Джордж Р. Р. Мартин – Пътешествията на Тъф

— Не — каза решително Каж Невис. — Това няма да стане! Трябва да сме дяволски глупави, за да се забъркаме с някой от големите транскорпорации.

— О, глупости на търкалета — не му остана длъжна Селис Уаан. — Нали трябва да стигнем дотам? Значи ни е необходим кораб. Наемала съм чартърни кораби от Старслип и преди, те са много удобни, екипажите им са любезни, а кухнята е повече от поносима.

Невис й хвърли един смразяващ поглед. Лицето му беше съвсем подходящо за целта. Чертите му бяха остри и неправилни, твърдата му коса беше обърната назад, носът му приличаше на ятаган, а малките му, тъмни очи бяха наполовина скрити от гъсти, черни вежди.

— И какво те накара да наемеш кораб точно от Старслип?

— Ами, трябваше ми с учебна цел, естествено. — Селис Уаан отлепи една сметанова паста от чинията пред себе си и като използва умело палеца и показалеца си, я пусна в устата си. — Ръководила съм много важни изследвания, а Центърът осигуряваше необходимите средства.

— Нека тогава ти отворя проклетите очи. Това не е пътуване с учебна цел или някаква дяволска разходка. Няма да се мотаем на някоя затънтена планета и да изучаваме как се съвъкупяват местните туземци. Или пък да си тикаме носа наоколо, събирайки някакви незначителни данни, за които никой нормален човек, за разлика от теб, не дава пет пари. Нека напомня на всички ви, че сме се събрали тук, за да решим как да стигнем до съкровище, което има неоценима стойност. Ако успеем да го открием, аз нямам никакво намерение да го предам на властите. Нуждаете се от мен, защото то трябва да се пласира по не чак толкова легални канали. Но се страхувате да ми кажете дори в каква посока ще тръгнем, а Лайън си е наел и бодигард. Добре, да знаете, че не ми пука. Ала трябва да разберете още нещо — аз не съм единствения, на когото не може да се гласува доверие. Тук става дума както за огромна печалба, така и за необятна власт. Ако ти продължаваш да ми дрънкаш каква била храната на тези проклети кораби, аз си тръгвам. Имам достатъчно друга работа, за да стоя тук и да слушам подобни глупости.

Селис Уаан изсумтя пренебрежително. Тя беше висока, пълна жена с подпухнало и зачервено лице. Умееше да пухти силно и от устата й изхвръкнаха слюнки.

— Старслип е много престижна фирма. А законите тук са…

— … напълно безсмислени — прекъсна я Невис. — Тук, на Шанделор има едни закони, на Клерономас — други, на Майа — трети и най-важното е, че всички те не означават абсолютно нищо. Ако приложим, например, законодателството на Шанделор, в случай че открием нещо ще получим едва една четвърт от неговата стойност, а нея едва ли някой може да определи. Да приемем, че твоята чумава звезда е наистина това, за което я смята Лайън, и да приемем, че все още е в добро техническо състояние. Този, който я контролира, ще се наслаждава на удивителна военна мощ и ще може сам да управлява целия звезден сектор. Старслип, а и която и да е друга транскорпорация, е по-алчна и безскрупулна дори от мен самия. Като допълнение, корабите им са големи, мощни и лесно могат да бъдат наблюдавани от различните планетарни правителства. В случай, че не сте забелязали, нека ви напомня — ние сме само четирима, пет, ако броим и наемния работник. — Той кимна с глава към Рика Даунстар и тя му отвърна с мрачна усмивка. — На един голям кораб само сладкарите са поне петима, да не говорим за останалия екипаж. Щом видят какво сме открили, в същата секунда ще ни го отнемат.

— Ако ни излъжат, ще ги осъдим — раздразнено отбеляза дебелата антроположка. Тя се наведе и взе последната сметанова паста от чинията.

Каж Невис злобно се засмя.

— И в кой съд? На коя планета? Според теб ние ще останем живи, а аз дълбоко се съмнявам в това. Трябва да отбележа, че ти си удивително глупава и грозна жена.

Джефри Лайън с неудобство слушаше тяхната разправия, докато най-накрая не се сдържа и ги прекъсна.

— Хайде, стига! Нека не се обиждаме напразно, Невис. Няма смисъл от ругатни. Все пак ще работим заедно и трябва да се уважаваме. — Лайън беше нисък, квадратен човечец, облечен във военна униформа от хамелеонска материя, украсена с медали от някоя отдавна забравена кампания. Платът изглеждаше сив под бледото осветление на ресторанта, сиво, което подхождаше на настръхналата му брада, подстригана под формата на права лопата. На голямото, плешиво чело имаше малки капчици пот. Каж Невис го изнервяше и погазваше репутацията му. Лайън се огледа наоколо, търсейки с очи подкрепата и на другите.

Селис Уаан се нацупи, без да вдига поглед от празната чиния, сякаш очакваше тя всеки момент да се напълни отново. Рика Даунстар — „наемния работник“, както я бе нарекъл Невис, се беше изтегнала на стола си и светлозелените й очи гледаха с язвително удоволствие. Под сивия й работен костюм и сребристата, мрежеста, стоманена жилетка стройното й, мускулесто тяло изглеждаше странно отпуснато. Нея не я засягаше дали работодателите й смятат да се карат и през нощта.

— Обидите са безсмислени — каза Анитас. Трудно беше да се каже какво мисли кибертехнологът. Лицето му се състоеше предимно от лъскав метал и прозрачна пластмаса и не можеше да се твърди, че е изразително. Ръцете му бяха скръстени, но пръстите на лявата му ръка бяха човешки, а тези на дясната бяха направени от синкава стомана. Той изучаваше Невис с две сребристо-метални очи, които плавно се движеха в черни, пластмасови орбити. — Каж Невис каза няколко много важни и правилни неща. Той има голям опит в тази област, а ние почти никакъв. Какъв е смисълът да го включваме в нашата група, ако няма да се вслушваме в неговото мнение?

— Да, точно така — съгласи се Джефри Лайън. — Какво тогава ще предложиш, Невис? Искаш да не използваме транскорпорациите, как тогава ще стигнем до чумавата звезда?

Невис се усмихна мрачно.

— Транскорпорациите не са монополисти, те не са единствените, които отдават кораби под наем. Това беше и причината, поради която предложих да се срещнем тук, а не в офиса на Лайън. Тази дупка е близо до космодрума и съм сигурен, че който ни трябва, е наоколо.

Джефри Лайън го погледна колебливо.

— Да наемем някой частен кораб?! Но всички те имат отвратителна репутация?!

— Това се отнася и до мен — напомни му Невис.

— И все пак. Чувал съм, че те са контрабандисти и дори пирати. Мислиш ли, че си заслужава? Ще поемем голям риск.

— Не бива да рискуваме, следователно това, за което говоря не е риск. Всичко опира дотам да намерим подходящия човек, а аз познавам твърде много хора. Добри, лоши… — той кимна леко с глава. — Виждате ли онази тъмна жена с черни бижута в дъното на ресторанта? Казва се Джесамин Кейдж, господарката на „Безплатна авантюра“. Сигурен съм, че тя ще се съгласи да наемем кораба й и то на изгодна цена.

Селис Уаан проточи врат в указаната посока.

— Онази там ли? Надявам се, че корабът й има изкуствена гравитация, от безтегловността започвам да повръщам.

— Кога смяташ да говориш с нея? — попита Джефри Лайън.

— Не смятам. Използвах преди време Джесамин за няколко карго полета, но сега не бих поел риска да пътувам с нея, а и никога не съм си мислел да я замесвам в нещо толкова голямо. Екипажът й е от девет души, напълно достатъчни, за да се справят с мен и наемния работник. Не се засягай, Лайън, но останалите просто не се броите.

— Мислех, че знаеш. Аз съм бил войник — отговори нацупено Лайън. — Участвал съм дори в истински сражения.

— И кога е било това? Обзалагам се, че преди стотина години. Казах вече, останалите не се броите. Джесамин ще ни пречука всички, без да й мигне окото. — Погледът на Невис се спря поотделно на всеки един от събеседниците му. — Точно затова съм ви необходим. Без мен щяхте да сте толкова наивни, че като нищо щяхте да наемете Джесамин или някой от транскорпорациите.

— Моята племенница работи на кораба на един много преуспяващ независим търговец — обади се Селис Уаан.

— О, така ли? И кой е този търговец?

— Ной Уекърфъс, собственик е на „Светът на изгодните сделки“.

— Дебелият Ной, нали? — кимна Невис. — Ако това пътуване се осъществи, сигурен съм, че ще е дяволски интересно. Трябва да ти кажа, че в този кораб нарочно се поддържа безтегловност. Гравитацията със сигурност ще убие този стар дегенерат. Не, че това има някакво значение, но Уекърфъс не е толкова жаден за кръв. Шансовете да ни остави живи са петдесет на петдесет. Все пак той е достатъчно алчен, за да открие начин как да получи пълен дял, а при възможност, защо не и всичко. Екипажът му се състои от двадесет души — всичките жени. Интересувала ли си се някога какви са по-точно задълженията на твоята племенница?

Селис Уаан се изчерви и побърза да се обърне към Лайън.

— Докога ще трябва да слушам инсинуациите на този мъж. Откритието беше мое, нали? Нямам повече намерение да търпя обидите на някакъв си треторазряден гангстер.

Джефри Лайън сърдито се намръщи.

— Да, време е да сложим край на кавгите. Невис, няма нужда да ни доказваш колко си способен, привлякохме те именно затова и трябва да проявяваш търпимост. Предполагам, че вече знаеш кой може да ни закара до чумавата звезда.

— Разбира се.

— Кой е той? — пробуди се Анитас.

— Човекът е независим търговец, но досега не му е провървяло. От половин стандартна година се е закотвил тук, на Шанделор и напразно очаква някой да му възложи товарен курс. С положителност вече е започнал да се отчайва и то до такава степен, че ще приеме всичко, което му предложим. Притежава малък, разнебитен кораб с дълго, смешно име. Не е нищо луксозно, но ще ни закара там, където трябва, а нали това е най-важното. Човекът сам си управлява кораба, така че и проблемът с екипажа също отпада. Този мъж, доколкото разбрах, е доста странен и едва ли ще ни създаде неприятности. Той е грамаден, набит, но по душа е мекушав. Обича котки и държи няколко на борда, но не си пада много по хората. Пие големи количества бира и се тъпче с храна. Съмнявам се, че дори има някакво оръжие. Работата му е да скита от планета на планета с този разбрицан кораб и да продава боклуци и дрънкулки, които е купил отнякъде другаде. Уекърфъс ми каза за него, че е смахнат, но дори и да греши, той няма да ни създаде проблеми. Ако се опита да ни се пречка, аз и наемният работник ще го ликвидираме и ще го дадем за храна на котките му.

— Невис, не искам да чувам подобни приказки — възмути се остро Джефри Лайън. — Не трябва да има никакви убийства по време на нашето пътуване.

— Така ли?! А защо си наел нея? — Той кимна към Рика Даунстар.

— Просто така, за сигурност.

Усмивката на Невис се превърна в зловеща, злобна гримаса.

— Просто така?! Добре, както и да е. Ето, нашият човек влиза.

Никой, освен Рика Даунстар, не беше запознат с изкуството на конспирацията, затова другите трима веднага се обърнаха към вратата и се втренчиха в мъжа, който току-що бе влязъл. Той беше много висок, почти два метра и половина и големият му корем бе изскочил над тънкия метален колан. Имаше огромни ръце, издължено безизразно лице и скована, тромава стойка. Кожата му навсякъде беше прозрачно бяла и изглежда, че по тялото си нямаше никакво окосмяване. Носеше лъскави сини панталони и ръждивокафява риза, чиито широки ръкави бяха оръфани по краищата.

Мъжът вече бе забелязал любопитните им погледи, спря се и също започна да ги изучава. Лицето му оставаше бледо и безлично и Селис Уаан първа извърна очи, последвана от Лайън и най-накрая от Анитас.

— Кой е той? — попита киборгът.

— Уекърфъс му вика Тъфи — отговори Каж Невис. — Истинското му име, доколкото знам, е Хевиланд Тъф.

Хевиланд Тъф взе последния останал зелен звезден форт с учудваща за размерите си деликатност. След това се изправи и с усмивка огледа игралната маса. Целият звезден куп беше червен. Крайцери и дреднаути, звездни фортове и колонии — всичко бе в червено.

— Мисля, че спечелих.

— Да, отново — тежко въздъхна Рика Даунстар. Тя се надигна и се протегна, за да раздвижи схваналите се от часове стоене крайници. Тялото й се извиваше със смъртоносната грация на лъвица и Тъф забеляза освен металната жилетка и кобура на оръжието й, което беше скрито под мишницата й.

— Надявам се, че няма да е много нахално, ако предложа да изиграем още една игра.

— Не, благодаря. Прекалено си добър. Аз съм родена комарджийка, но и номерата, които знам, не минават. Омръзна ми да ме изпреварваш.

— Несъмнено моят късмет вече се е изчерпал и вероятно при следващата игра ще успеете да унищожите нещастните ми войници.

— О, несъмнено — усмихна се Рика Даунстар, — но позволи ми да отложа този опит за време, когато скуката стане нетърпима. Все пак аз съм по-добра в тази игра от Лайън. Нали е така, Джефри?

Джефри Лайън седеше в ъгъла на корабната командна зала и внимателно преглеждаше една папка със стари военни тестове. Цветът на костюма му сега се беше сменил, сливайки се с кафявата синтетична материя, от която беше изработена стената зад него.

— Тази игра няма нищо общо с автентичните принципи на военната тактика — раздразнено отговори Лайън. — Аз се придържам към стратегията, която е използвал Стефан Кобалт Нортстар, когато 13-и Земен Флот разби хранкените. Контраударът на Тъф е напълно погрешен и ако правилата бяха по-добре написани, щеше да се окаже фатален и да доведе до пълно поражение на войските му.

— Това е самата истина, сър. Вие имате прекалено голямо предимство, все пак сте военен историк, а аз — само скромен търговец. Не съм запознат, за разлика от вас, със славните военни кампании, водени в миналото и това показва, че само несъвършенствата на правилата и необикновения ми късмет са помогнали да прикрия досега пълното си невежество. Все пак с удоволствие ще се възползвам от възможността да подсиля тактическите си умения. Ако благоволите да подновим още един път играта, внимателно ще изучавам вашата изключителна стратегия и за в бъдеще ще приложа по-автентични подстъпи към моята ужасна тактика.

Джефри Лайън, чиито сребристи войски винаги първи бяха елиминирани от бойното поле, се закашля, за да прочисти гърлото си и да преодолее неудобството си.

— Ъ-ъ, да, виждаш ли, Тъф…

Той беше спасен от унижението благодарение на силен писък и поток от псувни, които се чуха от съседното помещение. Хевиланд Тъф скочи на крака, последван веднага от Рика Даунстар.

Те се втурнаха в коридора и налетяха на Селис Уаан, която беше увлечена в преследването на малка, бързо движеща се, черно-бяла форма, която умело се провря през краката им и изчезна в контролната зала.

— Хванете я! — изпищя Селис Уаан. Дебелото й, зачервено лице беше разкривено от яд.

Вратата на залата бе малка, а Хевиланд Тъф — огромен, така че той без проблеми й блокира пътя.

— По каква причина, ако мога да попитам?

Дебелата антроположка протегна дясната си ръка. На нея имаше три дълбоки драскотини, от които капеше кръв.

— Виж какво ми направи!

— Така ли?! А вие какво й направихте?

Каж Невис се приближи зад Селис Уаан с широка усмивка на лицето.

— Сграбчи я за опашката и я хвърли в ъгъла на стаята.

— Но тя беше на леглото ми! Исках да си подремна, а това проклето създание вече спеше на леглото ми! — Селис Уаан се обърна рязко назад. — А ти разкарай тази мазна усмивка от физиономията си! Стига ми, дето трябва да търпя, че всички сме натъпкани в този разнебитен, малък кораб. Просто отказвам да споделям жизненото си пространство с такива гадни, отвратителни животни. Какво се хилиш, Невис?! Ти си виновен за всичко! Ти ни накара да наемем този нещастник, сега няма ли да направиш нещо? Настоявам да накараш Тъф да се отърве от тази нетърпима напаст. Разбра ли ме, настоявам!

— Извинете ме — каза Рика Даунстар с усмивка, — за тази нетърпима напаст ли говорим? — Тя беше прегърнала с лявата си ръка една котка, а с дясната си я галеше. Това беше огромен котарак с дълга сива козина и арогантни жълти очи. Сигурно тежеше около десет килограма, но Рика го държеше сякаш бе котенце. — И какво предлагаш да направи Тъф със стария Гъбчо? — Котаракът започна да мърка.

— Не беше тази, която ме нарани, а онази другата — черно-бялата. Но и тази не е по-добра. Само погледнете лицето ми! Имам алергия от тези гадни животни и едва успявам да дишам. Всеки път, когато се опитам да спя, се събуждам, защото някоя гадина е легнала на гърдите ми. Вчера следобед си приготвих лека закуска, обърнах се само за секунда и тази черно-бялата вече беше съборила чинията ми и си играеше с лютивите ми чушчици. Щом тези зверове са наоколо, няма безопасно място. Вече загубих два светлинни молива и пръстена, който най-добре пасваше на кутрето ми. А сега, като капак на всичко, и тази атака. Сериозно, това вече е непоносимо. Настоявам тези проклети животни да бъдат преместени в товарния сектор и то веднага. Чувате ли, веднага!

— Благодаря ви, слухът ми се намира в задоволително състояние — каза Хевиланд Тъф. — Ако липсващите ви вещи не се открият до края на пътуването, аз с удоволствие ще възстановя тяхната стойност. Колкото до вашата молба, отнасяща се до Гъбарко и Бъркотия, принуден съм с дълбоко съжаление да я отхвърля.

— Аз съм пасажер на това подобие на кораб, все пак имам някакви права — изпищя истерично Селис Уаан.

— Трябва ли да засягате и моята интелигентност, както направихте вече със слуха ми? Вашият статус на пасажер тук е очевиден и няма защо да ми бъде съобщаван. Както и да е, позволете ми да изтъкна, че този малък кораб, който така безгрижно обиждате, е мой дом и мое средство за преживяване. Още повече, докато вие тук определено сте пасажер и в следствие на това се наслаждавате на известни права и привилегии, Гъбарко и Бъркотия логично и съвсем естествено трябва да притежават по-големи правомощия, след като това е тяхното постоянно местожителство, ако може така да се каже. Нямам навика да вземам пътници на моя „Рог на изобилието от отлични стоки на най-ниски цени“. Както вече отбелязахте, мястото на него едва стига за моите собствени нужди, но за съжаление напоследък преживях няколко много тежки бизнес превратности и не бих могъл да отрека факта, че наличността ми от стандарти бързо се приближаваше до нивото на недостатъчността, точно когато Каж Невис дойде при мен и ми предложи да си поговорим. Аз направих максимум усилия да се чувствате колкото може по-добре на този кораб, разреших ви дори да ползвате жилищната ми площ за ваши общи нужди и преместих жалкото си легло в контролната зала. Въпреки моята неоспорима нужда от стандарти, сега стигам до заключението, че дълбоко съжалявам и отричам глупавия и алтруистичен импулс, който ме накара да се съглася на този чартър, особено като се вземе предвид, че сумата, която получих за него, едва успя да покрие разходите ми за храна, гориво и шанделорски орбитални такси. Страхувам се, че вие сте решили да извлечете максимална полза от моето лековерие и наивност, ала въпреки, че съзнавам това, аз съм човек, който държи на думата си и ще направя всичко, което ми е по силите, за да ви откарам до мистериозната цел на вашето пътуване. Но, между другото, бих желал да ви помоля по време на самото пътуване да се отнасяте с разбиране към Гъбарко и Бъркотия, поне както аз толерирам вас.

— Това никога няма да стане — заяви Селис Уаан.

— Не се и съмнявах, че отговорът ви ще е нещо подобно.

— Аз не мога повече да живея по този начин — продължи разярено антроположката. — Натикани сме в тази дупка като войници в някаква проклета казарма. Отвън корабът не ми изглеждаше толкова малък. — Тя вдигна дебелата си ръка и посочи с показалец. — Накъде води тази врата?

— Тази врата води към товарния сектор. Корабът има шестнадесет карго отделения, най-малкото от които е почти два пъти по-голямо от помещението, в което се намираме сега.

— Аха! А превозваме ли в момента някакъв товар?

— Сектор петнадесет е пълен с пластмасови репродукции на оргийни маски от Кууглиш, които за съжаление ме успях да продам на Шанделор и това изцяло се дължи на Ной Уекърфъс, който подби моята цена и ме лиши от последната надежда за дори и минимална печалба. В сектор дванадесет съхранявам различни свои вещи, разнообразна екипировка, дребни антикварни предмети и други вехтории, част от колекцията ми. Останалата част от кораба е напълно празна, госпожо.

— Отлично! Тогава ни остава да превърнем тези карго отделения в самостоятелни стаи за всеки един от нас. Едва ли ще е много сложно да се направи, само трябва да преместим леглата си.

— Не, няма да е никак сложно.

— Ами какво чакаш, направи го!

— Както желаете, госпожо. Надявам се, че ще поискате да наемете скафандър?

— Какво?!

Рика Даунстар истински се забавляваше, докато слушаше техния разговор.

— Останалите части от кораба не са свързани с животоподдържащата система. Няма кислород, отопление, налягане, дори и гравитация.

— Но със скафандъра няма да имаш проблеми — обади се Каж Невис.

— Несъмнено — съгласи се Хевиланд Тъф.

Дните и нощите бяха без значение на борда на един космически кораб, но човешкото тяло продължаваше да настоява за своето и дори модерната технология не успяваше да помогне. „Рог на изобилието от отлични стоки на ниски цени“, също както огромните бойни кораби и лайнерите на транскорпорациите, имаше нощен цикъл — време за сън, тъмнина и тишина.

Рика Даунстар се надигна от походното си легло и по навик първо провери дали игломета й е на мястото си. Селис Уаан хъркаше силно, Джефри Лайън се въртеше и мяташе и сигурно водеше и печелеше мислени битки, Каж Невис беше потънал в сънищата и мечти за богатства и слава. Киборгът Анитас също спеше, макар и по по-различен начин. За да избегне скуката от дългото пътуване, той беше седнал в единия ъгъл на стаята, включил се бе към бордовия компютър, а след това бе изключил автономното си захранване. Кибернетичната му половина следеше за състоянието на човешкото му тяло. Дишането му беше бавно и спокойно, температурата и разходът му на енергия бяха спаднали до минимума и само сензорите, които му служеха за очи, от време на време се движеха.

Рика Даунстар тихо излезе в коридора. Хевиланд Тъф стоеше сам в командната зала. На колената му лежеше сивият котарак, вперил огромните си жълти очи в големите му бели пръсти, които бързо се движеха по компютърните бутони. Черно-бялата котка си играеше на пода с един светлинен молив. Рика влезе в залата без Тъф да я усети, научила се бе да се движи безшумно и сама решаваше кога да бъде чута.

— Виждам, че все още си буден.

Столът на Тъф рязко се извъртя по посока на гласа й.

— Това е една удивителна проява на дедукция. Ето, аз седя пред вас, усърдно работя, разрешавайки проблемите на кораба, а вие, с малка помощ на вашето зрение и слух, стигате до впечатляващото заключение, че аз все още съм буден. Е, трябва да призная, че логическите ви умения са изключителни.

Рика Даунстар влезе в залата и седна в края на грижливо оправеното легло на Тъф.

— Аз също съм будна.

— Не ми е много трудно да го повярвам.

— Повярвай ми, Тъф. Не ми е необходим сън, най-много два-три часа на денонощие. Което е голямо предимство, ако имаш моята професия.

— Без съмнение.

— Но на борда на този кораб нямам никакви задължения и започва да ми става скучно.

— Може би една игра?

Рика Даунстар се усмихна.

— Да, но от по-различен вид.

— Винаги съм жадувал да научавам нови игри.

— Чудесно, да играем тогава на конспирация.

— Не мисля, че съм запознат с правилата на тази игра.

— О, те не са сложни.

— Сигурно. Предполагам, че вие ще имате и по-голяма възможност да ги усложните — отвърна Тъф с безизразно лице.

— Хайде, Тъф, ти нямаше да спечелиш нищо от последната игра, ако не бях те подкрепила срещу Селис Уаан. Разбирателството и взаимната ни подкрепа може да се окажат много доходоносни. Ние с теб сме различните на този кораб, ние сме наемните работници. Ако Лайън е прав за чумавата звезда, всички те ще си разделят огромно богатство, а ние с теб ще получим само трохи от него под формата на заплати. Това не ти ли изглежда доста нечестно?

— Равенството трудно се обсъжда, а още по-трудно се постига. Аз може и да си мечтая, че парите, които ще получа за този чартър, ще са малко повече, но какво да направя след като, когато преговарях с Каж Невис, набързо приех това, което ми предложи?

— Винаги можем да преговаряме отново. Те се нуждаят от нас, Тъф, и от теб, и от мен. Струва ми се, че ако се съюзим, нищо чудно да получим малко по-добри условия за работа. Например, да се договорим за пълна част, да делим всичко на шест. Е, какво мислиш?

— Твърде интригуваща идея, но към нея могат да се направят много сериозни препоръки. Някои могат да кажат, че това е доста неетична авантюра, но вглеждайки се в чистата истина ще открием изтънчена съобразителният и приспособимост.

Рика Даунстар за момент се замисли над думите на Тъф, а после се усмихна широко.

— Ти не се хващаш така лесно, а, Тъф? Дълбоко в себе си вярно се придържаш към правилата.

— Правилата са същността и сърцевината на играта. Те дават структурата и значението на нашите малки начинания.

— Но понякога е много по-забавно да пратим правилата по дяволите. А и по-ефективно.

Тъф подпря брадичката си с ръце.

— Не бих казал, че съм особено доволен от мизерната сума, която ще получа за този полет. Но от друга страна не мога и да позволя на Каж Невис да говори лошо за мен и за „Рог на изобилието от отлични стоки на най-ниски цени“.

Рика се засмя.

— О, Тъф, съмнявам се, че Невис изобщо някога ще говори за теб. Щом изпълниш задачата си, той просто ще те очисти. — Тя с удоволствие забеляза, че думите й накараха Тъф да премигне от учудване.

— Така ли?!

— Никакво любопитство ли не изпитваш? — продължи Рика. — За това къде отиваме и защо Уаан и Лайън пазиха в тайна целта на нашето пътуване, докато не напуснахме Шанделор? И защо Лайън си е наел бодигард?

— Любопитството е един от най-големите недостатъци — отговори Тъф. Той галеше дългата сива козина на Бъркотия, но очите му не се откъсваха от лицето на Рика Даунстар. — Страхувам се, че вече сте успели да откриете този мой порок и сега се готвите да го използвате.

— Любопитството уби котката^[1] — каза Рика Даунстар.

— Много неприятно заключение, ала на пръв поглед доста неправдоподобно.

— Но е добре да си го припомниш — довърши Рика. — Слушай, Тъф, Лайън знае, че става дума за нещо огромно. Огромно и още по-опасно. За да получат това, което искат, имат нужда от Невис или някой като него. Те смятат по чудесен начин да разделят всичко на четири, но Невис има такава репутация, че едва ли ще се задоволи само с една част. Моята работа е да предотвратя това. — Тя вдигна рамене и по навик докосна кобура под мишницата си. — В същото време трябва да следя да не възникнат и други усложнения.

— Разрешете ми да отбележа, че в момента сама предизвиквате такова усложнение.

Рика мрачно се усмихна.

— Само не отбелязвай това пред Лайън. — Тя се изправи и раздвижи тяло. — Помисли си добре, Тъф. По начина, по който аз виждам нещата, Невис те е подценил. Не прави и ти същото с него. Или още по-малко с мен. Никога, никога не ме подценявай. Скоро може да дойде време, когато да съжаляваш, че не сме се съюзили. И то много по-скоро, отколкото ти се иска.

Три дни преди края на пътуването им, Селис Уаан отново се оплака от храната по време на вечерята. Тъф беше сервирал зеленчуков миш-маш, приготвен по рецепта от Халагрийн. Много пикантно и хранително ястие, но то беше в менюто вече за шести път, откакто бяха напуснали Шанделор.

Антроположката със сърдита гримаса избута чинията си настрани.

— Кой ще ми каже защо най-после не получим някаква нормална храна?

Тъф спря да се храни, умело набоде с вилицата си една голяма гъба и я поднесе към лицето си. Той внимателно я изучи, после наклони глава, за да я види от друг ъгъл. Завъртя я от всички възможни страни, а накрая леко я мушна с пръст.

— Не мисля, че успях да схвана природата на вашето недоволство, госпожо — каза Тъф и пъхна гъбата в устата си. Сдъвка я замислено и продължи. — Тази гъба изглежда напълно нормална за моите несъвършени сетива. Е, истина е, че като цяло е сравнително дребен екземпляр. Може би пък останалата част от миш-маша е илюзорна? Не, не мисля, че е така.

— Знаеш много добре какво имам предвид — сопна се с писклив глас Селис Уаан. — Искам месо.

— Така ли?! Аз самият желая да имам неизмеримо богатство. Подобни фантазии много лесно се мечтаят, но доста трудно стават реалност.

— Писна ми от тези проклети зеленчуци! — изкрещя пронизително Селис Уаан. — Нима твърдиш, че на целия скапан кораб няма и едно късче месо?

Тъф събра пръстите си и направи от тях малка кула.

— Никога не съм имал намерение да съобщя подобна дезинформация. Аз самият не консумирам животинска плът, но трябва да призная, че наистина на „Рог на изобилието от отлични стоки на ниски цени“ има малки, почти незначителни количества месо.

На ядосаното лице на Селис Уаан се изписа триумф и задоволство. Погледът й последователно се обърна към всеки един от вечерящите. Рика Даунстар се опитваше да прикрие усмивката си. Каж Невис не се опитваше, а направо се хилеше. Джефри Лайън изглеждаше раздразнен.

— Видяхте ли?! — извика дебелата антроположка. — Казах ли ви, че пази хубавата храна единствено за себе си.

Селис Уаан съзнателно грабна чинията си и я захвърли в другия ъгъл на стаята. Тя с трясък се удари в стената и разтовари съдържанието си от зеленчуков миш-маш върху неоправеното легло на Рика Даунстар.

Рика нежно й се усмихна.

— Ще си разменим койките, Уаан.

— Не ме интересува — продължи разпалено антроположката. — Най-после ще получа някаква поносима храна. Предполагам, че всички вие също ще искате да я споделите с мен?

— О, не, скъпа — усмихна й се Рика. — Всичко е за теб, аз се нахраних. — Тя изяде последната си хапка миш-маш и внимателно почисти чинията си с парче лучен хляб.

Лайън беше забил погледа си в масата и не й отговори.

— Ако наистина успееш да получиш месо от Тъф, то е за теб — каза най-накрая и Каж Невис.

— Добре, чудесно! — възкликна Селис Уаан. — Тъф, дай ми това месо!

Хевиланд Тъф я гледаше невъзмутимо.

— Наистина, договорът, който сключих с Каж Невис, ме задължава да осигурявам храната ви по време на това пътуване. Все пак, трябва да отбележа, че там нищо не се казваше за естеството на продуктите. Ето, че сега възниква и този въпрос. Изглежда ще трябва да се съобразявам и с кулинарните ви прищевки. Много добре, направете още по-лош нещастния ми живот. Но ето, че и аз изпитвам неочаквана нужда да задоволя един свой каприз. Как мислите? Справедливо ли ще е, ако аз угодя на вашата приумица и вие да направите същото с моята?

— Какво имаш предвид? — попита подозрително Селис Уаан.

Тъф изразително разпери ръце.

— Нищо особено. В замяна на месото, за което така копнеете, бих желал само да получа моментно удовлетворение. Напоследък любопитството ми започна да нараства и бих желал, ако е възможно, да го задоволя. Рика Даунстар ме предупреди, че неудовлетворено, то със сигурност ще убие моите котки.

— Гласувам за последното — каза Селис Уаан.

— Несъмнено — отвърна Тъф. — Въпреки това, аз настоявам. Предлагам да сключим сделка — храна от типа, за който така мелодраматично настоявате, срещу нищожна и безполезна частица информация, чието предаване няма да ви струва нищо. Съвсем скоро ще пристигнем в системата Хро Б’рана, крайната цел на нашето пътуване. Бих искал да знам защо отиваме там и какво очаквате да откриете на тази чумава звезда, за която чух да говорите.

Селис Уаан се обърна към другите.

— Платихме достатъчно стандарти за храна. Това ми прилича на изнудване. Джефри, намеси се, трябва да го спреш.

— Ами… — каза Джефри Лайън. — Няма чак толкова голяма опасност, Селис. Тъф ще разбере и без това, щом пристигнем. Може би е време да му кажем.

— Невис? — обърна се антроположката. — И ти ли няма да направиш нищо?

— Но защо? Не виждам никаква разлика. Кажи му и си получи месото. Или не му казвай, както искаш. Мен това изобщо не ме интересува.

Селис Уаан ядосано се обърна към безизразното, бледо лице на Тъф. Скръсти ръце на гърдите си и заяви:

— Добре! Явно трябва да е така. Ще бъда принудена да пея, за да си получа вечерята.

— И нормално говорене ще бъде съвсем подходящо — каза Тъф. Селис Уаан не му обърна внимание и започна.

— Откритието на чумавата звезда е най-великото нещо, което съм направила. Това е триумфът и апогеят на моята кариера, но никой от вас няма разума или уважението, за да разбере какво съм постигнала. Аз съм антроположка към Шанделорския център за напредъка на културата и знанието. Академичната ми специалност е да изучавам примитивните култури от определен вид — обитателите на колониалните планети, които са били оставени в изолация и технологична изостаналост в самото начало на Великата война. Разбира се, много планети, населявани от човешки същества, са били засегнати и всички те са били грижливо изследвани. Моята работа беше по-особена. Изследванията ми бяха свързани с извънземните култури и по-специално с тези от бившите, подчинени на Хранган планети. Една от тези планети беше и Хро Б’рана. Някога тя е била процъфтяваща колония. Място, където са се размножавали Хруун, дактилоиди и други по-незначителни хрангански робски раси. Днес всичко там е опустошено. Все още има някакви разумни същества, които водят кратък, жесток и безсмислен живот, макар да разказват предания за отдавна отминалия си „златен век“. Но най-интересното нещо на Хро Б’рана е една легенда, която се предава от хилядолетия — легендата за чумавата звезда. — Антроположката замълча за момент, за да изостри вниманието им, после продължи. — Нека наблегна на факта, че планетата е опустошена, а населението е незначително, въпреки че условията за живот не са сурови. Защо, биха попитали всички. Е, дегенериралите потомци на колонистите от двете раси — Хруун и дактилоидите, които са напълно различни и са враждебни една към друга — имат общ отговор на този често задаван въпрос — чумавата звезда. При всяко трето поколение, точно когато тръгвало да се откъсва от мизерията и населението почвало да нараства, в нощното небе на Хро Б’рана светвала чумавата звезда. Светлината й греела все по-силно и по-силно и когато тя ставала видима и през деня, започвал сезонът на чумата. Върху планетата връхлитали смъртоносни епидемии, всяка следваща по-страшна и ужасяваща от предходната. Лечителите били безпомощни. Растенията съхнели, животните гинели, три четвърти от населението умирало. Тези, които оцелявали, се връщали със столетия назад в развитието си и започвали отново жестокото си и безсмислено съществуване. След това чумавата звезда се стопявала и заедно с нея изчезвали и епидемиите, но само, за да се повтори всичко след три поколения. Това е цялата легенда.

Лицето на Тъф остана безизразно, докато слушаше разказа на антроположката.

— Много интересно — отбеляза той. — Бих предположил, че нашата експедиция не се осъществява единствено в името на вашата кариера или за да бъдат направени по-внимателни проучвания на тази поразителна народна приказка.

— Не — призна Селис Уаан. — Все пак, някога имах такава цел. Легендата ми се стори много добър материал за монография. Опитах се да получа необходимите средства от Центъра, но те ми отказаха. Бях разочарована и имах право да бъда. Какви късогледи глупаци! Споделих разочарованието си и причината за него с моя колега Джефри Лайън.

Лайън се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Да, а както знаеш, Тъф, моята специалност е военна история. Тази легенда ме заинтригува и аз се зарових в компютърната библиотека на Центъра. Нашите файлове наистина не са пълни като тези на Авалон и Нюхолм, но нямаше време за по-подробно проучване. Трябваше да се работи бързо. Виждаш ли, моята теория… е, може би е повече от теория, защото на практика вярвам, уверен съм, че знам какво е чумавата звезда. Тя не е легенда, Тъф! Всичко е истина. Може да е напуснат, изоставен, но все още продължава да функционира, да изпълнява зададената му програма в продължение на повече от хилядолетие след Краха. Разбираш ли какво е това? Не можеш ли да се досетиш?

— Признавам поражението си. Очевидно ми липсват твоята компетентност и знания по темата.

— Това е боен кораб, Тъф! Боен кораб, който се движи по дълга, елипсовидна орбита около Хро Б’рана. Едно от най-мощните и унищожителни оръжия на старата Земя. Било е използвано, за да се ликвидират хранганите и по свой начин е дори по-ужасяващо от митичната „адска флотилия“, съществувала в последните години преди Краха. Трябва веднага да кажа, че огромната му мощ може да се използва както за лошо, така и за добро! Този кораб е истинска съкровищница. В него е всичко, което е останало от високо развитото биогенетично инженерство на Федералната империя. Пълен е с тайни, които отдавна са забравени от останалото човечество.

— Наистина — каза Тъф.

— Това е семекораб, кораб, предназначен за водене на биологична война от Екологичните инженерни войски.

— А сега вече ще бъде наш — добави Каж Невис с ледена усмивка.

Хевиланд Тъф замислено изучаваше Невис, после кимна на себе си и се изправи.

— Любопитството ми е задоволено — обяви той. — Сега е време да изпълня моята част от сделката.

— Ах! — възкликна Селис Уаан. — Месото ми.

— Количеството е значително, но разнообразието, трябва да призная, е твърде малко. Оставям на вас задачата да приготвите месото по най-приятен за вашия вкус начин. — Тъф отиде до вратата на склада, набра кода на ключалката и извади малка картонена кутия. — Това е единственото месо, с което разполагам на борда на кораба. Не мога лично да гарантирам за неговия вкус или качество, но досега не съм получавал оплаквания и по двата показателя.

Рика Даунстар избухна в смях, а Каж Невис се изкикоти. Хевиланд Тъф методично извади няколко кутии с котешка храна и ги нареди пред Селис Уаан. Бъркотия скочи на масата и започна да мърка.

— Не е толкова голям, колкото очаквах — заяви Селис Уаан с обичайния си кисел тон.

— Госпожо — каза Хевиланд Тъф, — очите понякога заблуждават. Моят главен екран е с несъмнено скромни размери. Неговият диагонал е едва един метър и това естествено намалява размерите на всеки обект, който се появява на него. Колкото до кораба, той е с достатъчно големи измерения.

Каж Невис се приближи към него.

— Какво имаш предвид под „достатъчно големи“?

Тъф скръсти ръце върху издутината на корема си.

— Не мога да отговоря с точност на този въпрос. „Рог на изобилието от отлични стоки на ниски цени“ е само скромен търговски кораб. Сензорните му инструменти не са нещо особено.

— Приблизително, тогава — сряза го Невис.

— Приблизително — повтори на себе си Тъф. — В зависимост от ъгъла, под който моят екран го показва в момента и като приемам най-дългата ос за „дължина“, корабът, към който се приближаваме, е приблизително тридесет стандартни километра дълъг, приблизително пет километра широк, приблизително три километра висок, но за куполообразните части, които се издигат в средата, бих добавил още един допълнителен километър.

Всички се бяха събрали в контролната зала. Анитас се бе събудил от своя компютърно контролиран сън, веднага щом намалиха скоростта. Цареше пълна тишина и дори Селис Уаан за момента не знаеше какво да каже. Всички втренчено гледаха екрана и огромната тъмна фигура със странни очертания, която бавно се носеше на фона на звездите. От време на време проблясваха бледи светлини и големият силует се придвижваше от невидими двигатели.

— Прав бях — измърмори най-накрая Джефри Лайън. — Семекораб — кораб на Екологичните инженерни войски. Нищо друго не може да е толкова голямо.

— По дяволите! — засмя се Невис и поклати глава.

— Системата му сигурно е огромна — несигурно отбеляза Анитас. — Земната империя е притежавала много по-големи от нашите знания, може да го управлява изкуствен интелект.

— Ние сме богати — измърмори радостно Селис Уаан, за момент забравила многобройните си и разнообразни поводи за оплаквания. Тя сграбчи ръката на Джефри Лайън и го завъртя в бърз танц около себе си. — Ние сме богати, ние сме богати и известни, всички ние сме богати!

— Това не е съвсем вярно — обади се Хевиланд Тъф. — Не се съмнявам, че в бъдеще наистина може да забогатеете, но ако говорим за момента, джобовете ви не съдържат повече стандарти от преди минута. Също така нито аз, нито Рика Даунстар споделяме вашите перспективи за икономическо развитие.

Каж Невис го изгледа втренчено.

— Оплакваш ли се, Тъф?

— Далеч съм от мисълта да протестирам — отвърна Тъф с монотонен глас. — Само коригирах неправилното изказване на Селис Уаан.

Каж Невис кимна.

— Добре. Сега, преди някой от нас да е забогатял, трябва да намерим начин да се качим на това нещо и да видим какво има вътре. Дори и да е изоставен, корабът ще ни донесе печалба, а тя ще е неизмеримо по-голяма, ако той все още функционира.

— Това е съвсем очевидно — намеси се Джефри Лайън. — Вече хиляда години покосява с чуми и епидемии всяко трето поколение на Хро Б’рана.

— Да, така е — съгласи се Невис. — Но има още много неизвестни. Корабът се намира в мъртва орбита. В какво състояние ще бъдат двигателите му? Компютрите? Камерите с генетичен материал? Имаме толкова неща да проверим. Лайън, как ще се качим на борда?

— Може би е възможно скачване — отговори Лайън и се обърна към Тъф. — Тъф, виждаш ли този купол в средата?

— Зрението ми е напълно запазено.

— Да, добре. Предполагам, че там е и платформата за приземяване. Голяма е колкото обикновен космодрум, така че ако успеем да отворим купола, ще можеш без проблеми да кацнеш вътре.

— „Ако“ — наблегна Тъф. — Много интересна дума. Кратка е, но доста често е натоварена с чувство за безизходица и разочарование. — Сякаш за да подкрепи думите му, на командното табло започна да премигва една червена лампичка.

— Какво е това? — попита Невис.

— Съобщение — обяви Тъф. Той се протегна и натисна с белия си показалец най-изхабения бутон на лазеркома.

Чумавата звезда изчезна от екрана. На нейно място се появи образът на мъж на средна възраст с изморено лице. Челото му бе набраздено от дълбоки бръчки, някои от които се спускаха към бузите му. Косата му беше черна и гъста, а очите — уморени и сиво-сини. Облечен бе в униформа, подобна на тази от историческите филми, на главата си имаше зелена шапка с козирка, на която бе избродирана със златен конец буквата „тета“.

— Тук е „Ноев ковчег“ — обяви мъжът. — Вие навлязохте и нашата защитна сфера. Идентифицирайте се или ще бъдете обстрелвани. Това е първото ви предупреждение.

Хевиланд Тъф натисна бутона за обратна връзка.

— Тук „Рог на изобилието от отлични стоки на ниски цени“. Командир на кораба — Хевиланд Тъф. „Ноев ковчег“, ние сме безобидни, невъоръжени търговци от Шанделор. Може ли да получим разрешение за скачване?

Селис Уаан зяпна от учудване.

— Обитаем е! Екипажът е още жив.

— Забележително и интересно развитие — каза Джефри Лайън и замислено поглади брадата си. — Може би това са потомци на оригиналния екипаж от ЕИВ. А е възможно и да са използвали хронодъгата! Те са способни на това, да забавят, забързват или спират всяка частица от времето. Представете си само!

Каж Невис ядосано изръмжа.

— По дяволите, искаш да кажеш, че и след хиляда години те са живи? Как тогава ще се справим с тях?

Екранът премигна за момент, а след това там отново се появи образът на уморения мъж.

— Тук „Ноев ковчег“. Вашата идентификация е неправилно кодирана. Движите се в защитната ни сфера. Идентифицирайте се или ще бъдете обстрелвани. Това е второто ви предупреждение.

— Сър — каза Хевиланд Тъф, — длъжен съм да протестирам! Ние сме невъоръжени и без защитно поле. Нямаме лоши намерения. Не сме враждебно настроени и още повече няма никаква възможност да причиним вреда на кораб с мащабите на „Ноев ковчег“. Трябва ли да бъдем посрещани с подобна войнственост?

Екранът проблесна отново.

— Тук „Ноев ковчег“. Навлязохте в нашата защитна сфера. Идентифицирайте се веднага или ще бъдете унищожени. Това е третото ви и последно предупреждение.

— Видеозаписи — възкликна Каж Невис, с нотки на ентусиазъм в гласа. — Това е! Никакво замразено състояние, никакво проклето забавяне на времето. На кораба няма никой. Някакъв компютър ни пуска видеозаписи.

— Страхувам се, че сте прав — поклати глава Хевиланд Тъф. — Но трябва да бъде зададен въпросът: „Ако компютърът е програмиран да изпраща съобщения на приближилите се кораби, какво е следващото нещо, което ще направи?“

Джефри Лайън нетърпеливо го прекъсна.

— Кодовете! Имам кристален чип с пълен комплект опознавателни честоти и кодове на Федералната империя. Отивам да го взема.

— Отличен план — кимна Хевиланд Тъф, — но в него има един очевиден недостатък. Колко време ще отнеме локализирането и употребата на тези кодове? Имаме ли възможност да си позволим това? В друг случай бих аплодирал вашето предложение, но уви, страхувам се, че не мога. А и току-що „Ноев ковчег“ стреля срещу нас. — Хевиланд Тъф се протегна напред. — Включвам основните двигатели — обяви той.

Дългите му, бели пръсти докоснаха бутоните на командното табло, но в този момент „Рог на изобилието“ жестоко се разтърси. Селис Уаан изписка и падна на пода. Джефри Лайън залитна и се сблъска с Анитас. Дори на Рика Даунстар й се наложи да хване стола на Тъф, за да остане на краката си. Всички светлини изгаснаха. От тъмнината се чу гласът на Тъф.

— Опасявам се, че говорих твърде много или може би, по-точно, действах прекалено бавно.

Дълго време те бяха погълнати от тишина, мрак и ужас. Очакваха всеки миг да почувстват нов изстрел, който окончателно да ги довърши.

Най-накрая тъмнината започна леко да се разсейва. По контролното табло на „Рог на изобилието“ се появиха бледи светлинки. С колебание и мъждукане инструментите един след друг се връщаха към намалена жизненост.

— Не сме напълно излезли от строя — обяви Тъф от командния стол, на който стоеше като вцепенен. Големите му ръце бързо се движеха по клавишите на компютъра. — Сега ще получа списък на повредите. Може би ще е възможно да се оправим въпреки всичко.

Селис Уаан започна да издава звук — високо, пронизително, истерично ридание, което продължаваше сякаш до безкрай. Тя все още лежеше на пода, там, където бе паднала. Каж Невис се обърна към нея.

— Млъкни веднага, проклета краво! — изрева той и я ритна. Риданието й се превърна в хълцане. — Ние сме пушечно месо, ако стоим така. Следващият изстрел ще ни направи на парчета. По дяволите, Тъф, размърдай това нещо!

— Нашето движение не е засегнато — отговори спокойно Тъф. — Ударът, който получихме, не намали скоростта ни, но все пак ни отклони от предишната траектория на сближаване с „Ноев ковчег“. Може би това е и причината срещу нас вече да не се стреля. — Той се наведе и продължи да изучава данните, които се появяваха на един от малките монитори. — Но се страхувам, че моят кораб частично е излязъл от строя. Включването на основните двигатели няма да е препоръчително, защото натоварването без съмнение ще разруши корпуса на парчета. Има повреди и в животоподдържащата ни система. Според последните изчисления, ще свършим кислородния запас след приблизително девет стандартни часа.

Каж Невис изруга, Селис Уаан започна да удря с юмруци по пода.

— Аз мога да спестя кислород, ако се изключа отново — обади се Анитас. Никой не му обърна внимание.

— Предлагам да убием котките — каза Селис Уаан, избърсвайки сълзите си.

— В състояние ли сме да се движим? — попита Рика Даунстар.

— Страничните двигатели са в изправност, но без възможността да преминем към светлинна скорост, ще са ни необходими две шанделорски години, за да стигнем до най-близката планета — Хро Б’рана. Четирима от нас могат да се спасят, ако си облекат скафандри. Въздушните пакети със сигурност ще рециклират кислорода.

— Отказвам да живея две години в скафандър — твърдо заяви Селис Уаан.

— Отлично! — каза Хевиланд Тъф. — Разполагам само с четири херметични костюма, а ние сме шест човека. Вашата доброволна саможертва ще бъде помнена дълго, госпожо. Все пак, преди да пристъпим към изпълнението на този план, бих искал да обсъдим още една възможност.

— Каква е тя? — попита нетърпеливо Каж Невис.

Тъф завъртя стола си и се обърна към тях. Той внимателно се вгледа в лицето на всеки един.

— Можем да се надяваме, че в кристалния чип на Джефри Лайън наистина се намира подходящия опознавателен код. Ако това се окаже така, ще можем да се скачим с „Ноев ковчег“, без да ставаме мишена на древните му оръжия.

— Чипът! — възкликна Лайън. Униформата му от хамелеонска материя се беше сляла с тъмнината и той едва се забелязваше. — Отивам да го взема. — Бързо тръгна към спалното помещение.

Гъбарко тихо пресече залата и скочи върху коленете на господаря си. Тъф сложи ръка на гърба му и големият котарак започна шумно да мърка. Този звук някак си вдъхваше спокойствие и увереност, че всичко ще се оправи.

Джефри Лайън се забави прекалено дълго. Когато стъпките му най-после се чуха да приближават по коридора, те бяха мудни и колебливи.

— Е? — посрещна го Невис. — Къде е?

— Изчезнал е — отчаяно отвърна Лайън. — Търсих навсякъде. Изчезнал е, а бях сигурен, че съм го взел. Моите файлове, Каж, наистина мислех да ги взема. Не можех да донеса всичко, разбира се, но направих копия от най-важните материали. За войната, за ЕИВ, за историята на този сектор… Знаеш моя сив куфар, нали? В него беше малкият ми компютър и още трийсет кристални чипа. Снощи преглеждах някои от тях, нали си спомняш? Търсех информация за този тип кораби и ти ми каза, че ти преча да спиш. Имах чип, пълен със стари военни кодове. Знам, че е така, смятах да го взема. Но сега е изчезнал. — Той се приближи към тях. Видяха, че е протегнал компютъра напред, сякаш им предлагаше да проверят. — Четири пъти прерових кутията, прегледах всички чипове, търсих по леглото, под масата, навсякъде. Няма го, съжалявам. Освен ако някой от вас не го е взел? — Джефри Лайън огледа внимателно лицата на всички. Никой не му отговори. — Е, тогава сигурно съм го забравил на Шанделор. Бях толкова притеснен, когато тръгвах, нямах никакво…

— Изкуфял, стар глупак! — сряза го Каж Невис. — Заслужаваш да те убия още сега и да спестя малко въздух.

— Ние сме мъртви — разциври се Селис Уаан. — Ние сме мъртви, загубени сме, това е краят.

— Госпожо — намеси се Хевиланд Тъф, който продължаваше да гали Гъбчо, — продължавате да мислите прибързано. Не сте по-умряла от преди малко, когато твърдяхте, че сте богата.

Невис учудено се обърна към него.

— О?! Да не би да имаш някаква идея, Тъф?

— Имам — каза Тъф.

— Е? — настоя Невис.

— „Ноев ковчег“ е единственото ни спасение. Трябва да се качим на борда му. Без кристалния чип на Джефри Лайън няма да можем да придвижим „Рог на изобилието от отлични стоки на ниски цени“, защото срещу нас ще се стреля. Това е съвсем очевидно. Все пак изведнъж ми хрумна много интересна идея. — Той вдигна пръста си. — Може би „Ноев ковчег“ няма да покаже подобна враждебност към някоя по-малка мишена — например, човек, облечен в скафандър, задвижван от реактивни двигатели.

Каж Невис го погледна замислено.

— Какво ще стане, когато този човек стигне до „Ноев ковчег“? Ще почука по корпуса ли?

— Непрактично и неосъществимо — призна Тъф. — Все пак, смятам, че знам един начин за решаването на този проблем.

Всички напрегнато го гледаха. Тъф продължаваше да гали Гъбчо.

— Хайде, продължавай — каза нетърпеливо Каж Невис.

Тъф премигна учудено.

— Продължавай!? Наистина. Страхувам се, че трябва да помоля за вашата снизходителност. Моят кораб преживя тежка повреда. Скромното ми жилище лежи в руини и разрушения. Кой ще плати за необходимите поправки? Дали Каж Невис скоро ще се радва на богатство и ще ми покаже своята щедрост? Опасявам се, че не. Дали Джефри Лайън и Анитас ще ми купят нов кораб? Малко вероятно! Дали многоуважаемата Селис Уаан ще ми даде премия над обявената цена, за да покрия големите си загуби? Едва ли, тя вече ми обеща, че по съдебен път ще търси компенсации, ще конфискува нещастния ми кораб и ще отнеме разрешителното ми за кацане. Как бих могъл да се справя сам? Кой ще ми окаже помощ?

— Остави сега това, Тъф! — прекъсна го Каж Невис. — Как да влезем в „Ноев ковчег“? Нали твърдеше, че имаш идея.

— Така ли? — отвърна Хевиланд Тъф. — Смятам, че сте напълно прав, сър. Все пак, страхувам се, че от тежестта на моите грижи, мисълта ми се загуби из нещастното ми, разстроено съзнание. Вече забравих за какво говорех. Не мога да мисля за нищо друго, освен за жалкото си и окаяно икономическо положение.

Рика Даунстар се засмя и звучно шляпна Тъф по широкия гръб.

Той вдигна очи към нея.

— А вече съм удрян и грубо бит с юмруци от жестоката Рика Даунстар. Моля, не ме докосвайте, госпожо.

— Той ни изнудва! — изписка Селис Уаан. — Заслужаваш да те тикнем в затвора за това!

— Ето, и моята почтеност е поставена под съмнение. Засипан съм с обвинения. Странно ли е, че изобщо не мога да мисля, Гъбчо?

— Добре, Тъф — изръмжа Каж Невис. — Печелиш. — Той се огледа наоколо. — Има ли някой против да направим Тъф равноправен партньор? Да делим всичко на пет?

Джефри Лайън прочисти гърлото си.

— Това е най-малкото, което заслужава, ако планът му наистина проработи.

Невис кимна.

— Вътре си, Тъф.

Хевиланд Тъф се надигна бавно, с чувство на достойнство и отблъсна Гъбарко от прегръдката си.

— Паметта ми изведнъж се възстанови! — обяви той. — В ето онова отделение има четири скафандъра. Ако някой е съгласен да облече един и същевременно да ми окаже помощ, заедно с него ще отидем да доставим най-полезната екипировка от склад номер дванайсет.

— Какво пък толкова! — възкликна Рика Даунстар, когато двамата се върнаха, носейки придобивката си. Тя се засмя на учудените лица на останалите.

— Какво е това нещо? — настоя Селис Уаан.

Хевиланд Тъф, който се извисяваше още по-високо благодарение на сребристосиния си скафандър, опря краката на костюма върху пода и помогна на Каж Невис да го изправи. След това свали шлема си и с удоволствие прие учудването им.

— Космически костюм, госпожо. Смятам, че е съвсем очевидно.

Това наистина беше космически костюм, но изобщо не приличаше на такъв, а и никой от тях не бе виждал нещо подобно. Ясно беше, че този, който го бе конструирал, не е имал предвид човешки същества. Извисяваше се над всички им, дори и над Тъф. Покритият с орнаменти гребен на шлема стигаше почти три метра височина и леко опираше в тавана на залата. Костюмът имаше четири дебели, двойносвързани ръце. Долният чифт завършваше с блестящи, назъбени клещи. Краката бяха масивни и в тях с лекота можеха да се съберат пъновете на няколко по-малки дървета, в края бяха оформени като огромни, подобни на чинии, стъпала. В широката, изгърбена задна част бяха монтирани четири големи резервоара, а на едното рамо бе разгъната радарна антена. Навсякъде твърдият черен метал беше украсен с филигран от странни, извиващи се златисточервени шарки. Костюмът поразително приличаше на брониран великан, дошъл от миналото.

Каж Невис натисна с пръст бронята.

— Е, донесохте го. Сега какво? С какво ще ни помогне това чудовище? — Той поклати глава. — На мен ми се струва, че става единствено за боклука.

— Моля — каза Хевиланд Тъф. — Този апарат, който тика лесно пренебрегвате, е античен предмет, наситен и богат с история. Сдобих се с това удивително, извънземно творение срещу една незначителна сума на планетата Ънки, когато преминавах през този сектор. Виждате оригинален, напълно възстановен ънкински боен костюм, принадлежал на династията Хамерийн, която паднала преди около хиляда и петстотин години, много преди хората да достигнат до ънкинските звезди.

— Какво може да прави той, Тъф? — попита Рика Даунстар, която искаше по-бързо да стигне до същността на въпроса.

Тъф премигна.

— Възможностите му са големи и разнообразни. Две от тях могат да постигнат желания резултат по отношение на сегашното затруднение, в което сме попаднали. Костюмът има подсилен екзоскелет и когато е напълно зареден, увеличава вътрешната сила на своя обитател приблизително десет пъти. По нататък неговата екипировка включва отличен режещ лазер, проектиран да реже дуралой с дебелина метър и половина или много по-плътна стомана. Накратко, този античен боен костюм ще ни осигури достъп до античния космически кораб, което от своя страна е единственото ни спасение.

— Изключително! — възкликна Джефри Лайън и плесна с ръце в знак на одобрение.

— Може и да стане — каза Каж Невис. — Е, каква ти е идеята, Тъф?

— Трябва да призная, че на скромния ми кораб има недостиг от екипировка за движение в открития космос — отговори Тъф. — Цялата наличност се състои от четири стандартни скафандъра, но само два от тях са с реактивни двигатели. Веднага с радост мога да съобщя, че ънкинският боен костюм има автономна двигателна система. В такъв случай предлагам следния план. Аз ще облека бойния костюм и ще изляза от „Рог на изобилието от отлични стоки на ниски цени“, следван от Рика Даунстар и Анитас, облечени в обикновени скафандри, задвижвани от реактивни двигатели. Ще се отправим към „Ноев ковчег“ с възможно най-голяма скорост. Ако пътуването се увенчае с успех, ще използваме невероятните възможности на бойния костюм, за да си осигурим вход през някой от отворите за вентилация. Съобщено ми бе, че Анитас е експерт по древните кибернетични системи и излезлите от употреба компютри. Много добре, тогава. Влезем ли веднъж вътре, вярвам, че той без проблеми ще осъществи контрол над „Ноев ковчег“ и ще преустанови враждебната програма, с която бяхме посрещнати. Щом стигнем до този момент, Каж Невис ще може да подготви моя осакатен кораб за скачване и така всички ще се окажем в безопасност.

Лицето на Селис Уаан се оцвети в особен нюанс на червеното.

— Ти ни оставяш да умрем! — изписка тя. — Невис, Лайън, трябва да ги спрем. Щом се качат на „Ноев ковчег“, те ще ни взривят. Не можем да им вярваме.

Хевиланд Тъф премигна.

— Защо моралът ми постоянно трябва да бъде атакуван с такива обвинения? — попита той. — Аз съм честен човек. Подобно развитие на събитията изобщо не ми е минавало през ума.

— Планът не е лош — каза Каж Невис, усмихна се и започна да разкопчава скафандъра си. — Анитас, наемнико, подгответе се!

Селис Уаан се обърна към Джефри Лайън.

— Нима ще им позволиш да ни изоставят?

— Сигурен съм, че не искат да ни причинят вреда — отговори Лайън, поглаждайки брадата си. — А дори и да го мислят, как предлагаш да ги спра?

— Хайде да пренесем бойния костюм долу до главния изход — каза Тъф на Каж Невис. Невис кимна, бързо се освободи от скафандъра си и приближи, за да му помогне.

Макар и с трудности, двамата пренесоха ънкинския боен костюм до шлюза на „Рог на изобилието“. Тъф разви бронирания вход на гигантския костюм и използвайки малка сгъваема стълба, започна да се изкачва нагоре.

Каж Невис изведнъж го сграбчи за рамото.

— Един момент, Тъфи.

— Сър — натърти Хевиланд Тъф, — не обичам да бъда докосван. Свалете си ръцете от мен.

Каж Невис не го направи и когато Тъф се обърна към него, видя в ръката му вибронож. Тънкото, бръмчащо острие, което беше способно да разреже и масивна стомана, едва се забелязваше от скоростта, с която се движеше.

— Много добър план, Тъфи. Но какво ще кажеш да направим една малка промяна? Аз ще облека суперкостюма и ще отида на „Ноев ковчег“ заедно с Анитас и малката Рика. А ти ще останеш тук да умреш.

— Не мисля, че одобрявам подобна размяна — поклати глава Хевиланд Тъф. — Огорчен съм, че вие също се огъвате пред необоснованите подозрения относно моите мотиви. Уверявам ви, както уверих преди малко и Селис Уаан, че мисълта за предателство никога не ми е минавала през ума.

— Странно — каза Каж Невис. — На мен пък ми премина през ума. Изглежда ми и като дяволски добра идея.

Върху лицето на Хевиланд Тъф се появи изражение на засегнато достойнство.

— Сър, вашите планове ще бъдат провалени. Анитас и Рика Даунстар идват зад вас, а както добре знаем, Рика Даунстар е наета да се противопостави срещу подобно на вашето поведение. Съветвам ви да се предадете. Това ще е най-доброто за вас.

Каж Невис се ухили.

Рика се приближи към тях, с пъхнат под мишницата шлем. Тя огледа създалото се драматично положение, поклати леко красивата си глава и въздъхна.

— Трябваше да приемеш предложението ми, Тъф. Казах ти, че скоро ще дойде време, когато ще съжаляваш, че не сме се съюзили. — Рика Даунстар надяна шлема си, закопча го и взе един реактивен двигател. — Хайде, Невис, да вървим.

Пълното лице на Селис Уаан най-сетне се озари от разбиране. За нейна чест, този път тя не се отдаде на истерията. Огледа се наоколо, търсейки оръжие, но не откри нищо подходящо. Най-накрая сграбчи Гъбчо, който кротко и с интерес наблюдаваше развитието на събитията.

— Ти, ти, ТИ! — изкрещя тя и запрати котарака към Каж Невис. Невис бързо приклекна. Гъбарко измяука силно и се удари в Анитас.

— Учтиво моля, спрете да мятате моите котки — каза Тъф.

Невис се окопити светкавично и застрашително замахна с виброножа. Тъф отстъпи назад. Каж Невис се наведе, вдигна падналия му космически костюм и умело го наряза на тънки, сребристосини лентички. След това внимателно се изкачи по стълбичката и влезе в ънкинския боен костюм. Рика Даунстар затвори входа след него. На Невис му беше необходимо известно време, за да разбере как работят извънземните системи на апарата. Пет минути по-късно издутата лицева част на скафандъра започна да свети в зловещо кървавочервено, а огромните горни ръце заплашително се раздвижиха. Докато Анитас отваряше първата врата на изходния шлюз, Невис експериментално превключи към долния си чифт ръце и защрака с назъбените клещи. Той първи влезе в открилото се помещение. Анитас го последва, а накрая вътре пристъпи и Рика Даунстар. Вратата вече се затваряше, когато тя се обърна назад.

— Съжалявам, приятели. Не го приемайте като нещо лично. Това е проста аритметика.

— Наистина — каза Хевиланд Тъф. — Изваждане.

Хевиланд Тъф седеше пред командното табло, обграден от тъмнина и загледан в бледите светлинки на уредите пред себе си. Гъбчо, чието достойнство беше жестоко накърнено, лежеше на коленете му и благосклонно се съгласяваше да бъде утешаван.

Тъф се обърна към Джефри Лайън и Селис Уаан.

— „Ноев ковчег“ не стреля по нашите бивши съмишленици.

— Вината е изцяло моя — отвърна му Лайън.

— Не! — Селис Уаан посочи Тъф с дебелия си показалец. — Вината е негова.

— Не бих казал, че сте най-проницателната и съобразителна жена — заяви Тъф.

— Съобразителна ли? — повтори ядосано Селис Уаан. — За какво, според теб, имам нужда от съобразителност?

Тъф сви пръстите си в малка куличка.

— Ние не сме напълно лишени от ресурси. Като начало ще кажа, че Каж Невис ни остави един функциониращ космически костюм.

— Но без система за придвижване — сряза го Селис Уаан.

— Въздухът ни ще е достатъчен за по-дълго време, след като общият ни брой намаля.

— Но той все мак ще свърши — продължи да упорства дебелата антроположка.

— Каж Невис и неговите последователи не използваха ънкинския боен костюм, за да разрушат „Рог на изобилието от отлични стоки на ниски цени“, както можеше да стане.

— Каж Невис предпочита да умрем от бавна и мъчителна смърт — отговори Селис Уаан.

— Мисля, че не. По-вероятно е той да е пожелал да запази нашия кораб, в случай, че планът му да се качи на борда на „Ноев ковчег“ по някакъв начин не се осъществи. — Тъф се замисли. — В дадения случай ние разполагаме с подслон, провизии и възможност за маневриране, макар и ограничена.

— Това, което имаме, е полуразрушен кораб, от който бързо изтича кислород — сряза го Селис Уаан. Тя се готвеше да каже още нещо, но в този миг в залата влетя Бъркотия. Котката беше увлечена в преследването на някакво украшение, което се завъртя и падна в краката на антроположката. Бъркотия скочи натам, но Селис Уаан я изпревари и изпищя.

— Моят пръстен със светещо камъче! Откога го търся! По дяволите, отвратителна крадла! — Тя се наведе и посегна да вземе пръстена. Бъркотия също направи няколко крачи и антроположката силно замахна с юмрук. Ударът й пропусна целта си. Ноктите на Бъркотия свършиха по-акуратно работата си и Селис Уаан изпищя.

Хевиланд Тъф скочи на крака, сграбчи котката и пръстена, а след това притисна към гърдите си Бъркотия. После се приближи и подаде пръстена на кървящата му притежателна.

— Госпожо, вашата собственост.

— Кълна се, преди да умра, ще хвана това отвратително създание за опашката и ще му пръсна мозъка в стената — разбира се, ако изобщо има някакъв мозък — просъска Селис Уаан.

— Не мисля, че имате подходящо разбиране за добродетелите, които притежават семейство котки — каза Тъф и се върна на стола си до командното табло. Той се зае да успокоява чувствата на Бъркотия, както преди бе направил и с Гъбчо. — Котките са най-интелигентните животни. На практика, всеизвестен е фактът, че имат парапсихологични умения. Примитивните народи на Земята дори са ги боготворели.

— Изследвала съм народи, които боготворят и изпражнения — заяви раздразнено антроположката. — Това животно е само един гаден, мръсен и отвратителен звяр.

— Котката е изключително чисто животно — отвърна кротко Тъф. — Колкото до Бъркотия, тя е все още котенце и е нормално да е игрива и пакостлива. Своенравна е наистина, но все пак това е част от чара й. Любопитно е, че си е създала навици. Кой не би се зарадвал на глупавата й упоритост да губи играчките си под контролното табло? Само някои безсърдечни хора със студени сърца. — Тъф започна бързо да премигва, един, два, три пъти. На иначе спокойното му лице сега бе изписана буря от емоции. — Скачай, Бъркотия! — заповяда той и освободи котката от прегръдката си. Изправи се, а после с обичайните си сковани и достойни движения коленичи на пода. Движейки се на колене и лакти, Хевиланд Тъф започна да лази и да рови под контролното табло.

— Какво правиш?! — настоя Селис Уаан.

— Търся загубените играчки на Бъркотия — отговори Тъф.

— Аз кървя, въздухът ни свършва, а ти търсиш играчките на котката!

— Мисля, че току-що направих същото изказване.

Тъф извади една, а после втора шепа с дребни предмети. Дългите му ръце провериха всеки сантиметър под контролното табло. Най-накрая той се отказа да търси, надигна се, изтупа праха от коленете си и започна да сортира предметите, които бе намерил.

— Интересно — промърмори Тъф.

— Какво?! — попита Селис Уаан.

— Мисля, че тези неща са ваши. — Той подаде на антроположката още един пръстен и два светлинни молива. — Тези са мои. — Тъф отдели настрани три червени кораба, жълт дреднаут, сребрист звезден форт и два светлинни молива. — А това, вярвам, че е ваше. — Той протегна дланта си към Джефри Лайън. На нея имаше малък кристален предмет, не по-голям от нокът.

Лайън подскочи от изненада.

— Чипът! — възкликна той.

— Наистина — каза Хевиланд Тъф.

Изминаха няколко безкрайни мига на напрегнато очакване, след като Тъф поиска по лазера разрешение за кацане. Най-накрая в огромния тъмен купол на „Ноев ковчег“ се образува малка пукнатина. После още една, перпендикулярна на първата, а след това трета, четвърта и накрая още много. Куполът бавно се разтваряше и клиновидните му части се скриваха в корпуса на кораба.

Лайън най-сетне си позволи да въздъхне облекчено.

— Работи! — възкликна той и гласът му беше пълен със страхопочитание и благодарност.

— Неотдавна стигнах до същото заключение — кимна Тъф. — Щом навлязохме дълбоко в защитната сфера, а не бяхме обстрелвани, това означаваше само потвърждение.

Те наблюдаваха с удивление какво ставаше на екрана. Черният купол изчезна напълно и под него се откри пистата за кацане, голяма колкото тези на малките планети. Пистата беше разделена на кръгли ракетни площадки, някои от които бяха заети. След няколко минути онази, която беше определена за тях, започна да премигва в синьо-бяла светлина.

— Далеч съм от мисълта да диктувам вашето поведение — обади се Хевиланд Тъф. Очите му бяха приковани към контролните уреди, а ръцете му извършваха бързи и методични движения. — Все пак, бих си позволил да ви посъветвам, че е най-добре да седнете и да затегнете коланите си. Изваждам колесниците и програмирам кораба за кацане на определената ни площадка. Не мога да съм напълно сигурен какви поражения са понесли колесниците. Не съм напълно сигурен и дори дали някой от тях не липсва изобщо. Това е и причината да ви посъветвам да бъдете внимателни.

Тъмнината на площадката за кацане постепенно обгърна кораба. Те започнаха бавно и постепенно да се спускат надолу. На един от екраните синьо-белия, премигващ кръг непрекъснато нарастваше. На втори екран проблясваха синкавите светлини от страничните двигатели на „Рог на изобилието“, които осветяваха далечни метални стени и странните силуети на други кораби. На трети екран се виждаше как черният купол отново се затваря. Клиновидните му части се събираха и наподобяваха зъби на странно космическо чудовище, което ги поглъща.

Кацането им беше учудващо меко. Колесниците докоснаха площадката, корабът леко се разтърси и всички въздъхнаха облекчено. Хевиланд Тъф изключи двигателите, около минута преглежда показанията на уредите и изображенията по мониторите, а после се обърна към останалите.

— Кацнахме — обяви той. — Настъпи време да направим план.

Селис Уаан трескаво бързаше да се освободи от предпазните колани.

— Искам да се махна оттук — заяви тя. — Да открием Невис и тази кучка Рика и да ги накълцаме на парчета.

— Смятам, че предложеният от вас начин на действие е необмислен и неподходящ. Бившите ни колеги сега трябва да се смятат за наши съперници. След като ни обрекоха на смърт, те определено ще останат смутени и объркани, когато открият, че сме живи и може веднага да предприемат стъпки към коригирането на това противоречие.

— Тъф е прав — обади се Джефри Лайън, който бързо се местеше от екран на екран и въздишаше от възхищение. Старият семекораб беше разпалил духа и въображението му и той чувстваше, че кипи от енергия. — Ние срещу тях, Селис. Като на война. Те ще ни убият при първа възможност, изобщо не се съмнявай в това. Затова и ние трябва да им отвърнем с грубост и жестокост! Но първо е време да изградим стратегията си.

— Прекланям се пред военните ви знания и умения — каза Тъф. — Каква тактика ще предложите?

Джефри Лайън замислено поглади брадата си.

— Добре… нека помисля. Какво е положението? Те разполагат с Анитас — получовек-полукомпютър. Щом той се свърже с информационната система на кораба, лесно ще може да разбере каква част от него функционира и вероятно ще се опита да установи някакъв контрол. Което е много опасно. А нищо чудно Анитас да се опитва да го постигне в момента. На нас ни е известно, че те първи се качиха на борда. Но те може и да не знаят, че ние сме тук. Тогава имаме едно предимство — елементът на изненадата!

— Те имат предимството, че всички оръжия са в тях — напомни Тъф.

— Това не е проблем! — отговори Лайън и потри доволно ръце. — Ние все пак сме на боен кораб. ЕИВ са специализирани за биологична война, но съм сигурен, че и екипажът е притежавал преносими оръжия. Някъде трябва да има оръжейна. Всичко, което е необходимо да направим, е да я открием.

— Наистина — каза Хевиланд Тъф.

Лайън се бе разпалил и продължи.

— Нашето предимство… е, нека не звучи нескромно, но това съм аз. Като оставим онова, което Анитас ще научи от компютрите, те не знаят нищо и ще се лутат в тъмното. Изучил съм бойните кораби на Федералната империя. Знам всичко за тях. — Той се намръщи. — Е, не всичко, а това, което е класифицирано и не е изгубено след толкова години. Най-важното е, че знам приблизително как са били проектирани и какво е устройството на тези кораби. Трябва първо да открием оръжейната, а тя е някъде съвсем наблизо. По проект е разположена близо до площадките за кацане, за да може оръжията да са подръка при изпълнение на мисии на някоя планета. След като се въоръжим, ще трябва да търсим… хм-мм, нека помисля. Да, ще трябва да открием клетъчната библиотека. Това е нещо изключително важно. В нея има размножителен материал от хиляди планети, запазени чрез поле, в което времето е забавено. Ще трябва да разберем дали клетките са живи. Ако по някаква причина полето се е разпаднало, всичко, което ще получим, е един огромен кораб. Но ако клетъчната библиотека е запазена, цената на „Ноев ковчег“ е неизмерима.

— Аз напълно оценявам важността и значението на клетъчната библиотека, но ми хрумва, че е от първостепенна важност и къде е местоположението на капитанския мостик. Правейки неоправданото, но все пак привлекателно предположение, че никой от екипажа на „Ноев ковчег“ не е оживял след изминалото хилядолетие и ние и нашите врагове сме единствените хора на този кораб, стигам до мисълта, че която от двете страни овладее първа контрола над корабните функции, ще се радва на доста голямо предимство.

— Много добре казано, Тъф — възкликна Лайън. — Хайде тогава, да действаме!

— Добре — съгласи се Селис Уаан. — Най-после ще се махнем от този котешки капан.

Хевиланд Тъф вдигна пръст.

— Един момент, моля. Възниква следният проблем. Ние сме трима, а трябва да разделим помежду си един скафандър.

— Но нали сме във вътрешността на кораб? — попита Селис Уаан с нотки на сарказъм в гласа. — За какво са ни костюми?

— Може би за нищо — призна Тъф. — Истина е, както вече споменахте, че куполът, през който преминахме, представлява и действа като корабен шлюз. Уредите показват, че сега сме обградени от напълно подходяща за дишане кислородо-азотна атмосфера. Въздухът беше вкаран тук веднага, щом приключи съединяването на купола.

— Какъв е тогава проблемът, Тъф?

— Няма съмнение, че съм прекалено предпазлив — продължи Хевиланд Тъф. — Признавам все пак, че изпитвам известно безпокойство. Този „Ноев ковчег“ изглежда изоставен и нефункциониращ, но това не пречи той предано да изпълнява мисията си. Свидетелство за това са чумите, които продължават да посещават Хро Б’рана. Свидетелство за това е, че упорито се отбраняваше срещу нашето приближаване. Няма как да знаем защо корабът е бил изоставен или как последните хора от екипажа са посрещнали края си, но със сигурност можем да видим, че намерението им е било „Ноев ковчег“ да продължи да живее. Може би външната защитна сфера беше само първия етап от системата за автоматична защита.

— Забележителна мисъл — призна Джефри Лайън. — Капани?

— От различен и особен вид. Тази атмосфера, която изглежда напълно нормална, може да гъмжи от чуми, болести и смъртоносни биологични зарази. Заслужава ли си да рискуваме? Аз самият ще се чувствам по-удобно, ако се намирам в херметичен костюм, а всеки от вас има правото сам да си реши това.

Селис Уаан изглеждаше смутена и объркана.

— Трябва да получа костюм. Тъй като имаме само един, ще ми го дадеш, защото пострадах от твоите зверове.

— Не е нужно отново да започваме дискусия, госпожо. Ние сме на площадка за кацане. Около нас, доколкото виждам, са още девет кораба с различен дизайн. Първият е хруунски изтребител, вторият е на търговец от Риан, други два не мога да определя, защото виждам формата им за първи път. Останалите пет идентични летателни апарата са обикновени совалкови кораби, вероятно част от оборудването на „Ноев ковчег“. От личен опит знам, че всеки космически кораб неизменно има и херметични костюми. Моето намерение сега е да облека този единствен костюм, да изляза и да потърся на съседните кораби скафандри и за вас.

— Това не ми харесва — отряза Селис Уаан. — Ти ще се измъкнеш, а ние ще останем затворени тук.

— Такива са превратностите на съдбата — отвърна Тъф. — Всеки от нас понякога е принуден да прави неща, които не му харесват.

Шлюзът им създаде проблеми. Той представляваше малък, авариен изход и се задействаше ръчно. Лесно отвориха външната врата, а после я затвориха след себе си. Ала вътрешната врата се оказа по-трудното препятствие.

След като влязоха в малкото преддверие, атмосферното налягане се възстанови със свистене. Рика Даунстар първа се опита да завърти голямото метално колело, което служеше като брава, но не успя дори да го помръдне.

— МАХНИ СЕ ОТ ПЪТЯ МИ! — заповяда Каж Невис. Гласът му, променен от интеркома на ънкинския боен костюм, се беше превърнал в оглушително дрезгаво и стържещо грачене. Той премина с трясък покрай Рика Даунстар и стъпалата му вдигнаха силен шум, движейки се по металния под. Големите горни ръце на костюма сграбчиха колелото и го завъртяха. То оказа съпротива за момент, после със скърцане се завъртя и накрая напълно се откъсна от вратата.

— Добре свършена работа — каза Рика Даунстар през своя говорител и се засмя.

Каж Невис изръмжа гръмогласно нещо, което остана неразбрано. Той сграбчи дръжката на вратата, натисна я и само успя да я счупи.

Анитас дойде по-близо, за да разгледа механизма на заключване.

— Това е кодирано заключване. — Той посочи малкото контролно табло. — Ако се набере верния код, вратата автоматично ще се отвори. Има компютърен изход, ако успея да се включа, ще мога да извлека кода от системата.

— КАКВО ТЕ СПИРА? — извика Каж Невис и лицевата част на скафандъра му заблестя в тъмночервено.

Анитас сви рамене и безпомощно разпери ръце. Органичните му части сега бяха покрити от сребристо-синия костюм, металическите му очи надзъртаха през пластмасата на шлема му и той повече от всякога приличаше на робот. Каж Невис, облечен в ънкинския боен костюм, се извисяваше с няколко метра над него и приличаше на друг, но огромен робот.

— Този костюм е неправилно конструиран. Не мога да се свържа с мрежата, без да го сваля.

— СВАЛИ ГО ТОГАВА!

— Дали ще бъде безопасно — поколеба се Анитас. — Не съм много сигурен.

— Тук има съвсем нормален въздух — намеси се Рика Даунстар и посочи няколко индикатора.

— Никой от вас не е свалил костюма си — обясни Анитас. — Ако допусна грешка и отворя външна вместо вътрешна врата, ще загина преди да успея отново да се облека.

— НЕ ПРАВИ ГРЕШКИ! — отекна гласът на Каж Невис.

Анитас скръсти ръце.

— Въздухът може да е нездравословен. Този кораб е бил изоставен повече от хиляда стандартни години. Дори и най-съвършената система от време на време може да се повреди, да изключи или да направи грешки. Не съм съгласен да рискувам живота си.

— О-О? — изгърмя Каж Невис. Последва силен стържещ звук. Една от долните ръце се спусна към киборга, клещите се отвориха, хванаха Анитас през кръста и го притиснаха към стената. Голямата горна ръка сграбчи яката на костюма му и я дръпна. Шлемът, по-голямата част от костюма, а без малко и главата на кибертехнолога се откъснаха с пукот.

— ХАРЕСВА МИ ТОЗИ КОСТЮМ — обяви Каж Невис. Той стисна киборга малко по-силно с клещите. Останалата част от костюма му също се скъса и оттам потече кръв. — МОЖЕШ ДА ДИШАШ, НАЛИ?

Анитас, който на практика вдишваше повече въздух, отколкото му бе необходимо, кимна мълчаливо.

— ЗАХВАЩАЙ СЕ ЗА РАБОТА! — заповяда Каж Невис.

Рика Даунстар започна да става нервна. Тя предпазливо се отдръпна назад, колкото се може по-далеч от Невис и се облегна на външната врата. Оттук можеше да наблюдава развитието на събитията, докато реши какво да предприеме.

Анитас свали ръкавиците си и остатъците от скъсания костюм и пъхна сребристо-металните си пръсти в очакващия го компютърен контакт. Рика Даунстар беше извадила кобура с игломета си извън костюма, но изведнъж оръжието престана да й вдъхва предишната увереност. Тя внимателно изследваше дебелата броня на извънземния боен костюм и се чудеше дали е постъпила правилно като е избрала Невис за съюзник. Да делят всичко на три беше много по-добре за нея, отколкото минималната сума, която щеше да получи от Джефри Лайън. „Но какво ще стане, ако Невис реши, че не иска да дели с никого?“

Те чуха силен, пукащ звук и вътрешната врата започна да се отваря. Пред нея се виждаше тесен, дълъг коридор, чийто край се губеше в тъмнината. Каж Невис се приближи и се загледа в непрогледния мрак. Светлината на шлема му хвърляше отблясъци върху околните стени. Той се обърна рязко.

— ХЕЙ ТИ, НАЕМНИКО! ВЪРВИ ДА РАЗУЗНАЕШ!

Рика Даунстар бързо стигна до решение.

— Да, да, веднага, шефе.

Тя извади игломета си, прекрачи прага и тръгна по коридора. Когато стигна до първата пресечка, обърна се и погледна назад. Невис с огромния си брониран костюм запълваше цялата врата. Зад него стоеше Анитас. Киборгът, който нормално беше неподвижен, мълчалив и изпълнителен, сега силно се тресеше.

— Стойте там! — извика Рика. — Не е безопасно!

Тя се обърна, избра произволна посока и с всички сили се затича.

На Тъф му отне много повече време, отколкото предполагаше, за да открие костюмите. Най-близкия космически кораб беше хруунският изтребител — малка, зелена машина, отрупана с оръжия. Беше грижливо затворена и Тъф дълго я обикаля и разглежда извънземните уреди, които трябваше да му осигурят достъп до вътрешността, но неговото напъване, теглене, бутане и блъскане не доведе до желания резултат. Най-накрая бе принуден да се откаже и продължи нататък.

Вторият кораб беше един от тези със странните форми и бе широко отворен. Тъф дълго разглежда със солидна доза интелектуално възхищение. Интериорът представляваше истински лабиринт от тесни коридори, чиито стени бяха с неправилна форма и изглеждаха като направени от камък, но бяха меки на пипане. Уредите за управление бяха неразбираеми. Костюмите — ако разбира се това, което Тъф откри, наистина бяха костюми, можеха да бъдат функционални за двустранно симетрично същество високо около метър.

Корабът на рианския търговец се оказа разрушен от пожар и Тъф не успя да открие нищо полезно във вътрешността му.

Най-накрая беше принуден да тръгне към петте совалкови кораба, които се виждаха в далечния край на площадката за кацане. Всеки от тях бе прибран в специално изработен за него хангар. Те бяха големи кораби, по-големи от „Рог на изобилието от отлични стоки на ниски цени“, с черни издигнати нагоре корпуси и елегантно извити крила. Изглеждаха с напълно човешки дизайн и се намираха в отлично състояние. Тъф най-после си проправи път до първия хангар, на който имаше метална плочка със силуета на фантастично животно, а под него — името „Грифон“. Тъф влезе вътре и откри херметичните костюми точно там, където им беше мястото. Те се намираха в отлично състояние и подходяща форма, като се има предвид, че бяха произведени преди хиляда години. Бяха от зелена материя, с оцветени в златисто шлемове, а върху гърдите на всеки един от тях бе избродирана буквата „тета“. Тъф избра два костюма и тръгна назад по отекващия от стъпките му под на площадката за приземяване. В далечината се виждаше силуетът на осакатения, полуразбит трикрак кораб — неговия „Рог на изобилието“.

Когато стигна до рампата, водеща към главния шлюз, едва не се спъна в Гъбарко. Големият котарак се изправи, измяука жално и се отърка в краката му. Хевиланд Тъф спря и замислено го погледна. Той се наведе колебливо, вдигна го и го погали. После го сложи на земята, отвори шлюза и щом Гъбарко се опита да го последва, Тъф намери за нужно да го прогони.

— Време беше — посрещна го Селис Уаан.

— Нали ти казах, че Тъф не ни е изоставил — обади се Джефри Лайън.

Хевиланд Тъф пусна костюмите да паднат на пода. Те останаха да лежат като жълто-златиста купчина.

— Гъбарко е отвън — каза той с равен и монотонен глас.

— Да, така е — отговори Селис Уаан и започна да надява единия от костюмите. Беше й малко тесен в ханша, защото членовете на Екологичните инженерни войски очевидно не са били толкова пълни. — Не можа ли да ми вземеш малко по-голям размер? — оплака се тя. — Сигурен ли си, че тези костюми са изправни?

— Конструкцията им е напълно запазена, но все пак трябва да използваме въздух от реактивните двигатели, за да ги очистим, ако са заразени с бактерии. Защо Гъбарко е отвън?

Джефри Лайън се изкашля неловко, за да си прочисти гърлото.

— Ами, да… Селис Уаан се страхуваше, че няма да се върнеш. Забави се прекалено дълго и тя си помисли, че си ни изоставил.

— Жалки и неоснователни подозрения — рече Тъф.

— Ами, да — отговори Лайън и започна да облича костюма си.

Селис Уаан закопча златистите ботуши и се изправи.

— Вината е изцяло твоя. Ако не беше се забавил толкова дълго, нямаше да стана толкова нервна.

— Наистина — каза Тъф. — Това, което бих си позволил да попитам, е: каква е връзката между Гъбарко и вашата нервност?

— Е, помислих си, че няма да се върнеш, а ние трябваше да излезем — отговори антроположката. — Изнерви ме с твоите приказки за чумите. Затова реших да пусна едната котка навън. Опитах се да хвана онази, проклетата, черно-бялата, но тя все успяваше да се измъкне. Тази, сивата се остави да я хвана. Изхвърлих я навън и я наблюдавахме на екраните. Сметнах, че така ще разберем дали ще се разболее. Ако не се появяха никакви симптоми, след това щяхме да излезем и ние.

— Схващам теорията — кимна Хевиланд Тъф.

Бъркотия влетя в контролната зала, играейки си с някакъв предмет. Тя забеляза Тъф и тръгна към него с характерната за котките наперена походка.

— Джефри Лайън, моля те, задръж Бъркотия, отведи я в спалното помещение и я заключи.

— Ами, разбира се — отговори Лайън и хвана котката, когато преминаваше покрай него. — Защо?

— Предпочитам отсега нататък да държа Бъркотия на безопасно място, далеч от Селис Уаан.

Селис Уаан, която държеше шлема си под мишница, издаде присмехулен звук.

— О, глупости на търкалета. Нали сивата котка е добре.

— Разрешете ми да ви запозная с понятие, за което изглежда не сте осведомена — каза Хевиланд Тъф. — Обяснява се с термина „инкубационен период“.

— Ще я убия тази кучка — заплаши Каж Невис, докато двамата с Анитас си проправяха път по тъмния коридор. — Дяволите да я вземат. Вече и свестен наемен войник не можеш да си наемеш. — Той се обърна назад, за да види къде е киборга. — Побързай!

— Не мога да правя същите като твоите крачки — отговори Анитас и се опита да побърза. Едната страна го болеше от опитите да върви с темпото на Невис. Кибернетичната му половина беше здрава като метал и бърза като електронна верига, но биополовината му сега беше само ужасно изморена плът. Там, където Невис бе разкъсал кожата му, обилно течеше кръв. Чувстваше, че му е горещо и му се вие свят. — Вече не е далеч. Надолу по този коридор, след това третата врата наляво. Там е главната електрическа подстанция. Почувствах я преди, когато се включих в мрежата. Мисля, че ще мога да се слея с главната система. — „И да си почина“ — мислено добави киборгът. Чувстваше се изморен, биополовината му го болеше и пулсираше.

— ИСКАМ ДА ВКЛЮЧИШ ВСИЧКИ ПРОКЛЕТИ СВЕТЛИНИ! — заповяда Каж Невис. — ИСКАМ СЛЕД ТОВА ДА МИ Я ОТКРИЕШ. РАЗБИРАШ ЛИ?

Анитас кимна и с последни усилия продължи да върви. Две малки, горещи, червени точки светнаха на бузите му, но металните му очи не можеха да ги видят. Зрението му се замъгли и той чу в ушите си силно звънене. Киборгът спря.

— КАКВО ТИ СТАНА? — настоя Каж Невис.

— Загубих част от функциите си. Трябва да успея да стигна до компютърната зала и да направя проверка на всичките си системи. — Той се опита да тръгне напред и залитна. Секунда по-късно напълно загуби равновесие и рухна на пода.

Рика Даунстар вече беше сигурна, че се е измъкнала. Каж Невис можеше да изглежда огромен и страшен в извънземния си боен костюм, ала беше всичко друго, но не и безшумен. Рика имаше очи като котките на Тъф, а това бе предимство в професията й. Там, където можеше да вижда добре, тя бягаше с всички сили, а там, където мракът беше непрогледен, вървеше колкото се може по-бързо и по-тихо. „Ноев ковчег“ се оказа истински лабиринт от стаи и коридори. Рика си проправяше път и постоянно се обръщаше назад, оглеждаше се, ослушваше се. Тракането от металните стъпала на Каж Невис постепенно се отдалечаваше, след това едва се чуваше и накрая изчезна съвсем.

Едва сега, когато се чувстваше в пълна безопасност, Рика Даунстар си позволи да изследва лабиринта, в който се намираше. В стените бяха монтирани пластини за включване на осветлението. Някои реагираха на докосването й, други не работеха. Започна да осветява пътя си, там, където това бе възможно. Първият сектор, през който премина, се оказа жилищен — малки спални помещения с тесни коридори помежду им. Във всяка стая имаше легло, бюро, компютърно командно табло и монитор. Някои от стаите бяха празни и стерилни, в други леглата бяха неоправени, а по пода бяха разхвърляни дрехи. Въпреки безпорядъка, всичко беше идеално чисто. Тези, които бяха живели тук, или се бяха изнесли съвсем наскоро или самият кораб бе поддържал този сектор запечатан и чист до тяхното пристигане.

Следващият сектор, в който Рика влезе, се оказа съвсем различен от първия. Стаите бяха пълни с прах, мръсотия и отломки. В една от тях имаше скелет на жена, която бе легнала на едно легло. Времето беше превърнало останките й в купчина разпадащи се кости. „Каква разлика може да направи малко въздух“ — помисли си Рика.

Тесните коридори водеха към други, по-широки коридори. Рика Даунстар надзърна в огромни складове, в стаи, пълни с екипировка, а други — само с празни клетки, в стерилно чисти лаборатории, всички наредени в коридор, който бе широк колкото булевардите на Шанделор Сити. Скоро стигна до кръстопът и оттук започваше друг коридор, по-широк дори и от този, по който се бе движила досега. Рика се поколеба за момент и извади оръжието си. „Това е пътят или до контролната зала, или до нещо също толкова важно“ — каза си мислено. Тя стъпи на главния път и веднага забеляза нещо в ъгъла. Бледи силуети, които се прикриваха в малки ниши близо до стената. Предпазливо, с насочен игломет, Рика започна да ги приближава.

Когато стигна до тях, не успя да се сдържи и се разсмя. Тъмните силуети се оказаха редица мопеди, малки превозни средства с две седалки, три колела и големи гуми от каучук. Те бяха свързани с кабели за зареждане към стената.

Рика Даунстар се качи на единия мопед и завъртя ключа. Контролните уреди отчетоха максимално зареждане. Тя включи фаровете и с доволна усмивка подкара по широкия коридор. Превозното средство не се движеше бързо, но това в случая нямаше значение. Важното беше, че щеше да стигне.

Джефри Лайън ги отведе до оръжейната. Точно там Хевиланд Тъф уби Гъбарко.

Лайън държеше ръчен прожектор и лъчът му осветяваше купищата от лазерни пушки, обикновени огнестрелни оръжия, звукови пистолети и светлинни гранати. Селис Уаан се оплакваше, че не е запозната с оръжията и че едва ли ще е способна да убие някого. Твърдеше, че е учен, а не войник и като цяло смята това за варварство.

Хевиланд Тъф държеше Гъбарко в ръцете си. Големият котарак, които силно мъркаше, когато излязоха от „Рог на изобилието“, сега издаваше жални звуци — опитваше се да мяука, но само се давеше. Тъф се опита да го успокои, погали го и голяма част от сивата козина на котарака остана в ръцете му. Гъбарко изпищя. Нещо бавно разтваряше устата му. Тъф погледна там. От голяма черна топка излизаха тънки нишки, които подобно на паяжина оплитаха главата на животното. Гъбарко измяука силно и опита да се освободи. Огъна се и ноктите му напразно се помъчиха да пробият металните ръкавици на Тъф. Големите му жълти очи се покриха с черна паяжина.

Другите не забелязваха нищо. Съзнанията им бяха заети с по-важни неща от това да гледат какво прави котарака, с който Тъф беше пътувал през целия си живот. Джефри Лайън и Селис Уаан се караха. Тъф стисна още по-силно котарака, въпреки усилията му да се освободи. Той погали за последен път животното, прошепна му няколко нежни думи и с бързо, рязко движение счупи врата на Гъбарко.

— Невис вече се опита да ни убие — каза Джефри Лайън. — Не ме интересуват твоите угризения, длъжна си да си вършиш работата. Не можеш да очакваш ние с Тъф да носим оръжия и за твоя защита. — Под дебелата пластмаса на шлема си, Лайън изведнъж се намръщи. — Много бих искал да знам нещо повече за костюма, с който е облечен Невис. Тъф, ще може ли лазерен огън да пробие тази ънкинска броня? Или ще трябва нещо по-мощно, някакъв конвенционален експлозив? Лазерът е по-добър, нали? Тъф? — Той се обърна рязко и лъчът на прожектора започна да се движи по стените, карайки сенките им да танцуват диво по стените на оръжейната. — Тъф? Тъф, къде си?!

Хевиланд Тъф беше изчезнал.

Вратата на компютърната зала отказа да се отвори. Каж Невис я ритна. Металът хлътна навътре и горният край се откачи от касата. Невис отново я ритна. Масивният му брониран крак се стовари с невероятна сила върху тънкия метал и вратата изхвръкна от пантите си. С огромните си горни ръце Каж Невис разчисти остатъците от преградата и носейки Анитас с неподвижните си долни ръце, влезе в залата.

— ХАРЕСВА МИ ТОЗИ ПРОКЛЕТ КОСТЮМ — каза Каж Невис.

Анитас му отговори със стенание.

Вътрешността на залата бе изпълнена от тънко, звуково бръмчене, малки цветни светлинки светваха и угасваха като светулки.

— Във веригата — каза Анитас. Ръцете му слабо се размърдаха и това беше или спазъм, или някакъв жест. — Включи ме във веригата. — Органичните му части изглеждаха ужасно. Кожата му беше покрита с капчици черна пот. От всяка жива пора излизаше блестяща течност, подобна на течен ебонит. От носа му свободно течеше секрет, а единственото му органично ухо кървеше. Киборгът не можеше да върви, да стои прав, а вече и говорът му се влошаваше. Тъмночервената светлина от шлема на ънкинския боен костюм придаваше странно оцветяване на лицето му и то изглеждаше още по-зле. — По-бързо. Във веригата, моля те, включи ме във веригата.

— МЛЪКНИ ИЛИ ЩЕ ТЕ ПУСНА ТУК — избоботи Каж Невис. Анитас потрепери, сякаш усиленият от костюма глас му причиняваше физическа болка.

Невис бързо огледа залата, откри интерфейсната станция и тръгна натам. Пренесе киборга и грубо го тръшна на един бял пластмасов стол, който излизаше изпод командното табло. Анитас изпищя.

— МЛЪКНИ! — повтори Невис. Той тромаво сграбчи ръката на кибертехнолога и едва не я извади от рамото му. Беше му трудно да контролира силата си с този проклет костюм, а по-деликатните действия бяха почти невъзможни. Каж Невис не мислеше да сваля ънкинския боен костюм, той наистина го харесваше. Анитас изпищя отново. Невис не му обърна внимание, разтвори металните пръсти на киборга и ги включи към интерфейса.

— ЕТО! — каза той и отстъпи назад.

Анитас залитна напред и главата му силно се удари в металния ръб на командното табло. Устата му широко се отвори. Оттам рукна кръв и някаква тъмна течност, подобна на машинно масло. Невис се намръщи. „Нима закъснях? Нима проклетият кибертехнолог хвърли топа?“

Светлините в залата премигнаха, тънкото жужене се превърна в остър писък. Малките цветни лампички бясно започнаха да мигат. Светваха и угасваха, светваха и угасваха. Анитас беше във веригата.

Рика Даунстар управляваше мопеда по широкия коридор и въпреки всичко се чувстваше отлично. Изведнъж тъмнината отпред се превърна в ослепителна светлина. Широките плоскости на тавана се пробудиха, светваха една след друга, надпреварваха се надолу по километричния коридор и бързо превръщаха нощта в ден. Рика затвори за малко очи, за да привикне с яркото изкуствено осветление.

Тя натисна спирачките, спря мопеда и се загледа във вълната от светлина пред себе си. Обърна се назад. Там, откъдето беше дошла, всичко тънеше в мрак.

Сега забеляза нещо, което преди не бе видяла в тъмнината. В пода на коридора бяха вградени шест успоредни линии. Тънки, прозрачни пластмасови линии, оцветени в червено, синьо, жълто, зелено, сребърно и пурпурно. Всяка от тях без съмнение водеше в някаква посока. Жалко, че Рика не знаеше коя накъде отива.

Докато наблюдаваше цветните линии, сребристата изведнъж започна да излъчва своя собствена, вътрешна светлина. Секунда по късно осветителният панел, намиращ се точно над нея, угасна. Рика се намръщи и придвижи мопеда си няколко метра по-напред, за да излезе от сянката и да навлезе в светлината. Сребристата линия на пода започна да блести и да премигва.

— Добре — каза Рика. — Ще го направя както ти искаш.

Тя отпусна педала на спирачката и мопедът й набра скорост. Светлините след нея започнаха бързо да изгасват.

— Ето го, идва! — изкрещя Селис Уаан, когато коридорът изведнъж се обля в ярка светлина. От изненада тя подскочи около метър във въздуха.

Джефри Лайън намръщено я наблюдаваше. В ръцете си той държеше лазерна пушка. На едното му бедро висеше високоексплозивен стреломятащ пистолет, а на другото — мощен звуков револвер. На едното му рамо висеше патрондаш с психотронни бомби, а на другото — връзка светлинни гранати. На колана си беше препасал и огромен вибронож. Във вътрешността на златистия си шлем Джефри Лайън доволно се усмихваше и кръвта бясно пулсираше във вените му. Вече беше готов за всичко. Не се бе чувствал толкова добре от почти век, когато се включи в битката между скайглейските доброволци и черните ангели. Да вървят по дяволите прашасалите академични глупости. Джефри Лайън бе човек на действието и сега отново се чувстваше млад.

— Пази тишина, Селис — каза той. — Никой не идва. Само ние с теб сме. Не виждаш ли, че се включи осветлението, това е всичко.

Селис Уаан не изглеждаше убедена. Тя също беше въоръжена, но влачеше лазерната си пушка по пода, защото твърдеше, че е прекалено тежка, за да я носи на гръб. Джефри Лайън със свито сърце си представяше какво ще се случи, ако тя се опита да активира и хвърли една от светлинните гранати.

— Виж! — посочи антроположката. — Какво е това?

На пода имаше две цветни линии от прозрачна пластмаса — едната черна, а другата оранжева. Секунда по-късно оранжевата започна да премигва и да излъчва собствена светлина.

— Някакъв компютъризиран пътеводител — обясни Лайън. — Хайде, нека тръгнем в указаната ни посока.

— Не — поклати глава Селис Уаан.

Джефри Лайън се намръщи.

— Слушай, аз съм командира и ще изпълняваш това, което ти кажа. С тези оръжия можем да се справим с всеки, който ни се изпречи. Хайде, размърдай се.

— Не! — упорито повтори антроположката. — Уморена съм. Нататък има опасности. Оставам тук.

— Давам ти пряка заповед, трябва да се подчиниш — каза нетърпеливо Джефри Лайън.

— О, глупости на търкалета. Не можеш да ми издаваш заповеди. Ти си само асоцииран учен, а аз съм „пълна мъдрост“.

— Селис, това не ти е Центъра — раздразнено отговори Лайън. — За последен път ти казвам да тръгнеш!

— Не, оставам тук. — Селис Уаан седна по средата на коридора и скръсти ръце.

— Добре тогава. Пожелавам ти много късмет — саркастично кимна Джефри Лайън и й обърна гръб. Той тръгна в указаната от оранжевата линия посока, а Селис Уаан остана на земята и със скръстени на гърдите ръце, мълчаливо го наблюдаваше как се отдалечава.

Хевиланд Тъф се озова на странно място. Той дълго вървя без посока по безкрайните тъмни коридори, понесъл вкочаненото тяло на Гъбарко. Най-накрая, като излезе от един тесен коридор, се озова в зала, приличаща по-скоро на пещера. Чувстваше, че стените във всички посоки се намират далеч от него. В мрака се чуваше някакъв особен звук — тихо бръмчене, което бе на прага на слуха, а след това имаше друг по-силен звук, наподобяващ плискаща се течност. Звук като от прилив на безкраен подземен океан. Хевиланд Тъф добре знаеше, че не се намира под земята, а се бе загубил на някакъв античен боен кораб, обграден беше от убийци, а трупът на Гъбарко лежеше в ръцете му.

Тъф продължи да върви. Откога вървеше, не знаеше със сигурност. Стъпките му отекваха надалеч. Коридорът, по който се движеше, сякаш нямаше край. Изведнъж той се натъкна на нещо в тъмното. Движеше се бавно и не се нарани, но от сблъсъка изпусна тялото на Гъбарко. Тъф протегна ръце напред и започна да опипва предмета, който го беше спрял, но с твърдите си ръкавици успя да определи само формата му — обемиста и кръгла.

Тогава се включиха светлините.

За Хевиланд Тъф това не беше като ярка експлозия, защото тук светлината, където я имаше, бе мрачна и смекчена. Идваше отгоре и караше огромните черни сенки да оживяват. Там, където бе по-ярка, предметите изглеждаха оцветени в странно зеленикав цвят, сякаш бяха покрити с фосфоресциращ мъх.

Тъф се огледа наоколо. Помещението, в което се намираше, приличаше повече на тунел, отколкото на пещера. През цялото време беше вървял по неговата ширина и бе изминал около километър. Но това разстояние беше нищо в сравнение с дължината на тунела. Изглежда, че той се простираше по най-дългата ос на кораба, защото и в двете посоки край не се виждаше. Таванът се издигаше високо, високо над главата му и очертанията и формите му се губеха в зеленикавите сенки. Имаше машини, прекалено много машини — компютърни подстанции, вградени в стените, странни устройства, каквито Хевиланд Тъф никога не беше виждал, широки работни маси с монтирани на тях изкуствени ръце. Но най-значимото нещо, което се намираше в този безкраен, ехтящ коридор, бяха цистерните.

Цистерните бяха навсякъде. Някои бяха наредени покрай стените и се губеха в далечината. Други се спускаха надолу направо от тавана. Трети бяха огромни и издутите им, прозрачни стени без проблеми щяха да поберат кораб с размерите на „Рог на изобилието“. Край тях бяха клетките, милиони редици от клетки, издигащи се от пода до тавана като огромни пластмасови пчелни пити. Едва сега Хевиланд Тъф разбра причината за странния звук, който преди това беше чул. Повечето от цистерните бяха празни, но някои — ето тази, онези двете в далечината — бяха пълни с разноцветни флуиди, които бълбукаха и се плискаха, движени от някакви странни форми.

Хевиланд Тъф дълго гледа втренчено впечатляващата картина наоколо и от това само се почувства много малък. Най-сетне отвърна очите си от цистерните и се наведе да вдигне безжизненото тяло на Гъбарко. Когато приклекна, той видя в какво се беше блъснал, докато се луташе из тъмнината. Това бе цистерна, една от средните по размер. През прозрачните й стени се виждаше гъста, тъмно-жълта течност, в която тук-там имаше червени петна. Тъф чу тихо гъргорене, усети леки вибрации, сякаш нещо живо се движеше вътре. Той се наведе напред и долепи лице до стената на цистерната, но веднага отдръпна глава.

Вътре се движеше и плуваше нероден, но истински, жив тиранозавър.

Във веригата нямаше болка. Там той нямаше тяло. Във веригата имаше само съзнание, сладко, чисто съзнание. Чувстваше, че е част от нещо огромно и мощно. Нещо по-силно и велико от самия него, както и от всеки от хората, които бяха на кораба. Във веригата той бе нещо повече от човек, повече от киборг, повече от обикновена машина. Беше нещо като бог. Времето тук нямаше никакво значение. Той беше бърз като мисъл, бърз като силициевите верижни превключватели, бърз като съобщенията, които препускаха по суперпроводимите сухожилия, бърз като проблясъците на микролазерите, които плетяха невидимите си мрежи в централната част на кораба. Във веригата той имаше хиляди очи и уши, хиляди ръце, които можеше да свива в юмруци и да нанася удари. Във веригата можеше да бъде всичко едновременно.

Той беше Анитас. Той беше „Ноев ковчег“. Той беше кибертехнолог. Той беше повече от петстотин станции и монитори, беше двайсет имперски 7400-и, управляващи двайсет сектора на кораба, в двайсет отдалечени един от друг отсека. Той беше Боен експерт, Кодов дешифровчик, Двигателен специалист, Астронавигатор, Библиотекар, Био-библиотекар, Микрохирург, Медицински център, Биотехнолог, Комуникатор, Техник и Сервизен работник. Той беше хардуера и софтуера, резервните и основните системи, далечните и близките командни блокове. Беше на хиляда и двеста години, дълъг беше трийсет километра, сърцето му се намираше в централния блок, квадрат с размери около два метра, но с безгранични възможности. Той докосваше тук и там, навсякъде. Съзнанието му препускаше по мрежата, яздеше, танцуваше, носеше се по микролазерите. Знанията навлизаха в него като планински поток, като широка буйна река с цялата хладна, сладка, бяла сила на кабела за високо напрежение. Той беше „Ноев ковчег“. Той беше Анитас. Той умираше.

Някъде дълбоко в своите вътрешности, долу в недрата на кораба, в подстанция седемнайсет до шлюз номер девет, Анитас отвори сребристо-металните си очи и ги фокусира върху Каж Невис. Насили се и се усмихна. На получовешкото му лице се появи гротескно изражение. Лъснаха зъбите му от хромирана стомана.

— Ти си глупак — каза киборгът.

Бойният костюм се раздвижи и направи една заплашителна крачка напред. Клещите се отвориха и издадоха стържещ, метален звук.

— ВНИМАВАЙ КАКВО ПРИКАЗВАШ!

— Казах вече: глупак си и глупак ще си останеш — отговори му Анитас. Той се засмя, но от устата му излезе ужасяващ звук — гласът му беше пълен с болка и метално ехо. Устните му бяха обагрени с кръв, която свободно течеше и вече оцветяваше в червено и металните му зъби. — Ти ме уби, Невис, и защо — само, защото си прибързан. Аз можех да ти дам всичко, което пожелаеш. Празен е, Невис. Целият кораб е празен, всички са мъртви. Цялата система е празна. Няма друго съзнание, освен моето във веригата. Той е идиот, Каж Невис. „Ноев ковчег“ е един гигант-идиот. Онези от Земната империя са се уплашили. Те действително са създали изкуствения интелект. Построили са огромни бойни кораби, управлявани от изкуствен интелект, роботизирана флота, но бързо са разбрали, че роботите с интелект могат да действат и сами. Има го и в историята — онова, което се е случило на Кандабаер, битката на Леар, бунтовете на „Алекто“ и „Голем“. Корабите за биологична война са били прекалено мощни, знаели са го още когато са започнали да ги строят. На „Ноев ковчег“ са работели двеста души — екоинженери, учени, екипаж и офицери. При нужда е можел да вземе на борда си и хиляда войници, да ги храни и облича всичките, да създава живот или да унищожава цели планети. Всичко се е управлявало от системата, Невис. Тази огромна, съвършена и най-важното, безопасна система. Тя може да се отбранява, да се ремонтира и да върши още хиляди други неща, ако я накараш да ги прави. Тези двеста души са я използвали ефективно, но и сам човек може да се справи. Няма да използва максималните й възможности, но тя все пак ще работи. Системата няма съзнание, няма изкуствен интелект, очаква да й се дават заповеди — един човек можеше да го направи. Един човек! Аз лесно щях да се справя. Но Каж Невис загуби търпение и ме уби.

Каж Невис пристъпи още по-близо.

— НЕ МИ ПРИЛИЧАШ НА УМРЯЛ — заяви той и заплашително щракна с клещите на долните си ръце.

— Но аз съм — отговори Анитас. — Използвам енергия от системата, за да захранвам кибернетичната си половина и да възвърна част от говорните си способности. Но аз умирам. Чумите, Невис. Преди много години от екипажа на „Ноев ковчег“ останали само трийсет и двама души. Точно тогава ги нападнали. Няколкостотин същества хруун разшифровали кода, отворили купола и проникнали вътре. Те напредвали бързо и скоро щели да превземат целия кораб. Защитниците отстъпвали, но се сражавали яростно за всеки метър. Те изолирали цели сектори, изпомпвали въздуха, изключвали електричеството. На всяка крачка устройвали засади и капани. На кораба все още има места, които носят следите от тази битка, все още има сектори, които не са поправени. Защитниците освободили във въздуха чуми, зарази и паразити. Освободили от цистерните своите чудовища. Те се сражавали, сражавали се и умирали, но победили. Най-накрая всички извънземни били мъртви. От екипажа останали само четири човека. Всички те починали по-късно. Един бил тежко ранен, други двама се разболели, а последният човек умрял от старост. Искаш ли да научиш техните имена? Не, съмнявам се. На теб ти липсва любопитство, Каж Невис. Това не те интересува. Тъф би искал да знае, както и старомодния Лайън.

— ТЪФ? ЛАЙЪН? ЗА КАКВО ГОВОРИШ? И ДВАМАТА ВЕЧЕ СА МЪРТВИ.

— Неправилно — каза Анитас. — В момента те са на борда на кораба. Лайън откри оръжейната. Той е истински подвижен арсенал и се приближава към теб. Тъф откри също нещо много важно. Рика Даунстар следва сребристия път до командната зала и капитанския мостик. Както виждаш цялата банда е тук. Събудих всяка изправна и функционираща част от „Ноев ковчег“ и сега всичко е под мой контрол.

— ВЕДНАГА ГИ СПРИ! — заповяда Каж Невис. Без да се колебае, той отвори клещите си и хвана киборга за биометалното гърло. По острието на клещите потече черна течност. — КАЗАХ ТИ, ВЕДНАГА ГИ СПРИ!

— Не съм ти доразказал историята, Каж Невис — продължи кибертехнологът. Устата му вече беше пълна с кръв. — Последните останали хора от екипажа разбрали, че няма да издържат дълго. Те изключили всички системи и оставили кораба на вакуума, тишината и забравата. Решили да го изоставят, но както виждаш, не напълно. Страхували се, че хруун или някой все още неизвестен враг може да го атакува и наредили на „Ноев ковчег“ да се отбранява. Включили плазмените оръдия, заредили външните лазери, активирали външната защитна сфера, нещо, което и самите ние изпитахме на гърба си, за съжаление. Освен всичко друго, те програмирали кораба да извърши тяхното жестоко отмъщение. Да се връща отново и отново на Хро Б’рана — там, откъдето дошли хруун — и да изсипва даровете си от чуми, зарази и смърт. За да се предпазят от възможен имунитет, те подложили цистерните с бактерии на постоянна ударна радиация, за да предизвикат безкрайни мутации. Включили дори програма за разработка на нови и по-смъртоносни вируси.

— ИЗОБЩО НЕ МИ ПУКА! СПРЯ ЛИ ДРУГИТЕ? МОЖЕШ ЛИ ДА ГИ УБИЕШ? ПРЕДУПРЕЖДАВАМ ТЕ, НЕ ГО ЛИ НАПРАВИШ, ЩЕ ТЕ УБИЯ!

— Аз вече съм мъртъв, Каж Невис. Нали ти казах, чумите. Те са вътрешната защита. Ако корабът бъде атакуван, той е програмиран да изпълни коридорите си с атмосфера, о, да, но каква атмосфера — гъмжаща от милиони мутирали вируси и бактерии. Цистерните са врели и кипели, облъчвани от радиация вече хиляда години. Няма име за това, което ще ме убие. Някакъв вид спора. Има антигени, лекарства, ваксини, също произведени от кораба, но за мен вече е прекалено късно. Аз вдишах заразения въздух и сега вирусите ядат моята биополовина. А можех да ти подаря този кораб, Каж Невис. Заедно теб щяхме да имаме силата на богове. Но вместо това ще умрем.

— ТИ МОЖЕ ДА УМРЕШ — коригира го Каж Невис. — НО КОРАБЪТ Е МОЙ.

— Не мисля така, Каж Невис. Сритах този гигантски идиот и той вече се пробужда. Какво като е идиот, все пак има огромна мощ. Очаква някой да му даде заповеди, но ти нямаш нито знанията, нито умствените възможности, за да го направиш. Насочвам Джефри Лайън да те пресрещне, а Рика Даунстар приближава командната зала. Още нещо…

— НИЩО ПОВЕЧЕ — грубо отсече Невис. Клещите се свиха и чупейки метал и кости, откъснаха с едно бързо движение главата на кибертехнолога. Главата отскочи надолу по гърдите на Анитас, падна на пода и се търкулна. Кръвта шурна по врата на киборга, от дебелия, изпъкнал кабел прескочи синьо-бяла искра и тялото се отпусна на компютърното командно табло. Каж Невис вдигна ръка и удари контролните уреди, после движението се повтори отново и отново. Парчета метал и пластмаса се разхвърчаха по пода.

В залата отекна силен, писклив звук. Каж Невис ядосано се обърна, търсейки източника му и лицевата част на шлема му се оцвети в яркочервено.

Главата от пода го гледаше. Очите, блестящите сребристи очи бяха фиксирани в него. Устата се разкриви в мокра усмивка.

— Още нещо, Каж Невис — каза главата. — Активирах и последната защитна схема, оставена от хората на Земната империя. Стазисното поле е изключено. Кошмарите започват да се пробуждат. Пазачите на кораба идват, за да те унищожат.

— ВЪРВИ ПО ДЯВОЛИТЕ! — изкрещя Каж Невис. Той стъпи с огромното си плоско стъпало върху главата на кибертехнолога и отпусна цялата си тежест. Стомана и кости изпукаха и поддадоха на натиска. Невис вдигна крака си и отново го стовари върху останките от главата на киборга. На пода скоро не остана нищо друго, освен сиво-червена паста с оттенъци на бяло и сребристо.

Най-после в компютърната зала настъпи тишина.

Доста дълго време, повече от два километра, шестте линии на пода вървяха паралелно, макар че само сребристата премигваше като жива. Първо прекъсна червената, тя се изви надясно на едно от кръстовищата. Километър по-нататък и пурпурната свърши пред широка метална врата, която се оказа вход на безупречна автоматична кухня. Рика Даунстар гореше от желание да слезе от мопеда си и да разгледа наоколо, но сребристата линия пулсираше настойчиво и светлините бързо изгасваха.

Най-накрая тя стигна до дъното на коридора. Тук пътят изви наляво и се вля в друг, също толкова широк коридор. Рика Даунстар слезе от мопеда, за да разгледа наоколо. Пресечката на двата коридора беше в огромно колело, а от него като спици тръгваха други второстепенни пътища. Таванът беше високо над главата й. Рика вдигна поглед и видя, че над нея има поне още три нива. Те бяха свързани помежду си с ръкави, мостове и широки, кръгли тераси. В главината на колелото се издигаше съоръжение, което стигаше до тавана — асансьор. Синята линия продължаваше по една от спиците, жълтата по втора, зелената по трета, а сребристата водеше право към отворената врата на асансьора. Рика спря пред нея и дълго се колеба какво да предприеме.

Светлините постепенно изгаснаха. Останаха само тези в асансьора и премигващата сребриста линия.

Рика Даунстар се намръщи, извади игломета си и пристъпи вътре.

— Нагоре, моля — обяви тя.

Вратата се затвори и асансьорът започна да се изкачва.

Джефри Лайън се движеше бързо и енергично, въпреки тежестта на оръжията, които носеше. Чувстваше се още по-добре откакто изостави Селис Уаан зад себе си. Тази жена се оказа истинска напаст и той се съмняваше, че може да му е от някаква полза, ако се завържеше престрелка. Обмисли възможността да се придвижва крадешком, но после я отхвърли. Не се страхуваше от Каж Невис и неговия боен костюм. О, той беше с масивна броня, но въпреки всичко бе произведен по извънземна технология, а Джефри Лайън беше въоръжен с най-смъртоносните оръжия, произведени от Земната империя. Технологичната и военната сила на Империята бяха стигнали до апогея си в годините преди Краха. Лайън никога не беше чувал за планетата Ънки и за това що за разумни същества я населяват. Предполагаше, че са някоя незначителна раса, подчинена на хранганите. След като се справеше с Каж Невис, Лайън щеше да открие коварната Рика Даунстар с нейния глупав игломет. Щеше да му е много интересно как тя ще застане с игломет срещу преносимото плазмено оръдие. Да, щеше да му е много интересно.

Лайън се чудеше какво ли са планирали да правят Невис и неговите съмишленици с „Ноев ковчег“. Не се и съмняваше, че ще е нещо неморално и противозаконно. Е, това нямаше значение, защото смяташе самият той да овладее кораба. Той — Джефри Лайън, асоцииран учен по военна история в Шанделорския център и едно време втори тактически аналитик на третото крило на скайглейските доброволци. Щеше да завладее семекораб на ЕИВ, може би с помощта на Тъф, ако успееше да го намери, но във всички случаи щеше да го направи. След това нямаше да продаде това богатство за жалки и глупави собствени облаги. Щеше да закара „Ноев ковчег“ до великата Академия на човешкото познание на планетата Авалон и да го предаде на учените там, като разбира се щеше да остане до края на живота си ръководител на проучванията. Неговото име след това щеше да бъде спомен, редом с това на самия Клерономас, основателят на академията.

Лайън бодро крачеше по средата на коридора и следваше оранжевата линия. Докато вървеше, започна да си подсвирква жизнерадостна маршова мелодия, която бе научил преди четиридесет години от скайглейските доброволци. Той вървя и си свири, вървя и си свири. Докато оранжевата следа угасна.

Селис Уаан остана дълго време седнала на пода. Ръцете й бяха леко скръстени на гърдите, а на лицето й имаше раздразнено и сърдито изражение. Тя седеше, а звукът от стъпките на Джефри Лайън отдавна се бе стопил в далечината. Тя седеше и си изброяваше наум всички обиди и несгоди, които досега бе принудена да изтърпи. Всяка от тях й се струваше непоносима. Трябваше да бъде по-съобразителна преди да тръгне на път с такъв безнадежден и непочтителен екипаж. Анитас беше повече машина, отколкото човек. Каж Невис не бе нищо повече от обикновен престъпник. Рика Даунстар — нахална и подла мошеничка. Колкото до Тъф, той си оставаше неописуем. Дори и Джефри Лайън, нейният колега, най-накрая доказа, че не може да се разчита на него. Чумавата звезда беше нейно откритие. Споделила го бе с тях и сега какво получаваше? Неудобства, грубости и най-накрая изоставяне. Е, Селис Уаан смяташе, че вече е търпяла достатъчно. Реши, че не трябва да дели този кораб с никой друг. Той си оставаше нейно откритие и след като го закараше до Шанделор, ако някой от подлите й спътници оспореше правата й, щеше да го предаде на съда. В момента нямаше никакво намерение да говори с който и да е от тях, не и след всичко това.

Вратът й се схвана, а краката й изтръпнаха. Прекалено дълго бе седяла седнала. Гърбът също я болеше, а и вече беше гладна. Чудеше се възможно ли е да открие някаква нормална храна на огромния, изоставен кораб. Компютрите работеха, отбранителната система също, сигурно някъде имаше и функционираща кухня. Селис Уаан се изправи и тръгна да провери.

Хевиланд Тъф съвсем скоро разбра, че нещо ставаше. Нивото на шума в огромния тунел бавно, но упорито се покачваше. Все по-силно се чуваше далечният, бръмчащ звук, както и по-близкото гъргорене и клокочене. В цистерната на тиранозавъра жълтият разтвор започна да се избистря и да променя цвета си. Червените петна изчезнаха, сякаш бяха изсмукани и течността с всяка минута ставаше по-бистра. Над цистерната се спусна някакъв апарат и на Тъф му се стори, че той постави инжекция на огромното влечуго. Светлината беше все така слаба и не можеше да види по-подробно това, което ставаше под водата.

Хевиланд Тъф реши да предприеме стратегическо отстъпление. Той заобиколи цистерната с тиранозавъра и продължи да върви надолу в тунела. След като повървя малко, стигна до едната от работните компютърни станции и спря. Изпитваше известна трудност да определи с точност природата и същността на помещението, в което се намираше.

Както Джефри Лайън предварително го бе информирал, в сърцето на корабите от типа на „Ноев ковчег“ се намираше клетъчна библиотека. В нея се запазваха тъкани, взети от милиони видове растения, животни и други живи форми, обитаващи неизброимо количество планети. Тези биологични проби се използваха за изкуствено размножаване. По-късно тактиците и екоинженерите на „Ноев ковчег“ са избирали най-подходящото им използване. Те можеха да изпратят чуми и зарази и да ликвидират населението на цели планети, да ускорят размножаването на дребни животни и да разрушат екологията и хранителните вериги и дори да изпратят извънземни, непознати хищници, които да всеят ужас сред враговете. Все пак всичко започваше с размножаването и деленето на клетките.

Тъф беше попаднал точно в това помещение. Работните места в тунела бяха съоръжени с всички уреди за микрохирургия, а в цистерните без съмнение се съхраняваха и развиваха тъканите и клетъчните проби. Джефри Лайън му беше разказал и за хронодъгата, една от изгубените тайни на Земната империя. В това поле, макар и с разхода на огромни количества енергия и действие на минимални площи, времето ставаше контролируемо. По този начин клетките можеха да достигат зрелост за секунди или да остават непроменени за хилядолетия.

Хевиланд Тъф огледа лабораторията, компютърната станция, цистерните и мъртвото тяло на Гъбарко, което все още носеше.

Деленето винаги започваше от една-единствена клетка. Технологията на процесите несъмнено беше съхранена в компютрите. Може би дори имаше и програма с инструкции.

— Наистина — каза на себе си Хевиланд Тъф. Всичко изглеждаше напълно логично. Той не беше кибертехнолог, но все пак бе интелигентен човек, който бе работил с разнообразни компютърни системи на практика през целия си живот.

Хевиланд Тъф пристъпи в работната станция, нежно положи тялото на Гъбарко под един микромонитор и включи командното табло на компютъра. В началото не можа да разбере смисъла на съобщенията и командите, но не се отказа.

След около пет минути той беше толкова погълнат от заниманията си, че не обърна внимание на силния клокочещ звук зад него, когато прозрачната жълтеникава течност в цистерната на динозавъра започна бързо да спада.

Каж Невис с трясък излезе от подстанцията и се огледа дали има някой, когото да убие.

Беше ядосан — ядосан на себе си, че бе действал необмислено и нетърпеливо. Анитас можеше да му бъде полезен, но той просто не бе предвидил възможността въздухът на „Ноев ковчег“ да е заразен. Проклетият кибертехнолог и без това трябваше да бъде убит, но това не беше никак трудно и можеше да стане по-късно. Сега всичко се проваляше. Невис се чувстваше сигурен с бойния си костюм, но изпитваше и известна неувереност. Не му хареса слухът, че Тъф и другите по някакъв начин са се качили на кораба. Тъф определено знаеше повече за този проклет костюм, и преди всичко знаеше неговите слабости.

Каж Невис вече си бе отбелязал една от слабостите — кислородният му запас бързо намаляваше. Модерните космически костюми, като онзи, който носеше Тъф, бяха снабдени с кислородопроизвеждащи пакети. Във филтрите им живееха бактерии, които превръщаха въглеродния двуокис в кислород по-бързо, отколкото човек можеше да превърне кислорода във въглероден двуокис. При тях опасност от изчерпване нямаше, освен ако проклетите бактерии по някаква причина не измряха. Бойният костюм се оказа примитивен, защото носеше на гърба си четири големи бутилки с кислород, но те все някога щяха да свършат. На контролните уреди в шлема си Невис забеляза, че едната бутилка е празна. Надяваше се останалите три да му стигнат, докато се справи с другите, само трябваше да ги открие по-бързо. Все пак той продължи да се чувства неловко. Обграден бе от напълно подходящ за дишане въздух, но не се решаваше да свали шлема си след това, което се бе случило с киборга. Органичната част от тялото на Анитас се разложи по-бързо, отколкото Невис си бе представял. Черната лигава субстанция, която бе разяла вътрешностите на кибертехнолога, беше най-отвратителната гледка, която Невис бе виждал, но животът му досега беше изпълнен с отвратителни гледки. „Рано или късно ще се задуша“ — помисли си Каж Невис. Побърза да отхвърли тази мисъл. Щом въздухът на „Ноев ковчег“ можеше да бъде заразен, сигурно можеше и да бъде почистен. Оставаше да стигне до контролната зала и да намери начин да го направи. Дори и един чист сектор му бе напълно достатъчен. Анитас му бе казал, че Рика Даунстар вече се намира там, но това не го вълнуваше. На практика той дори очакваше тяхната среща.

Каж Невис избра произволна посока и металните му стъпки отекнаха в тишината. Знаеше, че го чуват, но това не го интересуваше. Той харесваше този костюм.

Рика Даунстар се отпусна на капитанския стол и разгледа данните, които се появяваха на главния монитор. Голям, с меки възглавници, покрит с удобна стара тапицерия, този стол приличаше на трон. Беше идеално място за почивка. Проблемът бе, че там можеше да се прави всичко друго, но не и да се почива. Командната зала беше така конструирана, че капитанът да стои на трона си и да дава заповеди на другите офицери — техният брой беше девет, ако се съдеше по броя на контролните табла в горната част. Още дванадесет табла имаше в долната част на залата, там, където се е осъществявало програмирането и натискането на бутоните. Поради липса на предвидливост, Рика Даунстар не се бе качила на борда заедно с девет лакея и сега трябваше да преминава от табло на табло в опитите си да накара „Ноев ковчег“ да заработи. Отне й доста време, докато разбере какво да прави. В началото подаде грешни команди и нищо не се получи. Бавно, стъпка по стъпка, всичко си идваше на мястото. Или най-малкото тя си мислеше, че постига някакъв прогрес.

Вече се намираше в безопасност. Това бе първата й цел, да изолира асансьора така, че никой да не може да я изненада. Сега държеше козова карта, тя бе горе в командната зала, а всички други — долу. Целият кораб беше разделен на сектори, всеки със специални функции — от защита и клетъчно деление до придвижване и съхранение на данни. От командната зала Рика можеше да следи всички тези сектори и да предприеме контрадействие, ако някой от другите се опиташе да изпълни някоя програма. В случай, разбира се, че я забележеше и откриеше начин да я спре. Тъй като беше сама в командната зала, единственият начин да налучка правилната последователност на командите бе чрез опити и грешки, но това се оказа продължителен процес и забавяше напредъка.

Рика Даунстар отново се отпусна в капитанския трон. Тя гледаше появяващите се на екрана съобщения и се чувстваше горда от себе си. Бе успяла да зададе програма за пълна проверка на техническото състояние на кораба. „Ноев ковчег“ вече й даваше подробен списък с повредите в сектори и системи, неизползвани от хилядолетия и с които корабът не можеше да се справи. След това на монитора започнаха да излизат програмите, изпълняващи се в момента.

Листът с тези за биозащита бе особено внушителен и също толкова ужасяващ. Вече няколко минути той течеше на екрана. Рика не бе чувала имената на три четвърти от заразите и болестите, които бяха освободени, за да ги посрещнат, но те звучаха доста неприятно. Очевидно нейната най-главна задача бе да изолира командната зала от останалата част на кораба и да се опита да я дезинфекцира и да вкара чист въздух. В противен случай нейният костюм щеше да се вмирише за един-два дена.

На екрана се появи съобщението:

БИОЗАЩИТА ФАЗА ЕДНО (МИКРО)

ДОКЛАД ПРИКЛЮЧЕН

БИОЗАЩИТА ФАЗА ДВЕ (МАКРО)

ДОКЛАД ЗАПОЧНАТ

Рика се намръщи. „Макро? Какво, по дяволите, означава това? По-големи чуми?“

ПЪЛНА ГОТОВНОСТ

БИООРЪЖИЯ ГОТОВИ: 47

Последва дълъг списък с информация за всеки един биологичен вид. Това беше скучна информация и Рика се върна отново в удобния стол. Списъкът свърши и на екрана се появиха нови съобщения.

ВСИЧКИ КЛОНИНГОВИ ПРОЦЕДУРИ ПРИКЛЮЧЕНИ

НЕИЗПРАВНОСТИ В ЦИСТЕРНИ: 671, 3312, 3379

НЕИЗПРАВНОСТИ ПРЕКЪСНАТИ

СТАЗИСНО ПОЛЕ УНИЩОЖЕНО

ЦИКЪЛ ОСВОБОЖДАВАНЕ ЗАПОЧНАТ

Рика Даунстар не беше уверена, че това, което става, й харесваше. „Цикъл на освобождаване? Какво се готви да освободи?“ От друга страна отвън се разхождаше Каж Невис. Ако тази биофаза две му създадеше неудобства, проблеми и дори го ликвидираше, това само щеше да й е от полза. Но пък от друга страна вече си имаше достатъчно проблеми с другите зарази. Не й бяха необходими и нови неприятности. На екрана започнаха да излизат други съобщения.

БИОЛОГИЧЕН ВИД #22-743-88639-04090

РОДНА ПЛАНЕТА: УИЛКАКИС

ПОПУЛЯРНО ИМЕ: КАЧУЛАТ ДРАКУЛА

Рика скочи на крака. Беше чувала за Уилкакис и за качулатите дракула. Жестоки същества. Доколкото си спомняше, бяха нощни кръвосмучещи хищници. Глупави, изключително чувствителни към шум и невероятно агресивни животни. Съобщението изчезна от екрана и на негово място се появи друго.

ПРОЦЕС НА ОСВОБОЖДАВАНЕ

Този единичен ред бе заменен от една-единствена дума, която започна да примигва на екрана.

ОСВОБОЖДАВАНЕ

„Може ли качулатият дракула да си хапне Каж Невис за вечеря? Едва ли, докато той носи онзи глупав, брониран костюм.“

— Чудесно! — възкликна Рика на глас. Тя нямаше ънкински боен костюм, а това означаваше, че „Ноев ковчег“ създаваше повече проблеми за нея, отколкото за Каж Невис.

БИОЛОГИЧЕН ВИД #13-612-71425-88812

РОДНА ПЛАНЕТА: АБАТУР

ПОПУЛЯРНО ИМЕ: АДСКИ КОТЕНЦА

Рика нямаше представа що за същества са тези адски котенца, но не гореше и от желание да научи. Разбира се, беше чувала за Абатур, странна малка планета, която успешно се бе противопоставила на трите опита да бъде колонизирана. Населяващите я живи форми определено бяха неприятни. Съмняваше се обаче, че те ще се справят с масивната броня на бойния костюм.

ПРОЦЕС НА ОСВОБОЖДАВАНЕ

„Колко неща смята да избълва този кораб? Четиридесет и няколко, доколкото си спомням.“

— Ужасно! — възкликна Рика на глас. Корабът скоро щеше да е изпълнен с четиридесет и няколко гладни чудовища, всяко от които готово да закуси с любимата дъщеря на майка й. — Не, това не бива да стане! — Рика трескаво огледа капитанския мостик. Къде трябваше да отиде, за да сложи край на тази глупост?

ОСВОБОЖДАВАНЕ

Рика прескочи капитанския стол, прекоси бързо залата и се насочи към командното табло, за което бе решила, че управлява защитните системи. Тя набра команда за прекратяване на текущата операция.

БИОЛОГИЧЕН ВИД #76-102-95994-12965

РОДНА ПЛАНЕТА: ДЖАЙДЕН II

ПОПУЛЯРНО ИМЕ: ВЪРВЯЩА ПАЯЖИНА

Екранът пред Рика премигна и се появи съобщението, че външната защитна система е дезактивирана. Парадът на главния монитор продължаваше да тече.

ПРОЦЕС НА ОСВОБОЖДАВАНЕ

Рика отприщи дълга поредица от ругатни. Пръстите й бързо се движеха по бутоните на командното табло. Опитваше се да съобщи на системата, че не желае да свали външната защита, а да спре изпълнението на биофаза две. Машината изглежда не я разбираше.

ОСВОБОЖДАВАНЕ

Най-после получи отговор. На монитора се появи съобщение, че е задала командата от погрешно командно табло. Тя се намръщи и се огледа бързо наоколо. „Разбира се!“ Намираше се при контрола на системата за външна защита, а й трябваше станцията за биоконтрол.

БИОЛОГИЧЕН ВИД #54-749-37377-84921

РОДНА ПЛАНЕТА: PSC92, TSC749 НЕОБОЗНАЧЕНА

ПОПУЛЯРНО ИМЕ: ОВЕН-ВАЛЯК

Рика отиде при следващото табло.

ПРОЦЕС НА ОСВОБОЖДАВАНЕ

Системата бавно реагира на нейното желание за прекратяване на програмата със съобщение, че в момента не изпълнява активна команда.

„Четири“ — преброи мрачно Рика и добави силно на глас:

— Това е прекалено! — Тя бързо премина към следващото табло, натисна бутона за край на програмата и без да чака резултата, се насочи към следващия пулт.

БИОЛОГИЧЕН ВИД #67-001-00342-10078

РОДНА ПЛАНЕТА: ЗЕМЯ (ИЗЧЕЗНАЛ)

ПОПУЛЯРНО ИМЕ: TYRANNOSAURUS REX

Рика Даунстар тичаше и натискаше бутони, тичаше и натискаше бутони.

ПРОЦЕС НА ОСВОБОЖДАВАНЕ

Тя направи пълен кръг на командната зала и вече бе натиснала бутона за прекратяване на програмата навсякъде. Някъде това беше подействало, защото на екрана излезе съобщение:

ЦИКЪЛ НА ОСВОБОЖДАВАНЕ ПРЕКРАТЕН

БИООРЪЖИЯ ПРЕКЪСНАТИ: 3

БИООРЪЖИЯ ОСВОБОДЕНИ: 5

ПЪЛНА ГОТОВНОСТ БИООРЪЖИЯ: 39

БИОЗАЩИТА ФАЗА ДВЕ (МАКРО)

ДОКЛАД ЗАВЪРШЕН

Рика Даунстар стоеше с ръце на кръста и се мръщеше. Пет чудовища бяха на свобода. Все пак, можеше да е и по-зле. Мислеше си, че ще успее да спре системата след четвъртия звяр, но закъсня само с няколко секунди. „Е, добре. Какво ли, дявол да го вземе, е това чудо tyrannosaurus rex?“

В момента тя се интересуваше единствено от Каж Невис.

Без оранжевата следа Джефри Лайън набързо успя да се загуби в лабиринта от свързани помежду си коридори. Накрая той избра най-простото решение — да предпочита широките пред тесните коридори, да завива само надясно, където имаше кръстовища и да се стреми да върви надолу. Планът му проработи. Не след дълго се чу шум.

Джефри Лайън се долепи до стената, макар опитът му да не се осъществи напълно поради обема и тежестта на преносимото плазмено оръдие, което носеше на гърба си. Заслуша се. Да, определено се чуваше някакъв шум. Стъпки. Кънтящи стъпки, макар и отдалеч, но приближаващи към него — Каж Невис в неговия боен костюм.

С доволна усмивка на лицето, Джефри Лайън свали оръдието и започна да го подготвя за стрелба.

Тиранозавърът изрева.

„Това определено е ужасен шум“ — помисли си Хевиланд Тъф. Той раздразнено стисна устни и свит на кълбо се премести още половин метър по-навътре в скривалището си. Тъф беше висок човек, а нишата, в която бе влязъл, беше прекалено малка. Краката му бяха прегънати ужасно неудобно, гърбът — извит по много мъчителен начин, а главата — притисната болезнено в основата на работната станция. Все пак Тъф не можеше да е неблагодарен. Нишата беше малка, но му осигуряваше убежище. За щастие, той бе достатъчно сръчен и съобразителен да потърси убежище точно тук. Имаше късмет също, че работната станция с нейните уреди, микроскенери и компютърни терминали лежеше върху масивна, метална маса, която излизаше от пода и от стената и не беше предмет, който лесно да бъде избутан настрани.

Въпреки всичко, Хевиланд Тъф не бе съвсем доволен от себе си. Чувстваше се глупаво, достойнството му бе явно компрометирано. Нямаше спор, че умението му да се концентрира върху работата, която вършеше в момента, можеше да се нарече похвално и препоръчително. Но на практика сега това умение се бе оказало повече недостатък, отколкото преимущество, щом беше позволил на седемметрово хищно влечуго незабелязано да се приближи до него.

Тиранозавърът отново изрева. Тъф усещаше, че цялата лаборатория започва да вибрира. Гущерът, използвайки за баланс опашката си, се наведе надолу и масивната му глава се оказа само на няколко метра от Тъф. За негово щастие главата на тиранозавъра беше прекалено голяма, а нишата — прекалено тясна. Влечугото се отдръпна и изпищя от яд и безсилие. Ехото от писъка му дълго се носи по безкрайния тунел. Опашката му се изви и се стовари върху работната станция. Масата-убежище се разтресе от удара. Нещо отгоре падна, строши се и Тъф се намръщи.

— Махай се! — каза той колкото можеше по-строго. Ръцете му бяха кръстосани на корема, а очите му гледаха сурово.

Тиранозавърът не му обърна внимание.

— Тези енергични опити няма да ти донесат никаква облага — изтъкна Тъф. — Прекалено си голям, а масата е твърде здраво изработена. Пък и веднага става очевидно, че имаш мозък не по-голям от гъба. В този смисъл може да се спори, че аз съм този, който има по-големи права да живее. Ти си изчезнал животински вид и напълно заслужаваш да останеш такъв. Сега се омитай!

Тиранозавърът отговори с мощен, гърлен рев и покри лицето на Тъф с фини капчици слюнка. Опашката му се издигна и удари по масата още веднъж.

Селис Уаан забеляза някакво движение с крайчеца на окото си и изпищя. Тя спря и се обърна, за да срещне — какво да срещне? Там нямаше нищо. Сигурна бе, че видя нещо да се движи при онази отворената врата. Но какво беше то? Антроположката нервно извади от кобура си пистолета с високоексплозивни стрели. Отдавна се бе отказала от лазерната пушка. Оказа се твърде неудобно и тежко оръжие, а и се бе уморила да я влачи. Между другото и се съмняваше, че би улучила нещо с нея. Пистолетът беше много по-подходящ, според Селис Уаан. Джефри Лайън й бе обяснил, че изхвърля пластмасови експлозивни стрелички, с които не е длъжна да улучи целта си, а само да стреля някъде около нея.

Тя предпазливо се приближи до отворената врата. Долепи гръб до стената, вдигна пистолета, свали предпазителя и надникна в стаята.

Нищо.

Това беше склад, пълен с екипировка, запечатана в херметични пластмасови опаковки, натрупани на метални лавици, стигащи до тавана. Сторило ли й се бе, че има някой? Едва ли. Готвеше се да се обърне, когато малката форма, която беше видяла и преди, се появи в периферията на зрението й. Преди да успее да я разгледа, сянката изчезна.

Този път Селис Уаан успя да види къде се скри съществото. Тя забърза нататък, чувствайки се по-уверена, защото това, което бе видяла, все пак беше доста малко.

Нещо се движеше в ъгъла на стаята, близо до една от купчините с екипировка. Какво ли беше? Селис Уаан пристъпи по-близо, с готов за стрелба пистолет.

Беше котка.

Тя гледаше към нея и нервно въртеше опашка. Беше доста странна котка. Много малка — почти като котенце. С чисто бяла козина, на яркочервени ивици. Главата й бе несъразмерно голяма, с удивително ярки кървавочервени очи.

„Още една котка“ — помисли си Селис Уаан. Само от това имаше нужда — от още една котка.

Странната котка изсъска.

Селис Уаан уплашено се отдръпна назад. Котките на Тъф често й бяха съскали, особено онази злобната, черно-бялата, но не по този начин. Това съскане беше много зловещо, хищническо. Някак си смразяващо. А езикът на тази котка… изглеждаше дълъг, дълъг и странен.

Котката изсъска отново.

— Ела, писи-пис — извика Селис Уаан. — Пис-пис.

Котката втренчено я наблюдаваше със студените си, немигащи очи. После рязко отметна глава и се изплю. Плюнката улучи в средата шлема на Селис Уаан. Беше от някаква тъмнозелена, лепкава материя, която за момент й попречи да вижда, но тя бързо я изтри с опакото на ръката си.

Селис Уаан реши, че вече й е дошло до гуша от котки.

— Добро котенце — каза тя. — Ела, пис-пис. Имам подарък за теб.

Котката изсъска и отметна глава. Селис Уаан изсумтя, стреля и я прати по дяволите.

Плазменото оръдие щеше да ликвидира Каж Невис — в това Джефри Лайън не се съмняваше. Все пак здравината на извънземната броня оставаше неизвестен фактор. Той вземаше за сравнение бронираните костюми, използвани от десантните войски на Федералната империя по време на Хилядагодишната война. Те с успех отклоняваха лазерния огън, издържаха на малки експлозии, оставаха невредими от звуковите изстрели, но не можеха да устоят на плазмата. Изстрел от плазмено оръдие спокойно преминаваше през солидна плоча от дуралой с дебелина до пет метра. Едно добро плазмено кълбо превръщаше всяка лична броня в шлака и разтопен метал. Невис щеше да бъде изпепелен за секунди и нямаше да има време дори да разбере какво го е ударило.

Основният проблем бяха размерите на оръдието. Макар и да бе от така наречената портативна версия, то беше тежко и неудобно за носене. Енергийният му блок имаше ниска мощност и бе необходима почти цяла минута след всеки изстрел, докато се образува ново плазмено кълбо. Джефри Лайън с тревога осъзнаваше, че ако пропусне целта си от първия изстрел, едва ли ще има време да произведе втори. Дори и на тринога, плазменото оръдие се управляваше трудно. Лайън от доста години не бе стъпвал на бойно поле, но дори и тогава се славеше с тактическите си умения и острия си ум, а не с рефлексите си. След десетилетията прекарани в Шанделорския център, нямаше голямо доверие на координацията между очите и ръцете си.

Скоро Джефри Лайън разполагаше с готов план.

За негов късмет, преносимите плазмени оръдия често бяха използвани за автоматична защита на определена позиция и имаха микрокомпютърно съзнание и автоматичен огън. Той разгъна триногата на оръдието по средата на един широк коридор, на около двадесет метра по-надолу от поредното голямо кръстовище. Програмира огъня за тесен периметър, а след това насочи прицела с максимална точност. Натисна превключвателя за автоматичен огън и с доволна усмивка се отдръпна назад. В енергийния блок започна да се образува огнено кълбо, което ставаше все по-ярко и по-ярко и скоро малката зелена лампичка, която показваше готовност за стрелба, започна да премигва. Плазменото оръдие беше заредено и компютърното му съзнание щеше да действа значително по-бързо и прецизно отколкото Лайън, ако бе решил да стреля ръчно. Насочено бе към средата на пресечката между двата коридора, но щеше да стреля срещу обекти, които надхвърляха зададените в паметта му размери. Джефри Лайън спокойно можеше да се разхожда пред него без опасност да го активира, но когато Каж Невис със своя абсурдно голям костюм навлезеше в обсега му, щеше да получи огнена изненада. Сега оставаше единствено Невис да бъде примамен в района на оръдието.

Това наистина бе гениално хрумване и проява на тактически умения, съпоставими с тези на Наполеон, Чин Ву или Стефан Кобалт Нортстар. Джефри Лайън се чувстваше неизмеримо горд с това, което беше направил.

Шумът от тежките стъпки приближаваше през цялото време, докато Джефри Лайън подготвяше оръдието за стрелба, но в последната минута бе започнал да затихва. Изглежда Каж Невис беше тръгнал по някой страничен коридор и нямаше да мине през тази пресечка. „Много добре, тогава — каза си Джефри Лайън. — Ще трябва аз да го доведа насам.“

Уверен в себе си, той отиде до самия център на периметъра, покрит от оръдието. Спря за малко, усмихна се доволно и тръгна по перпендикулярния коридор, за да привлече вниманието на своята лековерна жертва.

Големият монитор в командната зала показваше триизмерни изображения на различни сектори от „Ноев ковчег“.

Рика Даунстар реши да замени капитанския стол с по-малко удобен, но по-практичен пост зад едно от управляващите табла в горната част на залата. Тя раздразнено следеше информацията, която излизаше на екрана. Изглежда имаше повече гости, отколкото бе смятала.

Системата показваше нашествениците като яркочервени, светещи точки. Точките бяха шест. Една от тях се намираше на капитанския мостик. След като Рика бе сама тук, това очевидно беше тя. Но другите пет? Дори и Анитас да беше жив, точките, освен нейната, трябваше да са само две. Не се получаваше.

Може би „Ноев ковчег“ все пак не беше изоставен — може би имаше някой на борда. Системата твърдеше, че законните обитатели и персонала са обозначени със зелени точки, а такива липсваха на монитора.

Други нашественици? Малко вероятно.

Което означаваше само едно — че Тъф, Лайън и Уаан по някакъв начин също бяха успели да се качат на борда. В това имаше повече смисъл. Точно така, системата показваше, че нарушителите са дошли от кораб, намиращ се на ракетната площадка.

Добре. Сега всичко излизаше. Шестте червени точки бяха тя, Невис, Анитас (Как е оживял без костюм сред тези чуми? Но системата твърдеше, че показва само живите организми.), плюс Тъф, Уаан и Лайън. Един от тях все още бе в „Рог на изобилието“. А другите…

Най-лесен за откриване беше Каж Невис. Системата показваше и източниците на енергия. Те бяха означени с малки жълти светлинки. Само една от червените точки имаше жълта светлина около себе си. Това трябваше да е Невис в ънкинския боен костюм. Но имаше и друга яркожълта точка. Тя светеше най-силно и се намираше в празния коридор на шести етаж. Някакъв адски силен източник на енергия, но какъв? Преди малко до нея имаше червена точка, но сега тя се бе преместила и сякаш вървеше по стъпките на Невис.

На екрана имаше и черни точки — биооръжията на „Ноев ковчег“. Огромният централен коридор на кораба бе покрит с черни точки, но те поне бяха неподвижни. Други, които трябваше да са чудовищата от системата за биозащита, се движеха свободно. Само че бяха много повече от пет. Имаше дори голяма група животни, вероятно около тридесет екземпляра, които се движеха по екрана като голямо черно петно. От време на време някое от животните се отделяше от групата. Едно от тях се приближи до една от червените точки и след това изчезна, явно ликвидирано.

Червена точка имаше и в централната част на кораба. Рика поиска по-подробна информация и картината на този сектор се уголеми. До червената точка се намираше движеща се черна сянка и между тях имаше някакво стълкновение. Рика прочете информацията под графиката. Черната точка беше биологичен вид с номер #67-001-00342-10078 — Tyrannosaurus rex. Без съмнение беше някакво едро животно.

Рика с интерес забеляза, че две точки — червена и черна — съвсем скоро ще обградят Каж Невис. Сигурно щеше да стане интересно. Изглежда изпускаше забавата — целият ад сякаш се бе изсипал във вътрешността на кораба.

А тук, в залата, тя се намираше на сигурно, спокойно място и управляваше всичко, което ставаше. Рика Даунстар се усмихна.

Каж Невис тромаво се придвижваше надолу по коридора и продължаваше да кипи от яд, когато мощна взривна вълна го удари право в главата. Вътре в шлема му шумът беше ужасен. Силата на експлозията го накара да залитне, а след това и го събори на земята. Той падна по очи като дънер, без дори да успее да протегне ръце напред.

Бронята пое силата на взрива и Каж Невис остана невредим. Докато лежеше на земята, той бързо провери показанията на контролните уреди и се ухили злобно — костюмът нямаше повреди, нямаше дори и пукнатини. Той се извъртя и с трясък се изправи на крака.

Двадесет метра по-нататък се виждаше силуетът на мъж, облечен в златисто-зелен скафандър. В ръката му имаше насочен пистолет, а самият той изглеждаше така, сякаш току-що бе обрал военен музей.

— Отново се срещнахме, негоднико! — извика фигурата, с усилен от вътрешните високоговорители глас.

— ТАКА СТАНА, ЛАЙЪН — отговори Невис. — КОЛКО СЕ РАДВАМ ДА ТЕ ВИДЯ. ЕЛА ТУК ДА СИ СТИСНЕМ РЪЦЕТЕ. — Той изщрака с клещите си. Долната му дясна ръка все още беше опръскана с кръвта на Анитас, надяваше се Джефри Лайън да види това. Съжаляваше, че режещия му лазер е с малък обхват, но това нямаше голямо значение. Скоро щеше да хване Лайън, да му отнеме играчките и след това сам да си поиграе с него. Може би да му откъсне краката или да пробие малка дупка в костюма му и да остави чумите да свършат останалото.

Каж Невис с трясък се придвижи напред.

Джефри Лайън стоеше на предишното си място. Той вдигна пистолета с високоексплозивни стрели, прицели се внимателно и стреля. Изстрелът попадна в гърдите на Невис. Последва силна експлозия, но той вече беше готов за нея. Ушите го заболяха ужасно, но иначе дори не залитна. Някои части на бронята бяха почернели, но това беше единствената повреда.

— ГУБИШ, СТАРЧЕ! АЗ ХАРЕСВАМ ТОЗИ КОСТЮМ.

Джефри Лайън не му отговори, а продължи методично да действа. Прибра пистолета с високоексплозивни стрели в кобура и свали от рамото си лазерната пушка. Прицели се внимателно и стреля. Лазерният лъч се отклони от рамото на Невис и прогори малка черна дупка в тавана.

— Отразяващо микропокритие — измърмори Джефри Лайън.

Каж Невис с огромните си стъпки вече бе изминал три четвърти от разстоянието, което ги делеше. Най-сетне Джефри Лайън осъзна опасността, която го грозеше. Той захвърли лазерната пушка, обърна се и побягна зад ъгъла.

Каж Невис ускори крачката си и го последва.

Хевиланд Тъф беше всичко друго, но не и нетърпелив.

Той спокойно седеше, скръстил ръце върху изпъкналия си корем и главата го болеше от непрестанните удари на тиранозавъра по масата. Правеше всичко възможно да не обръща внимание на блъскането, което вече бе набраздило метала над него и му създаваше допълнителни неудобства, на смразяващия кръвта зверски рев, на честите и мелодраматични прояви на хищнически апетит, при които чудовището се навеждаше и стръвно изщракваше по посока на Тъф с безбройните си, огромни зъби. А той седеше и си мислеше за сладки роделийски боровинки, напоени с медено масло и се мъчеше да реши коя планета произвежда най-силната и вкусна бира.

Най-после планът му успя.

Озверелият гущер, отегчен и ядосан, си тръгна.

Хевиланд Тъф изчака всичко да се успокои и утихне отвън. След това се извъртя и легна по корем, за да могат игличките в крайниците му да се разсеят. Щом се почувства по-добре, пропълзя напред и предпазливо показа глава.

Мрачна зелена светлина. Ниско бучене и далечни бълбукащи звуци. Никакво движение.

Той внимателно се измъкна.

Динозавърът няколко пъти бе ударил с масивната си опашка останките на бедния Гъбарко. Гледката изпълни Хевиланд Тъф с дълбока и неизмерима болка. Оборудването на тази работна станция беше съсипано.

И все пак имаше и други работни станции, а на него му трябваше само една-единствена клетка.

Хевиланд Тъф събра малко разкъсана тъкан и тежко се запъти към следващата работна станция. Този път си постави за цел да се ослушва за шум от динозавърски стъпки зад гърба си.

Селис Уаан беше доволна от себе си. Бе постъпила доста находчиво и това котешко създание повече нямаше да я безпокои. Прозрачната лицева част на шлема й беше зацапана, но все пак тя отлично се бе справила в малкото сражение. Прибра пистолета в кобура и отново излезе в коридора.

Петното на шлема й малко я безпокоеше. То бе на нивото на очите и й пречеше да гледа. Избърса го с опакото на ръката си, но вместо да го изчисти, размаза още повече зеленикавата материя. Вода, нужна й беше вода. Много добре тогава. Тръгнала бе да търси храна, а там, където имаше храна, трябваше да има и вода.

Селис Уаан се движеше енергично, но когато стигна до една пресечка, рязко спря. Само на няколко метра от нея стоеше друга подобна на предишната котка. Проклетото животно я наблюдаваше с удивителна безочливост.

Този път тя реагира много по-решително. Ръката й се спусна към пистолета и след като преодоля проблемите с изваждането му, насочи го и дръпна спусъка. Първият изстрел мина далеч от гадното създание, но затова пък отнесе вратата на съседната стая. Експлозията беше мощна и оглушителна. Котката изсъска, приближи се до нея, изплю се и побягна. Плюнката попадна на лявото рамо на Селис Уаан. Тя се опита да стреля отново, но зацапаният шлем й пречеше да се прицели.

— О, глупости на търкалета — ядосана изкрещя тя. Ставаше все по-трудно и по-трудно да вижда. Пластмасата пред очите й се замъгляваше. В краищата си шлемът й беше чист, но когато гледаше право напред, всичко бе неясно и разкривено. Трябваше колкото се може по-бързо да го почисти.

Тръгна в посоката, в която изчезна котешкото създание. Ослуша се за някакви шумове. Долови мек, странен, скърцащ звук, сякаш съществото беше някъде наблизо. Не можеше да бъде сигурна, пластмасата на шлема й ставаше все по-мътна. Вече й се струваше, че гледа през чаша, пълна с мляко. „Това не може да продължава“ — каза си Селис Уаан. Не можеше да продължава като слепец да преследва проклетите създания. Не откриеше ли вода, единственото спасение беше да свали шлема. Това хрумване я накара да се замисли. Спомни си за страшните предупреждения на Тъф, за заразения въздух в кораба. „Е, добре, Тъф е само един смешен и абсурден човек! Може ли да докаже с нещо това, което казва? Не, разбира се.“ Нали бе изнесла неговата сива котка извън кораба и гадината изобщо не пострада. Дори Тъф я държеше в ръцете си последния път, когато бяха заедно в оръжейната. Разбира се, той бе изпял дългата си песен за инкубационния период, но сигурно го бе направил единствено, за да я сплаши. Изглежда му доставяше удоволствие да използва нейните слабости, както преди се бе подиграл с нея, като й предложи котешка храна. Нямаше съмнение, че ще му е забавно да я изплаши и да я остави да се вмирише за няколко седмици в този неудобен костюм. Мисълта, че Тъф може да има нещо общо с тези котешки изчадия, се появи в съзнанието й. Идеята я накара да кипне от яд. „Този човек е отрепка и истински варварин!“

Вече почти нищо не виждаше пред себе си. Пластмасата на шлема й бе станала матова.

Решителна и кипяща от яд, Селис Уаан разкопча костюма си, свали шлема и го захвърли с всичка сила на земята.

Пое си дълбоко дъх. Корабният въздух беше хладен и леко стипчив, но много по-добър от рециклирания, мухлясал въздух на костюма. „Прекрасно — възкликна тя. — Няма нищо опасно в този въздух.“ Огледа се наоколо с надеждата да види Тъф, за да му се изплези. Малко по-късно сведе очи надолу и изохка. На ръкавица й… на лявата ръка, която бе използвала да изтрие котешката плюнка, в златистата материя на костюма имаше голяма дупка. Дори тънката метална мрежа под нея изглеждаше… корозирала!

Тази котка! Тази проклета котка! Какво щеше да стане, ако слюнката й попаднеше на незащитена кожа? Изведнъж си спомни, че вече не носи шлема.

Малко по-надолу по коридора, от една отворена врата се показа котешкото създание. Селис Уаан изпищя, вдигна пистолета и отправи три изстрела в бърза последователност. Оказа се, че не е толкова бърза, защото котката побягна и изчезна зад ъгъла. Вече не се чувстваше спокойна, докато не ликвидираше тази напаст. Ако я оставеше да се изплъзне, можеше да изникне изневиделица, както имаше навика да го прави противният черно-бял звяр на Тъф. Селис Уаан отвори пистолета си и го зареди с нов пакет експлозивни стрели, а после предпазливо се впусна в преследване.

Сърцето на Джефри Лайън биеше така, както не бе било от години. Краката вече го боляха, а дишането му бе учестено и на пресекулки. Във вените му бясно нахлуваше адреналин. Той се напрягаше, опитвайки се да тича все по-бързо и по-бързо.

Подът под краката му леко потреперваше всеки път, когато Каж Невис стъпваше с огромните си, бронирани стъпала. На два пъти Джефри Лайън загуби равновесие и едва не падна, но опасността само придаваше повече тръпка в тяхната схватка. Той бягаше както го бе правил през младостта си и дори великанските крачки на Невис не бяха достатъчни, за да бъде достигнат, макар и да чувстваше, че разстоянието между тях намалява. Извади от патрондаша си светлинна граната и продължи да бяга. Когато чу, че проклетите клещи на Невис изщракват само на метър от главата му, включи взривателя, хвърли гранатата зад себе си, побягна още по-бързо и после рязко сви зад ъгъла на коридора. Не беше направил и няколко крачки, когато в коридора, който току-що бе напуснал, избухна беззвучна ослепително синьо-бяла светкавица. Дори отразената от околните стени светлина временно заслепи Джефри Лайън. Той се обърна към пресечката на двата коридора. Ако светлината от гранатата бе попаднала директно в очите на Невис, трябваше да е изгорила ретината му, а последвалата радиация да го убие за секунди. Засега видя само неподвижен, тъмен силует на около двайсет метра по-далеч от пресечката. Лайън измина това разстояние на бегом, за да разгледа резултата от светлинната граната.

Каж Невис бавно започна да се движи. Шлемът му беше станал черен, но след малко червената светлина отвътре заблестя все по-ярко и по-ярко.

— ДЯВОЛИТЕ ДА ТЕ ВЗЕМАТ, ТЕБ И ТВОИТЕ ГЛУПАВИ ИГРАЧКИ! — избоботи Невис.

„Е, няма значение“ — помисли си Джефри Лайън. Плазменото оръдие щеше да свърши останалата работа, вече бяха само на десетина метра от обсега му.

— Предаваш ли се, Невис? — попита саркастично той и нарочно се върна още малко назад. — Или старият войник бяга прекалено бързо за теб?

Каж Невис не се помръдваше. Джефри Лайън също спря озадачен. Нима радиацията беше проникнала до него, въпреки дебелата броня на костюма? Не, не беше възможно. „Нима ще се откаже да ме преследва, след като сме на няколко крачки от обсега на плазмената изненада?“

Каж Невис се засмя. Той гледаше някъде високо над Джефри Лайън.

Лайън също вдигна глава в тази посока. Направи го точно в момента, когато нещо се откъсна от тавана и със силно пляскане се насочи към него. Нещото беше катраненочерно и летеше с широки, подобни на прилеп крила. За момент зърна цепнатите му жълти очи с тънки червени зеници. После тъмнината го обви като пелерина, а кожа и мокра плът го обгърнаха, за да приглушат отчаяния му и ужасяващ писък.

„Всичко е толкова интересно“ — помисли си Рика Даунстар. След като разучи системата и правилния ред за подаване на командите, можеше да прави страшно много неща. Например, ако желае да определи приблизителните размери, тегло и телесно състояние на всяка една от тези малки светещи точки. Компютърът, ако бъдеше помолен учтиво, изработваше забележителни триизмерни проекции. Рика, разбира се, го помоли учтиво.

Сега вече всичко си идваше на мястото.

Анитас все пак беше мъртъв. Шестият нашественик, който все още бе в „Рог на изобилието“, се оказа една от котките на Тъф. Каж Невис, облечен в своя суперкостюм допреди малко преследваше Джефри Лайън. Допреди малко, защото Лайън вече бе в прегръдката на качулатия дракула. Червената точка на Селис Уаан спря да се движи, но все още не бе угаснала от екрана. Тъмната маса от около трийсет биооръжия бързо се приближаваше към нея. Хевиланд Тъф беше самотен в централната част на кораба, слагаше нещо в една от цистерните за клониране и се опитваше да накара системата да активира хронодъгата. Рика великодушно остави командата да бъде изпълнена. Всички черни точки, биооръжията на „Ноев ковчег“, продължаваха да се движат по коридорите.

Рика Даунстар реши да остави всичко на естествения ход на събитията, преди да слезе долу и да се намеси. Между другото, докато чакаше, измъкна и започна да разглежда програмата за почистване на чумите от корабната атмосфера. Първо трябваше да затвори всички аварийни шлюзове. След това да изолира и запечата всеки един от секторите. Едва тогава процесът можеше да започне. Изпомпване на въздуха, филтрация, ирадиация… Дълъг списък с мерки за сигурност, а после връщане на старата атмосфера, наситена с подходящите антигени. Сложна и отнемаща време, но ефективна процедура.

Рика Даунстар не бързаше заникъде.

Краката й изведнъж изнемощяха и се огънаха. Селис Уаан лежеше по средата на коридора, точно там, където бе паднала, а гърлото й се бе свило от ужас. Всичко стана толкова неочаквано. Тя тичаше по коридора, преследвайки подобното на котка създание. След това изведнъж й се зави свят и се почувства невероятно слаба и немощна. Реши да си почине и приклекна, за да си поеме дъх. Вместо по-добре й стана по-зле и когато опита да се изправи, краката й не се помръднаха, сякаш бяха завързани. Залитна и падна по очи на пода.

Краката й отказваха да се движат. Вече дори не ги чувстваше. На практика не чувстваше нищо по-надолу от кръста си, а парализата бавно пълзеше нагоре по тялото й. Все още можеше да си мърда ръцете, но те бяха като налети с олово и всяко движение й причиняваше болка.

Бузата й бе долепена до хладната, метална повърхност на пода. Опита да вдигне главата си, но не успя. Цялото й тяло се разтърси от остра, непоносима болка.

На два метра пред нея от ъгъла се подаде главата на едно от котешките създания. То стоеше и я наблюдаваше с огромните си страшни очи. Устата му се отвори, за да изсъска.

Селис Уаан се опита да сдържи ужасения си писък. Пистолетът все още беше в ръката й. Бавно и тромаво го вдигна пред лицето си. Всяко движение бе истинска агония. Насочи оръжието, доколкото това беше възможно, хвърли бегъл поглед през мерника и стреля.

Изстрелът й все пак попадна в целта и тя бе обсипана с парчета от мъртвото същество. Едно от тях, отвратително и мокро от слуз, падна на бузата й. За момент от хладината й стана по-добре. Поне успя да убие създанието, което я измъчваше. Поне от него не беше застрашена. Все пак оставаше болна, парализирана и безпомощна. Може би трябваше да си почива. Да спи, да, малко сън и щеше да се почувства по-добре.

Още едно подобно на котка същество се зададе от другия край на коридора.

Селис Уаан изпъшка отчаяно, опита се да помръдне, но не успя. Ръцете й бяха тромави и отказваха да й се подчинят. Още една котка се появи след първата. Селис избута пистолета до бузата си и отново се опита да го вдигне. Вниманието й се отклони от появяването на трета котка. Все пак натисна спусъка, но стрелата отиде встрани и експлодира далече от животните. Една от котките отметна глава и се изплю. Слюнката я улучи между очите.

Агонията й беше невероятна. Ако можеше да се движи, сигурно щеше да забие нокти и да извади очите си от орбитите им, да се търкаля по земята и да къса кожата си. Но не можеше да се движи. Селис Уаан изпищя.

Зрението й се замъгли, първо виждаше само размазани цветове и форми, а след това настъпи тъмнина. Тя чу… стъпки. Леки, малки и безшумни стъпки. Котешки стъпки.

„Колко ли са тези зверове?“

Усети тежест на гърба си. След това още една и още една. Доколкото усещаше, нещо се приближи до крака й и започна да се катери по него. Чу се отново плюещ звук и трябваше пак да изживее предишната агония, но този път на бузата си.

Те бяха навсякъде, по главата й, по тялото й, пълзяха по нея. Можеше да почувства твърдата им козина да драска ръката й. Нещо остро се заби във врата й. Изпищя. Хапането продължи. Малки, но много остри зъби разкъсваха шията й. Друго същество загриза пръстите й. Болката сякаш й вдъхна сила. Селис разблъска котките и успя да измъкне ръката си. Когато се раздвижи, последва истинска какафония от възмутено, злобно съскане. Усети как хапят лицето, гърлото, очите й. Едното от съществата упорито се опитваше да се пъхне в костюма й.

Ръката й тромаво се надигна и отново отблъсна котките. Те се върнаха и продължиха да я хапят. Пръстите й се спуснаха надолу към колана й и скоро напипаха това, което търсеха. Тя взе облия предмет и го стисна силно в дланта си.

„Къде е копчето, което го активира? — пръстите й опипваха. — Ето го.“ Селис Уаан завъртя основата и натисна бутона, точно както й беше казал Джефри Лайън.

„Пет, четири — започна да брои наум отзад-напред, — три, две, едно.“

В последния миг слепите очи на Селис Уаан видяха светлина.

Каж Невис добре се посмя, докато наблюдаваше шоуто. Той не знаеше какво, по дяволите, беше това проклето нещо, но то се оказа повече от достатъчно за Джефри Лайън. Крилата на същество обгърнаха главата и раменете му и той пет минути се търкаля по пода. Приличаше на човек, който се бори срещу огромен жив чадър. А това беше ужасно комично.

Не след дълго тялото на Лайън застина, само краката му леко потреперваха. Коридорът се изпълни със смучещ звук.

Невис беше развеселен и доволен, но реши, че прекалено дълго е стоял бездеен. Нещото беше заето с храненето си. Невис опита да се приближи колкото се може по-тихо до него, а това с тежките метални стъпала бе доста сложна работа. Дойде съвсем близо и го сграбчи. Когато го изтегли от това, което беше останало от Джефри Лайън, се чу силен, пукащ звук.

— По дяволите! — възкликна Каж Невис. — Свършило е дяволски добра работа!

Лицевата част от костюма на Джефри Лайън беше издънена. Съществото имаше остър кокалест клюн, от който излизаше смукателен орган. То вече бе успяло да изсмуче половината лице на Лайън. Гадно. Тъканите бяха втечнени, а отдолу се белееха черепните кости.

Чудовището диво се мяташе и пляскаше с крила. То издаваше пронизителни звуци, нещо средно между грачене и пищене. Невис го държеше с изпъната ръка и го разучаваше. Съществото изпробва два, три пъти клюна си върху бронята на костюма му, но нищо не се получи. Невис хареса очите му — зли, жестоки и наистина ужасяващи. „Това нещо може да е много полезно“ — помисли си той. Представи си какво би станало, ако някоя нощ пуснеше няколкостотин от тези зверове в Шанделор Сити. О, там те наистина нямаха да имат цена. Щяха да му осигурят всичко, каквото пожелаеше — пари, жени, власт и дори цялата планета, ако я поискаше. Изглежда щеше да е много забавно да притежава този кораб.

„Между другото — помисли си той, — това създание може само да ми създаде проблеми.“

Каж Невис разпъна с две ръце крилата на чудовището, а после без усилие ги пречупи. След това поклати глава, засмя се отново и тръгна натам, откъдето беше дошъл.

Хевиланд Тъф провери още един път показанията на уредите и леко намали притока на течност. Доволен, той скръсти ръце над корема си и се върна на мястото си до цистерната. Вътре бълбукаше, въртеше се и се пенеше матова, червено-черна течност. Тъф почувства, че когато я наблюдава, му се завива свят, но знаеше, че това е страничен ефект от хронодъгата. В този малък контейнер, толкова малък, че можеше да го обгърне с дългите си ръце, бушуваха огромни примитивни енергии, а времето беше забързано по негова команда. Това го изпълваше с чувство на благоговение и страхопочитание.

Хранителната баня прогресивно се избистряше и течността вече ставаше прозрачна. Вътре Тъф различи тъмна форма, която с всяка секунда очевидно нарастваше. Пред очите му се извършваше процесът на онтогенезата. Вече се виждаха четири лапи. И опашка. „Това определено е опашка“ — реши Тъф.

Той се върна обратно при уредите. Не искаше неговото творение да бъде уязвимо към заразите, които бяха убили Гъбарко. Спомни си как тиранозавърът беше получил някаква ваксина, малко преди неговото неочаквано и твърде непрактично освобождаване от цистерната. Без съмнение имаше начин да бъдат добавени подходящите антигени и профилактични средства, още преди завършване на процеса на раждането. Хевиланд Тъф бе твърдо решен да го открие.

„Ноев ковчег“ вече беше почти чист. Рика Даунстар изолира с прегради три четвърти от кораба и програмата за обеззаразяване вървеше в пълен ход с нейната неумолима, автоматична логичност. Площадката за кацане, машинното отделение, контролната кула, капитанският мостик и още девет сектора вече бяха чисти и на екрана бяха оцветени в светлосиньо. Само най-дългата централна част на кораба, по-широките коридори и лабораториите, които бяха близо до командната зала, все още бяха обагрени в ръждивочервен оттенък — цвят, определен за атмосфера, наситена с болести и смърт в хиляди възможни форми.

Рика искаше те да останат заразени. Там работеше друга програма с подобна безмилостна логика. А като краен резултат — нещо, в което тя не се съмняваше, — щеше да остане съвсем сама, да управлява този огромен кораб и да използва знанията, мощта и богатствата му.

Сега, когато въздухът около нея беше чист, Рика с удоволствие свали шлема си. Поръча си и порция храна — две дебели парчета протеин от някакво същество, наречено месозвяр, което „Ноев ковчег“ бе държал цяло хилядолетие в хранително стазисно поле. Прокарваше хапките си с изстудена сладка вода, която й напомняше за милидианския мед. Докато се наслаждаваше на вкусната закуска, продължи да наблюдава информацията, която излизаше на екраните.

Долу нещата значително се бяха опростили. Джефри Лайън беше мъртъв. Жалко, защото той бе безобиден, но от друга страна — ужасно наивен. Селис Уаан също бе напуснала играта и учудващо как беше прибрала със себе си и адските котенца. Каж Невис бе пречукал качулатия дракула.

Бяха останали само Невис, Тъф… и тя.

Рика Даунстар се ухили.

Тъф нямаше да й създаде проблеми. Той бе зает с правенето на котка. Щеше да се погрижи за него по-късно, по един или друг начин. Единствената преграда, която стоеше между нея и трофея, беше Каж Невис и ънкинският боен костюм. Каж сигурно се чувстваше определено самоуверен. Нека. Това бе добре дошло за нея.

Рика Даунстар приключи с яденето и си облиза пръстите. Време беше за нейните уроци по зоология. Тя поиска данни за трите биологични оръжия, които все още се скитаха из кораба. Ако никое от тях не й вършеше работа, какво пък, имаше още тридесет и девет в стазисно поле, готови за освобождаване. Рика свободно можеше да избира кой да бъде палача на Каж Невис. Когато свърши с четенето на данните, на лицето й се появи широка усмивка.

Съмненията й бяха отпаднали. Оставаше само да провери колко гъвкаво бе съзнанието на Каж Невис. „Едва ли е достатъчно гъвкаво“ — подозираше Рика.

Проклетите коридори продължаваха и изглежда не водеха доникъде, освен до други, по-големи коридори. Уредите в шлема му показваха, че вече черпи кислород от третата бутилка. Каж Невис разбираше, че трябва по-бързо да открие другите и да се отърве от тях, за да може спокойно да седне и да открие как функционира и се управлява този проклет кораб.

Той крачеше надолу по един изключително дълъг коридор, когато някаква пластмасова лента, монтирана в пода, започна да свети. Невис спря и се намръщи.

Следата взе да премигва, сякаш го подканяше да я следва. Тя вървеше право напред, а на следващата пресечка завиваше надясно. Невис направи една крачка. Частта от линията, останала зад него, веднага угасна. Той разбра, че това е някакъв вид указател. Анитас, малко преди да му подстриже косата, беше измърморил нещо, че води някъде всички останали. Значи това бе начинът, по който го правеше. „Може ли кибертехнологът още да е жив или духът му да общува с компютъра на «Ноев ковчег»?“ Невис се съмняваше в това. Анитас му изглеждаше напълно мъртъв, а той имаше голям опит в умъртвяването. „Кой може да е тогава? Даунстар, разбира се! Тя трябва да е. Киборгът каза, че я е завел в контролната зала. Накъде в такъв случай ме води?“

Каж Невис спря и се замисли. В този костюм се чувстваше в пълна безопасност, но защо трябваше да поема рискове. Между другото Рика Даунстар беше подла, малка кучка. Тя спокойно можеше да го води тук и там, докато кислородът му съвсем свършеше. Невис колебливо се обърна и тръгна в посока обратна на тази, указана от блестящата, сребриста линия.

На следващата пресечка се включи зелена линия, насочвайки го наляво. Невис зави надясно. Коридорът завърши с двойка асансьори, които се движеха спираловидно. Този, който се движеше нагоре, отвори врати, но той се качи на другия и слезе три етажа надолу. Тук коридорът беше тъмен и водеше в двете посоки. Преди Невис да реши накъде да тръгне, се чу остър, метален шум. От стената излезе подвижна преграда и затвори пътя надясно. „Мръсна кучка, все още ме наблюдава!“ — изруга наум Каж Невис. Той погледна наляво. Там беше още по-тъмно и навсякъде бяха разпилени части и отломки от стари машини. Не му се понрави това, което виждаше. Ако Рика Даунстар си мислеше, че ще го вкара в някакъв капан като затвори една, две врати, явно грешеше.

Невис се обърна към подвижната стена, която преграждаше пътя му надясно. Вдигна крак и я ритна. Шумът беше ужасен. Той ритна отново и отново, а след това започна да удря и с бронираните си юмруци. Влагаше цялата огромна екзоскелетна сила на ънкинския боен костюм.

Невис се ухили и прекрачи останките от стената, която доскоро преграждаше пътя му. Коридорът нататък ставаше мрачен и тесен. Той продължи напред към мястото, до което Рика Даунстар се опитваше да му попречи да отиде. Подът вече бе чист метал, а стените толкова тесни, че раменете му опираха в тях. Това явно беше изход, който водеше към някое определено важно място. Да, определено важно място. Защо иначе Даунстар щеше да се опитва да го спре?

Стъпалата му, подобни на чинии, кънтяха по металния под. Той вървеше. Ставаше все по-тъмно, но Невис бе изпълнен с решимост. Коридорът се стесни още повече и остро зави надясно. Трябваше с усилия да се промуши през отвора, с прибрани ръце и полусвити крака. Малко по-нататък се появи ивица светлина. Невис продължи напред. Изведнъж той спря рязко. Какво беше това?

Пред него имаше нещо подобно на черна топка, която се носеше свободно във въздуха. Каж Невис предпазливо се приближи.

Беше по-скоро топчица, малка и закръглена, не по-голяма от човешки юмрук. Невис се приближи на около метър и започна да я изучава. Още едно създание — грозно, колкото онова, което закуси с Джефри Лайън, но дори по-странно. Цветът му бе кафеникав, а формата — неправилна. Изглеждаше така, сякаш беше издялано от скала. Дори самото то приличаше на парче скала, но Невис знаеше, че е живо същество, защото имаше уста — мокра, черна дупка в каменистата кожа. Устата беше влажна, вътре се движеше някаква слузеста, зелена течност. Виждаше се и нещо подобно на зъби, но те изглеждаха като от метал. Невис забеляза, че са разположени в три реда и са покрити с гуменоподобна, пулсираща зелена плът.

Странното същество стоеше напълно неподвижно. В първия момент Невис си помисли, че то се рее из въздуха. Но когато дойде по-близо, разбра, че е сгрешил. Животното висеше в центъра на изключително фина паяжина, чиито нишки бяха толкова тънки, че изглеждаха невидими. Невис можеше да различи по-дебелите части от тях, които бяха в средата, но другите изтъняваха в края и колкото и да гледаше, не можеше да види къде паяжината е закачена в тавана и пода.

„Добре, паяк. Много странен паяк.“ Кожата му, която изглеждаше като от камък, го караше да мисли, че това е същество от живот, базиран на силициева основа. Чувал бе за такива планети, тук и там. Но те бяха изключителна рядкост, дяволски проклета рядкост. „Така, някакъв силициев паяк. Голяма работа!“

Каж Невис пристъпи още по-близо. „По дяволите!“ — мислеше си той. Паяжината или това, което приличаше на паяжина… проклетото нещо не висеше на паяжина, а беше част от нея. Тези фини, прозрачни, блестящи нишки излизаха от тялото му. Не можеше да различи дори как са свързани с него. И бяха много повече, отколкото бе смятал — стотици, дори хиляди нишки. Повечето от тях толкова тънки, че дори да се доближеше до тях, не можеше да ги види. Трябваше да извие главата си под определен ъгъл и тогава те заблестяваха в блед сребрист цвят.

Невис направи крачка назад, чувствайки се неловко, въпреки бронята на ънкинския боен костюм. Зад силициевия паяк струеше силна светлина и сигурно там беше изходът. Там имаше нещо важно. Затова и Рика Даунстар се опитваше да му попречи да стигне дотам.

„Това е“ — ухили се доволно той. Там сигурно беше проклетата контролна зала. Рика сигурно вече трепереше вътре от страх и беше сложила този паяк като последен свой страж. Наистина той беше гадно създание, от което го побиваха тръпки, но какво пък толкова можеше да му направи?

Блестящите, оцапани с кръв, назъбени остриета се затвориха около най-близката видима нишка с неочаквана лекота. Блестящи, оцапани с кръв, назъбени парчета ънкински метал изтракаха на пода.

Цялата паяжина започна да вибрира.

Каж Невис погледна с ужас към долната си дясна ръка. Половината от клещите му бяха отрязани. Гърлото му се сви от злоба и яд. Той направи крачка назад, после още една и още една, увеличавайки разстоянието между себе си и „нещото“.

Хилядите тънки нишки, по-тънки от конец, се превърнаха в хиляди крака. Те оставяха хиляди дупчици в стените и набраздяваха металния под там, откъдето минаваха.

Невис побягна. Той все още беше пред „нещото“, но скоро стигна до тесния коридор. Докато се опитваше да свие масивните си ръце и да се промуши, вървящата паяжина го хвана. Черната топка подскачаше, увиснала на хиляди крака, устата й пулсираше и разкриваше металните зъби. От гърлото на Невис излязоха ужасяващи звуци. Хиляди мономолекулярни силициеви ръце започнаха да го обгръщат.

Невис направи последен опит да стигне до черната топка. Да смачка главата на паяка, да я направи на пихтия, но ръцете бяха навсякъде. Те се движеха апатично, но упорито го обгръщаха. Невис се опита да ги отблъсне и те преминаха през метала, плътта и костите му. Кръвта бликна от отрязаната му китка. Невис изпищя, кратко. После вървящата паяжина стегна прегръдката си.

В пластмасата на празната цистерна се появи тънка пукнатина. Котенцето не трепна. Цепнатината се разшири. Хевиланд Тъф бръкна вътре, хвана котенцето и го вдигна към лицето си. Беше дребно и слабовато — може би бе предизвикал раждането му преждевременно. Трябваше да е по-внимателен при следващия си опит. Този път, несигурен в действията си и безпокоен от недоброжелателен, скитащ тиранозавър, беше прекъснал работата си и в резултат бе действал с определена, напълно неподходяща прибързаност.

Въпреки всичко, Тъф определяше опита като успешен. Котенцето измяука. Убеден беше, че е необходимо да го храни с мляко от капкомер, но не се и съмняваше, че е напълно подходящ за тази задача. Очите на котето бяха полуотворени, а дългата му козина — все още мокра от флуидите, от които току-що беше излязло. „Нима и Гъбарко някога е бил толкова малък?“

— Не мога да те нарека Гъбарко — каза сериозно Тъф на своя нов приятел. — Генетично ти си той, но Гъбарко си е Гъбарко, а ти си си ти, така че не искам да те обърквам. Ще те нарека Хаос, напълно подходящо име за приятел на Бъркотия.

Котенцето се размърда в шепите му и затвори едното си око, сякаш беше разбрало, но Тъф знаеше — всички котки имат парапсихологични умения.

Той се огледа наоколо. Нямаше какво повече да прави тук. Може би беше време да открие своите коварни и недостойни спътници и да се опита да стигне до някакво взаимно, благотворно, компромисно решение. Тъф прегърна Хаос и тръгна да ги търси.

Рика Даунстар забеляза, че червената лампичка на Каж Невис угасна, но писъците му още ехтяха по дългите коридори. Сега всичко опираше до тях двамата с Тъф, което пък на практика означаваше, че е господарка на „Ноев ковчег“.

„Какво, по дяволите, ще правя с него?“ — питаше се тя. Трудно й беше да реши. Да го продаде на търг на някои голям консорциум? Съмнително. Не можеше да даде такава мощ в ничии ръце. Все пак, властта опорочаваше и корумпираше. Може би трябваше да го запази и сама да го управлява? Тя вече бе достатъчно корумпирана, нищо нямаше да й стане. Но щеше да се чувства ужасно самотна на тази огромна морга. Да си наеме екипаж, да качи на борда приятели, любовници, лакеи? Не, не можеше да се довери на никого. Рика се намръщи. Е, добре, оказваше се, че проблемът е сложен, но тя имаше много, много време, за да го разреши. Щеше да мисли за това по-късно.

Точно сега я очакваше друг, по-неотложен проблем. Тъф току-що беше напуснал централната клонингова зала и се мотаеше по коридорите. Какво щеше да прави с него?

Рика се наведе над екрана. Вървящата паяжина беше в топлата си и уютна бърлога и вероятно още се хранеше. Четиритонният овен-валяк бе в главния коридор на шестия етаж. Той се търкаляше напред-назад като огромно гюле, блъскаше се бясно в стените, търсеше да премаже нещо органично, за да се нахрани. Тиранозавърът беше в дясното крило. „С какво се занимава?“ Рика поиска повече информация и се усмихна. Ако можеше да се вярва на компютъра, влечугото се хранеше. Но с какво? Изведнъж й просветна. Сигурно хапваше останките от Джефри Лайън и качулатия дракула, те се намираха приблизително на същото място.

Биооръжията бяха близо до Тъф, но за съжаление той рязко се отклони в противоположна посока. Може би тя трябваше да му уреди среща?

Знаеше, че Тъф не може да бъде подценяван. Веднъж вече се бе спасил от тиранозавъра, сигурно щеше да го направи и още веднъж. Дори и да го изпратеше на шестия етаж при овена-валяк, възникваше същият проблем. Тъф имаше някаква природна, генетична хитрина и лукавство. Никога нямаше да успее да води стария Тъфи за носа, както бе направила с Невис. Той беше прекалено хитър и съобразителен. Спомни си всички игри, които бяха изиграли заедно на борда на „Рог на изобилието“. В тях Тъф неизменно беше победител.

Да освободи още няколко биооръжия? Това можеше да направи без проблем. Рика Даунстар се поколеба. „Е, какво пък толкова, по дяволите — помисли си тя. — Има и по-лесен начин.“ Време беше сама да си свърши работата.

Върху облегалката на капитанския стол беше закачена диадема от разноцветен метал. Рика я бе открила преди това в един от складовете до командната зала. Сега я взе, прекара я през скенера, за да провери електрическата й верига, а после я сложи на косата си. Надяна шлема, закопча костюма и извади игломета от кобура си. Още един път трябваше да слезе долу и да свърши най-трудната работа.

Скитайки се из коридорите на „Ноев ковчег“, Хевиланд Тъф откри някакви превозни средства — малки, открити автомобили с три колела и големи каучукови гуми. От доста време вървеше, преди това бе стоял прав и се бе свивал под масата, за да се скрие от тиранозавъра. Най-после с удоволствие можеше да седне. Той подкара с малка, постоянна и напълно подходяща скорост. Облегна се на удобната седалка и се загледа напред. Хаос се возеше сгушен в прегръдката му.

Тъф пропътува няколко километра по широкия коридор. Той беше внимателен и съзнателен шофьор. На всяко кръстовище спираше, оглеждаше се наляво, след това надясно и избираше посоката си преди да продължи. Два пъти направи завои, подтикван от здравата логика или от чиста прищявка, но все пак гледаше да се придържа към по-широките коридори. Само веднъж спря, за да разгледа две врати, които му се сториха по-интересни. Не видя нищо, не срещна никого. От време на време Хаос се размърдваше в ръцете му.

Тогава в далечината напред забеляза Рика Даунстар. Хевиланд Тъф спря автомобила си на една голяма пресечка. Огледа се надясно и учудено премигна няколко пъти. След това погледна наляво. После се обърна напред, скръсти ръце над корема си и я загледа как идва. Рика Даунстар се приближаваше бавно към него и спря на около пет метра.

— Излязъл си да покараш, а, Тъф? — попита тя. В дясната си ръка държеше обичайния за нея игломет, а в лявата — намотано кълбо от каишки, някои от които се влачеха по пода.

— Наистина — каза Хевиланд Тъф. — Известно време бях доста зает. Къде са другите?

— Умрели. Загинали. Хвърлили топа. Покойници. Елиминирани от играта. Останахме ти и аз, Тъф.

— Позната ситуация — монотонно изрече Тъф.

— Това е последната игра, Тъф. Преиграване няма да има. И този път печеля аз.

Тъф галеше Хаос и не отговори.

— Тъф — продължи любезно Рика, — ти си напълно невинен. Нямам нищо против теб. Можеш да се качиш на кораба си и да си вървиш.

— Ако имате предвид „Рог на изобилието от отлични стоки на ниски цени“, ще съм принуден да ви напомня, че той получи тежки поражения и все още не е бил поправен.

— Вземи тогава някой друг кораб — предложи Рика.

— Не мисля така — отговори Тъф. — Моите претенции към „Ноев ковчег“ несъмнено възникнаха по-късно от тези на Селис Уаан, Джефри Лайън, Каж Невис и Анитас. Но както сама казахте, те вече са покойници и в такъв случай моите права с нищо не са по-лоши от вашите.

— Не съвсем — поклати глава Рика Даунстар и вдигна оръжието си. — С него претенциите ми са по-големи.

Хевиланд Тъф погледна към котето в ръцете си.

— Нека това бъде първия ти урок, колко е труден животът във вселената. Какво значение има честността, когато едната страна държи оръжие, а другата — не. Бруталност и жестокост управляват навсякъде, а интелигентността и добрите намерения са потъпквани с презрение. — Той се обърна към Рика Даунстар. — Госпожо, не мога да не призная вашето преимущество. И все пак трябва да протестирам. Покойните членове на нашата група ми признаха пълен дял, още преди да се качим на борда на „Ноев ковчег“. По мое мнение, вие съответно не бяхте включена. Вследствие на което аз притежавам и известни законни правомощия и предимства. — Той вдигна единия си пръст. — Още повече, повдигайки въпроса за собствеността на този кораб, смятам, че с нея трябва да бъде удостоен човек, който има възможностите да се възползва от това. „Ноев ковчег“ трябва да бъде командван от личност, вече демонстрирала талант, интелект и воля, за да бъдат използвани максимално и рационално безбройните му възможности. Предявявам мнение, че аз съм тази личност.

Рика Даунстар се ухили.

— О, така ли?!

— Наистина — каза Хевиланд Тъф. Той събра дланите си и повдигна Хаос, така че Рика да може да го види. — Вижте моето доказателство. Изследвах този кораб и изучих изгубените тайни на изчезналата Земна империя. Преживяването беше изключително завладяващо и това е причината да горя от желание да го повторя. На практика, реших да се откажа от невежеството и тъпотата на търговията, в името на достойната и благородна професия на екологичния инженер. Бих се надявал, че няма да се опитате да застанете на пътя ми. Бъдете уверена, че ще ви осигуря подходящ транспорт до Шанделор и лично ще бъда отговорен да получите цялата сума, която ви е била обещана преди пътуването от Джефри Лайън и останалите.

Рика Даунстар поклати изумено глава.

— Ти си безценен, Тъфи. — Тя пристъпи напред, като въртеше игломета на пръста си. — Значи си мислиш, че трябва да получиш този кораб, защото можеш да го използваш, а аз — не?

— Напълно сте схванали същността на въпроса — одобрително кимна Тъф.

Рика отново се засмя.

— Ето, вземи, това не ми трябва. — Тя му подхвърли игломета си.

Тъф се протегна и го хвана във въздуха.

— Изглежда, че моите претенции неочаквано и решително биват подсилени. Сега мога да ви заплаша, че ще ви застрелям.

— Но няма да го направиш — заяви Рика. — Правилата, Тъф. Ти винаги играеш по правилата. Аз съм детето, което обича да ги нарушава. — Тя преметна каишките, които държеше през рамото си. — Впрочем, знаеш ли с какво се занимавах, докато ти си правеше котенце?

— Очевидно не знам — каза Хевиланд Тъф.

— Очевидно — повтори саркастично Рика. — Бях горе в контролната зала, Тъф. Играех си с компютрите, изучавах всичко, което ми беше необходимо да знам за ЕИВ и за „Ноев ковчег“.

Тъф премигна.

— Наистина.

— Горе има огромен, първокласен екран. Мисли си за него като за голяма игрална дъска. Аз следях всеки ход на нея. Червените точки бяхте ти, останалите и аз също. А черните точки… Системата твърдеше, че те са биооръжията. Аз предпочитам думата „чудовища“. По-кратка и неофициална.

— Натоварена със силно допълнително значение — добави Тъф.

— Да, разбира се. Но да не се отклоняваме. Ние пробихме външната защита, справихме се и със заразения въздух. Но Анитас умря и реши да си отмъсти. Той пусна няколко чудовища на свобода. Качих се в контролната зала и наблюдавах как черните точки преследват червените. Но нещо липсваше. Знаеш ли какво?

— Подозирам, че това беше риторичен въпрос — отвърна Тъф.

— Наистина — подигравателно се засмя Рика. — Зелените липсваха, Тъф. Системата е програмирана да показва нашествениците в червено, собствените си биооръжия в черно, а екипажа в зелено. Разбира се, нямаше никакви зелени точки. Това ме накара да се замисля, Тъф. Чудовищната вътрешна защита очевидно беше последната отбранителна линия. Но дали бе предназначена да се използва само, когато корабът е напуснат?

Тъф скръсти ръце.

— Не мисля така. Щом съществува подобен екран, би трябвало да има и кой да го наблюдава. Още повече, ако системата симулативно показва нарушители, защитници и чудовища в различни цветове, възможността трите групи да бъдат едновременно активни на борда е прекалено вероятна.

— Да — каза Рика Даунстар. — А сега — ключовият въпрос.

Тъф забеляза някакво раздвижване зад нея и неспокойно се огледа.

— Извинете…

Рика му махна с ръка да не я прекъсва.

— Ако при нужда да бъдат отблъснати неприятели, тези ужасни зверове са били пускани на свобода, как екипажът на „Ноев ковчег“ се е предпазвал да не бъде изяден?

— Намирам се в неловко, но интересно затруднение — призна Тъф. — С голямо желание очаквам да науча отговора на тази загадка. Но се страхувам, че ще трябва да се откажа от това удоволствие. — Той прочисти гърлото си. — Далеч съм от мисълта да прекъсвам подобна завладяваща и увлекателна беседа. Все пак, чувствам се задължен да посоча, между другото… — Подът се разтърси под краката им.

— Да? — ухили се Рика.

— Чувствам се задължен да посоча — повтори Тъф, — че определено голям, хищен динозавър току-що се появи по коридора зад вас. В сегашния момент се опитва незабелязано да се промъкне насам, но опитите му не са особено успешни.

Тиранозавърът изрева.

Рика Даунстар не изглеждаше разтревожена.

— Сериозно ли?! — засмя се тя. — Нима очакваш да се хвана на тази стара шега, „обърни се, има динозавър зад теб“? Разчитах на много повече от теб, Тъф.

— Протестирам! Аз съм напълно искрен. — Тъф включи двигателя на автомобила си. — Наблюдавайте скоростта, с която активирах превозното си средство, за да успея да избягна идващото насам чудовище. Как можете да се съмнявате в мен, Рика Даунстар? Със сигурност чувате гръмотевичното приближаване на динозавъра и неговия мощен рев.

— За какъв рев става дума? — попита учудено Рика. — Не, сериозно, Тъф, аз ти говорех нещо. Отговорът. Забравихме напълно за нашата загадка.

— Наистина — каза Тъф.

Динозавърът се приближаваше към тях с опасна скорост. Беше в лошо и глупаво настроение, а ревът му пречеше да се чуват думите на Рика Даунстар.

— Хората от Инженерните екологични войски не са се занимавали единствено с клониране, Тъф. Да, те са можели да създадат в техните цистерни живи форми от сигурно хиляди светове, но това не е единственото, което са умеели. Човъркали са и в тяхната ДНК, променяли са тези живи форми, за да станат подходящи за нуждите им.

— Разбира се — съгласи се Хевиланд Тъф. — Извини ме, но сега се страхувам и трябва да избягам от динозавъра.

Тиранозавърът беше само на десетина метра зад Рика. Огромната му опашка се извъртя, удари стената и автомобилът на Тъф се разтърси. Лигите му капеха, а масивните му крака с големи, остри нокти с неприлично нетърпение разсичаха въздуха.

— Това ще е грубо и неетично — каза Рика. — Виждаш ли, Тъф, ето го отговорът. Тези биооръжия, тези чудовища са държани в стазисно поле в продължение на хиляда години, дори и повече. Но те не са обикновени чудовища. Те са създадени със специална задача — да предпазват кораба от нашественици и те генетично са били манипулирани да вършат само това.

Тиранозавърът направи още една, две крачки и сянката му вече падаше върху Рика.

— Как са били манипулирани? — попита Тъф.

— Вече си мислех, че няма да попиташ — въздъхна Рика. Тиранозавърът се наведе напред, отвори огромните си челюсти и ги сключи около главата й. — Психотехнология — обяви тя отвътре.

— Наистина — кимна Хевиланд Тъф.

— Това е било във възможностите на психотехнологията — продължи Рика от устата на тиранозавъра. Тя вдигна ръка и махна нещо от зъбите на чудовището. — Повечето от тези зверове са били напълно безмозъчни, само първични инстинкти. Инженерите са им заложили антипатия към тези инстинкти. Колкото по-сложни чудовища са създавали, толкова по-послушни са били те. Инструментите за контрол са психотехнологични бустери. Много малки неща, подобни на диадеми, аз нося сега една от тях. Тя кара повечето чудовища да ми се подчиняват, а други — да ме избягват.

Рика излезе от устата на динозавъра и го шляпна звучно по бузата.

— Долу, моето момче! — заповяда тя.

Чудовището изрева и сведе глава. Рика развърза каишките, които носеше, направи импровизирани седло и юзди и ги надяна на врата и муцуната му.

— През цялото време, докато говорехме аз го контролирах — обясни разговорчиво Рика. — Извиках го да дойде тук. Много е гладен. Изяде Лайън, но той беше дребен и мъртъв, а и не е ял нищо от хиляда години.

Хевиланд Тъф погледна игломета, който все още бе в ръката му. Оръжието изглеждаше по-безполезно от всякога.

— Ще съм особено щастлив да му направя стегозавър.

— Не, благодаря — отказа Рика и оправи юздите си. — Вече не можеш да излезеш от играта, Тъфи. Искаше да играем, но се страхувам, че загуби всичко. Трябваше да се оттеглиш когато ти давах възможност да го направиш. Да разгледаме отново твоите претенции, какво ще кажеш? Лайън, Невис и другите ти обещаха пълен дял, но от какво? Страхувам се, че сега ще трябва да получиш твоята пълна част, независимо дали го желаеш или не — пълна част от това, което получиха и те. Толкова за твоите законни искания. Колкото до моралните ти претенции, позоваващи се на това, кой по-добре използва възможностите на кораба… — Тя шляпна динозавъра още веднъж и се ухили. — Мисля, че вече ти демонстрирах достатъчно. Долу, още малко! — Чудовището се наведе и главата му опря в пода. Рика Даунстар седна на врата му. — Стани! — заповяда тя и животното се подчини.

— Следователно оставяме законността и морала настрана и се връщаме отново към насилието — обобщи Тъф.

— Страхувам се, че е така — отговори Рика от врата на гигантския гущер. — Само не ми казвай, че не съм играла честно, Тъф. Аз имам динозавър, а ти — моя игломет. Може да отправиш щастлив, точен изстрел, така че и двамата сме въоръжени. — Тя се засмя. — Само че аз съм въоръжена до зъби.

Хевиланд Тъф подхвърли игломета нагоре. Беше добро хвърляне и Рика без усилие го хвана.

— Какво става? Отказваш ли се?

— Вашите понятия за честност дълбоко ме впечатлиха — каза Тъф. — Не желая да ползвам никакви предимства. Вие имате претенции и аз имам претенции. Вие имате животно. — Той погали котенцето. — И аз имам животно. Сега имате оръжие.

Тъф запали двигателя и включи на задна скорост. Автомобилът започна да се отдалечава от пресечката с максималната за движение назад скорост.

— Както искаш — въздъхна Рика Даунстар. Омръзнало й бе да играе. Чувстваше се малко тъжна. Тъф се опитваше да обърне колата си и да тръгне напред. Тиранозавърът отвори широко уста и по половинметровия му език потече слюнка. Той изрева и това беше рев на първичен глад, глад на милиони години. Ехото отекна по безкрайните коридори.

Чудовището с трясък навлезе в пресечката. Двадесет метра по-нататък, в по-малкия перпендикулярен коридор, микрокомпютърното съзнание на плазменото оръдие взе под внимание факта, че в огневия му сектор се е появил обект с размери, превишаващи тези, заложени в паметта му. Последва тихо изщракване.

Хевиланд Тъф обърна глава, за да си запази очите от блясъка и закри Хаос с тялото си, за да го предпази от взривната вълна и ужасния грохот. За радост всичко трая доста кратко, макар че миризмата на печен гущер щеше да се усеща с години и стените в този сектор трябваше да бъдат подменени.

— И аз имам оръжие — каза Хевиланд Тъф на своето коте.

По-късно, значително по-късно, „Ноев ковчег“ беше почистен, а той, Бъркотия и Хаос удобно се бяха настанили в капитанския стол. Тъф премести целия си багаж, погрижи се за мъртвите тела, откри как да успокои изключително шумното същество, което се търкаляше по шестия етаж, а после методично започна да изучава кораба. На втория ден откри склад за дрехи, но мъжете и жените от ЕИВ се оказаха по-ниски и по-слаби от него, така че никоя от униформите не му стана.

Все пак той откри шапка, която веднага му хареса. Беше зелена, с широка козирка и пасна идеално на върха на плешивата му млечнобяла глава. Отпред със златен конец бе избродирана буквата „тета“, знакът на имперските войски.

— Хевиланд Тъф — произнесе на глас, гледайки се в огледалото. — Екологичен инженер.

„Звучи доста правдоподобно“ — помисли си той.

Хляб и риба

Казваше се Толи Мюн, но я наричаха с какви ли не имена.

Тези, които влизаха във владението й за първи път, използваха титлата й с определена доза уважение и респект. Вече четиридесет години тя беше Портмастър^[2], а преди това и Заместник портмастър — колоритна неизменност в голямата орбитална колония, официално известна като Порт С’ютлам. Долу, на повърхността на планета, службата не беше нищо повече от незначителна линийка в бюрократичните диаграми, но горе, в орбита, Портмастърът бе бригадир, губернатор, съдия, кмет, арбитър, законодател, главен механик и шеф на полицията — всичко това заедно. Затова и я наричаха Премиерът.

В първите си години колонията беше съвсем малка, но с течение на времето бързо нарастващото население направи планетата С’ютлам особено важен пазар и ключова връзка в мрежата на междузвездната търговия за този сектор. Центърът на пристанището представляваше станция — кух астероид с диаметър около шестнадесет километра, със своите паркове, магазини и пансиони, складове и лаборатории. Шест станции, всяка по-голяма и по-модерна от предишната, най-старата построена преди три века и не по-голяма от космически кораб, прилепваха към Паякодом като дебели метални пъпки на каменен картоф.

Паякодом, така я наричаха всички, защото стоеше в центъра на паяжината — заплетена, сребриста метална мрежа, опъната сред мрака на космическия безкрай. От станцията във всички посоки се разпростираха шестнадесет големи израстъка, най-новият от които беше дълъг четири километра и продължаваше да расте. Седем от първоначалните (осмият бе разрушен при експлозия) стърчаха на още дванадесет километра в космоса. Във вътрешността на огромните тръби бяха индустриалните зони на пристанището — складове, заводи, корабни хангари, митнически пунктове, товарни отделения, а също и ремонтни докове за всички типове кораби, известни в сектора. В средата на израстъците се движеха дълги пневматични влакове и пренасяха товари и пътници от врата до врата, както и до претъпканата, шумна вътрешност на Паякодом и асансьорите, водещи до повърхността на планетата.

Други, второстепенни тръби се разклоняваха от израстъците, а от тях излизаха още по-второстепенни коридори, които кръстосваха свободното пространство. Те се свързваха в структура, която с всяка година ставаше все по-сложна и по-сложна, с добавянето на нови клонове.

Между нишките на паяжината бяха мухите. Совалки, които постоянно пътуваха до повърхността на С’ютлам и обратно, с пратки, по-големи или опасни, за да бъдат превозени с асансьорите. Минни кораби, натоварени с благородни метали и лед от Фрегс. Хранителни товарни кораби от селскостопанските астероиди, формирани по земен образец, които тук наричаха Лардър^[3]. Целият междузвезден пътнически трафик — луксозни лайнери на Транскорпорациите, космически баржи от планети близки като Вандийн и далечни като Сейса и Нюхолм, търговски флотилии от Кимдис, бойни кораби от Бастион и Цитадел и дори извънземни летателни средства на свободните Хруун, рейхимаите, гетсоидите и други странни същества. Всички те идваха на Порт С’ютлам и винаги бяха добре дошли.

Тези, които живееха в Паякодом, които работеха в баровете и мръсните халета, които местеха товарите, купуваха и продаваха, поправяха и зареждаха с гориво корабите, наричаха с гордост себе си паячета. За тях и за мухите, които идваха достатъчно често, за да се смятат за редовни посетители, Толи Мюн беше Мама Паяк — сприхава, цапната в устата, с груб хумор, страшно компетентна, невъзмутима и вездесъща, голяма и мощна като силата на самата природа. Някои от тях, онези, които се бяха спречкали с нея или бяха спечелили неодобрението й, не я обичаха и я наричаха Стоманената вдовица.

Толи Мюн бе едра, кокалеста, мускулеста, грозновата жена, измършавяла като всеки честен с’ютламец, но толкова висока (почти два метра) и широкоплещеста (тези рамена), че на планетата я смятаха едва ли не за анормална. Лицето й беше набръчкано и благо като стара кожа. Бе на четиридесет и три местни години, които бяха близо деветдесет стандартни, но не изглеждаше и час по-възрастна от шейсет — тя отдаваше това на живота в орбита. „Гравитацията състарява“ — би казала Толи Мюн. Освен няколкото звездокласни минерални бани, болниците, туристическите хотели и луксозните лайнери с техните гравитационни полета, Паякодом се намираше в постоянна безтегловност и височината на Толи Мюн беше нещо съвсем нормално.

Косата й бе сякаш от сребро и желязо. Сресана и пристегната плътно назад, докато бе на поста си, но когато не работеше, тя бе свободно пусната, разпиляваше се зад нея като опашка на комета и следваше всяко нейно движение. А Толи Мюн се движеше. Това нейно голямо, източено, кокалесто тяло притежаваше учудваща енергичност и грация. Плуваше по нишките на паяжината, по коридорите, халетата и парковете на Паякодом с лекотата, с която рибата цепи водата. Нейните дълги и тънки ръце и мускулести крака бутаха, докосваха и я придвижваха навсякъде. Никога не носеше обувки и краката й бяха станали не по-малко ловки и полезни от ръцете.

Дори извън станцията, в открития космос, където даже паяците-ветерани носеха тежки и неудобни скафандри и тромаво се носеха, завързани с вериги, Толи Мюн предпочиташе подвижността на плътно прилепващите по тялото „кожени“ костюми. Те осигуряваха минимална защита срещу силната радиация на С’юзвездата, но Толи с вироглава гордост приемаше синьо-черния загар на кожата си. Предпочиташе всяка сутрин да пие по една шепа антикарциномни таблетки, пред бавните и нескопосани, но сигурни скафандри. Там отвън, в черното пространство между нишките на паяжината, тя беше господар. Носеше малки реактивни двигатели на китките и коленете си и нямаше никой, който така добре да се справя с тяхното управление. Толи се движеше с бясна скорост от муха на муха, тук проверяваше, там посещаваше, участваше във всички заседания, наблюдаваше работата, посрещаше по-важните мухи, наемаше, уволняваше, разрешаваше всеки проблем, който възникваше.

Горе, в паяжината, Портмастър Толи Мюн, Мама Паяк, Стоманената вдовица беше всичко, за което някога си бе мечтала, че иска да бъде. Уверено се справяше с всяка задача и беше доволна от картите, които бе изтеглила.

В станцията беше нощен цикъл, когато Заместник портмастърът я събуди със звънене от нейния звуков сън.

— Дано е нещо дяволски важно — каза кисело Толи Мюн, гледайки към видеомонитора.

— По-добре отиди в контролната зала.

— Защо?

— Пристига муха. Голяма муха.

Толи Мюн се намръщи.

— Ти няма да се осмелиш да ме будиш, ако не е нещо важно. Нека чуя.

— Изключително голяма муха — повтори заместникът. — Трябва бързо да я видиш. Това е най-голямата, проклета муха, която се е мяркала пред очите ми. Мама, без майтап, това нещо е дълго трийсет километра!

— Дяволите го взели! — възкликна тя в последния некомплициран момент от живота си, преди да се запознае с Хевиланд Тъф.

Толи Мюн лапна една шепа светлосини антикарциномни таблетки и ги изпи с голяма глътка бира, изстискана от гумена, крушовидна бутилка. Тя внимателно разглеждаше холографската прожекция пред себе си.

— Доста голям кораб имаш — отбеляза с равнодушен тон. — Какво, по дяволите, е това нещо?

— „Ноев ковчег“ е семекораб за биологична война на Екологичните инженерни войски — отговори Хевиланд Тъф.

— ЕИВ? — повтори Толи. — Какви ги приказваш?!

— Необходимо ли е да повторя, Портмастър Мюн?

— Същите Екологични инженерни войски на старата Федерална империя, нали? Базата им беше на Прометей. Специалисти по клониране и биологична война, които можеха при желание да предизвикват всички видове екологични катастрофи. — Докато говореше, тя изучаваше лицето на Хевиланд Тъф. Той доминираше в центъра на нейния малък, тесен, разхвърлян, прекалено рядко посещаван офис. Холографската му прожекция стоеше сред хаос от предмети, носещи се свободно из стаята, като някакъв огромен бял призрак. От време на време някой смачкан на топка лист хартия преминаваше през него. Хевиланд Тъф беше едър. Толи беше срещала мухи, които обичаха да увеличават изображението си при холопрожекциите, така че да изглеждат по-големи, отколкото са в действителност. Може би точно това правеше и Хевиланд Тъф. „Но не — мислеше си тя. — Той не ми прилича на този тип хора.“ Което пък означаваше, че Тъф наистина бе около два метра и половина, почти половин метър над най-високия паяк, когото бе срещала… а него също го смятаха за анормален. С’ютламците бяха ниски — всичко беше въпрос на гени и правилно хранене.

Лицето на Тъф не издаваше нищо от това, което можеше да чувства, дългите му ръце бяха спокойно сключени върху леко изпъкналия корем.

— Точно същите — отговори той. — Вашата историческа ерудиция заслужава похвала.

— Е, благодаря — каза учтиво Толи Мюн. — Поправи ме, ако го греша, но нали съм исторически ерудирана, доколкото си спомням, Федералната империя рухна преди, ами, преди хиляда години. ЕИВ също изчезнаха — разформировани, отзовани от Прометей или Земята, разбити в битки или напуснали обитаваните от хората звездни сектори, както и да е. Разбира се, прометейците все още разполагат със старите биотехнологии. Те не идват често насам и не мога да съм напълно сигурна. А и са прекалено ревниви, доколкото чух, за да споделят с нас своето знание. Така че, нека си изясним всичко. Ти имаш хилядагодишен, все още функциониращ боен кораб на ЕИВ и си единственият човек на борда му.

— Правилно — каза Хевиланд Тъф.

Толи Мюн се ухили.

— Аз пък съм императрицата на мъглявината Рак.

Лицето на Тъф остана безизразно.

— В такъв случай, страхувам се, че съм бил свързан неправилно. Пожелах да говоря с Портмастъра на С’ютлам.

Тя изстиска още малко бира в устата си.

— Аз съм проклетият Портмастър. Достатъчно чух от твоите гадни, дяволски, проклети глупости. Тъф, ти седиш в това нещо, което подозрително прилича на боен кораб и случайно се оказва трийсет пъти по-голямо от размера на най-големия ни така наречен дреднаут на така наречената ни Планетарна защитна флотилия. А най-вече създаваш с това истински ад и правиш много хора изключително нервни. Половината от земните червеи, които са натъпкани в хотелите, те мислят за извънземен, който е дошъл да им открадне въздуха и да изяде децата им. Другата половина пък смята, че си някакъв специален ефект, който предвидливо сме приготвили за тяхно забавление. Стотици от тях сега тичат, наемат скафандри и вакуумни шейни. Само след няколко часа те ще се катерят по корпуса ти. Дори моите хора не знаят какво, по дяволите, да правят с теб. Така че дай ми същността на проклетия проблем. Какво искаш?

— Разочарован съм — поклати глава Тъф. — С цената на големи трудности бързах да стигна дотук, за да се консултирам с паяците и кибертехнолозите на Порт С’ютлам, чиято репутация е добре известна, а честната им и етична работа не отстъпва на никого. Не знаех, че ще се натъкна на подобна проява на враждебност и напълно незаслужени подозрения. Нуждая се единствено от определени поправки и подмени, нищо повече.

Толи Мюн го слушаше с едно ухо. Тя гледаше към холографската прожекция. Там най-неочаквано се появи някакво малко, космато, черно-бяло нещо.

— Тъф — обади се тя, с леко пресъхнало гърло. — Извини ме, но някакъв проклет паразит се търка в краката ти. — Толи Мюн засмука бутилката си с бира.

Хевиланд Тъф се наведе и вдигна животното.

— Не е съвсем правилно породата котки да се отнася към паразитите, Портмастър Мюн — каза той. — Наистина, котката е неумолим неприятел на повечето паразити и вредители и това е само едно от изключителните и полезни качества на този достоен за уважение животински вид. Известен ли ви е фактът, че човечеството преди известен период от време е боготворяло котките? Това е Бъркотия.

Тъф прегърна котката, сложи я в гънката на масивната си ръка и с бавни, методични движения започна да гали черно-бялата й козина. Животното издаде доволни гърлени звуци.

— О! — възкликна Толи Мюн. — Домашен любимец… нали такава беше думата? Единствените животни, които се отглеждат на С’ютлам, се използват за храна, но понякога идват посетители, които имат и домашни любимци. Не позволявайте на… как се казваше, котка ли?

— Наистина — потвърди Хевиланд Тъф.

— Не й позволявайте да излиза извън кораба. Спомням си веднъж когато бях Заместник портмастър, тогава стана най-гадната каша, в която съм попадала… Една умопомрачена муха загуби някъде в станцията проклетия си домашен любимец. Точно тогава имахме важно посещение от извънземен дипломатически пратеник. Нашата охрана се заблуди и обърка любимеца с дипломата. Няма да повярваш колко разочаровани бяха всички.

— Хората често са прекалено свръхчувствителни — каза Хевиланд Тъф.

— За какви подмени и поправки говореше?

Тъф отговори с тромаво свиване на широките си рамене.

— Някои дребни неща, без съмнение лесни за изпълнение от експерти, с опита и уменията на вашите. Както всъщност и вие посочихте, „Ноев ковчег“ наистина е древен космически кораб. Превратностите на войната и вековете занемаряване са оставили своите следи. Цели етажи и сектори са тъмни и нефункциониращи, с повреди надхвърлящи, възможностите на иначе достойната за възхищение способност на кораба за автоматичен ремонт. Бих желал тези части от „Ноев ковчег“ да бъдат поправени и възстановени до пълна изправност. Като допълнение, както може би знаете от историята, този кораб е имал екипаж от двеста човека. Автоматизацията му е напълно задоволителна, така че мога и сам да го управлявам, но трябва да призная, че това се осъществява с определени неудобства. Централният команден център е разположен в контролната кула, до която се стига след изморително дълго всекидневно пътуване, поради отстоящото разстояние от моите жилищни помещения. Открих още, че командният мостик е неефикасно конструиран за нуждите ми. Изисква се постоянно да вървя от една работна станция до друга, за да изпълня многочислените задачи, необходими за оперирането на кораба. При определени функции трябва да вървя насам-натам, въпреки необятните пространства, а при други задачи е необходимо едновременното ми присъствие на две различни места или етажи, някой път отдалечени на километри един от друг. Близо до жилищните ми помещения има малка, но удобна външна командна зала, която изглежда напълно функционираща. Бих желал вашите кибертехнолози да препрограмират и реконструират командната система, така че за в бъдеще да имам възможност да достигам всичко оттам, без нуждата да предприемам изморителното, досадно пътуване до капитанския мостик — разбира се, и без нужда да ставам от мястото си. Извън тези първостепенни задачи имам предвид и няколко други необходими подмени. Няколко, може би, по-маловажни модернизации. Към кухнята трябва да се добавят пълен списък с подправки и аромати, а също и по-голяма библиотека с готварски рецепти. Това е необходимо с цел да се храня с по-разнообразна и привлекателна храна, от сега предлаганата питателна военна дажба. Нуждая се и от голям склад с разнообразие от бира и вино, а също и с устройствата за тяхната ферментация и дестилация, необходими за собствено производство по време на дългите пътувания в дълбокия космос. Също така увеличаване на съоръженията ми за развлечения чрез придобиване на някои книги, холодискове, музикални чипове, всички датирани от последното. Няколко нови системи за защита. Други незначителни промени. Ще пи осигуря необходимия списък.

Толи Мюн го слушаше с удивление.

— По дяволите! — изруга тя. — Ти изглежда наистина имаш изоставен кораб на ЕИВ.

— Наистина — каза Хевиланд Тъф. Малко сковано и обидено според нея.

Толи Мюн се ухили.

— Моите извинения. Веднага ще изстрелям при теб екип от паяци и кибертехнолози, а след това ще ти дам и предварителна цена. Само не задържай проклетия си дъх. Това е голям кораб, ще мине доста време, докато нещата започнат да се изясняват. Добре ще е, ако сложа и малко охрана или скоро ще имаш тълпа от любопитковци, които ще бродят из коридорите и ще се чудят какво да си откраднат за сувенир. — Тя погледна холограмата, а после замислено сведе глава. — Ще трябва да обясниш какво искаш на моя екип, а след това да ги насочиш в правилната посока. После ще е най-добре, ако не се пречкаш и оставиш хората ми да вилнеят. Не можеш да вкараш това чудовище в паяжината, Тъф, прекалено е голямо. Имаш ли с какво да стигнеш дотук?

— „Ноев ковчег“ е оборудван с пълен комплект совалкови кораби, всички в изправност — отговори Хевиланд Тъф. — Но аз имам слабо желание да напускам удобството на жилищните ми площи. Този кораб несъмнено е достатъчно голям и моето присъствие няма да е особено неудобство за вашия екип.

— По дяволите, знаеш, че това ми е известно, но те работят много по-добре, ако никой не им надзърта през рамото — обясни Толи Мюн. — Между другото смятам, че и ти би желал да излезеш за малко от тази консервена кутия. Откога си се затворил напълно сам?

— Няколко стандартни месеца — призна Тъф. — Въпреки че, ако искаме да бъдем точни, не съм напълно сам. Радвах се на компанията на моите котки, а също така с удоволствие се ангажирах да изучавам възможностите на „Ноев ковчег“ и да разширявам знанията си за екологичното инженерство. Все пак ще приема вашето предложение, че е време и за малка почивка. Възможността да вкуся продуктите на нова кухня за мен винаги е била удоволствие.

— Чакай само да опиташ с’ютламската бира! А тук има и разнообразни развлечения — зали за физическа подготовка, хотели, спортни зали, наркотични дупки, сензории, секс салони, театри на живо, игрални зали.

— Имам слаби умения в определени игри — каза Тъф.

— А освен това има и туризъм — продължи Толи Мюн. — Само вземаш тръбо-влака, който се движи в асансьора до повърхността. След това всички области на С’ютлам са твои за изследване.

— Наистина — каза Хевиланд Тъф. — Заинтригувахте ме, Портмастър Мюн. Страхувам се, че имам любопитен характер. Това е и най-голямата ми слабост. За съжаление паричните ми средства изключват възможността за по-дълъг престой.

— Не се тревожи — отговори му тя. — Ще сложим тези разходи в сметката ти за ремонт на кораба, а ще говорим по-късно. Сега само скачай в проклетата си совалка и идвай. Чакай да видя… док 911 е свободен. Разгледай първо Паякодом, а после вземи влака за планетата. Ти ще си истинска, проклета сензация. Знаеш ли, вече си във всички новинарски материали. Земните червеи и мухи ще се катерят като луди отгоре ти.

— За разлагащо се парче месо тази перспектива може да звучи привлекателно — каза Тъф. — Но не и за мен.

— Добре тогава — отговори Портмастър Мюн. — Пътувай инкогнито.

Стюардът на тръбо-влака изтика количката с напитки, малко след като Тъф затегна колана си и се подготви за пътуването към планетата. Вече беше опитал с’ютламската бира в един от ресторантите на Паякодом и я намери за слаба, водниста и видимо лишена от вкус.

— Може би вашите предложения включват някои малцови продукти, дестилирани и ферментирали извън планетата — каза той. — Ако това е така, аз с удоволствие бих купил един.

— Разбира се — отговори стюардът. Той бръкна в количката и извади мека крушовидна бутилка, пълна с тъмнокафява течност. Тъф разпозна в курсивния надпис Шанделорския стил. Предложиха му електронна карта и той набра на нея кодовия си номер. С’ютламската валута се наричаше калория и сметката за една крушовидна бутилка беше почти четири и половина пъти по-голяма от съдържанието на калории в бирата.

— Вносни мита и такси — обясни стюардът.

Тъф засмука своята бутилка с обичайното си достойнство, а тръбо-влака навлезе в асансьора, отвеждащ до повърхността на планетата. Това не беше приятно пътуване. Хевиланд Тъф бе открил, че цената на местата в звездната класа е твърде висока и това беше причината да се спре на следващата — висша класа. Едва по-късно откри, че трябва да се натъпче в седалка, явно конструирана за с’ютламско дете и то очевидно за много малко. На всичкото отгоре седалката се намираше в редица от осем подобни на нея, разделяни от тясна пътечка. Невероятният шанс му бе осигурил място до тази пътечка. Определено без това местоположение Тъф имаше сериозни съмнения, че изобщо ще преживее това пътуване. Дори и тук движението му бе невъзможно, без да докосне тънката, гола ръка на жената, която се намираше отляво. Тъф определи това преживяване като изключително неприятно. Когато седна по познатия си начин, с ръце, скръстени над корема, темето му се удари в тавана, така че бе принуден да приклекне и да изтърпи възможно най-неприятното схващане на врата си. Тъф разбра, че много по-назад в тръбо-влака има първа, втора и дори трета класа. Той твърдо реши на всяка цена да избягва опитването на техния съмнителен комфорт.

Когато спускането започна, по-голяма част от пасажерите сложиха на главите си индивидуални качулки и включиха развлекателни програми по техен избор. Хевиланд Тъф забеляза, че предложенията включват три различни музикални програми, една историческа драма, две еротични фантазии, бизнес интерфейс, нещо описано като „геометрична павана“ и директна стимулация на центъра на удоволствието в мозъка. Тъф реши да изследва геометричната павана, само за да открие, че качулката е твърде малка за главата му. Неговият череп бе прекалено голям и дълъг, според с’ютламските стандарти.

— Хей, ти, голямата муха — извика глас от съседните седалки. Тъф се огледа. Всички с’ютламци бяха изолирали, покрили главите си с плътните черни качулки. Ако не се броят стюардите, които бяха в края на салона, единственият пасажер, които все още бе в света на реалността, беше мъжът на крайната седалка един ред по-назад. С дългата си, сплетена коса, медно-червена кожа, закръглени месести бузи, той изглеждаше също толкова чужденец, колкото и Тъф. — Да, ти, голямата муха, на теб говоря.

— Аз съм Хевиланд Тъф, екологичен инженер.

— Знаех си, че си муха — отговори мъжът. — Аз също, казвам се Рач Норен от Вандийн. — Той протегна ръка. Тъф я погледна.

— Сър, запознат съм с древния ритуал на ръкостискането. Забелязах, че не носите оръжие. Според моето разбиране, първоначалното предназначение на този обичай е било именно да установи това. Аз също съм невъоръжен. Сега вече, ако обичате, можете да изтеглите ръката си.

Рач Норен се ухили и отдръпна ръка.

— Ти си странен паток — подхвърли той.

— Сър, аз не съм нито голяма муха, нито странен паток. Смятам, че това е очевидно за всяка личност с нормална човешка интелигентност. Допускам, че стандартите на Вандийн може да са различни.

Рач Норен се протегна и ощипа бузата си. Тя беше закръглена, месеста, пълна буза и той здраво я щипна. Тъф реши, че това явно е някакъв перверзен тик или вандийнски жест, чието значение му убягваше.

— Мухи — така казват паяците. Идиом. Те наричат всички чужденци мухи.

— Наистина — каза Хевиланд Тъф.

— Ти си този, който пристигна с онзи великански кораб, нали? Във всички новинарски хранилки говорят за тебе. — Норен не дочака отговора му. — Защо носиш перука?

— Пътувам инкогнито — отговори Хевиланд Тъф. — Изглежда вие проникнахте през моята маскировка, сър.

Норен отново ощипа бузата си.

— Викай ми Рач. — Той огледа Тъф отгоре додолу. — Много посредствена маскировка. С перука или без, ти си си все същия огромен, дебел великан с цвят на лицето като на гъба.

— За в бъдеще ще трябва да използвам грим — реши Тъф. — За щастие никой от с’ютламците не показа вашата проницателност.

— Те са прекалено учтиви, за да го направят. Така стоят нещата на С’ютлам. Има прекалено много с’ютламци, нали знаеш? Повечето от тях не могат да си позволят да се уединят и затова се опитват да имитират някакво измислено усамотение. На обществените места ще се правят, че не те забелязват освен, ако ти не искаш да бъдеш забелязан.

— Обитателите на Порт С’ютлам, които аз срещнах, не ми изглеждаха нито прекомерно сдържани, нито обременени с обстойна етикеция.

— Паяците са различни — отговори безцеремонно Рач Норен. — Горе цари по-голяма слободия. Слушай, нека ти дам един малък съвет. Не продавай кораба си тук, Тъф. Закарай го на Вандийн. Там ще получиш много по-добра цена.

— Нямам намерение да продавам „Ноев ковчег“ — отговори Тъф.

— Не е необходимо да се пазариш с мен, Тъф. Аз нямам правомощията да купя кораба ти. Нито пък стандартите. — Норен се засмя. — Бих искал да ги имам. Все пак върви до Вандийн и влез във връзка с Камарата на координаторите. Казвам ти, няма да съжаляваш. — Той извърна глава, за да се увери, че стюардите все още са в края на салона, а другите пасажери мечтаят зад качулките си и гласът му се превърна в заговорнически шепот. — Дори и да оставим настрана фактора цена, разбрах, че този твой кораб има кошмарна сила. Ти не искаш да дадеш такава унищожителна сила в ръцете на с’ютламците, нали? Без майтап, обичам ги, да, наистина е така. Често идвам по работа тук и знам, че са добри хора, особено ако са сами, но има вече прекалено много от тях, Тъфър. А те продължават да се размножават, размножават, размножават, като проклети гризачи. Сам ще видиш. Преди няколко века имаше голяма местна война, точно по тази причина. С’ютламците изграждаха колонии по цялото това проклето място, грабеха всяко парче недвижима собственост, до което можеха да се докопат. Ако пък някой друг случайно живееше там, с’ютламците просто го надплодяваха. Ние най-накрая сложихме край на това.

— Ние? — попита Хевиланд Тъф.

— Вандийн, Скраймир, Светът на Хенри и Джазбо, но получихме подкрепа и от няколко неутрални планети. Мирният договор ограничи движението на с’ютламците само в границите на собствената им звездна система. Но ако им дадеш този твой адски кораб, те пак могат да се измъкнат навън.

— Разбрах, че с’ютламците са изключително благородни и почтени хора — вметна Тъф.

Рач Норен отново ощипа бузата си.

— Благородни, почтени, разбира се, разбира се. Приятни хорица, с тях се върши добра работа, а и мацките им знаят някои изключителни еротични номера. Казвам ти, имам стотина приятели с’ютламци и ги обичам, всеки един от тях. Но между мен и моите сто приятели стоят хиляда деца. Тези хора се размножават, Тъф, не се шегуват, слушай Рач какво ти говори. Всички те са животорути, нали?

— Наистина — каза Хевиланд Тъф. — А какво, ако мога да запитам, е животорут?

— Животорути — повтори нетърпеливо Норен. — Антиентрописти, хлапелюбци, спираломразци, антиконтрацептивисти. Религиозни фанатици, Тъфър. Религиозни ненормалници и откачалки. — Той сигурно щеше да каже още нещо, но стюардът изви количката с напитки и тръгна по тяхната пътека. Норен се отпусна обратно на седалката си.

Хевиланд Тъф вдигна дългия си, бял показалец, за да спре придвижването на стюарда.

— Моля, още една бутилка с бира, ако обичате.

До края на пътуването Тъф остана прегърбен, обгърнат от тишина и замислено смучеше бирата си.

Толи Мюн се рееше из въздуха на разхвърляния си апартамент, пиеше и мислеше. Едната стена на стаята й представляваше огромен видео монитор — шест метра висок и три метра дълъг. Обикновено Толи го програмираше да показва природни панорами. Тя обичаше да си представя, че прозорецът й е отворен към високите, студени планини на Скраймир, към сухите каньони на Вандийн с техните буйни, беловодни реки или към безкрайните светлини на С’ютлам, разпръснати в тъмнината на нощта и блестящата, сребриста кула, която бе основата на постоянно движещия се асансьор, проби безлунното небе, издигнал се много над звездокласните хотели, които бяха високи по четири километра.

Но тази вечер стената в апартамента й гледаше към космоса, а на фона на тъмното пространство, осеяно с бледи звезди се открояваше с метално величие огромният космически кораб, наречен „Ноев ковчег“. Дори и екран с големината на нейния (това беше една от привилегиите й като Портмастър), не можеше да представи кораба в пълния му размер. Толи Мюн знаеше, че надеждата и заплахата, които носеше „Ноев ковчег“, бяха значително по-големи, отколкото самия кораб. Встрани от себе си чу тихото позвъняване на комуникационния апарат. Знаеше, че компютърът няма да я безпокои, освен ако това не беше обаждането, което очакваше.

— Ще отговоря — каза тя. Звездите на екрана се размазаха, „Ноев ковчег“ се стопи и за момент се виждаха само хаотични цветове, преди картината да се изчисти и да се появи лицето на Главен съветник Жосен Раел, лидер на мнозинството в Планетарния висш съвет.

— Портмастър Мюн — започна той. Чрез безмилостното увеличение на екрана, Толи Мюн можеше да види напрежението в дългия му врат, стягането на тънките му устни, твърдия блясък в тъмнокафявите му очи. Оплешивялото му теме беше напудрено, но въпреки това вече започваше да се изпотява.

— Съветник Раел — каза тя. — Радвам се, че се обади. Успя да прегледаш всички доклади, нали?

— Да. Тази връзка защитена ли е?

— Разбира се. Говори свободно.

Той въздъхна. Жосен Раел беше колоритна фигура в планетарната политика вече повече от десетилетие. В началото се бе появил в новинарските хранилки като съветник по войната. По-късно се издигна и стана съветник по селското стопанство. А сега вече четвърта година бе лидер на мнозинството в съвета, фракцията на технократите и следователно бе човекът с най-голямата власт на С’ютлам. Властта го караше да изглежда твърде стар и изморен, но тази вечер видът му беше много по-лош от който и да е друг път.

— Сигурна ли си в тези данни? — попита Раел. — Екипът ти не е допуснал грешка? Прекалено е съдбоносно, за да бъде грешка, предполагам, разбираш? Това наистина ли е боен кораб на ЕИВ?

— Дяволски точно се изрази. Повреден, в лошо състояние, но проклетото чудо функционира, а и клетъчната му библиотека е недокосната. Това мога да твърдя със сигурност, хората ми я провериха няколко пъти.

Раел прекара късите си, дебели пръсти през оредялата си, побеляла коса.

— Ще трябва да триумфирам. Когато всичко това свърши, ще ликувам във всички новинарски хранилки. Но сега, сега мога да мисля само за опасностите. Днес имахме среща на съветниците. Затворена за външни лица. Не можем да рискуваме да изтече информация, преди този въпрос сполучливо да бъде решен. Присъстваха почти всички членове на съвета — технократи, експанзионисти, нули, представители на църквата и незначителни фракции. — Той се засмя. — Не съм виждал подобен консенсус през цялата си кариера. Портмастър Мюн, ние трябва да имаме този кораб.

Толи Мюн очакваше подобно развитие. Самата тя нямаше да остане толкова дълго на поста „портмастър“, ако не разбираше добре политическите игри на планетата. През целия й живот, С’ютлам се намираше в дълбока, неразрешима криза.

— Ще се опитам да ви го купя — обеща тя. — Преди да се натъкне на „Ноев ковчег“, този Хевиланд Тъф е бил независим търговец. Хората ми са открили стария му кораб на площадката за кацане, намирал се е в плачевно състояние. Търговците са алчни изчадия и това трябва да ни е от полза.

— Предложи му каквото е необходимо — каза Жосен Раел. — Разбираш ли, Портмастър? Разполагаш с неограничени финансови възможности.

— Ясно — отговори Толи Мюн. — Но има и един въпрос, който трябва да задам. Какво ще стане, ако той не иска да го продаде?

Жосен Раел се поколеба.

— Трудно е да се каже — измърмори той. — Трябва непременно да го продаде. Един отказ ще е фатален. Не толкова за този човек, колкото за нас.

— А ако откаже да го продаде? — повтори Мюн. — Искам да знам алтернативите.

— Ние трябва да имаме този кораб — настоя Раел. — Ако този Тъф се окаже неблагоразумен, не ни остава никакъв избор. Висшият съвет ще използва суверенното право на държавата да отчуждава частна собственост и ще конфискува кораба. Човекът, естествено, ще бъде компенсиран.

— По дяволите! За какво говориш, нима мислите да вземете кораба насилствено!

— Не — каза Жосен Раел. — Всичко ще бъде законно и по правилата, вече съм проверил. В извънредни ситуации се разглежда положението на по-големия брой хора, а правото на частна собственост се смята за нищожно.

— О, по дяволите! Какви са тези проклети рационализации, Жосен — избухна Толи Мюн. — Ти имаше по-здрав разсъдък, когато беше тук горе. Какво са ти направили на планетата?

Жосен Раел доби кисел вид и за момент лицето му заприлича на младия мъж, който една година бе работил при нея. Тогава тя беше Заместник портмастър, а той — трети помощник-администратор на междузвездната търговия.

Раел поклати глава и отново стана възрастния, уморен политик.

— На мен самият не ми е приятно, Мама — поклати глава той. — Но имаме ли някакъв избор? Разгледах последните предвиждания. Очаква ни глад и разруха само след двайсет и седем години, освен ако не постигнем някакво голямо научно откритие. За съжаление от него все още няма и следа. Но преди да се стигне дотам, експанзионисти ще вземат властта. Ще бъдем въвлечени в нова война, а това означава, че и в двата случая ще загинат милиони и дори милиарди. Очаква ни апокалипсис, а ти ми говориш за правата на един-единствен човек.

— Няма да споря с теб по този въпрос, Жосен. Знам, че има достатъчно хора, които ще го направят. Това в момента няма значение. Ще ти предложа само няколко проклети въпроса, върху които да си мислиш. Дори и да купиш легално този кораб, ще има остри протести от страна на Вандийн, Скраймир и останалите от съюза, но се съмнявам, че ще се решат на нещо повече. Но ако го заграбим със сила, нещата изцяло се променят. Ще ни обвинят в пиратство. Могат да обявят „Ноев ковчег“ за военен кораб, което не е далеч от истината, а също и за планеторазрушител. Ще заявят, че нарушаваме мирното споразумение и отново ще ни нападнат.

— Ще говоря лично с техните посланици — каза уморено Жосен Раел. — Ще се опитам да ги убедя, че докато технократите са на власт, колонизационната ни програма няма да бъде подновена.

— И те ще повярват на проклетата ти честна дума? — попита саркастично Толи Мюн. — Как ли пък не, по дяволите! А ще можеш ли да ги убедиш, че технократите винаги ще бъдат на власт? Че никога няма да си имат работа с експанзионистите. Как смяташ да го направиш? Нима мислиш да използваш „Ноев ковчег“, за да установиш човеколюбива диктатура?

Съветникът стисна устните си още по-силно. По дългия му, тъмен врат изби руменина.

— Познаваш ме твърде добре, за да твърдиш подобно нещо. Съгласен съм, има известни рискове. Корабът наистина е източник на огромни разрушителни сили. Не бива да забравяме това. Но ако планетарният съюз мобилизира войските си, ние ще държим силната карта в ръцете си.

— Глупости! — възрази Толи Мюн. — Не е ремонтиран, а ще трябва и да се научим да го управляваме. Ще изучаваме месеци, а дори и години това проклето нещо, преди да успеем изцяло да използваме възможностите му. Само че никой няма да ни даде шанс да го направим. Вандийнската армада само след седмица ще дойде да ни го отнеме, а и другите няма да останат по-назад.

— Това не е твой проблем, Портмастър — заяви студено Жосен Раел. — Висшият съвет обсъди темата най-подробно.

— Само не ми се прави на началник, Жосен. Спомняш ли си когато се напи от нарко-бластерите и реши да излезеш навън, за да видиш за колко време кристализира урината в космоса? Аз бях тази, която спаси маркуча ти от измръзване, многоуважаеми Главни съветнико. Сега изчисти проклетите си уши и ме изслушай. Може би войната не е мой проблем, но търговията ме засяга пряко. Станцията е линията на живота ни. Внасяме трийсет процента от суровите калории…

— Трийсет и четири — поправи я Раел.

— Трийсет и четири — съгласи се Толи Мюн. — И този процент непрекъснато нараства, и двамата отлично знаем това. Плащаме за храната с технологичните си познания — с произведени стоки и с транспортни и сервизни услуги. Ние ремонтираме, поддържаме и произвеждаме повече космически кораби от другите четири планети в сектора взети заедно. И знаеш ли защо е така? Защото си скъсах проклетия задник от бачкане, само, за да сме най-добрите. Тъф дори сам го каза. Той е дошъл тук да поправи кораба си, защото знае репутацията ни. Репутация, че сме етични, честни и справедливи, а отделно от това, отлични технически експерти. Какво ще стане с тази репутация, ако вие вземете и му конфискувате проклетия кораб? Колко други търговци ще докарат корабите си за ремонт, след като разберат, че ние конфискуваме всеки, който ни хареса? Какво ще стане с моя проклет космодрум?

— Да. Това несъмнено ще има отрицателен ефект — призна Жосен Раел.

Толи Мюн му отговори с някакъв груб, неподражаем звук.

— Икономиката ни ще бъде разрушена — заяви безцеремонно тя.

Раел вече се потеше обилно. Малки ручейчета пот се стичаха по плешивото му чело. Той избърса влагата с носната си кърпа.

— В такъв случай трябва да направиш всичко възможно, за да се избегне подобно развитие, Портмастър Мюн. В никакъв случай не бива да се стига до това.

— Какво предлагаш?

— Купи „Ноев ковчег“ — каза той. — Давам ти всички правомощия, защото виждам, че добре разбираш положението. Накарай и Тъф да го разбере. Отговорността за това е изцяло твоя.

Жосен Раел кимна и екранът потъмня.

На С’ютлам Хевиланд Тъф се правеше на турист. Не можеше да отрече, че планетата бе забележителна по свой собствен начин. През годините, когато беше търговец и отскачаше от звезда до звезда със своя „Рог на изобилието от отлични стоки на ниски цени“, Хевиланд Тъф бе посетил толкова планети, че трудно си спомняше дори техния брой. Но сега беше уверен, че едва ли скоро ще успее да забрави С’ютлам.

По време на странстванията си той бе видял достатъчно спиращи дъха гледки — кристалните кули на Авалон, небесните мрежи на Арахна, кипящите морета на Стария Посейдон и черните базалтови планини на Клег. Град С’ютлам, който бе погълнал всички древни по-малки градчета, превръщайки се в огромен мегаполис, достойно им съперничеше.

Тъф имаше определена слабост към високите сгради. Той денем и нощем наблюдаваше града от специално изградените платформи на височина един, два, пет и девет километра. Независимо от височината, на която се намираше, светлините на мегаполиса бяха разпръснати във всички посоки, без да се прекъсват и стигаха докъдето виждаха очите му. Квадратни и безлични четиридесет и петдесет етажни сгради стояха рамо до рамо в безкрайни редици, блъскаха се една в друга, но продължаваха да живеят в сянката на огледалните кули, които се издигаха над тях и сякаш докосваха слънцето. Етажи и нива бяха построени върху други нива, а те пък върху трети нива. Движещите се тротоари се пресичаха и препресичаха, образувайки сложно преплетен лабиринт. Под повърхността имаше огромна мрежа от подземни пътища, по които тръбо-влакове и товарни капсули се движеха в тъмнината с шеметна скорост. Под тези пътища бяха подземията, а под тях — долния етаж подземия, тунелите, метрото, търговските комплекси и подземните жилищни сгради. Под повърхността се намираше още един град, погребан сигурно толкова надолу, колкото другият отгоре се издигаше към небето.

Тъф беше видял от „Ноев ковчег“ светлините на града, те бяха погълнали половината континент. Оттук изглеждаха сякаш са готови да погълнат и цяла галактика. Имаше и други континенти, също като този, озарени от светлините на цивилизацията. В морето от светлина нямаше тъмни острови. С’ютламците нямаха място за луксове, като например паркове. Тъф одобряваше това. Винаги беше смятал парковете за някаква извратена институция, създадена да напомня постоянно на цивилизованото човечество колко груб, суров и неудобен е бил животът, когато то е било принудено да живее сред природата.

Хевиланд Тъф по време на своите странствалия беше дегустирал голямо разнообразие от култури и определи, че с’ютламската не отстъпва по нищо на най-добрите. Това беше планета на разнообразието, на смайващите възможности, на богатството, което носеше известни черти и на жизнеността, но и на разложението и упадъка. С’ютлам бе космополитен свят, включен към мрежата, свързваща съседните звезди и свободно грабеше оттам музиката, книгите и сензориите, внесени от други звездни сектори. По-късно ги използваше като стимул да преобразува и видоизменя до безкрайност своята собствена културна матрица. Градът предлагаше повече форми за почивка и развлечение, от което и да е друго място, където беше ходил Тъф. Разнообразието спокойно можеше да ангажира някой турист за цяла стандартна година, разбира се, ако самият той искаше да се възползва от него.

През дългите години на космически пътувания, Хевиланд Тъф беше видял високоразвита наука и технологично чародейство на Авалон и Нюхолм, Тобър-в-покривалото, Стария Посейдон, Балдур, Арахна и още няколко планети, за които се смяташе, че са достигнали върха на човешкия прогрес. Технологията, която демонстрираше С’ютлам, беше равностойна на най-добрите. Орбиталният асансьор бе едно изключително техническо постижение. Такова съоръжение е трябвало да се изгради и на старата Земя в дните преди Краха, а е било построено за първи път на Нюхолм, но там е просъществувало твърде кратко, защото по време на войната е бил разрушен. Никъде досега Тъф не бе виждал подобно колосално творение на човешката ръка, дори и на самия Авалон, където проектите за подобен асансьор били отхвърлени по икономически причини. Всички подвижни тротоари, тръбо-влакове, фабрики бяха изключително полезни и свръхмодерни.

С’ютлам беше прекрасен свят.

Хевиланд Тъф го разгледа, пътува из него и три дни опитва неговите чудеса. Най-накрая се завърна в малкото, тясно жилищно помещение, висша класа, на седемдесет и деветия етаж на една хотелска кула и призова хотелиера.

— Бих желал да предприема необходимите мерки, с цел моето незабавно завръщане на кораба ми — каза той. Беше седнал на ръба на тясно легло, което бе извикал от стената, тъй като столовете бяха изключително малки. Тъф грижливо скръсти големите си, бели ръце над леко издутия си корем.

Хотелиерът, дребен човечец, който едва ли имаше и половината височина на Тъф, изглеждаше объркан и притеснен.

— Доколкото знам, смятахте да останете още десет дни — каза той.

— Точно така — отговори Тъф. — Въпреки това, характерно за плановете е, че те могат да се променят. Бих желал да се върна в орбита, веднага щом стане удобно. Сър, ще ви бъда много признателен, ако се заемете с необходимите разпореждания.

— Но има толкова неща, които не сте видели.

— Наистина. И все пак открих, че онова, което видях — то, разбира се, може би е само една малка част от това, което заслужава да се види — е повече от достатъчно.

— Вие не харесвате С’ютлам, нали?

— Страда от излишък на с’ютламци — отговори Хевиланд Тъф. — Могат да се отбележат и още няколко други недостатъка. — Той вдигна един дълъг пръст. — Храната е неприятна, основно химически преобразувана, голяма част от нея е без вкус, с видимо неприятна структура, оцветена с необичайни и обезпокоителни цветове. Още повече, порциите са напълно недостатъчни. Ако разрешите да бъда изцяло откровен, ще отбележа и постоянното присъствие на голям брой репортери от новинарските хранилки. Научих се да ги разпознавам по мултифокусните камери, които носят на челата си като трето око. Предполагам вие също сте обърнали внимание как се прокрадват във вашето фоайе, сензориум и ресторант. По моя груба преценка, техният приблизителен брой е двадесет.

— Но вие сте сензация! — възкликна хотелиерът. — Общественик. Всички с’ютламци искат да научат повече неща за вас. Сигурен съм, че щом един път сте отказали да давате интервюта, „зъркелите“ не са се осмелили да ви безпокоят. Нали разбирате професионалната етика…

— … е била спазвана точка по точка и параграф по параграф — довърши Тъф. — Признавам, те си стояха на необходимата дистанция. Ала всяка вечер, когато се прибирах в непрактично голямата си стая и получавах достъп до новинарските хранилки, бях посрещан от моята личност. Как разглеждам града, как ям безвкусна гумена храна, как посещавам различните туристически забележителности и как влизам в обществените санитарни помещения. Трябва да призная, че суетата е една от големите ми слабости, но въпреки това известността бързо ми омръзна. Пък и ъгълът, под който са разположени техните камери, е повече от неласкателен, а хуморът на коментаторите от новинарските хранилки — близък до грубостта.

— Проблем, съвсем лесен за разрешаване — каза хотелиерът. — Трябваше да дойдете по-рано при мен. Щях да ви предложа да наемете лично защитно поле. Закача се на колана на панталоните и ако някой „зъркел“ се приближи на повече от двадесет метра, това нещо блокира третото му око, а главата му се цепи от страхотно главоболие.

— По-труден за разрешаване обаче е проблемът — каза монотонно Тъф, — че на планетата има пълна липса на животински свят.

— Паразити ли? — попита хотелиерът с ужасен поглед. — Вие сте разочарован, защото тук няма паразити?!

— Не всички животни могат да бъдат смятани за вредители и паразити — възрази Хевиланд Тъф. — На много планети птици, кучета и други животински видове са домашни любимци и са обградени с грижи и любов. Аз лично си падам по котките. Един истински цивилизован свят запазва място за котките, но на С’ютлам изглежда населението ги намира за неразличими от въшките и глистите. Когато направих необходимите приготовления, за да дойда тук, Портмастър Толи Мюн ме убеди, че нейният екип ще се погрижи за моите котки и аз приех безрезервно нейното уверение. Но сега, когато разбирам, че никой от с’ютламците не се е срещал с друг животински вид, освен с човешкия, започвам да се съмнявам в качеството на грижите, които ще бъдат полагани за тях.

— Ние също имаме животни — протестира хотелиерът. — Извън града, където са селскозаводските зони. Много, много животни, виждал съм холофилмите.

— Няма спор в това — съгласи се Тъф. — Но котка на холограма и жива котка са две напълно различни неща и изискват напълно различно отношение. Дисковете могат да бъдат съхранявани и на лавицата, а самите котки — не. Но да спрем дотук с играта на думи. Основният и неразрешим проблем, както преди споменах, се съдържа преди всичко в броя на с’ютламците, а не толкова в техните нрави. Има прекалено много хора, сър. Във всяка възможна ситуация бях постоянно блъскан и бутан. В хранителните заведения масите са прекалено близо до други маси, столовете са неподходящи за моя ръст, а понякога напълно непознати хора сядат зад мен и грубо ме ръгат с юмруци. Тротоарите са пренаселени, фоайетата са пренаселени, тръбо-влаковете са пренаселени — навсякъде има прекалено много хора, които ме докосват, без моето одобрение или съгласие.

Хотелиерът пусна лъскавата си професионална усмивка.

— А, човечеството! — каза той, употребявайки цялото си красноречие. — Славата на С’ютлам! Изобилните маси, морето от лица, безкрайната процесия, драмата на живота! Има ли нещо по-въодушевяващо от това да се докоснеш до рамото на някой друг човек?

— Предполагам, че не — отговори монотонно Хевиланд Тъф. — Все пак аз откривам, че ми липсва необходимото въодушевление. Още повече, позволете ми да изтъкна, че средностатистическият с’ютламец е прекалено нисък да се докосне и потрие в раменете ми и следователно тя или той са принудени да се търкат в ръцете, краката или корема ми.

Усмивката от лицето на хотелиера изчезна.

— Имате много неподходящ начин на мислене. За да се възхитите и обикнете нашия свят, трябва да го погледнете през очите на с’ютламците.

— Благодаря, не бих желал да падам на коленете си — отклони предложението Тъф.

— Вие не сте против живота, нали?

— Наистина, не — каза Хевиланд Тъф. — Животът определено е за предпочитане пред другата алтернатива. Все пак, от собствен опит знам, че всички добри неща често стигат до крайности. Изглежда точно такъв е случаят и на С’ютлам. — Той вдигна ръка, преди хотелиерът да го прекъсне. — По-специално аз си изградих чувство на антипатия, без съмнение прибързана и може би незаслужена, към някои индивидуални живи спесименти, с които по една случайност се срещнах по време на моите пътувания. Някои от тях изразиха открита враждебност към мен, отправяйки ми чисто презрителни епитети, относно моите размери и тегло.

— Е — замънка хотелиерът и се изчерви, — съжалявам, но вие сте, ъм, пълен, а на С’ютлам, ъм, е социално неприемливо да бъдеш с наднормено тегло.

— Теглото, сър, е променлива величина, зависеща изцяло от гравитацията и по тази причина то е много относително. Освен това, не смятам да ви отстъпвам правото да решавате дали моето тегло е над, под или точно отговаря на определени критерии. Естетическите норми варират на различните планети, също като генотиповете и наследствените предразположения. Аз съм напълно доволен от сегашното си тегло, сър. Но нека се върнем към темата, която обсъждахме. Бих желал незабавно да сложа край на престоя си в този хотел.

— Много добре — кимна хотелиерът. — Ще ви резервирам билет за първия тръбо-влак, който тръгва утре сутринта.

— Това е незадоволително. Бих желал да тръгна веднага. Изучих разписанието и открих, че има подходящ влак след три стандартни часа.

— Пълен е — отряза го хотелиерът. — Няма да има никакви места, освен във втора и трета класа.

— Ще направя всичко възможно, за да понеса с твърдост това пътуване — каза Хевиланд Тъф. — Няма съмнение, че близостта на толкова много представители на човечеството, ще ме накара да се чувствам максимално удовлетворен и ободрен, когато сляза от този влак.

Толи Мюн плуваше в средата на офиса, кръстосала крака в поза „лотос“ и наблюдаваше Хевиланд Тъф. Тя пазеше специален стол за мухите и червеите, които не бяха свикнали с безтегловността. Той беше определено неудобен, но затова пък бе здраво захванат с болтове за пода и оборудван с вериги, за да придържа седящия в него.

Тъф седна на стола с огромно достойнство, привърза се здраво, а Толи се отпусна до равнището на главата му. Човек с размерите на Тъф явно не беше свикнал да гледа нагоре, когато говори с някого и тя сметна това за определено психологическо предимство.

— Портмастър Мюн — започна Тъф невъзмутимо, въпреки по-низшата си позиция. — Трябва да протестирам. Доколкото успях да разбера, тези чести сравнения на моята личност с муха са само пример на някакъв колоритен местен жаргон, в който не съм запознат с точното наименование на думата „безчестие“. Все пак не мога да не бъда оскърбен от това, образно казано, че се опитвате да откъснете крилата ми.

Толи Мюн се ухили.

— Съжалявам много, Тъф. Нашата цена е твърда.

— Наистина — каза Хевиланд Тъф. — Твърда. Страшно интересна дума. Аз не заслужавам честта да бъда в компанията на такава известна и уважавана личност като вас и искрено се надявам да не ви засегна, но навярно няма да стигна до крайност, ако кажа, че тази твърдост се приближава до вкочанелост. Учтивостта не ми позволява да изрека заключения като алчност, сребролюбие и космическо пиратство и да сложа край на тези тежки преговори. Все пак ще си разреша да отбележа, че сумата от петдесет милиона стандарта е няколко пъти по-голяма от брутния планетарен продукт на значителен брой планети.

— Малки планети — уточни Толи Мюн. — Работата е прекалено много, Тъф. Имаш адски голям кораб.

Тъф остана невъзмутим.

— Признавам, че „Ноев ковчег“ наистина е голям кораб, но се страхувам, че това няма съществено отношение към въпроса. Освен ако при вас е обичайно да определяте цената на квадратен метър, а не на работен час.

Толи Мюн се засмя.

— Тъф, тук не става дума да сложим нови пулсаторни пръстени на някой товарен кораб или да препрограмираме автопилота. Говорим за хиляди работни часове на три пълни екипа паяци, които ще работят на тройни смени. Говорим за работа по системите, за която са квалифицирани само най-добрите ни кибертехнолози. Говорим за производството на специални части, които не са използвани от векове, а това е само началото. Ще трябва да проучим всичко в твоя проклет музей, защото разглобим ли го веднъж, после няма да можем да го съберем отново. Ще трябва да подмамим и някои от долните специалисти да се качат на асансьора, а ако и те не ни вършат работа, ще търсим други извън системата. Помисли колко време означава това, колко енергия, калории. Таксата за дока е отделно. Това нещо е дълго трийсет километра, Тъф! Не можеш да го вкараш в паяжината. Ще трябва да му построим специален док, а това ще ни отнеме място, на което иначе ремонтираме други триста стандартни кораба. Знам, че едва ли искаш да чуеш колко ще струва това, Тъф. — Тя направи набързо изчисления на ръчния си компютър и поклати глава. — Ако останеш тук един местен месец, което е твърде оптимистична прогноза, таксата само за дока ще излезе около един милион калории, което превърнато в стандарти е близо триста хиляди.

— Наистина — каза Хевиланд Тъф.

Толи Мюн безпомощно разпери ръце.

— Ако нашата цена не те устройва, естествено можеш да предпочетеш да отидеш някъде другаде.

— Предложението ви е непрактично — отговори Тъф. — За съжаление, изглежда само една шепа планети разполагат с необходимата техническа квалификация, която да отговаря на моите изисквания — твърде мрачен коментар, като се има предвид сегашното състояние на човешкия технологичен прогрес.

— Само една шепа ли каза? — попита Толи Мюн и повдигна крайчеца на устата си. — В такъв случай ние сме занижили цените на услугите си.

— Госпожо — изгледа я Хевиланд Тъф, — не вярвам, че ще постъпите толкова безсърдечно и ще използвате моята наивност и прямота.

— Няма — кимна тя. — Вече казах, цената ни е твърда.

— Май че стигнахме до неприятен и неразрешим конфликт. Вие разполагате с пари, а аз за съжаление, не.

— Никога не бих го предположила. Смятах, че щом имаш такъв кораб, ще имаш и достатъчно калории за горене.

— Без съмнение съвсем скоро ще започна доходоносна кариера в полето на екологичното инженерство — увери я Хевиланд Тъф. — За съжаление, все още не съм усъвършенствал практическите си умения и по време на търговската си дейност пострадах от необясними, но значителни финансови загуби. Вероятно бихте се заинтересували от няколко отлични пластмасови репродукции на Гууглишки оргийни маски? Те са изключително подходящи за необичайни, но стимулиращи стенни декорации, а също съм чувал, че имат и определени мистични афродизиални способности.

— Боя се, че не — отговори Толи Мюн. — Но знаеш ли какво, Тъф? Днес е щастливият ти ден.

— Страхувам се, че вие се отнасяте пренебрежително с мен — поклати глава Хевиланд Тъф. — Сега и да ме информирате за намаление „половин цена“ или дори за специална услуга „две за цената на едно“, не се намирам в оптимална позиция да се възползвам. Ще бъда горчиво и брутално откровен с вас, Портмастър Мюн и ще ви призная, че в момента страдам от временна финансова неадекватност.

— Имам решение за този проблем.

— Наистина — каза Хевиланд Тъф.

— Ти си търговец, Тъф. Нямаш голяма нужда от кораб с размерите на „Ноев ковчег“, нали така? А и не разбираш нищо от екологично инженерство. Тази запустяла разнебитена останка не ти е от голяма полза. Та все пак има определена стойност. Говорих с хората от планетата. Висшият съвет чувства, че най-добре ще бъде да ни продадеш кораба.

— Тяхната загриженост е трогателна — каза Хевиланд Тъф.

— Ще ти заплатим една солидна сума — продължи Толи Мюн. — Трийсет процента от приблизителната стойност на кораба.

— Приблизителната стойност, определена от вас — отбеляза Тъф.

— Е, да, но това не е всичко. Освен, че ще ти дадем милиони стандарти в брой, ще получиш и чисто нов кораб. Най-новият модел „Лонгхаул 9“, най-големият товарен съд, който произвеждаме. С напълно автоматична кухня, жилищна площ за шестима, гравитационно поле, две совалки, карго отделения, в които можеш да събереш най-големите авалонски или кимдиски търговци един до друг, тройно осигуряване срещу повреда, най-новите компютри „Смартелек“ с гласово активиране и дори оръжеен комплект, ако ти е необходим. Ти ще си най-добре оборудваният търговец в целия звезден сектор.

— Нямам никакво намерение да възразявам срещу подобна проява на щедрост — каза Тъф. Само мисълта за това ме кара едва ли не да загубя съзнание. И все пак, макар че ще се чувствам много по-удобно на кораба, който току-що ми описахте, изпитвам някаква глупава, сантиментална привързаност към „Ноев ковчег“. Наистина в руини е напълно безполезен, но той е последният от семекорабите на изчезналите Екологични инженерни войски. „Ноев ковчег“ е жив къс история, монумент на техния гений и смелост, а също така не му липсват и някои дребни ползи. Преди известно време, докато дълго и самотно пътувах из космоса, ми хрумна каприза да се откажа от изпълнения с несигурности живот на търговеца и да поема житейския път на екологичния инженер. Решение без съмнение алогично и взето от невежа, но то все още ме привлича. Страхувам се, че съм упорита личност и това е един от големите ми недъзи.

Толи Мюн леко се извъртя, обърна се с крака към тавана, оттласна се леко и застана точно пред лицето на Тъф.

— Дяволите да те вземат! — посочи го тя с пръст. — Нямам търпение да се пазаря с теб за всяка калория, Тъф. Аз съм заета жена и не разполагам с време и сили да играя търговските ти игри. Ти ще го продадеш — знаеш го, както и аз, — така че нека да свършваме. Кажи колко искаш. — Толи Мюн натисна леко носа му с върха на пръста си. — Кажи — натискане — колко — натискане — искаш — натискане.

Хевиланд Тъф отвърза веригите си и се оттласна от пода. Беше толкова голям, че я накара да изглежда малка — нея, която я наричаха „великанка“ през половината й живот.

— Учтиво моля, престанете да атакувате моята личност — повиши тон Тъф. — Страхувам се, че напълно погрешно сте ме преценили, Портмастър Мюн. Наистина бях търговец, но слаб търговец, може би точно защото не успях да усъвършенствам изкуството на пазаренето, което така погрешно ми приписвате. Мисля, че достатъчно ясно изразих позицията си. „Ноев ковчег“ не се продава.

— Изпитвам определена привързаност към теб, още от времето, когато работехме заедно — каза Жосен Раел по защитения видео канал. — Няма спор, че работата ти досега като портмастър е образцова. В противен случай веднага щях да те освободя. Как му позволи да се качи на кораба си?! Как можа да го направиш? Смятах, че си много по-съобразителна.

— Мислех, че ти си политикът — отвърна Толи Мюн, с нотки на презрение в гласа си. — Жосен, помисли си за проклетите усложнения, ако охраната го беше грабнала в средата на Паякодом. Тъф не остава незабелязан, дори и когато си сложи тази глупава перука и пътува инкогнито. Тук е тъпкано с вандийнци, джазботци, хенриевци и какви ли не още. Всички те гледат Тъф, гледат „Ноев ковчег“, и само чакат да видят какво ще направим. Тъф вече е бил подмамен от проклетия вандийнски агент. Забелязани са да водят задълбочен разговор в тръбо-влака.

— Знам — мрачно кимна съветникът. — И все пак, трябваше… можеше да го хванеш на някое по-скрито място.

— И после? Какво щях да правя с него? — попита Толи Мюн. — Да го убия или да го изхвърля през шлюзовете? Не мога да направя подобно нещо, Жосен. Дори и ти не си го мисли. Ако се опиташ, ще те предам на новинарите и покривът на къщата ти ще се събори.

Жосен Раел избърса потта от челото си.

— Ти не си единствената, която има принципи — защити се той. — Никога не бих предложил подобно нещо. И въпреки всичко, трябва да имаме този кораб. Сега Тъф е вътре и задачата ни става още по-сложна. „Ноев ковчег“ разполага с огромни защитни способности. Имам подготвен сценарий за нападение, но предвижданията са, че той ще издържи пълностепенна атака на цялата ни Планетна защитна флотилия.

— Мили Боже, по дяволите! Та той е паркирал на някакви си пет километра от терминала на туба номер девет! Една проклета пълностепенна атака, откъдето и да идва тя, ще унищожи цялата станция и ще събори асансьора върху проклетата ти глава! Само задръж проклетия си пикочен мехур още малко и ме остави аз да се справя с това. Ще го накарам да продаде „Ноев ковчег“. И ще го направя легално.

— Много добре — отговори Висшият съветник. — Ще ти дам още малко време, но те предупреждавам. Висшият съвет следи отблизо развитието на нещата и всички стават много нетърпеливи. Имаш три дни. Ако Тъф не си е сложил палеца върху договора за продажба, изпращам десантните войски.

— Не се тревожи — каза Толи Мюн. — Имам план.

Комуникационната зала на „Ноев ковчег“ беше дълга и тясна, а стените й бяха покрити с редици от тъмни телевизионни монитори. Хевиланд Тъф се беше разположил удобно, заедно със своите котки. Бъркотия, буйната черно-бяла женска, се бе свила в краката му и спеше. Хаос, котаракът с дългата сива козина, който вече излизаше от детството, се движеше по широките рамене на Тъф, търкаше се във врата му и силно мъркаше. Тъф грижливо беше сложил ръце върху корема си и търпеливо изчакваше работата на компютрите, които приемаха, обработваха, изпращаха и препращаха различни задачи. Той чакаше вече от доста време. Най-накрая един от екраните светна, картината се изчисти и Тъф вече гледаше лице с типичните за възрастните с’ютламки черти.

— Уредник — обяви тя. — Компютърна база данни на Съвета.

— Хевиланд Тъф от космически кораб „Ноев ковчег“ — отговори й Тъф.

Жената му се усмихна.

— Познах ви, вие сте във всички новинарски хранилки. С какво мога да ви помогна? — Тя премигна. — Ах, нещо лази по врата ви?!

— Котенце, госпожо. Напълно доброжелателно. — Той се протегна, издърпа Хаос и го сложи под брадичката си. — Бих желал вашата помощ за един незначителен въпрос. Аз съм само безпомощен роб на собственото си любопитство и винаги съм жадувал да подобря недостатъчното си количество знания. Напоследък съм се заел с изучаването на вашия свят — неговата история, обичаи, фолклор, политика, социална структура и така нататък. Естествено, бях подпомогнат от всички стандартни текстове и бази данни, но има определена частица информация, която досега не можах да си осигуря. Дребно нещо, наистина, без съмнение смешно лесно за откриване, стига човек да има желание да го потърси, но въпреки това, необяснимо защо, липсващо във всички средства, които проверих. В преследване на тази частица информация се свързах със С’ютламския образователен център и вашата главна планетарна библиотека. И двете места ме насочиха към вас. Затова, ето ме и мен.

Лицето на уредника стана бдително.

— Разбирам. Трябва да ви кажа, че базата данни не е отворена за обществото, но може и да направя едно изключение. Какво по-точно ви интересува?

Тъф вдигна пръст.

— Съвсем малко късче информация, както казах по-рано, но ще ви бъда дълбоко признателен, ако сте така добра да отговорите на въпроса ми и успокоите изгарящото ме любопитство. Колко точно е населението на С’ютлам?

Лицето на жената изведнъж застина и стана неприветливо.

— Тази информация е строго поверителна — решително отсече тя. Екранът веднага угасна.

Хевиланд Тъф постоя замислен няколко секунди, а после отново се включи в информационната програма, която използваше.

— Интересувам се от общ преглед на с’ютламската религия — обърна се той към компютъра. — По-точно, описание на вярванията и моралните системи на „Църква за развитието на живота“.

Няколко часа по-късно Тъф беше дълбоко увлечен в получения материал. Той разсеяно си играеше с Бъркотия, която се бе събудила гладна и пълна с енергия, а после компютърът обяви, че Толи Мюн очаква връзка. Тъф запази информацията и включи лицето й на друг телевизионен монитор.

— Радвам се да ви видя, Портмастър Мюн — поздрави Тъф.

— Чух, че се опитваш да си пъхаш носа в нашите планетарни тайни, Тъф — каза, хилейки се Толи Мюн.

— Уверявам ви, че нямам подобни намерения — отговори той. — Но във всеки случай, аз съм един неефективен шпионин, защото опитът ми се превърна в некадърен провал.

— Нека вечеряме заедно — предложи Толи Мюн. — Може би тогава ще отговоря на твоя малък въпрос.

— Наистина — каза Хевиланд Тъф. — В такъв случай, Портмастър Мюн, позволете ми да ви поканя на вечеря на борда на „Ноев ковчег“. Моята кухня не е безупречна, но малко или много е по-вкусна, а и значително по-изобилна от минималните дажби на вашата станция.

— Страхувам се, че не мога, Тъф. Прекалено много проклета работа имам и няма как напусна станцията. Но ти недей увесва нос. Току-що пристигна голям товарен кораб от Лардър — нашите селскостопански астероиди. По земен образец са, не са далеч и са дяволски плодородни. Портмастърът получава първи голяма част от калориите. Сега имам пресни неотревни салати, пържоли от подземно прасе, пикантни шушулки, гъбен хляб, желеплодове в истинска сметана и бира. — Тя се усмихна. — Вносна бира.

— Гъбен хляб? — повтори Хевиланд Тъф. — Аз не консумирам животинска плът, но остатъкът от вашето меню звучи повече от привлекателно. Ще трябва с благодарност да приема поканата ви. Ако подготвите свободен док, ще пристигна съвсем скоро със совалката „Мантикора“^[4].

— Използвай док номер четири. Много е близо до Паякодом. Това при теб Бъркотия ли е или Хаос?

— Бъркотия — отговори Тъф. — Хаос отпътува някъде по свои мистериозни задачи, както котките често имат навика да го правят.

— Всъщност, аз никога не съм виждала живо животно — призна радостно Толи Мюн.

— Тогава ще трябва да взема Бъркотия с мен за ваше осветляване.

— До довечера — каза Толи Мюн и прекъсна връзката.

Вечеряха при една четвърт „G“.

Кристалната зала прилепваше към обратната страна на Паякодом и екстериорът й представляваше купол от прозрачна кристална стоманопластмаса. Отвъд почти невидимите стени на купола те бяха обградени от черната яснота на космоса, полета от студени чисти звезди и блестящите заплетени нишки на паяжината. Под краката им се виждаше скалистата повърхност на астероида, транспортните тунели, пресичащи се в гъста мрежа, извитите минарета, огромните блестящи кули на звездокласните хотели, пробиващи студената тъмнина. Над главите им висеше огромният глобус на С’ютлам, бледосиньо и кафяво кълбо, забулено от млечнобели облаци. Асансьорът се издигаше стремително към него, все по-нагоре и по-нагоре, докато гигантската ос се превръщаше в тънък блестящ конец, а после и напълно се изгубваше от погледа. Гледката беше зашеметяваща и някак си нарушаваше представите за равновесие.

Обичайно залата се използваше само за определени официални случаи. Беше открита преди три години, когато Жосен Раел се изкачи горе, за да развлича важен сановник. Но Толи Мюн сега беше готова на всичко, за да постигне целта си. Храната бе приготвена от готвач, нает за една вечер от лайнер на Транскорпорацията. Бирата — иззета насилствено от търговец, който преминаваше транзитно оттук на път за Светът на Хенри. Сервизът за хранене — истинска антика от музея по планетарна история. Голямата ебонитова маса, на която имаше място поне за дванадесет души, бе изработена от блестящо черно дърво с леки яркочервени нюанси. Мълчалива и внимателна фаланга от сервитьори, облечени в блестящи златисто-черни ливреи, беше готова да им сервира храната.

Тъф влезе, прегърнал в ръце котката си, спря очи върху разкошната маса, а после вдигна глава към звездите и мрежата.

— Оттук можеш да видиш „Ноев ковчег“ — каза Толи Мюн. — Ето там, онова светло петънце, в края на паяжината.

Тъф погледна в указаната посока.

— Този ефект чрез триизмерна холографска прожекция ли е постигнат? — попита той, галейки котката.

— О, не, по дяволите! Всичко е съвсем реално, Тъф — усмихна се Толи. — Не се тревожи, намираш се в безопасност. Това е тройно закалена стоманопластмаса. Нито асансьорът, нито планетата ще паднат отгоре ни, а възможността куполът да бъде пробит от метеорит е астрономически нищожна.

— Долавям трафик в значително количество — отбеляза Хевиланд Тъф. — Какви са шансовете куполът да бъде ударен от турист, управляващ взета под наем вакуумна шейна, от загубен навигационен фар или от изгорял пулсаторен пръстен?

— Големи — призна Толи Мюн. — Но в секундата, в която се случи нещо подобно, вентилационни клапи ще бъдат затворени, ще завият сирени и ще се отвори специално скривалище. Всичко това е заложено в плановете на сгради, които се намират във вакуум. Така че, ако това малко вероятно събитие все пак стане, ние ще имаме костюми, дихателни пакети и дори лазерни фенерчета, решим ли сами да отстраним повредата, преди да са дошли паяците. Случвало се е само два пъти откакто съществува станцията, така че се отпусни, престани да нервничиш и се наслаждавай на гледката.

— Госпожо — възрази Хевиланд Тъф с обичайното си достойнство. — Не съм нервен, а по-скоро любопитен.

— Добре — кимна Толи Мюн и му посочи стола. Той сковано прегъна дългото си тяло и се намести в него. Настъпи мълчание, през което Тъф галеше черно-бялата козина на Бъркотия, а сервитьорите поднесоха ордьоврите и кошници с горещ гъбен хляб. Ордьоврите бяха два вида: първият, малки солени питки, с пълнеж от пикантно сирене и пастет от гъби. А вторият — дребни змийчета или едри червеи, сготвени в ароматен портокалов сок. Тъф даде две на Бъркотия и тя лакомо ги погълна. Самият той после взе една питка, помириса я и отхапа малко парче. Сдъвка го замислено, преглътна и кимна одобрително.

— Отлично.

— Е, това е котка, нали?

— Наистина — отговори Тъф, отчупи си парче от гъбения хляб — облак пара се издигна от мястото на разчупването — и методично го намаза с дебел слой масло.

Толи Мюн се протегна, взе своя хляб и болезнено опари пръстите си. Тя се направи, че нищо не се е случило, за да не издаде слабостта си пред Тъф.

— Много е хубав — отбеляза Толи, след като преглътна първата хапка. — Знаеш ли, Тъф, съвсем малко с’ютламци могат да си позволят яденето, което ще получим.

— Този факт не е убягнал на вниманието ми. — Той предпазливо взе с палец и показалец едно змийче и го поклати пред носа на Бъркотия. Котката се повдигна на два крака, опря се в коляното му и успя да го грабне.

— На практика, реалното калорично съдържание в тази храна обикновеният гражданин консумира цяла седмица.

— Вземайки предвид качеството на ордьоврите и хляба, които получихме досега, бих се осмелил да изкажа мнението, че ние си позволяваме гастрономично удоволствие, което средностатистическият с’ютламец получава един път в живота си.

Сервираха им салатите, Тъф опита своята и я обяви за добра. Толи Мюн също си сипа в чинията и изчака, докато сервитьорите се върнат на местата си до стената.

— Тъф, струва ми се, че имаше някакъв въпрос.

Хевиланд Тъф вдигна очи от чинията си и я погледна втренчено. Дългото му бяло лице беше застинало и безизразно.

— Правилно — каза той. Бъркотия също гледаше към нея с тесните си зеленикави очи, цвят, подобен на салатата от неотрева.

— Трийсет и девет милиарда.

Тъф премигна.

— Наистина — каза той.

Толи Мюн се засмя.

— Това ли е единственият ти коментар?

Тъф вдигна глава към глобуса на планетата С’ютлам.

— След като настоявате за моето мнение, Портмастър, бих се осмелил да кажа, че макар тази планета над главите ни да изглежда порядъчно голяма, не мога да не се замисля дали всъщност наистина е достатъчно голяма. Без да искам това да прозвучи като остра критика на вашето количество, култура и цивилизация, хрумва ми следната мисъл: население, състоящо се от трийсет и девет милиарда човешки единици може да бъде смятано, като цяло, за мъничко прекомерно.

— Брей, така ли мислиш? — ухили се Толи Мюн. Тя се облегна назад и направи знак на сервитьора с напитките да се приближи. Бирата беше гъста, тъмнокафява, с обилна ароматна пяна. Поднесоха я в големи халби с две дръжки, изработени от гравирано стъкло. Толи непохватно вдигна своята, гледайки внимателно пенливата течност.

— Едно от нещата, с които не мога да свикна при гравитацията. Всички течности трябва да се сервират в меки пластмасови бутилки. Тези неща изглеждат толкова… уязвими. Всеки момент очакваш да се случи някаква катастрофа. — Тя отпи и си направи мустаци от пяната. — Не е лошо. — Толи избърса уста с опакото на ръката си. — Време е да спрем с тази проклета игра на криеница, Тъф. — Тя внимателно остави халбата си на масата, но дори и това просто движение й създаде проблеми. — Изглежда ти си подозирал, че имаме проблем с броя на населението, в противен случай едва ли си щял да се интересуваш. Разбрах също, че си се ровил в базата и си търсил каква ли не информация. С каква цел?

— Моят тъжен недъг се нарича любопитство, госпожо — отговори Тъф. — Търсех само начин как да разреша проблема на С’ютлам. Разбира се, със съмнителната надежда, че по време на моите проучвания ще стигна до някаква идея и излизане от задънената улица, в която в момента се намираме.

— Е? — попита Толи Мюн.

— Вие току-що потвърдихте предположението, което бях принуден да направя, че планетата страда от своята пренаселеност. Сега, след като имам и данните, всичко си идва на мястото. Вашите разпръснати във всички посоки градове се издигат и издигат нагоре, защото са принудени да подслоняват непрекъснато увеличаващо се население, а вие отчаяно се борите да запазите целостта на селскостопанските си региони. Вашата гордост — станцията Паякодом — е необикновено натоварена, асансьорът се движи непрестанно в двете посоки, защото не успявате да изхранвате собственото си население и трябва да внасяте храна от другите планети. А те се страхуват и дори ви мразят, защото преди няколко века сте опитали да изнесете проблема с населението чрез емиграция и анексация, докато това не е било жестоко спряно от последвалата война. Вашите хора нямат домашни любимци, защото на С’ютлам няма място за други животински видове, които не се включват директно в хранителната верига. Вие сте определено по-ниски от нормалните човешки стандарти, заради вековните строги мерки на хранителни лишения и режим на разпределение на дажбите, всичко единствено в името на икономиката. Затова и поколенията продължават да напредват, но хората стават все по-слаби и по-ниски, борейки се да оцелеят при още повече намаляващите провизии. Всички тези тревоги са пряко свързани с вашето прекалено голямо население.

— Не ми звучиш много положително настроен, Тъф — отбеляза Толи Мюн.

— Не исках това да прозвучи и като критика. Вие не сте напълно лишени от добродетели. Като цяло сте индустриализирани, кооперирани, етични, цивилизовани и напълно безобидни хорица. Вашата технология и нивото на интелектуалния ви напредък заслужават само възхищение.

— Нашата технология — каза сухо Толи Мюн — е единственото, което спаси проклетите ни задници. Вече внасяме трийсет и четири процента от суровите си калории. Други двадесет процента произвеждаме в селскостопанските региони, където е и последната ни обработваема земя. Останалата част от храната ни идва от хранителните фабрики, чрез преработка на нефтопродукти. Точно този последен процент с всяка година непрекъснато нараства и това е съвсем нормално. Само хранителните фабрики могат да работят с темпото, с което нараства населението. Но веднага възниква друг проклет проблем.

— Свършва ви петрола — осмели се да предположи Хевиланд Тъф.

— И тук си дяволски прав — кимна Толи Мюн. — Това им е лошото на проклетите невъзстановими ресурси.

— Несъмнено вашите правителствени органи знаят кога приблизително ще ви засегне гладът.

— След двадесет и седем стандартни години — отговори тя. — Плюс, минус няколко години. Датата се мени постоянно и се намира в зависимост от много фактори. Може да избухне война много преди това. Някои от нашите експерти смятат, че точно това ще стане. А е възможно и двете да настъпят едновременно — и гладът, и войната. И в двата случая ще има много трупове. Ние сме цивилизовани хора, Тъф, ти сам го каза. Толкова проклето цивилизовани, че няма да повярваш. Задружни, етични, обичащи живота и други все от тоя род. Но дори и това вече се руши. Условията за живот в подземните градове стават все по-лоши. От векове не е било толкова зле, някои от лидерите ни дори казват, че хората долу са се изродили, превърнали са се в проклети паразити. Убийствата, изнасилванията, жестоките престъпления стават все повече и повече с всяка година. През последните осемнадесет месеца има и два случая на канибализъм. Всичко това ще става все по-лошо през следващите години. Престъпността расте с увеличаването на кривата на раждаемостта. Приемаш ли моето предаване, Тъф?

— Наистина — каза безчувствено той.

Сервитьорите се върнаха, носейки основното блюдо. На големи плата бяха натрупани купчини печено месо, които все още изпускаха пара. За гарнитура имаше четири вида зеленчуци. Хевиланд Тъф позволи чинията му да бъде напълнена с варени миризливки, сладки коренчета и маслени израстъци. Малко след това той помоли сервитьора да отреже няколко тънки парченца шунка за Бъркотия. Толи Мюн също си отряза дебело парче, поля го с кафяв сос, но след първите хапки откри, че няма апетит и започна да наблюдава как се храни Тъф.

— Е? — попита тя.

— Може би ще е възможно да ви окажа малка помощ в решаването на този проблем — започна Тъф, докато замислено ровеше с вилицата си купчинка пикантни шушулки.

— О, можеш да ни окажеш и голяма помощ — отвърна Толи. — Продай ни „Ноев ковчег“. Това е единственият начин. Кажи най-после колко искаш. Обръщам се към проклетото ти чувство за морал. Продай го и ще спасиш милиони животи, дори милиарди. Не само ще бъдеш богат, но ще станеш и знаменитост. Кажи една дума и ще прекръстим проклетата планета на твое име.

— Забележително предложение — каза Тъф. — Моята суета трудно ще му устои, но все пак вие силно надценявате необикновените умения на изчезналите Екологични инженерни войски. Във всеки случай, както ви информирах и преди, „Ноев ковчег“ не се продава. Може би ще се осмеля да предложа едно очевидно решение за вашите проблеми. Ако наистина се окаже, че действа ефикасно, ще бъда щастлив, ако наречете на мое име някой град или пък малък астероид.

Тя се засмя и отпи от халбата си стабилна глътка бира. Имаше нужда от нея.

— Хайде, Тъф, казвай. Какво е това лесно, очевидно разрешение?

— Изобилие от идеи идват в съзнанието ми. Контролът на раждаемостта е една от основните. Това може да бъде постигнато чрез биохимични и механични средства, сексуално въздържание, научно разяснение и съдебни ограничителни мерки. Механизмът може да е различен, но крайният резултат ще бъде един и същ. С’ютламците трябва да се размножават с определено по-занижено темпо.

— Невъзможно — каза Толи Мюн.

— Едва ли е така — продължи Тъф. — На други планети, значително по-рано колонизирани от С’ютлам, този проблем отдавна е решен.

— Няма никакво проклето значение — отвърна Толи Мюн. Направи рязко движение с ръка, бирата и се разплиска, но тя не й обърна внимание. — Не очаквай да спечелиш награда за оригинално мислене, Тъф. Това е всичко друго, но не и нова идея. На практика имаме дори и политическа партия, която проповядва същото, по дяволите, сигурно от стотици години. Наричаме ги нулите. Те искат да сведат до нула кривата на раждаемостта. Бих казала, че седем, осем процента от населението ги подкрепя.

— Масовият глад несъмнено ще увеличи броя на техните последователи — отбеляза Тъф и вдигна препълнената си с миризливки вилица. Бъркотия измяука, за да го подкрепи.

— Дотогава ще е дяволски късно и ти добре знаеш това. Проблемът е, че широките маси на долния етаж не приемат сериозно този факт. Не обръщат внимание на политиците, не ги интересуват мрачните прогнози, с които преливат новинарските хранилки. „Чували сме това и преди“ — така казват и дяволите да ги вземат, ако не са прави. Бабите и прадядовците им също са чували, че гладът е неизбежен. Винаги преди това С’ютлам е намирал начин да избегне катастрофата. Технократите се задържат на върха на властта, само защото от векове откриват нови и нови начини как да избягнат глада, да го прехвърлят като проблем на следващото поколение. Те винаги са намирали някакво решение. Повечето жители са убедени, че това ще се случи и този път.

— Тези решения, за които говорите, се определят от природата като „временни мерки“ — отбеляза Хевиланд Тъф. — Смятам това за напълно очевидно. Единственото възможно решение остава контролиране на растежа на населението.

— Ти изглежда, че изобщо не разбираш, Тъф. Контролът на раждаемостта е анатема за огромна част от с’ютламците. Никога няма да успееш да убедиш значителен брой хора, защото никой от тях не вярва в някаква измислена, проклета катастрофа. Няколко извънредно глупави и извънредно идеалистични политици се опитаха да го направят, но още същата нощ бяха свалени, обявени за аморални и противници на живота.

— Разбирам — каза Хевиланд Тъф. — И вие ли сте жена със силни религиозни убеждения?

Толи Мюн направи гримаса и отпи от бирата си.

— Не, по дяволите! По-скоро смятам, че съм агностик. Всъщност, не знам, никога не съм се замисляла по-сериозно. Но аз съм и привърженичка на нулите, макар че никога не съм признавала това на долния етаж. Повечето паяци са нули. В една малка затворена система, каквато е станцията, ефектите от неконтролируемото размножаване съвсем скоро стават проклето забележими и още по-проклето ужасяващи. На долния етаж това не е съвсем ясно. А църквата… запознат ли си с „Църква за развитието на живота“?

— Да, имам известна представа за нейните поучения.

— С’ютлам е бил основан от старейшините на „Църква за развитието на живота“ — поясни Толи Мюн. — Те са бягали от религиозно преследване на Тара. Били са гонени, защото се размножавали прекалено бързо и дори заплашвали да завладеят цялата планета, нещо, което не се харесало особено на таранците.

— Напълно разбираемо отношение.

— Същото нещо ликвидирало и колонизационната програма, която експанзионистите предприели преди няколко века. Основните вярвания на църквата са, че повелята на разумните същества е да изпълнят докрай вселената и че животът е най-висшата ценност. Противниците на живота или ентропистите са най-голямото зло. Църквата вярва, че привържениците на живота и неговите противници са в постоянна надпревара. Трябва да се развиваме, казва църквата. Да се развиваме и да достигаме нови и нови нива на разум и гениалност, приближавайки се до Бога. След като еволюцията се осъществява чрез биологичния механизъм на размножаването, ние трябва да се размножаваме. Да разширяваме и обогатяваме нашия генофонд, да разпилеем семената си до всички звезди. Като ограничаваме раждаемостта ние може да попречим несъзнателно на следващата крачка в човешката еволюция. Може да абортираме някой гений или полубог. Животът на една единствена мутирала хромозома може да изтегли човечеството на следващото стъпало на неговия прогрес.

— Мисля, че схванах същественото на това кредо — кимна Тъф.

— Ние сме свободни хора, Тъф. Религиозно разнообразие, свобода на избора, каквото ти хрумне. Тук имаме всякакви — Ериканерци, Стари християни, Деца на мечтателя. Имаме бастиони на Стоманения ангел, Мелдерски комуни, всичко, което поискаш. Но повече от осемдесет процента от населението все още принадлежи към „Църква за развитието на живота“ и неговите религиозни вярвания са по-силни отвсякога. Стига им да се огледат наоколо и да видят плодовете на човешкия гений, за да се убедят, че ученията на църквата са правилни. Когато имаш население от милиарди хора, милиони от тях са гении, а това е огромен стимул за развитието на техническия прогрес. Е, какво, по дяволите, всичко е логично. С’ютлам е постигнал истински технологични чудеса. Те виждат нашите градове, асансьора, посетителите, които идват от хиляди други планети, за да се учат от нас. Виждат как бързо се издигаме над всички останали, но не виждат катастрофата, а и църковните лидери твърдят, че всичко ще е наред. Защо, по дяволите, тогава да спират да се плодят? — Тя удари с юмрук по масата и се обърна към най-близкия сервитьор. — Хей, ти! Донеси ми още бира! Побързай! — Толи Мюн отново погледна към Тъф. — Така че не ми пробутвай тези наивни предложения. Опитите за решаване на с’ютламските проблеми чрез ограничаване на раждаемостта са обречени на пълен провал. Невъзможно е. Разбра ли най-после това, Тъф?

— Не е нужно да бъде поставяна под въпрос моята интелигентност — засегна се Хевиланд Тъф. Той галеше преялата с шунка Бъркотия. — Тежкото положение на С’ютлам докосна сърцето ми. Ще положа всички възможни усилия, за да облекча страданията на вашата планета.

— Тогава ни продай „Ноев ковчег“ — каза остро тя.

— Това е нежелателно предположение — отговори Тъф. — И все пак, ще направя всичко, което е от компетенцията ми на екологичен инженер, преди да отпътувам към други светове.

Сервитьорите започнаха да поднасят десерта, синьо-зелени желеплодове, плуващи в гъста, бяла сметана. Бъркотия подуши сметаната и скочи върху коленете на Тъф за по-подробно разследване.

Толи Мюн преглътна първата си лъжица и поклати глава.

— Прекалено е тежко за мен. Махнете го. Искам още бира.

Тъф се огледа и вдигна пръст.

— Един момент, моля! Няма смисъл вашата порция от това изключително сладкарско изделие да бъде изхвърлена. На Бъркотия несъмнено ще й хареса.

Портмастър Мюн отпи от новата си чаша с тъмна бира и се намръщи.

— Вече няма почти нищо, което да кажа, Тъф. Планетата ни се намира в дълбока криза. Трябва да имаме този кораб. Това е последния ти шанс. Ще го продадеш ли?

Тъф се огледа, а Бъркотия бързо премина към десерта.

— Позицията ми остава непроменена.

— Много съжалявам тогава — въздъхна Толи Мюн. — Не исках да се стига до това. — Тя щракна с пръсти. В тишината на залата, нарушавана само от близането на Бъркотия, звукът прозвуча като пистолетен изстрел. Всички атлетични сервитьори, които досега се подпираха на кристалните стени, бръкнаха в джобовете на златисто-черните си сака и извадиха нервнопаралитични пистолети.

Тъф премигна, изви глава и последователно огледа всеки един мъж поотделно, докато Бъркотия си похапваше желеплодове.

— Предателство. Дълбоко съм разочарован. Злоупотребихте с моята добронамереност и искреност.

— Ти ме принуди. Ах ти, Тъф, проклети глупако!

— Подобно грубо отношение и преки обиди само подсилват предателството, а не го оправдават — каза Тъф, все още с лъжица в ръка. — Да очаквам ли, че сега тайно и подло ще бъда убит?

— Ние сме цивилизовани хора — сряза го Толи Мюн, ядосана на Тъф, на Жосен Раел, на проклетата „Църква за развитието на живота“, а най-вече на себе си, че бе позволила да я намесят във всичко това. — Не, ти няма да бъдеш убит. Ние дори няма да откраднем проклетия ти, изоставен кораб, към който така дяволски си се привързал. Всичко това е легално, Тъф. Ти си арестуван.

— Наистина — каза Тъф. — Моля да приемете моята капитулация. Винаги съм горял от желание да спазвам всички уместни местни закони. Какви обвинения ще бъдат повдигнати срещу мен, ако мога да попитам?

Толи Мюн леко се усмихна, знаейки много добре, че за всички в Паякодом тази вечер тя щеше да бъде Стоманената вдовица. После посочи далечния край на масата, където Бъркотия облизваше сметаната от мустаците си.

— Незаконно внасяне на паразит в Порт С’ютлам.

Тъф внимателно остави лъжицата на масата и грижливо скръсти ръце на корема си.

— Ако не ме лъже паметта, доведох Бъркотия тук с вашата специална покана.

Толи Мюн поклати глава.

— Няма да мине, Тъф. Имам запис от нашия разговор. Аз действително отбелязах, че никога не съм виждала живо животно, но това е само излагане на прост факт. В нито един съд думите ми няма да бъдат изтълкувани като подтикване за извършване на тежко престъпление, каквото е нарушението на здравните закони. В нито един наш съд — добави тя със съчувствена усмивка.

— Разбирам — кимна Хевиланд Тъф. — Нека тогава си спестим отнемащите време съдебни интриги. Ще се призная за виновен и ще платя указаната глоба за подобно дребно нарушение.

— Много добре — отвърна Толи Мюн. — Глобата е петдесет стандарта. — Тя направи знак на един от мъжете, той бързо се приближи до масата и хвана Бъркотия. — Естествено, въпросният паразит трябва да бъде унищожен.

— Мразя гравитацията — каза Толи Мюн на уголеменото, усмихнато лице на Жосен Раел, малко след като беше привършила доклада си за вечерята им с Тъф. — Изтощава ме, а не ми се мисли какво прави този проклет течен наркотик с мускулите и вътрешните ми органи. Как могат твоите червеи да живеят така? А тази проклета храна! Направо ми се гади, като си спомня. Какви миризми…

— Портмастър, имаме да обсъждаме по-важни неща — прекъсна я Раел. — Всичко свърши, нали? Спипахме го.

— Спипахме неговата котка — нацупи се Толи Мюн. — А ако искаме да бъдем по-точни, проклетото животно все още е при мен. — Сякаш, за да потвърди думите й, Бъркотия измяука и притисна муцуна в мрежестата пластмасова клетка, която мъжете от охраната бяха монтирали в ъгъла на апартамента. Котката често мяукаше, чувстваше се изключително неудобно в безтегловност и се въртеше безпомощно във въздуха, щом се опиташе да се помръдне. Всеки път, когато животното се блъскаше в тавана на клетката, Толи Мюн се мръщеше, осъзнавайки вината си. — Бях повече от сигурна, че ще си сложи палеца на договора за продажба.

Жосен Раел изглеждаше разочарован.

— Не мисля, че разбирам много добре плана ти, Портмастър. Защо някой, в името на Живота, ще предаде богатство с размерите на „Ноев ковчег“, само за да спаси едно животинско създание? Особено след като ми съобщи, че на кораба има още екземпляри от този паразитен вид.

— Защото той изпитва емоционална привързаност към точно този паразит — каза с въздишка Толи Мюн. — Освен това, този Тъф се оказа по-съобразителен отколкото си мислех. Знаеш ли, каза ми, че блъфирам.

— Тогава унищожи паразита. Нека види, че не се шегуваме.

— О, Жосен, бъди разумен — нетърпеливо отговори тя. — До какво ще ни доведе това? Ако наистина убия проклетата му котка, няма да имам нищо. Тъф знае това и знае, че аз зная това, а знае също и че аз знам, че той знае това. Поне по този начин държим нещо, от което има нужда. Положението е пат.

— Ще променим закона — предложи Жосен Раел. — Чакай малко… Да, при контрабандно внасяне на паразит в станцията, освен глобата ще имаме и конфискация на кораба, с който е осъществена контрабандата!

— Гениален план — каза саркастично Толи Мюн.

— Добре тогава, нека чуя някой по-добър от теб.

— За съжаление все още нямам такъв, Жосен. Но скоро ще имам. Ще го убедя. Ще измъкна кораба с хитрост и измама. Вече знаем няколко негови слабости. Храната, котките. Може да има още нещо, което да използваме. Гузна съвест, либидо, слабост към пиенето, хазарт… — Тя замълча замислено. — Хазарт! Да, той спомена, че обича да играе игри. Даде ми три дни, нали? Времето ми още не е свършило. Задръж още малко мехура си.

Толи Мюн изтри лицето на политика от екрана и го замени с тъмнината на корпуса и силуета на „Ноев ковчег“, плуващ на фона на немигащите звезди. Бъркотия сякаш разпозна кораба и издаде тънък, умолителен мяукащ звук. Толи я погледна, намръщи се и се свърза с охраната.

— Тъф — излая тя. — Къде е в момента?

— В хотел „Уърлдвю“, игралния салон, Мама — отговори жената, която беше дежурна.

— Какво, „Уърлдвю“ ли?! Как е могъл да отиде в това червясало място? Та там е пълно „G“! О, по дяволите, няма значение! Само бъди сигурна, че ще остане там, аз тръгвам.

Толи Мюн откри Тъф да играе сложна, петстранна стратегическа игра с двойка възрастни земни червеи, кибертехнолог, който преди няколко седмици беше уволнен за кражба от системата и пълничък, кръглолик търговски посредник от Джазбо. Съдейки по планината от чипове, които бяха струпани пред Тъф, той печелеше с лекота. Толи щракна с пръсти и салонната управителка веднага й донесе стол. Тя седна до Тъф и леко докосна ръката му.

— Тъф?

Той обърна глава и се отдръпна от нея.

— Учтиво моля, избягвайте да поставяте ръцете си върху моята личност, Портмастър Мюн.

Толи отдръпна ръката си.

— Какво правиш, Тъф?

— В момента изпитвам много интересна нова тактика, която сам създадох, срещу Посредник Дез. Страхувам се, че ще се окаже неуспешна, но нека видим. В по-широк смисъл, правя усилия да спечеля няколко оскъдни стандарта, чрез прилагането на статистически анализи и способите на психологията. С’ютлам в никакъв случай не е евтина планета, Портмастър Мюн.

Джазбоита, с дълга коса, блестяща от разноцветни масла и дебело лице, покрито с почетни белези, се засмя грубо и откри широката си уста, полираните си черни зъби, инкрустирани с малки тъмночервени диаманти.

— Предизвиквам те, Тъф — каза той и натисна бутона под масата, за да освети войските си.

Тъф се наведе напред и внимателно огледа положението.

— Наистина. — Дългият му бял пръст натисна друг бутон и войските му затвориха в кръг тези на търговския посредник. — Страхувам се, че загубихте, сър. Експериментът ми се оказа сполучлив, макар без съмнение това да беше само чиста случайност.

— Господ да те порази, теб и проклетия ти късмет! — възмути се джазбоита. Той се изправи със залитане и избута към Тъф още една купчинка чипове.

— Добре се справяш — отбеляза Толи Мюн. — Но това няма да ти донесе нищо, Тъф. Игрите са така устроени, че заведението никога не е на загуба. Изключено е да успееш да спечелиш на комар парите, които са ти необходими.

— Напълно съзнавам това — отговори Тъф.

— Нека поговорим.

— В този момент сме ангажирани точно с говорене.

— Нека поговорим насаме.

— По време на последната ни лична дискусия бях взет на прицел от мъже, въоръжени с нервнопаралитични пистолети, устно малтретиран, жестоко измамен, лишен от компанията на любимото същество и от възможността да се насладя на десерта си. Определено не съм предразположен към приемане на нови покани.

— Ще те почерпя едно питие — предложи Толи Мюн.

— Много добре. — Тъф се изправи с достойнство, събра чиповете с огромните си длани и се сбогува с останалите играчи. Двамата тръгнаха към малките сепарета в края на салона. Толи се запъхтя от усилията, които полагаше да върви при пълното притегляне. Щом влязоха, тя с въздишка се тръшна на меките фотьойли, поръча два ледени нарко-бластера и дръпна завесата.

— Приемането на нарко-напитки ще има блед ефект върху способността ми да вземам решения — отбеляза Тъф. — Бих искал да приема вашата щедрост като форма на компенсация за предишното ви извратено тълкуване на „цивилизовано гостоприемство“, но въпреки това позицията ми остава непроменена.

— Какво искаш, Тъф? — попита изморено Толи Мюн, след като сервираха напитките им. Ръбът на високите чаши беше покрит с лед, а в тях имаше студена, кобалтовосиня течност.

— Както всички представители на човечеството и аз имам много желания. Но в момента най-неотложното е, да бъде върната Бъркотия под мое попечителство.

— Казах ти вече. Разменям котката срещу кораба ти.

— Дискутирахме това предложение. Смятам, че съвсем ясно го отхвърлих като неподходящо. Трябва ли отново да се връщаме към същата тема?

— Имам нов аргумент — заяви Толи Мюн.

— Наистина. — Тъф отпи от чашата си.

— Да обсъдим въпроса за собствеността на „Ноев ковчег“. С какво право ти притежаваш този кораб? Построил ли си го? Помогнал си за създаването му? Не, по дяволите.

— Аз го открих — отвърна спокойно Тъф. — Наистина, признавам, че това стана в компанията на още пет човека. Не може да се отрече, че техните претенции за собственост в много отношения превъзхождаха моите собствени. Но те, все пак, са покойници, а аз съм жив. Това несъмнено значително подсилва моите права. Още повече, че сега, в момента, аз притежавам кораба, за който говорим. В много етични системи притежанието е ключа, всъщност, често е първостепенен признак при определяне на дадена собственост.

— Има и много планети, където държавата притежава всичко и частната собственост не съществува. Там проклетия ти кораб веднага щеше да бъде национализиран.

— Запознат съм с този проблем и съзнателно избягвам тези планети, когато избирам маршрута, по който пътувам — отговори Хевиланд Тъф.

— Можехме насила да вземем проклетия ти кораб, Тъф. Това щеше да промени нещата около правата за собственост, а?

— Наистина, вие командвате жестоката преданост на голям брой лакеи, въоръжени с нервнопаралитични пистолети и лазери, а аз съм само скромен търговец и новопокръстен екологичен инженер, придружаван единствено от безобидните си котки. Въпреки това и аз не съм лишен от свои собствени, макар и минимални ресурси. Теоретично мога да програмирам „Ноев ковчег“ да се самоотбранява и опитите да ми бъде отнет със сила да не се окажат толкова лесни, колкото изглеждат на пръв поглед. Разбира се, това предположение е изцяло хипотетично, но все пак бихте направили добре, ако внимателно го обмислите. Във всеки случай, брутална военна акция срещу кораба ми ще е грубо нарушение на с’ютламските закони.

Толи Мюн въздъхна.

— При някои култури правото на собственост се определя от ползата на даден предмет. При други това става от нуждата.

— Не мисля, че съм запознат с подробни доктрини.

— Добре. С’ютлам има по-голяма нужда от „Ноев ковчег“, отколкото ти.

— Неправилно. Имам нужда от „Ноев ковчег“ да изпълнявам избраната си професия и да осигуря средствата, необходими ми за поддържане на скромен начин на живот. Тази планета няма толкова нужда от кораба ми, колкото от екологично инженерство. Това беше причината и да предложа услугите си, само за да видя офертата си, определена като неподходяща и презрително отхвърлена.

— Ползата, Тъф — прекъсна го Толи Мюн. — Имаме цяла проклета планета, населена с гениални учени. Ти не си нищо повече от търговец, а и преди малко сам го призна. Ние много по-добре от теб можем да използваме „Ноев ковчег“.

— Вашите гениални учени са главно специалисти в областта на физиката, химията, кибернетиката и други подобни полета. С’ютлам не е особено напреднал в области като биологията, генетиката или екологията. Това несъмнено е очевидно. Ако наистина притежавахте експерти в гореспоменатите области, нуждата ви от „Ноев ковчег“ нямаше да е толкова неотложна. И второ, екологичният ви проблем нямаше да достигне до сегашното си заплашително и незавидно състояние. Това е и причината да поставям под съмнение твърдението, че вашите хора ще използват по-ефективно този кораб. След като стъпих за първи път на борда на „Ноев ковчег“, аз съзнателно се потопих в учене и сега имам смелостта да кажа, че съм най-квалифицираният екологичен инженер в обитаемия от човечеството космос, ако не броим Прометей.

Дългото, бяло лице на Хевиланд Тъф оставаше безизразно. Той внимателно подбираше думите си и с хладнокръвие ги изстрелваше на залпове. Но макар да изглеждаше невъзмутим, Толи Мюн долавяше, че зад фасадата на самоуверен човек се крие слабост — гордост, его, суета — която тя трябваше да намери начин да използва за постигане на целите си. Портмастър Мюн заби пръстта си пред лицето му.

— Думи, Тъф. Нищо друго, освен проклети, безсмислени думи. Ти можеш да се наричаш екологичен инженер, но това не значи абсолютно нищо. Можеш да се обявиш и за желеплод, но едва ли ще стоиш добре в купа, пълна с гъста сметана!

— Наистина — каза Тъф.

— Ще ти предложа облог, Тъф — заговори тя, чувствайки, че е напипала слабото му място. — Да се обзаложим, че ти, дяволите те взели, изобщо не знаеш какво да правиш с този кораб.

Хевиланд Тъф премигна и скръсти ръцете си в малка куличка.

— Много заинтригуващо предложение. Моля, продължете.

Толи Мюн се усмихна.

— Котката срещу твоя кораб — заяви тя. — Описах ти нашия проблем. Разрешиш ли го, вземаш си обратно Бъркотия, здрава и читава. Провалиш ли се, ние ще ти вземем „Ноев ковчег“.

Тъф вдигна пръста си.

— Тази схема е погрешна. Въпреки че вие поставяте тежка, мъчно изпълнима задача, не съм склонен да приема подобно предизвикателство, където предложените залози са явно нереални. „Ноев ковчег“ и Бъркотия са мои, макар вие безскрупулно, под прикритието на закона, да отнехте попечителството над последната. Следователно при една победа аз получавам това, което на практика вече е мое, а вие нещо с много по-голяма стойност. Несправедливо е. Имам контрапредложение. Дойдох на С’ютлам за определени сервизни и модернизационни услуги. Нека, ако се справя, те бъдат извършени безплатно.

Толи Мюн вдигна чашата си, за да има време да помисли върху това предложение. Ледът беше станал кишав, но нарко-бластерът продължаваше да си изпълнява функциите.

— Да ти опростим петдесет милиона стандарта?! Това е прекалено много.

— Моето мнение не се различаваше особено — отбеляза Тъф.

— Котката може да е била твоя, ама вече е наша — усмихна се тя. — Но да оставим това. Смятам да ти дам заем.

— При какви условия и лихва, ако мога да попитам?

— Ще започнем веднага работа по кораба — продължи с усмивка Толи Мюн. — Докато свършим, трябва да си разрешил проблема на С’ютлам. Ако спечелиш, нещо в което се съмнявам, ще получиш котката си и безлихвен заем за сумата, която ни дължиш. Можеш да ни се изплатиш от парите, които ще изкараш там — тя направи жест към останалата част от вселената — от проклетото си екологично инженерство. Но ние ще получим право на задържане върху „Ноев ковчег“. Не ни ли изплатиш половината сума след пет години или цялата след десет, корабът е наш.

— Първоначалната приблизителна цена за ремонта от петдесет милиона кредита очевидно е завишена — възрази Тъф. — Бих казал, че цифрата е пряко формирана с цел да ме накара да продам кораба. Предлагам да се спрем на сумата от двадесет милиона стандарта, като основа на нашето споразумение.

— Но това е смешно! — сряза го Портмастър Мюн. — Паяците ми няма да могат дори да боядисат проклетия ти кораб за двадесет милиона. Ще ти предложа четирийсет и пет.

— Двадесет и пет милиона — коригира я Тъф. — Както сигурно сте забелязали, аз съм сам на борда на „Ноев ковчег“. Не е абсолютно необходимо всички етажи и системи да бъдат възстановени до пълна функционалност. По-далечните части на кораба не са от изключително значение. Ще прегледам отново офертата ви и ще задраскам повредите, чието отстраняване не е необходимо. Интересувам се най-вече от собствените си безопасност и удобство.

— Добре тогава. Четирийсет милиона.

— Трийсет изглеждат напълно достатъчни — настоя Тъф.

— Нека не се дърпаме за няколко милиона стандарта — въздъхна Толи Мюн. — И без това ще загубиш, така че няма никакъв дяволски смисъл да си губим времето.

— Имам съвсем различна гледна точка. Трийсет милиона.

— Трийсет и седем.

— Трийсет и два — каза Тъф.

— Очевидно е, че ще се споразумеем на трийсет и пет, нали? Готово! — Тя протегна ръка.

Тъф премигна и погледна към ръката й.

— Трийсет и четири.

Толи Мюн се засмя, прибра ръката си и кимна.

— Добре, няма значение. Трийсет и четири.

Хевиланд Тъф се изправи.

— Няма ли да пиеш още едно? — предложи Толи Мюн. — Нека полеем нашия облог.

— Страхувам се, че трябва да отклоня поканата ви. Ще празнувам, след като спечеля. Колкото до сега, имам прекалено много работа.

— Не мога да повярвам, че си го направила — извика Жосен Раел. Толи Мюн беше усилила звука на своя комуникатор, за да заглуши постоянните протести на своята пленничка.

— Не разсъждаваш трезво, Жосен — ядосано отвърна тя. — Това е дяволски гениален план.

— Ти си заложила бъдещето на цялата планета! Милиарди и милиарди животи! Нима сериозно мислиш, че ще одобря този твой пакт?

Толи Мюн засмука гумената си бутилка с бира и въздъхна отегчено. Със същия глас, който използваше да обяснява нещо на малките деца, тя каза:

— Не можем да загубим, Жосен. Помисли добре. Това червясало нещо, което се намира в черепа ти, ако все още не е атрофирало от гравитацията, сигурно може да мисли. Защо, по дяволите, ни е нужен „Ноев ковчег“? Разбира се, че за да се изхраним. Да избегнем глада, да решим проблемите си, да направим някакво биологично чудо. Да умножим хляба и рибата.

— Хляба и рибата ли? — попита, объркан Жосен Раел.

— Да, да ги умножим до безкрайност. Това е класическа алюзия, Жосен. Мисля, че християните я употребяват. Тъф ще се опита да направи трийсет и осем милиарда сандвичи с риба. Мисля, че ще успее най-много да си наклепа лицето с брашно или ще се задави с рибя кост, но това няма никакво значение. Ако се провали, ние веднага съвсем лесно и легално ще си вземем „Ноев ковчег“. Ако пък успее, за какво ни е повече този кораб? Печелим и в двата случая. А по начина, по който успях да стъкмя нещата, дори и да спечели, Тъф отново ще ни е длъжник с трийсет и четири милиона стандарта. Ако наистина стане някакво чудо и той се измъкне, ние пак ще си вземем кораба, защото Тъф няма да може да събере проклетите пари. — Толи Мюн отпи от бирата и се ухили. — Е, какво ще кажеш? Жосен, дяволски си щастлив, че не съм пожелала твоя стол. Хрумвала ли ти е някога мисълта, че съм много по-умна от теб?

— Знам, че си много по-неучтива, Мама — отвърна той. — Съмнявам се, че дори и да ме смениш, ще издържиш и един ден. Не мога да не изтъкна обаче, че вършиш работата си перфектно. Предполагам, че планът ти е изпълним.

— Предполагаш?!

— Трябва да се вземат под внимание и политическите реалности. Експанзионистите искат кораба на всяка цена, но за радост ние сме мнозинство. Без проблеми ще ги победим при поредното гласуване.

— Гледай това да стане, Жосен — каза Толи Мюн. Тя прекъсна връзката и остана да се носи във въздуха на полутъмната стая. На големия й екран отново беше „Ноев ковчег“. Работните екипи бяха започнали вече работата си и монтираха около него временен такелаж и док. Постоянните съоръжения щяха да бъдат изградени по-късно. Тя разчиташе корабът да е в орбита поне няколко века, а това ги принуждаваше да му построят специално място в паяжината. Дори и Тъф да успееше благодарение на някакъв необикновен шанс, новите съоръжения щяха да бъдат използвани за ремонт на стотици други кораби. След като Тъф бе приел условията й, тя не виждаше повече причини за отлагането на този строеж. Дълга прозрачна тръба от стоманопластмаса, монтирана елемент по елемент, вече свързваше огромния кораб с най-близкия главен израстък на паяжината. По нея материалите и екипите паяци стигаха с лекота до „Ноев ковчег“. Кибертехнолозите вече бяха на него, свързали се бяха с компютърната система и я препрограмираха според желанията на Тъф. Съвсем случайно те търсеха и деактивираха вътрешната защитна система — пряка тайна заповед на самата Стоманена вдовица, за което Тъф, естествено, не подозираше. Това бяха извънредни предохранителни мерки в случай, че той не умееше да губи. Толи не искаше, когато отвори кутията си с подаръци, от нея да излязат чудовища, зарази и чуми.

Колкото до самия Тъф, хората й казваха, че той почти не е напускал компютърната си зала след вечерта, в която заедно с него бяха в хотел „Уърлдвю“. С правомощията си на Портмастър, тя му беше дала разрешение за достъп до всички бази данни и той по максимален начин се бе възползвал от това, изисквайки все нова и нова информация. Компютрите на „Ноев ковчег“ на няколко пъти вече бяха прегрявали от потоците информация и постоянните прожекции и симулации. Толи Мюн му отдаваше заслуженото — Тъф опитваше всичко, което бе по силите му.

Клетката в ъгъла изтрака и Бъркотия издаде тихо, болезнено мяукане. Толи съжаляваше тази котка. Съжаляваше също и Тъф. „Може би дори и да се провали, трябва да му подаря един «Лонгхаул 9»“ — мислеше си тя.

Изминаха четиридесет и седем дни.

Изминаха четиридесет и седем дни, през които екипите работеха на тройни смени. Активността около „Ноев ковчег“ беше денонощна, френетична и неотслабваща. Паяжината се разпростря до огромния кораб и го покри. Кабели се извиваха около него като израстъци на лоза. Мрежа от пневматични туби беше прилепена към вентилационните клапи като системи към ръцете на умиращ човек. Стоманопластмасови мехури покриваха корпуса му като тлъсти, сребристи младежки пъпки. Пипала от стомана и дуралой се кръстосваха като артерии и вени. Вакуумни шейни изхвърляха пламъци и бръмчаха наоколо с интензивността на жилещи насекоми. А навсякъде, вътре и вън от кораба, гъмжеше с взводове от паяци. Изминаха четиридесет и седем дни и „Ноев ковчег“ беше поправен, модернизиран, пребоядисан и преоборудван.

Изминаха четиридесет и седем дни, а Хевиланд Тъф не беше напускал кораба си и за минута. Паяците докладваха, че той живее в компютърната зала, а системата е претоварена от пристигащите реки от данни и безкрайните симулации. През изминалите седмици той най-често беше забелязван да управлява странен триколесен автомобил по най-дългия, трийсеткилометров коридор на кораба. На главата му неизменно стояла зелена шапка с козирка, а в ръцете му се гушело малко коте с дълга, сива козина. През цялото време Тъф не обръщал почти никакво внимание на работещите в кораба. От време на време се спирал при някой от далечните станции, препрограмирал уредите или проверявал безкрайната редица от малки, средни, големи и огромни цистерни. Кибертехнолозите бяха забелязали, че са активирани определени клонингови програми и хронодъгата, която поглъщаше огромни количества енергия. Изминаха четиридесет и седем дни и през тях Тъф живя като отшелник, придружаван само от Хаос и изцяло погълнат от работата си.

Изминаха четиридесет и седем дни, през които Толи Мюн не говори нито с Тъф, нито с Висш съветник Жосен Раел. Нейните задължения като портмастър, изоставени по време на преговорите за „Ноев ковчег“, сега бяха повече от достатъчни, за да я държат заета. Имаше диспути, които трябваше да изслушва и да взема решения, повишения да преразглежда, конструкции да проверява, накичени с панделки важни мухи да забавлява, бюджети да свързва, заплати и документи да подписва с пръст. На всичко отгоре имаше и котка.

В началото Толи Мюн си мислеше за най-лошото. Бъркотия отказваше да яде, не можеше да се примири с безтегловността, замърсяваше въздуха в апартамента с отпадъчни продукти и издаваше едни от най-жалните звуци, които Толи бе имала нещастието да чуе. Тя се загрижи дотолкова, че извика за консултация главния паразитолог. Специалистът я увери, че клетката е достатъчно широка, а протеиновата паста — повече от достатъчна. Котката не се съгласи с мнението му и продължи да се разболява, мяука и съска, докато Толи Мюн беше сигурна, че лудостта, било то котешката или нейната, е съвсем близо зад ъгъла. Най-накрая тя реши да предприеме някакви стъпки. Отказа се от хранителната протеинова паста и започна да храни котката с месни пръчици, които Тъф й изпрати от „Ноев ковчег“. Свирепостта, с която животното ги атакува, веднага щом му ги подаде през дупките на клетката, изглеждаше окуражителна. След като изяде първата месна пръчица, котката облиза пръстите на Толи и това не беше особено неприятно. Бъркотия се търкаше в клетката и Толи неуверено я докосна. Животното я възнагради с далеч по-приятен звук от онзи, който бе издавала преди това. Докосването до черно-бялата козина беше почти чувствено.

След осем дни Толи я пусна да излезе от клетката. „По-големите размери на офиса вероятно ще са по-подходящ затвор“ — мислеше си тя. Малко по-късно, когато Толи се опита да я върне обратно, котката започна диво да съска и отказа да се подчини. Тя я хвана, но съпротивляващото се животно остави дълги червени следи по ръцете й. Малко след като мед-техника й оказа първа помощ и си тръгна, Толи Мюн се обади на охраната.

— Официално нареждане, запазете стая в хотел „Уърлдвю“. Стаята да бъде в горната част на кулата и с гравитационно поле, нагласено на една четвърт „G“.

— Кой е гостът? — попитаха отсреща.

— Престъпник — отряза тя. — Въоръжен и много опасен.

След тази вечер Толи ежедневно посещаваше хотела в края на работния си ден, за да храни своята заложничка и да проверява нейното благосъстояние. След петнадесетия ден тя оставаше при котката, за да даде на животното нужния контакт. Характерът на звяра се промени изцяло. Издаваше звуци на удоволствие, още щом Толи отвореше вратата за своите ежедневни посещения (въпреки че тя се опитваше да бъдат колкото се може по-кратки). Без предизвикване се търкаше в краката й. Държеше ноктите си прибрани и дори бе започнала да затлъстява. Винаги, когато Толи Мюн си позволяваше да седне, Бъркотия веднага скачаше в скута й. На двайстия ден Толи остана да спи там през нощта. На двадесет и шестия ден тя се премести временно.

Изминаха четиридесет и седем дни и Бъркотия свикна да спи до нея. Тя се свиваше на кълбо и черно-бялата й козина докосваше бузата на Толи.

На четиридесет и осмия ден позвъни Хевиланд Тъф. Той беше шокиран да види котката в ръцете й, но не го показа по никакъв начин.

— Портмастър Мюн.

— Отказваме ли се вече? — попита тя.

— Едва ли — отговори Тъф. — На практика аз съм готов да бъда обявен за победител.

Разговорът им беше прекалено важен, за да се осъществи дори по защитен телевизионен канал. Вандийнците винаги откриваха начин да пробият щитовете им и да декодират сигнала. Жосен Раел бе заповядал на Толи Мюн също да присъства на срещата. Той смяташе присъствието й за наложително, защото по-добре разбираше Тъф, а и първа се беше срещнала с него. Възражението й, че не понася гравитацията, бе посрещнато с насмешка. Толи за първи път взе асансьора до повърхността, за първи път от много години, чийто брой не искаше да си спомни. След това се качи на въздушно такси до най-високия етаж на кулата, където се помещаваше Висшия съвет.

Голямата, проветрива стая имаше определено спартанско излъчване. Заемаше се от огромна овална маса за конференции и повърхността й представляваше видеомонитор. Жосен Раел седеше на централното място в черен стол с висока облегалка, а над главата му се въртеше триизмерен глобус на планетата.

— Портмастър Мюн — кимна й той за поздрав и й посочи празно място, до което тя стигна с мъка.

Стаята бе претъпкана със силните хора на деня — Вътрешният консул, елитът на технократската фракция, важни бюрократи. Половината й живот бе изминал, преди отново да я извикат на планетата. Толи Мюн редовно следеше новинарските хранилки и можеше да разпознае повечето хора — младия съветник по селското стопанство, заобиколен от своите помощници, няколко сътрудници по ботанически изследвания, океанско развитие и преработка на храни. Съветника по войната и неговия главен тактик-киборг. Транспортния администратор. Съветниците по вътрешна сигурност, наука и технологии, междузвездна търговия и индустрия, командира на Планетарната защитна флотилия и старшия офицер на планетарната полиция. Всички те кимнаха за поздрав при нейното влизане.

За своя чест, Жосен Раел този път се бе отказал от цялата формалност.

— Ти си прекарал цяла седмица с прожекциите на Тъф и с пробите на семената, които ни е предоставил — обърна се той към своя съветник. — Какво ще кажеш?

— Трудно може да се прецени с абсолютна точност — отговори анализаторът на информация. — Неговите проекти може да са изключително правилни, но и абсолютно неподходящи, базиращи се на грешни предположения. С акуратност мога да отговоря на този въпрос след няколко реколти, а това означава и няколко години. Тези неща, които Тъф е създал за нас, тези растения и животни са нови и напълно непознати за С’ютлам. Докато не натрупаме опит с тях и не видим как се развиват в с’ютламските условия, не можем да кажем дали ще донесат промяна.

— Ако изобщо донесат някаква — подхвърли ниска, квадратна жена, която бе съветник по вътрешна сигурност.

— Да, ако изобщо донесат някаква — повтори аналитикът.

— Смятам, че сте прекалено консервативен — намеси се съветникът по селското стопанство. Той беше най-младият човек в залата, отличаваше се с това, че беше много безочлив и говореше без заобикалки. В момента усмивката му бе толкова широка, че всеки момент можеше да разцепи лицето му на две. — Моите доклади са изключително положителни. — Пред него имаше цяла купчина кристални чипове и той бързо раздаде по един на всички присъстващи. След това сам пъхна своя в контролното табло на мястото си. Плоският екран, монтиран в масата светна и на блестящата му повърхност се появиха дълга редица от данни. — Това са нашите анализи на нещото, наречено омни-зърно. Невероятно, наистина невероятно! Генетично произведен хибрид и всяка негова част е годна за консумация. Стъблото израства на височина до кръста, също както неотревата. Има много високо съдържание на карбохидрати, хрупкава вътрешност, не е лошо с подправки, но основно се използва за фураж на хранителните животни. Реколтата е много по-добра, а като хранителен състав многократно превъзхожда нано-житото и с’ориза. Съвсем лесно е за транспортиране, запазва се вечно, без необходимост от замразяване, не се рони и е богато на протеин. Невероятно е, но дори и корените са ядивни грудки. Не само това, а и расте дяволски бързо и ще ни дава няколко реколти на година. Само предполагам, не съм правил точни изчисления, но ако засадим омни-зърно на площите, заети в момента от нано-жито, неотрева и с’ориз, ще получим три пъти повече калории.

— Но това е невъзможно! — възкликна Жосен Раел. — Трябва да има и някакви недостатъци. Звучи прекалено хубаво, за да е истина. Ако това омни-зърно действително е толкова добро, защо досега не сме чували нищо за него? Не вярвам Тъф да го е сглобил генетично през последния месец.

— Не, разбира се — отговори младият мъж. — Растението съществува от векове. Вярвате или не, открих данни за него в базата данни. Било е създадено от ЕИВ, за да се използва като фураж по време на война. Това нещо расте толкова бързо, че е идеално за случая, когато не си сигурен дали ти самият ще прибереш реколтата. Изобщо не е било одобрено от цивилните. Сметнали са, че вкусът му не е привлекателен. Не неприятен или ужасен, а по-скоро различен от този на познатите ни растения. Също така, много бързо изтощава почвата.

— Аха! — възкликна съветникът по вътрешната сигурност. — Значи е нещо като капан?

— Само по себе си, да. Първите пет години ще получим отлични реколти, а след това — катастрофа. Но Тъф ни е изпратил и някакви паразити. Невероятни неща! Суперчервеи, други аератори и някаква слузеста плесен, която живее в симбиоза с омни-зърното. Тези паразити живеят при растението, но без да му причиняват вреда, а само спомагат за растежа му. Хранят се с безполезни отпадъци от петролната индустрия, а след това бързо възстановяват и обогатяват почвата. — Той разпери ръце. — Това е най-невероятното откритие, за което съм чувал. Ако нашите екипи бяха постигнали същото, отдавна щяхме да сме във ваканция.

— А какво мислите за другите неща? — попита Жосен Раел, без да споделя ентусиазма на своя по-млад подчинен.

— Изключителни! Океаните! Никога не сме можели да ги използваме рационално. Получавали сме минимални калории, въпреки техните размери, а и последната администрация унищожи почти всички полезни животински видове със своите морски автоматични чистачки. Тъф ни предлага голям брой нови, бързо размножаващи се риби и разнообразие от планктон… — Той трескаво зарови в купчината пред себе си, откри необходимия му чип и го включи. — Ето! Това е планктонът. Ще полепне по морските линии, но това няма значение, деветдесет процента от промишлеността ни е под повърхността или високо във въздуха. Рибите ще го консумират, а при определени благоприятни условия, дебелината му може да достигне до три метра. Нещо като огромен сиво-зелен килим.

— Тревожна перспектива — намеси се съветникът по войната. — Може ли да се яде? Имам предвид — от хората?

— Не — ухили се агро-съветникът. — Но когато умре и се разложи, може да се използва като суров продукт за нашите хранителни фабрики. Така проблемът с изчерпването на петрола се решава.

От края на огромната маса се чу силен смях. Всички се обърнаха натам. Толи Мюн се кикотеше и не можеше да спре.

— Дяволите да ме вземат! — възкликна тя най-накрая. — Той все пак направи хляб и риба за всички ни.

— Не може да се каже, че планктонът е риба — отбеляза съветникът по селското стопанство.

— Нали живее в проклетия океан, значи е риба.

— Хляб и риба? Какво искате да кажете, Портмастър? — попита съветникът по индустрията.

— Продължавай с доклада си — намеси се нетърпеливо Жосен Раел. — Има ли още нещо?

Имаше още нещо. Имаше хранителен лишей, който растеше и на най-високите планини. Оцеляваше дори и при ниско съдържание на кислород и висока радиация.

— Ще използваме нови астероиди, подобни на Лардър, без да са необходими милиони калории, за да обработваме почвата.

Имаше годни за ядене паразитиращи лози, които щяха да завладеят наситените с изпарения екваториални блата и да изместят отровните растителни форми, които сега изобилстваха. Имаше зърнена култура, наречена снежен овес, която можеше да расте и в заснежената тундра. Подземни грудки, които пробиваха дори замръзналата земя под глетчерите и образуваха големи коренища, на които растяха месни орехи. Имаше генетично подобрени крави, прасета, кокошки и дори нова птица, за която Тъф твърдеше, че ще унищожи най-разпространения селскостопански вредител. Имаше седемдесет и девет вида ядивни гъби и плесени, които можеха да се отглеждат в тъмнината на подземните градове и да бъдат подхранвани с отпадъчни продукти.

Съветникът свърши с доклада си и в залата настъпи гробна тишина.

— Той спечели — каза усмихнато Толи Мюн. Всички погледи бяха насочени към Жосен Раел и никой не й обърна внимание. Само че тя не мислеше да стои и да играе на политика. — Дяволите да ме вземат! Той наистина го направи!

— Все още не знаем това — възрази уредникът на базите с данни.

— Ще изминат години, докато можем да направим по-пълни статистики — каза аналитикът.

— Сигурно има някакъв капан — предупреди съветникът по войната. — Трябва да бъдем предпазливи.

— О, я вървете по дяволите! — извика Толи Мюн. — Тъф доказа…

— Портмастър — прекъсна я рязко Жосен Раел.

Толи Мюн си затвори устата. Никога не го бе чувала да държи подобен тон. Всички други също се обърнаха да го погледнат.

Жосен Раел извади кърпата си и избърса потта от челото си.

— Хевиланд Тъф без никакво съмнение доказа, че „Ноев ковчег“ е прекалено ценен за нас, за да го оставим да си тръгне. Смятам, че сега трябва да обсъдим кой е най-добрият начин да му го отнемем, с минимални живи загуби и без излишни дипломатически усложнения. — Той се обърна към съветника по вътрешната сигурност.

Толи Мюн мълчаливо слушаше нейния доклад и последвалите едночасови дискусии. Всички говореха за тактиката, за подходящите дипломатически отношения, за това как максимално да бъдат използвани възможностите на „Ноев ковчег“, кое правителствено ведомство да го получи, какво да кажат на новинарските хранилки. Дискусията обещаваше да продължи до малките часове на нощта, но Жосен Раел каза, че няма да разпусне събранието, докато и последният въпрос не е уреден. Поръчана беше храна, поискани и изпратени бяха доклади, извикани и освободени бяха помощници и подчинени. По-късно Жосен Раел даде заповед никой по никаква причина да не ги безпокои. Толи Мюн слушаше мълчаливо. Най-накрая тя със залитане се изправи на крака.

— Извинете ме… това е от проклетата гравитация. Не съм свикнала с нея. Къде е най-близкият санит… санитарен… зел?

— Разбира се, Портмастър — каза Жосен Раел. — Излизаш вън, тръгваш по левия коридор, четвъртата врата надолу.

— Благодаря. — Те продължиха да говорят, а Толи се измъкна навън. Можеше да чуе бръмченето на гласовете им и през вратата. Отпред имаше дежурен полицай. Тя му кимна за поздрав и тръгна надясно. Щом се скри от очите му, побягна с всички сили.

На покрива на кулата тя принудително нае едно въздушно такси.

— Асансьора! — заповяда тя и му показа специалната си приоритетна лента. — Настъпи здраво педалите!

На терминала имаше влак, който тръгваше след няколко минути. Беше пълен. Толи хлътна в звездокласния салон.

— Извънредно положение в паяжината. Трябва веднага да се върна горе — обясни тя.

Тръбо-влакът направи рекордно изкачване, все пак тя беше Мама Паяк, а когато слезе, очакваше я и служебна шейна, която я закара до апартамента й.

Толи се втурна в стаята си, изолира херметично вратата и включи комуникатора. Тя зададе код с лицето на своя заместник и се опита да стигне до Жосен Раел.

— Много съжалявам — каза компютърът с кибернетично съчувствие. — В момента той е на събрание. Ако желаете, можете да оставите съобщение.

— Не — каза бързо тя и прекъсна връзката. Веднага кодира своето лице и го изпрати на ръководителя по ремонта на „Ноев ковчег“.

— Как са нещата при вас, Фракър?

Мъжът, който се появи на екрана, изглеждаше смъртно уморен, но се насили да се усмихне.

— Справяме се отлично, Мама. Според последни изчисления, деветдесет и един процента от работата е свършена. Ще приключим най-много след шест, седем дни и ще остане само почистването.

— Работата приключва сега — заяви Толи Мюн.

— Какво!? — попита учудено той.

— Тъф ни е лъгал през цялото време — излъга хладнокръвно тя. — Той е мошеник, проклет изрод, който злоупотреби с доверието ми. Изтеглям веднага всички работни екипи.

— Не разбирам, Мама…

— Съжалявам. Подробностите са строго поверителни, Фракър. Нали знаеш как стават тези неща. Хайде, слизайте всички от кораба. Паяци, кибертехнолози, охрана, всички, нали разбираш? Давам ви един час, а след това идвам да проверя. Ако открия някой, освен Тъф и проклетия му паразит, ще изстрелям ректума му на Лардър по-бързо, отколкото може да каже Стоманената вдовица. Разбра ли ме добре?

— Ъм, да.

— Казах сега! — сряза го Толи Мюн. — Размърдай се, Фракър.

Тя изчисти екрана, включи първостепенен защитен екран и отправи последното си обаждане. Хевиланд Тъф успя да я вбеси още един път. Той беше инструктирал компютъра си да не го безпокои, докато дремне и на нея й бяха нужни петнадесет безценни минути, за да убеди проклетата машина, че това е спешно обаждане.

— Портмастър Мюн — поздрави я най-после Тъф, когато образът му се появи на екрана. Облечен беше в абсурден мъхест халат, който бе завързан около изпъкналия му корем. — На какво дължа изключителното удоволствие да ми се обадите?

— Работата е деветдесет и един процента приключена — отговори Толи Мюн. — Имаш всичко най-важно. С останалите дреболии ще трябва да се примириш. Паяците ми ще офейкат от тази гробница след… четиридесет минути. След това искам да изчезнеш от станцията, Тъф.

— Наистина — каза Хевиланд Тъф.

— Готов си за пътуване. Ще разрушиш дока, но няма време да го свалим, а и това е малка цена за всичко, което направи за нас. Включи на скорост и излез от системата. Не поглеждай през рамо, освен ако не искаш да се превърнеш в проклет стълб от сол.

— Не мисля, че разбирам.

Толи Мюн въздъхна тежко.

— Аз също, Тъф. Аз също не разбирам. Но недей да спориш с мен. Подготви се за заминаване.

— Мога ли да направя предположението, че вашият Висш съвет е намерил моето скромно предложение за потенциален изход от създалото се кризисно положение? Ако това наистина е така, бих желал да бъда определен за победител в нашия залог.

Тя изохка.

— Да, щом това искаш да чуеш, ти, паразит с паразит. Те полудяха по омни-зърното, слузестата плесен, всичко беше блестящо. Ти си гений, ти си великолепен. Това достатъчно ли ти е? Сега се размърдай, Тъф, защото всеки момент някой може да зададе въпрос на стария, болен Портмастър, а той не е там, за да му отговори.

— Вашата прибързаност ме оставя в състояние на обърканост — поклати глава Хевиланд Тъф и грижливо скръсти ръце над корема си.

— Тъф — изсъска през стиснатите си зъби Толи Мюн, — ти спечели проклетия облог, но ще загубиш кораба си, ако не се събудиш и не се научиш как да танцуваш. Хайде, размърдай се! Трябва ли всичко да ти изпея, Тъф? Добре, по дяволите! Предателство, Тъф. Жестокост. Подлост. Точно в този момент Висшият съвет на С’ютлам обсъжда последните подробности по плана как да бъде заграбен „Ноев ковчег“, а ти да бъдеш ликвидиран. Когато тръгнах, спореха кой освежител за въздух ще е най-подходящ. Сега разбра ли ме?! След като свършат с приказките, а това вече може и да е станало, ще издадат заповеди. Докато се осъзнаеш, ще бъдеш обграден от вакуумни шейни и нервнопаралитични пистолети. Планетарната защитна флотилия има четири кораба „защитен клас“ и два дреднаута в паяжината. Ако те бъдат вдигнати по тревога, няма да имаш възможност да се измъкнеш. Не искам някаква проклета космическа битка да руши станцията и да избива хората ми.

— Напълно разбираемо нежелание — каза Тъф. — В такъв случай, аз ще започна незабавно изпълнение и ще програмирам системата за излитане. Все пак, съществува малък проблем.

— Какъв? — попита изнервено Толи Мюн.

— Бъркотия все още се намира под вашето опекунство. Не мога да напусна Порт С’ютлам, ако тя не ми бъде върната невредима.

— Забрави проклетата котка!

— Селективната памет не е сред моите особености — каза Тъф. — Аз изпълних всяка част от нашата договореност. Вие трябва да върнете Бъркотия или грубо да нарушите договора.

— Не мога — отвърна ядосано Толи Мюн. — Всяка муха, паяк и червей в станцията знае, че проклетата котка ни е заложник. Ако изляза извън стаята с Бъркотия в ръка, всички веднага ще разберат. Останеш ли да чакаш котката, рискуваш всичко.

— Въпреки това — каза Тъф. — Страхувам се, че трябва да настоявам.

— Върви по дяволите! — изруга Портмастър Мюн и изчисти образа му от екрана с едно-единствено рязко движение.

Когато стигна до атриума на хотел „Уърлдвю“, хотелиерът я посрещна с широка усмивка.

— Портмастър! — възкликна щастливо той. — Радвам се да ви видя. Знаете ли, че ви търсят навсякъде? Ако искате, можете да приемете връзката в моя офис.

— Съжалявам — каза тя, — но имам неотложна работа. Ще се свържа от моята стая. — Бързо премина покрай него и се насочи към асансьорите. Пред вратата на стаята имаше двама пазачи, които самата тя бе поставила.

— Портмастър Мюн — каза единият. — Беше ми заповядано да ви чакаме. Трябва веднага да се обадите в охранителната служба.

— Разбира се — отговори тя. — А сега вие двамата слезте в преддверието.

— Защо, има някакъв проблем ли?

— Да, голям. Възникна някакво сбиване и персоналът не може да се справи.

— Ще се погрижим за това, Мама. — Двамата се затичаха по коридора.

Толи Мюн бързо хлътна в стаята. Щом влезе вътре, въздъхна облекчено. Тук имаше само една четвърт гравитационно притегляне, което бе за предпочитане пред максималното „G“ в останалите части на хотела. Стаята се намираше на последния етаж в кулата. Отгоре, над прозрачното дебело стъкло от стоманопластмаса, беше огромният планетен глобус, скалистата повърхност на Паякодом и блестящите нишки на паяжината. Можеше дори да види и сребристата точица на „Ноев ковчег“, в момента осветен от С’юзвездата.

Бъркотия беше заспала на един от меките дивани, близо до прозореца, но щом я усети че влиза, я посрещна със силно, доволно мъркане.

— И аз се радвам да те видя — каза Толи Мюн и грабна животното. — Но сега трябва да те изкарам оттук. — Огледа се за нещо, в което може да скрие заложничката си.

Комуникаторът започна да пищи, но тя не му обърна внимание.

— По дяволите! — изруга Толи Мюн. Трябваше да намери нещо, в което да скрие котката, но не можеше да се сети какво. Опита се да я увие в хавлиена кърпа, но Бъркотия не посрещна добре тази идея.

Комуникаторът се включи сам, явно кодът му беше преодолян от охраната. Началникът на вътрешната охрана на станцията я гледаше втренчено.

— Портмастър Мюн — започна той, а Толи се питаше колко ли време ще е необходимо, докато всичко му стане ясно. — Най-после ви открих. Първият съветник вярва, че имате някакви затруднения. Какъв е проблемът?

— Няма такъв. А има ли някаква причина така грубо да се вмъквате в личния ми живот, Данжа?

— Моите извинения, Мама. Само изпълнявам заповеди. Бях инструктиран да ви открия и да съобщя на Първия съветник точните ви координати.

— Тогава го направи — каза Толи Мюн.

Мъжът се извини още веднъж и екранът угасна. Очевидно все още никой не знаеше, че е издала заповед всички работници да напуснат „Ноев ковчег“. „Добре!“ — каза си тя и това й вдъхна повече увереност. Загуби още десет минути в търсене и най-накрая се предаде. Трябваше да излезе да реквизира вакуумна шейна, „кожен костюм“ за себе си и подходяща клетка за животното. Отвори вратата и видя… двамата гардове тичаха този път срещу нея. Тя рязко се обърна назад и Бъркотия измяука уплашено.

Толи Мюн затръшна вратата, заключи я три пъти и активира личната защита. Това не попречи на гардовете да започнат да тропат.

— Портмастър Мюн — извика единият от тях. — Долу нямаше сбиване. Отворете, трябва да говорим.

— Махайте се! Заповед!

— Съжалявам, Мама. Искат да занесем котката долу. Лично нареждане на Първия съветник.

Зад нея комуникаторът отново се включи. Този път това беше съветникът по вътрешна сигурност.

— Толи Мюн, трябва да бъдете разпитана. Отворете вратата и се предайте!

— Нали съм тук? Задай проклетите си въпроси — сряза я Толи Мюн. Гардовете продължиха да блъскат по вратата.

— Обяснете завръщането си в станцията — каза жената от екрана.

— Аз работя тук — отговори мило Толи.

— Действията ви не съответстват на това твърдение. Те не са били одобрени от Първия съветник.

— А действията на Първия съветник били ли са одобрени от мен? — Бъркотия изсъска срещу екрана.

— Моля оставете се да бъдете арестувана.

— Предпочитам да не го правя. — Тя грабна една малка, но масивна масичка и я запрати срещу екрана. Лицето на съветника по вътрешна сигурност изчезна сред фойерверк от искри и парчета стъкло.

Гардовете отвън откриха кода на вратата, но тя бързо го промени, използвайки правомощията си на портмастър. Някой от мъжете изпсува.

— Мама — обади се другият, — това с нищо няма да ви помогне. Отворете веднага! Няма откъде другаде да излезете, а и само след десет минути вашите правомощия ще бъдат отменени.

Толи Мюн осъзнаваше, че той е дяволски прав. Тя беше в капан и скоро всичко щеше да свърши. Огледа се безпомощно наоколо, търсейки подходящо оръжие или изход. Такива нямаше.

Погледна нагоре към огрения от слънчева светлина „Ноев ковчег“. Надяваше се Тъф да има достатъчно здрав разум да затвори всички шлюзове, след като и последният паяк се махне. „Дали ще си тръгне без Бъркотия?“

— Всичко това е само заради теб — въздъхна тя и погали черно-бялата козина на животното.

— Да вкараме малко газ вътре — предложи единият от гардовете. — Все пак в стаята има гравитация.

Толи Мюн се усмихна.

Тя остави Бъркотия на дивана, стъпи на един стол и отвори капака на аварийната сензорна кутия. Доста отдавна не беше вършила никаква техническа работа. Отне й няколко минути да проследи веригите и да открие начин да накара сензора да смята, че един от прозорците е счупен. Когато най-после успя, в стаята зави мощна сирена, карайки ушите й да заглъхнат. Около вратата се чу съскане от изолационния материал, който под налягане запълваше фугите й. Гравитацията изчезна, въздухът престана да циркулира, а на една от стените се отвори капакът на аварийното табло.

Толи Мюн се придвижи бързо натам. Вътре имаше реактивни двигатели, дихателни пакети и „кожени костюми“. Тя веднага облече един и се обърна към котката.

— Хайде, ела тук! — Животното не изглеждаше очаровано от шума и паниката около себе си. — Внимателно, не си пускай ноктите.

Толи пъхна Бъркотия в един шлем, прикачи го за костюма, сложи дихателния пакет и усили вътрешното налягане до максималното възможно. „Коженият костюм“ се изду като балон. Котката изпробва ноктите си срещу материята и жално измяука.

— Съжалявам, ще потърпиш малко — каза Толи и я остави да се носи свободно из въздуха. После извади от таблото лазерно фенерче и тръгна към прозореца.

— Стори ми се, някой каза, че това е фалшива тревога — обърна се тя към вратата.

— Може би ще желаете да дегустирате малко топло гъбено вино? — попита Хевиланд Тъф. Бъркотия усилено се галеше в краката му. Хаос седеше на рамото му, размахваше дългата си сива опашка, гледаше към нея и явно си задаваше въпроса: „Коя пък беше тая?“ — Изглеждате ми уморена.

— Уморена ли?! — засмя се Толи Мюн. — Току-що прекосих няколко десетки километра открито пространство от хотела дотук. Летях единствено с малки реактивни двигатели и на всичкото отгоре влачех котка, облечена в надут „кожен костюм“. Успях да се измъкна на първия охранителен отряд, който излетя от дока. Повредих с лазерното фенерче шейната на втората двойка, която се приближи прекалено много до мен. Не забравяй, че през цялото време влачех проклетата котка. След това прекарах половин час в лазене по кораба. Чуках по корпуса като откачена и гледах как станцията кипи от активност. Два пъти изпусках котката и се налагаше да я догонвам, за да не отлети на С’ютлам. Тогава и проклетият дреднаут се приближи към мен. Трябваше да се радвам на тръпката и напрежението в минутите, в които се чудех кога ли ще вдигнеш защитната си сфера и щях от няколко метра да се насладя на пиротехническото шоу, ако флотилията решеше да изпробва защитните ти екрани. Имах предостатъчно време да чукам по корпуса и да лазя по него като някакъв проклет паразит по гърба на огромно животно. Дори си говорехме с Бъркотия, какво ще правим, когато дойде следващата вълна от вакуумни шейни. Решихме аз да им говоря строго, а тя да използва момента и да им издере очите. Най-после ти ни забеляза и ни прибра вътре, точно когато отсреща приготвяха плазмените торпеда. А сега само отбелязваш, че може да съм изморена.

— Няма нужда от подобен сарказъм — поклати глава Хевиланд Тъф.

— Имаш ли вакуумна шейна? — изръмжа Толи Мюн.

— Вашите екипи изоставиха четири по време на прибързаното си напускане.

— Добре, ще взема едната. — Тя хвърли поглед върху контролното табло и разбра, че Тъф най-после е изтеглил кораба от доковете. — Какво става отвън?

— Флотилията продължава безмилостно да ме преследва — обясни Тъф. — Дреднаутите „Двойна спирала“ и „Чарлз Дарвин“ са плътно зад мен, следвани от защитния си ескорт. Какафония от кресливи командирски гласове отправя към мен груби заплахи, подли настойчиви молби и неприветливи смъртоносни закани. Техните усилия ще останат напразни. Вашите паяци възстановиха отлично, до пълна функционалност защитните ми екрани и те нямат равностойно или по-мощно с’ютламско оръжие, което да им противостои.

— Не ги изпробвай — кисело го посъветва Толи Мюн. — Щом си тръгна, веднага включи на скорост и изчезвай оттук.

— Добре звучащо предложение — съгласи се Хевиланд Тъф.

Толи Мюн огледа дългата редица от видеоекрани в дългата и тясна комуникационна стая, която сега бе преоборудвана в контролен център на Тъф. Потънала в стола си и смачкана от гравитацията, тя изведнъж се почувства много по-стара.

— Какво ще стане с вас? — попита Тъф.

Толи Мюн се обърна, за да го погледне.

— На този въпрос има много отговори. Немилост и позор. Арест. Може би съдебен процес за предателство. Не се тревожи, няма да ме екзекутират. Екзекуцията е анти-живот. Предполагам, че могат да ме пратят и в поправителна ферма на Лардър.

— Разбирам — кимна Хевиланд Тъф. — Може би бихте желали да размислите над моето предложение да ви осигуря транспорт извън С’ютламската система. За мен ще е само удоволствие да ви закарам до Скраймир или Света на Хенри. Ако искате да се отдалечите още повече от вашите неприятели, разбрах, че Вагабонт е много приятен по време на дългите си пролети.

— Изпращаш ме на вечно заточение под гравитация. Не, благодаря — каза тя. — Това е моята планета, Тъф. И моите проклети хора. Ще се върна там, пък каквото ще да става. Между другото, не мисли, че толкова лесно ще се откачиш. Ти ми дължиш, Тъф…

— Трийсет и четири милиона стандарта, доколкото си спомням — прекъсна я Тъф. Тя само се ухили — Госпожо, нали няма да е много нахално да попитам…

— Не го направих заради теб — отговори набързо Толи Мюн.

Тъф премигна учудено.

— Моите извинения, ако смятате, че си пъхам носа във вашите работи. Нямам такова намерение. Но се страхувам, че любопитството е най-големият ми грях и точно то сега ме кара да попитам — защо го направихте?

Портмастър Толи Мюн вдигна рамене.

— Ако искаш вярвай, но го направих заради Жосен Раел.

— Първия съветник? — попита Тъф и премигна.

— Да, заради него и другите. Познавах Жосен още преди да започне политическата си кариера. Не беше лош човек, Тъф. Той не е от лошите. Никой от тях не е лош. Те са порядъчни мъже и жени, даващи всичко от себе си. Единственото, което искат да направят, е да нахранят децата си.

— Не мисля, че разбирам вашата логика — каза Тъф.

— Аз присъствах на тази среща, Тъф. Седях, слушах ги как говорят и видях какво е направил „Ноев ковчег“ с тях. Преди това те бяха честни, достойни, етични хора, а сега се бяха превърнали в лъжци и мошеници. Преди вярваха в мира, а сега говореха как насилствено да ти отнемат кораба. Тяхното кредо е основано на светата неприкосновеност на човешкия живот, а сега презрително говореха колко хора трябва да убият — и щяха да започнат с теб. Изучавал ли си някога история, Тъф?

— Не мога да твърдя, че съм експерт в тази област, но имам определени познания за това, което се е случило преди нас.

— Има една древна поговорка, Тъф. Дошла е от старата Земя. „Властта корумпира, а абсолютната власт корумпира абсолютно.“

Хевиланд Тъф не каза нищо. Бъркотия скочи на коленете му и се настани там. Той започна да гали козината й с голямата си бледа ръка.

— Мечтата да притежават „Ноев ковчег“ вече достатъчно корумпира моята планета — продължи Толи Мюн. — Какво, по дяволите, щеше да стане, ако наистина го притежавахме? Не искам никога да открия отговора на този въпрос.

— Наистина — каза Тъф. — Но веднага възниква друг въпрос.

— Какъв е той?

— Сега аз контролирам „Ноев ковчег“ и следователно имам почти абсолютна власт.

— О, да — съгласи се Толи Мюн.

Тъф не каза нищо и я зачака да продължи. Тя разтърси глава.

— Не знам. Вероятно изобщо не съм обмислила нещата. Изглежда съм вършила всичко импулсивно. Може би съм най-голямата проклета глупачка, която ще откриеш на няколко светлинни години разстояние.

— Не мисля, че сериозно вярвате в това — възрази Тъф.

— Възможно е да съм сметнала, че е по-добре ти да си корумпиран, отколкото моите хора. Може да съм си мислела, че ти си наивен и безобиден или съм действала инстинктивно. — Тя въздъхна. — Не съм сигурна дали има такова понятие като „неподкупен човек“, но ако наистина има, това си ти. И сигурно си проклетия последен останал такъв. Ти беше готов да загубиш всичко, само заради нея. — Тя се усмихна и посочи Бъркотия. — За една котка, един проклет паразит.

— Разбирам — каза Хевиланд Тъф.

Портмастър Толи Мюн уморено се изправи на крака.

— Е, вече е време да си тръгна и да отида да изнеса същата реч пред не толкова доброжелателна публика. Покажи ми къде са шейните и кажи на онези отвън, че излизам.

— Много добре — кимна Тъф. Той вдигна пръст. — Още един малък проблем остава да бъде разрешен. Вашите екипи не приключиха цялата работа, за която се бяхме уговорили. Не мисля, че е справедливо да заплатя пълната сума от трийсет и четири милиона стандарта. Предлагам да нанесем корекция. Приемлива ли изглежда за вас сумата от трийсет и три милиона и петстотин хиляди стандарта?

— Каква разлика има, нали не смяташ да се връщаш?

— Учтиво моля да промените това ваше мнение — погледна я Тъф.

— Но ние се опитахме да откраднем кораба ти — отбеляза Толи Мюн.

— Наистина. В такъв случай сумата от трийсет и три милиона ще бъде напълно достатъчна, а останалата част ще се смята за глоба.

— Нима наистина смяташ да се върнеш?

— След пет години — отговори Тъф. — Тогава трябва да направя първото плащане по моя заем. След този период ще можем и по-пълно да оценим ефекта и моя скромен принос в решаването на планетарните ви проблеми. А може би ще има нужда и от ново екологично инженерство.

— Не мога да повярвам! — възкликна удивено Толи Мюн.

Хевиланд Тъф се протегна към рамото си и почеса Хаос зад ухото.

— Защо — попита той укорително — винаги се съмняват в нас?

Котаракът не му отговори.

Пазители

Хевиланд Тъф сметна Шестпланетната биоселскостопанска изложба за едно голямо разочарование.

Той прекара дълъг и изморителен ден на планетата Бразилурн, разглеждайки огромните изложбени зали. От време на време се спираше, за да изучи по-подробно нов зърнен хибрид или генетично подобрено насекомо. Макар че клетъчната библиотека на „Ноев ковчег“ съдържаше клетъчен материал от милиони растителни и животински видове от неизброим брой планети, Хевиланд Тъф винаги беше нащрек и не пропускаше възможността да обогати своя „запас от стоки“.

Но само няколко от показаните експонати заслужаваха внимание и с течение на времето Тъф се отегчи, още повече, че беше принуден да се блъска и бута с разноликата тълпа. Навсякъде гъмжеше от хора — вагабонтски тунелни фермери в дълги кестеняви кожи, накичени с пера и напарфюмирани арийнски земевладелци, мрачни нощници и ярко облечени вечнодневници от Янус, а също и безкрайна процесия от местни бразилурнци. Всички те издаваха изключително силен шум и отправяха любопитни погледи по посока на Тъф. Някои дори се докосваха до него, карайки дългото му бяло лице да се намръщи. Докато отчаяно търсеше спасение от тълпата, Тъф реши, че е гладен. С гордост и антипатия той си проправи път през преминаващите и излезе от сводестата, пететажна птоланска изложбена зала. Отвън, между големите сгради, хиляди амбулантни търговци бяха разпънали бараките си. Мъжът, който продаваше пайове с пуклив лук, изглеждаше най-незает от останалите. Тъф твърдо реши, че пай с пуклив лук е нещото, с което иска да се нахрани.

— Господине — каза той на търговеца, — бих желал един пай.

Мъжът беше розов, закръглен човечец с мазна престилка на кръста. Той си сложи защитна ръкавица, отвори горещата кутия и извади оттам димящ пай.

— О! Доста си голям — отбеляза търговецът, докато го подаваше на Тъф.

— Наистина, господине — каза Хевиланд Тъф. Той взе пая и нетърпеливо го захапа.

— Явно си чужденец. Не си и от близките планети.

На три хапки Тъф изяде пая си и изчисти със салфетка мазните си пръсти.

— Вие отбелязахте очевидното, господине. — Той вдигна дългия си, загрубял пръст. — Още един.

Отблъснат от отговора на Тъф, търговецът му подаде още един пай и го остави да се храни на спокойствие. Докато Тъф се наслаждаваше на ронливата кора и тръпчивата вътрешност на пая си, той изучаваше въртящите се в кръг панаирни посетители, бараките на амбулантните търговци и петте големи изложбени сгради, които се издигаха над всичко. Когато свърши, обърна се назад с обичайното си безизразно изражение.

— Господине, ако разрешите, един въпрос.

— Какво? — отвърна сърдито търговецът.

— Тук виждам пет изложбени зали, посетил съм всяка една от тях — започна Тъф и посочи с пръст. — Бразилурн, Вейл Арийн, Нов Янус, Вагабонт, а ето там и Птола. — Той грижливо скръсти ръце над издутия си корем. — Пет, господине. Пет зали, пет планети. Без съмнение аз съм чужденец и не съм запознат с местните нрави и обичаи, но въпреки това съм смутен. В тези региони, където съм пътувал и преди, за събитие, наричащо себе си „Шестпланетна биоселскостопанска изложба“, би трябвало да се очаква, че ще включва шест изложители. Забелязвам, че това тук не е така. Вие може би ще ме просветлите защо?

— Никой не дойде от Намор.

— Наистина — каза Хевиланд Тъф.

— Имат много проблеми — добави амбулантният търговец.

— Тогава всичко е ясно. Или ако не всичко, поне малка част от него. Може би ще пожелаете да ми сервирате още един пай и да ми разясните природата на тези проблеми? Аз съм ужасно любопитен. Страхувам се, че любопитството е най-големия ми порок.

Търговецът отново надяна ръкавицата си и отвори кутията.

— Знаеш ли какво разправят? Любопитството те прави гладен.

— Наистина — поклати глава Тъф. — Трябва да призная, че никога не съм ги чувал да казват това.

Мъжът се намръщи.

— Не, обърках го. Гладът те прави любопитен, точно така беше. Както и да е. Моите пайове ще те нахранят.

Продавачът на пайове му разказа дълга и несвързана история за проблемите на планетата Намор.

— Ето, виждаш защо не са дошли — заключи най-накрая той. — Просто няма какво да изложат.

— Разбира се — каза Хевиланд Тъф и потупа устните си с пръст. — Морските чудовища понякога могат да бъдат много досадни.

Намор беше тъмнозелена планета, безлунна и самотна, опасана от тънки ленти златисти облаци. „Ноев ковчег“ излезе от светлинна скорост и внушително застана в орбита. В дългата, тясна комуникационна стая, Хевиланд Тъф се местеше от място на място и изучаваше планетата на няколко от стоте видеоекрана. Три малки сиви котенца му правеха компания, преследваха се около уредите и се спираха само, за да си разменят по някой удар с лапа. Тъф не им обръщаше внимание.

Намор беше водна планета и от орбита можеше да се види само един континент, който не беше особено голям. Но на увеличеното от компютъра изображение се забелязваха хиляди острови, разпръснати из дълбоките зелени морета и дълги, с форма на полумесец, архипелази. Те бяха като малки земни диаманти, разпилени из океана. Други екрани показваха светлините на хиляди градове върху нощната страна, а в осветената от слънцето част пулсираха точици, където бяха по-големите източници на енергия.

Тъф разгледа всичко, след това седна пред друг монитор и започна да играе военна игра с компютъра. Едното от котетата подскочи, настани се в скута му и заспа. Той внимаваше да не го събуди. Малко по-късно друго коте се изкатери по коленете му, събуди другото и те започнаха да се бият. Тъф ги събори на земята.

Отне повече време, отколкото беше предполагал, но най-сетне предизвикателството дойде и той знаеше, че ще дойде.

— Кораб в орбита — прозвуча заповедно нечии глас. — Кораб в орбита. Тук е космически контрол на Намор. Уточнете вашето име и бизнес. Уточнете вашето име и бизнес, моля. Прехващачи са изпратени срещу вас. Уточнете вашето име и бизнес.

Трансмисията идваше от най-голямата земна маса. Компютърът на „Ноев ковчег“ локализира станцията, а същевременно показа на друг екран и кораба — той беше само един, — който се приближаваше към тях.

— Тук „Ноев ковчег“ — обяви Хевиланд Тъф.

Контролът на Намор беше жена със закръглено лице, късо подстригана коса и тъмнозелена униформа със златни звезди на пагоните. Тя се мръщеше и очите й се местеха, явно получаваше указания от своя началник на съседен екран.

— „Ноев ковчег“, уточнете вашата родна планета. Моля, уточнете вашата родна планета и по каква работа сте тук.

Компютърът отбеляза, че приближаващият към тях кораб е осъществил комуникация със земната станция. Нови два екрана светнаха. На единия от тях се виждаше стройна млада жена с голям, изкривен нос, застанала на капитански мостик, а на другия — възрастен мъж пред командно табло. И двамата бяха облечени в зелени униформи и говореха под кодирана честота. Компютърът за по-малко от минута се справи с кода, така че Тъф можеше да подслушва.

— … дяволите, ако знам какво е това — каза жената от кораба. — Никога не съм виждала толкова голям кораб. Мили Боже, само го погледнете! Приемате ли картината? Отговори ли на запитването ви?

— „Ноев ковчег“ — продължаваше жената от земната станция, — уточнете вашата родна планета и бизнес. Тук космически контрол на Намор.

Хевиланд Тъф се включи директно и започна да предава за трите станции.

— Тук „Ноев ковчег“. Господа, аз нямам родна планета. Намеренията ми са изцяло мирни — търговия и консултации. Научих за трагичните ви затруднения и трогнат от вашето тежко състояние, дойдох да ви предложа услугите си.

Жената в кораба изглеждаше изумена.

— Какво казахте…

Възрастният мъж беше не по-малко объркан, а жената в земната станция стоеше с леко отворена уста.

— Тук космически контрол на Намор. „Ноев ковчег“, ние сме затворени за търговски кораби. Повтарям, ние сме затворени за търговски кораби. Намираме се във военно положение.

Стройната жена от кораба бе решила да поеме положението в свои ръце.

— „Ноев ковчег“, аз съм пазител Кефира Кей, командващ NGS „Слънчево острие“. Ние сме въоръжени. Обяснете поведението си. Корабът ви е хиляда пъти по-голям от всеки нормален търговски съд. Обяснете поведението си или ще бъдете обстрелван.

— Наистина — каза Хевиланд Тъф. — Заплахите не ще ви помогнат с нищо, пазител. Аз съм дълбоко опечален. Изминах целия този дълъг път от Бразилурн, за да ви предложа моята помощ и утеха, а вие ме посрещате със заплахи и враждебност.

Едно от котенцата скочи на коленете му. Тъф го вдигна с голямата си бяла ръка и го сложи на контролното табло така, че да могат и другите да го видят. После го погледна и каза натъжено:

— Останало ли е някакво доверие в цялото човечество?

— „Слънчево острие“, не стреляйте — заповяда възрастният мъж. — „Ноев ковчег“, ако вашите намерения наистина са само мирни, обяснете поведението си. Какво сте вие? Намор е малка, развиваща се планета, изживяваща много тежък период. Не сме виждали нищо подобно на вас. Обяснете поведението си.

Хевиланд Тъф погали котето.

— Защо винаги отстъпвам пред подозренията? — попита го той. — Те са много щастливи, че имам добро сърце и няма просто да си тръгна и да ги оставя на съдбата им. — Тъф вдигна глава към екрана. — Господине, тук е „Ноев ковчег“. Говори Хевиланд Тъф — капитан, собственик и екипаж. Както бях осведомен, вие сте обезпокоени от огромни чудовища, излизащи от морските дълбини. Много добре, тогава. Смятам да ви отърва от тях.

— „Ноев ковчег“ тук е „Слънчево острие“. Как смятате да направите това?

— „Ноев ковчег“ е семекораб на Екологичните инженерни войски — решително заяви Тъф. — Аз самият съм екологичен инженер и специалист по военно дело.

— Невъзможно — възкликна възрастният мъж. — Екологичните войски са изчезнали преди хиляди години, а заедно с тях и самата Федерална империя. Не е останал нито един от бойните им кораби.

— Колко тъжно — поклати глава Хевиланд Тъф. — Ето, излиза, че седя в илюзия. Няма съмнение, че след като ми казахте това, корабът ми наистина не съществува, аз се намирам в открития космос, гравитацията ще ме грабне и аз ще изгоря в атмосферата.

— Пазител — намеси се жената от бойния кораб, — тези кораби може и да не съществуват, но аз се приближавам към нещо, дълго трийсет километра. То изобщо не прилича на илюзия.

— Все още не съм паднал — отбеляза Тъф.

— Наистина ли ще можете да ни помогнете? — попита жената със закръгленото лице.

— Защо винаги се съмняват в мен? — обърна се Тъф към сивото котенце.

— Лорд пазител, трябва да му дадем шанс да докаже това, което казва — настоя жената от контролния център.

— Заплашван, обиждан, поставян под съмнение. Въпреки всичко, съчувствам на вашата ситуация и това ме кара да настоявам. Може би първо трябва да предложа „Слънчево острие“ да кацне на моя кораб. Пазител Кей може да дойде на борда и да се присъедини към мен за една вечеря, по времето на която да обсъдим всичко. Вярвам, че вашите подозрения няма да се пренесат и по време на разговора ни, това е най-цивилизованата от човешките игри.

Тримата пазители прекъснаха връзката с „Ноев ковчег“, но Тъф продължи да ги наблюдава как трескаво се консултират, но без да знаят, че ги слуша. Най-накрая той се отегчи и започна да си играе с котенцето в скута си.

— Мисля, че трябва да те нарека Подозрение — заговори му той. — За да си спомням как бях посрещнат тук. Твоите сродници ще бъдат Съмнение, Враждебност, Неблагодарност и Глупост.

— Приемаме вашето предложение, Хевиланд Тъф — обяви пазител Кефира Кей от борда на „Слънчево острие“. — Подгответе се за моето кацане.

— Наистина — каза Хевиланд Тъф. — Обичате ли гъби?

Совалковата площадка на „Ноев ковчег“ беше голяма колкото космодрум на средна по големина планета, но приличаше и на гробище за стари кораби. Совалките на „Ноев ковчег“ стояха на специално изработени за тях докове за изстрелване. Пет идентични черни кораба, с издигнати нагоре корпуси и елегантно извити крила, пригодени за атмосферни полети и все още в добро състояние. До тях стоеше на смешните си три крака капковиден търговски кораб от Авалон. До него се гушеха малък междузвезден куриер, тежко пострадал от битка и кареолейски лъвокораб, чийто покрит с орнаменти пръстен бе изчезнал. По-нататък имаше и други кораби, но те бяха със странен извънземен дизайн.

Големият купол на „Ноев ковчег“ бавно се разпука на стотици фрагменти и разкри малко жълто слънце и силуета на зелен космически кораб, с форма на риба-манта и с големина колкото совалките на Тъф. „Слънчево острие“ кацна на площадката и куполът над него се затвори. Веднага, щом звездите изчезнаха, се чу свистене на нахлуващ въздух и малко по-късно пристигна и Хевиланд Тъф.

Кефира Кей излезе от кораба си със силно стиснати устни, но колкото и да се опитваше да се контролира, не можеше да прикрие загрижеността в очите си. Двама въоръжени мъже в златистозелени костюми я последваха.

Хевиланд Тъф пристигна в открит триколесен автомобил.

— Страхувам се, че поканата ми бе отправена само към вас, пазител Кей — каза той, когато забеляза нейния ескорт. — Ако се е получило неразбирателство, дълбоко съжалявам, но все пак настоявам.

— Много добре — кимна тя и се обърна към охранителите си. — Върнете се при другите. Знаете какви са заповедите. — Кефира Кей се изравни с Тъф. — „Слънчево острие“ ще разцепи този кораб на две, ако не се върна до два стандартни часа.

— Ужасяващо — премигна Тъф. — Навсякъде моята топлота и гостоприемство се посрещат с недоверие и насилие. — Той й посочи седалката и включи двигателя на колата.

Дълго пътуваха през лабиринт от стаи и коридори, докато най-накрая навлязоха в огромен мрачен тунел, който сякаш се простираше по цялата дължина на кораба. Прозрачни цистерни с разнообразни размери покриваха стените и тавана, докъдето стигаше погледа. Повечето бяха прашни и празни, а само някои пълни с разноцветни течности, в които се движеха тъмни форми. Кефира Кей внимателно изучаваше всичко, но не каза нищо. Пропътуваха поне три километра по големия коридор, докато Тъф зави, приближи се до една стена и тя се отвори пред тях. Той изключи двигателя и слезе. В тясна столова със спартанска обстановка ги очакваше голяма маса, пищно отрупана с различни ястия. Започнаха с ледена супа, сладка, пикантна и черна като въглен, последвана от неотревна салата с джинджифилов сос. Основното блюдо беше панирана гъба, голяма колкото самата чиния, с гарнитура от различни видове зеленчуци в разнообразни сосове.

Пазител Кей се хранеше с голямо удоволствие.

— Виждам, че моята скромни храна допада на вкуса ви — отбеляза Хевиланд Тъф.

— Не съм се хранила нормално от толкова дълго време, че ми е неприятно да го призная — отговори Кефира Кей. — На Намор изхранването ни зависи изцяло от морето. Досега то беше изключително щедро, докато не започнаха нашите проблеми. — Тя вдигна вилицата си, на която имаше тъмнокафяви късчета зеленчук, покрити с бледооранжев сос. — Какво е това, което ям? Не съм опитвала по-вкусно нещо.

— Нурианонски грешни корени с горчица — отговори Тъф.

Кефира Кей преглътна и остави вилицата си на масата.

— Нурианон е толкова далече, как успявате…

— Естествено, всичката тази храна е произведена от „Ноев ковчег“, но по принцип произлиза от много различни светове — обясни Тъф, скръсти ръце и подпря брадичката си. — Ще желаете ли още малко пикантно мляко?

— Не — измърмори тя и огледа празните чинии. — Излиза, че не сте излъгали. Вие сте това, което твърдите, а корабът е семекораб на… как ги нарекохте?

— Екологични инженерни войски на отдавна рухналата Федерална империя. Тези кораби са били много малко и всичките са били разрушени от превратностите на войната. Оцелял е само „Ноев ковчег“, макар и изоставен за хилядолетието. Детайлите едва ли ще ви заинтересуват. Най-същественото е, че аз го открих и отново го направих функционален.

— Вие го открихте?!

— Мисля, че току-що изрекох същите думи. Много ви моля да ме слушате внимателно. Нямам навика да повтарям. Преди да открия „Ноев ковчег“, водех скромно съществуване като търговец. Бившият ми кораб все още е на площадката за кацане. Може би сте имали шанса да го зърнете.

— Но тогава вие сте само търговец.

— Моля! — възмути се Тъф. — Аз съм екологичен инженер. „Ноев ковчег“ може да създава и унищожава цели планети. Наистина аз съм само един, а някога на този кораб е имало екипаж от двеста човека. На мен ми липсва дългото обучение и практика на тези, които са носили златната тета — символа на екологичните инженери. И все пак, по свой собствен начин, аз успявам да се справям. Ако Намор смята, че ще има полза от моите услуги, с радост съм готов да ви помогна.

— Но защо? — попита загрижено Кефира Кей. — Защо сте толкова нетърпелив да ни помогнете?

Хевиланд Тъф разпери безпомощно големите си бели ръце.

— Знам, че може да ви изглеждам като глупак. Но не мога да се променя. Аз съм хуманист по природа и постоянно се опитвам да се боря срещу трудностите и страданието. Не мога да оставя вашите хора в тежко положение, както не мога да причиня вреда и на моите котки. Страхувам се, че екологичните инженери са били от по-здрав материал, но аз съм безпомощен да променя сантименталната си природа. Така че, ето ме, стоя пред вас, готов да дам най-доброто от себе си.

— И не искате нищо?

— Не смятам да работя срещу заплащане — каза Тъф. — Все пак, в процеса на работата ще имам нужда от средства да покривам разноските си. Смятам да ви поискам малка сума, която да я покрие. Например, три милиона стандарта. Как смятате, това честно ли е?

— Честно ли? — изсмя се тя. — Честно, но прекалено скъпо. Имаше твърде много други като вас, Тъф. Търговци на оръжие, скитници и търсачи на щастие, всички те ставаха богати от нашата мизерия.

— Пазител — погледна я укорително Тъф, — напълно погрешно сте ме разбирали. Вземам съвсем малко за себе си, но „Ноев ковчег“ е огромен, а поддържането му — ужасно скъпо. Може би два милиона стандарта ще бъдат достатъчни? Не вярвам, че ще ми откажете и това малко подаяние. Нима вашата планета струва по-малко?

Кефира Кей въздъхна и на лицето й се появи изморено изражение.

— Не — призна тя. — Не и ако направите всичко, което обещавате. Разбира се и сам можете да видите, ние не сме богата планета. Ще трябва да се консултирам с моите ръководители. Сама не мога да взема такова решение. — Пазител Кей рязко стана. — Къде са комуникационните ви помещения?

— Оттук наляво по синия коридор, след това петата врата вдясно. — Тъф с достойнство се изправи и щом жената излезе, започна да почиства масата.

Когато Кефира Кей се върна, той си беше отворил гарафа с яркочервено питие и галеше черно-бяла котка, която се бе излегнала на масата.

— Нает сте — обяви тя, преди да седне. — Два милиона стандарта, след като свършите работата.

— Съгласен — каза Тъф. — Нека обсъдим сегашното положение над няколко чаши от тази прекрасна напитка.

— Алкохолна ли е?

— Не, леко наркотична.

— Пазителите не използват стимулиращи или успокоителни средства. Ние сме воюващо братство. Подобни субстанции само замърсяват тялото и забавят рефлексите. Пазителят винаги трябва да бъде бдителен. Ние защитаваме и отбраняваме.

— Похвално — кимна Тъф и напълни своята чаша.

— „Слънчево острие“ не трябва да остава повече тук. Съобщиха ми от контролния център, че имат нужда от него на повърхността.

— Тогава ще ускоря неговото заминаване. А вие?

— Временно ще бъда командирована — отговори тя и набръчка челото си. — Вече са готови данните, които трябва да прегледате. Ще ви разкажа накратко всичко, а и ще бъда офицер за свръзка.

Водата беше спокойна, неподвижно зелено огледало от хоризонт до хоризонт. Денят беше горещ. Яркожълтото слънце изсипваше лъчите си през малки позлатени облачета. Корабът стоеше неподвижно във водата и сребристосиният му метален корпус блестеше ослепително. Отворената му палуба бе истински остров на движение и действие сред океана на спокойствието. Мъже и жени, дребни като насекоми, работеха с драгите и рибарските мрежи. Големи щипци, пълни с кал и водни плевели, се показаха от водата и изсипаха съдържанието си на палубата. Отстрани бяха натрупани варели с вече почистени, огромни млечнобели мекотели.

Изведнъж сред работниците настъпи колебание. Без очевидна причина, хората започнаха да бягат. Други прекратиха работата си и взеха тревожно да се оглеждат на всички страни. Металните щипци отново се потопиха. Още повече хора се разбягаха. Двама мъже се сблъскаха и паднаха на земята.

Тогава под кораба се появи първото пипало. То с извиване се издигаше все по-нагоре и по-нагоре. Там, където излизаше на повърхността, бе дебело колкото човешки торс, а в края си изтъняваше колкото китка. Пипалото беше бяло и покрито с белезникава слуз. По цялата му повърхност имаше яркорозови кръгове, големи колкото чиния, кръгове, които пулсираха и се гърчеха с неговото издигане. Краят на пипалото се разцепи и от него излязоха други, тъмни и тънки като змии. Те бързо започнаха да обгръщат кораба. Нещо се раздвижи от другата страна, зелената вода се раздели и оттам изникна второ пипало. След това трето и четвърто. Едно от тях се заплете в мрежата, друго в драгата и щипците. Всички хора бягаха, всички, които бяха успели да се спасят от пипалата. Едно от тях хвана жена с брадва в ръце. Тя я размахваше бясно, но гърбът й рязко се изви и тялото й изведнъж застина неподвижно. Пипалото я пусна, от порите му свободно бликна бяла слуз и то веднага хвана друга жертва.

Двадесет пипала вече бяха обхванали кораба, когато той рязко се наклони към десния си борд. Хората, които бяха оцелели досега, падаха във водата. Корабът се накланяше все повече и повече, сякаш някаква огромна ръка го натискаше и дърпаше надолу. Водата тръгна да го облива и да навлиза във вътрешността. Палубата започна да се разцепва.

Хевиланд Тъф спря апарата и остави последната сцена на големия видеоекран — зеленото море, яркото златисто слънце и обхванатия от бели пипала кораб.

— Това ли е първата атака? — попита той.

— И да, и не — отговори Кефира Кей. — Преди това един рибарски и два пътнически кораба на подводни криле мистериозно изчезнаха. Разследвахме случаите, ала не успяхме да открием причината. Но при този кораб по случайност там е бил и снимачен екип. Правели са филм за образователна програма. Заснели са повече, отколкото са предполагали.

— Наистина — каза Тъф.

— Снимали са от въздуха, от борда на малък планер. Вечерта, когато излъчиха репортажа, настъпи истинска паника. Тогава и ние, пазителите започнахме да осъзнаваме цялата сериозност на проблема.

Хевиланд Тъф продължаваше да се взира в екрана. Издълженото му бяло лице оставаше безизразно. Черно-бяло котенце се изкатери по коленете му и загриза пръстите му.

— Прус, Глупост — смъмри го той и нежно сложи животното на пода.

— Увеличете някоя част от пипалата — предложи Кефира Кей.

Тъф мълчаливо изпълни указанието й. Светна втори екран и на него се появи детайлно изображение на розово-бялото въже, обхванало кораба.

— Обърнете внимание на смукателните органи — посочи Пазител Кей. — Ето там, онези розови места.

— Третото от края е по-тъмно и изглежда, че има зъби — отбеляза Тъф.

— Да. Всичките имат. Външните части на тези вендузи са като твърди, месести челюсти. Залепнат ли за нещо, създават вакуум и практически не могат да бъдат откъснати. Но всяка вендуза едновременно е и уста. Във вътрешността на челюстите се отваря мека, розова преграда и оттам излизат зъбите. Тройна редица, назъбени и по-остри, отколкото можете да си представите. Сега покажете края на пипалото.

Тъф докосна командното табло и на трети екран се появиха тънките, подобни на змии израстъци.

— Очи — поясни Кефира Кей. — На края на всяко пипало. Така то не трябва да се лута напразно, а направо си избира жертва. Те виждат всичко, което правят.

— Удивително — поклати глава Хевиланд Тъф. — Какво, всъщност, лежи под водата? Кой е източникът на тези ужасяващи ръце?

— Разполагаме с няколко напречни сечения и фотографии на мъртви екземпляри, както и с няколко компютърни симулации. За съжаление животните, на които успяхме да направим дисекции, бяха тежко повредени. Главното тяло на това нещо е подобно на обърната надолу чаша. Като полунадут мехур, обграден от костен пръстен и мускули. Мехурът се пълни и изпразва с вода и това спомага съществото да се издига и спуска на принципа на подводниците. Теглото му е относително малко, но притежава невероятна сила. То се издига на повърхността, сграбчва нещо, напълва се с вода и започва да се потапя. Капацитетът на мехура е невероятен, а както можахте да се убедите, съществото е огромно. А и трябва да е такова, защото при нужда изхвърля вода през пипалата, набира скорост, хваща корабите и успява да ги потопи. Така че тези пипала са ръце, уста, очи и живи маркучи, всичко едновременно.

— Казахте също, че вашите хора не са срещали това създание, преди да започне да напада?

— Да, точно така. Братовчед на сегашното чудовище беше същество, наречено намориански боен кораб. Представляваше някаква кръстоска между медуза и октопод, с двадесет пипала. Много местни животински видове имат подобно устройство — плавателен мехур, мускулесто тяло и двадесет крака или пипала, разположени в кръг. Бойните кораби бяха хищници, подобно на това чудовище, но имаха чифт очи само на тялото, а не на всяко пипало. Крайниците им не можеха да функционират като маркучи, а и бяха много по-малки, не по-големи от човешки ръст. Те излизаха на повърхността около континенталните шелфове, най-често над леговищата на други същества, калните гърнета, там рибните ята бяха най-гъсти. Рибите редовно ставаха тяхна жертва, но и няколко невнимателни плувци намериха кървава и ужасяваща смърт в прегръдките им.

— Говорите в минало време — забеляза Тъф. — Мога ли да попитам какво стана с тях?

— Тези същества бяха истинска напаст. Ловните им зони бяха в плитчините, богати с риба, водорасли и морски плодове, над леговищата на калните гърнета, там, където гъмжеше от хамелеонови миди и цилиндрични фредита. Преди да започнем да прибираме реколтата, трябваше почти винаги да се отърваваме от бойните кораби. Така и правехме. Тук-там все още може да се срещне по някой, но вече са почти на изчезване.

— Разбирам — каза Хевиланд Тъф. — А това ужасяващо създание, тази жива подводница, тази напаст, която така ужасяващо унищожава корабите, има ли собствено име?

— Наричаме го намориански дреднаут — отговори Кефира Кей. — Когато се появи за първи път, ние го определихме като същество, населяващо големите морски дълбини, излязло сега по някаква причина на повърхността. Намор е населен едва от сто стандартни години. Съвсем слабо сме изследвали големите дълбочини и имаме бледа представа за съществата, които може би живеят там. Но след като няколко кораба бяха атакувани и потопени, разбрахме, че трябва да се сражаваме с цяла армия дреднаути.

— Флота — поправи я Хевиланд Тъф.

— Както и да е — намръщи се Кефира Кей. — Разбрахме, че те са много повече, а не само един-единствен екземпляр. Теорията тогава се промени и решихме, че в морските дълбочини е имало някаква катастрофа, която е принудила тези същества да се издигнат нагоре.

— Изглежда, че не сте повярвали кой знае колко в тази теория.

— Никой не повярва в нея. Бързо беше отхвърлена. Дреднаутите не биха могли да издържат на налягането в тези дълбочини. Така че и досега не знаем откъде са дошли. — Тя направи гримаса. — Само знаем, че са тук.

— Наистина — каза Хевиланд Тъф. — Предполагам, че сте се сражавали е тях.

— Разбира се. Започнахме да се борим, но още от самото начало знаехме, че ще загубим. Намор е млада планета и няма нито населението, нито възможностите да доведе подобна битка до успешен край. Три милиона жители живеят на седемнадесет хиляди малки острова, разпръснати из океана. Един милион други обитават Нова Атлантида, нашият единствен континент. Повечето от хората ни са с рибарски поминък или са морски фермери. Когато започна всичко, ние, пазителите бяхме едва петдесет хиляди. Нашият съюз е съставен от потомците на корабните екипажи, които са докарали колонистите от Стар Посейдон и Водолей. Ние винаги сме защитавали хората, но преди идването на тези чудовища, задачата ни беше прекалено лесна. Планетата беше мирна и със съвсем малко конфликти. Имаше някакви етнически противоречия между посейдонци и водолейци, но всичко приключи благополучно. Пазителите осигуряват планетарната защита със „Слънчево острие“ и два други подобни кораба, но основната работа включва защита от наводнения, пожари и катастрофи, полицейски функции и други такива. Имаме около сто въоръжени патрулни катера на подводни криле, които използваме за ескорт и дежурства, но те не могат да се справят с тези чудовища. Съвсем скоро стана ясно, че имаме повече дреднаути.

— Предполагам, че патрулните катери не могат да се размножават, за разлика от дреднаутите — пошегува се Хевиланд Тъф. Глупост и Съмнение се боричкаха в скута му.

— Да, това е очевидно, но ние все пак опитахме. Когато ги откривахме в дълбочините, хвърляхме подводни бомби. Излезеха ли на повърхността, обстрелвахме ги с торпеда. Убихме стотици, но на тяхно място дойдоха стотици нови, а всеки катер, който загубвахме, бе незаменим. Намор няма и необходимата техническа база. В по-добрите дни внасяхме всичко необходимо от Бразилурн и Вейл Арийн. Хората ни вярват в обикновения живот. Планетата не може да поддържа тежка индустрия. Бедна е на цветни метали и подземни горива.

— Колко точно патрулни катера са ви останали? — попита Тъф.

— Около трийсет. Вече не се осмеляваме да ги използваме. Година след първата атака на дреднаутите, те вече контролираха нашите морета. Всички големи рибарски кораби бяха потопени, стотици морски ферми — изоставени и унищожени, половината рибари загинаха, а другите страхливо не смееха да напусната пристанищата. Никой не дръзваше да прекоси моретата на Намор.

— Островите ви са останали изолирани един от друг.

— Не съвсем — отговори Кефира Кей. — Пазителите разполагаха с двайсет въоръжени планера и имаше още сто обикновени планера и въздушни коли в частни ръце. Реквизирахме и тях и ги въоръжихме. Имахме и наши въздушни кораби. Всички летателни апарати са много трудни за поддържане тук. Части не се произвеждат, само се внасят, а квалифицираните техници са много малко. По-голямата част от въздушния трафик, преди да започнат неприятностите, се поемаше от въздухоплавателни кораби — огромни, тромави съдове със слънчеви батерии и изпълнени с хелий. Имахме значителен брой от тях, около хиляда. Те поеха снабдяването с провизии на по-малките острови, които бяха застрашени от глад. Други въздухоплавателни кораби, заедно с нашите планери, водеха битката с чудовищата. Изсипахме химикали, отрови, експлозиви и унищожихме хиляди от тях, въпреки че тези полети ни струваха ужасно много. Дреднаутите обитаваха най-добрите риболовни райони, където бяха леговищата на калните гърнета, така че бяхме принудени да взривяваме и тровим местата, които ни бяха най-необходими. Но нямахме никакъв избор. Дойде един период, когато си мислехме, че печелим битката. Няколко рибарски лодки, ескортирани от планер, излязоха и се върнаха благополучно от морето.

— Очевидно това не е бил крайният резултат от вашия конфликт — каза Хевиланд Тъф. — В противен случай нямаше да стоим тук и да говорим на тази тема. — Съмнение звучно удари Глупост по главата и малкото котенце падна на земята. Тъф се наведе и го вдигна. — Ето — подаде го той на Кефира Кей, — подръжте го, ако обичате. Тяхната малка война отвлича вниманието ми от вашата по-голяма.

— О, да… разбира се. — Пазител Кей колебливо взе малкото черно котенце и то се събра в ръката й. — Какво е това?

— Котка — отговори Тъф. — Ако продължавате да я държите като развален плод, ще падне от ръката ви. Моля, сложете я в скута си. Гарантирам, че е напълно безвредна.

Кефира Кей неуверено постави котето на коленете си. Глупост измяука, залитна и за да не падне на пода, заби нокти в зелената й униформа.

— Ох — възкликна тя. — Има шипове.

— Нокти — поправи я Тъф. — Малки и безобидни.

— Не са отровни, нали?

— Не, не мисля. Погалете я по гърба. Това ще я направи по-спокойна.

Кефира Кей несигурно докосна главата на животното.

— Казах да я погалите, а не да я потупвате.

Пазител Кей започна да гали котката. Глупост замърка. Жената веднага спря и ужасено вдигна очи.

— Тя трепери! Издава звуци.

— Подобна реакция се смята за благоприятна — увери я Тъф. — А сега моля да продължите с вашите обяснения.

— Разбира се — отговори Кей. Тя внимателно нагласи Глупост в коленете си. — Нека преминем към следващия материал.

Тъф изтри от екрана потъващия кораб и детайлите от устройството на дреднаута. Появи се друга сцена — студен и ветровит зимен ден. Водата беше тъмна и развълнувана, изпъстрена с белезникава пяна. В разбушуваното море плуваше дреднаут. Пипалата му се бяха разгърнали около него и той приличаше на огромно разцъфнало цвете, носещо се по вълните. То ги издигна нагоре, сякаш се опитваше да хване камерата, но тя оставаше прекалено високо. Намираха се в гондолата на огромен, сребрист въздухоплавателен кораб. Камерата гледаше надолу през прозрачна наблюдателна платформа. Зрителната точка се измени и показа други два подобни съда. Намираха се в конвой и бавно и с безразличие се носеха над разбушувалата се вода.

— „Духът на Водолей“, „Лилия Д.“ и „Небесна сянка“ — уточни Кефира Кей. — Пътували са на спасителна мисия до малка островна група, там хората вече са били засегнати от глада. Щели са да превозят оцелелите до Нова Атлантида. — Гласът й беше мрачен. — Този запис е направен от журналисти, които са били на „Небесна сянка“, единственият оцелял кораб. Гледайте.

Корабите продължаваха бавно, невъзмутимо и тихо да се носят над зеленикавото море. И тогава там, където бе преминал първият кораб „Духът на Водолей“, във водата се забеляза раздвижване. Някакво голямо животно образуваше водовъртежи и пяна, но то не беше дреднаут. Беше черно, а не белезникаво. Водата потъмня и в нея се появи черно, сякаш абаносово туловище. То изникна от дълбините като малък остров, огромно, с черна кожа, обградено от двадесет дълги пипала. Ставаше все по-голямо и по-голямо, като същевременно се издигаше от водата. Най-накрая напълно изскочи от морето. Пипалата му се разпериха и то започна да се издига във въздуха. Чудовището беше почти толкова голямо, колкото „Духът на Водолей“, който се движеше срещу него. Те се срещнаха като два гигантски левиатана. Черните пипала стегнаха в смъртоносна прегръдка сребристосиния дирижабъл. Тъф гледаше как външната обвивка на кораба започва да се разцепва, как резервоарите за хелий се мачкат и пукат. „Духът на Водолей“ се извиваше и бореше като живо същество, сбръчкваше се от смазващата черна прегръдка на своя любовник. Когато всичко свърши, съществото пусна останките в морето.

Тъф стопира изображението и дълго гледа малките фигурки, падащи от пробитата гондола.

— Друго такова същество хвана „Лилия Д.“ на път за вкъщи — каза Кефира Кей. — Само „Небесна сянка“ се завърна, за да предаде тази история, но и той беше разбит при следващия си полет. Повече от хиляда кораба и дванайсет планера бяха унищожени през първата седмица, когато се появиха огнените балони.

— Огнените балони ли? — попита Тъф. Той галеше Съмнение, която лежеше на контролното табло. — Не мисля, че видях огън.

— Получиха името си след като унищожихме първото от тези проклети същества. Един пазител го улучи с експлозив и то се взриви като бомба. После падна и доизгоря в морето. Те са силно запалителни. Един изстрел с лазер и се превръщат в огнена клада.

— Водород — заключи Хевиланд Тъф.

— Точно така — потвърди пазител Кей. — Никога не сме успявали да вземем в плен такова същество, събираме само парченца, след като го унищожим. Тези чудовища имат вътрешен генератор на електричество. Поемат водата и в организма им се осъществява сложна биологична електролиза. Кислородът се изпуска под налягане във водата или във въздуха и им служи за придвижване. Природен реактивен двигател, така да се каже. Водородът от своя страна ги издува като балони и им помага да се издигат нагоре. Когато искат да се върнат във водата, отгоре се отваря нещо като клапа. Ето там — тя показа на изображението. — Водородът излиза и те падат обратно в морето. Външната им покривка е кожа, но с изключителна здравина. Придвижват се бавно и са много умни. Атакуват не само от водата, но се крият и в облаците, в очакване нещо да прелети край тях. За наше съжаление, скоро разбрахме, че те се размножават също толкова бързо, колкото и дреднаутите.

— Много интригуващо — каза Хевиланд Тъф. — Мога ли да се осмеля да предположа, че след появяването на тези огнени балони, вие освен моретата, сте загубили и небето?

— Повече или по-малко, да — призна Кефира Кей. — Нашите въздухоплавателни кораби са прекалено бавни, за да рискуваме. Опитахме да се справим с тях като организирахме големи конвои, ескортирани от планери на пазителите. Но дори и това се провали. Сутринта на Огнената зора… аз бях там. Командвах тежковъоръжен планер с девет оръдия… беше ужасно…

— Продължете — окуражи я Тъф.

— Огнената зора — повтори замислено тя. — Ние бяхме… беше голям конвой. Трийсет дирижабъла, охранявани от дванайсет планера. Предстоеше ни дълго пътуване, от Нова Атлантида до Счупена ръка — един от най-големите ни архипелази. На втория ден, точно когато изгряваше слънцето и небето ставаше червено, морето под нас… закипя. Като тенджера супа, поставена на силен огън. Тогава се появиха те, изпускащи кислород и вода. Хиляди, Тъф, хиляди. Водата се пенеше бясно, от нея продължаваха да се издигат нови и нови черни сенки. Докъдето стигаше погледа, до самия хоризонт, всичко почерня. Атакувахме ги с лазери, експлозивни капсули, с всичко, което имахме. Сякаш цялото небе гореше. Въздухът беше наситен с техния водород и кислород. Наричаме този ден Огнената зора. Беше ужасно. Писъци навсякъде, горящи балони, разбити кораби и летящи във въздуха овъглени човешки тела. Отдолу в морето чакаха дреднаутите. Всеки, който паднеше жив, го очакваше ужасяваща смърт в техните огромни пипала. Само четири планера успяха да се спасят. Всички големи кораби бяха загубени. Всички до един.

— Много тъжна приказка — поклати глава Тъф.

Кефира Кей гледаше напред със замъглен поглед. Тя галеше разсеяно Глупост, устните й бяха силно стиснати, а очите й — впити в екрана, на който се виждаха останките от „Духът на Водолей“.

— Оттогава животът е един вечно продължаващ кошмар. Загубихме моретата. Три четвърти от населението на Намор е обречено на глад и мизерия. Само на Нова Атлантида все още имаме достатъчно храна, защото тук е единствената обработваема земя. Ние, пазителите продължаваме да се борим. „Слънчево острие“ и другите два наши космически кораба също са включени в операции. Те бомбардират, изсипват отрова и евакуират хора от по-малките острови. С въздушните коли и по-бързите планери поддържаме нередовни контакти с най-външните острови. Разбира се, имаме и постоянна радиовръзка. Но въпреки всичко, едва успяваме да се справим. През последната година повече от двадесет острова замлъкнаха завинаги. Изпратихме патрули, които да разследват тези случаи. Когато се завърнаха, те докладваха едно и също нещо. Разрушени до основи жилищни сгради и безброй трупове, разлагащи се на слънцето. С тях пирували водните драскачи и пълзящите личинки. Но на един остров открили нещо друго, още по-ужасяващо. Този остров се казва Морска звезда. Почти четирийсет хиляди души живееха там, имаше и търговски космодрум, преди един ден връзката с него да се загуби. Преминете към следващия материал, Тъф.

Тъф натисна няколко светещи бутона на командното табло. Върху индиговосиния пясък лежеше мъртво същество. Това не беше видеофилм и двамата можеха внимателно да го разгледат. Около него, в зависимост от близостта бяха разхвърляни човешки трупове. Съществото имаше форма на обърната чаша и бе с размери на къща. Кожата му, покрита с дълбоки рани, от които течеше гной, беше сиво-зелена. Разперено на пясъка, животното приличаше на велосипедно колело. Неговите спици бяха десет зелени израстъка, завършващи с розовобели уста и редуващи се с тях десет твърди черни крайника.

— Крака — каза горчиво Кефира Кей. — То е вървяло, преди да го убият, Тъф. Открихме само този екземпляр, но той ни беше достатъчен. Разбрахме защо нашите острови замлъкват. Те излизат от морето. Големи и малки, излизат като паяци, вървят на крайниците си, а с другите десет пипала улавят хора. Отгоре на тялото си имат раковина, която е дебела и много здрава. Експлозивна капсула или лазерен лъч не може да ги убие. Сега вярвам, че разбираш всичко. Започна от морето, след това и въздуха, а сега и земята. Земята! Те изскачат от дълбините, като някакъв ужасен прилив. Още два острова бяха атакувани през последните две седмици. Те искат да ни изтрият от лицето на тази планета. Без съмнение някои от нас ще оцелеят на Нова Атлантида, където има по-високи планини, но това ще е кратък и жесток живот. Докато Намор не хвърли някакво ново чудовище срещу нас и не ни унищожи напълно. — Гласът й вече беше близо до истерията.

Хевиланд Тъф изключи командното табло и всички монитори угаснаха.

— Успокойте се, пазител Кей — обърна се той към нея. — Вашите страхове са разбираеми, но са неоправдани. Разбирам тежкото ви положение още по-добре. Трагично е, наистина, но не и безнадеждно.

— Вие все още мислите, че ще успеете да ни помогнете? — попита учудено тя. — И то сам? Вие и този кораб? О, не, не искам да ви обезкуража. Бихме се хванали и за сламка. Но…

— Но не ми вярвате — довърши Тъф и тихо въздъхна. — Съмнение — каза той на малкото котенце, което се гушеше в ръцете му, — името ти наистина е подходящо. — Той обърна погледа си към Кефира Кей. — Аз съм милостив човек, а вие сте изживели много трудности, така че няма да обърна внимание на начина, по който подценявате мен и моите способности. А сега, ако ме извините, чака ме работа. Вашите хора, по-точно Наморианският институт по екология, ми е изпратил достатъчни и подробни данни за всички тези същества. Жизненоважно е да ги прегледам отново, за да вникна по-добре в ситуацията. Благодаря ви за вашия брифинг.

Кефира Кей се намръщи, вдигна Глупост от коленете си и внимателно я сложи на пода.

— Много добре. Кога мислите, че ще бъдете готов?

— Не мога да отговоря с точност на този въпрос — каза Тъф. — Първо трябва да направя няколко компютърни симулации. След това, не знам. Може би седмица. Или месец. А може и повече.

— Ако отнеме малко повече, ще имате проблеми с получаването на вашите два милиона — отряза Кей. — Всички ще бъдем мъртви.

— Наистина — каза Тъф. — Ще направя всичко възможно такъв сценарий да бъде избягнат. А сега, ако позволите, ще пристъпя към работа. Ще говорим отново на вечеря. Ще сервирам задушени зеленчуци по ариански, а също ордьоври от торитски огнени гъби, за да възбудим апетита си.

Кей въздъхна тежко.

— Пак ли гъби? — оплака се тя. — За закуска имахме препечени гъбки в сметанов сос, а за обяд — пържени гъби и пиперки.

— Обожавам гъбите — сподели Хевиланд Тъф.

— Дотегна ми от гъби — отвърна Кефира Кей. Глупост се отърка в краката й и тя се намръщи. — Може ли да предложа да вечеряме с нещо месно? Или с морска храна? От години не съм яла кално гърне. Мечтая си за това. Отваряш горната му част, слагаш малко масло и разбъркваш мекото месо… можете да си представите колко е вкусно. Или саблеперка? М-м, убивам за порция саблеперка с гарнитура от водорасли.

Хевиланд Тъф я погледна строго.

— Тук не се консумират животни — заяви той и излезе с достойнство.

Малко по-късно Кефира Кей също излезе от стаята, следвана по петите от Глупост.

— Подходящо — мърмореше си Тъф, вървейки по коридора. — Наистина.

След четири дни и много порции гъби, Кефира Кей започна да притеснява Тъф, очаквайки резултати.

— Какво правиш? — настоя тя по време на вечерята. — Кога най-после ще започнеш да действаш? Всеки ден се усамотяваш, а положението на Намор става все по-тежко. Говорих преди час с лорд пазител Харван, докато ти си играеше с компютрите. Малък Водолей и Танцуващи сестри са били опустошени, а ти само седиш и се пипкаш.

— Пипкам? — повтори Хевиланд Тъф. — Пазител, аз не се пипкам. Никога не съм го правил, не смятам да започна да го правя и сега. Аз работя. Има огромно количество информация, която трябва да усвоя.

Кефира Кей изсумтя.

— Огромно количество гъби, които трябва да усвоиш, нали това искаше да кажеш? — Тя се изправи и махна Глупост от скута си. Двете бързо бяха станали неразделни приятелки. — Дванайсет хиляди души живееха на Малък Водолей, а почти толкова и на Танцуващи сестри. Мисли за това, докато храносмилаш, Тъф. — Кей се обърна рязко и излезе от столовата.

— Наистина — каза Тъф. Той отново насочи вниманието си към пая със сладки цветя.

Измина седмица, преди да се спречкат отново.

— Е? — настоя тя и му препречи пътя в коридора. Тъф с достойнство се беше запътил към компютърната зала.

— Е — повтори той, — добър ден, пазител Кей.

— Денят изобщо не е добър — отряза раздразнено Кефира Кей. — Току-що говорих с контролния център. Остров Изгрев е бил прегазен. Унищожен, Тъф. Загубили сме дванайсет планера, а и всички кораби, които са били в пристанището. Какво ще кажеш за това?

— Изключителна трагедия — отговори Тъф. — Опечален съм.

— Кога най-после ще бъдеш готов?

Тъф сви рамене.

— Не бих могъл да отговоря. Задачата, която ми възложихте, изобщо не е лесна. Проблемът е много комплициран. Комплициран. Да, наистина, много точна дума. Бих казал, дори мистериозен. Уверявам ви, че тежкото положение на Намор изцяло е ангажирало моето съчувствие, но все пак проблемът ангажира по идентичен начин и моя интелект.

— За теб това не е нищо повече, нали, Тъф?! Само проблем?

Хевиланд Тъф се намръщи леко и скръсти ръце, преди да ги отпусне върху издутия си корем.

— Да, проблем, наистина.

— Не! — отсече Кефира Кей. — Не е само проблем. Това не е игра, Тъф. Долу всеки ден умират живи хора. Умират, защото пазителите не се отплащат за доверието им, а и защото ти не правиш нищо. Нищо!

— Успокойте се, пазител. Имате моите уверения, че непрекъснато работя единствено във ваша полза. Трябва да вземете предвид, че моята задача не е толкова проста като вашата. Много добре и лесно е да се пускат бомби върху дреднаутите или запалителни капсули срещу огнените балони и да се наблюдават как горят. Екологичното инженерство изисква много повече усилия, пазител. Аз изучавам сведенията, предоставени ми от вашите лидери, океански биолози и историци. Разсъждавам и изучавам. Опитвам се да подходя по разнообразни начини и изпробвам след това всичко чрез компютърни симулации. Рано или късно ще намеря отговора, който така нетърпеливо очаквате.

— Рано — каза твърдо Кефира Кей. — Намор очаква резултати и аз съм съгласна с тях. Съветът на пазителите е нетърпелив. Рано, Тъф, не късно. Предупреждавам те! — Тя се отдръпна настрани и го остави да мине.

През следващата седмица и половина Кефира Кей избягваше Тъф, доколкото това бе възможно. Тя пропускаше вечерите и му се мръщеше всеки път, когато го срещнеше. Всеки ден прекарваше по дълги часове в комуникационната зала. Говореше със своите началници и научаваше последните новини. Всички новини бяха лоши.

Най-сетне чашата преля. С пребледняло лице и бясна от яд, тя закрачи по коридора към полутъмната зала, която Тъф наричаше „военна стая“. Откри го седнал зад редица от компютърни монитори. В осветения правоъгълник на един от тях червени и сини точки взаимно се преследваха.

— Тъф! — изрева Кефира Кей. Той се обърна назад и отблъсна Неблагодарност от коленете си. — Съветът на пазителите ми издаде пряка заповед.

— Навярно сте щастлива — каза Тъф. — Зная, че прекараните напоследък седмици бездействие не ви се отразиха добре.

— Съветът иска незабавно да пристъпиш към действие, Тъф. Незабавно! Днес! Разбираш ли?

Тъф сключи ръце под брадичката си.

— Трябва ли да толерирам не само враждебност и нетърпение, но и да злословите срещу моята интелигентност? Мога да ви уверя, че напълно разбирам нуждите на вашия Съвет на пазителите. Това, което не разбирам, е любопитната и своенравна природа на Намор. Докато не съм сигурен, че имам логично обяснение за нейното поведение, не мога да предприема нищо.

— Не, ти ще действаш! — заяви Кефира Кей. В ръката й изникна лазерен пистолет, а секунда по-късно той се насочи към издутия корем на Тъф. — Ще направиш нещо, още сега!

Хевиланд Тъф не реагира.

— Насилие — меко отбеляза той. — Може би, преди да прогорите дупка в мен и да обречете себе си и цялата планета, ще ми дадете възможност да обясня.

— Давай — нареди Кей. — Ще те изслушам. Но бъди кратък.

— Отлично — отвърна Хевиланд Тъф. — Пазител, тук на Намор се случва нещо много странно.

— Значи си забелязал — сряза го саркастично Кефира Кей. Лазерът продължаваше да е насочен към Тъф.

— Наистина. Вие сте нападнати от истинско нашествие от същества, които може колективно да наречем морски чудовища. Три нови животински вида са се появили през последните шест стандартни години. Всеки един от тях е нов и напълно непознат. Това събитие ме изненадва по невероятен начин. Вашите хора са се заселили на Намор преди сто години, но едва сега са се натъкнали на тези неща, които наричате дреднаути, огнени балони и пешеходци. Положението изглежда почти такова, като че ли някакъв ужасен аналог на моя „Ноев ковчег“ води биологична война срещу вас, но от друга страна е очевидно, че това не е така. Нови или стари, тези чудовища са продукт на Намор, не са дошли от космоса, а са творения на местната еволюция. Техните близки роднини населяват вашите морета — калните гърнета, цилиндричните фредита, мекотелните танцьори и бойните кораби. Така. Докъде ни отвежда това?

— Не знам — призна Кефира Кей.

— Аз също — каза Тъф. — Обмислете и следното. Тези морски чудовища се размножават изключително бързо. Моретата, въздухът и сега земята гъмжи от тях. Те убиват. Но не и себе си, а явно, че нямат и естествени врагове. Жестоката битка за оцеляване, която е характерна за всички екосистеми, при тях не съществува. Внимателно и с голям интерес прегледах материалите, осигурени ми от вашите учени. Най-удивителният факт за тези морски чудовища е, че всички наблюдатели са виждали единствено възрастни екземпляри. Огромни дреднаути цепят моретата и потапят цели кораби, чудовищни огнени балони кръжат из небесата. Къде, ако мога да попитам, са малките дреднаути, къде са бебетата-балони? Къде, наистина?

— В големите морски дълбини — предположи Кефира Кей.

— Може би, пазител, може би. Но не можете да сте сигурна, нито пък аз. Тези чудовища действително са ужасяващи, но не са най-страшните, които съм виждал. На други планети съм срещал и значително по-жестоки и кръвожадни хищници, но те не са в такова голямо количество. Защо? Ах, да. Защото малките, яйцата или новоизлюпените същества съвсем не са толкова страшни, колкото своите родители. Повечето от тях умират, преди да достигнат ужасяващата си зрелост. Но това изглежда, че не се случва на Намор. Изобщо не се случва. Мисля, че ще са ми необходими още време и усилия, докато разреша гатанката на вашите обременени морета.

Кефира Кей напрани гримаса.

— А през това време ние да умираме, така ли? Ние умираме, а теб не те е грижа.

— Протестирам! — започна Тъф.

— Тишина! — извика тя и размаха лазера пред носа му. — Сега говоря аз, ти вече си изнесе речта. Днес загубихме връзка и с архипелага Счупена ръка. Четирийсет и три острова, Тъф. Страхувам се да мисля колко хора са живеели там. Всички са загинали само за един ден. Няколко откъслечни думи по радиото, истерични писъци и след това — мълчание. А ти по цял ден стоиш зад компютъра и говориш за гатанки. Дотук, Тъф, край! Веднага трябва да предприемеш нещо. Настоявам да го направиш. Ако и това не помогне, ще трябва да те заплашвам. По-късно ще обсъждаме въпроси от рода на „как“ и „защо“. Сега бързо трябва да ги убием, без да губим излишно време.

— Някога — каза Хевиланд Тъф — имало една идилична планета с един-единствен недостатък — насекомо с размерите на прашинка. То било съвсем безобидно създание, но се срещало навсякъде. Хранело се с микроскопичните спори на вид плаваща плесен. Хората на тази планета мразели насекомото, защото понякога имало цели облаци от него, които закривали слънцето. Когато гражданите излизали навън, насекомите кацали по тях и ги покривали с жив килим. Някакъв си, наричащ себе си екологичен инженер, предложил да разреши проблема им. От далечен друг свят той донесъл друго, по-голямо насекомо, което да се храни с живите прашинки. Тази схема наистина проработила. Чуждите насекоми се размножавали и размножавали и тъй като нямали врагове в тази екосистема, те напълно унищожили местните вредители. Това било голям триумф. Но съвсем неочаквано възникнали и странични ефекти. Чуждоземните насекоми, след като унищожили прашинките, се прехвърлили на друг животински вид. Всички местни насекоми станали рядкост. Планетният птичи свят също пострадал жестоко, защото загубил храната си и не можел да храносмила чуждоземните бръмбари. Растенията вече не били добре опрашвани и започнали да съхнат. Цели гори и джунгли били унищожени. Спорите на плаващата плесен, които по-рано били храна на живите прашинки, вече нямали естествени врагове. Плесента се разпростряла навсякъде — по сгради, житни култури и дори живи същества. Цялата екосистема вече била изкривена. Днес, ако посетите тази планета, ще откриете, че тя е мъртва. Цялата й повърхност е покрита от плаващата плесен. Такива са плодовете на прибързаните действия и недостатъчните знания. Винаги има големи рискове, когато някой прави нещо без да го разбира.

— Но понякога и бездействието води до катастрофа — настоя упорито Кефира Кей. — Не, Тъф, няма да стане. Ти можеш да разказваш страшни приказки, но ние сме отчаяни хора. Пазителите ще приемат всички възможни рискове. Вече получих преки заповеди. Ако не направиш това, което ти казвам, ще използвам лазера.

Хевиланд Тъф скръсти ръце.

— Ако наистина използвате оръжието си, това ще е много глупаво. Без съмнение ще се научите да управлявате „Ноев ковчег“. Но за това е нужно време. Задачата може да ви отнеме години, с които, както вие казахте, не разполагате. Аз ще продължа да работя във ваша полза. Ще простя грубото поведение и заплахите ви и ще действам, когато сам сметна за необходимо. Аз съм екологичен инженер и имам свой собствен професионален кодекс. Трябва да посоча също, че без моите услуги, вие нямате почти никаква надежда. Никаква. Така че, след като знаете това, а и аз също го знам, нека си спестим развитието на тази драма. Вие няма да използвате лазера.

За момент лицето на Кефира Кей изглеждаше обхванато от паника.

— Ти, ти… — запъна се объркано тя и вдигна малко оръжието си. После погледът й отново се втвърди. — Грешиш, Тъф. Ще го използвам.

Хевиланд Тъф не каза нищо.

— Не върху теб. Върху твоите котки. Ако не предприемеш някакви действия, всеки ден ще убивам по една. — Китката й се изви леко и лазерът вече не сочеше корема на Тъф, а малкото телце на Неблагодарност, която гонеше сенките из стаята. — Ще започна от тази — заяви пазител Кей. — Броя до три.

Лицето на Тъф не изразяваше никакви емоции.

— Едно — започна Кефира Кей.

Тъф не се помръдна.

— Две.

Тъф се намръщи и широкото му бяло чело се разцепи от бръчки.

— Три — провлечено завърши Кефира Кей.

— Не! — намеси се бързо Тъф. — Не стреляйте. Ще направя това, за което настоявате. Започвам клониране след час.

Пазител Кей прибра пистолета в кобура си.

Така Хевиланд Тъф неохотно започна да води война. През първия ден той се затвори във военната си стая пред голямото командно табло. Мълчалив и със свити устни следеше скали, натискаше светещи бутони и фантомни холографски ключове. Някъде в дълбините на „Ноев ковчег“, в празните цистерни, наредени в най-дългия коридор, се сливаха и бълбукаха мътни течности с различни цветове и сенки. Автоматични ръце с деликатност на микрохирург извличаха клетъчни екземпляри от библиотеката. Тъф не виждаше тези неща. Той остана на своя пост и задействаше процес след процес. На втория ден прави същото. На третия ден излезе и закрачи по километричния коридор, за да види как растат неговите създания — неопределени форми, които слабо помръдваха в прозрачните течности на контейнерите. Някои цистерни бяха големи колкото самата площадка за кацане, а други — малки като човешки нокът. Хевиланд Тъф се спираше при всяка, изучаваше циферблатите и уредите и понякога правеше малки корекции. До края на деня бе изминал едва половината разстояние на дългия, ехтящ тунел.

На четвъртия ден приключи обиколката си. На петия включи в работа хронодъгата.

— Времето е неин роб — обясни той на Кефира Кей, когато тя го попита. — Може да го забързва или забавя. В нашия случай трябва да го забързаме, за да могат войниците ни по-бързо, отколкото в природата да достигнат зрелост.

На шестия ден Тъф беше на площадката за кацане и приспособяваше две от совалките за превоз на съществата, които сътворяваше. На седмия ден, когато седнаха да закусват, той каза:

— Пазител Кей, готови сме да започваме.

— Толкова скоро! — възкликна тя.

— Не всички мои зверове са достигнали зрелостта си, но така и трябва да бъде. Някои са чудовищно големи и е добре да бъдат транспортирани, преди да са достигнали максималните си размери. Клонирането, разбира се, ще продължи. Трябва да имаме определен брой наши същества, така че да бъдат жизненоспособни. Все пак вече се намираме във фаза, в която можем да засаждаме моретата на Намор.

— Каква ще бъде стратегията ти? — попита Кефира Кей.

Хевиланд Тъф избута чинията си и сви устни.

— Тази стратегия, пазител, е прибързана и необмислена. Основава се на непълни и недостатъчни знания. Не поемам никаква отговорност за нейния неуспех или провал. Само вашите жестоки заплахи ме накараха да действам толкова необмислено и прибързано.

— Въпреки това — настоя пазител Кей. — Какво правиш?

Тъф скръсти ръце над корема си.

— Биологичните оръжия, както и другите видове въоръжение, идват в различни форми и размери. Най-добрият начин да се убие враг-човек е да се пробие с лазер дупка в челото му. Ако говорим с биологични термини, това трябва да е някакъв естествен враг или хищник, а може и определена зараза или вредител. Поради липса на време, нямах възможност да стигна до по-икономично и по-практично решение. Има и други подходи, но те не са особено успешни. Мога да заразя моретата с болести, които несъмнено ще изтребят дреднаутите, огнените балони и пешеходците. За това има няколко кандидата. Но вашите морски чудовища са близки роднини с други невинни същества, които също ще пострадат. По мои изчисления, три четвърти от океанския живот на Намор ще бъде уязвим за подобна атака. Като алтернатива, имам на разположение изключително бързо размножаващи се плесени и микроскопични животни, които могат да пренаселят моретата и да изтребят всички техни обитатели. Този избор също не ни върши работа. Той веднага ще превърне Намор в неподходяща за човешки живот планета. За да направя аналогия с това, което казах преди малко, ще ви кажа, че е все едно, ако искаш да убиеш един човек, да хвърлиш термоядрена бомба върху цял град. Така тези методи отпаднаха и се спрях на стратегия, която бих нарекъл „заблуден куршум“. Ще представя много нови за наморската екология животински видове, с надеждата, че някои от тях ще се окажат естествени врагове, способни да унищожат вашите морски чудовища. Някои от моите войници са смъртоносни зверове, страшни, ужасни и способни да ловуват дори вашите дреднаути. Други са малки, движещи се на ята ловци, които се размножават изключително бързо. Има и още по-малки и от тях. Надявам се те да открият вашите чудовища в техните яйца или зародиши, така че броят им значително да намалее. Както виждате, обмислил съм много стратегии. Слагам на масата всичките си козове, вместо да играя една-единствена карта. След вашият горчив ултиматум не ми оставаше избор. — Тъф кимна към нея. — Надявам се, че сте доволна, пазител Кей.

Тя се намръщи, но не каза нищо.

— В такъв случай, ако вече сте привършили сладката си гъбена попара — продължи Тъф, — можем да започнем. Не искам да мислите, че през това време само съм си влачил краката. Предполагам, че сте трениран пилот?

— Да — отряза Кефира Кей.

— Отлично! — възкликна Тъф. — Ще ви инструктирам за някои особености на моите совалкови кораби. До този час, те трябва вече да са напълно готови за първите ни полети. Ще направим обиколка на цялата планета и ще пуснем товарите, които носим, в най-бедствените райони. Аз ще управлявам „Базилиск“ и ще летя в северната полусфера, а вие ще вземете „Мантикора“ и ще летите на юг. Ако този план е приемлив, да тръгваме по маршрутите, които съм планирал.

Хевиланд Тъф с достойнство се надигна от масата.

През следващите двадесет дни Хевиланд Тъф и Кефира Кей засяваха моретата и пресякоха надлъж и нашир опасните небеса на Намор. Пазител Кей изпълняваше полетите си с истински възторг и въодушевление. Чувстваше се отлично, че вече не бездейства, а е в акция. Душата й отново се изпълваше с надежда. Дреднаутите, огнените балони и пешеходците сега щяха да имат собствени кошмари — кошмари от петдесет разпръснати из вселената светове.

От Стар Посейдон идваха вампирските змиорки, неситата и плуващите преплетени възли на плевела-паяжина — прозрачни, остри като бръснач и смъртоносни.

От Водолей Тъф клонира черни опустошители, светкавични яркочервени опустошители, отровни пухтящи тюленчета и хищната, миризлива женска отрова.

От Света на Джеймисън цистерните свикаха пясъчните дракони, водните призраци и няколко вида яркооцветени големи и малки водни змии.

От старата Земя клетъчната библиотека осигури големи бели акули, баракуди, гигантски сепии и полуразумни косатки.

Те посяха моретата на Намор с чудовищни сиви кракъни^[5] от Лисадор, по-малки сини кракъни от Енси, водно-пихтиести колонии от Ноборн, дарониански плющящи предачи и кръвосмучеща дантела от Кетъдей. Тъф и Кефира Кей освободиха плувци с големината на рибата-крепост от Дем Тълиън, кита-присмехулник от Гъливер и гхрин’да от Хруун-2 или с дребните размери на пляскащите пришкоперки от Авалон, паразитиращите каесни от Ананда и смъртоносните гнездещи, яйцеснасящи деирдрански водни оси. За да се справят с летящите огнени балони, пуснаха в небесата цяла армия летци: камшикоопашати манти, яркочервени летящи бръсначи, ята от презрения, земноводни ревачи и ужасяващо бледосиньо нещо — напълно безтегловно полурастение, полуживотно, — което се носеше с течението на вятъра и се криеше из облаците като жива, вечно гладна паяжина. Тъф го наричаше плевела-който-плаче-и-нашепва и препоръча на пазител Кей да не прелита през облаците.

Растения, животни и неща, хищници и паразити, същества, черни като нощта или светли като обедно слънце, яркообагрени или напълно безцветни. Неща, странни и невероятни, красиви или грозни и отвратителни, дори да се погледнат. Всички те идваха от светове, чиито имена бяха незабравимо вписани в човешката история или съвсем рядко се чуваше нещо за тях. Ден след ден „Базилиск“ и „Мантикора“ проблясваха като метални черни стрели над моретата на Намор. Прекалено бързи, за да бъдат атакувани от огнените балони, те изсипваха неуморно и безнаказано смъртоносните си живи оръжия.

След края на всеки ден се връщаха на „Ноев ковчег“. Хевиланд Тъф се усамотяваше с една или повече от своите котки, а Кефира Кей и Глупост отиваха в комуникационната зала, за да слушат новините от планетата.

— Пазител Смит докладва: В Оранжев пролив се наблюдава странно същество. Няма и следа от дреднаути.

— Близо до Батърн е забелязан дреднаут, водещ ужасна битка с някакво същество с пипала, двойно по-голямо от него. Казвате сив кракън? Много добре. Изглежда ще трябва да научим тези имена, пазител Кей.

— Мълидор Стренд докладва: Семейство камшикоопашати манти са се заселили на крайбрежните скали. Пазител Хорн е забелязал как те разрязват огнените балони като живи ножове. Балоните се пукат, смачкват и падат безпомощни. Чудесно е!

— Днес имаме съобщение от Индигов плаж, пазител Кей. Много странна история. Три пешеходеца излезли като полудели от водата, ала не за да нападат. Те се въртели като бесни, борейки се с някаква бледа лигава субстанция, която прояждала телата им. Какво е това?

— Край Нова Атлантида водите са изхвърлили мъртъв дреднаут. Още един труп е бил забелязан на повърхността от борда на „Слънчево острие“. Някакви странни риби са се хранели с него.

— „Звезден меч“ е прелетял днес покрай Огнени височини. Забелязани са само двадесетина огнени балона. Съветът на пазителите смята да възобнови кратките конвойни полети до Перлите на калните гърнета. Какво мислите по този въпрос, пазител Кей? Ще препоръчате ли да рискуваме или още е прекалено рано?

Всеки ден нови и нови съобщения пристигаха от Намор, а Кефира Кей все по-широко се усмихваше при всеки следващ техен полет. Хевиланд Тъф оставаше мълчалив и невъзмутим. На тридесет и четвъртия ден от войната, лорд пазител Лизан й каза:

— Е, днес беше открит още един мъртъв дреднаут. Сигурно е била голяма битка. Учените анализираха съдържанието на стомаха му, хранил се е изключително с косатки и сини кракъни.

Кефира Кей леко се намръщи.

— Сив кракън е бил изхвърлен от морето край Борийн — съобщи няколко дни по-късно лорд пазител Моен. — Местните жители се оплакват от силната, неприятна миризма. По кожата му има следи от огромни вендузи. Вероятно на дреднаут, но много по-голям от обикновените.

Кефира Кей сви неловко рамене.

— Белите акули неочаквано са изчезнали от Кехлибарено море. Биолозите не могат да установят причините за това. Кажи ни какво мислиш. Попитай и Тъф, ако обичаш.

Тя слушаше и в съзнанието й тихо зазвъня алармен сигнал.

— Има едно доста странно съобщение. Около Дълбочина Кохерини е забелязано да се движи нещо огромно. Рапортът е от „Слънчево острие“ и „Небесен нож“, а е потвърден и от няколко планера. Става дума за огромно същество, с размерите на малък остров и то помита всичко по пътя си. Това от вашите ли е? Ако е така, нещо не е наред. Храни се изключително с баракуди, пляскащи пришкопери и с хиляди космически игли.

Кефира Кей се намръщи.

— Около Мълидор Стренд отново са забелязани огнени балони — стотици от тях. Не мога да потвърдя тези съобщения, но те гласят, че камшикоопашатите манти ги блъскат, ала веднага отскачат. Мислиш ли…?

— Бойни кораби, можеш ли да го повярваш? А ние ги смятахме за изчезнали. Толкова са много, лапат дребните отровни риби на Тъф, сякаш…

— Дреднаути забелязани да изстрелват силни струи вода и да свалят летящи ревачи…

— Нещо ново, Кефира. От горната част на балоните изскача летящо същество, подобно на делтаплан. Вече са свалени три планера. Дори и мантите са безпомощни срещу…

— … отначало, казвам ти, това нещо се крие в облаците. Киселината вече не може да пробие балоните…

— … още повече умрели водни оси. Стотици, хиляди, може ли те изобщо да са…

— … пешеходците отново атакуват. Касъл Даун замлъкна, сигурно е превзет от тях. Не разбираме какво става. Островът беше изцяло обграден от водно-пихтиести колонии и кръвосмучещите дантели. Трябваше да е в безопасност, освен…

— … нито дума през цялата седмица от Индигов плаж…

— … трийсет, четирийсет огнени балона забелязани край Кабен. Съветът на Пазителите се опасява…

— … мъртва риба-крепост, голяма колкото самия движещ се остров…

— … дреднаути отново нападат пристанищата…

— … стотици пешеходци…

— … пазител Кей, загубихме „Звезден меч“. Разбил се е близо до Полярно море. Последното съобщение беше накъсано, но ние смятаме, че…

Кефира Кей рязко се изправи от стола. Ръцете й трепереха и тя искаше да се махне колкото се може по-бързо от комуникационната зала, където всички монитори гъмжаха със смърт, разрушения и поражение. Хевиланд Тъф стоеше зад нея. Дългото му, пребледняло лице беше безизразно. Неблагодарност стоеше спокойно на широкото му рамо.

— Какво става? — настоя пазител Кей.

— Смятам, че това е напълно очевидно за всеки, който притежава нормална човешка интелигентност, пазител. Ние губим. Или може би трябва да кажа, загубихме.

Кефира Кей едва сдържаше усилията си да не изпищи.

— Няма ли да направиш нещо? Да отвърнеш на удара им? Вината е изцяло твоя, Тъф. Ти не си никакъв екологичен инженер, а обикновен търговец, който не знае какво върши. Това е причината да…

Хевиланд Тъф вдигна ръката си за тишина.

— Моля! — каза той. — Вече ми донесохте значителни неприятности. Не искам повече да бъда обиждан. Аз съм кротък човек с нежен и доброжелателен характер. Но дори и с тези качества бихте могли да предизвикате гняв у мен. Прекалено лесно и бързо се приближавате до тази точка. Пазител, не поемам никаква отговорност за нещастното развитие на събитията. Прибързаната биологична война, която водихме, изцяло не беше моя идея. Вашият нецивилизован ултиматум ме тласна към необмислени решения, само за да ви успокоя. За радост, докато вие прекарвахте нощите си, наслаждавайки се на мимолетни и илюзорни победи, аз продължих упорито да работя. Картотекирах цялата ви планета в моите компютри и наблюдавах развитието на войната в различните й фази. Дублирах вашата биосфера в един от най-големите резервоари. Засях я с проби от наморианските същества, които клонирах от парчета пипала оттук, парчета раковина оттам. Наблюдавах и анализирах, и най-накрая стигнах до някои заключения. Хипотетични, и това ми пречи да бъда сигурен, но последните събития на Намор все повече ме карат да смятам, че съм прав. Така че не желая повече да бъда оклеветяван и опозоряван, пазител Кей. След ободрителен, спокоен нощен сън, смятам да сляза на Намор и да сложа край на вашата война.

Кефира Кей го гледаше втренчено. Все още не можеше да повярва на ушите си. Все още не можеше да повярва, че страхът й отново се превръщаше в надежда.

— Тогава, значи, имаш и отговора?

— Наистина. Струва ми се, че точно това казах преди минута.

— Какъв е той? — настоя пазител Кей. — Някакви нови същества? Това е нали? Клонирал си нещо ново? Някаква чума или по-страшно чудовище?

Хевиланд Тъф вдигна нагоре ръка.

— Търпение. Първо трябва сам да се уверя. Вие ми се подиграхте, иронизирахте с непоколебима и неуморна сила, така че сега се колебая да споделя плановете си с вас, страхувайки се от нов присмех. Преди това искам да докажа, че те са валидни. И така, нека обсъдим утрешния ден. Повече бойни полети с „Мантикора“ няма да са необходими. Вие само ще отидете с кораба до Нова Атлантида и ще свикате на общо събрание всички членове на Съвета на пазителите. Ако обичате също, транспортирайте онези, които имат нужда да бъдат транспортирани от външните острови.

— А ти? — попита Кефира Кей.

— Аз ще се срещна със Съвета, когато му дойде времето. Преди да стане това, аз и съществото, което ще клонирам, ще изпробваме плановете ми на Намор. Ние ще се спуснем, предполагам, с „Феникс“. Да, точно така. Смятам, че „Феникс“ ще е най-подходящ да ознаменува възраждането на вашата планета от пепелта. Несъмнено мокра пепел, но все пак пепел.

Кефира Кей се срещна на другата сутрин с Хевиланд Тъф на совалковата площадка, малко преди часа, определен за тяхното заминаване. „Мантикора“ и „Феникс“ бяха готови за излитане от доковете си, в средата на гробището за стари кораби. Хевиланд Тъф натискаше бутоните на ръчния си компютър, прикачен към китката му. Облечен беше в дълъг, сив винилов шинел, с изобилие от джобове и блестящи пагони. Зелено-кафява шапка с козирка, декорирана със златната тета на екологичните инженери беше сложена накриво на плешивата му глава.

— Съобщих желанието ти в Намориански космически контрол и главната квартира на пазителите — каза Кефира Кей. — Съветът започва да се събира. Аз ще осигуря транспорт на шест лорда, така че всички ще бъдат на разположение. Ти какво ще кажеш, Тъф? Готов ли си? Качи ли вече мистериозното си същество на борда на „Феникс“?

— Скоро ще го направя — премигна Хевиланд Тъф.

Кефира Кей не забеляза това, защото не гледаше лицето му. Погледът й беше насочен надолу.

— Тъф? Има нещо в джоба ти. Ето, движи се! — Зяпнала от учудване, тя гледаше как нещо пълзи нагоре.

— Ах — възкликна Тъф. — Наистина.

От джоба му изникна една глава и с любопитство се огледа наоколо. Тя принадлежеше на котенце, малко, смолисточерно, с блестящи жълти очи.

— Котка — измърмори кисело Кефира Кей.

— Вашите възможности за възприятие са свръхестествени — отбеляза Хевиланд Тъф. Той нежно вдигна котенцето, което спокойно се побираше в огромната му бяла длан. С другата си ръка започна да го чеше зад ухото. — Това е Дакс — обяви тържествено Тъф. Дакс беше едва на половината от големината на другите по-възрастни котета, които весело подскачаха из „Ноев ковчег“. Той не приличаше на нищо друго, освен на топчица черна козина, любопитна, слаба и мързелива.

— Чудесно — възкликна пазител Кей. — Дакс, а? Откъде пък се взе той? Не, не ми отговаряй. Мога и сама да предположа. Тъф, нямаме ли по-важни неща да правим? Трябва ли да си играеш с котки в такъв важен момент?

— Не сте права — възрази Хевиланд Тъф. — Не се възхищавате и не уважавате котките достатъчно, пазител. Те са най-цивилизованите същества. Никоя планета не може да се смята за културна, ако на нея няма котки. Известен ли ви е факта, че от незапомнени времена котките имат парапсихологични умения? Знаете ли, че древните общества от старата Земя са боготворели котките? Да, наистина.

— Моля те — раздразнено го прекъсна Кефира Кей. — Нямам време да изслушам беседата на тема „семейство Котки“. Нима смяташ да вземеш това малко, нещастно създание на Намор?

Тъф премигна.

— Наистина. Това малко, нещастно създание, както го определихте, е спасението на Намор. Отнасяйте се с по-голямо уважение.

Кефира Кей го погледна така, сякаш беше полудял.

— Какво?! Това? Той? Искам да кажа, Дакс? Сериозно ли говориш? Какви ги дрънкаш? Шегуваш се, нали? Сигурно пак е една от твоите идиотски подигравки. Натоварил си предварително някое чудовище на „Феникс“. Някой левиатан, който ще изчисти моретата на Намор. Защо не казваш нищо? Не, не можеш да говориш сериозно. Не и това…

— Той — поправи я Хевиланд Тъф. — Пазител, не е необходимо постоянно да изтъквате очевидното. Правите го не един, а вече няколко пъти. Дадох ви, разбира се, по ваше настояване, кракъни, черни опустошители и камшикоопашати манти. Донесоха ли те някаква полза? Мисля, че не. Съобразно това, аз дълго размишлявах и създадох Дакс.

— Котенце — поклати глава тя. — Смяташ да използваш котенце срещу дреднаутите, огнените балони, пешеходците и новите същества. Едно. Малко. Котенце.

— Наистина — потвърди Хевиланд Тъф. Той леко се намръщи. Пъхна котето в дълбините на удобните си джобове, завъртя се на пети и тръгна към „Феникс“.

Кефира Кей с всяка минута ставаше все по-нервна. В залата за конференции на най-горния етаж на „Брейкуотър Тауър“ двадесет и петимата лордове пазители, командващи защитата на Намор вече не ги свърташе на едно място. Всички чакаха от часове. Някои бяха пристигнали още рано сутринта. Дългата маса беше отрупана с персонални комуникатори, листове хартия и празни водни чаши. Обедът и следобедната закуска бяха сервирани и отсервирани. До голямото, издуто стъкло, което заместваше едната стена, стояха и тихо говореха лорд пазител Алис и лорд пазител Лизан. От време на време те хвърляха многозначителни погледи по посока на Кефира Кей. Зад тях слънцето бързо се скриваше зад хоризонта, а големият залив се оцветяваше в аленочервени нюанси. Беше толкова красиво, че почти не се забелязваха малките светли точки на патрулиращите планери.

Падаше здрач и членовете на съвета недоволно мърмореха и се въртяха неспокойно в големите си удобни кресла, а Хевиланд Тъф все още не се появяваше.

— Кога каза той, че ще дойде? — попита лорд пазител Кхем за пети път.

— Не беше много точен, лорд пазител — отговори неловко за пети път Кефира Кей.

Кхем се намръщи и се изкашля, за да прочисти гърлото си.

Точно тогава един от комуникаторите записука и лорд пазител Лизан с бързи крачки отиде да отговори.

— Да… Разбирам. Много добре. Ескортирайте го. — Той сложи долу комуникатора си и почука с ръба по масата, за да въдвори тишина. Останалите седнаха по местата си и прекъснаха разговорите. Цялата зала изведнъж стана тиха. — Обадиха се от патрула. Забелязали са совалката на Тъф. Той идва насам. — Лизан се обърна към Кефира Кей. — Най-после.

Пазител Кей се почувства още по-неудобно отпреди. Достатъчно лошо беше, че Тъф ги бе накарал да чакат толкова дълго, но вече се страхуваше от мига, когато той щеше да хлътне в залата с надничащия от джоба му Дакс. Все още не беше намерила думите, с които да каже на своите началници, че Тъф е предложил да спаси планетата с помощта на малко черно котенце. Тя се въртеше неспокойно на едно място и нервно подръпваше дългия си закривен нос. „Имам чувството, че здравата ще загазя“ — помисли за миг.

Обстановката и ситуацията, в които се намираше, бяха по-лоши, отколкото някога си беше представяла. Всички лордове мълчаливо бяха застинали в очакване, когато вратите се разтвориха и Хевиланд Тъф, ескортиран от четирима въоръжени пазители, влезе в залата. Той изглеждаше ужасно. Ботушите му издаваха жвакащи звуци при всяка крачка, сивият му пластмасов шинел беше целият покрит с кал. Дакс стоеше в левия му горен джоб, с извадени напред лапи и големи, напрегнати жълти очи. Но лордовете пазители не гледаха котето. Под мишницата си Тъф носеше някаква кална скала, с големината на човешка глава. Покриваше я дебел пласт кафяво-зелена слуз и от нея по плюшения килим се стичаше мръсна вода. Без да каже нито дума, Тъф се приближи до голямата маса и сложи скалата по средата й. Едва сега Кефира Кей забеляза тънките като ресни пипала и осъзна какво беше това.

— Кално гърне — изненадано се обади тя на глас. Никой от присъстващите не се учуди на нейното възклицание. Кефира Кей беше от младото поколение, които бяха виждали калните гърнета единствено в ресторантите. Там те бяха измити, сварени и с отрязани пипала. Обикновено се сервираха с чук и секач, за да се пробие твърдата им раковина. Отделно имаше чинийка с разтопено масло и подправки.

Всички лордове изглеждаха удивени, а после двадесет и пет различни гласа започнаха да говорят и залата заприлича на сърдит кошер.

— … това е кално гърне, не разбирам…

— Какъв е смисълът?

— Кара ни да го чакаме цял ден и накрая идва пред Съвета мръсен като калокопач. Той изобщо не уважава…

— … не съм ял кално гърне от една, две, три…

— … не беше ли той човека, който трябваше да ни спаси…

— … луд, още като го видиш…

— … какво е онова в джоба му? Погледни го! Мили Боже, движи се! Казвам ти, видях го…

— Тишина! — Гласът на лорд Лизан прозвуча като нож, прорязал какафонията. Стаята бързо утихна и всички лордове обърнаха погледите си към него. — Събрахме се тук по ваше желание и настояване — каза кисело Лизан, обръщайки се към Тъф. — Очаквахме да ни донесете отговор. Изглежда, че вместо това ни носите вечеря. — Някой в залата се изкикоти.

Хевиланд Тъф погледна надолу към калните си ръце, намръщи се и ги изтри в шинела си. Той извади Дакс от джоба си и сложи летаргичното черно коте на масата. Дакс се протегна, прозина се и тръгна към най-близкия лорд. Възрастният мъж ужасено отдръпна стола си малко по-назад. Тъф съблече шинела си, дълго търси къде да го остави и накрая го закачи на лазерната пушка на един от пазителите. Едва тогава се обърна и огледа лицата на присъстващите.

— Уважаеми лордове пазители — започна Тъф. — Това, което виждате пред вас, не е вечеря. Точно във вашето отношение към съществата от този вид се крият и корените на проблемите ви. Това е посланикът на расата, която заедно с вас живее на Намор. Неговото име е трудно за произнасяне и за съжаление не е по моите скромни умствени възможности. Ако бъде изяден, неговите хора ще възприемат много лошо този факт.

За щастие, някой донесе на Лизан малко чукче. Той удари по масата достатъчно силно, за да привлече вниманието на всички присъстващи. Врявата постепенно утихна. Хевиланд Тъф стоеше и безразлично наблюдаваше. Ръцете му бяха скръстени над издутия му корем. Когато най-после настъпи тишина, той каза:

— Може би трябва да ви обясня.

— Вие сте луд — заяви лорд пазител Нарван, като гледаше ту Тъф, ту калното гърне. — Напълно луд.

Хевиланд Тъф вдигна Дакс от масата, настани го в дланта си и започна да го гали.

— Да, дори и когато сме победили, продължават да ни обиждат и да ни се присмиват — обърна се той към котето.

— Тъф — заговори лорд Лизан от централното място на масата, — това, което казваш, е невъзможно. През столетието, откакто е колонизиран Намор, ние много внимателно сме изследвали планетата за разумен живот. Няма градове, пътища, останки от предишна цивилизация или технология, няма руини, няма нищо. Нищо, нито на сушата, нито в морето.

— Още повече — обади се друг съветник, пълна жена със закръглено, червено лице, — калните гърнета в никакъв случай не могат да се нарекат разумни. Съгласна съм, че имат мозък с размерите на човешкия, но това е всичко. Те нямат очи, уши, носове и никакви други сетивни органи, освен за докосване. Разполагат само с тези крехки пипала, но с тях едва могат да преместят морско камъче. Ала дори и това не е така, защото те използват пипалата си, само за да се закотвят за дъното. Хермафродити са и са ужасно примитивни. Подвижни са само в първия месец на живота си, а по-късно черупката им се втвърдява, става тежка и ги притиска надолу. Щом веднъж се закачат за дъното, калта ги покрива и те повече не се движат. Остават на едно и също място стотици години.

— Хиляди — поправи я Хевиланд Тъф. — Те са удивително дълголетни същества. Всичко, което изброихте дотук, несъмнено е вярно. Но въпреки всичко, вашите заключения са дълбоко погрешни. Позволили сте си да бъдете заслепени от примитивен страх и войнственост. Ако се бяхте отдръпнали настрани и бяхме погледнали ситуацията от друг ъгъл, както направих аз, несъмнено на някой военен специалист щеше да му хрумне идеята, че проблемите ви не са природно бедствие. Само интелигентните машинации на някакъв враг могат задоволително да обяснят трагичните събития на Намор.

— Нима очаквате да повярваме на всичко това? — започна някой в залата.

— Господине — погледна го Хевиланд Тъф, — очаквам от вас да слушате. Ако се въздържате и не ме прекъсвате, смятам да ви обясня всичко. Когато свърша, сами можете да изберете дали да вярвате или не. Аз ще си взема заплащането и ще си тръгна. — Той се обърна към котето. — Идиоти, Дакс. Навсякъде сме обградени от идиоти. — Тъф отново насочи вниманието си към лордовете. — Както вече казах, единствената причина за вашите проблеми е наличието на друг разум на тази планета. Трудното беше да се открие този разум. Прегледах работата на вашите биолози, живи и мъртви, прочетох много неща за флората и фауната, създадох повечето от местните форми на живот на моя кораб „Ноев ковчег“. Кандидат за наличие на разум не се появи толкова лесно. Отличителните белези на разумния живот включват голям мозък, подходящи биологични сензори, някакви манипулативни органи, например, като срещуположния палец на приматите. Никъде на Намор не успявах да открия същество с подобни характеристики. Все пак смятах, че моята хипотеза е единствената възможна и правилна. Следователно трябваше да търся нашия кандидат сред същества, които нямат подобни белези. Когато започнах да изучавам как се е стигнало до вашето тежко положение, някои неща взеха сами да се обясняват. Вие вярвате, че морските ви чудовища са дошли от големите океански дълбини. Но къде са се появили първоначално? В плитчините близо до брега, там, където са вашите морски ферми и риболовни стопанства. Какво общо имат тези райони? Трябва да се отбележи голямото разнообразие на живот там. Ала не еднакъв живот. Например, рибите, които обитават водите на Нова Атлантида, не се срещат край островите Счупена ръка. И все пак открих две много интересни изключения. Две същества се откриваха практически навсякъде — калните гърнета, лежащи от столетия в меките си леговища и животни, наречени от вас намориански бойни кораби. Тази древна раса, която е пред вас, има друго име за тях. Нарича ги пазители. След като веднъж бях стигнал дотук, оставаше само да се огледат детайлите, за да затвърдя предположенията си. Можех да стигна до тези заключения и по-рано, но ми попречи грубата намеса на офицера за връзка Кей. Тя постоянно нарушаваше концентрацията ми и накрая жестоко ме принуди да започна война и да изпратя кракъни и други същества, карайки ме също така и да загубя много време. За в бъдеще смятам да си спестявам офицерите за свръзка. И все пак, по свой начин този експеримент беше успешен, защото потвърди моята теория. Така че продължих да настоявам. Географските изследвания показваха, че чудовищата се срещат най-често в близост до леговищата на калните гърнета. Най-тежките битки с моите зверове също бяха в тези области, уважаеми лордове. Така че съвсем очевидно калните гърнета, които вие определяте като изключително вкусни, бяха причината за всичките ви проблеми. Веднага ще попитате, как е възможно това. Тези същества имат големи мозъци, но им липсват другите характеристики, по които да ги определим като разумни същества. Там е цялата същност! Ясно е, че те са разумни, но ние не сме го осъзнавали. Кое разумно същество може да живее дълбоко под водата, неподвижно, сляпо, глухо, лишено от всякакви възприятия? Дълго мислих върху този въпрос. Отговорът е съвсем очевиден. Подобни разумни същества няма да взаимодействат с останалия свят по начина, по който го правим ние. Те трябва да имат свои собствени модели за възприятия и комуникация. Което означава, че сигурно са телепати. Наистина. Колкото повече неща вземах предвид, толкова по-ясно ставаше това. Всичко опираше дотам да направя малък практически опит, за да докажа моята хипотеза. Затова доведох и Дакс. Всички котки, ако не ви е известно, уважаеми лордове, притежават парапсихологични умения. Още преди много векове, през дните на Великата война, войниците на Федералната империя срещнали упорита съпротива от същества, притежаващи ужасни парапсихологични умения — хранганските умове и игитианските душепийци. За да се сражават срещу тях, генетичните инженери работели с котки и значително подобрили своите парапсихологични умения. Дакс е много специално животно.

— Искаш да кажеш, че това нещо ни чете мозъците? — попита Лизан.

— Ако, разбира се, имате мозъци — отговори Тъф. — Да. Но по-важното е, че чрез Дакс имах възможността да се свържа с древната раса, която вие срамно наричате кални гърнета. Те са изцяло телепати. От неизброими хилядолетия са се потопили в спокойствие и мир, под водите на тези морета. Те са бавна, мислеща и философска раса. Живеят едно до друго и са милиони, свързани са помежду си и имат огромен потенциал. Можем да кажем за тях, че са безсмъртни, защото те споделяли целите си знания и чувства помежду си и смъртта на едно същество не представлявала нищо. За разнообразие от чувства в едно непроменящо се море всъщност не може да се говори. През по-голямата част от дългия си живот те се отдавали на философия, абстрактни мисли и странни зелени сънища, които нито вие, нито аз сме способни да разберем. Те са мълчаливи музиканти, както някой може да каже. Заедно са композирали великолепни симфонии и песни. Преди човечеството да дойде на Намор, те не са имали естествени врагове от милиони години. Но не винаги е било така. В първичния си вид този океан е гъмжал от същества, които са обичали вкуса на мечтателите, също като вас. Дори и тогава тази раса е разбирала генетиката и природната еволюция. С огромната си мрежа от свързани съзнания, те са имали възможността да манипулират живата природа не по-зле от генетичен инженер. Така си създали пазители, страшни хищници, които били в състояние да ги защитават. Това са вашите бойни кораби. От незапомнени времена те охранявали леговищата на мечтателите, които се унасяли в симфонията на своите мисли.

Тогава от Стар Посейдон и Водолей сте дошли вие. Унесени в своите блянове, мечтателите не ви забелязали, а вие през това време сте строели морски ферми, ловели сте риба и сте открили вкуса на калните гърнета. Трябва да осъзнаете шока, който сте им причинили, лордове пазители. Всеки път, когато сте пъхали някой от тях в кипяща вода, всички са изживявали усещането. Мечтателите сметнали, че на сушата се е появил някакъв нов хищник, но отново не ви обърнали внимание. Не ви приели за разумни същества, защото след като не сте телепати, вие също можете да се смятате за слепи, глухи, неподвижни и подходящи за ядене. За тях същества, които се движат, манипулират и ядат месо, са животни и нищо повече. Останалото предполагам знаете или се досещате. Мечтателите са бавни същества и те реагирали бавно. Първо изобщо не ви обърнали внимание и вярвали, че екосистемата сама ще отговори на вашите разрушения. Това, разбира се, не се случило. За тях изглеждало, че вие нямате естествени врагове. Размножавали сте се изключително бързо, завладявайки нови територии, а все повече от техните умове замлъквали завинаги. Най-накрая били принудени да се върнат към древните си забравени инстинкти, инстинктите за самосъхранение. Те ускорили размножаването на своите пазители, бойните кораби, наситили плитчините над леговищата си с тях, но и това не помогнало. Съществата, които успешно ги защитавали от хилядолетия, сега не можели да се мерят с вас. Най-накрая мечтателите били принудени да се събудят. Съзнанията им трябвало да се откажат от музиката и песните и да започнат война. Заели се да произвеждат други пазители, по-големи и по-страшни, способни да ги защитават срещу новите, непознати хищници. Така тръгнало всичко. Тогава пристигнах и аз с „Ноев ковчег“. Кефира Кей ме принуди да освободя нови, по-ужасни заплахи за мирното им съществуване. За момент те отстъпиха, но само, за да съберат сили и да отвърнат още по-силно на удара. Този път, за съвсем кратко време, те създадоха нови пазители, способни да се борят с чудовищата, които им изпратих. Дори и в момента, когато говоря, от върха на тази изключителна сграда, някъде в дълбините на океана сигурно се ражда ново създание, което да тревожи сънищата ви. Разбира се, ако не сключите мир с тях. Това решение е изцяло ваше. Аз съм само скромен екологичен инженер. Не бих си и мечтал да ръководя вашите действия. И все пак, ако трябва да предложа нещо, това е единственото правилно решение. Така че, ето тук е техният посланик. Извадих го от морето, ако трябва да добавя, с цената на голямо лично неудобство. Мечтателите в момента са ужасно объркани. Първо усетиха Дакс сред себе си, след това докоснаха и мен. Днес научиха, че има звезди, че не са единствените разумни същества в космоса. Все още не знаят какво е суша или вкус на риба. Но тук е и Дакс. Може би ще сложим началото на преговорите?

Когато Хевиланд Тъф замлъкна, дълго време никой не се осмели да се обади. Лордовете бяха пребледнели и сякаш глътнали езиците си. Един по един те отклониха погледите си от безизразното лице на Тъф към калната черупка на масата. Най-накрая Кефира Кей намери гласа си.

— Какво искат те? — попита нервно тя.

— Най-същественото — отговори Хевиланд Тъф. — Да спрете да ги консумирате. Това ми звучи като изключително разумно предложение. Какъв е отговорът ви?

— Два милиона стандарта са недостатъчни — заяви малко по-късно Хевиланд Тъф. Той вече беше в комуникационната зала на „Ноев ковчег“. Дакс спокойно лежеше в скута му и нямаше френетичната енергия на другите котенца. Подозрение и Враждебност се преследваха насам-натам.

Горе на монитора, лицето на Кефира Кей изведнъж подозрително се намръщи.

— Какво искаш да кажеш? Нали се договорихме за тази цена? Тъф, ако се опитваш да ни измамиш…

— Да ги измамя? — въздъхна Тъф. — Чу ли това, Дакс? След всичко, което направихме, такива тъмни обвинения са отправени към нас, от немай къде. Да, наистина. От немай къде. Странна фраза, ако се замислиш за съдържанието й. — Той погледна към екрана над себе си. — Пазител Кей, напълно ми е известна договорената преди това цена. За два милиона стандарта разреших трудностите ви. Изучавах, проучвах, стигнах до решение и дори ви намерих преводача, от който имахте изключителна нужда за контактите си с расата на мечтателите. Оставих ви и двадесет и пет телепатични котки, всяка, свързана с по един лорд пазител, така че да имате постоянна връзка, дори и след моето отпътуване. Това все още влиза към цената, упомената в нашето споразумение, защото е част от решаването на проблема. И тъй като по сърце съм филантроп, а не търговец, да не забравяме също, че съм и дълбоко чувствителен, позволих ви да задържите Глупост, защото се привърза към вас, по причина, която така и не успях да разбера. Дори и за това не желая да ми бъде заплатено.

— Но тогава защо настояваш за още три милиона стандарта? — попита Кефира Кей.

— За излишната работа, която така жестоко бях принуден да свърша — отговори Тъф. — Ако желаете, мога да ви представя подробно счетоводство.

— Да, непременно.

— Много добре. За бели акули. За баракуди. За гигантски сепии. За косатки. За сиви кракъни. За сини кракъни. За кръвосмучещата дантела. Двадесет хиляди стандарта на брой. За рибите-крепост. По петдесет хиляди. За плевела-който-плаче-и-нашепва, осем…

Той дълго продължи да изброява. Когато най-после свърши, Кефира Кей силно стискаше устни.

— Ще трябва да предам сметката ти на Съвета на пазителите. Но ще ти кажа, че твоите изисквания са нечестни и прекалено големи. Търговският ни баланс в момента не позволява изтичането на такава сума в твърда валута. Можеш да чакаш няколкостотин години в орбита, Тъф, но никога няма да си получиш парите.

Хевиланд Тъф безпомощно разпери ръце.

— Ах — каза той. — Отново ще загубя, поради доверчивия си характер. Няма да ми бъде заплатено, така ли?

— Само два милиона стандарта — отсече пазител Кей. — Колкото се договорихме.

— Предполагам, че трябва да приема това жестоко и неетично решение като един от трудните уроци на живота. Добре. Нека така да бъде. — Той погали Дакс. — Казано е, че този, който не извлича поуки от историята си, е обречен да я преживее отново. Мога само да се обвиня за неправилното развитие на събитията. Защо казвам това? Ами, преди няколко месеца имах удоволствието да наблюдавам историческа холопрожекция и ситуацията беше почти идентична със сегашната. Разказваше се за един семекораб, същия като „Ноев ковчег“. Екипажът му получил задача да отърве малка планета от досаден вредител. Задачата била изпълнена успешно, но неблагодарното планетарно правителство отказало да заплати. Ако бях по-разумен, щях да изискам авансово заплащане. — Тъф въздъхна. — Но аз не съм и сега ще трябва да страдам. — Той замълча и отново погали Дакс. — Може би вашият Съвет на пазителите ще пожелае да види тази филмирана история? Изцяло за развлекателни цели. Холографска е, напълно драматизирана, добри актьорски изпълнения. Показани са изключително детайлно работата и възможностите на кораб, подобен на този. Има висока образователна стойност. Заглавието е „Семекорабът от Хамелин“.

Естествено, те му платиха.

Втора порция

Това беше повече навик, отколкото хоби и определено не изискваше обмисляне, умисъл и преднамереност, но въпреки всичко, той несъмнено бе придобит. Хевиланд Тъф колекционираше космически кораби.

Може би е по-точно да се каже, че трупаше космически кораби. А той определено имаше място, за да си позволи това. Когато Тъф стъпи на „Ноев ковчег“ за първи път, откри там пет черни совалкови кораба с извити, триъгълни крила. До тях с пробит корпус и силно издута вътрешност стоеше корабът на риански търговец. По-нататък бяха извънземните летателни средства — тежковъоръжен хруунски изтребител и два други странни кораба, чиито истории и производители оставаха до ден днешен енигма. Към този пъстроцветен флот Тъф добави и своя повреден търговски кораб „Рог на изобилието от отлични стоки на ниски цени“. Това беше и началото. По време на неговите пътувания, корабите се струпваха по площадката за кацане на Тъф, както прахът се събира под компютърните клавиатури или хартиите се трупат върху бюрата на бюрократите. На Свободен рай куриерският кораб на един парламентьор бил толкова засегнат от вражеския огън, че Тъф с удоволствие осигурил на човека щастливо завръщане със своята совалка „Мантикора“. Разбира се, преди това сключил договор. Така се сдобил и с куриерски кораб. На Гонеш свещениците, които боготворели слоновете, всъщност никога не били виждали жив слон. Тъф им клонирал няколко породи и за разнообразие добавил двойка мастодонти, вълнест мамут и зелен тригиански ревящ бивнозъб. Гонешите, който не желаели да търгуват с останалото човечество, вместо пари му дали цял флот от разнебитени кораби, с които техните предци-колонизатори стъпили на планетата. Тъф успял да продаде два от корабите на музеите, а другите ги дал за старо желязо. Все пак, за да задоволи прищявката си, той оставил един и за себе си.

На Каралъв победил в състезание по надпиване Лорда на угасналата златна гордост и спечелил луксозен лъвокораб. Все пак победеният успял подло да свали от кораба солидния златен пръстен, преди да му го предаде.

Изобретателите от Мхюр, които били невероятно горди със своето занаятчийство, останали извънредно доволни, когато Тъф им осигурил умни дракончета, за да ги спаси от досадните крилати плъхове. Те му подарили желязно-сребърна драконова совалка с огромни прилепови крила.

Рицарите на свети Кристофър, чиято курортна планета загубила част от чара си, поради опустошителните атаки на летящи гущери, които те наричали дракони (от една страна за по-голям ефект, от друга — поради липса на въображение), останали също толкова доволни, когато Тъф им осигурил дребни безобидни маймуноподобни, които най-много обичали да похапват драконови яйца. Така че и рицарите му подарили кораб. Той приличаше на яйце — яйце от камък и дърво. Вътре в белтъка имаше седалки с големи възглавници от промазана драконова кожа, стотици месингови ръчки и зацапана стъклена мозайка, там където трябваше да бъде мониторът. По дървените стени имаше ръчно изработени дърворезби, изобразяващи велики сцени от рицарството. Корабът, естествено, не летеше, мониторът не изобразяваше нищо, месинговите ръчки не действаха, а животоподдържащата система не поддържаше живота. Тъф въпреки всичко го прие.

Така кораб след кораб, площадката за кацане на „Ноев ковчег“ заприлича на междузвезден склад за отпадъци. И когато Тъф реши да се върне на С’ютлам, имаше на разположение голямо разнообразие от кораби.

Дълго преди това бе стигнал до извода, че връщането с „Ноев ковчег“ ще е неразумно решение. Все пак, когато напусна С’ютламската система, цялата Планетарна защитна флотилия се бе включила в упорито преследване, с цел конфискуването на кораба. С’ютламците бяха високо развити и технологично просветени хора, които без съмнение през последните пет години бяха направили корабите си още по-бързи и по-смъртоносни. Следователно беше абсолютно наложително да се направи разузнавателен набег. За щастие, Хевиланд Тъф се смяташе за майстор по дегизирането.

Тъф изведе „Ноев ковчег“ от скорост в празното, мрачно междузвездно пространство на една светлинна година от С’юзвездата. После слезе на ракетната площадка, за да огледа космическия си флот. След кратко колебание, се спря на лъвокораба. Той беше голям, маневрен, светлинните двигатели и животоподдържащата му система бяха в изправност, а и Каралъв беше прекалено отдалечен от С’ютлам и търговски връзки между двете планети едва ли съществуваха. Следователно евентуалните недостатъци в неговата измама се очакваше да останат незабелязани. Хевиланд Тъф пребоядиса млечнобялата си кожа в тъмнобронзов цвят. Покри голямото си плешиво теме с перука, която му осигури златисторижа брада и буйна, рошава коса. Залепи си фалшиви вежди, облече пълничкото си тяло в ярко оцветени кожи (синтетични), накичи се със златни ланци (полупозлата) и съвсем заприлича на благородник от Каралъв. Повечето от неговите котки останаха в безопасност на „Ноев ковчег“ и само черното телепатично котенце Дакс тръгна да пътува с него, скрито в дълбоките му джобове. Той даде на новия си кораб хубаво и подходящо име, напълни склада със замразени пакети варени гъби, сложи две бъчонки гъст, тъмен светикристофърски малц, програмира компютъра с няколко от любимите си игри и потегли.

Когато излезе от светлинна скорост и навлезе в близост до големите орбитални докове на С’ютлам, Тъф веднага беше поздравен. На екрана пред него — оформен като огромно око (друго интересно хрумване на каралъвците) — се появи лицето на дребен, сух мъж с уморени очи.

— Тук е контрол на Паякодом, Порт С’ютлам. Хванахме те, мухо, моля идентификация.

Хевиланд Тъф се протегна и включи комуникатора си.

— Тук „Свиреп равнинен текнефесен кон“ — обяви той с равнодушен, спокоен глас. — Бих искал да получа разрешение за скачване.

— Брей, каква изненада — каза контрольорът с уморен сарказъм. — Док трийсет и четири. Край. — Лицето му веднага беше заменено със схема на указаното място за кацане и местоположението му спрямо цялата станция. След това връзката прекъсна.

Екип от митничари се качи на борда веднага, щом корабът застана на док. Една жена бързо прегледа празните товарни отделения. След това се зае да проверява странния кораб, за да се увери, че той няма да експлодира и да повреди паяжината и че на него няма паразити. Нейна колежка задаваше въпроси относно родната му планета, целта и времетраенето на престоя му и записваше измислените му отговори на ръчния си компютър. Те почти свършваха с цялата процедура, когато Дакс сънливо надникна от дълбокия джоб на Тъф.

— Какво по… — извика изненадано митничарката. Тя се отдръпна толкова рязко, че едва не изтърва компютъра си.

Котенцето — е, вече можеше да се нарече и котарак, но все пак бе най-малкият домашен любимец на Тъф — имаше копринена козина, черна като дълбините на космоса, ярки златисти очи и любопитен, но мързелив характер. Тъф го извади, разположи го на едната си ръка и го погали с другата.

— Това е Дакс — обяви той. С’ютламците имаха смущаващия навик да определят всички животни като паразити и Тъф беше нетърпелив да предотврати някоя прибързана реакция от страна на митничарите. — Той е домашен любимец, госпожо. Напълно безопасен.

— Знам какво е — сряза го жената. — Дръж го настрани от мен! Ако скочи към гърлото ми, здравата загазваш, мухо!

— Наистина — каза Хевиланд Тъф. — Ще направя всичко възможно, за да контролирам неговата свирепост.

Митничарката постепенно се успокои.

— Виждам, че това е само малко котенце, нали? Как ги наричаха, писани ли?

— Знанията ви по зоология са изключителни, госпожо — отговори Тъф.

— Не знам и завъртулка от зоологията — призна митничарката и седна отново на стола си. — Но затова пък всяка вечер гледам видшоутата.

— Няма спор, имали сте шанса да гледате някоя документална поредица — предположи Тъф.

— Пфу, те са ужасно досадни — поклати глава жената. — Откъде пък ти хрумна това, мухо. Аз си падам по романтични и приключенски видфилми.

— Разбирам — каза Хевиланд Тъф. — В такъв случай вероятно някоя от тези драми е включвала и котка.

Жената кимна и точно тогава към тях се приближи и колежката й.

— Всичко е чисто — заяви тя. После забеляза Дакс и се усмихна. — А, котешки паразит! — възкликна щастливо митничарката. — Не е ли сладък, а?

— Не ставай глупава — предупреди я първата инспекторка. — Те са меки и се гушкат, но могат, докато мигнеш, да ти извадят дробовете.

— Той ми изглежда прекалено малък, за да го направи — отбеляза втората жена.

— Ха! Спомняш ли си онази в „Тъф и Мюн“?

— „Тъф и Мюн“? — повтори безизразно Тъф.

Втората митничарка се настани до колежката си.

— Да, има такъв филм, „Пирата и Портмастъра“.

— Той е безмилостен лорд на живота и смъртта и управлява кораб, голям като слънцето. Тя е кралицата-паяк, разкъсвана между любовта и лоялността към своя народ. Двамата променят цялата планета — допълни първата митничарка.

— Можеш да наемеш видфилма в Паякодом, ако си падаш по подобни истории. Там също има котка.

— Наистина — каза Хевиланд Тъф и премигна. Дакс започна да мърка.

Тридесет и четвърти док се намираше на края на едно петкилометрово външно разклонение на паяжината и Тъф взе пневматичния тръбо-влак до центъра на станцията. Той беше блъскан и бутан от всички страни. В превозното средство седалки нямаше и Тъф бе принуден да стои прав. В ребрата си усещаше лакътя на един от пътниците, студената пластмасова маска на някакъв кибертехнолог беше на милиметри от лицето му, а слузестата раковина на извънземното зад него търкаше гърба му всеки път, щом влакът намалеше скоростта си. Когато най-сетне дебаркираха, влакът сякаш реши да повърне хората, които не беше успял да храносмели. Терминалът представляваше гъмжащ хаос, заглушителен шум и объркване, засилвано още повече от преминаващите, бързащи за някъде хора. Ниска млада жена, с черти остри като бръснач, сложи неприятните си ръце на рамената на Тъф и му предложи да посети секс салон. Той едва се бе освободил от нея, когато срещу него застана репортер от новинарските хранилки. Въоръжен беше с камера като трето око и подкупваща усмивка. Той му съобщи, че прави материал за по-интересните мухи и пожела да получи интервю.

Тъф го заобиколи, стигна до бараката на един амбулантен търговец, купи си лично защитно поле и закачи устройството на колана си. Това определено помогна. Още щом забележеха щита, с’ютламците предвидливо обръщаха погледите си и Тъф напредваше, почти без да бъде обезпокояван.

Първата му спирка беше видплекса. Той си запази самостоятелна стая, поръча гумена бутилка с рядка с’ютламска бира и нае копие на „Тъф и Мюн“.

Втората му спирка беше офисът на Портмастъра. Тъф се приближи до мъжа в приемната и каза:

— Господине, запитване, ако позволите. Толи Мюн все още ли изпълнява длъжността Портмастър на С’ютлам?

Мъжът го огледа отгоре-додолу, а после отдолу-догоре.

— Мухи! — поклати глава той и въздъхна. — Разбира се. А кой друг?

— Кой друг, наистина, господине — повтори Тъф. — Изключително важно е да се срещна незабавно с нея.

— Точно сега ли се наложи? — саркастично попита мъжът зад бюрото. — Ти и още хиляда. Име?

— Наричам се Уимоует, пътник от Каралъв, собственик на „Свиреп равнинен текнефесен кон“.

Секретарят направи гримаса, но вкара данните в компютъра. После се отпусна отново на плаващия си стол, за да изчака резултата. След няколко секунди поклати глава.

— Съжалявам, Уимоует. Мама е заета, а и нейният компютър не е чувал за теб, кораба и планетата ти. Може да се срещнеш с нея най-рано след седмица, но първо ще трябва да кажеш по каква работа я търсиш.

— Това е незадоволително. Работата ми е от лично естество и затова бих желал незабавно да се срещна с Портмастър Мюн.

Мъжът зад бюрото сви рамене.

— Дефекалирай или се евакуирай, мухо! Това е положението.

Хевиланд Тъф за момент се поколеба. После хвана перчема на буйната си коса и го дръпна надолу. Перуката издаде чудесен звук, когато се отлепи от лицето му.

— Наблюдавайте! — призова той. — Аз съвсем не съм Уимоует. Аз съм Хевиланд Тъф, но съм дегизиран. — Тъф пусна косата и брадата си на компютърното табло.

— Хевиланд Тъф?

— Правилно.

Мъжът се засмя.

— Гледал съм видшоуто, мухо. Ако ти си Хевиланд Тъф, аз съм Стефан Кобалт Нортстар.

— Стефан Кобалт Нортстар е мъртъв повече от хилядолетие, господине. Въпреки това, аз съм Хевиланд Тъф.

— Не ми приличаш на него — отбеляза секретарят.

— Пътувам инкогнито, предрешен като каралъвски благородник.

— О, да. Забравих.

— Изглежда паметта ви е слаба. Бихте ли съобщили на Портмастър Мюн, че Хевиланд Тъф се е върнал на С’ютлам и иска незабавно да говори с нея.

— Не — безцеремонно отсече мъжът. — Но бъди сигурен, че ще го кажа на приятелите си, довечера на оргията.

— Искам да й платя сумата от шестнайсет милиона и петстотин хиляди стандарта — каза Тъф.

— Шестнайсет милиона и петстотин хиляди стандарта?! — възкликна впечатлен секретарят. — Това са ужасно много пари!

— Имате изключително силни възприятия за очевидното, господине — отбеляза Тъф. — Открих, че екологичното инженерство може да бъде много доходоносна професия.

— Радвам се за теб — кимна мъжът и се облегна напред. — Е, Тъф, Уимоует или който и да си. Всичко това ми беше много смешно, но сега ме чака работа. Ако не си прибереш косата и не изчезнеш от погледа ми в следващите секунди, ще извикам охраната. — Секретарят щеше да продължи да развива тази тема, когато таблото му иззвъня и той вдигна най-близката слушалка.

— Да? — каза мъжът и леко се намръщи. — О, да. Разбира се, Мама. Ами, много висок, около два метра и половина, има корем, който е почти отвратителен… Х-м. Не, много дълга коса, но преди малко я свали и я хвърли на компютъра ми. Не… Каза, че пътува инкогнито. Да, спомена също, че има да ви дава милиони стандарти.

— Шестнайсет милиона и петстотин хиляди стандарта — уточни Тъф.

— Разбира се. Веднага, Мама. — Секретарят погледна с учудване към Тъф. — Тя иска да те види. — Той посочи с пръст. — През тази врата. И внимавай, офисът й е с нула „g“.

— Известна ми е антипатията на Портмастър Мюн към гравитацията — заяви Хевиланд Тъф. Той прибра захвърлената си перука и с достойнство се насочи към указаната врата. Тя се отвори, щом я приближи.

Толи Мюн го очакваше в офиса си, носейки се във въздуха по средата му. Краката и бяха кръстосани, дългата й, желязно-сребърна коса лениво се отдръпваше от издълженото й, открито и приятно лице, като струи дим.

— Значи се върна — заговори тя, когато Тъф се появи на вратата.

Хевиланд Тъф не се чувстваше удобно при безтегловност. Той се придвижи неуверено до стола за гости, прикачен грижливо към пода или това, което трябваше да е под, и се пристегна с коланите. После внимателно опря ръце върху голямата извивка на корема си. Перуката му, изоставена, остана свободно да се носи по въздушните течения.

— Вашият секретар отказа да предаде съобщенията ми — каза Тъф. — Как успяхте да разберете, че това съм аз?

Толи Мюн се ухили.

— Кой друг би нарекъл кораба си „Свиреп равнинен текнефесен кон“? А и днес или след няколко дни стават точно пет години, откакто си замина. Имах усещането, че ти си от точните хора, Тъф.

— Разбирам — кимна Хевиланд Тъф. С преднамерено достойнство, той бръкна във вътрешността на синтетичните си кожи, разчупи херметичния шев на джоба си и извади винилов портфейл с малки отвори, пълни с кристални микрочипове.

— Заповядайте, госпожо. С голямо удоволствие ви предавам сумата от шестнайсет милиона и петстотин хиляди стандарта. Половината от моя дълг към Порт С’ютлам за реставрация, модернизация и ремонт на „Ноев ковчег“. Ще откриете влоговете защитени в подходящи финансови трезори на Озирис, Шанделор, Стар Посейдон, Птола, Лис и Нова Будапеща. С тези чипове ще получите достъп до сметките.

— Благодаря — усмихна се Толи Мюн. Тя взе портфейла, разгърна го, погледна за кратко съдържанието му и го остави да последва перуката. — Някак си предусещах, че ще събереш стандартите, Тъф.

— Вашата вяра в моята бизнес находчивост ми вдъхва особена увереност — отговори Хевиланд Тъф. — Сега, относно това видшоу.

— „Тъф и Мюн“? Успял си да го гледаш?!

— Наистина — каза Тъф.

— По дяволите! — възкликна Толи Мюн и се ухили накриво. — Е, какво мислиш, Тъф?

— Принуден съм да призная, че определено събуди в мен извратени очарование и интерес, по напълно понятни причини. Не отричам, че идеята за подобна драма е изключително привлекателна за моята суета, но в самото й изпълнение има много, което да се желае.

Толи Мюн се засмя.

— Какво те тревожи най-вече?

Тъф вдигна нагоре дългия си, бял пръст.

— С една дума, неточността.

Тя кимна.

— Да, във видшоуто Тъф прави само половината неща, които ти правиш. Бих казала също, че лицето му е много по-подвижно, а речта му не е толкова неестествена. Има мускулатура на паяк и координация на акробат, но актьорът си обръсна главата, за да бъде по-автентичен.

— Той има мустаци — допълни Хевиланд Тъф. — Аз нямам.

— Режисьорът е сметнал, че така видът ти е по-мошенически. Но това е нищо, погледни само какво са направили с мен. Нямам нищо против, че са махнали петдесет години от възрастта ми. Нямам нищо против, че са разкрасили лицето ми и приличам на Вандийнската принцеса на мечтите. Но тези дяволски проклети гърди!

— Без съмнение са искали да подчертаят със сигурност еволюцията ви като млекопитаещо — каза Тъф. — Всичко това може да се определи като минимални корекции, в интерес на по-естетическото развлечение. Ала остро бих възразил срещу безотговорното и свободно тълкуване на моите мнения и философия. Този проблем е далеч по-сериозен. Ако искаме да бъдем по-точни, отхвърлям моята финална реч, в която споделям, че геният на развиващото се човечество може и винаги ще решава всички проблеми. Също така, че екоинженерството е освободило с’ютламците и те могат без страх и ограничения да се размножават, да се издигат духом и да се приближават до съвършенствата на Бог. Това изказване е пълна противоположност на моите възгледи, които споделих с вас преди време, Портмастър Мюн. Ако си припомните нашите разговори, тогава аз ви казах, че решението на вашия хранителен проблем, било то екологично или технологично, има ефекта само на временна мярка, ако вашите хора продължават неконтролируемо да се размножават.

— Но ти беше герой, Тъф. Не можеха да те изкарат анти-живот.

— В сюжета се мъдрят и други трагични грешки. Онези, които са имали нещастието да видят тази фантастика, са получили много изопачена представа за събитията отпреди пет години. Бъркотия е съвсем безвредна, макар и буйна котка, чиито предшественици са били опитомени още в самата зора на човешката история. Доколкото си спомням, вие решихте да я вземете като заложник, приписвайки й незаслужени престъпления, с цел единствено да ме накарате да ви продам „Ноев ковчег“. Вечерта, когато бяхме оградени от вашите лакеи, Бъркотия и аз доброволно се предадохме. В нито един момент не е разкъсвала човек от охраната с ноктите си, а в нашата драма тя прави това с шестима.

— Но веднъж ме одраска по ръката — напомни Толи Мюн. — Нещо друго?

— Не бих казал, че от все сърце одобрявам политиката и курса на поведение, водени от Жосен Раел и Висшия съвет на С’ютлам — продължи Тъф. — Неоспорима истина е, че конкретно Жосен Раел се държа неетично и безскрупулно. Въпреки това, в негова полза трябва да се каже, че той не ме е подлагал на мъчения, нито е убивал някоя от моите котки, с цел да ме пречупи и да ми отнеме „Ноев ковчег“.

— Той и не се потеше толкова — отбеляза Толи Мюн. — И никога не са му текли лиги. Беше си съвсем порядъчен човек. Горкият Жосен.

— Най-накрая стигнахме до същността на проблема. Същност, наистина, странна дума. Толкова лесно се търкаля по езика, а е особено подходяща за нашата дискусия. Същността, Портмастър, беше и е природата на нашия облог. Когато пристигнах тук с корабокруширалия „Ноев ковчег“ за извършване на ремонт и модернизация, вашият Висш съвет пожела и взе единодушно решение да го притежава. Аз отказах да го продам и тъй като вие нямахте законов предтекст да ми отнемете кораба, конфискувахте Бъркотия, обвинявайки я, че е паразит и я заплашихте с унищожение, освен ако не сложех пръста си върху документите за промяна на собствеността. Всичко дотук в основата си е вярно, нали?

— Така ми се струва — отговори любезно Толи Мюн.

— Намерихме изход от задънената улица, в която се намирахме, чрез облог. Аз трябваше да се опитам да разреша, с помощта на екоинженерството, хранителния проблем на С’ютлам, с цел спасяването на планетата от застрашително приближаващия се глад. В случай на провал, вие получавахте „Ноев ковчег“. Ако успеех, вие ми връщахте Бъркотия, изпълнявахте поправките и модернизацията на кораба и ми отпускахте десетгодишен безлихвен заем за цялата сума на ремонта.

— Да, точно така.

— Доколкото си спомням, в нито една точка от моите изисквания не е било включвано интимно опознаване на вашето тяло, Портмастър. Аз съм последния човек, който ще подцени блестящото ви изпълнение, когато Висшия съвет затвори всички докове и пневматични тръби. Вие рискувахте живота и кариерата си, разбихте прозорец от стоманопластмаса и прелетяхте километри студено космическо пространство само с лек костюм и малки реактивни двигатели. По своя път отблъснахте патрулните двойки и едва се спасихте от смърт, когато Планетарната защитна флотилия започна да ме преследва. Дори и такъв обикновен и безчувствен мъж човек като мен ще признае, че в тези действия имаше героичен и романтичен елемент, достоен за легенди в по-древните времена. И все пак, целта на това рисковано пътуване беше да се върне Бъркотия под мое попечителство, което бе и част от нашето споразумение, а не да поднесете тялото си на… — Тъф премигна. — На моите страсти. Още повече, вие напълно ясно се изразихте, че постъпката ви е била мотивирана единствено от чувство за дълг и чест, с цел спасяването на вашите лидери от корумпиращото влияние на „Ноев ковчег“. Доколкото си спомням, нито физическото привличане, нито романтичната любов играеха някаква роля във вашата преценка и обосновка.

Толи Мюн се ухили.

— Погледни ни, Тъф. Една напълно проклета и неподходяща двойка злочести любовници. Но трябва да признаеш, че така историята става много по-добра.

Дългото лице на Тъф остана студено и безизразно.

— Предполагам, че не защитавате това изключително неправдоподобно видшоу?

Портмастър Мюн отново се засмя.

— Да го защитавам ли?! Дявол да го вземе, та аз го написах!

Хевиланд Тъф премигна шест пъти.

Преди да успее да оформи отговора си, входната врата се отвори и вътре нахлуха двайсетина „зъркела“ от новинарските хранилки. Те скимтяха, възклицаваха и крещяха груби въпроси. На челото на всеки един от тях, третото му око жужеше и премигваше.

— Ей, погледни насам, Тъфър. Усмихни се.

— Носиш ли някоя котка с теб?

— Ще подпишете ли брачен договор, Портмастър?

— Къде е „Ноев ковчег“?

— Ей, ела да те прегърна, Тъф!

— Откога си оцветяваш кожата, търговецо?

— Къде са ти мустаците?

— Вашето мнение за „Тъф и Мюн“, гражданино Тъф?

— Как я кара Бъркотия напоследък?

Привързан неподвижно към стола си, Тъф гледаше нагоре, надолу и встрани с бързи, отмерени движения на главата си. Той премигна, но не каза нищо. Потокът от въпроси продължи, докато Портмастър Мюн не доплува до тълпата от репортери и не ги избута назад. Тя се приземи до Тъф, сложи ръката си върху неговата и нежно го целуна по бузата.

— Дяволите да ви вземат! Задръжте проклетите си мехури, той току-що влезе тук. — Толи Мюн вдигна ръка за тишина. — Съжалявам, никакви въпроси повече. Имаме нужда да останем сами. Все пак, това са пет проклети години. Имаме нужда отново да се опознаем.

— Заедно ли ще се върнете на „Ноев ковчег“? — попита една от по-агресивните репортерки. Тя се носеше на половин метър от лицето на Тъф и третото й око бясно жужеше.

— Но, разбира се — отговори Толи Мюн. — Къде другаде да отидем?

Едва когато „Свиреп равнинен текнефесен кон“ излезе от паяжината и се насочи обратно към „Ноев ковчег“, Хевиланд Тъф благоволи да отиде в каютата, която беше определил за Толи Мюн. Той току-що бе изкъпал, изчистил, изстъргал и свалил всички остатъци от маскировката си. Дългото му, голобрадо лице беше бяло и неразгадаемо. Облечен бе в обикновен, сив гащеризон, които не можеше да прикрие големия му, издут корем. На плешивата му глава се мъдреше зелена шапка с козирка и златна тета, символа на Екологичните инженери.

Докато го очакваше, Толи Мюн си почиваше, излегнала се на едно кресло и отпиваше от крушовидна бутилка тъмен светикристофърски малц. Когато Тъф влезе, тя се ухили.

— Ей, тази бира е страхотна, Тъф! А коя е котката, която държиш? Не е Бъркотия, нали?

— Бъркотия се намира в безопасност на борда на „Ноев ковчег“, заедно със своя другар и нейните котенца. Котешката популация на моя кораб значително се увеличи от времето, когато за последен път посетих С’ютлам. — Той тромаво се отпусна на стола до нея. — Това е Дакс. Докато всяка друга котка е специална, за него би могло да се каже, че е изключителен. Всички котки имат парапсихологични умения и това е отдавна известно. При редица изключителни обстоятелства, с които се сблъсках на планета, наречена Намор, бях принуден да включа програма за усъвършенстване и увеличаване на тази вродена котешка способност. Дакс е крайния резултат, госпожо. Ние живеем в хармония, а Дакс е надарен с парапсихологични умения далеч над първичните.

— Накратко — обобщи Толи Мюн, — създал си котка, която чете мозъци.

— Проницателността ви е все така остра, Портмастър — отговори Тъф и скръсти ръце. — Имаме прекалено много неща да дискутираме. Може би ще бъдете така добра да ми обясните, защо поискахте да върна „Ноев ковчег“ отново в орбита около С’ютлам, защо настояхте да ме придружите и най-важния въпрос — защо ме замесихте в тази странна, но иначе пъстроцветна измама и дори си позволихте волността да използвате моята скромна личност?

Толи Мюн тежко въздъхна.

— Тъф, нали си спомняш как стояха нещата, когато се разделихме преди пет години?

— Паметта ми е незасегната — кимна Хевиланд Тъф.

— Добре. Тогава може би ще си спомниш, че се бях забъркала в истинска, проклета каша.

— Предполагахте незабавно сваляне от поста ви на Портмастър, съдебен процес за предателство и доживотна работа в поправителна ферма на Лардър. Въпреки това, отказахте предложението ми да ви осигуря безплатен транспорт до друга звездна система и предпочетохте да се завърнете и да посрещнете униженията и присъдата си.

— Каквото и да казват, Тъф, аз съм с’ютламка. Това са моите хора. Понякога големи, проклети глупаци, но все пак хора.

— Вашата лоялност заслужава само възхищение. Но след като все още заемате поста портмастър, предполагам, че обстоятелствата са се променили.

— Аз ги промених, Тъф — обясни Толи Мюн.

— Наистина.

— Трябваше да го направя, ако не исках цял живот да управлявам плевелоскубачка в блокове от неотрева, а гравитацията да ме разкъсва на части. — Тя направи гримаса. — Веднага, щом се върнах на станцията, охраната ме сграбчи. Бях пренебрегнала заповед на Висшия съвет, нарушила закони, разрушила държавна собственост и помогнала да избяга кораб, който трябваше да бъде конфискуван. Дяволски драматично, какво ще кажеш?

— Моето мнение няма отношение към въпроса.

— Толкова драматично, че на практика постъпката ми трябваше или да е изключително криминално престъпление, или изключителна проява на героизъм. Жосен беше бесен. С него, ти казах, че се познаваме отдавна и знаех, че не е лош човек. Но сега той беше първи съветник и само това го интересуваше. Смяташе да ме съди за предателство. Но и аз не съм глупачка, Тъф, знаех какво трябва да направя. — Тя се облегна напред. — Не бях особено доволна от картите, които имах, но или трябваше да ги играя, или да ги сваля и да се откажа. За да спася проклетия си задник, налагаше се да унищожа Жосен Раел. Да дискредитирам него и по-голямата част от съвета, да изкарам себе си героиня, а него злодей и то така, че да стане ясно и на всяка проклета отпусната джука в подземния град.

— Разбирам — обади се Тъф. Дакс мъркаше. Портмастър Мюн беше искрена. — Мелодрама, наречена „Тъф и Мюн“.

— Трябваха ми много пари, за да покрия съдебните си разходи. Всичко ми беше дошло до гуша, но реших да продам материала на една от големите видмрежи. Нека кажа, че поразкрасих малко цялата история. Те толкова се запалиха, че се навиха да направят и драматизирана версия. Бях повече от щастлива да им напиша сценария. Имах и технически сътрудник, но не беше трудно да го накарам да пише това, което исках. Жосен така и не разбра какво стана. Той не бе достатъчно хитър, за да е политик, а и сърцето му никога не беше в работата. Между другото, имах подкрепа.

— От какво естество? — запита Тъф.

— Най-вече от млад мъж на име Крегор Блексън.

— Това име е непознато за мен.

— Той тогава беше член на Висшия съвет. Съветник по селското стопанство. Изключително важен пост, Тъф, а Блексън беше най-младия мъж, който някога го е заемал. Ти сигурно си мислиш, че е бил доволен от това, нали?

— Моля, избягвайте да съобщавате собствените ми мисли, освен ако в мое отсъствие не сте развили парапсихологичните си възможности. Никога не бих си позволил да мисля подобно нещо, госпожо. Отдавна съм открил, че е много погрешно да се смята, че човешките същества могат някога да бъдат доволни.

— Крегор Блексън беше и е много амбициозен мъж — продължи Толи Мюн. — Той бе част от администрацията на Раел. И двамата бяха от фракцията на технократите, но Крегор се стремеше с всички сили към креслото на Първия съветник, а точно там беше приземил задните си части и Жосен Раел.

— Не мисля, че разбирам мотивацията ви.

— Двамата с Блексън се съюзихме. Той беше изключително впечатлен от това, което ти бе осигурил за планетата. Омни-зърното, рибата, планктона, плесените и проклетите гъби. Блексън използва всяка своя частица власт, за да прекрати биотестовете и направо пусна твоите неща на полето. Навсякъде използваше максимално дадените му правомощия. Изви врата на всеки проклет глупак, който се опитваше да забави работата. Жосен Раел беше прекалено зает, за да забележи какво става наоколо.

— Интелигентните и полезни политици са същества определено непознати за галактиката — подхвърли Хевиланд Тъф. — Може би отсега трябва да си осигуря частица от Крегор Блексън за клетъчната библиотека на „Ноев ковчег“.

— Изпреварваш ме, Тъф.

— Краят на тази история е очевиден. Проявата на суетност не стои на въпрос, но ще рискувам да предположа, че моите слаби усилия за екоинженерство са се оказали изключителен успех и енергичното изпълнение на моите препоръки от Крегор Блексън са донесли известна полза както на планетата, така и на него.

— Той нарече проекта „Разцвета на Тъф“ — каза тя с леко цинична усмивка. — Хранилките също подхванаха термина. „Разцвета на Тъф“, нова златна ера за С’ютлам. Скоро имахме ядивна плесен и по стените на отходната си канализация. Огромни гъбни ферми във всички подземни градове. Килими от планктон заляха повърхността на океана, а под водата рибите ти се размножаваха с изключителна бързина. Засадихме омни-зърното вместо неотревата и нано-житото. Първата реколта утрои получените калории от единица площ. Започна истинска революция за екоинженерството, с това, което направи за С’ютлам, Тъф.

— Комплиментът е приет с подобаващо задоволство.

— За мое щастие, „Разцвета“ вървеше с пълна скорост, когато „Тъф и Мюн“ заля мрежите, дълго преди да застана на подсъдимата скамейка. Крег всекидневно възхваляваше твоя гений пред хранилките и чрез тях съобщаваше на милиарди хора, че продоволствената криза е преодоляна, свършила, благодарение единствено на теб. — Портмастър Мюн сви рамене. — Така той те превърна в герой, макар и за свои лични облаги. Но дори и това не можа да му помогне, за да смени Жосен Раел. Тогава Крегор Блексън реши да направи и мен героиня. Така всички малки нишки се навързаха в един голям, спретнат възел — най-хубавото нещо, което си виждал някога. Ще ти спестя детайлите, а и ти сам се досещаш. Най-накрая Толи Мюн беше оневинена, възстановена триумфално на поста си. Жосен Раел изпадна в немилост, всички негови поддръжници се отказаха от него и той бе принуден да подаде оставка. Заедно с него си тръгна и половината Висш съвет. Крегор Блексън стана лидер на технократите и спечели следващите избори. Сега той е Първи съветник, а горкия Жосен почина преди две години в немилост. Ние с теб станахме легенди, Тъф. Най-известните любовници след, ох, по дяволите, след такива романтични двойки от древността, нали знаеш? Ромео и Жулиета, Самсон и Далила, Содом и Гомора, Маркс и Ленин.

Дакс надникна през рамото на Тъф и започна да издава тихо, заплашително ръмжене. Малките му нокти проникнаха през тънката материя на гащеризона. Тъф премигна и се протегна, за да погали котето.

— Портмастър Мюн, усмивката ви е широка и според думите ви трябва да очаквам банален, но въпреки всичко популярен хепиенд. Ала както забелязвате, Дакс е разтревожен, сякаш под спокойната повърхност на душата ви кипи вътрешна борба. Може би спестявате някоя особено важна част от тази вълнуваща история.

— Само бележките под линия, Тъф — отговори Портмастър Мюн.

— Наистина. Какви ли са те?

— Двайсет и седем години, Тъф. Тази цифра натиска ли някакъв клаксон в главата ти?

— Наистина. Преди да сложа началото на моето екологично инженерство, вашите изчисления показваха, че С’ютлам е изправен пред масов глад, поради обезпокоителното нарастване на населението и намаляването на хранителните ресурси.

— Това беше преди пет години.

— Наистина — каза Тъф.

— Двайсет и седем минус пет.

— Двайсет и две — отговори Тъф. — Предполагам, че има някакъв скрит смисъл в това упражнение по елементарна аритметика.

— Двайсет и две години остават до катастрофата — потвърди Толи Мюн. — Ах, но това беше преди „Ноев ковчег“, гениалният еколог Тъф и смелият паяк Мюн да оправят нещата, преди чудото с хляба и рибата, преди храбрият млад Крегор Блексън да оповести „Разцвета на Тъф“.

Тъф обърна глава към Дакс.

— Долавям нотки на сарказъм в гласа й — рече той на котето.

Толи Мюн въздъхна, бръкна в джоба си и извади малка кутийка, пълна с кристални микрочипове.

— Заповядай, любовнико — тя подхвърли кутийката към него.

Тъф се протегна, хвана я с голямата си бяла ръка, но не каза нищо.

— Всичко, което ти е нужно, е в тях. Всички файлове са строго поверителни. Всички доклади, материали, проекти и прогнози, единствено за теб. Сега разбираш ли? Затова бях толкова тайнствена, затова настоях да дойда с теб на „Ноев ковчег“. Крег и Висшия съвет прецениха, че нашата любовна връзка е много добро прикритие. Нека милиардите, които следят новинарските хранилки, си мислят, че ние преодоляваме нови сексуални бариери. Така те ще спрат да се интересуват от това, върху, което всъщност работим и всичко ще бъде свършено тайно. Искаме отново хляб и риба, Тъф, но този път сервирани на покрит поднос. Това са инструкциите, които са ми дадени.

— Какво сочат последните прогнози? — попита Тъф, с още по-безизразен от обикновено глас.

Дакс се надигна и изсъска уплашено.

Толи Мюн отпи от бирата и се сви в креслото си.

— Осемнайсет години — отвърна тя и затвори очи. Изглеждаше на сто години, вместо на младежките шейсет, а гласът й беше изморен и провлечен. — Осемнайсет години и намаляват.

Толи Мюн в никакъв случай не беше необразована и наивна. Тъй като бе прекарала целия си живот на С’ютлам, с неговите разпрострени по цели континенти градове, със сградите му, които се издигаха на десет километра в небесата и с най-голямото му техническо чудо — орбиталния асансьор. Тя съвсем не беше жена, която лесно се впечатлява от размери и големина. „Има нещо изключително в «Ноев ковчег»“ — мислеше си Толи, когато приближиха до гигантския кораб.

Толи Мюн почувства това, още когато огромният купол се разпука и Тъф насочи „Свиреп равнинен текнефесен кон“ към площадката за кацане. Дълго се спускаха към гостоприемния, проблясващ синьо-бял кръг, който указваше пътя им и най-накрая се приземиха сред истинско гробище за космически кораби. Куполът се затвори над главите им и в огромното помещение със свистене и въздишки започна да нахлува изпомпания преди това въздух. Тъф отвори шлюза и те слязоха по богато орнаментираното стълбище, което излезе от устата на лъвокораба като позлатен език. Долу ги очакваше малък триколесен автомобил. Тъф го подкара покрай редица от космически кораби, някои с по-извънземен дизайн, отколкото Толи Мюн някога беше виждала. Пътуваха в мълчание, Тъф нито веднъж не се обърна наляво или надясно, а на коленете му лежеше Дакс — отпусната, мека и мъркаща черна топчица.

Тъф й предостави цял етаж. Стотици спални помещения, компютърни станции, лаборатории, санитарни възли, почивни зали, кухни и всичко това без никакви обитатели, освен нея. На С’ютлам в градска площ с размерите на този етаж сигурно щяха да живеят хиляда човека, натикани в малки апартаментчета, с размерите на килерите в някои от стаите на „Ноев ковчег“. Тъф беше изключил гравитационното поле на целия етаж, знаейки за нейното предпочитание към безтегловността.

— Ако съм ви необходим, ще ме откриете на най-горния етаж, под пълна гравитация — каза Хевиланд Тъф. — Ще адресирам цялата си енергия към решаване проблемите на С’ютлам. Няма да ми бъдат необходими вашата помощ и съвети. Не искам лично да ви засегна, Портмастър, но от горчив собствен опит знам, че офицерите за връзка създават повече проблеми, отколкото полза и служат единствено да прекъсват концентрацията ми. Ако наистина има решение на вашия труден проблем, ще стигна до него колкото е възможно по-бързо, ако разбира се, не бъда безпокоен. Ще програмирам по-бавно пътуване до Порт С’ютлам и неговата паяжина, така че в деня на нашето пристигане веднага да мога да пристъпя към решаване на вашите затруднения.

— Но ако не можеш — припомни рязко тя, — вземаме този кораб. Такива бяха условията.

— Това ми е напълно известно — кимна Хевиланд Тъф. — Ако ви стане скучно и започне да не ви свърта на едно място, „Ноев ковчег“ предлага цял спектър от забавления, развлечения и занимания. Чувствайте се напълно свободна да ползвате автоматичната кухня. Дажбите не са като тези, които сам приготвям за себе си, но ще ви бъдат напълно достатъчни, ако ги сравните със с’ютламските порции, в това няма съмнение. Изисквайте толкова храна на ден, колкото смятате за необходимо. Все пак ще ви бъда признателен, ако се присъединявате към мен за вечеря, която се сервира в осемнайсет нула, нула часа стандартно корабно време. Моля, бъдете точна — завърши Тъф и си тръгна.

Компютърната система, която управляваше огромния кораб, симулираше дни и нощи като цикли на светлина и тъмнина. Толи Мюн прекарваше нощите си пред холомонитора и гледаше драми, записани преди няколко хилядолетия на светове, които вече бяха легенди. През дните, тя изследваше — първо етажа, на който Тъф я беше настанил, а след това и останалите части от кораба. Колкото повече виждаше и научаваше, толкова повече чувството й за неудобство и страхопочитание нарастваше.

Тя с дни стоя на капитанския стол в командната зала, която Тъф беше отхвърлил като неудобна и произволно избираше данни за пътуванията на „Ноев ковчег“, повечето от които бяха от миналото хилядолетие.

После изследва лабиринта от коридори и нива. Откри три скелета в различни части на „Ноев ковчег“ (само два от тях бяха човешки). След това дълго се чуди, когато забеляза, че след една пресечка дебелите стени от дуралой бяха почернели и огънати от неизвестно оръжие или голяма топлина.

Прекара часове в библиотеката, на която се натъкна. Докосваше, разглеждаше и четеше книгите, някои от които напечатани на тънки листи метал и пластмаса, а други на истинска хартия.

Върна се там, където бяха кацнали и се качи в някои от космическите кораби на Тъф. Разгледа оръжейната, с нейните страшни редици от средства за убиване. Някои оръжия бяха остарели, други — напълно непознати, а трети — забравени.

Лута се из зеленикавия здрач на централния коридор, който продължаваше по цялата дължина на кораба. Извървя неговите тридесет километра, стъпките й отекваха надалеч, а в края на деня едва си поемаше дъх от изморителните си пътешествия. Покрай високите стени бяха наредени цистерните за клониране, контейнерите за растеж, компютърните и микрохирургични станции. Деветдесет процента от цистерните бяха празни, но тук-там Портмастър Мюн откри живот. Тя надникна през прашните стъкла, през мътните, разноцветни течности и видя живи, движещи се форми. Някои бяха с размери на човешка длан, други — огромни като тръбо-влак. От тях по тялото й полазваха студени тръпки.

На практика целият кораб за Толи Мюн изглеждаше студен и ужасяващ.

Единствената топлинка, която успя да открие, беше частта от последния етаж, където бяха стаите на Хевиланд Тъф. Дългата, тясна комуникационна зала, от която сега се управляваше кораба, беше уютна и гостоприемна. Помещението беше отрупано с похабени мебели и удивително разнообразие от полезни дреболии, които той бе натрупал по време на пътуванията си. Във въздуха преобладаваше миризмата на храна и бира, стъпките не ехтяха както на други места, а имаше светлина, шум и живот. И котки.

Котките на Тъф бяха напълно свободни да се разхождат из целия кораб, но те предпочитаха да стоят по-близо до Тъф. В момента бяха седем. Хаос, котаракът с дълга, сива козина, високомерни очи и мързелив, властен характер беше господар на всичките. Най-често той можеше да бъде видян на компютърното табло в контролната зала, а дългата му, космата опашка се движеше като метроном. Бъркотия беше загубила предишната си енергия и значително бе увеличила теглото си. Тя не успя да разпознае Портмастър Мюн, но след няколко дни техните близки отношения отново се възвърнаха. Бъркотия поднови приятелството си оттам, където се бяха разделили преди пет години и понякога дори я придружаваше по време на нейните скитания.

След това идваха другите котки — Подозрение, Съмнение, Враждебност и Неблагодарност.

— Котенцата. — Така ги представи Тъф, макар те вече да бяха млади котки. — Децата на Хаос и Бъркотия. Котилото беше от пет екземпляра, но оставих Глупост на Намор.

— Винаги е добре да оставиш глупостта си някъде — отбеляза Толи Мюн. — Но никога не съм си мислила, че можеш да се разделиш с някоя от котките си.

— Глупост имаше странна и необяснима за мен привързаност към досадна и непредвидима млада жена от намориански произход. След като тя нямаше нито една котка, а аз имах няколко, жестът ми се видя напълно подходящ. Въпреки че котката е изключително и достойно за уважение животно, тя става все по-рядко срещана в тази тъжна, модерна галактика. Така моята вродена благотворителност и чувството ми на дълг към човечеството ме накараха да предложа котки на планета като Намор. Една култура с котки е много по-богата и по-хуманна от друга, която изцяло е лишена от изключителната им компания.

— Да, така е — кимна усмихната Толи Мюн. Враждебност й беше под ръка, тя внимателно я взе и я погали по меката козина. — Дал си им много странни имена.

— По-подходящи за човешката натура, отколкото за котешката — съгласи се Тъф. — Нарекох ги така заради свой каприз.

Неблагодарност, Съмнение и Подозрение бяха сиви като баща си, а Враждебност — на черни и бели петна като Бъркотия. Съмнение беше шумна и дебела, Враждебност — буйна и агресивна, Подозрение — срамежлива и най-често се криеше под стола на Тъф. Всички те обичаха да играят заедно, една необуздана котешка тайфа, която намери Толи Мюн за изключително интересна и не пропускаше възможността да се покатери по нея, когато тя идваше за вечеря. Понякога се появяваха на най-неочаквани места. Един ден, точно когато излизаше от асансьора, Враждебност се приземи на гърба й, причини й истински шок и й трябваха няколко минути, за да възстанови нормалното си дишане. Толи свикна Съмнение да сяда в коленете й по време на вечеря, изпросвайки си късчета храна.

Най-накрая беше седмата котка — Дакс.

Дакс имаше козина с цвета на нощта и очи като две златни лампички. Дакс беше най-мързеливия паразит, който Толи някога беше виждала. Дакс винаги предпочиташе да бъде носен, отколкото сам да върви. Дакс надничаше от джоба на Тъф, от вътрешността на зелената му шапка, седеше на коленете му или на рамото му. Дакс никога не играеше с другите котенца, рядко издаваше някакъв звук и само с един златист поглед можеше да накара Хаос да слезе от стола, който и двамата предпочитаха. Черното котенце беше навсякъде с Тъф.

— Твоят чирак — посочи Дакс Толи Мюн, след като вече от двадесет дни беше на кораба. — Това те прави…

— Възможностите са няколко — каза Тъф. — Магьосник, вълшебник, знахар, фокусник. Това разнообразие от термини предполагам се е появило от митовете на старата Земя.

— Пасва идеално — съгласи се Толи Мюн. — Понякога имам чувството, че този кораб е обитаван от духове.

— Което показва, че е по-разумно да се уповаваме на интелекта, отколкото на чувствата си. Приемете моето уверение, че духове или други свръхестествени същества на практика не съществуват. Ако ги имаше, те щяха да бъдат в клетъчната библиотека на „Ноев ковчег“ и щяха да могат да се клонират. Досега не съм забелязал такива. На склад има няколко животински вида като, например — качулат дракула, крилат призрак, върколак, вампир, сатанински бурен, но тези и други термини, страхувам се, са само митологични наименования.

— Това е добре — усмихна се Толи Мюн.

— Още малко вино? От отлична рианска реколта е.

— Чудесна идея. — Тя все още предпочиташе меките гумени бутилки, защото й се струваше, че отворените чаши всеки момент ще се разлеят. — И без това гърлото ми е сухо, Тъф. Няма нужда да ме плашиш с чудовища. Знам отдавна, че твоят кораб може да унищожава цели планети.

— Това е очевидно — отговори Тъф. — Но също така може да създава планети.

— Също като нашата, нали? Сега сигурно ще извадиш и второ чудо от ръкава си.

— Уви, чудесата са мистерия, както призраците и духовете, а в ръкавите са само моите ръце. Все пак човешкият интелект все още има възможности за определени, не дотолкова чудесни научни пробиви и постижения — той бавно се изправи от стола си. — Ако смятате, че сте привършили с вашия пай от пуклив лук, може би ще желаете да ме придружите до компютърната стая. Работих усърдно над вашия проблем и вече стигнах до някои резултати.

— Води — развълнува се Толи Мюн и бързо скочи на крака.

— Забележете — каза Хевиланд Тъф. Той натисна един бутон и на екрана се появи изображение.

— Какво е това? — попита Толи Мюн.

— Проекцията, която направих преди пет години — отговори Тъф. Дакс се засили и скочи в ръцете му. — Данните, които тогава използвах, бяха точните данни, дадени ми от вас, а процентът за нарастване на населението е същия, валиден преди пет години. Моите анализи показваха, че допълнителните хранителните ресурси, представени на вашето общество от мен и наречени любезно от Крегор Блексън „Разцвета на Тъф“, щяха да стигнат минимум още деветдесет и четири стандартни години, преди планетарният глад отново да застраши С’ютлам.

— Е, тогава проклетата ти проекция не струва и една купа с паразити.

Тъф вдигна пръст.

— Някой по-избухлив човек щеше да се засегне от подобно обвинение, че анализите му са погрешни. Но аз съм спокоен и търпелив по природа. Въпреки това, вие напълно грешите, Портмастър Мюн. Моите изчисления са толкова точни, колкото това е възможно.

— Значи ти твърдиш, че не ни очаква глад и разруха след осемнайсет години? Че разполагаме с близо столетие? — Тя поклати глава. — Иска ми се да го повярвам, но…

— Не съм казал подобно нещо, Портмастър — прекъсна я Тъф. — Според допустимите граници за грешка, вашата последна проекция изглежда също толкова достатъчно акуратна.

— Но това е невъзможно, Тъф! Двете проекции не могат да бъдат верни.

— Грешите, госпожо. През изминалите пет години зададените в проекциите параметри са се променили драстично. Наблюдавайте. — Той натисна един бутон на компютъра. На екрана се появи нова линия, която стръмно се издигаше нагоре. — Тази крива представлява сегашната тенденция за нарастване на с’ютламското население. Вижте само как се изкачва, Портмастър. Ако имах поетични наклонности, бих казал дори, че се извисява. За щастие, не съм засегнат от подобно нещо. Аз съм безчувствен човек и говоря безчувствено. — Той вдигна пръст. — Преди да разчитаме на промяна във вашето положение, изключително важно е да се разбере какво е то и как се е създало. Кратко и ясно ще ви изложа всичко. Преди пет години използвах ресурсите на „Ноев ковчег“ и, дано не прозвучи нескромно, успях да осигуря изключително резултатно решение на проблемите ви. Но след като съм си заминал, с’ютламците не са загубили никакво време, за да разрушат това, което съм сътворил. Нека го кажа колкото се може по-кратко, Портмастър. Съвсем скоро, след като „Разцвета“ е пуснал корени, ако можем така да се изразим, вашите хора са хукнали към своите спални и са освободили най-похотливите си страсти и родителски копнежи. Членовете на едно семейство, сравнено с такова отпреди пет години, са повече с 0,0072, а средният гражданин става родител по-бързо с 0,102 години. Сигурно ще протестирате, че това са малки, незначителни промени, но умножим ли ги по милиардното население, те имат огромно и различно значение. Тази разлика най-точно се изразява с цифрите деветдесет и четири и осемнайсет години.

Толи Мюн гледаше втренчено пресичащите се линии на екрана.

— По дяволите! — измърмори тя. — Дяволите да ме вземат, сама трябваше да се досетя! Тази информация е строго поверителна по определени причини, но трябваше да се досетя, че така ще стане. — Ръцете й се свиха в юмруци. — Да върви всичко по дяволите! Крег направи истински новинарски карнавал от проклетия „Разцвет“ и не е чудно, че всичко това се случва. Защо някой да се въздържа от раждане, нали проклетият проблем с изхранването е разрешен? Проклетият Първи съветник го казва. Добрите времена дойдоха, нали? Всички проклети нули пак ги изкараха, че са анти-живот. Технократите отново направиха чудо. Кой може да се съмнява, че няма да го направят още веднъж, и още веднъж. О, да! Бъди добър член на църквата си. Раждай повече деца. Помогни на човечеството да се приближи до боговете. Защо пък не? — Тя издаде звук на отвращение. — Тъф, защо хората са такива проклети идиоти?

— Тази дилема е много по-сложна за разрешаване от проблемите на С’ютлам. Боя се, че дори и аз нямам отговор за нея. И след като вече сте започнали с разпределение на обвиненията, мисля, че трябва да отправите няколко и към себе си. Каквато и заблуждаваща и фалшива информация да е била представена на обществото от Първи съветник Крегор Блексън, тя несъмнено е била потвърдена от нещастната, тържествена финална реч на моя интерпретатор в „Тъф и Мюн“.

— Добре де, по дяволите! Виновна съм, и аз я оплесках. Но това е минало. Въпросът е какво можем да направим сега?

— Страхувам се, че почти нищо — заяви Хевиланд Тъф с безизразно лице.

— А ти? Веднъж демонстрира чудото с хляба и рибата. Ще можем ли да получим и втора порция?

Хевиланд Тъф премигна.

— Вече съм по-опитен екологичен инженер, отколкото бях преди пет години, когато ме принудихте да решавам проблемите на С’ютлам. Сега съм по-добре запознат с биологичните видове в клетъчната библиотека на „Ноев ковчег“ и ефекта им върху отделните екосистеми. Дори увеличих наличните си стоки по време на моите пътувания насам-натам. Действително мога да бъда полезен. — Той изключи монитора и грижливо скръсти ръце над издутия си корем. — Ще има и цена за моите услуги.

— Цена?! Ние ти платихме проклетата цена, забрави ли? Моите паяци поправиха проклетия ти кораб!

— Наистина, те го направиха, но и аз поправих вашата технология. В този момент не мисля да изисквам други поправки или подобрения на „Ноев ковчег“. Щом като вече не смятам да прибягвам до вашите услуги, хрумва ми, че трябва справедливо да бъда компенсиран за моите усилия. Имам големи работни разходи, а най-важното от всичко — огромен дълг към Порт С’ютлам. Посредством изморителна и уморителна работа на различни, разпръснати из галактиката планети, успях да събера половината от трийсет и трите милиона стандарта, които ми отпуснахте. Но остатъкът от сумата е все още дължим и аз разполагам само с пет години, за да го набавя. Може следващите десетина планети, на които ще спра, да имат екология без никакви недостатъци или да са напълно лишени от средства и аз да съм принуден да им направя търговска отстъпка. Ден и нощ големината на дълга тормози съзнанието ми, а и много често се засяга чистотата и прецизността на мислите ми, правейки ги ниско ефективни, нещо недопустимо за моята професия. Наистина, изведнъж ми хрумва идеята, че като се боря с изпитание от величината на с’ютламското, действията ми ще бъдат много по-прецизни, ако съзнанието ми е чисто и необременено.

Толи Мюн, естествено, очакваше нещо подобно. Беше говорила с Крег и той й бе дал ограничена бюджетна свобода на действие. Все пак, тя успя да се намръщи.

— Колко искаш, Тъф?

— Сумата от десет милиона стандарта изниква в съзнанието ми. Цифрата е закръглена и може лесно да се извади от моя дълг, без да бъдат необходими завързани математични изчисления.

— Но това е дяволски много! — възкликна Толи. — Бих могла да говоря пред Висшия съвет и те ще се изръсят с около… Да кажем, два милиона. Не повече.

— Нека направим компромис и се спрем на девет милиона — предложи Тъф. Дългият му бял пръст почеса Дакс зад малкото черно ухо. Котката мълчаливо обърна златистите си очи към Толи Мюн.

— Не мисля, че девет е компромис между десет и два — заяви сърдито тя.

— Аз съм по-добър екологичен инженер, отколкото математик — отвърна Тъф. — Може би осем?

— Четири. Не повече. Крегор ще се пукне, като разбере.

Тъф я фиксираше без да мига и не каза нищо. Лицето му беше студено, застинало и безизразно.

— Четири и половина — отсече тя, под тежестта на погледа му. После усети, че Дакс също я наблюдава. Изведнъж си спомни, че той има телепатични способности. Посочи го с пръст. — По дяволите! Това малко черно копеленце ми чете мислите! То знае точно колко са ми отпуснали от съвета.

— Много интересно заключение — каза Тъф. — Седем и половина милиона ми звучат напълно приемливо. Днес съм във великодушно настроение.

— Пет и половина — отряза Толи Мюн.

Дакс започна силно да мърка.

— Така заемът ми намаля на единайсет милиона стандарта, които трябва да изплатя в края на следващите пет години. Добре, приемам, Портмастър, с едно допълнително условие.

— Какво е то? — попита подозрително тя.

— Ще представя предложението си за решаването на вашите проблеми пред Висшия съвет, на публична пресконференция, на която да присъстват всички зъркели от видмрежите и тя да бъде предавана на живо за цялата планета.

Толи Мюн силно се изсмя.

— Невероятно удивително. Крег никога няма да се съгласи. Направо забрави за тази идея.

Хевиланд Тъф галеше Дакс и не каза нищо.

— Тъф, ти изглежда не разбираш трудностите. Ситуацията е прекалено опасна. Трябва да се откажеш от това.

Тишината продължи.

— Дяволите да те вземат! — изруга тя. — Слушай какво ще ти кажа, ще ни напишеш речта си и ние предварително ще я прегледаме. Ако в нея няма нищо, което да създаде допълнителни проблеми, ще ти разрешим да я прочетеш.

— Предпочитам да говоря спонтанно — отговори Тъф.

— Тогава да запишем конференцията и да я излъчим след като я редактираме.

Хевиланд Тъф остана мълчалив. Дакс гледаше към нея без да мига. Толи Мюн надникна в тези дълбоки, знаещи златисти очи и въздъхна.

— По дяволите, ти печелиш. Крегор ще бъде бесен, но аз съм проклетата героиня, а ти — завърналият се победител. Предполагам, че ще мога да го натъпча в гърлото му. Но защо ти е всичко това, Тъф?

— Каприз — вдигна рамене Хевиланд Тъф. — Често съм завладяван от подобни краткотрайни приумици. Може би чрез пресата искам завинаги да се наслаждавам на ролята си на с’ютламски спасител. Може би искам да покажа на милиардите жители на тази планета, че нямам мустаци.

— Мисля, че ще започна да вярвам в духове и призраци, преди да платя и един стандарт за този товар злато — въздъхна Толи Мюн. — Тъф, знаеш, че има причини, поради които броят на населението и проблемът с хранителните ресурси се пазят в дълбока тайна. Политически причини. Не мислиш сериозно да отвориш точно тази кутия с паразити, нали?

— Много интересна идея — каза Тъф и премигна. Лицето му остана празно, безизразно и неопределено.

Дакс започна да мърка.

— Не съм свикнал да държа речи, особено пред неодобрителните погледи на общественото мнение, но чувствам като свой дълг, да застана пред вас и да обясня определени неща — започна Хевиланд Тъф.

Той стоеше пред четириметров квадратен телевизионен екран в най-голямата зала на Паякодом, в която имаше места за почти хиляда души. Салонът беше пълен до пръсване. Репортери от новинарските хранилки се бяха наблъскали рамо до рамо и заемаха първите двайсетина реда. Миниатюризирани камери в центъра на челата им записваха всичко, което ставаше на сцената. Зад тях бяха любопитните, дошли единствено, за да гледат. Паяци от всички възможни възрасти, полове и професии, от кибертехнолози и бюрократи до еротици и поети. Заможни земни червеи, които бяха взели асансьора, за да не изпуснат шоуто. Мухи от далечни системи, преминаващи в момента през паяжината. На трибуната отпред, заедно с Тъф, бяха Портмастър Толи Мюн и Първи съветник Крегор Блексън. Усмивката на Блексън изглеждаше фалшива, може би още си спомняше неудобството, което изпита преди малко, когато Тъф само премигна при вида на протегнатата му за поздрав ръка. Толи Мюн също изглеждаше нервна и притеснена.

Хевиланд Тъф обаче, изглеждаше внушително. Той се издигаше над всички мъже и жени в залата, дългият му сив балтон се влачеше по пода, а на главата си имаше зелена шапка с козирка и емблема на ЕИВ.

— Първо — каза той, — разрешете ми да отбележа, че аз нямам мустаци. — Изказването му предизвика силен смях в залата. — Също така, че аз и вашият многоуважаем Портмастър не сме осъществявали физическо сливане, въпреки показаното такова на видшоуто. Все пак не се съмнявам, че тя е умел и опитен практикуващ специалист по еротични изкуства и нейните ласки ще бъдат високо оценени от някой, който обича да се наслаждава на подобен род развлечения.

Ордата от репортери, като глави на огромно стоглаво чудовище, обърна едновременно фиксираните си трети очи към Толи Мюн. Тя потъна надолу в седалката си, доколкото това беше възможно и уморено започна да разтрива слепоочията си. Въздишката й можеше да се чуе и на четвъртия ред.

— Тази информация все пак е от маловажно естество — продължи Тъф. — Разпространявам я единствено в името на честността. Основната причина, поради която настоях да се състои това събиране, е повече професионална, отколкото лична. Не се съмнявам, че всеки един от вас слуша новинарските хранилки и е запознат с феномена, наречен от вашия Първи съветник „Разцвета на Тъф“. — Крегор Блексън се усмихна още по-широко и кимна с глава. — Но предполагам не сте запознати със заплахата, която ще имам смелостта да нарека „Увяхването на С’ютлам“. — Усмивката на Първия съветник увяхна, а Портмастър Мюн се намръщи. Репортерите отново се обърнаха към Тъф. — Вие наистина сте щастливи, защото аз съм човек, който честно спазва своите задължения и обещания. Сега, по време на това мое кратко завръщане на С’ютлам, отново ще мога да направя нещо във ваша полза. Вашите лидери, определено може да се каже, че не са откровени с вас. Без помощта, която след малко ще ви предложа, вашата планета ще се сблъска с масов глад само след краткия период от осемнайсет стандартни години.

За момент в залата настъпи пълна тишина. След това в задната част настана раздвижване и няколко души бяха изкарани насила навън от охраната. Тъф не обърна внимание на този инцидент.

— По време на последното ми посещение, дадох началото на екологично инженерна програма, която доведе до драматично увеличение на вашите хранителни запаси. Това стана чрез представянето на нови растителни и животински видове, които максимализираха селскостопанската ви производителност, без сериозно да увредят екологията. Допълнителни намеси точно в тази насока без съмнение са възможни, но се страхувам, че те едва ли ще донесат някаква съществена полза. Затова смятам този път за основа да взема нуждата от радикални промени във вашата екосистема и хранителна верига. Някои от вас ще намерят предложенията ми за неприятни. Уверявам ви, че другите възможности, а именно — глад, болести и война, — звучат още по-неприветливо. Изборът, разбира се, остава изцяло ваш и аз дори не мечтая да го вземам вместо вас.

Залата беше студена като криогенен склад. Цареше мъртва тишина и се чуваше единствено бръмченето на изкуствените очи на репортерите. Хевиланд Тъф вдигна пръст.

— Първо — започна той. Зад него екранът светна и предаде пряко от компютрите на „Ноев ковчег“ подутия образ на чудовище, голямо колкото хълм. Кожата му беше мазна и блестеше, а цялото му туловище изглеждаше направено от лъскав, тъмнорозов желатин. — Това е месозвяр — обяви Хевиланд Тъф. — Значителна част от обработваемите ви селскостопански площи сега са заети за отглеждането на различни породи животни за месо, но тяхната плът е удоволствие само за малка група по-заможни с’ютламци, които могат да си позволят лукса да се насладят на сготвена животинска материя. Което е извънредно неефективно. Животните, които отглеждате в момента, консумират много повече калории, отколкото дават след като бъдат заколени. А тъй като са продукт на местната еволюция, по-голямата част от тяхната телесна маса не може да се консумира. Това е и причината да ви посъветвам да унищожите тези животински видове от вашата екосистема. Да се върнем към месозверовете. Месозвярът, както е описан, представлява триумф на екологичното инженерство. Тези същества имат структура от точно копирани недиференцирани клетки и нямат излишна телесна маса за сензорни органи, нерви и крайници. Ако мога да използвам една метафора, те приличат на огромни, ядивни тумори. Плътта на месозвяра съдържа всички важни за човека хранителни елементи, протеини, витамини и минерали. Един възрастен месозвяр, отглеждан в подземията на жилищните кули, ще даде за една година месо, колкото две от сегашните ви стада и ще освободи нова земя за селскостопанска обработка.

— Какви са на вкус тези проклети неща? — извика някой от дъното на залата.

Тъф леко отмести главата си по посока на гласа.

— Съжалявам, не консумирам животинска плът и не мога да дам отговор на този въпрос от личен опит. Все пак бих предположил, че месозвярът ще е достатъчно вкусен за всеки гладен човек. — Той вдигна ръка, за да спре следващите въпроси. — Нека продължим нататък. — Картината зад него се промени. Сега се виждаше безкрайно поле, огряно от двойно слънце. От хоризонт до хоризонт то беше засято с растения — грозни на вид неща, високи колкото Тъф, с катраненочерни стъбла и листа и сведена надолу горна част, смазана от тежестта на издути, белезникави шушулки, от които течеше бледа, гъста течност. — По причини, неизвестни за мен — продължи Тъф, — тези растения се наричат джърси-шушулки. Преди пет години ви дадох омни-зърното, чийто добив в калории за квадратен метър е много по-висок от тези на нано-житото, неотревата, пикантните шушулки и други растения, които вие отглеждате в този момент. Забелязах, че разсаждате омни-зърното на все по-големи площи и разбира се, прибирате плодовете след това. Но също така забелязах, че продължавате да отглеждате площи засети с нано-жито, неотрева и други плодове и зеленчуци, предполагам единствено, за да имате някакво кулинарно удоволствие и разнообразие. Това веднага трябва да спре. Кулинарното разнообразие е лукс, който с’ютламците повече не могат да си позволят. Ключовата дума за вас трябва да е калорична продуктивност и ефективност. Всеки квадратен метър обработваема земя на С’ютлам и така наречените астероиди Лардър, трябва да бъде засят с джърси-шушулки.

— Що за сок е това, което капе от тях? — провикна се някой.

— Те плод ли са или зеленчук? — настоя един репортер.

— Може ли да се приготвя хляб от тях? — попита друг.

— Джърси-шушулките не се ядат — обясни Тъф.

Залата изведнъж кипна, стотици хора закрещяха, размахаха ръце и зададоха едновременно въпросите си. Хевиланд Тъф изчака търпеливо, докато настъпи тишина.

— Всяка година, това може да потвърди и вашият Първи съветник, ако разбира се е склонен, вашите селскостопански земи дават все по-малък процент от калориите, необходими за изхранването на бързо нарастващото с’ютламско население. Разликата се набавя чрез увеличаване производството на вашите хранителни фабрики. В тях, знаете, петролопродуктите се превръщат в хранителни вафли, паста и други умно измислени ядивни продукти. Но уви, петролът е продукт, който не може да се възстанови или получи и рано или късно свършва. Процесът по изчерпването му може да се удължи, но не и да се предотврати. Вярно е, че внасяте известни количества, но междузвездния нефтопровод не може да покрие нуждите ви. Преди пет години засях моретата ви с вид планктон. Неговите колонии превземат повърхността, плажовете, континенталните шелфове. Когато умре и се разложи, планктонът може да бъде използван, също както и петролопродуктите, за производство на храна. Джърси-шушулките могат да се разглеждат като сухоземен вариант на този планктон. Шушулките произвеждат, както забелязахте, флуид, който има биохимична прилика със суровия петрол. Прилика, даваща възможност на вашите хранителни фабрики, след минимални реконструкции, лесно постижими за планета с такова равнище на технически напредък, да преминат към преработката на маслото от шушулките в хранителни продукти. Ще наблегна още един път, че не можете да засадите шушулките само тук и там. За максимален резултат те трябва да покрият всички обработваеми площи, а вие да се откажете напълно от омни-зърното, неотревата или другата флора, с която сте били свикнали и намирали като достатъчен източник на храна.

Слабичка жена скочи от мястото си, за да бъде видяна от тълпата.

— Тъф, ти за какъв се мислиш, че да ни караш да се откажем от истинската храна? — изпищя ядосано тя.

— Аз ли, госпожо? Аз съм само скромен екологичен инженер, който е увлечен в работата си. Не съм аз този, който взема решенията. Моята задача, съвсем очевидно неблагодарна, се състои в това да ви представя фактите и да предложа определени възможности, които могат да се окажат ефикасни, но не особено популярни. Впоследствие правителството и хората на С’ютлам трябва сами да вземат крайното решение, какво да бъде предприето. — Публиката неспокойно се размърда и Тъф вдигна пръст. — Моля за тишина! След малко завършвам. — Картината на екрана се смени още веднъж. — Определени биологични видове и екологични стратегии могат да останат на планетата. Гъбените и плесенните ферми в подземните градове не само ще останат, но трябва и да бъдат разширени. Мога да ви демонстрирам нови, подобрени видове хранителна плесен. Имам и нови решения за разработване на океанското дъно, както и на водната повърхност. Може да се стимулира развитието на планктона, докато той покрие всеки квадратен метър солена вода на С’ютлам. Подземните грудки и снежния овес ще останат, защото те са оптималния източник на калории от замръзналите, арктични региони. Сега вашите пустини са разцъфнали градини, блатата ви са пресушени и са превърнати в обработваема земя. Всичко, което може да се направи на сушата и водата, вече е направено. Остава свободен само въздухът. Това е и причината да ви представя и една съвсем нова екосистема във вашата горна атмосфера. Зад мен, на екрана, ще видите последната брънка от хранителната верига, която ви предлагам. Това огромно тъмно същество, с черни триъгълни крила, е клеърмонтски вятърен ездач. Другото му популярно име е ороро, далечен роднина на по-познатите птици от рода черен анатемосан присмехулник от Висок Кавалаан и камшикоопашата манта от Хемадор. Съществото е хищник, живее в горната атмосфера, носи се по въздушните течения и е изкусен ловец. Ражда се, живее и умира във въздуха, без никога да докосва земя или море. Наистина, забелязвани са кацнали по случайност вятърни ездачи, но на земята те бързо умират, защото не могат да издигнат тялото си във въздуха. На Клеърмонт това същество е малко, леко и материалите посочват, че плътта му е твърда и жилава. Храни се с всички птици, които се изпречат пред него по време на полетите му, а също и с въздушни микроорганизми, летящи плесени, носещи се по вятъра слузести мъхове, които смятам също да представя във вашата атмосфера. Създадох за вас подобрена разновидност на вятърния ездач. Размахът на крилете му е около 20 метра, има възможност да се спуска почти на височината на дърветата, телесната му маса е шест пъти по-голяма от нормалната. Създал съм малък мехур, пълен с водород, който е разположен зад сензорните органи на птицата и й помага да лети въпреки увеличената си маса. С вашите въздушни коли и планери няма да имате никакви проблеми да убивате вятърните ездачи и ще откриете, че те са отличен източник на протеин. В интерес на цялата и пълна истина, трябва да добавя, че тези екологични модификации няма да минат без последствия. Микроорганизми, плесени и мъхове ще се разпространят изключително бързо в небето, защото няма да имат естествени врагове. Най-високите етажи на вашите сгради ще бъдат покрити от тях и ще е необходимо по-често почистване. Повечето от птиците на С’ютлам и тези, които сте донесли с вас от Тара и старата Земя ще изчезнат в тази нова екосистема. Небесата ще потъмнеят, слънчевата светлина ще намалее, което ще доведе до климатични промени. Според моите изчисления това трябва да се случи не по-рано от триста години. След като ви очаква катастрофа след много кратък период, предлагам да приемете препоръчания от мен начин на действие.

Новинарските репортери скочиха на крака и закрещяха въпросите си. Толи Мюн се беше свила в стола си и се мръщеше. Първият съветник Крегор Блексън седеше неподвижно със застинала усмивка и стъклени очи.

— Един момент, моля! — успя да каже Тъф. — Почти завършвам. Вече чухте моите препоръки, видяхте биологичните видове, които са подходящи за вашата екология. Сега внимавайте. Предполагаме, че вашият Висш съвет наистина гласува и приеме месозверовете, джърси-шушулките и оророто по начините, които описах, компютрите на „Ноев ковчег“ отбелязват значително подобрение във вашата хранителна криза. Наблюдавайте.

Всички очи се насочиха към екрана. Дори Толи Мюн се надигна от стола си. Крегор Блексън, все още усмихнат, с ръце в джобовете, също обърна глава. Екранът проблесна, на него се появиха червена и зелена линия, които се движеха по една ос.

Шумът в залата замря. Увисна гробна тишина. Дори от последните редове чуха как Първи съветник Блексън се закашля, за да прочисти гърлото си.

— Ах, Тъф! Тук сигурно има някаква грешка.

— Господине — каза Хевиланд Тъф, — уверявам ви, че такава няма.

— Не е ли това… ъ-ъ? Не е ли това, преди… — Той посочи към екрана. — Искам да кажа, това ли е графиката, след като изпълним твоите съвети? След като засадим тези шушулки, океаните се покрият с планктон, небесата потъмнеят от хранителни плесени и във всяко мазе има месна планина?

— Месозвяр — поправи го Тъф. — Въпреки че определението „месна планина“ ми се струва особено подходящо. Вие имате изключителна дарба за цветист език и запомняща се терминология, Първи съветник.

— Всичко това е прекалено радикално, Тъф — упорито настоя Крегор Блексън. — Бихме могли да очакваме и радикално подобрение.

Няколко лоялисти започнаха да му ръкопляскат.

— Първи съветник и вие хора на С’ютлам, всичко това е вярно — каза Хевиланд Тъф. — Ако се вслушате във всяка една от моите препоръки, вие наистина ще отложите деня на катастрофата. Казвам отложите, господине, а не премахнете. Сами можете да изберете дали да имате масов глад след осемнайсет години, според предишните проучвания или след сто и девет години по моите последни проекции. Но все пак, във всички случаи, масов глад ще имате! — Той вдигна пръст. — Единственото истинско и окончателно решение на проблема не може да се открие на борда на „Ноев ковчег“, а в съзнанието и слабините на всеки един с’ютламски гражданин. Вие трябва да се въздържате и да въведете незабавен контрол на раждаемостта. Трябва веднага да спрете безразборното си размножаване!

— О, не! — изохка Толи Мюн. Тя видя как думите се формират на устните му и успя да извика навреме охраната, преди тълпата да побеснее.

— Да те спасявам започна да ми става проклет навик — каза Толи Мюн малко по-късно, когато се върнаха на борда на „Феникс“, намиращ се в безопасност на края на шести израстък. Цели два отряда от охраната, въоръжени с нервнопаралитични пистолети, бяха отвън на дока и отблъскваха нарастващата тълпа. — Да ти се намира някаква бира? Имам страшна нужда от една. По дяволите! — Толи се чувстваше грохнала от тичането към кораба. Въпреки охраната, гражданите на С’ютлам бяха през цялото време на няколко метра от тях. Тъф тичаше със странна скованост, но тя трябваше да признае, че това не му пречеше да развие удивителна скорост. — Е, как се чувстваш?

— Наложи ми се да приложа пълно изстъргване, за да се почистя от плюнките, отправени към мен — заяви Тъф и с достойнство седна на стола. — Ще откриете бира в хладилното отделение под игралната дъска. Ако обичате, обслужете се сама. — Дакс започна да се катери по крака на Тъф, забивайки малките си нокти в новия му, светлосин гащеризон. Тъф се пресегна и с голямата си ръка му помогна да се изкачи. — За в бъдеще — каза той на котката, — ще ме придружаваш във всички случаи, така че да получавам предварително предупреждение за възможното избухване на подобни демонстрации.

— Този път нали имаше проклетото си предупреждение — обади се Толи Мюн, след като си извади бирата. — Ти отричаш и осъждаш нашите вярвания, нашата църква, целият ни проклет живот. Какво очакваш да стане, да те наградят с медал ли?

— Не — отговори Тъф. — Пляскане с ръце и овации ще бъдат напълно достатъчни.

— Предупредила съм те отдавна, Тъф. На С’ютлам не е много популярно да бъдеш анти-живот.

— Отказвам да приема подобен етикет — заяви Тъф. — Винаги съм стоял в защита на живота. Наистина, всекидневно създавам живот в моите цистерни за клониране. Имам лична антипатия към смъртта, не харесвам ентропията и ако бъда поканен да присъствам на взривяването на вселената, ще отхвърля поканата и ще променя плановете си. Въпреки това, Портмастър Мюн, казах това, което трябваше да се каже. Безразборното и неконтролируемо размножаване, проповядвано усърдно от вашата църква и практикувано от мнозинството с’ютламци, с изключение на нулите, е безотговорност и глупост. Ако то продължава да нараства според проекцията, която ви показах, несъмнено ще доведе до разруха и крах на вашата горда цивилизация.

— Хевиланд Тъф — пророкът на съдбата — въздъхна Толи Мюн. — Хората те предпочитаха като свиреп еколог и любовник.

— Която и планета да посетя, откривам, че героите са застрашени същества и винаги са преследвани от опасности. Вероятно нося много по-голямо естетично удоволствие, когато ораторствам успокоителни лъжи през филтъра на лицевото си окосмяване в мелодраматични видшоута, изпълнени с фалшив оптимизъм и посткоитусно удовлетворение. Това е само симптом за най-големия проблем на С’ютлам. Вашето сляпо предпочитание към нещата, каквито ви се иска да бъдат, а не каквито са в действителност. Време е светът ви да погледне голата истина, била тя в голобрадото ми лице или в изчисленията за очакващия ви в бъдеще масов глад.

Толи Мюн отпи от бирата и се загледа втренчено в него.

— Тъф? Спомняш ли си какво ти казах преди пет години?

— Доколкото си спомням, вие казахте прекалено много неща.

— Накрая — нетърпеливо уточни тя. — Когато реших да ти помогна да избягаш с „Ноев ковчег“, вместо да оставя Жосен Раел да го конфискува. Тогава ти ме попита защо съм го направила и аз ти обясних мотивите си.

— Вие казахте, че властта корумпира, абсолютната власт корумпира абсолютно и че „Ноев ковчег“ вече е корумпирал Първи съветник Жосен Раел и неговите приближени. Също така, че предпочитате аз да остана собственик на кораба, защото съм честен и неподкупен.

Толи Мюн се усмихна с едва доловима, тъжна усмивка.

— Не беше точно така, Тъф. Казах: „Не мисля, че има такова нещо като «неподкупен човек», но ако има, това си ти“.

— Наистина — кимна Тъф и погали Дакс. — Приемам корекцията.

— Но сега ме караш да се замисля, Тъф — продължи Толи Мюн. — Знаеш ли какво направи само преди минути? Току-що събори още едно наше правителство. Крег не може да оцелее. Ти каза пред целия свят, че той е лъжец. Може пък да е честно, не знам, все пак ти го създаде, ти го сваляш. Първите съветници изглежда, че не могат да се задържат дълго на власт, когато ти се появиш в орбита, нали? Също така, каза на трийсет и няколко си милиарда членове на „Църква за развитието на живота“, че техните дълбоки религиозни вярвания струват колкото цирей на пикочния мехур. Не пропусна да обясниш и че политиката на технократите, които управляват от няколко десетилетия, е напълно погрешна. Ще бъдем късметлии, ако експанзионистите не спечелят следващите избори. Направят ли го, това означава война. Вандийн, Джазбо и другите околни планети няма да позволят С’ютлам да започне нова колонизация. Сигурно ще свалят и мен. Отново. Освен ако не си плюя бързо на проклетите крака, както направих последния път. Вместо да бъда любовница на злодея, сега ще съм сбръчкан стар бюрократ, който обича да послъгва за сексуалните си приключения. На всичкото отгоре спасих и един анти-живот от линчуване. — Тя въздъхна. — Изглежда твърдо си решил да ме оставиш в немилост. Но няма нищо, Тъф. Мога и сама да се погрижа за себе си. Най-важното е, че ти се зае със задачата да диктуваш поведението на четирийсет и няколко милиарда души, без да те е грижа за последствията. Кой те е упълномощил? Кой ти даде правото?

— Защитник съм на каузата, че всеки човек има правото да говори истината.

— А правото да я сподели пред всички репортери и жителите на цяла планета? Откъде идва това право? Няколко милиона от с’ютламците, включително и аз самата, членуват във фракцията на нулите. Ти не каза нищо по-различно от нас. Само успя да го кажеш силно и когато всички те слушаха.

— Това ми е известно. Надеждата ми е, че думите, които изрекох тази вечер, колкото и горчиви да са те, ще имат определено положителен ефект върху с’ютламската политика и общество. Може Крегор Блексън и неговите технократи да схванат истината, че реалното спасение не се крие в „Разцвета на Тъф“ или както вие го нарекохте, чудото с хляба и рибата. Вярвам, че е напълно нормално политика и мнения да се променят. Може и вашата фракция на нулите да триумфира в следващите избори.

Толи Мюн се намръщи.

— Това е дяволски невероятно и ти го знаеш. Но дори и фракцията ни да спечели, изниква въпросът: „Какво ще правим след това?“ Ще имаме ли правото да въведем принудителни мерки за намаляване на раждаемостта? Чудя се. Е, както и да е, няма значение. Исках да ти кажа само, че нямаш проклет монопол върху истината. И всяка една нула можеше да произнесе същата реч. По дяволите, половината технократи знаят как изглежда счетоводната ни книга. Крег не е глупак. Нито пък нещастния Жосен. Това, което ти позволи да го направиш, е властта, Тъф. Властта и силата на „Ноев ковчег“. Така е с помощта ти за С’ютлам, можеш да я дадеш, но можеш и да я откажеш.

— Наистина — каза Хевиланд Тъф и премигна. — Не бих искал да споря с вас по този въпрос. Тъжната истина на историята учи, че неблагоразумните маси винаги следват силните, а не мъдрите.

— А ти от кои си, Тъф?

— Аз съм само скромен…

— Да, да — отряза го Толи Мюн. — Знам това, проклет скромен екологичен инженер. Скромен екологичен инженер, който се опитва да бъде едновременно и пророк. Скромен екологичен инженер, който посети С’ютлам само два пъти в живота си, за общо около стотина дни, но въпреки това се чувства достатъчно компетентен, за да сваля правителствата ни, да дискредитира нашата религия и да изнася лекция на четирийсет милиарда непознати колко деца им е позволено да имат. Тъф, хората ми може да са глупави, късогледи или напълно слепи, но те все пак са хора. Не мисля, че одобрявам напълно твоето пристигане тук и опитите ти да промениш всички, съгласно твоите просветителски и нравствени ценности.

— Отричам това обвинение, госпожо. Каквито и да са моите лични стандарти, аз никога не съм смятал да ги натрапвам на С’ютлам. Мога да кажа, че си позволих единствено да осветля и разясня някои истини, а също да предупредя населението за някои мрачни и страшни уравнения, чието решение е само едно — катастрофа и разруха. Те не могат да бъдат променени чрез вярвания, молитви или мелодраматични романси, излъчвани по вашите видмрежи.

— Но нали ти заплатихме… — започна Толи Мюн.

— Недостатъчно — завърши Тъф.

Портмастър Мюн се усмихна, въпреки всичко.

— Ние ти заплатихме за екологично инженерство, Тъф, а не за религиозни и политически поучения, благодаря.

— Винаги, Портмастър Мюн. — Тъф направи куличка от пръстите си. — Екология — каза той. — Вземете предвид тази дума. Обмислете значението й. Една екосистема може да се разглежда и като огромна биологична машина. Ако искаме аналогът да е добър, трябва да кажем, че човечеството е също част от нея. Без съмнение важна част — двигател или електрическа верига, но в никакъв случай някакъв механизъм извън машината, както често някои погрешно смятат. Следователно, когато някой като мен се опита да направи корекции в тази екосистема, той трябва да обърне внимание и на човешките същества, които я населяват.

— Тъф, тръпки ме побиват от теб. Прекалено дълго си бил сам на този проклет кораб.

— Това е ваше мнение, което боя се, не споделям.

— Хората не са пулсаторни пръстени или бласт-тръби, Тъф. Знаеш това много добре.

— Хората са далеч по-сложни и неподатливи от всеки механизъм, бил той механичен, електронен или биохимичен — съгласи се Тъф.

— Нямах това предвид.

— С’ютламците са особено сложни.

Толи Мюн поклати глава.

— Помниш ли какво ти казах, Тъф? Властта корумпира.

— Наистина — Хевиланд Тъф стана от стола си. — Моят престой тук приближава към своя край. Точно в този момент хронодъгата в „Ноев ковчег“ ускорява развитието на организмите, за които говорих. „Базилиск“ и „Мантикора“ са готови за доставка, в случай, че Крегор Блексън или неговият приемник решат да се възползват от предложението ми. Според моите изчисления, след десет дни С’ютлам ще има своите месозверове, джърси-шушулки, оророта и така нататък. Тогава и аз ще мога да продължа пътя си, Портмастър Мюн.

— Отново изоставена от своя любим — сърдито заключи Толи Мюн. — Може би ще мога да изтръгна нещо от това.

Тъф погледна към Дакс.

— Лекомислие, подправено с горчивина. — Той се обърна към нея и премигна. — Вярвам, че предложих много добро екологично обслужване на С’ютлам. Съжалявам за причинените ви лични страдания и неприятности, които евентуално са донесли думите ми. Моите намерения изобщо не са били такива. Разрешете ми малка компенсация.

Тя рязко вдигна глава и подозрително попита:

— Как мислиш да го направиш, Тъф?

— Незначителен подарък — отговори Хевиланд Тъф. — На борда на „Ноев ковчег“ забелязах с каква обич и привързаност се отнасяхте към котенцата. Смятам, че чувствата ви бяха реципрочни. Искам да ви подаря две от моите котки, в знак на уважението ми…

Толи Мюн изсумтя.

— Нима разчиташ, че те ще ужасят охраната, когато дойдат да ме арестуват? Не, Тъф. Благодаря ти за предложението, направо съм трогната. Но нали знаеш? Паразитите са забранени в паяжината.

— Като Портмастър на С’ютлам, вие имате право да променяте съществуващите правила.

— О, как ли не! Ще изглежда чудесно. От една страна анти-живот, от друга — корумпирана. Ще бъда дяволски популярна.

— Сарказъм — Тъф информира Дакс.

— А какво ще стане, когато ме изхвърлят от офиса?

— Имам пълно доверие във възможностите ви да оцелеете в тази политическа буря, особено след като сте се справяли успешно и при по-трудни ситуации.

Толи Мюн дрезгаво се засмя.

— Това е добре за теб, но на мен не ми върши никаква работа.

Хевиланд Тъф остана мълчалив, с напълно безизразно лице. Най-накрая той вдигна пръст.

— Мисля, че намерих решението. Като допълнение към двете котенца, ще ви оставя и космически кораб. Както знаете, имам излишък от тях. Ще държите котките на борда му и те ще бъдат извън юрисдикцията на Порт С’ютлам. Също така ще ви оставя и храна за пет години, така че да не бъдете обвинена в пилеене на ценни калории за изхранването на така наречените паразити. А за да подсилите падналия си обществен рейтинг, предлагам да съобщите на репортерите, че двете котки са заложнички и гарантират моето връщане след пет години.

Лицето на Толи Мюн се изкриви от широка усмивка.

— Това може и да хване вяра, по дяволите. Правиш така, че е трудно да се устои. Казваш и космически кораб, а?

— Наистина.

Тя се ухили.

— Звучиш много убедително. Добре. Кои котки ще ми дадеш?

— Съмнение и Неблагодарност — отговори Хевиланд Тъф.

— Има някакъв скрит смисъл в това, сигурна съм. Но не мисля да го търся. Казваш и храна за пет години?

— Напълно достатъчна до точния ден, когато ще се завърна на С’ютлам, за да платя останалата част от заема си.

Толи Мюн го погледна — неговото издължено, застинало бяло лице. Бледите му ръце, сгънати грижливо над корема. Шапката с козирка, сложена накриво на плешивата му глава. Малкото черно коте, сгушено в скута му. Тя се взира известно време, а после, по някаква неизвестна причина, ръката й потрепери. Бирата се разплиска и потече във вътрешността на ръкава й.

— Ох, радост! — възкликна Толи Мюн. — Тъф и отново Тъф. Не знам как ще го дочакам.

Звяр за Норн

Хевиланд Тъф седеше сам в най-тъмния ъгъл на една Тамбърска кръчма и пиеше. Лактите му си почиваха на масата, а върхът на плешивата му глава почти опираше в дървените греди на тавана. Пред него имаше четири празни халби бира с пръстен от пяна на дъното, а петата, пълна до половината, се намираше в големите му бели ръце. Тъф усещаше любопитните погледи на другите посетители, но не им обръщаше внимание. Той методично пиеше на големи глътки бирата си и лицето му оставаше безизразно.

Все пак, Тъф не беше съвсем сам. Пред него на масата лежеше Дакс, който повече приличаше на черна топка козина, отколкото на котарак. От време на време, като оставяше за малко халбата си, Тъф лениво погалваше мълчаливия си спътник. Дакс си бе намерил удобно място между празните чаши и не помръдваше. Котаракът беше толкова голям спрямо другите котки, колкото Тъф се открояваше сред хората.

Когато слабият мъж го забеляза и се приближи, Тъф не каза нищо, само премигна и търпеливо изчака другият да заговори.

— Ти си Хевиланд Тъф, нали? Продавачът на животни? — попита кльощавият. Той наистина беше ужасно слаб. Дрехите му, от черна кожа и сива козина, висяха свободно на мършавото му тяло и тук-там бяха провиснали. Но веднага ставаше ясно, че е заможен. На главата му, под гъстата, рошава черна коса имаше тънка коронка от месинг, а пръстите му бяха отрупани с множество пръстени.

Тъф почеса Дакс зад едното ухо.

— Не е достатъчно, че нарушават нашето уединение — заговори той с дълбок, басов глас, — но и нашата мъка и печал също не се зачитат. На всичкото отгоре, трябва да търпим клевети и обиди. — Тъф вдигна погледа си към слабия човек. — Господине, аз наистина съм Хевиланд Тъф и може да се каже, че в някои случаи търгувам с животни. Но мисля, че не бива да бъда определян като продавач на животни. Аз смятам себе си за екологичен инженер.

Кльощавият махна раздразнено с ръка и побърза да седне без покана срещу Тъф.

— Разбрах, че притежаваш древен семекораб на ЕИВ, Тъф. Това не те прави автоматично екологичен инженер, нали? Всички те са мъртви, вече от цяло хилядолетие. Но ако искаш да бъдеш наричан екологичен инженер, готово, така да бъде. Нужни са ми твоите услуги, Тъф. Искам да купя чудовище. Голям, свиреп и жесток звяр.

— Ах! — възкликна Тъф и се обърна към котарака си. — Той желае да купи чудовище. Непознатият, който без покана дори седна при мен. — Тъф премигна. — Съжалявам да ви съобщя неприятната новина, господине, но усилията ви ще са напразни. Чудовищата са изцяло митологични същества, също както и духовете, върколаците и компетентните бюрократи. Още повече, че сега не продавам животни и изобщо не правя нищо, свързано с професията ми. В този момент се наслаждавам на тази прекрасна тамбърска бира и скърбя.

— Скърбиш ли? — попита слабият мъж. — По какво скърбиш? — Изглежда той изобщо не мислеше да си тръгва.

— По една котка, господине — отвърна Хевиланд Тъф. — Името й беше Бъркотия и тя ми бе спътник много, много години. Съвсем наскоро умря на планетата наречена Алисар, където имах нещастието да работя. Котката ми загина в ръцете на неприятен, варварски принц. Вие нали не сте случайно варварски принц, господине?

— Разбира се, че не.

— Много се радвам за вас — каза Тъф.

— Жалко за котката ти, Тъф. Разбирам чувствата ти, да, да, преживявал съм ги хиляди пъти.

— Хиляди пъти — повтори монотонно Тъф. — Може би ще приемете съвета ми, по-усърдно да пазите вашите домашни любимци.

Кльощавият сви рамене.

— Животните умират, нали знаеш. Не може да им се помогне. Зъби, нокти и всичко останало, да, да, такава е тяхната съдба. Вече свикнах да гледам как най-добрите ми питомци ги избиват пред очите ми. Но затова съм и дошъл при теб, Тъф.

— Наистина — въздъхна Хевиланд Тъф.

— Казвам се Херолд Норн. Аз съм Старши звяро-майстор на моята династия, една от дванайсетте велики династии на Лироника.

— Лироника — повтори Тъф. — Името не е напълно непознато за мен. Малка, слабо населена планета, за която си спомням единствено, че хората й са с дивашки наклонности. Може би това обяснява и нарушаването на добрите маниери от ваша страна.

— Дивашки ли? — възмути се Норн. — Тамбърски глупости, Тъф. Проклети фермери. Лироника е скъпоценния камък на този звезден сектор. Чувал си за нашите комарджийски ями, нали?

Тъф почеса Дакс зад ухото още един път и от ритмичното движение котаракът се събуди. Протегна се, прозина се, погледна слабия мъж с големите си светлозлатисти очи и тихо замърка.

— Малки частици информация попаднаха в ушите ми по време на моите пътувания — каза Тъф. — Може би ще желаете да продължите, Херолд Норн, така че ние с Дакс да преценим вашето предложение.

Норн потри слабите си ръце и кимна.

— Дакс? О, да. Хубаво животно, но мен винаги са ме привличали зверовете, които могат добре да се бият. Истинската красота се крие в способността да убиват, винаги съм го казвал.

— Много особено изказване — отбеляза Тъф.

— Не, не — отговори Норн, — съвсем не. Надявам се, че по време на твоята работа тук не си се заразил с тамбърската гнусливост и докачливост.

Тъф пресуши халбата си и направи знак за още две. Барманът веднага му ги донесе.

— Благодаря — кимна Норн, когато Тъф постави едната пълна със златиста, пенлива течност чаша пред него.

— Продължете, господине.

— Да. Е, дванайсетте велики династии на Лироника се състезават в комарджийски ями. Всичко е започнало много отдавна — още преди столетия. И дотогава династиите са воювали помежду си. Но сега нещата са много по-добре. Фамилната чест е защитена, правят се добри пари, а и никой не е наранен. Виждаш ли, всяка от фамилиите контролира големи части от планетата, а тъй като тя е рядко населена, гъмжи от животни. Лордовете на великите династии, преди много, много години, по време на мир, започнали борбите с животни. Това е приятно развлечение и има дълбоки корени. Ако си запознат с историята и нравите на древните народи, сигурно си чувал за борбите с петли, който е водел на земята народ на име римляни. Те са изправяли на арените си и други странни зверове един срещу друг. — Норн отпи от бирата си и явно очакваше отговор, но Тъф погали Дакс и не каза нищо. — Няма значение — не се смути слабият мъж и изтри пяната от устата си с опакото на ръката си. — Това е всъщност и началото на нашия спорт. Всяка династия си има своя земя и свои характерни животни. Династията на Варкур, например, се простира в горещия блатист юг. Те се славят с това, че изпращат в ямите огромни гущеро-лъвове. Феридианската династия има имения в планините. Те отгледаха и направиха състояние от животни, наречени скалисти маймуни, но ние ги наричаме феридианци. Моята собствена фамилия, Норн, обитава тревистите полета на голям северен континент. Изпратили сме стотици различни зверове в смъртоносна битка, но се славим с нашите желязозъби.

— Желязозъби — повтори Тъф. — Това наименование е емоционално наситено.

На лицето на Норн се оформи лукава усмивка.

— Да — потвърди гордо той. — Като Старши звяро-майстор съм тренирал хиляди. О, те са разкошни животни! Високи колкото теб, с чудесна козина в синьо-черен цвят, свирепи и безмилостни.

— Мога ли да предположа, че вашите желязозъби са от кучешки произход?

— Да, но какви кучета! — засия Норн.

— И все пак вие дойдохте при мен, за да поръчате чудовище.

Норн отпи още една глътка от бирата си.

— Истина, истина. Хора от всички околни планети идват на Лироника, за да гледат как се бият зверовете в ямите и да залагат за крайния изход. Повечето от тях се насочват към Бронзовата арена, която е построена преди шестстотин години в Града на всички династии. Там се водят и най-големите битки. Благоденствието на нашите фамилии, а и на цялата планета, зависи от това. Без битките, богатата сега Лироника ще е бедна като фермерите на Тамбър.

— Да — каза Тъф.

— Но ти разбираш, че богатството се разпределя на всяка фамилия според тяхната чест, според това колко победи са спечелили. Фамилията на Арнет е най-велика и силна, защото имат множество смъртоносни зверове, които отглеждат в различни части на планетата. Всички други се подреждат съгласно резултатите си на Бронзовата арена.

Тъф премигна.

— Династията на Норн е на последно място сред дванайсетте велики династии на Лироника — допълни той и Дакс замърка по-силно.

— Ти знаеш?!

— Господине, това е очевидно. Но все пак, имам възражение. Според правилата на вашата Бронзова арена, няма ли да бъдат сметнати за неетични покупката и представянето на животно, което не е родом от вашия приказен свят?

— Има и прецеденти. Преди седемдесет години някакъв комарджия от Земята доведе със себе си същество, наречено сив горски вълк. Династията на Колин го прибра от лудост при себе си. Нещастното създание беше изправено срещу един от моите желязозъби и показа, че съвсем не става за тази работа. Има и други случаи. Ала в последните години, за съжаление, нашите желязозъби не се размножават добре. Тези, които са на свобода из полетата, измряха, а няколкото оцелели бяха много бързи и неуловими за нашите работници. В колибите ни за оплождане силата им започна да отслабва, въпреки моите и на предишните звяро-майстори усилия. Норн са спечелили само няколко победи и аз няма да остана Старши, освен ако нещо не се направи. Ставаме все по-бедни и по-бедни. Когато чух, че „Ноев ковчег“ е дошъл на Тамбър, реших да дойда и да те открия. С твоя помощ за династията на Норн ще настъпи нова славна епоха.

Хевиланд Тъф остана с безизразно и неподвижно лице.

— Разбирам дилемата, с която сте се сблъскали. И все пак трябва да ви информирам, че нямам навика да продавам чудовища. „Ноев ковчег“ е конструиран преди хиляди години от Земната империя, за да унищожи хранганците с помощта на биологичната война. Аз мога да освободя истински рог на изобилието от зарази и болести, в клетъчната ми лаборатория има готов за клониране материал на животински видове от хиляди светове, но истински чудовища, от сорта, който вие желаете почти нямам на склад.

Херолд Норн погледна унило.

— Значи нямаш нищо?

— Това бяха и моите думи, господине — потвърди Хевиланд Тъф. — Мъжете и жените от изчезналите Екологични инженерни войски наистина от време на време са имали повече психологична, отколкото екологична полза от същества, които необразованите и суеверните биха нарекли чудовища. Действително има няколко подобни животински вида на склад, минимален брой, може би хиляда, не повече от десет хиляди. За да знам точната цифра, трябва да погледна компютрите.

— Десет хиляди чудовища! — възкликна щастливо Норн. — Но това е повече от достатъчно! Сигурно сред тях ще успеем да намерим и звяр за Норн!

— Може би — каза Тъф. — Или може би, не. И двете възможности са напълно вероятни. Темата Лироника ме заинтригува донякъде. Вече осигурих на Тамбър птица, която да се справи с изобилието от коренни червеи и в момента нямам професионални задължения. Смятам да се придвижа до вашата планета и да я разгледам по-подробно. Върнете се при фамилията си, господине. Ще пристигна с „Ноев ковчег“ на Лироника, ще разгледам комарджийските ями и ще реша какво може да се направи.

— Чудесно — усмихна се Норн. — Аз плащам следващите бири.

Дакс замърка силно като приземяваща се совалка.

Бронзовата арена стоеше в самия център на Града на всички династии, а секторите на дванайсетте фамилии се събираха като резените на огромна торта. Всеки анклав от безразборно разхвърляния каменен град беше разделен със стена, всеки имаше разноцветно знаме, всеки — свои амбиции и стил. Но всички те се срещаха на Бронзовата арена.

Арената, разбира се, изобщо не беше бронзова, а изградена от черен камък и дърво. Издигаше се високо нагоре, по-високо дори и от разхвърляните из града крепости и минарета. Покривът й завършваше с бронзов купол, който блестеше и отразяваше ослепителните оранжевите лъчи на слънцето. Водоливници с фантастични фигури се надвесваха над всички тесни прозорци, издялани от камък или изковани от бронз и желязо. Арената имаше дванайсет врати, изработени също от черен камък и желязо. Всяка от тях водеше към територията на отделната фамилия. Украсата и цветовете също бяха различни и точно определени за всяка династия.

Слънцето на Лироника се виждаше като малък огнен юмрук на западния хоризонт, когато Херолд Норн поведе Хевиланд Тъф към арената на битките. Вече бяха запалени газови фенери и огромната, антична сграда беше обградена от трептящи колони синьо-оранжеви пламъци. Сред тълпата от играчи, зяпачи и комарджии, Тъф последва Норн по вече опустелите улици, по пътя от натрошени скали, покрай статуите на дванайсет застинали бронзови желязозъба, а най-накрая и през огромната, абаносово-месингова врата на династията Норн. Пред нея стояха униформени пазачи, облечени в същите дрехи, в каквито и Норн — черна и сива кожа. Те разпознаха Старши звяро-майстора и им позволиха да минат, а от следващите хора събираха монети от злато и желязо.

Арената представляваше огромна яма, изкопана дълбоко под земята. Подът й, на който се водеха битките, бе покрит с пясък, а оттам се издигаха четириметровите каменни стени. От края на стените започваха седалките, безкрайни редове, които стигаха до вратите. Норн извика, че те са около трийсет хиляди, но Тъф определи, че от последните места едва ли се вижда нещо, а други бяха блокирани от металните, носещи колони. Палатките за залагания бяха разпръснати из цялата арена.

Херолд Норн заведе Тъф до най-добрите места в сградата. На централната ложа на фамилния сектор, като от четирите метра до бойното поле ги разделяше само тънък метален парапет. Техните седалки не бяха обикновени столове от дърво или метал, а истински, покрити с кожи тронове, достатъчно големи, за да поберат без проблеми огромното тяло на Тъф и да бъдат изключително удобни.

— Всяко място е покрито с кожата на звяр, който достойно е умрял на арената — обясни Херолд Норн, когато седнаха.

Под тях работници, облечени в сини гащеризони, изтегляха останките от трупа на някакво мършаво, пернато животно към един от изходите.

— Бойна птица от династията на Врай Хил — посочи Норн. — Звяро-майсторът на Хил я изпратил срещу един от гущеро-лъвовете на Варкур. Не бих казал, че е бил най-сполучливият избор.

Хевиланд Тъф не отвърна нищо. Той стоеше напрегнат и скован на стола си и не обръщаше внимание на думите на Норн. Облечен беше в сив, винилов шинел, който стигаше до коленете му. На раменете му имаше блестящи пагони, на главата — зелена шапка с козирка и златна тета, емблемата на Екологичните инженерни войски. Големите му бели ръце бяха сключени над издутината на корема му.

Говорителят на арената заговори и гръмотевицата от усиления му глас прогърмя до всяко кътче на сградата.

— Пета среща — обяви той. — От династията на Норн, мъжки желязозъб, двегодишен, тегло двеста и шейсет килограма, трениран от Младши звяро-майстор Кърс Норн. Нов за Бронзовата арена.

Веднага след последните му думи, метал заскърца по метал и на пясъка изтича кошмарно животно. Желязозъбът беше космат гигант, с мътни червени очи и двоен ред остри зъби, по които течаха лиги. Животното бе кръстоска между вълк и саблезъб тигър, краката му бяха дебели като млади дървета. Скоростта и уменията му да убива бяха скрити от синьо-черна козина, която покриваше играта на мускулите му. Желязозъбът изръмжа и това отекна из арената. Чуха се слаби ръкопляскания.

Херолд Норн се усмихна.

— Кърс е мой братовчед — съобщи той. — Един от най-обещаващите наши младежи. Каза ми, че този звяр ще ни направи отново известни. Да, харесва ми как изглежда. Какво ще кажеш?

— След като за първи път идвам на Лироника и на Бронзовата арена, не мисля, че имам основа за сравнение — отговори монотонно Тъф.

Говорителят отново проглуши ушите им.

— От династията на Арнет-в-позлатената-гора, маймуна-удушвач, шестгодишна, тегло триста и десет килограма, тренирана от Старши звяро-майстор Данел Лейг Арнет. Три участия на Бронзовата арена, три победи.

От другата страна на ямата се отвори вратата, украсена със злато и вторият звяр изскочи навън, подскачайки на масивните си два крака и се огледа наоколо. Маймуната беше ниска, но невероятно набита. Имаше почти триъгълно тяло, глава с формата на куршум и очи, скрити дълбоко под гъсти вежди. Звярът нямаше косми, освен няколко червеникави кичура козина под мишниците. Кожата му беше мръснобяла и миришеше. Дори от такава височина, Тъф усещаше мускусната миризма.

— Поти се — обясни Норн. — Данел Арнет предварително я е вбесил, преди да я изпрати на арената. Тази има голям опит, а и маймуната-удушвач е свирепо животно. За разлика от своя братовчед феридианската маймуна, това тук е хищник и няма нужда от голяма тренировка. Но пък и желязозъбът на Кърс е млад. Ще стане интересен двубой.

Старши звяро-майстор Норн се облегна нетърпеливо напред, а Тъф остана застинал и спокоен на мястото си.

Маймуната се обърна и желязозъбът с ръмжене се понесе към нея. На пясъка остана синьо-черна козина, там, откъдето се беше засилил. Маймуната-удушвач не се помръдна, тя го очакваше с широко разперени ръце. Тъф видя как желязозъбът остана няколко секунди във въздуха след мощен подскок, а после двете животни се затъркаляха по пясъка. Ревовете им бяха заглушени от тези на възбудената публика.

— Гърлото! — крещеше Норн. — Разкъсай й гърлото! Разкъсай й гърлото!

Двата звяра се разделиха толкова рязко, колкото преди се вкопчиха един в друг. Желязозъбът отскочи настрани и започна да се движи в кръг около маймуната. Тъф забеляза, че единият от задните му крака е пречупен на две. Въпреки че куцаше силно, той продължаваше да се движи. Маймуната-удушвач не предприемаше нищо, само обръщаше главата си, за да го следи. На гърдите и имаше дълбоки разрези от зъбите на другия звяр, но тя сякаш не ги забелязваше. Херолд Норн започна да мърмори нещо недоволно.

Нетърпеливи от временното затишие, зрителите на Бронзовата арена започнаха ритмична, монотонна песен. Това по-скоро беше шум, който ставаше все по-силен и по-силен, от включването на нови гласове. Тъф погледна надолу и установи, че това се отразява на животните. Те започнаха да ръмжат, съскат, да издават свирепи бойни звуци. Маймуната-удушвач се раздвижи, пристъпвайки от крак на крак, сякаш танцуваше някакъв зловещ танц.

Песента на публиката стана още по-силна, докато цялата арена загърмя от нея. Зверовете долу на пясъка побесняха. Изведнъж желязозъбът отново се хвърли в атака, но този път маймуната го очакваше. Дългите й ръце прихванаха тялото му, но все пак силата на отскока я събори назад. Тъф видя, че зъбите на желязозъба щракват във въздуха, а ръцете на маймуната откриха и стегнаха гърлото му. Двата звяра отново се затъркаляха по пясъка, но след това се чу остро, ужасяващо пукане и главата на желязозъба клюмна на една страна.

Зрителите прекратиха песента си без думи и започнаха да свирят и ръкопляскат. Златистата врата се отвори и маймуната се скри там, откъдето се бе появила. Четирима мъже, облечени в сиво-черната униформа на Норн, излязоха на арената и вдигнаха трупа на желязозъба.

Херолд Норн изглеждаше съкрушен.

— Още една загуба — каза мрачно той. — Ще трябва да говоря с Кърс. Звярът му изобщо не намери гърлото на маймуната.

— Какво ще стане с мъртвото животно? — попита Тъф.

— То принадлежи на династията Арнет. Ще го одерат и с кожата му ще застелят някой от столовете си. Месото ще бъде раздадено на просяците, които стоят пред тяхната златисто-червена врата. Всички династии са великодушни и състрадателни към бедните.

— Наистина. — Хевиланд Тъф се изправи с достойнство от мястото си. — Видях вашата Бронзова арена.

— Нима си тръгваш? — попита разтревожено Норн. — Не, не толкова рано. Има още пет срещи. В следващата гигантска феридианска маймуна се бие с воден скорпион от остров Амар.

— Исках само да определя дали това, което съм чувал за Лироника и нейната прочута Бронзова арена, действително е истина. Видях, че е така. Тогава няма защо повече да оставам тук. Не е нужно да изпиеш цяла бутилка с гъбено вино, за да разбереш дали е от добра реколта.

Херолд Норн също се изправи на крака.

— Е, добре. Ела, ще те заведа в къщата на Норн. Ще видиш бараките за размножаване, тренировъчните ями. Ще те нахраня така, както не си бил хранен през живота си.

— Няма да е необходимо. След като се запознах отблизо с Бронзовата арена, ще се доверя на въображението и дедуктивните си способности, за да си представя вашите бараки за размножаване и тренировъчни ями. Сега смятам да се върна на „Ноев ковчег“.

Норн сложи ръка на рамото му, за да го спре.

— Ще ни продадеш ли чудовище, Тъф? Нали видя в какво тежко положение сме?

Тъф отстъпи назад и се освободи от ръката на Старши звяро-майстора с учудваща за размерите му бързина.

— Господине, въздържайте се. Не обичам да бъда грубо хващан и задържан. — Тъф погледна Норн в очите. — Няма съмнение, че на Лироника действително съществува проблем. Навярно по-практичен от мен човек би казал, че това не е негова работа. Но по сърце аз съм алтруист и не мога да ви оставя в положението, в което ви заварих. Ще обмисля вашето затруднение и ще се опитам да открия подходящи, правилни стъпки за неговото преодоляване. Може да ми се обадите точно след три дни на „Ноев ковчег“. Дотогава, предполагам, ще имам един, два варианта, които да обсъдим.

Без повече церемонии, Хевиланд Тъф се обърна и тръгна по обратния път от Бронзовата арена до космодрума на Града на всички династии. Там го очакваше неговият кораб „Мантикора“.

Херолд Норн очевидно не беше подготвен за размерите на „Ноев ковчег“. Той излезе от малката си, очукана черно-сива совалка, стъпи на необятната площадка за кацане и дълго въртя глава насам-натам. Гледа втренчено ехтящия мрак над себе си, редицата от космически кораби и нещо, което приличаше на метален дракон, закачен на една далечна стена. Когато Хевиланд Тъф пристигна на триколесния си автомобил, Старши звяро-майстор Норн не направи никакъв опит да прикрие реакцията си.

— Трябваше да се досетя — повтори той за трети път. — Размерите на този кораб са наистина размери. Но, разбира се, трябваше да се досетя.

Хевиланд Тъф не помръдна от мястото си, само продължи да гали седналия на коленете му Дакс.

— Някои могат да кажат, че „Ноев ковчег“ е изключително голям или може би прекалено просторен, но аз се чувствам много удобно в него. Древните кораби от този тип са имали двестачленен екипаж — обясни Тъф. — Предполагам, че и те като мен, не са имали предпочитание към претъпканите коридори и стаи.

Херолд Норн се намести на седалката до Тъф.

— А сега от колко души ти е екипажът? — попита той, когато автомобилът тръгна напред.

— Един или пет, в зависимост от това дали броим котките или само хората.

— Ти си единственият човек?! — възкликна Норн.

Дакс се изправи и дългата му черна козина се развя от насрещния вятър.

— Обитателите на „Ноев ковчег“ сме аз, Дакс и три други котки — Хаос, Враждебност и Подозрение. Моля, не се тревожете от имената им, Звяро-майстор Норн. Те са нежни и безвредни същества.

— Един човек и четири котки — каза замислено Норн. — Малък екипаж на голям кораб, да, да.

Дакс изсъска. Тъф използваше едната си ръка да управлява волана, а другата да успокоява котарака.

— Трябва да спомена и сънливците, защото забелязвам, че имате подчертан интерес към различните обитатели на „Ноев ковчег“.

— Сънливците?! — попита Норн. — Какво пък е това?

— Едни живи организми — обясни Тъф. — Размерите им варират от микроскопични до чудовищно големи. Клонирането им е приключило, но са изпаднали в летаргичен сън, поддържан от стазисното поле на „Ноев ковчег“. Макар че изпитвам определена слабост към всякакви видове животни, този път разумът ми надделя и не се реших да ги извадя от техния дълъг, спокоен покой. След като изучих природата на повечето от тези същества, сметнах, че те едва ли ще са толкова доброжелателни спътници, колкото моите котки. Трябва да ви призная, че тези сънливци понякога са изключително досадни. През определени периоди от време се налага да задавам на компютрите една отегчително дълга поредица от тайни команди, за да може техният сън да продължи. Над главата ми постоянно тежи страшната мисъл, че някога може да забравя, по някаква причина, да дам тези команди и корабът да се изпълни с чуми, бактерии и свирепи хищници. Това ще означава изключително дълго време за почистване, а може би дори и значителни вреди за мен и моите котки.

Херолд Норн се вгледа втренчено в безизразното лице на Тъф, а после във враждебната му голяма котка.

— Ах! Да, да. Звучи ми опасно, Тъф. Може би трябва да… ъ-ъ, да изхвърлиш тези чудовища. Тогава ще бъдеш, мм, в безопасност.

— Интересно мнение — каза Тъф. — Без съмнение, превратностите на войната са виновни за подобни параноични настроения в мъжете и жените от Екологичните инженерни войски, създателите на тази страшна биозащита. Но аз съм по-доверчив и честен по природа и често съм се замислял дали наистина не трябва да се отърва от сънливците. Истината обаче е, че не мога току-така да унищожа живот, оцелял повече от хилядолетие. Така че оставям сънливците да спят, а аз правя всичко възможно да не забравям тайните команди.

Херолд Норн се намръщи.

— Да, да.

Дакс се намести отново в скута на Тъф и замърка.

— Успя ли да откриеш нещо за мен? — попита Норн.

— Не може да се каже, че усилията ми не доведоха до нищо — отвърна Тъф, когато навлязоха в най-дългия коридор на „Ноев ковчег“. Норн отново зяпна от учудване. Около тях, във всички посоки, губеща се в полумрака, беше една безкрайна панорама от всякакви по размер и форми цистерни. В някои от тях, в полупрозрачната им течност, лениво помръдваха тъмни фигури.

— Сънливци — тихо измърмори Норн.

— Наистина — каза Хевиланд Тъф. Той гледаше само напред, а Норн учудено въртеше главата си във всички посоки. Най-сетне излязоха от тъмния, ехтящ тунел, завиха по тесен коридор и Тъф спря колата. Влязоха в просторна бяла стая, в четирите ъгъла на която доминираха широки меки столове, с контролни ръчки на облегалките. Кръгла чиния от синкав метал бе вградена в самия център на стаята. Тъф остави Дакс на единия стол, седна на другия, а Норн се разположи срещу тях.

— Трябва да ви предупредя за някои неща — започна Тъф.

— Да, да — кимна Норн.

— Чудовищата са скъпи. Ще бъдат необходими сто хиляди стандарта.

— Какво! Но това е безчинство! Нали ти казах, че нашата династия е бедна.

— Тогава вероятно някоя по-богата династия ще приеме тази цена. Екологичните инженерни войски са изчезнали преди хилядолетие, господине. Няма никакви запазени техни кораби, с изключение на „Ноев ковчег“. Научните им постижения отдавна са забравени. Технологията на клонирането и екологичното инженерство, каквито са практикувани по онова време, са запазени само на старата Земя и далечния Прометей. Както ви е известно, Земята е затворена, а прометейците ревниво бранят своите знания и постижения. — Тъф погледна към Дакс. — И все пак, Херолд Норн смята нашата цена за прекалено висока.

— Петдесет хиляди стандарта — предложи Норн. — Но и това е цена, която едва ще можем да платим.

Хевиланд Тъф не каза нищо.

— Осемдесет хиляди стандарта тогава. Фамилията ни ще фалира, ако искаш още. Ще трябва да сваля бронзовите желязозъби и да затворя северната врата.

Хевиланд Тъф не каза нищо.

— Да те вземат дяволите! Сто хиляди стандарта, да, да. Но само, ако твоето чудовище отговаря на изискванията.

— Пълната сума се заплаща при доставката — отсече Тъф.

— Невъзможно!

Хевиланд Тъф отново не каза нищо. Херолд Норн се опита да го изчака. Обърна глава и започна да изучава стаята. Тъф гледаше право напред. Норн се завъртя на стола си. Тъф гледаше право напред. Норн прокара пръсти през косата си. Тъф гледаше право напред.

— Е, добре — въздъхна раздразнено Норн.

— Колкото до вашето чудовище — продължи Тъф, — изучих добре изискванията ви и се консултирах с компютрите. В клетъчната библиотека на „Ноев ковчег“ има проби и клетъчен материал от хиляди хищни зверове, произхождащи от неизброим брой планети. Съществуват освен това и вкаменелости, от които също може да се извлече генетична информация и да се възпроизведат същества, отдавна изчезнали по родните си места. Следователно изборът е голям. За да облекча задачата ни, взел съм под внимание и някои допълнителни фактори, извън свирепия им нрав. Например, ограничил съм се в търсенето само на кислорододишащи същества и на тези, които биха се чувствали удобно в климатичните условия на вашето имение.

— Чудесно хрумване — възкликна Норн. — От време на време ние се опитвахме да отглеждаме гущеро-лъвове, феридиански маймуни и други зверове на династиите, но безуспешно. Нали разбираш, климата, растежа… — той направи гримаса на отвращение.

— Точно така — кимна Хевиланд Тъф. — Виждам, че разбирате разнообразните и различни затруднения, които срещнах по време на моето търсене.

— Да, да, но нека караме по същество. Какво си открил? Какъв е този звяр, който струва сто хиляди стандарта?

— Ще ви предложа сам да си изберете — заяви Тъф. — Спрял съм се на около трийсет животни. Обърнете внимание.

Той натисна светещия бутон върху дръжката на креслото си и от синкавата метална плочка, вградена в пода, пред тях изникна изображение на приклекнало чудовище. Беше високо около два метра, със сиво-розова кожа, подобна на гума и леко белезникаво окосмяване. Съществото имаше свинска зурла, чифт застрашително извити рога и нокти с размерите и остротата на ками.

— След като забелязах неформалните правила за борба на Бронзовата арена, няма да ви занимавам с официалните наименования. Това е така наречената вилнееща свиня от Хейди. Обитава както горите, така и равнините. Храни се предимно с мърша, но не се отказва и от прясно месо. Бие се свирепо, ако бъде нападната. Още повече, има сведения, че е много интелигентно животно, но опитите за опитомяване са се провалили. Вилнеещата свиня се размножава много добре. Всъщност, колонистите от Гъливер напуснали Хейди точно заради нея. Това се е случило преди около хиляда и двеста години.

Херолд Норн почеса скалпа си там, където месинговата коронка пристягаше гъстата му коса.

— Не. Слабо е, прекалено е тънко. Виж му врата! Само си помисли какво ще го направи феридианската маймуна. — Той силно разтърси глава. — А и между другото, е грозно. Отказвам да взема някой лешояд, независимо колко е зъл по характер. Династията на Норн развъжда горди бойци, зверове, които убиват по свой, красив начин.

— Наистина — каза Хевиланд Тъф. Той натисна отново бутона и вилнеещата свиня се стопи. На нейно място се появи огромна безформена топка от бронирана плът, чийто образ почти опираше в тавана на стаята. — Планетата, от която произхожда това създание, е пустееща и няма име, нито е била заселвана. Изследователската група от Стар Посейдон се натъкнала на него и успяла да вземе клетъчна тъкан. Преди са се опитвали да оставят няколко екземпляра за зоологическите градини, но те бързо умирали, затворени на малко пространство. Популярното име на това чудовище е овен-валяк. Възрастните екземпляри тежат малко над шест тона. По равнинните площи на родната си планета съществата развиват максимална скорост от петдесет километра в час и премазват всичко, което се изпречи на пътя им. Чудовището, накратко, представлява огромна, движеща се уста. От всяка част на тялото му могат да излизат храносмилателни ензими и така то смазва жертвата си и остава върху нея, докато я погълне. Мога да гарантирам от личен опит за безумната враждебност на това същество. Веднъж, при много извънредни обстоятелства, към които няма смисъл да се връщаме, един овен-валяк се оказа свободен на шестия етаж на кораба. Там чудовището успя да нанесе невероятно количество повреди на стените и апаратурата, преди само да стигне до ранната си и безсмислена смърт. Още повече, че то бе изключително неумолимо и се опитваше да ме премаже всеки път, когато влизах в покоите му, за да му оставя храна.

Херолд Норн гледаше замечтано изображението на чудовището.

— Ах, да — каза възхитен той. — По-добре, много по-добре. Изключително чудовище. Но може би… не. — Тонът му изведнъж се промени. — Не, няма да стане. Същество, което тежи шест тона и се търкаля бързо може да събори цялата арена и да убие стотици посетители. Между другото, кой ли ще плати и една монета, за да гледа как това същество смазва гущеро-лъв или удушвач? Не. Няма спор, Тъф. Твоят овен-валяк е прекалено чудовищен.

Тъф не каза нищо и натисна бутона още веднъж. Изображението на голямата сива топка изчезна, за да бъде заето от стройната фигура на ръмжаща котка, с големина на желязозъб, с тесни жълти очи и мощни мускули, скрити под тъмносиня козина. Кожата на животното бе прошарена от дълги сребристи линии, разположени по дължина на тялото.

— Аххххх — възкликна Норн. — Каква красота, наистина, наистина.

— Кобалтова пантера от Света на Селия — поясни Тъф. — Някои я наричат и кобалтокотка. Една от най-големите и смъртоносни представителки на семейство котки. Това чудовище е наистина изключителен ловец. Чудо на биологичното инженерство. Има инфрачервено зрение, за да ловува нощем, а ушите — обърнете внимание на размера и тяхното разположение, Звяро-майстор — те са изключително чувствителни. Произхождайки от котешкото семейство, кобалтокотката притежава парапсихологични умения, но при нея те са изключително силно развити. Страх, глад и кръвожадност й действат като спусъци и тогава тя започва да чете мисли.

— Какво!? — попита изненадано Норн.

— Парапсихология, господине. Навярно този термин ви е познат. Кобалтовата котка е ужасно опасна, защото предусеща движенията на своя противник, още преди той да ги направи. Сега схващате ли?

— Да — каза с възхищение Норн. Хевиланд Тъф погледна надолу към Дакс. Големият котарак, които по време на парада от чудовища не беше обезпокояван, сега премигна и се почеса мързеливо. — Чудесно, чудесно, удивително — продължи да се радва Старши звяро-майсторът. — Предполагам, че ще мога да ги обучавам като желязозъбите, нали? Значи четат мисли? Чудесно! Дори и цветовете им са подходящи, тъмносиньото е великолепно. Нали знаеш, че желязозъбите ни са синьо-черни, а пантерите ще приличат съвсем на животни от нашата династия. Да, да!

Тъф докосна светещия бутон на стола си и кобалтовата пантера изчезна.

— Наистина. Предполагам, че повече няма да има нужда да разглеждаме други чудовища. Веднага след вашето заминаване, ще започна процес на клониране. Доставката ще е след три стандартни седмици, ако това ви устройва. За договорената сума ще ви осигуря три двойки пантери. Две двойки от по-млади екземпляри и двойка възрастни, които могат веднага да се изпратят на Бронзовата арена.

— Толкова скоро — започна Норн. — Чудесно, но…

— Аз работя с хронодъга, Звяро-майстор. Това изисква изключително много енергия, но позволява времето в една цистерна да се ускори така, че развитието на клетките да достигне максималната им зрелост. Може би ще е необходимо да добавя — независимо, че осигурявам шест животни на династията Норн, на практика са представени само три. Клетъчната библиотека на „Ноев ковчег“ разполага с генетичен материал само на три кобалтови пантери. Ще клонирам всеки екземпляр по два пъти, като се надявам, че те ще могат успешно да се кръстосват и размножават на Лироника.

— Добре, добре, както кажеш — съгласи се Норн. — Ще изпратя корабите за животните след три седмици. Тогава ще ти платя и парите.

Дакс издаде тихо, протяжно мяукане.

— Господине — каза Тъф. — Хрумна ми една по-добра мисъл. Платете ми цялата сума, преди да ви предам зверовете.

— Но нали каза при доставка?

— Признавам, така беше. Но много често ми хрумват подобни прищевки. Сегашната прищявка казва, че е по-добре първо да взема парите.

— Ох, много добре тогава — отстъпи Норн. — Макар че желанията ти са своеволни и прекалени. — Той започна да се изправя. — Но с тези кобалтокотки бързо ще си възстановим парите.

Хевиланд Тъф вдигна пръст.

— Един момент. Вие пропуснахте да ми кажете какво е състоянието на екологията на Лироника и по-точно на региона, който принадлежи на династията Норн. Надявам се там да има подходяща храна. Все пак ви предупреждавам, че кобалтовите пантери са ловци и за тях са необходими подобаващи същества.

— Да, да, разбира се.

— За щастие, аз отново мога да ви помогна. Само за сумата от пет хиляди стандарта ще ви клонирам селиански скачачи — чудесни тревопасни животни, ценени на много светове заради вкусното им месо сред тези, които имат хищнически наклонности.

Херолд Норн се намръщи.

— Проклятие, тях трябва вече да ни ги дадеш безплатно. Измъкна достатъчно пари от нас, Тъф.

Тъф се изправи, сви рамене и се обърна към котарака си.

— Дакс, мисля, че този човек ми се кара. Какво да направя? Старая се да живея съвсем скромно, но навсякъде се опитват да се възползват от добрината ми. — Той погледна към Норн. — Сега ми хрумна друга прищявка. Чувствам, че няма да се съгласите, дори и да ви направя добра отстъпка за скачачите. Затова ще ви ги дам безплатно.

— Отлично, чудесно! — Норн тръгна към вратата. — Ще ги вземем същия ден, когато получаваме кобалтокотките. Ще ги освободим заедно в имението.

Хевиланд Тъф и Дакс го последваха и тримата мълчаливо пътуваха до совалката на Норн.

Дължимата сума беше изпратена от династията на Норн един ден преди определения за доставката срок. На следващия следобед, дванайсет мъже, облечени в синьо-черни униформи, пристигнаха на „Ноев ковчег“ и отнесоха клетките с шестте кобалтови пантери в совалковия си кораб. Тъф се сбогува с тях и повече не чу нищо от Херолд Норн. Ала остана в орбита около Лироника.

Изминаха три кратки дни и Тъф разбра, че неговите клиенти са включили в списъка за вечерните битки и една кобалтокотка. Същата вечер Хевиланд Тъф навлече маскировката си. Тя се състоеше от фалшива брада, дълга до рамото рижа коса, пищен канареножълт костюм с широки ръкави и пухкав тюрбан. Малко по-късно се качи на една от совалките и тръгна към Града на всички династии, разчитайки, че посещението му ще остане незабелязано.

Когато говорителят на Бронзовата арена обяви началото на срещата, Тъф вече седеше в задната част на сградата, рамената му бяха грубо притиснати до каменна скала, а малката седалка напразно се опитваше да се справи с размерите му. Беше платил няколко железни монети за вход, но внимателно заобиколи бараките за залагания.

— Трета среща — изкрещя говорителят и долу в ямата работниците побързаха да изнесат парчетата месо, останали от победения в предишната среща. — От династията на Баркур, женски гущеро-лъв, на девет месеца, тегло сто и четирийсет килограма, трениран от Младши звяро-майстор Амари и Баркур Отени. Един път участвал на Бронзовата арена, една победа.

Зрителите около него скочиха на крака, започнаха да викат и диво да махат с ръце. Тъф осъзна, че може би е влязъл през вратата на Баркур, защото преди това бе вървял по пътека, покрита със зелени камъни, подобни на кожа на влечуго и това бе причината сега да е обграден от варкурски привърженици.

Голямата врата, оцветена в жълто-зелено се отвори. Тъф вдигна бинокъла си, който предварително бе наел, за да разгледа гущеро-лъва. Беше двуметрово зелено влечуго с камшикоподобна опашка, три пъти по-голяма от тялото му и муцуна, напомняща за земните алигатори. Челюстите му звучно се отваряха и затваряха, разкривайки редици от наистина впечатляващи зъби.

— И от династията на Норн, внесена от друга планета, за ваше развлечение, женска кобалтокотка, на възраст… — коментаторът замлъкна за момент. — Да, на възраст три години, тегло двеста и трийсет килограма, тренирана от Старши Звяро-майстор Херолд Норн. Нова за Бронзовата арена.

Сега беше ред на поддръжниците на Норн да вдигнат истинска какафония от звуци. Херолд Норн беше изпълнил сектора си със свои работници, всички облечени в сиво-черни униформи.

Кобалтовата пантера бавно излезе от тъмнината, с внимателни и пестеливи движения. Големите й златисти очи огледаха арената. Звярът беше всичко, което Тъф бе обещал — кълбо от преплетени смъртоносни мускули и тъмносиня козина, прошарена със сребристи ивици. Тъф не можеше да чуе ръмженето от мястото си, но през бинокъла си виждаше как устата на пантерата се отваря.

Гущеро-лъвът също я видя и тръгна с клатушкане към нея. Късите му дебели крака загребаха пясък, а дългата му опашка се изви назад като на скорпион. Кобалтокотката впи очи в своя противник и съвсем неочаквано гущеро-лъвът рязко замахна с опашката си. Тя изсвистя във въздуха и се стовари с голяма сила на земята. Кобалтокотката леко отскочи настрани и опашката на влечугото разряза пясъка.

Пантерата изръмжа и заобиколи гущеро-лъва. Той се опита да атакува, този път със зъбите и опашката, но отново котката се оказа по-бърза от него. Някой от публиката поде познатата песен, с която настървяваха животните. Тъф вдигна бинокъла си и видя, че този път радостно се люлееха хората на Норн.

Гущеро-лъвът свирепо затрака с челюсти, приближи се до вратата, от която беше излязъл и започна да я блъска с опашка. Пантерата веднага усети колебанието му, метна се на гърба му и с мълниеносно бръкване на синята си лапа, раздра меките му коремни части. Влечугото размаха още няколко пъти опашката си и застина.

Всички в сектора на Норн бяха станали на крака, свиркаха и аплодираха. Хевиланд Тъф се изправи от мястото си, намести фалшивата си брада и тръгна към космодрума.

Изминаха седмици, а „Ноев ковчег“ продължаваше да стои в орбита около Лироника. Хевиланд Тъф внимателно следеше резултатите от Бронзовата арена и разбра, че кобалтокотките на Норн печелят среща след среща. Норн все пак беше загубил няколко двубоя, когато, за да изпълни задълженията си, бе изпращал отново старите си желязозъби. Ала тези загуби бързо се забравяха, след дългата серия от поредни победи.

Тъф си говореше с Дакс, играеше си с другите котки, развличаше се, гледайки купените напоследък холодрами, пиеше тъмно тамбърско пиво и отлежало гъбено вино и чакаше.

Изминаха три седмици от дебюта на кобалтокотките, когато най-сетне получи обаждането, което очакваше. На площадката за кацане на „Ноев ковчег“ се приземи издължена, подобна на игла совалка, в зелено-златисти цветове. От нея слязоха трима мъже, облечени в позлатени доспехи, оцветени със зелен емайл. Те стояха напрегнато до кораба си и очакваха пристигането на Тъф. Четвъртият, червендалест, пълен мъж, който носеше златен шлем с яркозелено перо, за да прикрие плешивината на темето си, пристъпи напред и подаде месестата си ръка.

— Вашият жест е посрещнат с одобрение, господине — каза Тъф и предпочете да държи Дакс с двете си ръце. — Веднага забелязах, че не носите оръжие. Мога ли да запитам, какво е вашето име и по каква работа сте тук?

— Морхо И Варкур Отени… — започна лидерът на групата.

Тъф вдигна ръка, за да го спре.

— Добре. Вие сте Старши звяро-майстор от династията Варкур. Дошли сте при мен да купите чудовище. Не бих казал, че това развитие на събитията е изненада. — Устата на дебелия Старши звяро-майстор се изкриви на „О“. — Вашите работници трябва да останат тук. Вие седнете до мен и ще продължим.

Хевиланд Тъф остави Морхо И Варкур Отени да проговори едва, когато стигнаха в същата бяла стая, в която вече беше идвал и Норн.

— Вие сте разбрали за мен от династията Норн — каза Тъф. — Това е очевидно.

Морхо се засмя и разкри големите си зъби.

— Наистина, така беше. Успяхме да склоним един от работниците на Норн да издаде откъде са получили кобалтокотките. За наша радост, „Ноев ковчег“ все още беше в орбита. Изглежда, че сте намерили Лироника за приятно и развлекателно място.

— Развлечението не е основата на проблема — отговори Тъф. — Когато съществуват подобни затруднения, моята професионална гордост изисква да оказвам дори и минимална подкрепа. Уви, за съжаление, Лироника е пълна с проблеми. Да вземем за пример вашият личен проблем. Не може да се каже, че династията на Варкур е на последно място сред другите велики династии. Човек с по-критично съзнание от моето би направил забележката, че вашите гущеро-лъвове са недостатъчни и нежелателни чудовища. Доколкото знам, именията ви са предимно в блатистите райони, а това неминуемо ограничава броя на животните, които можете да изпратите на арената. Успях ли да предусетя същността на недоволството ви?

— Хм-м. Да, наистина. Предполагам, че сте ме очаквали, господине — преглътна Морхо. — Но и добре сте направили. Ние се справяхме доста добре преди вашата поява. Откакто сте тук, не сме успели нито веднъж да победим Норн, а те бяха главните ни жертви. Постигнахме няколко незначителни победи срещу Врай Хил от Амарските острови, щастлив изход срещу Феридиан, две смъртни отсъждания по жребий срещу Арнет и Син Дуун, но това беше предишния месец. Така не можем да оцелеем. Ако не предприема нещо, ще ме направят жалък Яйцегледач.

Тъф погали Дакс и направи знак на Морхо да спре.

— Моля. Няма нужда да разработваме по-подробно тази тема. Вашите мъки и тревоги са изцяло забелязани. След моята сделка с Норн, за щастие имах достатъчно свободно време. През него, тренирайки съзнанието си, се отдадох напълно на проблемите на всяка една от Великите династии. Излишно е да губим ценно време. Мога да разреша успешно настоящите ви проблеми. Разбира се, за това ще има определена цена.

Морхо се ухили.

— Дойдох подготвен. Разбрах и колко вземате за звяр. Наистина цената е солена, но ние сме готови да платим, ако…

— Господине — прекъсна го Тъф. — Аз съм благосклонен човек. Династията на Норн е бедна, нейният Старши звяро-майстор — истински просяк. Съжалих го и му направих значителна отстъпка. Имението на Варкур са по-богати, стандартите им — по-лъскави, победите им — огласени с по-диви песни. За вас ще предложа специалната цена от двеста седемдесет и пет хиляди стандарта. Така ще мога да покрия загубите си от благотворителната сделка с Норн.

Морхо изхлипа изненадано и костюмът му издаде метално скърцане, когато той се завъртя в стола си.

— Много е, прекалено много — запротестира. — Умолявам ви. Наистина, ние сме по-славни от Норн, но не толкова, колкото вие смятате. За да платим тази цена ще трябва да гладуваме. Гущеро-лъвовете ще прескочат през назъбените парапети. Подпорите на градовете ни ще се срутят, всички къщи ще потънат в блатата и децата ни ще се издавят.

Дакс се размърда в скута на Тъф и издаде слабо мяукане.

— Точно така — кимна Хевиланд Тъф. — Засрамен съм, ако наистина ще причиня подобни беди и страдания. Може би цената от двеста хиляди стандарта ще е по-подходяща.

Морхо И Варкур Отени започна отново да протестира и да се моли, но този път Тъф само стоеше мълчаливо, с ръце, облегнати на стола. Най-накрая Звяро-майсторът, със зачервено потно лице, се изчерпа и се съгласи да плати исканата цена.

Тъф веднага докосна светещия бутон на миниатюрното табло за управление. Изображението на огромен, мускулест гущер се появи между него и Морхо. Влечугото беше високо около два метра, тялото му — покрито със сиво-зелени люспи. Стоеше изправено на четири крака, дебели като пънове на дървета. Главата му беше изключително голяма, несъразмерна и покрита с жълта костна броня. Тя изпъкваше напред като таран на древен боен кораб. В горните й ъгли имаше два извити рога, а в центъра на дебелия череп се забелязваше голям, тъмен отвор. Чудовището имаше къс врат и мътножълти очи, които надничаха изпод силно издадените му вежди.

Морхо преглътна.

— О! — възкликна той. — Да. Много, мм, е голямо. Но изглежда, че първоначално е имало и трети рог горе, нали? Сигурно е бил премахнат. Не, ако ще купим животно, то не трябва да има подобни дефекти, Тъф.

— Трис неруеи от Кейбълс Лендинг — поясни Тъф. — Това е името, дадено му от финдиите, извънземни същества, които са колонизирали планетата хилядолетия преди на нея да стъпи човешки крак. Буквално преведено наименованието означава „жив нож“. Господине, на него в никакъв случай не му липсва рог. — Белият пръст на Тъф се издигна и с добре отмерено движение натисна друг бутон.

Трис неруеи обърна масивната си глава по посока на Морхо и пълният мъж се изправи, за да го разгледа по-подробно.

Когато стигна до изображението, вратните сухожилия на гигантския гущер изведнъж се напрегнаха. От тъмния отвор на главата му изскочи остро, костно копие, дебело колкото ръката на Тъф и дълго около метър. Морхо И Варкур Отени позеленя, издаде тънък, ужасен писък, когато рогът на чудовището го прободе и прикова към стола му. В стаята се разнесе неприятна миризма.

Тъф не каза нищо. Морхо с ужас погледна към издутия си корем, сякаш всеки момент се готвеше да повърне. Измина една дълга, мъчителна минута, през която той осъзна, че болка и кръв няма, а чудовището е само холопрожекция. Устата му се изкриви във формата на буквата „О“. Най-после Морхо преглътна и намери сили да каже:

— Ъ-ъ, много, много драматично.

Дългото костно копие на влечугото се поддържаше от пръстеновидни, пулсиращи синьо-черни мускули. Острието бавно започна да се прибира в черепа на чудовището.

— Щикът, ако можем да го наречем така, е скрит в слизеста обвивка по протежение на врата и гърба на чудовището — заобяснява Тъф. — Мускулите, които го обгръщат, могат да го изхвърлят напред със скорост от седемдесет километра в стандартен час. Условията на родната планета на чудовището и тези в именията, собственост на династия Варкур, не са толкова различни.

Морхо се раздвижи в стола си и той изскърца от тежестта му. Дакс силно замърка.

— Отлично! — кимна Звяро-майсторът. — Но това име е, ъ-ъ, прекалено извънземно. Ще ги наречем, нека помисля, копиеносци! Да!

— Можете да ги наречете както желаете — каза Тъф. — Това е от минимално значение за мен. Тези гущери ще дадат много предимства на династията Варкур и ако решите да ги купите, ще ви осигуря към тях напълно безплатно няколко животни за разплод от вида кетъдейски дърво-плужеци. Ще откриете, че…

Тъф следеше с усърдие новините от Бронзовата арена, но не се осмели да рискува отново да слезе на повърхността на Лироника. Кобалтокотките продължаваха да помитат всичко пред себе си. В една от последните битки, по време на специална тройна среща, звярът на Норн бе унищожил най-добрата маймуна-удушвач на Арнет и жаба-стръвница от Амарските острови. Но акциите на Варкур също се бяха вдигнали, след сензационното представяне на новите копиеносци. Зрителите бяха запленени от техните мощни ревове, тежка походка и бързи смъртоносни удари със скритото им оръжие. В трите мача досега, огромна феридианска маймуна, воден скорпион и гнетинска паякокотка се бяха оказали неравностойни съперници на гигантските гущери. Морхо И Варкур Отени беше на границата на екстаза. Следващата седмица се очакваше сблъсъка между кобалтокотката и копиеносеца му и отсега всички билети бяха разпродадени.

Херолд Норн позвъни на Тъф малко след първата победа на копиеносците.

— Тъф! — извика той. — Продал си чудовище и на Варкур. Изобщо не одобряваме това.

— Не знаех, че е нужно и вашето одобрение. Имах впечатлението, че съм свободен агент, също като лордовете и звяро-майсторите на всички велики династии.

— Да, да — отряза Норн. — Но няма да позволим да бъдем лъгани. Чуваш ли ме?

Хевиланд Тъф седеше спокойно, наблюдаваше намръщеното лице на Норн и галеше Дакс.

— Винаги отделям голямо внимание сделките ми да бъдат честни. Ако вие бяхте настояли за изключителните права на чудовищо-разпространението на Лироника, може би щяхме да обсъдим тази възможност, но доколкото си спомням, подобен въпрос не бе повдиган или предлаган за обсъждане. Разбира се, трудно бих дал такива изключителни привилегии на династията Норн без съответно заплащане, след като това щеше да ме лиши от значителни, крайно необходими доходи. Във всеки случай, нашата дискусия е съвсем спорна, защото сделката ми с династията Варкур е приключена и ще е твърде неетично, бих казал невъзможно, тя да бъде анулирана.

— Не ми харесва това, Тъф — заяви Норн.

— Съжалявам, но не мисля, че успявам да разбера легитимните причини за вашето оплакване. Собствените ви чудовища се справят според очакванията. Не виждам защо трябва да се засягате, ако някоя друга династия споделя добрия късмет на Норн.

— Да. Не. Това е… Е, добре, няма значение. Предполагам, че не мога да те спра. Ако другите династии получат зверове, които са способни да победят нашите котки, аз искам да ни осигуриш чудовище, което никой да не може да победи. Разбра ли ме?

— Това е принцип, който лесно може да бъде схванат — отвърна Тъф и погледна надолу към Дакс. — Дадох на династията Норн безпрецедентни победи и въпреки всичко Херолд Норн черни и петни моята честност и разбиране. Страхувам се, че отново сме недооценени.

— Да, да — рече Норн и се намръщи. — Добре, докато дойде времето да са ни нужни нови зверове, надявам се кобалтовите котки да са натрупали толкова победи, че да можем да се справим и с твоите високи, чуждоземни цени.

— Предполагам, че иначе всичко друго върви добре.

— И да, и не. На арената, да, да, определено. Но извън нея… Всъщност, за това и ти се обадих. Четирите млади котки по някаква причина изобщо не се интересуват от размножаване. Нашият Размножител смята, че всеки ден стават все по-слаби. Не мисли, че вече са здрави като преди. Виж, не мога да твърдя това със сигурност, защото съм в града, а той — във фамилното имение. Но започвам да се тревожа. Котките са на свобода, но сме изпратили хора, които…

Тъф направи малка куличка от пръстите си.

— Несъмнено сезонът им за размножаване все още не е настъпил. Бих препоръчал търпение. Всички живи същества се размножават, някои дори в излишък. Имате уверенията ми, че щом женската кобалтова котка се разгони, размножаването ще започне с готовност.

— Аха. Сега разбирам. Изглежда, че всичко е въпрос на време. Другото, което исках да те питам, е за твоите скачачи. Пуснахме ги на свобода, нали знаеш, и те не срещнаха никакви проблеми с размножаването. Пасбищата, които са ни завещани от прадедите, са унищожени до гола пръст. Скачат почти навсякъде и всичко изгризват. Какво да правим с тях?

— Този проблем също ще бъде разрешен, когато дойде сезонът за размножаването на кобалтовите котки — отговори Тъф. — Кобалтовите пантери са свирепи хищници и успешно ще се справят с вашата напаст от скачачи.

Херолд Норн изглеждаше объркан и леко разстроен.

— Да, да. Но…

Тъф се изправи.

— Страхувам се, че трябва да приключим този разговор. Компютрите съобщават, че една совалка се готви да кацне на „Ноев ковчег“. Може би вие ще ми кажете на кого е. От синя стомана е, с големи триъгълни сиви крила.

— Династията на Врай Хил!

— Великолепно — усмихна се Тъф. — Приятен ден.

Звяро-майсторът Денис Лон Врай плати двеста и трийсет хиляда стандарта за своето чудовище, мощен мечкоид с червена козина от хълмовете на Вагабонт. Хевиланд Тъф закрепи сделката, като добави яйца от луда птица.

Следващата седмица четирима мъже, облечени в копринени оранжеви костюми и огненочервени шапки посетиха „Ноев ковчег“. Те се завърнаха в дома на династията Феридиан по-бедни с двеста и петдесет хиляди стандарта, но с договор за доставка на шест бронирани отровни лоса, плюс подарък двойка хрангански тревни прасета.

Звяро-майсторът на Син Дуун получи гигантска змия. Посланикът от Амарските острови остана доволен от своята годзила. Комитетът на дванайсетте старци Дант, облечени в млечнобели роби със сребристи катарами, останаха изключително доволни от своя свиреп гархоул и също получиха малък подарък. Така, една по една, всяка от дванайсетте династии на Лироника потърси Тъф, купи си чудовище и плати все по-голяма цена. За това време двете възрастни кобалтокотки на Норн бяха вече мъртви. Първата бе пронизана от рога на копиеносеца. Втората бе смачкана от масивните лапи на врайхилския мечкоид (макар че по-късно и самият мечкоид умря). Навярно големите котки са предчувствали съдбата си, но в близките и смъртоносни двубои на Бронзовата арена се оказа, че и те не могат да я избягнат. Херолд Норн звънеше всеки ден на „Ноев ковчег“, но Тъф беше инструктирал компютъра да не приема обажданията.

Най-накрая, когато и единайсетте династии дойдоха, купиха зверовете си, получиха подаръците си и си тръгнаха, Хевиланд Тъф посрещна на борда Старши звяро-майстор Данел Лейг Арнет от династията Арнет-в-позлатената-гора. Преди време най-великата и най-гордата от дванайсетте династии на Лироника, а сега последната и най-незначителната. Арнет беше изключително висок мъж. Той гледаше очи в очи Тъф, но нямаше неговите тлъстини. Кожата му беше твърда, тялото — цялото в мускули, чертите на лицето — като изрязани с брадва, косата — къса и металносива. Звяро-майсторът дойде да преговаря облечен в златисти дрехи, с пурпурночервен колан и ботуши и малка червена барета на главата. Носеше треньорска болко-пръчка и я използваше, за да се подпира на нея.

Дакс се наежи, когато Данел Лейг Арнет излезе от кораба си и изсъска, щом седна в колата до Тъф. Хевиланд Тъф започна своето дълго обяснение за сънливците. Арнет се оглеждаше, слушаше и Дакс най-после се успокои.

— Силата на династията на Арнет-в-позлатената-гора е в разнообразието — обясни Данел Лейг Арнет. — Когато другите велики династии хвърляха цели състояния за един-единствен звяр, нашите бащи и дядовци работеха с най-малко дузина. Срещу всяко тяхно животно ние имахме избор и стратегия. В това беше величието и гордостта ни. Но ние нямаме стратегия срещу твоите сатанински зверове, търговецо. Без значение кои от нашите стотици зверове изпращаме на пясъка, той се връща мъртъв. Ти ни принуди да дойдем и да търгуваме с теб.

— Позволете ми да възразя срещу това — каза Тъф. — Как е възможно един обикновен продавач на животни да принуди най-великия звяро-майстор на Лироника да прави нещо, което не е по негово желание? Ако наистина нямате желание да ползвате моите услуги, моля приемете думата ми, че аз няма да се засегна. Може да си разделим едно ядене, да си поговорим и да оставим всички делови проблеми настрана.

— Недей да играеш словесни игри, търговецо — отряза Арнет. — Бизнесът е единственото нещо, за което съм тук. Нямам голямо желание да споделям твоята противна компания.

Хевиланд Тъф премигна.

— Отново съм дълбоко засегнат — заяви той с монотонен глас. — И все пак няма да се откажа от клиент, независимо какво е личното му мнение за мен. Чувствайте се поканен да видите какво имам на склад — останали са съвсем малко животински видове, които могат дори по минимален начин да заинтригуват вашето внимание. Може би сега щастието ще ви помогне да се върнете към предишната си стратегия и тактика. — Тъф докосна контролните бутони на дръжката на стола си и сътвори истинска симфония от образи и звуци. Пред очите на звяро-майстора Арнет премина парад от зверове. Същества с козина и люспи, с пера и твърда броня, зверове от планини и гори, от езера и реки, хищници и лешояди, смъртоносни, тревопасни, с всякакви размери и форми.

Данел Лейг Арнет гледа всичко това със стиснати устни и накрая поръча четири от дванайсетте най-страшни и смъртоносни звяра и плати за тях един милион стандарта.

Накрая Тъф завърши сделката си с обичайния малък подарък от безвредни животни, но дори и това не можа да смекчи яда на Данел Лейг Арнет.

— Тъф — рече той, — ти си хитър и нечестен човек, но мен не можеш да ме излъжеш.

Хевиланд Тъф не каза нищо.

— Ти стана изключително богат и излъга всички, които купиха зверове от теб с надеждата да спечелят. Да вземем Норн, например. Техните котки са напълно безполезни. Те са бедна династия, твоята висока цена ги доведе до ръба на фалита, както и всички останали. Мислеха, че ще си възвърнат парите след сигурни победи. Ами! Всеки, който е дошъл, е получил предимство над този, който е бил преди него. Затова и Арнет, който купува последен, ще остане най-великата династия. Тези нови чудовища ще донесат само унищожение. Пясъците на Бронзовата арена ще се напоят с кръвта на древните зверове.

Ръцете на Тъф бяха сключени над издутия му корем. Лицето му оставаше каменно.

— Ти не промени нищо! — продължи Арнет. — Всичко си е както преди. Най-великата династия е на Арнет, а най-незначителната — на Норн. Всичко, което успя да направиш, е да източиш кръвта ни, да накараш всеки лорд да се измъчва и да се принуждава да идва при теб. Ти си само един печалбар. Всички наши съперници сега ще очакват победа, ще се молят за нея, ще зависят от нея, ала победите ще бъдат за Арнет. Само ние не сме излъгани, защото купуваме последни и избираме най-доброто.

— Вашата предвидливост и съобразителност са изключителни — въздъхна Хевиланд Тъф. — Очевидно е, че не мога да се меря с такъв мъдър и проницателен човек като вас. Няма да получа и минимална полза, ако се опитвам да отричам, да се преструвам или да ви надхитрям. С вашата проницателност вие лесно можете да видите през моите нещастни маневри. Може би най-доброто, което трябва да направя, е да не казвам нищо.

— Можеш да направиш и нещо много по-добро — отвърна Арнет. — Да не казваш нищо и да не правиш нищо. Това е последната ти продажба на Лироника.

— Може би да — каза Тъф, — а може би не. Нищо чудно да възникнат обстоятелства, които да накарат другите звяро-майстори отново да потърсят услугите ми. Много ще ми е трудно да им откажа.

— Можеш и ще го направиш — студено заяви Данел Лейг Арнет. — Арнет направиха последната покупка и няма да се оставят да бъдат прецакани. Клонирай ни животните, които сме поръчали и напусни системата, щом ни ги доставиш. Оттук нататък няма да търгуваш повече с другите династии. Съмнявам се, че този глупак Херолд Норн може отново да плати твоята цена, но дори и да успее да събере отнякъде стандартите, ти няма да му продаваш. Разбра ли ме? Това не може да продължава до безкрай. Не може да играем твоята жестока игра, да се превръщаме в просяци, купувайки твоите чудовища, да ги загубваме, след това да купуваме други и да не постигаме нищо. Сигурен съм, че ти си готов да продаваш, докато на Лироника не остане и един стандарт, но Арнет ти забранява това. Не обърнеш ли внимание на това предупреждение, търговецо, това може да ти струва живота. Аз не съм човек, който прощава.

— Вашите думи са добре разбрани, господине — кимна Тъф и почеса Дакс зад ухото, — въпреки че не изпитвам особена симпатия към начина, по който ги изразихте. Доколкото разбрах смисъла на вашите планове, те ще бъдат единствено в полза на династията Арнет-в-позлатената-гора, а всички други династии на Лироника ще бъдат губещи. Аз също вероятно ще загубя бъдещите си печалби. Може би не съм разбрал като цяло вашето предложение. Лесно се разсейвам и може да съм пропуснал да чуя онази част, в която обяснявате какво поощрение ще ми предложите, за да приема вашата молба повече да не работя с другите династии.

— Готов съм да ви дам един милион стандарта — отговори Арнет и го погледна кръвнишки. — Ако ме питаш за истината, с удоволствие бих ти ги натикал в търбуха, но така излиза по-евтино, отколкото да играем твоята проклета игра.

— Разбирам — каза Тъф. — Все пак, изборът остава мой. Или да взема единия милион и да си тръгна, или да остана тук и да посрещна вашия гняв и смъртоносни заплахи. Трябва да призная, че ми се е налагало да вземам и по-сложни решения. Във всеки случай, едва ли би могло да се каже, че съм от този тип хора, които остават на планети, където присъствието им повече не е желателно. Ще трябва да призная също така, че от няколко дни изпитвам желание отново да започна да скитам. Много добре. Смятам да се подчиня на вашето настояване.

Данел Лейг Арнет се ухили злобно, а Дакс започна да мърка по-силно.

Последната от дванайсетте златисти совалки напусна „Ноев ковчег“, отнасяйки покупките на Данел Лейг Арнет към Бронзовата арена, когато Хевиланд Тъф реши най-после да отговори на обаждането на Херолд Норн.

Слабият Звяро-майстор бе заприличал на скелет.

— Тъф! — възкликна той. — Всичко отива на зле.

— Наистина — каза невъзмутимо Тъф.

Норн сви челото си в сърдита гримаса.

— Не, слушай. Всичките кобалтокотки са или мъртви, или болни. Четири от тях умряха на Бронзовата арена. Е, да, знаехме, че втората двойка са много млади, но като загубихме първата, нямаше повече какво да правим. Трябваше или да ги изкараме, или да се върнем към желязозъбите. Сега ни останаха само две. Но и те не ядат нищо, да хванат един, два скачача и това е. Не можем дори и да ги дресираме. Когато дресьорът се приближи с болко-пръчката, проклетата котка знае предварително какво мисли да прави. Те винаги действат преди нас, нали разбираш? На Арената вече не обръщат внимание на песните и свирканията. Но най-лошото е, че не искат да се размножават. Имаме нужда от повече от тях. Няма с какво вече да излезем в комарджийските ями.

— Все още не е настъпил сезонът им за размножаване — търпеливо обясни Тъф. — Мисля, че вече обсъждахме веднъж този проблем.

— Да, да. А кога е техният размножителен сезон?

— Изключителен въпрос — одобри Тъф. — Жалко, че не го зададохте по-рано. Направих проучване и стигнах до заключение, че женската кобалтова пантера се разгонва всяка пролет, когато снежните туфи разцъфват на Света на Селия. По мое разбиране, намесен е някакъв биологичен спусък.

Херолд Норн почеса скалпа си там, където месинговата коронка пристягаше гъстата му коса.

— Но… — започна той, — но на Лироника няма снежни неща или както там ги нарече. Сега предполагам ще ни искаш цяло състояние за тези цветя.

— Господине, вие ме обиждате. Едва ли някога бих си и мечтал да се възползвам от вашето тежко положение. Ако зависеше от мен, с удоволствие щях да дам силианските снежни туфи на династията Норн. Но все пак, вече сключих сделка с Данел Лейг Арнет да не търгувам повече с великите династии на Лироника. — Тъф сви безпомощно рамене.

— Спечелихме много победи с тези котки — каза Норн с нотки на отчаяние в гласа. — Богатството ни нарасна. Сега имаме около, да кажем, четирийсет хиляди стандарта. Всичките са твои. Продай ни тези цветя. Или по-добре, някое ново животно. По-свирепо. Видях гаргхоулите на Дант. Продай ни нещо такова. Сега няма нищо, с което да участваме на Бронзовата арена.

— Нищо? А вашите желязозъби? Гордостта на Норн, както ми беше казано.

Херолд Норн нетърпеливо махна с ръка.

— Проблеми, нали разбираш, имаме проблеми. Тези твои скачачи изядоха всичко, всичко. Изпуснахме ги от контрол. Хиляди скачачи, може би и милиони. Изядоха всичката трева, всички земеделски култури. Какви неща само направиха на обработваемата земя! Е, да, кобалтокотките ги обичат, но нямаме достатъчно кобалтокотки. А дивите желязозъби не докосват скачачите. Не знам, може би не харесват вкуса им или нещо такова. Но нали разбираш, всичкият ни друг дивеч е прогонен от тези скачачи, а желязозъбите тръгнаха след него. Къде и аз не знам. Изчезнаха. В пустеещите земи, извън имението на Норн. Там има няколко села, фермери, но те мразят великите династии. Нямат дори и бой с кучета. Нищо чудно да се опитват дори да опитомят желязозъбите, можеш ли да го повярваш! Такива са тези фермери.

— Шокиращо — каза безстрастно Тъф. — Но въпреки всичко, имате вашите бараки за размножаване, нали?

— Не — отвърна разтревожено Норн. — Заповядах да ги затворят. Желязозъбите губеха среща след среща, особено след като започна да продаваш и на останалите династии. Струваше ми се глупаво да развъждаме толкова лесна плячка за другите зверове. Да оставим настрана разноските, трябваше ни всеки стандарт. Изцеди ни до капка. Имаме да плащаме такси на Арената, разбира се, трябва и да се обзалагаме, а после да купим и малко храна от Тамбър, само за да нахраним нашите работници и треньори. Искам да кажа, никога няма да повярваш нещата, които сториха с реколтата тези скачачи.

— Господине — намеси се Хевиланд Тъф. — Моля, имайте ми известно доверие. Аз съм еколог. Знам твърде много неща за скачачите и техните привички. Доколкото разбирам, вие не разполагате вече с вашите желязозъби?

— Да, да. Първо пуснахме безполезните животни, а после и те заминаха след другите. Какво да правим сега? Скачачите унищожават реколтата, котките не се размножават, скоро и парите ни свършват, а трябва да плащаме такси и да внасяме храна без никакви надежди за победа.

Тъф скръсти ръце.

— Вие наистина посрещате серия от деликатни проблеми. И аз съм човекът, който може да ви помогне да ги разрешите. За съжаление, вече дадох честната си дума на Данел Лейг Арнет и приех парите му, най-добросъвестно.

— Тогава няма никаква надежда. Тъф, умолявам те, аз съм Старши звяро-майстор на Норн. Съвсем скоро ще отпаднем от игрите. Няма да имаме пари нито за такси, нито за залагания, нито пък животни, с които да участваме. Сполетени сме от лош късмет. Никога досега Велика династия не е пропускала възможността да влезе в игрите с определения брой животни — дори и Феридиан, по време на дванайсетгодишната суша. Ще бъдем посрамени. Династията Норн ще опетни славната си история, изпращайки помияри и долнопробни животни, за да бъдат накълцани безмилостно от чудовищата, които си продал на другите династии.

— Господине — прекъсна го Тъф, — ако ми позволите, ще направя прогнозата, че може би династията Норн няма да е сама в трудните времена. Имам предчувствие — предчувствие, да, много точна дума, също така и любопитна. Предчувствие. Това, което казвах, е, че чудовищата, от които се страхувате, може да се окажат дефицитни в следващите няколко месеца. Например, младите мечкоиди от Вагабонт съвсем скоро ще заспят зимен сън. Те не са по-възрастни от година, вярвам, че ме разбирате. Струва ми се, че лордовете от Врай Хил не са особено загрижени за това, но аз си мисля, че трябва да бъдат. Планетата Вагабонт, вярвам, че сте запознат, има изключително неравно въртене около собствената си ос. Така наречените Дълги зими продължават средно двайсет стандартни години. Мечкоидите са привикнали към този цикъл. Скоро телесните им функции ще се сведат до минимум и за незапознат наблюдател те ще изглеждат като мъртви. Опасявам се, че няма лесно да бъдат събудени. А може и треньорите на Врай Хил, хора с изключително проницателен ум, да успеят да го направят. Но дълбоко се съмнявам в това, защото техните усилия ще бъдат концентрирани изцяло към изхранването на фамилията, поради изключителния апетит на лудите птици. По подобен начин и династията Варкур ще има достатъчно проблеми с бързото размножаване на кетъдейските дърво-плужеци. Те са изключително интересни същества. В една точка от техния жизнен цикъл се превръщат в същински сюнгери и увеличават почти два пъти размерите си. Една средна група от дърво-плужеци пресушава за кратко време дори и силно заблатени райони. — Тъф започна да барабани с пръсти по издутия си корем. — Страхувам се, че говоря бързо и несвързано, може би ви отегчавам. Схващате ли смисъла на думите ми? Моята надежда?

Херолд Норн изглеждаше като мъртвец.

— Ти си луд! Направо ни унищожи! Нашата икономика, екология… След най-малко пет години ще умрем от глад.

— Малко вероятно — поклати глава Тъф. — От моя богат опит съдя, че Лироника наистина може да преживее определена интерлюдия от екологични сътресения и трудности, но това ще бъде само за кратък период, а след това тук ще бъде създадена нова екосистема. Според мен, малко вероятно е тя да предложи ниши за големи хищници, ала аз съм оптимистично настроен и смятам, че това няма да промени особено качеството на лирониканския живот.

— Без хищници?! Но… игрите, арената… не! Кой ще плати, за да гледа как скачач се бие с плужек? Как ще продължат игрите? Никой няма да изпрати зверове на Бронзовата арена!

Хевиланд Тъф премигна.

— Наистина — каза той. — Много интригуваща мисъл. Май трябва да я обмисля по-подробно.

Тъф се протегна напред, изключи екрана и започна да говори с Дакс.

Наричайте го Мойсей

Слуховете рядко имаха някакво значение за Хевиланд Тъф. Може би причината беше, че и рядко ги чуваше. Тъф не бе склонен да се прави на турист, като посещаваше някоя планета, но дори и когато на публични места се смесваше с тълпата, оставаше някак отделен и недосегаем. Тебеширено бялата му кожа, голобрадото му лице и пълното му тяло го караха да изпъква сред другите хора на планетите, където практикуваше професията си. Дори и в редките случаи, когато бледият му тен беше нещо нормално, огромният му ръст отново го караше да бие на очи. Това бе и причината хората да го зяпат и да говорят за него, но само малцината, които имаха нужда от неговите услуги, се осмеляваха да го заговорят.

Може поради това, че прекалено биеше на очи, Хевиланд Тъф никога не беше чувал за човек на име Мойсей. Не беше чувал до вечерта, когато той и Дакс бяха нападнати от Джейми Крийн в един ресторант на К’тедион.

Беше малко, мръсно заведение, съвсем близо до космодрума. Тъф беше приключил с порцията си пушени корени с гарнитура от неотрева и се наслаждаваше на третия си литър гъбено вино, когато Дакс неочаквано вдигна глава от масата. Тъф се заклати, разля виното в ръкава си и бързо наведе глава настрани. Това се оказа напълно достатъчно и бутилката, с която Крийн беше замахнал, се разби в облегалката на стола, а не в черепа на Тъф. Стъклото се пръсна, а течността вътре — миризлив, местен ликьор — оля всичко, намокри стола, масата, котката и двамата мъже. Джейми Крийн — хилав, рус младеж — премигваше глупаво и стискаше остатъка от бутилката в кървящия си юмрук.

Хевиланд Тъф тромаво се изправи на крака, а издълженото му бледо лице остана невъзмутимо. Той погледна своя нападател, премигна, после се наведе и вдигна Дакс, който беше измокрен и недоволен.

— Можеш ли да проумееш това, Дакс? — попита той с плътен, басов глас. — Имаме мистерия, при това крайно неприятна и неудобна. Защо, чудя се, този странен непознат ни атакува? — Тъф прегърна грижливо котката си и едва когато тя замърка, вдигна очи към Джейми Крийн. — Господине — каза той, — може би ще е разумно да освободите останките от тази бутилка. Струва ми се, че ръката ви е пълна със стъкла, кръв и тази очевидно вредна напитка. Изпитвам определени съмнения, че въпросната комбинация ще подобри здравословното ви състояние.

Съкрушеният Крийн започна да идва на себе си. Тънките му устни се извиха от гняв, но той захвърли настрани бутилката.

— Ти ми се подиграваш, злодей такъв! — извика той с опасен и злобен глас.

— Господине — изгледа го Хевиланд Тъф. Ресторантът беше замрял. Клиентите мълчаха и зяпаха към тях, а собственикът бе изчезнал. Плътният глас на Тъф можеше да бъде чут във всеки ъгъл на стаята. — Бих се осмелил да кажа, че титлата „злодей“ е по-подходяща за вас, отколкото за мен, но не в това е смисълът. Не, не ви се подигравам. Изглеждате, сякаш сте ядосан. При подобни условия е безразсъдство да ви се подигравам, а аз не съм безразсъден човек. — Той внимателно остави Дакс на масата и почеса котарака зад ухото.

— Ти ми се подиграваш — повтори упорито Джейми Крийн. — Сега ще пострадаш!

Лицето на Тъф не изразяваше никакви емоции.

— Няма да го направите, господине, макар да смятам, че отново се готвите да ме атакувате. Не одобрявам насилието. Но вашето досадно поведение не ми оставя никакъв избор.

След като каза това, Тъф бързо пристъпи напред и преди Джейми Крийн да реагира, го издигна високо във въздуха. После внимателно счупи и двете му ръце.

Джейми Крийн излезе блед и примигващ от подобния на гробница, мрачен затвор на ярко осветената улица. И двете му ръце бяха гипсирани. Той изглеждаше объркан и уморен. Хевиланд Тъф стоеше на ъгъла на тротоара, държеше Дакс в едната си ръка и го галеше с другата.

— Изглежда настроението ви се е успокоило — отбеляза той, когато младия човек се приближи. — Още повече, че сега сте и трезвен.

— Ти! — Крийн изглеждаше по-объркан от всякога. — Нима ти откупи свободата ми?

— Повдигате много интересен въпрос — каза Хевиланд Тъф. — Аз наистина заплатих определена сума — двеста стандарта, ако искаме да бъдем по-точни — и след това заплащане вие ми бяхте предаден. Не е съвсем точно да се каже, че съм откупил свободата ви. Същността на въпроса, всъщност, е, че вие не сте свободен. Според законите на К’тедион, вие ми принадлежите, покорен мой слуга, който мога да използвам както намеря за добре, докато изплати дълга си.

— Дълг?!

— Наистина, калкулиран както следва — поясни Хевиланд Тъф. — Двеста стандарта е сумата, която заплатих на местните власти, за да мога в момента да се наслаждавам на вашето присъствие. Сто стандарта за моя костюм от оригинален ламбирийски памук, който безразсъдно унищожихте. Четиридесет стандарта, които платих на собственика за нанесените щети на гостилницата му и с цел той да оттегли обвиненията си срещу вас. Седем стандарта за чудесното гъбено вино, което нямах възможността да изпия. Гъбеното вино е един от специалитетите на К’тедион, а това специално беше от много добра реколта. Дотук цялата сума за нанесените щети възлиза на триста четиридесет и седем стандарта. Още повече вашето непредизвикано нападение постави мен и Дакс в центъра на крайно неприятна сцена и наруши нашето спокойствие. По тази причина добавям допълнителни петдесет и три стандарта, което е една изключително доброжелателна сума, но закръгля вашия дълг към мен на четиристотин стандарта.

Джейми Крийн злобно се изкикоти.

— Ще ти е много трудно да измъкнеш и една десета от това, продавачо на животни. Нямам никакви пари, а и не ставам за никаква работа. И двете ми ръце са счупени, забрави ли?

— Господине — каза Хевиланд Тъф. — Ако наистина имахте определени средства, вие сам щяхте да заплатите необходимите глоби, а не да се налага моята намеса. И след като собственоръчно счупих вашите ръце, известно ми е много добре и това положение. Учтиво моля, не засягайте очевидното с изказвания, които не носят значима информация. Въпреки вашата недъгавост, смятам да ви отведа на кораба си, докато задълженията ви към мен отпаднат. Елате.

Хевиланд Тъф се обърна и направи няколко крачки надолу по улицата. Когато Крийн не се помръдна от мястото си, той се обърна назад. Джейми Крийн се хилеше.

— Ако искаш да ме водиш някъде, трябва да ме носиш.

Тъф невъзмутимо галеше Дакс.

— Господине, нямам никакво намерение да ви нося — заяви с монотонен глас. — Един път вече ме принудихте да ви докосна и аз намерих това усещане за изключително неприятно. Не смятам, че има нужда да го изпитвам отново. Ако наистина отказвате да ме последвате, ще се обърна към местните власти и ще намеря двама стражари, които да ви пренасят, където искам. Техните заплати, естествено, ще бъдат добавени към вашия дълг. Изборът е изцяло ваш. — Тъф се обърна и отново тръгна надолу.

Джейми Крийн изведнъж стана послушен и го последва, мърморейки нещо под носа си.

Корабът, който ги очакваше на к’тедионския космодрум, направи впечатление на Джейми Крийн. Античен, смъртоносен на вид, изработен от черен метал, с малки извити крила и на половината дължина от модерните, издути търговски кораби, които го обграждаха. Както почти всички от редките посетители на Хевиланд Тъф, и Джейми Крийн беше удивен (макар и да не го призна), когато откри, че „Грифон“ е само совалка, а истинският кораб „Ноев ковчег“ ги очаква в орбита.

Площадката за кацане на „Ноев ковчег“ беше почти два пъти по-голяма от космодрума на К’тедион и пълна с космически кораби. Четири други совалки, идентични с „Грифон“, стар товарен кораб с характерните за Авалон издути форми и три крака за приземяване, странно изглеждащ военен изтребител, абсурдна позлатена баржа с барокова украса и примитивен харпун, монтиран на корпуса й, два извънземни кораба, на които трудно можеше да се разчита и нещо, което приличаше на голяма квадратна чиния с дупка в средата.

— Космически кораби ли събираш? — попита Крийн, когато двамата с Тъф излязоха от „Грифон“.

— Много интересна мисъл — отговори Тъф. — Но, не. Петте черни совалки са част от оригиналната екипировка на „Ноев ковчег“. Търговският кораб запазих по чисто сантиментални причини, защото ми беше първи. Другите придобих по време на моите пътувания. Може би в един момент ще се наложи да почистя площадката, но някои от тези съдове биха могли да имат определена стойност и това ме кара да се въздържам засега. Ще се посветя по-подробно някой път на този въпрос. А сега, последвайте ме.

Те преминаха през няколко стаи и коридори и стигнаха до ниша, в която бяха паркирани едно до друго няколко малки триколесни превозни средства. Тъф помогна на Джейми Крийн да седне, настани Дакс между двете седалки и подкара надолу по огромен, ехтящ тунел, който продължаваше с километри. От двете страни на широкия коридор бяха разположени стъклени цистерни с най-различни форми и размери, всяка от тях пълна с полупрозрачни течности и желета. В някои контейнери се движеха тъмни сенки и сякаш надничаха, когато преминаваха покрай тях. Крийн намери техните движения за неприятни и ужасяващи. Хевиланд Тъф гледаше само напред, без да се обръща наляво или надясно.

Тъф спря автомобила пред стая, идентична с тази, от която бяха тръгнали, а после отведе своя затворник до тясна, но удобна зала, пълна с овехтели мебели. Той направи знак на Крийн да седне и остави Дакс на един стол.

— Сега — каза Хевиланд Тъф, — ще си поговорим.

Огромните размери на „Ноев ковчег“ бяха усмирили за малко Джейми Крийн, но сега бойкият му дух отново се възвърна.

— Няма за какво да си говорим — отсече той.

— Вие мислите така — поправи го Хевиланд Тъф. — Не съм съгласен с вас. Не само благородството на моята душа ме подтикна да ви спася от унижението да бъдете затворник. Вие представлявахте загадка, както споделих това с Дакс, когато ме атакувахте за първи път. Мистериите ме безпокоят. Нужна ми е повече прозрачност.

Слабото лице на Джейми Крийн се озари от хитра усмивка.

— Защо трябва да ти помагам? Твоите фалшиви обвинения ме вкараха в затвора, а после ти само ме откупи като роб. Счупи и ръцете ми! Нищо не ти дължа.

— Господине — Тъф сключи ръце върху големия си издут корем. — Вече установихме факта, че ми дължите четиристотин стандарта. Готов съм да действам разумно. Ще ви задавам въпроси. За всеки отговор ще отнемам по един стандарт от сумата, която ми дължите.

— Един стандарт! Но това е глупост. Нещата, които искаш да знаеш, струват много повече! Десет стандарта за отговор! И няма да отстъпя.

— Уверявам ви — погледна го с безразличие Тъф, — че каквато и информация да притежавате, тя едва ли изобщо струва нещо. Но аз съм любопитен. Роб съм на любопитството си. Това е един от големите ми пороци, ала съм безпомощен да го поправя. Сега се намирате в положение, при което можете да се възползвате от него. Но моля, не ме притискайте твърде много. Отказвам да бъда мамен. Два стандарта.

— Девет — бързо изрече Крийн.

— Три и повече няма да станат. Нетърпението ми нараства — заяви Тъф с лишен от емоции глас.

— Осем — продължи да упорства Крийн. — Не блъфирай.

Хевиланд Тъф остана мълчалив. Той не се движеше, а очите му бяха сведени към Дакс. Големият черен котарак се прозина и протегна. След пет минути мълчание, Крийн не издържа.

— Шест стандарта и това е страшно евтино. Знам много важни неща, за които дори и Мойсей не е чувал. Шест.

Хевиланд Тъф не каза нищо. Минутите течаха.

— Пет — отстъпи Крийн и започна да се поти.

Хевиланд Тъф не каза нищо.

— Добре! — Предаде се най-накрая Крийн. — Три стандарта. Ти си мошеник, измамник, а също и злодей. Нямаш никаква етика.

— Няма да обърна внимание на вашето превзето многословие — реши Тъф. — Три стандарта е договорената вече сума. Изведнъж ме осени предчувствието, че може да се опитате да ми давате уклончиви и противоречиви отговори, целящи аз да задавам колкото се може повече въпроси, за да получа съвсем малка частица информация. Не смятам, че мога да толерирам подобна измама. За всяка лъжа, която се опитате да ми кажете, ще добавям още десет стандарта към вашия дълг.

— Нямам никакво намерение да те лъжа — засмя се Крийн. — Но дори и да го направя, няма как да разбереш. Не съм толкова наивен.

Хевиланд Тъф си позволи да се усмихне, малка стегната усмивка се появи на лицето му и веднага изчезна.

— Господине, уверявам ви, че имам начин да разбера. Дакс ще ми каже веднага, по същия начин, по който ме информира, че ще се откажете от вашето абсурдно желание за десет стандарта, а също така и за подлото ви нападение в гостилницата. Дакс е котка, господине, както вероятно сте забелязали. Котките, както се знае от древни времена, притежават парапсихологични способности. Дакс е краен продукт на няколко генерации и е генетично манипулиран, за да бъде подсилено това негово умение. Така че той ще ни спести време и усилия, а вие ще давате пълни и честни отговори. Уменията на Дакс не са усъвършенствани до такава степен, че да разбира трудните абстрактни мисли на вашето съзнание, но той много лесно установява, дали те са истина или лъжа. Като имате това предвид, можем да започнем.

Джейми Крийн погледна втренчено големия котарак и в очите му имаше отрова. Дакс отново се прозина.

— Започвай — кимна мрачно Крийн.

— Първо — каза Тъф, — да се опитаме да разрешим загадката около вашето нападение. Аз не ви познавам, господине. Аз съм обикновен търговец и тези, които се ползват от услугите ми, остават поласкани. По никакъв начин не съм ви причинил вреда. И въпреки всичко, вие ме нападнахте. Това поражда следните въпроси. Защо? Какви са вашите мотиви? Познавате ли ме отнякъде? Причинил ли съм ви вреда чрез мое действие, което съм забравил?

— Това един въпрос ли е или четири? — попита Крийн.

Хевиланд Тъф скръсти ръце над издутия си корем.

— Това е гледна точка, господине. Започнете с първия въпрос. Познавате ли ме?

— Не — отговори Джейми Крийн. — Но знам за твоята слава. Ти и твоят „Ноев ковчег“ сте много известни, Тъф. А и беше много лесно да те разпозная, когато влязох в оня гаден ресторант. Тлъсти, плешиви гиганти не се срещат често, нали.

— Три стандарта — каза Тъф. — Няма да обърна никакво внимание нито на обидите, нито на ласкателствата. Вие не сте ме познавали. Защо ме нападнахте?

— Бях пиян.

— Неточно. Истина е, че бяхте пиян, но в бара имаше достатъчно посетители, към които можехте да се обърнете, ако искахте да се сбиете. Но вие не го направихте. Избрахте мен, пред всички други. Защо?

— Защото не те харесвам. По моите стандарти, ти си престъпник.

— Стандартите са различни, естествено — отговори Тъф. — На някои планети моят ръст ще е престъпление. На други, фактът, че носите ботуши от волска кожа, ще ви осигури доживотен затвор. Така че, ако говорим за стандарти и двамата можем да бъдем престъпници. Според мен е неправилно да се осъжда човек с местни закони, които не познава и са характерни само за планетата, през която той само преминава. Това прави отговора ви неправилен. Защо не ме харесвате? В какви престъпления съм обвинен?

— Аз съм благотворител — изкашля се Крийн. — Или трябва да кажа, бях благотворител. Бях дори администратор, шеста степен, но Мойсей провали кариерата ми. Това всички го знаят. Само не започвай да отричаш.

Хевиланд Тъф погледна към Дакс.

— Изглежда, че казвате истината. А и в отговора ви има значително количество информация, въпреки че тя поражда допълнителни въпроси. Все пак аз съм достатъчно добродушен, за да приема това за отговор. Шест стандарта. Следващите ми въпроси ще бъдат съвсем прости. Кои е Мойсей и какво е това благотворител?

Джейми Крийн го погледна изумено.

— Нима искаш да ми дадеш още шест стандарта? Не, Тъф. Само не се преструвай. Сигурен съм, че знаеш кой е Мойсей.

— Да, наистина — отговори Тъф. — Мойсей е митологична фигура, свързана с няколко от ортодоксалните християнски религии. Личност, за която се смята, че е живяла на старата Земя в далечното минало. Вярвам, че по някакъв начин Мойсей е свързан с Ной, на когото е наименуван и корабът ми. Може би Мойсей и Ной са били братя. Не знам, детайлите са се загубили. Във всеки случай, и двамата са били едни от първите, практикуващи биологичната война, поле, в което и аз имам определени способности. Така че, може да се смята, че знам кой е Мойсей. Ала Мойсей е мъртъв от достатъчно дълго време и е почти невъзможно той да е провалил кариерата ви. Затова предполагам, че говорим за някой друг Мойсей, който ми е напълно непознат. В това се състоеше и цялата същност на моя въпрос, господине.

— Много добре — каза Крийн. — Щом толкова настояваш да се правиш, че нищо не знаеш, ще играем твоята глупава игра. Както много добре ти е известно, благотворител е жител на планетата Благотворителност. Мойсей, както той се нарича, е религиозен демагог, който е глава на Светата реставрация на алтруизма. С твоя помощ и оръжията на биологичната война, той нанесе изключително тежки поражения на Града на надеждата, център на Благотворителния живот.

— Дванайсет стандарта — кимна Тъф. — Обяснете по-подробно.

Крийн въздъхна тежко и се намести в стола си.

— Светите алтруисти са от първите колонисти на Благотворителност, дошли още преди векове. Те напуснали родната си планета, заради религиозната си чувствителност. Били засегнати от бързото развитие на технологията. Светата алтруистична църква проповядва, че спасение ще има само за тези, които живеят прост живот, близък до природата, чрез страдания и саможертва. Така алтруистите пристигнали на голата планета, страдали, саможертвали се и умирали щастливо цели няколко столетия. Тогава, за тяхно нещастие, на планетата пристигнала втора вълна колонисти. Новопристигналите построили Града на надеждата, започнали да обработват земята с роботизирани машини, отворили космодрум и извършили още хиляди грехове. Но това не било най-лошото, защото след години децата на алтруистите започнали да напускат Града на тълпите, за да се порадват на живота. След не повече от две генерации, в града на алтруистите останали само най-възрастните. Но тогава се появи и Мойсей, водачът на движението, което се нарича Реставрация. Той влезе в Града на надеждата, изправи се срещу Съвета на администраторите и настоя да освободят хората му. Администраторите му обясниха, че не могат да направят нищо, защото хората му сами са пожелали да дойдат и не искат повече да си тръгнат. Но Мойсей се оказа непоклатим. Той заяви, че ако хората му не се върнат, космодрумът не бъде затворен, а Града на надеждата — разрушен, за да може да се живее близо до Бог, ще изпрати напасти върху нас.

— Интересно — каза Хевиланд Тъф. — Продължете.

— Това са твои пари — отговори Джейми Крийн. — Е, администраторите изхвърлиха Мойсей и неговото космато магаре и всички добре се посмяхме. Но все пак, за всеки случай, направихме някои проучвания. Бяхме чували за кошмарни истории и биологични войни, но смятахме тези тайни за отдавна забравени. Нашите компютри също го потвърдиха. Техниките за клониране и генетични манипулации, използвани от Федералната империя са запазени само на някои планети, повечето от които прекалено отдалечени. На практика, най-близката е на седем години, дори и при светлинна скорост.

— Разбирам — кимна Хевиланд Тъф. — Без съмнение, научили сте също така и за семекорабите на Федералната империя и изчезналите Инженерни екологични войски.

— Да, точно така — усмихна се горчиво Крийн. — Всички те са унищожени, загубени или повредени още преди столетия и не ни засягаха. Но тогава от капитана на един търговски кораб, кацнал на Порт Вяра научихме, че не е съвсем така. Славата ти бързо се разпространява, Тъф. Той ни разказа всичко за теб, за твоя „Ноев ковчег“ и за това как си пълниш джобовете със стандарти и корема с пластове тлъстини. Екипажите на кораби и от други планети потвърдиха, че ти наистина контролираш функциониращ семекораб на ЕИВ. Но нямахме и представа, че си в съюз с Мойсей, докато не започнаха напастите.

На масивното, бяло чело на Тъф се появи една дълбока бразда, а после веднага изчезна.

— Започвам да разбирам вашето недоволство. — Той се изправи тромаво и се извиси над Джейми Крийн. — Дългът ви намаля с петнайсет стандарта.

Крийн издаде груб звук.

— Само три стандарта! За всичко това?! Но, Тъф…

— Двайсет стандарта, но пазете тишина, нарушавате спокойствието на „Ноев ковчег“. Аз съм благотворителна натура. Ще ви задам един последен въпрос, с който можете да намалите дълга си на триста седемдесет и седем стандарта.

— Питай.

— Какви са координатите на планетата Благотворителност?

Благотворителност не беше прекалено далече от К’тедион, имайки предвид космическите разстояния и пътешествието им отне само три стандартни седмици. За Джейми Крийн тези седмици бяха много напрегнати. Докато „Ноев ковчег“ безшумно ядеше светлинни години, Крийн работеше. В най-отдалечените коридори на кораба се беше натрупал прах от столетия. Хевиланд Тъф му връчи метла и му каза да почисти.

Крийн отказа, позовавайки се на счупените си ръце като основателна причина. Хевиланд Тъф го успокои и го пъхна в една цистерна, където действаше хронодъгата. В нея с големи енергийни разходи времето можеше да се забавя, спира или забързва. Това бе и последното и най-велико откритие на Федералната империя. Тъф даже мислеше, че то е изгубено навсякъде, освен на „Ноев ковчег“. Той използваше цистерните за бързо развитие на различни организми, а сега ги използва да излекува само за няколко часа счупените кости на Джейми Крийн.

С новите си ръце, Крийн започна да мете със заплата пет стандарта на час. Той измете километрични коридори, повече стаи отколкото можеше да преброи, различни по форма, празни клетки, отрупани с прах и мръсотия. Джейми Крийн мете, докато го заболяха ръцете и докато метлата съвсем се разпадна. Тогава Хевиланд Тъф му намери и друга работа. По време на хранене Крийн влизаше в ролята си на главен прислужник. Той носеше на Тъф трофейни халби, пълни с тъмна бира и огромни плата, с натрупани на тях планини от димящи зеленчуци. Тъф ги приемаше невъзмутимо, седнал на удобния си мек стол, на който обичаше да си почива и чете. Крийн беше принуден да храни и Дакс, понякога три, а дори и четири пъти на ден, защото големият, черен котарак беше злояд, а Тъф държеше прищевките му да бъдат изпълнявани. Едва когато Дакс се отдръпнеше от масата, Крийн можеше да получи и своята храна.

Веднъж Тъф го помоли да извърши някаква дребна поправка в машинното отделение на „Ноев ковчег“. Джейми Крийн не само не се справи, но съвсем обърка нещата и Тъф се отказа да го използва повече за подобни задачи.

— Вината е изцяло моя, господине — извини се Тъф, когато сам се справи с повредата. — Напълно забравих, че по професия сте бюрократ, а от това, за жалост, няма никаква практическата полза.

Въпреки усилената работа, дългът на Крийн се стопяваше с мъчителна бавност, а понякога изобщо не се стопяваше. Крийн бързо откри, че Тъф не дава нищо безплатно. За лечението на счупените му ръце бяха добавени сто стандарта „медицинска помощ“. Кислородът за дишане струваше един стандарт на ден, една десета стандарт литър вода, половин стандарт халба бира. Храната беше относително евтина, само два стандарта. Но Крийн получаваше „основна дажба“. Основната дажба представляваше безвкусна, обогатена с хранителни вещества каша и той много често плащаше по-високи цени, за да опита зеленчуковите деликатеси, с които сам Тъф се хранеше. Той беше готов да плати и повече за парче месо, но Тъф отказа да му го осигури. В един случай, когато Джейми го помоли да му клонира пържола, Тъф каза: „На този кораб ние не консумираме животинска плът“. После продължи невъзмутимо по пътя си.

По време на първия си ден от престоя си на „Ноев ковчег“, Джейми Крийн попита къде може да открие тоалетната. Тъф му взе три стандарта за отговора и допълнително една десета от стандарта за ползване на помещението.

От време на време Крийн започна да си мисли за убийство. Но дори и в тези моменти, когато бе склонен да убива и бе пиян като свиня, идеята му се струваше неизпълнима. Дакс винаги беше с Тъф, вървеше след него или седеше на рамото му. Крийн бе сигурен, че неговият домакин има и други съюзници. Той ги беше зърнал по време на своите обиколки из кораба — тъмни крилати форми, които се виеха над главата му в най-мрачните и отдалечени части на „Ноев ковчег“. Бледи сенки, които бързо изчезваха между машините, като ги изненадаше. Джейми никога не ги видя ясно, но някак бе сигурен, че ще го направи, ако се опита да нападне отново Хевиланд Тъф. Вместо да се опита да намали по някакъв начин дълга си, той започна да играе комар. Може би това не беше най-разумния начин на действие, но Крийн винаги бе страдал от комарджийската си слабост. Всяка вечер прекарваха дълги часове, надвесени над масата и играеха някаква смешна игра, която Тъф много харесваше. Те хвърляха зарове, придвижваха пионки по някакъв измислен, звезден сектор, купуваха, продаваха и разменяха планети, изграждаха градове и станции, налагаха на другите кораби транзитни и летищни такси. За съжаление на Крийн, Тъф беше много по-добър на тази игра и най-често в края на вечерта си спечелваше парите, които му бе платил като заплата.

Извън игралната маса, Хевиланд Тъф рядко говореше с Крийн, освен когато трябваше да му възложи работата за деня или да се пазари за нейното заплащане. Каквито и намерения да имаше към Благотворителност, той не мислеше да ги споделя с него, а и Крийн не можеше да пита, защото всеки въпрос добавяше по три стандарта към дълга му. По същата причина и Тъф избягваше да задава повече въпроси за планетата. Той се придържаше към своите навици, сякаш бе напълно сам, работеше в стаите за клониране или лабораториите, четеше прашни стари книги на езици, които Джейми не разбираше и водеше дълги разговори с Дакс.

Техният живот продължи по този начин ден след ден, докато най-накрая влязоха в орбита около Благотворителност и Тъф извика Джейми Крийн в комуникационната зала.

Комуникационната зала беше дълга и тясна, а стените й — заети от телевизионни монитори и светещи контролни табла. Тъф вече беше седнал на един от столовете, а Дакс се бе сгушил в скута му. Двамата се обърнаха, когато чуха вратата да се отваря.

— Опитах се да се свържа с центъра на Града на надеждата. Ето това е записът. — Тъф натисна бутона.

Джейми Крийн седна на един празен стол, а екранът пред него светна. Появи се лицето на Мойсей — мъж на средна възраст, с правилни, почти красиви черти и деликатно извити лешниковокафяви очи.

— Напусни орбитата ни, кораб — чу се записаният глас на алтруистичния лидер. Тонът му беше мек и плътен, макар думите му да бяха груби. — Порт Вяра е затворен, а Благотворителност се управлява от ново правителство. Хората от тази планета не желаят кораби на грешници, нямат нужда от техните луксозни стоки. Оставете ни и си вървете в мир. — Той направи някакъв жест с ръка, който можеше да значи „бъдете благословени“ или махнете се веднага. След това екранът угасна.

— Е, значи е спечелил — каза Крийн с уморен глас.

— Бих искал да ви натоваря с една мисия. Тайно ще се спуснете на повърхността на планетата, ще откриете лидерите на вашата администрация и ще ги доведете тук за консултация. В замяна аз ще отнема петдесет стандарта от вашия дълг.

— Не ставай смешен, Тъф — засмя се Джейми Крийн. — Това е абсурдно малка сума за такава опасна задача. Не бих се съгласил да я изпълня, дори и да ми направиш честно предложение, нещо, в което се съмнявам. Например, да анулираш целия ми дълг и да ми платиш допълнителни двеста стандарта.

Хевиланд Тъф погали Дакс.

— Джейми Крийн ни взема за абсолютни глупаци, Дакс — сподели той. — Подозирам, че следващото, което ще поиска, е „Ноев ковчег“ или може би няколко планети да носят името му. При него не съществува чувство за мярка. — Дакс тихичко измърка и това можеше да означава всичко. Хевиланд Тъф отново се обърна към Крийн. — Намирам се в невероятно благосклонно настроение и ще ви позволя да се възползвате максимално от тази моя моментна слабост. Сто стандарта, господине. Това е два пъти цената, която заслужава тази дребна задача.

— Аха! — възкликна Крийн. — Сигурен съм, че Дакс вече ти е казал какво мисля за това предложение. Твоята схема е пълна глупост, Тъф. Нямам дори представа дали съветниците са живи или мъртви. Къде ще ги открия — в Града на надеждата или някъде другаде? Дали са на свобода или в някоя тъмница? Не знам дали ще се съгласят да дойдат с мен, а може и да са в съюз с Мойсей. Ако пък Моисей ме хване, ще прекарам остатъка от живота си, копаейки лехи с ряпа. Колкото и да не ми се иска, сигурно ще бъда заловен. Къде смяташ, че ще се приземя? Мойсей може да има запис, който да посреща всеки приближаващ кораб, но несъмнено е сложил и въоръжена охрана на космодрума в Порт Вяра. Помисли за рисковете, Тъф! Няма да се впусна в подобна авантюра, освен ако моят дълг не бъде опростен! Целият, до последния стандарт! Разбра ли ме! — Той кръстоса упорито ръце пред гърдите си. — Кажи му, Дакс! Кажи му колко съм непоколебим.

Тебеширено бялото лице на Тъф остана невъзмутимо, но от устните му се откъсна лека въздишка.

— Вие наистина се оказахте жесток човек, господине. Карате ме да се разкайвам за деня, когато ви казах, че Дакс е нещо повече от обикновена котка. Сега ме лишихте от единствения ми полезен инструмент за сключване на сделки и се опитвате безмилостно да го измамите, чрез вашето безсмислено упорство. Нямам никакъв друг избор, освен да отстъпя. Добре, двеста осемдесет и четири стандарта.

Джейми Крийн се ухили.

— Най-после прояви малко разум. Добре. Ще пътувам с „Грифон“.

— Господине — каза Хевиланд Тъф, — това няма да стане. Ще пътувате с търговския кораб, който видяхте на площадката за кацане. Това е „Рог на изобилието от отлични стоки на ниски цени“, с него започна и моята кариера преди много, много години.

— Какво?! В никакъв случай, Тъф! Този кораб очевидно е пълна развалина. Вероятно ще имам трудно приземяване на някое диво място, за което ще ми е нужен кораб, годен да се третира и по-грубо. „Грифон“ или някоя от другите совалки.

— Дакс — заговори Хевиланд Тъф, — страхувам се за нас. Затворени сме в това малко пространство с един истински идиот. Човек, който няма нито етика, нито уважение, нито разбиране. Трябва да му обяснявам всяко възможно усложнение на задача, с която би се справило и дете.

— За какво става дума?!

— Господине — погледна го Хевиланд Тъф. — „Грифон“ е совалка. Има уникален дизайн и не може да достига светлинна скорост. Ако бъдете хванат в подобен кораб, дори и човек с по-малка интелектуална екипировка от вашата, би предположил, че по-голям кораб, какъвто е „Ноев ковчег“, е останал в орбита. Совалката се нарича „совалка“, защото трябва да излети от нещо, а не се появява от вакуума на космоса. „Рог на изобилието от отлични стоки на ниски цени“, напротив, е често срещан модел авалонски товарен кораб с двигател за светлинна скорост, макар и той в момента да не работи. Разбирате ли смисъла на думите ми, господине? Откривате ли съществената разлика между двата кораба?

— Да, Тъф, не съм глупак. Но след като не смятам да бъда пленен, разликата между тях е чисто теоретичен аргумент. И все пак, ще ти доставя удоволствие. Само срещу петдесет допълнителни стандарта извън моя дълг, съм съгласен да тръгна с твоя „Рог на изобилието“.

Хевиланд Тъф не каза нищо.

— Дакс, ти го убеди, че ако почака малко, аз ще се откажа, нали? — ухили се Джейми Крийн. — Да, но това няма да стане. Няма да ме измамиш така, както направи последния път. — Той стисна ръцете си още по-силно. — Аз съм скала. Аз съм стомана. Аз съм твърд като диамант.

Хевиланд Тъф погали Дакс и отново нищо не каза.

— Чакай колкото си искаш, Тъф — продължи да упорства Крийн. — Но този път аз ще те прецакам. И аз мога да чакам. Ще чакаме и двамата. Никога няма да се откажа. Никога. НИКОГА.

Когато „Рог на изобилието от отлични стоки на ниски цени“ след седмица и половина се завърна от повърхността на Благотворителност, заедно с Джейми Крийн бяха още трима от бившите администратори на Града на надеждата. Реж Лейтър беше възрастна жена, имаше продълговато лице с остри черти и металносива коса. Тя бе председателствала съвета и след като Мойсей се беше намесил, бе преквалифицирана в оператор на чекрък. Придружаваха я по-млада жена и мъж, които изглежда някога е бил дебел, защото кожата висеше по лицето му на отпуснати жълти гънки.

Хевиланд Тъф ги посрещна в залата за конференции. Той беше седнал на централното място, със скръстени над корема си ръце, а Дакс лениво се бе излегнал на масата. Джейми Крийн ги въведе и всички седнаха.

— Радвам се, че успяхте да дойдете — поздрави ги Хевиланд Тъф. — Изглеждате ми враждебно настроени, но аз смятам да променя отношението ви. Нека започна с това, че не играя никаква роля в превратностите на вашата планета.

Реж Лейтър изръмжа.

— Аз лично разпитах Крийн, Тъф, когато ме намери. Той ми каза, че се смяташ за невинен, но му повярвах колкото и той самия. Нашият град и животът ни бяха разрушени чрез екологична война, чрез напастите, които Мойсей ни изпрати. Компютрите ни посочват, че само ти и твоят кораб могат да водят подобна война.

— Наистина — поклати глава Хевиланд Тъф. — Мога да предложа да препрограмирате компютрите си, ако те често допускат подобни грешки.

— Вече нямаме компютри — печално се обади бившият дебел мъж. — Аз бях шеф на програмирането, съпротивлявах се срещу въшките, но те блокираха системата, бях почти неспособен…

— Не ми говори за способности, Рикен — сряза го възрастната жена. — Ако беше способен, щеше да спреш проклетите въшки. Това обаче не те прави по-малко виновен, Тъф. Всички гадини са твои.

— Не държа монопол над гадините — заяви просто Хевиланд Тъф и вдигна ръка. — Нека спрем с препирните. Те не водят доникъде. По-добре да обсъдим тъжната история и положение на Града на надеждата, както и Мойсей и неговите напасти. Вероятно сте чували за истинския Мойсей, който е живял на старата Земя и чиито антагонистични шаблони следва и вашият Мойсей. Старият земен Мойсей не е разполагал със семекораб, нито с оръжия за водене на биологична война. Ала той е имал Бог и това се е оказало не по-малко ефективно. Неговите хора са били държани в плен и за да ги освободи, той е изпратил напастите на враговете си. Вашият Мойсей към същата схема ли се придържа?

— Не му отговаряйте безплатно — вметна бързо Джейми Крийн.

Реж Лейтър го погледна така, сякаш бе ненормален.

— Ние се запознахме с историята на стария Мойсей — обясни тя, когато се обърна към Тъф. — Щом започнаха напастите, искахме да знаем какво ни очаква. Мойсей използва същите напасти като в оригиналната история, но не в същия ред. И ние успяхме да изтърпим едва шест, преди да се подчиним на алтруистите, да затворим Порт Вяра и да евакуираме Града на надеждата. — Тя вдигна ръцете си. — Погледнете тези пришки, тези мазоли. Разпръсна ни из селата на алтруистите. Живеем като туземци. Храната не достига. Този човек е луд.

— Земният Мойсей превърнал водите на цяла река в кръв — подсети ги Хевиланд Тъф.

— Беше ужасно — заговори по-младата жена. — Всичката вода в града, фонтаните, басейните, водопровода. Когато отвиеш крана или пуснеш душа, целият се покриваш с кръв. Дори и в тоалетните течеше кръв.

— Не беше истинска кръв — възрази Джейми Крийн. — Успяхме да я анализираме. Горе, във водоизточника на града, бе добавена някаква органична отрова. От каквото и да е била тя, водата стана гъста, червена и неизползваема. Как го е направил?

Хевиланд Тъф не обърна внимание на въпроса му.

— Втората напаст е напастта на жабите.

— Навсякъде, в контейнерите с храна, в хидропонната система — отговори Крийн. — Аз бях отговорен администратор. Тази напаст ме довърши. Жабите навлязоха във всички машини, умираха, разлагаха се, разваляха тонове храна. Лейтър ме уволни, защото не можах да се справя, сякаш вината беше моя. — Той се намръщи на бившия си началник. — Напуснах планетата, когато все още можеше да си тръгна.

— Трето — прекъсна го Хевиланд Тъф. — Напастта на въшките.

— Навсякъде — измърмори бившият дебел мъж. — Те не можеха да живеят вътре в компютърната система и умираха с милиони. Системата беше разрушена. Въшките се преместиха. Всеки от нас ги имаше. Не можеха да се изчистят с нищо.

— Четвърто. Напастта от мухи — каза Тъф.

Всички благотворители сведоха навъсени глави. Никой не каза нищо.

— Пето — продължи Тъф. — Мойсей изпратил чума, която убила добитъка на враговете му.

— Той пропусна чумата — обади се Реж Лейтър. — Стадата ни са в прериите и ние сложихме охрана около тях и в мазетата около месозверовете. Където го очаквахме, той не успя да направи нищо. Пропусна и циреите, слава Богу, и града. Щеше да ми е много интересно да видя как ще направи град под закрит купол. Мойсей направо мина на скакалците.

— Наистина — кимна Хевиланд Тъф, — осмата напаст. Успяха ли скакалците да изядат всички ваши посеви?

— Не, те не засегнаха посевите. Скакалците бяха в града. В големите складове за зърно. Храна за три години изчезна за една нощ.

— Деветата напаст — каза Тъф. — Тъмнината.

— Радвам се, че поне това пропуснах — ухили се Джейми Крийн.

— Всяка светлинка в града угасна — припомни си Реж Лейтър. — Нашите техници трябваше да газят купища умрели мухи, живи скакалци и да си пощят въшките едновременно. Тогава положението стана безнадеждно и повечето хора започнаха да напускат града. Заповядах пълна евакуация, когато разбрах, че и втората енергийна станция е повредена от гадини. Всичко след това тръгна много бързо. Седмица по-късно — мрачно обяви тя, — живеех в неотоплена колиба в град, наречен Хълмовете на честната работа и се учех как да управлявам чекрък.

— Съдбата ви наистина е тъжна — съгласи се Хевиланд Тъф с монотонен глас. — Но не трябва да се отчайвате. От Джейми Крийн научих за тежкото ви положение и реших веднага да ви помогна. Затова съм и тук.

— Ще ни помогнете?! — попита подозрително Реж Лейтър.

— Да, ще ви върна вашия Град на надеждата — обеща Хевиланд Тъф. — Ще накажа Мойсей и неговите свещени алтруисти. Ще ви освободя от чекръка и ще ви върна вашия гласосинтезатор.

Младата жена и бившият дебел мъж радостно се усмихнаха, но Реж Лейтър продължи да се мръщи.

— Защо? — запита тя.

— Реж Лейтър ме пита защо — обърна се Тъф към Дакс. — Защо винаги трябва да обясняваме мотивите си? Хората си нямат никакво доверие в тази модерна епоха, Дакс. — Той заговори на бившия висш администратор. — Ще ви помогна, защото ситуацията на Благотворителност ме засяга, защото хората страдат. Мойсей не е истински алтруист и ние всички знаем това, защото той не може да кара хората да се саможертват. Аз осъждам Мойсей, защото използва невинни насекоми и животни, придавайки им свръхестествен произход, с цел да наложи волята си над други човешки същества. Тези мотиви достатъчни ли са за вас, госпожо? Ако не са, след вашето заминаване, аз ще напусна системата.

— Не — каза бързо тя. — Не правете това. Приемаме. Говоря от името на всички в града. Ако наистина успеете, на най-високото място в Града на надеждата ще ви построим статуя, която да се вижда от километри.

— Прелитащите птици ще се облекчават върху тази статуя — рече Хевиланд Тъф. — Вятърът ще я брули и тя ще се руши. Ще е поставена толкова високо, че чертите на лицето ми няма да се виждат. Подобна статуя може да погъделичка суетата ми. Аз съм малък човек, въпреки размерите си, лесно се радвам на подобни неща. Но ако наистина държите на подобна статуя, може да я построите на най-големия площад, далеч от всички неприятности.

— Разбира се — съгласи се бързо Лейтър. — Нещо друго?

— Нещо друго — повтори Хевиланд Тъф. — Като допълнение към статуята, бих желал и петдесет хиляди стандарта.

Лицето на Реж Лейтър стана бледо, а после се зачерви.

— Вие казахте… — започна тя, — вашето човеколюбив… алтруизъм… нашата нужда, чекръка…

— Необходими са ми, за да посрещна нуждите си — обясни Хевиланд Тъф. — Определено смятам да ви дам безплатно моите съвети и време, но ресурсите на „Ноев ковчег“ са прекалено скъпи, за да се пилеят. А през това време трябва и да се храня. Сигурен съм, че хазната на Града на надеждата може да посрещне тази малка сума.

Реж Лейтър издаде цвъртящ звук.

— Аз ще се справя с това — намеси се Джейми Крийн. — Десет хиляди стандарта. Повече не можем да дадем.

— Невъзможно — отговори Тъф. — Моите разходи несъмнено ще надминат четиридесет хиляди стандарта. Може би ще трябва да мина на диета за известно време. Готов съм да се задоволя с тази малка сума, да понеса загуба, само защото вашите хора страдат.

— Петнайсет хиляди — предложи Крийн.

Хевиланд Тъф не каза нищо.

— О, по дяволите! — възмути се Джейми Крийн. — Четиридесет хиляди стандарта и дано проклетата ти котка пукне от подагра!

Мъжът, наречен Мойсей, имаше навика всяка вечер да се разхожда по каменистите пътеки на Хълмовете на честната работа, да се наслаждава на красотата на залеза и да обмисля на спокойствие проблемите на деня. Той вървеше енергично, с крачки на млад мъж, в ръцете му имаше извита тояга, лицето му излъчваше спокойствие, а очите му бяха впити в далечните хоризонти. Често изминаваше по няколко километра, преди да се прибере вкъщи и да си легне. Огненият стълб се появи за първи път точно при една негова такава разходка.

Мойсей тъкмо бе изкачил малко възвишение и видя насреща си бързо въртяща се, извиваща се фуния от оранжев пламък, с проблясъци на синьо и жълто. Тя си проправяше път през скали и прах и се движеше право към него. Беше висока около тридесет метра и завършваше с малък сив облак. Мойсей спря на върха на хълма, подпря се на тоягата и започна да я наблюдава как се приближава. Огненият стълб спря на пет метра от него, на малко по-ниско ниво.

— Мойсей — изгърмя отгоре гръмотевичен глас, — аз съм Господ Бог. Ти съгреши. Върни ми хората обратно!

Мойсей се изкикоти.

— Много добре — каза той с мек тон. — Наистина, много добре.

Огненият стълб потрепери и се завъртя.

— Освободи хората от Град на надеждата от жестоката си робия — настоя гласът. — Не ми ли се подчиниш, ще изпратя напасти върху теб.

Мойсей се намръщи и посочи с тоягата си към огнения стълб.

— Аз съм този, който изпраща напастите тук. Трябва добре да разбереш това — заяви той със студени нотки в гласа си.

— Фалшиви напасти от фалшив пророк, както добре знаем и двамата — изгърмя огненият стълб. — Всички твои хилави трикове и пародии са ми добре известни, на мен, Господ Бог, чието име ти опетни. Върни ми хората обратно или ще се срещнеш с истинските напасти.

— Глупости — отвърна Мойсей. Той започна бързо да слиза надолу по хълма по посока на огнения стълб. — Кой си ти?

— Аз съм, който съм — отговори стълбът и започна да отстъпва. — Аз съм Господ Бог.

— Ти си холографска прожекция, излъчвана от този глупав облак над нас — отсече Мойсей. — Аз съм свят човек, а не глупак. Сега се махай.

Огнената колона остана на мястото си и се разтърси заплашително. Мойсей премина през нея и продължи надолу по хълма. Огненият стълб още дълго се въртя на това място.

— Наистина — прогърмя от облака силен глас, после колоната изчезна.

Малкият сив облак настигна Мойсей един километър надолу по пътя. Огненият стълб се разтърси от енергия. Мойсей го заобиколи. Огненият стълб го последва.

— Добре, градски жители, изпитвате моето търпение — заговори Мойсей и продължи да върви. — Вие изкушавате хората ми с мързеливи и грешни неща, а сега нарушавате и вечерните ми размишления. Имах тежък ден, изпълнен със свещена работа. Предупреждавам ви да не ме предизвиквате. Вземете вашата въздухокола и холограма и се махайте или ще изпратя върху хората ви напастта на циреите.

— Празни думи, господине — присмя се огненият стълб и продължи да се движи по петите му. — Циреите са нещо, което е извън вашите ограничени възможности. Нима мислите, че можете да заблудите и мен, както сте го направили с тълпа недалновидни бюрократи?

Мойсей се поколеба и хвърли замислен поглед през рамо.

— Ти поставяш под съмнение силата на моя Бог? Мисля, че демонстрациите, които направих, са напълно достатъчни.

— Наистина — каза огненият стълб. — И все пак нещата, които сте демонстрирали, са лимитът на възможностите ви. Съвсем ясно е, че грижливо сте планирали всичко предварително и в това се състои цялата ви сила.

— Ти вярваш, че напастите, които връхлетяха Града на надеждата, са само случайност или лош късмет?

— Подценявате ме, господине. Знам твърде добре, че във вашите напасти няма никакъв свръхестествен елемент. Цели поколения младежи са емигрирали от вашите алтруистки селища в Града на надеждата. Съвсем лесно е да изпратите сред тях свои агенти, саботьори и шпиони. Колко коварно е да изчакате една, две години, докато те бъдат приети в обществото и тогава да им възложите различни отговорности. Жабите и насекомите могат да се размножават, господине, било то в Хълмовете на честната работа или в някой апартамент на Града. Пуснете тези същества сред природата и те ще се разпръснат и бързо ще умрат. Екосистемата ще ги убие, техните естествени врагове ще ги унищожат, те ще загинат, защото са храна на други същества, безмилостният механизъм на екологията ще ги постави там, където им е мястото. Но всичко е по-различно в Града, в неговата архитектурна екология. Или може би това изобщо не е екология, а само една ниша за човешките същества и никой друг. Под купола му времето е винаги топло и приятно, няма хищници и естествени врагове, много по-лесно се намира подходяща храна. Освободете което и да е животно при тези условия и резултатът ще е един — напаст. И все пак тази напаст може да просъществува само в пределите на града. Извън него, пълчищата от жаби, мухи и въшки ще са нищо под дъжда, студа и вятъра.

— Превърнах водата им в кръв — настоя Мойсей.

— Наистина, вашите агенти са поставили органични химикали във водоизточниците на Града.

— Изпратих им напаст от тъмнина — добави Мойсей и в тона му вече имаше защитни нотки.

— Господине — прогърмя огненият стълб, — засягате моята интелигентност, съобщавайки ми очевидното. Изключили сте осветлението.

Мойсей рязко се обърна към огнената колона и лицето му почервеня от отразената светлина.

— Отричам това! Отричам всичко! Аз съм истински пророк.

— Истинският Мойсей изпратил смъртоносна чума и унищожил добитъка на враговете си — екна още по-силно гръмотевичният глас на колоната. — Вие не го направихте. Истинският Мойсей изпратил на враговете си напаст от циреи и хората не можели дори да седнат. Вие не успяхте да го направите. Тази напаст е извън скромните ви възможности. Истинският Мойсей изпратил напаст от град, който валял няколко дни и нощи и напълно опустошил земите на враговете му. Това е напаст, за която също нямате сили. И все пак вашите врагове, излъгани от триковете ви, предали Града на надеждата, преди да дойде десетата напаст, смъртта на първородните. Все пак добре, че са го направили, защото несъмнено вие сте нямали с какви повече напасти да ги изплашите.

Мойсей замахна с тоягата си и тя премина през огнения стълб. Нямаше никакъв ефект, нито за тоягата му, нито за огнената колона.

— Махай се! Ти не си моя Бог! Отричам те! Направи най-лошото, на което си способен. Сам го каза — напастите не са толкова лесни сред природата, за разлика от закрития купол. Ние водим прост живот, живеем в Хълмовете на честната работа и там сме близо до Бога. Радваме се на Божията милост и благодат. Нищо лошо не можеш да ни сториш.

— Наистина — прогърмя гласът. — Грешиш, Мойсей. Върни ми хората обратно!

Мойсей не се вслуша. Той премина отново през огнената колона и с бързи крачки тръгна към селото.

— Кога започваш? — попита нетърпеливо Джейми Крийн, когато Тъф се завърна на „Ноев ковчег“. Той остана на борда, след като върна останалите благотворители на повърхността. Джейми изтъкна, че Града на надеждата е необитаем, а мястото му определено не е в селата и работните лагери на алтруистите. — Защо не правиш нищо? Кога ще…

— Господине — каза Хевиланд Тъф. Той седеше в любимия си стол и ядеше гъби със сос от сметана и лимонов пай. Пред него имаше трофейна халба с тъмна бира. — Не си позволявайте да ми давате заповеди. Освен, ако сте променили решението си и предпочитате гостоприемството на Мойсей пред моето. — Той отпи от халбата. — Работата, която трябваше да се свърши, е свършена. Ръцете ми, за разлика от вашите, не са бездействали по време на нашето пътуване от К’тедион.

— Но това беше преди…

— Подробности — заяви Хевиланд Тъф. — Клонинговите операции са почти приключени. Клетките също не са бездействали. Контейнерите ми за размножаване вече са пълни. — Той премигна срещу Крийн. — Моля, оставете ме да се нахраня.

— Но напастите?! — настоя Крийн. — Кога ще започнат?

— Господине, първата вече започна. Преди часове.

Под Хълмовете на честната работа, покрай шестте села и разпръснатите бараки на работните лагери, през скалистото поле течеше широка, бавна река, която алтруистите наричаха Божия милост, а новите заселници — Река от пот. Когато зората освети далечния хоризонт, тези, които бяха отишли до реката, за да ловят риба, напълнят стомните си или изперат дрехите си, се върнаха в селата и работните лагери, крещейки от ужас:

— Кръв! Цялата река е в кръв! Водата е кървава, както преди в Града на надеждата!

Изпратиха Мойсей да провери и той с колебание тръгна към реката. Когато стигна, веднага се намръщи и запуши носа си, за да се спаси от миризмата на кръв, разлагаща се риба и смърт.

— Това е работа на грешниците от Града на надеждата — каза той на своите хора. — Господ Бог има сила да се справи. Сега ще се моля и само след ден, два реката отново ще е бистра и чиста.

Той нагази до коляно в калта и изхвърлените мъртви риби, потопи тоягата си в кървавата вода и започна да се моли. Целият ден и цялата нощ Мойсей се моли, но водите не се изчистиха. Рано на другата сутрин той се прибра в колибата си и издаде заповед да доведат Реж Лейтър и останалите пет бивши администратори. Мойсей ги разпита, но не научи нищо. Въоръжени патрули от алтруисти тръгнаха нагоре по течението на реката, търсейки конспиратори, хвърлили отрова във водата. Не откриха нищо. Те пътуваха три дни и три нощи и стигнаха до големия водопад на Високата страна, но дори и неговите води бяха кървавочервени.

Мойсей се моли непрестанно, през деня и през нощта, докато накрая припадна от изтощение и неговите помощници го пренесоха до колибата му. Реката остана мътна и кървава.

— Той е победен — заяви Джейми Крийн седмица по-късно, когато Тъф се завърна от разузнавателната си мисия. — Не знам само какво чака още.

— Очаква, че реката сама ще се избистри — отговори Хевиланд Тъф. — Но едно е да замърсиш водата в затворена система като на вашия град. Там е необходимо съвсем малко количество химически оцветител. Но сложи същия оцветител в реката и рано или късно, тя ще се избистри. Мойсей несъмнено вярва, че ние все някога ще свършим запаса си от химикали.

— А как тогава го правиш? — попита Крийн.

— Микроорганизмите, за разлика от химикалите, имат способността да се размножават. Дори някои от водите на старата Земя са имали подобно червеникаво оцветяване, както разбираме от файловете на ЕИВ. Съществува една планета на име Скарни, където микроорганизмите, причиняващи подобно оцветяване се размножават толкова бързо, че покриват цели океани. Другите същества трябва да се приспособят или умират. Тези, които са построили „Ноев ковчег“, са посетили Скарни и са взели клетъчен материал от микроорганизмите.

Същата вечер огненият стълб отново се появи при Мойсей и изплаши пазачите му.

— Върни ми хората обратно! — изрева той.

Мойсей залитна към вратата и я отвори широко.

— Ти си творение на Сатаната! — изпищя той. — Няма да се оставя да ме мамиш. Махай се! Няма повече да пием от реката, мошенико. Има дълбоки чисти кладенци, ако трябва, ще изкопаем и други.

Огнената колона се завъртя и изхвърли искри.

— Няма съмнение, но това само ще забави неизбежното. Освободи веднага хората от Града на надеждата или ще ти изпратя напаст от жаби.

— Ще изям жабите — изкрещя Мойсей. — Ще бъдат много вкусни.

— Жабите ще дойдат от реката — предупреди огненият стълб. — Ще са по-ужасни, отколкото можеш да си представиш.

— Нищо не е способно да живее в тази отровена вода — убедено заяви Мойсей и тракна вратата, за да не слуша повече огнения стълб.

Пазачите на Мойсей, които всяка сутрин проверяваха дали реката се е избистрила, се върнаха окървавени и разтреперани от ужас.

— Има някакви неща във водата — каза единият от пазачите, — движат се в локвите от кръв. Малки, червени, извиващи се неща, но краката им са двойно по-дълги от тялото. Заприличаха ни на червени жаби, но когато се приближихме, видяхме, че имат зъби и ядат мъртвата риба. Почти никаква риба не е останала, навсякъде само жаби. Данил се опита да хване една, но тя го захапа и когато той изпищя, въздухът се изпълни със скачащи неща. Те хапеха хора и късаха всичко, до което се докопат. Ужасно е. Как можем да се борим срещу тях? — Мъжът трепереше от ужас. — Да стреляме ли? Или да ги изтровим?

Мойсей изпрати нова група пазачи, въоръжени с мрежи, тояги и отрова. Те се върнаха тичешком, носещи двама мъже на носилки. Единият от тях умря на другата сутрин, жабите бяха разкъсали гърлото му. Няколко часа след това умря и вторият, от треска, причинена от ухапванията.

До залез слънце купчините мъртва риба бяха изядени. Жабите започнаха да се придвижват от реката към селото. Алтруистите изкопаха траншеи и ги запълниха с вода и горяща смес. Жабите се засилваха и ги прескачаха. Алтруистите се сражаваха с ножове, палки и огнени факли, а някои и с по-модерни оръжия, взети от Града на надеждата. До сутринта умряха още шест човека. Мойсей и хората му отстъпиха и се затвориха по бараките си.

— Хората ни са на полето — каза разтревожено Джейми Крийн. — Жабите ще отидат в лагера и ще ги избият.

— Не — отвърна невъзмутимо Хевиланд Тъф. — Ако Реж Лейтър успее да ги успокои, те няма от какво да се страхуват. Скарнийските кръво-жаби се хранят предимно с мърша. Атакуват агресивно само когато са застрашени или ако забележат, че неприятелите им бягат.

Крийн погледна към него недоумяващо, а после се засмя.

— А Мойсей бяга, защото го е страх! Неповторимо, Тъф!

— Неповторимо — повтори Хевиланд Тъф. По гласа му не можеше да се разбере дали е съгласен, или се подиграва. Но Дакс лежеше в скута му и Джейми Крийн забеляза, че котаракът е напрегнат, а козината по гърба му е настръхнала.

Тази нощ огнената колона се появи не при мъжа, наричан Мойсей, а при бегълците от Града на надеждата. Хората с ужас наблюдаваха как жабите се промъкват през оградата, която ги разделяше от лагера на алтруистите.

— Реж Лейтър — екна гръмотевичният глас, — вашите неприятели сами се затвориха в бараките си. Вие сте свободни. Вървете си. Съберете хората си и се върнете в Града на надеждата. Вървете бавно в група, внимавайте къде стъпвате и жабите няма да ви направят нищо. Почистете, поправете Града на надеждата и ми пригответе моите четиридесет хиляди стандарта.

Реж Лейтър, заобиколена от своите администратори, се обърна към огнената колона.

— Мойсей ще ни нападне веднага щом си тръгнеш, Тъф — извика тя. — Довърши го. Изпрати и другите напасти.

Огненият стълб не каза нищо. Завъртя се около оста си, изпращя няколко пъти, а после изчезна.

Хората от Града на надеждата започнаха бавно да напускат лагера, като внимаваха къде стъпват.

— Генераторите работят отново — докладва Джейми Крийн две седмици по-късно. — Градът скоро ще е както преди. Но това е само половината от сделката ни, Тъф. Мойсей и неговите последователи са все още в селата си. Кръво-жабите вече почти се самоизядоха, поради липса на храна. Кога ще изпратиш въшките, Тъф? А също и мухите? Те заслужават да се почешат.

— Вземете „Грифон“ — заповяда Тъф. — Доведете ми Мойсей, независимо дали желае или не. Направете го и ще получите сто стандарта.

Джейми Крийн го погледна изненадано.

— Мойсей?! Защо? Мойсей е наш враг. Нима мислиш и с него да сключиш сделка? Ще ни предадеш в робство, ако ти предложи повече пари?

— Сдържайте подозренията си — отговори Тъф и погали Дакс. — Хората винаги си мислят най-лошото за нас, Дакс. Може би това е тъжната ни съдба, винаги да бъдем подозирани. — Той се обърна отново към Крийн. — Искам единствено да говоря с Мойсей. Направете това, което ви казах.

— Вече нямам дълг към теб, Тъф — остро отвърна Джейми Крийн. — Подпомагам те само, защото съм благотворител-патриот. Затова предлагам сам да си свършиш работата. Аз отказвам категорично. — Той скръсти ръце на гърдите си.

— Господине — каза Хевиланд Тъф. — Известно ли ви колко храна сте изяли и халби с бира сте изпили на борда на „Ноев ковчег“ през тези няколко седмици, откакто дългът ви е опростен? Известно ли ви е количеството въздух, който сте дишали? Известно ли ви е колко пъти сте използвали санитарните възли? На мен тези неща са ми прекалено добре известни. Но все пак, да продължа, известен ли ви е фактът, че средната цена за пътуване от К’тедион до Благотворителност е триста седемдесет и девет стандарта? Тези суми можеха лесно да бъдат добавени към вашия заем. Аз ги опростих, въпреки че понесох значителни финансови загуби, само защото вие ми осигурихте някои дребни удобства. Сега виждам, че моето снизхождение е било напълно неоправдано. Ще отбележа в счетоводните си книги, че такива грешки за в бъдеще са недопустими.

— Недей блъфира, Тъф — продължи да упорства, Крийн. — Квит сме, а и сме доста далеч от затвора на К’тедион. Обвиненията ти са по техните абсурдни закони, а тук, на тази планета, те не значат абсолютно нищо.

— Законите на К’тедион и Благотворителност за мен са еднакви, Джейми Крийн, стига да служат на целите ми. Все пак ще отбележа, че имам и собствени закони. Ако реша да те направя роб до края на живота ти, нито Реж Лейтър, нито Мойсей, нито твоето безполезно перчене ще ти помогнат. — Тъф изрече думите с равен, монотонен и лишен от емоции глас.

Джейми Крийн изведнъж почувства, че му става студено. Той направи това, което беше помолен.

Мойсей беше висок, силен мъж, но Тъф бе разказал на Джейми Крийн за дългите му вечерни обиколки и за него и още трима благотворители не беше трудно да го причакат в храстите и да го хванат. Един от помощниците предложи да го убият още там, но Крийн забрани да го докосват. Те пренесоха припадналия Мойсей до „Грифон“ и после Джейми Крийн освободи другите.

Крийн заведе Мойсей при Хевиланд Тъф и се обърна към вратата.

— Можеш да останеш, Джейми Крийн — каза тихо Тъф. Намираха се в стая, която Джейми не беше виждал до този ден. Огромна ехтяща зала, с чисто бели стени. Тъф стоеше в средата, зад контролно табло с подкова. Дакс се бе излегнал, но за разлика от друг път, беше нащрек.

Мойсей все още бе замаян.

— Къде се намирам? — попита настоятелно той.

— Намираш се на борда на семекораб „Ноев ковчег“, последния функциониращ кораб за водене на биологична война на Инженерните екологични войски.

— Твоят глас…

— Аз съм Господ Бог — поясни Хевиланд Тъф.

— Да — отвърна Мойсей и се изправи рязко. Джейми Крийн, който стоеше зад него, го хвана за раменете и го натисна надолу. Мойсей протестира, но не се опита да се изправи отново. — Ти си този, които изпрати напастите, ти си гласът от огнения стълб, дяволът, който се представя за Бог.

— Наистина — съгласи се Тъф. — Но все пак нещо не си разбрал. В нашата компания ти си този, който се представя за Мойсей. Ти си този, който се смята за пророк. Ти си този, който претендира, че притежава свръхестествени способности. Ти си този, който е използвал измами и примитивни форми на биологична война. Аз съм твоя противоположност. Аз не се преструвам, аз съм Господ Бог.

Мойсей се изплю.

— Ти си един човек с космически кораб, слуга на неговите машини. Добре изигра играта с напастите. Но две напасти не правят един човек бог.

— Две? — попита Хевиланд Тъф. — Нима се съмняваш в останалите осем? — Големите му бели ръце се раздвижиха по контролното табло и светлината в залата угасна. Куполът се освети и там се появи открития космос и изображението на планетата. После картината се смени и те вече наблюдаваха отвисоко селището на алтруистите. — Гледай — заповяда Тъф. — Това е компютърна симулация. Тези неща не са се случили, но са готови и могат да бъдат изпратени. Уверен съм, че ще откриеш сам поуката в този малък спектакъл.

На изображението се виждаше как жителите на Хълмовете на честната работа събират с лопати купчините умрели жаби, слагат ги в изкопани ями и ги изгарят. Компютърът симулираше хората със сиви петна, вместо лица. В бараките лежаха болните — горящи и умиращи от треска.

— Кръво-жабите свършиха работата си — обяви Хевиланд Тъф. — Сега въшки.

И въшките дойдоха. Само за секунди те покриха всичко. Хората със сиви лица започнаха да се чешат. Джейми Крийн (който също добре се беше чесал, преди да избяга от планетата) сега се изкикоти. После изведнъж спря да се смее. Въшките изглеждаха повече от въшки. Кожата на хората почервеня, много от тях легнаха болни. Сърбежът беше ужасен и непоносим. Някои от тях се разчесаха до кръв, отвориха големи рани по кожата си, изпочупиха ноктите си.

— Мухи — каза Хевиланд Тъф.

И мухите връхлетяха на облаци. Мухи от всякакви видове. Издути жилещи мухи от Дем Тълиън, мухи от старата Земя с техните древни зарази, черно-сивите месоядни мухи от Гъливер, бавно движещите се мухи от Кошмар, които снасят яйца под кожата на живи същества. Насекомите покриха изцяло Хълмовете на честната работа и селата наоколо, сякаш къщите бяха купчина изпражнения.

— Чума — продължи Хевиланд Тъф.

Те гледаха как стадата измират едно след друго. Гладките, неподвижни месозверове в мазетата на Град на надеждата направо се разлагаха. Горенето и лекарствата не можаха да спрат заразата. Скоро месото свърши и хората, които все още бяха живи, заприличаха на скелети. Тъф изрече и други думи — антракс, Раерсонова болест, розово загниване.

— Циреи — заяви Хевиланд Тъф.

Заразите се пренесоха този път върху хората. Те се потяха обилно и пищяха, когато циреите изникваха по лицата, ръцете, гърдите и краката им. Всяка пъпка се издуваше и се пръскаше, изхвърляйки гной и кръв. На мястото на пукналия се цирей бързо изникваха нови два. Мъже и жени се блъскаха по улиците на селото с ослепели очи и надупчена кожа. Телата им се бяха превърнали в отворени рани, от които струеше кръв и се смесваше с мазната им пот. Те падаха в праха, сред умрелите мухи, въшки и животни. Умираха и се разлагаха, без да има кой да ги погребе.

— Град — каза Хевиланд Тъф.

Над селото надвисна огромен буреносен облак. От него заваля град с големина на човешки юмрук. Градът продължи ден и нощ, нощ и ден, огън се смеси с леда. Тези, които се показаха навън, бяха смазани от ледените късове. Тези, които останаха в колибите си, ги сполетя същата участ. На края на третия ден всичко бе съборено и опустошено.

— Скакалци — рече Хевиланд Тъф.

Те се зададоха от небето на облаци, накацаха по земята и явно бяха по-лоши и от мухите. Покриха като жив килим хората и труповете. Хранеха се с разлагаща се плът и с всичко друго, което ставаше за ядене.

— Тъмнина — завърши Хевиланд Тъф.

Тъмнината бавно заля селището. Това по-скоро беше газ, плътен, черен газ, който се носеше от вятъра. Той блестеше, движеше се и скриваше всичко. Беше като жив. Там, откъдето минеше, настъпваше тишина и нощ. След него не оставаше нищо живо. Треви, дървета — всичко изсъхваше и умираше. Почвата побеляваше и ставаше на фин прах. Облакът беше по-голям от селата и от Хълмовете на честната работа. Като черна пелерина той ги покри напълно и когато живата тъмнина се отдръпна, остави след себе си прах, сякаш там никога не бе съществувал някакъв живот.

Хевиланд Тъф докосна контролното табло, виденията изчезнаха и в стаята отново стана светло. Стените изглеждаха още по-бели.

— Десетата напаст — обади се Мойсей тихо. — Смъртта на първородните.

— Признавам, че не мога да направя това — каза Хевиланд Тъф. — Все още не мога изпратя напасти, които да имат разделителна способност. Ала те уверявам, че в тези сцени всички първородни, а и родените след тях са мъртви. Аз съм тромав и непохватен бог и при моята несръчност ми е по-лесно да убия всички.

Мойсей беше пребледнял и разколебан, но все още изглеждаше силен и упорит мъж.

— И все пак, ти си само човек — прошепна той.

— Човек — повтори без емоции Тъф и погали с голямата си длан черния котарак. — Бях роден човек и живях като такъв дълги години. Но след като открих „Ноев ковчег“, отказах се вече да бъда човек. Силата, която притежавам, е по-голяма дори от тази на боговете, на които древните хора са се кланяли. Няма човек, на който да не мога да отнема живота. Няма планета, която да не мога да разруша или да създам, ако искам. Аз съм Господ Бог и едва ли скоро ще срещнеш друг като мен. Имаш късмет, че съм доброжелателен, великодушен и милостив, а и твърде често ми става скучно. Вие сте жетони за мен, фигури и пионки в играта, с която се занимавах последните седмици. В началото играта на напасти ми се стори интересна. Но после твърде бързо се отегчих. Дори и след две напасти ми стана ясно, че нямам достоен опонент. Че ти, Мойсей, не си способен на нищо, с което да ме учудиш. Моите цели са постигнати. Върнах хората обратно в техния Град на надеждата, а останалото е само скучен ритуал. Предпочитам всичко да свърши дотук.

Върви си, Мойсей, повече напасти няма да има. Свърших с теб.

А ти, Джейми Крийн, погрижи се благотворителите да не се опитат да си отмъстят. Вече един път сме победили. Само след поколение неговата култура, религия и начин на живот ще бъдат забравени.

Спомняйте си кой съм аз и че Дакс може да чете мислите ви. Ако премина някога покрай планетата ви и открия, че не сте ми се подчинили, ще стане това, което ви показах. Напастите ще се стоварят върху селата ви и от тях няма да остане и пепел.

Джейми Крийн откара с „Грифон“ Мойсей при хората му, според инструкциите на Тъф прибра четиридесетте хиляди стандарта от офиса на Реж Лейтър и се върна на „Ноев ковчег“. Хевиланд Тъф го посрещна на площадката за кацане, с Дакс в ръце. Той получи парите си и премигна.

Джейми Крийн стоеше замислен.

— Тъф, ти не си истински бог. Това бяха компютърни симулации. Едва ли можеше да направиш подобни неща, но е съвсем просто да програмираш компютъра да ги покаже.

— Наистина — каза Хевиланд Тъф.

— Наистина! — повтори Джейми и се разгорещи. — Ти накара косата на Мойсей да се изправи, но мен не успя дори и за минута да ме заблудиш. Градът те издаде. Бактерии, чуми, зарази, паразити — всичко това е възможно и е в сферата на биологичната война. Може би дори и тъмнината е нещо такова. Но градът е чисто метеорологично явление, няма никаква връзка с екологията или биологията. Направи голяма грешка, Тъф. Но както и да е, беше добър опит и това ще направи Мойсей покорен.

— Покорен — съгласи се Хевиланд Тъф. — Трябваше без съмнение да обмисля по-подробно плановете си, преди да се опитам да подведа човек с вашата проницателност и интуиция. Във всяко едно отношение вие успявате да възпрепятствате и объркате моите малки тактически схеми.

Джейми Крийн доволно се засмя.

— Дължиш ми и сто стандарта за това, че ти докарах Мойсей.

— Господине — засегна се Хевиланд Тъф, — никога не бих си позволил да забравя своите задължения. Не е необходимо да ме дразните по такъв начин. — Тъф отвори кутията с парите от Реж Лейтър и му подаде банкнота от сто стандарта. — Ще откриете удобен и подходящ шлюз в сектор девет, точно зад вратата с надпис „климатичен контрол“.

— Шлюз?! — намръщи се Крийн. — Какво имаш предвид?

— Господине — каза Хевиланд Тъф. — Смятам това за очевидно. Шлюзът е устройство, което ще ви позволи да напуснете „Ноев ковчег“, без аз да загубя ценна атмосфера. След като не разполагате с космически кораб, ще е изключително неблагоразумно да отворя голям корабен шлюз. Както вече отбелязах, малък и удобен шлюз има в девети сектор.

Джейми Крийн изглеждаше втрещен.

— Нима ще ме изхвърлиш през шлюза за отпадъци?!

— Не избрахте най-точните думи, господине — отбеляза Хевиланд Тъф. — Те звучат прекалено грубо. Помислете, трудно мога да ви задържам повече на борда на „Ноев ковчег“. Ако си тръгнете с една от моите совалки, няма да има кой да ми я върне обратно — напълно логично, нали? Не мога да жертвам подобна ценна екипировка, единствено за вашето лично удобство.

Джейми Крийн се намръщи.

— Този проблем се решава много лесно. Качваме се двамата на „Грифон“. Сваляш ме до Порт Вяра. След това се връщаш на кораба си. Съвсем просто.

Хевиланд Тъф погали Дакс.

— Интересна мисъл — заключи той. — И все пак, този план ми се вижда изпълним. Но вие, предполагам, разбирате, че подобно пътуване ще ми причини определено неудобство и раздразнение. Вероятно ще е необходима някаква компенсация за моите неприятности.

Джейми Крийн се вгледа втренчено в бледото, безизразно лице на Тъф, въздъхна тежко и му подаде обратно банкнотата от сто стандарта.

Манна небесна

С’ютламската армада тържествено се носеше в покрайнините на слънчевата система. Тя се придвижваше в кадифената тъмнина на космоса с грацията на дебнещ тигър. Курсът й скоро щеше да се пресече с този на „Ноев ковчег“.

Хевиланд Тъф стоеше пред главното командно табло и следеше данните на екраните и компютърните монитори с леки, внимателни движения на главата си. Флотът, който се опитваше да го пресрещне, с всяка минута изглеждаше все по-заплашителен. Уредите показваха четиринадесет големи бойни кораба и рояк от по-малки изтребители. Девет закръглени, с форма на глобус, сребристобели унищожителя, отрупани с непознати оръжия, завършваха крилата на бойния ред. Четири дълги, черни дреднаута действаха като охрана на клиновидната формация. Мрачните им корпуси пращяха от включеното мощно силово поле. Движещият се в центъра флагмански кораб представляваше истинско укрепление с форма на чиния. Сензорите на Тъф отчитаха, че диаметърът му е шест километра. Това беше и най-големия кораб, който Тъф виждаше, откакто преди десет години за първи път зърна изоставения „Ноев ковчег“. Около чинията кръжаха изтребители, като облак разгневени жилещи насекоми.

Издълженото бледо лице на Тъф оставаше застинало и невъзмутимо. Дакс тихичко измяука от скута му.

Премигваща светлина показа входяща комуникация. Хевиланд Тъф се протегна и със спокойна отмереност прие обаждането.

Очакваше на екрана пред него да се материализира човешко лице. Остана разочарован. Чертите на този, който го търсеше, бяха скрити зад предната част на шлем от стоманопластмаса, а самият той бе част от боен костюм с огледална повърхност. В горната част на шлема имаше стилизирано изображение на планетата С’ютлам с кръст над нея. Очите на човека не се виждаха, те бяха заменени от широкоспектърни сензори, които горяха като два живи въглена. Това напомняше на Тъф за неприятен мъж, когото бе познавал преди много години.

— Не беше необходимо да си обличате официалното облекло в моя чест — каза Хевиланд Тъф. — Още повече, този достоен ескорт гъделичка моята суета, но една по-малка ескадрила би била напълно подходяща. Сегашната ви формация е толкова голяма и застрашителна, че ме кара да се замисля. Човек с по-недоверчив характер от моя може да се изкуши да изтълкува погрешно намеренията й и да заподозре, че те целят заплаха.

— Говори Уолд Обър, командващ на крило седем от Планетарната защитна флотилия на С’ютлам — обяви мрачният образ от екрана с дебел, неравен глас.

— Крило седем — повтори Тъф. — Наистина. Това веднага подсказва възможността, че съществуват най-малко още шест подобни ужасяващи ескадрили. Бих предположил, че с’ютламската планетарна защита действително се е разраснала след моето последно идване.

Обър не изглеждаше заинтересуван.

— Предай се веднага или ще бъдеш унищожен — нареди безцеремонно той.

Хевиланд Тъф премигна.

— Страхувам се, че се е получило ужасно недоразумение.

— Кибернетична република С’ютлам е в положение на война с така наречения съюз на Вандийн, Джазбо, Света на Хенри, Скраймир, Рогендор и Азури Триюн. Навлязъл си в забранена за полети зона. Предай се или ще бъдеш унищожен.

— Не ме разбрахте правилно, господине — каза Тъф. — Аз заемам неутрална позиция в тази нещастна конфронтация, за която не бях информиран допреди минута. Не съм част от фракция, окултна група или съглашение. Представям единствено себе си, скромен екологичен инженер с най-благи намерения. Не вярвам, че за краткия период от пет стандартни години, вашите уважаеми паяци и кибертехнолози от Порт С’ютлам са забравили моите предишни визити на интересния ви свят. Аз съм Хевиланд…

— Много добре знаем кой си, Тъф — прекъсна го Обър. — Познахме „Ноев ковчег“ още щом излезе от скорост. Вражеският съюз не разполага с дреднаути, дълги трийсет километра, да благодарим на живота. Имам специални заповеди от Висшия съвет да следя за твоето появяване.

— Наистина — поклати глава Хевиланд Тъф.

— Защо мислиш, че крилото те пресреща?

— Надявам се, че това е жест на привързаност и пример на с’ютламско гостоприемство — рече Тъф. — Приятелски ескорт, носещ слава, поздрави и кошнички, пълни със закръглени, пресни гъби в пикантен сос. Да разбирам ли, че предположението ми е неоснователно?

— Това е третото ти и последно предупреждение, Тъф. Влизаш в обсег след четири стандартни минути. Предай се веднага или ще бъдеш унищожен.

— Господине — каза Тъф, — преди да направите подобна жестока грешка, моля консултирайте се с висшестоящите ви органи. Сигурен съм, че става дума за печална комуникационна грешка.

— Тъф, по време на твоето отсъствие, ти беше осъден и признат за виновен в това, че си престъпник, еретик и враг на народа на С’ютлам.

— Явно съм останал напълно неразбран — протестира Тъф.

— Ти успя да избягаш на флотилията преди десет години, Тъф. Не си и мисли да го правиш сега. С’ютламската технология не тъпче на едно място. Новите ни оръжия ще разрежат отживелите ти защитни екрани, обещавам ти го. Най-добрите ни историци изследваха всичко за ЕИВ и за твоя кораб-призрак. Лично аз ръководих симулациите. Твоето посрещане е напълно подготвено.

— Не бих желал да бъда нелюбезен, но не си е заслужавало да изпадате в подобни подробности — рече Тъф. Той вдигна очи към редицата от монитори над командното табло и разгледа фалангата от бойни кораби, които му пресичаха пътя. — Ако тази непровокирана враждебност има някаква връзка с моя неуреден дълг към Порт С’ютлам, бъдете уверен, че съм готов да направя веднага и последното плащане.

— Две минути — заяви невъзмутимо Уолд Обър.

— Още повече, ако С’ютлам се нуждае от нова екологично-инженерна намеса, аз изведнъж открих, че мога да предложа услугите си на много по-занижена цена.

— Достатъчни ни бяха твоите услуги. Една минута.

— Изглежда, че не ми остава нищо друго, освен една-единствена възможност.

— Да се предадеш ли? — попита Обър подозрително.

— Не мисля да го правя — отговори Тъф. Той се протегна напред, дългите му пръсти пробягаха по няколко клавиша и вдигнаха античните защитни екрани на „Ноев ковчег“.

Лицето на Уолд Обър оставаше скрито, но той успя да изрази своите насмешка и презрение чрез гласа си.

— Четвърто поколение имперски защитни екрани, тройно подсигурени, с препокриващи се честоти, синфазност на всички нива, контролирана от корабните компютри. Броня от дуралой по целия корпус. Казах ти, направихме подробни изследвания.

— Жаждата ви за знания заслужава само възхищение.

— Следващата ти саркастична забележка може да ти бъде и последната, търговецо. Не ти се перча със знания, а ти казвам, че ни е известно всичко, с което разполагаш. Знаем колко повреди, с точност до четиринадесетия знак, могат да понесат защитните екрани на един семекораб. Ще ти дадем малко повече отколкото можеш да понесеш. — Уолд Обър погледна през рамо. — Готови за откриване на огън! — заповяда той на невидим свой подчинен. После черният шлем отново се обърна към Тъф. — Искаме „Ноев ковчег“, Тъф. Нищо не можеш да направиш. Трийсет секунди.

— Разрешете да се разгранича — каза спокойно Тъф.

— Те ще стрелят по моя заповед — отвърна Обър. — Щом настояваш, ще преброя последните секунди от живота ти. Двайсет. Деветнайсет. Осемнайсет…

— Рядко съм чувал по-убедително от вашето броене — отбеляза Тъф. — Моля, не се обърквайте, когато ви съобщя някои тъжни новини.

— … Четиринайсет. Тринайсет. Дванайсет.

Тъф скръсти ръце над корема си.

— Единайсет. Десет. Девет — продължи да брои Обър, но започна колебливо да се оглежда встрани.

— Девет — обяви Тъф. — Чудесно число. Обичайно бива последвано от осем, а след това и от седем.

— Шест — каза Обър и се поколеба. — Пет.

Тъф чакаше мълчаливо.

— Четири. Три. — Той спря. — Какви тъжни новини? — изрева Обър.

— Господине — рече Тъф, — ако смятате да крещите, ще ми се наложи да намаля звука на моя комуникатор. — Той вдигна пръст. — Тъжните новини са, че опитът да бъдат пробити щитовете на „Ноев ковчег“, нещо, което не е толкова трудно за постигане, ще включи малко термоядрено устройство, което предварително съм заредил в клетъчната библиотека. То мигновено ще унищожи всички клетъчни материали, а точно те правят „Ноев ковчег“ уникален, неоценим и толкова примамлив.

Отсреща настъпи дълго мълчание. Горящите сензори зад тъмнината на командирския шлем сякаш започнаха да тлеят.

— Блъфираш — заяви Уолд Обър.

— Наистина — каза Тъф. — Разкрихте ме. Колко глупаво беше да си мисля, че ще мога да заблудя мъж с вашата проницателност, използвайки подобна безочлива и очевидна лъжа. Сега се страхувам, че ще стреляте по мен, ще пробиете остарелите ми щитове и веднъж завинаги ще ми докажете, че лъжа. Позволете ми само още един момент, през който ще се сбогувам с моите котки. — Той скръсти грижливо ръце над огромния си корем и изчака командирът да отговори. С’ютламската флотилия, според показанията на уредите, вече го бе обкръжила напълно.

— Точно това ще направя, проклет изрод! — изруга Уолд Обър.

— Вече с примирение очаквам съдбата си — каза Тъф.

— Имаш двайсет секунди — отвърна Обър.

— Страхувам се, че моите думи са ви объркали. При предишното броене си спомням, че бяхме стигнали до три. Но въпреки това, аз безсрамно ще се възползвам от вашата грешка и ще запазя оставащите ми секунди.

Те дълго се гледаха един друг, лице в лице и екран в екран. Сгушен в прегръдката на Тъф, Дакс започна да мърка. Хевиланд Тъф се протегна и погали котарака по дългата, черна козина. Той започна да мърка още по-силно и заби нокти в коляното му.

— О, по дяволите! Прекратете всичко — нареди Обър. Той посочи с пръст към екрана. — Спираш ни за момент, Тъф, но не мисли да бягаш. Мъртъв или побягнал, ние губим клетъчната библиотека. Ако трябва да избирам, по-добре да си мъртъв.

— Напълно разбирам вашата позиция. Аз, бих предпочел второто. Но все пак имам дълг към С’ютлам и не мога да си тръгна с чест, както вие се опасявате. Така че ще имаме възможността да се опознаем. Вие — моето лице, а аз — вашата страшна маска.

Преди Обър да успее да отговори, бойната му маска изчезна от екрана и бе заменена от лицето на жена с грозновати черти. Тя имаше голяма изкривена уста, гърбав нос, чупен повече от няколко пъти, твърда кожа със синьо-черни оттенъци, придобити от продължително излагане на радиация и пиене на килограми антикарциномни таблетки. Бледосините й очи бяха в гнездо от фини бръчки, обвити в ореола на буйна, разпиляна металносива коса.

— Печелиш, Тъф — каза тя. — Обър, сега си само почетен ескорт. Подредете се и го придружете до паяжината, по дяволите.

— Колко вежливо! — възкликна Хевиланд Тъф. — Радвам се да ви съобщя, че съм готов да платя остатъка от дълга си към Порт С’ютлам за поправката и модернизирането на „Ноев ковчег“.

— Надявам се, че си донесъл и котешка храна — продължи сърдито Толи Мюн. — Така нареченият „запас за пет години“ свърши още преди две. — Тя въздъхна. — Предполагам, че не си решил да се пенсионираш и да ни оставиш „Ноев ковчег“?

— Не, наистина — отговори Тъф.

— Така си и мислех. Е, добре, Тъф. Отвори ми една бира, веднага щом приближиш паяжината, идвам да си поговорим.

— Не искам да ви засегна, но трябва да призная, че в този момент не се намирам в най-добро разположение на духа, за да забавлявам подобна уважаема и важна личност като вас. Командир Обър съвсем наскоро ме информира, че съм признат за виновен и определен като престъпник и еретик. Много интересна концепция, тъй като аз не съм гражданин на С’ютлам и не съм привърженик на най-разпространената местна религия, но въпреки всичко съм силно разтревожен. Измъчват ме страх и безпокойство.

— О, остави това — махна с ръка Толи Мюн. — Обикновена формалност.

— Наистина — каза Хевиланд Тъф.

— По дяволите, Тъф, ако искаме да откраднем кораба ти, трябва ни добро законно основание, нали? Нали сме проклето правителство? Позволено ни е да крадем неща, но трябва да покрием всичко с лъскаво, законно основание.

— Рядко по време на моите пътувания съм срещал политик, притежаващ вашата откровеност, не мога да не го призная. И все пак, за недоверчива личност като моята, кажете какви гаранции ще имам, че няма да се опитате отново да отнемете кораба ми, веднага щом стъпите на борда му.

— Кой, аз ли? — учуди се Толи Мюн. — Как мога да направя подобно нещо? Не се тревожи, ще дойда сама. — Тя се засмя. — Е, почти сама. Нали нямаш нищо против да взема една котка?

— Разбира се, че не — отговори Тъф. — Радвам се да науча, че в мое отсъствие котките, които ви оставих, се развиват добре. С нетърпение ще очаквам вашето пристигане, Портмастър Мюн.

— Първи съветник Мюн — поправи го сърдито Толи Мюн и екранът угасна.

Никой, никога не беше казвал, че Хевиланд Тъф страда от безразсъдство. Той зае позиция на дванайсет километра от един товарен израстък на орбиталната станция, известна с името Порт С’ютлам и остави щитовете си вдигнати. Толи Мюн дойде при него с малкия кораб, който й беше подарил преди пет години. Тъф отвори защитните екрани, за да я пропусне, а после вдигна и купола на площадката за кацане. Уредите на „Ноев ковчег“ отчитаха, че кацащият кораб е пълен с живи същества. Само едно от тях беше човек, а другите имаха параметри на котки. Тъф се качи на триколесен автомобил с големи, балонни гуми и тръгна да я посрещне. Облечен беше в тъмнозелен костюм, от материя, имитираща кадифе, а на главата му имаше оръфана зелена шапка с козирка, увенчана със златистата буква тета, символа на Екологичните инженерни войски. Дакс се возеше с него и представляваше мързелива черна топка козина, която лежеше на коленете му.

Шлюзът на кораба се отвори и Тъф се понесе с максимална скорост през склада за стари космически кораби към рампата, по която вече слизаше бившият Портмастър Мюн.

От едната й страна вървеше котка.

Дакс веднага скочи на крака. Тъмната му козина настръхна, сякаш голямата му пухкава опашка беше включена в електрически контакт. Обичайната му летаргия изчезна. Той скочи от скута на Тъф, пристъпи по капака на автомобила, изпъна ушите си назад и изсъска.

— Но защо, Дакс? — попита Толи Мюн. — Защо посрещаш по този начин твоя проклет родственик? — Тя се ухили и се наведе да погали голямото животно до крака си.

— Очаквах да видя Съмнение или Неблагодарност.

— О, те са си добре — успокои го тя. — Също както и цялото им проклето потомство. Няколко поколения. Трябваше да се досетя, когато ми даде двойка. Плодовити мъжка и женска. Сега имам… — Толи Мюн се намръщи и започна да брои пръстите си. — Шестнайсет котки, да, точно така. И две от тях са бременни. — Тя се обърна и посочи кораба, с който бе дошла. — Това не е кораб, а коткарник. Повечето от тях обичат гравитацията, колкото и мен самата. Родени и израснали в безтегловност. Никога не успях да разбера как може да са толкова грациозни в един момент и толкова тромави в друг.

— Котешкото наследство изобилства от противоречия — отговори Хевиланд Тъф.

— Този е Блекджек. — Толи Мюн го взе в ръцете си и се изправи. — По дяволите, много е тежък. Това не можеш да го разбереш при безтегловност.

Дакс не откъсваше очи от другата котка и отново изсъска. Блекджек се притискаше до стария, измърлян космически костюм на Толи Мюн и гледаше другия котарак с цинична незаинтересованост. Хевиланд се извисяваше на два метра и половина, а Дакс беше също толкова голям сред котките, колкото и Тъф сред хората.

Блекджек беше още по-голям. Козината му бе дълга и копринена, с пушечносив оттенък на гърба й сребристо-сиво по корема. Очите му бяха също сребристосиви, но изглеждаха като дълбоки езера, спокойни и някак си зловещо мистериозни. Котаракът беше най-хубавото животно, което някога се бе раждало във вселената и сякаш сам осъзнаваше това. Блекджек имаше вид на принц от знатен и аристократичен котешки род.

Толи Мюн тромаво се отпусна на седалката до Тъф.

— Той е телепат, също както твоя Дакс — радостно сподели тя.

— Наистина — каза Хевиланд Тъф. Дакс все още беше ядосан, макар и седнал в скута му. Той надигна глава и изсъска.

— Джек ми помогна да запазя и другите котки — рече Толи Мюн. — Ти нали каза, че ми оставяш храна за пет години?

— За две котки, госпожо — отговори Тъф. — Очевидно шестнайсет животни консумират много повече, отколкото Съмнение и Неблагодарност.

Дакс се изпъна, оголи зъби и изсъска.

— Имах много проблеми, когато запасите свършиха, знаеш какъв е нашият хранителен дефицит. На всичкото отгоре трябваше да отделям калории и за тези паразити.

— Може би е трябвало да обмислите стъпки за намаляване размножаването на котешката ви популация. Подобна стратегия несъмнено би довела до резултат. Така вашият собствен дом би послужил като образователна и реална илюстрация на с’ютламските проблеми и съответно да подскаже начин за тяхното решаване.

— Стерилизация?! — попита Толи Мюн. — Но това е анти-живот, Тъф. Отхвърля се веднага. Аз имах по-добра идея. Описах твоя Дакс на мои приятели биотехнолози, кибернетици и какво стана? Те ми направиха телепатичен котарак с клетки, взети от Неблагодарност.

— Колко уместно — одобри Тъф.

— Блекджек скоро ще навърши две години — засмя се тя. — Толкова ми е полезен, че реших да отделям храна и за другите котки. Той ми помогна да направя и политическа кариера.

— Няма съмнение — кимна Тъф. — Забелязах, че не се чувства неудобно от гравитацията.

— Не и Блекджек. Напоследък имат нужда от мен на долния етаж, а Джек ме придружава. Навсякъде.

Дакс изсъска отново и издаде ниско, трептящо и заплашително ръмжене. Той се протегна към Блекджек, но после рязко се отдръпна и се изплю с презрение.

— По-добре го спри, Тъф.

— Котките понякога демонстрират непреодолим, биологичен импулс да се бият, за да установят коя е по-висшестоящата. Това особено силно важи за котараците. Дакс несъмнено, благодарение на своите размери и парапсихологични възможности се е наложил на Хаос и моите други котки. Но сега, в присъствието на Блекджек чувства, че позицията му е застрашена. Това не е причина за тревога, Първи съветник.

— Но за Дакс е — каза с усмивка Толи. Черният котарак се приближи, но Блекджек гледаше с отегчение към своя конкурент.

— Не мисля, че разбрах смисъла на думите ви.

— Блекджек притежава същите парапсихологични способности, както и Дакс — обясни Толи Мюн. — Но той има и някои други… ъ-ъ… преимущества. Имплантирани нокти от дуралой, скрити в специално пригодени обвивки на лапите. Подкожна мрежа от неалогенни бримки от стоманопластмаса, които правят неговото нараняване почти невъзможно. Рефлексите му са генетично акселерирани и сега са двойно по-бързи от тези на нормалните котки. Също така, прагът му за усещане на болка е изключително висок. Не искам да прозвучи глупаво, но ако двамата се сбият, Блекджек ще направи Дакс на пух и прах, от него ще остане само черна козина.

Хевиланд Тъф премигна и избута лоста за управление към Толи Мюн.

— Може би ще е по-добре, ако вие управлявате. — Той се протегна, хвана ядосания си черен котарак за врата и го сложи в скута си. Дакс не спираше да плюе и съска. — Продължете в този посока. — Тъф показа с дългия си бял пръст.

— Изглежда обстоятелствата на С’ютлам са се променили след моето последното посещение — заговори Тъф. Той беше направил малка куличка от пръстите си и бе потънал в дълбините на огромен мек стол с облегалка за главата.

Толи Мюн внимателно го изучаваше. Коремът му беше станал още по-голям отпреди. Дългото му лице отново не изразяваше никакви емоции, но без Дакс в скута си, Тъф изглеждаше безпомощен и уязвим. Той бе затворил големия черен котарак на долния етаж, за да го държи настрана от Блекджек. След като античният семекораб беше дълъг тридесет километра и по тях се разхождаха само няколко котки, Дакс едва ли щеше да страда от липса на пространство и компания, но сигурно се чувстваше объркан и смутен. Котаракът-телепат беше постоянен спътник на Тъф, негов неразделен приятел от години. Още от малко коте той пътуваше навсякъде, сгушен в бездънните джобове на своя стопанин. Толи чувстваше, че й е тъжно. Но не толкова тъжно. Дакс беше най-силната карта на Тъф, а тя вече я беше надцакала. Толи Мюн се усмихна, прокара пръсти през гъстата сребристосива козина на Блекджек и той я награди с мощно, доволно мъркане.

— Колкото и да се променят нещата, за мен те си остават съвсем същите — отговори тя.

— Това е една твърде стара поговорка, която веднага се обезсмисля при по-подробно логическо разглеждане — отбеляза Тъф. — Съвсем очевидно е, че в нея има явно противоречие. Ако действително нещата на С’ютлам са се променили, те наистина не биха могли да останат същите. За мен, идвайки от голямо разстояние, тези промени са определено забележими. А именно, С’ютлам е във война, а вие сте се издигнали и заемате респектиращия пост на първи съветник.

— Ах, проклета и гадна работа — направи гримаса Толи Мюн. — Ако можех, веднага бих се върнала на старото си място като портмастър.

— Мнението за сегашната ви работа не е въпрос на нашата дискусия — напомни Тъф. — Трябва също така да отбележа, че моето посрещане не беше толкова приятелско и сърдечно, както при предишните ми две посещения. За мое голямо разочарование, фактът, че два пъти заставах между С’ютлам и масов глад, зарази, канибализъм, паразити, социална деградация, разруха, изобщо не беше взет предвид. Още повече, дори и най-злите и груби раси, понякога спазват елементарна етикеция и показват уважение към човек, който се готви да им предаде единадесет милиона стандарта. Ако можете да си спомните, това е останалата част от плащането на моя дълг към Порт С’ютлам. Следователно, имам всяка причина да очаквам посрещане от по-друго естество.

— Грешил си, Тъф — заяви тя.

— Наистина — каза Тъф. — Сега, след като разбрах, че ръководите най-висшата политическа инстанция на С’ютлам, а не изпълнявате някаква слугинска длъжност в поправителна ферма, аз съм още по-учуден защо Планетарната защитна флотилия сметна за необходимо да ме посрещне с надути заплахи, мрачни предупреждения и открита проява на враждебност.

— Мои заповеди, Тъф — отвърна Толи Мюн и почеса Блекджек зад ухото.

Тъф скръсти ръце над издутия си корем.

— Очаквам вашето обяснение.

— Колкото и да се променят нещата… — започна тя, но Тъф вдигна ръка, за да я прекъсне.

— Вече веднъж бях атакуван от това клише, мисля, че успях да разбера малката ирония, която има скрита в него. Така, че няма нужда постоянно да бъде повтаряна, Първи съветник Мюн. Ако преминете направо към същността на въпроса, ще ви бъда безкрайно благодарен.

— Знаеш какво е нашето положение — въздъхна Толи Мюн.

— В общи линии — призна Тъф, — С’ютлам страда от излишък на човешки същества и от оскъдност на хранителни запаси. На два пъти аз устроих истински угощения, благодарение на екологичното инженерство и успях да предотвратя масовия глад, който заплашваше планетата. Детайлите на вашата хранителна криза се променят с всяка година, но мисля, че това, което подчертах дотук, е все още валидно.

— Последните предвиждания са още по-лоши.

— Наистина — каза Тъф. — Доколкото си спомням, С’ютлам бе заплашен от масов глад едва след сто и девет стандартни години, разбира се, ако моите указания и препоръки бяха точно спазвани.

— Те опитаха всичко, по дяволите. Опитаха. И месозверовете, и шушулките, и планктона — всичко си беше на мястото. Но промените бяха само частични. Прекалено много влиятелни хора не пожелаха да се откажат от луксозните храни, с които бяха свикнали. Все още големи части от земята са заети от животновъдни ферми. Все още има площи, засети с неотрева, омни-зърно и нано-жито. Междувременно, кривата на увеличаване на населението растеше все повече и повече, по-бързо от когато и да било. Проклетата църква проповядва, както винаги, свещеността на живота и златната роля на репродукцията в човешката еволюция, с цел превъзходство и приближаване до божественост.

— Какви са последните ви изчисления? — попита Тъф.

— Дванайсет години — отговори Толи Мюн.

— За да драматизирате вашето тежко положение, може би трябва да накарате командир Уолд Обър да брои оставащото време по видмрежите. Подобна демонстрация ще окаже определен натиск върху с’ютламците и те може би ще се ограничат в своето размножаване.

— Спести ми твоята несериозност, Тъф — намръщи се Толи Мюн. — Сега аз съм Първи съветник и гледам право в пъпчивото, грозно лице на приближаващата се катастрофа. Войната и недостига на храна са само част от нея. Можеш да си представиш останалите проблеми, с които се сблъскваме.

— Може би не до съвсем най-фините детайли, но общите линии могат да бъдат забелязани — призна Тъф. — Нямам претенции да бъда всезнаещ, но всяка нормално интелигентна личност е в състояние да види определени факти и от тях да си извади определени заключения. Може би тези предположения са напълно погрешни. Без Дакс не мога да съм сигурен в истината. И все пак мисля, че не е така.

— Какви проклети факти? Какви заключения?

— Първо — започна Тъф, — С’ютлам се намира в положение на война с Вандийн и неговите съюзници. От това мога да заключа, че фракцията на технократите, която дълго време доминираше в политиката на планетата, е предала властта на своите съперници, експанзионистите.

— Не съвсем — отвърна Толи Мюн, — но схващаш добре проклетата идея. Експанзионистите получаваха все повече места след всички избори, но ние успяхме да ги задържим настрана от властта със серия от коалиционни правителства. Както ти бях казала и преди години, правителство на експанзионистите означава война. Дяволите да ме вземат, сега нямаме правителство на експанзионистите, но отново воюваме. Докато те нямаше, имахме девет първи съветника. Аз съм последният, но едва ли ще се задържа дълго.

— Тревожността на вашите последни изчисления показва, че тази война всъщност не е засегнала популацията.

— Не, слава на живота — каза Толи Мюн. — Бяхме готови, когато флотът на съюзниците се появи. Нови кораби, нови системи оръжия, всичко, произведено в пълна тайна. Когато видяха какво ги очаква, отстъпиха веднага, без да дадат и изстрел. Но те ще се върнат, дяволите да ги вземат. Всичко е въпрос на време. Имаме информация, че се подготвят за масиран изненадващ удар.

— От това може да се заключи — рече Тъф, — вземайки предвид вашето настроение и чувство за отчаяние, че положението на С’ютлам рязко се е влошило.

— Как, по дяволите, се досети?

— Съвсем очевидно е — отговори Тъф. — Според вашите проекции, масовият глад наистина може да настъпи след дванайсет години, но е трудно да се каже, че с’ютламският живот ще остане приятен и спокоен до момента, в който ще забие камбаната и светът ви ще се разпадне. Подобна идея е прекалено илюзорна. След като вече се приближавате до ръба на пропастта, нормално е проблемите, симптоми на една разлагаща се култура, да започнат да се появяват.

— Нещата не са… по дяволите, откъде да започна?

— Началото често е много подходящо място — отбеляза Тъф.

— Те са мои хора, Тъф. Целият ми свят се обръща надолу. А е един добър свят. Ако не знаех каква е причината, щях да мисля, че лудостта е заразителна. Убийствата са се увеличили с петстотин процента. Самоубийствата — с повече от две хиляди процента. Системата се руши с всеки изминал ден — умишлени повреди, чести стачки, вандализъм. Преди имахме епизодични съобщения за канибализъм, а сега това са цели банди, които обитават най-долните нива на подземните градове. Тайни общества колкото искаш. Една група окупира за две седмици хранителна фабрика и води истинска битка с полицията. Други ненормалници започнаха да отвличат бременни жени… — Толи Мюн се намръщи, а Блекджек изсъска. — Трудно ми е дори да говоря за това. Жената, очакваща дете, винаги е била нещо свято за С’ютлам, но тези… Не мога да ги нарека дори хора. Тези същества са започнали да се хранят…

Тъф вдигна ръка, за да я спре.

— Разбирам, няма нужда да обяснявате. Моля, продължете.

— Отделните маниаци са неизброими. Някой, преди година и половина, изхвърли силно токсични отпадъци в контейнерите на една хранителна фабрика. Това беше фатално за хиляда и двеста души. Населението е обладано от желание за разруха, за смърт и насилие. Имахме организирана съпротива срещу промяната на екосистемата според твоите указания. Месозверовете бяха тровени или взривявани, полетата с шушулки запалвани. Организирани банди с харпуни започнаха да избиват за удоволствие вятърните ездачи. Във всичко това няма никакъв проклет смисъл. Религията — всякакви религиозни култове и секти. А и войната! Живот знае само колко ще загинат, но е толкова популярна! Като… по-популярна е дори и от секса.

— Наистина — кимна Хевиланд Тъф. — Изненадан съм. Смятах, че оставащото до катастрофата време, е една от дълбоките и ревниво пазени тайни на Висшия съвет.

— За съжаление, вече не е така — въздъхна Толи Мюн. — Една низша съветничка реши, че не може повече да сдържа мехура си, извика зъркелите и се облекчи пред всички видмрежи. Мисля, че тя искаше да спечели още няколко милиона гласа на своя страна. Дяволите да я вземат, нищо не стана! Избухна огромен скандал и това свали от поста още един първи съветник. Вече нямаше къде да се търсят хора, готови да се жертват, освен някой от горния етаж. Познай кого награбиха? Нашата любима героиня от видмрежите, най-спорния бюрократ, Мама Паяк и така нататък. Позна ли кой?

— Очевидно говорите за себе си — каза Тъф.

— Дотогава вече не ме мразеха както преди. Имах репутация, че си върша ефективно работата, останки от популярен, романтичен образ и бях добре възприемана от всички политически фракции. Това стана преди три месеца. — Тя се усмихна мрачно. — Но от Вандийн също слушат нашите новинарски хранилки. Веднага, след като ме предложиха на този пост, те решиха, че съм заплаха за сигурността и стабилитета на сектора. Събраха се заедно с другите в проклетия си съюз, за да решат какво да правят с нас. Тази сбирщина най-накрая ни даде ултиматум — принудително да предприемем мерки за ограничаване на раждаемостта. В противен случаи, С’ютлам щеше да бъде окупиран, а контролът — наложен от тях.

— Добър и осъществим план, но не много тактичен — отбеляза Тъф. — Това е дало началото на сегашната война. И все пак то не обяснява враждебното ви поведение спрямо мен. На два пъти съм оказвал безценна помощ на вашата планета. Сигурно не мислите, че ще свърша небрежно работата си точно този трети път.

— И аз сметнах, че ще направиш всичко, което можеш. — Тя го посочи с пръст. — Но не с твоите срокове, Тъф. По дяволите, да, ти ни помогна, но само за кратък срок. Всички твои решения, за съжаление, са непостоянни.

— Предупредих ви много пъти, че моите усилия са само временни запушалки.

— Няма повече калории за предупреждения, Тъф. Съжалявам, но нямаме друг избор. Този път не можем да залепим лепенка върху кървящата рана и да отложим всичко. Следващия път, когато дойдеш да ни видиш как я караме, няма да откриеш проклетата планета. Имаме нужда от „Ноев ковчег“, Тъф. Имаме нужда от него постоянно. Вече сме готови да го използваме. Преди десет години ти каза, че биотехнологията и екологията не са области, в които сме специалисти. И беше прав. Но времената се менят. Сега сме една от най-напредналите планети в човешката цивилизация и от едно десетилетие сме концентрирали усилията си в обучаване на еколози и биотехнолози. Моите предшественици доведоха най-добрите теоретици от Авалон, Нюхолм и още десетки планети. Великолепни хора, истински гении. Успяхме да подмамим дори и някои от генетичните магьосници на Прометей. — Тя погали котката и се усмихна. — Резултатът е пред теб.

— Наистина — каза Тъф.

— Ние сме готови да използваме „Ноев ковчег“. Без значение колко си способен, Тъф, ти си само един проклет човек. Искаме да оставим този кораб за постоянно в орбитата на С’ютлам. На него ще има денонощно екип от двеста най-способни учени и генетични инженери. Така ще можем всеки ден да решаваме нашата хранителна криза. Този кораб — неговата клетъчна библиотека и всички данни, които има или са загубени в компютрите — е нашата единствена и последна надежда. Повярвай ми, Тъф, не съм дала заповеди на Обър да отнеме насилствено кораба ти, преди внимателно да обмисля всяка друга възможност. Знаех, по дяволите, че никога няма да го продадеш. Какъв друг избор имах? Ние не искаме да те мамим. Щяхме да ти платим напълно разумна цена. Лично щях да настоявам.

— Това предполага, че след насилственото отнемане, аз оставам жив — уточни Тъф. — Много съмнително изказване.

— Сега си жив и аз пак ти предлагам да купя проклетия ти кораб. Ти можеш да останеш на борда и да работиш заедно с другите специалисти. Мога да ти гарантирам, че ще имаш работа до края на живота си. Само кажи каква заплата искаш или нещо друго, което желаеш. Искаш да запазиш тези единайсет милиона? Твои са. Искаш да преименуваме планетата в твоя чест? Кажи една дума и ще го направя.

— Планетата С’ютлам или планетата Тъф пак ще бъде пренаселена — отговори Тъф. — Ако предположим, че се съглася с вашето предложение, намерението ви несъмнено ще е чрез „Ноев ковчег“ да увеличите калоричната си производителност и да нахраните гладните си хора.

— Разбира се — потвърди Толи Мюн.

Лицето на Тъф оставаше спокойно и невъзмутимо.

— Радвам се да науча, че никога на вас или на вашите съветници не им е хрумвала мисълта, че „Ноев ковчег“ може да бъде използван със своето първоначално предназначение, като кораб за водене на биологична воина. За съжаление, започнах да губя вяра във вашата невинност и в съзнанието ми се появяват някои цинични мисли. Като например, „Ноев ковчег“ да бъде използван за създаване на екологичен хаос на Вандийн, Джазбо и другите планети от съюза. Той дори може да се използва за геноцид и тези светове да бъдат подготвени за колонизация, нещо, което си спомням, че бе в основата на политиката, проповядвана от вашата експанзионистична фракция.

— Това са дяволски проклети подозрения — отряза Толи Мюн. — Животът е свещен за с’ютламците.

— Наистина. Но аз съм прекалено покварен циник и не мога да направя нищо друго, освен да подозирам, че с’ютламците могат да решат, че някои животи са много по-свещени от други.

— Познаваш ме много добре, Тъф — изрече тя с леден тон. — Никога няма да позволя подобно нещо.

— И ако подобен план бъде гласуван, въпреки вашето възражение, писмото, с което обявявате оставката си, ще е написано с много строги думи — каза Тъф. — Не мисля, че тези уверения могат да бъдат сигурни и подозирам, да, подозирам, че и съюзът на другите планети мисли също като мен.

Толи Мюн притисна Блекджек до брадичката си. Котаракът започна тихо да мърка. Двамата впиха очи в Тъф.

— Тъф, милиони, а може би и милиарди животи са заложени на карта. Има такива неща, от които косата ти може да се накъдри, ако имаш някаква проклета коса.

— Аз нямам, така че това очевидно е хипербола.

— Ако си съгласен да слезем до Паякодом, а после да се качим на асансьора до повърхността…

— Не съм — прекъсна я Тъф. — Струва ми се, съвсем очевидно е, че не трябва да напускам „Ноев ковчег“ и да го оставям незащитен. Особено в климата на враждебност, агресивност, недоверие и омраза, който шества сега на С’ютлам. Още повече — може би вие ще ме наречете прекалено капризен или осъдителен, — но с течение на времето загубих и малката си поносимост към гъмжащите тълпи, какафонията, грубите погледи, недоброжелателните ръце, воднистата бира и мизерните порции от безвкусна храна. Доколкото си спомням, това са по принцип удоволствията, които могат да бъдат открити на повърхността на С’ютлам.

— Не искам да те заплашвам, Тъф…

— Въпреки това, вече го правите.

— Страхувам се, че няма да ти бъде разрешено да напуснеш системата. Не си и мисли, че можеш да ме измамиш, както го направи с Обър. Тази работа с бомбата си бе чиста измислица, и двамата го знаем много добре.

— Разкрихте ме — призна безизразно Тъф.

Блекджек изсъска насреща му. Толи Мюн погледна втрещено към големия котарак.

— Той не блъфира?! — възкликна тя ужасено. — О, по дяволите! — Тъф предизвика сребристосивия котарак в надпревара по втренчено гледане. Нито един от тях не мигваше. — Е, няма значение. Сега си тук и няма да си тръгнеш, Тъф. Набий си го в главата. Нашите нови кораби лесно могат да те унищожат. Уверявам те, наистина ще го направят, ако опиташ да се измъкнеш.

— Наистина — повтори Тъф. — Що се отнася до мен, смятам да унищожа клетъчната библиотека, ако се опитате да влезете в кораба. Положението е патово, Първи съветник. За щастие, няма да продължи да е такова дълго време. С’ютлам никога не е излизал от мислите ми по време на моите пътувания насам-натам из звездното пространство. През тези периоди нямах професионални задължения и можех да се посветя напълно на методични изследвания, с цел намиране постоянно решение на вашите затруднения.

Блекджек се отпусна спокойно и започна да мърка.

— Така ли? — попита подозрително Толи Мюн. — И какво излезе?

— Манна — каза Тъф.

— Манна — повтори Толи Мюн.

— Една наистина чудотворна храна — обясни Хевиланд Тъф. — Детайлите не ви засягат. Те ще ви бъдат обяснени в подходящия момент.

Първи съветник Мюн и нейният котарак го изгледаха с подозрение.

— Подходящия момент ли? Кога ще дойде този проклет подходящ момент?

— Когато моите условия бъдат изпълнени — обяви Тъф.

— Какви условия?

— Първо — каза Тъф, — перспективата да прекарам остатъка от живота си в орбитата на С’ютлам ми се вижда непривлекателна. Искам да си тръгна свободно, когато приключа работата си.

— Това не може да стане — отсече Толи Мюн. — Дори и аз да се съглася, в секундата, в която го направя, ще ме изритат от офиса ми.

— Второ — продължи невъзмутимо Тъф, — тази война трябва да бъде прекратена. Страхувам се, че не мога максимално да се концентрирам, ако около мен всеки момент се очаква да избухне голяма космическа битка. Прекалено лесно се разстройвам от експлозии на космически кораби, лазерни изстрели и писъци на умиращи хора. Още повече, виждам съвсем малък смисъл да полагам изключителни усилия да балансирам и направя функционална с’ютламската екология, само за да видя как върху добрата ми и прилежна работа се стоварват плазмени бомби.

— Ще прекратя тази война, ако мога — обеща Толи Мюн. — Но съвсем не е лесно, Тъф. Мисля, че искаш невъзможното.

— Ако не траен мир, то поне временно примирие. Може да изпратите посланик, който с петиция да поиска кратко прекратяване на бойните действия.

— Това може би ще е възможно — каза неуверено тя. — Но защо? — Блекджек тихо измяука. — Криеш нещо, Тъф?!

— Вашето спасение — призна Тъф. — Извинете ме, че си позволявам да се намесвам в задружните ви усилия да стимулирате мутациите чрез големи дози радиация.

— Но ние се защитаваме! Не сме искали тази война!

— Отлично! В такъв случай, кратко отлагане няма да ви причини голямо неудобство.

— Съюзът никога няма да се съгласи, а също и Висшият съвет.

— Моите съжаления — вдигна рамене Тъф. — Може би ще е необходимо да се даде на С’ютлам повече време за размисъл. След дванайсет години, оцелелите жители, предполагам, ще бъдат много по-гъвкави и отстъпчиви.

Толи Мюн се протегна и почеса Блекджек зад ушите. Котаракът се втренчи в Тъф и издаде странен, мяукащ звук. Първи съветник Мюн се изправи и големият сребристосив котарак пъргаво скочи от скута й.

— Печелиш, Тъф — каза тя. — Води ме в комуникационната си зала. Изглежда, че ти можеш да чакаш вечно, но аз не мога. Хората ми всеки ден умират от това закъснение. — Гласът и беше твърд, но за първи път от месеци насам, Толи Мюн усети, че отчаянието й се примесва с надеждата. Може би той наистина беше в състояние да сложи край на войната и да разреши проблемите. Може би наистина имаше някакъв шанс. Ала тя не остави нещо от чувствата й да се изрази в думите й. — И не си мисли, че ще се измъкнеш, ако направиш нещо смешно.

— Уви — въздъхна Хевиланд Тъф, — хуморът никога не е бил моя отличителна черта.

— Аз имам вече Блекджек, недей забравя. Дакс е прекалено уплашен и объркан, за да ти помогне с нещо. Джек веднага ще ми каже, ако опиташ да замислиш нещо подло.

— Винаги най-добрите ми намерения са посрещани с подозрение.

— Блекджек и аз ще бъдем твоите проклети сенки, Тъф. Нямам намерение да напусна този проклет кораб, докато всичко не се уреди, а и ще следя всичко, което правиш.

— Наистина — каза Тъф.

— Нека само ти припомня някои неща, ако случайно си ги забравил. Сега аз съм Първи съветник. Не е Жосен Раел. Не е и Крегор Блексън. Още когато бях Портмастър, ме наричаха Стоманената вдовица. Би могъл да отделиш час или два и да помислиш защо са ми лепнали този прякор.

— Наистина ще го направя. — Тъф стана. — Има ли нещо друго, което желаете да ми припомните, госпожо?

— Само едно — рече тя. — Сцена от шоуто „Тъф и Мюн“.

— Положих невероятни усилия да изтрия тази нещастна фантастика от паметта си — заяви Тъф. — Все пак, коя сцена ще ме принудите да си спомня?

— Сцената, в която котката разкъсва един от пазачите на парчета — усмихна се мило Толи Мюн. Блекджек се потърка в краката й, впи металните си очи в Тъф и тихо изръмжа.

Отне почти десет дни да бъде сключено примирието и още три, докато всички съюзни посланици стигнат до С’ютлам. Толи Мюн прекара времето си, като бродеше из „Ноев ковчег“ на две стъпки и бърза мисъл зад Тъф, питаше го за всичко, което правеше, надничаше над рамото му, когато работеше, пътуваше с него, когато оглеждаше клетъчните проби, помагаше му да храни своите котки (и да пази враждебния Дакс настрана от Блекджек). Тъф не се опита да направи нищо подозрително.

Стотици обаждания пристигаха за Толи Мюн всеки ден и за да не бъде далеч от Тъф, тя временно премести офиса си в една от комуникационните зали и оттам решаваше проблемите, които не търпяха отлагане.

Стотици обаждания идваха и за Хевиланд Тъф. Той беше инструктирал компютъра си да ги отказва.

Когато денят настъпи, посланиците излязоха от своята, луксозна дипломатическа совалка и дълго се взираха в огромната площадка за кацане и флота от стари космически кораби. Те бяха колоритна група и всеки бе напълно различен от другия. Жената от Джазбо беше с дълга до кръста синьо-черна коса, намазана с масло, блестящо с различни цветове. На бузите й имаше белези, показващи нейната длъжност и ранг. Скраймир бяха изпратили нисък и набит мъж с квадратно червено лице и коса с цвят на планински лед. Очите му бяха кристалносини и подхождаха на цвета на металната му риза. Посланикът от Азури Триюн се придвижваше сред мъгла от холографски прожекции. От него се виждаше неясна движеща се сянка, а говорът му приличаше на ехтящ шепот. Рогендор бяха изпратили посланик-киборг, който беше набит, висок, направен от равни части неръждаем дуралой, стоманопластмаса и черночервена плът. Слаба, деликатна на вид жена, облечена в прозрачни пастелно оцветени копринени дрехи, представяше Света на Хенри. Тя имаше тяло на млад юноша и пурпурночервени очи. Групата на посланиците се водеше от пълен и закръглен мъж с пищно облекло от Вандийн. Кожата му бе набръчкана от възрастта и имаше меден оттенък. Дългата му коса падаше по раменете му на тънки, грижливо сплетени плитки.

Хевиланд Тъф пристигна, управлявайки скачено превозно средство, което се изви като змия и спря пред групата на посланиците. Вандийнският представител пристъпи напред ухилен, ощипа си жестоко бузата и се поклони.

— Бих ти подал ръката си, но си спомням какво е мнението ти за този жест — каза той. — Е, сети ли се кой съм, мухо?

Хевиланд Тъф премигна.

— Имам някакви бледи спомени, че се натъкнах на вас по време на едно пътуване с тръбо-влак до повърхността на С’ютлам.

— Рач Норен — обяви мъжът. — Аз не съм от така наречените дипломати, но Борда на координаторите реши да изпрати мен, защото вече сме се срещали, а и познавам сютитата.

— Това е дръзка обида, Норен — рязко се намеси Толи Мюн.

— Но вие сте дръзка и противна тълпа — отговори Норен.

— А също и опасна — прошепна посланикът на Азури Триюн от мъглата на своята холографска прожекция.

— Вие сте проклетите агресори — отряза Толи Мюн.

— Това е защитна агресия — прогърмя гласът на киборга, увеличен от високоговорител.

— Спомнете си последната война — обади се джазбоитът. — Този път отказваме да чакаме, докато вашите прокълнати еволюционери вземат властта и отново се опитат да колонизират нашите планети.

— Нямаме подобни планове — отвърна Толи Мюн.

— Ти нямаш такива планове, паяк такъв — сопна се Рач Норен. — Но погледни ме в оптиката и ми кажи, че вашите експанзионисти нямат сладки мечти да се разплодят на воля по целия Вандийн.

— И Скраймир.

— Рогендор не иска да има нищо общо с вашия ненужен човешки детрит.

— Никога няма да завладеете Азури Триюн.

— На кой, по дяволите, му е притрябвал този проклет Азури Триюн? — отряза Толи Мюн. Блекджек замърка одобрително.

— Този поглед върху вътрешната работа на междузвездната дипломация ми беше напълно достатъчен — обяви Хевиланд Тъф. — Въпреки това ни очаква неотложна работа. Моля, посланиците да се качат на автомобила, за да продължим към залата за конференции.

Все още мърморейки помежду си, съюзните посланици изпълниха това, което ги помоли Тъф. Напълно натоварено, превозното средство пресече площадката за кацане, проправяйки си път между старите космически кораби. Кръгъл и тъмен шлюз се отвори пред тях и като челюсти на някой ненаситен звяр ги погълна. Те спряха, шлюзът се затвори и ги обгърна непрогледна тъмнина. Тъф не обърна внимание на възмутените въздишки. Асансьорът ги свали няколко нива надолу, пред тях се отвори друга врата, Тъф включи предните светлини и те продължиха през тъмен като тунел коридор.

Пътуваха из лабиринт от тъмни, хладни коридори, покрай неизброими затворени врати, следвайки ярка линия с тъмноиндигов цвят, която светеше пред тях като някакъв дух запечатан в прашния под. Единствената светлина бяха предните фарове на влака и бледото сияние от контролното табло пред Тъф. В началото посланиците говореха помежду си, но черните дълбини на „Ноев ковчег“ действаха потискащо и един по един членовете на делегацията се умълчаха. Блекджек започна леко да боде колената на Толи Мюн с ноктите си.

След дълго пътуване през прах, тъмнина и тишина, те стигнаха до огромни метални врати, които се отвориха при тяхното приближаване, а после с трясък се затвориха. Вътре въздухът беше мокър и горещ. Хевиланд Тъф спря, изключи двигателя и изгаси светлините. Тъмнината ги обгърна напълно.

— Къде сме? — настоя Толи Мюн. Гласът й отекна в далечен таван, но ехото изглеждаше странно приглушено. Макар че тъмнината бе непрогледна, разбираше се, че залата, в която се намираха бе огромна. Блекджек изсъска неуверено, помириса въздуха и издаде лек, мяукащ звук.

Толи Мюн чу тихи стъпки и на около два метра от нея се появи малка светлинна. Тъф се беше навел над някакво командно табло. Той натисна един луминисцентен ключ и се обърна. От мрака изплува голям стол с облегалки за главата и се понесе през въздуха към Тъф. Той се намести на него, както крал се изкачва на трона си и натисна друг бутон. Целият стол се освети в бледовиолетова, фосфоресцираща светлина.

— Моля, последвайте ме — каза Тъф. Столът се обърна във въздуха и започна да се отдалечава.

— По дяволите — измърмори Толи Мюн. Тя колебливо стана от мястото си, притисна Блекджек към гърдите си и тръгна след отдалечаващия се трон. Групата от посланици я последва, като всеки от тях не спря и за минута да се оплаква. Можеше да чуе зад себе си тежките стъпки на киборга. Както вървеше, Толи Мюн усети, че стъпва върху нещо меко.

Последва силно котешко измяукване, Толи се отдръпна рязко назад и се блъсна в стоманения гръден кош на киборга. Тя се извини, коленичи и докосна меката козина на друга котка. Животното се търкаляше по пода и силно мъркаше. Посланикът на Джазбо не забеляза, че Толи се е навела и се сблъска с нея. Блекджек изведнъж се освободи и тръгна след другата котка. За малко се върна при Толи, а после рязко се обърна и изчезна напълно в тъмнината.

— По дяволите! — изкрещя Толи Мюн. — По дяволите, Джек, домъкни проклетия си задник тук! — Гласът й отекна в далечината, но котаракът не се появи. Групата на посланиците се отдалечаваше и тя изруга ядосано и побърза да ги последва.

Отпред се появи остров от светлина. Когато пристигна, всички сядаха от едната страна на голяма метална маса. Тъф седеше на централното място, а ръцете му бяха скръстени над издутия му корем.

Дакс се разхождаше напред-назад по раменете му и мъркаше.

Толи Мюн спря, погледна ги втренчено и изруга.

— По дяволите! — каза тя и се обърна. — Блекджек! — извика с цялата сила на дробовете си. Ехото сякаш беше заглушено от дебел плат. — Джек! — Нищо.

— Надявам се, че не сме пропътували това голямо разстояние, за да слушаме как Първи съветник Мюн се упражнява в издаване на животински викове — обади се посланикът на Скраймир.

— Наистина, не — призна Тъф. — Първи съветник Мюн, ако обичате, заемете мястото си, за да продължим.

Тя се намръщи и седна на единственото свободно място.

— Къде е Блекджек?

— Трудно ми е да дам мнението си по този въпрос — отговори невъзмутимо Тъф. — Все пак, той е твоя котка.

— Избяга след една от твоите — отряза Толи Мюн.

— Наистина — каза Тъф. — Интересно. Изглежда, че в този момент една от моите млади женски се е разгонила. Може би това обяснява действията му. Не се тревожете за него, сигурен съм, че ще бъде в пълна безопасност.

— Искам той да бъде с мен на тази проклета конференция.

— Уви — рече Тъф, — „Ноев ковчег“ е голям кораб и те могат да спортуват навсякъде. Във всеки случай, ако нарушите техния сексуален съюз, вие несъзнателно ставате анти-живот по с’ютламските стандарти. Аз ще се поколебая да извърша подобно насилие според вашите културни нрави. Още повече, вие неведнъж ми наблегнахте, че времето е изключително кратко и от това зависят прекалено много човешки животи. Следователно смятам, че е крайно наложително тази конференция най-после да започне.

Тъф премести ръката си и докосна контролното табло. Една част от дългата маса изчезна от погледите им. Минута по-късно, точно пред стола на Толи Мюн, започна да се издига растение.

— Пред вас — обяви Тъф, — манна.

Растението растеше от ниска саксия и беше сложен възел от преплетени бледозелени лози. С неговите извиващи се във всички посоки филизи приличаше на жив гордиев възел. Сред лозите имаше гъсти туфи от листа, големи колкото човешки нокът, а блестящата им, зеленикава повърхност бе напръскана с деликатна плетеница от черни вени. Толи Мюн се протегна и докосна най-близкото листо. Откри, че отдолу то е покрито с фин прах, който остана по върха на пръстите й. Сред мрежата от листа и филизи имаше издути, тлъсти бели циреи, които изглеждаха по-забрали около централното стъбло. Тя видя, че един от плодовете беше придобил размерите на човешка глава.

— Гадно изглеждащ плевел — обади се Рач Норен.

— Не разбирам защо е необходимо да се обявява мир и да пропътуваме това разстояние, само за да видим някакво оранжерийно чудовище — каза мъжът от Скраймир.

— Азури Триюн губи търпение — прошепна техният посланик.

— Трябва да има някакъв проклет мотив в тази лудост — реши Толи Мюн. — Хайде, Тъф. Започвай. Каза, манна. Е, какво?

— Тя ще нахрани С’ютлам — съобщи Тъф. Дакс замърка.

— За колко дни? — попита жената от Света на Хенри със сладък, саркастичен глас.

— Първи съветник, бъдете така добра, откъснете една от по-големите пъпки. Ще намерите, че вътрешността й е месеста, сочна, вкусна и изключително хранителна.

Толи Мюн направи кисела гримаса, но се наведе напред. Пръстите й се обвиха около най-големия плод. Той беше мек и съвсем леко се отдели от филиза, който го държеше. Толи го разчупи на две. Сърцевината му се раздели като топъл хляб. Дълбоко в сърцето на плода се виждаше торбичка с тъмен, полутечен флуид, който бавно циркулираше. В ноздрите й бликна невероятен аромат и устата й се изпълни със слюнки. Тя се поколеба за момент, но миризмата беше прекалено хубава. Бързо отхапа едно парче. Сдъвка го и преглътна, после отхапа още едно и още едно. На четири хапки изяде целия плод и облиза лепкавата течност от пръстите си.

— Хляб, мляко — поясни тя — и мед. Малко е тежко, но вкусът му е прекрасен.

— Този вкус никога не може да ви омръзне — обяви Тъф. — Секрецията, която видяхте в сърцевината на плода има лек наркотичен ефект. Интересното е, че вкусът на всяко растение манна е индивидуален. Това зависи от химичния състав на почвата, в която то е засадено, а също така и от генетичното му наследство. Познатият вкусов спектър на манната е много богат, но може да бъде и разширен, чрез кръстосано оплождане.

— Чакай малко — извика силно Рач Норен. Той дръпна бузата си и се намръщи. — Вкусът на този проклет хлебно-млечен плод е превъзходен, разбира се, разбира се. Е, и какво?! Сютитата ще имат достатъчно вкусна храна и ще направят още малки сютита. Проблемите им отпадат и малко по-късно те спокойно ще могат да завладеят Вандийн и да се размножат и там. Съжалявам, приятели, но Рач не чувства, че трябва да аплодира подобно нещо.

— Той е груб — намръщи се Толи Мюн, — но е прав. И преди си ни давал чудотворни растения, Тъф. Омни-зърното, спомняш ли си? Планктона. Джърси-шушулките. С какво манната ще е по-различна?

— В няколко аспекта — каза Хевиланд Тъф. — Първо, моите предишни усилия бяха насочени към създаването на по-ефективна екология, към увеличаване на калоричната продуктивност от ограничените, селскостопански земи на С’ютлам, към получаване на повече от това, което те даваха в момента. За съжаление, не взех под внимание своенравието на човешките същества. Както и самата вие споделихте, с’ютламската хранителна верига е далеч от максималната си ефективност. Макар че имате месозверове, огромен източник на протеини, вие продължавате да отглеждате безполезни стадни животни. Правите го единствено, за да задоволявате прищевките на някои по-заможни месоядни същества, които предпочитат друга животинска плът, а не парче от месозвяр. По подобен начин продължавате да отглеждате и омни-зърно и нано-жито, само за вкусово и кулинарно разнообразие, а от същите площи джърси-шушулките могат да умножат три пъти калоричната ви продуктивност. Накратко, с’ютламците продължават да предпочитат хедонизма пред рационалността. Но да продължим. Отличителните свойства на манната и нейният вкус и аромат я правят уникална. Щом веднъж я опитат, с’ютламците няма да имат възражения що се отнася до вкуса й.

— Може би — съгласи се колебливо Толи Мюн. — Но все…

— Второ — продължи Тъф, — манната расте изключително бързо. Изключителните трудности изискат и изключителни решения. Манната представлява подобно решение. Тя е изкуствено създаден хибрид, генетично компилативен продукт, съдържащ в себе си нишки на ДНК от растения на няколко планети. Нейни предшественици са хлебният храст от Хафийр, лъжовният нощен бурен от Ноктос, Гъливерските захарни торбички и разновидност на лозата кудзу от старата Земя. Ще откриете, че се засява изключително лесно, няма нужда от грижи и има възможността изключително бързо да променя екосистемата.

— Какво значи „изключително бързо“? — настоя Толи Мюн.

Пръстът на Тъф се придвижи леко и докосна светещ бутон. Дакс замърка. Залата се обля в светлина. Толи Мюн премигна, докато очите й свикнат с яркостта.

Намираха се в центъра на огромна, кръгла зала с диаметър около половин километър и с купол на стотина метра над главите им. Зад Тъф от стените излязоха прозрачни, стоманопластмасови модели на миниатюрни екосистеми. В тях имаше различни видове почви — бяла песъчлива почва, богат мазен чернозем, дебела червеникава глина, син кристален чакъл, сиво-зелена блатиста кал, замръзнала тундрова почва, твърда като лед. Във всяка екосфера растеше манна.

Растеше.

Централните растения бяха високи около пет метра, а излизащите от тях разклонения отдавна ги бяха задминали. Филизите се извиваха по земята, сплитаха се заедно, разклоняваха се, оплитаха се и отново се разклоняваха. Лозите на манната покриваха три четвърти от стените на стаята. Лозите на манната бяха успели да се захванат за гладката, бяла повърхност на стоманопластмасовия купол. Те закриваха осветителните панели, светлината в стаята стана зеленикава и хвърляше странни сенки по пода. Навсякъде цъфтяха и връзваха плодовете на манната. Големи бели семенници с размер на човешка глава израстваха от лозите и си проправяха път през зелените възли на растението. Докато гледаха, един от плодовете узря и тупна на земята с меко „туп“. Сега Толи разбра, защо когато викаше Блекджек, ехото беше толкова приглушено.

— Екземплярите, които виждате — обяви Тъф с безизразен глас, — са засети от спори преди четиринайсет дни, малко преди нашата среща с Първи съветник Мюн. За да се развие растението е необходима една-единствена спора. През този период не се е налагало да ги поливам или торя. Ако го бях направил, щяхме да имаме растение с големината на това, което виждате пред себе си.

Толи Мюн се изправи на крака. От години беше живяла в безтегловност и това й струваше много усилия, но усещаше тежест в гърдите си и неприятен вкус в устата си. Чувстваше нужда да се хване за всяко психологично предимство, пък било то и минималното да стои над главите на другите. Тъф й беше спрял дъха, след като направи трика „манна изпод ръкава“, тя бе сама, Блекджек беше живот знае къде, докато Дакс се бе излегнал до ухото на Тъф, мъркаше доволно и я наблюдаваше с големите си златисти очи, които разбираха всеки опит за измама.

— Много впечатляващо — каза тя.

— Радвам се, че мислите така — отговори Тъф.

— Какво точно предлагаш?

— Предложението ми е следното: веднага да се пристъпи към засяване на С’ютлам с манна. Това ще стане най-ефективно, ако се използват совалките на „Ноев ковчег“. Позволих си волността да ги натоваря с експлозивни капсули, съдържащи спори на манна. Освободени в атмосферата по начин, който ще изложа аз, спорите ще бъдат отнесени от ветровете и ще се разпространят навсякъде из С’ютлам. Растежът ще започне веднага. Допълнителни усилия от с’ютламците няма да бъдат изисквани, те само ще трябва да берат и ядат. — Неговото издължено, застинало лице се обърна от Толи Мюн към групата на посланиците. — Господа, вие сигурно се учудвате каква е вашата роля в това.

Рач Норен ощипа бузата си и отговори от името на всички.

— Добре, Тъф — кимна той. — Стигаме до това, което казах преди. Този бурен изхранва С’ютлам. Каква е нашата полза?

— Мисля, че последствията са напълно ясни — отговори Тъф. — Населението на С’ютлам досега живееше в постоянна заплаха, че ще изчерпи хранителните си запаси. Това прави планетата от стабилен и мирен свят, определено нестабилна. Докато технократите бяха на власт, те запазваха относителен баланс между население и хранителни запаси, тогава и С’ютлам беше в добри отношения със своите съседи. Но балансът, колкото и виртуозно да се поддържа, някога все пак трябва да се наруши и веднага след това експанзионистите ще вземат властта и с’ютламците ще се превърнат в опасни агресори.

— Аз не съм проклета експанзионистка! — извика разгорещено Мюн.

— Не съм направил подобно изказване — каза спокойно Тъф. — Думите ми трябва да подскажат, че дори и вие не можете да се справите с положението, въпреки вашата несъмнена квалификация. Войната вече съществува, въпреки че я наричате защитна война. Ако бъдете сменена от поста, на ваше място ще дойдат експанзионистите и тогава това вече ще е агресия. В ситуацията, която се е създала, с’ютламците смятат войната за неизбежна, както и масовия глад и знаят, че никой лидер, независимо колко е добронамерен и компетентен, не може да я предотврати.

— Точно така — съгласи се жената с момчешки черти от Света на Хенри. — Щом войната е неминуема, тя трябва да се води сега и всички проблеми да се разрешат веднъж завинаги.

— Азури Триюн напълно подкрепя — прошепна техният дипломат.

— Приемам вашето условие, че войната, която може да настъпи, неминуемо ще е фатална — кимна Тъф.

— Нали ти го каза, Тъф? Войната е неизбежна, веднага щом експанзионистите вземат властта — оплака се Рач Норен.

Тъф погали черния си котарак с голямата си бяла ръка.

— Неточно, господине. Заключенията ми се отнасяха за неизбежността на войната при нарушен баланс между нарастващото с’ютламско население и хранителните запаси. Ако това крехко равновесие бъде възстановено, С’ютлам не представлява и минимална заплаха за планетите от този сектор. При тези условия войната е нежелана и морално неприемлива, поне аз смятам така.

— И вие мислите, че този паразитиращ плевел ще свърши необходимата работа? — попита презрително жената от Джазбо.

— Наистина — каза Тъф.

Посланикът на Скраймир поклати глава.

— Не. Много добър опит, Тъф, и аз уважавам твоята всеотдайност, но нищо няма да се получи. Говоря и от името на всички останали от съюза. Не можем да се доверим на този проект, който наистина звучи впечатляващо. С’ютлам и преди е имал своите разцвети, разпъпвания и екологични революции. Те не са довели до нищо. Трябва да приключим с този въпрос веднъж завинаги.

— Далеч съм от мисълта да спра вашето самоубийствено безразсъдство — заяви Тъф и почеса Дакс зад ухото.

— Самоубийствено безразсъдство? — учуди се Рач Норен. — Какво значи това?

Толи Мюн, която слушаше внимателно сега се обърна към него.

— Това значи, че вие ще загубите, Норен.

Дипломатите дружно се засмяха — учтиво кикотене от жената, представяща Света на Хенри, силен смях от страна на джазбоита и гръмотевичния кикот на киборга от Рогендор.

— Арогантността на с’ютламците никога не е преставала да ме учудва — подхвърли мъжът от Скраймир. — Не се заблуждавайте от това временно патово положение, Първи съветник. Ние сме шест планети, обединени като една. Дори и с новата ви флотилия, пак имаме повече войници и повече оръжие. Ако си спомняте, един път вече ви победихме. Ще го направим и този път.

— Няма да го направите — отсече Хевиланд Тъф.

Посланиците като един се обърнаха, за да го погледнат.

— Последните дни си позволих да проведа малки изследвания — продължи Тъф. — Определени факти ми станаха съвсем ясни. Първо, последната война в сектора се е водила преди няколко столетия. С’ютлам несъмнено е понесъл тежко поражение, но съюзниците все още не могат да се възстановят, въпреки своята победа, а С’ютлам, благодарение на своето огромно население и силно развита технология, отдавна е забравил последствията от войната. Между другото, с’ютламската наука се е развила толкова бързо, колкото и манната, ако ми разрешите подобна цветиста метафора. Докато другите шест планети дължат своя малък напредък единствено на техниката, която внасят от С’ютлам. Не може да се отрече факта, че когато се обединят, съюзните кораби са с незначително количество по-многобройни в сравнение с Планетарната защитна флотилия. Още повече, че корабите на съюзната армада са функционално остарели в сравнение с модерните оръжия и технологии на с’ютламските бойни кораби. Вие сравнявате шест планети срещу една, да, това е така, но населението на Вандийн, Джазбо, Света на Хенри, Скраймир, Рогендор и Азури Триюн едва достига четири милиарда, което е едва една десета от населението на С’ютлам.

— Една десета?! — изграка джазбоита. — Грешите нещо. Не може да е толкова. Не трябва да е толкова.

— Според информацията, която имаме ние на Азури Триюн, те са едва шест пъти повече от нас.

— Две трети от тях са жени и деца — отбеляза бързо посланикът на Скраймир.

— Нашите жени също воюват — отряза Толи Мюн.

— Когато успеят да намерят време между две раждания — отбеляза Рач Норен. — Тъф, не може да са десет пъти повече от нас. Съгласен съм, че има много от тях, наистина са много, но нашите изчисления…

— Господине — прекъсна го Тъф, — вашите изчисления очевидно са погрешни. Сдържайте раздразнението си. Това беше добре пазена тайна, а и когато се броят такива големи цифри, лесно се изпуска по някой и друг милиард. Въпреки всичко, фактите са такива, каквито ги изложих. В момента съществува деликатно равновесие — корабите на съюза са повече, но остарели, а тези на С’ютлам са по-малобройни, но свръхмодерни. Това очевидно е съвсем временно. С’ютламската технология произвежда бойни кораби много по-бързо, отколкото съюза. Смятам, че точно такива са усилията на С’ютлам.

Тъф погледна към Толи Мюн.

— Не, нищо подобно.

Дакс също я гледаше.

— Да — обяви Тъф на посланиците. Той вдигна дългия си бял пръст. — Следователно, предлагам да се възползвате от това относително равенство и да приключите войната, без ядрени бомбардировки и други подобни неприятности. Удължете това примирие до една година и ми позволете да засея С’ютлам с манна. Ако в края на тази година сметнете, че С’ютлам все още е заплаха за вашите родни планети, можете да подновите вашата враждебност.

— Отхвърля се, търговецо — тежко заяви киборгът от Рогендор. — Ти си изключително наивен. Дайте им една година, докато направиш триковете си. Колко нови кораба ще построят за тази една година?

— Ще се съгласим на мораториум върху производството на оръжие, ако и вие направите същото — обади се Толи Мюн.

— Така значи. И предполагате, че ще ви повярваме? — попита саркастично Рач Норен. — Да вървите по дяволите! Вие, сютитата не заслужавате никакво доверие. Нали се въоръжихте тайно, в нарушение на предишния мирен договор.

— О, да, много по-хубаво щеше да бъде, ако бяхме безпомощни, когато дойдохте да ни окупирате. Дяволите да те вземат, проклет лицемер — изрече с отвращение Толи Мюн.

— Твърде късно е за мирни договори — декларира джазбоита.

— Ти сам го каза, Тъф — намеси се мъжът от Скраймир. — Колкото по-дълго отлагаме, толкова ситуацията ни става по-тежка. Сега е моментът всички заедно да ударим върху С’ютлам. По-добър момент едва ли ще има.

Дакс изсъска срещу него. Хевиланд Тъф премигна и грижливо скръсти ръце над корема си.

— Може би ще размислите, защото аз се обръщам към вашата хуманност. Нима предпочитате разрушенията и ужаса на войната, пред любовта към мира?

Рач Норен издаде звук на презрение. Един по един членовете на делегацията отвърнаха очи от Тъф и никой не каза нищо.

— В такъв случай — каза Тъф и се изправи, — не ми оставяте никакъв избор.

Рач Норен се намръщи.

— Хей, къде отиваш?

Тъф сви тромаво рамене.

— Най-неотложно е посещението ми в санитарния възел, а след това — в контролната зала. Моля, приемете моите уверения, че не изпитвам никаква лична враждебност към някой от вас. Въпреки това изглежда, че за съжаление трябва да пристъпя към унищожаване на вашите планети. Може би ще изтеглите сламки, за да определите откъде да почна най-напред.

Жената от Джазбо се задави и забърбори неразбрано. Дълбоко под мъглата на своите холографски прожекции, посланикът от Азури Триюн прочисти гърлото си.

— Няма да посмеете — прогърмя гласът на киборга от Рогендор.

Мъжът от Скраймир скръсти ръце в ледено мълчание.

— Ах! — възкликна Рач Норен. — Ти. Ах. Това е. Няма да го направиш. Да, със сигурност. Ах.

Толи Мюн се засмя, макар че беше не по-малко учудена от останалите.

— Да, той ще го направи. Или по-точно, „Ноев ковчег“ ще го направи. Командир Обър ще му осигури въоръжен ескорт.

— Няма нужда да прибързваме — произнесе с равен, отмерен тон жената от Света на Хенри. — Може би, трябва да размислим.

— Отлично — каза Хевиланд Тъф и седна обратно на стола си. — Ще продължим нататък с цялата възможна бързина. Едногодишен мирен договор смятам, че ще има необходимия ефект. Аз веднага мога да започна със засяването на манната.

— Не прибързвай толкова — прекъсна го Толи Мюн. Тя се чувстваше зашеметена и триумфираща. По някакъв начин Тъф бе успял да спре войната. С’ютлам щеше да има мир поне за още една година. Но облекчението не завъртя напълно главата й. — Всичко това звучи чудесно, но трябва да направим някакви изследвания върху манната, преди да започнеш да хвърляш твоите спори в атмосферата. Нашите биотехнолози и еколози ще искат да изучат сами проклетото нещо, а и пред Висшия съвет ще е необходимо да се направят демонстрации. Един месец мисля, че ще ни е достатъчен. И разбира се, Тъф, остава валидно това, което казах и преди. Не си мисли само да ни изсипеш манната и да си тръгнеш. Ще останеш тук до края на мирния договор, а може и по-дълго, за да видим дали твоето последно чудо наистина ще проработи.

— Уви — поклати глава Тъф. — Страхувам се, че имам неотложни ангажименти на друго място в галактиката. Подобен едногодишен престой е неудобен и неприемлив. Същото важи и за отлагането на сеитбата с манна с цял месец.

— Чакай една проклета минута! — започна Толи Мюн. — Не можеш просто да…

— Мога, наистина — рече Тъф. Той погледна първо към групата на дипломатите, после отново към нея. — Първи съветник, разрешете ми да обясня очевидното. В момента съществува груб баланс между военните сили на С’ютлам и неговите опоненти. „Ноев ковчег“ е изключително мощно оръжие, способно да унищожава планети. Възможно е, както казах, да го включа към вашата флотилия и да унищожа някой от съюзниците, но същото важи и в противоположната посока.

Толи Мюн се почувства така, сякаш лично я бяха обидили. Устата й леко се отвори.

— Нима, ти… Тъф, нима ни заплашваш? Не мога да го повярвам. Заплашваш ни, че ще използваш „Ноев ковчег“ срещу С’ютлам?

— Само споменавах някои възможности — поясни Хевиланд Тъф с обичайния си, лишен от емоции глас.

Дакс усети нейния гняв и изсъска. Толи Мюн беше бясна, но и безпомощна. Тя само сви ръцете си в юмруци.

— Не смятам да искам заплащане за моята работа като екологичен инженер и военен посредник — обяви Тъф. — Все пак, ще са ми необходими определени гаранции за сигурност и отстъпки от двете страни на нашето споразумение. Съюзните планети ще ми осигурят бодигард или казано направо — малък флот от бойни кораби, с които може да бъде отблъсната евентуална атака на Планетарната защитна флотилия. Същите кораби ще ме придружат до границите на системата, когато моята мисия тук приключи. От страна на С’ютлам, те трябва да се съгласят съюзните кораби да се приближат, за да могат моите страхове най-сетне да бъдат погребани. Ако по време на примирието някоя от двете страни прояви враждебност, ще бъда принуден да дам воля на своя гняв. Аз прекалено трудно се вълнувам, но когато наистина се разгневя, често започвам и сам да се страхувам от себе си. След една стандартна година, когато ще се намирам далече, чувствайте се свободни да подновите вашето клане, ако разбира се, го пожелаете. И все пак, надеждата и предположенията ми са, че стъпките, които предприемам сега, са дотолкова ефективни, че никой от вас няма да чувства необходимост да поднови враждебните си действия.

Тъф погали Дакс и големият черен котарак внимателно огледа и прецени всеки един от групата.

Толи Мюн чувстваше, че тялото й е застинало.

— Ти ни налагаш мир — каза тя.

— Само временно — отговори Тъф.

— Ти ни налагаш твоите решения, независимо дали ги приемаме или не.

Тъф гледаше към нея, но не й отговори.

— За кого, по дяволите, се мислиш?! — изкрещя тя, отприщвайки гнева, който се беше натрупал в гърдите й.

— Аз съм Хевиланд Тъф — отвърна спокойно Тъф. — И търпението ми към С’ютлам и с’ютламците напълно се изчерпа.

След като конференцията свърши, Тъф откара дипломатите обратно на площадката с тяхната совалка, но Толи Мюн отказа да тръгне с тях.

Дълги часове тя се скита из „Ноев ковчег“, уморена, зъзнеща от студ, но все още ядосана. Докато вървеше, Толи викаше. „Блекджек“ — крещеше от върха на подвижните стълби. „Ела тук, Блеки!“ — напяваше, докато крачеше по коридорите. „Джек!“ — изкрещя, когато чу някаква врата да се отваря и затваря. Там нямаше нищо, или беше саморемонтираща се машина, или някоя от котките на Тъф. „Блееееееееекджееееееееееек!“ — викаше Толи на пресечките на големите коридори и гласът й отиваше до далечните стени, а после и ехото го повтаряше.

Не успя да открие никъде сивия котарак.

Най-после нейните скитания я отведоха два етажа нагоре и тя се озова в полутъмния, огромен, централен коридор. Таванът на тридесеткилометровия тунел се губеше в сенките. До стените бяха наредени безкрайни редици от различни по големина цистерни. Толи Мюн избра произволна посока и вървя, вървя, вървя, вървя, като зовеше изгубената котка.

Отнякъде се чу несигурно, тихо измяукване.

— Блекджек? — повика тя. — Къде си?

Звукът се чу отново. Някъде там, отпред. Толи направи няколко бързи крачки, а после започна да тича.

Хевиланд Тъф излезе от сянката на една цистерна, висока около двадесет метра. В ръцете му беше мъркащият Блекджек.

Толи Мюн се спря втрещена.

— Успях да открия котката ви — каза Тъф.

— Виждам — отговори тя.

Тъф й подаде нежно големия сив котарак и ръцете им се докоснаха.

— Ще откриете, че неговите скитания не са му причинили никаква вреда. Позволих си волността да му направя пълна мед-проба, за да се уверя, че не е пострадал от някой нещастен случай. Мога да ви уверя, че се намира в най-добро здравословно състояние. Представете си моята изненада, когато неочаквано открих, че неговите разнообразни биогенни прибавки съвсем неочаквано и мистериозно са изчезнали.

— Излъгах те — призна Толи Мюн и притисна котарака към гърдите си. — Но е телепат, също както и Дакс. Може би не толкова силен, но все пак много ми помага. Не исках да рискувам да го оставя да се бие с Дакс. Можеше да победи, но можеше и да загуби. Нямаше да ми е приятно, ако бъде наплашен. — Тя направи гримаса. — Но сега пък ти си го накарал да ти се подчини. Къде го намери?

— След като е излязъл през втория изход на залата, в която бяхме, Блекджек е открил, че вратите не го допускат обратно. Следващите няколко часа е прекарал в скитане из „Ноев ковчег“, запознавайки се с останалите членове на моето котешко семейство.

— Колко котки имаш още? — попита Толи Мюн.

— Малко по-малко от вашите. Всъщност, това не ме учудва, защото вие сте с’ютламка.

Блекджек се бе сгушил в ръцете й и й действаше приятно и успокояващо. Още веднъж се изненада, че Дакс не е наоколо. Отново имаше предимство. Тя почеса Блекджек зад ухото и насочи главата и сивите му очи към Тъф.

— Не ме будалкаш, нали?

— Не мислех, че мога да го правя — поклати глава Тъф.

— Манната е някакъв капан, нали? Нахрани ни с купчини лъжи.

— Всичко, което ви казах за манната, е истина.

Блекджек тихо измяука.

— Истината, проклетата истина. Струва ми се, че има нещо, което не си ни казал за манната.

— Вселената изобилства със знания. В нея има повече сведения за научаване, отколкото хора, които да ги научат. Това е един изключителен факт, като се има предвид, че пренаселения С’ютлам е включен в картончето с името на човечеството. Трудно бих се надявал да ви кажа всичко, което се знае по някоя тема, независимо, че тя може да бъде съвсем незначителна.

Толи Мюн въздъхна тежко.

— Какво правиш с нас, Тъф?

— Смятам да реша вашия хранителен проблем — гласът му беше монотонен и студен като ледена вода.

— Блекджек мърка, значи казваш истината. Но как ще го направиш, как?

— С манната. Тя ще е моят инструмент.

— Цирей на пикочния мехур — отряза Толи Мюн. — Не давам и една проклета брадавица колко вкусен или наркотичен е плодът на манната. Не ме е грижа и колко бързо расте. Само знам, че никакво растение не може да разреши нашата хранителна криза. И преди си правил същото с омни-зърното, шушулките, вятърните ездачи и гъбените ферми. Знам, че криеш нещо. Хайде, Тъф, облекчи се.

Хевиланд Тъф остана мълчалив. Очите му я гледаха втренчено, сякаш проникваха дълбоко в нея, сякаш и той можеше да чете мисли. Изглежда Тъф най-после прочете нещо, защото реши да отговори.

— Щом веднъж растението е засято, то никога не може да бъде унищожено, колкото и упорито да се опитвате да направите това. Манната неумолимо ще са разпространи навсякъде, с малки изключения в специфични климатични райони. Манната не може да расте на полюсите, ледът я убива, а студът се отразява неблагоприятно на растежа и. Но тя ще се разпространи най-добре в тропичните и субтропичните райони на С’ютлам и това ще е напълно достатъчно.

— Достатъчно за какво?

— Плодът на манната е изключително хранителен. През първите няколко години растението ще спомогне да се преодолеят хранителните проблеми, а това ще подобри и цялостното състояние на планетата. Поради гъстотата си на разпространение, манната ще изтощи почвата за няколко години и там ще трябва да бъдат засети други култури, но манната вече ще е свършила своята истинска задача. Прахът, който се събира в долната част на всеки лист, представлява симбиозен микроорганизъм, жизненоважен за опрашването на манната, но и с други специфични функции. Носен от вятъра, пренасян от паразити и човешки същества, той несъмнено ще достигне до всяка дупка, цепнатина и кътче на С’ютлам.

— Прахът… — повтори Толи Мюн. Спомни си как той бе останал по пръстите й, когато бе докоснала манната.

Блекджек тихо ръмжеше.

Хевиланд Тъф скръсти ръце.

— Някой може да сметне праха на манната за профилактично средство, предпазващо от забременяване. Биотехнолозите ви несъмнено ще открият, че той смущава либидото на мъжа и плодовитостта на жената. Механизмите му на действие едва ли ви засягат.

Толи Мюн го гледаше втренчено. Отвори леко уста, затвори я и премигна, за да задържи напиращите сълзи. Сълзи на отчаяние или на яд и разочарование? Не можеше да определи. Но не бяха сълзи на радост.

— Забавен геноцид — обобщи тя, едва произнасяйки думите. Гласът й беше дрезгав и груб.

— Едва ли — отговори Тъф. — Някои от с’ютламците ще открият, че имат естествен имунитет към праха. Изчисленията показват, че седем цяло и единайсет процента от цялото население на планетата ще остане незасегнато. Те, естествено, ще се размножават и имунитетът ще се предаде на поколенията им. Ще стане още по-широко разпространен при следващите поколения. И все пак, кривата на нарастване на населението бавно ще започне да се движи в низходяща посока.

— Ти нямаш право — каза бавно Толи Мюн.

— Естеството на с’ютламския проблем е такова, че това е единственият възможен траен отговор.

— Може би — призна тя. — Но какво от това? Какво стана със свободата, Тъф? Какво стана с индивидуалния избор? Може хората ми да са егоисти, късогледи, недалновидни глупаци, но те все пак са хора, също като теб. Имат право сами да решат дали ще имат деца и колко да бъдат те. Кой, по дяволите, ти даде право да решаваш вместо тях? Кой, по дяволите, ти позволи да стерилизираш цялата ни планета? — С всяка дума ядът й все повече се разгаряше. — Ти не си по-добър от нас. Ти си само човек, Тъф. Проклет, ексцентричен човек. Признавам това, но все пак, малко или повече си човек. Кой ти даде проклетото право да се разпореждаш като бог с нашия свят и нашия живот?

— „Ноев ковчег“ — отговори просто Хевиланд Тъф.

Блекджек изведнъж неспокойно се завъртя в прегръдката й. Толи Мюн го остави да скочи на земята, но не свали очите си от бялото, безизразно лице на Тъф. Почувства непреодолимо желание да го удари, да му причини болка, да разбие тази маска на безразличие и тихо задоволство, да му остави някакъв белег за цял живот.

— Предупредих те, Тъф — каза тя. — Властта корумпира, а абсолютната власт корумпира абсолютно, спомняш ли си?

— Паметта ми е незасегната.

— Жалко, че не мога да кажа същото проклето нещо за твоя морал — изрече Толи Мюн с горчив глас. Блекджек тихо изръмжа в краката й. — Защо, по дяволите, ти позволих да си запазиш този кораб? Каква проклета, голяма глупачка съм била! Прекалено дълго си живял сам и си фантазирал за власт, Тъф. Нима вече си мислиш, че някой те е назначил за бог? Това ли е?

— Бюрократите ги назначават — отговори Тъф. — Боговете, ако изобщо съществуват, се избират по съвсем друга процедура. Няма никакви претенции за божествен характер, що се отнася до митологичния смисъл на тази дума. И все пак, бих признал, че наистина притежавам силата на бог. Това открих за първи път преди десет години, когато ме накарахте да умножа хляба и рибата. — Толи се готвеше да каже нещо, но той бързо вдигна ръка. — Моля, ако обичате, не ме прекъсвайте. Ще се задоволя само с най-краткото. Ние не сме толкова различни с вас, Толи Мюн…

— Нямаме нищо общо, прокълнат да си! — извика тя.

— Ние не сме толкова различни — повтори спокойно Тъф. — Веднъж ми признахте, че не сте религиозна жена, нито пък аз боготворя митовете. Започнах живота си като обикновен търговец, но откакто се качих на „Ноев ковчег“, упорито започнах да се срещам с богове, пророци и демони. Ной и неговият потоп, Мойсей и неговите напасти, хляб и риба, манна, огнени колони, жени от сол — трябваше да свикна с всичко това. Вие ме предизвиквате да се нарека бог. Нямам подобни намерения. Но нека все пак кажа, че първото нещо, което направих на този кораб — то стана преди много, много години, — беше да съживя мъртвите. — Той тромаво посочи към една работна станция. — Ето, точно на това място направих първото чудо, Толи Мюн. Още повече, че сега притежавам наистина сили, с които унищожавам или създавам цели светове. Наслаждавайки се на подобни божествени възможности, бих могъл да се откажа от съпътстващата отговорност и равностойната й огромна тежест на нравствени норми. Но никога не съм го правил.

Толи Мюн искаше да отговори, но думите й не идваха. „Той е луд!“ — мислеше си тя наум.

— Още повече — продължи Тъф, — естеството на с’ютламската криза изискваше решение единствено с божествена намеса. Да предположим за малко, че се бях съгласил да ви продам „Ноев ковчег“, както желаехте. Нима наистина предполагахте, че някой екип от еколози и биотехнолози, независимо колко се талантливи и всеотдайни, можеше да ви даде траен отговор? Според моето виждане, вие сте прекалено интелигентна, за да си позволите да изпаднете в подобно заблуждение. Не изпитвам никакво съмнение, че дори и целите ресурси на този семекораб да бъдат подчинени на решаването на вашия проблем, въпросните гениални мъже и жени щяха несъмнено да изобретят находчиви временни решения, които да позволят на с’ютламците да се размножават по този начин още поне един век или може би два, а дори три и четири. Но все пак, като цяло, тези отговори щяха да се окажат неподходящи, както се случи с моите малки опити преди десет години, следващите ги преди пет години и всички гениални изобретения на технократите ви през последните векове. Толи Мюн, няма рационален, справедлив, научен, технологичен или какъвто и да е друг отговор на тази дилема, в която основният проблем е, че населението нараства с безумна геометрична прогресия. Отговорът на този въпрос може да се търси само с чудеса — с хляб и риба, с манна небесна и други подобни. Два пъти вече се провалих като екологичен инженер. Сега смятам да се опитам да успея като бог, защото точно от това има нужда С’ютлам. Ако бях подходил като човек за трети път, несъмнено отново щях да се проваля. Тогава, за да решават вашите проблеми, щяха да дойдат богове, много по-жестоки от мен и те щяха да бъдат решавани от болестите, масовия глад, войната и смъртта. Това беше и причината да се откажа от човешкия подход и да действам като бог.

Той замълча и погледна, примигвайки към нея.

— Отдавна си загубил всичко човешко — ядосано тръсна Толи Мюн. — Но ти не си бог, Тъф. По-скоро си демон. Проклет мегаломаниак, разбира се. По-скоро си чудовище, проклет изрод. Чудовище си, но не и бог.

— Чудовище — каза Тъф. — Наистина. — Той премигна. — Надявах се, че чрез вашата интелектуална сила и компетенция ще проявите по-голямо разбиране. — Отново премигна. После още два, три пъти. Издълженото му бяло лице беше застинало, както винаги, но имаше нещо странно в гласа на Тъф, нещо, което никога не бе откривала, нещо, което я тревожеше, плашеше и ужасяваше, нещо, което прекалено много приличаше на чувство. — Толи, ти ме оклевети жестоко — протестира Тъф. Блекджек издаде тънко, жалостиво мяукане. — Твоята котка по-добре схваща субективния фактор на реалността, която ни разделя. Може би трябва да обясня всичко отначало.

— Чудовище — отговори тя.

— Усилията ми са напълно неоценени и посрещнати с незаслужено злословие.

— Чудовище — повтори тя.

Дясната му ръка се сви в юмрук, но след това се отпусна.

— Изглежда, че получихте церебрален тик, който изключително много намали говорните ви възможности, Първи съветник.

— Не — каза тя, — но това е единствената дума, която ти подхожда. По дяволите!

— Наистина — рече Тъф. — В такъв случай, след като съм чудовище, задължен съм да действам чудовищно. Размислете над това, когато се опитвате да вземете решението си, Първи съветник.

Блекджек изведнъж рязко обърна глава към Тъф и го погледна така, сякаш още нещо се криеше зад издълженото му бледо лице. Той започна да съска, дългата му сива козина настръхна и котаракът отстъпи назад. Толи Мюн се наведе и го взе в ръцете си. Блекджек трепереше и отново изсъска.

— Какво?! — попита неуверено тя. — Какво решение? Нали ти взе всички проклети решения. За какво, по дяволите, говориш?!

— Разрешете ми да отбележа, че до този момент нито една спора от растението манна не е освободена в атмосферата на С’ютлам — напомни Хевиланд Тъф.

— И какво от това?! Нали вече сключи проклетото си споразумение? Не мога да те спра по никакъв начин.

— Наистина. Дълбоко съжалявам. Може би ще ви хрумне някакъв начин. Между другото, предлагам да се придвижим към моята стая. Приготвил съм чудесна крем-супа от гъби със сметана, а също така великолепна и студена бира от Могхун, напитка, която опива и радва и богове и чудовища. Разбира се, и моят комуникатор ще бъде на ваше разположение, ако прецените, че има какво да кажете на вашето правителство.

Толи Мюн отвори уста, за да му даде сразяващ отговор, но после я затвори с учудване.

— Нима ти мислиш това, което аз мисля, че мислиш?

— Трудно е да се отговори — каза Тъф. — Доколкото виждам, вие държите котка-телепат.

Последва безкрайно, мълчаливо вървене, а след това и сякаш вечно, неловко хранене.

Те вечеряха в дългата комуникационна зала, обградени от командни табла, монитори и котки. Тъф седеше с Дакс в скута си и се хранеше методично поднасяйки лъжицата към устата си. От другата страна на масата, Толи Мюн се хранеше без да усеща вкуса на храната. Нямаше никакъв апетит. Чувстваше се стара и замаяна. А също и се страхуваше. Блекджек изразяваше нейното объркване. Спокойствието му беше изчезнало, той се притискаше в прегръдката й и от време на време се надигаше, за да издаде предупредително ръмжене към Дакс.

Моментът най-накрая настъпи и тя знаеше, че това ще стане. Звън и премигваща синя светлина оповестиха входяща комуникация. Толи Мюн се стресна от звука, избута стола си назад и се извъртя остро на мястото си. Блекджек стреснато скочи. Толи започна да се изправя, но замръзна нерешително по средата на движението.

— Дал съм стриктни инструкции на компютъра да не бъда безпокоен по време на вечеря — обясни Тъф. — Следователно, на принципа на елиминацията, обаждането е за вас.

Синята светлина премигваше, премигваше и угасваше, премигваше и угасваше.

— Ти не си проклет бог — каза Толи Мюн. — Нито пък аз, по дяволите. Не искам тази проклета тежест да пада върху мен, Тъф.

Светлината продължи да премигва.

— Може би това е командир Уолд Обър — предположи Тъф. — По-добре се обадете, преди да започне да брои отзад напред.

— Никои няма това право — настоя тя. — Нито ти, нито аз.

Тъф тромаво сви рамене.

Светлината продължи да мига.

Блекджек измяука.

Толи Мюн направи две крачки към контролното табло, спря и се обърна към Тъф.

— За да бъдеш равен с бог, ти трябва да умееш да създаваш, Тъф — неочаквано каза тя. — Ти можеш да унищожаваш, но не и да създаваш. Това те прави чудовище, а не бог.

— Създаването на живот в цистерните за клетъчно развитие е едно от най-често срещаните явления в моята професия.

Светлината продължи да мига и да угасва.

— Не — поклати глава тя. — Ти не създаваш, а копираш живот. Това, което създаваш, трябва вече да е съществувало, трябва да имаш клетъчна проба или парченце вкаменелост, без тях ти си безпомощен. По дяволите, това е! Да, ти имаш силата да създаваш. Същата проклета сила, която имам аз, а и всеки друг мъж или жена долу на повърхността. Създаването на потомство, Тъф. Има огромна сила, има само чудо в това. Точно то ни прави нас, хората близки до боговете. А ти се опитваш да го отнемеш на деветдесет и девет процента от населението на С’ютлам. Върви по дяволите! Ти не си нито създател, нито бог.

— Наистина — съгласи се безизразно Хевиланд Тъф.

— Така че нямаш никакво право да вземаш божествени решения. Същото важи за мен, по дяволите. — Тя направи три бързи крачки и докосна светещия бутон. Мониторът просветна и на него се появи образът на мъж, облечен в боен костюм и черен шлем със стилизиран глобус. Двойка пурпурночервени сензора горяха зад тъмната стоманопластмаса, закриваща лицето на човека.

— Командир Обър.

— Първи съветник Мюн. Разтревожих се какво става. Съюзните посланици говорят какви ли не странни неща пред новинарските хранилки. Мирен договор, нов разцвет. Можете ли да потвърдите? Какво става там? В безопасност ли сте на този кораб?

— Да — каза тя. — Обър, слушай ме…

— Толи Мюн — прекъсна я Тъф.

Тя се обърна рязко към него.

— Какво?

— Създаването на поколение не е белег за божественост. По тази логика котките също са богове. Те също се размножават. Разрешете ми да отбележа, че за съвсем кратък срок вие вече имате много повече котки от мен. А всичко започна само от една единична двойка.

— Какво искаш да кажеш? — намръщи се тя и изключи звука на комуникатора, за да не се чуват думите й. На екрана остана само лицето на Обър, който очевидно продължаваше да говори.

Хевиланд Тъф събра върховете на пръстите си.

— Опитвам се да ви кажа, че колкото и да обичам и уважавам котешките добродетели, вземам някакви мерки, за да огранича тяхното размножаване. Стигнах до това решение след внимателно обмисляне и претегляне на всички възможни алтернативи. Най-накрая, както самата вие може би се досещате, има два фундаментални избора. Вие или трябва да се примирите с плодовитостта на вашите котки — изцяло без тяхно съгласие, ако мога да добавя това, — или ако пропуснете да го направите, някой ден може да откриете, че сте принудена да изхвърлите торба, пълна с новородени котенца в студения, космически вакуум. Не направите ли избор, вземате го отново, макар и несъзнателно. Пропуснете ли да решите, защото мислите, че нямате право, е посвоему вече взето решение, Първи съветник. Чрез въздържание, вие всъщност гласувате.

— Тъф — простена тя, с агонизиращ глас, — не мога! Не искам цялата тази проклета власт.

Дакс скочи на масата и обърна големите си, златисти очи към нея.

— Да си бог е професия, изискваща много повече от тази на еколога — заяви Тъф. — Макар че трябва да кажа, че беше и много опасна, когато за първи път се захванах с нея.

— Не е била — възрази Толи Мюн. — Не можеш да го кажеш. Котенцата и бебетата не са едно и също. Те са хора, имат сила, те имат съзнания, съзнания и сърца, а също и гонади. Това е техен избор, а не мой. Не мога да го взема вместо тях, те са милиони, милиарди.

— Наистина — каза Тъф. — Бях почти забравил за добрите хора на С’ютлам, за тяхната дълга история, за техния рационален избор. Несъмнено, след като видят лицето на войната, масовия глад, болестите, изведнъж ще променят начина си на живот и ще отблъснат сянката, която застрашава С’ютлам и неговите горди километрични сгради. Не знам само защо се чувствам толкова странно.

Те се гледаха втренчено.

Дакс започна да мърка. После той се извърна, скочи на масата и започна да яде крем-супата от чинията на Тъф. Блекджек се отърка в краката на Толи Мюн, но не изпускаше Дакс от очи.

Толи Мюн бавно се обърна към конзолата. Отне й един ден да направи това движение, една седмица, една година, един живот. Струваше й тежестта на четиридесет милиарда живота, но все пак тя успя да се обърне.

Погледна в студената, черна маска, закриваща лицето на нейния събеседник. В тъмното, лъскаво отражение на стоманопластмасата видя ужасното лице на войната, а зад него горяха безмилостните, пламтящи очи на глада и болестите. Толи Мюн включи звука на комуникатора.

— Какво става там? — настоя Уолд Обър. — Първи съветник, не ви чувам. Какви са вашите заповеди? Какво става там? Чувате ли ме?

— Командир Обър — заговори Толи Мюн и се насили да се усмихне.

— Какво става с вас? Нещо не е наред ли?

— Не — преглътна тя. — Няма нищо. Абсолютно нищо. По дяволите, всичко е наистина прекрасно. Войната свърши, хранителната криза също, командире.

— Да не сте принудена да говорите? — излая Обър.

— Не — бързо отговори Толи. — Защо смятате така?

— Сълзи. Виждам сълзи, Първи съветник.

— От щастие, командире. Сълзи от щастие. Манна, Обър, така го нарича той. Манна небесна. — Тя се засмя тихо. — Храна от звездите. Тъф е истински гений. Понякога… — Толи Мюн прехапа силно устни. — Понякога дори си мисля, че може би той е…

— Какво? — настоя Обър.

— … бог — довърши тя. После бързо натисна бутона и екранът потъмня.

Казваше се Толи Мюн, но в историите я наричаха с какви ли не имена.

Допълнителна информация

$id = 5559

$source = Моята библиотека

Издание:

Джордж Р. Р. Мартин

Пътешествията на Тъф

Американска, I издание

Превод: Росен Рашков

Редактор: Вихра Манова

Художествено оформление на корица „Megachrom“: Петър Христов

Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД: Линче Шопова

Формат 84/108/32

Печатни коли 21

ИК „Бард“ ООД — София

Tuf Voyaging

George R. R. Martin

Baen Books

Джордж Р. Р. МартинПътешествията на Тъф

ПрологПролог към сборника „Пътешествията на Тъф“

КАТАЛОГ VI

НОМЕР НА АРТИКУЛА 37433-800912-5442894

ШАНДЕЛОРСКИ ЦЕНТЪР ПО НАПРЕДЪКА НА КУЛТУРАТА И ЗНАНИЕТО

СЕКТОР КСЕНОАНТРОПОЛОГИЯ

Чумавата звезда

БИОЗАЩИТА ФАЗА ЕДНО (МИКРО)

ДОКЛАД ПРИКЛЮЧЕН

БИОЗАЩИТА ФАЗА ДВЕ (МАКРО)

ДОКЛАД ЗАПОЧНАТ

ПЪЛНА ГОТОВНОСТ

БИООРЪЖИЯ ГОТОВИ: 47

ВСИЧКИ КЛОНИНГОВИ ПРОЦЕДУРИ ПРИКЛЮЧЕНИ

НЕИЗПРАВНОСТИ В ЦИСТЕРНИ: 671, 3312, 3379

НЕИЗПРАВНОСТИ ПРЕКЪСНАТИ

СТАЗИСНО ПОЛЕ УНИЩОЖЕНО

ЦИКЪЛ ОСВОБОЖДАВАНЕ ЗАПОЧНАТ

БИОЛОГИЧЕН ВИД #22-743-88639-04090

РОДНА ПЛАНЕТА: УИЛКАКИС

ПОПУЛЯРНО ИМЕ: КАЧУЛАТ ДРАКУЛА

ПРОЦЕС НА ОСВОБОЖДАВАНЕ

ОСВОБОЖДАВАНЕ

БИОЛОГИЧЕН ВИД #13-612-71425-88812

РОДНА ПЛАНЕТА: АБАТУР

ПОПУЛЯРНО ИМЕ: АДСКИ КОТЕНЦА

ПРОЦЕС НА ОСВОБОЖДАВАНЕ

ОСВОБОЖДАВАНЕ

БИОЛОГИЧЕН ВИД #76-102-95994-12965

РОДНА ПЛАНЕТА: ДЖАЙДЕН II

ПОПУЛЯРНО ИМЕ: ВЪРВЯЩА ПАЯЖИНА

ПРОЦЕС НА ОСВОБОЖДАВАНЕ

ОСВОБОЖДАВАНЕ

БИОЛОГИЧЕН ВИД #54-749-37377-84921

РОДНА ПЛАНЕТА: PSC92, TSC749 НЕОБОЗНАЧЕНА

ПОПУЛЯРНО ИМЕ: ОВЕН-ВАЛЯК

ПРОЦЕС НА ОСВОБОЖДАВАНЕ

БИОЛОГИЧЕН ВИД #67-001-00342-10078

РОДНА ПЛАНЕТА: ЗЕМЯ (ИЗЧЕЗНАЛ)

ПОПУЛЯРНО ИМЕ: TYRANNOSAURUS REX

ПРОЦЕС НА ОСВОБОЖДАВАНЕ

ЦИКЪЛ НА ОСВОБОЖДАВАНЕ ПРЕКРАТЕН

БИООРЪЖИЯ ПРЕКЪСНАТИ: 3

БИООРЪЖИЯ ОСВОБОДЕНИ: 5

ПЪЛНА ГОТОВНОСТ БИООРЪЖИЯ: 39

БИОЗАЩИТА ФАЗА ДВЕ (МАКРО)

ДОКЛАД ЗАВЪРШЕН

Хляб и риба

Пазители

Втора порция

Звяр за Норн

Наричайте го Мойсей

Манна небесна

Джордж Р. Р. Мартин
Пътешествията на Тъф

Пролог
Пролог към сборника „Пътешествията на Тъф“