РОСА ли градините ръси,
коса ли звънти в самота?
Аз чувам унесен в съня си:
трепти незаспала мечта.
На вас ли, вълни, се обажда,
на тебе ли, звездно море?
Тя с лунния блясък се ражда
и с модрата утрина мре.
И нейните вихрени стъпи
се губят безшумно в нощта
и будят желания скъпи,
и в шемет унасят света.
Тя в морската пяна се ражда,
под белия лунен покров,
и пали в душите ни жажда,
безумната жажда: любов.
ПЛАМВАТ нежни, пламват бели, пламват милвани вълни,
в моята душа изплели път към звездни висини.
Виждам първата си пролет, виждам първия си блян,
от ръце, които молят, в люлки сребърни люлян.
И трепти любов златиста, чиста като първи сняг,
в моята душа лъчиста възвисила светъл стяг.
Ти ела, недей ме чака сам-сама в пустинен път,
капки огнени сред мрака, мойте жалби ще заспят.
Ти ела за свидни жъртви в тия приказни страни
и желанията мъртви с бледни устни целуни!
Чуй, звъни заключен лебед сред здрачени брегове,
всеотдайно тебе, тебе моята душа зове.
Моята душа безгрешна бди край тъмните липи,
възродена ще те срещне и смирена ще заспи.
И пред морните ни взори, чужди за безсмъртен грях,
вечността ще се разтвори сред море от звезден прах.
Като далечен спомен гаснат
пустинни брегове, и раснат
тревожни сенки в моя път.
Липите шепнат твойто име
и те зоват, неназовими,
на любовта в незнайний кът.
Звезда, удавена сред мрака,
душата тръпне и те чака,
сама, забравена в света.
А вихром времето отлита,
и ето, черни мрежи сплита
пред моите очи нощта.
Съдбата те изпраща бледен
и вдъхновен като поет,
да разтопиш мъглата ледна
и да разтвориш моя глед.
И ето спираш, бледен схимник:
печален, примирен и тих,
и твойте безначални химни
звънят като разплакан стих.
Не съм ли светлата надежда
на твоя неотронен зов?
Виж, моята душа оглежда
сънят на твоята любов!
Рушат се девствени прегради,
и плачат, плачат в своя сън
цветята на надежди млади,
забравени от бога вън.
Живота ми разсичат мълнии,
и бездни зеят в моя път.
Знам, твойта воля се изпълня,
и мойте детски вери мрат
пред твоя зов, любов зловеща,
любов убила навсегда
утехата на всяка среща,
утехата на всяко да.
О дай ръка и пощади ме,
да не угасна без следа:
аз вярвам в твойто кобно име,
аз вярвам в твоята звезда.
ТЕЖАТ МИ венчалните думи,
венчалният пръстен тежи,
из пусти, помръкнали друми
звучат ми вековни лъжи:
— Бъди му послушна робиня
и жертва безволна бъди,
над твоята земна пустиня
ще блеснат алмазни звезди!
— Бъди му ти вярна невеста
за много слънца и луни,
пред твоята орис злочеста
глава непреклонна склони!
— Бъди му ти отдих и радост
в неволи и черни беди,
със своята грейнала младост
към светли страни го води!
Напусто, слова, ме зовете:
измамният час наближи,
напусто са жалби, навети,
венчалният пръстен тежи.
ПРОЩАВАЙ! Не зови! Не спомняй!
И не проклинай свойте дни!
Душата ми блуждай бездомна,
но свойта участ не вини.
Аз не разбирам, не греша
и отминавам пак безгрешна,
тъй както някога те срещна
безпаметната ми душа
в денят на първите съблазни,
в денят на първата лъжа.
Аз не разбирам, не тъжа
по нашия забравен празник,
угаснал в здрачните вълни
на всепрощаваща забрава.
О, чуй, душата ми звъни:
не спомняй! Не зови! Прощавай!
ЛУНАТА висне като плод,
забравен в есенни градини,
и буди сънния живот
на туй, което в сън ще мине.
Аз виждам светлия възход
на първата любов, изгряла
като надежда за живот,
като печал преди раздяла.
И две протегнати ръце,
които искат и не могат
да стоплят мразното сърце
на вси низвъргнати от бога.
Аз чувам гордите слова
на своята душа безгласна,
но пак безпаметно зова
и в шеметна забрава гасна
по две замислени очи,
окъпани в златисто вино.
И моята любов звучи,
и като звук ще ме отмине.
ТРЕПВАТ невидими струни:
тихата вечер мълви.
Нейният звук ще целуне
сънните полски треви.
Чуй, вечността ще отрони
своята първа звезда.
Тръпна, душата ще гони
нейната тайна следа.
Скръб за душата! Пленена
в сънните полски треви,
сред тишината свещена
лунния лик да лови.
Боже, твоя светъл гняв свещен е.
Моите сестри са рожби бедни,
пленници на страсти всепобедни,
те не ще познаят твоя ден
и ще паднат първи победени.
Озари ги с гняв свещен!
Боже, твоята любов е мощна.
Моите сестри са слаби, бледни,
те блуждаят сред тъмите ледни,
без надежда светла, без покров,
и ридаят в мрачина среднощна.
Осени ги с вяра и любов.
ТИ МОЛИШ, зная, но кого ли
зове безгласното сърце?
Виж, белостволите тополи
отсичат немощни ръце.
Дълбока есен е сега,
но ти разбираш ли езика
на тая пустата велика,
на тая чемерна тъга?
Възкръсват бавно в морна памет
случайно срещнати жени
и като плиснали вълни
с незнайното зовят и мамят.
Те обещават в своя зов
да създадат от мига вечност,
но божията безсърдечност
не ме наказа със любов!
Пред тебе есента въздъхва
и лиха мъката ечи.
В гората здрачна, где не лъхва
на времето смутений сън,
като помръкналата тайна
на нецелуванати очи,
ненавестена и незнайна,
душата гасне и мълчи.
Напразно тя блуждае вън,
безсилна да се отрази
в завоите на странен бързей.
Плачи
с отронени ситни сълзи
на белите брези!
СВЕТКАВИЦИ на мойта ранна нощ
и пламъци на мойта странна младост,
бъдете ми в тъмите верен вожд
бъдете ми в тъмите нова радост!
Аз слизам от незнайни върхове
в усоите на мрачни преизподни
и моите безбурни бленове
са бленове лазурни и безплодни.
Аз дебнех сенките на ведър сън
сред зноен ден, сред трепнала омара,
душата ми не лъхна сватбен звън,
но не угасна скръбната ми вяра,
че в светъл час, над бури и мъгла,
безмълвни, примирени и безгрешни,
утехата на мойта орис зла
отново възродени ще ви срещне,
светкавици на мойта ранна нощ
и зарници на мойта странна младост…
Бъдете ми в тъмите верен вожд,
бъдете ми в тъмите нова радост!
В РАННАТА вечер без звук
ято подгонени птици
дружно отлитат на юг.
Сплитат се в сребърни жици
ято подгонени птици.
В ранната вечер следя
техния шеметен полет,
тяхната лека бразда.
Бяга и моята пролет
с техния шеметен полет.
Що ми остава? Без сън
в горка притома да чакам
техния пролетен звън.
Що ми остава? Всред мрака
в горка притома да чакам.
1921
СМИРИ, душа, размирната си скръб
и повери на есента безбрежна
въздишките на твойта песен нежна,
утехата на твоя спомен скъп!
Градът е глух за нашите мечти,
градът не ще приеме любовта ни
и нейний странен кораб ще потъне,
преди едно сърце да освети.
Чуй, спуща се по своя друм нощта;
сред мрака на заспалите простори
тя звездната си книга ще разтвори
от теменужний праг на вечността.
ИЗМАМНИЙ пламък на скръбта ме води,
през тайните на замечтани броди,
към нови, непознати небосводи,
где слънцето с просторите говори.
Стрели пронизват кръстом далнините,
разкъсан чад сред въздуха трепери
и всеки лъч се лута да намери
покой в спокойний ромон на вълните.
Ще мога ли в часът, когато чезне
вечерната печал и бог люлее
на вечността желанията звездни,
последната си песен да изпея?
ТРЕВОЖНАТА ми сянка не буди,
че в моя сън проблясват озарени
безкраен свод разискрени звезди
и две очи усмихнати над мене.
А вън са те, тълпите, вън са те,
подгонени от свойта вечна жажда,
и техний брой в безумие расте,
и техний брой безумието ражда.
И като присмех над светата скръб,
и като присмех над града господен,
провисва месецът, изострен сърп,
в сърцето на света забоден.
ВЕЧЕРНЯ, и бавно пълзи
мъглата над родните стрехи.
Снемете ненужни доспехи:
не виждам ни брат, ни врази!
Напусто тревожни тръби
сред бранни поляни тръбиха,
надвиснали сенки смириха
навеки царе и раби.
И ведрата вечер зове
на вечна почивка под свода
на звездната майска природа
заспалите в мир синове.
ГРАДИНИТЕ повехнали скърбят
и в есенните сълзи потопени,
те стенат и въздишат, и зоват,
извърнали челата си към мене.
Но аз съм беззащитен като ттях,
като ранените безлистни клони,
и моите молби с безумен смях
развихрената нощ злокобно гони.
Върнете ми безбурната любов,
върнете ми желанията прежни
и Тракия с лазурния покров,
и Тракия с лазурните безбрежни!
ПО ТЪМНИТЕ загрижени ланити
пробягват строги бръчки, те разсичат
опожареното сърце на две.
Чии са тия сълзи, що потичат
по бледното лице, и кой зове
като дете пред буря беззащитен?
Обезумял кой вдига към стената,
отсреща в огледалото, десница
и пада с окървавено чело!
Като настръхнала зловеща птица
повява с вледеняващо крило
в заглъхналия дом дрезгавината.
И вечерта се свежда, скръбна вечер,
като саван над белите надежди,
осиротели в моята душа!
Да заглуша гласа на вси премежди,
напусто огледалото троша,
напусто роня безсърдечни речи.
О господи, благослови нощта
на своя син без име, без родина,
осъден безутешно да проклина
сред глухите падини на скръбта.
Той спира сам с молитва на уста
и морен чака някой да разтвори
градината на звездните простори
сред блясъка на твойта чистота.
Протяга нецелунати ръце
и слага своите доспехи бранни,
и своите несбъднати желания,
и своето пронизано сърце.
Благослови го в тоя тъмен час
и изведи го в морната дъбрава
на тиха и прощаваща забрава,
отгдето той ще чува твоя глас!
И с тихите вълни на вечерта,
които мрачината ще погребе,
ще се възема, грейнала, към тебе
на свята благодарност песента.
СВЕТЪТ неспирно своя лик мени,
пощада нашата любов не чака,
годините, кервани в далнини,
изнизват се и вихром чезнат в мрака.
И времето, най-верният ни враг,
челата ни печални увенчава
на лятото с посърналия злак,
на есента с посърналата слава.
Жреци, на храм неизграден жреци,
на гордостта под горестното бреме,
кому са нужни модрите венци,
от земните си скърби що плетеме?
НОЩТА ще ни изплаче свойте тайни,
денят ще ни целуне като брат
и ние с тебе, две души незнайни,
ще полетим в незнаен свят.
Пред наший път светкавици ще минат,
изгубени по техните следи,
сред небесата вечни ще застинат
душите ни като звезди.
Загледани в далечните предели,
где гасне бавно затъмнена шир,
душите ни, мечти безплътнобели,
облъхвани от светъл мир,
сред свят покой, безпаметни ще питат:
кои са тия призрачни земи,
где вихрите крила бездомни сплитат
и като дъжд скръбта ръми?
И наший блян, и наший земен блян
безследно ще угасне сред вълните
на мрачна, неразгадана река.
И в оня миг, и чакан и желан,
едничък бог ще бди от висините,
прострял над нас невидима ръка.
Сред ведрия покой на вечността,
сред отгрева на скръб благословена,
сред ромола на есенни треви,
като звезда пронизала нощта,
душата ще лети освободена
и свойта вечна тайна ще мълчи.
Тя ще лети, разтворила крила,
пристанище в безкрая без да чака,
помамена от вихрени мечти.
И като милост в нощната мъгла,
и като спомен от земята, в мрака,
луната над света ще затрепти.
ПРЕД очите ни гаснат сияния
и в нощта на безсънни мъгли
връхлетяват ни тъмни страдания
и раняват ни люти стрели.
Ний блуждаем далечни, изгубени
в безсърдечния кръг на скръбта,
и напразно в живота сме влюбени,
и напразно зовем към света.
Сред безумните слънчеви блясъци
две безшумно погасли звезди,
нам са чужди безплодните крясъци
на безплодната жажда: бъди!
Отбелязани с кобно безсилие,
ний блуждаем далечни, без път,
и душите ни, сребърни лилии,
запокитени в мрака трептят.
ИЗВЯХВАТ спомени и песни,
прекършени крила тежат
и в земната печал унесени,
вървим по своя стръмен път.
Край нас годините минават,
като забързани вълни,
и към морето на забравата
отнасят златните ни дни.
Къде са нашите надежди,
къде са нашите венци?
Потайни извори оглеждат
ликът на скръбни мъртъвци.
И сред просторите унесени
в сънят на есенни мъгли,
напусто пламенни стрели
излъчват скръбните ни песни.
Мечтите зъзнат в наший път,
и вятърът пищи: пощада!
Незнайни сили ни влекат,
а зимна нощ безшумно пада.
И под заспали небеса
помръква вярата ни плаха,
пред нас се люшкат дървеса
и тъмни сенки скръбно махат.
Вървим безгласни, не зовем,
а ням въпрос на устни гасне:
дали към белий Витлеем
извеждат пътища неясни?
Дали в незнайни далнини
ще стигнем свойта родна стряха?
Пред нас се спущат тъмнини,
и тъмни сенки скръбно махат.
Кому се усмихваш, любов?
Сред тия замислени степи
мечтите ни вече са слепи,
словата ни гаснат без зов.
Зловещо поглеждат към нас
настръхнали вълци, мъглите,
нечути заглъхват молбите,
отронени в мрака без глас.
Под ниския бронзов покров
посрещат ни голите клони,
и злобна вихрушка ни гони.
Кому се отдаваш, любов?
КАТО утеха сетна проблясват небесата
сред бледната позлата на наший дълъг ден.
Духът напусто дири и спира изумен
пред тъмните завеси в света на чудесата.
Назад е светлината, назад е младостта,
отминала безследно сред безответно време,
назад е светлий празник и светлите подеми
по волний друм на волни мечти към вечността.
Сърцата ни изгарят в неверните обятия
на чемерна несрета, отпуснала крила,
и тъмни сенки падат по нашите чела,
какво ще кажем ние на свойте родни братя?
Какво ще кажем ние на младите сърца?
Ний тръгнахме безшумно, с надежда окрилени,
и ето ни безродни, и ето ни сразени,
пронизани от знойни тропически слънца.
Ръцете ни са празни и в нашите съдини
не трепва живий пламък на живата вода,
пред морните ни стъпки залязва навсегда
звездата на живота. И наший дух ще мине
като изгубен друмник по своя скръбен път.
На запад подранила Вечерница ще блесне
и плахите ни мисли, и плахите ни песни
сред вечната забрава без ек ще отзвънят.