О, тия нощи стъклени и ледни,
тъкани от луна и самота
сред плисъка отмерен на вълните,
когато заридават всички жажди
и пият от солената вода
неутолими своята отрова,
когато се издига над морето
като една покрусена душа
на гларуса изгубения писък,
и бавно в далнината отминават
на миналото мъртвите звезди:
миражни кораби.
— О, те са твои
и твои жалбите, които чуваш!
Като сърдито воинство връхлитат
ненужни укори.
И ти зовеш,
повярвал сам на своята измама:
— Върни се, моя незалязла песен,
пий вечност от това море, от тия
столетия нестихнали вълни!
Не беше ти сред бурите калена
и живите от сън не ще събудиш,
не ще ги поведеш на люта бран.
Ти беше скръб, ти беше нежна рана,
морето би могло да стане радост
за твоите неозарени дни.
И младостта ти, възкресена младост,
над неговата среброгрива пяна
като любовна ласка да звъни.
Ти би могла сега с любов да тръгнеш
като Исуса, и да укротиш
въздишките и стонът на морето…
Морската пяна трепери,
къдрят се леки бразди
с бодрия рог на зората.
Будно око над морето,
фар на света, затрепти:
бялата утрин се ражда.
Падайте, бисери чудни,
бели звезди на небето,
в тия зелени води!
Кораби сънни се носят,
острови сини цъфтят,
пеят крилати моряци.
Ново небе се издига,
вият се шумни лози,
никнат градини безкрайни.
Моите лодки минават,
в техните мрежи тежат
гроздове чудни от бисер —
падайте, бели звезди!
На запад кървав мак пламти, догаря,
и сълзите му капят над водите
на теменуженото море.
Един народ прехласнат в своя празник
по улиците весело търчи:
от изток идат седем яхти.
Те греят от възторг и чудеса
и носят от далечните пустини
седеф и янтар, и рубин.
Посрещат ги огньовете на фара,
от вълнолома — палави деца
и тяхната безгрижна вяра.
Пристанищната врява ги приема,
закотвят ги коравите ръце
на обгорените моряци.
Огряват ги последните лъчи
на слънцето, удавено в морето,
вечерницата бди над тях.
Спокойната вода ги отразява,
над нея се развяват знамена
от всички багри на дъгата.
И в леката мъгла на вечерта
ухае тоя чуден лес от мачти
на екзотичност и смола.
Послушай тая тишина
на в миг затихналата буря,
преди последната вълна
да се разпръсне о гранита
на вълноломната стена!
Замлъква врявата сърдита.
Крайбрежието вече спят
и към небето се възема
като мечта по своя път
една несвършена поема.