Ние бѣхме трима. Азъ, Пиявицата и Вечеръ. Събирахме се въ кръчмата на Стамо Слѣпия, кѫдѣто до късенъ часъ играехме на карти. И тамъ прахосвахме почти всичкитѣ си пари. Защото ние не се задоволявахме съ малки суми. На една карта, напримѣръ, всѣки единъ отъ насъ трѣбваше да заложи поне двадесеть лева. Това бѣше въ началото на играта. А послѣ, когато виното разпалѣше главитѣ ни, ние слагахме и по петдесеть и по сто лева даже. Но азъ не печелѣхъ, нито Пиявицата. Всичкитѣ ни пари обираше Вечеръ, който съ една удивителна виртуозность, владѣеше това пагубно изкуство на картитѣ.
Вечеръ страдаше отъ туберкулоза въ гръбнака и бѣше толкова гърбавъ, че когато играехме, само главата му се показваше надъ масата. Върху неговото жълто лице изпъкваха двѣ грамадни черни очи, които хищно проблѣсваха при най-малкия успѣхъ отъ наша страна. И този блѣсъкъ на очитѣ му, неволно ни обезкуражаваше, ние губѣхме нишката на играта. Тогава той ехидно почваше да се смѣе и току изведнажъ чувахме неговия прѣсипналъ гласъ да крѣщи:
— Асо, купа деветка, попъ спатия! — И той печелѣше.
Но азъ и Пиявицата отдавна му кроѣхме примка. И една нощь той изгуби. Изгуби всичкитѣ си пари. Насъ ни радваше това, ние непрѣстанно подигравахме Вечеръ.
Той мълчеше. Очитѣ му горѣха отъ злоба и ярость. А когато подигравкитѣ ни стигнаха крайната точка на всѣка търпимость, лицето му почервенѣ отъ гнѣвъ, той удари съ рѫка по масата и каза:
— Да видимъ! Не се знае още кой е побѣдителя!
— Но ти нѣмашъ пари! — извика Пиявицата — Ти нѣмашъ възможностьта да играешъ!
— Какъ? Азъ ще заложа друго, ще заложа най-скѫпото, което имамъ! — отвърна той и бръкна въ джоба си.
Ние, разбира се, очаквахме да видимъ нѣкаква скѫпоцѣнность, нѣщо такова което би струвало пари. Но голѣмо бѣше разочарованието ни, когато Вечеръ извади отъ малкия си коженъ портфейлъ, една синя увѣхнала хризантема.
— Ха, ха, ха! — засмѣхъ се азъ. — Та тя не струва и два лева!
— Това ли ти е най-скѫпото? — попита Пиявицата.
Но Вечеръ ни погледна съ такава ненависть, очитѣ му блѣснаха така страшно, че ние, въпрѣки желанието си, продължихме играта. Но Вечеръ и този пѫть изгуби. Азъ спечелихъ хризантемата, която нѣмаше никаква цѣна за менъ. И азъ бихъ я върналъ обратно на Вечеръ, ако една условность, не рѫководѣше винаги играта ни: да не се отстѫпва нито частица отъ онова, което се спечели. И, може би затова, Вечеръ ме изгледа така безпомощно и убито, когато азъ прибрахъ синята хризантема.
И отъ тази нощь, ние станахме врагове. Той ме ненавиждаше, азъ знаехъ. Това личеше въ неговия погледъ. Но все пакъ, ние продължавахме да се събираме въ кръчмата и да играемъ на карти. И Вечеръ губѣше, винаги губѣше. Защото азъ и Пиявицата му скроихме хубава примка. До каква хитрость обаче бѣхме прибѣгнали ние за да печелимъ, това азъ никога нѣма да кажа. Бихъ изложилъ и себе си и приятеля си.
А една нощь, Вечеръ не дойде. Не дойде и на слѣдната нощь. Научихме се, че билъ боленъ. Приятелския дългъ ни налагаше да отидемъ при него, но азъ се страхувахъ. Може би, моето присѫтствие щѣше да събуди у него неприятния споменъ за хризантемата. И азъ нѣмаше да отида, ако Пиявицата не ме завлече на сила.
Моитѣ опасения се оправдаха. Когато Вечеръ ме видѣ, скочи отъ кревата си и извика:
— Мерзавецъ, махай се отъ тукъ!
— Но слушай Вечеръ, — казахъ азъ — не ми се сърди! Ти знаешъ, че…
— Махай се отъ тукъ! — изкрѣщѣ отново той и грабна ножицата, която лежеше на нощната му масичка. И азъ излѣзохъ изъ стаята.
Послѣ, Пиявицата ми съобщи, че Вечеръ билъ тежко боленъ и че всѣка надежда за оздравяване била изгубена.
И наистина, той умрѣ. Умрѣ нѣколко дена слѣдъ горната случка.
И ние останахме двама. Азъ и Пиявицата. Но въ кръчмата отивахме пакъ и продължавахме играта си на карти. И печелѣше ту единия, ту другия. Така, че загубитѣ се не чувствуваха.
Веднажъ изпихме повече вино. Почнахме да залагаме голѣми суми. И азъ печелѣхъ. Два или три часа играта бѣше на моя страна, но послѣ, единъ фаталенъ обратъ и… Пиявицата взе касата.
Азъ губѣхъ. Но за подържане на настроението, непрѣстанно пълнѣхъ чашата си съ вино. И ядосанъ и разгорѣщенъ, азъ удряхъ карта слѣдъ карта върху масата. Но това не помагаше.
Пиявицата, доволенъ отъ обстоятелството, че печели, сипѣше по мой адресъ хиляди оскърбителни подигравки, смѣеше се подло и ехидно. И по едно врѣме, стори ми се, че този смѣхъ съмъ чувалъ нѣкога. Обърнахъ се къмъ него, но отъ уплаха и ужасъ изпуснахъ картитѣ. Срѣщу мене седѣше Вечеръ. Очитѣ му, както въ онѣзи дни, горѣха отъ злоба и ярость, той шепнеше:
— Продължавай, продължавай да играешъ!
И азъ продължихъ играта, защото неговия гласъ повеляваше.
Азъ губѣхъ, оставаха ми само нѣколко лева още. И тогава Вечеръ громко се разсмѣ и крѣсна:
— Залагай синята хризантема!
Азъ не знаех какво да правя. Нима синята хризантема щѣше да ме спаси? Нима синята хризантема нѣмаше да ме погуби, както погуби и него нѣкога?
Азъ извадихъ хризантемата и я заложихъ. А послѣ, незнамъ какво стана. Въ ушитѣ ми отново звънна смѣха на Вечеръ, азъ пълнѣхъ чашитѣ, една слѣдъ друга, пиехъ и така съмъ заспалъ.
А на сутриньта, когато се събудихъ, кръчмаря ми съобщи, че Пиявицата полудѣлъ. И, въ своето безумие, той разказвалъ, че снощи, въ играта на карти, спечелилъ отъ Вечеръ една синя хризантема.
Работѣхъ като разпоредитель въ единъ кинематографъ, близо до Кралската Опера. И непрѣстанно ме измѫчваше мисъльта, че новата ми квартира се намира въ осемнадесетия бециркъ. Защото да живѣешъ въ осемнадесетия бециркъ и да отивашъ на работа въ първия — това значи да давашъ половината отъ заплатата си само за поправка на обущата. А по онова врѣме всичкитѣ ми разходи бѣха тъй старателно изчислени, че даже и трамваитѣ се кичеха съ понятието на единъ завиденъ луксъ.
Но, може би, азъ щѣхъ да се откажа отъ тритѣ чаши абсентъ, които пиехъ всѣка вечерь у „Дяволската Пеперуда“, и да си взема квартира по-близу до центъра, ако не се случиха събития, които ме принудиха да остана.
Стаята, която бѣхъ наелъ, се намираше на петия етажъ на едно грамадно здание и не се отличаваше съ особена мобелировка. Една маса, единъ счупенъ креватъ и едно кресло отъ избѣлѣло червено кадифе. Но за оправдание на думитѣ „добрѣ мобелирана стая“ служеха още и нѣколко картини, които, въпрѣки позлатенитѣ си рамки, откриваха баналностьта на една старомодна безвкусица. Цвѣтя и плодове.
Всичко това, разбира се, накърняваше твърдѣ много чувството ми къмъ естетика. Но друго едно обстоятелство пращаше по дяволитѣ това чувство: всѣка сутринь, фрау Марта оставяше на масата ми чаша weisskafe и малко бутербродъ. И тоя жестъ на фрау Марта ме радваше неимовѣрно, защото за такъвъ единъ бродяга като мене, сутрѣшната закуска имаше едно спасително прѣимущество. Тя замѣстваше понѣкога обѣда. А, може би, доволството ми щѣше да продължи и за въ бѫдаще, ако не срѣщнахъ онази жена, която хвърли тъмна сѣнка надъ свѣтлитѣ дни на моя разпѫтенъ животъ.
Вечерьта, слѣдъ прѣнасянето ми въ новата квартира, хазайката дойде при менъ и ми съобщи, че ако слѣдъ полунощь чуя да свири нѣкой на цигулка, да не се очудвамъ никакъ на това, защото другиятъ й квартирантъ — панна Паола Креминска — е натура съ забѣлѣжително странни привички. Така напримѣръ, всѣка нощь, къмъ единъ часа и половина, тя свирѣла на цигулката си и, по такъвъ начинъ, лишавала фрау Марта отъ вѫзможностьта да спи. И ако азъ съмъ желаелъ, тя можела да се оплаче. Тогава панна Паола би прѣстанала да безпокои както менъ, така и нея.
Но когато азъ започнахъ да обяснявамъ на фрау Марта, че всѣки е свободенъ да прави каквото си щѣ, даже и тогава, когато врѣди на другитѣ, тя плѣсна съ рѫцѣ и очудено ме изгледа. И послѣ, отчаяна отъ това, че новиятъ й квартирантъ е още по-неблагонадежденъ отъ панна Паола, тя излѣзе изъ стаята ми и ядосано тръшна вратата слѣдъ себе си.
Къмъ единъ часа, азъ наистина чухъ да се свири на цигулка. Мелодията ми бѣше позната — Sérénade mélancolique.
Sérénade mélancolique бѣхъ слушалъ отдавна и нейната музика не бѣше ми направила особено впечатление. Но сега, може би, поради късния часъ, може би за това, че Sérénade mélancolique се свирѣше съ едно виртуозно изпълнение, азъ трепнахъ и внимателно се вслушахъ. Панна Паола повтори Sérénade mélancolique, изсвири я за трети, за четвърти, за пети пѫть. Видимо, на нея харесваше музиката на тази серенада. И когато тя прѣстана де свири, когато и послѣднитѣ ноти отзвучаха като далечно ехо, азъ задълго останахъ замислѣнъ.
На сутриньта, азъ поискахъ отъ фрау Марта извинение за онѣзи неволно казани думи, когато тя ми съобщи, че Панна Паола нарушавала спокойствието й. Това, разбира се, бѣше една хитрость отъ моя страна. Азъ искахъ, по такъвъ начинъ, да предразположа Фрау Марта къмъ себе си и да получа нѣкой свѣдения, относно личностьта на панна Паола. И това напълно ми се удаде. Фрау Марта ме извини, нѣщо повече даже: трогната отъ моето разкаяние, тя ми прѣдложи чаша weisskafe и бутербродъ. И отъ този день, всѣка сутринь, азъ получавахъ безплатно закуска.
Попитахъ я за панна Паола.
Споредъ думитѣ на фрау Марта, тя живѣела отъ двѣ години въ нейната кѫща. До днесъ обаче, никой не я е посѣщавалъ, тя водѣла единъ уединенъ животъ и никакъ не се интересувала отъ това, което ставало наоколо. Панна Паола била полякиня, родомъ отъ Варшава.
— Но положително ли знаете, че тукъ, въ Виена, тя нѣма нито единъ близъкъ, нито единъ познатъ? — попитахъ азъ.
— Разбира се. Та нали азъ виждамъ кой идва тукъ. До сега поне, никой не е питалъ за нея. А ако тя имаше познати, струва ми се, не би й тегнела толкова много скуката, отъ която тя постоянно ми се оплаква. Тя е така самотна, така отчуждена…
И като въздъхна, Фрау Марта разказа отново за лошата привичка на панна Паола.
— Вижте господине, вразумете я поне вие! — каза тя на излизане.
Но азъ съвсѣмъ не мислѣхъ да изпълнявамъ желанието на хазайката си. Напротивъ, ако панна Паола прѣстанеше да свири вечерь, азъ бихъ употрѣбилъ всички срѣдства, за да се противопоставя на това зло.
И мислитѣ ми непрѣстанно се носѣха около панна Паола, и прѣзъ деня азъ бѣхъ толкова разсѣянъ, че въ кинематографа, кѫдѣто работѣхъ, направихъ даже една грѣшка, която ме изобличи като неопитенъ разпоредитель.
Очаквахъ съ нетърпѣние вечерьта. И когато послѣдното прѣдставление въ кинематографа свърши, азъ веднага взѣхъ шапката си и бързо закрачихъ къмъ кѫщи. Не се отбихъ даже и въ „Дяволската Пеперуда“ — моето любимо мѣсто за почивка.
Минавахъ край локали, кѫдѣто имаше много японски абажури и много напудрени жени, минавахъ край палаткитѣ на пѫтуващи циркове и не веднажъ дрезгавия гласъ на клоунитѣ ме приканяше на забавни сензации.
Но азъ не обръщахъ внимание на това, което друга вечерь мамѣше душата ми съ съблазнитѣ на веселия животъ. Азъ бързахъ къмъ кѫщи за да чуя Sérénade mélancolique, горѣхъ отъ желание да узная още нѣщо за панна Паола. И когато стигнахъ тамъ — въ онази непривѣтна стаичка на петия етажъ — азъ паднахъ на кревата отъ умора. Не помня колко врѣме съмъ прѣкаралъ въ такова състояние, но знамъ, че когато станахъ отъ кревата, въ съсѣдната стая се свирѣше на цигулка. И азъ прилѣпихъ ухото си до стѣната и сега, както и миналата нощь, чухъ Sérénade mélancolique. И съ всѣко ново повтаряне, нейната мелодия се врѣзваше властно въ душата ми, азъ разбирахъ, че се разкрива нечия тайна, съ мене ставаше нѣщо. Защото това бѣше дивия смѣхъ на сѫдбата, това бѣше пѣсеньта на отвергнатитѣ, това бѣше бѣлата литургия на любовьта.
А нѣколко нощи по-късно азъ мечтаехъ за панна Паола. Но, до тогава, азъ нито веднажъ не бѣхъ я виждалъ. И кой знае, може би този страненъ характеръ на любовьта ми, се прѣдаде и на събитията, за които мисля да разкажа.
„Дяволската Пеперуда“ бѣше едно подземно кабаре, кѫдѣто се събираха прѣстѫпници и студенти. За първитѣ, кабарето прѣдставляваше едно сигурно скривалище, а за вторитѣ — ресторантъ, кѫдѣто всѣки можеше да получи храна на най-ефтина цѣна.
Азъ се числѣхъ къмъ студентитѣ, но ако ми се удадеше удобенъ случай, съ удоволствие бихъ се присъединилъ къмъ компанията на прѣстѫпницитѣ. Казвамъ удобенъ случай, защото за да бѫдешъ приетъ за членъ на такова едно общество отъ прѣстѫпници, прѣди всичко, трѣбва да положишъ изпитъ: ограбване на каса, добрѣ скроено изнудване, умѣло извършено убийство, или другъ подобенъ подвигъ отъ рода на крупното прѣстѫпление.
Залата на кабарето се освѣтляваше отъ триѫгълна виолетова лампа, за абажуръ на която служеше една грамадна пеперуда отъ черно кадифе. И абажура бѣше поставенъ така, че свѣтлината излизаше прѣзъ очитѣ на пеперудата. Тази оригинална лампа привличаше погледа на всѣки новодошелъ и придаваше една таинственость на околната обстановка.
На старото разакордирано пияно седѣше Fräulein Elsa, която импровизираше валсове и акомпанираше онѣзи, които изявяваха желание да пѣятъ.
Отъ врѣме на врѣме, край маситѣ минаваше Скорпиона — съдържателя на кабарето — който изпълняваше порѫчкитѣ. Когато нѣкой отъ клиентитѣ му, изпиеше повече отъ колкото трѣбва и заспѣше на масата, той прѣтърсваше джобоветѣ му и послѣ го изхвърляше най-безцеремонно на улицата. Но Скорпиона имаше и добри черти. Така напримѣръ, на насъ, които се хранѣхме само веднажъ прѣзъ деня и които съ своята сѫботна разточителность бѣхме спечелили довѣрието му, се отпущаше кредитъ. Но достигнеше ли задѫлжението ни сумата тридесеть корони, ние трѣбваше да напущаме кабарето. И тогава бѣха най-тежкитѣ дни отъ живота ни и кой знае, ако Фрау Марта не бѣше ми давала закуска, азъ сигурно щѣхъ да умра отъ гладъ. Но въ сѫбота ние получавахме заплатитѣ. Тогава изплащахме задѫлженията си, пиехме цѣлата нощь, оставаха ни пари даже и за другия день. А отъ понедѣлникъ кредита се подновяваше.
Между редовнитѣ посѣтители на кабарето бѣше и Ото Клингеръ — единъ отъ онѣзи вѣчни студенти, които носятъ дълги коси и пишатъ стихове. И съ този занаятъ на стихоплетство той си бѣше наредилъ единъ завиденъ животъ. Защото всѣки отъ „Дяволската Пеперуда“ имаше по една любовница. А за двѣ чаши абсентъ, желаещитѣ получаваха любовни куплети отъ сто реда. Освѣнъ това, авторското право не бѣше застѫпено, тъй че всѣко стихотворение можеше да носи чуждъ подписъ.
Азъ напомнимъ за Ото Клингеръ само за това, защото въ послѣдствие, той ми се оказа нуженъ. Една вечерь азъ отидохъ при него и му порѫчахъ стихове. Нѣма нищо смѣшно въ това. Порѫчахъ му стихове, постѫпихъ тъй, както постѫпваха и другитѣ. Но азъ заплатихъ по три абсента, защото, както се изрази той, „убихъ чувството му“ т.е. поискахъ стихотворенията да бѫдатъ написани не въ духа на онази болезнена сантименталность, която лъхаше почти отъ всѣки редъ на неговитѣ любовни мадригали.
А слѣдъ нѣколко дни, азъ имахъ вече една тетрадка съ около двадесеть стихотворения, които мислѣхъ да изпратя на панна Паола. Въ това врѣме, обаче, се случи нѣщо, което ме обезкуражи и предаде на отчаяние. Фрау Марта ми съобщи, че панна Паола е тежко болна. А два дена по-кѫсно, азъ получихъ извѣстие за нейната смърть. Да, панна Паола бѣше мъртва. Азъ неможехъ да скърбя. Живота ми бѣше разбитъ.
Излѣзохъ, когато изнасяха покойницата. Но може ли нѣкой да има прѣдстава за онзи ужасъ, който ме облада, когато, въ червения ковчегъ, видѣхъ жена, съ обезобразено лице и изкривена уста. Нима това бѣше панна Паола, нима това бѣше жената, която мечтаехъ съ мѫката на недостижното?
Азъ се разочаровахъ, азъ заплакахъ тогава, защото моя богъ бѣше отбѣлѣзанъ съ печата на поразяваща грозота…
Единствения прѣдметъ, който остана отъ панна Паола, това бѣше нейната цигулка. Но Фрау Марта отказа да прибере цигулката, защото, въобще, не искаше да държи при себе си вѣщи отъ умрѣлъ човѣкъ.
Отначало азъ се поколебахъ. Азъ искахъ да унищожа всичко онова, което би могло да ми спомни за панна Паола, за онази печална любовь.
Но азъ не можахъ да устоя прѣдъ изкушението: това бѣше една твърдѣ стара цигулка, отъ прѣди сто и нѣколко години. А човѣкъ можеше да взѣме добри пари за нея. И азъ прибрахъ цигулката.
И отъ този день, азъ затърсихъ развлечения. По цѣли нощи скитахъ изъ улицитѣ, бродѣхъ изъ вертепитѣ и кабаретата, пиехъ до забрава. Но споменитѣ неотстѫпно ме прѣслѣдваха.
А една късна нощь, когато се върнахъ въ кѫщи, случи се такова нѣщо, че азъ едва ли не полудѣхъ. Въ момента, когато оправяхъ леглото си, единъ силенъ трѣсъкъ се чу срѣдъ стаята ми. Капака на кутията, въ която бѣше скрита цигулката на панна Паола, се разтвори, а самата цигулка скочи, прѣлетѣ надъ главата ми и се възправи на масата.
Мнозина нѣма да повѣрватъ на това, което разказвамъ. И много обяснимо е — такова едно необикновено явление никога се не случва; А ако азъ продължа разказа си, тогава всички биха се усъмнили вече въ нормалното състояние на разсъдъка ми.
Въ онази минута, когато азъ седѣхъ вкованъ отъ безграниченъ ужасъ, струнитѣ на цигулката трепнаха и отрониха се звуцитѣ на онази пѣсень, която нѣкога роди моята гибелна любовь — звуцитѣ на Sérénade mélancolique.
Обезумѣлъ отъ страхъ, азъ се спустнахъ къмъ вратата и избѣгахъ на улицата. Но когато се върнахъ на сутриньта, въ стаята ми всичко бѣше наредъ. Кутията съ цигулката, както винаги, седѣше отъ дѣсната страна на кревата ми, покрита съ дебелъ слой прахъ. Дали не бѣхъ се излъгалъ снощи? Абсента, който бѣхъ изпилъ въ порядъчно количество, не бѣше ли възбудилъ въ въображението ми онова невѣроятно правдиво възприятие на дѣйствителность къмъ необикновеното и чудноватото?
Но азъ не разсѫждавахъ много. Грабнахъ цигулката и се запѫтихъ къмъ единъ търговецъ на музикални инструменти. И сдѣлката бѣше отлична. Азъ спечелихъ петстотинъ корони.
Но нека читателя не мисли, че тази моя постѫпка възцари отново въ душата ми спокойствие и безгрижность. Не, стана нѣщо по-лошо.
Бѣше една зимна вечерь. Азъ седѣхъ въ стаята си, прѣдъ камината, и мислѣхъ за днитѣ на своето нерадостно бѫдаще. И, съвсѣмъ ненадѣйно, вратата на стаята ми се отвори и вѫтрѣ влѣзе нѣкакъвъ човѣкъ, облѣченъ твърдѣ странно: бѣло бомбе и свѣтло-синьо палто.
Непознатия се приближи до менъ, усмихна се и каза:
— Хей приятелю, ти злѣ пазишъ споменитѣ си!
Той разкопча палтото си и, за мое крайно очудване и ужасъ, извади отъ тамъ цигулката на панна Паола и я остави на масата. Азъ бихъ счупилъ главата на този нехранимайко, ако той не бѣше прибързалъ да излѣзе изъ стаята ми. Спуснахъ се слѣдъ него, погледнахъ надолу по стѫлбитѣ — нѣмаше никой.
И когато се върнахъ въ стаята и разтворихъ капака на кутията, за да се увѣря, че цигулката, която бѣхъ продалъ, ми е възвърната наистина отново, азъ изкрѣщѣхъ отъ уплаха и застанахъ като вкамененъ. Тамъ, върху тетрадката съ стихотворения, която бѣхъ хвърлилъ отдавна и която кой знае какъ, бѣше попаднала тука, азъ видѣхъ главата на панна Паола. Видѣхъ онова обезобразено лице, онази изкривена уста, прѣхапана въ тържествуваща усмивка.
А нѣкой свирѣше Sérénade mélancolique.
Азъ не се познавахъ съ Малвина. Но единъ художникъ не можеше да смути този глупавъ прѣдразсѫдъкъ. Отидохъ при нея, обяснихъ й, съ най-малки подробности, желанието си и тя се съгласи. Започна да идва въ ателието ми.
И картината, въ която азъ искахъ да въплотя образа на вѣчната красота, на вѣчната непорочность, напрѣдваше съ удивителенъ успѣхъ и мнозина, които я бѣха виждали, разкриваха ми переспективитѣ на едно блѣскаво бѫдаще.
Но азъ трѣбваше да взимамъ и странични порѫчки, защото материялното ми състояние бѣше твърдѣ разстроено. При все това, макаръ и съ мѫка, азъ прѣодолявахъ прѣчкитѣ и дотолкова се бѣхъ увлѣкълъ въ работата си, че понѣкога даже и не спѣхъ. Неуморно работѣхъ.
И единъ день, когато картината трѣбваше да бѫде завършена, Малвина не дойде. И повече тя никога не дойде.
Това, разбира се, ме отчая, защото картината, надъ която азъ работѣхъ отъ толкова години, оставаше пакъ незавършена. И азъ затърсихъ Малвина. Но никѫдѣ я не срѣщахъ.
Въ това врѣме получихъ писмо. Писмо, чийто податель не знаехъ. Съобщаваха ми за нѣкаква порѫчка. Да рисувамъ баба на смъртно легло. Но азъ нѣмаше да отида ако не бѣхъ въ такова тежко положение на бѣдность и мизерия. Нѣмахъ пари даже и за хлѣбъ.
И азъ взѣхъ статива и палитрата си и се запѫтихъ на указания адресъ. Намѣрихъ се въ прѣдградието, прѣдъ една стара порутена кѫща. Натиснахъ звънеца. Отъ всички краища на кѫщата отекнаха отзвуцитѣ на отдавнашна запустѣлость. Никой не ми отвори. Азъ хванахъ дръжката и тогава вратата се открѣхна съ такова зловѣщо скърцане, че за моментъ азъ се поколебахъ. Искахъ да се върна. Но азъ възлагахъ голѣми надежди на тази порѫчка. Баба на смъртно легло — единъ вѣченъ споменъ, за който ще се взематъ доста пари. И азъ влѣзохъ вѫтрѣ.
Минахъ прѣзъ нѣкакъвъ тъменъ коридоръ, стигнахъ прѣдъ една врата. Похлопахъ. Никой не се обади. Тръгнахъ нататъкъ. Друга врата. Но пакъ никакъвъ отговоръ. Азъ се ядосахъ. Съобщаватъ ми да дойда тукъ, а никой не ме посрѣща, никой не може да ме упѫти.
И азъ вече сериозно бѣхъ рѣшилъ да си отида, но въ този моментъ, срѣдъ мъртвата глухота, която царѣше наоколо, звънна единъ подигравателенъ смѣхъ, който ме ужаси и вледени кръвьта ми:
— Хе, хе, хе! Изгубихте се а, изгубихте се! Тука, тука, въ крайната стая! Хе, хе, хе!
Азъ побѣдихъ малодушието си и тръгнахъ къмъ онази страна, отъ кѫдѣто се носѣше гласа. И когато влѣзохъ тамъ, въ стаята, блѣсъка на хиляди погребални свѣщи едва ли не ме ослѣпи. Азъ видѣхъ на единъ креватъ нѣкаква баба, съ едно единствено око, — угаснало и мъртво — съ отвратителни беззѫби уста, които непрѣкѫснато ронѣха жестокъ смѣхъ. Надъ кревата стоеше окаченъ единъ старъ, съ олющенъ циферблатъ, часовникъ, чиито стрѣлки се въртѣха толкова бързо, че отлитаха часоветѣ на цѣли дни и седмици.
Близо до бабата стоеше единъ свѣщенникъ, въ бѣло расо, който пълнѣше съ вино два човѣшки черепа и, съ нѣкаква неразбираема наздравица, поднасяше единия отъ тѣхъ до устата на болната.
И бабата, пияна, продѫлжаваше да се киска, все така безпричинно и жестоко, беззѫбитѣ й уста фъфлѣха:
— Утрѣ ще бѫда мъртва и сега прѣчиствамъ душата си, пия отъ Светото Причастие! Хе, хе, хе, пия отъ Светото Причастие, прѣчиствамъ душата си!
И послѣ тя започна да говори такива работи, че азъ почувствувахъ да се облива лицето ми въ пламъ. Тя разказваше за съвокуплението на Христосъ и Мария, а бѣлия свещенникъ клатеше главата си, категорично и настойчиво и, съ едно безочливо нахалство потвърждаваше думитѣ на бабата.
Аз неможахъ да понеса ужаса на това дръзко безсрамие и избѣгахъ. И задъ гърба си отново чухъ смѣха на болната баба:
— Хе, хе, хе! Пия отъ Светото Причастие, прѣчиствамъ душата си!
Една есенна привечерь, когато минавахъ прѣзъ булеварда, зададе се насрѣща ми единъ затворенъ автомобилъ. И интересното бѣше това, че азъ не видѣхъ никакъвъ шофьоръ, никакъвъ пасажеръ въ него. Видѣхъ само единъ грамаденъ зеленъ некрологъ, залѣпенъ върху резервоара съ бензинъ. И тамъ прочетохъ:
Молете се за Малвина!
И по-добрѣ, че Малвина умрѣ. Защото слѣдъ онази случка азъ и безъ това не можехъ да продължа картината си — картината на вѣчната непорочность, на вѣчната красота. Въ ушитѣ ми непрѣстанно звучеше смѣха на пияната баба и онѣзи свѣтотатствени думи…
И азъ заминахъ. Напуснахъ града и тръгнахъ да обикалямъ свѣта. И дълги години бродѣхъ азъ изъ далечни страни и всичко онова, което нѣкога, въ юношеството ми, бѣше мечта, се сбѫдна. Азъ видѣхъ фиордитѣ, любувахъ се на борбата съ бикове въ Испания, разхождахъ се съ лодка по водитѣ на свѣтящитѣ езера въ Япония, почивахъ подъ сѣнкитѣ на древни свинксове и пирамиди.
Но азъ не бѣхъ щастливъ. Азъ искахъ да нарисувамъ картината на вѣчната красота и непорочность, азъ мечтаехъ да създамъ едно безсмъртно творение. И само мисъльта за това крѣпѣше живота ми. Но онази проклета баба се изпрѣчи на моя пѫть и всичко се разруши. Не, азъ не бѣхъ щастливъ.
И единъ день, азъ трѣбваше да се завърна въ родния градъ. И това бѣше прѣзъ една пролѣть.
Надъ тѣсната пѫтека, която водѣше къмъ моя домъ, вишнитѣ ронѣха цвѣтъ, и отблѣсъцитѣ на залѣзващето слънце играеха весело по запрашенитѣ стъкла на ателието ми.
Азъ намѣрихъ ключа и отворихъ вратата. Тамъ — въ царството на моитѣ сънища и мечти — бѣше пусто, глухо. Нѣколко плъха, изненадани отъ внезапното ми появяване, пробѣгаха надъ разхвърлѣнитѣ езкизи. Азъ отидохъ при картината, изтрихъ я отъ прахьта, искахъ да видя още веднажъ слѣдитѣ на онова, което нѣкога мислѣхъ възможно. Но можехъ ли да вѣрвамъ на очитѣ си? Не бѣше ли това нѣкакъвъ кошмаръ?
На платното, кѫдѣто бѣхъ рисувалъ Малвина, стоеше портрета на бабата. Онова угаснало око отново ме погледна, вторачено и смѣло, беззѫбитѣ уста изфъфлиха:
— Разбра ли сега, разбра ли сега?
Азъ изтичахъ до хазаитѣ и ги попитахъ дали е идеалъ нѣкой въ ателието ми, прѣзъ врѣме на моето отсѫтствие. Не, никой не билъ идвалъ.
Азъ тръгнахъ кѫмъ прѣдградието, кѫдѣто, прѣди години, бѣхъ поканенъ да рисувамъ бабата.
И както нѣкога натиснахъ звънеца. И както нѣкога отекнаха отъ всички краища на кѫщата, отзвуцитѣ на отдавнашна запустѣлость. И пакъ никой не ми отвори. Дръпнахъ дръжката, но зеленясалата каменна врата се оказа заключена. Тогава азъ започнахъ да удрямъ съ юмруци въ вратата, искахъ да узная кой бѣше причината на тази глупава гавра…
Но прозореца на съсѣдната кѫща се отвори и единъ старецъ ме попита кого търся.
— Тукъ не живѣеше ли нѣкога една баба? — казахъ азъ.
— Баба! — отвърна очудено стареца. — Не, тукъ никога не е живѣла баба. Въ тази кѫща живѣеше Малвина Х., която умрѣ прѣди деветь години.