Иван Вазов
Поеми

Грамада
Поема из шопския живот[1]

Залюбил е млади Камен

Цена хубавица

и за Цена все милее

негова душица.

 

Но не че тя има наниз,

скъпи огърлици,

с свила ръбени сукмани,

три върви жълтици.

 

Не че Цена е прочута

и кметова щерка,

и че бащино й имане

няма брой, ни мерка;

 

но че тя е паметлива

и добра в сърцето,

и защото има очи

сини кат небето;

 

и че злато той ще има

кат работи честно —

дор е челяк млад и здрав,

всичкото е лесно —

 

но невеста който търси —

харно да се взира,

че веднъжка челяк либи

и веднъж избира.

 

И Цена е либе свое

Камена избрала:

нему първен от глава си

цвете е подала.

 

На тлъки и по седенки

двамата се срящат,

по празници на хорото

един с друг се хващат.

 

И на извора студени,

с менци кат отива,

тя го види, че я чака

вода й да напива.

 

Утром, къде изгрев слънце,

там ще го намери,

по вечеря той я чака —

от любов трепери.

 

По котлите й, като дрънкат,

че е тя, угажда,

по гласът я той разбира,

по стъпките сяща…

 

Любов — тая сладка мъка,

кой не е я па̀щал?

Нейни радости и пламен

кой не е усящал?

 

Кое младо, кое живо

тъй не е любило?

Чие сърце в гърди жежки

силно не е било,

 

кога либето да дойде

часът приближавал,

и всяк един шум душата

стряскал и смущавал:

 

и вятърът слаб, що вее,

и листът, що шъпне,

и гадинката, що мърда —

правяли да тръпне!…

 

В любов, песни и въздишки

дните им минуват,

заран, вечер не делят се,

ноще се сънуват.

 

И не вярват, че в живота

има и зла среща

и че злото ще отрови

ясна им надежда.

* * *

А богат е Ценин баща,

богат и имотен:

брави има две хиляди

и коне петстотин.

 

Нивята му, лозята му

мъчно се измират,

горите му не се знае

доде се простират.

 

Има злато много — още

има да сдобие —

царски данък — пот сюрмашки —

наполвина крие.

 

Той, казуват, бил приятел,

с люти Пашаджѝка —

кога идвал му на гости —

черпял го с мастика.

 

И богат е Цеко много —

другар на хайдуци —

има челяд многобройна:

деца, снахи, внуци.

 

Всякой тачи го, че той е

кмет и чорбаджия,

догодина, живот да е,

ще стане хаджия.

 

Всякой на крака му става

кога заминува,

а псувните зад гърба си

Цеко ги не чува…

 

И не щѐ той на щерка му

Камен да се блазни,

хорски думи го ядосват

и слухове разни.

 

„Тоя пъси син проклети

дига яд в сърце ми:

нивга Цековата щерка

няма той да вземе!

 

Срам ми иде, щом помисля…

Не може да бъде!“ —

Тъй си дума Цеко стари

и щерка си съди:

 

„Марѝ, Цено, лудетино,

мари, луда дъще,

я послушай що се бъбри

по хорските къщи!

 

Стига си ти по седенки

с Камена бесняла,

заран, вечер на извора

със него гълчала,

 

че той не е мъж за тебе

и мен не приляга —

че е Камен сюрмах-просяк,

гол като тояга.

 

Камен няма в мойта къща

зет да се натика,

дор татко ти на свят ходи

и Цеко се вика!“

* * *

Тъжи Цена синеока

и често въздъхва,

радостта й във сърцето

зе веч да заглъхва.

 

Не я пущат на извора

за вода да иде,

както други път не смее

Камена да види;

 

не смей с него на хорото

редом да се хване,

нито с Камена на пътя

сама да остане,

 

че я страх от бащин поглед,

Цеко зле се кани;

и за него, и за нея

лошо ще да стане.

 

А пък Камен се учудва,

душа му се стяга,

що е Цена тъй сърдита,

що от него бяга.

 

На извора я запитва,

на хорото следва,

а тя нищо не отвръща,

бегом го погледва.

 

Тежко става на сърце му,

ще му се да плаче,

момите го пък задяват,

че тя го не рачи…

 

Кахърѝ се, като гледа,

майчица му стара:

„Не грижи се, синко мили,

туй ще се прекара.

 

Цена щерка е богатска,

прилика не е ти.

Здраве да е, има още

моми по-напети.

 

Залиби ти друга, синко,

дето да те либи,

ти невеста избери си

из наште колиби.“

 

— Друга, мале, как да либя?

Сърце ми е тамо…

Ох, недей ме, остави ме,

мъчно ми е, мамо.

 

Ходи, лута се замислен,

нищо го не радва,

младостта му, силата му,

губи се, пропадва.

 

Иска му се да изкаже

колко той страдае,

да се сърди, да се плаче,

но кому — не знае.

 

Пред другарите не смее,

бяга от момите…

Една вечер късно среща

Цена под върбите.

 

Той я хваща за ръката

и смутен попита:

— Що ме, Цено, ти забрави?

Що ми си сърдита?

 

Що ме вече не обичаш?

Имот ли че немам?

Зарад тебе, Цено мила,

целий свят превземам!

 

Или имаш друго либе?

Истина ли, Цено?

Та сърцето ти станало

толкова студено?

 

— Ох, Камене, хвани вяра:

не ти съм сърдита,

нито друго либе имам —

на злато съм сита.

 

Ами татко ми не дава

с теб да се намеря

и се люто той заканя —

всякога треперя!

 

— Какво думаш, Цено? Тъй ли?

Не съм бил измамен!?

Да бягаме с тебе двама! —

извика млад Камен.

 

— Да бягаме! — рече Цена,

с бузи запламтели,

па притисна го до гърди

млади, затуптели.

 

— Да бягаме — шушне Камен —

зад гори, далеко…

Аз съм юнак, ще те нося,

ти си пиле леко!

 

Сгласиха се, заклеха се

и двамата млади:

утре вечер от туй място —

напрек, през ливади…

 

Де ще идат? Що ще правят

по людска чужбина,

непознати и бездомни,

без свой, без роднина?

 

Те не мислят, те треперят,

те не питат: дека?

Стига само да са двама,

и далеч от Цека.

 

Върнаха се за вечеря

смутени, честити,

Цена не смей да погледне

татка си в очите.

 

Страх я о̀мисъл в сърце му

тя да не възбуди,

в устата си троха хлебец

не можа да гуди!

 

След вечеря три метаня

тя стори и ляга…

Цяла нощ сънува, мисли,

че с Камена бяга.

 

Утринта премени скъпи

тя скритом прибира,

вечер хладен мудно иде,

сърце й примира.

 

Тя изглежда за път сетен

тез гори, долини,

дето е минала толкоз

хубави години;

 

де оставя свойта рода

и дружки си драги,

извори, хора̀, седенки

и спомени благи.

 

И й се чини, че ги гледа

първи път тогава…

С бащини си дом, огнище

тихом се прощава.

 

Кога Камен туй обади

на своята майка,

тя набърчи чело старо

и горко завайка:

 

— Какво казваш ти — да бягаш?

А бре, синко, мама!

Ти не знайш ли Цеко кой е?

Че връщане няма?

 

Ти оставяш мене стара,

кой ли ще да рачи

да ме гледа? Кога умра,

кой ще ме оплаче?

 

А пък Камен люто мисли,

нищо не отвръща

и сълзи си да не рукнат

той едвам преглъща.

 

Майчини го думи мъчат —

те са прави думи —

и му падат на сърцето

тежки кат куршуми.

 

Мило му е — страшно му е,

съвестта го бори,

кат оногоз, дето иска

убийство да стори.

 

Но спомни си той за Цена!

Тя го сега чака

под върбите и се чуди

защо той протака!

 

Тя ще мисли, че той с нея

безбожно играл е,

ил че майка си за нея

не смей да прежали.

 

Срам го хвана. Той не знаял,

че бил с душа слаба!

Бащин нож втикна на пояс

и пушката граба!

 

— По тоз час да се намерим

с Цена сме думали!

Дай ръката да целувам,

па прощавай, мале! —

 

И остави майка мила

и тръгна във мрака,

и пристигна при върбите,

дето тя го чака.

 

— Да вървиме! — си казаха

двете души верни

и тръгнаха мълчаливо

към горите черни.

* * *

По туй време у Цекови

веселие става:

Халит ага с Пашаджѝка

Цеко угощава.

 

Халит ага — арнаутин,

Цеков стар приятел,

много пакости от него

е светът изпатил.

 

Доде бил е кърсердарин,

селата пищяли,

кокошките и маслото

за него държали.

 

Свитата му цяло село

не можло да смести,

в три години трийсет и две

моми обезчести!

 

Пашаджик — бич на селата —

може да се каже:

десет годин бил разбойник,

и сега е даже.

 

Вай, на колко християни

изгори душата!

Всичко, що сбере, плячкоса,

дели го с пашата.

 

Пушката му е мерила

вързани селяци,

сабята му е резала

деца пеленаци.

 

До сто сламника запалил

и два манастиря,

отде минал — прах и пепел

той оставил диря.

 

Тая вечер са на гости

тука и двоица,

че е Цеко кмет и има

щерка хубавица.

 

Ценовата къща тям е

като бащиния,

Цена беше ги черпила

със върла ракия.

 

Веч трапезата раздигат,

гости чакат Цена

да се яви с бял презръчник

и с вода студена,

 

да им стои „диван-чепраз“,

да им шъта тука,

а на Цека синовете

пълнят два чибука.

 

Но не иде! Де е? Тщетно

искат да научат,

към вратата често гледат

и мустаци сучат.

 

Втурнаха се ратаите

вътре като хала

и викнаха уплашени:

— Цена е бегала!

 

— Вай! — изрева дърти Цеко

и глухо изпъшка.

Със кого е тя бегала,

сети изведнъжка.

 

Запалиха фенерите,

къщните се сбраха:

от конете най-бързия

за Цека избраха.

 

Грозно дърпа той мустаци,

ядно бъбри нещо,

па към турци се обърна

и викна зловещо:

 

— Халит ага! Утре Цена

роб ти я дарявам!

Пашаджико! Утре Камен

курбан ти го давам!

 

И поведе синове си,

ратаи и шопи…

Той взе пушката на рамо,

а те дълги сопи.

 

И разбуди се селото,

залаяха псета

в улиците, де премина

потерята с кмета.

* * *

Заранта навръх Балкана,

под буките диви,

Камен с Цена сладко спяха

румени, щастливи.

 

Те се нежно прегърнали,

от любов опити.

Над главите им запяли

славей гласовити.

 

И високо, до небето,

в таз гора далека,

те забравят труд, неволи

и гнева на Цека.

 

Шумоли гората чудно

и врабците мали

с гласеца си будят двете

либета заспали.

 

Цена бърже се озърна

весела и пресна,

видя гора, небе, хубост…

планина чудесна.

 

— Камене! Къде ще идем? —

тя му тихо рече.

— Не знам, пиле, но да вървим

нейде надалече,

 

през тез бърда и висове,

там, де слънце зайде,

дето никога баща ти не

ще да ни найде;

 

дето нашга любов няма

никого да сърди,

та там, Цено, да отдъхна

на твоите гърди.

 

— Я чуй, Камене, там глъчка!

Гаче конски тропот!

— Потеря е! — викна Камен

и грабна вързопът.

 

И хукнаха през гората

като сърни диви,

гъсталаци не ги спират,

ни урви ронливи.

 

Любовта ги окрилява

и страхът ги тласка…

И потерята отдиря

шуми, вика, кряска.

 

Ала Цена от бяг, умор

насила се влачи,

ту назаде се обръща,

ту кат дете плаче…

 

Екна плачът на сърце му!

Но тук се не чака!

Тоз плач даде нова сила

на снага му яка:

 

с лява ръка той вързопа

и пушката взе си,

с дясна — либето през кръста

грабна и понесе.

 

И пак бяга, и пак тича

с товара си скъпи,

лицето му, снагата му

пот горещ ги къпе,

 

а потерята наваля,

трепери букакът.

Цеко лети като бесен

и реве да чакат.

 

Камен спря, погледна Цена

и тихо сложи я,

вдигна пушката и рече:

— Ще да го убия!

 

— Недей, либе! Татко ми е! —

Пушката изпука.

— Бягай, бягай, отърви се!

Аз ще умра тука!

 

— Постой, вещице проклета!

Де го, де го оня? —

викна Цеко лют, запенен

и скокна от коня.

 

— Чакай сега да ти кажа,

дъще поразена!

Ази дойдох със сватбари

тука да те жена!

 

Той налетя въз щерка си,

руса й коса дърпа,

тънка й снага с бича удря,

на гърди й стъпа.

 

— Де го сега бунтовникът?

Гонете го, дръжте!

А ти хайде назад дома,

хайде, вярна дъще!

 

Там ви чака и двама ви

сватба и венчило:

тебе турско ратакинство,

мъжът ти бесило!

 

И кмет Цеко пак възседна,

бодна гневно коня

и пред себе разплакана

Цена с бич подгоня.

 

След ден той я в град изпрати

да слуша Халита[2],

и писмо, че Камен ходи

по гори комита.

 

И тъй Цеко зли прокуди

тез души, що любят,

да се скитат, да се мъчат,

доде се погубят.

 

Скоро село потрепера

от хабер злосмутен:

Цена станала туркиня,

а Камен хайдутин.

* * *

Зажалиха селяните

и млади, и стари,

момите ги, всичките,

зла слана попари.

 

Окаяха горко Цена

и съдба й клета,

окаяха, па простиха

и проклеха кмета.

 

И за Камена жалее

дружина му млада;

тъжи старата му майка,

тъжи и пропада.

 

Не понесе в старини си

тоз срам, тез теглѝла,

да й рекат людски хора:

„Хайдутин родила.“

 

И умря тя, и заглъхна

къщата й вета;

намразиха още повеч

селяните кмета.

 

— В Цека бяс влезнал е — думат

старците изкусни, —

за греха му бог въз нази

огън ще да пусне.

 

Три месеца дъжд не капна,

стана страшна суша,

в черковата, по кръчмите

глух ропот се слуша.

 

Всуе дважди по полето

на литий изскачат

и зелени пеперуди

в улиците скачат.

 

Слънце пали. Никой облак

по небе не бега,

сеитбите изгори ги

тая люта жега.

 

Води, реки пресъхнаха,

жито се не мели:

ето вече булгур само

ядат две недели!

 

Всички казват: глад ще стане,

скъпия голяма.

А от небе капка влажна

няма все, та няма.

 

Мръщят се, поглеждат криво

селяните Цека

и поп Михо, кат се кръсти,

казва им полека:

 

— Не е край: таз поразия

Цеко я довлече:

тоя човек чедото си

на дявола врече.

 

Той с поганци яде, пие

и със тях братува,

всички теглим, нази мъчат —

той само добрува.

 

Покрай него всички н

ще умреме гладни,

суша да не бе станала,

град щеше да падне!

 

Злоба дига, дето мине

Цеко и се мерне,

неща страшни си нашепват

баби суеверни.

 

Едни казват, че той блажел

с турците през пости,

други думат, че му ходят

дяволи на гости.

 

Змия да бе, те я биха

с камъни пребили,

вещица да беше, жива

би я изгорили.

 

Ала Цеку що да сторят?

Те са всички слаби…

Той е силен и със турци

бий, мъчи и граби.

 

Свикаха се селяните

в кръчмата на Желя —

това беше после отпуск,

във света неделя…

 

Беше там поп Михо стари

със своите ближни,

Тимо Стамболият, още

Анто стогодишни,

 

старец в книгите изкусен

(по-учен от попът:

и днес сички за съвети

на врата му хлопат);

 

още — Ангел Двата-Гласа,

питроп и старея,

даскал Куздо, псалт черковен —

бил при Доротея[3];

 

там бе още Видул Влахът,

пристигнал отскоро,

Кузман Колин и до него —

Ганчо Зелен-Горо.

 

Здрав юнак, висок, та жилест,

със гърди космати.

Силата му, храбростта му

де не са познати?

 

С дясна ръка мигом сваля

четирима мъже,

пушката му далеч бие,

никога не лъже.

 

Казват, че той друг път ходял

с Минча воевода[4],

всички планини познавал,

живял на свобода;

 

и че лани по Петровден

тамо в кукуруза

(между нас да си остане) —

заклал Кьор-Юнуза!

 

Направиха съвет таен,

мислиха, кроиха,

ум и сговор не им липсва —

и скоро решиха.

 

На заранта, преди слънце,

попът се затече

под мишница с патрахиля

и с старото светче.

 

Де отива толкоз рано?

При болни ли Дима,

да му чете зарад здраве?

Или смъртник има?

 

Или вода да светява

със ниски поклони?

Или бродници отнейде

с молитва да гони?

 

Не, той нийде не отби се,

нищо не продума:

на полето той излезна

и спря се при друма.

 

И застана срещу изток,

в земя кол побива,

метна на врат патрахиля,

светчето открива.

 

И зачете глухо попът,

брада му трепери…

Молитва ли, клетва ли бе,

той се начумери.

 

И отстъпи от колеца,

наведе се леко,

камък взе, хвърли и рече:

— Проклет да е Цеко!

 

Оттогава край туй място

кой мине, замине,

все същите думи казва,

все същото чини.

 

Пътник ли, овчар ли някой

минува из друма,

като хвърли камъка си:

— Проклет да е! — дума.

 

И орачът, като кара

волове на нива,

наведе се, хвърли, каже

и пак си отива.

 

И децата също правят,

тамо кат се шурат,

и жените въз камъните

камъни притурят.

 

Че клетвата стига оня,

„Проклет!“ кой не каже.

Някой камъка си носи

отдалеко даже!

 

Подир три дни при колчето

купчинка стори се

и неделя ощ не стана,

она удвои се.

 

Подир месец бе висока

колкото камила,

още месец — купчинката

стана веч могила.

 

И грамадата от себе

мърда и пораства,

пътникът отдалеко

веч я съпикасва.

 

Тя расте, като по чудо,

сама, като жива!

Убоя се Цековата

душа нечестива.

 

И да спре не може Цеко

ни с псувни, нис глуми

таз грамада да не расте

със страшните думи.

 

Деня тя е все в ума му,

нощя я бълнува

и трясъка от камънте

в съня си той чува.

 

Понякога тайна сила

към тамо го тика.

Той я види, тръпне, гаче

тя на съд го вика.

 

Гаче всякой камък има

уста, уши, о̀чи

и му дума: „Проклет! Проклет!“ —

И към него сочи.

 

И той бяга потен, тръпен…

На душа му гряшна

мир и радост веч не дава

грамадата страшна.

 

Той стопи се. Лицето му

бледнина покри го:

гаче болест зла, невярна

Цека изсуши го.

 

И престаха селяните

с него да се сбират,

нито взимат, нито дават —

всички го презират.

 

В черковата, дето стъпи —

отстъпват от него

и родът му същи даже

отблъсква, не ще го.

 

Гневът божи, и той падна

на Цекова стряха:

бедите го, злините го

бързо сполетяха.

 

И смъртта в дома му първен

захвана да треби:

в малко дни едно по друго

три сина погребе!

 

Гори пожар изгори ги,

нивите му — слънце,

в житниците му не влезе

жито нито зрънце.

 

Стоката му, стадата му

болест ги изтръшка,

къщата му по полунощ

пламна изведнъжка!

 

И стана на пепел всичко:

имот, стока, злато,

богатството му разлетя се,

гаче бе крилато.

 

А грамадата расте пак

невидимо, тайно

и камъни върху нея

хвърчат непрестайно;

 

че когото бог накаже,

светът не прощава,

че кой много търпи, тегли,

много отмъщава.

* * *

Мислѝ, мислѝ дълго Цеко,

търка̀ си челото,

па скокла, във град отиде,

набеди селото,

 

че то уж прибира скритом

всяка нощ комити,

че във него пушки имат

дори и момите.

 

— Бре — викна̀ свиреп пашата, —

тук ги доведете

и по-скоро бесилници

за тях издигнете!

 

Затърчаха към селото

люти заптиета

да ловят и трепят, дето

им посочи кмета.

 

И дигна се олелия,

ревнаха децата.

Турци с щикове и пушки

ходят по къщята.

 

Извързаха, подкараха

мъже, моми слаби…

Майки плачат и се молят,

кълнат стари баби.

 

На поп Миха удариха

по нозе сто бича

и го погнаха пред всички

кървав, бос, да тича.

 

Зарадва се Цеко много,

че със тез джелати

за тъмница и бесило

толкоз душ изпрати.

 

Изплаши се цяло село!

Зло настана време!

Кой знай, може да дочакат

злини по-големи;

 

че недалеч, зад горите,

две царства се бият:

зло е, турци ако паднат,

зло, ако надвият!

 

Страшни слухове достигат,

всичките треперят.

Дума се, че тамо трепят

де кого намерят;

 

че де стъпела нога им,

светът пропищява:

черкови, села, градища —

всичко пепел става!

 

И че и за тяхно село

ред скоро ще доде:

люти Пашаджик въз него

двеста души води,

 

двеста души арнаути

и голи черкези…

Никой не смей по работа

навън да излезе.

 

Само Цеко весел бива

и страх не усеща:

Пашаджѝка с четата му

готви се да среща,

 

че го Пашаджик обича,

Цеко нему свой е.

„Нека всички да познаят

сега Цеко кой е!“

 

И се готви той селото

самси да запали.

Изведнъж се вест разнесе:

„Турците бегали!“

 

„Турците бегали!“ — казват

майки на децата;

„Турците бегали!“ — дума

синът на бащата.

 

„Турците бегали!“ — всички

викат и разгласят;

из дом в дом, из хижа в кръчма

тая вест разнасят.

 

Чу се, че казаци идат,

не били далеко…

Усмихна се цяло село

и побледня Цеко.

 

Развълнува се селото,

клепало удари,

събраха се в двор черковни

и млади, и стари.

 

Допитват се как да срещнат

тия драги гости

и чудят се, и не знаят —

че са хора прости.

 

Сетиха се, повикаха

и дяда Антона,

че е стар човек и мудър

като Соломона;

 

че знай книга и тълкува

календара вечни;

много патил и ходил е

по земи далечни.

 

Кога той яви се, всички

на крака станаха

и пред белите му власи

с почит замълчаха.

 

— Чада! — рече мъдрий старец

с очи насълзени. —

Нека бога благода̀рим

всички на колене.

 

Тая милост е велика,

господ ни я праща!

Честит бил и дядо Анто

руси пак да сряща.

 

Сто години що сънувах,

днес видях наяве:

дядо Иван от поганци

с калъч ни избавя.

 

Туй време благочестиво

чакаме отдавна:

русите са наши братя,

вяра православна.

 

Хайде сега да ги срещнем,

хляб и сол вземете,

аз ще поднеса, а вие

шапките свалете.

 

Моми венци да прикачват

на техните пушки,

та па всички да викате:

„Здравствуйте, братушки!“

 

Тъй сме Дибича срещали,

тъй хората чинат…

Пригответе още нещо

да хапнат, да пинат…

 

Видя Цеко срещачите,

че тръгнаха дружно,

и душа му потрепера

гузно, малодушно.

 

Не смя в тоз куп шумен себе

Цеко да приложи:

народната обща радост

да дели не може.

 

Чуди се и май се Цеко,

съвестта гризе го;

да стои ли, да бяга ли —

що ще стане с него?

 

Мислѝ, мислѝ и най-после

страхът го попари;

и към другий край уплашен

той на бяг удари.

 

Той търча, задъхан, бледен,

гологлав и рошав,

гаче бяга в страх пред някой

звяр невидим, лошав.

 

Призраци ужасни, черни

вред му се изпречват

и храстите оживяват,

пътя му препречват.

 

Но внезапно той се спира,

нов го страх напада:

той видя, че бил достигнал

бялата грамада.

 

Крака му се подкосяват,

той назад се дръпа…

Но навред е страшно, грозно

по жарава стъпа.

 

А пък миговете хвъркат,

бедата пристига…

Ето че насред селото

облак прах се вдига.

 

И сулици, конье, хора

и шапки червени,

и удари към гората,

нейде да се дене.

* * *

Из селото вест се пръсна,

че кмета бегал е

и че сметка на сюрмаси

да даде не щял е.

 

— Дръжте, бре! Да хванем Цека!

Дръжте тоз поразник! —

Много гласове екнаха

сред общия празник.

 

И потеря устрои се,

все отбор юнаци,

и жар войнствен се събуди

в тихите селяци.

 

Едни махат сопи, други

пушки, други вили,

дядо Анто със кросното

четата засили.

 

И хукнаха, за да стигнат

из гората Цека.

Подир малко го сгащиха

на една пътека.

 

— Издаднику! Поганецо! —

дядо Анто вика. —

Обесете този Юда

на тая борика!

 

— Не! — извика Зелен-Горо. —

В яма да го хвърлим!

— Не! — друг рече. — Кожата му

с плява да напълним!

 

— Не! С катран, да го намажем! —

тъй отвърна пети. —

Тая вечер на хорото

той ще да ни свети!

 

И очи им пущат пламен

въз нещастни Цека,

всяка смърт за тоз изедник

види им се лека.

 

Изведнъжка тропот чу се.

Дружината млъкна…

Друга чета от бърдото

с шум пред тях изпъкна.

 

— Стойте! Жив го оставете!

Видиш ли ме, дядо? —

викна Камен и спусна се

с едно булче младо!

 

— Камен! Цена! — всички викат

не вярват очи си. —

Камене, отдека идеш?

Цено, нали ти си?

 

И се стискат и целуват,

и от радост плачат,

и от Цена фереджето

по-скоро съблачат.

 

— Братя! Ей мойта невеста!

Пак се живи сбрахме!

Туй са моите момчета:

днес я отървахме.

 

Халит ага в пъкъл пратих;

но той не бе първи…

С мъст душата си наситих

и ножа си с кърви.

 

А тогова да оставим —

нека жив да бъде.

Нашта радост да го мъчи,

господ да го съди!

 

И тръгнаха двете чети

с песни, вик назаде,

та сватбата да празнуват

на двамата млада.

* * *

Оттогава веч минуват

месеци, години,

много случки и преврати

видеха очи ни.

 

А грамадата расте все

неусетно, тайно

и камънте върху нея

хвърчат непрестайно.

 

Че сюрмашки сълзи клети

лесно не изсъхват,

злите спомени в душата

скоро не заглъхват…

1879, Берковица

Моята съседка Гмитра
Хумористичен разказ

Жежка пладня. Слънце пали,

удря право над главите,

птички весели заспали,

злобно бръмнали мухите.

 

Не полъхва ветрец хладен;

клони неподвижни, неми;

паяк мръсен, кървожадев,

в мрежата лукаво дреме.

 

У съседский двор тъжовен

мъртва тишина царува,

котаракът, звяр греховен,

в мир на покрива сънува.

 

Долу пък — леха цветуща

двора с зеленчук покрива.

Буйно клоните си спуща

недозреялата слива.

 

Кукурузът горделиво

си пюскюлите навежда,

тиква бяла срамежливо

изпод шумата поглежда.

 

Бобът глупави възлазя

по усуканата вейка,

по земята мъдро лази

краставица чародейка.

 

Гордо лукът слабодухи

си опашките издава

и с маруля дългоухи

философски разсъждава.

 

Между тия твари честни,

между тоз народ безшумен

страстите са неизвестни,

няма вик, раздор безумен.

 

Либерали, нихилисти,

консерватори, чокои[5],

тия злакове и листи

никак туй ни безпоко̀и.

 

Почва, слънце, дъжд и суша —

всичко те споделят дружно

и прегърбената круша

стръка гледа благодушно.

 

Любя поглед аз да спирам

въз тоз мир, наредба хитра.

Ах, там често аз съзирам

моята съседка Гмитра.

* * *

Знаете ли таз невеста,

що тъй ходи кат заспала?

По каква съдба злочеста

тя е тъй задебеляла?

 

Знайте ли тез очи сиви,

що тъй често зажумяват?

Какви спомени бурливи

тъй замислена я правят?

 

Знаете ли как съдбата

я преследвала жестоко?

Нейно минало? Борбата

в нейното сърце широко?

 

И защо душа й кротка

днес тревожат упорито

тънко мякане на котка

и дъхът на сирне бито?

 

Никой не знай, не е слушал

тайната й тъжна, груба;

само гърбавата круша

крий я в своята коруба.

 

Десет годин целенички

тя била на Гмитра горка

с свойта сянка, шопот, птички,

заслон, майка, разговорка.

 

 

Там под нейна блага сянка

тя утеха търси още,

там я хваща сладка дрямка,

там се кърпи, там се пощи…

 

Колко спомени чудесни

свързват Гмитра с тая круша!

Какви тайни интересни

зарад който щѐ да слуша!

 

Десет годин ще да станат

(чини ми се, че е вчера),

откак Гмитра на балканът

я венчаха с майстор Гера.

 

Помни още и до днеска

нанизите, що дрънчеха,

и червената завеска[6],

що й за сватбата заеха.

 

Помни как от коня сне я

свекърът й със седлото

и мъжа си там до нея

пиян, с китка на челото;

 

как упрегнати в жеглите

трижд огъня окръжиха,

а отзаде им свекрите

със остени ги мушиха[7].

 

Стар обичай, който значи —

да се готвят за теглото,

че за двамата селачи

ощ на прага чака злото.

 

О, ярем, симво̀л безславен

на съпружеската гадост,

ненапразно си поставен

на вид в тая селска радост…

 

Да, другари, взорът ваши

в тоз мир таен не прониква,

с който селяните наши

ощ от първий ден се свикват.

 

Колко бедствия, трагедий

чезнат, дири не оставят,

и невесели комедий

в мрака глухо се заравят!

 

Пред тях вий бездушни трайте

(никой ги не е описал),

на речта „съпруг“ не знайте

всичкий философски смисъл.

 

Без забава се спустиха

двата млади от балкана,

в града къща си купиха

и гражданка Гмитра стана.

 

Заживяха си двоица.

Той работи, а тя шъта;

господ даде им дечица,

та и котката във къта,

 

котката — добрата Маца, —

и тя стана майка вече!

Весел домът! Котки, дяца;

едно вряка, друго мече.

 

Бърза Гмитра да отхрани

свойте ангели честити,

по месеци неопрани,

по година неумити.

 

Скоро легнаха и двете

болест сгазѝ Гана с Марка;

едното го треска слѐте,

а другото — баба шарка.

 

Не рачѝ она да пита,

на вещ доктор не обажда:

треска болест не се счита,

баба шарка господ праща.

 

Закопа ги Гмитра двете,

закопа, та па забрави.

Що да стори? Това свет е,

тя и Геро да са здрави.

 

Господ пак ще да̀ детенца,

щом е господ дал жената…

Та и Мацинте котенца

ги разграби махалата.

 

Само Маца им остана.

Тя предмет на обич беше,

Гмитра казваше й Мецана,

Геро Мацка я зовеше.

 

Заран той на воденица

си отива целомудрен

и чак вечер по тъмница

Гмитра среща го напудрен.

 

А трапезата ги чака —

Маца мечи, вий отдолу.

И те, както вечер всяка,

сядат на пръстта, на голо

 

(българите не са глупи —

всяк имота оценява:

сядането стола чупи,

а чергата похабява).

 

Бърже лапат и вечерят,

напред лукът, киселецът,

после празът ил пиперят,

ряпата е веч венецът…

 

Трижд в година мръвка лапват —

тъй правеше баба Мара, —

по Коледа свинско хапват —

напук на поганска вяра.

 

После туй спокойно хъркат

двете либета до петли.

Дните им щастливо хвъркат,

все безоблачни и светли.

* * *

Но злото се не забави —

тяхно щастие смути се:

злият демон, дух лукави,

в котката им въплоти се!

 

По полунощ (това беше

в събота срещу неделя),

кога Гмитра сладко спеше

в мир на козена постеля,

 

Маца — дружката й любезна,

таз примерна, честна котка,

кат калугерица трезна,

добродетелна и кротка —

 

о, времена! о, нърави! —

Маца ловко с нокте вити

изпод Гмитрино възглавье

дърпа кърпата с възлите!

 

В един възел бе поллитра

бито сирене, а в другий —

пет жълтици, що на Гмитра

беше поверил съпруг й!

 

И с печалбата сюрмашка,

кат крадец във тъмнотата,

Маца с вдигната опашка

се изгуби през къщята.

 

Мацо, Мацо, що направи?

Твоят венец, ах, увена!

Ти бе мирна, с честни нрави,

да крадеш не бе родена!

 

Твойте качества успяха

на цял свят да са познати,

с името ти горди бяха

твойте сестри мустакати.

 

Твоят разум от зли страсти

никога не бе размътен,

виж как днес те опропа̀сти

лакомството, тоз грях смрътен!

 

Както твойте господари,

ти държеше строги пости,

никой със бой не натвари

твойте деликатни кости.

 

Но как грехът ти възлюби?

Плодът грабна, не попита!

Ева ябълка погуби,

а теб — едно сирне бито!

 

Уви! За една наядка

колко пакост, срам, теглѝла!

Как под твойта кожа гладка

толкоз подлост се е крила?

 

Ти, о срам, и ти доказа

на полът си слабостѝте

че жена на женско мяза —

никога се не насити;

 

че лудешката й охота

не знай закон, ни нърави,

че веднъж поне в живота

тя измяна ще направи.

 

Да, подир това коварство,

що смущава днес селото,

котка значи веч: невярство,

губя вяра във доброто.

 

Не било христянска скромност

тихий ход и гладкий косъм,

мазний глас бил вероломност,

чортът ходял и миросан.

 

Заранта, когато Гмитра

не намери си възлите,

що ги беше с ръка хитра

тамо скрила от крадците,

 

тя помисли си, че рипа

от небето на земята,

че наяве гледа, пипа —

никак не верва̀, горката!

 

И кога повика Мацка,

а пък Мацка не притече,

като друг път да я бацка

ил поне да й измече,

 

нейна кръв замръзна в жили,

страшна мисъл окова я!

Тя позна, че наближил е

на вселената ни края;

 

и когато Геро прашни

доби нужда от пет лири

(то бе сряда, о, ден страшни!)

и от Гмитра ги подири,

 

Тя сяка̀, че от балканът

тръба ехти в страшна злоба,

кани мъртвите да станат,

живите да влязат в гроба!

 

Ненапразно, като спеше,

сънува̀, че среща мечка,

че над бездна тя висеше

и държеше се за клечка.

 

И когато… и когато…

Но да спра, тоз страх и грижа,

аз да дращя цяло лято —

пак не ща да ги опиша.

 

Та и няма кои да слуша…

Нека дойда къмто края:

и за гърбавата круша

Геро булка си върза я!

 

И, като стопан отличен,

лоша дума не й каза,

и по начин най-практичен,

чувствата си той изказа —

 

и доколкото се може

тез минути да й са хладни,

той на вятъра изложи

двете й полукълба задни.

 

И кобилицата нежна

с благородство кат допипа,

върху кожа й белоснежна

до сто удара изсипа!

 

Вик се вдигна до небето,

смути всичките съседи…

Мацо! Ти си крива, дето

Гмитра толкоз бой изеде!

 

И когато й напечата

страшни знакове извѐрга,

той прати я из вратата

с двама души и на черга.

 

И баща й я посрещна

изпъдена и пребита,

и кат умен че е грешна,

той сети се, без да пита.

 

И закла си двата овни,

и със техни топли кожи

Гмитрини меса греховни

обиви, добре наложи.

 

Четирийсет дни почина

Гмитра в бащина си къща,

страшно котките проклина

и при Гера се не връща.

 

Ала всичко край си има:

утихнаха бурни страсти,

яростта на Гера мина,

а ней — кожата зарасте.

 

И прежните чувства мили

се разбудиха в души им

(Купидонът лекокрили

взе да шъпне на уши им).

 

Геро пак хвана за нея

да мечтай, да сеща мъка…

Една вечер той прие я

подир дългата разлъка.

 

И усмихна се пак дворът,

гаче Гмитра го изпълни!

Жена, чул съм да говорят,

ада в рай знай да превърне.

 

А е вярно, че в недрата

адски не ти домъчнява,

тъй като и там жената

първо място занимава.

 

Ангелите в рая владат

безтелесни и въздушни,

та светците къмто адът

не са дотам равнодушни,

 

и във дъно му кат виждат

туй веселие голямо,

дор на грешните завиждат

(дано всички да сме тамо).

 

Любовта внуши на Гмитра

чувства нежни, идеални.

Първи ден, невеста хитра,

пра навущата му кални.

 

Заживяха живот скромен,

във съпружество примерно,

и да махнат всеки спомен

лош от миналото черно,

 

те с трогателност приветна

сладък поглед си хвърлиха

и под крушата заветна

клетва огнена сториха:

 

котка — змеище невярно —

нивга в къщи да не пущат:

бито сирене коварно

на трапеза да не гуждат.

 

И затекоха им дните

мирни, весели, спокойни,

и станаха пак честити,

за завиждане достойни.

 

Гера злобата остави

и безценната му дружка

в щастье, в дрямка, в сън забрави

тазгодишната градушка.

* * *

Но един ден ей дошла си

нашата виновна Маца!

Три месеца, откак тя си

с кражбата честта замаца!

 

Дали мислеше играчка

своята погрешка стара?

Ил желаньето за плячка

изново я тук докара?

 

Или иде покаянье

тук да дири с плач и пости?

Ил из своето изгнанье

просто е дошла на гости?

 

Не, стремленье по-високо

тука стъпките й води:

тя замислена дълбоко

по отеческий двор ходи,

 

дето всякой кът и нещо

говорят й като живи,

будят й в сърцето вещо

спомени благочестиви.

 

Тя обиди всяко место:

дупки, ъгъли и подът,

де гонила толкоз често

с страшни писъци народът

 

на обширна си държава:

де цъфтели дните й ясни,

де я свързват оттогава

толкоз спомени прекрасни.

 

Тя например си представи

свойто девство, взор небесни,

целомъдрени си нрави

и поклонници си бесни.

 

Тя със трепет си припомни

нощните любовни срещи

и постъпки вероломни,

и целувките горещи…

 

И целувките горещи,

при концерти вдъхновени…

Да, и много други вещи,

в младостта обикновени…

 

Че и наша мъдра Маца

в оня възраст лек и светъл,

кат госпожите във Враца

бе с достъпна добродетел.

 

И покъртена от тия

спомени, мечти хвъркати,

сърчицето й взе да бие

силно под гърди космати.

 

И под стряхата домашна,

дето божий свят видяла,

расла мила и безгряшна

и на слънце се е гряла,

 

тя легна, простря краката

във чувствителност голяма,

па опашка си замята,

триж удари и задряма.

 

Мацо, глупава, безпечна,

кой ти прати тая дрямка?

Каква простота сърдечна!

Твой живот виси на сламка!

 

Ти добре дойде на гости,

що не идеш пак в изгнанье?

Там на твойта кожа, кости

нищо зло не ще да стане!

 

Ти веч нямаш родна стряха,

гроб под твоите крака е!

Всички връзки се скъсаха —

питай крушата, тя знае…

 

Зарад кражба теб те гонят!

Сълзи, молби не помагат,

против тебе е законът,

помощ има само в бягът.

 

Бягай, бягай, Мацо, ставай!

Другаде прави разходка,

спи, дреми, но тук не давай

сън лъжлив да те прикотка.

 

Твойто действие порочно

бе неконституционно,

теб осъдиха задочно

и безапелационно.

 

Ала Маца спи, нехае

юридически дово̀ди:

та и да чуй, не се знае

тя разбра ли ще що-годе.

 

Тия мъдрости, ей богу,

нейний слаб ум не би схватил,

та отбира ли го много

и берковский председател?[8]

 

Да, тя спи без страх, без грижи

и почивката й е сладка,

сън светлив понявга движи

нейната опашка гладка.

 

Може би она сънува,

прошка блага че приима

и че Гмитра я милува

като гостенка любима.

 

Може би в тоз миг фатален

тя лети сред чудни сянки

в мир вълшебен, идеален,

пълен с мишки и луканки…

 

На завчас стресна̀ се цела,

взе да мяка, взе да драще:

тя сетѝ ръка дебела,

тя видя брашнени гащи.

 

Скоро клупът й увряха,

връвта стисна нейна гуша;

другият й край вързаха

там за гърбавата круша.

 

Тогаз ужас неизказан

застла нейни очи мътни,

позна, че настана казън

за делата й безпътни.

 

Видя прежни си стопани

зли, на фурии подобни!

Нито капка състраданье

нямаше в очи им злобни.

 

Да смили сърца им твърди

на̀пусто хвана да мече.

Как желала би да бъде

часа сто оттук далече!

 

Геро с прът неблаговиден

гледаше с ожесточенье.

Той не знайше, ум ехиден,

с каква мъка да почене:

 

кръста ли да й прекърши,

кожата ли да й снеме,

ил в тъмница да я върже —

дори лирите си вземе.

 

Ил в огън да хвърли злата

Мацина душа поганска

по примера на светата

инквизиция испанска.

 

Гмитра, вярна на свой Гера,

със метлата смъртоносна,

като древната Мегера

беше яростна и грозна.

 

Арбуез и Торквемада

не са били по-ужасни,

кога пращали във ада

еретиците опасни.

 

И начнаха да я блъскат —

Геро с пръта, тя с метлата.

Кости пукат, кърви пръскат,

Маца мече, с бяс се мята.

 

Дупки страшни загрозиха

нейна дреха кадифяна,

чувствата й се помрачиха…

Тя да мяка веч престана.

 

Тогаз Геро я обеси —

на позорна смърт предаде,

грозно Маца се затресе

кога сетний дъх издаде.

 

И из дупки кат видяха

Мацин конец мъченишки.

De profundis й заляха

сиви плъхове и мишки.

 

Тъй тоз живот бурен вече

загасня — о сирне бито!

Никой не увековечи

туй събитье знаменито.

 

Никой вестник не разправя

туй в особена притурка,

нито с ода го прослави

дивният поет Пишурка…

 

Но читателят ми вече

взе да се прозява много…

Успокой се, человече.

Турям „Край“ и слава богу!

Юли, Берковица, 1880

Зихра
Лирико-романтическа поема

Je t’adore, ange, et t’aime, femme!

V. Hugo

Към вас ще се завърна аз,

балкани мили, красни,

душата ми лети без свяст

към небеса ви ясни.

 

Пространства, пропасти, гори

изчезнуват пред мене

и нов се хоризонт откри

на моето стремленье.

 

Хвърча, треперя като лист

и с пламък във сърцето

аз дишам въздуха ви чист

и плувам ви в небето

 

и виждам тия планини

и хладната долина,

блеснала в цвят, в зеленини,

кат пролетна градина.

 

Де бистрата Бързия лей

вълните си прохладни

между гори, де славей пей,

между скали грамадни,

 

там, дето спомени светѝ

за мен сега живеят

и толкоз радости, мечти

умрели в гроб немеят,

 

долино мила, тихи край!

Цъфти, блести, пленявай!

Със хубости света омай

и с мирис упоявай!

 

Гората за̀вет ти държи,

зефирът те милува,

Бързѝя сладостно тъжи

и детски се вълнува…

 

А птички весело цвъртят

по горските рътлини,

девойки млади ги дружат,

кат ходят за малини —

 

природа чудна те краси,

долино миркзлива,

но ти да можеше да си

сто пъти по-красива,

 

но твойте кичести хълми

да бяха ощ по-красни

и твойте гиздави моми

да бяха ощ по-страстни,

 

малините ти — с по-жив шар,

небето по-богато

и твоят мрамор — рядък дар —

да беше чисто злато,

 

и твойте птици и зори

по-весели и будни,

и твойте шумести гори

по-тайнствени и чудни,

 

аз пак не бих мислил за теб

не щял бих да те помня,

долино, рай прекрасен, леп,

долино сърцеломна,

 

ако верига страшна днес

не свързваше сърце ми

за всякой камък, дол и лес,

за всички ъгли неми;

 

ако не беше всякой кът

със спомени заселен,

де демон тай се, като смърт,

с мен вечно неразделен…

 

Ах, много зли дни преживях

и удари изпатих.

Какви беди не претърпях,

посрещнах и изпратих!

 

От болки, скърби не оста

в душа ми диря явна

и язви зли от клевета

зараснаха отдавна.

 

Любѝх, мразѝх и пак любѝх,

и ѝзново забравих,

на смъртни врагове простих,

приятели оставих.

 

Забравих радост и тъга,

и бъдеще, и слава:

едничък спомен досега

не мога да забравя!

 

Ах, само оня образ жив

ме дири и преследва

и аз го любя послушлив,

и той ми заповедва,

 

и маха ми, и ме зове

там в мирната усоя,

и буди в тия часове

фантазията моя.

 

Хвърча с умът, хвърча с духът

като във сън вихровен,

да посетя пак оня кът

коварен и чаровен,

 

да помечтая още час,

замислен под небето,

да видя гроба, дето аз

зарових си сърцето.

* * *

Какви са тия съсипни,

порутени и вети,

от прежните минали дни

безименни скелети?

 

Каква е сграда тук била,

какви постройки красни,

преди да станат те легла

на гадове опасни?

 

Виж, разрушение и сън…

Тук жалост те напада.

Див бурен вътре и отвън

прегръща таз ограда…

 

Треви и храсти в мир цъфтят

над цимента изронен.

Пусто̀шът и смъртта царят,

живота е изгонен.

 

Но що било е тук напреж?

Какво е тук става̀ло?

Преди да рукне тоз градеж,

какво е тук живяло?

* * *

Блудящий на поета дух

обича да се скита

във всякой край и ъгъл глух,

да гледа и да пита.

 

Не се бои да полети

назад във вековете,

та някой образи, мечти

да схване, да усети.

 

Във ада слиза бежешком,

до облаците тича,

над бъдещето крадешком

той трепетно наднича.

 

Разсъдък, нрави и закон

полета му не спират.

Невидимо се носи он

на бляновете в мирът;

 

През зидове дебели

той промушва се и лезе,

и в тихий на Зихра покой

не се бои да влезе.

 

Прекрасна, млада е Зихра,

прекрасна безпорочно,

Селим най-красното избра

растение възточно.

 

От Гюрджистан ли му е дар —

робиня тъмноока?

В очите й гори пожар

и свети страст дълбока.

 

В уста й розови блещят

низ маргари чудесни,

с усмивката си те зовят

целувките небесни.

 

Лице й диша страст и лен,

и райски пожеланья,

въздуха цял е напоен

с любов, благоуханья.

 

Коса блестяща, кат венец,

е свита на чело й,

покривка тънка, кат димец,

издава ни тело й

 

и негов прелестний размер,

и кожа бяла, гладка,

и шия снежна, кат мермер,

и като захар сладка.

 

Не пази никой плат ревнив

трептящи гърди мощни

и взорът плъзга се щастлив

по формите й разкошни.

 

Мечтателна е сега тя,

и полугола, влажна:

едва одеве излетя

из банята домашна.

 

Селим, Селим! От кой ли край

таз хурия доведе?

Отрано ощ небесен рай

тук долу ти наследи!

 

За теб, за твойте са мечти

тез гърди, очи, устни,

съкровища от красоти

цветущи, безизкусни.

 

Селим! Прекрасна е Зихра,

пленителна робинка,

тя румена е кат зора

и мила кат богинка.

 

Ти имаш го, Селиме мой,

туй щастие крилато;

ти кичиш нейния покой

с елмази, свила, злато.

 

Виж как се е простряла тя

във ангелска небрежност!

Дори и малките цветя

я гледат в тиха нежност.

 

В кафеза славеят, и той

минутно се разсея —

мечти, желания, цял рой

валят сѐ окол нея.

 

Но що си толкова жесток

към твойта хубавица?

Светът е ясен и широк,

а тя живей в тъмница!

 

Ти я ревниво обсади

със зидове, кат в клетка,

на порти ключове гуди,

на про̀зорци — решетка.

 

Тя птичка е и гладна ощ

за въздух и за воля —

ти трябва да си много лош,

та мъчиш я в неволя.

 

Ревнив си ти, Селим, ревнив,

а ревността е страшна:

за щастьето е яд горчив

и мъка е всегдашна;

 

тя смеся в радостта пелин,

като стрела докача,

мъгла е в небосвода син,

що слънцето помрача.

 

А хубава е пък Зихра.

Под цяло сине нѐбе

ти най-прекрасната избра —

съгласен съм със тебе.

 

Сърцето женско е вода,

от всяк ветрец се клати.

За обич, мъка, за беда

аллах жената прати.

 

Селим, тиран си в твоя двор,

Зихра ти е робиня!

Ти криеш я от людски взор

и пазиш кат светиня.

 

Да криеш божий дар е срам!

Но любовта е права:

на твойто място и аз сам

тъй също щях да правя.

* * *

Отнесен в миналите дни

в мечти вълшебни, сладки,

духът ми се поотстрани

от тез стени, остатки.

 

Съдбата тук ужасни дни —

огън и меч изпрати;

войната бърже причини

и гибел, и преврати.

 

Рухнаха градове във прах,

конаци, кули здрави,

кръвта се ля, народа в страх

огнища си остави.

 

Настана бяг. Селим умря.

И мраморната баня

падна и чучурът запря,

и песни, и играня…

 

Веч топла струя не тече

в тез бурени сгъстени

и люто слънцето пече

над плочите сломени.

 

Там дето някога смехът

и песните ехтели

и на дайрето под шумът

алайките трептели

 

и в нежни, кършени игри

и в пози сладострастни

кръвта правили да гори

и разума да гасне,

 

днес буренът един облича

заглъхлий пущинак

и гущер се зелен припича

по жежкий каменак.

 

И тез стени, що смърт срутѝ,

веч никого не чудят,

и само тайнствени мечти

в поета тихо будят.

* * *

Душа прекрасна, де си ти?

Де скиташ се, де венеш?

Една въздишка ми прати

да чуя как ти стенеш!

 

Аз искам, ах, да разбера

какъв е твоя жребий…

Кога ръцете си простра,

да знам, че са към тебе;

 

да знам, че някъде живейш,

и мислиш, и мечтаеш,

че, може би, и ти милейш,

и като мен страдаеш:

 

че с мен и други на светът

дели едно мъченье,

да вярвам аз, че някой път

ти мислиш и за мене.

 

Викни, викни! Но моя зов

до тебе не отива.

Навсуе с толкоз жар, любов

сърцето ми прелива.

 

Душата ми е тайнствен храм,

от спомени населен,

и твоят лик богува там,

жесток и неразделен.

 

Желал бих аз пред тебе в прах

да падна, да се моля,

на мойта скръб, сълзи и страх

да дам тогава воля;

 

да ти разтворя, като с нож,

това сърце разбито,

за сладък балсам жадно йощ,

а с ядове напито.

 

Да те целувам упоен,

да те прегръщам страстно,

да искам прошка зарад мен,

създание нещастно!

 

Защото аз те не разбрах,

защото, без да зная,

бутна̀х кумира си във прах,

кат сън изгубих рая.

 

Защото бях в скръбта ти тих,

студен, неблагодарен,

защото жертва те сторих

на светский съд коварен.

 

Но де си ти? Ощ грейш ли там,

звезда възточна, бяла?

Но ти зайдяла си, о знам,

за мен поне зайдяла!

Пловдив, 1881

В царството на самодивите
Лирико-фантастична поема[9]

I

Поздрав, Песни простодушни,

поздрав, Приказки дремливи,

вам, Поверия въздушни,

вам, Преданья мълчаливи,

 

вам, загадъчни създанья

на фантазия мъглява —

днес певецът ви се кланя,

царството ви посещава,

 

вашто царство тихо, волно,

де не може зло да влезне…

Дайте пропуск доброволно,

вий сте същества любезни;

 

та и аз не съм опасен,

аз съм странник беден, тъжен,

във предела ви прекрасен

ида днес обезоръжен.

 

Лъка си дома̀ оставих

и на мщеньето кинжала,

нарочито там забравих

злобний бич на Ювенала,

 

и сарказмът безпощадни,

и иронията люта —

за почивка, мир отрадни

жеден съм във таз минута.

 

Доверете ми се вие,

гостолюбие ви прося,

аз във пътната вулия

лирата си само нося.

 

На границата от мене

падна злоба и безвярство,

с моя паспорт — вдъхновенье —

влазям в светлото ви царство.

 

От борби свирепи, кални

твар станах разбита, тъпа,

в ваште извори кристални

искам аз да се окъпя.

 

Да сдобия нова сила,

сърце младо, крила мощни,

вместо таз душа унила —

вдъхновения разкошни.

 

Искам в горската усоя

да послушам дивни песни

лирата си да настроя

по напевите чудесни.

 

И омаян да обидя

морски царюви палати.

И в пустинята да видя

вещиците хвърковати,

 

що над мойта люлка лепа

нявга са съвет държали

и с усмивка зла, свирепа

„Пей, люби, страдай!“ — каза̀ли.

 

И да видя как живеят

либни змеюве в грамади,

как си вилите люлеят

хоро в росните ливади;

 

как русалките свенливи

при реките се надпяват

и любовни самодиви

на деца си нянка дават.

 

Нявга аз съм ги познавал —

бях тогаз фиданка слаба —

и прехласнат съм внимавал

в чудния разка̀з на баба.

 

И летял съм в безпределен

мир от образи безплътни,

и сънят ми бе населен

с блянове чудесни, смътни.

II

Оро ми играле триста самовили,

навърф на планина, на рамна рудина…

Нар. песен

Облак тъмен се надвеси

с гръм и вихрове ужасни,

в пущинаци ме отнесе,

в глухи лесове безгласни.

 

Там на купове игриви,

на зелената ливада,

заиграли самодиви

окол змеюва грамада.

 

Заиграли и запели

чудни песни из пустини,

бясно хоро залюлели

белоногите богини.

 

Слънце, звяр и пиле диво —

всичко слуша и не шава.

Из гората мълчаливо

кукумявката внимава.

 

Там под клони и аз дебна,

скрит, потулен във листата,

слушам песента вълшебна,

гледам вихрът на играта.

 

От рудѝни и могили

нови стичат се рояци:

из усои — млади вили,

диви юди — из гъстаци.

 

Спрат се малко — пак запяват,

скачат луди полудели.

Буйни се коси развяват

по гърди, по плещи бели.

 

Ето ги: големи, малки —

всичките се озовават.

На̀, и влажните русалки

из потока се задават.

 

„Ах, елате, нимфи млади,

чародейни песнопойки,

дивни, прелестни наяди,

мокрокосички девойки!

 

Мойта желя беше тая:

вас отблизо да погледна,

по жив начин да узная

хубостта ви извънредна

 

и наяве таквиз ли сте,

девственици идеални,

с дъбови венчани листе

край потоците кристални?

 

Откак тоя век ужасни

на изгнанье ви обрече,

песните ви сладкогласни

никой жив не чува вече.

 

Глухи наште са дъбрави,

тъжни са реките пресни,

никой се, щастлив, не дави

под напевът ви чудесни.

 

Приближете да ви зърна,

вашта младост ме пленява,

и кога назад се върна,

вас, моми, ще да прославя.

 

Ще обадя ваште дивни

прелести и чувства нежни;

как сте прости и наивни,

гълъбици белоснежни,

 

как сте чисти ще представя

от пороци и зарази

и ще вази да прославя

пред девойките у нази,

 

дето свойте дарби живи

бързат глупо да прахосат,

и да кажа ли? Фалшиви

чувства и румянец носят!

 

И тогава ще изпитат

срам в душата си, но жалко

бедна проза не прочитат,

стиховете — ощ по-малко!

 

А да крепне между нази

и вирей добре съюза,

мога запозна и вази

с моята прекрасна Муза.

 

В шумний Пловдив тя остана,

но духът й със мен иде!

Други път — ще я поканя

с вас, русалки, да се види.

 

Не странете вий от нея:

песента й е сребриста,

като вас е млада фея

и доверчива, и чиста…“

 

Дор мълвях в това горище,

във горище чародейно,

самодивското хорище

се разкъса ненадейно,

 

дивна песен в миг престана.

Морни вили, зачървени,

въз зелената поляна

хвърлят леки си премени.

 

— Стой сега зад тая шума

и харесай хубавица! —

от дървото ми продума

изкусителната птица.

 

Аз попитах: — Гад лъжливи,

тия думи какво значат? —

И погледнах: самодиви

ризи свилени съблачат.

 

В хладно-бистрите талази

ще се къпят самодиви.

„Мили деви — викнах ази

с глас и гърди трепетливи, —

 

благодарен ви оставам

за такваз гостолюбивост,

но не искам да смущавам

вашта девствена стидливост:

 

тук е странникът далечни,

не забравяйте, за бога…“

В миг по бреговете речни

шум настана и тревога.

 

Запищяха, затърчаха

полуголите рояци,

в тъмни долове се свряха,

в клони, в шубраки, в шумаци.

 

И брегът се обезлюди

от игривите принцеси.

Няколкото стари юди

вихър към небе отнесе…

III

Стихии, сестри вихрушки!

Нар. песен

Плувай волнс и носи ме

ти, фантазио крилата,

в чудни крайща отведи ме,

ако щеш — и в небесата.

 

Направи разходка пищна

в нов далечен мир вълшебен.

Картата за теб е лишна

и компас не е потребен,

 

теб отворен е ефира —

чудното непостижимо —

там, де мисълта се спира,

ти хвърчиш неустрашимо.

 

С фурий, с чудеса, с гиганти —

суши и моря насели,

ти води суровий Данте

в рай и в адските предели.

 

Но не! Спри бегът си бесен!

Тъй далеч да не летиме,

тука, дето съм донесен,

искам аз да постоиме.

 

Аз съм гостенин на мойте

горски вили, самодиви…

Мили ми са тук усойте

и горите мълчаливи.

 

Наште нимфи са прелѐстни

и по-девствени и свежи,

със тамян, хвалби и песни

никой ощ ги не изнежи;

 

те не са има̀ли, клети,

статуи, жреци, олтари,

сладострастните поети —

както нови, тъй и стари,

 

други са възпели Еви

на развратната си лира,

и на елинските Деви

ощ не е грухна̀л кумира.

 

Но, о, сестри, не скърбете,

че остали сте в забвенье,

че светът ви не почете

с песни, с лаври, с поклоненье.

 

Кръв и жертви не смърсиха

ваште бистрите потоци,

и мирът ви не смутиха

старогръцките пророци.

 

Вий не сте у нас има̀ли

грешний празник на Цитера,

бесни оргий, вакханалий,

тържествата на Венера…

 

Останете си вий скрити,

непокварени и груби,

вий така сте по-честити,

и поетът по̀ ви люби.

 

Той у вас мотиви среща

поетически и нови,

и свободен се усеща

от омрази и окови…

 

— Пей — казваха някой честни

по професйя патриоти, —

дай да чуем в твойте песни

нови, съвремѐнни ноти.

 

Твойте блянове и вили

чужди са на нашто време,

зле страдай „народа мили“,

язви мъчат го големи.

 

Данъци села претварят,

бедност влазя в градовете,

митинги реда събарят,

а ти пейш за духовете.

 

Пей, но с дрънкане безплодно

наший здрав вкус не разваляй,

а във името народно

плюй, ругай, проклинай, каляй.

 

Инак — ний ще ти откажем

всякакъв талант поетски

и бездарник ще ти кажем,

и безделник стихоплетски!

 

— Както щете, ме пишете,

мои мили, в вашта книга,

но да следвам тез съвети

моят ум дотам не стига.

 

За данта и за бюджета

имаме си депутати,

с кал на всякоя газета

стълповете са богати;

 

клевети днес кой не мъти?

Хули майстора си знаят,

а анатемите дръти

право другиму остаят.[10]

 

Нека пее вашта лира

тез чувствителни мотиви:

мойте — другаде ги диря —

надалеч — в горите диви,

 

в самотийте, в лесовете,

в творческий блян на народа,

в тайний мрак на вековете,

в неначетата природа…

IV

Пустите мои две тъги,

я станете две мъгли,

та се високо дигнете.

Нар. песен

Знайш ли края на небето?

Знайш ли слънце де преспива?

На морето, на сърцето —

в дъното им що се скрива?

 

Знайш ли колко бури мътни

крий понявга май чудесен?

Какъв пъкъл често тътне

под една игрива песен?…

 

Занемейте, не бучете,

злобни вихри и фъртуни!

Във душа ми не будете

нови спомени и буни!…

 

Ох, разбит съм… Сърце болно

иска всичко да забрави!…

Как пей вихрът меланхолно,

как са глухи тез дъбрави!

 

Над високата могила

златний месец се показва.

Но коя е тая Вила,

що из шумата излязва?

 

Ох, разбит съм… Сърце болно

иска всички да забрави!…

Как пей вихрът меланхолно,

как са глухи тез дъбрави!

 

„Зарад теб дойдох, поете —

рече Вилата омайна, —

чух ги, чух ги стоновете

и тъгата ти потайна.

 

Що въздишаш и що просиш?

Що гори в гърдите твои?

Ти бурливо сърце носиш

в тия глухите усои.

 

Довери ми се сърдечно,

имам лек за мъки скрити;

аз приятелка съм вечно

на геройте и певците.

 

На туй поле чародейно

знам му билките, тревите,

що лекуват чудодейно

и телата, и душите.

 

Рани кървави юнашки

с роса мия, с балсам връзвам,

грижи, ядове челяшки

с песен ясна ги разпръсвам.

 

Знам либѝчето де расне,

що сърцата приближава,

и тентява — цвят опасни, —

що ги дели и смразява.

 

Ти кажи ми, обади ми,

от каква тъга страдаеш?

Каква рана, какво име

във сърцето си потаеш?

 

Зарад твойта горест глуха

имам животворни глътки,

сладки думи за разтуха

и обятйя — за прегръдки.

 

И по-леко, и по-волно

ще да стане на сърце ти:

не тъгувай, дете болно,

чуй как свирят ветровете,

 

виж стихиите хвъркати

как на месчина играят…

В мойта пещера ела ти,

сън и отдих там се таят.

 

Там легло ще ти направя

от листа зелени, меки,

горский мак ще ти оставя

сънища да имаш леки.

 

Ти поспи си, аз при мойте

дружки на тлака ще ида…

Болно пиле, не се бой ти,

пак ща до̀ да те обида,

 

утре рано събуди се,

щом зачуеш птича песен,

в самодивский окъпи се,

в самодивский вир чудесен.

 

Силата му е позната:

в радост той скръбта превръща,

старий в млад, а на жената

моминството пак повръща.

 

Сам узна щеш ти зарана

чудотворната му сила!“ —

рече, за ръка ме хвана

омаятелната Вила.

 

В пещерата у скалата

тихо свети месец златен.

Аз прострях се на листата,

в сън потънах благодатен.

 

Виждах райски там картин

светли ликове чудесни,

на щастливи си години

всички блянове небесни.

 

Но се сепнах… Бухал буха.

Нощни вихри занемели.

Там пред пещерата глуха

три орисници се спрели.

 

Три орисници проклети,

три чудовища в усойте!

По видът, по смеховете,

аз познах ги, че са мойте!

 

„Мрачни пъклени създанья

черни духове опасни,

на човешките страданья

предвещателки ужасни!

 

Не из вашите уста ли

гръмна страшната присъда —

твар за мъки, за печали

на земята аз да бъда?

 

И не вие ли напрасно

дадохте ми, без да зная,

лирата — да пея страстно —

и сърцето — да страдая?

 

И не вий ли, о горгони

мръсни, злобно ме убихте?

И венец от скорпиони

там над люлката ми свихте!

 

Про̀клет оня ден да бъде,

в който вий ме посетихте,

и змията в мойте гръди

за мъчения зарихте,

 

про̀клети и вий бъдете,

ледна дрямка да ви хване!

Вкаменени останете

като глупи истукани,

 

та очи ви да не тражат

люлка никоя детинска,

та уста ви да не кажат

дума страшна сатанинска!

 

В гърлата ви, пълни с плесен,

мръсната змия да влазя;

колчем тресне гръм небесен —

по главата ви да слазя!

 

И зефирът, дето тръпне

и въздиша в тия ветви,

вечно, вечно да ви шъпне

чуждите и мойте клетви!“

 

Тъй проклинах ги злокобно

в полунощното мълчанье.

Те изкискаха се злобно

на безумно ми страданье

 

и полека се дигна̀ха

с шум и с писък към луната.

Дълго време се люляха

като сенки в небесата.

 

„Страдно сърце — пак ми рече

Вила с поглед милостиви, —

зло видение пресече

твоят отдих, сън щастливи.

 

Не проклинай си съдбата,

суетно недей натяква —

във неволите, в борбата,

знай, душата по̀ наяква.

 

Ти борец си във живота,

чудно твойто е призванье:

лирата ти е имотна,

участта — едно страданье.

 

Не тъжи се; тия бури

твойте чувства освежават,

най-прекрасните лазури

подир молний се явяват.

 

В бой душата повеч свети,

в скръб се геният разбужда

и разкъсаното цвете

аромат по-силен пуща…

 

Мъките са дар небесни,

те са откуп на венците,

на най-хубавите песни

изворът стои в сълзите…

 

Но не бой се с лек чаровен

ще ти върна сили крепки,

мир на твоя дух отровен,

сън на твойте морни клепки.

 

Ще укрепнеш пак изново,

ще мечтайш и ще се надаш…

Ще да можеш — давам слово —

по-мъжествено да страдаш.“

 

Рече: взе от дъб листенце,

на чело ми го залепна…

И заспах като детенце

в сън божествен, без да трепна.

V

Що е песен толку лепа!

Дур и вода ке проигра.

И дърва ке се заклатет!

Нар. песен

Зашумяла, затрептляла

самодивската дъбрава,

елмаз-роса заблестяла

по зелената морава.

 

Аз погледнах: над глава ми

мирно Вилата стоеше…

„Ставай, друже — тя ми каза, —

твоят сън покоен беше.

 

Но ела, за да отидем

при талазите врачебни,

после с тебе ще обидем

други краища вълшебни,

 

де не стъпал крак човешки,

дето никой взор не стигал,

дето никой ум лудешки

не слиза̀л, нито се вдигал.

 

Следвай Вилата сърдечна,

жителката на горите,

и приятелката вечна

на геройте и певците.“

 

Между две дъбрави диви

чудната вода светлейше,

на брега зефир сънливи

младите ели люлейше.

 

Тя посочи срамежливо

и в шумаците изчезна…

Аз изпълних послушливо

нейна заповед любезна…

 

И талазите чудесни

нова сила ми дариха…

В миг ухото ми плениха

дивни гласове небесни.

 

Те ечаха из гората,

край вълните бистролейни…

Що за песен непозната!

Що за думи чародейни!

 

„Ний сме малки —

те девойки

и русалки

песнопойки!

 

Ний — в горите

сме безсмрътни,

вдън реките

е домът ни.

 

Младостта ни

вечно трае,

радостта ни

в песента е.

 

Край вълните

веселим се,

в мараните

ний хладим се.

 

Па сушиме

коса злата.

Вечер спиме

под луната.

 

Който жив е

в нази влюбен,

той щастлив е

и — загубен!“

 

— Друже мили, час е вече

тебе с них да запозная —

тихо Вилата ми рече

и поведе ме по края

 

на потока хладовити.

— Друже Вило, самодиво,

ах, при тях ме не води ти:

в мен сърцето е влюбливо.

 

Техни хубости опасни

страх неволен ми внушават:

жертви малко ли нещастни

тез богини наброяват?

 

Зло главата ми ще пати.

— Милий мой, нема̀ забрави?

Вирът, дето се къпа̀ ти,

нов и силен те направи.

 

Па извика: — Сестри мили,

наший гост да ви представя,

що отдавна са пленили

ваште песни, хубост, слава.

 

Приемете го радушно

със приветливост любезна! —

И в пространството въздушно

плесна ръце и изчезна.

 

Боязливо приближиха

златокосите девици

и приятно поздравиха

с усмих, с поглед и с главици.

 

Скоро дружба възцари се

и беседа сладкоречна,

разговорът оживи се

с откровеност най-сърдечна.

 

И момите светлокоси

гледаха ме простодушно,

и на хиляди въпроси

отговарях им послушно:

 

за земята, що роди ме,

за борбите съвременни

и за моят чин и име,

и занятия почтени.

 

А когато те узнаха

що вулията ми носи,

по-приветливи станаха

и стесниха търкало си.

 

И ръчиците си малки

ми подадоха сестрински.

— Ах, пленителни русалки —

викнах на тоз рой богински, —

 

разкажете ми и вие

вашто минало, порода,

как живувате си в тия

самотии, на свобо̀да?

 

Па запейте сладкогласно

най-приятните си песни,

да изпитам безопасно

техни чарове чудесни.

 

И момите златокоси

се погледнаха с усмивка,

и на странни ми въпроси

отвещаха без укривка.

 

Те обадиха ми тайни

и подробности чудати

за нъравите незнайни

във подводни си палати;

 

на държава си омайна

мен прозореца откриха,

на породата си тайна

тайната ми повериха;

 

за Орфея говориха,

нежний син на Калиопа,

що тракийците убиха

в бясна ярост при Родопа;

 

те познавали го лично,

и — свирните му упойни,

с кои пленил безгранично

камък, звяр, гори усойни,

 

и кому дължат немалко

за напева си омаен.

Но оплакаха се жалко

от тоз век суров, нехаен,

 

що в изгнанье ги прокуди —

да не може никой смрътен

да ги чуй, да им се чуди —

край потока неразмътен.

 

Па запяха ненадейно

дружен хор под небесата

и гласът им чародейно

уплени, смая гората.

 

Занемя вълната равна,

тихият зефир замлъкна,

горска шума веч не шавна,

славеят насам подхвръкна.

 

Тук-там юди боязливо

между дъбите се сбраха,

змейовете мълчаливо

в ближни дол се озоваха…

 

Чудно, тайнствено се лейше

песен райска и вълшебна,

ту стихваше, ту люлейше

самотията поднебна.

 

В миг — мълчание! В небето

вси русалки поглед впили

с бледност странна на лицето.

Аз погледнах: боже мили!

 

Из въздуха, като лека

сянка (кой ще да угади?),

с шлема, в бронята, полека

мойта Муза се зададе.

 

И русалките пред тази

странна гостенка незнайна

се встревожиха, но ази

обясних им тая тайна.

 

Аз им рекох: — Ах, разсейте

всяка о̀мисъл напрасна!

Що престанахте да пейте?

Туй е Музата ми красна.

 

От пределите антични

вам дошла е тя на гости;

по видът сте вий различни,

по природата — едно сте.

 

Тя е в накит инородни,

но дух български тя има

и от тез долини родни

вдъхновение приима.

 

И тя кат вас знай Орфея,

и родена е за песни;

запознайте се със нея

и бъдете дружки тесни.

 

Тя е съща кат вас вила,

душа земна и небесна,

мойта неразделна, мила

вдъхновителка прелѐстна.

 

Не плашете се от тоя

войнствен вид и шлем фригийски;

тя прихожда тук от боя

с врагове коварни, низки.

 

Тя бе дева безобидна,

пеперуда из цветята,

песнопойка миловидна,

днес е Муза на борбата.

 

Ах, за таз борба нелепа,

бедната, не бе родена:

с бухалите — сган свирепа —

тя ратува възмутена,

 

с всичко подло и бездарно,

що пълзи, слепей и клима

пред кумири, и, навярно,

тя победата ще има.

 

Мечът й е цял от песен,

копьето — от присмех злобен,

с них нанася удар бесен

на всяк нощен гад злокобен.

VI

Знайш ли билье отдялно,

отдялно билье, омразно?

Нар. песен

Дор говорех тъй разпален,

Вилата ми се завърна

и по начин твърде гален

с мойта Муза се прегърна.

 

Па каза ми: — Оставѝ ни

нас сами да се сприкажем,

Музата си повери ни

уваженье да й окажем.

 

А пък ти поразходи се

там в зелената дъбрава.

Там е змейски вир: пази се

от водата му лукава.

 

Тамо змейове, змеици

идат често да се къпят,

а злотворни вещарици

хвърлят на децата пъпът.

 

Отидох. Там змей вонещи

къпан, гол на припек спеше;

булка му, със голи плещи,

мокра си коса плетеше.

 

Ти навярно ще желаеш,

о, читателко случайна,

странний накит да узнаеш

на змеицата омайна;

 

нейний лик, нърав, природа,

бледна ли бе, ил червена,

по последнята ли мода

роклята й бе кроена?

 

И играйше ли приятно

шотич, валс, кадрил изкусни?

Пишеше ли деликатно

свойте бузи, клепки, устни?

 

Свиреше ли тя със чувство

вагнеровите мотиви,

дор й къщата с изкуство

грабеха слуги крадливи?

 

И шикозно ли тя носи

балните си тоалети?…

Ах, на толкова въпроси

де да диря аз ответи?

 

Нищо от тез дарби модни

не видях у твойта дружка:

та и песните народни

не обаждат нито шушка…

 

………………………………………………………………

………………………………………………………………

………………………………………………………………

………………………………………………………………

VII

Кат ме зърна отдалече

със окачената лира,

тя се весело затече:

— Ах, любезний, тебе диря! —

 

каза галено и нежно

и впи страстни очи в мене.

Аз смутих се безнадежно,

но отвърнах с вид студени:

 

— Как, чувствителна змеице?

Извини, но грешка имаш:

първий път те виждам в лице,

ти за някой змей ме взимаш?

 

— Не, не, милий наш поете!

— Боже мой! Какво коварство!

Как ме, мила, ти усети?

Вчера влязох в това царство!

 

Тя изсмя се и посочи

лирата ми, що висеше,

и с пламнали влажни очи

сладострастно ми мълвеше:

 

— Твойто име се разнесе

вчера и из таз дъбрава

и аз рекох на сърце си:

край на мъки ми настава!

 

И кат с огън нов запали

своя поглед огнен вече,

тя посочи към заспалий

едноокий змей и рече:

 

— Мъж ужасен водя, клета.

Ти от него отърви ме.

Виж ме: млада съм, напета,

любя те — и ти люби ме!

 

Там, де слънцето засяда,

зад горите каменити,

ний намери щем грамада

да прекараме честити.

 

Аз любовна съм змеица:

ти кажи — и ще побегнем,

в мойта бяла колесница

ветровете ще запрегнем.

 

Или орли пък да станем?

Или вихри гръмовити?

Или облак? Или пламен?

Всичко — само ми кажи ти!

 

Дор мълвеше тъй в зефирът

чародейката любезна,

аз усетих, че на вирът

силата от мен изчезна!

 

И усетих се тогази

развълнуван безконечно.

— Моя бъди — викнах ази

в тревълнение сърдечно, —

 

моя бъди! О, прекрасна,

омаятелна змеице!

О, вълшебнице нещастна,

о, поробена царице!

 

И до поздно под листата

ний си бъбрехме безпечно

зарад бъднина благата

и блаженство безконечно.

 

И кат сключихме съюза

с клетва пламенна, любовна,

полетях към мойта Муза,

но заварих я тъжовна.

 

— Бедна дружке, що са твойте

ясни очи жаловити?

Диви ли са тук усойте?

Ил милееш за борбите?

 

Завърни се на Марица

във разкошната долина.

Тук си ти като в тъмница,

а аз — искам да почина…

 

Тя изгледа ме жестоко,

с гняв запален на челото:

— Бедний — викна тя високо, —

жертва вечна на теглото!

 

В твоите лукави речи

виждам твоето паденье,

мойта дружба ти обрече

пак на ново униженье.

 

Ти приготвяш си горчиви,

нови разочарованья,

срещу радости лъжливи —

цяло море от страданья!

 

— О, богиньо! Ти угади

моя стид, печален жребий,

с глас гръмовен ми обади

туй, що криях сам от себе.

 

Никой ме не би защитил

от вразите и от мене,

ти си ангел мой хранител,

моят благодатен гений.

 

Колчем плачех и тъгувах,

с бури тайки в тесни гърди,

все тоз глас небесен чувах,

ек на мойта скръб да бъде;

 

ти ми лейше лек врачебен —

твойто чисто вдъхновенье,

и със него — дар вълшебен

на кураж и на забвенье.

 

Помогни ми! Ти душа си

чиста, ангелска, небесна…

Ти една в света била си

към мен любеща и честна!

 

— Ставай! Да оставим вече тая

област непозната! —

мрачно Музата ми рече,

взе си щита от земята.

 

В миг се Вилата зададе

запъхтяна из усойте —

развълнуван вик нададе:

— Стойте, златни гости, стойте!

 

Няма болест неизлечна,

тайни няма неоткрити:

аз приятелка съм вечна

на геройте и певците.

 

На туй място чародейно

знам му билките, тревите,

що лекуват чудодейно

и телата, и душите.

 

Аз ще набера тентява —

син-бял бурен за отдяла,

куманига — жълта трява, —

за омраза що никна̀ла.

 

На огнище запустено

огън буен разгори ща

и в гърне необжежено

либно билье възвари ща.

 

По полунощ, дору спава,

с чудний лек ще го полея…

Утре — питай го тогава —

дали помни зарад нея?

VIII

Легнах, спах и излечих се.

Грейше изток лучезарни.

С Муза, с Вила поздравих се:

колко бяха благодарни!

 

— Друже, славей веч запея,

час е сбогом да ти кажа:

в тия планини Орфея

искам ази да потража,

 

па обратен път улавям —

рече Музата ми мила, —

но спокойна те оставям

на таз благородна Вила.

 

Ти във милото й другарство

очарован ще пътуваш,

на едно вълшебно царство

из вълшебствата ще плуваш.

 

— Хайде, мили, да вървиме —

Вилата продума кротка, —

наший ден да посветиме

на небесната разходка.

 

Бихрите са мен послушни,

на стихийте заповедам,

дигам векове бездушни,

в бъдещето тайно гледам.

 

Пръв от живите ще идеш —

в тез пространства ще нахлуеш,

невидяното ще видиш

и нечутото ще чуеш,

 

И тържествено троица

дигнахме се над земята,

без да знам коя граница

ще да гоним в небесата.

 

— Сбогом, към Марица красна

скоро пак да се завърнеш,

но змеицата опасна

ти избягвай да я зърнеш.

 

Сбогом! — каза ни засмяна

Музата и ни остави,

кат пленителна закана

с пръстчето си ми направи.

 

Дълго с погледи радушни

отдалеко я прегръщах,

и целувките й въздушни

аз приимах и повръщах.

IX

Плесна̀ла с ръце, плесна̀ла

па си високо хвръкна̀ла,

над пусти гори зелени…

Нар. песен

Вчера от един приятел

(ах, аз толкова ги имам!) —

искренен, доброжелател,

туй запитване приимам:

 

по коя причина пея?

Прост въпроса, но ответа?

Мъчен — и дори живея,

надали ще го усетя.

 

О, приятелю, ти считаш

туй играчка на перото?

Все едно е, кат да питаш:

защо бог е дал теглото?

 

И защо турил челяка

между ангела и скота?

От що състои се мрака?

Де е целта на живота?

 

Защо розите миришат?

И защо звездите тръпнат?

И зефири, кат въздишат,

на листата нежно шъпнат?

 

Всичко в тоя свят безкраен

има смисъл, цел, причина:

Каин — своя потик таен,

Юда — своята пружина.

 

Питай тигрът: що умаря?

Ще ти каже: — Да тлъстея.

Влък: — Да лоча! — отговаря,

а убийцът: — Да живея.

 

Питай гнусния клеветник:

— Защо черниш? — Бял да бида.

Питай тронния съветник:

— Що пълзиш? — Далеч да ида.

 

Питай у нас всичко, дето

пъпле, псува, проси, плаче —

все крий нещо на сърцето,

все към цел разумна крачи.

 

Шейлок казва: — За златото.

Тартюф: — Да измамя бога.

Скапѐн[11]: — Да ям. — За креслото —

казва важно демагога.

 

Вярна логика и свята!

А поетът? От Омѝра

до ден днешен на земята

ответ умен не намира.

………………………………………………………………

………………………………………………………………

 

— Чакай, Вило лекокрила!

Кой е тоз гигант безкрайни?

— Въз велика, снежна Рила

падат сенките ни тайни.

 

— Чакай, нека се начудя.

О, картина небива̀ла!

Но каква те взе полуда?

Ти ме носиш като хала!

 

А там — черната верига?

— Наште тайнствени Родопи.

— А тоз рид, що бога стига?

— На Витоша голий лоб е.

 

— Кой е оня драс ужасен?

— Гордият Пирин! — О, боже!

Какъв кръгозор прекрасен!

А онуй зелено ложе?

 

— Струмската долина райска.

— Чакай, Вило, да починем.

Сящаш? Дъх и свежест майска

до нас идат… — Да заминем.

 

— Накъде? — Над Кресна дива.

— Кой е връха там, кажи ми,

в облаците що отива?

— Мусала непостижими!

 

— А таз ивица, що мяза

на син смок посред ливада?

— Вардар — на реките княза.

— А там дивната грамада,

 

дето пътя ни пресича?

— Шар високи, многоглави.

— Вило, кой го тъй накича

с преспи, канари, дъбрави?

 

Вило, що е там светна̀ло

сред моравите чудесни?

Райско ли е огледало?

Ил лазурен къс небесни?

 

— Охридските вълни сини:

поклони се!… — А ония

страшни южни исполини?

— Пинд! — Но де летиме ние?

 

Вило, спри! Какви простори!

Там на запад хаос влада!…

— Там се люшка Синьо мо̀ре[12],

дето слънцето засяда.

 

Ний летим… Из вишинето

облаците път ни струват,

орли срещат ни в небето —

поздравят ни и минуват.

 

— Вило, що се вием ние

над тез езера омайни?

Чий е тоя замък с тия

царствени палати сяйни?

 

С тия зидове високи,

кули, сводове и сгради?

Кой сред тез вълни дълбоки

тия чудеса създаде?

 

Или ти си вкаменила

тамо някой сън крилати?

— На великий Самуила

гледай царските палати.

X

Град градила самовила.

Нар. песен

— Преспа! Преспа! Крепост славна!

Преспа! — виках там учуден

и през портата държавна

влязох в замъка безлюден.

 

Мрамор стълпове крепяха

царските чертози древни,

на преддверието бдяха

ваяни два лева гневни.

 

— Той! Той! — викнах лудешката. —

Де е сянката му свята? —

Тя ме введе мълчешката

във престолната палата.

 

Аз видях го. Той стоеше

на престола мълчаливо.

Страшна мисъл още бдеше

по челото му бурливо.

 

Той бе гневен, начумерен

и брадата му — щръкна̀ла:

на лице му облак черен

Беласица бе метнала!

 

Коленичих аз неволно

и целуна̀х му ръката,

целувах му богомолно

и полите, и краката.

 

— О, велики — шъпнех нему, —

удостой ме с твойто слово,

нещо разкажи големо

ти на нашто време ново.

 

Разкажи ми ти за твойте

смели подвизи и слава,

разкажи ми за геройте

на размирна си държава,

 

за велика си идея

в куп да сбираш племената —

та от Емус до Морея

развива̀ си знамената!

 

Кой в дълбокий твой ум вдъхна

тоз блян, мисъл гениална,

че писа̀, доде издъхна,

таз трагедйя колосална

 

от кръв, слава, шум, победи,

от нещастья безконечни

и нам завеща в наследье

спомени ужасни, вечни?

 

Дор мълвях благоговейно

за ония дни, похо̀ди,

втурнаха се ненадейно

старите му воеводи:

 

Кракра силний с Несторица —

два орела ратоборни, —

Елемаг и Николйца

и Иваца — непокорни.

 

Окръжиха с почитанье

господаря си сурови,

гаче чакаха в мълчанье

заповед за битки нови.

 

Но той мрачен, неподвижен

на престола си мълчеше.

Какво мислеше угрижен?

Какъв таен план кроеше?

 

Нов ли бой? Похо̀д ли смели?

Цариград ли да събори?

Ил — държава със предели

Дунав, Драч и Бяло мо̀ре?

 

— О, царю, открий пред мене

своя план велик и таен:

ний и днес сме разделени

и под ига много траем.

 

В нашите поля, балкани

един глас се днес раздава[13]:

във душа ни, във сърца ни

твойта мисъл оживява.

 

Ободри ни, сгорещи ни,

дай ни твоят дух и сила,

научи ни как се гине

с чест за ро̀дината мила.

 

Дай ни твойте генерали,

ил примерът им прати ни:

ний, кои сме толкоз мали,

се нуждайм от исполини.

 

Македонйя старославна,

твойта люлка, гроб, светиня —

ти не знайш? Уви, отдавна

тя е в иго и робиня…

 

Тя робиня е, ожида…

Жалостно ръце простира.

Глас не чува: Майко, ида!

Самуил се не намира.

 

Самуил се не намира! —

Византийците безброй са:

днес срамът венци събира,

подлите у нас герой са.

 

За власт, орден, за жълтица̀

светотатски би продали

Охрид, Емус, Дрин, Марица —

всите твои идеали.

 

Ти дошъл би — но нахалост!

Твоят гений що ще стори?

Нявга ти умря от жалост,

днес умрял би от позори!

 

Императорът не чу ма.

Мойта реч го не прободе,

мене дума не продума,

ни на старите войводи.

 

Всуе чаках аз да схвана

един знак ил поглед само:

гатанка за мен остана

тайната на мисълта му.

 

Но когато из въздуха

пак се дигнах мълчешката,

страшни гласове се чуха

из престолната палата.

XI

Седит Марко на диван високи.

Нар. песен

Пак летим… Гори, долини

под нас мяркат се и плуват.

— Вило! Над кои пустини

диви сенки ни минуват?

 

Но де лутаме се ние?

Кой е тоз разсипан замък?

Срещу нас се нещо вие

из небето като пламък!

 

Вило, грозно тук ми става —

в таз усоя глуха, няма:

трева пламти — дим не дава,

гора ляга — вятър няма!

 

— Не чуди се. Там се клати

сватба змейове, змеици.

Мъже на коне крилати,

жени в златни колесници.

 

Профучаха покрай нази

сватбувачите въздушни,

сини, алени, в талази,

скриха се в горите душни…

 

Ето вече долетяхме

над Бабуна величава.

Над скала огромна спряхме,

що челото й венчава.

 

— Виж тоз камък преграмадни —

рече Вилата, — помни го:

нявга Крали Марко ядни

от Пирин чак тук хвърли го.

 

А там — канарата долу —

с един удар я разсече,

а онуй пък бърдо голо —

с него пътя той препречи.

 

Виж, в оназ зелена лъка

Марко ангел божи смая,

кат земята с малко мъка

във торба на гръб дигна я.[14]

 

Погледни ония сгради,

що ги облакът забули —

можеш ли сега угади?

Те са Марковите кули.

 

От них бранел Прилеп града.

Там хазната му стояла,

тамо Марковица млада

с руйно вино го пояла.

 

Тамо Марко, луд делия,

седем краля угощавал,

девет бъчви със ракия

на ден с тях е изсушавал.

 

Па из друмища широки

пускал коня Шарколия

хвъркал по гори високи,

дирел Муса Кеседжия.

 

Никой вече не виде го,

откак пушка е пукна̀ла:

искаш ли? Аз лесно с него

бих те, мили, запознала.

 

— Как? Живей ли? — Жив е още.

— Де? — Във пещера се тули.

Ала слушай: време до̀ ще

пак да влезе в свойте кули.

 

И хвръкнахме кат орлите

над пустинята гробовна.

Там в усоите, в скалите

зейше пещера вековна.

 

А при входа, на стената,

тежък боздуган висеше.

Влязохме. Във канарата

страшен полумрак стоеше.

 

Мухълът и вековете

тук невидимо царяха,

върху нас от сводовете

прилепи се разхвърчаха.

 

— Гледай! — Вилата ми рече

и посочи великанът.

Аз познах го отдалече

по величьето, по станът.

 

Приближих го боязливо

и вперих във Марка очи.

Той седеше мълчаливо

на тревясалите плочи,

 

в старовремската си дреха

и в чизмите баснословни.

До стените прави беха

саби, копия чутовни.

 

От пет века ощ не беше

той френгията разпасал!

До коляно му лежеше

старият маждрак, ръждясал.

 

Поклоних се. Той сърдито

със див поглед ме измери.

— Кой си? — викна гръмовито.

(Сетих свода че трепери.) —

 

Кой си? От кое си племе

и от кое царство идеш?

Ти си син на друго време:

искаш Марка ли да видиш?

 

Или някоя измама

носиш в тия пущинаци? —

Веч отколе свръзка няма

между мен и вас — юнаци,

 

вас юнаците на пушка

и на хитрини лукави:

сърце няма ни на шушка

във гърдите ви болнави.

 

Днес поплювковци страшливи

с мен по сила равни стават

и децата сололиви

Крали Марка застрашават!

 

И презрително погледна

модната ми шапка крива —

по една усмивка ледна

видях, че го тя разсмива.

 

— Все едно, не ме смущават

ваште хитрости и клюки…

Но кажи ми ти, що стават

родокръвните ми внуки?

 

Мязат ли ми те във нещо?

Копья мятат ли хвъркати?

Сабята въртят ли вещо?

Коне яхат ли крилати?

 

В кулите ми кой живее?

Кой ми гостите посреща?

Чие име днес се пее?

Кой юнак ме днес замеща?

 

Та и ти кажи: какво си?

Някой нов ли си делия?

Бой ли търсиш? Какво носи

на гърба ти таз вулия?

 

Аз смутих се от такива

груби, войнствени въпроси,

хладен пот че го избива

аз почувствувах чело си.

 

Но когато най-насетне

мина тоя гняв гръмовен:

— О, юнако беззаветни —

викнах ази с глас тъжовен, —

 

откогато се прибра ти,

измени се веч земята,

много станаха преврати

във света и в обществата.

 

Твоят честен век умрял е

със юнаците прочути,

в твойте кули бухал влял е —

времето ги веч порути.

 

Та и крепост град не брани,

голо мъжество не струва,

копья, тежки боздугани

днес музеят само чува.

 

Та и пушките с чакмаци,

що сплашиха силни Марка,

замениха ги прусаци

с круповете на Бисмарка.

 

За Бисмарка и за Крупа,

вярвам, никога не чу ти;

никой още не претупа

тези харамии люти.

 

Коне — вихри по полята —

сива па̀ра замени ги,

двата края на земята

жицата съедини ги.

 

Ех, мой дивни, не разбираш

тия чудеса чутовни,

невъзможни ги намираш

и навярно баснословни.

 

Нито песен, нито слово

тях не може ги изчисли!… —

Той клюмна̀ глава изново

и дълбоко се замисли.

 

Аз чака̀х благоговейно,

докогато дигне очи.

Дълго чаках… Ненадейно

сабя той дрънна̀ о плочи.

 

— Продължавай — той каза ми, —

говори за твойто време,

време хитро, на измами…

Зле се наскърби сърце ми!

 

С мойта памет, сили еки,

виждам, там не съм потребен;

виждам аз, че тук навеки

с мойто име съм погребен! —

 

Аз обадих му тогази,

че светът го не забрави,

как във песнй той у нази

и до тоя ден се слави;

 

че делата му витежки

и децата в люлка знаят,

че на стъпките му тежки

дирите им вечно траят

 

по балкани и скалаци.

И кат вѝдех, че внимава,

загълчах му за юнаци,

битки, ратове и слава,

 

що прочуха мойто време,

за най-страшните войводи

(на големий за големи

хора приказка се води).

 

Изредих на великана

всички имена достойни

и когато реч настана

зарад Царя, за покойний:

 

— О юнако — викнах лудо, —

тоз юнак, чуй, най-голям е:

туй, що свърши, беше чудо,

небивало до туй време.

 

С едно слово той извади

из земята легиони,

с едно маханье създаде

хора волни милиони.

 

Любовта му го издигна

над геройте стари, нови,

добрината му достигна

идеалите Христови.

 

Роби бяхме — отърва ни,

мъртви бяхме — възкреси ни

и с кръвта си начерта ни

славни бъдещи съдбини.

 

Александър той се вика!

Поклони се пред туй име

и пред сянката велика

на тоз цар непостижими.

 

Кат чу Марко тия речи,

бързо той маждрака взе си,

а гласът му надалече

самотиите разтресе.

 

— Ах, кажи ми — той извика, —

де е този цар чудесни?

Подир твойта вест велика

тез места ми стават тесни.

 

На бял свят и на свобода

днес решавам да избегна,

да му бъда пръв войвода

и за него в бой да легна.

 

Но защо си ти печален?

Тежка мисъл ли те сваря? —

Аз разправих му с глас жален

страшният конец на царя.

 

— Веч го няма! Веч го няма!

Мъченишки той загина! —

И тогаз от скръб голяма

чух, че плаче исполина.

 

Постепенно ековете

с самотията замряха.

В гробний си сън вековете

пак потънаха, млъкна̀ха…

 

Тихо моята другарка

ме потегли за ръката,

ний напуснахме на Марка

пещерата мълчешката.

 

Но кога извън, на входа,

аз хвърлих му взор последен —

той стоеше пак под свода

неподвижен и наведен,

 

в старовремскатй си дреха

и с чизмите баснословни,

до стените прави беха

саби, копия чутовни…

 

Но бурливото му о̀ко

не съгледах де бе впито:

в миналото ли дълбоко,

или в бъдещето скрито.

XII

Извихме се два сокола,

извихме се в синьо небе,

де видяхме Бяло море.

Нар. песен

Бъдещето! Бездна тъмна!

Бъдещето! Нощ грядуща!

Бъдещето! Урва стръмна,

в времената що се спуща!

 

Бъдещето! Мир незнаен,

царство на съдбата нямо.

Де прозореца му таен —

да съзрем що има тамо?

 

Де е той? В небето? В мрака?

В бляновете на съня ли?

В плиткий ум ли на челяка?

На познаньята в нощта ли?

 

Кой владее ключа нине

на бездънната загадка?

На грядущите съдбини

кой ще тайните отгатка?

 

………………………………………………………………

………………………………………………………………

 

Ний летим… Пространства нови

под нас мяркат се, минуват;

планини, скали сурови

в хоризонта се вълнуват.

 

Все на юг… Веч гълтам сладко

дъх от меките зефири,

пред нас — безгранично, гладко

светло равнинѐ се шири.

 

— Ето Бяло море славно!

Май му се на ширинето!

В огледалото му равно

цяло спи сега небето.

 

С упоение се взирах

във талазите класични,

на Олимпа снежни спирах

поглед в за̀хлас безгранични;

 

гледах трона поднебесни

на Юпитера държавни,

окръжаван с рой чудесни

богове, богини славни,

 

що челяшкото безвярство

в мрак, забрава ги халоса,

със лазурното им царство…

Виждах Пелион и Осса —

 

двата върха край морето,

що титаните — зли хали —

да се качат на небето —

един върху друг слага̀ли.

 

А насам, в вълните сини,

плаваха тритони млади

и се гонеха с делфини

белогърдите наяди.

XIII

Седнал ми е край морето,

книга пише свет Никола.

Нар. песен

Смръкна се. Нощ пада вече.

Черна чука над вълните

в звездний свод ни се изпречи —

цяла в гори вековити.

 

Тихо морските талази

плискат долу бреговете.

— Гледай тоя рид пред нази:

той Атон е, о поете.

 

А там, де в гори се ниши

осветления прозорец,

там сега деннощно пише

славний оня светогорец…

 

— Как Паисий? — Той, посте,

там пред ламбата жумяща

времената, вековете

във килията си смяща…

 

Ний се спускаме полека

до прозореца заветни.

Вътре вйдех человека

подвига му многолетни.

 

Гологлав, недвижим, бледен

пред кандилцето мигливо,

„Царственика“ си, наведен,

той пишеше мълчаливо.

 

И лице му, изнурено

от мечти, от труд и бденья

полунощни, бе огрено

от велики сновиденья.

 

Дълго гледах, кат задушах

трепета си на душата,

пачето перо го слушах

как скрибуца в тишината.

 

Тихо Вилата се дръпна,

зад монаха ми посочи.

— Гледай тамо! — тя пощъпна.

Аз вперих учуден о̀чи.

 

До зида стояха неми

рой виденья мътни, странни,

духове от друго време,

в брони, във доспехи бранни.

 

Аз познах! Туй бяха стари

български царета славни,

ратоборни господари,

вождове самодържавни,

 

на България съдбите

що водили, създав̀али,

в страшний вихър на борбите

идеалите й дали…

 

Царствен рой, във праховете

гробни от света забравен,

във нощта на вековете

пренебрегнат, изоставен,

 

сънищата веломощни,

бляновете въплотени —

чести гости полунощни

на монаха вдъхновени.

 

Той обърна се, видя ги

и благослови ги тамо.

В миг изчезнаха — нема̀ ги!

В глухата килия само

 

той от сенките остана,

вдълбочен във времената…

И перото пак захвана

да скрибуца в тишината.

 

— Вило — шушнех със вълненье, —

ох, да влезем, дружке моя!

Да припадна на колене

пред великий старец тоя,

 

да целуна с почитанье

аз светата му десница,

що хвърли таквоз сиянье

из килийната тъмница!

 

Що написа за народа

откровението ново,

зарад слава и свобода

първото изпусна слово;

 

що пръв пална факел в мрака

на най-тъмните години

и на миналото с зрака

бъдещето осветли ни.

 

И чието сърце нежно

за България туптяло,

и теглото й безбрежно

цяло в себе побира̀ло!

 

О, да влезем! — Не! — извика

Вилата със вежди свити. —

Що на сянката велика

да смущаваме мечтите?

 

Па и женско воля няма

на тоз връх свети да стъпа. —

Плесна с ръце и нас двама

нощний въздух пак закъпа.

 

И зад нас далеч остана

спящата атонска чука,

цяла в гъстък мрак застлана

и невидима оттука.

 

И едничек там личеше

осветления прозорец,

де при ламбицата бдеше

вдъхновений светогорец…

XIV

Ний летим… Над нас изгряла

месечина златолица.

Под нас бягат във провала

бърда, чуки върволица.

 

— Дека пак, о Вило — питам, —

де ме носиш в небесата?

Тук над преспи аз налитам!

— Ние сме въз Мусалата!

 

На България безбрежна

той челото е и пъпа,

на короната му снежна

освен нази друг не стъпа.

 

Спряхме до скали ужасни…

Там в долина непозната

седем езера безгласни

спяха тихо под луната.

 

А при тях — две сенки будни

Вилата ми ги показва:

— Там с Орфея, песник чудни,

твойта Муза си приказва,

 

твойта дружка и царица.

А тез езера — това са

вировете на Марица.

Нявга тук Орфей довтаса

 

и с обайните си песни

из земята ги извика.

Тез талази са чудесни,

тайната им е велика.

 

Вятър духне, а те дрямат,

свод смрачи се — те светлеят,

сиви орли сенки нямат,

като се над тях люлеят.

 

В дъното се юди крият

в хладни, стъклени калета

и орисниците пият

от водата им заклета.

 

Ти желаеше да видиш

бъдещето, скрито в мрака?

Пий от нея — ще предвидиш

всичко, що те още чака.

 

— О, недей, веч не желая!

Нека пътя ми е мрачен,

във незнанье да страдая

ще се сещам по-юначен.

 

Мен живота върволица

бе от мъки и теглило —

и до гробната граница

тъй ще бъде… сещам, Вило.

 

Нека ида тъй докрая —

твар от бурите надвита.

Що ми трябува да зная

де развений прах отлита,

 

де се вей димът небесни,

де блуждай листото бледно,

де ще глъхнат мойте песни

и с тях името ми бедно? —

 

Ненадейно мойта мила

Муза тамо се притече

и на мойта реч унила

отговори с бодри речи:

 

— Не, поете мой, живота,

истина, сломи те рано

и на скърбите в хомота

имаш сърце в кръв обляно —

 

но дор радва се и стене

сърце българско, човешко

в тез гори, поля зелени,

в светли дни, в патило тежко,

 

дор звук роден слух милува

в градове, в колиби скромни —

твойта песен ще вълнува,

твойто име ще се помни.

 

Не мрат песни вдъхновени,

отклик на душа народна,

от любов и скръб излени

във реч сладка и свободна.

 

Не мрат песни, дето блика

струята на гений родни,

на природата ни лика

дето свети благородни!

 

В миг отнейде се зачуха

странни звукове далечни

и на таз долина глуха

нарушиха мира вечни.

 

— Гости сладки! Тук е края

на разходката ни смела —

рече Вилата, — настая

час за нашата раздела.

 

Мойт дреужки се събират

там в дъбрава за хорото,

песните им веч зефирът

тук ми носи до ухото.

 

Сбогом, сбогом, аз ще ходя —

аз на юг, вий към Марица.

Тук стихийте ще проводя —

те са нашта колесница.

 

И кат се простихме нежно

със въздишка на лицето,

тя красиво и небрежно

се повдигна към небето.

 

Дълго с погледи радушни

Вилата си изпроваждах,

леки поздрави въздушни

аз приимах и й пращах…

Пловдив, 1884

Допълнителна информация

$id = 5894

$source = Моята библиотека

Издание:

Иван Вазов. Поеми

Редакционна колегия: Веселин Андреев, Ел.Багряна, Ст.Каролев, Людмил Стоянов, Никола Фурнаджиев

Редактор: Лилия Кацкова

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Елена Маринчева

Техн. коректор: Ветка Гуджунова

Коректор: Асен Браянов

Формат 71/100/32. Печатни коли: 12,50. Тираж: 20 100

ДПК „Димитър Благоев“ — София

Издателство „Български писател“, 1966

Бележки

[1] Предмет на тая поема е един оригинален народен обичай в Берковско, един вид нравствен линч, чрез който селяните наказваха в турско време ония свои съселяни, потисници или влиятелни изедници, на които бяха безсилни инак да си отмъстят.

Повод за тая поема ми е дал един процес, разгледан в Берковския окръжен съд през 1879 г.

[2] В шопски говор „да слуша“ значи да слугува.

[3] Врачански владика по онова време.

[4] Прочут разбойник в Берковско.

[5] Епитети, каквито по онова време (1879 г.) си даваха двете враждующи партии в България.

[6] Тъй наричат в Берковско късия червен фустан, що носят селянките там.

[7] Сватбарски обичай, съществующ още у селяните там же.

[8] Под тоя титул специално разбираха председателя на окръжния съд в Берковица, закрит към края на 1880 година.

[9] Фолклорният материал в тая поема е черпан из народните поверия, из сборниците с народни песни, преимуществено из оня на братя Миладинови, а главно из драгоценния сборник на Дозона: „Ghansons populaires bulgares“.

[10] Тук става алюзия за небивалата разюзданост в езика на печата в Източна Румелия през 1884 г., за което мнозина може да си спомнят.

[11] Герой в една Молиерова комедия; тип на низък хитрец, fourbe.

[12] Названието, което дават българите в Македония на Адриатическо море.

[13] По него време (1884 г.) цяла Източна Румелия гърмеше от митинги за съединение с княжеството.

[14] Между преданията за Крали Марко има едно — в Миладиновия сборник, — което разправя как той, при едно състезание с някакъв ангел, дигнал на гърба си една торба, напълнена с пръст, която обладавала тежината на цялото земно кълбо.

Въобще тук преимуществено имам пред вид Крали Марко на преданията, а не на песните, които често го умаляват и правят дори смешен; в преданията само тоя единствен величаво романтичен образ на южнославянската фантазия съхранява се ненакърнен със своя исполински лик и баснословно могъщество и сила, с поетическите спомени, с които са насеяни Старата, тракийските и македонските планини.