Ей, йей-йей-йей…
— Nice hair you have.[9]
— Oh, nein… Oh, thank you.[10]
Двамата се мъчат някак да се разберат. На младежа гледат със завист, защото е англичанин, защото има редовен паспорт, защото пътува във връзка с някаква сделка. А после ще се върне у дома. У дома…
Интересува го — това е очевидно, червенокосото момиче, което е трябвало да избяга от Берлин нощем, без да успее да си вземе поне един куфар.
Дали тази любов е свършила с края на пътуването? Или той е отвел момичето със себе си в Англия?
Слизам. Някои каюти са затворени. Има хора, които по цял ден лежат в леглата си. През една полуотворена врата виждам младо семейство, надвесено над бебе, което тихичко плаче. Майката няма мляко. Намаля й в деня, в който разрушиха дома им и счупиха дори люлката на детето. То не можеше да свикне с млякото, получавано на кораба. И все така тихичко плачеше.
В тесния коридор няма никой. Отново се изкачвам на палубата, този път откъм кърмата. Там е омразният човек. Много изправен, със светла права коса и твърди черти на лицето, той гледа наоколо с презрение, което се излъчва от цялата му стойка, от скръстените на гърдите ръце, от увисналите ъгълчета на устните. И заради него тези хора чувствуват, че все още не са свободни, че още трябва да говорят шепнешком, когато изливат мъката си. Това е той — представителят на бруталната власт.
Изкачвам малката стълба, която води към първа класа. Тъмен шнур ми показва, че не мога да продължа нататък. Виждам капитана на кораба да се разхожда със стройна хубава жена.
— Трябва да внимаваш с тези бежанци. Няколко пъти те виждам да говориш с някои от тях.
— И те са хора като всички други — гласът й е приятен.
— Така мислиш ти, защото не разбираш тези неща. Но нашият фюрер мисли другояче.
Жената въздъхва.
Свечерява се. Котвата е хвърлена в морето. В далечината се виждат светлините на брега, а светлините на кораба се отразяват във водата. Чува се шум на мотор. Приближава се лодка. Представители на властта се изкачват по въжената стълба. Те разговарят няколко минути с капитана, после повикват пътниците, които ще слязат от кораба — русата девойка с жълтата блуза и другата — висока и здрава, с очила и чанта през рамо. Двете слагат документите си на масата. Вижда се червено J[11] на първата страница на паспорта на русото момиче. Представителите на властта оглеждат двете пътнички от горе до долу. Прозвучава удар, на печат. Връчват паспортите им.
Голяма група е обградила момичетата.
— Честито!
— Дано получите новини от зетя и внучето.
— Желая ви щастие.
— Вашият мъж навярно е жив. Имайте малко вяра.
— Дано детето ви се поправи. Може млякото в Аржентина да е по-хубаво.
— Пожелавам ти да намериш хубави крака за куклата си…
— Сбогом… Сбогом…
Очите на русата девойка са пълни със сълзи. Никой не се изненадва, че младежът я притиска до себе си и заравя лице в косите й.
Със скръстени на гърдите ръце и насмешлива усмивка в ъгълчетата на устните, „бруталната сила“ наблюдава сцената на раздялата.
Двете момичета слизат в лодката. Представителите на властта си отиват. Сега нощта е тъмна. Светлинни отблясъци играят във водата. Лодката се отдалечава от кораба.
Един вик пронизва нощта:
— Анна!
Потръпнах. Вълните — бели и пенливи — се блъскат в брега, разбиват се в пясъка. Меланхолично бучене, монотонен плисък.
Този извехтял, олющен, мръснобял кораб бе потънал отдавна. Така бяха съобщили вестниците.
— Антониу Ребелу!
— Тук!…
— Номер двадесет и първи.
— Хайде отивай, късметлия, падна ти се нова — каза му Тобиаш с известна завист, докато гласът на капитана продължаваше с тегленето на жребия.
— Афонсу Ларика!
— Тук!…
— Номер тридесет и три.
И започна да скача от радост, да размахва ръце и крака, като че ли беше улучил най-голямата печалба от лотарията или пък щастливият номер щеше да препълни лодката му с риба.
— Франсишку Касойлу!
— Номер тринадесет!
— Номер тринадесет?!
— Щастлив номер.
И като че ли не вярваше на ушите си, та продължаваше да си повтаря с прегракнал глас така противния номер. Другите го гледаха с очи, които суеверието изпълваше с тъга.
Енгису, така го наричаха другарите му от групата, беше умислен през цялото пътуване; стряскаше се на сън и по цял ден стоеше с втренчени в зеленината на вълните очи, изтегнал се на слънце, подпрял леко глава на отпуснатите си ръце. Беше опитен рибар и най-добре от всички умееше да избере място за добър улов.
През своя моряшки живот той беше присъствувал на много нещастия и не малко от тях бяха свързани с този проклет номер тринадесет. И в това пътуване, което той прие повече, за да забрави случилото се, отколкото от необходимост, понеже с кръчмата на Торенра печелеше доста и не му се налагаше да търси други доходи, трябваше да се сблъска именно с този проклет номер тринадесет, та да се обърка още повече душата му.
Още от няколко месеца той си мислеше да не се качва вече на кораб, защото животът си течеше, а в касата полицата обещаваше добра печалба. Но после се появи момичето… а мъжът не е от камък. По дяволите, има сърце! Има очи! А когато узна за онази работа! Да, беше късно. Какво ли не ставаше по света. А той я мислеше за запазена и почтена тази мръсница! Страда много, колко много изстрада! И разярен, отказа да се ожени за нея, както й беше обещал. Даже го втресе, целият разяждан от ревност, и после направи всичко възможно, за да отплава. И тъкмо в часа на заминаването отново го обзе копнеж по момичето и твърдото решение да забрави, че му беше изменила много време, преди да го срещне; но това събуди старата ревност, която изгаряше гърдите му, мислейки за нейното безчестие. И с торба на гърба, гледайки кораба и земята, спомняйки си с тъга за всичките онези дни, останали далеч в миналото, той се запъти към лодката. Закален от потта на тежкия труд, от пронизващите северни ветрове, от толкова нощи на мъчително безсъние, остана там сломен духом и отдавнашната грешка на неговата Норбинда вече не му се струваше толкова обезпокояваща. Този ден морето беше леко развълнувано. С помрачени от печал очи, предричайки нещастно пътуване, той се изкачи неохотно по стъпалата, които го разделяха от гемията. Копнежът по момичето го притискаше като с железни клещи и целият път за него беше едно непрестанно въздишане по сушата, по нежните ръце на неговата Норбинда. А когато разгъваше платната там, на високото, гледаше хоризонта и виждаше върху вълните едно детско личице, лицето на неговия син… на сина на Норбинда, който сигурно вече беше се родил… После разтърсващият глас на капитан Томаш го връщаше към действителността и ръцете му ставаха по-сръчни. Триъгълните платна се спускаха, вятърът ги издуваше, гемията се разклащаше на всички страни и продължаваше да пори водата, оставяйки след себе си бяла пенеста бразда, която скоро изчезваше. И сега ли този проклет номер трябваше да измъчва душата му с лоши предчувствия?
— Не, няма да те видя отново… — и въздъхна.
Тегленето на жребий продължаваше. В този късен следобеден час гласът на капитана се губеше в шума на морето.
— Мануел Бентиш!
— Тук!…
— Номер седем.
Нощта падна, студът се усили, стана непоносим, та чак зъбите затракаха. Подготовката за тръгването рано призори беше привършила: разпределиха всичко, нарязаха стръвта, за да заредят въдиците, провериха лодките, греблата, всичко подред…
Маргарита отива на извора,
отива да си напълни стомната…
Пееше Тониу Ешпъдъу, който си изливаше мъката, а в това време бързите му ръце правеха последните възли и отново с неумели контури очертаваше сирената, която всяка година се появяваше на неговата лодка.
Отива на извора и си идва самичка…
И песента продължаваше провлечена, губеше се в простора, смесваше се с плясъка на вълните, които миеха корпуса на закотвената гемия.
А Енгису до късно през нощта се въртеше върху дъсчения нар:
— Нищо… така ми се пада… от главата ми е. Откъде ми дойде на ум да пътувам отново, гръм да ме удари! — каза си той и разкаяние сви сърцето му. — По дяволите, момичето е било още младо и за миг си е изгубило ума. Но това сега няма значение, очи като нейните не могат да лъжат. Изкушения!…
И сън не го хващаше. Виждаше отново Норбинда разплакана, съкрушена, как кърши ръце от отчаяние и показва порасналия си корем.
— Искаш ли това невинно създание да остане без баща?
И споменът за тези думи пробождаше сърцето му. Чуваше ги като наяве, кънтяха в ушите му. Напразно тя се беше мъчила да му обясни, че е била измамена отдавна, че е станала жертва на невинността си и на жестокостта на сина на въглищаря. И смяташе, че всичко е забравено, защото бяха минали вече десет години. И ако виното не беше развързало езика на онзи мерзавец, защото иначе от срам той не би казал нищо, и досега той щеше да си живее щастлив, без да знае нищо, и тя също… горката Норбинда.
И суеверието, страхът, че ще умре, без да е удържал думата си, покриваха с капки пот челото му.
— Това проклето тринадесет ще ме довърши. Ах, Норбинда, няма да те видя вече… — шепнеше и се мяташе неспокойно насън.
— Благословен да бъде господ бог, Исус Христос. Шест часът сутринта е!…
— Хайде, Енгису. Хайде, дяволе! Я виж, вече е светло!… — каза Мазела, като разтърси одъра му. — Голяма грешка ще бъде да отидем днес за риба. Такава гъста мъгла има, че с нож да я режеш, и е плъзнала нататък, та отклонява рибния пасаж!…
А Енгису с втренчен поглед, без дума да продума, се обличаше бавно, едва-едва нанизваше връзките на челиците си, които стигаха до коленете му, запретнал брезентовата си рубашка.
— Е, какво, чудако! Идваш ли или не? — повтаряше приятелят му Шику, алгарвец[12].
— Хайде! Я виж, всички вече спуснаха лодките!… Днес отиваш без оня младок, дето за нищо не го бива, и онзи нахалник, който се беше залепил за него.
— Проклетият номер вече започна да ми носи нещастие…
— Никакъв номер! Тази мъгла се появи още при пътуването — каза Мазела, за да го окуражи, да повдигне духа му, който смяташе за несломим.
Навън беше много студено. Чуваше се глъч и врява; не липсваха псувни, злобни подигравки и наивни песнички.
— Наслука, Тониу!…
Някои се кръстеха набожно, а после тласкаха с все сила лодката навътре в гъстата мъгла, докато изчезнат в сивата непрозрачност. Бордовата камбана се чуваше все по-слабо и по-слабо. Далечният й звън се смесваше с шума на веслата и показваше, че има живот в това безбрежно море.
— Наслука, Енгису!… — викна Мазела, изчезвайки в сивотата, като махна приятелски с ръка.
Енгису дори не го чу, беше целият превит над веслата и отблъскваше нервно лодката, а мислите му летяха надалеч. Звънът на камбаната вече се долавяше едва-едва, донасян от време на време от един лек, но студен ветрец, който пронизваше до костите. А Енгису гребеше, гребеше без спиране, мъчейки се да забрави внезапната промяна, която го теглеше към неговата Норбинда. Наоколо нямаше жива душа. Все същата гъста мъгла се носеше над зеленикавата вода. Механично отпусна плувките и започна да гребе, за да хвърли въдиците. Тази мъгла го притискаше като олово. Рибата беше клъвнала, но той стоеше неподвижно, с поглед зареян в сивата необятност, с тъжна от угризения душа. А лодката се люшкаше бавно, влачена от вълните. От камбаната вече не идваше никакъв звън. Наоколо цареше тишина — величествена, неумолима, сломяваща силни и смели сърца.
— Край, реших. Веднага, щом се прибера, ще отида да видя Норбинда и детето…
Стресна се от собствения си глас. Извади въжето с въдиците, натежали от риба, която искаше да избяга, и продължи работата си, а очите му се смеела, виждаха как смутената Норбинда се хвърля в прегръдките му и сочи нежно детето: „Целуни сина си, Шику[13]…“
А океанът като че ли споделяше неговата радост и му даваше риба, която беше дар божи.
След взетото решение силите му като че ли се увеличиха стократно — с такова усърдие дърпаше въдиците и подреждаше рибата на дъното на лодката. Бързо я натовари, сякаш мястото гъмжеше от треска. И се ослуша, та камбаната да му покаже къде да се върне. Заслуша се напрегнато. Но вятърът беше стихнал и до него не достигаше друг звук освен шумът на вълните. Безпокойството му растеше, челото му се набръчка още повече. Избра посока и наведен над веслата, загреба силно с поглед, който искаше да прониже тревожната сива непрогледност.
— Поне да се беше вдигнала тази проклета мъгла.
Гребеше и пот по-скоро от страх, отколкото от усилие започна да овлажнява челото му. Смело се бореше с отчаянието и натискаше силно веслата, насочил лодката нататък, накъдето му подсказваше инстинктът. Ако не беше мъглата, щеше да се ориентира по слънцето. Но нищо. Тя ставаше все по-гъста, с нож да я режеш. Спря за миг, като че ли да се ориентира и изпълнен с решителност, пое в друга посока. Стори му се, че чува друг плясък от весла и извика силно:
— Е-е-е-е! Е-е-е-е, друже! — и се заслуша неспокойно.
— Е-е-е-е! Е-е-е-е… Помощ!…
Но никакъв отговор; все същата ужасяваща тишина, все същото зеленикаво море, а над него мъглата, от която не можеше да се диша. Безпокойството му нарасна. Спомни си всички нещастия, на които беше присъствувал: Мануел Тиноку, когото никой никога вече не видя; и неговата лодка беше номер тринадесет. Алфреду Повейру, който се появи вкочанясал и вонящ, в лодка номер тринадесет, една нощ, когато беше на пост. Сардиня, който падна от гротмачтата и остана с парализирани крака, на когото при тегленето на жребия се беше паднал номер тринадесет. Почувствува се зле. Напрегна мускули и натисна с всички сили.
— Ах, загубен съм! — И застана прав в лодката, викайки, колкото му глас държи.
— Е-е-е-е! Е-е-е-е!… Помощ!… Помощ!…
А гласът му се губеше, заглушаван от гъстата стена на мъглата. Сълзите му течаха, но той продължаваше да гребе с уморени до болка ръце, които бавно губеха сили. А мъглата като че ли подхранваше отчаянието му. Лута се часове насам-натам безнадеждно, но бог не му подсказваше пътя.
— Това е наказание! Заслужил съм си го…
И хиляди пъти даде обет пред свети Пайо де Торейра. Обеща коленичил върху рибата да заведе там своята Норбинда и сина си, облечени в траур. И обнадежден, разцепи още веднъж въздуха с пронизителен вик, пълен с тъга и тревога. Но просторът не му отговори.
С падането на нощта стана още по-студено. Ръцете му вече не можеха да направят никакво усилие и гладът, жаждата и треската напукаха устните му.
— О, господи! Прости ми! — промълви той, гребейки напосоки, отмалял, с желание да спре. Драсна няколко клечки кибрит, от които заблудената лодка стана още по-мрачна. Влагата проникваше през дрехите му и тръпки го разтърсваха. Солта от водата се смесваше със солта от сълзите, които се стичаха — едри сълзи от угризение и отчаяние.
— Проклето тринадесет… нали си знаех…
И с ярост се хвана още веднъж с веслата. Но тялото вече не се подчиняваше, а ръцете му се израниха. Загубил всякаква надежда; той се свлече на дъното на лодката върху все още живата риба.
Закъснението му предизвика голямо безпокойства на гемията. Биеха все по-често камбаната и капитанът питаше разтревожен:
— Пелуду! Не ловихте ли заедно с Енгису?
— Не, сам бях, капитане! Тръгна на изток заедно с Мазела — и продължи, с точни движения, да подравнява купчините риба и да я премества в кошарите.
— Ами Мазела? — продължи капитанът.
— Казва, че бил тръгнал с лошо настроение.
— По дяволите!… По дяволите!…
Той сновеше с широки крачки от носа до юта, сред цялата тази човешка маса, миришеща на сол. Скора падна непрогледно-черна нощ. От време на време някой рибар оставяше вилата, идваше до борда и се провикваше, като че ли гласът му щеше да стигне по-далече от звъна на камбаната.
Дните минаваха. Гъстата мъгла се вдигна и грейна ярко слънце, което помогна да се напълнят трюмовете с риба. Работата продължаваше да бъде все така изтощителна. Споменът за Енгису, както и за много други, гаснеше постепенно, изместен от борбата, от треската за печалба.
Останаха само няколко реда в бордовия дневник:
Франсишку Жозе Касойлу — изчезнал на 17 юни 1939 година.
Средата на септември. Гемията е натоварена и последната риба се изкормва и осолява. Ще тръгнат след няколко дена. „Гайвота“ премина още на разсъмване с издути платна и ритмичното пукане на помощния мотор. Виковете на рибарите, които тържествено размахват ръце за сбогом, в което има предчувствие за близката земя, засядат дълбоко в сърцата на тези, които все още чакат. Въздухът, кристално прозрачен, пронизан от леденостуден бриз, донася закачките на другарите, които си отиват:
— До следващата година, приятели! Искате ли помощ?
— Стига сте се хвалили, че може да си изкарате някоя…
Жесе гледа гемията, която оставя след себе си нетрайна бразда от бяла пяна. А после изгряващото слънце обагря разлюлените води със странни цветове. Окоро гемията се превръща в обикновена точка без очертания, мъглява, почти нематериална. Нима наистина е била тук, нима наистина е съществувала? Няма човек, който да не си задава същия въпрос. Особено когато дни наред е бил прикован върху няколко метра люлеещ се под, притиснат от безбрежния океан, без други хоризонти, когато е виждал все едни и същи лица, живял е без изненади. Има предостатъчно време за какви ли не размишления. Има, да. И нима някой би могъл да му ги отнеме, да го лиши от уюта, който го очаква на сушата, от прегръдките на приятелите, които питат дали пътуването е минало добре, дали капитанът е свестен човек, който пипа здраво, дали курсът е донесъл добра печалба. И после идва кафето, което се пие бавно, придружено от малки глътки бренди, а през това време Диогу го потупва по гърба и му доверява със сериозен тон намерението си да напише нещо голямо, съществено, за това, което става там, из банките на Новия свят. И предвкусва удоволствието първите стъпки по твърда земя и даже онова особено усещане на тялото, което произтича всъщност от навика на краката да балансират непрекъснатото клатушкане.
Гемията премина тънката линия, която съединява небето и морето. Не остана и следа от нея. Изчезна. Бледото слънце се издигна, но като че ли донесе още повече студ. Жесе дръпна яката на полушубката си. По дяволите! Минаването на „Гайвота“ го накара да забрави помощник-машиниста, който се превива от болки там долу.
— Това са глисти, господин помощник-капитан — каза му с подчертана убедителност онзи грамаден рибар с щръкнала черна брада и тъмни хлътнали очи, обградени с гъсти ресници. Издълженият и изпъкнал гръден кош, дългите и масивни крака, обути във високи ботуши, достигащи до бедрата, му напомняха… „По дяволите, къде съм виждал това лице?“ Напряга си дълго ума, но най-после открива приликата. Точно така. Този исполин можеше да служи за двойник на Разпутин, на онзи Разпутин, който в детството му беше направил такова силно впечатление, че през нощта спа в стаята на майка си, на едно набързо приготвено легло, точно в ъгъла до прозореца. И когато нощем страшното брадато лице му се явяваше, за да го плаши, той отваряше едното си око и гледаше широкото легло на родителите си.
Странно е, че когато някой се разболее на борда, всички започват да проклинат. Може би защото им е предостатъчно да се грижат за себе си. Жесе винаги е бил много здрав, затова сега се е побъркал. Чете указанията на всички лекарства, с които разполага. Един господ знае! Заповяда да го свържат с „Жил Еаниш“. Той се води като помощник-капитан, какво повече може да направи в подобни случаи?
Гемията се полюлява леко. Глухият глас на майстора по осоляването се чува чак тук, горе: — Донесете риба. — Като че ли говори в някаква бъчва. Жесе слиза. Охканията на болния стигат до ушите му.
— Махнете топлата вода. Ще сложим лед. Сигурно с апендицитна атака.
— Кой нареди?
— Указания от кораба-болница.
Сутринта минава бавно. Жесе пита има ли подобрение помощник-машинистът, после почиства омасления си врат с някакъв парцал и го хвърля върху вълните. Разсеян е, намира се някъде далече, очите му са приковани в парцала, който се задържа на повърхността, носен насам-натам от вълните. След това споделя: — Кой знае, може да е стомашно разстройство! Вчера се беше намърдал на трапезата на хората от носа. Храната беше чудесна. Знаеш ли каква! Чер пипер, оцет, джинджифил. И всичко това полято с хубаво пиене…
И клати осъдително глава срещу тези, които си мрат от лакомията като рибата. Имал е язва. Знае как боли. Заради един глупак да се проваляме!
Жесе не знае какво да прави по-нататък. Ще се свърже отново с лекаря и ще му каже какво е научил по околни пътища.
— Повърна ли? Има ли температура? Как се чувствува от леда? — разпитват настойчиво от кораба-болница, като че ли подробното описание на Жесе не им стига.
— Повърна. Изглежда, че няма температура…
— Добре. Махнете леда. Поставете му грейка с топла вода и му давайте алкални препарати и сода.
Престоят продължава. Дуарте идва да му иска синьо лекарство за болните от вариола. И показва дебелите си отвратителни китки, покрити с мехури. На капитана му се иска престоят да продължи. Ако им провърви пак, ще може да занесе още няколко квинтала[14]. Но знае също така, че с това ще затрудни плаването на разнебитената гемия. И продължава да гледа изкормената риба. Кошарите са почти празни. Усмихва се дружелюбно. Тук той се чувствува като у дома си. Гледа екипажа, който за десети път слуша една закачлива народна песен. Издрасканата плоча им доставя винаги същото удоволствие, помага им да понасят самотата, която понякога пълзи по тях като леденостудена течност, парализира телата им. Жесе познава стария капитан, който се е сраснал със самата гемия. „Тук дишам по-добре“ — казва неведнъж той. Даже пожела да се оперира по-рано, за да може да отплава. „Щях да умра, ако бях останал на сушата, но не от операцията“ — твърди той полушеговито, полуубедително. Жесе не може да проумее тази привързаност към океана и към тази разнебитена гемия. Постъпи на нея по необходимост. Може и да свикне. Но ако на сушата му платяха толкова, не би се поколебал.
Високоговорителят бълва сред непоносим шум едно аржентинско танго. Исполинът Разпутин се опитва да прави трудни стъпки, сграбчил един новак, който се дърпа срамежливо. Музиката лети над водата и се губи в далечината, в млечната синева. Чайките, дошли на лов за рибешки карантии, като че ли следват същия ритъм в своето бавно и неуморно кръжене над водата. Слънцето, вече издигнало се високо в небето, разпръсва метални жички по острите гребени на дребните вълни.
— Ще пукна, господин помощник-капитан.
— Как така ще пукнете? Ще ви дам антибиотици. Лекарско нареждане.
— Но каква ми е?
— Откъде да знам! Мисля, че е чревно разстройство. Ще махнем водата и ще сложим лед…
Нощта се приближава. Застудява се още повече. Капитанът нарежда да дадат по чашка ракия. Разпутин процежда през зъби някаква псувня, понеже момчето не му напълни канчето до горе. Отдалече достига слаб звън на бордова камбана. „Гемия, която вика някоя заблудена лодка…“ И този звън, който се носи над пустото море в този предвечерен час, напомня за трагични корабокрушенски истории и още повече смразява сърцата на тези, които само топлината на семейството може да утеши. В такива моменти Жесе си мисли, че е по-добре да яде коричка черен хляб в къщи, близо до старата. За щастие на тази възраст мислите зависят от обстоятелствата. Утре ще види нещата под друг ъгъл. Днес се е разкиснал, защото не може да помогне на помощник-машиниста, който продължава да се превива от болки в каютата.
— Умирам, господин помощник-капитан!
— Мри, лайно такова — крещи Жесе, излязъл извън себе си.
Настъпва нощта, мъчителна, злокобна, вледеняваща. Бордовата светлина, отразена във водата, играе призрачни танци. Жесе гледа, мигащия фенер и си спомня за Разпутин и за филма, който го накара да си смени леглото. Вижда го с черната брада, със зловещите очи и часовника, с който хипнотизира младия царски син. Тръпки полазват по тялото му. „Глупости, поддаваме се на стари страхове.“ Ляга си. Над него лоцманът спи така спокойно, като че ли се намира в най-комфортния хотел. Каютата е изпълнена с воня на някакво животно, която силната миризма на риба и на тютюн не успява да скрие. Не му се спи. Но му е приятно да си намести кокалите върху одеялата. Отнякъде достига нервен смях. След това настъпва някаква тишина, съставена от хиляди дребни шумове, смятани за нещо нормално. Затваря очи. На черната завеса, спусната от клепачите, с безсрамно предизвикателство започват да танцуват жени, които той познава и винаги е желал. Събличаха се бавно, с голямо старание. Усеща дори свежата миризма на сапуна им, на одеколона, топлата мекота на кожата им. Парлива вълна обхваща краката му, пълзи нагоре, издига се с див устрем.
— Господин помощник-капитан! Господин помощник-капитан! Помощник-машинистът уринира кръв. Горкият! Съвсем го е закъсал.
Жесе притиска здраво един о друг краката си и разтърсва силно глава. Светът, от които идва, властвува неумолимо над цялото му тяло. Разтърква чело и прогонва прекрасните видения. Лоцманът отваря едно око и пита, с провлечен глас какво става.
— Щом като е уринирал кръв, сигурно има камъни в бъбреците. Дайте му нещо противоспазматично, морфин, ако е необходимо. След два часа ще се обадя там. Добре, махнете бързо леда и му сложете топла вода…
Глух шум показва, че разговорът е приключил.
Нощта е леденостудена. И слабите светлини на илюминаторите правят гемията още по-мрачна, загубена някъде там, сред студеното и смазващо величие на океана.
Поискаме ли на някой моряк да ни разкаже за Сент Джон, той започва да ни рисува направо върху масата за кафе нещо като балон с дълга и тясна шия именно защото думата му е преди всичко за закритото пристанище, за удобния за акостиране кей, за корабоплаването без опасност от засядане. Едва след това си спомня за града, за магазините, за хладилниците, за предачните фабрики, за заведенията, за дансингите, за жените. В действителност пристанището прилича на потна жлеза, но в много по-големи размери.
Жесе гледа стръмните брегове, които му връщат почти мигновено шума на машините. В дъното на коридора изниква смътно нещо синкавокафеникаво — първата тясна ивица от вълнолома, а над него плъзва градът, който покрива хълма от долу до горе. Сега не изпитваше трескавата възбуда, която го обхващаше по-рано при приближаването на сушата. Годините отнасят със себе си свежестта на чувствата. Меланхолия! Рибарите се надвесват над борда и се взират в пристанището. После очите им се впиват настойчиво в силуетите, които им се струват женски. Все още едва се различават, но те мечтаят за идеални форми и чувствуват непреодолимо желание да се шегуват:
— Нося подарък!
— ??
— Представете си! Сутиен. Отивам в Боуринкс.
— А имаш ли мярката?
— Защо? Необходимо ли е? Там има момичета от всякакъв калибър. Стига само да посочиш…
Рикарду, новият лоцман, мечтае за приключения в града, където ще стъпи за пръв път. Нагласи се от горе до долу, даде да му изгладят панталоните, кисна си ноктите в паница с топла вода и настърган сапун и само от срам удържа на изкушението да ги намаже с бял лак. Вярваше, че никой не би устоял на романския му чар, но все пак подсили, доколкото можа, естествената си привлекателност. Косата му е смолисто черна, кожата — матова, очите — големи и черни. „По дяволите! Та аз съм истински южняк“ — говори си тихичко, оглеждайки се с одобрителни жестове. Но гледа да няма някой наблизо, за да не забележи противния нарцисизъм.
— Знаете ли, Диогу, журналистът, твърди, че имаме доста мавърска кръв и сърце, разтегливо като платформа на трамвай… — каза набързо, когато видя, че се появява помощник-капитанът.
— Има право, разбира се — потвърждава Жесе, мислейки си за капитана, който цяла сутрин седи в каютата пред портрета на семейството си (жена му с двете момчета отстрани и с момичето в скута) и се мъчи да се вдъхнови, да се развълнува, като си спомня дребни случки, за да се отприщи потокът от мисли, с който би искал да изрази чувството на така наречената семейна солидарност. Той оставяше писалката след завършването на всяка внезапно споходила го мисъл и пиеше на малки глътки уискито, задържайки питието в устата си, преди да го глътне.
— Пристигаме, капитане — прекъсва го Жесе, докато приготвя някакво питие.
— Е, нали знаете. За там тъгуваме — напомня му на свой ред капитанът. После се обляга бавно на фотьойла, замълчава за миг, докосва се многозначително до чашата на Жесе и се завръща от далечната земя, от топлината на семейството, от уютната къща, където вечер децата крещят, че искат да видят програмата от край до край. „Деца, елате да чуем предаването за моряците“, подканя ги майка им; „Може баща ви да говори…“ Не й отговарят. Дават криминален филм. Дано да се провали предаването за моряците. Много е скучно.
Капитанът завърши писмото. И с това се почувствува освободен от каквото и да е задължение за тази нощ. Тази нощ щеше да бъде посветена на Кейт, на Керъл или на Бети.
Жесе няма желание да размишлява върху човешката природа. Гемията скоро ще акостира. Ще хвърлят въжетата. Драгонаш, чието задължение е първото корабно въже на малкия тримачтов кораб, поглажда две бутилки с глинтвайн, които ще му донесат в най-добрия случай осем долара. Жесе познава цялото циркаджийство, изучено и усъвършенствувано на борда в часовете на почивка. Дори знае точно как ще стане всичко:
„Бренди?“ — питат го с носово произношение.
„Пет звезди?“
„Йест, дядка. Пет звездички, говедо. По един долар за всяка звезда, говедо. Ако искаш да пиеш кашаса, плащай, говедо.“
Понякога питието се приготвя с помощта на готвача, който получава цвета от силна отвара от чай, набавя им празни бутилки, но с безупречно чисти етикети, с необходимите пет звезди, които служат за бандерол. Жесе дори трябваше да се намеси веднъж, когато се готвеха да продадат, и то на добра цена, три бутилки пълни с урина на един човек, съвсем пиян от някакво питие от червено вино, захар и ракия, което мошениците наричаха с гръмкото име вино от Порту. По-късно научи, че това е един педераст, тясно свързан с целия екипаж.
Междувременно се свечеряваше. И светлините, които се появяваха в различните точки на града, бележеха едно мъчително изкачване на планината. Някога… Какъв глупав темперамент имаме — живеем само с миналото! Като гледа Сент Джон, Жесе вижда нещо от градовете на своята страна, нещо от Сент Джон от други времена, нещо от градовете, за които е мечтал и никога не е видял. Вдишва свежия въздух, изпълнен с чудни благоухания, които той не иска да разпознае, но които му напомнят смътно рождени дни, годишнини с наздравици, произнасяни с тържествен тон от сериозни гости. Вдига яката на полушубката си. Капитанът купува кибрит и говори много повече, отколкото е необходимо за случая, с неговия отсечен и с лошо произношение английски език. „Многословие, присъщо на хората, които идват от морето“ — мисли си Жесе. И усеща като него как същият запас от енергия му причинява нещо като безпокойно спокойствие, непреодолимо желание за близост, за интимност. Капитан Дуарте, когото познава от три години насам, му разказва, докато отиват към „Старата колония“, приключенията си по други географски ширини.
— Дългото плаване си има свои предимства, своя прелест… — започва той.
И фразите, произнасяни в началото сравнително спокойно, накрая стават развълнувани, дори недовършени, като че ли по средата на всяка мисъл му идваше на ум друга, много по-важна.
— Какво? Разказвал съм ви вече за онзи случай в Ирландия?
Историята в Ирландия — както много други — е едно обикновено приключение, което може да се случи на всеки, обаче капитанът я вплита в сложна мрежа от изненади.
— Само на мен!
И описва с досадни подробности кулминационния момент. После спира изведнъж, дръпва Жесе за ръкава на полушубката, духва дим в очите му и упорито повтаря:
— Само на мен, скъпи приятелю. Само на мен!…
Жесе на свой ред се опитва да му се довери за любовта си към Ива, за нерешителността си и неприятното чувство, че трябва да й говори сега, сега, когато беше получила голямото наследство. „Не, не искам да пипам това, което леля ми ми е оставила“ — каза тя още в санаториума, много дни преди да й съобщят, че се е излекувала. „Знам ли, състоянието ми може отново да се влоши и да ми дотрябват…“
— Познавате ли Дания, Жесе?
Взаимният възторг от първите признания създаде между тях още по-голяма близост. Капитан Дуарте няма да даде думата на помощник-капитана поне половин час.
— Но познавате ли Дания? — повтаря настоятелно той.
Жесе не я познава.
— Там един мъж се владее, приятелю. Но ще ви разкажа: след войната отидох там да търся товарен кораб. Превърнаха го в риболовен. Това е днешният „Санту Инасиу“ на Акционерното рибарско дружество Лажиш О. О. Предполагам, че излезе много по-скъп, отколкото ако бяха направили нов. Но нали знаете! Интереси…
Намират се на Уотър Стрийт, най-оживения булевард на града, който е почти успореден на северния кей. Там ще вземат такси. Капитанът запалва нова цигара от вече догорилата угарка. Правят две крачки и спират. Забравят какво правят там, къде искат да ги отведат краката им. Времето е определено независимо от някакъв механичен измерител. Впрочем знае се какво става в такива случаи с хората. За този, който говори, най-вече за този, който говори, в момента има едно-единствено измерение: историята, която преживява отново. И това отдалечаване, преплитането на настояще в минало, го кара да изпадне в силна възбуда.
— Приятелю Жесе! Какво ще ми кажете за това? Момиче един път, нали?
Очите на капитана все още са някъде далече. Гледани през кръгчета дим, изглеждат нереални. Усилието да се върне към действителността е винаги много голямо, почти болезнено. Заради това забавя възвръщането си към настоящето, което го задължава да съществува заедно с всеки момент.
Нощта мина без изненади. Приятелят Бъч дойде с голямата кола и беше там, на масата в левия ъгъл до оркестъра, с две момичета, които през деня продават разни дреболии на Роял Стор. Пиеха умерено, танцуваха с въодушевление и в края на третия слоу се увлякоха страстно като всеки португалец, който уважава себе си. Когато автомобилът се изкачваше към кулата („Отвратително! Едва сега започна развратът; ще гледаме уж морето отгоре…“), градът вече спеше дълбок сън. По улиците нямаше жива душа. Свежата и светла боя на къщите блестеше пред фаровете. Жесе отчаян обмисли английската фраза, която ще каже след малко, построена по португалски:
— Ех, Керъл, Керъл! Не кръв, а вода тече във вените ти!
Усеща собствения си глас някак странен и съвсем смътно долавя странното положение, в което се намира. Лицето на Ива, бледо от болестта, изниква точно когато Керъл е станала малко по-податлива. „Момент“ — завършва с глух глас.
Отваря вратата, излиза и я блъска силно. Студ щипе върха на ушите му. Приближава се до стената, която поддържа склона. Градът се спуска със зашеметяващ бяг по стръмния скат. — По дяволите! Колко съм недодялан…
— Май не я бива твоята сексапилна приятелка? — пита Бъч жена си, която се усмихва двусмислено, гледайки силуета на Жесе, надвесил се над кулата.
Свиреше акордеон. Беше топло. Грееше луна. По уличките на пристанището полуголи мъже търсеха прохлада. От време на време някой запален от жегата младеж се хвърляше във водата. В кабаретата и баровете, чиито врати бяха отворени, имаше малко хора. Оттам долитаха печални мелодии и се понасяха по улиците. Някой си подсвиркваше познати песнички от неизвестни страни.
Беше топло. Пушекът, който излизаше от комините на корабите, се издигаше право нагоре. Завързани за кея, гемиите се клатушкаха леко. По-нататък, в далечината, се виждаха големи кораби, които изглеждаха неподвижни от много години насам.
Грееше луна. По мръсния паваж на улиците двойките се влачеха едва-едва. Чуваше се сподавен смях и гласове, които молеха или увещаваха. И разговори на жени, които си приказваха за живота, и на мъжете, които също си приказваха за живота, но по друг начин и думите им звучаха отчетливо в тихата лятна нощ.
Беше нощ. Една самотна жена, движейки се като автомат, влезе във вратата на Морски бар.
А вътре тишина. Клиентите бяха малко и келнерите си шушукаха лениво. Собственикът проверяваше касата.
Жената влезе, но никой не й обърна внимание. Застана пред едно олющено огледало. Очите й бяха хлътнали. Имаше вид на изхабен човек. С мръсна и невчесана коса на проститутка, свикнала на всичко. Оглежда се дълго. След това със забавени движения се обърна и остана да стърчи неподвижна сред бара. Постоя малко така, после пристъпи, спря се колебливо и отново тръгна бавно към мястото, където се намираха грамофонът и плочите. Избра една плоча, пусна грамофона и музиката започна.
Келнерите погледнаха жената. Собственикът спря за момент своята работа, сви рамене и продължи сметките си.
Музиката продължаваше. Жената седна до грамофона. Наведе наляво глава, подпря я с ръка и се заслуша. Потръпна леко, когато мелодията отстъпи място на един мъжки глас, който пееше малко дрезгаво, но изразително тъжно. Сълзи замрежиха очите й.
Гласът на певеца редеше: „Сине мой…“
„Навън беше топло и грееше луна. Вечер той си играеше по улиците на пристанището. Беше здрав и весел. По улиците на пристанището без страх той си играеше. Беше красив. Със загоряло лице, разгърден, пълен с енергия пристигаше в къщи. И сбогом умора, сбогом тъга, сбогом грубости на мъже от цял свят. Той спеше встрани, тих и спокоен, животинче, доволно от живота. А тя, макар и измръзнала, беше щастлива, защото не беше сама. Навън беше топло и грееше луна. Така топло, така топло беше там, навън. Днес в прегръдките на един мъж, утре — в прегръдките на друг. А имаше толкова нежност в сърцето й…“
Гласът на певеца редеше: „Сине мой…“
А после мелодията отново се извисяваше жална и сърцераздирателна, и плочата завършваше с вика на певеца: „Сине мой…“
В бара настъпи тишина. Жената повика келнер и си поръча нещо за пиене. Когато й донесоха питието, тя едва докосна устни до чашата. Стана и отново пусна грамофона. Чу се същата песен. Всички погледнаха към нея.
Седнал на стол до бара, един моряк изслуша песента неподвижен, опрял лакти на тезгяха, с лице скрито между дланите. Но когато песента се разнесе отново, той се размърда. На грубото лице изпъкнаха очите му, пълни с печал. Втренчи поглед в жената, после в грамофона. И с отпуснати ръце продължи да слуша. Гласът на певеца редеше: „Сине мой…“
„Навън беше топло и грееше луна. Спокойно, пристанището потъваше нощем в тихи разговори. Наблизо, до стръмния морски бряг, имаше градини и борове. Миришеше на море и цветя. Жителите на селището идваха да посрещнат пристигащите кораби и колко различно беше всичко от шумните пристанища с груби пиянства в кабаретата и любов, купена от проститутки, жадни за пари…“
„Грееше луна… Мургава, с черни, искрящи в полумрака очи и гръд, надигаща светлата блузка, тя идваше. С един скок той се прехвърляше през борда на кораба и ето ги вървят бавно към полето, където се скриват…“
Песента беше към своя край. Колко пъти вече я беше слушал, изпълнен с желание тя да свърши веднъж завинаги, но с каква жажда очакваше да я чуе отново, когато корабът спираше някъде. В бара беше топло. И тихо. Очите на жената бяха пълни със сълзи. Собственикът свърши проверката на касата и излезе през задната врата. Влезе някой, препъвайки се. Беше един пиян, който изшътка, после седна и веднага заспа. На една маса в ъгъла седеше слаб човек, с къса остра брадичка и наблюдаваше. Двама моряци, разгърдени, с навити ръкави, играеха на зарове и пиеха бира. Жената стана. Пусна грамофона. Келнерите се засмяха. Един от тях дигна пръст и го опря о челото си. Песента започна отново.
„Беше на четиринадесет години, излязъл наскоро от училището, почти мъж. Ах, той не обичаше училището! Обичаше само да играе, да тича из квартала, да се бори с момчетата, да се къпе в морето и да минава за моряк в лодките на приятелите. Растеше силен. И момичетата на неговата възраст вече се заглеждаха в него…“
И гласът на певеца редеше: „Сине мой…“
„Сине мой… сине мой! Целият труд, всички мръсотии на живота бяха зарад него, всичко, всичко зарад него… Навън беше топло и грееше луна, там навън винаги беше топло и грееше луна, там навън винаги имаше живот… Къде беше бог, та не я закриляше? Сине мой… Сине мой…“
Очите на жената преливаха от сълзи. Морякът гледаше слисан, изумен. Мъжът с късата остра брадичка седеше и наблюдаваше. От време на време се чуваше потропването на заровете по мраморната маса. Пияният спеше.
„Беше нощ. Пристанището беше тихо. Светлините на крайбрежната улица се полюляваха във водата. И рибарските лодки им правеха компания в очакване на утрото. Устните й бяха топли. Тялото й беше топло. Голи, скрити между скалите и луната осветява телата им, а финият пясък ги гали. Очите й са втренчени в луната, като че ли са го забравили, влюбени в безкрая…“
Гласът на певеца не пееше, а почти викаше: „Сине мой…“
Погълнати от играта, играчите на зарове не чуваха песента. Беше топло. Пиеха бира. Мъжът с късата остра брадичка се усмихваше иронично. Пияният хъркаше. Някъде далече навън свиреше акордеон. Две почти голи момчета дойдоха до вратата и извикаха нещо. Избягаха веднага, заливайки се от смях. Морякът блуждаеше с поглед из бара. Пиеше ненаситно, без да спре.
„Песента щеше да започне отново, щеше да започне… Беше топло. Песента започваше отново… Жената беше луда… Но дори и да свършеше песента, той щеше да я чува винаги. Всичко това беше някаква халюцинация, на всичко това трябваше да се сложи край…“ Като някакъв автомат жената пусна грамофона. Келнерите се разсмяха. Морякът бръкна в джоба си. Пияният се събуди, направи „шшшт“ и отново заспа. Усмивката на мъжа с късата остра брадичка не изчезваше от лицето му.
Гласът на певеца редеше: „Сине мой…“
„И една нощ… Сине мой… сине мой…! Грееше луна, морето беше спокойно. В стаята един рус, деликатен чужденец — почти беше щастлива. Очите му сини, прозрачни. Толкова млад, толкова красив, почти като сина й… И една нощ… Навън беше топло и грееше луна. Боже мой, животът навън беше винаги топлина и луна… Тя, в прегръдките на един мъж, а синът й плуваше, плуваше там, където…“
Гласът на певеца редеше: „Сине мой…“ „Непоносима болка, безкрайна болка обхващаше цялото тяло, цялата душа… и едно безумно страстно желание да върне живота на голото тяло, проснато на пясъка, така младо… Голо, блестящо от водата, мъртво, под изгрялата луна… сине мой, нейната утеха…“
Гласът на певеца не пееше, а почти викаше: „Сине мой…“
„Когато корабът замина, когато на другия ден корабът остана сам сред вълните, той почувствува, че е изгубил нещо от себе си. Безсънните нощи в каютата, сънищата, в които се явяваше тя, гола и го викаше… Краката й, блестящи в тъмнината… Непрестанно жадуваше за нея, непрестанно долавяше уханието на море, което излъчваше тялото й, виждаше гърдите й, които хапеше страстно, усещаше горящите й устни, които го целуваха… Спираха в други пристанища, но той не я забравяше, обладаваше с бясна страст други жени и затворил очи, мислеше за нея… Беше някаква отрова, проникнала в кръвта му, вълшебство, магия на пристанището с аромат на цветя от близките градини и от боровете по стръмния морски бряг…“
Гласът на певеца редеше: „Сине мой…“
Келнерите от бара работеха мълчаливо. Мъжът с късата остра брадичка стоеше неподвижен, усмихваше се. Играчите на зарове престанаха да играят и брояха спечелените точки. Дясната ръка на моряка се пъхаше все по-надълбоко в джоба.
„Песента, песента… Грееше луна, когато се върна в тихото пристанище. Щеше да я прегърне отново. Грееше луна и лаеше куче. И изведнъж новината, която нейният баща му съобщи: Замина, не зная накъде… Бременна, не зная от кого…“
Гласът на певеца редеше: „Сине мой…“
„Плочата, ужасната плоча… Жената беше луда, беше разрушила всичко, ето вече две години, а я нямаше на нито едно пристанище; животът не можеше да продължава така, жената беше луда, намираше се там, за да го мъчи и терзае… Безпътните й устни, спазмите и виковете, сине мой, сине мой…“
Гласът на певеца не пееше, а почти викаше: „Сине мой…“
Дясната ръка на моряка тършуваше трескаво из джоба. Играчите на зарове станаха. Пияният се събуди. Една млада двойка влезе в бара. Мъжът с брадичката се усмихваше…
„Беше топло, беше много топло, насладата гореше на устните й, отсъствуващи, изчезнали, далечни, песента, ужасната песен, певецът, който пееше: «Сине мой… сине мой…», жената беше луда изпратена от Сатаната, тя стоеше права, гледаше грамофона, пипаше нещо по плочата, омагьосваше я… Някакво непреодолимо желание, някаква луда страст да свърши с всичко това… Животът беше пълен с топлина. Вечно беше лятото в кръвта му… А тя, далече, отсъствуваща, тя, пресъхналият извор на неговото щастие…“
Прав, жестикулирайки с лявата си ръка, пъхнал другата в джоба на куртката, морякът, омагьосан, не откъсваше очи от жената. Пияният гледаше всички с изключително внимание. Мъжът с брадичката наблюдаваше и се усмихваше. Двойката се държеше за ръце. Играчите на зарове, безразлични, плащаха сметката си.
Гласът на певеца редеше: „Сине мой…“
„Защо не престане тази жена с нейната песен? Беше топло, задушно, барът ужасен, животът ужасен. Светът беше ад, жената беше изпратена от дявола, заплашваше го с някаква магия. Това трябваше да свърши… всичко се въртеше в пламналата му глава, хора и маси, и столове, бутилки и чаши, и грамофонът, и плочата, ужасната плоча… Имаше нужда да крещи, да направи нещо, за да се избави от магьосницата и от нейния съюз с дявола…“
В тихия бар викът на моряка накара всички да изтръпнат. Усмивката застина на лицето на мъжа с брадичката. Жената се обърна изплашена. Пияният направи „шшшт“. Блесна острието. И никой не се намеси, за да предотврати удара с нож в гърдите на жената, която се олюля и падна. Мъжът с късата остра брадичка стана. Пияният започна да повръща. Морякът гледаше безпомощен кръвта, която обагряше бавно шията на жената.
Гласът на певеца не пееше, а почти викаше: „Сине мой, сине мой…“
Струва ми се понякога, че и двете се смеят зад гърба ми, че и двете вече знаят всичко, но се преструват, че не знаят. Пък може и да знаят! Добре ми е известно, че тези две особи не са като другите хора — имат друго схващане за живота, както те казват, по̀ са издигнати…
Но ако е така, по дяволите морала — и още по-добре за мен, защото не ще трябва да се крия толкова… Събудих се една нощ в леглото до жена ми, усещайки топлината на тялото й сгушено до моето, свила се цялата, както има навик да спи, и кълна се, че даже вече не знаех, усещайки миризмата на кожата и косата й, в чие легло съм, нито пък коя е тая самка.
Гледах да не я размърдам, защото се сърди много, когато я будя, освен ако е заради малкия, и се загледах в нея, представяйки си какво ще стане, ако тя се научи.
Спеше дълбоко и най-голямо впечатление ми направи чувството, че между нас има огромно разстояние. Кое беше това същество, което сега не можеше да се преструва, което може би не помнеше нито собственото си име, нито знаеше, че законите на брака са на негова страна, че има правото да ми крещи, да ми иска пари?… Това затихнало и чуждо тяло, което дишаше с такова спокойствие и безразличие, не съответствуваше на образа (повече тъжен и отегчителен, отколкото кротък) на моята жена, каквато си беше обикновено. Имаше дори благ и сдържан вид като по времето, когато бяхме влюбени. Сега, през последните години, съм свикнал да я виждам само да иска. Дори подозирам, че само ако й се е присънило, че чува стъпките ми, усмивката веднага изчезва от лицето й. И го прави нарочно, за да ме накаже, като че ли аз съм виновен, че проклетата ми работа не носи повече пари. Да, понеже тази постоянно нацупена физиономия, тези фасони, които прави в моя чест, са само защото парите не стигат.
А сега, Луизиньо. Боже опази, но с него наистина шега не бива. Ако детето е болно, в къщи става по-лошо от ад. Знам, че не го взимам много навътре. Убеден съм, че нищо лошо няма да се случи… И наистина, рядко се оказва нещо сериозно. Но пък ако се окаже, здрава да ми е гърбината! Може би има нужда от планински въздух, или пък от силна храна. Възрастните почти всеки ден могат да ядат ряпа и фасул, но на него това не му стига. Той расте, откъде ще вземе сили. Светлата искрица на моя живот! А като си помисля, че не минава ден да не изпия един „империал“ в кафенето. А откакто се мъкна с тия никаквици… Но това не може да продължава така, ама, разбира се, че не! Плаща този, който се хване.
Станах предпазливо, за да не отвия Марта, която дори и през лятото си хвърля отгоре още две вълнени одеяла, и отидох на пръсти до креватчето на моя Луис. Ама че се разкисвам! Кой би казал, ако ме чуе какви мръсотии говоря в бръснарницата и как се задявам с всички минаващи жени, както правят и другите (после чак ме досрамява от тия свинщини), кой би предположил, че заставам така на колене пред заспалия си син и че му целувам леко ръцете, толкова леко, че той дори не се помръдва?…
Когато онези фльорци се вмъкнаха в колата ми, блъскайки без причина вратите, така че вече плачат за ремонт, и учителката започна да ме гледа в зъбите, като че ли бях говедо за продан, и да ми дава заповеди на един испански от четиринадесети век, за който тя беше убедена, че е португалски („Искам да отидем на плажа Армасон. Веднага. Вие оставате целия ден на наше разположение. Ние плащаме.“), — малко оставаше да ги пратя на майната им, въпреки че с тая кола си изкарвам хляба. Да не си мислят, че са си у тях? Не е ли така?
По-младата си я биваше, беше много красива, проклетницата, сериозна на вид, и ме гледаше с много кротки, заобиколени със симпатични бръчици очи. Наситено зелени, очи на нимфа, бистри като водата около лодката, когато гребем между скалите…
После, още същия ден, когато разбрах какъв звяр е по-старата, всичко тръгна като по вода. Нямаха добри обноски. Но какво да се прави? Впрочем не мина много време и разбрах, че тя хич не прилича на другите чужденки, които се навъртат насам. Искаше да научи всичко, да разбере и нещата, и хората, и да бъде над тях. Другите може би са равнодушни, но истина е, че ме зачитат, защото там, при тях, хората се уважават помежду си, няма значение дали са бедни или богати, и защото, в края на краищата, колата е моя… Тая се чувствува добре само когато заповядва — дори когато моли и дори когато, с една дума… Но сега, като я опознах по-добре, мога да кажа, че сигурно е такава с всички хора. Не защото аз тук съм незначителна личност. Заглежда се в очите ти и изведнъж избухва в смях, открива едни остри зъби, че даже те хваща страх. И въпреки това, когато е сериозна, не е съвсем грозна, даже главата й е почти привлекателна; а тялото й, доста запазено, изглежда като на жена малко над трийсетте. Онова, което ме отблъсква в нея и в същото време може би ме привлича — не мога да кажа какво ми става с нея, така ме обърква тая жена, — са жълтите като на бухал очи, които ме измерват от горе до долу. И манията й да се пъха в живота ми с въпроси без никакъв такт, и глупостите, които прави по улиците, без много да му мисли, и кара да потъне в земята от срам всеки мъж, който е с нея… Все пак не може да се прави това тук. Хората си имат свои обичаи. В Рим бъди римлянин, нали така, както казва доктор Манелзиньо от Отдела за туризъм, оня хитрец с голия задник, който си кара живота там, в чужбина, а дойде ли си тук започват литургии, та в Енорийския съвет ли не щеш, та в Националния съюз, та в Пасушкото братство, хеле пък като се закръсти набожно и високомерно, демек, вижте ме, куп приятелки имам в Севиля и къде ли не по чужбина; и още не се върнал оттам, големците пак го пращат нататък…
И ето ти, на път за Армасао ме накара да спра колата, за да попита една дрипава нещастница дали иска да й продаде полата си. Бедната, в началото не я разбра, иначе щеше да се възмути.
— Не й обръщайте внимание, лелко — казах й с поглед. А пък на французойката: — Знаете ли колко са хубави полите в Назаре, тукашните не са нещо особено. И не може да се купува току-така насред пътя.
Но не можах да я убедя. Едва ли не ни помисли за недодялани, без чувство за хумор.
Все пак това пътуване беше добре дошло за кесията ми. Точно сега, когато Луизиньо се нуждае толкова много от рибено масло и от няколко инжекции за засилване. Марта не престава да ми повтаря това от сутрин до вечер. Веднага, щом като ми стане възможно, трябва да го заведа при доктор Серено. Но какво да се прави, щом като почти всеки ден колата ми стои без работа на пиацата, очаквайки влака или да ме повика някой! Дори започнах да вземам едно ешкудуш на километър, което не стига и таксата да платя, а трябва да вземам двойно. Но на човек му омръзва да кисне там по цял ден без работа. Дори ми домъчнява за мизерния, но пълен с преживявания живот, който водех, когато бях шофьор в Лисабон; помагай на шофьорите от другите коли, зъби им се, ако не ти е до усмивки, мигач наляво, завой надясно, натискай спирачката, давай газ, та да минеш преди още да е светнало червено. И така на всеки курс! Какъв кеф! Нощем — на гуляй с апапите и с мъртво пияните американски моряци, а сутрин — отвеждаш до вкъщи някоя фльорца да я обърнеш!… Омръзна ми всичко това. Дори ядосвах клиентите. Счепквах се с тях за нищо и никакво. И сега, виждате ли, струва ми се, че по онова време съм бил щастлив. Такава ни е, изглежда, съдбата, все да тъжим по нещо, може би защото малко по малко отиваме към смъртта и всичко става по-трудно. Не е ли така?
А сега тук животът ми преминава само в чакане. Издигнал съм се бил… Така казват хората. Но каква ми е ползата? Да имаш кола тук, в Портимао, значи, вече да си станал човек. То е, както се казва, да имаш повече задължения, без да печелиш нищо от това. Ако по природа бях мързелив… Но не съм. Освен дето имам навик да кисна в кафенето или при бръснаря. Оставям едно момче на пиацата да наглежда колата и да ми съобщава, ако някой телефонира или попита за мен. Защо да стоя там, за да полудея ли?
Понякога се появява по някой и друг чужденец, дори през зимата. Добре, че е така. Ако не са те, ще си умрем от глад. И дори е забавно.
По кафенетата все същите хора и всички по-горни от мен: фабрични майстори, продавачи на риба, чиновници, по някой доктор. Тия две французойки, представете си, искаха да се запознаят с работници и рибари. Но работниците не ходят по кафенетата (най-много в кръчмите), а рибарите спят денем, за да отидат в морето следобед и да се върнат на разсъмване.
Дори ми казаха да им уредя лов на риба тон с харпуни. Но желанието им сигурно не е било много силно, защото, след като Роша им взе акъла, вече не ми споменаха за това. Точно така е: плуват като риби във водата и гледат с широко отворени очи, като че ли откриват рая… А пък как обичат да събират черупки от миди и охлюви, които приливът оставя по пясъка. Пълнят куфарите си с камъчета и раковини и ги отнасят, за да правят пепелници. Не се насищат да разглеждат пещерите, Нос Жоау д’Ареиш, Гуарита, Тримата братя — наистина идват да видят с очите си всички тези скали и морския бряг до Вау и Алвар, които са наистина прелест, когато слънцето ги огрее, а пък брегът се превръща в цветен филм — жълт, е този неестествено жълт цвят на нашата земя, който избелява с времето; на други места е почти червен като кръв, или пък кафяв, почти златист. Ние вече дори не забелязваме тая красота — чужденците оценяват всичко.
Всичките туристи са такива: отидат ли на плажа, пекат се повече от гущери и нищо друго не правят. Други пък плъзват по тия стари пътища „на лов“ за църкви и замъци. По бански костюми от изгрев до залез още от април. Разкошен живот, но за тия, на които се харесва, а пък аз не мога да кажа като моя баща, че никога не си мокря долните гащи, защото не нося такива, но също така не си падам като тях по морето, да се квася и зъзна по цял ден във водата. Дори и в много тихите дни не се навивам, та каквото ще да става. Но че обичам да гледам, обичам! Както първия следобед например, когато те, след като пристигнаха на плажа Армасау, се съблякоха голички почти пред очите ми, с по една кърпа отпред и хоп!, затичаха се, хвърлиха се във вълните и играха, свити на кълбо, покрити с пяна, до припадане.
Проснаха се на горещия пясък, а аз си пушех и си мислех колко е различен животът на хората според това, дали се раждат тук или там, дали са пълни с пари или нямат пукнат грош, и гледах краката на по-младата, с кичури руси косми до слабините, които банският не покриваше, ама на нея хич и не й пукаше… Нито и беше неудобно, нито пък я ласкаеше, че аз обръщам внимание на това, както и на други интимни неща, които показваше със същото безразличие.
Но после нещата се промениха. Промениха се и още как! Започнаха да разговарят повече с мен, питаха ме за имената на дърветата и дали всички смокини са такива, малки и кичести, с корона до земята, и кога бадемите се покриват с цвят и дали цветът е бял или розов. И как живеят хората. Дали свързват двата края с припечеленото. И че не е справедливо, разбира се, да се плащат толкова ниски заплати. Че в други страни по света понастоящем… И така нататък, и така нататък… Всички казват едно и също, до гуша ми е дошло да слушам все тая песен. Но кой прави нещо за нас? Учудват се, критикуват и твърдят, че са изцяло на наша страна, но продължават да си ядат вкусните бифтеци и да пият нашето хубаво вино, та дори и мъжете, и жените носят бутилките по стаите, за да си спят заедно по-добре, мисля си аз, а пък народът да върви по дяволите. Сигурно не е справедливо, те го разправят, но от това не си загубват апетита. Вижте ги само, живеят си безгрижно, намазани с масло, изтегнали се с шкембета нагоре по нашите плажове. А тукашните хора пристягат колана и ги гледат от високото, а очите им изтичат по фотоапаратите, по гумените дюшеци, по ароматния тютюн, а понякога и по жените, когато са парижанки с бикини, черни като долните им дрехи, жени, които могат да завъртят главата на всеки мъж. А техните жени, с изключение на една-две, остаряват още на младини и кожата им е напукана и зачервена, а краката им са тънки като на скакалци — и дяволът не би ги пожелал.
Първата неделя ме освободиха. И още веднага почувствувах липсата на това ново съжителство. Не беше само заради парите, които печелех от тях — беше заради компанията им. Малко промяна. На тая земя на хората им втръсва едно и също. И всеки търси някакъв отдушник…
Не отидох на стадиона да гледам мача между Аляндра и Портимоненсе с намерението да спестя парите и ги поканя на обяд, та дори и да бъде скромен. Исках да съм на равна нога… И исках поне веднъж и аз да черпя. Бях уговорил да ги заведа до Оляу, за да им покажа красивите дворцови тераси и може да обядваме там, на пристанището, тъй като те много обичат кръчмите и нашите вкусни национални ястия…
Дойде ли лятото, човек би казал, че на тази земя има само магазини с плавателни пояси и плажни чанти. Все повече и повече живеем от туристите. И защо не? Но не трябва да страним от тях боязливо или изпълнени с подозрения. Трябва да свикнем. В провинцията не могат да свикнат с тях само хората от средна ръка, целите облечени в черно, от шапката до върха на обувките; отвътре те също са в траур. Марта се разбира с тях и е в състояние да им ходи на гости в неделните дни. Аз — не.
Ама че са досадни часовете на най-голямата жега! Вечер все пак в почти всички кафенета има телевизия. Следобед те са почти празни, с изключение на „Национал“, което винаги е по-оживено заради билярда — пет маси, които не достигат на момчетата да се забавляват, както им душа иска. Но самото кафене си остава празно. На тавана има вентилатори, но те не работят. Немият, вече пиян, се препъва ту в един, ту в друг клиент и с жестове проси цигари. Все се намира някой да му даде цигарка и да му я запали. Когато случайно там отидат жените на някой писар или пътуващ касиер, извръщат глава от него, защото лицето му е толкова мръсно и безсрамно, че им се повръща, а понякога, ако му откажат това, което иска, прави неприлични движения и дори си разкопчава цепката на панталоните. „Отдавна трябваше да е в лудницата“ — казва продавачът на лотарийни билети, на когото немият пречи в продажбата, тъй като досажда на хората до немай-къде, преди той самият от своя страна да ги е атакувал. Никога не ми стана ясно откъде това чисто човече, с вратовръзка, с патешка походка, с голяма чанта под мишница, изважда тоя дар-слово повече и от едно кюре, от тия младоци, които идват от другаде за Възкресение с високопарните си проповеди и със сръчно движещи се пръсти, които благославят енориашите.
— Изглежда, че като се ходи по брега на морето и вълните постоянно заливат краката, разширените вени се оправят — каза Брижит.
Надя се засмя и отхвърли съвета, понеже искаше да мине, както винаги, за млада и здрава. За нея годините нямат значение — това личи от начина, по който тя преценява себе си или иска ние да я преценяваме независимо от времето, въпреки всичките малки несгоди на старостта, които ние, обикновените хора, малко по малко трябва да приемаме. Тя не. Не се оплаква никога. И дори наистина няма нужда да си боядисва косата, въпреки че вече е прошарена. Живее с желанието винаги да е изпълнена със сили.
Обърна се към мен и почна да ми досажда. Правеше й удоволствие да ме дразни. Много е учена и обича да е винаги отгоре, да противоречи, да критикува, да съветва:
— Какъв жалък манталитет имате. Все още сте също като маврите (опитвам се да направя жест на протест — тя забравя, че като говори така бързо, не й разбирам френския). А вашите покорни жени не заслужават нищо по-хубаво от това, което имат. Защо не се борят? Защо се оставят да ги поробват? Стига ти само да видиш тези тъжни създания — не поглеждат мъжете в очите. Вие, разбира се, правите всичко каквото си щете и положението ви харесва. Но няма ли да е много по-добре, ако направите усилия, вие и те, заедно, да промените това състояние на нещата?! Нищо не се постига току-така, без обсъждане. Разисквайте с тях. Убедете ги да станат истински жени!
„Хубаво време си намерила да ми четеш морал“ — помислих си аз. И си спомних за моята бедна Марта, която тя презираше и осъждаше, без дори да я познава и на която аз сутринта даже не бях оставил достатъчно пари за в къщи, за да имам в джоба с какво да се покажа на обяда. И малкия, който се нуждае толкова от въздух, затворен винаги там, между четирите стени. А аз не ставам мукает да изляза с тях. Оправдавам се, че морският въздух може би е много остър за него. И аз съм един никаквец, бре, гадна работа!
Излязох от почти топлата вода (къпя се само когато подухне южнякът) и се разтърсих като мокро куче. Но тези мисли, които понякога ни човъркат душата, не ни напущат току-така, само като се поразтърсим на слънцето и излегнем на пясъка и като се преструваме, че сме забравили гузната си съвест. Двете продължаваха да стоят в морето, потопени до рамене, а после се пуснаха да плуват. А аз, какъвто съм си вързан, седях на пясъка и ги гледах как гребяха с ръце срещу вълните.
Бяхме решили да отидем до Оляу само за следобеда. Денят беше приятен и на залива Вале де Сентианиш нямаше никой. Едни много бели облачета стояха неподвижно на небето, а топлината вече се засилваше, изкачваше се по скалите, които Брижит сравняваше с „митологически същества“.
Двете вече се връщаха. Стигнаха до плиткото прегърнати и току затъваха с някой крак. Вълнението беше силно и морето като че ли искаше да ги глътне. Брегът там е наклонен и доста издълбан. После се омотаха с кърпите и започнаха да си говорят, а на мен, нито дума не продумаха, само едно „Il fait bon, hein?“[15] Като на слуга. Та значи ние още сме били маври? А жените ни „тъжни създания, които не поглеждат мъжете в очите…“ Добре де, но ще ми платят този ден, та и нещо отгоре. Каква идиотщина от моя страна да ги каня на обяд! Тя точно това иска, нали — да командува всички? Тогава — да плаща!
Първият път стана така. Пристигам аз най-покорно да ги взема да се разходим до Силвиш или до Понта да Пиедаде, но небето, което осъмна розово, се заоблачи и стана почти черно. Въпреки това видях, че по-възрастната слиза към плажа с кърпа на глава, а върху нея градинарска шапка, но много елегантна и с бански костюм и кърпа, напъхани в една сламена италианска кошничка.
Качих се на първия етаж по външната стълба и проверих дали ключът е на таблото. Прескочих тогава другата площадка на стълбите, внимателно прекосих коридора и дори не почуках на вратата. Вмъкнах се в стаята, където Брижит четеше в леглото с отвити крака.
Седнах предпазливо на едно ниско столче и я загледах втренчено. Хванах й ръката. Тя не се отдръпна, но после я оттегли така естествено и отиде да вземе шише уиски от един куфар.
— Само че нямам лед — извини се тя.
— Ça va[16] — отвърнах аз и се уплаших, да не би да съм го казал грубо от нервното състояние, в което се намирах.
Когато донесе чашите, сложи ги на масата и ги напълни внимателно, аз изтръгнах бутилката из ръцете й, запуших я и без да се бавя, казах:
— Брижит!… — И тъй като не ми идваше никаква подходяща за случая фраза, стиснах й ръката и то така силно, че сигурно съм оставил следи от ноктите си върху кожата й.
Тя ме погледна и се усмихна. Малкото, което бях научил от френски език, не става за големи разговори, не издържам на словесната атака на тези хора и затова направих най-хубавото, което трябваше да направя. Ако ще действувам, да действувам, не е ли така? Обгърнах с ръце раменете й… и вече не беше необходимо да моля много, за да постигна това, което исках.
Почти веднага започна да светка, истински пожар по сивото като цинк и жълто като шафран небе над морето — беше истинска красота да се гледа всичко това с тази толкова руса, гореща и смълчана в прегръдките ми жена! Но сигурно гърмеше все още някъде надалече, защото гърмът се чуваше много секунди, след като се появяваше светкавицата.
А ако Надя се върнеше неочаквано? Но тя не се тревожеше от това. Ами аз в това положение, няма как…
След като мина доста време, отидохме за всеки случай до прозореца, по-точно отиде тя, боса, а аз я придружих.
Силен вятър превиваше на всички страни палмите по „Бела вища“. Облаци прах се вдигаха по пътя.
— Това са гладиоли, нали? Je les aime tant![17] — попита тя и посочи към една градина, пълна с бели цветя, с люляци, с карамфили, които също създаваха впечатлението, че всеки момент ще литнат във въздуха, изтръгнати от лехите, където вятърът ги нацеждаше до земята.
— Може би… — казах разсеян (хич не ми беше до гладиолите), като се взирах към стълбите, да не би Надя да ни завари заедно. Сигурно беше още на плажа, скрита в някоя пещера.
Пансионът „Пингвин“, целият изподраскан, с разкъртени врати и прозорци, имаше жалък вид. Падаха първите капки, грамадни, приличащи на стъклени гроздови зърна. Скършени смокинови храсти, полуизтръгнати от вятъра, морето почти оранжево, а небето все по-мрачно и по-мрачно — всичко това беше така необичайно, че внушаваше страх. Сигурно гръмна два пъти, ако не и повече.
Брижит се опитваше да говори с мен, но нямаше какво да си кажем. Затова ми се искаше да си тръгна веднага. Другата, каквато и да беше, се караше с мен, спореше и се превиваше от глупав смях и ме принуждаваше някак си да й отговарям. Тази беше загадъчна и пасивна. Имаше нужда другата да я командува, мисля си аз. До последния момент не успях да я разбера. Това нея не я засягаше, навярно. Но когато вече щях да се сбогувам, много умело ме задържа още, може би само от деликатност:
— А уискито?
— А Надя?
Тя сви рамене. Тогава седнах и пих. Хич не ми пукаше! Тя трябваше да се страхува от другата, не аз.
Запали ми една американска цигара.
Попитах я дали обича някого. Погледна ме уплашено. Продължих да настоявам глупаво: дали вече е обичала истински някого.
— Но аз вече не съм дете. И тези въпроси не се задават току-така. Само когато им дойде времето. И когато има голяма близост.
Но… Погледнах към разхвърляното легло. И се засрамих от моята нетактичност. Не можеш да ги разбереш тези жени…
— Сърдите ли ми се?
— Да се сърдя? Защо? — Всъщност ми се стори, че ми се надсмиваше, защото каза с лукава усмивка: — Аз съм равнодушен човек — нищо не може да ме запали, нито пък да ме охлади…
Вече престанах да я разпитвам. Учех се да бъда кавалер.
А пък беше толкова красива, толкова спокойна, така се владееше! Ако направеше един ласкав жест, един спонтанен жест, щях да полудея, честна дума! Но кой съм аз, че да заслужавам това доверие? Освен в леглото… Добре тогава — и аз като тебе!
За да говорим нещо, я попитах дали има баща, майка, сестри…
Изглеждаше откъсната от всичко и от всички. Говори с въодушевление само за едно братче, което още ходело на училище и било много гордо, с остро чувство за самокритичност, така казваше тя, но се бил родил, за да заповядва, истински аристократ (накрая малкият ми стана противен).
— Много различен е от мен, аз обичам да ме водят.
— А Надя?… Много е умна, нали?
Каза само:
— Да.
— Много мъже слага в джоба си.
— Вашето високомерие ви кара да предполагате, че жените не могат да правят всичко, каквото вие правите.
— Не съм казал подобно нещо.
Отново замълчахме. Гръмотевиците се чуваха все по-наблизо. За да избегна това неудобно положение, извадих от джоба на сакото си, което отново бях сложил на облегалката на един стол, снимка на сина ми.
— Симпатичен е.
— Болен е.
— А-а? Така ли?
„Какво те интересува това? Пак прекалявам, нали? Отново ще ме скастриш. Карай да върви!“
— Болен е, защото съм беден… — Заплетох се. Моят френски не стига за големи разговори. — Беден съм. Vous me comprenez? Peux parler portugais?[18] Няма по-лошо положение от моето… — Отказах се да говоря повече.
„Беден съм и безсрамен — това имах желание да й кажа. Ако работех повече…“ Но ми се прииска да минавам за господин. „Не съм нито шофьор, нито собственик. Хората като мен ме уважават, то се знае, защото колата е моя, и даже някои фини дами канят жена ми на гости…“
Не й казах нищо такова, разбира се. Все пак се опитах да й обясня:
— Най-лошото в живота е тази монотонност, n’estce pas?[19] Когато хората ни задължават да бъдем това, което не сме…
Но думите ми не стигаха до нея. Усмихваше се замислена. Или може би не разбираше смисъла на това, което й разказвах.
Тези богаташи се интересуват от нас само когато ги забавляваме, ако ще да е даже с нашата мизерия, която им позволява да бъдат справедливи и великодушни — с думи или с подаяния, с каквото и да е. Когато бях шофьор на пиацата, видях сума работи. Нашите случаи представляват за тях най-много половин час на ден развлечение или „солидарност“, както, казват някои. Ако е за повече, вече им досажда. Всичко това един ден така ще се обърне!
Бяха ме поканили да прекарам с тях сутринта на плажа. Обясних им, че моята служба…
— Лесна работа — обади се по-възрастната, която с вида си искаше да каже: „Ако е необходимо, ще минем целия Портимау на наша сметка.“
Освен това беше работен ден и това нямаше да се разчуе. Защото в края на краищата и да има там момчетии, аз винаги съм бил човек, който спазва приличието. Ако не беше така, как щях да си изкарам хляба тука?
Попита ме защо сирените вият така пронизително.
— Дошла е прясна риба и викат хората на работа във фабриките.
— А-а!
Искаше да знае всичко: чия е онази къща с лозница, която се вие по корниза и със саксии здравец по первазите от двете страни на вратата, където се показваше една англичанка, цялата почервеняла като морков и съсухрена като чироз; дали Дворцовият площад не се руши понякога, тъй като ерозиращите скали се разпадат, когато хората най-малко очакват; и дори защо съм залепил на предното стъкло на „Таунуса“ онзи надпис с червени букви: „Слава на португалския футбол! Бенфика — двукратен европейски шампион!“
Започваше да се смее непринудено, със смях, пълен със снизходителност и пренебрежение, който ме дразнеше. Като че ли искаше да каже: „Това е всичко, с което ви залъгват и вие се хващате… Глупаци!“ Знам, не си първата, която забелязва това, но ти, дето си живееш тук живота, без пръста си да помръднеш за нас, не можеш да ни хвърляш упреци направо в лицето за нашето лековерие. Радваме се на това, което имаме и толкова! И си имаме Бенфика, за да крещим, колкото, си щем…
— А Брижит няма ли да дойде с нас? — попитах, като я видях, че затваря непринудена вратата.
— Тя ще дойде после. Винаги спи много. C’est une flemmarde.[20].
— Но ако отидем много надалече, както вие искате, сега, докато трае приливът, Брижит няма да ни намери…
— Е, и какво от това?
„Добре. Нищо не може да каже човек. Магарето го викат за работа…“
Слязохме по стълбите на Барловенто и още не стъпили на плажа, Надя започна да съблича фанелки, да хвърля сандали назад към една скала, излагайки на показ луничавите си меса, но, право да си кажа, стегнати за четирийсетте и повече години, на които тя казва, че е.
На мокрия пясък играеха на топка и правеха челна стойка четирима гларуси, по-черни от цигани, с такива дълги коси, че чак им се навиваха на масури по вратовете. Двама, ако не се лъжа, са келнери в един от пансионите; другите са някакви студенти от Техническия институт в Силвиш или някои от онези безделници, които през май вече се появяват, подушили миризмата на чужденците. Познах ги веднага по начина, по които започнаха да я зяпат. Още като ги видя с гребен, пъхнат в панталона, с фанелки като италианските и с други от тоя род, дето си разголват косматите гърди и се пъчат с мускулестите си ръце, веднага отгатвам всичките им номера: те са от онези, дето хващат шведките из пещерите, когато са без мъжете си, а понякога и пред очите на мъжете им, пък те дори им благодарят, че им слагат рога, така са ги възпитали, че ги водят за носа.
Най-сетне се съблякох (бях си сложил под дрехите банските гащета) и желанието ми беше да си постоя така малко, приличайки се на слънце, защото подухваше хладен ветрец, но тъй като тя никъде не се чувствува добре за дълго време, започна да снове насам-натам, от плаж на плаж, да си пъха носа навсякъде.
— Ако искате да отидете до Вау, по-добре е да ви закарам с колата. Пътят е дългичък, а освен това не съм сигурен, че приливът вече се е отдръпнал толкова, че да можем да минем.
Сякаш някой й духна под опашката — като се забърза нататък, с торба на гръб и сандали в ръка, с такива крачки, че се чувствувах като нещастно овчарско куче след нея, не мога да я настигна. Пустото му чучело, нито е по-висока от мен, нито по-яка в краката, дявол да я вземе! Но прихване ли я, всички мъже слага в джоба си. Не знам какво й става на тая жена!
Премина почти тичешком тунела под Ешпланада душ Каштелуш и вече нищо не можа да я спре. Катереше се по скалите, намокри се до пояс от плискащите вълни, движейки пъргаво ръце и крака през онези каменни завеси, които отделят плажовете един от друг, сякаш искаше да ми покаже — поне аз така си мисля, че още има сили и здраве, та и назаем да даде.
Другите туристи, най-вече англичаните, обикновено изпадат в екстаз пред Трите мечки и пред пирамидите, които изникват там изведнъж като изваяни, подобно на слънчев блок — толкова златисти са. Следва цяла броеница от малки плажове, кръгли, закътани, с наистина чудни очертания върху червения фон на грамадната стена, пред които чужденците онемяват. Всичко е emerveilleux[21] и wonder[22] възкликват изумеци те. От толкова слушане, дори сме научили наизуст тези объркани думи. Аз, макар че стигнах само до трети курс на заводското училище в Лисабон, все пак се справям с моя франдушки, но от езика на ингилизите нищо не разбирам, та затова един ден дори помолих господин Жозе Мария от магазина за кувертюри и покривки да ми напише на листче тия думи, та да видя (въпрос на любопитство) разликата между начина, по който се говори и пише този проклет език.
Надя не се учудва толкова, или кой знае, не благоволява да оцени с мен красотата, на тия скали, които някои чужденци дори сравняват с „езически храмове“ и които се срещат по тукашните плажове като някакво чудо, от Албуфейра по Понта ди Пиедаде. Чух веднъж господин Пелика да обяснява научно как са се образували чрез „утаяване“ и как морето, отдръпвайки се, след като е покривало дълго време земята, ги е оставило там самотни, останки от един изчезнал релеф. Но, изглежда, всичко това не говори нищо на Надя.
— Мене ме интересуват хората — казва тя. — Пейзажът е винаги нещо второстепенно.
И за това има право, както впрочем и за много други неща. По характер е точната противоположност на Брижит. Не е ясно защо пътуват заедно. Честно казано, и на дявола не би му дошло на ум да подлага на разпит човек, когото едва познава, както направи тя, когато най-после седнахме да си починем малко на един от онези спокойни песъчливи брегове. Вълните, толкова слаби, че дори не могат да се нарекат вълни, се разбиваха в краката ни. Надя си играеше с мидите и раците, които прехвърляше от ръка на ръка, и с мокрите водорасли, едни от които приличаха на люлякови клончета, други на пера или на изсушени гроздове. Но сигурно вече се готвеше за атака, защото по едно време без всякакъв повод втренчи в мен жълтите си като на лъвица очи и взе да ме пита дали обичам жена си, каква е тя, лъжа ли я или не, и други от тоя род…
Отговорих й, че я обичам, разбира се, че я обичам, с една дума, че съм като всички мъже…
Но тя настояваше, че не е истина, че аз всъщност не обичам жена си, защото, ако я обичах, нямаше да говоря за нея като за някакво покорно куче, като за домашен предмет.
— Да обичаш някого, трябва да се възхищаваш от него, трябва да го уважаваш.
— Но аз уважавам жена си…
— Не, не я уважаваш (ставаше все по-дръзка тя). Иначе нямаше да говориш за нея с този тон.
— Но аз…
Край! Работата е ясна: жена ми не е нищо за мен или аз не съм нищо за нея.
После ме обърка още повече. Започна да ми държи реч, че била на страната на жените, че съм бил паразит и че мъжете на юг в това отношение всички са от един дол дренки. Трябвало да водя един голям разговор с жена си, за да я науча да живее с мен, та да направя и двама ни щастливи. Но, когато точно се беше разгорещила със съветите си, които доста ме стреснаха — вече бяхме станали и си тръгвахме, — тя се подхлъзна от тинята на една скала и трябваше да я подкрепя, като я обхванах с ръце през гърба. Тогава, без да се колебае, приближи устата си до моята и ме целуна. Целувката й беше на човек, който иска и взема. Но аз си казах: „Вече и с теб работата се нарежда.“ Та след морала, който ми чете, вече не можех да бъда друг.
Марта ми дигна скандал:
— Не виждаш ли, че детето е туберкулозно?
— Млъкни, жена. Откъде знаеш, че е туберкулозно?
— Само ти нямаш очи да видиш. Какъвто мъж си, такъв си и баща. Хубаво ме предупреждаваше майка ми — че си егоист и никога няма да станеш човек, че Шику Алегрия е сериозен мъж…
— Но за това има цяр. Хайде, той остана вдовец, пък и ти още не си за изхвърляне. Хайде, отивай!
— Знаеш до какво дередже си ме докарал. Вече нищо не ме интересува и нищо не мога да променя. Не съм човек, а непотребна вещ. Забравила съм дори да се смея!
Млъкна и го удари на плач.
Приближих се до нея със съчувствие и се опитах да й избърша сълзите. Но тя се дръпна грубо.
— Добре! Нека бъде, както ти искаш! — И я блъснах.
Тогава тя извърна към мен ласкаво очи и помоли:
— Да заведем детето на лекар?
— Още днес — обещах. Но поразмислих: „Ако го заведем, няма да имам пари за лекарства, ако са скъпи.“ А-а! Нали Надя трябваше да плати. Ама, разбира се, че тя! И дори е справедливо.
Отидох в кухнята да видя малкия, който се беше свил в един ъгъл и ядеше бадеми, които държеше в шепата си. Погалих го по ниско остриганата глава. Имаше такива сенки около очите си, че чак ме хвана страх, те правеха още по-тъжно изпитото му личице. Израсна много бързо. А се храни зле. Докосна с устни пръстите ми, но не каза нищо.
Изведнъж ми се доплака. Но според мен плачът е лесен начин да се облекчиш и да се почувствуваш по-добре. Сега аз трябваше да утешавам друг, а не себе си. Излязох веднага със сухи очи, стиснал устни.
Изтичах до пансиона. Брижит — навярно се бяха скарали нещо — беше вече слязла сама на плажа, а другата още по халат в смокиненожълт цвят (обича само топлите тонове, както тя казва), пушеше с едно голямо цигаре.
Нахвърлих се почти бясно върху нея, докато започна да стене и се отстраних преди края, като я оставих да се превива, самичка, мръсницата му с мръсница, да се надига на леглото и да мачка чаршафите.
— Pourquoi fais-tu ça? Oh! Bernardô, pourquoi?[23]
Не й отговорих. В този момент се отвращавах и от нея, и от себе си. Навивах синджирчето на ключовете от колата около пръстите си, забил поглед в земята, и хапех една афта — от нерви и от срама, който зашеметяваше главата ми. Не съм роден за шмекерлъци. А трябваше непременно да измъкна от нея пари, каквото ще да става. Иначе какво щеше да стане със сина ми? Можех дори да го загубя, ако не му осигуря веднага лекар. А в същото време отвътре ме преследваше една черна сянка — Марта, която ме обвиняваше за всичко, дори за това…
Трябваше да подбирам думите си, да пипам с ръкавици. Но и за това не ме бива. Вече не си спомням как й говорих. Струва ми се, че ударих на просия, че излязох извън границите, а след това се обърках, дори не знам какво точно исках. Истината е там, че работата не стига до никъде. По едно време тая гадила стана, обидена ли, уплашена ли, не знам — цяла фурия, само да я видиш! — и без церемонии ми закрещя:
— Sors, Bernardo! Tout de suite. Sors![24]
Облякох се, с гръб към нея. Когато пипнах с ръка дръжката на вратата, я чух да казва:
— Non![25]
Приближи се към мен изотзад и обви с луничавите си ръце врата ми. После отвори чантата си, измъкна оттам шепа банкноти и ги напъха, целите изпомачкани, в един от джобовете на сакото ми.
Мъчеше се да се прикрие, но всъщност се чувствуваше засрамена. Забелязах (и това се случи за пръв и последен път), че избягва да ме гледа. Тогава реших, че трябва да се покажа по-вежлив. Не от интерес, а от човечност, дявол да го вземе, от благодарност. И дори си мисля, че думите, които й казах, бяха искрени.
Никога няма да забравя последната вечер, която прекараха тук. Беше четвъртък и на Надя, с нейните мании, й хрумнало да отиде на кино в Портимау, не само заради София Лорен, а най-вече защото искала да види дали има много посетители.
Обадиха ми се по телефона, настояха да побързам, но накрая, вече пред киното, не знам какво ги прихвана и се отказаха, защото филмът сигурно е много орязан и щяло да е по-добре да го видят после цял в Париж, в Кинотеката.
— Et puis finalment c’est con d’aller au cinéma, quand on a à la portée de la main tout ce monde vivant.[26]
Брижит огледа наоколо със светлите си и спокойни очи, но видя наблизо, както и аз, само една лека кола, спряла пред аптеката, един отдалечаващ се файтон в дъното на улицата и едно от нашите кафенета с въртяща се врата, наистина оживено вечер — не беше по вкуса й, което пролича от флегматичния тон, с който попита какви са програмите на телевизията в Португалия.
— Лоши, разбира се, както навсякъде по света — каза Надя, вече тръгнала към кафенето, а ние — зад нея.
— Още по-лоши — казах аз не само за да кажа нещо, защото със сигурност знам, че нашите не струват, и не можех дори да си представя, че чуждестранните, колкото и да са лоши, могат да бъдат като тях.
Още като сядахме на масата, както и очаквах, пейзаните започнаха да ни гледат и да се усмихват под мустак, като виждаха как тия жени, кръстосали крак върху крак, пият отлежала ракия. А Надя оглеждаше всичко и всички с вида на човек, който винаги стои над останалите.
Дойде Арминду, оня шмекер, да ме пита дали искам да ми лъсне обувките и насмалко щях да го изгоня, ама тя, най-безцеремонно, дига крак и лепва обувката с нисък ток върху сандъчето. Ваксаджията, хитрецът му с хитрец, започва веднага да го маже бавно-бавно и в същото време наднича под полата й.
„Най-добре е да не обръщам внимание“ — казах си аз. Вече не знаех дали трябва да се смея с другите или да се мръщя. Истина е, че едва издържах насмешливите погледи и подмятания. Долна история!
Даже едно момче се навърташе около масата ни, за да подслушва. Гледаха с уважение към златния й пръстен с три изумруда, който, право казано, беше да му се ненагледаш.
После нещо трябваше да не забрави? А-ха! Да поръча ракия за ваксаджията. Една-две чашки. А нахалникът стои до нея и леко пуска ръка върху й.
Всичко искаше да разбере от живота на човека. Дори подозирам, че го е питала защо е такъв сипаничав и хилав. И защо е избрал този кошмарен занаят. Колко средно печели на ден и дали поне му стига?
— Но четиринадесет ешкудуш не стига за нищо. Времето на робството отдавна отмина.
— Това казвате вие, дето сте тук само пътем. Елате да живеете тук и тогава говорете!
Щом ваксаджията изпразваше чашата, тя нареждаше да му я напълнят отново и докато той пиеше, тя приказваше на нейния поиспанчен португалски:
— Вие все още не знаете какво е хигиена: не знаете да се храните, не знаете да живеете, все гледате в къщата на съседа. В цивилизованите страни вече няма хора с болести като вашите. Нито има хора в такова окаяно положение. Всичко може да се промени. Въпросът е да се приеме или да не се приеме. И които го приемат, значи го заслужават…
Арминду, така се казваше ваксаджията, не зная дали вече казах, пиеше чаша след чаша, плешивината му лъщеше от пот, пъпът му се показваше през една дупка на работния му комбинезон, а той лъскаше ли лъскаше черните й обувки, но нещо все не му харесваха, сякаш искаше да блеснат като морето в лунна нощ. Сигурно беше от яд. Както и да е, но никога не го бях виждал да взема четката и парчето плат с такъв мерак.
И беше повече от сигурно, че вече е пиян, защото се заплете в някаква история на стара вражда с друг ваксаджия, който му отнемал клиентелата, нещо много объркано, че никой не го и разбра.
— Залепих му един със сандъчето, та едва се съвзе.
Надя, която вече го беше укротила, взе да го упреква, че не трябва да се перчи със своята изостаналост. Смелостта е нещо съвсем различно от диващината и човек трябва да уважава себе си…
— Добре тогава!… — съгласи се той и гаврътна още една чашка.
— Човек сам се уважава.
— Това, госпожа, ми прилича на народна песен…
— А какво е народната песен? — попита Надя, която си имаше своя теория по този въпрос и вече ми я беше доверила: че народната песен е насъбраната мъка на потиснатите жени от моята страна, на всичките, женени, моми или проститутки, които очакват ден и нощ своите мъже. Но щом като е така, народната песен може да стане точно противоположното — вик на възмущение на жените, една нова Мария да Фонте срещу мъжа-звяр.
Но ваксаджията, разбира се, си нямаше представа какво представлява народната песен.
— Не знам какво е народната песен, госпожо, но мога да я изпея, ако е необходимо — и се засмя лукаво, извърнал се настрани.
Лошо беше, че тя се съгласи и той веднага започна да пее, ама така фалшиво, имитирайки Миуду да Бика, и не престана сума ти време. И какъвто си е дебеланко; почти изпълваше кафенето. Подпрели с ръка провиснали устни, келнерите гледаха кога ще трябва да се намесят и ми хвърляха едни погледи, нахалите му с нахали, като че ли аз бях виновен за всичко това. А пък тия жени сигурно нямат капка благоразумие, щом като не си дават сметка какво правят?!
Какво ти благоразумие! Нито помен от такова нещо. Всичко вървеше от зле по-зле. Към другите се присъедини и една жена, стара пияница, а също така, примрял от смях, Гонсалвиш от магазина за санитарен фаянс, един рядък лайнар, който искаше да си потули шкембето и все го прибираше навътре. После, малко по малко, се присламчиха и двама-трима продавачи на риба (разбира се, само когато Надя и Брижит ги приемаха…) и двама безделници, едни шкембелии — по-дебели от тях не бях виждал. Пък момчетията, да не разправяме! — цяла сюрия от ухилени муцуни…
А Надя, може и да не ми повярвате, ама плати пиенето на всички тия хора. Тя също пи (че как иначе?) като някой мъж — и аз не бих издържал на такова пиене.
Помолиха я да пее и тя каквато си е преструвана, не им отказа и пя: „Boir un petit coup c’est agréable.“[27]
Мъжете наоколо се смяха до пръсване, защото пък и тези проклети френски думи са така двусмислени, че простите хора могат да ги вземат, както си искат.
Вече не можех да се задържа спокойно на стола, единственото ми желание беше да ги грабна и двете, по една от всяка страна, и да си отида. Погледнах към Брижит, но какво ти, брате! — същата история, не разбира положението. Наистина, в благоприлична поза, както винаги, но погълната изцяло от тая сбирщина, усмихва се на всички с хубавите си очи, дето господ й е дал, които в този час, на осветлението в кафенето, бяха сини, светли, като неподвижна вода, кротки, умни. Та дори тя (дотам чак се стигна), дори тя пя. Изпя тихичко някаква скитническа песен, много стара, от осемнадесети век или нещо подобно, в която се говори за една маркиза, която нямала срам за пет пари и която само за една нощ спяла поне с двадесет и четири войника, които тогава се наричали драгуни.
Старата просякиня, която продължаваше да изпразва до дъно чашите, взе да прегръща Надя, да я целува, ама с едни звучни целувки; и един от безделниците веднага последва примера й; а след Надя се готвеше да пусне ръце към Брижит, но аз вече едва издържах, хванах го за ръкава и му креснах:
— Вън оттук. Тук няма място за негодници. Иди се оплачи на арменския поп!
Този тип дори започна да се противи, но сигурно разбра по смръщените ми вежди, че може и до бой да се стигне, та отстъпи, като мърмореше, чак до тезгяха.
Надя ме стрелна с пълни с укор очи (дори и дотам стигна!), но веднага отклони вниманието си към един още млад работник, който не изпускаше нищо от нашия сеир, с изблещени очи и таке в ръка.
— Седнете тук — каза тя, предлагайки му стол.
— Благодаря — извини се младежът някак срамежливо.
— Но защо да не седнете?
— Така.
— Ще изпиете ли едно уиски с нас или предпочитате чаша вино от Порту.
— Вие се лъжете. Не съм по авантата — каза той вече почервенял от яд. — На никого не ставам слуга заради едно уиски. Не ставам за клоун. — Обърна ни гръб и излезе от кафенето, но тъжен, с отпуснати рамене.
— Виж го ти горделивеца! Ха да пийнем за негово здраве!
— Ама че кибритлия човек! И не се унижава да се меша с нас!
— Ти като не щеш да пиеш, ще пия аз — каза, приближавайки се до масата един от сеирджиите, с нахално лице, по прякор Копи, като оня, с велосипедите, и когото съм запомнил, вечно стиснал билярдната щека в ръка.
Надя се усмихна, без да показва и следа от унижение, но ми се оплака:
— Изостанал народ. В края на краищата, вината не е тяхна. И затова им е чуждо всичко човешко.
Чуждо им е сега! Просто не е на такова ниво, на каквото изглежда. Исках да й обясня, но беше така трудно изведнъж, без да съм мислил, да намеря пример, който всред тая бъркотия да я накара да разбере моя народ…
Прииждаха все повече и повече хора, тълпяха се около масата разни пияници! Дори немият дойде, застана пред всички, като се лигавеше, препъвайки се, за да хване някоя тлъста банкнота, която чужденците му показваха като примамка, и някоя друга, която той сам свиваше.
Работата стана напечена, защото Надя е против просията. Не иска, казва тя, да поощрява „навиците, които доунищожават нашата благородна цивилизация“. И немият, изгонен оттам, започна да ломоти:
— Пачаври! Не може да ги разбере човек какво искат… Чудо голямо ще правят!
— Марш оттук, смрад такава. Да не отнесеш някоя по мутрата.
Един продавач на риба разля чаша вино на масата и две-три капки паднаха върху емпримената рокля на Брижит — разкошна рокля, с геометрични фигури в различни тонове, между синьо, зелено и лилаво.
Наведох се така ниско, че почти докоснах с дъха си твърдите й крака, които финият плат не можеше да скрие съвсем, а напротив, повече ги очертаваше, и й предложих носната си кърпичка, за да й помогна да изчисти петната. Усмихна се мълчаливо, замаяна, вече малко поизплашена от толкова шум и врява.
— Qu’est-ce que se passe? Ils sont mordus![28]
Немият вече беше започнал своите безсрамни номера, когато неочаквано от пода се надигна ваксаджията — всички бяха забравили, че беше под масата, свил се там на четири — и взе да го имитира и то как!
— Та значи съм сипаничав, викаш? — обърна се той към Надя. — Сипаничава е била майка ти курвенска. На, дръж! И съм бил в окаяно положение, а? Ти си в окаяно, не аз, разбра ли, мръснице такава!
Така ти се пада — ти забърка с тях тая каша, сърбай я сега. Но все пак аз ги придружавах. Мое задължение беше да ги защищавам, та дори и заради самия себе си. Разбутах с лакти насъбралите се и право срещу пиянището, докато го сграбчих за врата.
— Laisse tomber, Bernardô. Il ne faut pas le battre. On s’en va.[29] — каза покровителствено Надя.
А аз стоях и не знаех какво да правя с ваксаджията, който се извиваше в ръцете ми и можеше дори да ме намушка с нож, без да забележа, когато с викове и уплашен поглед в кафенето се втурна слугинчето.
— Сеньор Бернарду, бързо, бързо си отивайте, че госпожата умира от страх. Малкият повръща кръв.
После чух само немия, който издаваше до мен някакви звуци на състрадание. А аз мислех, че няма сърце!
Дори с тях не се сбогувах.
Некаш Трите пръста се отдалечи от групата, която се сблъскаше край канцелариите на Компанията пред една дъска, където беше написано с тебешир:
ПЕРСОНАЛ, „МАРИЯ ЛУИЗА СЕГУНДУ“.
Само Антониовците там бяха трима: Антониу Марколину, Зидору и Мешкита. Майтап.
Край него минаха няколко моряци с черни гумени ботуши до коляното, жените, които пренасяха въглища, скачаха тичешком от фрегатите с напълнени кошници. Кълките им бяха широки, краката — дебеля, те замеряха пазачите и високо се кикотеха.
От лявата му страна остана един пепеляв на цвят търговски кораб с понтонни лодки и противовъздушни оръдия по целия корпус, с име, написано на носа — „Барон Дъглас“, и един правоъгълен надпис, окачен на кърмата: Take care with the proppelers, последван от превода: Пазете се от витлата.
Трите пръста спря за малко, за да отвори пакета тютюн „Дуке“ и започна да си свива цигара. Но като вдигна поглед, зърна Олимпу Роке, седнал на един варел за катран да кърпи една обувка. По дяволите, пак закрачи нататък, защото оня Роке беше един от ония авантаджии, които най-много пушеха и все нямаха тютюн.
Там, напред, „Георгиос Калукос“ зареждаше хранителни припаси. На кърмата двама моряци наблюдаваха движението по кея.
Той ускори крачка. Когато се товарят хранителни припаси, винаги пада по нещо. Забърза и разкопча сакото си, за да покаже голото си тяло.
На трапа на „Георгиос Калукос“ имаше един равнодушен моряк и един митничар, един внимателен митничар. Майтап, Антониу Симойнш, което се вика голям майтап.
Погледна кораба, надвеси се над парапета и не се качи по стълбата.
Продължи да върви, но от време на време поглеждаше назад. Мина край бавните кранове, които пълнеха трюмовете на „Импайр Флаг“, и скоро след това корабът „Георгиос Калукос“ беше само три комина, препасани със синьо, сред бъркотия от китобойни кораби, скрипци и мачти.
В този момент забеляза един човек по средата на мостчето. Той хвърляше пълни шепи риба във въздуха, а на свой ред смрадливи чайки с големи крила се спускаха върху него с дрезгави крясъци.
Е, как е, Три пръста? Хайде кажи, виждал ли си някога да се хвърля така риба на чайките? Да, риба, човече. Гледай как странно е облечен, с тесни кожени панталони. Иди, приближи се до краката му и кажи само това: Eh, Mister, cigarette? И посочи с два пръста към устата.
Некаш потърси кибрит и запали фината цигара с филтър.
После отскочи до лавката на мадейреца. Срещу нея беше корабът „Амаранте“, по целия му корпус имаше работници, които кърпеха ръждясалото му тяло с червени миниеви правоъгълници. Поялниците и електрожените гризяха железните листове, чуковете вадеха искри от нитовете.
Свечеряваше се, но животът на пристанището не спираше. Докери и чиновници гъмжаха все още из складовете, един митничар освобождаваше стока и завързваше запознанства. На борда един кранист търкаше подпухналите си за сън очи на охтичавата светлина на прожекторите. Държеше се леко за ръчките и кранът продължаваше да трака и да пуши.
За хора като Антониу Симойнш, Трите пръста, тези неща са целият живот на едно пристанище.
Без акостиралите кораби и скърцането на въжета пристанището е огромна тераса, изоставена на вълните, голям каменен сал, където чайките отиват да хвърлят тор и да оставят своите мъртви и мръсни пера като следа от незнайно корабокрушение.
Трите пръста си спомняше това всеки път, когато влизаше в изгнилото и разпадащо се старо пристанище. Спомняше си и очите му се спираха на оградата от колове, покрита с миди и напръскана с кал, потопена в мътните води.
По-нататък край един изгнил навес го поздравиха трима мъже от върха на един голям сандък. Гласовете им се чуваха приглушени, треперещи в стелещата се мъгла.
А, ето трима другари, много важни за оня, който обича хубав тютюн, както във Филаделфия, само с една дребна надбавка, защото, разбира се, все трябва да се спечели нещо, нали? И часовници… Но я по-добре елате настрани. Чуйте, швейцарски часовници, по-евтини от ония в магазините и по-добри. По-добри са, ами че този тук е от категорията на един „Интернационал“. А, приятелчето не знае, че това е друго нещо. Попитайте, попитайте някъде и после ми разправяйте.
Щом отиде при тях, Некаш Трите пръста седна и каза:
— Хай, дявол да го вземе, ако това не е куцузлук. Помислете само, обиколих навсякъде около Компанията и нищо.
— Научи ли? Фирмину бил арестуван.
Некаш изгледа тримата другари. Стояха с наведена глава, с примирен, но в същото време странен вид. Роке гледаше в ръцете си, които барабаняха по сандъка, и си подсвиркваше тихо през зъби.
— Тогава по-добре да изчезваме. Ако ни забележат, спукана ни е работата.
— Ами — измърмори Алфая. — Бяхме големи приятели и знам какво е способен да направи тоя момък за другаря си. Бяхме, дето се вика, дупе и гащи. Харесвахме едни и същи неща и се смеехме на едни и същи вицове.
Водата се плискаше в една лодка, чуваше се тежкото пуфтене на локомотив, който маневрираше.
Все така става. Когато някой човек се забърка с опасни работи, винаги си изпаща. Николау нали все ходеше насам-натам да дрънка какво прави и какво струва? А сега е там, нали?
— Всичко правят безразсъдно и после свети Сиприану да им е на помощ.
— Ами да, но човекът нямаше вина.
Олимпу Роке престана да подсвирква и поклати глава:
— Тя, само тя натопи момчето. Тежко е сега да отиде на сянка за такова нещо. Има ли някой цигарка?
Трите пръста подаде пакета тютюн намръщено. Докато си свиваше цигара, Роке мърмореше:
— Тежко е я, тежко е. Без дори да е откраднал или да е направил нещо.
— Остави ме обаче аз да разкажа, защото пръв научих за това — каза Алфая, протягайки ръка. — Той беше арестуван заради оная с дървения крак, това е истината. Но вината също не беше нейна.
— Винаги ме е било яд на тая кучка, дето вие хич не я знаете. Спомняте ли си Шику Полидор?
— Хайде нови двайсет, това няма нищо общо с тая работа. Фирмину ходеше с нея, но това не засягаше никого. Момичето имаше стая някъде към Посу ду Бишпу и колкото и да не ходеше, поне се знаеше, че може да отиде да спи там.
Некаш плю презрително. Алфая забеляза гримасата му и каза:
— Познавам я много добре тая. Казвам ви, че съм й виждал чуканчето на крака. Хем без риза и без патерици. Знам добре каква е, момчета.
— Добре де, ама тя носи нещастие, човече. Гледай само какво стана с Шику Полидор, гледай само. Това е бясна кучка, кучка, дето се гали като котка.
— Това нищо не значи, Три пръста. Работата стана малко по-иначе: Виана от полицейския участък в Сантуш ги спипа двамата, пияни на една стълба, разбираш ли? Хубаво знаем, че Фирмину нямаше да направи така, ако всичко беше наред. Но Дървения крак с опасна работа, знам го това много добре. Виждал съм й чуканчето на крака, без фуста и без нищо.
В средата на реката имаше кораб, вахтеният биеше камбаната. Алфая наостри уши, но след малко продължи:
— Отведоха и двамата в участъка и там глобиха Фирмину. Триста хиляди рейса, ни повече, ни по-малко. Разбира се, момчето не плати, има си хас. Не плати, но гледай го къде е сега.
Некаш го изгледа от главата до петите и заклати неодобрително глава. Изведнъж ритна във въздуха една дървена обувка и гласът му се чу мрачен и бавен:
— Искам само да я срещна тая кучка, да я срещна само. Само да я пипна, и другият й крак няма да остане.
— Не е тъй — каза старият Венансиу с особена усмивка. — Не казвай такова нещо, че момичето вече е там, където трябваше да бъде. Дадоха й пътя, Некаш.
Загрубялото лице на стареца стана още по-твърдо, то потреперваше при всяка произнесена дума:
— Дадоха й работа, Три пръста. Тя е там, където трябва да бъде, на работата, на която я изпратиха. Само на някой мръсник може да му мине през ума такова нещо. Да се даде тъй пътя на едно момиче, виж ти.
Венансиу извади от торбата си парче хляб и започна да яде, като го режеше с нож.
— Фирмину е още дете — каза той. — Искаш ли малко хляб? Вземи си от торбата. Още е дете, ви казвам. Когато бях млад, а-а, бих искал да видя ченгето, дето щеше да ме хване така.
Роке се изкашля сухо и Венансиу продължи:
— Често съм му казвал: внимавай, момче, че още не си станал на моите години. По-добре се опитай да се наредиш на някой кораб. Това нашето тук не е живот, казва ти го един стар и патил човек. О, господа, ако можех, дявол да го вземе, ако можех само… Но мошеникът не щеше и да знае. Казваше, че пожарът на „Коста Рика“ бил го белязал завинаги и трябвало да си търси работа на сушата.
— Дрънканици — отсъди Алфая. — Според мене, само го беше страх. Познавам някои приятели, които претърпяха заедно с мене корабокрушението на „Сан Мурильо“ в Северно море през войната в четиринайсета година. Те също вече не се качиха на кораб. Маниаци, нали?
На една фрегата в мъгливата нощ залая куче.
Беше студено. Алфая се изпика на земята, от урината се вдигна пара и той усети, че докато приказва, ръката му се стопля:
— Докато бях млад, дори да съм мъртво пиян, нямаше ченге, което може да ме вкара така в дранголника. Кръвта беше друга, Роке, там е работата. Да оставим това, че и моряшката команда беше по-силна.
Старият Венансиу се съгласи с кимане на глава. Спомни си за „Алкатраш“, за плаването една нощ в спокойно море с кораб, наведен на десния борд.
Той идваше от Нови Орлеан с различен товар и трюмовете в носовата част бяха претъпкани. На три дни от брега товарът се разбърка, корпусът се наклони на една страна и корабът потъна почти до половината борд във водите.
Два дни и две нощи „Алкатраш“ плава така при безветрие и спокойно море, с екипаж от отчаяни хора, които, заврени в трюмовете, изпразваха резервоарите с вода пред люковете.
Нощем лунната светлина ближеше палубата и пълнеше със сенки наклонените мачти. Гледан от кормилната кабина — с полегнали мачти, почти докосващи дяволското море, с трюмове, зейнали като черни килими, с нос, щръкнал във въздуха, — товарният кораб „Алкатраш“ скърцаше като при корабокрушение и приличаше на кошмарен призрак, облещен към моряците.
Помощник-капитанът се вайкаше, а заедно с него боцманът и офицерите. Той вървеше с тях по палубата и при всеки полъх на насрещен вятър или странична вълна гледаше уплашено. Той беше от Сан Томе, а старият Венансиу беше чувал да казват, че негър в морето за нищо не става.
— Ами не ви ли плати извънредни? — прекъсна го Роке.
— Извънредни? Ще разбереш, човече, почакай само и ще разбереш.
Венансиу си пое дъх, сви си цигара и продължи да разправя:
— Всички са еднакви, Роке. Всички, от капитана до лоцмана, са от един дол дренки. Понякога се намира по някой и друг по-свестен, ама все тая… Капитанът не ги оставяше да мръднат наникъде.
Един плъх се спусна бързо по един кабел и изчезна в мъглата на кея.
Цигарата на стареца висеше, угаснала и изсъхнала, на напуканите му устни. Той се наведе към другарите си и те усетиха топлото дихание на гласа му и парата, която излизаше от гърлото му, когато говореше:
— Аз бях на нощна вахта, а офицерът беше трети помощник.
— Това беше Коща, вярно е — каза Алфая. — Наистина беше моряк, момчета. Изглеждаше, че има жълто около устата, но беше моряк на място.
Некаш Трите пръста си клатеше краката и си търкаше една о друга ръцете, за да ги стопли.
— Тоя приятел не се ли падаше нещо роднина на Коща Малуку? Коща, който беше капитан на „Мария Амелия“. Беше наистина славно момче. Беше добър, за него ви казвам, много добър. Ако той беше още там, аз нямаше да се мотая тук по това време.
— Това сега не е важно, Три пръста. Та докъде бях стигнал? Ах, да, започнахме двамата с него да говорим за това, за онова. И по едно време Коща се обръща към мен и казва, че капитанът не давал нито грош повече освен заплатата. Дявол да го вземе, чак сърцето ми спря. Работата не беше никак дребна. Да се блъска тъй човек и да работи повече, отколкото е длъжен, и накрая ядец.
Той запали цигарата и стой така известно време с наведена глава, без да гледа другите.
— Дори му казах на тоя Коща да отидем всички вкупом в каютата на капитана, но той там ни обиди. Че ставало по-лошо, че законът задължавал персонала да върши всякаква работа, когато става въпрос за сигурността на кораба. Но коя сигурност, госин лоцман? — попитах аз. — Защо товарът в трюма не беше подреден от пристанищните работници, както на другите кораби? Ах, госин лоцман, госин лоцман, да нямах деца, щях да му стоваря някой юмрук. И пак щях да го направя, по дяволите.
— Ако това не е късмет — прекъсна го с висок глас Трите пръста. — Ей го Зидору вече тръгва.
— Накъде?
— Отвъд, на „Мария Луиза“. Вече тръгва, тая сутрин го взеха на кораба.
Няколко минути мълчаха, заслушани в мотора на рибарския кораб. Не го виждаха, въпреки че той мина близо до тях, обвит в мъглата, но чуваха слабото боботене на машината и почти заглушените гласове на борда.
Венансиу отново подхвана разговора:
— Коща взе да ме убеждава, че било по-добре всички да се приберат. Рече само, че той щял да види какво може да се направи и готово. След това никой никога не разбра точно какво се беше случило. Някои разправят, че Раиньо и той са се скарали и работата стигнала до бой, но аз никога не узнах с точност. Обаче истината е, че на другия ден с един удар го запрати в трюма за котвата. В трюма за котвата, представяте ли си само. Така ли беше, или не? Ей го тук Алфая, пред него не мога да излъжа. Като светкавица, като гръм. Раиньо беше дяволски силен, момчета.
— Вие не го знаете — каза Алфая. — Раиньо беше страхливец. Хората вече искат да слязат в първото пристанище, поради опасността. Но той заповяда да предадат на всички, че няма да дава разрешителни за слизане на никого. Като сега го виждам как крещи от вратата на кабината на телеграфиста дали искаме веднага да телеграфира.
Алфая продължаваше да разказва, а старецът следеше внимателно неговите думи и устните му се движеха непрестанно, сякаш повтаряше след него дума по дума.
— А после, нали се досещате. Компанията съобщава на управлението на пристанището и щом стигнем до сушата, свършено е с нас. Щяха да ни оковат, не се съмнявайте. Щяха да кажат, че това е бунт, а после може ли човек да се защити?
— То се знае — отсъди Роке. — Ония горе държат в ръцете си и ножа, и хляба…
— Тук вече не си прав. Ако някой държи ножа в ръцете си, това сме ние — много сериозно каза Алфая.
Старият Венансиу намери думите му остроумни и смехът изшумоли в настиналото му гърло:
— Ами, ножът, както е казал някой. Има случаи, когато той нищо не може да реши, колкото и да е голям и остър. На един кораб нещата стават по друг начин. Има най-различни хора, с всякакви разбирания, но в оня момент всички имаха права, които заплахите на капитан Раиньо не можеха да оспорят. Някои говореха, че капитанът може би ще се съгласи на споразумение и искаха да стоят настрани. Но при всички случаи, там нямаше хора, разделени на две — приятели и врагове.
И тогава моряците от машинното и от палубата забравиха за свадите, които понякога човек има в работата си. В тоя момент не можеше да има две мнения и в целия екипаж, в целия екипаж настъпи разбирателство. Преди всичко трябваше да се попречи на всякаква връзка със сушата, макар че антената висеше на мачтата на носа и при всяка заплаха на капитана се поклащаше леко над „Алкатраш“. Дори Марианиньо, прислужникът на капитана, се присъедини към екипажа. Дойде крадешком и предложи самият той да скъса антените.
Венансиу се усмихваше, като говореше за Марианиньо.
— Само като си спомня как се сдобрих с него тая вечер… Но той беше сериозно момче, да, така е. И оттогава Раиньо беше в ръцете ни. Отидох при петия машинист, който ми беше роднина, и му изложих положението. Няма защо да късаме антените, защото можеха да се поправят. Но хитрецът ми даде ей това нещо и оттогава, дявол да го вземе, Раиньо вече нямаше мира.
Той извади един пакет от торбата с храна. В пожълтелия вестник беше завита малка бобина с жици, разположени като в резонатор; там имаше също едно моряшко удостоверение и една черна лента от моряшка фуражка, на която имаше надпис с позлатени букви „Негово Светейшество Сан Мурильо“.
— Капитанът заповяда да ни съберат и ни държа реч. Говореше мекичко. Той бил искал само доброто на екипажа и приятелство с всички, с една дума, беше от мазен по-мазен. Обаче екипажът не се хвана на въдицата му и същата вечер скрихме тая машинка в една спасителна лодка близо до телеграфната кабина.
Спря и силно тръсна глава.
— Винаги се разстройвам, дявол да го вземе. Като си спомня тия работи, сякаш някой ми къса нервите.
Постоя така известно време с помръкнали очи и увиснали ръце. Когато продължи да говори, жестовете му лека-полека ставаха по-решителни и сухото му и набръчкано лице се оживи.
— Момчета, онова нещо наистина беше чудесно. Цяло удоволствие беше хората да виждат как телеграфистите се мотаят с все нови и нови жици. Всички поправяха ония ми ти апарати, а радиостанцията — нищичко. Имаше кой да се захване с тая работа усърдно като пчела. Тибурсиу, ето Алфая, дето е тук, Матинш и целият екипаж се насъбра там, за да подава и да носи. Даже и Марианиньо. Телеграфистите ходеха като побъркани, а капитанът върви след тях и крещи. Но щом като бордовата радиостанция започнеше да работи, корабът заприличваше на истински ад. Пиукане, пращене, ужас. По-голяма дандания, отколкото в негърския манастир в моя край, в Сан Бартоломеу.
Другите стояха с наведени глави. Старецът започна да завива удостоверението и лентата със златните букви.
— И в крайна сметка какво спечелихте с това?
— Хората ви какво спечелиха? — отвърна Венансиу с пресилен смях. — И нищо да не е, поне ония разбраха, че екипажът съществува и знае много хубаво, че го изиграха.
Алфая дръпна приятеля си за ръката:
— Но това още не е всичко, Три пръста. Стана и нещо по-лошо. Компанията не плати нищичко. Извънредни часове, какви са тия извънредни часове? Дори не бяха чували за такова нещо. А когато отидохме да си подновим удостоверенията, Компанията ги надраска целите с червени черти.
Старият Венан Сиу стисна бобината с ръце и промърмори:
— Сега ни натикаха тука. Да го вземат мътните, сега сме моряци на сушата. Моряци на суша за цял живот.
— А Коща беше даден под съд и осъден — каза Алфая. — А той беше истински моряк, момчета. Беше осъден и още има да лежи. Спомням си добре, че когато се гледаше делото, лицето му беше превързано. Цялото в превръзки. Каза „сбогом“ с ръка и Мартинш го попита как се е наредил така. Но му отговори полицаят. Паднал бил, каза той. Паднал, сещаш ли се, Роке? Не е било лошо това падане, нали така. Но тия хитреци мислят, че хората са загубени, или какво?
Всички станаха. Групата тръгна към изхода на пристанището, към навеса, където нощуваха.
Старият Венансиу тръгна с тях, но по-бавно, като завързваше грижливо пакета. Изведнъж той прекара ръка пред очите си и избухна с пресипнал глас:
— До гуша ми дойде това, майка му стара. Да си моряк и да стоиш на сушата. Моряк на суша завинаги. Омръзна ми да си спомням това, майка му стара.
Той замахна, за да хвърли бобината във водата, но Алфая спря ръката му. Взе внимателно машинката и я прибра с демонстративно спокойствие. После каза на стареца:
— Как може така бе, човече? Такова нещо не се хвърля никога. Кой знае, може да послужи за още нещо?
Корабът потегли от Сетубал и се отправи за Виго или Хихон. Но това няма значение, защото превозва баластра. Ще се върне с друг товар. Във всеки случай искам да ви кажа, че на борда е един мой приятел — португалец със странното име Билобил. Неопределена възраст е изрязала твърдите черти на лицето, а брадата му стига до пояса. Билобил не е истинското му име, то е псевдоним. В това време аз повръщам в морето, придържан под мишниците от двама моряци. Застрашителният залез се отразява в очите на Билобил — капитана на тази орехова черупка. Билобил — моряк като малцина. Какво искам да ви кажа ли? Искам да напиша дългата елегия за „Сирената от Кангас“. Билобил се опитва да ме разсее: Някой си Дик — холандски капитан, отишъл на дъното заедно с брига, който командувал. На борда имало три сандъка златни дублони[30], задигнати от испанците. И четири топа.
Моряците, които ме придържат, се усмихват. Слагат ме да легна по гръб на един брезент.
— Дишайте дълбоко, дишайте дълбоко.
Усещам в устата си солено-горчив вкус. Сол и горчилка, примесени в гърлото. Жлъч, стомашен сок и морски въздух. Задъхвам се с поглед, блуждаещ между пепелявата привечер и мислите ми. Смътно дочувам:
— Американски и холандски водолази се опитваха да стигнат дъното на устието.
— Кое устие? — питам.
— Устието на река Виго.
— На кое място? — питам.
— Там, където се слива с устието на Пантеведра, в долното течение. Също и „Албатрос“.
— Кой е тоя „Албатрос“?
— Собственика на Консерви „Албатрос“ и на фабриката за рибно брашно „Албатрос“ — онзи промишлен комплекс малко преди Самил. Сещаш ли се?
— Горе-долу.
Но аз отново трябва да отида към парапета и да излея още вътрешни интимни течности. Ах, бях като някоя секретираща гъба!
— На „Албатрос“ имаше десет аквалангисти.
— А после?
Въпросът се задава от един от моряците, които се усмихва, защото знае продължението.
— После нищо, не намериха нищо. Имало много тиня.
Билобил изважда ножче от джоба си, отваря го и започва да си чисти ноктите.
— Кога ще стигнем във Виго?
— Утре или в другиден. Още не знам дали ще спрем в Лейшоеш.
Писна ми вече от тази гадост. Страшно ми писна.
Един от моряците ме тупва силно по гърба. Падам по очи на палубата. Билобил се смее. Смее се, но ми е приятел, дори голям приятел.
„Един сам човек изтръгва от земята първите си стъпки.“
Билобил ми прави знак и ми сочи моряка, който тананика:
— Това е Анхел. Взел го в Кангас. Три години е бил аквалангист на „Албатрос“ и сега е глух. Виж как ме гледа в устата. По движението на устните познава какво говоря.
Докато казва това, Билобил слага ръка пред устата си. Само аз и двамата моряци го разбираме. Червенина залива лицето на Анхел.
— Къде сме?
— В морето.
И Билобил, и моряците, включително и Анхел, гръмко се смеят на собственото си остроумие. Накрая и аз се усмихвам.
— Иди си в каютата. Ще вали.
Билобил идва с мене. В кабината е пътната ми чанта. Ще се върна с влак, мисля си аз.
— Ето ти една кофа, ако ти потрябва.
Но във вътрешностите ми няма нищо. Усещам в тялото си само едно желание да се стопля. На койката има две памучни одеяла.
— Малко ли са ти?
Не отговарям. Разкопчавам яката и събувам ботушите. Завивам се с одеялата, без дори да отворя чантата. Билобил хлопва вратата и излиза. След няколко минути се връща.
— Ако се почувствуваш зле, пийни от това.
Това е бутилка ром. Истински, ямайски. А-а, бутилиран в Барцелона.
Бутилката пада между дюшека и ръба на койката. А ако си пийна една глътка? Кой ли ще спи на горната койка? В мрака на каютата — сивкавият кръг на люка. Печален, уморен. В далечината заглъхват неясните стъпки на моряците, вятърът, гласовете, и — отвратителна тишина. Внезапно се събуждам с дробове, пълни с тютюнев дим, с дим от евтин тютюн.
„Един сам човек изтръгва от земята първите си жалби. Един сам човек изтръгва от земята първите си рими.“
Песента на Анхел. Крясвам му. Естествено, той не ме чува. Разклащам леглото. Той се навежда над мене и ме гледа с питащо любопитство:
— Какво има?
Заплювам го. Той слиза и си мисля, че ще ме удари, затова се надигам. Но той излиза, като бърше лицето си с ръкава на дебелия си пуловер. Аз отново се унасям в сън, убеден, че съм постъпил като негодник. Когато се събуждам, пийвам глътка ром. Същият тютюн, същият дим и понеже се опасявам, че сцената ще се повтори, излизам на палубата.
Ранно утро е. Виждам Билобил на руля. С едната си ръка е прегърнал Анхел през раменете. Не разбирам как галициецът ме е изпреварил или пък това, което съм надушил, е било дим, останал от предишната вечер. Лоцманът разговаря с Билобил, а Анхел гледа какво казват.
„Калмари в собствен сос за обяд на «Правете път».“
„Надигаш шишето на Рибеиру и изгълтваш всичко.“
Облягам се на парапета и си мисля за пристигането във Виго. Ще остана във Виго. Отказвам се от Хихон. Луис в Кангас ще ме посрещне с отворени обятия.
— Билобил, оставам във Виго.
— Разбирам — Луис, Конча.
Повтарям механично:
— Луис, Конча.
После в мене напира желание да се смея. Но Билобил ме хваща за ръката и ми казва:
— Много грозно си постъпил с Анхел, момче.
— Бях нервен, извинявам се. Нервен, беше ми зле…
— Хайде да хапнем.
Един моряк отваря пред нас консервна кутия. Сядаме върху навити на руло въжета. Ядем хляб и свинско месо и пием изстинало кафе.
— Ще спреш ли в Авейру?
— Не, нито в Лейшоеш. Отиваме направо във Виго. Там ме чака стока. После продължавам за Хихон и Билбао.
Билобил бавно отпива кафе от канчето. Прекалено, бавно го пие. Когато свършва, лицето му е много сериозно. И гледа към хоризонта. Проследявам погледа му и виждам голям черен облак, който бавно, но сигурно, расте.
— Знаеш ли какво означава това?
— Нищо хубаво, нали?
— Може да е краят на Билобил и на „Сирената от Кангас“.
— Не може да бъде!
— Екипаж, всички по местата си.
Бурята яростно връхлита и корабът скърца, корабът се бори, корабът побеждава. Когато настъпва затишието, много часове след като вълните са помели всички и всичко, аз стоя на палубата — полугол, треперещ от студ. И Анхел, който пее:
„Един сам човек изтръгва от земята първите си срички / Един сам човек изтръгва от земята първите си кръгозори.“
Сграбчвам едно въже и му го хвърлям. Улучвам го в главата. Той се олюлява, обръща към мене очите, които слушат, и пада в морето, където труповете на нашите другари вече по-спокойно се носят по вълните. Оставам само аз, за да разкажа на морския капитан Афонсу ди Албукерке Сегунду за страхотната буря, която разби кораба на Билобил, португалеца, мой истински приятел. Бог да прости този мой стар другар, сега в морските длъбини. Бог да го прости и нека е спокоен, че винаги ще си спомням за него с вълнение.
Фернау Мендиш Пинту (1514–1583). Фернау Мендиш Пинту е роден през 1514 г. в северна Португалия, в градчето Монтемор-у Велю. Детството си прекарал в бедност и лишения и още на 10 — 12-годишна възраст станал слуга при една знатна дама в Лисабон. Скоро обаче избягал по неизвестни причини и постъпил на един кораб, който заминавал за Северна Африка. Корабът бил нападнат от пирати, Пинту пленен и продаден в робство в Мароко. Така започнал неговият чуден, изпълнен с приключения живот. Двадесет и една година той скита из Изтока. Бил войник, моряк, търговец, корсар, мисионер, лекар, дипломат, печелел огромни богатства и се разорявал, тринадесет пъти попадал в плен и седемнадесет пъти бил продаван в робство. Заедно с двама свои сънародници бил първият европеец, който посетил Япония. В 1554 година той става послушник в езуитския орден, като пожертвувал огромна сума за разпространението на мисионерството в Япония. Но след две години напуснал ордена, което имало сериозни последици за по-нататъшния му живот и творчество. В 1558 г. Пинту като бедняк се завръща в Португалия и се заселва близо до Лисабон в селцето Прагал. Едва в началото на 70-те години той започва да пише своето „Странствуване“, безсмъртна книга, която била публикувана едва в 1614 година, тридесет години след смъртта на автора.
Жозе Мария Ферейра ди Кащру (1898–1974). Знаменит романист. Биографията на Ферейра ди Кащру сама по себе си прилича на живописен и необикновен роман. На двадесет години той емигрира в Бразилия, където работи четири години в една каучукова плантация при непоносими условия на „зеления ад“. Ето защо най-добрите му романи „Емигранти“ (1928) и „Селвата“ (1930), получили международно признание и преведени на почти всички европейски езици, са посветени на проблемите на емиграцията и разобличават обществената система, при която бедняците са принудени да напускат родните си места и да търсят работа другаде. Освен това Ферейра ди Кащру е написал романите „Вечност“ (1933), „Студена земя“ (1934), „Буря“ (1940), „Вълна и сняг“ (1947), „На завоя“ (1950), „Мисия“ (1954), „Висш инстинкт“ (1968). В творчеството на Ферейра ди Кащру важно място заема темата на пътешествията, той е публикувал три отделни цикли на книгата „Малките светове и старите цивилизации“, очерци хроника „Около света“, а в 1963 г. публикува „Художествените чудеса на света“, откъдето е взет разказът „Пещерата на тримата братя“. Още преди Втората световна война на български е преведен романът „Селвата“ под заглавие „Зеленият ад“.
Жозе Лоурейру Боташ е роден през 1902 г. във Виейра в окръга Лейрия. По реалистичната сила, с която пресъздава действителността, и по умението му да създава интересни селски типове Боташ заема особено място в съвременната португалска литература. Той е един от малкото писатели, посветили се почти изключително на морската тематика. „По изобразяване на морските хора никой у нас не може да се сравнява с него“ — твърдеше известният романист Акилину Рибейру. След сборниците с разкази „Западното крайбрежие“ (1940 — 1944), „С лице към морето“ (1944), „Прибой“ (1952) и стихосбирка „Аз съм роден на брега на морето“ — чиито заглавия са твърде показателни — в 1963 г., излезе новият му сборник разкази „Кораб без котва“, който отново въвежда читателите в проблемите на този ненадминат новелист на морското крайбрежие. Героите от историите на Боташ, които почти винаги стават на фона на морето, външно са възгруби, но удивително благородни и честни рибари, моряци, селяни, способни дълбоко да чувствуват и страдат. Всички морски разкази на Жозе Лоурейру Боташ — и лиричните, и хумористичните, и трагичните, се отличават с дидактична, понякога наивно-назидателта насоченост.
Илзе Лоза е родена през 1913 година в Германия, откъдето емигрира в 1934 година, и след известен престой се установява завинаги в Португалия. Сега тя е една от най-добрите писателки в Португалия, която въвежда в португалската литература темата за осъждането на нацизма, изгнанието и раздялата с родината. Издала е разказите „Полузабравени истории“ (1950), новелите „Тук имаше къща“ (1955) и „Среща с есента“ (1964), романите. „Светът, в който живях“ (1949) и „Под чуждо небе“ (1962). Наситени с лични впечатления и спомени, романите и повестите на Илзе Лоза привличат с универсалността на поставените проблеми — най-често това е разказ за мъчителния процес на приспособяване на чужденците към новия свят — с интимния си тон и дълбоко изстрадан оптимизъм.
Вашку Бранку е роден през 1919 година в Авейру. Завършил е медицина в град Порту, сега работи като фармацевт. Писател, кинодеец, художник, Вашку Бранку е създал няколко сборника разкази и повести, които се отличават с тънка наблюдателност и хуманизъм: сборниците разкази „Стъклени покриви“ (1952).
„Сухото цвете“ (1956), „Жребий номер тридесет“ (1966), романът „Случайни хора“ (1957), повестите „Правилата на играта“ (1960), „Илюстрованите скитници“ (1959), „Ива и морето“ (1965).
Урбану Тавариш Родригиш е един от най-видните съвременни писатели в Португалия, получил широко признание в родината си и в чужбина, член на Португалската комунистическа партия. В творчеството си поставя най-важните морално-етични проблеми, които вълнуват младежта.
Роден е през 1923 година в Алентежу. Завършил е романска филология в Лисабонския университет (1949), а от 1949 до 1955 година преподава португалски език във Франция. След завръщането си в родината активно се занимава с литература и журналистическа дейност. Литературната му кариера започва със сборника разкази „Вратата на ограниченията“ (1952). Най-известните му произведения са: „Опасен живот“ (1955), „Като камък в блатото“ (1958), „Утринни птици“ (1959), „Непокорните“ (1961), „Имитация на щастие“ (1966), „Изправителен дом“ (1968), „Загубени часове“ (1968), а така също „Пътешествие в Съветския съюз и други страни“ (1973).
Жозе Виале Моутиню е роден през 1945 г. във Фуншале на остров Мадейра. Живее в град Порту. Бил е директор на издателство и художествена изложба. Превежда от френски, испански и галицийски. Член е на националната комисия за подпомагане на политическите бежанци антифашисти. Въпреки младостта му, написал е много книги, между които стихосбирките „Срочност“ (1966) и „Настръхнал като вълк“ (1975), сборниците разкази „Осветеният натюрморт“ (1968), „В страната на сълзите“ (1972), „Игра на сериозно“ (1974) и „Истории от предишни времена“ (1975). Някои негови произведения са преведени на испански, английски, галицийски и руски.