Аз стиснах своите ръце стопени
В пестници костеливи сетен път.
И свърши се. От членове студени
Откъсна се и отлетя духът.
И никой ми очите не затвори,
Ни изкривените от скръб уста;
Страданьето на цял живот говори
Все още — на живота и света.
Но ето, чужди ме редят бездушно;
И ето ме със скръстени ръце
Върху гърдите, аз лежа послушно.
Успокои се моето сърце.
Какви са тез цветя? Кой свещи пали
Над мен? О, лицемери, настрана!
Догде живях, кой виде и пожали
Цветята мои, мойта светлина?
Защо лазурни небеса помръкват?
Защо тъй рано гасне летний ден?
Защо наокол птичките замлъкват?
Огледвам се очуден аз: край мен
Тревата на ливадата жълтее,
Потокът къдрав като че немее,
И клюмат блоговонните цветя,
Затварят чашки… Днес не дойде тя.
Край бързия поток стоя приведен
И растне, растне моята печал.
Минават дни, ще дойде ден последен
С безпаметна за миналото жал.
И мисля аз за тебе, моя мъртва,
И мисля аз за своя страшен грях.
О, где си ти? Пренел бих всичко в жъртва
Да чуя пак детинския ти смях!
Но спиш в земята ти със свойта тайна,
А чака мен там горе съдник строг.
И свеждам аз глава в печал безкрайна,
И капят сълзи в бързия поток.
И питам се: защо да се живей?
Какво очаквам още аз? О, боже
Как скръб от всичко около ми вей,
Където поглед уморен се сложи.
Вън сняг вали — тъй, както е валял
Преди безкраен ред хилядолетия.
И свила е сърцето ми печал,
И лягам разломен, без да разсветя.
Все същия и в охолност, и в нужди,
Аз не еднаж безпаметно ридах.
А днес — днес мойте скърби ми са чужди
И нямам вече сълзи аз за тях.
Днес мойте скърби ми са непознати,
Затварям им аз своята врата.
На родний край Бог скръб велика прати —
И място във душа ми не оста.
Докога? Та всеки миг ний мреме!
Непрекъснат погребален звън!
О, защо в един атом от време
Да не досънуваш тежък сън?
Стига радост тебе е боляла!
Стига в болки радости дири!
Дигай чашата! Изпий я цяла
И със всички жили изгори!
Не ви обичам, нито Вие мен.
Ни ваший ум, ни моят кули зида,
До Вас не съм разсеян и смутен;
Но мога всеки миг да си отида.
Чиято и да бъдете — обида
Аз няма да изпитам. И блажен
Не ще съм, може, ако някой ден
В нозете си разплакана Ви вида.
И пак грижливо пази паметта,
Че съм летял със Вас така високо —
Осмивайки сам себе си жестоко.
А Вам ли ще е скъпа мисълта,
Че никой не прониква по-дълбоко
От мене на душа Ви в пропастта?
Вън есен е. Развяват се булата
На дъжд. Като прашец, ситни, ситни.
Налита вятърът, звънтят стъклата.
Ненаваляло се — редица дни.
Минава татък шоп, нехайно цопа
Из локвите. Дъждецът си вали.
Врата се някъде от вятра хлопа.
Аз слушам и душата ме боли.
Ний само няколко сме думи разменили —
Случайни думи във шума на празен свет.
Какъв е тоя жар по всичките ми жили?
Защо е моят ум всецяло с теб зает?
Вън зазорява се, денят пристига шумно,
А още буден съм и мъка ме гнети,
И в огън мятам се и шъпна аз безумно:
„О, как обичам те, как скъпа си ми ти!“
Вървя самотен, тих. Около мен
Градини и ливади зеленеят.
Звънци на стадо татък нейде пеят.
Загасва в облаците душний ден.
Аз чакам те. Изглеждат се очи ми.
Сърцето ту замира, ту трепти,
И ангелът хранител в мен шепти
Като молитва чудна твойто име
Но ето, идеш! Зърнал те едвам —
И дивна светлина небето рони,
И дишам аз вълшебно благовоне,
И целий свят превръща се на храм.