Грамаден дъб! Дете на вековете!
Довчера беше як, корав;
довчера горд, клонат и снажен
стърчеше тука строен, прав.
Довчера ти с стихии люти
упорен бой води с успех:
и бури, вихри страховити,
и молний срещаше с присмех.
Но днес?… настъпи твойто време,
преви горд врат, падна в прахът.
Кат жаля теб, съдбата наша смислям:
вървим и ний по същий път!…
Май, 1900
Не ще забрави никога сърцето
омайно миналите сладки часове
и мили спомени ще пази то, додето
невярна смърт навеки го скове…
Какво от туй, че пъкъл в мене стене,
какво от туй, че гробът ме зове! —
Аз нося блян в гърдите си сломени
от прежните щастливи часове!
А хиляди — кат мен с разбити сили —
ще се простят с живота си унил,
без щастье радостно да са сетили,
в сърце си без да носят спомен мил…
О родно, мило мен славянско племе,
с любов към тебе моя дух лети
и дига се високо с тръпки неми,
унесен в сяен вихър от мечти.
Обичам те със всичката си сила,
за твойто минало от черни дни,
за твойте мъченици и патила,
за вярата си в твойте съдбини.
С злорадство сляпо мислят си вразите,
че ти изнизваш в непробудна нощ;
ти крепнеш, мило племе, в изпитните,
в тях черпиш нови сили, нова мощ.
Ти чакаш като дивни Крали Марко,
ти чакаш да удари твоя час.
Той иде. Ще изгрее слънце ярко,
в света ще гръмне твоя мощен глас.
Тогаз в историята ще изправиш
с вид смел и горд царствена снага
и в бъдещето поглед ще отправиш,
де мощ се слива с доблестна тъга.
Не ти ли нявга с подвиги прочу са?
О, род велик, не ти ли си родил
Пожарски, Минина, Собески, Хуса,
не твой ли син е родний Самуил?
Не ти ли за Европа бе преграда,
която даде мъжествен отбой,
и без да искаш никаква награда,
спаси я дваж от варварски порой?
Над теб велики спомени витаят
кат орли над безбрежен океан
и мълком в твоята душа чертаят
на бъдни дни великолепний блян.
О, вижте там. Небето се белее
далече над подвижната вълна;
зора се готви мила да изгрее
над нови, чудни, светли знамена.
Това са ваште знамена, славяни!
Това са ваште братски знамена,
за подвиг общи, подвиг братски сбрани,
да сломят непосилна съдбина.
Пред вас скалиста планина се дига,
но слава горе с плам лучист сияй,
о, род славянски, с храброст там се стига,
коя умора, коя страх не знай.
Върви със вяра в своето призванье,
след доблестни борби разкрий път нов
и мощен озари света с сиянье
от правда и свобода, и любов.
На българските просветители
Минаха векове, родни светила!
С по-силен блясък вашта слава грей;
на вази длъжна е родина мила,
че с вяра в свойте съдбиби живей.
Било че нас гнетили са патила,
ил щастье ни е гряло с светъл плам,
звезда е бил, коя ни е водила,
завета, кой оставили сте нам.
На непрогледна нощ посред тъмите
път за спасенье той пред нас откри,
на гибелта пред прага той душите
с доверие и надежда озари.
Превратности най-люти на съдбата
сториха редом тъжна пустота,
но корена остана във земята,
от него пак дървото процъфтя.
Кога висял е всред страданья тежки
над края родни жребий най-жесток,
завета ваш с потайна мощ, с лъх жежки
кърмил е там живителния сок.
И вопъл всеки, кой днес от земята,
коя вам люлка свята е била,
с болезнен отклик пълни нам сърцата
за братска горка участ и тегла.
Пред нас стои, от ум се не отбива
печален образ на страдален край
и разгорява в нази мисъл жива
за дълг, кой с кръв и огън се чертай.
Светители народни! Вечно бдете,
раздухвайте в душите жарка страст,
у братя кръвни дружен дух крепете
да срещнат храбро съдбоносен час!
Бъдете златоткана вий верига,
коя споява сърца, умове,
бъдете блян лучисти, кой издига
и дух към светли подвизи зове!
София, 5 май 1906