Мълчаха тъжно всички край леглото,
де Данте блед се бореше с смъртта.
Заря светеше чудна на челото:
в тез дни пренасяше го паметта,
кога могущето му вдъхновленье
го носеше в пространствата безкрай
и гледаше блстящето виденье
на Беатриче в лучезарний рай.
Внезапно мисъл тежка го обсебе,
с ръката си направи тайнствен знак
и с очи просълзени, пълни с мрак,
извика жално: „Флорентинско небе,
защо не мога да те видя пак?
Защо умирам тъй далеч от тебе?“
Под черний кипарис седя сами,
потопен мълком в свойта скръб безмерна,
над мене в гъстите листа шуми
и гали ме прохладата вечерна;
и мойте тъжни мисли носи тя
далеч при таз, която е грабнала
от мойта пламенна любов смъртта,
и тук в край чужди неутешимо жаля.
Умът всред святи спомени лети,
сърцето тихо моли се и стене;
природата, мен чини се, трепти
и цяла плаче и се моли с мене,
и сладко сълзите текат тогаз:
в скръбта честит дори се сещам аз.
И аз съм син злочест на своя век,
и мен душа ми мъчи дух безверни
и кръста кат незначущи белег
отминавам аз, когато ми се мерне.
Надникна ли обаче в някой храм
и видя старци, баби с косми бели
ил майки, що утеха търсят там
за свойте може би деца умрели,
то трогнат взирам се в Христовий лик
и сещам колко туй место е свето:
в гърдите ми възлиза тъжен вик
и нямо там проклинам аз в сърцето
онез, които с своя ум велик
откриха ни, че празно е небето.
Сега, кога се като дим пръсна
сънят на мойте младите години,
кога в гърдите — мрачна глъбина —
тъги бушуват и сърцето стине,
кога по пътя роза не цъфти
и ходя из прахът на светли страсти,
аз с сълзи спомням онуй тихо щастье,
което обещаваше ми ти.
мен гордост глупа пълнеше сърцето,
обърнах сляпо гръб на свойта чест.
За мойто упоение проклето
не стигна ли ме справедлива мест
и мога ли безгрешно от небето
да се оплаквам, дето съм злочест?
Богатий нека в разкош златен плава,
той скръб и ревност не възбужда в мен;
нек името навред да се раздава
на този, кой е в славата влюбен.
Не може вече да ме оболщава
лъжливий на тщеславието сън:
познавам добрините, що раздава,
как скоро тлее техният огън.
Но колчем видя две сърца влюбени
едно за друго нежно да туптят,
от ревност, скръб и съжаленье
дор сълзи от очите ми текат:
тогава виждам що й липсало мене
и аз честит да бъда на светът.
Бе нежна дева. Красота и младост
сияйха на лицето й. Трепнах
от блянове за щастие и радост
и сълзи сладки от любов пролях.
Всред порива вълшебен на мечтите
на млад съпруг в ръцете я зърнах
и рана люта на гърдите,
и сълзи там от завист аз пролях.
Измина време. Ден бе зимен, леден.
На гроб едва изровен я срещнах
че плаче жално с лик тъжовен, бледен
на рожба мила над бездушний прах,
и аз усетих се нещастен, беден,
и сълзи горки там от скръб пролях.
Пак вятърът пролетни ще повее,
ще се раззеленее пак хълмът,
в дъбравата славеят ще запее
и розите пак ще се разцъфтят.
Ще размирише всичко пак на младост,
природата разкошно ще блести
и всичко, що живей в света, от радост,
надежда и любов ще затупти
кат в празник свят, за наслажденье
неземно душа всяка ще ламти
и жадно страстни погледи влюбени
с вълшебний плам на бляскави звезди
отвред ще се кръстосват окол мене:
о, пролет, колко скръб ми носиш ти!
Пред него е безсмъртната поема
и ту мечтай за дивния певец,
ту горе носи се душа му нема,
Лаура дето грей с нетлен венец.
Как сладко своите мъки той смишлява
и сълзите, с кои за нея е плакал!
Втор път живота да се подновлява
за нея пак в страданья би го дал…
Защо днес гледа с жалба на гърдите
тез свитъци, разстлани като в храм?
Защо в скръб мисли, че кратят се дните?
Внезапно той трепна с тревожен плам,
извика, горе кат дигна очите:
— Прости, Лауро! — И издъхна там.
Камбаните звънят и възвещават
великото Христово рождество;
тълпи народ из улиците шават
и честитят си светло тържество.
Сияе ширният лазур небесен,
усмивка в всички погледи блести,
в въздуха ясний някаква си песен
чудесна, мила лей се и трепти.
Вълна е то от щастье, от надежда:
сирак, когото никой не поглежда,
с топлик мен само не съгрява тя.
През улиците, пълни с смях прозрачен,
с шум, с весела мълва, минувам мрачен,
като да съм жив образ на скръбта.
Не ме дивиш, когато в боевете
победоносно знаме ти лети,
нито кога в Сент-Жуст в килиите вети
кат сянка сам на себе минваш ти.
Къде са безпределните държави,
де слънце не захожда никой път?
Испания на твоето тщеславье
изплаща и до днешен ден грехът.
Към теб погледна славата засмяна
и озари те с неугасен плам
кат нивга никоя глава венчана,
когато, безподобен и голям,
наведе се, о, Карле, в немий храм
да дигнеш четката на Тициана.
Когато смисля посред свойто удивленье,
че целий паметник опръскан е с петна
от кръв и в зверски оргии тука, с бясно рвенье,
наслада е търсила хилядна тълпа,
пред моя взор тогаз неволно се рисуват
пълчища варварски и гледам ги безброй
през Алпите високи, снежни кат минуват
и въз Италия се спущат с гневен вой;
и хуни и херули, и готи и вандали
пред моя дух възнегодуван се вестят —
всред грозний вид на храмове, дворци пламнали,
кои на цял народ над гроба се рушат —
оръдия за мщение разсвирепяли
на божията висша правда на светът.
Рой консули с венци победоносни
по Капитолий редом с мен вървят
и слушам във събитья съдбоносни
как Рим расте — владика на светът.
С неволен трепет дърпам си очите
в тоз миг на Форума от грозний вид,
на Палатинский хълм от съсипните,
от Колосея там, гигант пребит.
Всред мисли как превратна е съдбата,
до урвата тарпейска бях се спрял,
кога из тълпа смешна в глъбината
опулиха в мен поглед отъпял
един до друг, с смях грозен на устата,
Нерон, Тиверий, Хелиогабал…
Таз нощ на Палатинский хълм се дава
пир страшен. Празва римската тълпа
и кесар с пламъци я осветлява
на живи человечески тела!
Във катакомбите все жаловити
пристигат вести. Всяка вест гласът
задуша на молящите в гърдите
и вопли екват горки в всеки кът.
Внезапно слушат, химна се раздава
и блясък чуден всички ослепява.
О, дивна радост! Зад разкритий храм
всред праведници с венци на главите
Исуса гледат, кат сияй в тъмите
на кръста святий с лучезарний плам!
На кръста тържеството Рим празнува.
Край катакомбите във брой голям
народът опиянен шуми, ликува
и тръгва да руши съседний храм.
Един по друг богове и богини
сломени падат на мермерний под
и громки възгласи, свещени химни
тоз трясък съпроваждат в ширний свод.
Внезапно всичко млъква. Из тълпата
на неколцина прогърмя гласът:
„Де вдъхновений вожд, кой в вяра свята
упъти ни сърцата и духът?“
Търсиха го навред: закрит в тъмата,
той хлипаше печално в един кът.
Кажи ми, о, Цецилия Метела,
с тъга ли в гроба смисляш оня ден,
кога видя с държава една цела
и паметника своя разрушен?
Таз самотия не ли те пленява?
Кога духът ти волно тук лети,
не е ли мило теб, че не смущава
шум никой твоите девствени мечти?
С досада често не ли си казвала,
когато на тълпата си слушала
как тук е текъл шумният порой:
Защо човеку трябва да умира,
кога от света живий не намира
и в гроба даже истински покой?
Блъвна локомотивът гъст бял дим
и тренът пропълзя. Прощавай Рим!
Печален скитник, аз мечтах смирено
над миналото твое несравнено.
От тебе геният сторил е храм
и чудесата, що й положил там,
навеки целий мир ще удивляват,
но мен веч други хубости пленяват.
Прощавай! На Неаполския край
жаднея аз да видя небосклона,
Везувий с огнената му корона,
морето, що в нозете му сияй.
Неапол чародеен, земен рай,
с възторг аз ида да ти се поклоня.
Кога вървя из тия съсипни
от храмове и къщи опустели,
не питам ги за миналите дни,
не питам за онез, що са живели
и с шум пълнили са градът.
Какво ще каже техний призрак смешни?
Умрелите нек в гробовете спят
сън вечни с своите изповеди грешни
и слава, и величие, и срам.
Как дребна й таз пустиня мълчалива
пред теб, Везувий, било твойта грива
от дим кога в въздуха се извива
или кога светлее твоя плам,
от божий гняв запален сякаш там.
Далеч пред мене Капри тайнствено трепери
във морский шир, увит в вечерната мъгла,
и в моя ум се откроява там Тиверий,
застанал мълчаливо до една скала.
Що мисли тамо? Оргии нови ли бълнува,
завоеванья и победи ли крои,
ил страх внезапен от Сената го вълнува
и проклетии му праща в нощните тъми?
О, образ мрачни, не сети ли ти умора?
Не сещаш ли за мир душа ти да жадней?
С наслада никога не мамят ли ти взора
морето ширно, окол теб що се синей,
Неапол чародейният и там, в простора,
Везувий, фар гигантски, кой в нощта светлей?
Прохлада от обширний залив вее,
в небето ясните звезди трептят.
Природата, виж, цялата немее
сърцата ни да слуша, кат туптят.
Кончетто, пей песните си любими!
Попей ми за сребристата луна,
за либета, на ладия носими
от вятъра по гладката вълна.
Виж там Везувий се възпламенява:
опри се тук, до моите гърди.
Люби ме! Може би туй предвещава
нещастья, разоренье, съсипии;
но за какво смъртта ще ни смущава,
щом заедно ще свършим своите дни?