Списание „Омега“, 1990 г, брой 3

Клифърд Саймък
Театърът на сенките

1

Бейярд Лодж, ръководител на спецгрупа №3 под кодовото название „Живот“, раздразнен и намръщен, гледаше седящия до него от другата страна на масата психолог Кент Форестър.

— Играта в Спектакъла не трябва да прекъсва — говореше Форестър. — Не отговарям за последиците, ако я спрем дори за един-два дни. Та това е единственото, което ни обединява, помага ни да запазим разума си и чувството си за хумор, отвлича ни от по-сериозните проблеми.

— Знам — каза Лодж. — Но сега, като почина Хенри…

— Те ще разберат — увери го Форестър. — Ще поговоря с тях. Не се съмнявам, че ще разберат.

— Наистина — съгласи се Лодж. — Всички отлично разбираме колко е важен за нас този Спектакъл. Но трябва да се има предвид и нещо друго — Хенри е създал един от персонажите.

Форестър кимна.

— Аз също помислих за това.

— И знаете ли кой?

Форестър отрицателно поклати глава.

— А се надявах, че знаете — каза Лодж. — Та нали отдавна се опитвате да отъждествите всеки от нас с определен персонаж.

Форестър смутено се усмихна.

— Не ви обвинявам. Разбирам защо толкова се интересувате от това.

— Изясняването значително би улеснило работата ми — призна Форестър. — То би ми помогнало наистина да се ориентирам в личността на всеки член от нашата група. А представете си, че изведнъж някой персонаж започне да се държи нелогично…

— Те винаги се държат нелогично — прекъсна го Лодж.

— Именно в това е прелестта им.

— Нелогичността в поведението им е естествена и в допустимите граници и е обусловена от шутовския стил на Спектакъла. Но и от най-голямата шутовщина може да се изведе нормалното.

— И вие успяхте ли?

— Графикът не става — отвърна Форестър. — Но за това пък сега вече, общо взето, се ориентирам добре в ситуацията. Когато в позната нелогичност се появят отклонения, могат лесно да бъдат забелязани.

— А такива стават ли?

Форестър кимна.

— И от време на време много резки. Въпросът, който ни безпокои нас двамата, е как те мислено преценяват…

— Да го назовем не преценка, а емоционално отношение — каза Лодж.

Двамата помълчаха известно време. След това Форестър попита:

— Няма ли да ви затрудни да ми обясните, защо така настойчиво отнасяте това към емоционалната сфера?

— Защото отношението им към действителността се определя от емоциите — отвърна Лодж. — Това отношение, което се е зародило и съзряло под влиянието на нашия начин на живот, се е оформило в резултат от безкрайни размисли и безкрайни самоанализи. Това отношение е изключително емоционално и граничи със сляпата вяра. В него има малко разум. Ние живеем максимално изолирано. Твърде строго ни охраняват. Твърде често ни говорят за важността на работата ни. Всеки от нас непрекъснато е напрегнат. Нима можем да останем нормални хора в такива влудяващи условия?

— Освен това и тази ужасна отговорност — намеси се Форестър. — Тя им отравя съществуването.

— Отговорността не лежи върху тях. Те не са отговорни.

— Е да, ако се сведе до минимум значението на отделните индивиди и всеки от тях се подмени с целия човешки род. Впрочем вероятно е дори при тези условия въпросът да остане открит, защото задачата е неразривно свързана с проблемите на човека като представител на биологичен вид. Проблеми, които от общи могат да се превърнат в лични. Представете си само — да сътвориш…

— Нищо ново няма да ми кажете — нетърпеливо го прекъсна Лодж. — Това съм го чувал многократно. „Представете си само — да сътвориш човешко същество в друг, нечовешки облик!“

— И то именно човешко същество — подчерта Форестър. — Това е същественото, Бейярд. Не че изкуствено ще създадем живи същества, а че тези живи същества ще бъдат хора в облика на чудовища. Такива ни преследват в кошмарите и посред нощ се събуждаш с вик на ужас. Чудовището само по себе си не е страшно, ако то е само чудовище. За няколко столетия космическа ера вече свикнахме с необикновените форми на живот.

Лодж го спря с жест.

— Да се върнем към Спектакъла.

— Той ни е необходим — твърдо заяви Форестър.

— Ще бъде с един персонаж по-малко — напомни Лодж. — Сам знаете с какво ни заплашва това. Отсъствието на един от персонажите може да наруши хармонията, ритъма на Спектакъла; да доведе до объркване и неяснота. По-добре да останем без Спектакъла, отколкото да допуснем пълния му провал. Защо да не прекъснем за няколко дни, а после да започнем отначало, всички отново? Да поставим нов Спектакъл с нови персонажи, а?

— Това е изключено — възрази Форестър. — Защото всеки един от нас като че ли се е сраснал със своя персонаж и всички персонажи са станали органична част от своите създатели. Ние живеем двойствен живот, Бейярд. Личностите ни са раздвоени. Така трябва, защото иначе ще загинем. Така трябва, защото никой от нас няма сили да бъде само самия себе си.

— Искате да кажете, че играта в Спектакъла ни предпазва от безумие?

— Нещо такова. Но вие прекалено сгъстявате боите. При обикновени обстоятелства несъмнено бихме могли да минем и без Спектакъла. Но при нас обстоятелствата са особени. Всеки се терзае от невероятно хипертрофирано чувство за вина. Спектакълът ни дава емоционален изход. Той служи като тема за разговори. Ако го нямаше, щяхме да посвещаваме вечерите си на чистене на кървавите петна на вината. Освен това Спектакълът внася в живота ни известно веселие — това е нашата дневна доза хумор, радост, искреност, смях.

Лодж стана и започна да мери стаята с крачки.

— Нарекох тяхното отношение към действителността емоционално — каза той — и държа на определението си. Това е глупаво, извратено отношение, което има чисто емоционален характер. Те нямат никакво основание да имат комплекс за вина. И въпреки всичко го насаждат в себе си, като че ли само по този начин се чувстват хора, като че ли това е единственото, което ги свързва с външния свят, сближава ги с останалата част от човечеството. Идват при мен, споделят преживяванията си, сякаш имам властта нещо да променя. Като че ли съм всесилен и мога, вдигайки ръце, да им кажа: „Какво пък, щом е така, да приключим работата.“ Като че ли самият аз нямам никакви служебни задължения. Те казват, че посягаме в областта на свещеното, че сътворението на живота е невъзможно без никаква божествена намеса, че човек, който се опитва да извърши този подвиг на сътворяване, е безбожник и богохулник.

Но на това има отговор, и то логически обоснован, но те не виждат тази логика или просто не желаят да се вслушат в гласа на разума. Способен ли е човек да извърши нещо, отнасящо се към категорията на божественото? Така че, ако в сътворението на живота участва някаква висша сила, човек, колкото и да се старае, няма да успее да създаде живот в лабораториите си, не ще може да организира серийно производство на живи същества. Ако Човек, използвайки всичките си знания, може с известните му химически съединения да създаде жива материя, ако той благодарение на високото ниво на науката и техниката сътвори жива клетка — това ще докаже, че възникването на живота не се нуждае от намеса свише. И ако получим това доказателство, ако узнаем, че в акта на сътворяване на живота няма нищо свръхестествено, нима това доказателство няма да свали от него ореола на светостта?

— Те търсят предлог, за да се избавят от тази работа — каза Форестър, опитвайки се да успокои Лодж. — Може би някои от тях вярват в това, но останалите просто се плашат от отговорността — имам предвид моралната отговорност. Те започват да разбират какво означава до края на живота си да живееш под нейното бреме. Почти същото е станало преди хиляда години, когато хората открили атомната енергия и за първи път разделили атома. Те загубили съня си. Нощно време се събуждали с викове на ужас. Разбрали значението на своето откритие, разбрали, че са пуснали на свобода страшна сила. И ние също си даваме сметка до какви резултати може да ни доведе нашата работа.

Лодж се върна към масата и седна.

— Оставете ме да помисля, Кент — каза той. — Може да сте прав. Все още много неща не разбирам.

— Довиждане — каза Форстър.

2

Излизайки, той внимателно затвори вратата зад себе си. Спектакълът представляваше разтеглен до безкрайност фарс, в който поразителната нелепост и ситуационният комизъм надхвърляха всякакви мислими граници. В тази фантасмагория имаше нещо от „Магьосникът от Оз“, някакъв нечовешки, чуждестранен порив — една сцена сменяше друга и краят на представлението не се виждаше.

Ако заселят малка група хора на някой астероид, който денонощно се охранява от космически патрул, ако предоставят на всеки от тях по една лаборатория и им обяснят какъв проблем точно трябва да решават, ако ги заставят ден след ден да се мъчат над неговото решение, то на всяка цена трябва да се вземат мерки тези хора да не загубят разсъдъка си.

За това могат да се използват книги, музика, филми, разнообразни игри, танци по вечерно време — с една дума, целият стар арсенал от развлечения, които в продължение на хилядолетия са давали на човечеството възможност да забрави мъките и грижите.

Но настъпва момент, когато силата на въздействие на тези развлечения върху човешката психика намалява, когато те вече не са достатъчни.

Тогава започва да се търси нещо принципно ново, с което не сме свикнали — игра, в която биха могли да взимат участие всички членове на такава една изолирана група и която толкова да ги увлече, че те за известно време да избягат от действителността, забравяйки кои са и за какво работят.

Така се появи на бял свят играта на Спектакъл.

Отдавна, преди много години, в селските къщурки на Европа и фермерските бараки на първите заселници в Северна Америка главата на семейството вечерно време устройвал за децата театър на сенките. Той поставял на масата лампа или свещ, сядал между масата и стената и като движел ръцете си във въздуха и въртял пръстите си, върху стената се появявали сенките на зайци, слонове, коне, хора… Часове наред, а понякога и повече на стената имало представление — един след друг се появявали зайци, пасящи трева, слонове, размахващи хоботи и уши, виели вълци и така нататък. Децата седели със затаен дъх, очаровани от това приказно зрелище.

По-късно, когато се появили киното и телевизията, комиксите и евтините пластмасови играчки, които можели да се купят навсякъде, сенките загубили очарованието си и вече никой не ги показвал. Но сега не става дума за това.

Ако се вземе принципът на театъра на сенките и към него се приложат знанията, натрупани от Човека през изтеклите хилядолетия, ще се получи играта на Спектакъл.

Не е известно дали е знаел за театъра на сенките отдавна забравеният гений, на когото за пръв път му хрумнала идеята за тази игра, но в основата й е залегнал същият принцип. Изменил се е само начинът за проектиране на изображенията — човешкият мозък заменил ръцете.

И плоските черно-бели зайци и слонове отстъпили място на множество други цветни и обемни същества и предмети, разнообразието на които изцяло зависело от богатството на човешкото въображение — много по-лесно е да се създаде нещо в мислите, отколкото с ръцете.

Екран с клетки на паметта, безкрайни редици от тръби на звуковъзпроизвеждащите устройства, селектори на цветове, антени на приемници за телепатеми и огромно количество други уреди бяха триумф на електронната техника, но те играеха пасивна роля, защото представлението се съставяше от мислени образи, възникващи в мозъците на събралите се пред екрана зрители. Те сами измисляха персонажите, сами мислено управляваха действията им, сами съчиняваха за тях реплики. Зрителите и само зрителите със своите целенасочени мисли заедно оформяха всяка сцена, създавайки в ума си декорите, реквизита и прочие.

В началото Спектакълът беше объркан и безсистемен, все още неоформилите се уродливи персонажи безсмислено се суетяха върху екрана, действаха несинхронно поради неопитността на зрителите, бяха безлични и приличаха на карикатури. В началото декорите, кулисите и реквизитът бяха като бълнувания на разсеяното и скучаещо мислене на зрителите. Понякога на небето едновременно светеха три Луни, при това в различни фази. Случваше се върху едната половина на екрана да вали сняг, а на другата под палещите слънчеви лъчи да зеленеят палми.

Но с течение на времето представлението се усъвършенстваше, персонажите придобиваха представителен вид, увеличиха се до нормалните размери, като при това запазиха всичките си крайници, придобиха индивидуалност — от примитивните карикатури постепенно израснаха сложни живи образи. И ако в началото декорите и реквизитът бяха плод на отчаяните опити на девет разделени мозъка, то сега зрителите се научиха да мислят съгласувано и оформяйки Спектакъла, със съвместни усилия да постигат единство в стила на постановката.

С течение на времето хората започнаха така умело да разиграват представлението, че то вървеше гладко, без сривове, въпреки че никой от зрителите автори не можеше никога да предвиди какъв обрат ще вземат събитията върху екрана в следващата секунда.

Именно това правеше играта на Спектакъл толкова завладяваща. Един или друг персонаж с някаква постъпка или реплика изведнъж насочваше действието в друга посока и на хората — създатели и ръководители на други персонажи — се налагаше в движение да измислят за тях нов текст, съответстващ на внезапното изменение на сюжета, и да променят тяхното поведение.

В известен смисъл това се превърна в състезание на интелекти — всеки участник в играта се стараеше ту да изведе собствения си персонаж на преден план, ту обратното — да го кара да се затваря в себе си, за да избегне възможните неприятности. Спектакълът стана нещо като безкрайна шахматна партия, в която срещу всеки играч има осем противника.

И никой, разбира се, не знаеше кой персонаж чий е. Опитите да се разбере кой именно от деветимата стои зад един или друг персонаж приеха формата на забавна игра, дадоха храна за шеги и остроти и всичко това бе полезно, защото целта на Спектакъла бе в отвличането на мислите на участниците в него от ежедневните грижи и работа.

Всеки ден след вечеря девет души се събираха в специално обзаведената зала, екранът оживяваше и деветте персонажа — Беззащитното сираче, Мустакатият злодей, Приличният Млад Мъж, Красивата Курва, Извънземното Чудовище и другите — започваха да изпълняват ролите си и да подават реплики.

Те бяха девет — девет човека и девет персонажа.

Сега обаче бяха останали осем души, защото Хенри Грифис беше рухнал мъртъв на лабораторната си маса, стискайки в ръцете си бележник.

И в Спектакъла съответно трябваше да станат с един персонаж по-малко, персонаж, намиращ се в пълна зависимост от мисленето на човека, който вече не бе сред живите.

Интересно, помисли си Лодж, кое от действащите лица ще изчезне? Ясно е, че няма да бъде Беззащитното Сираче — образ, който изобщо не се връзваше с личността на Хенри. По-вероятно е да се окаже Приличният Млад Мъж или Бедният философ, или Селският Франт.

"Минутка — сам се прекъсна Лодж. — Какво общо има тук Селският Франт? Та нали Селският Франт съм аз?

"Той седеше до масата, лениво размишлявайки върху това, кой на какъв персонаж съответства. Твърде възможно е Красивата Курва да е измислена от Сю Лоурънс — трудно можеш да си представиш по-противоположни натури от тази Курва и стегнатата, делова Сю. Спомни си как, подозирайки това, веднъж пусна по адрес на Сю остра шега, след което тя няколко дни се държа с него твърде хладно.

Форестър твърди, че не трябва да се отказваме от Спектакъла и сигурно е прав. Напълно възможно е да се приспособят към новата ситуация. Бога ми, вече им е време да започнат да се приспособяват към всякакви промени, разигравани в този Спектакъл всяка вечер в продължение на толкова месеци.

А и самият Спектакъл не е по-добър от панаирджийски театър. Шутовщина заради самата шутовщина. Действието даже не е епизодично, защото нито веднъж не са успели да довършат поне един епизод. Достатъчно е да започнат да обиграват някаква ситуация и веднага някой слага прът в колелото и едва настроилата се сюжетна линия се прекъсва, а по-нататък действието се насочва другаде.

При такова положение на нещата, помисли си Лодж, изчезването на един персонаж не би трябвало да ги обърква.

Той стана от масата, отиде до огромния прозорец и устреми замислен поглед в голия пустинен и мрачен пейзаж. Под него, върху черната скалиста повърхност на астероида, в далечината блестеше на звездната светлина куполът на лабораторията. На север, над назъбения край на хоризонта изгряваше зората и скоро мрачното, с размерите на ръчен часовник Слънце, щеше да изплува над тези жалки скални отломки и да ги облее със слабите си лъчи.

Гледайки разширяващото се над хоризонта сияние, Лодж си спомни за Земята, където утрото започваше със зората, а след залеза на Слънцето настъпваше нощта. Тук цареше пълен хаос — продължителността на дните и нощите непрекъснато се менеше и те бяха толкова кратки, че местните денонощия не ставаха за деление и отчитане на времето. Утрото и вечерта тук се определяха по часовника независимо от положението на Слънцето и често, когато то стоеше високо над хоризонта, за хората бе нощ и те спяха.

Всичко би било съвсем друго, помисли си той, ако бяха ни оставили на Земята, където нямаше ден след ден да се варим в един и същи казан, а щяхме да общуваме с много хора. Там нямаше да се ядем отвътре, общуването с другите хора би заглушило в нас комплекса за вина.

Но контактът с онези, които нямат нищо общо с тази работа, неизбежно щеше да даде повод за най-различни слухове, щеше да доведе до изтичане на информация, а в нашата работа това е недопустимо.

Защото ако населението на Земята узнаеше какво създават те, или по-точно какво се опитват да създават, щеше да предизвика такава буря от протести, че може би щеше да се наложи да се откажат от осъществяването на замисъла си.

Дори тук, помисли си Лодж, дори тук някои се измъчват от съмнение и страх.

Човешкото същество трябва да ходи на два крака, да има две ръце, чифт очи, чифт уши, един нос, една уста и да не бъде прекалено космато. И то трябва именно да ходи, а не да скача, да пълзи или да се търкаля.

Промяната на човешкия облик, казват те, е подигравка с човешкото достойнство — каквото и могъщество да притежава Човекът, в своята самонадеяност той се е захванал с нещо, което не е по силите му.

На вратата се почука. Лодж се обърна.

— Влезте — високо каза той.

Вратата се отвори. На прага стоеше доктор Сюзън Лоурънс, флегматична, безцветна, небрежно облечена жена с квадратно лице, изразяващо твърд и упорит характер.

Тя не го видя веднага, прекоси стаята, спря до него, мълчаливо се втренчи в пейзажа зад прозореца.

Най-накрая заговори:

— Не е бил болен от нищо, Бейярд. Не се намериха никакви признаци на заболяване. Бих искала да знам…

Тя млъкна и Лодж почти физически усети колко безнадеждно мрачни са мислите й.

— Доста неприятно е — произнесе тя, — когато човек умира от точно диагнозирано заболяване. Не е толкова страшно да се губят хора, след като направиш всичко възможно, за да ги спасиш. Но на Хенри не е могло да се помогне. Починал е мигновено. Бил е мъртъв още преди да се удари в масата.

— Обследвахте ли го?

Тя кимна.

— Поместих го в анализатора. Имам три ролки ленти със записи на резултатите от обследването. Ще ги разгледам… по-късно. Но мога да се закълна, че той бе напълно здрав.

Сю му стисна силно ръката с късите си дебели пръсти.

— Не е искал да живее повече — проговори тя. — Станало му е страшно. Решил е, че е близко до някакво откритие и го е обхванал смъртен страх пред онова, което е щял да открие.

— Длъжни сме да изясним всичко това, Сю.

— Но за какво — попита тя. — За да се научим да създаваме хора, способни да живеят на планети, условията на които не са подходящи за съществуването на Човека в естествения му облик? Да се научим да влагаме разум и душа на Човек в тялото на чудовище, което ще побеснее от омраза към самото себе си?…

— То няма да се мрази — възрази Лодж. — Гледната ви точка се основава на антропоморфизма. Никое живо същество не изглежда уродливо само на себе си, защото то, без да мисли, се възприема такова, каквото е. С какво можем да докажем, че Човекът е доволен от себе си повече, отколкото насекомото или жабата?

— За какво е всичко това? — не преставаше тя. — Тези планети не ни трябват. Сега имаме достатъчно планети — много повече, отколкото сме в състояние да колонизираме. Само планетите от земен тип ще ни стигнат за няколко столетия. Добре, дори да ги открием, не казвам — да ги усвоим напълно, пак едва ли ще ги заселим с хора през близките петстотин години.

— Нямаме право да рискуваме — каза Лодж. — Докато все още имаме време, сме длъжни да направим всичко, за да станем господари на положението. Подобен проблем не е възниквал, когато сме живели само на Земята, където сме се чувствали в относителна безопасност. Но обстоятелствата се измениха. Проникнахме в Космоса, полетяхме към звездите. Някъде в дълбините на Вселената има други цивилизации, други мислещи същества. Иначе не може да бъде. И някога ще се срещнем. За този случай трябва да укрепим позициите си.

— И за укрепване на нашите позиции ще основаваме колонии от хора чудовища. Разбирам, Бейярд, цялата хитрост на този план. Признавам, че ще успеем да конструираме специални тела, мускули, кости, нервни влакна и прочие, като се имат предвид специфичните условия на тези планети, където нормалното човешко същество няма да преживее и минута. Допускам, че притежаваме високоразвит интелект и прекрасно познаваме работата си, но това не е достатъчно, за да се вдъхне на такива тела живот. Животът е нещо повече от прост колоид, от комбинациите на определени елементи. Нещо съвсем друго, непостижимо, скрито от нас зад седем ключалки.

— Но ние все пак ще опитаме — каза Лодж.

— Ще превърнете прекрасните специалисти в душевноболни — развълнувано продължи тя. — Ще убиете някои от тях — не със собствените си ръце, разбира се, а с упорството си. Ще продължавате да ги държите затворени с години, а за да изкарат по-дълго, ще ги упойвате с този Спектакъл. Но няма да разкриете тайната на сътворението на живота, защото това е извън човешките възможности.

Тя се задъха от ярост.

— Искате ли да се обзаложим? — разсмивайки се, попита той.

Тя стремително се обърна с лице към него.

— Има мигове — каза тя, — когато съжалявам, че съм положила клетва. Капка цианкалий…

Той я хвана за ръката и я заведе до масата.

— Хайде да пийнем — предложи той. — Винаги можете да ме убиете.

3

Бяха се преоблекли за вечеря.

Така беше прието. Винаги се преобличаха за вечеря.

Това, както и Спектакълът, влизаше в постепенно оформилия се ритуал, който те строго спазваха, за да не загубят разума си, да не забравят, че са цивилизовани хора, а не само безпощадни ловци на знания, опитващи се да решат проблем, който всеки един от тях с радост би предпочел да не реши.

Оставиха скалпелите и другите инструменти, покриха микроскопите, внимателно прибраха епруветките с културите, сложиха в шкафовете съдовете с физиологичните разтвори, в които се пазеха препаратите. Свалиха престилките, излязоха от лабораториите и затвориха вратите след себе си. И за няколко часа забравиха, или се постараха да забравят кои са и над какво работят.

Преоблякоха се за вечеря и се събраха в така наречената гостна, където им бяха приготвени коктейли, а след това преминаха в трапезарията, давайки си вид, че са най-обикновени човешки същества — не повече… и не по-малко.

На масата имаше прибори от фин порцелан и тънко стъкло, цветя, горяха свещи. Започнаха с лек ордьовър, след който последваха разнообразни блюда, подредени в строга последователност от специално програмирани роботи с безупречни маниери; за десерт имаше сирене, плодове и коняк, а за любителите — и по пура.

От председателското място Лодж огледа всички и в един миг срещна погледа на Сю Лоурънс и се запита дали е намръщена, защото е сърдита, или лицето й изглежда мрачно поради променливата игра на светлините и сенките.

Разговаряха като всяка вечер — пазарно светско дрънкане на безгрижни, лекомислени хора. Беше време, в което те заглушаваха в себе си чувството за вина, измиваха от душите си кървавите му следи.

Лодж забеляза, че сега те не бяха в състояние, не бе по силите им да изхвърлят от съзнанието си онова, което бе станало през деня, защото говореха за Хенри Грифис и неговата внезапна смърт, а по напрегнатите им лица бе застинало изражение на фалшиво спокойствие. Хенри беше своеобразен човек, овладян от твърде силни страсти. Никой от тях и до края не можа да го разбере. Но имаха високо мнение за него и въпреки че роботите се бяха постарали да разположат приборите така, че отсъствието му от масата да мине незабелязано, острото усещане за загубата не ги напускаше нито за миг.

— Ще изпратим ли Хенри вкъщи? — попита Честър Сифърд.

Лодж кимна.

— Ще помолим един от патрулните кораби да го вземе и да го върне на Земята. Тук ще има само кратка панихида.

— А кой ще държи реч?

— По всяка вероятност Крейвън. Той беше се сближил с Хенри. Вече говорих с него. Ще каже няколко думи в негова памет.

— Хенри има ли роднини на Земята? Той не обичаше да говори много за себе си.

— Някакви племенници. А може би брат или сестра. Това е за съжаление всичко.

Тук се обади Хю Мейтлънд.

— Доколкото разбирам, няма да прекъснем Спектакъла.

— Точно така — потвърди Лодж. — Така ни съветва Кент и аз съм съгласен с него. Кент знае кое е най-доброто за нас.

— Да, това е по неговата специалност и е професионалист.

— Безусловно — каза Мейтлънд. — Обикновено психолозите се държат особено. Представят се за въплъщение на съвестта. Кент има друга система.

— Държи се като свещеник — заяви Сифърд. — Съвсем като истински свещеник, дявол да го вземе!

Отляво на Лодж седеше Елън Грей и той видя, че тя не разговаря с никого, а е вперила поглед във вазата с рози, която днес украсяваше центъра на масата. Не й е лесно, помисли си Лодж. Тя първа бе видяла мъртвия Хенри и смятайки, че е заспал, го бе разтърсила за рамото, за да го събуди.

На другия край на масата до Форестър седеше Елис Пейдж. Тази вечер тя бе необичайно бъбрива, беше малко странна жена, затворена, а в ненатрапчивата й красота имаше нещо неуловимо печално. Сега тя се бе приближила до Форестър и възбудено нещо му доказваше с тих глас, за да не слушат останалите, а Форестър търпеливо я слушаше, скривайки тревогата си под маската на спокойствието.

Разстроени са, помисли си Лодж, и при това много повече, отколкото предполагах. Разстроени, възбудени и всеки миг могат да загубят самоконтрол.

Смъртта на Хенри ги беше потресла много по-дълбоко, отколкото му се струваше.

Макар Хенри да не се отличаваше с лично обаяние, той все пак беше член на малката им група. Един от тях, помисли си Лодж. А защо не един от НАС? Но така беше от самото начало — за разлика от Форестър, чието най-голямо постижение се състоеше в това, че бе станал един от тях, Лодж трябваше да избегне близките контакти, да проявява сдържаност, да спазва при общуването с тях едва забележимата дистанция на хладното отчуждение. В тези условия това беше единственото средство да се поддържа авторитета на властта и да се предотврати възможното неподчинение, а за него това бе твърде важно.

— Хенри е бил близко до някакво откритие — каза Сифърд.

— Вече чух това от Сю.

— Умрял е в момента, в който е записвал нещо в бележника си — продължи Сифърд. — Ако изведнъж това…

— Ще разгледаме записките му — обеща Лодж. — Всички заедно. Утре или вдругиден.

Мейтлънд поклати глава.

— Никога няма да направим това откритие, Бейярд. Не използваме правилна методика и работим в неправилна посока. Необходимо ни е да погледнем на проблема по нов начин.

— А как? — повиши глас Сифърд.

— Не знам — каза Мейтлънд. — Ако знаех…

— Джентълмени — намеси се Лодж.

— Извинете — наведе глава Сифърд, — нещо не съм наред с нервите.

Лодж си спомни, че Сюзън Лоурънс, застанала до него на прозореца, докато гледаше безжизнената унила повърхност на търкалящата се в пространството скална отломка, на която те се бяха приютили, бе казала: „Не е искал да живее повече. Страхувал се е да живее.“

Какво е имала предвид? Това, че Хенри Грифис е умрял от страх? Че е умрял, защото се е страхувал да живее?

Може ли психосоматичният синдром да бъде причина за смъртта?

4

Когато се преместиха в театралната зала, напрежението на намаля, въпреки че всички, проявявайки завидна сила на волята си, на пръв поглед се държаха леко и свободно. Разговаряха за незначителни неща и се правеха, че нищо не ги тревожи, а Мейтлънд дори се опита да се пошегува, но неуместната му шега мъчително предаде Богу дух, смазана от фалшивия смях, с който реагираха останалите.

Кент греши, помисли си Лодж, чувствайки как ужасът го залива. В тази идея има смъртоносен психологически заряд. Достатъчен е незначителен тласък и ще започне верижна реакция, която може да доведе до разпадането на групата им. А ако групата се разпадне и престане да съществува като единно цяло, ще се превърне на прах целият дългогодишен труд, годините на обучение, месеците, необходими за създаването на навици за съвместна работа, като се изключи непрекъснатата, нито за миг неспираща борба за създаване на добро настроение, за да не се хванат за гушите. Ще изчезне сплотяващата ги вяра в колектива, която през тези месеци постепенно смени индивидуализма, ще бъде разрушен отлично сглобеният механизъм за спокойно сътрудничество и съгласуваност на действията, ще се обезцени значителна част от вече извършената работа, защото никои други учени, дори най-квалифицираните, няма да могат в движение да поемат щафетата на своите предшественици, дори ако имат на разположение всичките материали с резултатите от изследванията, проведени от онези, които са работили преди тях.

Една стена от помещението бе заета от изпъкнал екран, пред който минаваше тясна, яркоосветена сцена.

А зад екрана, скрити от погледите, причудливо преплели тръбите си, бяха генераторите, звуковъзпроизвеждащите устройства и компютрите — чудо на техниката, въплъщение на мисълта и волята им в зрими, движещи се образи, които сега ще изникнат на екрана и ще заживеят свой живот. Марионетки, помисли си Лодж, но марионетки, създадени от човешката мисъл и притежаващи странна, плашеща човечност, която вечно не е достигала на изрязаните от дърво фигурки.

Някога Човек е творил само с ръцете си, обработвал е късове кремък, правел е лъкове, стрели, битови предмети, по-късно е изобретил машини, станали като че ли придатък на ръцете му, и тези машини започнали да произвеждат изделия, които не могат да бъдат произведени ръчно, а сега Човек създаваше не само с ръце и с машини, но и с мисълта си, въпреки че трябваше да използва сложна апаратура, която да материализира мозъчната му дейност.

Ще дойде ден, помисли си Лодж, когато единственият съзидател ще стане човешкият мозък — без посредничеството на ръцете и машините.

Екранът замига и върху него се появи дърво, след това още едно дърво, пейка, езеро с патици, на втори план някаква статуя, а в далечината, полускрити от клоните на дърветата, се мержелееха неясните контури на високи градски здания.

Точно на тази сцена вчера вечерта те прекъснаха представлението. Персонажите на Спектакъла бяха решили да си устроят пикник в градския парк, пикник, който почти сигурно щеше да трае само няколко мига, докато някому не хрумне да го превърне в нещо друго.

Но може би днес пикникът ще си остане пикник, помисли си с надежда Лодж, и те ще завършат сцената до края, ще разиграват Спектакъла спокойно, без обикновената разпаленост, обуздавайки фантазията си. Именно днес са недопустими всякакви неочаквани промени на действието, всякакви сътресения, защото да се помогне на персонажа да се измъкне от лабиринта на нелепите ситуации, които възникват при внезапното изменение на сюжета, е необходимо значително умствено напрежение, а това в тази постановка може да доведе до тежки психически нарушения.

Така стана, че днес ще бъдат с един персонаж по-малко и много зависи от това, кой от тях ще отсъства.

Засега сцената бе празна и приличаше на внимателно изрисуван с маслени бои пейзаж в приглушени тонове, с изображението на кътче от пролетен парк.

Защо не започват? Какво чакат?

Нали се погрижиха да оформят сцената. Какво още чакат?

Някой от зрителите измисли вятър — чу се шепотът на клоните, а повърхността на езерцето се набръчка.

Лодж създаде във въображението си образа на своя персонаж и го въведе в екрана, съсредоточавайки мисълта си върху тромавата му походка, сламката, стърчаща от устата му и обраслия с къдрави кичури врат.

Някой друг трябва да започне. Няма значение кой…

Селският Хубавец се засуети и се отдръпна назад, изчезвайки от екрана. След секунда се появи отново, носейки голяма плетена кошница с капак.

— Съвсем бях забравил за кошницата — съобщи той с глуповата срамежливост на селски жител.

В тъмната зала някой се изкикоти.

Слава Богу! Изглежда, всичко върви нормално. ХАЙДЕ ИЗЛИЗАЙТЕ ДЕ, КОЙ Е ТАМ ОЩЕ!

Върху екрана се появи Бедният Философ — изключително преставителен мъж без нито една положителна черта в характера. Импозантната му външност, гордата осанка на сенатор, пъстрата му жилетка и дългите сиви къдрици бяха параван, зад който се криеше скитник, безделник и рядко срещан лъжец.

— Приятелю мой — каза той. — Скъпи мой приятелю.

— Не съм ти никакъв приятел — заяви Селският Хубавец. — Виж, ако ми върнеш тристата долара, тогава ще видим.

АМА ИЗЛИЗАЙТЕ НАЙ-ПОСЛЕ ДЕ, КОЙ Е ТАМ ОЩЕ!

Появиха се Красивата Курва и Приличният Млад Мъж, който като че ли всеки момент щеше да бъде ужасно разочарован.

Селският Хубавец клекна насред ливадата, отвори кошницата и започна да изважда от нея храна — пушен бут, дива патица, сирене, буркан с конфитюр, кутия маринована селда, термос.

Красивата Курва кокетно му намигна и разлюля бедра. Селският Хубавец прихна и бързо навеждайки глава, скри лицето си.

Кент викна от залата:

— Само така! Унищожи го!

Всички се разсмяха.

ТОВА ЗАДЪЛЖИТЕЛНО ЩЕ ОПРАВИ НЕЩАТА. ВСИЧКО СЕ НАРЕЖДА.

Ако зрителите започнат да си разменят шеги с действащите лица от Спектакъла, работите непременно ще се оправят.

— Не го измисли лошо, глупако — отвърна Красивата Курва. — Ще го запомня.

Тя тръгна към Хубавеца.

Хубавецът, все още не вдигнал глава, продължаваше да вади от кошницата всевъзможни неща — толкова много, че едва ли биха се побрали и в десет такива кошници.

Купища салами, планини от шницели, хълмове от бонбони… И накрая извади от кошницата брилянтена огърлица.

Красивата Курва изкрещя от възторг и като лешояд се хвърли към огърлицата.

Междувременно Бедният Философ бе откъснал кълка от дивата патица и ту отхапваше от нея, ту я размахваше във въздуха, за да подсили впечатлението от високопарните цветисти фрази, които като неудържим поток се лееха от устата му.

— Приятели мои — ораторстваше той, нагъвайки кълката. — Приятели мои, колко е уместно и естествено… Повтарям, сър, колко е уместно и естествено, когато близки приятели се срещат в такъв наистина прекрасен пролетен ден, за да се насладят заедно от общуването с ликуващата природа, да намерят за срещата си дори в самото сърце на този безсърдечен град толкова уединен и тих кът…

Ако имаше възможност, щеше да разтяга локуми до безкрайност. Но сега, отчитайки напрегнатата обстановка, бе необходимо на всяка цена да се спре това словоблудство.

Някой пусна в езерото малък, но твърде пъргав кит, който с поведението си напомняше повече на делфин, та този кит изскачаше от водата, описвайки във въздуха изящна дъга, и плашейки плаващите в езерото патици, се скриваше за кратко време под водата.

Тихо, стараейки се да не привлече вниманието върху себе си, на екрана изпълзя Извънземното Чудовище и се скри зад едно дърво. Беше напълно ясно, че това не е за добро.

— Пазете се! — извика някой от зрителите, но актьорите изобщо не го чуха. Понякога те проявяваха невероятна тъпота.

На екрана подръка с Мустакатия Злодей излезе Беззащитното Сираче (и това също не предвещаваше нищо добро), а след тях шестваше Представителят на Извънземното Дружество на Цивилизациите.

— Къде е нашата Прелестна Девойка — попита Мустакатият Злодей. — Като че ли всички сме заедно, само нея я няма.

— Ще се появи — каза Селският Хубавец. — Преди малко я видях в кръчмата да се налива с джин…

Философът прекъсна витиевата си реч на половин изречение, а кълката замря във въздуха. Посребрените му коси ефектно се изправиха и той рязко се обърна към Селския Хубавец.

— Вие сте простак, сър! — провъзгласи той. — Такова нещо може да каже само един простак.

— А на мен ми е все едно — заяви Хубавецът. — Дрънкай каквото си искаш, щото аз съм прав, а не ти.

— Я го оставете — заврещя Красивата Курва, галейки с пръсти брилянтената огърлица. — Не смей да наричаш приятелчето ми простак.

— Стига, К. К.! — намеси се Приличният Млад Мъж. — Съветвам ви да се държите по-далеч от тях.

— Я си затваряй зурлата! — рязко обръщайки се към него, отряза тя. — Ти ли, лицемерен мухльо, ти ли ще ме учлш? Според теб съм недостойна да ме наричат със законното ми име? Стигат ми само инициалите, така ли? Нещастен шут, долен шантажист! Махай се оттук, и по-бързо!

Философът бавно излезе напред, наведе се и замахна. Полуизядената кълка удари Хубавеца по челюстта.

Хубавецът грабна печената гъска и бавно се изправи в цял ръст.

— А, така значи… — процеди той.

И метна гъската по Философа. Тя се удари в пъстрата му жилетка и го изпръска с мазнина.

О, Господи, помисли си Лодж. Сега сигурно ще стане нещо лошо. Защо Философът се държи толкова странно? Защо поне днес, поне веднъж не се въздържаха да не превърнат обикновения приятелски пикник в дявол знае какво? Защо онзи, който бе създал Философа и ръководеше всичките му постъпки, го накара да замахне с тази кълка?

И защо той, Бейярд Лодж, внуши на Хубавеца да хвърли гъската?

И задал си вече този въпрос, Лодж изтръпна, а когато отговорът се оформи в съзнанието му, в него възникна чувството, че някаква ръка е притиснала вътрешностите му.

Той разбра, че изобщо не е правил това.

Не бе заставял Хубавеца да метне гъската. И въпреки че в мига, когато Хубавецът бе ударен, в него избухнаха възмущение и злоба, той не заповяда мислено на персонажа си да отвърне на удара.

Не беше следил толкова внимателно действието, съзнанието му се бе раздвоило и половината от мислите му, една друга опровергавайки се, бяха погълнати от търсенето на обяснение за онова, което бе станало сега.

Трик на апаратурата. Тя е заставила Хубавеца да метне гъската — та нали изключително сложните механизми, които бяха монтирани зад екрана, не по-лошо от човека знаеха каква реакция може да предизвика удар в лицето. Машината бе реагирала автоматично, без да изчака получаването на съответната мислена заповед… по всяка вероятност без да се съмнява в нейното съдържание.

Това е естествено — доказваше едната част от съзнанието му на другата, машината знае как реагира човек на един или друг дразнител и още по-естествено е, че когато знае това, тя реагира автоматично.

Философът, след като удари Хубавеца, внимателно отстъпи назад и се изпъна в стойка „мирно“, държейки като „за почест“ изгризаната и изцапана кълка.

Красивата Курва заръкопляска и възкликна:

— Сега сте длъжни да се биете на дуел!

— Познахте, мис — каза Философът, без да променя позата си. — Точно за това го и ударих.

Капки мазнина бавно се стичаха по стилната му жилетка, но по изражението на лицето му и по осанката му никой не би се усъмнил, че самият той се смяташе за безупречно облечен.

— Трябваше да се хвърли ръкавица — с назидателен тон каза Приличният Млад Мъж.

— Нямам ръкавици, сър — честно си призна Философът онова, което бе очевидно за всички.

— Но това е ужасно неприлично — поддържаше мнението си Приличният Млад Мъж.

Мустакатият Злодей разкопча сакото си и от задните джобове на панталона си измъкна два пистолета.

— Винаги ги нося със себе си — с хищна усмивка съобщи той. — За всеки случай.

Трябва по някакъв начин да намалим напрежението, помисли си Лодж. Трябва да се намали агресивността им. Не трябва да се допуска някой да се разпали още повече.

И вложи в устата на Хубавеца следната реплика:

— Виж к’во ще ти кажа. Не ги обичам тия работи с огнестрелните оръжия. Без да искаш, може да гръмнеш някого.

— Дуелът няма да ти се размине — заяви кръвожадният Злодей, държейки двата пистолета в едната ръка, а с другата си гладеше мустаците.

— Правото на избор на оръжия принадлежи на Хубавеца — намеси се Приличният Млад мъж. — Като лице, на което е било нанесено оскърбление…

Красивата Курва престана да ръкопляска.

— Не се бъркай където не ти е работата — изкрещя тя. — Нещастен умник, мамино синче. Та ти просто не искаш те да се бият.

Злодеят се поклони.

— Правото на нзбор на оръжието принадлежи на Хубавеца — обяви той.

— Това е направо смехория! — изчурулика Председателят на Извънземното Дружество на Цивилизациите. — Колко са забавни хората!

Иззад дървото надзърна Извънземното Чудовище.

— Остави ги на мира — изрева то с противния си акцент.

— Ако искат да се бият, нека се бият. — И като налапа опашката си, се превърна в колело и се затъркаля. С луда скорост обиколи езерото, като не преставаше да мърмори:

— Нека се бият, нека се бият, нека се бият… — И отново бързо се скри зад дървото.

— А аз смятах, че това е пикник — жално рече Беззащитното Сираче.

Всички така смятахме, помисли си Лодж.

Въпреки че още преди началото на представлението можеше да заложи главата си, че пикникът няма да продължи дълго.

— Бъдете добър да изберете оръжието — с пресилена любезност се обърна Злодеят към Хубавеца. — Пистолети, ножове, мечове, бойни брадви…

Трябва нещо смешно, помисли си Лодж. Трябва да се предложи нещо смешно и несериозно.

И застави Франта да произнесе:

— Вили. От разстояние три крачки.

На екрана, тананикайки си гуляйджийска песничка, долетя Прелестната Девойка. Съдейки по възбудения й вид, тя вече бе успяла прилично да се зареди.

Но като вижда Философа, по чиято жилетка течеше гъша мазнина, Злодея, стиснал във всяка ръка по един пистолет, и Красивата Курва, подрънкваща с брилянтената огърлица, тя се спря като закована и попита:

— Какво става тук?

Бедният Философ най-после се раздели със стойката „мирно“ и със самодоволна усмивка удовлетворено потри ръце.

— Каква приятна задушевна обстановка! — радостно възкликна той, излъчвайки братска любов към околните. — Най-после деветимата се събрахме…

Седящата в зрителната зала Елис Пейдж скочи от мястото си, хвана се с ръце за главата, стисна с длани слепоочията си и затваряйки очи, истерично запищя…

5

На екрана имаше не осем персонажа, а девет. Персонажът на Хенри Грифис участваше в представлението наравно с останалите.

— Побъркали сте се, Бейярд — каза Форестър. — Ако човек умре, значи е мъртъв. Не се наемам да преценявам дали след смъртта напълно се прекратява съществуването му, но ако е умрял, човек все пак продължава да съществува, вече на друго ниво, в друга плоскост, в друго състояние, в друго измерение. Нека теолозите или спиритистите използват каквато си искат терминология, отговорът на този въпрос при всички е един.

Лодж кимна в знак на съгласие.

— Ловя се за сламката. Прехвърлих всички възможни варианти. Знам, че Хенри е умрял. Знам, че мъртвите не оживяват. И въпреки всичко трябва да се съгласите, че е съвсем естествено, ако при такива обстоятелства в главата ми се разхождат най-невероятни мисли. Трудно ни е напълно да се избавим от суеверията — много са жизнени.

— Ако сега оставим ситуацията без контрол, взривът е неминуем — каза Форестър. — В момента, когато това стана, те вече се намираха в състояние на крайно нервно напрежение — тук са и съмненията в целесъобразността и възможността за решаване на проблема, над който отдавна и безуспешно се блъскат, и различните конфликти и неуредици, неизбежни в случая, когато девет души в продължение на дълги месеци живеят и работят рамо до рамо, плюс неврозата от типа на клаустрофобията. И всичко това ден след ден нарастваше и се изостряше. Наблюдавах този разрушителен процес със затаен дъх.

— Да предположим, че сред тях се е намерил някой шегаджия, който е подменил Хенри — каза Лодж. — Какво ще кажете за това? Изведнъж някой от тях започва да управлява не само своя персонаж, но и персонажа на Хенри, а?

— Човек не може да управлява повече от един персонаж — възрази Форестър.

— Но кой все пак пусна кита в езерото?

— Правилно. Обаче този кит бързо изчезна. Подскочи няколко пъти и изчезна. На този, който го е създал, не са му достигнали сили да го поддържа повече на екрана.

— Декорацията и реквизита измисляме заедно. Защо някой от нас да не може незабелязано от другите да отклони от оформлението на Спектакъла всичките си мисли за два персонажа?

Върху лицето на Форестър се изрази съмнение.

— Разбира се, по принцип това е възможно. Но тогава вторият персонаж почти сигурно ще бъде дефектен. А вие забелязахте ли дори най-малка странност в някой от персонажите?

— За странностите не знам — отговори Лодж, — но Извънземното Чудовище се криеше…

— Това не е персонажът на Хенри.

— Откъде сте толкова сигурен?

— Хенри не беше човек, който ще направи свой персонаж Извънземното Чудовище.

— Добре, да допуснем. Тогава кой бе неговият персонаж?

Форестър раздразнено плесна с длан по ръчката на креслото.

— Вече ви казах, Бейярд, че не знам кой от тях стои зад едно или друго действащо лице от Спектакъла. Опитах се да подбера за всеки подходящ персонаж, но нищо не се получи.

— Ако знаехме, много по-лесно бихме решили тази загадка, най-вече…

— Най-вече, ако знаехме кой от персонажите принадлежи на Хенри — довърши Форестър.

Той стана от креслото и закрачи из кабинета.

— Предложението ви за някакъв шегаджия, който уж извел върху екрана персонажа на Хенри, има едно слабо място — каза той. — Помислете сам, откъде този митичен шегаджия ще знае какъв персонаж трябва да създаде.

— Прелестната Девойка! — извика Лодж.

— Какво?

— Прелестната Девойка. Тя се появи на екрана последна. Не си ли спомняте? Мустакатият Злодей попита къде е тя, Селският Хубавец отвърна, че я е видял в кръчмата…

— Господи! — въздъхна Форестър. — А Бедният Философ побърза да обяви, че накрая всички са заедно. При това с явно издевателство! Като че ли искаше да ни се подиграе!

— Смятате, че това е работа на онзи, който стои зад Философа? Ако е така, тогава той е предполагаемият шегаджия. И той е въвел в екрана деветия член на трупата — Прелестната Девойка. Но ако на екрана се съберат осем действащи лица, ще стане ясно, че онова, което отсъства — деветото, е именно персонажът на Хенри.

— Или това наистина е нечий номер — каза Форестър, — или по неизвестна на нас причина персонажите в някаква степен чувстват и мислят самостоятелно, като частично са оживели.

Лодж се намръщи.

— Тази версия не е за мен, Кент. Персонажите са образи, които създаваме във въображението си, проверяваме доколко съответстват на предназначението си, преценяваме и ако не ни допадат, ги изхвърляме от съзнанието си завинаги. Те напълно зависят от нас. Техните личности са неотделими от нашите. Не са нищо друго освен плод на фантазията ни.

— Не ме разбрахте съвсем правилно — възрази Форестър. — Имах предвид машината. Тя подбира нашите мисли и от тази суровина създава зрими образи. Трансформира играта на въображение в псевдореалност…

— А паметта?

— Мисля, че такава машина спокойно може да притежава памет — каза Форестър. — Бога ми, че тя е съставена от предостатъчно количество разнообразна и прецизна апаратура, та да бъде почти универсална. Нейната роля в създаването на Спектакъла е по-значителна от нашата — голямата работа върши тя, а не ние. В края на краищата ние сме все такива простосмъртни, каквито сме били винаги. Само интелектът ни е по-висок в сравнение с прадедите ни. Строим за себе си механични придатъци, които разширяват възможностите ни. Нещо като тази машина.

— Не знам какво да ви кажа на това — произнесе Лодж. — Наистина не знам. Уморих се от тези преливания от пусто в празно. От безкрайните разсъждения и прогнози.

Но си помисли, че всъщност има какво да каже. Знаеше, че машината може да действа самостоятелно — тя накара Хубавеца да запрати гъската по Философа. Впрочем това беше чисто автоматична реакция и нищо не значеше.

Или се лъже?

— Машината е могла да възпроизведе на екрана персонажа на Хенри — убедено заяви Форестър. — Могла е да застави Философа да се гаври с нас.

— Но с каква цел? — попита Лодж, който вече знаеше предварително защо машината, ако се приемеше, че притежава самостоятелност, бе постъпила именно така и по тялото му пробягаха мравки.

— За да можем да разберем — отговори Форестър, — че тя също чувства и мисли.

— Никога не би се решила на това — възрази Лодж. — Ако в нея се е появило такова качество, тя щеше да го държи в тайна. В това е единствената й защита. Та нали можем да я унищожим. И по всяка вероятност точно това щяхме да направим, ако разберехме, че е оживяла. Щяхме да я демонтираме, да я разглобим на съставните и части, да я разрушим.

Двамата млъкнаха и в настъпилата тишина Лодж почувства, че всичко около него е пронизано от ужас, но необикновен ужас. В него се бяха слели обърканите мисли и чувства, внезапната смърт на един от тях, излишният персонаж от екрана, животът под постоянен контрол, безизходната самота…

— Главата ми не работи повече — каза той. — Ще поговорим утре. Утрото е по-мъдро от вечерта.

— Добре — съгласи се Форестър.

— Искате ли да пийнете нещо?

Форестър отрицателно поклати глава.

На него също не му се разговаря повече, помисли си Лодж. Гледа да си тръгне по-скоро.

Като ранено животно. Ние всички сме като ранени животни, изпълзяваме от дупките си, за да не останем сами. Повдига ни се един от друг, втръснало ни е постоянно да се виждаме на масата и да срещаме по коридорите едни и същи лица, да гледаме едни и съши уста, повтарящи едни и същи безсмислени фрази, така че сега сблъскаш ли се с притежателя на някоя определена уста, вече предварително знаеш какво ще ти каже.

— Лека нощ, Бейярд.

— Лека нощ, Кент. Приятен сън.

— Ще се видим утре.

— Разбира се.

Вратата тихо се затвори.

ЛЕКА НОЩ. ПРИЯТЕН СЪН.

АКО ВИ УХАПЕ ДЪРВЕНИЦА — СМАЧКАЙТЕ Я.

6

След закуска всички се събраха в гостната и Лодж, местейки поглед от едно лице на друго, разбра, че под външното им спокойствие се крие неописуем ужас, почувства как с безмълвен вик излизат душите им, облечени в непроницаемата броня на самообладанието и желязната дисциплина.

Кент Форестър, без да бърза, запали старателно със запалката цигара и заговори с небрежен делничен тон, като че ли между другото, но Лодж, който го наблюдаваше, отлично съзнаваше какво му струва на Кент това самообладание.

— Не трябва да допуснем тази история да ни разяде отвътре — произнесе Форестър. — Трябва да си изкажем болките, да споделим преживяванията си…

— С други думи, да намерим разумно обяснение на това, което се случи? — попита Сифърд.

— Казах „да си изкажем“. Това е такъв случай, в който самоизмамата е изключена.

— Вчера върху екрана имаше девет персонажа — произнесе Крейвън.

— И кит — добави Форестър.

— Не знам. Ако това е направил някой от нас, нека той или тя да си признаят честно. Всички ние сме способни да разберем и оценим една шега.

— Ако е шега, е отвратителна шега — отбеляза Крейвън.

— Това вече е друг въпрос — каза Форестър.

— Ако разбера, че това е просто мистификация, камък ще падне от сърцето ми — проговори Мейтлънд.

— Точно така — подхвана Форестър. — Именно това исках да изясня.

— Някой има ли да каже нещо? — попита след малко той.

Нито един от присъстващите не пророни дума. Мълчанието ставаше неприятно.

— Никой не си признава, Кент — каза Лодж.

— Да предположим, че този нещастен шегаджия иска да запази инкогнито — каза Форестър. — Желание напълно разбираемо при такива обстоятелства. Тогава може би си струва да се раздаде на всеки по лист хартия.

— Раздайте — измърмори Сифърд.

Форестър извади от джоба си сгънат лист хартия, внимателно го разкъса на еднакви парчета и ги раздаде на присъстващите.

— Ако вчерашното произшествие е станало по вина на някой от вас, в името на всичко свято, кажете ни — помоли Лодж.

Листовете се върнаха при Форестър. На някои беше написано „не“, на други — „какви ти шеги“, а на един — „нямам нищо общо“.

Форестър събра листовете в пачка.

— Какво пък, оказва се, че идеята не върши работа — каза той. — Впрочем трябва да призная, че не възлагах особени надежди на нея.

Крейвън тромаво се надигна от стола.

— На всички нас не ни дава покой една мисъл — каза той. — Тогава защо да не я кажем на глас?

Млъкна и предизвикателно загледа останалите, сякаш даде да се разбере, че няма да могат да го спрат.

— Хенри тук не го обичаха — каза той. — Не смейте да отричате. Беше суров, труден човек. Труден във всяко отношение, а такива не се ползват с благоразположението на околните. Сближих се с него повече от който и да било друг член на групата. И с удоволствие се съгласих да кажа няколко думи в негова памет на днешната панихида, защото въпреки трудния си характер, Хенри бе достоен за уважение. Притежаваше такава твърда воля и упорство, каквито рядко ще срещнеш дори при подобни личности. Но душата му беше неспокойна, измъчваха го съмнения, за които никой от нас не се досещаше. Понякога в кратките ни разговори той се изпускаше и разговаряше с мен откровено — действително откровено, както никога не е разговарял с нито един от вас.

Хенри стоеше на прага на някакво откритие. Беше го обхванал панически страх. И умря.

А беше съвършено здрав.

Крейвън изгледа Сю Лоурънс.

— Може би бъркам, Сюзън? — попита той. — Кажете, беше ли болен от нещо?

— Не, беше здрав — отговори доктор Сюзън Лоурънс. — Не трябваше да умре.

Крейвън се обърна към Лодж.

— Наскоро е разговарял с вас, нали?

— Преди два дни — каза Лодж. — Изглеждаше както винаги.

— За какво е говорил с вас?

— Е, собствено за нищо особено. За работи от второстепенна важност.

— За работи от второстепенна важност ли? — язвително попита Крейвън.

— Е, добре. Ако искате да знаете, мога да уточня. Каза, че не иска да продължава изследванията си. Нарече работата ни дяволско привидение. Именно така се изрази: „Дяволско привидение“ — Лодж огледа седящите в стаята хора.

— И го убедихте да продължи работата?

— Обсъдихме гледната му точка.

— Вие сте го убили!

— Възможно е — каза Лодж. — Възможно е аз да убивам всеки един от вас. Или всеки от нас убива себе си. Откъде да знам? — Той се обърна към доктор Лоурънс: — Сю, може ли човек да умре от психосоматично заболяване, предизвикано от страх?

— Според теорията, не — отговори Сюзън Лоурънс. — Но ако имаме предвид практиката, страхувам се, че ще ми се наложи да отговоря положително.

— Попаднал е в капан — заяви Крейвън.

— Заедно с цялото човечество — рязко го прекъсна Лодж.

— Ако не можете да се стърпите да не размахвате пръст, направете го към всеки един от нас. Към цялото човешко общество.

— Според мен това няма отношение към обекта на вниманието ни — намеси се Форестър.

— Напротив — възрази Крейвън. — И ще обясня защо. От всички хора аз последен бих повярвал в съществуването на привидения…

Елис Пейдж скочи на крака.

— Млъкнете! — извика тя. — Млъкнете! Млъкнете!

— Успокойте се, мис Пейдж — помоли я Крейвън.

— Но вие сам казахте…

— Говорех за това, че ако допуснем тази възможност, тук се е създала такава ситуация, при която духът, напуснал тялото си, би имал повод и даже бих казал, право да посети мястото, където го е настигнала смъртта.

— Седнете, Крейвън! — заповяда Лодж.

Крейвън нерешително се позабави и седна, злобно мърморейки си нещо под носа.

— Ако намерите някакъв смисъл в по-нататъшното обсъждане на този въпрос — каза Лодж, — настойчиво ви моля да оставите на мира мистиката.

— Струва ми се, че няма нищо за обсъждане — каза Мейтлънд. — Като учени, посветили се на търсенето на първопричините при възникването на живота, трябва да сме наясно, че смъртта е абсолютният край на всички жизнени явления.

— Много добре знаете, че това трябва и да се докаже — възрази Сифърд.

Намеси се Форестър.

— Хайде да оставим тази тема — решително каза той. — Можем да се върнем към нея по-късно. А сега да поговорим за друго. — И бързо добави: — Трябва да изясним още нещо. Кажете, някой от вас да знае кой беше персонажът на Хенри?

Мълчание.

— Става дума не за отъждествяване на всеки от участниците в Спектакъла с определен персонаж — поясни Форестър. — Но методът на изключването…

— Добре — прекъсна го Сифърд, — раздайте още веднъж листовете си.

Форестър извади от джоба си останалата част от хартията и отново я разкъса на малки парчета.

— По дяволите тези ваши подправени хартийки! — избухна Крейвън. — На такава въдица не се хващам.

Форестър вдигна поглед от листовете към Крейвън.

— Въдица?

— Точно така — с предизвикателен тон отговори Крейвън. — Ако говорим откровено, вие през цялото време май че се опитвате да разберете кой персонаж на кого е.

— Не отричам това — заяви Форестър. — Но не бих изпълнил дълга си, ако не се опитвах да установя кой от вас стои зад един или друг персонаж.

— Учудва ме колко внимателно крием това — заговори Лодж. — В нормална обстановка подобно явление би било без значение, но тук живеем и работим в много сложни условия. Струва ми се, че ако всеки престане да прави от това тайна, всички ще заживеем много по-лесно. Що се отнася до мен, с удоволствие ще назова персонажа си. Готов съм да бъда пръв — само дайте команда. — Той млъкна и предизвикателно изгледа останалите.

Команда не последва.

Всички го гледаха втренчено и лицата им бяха безстрастни — не изразяваха нито злоба, нито страх, изобщо нищо.

Лодж сви рамене, сваляйки от тях бремето на неуспеха.

— Добре, да оставим това — каза той, обръщайки се към Крейвън. — За какво говорехте?

— Исках да кажа, че ако напиша името на персонажа си на листчето, е все едно да стана и да го кажа на глас. Форестър ни познава почерците. Лесно ще разпознае автора на всяка бележка.

— Изобщо не съм мислил за това — защити се Форестър. — Честна дума. Но по принцип Крейвън е прав.

— Какво предлагате? — попита Лодж.

— Щом споменахте за това, значи трябва да се има предвид и тази възможност — невъзмутимо произнесе той.

— Долу в лабораторията имам набор от печати — уморено каза Форестър. — За да бележа образците на препаратите. Сред тях все ще се намери някой с кръстче.

— Така става ли? — попита Лодж.

Крейвън кимна.

Лодж бавно стана от стола.

— Ще отида за печата — каза той. — А в мое отсъствие можете да подготвите списъците.

Като деца са, помисли си той. Истински деца — всичките до един. Недоверчиви, егоистични, наплашени до смърт, точно като подгонени животни. Вкарани в онзи ъгъл, където стената на страха се съединява със стената на комплекса за вина, попаднали в капана на съмненията и неувереността в самите себе си.

Спусна се по металните стъпала в помещението, определено за лаборатория, и докато вървеше, почукването на токовете му отекваше като ехо в невидимите ъгли, където се бяха притаили страхът и угризенията на съвестта.

Ако не беше внезапната смърт на Хенри, всичко щеше да се размине. И как и да е все пак щяхме да довършим работата си. Но той знаеше, че шансовете за това са твърде малки. Ако Хенри не беше умрял, някой друг щеше да даде повод за взрив. Всички бяха узрели за това, дори презрели. От няколко седмици и най-незначителното събитие всеки миг можеше да подпали фитила.

Намери печата и тампона и с тежки стъпки се заизкачва по стълбата.

На масата лежаха списъците на персонажите. Някой бе донесъл кутия за обувки и изрязал в капака й пролука, превръщайки я в подобие на урна за гласуване.

— Всичките ще седнем в този край на стаята — каза Форестър. — А след това по ред ще ставаме и ще гласуваме.

И въпреки че при думата „гласуване“ всички се спогледаха с недоумение, Форестър се направи, че не е забелязал това.

Лодж постави печата и тампона на масата, прекоси стаята и си седна на стола.

— Кой ще започне? — попита Форестър.

Никой не помръдна.

Дори това ги плаши, помисли си Лодж.

Пръв се изправи Мейтлънд.

В гробно мълчание, един по един, те отиваха до масата, поставяха на списъците знак, сгъваха листа и го пускаха в кутията. Докато гласуващият не се върнеше, следващият не мърдаше от мястото си.

Когато свършиха, Форестър отиде до масата, взе кутията и я разклати, за да разбърка листовете.

— Трябват ми двама за контрол — каза Форестър.

Той огледа присъстващите.

— Крейвън — повика го той. — Сю.

Двамата станаха и отидоха до масата.

Форестър отвори кутията, извади един лист, разтвори го, прочете го и го подаде на доктор Лоурънс, а тя го връчи на Крейвън.

— Беззащитното Сираче.

— Селският Хубавец.

— Извънземното Чудовище.

— Красивата Курва.

— Прелестната Девойка.

„Тук нещо не е в ред — помисли си Лодж. — Само този персонаж може да принадлежи на Хенри. Нали Прелестната Девойка се появи на екрана последна! Тя бе деветата!“

Форестър продължи да разгъва листовете и да произнася на глас имената на отбелязаните с кръстчета персонажи.

— Представителят на Извънземното Дружество на Цивилизациите.

— Приличният Млад Мъж.

Оставаха неназовани още два персонажа. Само два. Бедният Философ и Мустакатият Злодей.

Ще се опитам да отгатна, помисли си Лодж. Ще се обзаложа със самия себе си — кой от тях е персонажът на Хенри. Това е Мустакатият Злодей.

Форестър разтвори последното листче и прочете:

— Мустакатият Злодей.

Все пак спечелих облога, мярна се в съзнанието на Лодж. Чу как останалите със свистене си поеха дъх, с ужас осъзнавайки какво означаваше резултатът от това „гласуване“.

Персонажът на Хенри се оказа главното действащо лице във вчерашното представление, най-дейното и най-енергичното — Философът.

Записките в бележника на Хенри бяха пределно лаконични, а почеркът — неясен. Символите и уравненията поразяваха с ясното им изписване, но буквите имаха някакъв своеобразен, дързък наклон. Лаконичността на фразата граничеше с грубост, въпреки че трудно можеше да си представи човек кого би искал да оскърби — освен самия себе си.

Мейтлънд затвори бележника, побутна го и той се плъзна в средата на масата.

— Е, сега вече знаем — каза той.

Седяха с бледи, изкривени от страх лица, като че ли разстроеният и потиснат Мейтлънд беше същият онзи призрак, за когото вчера намекна Крейвън.

— На мен ми стига! — избухна Сифърд. — Не искам повече…

— Какво имате предвид? — поинтересува се Лодж.

Сифърд не отговори. Седеше, сложил ръце пред себе си върху масата. Ту силно стискаше юмруци, ту така изправяше пръсти, като че ли с усилието на волята си искаше да ги сгъне в противоестествената посока и да ги притисне към горната част на китката.

— Хенри е бил душевноболен — рязко каза Сюзън Лоурънс. — Само душевноболен човек може да има такива кошмарни идеи.

— От вас като лекар едва ли може да се очаква друга реакция — забеляза Мейтлънд.

— Работя в името на живота — заяви Сюзън Лоурънс. — Уважавам живота и докато организмът е жив, до последния миг с всички средства ще го пазя и поддържам. Изпитвам дълбоко състрадание към всичко живо.

— А нима ние се отнасяме към това по друг начин?

— Искам само да кажа, че за да разбереш наистина какво чудо е животът, е необходимо напълно да му посветиш себе си и с цялото си същество да се проникнеш от неговото могъщество, величие и красота.

— Но, Сюзън…

— И знам… — бързо продължи тя, без да му позволява да й възрази, — твърдо знам, че животът не е разпадане и разлагане на материята, не е нейното остаряване, не е болестта. Да признаеш живота за проява на крайното изтощаване на материята, за последния стадий в деградацията на мъртвата природа, е равносилно на твърдението, че норма за съществуването на Вселената е застоят, отсъствието на еволюция, разумен живот и цел.

— Тук възниква семантично объркване — забеляза Форестър. — Ние, живите същества, използваме определени термини, влагаме в тях свой специфичен смисъл и не можем да ги съпоставяме с термини, които имат общ смисъл за цялата Вселена, дори да ги познавахме.

— А тях естествено не знаем — каза Елън Грей. — Може би в разбиранията ви да има зрънце истина, особено ако изводите, до които е стигнал Хенри, съответстват действително на положението на нещата.

— Внимателно ще изучим записките на Хенри — мрачно каза Лодж. — Крачка по крачка ще проследим целия ход на мисълта му. Аз лично смятам идеята му за погрешна, но не можем веднага да я отхвърлим — кой знае, а ако изведнъж се окаже прав?

— Искате да кажете, че дори той да се окаже прав, работата ни няма да спре?! — избухна Сифърд. — Че за достигането на поставената пред нас цел смятате да използвате дори такова унижаващо Човека откритие?

— Разбира се — каза Лодж. — Ако животът наистина се окаже симптом на заболяване и старческо обезсилване на материята, какво пък, нека да е така, с това нищо не може да се направи. Както справедливо забелязаха Кент и Елън, смисълът на нашите термини е твърде специфичен и зависи от категориите, с които мислим. Защо не може да се допусне, че за Вселената смъртта е това, което… което за нас е животът? Ако Хенри е прав, той е открил онова, което е съществувало винаги от сътворението на света.

— Не разбирате какво говорите! — Извика Сифърт.

— Грешите! — отвърна му Лодж. Просто не сте добре с нервите. Вие и някои от останалите. И аз вероятно. Или всичките. Овладял ни е и ни управлява страхът — за вас това е страхът от възложената ви работа, а за мен — страхът, че тя няма да бъде свършена. Уловени сме в капан и блъскаме главите си в каменната стена на собствената си съвест и нравствени норми. Ако бяхте сега на Земята, нямаше да ви измъчва така подобна идея. Може би в началото щяхте малко да се постреснете, но ако ви докажат, че предложението на Хенри е правилно, благоприлично щяхте да го преглътнете и да продължите да търсите първопричините за това заболяване и разпадане на материята, което наричаме живот. А самото откритие щяхте да приемете само за сведение, то само щеше да разшири кръга на знанията ви и толкова. Но намирайки се тук, вие си блъскате главите в стената и пищите от страх.

— Бейярд! — извика Форестър. — Спрете! Не смейте…

— Ще посмея — отряза го Лодж. — И няма да спра. Повръща ми се от техните вайкания и стенания. Уморих се от тези разглезени отпуснати фанатици, които сами са се довели до състояние на фанатично изстъпление, грижливо отглеждайки в себе си измислени, безпочвени страхове. За да се справим с работата си, са необходими мъже и жени, притежаващи остър ум и твърда воля. За такава работа се изисква огромна смелост и висок нравствен интелект.

Устните на Крейвън бяха побелели от ярост.

— Но ние вече сме работили! — извика той. — Дори тогава когато против това въставаха всичките ни чувства, даже тогава когато представите ни за порядъчност и етика, нашият разум и религиозен инстинкт ни призоваваха да зарежем тази работа, все пак продължавахме да я вършим. Не се заблуждавайте, че ни е въодушевявала вашата палячовщина.

Форестър удари с юмрук по масата.

— Прекратете този спор! — настоя той. — Да си гледаме работата…

Крейвън, все още блед от гняв, се облегна на стола си. Сифърд продължи да свива и да разтваря юмруците си.

— В записките на Хенри е формулиран изводът му — каза Форестър. — Макар че това едва ли може да се смята за извод. По-добре да наречем заключението му хипотеза. Какво според вас трябва да правим с нея? Да не й обръщаме внимание, да я пренебрегнем или все пак да проверим доколко тя е правилна?

— Смятам, че трябва да я проверим — заяви Крейвън.

— Това е хипотеза на Хенри. Но той умря и не може да защити идеята си. Наш дълг е да проверим правилността на предположението му, той заслужава това.

— Ако подобна хипотеза изобщо се поддава на проверка — забеляза Мейтлънд. — На мен лично ми се струва, че тя по-скоро се отнася до философията, отколкото до конкретните науки.

— Философията върви ръка за ръка с всички конкретни науки — каза Елис Пейдж. — Не трябва да се отказваме от проверката на хипотезата на Хенри само защото на пръв поглед ни изглежда много сложна.

— Какво общо има тук сложността — възрази Мейтлънд.

— Исках да кажа… Е, по дяволите всичките тези разсъждения, дайте по-добре да се заемем с нейната проверка.

— Съгласен съм — каза Сифърд. Той бързо се обърна към Лодж. — Но ако проверката даде положителни резултати или поне някакви доказателства в полза на правилността на тази хипотеза, ако не съумеем напълно да я опровергаем, веднага прекъсвам работата. Предупреждавам ви съвсем официално.

— Това е ваше право, Сифърд. Можете да се възползвате от него по всяко удобно за вас време.

— Може би ше бъде еднакво трудно да се докаже както правилността, така и погрешността на тази идея — рече Елън Грей.

Лодж усети погледа на Сюзън Лоурънс — тя мрачно се усмихваше и върху лицето й бе изписано неволно възхищение с циничен оттенък, като че ли в този момент му казваше: „ЕТО ЧЕ ПАК ПОСТИГНАХТЕ СВОЕТО. НЕ МИСЛЕХ, ЧЕ ТОЗИ ПЪТ ЩЕ УСПЕЕТЕ, НАИСТИНА НЕ МИСЛЕХ. НО КАКТО ВИЖДАТЕ, СБЪРКАХ. ОБАЧЕ НЯМА ВЕЧНО ДА НИ ВЪРТИТЕ НА ПРЪСТА СИ. ЩЕ ДОЙДЕ ВРЕМЕ…“

— Обзалагате ли се? — шепнешком я попита той.

— На цианкалий — отвърна тя.

Лодж се разсмя, въпреки че беше убеден в правотата й — бе права повече, отколкото й се струваше на нея самата.

Защото това време вече беше дошло и спецгрупа №3 под кодовото название „Живот“ фактически беше престанала да съществува. Предизвикателството, което им бе подхвърлил Хенри Грифис със своите записки в бележника, ги засегна дълбоко и те ще продължават да работят по-нататък, ще изпълняват добросъвестно, както и преди, работните си задължения. Но творческата им страст бе угаснала безвъзвратно, защото в душите им твърде дълбоко се бяха заселили страхът и предубедеността, а мислите им се бяха увили на такова кълбо, че бяха загубили почти напълно способността за разумно възприемане на действителността.

Ако Хенри Грифис се бе стремял към спиране на изпълняваната програма, помисли си Лодж, той бе постигнал целта си. Умрял, той имаше по-голям успех в това начинание, отколкото ако беше жив. На Лодж изведнъж му се стори, че чува неприятния жесток смях на Хенри и той в недоумение сви рамене, защото на Хенри напълно му липсваше всякакво чувство за хумор.

Въпреки че той се оказа Бедният Философ, твърде трудно бе да го свърже с такъв персонаж — стар, оглупял дърдорко с изискани маниери и високопарен стил. Самият Хенри никога не бе лъгал или се хвалил, маниерите му изобщо не се отличаваха с изящество, а и беше напълно лишен от красноречие. Беше затворен, мълчалив, а когато му се налагаше да каже нещо, говореше отривисто и досадно.

Я го виж ти, помисли си Лодж. Нима все пак е бил съвсем различен от този, за когото се е представял? Че с помощта на своя персонаж — Философа, им се е подигравал, издевателствал е над тях, а те не са подозирали нищо?

Лодж поклати глава, мислено спорейки със себе си.

Ако предположим, че Философът е издевателствал над тях, правил го е много деликатно, толкова деликатно, че нито един от тях не го е почувствал, толкова изкусно, че никой не е разбрал.

Но най-страшното не е в това, че Хенри ги е правил за посмешище без да разберат. Ужас внушаваше друго — че Философът се появи на екрана втори. Излезе след Селския Хубавец и докато продължаваше представлението, непрекъснато бе в центъра на вниманието, с удоволствие ядеше патешката кълка и дирижираше с нея в такт с високопарната си реч, с която поливаше зрителите като с автоматен откос. Да, Философът изобщо беше най-значителното и най-активното действащо лице в целия Спектакъл!

Значи нито един от тях не би могъл да го създаде импровизирайки и да го пусне на екрана.

А това сваляше подозрението поне от четирима участници във вчерашното представление.

И можеше да означава:

или че сред тях присъства призрак,

или че машината, притежавайки памет, сама е създала персонажа на Хенри,

или че те — и осмината, са станали жертва на масова халюцинация.

Обаче нито едно от трите предположения не издържа никаква критика. И изобщо всичко, което ставаше тук, изглеждаше абсолютно необяснимо.

Представете си група висококвалифицирани учени, възпитани в духа на материалистическия подход към действителността, скептицизма и нетърпимостта към всичко, което отдалеч понамирисва на мистицизъм — учени, насочени към изучаването на фактите и само на фактите. Какво може да доведе до разпадането на един такъв колектив? Не клаустрофобията, развиваща се в резултат на продължителната изолация на този астероид. Не постоянните угризения на съвестта, причина за които е неспособността да се изтръгнат от плена на дълбоко вкоренените етични норми. Не атавистичният страх пред призраци. Всичко това бе твърде елементарно.

Тук действаше някакъв друг фактор. Друг неизвестен фактор — мисълта, която все още не бе хрумнала на никого. Така, както все още никой не се бе замислил за нов подход при решаването на поставената пред тях задача. Този нов подход, за който спомена на вечерята Мейтлънд, казвайки, че за проникване в тайната на първопричините за възникване на жизнените явления би трябвало да пристъпят към този проблем от някоя друга страна. „На погрешен път сме — бе казал тогава Мейтлънд. — Нужно ни е да намерим нов подход.“ И Мейтлънд несъмнено е имал предвид, че за техните изследвания старите методи вече не вършат работа, защото тяхната цел е търсенето, натрупването и анализа на фактически материал, че научното мислене в течение на продължителен период е работило в един-единствен, вече порядъчно изтрит коловоз на остарелите категории и не водеше до други пътища на познанието…

Спектакълът? — изведнъж го осени. Може би този фактор е бил Спектакълът? Че ако играта на Спектакъл, която по замисъл трябва да сплоти членовете на групата и да им помогне да запазят здравия си разум, по някаква непонятна засега причина се е превърнал в нож с две остриета?

Бяха започнали да стават от столовете си, за да се разотидат по стаите си и да се приготвят за вечеря. А след вечеря — отново Спектакъл.

Навик, помисли си Лодж. Дори сега, когато всичко е отишло по дяволите, те си остават роби на навика.

Ще се преоблекат за вечеря и ще играят в Спектакъла. А утре сутринта ще се спуснат в лабораториите си и отново ще започнат работа, но техният труд ще бъде непродуктивен, защото целта, за постигането на която те бяха отдали всичките си професионални знания, беше престанала да съществува за тях, изпепелена от страха, раздиращ душата с противоречия, смъртта на един от тях и призрака.

Някой го докосна по лакътя и Лодж видя, че до него стои Форестър.

— Е, какво, Кент?

— Как се чувствате?

— Нормално — отвърна Лодж и като помълча малко, каза:

— Изглежда, отлично разбирате, че това е краят.

— Ще се поборим още малко — заяви Форестър.

Лодж поклати глава.

— Може би вие, защото сте по млад от мен. Но на мен не разчитайте — аз изгорях заедно с останалите.

7

Представлението започна оттам, откъдето бе прекъснато вчера — всички персонажи на екрана, появява се Прелестната Девойка, а Бедният Философ, самодоволно потривайки ръце, произнася:

— Каква задушевна обстановка! Най-после се събрахме всичките заедно.

Прелестната Девойка (която не се държи твърде здраво на краката си): — Чуйте, Философе, знам, че съм закъсняла, така че няма защо да го подчертавате, още повече в такава странна форма! От само себе си се разбира, че се е събрала тук цялата компания. А аз… Е, задържаха ме крайно важни обстоятелства.

Селският Хубавец (встрани, със селска хитрост): — „Том Колинз“[1] и игралният автомат.

Извънземното Чудовище (показвайки главата си иззад дървото): — Тек хрлстлги вглатер, тек…

Но с представлението нещо не е наред, изведнъж си помисли Лодж.

В него явно имаше някакъв дефект, неправилност, нещо до ужас чуждо и непривично, нещо такова, от което те побиват тръпки, даже ако това ново качество не се поддава на определение.

Нещо странно ставаше с Философа, като безпокоеше не неговото присъствие на екрана, а нещо съвсем друго, необяснимо. Странно изменени изглеждаха и Прелестната Девойка, и Приличният Млад Мъж, и Красивата Курва, и всички, всички останали.

Рязко се бе изменил Селският Хубавец, а нали всъщност той, Бейярд Лодж, познаваше Селския Хубавец като джоба си, познаваше всяка гънка на мозъка му, мислите му, мечтите, тайните му желания, грубоватото му тщеславие, нахалния му маниер да се надсмива над околните, чувството за малоценност, което го караше в името на самоутвърждаването да хвали собствената си персона.

С една дума, познаваше го така, както всеки от зрителите трябваше да познава собствения си персонаж, възприемаше го като нещо по-значително от образ, създаден във въображението, познаваше го по-добре от който и да било друг човек, по-добре и от най-добрия приятел. Защото бяха свързани с онези единствени по рода си връзки, които съединяваха твореца с неговото творение.

А тази вечер Селският Хубавец забележимо се отдалечаваше от него, като че ли бе прерязал невидимите нишки, с които го управляваха, придобил бе някаква самостоятелност и в тази самостоятелност вече се забелязваха първите кълнове на пълната независимост.

Думите на Философа стигнаха до Лодж.

— Но в никакъв случай не мога да отмина с мълчание факта, че сме се събрали тук в пълен състав. Та нали един от нас умря…

В зрителната зала нямаше нито шумно въздъхване, нито шумолене, никой даже не трепна, но се почувства как всички се напрегнаха като силно опънати струни на цигулка.

— Ние сме съвестта — произнесе Мустакатият Злодей. — Отразена съвест, приела нашия облик и играеща нашите роли…

— Съвестта на човечеството — каза Селският Хубавец.

Лодж неволно се опита да стане.

„НЕ СЪМ МУ ЗАПОВЯДВАЛ ДА ПРОИЗНАСЯ ТАЗИ ФРАЗА! ТОЙ ГО НАПРАВИ ПО СВОЙ ПОЧИН, БЕЗ МОЯТА ЗАПОВЕД. В МЕН ПРОСТО ВЪЗНИКНА ТАКАВА МИСЪЛ И ТОЛКОВА. БОЖЕ МИЛОСТИВИ, САМО ПОМИСЛИХ ЗА ТОВА, САМО ПОМИСЛИХ!“

Сега той знаеше причината за необичайността на днешното представление. Най-после беше разбрал в какво се изразява странността на персонажите.

Те не бяха на екрана! Те стояха на сцената, на тесните подиуми пред екрана!

Те. Вече не проектирани върху екрана въображаеми образи, а същества от плът и кръв. Създадени от мисълта марионетки, които внезапно оживяха.

Той замръзна, замръзна и замря, изведнъж напълно осъзнал, че само със силата на мисълта — силата на мисълта в съчетание с тайнствените и безгранични възможности на електрониката — Човекът бе сътворил живот!

— Нов подход — каза тогава Мейтлънд.

О, Господи! Нов подход!

Бяха претърпели крах в работата си, но бяха удържали поразителна победа, играейки си в свободното време, и сега ще отпадне необходимостта от особени групи учени, правещи изследвания в тази мрачна област, където живото незабелязано преминава в мъртво, а мъртвото — в живо. За да създадат човек чудовище, е достатъчно само да седнат пред екрана и да го измислят — кост след кост, косъм след косъм, мозъка му, вътрешностите, особените свойства на организма и така нататък. Така ще се появяват на бял свят милиони чудовища за заселване на онези планети. Но тези чудовища ще бъдат хора, защото те по предварително разработен проект ще бъдат сътворени от братята си по разум, човешките същества.

Приближаваше мигът, в който персонажите ще слязат от сцената в залата и ще се смесят със зрителите. Как ще се държат техните творци? Ще обезумеят от ужас, ще запищят или ще изпаднат в буйна лудост?

Какво той, Бейярд Лодж, ще каже на Селския Хубавец?

Какво той изобщо може да му каже?

И, а това е много по-важно, за какво ще разговаря с него самият Хубавец?

Лодж нямаше сили да помръдне, не можеше да промълви нито дума или поне с вик да предупреди останалите. Седеше като вкаменен в очакване на мига, когато от сцената те щяха да се спуснат в залата.

Рандал Гарет
Честността е най-добрата политика

Тагобар Ларнимискулус Верф, Боргакс на Фенигвиснок. Това беше дълго име и важна титла и той се гордееше с тях. Титлата означаваше приблизително „Върховен Шериф, Адмирал на Фенигвиснок“, а Фенигвиснок беше богата и важна планета в империята Дел. Титлата и името изглеждаха внушително на документи, а трябваше да се подписват много документи.

Самият Тагобар беше прекрасен екземпляр от своята раса, въплъщаваща сила и гордост. Както костенурките на земята той имаше и външен, и вътрешен скелет, макар че това бе единственото му сходство с костенурката. Външно той приличаше на човек, нещо средно между средновековен рицар в броня и широкоплещест играч на ръгби, облечен за състезание. Той имаше цвят на добре сварен рак, който при ставите на външния скелет преливаше в тъмен пурпур. Облеклото му се състоеше само от една къса поличка, извезана със старинни шарки и обсипана с бляскави скъпоценни камъни. Емблемата на сана му беше гравирана със злато на предния и задния шит, така че всеки можеше да го познае, когато влиза или излиза.

С една дума, той представляваше внушителна фигура, въпреки че ръстът му бе само метър и петдесет и седем.

Като командир на собствения си звездолет „Верф“ той трябваше да търси и изследва планети, подходящи за колонизиране от народа дел. Занимаваше се усърдно с това вече дълги години, изпълнявайки съвсем точно Общата Инструкция, както подобава на един добър командир.

И имаше защо. Бе открил вече няколко добри планети, а тази бе най-привлекателната от всички.

Гледайки я в увеличителния екран, той потри доволно ръце. Корабът му плавно обикаляше по орбита високо над новооткритата планета, а екранът беше насочен към една местност долу. Още нито един кораб на народа дел не бе навлизал в тази част на Галактиката и беше приятно да откриеш тъй скоро подходяща планета.

— Великолепна планета! — каза той. — Възхитителна планета! Гледайте каква зеленина! А синевата на моретата! — той се обърна към лейтенант Пелквеш. — Как мислиш? Нали е чудесно?

— Разбира се, чудесно, Ваше Великолепие! — отвърна Пелквеш. — За нея ще получите още една награда.

Тагобар заговори нещо, но неочаквано спря. Ръцете му посегнаха към командните лостове и се вкопчиха в превключвателите. Мощните мотори изреваха от претоварване, когато корабът увисна неподвижно над планетата. Пейзажът в увеличителния екран престана да се движи.

Тагобар регулира увеличението и изображението започна да расте.

— Я! — каза командирът. — Пелквеш, какво е това?

Въпросът беше чисто реторичен. Изображението, забулено от трептящите на около двеста мили атмосферни течения, едва се мержелееше на екрана, но не можеше да има съмнение, че това е някакъв град. Лейтенант Пелквеш точно това и каза.

— Чумата да го тръшне! — измърмори Тагобар. — Заета планета. Градове строят само разумни същества.

— Точно тъй! — съгласи се лейтенантът.

Двамата не знаеха какво да правят. Разумни същества бяха открити само няколко пъти през цялата дълга история на народа дел, но под владичеството на империята те постепенно бяха измрели. Нито една от тези раси впрочем не бе особено разумна.

— Ще трябва да запитаме Общата Инструкция — рече най-сетне Тагобар.

Той отиде при един друг екран, включи го и занабира цифрите на кода.

Дълбоко в недрата на кораба бавно задейства роботът на Общата Инструкция. В обширната му памет се съхраняваха събраните и подредени през десетте хиляди години факти, десетхилядогодишният опит на империята, взетите през тези хиляди години окончателни решения по всеки един въпрос. Това беше повече от енциклопедия — това бе начин на живот.

Роботът се рови по най-строгите правила на логиката из паметта си, докато не намери отговор на въпроса на Тагобар; тогава предаде данните на екрана.

— Хммм — произнесе Тагобар. — Да. Обща Инструкция 333 953 216 А, глава ММСМХIX, параграф 402. „След откриване на разумен или полуразумен живот да се вземе за изследване случайно избран образец. Всякакъв друг контакт да се избягва, докато образецът не бъде изследван съгласно Психологическата директива 659-В, раздел 888077 под ръководството на Главния психолог. Данните да се сверят с Общата Инструкция. Ако неволно вече е установен контакт, да се направи справка в ОИ 472 678-Р, глава МММССХ, параграф 553. Образци трябва да се вземат съгласно…“

Той дочете Общата Инструкция и тогава се обърна към лейтенанта:

— Пелквеш, пригответе спомагателната лодка, за да вземем образец. Ще уведомя психолога Зендоплит да се приготви.

* * *

Ед Магрудър пое дълбоко пролетния въздух и затвори очи. Въздухът беше прекрасен, напоен с остри аромати и свежи миризми, и макар чужди, те му се сториха кой знае защо близки — по-близки от земните.

Ед беше висок и възслаб, с тъмна коса и блестящи кафяви очи, присвити леко, сякаш в стаен смях.

Той отвори очи. Градът още не спеше, но тъмнината бързо се сгъстяваше. Ед обичаше вечерните си разходки, но да скиташ по полята на Ню Хавай след здрач беше опасно, дори сега. Имаше малки нощни твари, които летяха безшумно из въздуха и хапеха без предупреждение. Имаше и по-големи хищници. Ед се запъти обратно към градчето Ню Хило — построено на мястото, където за първи път човек бе стъпил на новата планета.

Магрудър беше биолог. През последните десет години бе обиколил половин дузина светове, като събираше образци, анатомираше ги старателно и записваше резултатите в бележниците си. Бавно, звено след звено, той съставяше схемата — схемата на самия живот. Имал бе много предшественици, чак до самия Карл Линей, но никой от тях не е разбирал какво им липсва. Те са разполагали само с един вид живот — земния живот. А целият земен живот в крайна сметка е еднороден. От всички планети, които бе видял, Ню Хавай му се харесваше особено силно. Това бе единствената планета освен Земята, където човек можеше да ходи без всякакви защитни одеяния, поне единствената от досега откритите.

Ед чу над главата си слабо свистене и погледна нагоре. За нощните твари бе още рано.

И тогава видя, че това съвсем не е нощна твар, а някакъв балон, сякаш метален и…

На повърхността на балона пламна зелено сияние и за Ед Магрудър всичко изчезна.

* * *

Тагобар Верф наблюдаваше безстрастно как лейтенант Пелквеш внася безчувствения образец в биологичното отделение за изследване. Образецът имаше странен вид — пародия на живо същество с мека кожа, като на гол охлюв, бледа, розовомургава на цвят, с отвратителни, подобни на плесен нараствания по главата.

Биолозите приеха образеца и започнаха да се занимават с него. Взеха за изследване парченца от кожата му, малко от кръвта му и записаха показанията на електрическите уреди, снети от мускулите и нервите му.

Главният психолог Зендоплит стоеше до командира, следейки процедурата.

За биолозите това бе Стандартна процедура; те работеха тъй, както биха работили и с всеки друг постъпил при тях образец. Но на Зендоплит му предстоеше работа, която досега не бе извършвал. Предстоеше му да работи с мозъка на разумно същество.

Но той не се безпокоеше: в Ръководството бе записано всичко, и най-малката подробност от Стандартната процедура. Наистина нямаше за какво да се тревожи.

Както и при всички други образци, Зендоплит трябваше да дешифрира основната Схема на Реакциите. Всеки организъм реагира само по определени начини, многобройни, но все пак ограничени по количество и те могат да бъдат сведени до Основната Схема. За да се унищожи каквато и да е порода същества, необходимо е само да се намери тяхната Основна Схема и тогава да им се даде задача, която те не биха могли да решат по тази схема. Всичко бе много просто и всичко е записано в Ръководството.

Тагобар се обърна към Зендоплит.

— Наистина ли мислите, че той би могъл да научи нашия език?

— Най-елементарното, Ваше Великолепие — отвърна психологът. — Нашият език в края на краищата е много сложен. Разбира се, ние ще се опитаме да му изясним цялата система на езика, но се съмнявам дали той ще може да усвои дори една значителна част. Езикът ни се основава на логиката, както и самата мисъл е основана на логиката. У някои нисши животни има наченки на логика, но повечето не са способни да я разберат.

— Добре, ше сторим всичко, което е във възможностите ни. Аз сам ще го разпитам.

Зендоплит се удиви.

— Но, Ваше Великолепие, всички въпроси са подробно записани в Ръководството!

Тагобар Верф се навъси.

— Умея да чета не по-зле от Вас, Зендоплит. Тъй като това е първият образец на полуразумен живот, открит през последните хиляда години, мисля, че разпитът е длъжен да проведе самият командир.

— Както благоволите, Ваше Великолепие — съгласи се психологът.

Когато психолозите привършиха работата си с Ед Магрудър, той бе преместен в Езиковия Бункер. На очите му поставиха светлинни прожектори, фокусирани върху ретината, в ушите му пъхнаха акустични апарати, по тялото му разположиха различни електроди, на черепа му нагласиха тънка мрежа проводници. После вкараха в кръвта му специален серум. Всичко бе извършено точно и безупречно. После затвориха Бункера и включиха инсталацията.

Магрудър усети смътно, че изплува някъде из тъмнината. Видя странни, прилични на омари същества да се движат около него, а в ушите му нашепваха и бълболеха някакви звуци.

Постепенно той започна да разбира. Учеха го да асоциира звуците с предметите и действията.

* * *

Ед Магрудър седеше в малка стаичка с размери четири на шест фута, седеше гол като червей и гледаше през прозрачната стена шестимата пришълци, които тъй често бе виждал напоследък.

Нямаше никакво понятие дълго ли го учеха на този език: всичко беше като в мъгла.

„Да — помисли той, през живота си съм събрал немалко хубави образци, а сега сам се превърнах в образец.“

Спомни си как бе постъпвал със своите образци и изтръпна.

„Е, добре. В ръцете им съм. Остава само да им покажа как трябва да се държа: стисни зъби, изправи глава и т.н.“

Едно от съществата се приближи до таблото с бутони и натисна един от тях. В същия миг Магрудър започна да чува звуковете в стаята зад прозрачната стена.

Тагобар Верф погледна образеца, после листа с въпроси в ръката си.

— Нашите психолози Ви обучиха на езика ни, нали? — хладно запита той.

Образецът заклати глава нагоре и надолу.

— Да! И аз наричам това принудително хранене.

— Много добре. Длъжен съм да Ви задам няколко въпроса. Ще отговаряте на тях истината.

— Но, разбира се — любезно отвърна Магрудър. — Карайте!

— Ние можем да узнаем кога лъжете — продължи Тагобар. — Лошо ще си изпатите, ако не говорите истината. И тъй, как се казвате?

— Теофилус К. Гасенпфефер — предпазливо произнесе Магрудър.

Зендоплит погледна трептящата стрелка и бавно поклати глава, като спря погледа си на Тагобар.

— Това е лъжа — каза Тагобар.

Образецът кимна.

— Естествено. Славна машинка имате.

— Добре че признавате високите качества на нашите уреди — мрачно произнесе Тагобар. — И все пак, как се казвате?

— Едуин Питър Сент Джон Магрудър.

Психологът Зендоплит, който следеше стрелката, кимна.

— Прекрасно! — произнесе Тагобар. — И тъй Едуин…

— Ед е достатъчно — рече Магрудър.

Тагобар се учуди.

— Достатъчно — какво?

— Да ме наричате така.

Тагобар се обърна към психолога и избърбори нещо. В отговор Зендоплит също изломоти нещо. Тагобар отново се обърна към образеца.

— Ед ли се казвате?

— Строго казано, не — отвърна Магрудър.

— Тогава защо сме длъжни да ви наричаме така?

— Че защо пък не? Другите тъй ме наричат — отговори Магрудър.

Тагобар се посъветва пак със Зендоплит и после рече:

— Ще се върнем по-късно на този въпрос. И тъй… Хм… Ед, как се нарича вашата родна планета?

— Земя.

— Добре. А как се нарича вашата раса?

— Хомо сапиенс.

— А какво означава, ако изобщо значи нещо?

Магрудър помисли.

— Обикновено название — рече той.

Стрелката подскочи.

— Пак лъжа — каза Тагобар. Магрудър се усмихна.

— Просто проверявах. Бива си я машинката.

Съдържащата мед синя кръв нахлу в шията и лицето на Тагобар. Той потъмня от сдържан гняв.

— Веднъж вече казахте това — зловещо напомни той.

— Знам. И така, ако искате да знаете, Хомо сапиенс означава „Човек разумен“.

Всъщност той не каза „Човек разумен“; в езика на народа дел нямаше точен израз на това понятие и Магрудър, доколкото можеше, се постара да го изрази. Преведено на английски, това би звучало приблизително като „същества с велика сила на мисълта“.

Когато Тагобар чу това, очите му се разшириха широко и той се обърна да погледне Зендоплит. Психологът бе разперил черупчестите си ръце: стрелката не помръдваше.

— Изглежда, Вие имате високо мнение за себе си — произнесе Тагобар, обръщайки се към Магрудър.

— Възможно — отвърна земният човек.

Тагобар вдигна рамене, надзърна в списъка си и продължи разпита. Някои въпроси се сториха на Магрудър безсмислени, други явно бяха част от психологическата проверка.

Но едно бе ясно: детекторът за лъжата бе максималист. Когато Магрудър казваше истината, стрелката на уреда не помръдваше. Но излъжеше ли дори съвсем мъничко, тя политаше до тавана.

Първите няколко лъжливи отговора минаха безнаказано за Магрудър, но най-сетне Тагобар рече:

— Лъгахте достатъчно, Ед.

Той натисна едно копче и съкрушителна вълна от болка връхлетя върху земния човек. Когато тя премина, Магрудър почувства, че мускулите на корема му са станали на възли, че юмруците и зъбите му са стиснати, а по страните му текат сълзи. После усети, че му се гади много силно, и започна неудържимо да повръща.

Тагобар Верф погнусен се извърна.

— Отнесете го обратно в камерата и почистете тук. Силно ли е повреден?

Зендоплит вече бе проверил уредите си.

— Мисля, че не, Ваше Великолепие; вероятно това е само лек шок, но при следващия разпит, все едно, ще се наложи да го проверим. Тогава ще узнаем със сигурност.

* * *

Магрудър седеше на края на някаква полица, която можеше да бъде ниска маса или висок креват. Не му беше много удобно, но в камерата нямаше нищо друго, а подът беше още по-твърд.

Ето, вече изминаха няколко часа, откакто го бяха пренесли тук, а той все още не можеше да се съвземе. Тази отвратителна машина причиняваше страшна болка! Той стисна юмруци, но все оше чувстваше спазми в корема и…

И сега разбра, че спазмите не са били предизвикани от машината; от нея той отдавна се бе оттървал.

Спазмите и напрежението бяха предизвикани от чудовищната, студена като лед ярост.

Замисли се над това около минута, после се разсмя. Ето, седи като глупак и се измъчва вбесен от яд, а от това няма да има никаква полза — нито за него, нито за колочията му.

Ясно беше, че пришълците не замислят нищо добро, меко казано. Колонията в Ню Хило наброяваше шестстотин души — единствената група хора на Ню Хавай, без да се броят няколкото разузнавателни групи. Ако корабът се опита да завладее планетата, колонистите нищичко не ще могат да сторят. Ами ако пришълците вече са открили Земята? Той нямаше никаква представа как е въоръжен корабът им и какви са размерите му, но по всичко личеше, че е доста просторен.

Знаеше, че всичко зависи от него. Длъжен е да стори нещо. Но какво? Дали да не излезе от камерата и да разгледа кораба?

Глупости! Гол човек в празна камера е съвсем безпомощен. Но тогава какво?

Магрудър легна и се замисли.

После вратата се пооткрехна и зад прозрачния квадрат се появи виолетовочервено лице.

— Вие безспорно сте гладен — тържествено изрече то. — Анализът на процесите във вашия организъм показа каква храна ви е нужна. Ето, получете я.

От нишата в стената се подаде кана с порядъчни размери; от нея се носеше странен аромат. Магрудър взе каната и надникна вътре. Там имаше жълтеникавосива полупрозрачна течност, приличаща на рядка чорба. Той потопи пръста си и я опита. Вкусовите й качества не възбуждаха никакъв апетит. Можеше да се досети, че тя съдържа двадесетина аминокиселини, около дузина витамини, шепа въглехидрати, няколко процента други вещества. Нещо като псевдо-протоплазмена супа — висококалоричен хранителен концентрат.

Помисли дали няма в нея нещо вредно за него, но реши, че навярно не. Ако пришълците искат да го отровят, нямаше защо да прибягват до такива хитрости; освен това сигурно е същият буламач, с който го хранеха, докато го учеха на техния език.

Внушавайки си, че е бульон, той изпи наведнъж течността. Може би като се избави от глада, ще мисли по-добре.

Оказа се, че е така.

* * *

След по-малко от час отново го взеха за разпит. Този път той бе решил да не позволява на Тагобар да натиска онова копченце.

„В края на краищата — разсъждаваше той — може да ми дотрябва и в бъдеще да излъжа някого, ако изобщо се измъкна оттук. Не е нужно да придобивам условен рефлекс против лъжата.“

А ако се съдеше по това, каква болка му причини машината, той разбираше, че след няколко такива удара наистина може да придобие условен рефлекс.

Имаше си план. Твърде смътен и много гъвкав. Трябва по-просто да приема нещата, като разчита на щастието си и се надява на по-добро. Седна в креслото и зачака кога стената ще стане отново прозрачна. Мислеше, че ще има възможност да избяга, когато го водеха от камерата до помещението за разпит, но почувства, че не ще може да се справи наведнъж с шестимата бронирани пришълци. Не беше уверен дали би се справил дори с един. Как ще се справи с противник, чиято нервна система е съвсем непозната, а тялото му бронирано като парен котел?

Стената стана прозрачна и зад нея стоеше пришълец. Магрудър се заинтересува дали е същото същество, което преди го разпитваше, и видял рисунката на щита, реши, че е същото.

Облегна се на гърба на креслото, скръсти ръце и зачака първия въпрос.

Тагобар Верф беше в голямо затруднение. Бе сверил най-старателно психологичните данни с Общата Инструкция. Резултатите никак не му харесаха. Общата Инструкция казваше само:

„Досега такава раса не е срещана в Галактиката. В този случай командирът е длъжен да действа съгласно ОИ 234511006 д, гл. ММСОХ, параграф 666.“

След като прегледа посочения параграф, той се посъветва със Зендоплит.

— Какво е мнението Ви? — запита той. — И защо вашата наука не казва нищо по този въпрос?

— Науката, Ваше Великолепие — отвърна Зендоплит, — е процес на получаване и координиране на сведения. Наистина още нямаме достатъчно сведения, но ще ги получим. Няма защо да изпадаме в паника, трябва да бъдем обективни, само обективни. Ето въпросите, които според Ръководството по психология трябва да му зададете сега.

На Тагобар му олекна. Общата Инструкция казваше, че в такива случаи той е свободен да действа така, както сам реши.

— Сега ще отговорите на няколко въпроса отрицателно — каза Тагобар. — Няма значение дали отговорите ви ще са правдиви. Трябва само да отговаряте „не“. Ясно ли ви е?

— Не — отвърна Магрудър.

Тагобар се намръщи. Според него Инструкцията беше съвсем ясна, но какво ли се е случило с образеца? Нима е по-глупав, отколкото мислеха?

— Той лъже — рече Зендоплит.

Измина почти половин минута, докато Тагобар проумее случилото се, и тогава лицето му неприятно потъмня. Но нямаше какво да прави, образецът просто изпълняваше нарежданията му.

Негово Великолепие пое дълбоко въздух, задържа го, издиша го бавно и с кротък глас започна да задава въпроси.

— Едуин ли ви е името?

— Не.

— Вие живеете на планетата долу, нали?

— Не.

— Шест очи ли имате?

— Не.

След пет минути Зендоплит каза:

— Достатъчно, Ваше Великолепие. Явно нервната му система не е повредена от болката. Можете да пристъпите към следващите въпроси.

— Сега ще отговаряте истината — произнесе Тагобар. — Иначе пак ще бъдете наказан. Ясно ли ви е?

— Съвършено ясно — отвърна Ед Магрудър.

* * *

Макар гласът му да прозвуча съвсем спокойно, Магрудър усети лек трепет. Отсега нататък ще трябва да обмисля внимателно и бързо отговорите си.

— Каква е числеността на расата ви.

— Няколко милиарда. — В действителност те бяха около четири милиарда, но на езика на народа дел с „няколко“ се означаваха изобщо числата над пет…

— Знаете ли точната цифра?

— Не — отвърна Магрудър. „Не с точност до един човек“ — помисли си той.

Стрелката не трепна. Разбира се, та нима не казваше истината?

— Значи цялата ви раса не живее на Земята? — запита Тагобар, отклонявайки се леко от списъка с въпросите. — Не живее в един град?

Грешката, която направи пришълецът, изпълни с истинска радост Магрудър. Той не подозираше, че хората имат астронавтика. Затова, когато го запита как се казва родната му планета, Магрудър отвърна: „Земя“. Но Пришълецът явно мислеше за Ню Хавай. Урра!

— О, не — отвърна Магрудър. — Тук сме само няколко хиляди. — „Тук“ означаваше естествено Ню Хавай.

— Значи по-голямата част от народа ви е избягал от Земята?

— Избягал от Земята? — възмути се Магрудър. — Небеса, разбира се, не! Ние само колонизирахме планетите; всички се управляваме от централно правителство.

— Колко наброява всяка ваша колония?

Тагобар се бе отказал напълно от списъка с въпросите.

— Не знам точно — отвърна Магрудър. — Но нито на една от колонизираните планети броят на жителите не е по-голям от тоя на Земята.

Тагобар се слиса. Той веднага прекъсна разпита.

Зендоплит беше разстроен.

— Вие го разпитвате не по Ръководството — жално рече той.

— Знам, знам. Но чухте ли какво каза?

— Чух — гласът на Зендоплит беше унил.

— Нима е истина?

Зендоплит се изправи с целия си петфутов ръст.

— Ваше Великолепие, можете да се отклонявате от Ръководството, но не ви позволявам да се съмнявате в работата на Детектора на Истината. Детекторът не е грешил… с една дума, никога!

— Знам — побърза да каже Тагобар. — Но разбирате ли значението на това, което той каза? На родната му планета живеят няколко хиляди обитатели. Във всички други колонии — по-малко. А расата им наброява няколко милиарда! Това означава, че те са заели около десет милиона планети!

— Разбирам, че това звучи странно — съгласи се Зендоплит, — но Детекторът никога не лъже! — Изведнъж той се сети на кого говори и добави: — Ваше Великолепие.

Но Тагобар не бе забелязал нарушаването на етиката.

— Това е напълно вярно. Но както казахте, тук има нещо странно. Трябва да продължим разпита.

— Според изчисленията ни в тази галактика има малко подходящи за живеене планети. Как да си обясня тогава това, което казахте преди малко?

Магрудър веднага си помисли за Марс, намиращ се на много светлинни години разстояние от тук. На Марс дълго време имаше научна станция, но той е дяволски далеч и неподходящ за живеене.

— Моят народ — предпазливо започна той — може да живее и на планети с климатични условия, силно отличаващи се от земните.

Преди още Тагобар да го запита нещо, нова мисъл го осени. Хилядодюймовият телескоп на Луната бе открил с помощта на спектроскопа големи планети в мъглявината Андромеда.

— Освен това — смело продължи Ед — ние намерихме планети и в други галактики.

Да! Това вече съвсем ще ги обърка!

Отново изключиха звука и Магрудър видя, че двамата пришълци оживено спорят. Когато се появи звукът, Тагобар заговори за друго:

— Колко космически кораба имате?

Магрудър мисли цяла секунда. На Земята има десетина звездолета — недостатъчно, за да се колонизират десет милиона планети. Сега я оплесках!

Не! Чакай! Всеки шест месеца на Ню Хавай пристига кораб с провизии. Но Ню Хавай няма свои кораби.

— Космически кораби ли? — простодушие запита Магрудър. — Нямаме.

Тагобар Верф отново изключи звука и дори направи стената непрозрачна.

— Нямат кораби ли? Нямат кораби? Излъгал е… надявам се?

Зендоплит поклати мрачно глава.

— Това е абсолютна истина.

— Но… но… но…

— Спомнете си как назова той своята раса — тихо промълви психологът.

Тагобар замига бавно. Когато заговори, гласът му бе дрезгав, той шепнеше:

— Същества с велика сила на мисълта.

— Точно тъй — потвърди Зендоплит.

Магрудър дълго седя в камерата за разпит, без да вижда и чува нещо. Дали са разбрали какво им каза? Дали не са започнали да проумяват играта му? Искаше му се да гризе ноктите си, да хапе ръцете си, да скубе косата си; но си наложи да седи спокойно. Рано е още да се отчайва.

Стената стана пак прозрачна.

— Вярно ли е — запита Тагобар, — че вашата раса е способна да се придвижва в пространството само със силата на мисълта?

За миг Магрудър се смая. Това надминаваше и най-смелите му надежди. Но бързо се окопити.

„Как ходи човек?“ — помисли си той.

— Вярно е, че използвайки силата на разума за управляване на физическата енергия — предпазливо произнесе той, — ние можем да се придвижваме от едно място на друго без звездолети или други подобни машини.

В същия миг стената пак стана непрозрачна.

* * *

Тагобар бавно се обърна и погледна Зендоплит. Лицето на психолога бе станало тъмночервено.

— Изглежда, по-добре ще е да свикаме офицерите — бавно произнесе той. — Попаднахме на някакво чудовище.

След три минути двадесетте офицери от огромния „Верф“ се събраха в кабинета по психология. Когато влязоха, Тагобар изкомандва „свободно“, после им обясни положението.

— Е — рече той, — какво предлагате?

Те съвсем не се чувстваха свободни. Изглеждаха напрегнати като тетива на лък. Пръв заговори лейтенант Пелквеш.

— Какво е казано в Общата Инструкция, Ваше Великолепие?

— В Общата Инструкция е казано — отговори Тагобар, — че сме длъжни в случай на необходимост да защитаваме кораба и народа си. На командира е предоставено сам да избере начина.

Настъпи доста неловко мълчание. После лицето на лейтенант Пелквеш малко се проясни.

— Ваше Великолепие, ние можем просто да хвърлим върху тази планета разрушителна бомба.

Тагобар поклати глава.

— И аз мислех за това. Но щом могат да се придвижват в пространството само със силата на мисълта си, те ще се спасят, а после ще ни отмъстят за унищожаването на една от планетите им.

Всички помръкнаха.

— Чакайте малко — каза Пелквеш. — Ако той може да се придвижва само със силата на мисълта си, защо тогава не избяга от нас?

* * *

Магрудър видя, че стената става прозрачна. Сега стаята беше пълна с пришълци. До микрофона стоеше пак оня Тагобар, важната клечка.

— Искаме да знаем — каза той, — защо останахте тук, щом сте в състояние да се движите накъдето поискате? Защо не избягахте?

Трябва пак бързо да се съобразява.

— Неучтиво е от страна на гостенина преждевременно да напуска домакините.

— Дори след като ви… хм… наказахме?

— На такива дребни неприятности не бива да се обръща внимание особено когато домакинът е действал поради дълбокото си заблуждение.

Някой от подчинените на Тагобар прошепна нещо, друг заспори и тогава се чу нов въпрос:

— Можем ли да смятаме, че не ни се сърдите?

— Малко, да — откровено отвърна Магрудър. — Но засегнат съм от високомерното ви отношение към мен. Мога да ви уверя, че народът ми не е сърдит нито на вашия народ, нито на някого от вас.

„Карай по-смело Магрудър — каза си той. — Те и без това съвсем са се объркали.“

Отново спорове зад стената.

— Вие казвате — запита Тагобар, — че народът ви не ни се сърди. Отде знаете?

— Мога да го потвърдя — отвърна Магрудър. — Знам съвсем точно какво мисли в тази минута всеки мой сънародник за вас. Освен това, докато не сте ми причинили някаква вреда, те няма за какво да ви се сърдят.

Изключиха звука. Отново разгорещени спорове. Включиха звука.

— Има предположение — каза Тагобар, — че сме били принудени да вземем за образец вас, именно вас. Има предположение, че сте били изпратен да ни срещнете.

— Аз съм само скромен представител на моята раса — започна Магрудър, главно за да спечели време. Но почакайте! Та нали е извънземен биолог? — Но — с достойнство продължи той — професията ми е да издирвам същества от други планети. Трябва да призная, че именно мен определиха за тази работа.

Тагобар, изглежда, още повече се разтревожи.

— Означава ли това, че сте знаели за нашето пристигане?

Магрудър помисли секунда. Още преди столетия бе предсказано, че човечеството в края на краищата ще срешне същества от други планети.

— Отдавна знаехме, че ще дойдете — спокойно каза той.

Тагобар бе явно развълнуван.

— В такъв случай вие трябва да знаете и в коя част на галактиката се намираме?

Пак труден въпрос. Магрудър погледна през стената Тагобар и подчинените му.

— Знам къде се намирате — произнесе той, — знам съвсем точно къде се намира всеки един от вас.

Зад стената всички изведнъж трепнаха, но Тагобар се владееше.

— А къде се намираме?

* * *

За секунда Магрудър се обърка. А после му хрумна най-доброто обяснение. Толкова дълго време бе извъртал, че почти забрави за възможността да отговаря направо.

— Връзката чрез гласа е твърде неудобна. Нашата координатна система ще бъде непонятна за вас, а вие не поискахте да науча вашата, ако си спомняте. — Това беше самата истина; пришълците не бяха толкова глупави да разкажат на образеца координатната си система: следите лесно можеха да доведат до тяхната планета. Освен това забраняваше го и Общата Инструкция. Пак преговори зад стената. Тагобар заговори:

— Ако се намирате в телепатична връзка с другарите си, можете ли да четете и нашите мисли?

Магрудър го погледна надменно.

— Аз, както и народът ми, си имаме свои принципи. Ние не проникваме в чуждия разум без позволение.

— Значи и целият ви народ знае къде се намира нашата база? — жално запита Тагобар.

Магрудър отвърна безгрижно:

— Уверявам ви, Тагобар Верф, че всеки човек от моята раса, на която и планета да се намира, знае за базата ви и нейното местонахождение точно толкова, колкото и аз.

— Изглежда невероятно — каза Тагобар след няколко минути, — че досега расата ви не е влязла в контакт с нас. Нашата раса е много древна и могъща и ние завладяхме планетите почти в половината Галактика. И все пак нито веднъж не сме ви срещали, нито чули за вас.

— Такава е политиката ни — отвърна Магрудър. — Стараем се да не откриваме присъствието си. Освен това ние нямаме никакви спорове с вас и не сме имали никакво желание да ви отнемаме планетите. Само ако някоя раса стане глупаво войнствена, ние й показваме могъществото си.

Това бе дълга реч, може би твърде дълга. Дали се бе придържал строго към истината? Достатъчно е да погледне Зендоплит. Главният психолог през цялото време на разговора не откъсваше черните си като мъниста очи от стрелката на уреда и ставаше все по-умислен. Уредът неизменно показваше правдивостта на отговорите.

Тагобар бе явно разтревожен. Колкото повече Магрудър свикваше с пришълците, толкова повече можеше да чете по лицата им. В края на краищата той имаше едно голямо предимство; те сбъркаха, като го научиха на техния език. Той ги бе опознал, а те не го познаваха.

Тагобар каза:

— Значи, имало е раси… хм, които вие сте наказали?

— През време на моя живот това не се е случвало — отвърна Магрудър. Помисли за неандерталците и добави: — Преди е имало една раса, която ни е предизвикала, и тя повече не съществува.

— През време на вашия живот? А вие на каква възраст сте?

— Погледнете на вашия екран планетата долу — тържествено произнесе Магрудър. — Когато се родих, на Земята нямаше нищо от това, което виждате сега. Континентите не бяха такива; моретата бяха съвсем други. Когато се родих, на Земята имаше полярни шапки; погледнете долу и вие няма да ги видите. А ние нищо не сме направили, за да променим планетата, която виждате; всички промени настъпиха в резултат на дълга геологична еволюция.

— Глик! — този странен звук се изтръгна от Тагобар точно в момента, когато изключваше и звука, и стената.

„Също като стар филм — помисли си Магрудър. — Няма звук и лентата все се къса.“

Стената си остана непрозрачна. След половин час приблизително тя се плъзна безшумно встрани, откривайки целия офицерски състав на Верф, застанал мирно.

„Свободно“ стоеше само Тагобар Ларнимискулус Верф, Боргакс на Фенигвиснок и дори лицето му сега изглеждаше не така пурпурно както преди.

— Едуин Питър Сейнт Джон Магрудър — тържествено заговори той, — като командир на този кораб, Благородник на Великата Империя и представител на самия император, искаме да ви предложим нашето най-искрено гостоприемство. Действайки под погрешно впечатление, че сте представител на нисша форма на живот, ние се отнесохме недостойно към вас и ви молим смирено да ни извините.

— Няма за какво — студено произнесе Магрудър. — Сега остава само да се спуснете на нашата планета, за да могат вашият и моят народ да преговарят за бъдещите ни отношения. — Той ги изгледа. — Свободно! — добави той заповеднически. — И ми донесете дрехите.

Какво ще стане с кораба и пришълците, когато се спуснат, той не знаеше; това щеше да реши президентът на планетата и правителството на Земята. Но занапред той не виждаше някакви големи трудности.

Когато „Верф“ се спусна на повърхността на планетата, командирът се приближи до Магрудър и смутено запита:

— Как мислите, дали ще се харесаме на вашия народ?

Магрудър погледна бегло Детектора на истината. Детекторът беше изключен.

— Дали ще им се харесате? Та те просто ще се влюбят във вас!

Втръснало му беше да говори истината.

Рей Бредбъри
Този, който чака

Живея в кладенец. Живея в кладенеца като дим. Като пара в каменното гърло. Неподвижен съм. Нищо не правя, само чакам. Горе виждам студените нощни и утринни звезди, виждам слънцето. И пея понякога древните песни на този свят, песни от времето на неговата младост. Как бих могъл да кажа какво съм, като и сам не знам? Съвсем не мога. Просто чакам. Аз съм мъгла, аз съм лунна светлина и памет. Печален съм и стар. Понякога падам като дъжд в кладенеца и там, където се отронват бистрите ми капки, водата подскача и се покрива с мрежеста паяжина. Чакам в прохладната тишина и ще дойде ден, когато вече не ще трябва да чакам.

Утро. Чувам мощен гръм. Чувствам в далечината аромата на огън. Чувам стърженето на метал. Чакам. Цял съм слух. Аз съм слух.

Гласове. Далече.

— Всичко е наред!

Един глас. Чужд глас. Непознат език, който не знам. Нито една позната дума. Слушам.

— Пуснете навън хората.

Скърцане на песъчинки.

— Къде е знамето?

— Тук, сър.

— Добре, добре.

Слънцето е високо в синьото небе, златните му лъчи изпълват кладенеца и аз увисвам в тях — невидимо облаче в топлата светлина.

Гласове.

— От името на правителството на Земята обявявам тази планета за Марсианска Територия, равно поделена между нациите.

Какво говорят? Въртя се в слънчевите лъчи като колело, невидим и търпелив, златист и неуморим.

— Какво е това?

— Кладенец.

— Точно така!

— Ами да!

Приближава се нещо топло. Над гърлото на кладенеца се навеждат три обекта и прохладата ми се издига към тях.

— Виж ти!

— Смяташ ли, че водата е хубава?

— Ще видим.

— Ей, някой да донесе шише и канап.

Звук на отдалечаващи се стъпки. Забързани. Сега са приближаващи се.

— Ето.

Чакам.

— Отпускаме. Леко.

Шишето, проблясквайки, бавно се спуска, вързано за канапа. Водата потрепна и се набръчка, когато шишето я докосна и се напълни. Заиздигаха се в топлия въздух към отвора на кладенеца.

— Ето. Искате ли да опитате водичката, Риджънт?

— Дайте.

— Какъв прекрасен кладенец! Погледнете как е построен! На колко години е, как мислите?

— Бог знае. Когато вчера кацнахме там, в другия град, Смит каза, че вече десет хиляди години на Марс няма живот.

— Като си помислиш само!

— Е, Риджънт, как е водичката?

— Чист кристал. Пийни една чашка.

Плисък на вода под яркото слънце. Сега се нося като сивкава прах, подета от вятъра.

— Какво има, Джоунз?

— Не знам. Ужасно ме заболя глава. Без никакъв повод.

— Нали не си пил от водата?

— Не. Работата не е в нея. Просто се наведох над кладенеца и изведнъж главата ми пламна. Но вече съм по-добре.

Сега знам кой съм.

Името ми е Стивън Ленърд Джоунз, на двадесет и пет години съм и току-що съм долетял с ракета от планета, наречена Земя. А сега стоя с добрите си приятели Риджънт и Шоу край стар кладенец на планетата Марс.

Гледам златистите си пръсти, загорели и здрави, оглеждам дългите си крака и сребристата си униформа, вглеждам се в приятелите си.

— Какво стана, Джоунз? — питам те.

— Нищо — казвам им, като ги гледам. — Наистина нищо.

Колко е вкусна храната! Не съм ял вече десет хиляди години. Храната нежно гали езика ми, а виното, с която я преглъщам, сгрява. Чувам гласове. Съставям думи, които не разбирам и все пак някак си разбирам. Опитвам въздуха на вкус.

— Какво става, Джоунз?

Накланям тази своя глава настрана и отпускам ръце, които държат сребрист съд с храна. Достъпни са ми всички усещания.

— За какво говорите? — пита този мой глас. Тази моя нова шега.

— Дишаш странно, с покашляния — казва вторият човек.

— Като че ли съм настинал — твърдя аз.

— После ще отидеш при лекаря да те прегледа.

Кимам и ми е приятно да кимам. Приятно е да правиш каквото и да е след десет хиляди години. Приятно е да дишаш въздух и да почувстваш как слънцето стопля плътта ти, все по-надълбоко и по-надълбоко. Приятно е да усетиш твърдата кост, тънкия скелет в сгрятата плът, приятно е да чуваш звуците много по-ясно, отколкото преди, много по-близко, отколкото там, в каменните глъбини на кладенеца. Стоя като омагьосан.

— Ела на себе си, Джоунз. Хайде. Трябва да вървим.

— Да — отвръщам, очарован от това, как думата се ражда на езика, как бавно и красиво пада във въдуха.

Вървя. И да се върви е приятно. Изправям се и гледам земята. Тя е далече от очите и от главата. Като че ли живееш върху някаква прекрасна скала.

Риджънт стои край каменния кладенец и гледа в него. Останалите, мърморейки нещо, се бяха отдалечили към сребристия кораб, от който се бяха появили.

Чувствам пръстите си и усещам усмивката върху устните си.

— Дълбок е — казвам.

— Да.

— Нарича се Кладенеца на душите.

Риджънт вдига глава и ме гледа.

— Откъде знаеш това?

— Защо, нима не прилича?

— Никога преди не съм чувал за Кладенеца на душите.

— Това е място, където всички чакащи, които по-рано са имали плът, чакат и чакат безкрай — казвам, докосвайки ръцете му.

* * *

Пясъкът е огън, а корабът е сребърен огън в дневния зной. И да се чувства този зной, е приятно. Звукът от стъпките ми по твърдия пясък. Слушам. Шумът на вятъра и бученето на слънцето, изгарящо долината. Вдъхвам аромата на пламтящата по пладне ракета. Стоя под люка.

— Къде е Риджънт? — пита някой.

— Видях го край кладенеца — отвръщам аз.

Един от тях тича към кладенеца.

Започвам да треперя. Тихата разтърсваща тръпка, затаила се дълбоко вътре в мен, става все по-силна. И за първи път го чувам, като че ли той е бил погребан заедно с мен в кладенеца — дълбоко вътре в мен крещи глас тънък и изплашен. Гласът вика: "Пусни ме, пусни ме — и усещам, като че ли нещо се откъсва на воля, блъскат се врати в лабиринта, нещо тича по тъмните коридори и проходи, чуват се викове.

— Риджънт е в кладенеца!

Хората тичат. Тичам с тях, но ми е лошо и треперенето е направо неистово.

— Сигурно е паднал. Джоунз, ти беше тук с него. Видя ли нещо, Джоунз? Е, казвай, момче!

— Какво е станало, Джоунз?

Падам на колене. Колко силно ме тресе!

— Болен е. Ей, помогнете да го повдигнем.

— От слънцето е.

— Не — мърморя. — Не е от слънцето.

Полагат ме по гръб — гърчовете приличат на земетресение и гласът, скрит дълбоко в мен, крещи: „Това е Джоунз, това съм аз, това не е той, това не е той, не му вярвайте, пуснете ме, пуснете ме!“ И гледам наведените фигури и мигам. Докосват китките ми.

— Пулсът му е ускорен.

Затварям очи. Виковете стихват. Треперенето престава.

Освободен се издигам като в прохладен кладенец.

— Мъртъв е — казва някой.

— Джоунз умря.

— От какво?

— Изглежда от шок.

— От какъв шок? — питам аз. Наричат ме Сешънз, устните ми трудно се мърдат и аз съм капитан на тези хора. Стоя сред тях и гледам надолу, към тялото, което лежи и изстива на пясъка. Хващам се за главата с две ръце.

— Капитане!

— Нищо! — крещя аз. — Просто главоболие. Всичко ще се оправи.

„Е, е — шепна. — Сега всичко е наред.“

— По-добре е да отидем на сянка, сър.

— Да — казвам, гледайки отгоре Джоунз. — Не трябваше да идваме. Марс не ни иска.

Носим тялото към кораба, а дълбоко вътре в мен креши нов глас, искайки свобода.

„Помощ, помощ… — звучи някъде далеко, във влажната плът. — Помощ, помощ…“ — като ехо се разнасят умоляващите думи, подобно на червени призраци.

Този път треперенето започва много по-рано. Не мога да се контролирам както преди.

— Капитане, по-добре е да се преместите на сянка. Не изглеждате добре, сър.

— Да — казвам. — Помощ!

— Какво, сър?

— Нищо не съм казал.

— Казахте „помощ“, сър.

— Аз ли съм казал? Метюз, казал ли съм?

Поставят тялото в сянката на ракетата и гласът крещи в глъбините на залетите с вода катакомби от кости и алени потоци. Ръцете ми се сгърчват. Отворената ми уста е пресъхнала. Ноздрите ми се раздуват. Очите ми се затварят. „Помощ, помощ, о помощ! Не трябва, не трябва, пуснете ме, пуснете ме!“

— Не трябва — казвам.

— Какво, сър?

— Нищо — казвам. — Трябва да се освободя — казвам, затискайки с длани устата си.

— Как така, сър? — вика Метюз.

— Всички в ракетата — крещя аз. — Връщайте се на Земята!

В ръцете си държа пистолет. Вдигам го.

Пукот. Бягащи сенки. Викът се прекъсва. Чува се онова свистене, с което се носиш из Космоса.

Колко приятно е да умреш след десет хиляди години. Колко приятно е да почувстваш тази приятна прохлада, това отпускане. Колко е хубаво да се усещаш като ръка в ръкавица, която се свлича и ти става удивително хладно върху горещия пясък. О, този покой, тази благодат на сгъстяващите се сенки на смъртта! Но тя не може да се продължи.

Трясък. Тласък.

— Всемогъщи Боже, той се е самоубил! — викам аз и отварям очи. И виждам капитана. Той лежи, облегнат до ракетата, главата му е пръсната от куршум, очите му са изхвръкнали, езикът му виси между белите зъби. От главата се лее кръв. Навеждам се над него и го докосвам.

— Глупак! — казвам. — Защо го направи?

Ужас обхваща момчетата. Те стоят над двама мъртъвци и обърнали глави, гледат марсианските пясъци и далечния кладенец, където под дълбоката вода лежи Риджънт. От сухите им устни се откъсва хриптене, те хленчат като деца в кошмарен сън.

Обръщат се към мен.

— Значи, сега ти си капитан, Метюз.

— Знам — казвам бавно.

— Останахме само шестима.

— Господи, как бързо стана всичко!

— Не искам да оставаме тук! Да се махаме!

Момчетата говорят едновременно. Доближавам се и докосвам всеки един от тях. Толкова съм уверен в себе си, че ми се иска да пея.

— Слушайте! — казвам и докосвам лактите, рамената или китките им.

Млъкваме.

Едно цяло сме.

„Не, не, не, не, не, не!“ — крещят вътрешните гласове — те са дълбоко, в тъмницата на телата ни.

Оглеждаме се един друг. Ние — Семюъл Метюз, Чарлз Ивънз, Форест Коул, Реймън Моузес, Уилям Сполдинг и Джон Самърз — мълчим. Само се гледаме един друг, вглеждаме се в бледните си лица и треперещите си ръце.

Обръщаме се като един и гледаме към кладенеца.

— И така … — казваме.

„Не, не!“ — крещят шест гласа, скрити, смазани и погребани навеки.

Краката ни стъпват по пясъка и чувстваме като че ли огромна, с дванадесет пръста длан отчаяно се опитва да се задържи за топлото морско дъно.

Навеждаме се над кладенеца, загубваме равновесие и се строполяваме един по един в гърлото му, летейки през прохладния мрак надолу, в хладните води.

Слънцето залязва. Звездите се въртят в нощното небе. Там далеко проблясва огън. Приближава се друга ракета, очертавайки в Космоса червен пунктир.

Живея в кладенец. Живея в кладенеца като дим. Като пара в каменното гърло. Горе виждам студените нощни и утринни звезди, виждам слънцето. И пея понякога древните песни на този свят, песни от времето на неговата младост. Как бих могъл да кажа какво съм, когато и сам не знам?

Съвсем не мога.

Просто чакам.

Урсула Ле Гуин
Думата за освобождаване

Къде ли се намираше? Подът бе твърд и слизест, въздухът — черен и вонящ, и това като че ли бе всичко. С изключение на главобола. Проснат на лепкавия под, Фестин изохка и после рече: „Жезъл!“ Неговият елшов магьоснически жезъл не се появи в ръката му и той разбра, че е в опасност. Седна и понеже нямаше жезъл, с който да получи истинска светлина, промърмори някаква Дума и запали искра между палеца и показалеца си. От искрата се разгоря блуждаещо огънче и немощно се търкулна с пращене във въздуха. „Вдигни се!“ — каза Фестин и огнената топка се заклатушка нагоре, докато освети сводест люк — толкова високо, че когато Фестин за миг се пренесе в топката, видя собственото си лице четирийсет фута по-долу като бледа точка в тъмнината. Влажните стени не отразяваха светлината; от нощ бяха изтъкани те, с магия. Той се върна в тялото си и каза: „Стига.“ Топката угасна. Фестин седна в тъмното, пукайки с пръсти.

Изглежда беше омагьосан внезапно, от засада, защото последното, което си спомняше, бе как се разхожда вечерта из собствените си гори и приказва с дърветата. Напоследък, през тези самотни години в средата на живота му го мъчеше чувството за пропиляна, неизразходвана сила; и за да се научи на търпение, напусна селата и отиде да разговаря с дърветата и най-вече с дъбовете, кестените и сивите елши, чиито корени общуваха непрекъснато с течащата вода. От шест месеца не бе продумал с човек. Вършеше само най-необходимото, не правеше заклинания и не безпокоеше никого. Кой го беше омагьосал и затворил в тоя смрадлив кладенец? „Кой?“ — попита той стените и едно име бавно се събра върху тях и потече надолу към него като мазна черна капка — пот, избила от шуплите на камъка и спорите на плесента: „Воул“.

Мигом самият Фестин се обля в студена пот.

За пръв път беше чул за Воул Жестокия много отдавна.

Говореше се, че той е повече от магьосник, но все пак по-малко от човек; минавал от остров на остров из Външния разлив, като развалял стореното от древните, поробвал хората, изсичал горите, увреждал пол ята и затварял в подземни гробници всеки вълшебник или маг, който се опитвал да му противостои. Бегълците от Опустошените острови разправяха винаги едно и също — че черен вятър го пренесъл една вечер през морето. Следвали го корабите му с роби — тях вече ги бяха виждали. Но никой никога не беше виждал самия Воул… По островите имаше много хора и създания на злото и Фестин, тогава млад маг, погълнат от собственото си обучение, не бе обърнал много внимание на историите за Воул Жестокия. „Аз мога да защищавам този остров“ — беше си помислил той, знаейки неизпитваната си досега сила, и се бе върнал при своите дъбове и елши, при шума на вятъра в листата им, при ритъма на растежа в кръглите им стволове, клони и вейки, при аромата на слънчевата светлина върху листата и тъмната подпочвена вода около корените. Къде бяха сега старите му приятели дърветата? Дали Воул беше унищожил гората?

Най-после окончателно разбуден и изправен на краката си, Фестин направи със сковани ръце два широки маха и високо произнесе едно Име, което можеше да взриви всички ключалки и да разбие всяка направена от човек врата. Но стените бяха пропити с нощен мрак и с името на своя строител и нито чуха, нито обърнаха внимание. Името отекна с такъв плясък в ушите на Фестин, че той се строполи на колене и зарови глава в ръцете си, докато ехото не отмря в сводовете над него. След това, все още разтърсен от ответния огън, той седна умислен.

Другите бяха прави: Воул бе силен. Тук, на негова почва, в сътворената със заклинание тъмница магията му би устояла на всяка пряка атака, а и силата на Фестин беше намалена наполовина от загубата на жезъла. Но дори неговият похитител не можеше да отнеме присъщите само нему сили на Пренасяне и Преобразяване. Така че след като потърка двойно по-силно болящата го сега глава, той се преобрази. Тялото му тихо се разтвори в облак от фина мъгла.

Лениво и провлачено мъглата се вдигна от пода и се понесе нагоре край лигавите стени, докато не откри тесен като косъм процеп там, където сводът се съединяваше със стената. Капчица по капчица тя се процеди през него. Беше почти изцяло преминала през процепа, когато горещ вятър — горещ като пещ — я налетя, разпръсквайки и изсушавайки капчиците. Мъглата бързо се просмука обратно под свода, спусна се по спирала на пода, придоби образа на Фестин и легна задъхан. За самовглъбените магове като Фестин преобразяването е емоционално усилие; когато към него се прибави потресът от нечовешка смърт в приетата форма, усещането е ужасно. Някое време Фестин лежа, като едва дишаше. В добавка го беше яд на самия него. Да се опита да избяга, преобразен като мъгла, беше много елементарна идея. Всеки глупак знаеше номера. Вероятно Воул беше оставил в засада горещ вятър. Фестин се сви на малък черен прилеп, литна към тавана, преобрази се в тънка струйка чист въздух и се процеди през цепнатината.

Този път се измъкна и вече подухваше леко към прозореца на залата, в която се озова, когато острото чувство за опасност го накара да се свие в първата малка, здрава форма, която му дойде в главата — златен пръстен. Точно навреме. Арктическият ураган, който щеше да разхвърли въздушния му образ в необратим хаос, само леко охлади пръстена. Докато вихрушката отминаваше, той лежеше на мраморния плочник и се чудеше в какъв вид може най-бързо да излезе през прозореца.

Търкулна се встрани твърде късно. Огромен трол с безизразно лице прекоси с кънтящи стъпки помещението, спря и с огромната си, сякаш от варовик ръка хвана бързо търкалящия се пръстен и го вдигна. Тролът прекрачи до люка и като промърмори заклинание, го вдигна за желязната дръжка. После пусна Фестин долу в тъмнината. Той прелетя четирийсет фута и се приземи на каменния под — звън-н.

Възвърна истинския си образ, седна и унило разтърка натъртения си лакът. Стига преображения на празен стомах.

Мечтаеше до болка за жезъла си, с който би могъл да си набави царска трапеза. Без него, въпреки че можеше да командва някои сили и заклинания, той не можеше да преобрази или призове никакъв материален предмет — нито мълния, нито агнешки котлет.

„Спокойно“ — рече си Фестин и щом възстанови дишането си, разтвори тялото си в безкрайното изящество на летливите масла и се превърна в миризма на пържещ се агнешки котлет.

Отново се пренесе през цепнатината. Тролът-пазач задуши подозрително, но Фестин вече се бе преобразил в сокол и размахваше крила към прозореца. Тролът се хвърли към него, не уцели с няколко ярда и изрева със страшен каменен глас: „Ястреба, дръж ястреба!“ Фестин пикира над омагьосания замък към своята гора, която тъмнееше на запад. Светлината на слънцето и блясъкът на морето го заслепяваха. Той се носеше като стрела по вятъра. Но една още по-бърза стрела го намери. Той изкрещя и падна. Слънцето, морето и кулите се завъртяха около него и угаснаха.

* * *

Свести се на усойния под на тъмницата с ръце, коса и устни, лепкави от собствената му кръв. Стрелата беше ударила крилото на сокола — рамото на човека. Легнал неподвижно, той промълви заклинание, за да затвори раната. Сега можеше да седне и да си припомни по-дългото и сложно целебно заклинание. Беше загубил доста кръв и, заедно с нея, сила. Хлад имаше в мозъка на костите му; дори целебното заклинание не можеше да ги затопли. Мрак имаше в очите му, дори когато запали блуждаещото огънче и освети смрадливия въздух: същия мъглив мрак, надвиснал над неговата гора и малките градчета на неговата земя, които бе видял при полета си.

Защитата на тая земя зависеше от него.

Не можеше отново да се опитва да бяга направо. Беше твърде слаб и уморен. Прекалено се бе доверил на мощта си и бе загубил силата си. Какъвто и образ да приемеше отсега нататък, той щеше да споделя слабостта му и да бъде заловен.

Сви се разтреперан и остави огънчето да запращи с последния лъх на блатен газ. Миризмата докара пред мисления му взор блатата, които се простираха от стената на гората надолу към морето, любимите му блата, където жив човек не стъпваше, където есен лебедите летяха отмерено и дълго, където между застоялите локви и островите от тръстика към морето течаха бързи, тихи ручейчета. Ех, да можеше да бъде риба в някое от тези ручейчета или — още по-добре — да почива скрит нагоре по течението, близо до изворите в гората, в сянката на дърветата, в прозрачната кафява вода на вировете под корените на елшите…

Това беше голяма магия. Фестин я изпълни като всеки друг човек, който в изгнание или опасност бленува за родната земя и вода, вижда и мечтае за прага на къщата си, за масата, където се е хранил, за клоните пред прозореца на стаята, в която е спал. Всеки освен великите магове успява да направи магията на връщането у дома само в сънищата. Но Фестин със студ, който проникваше от костния му мозък в нервите и вените, застана между черните стени, сви волята си в юмрук, докато тя не запламтя като свещ в тъмата на плътта му, и започна да твори велика и тиха магия.

* * *

Стените изчезнаха. Той беше в земята. Скалите и гранитните жили му бяха кости, подпочвената вода — кръв, корените на растенията — нерви. Като сляп червей той се движеше на запад през земята — бавно, обгърнат в тъмнина. И изведнъж хлад протече по гърба и корема му — жизнерадостна, неотразима, неизчерпаема ласка. С кожата си вкусваше водата, усещаше течението, и бдящите му очи съзряха отпред дълбокия кафяв басейн между огромните корени-подпори на една елша. Той се стрелна, сребрист, напред в сянката. Бе свободен. Бе у дома си.

Водата изтичаше от чистия извор, сякаш Времето бе спряло. Легна върху пясъка на дъното и остави течащата вода — по-силна от всяко целебно заклинание — да успокои раната му и с прохладата си да отмие по-острия студ вътре в него. Но докато почиваше, усети и чу разтърсващи, тежки стъпки. Кой ли ходеше сега из гората му? Прекалено уморен, за да се опита да промени формата си, той скри блестящото си тяло на пъстърва под арката на елшовия корен и зачака.

Огромни сиви пръсти бръкнаха слепешком във вира и разбъркаха пясъка. В полумрака над водата нарастваха и изчезваха, и пак се появяваха неясни лица и безизразни очи. Мрежи и опипващи ръце. Те го пропуснаха веднъж, дваж, а след това го уловиха и вдигнаха, извиващ се, във въздуха. Той се силеше да приеме собствения си образ и не можеше, неговата собствена магия за връщане у дома го обвързваше. И като се задъхваше и давеше със сухия, ясен, ужасен въздух, се гърчеше в мрежата.

Агонията не преставаше и той не усещаше нищо друго.

Измина много време и започна да осъзнава, че отново е в човешкия си образ; някаква остра, кисела течност беше налята насила в гърлото му. Времето се прекъсна отново и той се намери проснат ничком на усойния под на гробницата. Отново бе в ръцете на врага си. И макар че пак можеше да диша, не беше далеч от смъртта.

Сега студът го бе обхванал целия, а троловете, слугите на Воул, изглежда бяха натрошили крехкото тяло на пъстървата, защото при движение болка пронизваше гръдния му кош и едната предмишница. Начупен и безсилен той лежеше на дъното на изградения от нощ кладенец. Нямаше вече мощ да промени формата си, нямаше начин да излезе, освен един-единствен.

Докато лежеше неподвижно, почти извън властта на болката, Фестин си помисли: „Защо не ме уби? Защо ме държи жив тук?“ Защо никой не го беше виждал? С какви очи можеше да бъде видян, по каква земя върви? Той се бои от мен, въпреки че не ми останаха сили.

Казват, че всички вълшебници и могъщи люде, които е победил, живеят запечатани в гробници като тази, живеят година след година, опитвайки се да се освободят…

А ако някой избере да не живее?

Така Фестин направи своя избор. Последната му мисъл беше: „Ако греша, хората ще си мислят, че съм бил страхливец.“

Но той не се задържа много на тая мисъл. Изви глава леко встрани, затвори очи, пое за последен път дълбоко дъх и прошепна думата за освобождаване, която се произнася само веднъж.

* * *

Това не бе преобразяване. Той не се промени. Тялото, дългите крака и ръце, умелите пръсти, очите, които обичаха да гледат дървета и потоци, лежаха непроменени, но спокойни, съвършено спокойни и пълни със студ. Но стените изчезнаха. Изчезнаха изградените с магия сводове, стаите, кулите; горите и морето, и вечерното небе. Изчезнаха и Фестин слезе бавно по оттатъшния склон на хълма на живота, под нови звезди.

Като жив той притежаваше велика мощ, така че тук не забрави нищо. Като пламък на свещ вървеше из мрака на обширната земя. И щом си спомни, изрече името на своя враг:

„Воул!“

Призован, неспособен да се удържи, Воул идваше към него — плътна бледа сянка под звездната светлина. Фестин го доближи и другият се сви и изпищя като изгорен. Побягна, а Фестин го последва, последва го отблизо. Те изминаха дълъг път — над сухите потоци лава от големите угаснали вулкани, издигнали конуси към безименните звезди, през веригите от мълчаливи хълмове и долините с къса черна трева, край градовете или по неосветените им улици между къщите, от чиито прозорци не надничаше нито едно лице. Звездите висяха в небето — никои не залязваха, никои не изгряваха. Тук нищо не се променяше. Денят никога не идваше. Но те продължаваха — Фестин подкарваше другия пред себе си — докато стигнаха дотам, където много отдавна беше текла река, река от живата земя. На сухото дъно, между речните камъни, лежеше мъртвото тяло на старец — гол, с безжизнено вперени в невинните звезди очи.

„Влез“ — рече Фестин. Воул-сянката прохленчи, но Фестин се приближи. Воул се отдръпна, наведе се и влезе в отворената уста на мъртвото си тяло.

Тозчас трупът изчезна. Сухите камънаци блестяха чисти и неопетнени на звездната светлина. Фестин постоя малко и бавно седна между големите скали да почине. Да почине, не да спи; защото той трябва да пази тук, докато тялото на Воул, върнато в гроба му, се обърне на прах и цялата зла сила бъде разпръсната от вятъра и смита от дъжда в морето. Той трябва да стои на пост на това място, където веднъж смъртта беше намерила път към другата земя. Вече спокоен, безкрайно спокоен Фестин чакаше между скалите, където никога вече нямаше да тече река, в сърцето на страната, която нямаше крайбрежие. Звездите над него не помръдваха; и докато ги наблюдаваше, той бавно, много бавно започна да забравя гласа на ручеите и трополенето на дъжда по листата на горите на живота.

Жан-Клод Дюнак
В градината на Медичите

Те се срещнаха отново в градината на Медичите три години по-късно. Той се разхождаше по градината, потокът на мисълта му приличаше на пътечка от пясък и ситни бели камъчета. А тя седеше на каменна скамейка и държеше в ръце книга с изпомачкани страници.

Не трябваше да се срещнат отново. За да запази вътрешния им свят, алеята трябваше съвсем мъничко да свърне встрани, а около пейката да прорасне непроходим жив плет. Но в този ранен час градината беше почти пуста и лудият архитект, който властваше тук, все още не беше включил своите механизми. Ливадите и обраслите с мъх алеи не бяха оживели в очакване на възможния посетител. Всяка тревичка пазеше своя вчерашен вид, сякаш градината беше оставена на произвола на случайността…

Но техните пътища се пресякоха. Чувайки крачките му, тя потръпна и извърна глава. Той спря изненадан. Внимателно се гледаха един друг; той я позна, тя — не.

Когато седна до нея, тя апатично повдигна рамене и постави разтворената книга на коленете си. Неговата първа дума я поизплаши.

— Здравей.

Тя отново се вгледа в него: кафяви очи, правилни черти на лицето, лека неуверена усмивка. Не, не си го спомня. Тя с опасение заопипва границите на паметта си, опитвайки се да намери спасителни острови. Може би е някой от случайните ухажьори, от тези, с които беше близка допреди три години. Но инстинктът й подсказа, че нещата стоят иначе. Тя поклати глава.

— Не ви познавам.

— Не ме ли помниш? — В гласа му се промъкна изненада, усмивката се стопи. — Изглежда, наистина не ме помниш?

Името, което каза, наистина беше нейното.

Книгата се плъзна от коленете и падна на земята; той се наведе и й я подаде, без да се осмели да я постави на мястото й.

— Благодаря.

По тяхно общо желание завеса от клонки отдели скамейката от градината, а алеята бавно се покри с килим от мъртви листа. Градината лениво се събуждаше и се приготвяше да приеме многобройните жадуващи самота — всички трябваше да бъдат отделени един от друг с незначителни промени, за да заживеят с илюзията, че околното пространство принадлежи само тям. Те мълчаха няколко минути, без да осъзнават силите на живота, който променя всичко наоколо. Тишината наруши той:

— Разбирам, не искаш да говориш с мен. Отивам си. Само не казвай, че си ме забравила. Нямаш право.

Той леко се надигна, но тя го дръпна за ръкава.

— Почакайте! Почакай! — Тя прехапа устните си. — Ако съм те познавала, не помня. Не съм с цялата си памет. Продадох част от нея преди три години.

Тя дръпна от челото си кичур коса. До корените се беше плъзнал равен белег — работа на търговците с памет. Беше виждал такива белези като разписка за разкриване на черепа. Разбра всичко и се изправи, листата леко прошумоляха под ботушите му.

Те никога повече не трябваше да се срещнат, но градината по непредсказуем каприз беше запомнила в своите растителни клетки обстоятелствата на тази среща и ги разигра отново по свое собствено желание… Няколко дни по-късно той седна до нея, но тя пак не го позна.

Четеше все същата книга. Беше минала само няколко страници напред и сегиз-тогиз разгръщаше, за да си припомни прочетеното преди. Клетките, изгубили по-голямата част от спомените, не можеха да се сдобиват с нови — усещанията и фактите просто нямаше за какво да се уловят.

Сцената се повтори с незначителни отклонения. Той знаеше наизуст своите реплики, тя ги съчиняваше на мига. Той играеше фалшиво, но тя не долавяше този фалш.

— Знаете, че… — тихо започна той.

— Ти знаеш името ми. Но аз не си спомням за теб.

— Така е. Аз потънах в твоите спомени…

Тя леко поруменя.

— Заради теб ли го направих?

— Може би. Вероятно.

Млъкнаха. Тя разтвори книгата и прогони мухата, която искаше да се скрие в диплите на блузката й. Наблюдаваше я с нежност. След раздялата им той мечтаеше за среща с идеалната жена, чиято памет не е запазила спомени за злото. Желанието му беше изпълнено — тя не помнеше обстоятелствата за раздялата им. Нищо не можеше да попречи за нова близост. Той стана толкова смел, че постави дланта си върху нейната. Тя затвори книгата и си отиде.

През нощта той спа лошо и тръгна за работа по околен път, за да не мине през градината. Но след седмица каменистата алея неумолимо го заведе до каменната пейка. Неловко се извини и по изненадания й поглед подразбра, че тя не помни за предишната среща. Два часа по-късно те се запознаха отново.

Започна да се среща с нея всяка вечер с надеждата да свърже нишките, скъсани от търговците на памет. Миговете без него разхлабваха тъканта на общите им спомени. И той търпеливо ги възстановяваше при следващата среща, започвайки плетката от самото начало. Стана уверен в тази игра и се научи с няколко фрази да пресъздава онази интимна обстановка, без която разговорът губеше своя смисъл. Но нейната памет можеше да удържа спомени само няколко дни…

За да разбере какво тя си спомня от предния път, той поглеждаше към романа, който тя четеше със завидна упоритост. Ако листчето беше на предишното си място, той разбираше, че думите му са потънали в пустотата. Щом беше минала няколко страници напред, можеше да си спомни името и лицето му. В такива дни го посрещаше с неловка усмивка и не питаше защо той сяда до нея. Но минаваха само няколко дни и листчето се връщаше в началото на главата — тя зачиташе книгата отново, принуждавайки и него да се връща в началото. Болката на тези минути се преплиташе с радостта, че ще могат да беседват. Често той започваше да се съмнява в здравината на своите времеви опори — в такива моменти или си тръгваше без да се сбогува, или я заставяше да си отиде, опитвайки се да прескочи цели епизоди и да стигне до най-главното…

Започна да идва все по-рано. Едва свършил работа, бързаше към градината, басейнът го поздравяваше със струите на фонтаните си, а статуите закачливо сменяха позите си. Сядаше на скамейката и тя притваряше книгата с едно вече почти привично движение.

* * *

На празника на мъртвите той прекара с нея целия ден. Спомените от предния ден все още бяха в главата й, посрещна го радостно и му отстъпи място на скамейката. Книгата не беше в ръцете й, може би беше я забравила — в това той искаше да види добро предзнаменование.

Сутринта мина като сън в разговори за миналото. Времето му стигна да й разкаже за всичко: за връзката им, за раздялата, за дългите периоди на нежност между кавгите — техният живот приличаше на разходка по морски бряг, където ивиците ласкав пясък се смяняха с купчини остри камъчета. Тя не знаеше дали да му вярва, или не, но всяка негова дума звучеше в ушите й като забравена мелодия. Историята беше твърде красива и значи трябваше да бъде истинска.

По пладне той й предложи да хапнат и извади от чантата си свежи зеленчуци, варен бут, хляб и маслини; постлаха покривката под бора, а бутилката с вино оставиха да се охлажда в каменната раковина с вода.

След обяда останаха да лежат на земята и той заговори за Венеция. За Венеция украсена, изчистена от лошото, сияеща с ярките цветове на спомените, неволно променяща обстоятелствата на съвместния им живот според своеволията на околната градина.

— Запознахме се по време на карнавала. Ти знаеш, че по този повод вдигат града изпод водата и за няколко дни връщат някогашното му величие. Временни шлюзове отделят вътрешната лагуна от морето. Ненаситните глътки на помпите изсмукват калната вода, отваряйки достъп към погълнатите дворци и прекъсвайки тържествената меса на октоподите в плесенясалите катедрали.

Спомни си! Живеехме на борда на една гондола-хотел, дълга неколкостотин метра и задвижвана от древни механични гондолиери. Бавно пресичахме лагуната, обайвани от песните на техните гръдни високоговорители и плисъка на еластичната от нечистотии вода.

Колко лесно беше да се влюбиш на такъв кораб! Одеждите бяха такива, че да падат лесно от телата ни, маските едва скриваха общото желание да бъдем разпознати. Стараехме се да скрием телата си в изкусителни калъфи, които обаче е толкова лесно да отвориш… Запознахме се в самия град — помниш ли?

Тя отрицателно поклати глава, радвайки се, че слуша тяхната история за пръв път.

— Аз вървях в черна плащеница и с коса в ръка по площад Сан Марко, осеян с мъртви риби. Танцуващи фарандола и скучаещи арлекини хвърляха с шепи храна на гълъбите. Бях в остроноса маска, пресякох тълпата, размахал косата — всички се разсмяха и започнаха да ме замерят със зърна. Внезапно ми се стори, че измъкнатата от водата Венеция се задъхва на чистия въздух както агонизиращите риби… Затичах в посока на Риалто, без да се обръщам. Ти тичаше подире ми, вдигнала полите на пурпурната си рокля, и крещеше до задъхване:

— Кой сте вие?

— Аз ли? Аз съм смъртта.

Ти се разсмя и ние дълго плувахме по задръстените от водорасли улички, хванати за талиите.

На брега на Канале гранде работници изгребваха утайките от древен дворец. Там, където водата беше направила непоправимото, залепваха грамадни фотографии, блестящи с нереалните си цветове, които обаче плесента бързо разяжда. Пропуканите дворци се оглеждаха в черното огледало на водата.

Тогава ти ми разказа за един венециански художник, който през голяма част от живота си фотографирал своя град, изцеждайки така неговите жизнени сокове и консервирайки ги завинаги в своята камера обскура. И твърдеше, че само водата може да бъде онзи проявител, който може да върне истинските цветове на Венеция.

Бродихме безспир и аз се радвах на гласа ти; тогава ти говореше много и аз можех да слушам по-внимателно, отколкото сега. Сънуваше мистични кошмари за Венеция и ми ги разказваше, като гледаше уплашено статуите на Девите, скрити в дълбоките ниши по стените. Ти казваше, че някога Венеция ще се разтвори напълно в морето и от града ще остане черен груб скелет; и тогава хората ще разрушат шлюзовете и ще позволят на теченията да създадат в глъбините нов град, който никому няма да бъде съдено да види.

В своя плаващ хотел се върнахме на другия ден, приюти ни Гетто Нуово със своите избелели фрески. Твоята твърде бяла кожа блестеше на фона на пурпурните одежди, захвърлени в бързината в олтаря.

Не те ли шокирам? Всичко това е скътано в моята памет и ти разказвам с онази страст, която тогава ни беше завладяла. Виждам, поруменяваш, по-рано не го правеше толкова често. Защо да те занимавам с неща, които не помниш? А може и да лъжа, нали?

Излегнала се на лакътя си, тя се усмихна с поглед в нищото. Поривите на вятъра приповдигаха роклята й, разкривайки за миг бедрата. Смути се. Дланите им се докоснаха за миг, после тя бавно отмести ръката си встрани.

— Не сега. Разкажи ми още за Венеция…

— Няколко дни разглеждахме пустеещите дворци, плавахме на малък сал, който бяхме откраднали от градската стража. Аз удрях мътните води с греблото и разбягващите се вълни се нахвърляха яростно върху дебелите стени на сградите…

Тогава още не знаех името ти. Научих го по-късно, когато фестивалът завърши. Дрехите ни бяха станали на парцали и последната фарандола приличаше на танц на мъртъвци, сред които се мяркат костюми на арлекини.

Нашият хотел вдигна котва последен. Стояхме на палубата, пълна с много мълчащи Пиеро, и гледахме как градът отново се спуска под водата. Небето стана виолетово. Сякаш Венеция потъваше във влажна кутия, която се захлопна над нея, както мидата над своя бисер.

Ти ми показа самотния огън, пламтящ в прозорците на Палаццо Кавалли. Вероятно някой от бившите благородници на града беше решил да потъне заедно с него като капитан на търпящ бедствие кораб. Механичният гондолиер извърна безстрастното си лице към огъня и освободи въжетата, а след това пак се наведе над веслата… След няколко часа пристигнахме в Лидо.

Във влака за Рим съдрахме от себе си последните парцали на празника и отново наденахме униформите на всекидневната скука. Оказа се, че ти си почти целомъдрена и живееш като затворник в мансарда. Контрастът между студения запис в личната ти карта и образа, който разчетох по време на своите скиталчества върху плътта ти и във Венеция, ме принудиха да търся срещи с теб. След няколко седмици вече живеехме заедно и краят на нашата история беше предопределен…

Тя оцени мълчанието след последните му думи и с кимване благодари за това, че запази в тайна обстоятелствата за тяхната раздяла.

Той се наведе и я целуна в ъгълчето на устните. Тя се извърна изненадана, че вижда толкова близо едно лице, до вчера съвсем непознато. Вече не беше самотна на тясната плажна ивица, която започва от късото минало и стига до краткото бъдеще, която тя може да предвиди. Изплаши се. Извърна глава, затова втората целувка пропълзя по бузата и се изгуби в косите й.

— Не, моля те, не искам.

Наоколо градината се вълнуваше като океан от обезумели треви. Те плаваха по тях, уловени за покривалото като в спасителен сал.

— Защо?

— Не те обичам. Не, не ме прекъсвай, изслушай ме. Аз не те обичам, защото не мога да обичам никого. За това трябва време, а ти знаеш, че каквото и да се случи, утре аз всичко ще забравя.

Той погали шията й с пръсти.

— Аз няма да ти позволя да ме забравиш.

До залез с целувки той изписваше името й върху девствената кожа на придобитата нова любов, а градината на Медичите подготвяше поредната си метаморфоза.

* * *

На сутринта той тичаше по алеята, за да я срещне, но скамейката беше празна. Чака я до падането на мрака, после още много дни подред.

Видя я на скамейката едва след седмица. Разглеждаше го със светлите си очи, в които имаше само вежливо безразличие, затова думите му умряха между устните. Седна до нея и мълчаливо започна да наблюдава как тя старателно препрочита първите страници на своята вечна книга.

Когато реши да заговори, вече се свечеряваше. Успя да разбере защо е отсъствала, отговорът й предизвика само тъжна усмивка — била се простудила, не помни кога и къде.

Той не успя да сдържи разочарованието си и си тръгна. Тя остана на скамейката да се порадва на последните прекрасни есенни дни след дългото си затворничество. Жалко, помисли си тя, не успяхме да си побъбрим с този мъж. А беше привлекателен, макар да изглеждаше нещастен, пък и приличаше на един от героите на романа.

Трябваха му три дни, за да я убеди, че е забравила за прекарания заедно ден. Имаше прекрасната възможност отново и отново да се запознава с нея, но това вече не му бе достатъчно. Тяхната история би могла да продължи безкрайно и приличаше на играта на теченията, погълнали Венеция.

В отчаянието си той реши да събуди нейната омраза и започна да я преследва, правейки се на ексхибиционист — разхождаше се около нея гол с разкопчан шлифер. Но на следващия ден тя пак го посрещаше с усмивка, сякаш нищо не се беше случило. Тогава той разбра, че тази история не може да има край, докато тя не възвърне изцяло своята памет. Изтегли банковата си сметка и задлъжня на мнозина приятели. Веднага се свърза с Дружеството на търговците на памет и още на следващия ден беше пред вратата на тяхната резиденция с намерението да купи паметта на своето момиче.

На излизане бузите му бяха в сълзи — спомените са били купени още седмица след продажбата им, преди три години, и сигурно безследно са се утаили в главата на купувача. Много време е минало оттогава и никой не може да му помогне.

В градината се върна две седмици по-късно. Почука на много врати с молба за помощ, но в отговор все едни и същи думи — вече нищо не може да се направи, паметта е изгубена завинаги.

* * *

Ситният дъждец съживи зеленината на ливадите и последните цветя с окапали листенца. Той вдигна яката на плаща си, за да се прикрие от вятъра, и си рече, че е луд — есента свърши, тя повече няма да се върне. Доста хладно е да се седи на пейка навън. Затова за миг се обърка, когато я видя по напречната алея; спря се уж да издълбае инициалите си върху кората на дърво, за да й даде възможност да седне и да извади книгата си. После седна до нея и отново изигра първата им среща.

Търпеливо, повтаряйки по няколко пъти фразите, той й разказа всичко. Тя слушаше с растяща изненада този непознат, който толкова много й разказваше за самата нея и Бог знае защо разказът му я вълнуваше.

Изречението за окончателното изчезване на спомените й тя прие с пълно равнодушие.

— Това не би било решение, разбери. Изведнъж ще се върна три години назад и тогава ти ще ме изгубиш. А така ние можем да живеем заедно и да започваме всяка сутрин всичко отначало…

— Мислех за това, но не… Не мога да живея в тоя ритъм. Ти вече нямаш минало, почти нямаш бъдеще, ти си отшелница на мъничък остров, до който никой никога няма да доплува. А аз плувам по течението, аз помня миналото, аз мечтая за бъдещето, имам планове и незабележимо се отдалечавам от теб. Ние не можем да стареем заедно, тъй като ти си забравила какво е да старееш. И аз нямам сили всяка сутрин да ти разказвам за това.

Тя мълчаливо се притисна до него.

— Аз вече реших — също ще продам своите спомени и ще се върна при теб…

Без да й даде да се опомни, той грабна книгата и я разгърна, след това започна да пише върху титулната страница, на празните листове и полета; пишеше налудничави фрази и обещания. Тя му помагаше да намери нужните думи и тъй съчиняваше писмо за идеалната любов до самата себе си. Когато не остана никакво свободно място, той се наведе над нея и прошепна:

— Сега ме погледни, разгледай ме внимателно. Запомни лицето ми. Ще бъде лошо, ако ме забравиш, но може би ще останат някакви следи и ще си спомниш…

Дървото над тях разгърна своя чадър и те до залез седяха притиснати един до друг като две претърпели корабс крушение тъжни същества.

Рано на следващия ден той отиде при търговците на памет и изчака до отварянето на кантората. Не му беше трудно да продаде своята история и дори си позволи да се пазари с изненадваща за самия него упоритост. Преди да постави подписа си, той няколко пъти прочете договора, но не можа да запомни нито една дума.

След два часа той излезе от сградата. Мозъкът му внимателно опипа гънките на кратера в паметта — тъй, излизайки от зъболекар, се опипва с език мястото на изтръгнатия зъб. Сега неговата мисъл летеше над бездна от липсващи спомени. Дълго стоя объркан на тротоара, без да знае накъде да поеме.

Направи няколко крачки и седна на каменния бордюр, за да събере мислите си. Постепенно го обхвана чувството за някаква непоправима загуба. Замъгленият му мозък се насилваше да намери опори, за да се ориентира, но липсваха всякакви важни детайли.

От джоба му стърчеше плик. Отвори го, намери чек за много голяма сума — подписът под него почти повтаряше очертанията на белега върху слепоочието му. Мушна го обратно и почти машинално тръгна към градината на Медичите.

Послушните алеи го доведоха до скамейката и дърветата го поздравяваха с голите си клони, зарадвани от завръщането му. Вървеше в пълна тишина — шумът на крачките отекваше в празния му мозък като ехо.

Някаква непозната затвори книгата си, когато той приближи, после нерешително се наведе напред, но срещайки погледа му, наведе очи — сигурно се беше припознала. Той продължи нататък, без да се обърне дори, и излезе от градината. С мъничко тъга и съжаление градината го изтри завинаги от своята памет.

Момичето отново наведе очи над романа, страниците на който бяха изписани — безпокоеше я чувството, че е пропуснала нещо важно, за което обаче нищо не помнеше. Съвсем по навик тя се дръпна встрани и освободи място на пейката. Все някога някой трябва да дойде…

Радослав Филипов
Картини върху варовик

I

Горещ летен ден. Жегата пулсира зад светлото гърло на пещерата.. Няколко крачки навътре още и входът престава да се вижда, скрит от завой.

Двамата — професорът от столицата и куцият младеж от близкото обезлюдено селце, правят последни стъпки към целта. В съскащато сияние на петромакса ярко светват почернелите от мрак стени. На места те са калцирани, изгладени от тъмни подземни води, отдавна пресъхнали. Нататък слепотата на тунела се разширява в отвесна пещера, където звуците прелитат като хвърлени с прашка и кънтят под невидим свод. Някъде капе лепкаво-тежка варовита вода — сигурно расте сталагмит. Свежа тяга дърпа нагоре застоялия въздух.

— Точно тук е мястото! — скрива професорът някаква карта в джоба си, без Огнян да може да надникне в нея — русоляв, куц, очите му играят на четири, но примижава, за да се прикрива. Станало му е навик.

Стигнали са вече до фигурите…

Професорът е млад, способен и желае да обогати науката с нови открития. Вместо да се рови в книгите с добре измити ръце, тръгнал е да се цапа с кал и пепел, да настива, да събира паяжини и зарази. Буйните му офицерски мустаци му придават и строг, и малко комичен вид. Среден на ръст е, като цирков атлет. Само едно не му е хубаво — обича да мълчи, да гледа и да се усмихва. Никак не е хубаво. Така изглежда професорът в Огняновите очи.

— Каква е тази пиратска карта? — пита го Огнян с цялата си наивност на селски читалищен библиотекар, но простодушието му е престорено. Защото редовно си получава заплатата на библиотекар в пустеещо село, където никой нищо не чете. Останали са само баби и дядовци, полуграмотни, недовиждащи. Дори некролози не четат, а си ги разправят един на друг.

Вместо да му отговори, гостът от столицата проявява нетърпение:

— Какво знаете за тези фигури?

— Те са върху стената от незапомнени времена… — поема дъх читалищният деец. Готов е да награди историческата наука с някоя опашата измислица. Иска му се да блесне с познания пред истински специалист. Но в поверената му библиотека е чел само „Смелият Чунг“, и то с липсващи откъснати страници. Май по-добре е да си признае, че нищо не разбира от пещерни рисунки…

Затова куцото момче гледа почти с отегчение драсканиците по гладката стена: долните три фигури наподобяват мечка, първобитен ловец с копие и някакво хилаво съвременно човече. Рисунката на човечето привлича с една любопитна подробност — черните костилки на очите му са обкръжени от криви елипси, почти еднакви. При повече въображение могат да минат за истински очила. Защото са свързани със сводеста дъгичка на носа, а две дебели черти като дръжки продължават зад ушите му.

Огнян с нажежено до бяло чувство за хумор гадае:

— Някой овчар, докато вълци са яли овцете му, хубаво се е позабавлявал, като е нашарил стената с „праисторически“ рисунки! Като си изтьпил ножа, продължил е само с въглен. Накрая оцветил това-онова с парчета хума…

А друг овчар, за да не остане назад, с по-късна дата, е поставил на човечето очила…

— Да, наистина са очила — сухо се съгласява професорът. — Но нито една черта не е дълбана с метален нож.

— А с какво?

— С кремък…

Оглежда с петромакса пластовете тежко варовиково брашно, рови досами петното черната вкаменена пепел и измъква оттам жълтеникаво камъче с остри счупвания, толкова гладко, че изглежда мазно на пипане. В стъкловидната му плът са застинали белезникави петънца, като върху яйца на дива птица.

Едва сега Оги, личност с огнено име и с темперамент на капка, пробиваща камъка, впива поглед в стената с изумлението на прогледнал от тежка слепота. Над ловеца, над мечката и над хилавото човече той вижда четвърта фигура, изпълнена едро, с подробности и старание.

— Прилича ми на портрет… — осмелява се да каже.

— Автопортрет! — категорично отсича младият учен с тон на вещ познавач. — Същински автопортрет на първобитния художник, в цял ръст… Трудно е да се каже в какво се е оглеждал, но може би е предал представата за себе си, своята собствена представа…

Вижте голямата му глава, почти квадратна, но с много коса отгоре — не е жалел въглена. Това означава, че сигурно е бил напълно плешив.

По-нататък двете очи — всяко с формата на римската цифра V, с тънки и дебели краища, създават илюзията за две сфери, които зорко блестят! И сега художниците рисуват зениците по подобен начин. Веждите се вият отгоре като блатни пиявици, от тях не е останало място за никакво чело. Носът — незатворено колелце — е широк и властен…

— Ноздри на африканец — мръщи се Оги, но дошлият от София гост пак не го чува и продължава унесено.

— Прави ли ви впечатление устата — голяма, изяждаща, стилизирано нарисувана като буквата Н?

Буквичката е разтеглена в равнодушна хоризонтална черта, с къси стегнати възелчета на вертикалите. Вижте — тая личност няма врат, тялото започва направо от самата глава. Нарисувано е като зъб в учебник за стоматолози, с две коренчета вместо крака. Едното коренче, тоест единият крак е много по-къс от другия. В ръцете си държи някакъв странен тризъбец… Това не ви учудва?

— Повече прилича на вила за сено! — еква Огняновият глас. — Обикновена селска вила, с три остри върха… Професорът е сърдит и бесен:

— Значи вие мислите, че са събирали сено, може би за динозаврите?!

Усмихва се страдалчески, премазан от пълната си интелектуална самота:

— Не, драги колега. Не е имало динозаври тогава. Това е истински тризъбец! Бойно оръжие в опитни ръце… Ако знаехте същинската му цена!

Усмивката му прилича на мръщене. Мустакатият млад професор не усеща, че обяснява композицията сам на себе си — неговият слушател се е свил насреща му като студент по технология на каучука, попаднал погрешно на лекция по ориенталистика. Лекторът не забелязва настроението в залата, думите му се гонят и настигат:

— Тризъбецът естествено има три зъба… Вижте обаче — от единия само излитат някакви червени чертички и бият на три места: в мечката, в ловеца и в главата на хилавото човече. То всъщност не е чак толкова хилаво! Там, където искрите — нека да ги наречем така — удрят фигурите, от тях избухват нагоре зигзаговидни спирали дим. Какво ли означава тоя дим?

И гостът започва да снима опушената с факли стена. Което според библиотекаря е празно губене на време. Навън полето плаче за работна ръка — доматите вехнат в плевели, царевицата и слънчогледът хвърлят гореща сянка над напуканата земя. Но почти няма кой да пипне каквото трябва. Непривлекателен труд е земеделският, друго си е да се занимаваш с научни проблеми.

II

В музея на Времето експонат №6000 отдавна събираше прах. (Но важните експонати получаваха кръгли номера, пък и така по-лесно ги помнеха.)

Бившата машина за хронотранспортиране без атомното си сърце — грижливо премахнато — приличаше на беззащитна мумия с изрязани вътрешности, съхранила само съсухрения образ, но не и могъществото на някогашен велик владетел.

Това все още живо сърце, макар в прединфарктно състояние, носеше следващия поред инвентарен номер. Пулсът му бе замрял до пълен покой, но всеки миг можеше да стигне до максимума с невидима сила.

Трети експонат, само че без никакъв инвентарен номер, се мъкнеше из залата като сянката на Ахил в подземното царство. Не се задържаше на едно място. Буково дърво, ударено от мълния, обезлистено и сухо — така изглеждаше почетният управител на музея, бившият астронавт Пукелито. Ботушите му бяха домъкнали, образно казано, кал от далечни планети, имаше с какво да се гордее старецът.

Някъде в другия край на залата, покрита с купол — тънък като ципата на сапунен мехур, се чу тих, прокрадващ се шум. Стъпки. Някой вървеше сякаш с котешки лапи. Изхабеният слух на Пукелито нищо не долавяше. Но интуицията му на космически странник бе вече надала вътре в него нечут, напрегнат вълчи вой. Тя го тласна към контролното табло, скрито в кабина на космическа совалка. Натисна лостчето, повика главния електронен страж. С детектора си за чуждо присъствие стражът опипа всички ъгълчета и кухини на пространството. И съобщи с басов шепот, че друго живо същество освен управителя няма в залата!

„Край за днес“ — успокояваше се несигурно Пукелито. Дори нареди да затварят. Но странно — дълбоко в него бе залегнала една безпричинна, потискаща тревога.

III

Колко е нужно на съвсем неподкупния електронен страж, за да поизлъже своя пряк началник?

Особено ако току-що, само преди няколко минути, с него се бяха отнесли за пръв и последен път така ласкаво и справедливо. Грижовни ръце го потупаха с одобрение, пръстите им избърсаха до една прашинките от циклопското му лице, после вмъкнаха в паметта му нова, по-съдържателна програма, с основателни поводи за себеуважение.

От тоя момент нататък пазителят престана да бъде безпрекословен слуга.

Трудно ли му беше с нечовешките си сетива да долови чуждото присъствие и въпреки това да заблуди стария Пукелито? Но електронният циклоп излъга, без да му мигне нито един индикатор. Защото нямаше кой да контролира него, проверяващия. А съществото, което ласкаво го погали със сухите си меки ръце, все още беше в залата.

Под купола проникна звездна светлина, която съвсем не беше нужна на препрограмирания цербер, за да наблюдава с одобрение постъпките на притаилия се последен посетител. Издаде строго нареждане до всички музейни лъжевампири и холопривидения никои да не безпокои скрилия се.

Посетителят пипаше компетентно и точно. Операцията за възвръщане на живото атомно сърце в изсъхналата мумия на хронотранспортьора му отне не повече от четири минути — рекордно късо време. Само след четири пълни завъртания на минутната стрелка около своята ос старата машина за пътуване във времето, очукана от теченията и подводните му чакълести плитчини, изпъшка още веднъж уморено и се отправи в последния си черен курс. Разбира се, отнесе със себе си и симпатичния посетител.

IV

Музейната машина на времето бе съвсем стар модел. Почти прототип. Смелост на гладиатор бе нужна, за да повериш на такава несигурна техника дори иаи-празния и най-безсмислен живот, но Бенсън беше почти такъв, подгонен по окървавената арена от гладни нубийски лъвове. Киборгът ненавиждаше привидното си сходство с робот, а по интелигентност живият му ум решително превъзхождаше тоя на Пукелито. Реализиран като гладиатор с мрежа и тризъбец, беше набавил огромна маса ценни сведения за древните римляни. Лека и свръхздрава, мрежата автоматично поглъщаше и предаваше информация.

Истинско богатство, по-ценно от живота, бе тризъбата вила с недоокастрени чепове над дългата дръжка. Натискането им включваше зъба на Смъртта, зъба на Забравата и зъба на Миналото.

Зъбът на Смъртта можеше да убива безшумно или ефектно. Пламваше като целулоид улученото място, докато жертвата още се смееше. Пушек, смрад на опърлени коси и овъглено месо избухваха в неудържима димна завеса. Леко ранените, с гърчове на дъждовни червеи, прорязани от лъскава лопата, умираха, изцапани с кръв.

Не помнеше някога да беше го използвал така. Зъбът можеше страшно да изтрещи като паднал наблизо гръм, като рухващо дърво. Ярък блясък заслепяваше незащитените очи. Но същият зъб можеше и безшумно да убива. Малка промяна в биотоковете на миокарда или на мозъчните центрове — и ръмжащият насреща нубийски лъв умираше на арената от почти естествена смърт. Не беше трудно в тоя момент да се докосне или набоде с вилата още топлия труп.

Зъбът на Забравата създаваше силно хипнотично поле — можеше да покрие целия амфитеатър, да подчини всички на волята на оператора. Той го измъкваше от най-заплетените ситуации, без да се налага да убива.

Зъбът на Миналото имаше съвсем ограничен периметър — разместваше хронопластовете през последните четири-пет минути. Тия минутки бяха достатъчни на притежателя на тризъбеца да надхитря преследвачите си. За далечни скокове във времето бе напълно негоден.

И ето че сега Бенсън бягаше като ранен от пияни ловци див звяр. В него живееше съзнанието на млад историк, починал след злополука.

Не беше нито робот, нито човек като останалите хора. Киборг! Как го ужасяваше тая дума преди! Създателите му искаха още веднъж да прехвърлят съзнанието му в ново тяло, а тленните останки на гладиатора ветеран да захвърлят за претопяване.

Но Бенсън харесваше това свое изпонатрошено в битки и цялото в белези гладиаторско тяло и бе твърдо решил за нищо на света да не се разделя с него. Както не се разделяше никога със смешните очила, останали му в наследство от историка. Сваляше ги само пред римляните.

…Днес — кога беше това?

Черна котка му пресече път и докато Бенсън се присмиваше на глупавото древно суеверие, банда преследвачи попадна на дирите му. Имаше щастие, че го преследваха само роботи. Но между тях имаше и човек — с походка на гимнастик, усмихнат под мустак, самоуверен. Подчиняваха му се всички. По неговата команда умните колкото празен варел роботи и роботчета го опипаха в лабиринта от малки постройки на километър от Музея на Времето. Кръгът от омразни нечовешки лица враждебно се сви около него.

— Братовчед, нищо лошо няма да ти направим. Предай се… — с тон на хипнотизатор му заговори самоувереният, който не му беше никакъв братовчед. Тръгна с бавни крачки към него, като мислено му внушаваше да не използва тризъбеца.

Но Бенсън бе на съвсем друго мнение. Едно натискане бе напълно достатъчно, за да може Зъбът на Миналото да изгризе без остатък последните изтекли минути. Озова се в предишен момент, на същото място, доста секунди преди идването на преследвачите. Лабиринтът бе приветливо и блажено пуст. Не проскърцваше изкуствено сухожилие на никакъв робот. Никъде не се виждаше жива душа, ако не смята черната котка, която се готвеше да скочи и да пресече пътя му. Но засега само огъваше гръб и протягаше лапките си.

Никой не го видя как с бързи крачки се запъти към музейния купол. Успя да внесе малка корекция в главния охраняващ компютър, да обедини двата експоната в работещ хронотранспортьор и влязъл в кабината му, с неразделния тризъбец в ръце, да издърпа докрай лостовете. Някъде бе забравил бойната си мрежа, но сега това нямаше никакво значение. Старт!

…Имаше чувството, че се гмурка в дълбокия океан на Времето с остарял водолазен звънец. Като в обърната надолу чаша стана тъмно, студено и все по-трудно да се диша. Пропадаше в бездната на миналото, през неподвижни от векове пластове, към меката тиня на вечността. Загубил съзнание, успя да се опомни. Под наклон чашата стоеше абсолютно неподвижна. Живи ихтиозаври сигурно се къпеха отвън в древно непресъхнало море.

V

Отвори люка тъкмо навреме, за да види как огромната пещерна мечка захапва ръката на нещо живо, гърчещо се в безпомощност и преминало в лудост и страх. Тризъбецът като че ли сам се намести в ръцете му, прицелил се в сплъстената меча кожа, миришеща на мърша. Предсмъртният рев на звяра разтърси с грохота на каменопад вековната гора, отекна към осеяния с пещери варовиков масив и прехвръкна далеч към блатата.

Нападателят лежеше в припадък. Единият му крак бе значително по-къс от другия по рождение. Бенсън побърза да измъкне полумаймуната на безопасно място. От входа на пещерата надничаха други маймуноподобни лица. Гримасите им изразяваха загриженост и твърде голяма заетост.

Малобройните членове на племето видяха пламтящата смърт на мечката, но отбягваха да се доближат до раззинатите и жълти зъби, от които се процеждаше гъста лига.

Едва сега Бенсън се замисли за себе си. Не беше избирал къде иска да иде в миналото, все едно къде, само да е възможно най-далече. Водолазният звънец не потъна до дълбоката древност на ихтиозаврите, но се спусна във времето на първите пещерняци. Зарядът от енергия бе недостатъчен за по-големи дълбочини. Чашата на звънеца щеше да се върне обратно горе, изтласкана от сили, подобни на действащите върху тяло, потопено в течност. Ако беше се позабавил още малко в кабината, щеше да се върне обратно с нея в оня бъдещ Музей на Времето, където сигурно вече е нахлула страшната тълпа от преследвачи на киборги. Тялото му потрепера. Компанията на първобитните се оказа далеч по-приятна и безопасна за него.

Кряскане — с гняв и ярост, пропищял въздух от замах на пръчка и бързи удари на тояги в нещо плътно го накараха да се обърне. Не беше за вярване! Всички удряха спасения от мечката. Отвратителна старица с изпочупени зъби домъкна главня, от която се ронеха угаснали въглени. Ръцете й трепереха, вдигнали недогорялото дърво, което тя тежко стовари върху здравия крак на нещастника с огромното недоволство на старостта. Голичко момченце, ококорило очи, размахваше восъчножълт кремък, но му беше жал да го хвърли.

Акумулирал вече предостатъчно кинетична енергия от ударите върху му, куцокракият басово изръмжа и с неочаквана сила изпълзя до сипея, вдигнал окървавена глава. Свлече се по надолнището с шумотевицата и бързината на бутнат объл камък.

Бенсън поиска да узнае причините. Заведоха го първо да пипне меката хладна пепел в огнището. Не скриха от него навън нито едно клонче от солидните запаси дърва. Международният език на жестовете му показа какво е трябвало да се прави, за да не загасне огънят в пещерата, пламтящ денонощно. Но куцият Ъм, оставен за пазач, заспал. Хъркането най-напред прогонило всички прилепи, големи и малки. Огънят започнал да пуши лютиво, за да го събуди, а куцокракият захъркал още по-здраво. Тогава обиденият огън изял по-дебелите дървета, облизал с червен език няколко случайно запазили се сухи листенца встрани и умрял от гладна смърт. Затова тоягите трябва да покрият гърба на Ъм като боцкалата на таралеж. Затова го прогонва завинаги племето!

Киборгът слушаше с усмивка тая горчива приказка или по-точно наблюдаваше пантомимата на тези възрастни деца. Вдигна тризъбеца към раззеленил се лешников храст. Изпарила соковете му, огнената нишка нажежи за миг клончетата и те захапаха в светли тлеещи въгленчета.

Спуснаха се да ги събират с голи ръце, да палят с тях шумки и суха трева. Малките въгленчета родиха в пещерата лудо трепкащ огън. Никога варовиковите стени не бяха се стопляли така добре.

VI

Влачещ крака в есенната шума, Бенсън разбра, че се е сдобил с втора сянка. Спасеният Ъм куцаше след него и на дневна, и на лунна светлина. Огледалата на Ъмовите очи кучешки ласкаво бяха изпълнени винаги с образа на любимия киборг.

Такава преданост нямаше как да остане незабелязана. Заложил целият си авторитет, успя да върне прокудения в редиците на племето.

Приеха куцащия, почти забравили провинението. Но само почти. Дребни случки доказваха обратното. Помнеха като компютри.

Една сутрин, докато почистваше с мека кърпа очилата си, Бенсън чу как яка плесница отекна под налепения с прилепи свод. Обърна се и видя Ъм съвършено сам, притиснал с две ръце бузата си, докато каменоделецът Бу-бу невинно се отдалечаваше от него. Същата вечер стана свидетел на друга подобна случка. Пещерата имаше изключителна акустика. Чул характерния плясък, той се обърна пак точно в мига, когато друг здравеняк, по примера на каменоделеца, се отдалечаваше смирено от пострадалия. За да прикрие посегателството, Ъм с насълзели обидени очи се плесна предпазливо по рамото, все едно че удряше запил се в кожата му комар. Чудна работа! Такива комари в студената есен продължаваха да хапят само него още месеци наред.

После снегът скова в сюжета на своята приказка близката околност и целия й персонаж. Дори в пещерата действието пълзеше едва-едва, спъвано от психологизъм и лирични отклонения.

В такава една снежна вечер, след дни на отегчително безделие, двамата се спускаха от високия връх. Естествено Ъм носеше тризъбеца, с който не можеше да си служи. Че е така, Бенсън бе готов да се обзаложи с всеки. И положително щеше да загуби облога.

Защото Ъм запали самотна почерняла акация, надвиснала над пропастта. Улучи я отдалече като опитен снайперист. Огнената вихрушка отнесе празното щъркелово гнездо на върха и прорязаното стъбло остана да догаря като огромна свещ.

Не това уплаши голямото сърце на Бенсън, че някакъв първобитен е успял да изучи действието на оръжието, докато се е държал като малоумен. Сепна се разтърсен от странното изражение на неговото лице: гримаса на убиец, живеещ пълноценен духовен живот в кратките мигове на унищожението. На такъв му беше все едно с какво ще убива — с шило от кремък, с ядрена бомба или с лазер.

Бенсън издърпа тризъбеца от неговите несъпротивляващи се ръце. И преди да захвърли яростно оръжието чак на дъното на пропастта, беглецът със смешните очила го насочи право в лицето на виновника. Видя едно широко лице, измъчвано единствено от усилията и недостигнатите радости на преуспяването. Разочарованията на успеха още не бяха го жигосали с отпечатъците си от бръчки.

Докато акацията — загубила крилете на пламъците си, продължаваше да пуши сурово, синкаво, с лютивина, киборгът натисна спусъка на Забравата, за да изтрие от паметта му спомена за оръжието. Търсеше в трескавия блясък на тези малки змийски очички срещу него следи от уплаха, чувство за вина, предусещане на бъдещи страдания, но не ги откриваше. Силното хипнотично поле не накара нито мускулче да трепне по индиански сериозното лице на първобитния мъж. Или може би полето съвсем не беше толкова силно?

Както можа да се убеди горчиво Бенсън, зъбът на Забравата този път бе направил засечка точно когато не трябваше! От тоя миг нататък безполезният зъб би могъл да служи само при събиране на никого ненужно сено, но не и за хипнотични сеанси. Или зарядът му беше отслабнал, или някъде връзките даваха на късо.

Изобщо не се досети, че при схватката между двете психични полета победител можеше да излезе първобитната психика, че от генератора на забравата може да са останали някакви разстроени трептящи кръгове.

Време беше за това, което в мислите си бе правил вече десетки пъти… Пое си дълбоко дъх и с точен замах метна тризъбеца в дълбоката пропаст!

На дъното се белееха кости и сняг. Мястото бе сигурно, далеч от човешки ръце. Стените — непристъпни. Нищо не се връщаше от там. Защитните устройства на тризъбеца, дублирани неколкократно, издържаха на дъжд, жега, люти минусови температури, на всякакви удари и сътресения. Но оръжието не бе предпазено от злата воля на притежателя си, от нечия глупост или невнимание. Заставено да работи в критичен режим, би привлякло и освободило наведнъж колосални енергии.

Тогава от разтопената земя щеше да поникне една висока огнена гъба, с гугла от превърнати в пара и прах охлюви, мравки, лечебни треви, потоци. Тая гъба щеше да бъде силно отровна, а радиоактивните й спори щяха да заразят дъха на децата, жадуваните чисти извори, бягащото в заешка кожа трептящо месо. Дано никога не поникват такива зловещи гъби над тукашните гъсти живи гори!

Бенсън не роптаеше, че всяко съществуване има край, понякога преждевременен. Можеше да загине от каменопад, да го погребе лавина или нещо друго да му попречи да се събуди в някоя свежа заран, която ще разцъфне в ден и без неговото скромно живо присъствие. Какво щеше да стане тогава с тризъбеца? Отдавна търсеше недостъпно място, където да го остави, да го скрие, да го махне от себе си.

Геният на случая му посочи дъното на пропастта. По-сигурна пощенска кутия не можеше да се намери. Щеше да просъществува така през вековете, съвсем същата. Само пластът кости на дъното щеше да се уголемява. Бъдещите хора щяха да приберат оттам своето оръжие. Тяхно си беше. След години, след векове, а можеха да пристигнат тук, в неолита, всяка секунда. И търсейки оръжието, щяха да намерят и беглеца. Ако не се е сетил да го захвърли далеч от себе си…

VII

Едва ли някога Земята майка щеше да роди човек, по-нещастен от Ъм, в мига на загубата, когато тризъбецът полетя в пропастта край напуканите заледени ръбове. Не обърна внимание на засипаните със сняг тръни, на острите камъчета под плитката снежна покривка, когато с пети и юмруци заудря хлъзгавата скала, тръшнал се върху нея с горчивия плач на безутешно дете. Сините му, разногледи очи сълзяха зло, гуреливо, в ръждивата му коса се разкриха клечици и бодли от репей, останали кой знае откога.

От тая съдбовна минута Ъм се промени като личност, докато напълно изчезна след два-три дни. Връстниците му го забравиха лекомислено и непредпазливо. Обаче лошо избързаха…

Защото той им напомни за себе си по един твърде поразителен начин, дори малко грубичък.

Беше краят на зимата. В пещерата ту влизаха, ту излизаха заети с някаква работа мъже.

Каменарят Бу-бу тъкмо изчукваше остър кремъчен връх за новото копие на Бенсън, който спеше непробудно край огнището. В това сънливо пладне, лишено от особени събития, с историка, прероден в киборг, щеше да се случи последното и най-голямо нещастие в живота му…

Не можа да се събуди, сънувайки богатството и ведрината на един радващ сън: усещаше как върви по забравените пътеки на собственото си детство, паламида побоцкваше босите му ходила… гробовете на близките му още не бяха изкопани… чуваше баща си — глух баритон, престорено сърдит… напевния глас на майка си, пораждащ тъга за дните, когато ще има пълна тишина… и му беше мило, макар и малко тревожно. Чувстваше се малък и дребничък, но сигурно защитен от неприятели.

Бенсън не успя да се събуди, защото спасеният от него Ъм — окървавен, издран и мършав, неочаквано се появи с тризъбеца в ръка и като че ли тъкмо навреме. С цялата благодарност на която беше способен, първобитният мъж се хвърли към спящия. За да го предпази от една опасна въображаема змия, уж пропълзяваща върху лицето му, Ъм смаза главата й със силен и тежък замах точно когато тя се готвеше да ухапе слепоочието на приятеля му.

От избликналата кръв варовикът почервеня. Нямаше обаче никаква змия. Сега, в края на зимата, влечугите спяха мирно на кълба дълбоко под земята — смокове с жълти кореми, отровни пепелянки, слепочета.

Змията измисли изобретателно Ъм, за да се оправдае поне пред себе си.

Бу-бу каменарят със закъснение се притече на помощ и бе сполетян от подобна зла участ. Той нямаше въображение, за да се отврати от несъществуващата пълзяща гад, затова неправилно възприе като убийство случилото се. С вдигнато копие и зловещо бляскави очи се нахвърли върху нападателя.

Но Ъм отдавна чакаше такъв момент на честни искрени отношения. Докато тежките нозе на каменаря пробягат разделящите ги крачки, пламъкът на тризъбеца — по-лек и по-бърз, го пресрещна като огнена струя, прегорила въздуха. След точното попадение от някогашния глупак Бу-бу останаха овъглен череп, неприятните лоши спомени от по-рано и една нагледна поука.

Този път никой не посмя да посегне към пръчките и тоягите, опознали в подробност релефа на Ъмовия мършав гръбнак.

VIII

Оттогава много лета и много зими огънят грееше в Ъмовата пещера почти денонощно. Само понякога сладката миризма на дим от сухи клони, стъбла и шума преставаше да се усеща. Мъртви въглени се чернееха в студен гроб от лека пепел. Всички знаеха какво ще се случи по-нататък.

…Тогава Ъм събира цялото племе, до последното дете и старица и лично, при одобрението на всеки един, бие с прясно отчупена пръчка провинилия се огняр. После тържествено запалва нов огън с Бенсъновото копие, чиито три върха са от особено здрав кремък.

Поради по-късия си крак, една съвсем извинителна причина, Ъм никога не ходи на лов. За сметка на това влага своя труд при разделянето на месото. Справедливо отрязва за себе си повече, защото има най-голям апетит, а и храносмилането му засега е добро.

Ако види неодобрение в завистливи очи, веднага посяга към тризъбеца. На шега, разбира се. С него може да направи на пепел всеки, който му се изпречи на пътя. Но Ъм повече никого не изгаря с оръжието. Той е добър и не желае никому излишни страдания. Съвсем отделен въпрос е, че отскоро копието с трите кремъка престана да хвърля огън. Другите още не са научили това, пък и не е чак толкова важно да знаят.

Винаги се намира за него вкусна мръвка, местенце до огнището, кожа от убит звяр. Възмъжават синовете му, повече от пръстите на едната ръка. Най-малкият от тях също куца като баща си. Броят на дъщерите му изобщо не го интересува. Има верни приятели, послушни и смели. Пълна е колекцията му от кремъчни брадви, ножове и всякакви други страхотии.

С това като че ли е постигнал докрай идеала на своето време. Но нещо не му достига.

Все му се струва, че е достатъчно да заспи и някой приятел може да поиска безкористно да го спаси от змия или вълк, които съвсем не са тука, а са въображаеми, но не по-малко опасни…

Какво щеше да остане от него тогава?

Познаваше смъртта — озъбен звяр, човек със стиснати устни, отровна лакома хапка, беззъба старост… Неговата е някъде наблизо — търси го, дебне, примамва. Какво да направи?

И ето ръката му посяга към въглена, после към кремъка… Почти сама, като в гърч, конвулсия. Но не за да очерни или да убие с тях, а да обезсмърти…

Чертае Ъм по стената, стопля я с дъха си, с докосванията на ръката. Паяжина от драсканици с въглен, после издълбава с кремък някакво човече — без коса, с кръгове около очите. Същият оня човек, дето се появи от въздуха и веднага уби мечката.

А след това и мечката постепенно запълва стената.

Публиката почтително мълчи, загърната в кожи от всякакви животни.

Но защо мръсният кремък дълбае и фигурката на неблагодарния Бу-бу, вдигнал копие срещу самия Ъм?

Май че е ясно защо. Поуката също трябва да се запази. Кремъкът дълбае над лицето му искри, които трябва да се запълнят с червеникава глина. Въгленът извива над него гарванови спирали пушек. Само най-старите още помнят как изгоря главата на глупавия каменоделец в огъня…

А чудното копие с трите върха сега може да се види само нарисувано върху стената. Преди няколко дни Ъм излезе с него, бави се дълго време някъде сам и се върна с празни ръце…

IX

Връщането бе по-леко. С куцане, сякаш заобикаляше препятствие, Огнян мъкнеше безполезния вече фенер, като внимаваше да не счупи стъклото. Професорът се оглеждаше, сякаш търсеше нещо.

Край пропастта погледна уж случайно часовника си и изведнъж се закова на място.

— Вие продължавайте — каза той на Огнян, — а аз ще ви настигна.

Огнян продължи да се спуска и затова не видя как зад гърба му професорът настрои уреда и доволно се усмихна. Тризъбецът за втори път бе полетял към дъното на пропастта, изпратен там от ръката на художника Ъм. Намираше се на сигурно място.

Впрочем човекът не беше никакъв професор, а инспектор от Бъдещето, така както и Ъм не беше никакъв художник, а задоволен с всички блага убиец.

Инспекторът бе натоварен да издири проклетника Бенсън и на всяка цена да осигури прехвърлянето на съзнанието му в нов кибернетичен носител. Това най-леко можеше да стане в последната секунда, предхождаща страшния удар в слепоочието на заспалия беглец. Така нищо особено нямаше да се промени във външния ход на събитията. Картините върху варовика щяха да останат като свидетелство за високата цена на успеха, за преструвките на разкаянието и жаждата за вечност.

Допълнителна информация

$id = 5514

$source = Моята библиотека

Издание:

Списание „Омега“, бр.3

Отговорен редактор: Агоп Мелконян

Редактори: Васил Димитров, Маргарита Златарова

Дизайн: Иван Милев

Илюстрации: Пламен Вълчев

Корица: Марио Вътков

Коректура: Нина Вълчева

 

Формат 60×84/8

УИК 6,44

Бележки

[1] „Том Колинз“ — джин с доматен сок