Артър Конан Дойл
Завръщането на Шерлок Холмс

Приключение в пустия дом

През пролетта на 1894 година цял Лондон беше потресен, а висшето общество — смутено, от убийството на Роналд Адеър, станало при най-необикновени и необясними обстоятелства. Повечето подробности от полицейското дознание бяха известни на обществеността чрез пресата, но имаше такива смайващи факти, които не само че не хвърляха светлина върху това, как е било извършено убийството, но не даваха и най-малката представа кой е убиецът.

Едва сега, когато са минали повече от десет години оттогава, аз мога да попълня липсващите брънки от тази забележителна верига. Престъплението само по себе си представляваше интерес, но за мен този интерес е нищо в сравнение с някои негови последици, които така ме разтърсиха и бяха така неочаквани, че мога да кажа, че нищо подобно не съм преживявал през целия си пълен с приключения живот. И сега цял изтръпвам, като си спомня за това, и отново изпитвам този прилив на неочаквана радост, учудване и прекомерна възбуда, които изпълниха изцяло душата ми. Моля читателите, които се интересуват от моите разкази за огромните мисловни възможности и действия на един забележителен човек, да не ме упрекват, че не съм споделил с тях това, което ми е било известно. Това винаги е било мой основен дълг, ако не ми пречеше една забрана, която бе премахната едва на трето число от миналия месец.

Понятно е, че благодарение на близката ми дружба с Шерлок Холмс аз продължих да се интересувам от престъпленията, и въпреки факта, че той напусна този свят, продължих да изучавам грижливо житейските казуси и дори неведнъж прибягвах до неговите методи, като се опитвах да разрешавам тези случаи, разбира се, с посредствен успех. Обаче нито едно престъпление не ме беше привличало така, както убийството на господин Роналд Адеър. След като прочетох материалите от следствието, което установяваше участието на едно или повече лица, виновни в умишленото убийство, аз внезапно осъзнах големината от загубата, която претърпя обществото, лишено от Шерлок Холмс. В този загадъчен случай имаше обстоятелства, които сигурно биха го заинтересували и усилията на полицията биха били подпомогнати от изключителната наблюдателност и жив ум на този пръв криминалист на Европа. Цял ден случаят не излизаше от ума ми, но никакво подходящо обяснение не можех да намеря. Като рискувам, че повтарям известни вече факти, ще ги припомня такива, каквито ги узна обществото след приключване на следствието.

Господин Роналд Адеър беше втори син на херцог Мънт, който по това време беше губернатор на една от австралийските провинции. Майката на Адеър беше пристигнала от Австралия, за да се оперира от перде на окото, и живееше със сина си Роналд и дъщеря си Хилда на „Парк Лейн“ 427. Младият човек се движеше в най-доброто общество, нямаше, доколкото беше известно, никакви врагове и никакви особени пороци. Той беше сгоден за госпожица Едайна Удли Карстеърс, но няколко месеца преди това женитбата се осуети по взаимно съгласие, факт, който видимо не му направи особено дълбоко впечатление. Във всичко останало животът на Роналд се движеше в тесен кръг, защото привичките му бяха тихи, а нравът — спокоен. И ето, този щастлив аристократ бе постигнат от странна и неочаквана смърт на 30 март 1894 година, през нощта между 10 и 11 часа и 20 минути.

Роналд Адеър обичаше да играе карти, но не залагаше големи суми. Той беше член на игралните клубове „Болдуин“, „Кавъндиш“ и „Багател“. От свидетелските показания стана ясно, че в деня на събитието, след вечеря, той е играл партия вист в последния от изброените клубове. През деня той е бил също в този клуб. Партньорите му — господин Мъри, господин Джон Харди и полковник Моран, са потвърдили, че са играли вист и че Адеър изгубил пет фунта. Той беше много богат и такава загуба в никакъв случай не би могла да му подействува. Почти ежедневно той играел в един от трите клуба, но бил предпазлив играч и обикновено печелел. От свидетелските показания се разбрало, че няколко седмици преди смъртта си с партньора си полковник Моран е спечелил от Хартли, Милнър и лорд Балморъл четиристотин и двадесет фунта. Това било всичко, което следствието е открило във връзка с последните дни на Роналд Адеър.

Вечерта преди престъплението той се върнал от клуба точно в десет часа. Майка му и сестра му били на гости. При разпита прислужницата разказала, че е чула, когато той е влязъл в гостната на втория етаж, прозорците на която гледали към улицата. Само там била запалена печка и понеже не теглела както трябва, прислужницата отворила прозореца. От стаята не се чувал никакъв шум. В единадесет и двадесет минути госпожа Мънт и дъщеря и се върнали от гости. Тъй като майката искала да пожелае лека нощ на сина си, почукала на вратата, но тя се оказала заключена отвътре и никакво чукане и викане не предизвикали ответна реакция. Сериозно обезпокоена, майката помолила за помощ и вратата била изкъртена. Нещастният млад човек лежал до масата. Главата му била простреляна с куршум, но в стаята не било намерено никакво оръжие. На масата имало две десетфунтови банкноти, седемнадесет фунта десетшилингови сребърни и златни монети, при това подредени на колонки по стойност. Освен това на масата имало лист хартия с написани на него числа, срещу всяко от които стояло името на някой от клубните приятели на Адеър, от което заключили, че той преди смъртта си е пресмятал печалбите и загубите си от играта на карти.

По-нататъшното разследване на обстоятелствата още повече усложнило нещата. Най-напред останало необяснимо защо младият човек се е заключил. Възможно било това да е сторил убиецът, напускайки стаята през прозореца. Обаче той е трябвало да скочи от такава височина, че било изключено да не останат никакви следи по лехата под прозореца, засадена с разцъфнали крокуси[1]. Никакви следи не били открити нито под прозореца, нито по тревата между сградата и улицата. Очевидно младият човек сам е заключил вратата. Но как е била причинена смъртта му? Никой не би могъл да се качи на прозореца, без да остави следи. Ако се предположеше, че е стреляно от разстояние през отворения прозорец с револвер, то това би било наистина забележително попадение. При това „Парк Лейн“ е оживена улица и на сто ярда от жилището има пиаца за файтони. Никакъв шум от изстрел не беше чут. А при това са налице убитият и револверният куршум, който, както е свойствено на куршумите с остър връх, е пробил главата и е причинил рана, от която е последвала мигновена смърт. Такива са обстоятелствата на тайната в „Парк Лейн“, усложнена при това от пълната липса на причини, защото, както казах, Адеър не е имал врагове, а също и от това, че мотивът за убийството не би могъл да бъде грабеж, защото парите си стояли на масата.

Цял ден аз обмислях тези факти, от които да се извади някакво заключение; както казваше моят загинал приятел, от подреждането на фактите трябваше да се намерят тези, които са в противоречие един спрямо друг, което би било изходната точка на всяко следствие. Признавам, че опитите ми имаха слаб успех. Вечерта минах през парка и към шест часа бях в този край на „Парк Лейн“, който се пресича с улица „Оксфорд“. Познах къщата, която бях дошъл да разгледам, по тълпата любопитни на тротоара, които гледаха към един от прозорците. Един висок, слаб човек със сини очила, когото силно подозирах, че е дегизиран детектив, развиваше някаква своя теория, а останалите, струпани около него, го слушаха. Приближих се доколкото можах, но дърдоренията му ми се сториха глупави и си отидох с отвращение. При това, без да искам, блъснах един прегърбен старец и той изпусна няколко от книгите, които носеше. Спомням си, че като се наведох да ги събера, забелязах заглавието на една от тях, при което реших, че този човек трябва да е беден библиофил или търговец на стари книги. Опитах се да се извиня за невниманието си, но беше очевидно, че тези книги бяха много ценни в очите на техния собственик. С презрително ръмжене той се обърна и неговият закръглен гръб и сиви бакенбарди изчезнаха в тълпата.

Моите наблюдения над № 427 в „Парк Лейн“ не изясниха с нищо интересуващите ме проблеми. Сградата се отделяше от улицата с ниска стена с ограда, не по-висока от пет фута. Значи, било е твърде лесно да се влезе в градината, но прозорецът беше съвсем недостъпен, защото нямаше нито водосточни тръби, нито нещо друго, което би могло да ползува един ловък човек. Озадачен повече отпреди, аз си тръгнах към Кенсингтън. Не бяха минали пет минути, откакто бях влязъл в кабинета си, прислужницата ми съобщи, че някакъв човек иска да ме види. За мое удивление, оказа се, че това е моят странен библиофил; неговото изострено, остаряло лице, окръжено от белите му коси, ме гледаше, а скъпите книги — близо дузина, той едва успяваше да задържи под дясната си ръка.

— Учудвате се, че ме виждате — каза той със странен глух глас.

Отговорих му, че това е вярно.

— Та нали аз съм съвестен човек, господине, и когато случайно, куцайки след вас, видях, че влизате в тази къща, помислих си, че няма да сгреша, ако отида при този добър господин и му кажа, че макар и да бях малко груб, то това беше без всякакъв умисъл и че аз съм много благодарен, задето той ми вдигна книгите.

— Вие придавате голямо значение на дребните работи — казах аз. — Мога ли да ви запитам, по какъв начин узнахте кой съм?

— Простете, господине, ако ви кажа, че съм ваш съсед; вие можете да намерите моята книгопродавничка на ъгъла на улица „Чърч“ и, уверявам ви, че ще бъда много щастлив, ако ме посетите. Може би и вие сте колекционер; ето „Британската птица“ и „Свещената война“; всяка от тези книги е рядкост. С пет такива книги вие бихте запълнили онова празно място на втората полица. Тя има малко недовършен вид, нали, господине?

Аз извърнах глава, за да погледна лавичката зад мен. Когато се обърнах отново, пред мен стоеше Шерлок Холмс, усмихнат зад масата. Изумен, скочих на крака и останах така няколко секунди, после се свлякох в безсъзнание за пръв и последен път в живота си. Гъста мъгла забули погледа ми и когато тя започна да се разсейва, усетих, че яката ми е разкопчана и че устните ми миришат на уиски. Холмс стоеше наведен над мен с шише в ръка.

— Мили Уотсън — говореше добре познатият ми глас. — Хиляди извинения! Не предполагах, че толкова ще ви развълнувам.

Аз го хванах за ръката.

— Холмс! — извиках аз. — Вие ли сте? Нима наистина сте жив? Възможно ли е да сте успели да се измъкнете от онази ужасна пропаст?

— Почакайте минута — каза той. — Сигурен ли сте, че можете да разговаряте? Аз ви причиних сериозно смущение с неуместното си театрално появяване.

— Чувствувам се много добре, но наистина, Холмс, не смея да вярвам на очите си. Царю небесни! Само като си помисля, че вие сте в кабинета ми!

Аз го хванах за ръкава, под който усетих тънката жилава ръка.

— Е, във всеки случай вие не сте дух — казах аз. — Драги приятелю, седнете и ми разкажете по какъв начин излязохте жив от страшната пропаст!

Холмс седна срещу мен и с предишното си нехайно държание запали цигара. Той носеше изтърканото палто на библиофила, но всички останали атрибути на това лице, белите коси и книгите, лежаха на масата. Холмс изглеждаше още по-тънък и проницателен отпреди, но орловото му лице беше добило мъртвобледа отсенка, която беше следствие от нездрав начин на живот.

— Доволен съм, че мога да се изправя, Уотсън — каза той. — Не е шега за такъв висок човек да намалява ръста си с цял фут и да стои в такова положение няколко часа. Но сега веднага трябва да преминем към работа. Ако смея да поискам вашата помощ, на нас ни предстои тежка и опасна нощна работа. Може би ще бъде по-добре, ако ви дам сметка за всички обстоятелства, когато работата ни бъде завършена.

— Горя от любопитство! Бих искал да узная всичко още сега.

— Ще можете ли да ме придружите тази нощ?

— Когато искате и където пожелаете!

— Наистина си спомням миналото. Има още време за вечеря. Е, добре, за пропастта. Не срещнах никакви сериозни пречки да се измъкна от нея, поради простата причина, че никога не съм бил паднал в нея.

— Не сте били в нея?

— Да, Уотсън, никога не съм бил в нея. Моята записка до вас беше съвсем искрена. Аз не се съмнявах, че съм достигнал до края на живота си, когато видях зловещото лице на покойния професор Мориарти, който стоеше на края на пътечката. Пътечката, която беше единственото ми средство за спасение. Аз прочетох в очите му неумолимо решение. Ние разменихме няколко думи, в резултат на което той ми разреши да напиша малката записка, която по-късно вие открихте. Аз я оставих заедно с табакерата и бастуна и тръгнах по пътечката, а Мориарти вървеше по петите ми. Когато наближихме края, положението беше безизходно. Той не извади никакво оръжие, но се хвърли върху мен и ме обхвана с дългите си ръце. Той съзнаваше, че е дошъл краят на играта, и жадуваше да ми отмъсти. Двамата се люшкахме на края на скалата над водопада. Моите познания в японското изкуство на борба ми оказаха неоценима помощ. Успях да се изплъзна от ръцете му и да го блъсна. Обезумял, той няколко секунди, като размахваше ръце, се опита да се задържи на ръба над пропастта. После изчезна от погледа ми. Легнах на края на скалата и гледах тялото му как се превърта във въздуха. Накрая се удари в една скала и водата го погълна.

Учуден, слушах разказа на Холмс, — който продължаваше да пуши.

— Но следите! — извиках аз. — С очите си видях следи от двама души, които са вървели по пътечката напред, и никаква следа назад.

— Ето как стана това. В мига, в който професорът изчезна, мен ме осени мисълта какъв щастлив случай ми предлага съдбата. Знаех, че професор Мориарти не е единственият човек, заклел се да ме убие. На свобода останаха още най-малко трима души, чиято жажда за мъст спрямо мен щеше да порасне, когато узнаеха за смъртта на своя шеф. Те всички са много опасни хора. Всеки от тях би ме убил. От друга страна, ако те са убедени, че аз не съм жив, биха действували по-свободно и спокойно, сами биха се издали и аз ще мога да ги заловя и предам на правосъдието. Едва тогава би трябвало да обявя в обществото, че съм жив. Мозъкът ми работеше така бързо, че ми се струва, че бях обмислил всичко, преди професор Мориарти да бе достигнал дъното на Райхенбахския водопад. Станах на крака и огледах скалата зад себе си. В своя живописен разказ за тази случка вие пишете, че скалата била отвесна. Това съвсем не е така. Имаше някои малки вдлъбнатинки, където можеше да се стъпи, а също и издадени части, за които човек можеше да се залови. Скалата беше толкова висока, че да се изкатериш до върха и беше невъзможна работа, а невъзможно беше и да се върви по влажната пътечка, без да се оставят следи. Можех, наистина, да се върна гърбом, но трите чифта следи биха представлявали основание за някаква измама, а аз не желаех това. И така, по-добре беше да рискувам да се изкатеря по скалата. Не беше весела тази работа, Уотсън. Водопадът ревеше под мен. Не съм склонен към внушение. Но ми се струваше, че чувам гласа на Мориарти, който ме вика от пропастта. Най-малката неточна стъпка би била съдбоносна. Неведнъж, когато стръкчетата трева се изтръгваха от ръцете ми или когато кракът ми се плъзваше по влажните вдлъбнатинки, мислех, че загивам. Но аз се катерех нагоре и най-после достигнах една тераска, широка няколко фута, покрита с нежен зелен мъх, където можех, скрит от човешките погледи, да се изтегна, за да си почина.

Аз лежах там, когато вие, мили Уотсън, и всички дошли с вас разследвахте крайно внимателно, но безрезултатно, обстоятелствата около смъртта ми. Най-после, когато всички дойдохте до неизбежното, но погрешно заключение, вие се прибрахте в хотела и аз останах сам. Един грамаден камък прелетя покрай мен, удари в пътечката и падна в пропастта. Отначало помислих, че това е случайност, но като погледнах нагоре, на фона на потъмнялото небе видях силуета на мъжка глава и в същия миг втори камък се удари в самата издатина на скалата, на един фут от главата ми. Веднага разбрах предназначението на тези камъни. Очевидно Мориарти не е бил сам. Съучастникът му — и при това аз с един поглед видях какъв опасен съучастник беше той — е следял изхода на борбата между мен и професора. От разстояние, което аз не бих могъл да зная, той е видял смъртта на своя приятел и водач, както и моето избавление. Той е заобиколил скалата, изкачил се е на върха и и оттам се опитваше да направи това, което Мориарти не можа да свърши. Нямах време за обмисляне. Видях, че омразното лице поглежда отново зад скалата, и разбрах, че това означава падането на трети камък. Като се прикрепвах с ръце и крака, аз слязох долу на пътечката. Не съм си и помислял, че бих могъл да сторя това в нормално състояние на духа. Това беше сто пъти по-мъчно от катеренето нагоре. Но пак казвам, нямах време да мисля, защото камъкът профуча покрай мен, когато се смъквах от издатината. На половината разстояние се подхлъзнах, но, благодарение Богу, се намерих — на пътечката цял изподран и в кръв, но жив. С всички сили се спуснах да тичам. Десет мили пробягах в гората в мрак и след една седмица бях във Флоренция, сигурен, че никой на този свят не знае какво се е случило с мен. Доверих се само на един човек — на брат ми Майкрофт. Виновен съм пред вас, драги ми Уотсън, но беше много важно да ме смятате за мъртъв, иначе съвсем не бихте написал такъв убедителен разказ за моя нещастен край, ако сам не бяхте убеден в него. През последните три години аз няколко пъти взимах перото, за да ви пиша, но винаги се въздържах, защото се страхувах, че вашата привързаност към мен ще ви изкуши да направите някаква непредпазлива постъпка, която би издала тайната ми. Поради същата причина аз ви избегнах и днес, когато ми бутнахте книгите, защото тогава бях в опасност и всяка проява на учудване от ваша страна би привлякла вниманието върху мен и би довела до най-плачевен и непоправим край. Що се отнася до Майкрофт, аз трябваше да му се доверя, защото ми трябваха пари. Нещата в съда в Лондон не вървяха според моите очаквания, нещо повече — бяха оправдани двама от членовете на шайката, опасни престъпници и мои лични врагове. Затова аз пътувах две години из Тибет и се развличах. Посетих Лхаса и прекарах няколко дни у Далай-лама. Вие може би сте чели бележитите изследвания на норвежката пътешественичка Сихерен, но сигурно не ви е и минало през ума, че получавате вести от своя другар. После минах през Персия, надзърнах в Мека и направих кратко, но интересно посещение на халифа в Хартум, за което съобщих в Министерството на външните работи. След като се завърнах във Флоренция, се залових с химични опити, при които дестилирах каменни въглища, както правех това по-рано в лабораториите в Монпелие и Южна Франция. Като завърших задоволително този мой труд и след като разбрах, че в Лондон е останал само един от моите неприятели, аз реших да се завърна. Да побързам с изпълнение на решението си, ме накара тази случка на „Парк Лейн“, която ме увлича не само сама по себе си, но явно с нея са свързани по-особени, лично отнасящи се до мен обстоятелства. Завърнах се внезапно в Лондон, отидох в квартирата си на „Бейкър стрийт“, предизвиках истеричен припадък у хазайката ни госпожица Хъдзън и установих, че Майкрофт е запазил стаите и книжата ми в добър ред, както бяха и преди. По този начин, мили Уотсън, днес в два часа през деня аз се намерих върху канапето в стаята си и имах само единственото желание да видя своя стар другар — Уотсън — седнал на другото канапе, което в миналото той така често украсяваше.

Такава беше забележителната история, която аз слушах през тази априлска вечер. Всичко това би ми се струвало напълно невъзможно, ако не се потвърждаваше от присъствието на високата слаба фигура и живото лице, което не се надявах да видя никога вече на този свят.

— За тази нощ аз имам работа за двама ни и ако успеем да я завършим сполучливо, считам, че ще оправдаем съществуването си в това общество.

Напразно го молех да ми каже нещо повече.

— До разсъмване вие ще успеете доста да се нагледате и наслушате — отговори той. — Ние имаме да разговаряме много за трите изминали години. Това ще правим до девет и половина, когато ще сложим началото на случая в пустия дом.

Когато в девет и половина с револвер в джоба и трепет в сърцето седнах до Холмс във файтона, си припомних доброто старо време. Холмс беше студен, мрачен и мълчалив. Лъчите от уличните фенери, които падаха от време на време във файтона, осветяваха строгите му черти със смръщени вежди и свити устни — признак на голямо съсредоточаване.

Не знаех какъв див звяр ще гоним в гората на престъпния Лондон, но държането на професионалния ловец ме убеди, че приключението ще бъде много сериозно, при това сардоничната усмивка, прекъсваща понякога аскетичната мрачност на лицето му, не обещаваше нищо добро за обекта на нашия лов.

Аз мислех, че целта на нашето пътуване ще бъде „Бейкър стрийт“, но Холмс спря файтона на площад „Кавъндиш“. Забелязах, че след като освободи файтона, той внимателно се огледа надясно и наляво и на всеки ъгъл се мъчеше да се убеди, че не сме следени. Нашето пътуване беше наистина странно. Холмс беше до такава степен запознат с крайните улички на Лондон, че сега той бързо и сигурно преминаваше през цяла мрежа от конюшни и бараки, които аз дори не подозирах, че съществуват. Най-накрая се озовахме на една малка улица със стари, мрачни сгради, която ни отведе до „Манчестър стрийт“, а оттам — в Бландфорд. Холмс сви в един тесен проход, мина през една дървена врата в празен двор и след това отвори с ключ задния вход на една празна къща. Ние влязохме и той затвори вратата.

Беше тъмно като в кладенец, но аз разбрах, че се намираме в необикновена къща. Голият под скърцаше под стъпките ни и като прострях ръка, докоснах стена, от която висяха изпокъсани тапети. Студените тънки пръсти на Холмс стиснаха ръката ми и ме поведоха през дълъг коридор, докато най-после не зърнах бледата светлина на полукръглия прозорец над вратата. Тук Холмс зави надясно и ние се намерихме в голяма празна стая със съвършено тъмни ъгли и слабо осветена по средата от уличните фенери. Прозорецът беше така гъсто покрит с прах, че едва се виждахме. Моят приятел сложи ръка на рамото ми, приближи устни до ухото ми и прошепна:

— Знаете ли къде се намираме?

— Това сигурно е „Бейкър стрийт“ — отговорих, като се взирах през мътния прозорец.

— Имате право. Ние сме в сградата Камдън, която е точно срещу нашата стара квартира.

— Но защо сме тук?

— Защото оттук тази живописна сграда има толкова чудесен вид. Много ви моля, мили Уотсън, приближете до прозореца, но внимателно, за да не издадете присъствието ни, а след това погледнете отгоре нашата стара квартира, родното място на толкова много ваши вълшебни разкази. Искам да видя дали през последните три години съм се лишил от способността да ви нося изненади.

Промъкнах се напред и погледнах към познатия прозорец. Едва не извиках от изненада. Завесата беше спусната, а стаята — ярко осветена. Сянка на мъж, седнал на стол, се очертаваше с резки контрастни линии. Това беше точният силует на Холмс… Бях поразен и протегнах ръка, за да се убедя, че Холмс е до мен. Той едва сдържаше смеха си.

— Е? — попита той.

— Боже мой! — извиках аз. — Това е удивително!

— Надявам се, че моето безкрайно разнообразие не увяхва и не се изтрива от времето — каза той и аз усетих в гласа му радостта и гордостта на художник при вида на гениалната си творба. — Не е ли истина, че прилича на мен?

— Бих бил готов да се закълна, че това сте вие, мили Холмс!

— Честта на изпълнението се пада на Оскар Мене от Гренобъл, който за няколко дни само отля този бюст от восък. Останалото приспособих сам днес, докато бях в квартирата отсреща.

— Но защо е това?

— Имам много сериозни причини някои хора да мислят, че съм си вкъщи.

— Вие мислите, че следят квартирата ви?

— Сигурен съм.

— Но кои са те?

— Старите ми врагове, Уотсън. Прелестното общество, чийто предводител лежи на дъното на Райхенбахския водопад. Не забравяйте — те знаят и единствено те знаят, че съм още жив, Те предполагаха, че рано или късно ще се върна в старата си квартира. Непрекъснато я следяха и днес сутринта видяха, когато се завърнах.

— Откъде знаете?

— От това, че днес, като погледнах през прозореца, видях човека, който ме следи. На външен вид — безобидно момче, на име Паркър, по професия следотърсач и голям виртуоз на орган. Към тези негови качества аз съм безразличен. Несравнимо по-важното за мен е страшното лице, което се крие зад тази фасада. Това е сърдечният другар на Мориарти, човекът, който хвърляше камъните от скалата, в момента най-хитрият и опасен лондонски престъпник. Същият този човек ни дебне тази нощ, Уотсън, без да подозира, че и ние го дебнем.

Постепенно плановете на моя приятел се проясниха в съзнанието ми. От това удобно скривалище ние следяхме тези, които ни преследваха. Черният силует горе беше примката, ние бяхме ловците. Смълчани, стояхме в тъмнината и наблюдавахме фигурите, които бързо преминаваха по улицата. Нощта беше студена, излезе вятър, който свиреше по улиците. Повечето от минувачите бяха с вдигнати яки и шалчета. Стори ми се, на два пъти видях една и съща фигура, също така забелязах и двама други, които като че ли за да се запазят от вятъра, се скриха във входа на една съседна на квартирата сграда. Опитах се да обърна вниманието на Холмс върху тях, но той промълви нещо нетърпеливо и продължи да наблюдава улицата. Той потропваше с крак и чукаше с пръсти по стената. Очевидно плановете му не се изпълняваха според предначертанията. Най-после, когато улицата обезлюдя и наближи полунощ, Холмс, силно развълнуван, започна да се разхожда из стаята. Тъкмо се готвех да му кажа нещо, когато погледнах към прозореца на квартирата и отново се слисах. Хванах Холмс за ръката и му посочих прозореца.

— Сянката се движи!

И наистина, към нас беше обърнат не вече профилът на фигурата, а гърбът и.

Трите години с нищо не бяха смекчили нервния нрав на Холмс и неговото отношение към моя не съвсем подвижен начин на разсъждаване.

— Разбира се, че се движи — каза той. — Нима съм толкова несъобразителен тъпак, че да поставя очевидна кукла и да чакам едни от най-проницателните хора в Европа да бъдат измамени от нея? Ние престояхме тук два часа и госпожица Хъдзън направи през това време, почти през петнадесет минути, осем пъти по някоя промяна в положението на фигурата. Тя застава отпред така, че нейната сянка никога не се вижда. Ах…

Холмс изведнъж спря дъха си. При неясната светлина аз видях, че той издаде главата си напред, а цялото му тяло изразяваше напрежение. Улицата беше съвсем безлюдна. Двамата мъже може би още се криеха във входа, но аз не можех да ги видя. Всичко наоколо беше потънало в безмълвие и мрак, освен осветеният отсреща екран с черния силует по средата. И пак сред пълното безмълвие аз дочух шепнещия му глас, който издаваше силна, сдържана възбуда. После Холмс ме замъкна в най-тъмния ъгъл на стаята и аз усетих на устните си неговата предупреждаваща ръка. Пръстите му трепереха. Никога не съм го виждал така развълнуван, а улицата беше както и преди безлюдна.

Но изведнъж аз дочух това, което неговият изострен слух беше доловил преди мен. Тих звук от прокрадващи се стъпки се чуваше не откъм „Бейкър стрийт“, а откъм същата къща; където бяхме ние. Някой отвори входната врата и я затвори. След това ясно се чуха стъпки, които без да се гледа на желанието да бъдат приглушени, се разнасяха ясно в пустия дом.

Холмс се сви до стената. Аз последвах примера му, като държах револвера. Загледан в мрака, видях смътното очертание на мъжка фигура, малко по-тъмна от черния правоъгълник на вратата. Човекът постоя една секунда, после с дебнещи стъпки влезе в стаята. Той беше вече на три ярда от нас и аз се готвех да го посрещна със скок, когато съобразих, че той и не подозира за нашето присъствие.

Той мина близо край нас, промъкна се до прозореца и безшумно го повдигна на около половин фут. Когато се наведе до височината на отвора, светлината на улицата, незамъглена вече от прашното стъкло, падна върху лицето му. Този човек изглеждаше извън себе си от възбуда. Очите му блестяха като звезди, чертите на лицето му бяха изкривени.

Той беше възрастен мъж, с тънък крив нос, високо голо чело и големи бели мустаци. Меката шапка беше отхвърлил назад, а ризата се белееше между разкопчаните ревери на дрехата. Лицето му беше слабо и мургаво, с дълбоки бръчки. В ръката си държеше нещо като бастун, но когато го сложи на пода, издаде метален звук. След това извади от джоба си обемист предмет, по който започна да нагласява нещо и накрая се чу висок, рязък звук. Също като щракане на пружина или резе. Все още коленичил, той се наведе напред и с цялата тежина на тялото си натисна нещо като дръжка, в резултат на което се дочу бръмчащ шум, завършващ със силно: изщракване.

Сега вече той се изправи и аз констатирах с учудване, че той държи нещо като пушка, със странно изрязан приклад. След това той зареди оръжието. После седна със сгънати крака и опря цевта на долната рамка на отворения прозорец. Дочух лека облекчителна въздишка, очите му заблестяха по-силно и той опря приклада в рамото си, гледайки удивителната цел — черния силует, ясно очертан на светлия екран. Един миг той стоя неподвижен. После се чу странно, високо бръмчене и дълъг сребърен звън от счупено стъкло.

В този миг Холмс скочи като тигър върху гърба на точния стрелец и го събори на пода. Но той успя да се освободи, скочи на крака и успя да улови Холмс за гърлото. В същия миг аз го ударих с дръжката на револвера по главата и той падна. Наведох се над него, а през това време Холмс изсвири за помощ. След малко се дочуха бързи стъпки и през главния вход влетяха двама полицаи и един цивилен детектив.

— Вие ли сте, Лестрейд? — запита Холмс.

— Аз съм, господин Холмс. Както виждате, лично се заех със случая. Приятно ни е да ви видим отново в Лондон.

— Мисля, че имате нужда от малка неофициална помощ. Три неразкрити убийства за една година — така не може, Лестрейд. Но вие добре ръководихте работата по Мейсилската афера.

Всички станахме на крака. Нашият пленник дишаше бързо и тежко, а от двете му страни го държаха здравите полицаи.

На улицата вече се бяха събрали няколко любопитни. Холмс се приближи до прозореца, затвори го и спусна завесата. Лестрейд запали донесените от него свещи, а полицаите — своите фенери. Най-после аз можах да разгледам както трябва нашия пленник.

Той имаше много мъжествено, но зловещо лице. С чело на философ и челюсти на сластолюбец, този човек сигурно по рождение е имал големи заложби за добро и за зло. Но не можех да гледам в неговите жестоки гълъбови очи, с увиснали цинични клепки, нито пък свирепия предизвикателен нос и заплашващо чело, набраздено от дълбоки бръчки, без да почувствувам ясно застрашаваща ме опасност. Той не погледна никого от нас, но погледът му беше вперен в Холмс с израз на омраза и учудване.

— О, вие сте враг — прошепна той. — Вие сте умен, умен враг!

— А, полковник! — извика Холмс, като поправяше смачканата си яка. — Историята завършва със срещата на любовниците, както се казва в старата комедия. Аз, както се вижда, не съм имал удоволствието да ви видя, откак ме удостоихте с вниманието си, когато лежах на скалата над Райхенбахския водопад.

Полковникът продължаваше втренчено да наблюдава Холмс и сякаш изпаднал в транс, повтаряше:

— Вие сте хитър, хитър враг.

— Аз още не съм ви представил — каза Холмс. — Този господин е полковник Себастиян Моран, бивш офицер от индийската армия на Нейно Величество и такъв ловец на диви зверове, какъвто никога не е имала нашата обширна империя. Мисля, че няма да излъжа, полковник, ако кажа, че по броя на убитите тигри вие нямате равен.

Свирепият противник не отговори нищо, но продължаваше да гледа моя приятел; с дивите си очи и особени мустаци много приличаше на тигър.

— Чудя се как с такава проста примка успях да излъжа такъв опитен ловец — каза Холмс. — Тя трябва да ви е добре позната. Нима не ви се е случвало да вържете козичка на някое дърво и качен на дървото с оръжие, да чакате примамката да привлече тигъра? Този пуст дом е моето дърво, а вие — моят тигър. Може би сте се запасявали с няколко резервни стрели, в случай че се появят няколко тигъра? Ето — тези господа са моите резервни стрели—и той показа към нас. — Сравнението е пълно.

Полковник Моран изведнъж скочи напред с диво ръмжене, но полицаите го задържаха. Изразът на ярост по лицето му беше страшен.

— Признавам, че ми направихте малка изненада — продължи Холмс. — Мислех, че ще стреляте от улицата, където ви очакваха полицаите и моят колега Лестрейд. Но бях длъжен да предвидя, че ще използувате този удобен прозорец, и взех съответните мерки.

Полковник Моран се обърна към Лестрейд.

— Вие може би имате или нямате законен повод да ме задържите — каза той, — но не виждам никакъв смисъл да се оставям да бъда подиграван от това лице. Ако съм в ръцете на закона, нека бъде постъпено законно.

— С вас ще бъде постъпено съгласно закона — каза Лестрейд. — Няма ли да добавите нещо повече, господин Холмс?

Холмс повдигна от пода оръжието и започна да разглежда устройството му.

— Великолепно и единствено по рода си оръжие.

Безшумно и много силно. Аз познавах фон Хердер, слепия германец, отличен механик, който го беше направил по поръчка на професор Мориарти. Още преди много години аз знаех за съществуването на това оръжие, но досега не ми се беше представял случай да го държа в ръцете си. Особено го препоръчвам на вашето внимание, Лестрейд, както и куршумите за него.

— Можете да ни вярвате, господин Холмс, че ще се отнесем с най-голямо внимание към всичко.

И всички тръгнаха към вратата. От прага Лестрейд се обърна към Холмс.

— Нищо друго ли няма да кажете, господин Холмс?

— Искам само да ви запитам, какво обвинение ще предявите?

— Какво обвинение ли, господине? Та това е повече от ясно — опит за убийство на господин Шерлок Холмс.

— Не, Лестрейд. Аз съвсем не желая да участвувам в тази работа. На вас и единствено на вас принадлежи честта за това забележително залавяне. Да, Лестрейд, с присъщата ви хитрост и решителност вие го заловихте. Поздравявам ви!

— Залових го! Но кого залових, господин Холмс?

— Човека, когото напразно търсеше цялата полиция — полковник Себастиан Моран, който застреля сър Роналд Адеър с револверен куршум от пушка със сгъстен въздух през отворения прозорец на втория етаж на фасадата на дом № 427 в „Парк Лейн“ на 30 март. Ето какво обвинение, Лестрейд.

А сега, Уотсън, ако не се боите от влагата и счупеното стъкло, мисля, че ще получите полезно развлечение, ако поседите половин час в стария си кабинет.

Нашите стаи не бяха се изменили, благодарение грижите на госпожица Хъдзън и на наглеждането от страна на Майкрофт Холмс. Когато влязох, констатирах голямата акуратност, с която всички неща стояха по местата си. Ето „химическото кътче“ с разядена от киселините маса. На полиците стояха „страшните справочници“ на Холмс, които много наши съграждани биха искали да изгорят с удоволствие. Диаграмите, цигулката и количката с лули /дори персийската лула с тютюн/ — всичко беше на мястото си.

В стаята заварихме двамина — госпожица Хъдзън, сияеща от нашето пристигане, и странната кукла, която свърши такава добра работа тази нощ. Това беше една майсторски направена вещ. Стоеше на малка маса, така изкусно загърната със стария халат на Холмс, че от улицата измамата беше пълна.

— Искам да вярвам, че бяхте взели всички предпазни мерки, госпожице Хъдзън? — запита Холмс.

— Доближавах се до бюста пълзешком, както ми показахте.

— Много добре. Вие изпълнихте всичко прекрасно. Забелязахте ли къде попадна куршумът?

— Да, господине. Боя се, че той повреди вашия великолепен бюст, защото мина точно през главата и се сплеска в стената. Аз го вдигнах от килима. Ето го!

Холмс ми подаде куршума.

— Мек револверен куршум, както виждате, Уотсън. Това е гениално, защото кой ще се досети, че с такова нещо е било заредено въздушното оръжие? Чудесно, госпожице Хъдзън, много ви благодаря за помощта. А сега, Уотсън, седнете както някога на стария си стол. Иска ми се за много неща да ви говоря.

Холмс хвърли изтърканото си палто и облече халата си, който взе от бюста — примамка.

— Нервите на стария ловец не са отслабнали, както и очите му — рече той със смях, като разглеждаше разтрошената глава на бюста. — Попадението е точно в средата и мозъкът е пробит изцяло. Най-добрият стрелец в Индия, а както предполагам, и в Лондон ще се намерят малцина като него. Не бяхте ли чували името му?

— Не.

— Да, но нали вие не бяхте чували името и на славния професор Мориарти, който според някои наши съвременници бил с най-голям мозък? Подайте ми, моля ви, животописния справочник.

Холмс лениво разгръщаше страниците, облегнат удобно на канапето, като изпускаше едри кълба дим от цигарата.

— Добра колекция имам от буквата „М“ — каза той. — Стига ми само Мориарти, за да се прослави буквата, но тук имам още и Морган — отровител, Меридю, който остави за себе си мръсен спомен, Метюс, който ми изби зъба на гара Чаринг Крос, и най-после нашия нов приятел.

Той ми подаде справочника и аз прочетох: „Моран, Себастиан, запасен полковник. Роден в Лондон в 1840 г. Син на Огъстъс Моран, кавалер на ордена… бивш британски министър в Персия. Възпитаник на Итън и Оксфорд. Взел участие в Афганистанския… (следваха още четири похода). Автор на книгите: «Зверовете в западните Хималаи», 1881 г., «Три месеца в горските дебри», 1884 г., Адрес: «Кондит стрийт».“

Отстрани с твърдия почерк на Холмс беше написано: „Вторият по своята вредност човек в Лондон“.

— Чудно ми е — казах аз, като връщах книгата на Холмс. — Попрището на този човек е поприще на честен войник.

— Вярно е — отговори Холмс. — До някое време вървеше добре. Той винаги е имал железни нерви и, както разказват още в Индия, влизал е сам в леговището на ранен тигър. Има, Уотсън, такива дървета, които до известна височина растат прави, а после изведнъж у тях се появява някаква уродливост. Същото може да се наблюдава и у хората. Моята теория е, че личността представлява в своя растеж всички свои прадеди и че внезапният завой към добро или лошо зависи в края на краищата от силното влияние на лице от нейния род. Личността се явява сякаш като умалена история на своя род.

— Това е невероятна теория.

— Аз и не държа на нея. Каквато и да е била причината, но полковник Моран е тръгнал по кривия път. Макар че не е имало някакъв явен скандал, но той повече не е можел да остане в Индия. Подава си оставката, идва в Лондон и пак си спечелва недобро име. Тъкмо тогава той се сдружава с Мориарти, при когото известно време е играл ролята на началник-щаб на шайката. Мориарти щедро го е дарявал със средства и го е използувал само в една-две от най-важните си акции, с които не е могъл да натовари обикновен престъпник. Вие може би си спомняте смъртта на госпожица Стюарт от Лодър в 1887 г. Не? Аз съм сигурен, че тук беше действувал Моран, но нищо не бе доказано. Той така хитро се прикри, че дори когато цялата шайка на Мориарти беше разкрита, него ние не можахме да привлечем в съда. Спомняте ли си този ден, когато дойдох при вас и затворих капаците на прозорците? Вие вероятно ме сметнахте за фантазьор. А при това аз знаех прекрасно какво върша, защото знаех за съществуването на това забележително оръжие. Знаех също, че то ще бъде в ръцете на един от най-забележителните стрелци в света. Когато бяхме в Швейцария, той ни проследи там заедно с Мориарти и без съмнение ми причини петте тежки минути на Райхенбахската скала. Докато бях във Флоренция и навсякъде другаде, аз внимателно следях вестниците — дано прочета, че са го арестували. Докато той беше на свобода в Лондон, моят живот не струваше пукната пара. Ден и нощ над мен би стояла неговата сянка и все някога щеше да ме ликвидира. Какво ми оставаше да направя? Аз не бих могъл, като го видя, да го застрелям, затова защото сам бих попаднал в затвора. Безполезно би било да се обръщам към съда без доказателства, само по едно голо подозрение. И така, аз не можех да предприема нищо. Оставаше ми да следя събитията от престъпния свят. Той все пак трябваше да се появи някъде. И ето, колкото и лошо да звучи, щастието ми се усмихна. Беше извършено убийството на Роналд Адеър, Той е играл карти с младия човек в клуба, проследил го е и го е застрелял през отворения прозорец. Не можеше да има никакво съмнение. Стига да се покажат куршумите и Моран отива на въжето. Веднага се върнах в Лондон. Бях забелязан от неговия телохранител, който веднага му е съобщил този факт. Той не би могъл да не направи връзката между моето неочаквано завръщане и престъплението си. И това го е разтревожило. Бях сигурен, че той ще се опита да ме премахне от пътя си и че на сцената ще се появи отново неговото смъртоносно оръжие. Аз му поставих превъзходна цел на прозореца и предупредих полицията, че сигурно ще има нужда от нейната намеса, избрах пустия дом за наблюдателен пункт, без да предположа, че той ще избере същото място за поле на своето действие. Е, мили Уотсън, остана ли ви нещо недоизяснено?

— Да — отвърнах аз. — Вие не изяснихте причината, която е заставила полковник Моран да убие Роналд Адеър.

Ах, мили приятелю, тук навлизаме в областта на предположенията, където и най-логичният ум може да сгреши. Всеки от нас може да си изработи за това своя хипотеза и всяка от тях ще бъде еднакво правдоподобна и вярна.

— Значи, вие имате и хипотеза?

— Мисля, че не е мъчно да се обяснят фактите. От свидетелските показания се вижда, че полковник Моран и Адеър са спечелили заедно голяма сума. Моран без съмнение е играл нечестно — това го знам отдавна. Мисля, че в деня на убийството Адеър е открил този факт. Много е възможно той да е говорил с него насаме и да го е заплашил, че ще го издаде, ако не напусне клуба и не даде дума, че повече няма да играе карти. Не трябва да се мисли, че такъв младеж като Адеър ще се опита веднага да опозори един толкова известен и доста по-възрастен от него човек. Навярно той е действувал така, както аз предполагам. Изключването на Моран от клуба би означавало и неговото разоряване и опозоряване, тъй като той е живял от нечестно спечелени пари. Ето защо е убил Адеър. Предполагам, че по това време младежът е изчислявал какви суми ще трябва да върне, тъй като не е желаел да използува печалбите от нечестната игра на своя партньор. Той е заключил вратата, за да не би домашните му да го заварят при тази му дейност и да го запитат какво значат тези имена и пари. Е, как мислиш, такова обяснение приема ли се?

— Не се и съмнявам, че пак сте разбулили загадката.

— Това ще бъде потвърдено или опровергано в съда. А дотогава, каквото и да стане, полковник Моран повече няма да ни тревожи, опасното оръжие на фон Хердер ще украсява музея на Скотланд Ярд, а Шерлок Холмс ще може да посвети отново времето си на разкриването на интересните загадки на сложния лондонски свят.

Приключението със строителния предприемач от Норуд

I.

— От гледна точка на експерта — рече веднъж Холмс — Лондон стана най-скучният град откъм престъпленията след смъртта на професор Мориарти.

— Едва ли ще се съгласят с вас примерните граждани — казах аз.

— Разбира се — усмихна се Холмс. — Не искам да съм себелюбив.

Току-що бяхме свършили закуската си и се отстранявахме от масата, но приятелят ми явно искаше да продължим да говорим по темата.

— Обществото разбира се, спечели от кончината на професора, по този въпрос няма спор, но бедният, лишен от работа специалист като мен, остава без всякакво сносно занимание. Докато беше жив Мориарти, утринните вестници даваха определени надежди за бъдещи схватки. Понякога, Уотсън, аз виждах в някое малко съобщение следа, напомняне, вниманието ми се изостряше, бях нащрек. Фактът, че великият зъл ум на професора съществува, можеше да се долови по най-малкото трепване в края на паяжината. Само от това движение аз разбирах, че в центъра на огромната паяжина е концентрирана и действува съвършената и умна машина, наречена професор Мориарти. За моята работа като експерт по престъпленията от висок ранг нито една столица не беше в състояние да ми даде такива възможности, както милионния Лондон. А сега…

Холмс сви рамене, без да иска да коментира по-нататък своите заслуги по ликвидирането на професора, като явно скромничеше в този случай Бяха минали няколко месеца от завръщането на приятеля ми, което аз описах в разказа „Приключение в пустия дом“. По негово настояване аз се завърнах в нашата стара квартира на Бейкър стрийт, за да делим заедно доброто и лошото на ергенския живот. Частната си клиентела в Кенсингтън продадох доста изгодно на един млад лекар, на име Уорнър. Той почти без възражения прие предложената от мен висока цена, нещо, което ме учуди, но след години успях да си обясня този факт. Оказа се, че доктор Уорнър е далечен роднина на Холмс и последният явно му бе осигурил част от средствата за тази сделка.

Не може да се каже, че откак се пренесох в старата квартира, животът ни беше протекъл монотонно. Сега, когато преглеждам записките си от този период, виждам случая с документите на президента Мурильо, а също и рискованото приключение с холандския параход „Фрайлънд“, при което едва не загубихме живота си. Студената и горда натура на Холмс стана причина подробностите от това приключение да не видят бял свят до момента.

И така, поддържайки този полусериозен разговор, можеше да настъпи краят на деня, ако вниманието ни не беше привлечено от лудешко звънене, след което последва удар, нанесен вероятно с юмрук по външната врата. Някой шумно влезе в коридора, по стълбите се чуха бързи стъпки и след това в стаята се втурна млад човек с безумен поглед, блед, раздърпан и задъхан. Той ни погледна и като долови въпросителните ни погледи явно се опомни и започна да се извинява за неприличното си нахлуване.

— Извинете, господин Холмс — извика той. — Не се сърдете. Полудявам, господин Холмс! Аз съм нещастният Джон Хектор Макфарлан.

Той произнесе името си така, сякаш това беше достатъчно да обясни посещението и поведението му, но и по лицето на Холмс не личеше, че знае нещо повече от мен.

— Вземете цигара, господин Макфарлан, — каза Холмс, като му поднесе табакерата. — Убеден съм, че моят другар доктор Уотсън би ви предписал успокояващо лекарство. През последните дни е много горещо. А сега, ако се чувствувате малко по-добре, моля седнете отново и ни разкажете тихо и спокойно кой сте и какво желаете. Вие си казахте името така, като че ли би трябвало да го знаем, но повярвайте ми, освен че не сте женен, че сте юрист и че страдате от задух, друго нищо не ни е известно за вас.

Тъй като съм запознат с методите на моя приятел, не ми беше трудно да проследя наблюденията му: дрехите носеха отпечатък на немарливост, от джоба му стърчаха някакви съдебни книжа, емблемата на юристите беше закачена за верижката на часовника, а задуха като лекар можах да констатирам веднага. Нашият клиент облещи очи от учудване.

— Всичко това е вярно, господин Холмс, а като притурка към казаното съм и най-нещастният човек в целия Лондон. Умолявам ви, не ме изоставяйте, господин Холмс! Ако дойдат да ме задържат преди да съм ви разказал историята си, помолете ги да ми дадат възможност да ви разкажа всичко! Бих отишъл с радост в затвора, ако зная, че ще защищавате моите интереси!

— Защо да ви арестуват! — извика Холмс, — Това наистина е много прия… много любопитно. По какво обвинение очаквате да ви задържат?

— По обвинение в убийството на господин Джоунас Олдакр от Норуд.

Лицето на приятеля ми изрази съчувствие и, както ми се стори, не без примес на удоволствие.

— А пък аз ей сега по време на закуската — рече Холмс — коментирах с моя другар доктор Уотсън, че сензационните случки изчезнаха от вестниците.

Нашият посетител протегна ръката си, която все още трепереше и взе от коленете на Холмс „Дейли Телеграф“.

— Ако бяхте надзърнал във вестника, щеше да ви стане ясно защо мисля, че моето име е известно вече на всички. Тогава бихте оценил важността на всичко, което ще ви разкажа.

Той разтвори вестника и посочи някъде в средната страница.

— Ето го тук и с ваше позволение ще ви прочета съобщението. Слушайте, господин Холмс. То е озаглавено: „Тайнствена случка в Долни Норуд, Изчезването на известния строителен предприемач. Подозира се убийство и палеж. Ключът за откриване на престъпника.“ Та ето, с този ключ те вече действуват, господин Холмс, Зная, че той ще ги доведе неизбежно до мен. Следяха ме още от станцията на Лондон Бридж. Сигурен съм, че само чакат заповедта за задържането ми.

Младият мъж отчаяно кършеше ръце и не можеше да стои спокоен на стола. Погледнах с любопитство човека, обвинен в такова жестоко престъпление. Той беше светлорус с някаква, бих я нарекъл, безцветна красота, с изплашени гълъбови очи, гладко избръснато лице и недотам очертани чувствени устни.

Беше сигурно двадесет и седем годишен. Облеклото и държането му издаваха човек от средната класа. От джоба на леката лятна дреха стърчеше снопче надписани съдебни актове; които именно издаваха занятието му.

— Да не губим време — каза Холмс. — Уотсън, моля, вземете вестника и прочетете съобщението.

Под заглавието, което ни беше посочил нашият посетител и което беше набрано с едри букви, аз прочетох пълната с намеци и внушения статия:

„Миналата нощ или днес призори, в Долни Норуд е станало събитие, което опасяваме се, сочи на извършено тежко престъпление. Господин Джоунас Олдакр е добре известен жител на това предградие. В продължение на дълги години се е занимавал със строително предприемачество. Господин Олдакр е неженен, петдесет и две годишен и живее в Дик Ден Хауз в края на ул. Сийдънъм. Познават го като човек с особени навици. Живее усамотено. Преди няколко години съвсем престанал да се занимава със строителство, от която професия, както се говори, е натрупал добро състояние. Независимо от това в двора, зад къщата все още съществувал склад с дървен материал за строеж. Миналата нощ една от грамадите с греди е пламнала. Веднага на мястото на пожара е пристигнала пожарната команда, но сухите греди пламтели с голяма сила и намесата на пожарникарите е била безуспешна. Гредите изгорели. Този случай изглежда е щял да бъде причислен към обикновените, но някои факти загатват за престъпление. Присъствуващите били учудени, че на местопроизшествието не се е явил самият стопанин, а след направената проверка се установило, че той е изчезнал от дома си. Огледът на спалнята му установил, че леглото не е оправяно за спане, огнеупорният шкаф е бил отворен, някои важни документи са разхвърляни из стаята и най-после, че е имало признаци за борба на живот и смърт, тъй като са открити следи от кръв и един дъбов бастун, чиято дръжка е била също леко зацапана с кръв. Знае се, че късно вечерта господин Джоунас Олдакр е приел в спалнята си посетител — младият лондонски адвокат Джон Хектор Макфарлан. Полицията счита, че има в ръцете си много убедителни доказателства за причините на престъплението и че скоро ще последват съвсем сензационни разкрития. Малко по-къс но. Носят се слухове, че Джон Хектор Макфарлан наистина е задържан по обвинение в убийство. Със сигурност се знае, че е дадена заповед за задържането му. Следствието в Норуд е открило нови зловещи доказателства. Освен признаците на борба в стаята на нещастника, установено е, че френският прозорец е бил отворен, а из двора са открити следи, като че ли нещо е влачено и най-после, установено е, че из пепелта от пожара са намерени останки от изгоряло тяло. Полицията предполага, че е извършено много жестоко престъпление, а именно, че жертвата е била пребита до смърт с бастуна в спалнята, че са ограбени важни книжа, след това трупът е бил завлечен до грамадата с греди, след което материалът е бил подпален, за да се прикрият следите. Воденето на следствието е предадено на опитния инспектор от Скотланд Ярд Лестрейд, който с привичната му прозорливост и енергия следи нишките на престъплението.“

Шерлок Холмс изслуша това интригуващо съобщение със затворени очи и скръстени ръце.

— Разбира се, този случай има няколко любопитни страни — каза накрая той, — Мога ли да ви запитам, господин Макфарлан, как така сте още свободен при наличието на толкова тежки улики против вашата личност?

— Аз живея в Блакхит с родителите си, господин Холмс, но понеже снощи се наложи да остана до късно у господин Олдакр, преспах в хотела в Норуд. Сутринта излязох оттам и нищо не знаех за престъплението, докато във влака не прочетох това, което вие току що узнахте. Изведнъж аз осъзнах невероятното положение, в което се намирам, и побързах веднага при вас, за да ви поверя съдбата си. Не се и съмнявам, че щяха да ме арестуват или в кантората ми, или у дома. През цялото време чувствувах, че някакъв човек ме следи. Боже мой, какво е това?

Раздаде се звън и по стълбите се чуха тежки стъпки. След това на вратата се появи нашият стар приятел инспектор Лестрейд. Зад гърба му заничаха двама въоръжени полицаи.

— Господин Джон Хектор Макфарлан? — запита Лестрейд.

Нашият нещастен посетител пребледня още повече.

— Задържам ви за предумишлено убийство на Джоунас Олдакр от Норуд!

Макфарлан се обърна към нас отчаян и като пребит отново падна на стола.

— Една минута, Лестрейд — каза Холмс. — Половин час по-рано или по-късно не може да има значение за вас. Господинът току що искаше да ни разкаже тази крайно любопитна случка, нещо, което надявам се, сигурно ще ви помогне и на вас.

— Мисля, че не е трудно да се изясни — рязко отвърна Лестрейд.

— Така или иначе, с ваше разрешение, аз съм любопитен да чуя неговия разказ — каза Холмс.

— Ще трябва да удовлетворя молбата ви, господин Холмс, нямам право да ви откажа, тъй като вие два пъти помогнахте на полицията и ние в Скотланд Ярд сме ви задължени — отвърна Лестрейд. — Независимо от това аз трябва да остана при задържания и да го предупредя, че всичко, което той ще каже, може да се използува в негова вреда.

— Аз не желая нищо повече — каза нашият посетител. — Това, за което моля, е да бъде изслушан.

Лестрейд погледна часовника си и рече:

— Давам ви половин час.

II.

— Преди всичко трябва да знаете — започна Макфарлан — че Джоунас Олдакр ми беше съвсем неизвестен. Като име го знаех от моите родители, с които преди много години е поддържал някаква връзка, но явно после, са се разделили. Поради това останах много учуден, когато вчера, около три часа, той дойде при мен в кантората. Учудването ми порасна, когато узнах целта на посещението му. Той държеше в ръцете си няколко листчета от бележника си, покрити с драсканици — при тези думи младият човек извади листчетата и ги сложи на масата. „Това е моето завещание — рече той. — Искам да го оформите законно, господин Макфарлан. Ще почакам тук, докато свършите тази работа“. Аз се заех със завещанието и можете ли да си представите степента на вълнението ми, когато разбрах, че с малки изключения, господин Олдакр завещава на мен цялото си имущество. Той беше един доста странен човечец, приличаше ми на пор, имаше бели клепки. Когато го погледнах, ми се стори, че в проницателните му очи открих, че той добре се забавлява с този случай. Продължих да чета завещанието и продължавах да не вярвам на очите си. Но господин Олдакр ми обясни, че той не е женен, че няма Нито един жив близък роднина и че на млади години е бил приятел с моите родители, чувал е за мен много добри отзиви и че парите му ще попаднат в добри ръце. Разбира се, аз можех само да му бъда благодарен. Завещанието му беше написано както трябва, преписано, подписано и заверено от моя помощник. Ето го — написано е на синя хартия — а това — и той посочи листчетата — са черновите на завещанието. После господин Олдакр ми обясни, че има още някои документи-квитанции, които аз трябва да видя и да проуча. Освен това той подчерта, че няма да бъде спокоен, докато не се свърши цялата тази работа, поради което ме помоли да отида вечерта в дома му в Норуд. „Помнете, дете мое, че не трябва да споменавате за нищо пред родителите си, докато не приведем всичко в ред. Така изненадата ще бъде пълна.“ Той много настояваше на това и аз му дадох дума, че ще мълча.

— Не можете да си представите, господин Холмс, че не можех да му откажа каквото и да е, предвид на чувствата, които ме бяха обзели. В определен смисъл за мен той беше благодетел. Ето защо с телеграма съобщих на родителите си да не ме очакват за вечеря, тъй като имам важна работа и не зная кога ще се прибера у дома. Господин Олдакр ме беше предупредил, че иска да вечеря с мен не по-рано от девет, тъй като до това време нямало да си бъде вкъщи. Успях да открия дома му доста трудно, беше вече девет и половина, когато влязох у тях и…

— Един момент — прекъсна го Холмс. — Кой ви отвори вратата?

— Жена на средна възраст, вероятно неговата икономка — отговори Макфарлан.

— И навярно тя е съобщила за вас?

— Да.

— Моля, продължете.

След като изтри потното си лице, младият човек продължи.

— Тази жена ме покани в една стая, може би гостната, където беше сложена не особено изискана вечеря. След като се нахранихме, господин Олдакр ме заведе в спалнята, където се намираше тежък огнеупорен шкаф. Той го отвори и извади куп документи, които започнахме да разглеждаме заедно. Свършихме работата между единадесет и дванадесет часа. За да не безпокоим икономката, Олдакр ме помоли да изляза през френския прозорец, който беше отворен през цялото време.

— Завесата беше ли спусната? — запита Холмс.

— Не съм сигурен, но ми се струва, че беше спусната наполовина. Да, спомням си, че той я вдигна нагоре, когато отваряше прозореца. Тъй като не можах да открия бастуна си никъде и се суетях, той ми каза: „Нищо, момчето ми. Сега с теб ще се виждаме по-често, така че при следващото ти идване ще си получиш бастуна.“ Така напуснах господин Олдакр — той стоеше между огнеупорния шкаф и книжата, наредени върху масата. Беше съвсем късно и не можех да се върна в Блакхит, затова пренощувах в хотела и нищо повече не съм чул, докато не прочетох сутринта във вестника за ужасната случка.

— Имате ли още въпроси, господин Холмс — запита Лестрейд, чиито вежди се повдигнаха няколко пъти по време на разказа.

— Не, нямам повече въпроси, докато не отида сам в Блакхид.

— Искате да кажете в Норуд — поправи го Лестрейд.

— Извинете, несъмнено това исках да кажа — отговори Холмс със загадъчната си усмивка.

От многото контакти, които беше установявал по различни случаи с Холмс, Лестрейд беше успял да проумее, че острият като бръснач ум на моя приятел разсичаше всичко, което за него, криминалният инспектор от Скотланд Ярд беше непрогледен мрак. Аз забелязах, че той гледаше Холмс с любопитство.

— Мисля, че съвсем скоро пак ще си поговорим с вас, господин Холмс — рече той. — А сега, господин Макфарлан, двама от моите полицаи чакат вън, а долу на улицата ни очаква и файтонът.

Нещастният млад човек стана и като хвърли умоляващ поглед към нас, излезе от стаята. Полицаите го съпроводиха, а Лестрейд изведнъж реши да остане при нас.

Холмс събра листчетата, които бяха всъщност черновата на завещанието и ги заразглежда внимателно.

— В този документ има някои особености, нали Лестрейд? — каза той, като сочеше листчетата.

Инспекторът ги погледна учудено.

— Мога да прочета само някои от първите редове, средата на второто листче и два реда от края. Написани са толкова ясно, все едно, че са напечатани — каза Лестрейд. — Но всичко останало е написано много лошо, дори на, три места става съвсем нечетливо.

— Какво заключавате от това? — запита Холмс.

— А вие?

— Че са писани във влака. Добрият почерк означава станциите, когато влакът не се е движел, а лошият — когато влакът е бил в движение. А пък съвсем нечетливият почерк — когато влакът е преминавал през стрелките. Опитният експерт би се произнесъл веднага, че черновата е писана близо до града, където стрелките изобилствуват. Ако се допусне, че той е писал завещанието през цялото време, може да се предположи, че влакът е бил пощенски и е спирал само веднъж — между Норуд и Лондон Бридж.

Лестрейд се разсмя.

— Не, това за мен надминава всичко — каза той. — Какво значение отдавате на тези изводи, господин Холмс? Какво отношение има всичко това към нашата работа?

— Аз внимателно следих разказа на младия човек. Не е ли учудващо, че такъв един важен документ е бил подготвен толкова набързо — във влака? За мен това е признак, че този, който го е писал, не му е отдавал особено практическо значение. Според мен така би постъпил човек, който няма намерение изобщо да прави завещание.

— И по този начин той е предрешил смъртта си — добави Лестрейд.

— Така ли мислите?

— А нима вие не мислите така?

— Не зная. Твърде е възможно. Но работата още не ми е ясна.

— Не е ясна ли? Че какво може да бъде по-ясно? Узнавайки, че става богат наследник, младият човек нарежда нещата така, че да може вечерта да отиде у своя наследодател. Не казва никому нито дума, вечерта изчаква да си легне икономката, убива жертвата си, после я изгаря и се прибира в близкия хотел. Кървавите петна в стаята и по бастуна са много слаби и той не ги е забелязал. Изгаряйки тялото, той се е надявал, че не оставя никакви следи. Нима всичко не е очевидно?

— Мен ме поразява, драги Лестрейд, обстоятелството че именно всичко е много очевидно — отговори Холмс. — Независимо от всичките ви положителни качества, на вас ви липсва въображение. Ако можехте за минутка да се поставите на мястото на младия човек, нима бихте избрал за време на извършване на престъплението вечерта, веднага след като сте узнал, че ставате богат наследник? Нима нямаше да ви се стори опасна тази близост във времето между тези два факта? Второ, нима ще предпочетете да извършите това престъпление, когато е налице жив свидетел — икономката, която ви е посрещнала на вратата? И трето — след като сте употребил такъв труд да изгорите тялото, ще оставите бастуна си в спалнята на жертвата — явно доказателство за автора на престъплението. Признайте, Лестрейд, всичко това звучи невероятно.

— Що се отнася до бастуна, господин Холмс, вие знаете не по-зле от мен, че понякога престъпникът е толкова развълнуван и може да направи детински грешки. Защо да не предположим, че една такава грешка е забравянето на бастуна? Дайте ми сега друго обяснение, моля ви.

— Мога да ви дам поне половин дузина — отговори Холмс. — Има една версия, която е много правдоподобна. Слушайте ме внимателно. Олдакр показва документите, някои от които безспорно имат определена стойност. Пред прозореца, чиято завеса е полуспусната, минава случаен скитник, който вижда огнеупорната каса, документите и естествено двамата мъже, които ги разглеждат. Както и трябва да се предполага, скитникът изчаква младият Макфарлан да си тръгне, влиза, пребива с бастуна Олдакр, изгаря тялото и си отива.

— Защо би изгорил тялото?

— А защо Макфарлан би го изгорил?

— За да се отърве от някои улики.

— Скитникът може би е искал да скрие факта на престъплението.

— А защо не е откраднал нищо?

— Вероятно защото е разбрал, че не ще може да продаде нито един от документите.

Лестрейд поклати глава, но ми се стори, че не е вече толкова уверен.

— Е добре, господин Холмс. Вие търсете вашия скитник, а ние ще държим нашия човек. Бъдещето ще покаже кой е бил прав. Довиждане. Днес сигурно ще мина в Норуд, за да видя как живеете.

Когато Лестрейд си тръгна, Холмс стана и започна да се приготвя за работа, която явно му беше близка до сърцето.

— Преди всичко, Уотсън, както казах, аз трябва да отида в Блакхит.

— А защо не в Норуд?

— Защото аз разделям нещата и започвам от техния генезис. А за мен този твърде любопитен случай има своята предистория. Ето виждате, че полицията се нахвърля на извършеното престъпление. А на мен ми се струва, че трябва да си изясня отношенията, които са съществували много преди престъплението. Интересно ми е например, как така изведнъж младият Макфарлан става неочакван наследник. Повярвайте ми, мисията, с която се нагърбвам, не крие никакви опасности и затова не ви предлагам да ме придружите. Надявам се, че до довечера ще мога да ви разкажа какво съм направил за нещастния млад човек, който сложи съдбата си в нашите ръце.

Приятелят ми се върна доста късно и по неговото мрачно и неспокойно лице успях да забележа, че големите надежди, с които беше излязъл, не бяха се оправдали. Повече от час той лениво свири на цигулка, като се мъчеше по този начин да сложи в ред нервите си. Най-после захвърли цигулката и започна своя разказ.

— Нищо не върви, Уотсън. Аз се насърчавах пред Лестрейд, но започна да ми се струва, че този път той върви по вярната следа, а ние — по грешната. Боя се много, че британските съдебни заседатели все още не са достигнали тази висока степен на развитие и че ще отхвърлят моите теории пред фактите, с които разполага Лестрейд.

— Ходихте ли в Блакхит?

— Да, Уотсън, и много бързо се добрах до интересуващите ме факти. Бащата на младия човек беше излязъл да търси сина си, но с майката — дребна синеока жена, проведохме един доста подробен разговор. В невинността на сина си тя въобще не се съмнява. Но ми направи впечатление, че тя не изказа нито учудване, нито съжаление по повод смъртта на Олдакр. Напротив, тя говори против него с такава жар, че ако полицията би чула половината от нейните думи, изобщо не би се усъмнила във виновността на сина й. Забележете: „Той повече приличаше на зла и хитра маймуна, отколкото на човек — каза тя. — И той винаги е бил такъв — още от годините на своята младост.“ „Вие познавахте ли го по това време? — запитах аз.“ „Да, познавах го много добре. Той настойчиво ме задиряше. И благодаря на Бога, че изборът ми падна на един по-достоен, макар и по-беден човек. Аз почти се бях сгодила за него, господин Холмс, когато научих за една негова възмутителна постъпка. Предния ден той беше пуснал котка в кафез с птици. Представяте ли си! Така се възмутих от тази жестокост, че не пожелах повече да имам нищо общо с него.“ Тя извади от чекмеджето на писмената си маса един женски портрет и ми го подаде. Лицето на снимката беше издраскано и изпонарязано с нож. „Това е мой портрет — рече тя. — Олдакр ми го върна в този вид на другия ден след сватбата ми.“ „Е — рекох аз, — вижда се, че той вече ви е простил, щом оставя на сина ви такова наследство.“ „Нито аз, нито синът ми бихме желали да получим нещо от Джоунас Олдакр — нито жив, нито мъртъв! — извика тя.“ А после добави: „Има Бог на небето, господин Холмс, и този Бог, който наказва злия човек, ще докаже, че ръцете на сина ми не са изцапани с неговата кръв!“ След това отидох още на две-три места, като се надявах да доразвия моята версия, но нищо положително не можах да узная. Най-после оставих Блакхит и се отправих за Норуд.

— Дик Ден Хауз е голяма вила, изградена в най-нов стил от червени тухли — продължи Холмс. — Пред нея има поляна с група лаврови[2] дървета. Вдясно и далеч от пътя е складът за дървен материал, където е станал пожарът. Нахвърлих и малък план на къщата и местността. Ето вижте, това е прозорецът на спалнята на Олдакр, през който може да се наблюдава от пътя — това ми е едничката малка утеха, която получих днес. Лестрейд не беше там, но неговият старши полицай ме посрещна и ме разведе из къщата. Току-що бяха открили нещо важно. Цяла сутрин бяха ровили из пепелта и търсили органични остатъци, а изведнъж пред погледа им попаднали някакви метални кръгчета. Оказа се, че това са копчета; на едно от тях успях да прочета надпис „Хайамс“ — оказа се, че това е името на шивача на Олдакр. Разгледах внимателно полянката, като търсех някакви следи, но почвата е много суха и спечена. Нищо не личеше, освен че през живия плет, който е близо до изгорелите греди, е тътрено нещо тежко — вързоп или може би тяло. Всичко това, разбира се, само допълва версията на полицията. Пълзях по полянката и августовското слънце ми пареше гърба, но след половин час лазене не станах по-умен отпреди. След този неуспех влязох в спалнята и я разгледах. Кървавите следи бяха слаби, но пресни. По бастуна — също. Няма съмнение, че бастунът е на нашия клиент. Той не отрича това. Следи от трето лице в спалнята няма, което пак потвърждава версията на полицията. По едно време ми блесна някакъв лъч на надежда. Разгледах книжата, които бяха извадени и запечатани в големи пликове. Полицията беше разпечатала някои от тях. Оказаха се книжа без особена стойност, а пък и касовата книга за моя изненада ми показа, че господин Олдакр не е бил толкова богат. Но на мен ми се струваше, че не всички книжа са налице. Изглеждаше ми, че има документи (може би най-ценните), които аз не можах да открия. Ако бихме могли да докажем, че има такива документи, тогава можеше да обърнем доводите на Лестрейд против самия него, защото кажете ми кой ще вземе да краде книжа и при това ценни, които по наследство ще станат негови.

Холмс въздъхна и продължи:

— Като не попаднах на никаква следа, най-после опитах щастието си с икономката. Казва се госпожа Лангсинтън. Дребна, мургава, мълчалива жена, с подозрителни очи, които гледат винаги настрани. Убеден съм, че тя би могла да ни разкаже нещо. Тя е посрещнала Макфарлан и към десет и половина отишла да си легне. Нейната стая е в другия край на къщата и тя нищо не е чула. Събудила се от камбаните, които оповестявали пожара. Бедният и скъп господар, разбира се, бил убит. Имал ли е врагове? Боже мой, всеки има врагове, но господин Олдакр водел много усамотен живот и се срещал с хора само във връзка с професията си. Видяла е копчетата и е сигурна, че са от дрехата, с която е бил облечен нейният господар вечерта. Дървеният материал наистина е много сух, защото цял месец не е валяло. Според нея гредите горели като прахан и докато отиде до там, всичко било вече в пламъци. Както тя, така и пожарникарите ясно усещали мирис на изгоряло месо. За деловите работи и книжата на господин Олдакр тя не знаела нищо.

— И ето, скъпи Уотсън, ето отчета за моя, неуспех. Но все пак… — Холмс стисна ръце — аз зная, че всичко това не е истина. Пропит съм от такова убеждение до мозъка на костите си. Има факти, които не са излезли наяве, а и икономката знае нещо повече. В очите и прочетох някакво предизвикателство, което крие нещо престъпно. Трябва нещо да се случи, някакъв щастлив шанс, иначе изчезването на предприемача от Норуд няма да се причисли в списъка на нашите успехи, разказите за които търпеливата ни публика чака да научи.

— Сигурно — казах аз — външността на момъка ще подействува благоприятно на нашите съдебни заседатели.

— Опасно е да се надяваме на това, драки. Помниш ли страшния убиец Бърт Стивън? Можем ли да си представим по-нежно и миловидно юношеско лице?

— Вярно е.

— Ако не бъдем в състояние да установим нещо ново, младият човек е загинал. Има нещо любопитно, което успях да открия в книжата и касовата книга на Олдакр. Причината за лошия му баланс произлиза от големите суми, теглени с чекове в последната година от някой си Корнилиъс. Признавам, че съм страшно любопитен да разбера кой би могъл да бъде този господин Корнилиъс, с който откъснатият от живота предприемач би могъл да има такива големи сметки за уреждане. Не намерих никакви квитанции, които да отговарят на такива солидни суми и ако предположим, че въпросният господин е някакъв посредник, то аз ще насоча усилията си в банката, за да установя господина, който е получавал тези големи суми срещу чековете. От едно се боя, скъпи Уотсън, че Лестрейд ще успее да обеси нашия клиент, преди ние да сме се добрали до истината, а това ще бъде тържество за Скотланд Ярд.

Не зная колко беше спал тази нощ Холмс, но когато се появих за закуска, заварих го бледен и уморен, а очите му изпъкваха по-ясно от друг път поради черните кръгове под тях. Килимът около него беше наръсен богато с пепел от цигари и навсякъде се виждаха разпръснати последните утринни издания на вестниците. На масата стоеше отворена телеграма.

— Какво мислите за това, Уотсън? — запита той, като ми подхвърли телеграмата през масата.

Известието беше от Норуд и гласеше:

„Нова важна улика. Виновността на Макфарлан е окончателно установена. Съветвам ви да се откажете от работата.

Лестрейд“

— Това е последното кукуригу на Лестрейд — подхвърли Холмс с горчива усмивка. — А аз мисля, че е рано да се захвърли тази работа. Новата важна улика може да бъде двуостро оръжие и да порази с обратна посока доводите на Лестрейд. Закусете, Уотсън, а след това ще излезем. Чувствувам, че днес ще ми бъдат необходими вашето съдействие и подкрепа.

III.

Холмс не закуси. Една от неговите особености беше тази, че в минутите на най-голямо напрежение той не консумираше нищо; виждал го бях в безсъзнание от изтощение и липса на храна. „В тази минута аз не мога да губя сили и нерви за хранене!“ — отговаряше той на лекарските ми забележки. Поради тази причина не останах учуден от факта, че не пожела да закуси и бързо се измъкнахме към Норуд. Тълпа любопитни все още обикаляше около вилата Дин Ден Хауз — такава каквато си я представях. Пред вратата ни посрещна Лестрейд. Лицето му сияеше от тържество, а държането му беше дебелашки победоносно.

— Е, господин Холмс, успяхте ли да докажете, че сме сгрешили? Намерихте ли своя скитник? — извика той.

— Не съм дошъл още до никакво заключение — отговори моят приятел.

— Но затова пък ние още от вчера дойдохме до заключение, а сега вече го потвърждаваме. И така този път вие ще признаете, че малко сме ви понадминали, нали, господин Холмс?

— Истина е, че видът ви е такъв, сякаш се е случило нещо необикновено — отбеляза Холмс.

Лестрейд високо се засмя.

— Вие не обичате да ви надминават, както и всички ние — останалите грешници на този свит — каза той. — Заповядайте оттук, господа, и аз мисля, че ще успея да ви убедя веднъж завинаги, че Джон Макфарлан е извършил това престъпление.

Той ни поведе през коридора към тъмното предверие.

— Тук е трябвало да влезе Джон Макфарлан след извършеното престъпление, за да си вземе шапката — каза Лестрейд. — Сега погледнете ей това.

Той драсна театрално клечка кибрит и при светлината и всички видяхме кърваво петно на бялата стена. Като приближи клечката по-наблизо, разбрахме, че това не е само петно, а ясен отпечатък от палец.

— Погледнете го с лупата, господин Холмс!

— Това и правя — отговори моят приятел.

— Вие много добре знаете, че няма два еднакви отпечатъка от пръсти.

— Слушал съм за това — скромно потвърди Холмс.

— В такъв случай сравнете моля, този отпечатък от стената с този восъчен отпечатък, снет тази сутрин от Макфарлан по моя заповед.

Лестрейд приближи след поредната клечка кибрит восъчния отпечатък до кървавото петно. Нямаше нужда от лупа, за да се установи, че и двата отпечатъка са идентични. Стана ми мъчно за нашия нещастен клиент. Той щеше да загине.

— Това вече е краят — каза Лестрейд.

— Да, краят — повторих аз.

— Някои от нас проявяват голяма склонност да бъдат самоуверени!

Дързостта на този човек беше очевидна, но ние не можехме да му се сърдим. Той продължи:

— Това е наистина волята на Провидението. Младият човек е сложил палеца си на стената, когато е взимал шапката си от закачалката. И какво чудно има в това. Само като се замислим, няма нищо по-естествено от това движение!

Външно Холмс изглеждаше спокоен, но цялото му тяло трепереше от вътрешно напрежение.

— Така е, Лестрейд! Ами кой направи това важно откритие?

— Икономката, госпожа Лангсинтън, обърнала вниманието на полицая, който е бил дежурен през нощта.

— Къде е стоял полицаят?

— Той не е излизал от спалнята, където е било извършено престъплението и е пазел никой нищо да не пипа.

— Защо полицията не е видяла вчера това петно?

— Ние не виждахме причина да изследваме така грижливо това предверие. Освен това тази част на къщата не представляваше интерес за нас.

— Да, да, разбирам ви. Предполагам, че петното и вчера е било там? — запита Холмс.

Лестрейд погледна Холмс с такъв поглед, като че ли въпросът му беше отправен от луд човек. Признавам, че и аз бях учуден от този странен въпрос.

— Да не би да мислите, че Макфарлан се е измъкнал нощес от затвора и е дошъл да потвърди уликите срещу себе си? — изръмжа Лестрейд. — Каня всеки експерт, който посочите вие, за да установи идентичността на отпечатъците.

— Това безспорно е отпечатък от палеца на Макфарлан — каза Холмс.

— Е, достатъчно — рече Лестрейд. — Аз съм практичен човек, господин Холмс, и когато имам в ръцете си очевидни доказателства, правя последното заключение. Ако имате да ми кажете нещо, ще ме намерите в ресторанта, където смятам да напиша моя рапорт.

Холмс явно се успокои, въпреки, че по лицето му още играеше веселото изражение.

— Скръбно откритие, нали, Уотсън. Но аз съм сигурен, че именно то ще ни даде възможността да измъкнем нашия клиент от ръцете на палача.

— Приятно ми е да слушам това. Аз се боях, че всичко вече е загубено.

— Едва ли бих казал това, Уотсън. Просто считам, че в тази важна улика има нещо, някакъв сериозен недостатък.

— И какъв е той, Холмс?

— Аз зная само едно, Уотсън. Когато вчера изследвах това предверие, петното го нямаше на стената! А сега да се поразходим малко на слънце.

Нищо не разбирайки, онемял от това, което каза Холмс, аз го последвах в градината със сърце, стоплено от надеждата. Приятелят ми обиколи къщата, като внимателно се взираше във всички стени. Обиколихме отново вилата. После влязохме вътре. Холмс изследва вътрешността от зимника до тавана. Повечето от стаите не бяха подредени, но Холмс се мушна навсякъде. Най-после стигнахме до края на един коридор, на който излизаха три необитавани стаи.

— Наистина, Уотсън, в този случай ние се срещнахме с единствени по рода си обстоятелства. Рядък случай! Мисля, че сега е момента да извикаме Лестрейд. Той се посмя достатъчно за наша сметка, нека сега, ако правилно съм решил загадката, ние да се посмеем над него. Да, мисля, че правилно съм решил този случай!

Инспекторът от Скотланд Ярд все още пишеше в ресторанта на хотела, когато влязохме там.

— Доколкото разбрах, вие пишете рапорт за това престъпление? — попита Холмс.

— Да.

— Нямате ли чувството, че всичко това е преждевременно? Не зная защо ми се струва, че вашите улики са непълни?

Лестрейд отлично познаваше моя другар, за да не обърне внимание на думите му. Той остави перото и загледа Холмс с любопитство.

— Какво искате да кажете, господин Холмс?

— Само това, че има още един важен свидетел, когото не сте видял.

— Можете ли да го представите?

— Мисля, че мога.

— Тогава представете го, моля.

— Ще използувам цялото си умение. Колко полицаи имате?

— За сега трима.

— Прекрасно! — извика Холмс. — Бихте ли ми казал какви хора са те: имат ли здрави гласове, едри и силни ли са?

— Без съмнение те отговарят на тези характеристики. Само не мога да разбера защо са ви затрябвали гласовете им?

— Сигурно ще успея да ви покажа нещо твърде забавно — отговори Холмс. — Моля, повикайте хората си и да тръгваме.

IV.

И така, след пет минути бяхме пред Дик Ден Хаус. С нас крачеха и тримата полицаи.

— В бараката има много слама. Тя ще ни помогне да се запознаем и с последния свидетел — каза Холмс. — Моля, донесете малко слама. Вие, Уотсън, имате вероятно в джоба си кибрит. Благодаря ви. А сега, господин Лестрейд, ще ви помоля да ме последвате всички на горния етаж.

Както казах преди малко, на широкия коридор на горния етаж излизаха вратите на три неподредени стаи. В края на коридора Холмс ни строи всички в една редица. Полицаите се усмихваха подигравателно, а Лестрейд гледаше другаря ми със смесен израз на учудване, очакване и подигравка.

— Бъдете любезен да изпратите полицаите за две кофи вода. Сламата сложете тук на пода, така че да не допира стените… А сега изглежда всичко е готово…

Лестрейд почервеня и се разсърди.

— Не разбирам защо започнахте всички тези шеги с нас, господин Холмс! — каза той. — Ако знаете нещо, бихте могъл да ни го съобщите, без всичките тези дивотии!

— Уверявам ви, драги Лестрейд, че имам много важна причина да правя това така, както съм го намислил. Вие може би си спомняте, че преди няколко часа се шегувахте за моя сметка и тогава пееше вашият петел. Сега ще ме извините за този театър. Моля ви, Уотсън, отворете прозореца и след това запалете сламата!

Аз изпълних всичко и от нахлулия ветрец струя дим се изви по коридора, а сламата пламна и запращя.

— Сега ще видим ще се появи ли и последният свидетел, Лестрейд. Моля всички дружно да извикаме „пожар“! Хайде, раз, два, три…

— Пожар! — извикахме всички.

— Благодаря ви. Ще ви обезпокоя още веднъж!

— Пожар!

— Моля ви още веднъж, господа, и всички заедно!

— Пожар!

Този вик трябва да беше се разнесъл из целия Норуд.

Едва стихна викът и се случи нещо съвсем неочаквано. Стената в края на коридора се отмести и през отвора излезе едно мигащо, изплашено старче. Приличаше ми на заек, който излиза от дупката си.

— Невероятно — спокойно каза Холмс. — Уотсън, хвърляйте водата върху сламата. Достатъчно! Лестрейд, позволете да ви представя вашия главен свидетел — господин Джоунас Олдакр!

Детективът смутен и с неизказано вълнение изблещи очи към новопоявилия се. Не по-малко объркан изглеждаше и Олдакр — той мигаше от силната светлина в коридора и поглеждаше ту към нас, ту към гаснещия огън. Лицето му бе отвратително хитро, порочно, злобно, с неспокойни светли примигващи бели клепки.

— Но какво е това? — най-после се окопити Лестрейд. — Какво правехте вие през цялото време тук?

Олдакр се изсмя неловко, като се отдръпна бързо от ядосаното почервеняло лице на детектива.

— Не съм сторил нищо лошо.

— Нищо лошо ли? Вие сте направил всичко, зависещо от вас, за да бъде обесен един невинен човек. И ако не беше този господин, вие щяхте да постигнете целта си!

Подлото същество започна да хленчи.

— Уверявам ви, господине, това беше само шега от моя страна.

— Шега ли? Нима? Дълго ще се смеете над тази шега! Уверявам ви, господин Олдакр.

След като полицаите го отведоха, Лестрейд се обърна към моя приятел:

— Господин Холмс! Аз не мога да говоря пред останалите, но пред доктор Уотсън мога да изразя чувството си на възхищение от вашата работа и да изкажа мнението си, че това е най-блестящата ваша идея, която ще ви донесе безспорно признание! За мен е тайна как стигнахте до този извод, но както и да е, вие спасихте живота на един невинен човек и избегнахте един огромен скандал, който би зачеркнал името ми от списъците на Скотланд Ярд!

Холмс се усмихна и потупа Лестрейд по рамото.

— Не само, че името ви няма да пострада, ами ако измените малко рапорта си, бихте могъл да направите така, че то да се прослави!

— Как, нима не искате вашето име да бъде посочено като главно действуващо лице в цялата работа?

— За мен удоволствието беше да открия престъпника, Лестрейд. Може би след време, ако позволя на своя ревностен летописец — тук Холмс се обърна към мен, — той ще има грижата името ми да прогърми из целия континент. А сега да разгледаме леговището, което си е устроил нашият свидетел, или ако искате, Лестрейд, обвиняем?

С доста майсторство и въображение, с помощта на специално приспособени летви-, Олдакр беше измайсторил хитро укритие, което се снабдяваше с въздух от специални прорези на височината на горния корниз. Имаше легло и запас от храна и вода, няколко книги и листове за писане, както и няколко запечатани плика с документи. Когато напуснахме скривалището, Холмс каза:

— Ето ползата да бъдеш строител. Можеш сам да си направиш такова скривалище, без хората, които живеят наоколо, й да подозират. Освен, разбира се, твоите съучастници. Аз мисля, Лестрейд, че нашата икономка също попада в списъка на лицата, които трябва да задържите!

— Ще послушам съвета ви. Но по какъв начин, господин Холмс, открихте всичко това?

— Аз бях убеден, че нашият храбрец се крие в къщата. Когато премерих с крачки коридорите и видях, че горният е с шест крачки по-къс от съответния долен, на мен ми стана ясно къде е скривалището. Предположих, че Олдакр не ще има смелост да продължи да стои скрит след виковете за пожар и след миризмата на изгоряло, която постигнахме със сламата. Ние можехме да го хванем като разбием стената, но за мен беше по-забавен начинът, по който го принудихме да излезе сам. Освен това, трябваше да ви заплатя, драги Лестрейд, за сутрешното ви държане.

— Вие безспорно ми върнахте монетата, господин Холмс. Но по какъв начин разбрахте, че той изобщо се намира вкъщи?

— Отпечатъкът от пръста, Лестрейд! Вие казахте, че това е краят. То наистина беше краят, само че в обратен смисъл. Аз знаех, че предния ден този отпечатък не съществуваше. Винаги съм бил много внимателен към подробностите, затова бях изследвал предверието. Предния ден стената беше чиста. От това следва, че петното е било направено през нощта.

— Но по какъв начин?

— Много просто. Когато са обработвали книжата и са ги запечатвали в пликове, Олдакр е помолил Макфарлан да натисне с пръст мекия восък на някой от печатите. Сигурно това е било направено. Така бързо и естествено, че Макфарлан веднага е забравил за него. Можем да допуснем, че е сторено съвсем случайно и Олдакр изобщо да не е имал намерение да използува този отпечатък, но по-късно, когато сам в скривалището си е обмислял всичко, си е спомнил за восъчните печати и тогава му е хрумнала мисълта, че с този отпечатък може да създаде окончателна и необорима улика срещу младия Макфарлан. Нищо по-лесно няма от това, да използува такъв отпечатък и, зацапан с малко кръв, да го лепне на стената. Разгледайте запечатаните пликове в скривалището му и ще се уверите (ловя се на бас), че там съществува такъв плик с восъчен отпечатък. Разбира се, остава открит въпросът дали всичко това той е сторил сам, или със съдействието на своята икономка.

— Удивително! — извика Лестрейд. — Удивително! Когато вие излагате фактите и обстоятелствата, всичко става ясно като ден. Но в края на краищата, каква е била целта на тази хитро замислена история?

Забавно беше да се наблюдава Лестрейд в такива случаи. Високомерният и високопоставен детектив от Скотланд Ярд изведнъж се превръщаше в малък ученик, който задава въпроси на учителя си.

— Мисля, че това се обяснява лесно. Господинът, който ни очаква долу, е хитър, зъл и отмъстителен. Вие знаете ли, че някога майката на Макфарлан го е отблъснала като евентуален жених? Не? Затова ви казах, че отначало трябваше да се отиде в Блакхит и едва след това в Норуд. И така, нанесената обида гризе неговата зла, хитра душа; цял живот той жадува за отмъщение и не вижда такава възможност. През последните две години работите му взели лош обрат. (Благодарение, мисля, на тайни спекулации.) Той изпада в лошо положение. Решава да измами кредиторите си, като издава чекове за големи суми на някой си Корнилиъс — според мен измислено име. Още не съм проследил тези чекове. Според мен той е възнамерявал да промени името си, да изтегли парите, да изчезне и да започне нов живот някъде на друго място.

— Това звучи правдоподобно.

— Той е искал да съчетае изчезването си с отмъщението срещу жената, която навремето го е обидила жестоко. С две думи искал е синът на тази жена да бъде осъден като негов убиец. Това е бил шедьовър на подлостта и той го е изпълнил майсторски. Идеята за завещанието, която дава очевиден мотив за престъплението, тайното посещение на младежа без знанието дори на неговите родители, „невинното“ задържане на бастуна, кръвта, изгорелите органични остатъци, копчетата — всичко това е изиграно виртуозно. Така той беше оплел добре в мрежите си младия Макфарлан допреди няколко часа. Но, забележете, той няма онези високи качества на артистичност, които са необходими и при престъпленията. Той пожела още повече да уличи „престъпника“ с кървавия отпечатък и с това сбърка. Да слезем долу, Лестрейд, тъй като ми се ще да му задам един-два въпроса.

Злобното същество седеше в гостната си, в компанията на двама полицаи.

— Това беше шега, драги господине, нищо повече от шега — продължаваше да хленчи той. — Уверявам ви, че се скрих само за да видя какъв ефект ще произведе моето изчезване. Не допускам, че можете да бъдете несправедлив, за да твърдите, че съм искал да злепоставя бедния момък Макфарлан.

— По този въпрос ще се произнесат съдебните заседатели — отговори Лестрейд, — Във всеки случай аз ви задържам, а обвинението ще ви се представи след няколко часа.

Тук се намеси Холмс:

— Вероятно ще узнаете, че вашите кредитори ще наложат запор върху банковата сметка на господин Корнилиъс.

Старчето трепна и погледна злобно Холмс.

— Задължен съм ви и ми се струва, че ще имам случай да се разплатя и с вас.

Холмс се усмихна снизходително.

— Мисля, че в продължение на следващите няколко години времето ви ще бъде твърде заето — каза той. — А ще ни разкажете ли, освен старите си панталони какво друго бяхте хвърлили в огъня — умряло куче ли, зайци ли, какво? Не искате да ми отговорите? Боже мой, колко нелюбезно от ваша страна. Що се касае до мен, аз мисля, че два заека прекрасно ще обяснят присъствието и на кръвта и на органичните отпадъци, както и на миризмата от изгоряло месо по време на пожара. А вие, приятелю Уотсън, ако някога напишете разказ за този случай, не забравяйте да споменете и за зайците.

Смъртоносните фигури

Холмс престоя няколко часа мълчаливо, превил дългия си тънък гръб над ретортата, в която вареше нещо особено горещо. Главата му бе приведена и той ми приличаше на някаква странна тънка птица с тъмносиви пера и черно качулче.

— И тъй, Уотсън — издума нечакано той, — вие нямате намерение да вложите капитала си в южноафрикански акции, нали?

Аз потръпнах от учудване. Колкото и да съм свикнал с чудните способности на Холмс, все пак това проникване в най-съкровените ми мисли беше съвсем необяснимо.

— Откъде знаете за това? — попитах аз.

Той се изви на стола си с димящата цигара в ръка и дълбоките му хлътнали очи някак забавно блеснаха.

— Е, Уотсън, признайте, че сте съвсем объркан — каза той.

— Признавам.

— Трябваше да ви поискам разписка за това.

— Защо?

— Защото след пет минути ще кажете, че всичко е било невероятно просто.

— Навярно няма да кажа нищо подобно.

— Виждате ли, мили Уотсън! — Холмс сложи, ретортата на един статив и заговори с тон на професор, който чете лекции пред аудитория: — Всъщност никак не е мъчно да се построи верига от изводи, които произтичат един от друг и са много прости, щом се вземат поотделно. Ако след това се изоставят следващите изводи и се поднесат на слушателите само изходната точка и заключението, може да се произведе поразителен, макар и фалшив ефект. Пък и всъщност не е трудно, след като прегледате вдлъбнатината между показалеца и средния пръст на лявата си ръка, да се уверите, че не мислите да вложите мъничкия си капитал в златоносни жили.

— Тука аз не виждам никаква връзка.

— Много е вероятно, но аз мога начаса да ви покажа една твърде тясна връзка. Ето халките, които не достигат на тази много проста верига: 1. Когато вие вечерта се върнахте от клуба, вдлъбнатината между показалеца и палеца на лявата ви ръка беше изцапана с тебешир. 2. Вие натривате това място на ръката си с тебешир, когато играете билярд, за да улесните щеката. 3. Вие играете билярд само с Текстън. 4. Преди четири седмици ми казахте, че Текстън е сключил договор за някаква собственост в Южна Африка, чийто срок изтича след месец, и че той желае да ви вземе за съдружник. Вашата чекова книжка е заключена в чекмеджето на писалищната ми маса, а вие не сте ми искали ключа от него. 5. Вие нямате намерение да си вложите парите в тази работа.

— Това е до невероятност просто! — извиках аз.

— Съвсем вярно! — съгласи се Холмс малко заядливо. — Всяка задача става детински проста, когато се обясни. А ето ви необяснена задача. Прегледайте това, Уотсън, и кажете как го разбирате вие?

Холмс хвърли на масата къс хартия и пак се залови за своя химически анализ.

Аз погледнах учудено нелепите йероглифи, надраскани върху хартията.

— Но това, Холмс, са детински драскулки! — извиках аз.

— Тъй ли мислите?

— Че какво друго?

— Вижте, тъкмо това страстно желае да узнае мистър Хилтън Къбит от замъка Ридлинг Торп в Норфък. Тази мъничка загадка пристигна с първата поща, а той трябваше да пристигне с първия влак. Ето че звъни, Уотсън. Много е възможно да е той.

По стълбите се чуха тежки стъпки и в стаята влезе висок, червендалест, гладко избръснат господин, чиите светли очи и цветущ вид говореха, че живее далече от мъглите на Бейкър Стрийт. Той сякаш внесе със себе си струя здрав, свеж въздух. След като се ръкувахме, той понечи да седне, но очите му попаднаха върху хартията с куриозните знаци, която аз разглеждах.

— Е, мистър Холмс, как ви се видя тази работа? — попита той. — Казаха ми, че много обичате оригиналните загадки, а надали може да се намери по-оригинална загадка от тази. Изпратих ви по-рано листа, за да успеете да го прегледате преди идването ми.

— Това произведение е наистина куриозно — каза Холмс. — На пръв поглед изглежда като детинска забава.

Нарисувани са няколко нелепи човешки фигурки. Защо придавате значение на тази забава?

— Не бих й придавал значение, мистър Холмс, ако не беше жена ми. Това нещо я изплаши страшно. Тя не казва нищо, но аз още виждам ужаса в очите й. Ето защо искам да разкрия тези работи докрай.

Холмс повдигна листа тъй, че слънцето го освети напълно. Това беше лист, откъснат от бележник. Знаците бяха написани с молив и имаха такъв вид:

Рисунка с йероглифи

 

 

Холмс ги разглежда известно време, а после сгъна грижливо хартията и я сложи в бележника си.

— Това нещо обещава да се превърне в много интересен и необикновен случай! — каза той. — В писмото си, мистър Хилтън Къбит, вие ми съобщихте някои подробности, но аз ще съм ви задължен много, ако ги повторите за моя приятел, доктор Уотсън.

— Аз не съм кой знае какъв разказвач — възрази нашият посетител, нервно стискайки и разтваряйки ръцете си. — Питайте ме, ако нещо ви се струва неясно. Ще започна от времето, когато се ожених, от миналата година. Но най-напред трябва да ви кажа, че макар да не съм богат човек, моят род владее Ридлинг Торп от около пет века и в цялото Норфъкско графство няма по-известна фамилия от моята.

Миналата година аз дойдох в Лондон за един юбилей и се настаних в пансиона на Ръсел Скуеър, защото Паркър, мой спътник от парахода, отсядаше в този пансион. Там живееше и една млада американка на име Елза Патрик.

Кой знае как, ние се сближихме; не измина месец и аз се влюбих в нея тъй, както може да се влюби човек. Венчахме се тихо и се върнахме в Торфълк.

Ще сметнете, мистър Холмс, че е безумие един мъж от добър стар род да се жени така, без да знае нищо за миналото на жена си и на домашните й; но ако можехте да я видите и я познавахте, щяхте да ме разберете.

Елза постъпи много честно с мене. Не мога да кажа, че тя не ми даде възможност да се освободя от честната дума, която дадох, стига да пожелаех. През живота си съм бил в много неприятно общество — каза тя — и желая да забравя напълно за него. Иска ми се никога да не си припомням за него, защото ми е много тежко. Ако ме вземете, Хилтън, вие ще имате жена, която няма от какво да се срамува; но трябва да се задоволите само с честната ми дума и да ми позволите да пазя — мълчание за всичко, което е станало, преди да бъда ваша. Щом тези условия са много тежки за вас, вървете си в Норфък и ме оставете с предишния ми самотен живот.

Тези думи ми каза тя в навечерието на нашата сватба. Отговорих й, че съм съгласен да я взема при нейните условия и сдържах думата си.

И тъй, измина година от женитбата ни и ние бяхме много щастливи. Но преди месец, в края на юни, се появиха първите тревожни признаци.

Веднъж жена ми получи писмо от Америка. Аз видях американски печат. Тя побледня смъртно, прочете писмото и го хвърли в огъня. После ни тя, ни аз споменахме за него: аз бях дал обещание и го пазех свято. Но от този момент тя не знаеше покой. Лицето й винаги изразяваше страх. Сякаш очакваше нещо. Тя щеше да стори по-добре, ако бе ми се доверила; щеше да види тогава, че съм най-добрият й приятел. Но докато тя сама не заговори, аз не мога да кажа нищо. Повярвайте ми, мистър Холмс, тя е честна жена и каквито и тревоги да е имала в миналото, не е виновна за тях.

Аз съм норфъкски земевладелец и няма в Англия човек, който да цени тъй високо честта на рода си, както аз. Тя знае много добре това и го знаеше и преди сватбата ни. Тя няма да почерни никога името ми, уверен съм в това. Сега стигнах до главната част на историята.

Преди седмица, миналия вторник, видях на един от прозорците няколко нелепи танцуващи фигурки, прилични на тези. Те бяха надраскани с тебешир. Помислих, че ги е рисувало момчето, конярят, но той се закле, че дори не ги е видял. Както и да е, бяха нарисувани нощем. Заповядах да ги изтрият и после споменах на жена си за тях. За голямо мое учудване, тя се отнесе много сериозно към това нещо и ме помоли, в случай че се появят такива фигури, да й ги покажа.

Цяла седмица не се появи нищо; вчера сутринта намерих тази хартия в слънчевия часовник в градината. Показах я на жена си. Елза падна ненадейно като мъртва. Оттогава тя ходи като насън, сякаш, че е ослепяла, и очите й изразяват ужас. Тогава аз ви писах, мистър Холмс, и ви изпратих тази хартия. Не можех да отида с нея в полицията, защото там биха ми се присмели; вие ще ми кажете какво да правя. Не съм богат, но ако някаква опасност заплашва жена ми, ще похарча и последната си пара, за да я защитя.

Каква симпатична личност беше този англичанин от стар род — прост, прямодушен и кротък, с големи сини очи и широко красиво лице. В неговите черти се долавяше любов и доверие към жена му.

Холмс изслуша с напрегнато внимание тази история и потъна в безмълвен размисъл.

— Не мислите ли, мистър Къбит — каза най-после той, — че за вас е най-добре да се обърнете направо към жена си и да я помолите да сподели тайната си?

Хилтън Къбит поклати едрата си глава.

— Което е обещано, то е свято, мистър Холмс. Ако Елза искаше, сама щеше да ми каже всичко. Щом не иска, аз няма да насилвам нейното доверие. Но имам право да взема своите мерки и ще ги взема.

— Аз ще ви помогна с цялата си душа. Най-напред, не сте ли чули, че някой нов съсед, чужденец, се е появил около вас?

— Не.

— Вашето място трябва да е много тихо. И всяко ново лице би предизвикало разговори.

— В непосредствено съседство — да. Но близо до нас има няколко малки курорта. И чифликчиите приемат наематели.

— Тези йероглифи очевидно имат смисъл. Ако са произволно надраскани, няма да бъдем в състояние да ги прочетем. Ако пък са част от някоя система, ние бездруго ще се доберем до смисъла им. Но този образец е толкова кратък, че аз не мога да направя нищо, а фактите, които вие ми представихте, са тъй неопределени, че нямаме основа за следствие. Бих ви посъветвал да се върнете пак в Норфък, да следите зорко и да снемете точно копие от първите танцуващи фигурки, които се появят. Страшно неприятно е, че нямаме копие от онези, които са били нарисувани с тебешир на прозореца. Съберете още и предпазливи сведения за чужденците, които живеят наблизо до вас. Когато се доберете до някоя нова следа, елате при мен. Този е най-добрият съвет, който мога да ви дам, мистър Хилтън Къбит. Ако има нещо ново и спешно, готов съм да дойда в Норфък.

След този разговор Шерлок Холмс беше много замислен и през следващите дни аз видях няколко пъти как той изваждаше от бележника си хартията и дълго и втренчено се вглеждаше в начертаните по нея фигури.

Ала почти цели две седмици той нито веднъж не спомена за тази работа. Най-после ме извика тъкмо в момента, когато се готвех да замина.

— По-добре останете вкъщи, Уотсън.

— Защо?

— Защото тази сутрин получих телеграма от Къбит — господина с танцуващите фигурки. Той трябва да бъде на гара Ливърпул Стрийт в един часа и дванадесет минути… Очаквам го всяка минута. От телеграмите му се вижда, че се е случило нещо ново и важно.

Не чакахме много. Нашият норфъкски чифликчия дойде направо от гарата, и то толкова бързо, колкото можеше да го докара файтон.

Той изглеждаше измъчен и разнебитен, в очите му надзърташе умора и по челото му се забелязваха бръчки.

— Тази работа ми действува на нервите, мистър Холмс — каза той и седна уморено на стола. — Много неприятно е да чувствуваш, че си обграден от невидими, неизвестни хора, които замислят нещо срещу тебе; а когато на туй отгоре знаеш още, че постепенно убиват жена ти, то е вече извън силите на човека. Тя е измъчена и просто се топи пред очите ми.

— Тя нищо ли не ви каза?

— Не, мистър Холмс, нищо. И все пак клетата искаше няколко пъти да се изкаже, но нямаше сили да го стори. Опитвах се да й помогна, но, види се, съм сторил това много непохватно и убих желанието й да ми открие душата си. Тя говореше за моя стар род, за нашата известност в графството, за нашата гордост и неопетнената ни чест и аз винаги чувствувах, че това е само предговор; но, кой знае защо, никога не стигнахме до същността.

— Но вие сам намерихте ли нещо?

— И то твърде много, мистър Холмс. Аз събрах няколко нови картинки с танцуващи фигурки и което е още по-важно — видях човека.

— Как? Онзи, който ги рисува?

— Да, аз го видях в действие. Но да ви разкажа всичко поред. Като се върнах от вас, първото нещо, което видях на другата сутрин, беше една нова група танцуващи фигурки. Те бяха нарисувани е тебешир върху черната врата на плевнята, където стоят градинските инструменти; плевнята е край моравата и се вижда от предните прозорци. Снех точно копие от тази рисунка — ето го.

Хилтън разтвори един лист хартия и го постави на масата. Копието с йероглифите изглеждаше така:

Рисунка с йероглифи

 

 

— Прекрасно! — извика Холмс. — Прекрасно! Моля ви се, продължавайте.

— Щом снех копието, изтрих рисунката от вратата. Но след два дни се появи нов надпис. Ето копието му:

Рисунка с йероглифи

 

 

Холмс потри ръце и се разсмя от възторг.

— Материалът ни се увеличава бързо — каза той.

— След три дни едно късче хартия със също такива драскулки бе поставено под камъка на слънчевия часовник.

Както виждате, тези фигурки са също като последните. След това реших да пазя, за тази цел си взех револвера и седнах край прозореца в кабинета, отдето се виждат моравата и градината. Към два часа сутринта, когато беше още тъмно и само месечината осветяваше градината, аз чух зад себе си крачки и видях жена си по нощница. Тя ме молеше да си легна, казах й откровено, че желая да видя кой ни плаши с такива глупави шеги. Тя възрази, че това е някаква безсмислена шега и че аз няма защо да й обръщам внимание.

— Щом това толкова ви тревожи, Хилтън, да тръгнем да пътуваме заедно; по този начин ще избегнем всичко това.

— Как! Да допуснем една глупава шега да ни прокуди от нашата къща? — викнах аз. — Та цялото графство ще ни се смее!

— Добре, да отидем да спим — каза тя. — Утре сутринта ще поговорим за това.

Щом издума това, аз видях на лунната светлина, че бледото й лице е побледняло още повече и ръката й стискаше рамото ми: нещо мърдаше в сянката на плевнята. Съзрях една неясна прегърбена фигура, която се промъкваше откъм ъгъла, после коленичи пред вратата. Аз грабнах револвера и исках да отида в градината, но жена ми ме прегърна с двете си ръце и ме задържа.

Най-после се освободих, но докато отворя вратата и дотичам до плевнята, човекът се скри. Обаче остави следа: същите танцуващи фигурки върху вратата, каквито вече два пъти се бяха появявали, онези, които аз донесох на тази хартия.

Нямаше и следа от този негодник, макар че обходих цялата градина. Чудното е, че той през цялото време е бил там, защото когато на сутринта пак прегледах вратата, на нея под реда, който вече бях видял, имаше други нарисувани фигурки.

— Имате ли тази рисунка?

— Имам я; тя е много къса, но аз снех копие и от нея. Ето го! — Къбит пак изважда късче хартия. Този нов танц имаше следния вид:

Рисунка с йероглифи

 

 

— Кажете ни — рече Холмс и аз видях по очите му, че е възбуден, — беше ли тази рисунка продължение на първата или бе направена съвсем отделно?

— Тя беше нарисувана на другата половина от вратата.

— Прекрасно! За нашата цел това е по-важно от всичко друго. То ми дава надежда. А сега, мистър Хилтън Къбит, продължете, моля ви се, вашите крайно интересни показания.

— Няма какво повече да кажа, мистър Холмс, освен това, че в онази нощ бях сърдит на жена си, задето ме задържа, когато можех да хвана мерзавеца. Тя ми обясни, че се страхувала за мене. В един момент ми се мярна подозрението дали не се страхува за него, защото не се съмнявам, че тя знае кой е този човек и какво означават неговите странни сигнали. Но, мистър Холмс, в гласа и в очите на жена ми има нещо такова, което не допуска никакво съмнение, и аз съм уверен, че тя наистина мислеше за моята безопасност. Ето ви всичко. А сега дайте ми съвет какво да правя. Аз мисля да поставя в храсталаците пет-шест мои работници и когато онзи негодник се вести пак, да го набият, та да се изпари желанието му да ни безпокои.

— Страх ме е, че работата е много сложна за такива прости средства — възрази Холмс. — Докога можете да останете в Лондон?

— Трябва да се върна вкъщи днес. По никой начин не мога да оставя жена си нощес сама. Тя е много нервна и ме молеше да се върна.

— Прав сте. Но ако можете да останете, аз навярно ще имам възможност след два дни да пътувам заедно с вас. А сега оставете ми тези листове и мисля, че скоро ще съм в състояние да хвърля малко светлина върху случая.

Шерлок Холмс не наруши своя спокоен професионален тон, докато замина гостенинът, макар за мене, който го познавам много добре, да беше ясно, че той е дълбоко развълнуван.

В момента, когато широкият гръб на Хилтън Къбит изчезна зад вратата, приятелят ми се затича към масата, разтвори на нея всичките листчета с танцуващите фигурки и се задълбочи в сложни съображения.

Два часа наблюдавах как той изписваше лист след лист с фигури и букви, тъй силно погълнат от работата си, че очевидно беше забравил за присъствието ми. Понякога работата му потръгваше, тогава си свиреше и пееше. А понякога заставаше неподвижно и стоеше дълго време, свъсил вежди и разсеяно загледан в далечината.

Най-после той извика от удоволствие, скочи от стола и закрачи из стаята, потривайки ръце. А след това написа една дълга телеграма.

— Ако получа такъв отговор, какъвто очаквам, Уотсън, ще прибавите още едно интересно дело към колекцията си — каза той. — Мисля, че утре можем да заминем за Норфък и да отнесем на приятеля си няколко доста определени сведения за тайната, която го тревожи.

Признавам, че изгарях от любопитство, но знаех много добре, че Холмс обича да прави разкритията си, когато му дойде времето и по свой особен начин. И затова чаках. Докато решеше да ми се довери.

Но отговорът на телеграмата се забави и минаха два дни в нетърпеливо очакване, през време на които Холмс напрягаше слуха си при всяко позвъняване.

Вечерта на втория ден дойде писмо от Хилтън Къбит. Всичко било спокойно у тях, с изключение само на това, че сутринта върху стълба на слънчевия часовник се появили две редчета танцуващи фигурки. Той беше приложил копие:

Рисунка с йероглифи

 

 

Холмс се наведе над тази странна рисунка и след няколко минути скочи на крака с вик на учудване и отчаяние, лицето му изразяваше страшна тревога.

— Ние допуснахме тази работа да отиде много далеч! — каза той. — Няма ли друг влак за Северен Уолшам?

Аз погледнах пътеводителя. Последният влак току-що беше заминал.

— Тогава утре на ранина ще закусим и ще потеглим с първия влак. Нашето присъствие там е крайно необходимо. А! Ето и чаканата телеграма. Една минутка, мисис Хъдсън. Може би ще трябва да се отговори. Не, телеграмата е такава, каквато очаквах. Иска се нещо повече — да не губим нито час и Хилтън Къбит тутакси да разбере как стоят работите, защото нашият норфъкски чифликчия се е замотал в една страшна и опасна паяжина.

Тъй и излезе. И когато стигна до мрачния завършек на историята, която ми се виждаше детинска и чудна, аз пак изпитвам скръбта и ужаса, които тогава изпълниха сърцето ми.

Ще ми се да се разделя с читателите с по-светъл край, но аз пиша хроника на фактите и съм задължен да доведа чудната верига от случки до техния мрачен завършек, благодарение на който за замъка Ридлинг Торп в продължение на няколко дни говореше цяла Англия.

Щом слязохме от вагона в Северен Уолшам, при нас дойде началникът на гарата и попита:

— Вие ли сте детективът от Лондон?

Израз на досада премина по лицето на Холмс.

— Защо мислите така?

— Защото инспектор Мартин от Норфък току-що замина. А може би сте лекари? Тя не е умряла, поне според последните известия още е жива. Може би ще сполучите да я спасите… Макар и за бесилката.

Челото на Холмс се помрачи.

— Ние отиваме в замъка Ридлинг Торп — каза той, — но не сме чули нищо за онова, което се е случило там.

— Чудна работа — отговори началникът на гарата: — Застреляни са и двамата: мистър Хилтън Къбит и жена му. Тя го застреляла, а после се застреляла сама — тъй казва прислугата. Той починал, а тя е на умиране. Боже мой, Боже мой, една от най-старите фамилии в Норфъкското графство и една от най-тачените.

Без да продума дума, Холмс побърза към екипажа и през целите тези дълги осем километра път не си отвори устата. Рядко съм го виждал толкова безнадеждно умислен. Не му беше добре още когато напускахме града и с парливи опасения преглеждаше утринните вестници. А сега това нечакано осъществяване на най-лошите очаквания го потопи в неописуема меланхолия.

Опря се на облегалото и се отдаде на мрачни размисли. А между това много неща около нас можеха да възбудят интереса ни: ние пътувахме през най-оригиналната местност в Англия, където се виждаха няколко разхвърляни чифлици, а от двете ни страни огромни църкви с квадратни кули се издигаха над плоския зелен ландшафт, говорейки за великолепието и благоденствието на старата източна Англия.

Най-после виолетовата ивица на морето се показа иззад зеления край на норфъкското крайбрежие и файтонджията посочи с камшика си два стари покрива от керемиди и дърво, които надзъртаха измежду група дървета.

— Този е замъкът Ридлинг Торп! — каза той.

Когато стигнахме парадната врата, аз забелязах срещу нея, покрай игрището за тенис, черната плевня с инструментите и слънчевия часовник, с който се бяхме тъй странно запознали. Един чевръст човек с живи бързи маниери излизаше от високия кабриолет. Той ни се представи като инспектор Мартин от Норфъкската полиция и се зачуди много, като чу името на другаря ми.

— Но, мистър Холмс, престъплението е извършено днес в три часа сутринта. Как можахте да научите за него в Лондон и да стигнете на мястото заедно с мен?

— Аз го предвидих. Дойдох с надежда да го предотвратя.

— Значи трябва да имате важни улики, за които ние не знаем нищо, защото говорят, че те са били много добри съпрузи.

— Имам само свидетелските показания на танцуващите фигурки — отговори Холмс. — После ще ви обясня каква е работата. А сега, щом не можем да попречим на престъплението, ще ми се да използувам онова, което зная, за да помогна на правосъдието. Желаете ли помощта ми при разследването или предпочитате да действувам независимо от вас?

— Мога само да се гордея, че работим заедно, мистър Холмс — възрази сериозно инспекторът.

— В такъв случай бих желал да не губим време, да чуем свидетелските показания и да огледаме местността.

Инспектор Мартин имаше достатъчно здрав разум, за да предостави възможност на моя приятел да действува посвоему и само грижливо да записва резултатите.

Местният лекар, побелял старец, слезе от стаята на мисис Хилтън Къбит и съобщи, че раната, която тя е получила, е сериозна, но не е непременно смъртоносна. Куршумът бил закачил предната част на мозъка и навярно щяло да мине известно време, преди ранената да се свести.

По въпроса била ли е застреляна от някого или сама се е застреляла, той не рискува да изкаже определено мнение. Несъмнено изстрелът бе дошъл отблизо. В стаята бе намерен само един револвер, в който липсваха два куршума. Мистър Хилтън Къбит бе ударен в сърцето. Но възможно бе той да е стрелял в нея, а после да се е самоубил или пък тя да е престъпницата, защото револверът бе намерен захвърлен на еднакво разстояние от двамата.

— Вдигнаха ли го? — попита Холмс.

— Не сме докоснали нищо освен дамата. Не можахме да я оставим ранена да лежи на пода.

— Откога сте тук, докторе?

— От четири часа.

— Има ли и други?

— Полицаят е тук.

— И вие не сте съобщавали на никого нищо.

— Нищо.

— Постъпили сте много добре. Кой изпрати за вас?

— Слугинята Соундърс.

— Тя ли вдигна тревогата?

— Тя и готвачката Кинг.

— Къде са те сега?

— Навярно в кухнята.

— Тъй. Аз мисля, че най-добре е да ги чуем.

Старият вестибюл с дъбови цокли и високи прозорци се превърна в съдебна зала. Холмс седна в едно голямо старомодно кресло и неумолимите му очи блестяха върху замисленото лице. Аз четях в тях решението да посвети целия си живот на тази работа, клиентът му, когото не бе могъл да спаси, да бъде отмъстен.

Инспекторът Мартин, старият побелял селски лекар, аз и тъпоумният селски полицай — ето целия състав на тази странна компания.

Двете жени дадоха твърде ясно показанията си. Те били разбудени от гърмеж, след минута последвал друг. Те спели в съседни стаи и мисис Кинг притичала в стаята на Соундърс. Заедно се втурнали надолу. Вратата на кабинета била отворена и на масата горяла свещ. Господарят лежал по очи сред стаята. Той бил мъртъв. Край прозореца се гърчела жена му, залепила глава о стената. Тя била тежко ранена и половината й лице било потънало в кръв. Дишала тежко, но не можела дума да продума. Коридорът и стаята били пълни с дим и мирис на барут. Прозорецът несъмнено бил затворен отвътре. Двете жени били уверени в това. Те начаса били изпратили за доктор и полицай. После, с помощта на лакея и коняря, отнесли ранената си господарка в спалнята й. Ясно било, че тя и мъжът й са лежали в постелята си тази нощ. Тя била облечена с горни дрехи, а той носел халат върху пижамата си. В кабинета нямало нищо. Доколкото знаят слугите, между мъжа и жената никога не е имало скарване. Смятали ги за много сговорчиви съпрузи.

Тези бяха главните точки от показанията на прислугата. На въпроса на инспектор Мартин отговориха, че всичките врати със сигурност са били заключени отвътре и никой не е можал да избяга от къщи. На въпроса на Холмс и двете си спомниха, че са усетили барутен мирис в момента, когато излезли от стаите си на горния етаж.

— Обръщам ви вниманието на този факт! — каза Холмс на колегата си по професия. — А сега мисля, че можем да се заловим със старателен оглед на стаята.

Кабинетът беше малък, трите му стени бяха отрупани с книги; писалищната маса беше сложена до един обикновен прозорец, който гледаше към градината.

Най-напред се заехме с нещастния чифликчия, грамадно тяло се беше проснало на пода в стаята. Безпорядъкът, в който се намираха дрехите му, свидетелствуваше, че той е бил вдигнат внезапно от сън. Стреляно е било отпред; куршумът пронизал сърцето и останал в тялото. Смъртта му е била несъмнено моментална и безболезнена. Нито халатът, нито ръцете му бяха изцапани с барут. Според доктора, дамата имаше и барутни петна по лицето, но не и по ръцете.

— Липсата на последните не доказва нищо, макар че присъствието им доказва всичко! — каза Холмс. — Стига само барутът да не премине случайно назад през зле затъкнатия патрон. — Човек може да даде няколко изстрела, без да има по ръцете си каквато и да е диря. Мисля, че тялото на мистър Къбит може да бъде пренесено. Смятам, докторе, че не сте извадили куршума, който е ранил госпожата, нали?

— За това е нужна една сериозна операция. Но в револвера има само четири патрона. Стреляно е с два и са нанесени две рани: значи всичко е ясно.

— Тъй изглежда — каза Холмс. — Може би вие ще ни обясните къде е куршумът, който очевидно е ударил в ръба на прозореца?

Той бързо се обърна и с дългия си тънък пръст посочи една дупка, която беше пробита в долната част на прозоречната рамка, близо двайсет сантиметра под нея.

— Боже мой! — издума селският лекар. — Разбира се, че сте прав, сър. Значи имало е и трети изстрел, следователно тук трябва да има трето лице. Но кой може да е той и как е излязъл?

— С решението на тази задача сме заети сега — отговори Шерлок Холмс. — Помните ли, инспектор Мартин, когато прислужниците казаха, че след като излезли от стаите си, тутакси подушили мирис на барут и аз забелязах, че това показание е много важно?

— Помня, сър, но признавам, че не ви разбрах добре.

— Този факт свидетелствува, че по времето, когато е стреляно, прозорците и вратата са били разтворени. Иначе барутният мирис не би изпълнил тъй скоро цялата къща. Трябва да е имало течение в стаята. Все пак вратата и прозорецът са били отворени едновременно за късо време.

— С какво ще го докажете?

— С това, че свещта не е капала.

— Безподобно! — извика инспекторът. — Безподобно!

— Уверен, че прозорецът е бил отворен, когато се е разиграла трагедията, аз помислих, че в тази работа е замесено може би трето лице, което е стояло зад прозореца и е стреляло през него. Всеки изстрел, насочен към това лице, е можел да попадне в тази част на прозореца. Погледнах и видях несъмнена следа, оставена от куршума.

— Но как е бил затворен прозорецът отвътре?

— Преди всичко жената инстинктивно е затворила прозореца. Охо! Ами това какво е?

То беше една дамска чантичка, елегантна чантичка от крокодилска кожа, със сребърна закопчалка. Тя стоеше на писалищната маса.

Холмс я отвори и извади съдържанието й. Състоеше се от двадесет и пет фунтови банкноти.

— Това да се запази, защото ще ни трябва в съда — каза Холмс и предаде на инспектора чантичката със съдържанието й. — Сега да се опитаме да хвърлим малко светлина върху третия куршум, който е изстрелян от стаята — нещо, за което свидетелствува разцепеното дърво. Искам пак да видя готвачката мисис Кинг. — Вие казахте, мисис Кинг, че сте се събудили от силен гърмеж. Дали този първи гърмеж е бил по-силен от втория?

— Виждате ли, сър, той ме разбуди, бях заспала дълбоко и затова не мога да кажа. Но ми се стори много силен.

— Не мислите ли, че е възможно този звук да бъде от два изстрела, произведени едновременно?

— Не мога ви каза, сър.

— Мисля, че тъй е било. Смятам, инспектор Мартин, че ние вече извлякохме всичко, което можеше да ни даде тази стая. Бъдете тъй добър да тръгнете с мен и да видим какво ще ни даде градината.

Под самия прозорец на кабинета имаше цветна леха; щом стигнахме там, нададохме вик на учудване — цветята бяха изпотъпкани и върху меката почва имаше много следи от големи мъжки обувки с особено дълги тънки носове.

Холмс зашари из цветята и листата като ловджийско куче, което дири ранена птица. После извика от удоволствие, наведе се и взе един меден цилиндър.

— Тъй си и мислех — каза той. — Ето третата гилза. Наистина, инспектор Мартин, аз мисля, че сега нашето следствие е почти приключено.

Лицето на провинциалния инспектор изразяваше крайно учудване от бързия и майсторски успех на разследването, което проведе Холмс. Отначало той се бе опитал да използува правата си, но беше вече онемял от възторг и беше готов да следва Холмс без възражения, където и да го поведе той.

— Кого подозирате? — попита той.

— Това ще кажа малко по-късно. В тази задача има няколко точки, които не бях в състояние да ви обясня досега. Щом отидох толкова далеч, най-добре е да продължавам, както аз си зная, а после изведнъж ще обясня цялата работа на всички.

— Както искате, мистър Холмс, докато не вземем нашия човек…

— Нямам никакво желание да бъда тайнствен, но в минути на действие е немислимо да се впускам в дълги и сложни обяснения. В ръцете ми са нишките на цялата работа. Ако дори тази дама не се свести вече, ние все пак ще можем да възстановим случките от миналата нощ и да осигурим тържеството на правосъдието. Преди всичко, нямате ли наблизо гостилничка на име „Елридж“? Питаха всички слуги, но никой не беше чувал такова име. Но конярят хвърли светлина върху това, след като припомни, че чифликчия, който носи такова име, живее недалеч оттук.

— Усамотен ли е този имот?

— Доста е усамотен, сър.

— Може би там нищо не са чули за онова, което се случи тази нощ?

— Може би, сър.

— Оседлай коня, юначе, и занеси една записка в този чифлик.

Холмс извади от джоба си листчетата с танцуващите фигурки, сложи ги пред себе си на писалищната маса и написа нещо. Най-после той подаде на момчето една записка и му каза да я предаде лично на онзи, до когото е адресирана, но да не отговаря на никакви въпроси. Аз погледнах външната страна на записката и видях, че адресът е написан с отделни неправилни букви, досущ неприлични на твърдия Холмсов почерк. Тя беше адресирана така. „М-r Abe Slaney, Elridge Farm, East Rue Ton, Norfolk.“

— Чини ми се, господин инспектор — забеляза Холмс, — че ще направите добре, ако поискате телеграфически полицаи, защото ако сметките ми са верни, ще трябва да изпратите в затвора на графството един много опасен престъпник. Момчето може да изпрати и вашата телеграма. Ако има някой късен влак за града, Уотсън, мисля, че трябва да заминем с него, защото аз имам да направя един интересен химически анализ, а нашето разследване тук бързо приближава завършека си.

Когато момчето замина със записката, Шерлок Холмс даде нарежданията си на прислугата: ако някой посетител потърси мисис Хилтън Къбит, без да му кажат нещо за състоянието й, да го приемат направо в гостната. За това даде извънредно строги нареждания на прислугата.

Най-после той мина пред нас в гостната, като забеляза, че тъй като нямаме работа, трябва да се помъчим колкото може по-добре да си прекараме времето, докато научим какво ни очаква занапред.

Докторът отиде при пациентите си и при Холмс останахме само инспекторът и аз.

— Мисля, че мога да ви помогна да прекарате интересно и полезно един час — каза Холмс, като премести стола си до масата и разтвори всички листчета със забавните изображения на танцуващите фигурки. — Колкото се отнася до вас, приятелю Уотсън, задължен съм ви, тъй като дълго не задоволявам вашето естествено любопитство. Вас, господин инспектор, целият този инцидент може да ви заинтересува като забележителен професионален етюд. Преди всичко трябва да ви предам интересните обстоятелства, свързани с предварителните преговори, които води с мене мистър Хилтън Къбит на Бейкър Стрийт.

И Холмс накъсо предаде известните вече на читателя факти.

— Тези оригинални произведения са у мене и биха предизвикали усмивка, ако не бяха предвестници на такава страшна трагедия.

Аз познавам много добре всевъзможните форми на тайното писмо и съм автор на една малка брошура на тази тема: в брошурката си разглеждам сто и шестдесет различни шифъра, но признавам, че този шифър е нов за мене. Целта на тези, които са измислили тази система, е била очевидно да скрият, че тези знаци са писмо и да накарат другите да ги считат за невинни детски рисунки. Ала след като се уверих, че тези фигурки имат значението на букви и като приложих към тях правилата, от които се ръководим при всички видове секретни шифри, не беше мъчно да разреша задачата. Първото послание, което ми бе предадено, беше толкова късо, та аз можах да кажа само, че фигурката Рисунка с йероглиф не значи друго, а буквата Е. Както знаете, в английския език най-често се среща буквата Е. Тя се среща толкова често, че можеш да очакваш във всяка къса фраза да я срещнеш няколко пъти. Една от петнадесетте фигурки на първото послание се повтаряше четири пъти и беше много естествено да се замести с буквата Е. Наистина в някои случаи към тази фигурка беше прикрепено байряче, а в други случаи байрячето липсваше, но според разпределението на байрячетата изглеждаше вероятно те да служат за разделяне на фразите на думи. Приех това като хипотеза и отбелязах, че Е се изобразява с фигурката Рисунка с йероглиф.

Но после дойдоха вече трудностите на разследването. Като оставим буквата Е, честотата на повтарянето на другите букви от азбуката никак не е определена. Изобщо буквите, според честотата на употребата им, имат следния ред: I, А, О, J, N, S, Н, R, D и L; но I, В, О, J се срещат почти еднакво често и трябва да опитаме всевъзможните им комбинации. Но да достигнеш до смисъла би било безкрайно дълга задача. Затова зачаках нов материал. При второто си посещение мистър Хилтън Къбит ми предаде още две къси фрази с едно известие, което изглеждаше да е една дума, защото в него нямаше нито едно байряче. Ето тези фигурки. В единствената дума ми бяха известни вече две Е-та, на второ и четвърто място в думата от пет букви. Тази дума можеше да бъде „Sever“, „Lever“ или „Vever“. Не може да става въпрос, че най-вярната дума като отговор на възванието беше „vever“ (никой) и обстоятелствата сочеха, че такъв беше отговорът, писан от дамата. Като признаем това за правилно, можем да кажем, че фигурките значат от N. V. и R. А. Все пак аз още се намирах в голямо затруднение, но една щастлива мисъл ме доведе до още няколко букви. Дойде ми наум, че ако тези възвания идват, както аз очаквах, от някой, който е бил близък на дамата в по-раншния й живот, комбинацията от двете Е, между които стоят три букви, може прекрасно да се събере в името „Elsie“ (Елзи). След като разгледах всичките послания, аз видях, че такава комбинация съставя края на посланието, което е повторено три пъти. Това, разбира се, беше някакво възвание към „Elsie“. И тъй, аз получих буквите X. S. J. Но какво възвание беше то? Думата, която стоеше пред „Elsie“, имаше четири букви и завършваше с Е. Тази дума навярно трябваше да бъде „come“ (ела). Аз огледах всички други думи с четири букви, които свършват на Е, и не намерих нито една, която да подхожда на обстоятелствата. И тъй, владеех вече буквите С, О и М и бях в състояние да се заема пак с първото послание; разделих го на думи и поставих точки вместо фигурките, които не са ми известни. Получи се следното:

 

М. ERE…ELS. NE.

 

Първата буква можеше да бъде само А, което беше много полезно откритие, защото се среща в тази къса фраза три пъти. Очевидна е и буквата Н във втората дума. Когато сложих тези букви, получи се:

 

AM HERE A ESLANE.

 

Или като се запълнят очевидно недостигащите букви в името, получава се:

 

AM HERE ABE SLANEY.

 

(Аз съм тук Ейб Слейни).

След това ми станаха известни толкова много букви, че можех вече с голяма увереност да се заема с второто послание, което доби такъв вид:

 

A. ELRJ ES.

 

Тук можеше да има смисъл само ако на въпросните места се поставят т и д (at Elriges — в Елридж) и да се предположи, че това е име на къща или на гостилница, където се е спрял пишещият.

Инспектор Мартин и аз изслушахме с напрегнато внимание и интерес печалния и ясен отчет за резултатите, които бе достигнал приятелят ми и благодарение на които бяха преодолени всички трудности.

— Какво направихте после? — попита инспекторът.

— Имах всички основания да предполагам, че този Ейб Слейни е американец, защото Ейб е американско глезено име, защото писмото от Америка сложи началото на всички тревоги. Имах още всички основания да подозирам, че в тази работа е замесена някоя престъпна тайна. Намеците на жената за нейното минало и нежеланието й да се довери на мъжа си показаха това. Ето защо телеграфирах на приятеля си Уилсън Хърбот в нюйоркското полицейско управление, който много пъти е използувал познанството ми с лондонските престъпления. Аз го питах познато ли му е името Ейб Слейни. Ето отговора му: „Най-опасният злодей в Чикаго.“

Същата вечер, когато получих този отговор, Хилтън Къбит ми изпрати последното послание от Слейни. Като поставих под известните ми знаци букви, получих:

 

ELSIE. RE. ARE. TO MEET THV. GV

 

Добавката на P и Д допълваше посланието, което ми доказа, че негодникът е преминал към заплахи (Елзи, приготви се да посрещнеш своя Бог), а познанството ми с чикагските разбойници ме накара да се страхувам, че той много бързо ще превърне думите си в действие. Начаса пристигнах с приятеля си доктор Уотсън в Норфък, но за нещастие закъснях: случи се най-лошото.

— Голямо щастие е човек да бъде ваш другар при някое разследване — издума от душа инспекторът. — Но извинете ме, ако съм откровен с вас. Вие сте отговорен сам пред себе си, пък аз трябва да отговарям пред началството си. Ако този Ейб Слейни, живущ в Елриджското имение, е наистина убиец и ако е избягал, докато аз съм тук, очакват ме сериозни неприятности.

— Няма защо да се безпокоите. Той няма да направи опит да бяга.

— Откъде знаете?

— Бягството би значило признание.

— Тогава да отидем да го арестуваме.

— Аз всяка минута го очаквам тук.

— Отде-накъде ще дойде тук?

— Защото му писах да дойде.

— Но това е невероятно, мистър Холмс! Защо ще се яви той на поканата ви? Тя по-скоро може да възбуди подозрението му и да го накара да бяга.

— Струва ми се, че сполучих да дам на писмото нужната редакция — отговори Шерлок Холмс. — Ето, ако не греша, същият господин върви по пътя.

Наистина един човек вървеше по пътечката, която води към къщи. Той беше висок, красив мургав брюнет, облечен с костюм от сива фланела, с широкопола сламена шапка, с четинеста черна брада и голям, характерен орлов нос. Вървейки, той помахваше едно тръстиково бастунче. Крачеше безгрижно по пътечката, сякаш това място беше негово, и ние чухме неговото силно, уверено позвъняване.

— Струва ми се, господа — издума спокойно Холмс, — че ще бъде най-добре за нас да заемем позициите си зад вратата. Щом имаме работа с такъв юнак, трябва да вземем всички мерки. Вам, инспекторе, ще послужат вашите белезници. Разговорът оставете на мене.

Ние мълчаливо чакахме минутата — една от онези минути, които никога не се забравят. После вратата се отвори и онзи човек влезе в стаята. В същия момент Холмс опря револвера си в сляпото му око, а Мартин му надяна белезниците на ръцете. Всичко стана толкова бързо и ловко, че престъпникът се видя безпомощен, преди да се досети, че са го нападнали. Той ни изгледа поред с черните си очи, а после горчиво се разсмя.

— Е, господа, този път сам попаднах в клопката. Намерих си майстора. Но аз дойдох тук по покана от мисис Хилтън Къбит. Не казвайте, че е забъркана в тази работа! Не казвайте, че е помогнала да ми нагласите капана!

— Мисис Хилтън Къбит е тежко ранена и е пред прага на смъртта.

Слейни нададе хрипкав отчаян вик, който се разнесе из цялата къща.

— Вие сте полудели! — извика свирепо той. — Той е ранен, а не тя. Кой би се осмелил да вдигне ръка на мъничката Елзи? Аз можех — прости ми, Боже! — да я заплашвам, но не бих посегнал върху един косъм от прекрасната й главица. Вземете си думите назад! Кажете, че тя е невредима!

— Намерих я опасно ранена до мъртвия й мъж.

Слейни седна с тежка въздишка на пейката и опря лице върху окованите си ръце. Пет минути стоя тъй мълчаливо. После вдигна глава и заговори със студеното спокойствие на отчаянието:

— Няма какво да крия от вас, господа. Аз стрелях в мъжа, но и той стреля в мене и затова случилото се не може да се нарече убийство. Ако мислите, че съм могъл да вдигна ръка срещу тази жена, това значи, че не познавате нито нея, нито мене. Казвам ви, че няма на света мъж, който да е любил тъй, както аз обичам тази жена. Аз имах право върху нея. Тя ми беше дадена преди много години. Кой е онзи англичанин, който се осмели да застане между нас? Повтарям, че на мене принадлежи правото върху нея и аз исках само своята собственост.

— Тя се е избавила от вашето влияние, след като се е научила какъв човек сте — възрази сурово Холмс. — Тя е избягала от Америка, за да се отърве от вас и се е омъжила за уважаван от всички англичанин. Вие я преследвахте и превърнахте живота й в мъка с цел да я заставите да напусне мъжа, когото обича и уважава, и да избяга с вас, от когото тя се страхува и когото ненавижда. Вие накарахте жената да се самоубие. Ето ролята ви в това дело, мистър Ейб Слейни, и вие ще отговаряте за нея пред закона.

— Щом Елзи умре, все едно ми е какво ще стане с мене — отговори американецът. Той разтвори едната си ръка и погледна смачканата записка, която държеше. — Слушайте, господине — извика той с внезапно подозрение в очите, — не се ли опитвате да ме заплашите? Ако тя е опасно ранена, както казвате, кой е написал тази записка?

Слейни хвърли записката на масата.

— Аз я написах, за да дойдете тук.

— Вие ли сте я написали? Няма човек на света, освен членовете на Съюза, който да знае тайната на танцуващите фигурки. Как можахте вие да я напишете?

— Онова, което може да измисли един човек, може да отгатне друг човек — отговори Холмс. — Ето че иде файтонът, който ще ви откара в Норидж, мистър Слейни. А дотогава вие имате още време да поправите поне малко злото, което сторихте. Известно ли ви е, че мисис Хилтън Къбит е била силно заподозряна в убийството на мъжа си и че само моето присъствие тук и това, че познавах вече тази работа, я спасиха от обвинения? Дългът ви към нея е да стане ясно на целия свят, че тя по никой начин — ни пряко, ни косвено — не е отговорна за трагичния край на мъжа си.

— Аз и не желая по-добро от това — каза американецът. — Пък и струва ми се, че и за мене ще бъде по-изгодно да разправя абсолютната истина.

— Мой дълг е да ви предупредя, че тази истина ще послужи срещу вас — извика инспекторът, проявявайки великолепна честност в духа на британския закон.

Слейни вдигна рамене и продума:

— Ще рискувам! Преди всичко, господа, бих искал да ви внуша, че познавам тази жена още от детинството й. Ние бяхме седмина в Чикагската шайка и бащата на Елзи беше главатар на съюза. Умен човек беше старият Патрик. Той изнамери шифъра, който за всеки непосветен прилича на детски драскулки.

И тъй, Елза го беше понаучила що-годе от нас, но не можа да издържи на нашата работа и понеже си имаше свои честно спечелени пари, напусна ни и замина за Лондон. Тя беше сгодена за мене и навярно щяхме да се оженим, ако бях си избрал друг занаят. Научих къде се намира чак след сватбата й с този англичанин. Писах й писмо, но не получих отговор. Тогава дойдох тук и тъй като писмата не сториха нищо, пишех й своите послания на такива места, където можеше да ги прочете. Мина се цял месец. Аз живеех в имението, от което можех да излизам денем и нощем, незабелязан от никого. Опитах всичко. Знаех, че тя чете моите послания, защото веднъж ми написа отговор под едно от тях. Най-после изгубих търпение и започнах да я заплашвам. Тогава тя ми изпрати писмо, в което ме молеше да си замина и казваше, че ако стане някакъв скандал с мъжа й, ще й разбия сърцето. Тя пишеше, че в три часа сутринта, когато мъжът й спи, ще слезе долу и ще поговори с мене през долния прозорец, ако аз се съглася после да замина и да я оставя на мира. Тя дойде и донесе пари, като се опитваше да ме подкупи. Аз обезумях от това, хванах я за ръката и исках да я измъкна през прозореца. В този момент в стаята се втурна мъжът й с револвер в ръка. Елзи падна на пода и ние се озовахме лице срещу лице с англичанина. И аз бях въоръжен и вдигнах оръжието си с цел да го сплаша, за да мога да избягам. Той стреля срещу мен и не ме улучи: в същия миг стрелях и аз и тон падна. Избягах през градината и чух как прозорецът се затвори след мене.

Това е истината, като пред Бога казана, господа. И аз не чух нищо повече за нея, докато не пристигна едно момче на кон със записка, която ме накара да дойда тук и да попадна в ръцете ви.

Докато американецът говореше, една кола спря пред вратата. В нея имаше двамина полицаи. Инспекторът Мартин стана и пипна пленника си за рамото.

— Време е да вървим.

— Не мога ли да я видя преди това?

— Не, тя е в безсъзнание. Мистър Шерлок Холмс, позволявам си да изразя надеждата, че ако някога ми попадне важно, дело, ще имам щастието да работя заедно с вас.

Ние стояхме до прозореца и гледахме как се отдалечава колата. Като се обърнах, видях смачканата записка, която престъпникът беше хвърлил на масата. Това беше записката, с която Холмс го примами.

— Уотсън, опитайте да я прочетете! — усмихна се приятелят ми.

Тя съдържаше само следното редче танцуващи фигурки:

Рисунка с йероглифи

 

 

— Ако използвате правилата, конто ви обясних — каза Холмс, — ще видите, че тази записка значи: „Елате тук веднага.“ Аз бях уверен, че той бездруго ще се отзове на тази покана, защото не би му минало никога през ума, че тази записка е писал друг, а не мисис Къбит.

И тъй, Уотсън, ние сполучихме най-после да напътим към добро тези танцуващи човечета, които толкова често са причинявали зло; и аз мисля, че изпълних обещанието, което ви дадох: да прибавя нещо извънредно към вашите записки. Влакът ни заминава в три часа и четиридесет минути и аз бих желал по обед да бъда вкъщи.

Ще кажа още няколко думи в заключение.

Американецът Ейб Слейни бе осъден от зимната сесия на съда в Норидж на смърт, но наказанието му бе заменено със затвор поради смекчаващи вината обстоятелства и факта, че пръв е стрелял Хилтън Къбит. За мисис Къбит ми е известно само, че оздравя напълно от раната си и че е вдовица до днес, отдадена всецяло на грижи за бедните и на управлението на имотите на мъжа си.

Самотната колоездачка

От 1894 до 1901 година включително Шерлок Холмс беше извънредно зает. Мога спокойно да кажа, че през тези осем години нямаше нашумял случай, труден или не, при който да не бе потърсена помощта му, като стотици бяха не толкова шумни, някои — много заплетени и необичайни, разрешени изключително благодарение на неговата намеса. Резултат от тази продължителна и непрекъсната работа бяха множество поразителни успехи и само няколко неизбежни провала. Запазил съм подробни бележки от този период, често и сам участвах и не е лесна задачата да избера какво да представя на публиката. Смятам обаче да не изневерявам на правилото си да отдавам предпочитание на онези загадки, които будят интерес не толкова с жестокостта на престъплението, колкото с находчивостта и драматизма на разплитането им. Затова сега ще изложа пред читателя фактите, свързани с госпожица Вайълет Смит, самотната колоездачка от Чарлингтън, и любопитния ход на нашето разследване, чиято развръзка се превърна в неочаквана трагедия. Наистина, обстоятелствата не позволиха да се разкрият поразителните способности, с които е прочут моят приятел, но някои момента в този случай го открояват сред безбройните страници бележки, от които извличам материал за скромните си разкази.

Бележникът за 1895 година показва, че първата ни среща с госпожица Вайълет Смит се е състояла на 23 април, събота. Помня, че Холмс прие посещението й като крайно ненавременно, защото точно тогава бе потънал в една изключително заплетена и сложна загадка, свързана със странното преследване, на което беше подложен Джон Винсънт Хардън, известният тютюнев милионер. Приятелят ми, които най-много обичаше точността и мисловната съсредоточеност, се дразнеше от всичко, което отвличаше вниманието му от случая, с който се занимаваше непосредствено. И все пак би било невъзможно, без да прояви чужда на природата му грубост да откаже да изслуша историята на младата красива жена, стройна, елегантна и царствена, която се представи на улица „Бейкър“ този ден привечер с молба за помощ и съвет. Безсмислено бе да твърди, че няма време, защото младата дама бе твърдо решена да разкаже историята си и очевидно никаква сила не би могла да я накара да си тръгне, преди да го стори. Сдържан, с малко пресилена усмивка, Холмс покани красивата натрапница да седне и да сподели тревогите си.

— Поне не е здравето ви — отбеляза, докато я оглеждаше, — толкова запалена колоездачка вероятно кипи от енергия.

Тя изненадано погледна към нозете си, а аз забелязах, че отстрани подметките й бяха леко изтрити от въртенето на педалите.

— Наистина, доста карам велосипед, господин Холмс, и това има нещо общо с днешното ми посещение при вас.

Приятелят ми взе ръката на дамата и я разгледа задълбочено и безстрастно като учен, изследващ някакъв образец.

— Надявам се да ми простите. Просто работата ми е такава — каза той, след като я пусна. — Едва не сгреших с предположението, че сте машинописка. Разбира се, очевидно е, че се занимавате с музика. Уотсън, нали забеляза, че в края пръстите са леко сплеснати, което е характерно и за двете професии? Но лицето има духовно излъчване — той леко го извърна към светлината, — каквото не се среща у една машинописка. Дамата е музикантка.

— Наистина, господин Холмс, преподавам музика.

— Предполагам, в провинцията, както личи от тена ви.

— Да, сър, до Фарнъм, на границата на Съри.

— Красив пейзаж, свързан с интересни спомени. Уотсън, вероятно помниш, че недалеч от там заловихме Арчи Стамфорд, ковача. Е, госпожице Вайълет, какво ви се е случило край Фарнъм?

Отмерено и спокойно младата дама ни разказа следното:

— Баща ми е покойник, господин Холмс. Наричаше се Джеймс Смит, беше диригент на оркестъра към някогашния Имперски театър. С майка ми останахме сами на света. Едничкият ни роднина, чичо ми Ралф Смит, заминал за Африка преди двайсет и пет години и оттогава нямаше вест от него. След смъртта на баща ми бяхме много бедни, но един ден ни казаха, че в „Таймс“ била публикувана обява, с която ни търсят. Можете да си представите колко се развълнувахме, помислихме, че някои ни е завещал богатство. Веднага се явихме при адвоката, чието име бе посочено във вестника. Там се срещнахме с двама господа — Каръдърс и Удли, пристигнали наскоро от Южна Африка. Те казаха, че чичо ми бил техен приятел и че преди няколко месеца бил починал в Йоханесбург в крайна мизерия, но на смъртния си одър ги помолил да издирят сродниците му и да се погрижат за тях. Стори ни се странно, че чичо Ралф, който приживе изобщо не се бе интересувал от нас, е бил толкова загрижен за положението ни след смъртта му. Но господин Каръдърс обясни, че чичо бил научил малко преди това за смъртта на баща ми, и се почувствал отговорен за съдбата ни.

— Простете — прекъсна я Холмс, — кога се проведе този разговор?

— Миналия декември, преди четири месеца.

— Моля ви, продължете.

— Господин Удли ми се стори отвратителен човек. Непрекъснато ме задиряше, беше недодялан подпухнал младеж с рижи мустаци и сплъстена коса. Виждаше ми се противен и бях сигурна, че Сирил не би одобрил познанството ми с този човек.

— О, значи името му е Сирил! — засмя се Холмс.

Младата дама поруменя и се усмихна:

— Да, господин Холмс, Сирил Мортън, електроинженер. Надяваме се да се оженим в края на лятото. Мили Боже, от къде на къде ви заговорих за него! Исках просто да кажа, че господин Удли беше противен, за разлика от господин Каръдърс, много по-възрастен от него. Сдържан и блед, гладко обръснат и мълчалив, с любезни маниери и приятна усмивка. Поинтересува се от материалното ни положение и щом разбра, че живеем в крайна бедност, ми предложи да ме приеме в дома си, за да преподавам музика на единствената му десетгодишна дъщеря. Отвърнах, че не искам да оставям майка си сама, но той каза, че ще мога да се прибирам у дома в края на седмицата, и ми предложи сто лири годишно, несъмнено щедра заплата. И така, накрая се съгласих и заминах за чифлика Чилтърн, на десетина километра от Фарнъм. Господин Каръдърс беше вдовец, но неговата икономка госпожа Диксън, много достолепна възрастна дама, се грижеше за домакинството. Детето беше добро и всичко тръгна чудесно. Господин Каръдърс се държеше много мило, самият той е музикален и прекарвахме заедно чудесни вечери. В края на всяка седмица се прибирах у дома при майка ми. Първото, което помрачи това щастие, беше пристигането на господин Удли. Стоя една седмица, която ми се стори като три месеца. Беше ужасен човек, отнасяше се грубо с всички, а с мен още по-зле. Натрапваше ми противната си любов, хвалеше се с богатството си, казваше, че ако се омъжа за него, ще имам най-хубавите диаманти в Лондон. А накрая, когато показах, че не искам да имам нищо общо с него, един ден ме сграбчи след вечеря — беше много силен — и се закле, че няма да ме пусне, докато не го целуна. В този миг влезе господин Каръдърс и го дръпна от мен, а той се нахвърли върху домакина си, повали го с един удар и го нарани. Естествено, това беше краят на пребиваването му. На следващия ден господин Каръдърс ми се извини и ме увери, че никога вече няма да бъда подложена на подобна обида. Оттогава не съм виждала господин Удли. Ето че стигам, господин Холмс, до странната случка, която ме накара да потърся съвет от вас. Всяка събота предобед отивам с велосипеда си до гарата във Фарнъм, за да взема влака за града в дванайсет и двайсет и две. Пътят от Чилтърн е безлюден, особено в един участък между Чарлингтънското поле от едната страна я парка около Чарлингтън хол от другата. Няма по-пуст отрязък. Чак до големия път при хълма Круксбъри не се срещат нито каруци, нито селяни. Преди две седмици, когато минавах оттам, случайно погледнах през рамо и забелязах на около двеста метра зад себе си някакъв мъж, също на колело. Видя ми се на средна възраст, с къса черна брада. Малко преди Фарнъм пак се обърнах, но той беше изчезнал и забравих за него. Можете обаче да си представите изненадата ми, господин Холмс, когато на връщане в понеделник видях същия мъж на същия участък от пътя. Удивлението ми се засили, когато това отново се случи следващата събота, а и в понеделника. Винаги караше на разстояние и с нищо не ме притесняваше и все пак поведението му беше много странно. Споменах го на господин Каръдърс, който сякаш прояви интерес към думите ми и ми съобщи, че е поръчал кон и двуколка, така че в бъдеще да не карам сама по безлюдните пътища. Конят и двуколката трябваше да пристигнат тази седмица, но по някаква причина не дойдоха и се наложи отново да отида до гарата с велосипеда. Това стана таза сутрин. Разбира се, щом стигнах до полето, се огледах и видях мъжа точно както преди. Винаги караше на такова разстояние, че не можех да различа добре лицето му, но съм сигурна, че не го познавам. Носеше черен костюм и каскет. Ясно различавах само черната му брада. Днес изпитвах по-скоро любопитство, не толкова тревога и реших да разбера кой е и какво иска. Намалих скоростта и той направи същото. После съвсем спрях, спря и той. Тогава му заложих капан. На едно място има остър завой, аз избързах и след като завих, веднага спрях и зачаках. Очаквах да профучи край мен, без да спре, но той изобщо не се подаде. Върнах се и надникнах зад завоя. На около километър и половина, докъдето стигаше погледът ми, не се виждаше жива душа. Това изглеждаше още по-странно, защото в този участък няма отклонения, по които можеше да е свил.

Холмс цъкна с език и потри длани.

— Несъмнено много особен случай — каза той. — Колко време мина от момента, когато се скрихте зад ъгъла, докато видяхте, че няма никой?

— Две-три минути.

— Значи няма как да се е върнал обратно, а според вас странични пътища няма.

— Няма наистина.

— Следователно е излязъл пеш от пътя, от едната или от другата страна.

— Не е било откъм полето, там щях да го видя.

— И така, чрез метода на изключването стигаме до заключението, че се е отправил към Чарлингтън хол, имението, разположено до пътя. Нещо друго?

— Нищо, господин Холмс, просто всичко това така ме озадачи, че не можах да си намеря място, докато не дойдох за съвет при вас.

Холмс помълча известно време.

— Къде пребивава господинът, за когото сте сгодена? — попита той накрая.

— В Ковънтри, работи в Мидландската електрическа компания.

— И не би се явил неочаквано при вас?

— О, господин Холмс! Щях веднага да го позная.

— Някой да ви е ухажвал?

— Неколцина, преди да се запозная със Сирил.

— А след това?

— Само този ужасен човек, Удли. Ако това изобщо може да се нарече ухажване.

— И никой друг?

Красивата ни клиентка сякаш леко се смути.

— Кой е той? — попита Холмс.

— О, може би просто си въобразявам. Струва ми се, че понякога господин Каръдърс, работодателят ми, проявява към мен интерес. Прекарваме много време заедно. Вечер му акомпанирам. Не е промълвил и дума, той е безупречен джентълмен. Но една девойка ги усеща тези неща.

— Гледай ти! — Холмс стана сериозен. — И той с какво си изкарва прехраната?

— Богат човек е.

— Но няма карета и коне.

— Е, поне е сравнително заможен. Ходи в лондонското Сити два-три пъти седмично. Особено се интересува от златните мини в Южна Африка.

— Моля ви, госпожице Смит, съобщете ми, ако се случи нещо ново. В момента съм много зает, но ще намеря време да проуча обстоятелствата по вашия случай. Междувременно не предприемайте нищо, без да ме уведомите. Довиждане, надявам се да чуем от вас само добри новини. Съвсем в реда на нещата е след подобно момиче да върви някой — каза Холмс и дръпна от лулата си, — но за предпочитане не на велосипед по безлюдни селски пътища. Таен обожател, несъмнено. Но в този случай, Уотсън, има подробности, които са любопитни и показателни.

— Това, че се появява само в определен участък ли?

— Точно така. Първата ни стъпка е да разберем кои са наемателите на Чарлингтън хол. После, каква е връзката между Каръдърс и Удли, след като толкова се различават наглед. По каква причина и двамата проявяват такова желание да се грижат за роднините на Ралф Смит? И още нещо. Що за човек е този, който плаша на гувернантката два пъти повече от обичайното, а няма кон, макар да живее на десет километра от гарата? Странно, Уотсън, много странно.

— Ще отидеш ли дотам?

— Не, драги ми приятелю, ти ще отидеш. Може да се окаже съвсем банална история и не искам заради нея да прекъсвам важното си разследване. В понеделник рано сутринта ще заминеш за Фарнъм, ще се скриеш край Чарлингтънското поле, ще наблюдаваш събитията и ще сториш каквото намериш за добре. После, след като проучиш кои са обитателите на имението, ще се върнеш и ще ми докладваш. А сега, Уотсън, нито дума повече по този въпрос, докато не се сдобием с нещо сигурно, на което можем да стъпим.

Дамата ни беше уверила, че в понеделник се връща с влака, който тръгва от гара Ватерло в 9,50 часа, затова взех този в 9,13. На гарата във Фарнъм ме упътиха как да стигна до Чарлингтънското поле. Веднага познах описаното от девойката място, защото пътят минаваше между голо поле и стар тисов плет през парк с величествени дървета. Имаше каменен портал, покрит с лишеи, колоните от двете страни бяха увенчани с хералдични знаци, но освен този главен вход за карети забелязах и пролуки в плета, през които минаваха пътеки. Къщата не се виждаше от пътя, но цялата околност навяваше униние и чувство за изоставеност.

Равнината беше осеяна със златни туфи цъфнал прещип, блеснал под лъчите на яркото пролетно слънце. Скрих се на пост зад една от тези туфи, така че да виждам и портата, и пътя в двете посоки. Когато свърнах от пътя, той беше пуст, но сега видях, че от другата посока се задава колоездач. Беше облечен в черен костюм, видях и черната му брада. Щом стигна до границите на имението, скочи от колелото, пъхна се в една пролука на плета и се скри от погледа ми.

След петнайсетина минути се появи друг колоездач. Това се оказа младата дама, идваща от гарата. Видях как се огледа, щом наближи плета на имението. Миг по-късно мъжът излезе от скривалището си, метна се на колелото и пое след нея. В цялата околност това бяха единствените движещи се фигури — грациозното момиче, изправено на велосипеда си, и приведеният над кормилото мъж, който я следеше и чиито движения говореха за голяма потайност. Тя се обърна, видя го и намали скоростта. Той също. Тя спря. И той спря рязко, все на около двеста метра зад нея. Следващият й ход беше неочакван и смел. Тя внезапно обърна колелото и подкара стремително към него! Той обаче се оказа не по-малко пъргав и бясно завъртя педалите в отчаяно бягство. Тя се отказа бързо, отново обърна и продължи по пътя си с високо вдигната глава, без да дава други признаци, че забелязва мълчаливия си придружител. Той също обърна и продължи да кара на същото разстояние, докато завоят не скри и двамата от погледа ми.

Останах в скривалището си и добре, че сторих така, защото не след дълго мъжът отново се появи, поел бавно в обратната посока. Влезе през портала и слезе от колелото. Известно време стоя сред дърветата. Беше вдигнал ръце, явно си оправяше вратовръзката. После пак яхна велосипеда и отмина към къщата. Аз прекосих полето тичешком и надникнах между дърветата. Видях в дъното старата сивокаменна постройка с високи комини от времето на Тюдорите, но покрай алеята имаше гъсти храсти и мъжът не се виждаше вече.

Реших, че съм свършил нелоша работа, и поех към Фарнъм в добро разположение на духа. Местният агент по недвижими имоти не можа да ми каже нищо за Чарлингтън хол и ме насочи към известна фирма на „Пел Мел“. Отбих се в нея на път за вкъщи. Един служител ме посрещна учтиво. Не можело да наема Чарлингтън хол за лятото. Късно било, имението било отдадено под наем преди един месец. Името на наемателя било господин Уилямсън, уважаван възрастен господин. Любезният агент изрази съжаление, че не може да ми каже повече, тъй като делата на клиентите му не били въпрос, подлежащ на обсъждане.

Вечерта Шерлок Холмс изслуша внимателно дългия ми доклад, ала той не изтръгна похвалата, която очаквах. Напротив, сериозното му лице помръкна повече, отколкото в повечето случаи, когато коментираше свършеното и несвършеното от мен.

— Скривалището ти, Уотсън е било неподходящо. Трябвало е да се вмъкнеш зад плета, тогава щеше да разгледаш отблизо загадъчния мъж. Доколкото разбирам, бил си на стотина метра и си видял по-малко и от госпожица Смит. Тя смята, че не познава мъжа. А аз съм убеден, че го познава. Иначе той защо ще полага такива усилия тя да не отиде по-близо и да види лицето му? Казваш, че се надвесвал над кормилото. Нали разбираш, и това е опит да се прикрие. Наистина си се справил забележително зле. Той се връща в къщата и ти искаш да разбереш кой е. И идваш в Лондон при агента на недвижими имоти!

— Какво трябваше да сторя? — поразпалих се аз.

— Да идеш в най-близката пивница. Там щеше да чуеш всички селски клюки. Могат да ти кажат името на всеки — от господаря до последния слуга. Уилямсън! За мен това не означава нищо. Ако е възрастен, със сигурност не е велосипедистът, който се е изплъзнал от енергичното преследване на младата дама. Какъв е резултатът от твоята експедиция? Потвърждение, че разказът на момичето отговаря на истината. И за миг не съм се съмнявал в това. Фактът, че има връзка между колоездача и къщата. И в това не съм се съмнявал. Имението е наето от някой си Уилямсън. И какво от това? Е, скъпи приятелю, не гледай така унило. До следващата събота не можем да направим почти нищо, а през това време аз ще проуча това-онова.

На следващата сутрин получихме от госпожица Смит бележка, в която тя кратко и точно описваше събитията, на които бях станал свидетел, но истински интересен беше послеписът:

Господин Холмс, убедена съм, че онова, което Ви съобщавам, ще остане поверително, възникнаха затруднения за пребиваването ми тук поради факта, че моят работодател ми предложи да се омъжа за него. Сигурна съм, че чувствата му са изключително сериозни и почтени. Но аз, разбира се, съм дала дума на друг. Отказът ми много го нарани, но той се държа като благороден човек. Разбирате обаче, че обстановката е леко напрегната.

— Изглежда, младата ни приятелка започва да се чувства все по-натясно — отбеляза Холмс замислено. — Случаят определено се оказва по-интересен и крие повече възможности, отколкото предполагах в началото. Мисля, че няма да ми навреди един тих и кротък селски излет и съм склонен да замина днес следобед и да проверя доколко състоятелни са една-две хипотези, които си съставих.

Очевидно тихият и кротък ден, прекаран от Холмс в провинцията, бе завършил по доста странен начин, защото късно вечерта той пристигна на улица „Бейкър“ със сцепена устна и цицина на челото, да не говорим за разгулния му вид, който превръщаше самия него в подходящ обект за разследване от Скотланд ярд. Явно много се забавляваше от преживелиците си и докато разказваше за тях, се смееше от сърце.

— Толкова рядко се занимавам с активно спортуване, че всеки път ми доставя истинско удоволствие — каза той. — Знаеш, че имам известен опит и умения в боксирането. Понякога ми влиза в работа. Днес например без тези умения щях да претърпя позорно поражение.

Помолих го да ми разкаже какво се бе случило.

— Намерих селската пивница, към която те насочвах, и направих дискретните си проучвания. Седнах при тезгяха и бъбривият кръчмар започна да ми разказва всичко, което исках да науча. Уилямсън има бяла брада и живее в къщата с неколцина прислужници. Говори се, че е пастор или поне е бил. Но едно-две произшествия, станали след нанасянето му в дома, не изглеждат никак богоугодни. Вече бях направил някои проучвания в една агенция, където ми съобщиха, че сред духовните лица наистина е имало човек с такова име, но кариерата му е приключила със скандал. Освен това кръчмарят ми каза, че в събота и неделя обикновено идвали гости — „цяла сюрия“, и особено един господин с рижи мустаци, Удли, постоянен посетител. Дотук бяхме стигнали, когато стана един господин, който си пиеше бирата до този миг и бе чул целия разговор. Кой съм бил аз? Какво съм искал? Защо съм разпитвал? Оказа се много устат, речта му бе изпъстрена с цветисти епитети. Потокът ругатни завърши с коварно кроше, което не успях съвсем да избягна. Следващите няколко минути бяха разкошни. Пообъхтих този главорез. Последствията от боя за мен ги виждаш. Господин Удли го откараха с каруца. Така свърши излетът ми на село и трябва да призная, че колкото и да беше забавен този прекаран в Съри ден, в крайна сметка не се оказа по-резултатен от твоя.

В четвъртък пристигна ново писмо от клиентката ни.

Господин Холмс, вероятно няма да ви изненада новината, че напускам работата при господин Каръдърс. Дори високата заплата не може да компенсира неудобствата на моето положение. В събота пристигам в града и нямам намерение да се връщам тук. Господин Каръдърс вече има двуколка, така че опасностите на безлюдния път, доколкото изобщо ги е имало, вече не съществуват.

А конкретната причина за напускането ми е не само напрежението в отношенията ми с господин Каръдърс, но и повторното появяване на онзи отвратителен човек, господин Удли. Винаги е бил противен, но сега е още по-неприятен, защото е пострадал от някакво произшествие, видях го през прозореца, за щастие не съм се срещала с него. Той дълго разговаря с господин Каръдърс, който след това изглеждаше развълнуван. Явно господин Удли е отседнал наблизо, защото не нощува в къщата, но тази сутрин пак го мярнах да се прокрадва през храстите. Май бих предпочела наоколо да броди на свобода див звяр. Не мога да изразя колко ме отвращава и колко се страхувам от него. Как е възможно господин Каръдърс да търпи подобна твар дори и за миг? Но в събота всичките ми тревоги ще свършат.

— Дано, Уотсън, дано — каза мрачно Холмс. — Около това момиче се плете някаква сериозна интрига и сме длъжни да се погрижим за безопасността му при последното пътуване. Мисля, Уотсън, че трябва да заминем двамата за Фарнъм в събота сутринта и да се погрижим това странно и неясно разследване да не приключи зле.

Признавам, че до този момент не гледах на случая като на нещо сериозно, струваше ми се по-скоро чудат и странен, но не и опасен. Няма нищо необичайно в това един мъж да причаква и да следи една красива жена, а ако е толкова боязлив, че не само не смее да я заговори, но и побягва панически, когато тя се окаже наблизо, малко вероятно е да се окаже убиец. Обесникът Удли беше друго нещо, но, с едно изключение, той не беше обезпокоил клиентката ни и сега посещаваше дома на Каръдърс, без да й се натрапва. Несъмнено колоездачът беше някой от неделните гости в имението, споменати от кръчмаря. Но самоличността и намеренията му оставаха неясни. И все пак мрачното изражение на Холмс и фактът, че преди да излезем, пъхна в джоба си револвера, говореха, че зад любопитната поредица събития може би се крие някаква трагедия.

След дъждовната нощ засия светло утро и разцъфтялото поле изглеждаше още по-красиво пред очите ни, отегчени от мрачния, еднообразен и сив Лондон. Двамата с Холмс крачехме по широкия песъчлив път, поемахме с пълни гърди свежия утринен въздух и се наслаждавахме на птичите песни и на пролетния полъх. От върха на хълма видяхме сивата къща, извисена сред вековните дъбове, които въпреки достопочтената си възраст бяха по-млади от нея. Холмс посочи дългия участък от пътя, който се виеше между кафявото поле и цъфналите дървета. В далечината към нас наближаваше като черна точка една двуколка. Холмс възкликна нетърпеливо.

— Смятах да имаме половин час, преди тя да се появи — каза той. — Ако това е нейната двуколка, значи е решила да хване по-ранен влак. Май ще стигне до Чарлингтън преди нас, Уотсън.

Щом превалихме хълма, двуколката се скри от очите ни, но ние забързахме с такова темпо, че усетих последиците от заседналия начин на живот, и поизостанах. Холмс обаче беше във форма както винаги, черпейки енергия от запасите си. Той нито за миг не забави крачка, докато накрая, когато ме беше изпреварил със стотина метра, спря и размаха ръце с жест на скръб и отчаяние. В същия миг иззад завоя се появи двуколката, празна, и бавно се приближи към нас.

— Закъсняхме, Уотсън, много закъсняхме! — извика Холмс, докато тичах запъхтян към него. — Какъв съм глупак, да не се сетя за ранния влак! Отвлекли са я, Уотсън! Може и да са я убили! Господ знае! Застани на пътя! Спри коня! Точно така. Скачай вътре и да видим дали ще успеем да поправим последствията от глупавата ми грешка.

Скочихме в двуколката и след като обърна коня, Холмс изплющя с камшика и се понесохме. Щом завихме, пред очите ни се разкри целият път между къщата и полето. Сграбчих Холмс за ръката.

— Ето го мъжа! — извиках задъхан.

Към нас се приближаваше самотен колоездач. Със сведена глава и прегърбени рамене той натискаше с все сила педалите. Летеше като спринтьор. Внезапно вдигна поглед, видя, че приближаваме, спря и скочи от колелото. Катраненочерната брада контрастираше с бледнината на лицето му, а очите му горяха, сякаш го гореше треска. Втренчи се в нас и в двуколката. После на лицето му се изписа изумление.

— Ей! Спрете! — извика и препречи пътя с колелото си. — Откъде взехте тази двуколка? Спри, човече! — изкрещя и извади от джоба си пистолет. — Чуваш ли, спри или ще стрелям в коня.

Холмс хвърли повода в скута ми и скочи на земята.

— Точно вас искахме да срещнем. Къде е госпожица Вайълет Смит? — настоятелно попита той.

— И аз това питам. Вие сте в нейната двуколка. Трябва да знаете къде е.

— Намерихме двуколката на пътя. Празна. Върнахме се, за да помогнем на младата дама.

— Мили Боже! Господи! Какво да правя? — извика непознатият в пълно отчаяние. — В ръцете им е, на онзи сатана Удли и съучастника му пастора. Ела, човече, ела, ако наистина си неин приятел. Ела с мен и ще я спасим, ако ще да се наложи да оставя костите си в Чарлингтънската гора.

Той се завтече презглава с пистолет в ръката към една пролука в оградата. Холмс хукна след него, последвах ги и аз, след като оставих коня да пасе край пътя.

— Оттук са минали — извика Холмс, сочейки дирите на няколко души върху калната пътека. — Я гледай ти! Спрете за миг! В храстите има човек!

Беше седемнайсетинагодишен младеж, облечен като коняр. Лежеше по гръб с изпружени крака и жестока рана на главата. Беше в несвяст, но дишаше. Един поглед към раната ми бе достатъчен, за да разбера, че костта не е засегната.

— Това е Питър, лакеят — извика непознатият. — Той караше двуколката. Онези зверове са го смъкнали и са го ударили с нещо. Оставете го, засега не можем да му помогнем, но можем да спасим нея от най-страшното, което би могло да сполети една жена.

Затичахме по пътеката сред дърветата. Когато стигнахме до храстите около къщата, Холмс спря.

— Не са в къщата. Следите водят наляво, към лавровите храсти! Там са, нали ви казах.

Докато говореше, откъм гъстия храсталак пред нас се чу женски писък, от който ни побиха тръпки. Внезапно той заглъхна, сподавен по средата.

— Насам! На алеята за кегли са — извика непознатият и се втурна между храстите. — Ах, страхливи псета! След мен, господа! Закъсняхме!

Внезапно излязохме на красива горска поляна, заобиколена от вековни дървета. В дъното под величествен дъб забелязахме странна групичка от двама мъже и една жена. Срещу жената, в която разпознахме нашата клиентка — трепереща, бяла като платно, със завързана с кърпичка уста, стоеше широко разкрачен арогантен, надут младеж с рижи мустаци, с едната ръка на кръста и с камшик в другата. Цялата му поза изразяваше тържествуващо самодоволство. Между двамата видяхме възрастен белобрад мъж, наметнал пасторска дреха върху светъл костюм от туид. Очевидно тъкмо приключваше сватбена церемония, защото, щом ни зърна, прибра молитвеник в джоба си и поздрави с потупване по тила зловещия младоженец.

— Оженили са се! — възкликнах задъхан.

— Хайде! — извика нашият водач. — Хайде!

Втурна се през поляната, а ние с Холмс се затичахме след него. Щом приближихме, девойката се облегна изтощена на дънера. Уилямсън, бившият пастор, ни се поклони с подигравателна любезност, а грубиянинът Удли пристъпи напред и се разсмя гръмогласно и необуздано:

— Можеш да си свалиш брадата, Боб. Познавам те достатъчно добре. Пристигате тъкмо навреме с твоите приятелчета, за да ви представя на госпожа Удли.

Отговорът на нашия водач беше неочакван. Той дръпна черната брада, с която се беше маскирал, и я хвърли на земята, като под нея се показа издължено и бледо гладко обръснато лице. После вдигна револвера и го насочи към младия злодей, който застрашително пристъпваше към него, размахал камшика.

— Да — каза нашият нов приятел. — Аз наистина съм Боб Каръдърс и ще се погрижа тази жена да бъде отмъстена, та ако ще да ме обесят. Казах ти какво ще направя, ако й сториш и най-малкото зло, и, за Бога, не смятам да се отмятам от думата си!

— Закъсня. Тя е моя жена!

— Не, тя е твоя вдовица.

Револверът гръмна и от гърдите на Удли бликна кръв. Той се олюля и падна с вик по гръб, противното му червендалесто лице внезапно пребледня. Старецът, както беше в пасторската си дреха, забълва невъобразими проклятия и извади от джоба си револвер, но още преди да го вдигне, видя насоченото дуло на пистолета на Холмс.

— Достатъчно! — каза сурово моят приятел. — Хвърлете пистолета! Уотсън, вземи го! Опри го до главата му! Благодаря. Вие, Каръдърс, ми дайте този револвер. Стига толкова кръвопролития. Дайте ми го, ви казах!

— Но кой сте вие?

— Казвам се Шерлок Холмс.

— Мили Боже!

— Може би сте чували за мен. Докато дойде полицията, аз ще представлявам официалните власти. Ей ти! — извика той на изплашения коняр, който се зададе в края на поляната. — Ела насам. Искам да отидеш колкото може по-бързо до Фарнъм, за да отнесеш тази бележка — Холмс надраска няколко думи в бележника си. — Предай я на началника на полицията. До неговото пристигане задържам всички ви.

Силната властна личност на Шерлок Холмс овладя положението и всички се превърнаха в марионетки в ръцете му. Уилямсън и Каръдърс отнесоха ранения Удли в къщата, а аз помогнах на изплашената девойка. Сложиха ранения в леглото му и по молба на Холмс го прегледах. След това намерих Холмс в трапезарията, украсена със стари гоблени, където беше отвел двамата си пленници.

— Ще живее — казах.

— Какво! — скочи Каръдърс. — Ще се кача и ще го довърша. Нима това момиче, този ангел, трябва да остане свързано с него до края на живота си?

— Не се безпокойте — каза Холмс. — Има две много основателни причини, поради които тя в никакъв случай не може да му бъде жена. Първо, имаме сериозни основания да се съмняваме в правото на господин Уилямсън да извърши церемонията.

— Аз съм ръкоположен — извика старият мошеник.

— Но и разпопен.

— Щом веднъж станеш свещеник, оставаш за цял живот.

— Не мисля така. А разрешителното?

— Разрешително за сватбата ли? В джоба ми е.

— Значи сте го получили с измама. Но при всяко положение насилствената женитба е не женитба, а много тежко престъпление, както ще разберете не след дълго. Ако не греша, през следващите десет години ще имате достатъчно време за размисъл. А що се отнася до вас, Каръдърс, по-добре пистолетът да беше останал в джоба ви.

— Сега и аз мисля така, господин Холмс, но като си представих какви усилия положих, за да предпазя тази девойка… защото я обичам, господин Холмс, и това е единствената любов в живота ми — направо обезумях при мисълта, че е в ръцете на най-жестокия злодей в цяла Южна Африка, човек, чието име събужда ужас от Кимбърли до Йоханесбург. Знам, господин Холмс, едва ли ще повярвате, но откакто тя работи при мен, нито веднъж не я оставих да мине покрай тази къща, в която се спотайваха тези злодеи, без да я проследя с колелото, за да се уверя, че няма да й се случи нищо лошо. Карах на разстояние и си слагах брада, за да не ме познае, защото тя е добра и почтена девойка и нямаше да остане при мен, ако знаеше, че я преследвам по селските пътища.

— Защо не й казахте за опасността?

— По същата причина: щеше да ме напусне, а аз нямаше да го понеса. Дори да не ме обичаше, стигаше ми да виждам прелестното й лице и да чувам гласа й.

— Е, господин Каръдърс — казах, — може би вие смятате това за любов, но аз бих го нарекъл егоизъм.

— Може би е и двете. Все едно, не можех да я пусна да си тръгне. Освен това с тази шайка навън за нея беше добре да има наблизо някой, който да се грижи за нея. Когато дойде телеграмата, разбрах, че са се наканили да действат.

— Каква телеграма?

Каръдърс извади от джоба си един лист.

— Ето я.

Беше съвсем кратка:

Старецът умря.

— Хм — каза Холмс. — Май разбирам как са се развили нещата и защо това съобщение ги е подтикнало да действат. Можете да разкажете онова, което знаете.

Старият негодник избухна в ругатни.

— По дяволите, Боб Каръдърс — извика той, — ако ни предадеш, ще те сполети участта на Джак Удли. Обичай, когото си щеш, това си е твоя работа, но ако изпортиш старите си приятели на това цивилно ченге, това ще е най-гадната постъпка в живота ти.

— Ваше преподобие не бива да се вълнува — каза Холмс и запали цигара. — И така има достатъчно доказателства срещу вас, просто съм любопитен да науча някои подробности. Ако обаче сте затруднен да говорите, ще говоря аз, а вие ще можете да проверите доколко сте успели да скриете тайните си. И тримата идвате от Южна Африка — Уилямсън, Каръдърс и Удли.

— Първа лъжа — обади се старецът. За първи път ги видях преди два месеца, а в Африка никога не съм бил, така че онова, което знаете, не струва нищо, господин многознайко!

— Истина е — потвърди Каръдърс.

— Е, добре, пристигнали сте двамата. Негово преподобие си е от тук. В Южна Африка сте познавали Ралф Смит. Знаели сте, че няма да живее дълго. Разбрали сте, че неговата племенница ще наследи състоянието му. Е, какво ще кажете?

Каръдърс кимна, а Уилямсън изруга.

— Несъмнено тя е била най-близкият роднина, а вие сте знаели, че старецът няма да остави завещание.

— Не можеше да чете и да пише каза Каръдърс.

— Затова сте пристигнали и сте издирили момичето. Според плана ви единият е трябвало да се ожени за нея, а другият е щял да получи дял от плячката. По някаква причина за съпруг е бил избран Удли. Защо?

— Разиграхме я на карти по време на пътуването. Той спечели.

— Ясно. Взели сте младата дама на работа при вас и Удли е трябвало да я ухажва. Тя обаче не се е полъгала, разбрала е, че е пияница и грубиян, и не е искала да има нищо общо с него. А междувременно споразумението ви силно се е разклатило от факта, че самият вие сте се влюбили и младата дама. Не сте могли да понесете мисълта, че този злодей ще я притежава.

— Не, за Бога, не можех.

— Скарали сте се. Той си е тръгнал вбесен и се е заел да крои собствени планове.

— Поразително, Уилямсън, този господин няма нужда от думите ми, той знае всичко — извика Каръдърс с горчив смях. — Да, скарахме се и той ме удари. Както и да е, върнах му го. После изчезна. Точно тогава се е свързал с този фалшив свещеник. Разбрах, че са наели къща край пътя, по който тя пътува до гарата. Започнах да я наглеждам, защото знаех, че се крои нещо зловещо. От време на време се срещах с тях, за да съм в течение на плановете им. Преди два дни Удли пристигна у дома с тази телеграма, в която се съобщаваше за смъртта на Ралф Смит. Попита ме дали ще спазя споразумението ни. Отказах. Попита ме дали не искам да се оженя за момичето и да му дам неговия дял. Отвърнах, че на драго сърце съм готов да го сторя, но тя не иска да се омъжи за мен. Той каза: „Нека първо мине под венчило, пък след една-две седмици ще гледа другояче на нещата.“ Отсякох, че не желая да имам нещо общо с каквото и да било насилие. Той си тръгна, бълвайки проклятия като този псувач и кълнейки се, че въпреки всичко ще бъде негова. Тази събота тя си тръгваше завинаги и аз осигурих двуколка, с която да я откарат до гарата, но ме достраша и сам я проследих с колелото. Но конят препускаше много бързо и преди да успея да я настигна, престъплението беше извършено. Разбрах го едва когато ви видях да се приближавате с двуколката.

Холмс стана и хвърли угарката от цигарата си в камината.

— Бил съм много глупав и недосетлив, Уотсън — каза той. — Когато ми каза, че си видял как в храстите велосипедистът си оправя връзката, трябваше да разбера всичко. И все пак можем да се поздравим за решаването на този любопитен и в някои отношения неповторим случай. Виждам, че насам яздят трима местни полицаи и се радвам, че и младият коняр не изостава от тях. Явно, че и той, както и необикновеният младоженец ще се възстановят напълно след днешните премеждия. Мисля, Уотсън, че в качеството си на лекар е добре да идеш при госпожица Смит и да й кажеш, че ако вече се чувства по-добре, с удоволствие ще я придружим до майка й. Ако не се е възстановила напълно, можеш да й намекнеш, че се каним да телеграфираме на един млад електротехник в Мидланд. Това лекарство вероятно ще подейства. Що се отнася до вас, господин Каръдърс, смятам, че сте направили каквото е било по силите ви, за да поправите последиците от участието си в злокобния заговор. Вземете визитката ми, на ваше разположение съм, ако смятате, че с показанията си пред съда бих могъл да ви помогна.

 

 

Както читателят сигурно е забелязал, в непрекъснатата верига от събития нерядко ми е трудно да слагам епилог на разказите си и да съобщавам онези дребни подробности, които любопитните вероятно очакват. Новите случаи се появяваха още преди да приключат напълно старите, а щом отминеше кулминацията, актьорите завинаги излизаха от напрегнатия ни живот. В края на записките, свързани с този случай, обаче намирам кратка бележка, в която пише, че госпожица Вайълет Смит наистина е наследила голямо състояние и сега е съпруга на Сирил Мортън, старши съдружник в „Мортъм и Кенеди“, прочути производители на електроенергия в Уестминстър. Уилямсън и Удли бяха съдени за отвличане и нападение, първият получи седем години, а вторият — десет. За съдбата на Каръдърс не съм записал нищо, но съм сигурен, че съдът е погледнал на него с известна благосклонност, тъй като Удли се е ползвал с името на най-опасения злодей, и според мен няколко месеца затвор са се сторили на правосъдието напълно достатъчни.

Случка в интерната

На нашата малка сцена на Бейкър стрийт се бяха разигравали доста драматични епизоди, ала не помня по-неочакван и по-поразителен от първото появяване на д-р Торникрофт Хъкстейбъл, магистър по хуманитарните науки, доктор по философия и т.н. Визитната му картичка, която изглеждаше твърде малка, за да носи тежестта на научните му титли, го изпревари с няколко секунди, а след нея влезе и самият доктор — толкова едър, внушителен и изпълнен с достойнство, че беше истинско олицетворение на хладнокръвие и твърдост. Но още щом вратата се затвори подире му, той се подпря, олюлявайки се, на масата, отдето се свлече на пода, и мощната му снага се просна в безсъзнание на мечата кожа пред камината.

Ние скочихме на крака и няколко секунди гледахме в мълчаливо изумление тази огромна отломка от корабокрушение, която показваше, че далеч някъде в океана на живота внезапно се е разразила гибелна буря. После Холмс бързо пъхна под главата му възглавничка, а аз поднесох до устните му коняк. Пълното, бледо лице беше набраздено от тревожни бръчки, увисналите торбички под склопените очи имаха оловносив цвят, ъгълчетата на отворената уста висяха печално, двойната брадичка беше обрасла с четина. По замърсената яка и риза личеше, че иде отдалеч, а на изящната глава стърчеше невчесана коса. Пред нас лежеше човек, сполетян от някакво голямо нещастие.

— Какво му е, Уотсън? — запита Холмс.

— Пълно изтощение… може би просто от глад и умора — казах с пръст на едва доловимия пулс, по който животът течеше на тънка и слаба струйка.

— Билет за отиване и връщане от Мекълтън, Северна Англия — рече Холмс, вадейки го от джобчето за часовника. — Още няма дванайсет часа. Сигурно е станал много рано.

Набръчканите клепки затрепкаха и в нас се вторачиха безжизнени сиви очи. След миг човекът се изправи с мъка, с почервеняло от срам лице.

— Простете ми за тази слабост, мистър Холмс; от вълнението е. Благодаря ви. Ако е възможно да получа чаша мляко и една бисквита, бързо ще ми мине. Идвам лично, мистър Холмс, за да бъда сигурен, че ще дойдете с мен. Боях се, че с телеграма не ще мога да ви убедя в изключителната спешност на случая.

— Когато се оправите напълно…

— Вече съм добре. Просто не мога да проумея каква е тази слабост у мен. Моля ви, мистър Холмс, да дойдете с мен в Мекълтън още със следващия влак.

Приятелят ми поклати глава.

— Моят колега д-р Уотсън може да ви потвърди, че сега сме много заети. Задържа ме случаят с Феръровите документи, пък и започва делото по убийството на Абъргавени. Само изключително важна работа е в състояние да ме накара в момента да напусна Лондон.

— Важна! — Посетителят ни вдигна ръце. — Нима не сте чули нищо за отвличането на единствения син на херцог Холдърнес?

— Какво?! Бившият министър?

— Именно. Опитахме се да скрием от вестниците, но в снощния „Глоуб“ вече се загатва за това. Предполагах, че е стигнало и до вашите уши.

Холмс протегна дългата си, суха ръка и взе от справочната енциклопедия тома с буквата „X“.

— „Холдърнес, шести херцог, кавалер на Ордена на жартиерата, член на Тайния съвет“… няма край! „Барон Бивърли, граф Карстън…“ — боже мой, какъв списък от титли! „Глава на съдебната и изпълнителната власт в графство Хелъмшир от 1900 г. Женен от 1888 г. за Едит, дъщеря на сър Чарлз Епълдор. Единствен Син и наследник — лорд Солтайр. Собственик на около двеста и петдесет хиляди акра земя. Мини в Ланкашир и Уелс. Адрес: Карлтън Хаус Теръс, Холдърнес хол, Хелъмшир; замък Карстън, Бенгър, Уелс. Лорд на адмирал тейството 1872 г., министър на…“ Да, да, този човек е без съмнение един от най-знатните поданици на короната!

— Най-знатният и може би най-богатият. Зная, мистър Холмс, че сте много вещ в професията си и с охота се залавяте за работа заради самата работа. Трябва да ви кажа обаче, че негова светлост вече е обещал да предаде чек за пет хиляди лири стерлинги на онзи, който му посочи къде е неговият син, и още хиляда на този, който назове похитителя или похитителите.

— Щедра награда — каза Холмс. — Уотсън, мисля, че можем да прескочим с д-р Хъкстейбъл до Северна Англия. А вие, д-р Хъкстейбъл, когато си изпиете млякото, бъдете тъй добър да ми разкажете какво е станало, кога е станало, как е станало и накрая какво общо има д-р Торникрофт Хъкстейбъл от интерната при Мекълтън с тази работа и защо идва цели три дни след събитието — това личи по състоянието на брадата ви — да моли за скромните ми услуги.

Посетителят ни бе изпил млякото и изял бисквитите. И когато се залови много живо и обстойно да обяснява положението, блясъкът на очите му и руменината на бузите му се възвърнаха.

— Трябва да ви осведомя, господа, че интернатът е подготвително училище, на което съм основател и директор. „Мисли на Хъкстейбъл за Хораций“ може би ще ви напомнят кой съм. Интернатът е безспорно най-доброто и най-елитно подготвително училище в Англия. Лорд Левърстоук, граф Блекуотър, сър Кеткърт Соумз — всички тези хора са поверили синовете си на мен. Но мисля, че училището ми стигна върха на славата си преди три седмици, когато херцог Холдърнес прати своя секретар, мистър Джеймз Уайлдър, да ми съобщи, че желае да повери на мен десетгодишния лорд Солтайр, негов единствен син и наследник. Можех ли да предположа, че това ще бъде прелюдия към най-съкрушителното нещастие в живота ми.

Момчето пристигна на 1 май, понеже тогава започва летният срок. То е очарователен юноша, който скоро свикна с нашия ред. Трябва да ви кажа — смятам, че не проявявам недискретност, защото е глупаво да го крия, че в къщи не е бил много щастлив. Публична тайна е, че съпружеският живот на херцога не вървеше гладко и завърши с развод по взаимно съгласие, след който херцогинята се пресели да живее в Южна Франция. Това стана съвсем скоро, а се знае, че детето държи на майката. След заминаването й от Холдърнес хол то се затъжи и по тази причина именно херцогът пожела да го изпрати в повереното ми учебно заведение. За две седмици момчето свикна при нас и явно беше много доволно.

Видели го за последен път вечерта на 13 май, тоест миналия понеделник вечерта. Стаята му беше на втория етаж и се влизаше в нея през друга, по-голяма стая, в която спяха две момчета. Те и двете не видели и не чули нищо, тъй че младият Солтайр сигурно не е минал оттам. Прозорецът му беше отворен, а от него към земята се спуща дебел бръшлян. Долу не открихме следи от стъпки, но няма съмнение, че само оттам може да се излезе.

Отсъствието му бе установено в седем часа сутринта във вторник. Леглото му беше разхвърляно, значи е спал. Преди да излезе, облякъл ученическата си униформа — черна итънска куртка и тъмносиви панталони. Нямаше следи да е влизал някой в стаята, а и да е имало викове или шум от борба, положително щяха да се чуят, защото Контър, по-голямото момче във вътрешната стая, спи много леко.

Когато изчезването на лорд Солтайр бе открито, аз веднага събрах целия интернат — ученици, учители и прислужници. Тогава разбрахме, че лорд Солтайр не е бил сам в бягството си. Хайдегер, учителят по немски, отсъствуваше. Стаята му се намираше в другия край на втория етаж и като тази на лорд Солтайр гледаше към двора. Леглото му също беше неоправено, но явно е тръгнал ненапълно облечен, защото ризата и чорапите му се търкаляха на пода. Несъмнено е слязъл по бръшляна, понеже на поляната, където се е спуснал, видяхме следи от неговите стъпки. И велосипедът му, който държеше в един малък навес край поляната, също го нямаше.

Той работи при мен от две години, дойде с най-добри препоръки, но беше мълчалив, мрачен човек, и учителите, и учениците не го обичаха твърде. Не можа да се намери никаква следа от бегълците, тъй че и сега, четвъртък сутринта, не сме по-наясно, отколкото във вторник. Разбира се, веднага се свързахме с Холдърнес хол. Той отстои само на няколко мили от нас и предположихме, че поради някакъв внезапен пристъп на носталгия синът може да се е върнал при баща си, но и там нямаше вест от него. Херцогът е много разстроен, а колкото до мен, сами видяхте до какво нервно състояние ме доведе тревогата и чувството за отговорност. Мистър Холмс, ако някога напрягате всичките си сили и способности, умолявам ви да сторите това и сега, защото никога в живота ви няма да ви се падне случай, толкова достоен за вас.

Шерлок Холмс бе изслушал много внимателно разказа на злочестия училищен директор. Присвитите вежди и дълбоката бръчка между тях показваха, че не са нужни никакви увещания, за да се отдаде всецяло на тази работа, която, освен че засягаше важни интереси, но и несъмнено допадаше на любовта му към заплетеното и необикновеното. Той извади бележника си й надраска някои неща.

— Много сте сбъркали, като не сте дошли по-рано при мен — каза Холмс строго. — Така разследването ми ще бъде много сериозно затруднено. Немислимо е например този бръшлян и тази поляна да не подскажат нещо на един опитен наблюдател.

— Аз не съм виновен, мистър Холмс. Негова светлост искаше изрично да избегне всякакъв публичен скандал. Страхуваше се да не би семейната му трагедия да послужи за клюки. Той се отвращава дълбоко от такива неща.

— но не е ли предприето официално следствие?

— Да, сър, ала се оказа много разочароващо. Отначало като че ли откриха някаква следа: узна се, че някакво момче и млад мъж били забелязани да потеглят от една близка гара с ранен влак. Снощи обаче ни съобщиха, че ги настигнали в Ливърпул и се разбрало, че нямат нищо общо с тази работа. Тогава именно, отчаян и разстроен, след безсънна нощ, още с първия влак пристигнах право при вас.

— Предполагам, че след като е тръгнала по тази лъжлива следа, местната полиция е продължила следствието вече не така ревностно?

— Дори напълно го прекрати.

— Значи три дена са загубени. Пипано е много неумело.

— Съзнавам и го признавам.

— И все пак в последна сметка задачата е разрешима. С удоволствие ще се заловя с нея. Успяхте ли да установите някаква връзка между изчезналото момче и този учител по немски?

— Никаква.

— Преподавал ли е той на неговия клас?

— Не; доколкото зная, никога не са си разменяли дума.

— Много странно наистина. Имаше ли момчето велосипед?

— Не.

— Липсваше ли някакъв друг велосипед?

— He.

— Уверен ли сте?

— Напълно.

— Хм, нима сериозно мислите, че този германец е избягал с велосипед посред нощ с момчето на ръце?

— Не, разбира се.

— Как си го обяснявате тогава?

— Велосипедът може да е бил за заблуда. Навярно са го скрили някъде и са продължили пеш.

— Изглежда, така е; само че не ви ли се струва този начин за заблуда много плитък? Имаше ли други велосипеди под навеса?

— Още няколко.

— Не е ли по-разумно да скрие два велосипеда, щом иска да внуши, че са заминали с тях?

— Май вие сте прав.

— Разбира се, че съм прав. Теорията за заблудата отпада. Но случаят с велосипеда е удобна отправна точка за разследване. В края на краищата не е лесно да се скрие или унищожи велосипед. Още един въпрос. Идвал ли е някой при момчето в деня на изчезването му?

— Не.

— Получи ли то някакви писма?

— Да, едно писмо.

— От кого?

— От баща му.

— Отваряте ли кореспонденцията на учениците си?

— Не.

— Отде знаете тогава, че е било от баща му?

— На плика имаше герб и беше адресирано с особения ъгловат почерк на херцога. Освен това и херцогът си спомня, че му е писал.

— Кога преди това неговият син е получавал писмо?

— От няколко дни не беше получавал.

— А от Франция?

— Не, никога.

— Предполагам, разбирате какво имам пред вид с въпросите си. Или момчето е било отмъкнато насила, или е тръгнало доброволно. Във втория случай е бил необходим някакъв подтик, отвън, та толкова малко дете да стори такова нещо. Щом никой не го е посещавал, подтикът трябва да е дошъл с писма. Затова искам да разбера с кого е кореспондирало.

— Боя се, че тук не мога да ви бъда особено полезен. Доколкото ми е известно, кореспондираше единствено с баща си.

— И той му писал точно в деня на изчезването. Достатъчно дружелюбни ли бяха отношенията между баща и син?

— Негова светлост към никого не е особено дружелюбен. Той е всецяло погълнат от важни държавни въпроси и е почти недостъпен за обичайни човешки чувства. Но винаги е бил по своему внимателен към момчето.

— Обаче симпатиите на момчето бяха на страната на майката?

— Да.

— Казваше ли това?

— Не.

— Тогава херцогът?

— Пази боже, не!

— А отде знаете тогава?

— Имах поверителен разговор с мистър Джеймз Уайлдър, секретаря на негова светлост. Той именно ме осведоми за чувствата на лорд Солтайр.

— Разбирам. Впрочем последното писмо на херцога… сигурно сте го намерили в стаята на момчето след бягството му?

— Не; беше го взело със себе си. Мистър Холмс, струва ми се, че е време да тръгваме за Юстън.

— Ей сега ще поръчам файтон. След четвърт час ще бъдем на ваше разположение. Ако възнамерявате да телеграфирате до къщи, мистър Хъкстейбъл, добре ще бъде да накарате тамошните хора да помислят, че следствието все още се води в Ливърпул или дявол знае къде е завела лъжливата следа вашите полицаи. В това време аз ще мога да работя спокойно пред самите ви врати; може би следата е още прясна, та двама стари копои като нас с Уотсън ще могат да я надушат.

Същата вечер дишахме студения, освежителен въздух на високата равнина Пийк в графство Дарби, където се намираше прочутото училище на д-р Хъкстейбъл. Беше вече тъмно, когато се приближихме до него. На масата в преддверието лежеше визитна картичка и училищният прислужник прошушна нещо на своя началник, който тутакси се обърна към нас с развълнувано лице.

— Херцогът е тук — каза той. — Херцогът и мистър Уайлдър са в кабинета ми. Елате, господа, да ви представя.

Аз, разбира се, познавах именития държавник по снимките му, но той се оказа не такъв, какъвто го изобразяваха. Беше висок, с величествена осанка, изискано облечен, с продълговато, мършаво лице и дълъг, причудливо извит нос. Лицето му беше смъртно бледо и тази бледост се подсилваше още повече от дългата, оредяваща яркорижава брада, която падаше върху бялата му жилетка, а през нея проблясваше верижката на джобния часовник. Такава беше достопочтената особа, която ни гледаше студено от килима, застлан пред камината в кабинета на д-р Хъкстейбъл. До тази особа стоеше много млад човек, както се сетих, частният секретар Уайлдър — дребен, нервен и жив, с умни светлосини очи и подвижно лице. Той именно подхвана веднага разговора, и то с рязък и решителен тон:

— Идвах тази сутрин, д-р Хъкстейбъл, но закъснях и не можах да попреча на заминаването ви за Лондон. Научих, че целта ви е била да поканите мистър Шерлок Холмс да се занимае с разследването на този случай. Мистър Хъкстейбъл, негова светлост е учуден, че сте предприели такава стъпка, без да се посъветвате с него.

— Когато разбрах, че полицията не е успяла…

— Негова светлост съвсем не е убеден, че полицията не е успяла.

— Но нали, мистър Уайлдър…

— Вие, д-р Хъкстейбъл, много добре знаете, че негова светлост иска на всяка цена да избегне всякакъв публичен скандал. Той предпочита колкото се може по-малко хора да узнаят за случая.

— Това може лесно да се оправи — отговори уплашеният доктор. — Мистър Шерлок Холмс би могъл да се върне в Лондон със сутрешния влак.

— Едва ли, докторе, едва ли — проговори Холмс с най-ласкав глас. — Този северен въздух е толкова ободрителен и приятен, че смятам да прекарам няколко дни в тази равнина и да се забавлявам както мога. Разбира се, вие ще решите къде да се подслоня — под вашия покрив или в селската странноприемница.

Виждах, че нещастният доктор е крайно объркан, но го избави плътният, звучен глас на рижебрадия херцог, който проехтя като гонг, канещ на трапеза.

— Съгласен съм с мистър Уайлдър, че вие, доктор Хъкстейбъл, трябваше да се посъветвате с мен. Но тъй като вече сте се доверили на мистър Холмс, разбира се, ще бъде глупаво да не се възползуваме от неговите услуги. Няма да ходите в странноприемницата, мистър Холмс, а ще ми направите удоволствието да гостувате в Холдърнес хол.

— Благодаря на ваша светлост. Но мисля, че в интерес на моето разследване ще бъде по-благоразумно да остана на местопроизшествието.

— Както обичате, мистър Холмс. Разбира се, ако ви потрябват някакви сведения, мистър Уайлдър и аз сме на ваше разположение.

— Вероятно ще се наложи да ви потърся в Холдърнес хол — каза Холмс. — А сега, сър, само ще ви попитам как си обяснявате тайнственото изчезване на вашия син.

— Никак, сър.

— Ще ме извините, че засягам болезнен за вас въпрос, но не може другояче. Мислите ли, че херцогинята има някакъв пръст в тази работа?

Високопоставеният министър явно се поколеба.

— Не мисля — отговори той най-после.

— Тогава най-вероятното обяснение е, че детето е било отвлечено с цел да се поиска откуп. Не ви ли е отправяно такова искане?

— Не, сър.

— Още един въпрос, ваша светлост. Научих, че сте писали на сина си в деня на нещастието.

— Не, писах му предишния ден.

— Точно така. Ала го е получил на другия ден?

— Да.

— Имаше ли в писмото ви нещо, което би го разстроило или подтикнало към такава стъпка?

— Не, сър, абсолютно нищо.

— Сам ли подадохте това писмо?

Отговорът на благородника бе изпреварен от неговия секретар, който се намеси малко раздразнено.

— Негова светлост има навика да подава сам писмата си — каза той. — Това писмо беше сложено заедно с други на писалището в кабинета и аз лично ги поставих в чантата за кореспонденция.

— Сигурен ли сте, че то беше между тях?

— Да; видях го.

— Колко писма написа ваша светлост тоя ден?

— Двайсет или трийсет. Аз водя широка кореспонденция. Но има ли това нещо общо с въпроса?

— Не съвсем — отговори Холмс.

— Аз лично — продължи херцогът — посъветвах полицията да насочи вниманието си към Южна Франция. Както вече казах, не вярвам херцогинята да е подтикнала сина ми към такава чудовищна постъпка, но при неговото своенравие възможно е да е избягал при нея, подпомогнат и насъскван от този немец. А сега, доктор Хъкстейбъл, ще трябва да се връщаме в Холдърнес хол.

Чувствувах, че Холмс иска да зададе още въпроси, но последните резки думи на благородника даваха да се разбере, че разговорът е приключен. Изглежда, че това обсъждане на интимните му семейни работи с външен човек не допадаше на неговия строг аристократизъм и той се страхуваше да не би всеки нов въпрос да хвърля все по безмилостна светлина в дискретно затъмнените кътчета на частния му живот.

Когато благородникът и неговият секретар си отидоха, моят приятел с присъщата си енергичност веднага пристъпи към разследване.

Огледа внимателно стаята на момчето, но не откри нищо, само можа да се убеди окончателно, че то е могло да избяга единствено през прозореца. Стаята и вещите на учителя по немски също не разкриха нищо ново. Бръшлянът под прозореца не бе издържал на неговата тежест и при светлината на фенерче видяхме следа от тока му на поляната, където е скочил. Тази вдлъбнатина в ниската зелена трева беше единственото веществено доказателство за това необяснимо нощно бягство.

Шерлок Холмс излезе сам и се върна чак след единайсет. Той си бе набавил голяма военно-топографска карта на околността, която внесе в стаята ми, разстла я на леглото и като нагласи лампата в средата, запуши и се надвеси над нея, сочейки от време на време с димящия кехлибарен мундщук на лулата си интересуващите го места.

— Тая работа започва да ме увлича, Уотсън — каза той. — Несъмнено в нея има някои любопитни факти. Искам още от началото да ви обърна внимание на някои географски подробности, които може да се окажат много важни за нашето разследване. Погледнете тази карта. Този тъмен правоъгълник е интернатът. Ще го забода с карфица. А тази линия е шосето. Както виждате, то минава край училището от изток на запад; забележете също, че на разстояние една миля нито от едната, нито от другата страна няма отклонение. Ако двамата са избягали по някакъв път, той е именно това шосе.

— Правилно.

— По някаква странна щастлива случайност можем до известна степен да проследим какво е станало по тоя път въпросната нощ. На това място, където сега е лулата ми, от дванайсет до шест е имало местен полицай на пост. Както виждате, тази е първата пресечка от източната страна. Човекът там заявява, че нито за момент не се е отлъчвал от поста си, и е сигурен, че ни момче, ни мъж не биха могли да минат оттам, без да ги забележи. Тая вечер говорих с този полицай и той ми се видя човек, комуто може напълно да се вярва. Така че можем да отпишем тоя край на шосето. Сега да видим другия. Там има странноприемница — „Червеният бик“, чиято съдържателка е болна. Тя повикала лекар от Мекълтън, но той дошъл едва на сутринта, понеже бил зает при друг болен. Хората в странноприемницата стояли будни цяла нощ да го чакат и вероятно един или друг непрекъснато е държал под око шосето. Заявяват, че никой не е минавал. Ако се вярва на думите им, значи можем спокойно да отпишем и западната страна на шосето и да твърдим с положителност, че бегълците изобщо не са използувани този път.

— А велосипедът? — възразих аз.

— Правилно. След малко ще стигнем и до велосипеда. Но да продължим разсъжденията си: ако двамата не са минали по шосето, тогава трябва да са прекосили местността северно или южно от училището. В това няма съмнение. Да съпоставим тези две посоки. Южно от училището, както виждате, има обширно пространство обработваема земя на малки парцели, всеки отделен с каменна ограда. Оттам според мен велосипед не може да мине. Тъй че трябва да изключим и това предположение. Сега да видим местността на север. Там има горичка, отбелязана като Дивия гъстак, а от другата й страна на десет мили се простира голяма блатиста равнина, която постепенно става все по-вълниста и хълмиста. Тук, от едната страна на този пущинак, се намира Холдърнес хол, до който по шосето е десет мили, а през тресавището — само шест. Равнината е необикновено пуста. Неколцина фермери имат тук малки стопанства, в които отглеждат овце и говеда. Освен тях, дъждосвирецът и калугерицата са единствените обитатели на тази местност чак до Честърфилдското шосе. На него, както виждате, има църква, няколко къщи и една странноприемница. Зад шосето хълмовете стават стръмни. Несъмнено тук, на север, трябва да насочим диренията си.

— Ами велосипедът? — настоявах аз.

— Добре де, добре! — тросна се Холмс нетърпеливо. — На добрия велосипедист шосе не му трябва. Равнината е пресечена от пътеки, а тогава е имало пълнолуние. Охо! Какво е това?

На вратата се почука тревожно и след миг в стаята влезе д-р Хъкстейбъл. В ръката си държеше синьо спортно кепе с бяла нашивка около козирката.

— Най-после имаме улика! — извика той. — Слава богу, най-сетне сме по следите на милото момче! Това е неговото кепе.

— Къде го намерихте?

— Във фургона на циганите, които бивакуваха на равнината. Те си заминаха във вторник. Днес полицията ги издирила и обискирала каруцата им. И открила това.

— Как го обясняват?

— Извъртали и лъжели… разправяли, че го намерили в равнината във вторник сутринта. Тези негодници сигурно знаят къде е момчето! Добре, че всички са вече под ключ. Страхът от закона или кесията на херцога положително ще ги накарат да изплюят камъчето.

— Досега всичко върви добре — каза Холмс, когато най-после докторът излезе от стаята. — Във всеки случай потвърждава предположението, че именно откъм равнината трябва да очакваме резултати. Тукашната полиция всъщност не е направила нищо, ако не се смята арестуването на тези цигани. Гледайте тук, Уотсън! През равнината минава поток. Вижте го тук на картата. На места той се разширява и заблатява, особено между Холдърнес хол и училището. В това сухо време няма смисъл да търсим следи на друго място, а тук несъмнено са останали някакви дири. Утре сутринта ще дойда да ви взема рано и двамата ще се опитаме да хвърлим светлина върху тази загадка.

Събудих се тъкмо когато се пукваше зората и видях до леглото си дългата, мършава фигура на Холмс. Той беше напълно облечен и личеше, че вече е излизал.

— Огледах поляната и навеса за велосипеди — каза той. — Поразходих се и в Дивия гъстак. Хайде, Уотсън, какаото е готово в съседната стая. Ще ви помоля да побързате, защото днес имаме много работа.

Очите му блестяха, а бузите му руменееха от въодушевление, като у ревностен труженик, който вижда, че го чака работа. Това беше друг Холмс — деен, енергичен, съвсем различен от вглъбения в себе си блед мечтател от Бейкър стрийт. И като гледах тази гъвкава, кипяща от нервна енергия фигура, чувствувах, че наистина ни предстои напрегнат ден.

Но той започна с най-горчиво разочарование. Изпълнени със светли надежди, поехме по кафеникавата торфена равнина, пресечена от безброй овчи пътечки, докато стигнахме широката светлозелена блатиста ивица, която ни делеше от Холдърнес хол. Ако момчето се е върнало в къщи, то трябва непременно да е минало оттук и при това не може да не е оставило следи. Но не се виждаше никаква диря нито от него, нито от немеца. С мрачно лице приятелят ми вървеше по края на тресавището и жадно се вглеждаше във всяко кално петънце по мъхестата му повърхност. Следи от овце имаше много, а на едно място, няколко мили по-нататък, крави бяха оставили отпечатъци от копитата си. Но нищо повече.

— Първата пречка — каза Холмс, оглеждайки навъсено вълнистата равнина пред нас. — Оттатък има друго блато, а помежду — тесен проход. Охо, охо, охо! Какво е това там?

Бяхме стигнали черната лента на една пътечка. Точно по средата й на влажната земя личаха ясни отпечатъци от велосипедни гуми.

— Ура! — провикнах се аз. — Ето го!

Но Холмс клатеше глава, а лицето му изразяваше по-скоро учудване и очакване, отколкото радост.

— Вярно, велосипед, но не същият — каза той. — Аз познавам четиридесет и два различни отпечатъка от велосипедни гуми. Тези, както виждате, са от марката „Дънлоп“, и то с лепенка отвън. Гумите на Хайдегер са били от марката „Палмър“, които оставят надлъжни ивици. Значи Ейвлинг, учителят по математика, е прав. Това не са следи от велосипеда на Хайдегер.

— Тогава на момчето?

— Може би, ако успеем да докажем, че е имало велосипед. Но нямаме никакво доказателство в този смисъл. Тези следи, както виждате, са направени от велосипедист, който е идвал откъм училището.

— Или е отивал натам?

— Не, не, драги ми Уотсън. По-дълбокият отпечатък е, разбира се от задното колело, върху което пада тежестта. Както виждате, на няколко места то е минало върху по-плитката следа от предното и я е заличило. Няма съмнение, че идва от училището. Може да има, а може и да няма никаква връзка с нашето разследване, но така или иначе ще го проследим в обратна посока, преди да продължим понататък.

Така и сторихме и след няколкостотин ярда[3], когато се измъкнахме от заблатената част на равнината, следите се загубиха. Но продължавайки обратно по пътеката, стигнахме друго място, през което струеше поток. Тук отново имаше следи от велосипед, макар и почти затъпкани от копитата на кравите. След това дирята пак изчезна, а пътеката навлизаше в Дивия гъстак — горичката зад училището. Велосипедът несъмнено t3e излязъл от тази горичка. Холмс седна на един голям камък и подпря брадата си с ръка. Докато стоеше така неподвижен, изпуших цели две цигари.

— Хм, хм — промърмори той най-после. — Разбира се, съобразителен човек би сменил гумите на велосипеда си, за да остави неузнаваеми следи. Но бих се гордял да имам работа с престъпник, способен на такова хрумване. Да оставим този въпрос нерешен и да се върнем в блатото, защото имаме още много да изследваме там.

Продължихме системния оглед по края на мочурливата част от равнината и скоро настойчивостта ни бе щедро възнаградена.

Долната част на мочура беше пресечена от кална пътечка. Холмс извика радостно, когато я приближи. Точно през средата й се точеха тънки като телеграфни жици отпечатъци. Те бяха от гуми „Палмър“.

— Не ще и дума, това е хер Хайдегер! — възкликна Холмс ликуващо. — Разсъжденията ми изглежда са били правилни, Уотсън.

— Поздравявам ви.

— Но ни предстои още много. Моля не газете по пътеката. А сега да проследим дирята. Опасявам се, че тя няма да ни заведе далеч.

По-нататък обаче видяхме, че тази част от равнината е пресечена от мочурливи пътеки и макар че често губехме следата, винаги успявахме да я налучкаме отново.

— Забелязвате ли — рече Холмс, — че тук велосипедистът вероятно е увеличил скоростта? В това няма никакво съмнение. Погледнете този отпечатък, на който се виждат ясно и предната, и задната гума. И двете следи са еднакво дълбоки. Това може да значи само едно: че велосипедистът е прехвърлил тежестта си върху кормилото, като човек, който спринтира. О, господи, тук е паднал.

На пътеката имаше широко, неправилно петно, дълго няколко ярда. По-нататък личаха стъпки и гумата се появяваше отново.

— Плъзнал се е настрана — предположих аз.

Холмс вдигна прекършена клонка от цъфнал прещип. С ужас забелязах, че жълтите цветчета бяха целите опръскани с червено. На пътеката и между пирена също имаше тъмни петна от съсирена кръв.

— Лошо! — промърмори Холмс. — Лошо! Дръпнете се, Уотсън! Внимавайте да не стъпите където не трябва! Какво ми говори това? Той е паднал ранен, изправил се е, качил се отново на велосипеда и продължил. Но други следи няма. От тая страна на пътеката е минал добитък. Да не би да го е промушил бик? Не, невъзможно! Ала не виждам ничии други следи. Да караме нататък, Уотсън. Щом имаме кървави петна и дири от велосипед, по които да се водим, сега вече не може да ни се изплъзне.

Търсенето не продължи дълго. Отпечатъците от гуми почнаха да криволичат причудливо по мократа, лъскава пътека. Изведнъж, когато погледнах напред, сред гъстите прещипови храсти очите ми доловиха метален блясък. Оттам измъкнахме велосипед. Гуми „Палмър“, единият педал — — изкривен, цялата предница — страшно — омацана с кръв. От едната страна на храстите стърчеше обувка. Когато заобиколихме, видяхме проснат нещастния велосипедист — висок, брадат мъж с очила, едното стъкло — на които бе счупено. Причината за смъртта беше страхотен удар по главата, който разбил черепа му. Щом е могъл да върви след такова раняване, значи е бил изключително жизнен и твърд. Носеше обувки, но без чорапи, а под разкопчаното сако се виждаше пижама. Нямаше съмнение, това беше учителят по немски.

Холмс обърна почтително тялото и го огледа много внимателно. После седна и известно време потъна в размисъл; по набръчканото му чело виждах, че тази зловеща находка според него не бе тласнала твърде напред нашето разследване.

— Трудно ми е да реша какво да правим, Уотсън — проговори той най-после. — Лично аз съм склонен да продължим разследването, защото вече сме загубили толкова много време, че не можем да си позволим да пропилеем нито час повече. От друга страна, трябва да уведомим полицията за тази находка и да се погрижим за трупа на този нещастник.

— Бих могъл да занеса бележка.

— Но аз имам нужда от присъствието и помощта ви. Почакайте малко! Ей там някой реже торф. Повикайте го тук, той ще доведе полицията.

Доведох селянина, и Холмс прати по уплашения човечец бележка за д-р Хъкстейбъл.

— И тъй, Уотсън — продължи Холмс, — тази сутрин намерихме две следи. Едната е на велосипеда с гуми „Палмър“ и виждаме докъде ни докара тя. Другата е на велосипеда с лепена гума „Дънлоп“. Преди да се заловим с втората, нека се опитаме да направим разбор какво знаем, тъй че по възможност да отделим същественото от случайното. Най-напред искам да ви изтъкна, че момчето положително е избягало доброволно. То се е спуснало от прозореца на стаята си и побягнало или само, или с някой друг. В това няма съмнение.

Кимнах в знак на съгласие.

— А сега да видим този нещастен учител по немски. Момчето е било напълно облечено, когато тръгвало. Значи бягството му е било предвидено. Но германецът излязъл без чорапи. Сигурно е бързал, понеже не бил предварително подготвен.

— Несъмнено.

— Но защо е тръгнал? Защото е забелязал от прозореца на спалнята си бягството на момчето. Искал да го настигне и да го върне. Грабнал своя велосипед, подгонил хлапака и при преследването намерил смъртта си.

— Така изглежда.

— А сега опирам до най-важната част от моята теза. Човек, който преследва малко момче, естествено ще се завтече подире му. Защото знае, че неминуемо ще го настигне. Но немецът постъпва другояче: грабва велосипеда си. Казаха ми, че бил отличен велосипедист. И се решил на това, понеже видял, че момчето също има бързо средство за бягство.

Карта на местността

 

 

— Тоест другия велосипед.

— Да си представим какво е станало по-нататък. Немецът намира смъртта си на пет мили от училището — забележете, не от куршум, който и дете би могло да изстреля, а от жесток удар на силна ръка. Следователно момчето е имало спътник при бягството си. И са бягали бързо, защото опитен велосипедист можал да ги настигне едва след пет мили. Оглеждаме земята около мястото на трагедията. И какво намираме? Следи от крави и нищо повече. Претърсвам широк периметър и на петдесет крачки наоколо не намирам никаква пътечка. Друг велосипедист не може да има нищо общо със самото убийство. А и липсваха следи от човешки стъпки.

— Холмс — извиках, — това е невъзможно!

— Браво! — похвали ме той. — Съвсем правилна забележка. Ако се съди по обяснението ми, невъзможно е, значи трябва да съм сбъркал някъде. Ала сам видяхте всичко. Къде греша според вас?

— Дали не си е пукнал черепа при падане?

— Сред блато ли, Уотсън?

— Не зная вече какво да мисля.

— Хайде, хайде, и по-заплетени загадки сме решавали. Поне имаме достатъчно материал, само трябва да умеем да го използуваме. Елате. След като изчерпахме въпроса с Палмъровите гуми, да видим какво ще ни кажат Дънлоповите с лепенката.

Тръгнахме по следата и известно време вървяхме по нея, но скоро мочурливата равнина премина в продълговат, обрасъл с пирен хълм, а потокът остана зад нас. Не можехме да разчитаме вече на велосипедни следи. От мястото, където видяхме за последен път дирята на гума „Дънлоп“, тя можеше да води или към Холдърнес хол, чиито величествени кули се възправяха на няколко мили отляво, или към едно прихлупено, невзрачно селце точно пред нас, край което според картата минаваше Честърфилдското шосе.

Когато се приближихме до неприветливата и мръсна странноприемница с изображение на петел-борец пред входа, Холмс изведнъж изпъшка исе улови за рамото ми, за да не падне. Беше си изкълчил глезена, а в такива случаи човек е безпомощен. Едва успя да стигне куцешком вратата, където един тантурест, мургав човек в напреднала възраст пушеше черна глинена лула.

— Как сте, мистър Рубин Хейз? — заговори го Холмс.

— А вие кой сте и отде знаете точното ми име? — отвърна селянинът с подозрителен блясък в хитрите очи.

— Нали е написано на фирмата над главата ви. А стопанин лесно се познава. Нямате ли случайно някоя карета в оборите си?

— Не, нямам.

— Не мога да стъпвам с единия крак.

— Е, не стъпвайте.

— Ама не мога да вървя.

— Е, тогава подскачайте на един крак.

Държането на мистър Рубин Хейз никак не беше любезно, ала Холмс го търпеше с възхитително добродушие.

— Вижте какво, уважаеми — каза той. — Зле съм из патил, а искам на всяка цена да продължа, все едно по какъв начин.

— И на мен ми е все едно — промърмори намръщеният ханджия.

— Работата ми е много важна. Давам една златна лира, ако ми услужите с велосипед.

Ханджията наостри уши.

— Къде искате да отидете?

— В Холдърнес хол.

— Да не би да сте приятели на херцога? — полюбопитствува ханджията, като оглеждаше насмешливо окаляното ни облекло.

Холмс се засмя добродушно.

— Така или иначе той ще ни посрещне с радост.

— Защо?

— Защото носим вест за изчезналия му син. Ханджията видимо се сепна.

— Какво, да не сте му хванали дирята?

— Има сведения, че е в Ливърпул. Всеки момент очакват да го намерят.

По грубото, брадясало лице пак премина бързо нещо като сянка. Ханджията изведнъж стана любезен.

— Аз повече от всеки друг имам причина да мразя херцога — каза той, — защото едно време му бях главен кочияш, а се отнесе безчовечно с мен. Повярва на лъжите на един житар и ме уволни най-позорно. Но се радвам, че са издирили младия лорд в Ливърпул, и ще ви помогна да занесете тази вест в Холдърнес хол.

— Благодаря ви — рече Холмс. — Но по-напред да хапнем. А след това можете да докарате велосипеда.

— Аз нямам велосипед. Холмс показа една златна лира.

— Нали ви казвам, човече, нямам. Ще ви дам два коня да стигнете до Холдърнес хол.

— Добре, добре — каза Холмс, — ще говорим пак, след като ни нахраните.

Когато останахме сами в настланата с каменни плочи кухня, изкълченият глезен удивително бързо се оправи. Вече се свечеряваше, но тъй като не бяхме хапвали нищо от сутринта, задържахме се доста време на трапезата. Погълнатият в мислите си Холмс веднъж-дваж се приближи до прозореца и надзърна любопитно навън. През стъклото се виждаше мръсният двор. В дъното му имаше ковачница, където работеше един оцапан със сажди хлапак. От другата страна беше конюшнята. След една от тези разходки Холмс седна отново, но изведнъж скочи от стола си с гръмко възклицание.

— Бога ми, Уотсън, мисля, че открих! — извика той. — Да, да, не може да бъде другояче. Уотсън, спомняте ли си днешните следи от крави?

— Да, от няколко.

— Къде?

— Ами навсякъде. И в блатото, и по пътеката, и около мястото, дето клетият Хайдегер е намерил смъртта си.

— Точно така. А кажете ми сега, Уотсън, колко крави видяхте в равнината?

— Доколкото си спомням, нито една.

— Странно, Уотсън: навред по пътя си виждаме следи, а нито една крава в цялата равнина. Много странно, нали, Уотсън?

— Да, странно.

— А сега, Уотсън, понапънете се, върнете се мислено назад! Представяте ли си тези следи по пътеката?

— Да, представям си.

— Спомняте ли си? Понякога дирите бяха такива, Уотсън — той нареди няколко хлебни трошици по следния начин: — ::::: — а друг път такива: — :˚:˚:˚: и от време на време така: .˚.˚.˚ — Спомняте ли си?

— Не, не си спомням.

— А аз си спомням и мога да се закълна дори. Ала в удобно време ще се върнем там и ще проверим. Сляп ли бях, та не си направих извод!

— А какъв е вашият извод?

— Един-единствен: чудна е тая крава, дето може да се движи и бавно, и в лек галоп, и в бесен кариер. Ей богу, Уотсън, такава хитрост не е за главата на селски ханджия! Пътят ни е чист, ако не се смята оня хлапак в ковачницата. Хайде да се измъкнем и да видим каквото е възможно.

В порутената конюшня имаше два несресани, непочистени коня. Холмс вдигна задния крак на единия от тях и се разсмя с все гърло.

— Стари подкови, а отскоро сложени… стари подкови, а нови гвоздеи. Този случай заслужава да бъде причислен към класическите. Да се отбием в ковачницата.

Хлапакът продължаваше работата си, без да ни поглежда. Забелязах, че очите на Холмс шареха насам-натам сред железните отпадъци и треските, пръснати по пода. Но изведнъж чухме отзад стъпки и се показа ханджията, гъстите му вежди бяха сключени над свирепите очи, мургавото лице — изкривено от злоба.

Той държеше в ръка къса тояга с метална глава и пристъпяше към нас с такъв заплашителен вид, че страшно се зарадвах, когато напипах револвера в джоба си.

— Мръсни шпиони! — крясна той. — Какво търсите тук?

— О, мистър Рубин Хейз — отвърна Холмс невъзмутимо, — май ви е страх да не би да намерим нещо.

С голямо усилие човекът се овладя и суровата му уста се отпусна във фалшива усмивка, по-страшна от присвитите вежди.

— Заповядайте, каквото намерите в ковачницата ми, вземете го — каза той. — Но вижте какво, сър, аз не обичам чужди хора да ми бърникат където им скимне без мое разрешение, затуй колкото по-скоро си уредите сметката и се изметете оттук, толкова по-добре.

— Добре, добре, мистър Хейз… ние съвсем нямахме лоши намерения — отвърна Холмс. — Просто разглеждахме конете ви. Но в края на краищата мога да стигна и пеш. Предполагам, че не е далеч.

— До вратите на Холдърнес хол има не повече от две мили. Ето пътя, отляво. — Той ни проследи с мрачен поглед, докато напуснахме заведението му.

Не вървяхме дълго по пътя, защото щом първият завой ни скри от очите на ханджията, Холмс се спря.

— „Напечено“ беше, както казват децата, в тази странноприемница — проговори той. — И колкото повече се отдалечавам от нея, все по-хладно ми става. Не, не, не бива толкова рано да си вървя оттук.

— Убеден съм — подхвърлих аз, — че този Рубен Хейз знае всичко. Личи, че е голям негодник.

— Аха, такова впечатление ли ви направи? Конете, ковачницата… Да, интересно кътче е този „Боен петел“. Не е зле да му хвърлим тайно още един поглед.

Зад нас се простираше дълъг, полегат склон, осеян със сивкави камъни от варовик. Когато свърнахме от пътя и заизкачвахме нанагорнището, погледнах по посока на Холдърнес хол и видях приближаващ се бързо велосипедист.

— Залягайте, Уотсън! — извика Холмс и сложи тежката си ръка на рамото ми.

Едва успяхме да се скрием и човекът префуча край нас по пътя. Сред облака прах ми се мярна бледо, развълнувано лице — лице, всяка чертица на което изразяваше ужас, със зинала уста, с безумно вторачен напред поглед. Това беше някаква странна карикатура на елегантния Джеймз Уайлдър, с когото се бяхме срещнали снощи.

— Секретарят на херцога! — възкликна Холмс. — Елате, Уотсън, да видим какво ще направи.

Скачайки от камък на камък, след няколко секунди стигнахме място, откъдето главният вход на странноприемницата се откриваше добре. Велосипедът на Уайлдър беше подпрян на стената до входа. Никой не се движеше из къщата, никакви лица не се виждаха през прозорците. Слънцето потъна зад високите кули на Холдърнес хол и бавно се спусна здрач. Изведнъж в полумрака в конюшнята на странноприемницата се запалиха странични фенери на двуколка и скоро чухме тропот на копита, колата изскочи на пътя и препусна с бясна бързина по посока на Честърфилд.

— Какво ще кажете за това, Уотсън? — прошушна Холмс.

— Прилича на бягство.

— Доколкото успях да видя, в двуколката имаше само един човек. Ала положително не е мистър Джеймз Уайлдър, защото ето го на вратата.

От мрака се бе откроил ярко осветен правоъгълник. В средата се чернееше силуетът на секретаря, който с протегната напред глава се взираше в тъмнината. Явно очакваше някого. Най-после по пътя се чуха стъпки, за миг в светлото пространство се мярна втори силует, вратата се затвори и всичко потъна отново в непрогледен мрак. Пет минути по-късно в една стая на първия етаж се запали лампа.

— Интересна клиентела има този „Боен петел“ — каза Холмс.

— Кръчмата е от другата страна.

— Точно така. Тези са тъй да се каже, лични гости на домакина. Но какво търси мистър Джеймз Уайлдър в тази бърлога в такъв късен нощен час и с кого е дошъл да се среща тук? Елате, Уотсън, каквото ще да става, ще се опитаме да видим малко по-отблизо тая работа.

Спуснахме се крадешком на пътя и се залромъквахме към вратата на хана. Велосипедът още стоеше подпрян на стената. Холмс драсна клечка, приближи я до задното колело и когато светлината падна върху гума „Дънлоп“ с кръпка, чух го как изхихика. Над нас беше осветеният прозорец.

— Трябва да надникна там, Уотсън. Ако се наведете и се облегнете на стената, мисля, че ще успея.

След миг краката му бяха на раменете ми. Но едва се качи и веднага скочи обратно.

— Да вървим, приятелю — каза той, — стига толкова за днес. Мисля, че научихме всичко, каквото можахме. До училището има доста път, тъй че колкото по-скоро тръгнем, толкова по-добре.

Докато се мъкнехме изморени по равнината, той почти не пророни дума, а когато стигнахме училището, не влезе там, а свърна към Мекълтънската поща, отдето подаде няколко телеграми. Късно същата нощ го чух да утешава д-р Хъкстейбъл, потресен от трагичната смърт на своя учител, а после влезе в стаята ми бодър и енергичен както сутринта, когато започваше разследването.

— Всичко върви добре, приятелю — каза той. — Обещавам до утре вечер да разгадаем тази тайна.

В единайсет часа на другата сутрин крачехме с моя приятел по прочутата тисова алея на Холдърнес хол. Преведоха ни през разкошния портал от времето на кралица Елизабет I в кабинета на негова светлост. Там заварихме мистър Джеймз Уайлдър, сдържан и любезен, но в играещите му очи и по трепкащото от леки спазми лице още се долавяше снощният безумен ужас.

— Дошли сте да се видите с негова светлост? Съжалявам, но херцогът се чувствува зле. Много е разстроен от трагичната вест. Вчера следобед получихме телеграма от д-р Хъкстейбъл, който ни уведомяваше за находката ви.

— Искам непременно да се срещна с херцога, мистър Уайлдър.

— Но той е в покоите си.

— Тогава ще се наложи да вляза в покоите му.

— Мисля, че е на легло.

— Ще говоря с него там.

Студеното, неумолимо държане на Холмс убеди секретаря, че е безполезно да спори с него.

— Много добре, мистър Холмс; ще му доложа, че сте тук.

След като се бави половин час, най-после великият благородник се показа. Лицето му беше още по-бледо от преди, раменете му бяха отпуснати, сякаш за едно денонощие бе остарял. Поздрави ни с учтив поклон и когато седна, рижата му брада се разстла върху писалището.

— Какво има, мистър Холмс? — запита той.

Но очите на приятеля ми бяха впити в секретаря, който стоеше прав до креслото на своя господар.

— Ваша светлост, мисля, че ще мога да говоря по-свободно в отсъствието на мистър Уайлдър.

Секретарят леко пребледня и хвърли на Холмс злобен поглед.

— Щом ваша светлост желае…

— Да, да; най-добре да излезете… И тъй, мистър Холмс, какво имате да ми казвате?

Моят приятел изчака да се затвори вратата зад оттеглилия се секретар.

— Ваша светлост — заговори той, — моят колега д-р Уотсън и аз имаме уверението на д-р Хъкстейбъл, че за случая е предложена награда. Бих искал да потвърдите това със собствените си уста.

— Разбира се, мистър Холмс.

— Ако съм правилно осведомен, ще платите пет хиляди лири стерлинги на оня, който ви каже къде е вашият син?

— Точно така.

— И още хиляда на човека, който ви назове лицето или лицата, които го държат в плен.

— Точно така.

— Във второто условие несъмнено са включени не само похитителите, но и тези, които са се наговорили да го задържат в сегашното му положение?

— Да, да — извика херцогът нетърпеливо. — Ако свършите работата си добре, мистър Шерлок Холмс, не ще имате причина да се оплаквате от моята свидливост Приятелят ми потри мършавите си ръце с очебийна алчност, която ме учуди, тъй като знаех, че е скромен човек.

— Предполагам, че това на масата е чековата книжка на ваша светлост — каза той. — Ще ви помоля да ми попълните чек за шест хиляди лири стерлинги. Добре ще бъде също да го барирате. Имам текуща сметка в клона на „Кепитъл енд каунтиз банк“ на Оксфорд стрийт.

Като се изправи строго на креслото си, негова светлост изгледа смразяващо моя приятел.

— Шегувате ли се, мистър Холмс? Въпросът едва ли е за шега.

— Ни най-малко, ваша светлост. Аз говоря съвсем сериозно.

— Какво искате да кажете тогава?

— Искам да кажа, че съм заслужил наградата. Аз зная къде е синът ви и познавам най-малко един от тия, които го задържат.

Рижата брада на херцога се открояваше още по-ярко на смъртно бледото му лице.

— Къде е синът ми? — произнесе той задъхан.

— Той е, или по-право снощи беше в странноприемницата „Бойният петел“, на около две мили от вратите на вашия парк.

Херцогът се отпусна на креслото си.

— А кого обвинявате?

Отговорът на Шерлок Холмс ме смая. Той пристъпи бързо напред и докосна херцога за рамото.

— Обвинявам вас — каза той. — А сега, ваша светлост, ще ви помоля за чека.

Никога няма да забравя изражението на херцога, когато скочи и разпери ръка да се улови за нещо, сякаш се плъзгаше в пропаст. После със свръхчовешко усилие да възвърне самообладанието си на аристократ седна и закри лице с длани. Минаха няколко минути, докато проговори.

— Какво знаете? — запита той най-после, без да вдига глава.

— Снощи ви видях заедно.

— Известно ли е това на друг освен на приятеля ви?

— Никому не съм говорил.

С треперящи пръсти херцогът взе писалка и отвори чековата си книжка.

— Аз ще удържа на думата си, мистър Холмс. Веднага ще ви напиша чек, колкото и неприятни да ми са сведенията, с които сте се сдобили. Когато предлагах наградата, съвсем не мислех, че събитията ще се развият така. Но предполагам, че вие и вашият приятел сте дискретни хора, нали, мистър Холмс?

— Не ви разбирам, ваша светлост.

— Ще бъда откровен, мистър Холмс. Ако само вие двамата знаете истината, не е нужно тя да получава гласност. Мисля, че сумата, която ви дължа, е дванайсет хиляди лири стерлинги, така ли?

Но Холмс се усмихна и поклати глава.

— Опасявам се, ваша светлост, че работата не може да се уреди така лесно. Някой трябва да отговаря за смъртта на този учител.

— Но Джеймз няма нищо общо с нея. Не бива да го държите отговорен. Тя беше дело на тоя звяр, на този негодник, когото имал нещастието да използува.

— Според мен, ваша светлост, когато човек се репи на едно престъпление, той носи морална отговорност за всяко друго престъпление, произтекло от него.

— Що се отнася до моралната, мистър Холмс, безспорно вие сте прав. Но не и в очите на закона. Не може да бъде съден човек за убийство, на което не е присъствувал и от което се отвращава и възмущава не по-малко от вас. Щом научи за него, той ми направи пълно признание, толкова беше ужасен и изпълнен с угризения. Без да губи нито час, скъса окончателно с убиеца. Ох, мистър Холмс, вие трябва да го спасите… трябва да го спасите! Моля ви, спасете го!

Неспособен повече да се владее, херцогът крачеше назад-напред из стаята със сгърчено лице, размахвайки из въздуха стиснати пестници. Най-после се оправи и седна отново до писалището си.

— Благодаря ви, че дойдохте тук, преди да говорите другиму — каза той. — Така можем поне да обмислим как да потулим този ужасен скандал.

— Именно — рече Холмс. — Според мен, ваша светлост, това може да стане само при абсолютна и пълна откровеност помежду ни. Готов съм да помогна на ваша светлост според възможностите си; но за тази цел трябва да зная всички подробности за случая. Доколкото разбрах, думите ви се отнасяха за мистър Джеймз Уайлдър, в смисъл, че той не е убиецът.

— Да, убиецът избяга.

Шерлок Холмс се усмихна хладно.

— На ваша светлост изглежда не са известни способностите ми, иначе нямаше да си въобразите, че е толкова лесно да се отървете от мен. Снощи в единайсет часа по мое донесение в Честърфилд бе арестуван мистър Рубин Хейз. Преди да изляза от училището тази сутрин, получих телеграма от началника на местната полиция.

Херцогът се облегна на креслото си и се вторачи смаяно в моя приятел.

— Вие изглежда имате свръхчовешки способности — каза той. — Значи Рубин Хейз е задържан? Това може само да ме радва, стига да не навреди на съдбата на Джеймз.

— Вашия секретар?

— Не, сър, моя син.

Този път беше ред на Холмс да се учуди.

— Трябва да ви призная, ваша светлост, че това е нещо ново за мен. Ще ви помоля да ми обясните по-добре.

— Няма да крия нищо от вас. Съгласен съм, че в безизходното положение, до което ни докара безумната ревност на Джеймз, за предпочитане е пълната откровеност, колкото и мъчителна да е за мен. Когато бях млад, мистър Холмс, аз обичах с такава страст, на която човек е способен само веднъж в живота. Предложих на любимата си брак, но тя отказа от страх да не би той да навреди на кариерата ми. Ако беше жива, уверявам ви, нямаше да се оженя за никоя друга. Но тя умря и ми остави това единствено дете, което заради нея обичах и се грижех за него. Не можех да призная официално, че съм му баща, но му осигурих най-доброто образование и когато възмъжа, остана при мен. Но ненадейно узна тайната ми и оттогава използува правата и възможностите си да предизвика скандал, който би ме опозорил. Присъствието му е отчасти причина за злополучния край на брака ми. Но най-лошото е, че още отначало намрази дълбоко моя малък син и законен наследник. Може би ще запитате защо при тези обстоятелства продължавах да държа Джеймз под своя покрив. Ще ви отговоря: защото виждах в лицето му неговата майка и заради нея, милата, страдах толкова време. С обноските си той непрекъснато ми напомняше и втълпяваше скъпия й образ. Нямах сили да го изгоня. Но се страхувах да не направи нещо лошо на Артър, тоест лорд Солтайр, и за да предпазя детето, го пратих в училището на д-р Хъкстейбъл.

Джеймз успял да се свърже с тоя човек, Хейз, понеже ханджията беше един от арендаторите ми, а Джеймз — управител на моите имоти. Този човек е негодник по рождение, ала кой знае защо Джеймз се сприятелил с него. Той винаги е имал влечение към такива типове. Във всеки случай, когато Джеймз решил да отвлече лорд Солтайр, той си осигурил съдействието на този човек. Спомняте си, че тоя последен ден писах на Артър. Но Джеймз отворил писмото и пъхнал бележка, с която молел Артър да се срещне с него в една горичка близо до училището, която наричат Дивия гъстак. Накарал момчето да дойде, като си послужил с името на херцогинята. Вечерта Джеймз пристигнал с велосипед — разказвам ви това според собствените му признания — и казал на Артър, с когото се срещнал в гората, че майка му се е затъжила за него, че го чака в равнината и че ако в полунощ дойде пак в гората, ще намери човек с кон, който ще го заведе при нея. Горкият Артър се хванал в клопката. Дошъл на срещата и заварил този тип Хейз, който водел пони. Артър го яхнал и потеглили. Изглежда — Джеймз разбрал това едва вчера, — някой ги преследвал, Хейз ударил преследвача с тояга и човекът умрял от раните си. Хейз закарал Артър в странноприемницата си „Бойният петел“, където го заключил в една стая на горния етаж и оставил да го пази мисис Хейз, иначе добра жена, но послушна робиня на тоя звяр, мъжа й.

Ето, мистър Холмс, такова беше положението, когато преди два дни ви видях за пръв път. Тогава имах представа за истината не повече от вас. Ще попитате: какво е подтикнало Джеймз да постъпи така? Ще ви отговоря: в омразата му към моя наследник имаше нещо крайно безразсъдно, фанатично. Той е разчитал сам да наследи всичките ми имоти и не можел да се примири със законите в този смисъл, които му пречели. Но имал и по-тънка сметка. Искал е да анулирам завещанието, смятайки, че това зависи от мен. Възнамерявал да се споразумее с мен — да ми върне Артър, ако анулирам завещанието и му припиша имотите си. Много добре е знаел, че никога няма сам да поискам съдействието на полицията. Казвам, че е имал намерение да ми предложи такава сделка, но в действителност това не стана, защото събитията го изпреварили и нямал време да изпълни плановете си.

Всичките му коварни замисли рухнали, щом вие открихте трупа на Хайдегер. Тази, новина ужаси Джеймз. Научихме я вчера, когато седяхме заедно в този кабинет. Д-р Хъкстейбъл бе пратил телеграма. Джеймз беше толкова съкрушен и развълнуван, че смътните подозрения, които изпитвах през всичкото време, изведнъж се превърнаха в увереност, и направо го разобличих. Той направи пълно самопризнание. После ме помоли още три дни да пазя тайна, за да може гнусният му съучастник да спаси жалкия си живот. Отстъпих — както винаги съм отстъпвал — пред молбите му и Джеймз моментално се завтече към „Бойният петел“ да предупреди Хейз и да му помогне да избяга. Не можех да отида там по светло, защото щях да предизвикам сплетни, но щом се мръкна, забързах нататък да видя моя скъп Артър. Намерих го жив и здрав, но неизразимо ужасен от страшното злодеяние, на което е бил очевидец. За да изпълня обещанието си, неохотно се съгласих да го оставя още три дни на грижите на мисис Хейз, защото ако уведомях полицията къде се намира, трябваше непременно да кажа и кой е убиецът, а този убиец не можеше да бъде наказан, без да повлече със себе си и моя нещастен Джеймз. Поискахте откровеност, мистър Холмс, позволете ми сега да поискам от вас същото, след като ви разказах всичко, без да се опитвам да увъртам или да крия нещо. Бъдете и вие на свой ред откровен с мен.

— Ще бъда — отвърна Холмс. — Най-напред, ваша светлост, трябва да ви кажа, че в очите на закона вие сте в много сериозно положение. Укрили сте углавно престъпление и сте съдействували в бягството на убиеца, защото не се съмнявам, че Джеймз Уайлдър е взел пари от ваша светлост, за да помогне на съучастника си да избяга.

Херцогът кимна утвърдително.

— Това е наистина много сериозен въпрос. Но според мен още по-осъдително е отношението на ваша светлост към малкия ви син. Оставили сте го три дни в тази бърлога.

— Тържествено ми обещаха…

— Какво струват обещанията на такива хора? Никой не ви гарантира, че няма да го отвлекат отново. За да угодите на престъпния си по-голям син, вие излишно сте изложили вашия невинен по-малък син на неминуема опасност. Това с нищо не може да се оправдае.

Гордият господар на Холдърнес хол не беше свикнал да го мъмрят така в аристократичните му покои Кръв нахлу във високото му чело, но съвестта го караше да мълчи.

— Ще ви помогна, но само при едно условие: да повикате лакея си и да ми позволите да му дам нужните разпореждания.

Без да пророни дума, херцогът натисна електрическия звънец. Влезе слуга.

— Сигурно ще ви бъде приятно да чуете — каза Холмс, — че вашият млад господар е намерен. Херцогът желае незабавно да замине екипаж за странноприемницата „Бойният петел“, за да прибере лорд Солтайр… А сега — продължи Холмс, когато зарадваният лакей изчезна, — след като осигурихме бъдещето, бихме могли да си позволим да бъдем по-снизходителни към миналото. Тъй като не съм служебно лице, не смятам за нужно да разгласявам всичко, каквото зная, щом правдата е възтържествувала. Що се отнася до Хейз, не мога нищо да гарантирам. Него го чака бесилка, а аз няма да помръдна пръста си да го спася от нея. Какво ще разкрие, не мога да кажа, но несъмнено ваша светлост е в състояние да го накара да проумее, че е в негов интерес да мълчи. В полицията ще го обвинят, че е отвлякъл момчето с цел да получи откуп. Ако не разберат сами каква е работата, не виждам причина да им внушавам по-широко тълкувание. Но искам да предупредя ваша светлост, че по-нататъшното присъствие на мистър Джеймз Уайлдър във вашия дом може да ви причини само неприятности.

— Съзнавам това, мистър Холмс, и вече се разбрахме да се махне завинаги оттук и да отиде да си търси щастието в Австралия.

— В такъв случай, ваша светлост, тъй като сам заявихте, че всички неблагополучия в брачния ви живот се дължали на неговото присъствие, предлагам, доколкото ви е възможно, да поправите грешката си спрямо херцогинята и да се опитате да възстановите така злополучно прекъснатите предишни отношения.

— И за това съм се погрижил, мистър Холмс. Тази сутрин писах на херцогинята.

— В такъв случай — каза Холмс, като стана, — мисля, че аз и приятелят ми можем да се поздравим за щастливите резултати от краткото ни посещение в Севера. Искам обаче да изясня още един малък въпрос. Този тип Хейз е заковал на конете си подкови, имитиращи следите на крави. От мистър Уайлдър ли е научил тази хитрост?

Херцогът помълча; на лицето му беше изписано силно учудване. После отвори вратата и ни покани в една голяма стая, подредена като музей. Заведе ни до стъклената витрина в ъгъла и ни посочи надписа.

„Тези подкови — гласеше той — са намерени при разкопките в крепостния ров на Холдърнес хол. Те са предназначени за коне, но отдолу са изковани във формата на раздвоено копито, за да заблуждават преследвачите. Изглежда, че са принадлежали на някой от владетелите на Холдърнес хол през средните векове, който се е занимавал с разбойничество.“

Холмс отвори витрината и като наслюнчи пръста си, прокара го по една от подковите. По кожата му остана тънък слой отскорошна тиня.

— Благодаря ви — каза той и пак намести стъклото.

— Това е второто интересно нещо, което виждам на Север.

— А кое е първото?

Холмс сгъна чека и го сложи внимателно в бележника си.

— Аз съм беден човек — каза той, като потупа нежно бележника и го пъхна колкото се може по-дълбоко във вътрешния си джоб.

Черния Питър

Моят приятел никога не беше демонстрирал толкова добра умствена и физическа форма, колкото през 1895 година. Нарастващата слава водеше до огромна клиентела, но ще бъда недискретен, ако дори намекна за самоличността на именитите особи, които прекрачваха скромния ни праг на улица „Бейкър“. Холмс обаче, като всички велики творци, живееше заради самото изкуство и, с изключение на случая с херцог Холдърнес, рядко искаше голямо възнаграждение за неоценимите си услуги. Така бе погълнат от самата работа — или така своенравен, — че често отказваше помощта си на влиятелни и богати личности, когато задачата не му се нравеше, а в същото време посвещаваше седмици неимоверно усърдие на делата на някой скромен клиент, чийто случай притежаваше онези необикновени и драматични черти, които привличаха въображението му и поставяха на изпитание находчивостта му.

В паметната 1895 година вниманието му бе заето от любопитна и противоречива поредица случаи — от знаменитото му разследване на смъртта на кардинал Тоска, проведено по изричното желание на негово светейшество, до ареста на Уилсън — спечелилия си лоша слава дресьор на канарчета, с което броят на злодеите в Ийст енд бе намалял с един. Почти веднага след тези два прочути случая се разигра трагедията в Удманс Лий — крайно неясната смърт на капитан Питър Кери. Затова смятам, че спомените за делата на господин Шерлок Холмс няма да са пълни, ако не включват разказа за тази необикновена афера.

Честите и продължителни отсъствия на приятеля ми от квартирата ни през първата седмица на юли ми подсказаха, че се е заел с някакъв случай. От отбиването на неколцина грубовати мъже, които търсеха капитан Базил, разбрах, че Холмс работи под някоя от безбройните си дегизировки, с които криеше забележителната си самоличност. Той разполагаше с най-малко пет скривалища в разни лондонски квартали, в които можеше да се преобрази. Не ми казваше нищо за делата си, но и аз не бях човек, който би настоявал за нечие доверие. Първият намек обаче, който ми даде за посоката на разследването си, бе необичаен. Беше излязъл рано сутринта, а аз тъкмо бях седнал да закусвам, когато той влезе в стаята с нахлупена шапка и дълго копие с назъбено острие, което носеше под мишница като чадър.

— Боже Господи, Холмс — възкликнах. — Нали не си ходил из Лондон с това нещо?

— Отидох с файтон до касапина и обратно.

— До касапина ли?

— И се връщам страшно огладнял. Никой не може да оспори, драги ми Уотсън, ползата от физическите упражнения преди закуска. Но съм готов да се обзаложа, че за нищо на света няма да познаеш какви точно бяха упражненията ми.

— Дори няма и да опитвам.

Той се подсмихваше, докато си сипваше кафе.

— Ако можеше да надникнеш през задния вход на магазина на Алардис, щеше да видиш прасе, провесено на кука от тавана и един господин със запретнати ръкави, който бясно го мушка с това оръжие. Този разпален човек бях аз и със задоволство се уверих, че дори и да напрегна всички сили, не мога да промуша прасете с един-единствен удар. Искаш ли да опиташ и ти?

— За нищо на света. Но защо си правил това?

— Защото ми се струваше, че има някаква връзка със загадката в Удманс Лий. О, Хопкинс, снощи получих ватата телеграма, очаквах ви. Заповядайте, седнете при нас.

Посетителят ни беше много енергичен мъж, трийсетгодишен, облечен в семпъл костюм от туид, но с изправената стойка на човек, свикнал да носи униформа. Веднага го познах — Станли Хопкинс, младия полицейски инспектор, за чието бъдеще Холмс хранеше големи надежди, а младежът от своя страна изразяваше възхищението и уважението на ученика към научните методи на прочутия частен детектив. Хопкинс седна в креслото свъсил вежди и с израз на дълбоко униние.

— Не, сър, благодаря ви. Закусих, преди да дойда. Прекарах нощта в града, защото вчера се явих на доклад.

— И какво докладвахте?

— Провал, сър, пълен провал.

— Не сте постигнали никакъв напредък?

— Никакъв.

— Хубава работа! Трябва да разгледам по-отблизо нещата.

— Умолявам ви да го сторите, господин Холмс. Това е първата ми голяма възможност, а се намирам в задънена улица. За Бога, елате в провинцията и ми помогнете.

— Е, по някаква случайност вече прочетох с известно внимание всички налични показания, включително доклада за разследването. Впрочем, какви са заключенията ви за кесията с тютюн, открита на местопрестъплението? Не води ли към някаква следа?

Хопкинс изглеждаше изненадан.

— Тази кесия е била на убития, сър. Вътре са изписани инициалите му. Освен това е от тюленова кожа. А той е стар морски вълк.

— Но не е имало лула.

— Не, не намерих лула. Той самият рядко е пушел. Но може да е държал малко тютюн за приятели.

— Несъмнено. Споменавам го само защото, ако аз се занимавах с това убийство, най-вероятно разследването ми щеше да тръгне именно от тук. Но моят приятел, доктор Уотсън, не знае нищо за случая, а и на мен няма да ми навреди още веднъж да чуя как са протекли събитията. Очертайте накратко само най-важното.

Станли Хопкинс извади от джоба си едно листче.

— Тук съм записал няколко дати от живота на убития капитан Питър Кери. Роден е през 1845-а, значи е умрял на петдесет години. Бил изкусен ловец на тюлени и китове. През 1883 година командвал кораб за лов на тюлени „Нарвал“ от Дънди. Тогава една след друга направил няколко успешни експедиции и на следващата година се пенсионирал. След това попътувал няколко години и накрая купил малкото имение Удманс Лий, недалеч от улица „Форест“ в Съсекс. Там прекарал шест години до смъртта си преди една седмица. Имало някои необичайни неща около него. Обикновено изглеждал като строг пуритан — мълчалив, мрачен човек. Домакинетвото му се състояло от жена му, двайсетгодишната му дъщеря и две прислужнички. Те не се задържали, понеже работата в Удманс Лий никак не била приятна, а понякога ставала просто нетърпима. Капитанът често се напивал и когато го прихванело, се превръщал в същински дявол. Известно било, че посред нощ пъдел жена си и дъщеря си от къщата, гонел ги из парка и ги пердашел, така че писъците им отеквали в цялото село. Дори на съд го били изправили, защото се нахвърлил да бие стария свещеник, който го убеждавал да промени поведението си. С две думи, господин Холмс, опасен човек е бил Питър Кери, а доколкото разбрах, не е бил по-различен и когато е командвал кораб. Викали му Черния Питър, и не само заради мургавата кожа и черната буйна брада, но и заради изблиците, които превръщали в ад живота на хората наоколо. Излишно е да уточнявам, че съседите никак не са го обичали и са странели от него; не чух една добра дума за него след ужасната му смърт. Вие, господин Холмс, сигурно сте прочели за бараката му в отчета от следствието, но вероятно приятелят ви не е чувал за нея. На неколкостотин метра от къщата той сам бил построил дъсчена барака, в която спял нощем; викал й „каютата“. Къщичката е малка, само с една стая пет на три метра. Държал ключа в джоба си, сам си оправял леглото, сам си чистел и не позволявал на никого да прекрачи прага й. От двете страни имало прозорчета с пуснати завеси, които никога не отварял. Едното гледало към пътя и когато нощем вътре светело, хората го сочели и се чудели какво ли прави вътре Черния Питър. Именно на това прозорче, господин Холмс, дължим една от малкото улики, които събрахме при разследването. Спомняте си, че един каменоделец на име Слейтър, идвайки от Форест роуд към един часа през нощта — два дни преди убийството, — докато минавал край парка, спрял и погледнал към светлото квадратче сред дърветата. Той се кълне, че върху завесата ясно се очертавала сянката на мъж, застанал в профил, и това не бил Питър Кери. Сянката била на мъж с брада, но къса и щръкнала, различна от брадата на капитана. Така твърди той, но преди това два часа е бил в кръчмата, а и къщичката е на известно разстояние от пътя. Освен това става дума за понеделник, а престъплението е извършено в сряда. Във вторник Питър Кери бил в едно от най-мрачните си настроения, зачервен от алкохола и свиреп като звяр. Фучал из къщата, а жените се разбягвали, щом го чуели да се задава. Късно вечерта се прибрал в бараката си. Към два през нощта дъщеря му, която спяла на отворен прозорец, чула ужасен крясък, но не му обърнала внимание, понеже не било необичайно да вика и да крещи, когато се напиел. Към седем часа сутринта едната прислужничка забелязала, че вратата на бараката е отворена, но ужасът на всички от този човек бил толкова голям, че едва към обед се осмелили да отидат и да видят какво е станало с него. Когато надникнали през отворената врата, пред тях се открила толкова страшна гледка, че се втурнали към селото, пребледнели от ужас. Един час след това аз бях вече на местопрестъплението и поех разследването. Както знаете, господин Холмс, не се плаша лесно, но кълна ви се, че потреперих, когато надникнах в онази стаичка. Мухите бръмчаха в хор, а подът и стените бяха като в кланица. Стаята наистина бе като каюта на кораб. В единия край имаше койка, моряшки сандък, разни карти и схеми и картина на „Нарвал“, на полицата бяха наредени корабни дневници — съвсем като в капитанска каюта. И сред всичко това изпъкваха лицето му, сгърчено като на грешник, подложен на адски мъчения, и отметната в агония глава с щръкнала нагоре буйна прошарена брада. Мощният му гръден кош бе пронизан от стоманен харпун, забит в дървената стена зад него. Напомняше бръмбар, прикован в хербарий. Беше мъртъв, разбра се, като смъртта явно е настъпила в мига, когато е надал последния си ужасен вик. Познавам вашите методи, сър, и ги приложих. Забраних да се мести каквото и да било и внимателно разгледах земята отвън, както и пода на стаята. Нямаме никакви следи.

— Тоест вие не сте видели никакви следи?

— Уверявам ви, сър, нямаше.

— Мили Хопкинс, разследвал съм безброй престъпления, но досега не съм срещал убиец с криле. Докато се придвижва на два крака, престъпникът ще оставя някакви отпечатъци и следи, все нещо, макар и дребно, няма да остане на същото място, и изследователят ще го забележи. Невъзможно е в тази оплискана в кръв стая да не е имало някаква следа, която да ни помогне. Но от доклада разбирам, че все пак не сте успели да пропуснете няколко предмета.

Младият инспектор трепна при ироничната забележка на приятеля ми.

— Проявих глупост, като не ви повиках още тогава. Но вече е късно за съжаления. Да, в стаята имаше няколко предмета, които събуждаха особено интерес. На първо място, харпунът, с който е извършено престъплението. Бил е свален от поставката на стената. Останалите два бяха там, но мястото на третия беше празно. На поставката беше гравирано: „Нарвал, Дънди“. Това показваше, че престъплението е извършено в пристъп на ярост и убиецът е грабнал първото оръжие, което му е попаднало пред очите. Фактът, че трагедията се е разиграла в два часа през нощта, а Питър Кери е бел облечен подсказваше, че е имал среща с убиеца, което се потвърждаваше и от бутилката ром и двете използвани чаши на масата.

— Да — съгласи се Холмс, — мисля, че и двете ви заключения са допустими. Имаше ли в стаята друг алкохол освен ром?

— Да, на сандъка имаше стойка с бренди и уиски. Но това не беше важно за нас, тъй като гарафите бяха пълни догоре.

— И въпреки това присъствието им не е без значение — отбеляза Холмс. — Но нека чуем кои са останалите предмети, които според вас имат връзка със случая.

— Кесията за тютюн на масата.

— В коя част на масата?

— По средата. Беше от необработена тюленова кожа, с кожена връв. Надписана е с инициалите „П. К.“. Вътре имаше половин унция силен тютюн.

— Отлично. Нещо друго?

Станли Хопкинс извади от джоба си зацапан бележник. Корицата му бе олющена и овехтяла, страниците — пожълтели. На първата пишеше: „Дж. Х. Н.“ и „1883“. Холмс сложи бележника на масата и го разгледа с обичайната си съсредоточеност, докато ние с Хопкинс надничахме през рамото му. На втората страница се четяха буквите „К. А. Ж.“, а под тях — няколко колони цифри. Имаше още няколко заглавия — Аржентина, Коста Рика и Сан Пауло, и след всяко от тях знаци и цифри.

— Какво е заключението ви? — попита Холмс.

— Изглежда, са списъци на ценни книжа. Реших, че „Дж. Х. Н.“ са инициалите на някой брокер, а може би „К. А. Ж.“ е неговият клиент.

— Защо не опитате с „Канадска атлантическа железница“? — предложи Холмс.

Станли Хопкинс изруга през зъби и се тупна с юмрук по крака.

— Какъв глупак съм! — възкликна. — Разбира се, точно така. Значи „Дж. Х. Н.“ са единствените инициали, които трябва да разгадаем. Вече прегледах старите списъци на борсата, но не открих вътрешен или външен брокер с тези инициали. И все пак смятам, че това е най-важната следа, с която разполагам. Ще признаете, господин Холмс, че е много вероятно тези инициали да са на втория човек в стаята, с други думи — на убиеца. Освен това твърдя, че щом в случая се появява документ, който засяга голямо количество ценни книжа, поне на първо време той ни подсказва мотива на престъплението.

Изражението на Шерлок Холмс показваше, че той е поразен от това разкритие.

— Трябва да призная, че сте прав и в двете си предположения — каза той. — Честно казано, този бележник, който не излезе на бял свят по време на разследването, променя всичките ми представи. В хипотезата, която си бях изградил, няма място за него. Опитахте ли се да проследите някои от споменатите ценни книжа?

— В момента са отправени запитвания към различни борси, но се опасявам, че пълният списък на акционерите в тези южноамерикански концерни може да се намери само в Южна Америка и че проследяването им ще отнеме няколко седмици.

Холмс разглеждаше с лупата си корицата на бележника.

— Няма съмнение, потъмняла е.

— Да, сър, петното е от кръв. Казах ви, че взех бележника от пода.

— Петното отгоре ли беше или отдолу?

— Откъм дюшемето.

— Което, естествено, доказва, че бележникът е бил изпуснат след извършването на престъплението.

— Точно така, господин Холмс. Оцених този факт и заключих, че убиецът го е изпуснал, когато е хукнал навън. Беше недалеч от вратата.

— Предполагам, че сред вещите на убития не са намерени акции?

— Нито една.

— Имате ли някакви основания да подозирате кражба?

— Не, сър. Нищо не е докосвано.

— Скъпи приятелю, този случай обещава да се окаже доста интересен. Значи е имало нож, така ли?

— Сгъваем нож, неотворен. Беше в краката на убития. Госпожа Кери потвърди, че е на съпруга й.

За малко Холмс потъна в размисъл.

— Е — рече накрая, — май ще се наложи да огледам на място.

— Благодаря ви, сър. За мен ще е истинско щастие.

Холмс шеговито се закани с показалец.

— Преди седмица задачата щеше да е по-лесна — каза той. — Но и сега посещението ми може да не се окаже напълно безрезултатно. Уотсън, много ще се радвам да ме придружиш, ако имаш свободно време. Хопкинс, можете да повикате файтон, след петнайсет минути съм готов да потегля за „Форест“.

 

 

Слязохме на малка гара и известно време пътувахме сред дърветата, останали от просторните гори, които навремето са задържали саксонските нашественици — непроходимия гъсталак, бранил в продължение на шейсет години Британия. Големи части от горите бяха изсечени, тъй като областта е била първото средище на обработка на желязо в страната и дърветата са се използвали за топене на рудата. Сега занаятът се бе изместил към по-богатите находища на север и единствено опустошените дъбрави и огромните белези в земята напомняха за предишното оживление. В една просека на горист хълм видяхме дълга и ниска каменна къща, а недалеч от нея се виеше пътят. По-близо до него, обградена от трите страни с гъсталак, бе къщичката, обърната с вратата и с един прозорец към нас. Това бе местопрестъплението.

Станли Хопкинс ни отведе първо до къщата, където ни представи на съсухрена сивокоса жена, вдовицата на убития, чието измъчено и прорязано от дълбоки бръчки лице и зачервените й очи със затаен в тях ужас говореха за дългогодишното страдание и тормоза, на които е била подложена. До нея беше дъщеря й, бледо русокосо момиче, което с предизвикателно блеснали очи ни каза, че се радва за смъртта на баща си и благославя затрилата го ръка. В дома на Черния Питър Кери продължаваше да цари ужас и когато излязохме на слънце, въздъхнахме с облекчение и тръгнахме по пътеката, отъпкана през тревата от жертвата.

Бараката беше съвсем проста постройка, дървена, с дъсчен покрив, с един прозорец до вратата и един отзад. Станли Хопкинс извади ключа от джоба си и посегна към ключалката, но в следващия миг застина, а на лицето му се изписаха тревога и изненада.

— Някой се е опитал да разбие вратата — каза той.

Нямаше съмнение в това. По дървото имаше следи от остър инструмент, бели под боята, сякаш току-що направени. Холмс оглеждаше прозореца.

— Опитвал се е да влезе и от тук. Не е успял. Май е бил много беден крадец.

— Много странно — каза инспекторът. — Ей Богу, тези белези ги нямаше снощи.

— Може пък някой от селото да е проявил любопитство — предположих.

— Малко е вероятно. Малцина биха се осмелили дори да стъпят наоколо, камо ли да се опитат да разбият вратата на бараката. Вие какво мислите за това, господин Холмс?

— Мисля, че съдбата е много благосклонна към нас.

— Искате да кажете, че човекът ще се появи пак?

— Много е вероятно. Не е очаквал, че вратата ще бъде заключена. Опитал се е да отвори с джобно ножче. Не е успял. Какво би направил?

— Би се върнал следващата нощ с по-подходящ инструмент.

— И аз така мисля. Ако не го причакаме, пропускът ще е само наш. Да разгледаме сега бараката отвътре.

Следите от трагедията вече ги нямаше, но мебелите в стаичката все още бяха на местата си от нощта на престъплението. В продължение на два часа Холмс най-съсредоточено разглеждаше всички предмети, но по изражението му личеше, че не намира онова, което търси. Само веднъж прекъсна старателното си дирене.

— Вземали ли сте нещо от тази полица, Хопкинс?

— Не, нищо не е местено.

— Но тук липсва някакъв предмет. В този ъгъл на полицата слоят прах е по-тънък. Може би е имало легнала книга. Или кутия. Е, повече нищо не мога да сторя. Хайде да се поразходим из красивите дъбрави, Уотсън, и да посветим няколко часа на птиците и цветята. Хопкинс, по-късно пак ще се видим тук, за да разберем дали ще успеем да се запознаем по-отблизо със снощния посетител.

Минаваше единайсет часа, когато направихме малката си засада. Хопкинс искаше да оставим вратата отключена, но Холмс бе на мнение, че това би събудило подозрения у непознатия. Ключалката беше съвсем проста и за отварянето й бе достатъчен по-здрав нож. Освен това Холмс предложи да изчакаме не в бараката, а отвън, скрити в храстите до задния прозорец. Така щяхме да можем да наблюдаваме нашия човек, ако запали свещ, и да видим каква е целта на тайното му среднощно посещение.

Седяхме дълго и отегчително и все пак изпитвахме нещо от тръпката на ловеца, залегнал до вира, за да чака ожаднелия звяр. Какво ли свирепо чудовище можеше да се нахвърли отгоре ни в мрака? Дали свиреп тигър, който може да бъде победен само след тежка битка с острите зъби и нокти, или спотайващ се чакал, опасен само за слабия и невъоръжения?

Седяхме свити в храстите, без да продумваме, и чакахме неизвестния посетител. Отначало бдението ни се разнообразяваше от стъпките на неколцина окъснели селяни или от гласове, стигащи до нас от селото. Но едно след друго всичко затихна и наоколо се възцари гробна тишина, с изключение на камбанените удари от далечна църква, които ни съобщаваха колко е часът, и тихия шепот на дъждеца в листака над нас.

Малко след като удари два и половина, в най-тъмната част от нощта, се стреснахме от приглушен, но все пак достатъчно остър звук откъм портата. Някой идваше по пътеката. Пак настъпи продължителна тишина и почти бях решил, че тревогата е фалшива, когато от другата страна на бараката се чуха прокрадващи се стъпки и миг след това — стържене и звън на метал. Някой се опитваше да отвори ключалката! Този път прояви по-голямо умение или беше взел по-подходящ инструмент, защото по едно време се чу изщракване и пантите изскърцаха. После някой драсна кибритена клечка и след миг равномерната светлина от запалена свещ изпълни вътрешността на бараката. Прозрачната завеса не скриваше нищо от вторачените ни погледи.

Среднощният посетител беше млад човек, хилав и слаб с черни мустаци, подчертаващи бледнината на лицето му. Изглеждаше малко над двайсет години. Не бях виждал толкова уплашен човек — зъбите му тракаха, ръцете и краката му трепереха. Беше облечен като джентълмен, със спортно сако и панталон, на главата си имаше каскет. Озърташе се боязливо. Остави свещта на масата и се скри от очите ни в един от ъглите. Върна се с голям корабен дневник, който бе взел от полицата. Опря се на масата и припряно запрелиства тома, докато стигна до мястото, което явно търсеше. После ядно го захлопна, постави го обратно в ъгъла и угаси свещта. Тъкмо се обръщаше, за да се отдалечи от бараката, когато ръката на Хопкинс го пипна за яката му и чух ужасеното му възклицание, щом разбра, че е заловен. Запалихме свещта отново и видяхме окаяния си пленник, треперещ и сгърчен в ръцете на инспектора. Вътре се отпусна на сандъка и ни огледа безпомощно един след друг.

— Е, млади човече — каза Станли Хопкинс. — Кой сте вие и какво търсите тук?

Мъжът събра сили, за да ни погледне по-уверено.

— Вие сигурно сте детективи? — каза той. — Мислите, че имам нещо общо със смъртта на капитан Питър Кери. Уверявам ви, невинен съм.

— Ще проверим това — каза Хопкинс. — Най-напред как се казвате?

— Джон Хопли Нелжън.

Видях как Холмс и Хопкинс бързо се спогледаха.

— Какво правите тук?

— Мога ли да разчитам на дискретността ви?

— Категорично не.

— Защо тогава да ви казвам?

— Ако не отговорите, процесът срещу вас може да свърши зле.

Младежът потрепери.

— Добре, ще ви кажа, защо не! Макар че никак не бих искал отново да вадя на бял свят този отдавнашен скандал. Чували ли сте за Доусън и Нелигън?

По изражението на Хопкинс се четеше, че не е, но Холмс изглеждаше заинтригуван.

— Имате предвид банкерите от Югозападна Англия — каза той. — Те фалираха, понеже дължаха един милион, разориха половината селски семейства в Корнуол, а Нелигън изчезна.

— Точно така. Той е мой баща.

Най-сетне научавахме нещо и все пак не беше ясно каква бе връзката между избягалия банкер и капитан Питър Кери, прикован на стената с един от собствените му харпуни. Изслушахме с най-голямо внимание разказа на младежа.

— Всъщност случаят засягаше баща ми, Доусън се беше пенсионирал. Аз бях тогава на десет години, достатъчно голям, за да усетя срама и ужаса. Оттогава непрекъснато край мен се говори, че баща ми е откраднал всички ценни книжа и е избягал. Това не е вярно. Той смяташе, че ако има достатъчно време да ги продаде, всичко ще се оправи и кредиторите ще си получат парите до последния шилинг. Отплава с малката си яхта за Норвегия точно преди да подпишат заповедта за арестуването му. Помня последната вечер, когато се сбогува с майка ми. Остави ни списък на ценните книжа, които взема, и се закле, че ще се върне с гордо вдигната глава и че никой от доверилите му се няма да пострада. Повече нищо не се чу за него. Изчезна безследно с яхтата. С майка ми знаехме, че той, яхтата и акциите, които беше взел, са на дъното на морето. Но един наш верен приятел, търговец, откри преди известно време, че някои от ценните книжа, които баща ми бе взел, са се появили отново на лондонската борса. Представяте ли си изумлението ни? В продължение на месеци се опитвах да ги проследя и накрая след много перипетии и трудности разбрах, че първоначалният продавач е капитан Питър Кери, собственикът на тази къщичка. Естествено, поинтересувах се що за човек е. Разбрах, че е командвал китоловен кораб, който трябвало да се върне от северните морета точно по времето, когато баща ми бе отплавал за Норвегия. Нея есен времето било бурно, почти непрекъснато духали ураганни ветрове. Нищо чудно яхтата на баща ми да е била отнесена на север и да е срещнала кораба на капитан Питър Кери. Какво бе станало с баща ми? Така или иначе, ако успеех да разбера от капитан Питър Кери как тези ценни книжа са стигнали до борсата, щеше да се докаже, че баща ми не ги е продал и че когато ги е взел, не е имал намерение да се облагодетелства. Дойдох в Съсекс, за да поговоря с капитана, но същата нощ той беше убит. Прочетох в доклада от разследването описанието на бараката му, в което се казваше, че е пазел тук старите корабни дневници. Помислих си, че ако успея да разбера какво се е случило през август 1883 година на борда на „Нервал“, може би ще реша загадката около смъртта на баща ми. Снощи направих опит да стигна до тези дневници, но не можах да отворя вратата. Тази нощ успях, но само за да установя, че страниците за онзи месец са откъснати. Е, и се озовах в ръцете ви.

— Това ли е всичко? — попита Хопкинс.

— Да — очите на младежа шареха неспокойно.

— И нямате какво повече да ни кажете?

Той сякаш се колебаеше.

— Не.

— Значи миналата нощ за пръв път идвахте тук?

— Да.

— Тогава как ще обясните това? — извика Хопкинс, като протегна уличаващия бележник с инициалите на пленника ни на първата страница и кървавите петна върху корицата.

Клетият младеж направо рухна. Зарови лицето си в длани и целият се разтресе.

— Откъде го взехте? — простена той. — Мислех, че съм го изгубил в хотела.

— Достатъчно! — неумолимо отсече Хопкинс. — Всякакви по-нататъшни изявления могат да бъдат използвани в съда срещу вас. Сега ще дойдете с мен в полицейското управление. Е, господин Холмс, много съм ви задължен на вас и вашия приятел, че дойдохте чак дотук, за да ми помогнете. Е, и без вас щях да доведа случая до успешен завършек, но въпреки това ви благодаря. Запазил съм ви стаи в хотел „Брамбълтай“, така че можем заедно да идем до селото.

— Ти какво ще кажеш, Уотсън? — попита Холмс, докато пътувахме за Лондон следващата сутрин.

— Чувствам, че не си доволен.

— Напротив, скъпи ми Уотсън, съвсем доволен съм. Но това не пречи да не одобрявам методите на Станли Хопкинс. Той ме разочарова. Очаквах повече от него. Човек винаги трябва да търси и някаква друга възможност и да я проверява. Това е първото правило в едно криминално разследване.

— В този случай каква е тази възможност?

— Посока на разследване, която следвам самият аз. Може да не отведе доникъде. Не знам още. Но ще я проследя докрай.

На улица „Бейкър“ няколко писма очакваха Холмс. Той скъса плика на едно от тях, разгърна го и захихика победоносно.

— Отлично, Уотсън! Напредваме по избрания път. Имаш ли телеграфни бланки? Би ли написал няколко съобщения от мое име? „Съмнър, корабен агент «Ратклиф хайуей». Пратете трима, да пристигнат утре сутрин десет. Базил.“ Така ме знаят по ония места. Другата е: „Инспектор Станли Хопкинс. Улица «Лорд» 46, Брикстън. Елате закуска утре девет и половина. Важно. Телеграфирайте, ако не можете. Шерлок Холмс.“ Този дяволски случай, Уотсън, ме преследва вече десет дни. Смятам скоро да се отърва от него. Вярвам, че утре ще го приключа завинаги.

Инспектор Станли Хопкинс се яви точно в посочения час и заедно седнахме пред превъзходната закуска, приготвена от госпожа Хъдсън. Младият детектив беше окрилен от успеха си.

— Наистина ли мислите, че заключението ви е абсолютно вярно? — попита Холмс.

— Не мога да си представя по-ясен случай.

— На мен не ми се струва убедително.

— Учудвате ме, господин Холмс. Какво повече може да се иска?

— Всичко ли обяснява хипотезата ви?

— Без съмнение. Установих, че младият Нелигън е пристигнал в хотел „Брамбълтай“ в същия ден, когато е било извършено престъплението. Казал, че ще играе голф. Стаята му била на партера и можел да излиза, когато си поиска. Същата нощ е отишъл до Удманс Лий, срещнал се е с Питър Кери в бараката, скарал се е с него и го е убил с харпуна. После, ужасен от извършеното, е побягнал, като е изпуснал бележника, който е бил взел, за да разпита Питър Кери за различните акции. Вероятно сте забелязали, че пред някои от тях е поставен знак, но пред повечето няма. Отбелязаните са били засечени на Лондонската борса, докато останалите вероятно още са били у Кери, а Нелигън по собствените му думи е горял от нетърпение да си ги върне, за да се разплати с кредиторите на баща си. След бягството известно време не е посмял да се върне в бараката. Накрая все пак е трябвало да го направи, за да получи важните сведения. Не смятате ли, че всичко е просто и очевидно?

Холмс се усмихна и поклати глава.

— Струва ми се, че теорията ви има само един недостатък, Хопкинс, и той е, че е невярна. Опитвали ли сте да прободете тяло с харпун? Не сте? Не бива, драги, да пропускате такива подробности. Приятелят ми Уотсън може да потвърди, че посветих цяла сутрин на това занимание. Не е никак лесно и изисква много яка и опитна ръка. Ударът е бил нанесен с такава сила, че върхът се е забил дълбоко в стената. Как си представяте този анемичен младеж да нанесе толкова свиреп удар? Той ли е човекът, който е пил ром с Черния Питър посред нощ? Неговия профил ли са видели през прозореца два дни преди това? Не, Хопкинс, не, съвсем друг човек трябва да търсим, много по-страшен.

Докато Холмс говореше, лицето на детектива все повече се издължаваше. Всичките му надежди и амбиции рухваха. Но все пак не искаше да се предаде без бой.

— Не можете да отречете, че Нелигън е бил там онази нощ, господин Холмс. Доказва го бележникът. И въпреки вашите възражения доказателствата, с които разполагам, са достатъчни за съдебните заседатели. Освен това, господин Холмс, така или иначе, аз държа в ръцете си моя убиец. А къде е вашият?

— Смея да предположа, че е на стълбите — каза спокойно Холмс. — Мисля, Уотсън, че добре ще сториш, ако придърпаш револвера си така, че да ти е подръка — той стана и остави на масата изписан лист. — Готови сме вече.

Отвън се разнесе глъчка и госпожа Хъдсън отвори вратата, за да съобщи, че трима мъже са дошли при капитан Базил.

— Поканете ги да влязат един по един — каза Холмс.

Първият беше дребно валчесто човече с румени бузи и пухкави бели бакенбарди. Холмс беше извадил от джоба си едно писмо.

— Как е името ви? — попита той.

— Джеймс Ланкастър.

— Съжалявам, Ланкастър, но екипажът вече е попълнен. Ето ви половин суверен за безпокойството. Влезте в онази стая и изчакайте няколко минути.

Вторият беше висок и суховат, с права коса и хлътнали бузи. Казваше се Хю Патинс. Той също беше отпратен, като получи половин суверен и нареждането да изчака.

Третият кандидат изглеждаше страховито. Свирепа булдогоподобна физиономия, обрамчена от буйна коса и брада, черни очи, проблясващи под гъстите надвиснали вежди. Той поздрави и застана в моряшка стойка, като въртеше в ръце фуражката си.

— Името ви? — попита Холмс.

— Патрик Кеърнс.

— Китоловец?

— Да, сър. Трийсет и пет години съм бил в морето.

— Предполагам, че сте от Дънди.

— Да, сър.

— И сте готов да тръгнете на плаване с изследователски кораб?

— Да, сър.

— За каква надница?

— Осем лири месечно.

— Можете ли да отплавате веднага?

— Начаса, щом си стегна багажа.

— Носите ли си документите?

— Да, сър — и той извади от джоба си свитък измачкани и омазнени листа. Холмс им хвърли един поглед и му ги върна.

— Точно вие сте ми нужен. Договорът е на онази масичка. Ако го подпишете, ще смятаме въпроса за уреден.

Морякът прекоси стаята с люлееща се походка и взе писалката.

— Тук ли да подпиша? — попита, наведен над масата.

Холмс се наведе през рамото му и протегна длани надолу.

— Това ще свърши работа — каза той.

Чух метално изщракване и рев като на разярен бик. В следващия миг Холмс и морякът се търкаляха вкопчени на пода. Мъжът беше толкова як, че и с белезниците, които Холмс така ловко заключи около китките му, бързо щеше да надвие приятеля ми, ако ние с Хопкинс не се бяхме притекли на помощ. Едва когато опрях до слепоочието му студеното дуло на револвера, той разбра, че съпротивата е безполезна. Завързахме глезените му с въже и се изправихме, задъхани от борбата.

— Трябва да ви се извиня, Хопкинс — каза Холмс, — опасявам се, че бърканите яйца изстинаха. Но съгласете се, че ще привършите закуската с много по-голям апетит при мисълта, че сте довели случая до победен завършек.

Станли Хопкинс беше онемял от изумление.

— Не знам какво да кажа, господин Холмс — избъбри накрая изчервен. — Май от самото начало съм бил пълен глупак. Сега разбирам и не бива никога да го забравям, че съм един чирак, а вие сте майстор. Но макар да виждам какво сторихте, все още не разбирам как успяхте, и не ми е ясно какво означава всичко това.

— Хайде, хайде — каза Холмс добродушно. — Всички се учим от грешките си, а вашият урок от този случай е, че не бива никога да си затваряте очите за друга възможност. Младият Нелигън така бе заел съзнанието ви, че дори не допуснахте мисълта за Патрик Кеърнс, истинския убиец на Питър Кери.

Дрезгавият глас на моряка заглуши разговора ни.

— Не се оплаквам, сър — каза той, — че ме малтретирате по този начин, но настоявам да наричате нещата с истинските им имена. Казвате, че съм убил Питър Кери, а аз го наказах. Не е същото. Може да не вярвате на думите ми. Може би мислите, че дрънкам измислици.

— Ни най-малко — каза Холмс. — Да чуем какво имате да кажете.

— Ще го чуете и, кълна се в Бога, всичко е истина до последната думичка. Знаех що за птица е Черния Питър, и когато извади ножа, преди да успее да го отвори, го намушках с харпуна, понеже знаех, че въпросът е той или аз. Така умря той. Можете да ме наричате убиец. Но по-добре да умра с примка на шията, отколкото с ножа на Черния Питър, забит в сърцето ми.

— Как се озовахте там? — попита Холмс.

— Ще ви разкажа всичко от самото начало. Само ми позволете да поседна, за да говоря по-лесно. Стана през август 1883 година. Питър Кери беше капитан на „Нарвал“, а аз — китоловец. Прибирахме се у дома след плаване сред ледените блокове, имаше силен насрещен вятър, а бурята от юг продължаваше цяла седмица, когато се натъкнахме на малка лодка, отнесена на север. В нея имаше само един човек, при това не беше моряк. Екипажът бил решил, че потъва, и отпратил към норвежкия бряг със спасителната лодка. Вероятно всички се бяха удавили. И така, взехме го на борда и той дълго разговаря с капитана в каютата му. Целият му багаж беше една метална кутия. Доколкото знам, името му така и не се разбра и втората нощ той изчезна, сякаш изобщо не го беше имало. Казаха ни, че или се е хвърлил в морето, или е бил пометен от ураганния вятър. Само един човек знаеше какво стана с него — аз. С очите си видях как капитанът го хвана за глезените и го хвърли в тъмното два дни преди да се появят светлините на Шетландските острови. Не казах на никого и зачаках да видя какво ще излезе. Когато се върнахме в Шотландия, никой не попита за нищо. Някакъв непознат загинал при нещастен случай, на никой не му беше до разследване. Скоро след това Питър Кери заряза морето и успях да го открия едва сега, след толкова години. Предполагах, че бе извършил престъплението заради съдържанието на металната кутия и че сега ще може да ми плати, за да си държа устата затворена. Открих къде е, с помощта на един моряк, който го бил срещнал в Лондон, и пристигнах в селцето, за да го притисна. Първата вечер се държа разумно и обеща достатъчно пари, за да сляза от корабите и да си живея спокойно докрай. Остана да уредим всичко последващата нощ. Когато дойдох, го заварих мъртвопиян и разярен. Седнахме, пийнахме и се разприказвахме за доброто старо време, но с всяка следваща чаша лицето му все по-малко ми харесваше. Зърнах харпуна на стената и си рекох, че току-виж ми се наложило да го използвам. Най-сетне той се хвърли върху мен, бълвайки слюнки и ругатни, по очите му разбрах, че се кани да ме убие, в ръката му се появи сгъваем нож. Но така и не успя да го отвори, защото го намушках с харпуна. Мили Боже! Как изкрещя само! Не мога да спя, лицето му е пред очите ми! Известно време не можех да мръдна, кръвта му шуртеше; но всичко остана мирно и тихо и аз се окопитих. Огледах се и видях металната кутия на полицата. Принадлежеше колкото на Питър Кери, толкова и на мен, взех я и излязох. Но като последен глупак си забравих на масата кесията с тютюна. А сега стигам до най-чудното. Едва бях излязъл от бараката, когато чух, че някой се задава. Мушнах се в храстите. Някакъв мъж се промъкна, влезе в бараката, извика, все едно видя призрак, и побягна презглава. Кой беше и какво искаше — не знам. А аз вървях петнайсет километра, взех влака в Тънбридж Уелс и пристигнах в Лондон, без никой да ме надуши. Когато отворих кутията, видях, че вътре има не пари, а някакви книжа, които няма да посмея да продам. Вече не можех да изнудвам Питър Кери и заседнах в Лондон без пукнат шилинг. Нищо не ми оставаше освен занаята. Прочетох обявата, че за добри пари се търсят китоловци, отидох при корабните агенти и те ме пратиха тук. Това знам и пак ще кажа, че законът трябва да ми е благодарен, задето отмъстих на Питър Кери, и парите за въжето могат да бъдат спестени.

— Пределно ясно изявление — отбеляза Холмс, като стана и запали лулата си. — Смятам, Хопкинс, че трябва незабавно да закарате пленника си на сигурно място. Тази стая не е много подходяща за килия, а и господин Патрик Кеърнс заема твърде много място.

— Господин Холмс — каза Хопкинс, — не зная как да изразя признателността си. Но продължавам да не разбирам как постигнахте това.

— Просто имах късмета да проследя правилната нишка от самото начало. Ако знаех за този бележник, може би и моето внимание щеше да бъде отклонено от него като вашето. Но всичко, което чух, сочеше в една-единствена посока. Необикновената сила, умелото боравене с харпуна, ромът, кесията от тюленова кожа със силен тютюн — всичко насочваше подозренията към моряк, и то китоловец. Бях убеден, че инициалите „П. К.“ на кесията са съвпадение, тъй като той рядко е пушел, а и в бараката не се бе намерила лула. Помните, че попитах дали е имало уиски и бренди. Кой, ако не моряк, би предпочел ром, ако има на разположение и тези напитки? Да, сигурен бях, че е моряк.

— И как го открихте?

— Драги мой, задачата се оказа много проста. Ако беше моряк, нямаше съмнение, че е бил с Питър Кери на „Нарвал“. Доколкото успях да разбера, той е служил само на този кораб. Проверих имената на всички членове на екипажа на „Нарвал“ през 1883 година. Когато видях сред китоловците името на Патрик Кеърнс, търсенето ми се увенча с успех. Предположих, че вероятно е в Лондон и гори от желание да напусне възможно най-скоро страната. Затова прекарах няколко дни в Ийстенд под предлог, че подготвям арктическа експедиция, и обявих изгодни условия за китоловци, които ще плават под командването на капитан Базил. Ето го резултата!

— Великолепно! — възкликна Хопкинс. — Великолепно!

— Трябва да освободите Нелигън колкото може по-скоро — посъветва го Холмс. — Признавам, че според мен му дължите извинение. Металната кутия трябва да му бъде върната, но, разбира се, акциите, продадени от Питър Кери, са изгубени завинаги. Ето го файтона, Хопкинс, можете да отведете пленника си. Ако искате да присъствам на процеса, пишете ми. С доктор Уотсън ще бъдем в Норвегия, скоро ще ви изпратя точния адрес.

Смъртта на Чарлз Огъст Милвъртън

Измина доста време от събитията, за които искам да разкажа в настоящата история и въпреки всичко трябва все пак да внимавам много. Спазих определен срок, в който дори и с недомлъвки или крайно сдържано нямах морално право да оповестявам фактите. Но сега, след като главното действуващо лице е недостижимо за човешкия закон, ще се опитам да пиша за този случай по такъв начин, че да не навредя никому. Участвувах от началото до края с моя приятел Шерлок Холмс така че тази история е и моя. Читателят ще ме извини за това, че някои дати или факти умишлено ще скрия, но това е с цел да не може по пътя на умозаключенията да се открие някой или някои от истинските участници в това мошеническо дело.

Беше хладна, даже мразовита зимна вечер. Холмс и аз, след като направихме една от обичайните си вечерни разходки, се прибрахме у дома. Беше около шест часа. Когато приятелят ми запали лампата, светлината падна върху поставената на масата визитна картичка. Холмс я видя и с възглас на отвращение я хвърли на пода. Вдигнах я и прочетох:

Чарлз Огъст Милвъртън

Апълдор Тауърс

Хампстед

Посредник

— Кой е този? — запитах аз.

— Най-лошият човек на Лондон — отговори Холмс, като седна и протегна крака към огъня. — Не е ли написано нещо на гърба на картичката?

Обърнах я.

— Ще дойда в 6 ч. и 30 минути. Ч. О. М. — прочетох аз.

— Хм. Сега ще бъде тук. Какво изпитвате, Уотсън, когато стоите пред змиите в зоологическата градина? Не чувствувате ли погнуса и омраза при вида на тези лигави, отровни твари с техния леден поглед и зли, плоски муцуни? Точно такива усещания ме кара да изпитвам Милвъртън. По време на кариерата си съм срещал поне петдесет убийци и престъпни типове, но никой от тях не ме е отвратил в такава висока степен, както този „юнак“. А въпреки това не мога да го избегна. Трябва да знаете, че той идва по моя покана.

— Но що за човек е този Милвъртън?

— Ще ви кажа, Уотсън. Това е кралят на всички изнудвачи. Да помага небето на онзи мъж, а още повече на онази жена, чието добро име се окаже във властта му. Узнавайки техните тайни, той ще ги изстисква и изстисква с усмихната физиономия и каменно сърце, докато не стигне докрай. В работата си е гений; в честните търговски отношения неговата школа би се класирала отлично. Неговият метод е следният: той разпространява слух, че е готов да заплати висока цена за компрометиращи писма на богати хора или лица с високо обществено положение. Този особен вид стока той получава не само от лакеи и прислужници, които не се погнусяват да предават господарите си, но и от благородни мерзавци, използували преди това доверието или разположението на жените. Милвъртън упражнява професията си без да се скъпи. Известно ми е, че е заплатил 700 фунта на един лакей само за една бележка от два реда. В резултат той разори едно знатно семейство. Тази стока се появява на пазара, става собственост на Милвъртън и трябва да знаете, че в тази голяма столица ще се намерят стотици хора, които пребледняват, щом чуят неговото име. Никой не знае коя ще бъде следващата му жертва, защото е много богат и хитър й не му се налага да работи ежедневно. Той е в състояние да пази в продължение на няколко години своята карта и като опитен играч да я изиграе на масата, когато мизата е най-висока. Аз ви казах, че той е най-лошият човек в Лондон и наистина ви питам би ли могъл да се сравни разбойника, който в яда си убива с тояга своя другар, с този човек, който без да бърза, методично тормози душите на хората и изопва нервите им докрай, с единствената цел да увеличава богатството на своите и без това препълнени със злато чували? Рядко съм слушал Холмс да говори така разгорещено.

— Но нали има закони — възразих аз, — така че и на него може да му се намери майсторът?

— Теоретично — да, практически — не. Каква е ползата за жената, че го е натикала за няколко месеца в затвора, след като тя самата е осъдена от обществото на морална смърт, а може би и ще посегне сама на живота си? Жертвите му не смеят да парират неговите удари. Ако Милвъртън само веднъж сгреши и се опита да изнуди някое невинно лице, тогава бихме могли да го заловим, но той е хитър като дявола. Не, не, трябва да се намери друг начин на борба с него.

— А за какво ще идва сега?

— Една знатна клиентка ми повери печалния си случай. Това е лейди Ива Брейсуел — най-красивата девойка, чиято звезда изгря в светския живот през миналия сезон. Нейната сватба с херцог Дъвъркор е определена за след две седмици. В ръцете на този мерзавец има няколко необмислени, но обърнете внимание — само необмислени писма, които са и били написани от един беден земевладелец. Тези писма са достатъчни, за да попречат да се състои сватбата. Милвъртън ще ти изпрати на херцога, ако не му бъде заплатена голяма сума. Поръчано ми е да се срещна с него и по възможност да преговаряме.

В този момент на улицата се чу конски тропот и скърцане на колела. Погледнах през прозореца и видях великолепна карета, запрегната в двойка чудесни коне; ярката светлина на фенера се отразяваше от блестящите задници на благородните животни. Лакеят отвори вратата и от каретата излезе нисък и пълен мъж, облечен в палто е яка от каракул. След минута той беше вече в стаята.

Чарлз Огъст Милвъртън беше петдесетгодишен, с голяма, умна глава, кръгло подпухнало и избръсната лице, застинала усмивка, остри сиви очички, които живо проблясваха зад големи очила в златни рамки. Би могъл да прилича на Пикуик, ако не беше залепената му усмивка и хладния блясък на внимателните проницателни очи. Гласът му беше мек и приятен и подхождаше на добродушната му външност, когато приближаваше с протегната пухкава ръка, изразявайки съжаление, че не ни е заварил при първото си посещение.

Холмс остави без внимание протегнатата му ръка, лицето му остана каменно и хладно като гранит. Усмивката на Милвъртън стана още по-широка, той вдигна рамене, свали палтото си и след като го, сгъна внимателно и положи върху облегалката на стола, седна.

— Този джентълмен? — запита той, като направи плавен жест към мен. — Няма ли да бъде недискретно?

— Доктор Уотсън е мой приятел и колега.

— Чудесно, господин Холмс. Протестирах само в интерес на нашата клиентка. Работата е толкова деликатна…

— Доктор Уотсън вече знае за нея.

— Значи можем да пристъпим към работа. Вие твърдите, че действувате от името на лейди Ива. Тя упълномощила ли ви е да приемете моите условия?

— Какви ваши условия?

— Седем хиляди фунта.

— А в случай на несъгласие?

— Уважаеми господине, тежко ми е да обсъждам този въпрос, но ако сумата не ми бъде изплатена до четиринадесети, то сватба разбира се, на осемнадесети няма да има.

Непоносимата му усмивка, стана още по-любезна.

Холмс се замисли.

— Струва ми се, че имате запас от излишна увереност — каза той. — Аз съм запознат със съдържанието на писмата. И моята клиентка ще постъпи така, както аз я посъветвам. Сам разбирате, че указанията, които ще получи от мен ще бъдат: най-искрено да разкаже на херцога всичко и да се осланя на неговото великодушие.

Милвъртън се разсмя.

— Очевидно вие не познавате херцога — рече той.

По разстроеното лице на моя приятел разбрах, че е слушал достатъчно за бъдещия жених.

— В тези писма няма нищо лошо — продължи Холмс.

— Те са смели… много смели — отвърна Милвъртън. — Лейди Ива умее добре да се изразява. Но аз ви уверявам, че херцог Дъвъркор няма да успее да оцени това. Впрочем, ако вие мислите другояче, да спрем дотук. Въпросът е чисто делови. Разбирам, че вие считате, че ако писмата попаднат у херцога, вашата клиентка само ще спечели. В такъв случай е лудост да се заплаща за тях каквато и да е сума.

Милвъртън стана и взе палтото си. Холмс посивя от ярост.

— Почакайте — успя да се овладее той. — Излишно бързате. Ние, разбира се, ще направим всичко, за да избегнем скандала.

Милвъртън отново седна.

— Аз бях уверен, че вие точно така ще погледнете на въпроса — промърмори той.

— Лейди Ива — хаза Холмс — не е богата. Бъдете сигурен, че даже две хиляди фунта означават за нея разорение, да не говорим за сумата, която вие сте и поискал. Поради тази причина смея да ви помоля да се спрем на цената, която, преди малко споменах и да и върнете писмата, защото съм убеден, че това е всичко, което можете да получите от нея.

Милвъртън се разля в усмивка, а в очите му заиграха истински пламъчета.

— Сигурен съм, че това, което казвате за възможностите на младата дама, е истина — каза той. — Но помислете за този брак — такъв подходящ случай! Какво ли не биха направили за нея роднините и приятелите и. Аз мисля, че вие сте в състояние да им внушите, че за нея няма по-подходящ сватбен подарък от тази връзка писма. Обяснете им, че това ще и достави много по-голяма радост от всички лондонски свещници и скъпи вази!

— Това е невъзможно — възрази Холмс.

— Боже мой, колко жалко! — възкликна Милвъртън, измъквайки от джоба си голям бележник. — Все ми се струва, че нашите дами наемат лоши съветници, които не умеят да ги приучват към повече усилия. Погледнете тук!

Той измъкна от един плик с герб малка записка.

— Това принадлежа… но нека да не бъдем нескромни. Впрочем утре мога да ви съобщя името на тази дама, чийто мъж ще получи тази хартийка. И то пак поради причината, че тя не иска да заплати определената от мен нищожна сума. А можеше да обмени брилянтите си й да ми донесе парите в полунощ. Много жалко. Спомняте ли си внезапния срив в отношенията между мис Майлз и полковник Доркинг два дена преди сватбата? И защо? Не, звучи почти невероятно, някакви си пари! „Морнинг поуст“ описа този случай. А вие продължавате да се пазарите, вие, за когото казват, че сте здравомислещ човек и то когато на карта са поставени честта и бъдещето на вашата клиентка. Учудвате ме, господин Холмс!

— Аз ви съобщих истината — възрази Холмс. — Тези пари моята клиентка не би могла да намери. Даже сумата, която ви назовах, никак не е малка. Отказвате се от нея и погубвате щастието на жената, така ли да разбирам? Какво ще спечелите от това?

— Сгрешихте, господин Холмс! Разгласяването по косвен път на позорящите факти на мен ми носи печалба. Осем или десет са случаите, при които ми се наложи да „накажа“ моите жертви. Когато се разнесе слухът по какъв начин ги „наказвам“, то останалите жертви стават благоразумни и кротки. Разбирате ли?

Холмс скочи от мястото си.

— Хванете го отзад, Уотсън! Не го оставяйте да избяга оттук! Сега, сър, ще прегледаме бележника ви.

Милвъртън бързо, като мишка се мушна в ъгъла и опря гръб в стената.

— Господин Холмс, господин Холмс — бързо проговори гой, като разкопча сакото си и изваждайки голям револвер, продължи. — Очаквах нещо по-оригинално! С подобно отношение съм се сблъсквал няколко пъти и вярвайте без всякакъв успех за противната страна. Проверете, че съм въоръжен до зъби и няма да се поколебая да употребя оръжие, защото законът е на моя страна. Да не ме смятате за глупак, че да помъкна всички писма тук! Ето че отново сгрешихте, господин Холмс! А сега, джентълмени, желая ви лека нощ, предстоят ми още две срещи, а Хампстед е далеко!

Милвъртън направи няколко крачки до стола, взе палтото си и като държеше ръка върху револвера, тръгна към вратата. Хванах стола за облегалката, но Холмс поклати глава и аз го пуснах. Намигвайки и кланяйки се, като се усмихваше мазно, Милвъртън напусна стаята, а след няколко секунди чухме звука от вратичката на каретата му и копитата на конете зачаткаха по настилката.

Холмс продължаваше да седи пред огъня, пъхнал дълбоко ръце в джобовете на панталона, главата му беше ниско отпусната, а погледът — втренчен в разгорелите се въглища в камината. Това продължи половин час. След това с рязко движение се изправи на крака, като човек, взел решение, и влезе в спалнята си. Малко след това оттам излезе наконтен занаятчия с козя брадичка и съвсем свободни маниери. Той запали глинената си лула от лампата и хвана дръжката на вратата.

— Ще се върна скоро, Уотсън — рече Холмс и изчезна в мрака на нощта.

Разбрах, че приятелят ми започва атаката срещу Чарлз Огъст Милвъртън. Но на мен и на сън не би ми дошло наум как ще се развият по-нататък събитията.

Няколко дни подред Холмс излизаше в този вид по най-различно време, но освен, че пътува до Хампстед и че не си губи времето напразно, друго нищо не узнах. Накрая, през една дъждовна вечер, когато бурята беснееше зад стъклата на прозорците, той се прибра, свали костюма си, седна пред огъня и се разсмя от сърце.

— Нима не забелязвате, Уотсън, че в последните дни моето внимание е погълнато от ухажването на една жена?

— Не.

— В такъв случай ви съобщавам, че се сгодих.

— Скъпи приятелю. Позволете ми да ви поздра…

— Дамата е прислужницата на Милвъртън.

— Господи, Холмс!

— Бяха ми нужни сведения, Уотсън, а само тя можеше да ми ги даде.

— Не ви ли се струва, че сте отишъл твърде далеч?

— Беше необходимо. Сега аз съм майстор-калайджия, наричам се Аскът и работите ми процъфтяват. Всяка вечер ние се разхождахме и разговаряхме. Господи! Какви разговори! За всеки случай узнах всичко, което ми беше нужно. Сега познавам Милвъртън като петте си пръста.

— Холмс, ами девойката?

Той повдигна рамене.

— Мили Уотсън, вие нищо не разбирате. Но за ваше спокойствие ви съобщавам, че имам съперник, който веднага ще заеме мястото ми в сърцето на девойката. Веднага щом ми види гърба. Каква чудесна нощ!

— Нима харесвате такова време?

— Само защото е удобно за нас. Имам намерение тази нощ да проникна в дома на Милвъртън.

Загубих дъх и ме побиха тръпки. Холмс каза всичко това с мрачна и непреклонна решителност. За миг само, като мълния през съзнанието ми преминаха всички възможни последици от този риск — разкриване, арестуване, отхвърляне от обществото, позор и в резултат — моят най-добър приятел — в ръцете на Милвъртън.

— За Бога, Холмс! Размислете — провикнах се аз.

— Скъпи, Уотсън! Вие знаете, че не обичам необмислените постъпки — За да стигна до това разрешение на въпроса, значи, че съм мислил дълго. Освен това познавам степента на риска. От ваша гледна точка аз извършвам престъпление пред закона. Помислете! Утре е последният възможен ден да измъкнем компрометиращите писма. Казано между нас, това е своеобразен дуел между мен и Милвъртън. При първата размяна на удари, вие сте свидетел, победата беше на негова страна. Но схватката продължава. Прочие, Уотсън, когато този негодник беше тук, вие имахте желание да ми помогнете. Тази бедна жена няма достатъчно средства, а между роднините и приятелите и няма нито един, който да застане зад нея нито с воля, нито със средства.

— Всичко това никак не ми харесва, но виждам, че това е единственият начин — казах аз. — Кога тръгваме?.

— Вие няма да дойдете с мен.

— В такъв случай и вие няма да ходите никъде — възразих. — Давам ви честната си дума (която никога не съм нарушавал), че веднага ще намеря файтон и ще отида в полицията, където ще съобщя за вашите намерения, ако не ми обещаете, че и аз ще дойда с вас.

— Не можете с нищо да ми помогнете.

— Откъде сте сигурен? Нима сте предвидил всичко, което може да ви се случи. Както и да е, моето решение остава непроменено. Не пренебрегвайте факта, че аз също имам репутация и чувство за собствено достойнство.

Отначало Холмс изглеждаше доста ядосан, но постепенно лицето му се проясни и той ме тупна по рамото.

— Добре, скъпи приятелю, нека така да бъде. Много години живяхме в една квартира; не трябва да изневеряваме на традицията. Ако не ни провърви, ще делим една килия. Признавам си, винаги съм считал, че от мен би излязъл чудесен престъпник. Сега ни се отдава блестяща възможност да проверим тази теория.

Холмс извади от раклата голям кожен несесер и като го отвори, ми показа няколко лъскави инструмента.

— Това е съвременен касоразбивачески комплект. Тук има всичко необходимо. Има и елмаз за рязане на стъкло, различни шперцове и всякакви приспособления, необходими и едновременно доказващи прогреса на цивилизацията. Има даже специален фенер. Така че всичко е наред. Имате ли безшумни обувки?

— Разбира се. Обувки за тенис с гумени подметки.

— Чудесно. А маска?

— Мога да направя от черна коприна.

— Забелязвам у вас вродена склонност към такива неща. Добре, направете маските. Ще похапнем преди тръгване студена закуска. Сега е осем и половина. В единадесет трябва да бъдем на Чърч роуд. Оттам имаме четвърт час до Апълдор Тауърс. Ще започнем нашата работа малко преди полунощ. Милвъртън спи много дълбоко и винаги си ляга в десет и половина. Ако всичко е благополучно, ще си бъдем у дома в два часа с писмата на лейди Ива в джоба.

Облякохме фракове, за да приличаме на хора, излизащи от театър. На Оксфорд стрийт наехме файтон и пристигнахме до Хампстед. След като се разплатихме с кочияша, вдигнахме яките и закопчахме дрехите догоре, защото духаше пронизващ вятър и беше студено.

— Работата е много деликатна — рече Холмс. — Документите се намират в кабинета на Милвъртън. Заключени са в сейф. Кабинетът е съединен със спалнята. Както при всички пълни хора, надарени с добро здраве, нашият негодник има здрав сън. Агата (така се нарича годеницата ми) твърди, че не можеш с топ да го събудиш. Милвъртън има секретар, който през целия ден е в кабинета, ето защо избрах нощния поход. Има и зло куче, което налита на всеки. Тъй като в последните две вечери отивах при Агата късно, тя започна да затваря кучето. Вижте сега — това е къщата — тази голямата, в дъното на парка. Ще минем през вратата, после край лавровите храсти. Време е да слагаме маските. Както забелязахте, не свети ни един прозорец. Всичко е наред.

Сложихме маските и превъплъщавайки се в истински разбойници, се промъкнахме към мрачния безмълвен дом. От едната страна имаше покрита веранда с няколко прозореца и две врати.

— Това е спалнята му — прошепна Холмс. — Наред с нея е вратата на кабинета. За съжаление заключена е с ключ и в допълнение резе. Ще вдигнем много шум, докато отстраним тези препятствия. Ще заобиколим. Отзад има оранжерия, която е съединена с гостната.

Оранжерията също беше заключена, но Холмс изряза едно от стъклата на вратата, пъхна ръката си в отвора, отключи вратата и от този момент нататък ние станахме престъпници. Лъхна ни влажен и топъл въздух от зимната градина и тежки, омайващи аромати от екзотичните растения. Холмс ме хвана над лакътя и в тъмното бързо ме поведе покрай храстите, чиито клонки ни шибаха, в лицата. Моят приятел притежаваше още една забележителна способност: той добре виждаше на тъмно. Все така държейки ме за ръка, той отвори една врата и аз почувствувах, че влизаме в голяма стая, в която доскоро са пушени цигари. Холмс се движеше внимателно, стараейки се да не докосва никакъв предмет или мебел. След това той отвори друга врата. Като протегнах ръка, аз напипах няколко палта и разбрах, че се намираме в коридора. След малко Холмс отвори трета врата от дясната страна. Нещо скочи върху нас и едва не припаднах. Щях да се разсмея на уплахата си, когато разбрах, че това е котарак. Тук в камината гореше огън и също миришеше силно на цигари. Холмс изчака да вляза и затвори вратата. Бяхме в кабинета на Милвъртън. Завесата на отсрещната стена скриваше вратата към спалнята.

Огънят в камината даваше достатъчно светлина, за да разгледаме стаята. До вратата видях електрически ключ, но не биваше да палим осветлението. От едната страна имаше прозорец с изглед навън, който ние бяхме видели. От другата страна беше вратата към покритата веранда. В средата на стаята имаше бюро с въртящо кресло, тапицирано с ярко червена кожа. Отсреща имаше голям шкаф за книги, върху, който беше поставен мраморен бюст на Атина. В ъгъла, между шкафа и стената, беше заветният сейф, чиито излъскани медни дръжки проблясваха от огъня в камината. Холмс безшумно се приближи и го разгледа, След това приближи също така тихо до вратата на спалнята и се ослуша. Цареше тишина. Изведнъж в главата ми хрумна, че няма да е зле да си осигурим път за отстъпление през външната врата. Разгледах я. За мое огромно учудване вратата не беше заключена нито с ключ, нито с резе. Докоснах Холмс по ръката и той извърна маскираното си лице към вратата. Разбрах, че той е не по-малко учуден.

— Това не ми харесва — тихо прошепна той. — Не разбирам нищо. Във всеки случай не трябва да губим време.

— С какво да ви помогна?

— Застанете до вратата и ако чуете шум, спускайте резето. Пътят ни за отстъпление ще бъде този, по който дойдохме — през оранжерията. Ако пък някой ни изненада от тази посока, ще се оттеглим през вратата при положение, че сме взели документите. Ако още не сме успели да си свършим работата и ни обезпокоят, нашето скривалище ще бъде зад прозоречната завеса. Разбрахте ли?

Кимнах с глава и застанах до вратата. Първото ми чувство на страх отлетя и аз треперех от удоволствие, каквото никога не съм изпитвал даже когато защищавахме закона. Сега ние пренебрегвахме същия този закон, мачкахме го и въпреки това насладата ми беше пълна. Ясно разбирах, че това чувство се подклажда от съзнанието, че нашите подбуди бяха джентълменски, възвишени, а не егоистични. От друга страна презрението, което изпитвах към мерзката личност на Милвъртън, увеличаваше ловджийската ми страст Не чувствувах вина, напротив, изпитвах — радост и възбуда от опасността, на която се подложихме. С възхищение наблюдавах Холмс. Той разтвори несесера и избра необходимите инструменти, като хирург преди сложна операция. Знаех, че отварянето на сейфове е неговото призвание и разбирах радостта, която изпитваше от срещата със зеленото позлатено чудовище, държащо в устата си репутациите на много прекрасни дами. Запретна ръкавите на фрака (той беше свалил палтото си на стола) и започна. Аз стоях до вратата, която излизаше на верандата и като не изпусках от очи другата врата, бях готов за всяка случайна изненада, но всъщност нямах никакъв план на действие, ако бъдем открити. От половин час вече Холмс съсредоточено работеше, сменяйки инструментите с прецизността и умението на механик от най-висока класа. Накрая се чу шум от изщракване, широката зелена врата се отвори и на мержелеещата светлина от камината видях в сейфа няколко пакета, завързани, запечатани и надписани. Холмс взе един от тях, но на това слабо осветление беше трудно да се чете. Той извади фенера с дискретна светлина, но като че ли се побоя да го включи. Изведнъж забелязах, че Холмс — повдигна глава и започна да се ослушва. След това само за миг той тласна масивната врата на сейфа, взе палтото си, прибра инструментите в джобовете и бързо се отправи към прозоречната завеса, като ми направи знак да го последвам.

Едва когато се присъединих към него, чух това, което беше разтревожило тънкия му слух. Някъде в къщата се долавяше шум. Хлопна врата. Отчетливо се чуха отмерени тежки стъпки, които бързо приближаваха към нас. Стъпките спряха пред вратата на кабинета. Вратата се отвори. Електрическият ключ щракна рязко. Последва затваряне на вратата. До обонянието ни достигна остър мирис на цигара. Стъпките се разнесоха на няколко ярда от нас. Някой ходеше напред — назад. Накрая това престана и из скърца стол. След това се чу прещракване на ключ в ключалка и последва друг шум от разлистване на книжа.

До този момент не се осмелявах да погледна, но сега тихо раздвижих завесата и се загледах през тесния процеп. Холмс, притиснат до мен, също наблюдаваше. Почти на една ръка разстояние от нас видяхме широкия и закръглен гръб на Милвъртън. Очевидно, нашите разчети относно неговите действия бяха съвършено погрешни.

Той явно не беше влизал в спалнята, а вероятно е бил или в билярдната, или в пушалнята в далечния край на къщата, чиито прозорци не беше възможно да видим. Голямата му побеляваща глава с блестяща плешивина беше точно пред очите ни. Той седеше облегнат на червеното кожено кресло с протегнати крака, а от устата му стърчеше дълга черна цигара. Беше облечен с всекидневна дреха с цвят на червено вино, с черна бархетна яка. Държеше в ръцете си продълговат документ и го четеше лениво, изпускайки периодично кълба дим от устата си. Спокойната му поза показваше, че се е разположил в кабинета задълго.

Почувствувах, че ръката на Холмс потърси моята и успокоително я стисна. Като че ли ми казваше, че е предвидил и такъв развой на събитията и не се вълнува. Аз не знаех дали той вижда, че вратата на сейфа не е затворена плътно и че Милвъртън всеки момент може да забележи това. За себе си реших, че ако той открие това обстоятелство — ще изскоча внезапно от засадата си, ще надена на главата му палтото си, ще го вържа, а останалото ще предоставя на Холмс. Но Милвъртън ни веднъж Не вдигна поглед. Той нетърпеливо четеше лист след лист документите, които държеше. Мислех, че след като свърши с четенето и като довърши цигарата си, ще се оттегли в спалнята. Но той не успя да свърши нито едното, нито другото, защото се случи нещо неочаквано.

Бях забелязал, че Милвъртън проявява признаци на нетърпение, понеже често поглеждаше часовника си. Даже веднъж стана и пак седна, което изтълкувах в този смисъл. Изобщо не можех да допусна, че той би си уредил среща в такова необичайно време. Изведнъж откъм страната на верандата дочух слаб шум. Това беше звук от стъпки. Милвъртън избута книжата върху бюрото и се завъртя на стола. На вратата тихо се почука. Той стана и я отвори.

— Закъсняхте с половин час — рязко произнесе той.

Значи ето къде беше обяснението за незаключената врата и за нощното му бдение! Дочу се леко шумолене от женска дреха. От страх да не ни забележи, когато стана да отвори вратата, бях пуснал края на завесата, но сега воден от любопитство, отново я отместих леко. Милвъртън пак беше заел мястото си в креслото, а черната цигара надменно стърчеше от устата му. В средата на кабинета, осветена от електрическата светлина, стоеше висока, стройна жена с черна качулка на главата, пристегната под брадата, а лицето и бе покрито с воал. Тя дишаше поривисто и бързо и гъвкавата и снага трептеше от силно вълнение.

— Вие, скъпа, ме лишихте от нощната ми почивка — рече Милвъртън. — Надявам се, че ще ме възнаградите за това. Наистина ли не можехте да дойдете по-рано?

Жената поклати глава.

— Разбирам, че не сте могла. Казвате, че графинята е безмилостна към вас. Сега имате възможност да и го върнете с лихвите! Но, какво ви е, девойче? Защо треперите така? Хайде, съвземете се! Нека пристъпим вече към работа. — Той извади от чекмеджето бележка, — Вие твърдите, че притежавате пет писма, които силно компрометират графиня д’Албер. Искате да ги продадете, аз пък желая да ги купя. Чудесно. Остава да определим цената. Разбира се, аз следва да прегледам писмата, за да се уверя дали представляват толкова голям интерес за мен. Господи, това вие ли сте?!

Без да каже дума, жената дръпна воала и свали качулката си. Видях красива брюнетка с правилни, остри черти, изящен гърбав нос, гъсти черни вежди над горящите от ненавист очи и тънки устни, разтегнати в зловеща усмивка.

— Да, аз съм — каза жената. — Нещастницата, която погубихте.

Милвъртън се разсмя, но в смеха му се долавяше страх.

— Вие бяхте толкова упорита. Защо трябваше да довеждате нещата докрай — рече той. — Бъдете сигурна, че по своя воля не бих могъл и муха да обидя. Но всеки трябва да се прехранва някак. Какво ми оставаше да направя? Аз ви бях определил цена, която ви беше във възможностите. Вие не поискахте да я заплатите.

— И тогава вие изпратихте писмата на съпруга ми; това разкъса сърцето на един от най-благородните хора на света. Аз бях недостойна дори да му завържа връзките на обущата. А той почина. Спомняте ли си нощта, когато тук, в Този кабинет, аз ви молих и исках от вас милост, а вие се смеехте в лицето ми? Вие и сега се опитвате да се смеете, но устните ви ви издават. Негодник! Нищожество! Вие изобщо не сте се надявал, че ще се срещнем отново! Но аз разбрах как може човек да ви изненада сам през нощта. Е, Чарлз Милвъртън, искате ли да ми кажете още нещо?

— Не си въобразявайте, че сте ме изплашила — отвърна Милвъртън, ставайки. — Трябва само да извикам, за да се яви прислугата ми и да ви залови. Но аз мога да бъда снизходителен, защото разбирам причината за гнева ви. Идете си. И считайте разговора ни за приключен.

Но жената все така стоеше, държеше ръката си под плаща и продължаваше да се усмихва зловещо.

— Вие повече няма да имате възможност да погубвате ничий живот, както погубихте моя. Няма да можете да разкъсвате сърцата, както разкъсахте моето. Аз ще спася света от отровната змия! Ти си го заслужи, куче!

В ръката и проблесна малък пистолет. Последва изстрел, втори, трети… Дулото на оръжието беше на половин метър от гърдите на Милвъртън. Той се люшна, падна на бюрото, закашля се, вкопчвайки ръцете си в книжата. Опита се да се повдигне и да направи крачка. Екна шести изстрел и той се строполи на пода.

— Вие ме убихте — едва успя да произнесе той.

Жената втренчено погледна жертвата си. След това го приближи и го изрита по лицето с тока на обувката си. Пак го погледна. Милвъртън не помръдна. Изшумоляха женски дрехи, в стаята нахлу свеж въздух и отмъстителката изчезна.

Никаква намеса от наша страна не би могла да спаси този човек от съдбата му. Но ако Холмс не беше ме хванал за ръката, когато жената изпращаше куршум след куршум по клатушкащия се Милвъртън, сигурен съм, че щях да му се притека на помощ. Разбрах какво означаваше неговото настойчиво ръкостискане. Това не беше наша работа, най-накрая правосъдието беше настигнало мерзавеца. Ние имахме ясна цел и задачата ни направи свидетели на всичко. Веднага след като жената изчезна, Холмс с котешка пъргавина се хвърли към вътрешната врата и обърна ключа в ключалката. В същия момент дочухме бързи стъпки и гласове. Изстрелите бяха разбудили цялата къща. Холмс приближи сейфа съвсем невъзмутимо, загреба с двете си ръце връзките с писма и ги хвърли в огъня, след това отново и отново, докато не остана нито листче. Някой натискаше дръжката на бравата и блъскаше по вратата. Холмс погледна бегло нататък. След това взе от бюрото опръсканите с кръв документи и ги метна в огъня. Извади ключа от външната врата, пропусна ме да изляза преди него и заключи отвън.

— Оттук, Уотсън — каза той, — трябва да прескочим стената на градината.

Не можех и да си представя, че тревогата ще се разпространи толкова скоро. Светеха всички прозорци, главният вход беше отворен, навсякъде тичаха хора и говореха възбудено. Някой ни беше забелязал и ни извика да спрем. Това още повече увеличи бързината, с която се придвижвахме. Холмс чудесно познаваше градината и тичаше пред мен, а аз се стараех да не изоставам, защото имах чувството, че усещам дъха на моя преследвач по врата ми. Пътят ни беше преграден от шестфутова стена. Холмс ловко я прескочи. Когато и аз се прехвърлях, усетих, че нечия ръка ме хвана за крака. Ритнах го, покатерих се отгоре и почувствувах, че зидът е посипан с парчета натрошено стъкло. Скочих и паднах по лице в някакви храсти: Холмс ме повдигна и побягнахме лудо из Хампстедската пустош. Сигурно бяхме изминали две мили, когато Холмс спря и се ослуша. Не се чуваше никакъв звук. Бяхме спасени.

На следната сутрин, след като бяхме закусили и вече пушехме, при нас се яви инспектор Лестрейд от Скотланд Ярд. Видът му беше както в повечето случаи важен и многозначителен.

— Добро утро, господин Холмс, добро утро — произнесе той. — Кажете ми, много ли сте зает в момента?

— Зает съм, но съм готов да ви чуя.

— В състояние ли сте да ни помогнете в едно много интересно разследване. Случаят в Хампстед.

— Господи! — възкликна Холмс. — Какво се е случило там?

— Убийство… драматично и забележително. Тъй като ми е добре известно, че вие се интересувате от подобни дела, ще ви бъда mhofo признателен, ако дойдете с мен до Апълдор Тауърс и ми помогнете. От известно време ние следяхме убития. Между нас казано той е бил съвършен негодник. Знаехме, че пази в сейфа си компрометиращи писма и ги е използувал за шантаж. Всичко това е изгорено от убиеца. Не е оставено нищо ценно. Предполагаме, че престъпниците са хора от висшето общество, които са се ръководили от една единствена цел — да спре вълната от изнудвания и разгласяване.

— Престъпниците са били няколко, така ли? — запита Холмс.

— Двама. Едва не са ги заловили на местопрестъплението. Разполагаме с тяхното описание, а има и многобройни следи от обувките им. Първият е бил много бърз и ловък; вторият е щял да бъде заловен в градината, но се е изплъзнал. Той е бил среден на ръст, със здраво телосложение, с широко лице — и дебел врат, с мустаци и маска на лицето.

— Тези признаци са много неопределени — усмихна се Холмс. — Те напълно подхождат например на Уотсън.

— Вярно е — усмихна се също инспекторът. — Ами да, те се покриват напълно с доктор Уотсън.

— Боя се, че не мога да ви помогна, Лестрейд. Аз познавах този Милвъртън и го смятам за един от най-опасните хора на Лондон. По мое мнение има престъпления, върху които законът не се разпростира. Личното отмъщение понякога е справедлива работа. Не спорете, моля ви. Моите симпатии са на страната на престъпника, когото издирвате. Аз няма да се заема е това дело. Реших вече.

През цялото утро Холмс не каза нито дума за трагедията, която се разигра пред очите ни. Но аз забелязах, че той беше много замислен и разсеян, като човек, който се опитва да си спомни нещо. Изведнъж той скочи от креслото.

— Кълна се в Юпитер — изкрещя той. — Спомних си! Вземете си шапката и тръгвайте с мен!

Едва ли не на бегом преминахме Бейкър стрийт, Оксфорд стрийт и се спряхме в началото на Риджънт съркъс. От лявата страна имаше витрина на магазин, на която бяха изложени снимките на всички знаменитости на деня и всепризнати красавици. Очите на Холмс се заковаха на една фотография и когато проследих погледа му, видях портрета на млада жена с изискани дрехи и висока брилянтна диадема на благородната глава. Видях тънко очертания нос, гъстите вежди, правите устни и малката волева брадичка. Дъхът ми спря, когато прочетох прославеното във вековете име на високопоставения благородник и държавник — нейният покоен съпруг. Очите ми срещнаха погледа на Холмс. Отстранихме се от витрината и приятелят ми постави пръст на устните си…

Шестте императора

Не беше необичайно привечер да ни навести инспектор Лестрейд от Скотланд ярд, чиито посещения бяха добре дошли за Шерлок Холмс, тъй като му даваха възможност да следи какво става в главното управление на полицията. В замяна на новините, които ни носеше Лестрейд, Холмс бе винаги готов внимателно да изслуша подробностите от някой случай, по който детективът работеше в момента, и понякога се случваше, без активно да се намесва, да успее да подскаже хрумване или предположение, почерпано от собствените му огромни познания и опит.

Специално тази вечер Лестрейд се впусна в приказки за времето и вестниците, а после се умълча, пафкайки пурата си. Холмс проницателно го изгледа.

— Нещо интересно да ви е попадало напоследък? — попита той.

— Не, не, господин Холмс, нищо особено.

— Разказвайте тогава.

Лестрейд се засмя.

— Е, няма смисъл да отричам, господин Холмс, че всъщност действително ме гризе нещо. Само дето е толкова нелепо, че се поколебах да ви безпокоя за такава глупост. От друга страна, колкото и да е незначителна, историята несъмнено е странна, а пък нали си знам, че имате вкус към всичко извън обичайното. Според мен обаче случаят по-скоро е за доктор Уотсън, отколкото за вас.

— За някакво заболяване ли говорите? — попитах.

— За лудост, ето за какво. При това доста необикновена лудост! Не би си и помислил човек, че в наши дни някой е способен да изпитва такава ненавист към Наполеон I, че да разбива всяко негово изображение, което му се изпречи пред очите.

Холмс се отпусна обратно на стола си.

— Това не ме засяга — рече той.

— Именно. И аз така си казах. Само че щом въпросният индивид стигне до взлом, за да троши изображения, които не му принадлежат, случаят отново отпада от ръцете на лекаря и се връща при полицая.

Холмс надигна глава:

— Взлом ли! Ето че пак става интересно. Да чуем подробностите, ако обичате.

Лестрейд извади работното си тефтерче, за да си опресни паметта, и разлисти страниците.

— Доложили са за първия случай преди четири дни — започна той. — Станало е в магазина на Морс Хъдсън, продавач на картини и статуи на „Кенингтън роуд“. Помощникът му бил излязъл за малко от предното помещение, когато изведнъж чул страшен трясък, а като изтичал обратно, заварил гипсовия бюст на Наполеон, който стоял на тезгяха заедно с още няколко произведения, разбит на парчета на пода. Веднага се втурнал на улицата, ала макар неколцина минувачи да признали, че били забелязали някакъв мъж, който изхвърчал от магазина, помощникът не успял нито да види някого, нито да установи кой е бил негодникът. Приличало на поредната хулиганска проява, на която ставаме свидетели от време на време, и именно така било записано от дежурния полицай. Цената на гипсовата отливка била не повече от няколко шилинга и цялата история изглеждала прекалено детинска, за да си струвало по-обстойно разследване. Вторият случай обаче, разиграл се едва снощи, се оказа по-сериозен, а също доста по-странен. Пак на „Кенингтън роуд“, само на неколкостотин метра от магазина на Морс Хъдсън, живее известният лекар доктор Барникот, който притежава една от най-големите медицински практики на юг от Темза. Домът и главната му приемна се намират на „Кенингтън роуд“, но има също хирургическо отделение и диспансер на „Долен Брикстън роуд“, на около три километра от там. Този доктор Барникот е възторжен почитател на Наполеон, цялата му къща е пълна с книги, картини и предмети, свързани с френския император. Преди известно време докторът купил от Морс Хъдсън две еднакви гипсови отливки от прочутия бюст на Наполеон, дело на френския скулптор Дьовин. Едната поставил във вестибюла в дома си на „Кенингтън роуд“, а другата сложил на полицата на камината в хирургията на „Долен Брикстън роуд“. Като слязъл за закуска тази сутрин обаче, доктор Барникот смаян установил, че през нощта някой е влизал с взлом в къщата, но не е задигнал нищо друго освен гипсовата отливка от вестибюла. Изнесъл е бюста навън и ожесточено го е разбил в градинския зид, под който го намерихме целия на парчета.

Холмс потри ръце:

— Изключително оригинално.

— И аз реших, че ще ви хареса. Ала още не сте чули всичко. Доктор Барникот имал уговорен час в хирургията в дванайсет на обед и можете да си представите изумлението му, когато открил, че през нощта някой бил проникнал и там, а парчета от строшения втори бюст се въргаляли из цялата стая. Бил разбит на пух и прах, както си е стоял. И в двата случая не разполагаме и с най-дребната улика, която да ни насочи по следите на престъпника или душевноболния, сторил тази магария. Е, господин Холмс, това са фактите.

— Изглеждат извънредно необичайни, да не кажа гротескни. Двата бюста, разбити при доктор Барникот, съвършено еднакви ли са с онзи, който е бил унищожен в магазина на Море Хъдсън? — попита Холмс.

— Всичките са правени от един и същ калъп.

— Този факт категорично опровергава теорията, че човекът, който разбива бюстовете, го прави под влияние на някаква ненавист срещу Наполеон изобщо. Като се вземе предвид колко стотици изображения на великия император има пръснати из Лондон, би било прекалено голямо съвпадение да се смята, че нашият неподбиращ иконоборец случайно започва с три копия на един и същ бюст.

— Така разсъждавах и аз — отвърна Лестрейд. — От друга страна, именно Морс Хъдсън снабдява с бюстове онзи край на Лондон и въпросните три са единствените, с които магазинът е разполагал от години насам. Затова, макар че, както казвате, в Лондон сигурно има стотици подобни статуи, твърде възможно е разбитите три бюста да са били единствените в този район. Някой местен фанатик ще започне именно с тях. Вие какво мислите, доктор Уотсън?

— Възможностите на маниакалността са безпределни — отговорих. — Има едно състояние, което съвременните френски психолози наричат „идея фикс“ — на вид може да е безобидна дреболия, съпроводена с пълно душевно здраве във всяко друго отношение. Спокойно може да се предположи, че човек, който много е чел за Наполеон или чието семейство например по наследство е ощетено от голямата война, може да развие такава „идея фикс“ и под нейно влияние да се окаже способен на най-фантастични безчинства.

— Не става, скъпи ми Уотсън — поклати глава Холмс, — защото никакви дози от твоята „идея фикс“ не са в състояние да помогнат на твоя интересен луд да установи къде точно се намират бюстовете.

— Добре тогава, как си го обясняваш ти самият?

— Не се и опитвам да го обясня. Само отбелязвам, че в ексцентричните постъпки на въпросния господин се усеща известна методичност. Например във вестибюла на доктор Барникот, където шумът може да събуди цялото семейство, той изнася бюста да го разбие навън, докато в хирургията, където опасността да се вдигне тревога е по-малка, чупи отливката на място. Историята изглежда същинска дреболия, но въпреки това не смея да нарека незначително каквото и да е, като се сетя, че някои от най-класическите ми случаи са започвали възможно най-необещаващо. Сигурно си спомняш, Уотсън, че зловещата история със семейство Абърнети първоначално привлече вниманието ми със забележката, докъде бе потънал магданозът в маслото през един горещ летен ден. Затова не мога да си позволя да посрещна с усмивка трите ви разбити бюста, Лестрейд, и ще ви бъда безкрайно задължен, ако ме държите в течение за най-новия развой на този крайно необичаен низ от събития.

 

 

Развоят, който бе споменал приятелят ми, ни връхлетя много по-скоро и в далеч по-трагична светлина, отколкото бяхме предполагали. Още се обличах на следващата сутрин, когато на вратата на спалнята ми се почука и Холмс влезе с телеграма в ръка. Побърза да ми я прочете:

Елате незабавно, улица „Пит“ № 131, Кенсингтън.

Лестрейд.

— Какво се е случило? — попитах.

— Не знам, може би нищо особено. Ала подозирам, че историята със скулптурите продължава. Което означава, че нашият приятел бюстотрошачът е пренасочил дейността си към друг квартал на Лондон. Кафето е на масата, Уотсън, а долу ни чака файтон.

След половин час вече бяхме на улица „Пит“, спокойно място в тихи води съвсем близо до един от най-оживените потоци на лондонския живот. Номер 131 чинно стоеше на мястото си в цяла редица еднакви жилища, всичките с плоски фасади, достопочтени и съвършено неромантични. Когато наближихме, установихме, че покрай желязната ограда отпред са се навървили тълпа любопитни. Холмс подсвирна:

— Ей Богу! Този път е най-малкото опит за убийство. Нищо друго не може да задържи лондонското момче разносвач. Приведените рамене и проточеният врат на онзи приятел пък издават печата на насилие. А това какво е, Уотсън? Горните стъпала наскоро са изплакнати с вода, докато долните са сухи. Нищо, и бездруго има предостатъчно следи от стъпки! А, ето го и Лестрейд там на прозореца, скоро ще разберем за какво е всичко това.

Полицейският служител ни посрещна с много сериозно лице и ни въведе в дневната, където невъобразимо разчорлен възрастен човек по памучен халат развълнувано крачеше напред-назад. Представиха ни го като господин Хорас Харкър от Централния синдикат на печата, собственик на къщата.

— Пак тази история с императорите — каза Лестрейд. — Снощи ми се стори, че ви заинтригува, господин Холмс, затова реших, че може би ще искате да присъствате на място, след като нещата претърпяха такъв сериозен обрат.

— Обрат към какво?

— Към убийство. Господин Харкър, ще разкажете ли на тези господа какво точно се случи?

Мъжът с халата обърна към нас безкрайно посърналото си лице:

— Направо невероятно — рече той. — Цял живот събирам новини за другите, а сега, когато същинската новина сама похлопа на вратата ми, съм толкова объркан и притеснен, че не мога да вържа две думи на кръст. Ако бях дошъл като журналист, щях да взема интервю от самия себе си и щяха да ми отделят по две колони във всички вечерни вестници. А сега какво излиза? Раздавам безценен материал за случилото се и разправям всичко на кого ли не, източи се цяла върволица, без сам да мога да се възползвам от това. Чувал съм обаче името ви, господин Холмс, и стига да ми обясните тази необичайна история, ще бъда възнаграден за неволите да ви разкажа какво се случи.

Холмс се настани удобно и се приготви да го изслуша.

— Явно всичко се върти около онзи бюст на Наполеон, който купих преди около четири месеца за същата тази стая, в която се намираме сега. Взех го евтино от магазина на „Братя Хардинг“, на две крачки от станцията на метрото на „Хай стрийт“. Върша голяма част от журналистическата си работа нощем и често пиша до зори. Така беше и днес. Седях си в бърлогата, закътана горе в другия край на къщата, когато някъде към три след полунощ почти със сигурност ми се стори, че чувам нещо долу. Заслушах се, но тъй като шумът не се повтори, заключих, че е дошъл отвън. Не бяха минали и пет минути обаче, когато внезапно ме оглуши ужасяващ рев — най-страшният вик, който съм чувал някога, господин Холмс. Ще кънти в главата ми до сетния ми ден. За миг останах на стола си вцепенен от ужас. После грабнах ръжена и изтичах долу. Когато влязох в стаята, заварих прозореца широко отворен и веднага забелязах, че бюстът от полицата на камината е изчезнал. Защо някой обирджия ще вземе да краде тъкмо такова нещо, определено надминава разбиранията ми, тъй като скулптурата е най-обикновена гипсова отливка и няма абсолютно никаква истинска стойност. Сами виждате, че с един дълъг разкрач всеки може да прескочи от отворения прозорец до стъпалото пред главния вход. Очевидно именно така бе сторил и крадецът, затова заобиколих и отворих входната врата. Излязох в мрака и едва не се препънах в проснатия отпред мъртвец. Втурнах се обратно да взема свещ и го видях, горкия нещастник, гърлото му беше прерязано, а всичко наоколо бе плувнало в кръв. Лежеше по гръб със свити колене и зловещо зинала уста. Сигурно ще ме преследва и насън. Успял съм само да надуя полицейската си свирка и после явно съм припаднал, защото не помня нищо друго, докато не се свестих в антрето, а над мен се беше надвесил някакъв полицай.

— И кой е убитият? — попита Холмс.

— Няма нищо, по което да си отговорим на този въпрос — отвърна Лестрейд. — Ще видите тялото в моргата, но засега с нищо не ни е помогнало. Висок мъж, загорял, много силен, на не повече от трийсет години. Бедно облечен, но въпреки това няма вид на работник. В локва кръв до него намерихме сгъваем нож с костена дръжка. Дали убийството е било извършено с него, или е бил на убития, още не знаем. По дрехите му нямаше никакво име, нищо не открихме и в джобовете му освен една ябълка, малко канап, карта на Лондон за един шилинг и тази снимка. Вижте я.

Очевидно беше моментална снимка, направена с малък фотоапарат. От нея ни погледна напрегнато маймунесто лице с гъсти вежди и някак особено издадена напред долна челюст, като муцуната на бабуин.

— А бюстът? — попита Холмс, след като внимателно проучи снимката.

— Научихме нещо тъкмо преди да дойдете. Намерили са го отпред в градината в една запустяла къща на „Кемпдън хаус роуд“. Разбит на парчета. Тъкмо отивам да го видя. Ще дойдете ли и вие?

— Непременно. Само да хвърля един поглед наоколо — отвърна Холмс, зает да изследва килима и прозореца. — Този човек или има много дълги крака, или усърдно се занимава с активна физическа дейност. С този вход към мазето отдолу не е било проста работа да се стигне до перваза и да се отвори прозорецът. На връщане е било относително лесно. Ще ни придружите ли, за да погледнете останките от бюста, господин Харкър?

Безутешният журналист се бе настанил на бюрото.

— Трябва да се опитам да изцедя нещо — отвърна той, — макар да не се съмнявам, че първите издания на вечерните вестници вече са пуснали всички подробности. Такъв ми бил късметът, няма що! Помните ли, когато се срути трибуната в Донкастър? Е, аз бях единственият журналист, лично присъствал на произшествието, а само моят вестник остана без материал за събитието, тъй като бях прекалено разтърсен, за да пиша. Сега пък ще изпусна убийство, извършено на собствения ми праг.

На излизане от стаята чухме как перото му настървено заскърца върху хартията.

Бяха намерили разбития бюст само на неколкостотин метра от къщата. Там за пръв път зърнахме изображението на великия император, което, изглежда, пробуждаше такава неистова и гибелна ненавист в душата на непознатия. Бюстът се беше пръснал на парчета по тревата. Холмс вдигна няколко и внимателно ги разгледа. Съдейки по напрегнатото му лице и целенасочените му действия, бях убеден, че най-сетне е попаднал на следа.

— Е? — попита Лестрейд.

Холмс сви рамене:

— Още сме много далеч. Въпреки това обаче… въпреки това има няколко показателни факта, на които да се опрем. В очите на нашия странен престъпник тази дреболия, този нищо и никакъв бюст е бил по-ценен от човешки живот. Това е първият момент. Вторият е извънредно необичайното обстоятелство, че не е разбил бюста нито в къщата, нито непосредствено отвън — ако приемем, че единствената му цел е била да го счупи.

— Сблъсъкът с другия го е подплашил и го е принудил да си плюе на петите. Едва ли е осъзнавал какво върши.

— Възможно е да е така. Искам обаче изрично да ви обърна внимание на разположението на къщата, чиято градина е избрал, за да счупи бюста.

Лестрейд се огледа.

— Къщата е празна, знаел е, че в градината няма кой да го безпокои.

— Така е, но по пътя насам е подминал друга празна къща малко по-нагоре. Защо не го е счупил там, след като е очевидно, че с всяка следваща крачка е нараствала опасността някой да го срещне с бюста в ръце?

— Предавам се — призна Лестрейд.

Холмс посочи уличния фенер над главите ни:

— Тук е можел да вижда какво прави, а там — не. Това е причината.

— Бога ми, наистина! — възкликна детективът. — Сега като се замисля, бюстът на доктор Барникот беше разбит недалеч от червения му лампион. Чудесно, господин Холмс, но какво да правим с този факт?

— Да го запомним и да го прошнуроваме. Може по-късно да се натъкнем на нещо друго, с което се връзва. Какво предлагате да предприемем сега, Лестрейд?

— Според мен най-практичният подход ще бъде да установим самоличността на убития. Надали ще е особено трудно. Разберем ли кой е и кои са съучастниците му, ще успеем да научим какво е правил на улица „Пит“ снощи, а също кой го е пресрещнал и убил на прага на господин Хорас Харкър. Не смятате ли?

— Несъмнено. Въпреки това аз не бих подхванал случая тъкмо от там.

— Защо, вие как бихте постъпили?

— Не, не, в никакъв случай не искам да ви влияя. Предлагам вие да тръгнете по вашия път, а аз — по моя. После ще сравним и взаимно ще допълним бележките си.

— Много добре — прие Лестрейд.

— Щом се връщате на улица „Пит“, може би ще видите отново господин Хорас Харкър. Кажете му от мое име, че почти съм си съставил мнение по случая и че със сигурност снощи в дома му е нахлул опасен и кръвожаден луд, внушил си, че е Наполеон. Ще му бъде от полза за статията.

Лестрейд се облещи:

— Нима сериозно мислите така?

Холмс се усмихна:

— Не, нали? Може би сте прав. Ала съм убеден, че подобно нещо ще заинтригува господин Хорас Харкър и абонатите на Централния синдикат на печата. А сега, Уотсън, чака ни дълъг и натоварен ден, както ми се струва. Ще се радвам, Лестрейд, ако така наредите нещата, че ви бъде удобно да се срещнем в шест вечерта у дома на улица „Бейкър“. Дотогава бих искал да задържа снимката, която сте намерили в джоба на убития. Може би ще се наложи да ви помоля за съучастие и съдействие в една малка експедиция, която ще трябва да предприемем тази нощ, ако брънките на разсъжденията ми се окажат верни. Довиждане засега и късмет!

Двамата с Шерлок Холмс отидохме пеша до магазина на „Братя Хардинг“ на „Хай стрийт“, откъдето беше купен бюстът. Един млад помощник обаче ни осведоми, че господин Хардинг го няма и ще си дойде чак следобед, а той самият не можеше да ни даде необходимите сведения, тъй като работеше там отскоро. По лицето на Холмс се изписа ядно разочарование.

— Е, не може да искаме всичко да се нареди, както на нас ни изнася, Уотсън — рече той накрая. — Щом господин Хардинг няма да се върне по-рано, значи ще се наложи да го потърсим пак следобед. Както несъмнено си се досетил, опитвам се да проследя бюстовете до първоизточника, за да разбера дали няма нещо особено, което да обясни забележителната им съдба. Да навестим тогава господин Морс Хъдсън от „Кенингтън роуд“ и да видим дали той няма да хвърли известна светлина върху всичко това.

Един час с файтон ни отведе до магазина за картини. Собственикът се оказа дребен набит човечец с червендалесто лице и пиперлив нрав.

— Точно така, господине. На самия ми тезгях — заяви той. — За какво плащаме налози и данъци, питам аз, щом някакъв си разбойник може да ми влезе в магазина и да изпотроши стоката. Да, господине, лично аз продадох двете отливки на доктор Барникот. Заговор на нихилистите, аз така го виждам. Само анархист може така да обикаля и да троши статуи. Червени републиканци, така им викам аз. Откъде съм взел статуите? Не виждам какво общо има това. Добре де, щом толкова настоявате, взех ги от „Гелдър и ко“, на улица „Чърч“ в Степни. Фирмата им е добре известна в нашия занаят, има вече двайсет години. Колко бяха? Три бяха, два и един прави три, двата на доктор Барникот и онзи, дето го счупиха посред бял ден на собствения ми тезгях. Дали познавам човека на снимката? Не, не го познавам. Не, чакайте, познавам го. Ами че това е Бепо. Италианец, работеше на парче, доста полезен ми беше в магазина. Биваше го малко като резбар, можеше да прави позлата и рамки, че и всякакви други работи. Напусна миналата седмица и оттогава не съм го чувал. Не, нито го знам откъде е дошъл, нито накъде е отишъл. Нищо не мога да кажа срещу него, докато работеше тука. Напусна два дни преди да разбият бюста.

— Е, няма какво повече да очакваме от Морс Хъдсън — рече Холмс, когато излязохме от магазина. — Този Бепо е общият знаменател и в Кенингтън, и в Кенсингтън, така че си струваше да пропътуваме двайсет километра. А сега, Уотсън, да вървим в „Гелдър и ко“ в Степни, първоизточник и родно място на бюстовете. Ще се изненадам, ако от там не изскочи нещо.

Пред очите ни стремително прелетя маншетът на модерен Лондон — хотелиерският Лондон, театралният Лондон, литературният Лондон, търговският Лондон и накрая морският Лондон, докато стигнахме до крайречно градче с население стотина хиляди души, където евтините жилища се къпеха в пот и смрад, подслонили изметта на Европа. Именно тук на една широка улица, някога обиталище на заможни търговци от Сити, намерихме ваятелската работилница, която търсехме. Отпред имаше голям двор, пълен със зидани паметници. Вътре попаднахме в огромно помещение, където петдесетина работници ваеха и дялкаха статуи. Управителят германец, едър блондин, ни прие любезно и ясно отговори на всички въпроси на Холмс. При справката с регистрите се установи, че от мраморното копие на Наполеоновия бюст, изработен от Дьовин, са извадени стотици отливки, но специално трите, изпратени на Морс Хъдсън преди около година, са били половината партида от шест бройки, като останалите три са били доставени на „Братя Хардинг“ от Кенсингтън. Нямаше никаква причина тези шест да се отличават по нещо от всички останали. Германецът не можеше да си представи защо някой би искал да ги унищожи — всъщност дори се изсмя на подобно предположение. Цената им на едро била шест шилинга, но търговците на дребно можели да вземат по дванайсет или дори повече. Отливката се правела от два калъпа, по един за всяка половина на лицето, като после двата гипсови профила се слепвали, за да се получи целият бюст. Изработвали ги обикновено италианци в същото помещение, където се намирахме. Изнасяли готовите бюстове на една маса в коридора да изсъхнат и после ги прибирали на склад. Само толкова можеше да ни каже.

Снимката обаче произведе забележително въздействие върху управителя. Лицето му се зачерви от гняв, а веждите му се свъсиха над тевтонски сините очи.

— Този обесник ли! — викна той. — Да, познавам го, и още как. Винаги сме били такава уважавана фирма, единствения път, когато сме си имали работа с полицията, беше заради този негодник. Беше преди повече от година. Бил наръгал с нож някакъв друг италианец на улицата, а после се втурна в ателието с полиция по петите му, именно тука го хванаха. Бепо, така се казваше, второто му име хич и не го научих. Така ми се пада, щом наемам хора с такова лице. Но пък беше добър работник, един от най-добрите.

— Колко му дадоха?

— Другият оживя, така че се отърва само с година. Не се и съмнявам, че вече е на свобода, но не смее да си покаже носа тук. При нас работи някакъв негов братовчед, предполагам, че той може да ви каже къде е.

— Не, не — възкликна Холмс, — нито дума на братовчед му, умолявам ви. Работата е изключително важна и колкото повече напредваме, толкова по-важна ми се струва. Докато проверявахте в регистъра за продажбата на онези бюстове, забелязах датата — 3 юли миналата година. Можете ли да си спомните кога арестуваха Бепо?

— Мога да ви кажа приблизително по платежната ведомост — отвърна управителят. — Да — продължи, след като отгърна още няколко страници: — Платили сме му за последно на двайсети май.

— Благодаря — рече Холмс. — Мисля, че повече няма защо да отнемаме от времето и търпението ви — и с едно последно предупреждение, че не бива да споменава нито дума за издирванията ни, двамата отново се насочихме на запад.

Следобедът бе доста превалил, когато най-сетне успяхме да хапнем набързо в един ресторант. Новинарски плакат на входа гласеше: „Злодеяние в Кенсингтън. Убийство в умопомрачение“, а съдържанието на вестника говореше, че господин Хорас Харкър все пак е успял да отпечата материала си. Цели две колонки бяха заети с изключително сензационно и цветисто описание на случилото се. Холмс подпря страницата на поставката за оцета и олиото и прочете статията, докато се хранеше. На няколко пъти се изкиска.

— Чудесно, Уотсън — рече той. — Чуй това: С удовлетворение можем да съобщим, че мненията по случая не се разминават, тъй като господин Лестрейд, един от най-опитните инспектори от официалното полицейско дознание, и добре известният експерт консултант господин Шерлок Холмс едновременно стигнаха до заключението, че гротескната поредица от събития, завършила така трагично, се дължи по-скоро на лудост, отколкото на умишлен престъпен замисъл. Няма друго обяснение на фактите освен душевно разстройство. Печатът, Уотсън, е скъпоценна институция, стига да знае човек как да я използва. А сега, ако си свършил, да вървим пак в Кенсингтън да видим какво има да каже по въпроса управителят на „Братя Хардинг“.

Основателят на въпросното голямо тържище се оказа жив и поривист дребен мъж, много пъргав и чевръст, с бистра глава и словоохотлив език.

— Да, господине, вече прочетох дописките във вечерните вестници. Господин Хорас Харкър е наш клиент. Продадохме му бюста преди няколко месеца. Поръчахме три еднакви от „Гелдър и ко“ в Степни. Вече и трите са продадени. На кого? Лесно ще ви отговоря, трябва само да проверя в тефтера с продажбите. Да, ето тук е записано. Един на господин Харкър, нали виждате, един на господин Джосая Браун от Лабърнъм лодж, „Лабърнъм вейл“, Чизуик, и един на господин Сандъфорд от „Долен Гроув роуд“ в Рединг. Не, не съм виждал човека на снимката. Трудно е да го забравиш, нали, господине, рядко съм срещал по-грозно лице. Дали имаме италианци при нас? Да, господине, няколко, работници и чистачи. Според мен действително могат да надникнат в тефтерите, ако поискат. Няма особена причина да държим книгите под око. Доста странна история, наистина, надявам се да ми съобщите, ако проучванията ви се увенчаят с успех.

Холмс на няколко пъти си беше отбелязвал нещо от показанията на господин Хардинг и не беше трудно да видя, че е изключително доволен от развитието на нещата. Единственият му коментар обаче бе, че ако не побързаме, ще закъснеем за срещата с Лестрейд. Когато накрая пристигнахме на улица „Бейкър“, детективът наистина беше вече там — заварихме го да крачи нагоре-надолу, изгарящ от нетърпение. Важният вид, който си беше придал, издаваше, че и за него денят не е минал напразно.

— Е? — посрещна ни той. — Извадихте ли късмет, господин Холмс?

— Доста натоварен ден изкарахме, но не беше изцяло загубен — отвърна приятелят ми. — Говорихме както с двамата търговци на дребно, така и с производителя на едро. Сега вече мога да проследя пътя на бюстовете от самото начало.

— Пътят на бюстовете! — възкликна Лестрейд. — Е, господин Шерлок Холмс, вие си имате свои собствени методи и не съм аз този, който ще каже и дума срещу тях, но въпреки това ми се струва, че днес съм поработил по-добре от вас. Установих самоличността на убития.

— Наистина ли?

— И открих причината за престъпленията.

— Великолепно!

— Един наш инспектор се е специализирал по Шафрановия хълм и италианския квартал. На врата на убития висеше някакъв католически символ, което заедно с оттенъка на кожата му ме наведе на мисълта, че е южняк. Инспектор Хил го разпозна начаса. Името му е Пиетро Венучи, неаполитанец и един от най-големите главорези в Лондон. Свързан е с мафията, а както знаете, тя представлява тайно политическо общество, свикнало да налага решенията си с убийства. Сами виждате, че нещата започват да се изясняват. Най-вероятно и другият е италианец, също член на мафията. По някакъв начин е нарушил законите им и те са насъскали Пиетро по следите му. Вероятно снимката, която намерихме в джоба му, сочи кой е другият, за да не намушка не когото трябва. Проследява го, вижда го да влиза в къщата и го причаква отвън, а после двамата се сборичкват и в схватката той самият пада смъртоносно ранен. Е, как ви се струва това, господин Шерлок Холмс?

Холмс одобрително изръкопляска.

— Отлично, Лестрейд, направо отлично! — възкликна той. — Само не схванах съвсем как си обяснявате унищожаването на бюстовете.

— Бюстовете, та бюстовете! Тези бюстове направо не ви излизат от главата. В края на краищата това не е нищо, дребна кражба, да му дадат най-много шест месеца. Истинското разследване всъщност е свързано с убийството и, казвам ви, вече държа всички нишки в ръцете си.

— Каква е тогава следващата крачка?

— Много просто. Отивам заедно с Хил в италианския квартал, откривам мъжа от снимката и го арестувам за убийство. Ще дойдете ли?

— По-скоро не. Струва ми се, че има по-прост начин да постигнем целта си. Не мога да обещая със сигурност, защото всичко зависи от… всичко зависи от нещо, което изцяло е извън властта ни. Ала храня големи надежди — всъщност залогът е две към едно, — че ако вие ни придружите тази вечер, ще мога да ви помогна да заловите престъпника.

— В италианския квартал?

— Не, струва ми се, че е по-вероятно да го открием в Чизуик. Ако тази вечер дойдете с мен в Чизуик, Лестрейд, обещавам да ви придружа утре в италианския квартал, забавянето няма да попречи. Сега мисля, че няколко часа сън ще се отразят добре на всички ни, тъй като предлагам да тръгнем най-рано в единайсет, а е малко вероятно да се приберем преди зазоряване. Останете да вечеряме заедно, Лестрейд, и после сте добре дошъл да се разположите на дивана, докато стане време за тръгване. Междувременно, Уотсън, ще ми направиш голяма услуга, ако звъннеш спешно да дойде вестоносец, тъй като трябва да изпратя едно писмо, а е важно да потегли веднага.

Холмс прекара вечерта заровен в папките със стари вестници, с които беше претъпкан един от килерите на тавана. Когато най-сетне отново се появи, очите му тържествуващо сияеха, но не сподели с нас резултата от проучванията си. За себе си знам, че бях проследил стъпка по стъпка методите, превели приятеля ми през разнообразните криволици на този заплетен случай, и макар все още да не проумявах каква бе крайната цел, ясно разбирах, че Холмс очаква гротескния злосторник да извърши опит за покушение и върху другите два бюста, единият от които, както си спомнях, се намираше в Чизуик. Несъмнено целта на пътешествието ни бе да го заловим на местопрестъплението и нямаше как да не се възхитя на хитростта, с която приятелят ми беше подхвърлил погрешна следа във вечерните вестници, за да внуши на престъпника, че може безнаказано да продължи да осъществява кроежите си. Не се изненадах, когато Холмс ми препоръча да си извадя револвера. Той самият взе ловния си камшик с оловната тежест, който беше любимото му оръжие.

В единайсет пред вратата спря четириколка, която ни откара до някакво място от другата страна на моста Хамърсмит. Оставихме кочияша с нареждане да ни чака. Кратка разходка пеша ни отведе до усамотен път, обграден с приятни къщи, всяка от които се издигаше в собствен двор. В лъчите на уличния фенер на портала на една от тях прочетохме табелка, на която пишеше вила Лабърнъм. Обитателите й очевидно се бяха оттеглили за през нощта, тъй като цялата къща тънеше в мрак, с изключение на златистия полукръг над вратата, от който на градинската пътека струеше самотно замазано петно светлина. Дървената ограда, която отделяше двора от улицата, хвърляше отвътре плътна сянка, където тримата приклекнахме.

— Страхувам се, че ще чакаме дълго — прошепна Холмс. — Да благодарим на съдбата, че не вали. Опасявам се, че не бива дори да пушим, за да минава по-бързо времето. Все пак вероятността получим нещо в замяна на неволите си остава две към едно.

Будуването ни обаче се оказа далеч по-кратко, отколкото ни бе изплашил Холмс, при това свърши изключително ненадейно и необичайно. Внезапно и без никакъв шум, който да ни предупреди, градинската порта се отвори и по пътеката се втурна жилав тъмен силует, пъргав и бърз като голяма маймуна. Шмугна се покрай светлината, която се изливаше над вратата, и изчезна в черните сенки на къщата. Последва дълга тишина, през която не смеехме да си поемем дъх, а после до ушите ни долетя тънко проскърцване. Някъде се отваряше прозорец. После отново задълго се възцари тишина. Мъжът се промъкваше из къщата. После зърнахме внезапния проблясък на затъмнен фенер. Очевидно онова, което търсеше, не беше там, защото след малко светлината проблесна през друга щора, преди да премине нататък.

— Да се промъкнем до отворения прозорец. Ще го пипнем на излизане — прошепна Лестрейд.

Ала преди да успеем да мръднем, мъжът се появи отново. Когато застана в треперливия ореол светлина, видяхме, че носи нещо бяло под мишница. Огледа се крадешком наоколо. Тишината откъм пустата улица му вдъхна увереност. Обърна се с гръб към нас, положи товара си на земята и в следващия миг чухме остър удар, последван от хрясък и трясък. Мъжът бе толкова погълнат от заниманието си, че изобщо не чу стъпките ни, докато се прокрадвахме по тревата отзад. Холмс се метна като тигър отгоре му, а двамата с Лестрейд го хванахме за китките и щракнахме белезниците. Когато го преобърнахме, зърнах уродливо жълтеникаво лице с разкривени от ярост черти, впило злобен поглед в нас, и разбрах, че наистина сме заловили мъжа от снимката.

Холмс обаче насочи вниманието си не към задържания. Коленичил на прага на къщата, той най-внимателно изучаваше онова, което мъжът беше изнесъл от вътре. Беше бюст на Наполеон, същият като онзи, който бяхме видели сутринта — и също като него разбит на парчета. Холмс внимателно поднасяше парченцата едно по едно към светлината, но никое не се отличаваше по нищо от която и да е купчина натрошен гипс. Едва бе привършил с огледа, когато лампите в къщата светнаха, вратата се отвори и на прага застана самият собственик, добродушен кръгловат човек по риза и панталон.

— Господин Джосая Браун, предполагам? — попита Холмс.

— Същият, господине. А вие несъмнено сте господин Шерлок Холмс? Получих бележката, която ми изпратихте по спешния вестоносец, и постъпих точно както ми казахте. Заключихме се и зачакахме какво ще се случи. Много се радвам, че сте хванали негодника. Надявам се, господа, че ще влезете да се подкрепите малко.

Лестрейд обаче нямаше търпение да отведе затворника на сигурно място, така че само след няколко минути повикаха файтона и четиримата потеглихме обратно към Лондон. Пленникът ни не обелваше нито дума, само очите му злобно блестяха в сянката на сплъстената му коса, а веднъж, когато му се стори, че може да достигне ръката ми, зъбите му изщракаха като на прегладнял вълк. Останахме в полицейския участък достатъчно, за да разберем резултата от претърсването на дрехите му — нямало нищо друго освен няколко шилинга и кания с дълъг нож, по чиято ръкохватка личали обилни следи от наскоро пролята кръв.

— Няма страшно — рече на раздяла Лестрейд. — Хил познава цялата им пасмина, скоро ще научим името му. Ще видите, че теорията ми за мафията ще излезе вярна. Ала наистина съм ви безкрайно задължен, господин Холмс, за майсторското изпълнение, с което го пипнахте. Още не разбирам съвсем как го постигнахте.

— Страхувам се, че сме избрали твърде късен час за обяснения — отвърна Холмс. — Пък и остават една-две дреболии, с които още не сме приключили, а случаят е от онези, в които си струва да се отиде докрай. Смятам, че ако утре в шест ни посетите вкъщи още веднъж, ще бъда в състояние да ви убедя, че дори сега не осъзнавате напълно значението на този случай, макар определени моменти да го правят съвършено неповторим в историята на криминалистиката. Ако някога отново ти позволя да се изявиш като хроникьор на дребните проблеми, с които се занимавам, Уотсън, отсега предвиждам, че разказът за необичайното по рода си приключение с бюстовете на Наполеон ще вдъхне живец на литературните ти страници.

 

 

На следващата вечер Лестрейд пристигна с обстойни сведения за задържания. Изглежда, се казваше Бепо, второто му име не се знаеше. Бил добре познат нехранимайко в италианския квартал. Едно време бил талантлив скулптор и си изкарвал честно прехраната, но кривнал по лоши пътища и вече на два пъти бил лежал в затвора — веднъж за дребна кражба и веднъж, както вече ни беше известно, защото наръгал свой сънародник. Говорел отлично английски. Още не се знаело защо унищожавал бюстовете, а той самият отказвал да отговаря на всякакви въпроси по случая. Полицията обаче бе успяла да установи, че е твърде възможно всичките статуи да са били дело на собствените му ръце, тъй като тъкмо за такава работа бил нает в „Гелдър и ко“. Холмс изслуша с учтиво внимание събраните сведения, повечето от които и без това знаехме, ала го познавах достатъчно добре, за да видя, че мислите му витаят другаде; долавях също някаква смесица от безпокойство и очакване под маската, която обикновено бе свикнал да показва. Накрая трепна на стола и очите му светнаха. Отдолу се беше чул звънец. След миг по стълбите отекнаха стъпки и икономката въведе възрастен господин със зачервено лице и посивели дълги бакенбарди, стигащи чак до брадичката. В дясната си ръка стискаше старомодна пътна чанта, която остави на масата.

— Тук ли е господин Шерлок Холмс?

Приятелят ми усмихнато се поклони:

— Господин Сандъфорд от Рединг, предполагам?

— Да, сър. Опасявам се, че малко закъснях, но разписанието на влаковете беше доста неудобно. Писахте ми ви във връзка с един бюст, който притежавам.

— Именно.

— Нося и самото писмо, в което казвате следното: „Много искам да се сдобия с копие от бюста на Наполеон, изработен от Дьовин, и съм готов да платя десет лири за отливката, която притежавате.“ Вярно ли е?

— Напълно.

— Писмото ви силно ме изненада, тъй като не можех да си представя откъде сте разбрали, че имам такъв бюст.

— Естествено е да се изненадате, но обяснението е много просто. Господин Хардинг от фирмата на „Братя Хардинг“ ми каза, че са продали последното копие именно на вас, и ми даде адреса ви.

— А, така ли било! А каза ли ви колко съм платил за него?

— Не, не спомена нищо.

— Вижте, аз съм честен човек, макар и не особено богат. Дадох за бюста само петнайсет шилинга и ми се струва редно да го знаете, преди да ви взема десет лири.

— Постъпката ви определено ви прави чест, господин Сандъфорд, но след като веднъж сам съм определил цената, не смятам да я променям.

— Много достойно от ваша страна, господин Холмс. Ето, нося го, както ме помолихте — и той отвори чантата, а ние най-сетне видяхме на собствената си маса цял-целеничък двойник на бюста, който неведнъж вече бяхме съзирали разбит на парчета.

Холмс извади един лист от джоба си и сложи на масата банкнота от десет лири.

— Нали ще бъдете така любезен да се разпишете, господин Сандъфорд, в присъствието на тези свидетели. Бележката просто гласи, че ми прехвърляте всички права, които имате или сте имали върху бюста. Аз съм педантична душа, нали разбирате, а човек никога не знае накъде могат да се обърнат нещата. Благодаря, господин Сандъфорд — заповядайте, ето парите ви, и ви желая спокойна вечер.

Когато посетителят си отиде, действията на Холмс изведнъж приковаха вниманието ни. Той извади от чекмеджето чиста бяла покривка и я постла на масата. После сложи бюста точно в средата и здравата удари Наполеон по темето с тежкия си ловен камшик. Скулптурата се разлетя на парченца, а Холмс напрегнато се приведе над разпръснатите останки. Само след миг се изправи с тържествуващ вик, уловил в ръка малко парченце, в което нещо тъмно и кръгло се бе спекло като стафида в сладкиш.

— Господа — възкликна той, — позволете да ви представя прочутата черна перла на Борджиите.

Двамата с Лестрейд онемяхме за миг, а после в непресторен порив избухнахме в ръкопляскания като при добре изпипана развръзка в театрална пиеса. По бледите страни на Холмс пропълзя лека руменина и той ни се поклони като маестро драматург, приемащ овациите на публиката. В такива моменти приятелят ми спираше да бъде онази разсъждаваща машина и издаваше човешката си слабост към възхищение и възторзи. Същата онази изключително горда и сдържана натура, която с презрение се отвръщаше от показната известност, бе способна да се трогне до дъното на душата от непресторената възхита и преклонение на приятел.

— Да, господа — рече той, — пред вас е най-прочутата перла в света и на мен се падна щастливата участ посредством низ от индуктивни разсъждения да проследя пътя й от спалнята на принц Колона в хотел „Дарс“, където е изчезнала, до вътрешността на този бюст на Наполеон, последния от шестте, произведени от фирмата „Гелдър и ко“ в Степни. Сигурно помните, Лестрейд, сензацията, която предизвика изчезването на тази скъпоценност, и напразните усилия на лондонската полиция да я намери. Дори мен самия ме потърсиха във връзка със случая, ала и аз не успях да хвърля светлина върху загадъчното произшествие. Подозренията паднаха върху камериерката на принцесата — италианка, за която се доказа, че има брат в Лондон, но не успяхме да установим никаква връзка помежду им. Камериерката се казваше Лукреция Венучи и изобщо не се съмнявам, че убитият преди две вечери Пиетро е бил именно неин брат. Сверих внимателно датите в старите издания на вестниците и установих, че перлата е изчезнала точно два дни преда Бепо да бъде задържан за някакво нападение в работилницата на „Гелдър и ко“ тъкмо по времето, когато са били произведени въпросните бюстове. Сега ясно виждате в каква последователност са се развили събитията, макар че за вас, разбира се, те изглеждат в обратен ред в сравнение с пътя, който изминах аз самият. Перлата е била у Бепо. Може да я е откраднал от Пиетро, може да е бил негов съучастник или посредник между него и сестра му, за нас няма значение, кое от тези предположения е вярното. Важното е, че перлата е била именно у него, и то в момент, когато го е преследвала полицията. Втурнал се е към ателието, където е работел, знаейки, че разполага с броени минути, за да укрие скъпоценния трофей, ако не иска да го намерят при претърсването. В коридора са били оставени да съхнат шест гипсови отливки от бюста на Наполеон. Едната е била още мека. Умел занаятчия, Бепо мигновено е пробил малка дупчица в гипса, пуснал е вътре перлата и набързо е замазал отвора. Направо великолепно скривалище, там наистина не би могъл да я намери никой. Ала Бепо е бил осъден на цяла година затвор, а междувременно шестте бюста са се пръснали из Лондон. Нямало е как да познае в кой от тях е съкровището. Можел е да провери само като ги разбие на парчета. Дори и да ги е раздрусвал, пак нямало как да бъде сигурен, тъй като перлата като нищо може да е била прилепнала към мокрия гипс — както видяхте, всъщност така и станало. Бепо обаче не се е отчаял и е тръгнал по дирите на бюстовете с голямо упорство и находчивост. Чрез един свой братовчед, който работел при Гелдър, е открил кои търговци на дребно са купили бюстовете. Успял е да започне работа при Морс Хъдсън и така е налучкал следите на първите три бюста. Перлата не е била в тях. Тогава с помощта на друг служител италианец е успял да установи къде са отишли останалите три. Първият се е оказал у Харкър, но там го е проследил бившият му съучастник, който го е обвинявал за изчезването на перлата, и в завързалата се схватка Бепо смъртоносно го е намушкал с ножа си.

— Щом му е бил съучастник, защо Пиетро е трябвало да разнася снимката му? — попитах аз.

— Очевидно за да може да го проследи, ако се наложи да разпитва други хора. Предположих, че след убийството Бепо ще предпочете по-скоро да ускори, отколкото да забави действията си. Опасявал се е, че полицията може да отгатне тайната му, затова бе логично да побърза от страх да не го изпреварят. Разбира се, нямаше как да се убедя, че не е намерил перлата при Харкър. Всъщност още дори не бях напълно сигурен, че е именно перла — ала беше очевидно, че търси нещо, тъй като беше подминал няколко къщи, за да разбие бюста там, където градината беше осветена от уличния фенер. Тъй като бюстът на Харкър беше един от последните три, шансовете перлата да не е била вътре бяха, точно както ви казах, две към едно. Оставаха още две отливки и беше очевидно, че ще опита първо с онази, която се намираше в Лондон. Предупредих обитателите на къщата, за да избегнем още една трагедия, тримата завардихме мястото и благополучната развръзка не закъсня. По онова време вече бях установил със сигурност, че става дума за перлата на Борджиите. Името на убития свързваше двете престъпления. Оставаше един-единствен бюст, онзи в Рединг, и перлата трябваше да бъде там. Купих го от собственика във ваше присъствие и ето я пред очите ви.

За миг не продумахме нито дума.

— Виждал съм ви да се справяте с не един случай, господин Холмс — рече накрая Лестрейд, — но не си спомням някога да съм виждал по-майсторско изпълнение от днешното. Ние в Скотланд ярд не ви завиждаме, господине. Напротив, сър, гордеем се с вас и ако утре се отбиете да ни посетите, няма да намерите нито един човек, от най-възрастния инспектор до най-младия уличен полицай, който с радост да не ви стисне ръката.

— Благодаря! — отвърна Холмс. — Благодаря! — докато се обръщаше, ми се стори, че никога не съм го виждал така дълбоко разчувстван от по-нежните човешки струни. Само след миг пред нас отново стоеше студеният трезв мислител. — Прибери перлата в касата, Уотсън, и извади книжата по онова дело за фалшификациите на Конк-Сингълтън. Довиждане, Лестрейд. Ако пак се натъкнете на подобен дребен проблем, стига да ми е по силите, ще се радвам да ви помогна с някое и друго предположение за правилното му разрешаване.

Тримата студенти

Това се случи през 1895 година, когато по стечение на известни обстоятелства, върху които сега няма да се спирам, се наложи господин Шерлок Холмс и моя милост да прекараме няколко седмици в един от нашите знаменити университетски градове. По време на престоя ни там стана едно не особено значимо, но крайно поучително произшествие, за което възнамерявам да разкажа сега. Разбира се, ще спестя всички подробности, които биха помогнали на читателя да се досети за колежа или за нещо относно личността на злосторника, тъй като биха били неуместни и оскърбителни. Една толкова неприятна история спокойно може да бъде оставена да потъне в забрава. Но ако се спази необходимата дискретност, инцидентът би предоставил възможност да илюстрирам някои от забележителните качества на моя приятел. Ще положа всички усилия в разказа си да избегна всичко, което би помогнало на читателя да установи както точното място, така и действащите лица.

В онези дни бяхме наели мебелирани стаи недалеч от библиотеката, където Шерлок Холмс правеше своите проучвания върху древноанглийските грамоти, довели до толкова изненадващи резултати, че спокойно биха могли да станат предмет на някои от моите бъдещи разкази. И така, една вечер ни навести нашият стар познайник господин Хилтън Соумс, наставник и преподавател в колежа „Свети Лука“. Господин Соумс бе висок и кльощав, а по характер — нервен и избухлив. Отдавна знаех колко е нетърпелив и дори сприхав, но този път дотолкова не се владееше, та веднага стана ясно, че се е случило нещо съвсем необичайно.

— Господин Холмс, надявам се, ще можете да ми отделите няколко часа от скъпоценното си време. В „Свети Лука“ стана нещо извънредно неприятно и трябва да призная, че ако за късмет вие не се намирахте в града, просто нямаше да знам какво да правя.

— Понастоящем съм много зает и нямам никакво желание да се отвличам от заниманията си — отговори моят приятел. — Бих ви препоръчал настоятелно да се обърнете към полицията.

— Не, не, уважаеми господине, в никакъв случай, това е абсолютно невъзможно. Когато нещата попаднат в ръцете на закона, после не можем да ги спрем, дори да искаме, а в случая, с който имаме работа, най-важното е да се избегне скандалът, който би навредил на доброто име на колежа. Вашата дискретност е не по-малко известна от големите ви способности и в този смисъл вие сте единственият човек на този свят, който би могъл да ми помогне. Умолявам ви, господин Холмс, направете каквото е във възможностите ви!

Моят приятел в никакъв случай не ставаше по-сговорчив, когато беше далеч от любимата си квартира на улица „Бейкър“. Лишен от своите папки с изрезки от вестници, от химикалите си, както и от привичния домашен безпорядък, Холмс не се чувстваше добре. Той сви рамене в знак на пренебрежително съгласие. И нашият посетител забързано започна разказа си, като думите му се застъпваха една с друга, съпроводени с енергична жестикулация. Ето какво ни разказа той:

— Трябва да ви кажа, господин Холмс, че утре е първият ден от изпитите за стипендията „Фортескю“. Аз съм един от членовете на изпитната комисия. Преподавам старогръцки, а първият изпит е тъкмо по този предмет. Кандидатите трябва да преведат доста голям откъс от непознат за тях текст, който за изпита се отпечатва на специална хартия, и, разбира се, ако кандидатът има възможност да го подготви предварително, ще е с огромно предимство пред другите. Поради тази причина полагаме големи усилия да запазим изпитния материал в тайна.

И днес следобед към три часа от печатницата ми донесоха коректурите на въпросния текст. Всъщност става дума за половин глава от Тукидид. Аз трябваше да го изчета много внимателно, тъй като не биваше да има нито една печатна грешка. В четири и половина още не бях свършил, но тъй като бях обещал на един приятел да пием заедно чай в кабинета му, се наложи да изляза. Оставих коректурите на бюрото си. Да съм отсъствал малко повече от час. Вие знаете, господин Холмс, че вратите в нашия колеж са от масивен дъб, като от вътрешната страна са тапицирани с дебело зелено сукно. Когато се прибирах, с удивление забелязах, че от ключалката на вратата ми стърчи ключ. В първия момент си помислих, че съм забравил моя, но като проверих в джобовете си, видях, че е на мястото си. Съществува един-единствен дубликат, поне доколкото на мен ми е известно, и той се намира у моя прислужник Банистър. Този човек работи при мен близо десет години и почтеността му е извън всяко съмнение. Стана ясно, че това наистина е неговият ключ, тъй като е влязъл в стаята да ме пита дали ще искам чай, но на излизане от заплесия е забравил ключа си на вратата. Трябва да се е отбил там само няколко минути след като съм бил излязъл. В друг случай това едва ли щеше да има някакво значение, но в ден като днешния от тази небрежност произлязоха куп неприятни последици. Още щом погледнах писалището си, веднага разбрах, че някой е тършувал из книжата ми. Коректурите бяха на три продълговати ивици. Бях ги оставил една върху друга, а сега първата се търкаляше на пода, другата лежеше на малката масичка до прозореца, а третата си беше там, където я бях оставил.

Холмс за пръв път прекъсна нашия гост:

— Едната страница — на пода, втората — до прозореца, а третата — там, където сте я били оставили? — повтори той.

— Точно така, господин Холмс. Вие направо ме смайвате. Как се досетихте?

— Моля, продължете изключително интересния си разказ.

— За момент ми мина през ума, че Банистър си е позволил недопустимата волност да се ровичка из книжата ми. Обаче той категорично отрече да е пипал каквото и да е и аз съм склонен да му вярвам. Съществува и друга възможност — някой, минавайки оттам, е зърнал ключа на вратата и като е знаел, че не съм в стаята, е влязъл да хвърли едно око на изпитния текст. Става дума за много пари, тъй като стипендията е изключително щедра и човек с по-слаби скрупули не би се поколебал да поеме риска, за да си осигури предимство пред другите кандидати.

Банистър бе ужасно разстроен от случилото се. Той едва не загуби съзнание, когато установихме, че коректурите несъмнено са попаднали в чужди ръце. Сипах му малко бренди и го оставих в креслото да се посвести, докато аз внимателно огледам стаята. Не бе трудно да забележа, че неканеният гост бе оставил и други следи освен разбърканите книжа. На масичката до прозореца имаше стърготини от подострян молив. Там намерих и отчупено парче графит. Бе ясно като бял ден, че негодникът толкова е бързал, докато е преписвал Тукидид, че си е счупил молива и се е наложило да го подостря отново.

— Прекрасно! — възкликна Холмс, чието добро настроение се бе възвърнало. Случаят очевидно го занимаваше все повече. — Имали сте късмет.

— Това не е всичко. Моето писалище е съвсем ново и е покрито с фина червена кожа. Готов съм да се закълна, а същото би направил и Банистър, че кожата бе съвсем гладка и без нито едно петънце по нея. А сега по нея ясно се виждаше разрез, дълъг не по-малко от осем сантиметра — не обикновена драскотина, а именно разрез. И не само това, върху писалището си намерих остатъци от някаква черна лепкава материя, подобна на глина, примесена със стърготини или нещо такова. Сигурен съм, че тези следи са оставени от човека, който е ровил в книжата. Не успях да открия нито следи от стъпки, нито някакви други улики, които биха могли да ни насочат към самоличността на злосторника. Вече бях загубил всякаква надежда, когато изневиделица ме споходи щастливата мисъл, че вие сте в нашия град, и без повече да се бавя, се запътих право при вас. Заемете се със случая, господин Холмс, помогнете ми! Разберете дилемата, пред която съм изправен. Или трябва да открия кой е влязъл в стаята ми, или изпитът трябва да бъде отложен, докато подготвим нов материал, а това няма да мине без задължителни обяснения. Така ще се вдигне страхотна шумотевица, която ще хвърли сянка не само върху нашия колеж, а и върху целия университет. Повече от всичко на света бих искал въпросът да се уреди без излишен шум.

— Ще ми бъде приятно да се заема със случая и да ви помогна, доколкото мога — каза Холмс, като се изправи и си облече палтото. — Трябва да призная, тази история предизвика интереса ми. Някой влизал ли е в стаята ви, след като ви донесоха коректурите?

— Да, младият Даулат Рас, един студент от Индия, чиято квартира е на същото това стълбище, се отби да ме попита за някои подробности около изпита.

— На който той също ще се явява?

— Именно.

— А коректурите на писалището ли ви бяха?

— Доколкото си спомням, още бяха навити на руло.

— А човек би ли могъл да се досети, че това са именно те?

— Много е вероятно.

— Някой друг да е влизал в стаята ви?

— Не.

— Някой да е знаел, че коректурите се намират при вас?

— Не, само печатарят.

— А Банистър, вашият прислужник.

— Не, разбира се, че не. Никой не знаеше.

— Къде е сега Банистър?

— Той, клетият, се чувстваше ужасно зле. Оставих го в креслото, докато дойде на себе си. Много бързах да стигна при вас.

— Вратата отключена ли оставихте?

— Преди да изляза, първо заключих коректурите.

— В такъв случай, господин Соумс, можем да направим извода, че ако вашият студент индиец не се е досетил, че видените от него навити на руло книжа са тъкмо коректурите с изпитния текст, то човекът, в чиито ръце са се озовали, е попаднал на тях съвсем случайно, без да има представа, че са тук.

— И на мен ми се струва така.

Холмс се усмихна загадъчно.

— Добре — рече той, — да вървим. Този случай не е по твоя вкус, Уотсън. За разрешаването му са необходими повече умствени, отколкото физически усилия. Все пак, ако имаш желание, ела с нас. А сега, господин Соумс, съм на ваше разположение!

 

 

Гостната на нашия познайник гледаше към старинния, покрит с мъх двор на стария колеж. Прозорецът бе удължен, нисък и с решетки. Една врата с готически свод отвеждаше към изроненото каменно стълбище. Жилището на преподавателя се намираше на приземния етаж. На горните етажи една под друга бяха стаите на трима студенти. Когато пристигнахме, започваше да се здрачава. Холмс се спря и внимателно огледа прозореца. После пристъпи до него, повдигна се на пръсти и като протегна врат, надзърна в стаята.

— Явно е минал през вратата. Не би могъл да влезе през прозореца. Той не се отваря, има само отвор за проветряване — каза нашият учен водач.

— Я гледай! — възкликна Холмс с немного приятна усмивка и погледна нашия придружител. — Е, ако тук няма какво повече да научим, да влезем вътре.

Преподавателят отключи вратата на стаята си и ни въведе. Двамата с него спряхме на прага, додето Холмс изучаваше килима.

— Няма никакви следи — заключи накрая той. — А и човек едва ли може да очаква друго, когато денят е сух като днешния. Вашият прислужник трябва да е дошъл на себе си. Казахте, че сте го оставили в креслото. В кое точно?

— В онова до прозореца.

— Да, до малката масичка. Вече можете да влезете. Приключих с килима. Сега да се заемем с масичката. Разбира се, не е трудно да се досети човек какво е станало тук. Някой е влязъл в стаята и страница по страница е пренасял коректурите от писалището на тази масичка до прозореца, защото от това място е можел да следи дали няма да се появите на двора, за да успее навреме да избяга.

— Всъщност не е могъл да ме види — вметна Соумс, — тъй като минах през страничната врата.

— Колко хубаво! Но той не е очаквал, че ще минете оттам, и се е надявал да ви забележи. Дайте да видя трите страници. По тях няма никакви отпечатъци от пръсти. Значи най-напред е взел първата и я е преписал. Колко време му е трябвало за тази работа дори, при положение че е използвал всевъзможни съкращения? Петнайсет минути, не по-малко. После е захвърлил страницата на пода и се е заловил със следващата. Стигнал е някъде към средата на втората, когато вие ненадейно сте се върнали и той е трябвало да изчезне незабавно. Толкова е бързал, че дори не е успял да сложи листовете на място, та да не разберете, че е бил там. Когато влязохте в стаята, не чухте ли някой да тича по стълбите?

— Не, доколкото си спомням.

— И така, непознатият е преписвал толкова припряно, че си е счупил молива, та се е наложило, както забелязахте, да го подостри отново. Много интересно, Уотсън. Моливът му не е бил от най-обикновените. Бил е доста дебел, с мек графит, а на цвят тъмносин. Името на производителя е било отпечатано със сребристи букви, но от него е останало не повече от четири сантиметра. Потърсете този молив, господин Соумс, и ще откриете престъпника. Ако добавя към това, че вашият човек притежава голям и съвсем тъп нож, ето ви още една улика.

При тоя поток от сведения господин Соумс загуби ума и дума.

— За другите неща не е трудно да се досетя и аз — рече той, — но не мога да разбера как отгатнахте дължината на…

Холмс протегна към него малко парченце дърво, на което личаха буквите АН.

— Сега разбирате ли?

— Не, дори и сега не…

— Уотсън, винаги съм бил несправедлив към теб. Не само ти си толкова несъобразителен. Какво ли може да означава това АН? Очевидно краят на някаква дума. Нали знаем, че моливите, произведени от фирмата на Йохан Фабер, са най-разпространените. Следователно можем да предположим, че пред нас е остатък от молив, изработен тъкмо от тази фирма.

Той наклони масичката така, че електрическата светлина да осветява повърхността й.

— Надявах се, че ако хартията, върху която е писал вашият посетител, е била достатъчно тънка, по полираната масичка са останали някакви следи. Само че не се вижда нищо. Струва ми се, че тук няма какво повече да научим. Сега да видим писалището. Тази топчица тук, предполагам, е от тъмната, подобна на тесто маса, за която ми споменахте. Виждам, че по форма донякъде прилича на пирамида, а в нея има вдлъбнатина. И както казахте, е примесена с остатъци от стърготини. Наистина е крайно любопитно! А колкото до разреза — кожата направо е съдрана. Започва със съвсем лека драскотина, а накрая се превръща в истинска дупка. Много съм ви задължен, че ми обърнахте внимание на този случай, господин Соумс. Тази врата накъде води?

— В спалнята ми.

— Влизали ли сте вътре, откак открихте, че някой е пипал коректурите?

— Не съм, направо при вас изтичах.

— Бих искал да поогледам набързо. Каква прекрасна старомодна стая! Ще бъдете ли така любезен да ме изчакате за минутка, докато хвърля едно око на пода? Не, нищо не забелязвам. А какво е това зад завесата? Там окачвате дрехите си. Ако на някой му се наложи да се скрие в тази стая, това е най-подходящото място. Леглото е много ниско, а гардеробът твърде тесен. Надявам се, че там сега няма никой?

Холмс посегна към завесата. Като гледах колко е напрегнат и внимателен, разбрах, че очаква всякакви изненади. Но когато все пак я дръпна, зад нея не видяхме друго освен три-четири костюма на закачалки. Холмс се обърна и рязко се наведе към пода.

— Я гледай! — възкликна той. — Това какво е?

Имаше предвид малка пирамидка от тъмно маджуноподобно вещество, беше досущ като онази, която видяхме върху писалището в кабинета. Холмс я постави на разтворената си длан и я поднесе към светлината.

— Както виждате, господин Соумс, вашият посетител е оставил следи не само в гостната, но и в спалнята ви.

— А какво ли е търсил тук?

— Струва ми се, че е съвсем ясно. Вие сте се върнали внезапно, появили сте се не оттам, откъдето той е очаквал. Изневиделица чува стъпките ви пред вратата. Какво да направи при това положение. Грабва всичко, което би го издало, и се втурва да се скрие в спалнята ви.

— Боже Господи, господин Холмс, нима искате да кажете, че през цялото време, докато сме разговаряли с Банистър, негодникът е бил затворен в спалнята ми, без дори да подозирам.

— Така мисля.

— Може би съществува и друга възможност, господин Холмс. Не зная дали обърнахте внимание на прозореца в спалнята ми?

— Същите стъкла с метални плетеници, оловна рамка, на три отделни крила, едното на панти и достатъчно голямо, та през него да може да се промъкне човек.

— Точно така. И гледа към един ъгъл на двора, откъдето пък самият прозорец не се вижда добре. Непознатият спокойно е могъл да се вмъкне оттук, да остави следи, минавайки през спалнята, и накрая, като е разбрал, че вратата не е заключена, да избяга през нея.

Холмс нетърпеливо поклати глава.

— Да разсъждаваме по-практично — измърмори той. — Доколкото разбрах от думите ви, освен вас има и трима студенти, които използват това стълбище и обикновено минават покрай вратата ви.

— Да.

— И тримата ли ще се явяват утре на изпита?

— Да.

— Имате ли основание да подозирате някого от тях повече от другите?

Соумс се подвоуми:

— Въпросът е изключително деликатен. Никак не е лесно да обвиниш някого, без да имаш доказателства.

— Нека все пак чуем подозренията ви. За доказателствата ще се погрижа аз.

— В такъв случай с по няколко думи ще ви обрисувам всеки от тримата млади господа, които живеят в тези стаи. На най-долния етаж е Гилкрист, превъзходен студент и отличен спортист. Той играе в отборите на колежа по ръгби и крикет, освен това е шампион по бягане с препятствия и дълъг скок. Прекрасен младеж. Баща му, печално известният сър Джейбс Гилкрист, се разори, залагайки на конни състезания. Моят студент остана без пукната пара, но е прилежен и трудолюбив. Мисля, че има голямо бъдеще. На втория етаж живее Даулат Рас, студентът от Индия. Той е тих, спокоен и донякъде неразгадаем като повечето индуси. Бих казал, че работи доста старателно, макар че тъкмо старогръцкият език е слабото му място. Даулат Рас е упорит и методичен. На последния етаж пък се помещава Майлс Макларън. Когато се захване за работа, цена няма — един от най-способните ни студенти изобщо, но за жалост този млад човек е безпътен, безпринципен и води разгулен живот. В първи курс замалко не го изключиха, защото се бе замесил в някаква отвратителна картаджийска разправия. През целия този семестър господинът мързелува и по всяка вероятност много се страхува от предстоящите изпити.

— Изглежда, вашите подозрения са насочени към него.

— Не бих се осмелил да твърдя такова нещо. Но от тримата за него мога най-малко да гарантирам.

— Да, разбирам, а сега, господин Соумс, да видим прислужника ви.

Банистър се оказа около петдесетгодишен мъж, дребен, блед, гладко избръснат, с посивяла коса. Още не се беше съвзел от неочакваното премеждие, нарушило спокойния ход на живота му. Пухкавото му лице бе разтърсвано от нервни тръпки, а пръстите му не оставаха за миг на място.

— Банистър, разследваме тази пренеприятна история с коректурите — каза господарят му.

— Да, сър.

— Доколкото разбрах — обади се Холмс, — вие сте си забравили ключа на вратата.

— Така е, сър.

— Все пак не е ли странно, че това се е случило тъкмо в деня, когато в кабинета е имало толкова важни документи?

— Изключително неприятно, сър. Но и по-рано ми се е случвало да си забравям ключа там.

— Кога влязохте в стаята?

— Към четири и половина. Обикновено господин Соумс пие чай по това време.

— Колко време останахте в стаята?

— Щом видях, че господина го няма, веднага си тръгнах.

— Да сте поглеждали книжата върху писалището?

— Не, сър, разбира се, че не.

— А как стана така, че си оставихте ключа на вратата?

— Ръцете ми бяха заети с подноса с чая. Мислех после да се върна за ключа. Забравил съм.

— А вратата не се ли заключва автоматично?

— Не, сър.

— В такъв случай вратата е била отворена през цялото време?

— Да, сър.

— И всеки е могъл да излезе от стаята?

— Така е, сър.

— И вие много сте се разтревожили, когато господин Соумс се е върнал и ви е повикал?

— Да, сър. През дългите години, откакто съм на служба тук, такова нещо никога не се е случвало. Едва не загубих съзнание, сър.

— Разбирам. А къде точно бяхте, когато се почувствахте зле?

— Къде бях ли, сър? Ами ето тук, до вратата.

— Странно. Прилошало ви е, а сте седнали в креслото чак в другия ъгъл. Защо тъкмо в него, а не в някое друго?

— Не зная, сър. Просто трябваше да седна някъде, все едно къде.

— Според мен той едва ли си спомня какво точно е станало, господин Холмс. Изглеждаше много зле, направо ужасно.

— Когато господарят ви излезе, вие останахте тук, така ли?

— За съвсем кратко време, минута-две. След това заключих вратата и си отидох в стаята.

— Имате ли някакви подозрения?

— О, сър, не се наемам да говоря такива неща. Не ми се вярва, че между джентълмените, които се обучават в този университет, ще се намери дори един, способен да извърши подобно нещо, за да се облагодетелства. Не, сър, не мога да повярвам в това.

— Благодаря ви, това е всичко — приключи разпита Холмс. — Всъщност имам още един въпрос. Да сте споменавали на някого от тримата млади джентълмени, при които служите, за настоящото произшествие?

— Не, сър, нищо не съм казвал.

— И не сте виждали никого от тях?

— Не, сър.

— Много добре. А сега, господин Соумс, да отидем да разгледаме двора.

В сгъстяващия се мрак над нас проблясваха трите осветени квадрата на прозорците.

— И трите пиленца са си в гнездата — отбеляза Холмс, поглеждайки нагоре. — Я виж ти! Какво е това? Единия май не го свърта.

Индиецът, чийто тъмен силует се открояваше зад пердето, крачеше бързо напред-назад из стаята.

— Ще ми се да поговоря и с тримата поотделно — рече Холмс. — Дали е възможно?

— Няма нищо по-лесно — отговори Соумс. — Това е най-старата постройка в колежа и никак не е чудно, че някой би желал да я посети. Да вървим, аз ще ви придружа лично.

— Само не споменавайте имена, моля ви! — напомни Холмс, когато почукахме на вратата на Гилкрист.

Отвори ни висок строен светлокос младеж. Когато разбра каква е целта на посещението ни, любезно ни поздрави и ни покани в стаята. Вътре имаше някои наистина крайно любопитни образци на средновековните архитектурни орнаменти. Холмс бе толкова впечатлен от един от тях, че настоя да ги скицира в бележника си и докато рисуваше, си счупи молива, та се наложи да поиска друг от нашия домакин. А накрая помоли за ножче, с което да подостри собствения си молив.

Същата прелюбопитна история се повтори и в стаята на индиеца. Той беше мълчалив, дребен на ръст младеж с гърбав нос, който ни наблюдаваше подозрително и несъмнено почувства голямо облекчение, когато архитектурните интереси на Холмс най-сетне бяха задоволени. Не можах да разбера дали при някое от тези две посещения Холмс попадна на уликата, която търсеше, но третата ни визита се оказа съвсем неуспешна. Вратата не само не се отвори при нашето почукване, а на всичкото отгоре иззад нея долетя поток отбрани ругатни.

— Пет пари не давам кои сте. Вървете на майната си! — чухме сърдития глас на домакина. — Утре имам изпит и не позволявам на никого да ми губи времето.

— Какъв грубиян! — изпъшка водачът ни, додето слизахме по стълбите, почервенял от яд. — Разбира се, той нямаше представа, че аз почуках на вратата му, но, така или иначе, поведението му е крайно нелюбезно, а при създалите се обстоятелства си е направо подозрително.

Холмс му отговори с най-неочакван въпрос:

— Ще можете ли да ми кажете колко точно е висок?

— Честно казано, господин Холмс, не мога да ви кажа точно. По-висок е от индиеца, но не чак колкото Гилкрист. Предполагам, че е някъде към метър и седемдесет.

— Това е много важно — отбеляза Холмс. — Пожелавам ви лека нощ, господин Соумс.

Нашият водач извика от изненада и страх.

— За Бога, господин Холмс, нали няма да ме изоставите в такъв момент. Изглежда, не съзнавате в какво положение се намирам. Изпитът е насрочен за утре. Тази нощ трябва да предприема най-решителни мерки. Не мога да допусна този изпит да се проведе, при положение че част от материала е известна на някого от явяващите се. Трябва да намерим изход.

— Оставете нещата, както са си. Ще намина при вас утре сутринта и подробно ще обсъдим всичко. Възможно е дотогава да ми хрумне някакъв план за действие. А дотогава не предприемайте нищо, абсолютно нищо.

— Съгласен съм, господин Холмс.

— И бъдете напълно спокоен. На всяка цена ще намерим начин да ви избавим от затруднението. Ще взема черната глина със себе си, както и стърготините от молива. Сега довиждане.

Когато се озовахме сред мрака, който се бе възцарил в двора, отново вдигнахме поглед към прозорците. Индиецът продължаваше да обикаля стаята си. Другите не се виждаха.

— Е, Уотсън, какво мислиш за тази история? — попита ме Холмс, когато излязохме на главната улица. — Всичко това прилича на някаква забавна играчка, на фокус с три карти, нали? Имаме трима души. Един от тях трябва да е виновникът. Хайде, избирай. Кой е според теб?

— Грубиянът от последния етаж, който ни обсипа с ругатни. От тях единствено той има лоша слава. Индиецът също ми се струва доста подозрителен. Защо кръстосва стаята си напред-назад през цялото време?

— В това няма нищо лошо. Много хора правят точно това, когато се опитват да научат нещо наизуст.

— Но той ни гледаше много особено.

— И ти щеше да гледаш по същия начин, ако куп непознати се изтърсят в стаята ти тъкмо когато се подготвяш за тежък изпит на следващия ден и ти е ценна всяка секунда. Не, не виждам нищо лошо в това. Както моливите, така и ножчетата за острене — всичко беше съвсем наред. Но онзи човек наистина ме озадачава.

— Кой точно?

— Банистър, прислужникът. Каква игра играе всъщност?

— Направи ми впечатление на напълно почтен човек.

— На мен също. И тъкмо това ме озадачава. Защо трябва на един напълно почтен човек да… Ето ти един голям магазин за канцеларски принадлежности. Ще започнем нашето разследване оттук.

В града имаше само четири подобни магазина, които предлагаха прилични стоки. Във всеки от четирите Холмс показваше остатъците от молива и се интересуваше дали при тях няма да се намери такъв. Във всеки от магазините му отговаряха, че въпросния молив може да бъде поръчан незабавно, но че рядко държат на склад точно такива моливи, тъй като размерите им са съвсем различни от обичайните. Моят приятел не изглеждаше особено огорчен от неуспеха си и само сви рамене в знак на насмешливо примирение със съдбата.

— Нищо не излезе, драги Уотсън. Ето че най-надеждната и убедителна улика не ни доведе доникъде. Но честно казано, струва ми се, че ще намерим задоволително решение и без нея. Олеле, вече е почти девет, драги приятелю, а нашата хазяйка спомена нещо за пресен грах към седем и половина. Виж какво, Уотсън, надявам се, че заради безкрайната ти привързаност към тютюна и вечното ти пренебрежение към часовете за хранене няма да се наложи да напуснем удобната си квартира и да ме повлечеш в бездните на порока. Във всеки случай не преди да сме разкрили ужасната мистерия на нашия възнервничък даскал, завеяния му прислужник и тримата амбициозни студенти.

 

 

През този ден Холмс не спомена повече нищичко по този въпрос, при все че подир нашия закъснял обяд дълго седя дълбоко замислен. В осем часа сутринта, тъкмо когато привършвах тоалета си, се появи в стаята ми.

— Хайде, Уотсън — подкани ме, — време е да тръгваме към „Свети Лука“. Ще можеш ли да изтраеш без закуска?

— Разбира се.

— Соумс няма да може да си намери място, докато не му представим някакво разрешение.

— А имаш ли да му кажеш нещо положително?

— Така ми се струва.

— Значи си стигнал до някакво заключение.

— Да, драги Уотсън, стигнах. Гатанката е разрешена.

— Открил си някакво ново доказателство?

— Точно така. Ненапразно съм се вдигнал от леглото още в шест часа сутринта. Най-малко два часа съм се трудил с пот на челото и изминах най-малко осем километра, за да попадна на него. Я виж какво има тук! — той разтвори ръката си.

На дланта му лежаха три малки пирамидки от черна мека глина.

— Как така, Холмс, нали вчера бяха само две.

— Третата се появи тази сутрин. Няма съмнение, че и третата е от там, откъдето са дошли първата и втората. Какво ще кажеш, Уотсън? Хайде сега да вървим да сложим край на мъките на нашия приятел Соумс.

 

 

Когато влязохме в жилището на нещастния преподавател, Соумс представляваше наистина окайваща гледка. Изпитът трябваше да започне след няколко часа, а той все още се разкъсваше между задължението да оповести фактите публично, предизвиквайки по този начин огромен скандал, и възможността тихомълком да остави мошеника да се състезава за толкова щедрата стипендия. Не го свърташе от вълнение и в мига, когато забеляза Холмс, се втурна към него с протегнати ръце.

— Слава Богу, най-сетне пристигнахте. Страхувах се, че сте загубили надежда и сте се отказали от случая. Какво да правя сега? Изпитът ще се проведе ли?

— Разбира се, ще се проведе на всяка цена.

— Оня негодник…

— Той няма да се яви.

— Знаете ли кой е?

— Струва ми се, че да. Ако не искаме тази история да излезе наяве, ще трябва ние самите да поемем функциите на нещо като военен трибунал. Соумс, ако обичате, седнете там! Уотсън, ти се намести тук. Аз ще се разположа в това кресло в средата. Струва ми се, че изглеждаме доста внушително, за да накараме виновника да се разтрепери от страх. А сега моля, позвънете за прислужника.

Банистър се яви тутакси и отстъпи крачка назад от изумление и страх, разбирайки, че е изправен пред неумолим трибунал.

— Затворете вратата, ако обичате! — разпореди се Холмс. — А сега, Банистър, ще бъдете ли така добър да споделите с нас истината за вчерашните събития.

Човечецът пребледня като платно.

— Вече ви казах всичко, сър.

— И няма какво да добавите.

— Не, сър, съвсем нищо.

— Е, в такъв случай трябва да изложа пред вас някои свои предположения. Когато вчера сте се строполили в креслото, вие сте се опитали да скриете някакъв предмет, който безусловно би разкрил самоличността на неканения посетител.

Лицето на Банистър се разкриви от страх.

— Не, сър, нищо подобно.

— Това е само едно предположение — продължи меко Холмс. — Признавам си откровено, че не съм в състояние да го докажа. Но то е напълно основателно. В мига, когато сте видели гърба на господин Соумс, сте побързали да освободите човека, който се е криел в спалнята.

Банистър облиза пресъхналите си устни.

— Там нямаше никакъв човек, сър.

— Ах, Банистър, колко ме огорчавате. Досега може би казвахте истината, но този път несъмнено излъгахте.

Лицето на прислужника застина в мрачно упорство.

— В спалнята нямаше човек, сър.

— Хайде, хайде, Банистър, на кого ги разправяте!

— Не, сър, нямаше никой.

— Значи не сте в състояние да ни кажете нищо ново по случая. Ще ви помоля да останете в стаята. Застанете ето там, до вратата на спалнята. А сега Соумс, имайте любезността да се качите до стаята на младия Гилкрист и го поканете да дойде.

Преподавателят скоро се върна, като водеше студента със себе си. Младежът бе много добре сложен, висок, подвижен, с пружинираща походка и приятно открито лице. Разтревожените му сини очи се плъзнаха по всеки един от присъстващите и накрая с изражение на неприкрита уплаха се спряха на застаналия в ъгъла Банистър.

— Затворете вратата, моля! — каза му Холмс. — Както виждате, господин Гилкрист, в момента тук сме съвсем сами и никой друг няма да чуе дори думичка от това, което ще си кажем. Можем да бъдем откровени един с друг. Бихме искали да узнаем, господин Гилкрист, как така вие, един почтен човек, можахте да извършите постъпка като вчерашната?

Клетият младеж се олюля и хвърли изпълнен с ужас поглед към Банистър.

— Не, не, господин Гилкрист, не, сър! Аз никому и думица не съм казал, нищичко! — извика прислужникът.

— Досега беше така, но ето че вече казахте — усмихна се Холмс. — А сега, сър — обърна се той към Гилкрист, — би трябвало да разберете, че след думите на Банистър положението ви е безнадеждно и единственото, което ви остава, е честно да си признаете.

За момент Гилкрист вдигна ръка към лицето си, като се опитваше да овладее разкривените му черти, а миг след това рухна на колене зад масата, заровил лице в ръцете си. Разтърсваха го бурни ридания.

— Хайде, успокойте се — меко му заговори Холмс, — човешко е да се греши и никой, поне в тази стая, не ви смята за закоравял престъпник. Може би за вас ще бъде по-леко, ако аз разкажа на господин Соумс какво се е случило, а вие ще ме поправите, ако някъде сгреша. Искате ли да направим така? Добре, добре, не си правете труд да отговаряте. Само слушайте и следете да не допусна в разказа си и най-малката несправедливост спрямо вас. За мен случаят започна да придобива по-определени очертания от момента, в който вие, господин Соумс, заявихте, че никой, дори Банистър, не би могъл да знае, че коректурите се намират в кабинета ви. Знае единствено печатарят, но той, разбира се, не влиза в сметката, защото би могъл да извади още едно копие без проблеми. Реших, че индиецът също няма нищо общо с тази работа. Когато е видял коректурите, те са били свити на руло и той едва ли е могъл да се досети, че това са точно те. От друга страна, струваше ми се невероятно случаен човек да нахлуе в стаята ви тъкмо в деня, когато на писалището ви се намират коректурите с изпитния текст. Затова отхвърлих и тази възможност. Ясно беше, че човекът, промъкнал се вътре, е знаел, че въпросните книжа са там. А как е научил? Когато вчера дойдох тук, най-напред огледах прозореца. Направо ме разсмяхте с предположението си, че допускам възможността някой да се промъкне от там посред бял ден, и то пред очите на всички, които живеят отсреща. Подобна идея е съвсем нелепа. Сам проверих колко трябва да е висок човек, за да може да види през прозореца какви книжа има на писалището. Самият аз съм метър и осемдесет и осем и не можах да видя нищо, без да се повдигна на пръсти. Следователно никой, който не е поне толкова висок, не би могъл да забележи нищо. Както виждате, имах основание да смятам, че ако някоя от тримата студенти е много висок, трябва да обърна внимание на него. Когато влязох в стаята и я огледах внимателно, особено интересна ми се видя малката масичка и я огледах по-сериозно. От писалището не успях да науча нищо, но когато ми описвахте Гилкрист, споменахте, че той тренира дълъг скок. Още тогава цялата работа в един миг ми се изясни и трябваше само да намеря някои допълнителни доказателства, с които много бързо се сдобих. Всъщност ето какво се е случило. Този млад човек е прекарал следобеда на игрището, където е тренирал дълъг скок. На връщане е носел в ръка шпайковете си, които, както знаете, имат няколко остри шипа. Когато е минавал покрай вашия прозорец, благодарение на високия си ръст е забелязал свитъка върху писалището ви и никак не му е било трудно да се досети какво е това. Нямаше да се случи нищо лошо, ако, минавайки покрай вратата ви, младежът не е забелязал ключа, забравен в ключалката от разсеяния прислужник. Тогава момъкът е бил обзет от непреодолимо желание да влезе в кабинета и да провери дали това наистина са коректурите. За него не е съществувала никаква опасност, тъй като винаги е можел да се престори, че просто се е отбил да попита нещо. И така, след като се е уверил, че това наистина са въпросните коректури, той не е могъл да устои на изкушението. Захвърлил е шпайковете си на писалището. А какво оставихте на креслото до прозореца?

— Ръкавиците — промълви младежът.

Холмс погледна победоносно към Банистър.

— Метнал е ръкавиците си на креслото и е взел първата страница на коректурите, после и втората и е започнал да ги преписва. Смятал е, че преподавателят ще се върне през главния вход и че ще успее да го види. Но както знаем, господин Соумс се е прибрал през страничната врата. Господин Гилкрист внезапно чува стъпките на прага. Вече няма никаква възможност за бягство. Забравя си ръкавиците на креслото, грабва шпайковете и изчезва в спалнята. Нали забелязахте, че драскотината на писалището от едната страна е едва забележима, а в посока към вратата на спалнята става все по-дълбока. Това ни показва достатъчно убедително, че обувките са били дръпнати рязко в тази посока и че виновникът бездруго е потърсил убежище именно в спалнята. Пръстта, набита около единия от шпайковете, се е изронила върху писалището, а от втория е нападала по пода в спалнята. Към това мога да допълня, че тази сутрин се разходих до спортното игрище и видях, че трапът за дълъг скок е покрит с тъмна лепкава глина. Донесох малко от нея, а също и от стърготините, насипани върху глината, за да предпазват спортистите от подхлъзване. Така ли е, господин Гилкрист?

Студентът вдигна глава.

— Да, сър. Това е самата истина — каза той.

— Боже мой, нима нямате поне нещичко, което да добавите? — извика Соумс.

— Имам сър, но не мога да се съвзема от това позорно разобличаване. Ето едно писмо за вас, господин Соумс. Написах го призори, след като не можах да мигна, още преди да разбера, че греховете ми са разкрити. Това е писмото, сър. Нека ви го прочета:

Реших да не се явявам на изпита. Получих предложение да постъпя на служба в полицията на Родезия като офицер и незабавно заминавам за Южна Африка.

— Много ми е приятно да чуя, че не възнамерявате да се възползвате от плодовете на безчестната си постъпка — промълви Соумс. — И все пак защо променихте намеренията си?

Гилкрист посочи към Банистър.

— Този човек ми посочи правия път — каза момъкът.

— Вижте какво, Банистър — започна Холмс, — от всичко, което разказах, става ясно, че единствено вие сте могли да пуснете този младеж да излезе от спалнята, тъй като сте останали съвсем сам в стаята. На излизане е трябвало да заключите вратата, а да се избяга през този прозорец, е невъзможно. Ще бъдете ли така добър да ни разясните последната част от загадката и да ни разкриете мотивите за поведението си?

— Всичко е много просто, сър, стига да знаете цялата история. Но не е имало откъде да я научите, независимо от острия ви ум. Навремето, сър, бях иконом при стария сър Джейбс Гилкрист, бащата на този млад джентълмен. Когато той се разори, постъпих като прислужник в колежа, но никога не забравих предишния си господар, защото той бе изпаднал в немилост. Грижех се за сина му — това можех да направя в името на миналите дни. И така, сър, когато вчера влязох в тази стая, след като господин Соумс бе вдигнал тревога, първото, което ми се наби в очите, бяха светлокафявите ръкавици на господин Гилкрист върху креслото. Веднага ги познах и разбрах какво означава присъствието им там. Ако господин Соумс ги видеше, всичко беше загубено. Затова се стоварих в креслото и нищо не можеше да ме помръдне, додето господин Соумс не се отправи към вас. Тогава от спалнята излезе нещастният ми млад господар, когото съм люлял на коленете си, когато беше мъничък. Призна ми всичко. Нима можех да не му помогна да се избави от бедата, в която бе попаднал? Можех ли да не му кажа думите, които би казал и покойният му баща, и да го накарам да разбере, че от подобна постъпка няма да излезе нищо добро? Ще ме обвините ли за това, сър?

— Не, разбира се — каза сърдечно Холмс и стана от креслото. — Ето, господин Соумс, струва ми се, че разрешихме вашия малък проблем, а у дома ни чака закуската. Да тръгваме, Уотсън! Надявам се, млади господине, че в Родезия ви чака блестящо бъдеще. Веднъж се спънахте и паднахте лошо. Дано бъдещето ви покаже колко високо можете да полетите.

Пенснето със златните рамки

Като разглеждам трите дебели ръкописни тома, които съдържат работата ни през 1894 година, признавам, че е мъчно да подбера от такъв Обилен материал онези любопитни случаи, които най-добре биха илюстрирали необикновените способности на моя другар. Преписвайки някои от тези книжа, хвърля ми се в очи неприятната история с ужасната смърт на банкера Кросби. Намирам също отбелязани Адълтънската трагедия и фантастичното съдържание на британската гробница, шумното дело Смит. Наследството Мортимър също се отнася към този период, а освен това проследяването и арестуването на Юре — уличния убиец — подвиг, за който Холмс заслужи благодарствено писмо от Председателя на френската република и ордена на Почетния легион. Всички тези случаи биха послужили за тема на отлични разкази, но струва ми се, в нито един от тях не биха могли да се съчетаят невероятното любопитното, както в приключението в Оуксли Олд плейс, известно с трагичната смърт на младия Уилоуби Смит, както и с други обстоятелства, насочващи към причините за престъплението.

I.

Една бурна ноемврийска вечер ние седяхме в дома на Бейкър стрийт. Холмс разглеждаше със силна лупа остатъците от някакви надписи върху старинен пергамент. Аз се бях задълбочил в едно ново съчинение по хирургия. Вятърът свиреше по улицата, а дъждът яростно шибаше по прозорците. Странно ми беше да осъзнавам, че в средата на града може така силно да се чувствува могъществото на природата, като че ли за стихиите целият Лондон не беше повече от една къртичина, изникнала в полето. Приближих се до прозореца и се загледах по улицата. Редките фенери осветяваха безлюдната кална пустош и само измитите от дъжда плочки на тротоара проблясваха смътно. Един самотен файтон хвърляше пръски откъм Оксфорд Стрийт и приближаваше бавно.

— Чудесно е, Уотсън, че няма да излизаме тази вечер — каза Холмс като сложи лупата настрана и сгъна протрития пергамент. — Доста поработих за днес. Този вид дейност напряга очите. Доколкото разбирам, касае се до отчета на някакъв абат от петнадесети век. Дявол да го вземе, това пък какво е?

Посред воя, на вятъра до слуха ни достигна шум от конски копита и звук от колело, проскърцващо в бордюра. Файтонът, който бях видял, спря пред входа.

— За какво ли идва? — запитах аз, като видя, че от купето излезе мъж.

— За какво идва ли? Идва у дома! А на нас, бедни мой Уотсън, ни трябват палта, наметала, галоши и всички останали спомагателни средства, които човечеството е измислило за борба с лошото време. Но може би греша! Файтонът си отива. Още има надежда. Ако трябваше да излизаме, човекът би го задържал. Бихте ли слязъл долу да отворите вратата, защото всички порядъчни хора отдавна вече спят.

Когато светлината от лампата освети новодошлия, лесно го познах. Това беше младият Стенли Хопкинс, детектив от Скотланд Ярд, към чиито прояви Холмс проявяваше практически интерес.

— У дома ли си е той? — бързо запита Хопкинс.

— Влезте, драги господине — чу се гласът на Холмс отгоре. — Надявам се, че нямате някакви особени намерения за нас през тази нощ?

Детективът се изкачи по стълбите и тогава видяхме мокрото му от дъжда мушамено наметало. Аз му помогнах да го свали, а Холмс през това време оправяше огъня в камината.

— Сега, драги Хопкинс, седнете по-удобно и сгрейте краката си на огъня — каза той. — Ето ви цигари, а докторът ще ви подкрепи с гореща вода и лимон — отлично, лекарство за такава нощ. Сигурно нещо важно ви е измъкнало от къщи в такава буря.

— Познахте, господин Холмс. Тежък ден ми се стовари върху плещите. Четохте ли днес за случая в имението Оуксли?

— Последните новини, които четох днес, се отнасят до края на петнадесетото столетие — отговори приятелят ми.

— Е, това беше само едно съобщение, при това лишено от истина, така че много не сте изгубил. Трябва да ви кажа, че днес не съм сядал. Оуксли е в графство Кент, на седем мили от Чатам и на три мили от железницата. Телеграфираха ми в три и петнадесет минути, в имението бях в пет часа, проведох разследването, взех последния влак за Лондон и от Чаринг Крос пристигам направо при вас.

— Което значи, според мен, че работата не ви е съвсем ясна.

— Нищо не ми е ясно, господин Холмс! Не съм срещал такова объркано дело. Отначало мислех, че всичко е много просто, че е немислимо нещо да се сгреши. Няма мотив на престъплението, господине! Ето това ме смущава. Няма мотив. Има убит човек — това не може да се отрече, но аз не мога да разбера кой би могъл да желае неговата смърт!

Холмс запали цигара и се облегна на канапето.

— Да чуем каква е историята — рече той.

— Събраните от мен факти са ясни — започна Стенли Хопкинс. — Остава ми да разбера какво всъщност означават те. Преди няколко години този крайградски имот — чифликът Оуксли Олд плейс, е бил нает от един възрастен господин, представил се под името професор Корам. Това е един много болен човек. Половината от деня той прекарва на легло, а през останалото време или се разхожда с бастун около къщата, или градинарят го бута с количка из парка. Малобройните му съседи го уважават много и, често го посещават. Зачитат го като известен учен. Прислугата му се състои от икономката — госпожа Маркър, и прислужницата Сюзън Тарлтън. Те са постъпили на работа от деня на пристигането му в имението и са безупречни. Професорът пише някакъв научен труд, поради което преди година му се е наложило да си потърси секретар. Първите двама кандидати, които се опитали да работят при него, не успели, но третият — господин Уилоуби Смит, млад човек, току що завършил университета, се оказал тъкмо това, което професорът търсел. Работата му се състояла сутрин в писане под диктовка на стария учен, а следобяд и вечерта — в търсене и подбор на материали за другия ден. В биографията на господин Смит няма нищо компрометиращо нито от времето, когато е бил малко момче в Ьпингам, нито в Кембридж. От документите му се вижда, че той е бил винаги приличен, спокоен и работлив, без слабости. И ето, тази сутрин, в кабинета на професора го постига смърт, която говори само за едно — за убийство.

Вятърът виеше под прозорците, Холмс и аз се преместихме по-близо до огъня и се заслушахме в разказа на младия инспектор, който развиваше тезата си точка по точка.

— Претърсете цяла Англия — продължи той — и вие няма да намерите домакинство, което да е толкова задружно и неподаващо се на външно влияние. По цели седмици никой от къщата не е преминавал градинската врата. Професорът дотолкова е бил погълнат от работата си, че за него светът е спрял да съществува. Младият Смит не е познавал никого от съседите си и е живял почти като работодателя си. Никакви интереси извън дома не са имали и двете жени. Градинарят Мортимър, стар войник, ветеран от кримската война, живее в тристаен котедж на другия край на градината. Това са всички обитатели на стария чифлик Оуксли. Вратата на градината е на сто ярда от големия път, който свързва Лондон с Чатам. Затваря се с резе, което може да отмести всеки, който пожелае да влезе в имението.

— Сега ще ви предам показанията на Сюзън Тарлтън, единственият човек, който можа да ми каже нещо във връзка със случая. Това, както казва тя, се случило преди обед между единадесет и дванадесет часа. По това време Сюзън закачвала пердетата в горната спалня, чиито прозорци са на фасадата. Професор Корам бил още в леглото — при лошо време той рядко ставал преди обяд. Икономката била заета с нещо в задната част на къщата. Уилоуби Смит също бил в спалнята си, която му служела за кабинет. Но в тази минута Сюзън чула, че той преминал по коридора и влязъл в кабинета, точно под тази стая, където била тя. Не го е видяла, но казва, че не би могла да не познае неговата бърза и отсечена стъпка. Не е чула да се затваря вратата на кабинета, но след около минута се разнесъл страшен вик. Това бил див, задавен вик, толкова странен и неестествен, че не можело да се определи кой го издава — мъж или жена. В същото време се чул тежък удар, който разтърсил цялата къща и настъпила тишина. Момичето за миг останало неподвижно, а после, като се посъвзело, изтичало долу. Вратата на кабинета се оказала затворена и Сюзън я отворила. На пода лежал проснат младия Уилоуби Смит. Отначало тя не забелязала никакви следи от насилие, но после, като се опитала да го вдигне, видяла кръвта, която бликала от долната част на шията. Раната била малка, но дълбока — била прерязана сънната артерия на младежа. Оръжието, с което бил прободен, лежало на пода. Оказало се, че това е едно от онези малки ножчета, които се срещат по старомодните бюра, с дръжка от слонова кост и било взето от масата на професора. Отначало Сюзън помислила, че Смит е вече мъртъв, но когато го поляла с вода от каната, той отворил очи и промърморил: „Професоре, това беше тя,“ Момичето е готово да се закълне, че точно това са били неговите думи. После Смит отчаяно се мъчел да каже още нещо и повдигнал дясната си ръка, След това издъхнал. През това време дошла и икономката, но тя не е чула последните думи на младия човек. Като оставила Сюзън до трупа, тя побързала за стаята на професора. Той бил седнал в кревата, бил развълнуван много, защото чул вика и съобразил, че се е случило нещо страшно. Госпожа Маркър е готова да се закълне, че професорът е бил по пижама, пък и за него било немислимо да се облече без помощта на Мортимър, на когото било поръчано да дойде в дванадесет. Професорът заявил, че е чул вика, но нищо повече не знае. Твърди, че не може да даде обяснение за последните думи на Смит. Според него това е някакво бълнуване. Той мисли, че Уилоуби няма никакви врагове, поради което сам не може да си обясни престъплението. Най-напред изпратил Мортимър до местната полиция. След известно време старшият полицай ме потърси в Скотланд Ярд. Той не беше побутнал нищо, а също беше забранил всякакво движение, особено по пътечките, които водеха до къщата. Представя ви се превъзходен случай да приложите на практика теориите си, господин Холмс. Всичко е налице, нищо не липсва.

— С изключение на господин Шерлок Холмс — с малко язвителна усмивка каза моят другар. — Но нека да чуем какво сте свършил там.

— Преди всичко, трябва да ви помоля, господин Холмс, да погледнете тази скица, която ще ви даде общо понятие за разположението на кабинета на професора и отделните моменти на случая. Тя ще ви помогне да проследите проведеното от мен следствие.

Хопкинс разгърна лист хартия и го сложи на коленете на Холмс. Аз станах и през рамото на моя приятел разгледах скицата. На чертежа се виждаше кабинетът на професора. Коридор водеше от едната врата до алеята откъм задния вход. Под прав ъгъл на този коридор беше начертан друг, който завършваше със стълбище и вратата на професорската спалня от горния етаж. В кабинета беше отбелязано само масивното бюро, вляво от него, близо до прозореца, беше обозначено мястото, където е намерено тялото на младия Смит. В срещуположния ъгъл на кабинета, по диагонал на първата врата, беше начертана втора врата, извеждаща към стълбите за горната спалня, където е била Сюзън по време на извършване на престъплението.

— Това, разбира се, е много грубо нахвърлян план и там съм отбелязал само онова, което според мен касае следствието. Преди всичко, ако се предположи, че убиецът е влязъл в къщата, то по какъв начин той или тя са я напуснали? Без съмнение — по градинската алея от задния вход, откъдето може да се влезе в кабинета. Всякакъв друг път за отстъпление е по-сложен. Престъпникът е трябвало да мине по този път, иначе би се сблъскал със Сюзън, която е слизала по стълбището, или пък да влезе в спалнята на професора. Ето защо аз обърнах внимание на градинската алея, която беше мокра от падналия дъжд и следователно би запазила следи.

— Изследвах алеята и установих, че имам работа с много предпазлив и опитен престъпник. По пясъка нямаше никакви следи. Тревата покрай алеята, обаче, беше смачкана и нямаше съмнение, че някой беше минавал по нея. Това би могъл да бъде само убиецът, защото нито градинарят, нито някой друг бяха минавали оттам, а дъждът е завалял едва през нощта.

— Почакайте — прекъсна го Холмс, — за къде води тази алея?

— Тя излиза на главния път.

— Колко трябва да се върви, за да се излезе на главния път?

— Приблизително сто ярда.

— Тогава там, където алеята минава през градинската врата, би трябвало да има следи!

— За съжаление точно там алеята е застлана с плочки.

— Ами на главния път?

— Никакви отпечатъци. Пътят беше покрит с рядка кал.

— Все пак по стъпките, останали върху тревата, не можеше ли да се определи дали убиецът е отивал, или се е връщал от къщата?

— За съжаление следите върху тревата нямаха резки очертания.

Поне голям или малък е бил кракът на убиеца?

— Това също не може да се определи. Холмс почти извика от нетърпение и досада.

— Оттогава почти непрекъснато вали дъжд и вилнее буря — каза той. — По-лесно е да се разчете стар ръкопис, отколкото да се открият следи. Какво направихте по-нататък, Хопкинс?

— Ами най-напред открих, че някой е проникнал в дома отвън. След това изследвах пода на коридора. Покрит е с кокосова пътека. По нея няма никакви следи. След това се преместих в кабинета на професора. Тук почти няма мебели, като изключим огромното бюро. Страничните отделения бяха отключени, а средното — заключено. В него явно се съхраняват важни документи. Професорът ме увери, че нищо от средното чекмедже не липсва. Явно, целта на престъплението не е била грабеж. След това изследвах тялото на убития. Както може да се види от моя чертеж, то лежеше вляво от бюрото. Ударът беше нанесен в дясната страна на шията изотзад, така че е изключено младият мъж сам да си е нанесъл удара.

— Освен ако не е паднал върху ножа — отбеляза Холмс.

— Именно. Това ми мина през ума. Но ножът е намерен на няколко фута от тялото. Значи Смит не е паднал върху ножа. Обърнете, моля, внимание върху последните думи на убития. И накрая — в дясната ръка на младия мъж открих едно твърде важно веществено доказателство.

Хопкинс извади от джоба си малко пакетче, обвито в хартия. Той го разгъна и извади от него пенсне със златни рамки. От едната му страна беше прикрепен черен копринен шнур, от който висяха два измъкнати конеца.

— Уилоуби Смит е имал отлично зрение — продължи Хопкинс. — Не може да има никакво съмнение, че пенснето е било смъкнато от носа или шията на убиеца.

Шерлок Холмс взе в ръката си пенснето и го разгледа с голямо внимание. Той го сложи на носа си, опита се да чете с него, продължи грижливо да го разглежда на светлината на лампата и най-после като се усмихна, седна зад бюрото си и написа няколко реда на едно листче, което подаде на Стенли Хопкинс.

— Не мога да направя нищо повече за вас — рече той. — Това сигурно ще ви послужи.

Учуденият детектив прочете на глас съдържанието на написаното.

„Търси се жена с добри обноски, обитаваща приличен дом, добре облечена. Има широк нос, очите и са близо едно до друго. Бръчки по челото, втренчен поглед, примижава и вероятно има прегърбени рамене. Знае се, че през последните месеци е ходила поне два пъти на оптик. Понеже носи силен диоптър, а оптиците не са много, то няма да бъде трудно да бъде открита.“

Холмс се усмихна като видя учудването, което се бе изписало по лицето на Стенли Хопкинс, а може би и върху моето.

— Уверявам ви, че изводите ми са съвсем прости — рече Холмс. — Трудно може да се намери предмет, който да дава възможности за толкова много заключения, както очилата, особено пък това пенсне. Откъде разбрах, че то принадлежи на жена? Обърнете внимание колко изящна е изработката. Освен това спомнете си последните думи на убития. Що се касае до добрите обноски или до дома, който обитава жената: вгледайте се в изработката на рамката — тя е излята от висококачествено злато. Трудно ми е да си представя, че дама, притежаваща такава вещ, би живяла в посредствен дом или би била с лоши обноски. Ако изпробвате пенснето, ще видите, че то не може да се закрепи на носа ви, защото е тънък. Следователно жената има широк нос. Такива носове обикновено са къси и груби. Има, разбира се, и изключения, така че аз не настоявам много на тази подробност. Моето лице е тясно и въпреки това не мога да се напасвам във фокуса на стъклата. С други думи, очите на дамата са близко до носа. Вие виждате, Уотсън, че стъклата са силно вдлъбнати. Жена с такова късогледство получава и съответните изменения на физиономията, както и на самата фигура. Имам предвид бръчките по челото, навика да примижава, а също така прегърбените рамене.

— Успях да проследя всичките ви разсъждения — казах аз. — Моля ви, обаче да ми обясните от какво заключавате, че е ходила два пъти на оптик.

Холмс взе пенснето в ръце.

— Погледнете — рече той, — че от двете страни на пружината има залепени две коркови ивици, които облекчават притискането към носа. Едната от тях е изменила цвета си и е малко износена, а другата е нова. Очевидно едната е паднала и е трябвало да бъде подменена. Аз мисля, че старата ивица е била сложена доста отдавна — преди повече от четири месеца. Тъй като двете ивици са еднакви, считам, че новата е била закрепена от същия оптик.

— Боже мой — извика Хопкинс — това е вълшебство! Да съм знаел, че държа в ръцете си всички тези доказателства и не съм подозирал нищо за тях! Но все пак, мисля да обиколя всички лондонски оптици.

— Разбира се, това трябва да се направи — каза Холмс. — А дотогава имате ли да кажете още нещо за този случай?

— Нищо повече, господин Холмс. Сега вие знаете толкова, колкото и аз, дори Може би повече от мен. Направихме справки дали не е забелязвано непознато лице по главния път или на станцията, но нищо не узнахме. Това, което ме вълнува, както ви казах, е пълното отсъствие на мотив на престъплението. Никой не може да загатне дори за следа от причина за това убийство.

— Вижте, тук не бих могъл да ви помогна. Предполагам, че ще искате утре да отидем там?

— Ако не е голяма дързост от моя страна и ако не ви затруднява, господин Холмс. В шест сутринта от Чаринг Крос тръгва влакът за Чатам. По този начин преди девет часа ще бъдем в Оуксли Олд плейс.

— Добре, ще пътуваме с този влак. Този случай има, разбира се, няколко любопитни неща, поради които ще се заема с него. А сега е почти един часа и ще бъде добре да поспим малко. Мисля, че на дивана пред камината няма да ви бъде съвсем неудобно. Утре, преди да излезем, ще ви сваря кафе на спиртната лампа.

II.

Утрото беше доста тъжно, въпреки че бурята беше отминала. Студеното зимно слънце изгря над мрачните блата на Темза. След продължително и мъчително пътуване спряхме на една малка станция, на няколко мили от Чатам. Докато подготвяха, колата и конете, успяхме да закусим. На входа на чифлика Оуксли ни очакваше полицай.

— Нещо ново, Уилсън?

— Не, господине.

— Никакви известия за непознати в околността?

— Никакви, господине. На станцията са сигурни, че вчера не е идвал и не е заминавал никакъв непознат.

— Проверени ли са всички странноприемници и къщи под наем?

— Да, господине. Не открихме никой, който би могъл да бъде подозрителен.

— В края на краищата оттук до Чатам може да се върви и пеш. Там човек може да се укрие или да седне във влака незабелязан, А това е алеята, господин Холмс. Давам ви честна дума, че вчера следи по нея нямаше.

— От коя страна бяха следите по тревата?

— От тази. Върху тясната ивица трева между алеята и цветната леха. Сега следите не се забелязват, но вчера бяха ясни.

— Да, да. Някой е минавал оттук — каза Холмс, след като се беше навел над тревата. — Нашата дама трябва да е стъпвала много предпазливо, тъй като не е оставила следи нито върху алеята, нито върху цветната леха, където пръстта е още по-мека.

— Сигурно е хладнокръвна престъпница, господине.

— Вие твърдите, че тя е трябвало да се върне по същия път?

— Да, господине, друг начин за връщане няма.

— Значи по тази тясна ивица трева?

— Разбира се, господин Холмс!

— Хм! Това е изпълнено забележително, да забележително! Е, аз мисля, че с алеята свършихме. Да вървим по-нататък. Тази вратичка за градината сигурно е непрекъснато отворена. Значи за посетителката е било напълно възможно да влезе през нея. Тя вероятно не е и помисляла за убийство, иначе би носила някакво оръжие, вместо да си служи с ножа от бюрото. Минала е по този коридор, без да остави следи върху пътеката. След това се е озовала пред кабинета. Колко време е останала там? За този факт нямаме никакви данни.

— Не повече от пет минути — каза Хопкинс. — Пропуснах да ви кажа, че икономката — госпожа Маркър, около петнадесет минути преди това е почиствала кабинета.

— Добре, това определя времето. Нашата дама влиза в кабинета и какво прави? Доближава до писмената маса. Защо? Не заради съдържанието на страничните чекмеджета. Ако имаше нещо ценно в тях, то те биха били заключени. Не! Тя е дошла за нещо в това бюро и то в неговото средно чекмедже! Ха! Каква е тази драскотина върху ключалката, защо не ми казахте за нея? Хопкинс!

Драскотината, която разглеждаше Холмс, започваше от бронзовото украшение върху дясната страна на ключалката и беше дълга четири дюйма. Ясно се забелязваше.

— Забелязах я, господин Холмс. Но по всички ключалки има достатъчно много драскотини.

— Тази е прясна, съвсем прясна! Вижте как блести бронзът! Ако драскотината е стара, тя би имала цвета на останалата повърхност! Погледнете я през моята лупа! Останали са даже частици от издраскания метал от двете страни на драскотината. Тук ли е госпожа Маркър?

Възрастна жена със скръбно лице влезе в стаята.

— Изтривахте ли вчера праха от това бюро?

— Да, господине.

— Забелязахте ли тази драскотина?

— Не, господине, не я забелязах.

— Уверен съм в това. Иначе вие бихте избърсали и тези частици от повърхността на ключалката. У кого е ключът от това чекмедже?

— Професорът го носи на верижката на часовника си.

— Това обикновен ключ ли е?

— Не, господине, това е секретен ключ система Чоб.

— Чудесно. Можете да си вървите, госпожо Маркър. Започваме да напредваме. Нашата дама влиза в кабинета, приближава бюрото и или го отваря, или се опитва да го отвори. В този миг влиза младият Уилоуби Смит. При бързината, с която тя издърпва ключа, се получава тази драскотина на ключалката. Той я напада и тя взима първия попаднал и предмет — този нож. Нанася му удар, за да се освободи от него. Ударът излиза съдбоносен. Той пада, а тя избягва с това или без това, за което е дошла. Тук ли е прислужницата Сюзън?

— Сюзън — обърна се към нея Холмс, — как според вас би могъл да избяга някой през тази врата, след като сте чула вика?

— Това е невъзможно, господине. Аз тичах по стълбите и бих го видяла, ако беше в коридора.

Тази врата въобще не е отваряна. Ако някой я беше отворил, то бих чула звука от отварянето.

— Следователно този изход трябва да се изключи. Значи дамата не е могла да си отиде по този път, по който е дошла. Доколкото разбрах, другият коридор води само до спалнята на професора. Оттам няма ли изход?

— Не, господине.

— Тогава да отидем и да се запознаем с професора! Забележете, Хопкинс! В коридора към кабинета на професора също е постлана кокосова пътека. Това според мен е изключително важно! Да.

— Важно?

— Нима не намирате никаква връзка? Впрочем, много е вероятно да греша. Но наистина това създава у мен някакви предпоставки за разсъждение. Да вървим!

Тръгнахме по коридора, който беше дълъг колкото и коридора към алеята за градината. Той завършваше с няколко стъпала, след които следваше врата. Нашият водач почука и ние влязохме в спалнята на професора.

Това беше голяма стая, стените на която бяха покрити с книги в такова изобилие, че някои бяха изпопадали от лавиците и лежаха натрупани на купчини в ъглите или направо по пода. Леглото беше в средата на стаята и в него, обкръжен от възглавници, седеше възлегнат собственикът на къщата. Рядко съм виждал такова лице. Слабо, орлово, с пронизващи черни очи, взиращи се от дълбоки кухини, над които висяха гъсти вежди. Косите му бяха бели, а също и брадата, но около устните му тя беше любопитно пожълтяла. Насред това кълбо от косми стърчеше запалена цигара, а въздухът в стаята беше пропит от зловонието на тютюнев дим. Когато старецът протегна ръка на Холмс, аз забелязах, че тя беше пожълтяла от никотин.

— Вие пушите ли, господин Холмс? — запита професорът с малко странен акцент. — Моля, вземете си цигара. А вие, господине. Мога да ви препоръчам този вид. Доставям си ги специално от Александрия от Йонидис. Той ми изпраща по хиляда, но се оказва, че след две седмици трябва да поръчвам нова партида. Лошо е, господине, лошо е, но старците се ползуват от такива незначителни удоволствия. Тютюнът и работата — това е всичко, което ми остава.

Холмс запали цигарата, като Хвърляше къси, проучващи погледи из стаята.

— Тютюнът и работата, а сега, уви, само тютюнът! — извика печално старецът. — Какъв съдбовен край! Кой можеше да предвиди такава ужасна катастрофа? Такъв почтен млад човек! Само за няколко месеца работа, той беше станал незаменим помощник! Какво мислите за този случай, господин Холмс? Ще ви бъда безкрайно задължен, ако вие хвърлите светлина там, където за нас е съвършен мрак. За такъв книжен червей и инвалид, какъвто съм аз, това може да свърши с парализа! Сякаш загубих способността си да мисля. Но вие сте човек на действието, вие сте невероятно работоспособен. Това е вашето ежедневие. Вие сте в състояние да бъдете хладнокръвен пред всичко. Щастливи сме, че сте при нас!

Докато професорът говореше, Холмс ходеше напред-назад в едната половина на стаята. Забелязах, че той пушеше много бързо. Очевидно споделяше удоволствието от добрия александрийски тютюн.

— Да, господине, това е ужасен удар — повтори старецът. — Ето там на страничната маса, тази купчина книги е моят „магнум опус“. Това е моят анализ на документи, намерени в коптските обители на Сирия и Египет — труд, който ще докосне дълбоко самите основи на старата религия. При моето крехко здраве не зная ще успея ли някога да го довърша, след като съдбата ми отне по този начин помощника. Боже мой, господин Холмс, вие сте по-отчаян пушач от мен!

Холмс се усмихна.

— Аз съм познавач — рече той, като взе четвърта цигара и я запали от предишната. — Няма да ви тревожа, господин Корам, с повече въпроси, защото узнах, че сте бил в леглото в момента на престъплението и не бихте могъл да знаете нищо за него. Само един въпрос имам. Как мислите, какво е искал да каже бедният младеж с думите „Професоре, това е тя“?

Старият човек поклати глава.

— Сюзън е селско момиче — отговори той. — Вие знаете колко невероятно глупав е този народ. Аз мисля, че момъкът в безсъзнание е промърморил няколко несвързани думи, а девойката е съставила от тях това изречение.

— Разбирам. Вие сам нямате ли някакво предположение за тази трагедия?

— Възможно е да е нещастен случай. Може би (казвам го само между нас), това да е самоубийство. Младите хора си имат свои скрити скърби… може би някаква любовна история, която ние съвсем не знаем. Това е по-вероятно предположение от убийството. Нали?

— А пенснето?

— О, аз съм само учен. Човек на мечтите. Не бих могъл да обясня нищо от практическия живот. Все пак знаем, че залозите на любовта вземат чудни форми. Моля, вземете още една цигара. Приятно ми е, че успяхте да ги оцените. Ветрило, ръкавица, пенсне: откъде мога да зная какъв предмет е бил взет като залог за любов, а после, когато човек се готви да свърши със себе си, да го държи в ръка и да го боготвори. Този господин говори за следи по тревата, но лесно може да се сбърка. Що се отнася до ножа, той може да е отхвръкнал от нещастния млад човек при падането му. Много е възможно да говоря детински глупости, но мисля, че на Уилоуби Смит не му провървя.

Тази теория изглежда направи впечатление на Холмс, така че той продължаваше да крачи из стаята и да унищожава цигара след цигара.

— Кажете ми, професор Корам — заговори най-после той. — Какво има в средното чекмедже?

— Нищо интересно като обект за кражба. Семейни книжа, писма от моята бедна жена, университетски дипломи, с които съм удостоен. Ето ключът. Можете сам да се уверите.

Холмс взе ключа, разгледа го и го върна на стареца.

— Не, това едва ли ще ми помогне — каза той. — Аз предпочитам спокойно да се поразходя из вашата градина и да пообмисля цялата работа. Има нещо, което говори в полза на теорията ви за самоубийството. Моля, простете ни, професор Корам, че се вмъкнахме при вас, но обещавам ви, че няма да ви безпокоим до времето за обяд. В два часа ще се върнем и ще ви съобщим онова, което мислим, че се е случило в този дом.

Холмс беше много разстроен и ние се разхождахме дълго по градинската пътека, без да говорим.

— Попаднахте ли на някаква следа? — запитах го най-после.

— Това зависи от цигарите, които изпуших — отговори той. — Възможно е съвсем да се лъжа. Цигарите ще ми докажат това.

— Мили Холмс! — извиках аз. — За Бога, по какъв…

— После, после, сам ще видите. Ако не е така, пак не е беда. Все пак, остава ни оптикът, при който можем да се върнем, но аз винаги вървя по най-късия път, ако мога да намеря такъв. А ето и милата госпожа Map кър! Да се възползуваме от пет минути поучителен разговор с нея.

Доста отдавна съм забелязал, че Холмс умееше да се държи (когато пожелае) твърде добре с жените и много бързо спечелваше доверието им. За няколко минути той завладя разположението на икономката и вече разговаряше с нея като със стар приятел.

— Да, господин Холмс, това е така, както казвате. Той ужасно много пуши. Денонощно, господине. Тази сутрин като влязох в стаята му си помислих, че се намирам всред лондонска мъгла. Бедният момък, господин Смит, също беше пушач, но не такъв както професора. Неговото здраве, наистина не зная… дали е по-добро или не от това пушене…

— Но — каза Холмс — нали това убива апетита?

— Не разбирам от тези работи, господине.

— Вероятно професорът яде съвсем малко?

— Различно.

— Хващам се на бас, че тази сутрин, след толкова много цигари, той не е ял нищо. Едва ли ще му дойде наум за ядене след такова пушене.

— Този път вие се излъгахте, господине. Днес той яде прекомерно. Не си спомням никога да се е хранил толкова много, пък и да е поръчвал котлет за закуска. Аз самата се учудвам, защото след като вчера видях простряно тялото на младия господин Смит на пода не ми е и идвало наум за храна. Но нали на света има всякакви хора — ето нашият професор не губи апетита си след тази ужасна история.

Цялата сутрин прекарахме в градината. Стекли Хопкинс отиде в селото, за да направи справки за слуховете около чудната жена, която някои деца бяха видели на Чатамския път сутринта преди случката. А Холмс сякаш бе напуснат от присъщата му работоспособност. Никога не бях го виждал да се отнася към работата си с нежелание. Дори известието, на Хопкинс, че е открил деца, които са видели жена, отговаряща на описанието, дадено от Холмс, при това с пенсне, не възбуди у него видим интерес. Той стана по-внимателен когато Сюзън, която ни прислужваше по време на обяда спомена, че както и се струвало, господин Смит излизал вчера сутринта на разходка и че се е върнал половин час преди трагедията. Аз самият не разбрах какво значение има този факт, но забелязах, че Холмс му обърна голямо внимание и сигурно го заложи в общия си план. Изведнъж той скочи от масата, погледна часовника си и рече:

— Часът е два. Време е да се качим при професора, за да свършим работата си с него.

III.

Старецът току-що беше обядвал и празната чиния доказваше добрия му апетит, за който ни говореше икономката. Имаше нещо зловещо в израза му, когато той се обърна при нашето влизане и ни прониза с дълбокия си поглед. Цигарата, разбира се, неизбежната цигара, димеше измежду купчината коси. Бяха го облекли и седеше на канапето пред камината.

— Е, господин Холмс, открихте ли тайната?

Той премести голямата кутия с цигари към нас. Холмс протегна ръка и като че ли по невнимание бутна кутията. В продължение на една-две минути всички на колене събирахме разпилените по пода цигари. Когато се изправихме, аз забелязах, че очите на Холмс горяха странно и бузите му бяха зачервени. Само аз знаех и разпознавах тези бойни знаци в критични минути.

— Да — отговори той — аз я открих.

Стенли Хопкинс и аз го погледнахме учудено. Сянка на подигравка премина по лицето на стария професор.

— Наистина ли? В градината ли?

— Не, тук!

— Тук? Кога?

— Току-що.

— Вие навярно се шегувате, господин Шерлок Холмс. Искам да ви напомня, че работата е много сериозна, което изключва всякакви шеги.

— Аз свързах и изпробвах всяко звено от веригата си, господин Корам, така че съм сигурен в нейната здравина. Какви са вашите подбуди и какво е вашето участие в цялата работа — това още не мога да кажа. След няколко минути може би, ще разбера това от самия вас. А дотогава ще възпроизведа пред всички онова, което се е случило, за да разберете какви още сведения са ми нужни. Вчера дамата е влязла във вашия кабинет. Тя е дошла с намерение да вземе някои документи, които са и били нужни и които са се намирали във вашето бюро. Тя е разполагала със собствен ключ. Разгледах вашия и по него не открих следа, с която да е била направена резка (драскотина) по ключалката. От това следва, че вие не сте и помогнал. И доколкото разбирам от доказателствата, които имам, вие не сте знаел, че тя ще дойде да ви ограби.

Професорът изпусна кълбо дим.

— Това е много любопитно и поучително — рече той. — няма ли да прибавите още нещо? Разбира се, след като сте проследил движението на дамата до кабинета, вие ще можете да ми кажете какво е станало с нея?

— Ще се опитам да направя това. Отначало тя е била заловена от вашия секретар и тя го е убила, за да се освободи. На това убийство аз съм склонен да гледам като на нещастен случай, защото съм сигурен, че дамата не е имала намерение да причини такова ужасно зло. Никой убиец не се движи без оръжие. Като се е ужасила от стореното, тя се впуска безумно да бяга от това трагично място. За нейно нещастие, по време на борбата тя е изгубила пенснето си и по причина на силното си късогледство е станала съвсем безпомощна. Тя е побягнала като е мислела, че се намира в същия коридор, по който е дошла. (И двата са застлани с кокосови пътеки.) Твърде късно е разбрала грешката си, а също така е съзнавала, че всеки път за отстъпление и е пресечен. Какво и е оставало да направи? Не е можела вече да се върне назад. Не е могла и да остане там, където е била. И тя се е придвижила напред. Качила се е по стъпалата, блъснала е вашата врата и се е озовала във вашата спалня.

Старецът седеше със зинала уста, диво загледан в Холмс. По лицето му се четеше учудване и страх. Той с мъка повдигаше рамене и се изсмя насила.

— Всичко това е прекрасно, господин Холмс — каза той, — но във вашата отлична теория има един пропуск: аз самият бях в спалнята си и не съм я напускал през целия ден.

— Това ми е известно, професор Корам.

— В такъв случай вие искате да кажете, че аз съм лежал в това легло и не съм можал да видя жената, когато влиза в стаята.

— Това не съм искал да кажа. Вие сте я видял. Разговарял сте с нея. Познал сте я. Вие сте и помогнал да се скрие!

Професорът отново се изсмя неестествено. Той се изправи, а очите му горяха като въглени.

— Вие сте полудял — извика той. — Говорите безсмислици! Помогнал съм и да се скрие! Къде е според вас тя сега?

— Там. — рече Холмс и посочи огромния шкаф за книги в самия ъгъл на стаята.

Старецът вдигна ръце нагоре, ужасен спазъм премина по лицето му и бавно се свлече на канапето. В същия миг вратата на шкафа се отвори и от него излезе една жена.

— Вие сте прав — високо каза тя с някакъв особен акцент. — Вие сте прав. Аз съм тук.

Тя беше изцапана с прах и покрита с паяжини. Лицето и също беше изцапано. Навярно никога не е била хубава. Имаше същите черти, които Холмс беше предположил, плюс още дълга и заострена брадичка. В резултат на късогледството си, а освен това и поради факта, че излизаше от тъмно на светло, тя стоеше безпомощна, като ослепяла, мъчейки се да види къде сме и как изглеждаме. И все пак, въпреки всички неизгодни за нея обстоятелства, в обноските и имаше нещо благородно, в предизвикателната и брадичка и в изправената и глава, чиято смелост будеше уважение.

Стенли Хопкинс сложи върху нея ръката си като на своя пленница, но тя меко я отстрани, с властно достойнство, което респектираше. Старецът беше се поизправил и я гледаше с втренчен поглед.

— Да, господине, аз съм ваша пленница — каза тя. — Чух всяка ваша дума и ми е ясно, че всичко ви е известно. Признавам вината си. Аз убих младия човек. Но вие сте прав когато казахте, че това беше нещастен случай. Аз дори не знаех, че държа в ръката си нож, защото в отчаянието си съм хванала първия попаднал ми в ръката предмет. Исках да го принудя да ме пусне. Казвам ви истината.

— Госпожо, — рече Холмс. — Вярвам, че говорите истината. Но какво ви стана? Лошо ли ви е?

Лицето и се покри със смъртна бледност, то стана страшно за гледане, за което допринасяха прахът и паяжината. Тя приседна на края на леглото и продължи:

— Имам още малко време, но искам да узнаете истината. Аз съм жена на този човек. Той не е англичанин. Той е руснак. Името му няма да ви съобщя.

Старецът помръдна.

— Ана! — извика той. — Бог да ти е на помощ!

Тя го изгледа с презрение.

— Защо трепериш така за своя нещастен живот, Сергей? — запита тя. — Ти си причинил злини на мнозина и не си донесъл добро никому, дори на самия себе си. Но аз не съм човекът, който ще скъса тънката нишка на определеното ти от Бога време. И така, много ми се насъбра, откакто престъпих прага на тази проклета къща. Но аз трябва да говоря, иначе ще бъде късно.

— Аз казах, господа, че съм жена на този човек. Бях глупавичко двадесетгодишно момиче, а той беше петдесетгодишен, когато се оженихме. Това стана в един руски университетски град — името му също няма да ви кажа.

— Бог да ти е на помощ! — промърмори отново старецът.

— Ние бяхме революционери, разбирате ли? Нихилисти. Той, аз и мнозина други. Настъпиха неспокойни времена; много от нас бяха арестувани; доказателства липсваха. За да спаси живота си и за да получи голяма награда, той предаде жена си и другарите си. Да, всички ние бяхме арестувани, в резултат на неговите показания, и осъдени. Аз също бях осъдена. Но моята присъда не беше доживотна. Моят мъж замина за Англия с престъпно придобитото богатство и оттогава заживя спокойно, при все че знаеше отлично, че ако членовете на нашата организация узнаеха къде се намира не би минала и седмица и той щеше да бъде справедливо наказан.

Старецът протегна треперещата си ръка за цигара.

— Аз съм в ръцете ти, Ана — каза той. — Ти винаги си била добра с мен.

— Още не съм разказала върха на низостта му. Между другарите ни имаше един, който стана близък на сърцето ми. Той беше благороден, самоотвержен, любещ — пълна противоположност на моя съпруг. Той мразеше насилието. В този смисъл ние всички бяхме престъпници, но той не беше. Той постоянно ни пишеше, мъчейки се да ни отклони от нашите намерения. Тези писма можеха да го спасят, както и моя дневник, където освен своите чувства, аз бях описала и неговите разбирания за обществото, в които той отричаше всякакво насилие. Моят мъж намери и дневника, и писмата. Той ги скри, с цел на всяка цена да подхвърли на смъртна опасност живота на младия човек. Това не му се удаде, но все пак Алексей, така се казваше той, беше заточен. Помисли си за това, подлец!

— Ти винаги си била благородна жена, Ана! — каза старецът изпускайки кълбо дим.

Тя стана, но веднага пак се свлече с болезнен стон.

— Трябва да свършвам — рече тя. — Когато изтече срокът на моето наказание, аз се зарекох на всяка цена да намеря дневника и писмата, за да спася моя другар. Знаех, че мъжът ми живее в Англия. В продължение на няколко месеца го издирвах и най-после узнах къде е. Сигурна бях, че още пази дневника, защото докато бях в Сибир, получих няколко писма от него, с които ме укоряваше, цитирайки мои отделни пасажи. Бях уверена, че при неговия отмъстителен нрав, той не би ми предал никакви документи доброволно. Трябваше да си ги взема сама. За целта аз наех един от частните детективи, който постъпи при моя мъж като секретар (той беше твоят втори поред секретар, който те напусна така бързо). От него узнах, че документите, които търсех, се пазят в средното чекмедже на бюрото. Той успя да ми свали отпечатък от този ключ! Снабди ме с плана на къщата и ми обясни, че преди обед кабинетът остава празен, тъй като секретарят работи горе. Най-после се реших да дойда и да си прибера книжата. Това ми се удаде, но на каква цена! Едва бях успяла да прибера документите и вече заключвах чекмеджето, в кабинета влетя младия човек и ме нападна. Аз го бях виждала вече през това утро. Бях го срещнала на пътя и без да зная, че е негов секретар, го запитах знае ли къде живее професор Корам.

— Точно така — извика Холмс. — Секретарят се е върнал и е разказал за срещнатата от него жена. После, в предсмъртните си гърчове се е опитал да обясни, че това е същата жена, за която е съобщил на професора.

— Оставете ме да говоря — каза жената властно. Лицето и се кривеше от страдание. — Когато младият човек падна, аз избягах от стаята и попаднах в спалнята на своя мъж. Той ме заплаши, че ще ме издаде, но аз му доказах, че животът му е в ръцете ми. Ако той ме предаде на властите, аз мога да го предам на моите другари. И така, за да може да оцелее, видя се принуден да ме скрие в шкафа. Част от храната, с която се хранеше, отделяше и за мен. Решихме, че когато полицията напусне къщата, аз ще се измъкна през нощта и вече няма да се връщам. Но вие по някакъв начин узнахте всичко.

Тя извади от дрехите си малък пакет.

— Това са последните ми думи. Този пакет ще спаси Алексей! Поверявам го на вашата чест и на любовта ви към правосъдието! Вземете го! Вие ще го предадете на руското посолство. Сега вече изпълних своя дълг и…

— Спрете! — извика Холмс.

Той скочи и измъкна от ръцете и едно малко шишенце.

— Твърде късно е — рече тя, като се свлече на леглото. — Твърде късно е. Аз погълнах отровата още преди да изляза от скривалището си. Умът ми вече се губи… Заклевам ви да не забравите пакета…

IV.

— Прост случай, а при това в много отношения поучителен — отбеляза Холмс, когато се прибирахме в Лондон. — Целият казус зависеше от пенснето. Щастлив шанс е, че при падането си умиращият Уилоуби Смит го е сграбчил. Съмнявам се в успешния финал на нашето начинание, ако не притежавахме това веществено доказателство. Големината на диоптрите ми даваше увереност, че притежателката на пенснето би била съвсем безпомощна без него. Когато вие, Хопкинс, искахте да ме уверите, че тя е минала на връщане по същата тясна ивица трева, без да стъпи нито веднъж по алеята или по цветната леха, аз ви казах, че това е забележително. В себе си бях решил, че това е невъзможно, освен ако е имала у себе си резервно пенсне. Ето защо предположих, че тя въобще не е напускала къщата. Когато забелязах сходството на пътеките и в двата коридора, бях почти сигурен, че тя, лишена от пенснето е сбъркала коридорите и се е насочила в грешна посока. Поради тази причина бях нащрек и разглеждах всичко, което би могло да служи като скривалище в спалнята на професора. Килимът беше цял и опънат, затова се отказах от мисълта за укритие в пода. Можеше да има нещо импровизирано зад библиотеката. Вие знаете, че това често се среща в доста стари къщи. Но аз забелязах, че книгите бяха натрупани навсякъде по пода, но не и пред вратата на този шкаф. Там би могъл да се скрие човек, но би могло от него да започва и някакво тайно скривалище. Килимът беше едноцветен и аз изпуших много от онези прекрасни цигари, като нарочно пусках пепелта пред вратата на този шкаф. Сметката ми беше проста, но излезе много сполучлива. После слязох долу, Уотсън, и аз във ваше присъствие (но без вие да разберете защо), проведох разговор с икономката госпожа Маркър по отношение апетита на професора. Когато разбрах, че от вчера насам храната за професор Корам се е увеличила, аз предположих, че той храни и друг човек. След закуската, когато отидохме в стаята на професора, аз нарочно бутнах кутията с цигарите, за да мога да изследвам пода и тогава вече разбрах, че от шкафа някой е излизал, тъй като пепелта от цигарите ми беше изпотъпкана.

— Е, Хопкинс, пристигнахме на Чаринг Крос. Поздравявам ви с прекрасното приключване на случая. Предполагам, че веднага ще отидете да докладвате в Скотланд Ярд. А ние с вас Уотсън, ние с вас трябва да се отбием в руското посолство.

Изчезналият полузащитник

На улица „Бейкър“ отдавна бяхме свикнали да получаваме странни телеграми, но добре си спомням съобщението, което дойде една мрачна февруарска сутрин преди седем-осем години и доста озадачи Шерлок Холмс. Телеграмата бе адресирана до него и гласеше следното:

Моля, чакайте ме. Голямо нещастие. Десният полузащитник липсва, необходим утре.

Овъртън.

— Клеймото е от Странд, телеграмата е изпратена в десет и трийсет и шест — уточни Холмс, след като препрочете повторно текста. — Личи си, че мистър Овъртън е бил доста развълнуван, когато я е изпращал, дори не съвсем на себе си. Обзалагам се, че ще пристигне, преди да съм изчел „Таймс“, и сам ще ни разкаже всичко. И най-неразрешимият случай е добре дошъл в тази скука.

В последно време наистина бездействахме, а аз се страхувах от периодите на пасивност, които се отразяваха пагубно на свръхактивния ум на моя приятел. От години се опитвах да го откъсна от наркотичната му зависимост, която заплашваше да провали забележителната му кариера. При нормални обстоятелства Холмс рядко прибягваше към тези изкуствени стимулатори, но аз знаех, че порокът не е изкоренен, а само приспан. В плодотворните моменти на активност демоните се затаяваха, но аз неведнъж съм наблюдавал надигането им, когато аскетичните черти на приятеля ми добиваха болезнен вид и мрачна сянка изпълваше непроницаемия поглед на хлътналите му очи.

Така че, който и да беше господин Овъртън, благослових и него, и загадъчното му послание, което наруши опасното затишие — по-рисковано от всички бури в неспокойния живот на приятеля ми.

Както и очаквахме, телеграмата скоро бе последвана от подателя й. Визитната картичка на господин Сирил Овъртън от Тринити колидж в Кеймбридж извести пристигането на огромен млад мъж — близо сто килограма масивни кости и яки мускули, — който запълни рамката на вратата с широките си плещи. Той нетърпеливо поглеждаше ту към моя приятел, ту към мен. Умора и безпокойство се четяха на откритото му лице.

— Господин Шерлок Холмс?

Приятелят ми кимна.

— Ходих в Скотланд ярд, говорих с господин Станли Хопкинс и той ме посъветва да дойда тук. Каза, че според него случаят е по-скоро за вас, а не за редовната полиция.

— Седнете, моля, и ни разкажете всичко.

— Ужасно, господин Холмс, направо ужасно! Чудя се как косата ми не е побеляла. Знаете Годфри Стаунтън, нали? Душата на отбора! Готов съм да остана без двама други играчи, стига Годфри да е в средата. Никой не може да го стигне, когато води, подава или дриблира. Освен това има акъл в главата и умее да сплотява отбора. Какво ще правя сега? Това е въпросът, господин Холмс, затова дойдох. Имам резерва, разбира се, Мурхаус, но той е трениран да връща от страничната линия и не влиза в схватка. От място е добър наистина, но няма поглед върху играта, а и е бавничък. Мортън или Джонсън, оксфордските спринтьори, ще го разиграват, както си искат. Стивънсън е бърз, но не го бива да подаде от двайсет и пета линия, а от преден полузащитник, дето не успява в ход да подаде, полза няма. Загубени сме, господин Холмс, ако не ми помогнете да намеря Годфри Стаунтън!

Моят приятел изслуша изненадан и с интерес тази разпалена тирада. Младият мъж се беше разгорещил и час по час шляпваше със загорялата си длан по коляното. Когато той свърши, Холмс разкърши ръце и отвори справочника си на буквата „С“. Известно време безуспешно прехвърляше всевъзможните данни.

— Имам Артър Х. Стаунтън, многообещаващ млад фалшификатор — каза той, — също Хенри Стаунтън, чийто път до бесилката скъсих, но Годфри Стаунтън не ми говори нищо.

Беше ред на нашия посетител да се изненада.

— Мислех ви за осведомен човек, господин Холмс — каза той. — След като не знаете кой е Годфри Стаунтън, навярно не сте чували и за Сирил Овъртън? — Холмс кимна снизходително. — Мили Боже! Аз бях първа резерва на Англия срещу Уелс и вече цяла година тренирам „Варсити“. Но както и да е. Не съм си и представял, че в Англия ще се намери човек, който да не е чувал за Годфри Стаунтън, звездата от средата на терена! В кое време живеете, господин Холмс!

Холмс се засмя на наивното учудване на младия великан.

— Ние обитаваме различни светове, господин Овъртън, вашият във всеки случаи е по-добър и по-здравословен. Заниманията ми са ме отвеждали в разни сектори на обществото, но никога, радостен съм да го заявя, в аматьорския спорт — най-хубавото и славно нещо в Англия. Сегашното ви неочаквано посещение ми показва, че дори в този свят на свеж въздух и честна игра имало работа за мен. Така че, скъпи господине, моля ви седнете спокойно и ми разкажете подробно какво се е случило и как според вас мога да ви помогна.

Младежът имаше пообъркания вид на човек, навикнал да използва по-често мускулите си, но с някои повторения и неясноти, които ще спестя на читателите, ни разказа следната странна история:

— Както ви обясних, господин Холмс, аз съм треньор на отбора на Кеймбридж, „Варсити“, а Годфри Стаунтън е най-добрият ми играч. Утре ни предстои мач срещу Оксфорд. Вчера пристигнахме и се настанихме в частния хотел на Бентли. В десет часа обходих стаите, за да се уверя, че всички са в леглата, тъй като съм привърженик на строгия режим и пълноценния сън, за да е във форма отборът. Преди Годфри да се качи в стаята, си поговорихме. Видя ми се блед и разтревожен, попитах го какво го притеснява. Каза, че всичко било наред, имал само съвсем леко главоболие. Изпратих го да си легне. След половин час при мен дойде портиерът и каза, че един много притеснен брадат човек донесъл някаква бележка за Годфри. Нашето момче не си било легнало и портиерът му я дал. Годфри я прочел и паднал като подкосен на стола. Портиерът се разтревожил и тръгнал да ме вика, но Годфри го спрял, изпил чаша вода и се поокопитил. Слязъл долу, разменил няколко думи с посетителя, който чакал в приемната, и двамата излезли навън. За последно портиерът ги видял почти тичешком да се отдалечават към „Странд“. Тази сутрин стаята на Годфри беше празна, никой не беше спал в леглото, нещата му си стояха, както ги бях видял предната вечер. Никаква вест от него, изчезнал е с непознатия. Не ми се вярва да се върне. Та това е Годфри, спортист до мозъка на костите, той никога няма да спре тренировките и да зареже треньора си, ако не му се е случило нещо. Не, предусещам, че няма повече да го видим.

Шерлок Холмс слушаше с огромно внимание.

— И какво направихте? — попита той.

— Попитах по телеграфа в Кеймбридж дали не знаят нещо. Отговориха ми, че никой не го е виждал.

— Имало ли е как да се върне в Кеймбридж?

— Да, последният влак е в единайсет и петнайсет.

— Но според вас не се е върнал, така ли?

— Никой не го е виждал там.

— Какво предприехте след това?

— Изпратих телеграма на лорд Маунт-Джеймс.

— Защо?

— Годфри е сирак. Лорд Маунт-Джеймс е най-близкият му сродник, ако не се лъжа, негов чичо.

— Така. Това хвърля нова светлина върху случая. Лорд Маунт-Джеймс е един от най-богатите хора в Англия.

— И аз така съм чувал от Годфри.

— Близки ли бяха?

— Да, Годфри е негов наследник, а старецът е към осемдесетгодишен и има подагра. Разправят, че можел да си натърква щеката за билярд с кокалчетата на пръстите вместо с креда. През живота си не е дал и един шилинг на Годфри, страхотен скъперник е. Но, тъй или иначе, скоро всичко ще е на момчето.

— Получихте ли отговор от лорд Маунт-Джеймс?

— Не.

— Какво би могло да накара вашия приятел да се обърне към лорд Маунт-Джеймс?

— Ако тревогата му снощи е била свързана с пари, нищо чудно да се е обърнал към най-близкия си роднина, освен това доста богат, макар че, доколкото съм чувал, не е имал голям шанс да получи нещо. Годфри съвсем не беше любимец на стареца. Ако е можел да се справи сам, никога не би отишъл.

— Е, скоро ще разберем дали е ходил. Но ако приятелят ви наистина е отишъл при своя роднина лорд Маунт-Джеймс, остава да се обясни какво означават появата на притеснения посетител и тревогата, която е предизвикал.

Сирил Овъртън притисна с ръце главата си.

— Нямам никаква представа.

— Добре, разполагам с време и с радост ще се заема със случая — каза Холмс. — Препоръчвам ви да се подготвите за утрешния мач, като изключите от плановете си младия джентълмен. Явно, както сам отбелязахте, някаква неотложна причина го с отдалечила и го задържа. Сега ще дойдем с вас в хотела, за да видим няма ли портиерът да ни каже нещо допълнително.

Холмс с ненадминато майсторство умееше да предразполага свидетелите и не след дълго успя да изкопчи от портиера всичко, което човекът имаше да каже, в напуснатата от Годфри Стаунтън хотелска стая. Посетителят не бил джентълмен, нито работник. Портиерът го нарече „средна работа“, към петдесетгодишен, спретнато облечен, с прошарена брада и бледо лице. Изглеждал силно развълнуван, ръцете му треперели, докато подавал бележката, която Годфри Стаунтън мушнал в джоба си. Стаунтън не се ръкувал с него, когато се видели. Поговорили малко и портиерът чул единствено думата „време“, после се завтекли навън, както вече знаехме. Големият часовник във фоайето показвал десет и половина.

— Така — каза Холмс, седнал на леглото на Стаунтън, — ако не се лъжа, вие сте дневен портиер, нали?

— Да, сър, смяната ми приключва в единайсет часа.

— Нощният портиер вероятно няма да може да ни каже нищо повече.

— Не, сър. Пък и снощи закъсня, бил на театър.

— Значи вчера бяхте тук през целия ден?

— Да, сър.

— Да сте предавали на господин Стаунтън някакво съобщение?

— Да, сър, телеграма.

— Интересно! По кое време?

— Към шест часа.

— Къде му я връчихте?

— Тук, в стаята му.

— Пред вас ли я прочете?

— Да, сър, изчаках, за да взема отговора, ако решеше да го напише.

— Е, написа ли нещо?

— Да, сър. Бележка.

— Даде ли ви я?

— Не, взе я със себе си.

— Но я написа във ваше присъствие?

— Да, сър. Стоях до вратата, а той беше гърбом към мен, седнал на масата. Накрая каза: „Сам ще я пусна.“

— С какво я написа?

— С перо, сър.

— На някоя от тия бланки на масата ли?

— Да, сър, на най-горната.

Холмс взе купчината бланки, отиде до прозореца и внимателно разгледа най-горната.

— Жалко, че не е писал с молив — каза той с известно разочарование. — Не може да не си забелязвал, Уотсън, че в такъв случай написаното често се отпечатва на долния лист и това обстоятелство е станало причина за разтрогването на не един щастлив брак. Е, нещичко все пак е останало. За наш късмет перото не е било добре подострено и много се надявам да открием нещо върху попивателната. Точно така!

Той откъсна крайчето на листа попивателна хартия, обърна го и видяхме някакви йероглифи.

— Сложете го на стъклото на прозореца! — разгорещи се Сирил Овъртън.

— Не е нужно — отвърна Холмс. — Хартията е тънка и можем просто да я обърнем. Това е краят на телеграмата, която Годфри Стаунтън изпраща няколко часа преди да изчезне. Липсват ни поне шест думи, но да видим с какво разполагаме: „бъдете с нас, за Бога!“ Това показва, че младежът е съзрял някаква неотвратима заплаха, и се е обърнал към някого за помощ. „Нас“ показва, че е намесен още някой. Може ли да е бил някой друг освен бледия разтревожен мъж? Каква е връзката между него и Годфри Стаунтън? И кой е третият, към когото двамата се обръщат за помощ пред наближаващата опасност? Разследването се свежда до изясняването на тези въпроси.

— Трябва да разберем до кого е била изпратена телеграмата — предложих аз.

— Точно така, драги Уотсън, и на мен ми мина през ума тази проницателна идея. Но се опасявам, че ако просто отидеш в пощата и поискаш да видиш разписките, има вероятност да се натъкнеш на нежелание за помощ от страна на персонала. Бюрократичният ред ще се възправи срещу теб. Все пак може би с повечко деликатност можем и да успеем. Но докато сме тук, ми се иска във ваше присъствие, господин Овъртън, да разгледам онези книжа на масата.

Имаше няколко писма, сметки и бележници и Холмс ги прехвърли набързо с нервните си пръсти.

— Нищо — каза накрая. — Между другото приятелят ви, предполагам, е съвсем здрав и от нищо не се е оплаквал.

— Здрав е като камък.

— Виждали ли сте го болен?

— Никога. Веднъж лежа заради контузия и веднъж му се измести капачката на коляното, но това са дреболии.

— Може би не е бил толкова здрав, колкото смятате. Не е изключено да е криел някакъв проблем. Мога ли с ваше съгласие да взема част от тези документи? Има вероятност да се окажат от полза за по-нататъшното ни разследване?

— Почакайте, почакайте! — изведнъж прозвуча свадлив глас.

На прага неспокойно пристъпваше дребен смешен старец. С протърканите си черни дрехи, широкополата шапка и хлабавата бяла вратовръзка напомняше провинциален свещеник или погребален агент. Но въпреки опърпаната му и малко нелепа външност в гласа му звучаха метални нотки, а движенията му бяха властни и отсечени.

— Кой сте вие, сър, и с какво право ровите в документите на джентълмена?

— Частен детектив съм и разследвам внезапното му изчезване.

— Гледай ти, гледай ти! И кой ви повика?

— Този джентълмен, приятел на господин Стаунтън, насочен към мен от Скотланд ярд.

— Кой сте вие, сър?

— Сирил Овъртън.

— А, значи вие ми изпратихте телеграмата. Аз съм лорд Маунт-Джеймс. Пристигнах с каретата от Бейсуотър. Значи и детектив сте наели?

— Да, сър.

— А готов ли сте да платите разходите?

— Когато приятелят ми Годфри се намери, сър, той ще стори това.

— А ако не се намери? Тогава?

— Сигурно семейството му…

— Не си го и помисляйте! — изписка човечето. — От мен няма да получите и едно пени! Ясно ли ви е, господин детектив? Аз съм семейството на този младеж, той няма други роднини и категорично ви заявявам, че не нося отговорност за постъпките му. И да е очаквал нещо, аз никога не пилея пари напразно и нямам намерение тепърва да започна го правя. А ако тези документи, с които вие така свободно боравите, представляват някаква ценност, ще отговаряте за тях.

— Добре, сър — каза Шерлок Холмс. — Може ли да ви попитам дали имате някакви предположения във връзка с изчезването на младежа?

— Не, сър, никаква представа нямам. Достатъчно зрял човек е, за да се грижи за себе си, и ако е бил толкова глупав, че да се загуби, аз категорично отказвам да поема отговорност за намирането му.

— Разбирам ви, сър — отвърна Холмс с дяволити искрици в очите. — Но, изглежда, вие не ме разбирате докрай. Годфри Стаунтън, както личи, не е заможен младеж. Ако е станал жертва на отвличане, то не е заради онова, което сам притежава. За вашето богатство се знае, лорд Маунт-Джеймс, и е напълно възможно банда злосторници да са похитили племенника ви с намерение да изтръгнат от него информация за дома ви, за навиците и състоянието ви.

Лицето на нашия неприятен посетител доби цвета на бялата му вратовръзка.

— Мили Боже, от къде на къде! Може ли да има такова коварство! Какви чудовища трябва да са това! Но Годфри е момче на място, сърцат момък. Няма да успеят да го накарат да предаде стария си чичо. Тъкмо мислех да намина към банката тази вечер. Дерзайте, господин детектив! Обърнете всяко камъче, ако трябва, но ми върнете племенника жив и здрав. И можете да разчитате от мен на петак… е, хайде, на десетак да е!

Но и като се поукроти по този начин, титулуваният скъперник не можа да ни съобщи нищо съществено, тъй като не знаеше почти нищо за личния живот на племенника си. Единствената следа оставаше непълната телеграма, като с копие от нея Холмс можеше да се опита да я възстанови цялата. Отпратихме лорд Маунт-Джеймс, а Сирил Овъртън отиде да обсъди с отбора си сполетялата ги беда.

Пощенската станция беше съвсем близо.

— Трудна работа, Уотсън — въздъхна приятелят ми. — Разбира се, ако имаме писмено разрешение, ще ни покажат разписките, но нямаме време да го искаме. Но пък едва ли в такова място някой помни лицата на посетителите. Да опитаме. Моля да ме извините за безпокойството — обърна се той към младата жена зад гишето с възможно най-любезен тон, — мисля, че съм допуснал грешка с телеграмата, която изпратих вчера. Нямам отговор и ме е страх, да не би да съм пропуснал да си напиша името. Ще може ли да проверите?

Младата жена измъкна кочана с разписките.

— В колко часа я подадохте?

— Малко след шест.

— А до кого е адресирана?

Холмс сложи пръст върху устните си и погледна към мен.

— Последните думи бяха „за Бога“ — прошепна доверително той. — Много се тревожа, че нямам отговор.

Момичето издърпа един формуляр.

— Ето го. Без име е наистина — и я сложи на тезгяха?

— Затова нямам отговор — каза Холмс. — Как може да съм толкова глупав! Всичко хубаво, млада госпожице, и хиляди благодарности, че разсеяхте опасенията ми.

Отвън Холмс се засмя и доволно потри ръце.

— Е?

— Напредваме, драги Уотсън, напредваме! Бях измислил седем различни начина да се доберем до телеграмата и дори не се надявах, че ще сполучим с първия.

— И какво откри?

— Отправната точка на нашето разследване — той спря един файтон и каза на кочияша: — Гара Кингс крос.

— Значи ще пътуваме?

— Да, отиваме в Кеймбридж. Всички следи водят натам.

— Имаш ли вече някакво възможно обяснение за изчезването? — попитах Холмс, докато се подрусвахме към странноприемница „Грейс“. — Не помня сред многобройните ни случаи друг с по-неясен мотив. Нали не смяташ наистина, че може да са отвлекли младежа, за да съберат информация за богатия му сродник?

— Ей Богу, драги Уотсън, това изобщо не ми изглежда правдоподобно. Струва ми се, че в него може да повярва единствено онзи изключително неприятен старец.

— И аз така си помислих. Имаш ли обаче друг вариант?

— Премислих няколко. Както не може да не отбележим, най-странното и показателно е, че инцидентът се случва в навечерието на важен мач, и то с човека, от когото най-много зависи успешният изход на срещата. Може и да е съвпадение, разбира се, но не е за пренебрегване. В любителския спорт официални залагания няма, но май се организират тайни залози и не е изключено някой дотолкова да е бил заинтересован, че да приложи номерата на мошениците в конните залагания. Това е едно от обясненията. Другото, което също не бива да се изключва, е, че като реален наследник на огромно богатство младежът наистина може да е бил отвлечен, за да се изнуди богатият му сродник.

— Това обяснение не се връзва с телеграмата.

— Така е, Уотсън. Телеграмата си остава единствената сигурна следа, с която разполагаме, и не бива да отклоняваме вниманието си от нея. Отиваме в Кеймбридж тъкмо за да разберем защо е била пусната. Засега много неща остават неясни, но съм сигурен, че още тази вечер, ако не изясним всичко, поне много ще напреднем.

Пристигнахме по тъмно в старинното университетско градче. От гарата Холмс взе кабриолет и поръча на кочияша да кара към къщата на доктор Лезли Армстронг. След няколко минути спряхме пред масивна постройка на оживена улица. Влязохме и след доста чакане ни въведоха в кабинета на доктора, когото заварихме зад бюрото му.

Показателен за това, доколко се бях откъснал от професията си, бе фактът, че името на Лезли Армстронг не ми говореше нищо. Сега спокойно мога да кажа, че той е не само едно от светилата на медицинската наука, но и мислител от европейска величина, при това не само в един клон на познанието. Но и без да е запознат с бляскавите му постижения, човек не можеше да не почувства известен трепет пред достолепното му квадратно лице, строго гледащите изпод свъсените вежди очи и гранитната твърдост на стиснатите неподвижни челюсти. Човек с непреклонен нрав, буден ум, суров, сдържан, костелив — такъв ми се представи доктор Лезли Армстронг. Той държеше картичката на приятеля ми и ни наблюдаваше с неприязнено изражение на смръщеното си лице.

— Чувал съм за вас, господин Шерлок Холмс, и съм наясно с естеството на заниманията ви, които не одобрявам по никой начин.

— В такъв случай, докторе, съчувствате на всеки престъпник в страната — спокойно изрече моят приятел.

— Доколкото усилията ви са насочени към борба с престъпността, сър, би трябвало да намират подкрепа от всеки разумен член на обществото, но аз смятам, че усилията на официалните органи са достатъчни. Забележката ми е свързана със случаите, когато надзъртате в тайните на частни лица и ровите в семейни истории, които е по-добре да останат скрити, а и когато губите времето на хора, много по-заети от вас. В настоящия момент например бих могъл да пиша труда си, вместо да разговарям с вас.

— Несъмнено, докторе, и все пак разговорът ни може да се окаже по-важен от трактата ви. Длъжен съм също да ви кажа, че ние вършим точно обратното на онова, в което ни обвинявате. Усилията ни са насочени към неразгласяване на някои обстоятелства от частен характер, което несъмнено се случва, когато се намесва официалната полиция. Би трябвало да гледате на мен като на нетрадиционен първопроходец, предшестващ традиционните органи. Дошъл съм да ви попитам за господин Годфри Стаунтън.

— Какво за него?

— Познавате ли го?

— Близък мой приятел е.

— Знаете ли, че е изчезнал?

— Така ли? — суровото лице на доктора не трепна.

— Излязъл е от хотела си миналата нощ и оттогава никой не знае нищо за него.

— Без съмнение ще се върне.

— Да, но утре е мачът на „Варсити“.

— Тези детински игри ни най-малко не ме интересуват. Съдбата на младежа дълбоко ме интересува, защото го познавам и го харесвам. Разните мачове са извън хоризонта ми.

— Тогава разчитам на съчувствието ви в моето проучване за съдбата на господин Стаунтън. Знаете ли къде е?

— Нямам представа.

— И от вчера насам не сте го виждали?

— Не.

— Господин Стаунтън имал ли е проблеми със здравето?

— Абсолютно никакви.

— Боледувал ли е от нещо.

— Не.

Холмс извади лист хартия и го подаде на доктора.

— В такъв случай може би ще ми обясните какво означава тази сметка за тринайсет гвинеи, платени от господин Годфри Стаунтън на доктор Лезли Армстронг от Кеймбридж. Намерих я сред документите, оставени на бюрото му.

Докторът почервеня от гняв.

— Не смятам, че ви дължа някакво обяснение, господин Холмс.

Холмс прибра сметката обратно в бележника си.

— Ако предпочитате публичното обяснение, рано или късно, ще ви се наложи да го дадете — каза той. — Както ви обясних, аз държа в тайна неща, които иначе биха станали обществено достояние, и наистина ще постъпите разумно, ако споделите с мен информацията, която ви е известна.

— Не знам нищо.

— Да сте получавали новини от господин Стаунтън от Лондон?

— Определено не.

— Ех, тези пощи! — с досада възкликна Холмс. — Вчера в шест и петнайсет Годфри Стаунтън изпраща спешна телеграма, несъмнено свързана с изчезването му, а вие още не сте я получили! Непростимо е! Сега отивам в станцията, за да подам оплакване.

Доктор Армстронг се изправи зад бюрото с мораво от гняв лице.

— Напуснете дома ми — каза той. — И кажете на работодателя си, лорд Маунт-Джеймс, че не желая да имам нищо общо нито с него, нито с агентите му. Не, сър, нито дума повече! — и той яростно дръпна камбанката. — Джон, покажи изхода на тези джентълмени!

Помпозен иконом ни придружи до вратата и ние се озовахме на улицата. Холмс избухна в смях?

— Какъв енергичен и корав човек! — каза той. — Ако насочи съответно таланта си, ще е най-подходящият, за да запълни празнината, оставена от знаменития Мориарти. А ето ни и нас, клети мой Уотсън, немили-недраги в този негостоприемен град, от който не можем да си тръгнем, преди да разрешим случая. Тази малка странноприемница срещу дома на доктор Армстронг изглежда особено подходяща за нуждите ни. Ако наемеш стая с изглед към улицата и осигуриш необходимото за през нощта, аз ще мога да направя няколко проучвания.

Няколкото проучвания явно отнеха повече време, отколкото Холмс предполагаше, защото се появи едва към девет часа. Беше блед, отпаднал, прашен, изтощен от глад и умора. Студената вечеря го очакваше и когато приключи с нея и запали лулата си, беше готов да обсъди положението в полунасмешливия философски тон, който възприемаше, когато нещата не вървяха. В този миг шумът от колела го накара да се изправи и да погледне през прозореца. Пред входа на лекарския дом, осветен от газовия фенер, стоеше двуколка с чифт сиви коне.

— Нямаше я три часа — каза Холмс. — Тръгна в шест и половина и ето я отново. Това прави радиус от петнайсетина и повече километра, изминавани веднъж, понякога два пъти дневно.

— Нормално за практикуващ лекар.

— Но Армстронг не е точно практикуващ лекар. Той е преподавател и консултант. Рядко се занимава с лечение, за да не се отвлича от теоретичните си занимания. Защо в такъв случай прави тези дълги пътувания, които вероятно са му страшно досадни, и кого посещава?

— Кочияшът…

— Драги Уотсън, нима се съмняваш, че не съм попитал първо него? Не зная дали е от вродена лошотия, или бе получил наставления от господаря си, но той насъска кучето си срещу мен. Е, и кучетата подобно на хората не обичат да виждат бастуна ми прекалено отблизо. Но, така или иначе, отношенията ни приключиха, а с това и по-нататъшните ми проучвания. Понаучих нещо само от един дружелюбно настроен тукашен жител в двора на нашата странноприемница. Разказа ми за навиците на доктора и за всекидневните му излети. Точно тогава в потвърждение на думите му пред вратата се появи и двуколката.

— И ти я проследи?

— Отлично, Уотсън! Тази вечер си просто блестящ! Разбира се, че ме осени тази идея. Както сигурно си забелязал, до странноприемницата има магазин за велосипеди. Втурнах се там, наех един и бях готов да проследя екипажа. Бързо го настигнах и оставайки дискретно на стотина метра отзад, последвах фенерите й извън града. Карахме си по селския път, докато не се случи един донейде унизителен инцидент. Двуколката спря, докторът слезе, дойде с енергична крачка до мястото, където бях спрял аз, и с язвителен тон съобщи, че пътят бил твърде тесен и той се опасявал, да не би кабриолетът му да е препречил пътя на моя велосипед. Страхотно го изигра! Задминах с велосипеда си кабриолета, продължих право напред няколко километра, докато спрях на едно удобно място, за да видя дали кабриолетът ще мине. Не се появи, явно бе свърнал в някой от страничните пътища, които бях подминал. Върнах се назад, без да го видя, и ето го сега, завръща се след мен. Разбира се, не е задължително тези пътувания да са свързани с изчезването на Годфри Стаунтън и ни интересуват, доколкото в момента всичко около доктор Армстронг е важно за нас. И все пак това, че така зорко бди някой да не го следи по време на тези експедиции, означава, че им отдава голямо значение, и аз няма да се успокоя, докато не изясня какво означават.

— Можем да го проследим утре.

— Дали ще можем? Не е толкова просто. Ти познаваш ли околностите на Кеймбридж? Няма нито едно местенце, където да се скриеш. Местността, през която минах тази вечер, е равна и гладка като длан, а човекът, когото следим, не е глупак, както имах възможност да се уверя. Ще телеграфирам на Овъртън дали няма новини от Лондон. Междувременно можем единствено да съсредоточим вниманието си върху доктор Армстронг, чието име услужливата пощенска служителка ми позволи да прочета на разписката за спешната телеграма на Стаунтън. Докторът знае къде е той, сигурен съм, и ако не успеем да научим, грешката ще е само наша. Засега преимуществото е на негова страна, а както знаеш, Уотсън, нямам навика да зарязвам играта в такова положение.

През следващия ден не напреднахме в разрешаването на загадката. След закуска Холмс получи бележка и ми я показа усмихнат.

Сър — пишеше на нея, — губите си времето, душейки по петите ми. Както снощи се убедихте, имам прозорче отзад на кабриолета си и ако ви е приятно да въртите педалите по трийсет и два километра, за да се върнете там, откъдето сте тръгнали, просто ме следвайте. Между другото вашето шпиониране по никакъв начин не помага на господин Стаунтън. Най-добрата услуга, която можете да му направите, е да си заминете за Лондон и да докладвате на работодателя си, че не сте в състояние да го откриете. Само ще си загубите времето в Кеймбридж.

Искрено ваш

Лезли Армстронг

— Докторът е прям и честен противник — каза Холмс. — Е, вече съвсем изостри любопитството ми и за нищо на света не мога да оставя нещата така.

— Кабриолетът е пред вратата му — казах. — Ето го и него — излиза от вътре. Вдигна очи към нашия прозорец. Да си опитам ли късмета и да го проследя с велосипеда и аз?

— Не, драги ми Уотсън! С цялото ми уважение към твоята вродена съобразителност, не смятам, че си равностоен противник за хитроумния доктор. Мисля, че е по-вероятно да напреднем, ако предприема няколко независими проучвания. Опасявам се, че трябва да те оставя сам със заниманията ти, тъй като присъствието на двама разпитващи непознати из заспалата околност може да породи твърде много слухове за моя вкус. Несъмнено ще намериш какво да видиш в този достопочтен град. Аз пък се надявам да се върна с по-обнадеждаващи новини преди мръкнало.

Очакванията на приятеля ми отново не се оправдаха — върна се късно вечерта изтощен и с празни ръце?

— Изгубих си деня, Уотсън. Тръгнах в посоката на доктора и обиколих селцата от оная страна на Кеймбридж, обсъждайки новините с тамошните кръчмари и с други местни осведомителни агенции. Доста обходих: Честъртън, Хистън, Уотърбийч и Оукингтън и навсякъде ударих на камък. Всекидневната поява на кабриолет, теглен от чифт коне, трудно може да мине незабелязана из онези пущинаци. Докторът отново ни води. Да е пристигала телеграма за мен?

— Да, отворих я. Питайте Джереми Диксън за Помпей, Тринити колидж. Нищо не разбирам.

— Аха. От нашия приятел Овъртън е в отговор на мое запитване. Сега ще изпратя бележка до господин Джеръми Диксън и не се съмнявам, че късметът ни най-сетне ще проработи. Между другото знаеш ли нещо за мача?

— Да, тукашният вечерен вестник е публикувал чудесна дописка. Оксфорд бие. Последните изречения са:

Загубата на светлосините безспорно е свързана със злополучното отсъствие на играча от международна класа Годфри Стаунтън, чието отсъствие се усещаше във всяка секунда от мача. Липсата на комбинации, слабата игра в средата както в нападателен, така и в отбранителен план, обезсмислиха усилията на натежалия, задъхващ се отбор.

— Значи лошите предчувствия на нашия приятел Овъртън се сбъднаха — каза Холмс. — Лично аз ще кажа като доктор Армстронг, че футболът е извън моя хоризонт. Да си лягаме, Уотсън, мисля, че утрешният ден ще бъде богат на събития.

 

 

Ужасих се, когато на другата сутрин видях Холмс седнал пред камината с тънка спринцовка в ръка. Веднага я свързах с единствената му слабост и много се уплаших, съзирайки я в ръката му. Той се засмя, когато забеляза ужаса ми, и я остави на масата.

— Не, скъпи приятелю, не се тревожи. Това не е оръдие на злото, този предмет може да се окаже ключ за разкриване на нашата загадка. На тази спринцовка залагам надеждите си. Току-що се връщам от малка разузнавателна експедиция и мисля, че нещата се нареждат. Закуси добре, Уотсън, защото предполагам, че днес ще вървим по следите на доктор Армстронг и няма да спираме за почивка или за хапване, докато не стигнем до дупката му.

— Като че ли най-добре ще е да вземем закуската с нас — казах. — Докторът е ранобудник. Кабриолетът му е пред вратата.

— Няма значение. Той ще се чувства по-спокоен, когато знае, че не го следя. Като приключиш със закуската, ела долу да те запозная с един детектив, изтъкнат специалист в работата, която ни предстои.

Когато не след дълго слязохме, аз тръгнах след Холмс към конюшнята. Той отвори една вратичка и пусна дребно клепоухо куче на бели и кафяви петна, нещо средно между гонче и фокстериер.

— Да те запозная с Помпей — каза той. — Той е гордостта на местните следотърсачи. Не е добър бегач, както личи от краката му, но е превъзходен следотърсач. Е, Помпей, може и да не си кой знае колко бърз за куче, но достатъчно, струва ми се, за двама лондонски джентълмени на средна възраст, затова ще си позволя да закача тази каишка на нашийника ти. Хайде, моето момче, да видим какво можеш — и той поведе животното към вратата на доктора.

Кучето подуши около входа, после залая възбудено и хукна по улицата, опъвайки нетърпеливо каишката. След половин час бяхме извън града и продължавахме по пътя.

— Какво си направил, Холмс? — попитах.

— Изтъркан и добре познат номер, но в случая изключително полезен. Тази сутрин отидох в двора на доктора и изпразних една спринцовка, пълна с анасон, върху колелата на каретата му. Кучето ще следва мириса на анасона до края на света и нашият приятел докторът, ако ще през иглено ухо да мине, няма да може да се отърве от Помпей. Я го виж! Той ми подари съня снощи!

Кучето внезапно свърна от главния път и пое по една тревясала пътека. След близо километър излязохме на друг широк път и следата се устреми към града, от който бяхме излезли. Пътят заобиколи града от юг и продължи в обратната посока.

— Това заобикаляне е напълно в наша полза, нали? — каза Холмс. — Нищо чудно, че в ония села ударих на камък. Докторът играе по всички правила на изкуството. Предстои ни да разберем причината за тази изтънчена измама. Това вдясно от нас навярно е Тръмпингтън. По дяволите, кабриолетът се задава иззад завоя! Бързо, Уотсън, иначе всичко ще провалим!

Той бързо се провря през плета в една нива, дърпайки теглещия се Помпей. Едва успяхме да се снишим и кабриолетът профуча покрай нас. Зърнах вътре доктор Армстронг с отпуснати рамене, стиснал глава с две ръце в жест на дълбоко отчаяние. От изражението върху лицето на моя приятел заключих, че и той го е забелязал.

— Изглежда, мисията ни ще завърши трагично. Скоро ще разберем. Хайде, Помпей! Я гледай, къщичка в полето!

Несъмнено това беше крайната точка на пътешествието ни. Помпей хукна напред и залая яростно срещу вратата, пред която ясно личаха следите от колелата. Отъпкана пътечка ни отведе до усамотената постройка. Холмс върза кучето за оградката и двамата забързахме напред. Приятелят ми почука на грубата дървена врата, после още веднъж, без отговор. Вътре несъмнено имаше някой, чухме протяжен вопъл, изпълнен с горест и отчаяние, който навяваше неописуема тъга. Холмс стоеше нерешително на прага, след това погледна назад към пътя, по който бяхме дошли. Зърнахме кабриолета с двата сиви коня, които не можеха да бъдат сбъркани.

— По дяволите! Докторът се връща! — извика Холмс. — Можеше да се предположи. Да разберем какво става, преди да е дошъл!

Той отвори вратата и двамата пристъпихме вътре. Звукът се засили и премина в продължителен дълбок стон. Идваше от горния етаж. Холмс се отправи натам, аз го последвах. Бутна полуотворената врата и двамата замръзнахме ужасени от гледката, която се откри пред нас.

Една млада и хубава жена лежеше мъртва на леглото. Лицето й беше спокойно и бледо, със замъглени, широко отворени очи и прекрасни златни къдрици. Полуседнал в края на леглото, полуколеничил, един млад мъж бе заровил лице в края на полата й и се разтърсваше от ридания. Бе така потънал в скръбта си, че дори не ни забеляза. Холмс положи ръка на рамото му.

— Вие ли сте господин Годфри Стаунтън?

— Да, да. Аз съм, но идвате късно. Тя издъхна.

Младежът до такава степен не бе на себе си, че ни взе за лекари, дошли да му помогнат. Холмс понечи да изкаже няколко думи на съчувствие и да предаде тревогата на приятелите от внезапното му изчезване, когато по стълбата отекнаха стъпки и на вратата се появи доктор Армстронг със строго, недоумяващо изражение.

— Е, господа — започна той. — Намерихте това, което търсехте, избирайки особено подходящ момент, за да се натрапите. Няма да вдигам скандал в присъствието на покойната, но държа да ви заявя, че ако бях по-млад, чудовищното ви поведение нямаше да остане ненаказано.

— Извинете ме, доктор Армстронг, смятам, че между нас има недоразумение — каза приятелят ми с достойнство. — Ако ме последвате долу, мисля, ще успеем да изясним тази злополучна история.

Последвахме мрачния доктор във всекидневната.

— Слушам ви.

— Преди всичко искам да ви уверя, че не съм нает от лорд Маунт-Джеймс и чувствата ми не са на страната на благородника. Когато изчезне човек, мое задължение е да изясня съдбата му, но без да нарушавам нечии права. Доколкото случаят не е криминален, основната ми грижа е да се потушат скандалите, а не да се раздухат. Понеже в случая, както ми се струва, няма никакво закононарушение, можете напълно да се осланяте на дискретността и подкрепата ми, за да останат фактите извън знанието на пресата.

Докторът пристъпи напред и стисна ръката на Холмс.

— Вие сте достоен мъж каза той. Лъгал съм се по отношение на вас. Благодарен съм на провидението, че угризенията от това, че оставям горкия Стаунтън сам с мъката му, ме накараха да обърна кабриолета и да се върна, та да можем да се разберем. Сега, като знам причината за интереса ви, обяснението е лесно. Преди една година Годфри Стаунтън прекара известно време в Лондон. Там се влюбил страстно в дъщерята на хазяйката си и се ожени за нея. Беше толкова добра, красива и интелигентна! Всеки мъж би се гордял с такава съпруга. Но Годфри е наследник на този стар свадлив благородник и беше напълно сигурно, че ако той научеше, Годфри трябваше да се прости с наследството. Познавам младежа, обичам го и го уважавам заради прекрасните му качества. Помагах му всячески. Правехме всичко, което бе по силите ни, за да запазим тайната от всички, една изпусната дума би била достатъчна, за да се разчуе. Благодарение на тази усамотена къщичка и на собствената си дискретност Годфри успяваше досега. Никой не знаеше тайната им освен мен и един превъзходен прислужник, който отиде да търси помощ в Тръмпингтън. Уви, сполетя ги ужасен удар — младата съпруга се разболя от туберкулоза в най-тежка форма. Горкото момче се поболя от мъка, а трябваше да отиде в Лондон и да играе в онзи мач. Не го ли стореше, трябваше да дава обяснение, което щеше да разбули тайната му. Изпратих му окуражителна телеграма, той ми отговори с молба да направя каквото мога. Тази телеграма сте видели, макар за мен да е абсолютно необяснимо как. Не му казах колко сериозно е положението, понеже нямаше с какво да помогне, но споделих истината с бащата на момичето, който абсолютно безразсъдно се свързал с Годфри. Веднага пристигна, на прага на лудостта, и не се отдели от леглото й до тази сутрин, когато смъртта сложи край на мъките й. Това е всичко, господин Холмс. Сигурен съм, че мога да разчитам на дискретността ви, вашата и на приятеля ви.

Холмс стисна ръката на доктора.

— Да вървим, Уотсън — каза той.

Излязохме от този дом на скръбта в бледата светлина на зимния ден.

Случаят в Аби Грейндж

През едно мразовито зимно утро на 1897 някой ме събуди, дърпайки ме за рамото. Беше Холмс. Свещта, която държеше в ръка, осветяваше надвесеното му над мене лице и по възбудения му израз веднага разбрах, че нещо не е в ред.

— Хайде, Уотсън, ставайте! — рече припряно той. — Чака ни работа. Не ме питайте нищо. Нахлузвайте си дрехите и да вървим!

Десет минути по-късно двамата седяхме в един файтон, който трополеше по смълчаните улици и ни отвеждаше към гара „Чаринг Крос“. Първите бледи зари на зимното утро вече проблясваха и ние съзирахме от време на време отминаващата фигура на някой подранил работник, смътна и безформена в белезникавата лондонска мъгла. Холмс се беше сгушил мълчаливо в дебелото си палто и аз охотно сторих същото, защото въздухът просто пареше от студ, а и двамата не бяхме хапнали нищо. Едва когато изпихме по чаша горещ чай на гарата и заехме местата си във влака за Кент, се постоплихме и се отпуснахме — той, за да говори, а аз, за да го слушам. Холмс извади от джоба си една бележка и я зачете на глас:

„Аби Грейндж, Маршъм, Кент, 3.30 часа.

Драги господин Холмс,

Много бих се радвал да получа незабавната Ви помощ за един случай, който обещава да бъде интересен. Касае се за нещо, което е напълно във Вашата компетентност. Освободих само дамата, но ще се погрижа всичко друго да бъде оставено така, както го намерих. Моля Ви обаче да не губите нито минута, защото е неудобно да държим повече там сър Юстъс.

С почит:

Станли Хопкинс“

— Хопкинс ме е викал на помощ вече седем пъти и повикванията му винаги са били напълно оправдани — рече Холмс. — Предполагам, че всеки един от тези случаи е намерил място във вашата сбирка, Уотсън, и съм длъжен да призная, че имате известна дарба за подбор и с нея компенсирате до голяма степен онова, което не одобрявам в стила ви. Вредният навик да разглеждате нещата откъм занимателната им страна, вместо да ги преценявате научно, ви пречи да създадете от събраните случаи едно полезно, ценно, бих казал дори, с академична стойност помагало. Подминавате заплетените и трудно разгадаеми обстоятелства, за да спрете вниманието си на сензационните подробности, които ще подразнят любопитството на читателя, но няма да го поучат.

— Тогава защо не ги опишете сам? — попитах аз с известно огорчение.

— Ще го сторя, драги ми Уотсън, ще го сторя. Засега съм твърде зает, както знаете, но възнамерявам да посветя старините си на написването на едно ръководство, в което да бъде изложено цялото детективско изкуство. А сега, както изглежда, ни предстои да разследваме случай на убийство.

— Значи смятате, че този сър Юстъс е мъртъв?

— Да, убеден съм в това. Бележката на Хопкинс показва, че той е доста разтревожен, а Хопкинс не е емоционална личност. Предполагам, че е имало насилие и че тялото е оставено, за да можем да направим нашето разследване. Едно обикновено самоубийство нямаше да го накара да ме вика на помощ. А що се отнася до освобождаването на дамата — навярно тя е била заключена в стаята си, докато се е разигравала трагедията. Влизаме във висшето общество, Уотсън — скъпа хартия за писма, монограм Ю.Б., гербове, живописно имение. Предполагам, че нашият приятел Хопкинс и този път няма да се изложи и че ще прекараме една интересна сутрин. Престъплението е било извършено миналата нощ преди дванадесет часа.

— Как е възможно да сте сигурен в това?

— Сигурен съм, тъй като проверих разписанието на влаковете и пресметнах времето. Първо е била повикана местната полиция, тя се е свързала със Скотланд Ярд, оттам са изпратили Хопкинс, а той от своя страна повика мен. За да се свърши всичката тази работа, е била необходима цялата нощ. Но ето че пристигнахме вече на гара Чизълхърст и скоро ще разберем дали предположенията ни ще се потвърдят.

След като изминахме с файтон няколко мили по тесните селски пътища, стигнахме до портала на някакъв парк. Отвори ни стар пазач, чието изпито и измъчено лице явно носеше следите от драматично преживяване. Алеята, оградена от двете страни със стари брястове, пресичаше живописния парк и свършваше пред ниска, разположена нашироко къща с колонада отпред по подобие на класическия архитектурен стил на Андреа Паладио[4]. Централната част очевидно беше много стара и бе обвита цялата в бръшлян, но големите прозорци показваха, че са били направени модерни промени, а едно от крилата, изглежда, бе изцяло новопостроено. Инспектор Станли Хопкинс — с младежка фигура, с живо и будно лице — ни посрещна на прага.

— Много се радвам, че дойдохте, господин Холмс, а и вие също, господин Уотсън! Всъщност, ако трябваше да започна всичко отначало, нямаше да ви безпокоя, защото след като дамата дойде на себе си, тя даде толкова точно и ясно описание на случилото се, че не ни остава кой знае какво да вършим. Спомняте ли си бандата крадци от Луишам?

— Кои, фамилията Рандъл ли?

— Да, тъкмо те — бащата и двамата му сина. Това е тяхно дело, не се съмнявам ни най-малко. Преди около две седмици извършиха обир в Сиднъм; видели са ги и са ги разпознали. Доста дръзко е от тяхна страна да извършат второ престъпление така скоро и толкова наблизо. Но аз съм напълно сигурен, че са те и никой друг. Този път обаче ще се стигне до бесило.

— Значи сър Юстъс е мъртъв?

— Да, главата му е била разбита със собствения му ръжен.

— Сър Юстъс Бракънстол, както ми каза кочияшът, нали?

— Да, тъкмо той. Един от най-богатите хора в Кент. Лейди Бракънстол е във всекидневната. Горката жена, преживяла е нещо ужасно. Приличаше на мъртвец, когато я видях първия път. Мисля, че ще е най-добре да се срещнете с нея и да чуете какво ще ви разкаже за случилото се. После ще огледаме заедно трапезарията.

Лейди Бракънстол не беше обикновена личност. Рядко съм виждал жена с такава изящна и стройна фигура и с толкова красиви черти. Беше блондинка — златокоса и синеока, — а тенът й сигурно щеше напълно да съответствува на тази окраска, ако неотдавнашното преживяване не бе станало причина лицето й да изглежда изпито и измъчено. Страданията й бяха не само душевни, но и физически, защото над едното й око се виждаше ужасна тъмновиолетова подутина, която прислужницата й — висока, навъсена жена — налагаше усърдно с вода и оцет. Дамата лежеше изтощена на един диван, но живият и изпитателен поглед, с който ни посрещна, и енергичното изражение на красивото й лице показваха, че нито разсъдъкът й, нито смелостта й са били накърнени от ужасното събитие. Беше облечена в широк халат в синьо и сребърно, но една официална черна рокля, обшита с пайети, бе просната до нея на дивана.

— Разказах ви всичко, което се случи, господин Хопкинс — рече тя уморено, — не бихте ли го повторили вместо мен? Ако все пак смятате, че е необходимо, аз съм готова да разкажа на тези двама господа как стана всичко. Те влизаха ли вече в трапезарията?

— Реших, че ще е по-добре да чуят първо разказа на ваше благородие.

— Ще се радвам, ако уредите нещата по-бързо. Обзема ме ужас, като си помисля, че той все още лежи там. — Тя потръпна и зарови за миг лице в ръцете си. При това движение широкият ръкав се смъкна и оголи ръката й. Холмс възкликна изненадано:

— Но вие имате и други наранявания, госпожо! Какво е това? Две яркочервени петна изпъкваха върху бялата гладка кожа на ръката й. Тя бързо ги закри.

— О, нищо особено. Това няма никаква връзка с ужасната история от миналата нощ. Ако вие и вашият приятел бъдете така добри да седнете, ще ви разкажа всичко, което зная. Аз съм съпругата на сър Юстъс Бракънстол. Омъжих се за него преди около година. Струва ми се излишно да се опитвам да крия, че нашият брак не беше от щастливите. Страхувам се, че всичките ни съседи ще ви го кажат, дори и да се опитам да го отрека. Възможно е вината за това да е отчасти моя. Аз израснах в по-свободната и по-непринудена атмосфера на Южна Австралия и животът в Англия с цялото му предвзето благоприличие и прекалена моралност не ми е по сърце. Главната причина обаче почива върху един факт, който е известен на всички — че сър Юстъс беше непоправим пияница. Не е приятно да прекараш е такъв човек дори и един час, а представяте ли си какво означава за една чувствителна и жизнерадостна жена да бъде свързана с него и денем, и нощем? Кощунство, престъпление, низост е да се твърди, че такъв брак е свят и ненарушим. И позволете ми да ви кажа, че вашите чудовищни закони ще донесат проклятие на страната — бог няма да позволи тази неправда да съществува вечно.

За миг тя се изправи и седна — страните й пламтяха, а очите й искряха изпод ужасния белег на челото, — но силната ръка на свъсената прислужница ласкаво я притегли обратно на възглавницата и буйният й гняв премина в несдържано ридание. Най-после тя продължи:

— Ще ви разкажа за миналата нощ. Известно ви е може би, че в тази къща прислугата спи в новото крило. В тази централна част са разположени нашите жилищни помещения, зад тях е кухнята, а горе — спалнята. Прислужницата ми Тереза спи в стаята, която се намира над моята. Нощем тук не остава никой друг и никакъв звук не може да достигне до съседното крило и да обезпокои онези, които спят там. Това обстоятелство трябва да е било добре известно на крадците, иначе те едва ли биха си позволили с такава дързост да нахлуят в дома ни. Сър Юстъс се оттегли към десет и половина. Прислугата вече се беше прибрала в своите помещения. Само моята прислужница още беше на крак в стаята си на горния етаж в очакване да потърся услугите й. Аз се бях зачела в една книга и останах в тази стая. Преди да се кача горе, обиколих навсякъде, за да проверя дали всичко е наред. Имах навика да правя това лично, защото, както вече ви обясних, на — сър Юстъс не винаги можеше да се разчита. Влязох в кухнята, в килера, в стаята с оръжията и ловните трофеи, в билярдната, в приемната и най-накрая — в трапезарията. Като приближавах към прозореца, който е закрит от плътни завеси, изведнъж усетих полъх върху лицето си и разбрах, че е отворен. Дръпнах завесите настрани и се намерих лице срещу лице с един широкоплещест възрастен човек, който тъкмо влизаше в стаята. Прозорецът е френски, стига до пода и всъщност представлява нещо като врата, водеща към моравата. Аз държах свещта, с която обикновено отивам до спалнята си, и при нейната светлина видях зад гърба на първия мъж други двама, които също се канеха да нахълтат. Отстъпих назад, но човекът бързо се спусна към мен. Хвана ме първо за китката, а сетне за гърлото. Отворих уста да извикам, но той ме удари силно с юмрук по окото и ме повали на пода. Навярно няколко минути съм била в безсъзнание, защото, когато дойдох на себе си, видях, че те бяха откъснали шнура на звънеца и ме бяха завързали здраво за дъбовия стол, който обикновено стои на челното място при масата за хранене. Шнурът бе така силно пристегнат, че не можех да мръдна, а една носна кърпа, привързана през устата ми, ми пречеше да издам какъвто и да било звук. Точно в този момент нещастният ми съпруг влезе в стаята. Очевидно бе чул някакъв подозрителен шум и дойде подготвен за сцената, която завари. Беше по нощна риза и панталони и държеше в ръка любимия си бастун. Той се спусна към единия от двамата по-млади крадци, но възрастният се наведе, взе ръжена от решетката пред камината и когато съпругът ми минаваше край него, му нанесе свиреп удар. Съпругът ми падна, простена и повече не помръдна. Аз отново припаднах, но, изглежда, че и този път съм била само няколко минути в безсъзнание. Когато отворих очи, видях, че бяха извадили сребърните прибори от бюфета, а също и една бутилка вино. Всеки държеше чаша в ръка. Както вече ви казах, единият беше възрастен, с брада, а останалите двама бяха голобради младежи. Не е изключено да бяха баща и двамата му сина. Известно време разговаряха шепнешком. После се приближиха до мен, за да се уверят, че съм здраво завързана. И накрая си тръгнаха, като затвориха прозореца след себе си. Мина почти четвърт час, преди на успея да освободя устата си и с писъци да призова прислужницата си на помощ. Скоро и останалата прислуга бе вдигната на крак; веднага повикахме местната полиция, която незабавно се свърза с Лондон. Всъщност това е всичко, което мога да ви кажа, господа. Надявам се, че няма да се наложи да повтарям отново този мъчителен разказ.

— Някакви въпроси, господин Холмс? — попита Хопкинс.

— Няма да злоупотребявам повече нито с търпението, нито с времето на лейди Бракънстол — рече Холмс. — Но преди да отида в трапезарията, бих искал да чуя и вашия разказ за случилото се — добави той, като се обърна към прислужницата.

— Видях мъжете, преди още да влязат в къщата — започна тя. — Както си седях до прозореца на спалнята, съзрях на лунната светлина трима души при къщичката на пазача, но нищо лошо не ми мина през ума. Едва час след това чух писъците на господарката, изтичах долу и я сварих, горкото ми гълъбче, точно така, както тя ви разказа, а той лежеше проснат на пода и цялата стая беше опръскана с мозък и кръв. Това наистина е достатъчно, за да накара една жена да полудее от ужас — прикована на стола и също опръскана цялата с кръв; — но на госпожица Мери Фрейзър от Аделаида никога не й е липсвал кураж, а и като лейди Бракънстол, господарката на Аби Грейндж, тя не се промени. Вие твърде дълго я разпитвахте, господа, затова сега тя ще се оттегли в стаята си заедно със своята стара Тереза, тъй като има крайно голяма нужда от почивка.

Навъсената жена с майчинска нежност прегърна господарката си през раменете и я изведе от стаята.

— Тя е била с нея през целия й живот — поясни Хопкинс. — Отгледала я е от дете и е дошла с нея в Англия преди година и половина, когато за първи път са напуснали Австралия. Казва се Тереза Райт и е от онзи вид прислужници, които днес вече трудно се намират. Оттук, господин Холмс, ако обичате!

Силният интерес, изписан до преди малко върху изразителното лице на Холмс, се бе изличил и аз разбрах, че с разкриването на загадката случаят бе загубил привлекателността си за него. Оставаше да се извърши един арест, но какво представляваха тези обикновени разбойници, че да си мърси той ръцете с тях? Когато открие, че са го повикали за най-обикновена дребна шарка, един прочут специалист по медицина сигурно би изпитал същата досада, която прочетох и в очите на моя приятел. И все пак сцената в трапезарията на Аби Грейндж бе достатъчно странна, за да привлече вниманието му и да възвърне загубения интерес.

Трапезарията беше много просторна, с висок таван, облицован с дъбова резба, с дъбова ламперия по стените, които бяха украсени с еленови глави и старинни оръжия. Срещуположно на вратата се намираше френският прозорец, за който вече бяхме чули. Три по-малки прозореца от дясната страна изпълваха помещението с бледата светлина на зимното слънце. Отляво имаше дълбока открита камина с масивна дъбова лавица над нея. До камината бе поставено масивно дъбово кресло с дебели напречни летви, които свързваха краката в долния им край. През облегалките беше препъхнат тъмночервен шнур, който бе завързан за двете странични пречки долу. За да освободят дамата, просто бяха изхлузили шнура, но възлите по него още стояха. Тези подробности привлякоха вниманието ни едва по-късно, тъй като в момента съзнанието ни бе изцяло погълнато от ужасната гледка на трупа, проснат върху килимчето от тигрова кожа пред камината.

Пред нас лежеше по гръб тялото на висок, добре сложен около четиридесетгодишен мъж. Главата му беше така отметната назад, че над късата черна брадичка се виждаха оголените му бели зъби. Свитите му в юмрук ръце бяха вдигнати нагоре, а до тях лежеше тежък, масивен бастун. Мургавото му красиво лице с орлов нос се бе сгърчило в гримаса на непримирима омраза и това придаваше на мъртвеца някакъв сатанински израз. Той очевидно си е бил легнал вече, когато го е обезпокоил шумът, защото беше облечен в елегантна бродирана нощна риза, а от панталоните се подаваха босите му крака. Черепът му беше пръснат и цялата стая свидетелстваше за свирепата жестокост на удара, който го е повалил. Край трупа лежеше тежкият, извит почти на дъга ръжен. Холмс разгледа и него, и неговото дело — проснатата на пода човешка развалина.

— Старият Рандъл трябва да е доста як — забеляза той.

— Да — рече Хопкинс. — Имам сведения за него, бил грубоват човек.

— Сигурно няма да ви бъде трудно да го заловите.

— Ни най-малко. Отдавна го търсим, но бяхме останали с впечатлението, че е избягал в Америка. Сега, след като вече знаем, че престъпниците са тук, не виждам как биха успели да ни се изплъзнат. Разпратихме вече съобщения до всички пристанища, а до довечера ще бъде обявена и наградата за залавянето им. Едно нещо обаче не мога да проумея — как са могли да извършат така безразсъдно това престъпление, като са знаели, че дамата ще ги опише и че по нейното описание незабавно ще ги познаем!

— Именно. Човек би очаквал, че ще накарат и лейди Бракънстол да замлъкне завинаги.

— Може и да не са разбрали — подметнах аз, — че тя се е съвзела от припадъка.

— И това е възможно. Ако е изглеждала безчувствена, защо да й отнемат живота? А какво ще кажете за този нещастник, Хопкинс? Аз като че ли съм чувал някои доста странни истории за него.

— В трезво състояние не е бил лош човек, но ставал същински сатана, когато се напиел, или по-точно — полунапиел, защото той много рядко стигал до крайното състояние на пиянството. В такива моменти сякаш дяволът влизал в него и той бил способен на всичко. Въпреки цялото си богатство и титлата си, на един-два пъти едва не попадна в ръцете ни. Веднъж например се вдигна голям скандал, защото бе полял с газ едно куче и го бе подпалил — при това не друго, а кучето на лейди Бракънстол. Накрая, макар и много трудно, историята се потули. Друг път пък беше замерил с гарафа прислужницата Тереза Райт — и в този случай последваха големи неприятности. Между нас казано, къщата, общо взето, ще бъде много по-весела без него. А сега какво разглеждате?

Холмс беше коленичил на пода и разглеждаше внимателно възлите по червения шнур, с който е била вързана дамата за стола. После щателно огледа шнура откъм откъснатия му, разръфан край.

— Когато този шнур е бил дръпнат, звънецът в кухнята трябва да е иззвънял — забеляза той.

— Да, но никой не би могъл да го чуе. Кухнята се намира в противоположната страна на къщата.

— Крадецът откъде е знаел, че никой няма да го чуе? Как е посмял така безразсъдно да дръпне шнура на звънеца?

— Именно, господин Холмс, именно. Вие задавате същия въпрос, който аз си задавах не веднъж и не два пъти. Няма съмнение, че този човек е познавал къщата и порядките в нея. Трябва да е бил сигурен, че всички слуги вече са си легнали в този сравнително ранен час и че никой не би могъл да чуе звънеца в кухнята. Следователно е бил в тясна връзка с някой от слугите — това е съвсем очевидно. От друга страна обаче, слугите са осем и всички се ползват с добро име.

— Щом е така — рече Холмс, — подозрението ще падне върху онази, която господарят е замерил с гарафата. В такъв случай трябва да се приеме, че тя е изменила на господарката си, към която изглежда тъй привързана. Впрочем това е второстепенен въпрос. Когато заловите Рандъл, навярно няма да ви бъде трудно да се доберете и до съучастника му. Разказът на дамата съвсем очевидно се потвърждава от всяка подробност, която виждаме пред нас. — Той отиде до френския прозорец и го отвори. — Тук няма никакви следи, но и не може да се очаква да има, понеже земята е твърда като камък. Виждам, че свещите върху полицата над камината са били палени.

— Да. На тяхната светлина и на светлината на свещта на лейди Бракънстол разбойниците са си свършили работата.

— А какво са откраднали?

— Не са взели кой знае колко неща — само половин дузина сребърни прибори от бюфета. Лейди Бракънстол смята, че са били толкова уплашени от смъртта на сър Юстъс, че не са посмели да претършуват цялата къща, както биха постъпили при други обстоятелства.

— Възможно е. И все пак са пили вино, както разбрах.

— За да успокоят нервите си.

— Не е изключено. Предполагам, че не сте пипали трите чаши на бюфета?

— Не, не съм! И бутилката си стои така, както те са я оставили.

— Я да им хвърлим един поглед. Охо! Какво е това?

Трите чаши бяха събрани заедно и бяха обагрени от виното, но на дъното на едната имаше утайка от ципата, която обикновено се образува в гърлото на бутилка с отлежало вино. Бутилката стоеше до тях — — две трети пълна, — а до нея лежеше една дълга, напоена с вино тапа. Видът на тапата и прахта по бутилката показваха, че виното, с което убийците се бяха черпили, не е било какво да е.

Поведението на Холмс се промени. Безстрастното изражение изчезна от лицето му и аз отново видях в живите му, малко хлътнали очи да се разпалва пламъчето на любопитството. Той взе тапата и я разгледа внимателно.

— Как са я извадили? — попита Холмс.

Хопкинс посочи едно полуотворено чекмедже, в което бяха подредени покривки за маса, а отгоре им лежеше голям тирбушон.

— Лейди Бракънстол каза ли, че именно този тирбушон е бил използван?

— Не забравяйте, че тя е била в безсъзнание, когато са отваряли бутилката.

— Да, наистина. Впрочем този тирбушон не е бил използван. Бутилката е била отпушена с едно от онези джобни ножчета, комбинирани с тирбушон, не по-дълъг от инч и половина. Ако разгледате горния край на тапата, ще видите, че тирбушонът е бил вкарван на три пъти, преди да е била изтеглена. Освен това не е продупчена докрай. Големият тирбушон щеше да я продупчи и да я изтегли още при първото дръпване. Като хванете разбойника, непременно ще откриете сред вещите му и едно от тези комбинирани ножчета.

— Това ще бъде неоспорима улика — рече Хопкинс.

— Трябва обаче да призная, че тези чаши ме озадачават. Лейди Бракънстол действително ли е видяла тримата мъже да пият?

— Да, тя изрично подчерта това.

— Тогава да приключим с този въпрос. Смятам, че няма какво повече да се каже. И все пак съгласете се, Хопкинс, че има нещо странно в тези три чаши. Как, не забелязвате нищо странно? Добре, добре, да не говорим повече за това. Може би човек с моите обширни познания и по-необичаен метод на работа е винаги готов да търси сложно обяснение, дори когато е налице далеч по-просто. Възможно е тази история с чашите да е чиста случайност. А сега, сбогом, Хопкинс! Не виждам с какво друго бих могъл да ви бъда полезен. Струва ми се, че за вас случаят е напълно изяснен. Моля, уведомете ме, когато арестувате Рандъл, а също и за събитията, които биха могли евентуално да последват. Надявам се скоро да ви поздравя с успешния край на разследването. Хайде, Уотсън, мисля, че в къщи ще можем да прекараме по-ползотворно времето си.

Докато пътувахме обратно, по изражението на Холмс разбрах, че е озадачен от нещо, което бе открил. От време на време се опитваше да разсее това впечатление, като разговаряше така, сякаш въпросът е напълно изяснен. Скоро обаче съмненията завладяха отново съзнанието му и по свъсените вежди и разсеяния поглед човек можеше да заключи, че мислите му пак са се пренесли в просторната трапезария на Аби Грейндж, където се бе разиграла среднощната трагедия. Най-накрая, следвайки някакъв вътрешен порив, той скочи на перона тъкмо когато влакът потегляше от гарата на едно предградие, като ме повлече след себе си.

— Съжалявам, скъпи приятелю — рече той, докато наблюдавахме как последните вагони на нашия влак изчезват зад завоя. — Простете ми, че ви подлагам на такива неприятни преживявания заради нещо, което може да се окаже само празна приумица, но честна дума, Уотсън, просто не мога да оставя случая в това положение. Вътрешното ми чувство се бунтува срещу подобно нещо. Посоката е погрешна, изцяло погрешна, готов съм да се закълна. А разказът на дамата беше логичен, бе потвърден напълно и от прислужницата, и от веществените доказателства. Какво мога да противопоставя срещу това? Три винени чаши и нищо друго. Но ако не бях приел някои от нещата на доверие, а бях разследвал всичко с онази задълбоченост, която бих проявил, ако започвахме случая на чисто, ако също така не бях допуснал една предварително подготвена история да отвлече вниманието ми, дали тогава нямаше да открия нещо по-определено, за което да се заловя? Щях, разбира се. А сега, Уотсън, нека поседнем на тази пейка, докато дойде влакът за Чизълхърст, в това време ще изложа пред вас доводите си, като ви моля най-напред да отхвърлите от съзнанието си мисълта, че разказаното от господарката или от прислужницата непременно е вярно. Не бива да допускаме очарованието на лейди Бракънстол да влияе на мнението ни. Ако направим безпристрастна преценка на разказа й, непременно ще открием някои подробности, които могат да събудят подозрение. Преди две седмици тези разбойници са се докопали до голяма плячка в Сиднъм. По този повод във вестниците бяха поместени известни данни за тях, както и описанието на външността им. Така че съвсем естествено би било да хрумне на човек да използва всичко това, ако желае да измисли история, в която да играят роля въображаеми крадци. Известно е обаче, че крадци, които са успели да направят добър удар, обикновено предпочитат да се радват тихо и мирно на придобивката си, вместо да се впускат веднага в ново опасно приключение. И още — не е обичайно също да ударят една жена, за да й попречат да изкрещи, след като всеки знае, че това е най-сигурният начин да я накарат да го стори; не е обичайно да извършат убийство, когато са достатъчно на брой, за да надвият на сам човек; не е обичайно да се задоволят с такава малка плячка, щом имат подръка много повече; и последно — крайно необичайно е, бих казал, за хора от този вид да оставят бутилката почти пълна. Какво мислите за всички тези „необичайни“ неща, Уотсън?

— Събрани заедно, те наистина будят подозрение, макар че всяко едно поотделно е напълно възможно. Но според мен най-необичайното от всичко е, че са завързали дамата за стола.

— На мен пък това не ми прави особено впечатление, защото е очевидно, че те или е трябвало да я убият, или да се подсигурят по някакъв друг начин срещу опасността тя да вдигне тревога веднага след тяхното бягство. Във всеки случай аз доказах, че има известен елемент на неправдоподобност в разказа на лейди Бракънстол, нали? А като капак на всичко идват чашите.

— Какво интересно има в тях?

— Можете ли да си ги представите мислено?

— Да, съвсем ясно.

— На нас ни бе казано, че от тях са пили трима души. Това струва ли ви се правдоподобно?

— Защо не? Имаше следи от вино във всяка от чашите.

— Да, наистина, но видяхме утайка само в една. Не може да не сте обърнали внимание на този факт. Това на каква мисъл ви навежда?

— Че чашата, в която имаше утайка, е била налята последна.

— Съвсем не. Щом в бутилката е имало утайка, не е възможно виното в първите две чаши да е било бистро, а в третата — не. Има две възможни обяснения за това, само две. Едното е, че след напълването на втората чаша бутилката е била силно разклатена и в третата чаша е попаднало голямо количество утайка. Това обаче не ми изглежда правдоподобно. Не, не, сигурен съм, че съм прав.

— В такъв случай как си го обяснявате?

— Че са използвани само две чаши, а утайката от двете е била излята е третата, за да остави лъжливото впечатление, че са присъствали трима души. По този начин всичката утайка се е събрала в третата чаша. Да, да, убеден съм, че е така. Но ако съм открил вярното обяснение на това малко необичайно явление, то случаят веднага престава да бъде обикновен и се превръща в крайно интересен и заплетен, защото излиза, че лейди Бракънстол и нейната прислужница умишлено са ни излъгали, че не бива да се вярва на нито една дума от техния разказ, че те имат някаква важна причина да прикриват истинския престъпник и че ние трябва да изградим хипотезата си със собствени сили, без да разчитаме на помощ от тяхна страна. Това е задачата, която сега стои пред нас, Уотсън. А ето че идва и влакът за Сиднъм.

В Аби Грейндж останаха много изненадани от нашето завръщане, а Шерлок Холмс, като разбра, че Станли Хопкинс е отишъл на доклад в управлението, веднага се настани в трапезарията, заключи вратата и посвети два часа на най-подробно и старателно изследване — солидната основа, върху която се гради неговият блестящ дедуктивен метод. Седнал в един ъгъл като любознателен студент, който наблюдава показната лекция на своя професор, аз следях всяка стъпка на това забележително разследване. Прозорецът, завесите, килимът, столът, шнурът — всичко това поред бе огледано и съответно анализирано. Бяха изнесли вече тялото на нещастния баронет, но всичко друго си стоеше така, както го бяхме заварили сутринта. По едно време за моя голяма изненада Холмс се покачи на масивната дъбова полица над камината. Високо над главата му висеше, все още окачен за телта, остатъкът от червения шнур. Холмс дълго се взира нагоре към него и после, при опита си да го стигне, опря коляно върху една дървена лавица на стената. По този начин ръката му се доближи на няколко инча от остатъка на шнура, но вниманието му, изглежда, бе привлечено не толкова от него, колкото от дървената лавица. Накрая скочи долу и въздъхна облекчено.

— Всичко е наред, Уотсън — рече той. — Разгадахме случая, един от най-интересните в нашата сбирка. Но, господи, колко глупав бях и как едва не допуснах най-голямата грешка в живота си! Като се изключат няколко липсващи звена, смятам, че сега вече веригата е почти цяла.

— Значи разбрахте кои са хората?

— Не хората, а човекът, Уотсън. Един-единствен, но страховит. Силен като лъв — за това свидетелства ударът, който е огънал ръжена. Шест фута и три инча висок, пъргав като катерица, с ловки ръце и най-сетне — удивително находчив, защото цялата на пръв поглед простичка история я е измислил той. Да, Уотсън, попаднахме на делото на една забележителна личност. И все пак чрез този шнур той ни е оставил диря, която не допуска никакво съмнение.

— И каква е дирята?

— Ще ви кажа. Ако дръпнете силно шнура на звънец, Уотсън, къде ще очаквате той да се скъса? Безспорно на мястото, където е прикачен за телта. А защо тук се е скъсал три инча по-надолу?

— Защото там е бил протрит, нали?

— Именно. Този край, който ние можем да разгледаме, наистина е протрит. Престъпникът е бил достатъчно хитър, за да го протрие с ножа си. Но другият край не е протрит. Вие не можете да забележите това оттук, ако се качите обаче на полицата над камината, ще видите, че той е бил направо отрязан, без да има никаква следа от протриване по него. Лесно е да се възстанови наново случилото се. Човекът се е нуждаел от шнура. Не е посмял да го дръпне и да го откъсне, за да не вдигне тревога с иззвъняването. Какво е направил тогава? Скочил на полицата над камината, но като не успял да достигне горния край на шнура, опрял коляно на дървената лавица — можете да видите отпечатъка върху праха, — извадил ножа си и го прерязал. Аз не успях да достигна мястото с около три инча, от което заключавам, че той е с толкова по-висок от мен. Погледнете това петно върху седалката на дъбовия стол. От какво е то според вас?

— От кръв.

— Да, несъмнено от кръв. Само това е достатъчно, за да се отхвърли разказът на лейди Бракънстол като несъстоятелен. Ако тя вече е седяла на стола, когато е било извършено убийството, как се е образувало петното? Не, не, тя е била поставена на стола след смъртта на съпруга й. Обзалагам се, че върху черната рокля има същото петно. Още не сме стигнали до нашето Ватерло[5], Уотсън, но това пък е нашето Маренго, защото започва с неуспех и свършва с победа. А сега бих искал да разменя няколко думи с прислужницата Тереза. Трябва обаче да бъдем внимателни, ако искаме да получим сведенията, които са ни нужни.

Тази австралийска прислужница беше особена жена — мнителна, недружелюбна — и мина доста време, докато Холмс, благодарение на любезното си държание и па обстоятелството, че приемаше благосклонно всичко, което тя казваше, успя да я предразположи да стане малко по-разговорчива. Тя не се опита да скрие неприязънта си към своя бивш господар.

— Да, сър, вярно е, че той захвърли по мен гарафата. Чух го да ругае господарката и му казах, че сигурно не би посмял да й говори тъй, ако брат й беше тук. Тогава именно той ме замери, но аз бях съгласна да хвърли по мен и дузина гарафи, ако ги имаше подръка, стига да остави на мира хубавото ми гълъбче. Той постоянно я тормозеше, но тя беше твърде горда, за да се оплаква. Дори с мен не искаше да споделя всичко, което й е сторил. Не ми каза нищо и за белезите, които видяхме по ръката й тази сутрин, но аз знам много добре, че са причинени от убождане с игла за шапка. Подлият дявол — нека Бог ми прости, че говоря така за него след като вече е мъртъв, — но той наистина беше същински дявол, ако има изобщо дяволи по земята. Представи се като най-галантен джентълмен, когато го срещнахме за първи път — едва преди осемнадесет месеца, но и на двете ни се струва, че е било преди осемнадесет години. Тя току-що бе пристигнала в Лондон. Да, това беше първото й морско пътуване, до тоя момент никога не бе напускала дома си. Той я спечели с титлата, с парите и с превзетите си лондонски маниери. Ако е направила грешка, тя плати скъпо за нея. През кой месец сме го срещнали ли питате? Както ви казах, беше веднага след пристигането ни. Пристигнахме през юни, а това стана през юли. Ожениха се през януари миналата година. Да, в момента тя е пак долу в дневната й аз не се съмнявам, че ще ви приеме. Не бива обаче да я разпитвате прекалено дълго, защото е много измъчена и изтощена от всичко преживяно.

Лейди Бракънстол беше полегнала на същия диван, но изглеждаше по-бодра от преди. Прислужницата влезе Заедно с нас и отново започна да промива с топла вода контузията върху челото на господарката си.

— Надявам се — рече дамата, — че не сте дошли да ме подлагате отново на разпит?

— Не — отвърна Холмс най-вежливо. — Няма да ви причинявам излишни неприятности, лейди Бракънстол. Искам само да ви помогна да превъзмогнете по-леко всичко преживяно, защото съм убеден, че много сте изстрадала. Ако се отнесете с мен като с приятел и ми се доверите, ще видите, че ще оправдая доверието ви.

— Какво искате да направя?

— Да ми кажете истината.

— Господин Холмс!

— Недейте, недейте, лейди Бракънстол, безполезно е. Може би сте чували, че се ползвам с известна репутация. В случая съм готов да я заложа цялата само срещу факта, че разказът ви е една пълна измислица.

Господарката и прислужницата се взряха в Холмс с пребледнели лица и изплашени очи.

— Вие сте един безочлив човек! — извика Тереза. — Да не искате да кажете, че господарката ми е излъгала?

Холмс стана от стола си.

— Нищо ли няма да ми кажете?

— Вече ви казах всичко.

— Помислете още веднъж, лейди Бракънстол. Няма ли да е по-добре да бъдете откровена?

За миг по красивото й лице се изписа колебание, но сетне някаква нова мисъл го направи безизразно като маска.

— Казах ви всичко, което знам. Холмс си взе шапката и сви рамене.

— Съжалявам — рече той и без нито дума повече ние напуснахме стаята и къщата.

В парка имаше едно изкуствено езеро и моят приятел се насочи към него. Повърхността му беше замръзнала, но в леда бе пробита голяма дупка заради удобството на един самотен лебед. Холмс постоя известно време, загледан в дупката, после продължи напред към къщичката на пазача. Там той написа кратка бележка до Станли Хопкинс и я предаде на пазача.

— Не знам дали в крайна сметка ще успеем, но сме длъжни да споделим нещичко и с нашия приятел Хопкинс, поне за да оправдаем второто си посещение — рече той. — Нямам намерение обаче още сега да му доверя напълно откритието си. Смятам следващото ни поле на действие да бъде агенцията на параходната линия Аделаида — Саутхамптън, която се намира, ако не греша, на Пел Мел. Има и една друга параходна линия, която свързва Южна Австралия с Англия, но нека отхлупим първо голямото блюдо.

Холмс изпрати визитната си картичка на директора, който незабавно ни прие, и не след дълго вече разполагахме с всички сведения, които ни бяха нужни. През юни 1895 г. само един техен кораб — „Гибралтар“, най-големият и най-хубавият — бе пристигнал от Австралия. Справката в списъка на пасажерите показа, че госпожица Фрейзър от Аделаида и нейната прислужница са пътували именно с него. Същият кораб бил сега на път за Австралия и се намирал някъде южно от Суецкия канал. Командният му състав бил същият както и през 1895 г., с едно-единствено изключение. Помощник-капитанът Джак Крокър бил повишен в чин капитан и тъкмо сега предстояло да поеме командването на техния нов кораб „Бас Рок“, който щял да отплава след два дни от Саутхамптън. Джак Крокър живеел в Сиднъм, но тази сутрин го Очаквали да дойде за инструктаж, тъй че, ако желаем, да го почакаме.

Не, господин Холмс нямал желание да се среща с капитана, но щял да се радва да научи нещо повече за неговите качества и характер.

Досието му беше отлично. Нямало друг офицер във флотата, който да можел да се мери с него. Колкото до характера му, бил безупречен в службата си. В личния си живот се проявявал като темпераментен, необуздан и лесно раздразним наистина, но в същото време — честен, почтен и добросърдечен. Това бяха в основни линии сведенията, с които Холмс напусна управлението на параходната компания „Аделаида—Саутхамптън“. Оттам се отправихме с файтон към Скотланд Ярд, но когато стигнахме, вместо да влезе вътре, Холмс остана известно време във файтона, присвил вежди и потънал в дълбок размисъл. Накрая нареди на кочияша да ни откара до телеграфната станция при „Чаринг Крос“, изпрати някаква телеграма и едва тогава си тръгнахме към улица „Бейкър“.

— Не, не можех да го направя, Уотсън — рече той, когато влизахме в нашата квартира. — Издаде ли се заповед за арестуване, нищо на света не би могло да го спаси. Мисля, че веднъж или два пъти в практиката си причиних по-голямо зло с разкриването на престъпника, отколкото той бе причинил с престъплението си. Сега вече се научих да бъда по-предпазлив и предпочитам по-скоро да измамя законите на Англия, отколкото собствената си съвест. Нека узнаем малко повече, преди да предприемаме действия.

Привечер ни посети инспектор Хопкинс. Нещата при него не вървяха много добре.

— Струва ми се, че сте истински вълшебник, господин Холмс. Да, понякога си мисля наистина, че притежавате свръхчовешки способности. Кажете, за бога, как узнахте, че откраднатите сребърни прибори се намират на дъното на езерото?

— Не съм узнавал нищо.

— Но вие ми наредихте да го претърся.

— Значи сте намерили приборите?

— Да, намерих ги.

— Радвам се, че съм успял да ви помогна.

— Но вие съвсем не ми помогнахте, а направихте работата далеч по-трудна. Какви ще са тези крадци, които открадват разни сребърни прибори, а след това ги захвърлят в близкото езеро?

— Да, постъпката им наистина е доста странна. Но аз се основавах на мисълта, че ако приборите са били взети от хора, които са имали намерение чрез кражбата само да ни въведат в заблуждение, тогава те съвсем естествено биха побързали да се освободят от тях.

— Но защо изобщо ви е минала през ум подобна мисъл?

— Ей тъй, просто реших, че е възможно. Когато са излезли през френския прозорец, пред тях се е изпречило езерото с примамливата дупка в леда. Какво по-добро скривалище от това?

— А, скривалище, казвате, така вече е по-приемливо! — извика Станли Хопкинс. — Да, да, сега всичко ми е ясно. Часът е бил ранен, имало е още хора по пътя и те са се изплашили да не би някой да ги види със среброто. Затова са го потопили в езерото с намерението да се върнат и да го приберат, щом мине опасността. Отлично, господин Холмс, това е много по-добро от идеята ви за заблуждението.

— Точно така. Теорията, която развихте, е неоспорима. Моите предположения явно бяха направени доста напосоки, но трябва да признаете, че те доведоха до откриването на сребърните прибори.

— Да, сър, да. Заслугата е изцяло ваша. Аз обаче претърпях поражение.

— Претърпяхте поражение ли?

— Да, господин Холмс. Бандата на Рандъл е била арестувана тази сутрин в Ню Йорк.

— Хопкинс! Но това опровергава вашата теория, че те са извършили убийството в Кент миналата нощ.

— Безусловно, господин Холмс, безусловно. Има обаче и други банди от по трима души освен тази на Рандъл, а може и да е някоя нова, за която полицията изобщо не е чувала.

— Точно така. Напълно е възможно. Но как, нима си тръгвате вече?

— Да, господин Холмс. Не мога да си позволя почивка, докато не разнищя тази история докрай. Ще ми дадете ли някакви указания?

— Аз вече ви дадох едно.

— Кое?

— Наведох ви на мисълта, че кражбата е извършена за заблуждение.

— Но защо, господин Холмс, защо?

— Е, там е въпросът, разбира се. Аз обаче ви препоръчвам да помислите върху това предположение. Нищо чудно да ви изведе на някаква следа. Не желаете да останете за вечеря, така ли? Е, добре, довиждане и ни дръжте в течение за развитието на събитията.

Едва след като вечеряхме и масата бе разчистена, Холмс спомена отново за случая. Беше запалил лулата си и бе протегнал обутите си в пантофи крака към буйния огън в камината. Изведнъж погледна часовника си.

— Очаквам развръзката, Уотсън.

— Кога?

— Сега, след няколко минути. Вие сигурно си мислите, че преди малко постъпих лошо спрямо Станли Хопкинс, нали?

— Вярвам във вашата преценка.

— Съвсем уместен отговор, Уотсън. Трябва да гледате именно от тази страна: това, което аз знам, е неофициално, това, което той знае, е официално. Аз имам право на лична преценка, но той няма. Той трябва да разкрие всичко, иначе ще измени на служебния си дълг. При един нерешен случай не бих го оставил в такова мъчително положение, но засега ще запазя резултатите от разследването за себе си, докато си изясня собственото становище по въпроса.

— Но кога ще стане това?

— Всеки момент. Скоро ще бъдете свидетел на последната сцена от една интересна малка драма.

По стълбите се чу шум, вратата се отвори и в стаята влезе един красив представител на мъжкия пол — висок, млад, със златисти мустачки и сини очи, със загоряла от тропическото слънце кожа и с гъвкава походка, която показваше, че едрото му тяло е толкова пъргаво, колкото и силно. Той затвори вратата след себе си и застана със свити юмруци, като дишаше тежко и се мъчеше да сподави силното си вълнение.

— Седнете, капитан Крокър. Значи получихте телеграмата ми? Посетителят се отпусна в едно кресло и изпитателно ни изгледа.

— Да, получих я и идвам в посочения час. Разбрах, че сте ходили в управлението, тъй че не можех да ви се изплъзна. Готов съм да чуя най-лошото. Какво възнамерявате да предприемете? Да ме арестувате? Говорете, човече! Не бива да седите така и да си играете с мен като котка с мишка.

— Дайте му една пура, Уотсън — рече Холмс. — А вие, капитан Крокър, я запалете и овладейте нервите си. Мога да ви уверя, че нямаше да седя тук и да пуша с вас, ако ви смятах за обикновен престъпник. Бъдете откровен с мен и аз ще се помъча да ви помогна. Опитате ли се обаче да ме измамите, ще ви погубя.

— Какво желаете да направя?

— Да ми разкажете добросъвестно всичко, което се е случило в Аби Грейндж миналата нощ. Обърнете внимание — казвам добросъвестно, т.е. без да прибавяте нищо и без да скривате нищо. Аз вече знам толкова много, че ако се отклоните само на един инч от истината, ще надуя тази полицейска свирка от прозореца и работата завинаги ще излезе от ръцете ми.

Морякът се замисли за миг, после удари коляното си с голямата си, почерняла от слънцето ръка.

— Ще рискувам — извика той. — Вярвам, че сте човек, който държи на думата си, човек честен и благороден, затова ще ви разправя цялата история. Но първо искам да ви кажа нещо друго. Що се отнася до мен, не съжалявам за нищо и не се страхувам от нищо. Напротив, бих го сторил отново и бих се гордял с постъпката си. Проклет да бъде негодникът — и девет живота да имаше, като котките, пак бих му ги отнел всичките! Но дамата, Мери… Мери Фрейзър, тъй като никога няма да я нарека с онова омразно име!… Само като си помисля, че ще й създам неприятности — аз, който съм готов да жертвам живота си, за да предизвикам с това една усмивка върху милото й лице — сърцето ми се свива. И все пак… и все пак, какво друго можех да направя? Ще ви разкажа историята си, господа, а след това ще ви попитам като мъже какво друго можех да направя. Трябва да се върна обаче малко назад. Вие, както изглежда, знаете всичко, така че очаквам да ви е известно и обстоятелството, че се запознах с нея, когато тя пътуваше като пасажерка, а аз като помощник-капитан на парахода „Гибралтар“. Още в първия миг, щом я видях, друга жена вече не съществуваше за мен. С всеки изминал ден от пътуването я обиквах все повече и много пъти след това съм коленичил в мрака по време на нощна вахта и съм целувал палубата на кораба, защото знаех, че скъпият й крак е стъпвал по нея. Тя с нищо не се задължи спрямо мен. Държа се откровено, не ми даде никакви обещания. Нямам право да се оплаквам. Цялата любов идваше само от моя страна, а тя ми отвръщаше с мило приятелско чувство. Като се разделихме, тя беше свободна жена, но аз вече бях завинаги поробен. Следващия път, когато се върнах от плаване, научих, че се е омъжила. И защо да не се омъжи за когото пожелае? Кому повече, отколкото на нея, биха подхождали титла и богатство? Тя беше родена за всичко, което е красиво и изящно. Не се огорчих от това, че се бе омъжила. Не съм егоист. Напротив, зарадвах се, че я бе срещнало такова щастие и че не се беше пожертвала за един беден моряк. Ето такава беше обичта ми към Мери Фрейзър. И тъй, не се надявах да я срещна отново. След последното плаване обаче бях повишен, а новият кораб още не беше спуснат на вода, така че трябваше да изчакам няколко месеца с екипажа си в Сиднъм. Веднъж срещнах на един селски път Тереза Райт, нейната стара прислужница. Тя ми разказа за нея, за него, изобщо за всичко. Уверявам ви, господа, едва не обезумях от гняв. Това пияно псе да се осмели да вдигне ръка срещу нея — той, който не беше достоен да ближе дори праха от подметките й! Отново се срещнах с Тереза. След това се срещнах със самата Мери — и втори път се срещнахме. После тя отказа да се вижда повече с мен. Но онзи ден, когато получих съобщение, че след седмица ще трябва да потегля на далечното си плаване, реших да я видя още веднъж, преди да замина. Тереза беше доброжелателно настроена към мен, защото обичаше Мери и мразеше онзи негодник почти толкова, колкото го мразех и аз. От нея се осведомих за порядките в къщата. Разбрах, че Мери има обичай да чете до късно в малката си стая на долния етаж. Миналата нощ се промъкнах до там и лекичко потропах на прозореца. Отначало тя не искаше да ми отвори, но аз вече знаех, че в сърцето си таи обич към мен, и бях сигурен, че няма да ме остави навън в мразовитата нощ. Тя ми прошепна да заобиколя откъм страната на големия прозорец и когато отидох там, намерих го отворен и влязох през него в трапезарията. Отново чух от собствената й уста неща, които накараха кръвта ми да кипне, и отново проклех този грубиян, който малтретираше обичаната от мен жена. И както стояхме двамата до прозореца, господа, напълно невинно — небето ми е свидетел за това, — той нахлу като обезумял в стаята, нарече я с най-лошото име, с което един мъж може да нарече една жена, и я удари през лицето с бастуна, който държеше в ръка. Аз се хвърлих към ръжена и започна борба. Ето, вижте тук на ръката ми следата от удара, който той пръв ми нанесе. После беше мой ред и аз му смачках черепа, сякаш беше гнила тиква. Мислите, че съжалявам ли? Не, съвсем не! Въпросът беше: неговият живот или моят, дори нещо повече — неговият живот или нейният; нима можех да я оставя във властта на този луд човек? И го убих. Сбърках ли? Добре, кажете ми какво щяхте да направите вие, господа, ако бяхте на моето място? Когато той я удари, тя изпищя и това накара старата Тереза да дотича от стаята си на горния етаж. На бюфета имаше бутилка с вино, аз я отворих и налях мъничко между устните на Мери, защото тя беше припаднала от уплаха. После и аз отпих няколко глътки. Тереза бе останала напълно невъзмутима и двамата скроихме заедно целия план. Трябваше да оставим впечатление, че всичко е дело на крадци. Тереза упорито втълпяваше съчинената история на своята господарка, а аз се покатерих и отрязах шнура на звънеца. След това завързах Мери за стола и разръфах края на шнура, за да изглежда, че е бил протрит на това място — иначе щяха да се чудят как един обикновен крадец е могъл да достигне чак горе и да го отреже. Накрая събрах няколко сребърни прибора, за да направя напълно правдоподобна версията за грабежа, и си тръгнах, като им наредих да вдигнат тревога четвърт час след моето излизане. Хвърлих сребърните прибори в езерото и се отправих към Сиднъм с чувството, че веднъж в живота си съм свършил една хубава работа. Ето това е истината, цялата истина, господин Холмс, пък нека тя ми струва живота.

Холмс пуши известно време мълчаливо. После прекоси стаята и стисна ръката на нашия посетител.

— Ето моят отговор — рече той. — Всяка ваша дума беше вярна. Сигурен съм в това, защото почти не казахте нещо, което да не ми беше известно предварително. Никой друг освен акробат или моряк не би могъл да достигне шнура от дървената лавица на стената и никой друг освен моряк не би направил такива възли, с каквито бе привързан шнурът към стола. Само веднъж тази дама е била в контакт с моряци — по време на морското си пътуване. Ясно бе, че нейният познат е човек с обществено положение като нейното, защото тя упорито се опитваше да го прикрие, показвайки по този начин, че го обича. Всъщност за мен беше много лесно да ви открия, след като вече бях попаднал на вярната следа.

— Не допусках, че полицията ще успее да прозре нашата хитрост.

— Тя не я прозря, нито пък ще я прозре занапред според мен. А сега чуйте ме, капитан Крокър, работата е много сериозна, макар да съм склонен да вярвам, че сте действали под влиянието на силна възбуда и гняв. Не съм сигурен дали постъпката ви не може да бъде оправдана, като се вземе предвид обстоятелството, че е трябвало да защитите живота си. Това е въпрос, който ще се реши от британското съдопроизводство. Междувременно ви предлагам, тъй като изпитвам силна симпатия към вас, да изчезнете през следващите двайсет и четири часа, като ви обещавам, че никой няма да ви попречи.

— И после всичко ще се разкрие, нали!

— Разбира се, че ще се разкрие.

— Как е възможно да правите подобно предложение на човек като мен? Все пак разбирам дотолкова от законите, за да зная, че Мери ще бъде подведена под отговорност като съучастница. Нима допускате, че ще я оставя сама да посреща неприятностите, а аз да се измъкна? Не, сър. Нека с мен правят каквото искат, но, за бога, господин Холмс, намерете начин да избавите моята бедна Мери от съдебно преследване.

Холмс за втори път стисна ръката на капитана.

— Аз само ви изпитвах и вие отново се проявихте като честен човек. Е, отговорността, която поемам върху себе си, е голяма, но след като дадох блестящо указание на Хопкинс, а той не можа да се възползва от него, повече с нищо не мога да му помогна. Чуйте, капитан Крокър, всичко ще бъде извършено по установения законен ред. Вие сте подсъдимият. А вие, Уотсън, ще представлявате съдебните заседатели и трябва да ви кажа, че за тази работа не съм виждал по-подходящ човек от вас. Аз ще бъда съдията. И тъй, господа съдебни заседатели, вие чухте свидетелските показания. Смятате ли подсъдимия за виновен?

— Не, невинен е, господин съдия — отвърнах аз.

— Vox populi, vox Deil.[6] Оправдан сте, капитан Крокър. Ако законът не намери някоя друга жертва, можете спокойно да разчитате на мен. Върнете се при дамата след една година и нека нейното и вашето бъдеще ни оправдаят за присъдата, която произнесохме тази вечер.

Второто петно

Имах намерение случаят „Аби Грейндж“ да остане последният подвиг на приятеля ми господин Шерлок Холмс, който разказвам на читателите. Решението ми не се дължеше нито на липса на материал, тъй като разполагах с бележки за стотици дори неспоменавани случаи, нито на затихващ читателски интерес към необикновената личност и неповторимите методи на този забележителен човек. Истинската причина се криеше в нежеланието на господин Холмс публикуването на приключенията му да продължава. Докато работеше активно, разказите за неговите успехи му носеха известна полза, но след като окончателно се оттегли от Лондон и се посвети на научни изследвания и пчеларство в долините на Съсекс, славата му стана омразна и той изрично настоя да се съобразя с желанията му. Едва след като му обещах, че приключението „Второто петно“ ще бъде издадено едва когато настъпи подходящ момент, и посочих, че дългата поредица епизоди трябва да бъде увенчана от най-значимия международен случай, за който са търсили помощта му, той се съгласи този разказ да стигне до публиката. И ако някои подробности в него са неясни, надявам се читателите да разберат, че за сдържаността ми има основателни причини.

 

 

Един есенен ден във вторник сутринта скромната ни гостна на улица „Бейкър“ бе посетена от двама души, известни в цяла Европа. Единият — аскетичен, достолепен, с ястребови очи, беше самият лорд Белинджър, два пъти министър-председател на Великобритания. Другият — тъмнокос, с остри черти, елегантен, малко над средна възраст и надарен с голяма физическа и душевна красота, беше негово превъзходителство Трелъни Хоуп, министър по европейските въпроси и най-проспериращ политик в страната. Двамата седяха един до друг на осеяното с документи канапе, а по изнурените им тревожни лица от пръв поглед личеше, че при нас ги води изключително важен въпрос. Слабите, изпъстрени със сини вени ръце на министър-председателя бяха вкопчени в дръжката от слонова кост на чадъра му, а изпитото му, аскетично лице се местеше от Холмс към мен. Министърът нервно подръпваше мустаците си и въртеше ланеца на часовника.

— Господин Холмс, веднага след като открих липсата тази сутрин в осем часа, съобщих на министър-председателя. Предложението да дойдем при вас е негово.

— Обадихте ли се в полицията?

— Не, сър — каза министър-председателят с присъщата му категоричност. — Не го сторихме, не е и възможно. Това означава обществена разгласа. А тъкмо нея се стараем да избегнем.

— И защо?

— Защото въпросният документ е толкова важен, че публикуването му лесно, дори бих казал — най-вероятно, ще доведе до изключително сериозни усложнения в Европа. Няма да е пресилено, ако кажа, че от този въпрос зависи дали ще има мир или война. Ако не може да бъде намерен, без да се запази пълна тайна, е все едно дали ще се намери, защото е откраднат именно с такава цел — съдържанието му да стане широко известно.

— Разбирам. А сега, господин Хоуп, ще ви бъда много задължен, ако ми разкажете точните обстоятелства, при които изчезна документът.

— За това не са необходими много думи, господин Холмс. Писмото — защото това е писмо от чужд държавник — пристигна преди шест дни. Беше толкова важно, че не го оставях в касата си, а всяка вечер го носех у дома, на „Уайтхол теръс“, и го държах в спалнята си в куриерска чанта. Сигурен съм, че беше там и снощи. Всъщност отворих чантата, докато се обличах за вечеря, и се уверих, че е вътре. Сутринта го нямаше. През нощта чантата остана до огледалото на моята тоалетка. И аз, и жена ми спим леко и сме готови да се закълнем, че не е възможно някой да е влязъл в спалнята през нощта. И все пак документа го няма.

— В колко часа вечеряхте?

— В седем и половина.

— А колко време след това си легнахте?

— Жена ми отиде на театър. Изчаках я да се върне. Качихме се в спалнята чак към единайсет и половина.

— Значи четири часа куриерската чанта е останала неохранявана?

— На никого не е позволено да влиза в спалнята, с изключение на прислужничката, която чисти стаите сутрин, и на моя камериер и камериерката на жена ми през деня. И двамата са верни служители, които работят при нас от доста време. Освен това няма как да са научили, че в чантата ми има нещо по-ценно от обичайните документи от министерството.

— Кой знаеше за съществуването на това писмо?

— Никой от вкъщи.

— И все пак жена ви вероятно е знаела.

— Не, сър, казах й едва на следващата сутрин, когато открих, че го няма.

Министър-председателят кимна одобрително.

— Отдавна знам, сър, колко силно е чувството ви за обществен дълг — каза той. — Убеден съм, че за вас една толкова важна тайна стои над най-съкровените семейни връзки.

Министърът се поклони.

— Благодаря, сър, оказвате ми голяма чест с тези думи. До тази сутрин не бях споменал пред жена си и дума по този въпрос.

— А не е ли възможно да се е досетила?

— Не, господин Холмс, не може да се е досетила, не е възможно никой да се е досетил.

— Губили ли сте някакви документи досега?

— Не, сър.

— А кой в Англия знаеше за съществуването на това писмо?

— Вчера бяха осведомени всички членове на кабинета. Но обещанието за секретност, което важи за всяко съвещание на кабинета, бе подсилено от строгото предупреждение на министър-председателя. Боже Господи, като си помисля, че само след няколко часа го загубих!

Спазъм на отчаяние изкриви красивото му лице и той започна да си скубе косите. За миг зърнахме естествения човек, импулсивен, разпален, дълбоко чувствителен. Но почти веднага се възвърнаха аристократичната маска и спокойният глас.

— Освен членовете на кабинета само двама-трима правителствени служители знаят за писмото. Никой друг, уверявам ви, господин Холмс.

— А в чужбина?

— Смятам, че го е виждал само човекът, който го е писал. Напълно съм убеден, че неговите министри… че не са били използвани обичайните дипломатически канали.

Холмс помисли известно време.

— А сега, сър, трябва да ви попитам какво по-точно представлява този документ и защо изчезването му може да има толкова важни последствия.

Двамата политици бързо се спогледаха и министър-председателят смръщи рунтавите си вежди.

— Господин Холмс, пликът е дълъг и тънък, от синя хартия. Има печат от червен восък с легнал лъв. Адресирано е с едър четлив почерк до…

— Опасявам се, сър — прекъсна го Холмс, — че колкото и да са интересни и важни всички тези подробности, моето разследване трябва да стигне до същността на нещата. Какво представлява това писмо?

— Това е изключително важна държавна тайна и не мога, а и не смятам за необходимо да я разкрия. Ако с помощта на способностите, които се говори, че притежавате, успеете да намерите описания плик с неговото съдържание, страната ще ви бъде изключително задължена и ще получите за заслугите си всичко, което е по възможностите ни.

Шерлок Холмс се изправи с усмивка.

— Вие сте двама от най-заетите хора в страната — каза той, — а и аз имам немалко, макар и по-скромни задължения. Много съжалявам, че не мога да ви помогна, и смятам, че продължаването на този разговор би било загуба на време.

Министър-председателят скочи на крака, а в дълбоките му очи блестеше гневът, от който се боеше целият кабинет.

— Сър, нямам навика… — започна той, но овладя яда си и седна. В продължение на повече от минута всички мълчахме. Накрая старият политик сви рамене: — Налага се да приемем условията ви, господин Холмс. Несъмнено сте прав и не би било разумно да очакваме, че ще ни помогнете, ако не ви се доверим напълно.

— Съгласен съм с вас, сър — подкрепи го младият политик.

— В такъв случай ще ви разкажа всичко, като разчитам на вашата чест и честта на вашия колега, доктор Уотсън. Бих могъл да ви призова и към патриотизъм, защото не си представям по-голяма беда за страната от тази, която би могло да ни донесе това произшествие.

— Можете да ни се доверите без всякакви опасения.

— Писмото е от един чужд владетел, обезпокоен от някои събития в страната си. Написано е набързо и отразява само неговото лично мнение. Нашето проучване показа, че министрите му не знаят нищо по този въпрос. Същевременно то е формулирано така злощастно и някои фрази са толкова предизвикателни, че публикуването му би могло да доведе до опасни реакции в страната. Ще настъпят брожения и мога без колебание да заявя, че само седмица след публикуването му страната би била въвлечена в голяма война.

Холмс написа едно име на лист хартия и го подаде на министър-председателя.

— Точно така. За него става дума. И именно това писмо, което може да означава стотици хиляди жертви и огромни разходи, изчезна така необяснимо.

— Съобщихте ли на автора му?

— Да, сър, изпратихме му шифрована телеграма.

— Може би той желае писмото да бъде публикувано.

— Не, сър, имаме всички основания да смятаме, че той вече съзнава, че е постъпил неразумно и необмислено. Ако писмото излезе на бял свят, ударът за него и за страната му ще бъде още по-тежък.

— Тогава кой иска писмото да бъде публикувано? Има ли причина някой да пожелае да го открадне и да го публикува?

— За да отговоря на този въпрос, господин Холмс, ще трябва да засегна висшата международна политика. Но ако оцените положението в Европа, няма да ви е трудно да разберете мотива. Цяла Европа прилича на военен лагер. Двата военни съюза са в крехко военно равновесие. Великобритания държи везните. Ако тя се окаже въвлечена във война на нечия страна, това ще осигури надмощието на другата страна независимо дали тя участва във войната или не. Следите ли мисълта ми?

— Да, много ясно. Значи в такъв случай враговете на този държавник имат интерес да откраднат и да публикуват писмото, за да предизвикат разрив между неговата и нашата страна?

— Да, сър.

— И на кого би могъл да бъде изпратен този документ, ако попадне в ръцете на неговите врагове?

— На което и да е от големите европейски канцлерства. Вероятно в момента пътува натам с пълна пара.

Господин Трелъни Хоуп оброни глава на гърдите си и изстена. Министър-председателят приятелски сложи ръка на рамото му.

— Всичко това е злощастна случайност, скъпи приятелю. Никой не може да ви вини. Взели сте всички предпазни мерки. Е, господин Холмс, сега разполагате с всички факти. Какво ще ни препоръчате?

Холмс поклати тъжно глава.

— И вие смятате, че ако този документ не бъде върнат, ще има война?

— Смятам, че е много възможно.

— Тогава, сър, гответе се за война.

— Силни думи, господин Холмс.

— Разгледайте фактите, господине. Не може да се приеме, че писмото е изчезнало след единайсет и половина, тъй като по думите на господин Хоуп двамата със съпругата му са били в стаята чак докато е станало ясно, че писмото липсва. В такъв случай е било откраднато между седем и половина и единайсет и половина вечерта, най-вероятно скоро след седем и половина, тъй като крадецът явно е знаел, че то е там, и е искал, естествено, да го вземе колкото може по-скоро. Е, сър, ако толкова важен документ е бил откраднат по това време, къде би могъл да се намира сега? Никой няма причини да го задържа. Писмото е било предадено по възможно най-бързия начин на онези, които го чакат. Какви са шансовете ни да го върнем или дори да го проследим? То не може вече да бъде стигнато.

Министър-председателят стана от канапето.

— Думите ви са напълно логични, господин Холмс. Разбирам, че вече няма какво да направим.

— Да приемем, че документът е бил откраднат от някой от камериерите…

— И двамата са отдавнашни и проверени служители.

— Доколкото разбрах, спалнята ви е на втория етаж и отвън не може да се влезе и не е възможно в дома да влезе някой, без да го забележат. В такъв случай трябва да го е взел вътрешен човек. На кого би го предал крадецът? На някой от неколцината международни шпиони и тайни агенти, чиито имена са ми добре известни. За трима от тях може да се каже, че са доайени в занаята. Ще започна разследването си, като пообиколя и проверя дали са на поста си. Ако някой от тях е изчезнал — особено след снощи, — ще имаме известна представа, у кого е попаднал документът.

— А защо да изчезне? — попита министърът. — Напълно е възможно писмото да е било отнесено в някое посолство в Лондон.

— Съмнявам се. Тези агенти работят самостоятелно и отношенията им с посолствата често са обтегнати.

Министър-председателят кимна в знак на съгласие.

— Смятам, че сте прав, господин Холмс. Толкова ценно нещо такъв човек би отнесъл до главната квартира единствено лично. Мисля, че насоката на разследването ви е отлична. А междувременно, Хоуп, не можем заради тази беда да пренебрегваме всичките си останали задължения. Ако днес изникне нещо ново, веднага ще ви съобщим. Надявам се и вие да ни осведомявате за резултатите от разследването.

Двамата политици се поклониха и мрачно напуснаха стаята.

След като високопоставените посетители си тръгнаха, Холмс, без да каже дума, запали лулата си и поседя известно време дълбоко умислен. Аз разгърнах сутрешния вестник и потънах в разказа за едно сензационно престъпление, извършено в Лондон през нощта, когато приятелят ми ненадейно възкликна, скочи и остави лулата си на полицата над камината.

— Да — каза той, — това е най-добрият подход. Положението е отчаяно, но не безнадеждно. Ако знаем със сигурност кой го е взел, все още е възможно да е в ръцете му. В края на краищата за тези хора всичко е въпрос на пари, а зад мен стои британската хазна. Ако то се продава, ще го купя — дори това да означава някое допълнително пени за данъкоплатците. Възможно е той да го е задържал, за да види колко би му дала едната страна, преди да го предложи на другата. Само трима са способни да играят толкова рискована игра: Оберщейн, Ларотиер и Едуардо Лукас. Ще ги проверя.

Аз хвърлих поглед на вестника.

— За Едуардо Лукас от улица „Годолфин“ ли става дума?

— Да.

— Няма да можете да се срещнете с него.

— Защо?

— Миналата нощ са го убили в дома му.

По време на нашите приключения приятелят ми ме е изумявал толкова често, че сега изпитах задоволство при вида му. Сякаш гръм го удари. В следващия миг издърпа вестника от ръцете ми. Веднага зачете това, което четях и аз:

УБИЙСТВО В УЕСТМИНСТЪР

Тайнствено престъпление е извършено миналата нощ на улица „Годолфин“ № 16 в една от старинните уединени къщи от XVIII век, разположени между реката и абатството, почти в сянката на голямата кула на парламента. От няколко години наемател на този малък, но изискан дом бил господин Едуардо Лукас, известен в обществото както с очарователната си личност, така и със заслужената репутация на един от най-добрите тенори любители в страната. Господин Лукас бил ерген на трийсет и четири години, а домакинството му се състояло от госпожа Прингъл, възрастна икономка, и камериера Митън. Камериерът се оттеглял рано и спял на тавана. Тази вечер той не бил в къщата, бил на гости на свой приятел в Хамърсмит. След десет часа господин Лукас останал сам в къщата. Още не е ясно какво се е случило след това, но в дванайсет без петнайсет полицаят Барет, който минавал по улица „Годолфин“, забелязал, че вратата на № 16 е открехната. Почукал, но никой не отговорил. Тъй като забелязал светлина в предната стая, влязъл в преддверието и отново почукал, но пак никой не се обадил. Тогава бутнал вратата и влязъл. Стаята била в пълен безпорядък, всички мебели били преобърнати, а в средата, стиснал крака на един прекатурен стол, лежал злощастният наемател. Бил е промушен в сърцето и вероятно е издъхнал на място. Оръжието на престъплението е извит индийски кинжал, взет от колекцията ориенталски оръжия, които украсявали една от стените. Изглежда, мотивът на престъплението не е бил грабеж, тъй като не липсват никакви ценни предмети. Господин Едуардо Лукас беше толкова известен, че зловещата му и загадъчна участ ще събуди скръб и съчувствие сред широк кръг негови приятели.

— Е, Уотсън, какви изводи правиш от това? — попита Холмс след продължителна пауза.

— Изумително съвпадение.

— Съвпадение! Един от тримата вероятни извършители на кражбата, за които споменах, е убит точно когато се е разигравала драмата. Почти изключено е да е съвпадение. Такава вероятност не може да се изрази в цифри. Не, драги Уотсън, двете събития са свързани — не може да не са свързани. Нашата работа е да открием връзката.

— Но сега вече в полицията сигурно знаят всичко.

— Нищо не знаят. Знаят онова, което виждат на улица „Годолфин“. Не знаят — и няма да узнаят — нищо за случилото се на „Уайтхол теръс“. Само ние знаем и за двете произшествия и можем да проследим връзката помежду им. Има едно очевидно обстоятелство, което при всяко положение щеше да насочи подозренията ми към Лукас. Улица „Годолфин“ в Уестминстър е само на няколко минути пеша от „Уайтхол теръс“. Другите двама агенти, за които споменах, живеят чак в Уестенд. Следователно за Лукас е било по-лесно да поддържа връзка или да получи съобщение от вътрешен човек в дома на министъра. Това е дреболия, но когато събитията се развиват в рамките на няколко часа, тя може да се окаже много съществена. Я виж ти! Какво имаме тук?

Госпожа Хъдсън се беше появила с визитката на някаква дама на подноса. Холмс й хвърли поглед, вдигна вежди и ми я подаде.

— Поканете лейди Хилда Трелъни Хоуп — каза той.

След миг в нашия скромен апартамент, който тази сутрин вече беше посрещал знатни посетители, влезе най-красивата жена в Лондон. Често бях слушал за красотата на най-малката дъщеря на херцог Белминстър, но нито устните описания, нито безцветните снимки ме бяха подготвили за изтънчения деликатен чар и свежия тен на това лице. Но в тази есенна утрин първото, което будеше интерес, не беше красотата. Страните й бяха красиви, но бледи, очите й блестяха, но с трескав блясък, изящните устни бяха стиснати и разкривени, сякаш от усилие на волята. Ужасът, а не красотата събуди интереса ни, когато красивата посетителка спря за миг на прага.

— Идва ли при вас съпругът ми, господин Холмс?

— Да, госпожо, идва.

— Господин Холмс, умолявам ви да не му казвате, че съм била тук.

Холмс се поклони хладно и я покани с жест да седне.

— Ваша светлост ме поставя в много деликатно положение. Моля, седнете и ми кажете какво желаете. Но не мога да ви дам безусловни обещания.

Тя пресече стаята и седна с гръб към прозореца. Осанката й беше на кралица — висока, елегантна и изключително женствена.

— Господин Холмс — каза тя, като конвулсивно сплиташе пръстите на ръцете си в бели ръкавици, — ще бъда откровена с вас и се надявам, че това ще предизвика и вашата откровеност. Между съпруга ми и мен съществува пълно доверие по всички въпроси, с изключение на един. Политиката. По този въпрос устата му е запечатана. Не ми казва нищо. Научих, че снощи у дома се е случило извънредно злощастно произшествие. Знам, че е изчезнал някакъв документ. Но тъй като въпросът е политически, съпругът ми отказва да сподели с мен подробностите. А е жизненоважно — повтарям, жизненоважно — да ги узная. Освен политиците единствено вие знаете фактите. Умолявам ви, господин Холмс, кажете ми какво точно е станало и до какво ще доведе. Разкажете ми всичко, господин Холмс. Не бива загрижеността за интересите на клиента ви да ви принуждава да мълчите, защото неговите интереси ще бъдат най-добре защитени именно когато аз узная всичко. Какво представлява откраднатият документ?

— Госпожо, не ми е възможно да изпълня това, за което ме молите.

Тя простена и скри лице в длани.

— Трябва да го разберете, госпожо. След като съпругът ви смята за уместно да запази мълчание, нима аз, на когото се довериха в условията на професионална тайна, трябва да ви разкажа това, което той крие? Не е почтено да ми задавате този въпрос. Него трябва да попитате.

— Попитах го. Вие сте последната ми надежда. Но не бихте ли могли, без да споменавате подробностите, да ми отговорите поне на един въпрос?

— Какъв е той, госпожо?

— Вероятно ли е политическата кариера на съпруга ми да пострада от този инцидент?

— Да, госпожо, ако нещата не се разрешат, вероятно последствията ще бъдат неприятни.

— О!

Тя рязко въздъхна като човек, чиито съмнения са се разсеяли.

— Още един въпрос, господин Холмс. От една фраза, която съпругът ми изпусна в първоначалния шок, след като откри загубата, разбрах, че това може да причини катастрофални последствия за страната.

— Щом той го е казал, госпожо, аз не мога да го отрека.

— За какви последствия става дума?

— Госпожо, вие отново ми задавате въпрос, на който не мога да отговоря.

— В такъв случай няма да ви отнемам повече време. Не ви виня, господин Холмс, за това, че отказахте да говорите по-свободно. Надявам се, че и вие няма да си съставите за мен лошо мнение поради желанието ми да споделя тревогите на съпруга си дори против волята му. Още веднъж ви моля да не му споменавате за моето посещение.

На прага тя се обърна и аз за последен път се полюбувах на красивото й изтерзано лице с трескави очи и нервни устни. После си отиде.

— Е, Уотсън, нежният пол е в твоя периметър — каза усмихнат Холмс, когато шумоленето на фустите затихна след хлопването на входната врата. — Каква беше играта на красивата дама? Какво всъщност искаше?

— Думите й бяха недвусмислени, а безпокойството й — непресторено.

— Хм! Спомни си как изгледаше, Уотсън — поведението й, сподавеното вълнение, настойчивите въпроси. Не забравяй, че тя произлиза от социална среда, която не показва лесно чувствата си.

— Определено беше дълбоко развълнувана.

— Не забравяй и странната откровеност, с която ни уверяваше, че е за доброто на съпруга й тя да узнае всичко. Какво искаше да каже? Освен това сигурно си забелязал обходната маневра, за да седне така, че светлината да е зад гърба й. Не искаше да виждаме изражението й.

— Да, тя избра единствения стол в стаята.

— И все пак мотивите на жените са така неразгадаеми. Спомняш си жената от Маргейт, която подозирах по същата причина. Носът й не беше напудрен — това се оказа решението на загадката. Как можеш да градиш заключения върху подобни плаващи пясъци? Най-обичайните им действия могат да означават много, а най-странните — да зависят от някой фуркет или маша за къдрене. Е, Уотсън, приятен ден.

— Излизаш ли?

— Да. Ще прекарам сутринта на улица „Годолфин“ с нашите приятели от полицията. В Едуардо Лукас се крие решението на проблема ни, макар и да съм принуден да призная, че нямам дори бегло предположение, какво точно е то. Капитална грешка е да се правят хипотези, преди да разполагаш с фактите. Ти остани на пост, драги Уотсън, и приемай всякакви по-нататъшни посетители. Ще се прибера за обяд, ако успея.

 

 

През целия този ден и през следващите два Холмс беше в настроението, които едни от приятелите му наричат мълчаливо, а други — мрачно. Излизаше и влизаше стремително, непрекъснато пушеше, свиреше музикални фрагменти на цигулката, потъваше в размисъл, поглъщаше сандвичи в необичайни часове и почти не отговаряше на делничните въпроси, които му задавах. Беше ми съвсем ясно, че нещата с неговото дирене не отиват на добре. Не споменаваше и дума за случая и само от вестниците научавах за подробностите по разследването, за задържането и след това освобождаването на Джон Митън, камериера на покойния. Съдебното жури повдигна обичайното обвинение в „предумишлено убийство“, но извършителят продължаваше да е неизвестен. Нямаше предположения и за мотива. Стаята беше пълна с ценни предмети, но нито един от тях не беше взет. Книжата на убития дори не бяха докоснати. След внимателния им преглед се изясни, че покойникът е бил запален познавач на международната политика, неуморен сплетник, забележителен полиглот и ревностен съчинител на писма. Бил е много близък с държавните ръководители на няколко страни. Но сред документите, изпълнили шкафовете му, не бе открито нищо сензационно. Връзките му с жени изглеждаха безразборни и повърхностни. Познавал много, имал приятелки, но нито една не обичал. Навиците му бяха редовни, поведението — скромно. Смъртта му беше и вероятно щеше да остане пълна загадка.

Арестът на камериера Джон Митън бе отчаяна стъпка, издаваща безсилието на полицията. Срещу него не можеше да се повдигнат никакви обвинения. Онази нощ той бе гостувал на свои приятели в Хамърсмит. Алибито му бе непоклатимо. Наистина, като се имаше предвид времето, по което си беше тръгнал, не можеше да се изключи възможността да е стигнал до Уестминстър в часа, когато убийството е било разкрито, но обясненията му, че е изминал част от пътя пеш, изглеждаха твърде вероятни, защото нощта беше хубава. Той се прибрал към полунощ и изглеждал потресен от неочакваната трагедия. Винаги бил в отлични отношения с господаря си. В шкафа му били открити някои принадлежности на убития, като малка кутия с бръсначи, но той обяснил, че господарят му ги бил подарил, а икономката потвърдила думите му. Митън работел при Лукас от три години. Правело впечатление, че Лукас не го взема със себе си при пътуванията до Европа — понякога пребивавал в Париж по три месеца, но Митън оставал на улица „Годолфин“. А икономката не бе чула нищо в нощта на престъплението. Ако господарят й е имал посетител, то той му е отворил сам.

И така в продължение на три дни, доколкото можех да проследя по вестниците, загадката оставаше неразкрита. И да знаеше нещо повече, Холмс го пазеше за себе си, но след както ми каза, че инспектор Лестрейд му е доверил подробности по случая, разбрах, че следи развитието му отблизо. На четвъртия ден пристигна дълга телеграма от Париж, която, изглежда, разреши всичко.

Парижката полиция току-що е направила разкрития — пишеше „Дейли телеграф“, — които повдигат завесата над трагичната смърт на убития миналия понеделник вечерта на улица „Годолфин“ в Уестминстър Едуардо Лукас. Читателите ни си спомнят, че покойният господин бе намерен промушен в стаята му и че имаше известни подозрения към камериера му, но те отпаднаха след представеното алиби. Вчера прислужниците на една дама, известна като госпожа Анри Фурне, която живее в малка вила на парижката улица „Аустерлиц“, съобщили, че господарката им е полудяла. Прегледът показал, че тя наистина е развила опасна упорита мания. Полицията открила, че госпожа Фурне се е завърнала от пътуване до Лондон миналия вторник и има улики, които я свързват с престъплението в Уестминстър. Накрая чрез сравняване на снимки недвусмислено било доказано, че мосю Анри Фурне и Едуардо Лукас всъщност са едно и също лице и че покойният по неизвестни причини е живеел двоен живот в Лондон и Париж. Госпожа Фурне, креолка по произход, е с изключително буен нрав и в миналото е имала пристъпи на ревност, стигащи до лудост. Предполага се, че именно в такова състояние тя е извършила ужасното престъпление, което се превърна в сензация в Лондон. Още не е доказано къде е била в понеделник вечерта, но няма съмнение, че жена, която отговаря на това описание, е привлякла вниманието на гара Чаринг крос във вторник сутринта с нелогично поведение и необуздани жестове. Вероятно е престъплението да е извършено в пристъп на ревност, като не е изключена и възможността именно в резултат на него клетата жена да е изгубила ума си. Понастоящем тя не е в състояние да говори свързано за минали събития, а лекарите не хранят надежда умът й да се върне. Има показания, че жена, която отговаря на описанието на госпожа Фурне, е била забелязана в понеделник вечерта до къщата на улица „Годолфин“.

— Какво мислиш за това, Холмс?

Прочетох му на глас дописката, докато той довършваше закуската си.

— Драги Уотсън — каза той, като стана от масата и закрачи из стаята, — ти беше най-онеправдан, но през последните три дни не ти казах нищо, защото нямаше какво да ти кажа. Дори и сега това съобщение от Париж не ни помага особено.

— Но стана ясно как е умрял мъжът.

— Неговата смърт е обикновено произшествие, банален епизод редом с истинската ни задача — да открием дирите на онзи документ и да предотвратим катастрофа в Европа. През последните три дни се случи само едно важно нещо — това, че не се случи нищо. Правителството ми изпраща съобщения почти на всеки час и според всички данни никъде в Европа няма и помен от вълнения. Е, ако писмото се е загубило… Не, то не може да се изгуби, но къде е? В чии ръце? Защо не го използват? Това е въпросът, който ме блъска в главата като чук. Дали наистина е съвпадение това, че Лукас бе убит тъкмо в нощта, когато изчезна писмото? Дали изобщо писмото е стигнало до него? Ако е така, защо не се е намерило сред книжата му? Дали тази побъркана жена не го е взела със себе си? Ако е така, дали е в нейния дом в Париж? И как бих могъл да го потърся, без да събудя подозренията на френската полиция? Това е случай, драги Уотсън, когато за нас полицията е не по-малко опасна от престъпниците. Всички са срещу нас и все пак заложените интереси са огромни. Ако разреша този случай, той несъмнено ще увенчае със слава цялата ми кариера. О, ето и последните новини от фронта!

Той припряно прочете бележка, която му връчиха.

— Виж ти! Изглежда, Лестрейд е открил нещо интересно. Сложи си шапката, Уотсън, ще се разходим до Уестминстър.

Това беше първото ми посещение на местопрестъплението — висока и тясна опушена къща, строга и солидна като века, в който е била построена. От прозореца ни зяпаше булдогоподобната физиономия на Лестрейд, един едър полицай ни отвори и инспекторът ни поздрави сърдечно. Въведоха ни в стаята, където е било извършено престъплението, но единствената следа от него беше грозното петно с неправилна форма на килима — малка квадратна черга в средата на стаята върху красив старомоден паркет от полирани квадратни дъсчици. Над камината видяхме забележителната колекция от оръжия, едно от които е било използвано в трагичната нощ. До прозореца имаше луксозно писалище, а всяка подробност в апартамента, картините, килимчетата и предметите по стените издаваха извънредно разточителен вкус, граничещ с женственост.

— В течение ли сте на новините от Париж? — попита Лестрейд.

Холмс кимна.

— Изглежда, този път френските ни приятели са улучили. Несъмнено нещата стоят точно така, както твърдят те. Тя е почукала на вратата и това е било изненада, струва ми се, понеже той е държал в пълна тайна двойствения си живот. Пуснал я е, не е могъл да я остави на улицата. Тя му е казала как го е проследила, започнала е да сипе обвинения и най-сетне кинжалът е сложил край на всичко. Но не е станало лесно, защото всички столове са били преобърнати, а и той е бил хванал един от тях, сякаш за да я отблъсне. Всичко е ясно, все едно сме го видели с очите си.

Холмс вдигна вежди.

— И все пак ме повикахте?

— О, това е друг въпрос, всъщност дреболия, но точно от онези, към които вие проявявате интерес… нещо странно, може да се нарече дори чудновато. Няма нищо общо с основния факт, не би и могло да има.

— И какво е то?

— Ами нали знаете, при подобни престъпления ние винаги се стараем да запазим всичко, както е било. Нищо не е било местено. Тук денонощно дежури полицай. Тази сутрин, след като убитият бе погребан и разследването приключи, поне що се отнася до тази стая, решихме малко да подредим. Става дума за килима. Той не е закован, просто е постлан. Случи се така, че го вдигнахме и открихме…

— Да, какво открихте?

Лицето на Холмс се изопна от напрежение.

— Сигурен съм, никога няма да познаете какво открихме. Виждате ли петното на килима? Явно кръвта е била доста, нали?

— Без съмнение.

— Е, сигурно ще се учудите, но на паркета няма нищо.

— Няма нищо ли? Но трябва да има…

— Да, трябва. Но е факт, че няма.

Той хвана ъгъла на килима, вдигна го и показа чистия под.

— Но килимът и отдолу е така просмукал, както и отгоре. Би трябвало да е останала следа.

Лестрейд цъкна доволен, че е озадачил най-големия професионалист.

— А сега ще ви обясня нещата. Наистина има второ петно, но то не отговаря на първото. Вижте сам.

Докато говореше, той вдигна другия край на килима и показа червено петно на старинния дъсчен под.

— Какво ще кажете за това, господин Холмс?

— Много просто. Всъщност двете петна си съответстват, но килимът е бил обърнат. И понеже е квадратен и незакован, това не е трудно.

— И без вашата помощ, господин Холмс, полицията е наясно, че килимът е бил обърнат. Това е очевидно — ако го сложим така, петната съвпадат. Но аз се питам кой е обърнал килима и защо.

Зад безстрастната физиономия на Холмс личеше вътрешното му вълнение.

— Кажете ми, Лестрейд, полицаят стоял ли е на пост през цялото време?

— Да.

— Съветвам ви да го разпитате подробно. Но не пред нас, ние ще изчакаме тук. Отведете го в задната стая. По-вероятно е да си признае насаме с вас. Питайте го как се е осмелил да пуска тук хора и да ги оставя сами в стаята. Не го питайте дали го е сторил. Приемете, че е така. Кажете му, че знаете, че тук е идвал някой. Притиснете го. Кажете му, че пълното признание е единствената му надежда за прошка. Направете точно каквото ви казах!

— Ей Богу, ако знае нещо, ще го измъкна от него! — извика Лестрейд.

Втурна се към антрето и след малко грубият му глас се разнесе от задната стая.

— Сега, Уотсън, сега! — извика Холмс с лудо нетърпение.

Цялата му демонична сила, скрита зад равнодушното поведение, избликна в пристъп на енергия. Той отметна килима и след миг вече лазеше по пода и разглеждаше всяка от квадратните дъсчици. Една от тях се помести, щом я повдигна с нокти, и се отвори като капак на кутия. Под нея се разкри малка тъмна дупка. Холмс бръкна нетърпеливо и извади ръка, горчиво разочарован и ядосан. Беше празна.

— Бързо, Уотсън, бързо! Да го върнем обратно.

Тъкмо бяхме сложили дървеното капаче на мястото му и вече опъвахме килима, когато гласът на Лестрейд прозвуча в коридора. Той завари Холмс облегнат апатично на полицата над камината, безразличен и спокоен, опитващ се да потисне прозявката си.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате, господин Холмс. Доколкото виждам, цялата тази работа ви отегчава до смърт. Е, той си призна. Влез, Макферсън. Нека и господата да разберат за непростимото ти поведение.

Зачервен и разкаян, едрият полицай влезе в стаята.

— Не исках да сторя зло, сър. Миналата вечер до вратата се приближи една млада жена, бе сбъркала номера. И се заговорихме. На човек му става самотно, когато дежури по цял ден.

— И какво стана после?

— Искаше да види къде е извършено престъплението, каза, че била чела във вестника. Беше много прилична изискана млада дама, сър, и не виждах нищо лошо в това да я пусна да хвърли един поглед. При вида на петното върху килима тя рухна на пода като мъртва. Изтичах отзад и й донесох малко вода, но не можах да я свестя. Тогава отидох до „Айви плант“ на ъгъла за бренди, но когато го донесох, младата дама вече се беше съвзела и дори не ме погледна. Изглеждаше позасрамена от слабостта си.

— А кой е преместил килима?

— Ами, сър, когато се върнах, той наистина беше понагърчен. Нали разбирате, тя падна на него, а подът е полиран. След това го оправих.

— Това да ви е за урок, полицай Макферсън, че не можете да ме измамите — каза надуто Лестрейд. — Несъмнено сте си мислили, че нарушението ви ще остане скрито, а на мен ми бе достатъчен един поглед към килима, за да разбера, че тук е влизал някой. Имате късмет, че не липсва нищо, иначе щяхте да се озовете в затвора. Съжалявам, че ви повиках за толкова дребно нещо, господин Холмс, но предположих, че несъответствието на двете петна ще ви заинтригува.

— Определено ме заинтригува. Тази жена само веднъж ли идва, полицай?

— Да, сър, само веднъж.

— Коя беше тя?

— Не знам как се казва, сър. Била тръгнала заради някаква обява за машинописка и сбъркала номера. Много приятна, изискана млада дама.

— Висока? Красива?

— Да, сър, височка. Би могло да се каже, че беше красива. Дори много красива. „О, господин полицай, може ли само да надзърна?“ — така каза. Много я биваше да предумва и аз си рекох, какво пък, ще я пусна само да погледне от прага.

— Как беше облечена?

— Скромно, сър, с пелерина до петите.

— В колко часа стана това?

— Свечеряваше се. Когато се връщах с брендито, палеха фенерите.

— Много добре — каза Холмс. — Ела, Уотсън, струва ми се, че ни чака по-важна работа.

Когато си тръгнахме, Лестрейд остана в стаята, а разкаяният полицай излезе да ни отвори. На стълбището Холмс се обърна и му показа нещо.

— За Бога, сър! — възкликна той изумен.

Холмс сложи пръст върху устните си, прибра предмета в джобчето на жилетката си и щом тръгнахме по улицата, избухна в смях.

— Отлично! — каза той. — Ела, приятелю, завесата се вдига за първо действие. Сигурно ще изпиташ облекчение, когато чуеш, че война няма да има, кариерата на негово превъзходителство Трелъни Хоуп няма да пострада, непредпазливият владетел няма да бъде наказан за неблагоразумието му, на министър-председателя няма да му се наложи да се справя с размирици в Европа и с малко такт и умение от наша страна от това произшествие няма да има никакви последствия.

Бях изпълнен с възхищение към този изключителен човек.

— Намерил си отговора! — възкликнах.

— Не съвсем, Уотсън. Остават още някои неща за разнищване. Но вече толкова много са изяснени, че само ние ще сме си виновни, ако не стигнем и до останалите. Ще отидем право в „Уайтхол теръс“ и ще доведем нещата докрай.

Когато стигнахме до дома на министъра по европейските въпроси, Холмс попита за лейди Хилда Трелъни Хоуп. Поканиха ни в дневната.

— Господин Холмс! — извика дамата с порозовяло от възмущение лице. — Постъпвате крайно непочтено и неблагородно. Както ви обясних, желаех посещението ми при вас да остане тайна, за да не си помисли съпругът ми, че се меся в делата му. А ето че ме компрометирате, като идвате тук и така показвате, че ни свързват делови въпроси.

— За съжаление, госпожо, нямах друг избор. Беше ми възложено да открия този изключително важен документ. Затова съм длъжен да ви помоля да ми го предадете.

Дамата скочи на крака, пребледняла за миг. Очите й бяха безжизнени, тя залитна и ми се стори, че ще припадне. С върховно усилие се съвзе от удара и на лицето й се изписаха само крайно удивление и възмущение.

— Вие… вие ме оскърбявате, господин Холмс.

— Хайде, госпожо, няма смисъл. Дайте ми писмото.

Тя посегна към звънеца.

— Икономът ще ви изпрати до изхода.

— Недейте да звъните, лейди Хилда. Ако го сторите, ще осуетите всичките ми искрени усилия да избягна скандала. Дайте ми писмото и всичко ще се уреди. Ако ми съдействате, ще уредя всичко. Ако ми се противопоставите, ще бъда принуден да ви изоблича.

Тя стоеше горда като кралица, втренчена в него, сякаш искаше да разбере какво ставаше в дълбините на душата му. Държеше звънеца, но не го разклащаше.

— Опитвате се да ме сплашите. Не е много мъжествено, господин Холмс, да идвате и да се опитвате да плашите една жена. Твърдите, че знаете нещо. Какво е то?

— Госпожо, седнете, ако обичате. Ще се ударите, ако паднете. Няма да кажа и дума, докато не седнете. Благодаря ви.

— Давам ви пет минути, господин Холмс.

— И една е достатъчна, лейди Хилда. Знам за посещението ви при Едуардо Лукас, за това, че сте му дали документа, за изобретателното ви връщане в стаята миналата вечер и за това, как сте взели писмото от скривалището под килима.

Тя го гледаше с пепеляво лице и преглътна два пъти, преди да заговори.

— Вие сте луд, господин Холмс… вие сте луд! — възкликна накрая.

Той извади от джоба си малко парче картон. На него от снимка бе изрязано лицето на млада жена.

— Взех това, защото си помислих, че може да ми потрябва. Полицаят ви позна.

Тя въздъхна и отпусна глава на облегалката на креслото.

— Хайде, лейди Хилда. Писмото е у вас. Нещата още могат да се поправят. Нямам желание да ви причинявам неприятности. Задълженията ми стигат дотам да върна писмото на съпруга ви. Послушайте ме и бъдете откровена с мен, това е единственият ви шанс.

Смелостта й бе за възхищение. Дори и сега тя не се предаде.

— Повтарям ви, господин Холмс, че сте изпаднали в заблуждение.

Холмс стана.

— Съжалявам, лейди Хилда. Исках да ви помогна, но виждам, че всичко е напразно.

Той позвъни. Икономът влезе.

— Вкъщи ли е господин Хоуп?

— Ще се прибере в един без петнайсет, господине.

Холмс си погледна часовника.

— Значи след петнайсет минути. Добре, ще почакам.

Икономът едва бе затворил вратата след себе си, когато лейди Хилда се хвърли на колене пред Холмс с протегнати ръце, красивото й лице, обърнато към него, бе обляно в сълзи.

— О, пощадете ме, господин Холмс! Пощадете ме — умоляваше го тя безумно. — За Бога, не му казвайте! Толкова го обичам! Не бих му причинила и най-дребната неприятност, а това ще съкруши благородното му сърце.

Холмс вдигна дамата.

— Слава Богу, госпожо, че най-сетне се опомнихте, макар и в последния момент. Нямаме и миг за губене. Къде е писмото?

Тя се спусна към едно писалище, отключи го и извади продълговат син плик.

— Ето го, господин Холмс. Ще ми се да не го бях виждала никога!

— Как можем да го върнем? — промърмори Холмс. — Бързо, трябва да измислим някакъв начин! Къде е куриерската чанта?

— Още е в спалнята.

— Имаме късмет! Бързо, госпожо, донесете я!

След миг тя се появи с червена чанта.

— Как я отворихте? Нима имате дубликат от ключа? Разбира се, че имате. Отключете я.

Лейди Хилда извади от пазвата си малък ключ и отвори пълната с книжа чанта. Холмс пъхна синия плик по средата между страниците на някакъв друг документ. Чантата бе затворена, заключена и отнесена в спалнята.

— Вече сме готови — каза Холмс. — Остават десет минути до идването му. Направих твърде много, за да ви прикрия, лейди Хилда. В замяна вие ще ми разкажете откровено през това време какво се крие зад тази необичайна случка.

— Ще ви разкажа всичко, господин Холмс — извика дамата. — О, господине, по-скоро бих си дала ръката, отколкото да му причиня и най-малката мъка. В цял Лондон няма жена, която да обича съпруга си повече от мен, но ако знае как съм постъпила, как бях принудена да постъпя, той за нищо на света не би ми просил. Толкова цени честта си, че няма да прости безчестието на друг. Помогнете ми, господин Холмс! Моето щастие, неговото щастие, животът ни е поставен на карта!

— Побързайте, госпожо, че времето изтича!

— Става дума за едно мое писмо, господин Холмс, едно неразумно писмо, което написах доста преди сватбата, глупаво писмо на импулсивно влюбено момиче. Всъщност в думите ми нямаше нищо лошо, но на него би му се сторило престъпление. Ако беше прочел писмото, щях завинаги да загубя доверието му. Оттогава мина много време, мислех, че е забравено. И изведнъж се появи този човек, Лукас, и каза, че е в ръцете му и смята да го покаже на съпруга ми. Помолих го за милост. Той каза, че ще ми го върне, ако му предам един документ, който според него бил в куриерската чанта на мъжа ми. Знаеше за съществуването му от свой агент в министерството. Увери ме, че съпругът ми ни най-малко няма да пострада. Поставете се на мое място, господин Холмс! Какво можех да сторя?

— Да споделите всичко със съпруга си.

— Не можех, господин Холмс, не можех! Трябваше да избирам между неизбежна катастрофа и ужасна постъпка, чиито последствия не можех да предвидя, но по отношение на любовта и доверието те ми бяха съвсем ясни. Направих го, господин Холмс! Взех отпечатък от ключа, Лукас изработи дубликата. Отворих чантата, взех документа и го отнесох на улица „Годолфин“.

— Какво се случи там, госпожо?

— Почуках на вратата, както се бяхме разбрали. Лукас отвори. Последвах го в стаята, като оставих вратата открехната, защото се страхувах да остана насаме с него. Помня, че докато влизах, видях отвън една жена. Не ни отне много време. Моето писмо беше на бюрото му. Аз му дадох документа. Гой ми върна писмото. В този миг чух шум при вратата и стъпки в коридора. Лукас бързо обърна килима, пъхна документа в някакво скривалище в пода и го покри. Това, което се случи после, прилича на кошмар. Пред очите ми още е тъмното обезумяло лице, чувам женски глас, който крещи на френски: „Чакането ми не беше напразно! Най-сетне, най-сетне те хванах с нея!“ Двамата се вчепкаха. Видях, че той вдигна един стол, а в нейната ръка блесна нож. Избягах от ужасната сцена, избягах от къщата и едва на следващата сутрин разбрах от вестниците с каква трагедия е свършило всичко. Онази вечер бях щастлива, защото моето писмо беше в ръцете ми, и още не знаех какво ще донесе бъдещето. Но на сутринта разбрах, че само съм сменила едната беда с друга. Безпокойството на съпруга ми от изчезването на документа се заби като нож в сърцето ми. Неведнъж едва се сдържах да не коленича в краката му и да му разкажа какво съм сторила. Но това би означавало да си призная за миналото. Онази сутрин дойдох при вас, за да разбера истинските размери на престъплението си. И щом ми станаха ясни, започнах да мисля само как да върна писмото на съпруга си. Нищо чудно още да беше там, където Лукас го скри, защото това стана, преди онази ужасна жена да нахлуе в стаята. Ако не беше се появила, нямаше да науча къде е скривалището. Но как можех да вляза в стаята? Два дни наблюдавах къщата, но вратата стоеше непрекъснато затворена. Снощи направих последен опит. Вече знаете какво сторих. Взех документа и мислех да го унищожа, тъй като не виждах никакъв начин да го върна, без да призная вината си пред своя съпруг! О, Господи, чувам стъпките му!

Министърът по европейските въпроси влетя развълнуван в стаята.

— Има ли някакви новини, господин Холмс?

— Храня известна надежда.

— О, слава Богу! — лицето му засия. — Министър-председателят ще обядва с мен. Може ли той да сподели надеждата ви? Нервите му са железни, но знам, че след ужасната случка почти не е мигнал. Джейкъбс, покани господин министър-председателя да заповяда горе. Скъпа, опасявам се, че става дума за политика. Ще дойдем при теб в трапезарията след пет минути.

Министър-председателят изглеждаше мрачен, но блясъкът в очите и нервните му пръсти издаваха, че споделя вълнението на по-младия си колега.

— Доколкото разбрах, имате нещо да ни съобщите, господин Холмс.

— Отрицателен резултат засега — отговори приятелят ми. — Проверих навсякъде, където би могло да се намира писмото, и съм абсолютно сигурен, че не съществува опасност да се появи.

— Но това не е достатъчно, господин Холмс. Не можем вечно да живеем върху барутен погреб. Нещата трябва да се решат окончателно.

— Храня надежда да го намеря. Точно затова съм тук. Колкото повече обмислям въпроса, толкова повече се убеждавам, че писмото не е излизало от тази къща.

— Господин Холмс!

— В противен случай със сигурност вече щеше да е станало обществено достояние.

— Но защо някой ще го краде, за да го държи тук?

— Не съм убеден, че е било откраднато.

— Тогава как е излязло от куриерската чанта?

— Не съм убеден, че изобщо е излизало от куриерската чанта.

— Господин Холмс, шегата ви е неуместна. Сигурен съм, че го нямаше в чантата.

— Поглеждали ли сте в нея след вторник сутринта?

— Не, не беше необходимо.

— Възможно е по невнимание да сте го пропуснали.

— Невъзможно!

— Не съм убеден в това. Случват се такива неща. Предполагам, че вътре има и други документи. Може да се е смесило с тях.

— Беше най-отгоре.

— Някой може да е разклатил чантата и то да се е преместило.

— Не, не. Извадих всичко.

— Това може лесно да се провери, Хоуп — каза министър-председателят. — Нека донесат куриерската чанта.

Министърът позвъни.

— Джейкъбс, донеси ми куриерската чанта. Смятам, че просто ще си загубим времето, но щом настоявате, ще го сторя. Благодаря, Джейкъбс, сложи я тук. Винаги нося ключа на верижката на часовника си. Ето, виждате документите. Писмо от лорд Мъроу, доклад от сър Чарлс Харди, меморандум от Белград, бележка за руско-немските мита на житото, писмо от Мадрид, бележка от лорд Флауърс… О, Боже! Какво е това? Лорд Белинджър! Лорд Белинджър!

Министър-председателят грабна плика от ръката му.

— Да, то е! И е непокътнато. Хоуп, поздравявам ви.

— Благодаря ви! Благодаря! Какво облекчение! Но това е немислимо… невъзможно. Господин Холмс, вие сте вълшебник, магьосник! Откъде разбрахте, че е тук?

— Понеже знаех, че не е никъде другаде.

— Не вярвам на очите си! — той изтича към вратата. — Къде е жена ми? Трябва да съобщя и на нея. Хилда! Хилда! — чухме гласа му по стълбите.

Премиерът погледна Холмс с пламъче в очите.

— Хм — каза той, — тук има нещо, господине. Как се върна писмото в чантата?

Холмс се извърна с усмивка от втренчения му поглед.

— Ние също си имаме наши дипломатически тайни — каза той, взе си шапката и се отправи към вратата.

Допълнителна информация

$id = 588

$source = Моята библиотека

Бележки

[1] Крокус — лат.-гр. — растението шафран (шафран — тур,-араб. — луковично растение с жълти цветове, от които се получава жълта боя).

[2] лавър (лат.) — ниско дърво или храст с вечнозелени благоуханни листа, които служат за подправка на ястия; дафина, дафиново дърво.

[3] Ярд — английска мярка за дължина — 0.914 м. — Б. пр.

[4] Андреа Паладио — прочут италиански архитект от епохата на Ренесанса (1518 — 1580) — Б. пр.

[5] Градче в Северна Италия, известно с победата, която Бонапарт удържал над австрийците през 1800 г., т.е. петнайсет години преди поражението му при Ватерлоо. — Б. пр.

[6] Глас народен, глас божи (лат.) — Б.пр.