Ако сме дали нещо на света — това е българският модел. Той е — както Хеопсовата пирамида или Вавилонската кула — нашият принос в съкровищницата на човечеството.
Казано сложно — това е състояние на духа. Определен начин на мислене.
Тип душевност.
Казано просто — обратното на всичко.
Колумб тръгва за Индия и открива Америка.
Ние тръгваме за Америка и стигаме в Индия.
Все откриваме Америка и все се оказва, че сме открили Индия.
Навсякъде по света в приказката на Андерсен кралят е гол.
У нас се получи обратното — кралят е облечен, а народът е гол. И гладен.
И безработен.
Навсякъде по света считат лудите за свестни, но болни хора.
У нас свестните считат за луди. Още от времето на Ботев.
Навсякъде по света дупките са предимно в сиренето.
У нас те са на ръководни места.
Там, когато стреляш по някого, той умира.
Тук, дори когато стреляш по друг, умира Алеко Константинов.
Там са велики народите.
Тук — Народното събрание.
Там от великото до смешното има само една крачка.
Тук няма никаква разлика.
При тях са свободни хората, а при нас — цените.
Това е българският модел.
Българският модел е по-лош от Бермудския триъгълник.
В Бермудския триъгълник нещата просто изчезват.
И знаеш, че ги няма.
При българския модел ги има, но не са те.
И не знаеш какво е.
Нарича се бензиностанция, но нито има бензин, нито ти сменят маслото, нито проверяват гумите, нито мият стъклата.
Знаеш само, че е най-високото на Балканите. Или най-широкото.
Според този модел българските джуджета са най-ниските в света, а българските мъже — най-мъжествените.
Българският модел е, когато мълчанието е злато, а преклонената главичка остра сабя не сече и по-добре яйце днес отколкото кокошка утре, защото кроткото агне от две майки суче.
И когато отвличаме останките на Чарли Чаплин за откуп.
При българския модел селяните идват в града, за да купуват мляко, а гражданите отиват на село, за да прибират реколтата.
Българският модел е велосипед без педали, но с десет кормила.
И когато заводите произвеждат художествена самодейност.
Българският модел е продупчена и завързана с конец стотинка. За да се возим безплатно в асансьор и да говорим безплатно по телефон.
При българския модел няма девета дупка на кавала. Тя не е пробита. Пробита е направо десетата.
Българският модел е не аз да съм добре, а ти да си зле.
Българският модел е неунищожаем.
С него ще бъде свършено, когато всички отидем в Канада.
Както ще бъде свършено и със самата Канада.
Никога не съм мислил за ролята на лодките и другите плавателни съдове в живота ми.
Наивно съм смятал, че след като не съм фаропазач, те не играят съществена роля за мене.
Както обикновено се получава — жестоко съм се лъгал.
Сега вече виждам фаталната роля на плавателните съдове.
Започвайки от прочутите лодки еднодръвки на нашите прадеди славяните и свършвайки с не по-малко прочутия кораб с американската фуражна царевица, чието движение се следеше като Халеевата комета.
Може и да ви се видят странни тези следствено-причинни връзки, но представете си, че в 1876 година по Дунава не плаваха никакви кораби. В това число и „Радецки“. И Ботев беше останал в Румъния, издавайки все повече и повече вестници, основавайки накрая и издателска къща и отивайки до Дунава само за риболов.
Колко различно щяха да се развият много неща от нашата история.
А представете си сега, че крайцерът „Аврора“ въобще не беше построяван. И следователно нямаше начин да даде три халосни изстрела по девическия пансион в Смолни.
Развинти ли ви се фантазията?
Ами ако онази лодка, с която Димитров и Коларов пресичат бурното Черно море, за да отидат на заседание на Коминтерна, се беше пробила насред път и потънала?
Схващате ли връзката? И следите ли мисълта ми?
Разбирате ли защо Ленин се качва само на броневик и никога на лодка?
Точно така — защото иначе революцията е в опасност.
Ето как на дело плавателните съдове застават на пътя ни и играят едва ли не фатална роля в световната история.
Когато през януари нацията вкочанясваше поради временни неуредици с петрола и всички имахме вече отрицателна температура, отново плавателен съд спаси живота ни.
Известният танкер на спасението, танкерът „Струма“.
Спаси ни даже не самият танкер, а съобщението, че настроението на капитана му там, в далечния Новоросийск, се е подобрило.
След като седмици наред беше лошо.
Това съобщение на телевизионната говорителка ни беше достатъчно и ние оживяхме.
Що се отнася до самия танкер, така и не разбрахме какво точно стана с него. Ту беше натоварен и на два часа път от Варна, ту чакаше да го товарят в Новоросийск, ту беше натоварен, но не беше заплатено за нефта, ту беше заплатено, но пък сметката не пристигнала от Москва. Впрочем, това не беше и важно.
Танкерите въобще са много любопитни съдове.
Като едни санбернардски кучета те спасиха живота на още двеста мои сънародници на една сто и четиридесет часова опашка за бензин.
Някъде към шестия ден, поради редица климатични, психологически и социологически фактори сънародниците започнаха да се самоизтребват.
Изчаках да паднат първите петнайсет и се намесих с една проста сметка, почерпена от вестниците. С вестник в едната ръка и молив в другата аз изчислих пред озверените шофьори колко хиляди тона нефт карат наши танкери от всички краища на света.
Получи се такава чудовищна цифра, че мнозинството затихна.
След като в страната ни се намират две трети от световните запаси на нефт, казах аз, има ли смисъл да се избиваме?
Разотидоха се засрамени.
Когато махнаха лодките от езерото в Борисовата градина и сложиха там пеещи фонтани, всички решиха, че с лодките е свършено.
Но лодките отново са в езерото.
Ето как плавателните съдове надделяват и все още определят развитието на историята.
Изчезнаха паметници, бюстове, имена, но не и лодките.
Следете внимателно корабите, изучавайте лодките, вглеждайте се в саловете.
Те са извор на знания.
Българската риба е ни риба, ни рак.
Когато няма риба, и българската риба е риба.
Тя е най-мълчаливата риба в света.
И си знае защо.
Черно е не само морето, в което живее, но и тиганът, в който я пържат.
От векове българската риба се лови на чужди въдици.
И се пържи в собствената си мазнина.
Тя се ражда попче, живее като цаца и завършва като калкан.
Съвсем сплескана.
Още преди да се роди, българската риба е загубила Бяло море и Охрид, Босфора и Дарданелите, затова е интернационалист.
И пасе трева.
Нито една българска риба не си знае гьола, тя плува най-добре в мътни води.
Когато тежи над един грам, обикновено се мисли за риба тон. Когато пророк Йона престои три дни и три нощи в утробата на българската риба, той излиза оттам сиромах Лазар. Защото му взимат по триста долара на час. Като за офис.
Българската риба не се яде с пръсти, нито с вилица, а с друга българска риба. Виното, с което се яде българската риба, се пие от чаша, направена от черепа на нейните врагове.
Българската риба се обединява единствено в консервна кутия.
Гръбнакът на българската риба е политически.
За нея дружбата е като слънцето и въздуха за всяко живо същество.
Това, което другите народи са направили за сто години, българската риба трябва да направи за двайсет.
Тя трябваше да се прави не само на риба чук, но и на риба сърп.
Без да бъде златна, тя изпълняваше всички желания на дядото. И на дъщеря му.
Исус с пет риби нахрани пет хиляди души.
Осем милиона български риби храниха осем души.
И чорапите им — пак кърпени.
Българската риба е най-опушената риба в света.
Тя съдържа не толкова фосфор, колкото фосфати. Българската риба се вмирисва откъм опашката. Според тези, които я управляват.
От три български риби се получават трийсет политически партии.
Българската риба е българоезична.
Тя е най-демократичната риба в света.
Преди тя е била дънна, а сега е летяща.
Хайверът на българската риба е червен и син.
Но обикновено я пращат за зелен хайвер.
Всяка българска риба мечтае да стане капиталистическа акула.
Пътят на българската риба към Европа и към света минава не през Босфора и не през Вашингтон, а през тигана.
Ние сме страна на самураи.
Самураите на Балканите.
Най-напред бяхме белгийците на Балканите, след това прусаците на Балканите, а сега сме самураите.
Може би един ден ще бъдем българите на Балканите.
Като истински самураи и ние не работим нищо.
Предпочитаме през цялото време да се бием.
Българският самурай се бие само в гърдите.
И се размножава чрез делене.
И противопоставяне.
Той дава не обет, а обед за служба.
Българският самурай е верен не на дадената дума, а на този, който дава думата.
Той е винаги от страната на изгряващото слънце.
И никога от страната на залязващото.
Конят на българския самурай е троянски, любимото му оръжие е чадър, а ветрилото му прави априлски вятър.
Той никога не употребява меча си — пази го за музея на революционното движение.
Българският самурай вярва не в кармата, а в казармата. Кимоното на българския самурай преди беше от шаек, а сега е от американ.
Българският самурай прави харакири на съседа си.
Той обича не „хайку“, а хайки.
Дори когато е с джапанки, българският самурай е бос.
Българският самурай не бръсне никого. Даже главата си.
И яде ластовичите гнезда заедно с ластовиците.
Българският самурай винаги се смее последен.
И се познава и под съдран чул.
Той е прав, дори когато е легнал.
Любимото му изкуство е бойното.
Когато чуе думата „култура“, българският самурай се хваща не за пистолета, а за бюджета.
И съкращава сумата.
В предизборната си програма той обещава да превърне дори плачещите върби в смеещи се.
И Черно море в Бяло.
Паунът на българския самурай е едноцветен. Българският самурай е екологически чист, политически активен, социално слаб и сексуално силен.
Той не гори, но поддържа горенето.
Не яде треви, но където мине, трева не никне. Колкото повече сме самураи на Балканите, толкова по-малко ще бъдем българи в Европа.
Когато ставаше дума за свобода, доскоро правехме следните асоциации:
Свободен наем.
Свободен баланс върху тел.
Свободно падащо тяло.
Ринг свободен.
Жени със свободно поведение.
Свободна Европа.
Свободни валенции.
Свободна длъжност.
Свободна стая.
Свободно съчинение.
Нелсън Мандела.
И странно, никой не се сещаше за себе си.
Онова „Свобода или смърт“, извезано върху зелените хайдушки знамена, се възприемаше като тривиално словосъчетание, нещо като „Good morning“ върху пешкирите.
По някакво негласно споразумение не говорехме за свобода. Не толкова от страх, колкото от срам.
За нас свободата беше химера.
Пиша „химера“, но тази дума означава най-малко две неща хубави, но празна мечта, неосъществимо желание и митическо чудовище с три глави, лъвска, козя и змийска, които бълват огън. Който се доближи до тях, умира.
И не мога да схвана каква химера беше за нас свободата.
Мечта или чудовище.
Нещата са на път да се променят. Казват, че вече сме свободни.
Точно тук е и сложното. Какво ще правим с тази проклета свобода.
Защото, както казва един сръбски сатирик, свободният човек мисли каквото иска, и яде каквото има.
А ние винаги сме предпочитали обратното.
Да ядем каквото искаме и да мислим каквото има.
Мръсното е, че никой не те пита. Освобождава те и толкоз. Какво тук значи някаква си личност.
Общо взето, ние сме най-освобождаваният народ в света.
И всичките ни генетични увреждания идват оттам.
Мине-не мине и току някой те освободи.
И трябва да му вдигаш паметник.
Или ти измисли азбука.
Карл Пети говори на немски даже с конете си, а той вземе, та ти измисли азбука.
Абе, кой те бие през пръстите — лошо ли щеше да ни бъде Карл Пети да говори и с нас на немски.
Сега, като говорим български — какво? И конете не ни разбират.
Или ти напише история.
Е за какво ти е тази история?
За какво ти е това Възраждане?
Ако не бяхме се възраждали толкова, сега можехме да бъдем провинция Баден-Вюртемберг.
И да взимаме по осем хиляди марки на месец.
А не да сме свободни.
И за какво му беше на Македонски тази свобода — да мете канцелариите, гонен от суровия глас на бездушния писар.
А нас ни съкращават и от канцелариите.
Прав е Вазов — по-добре всички да бяхме умрели при Гредетин.
Българска участ е да се родиш в България.
При толкова други държави.
Оттук нататък вече нищо не може да се направи. Миналото винаги ще е черно, настоящето — историческо, а бъдещето — светло.
Мълчанието винаги ще е злато.
Винаги залудо ще работиш, но никога няма залудо да стоиш.
Винаги ще имаш широка славянска душа и тясна перспектива.
Винаги ще се давиш накрай Дунава.
Винаги ще си произлязъл от маймуна.
Винаги съседът ти ще е добре, а ти ще си зле.
Винаги Бог ще е високо, а Цар — далеко.
Винаги теорията за нашия народ ще бъде оптимистична, а практиката — песимистична.
Винаги българската мечта ще бъде „шведска маса“ със столове.
Винаги ще обичаш наште планини зелени.
Винаги ще ти бъде по-близък Далечният изток и по-далечен Близкият.
Винаги министрите ще бъдат с портфейл.
Винаги най-близките ти ще бъдат най-далече — в Канада.
Винаги ще изнасяме мозъци, а ще внасяме месо.
Винаги ще бъдем най-освободими.
Дори да няма „Що е?“, винаги ще има почва у нас, Винаги народът няма да бъде прав.
Винаги у нас Възраждането ще започва преди цяла Европа и ще свършва след Африка.
Винаги петдесетте крака на българската стоножка ще вървят на една страна, а другите петдесет — на друга.
Българската участ е да пием старото кафе на Европа, да караме старите им автомобили и да се вдъхновяваме от старите им идеи. Българската участ е нашият общ език да е английският. Българската участ е силата да прави съединението, а не съединението — силата.
Българската участ е никога да не се пуснем от опашките, за които някога сме преплували Дунава.
Българската участ е да избираме винаги най-лошия вариант.
Българската участ е нито яйцето днес, нито кокошката утре.
Българската участ и късметът са като две успоредни прави — пресичат се в безкрайността.
Човек може да избегне късмета си, но участта си — никога.
Навсякъде Вертер умира млад.
У нас той страда до дълбоки старини.
Страданията му започват като съвсем млад.
Баща му е имал маслобойна и цял живот Вертер се мъчи да заличи този позорен факт.
Той сменя фамилията си, измисля ново родословно дърво, премества се да живее на друго място, от нисък става висок и от плешив — къдрокос, но всичко е напразно.
Маслобойната върви подир него като вярно, стара, макар и нежелано куче.
Вертер става активен член на Отечествения фронт, клейми опозицията, приветства национализацията, строи Хаинбоаз, Хаинбоаз строи него, чупи рекордите, сутрин вдига знамето, вечер свири на акордеон „По върховете на Манджурия“, седи в първата редица, когато Димитров идва при бригадирите, но всичко е напразно.
Маслобойната го чака в палатката, сгушена под прочутия бригадирски шинел на Иван Радоев.
Вертер страда.
Хвърля се с цялата си жар в колективизацията, осъжда Жендов, пише писма да се преработи романът „Тютюн“, отива доброволец в Корея с надеждата, че американският напалм най-сетне ще изгори маслобойната, но всичко е напразно.
Тя клечи по хълмовете на Фун-чжоу, под напалмовия дъжд, и го гледа предано в очите.
Двамата се връщат в родината.
Вертер иска да влезе в университета, но маслобойната застава на входа и той не може да влезе.
Страда.
Съвзема се, поема априлската линия, бори се срещу частната собственост, която ежечасно ражда капитализъм, срещу самия капитализъм, носи Че Гевара на ревера си и материалите на Юлския пленум в чантата, знае наизуст „Съображенията“ и прегръща с две ръце перестройката, но всичко е напразно.
Накъдето и да тръгне, маслобойната застава на пътя му.
Отново страда.
След това се заема мъжки с работата.
Унищожава документи, нотариални актове, сметки, стари снимки, пожълтели квитанции, окъсани броеве от вестници, премахва свидетели, трови с миша отрова очевидци, бута в пропасти съдружници на баща си, прегазва с кола случайно разбрали за маслобойната хора, ликвидира роднини, инжектира отровен серум на бивши съседи, премахва и последната следа.
Това му струва години и страдания, но най-накрая успява.
Превръща баща си от цветущ притежател на маслобойна в потомствен пролетарий, който няма нищо друго, освен веригите си.
Най-накрая може да си отдъхне — от маслобойната няма и помен.
Ако не той, поне децата му ще живеят като хората.
Тогава работата се извърта, всичко се променя, започват да връщат земята и фабриките, раздават маслобойните на старите собственици и тук вече започват нечовешките страдания на стария Вертер.
От една страна маслобойната е негова, произвежда, пуши с комините, а от друга — той не може да докаже нищо.
Работил е перфектно цял живот и е заличил всичко.
Няма никой и нищо на този свят, което да докаже, че е собственик на маслобойната, а не пролетарий и син на потомствен пролетарий.
Собствениците започват да трупат милиони, кожени палта, балове, разходки с царския влак, екскурзии до Истанбул, мерцедеси, а потомственият пролетарий Вертер клечи срещу собствената си маслобойна и страда.
Той няма дори и вериги.
Демокрацията му ги свали.