Списание „Омега“, 1990 г, брой 2

Хенри Катнър, Кетрин Мур
Скривалището

Когато стигна до „Нобхъл Роуд“ 16, Толман се беше изпотил. Насила посегна към панела на сигналния номератор. Разнесе се приглушено бръмчене, докато фотоклстките проверяваха и одобряваха отпечатъците от пръстите му, после вратата се отвори и Толман влезе в сумрачния коридор. Хвърли бегъл поглед назад, там където отвъд възвишенията светлините на космодрума образуваха трептяща, бледа мъглявина.

После продължи надолу по стръмния коридор и влезе в уютно обзаведена стая, където дебел сивокос мъж седеше в кресло и въртеше в длани чаша уиски със сода.

— Здравей, Браун. Всичко наред ли е? — в гласа на Толман се долавяше напрежение.

Увисналите бузи на Браун се разтегнаха в усмивка.

— Естествено — отвърна той. И защо да не е? Полицията не е по петите ти, нали?

Толман седна и се зае да си приготви коктейл от напитките върху поставената наблизо масичка. Изпитото му чувствително лице бе мрачно.

— Човек не може да спори с „жлезите си“. Поне на мен така ми действа Космосът. През целия път от Венера дотук непрекъснато очаквах някой да се запъти към мен и да каже: „Полицията ви търси за разпит.“

— Да, но никой не те спря.

— Не знаех какво ще заваря тук.

— Полицаите не очакваха, че ще се отправим към Земята — рече Браун, като прекара безформена лапа през посивялата си коса. — А тона беше твоя идея.

— Да. Психолог консултант на… престъпници. Да не би да искаш да излезеш от играта?

— Не — отвърна откровено Толман. — не и при печалбите, които се задават сега. Това е голям удар.

Браун се ухили.

— Така е. Никой досега не е организирал обири именно по този начин. И изобщо преди нас не е имало поне едно-единствено престъпление, което да е струвало и пукната пара.

— А сега докъде я докарахме? Трябва да бягаме.

— Фърн е намерил напълно безопасно място.

— Къде?

— В Астсроидния пояс. Трябва ни обаче едно нещо.

— Какво е то?

— Атомен енергиен блок.

Толман се слиса. Разбра обаче, че Браун не се шегува. След миг остави чашата на масичката и се навъси.

— Според мен това е невъзможно. Енергийният блок е твърде обемисто нещо.

— Така е — съгласи се Браун. — Само че този ще пътува в Космоса до Калисто.

— Да го отмъкнем? Нямаме достатъчно хора…

— Корабът ще се управлява от трансплант.

Толман наклони глава на една страна.

— Хм. Това не е по моята част.

— Ще има, разбира се, авариен екипаж. Но ние ще се погрижим за членовете му и ще заемем местата им. След това всичко ще бъде само дреболия — отстраняваме транспланта и бързо преминаваме на ръчно управление. Не казвай, че това не е по твоята част. Фърн и Кънингам ще могат да се справят с техническите въпроси, но преди всичко трябва да установим доколко може да се окаже опасен трансплантът.

— Аз не съм инженер.

Като пренебрегна забележката му, Браун продължи:

— Трансплантът, който ще откара този товар до Калисто, е някогашният Барт Куентин. Ти се познаваше с него, нали?

Толман кимна смаян.

— Разбира се. От години. Отпреди…

— Що се отнася до полицията — ти си чист. Иди и се виж с Куентин. Разпитай го подробно. Установи… Кънингам ще ти обясни какво трябва да установиш. След това ще можем да продължим. Поне така се надявам.

— Но аз не знам… Не съм…

Браун присви вежди.

— Ние трябва да намерим скривалище! Точно сега това е жизнено важно. В противен случай ще трябва да влезем в най-близкия полицейски участък и да протегнем ръце, за да ни сложат белезници. Дотук бяхме умни, но сега трябва да се скрием. Незабавно.

— Да… това е ясно. Но на теб известно ли ти е какво всъщност представлява трансплантът?

— Независим ум, който може да борави с най-различни уреди.

— От техническа гледна точка, да. Виждал ли си някога как трансплант управлява екскаватор? Или дълбачка на Венера? Изключително сложен процес, който при нормални обстоятелства трябва да се управлява поне от десетина души.

— Да не би да намекваш, че трансплантът е свръхчовек?

— Не — отвърна Толман бавно. — Не искам да кажа това. Но си мисля, че ще е по-безопасно да се разправяме с десетина души, отколкото с един трансплант.

— И така — каза Браун — иди в Квебек и виж Куентин. Проверих, сега той е там. Първо поговори с Кънингам. Ние ще разработим подробностите. Това, което трябва да разберем, е какви са способностите на Куентин и кои са уязвимите му места. И дали е телепат, или не. Ти си стар приятел с Куентин, а си и психолог — следователно именно ти можеш да свършиш тачи работа.

— Да.

— Трябва да задигнем атомния енергиен блок. И трябва незабавно да се скрием!

Толман бе убеден, че Браун беше намислил всичко това още от самото начало. Дебеланкото бе твърде ловък и достатъчно умен, за да разбере, че в един свят с високо развита техника и тясна специализация обикновените крадци нямат никакви изгледи за успех. Полицейските власти можеха да се обърнат за помощ към науката. Съобщенията дори между отделните планети бяха отлични и бързи. Имаше уреди… Единствената възможност за успешен удар бе да го извършат светкавично и след това веднага да офейкат.

Ударът обаче трябва да се планира. Когато мериш сили с организирана обществена единица, а това е съдбата на всеки крадец, най-мъдро е да се създаде някакво сдружение. Палката няма никакви изгледи за успех срещу пушката. По същата причина всеки як бандит с обречен на бърз провал. Оставените от него следи ще бъдат анализирани — химията, психологията и криминологията ще го заловят и той ще бъде принуден да си признае. Принуден, без да бъдат приложени някакви по-жестоки методи. И така…

И така Кънингам бе електронен инженер. Фърн бе астрофизик. Самият Толман бе психолог. Дългият русоляв Долкуист бе по призвание и по професия ловец, който изцяло се бе слял с револвера и действаше изключително бързо с него. Котън бе математик, а самият Браун — координатор. В продължение на три месеца тази комбинация бе действала безотказно на Венера. После кръгът неизбежно се затвори и членовете на сдружението се промъкнаха обратно на Земята, готови да предприемат следващата стъпка от плана. До този момент Толман не бе знаел в какво се състоеше този план. Той обаче ясно съзнаваше неговата логична необходимост.

В необятната пустош на Астероидния пояс те можеха да се скрият, ако потрябва и завинаги, като се появяват само за да направят някой успешен решителен удар, щом им се удаде възможност. Ако се намират в безопасност, те биха могли да изградят нелегална престъпна организация с широка шпионска мрежа, разпръсната по всички планети — да, това бе неизбежно. И вее пак той се почувства разколебан — как ли ще надхитри Барт Куентин. Той… не беше… вече… човек…

По пътя до Квебек го разяждаше безпокойство. Макар и космополит, той не можеше да се освободи от предварителното напрежение и смущение преди срещата си с Куентин. Да се преструва, че не е имало никаква… катастрофа — ще бъде много явно. И все пак… Спомни си, че преди седем години Куентин притежаваше великолепно мускулесто тяло и се гордееше, че е изкусен танцьор. Що се отнася до Линда, Толман недоумяваше какво е станало с нея. При тези обстоятелства тя не би могла да бъде повече мисис Барт Куентин. Или би могла?

Той наблюдаваше морския път Свети Лаврентий — матова сребриста ивица под снижаващия се самолет. Водеха го пилоти роботи, насочвани безупречно по радиото. Само при много свирепи бури управлението на самолета се поемаше от хора пилоти. В Космоса нещата бяха по-различни. Но и там имаше невероятно сложни задачи, с които можеше да се справи само човешкият ум. И то много специален вид човешки ум.

Ум като този на Куентин.

Толман потри тясната си долна челюст и се усмихна вяло, опитвайки се да определи източника на своето безпокойство. И намери отговора. Дали Куентин в това си ново въплъщение притежава повече от пет сетива? Дали може да долавя реакции, които нормалният човек не може да схване? Ако е така, то с Ван Толман определено е свършено.

Той погледна към съседа си по кресло — Дан Съмърс от „Уайоминг Енджиниърс“, чрез когото се бе свързал с Куентин. Съмърс, русокос млад мъж със ситни бръчици около очите, неочаквано се усмихна.

— Нервен ли сте?

— Би могло да се каже — отвърна Толман. — Тъкмо се чудех колко ли се е променил.

— Резултатите при всеки отделен случай са различни.

Самолетът, направляван по радиото, се спусна по облаците на залеза към летището. Осветените кули на Квебек образуваха несиметрични фигури.

— Значи те наистина се променят?

— Мисля, че физически са принудени. Вие сте психолог, мистър Толман. Как бихте се чувствали, ако…

— Но сигурно има компенсации.

Съмърс се засмя.

— Скромно казано. Компенсации… безсмъртието например е една от тези… компенсации!

— Да не би да го смятате за дар божи? — попита Толман.

— Да. Той ще се задържи на върха на способностите си бог знае колко дълго. Състоянието му няма да се влошава. Отровите на умората автоматично се унищожават с облъчване. Мозъчните клетки не се възстановяват естествено така както… да кажем… мускулната тъкан, но мозъкът на Куентин в своя специално направен калъф не може да пострада от нищо. С разтвора, който употребяваме, атеросклерозата изобщо не е заплаха — по стените на артерията не се отлага калций. Физичното състояние на мозъка се следи и отчита абсолютно точно. Единствените болестни състояния, в които може да изпадне Куентин, са психичните.

— Клаустрофобия… Не. Казвате, че той има зрителни сензори. Следователно има подсъзнателно усещане за пространственост.

— Ако забележите някаква промяна — рече Съмърс — извън напълно нормалните психични промени, които трябва да настъпят за седем години, ще ми е интересно да узная. Що се отнася до мен — аз израснах заедно с трансплантите. Затова мисля за сменените им механични тела така, както един лекар може да мисли за приятеля си като за сноп от нерви и вени. Мисловната способност е единствената, която има значение, а тя не се променя.

— Вие обаче сте нещо като лекар на трансплантите — рече Толман замислено. — Лаикът може да реагира и по друг начин. Особено щом е свикнал да вижда… лице.

— Липсата налице никога не ми е правила впечатление.

— А на Куентин?

Съмърс се поколеба.

— Не — рече той накрая. — Сигурен съм, че не му прави впечатление. Той е чудесно моделиран. Приспособяването към живота на трансплант отнема около една година. След това всичко върви като по вода.

— От разстояние съм виждал как транспланти работят на Венера. Но сякаш няма много от тях в Космоса.

— Не ни достигат квалифицирани техници. За да се обучи даден човек да извърши трансплантация, с необходим половин човешки живот. Преди изобщо да започне, той трябва да бъде електронен инженер. — Съмърс се засмя. — Макар че застрахователните компании покриват голяма част от първоначалните разходи.

Толман се обърка.

— Как така?

— Те правят застраховките. За професионален риск, безсмъртие. Да се работи в областта на атомните изследвания, приятелю, е опасно!

На излизане от самолета ги лъхна хладният нощен въздух. Докато вървяха към чакащия автомобил, Толман заговори:

— Ние с Куентин израснахме заедно. Нещастието го сполетя две години след като бях напуснал Земята и оттогава изобщо не съм го виждал.

— И като трансплант ли? Хм-хм. Да… това е злополучно име. Лепнал го е някой глупак, а е трябвало идеята да се разработи от експертите по пропагандата. За съжаление така си и остана. В края на краищата ние се надяваме да популяризираме… трансплантите. Не сега. Сега сме още в началото. Дотук разполагаме само с двеста и тридесет успешни транспланта.

— А много ли са неуспешните?

— Вече не. В началото… Много е сложно. От първоначалната трепанация до окончателното активизиране и приспособяване — това е най-изтощителната и сложна техническа задача, решавана някога от човешкия мозък. Да направиш съвместими колоиден механизъм и електронна верига — резултатът обаче оправдава усилията.

— В технологично отношение. А какво ли става с човешките стойности?

— От гледна точка на психологията ли? Е-е… Куентин ще ви разкаже как стоят нещата от този ъгъл. А в технологично отношение и половината от нещата не са ви ясни. Никога досега не е бил разработван колоиден механизъм като мозък. И тази разработка не е чисто механична. Синтезът между мислеща жива тъкан и чувствителни механизми е истинско чудо.

— Но е затруднена от ограничението на механизма на мозъка.

— Ще видите. Ето че пристигнахме. Ще вечеряме с Куентин…

Толман се ококори.

— Ще вечеряме ли?

— Да. — В очите на Съмърс проблясна лукаво пламъче. — Не, той не яде стоманени стружки. Всъщност…

* * *

Изненадата, че вижда отново Линда, свари Толман неподготвен. Той не бе очаквал да я види. Не и сега, при изменилите се обстоятелства. Ала тя не беше се променила много — беше все същата сърдечна и приветлива жена, която си спомняше — малко поостаряла, но все така прекрасна и много грациозна. Тя винаги бе притежавала чар. Беше стройна и висока, чудновата прическа от меднокехлибарени букли украсяваше главата й, а в погледа на кафявите очи отсъстваше напрежението, което Толман би могъл да очаква.

Той пое ръцете й с думите:

— Не казвай нищо. Знам откога не сме се виждали.

— Няма да броим годините, Ван — усмихна му се весело тя. — Ще започнем точно оттам, където свършихме. Ще пийнем ли по нещо?

— Не бих отказал — рече Съмърс, — но трябва да докладвам в управлението. Само ще видя Куентин за минутка. Къде е той?

— Там — Линда кимна към една врата и се обърна към Толман. — И така, май си бил на Венера? Доста те е поопърлило слънцето. Разкажи ми как беше.

— Добре! — той взе шейкъра от ръцете й и внимателно започна да приготвя мартинито. Почувства се неловко. Линда повдигна едната си вежда.

— Да, ние с Барт сме все още женени. Изненадан ли си?

— Мъничко.

— Той си остава Барт — рече тя тихо. — Може да не му личи, но той е човекът, за когото се омъжих. Така че можеш да се успокоиш, Ван.

Той наля коктейлите. Без да погледне към нея рече:

— Щом ти си доволна…

— Знам какво си мислиш. Че това е все едно да имам някаква машина за съпруг. Отначало… е, аз преодолях това чувство. И двамата го преодоляхме, след известно време. Притеснение имаше — предполагам, че и ти ще го изпиташ, когато видиш Барт. — Тя побутна трета чаша към Толман. която той погледна изненадано.

— Да не би…

Тя кимна.

Тримата вечеряха заедно. Толман наблюдаваше поставения срещу него на масата цилиндър с размери 60 на 60 сантиметра и се опита да съзре някаква индивидуалност и интелект в двойните лещи. Не можеше да се отърве от мисълта, че Линда е жрица, която обслужва някакъв чуждоземен идол и тази мисъл го потискаше. Сега Линда пъхаше с вилицата потопени в сос скариди в металната кутийка и ги вадеше с лъжицата, когато усилвателят даваше сигнал.

Толман бе очаквал глух, безизразен глас, но кагато Куентин заговореше, синтезаторът придаваше на гласа му дълбочина и тембър.

— Тези скариди могат отново да влязат в употреба, Ван. Ние само по навик изхвърляме продуктите, след като вече са били в моята хранителна кутия. Аз наистина усещам вкуса на яденето, но изобщо нямам слюнкоотделяне.

— Ти… усещаш вкуса на храната!

Куентин се изсмя.

— Слушай, Ван. Не се опитвай да се преструваш, че всичко това ти се струва съвсем естествено. Ще трябва да свикнеш.

— На мен ми трябваше много време, докато свикна — обади се Линда. — Но не след дълго се улових, че си мисля за всичко това като за едно от онези безразсъдства, които Барт винаги обичаше да върши. Спомняш ли си, когато облече бронирания костюм за събранието на управителния съвет в Чикаго?

— И така, да се върнем на въпроса — рече Куентин. — Забравих за какво говорехме, но… разговаряхме за вкусовото усещане. Аз усещам вкуса на тези скариди, Ван. Известни нюанси естествено ми липсват. Най-изтънчените вкусови усещания са вече загубени за мен. Но аз не усещам само сладко и кисело или солено и горчиво. Още преди години механизмите са могли да долавят вкуса.

— Но ти нямаш храносмилане…

— Нито пък болки в стомаха. Загубите на вкусовите нюанси ги компенсирам с липсата на стомашно-чревни смущения.

— Нито пък вече се уригваш — обади се Линда. — Слава богу!

— Освен това мога да говоря с пълна уста — рече Куентин. — Аз обаче съвсем не съм въплътеният в механизма свръхмозък, за какъвто ти подсъзнателно ме мислиш, приятелю. Аз не излъчвам смъртоносни лъчи.

Толман се усмихна неловко.

— Така ли си мисля?

— Обзалагам се. Но… — Тембърът на гласа му се промени. — Аз не съм свръхмашина. Вътре в себе си аз нося много човешко и не мисли, че понякога не ми липсват старите времена. Да лежиш на плажа и да усещаш слънцето по кожата си, такива например дребни неща. Да танцуваш в ритъма на музиката и…

— Скъпи — каза Линда.

Гласът отново се промени.

— Да. Именно малките, незначителни неща, които правят пълноценен живота ни. Но сега имам заместители, съответстващи на тези малки неща. Реакции, които е невъзможно да опиша, защото те са… как да ги нарека… електронни вместо познатите ни нервни. Аз наистина притежавам сетивни възприятия, но ги получавам чреч механични органи. Когато импулсите стигнат до мозъка ми, те автоматично се превръщат в познатите ни символи. Или… — Той се поколеба… — Макар че вече не е същото.

Линда постави парче печена риба в хранителната кутия.

— ИЛЮЗИИ за величие, така ли?

— Илюзии за промяна, но това не е илюзия, любима. Знаеш ли, Ван, когато първоначално се превърнах в трансплант, нямах друга мярка за сравнение освен условната, която вече познавах. Само че тя бе пригодена за човешкото тяло. Когато по-късно усетих импулс от един екскаватор, се почувствах така, сякаш кракът ми се намира върху педала за газта на автомобил. Сега тези стари символи избледняват. Аз… вече усещам… по-пряко, без да превръщам импулсите в някогашните си представи.

— Така е сигурно по-бързо — рече Толман.

— Да. Не е необходимо да мисля за стойността на „пи“, когато получа сигнал „пи“. Не се налага да разрушавам равенството. Аз вече започвам да усещам какво означава самото равенство.

— Срастване с механизма, така ли?

— И все пак аз съм робот. Това обаче не засяга личността и духовната същност на Барт Куентин. — Последва кратко мълчание и Толман видя как Линда хвърли бърз поглед към цилиндъра. След това Куентин продължи със същия тон. — Решаването на задачи ми доставя огромно удоволствие. Винаги ми е доставяло. А и сега вече не решавам само на хартия. Сам изпълнявам цялата задача — от началото до края. Изчислявам приложението й… Ван, самият аз съм машината!

— Машината ли! — възкликна Толман.

— Забелязал ли си някога, когато управляваш автомобил или самолет, как отъждествяваш себе си с машината? Тя се превръща в частица от теб. Аз отивам една крачка по-напред. И има защо. Да предположим, че успееш да овладееш напълно емпатията и мислено заемеш мястото на пациента си, докато се занимаваш с неговия случай. Ето това е огромно удоволствие.

Толман забеляза, че Линда сипва бяло вино в една отделна преграда.

— А изобщо напиваш ли се понякога? — запити той.

Линда сподави смеха си.

— Барт наистина се понапива, но не с алкохол.

— А как?

— Помисли! — в гласа на Куентин се прокрадваше самодоволство.

— Алкохолът се просмуква в кръвта и от там стига до мозъка — може би го заместваш с нещо като венозни инжекции?

— По-скоро бих влял в кръвоносната си система отрова от кобра — рече трансплантът. — Балансът ми на обмяната на веществата е толкова чувствителен и така съвършено устроен, за да го нарушавам, вкарвайки някакви неприсъщи му вещества. Не, аз използвам електрически стимули — индуциран ток с високо напрежение, от който се опивам като от цял литър мескал[1].

Толман втренчи поглед.

— И това действа като заместител?

— Да. Пушенето и пиенето са дразнители, Ван. Както и мисленето. Усетя ли психична необходимост от пийване, аз имам устройство, което ми осигурява възбуждащо дразнение и се обзалагам, че то може да достави повече удоволствие, отколкото литър мескал.

— Цитира Хаусман[2] — рече Линда. — И имитира животни. Със своя тонален механизъм Барт е цяло чудо. — Тя стана. — Ще ме извините ли за малко, но имам работа в кухнята. Макар че кухнята ми е автоматична, в нея все пак има бутони, които трябва да се натискат.

— Мога ли да помогна? — предложи Толман.

— Благодаря, няма нужда. Остани тук с Барт. Искаш ли да ти прикача ръцете, скъпи?

— Не — отвърна Куентин. — Ван може да се погрижи за моята течна храна. Отивай. Линда, Съмърс каза, че скоро ще трябва да се връщам на работа.

— Корабът готов ли е?

— Почти.

Хапейки устни, Линда се спря на вратата.

— Никога няма да свикна с мисълта, че ти управляваш съвсем сам космически кораб. Особено пък с такъв товар.

— Дори корабът да е построен набързо, той пак ще стигне до Калисто.

— Но… авариен екипаж ще има, нали?

— Ще има — отвърна Куентин. — но от него няма да има нужда. Застрахователните компании изискват авариен екипаж. Съмърс свърши добра работа — построи кораба за шест седмици.

— Залепен с дъвка и закрепен с кламери — отбеляза Линда. — Надявам се само да не се разпадне. — Докато тя излизаше, Куентин тихичко се засмя. Настъпи мълчание. И тогава за пръв път Толман почувства, че неговият сътрапезник беше… беше… се беше променил. Защото усети, че Куентин се е втренчил в него, а Куентин всъщност го нямаше.

— Бренди, Ван — обади се гласът. — Налей ми малко в кутията.

Толман понечи да изпълни молбата, но Куентин го възпря.

— Не от бутилката. Много отдавна не съм смесвал в устата си ром с кока кола. Използвай каничката. Точно така. Хайде. Налей и на себе си и ми кажи как се чувстваш.

— В какво отношение…?

— Не знаеш ли?

Толман отиде до прозореца и се загледа надолу към отразените в Свети Лаврентий светлини.

— Седем години, Куент. Трудно е да свикна с теб в този ти… вид.

— Но аз не съм загубил нищо.

— Нито дори Линда — кача Толман. — Ти си щастливец.

— Тя настоя да остане при мен — рече сериочно Куентин. Нещастието, което се случи преди пет години, съвсем ме съсипа. Занимавах се с атомни изследвания и имаше рискове, които трябваше да се поемат. Експлозията ме направи на кайма. Не мисли, че ние с Линда не бяхме обмислили това предварително. Отчитахме професионалния риск.

— И въпреки това ти…

— Смятахме, че бракът може да продължи дори ако… След това обаче аз почти настоях за развод. Тя ме убеди, че нещата при нас все още могат да вървят добре. И излезе права.

Толман кимна.

— Аз бих казал същото.

— Това… доста… ми помогна — рече тихо Куентин. — Ти поне знаеш какво бе Линда за мен. Винаги сме живеели в пълно съгласие. И макар че нещата се промениха, ние се приспособихме. — Неочакваният смях на Куентин накара психолога да подскочи. — Аз не съм чудовище, Ван. Опитай се да превъзмогнеш тази мисъл!

— И през ум не ми е минавало подобно нещо — възрази Толман. — Ти си…

— Какво?

Отново мълчание. Куентин изсумтя.

— За пет години се научих да забелязвам как видът ми въздейства на хората. Дай ми още малко бренди. Все още си представям, че долавям вкуса му на небцето си. Странно колко упорити са асоциациите.

Толман му сипа бренди.

— Значи смяташ, че си се променил само физически?

— А ти ме смяташ за недообработен мозък в метален цилиндър? Но не и за младежа, с когото се напиваше на Трето Авеню. О, разбира се, че съм се променил. Но това е естествена промяна. Няма нищо неестествено в това, че крайниците ми са метални придатъци. Това е само крачка по-далеч от управлението на автомобил. Ако наистина бях някакъв свръхмсханизъм, за какъвто ти подсъзнателно ме смяташ, щях да съм изцяло самовглъбен и да прекарвам всичкото си време в изчисляване на космически уравнения. — Куентин употреби вулгарна ругатня. — А ако беше така, щях да полудея. Защото аз не съм свръхчовек. Аз съм обикновен човек, добър физик, който трябва да свиква с новото си тяло. А то естествено си има своите недостатъци.

— Какви например?

— Сетивата. Или по-скоро липсата на сетива. Аз се постарах да развия множество компенсиращи органи. Чета автори, които бягат от действителността, напивам се с електрическо дразнение, дори усещам вкуса, макар че не мога да ям. Гледам телевизионни програми. Старая се да си доставя колкото се може повече удоволоствия, равностойни на чисто човешките сетивни удоволствия. Това създава равновесие, което ми е крайно необходимо.

— Сигурно си прав. И има ли полза от всичко това?

— Слушай. Имам очи, които са силно чувствителни към оттенъците на цветовете. Имам приспособления, които се прикрепват вместо ръце — те могат да се настроят дотолкова точно, че да боравят дори с микроскопична техника. Мога и да рисувам, и под друго име аз съм твърде известен карикатурист. Това са ми страничните занимания. Основната ми работа продължава да е физиката. И аз продължавам да я обичам. Ти нали познаваш чувството на истинско удоволствие, когато решиш някоя задача от геометрията, електрониката, психологията или друга някоя наука? Сега аз решавам задачи безкрайно по-сложни, при които трябва да реагираш за частица от секундата, а освен това се занимавам и с изчисления. Като например полета на космическия кораб. Още малко бренди. Това е питие, което в гореща стая бързо се изпарява.

— Ти си все същият Барт Куентин — каза Толман. — Но се чувствам по-убеден в това, когато съм със затворени очи. Да управляваш космически кораб…

— Не съм изгубил нищо от човешкото у себе си — заяви твърдо Куентин. — Емоционалната основа не се е променила наистина… не ми е приятно като влизаш да ме гледаш с истински ужас, но аз разбирам причината. Ние сме приятели от много години, Ван. Ти може би ще забравиш това преди мен.

Студена пот обля Толман. Ала независимо от думите на Куентин той се почувства убеден, че вече е получил част от отговора, заради който бе дошъл в Квебек. Трансплантът нямаше свръхестествени заложби — не притежаваше телепатични способности.

Естествено, че трябваше да му зададе още въпроси.

Той си сипа пак бренди и се усмихна на матоволъскавия цилиндър, застанал насреща му. Дочуваше как Линда тихичко си пее в кухнята.

* * *

Космическият кораб нямаше име по две причини. Първата беше, че щеше да извърши само един полет до Калисто, а втората беше още по-странна. По-точно казано, това не беше кораб, в който имаше товар, а товар, около който имаше кораб.

Атомният енергиен блок не е обикновен генератор, който би могъл да се демонтира и да се качи на товарен кораб. Той е огромно, мощно, неудобно за превоз обемисто съоръжение. Създаването на такъв блок изисква две години и дори тогава първоначалното му пускане в действие трябва да стане на Земята, в огромния завод за контрол на стандарта, който се разпростира върху територията на седем окръга в Пенсилвания.

Енергийният блок, който изпращаха на Калисто, бе твърде огромен, за да бъде натоварен дори на най-големия кораб от която и да било линия, но той трябваше да бъде откаран на Калисто. Ето защо около атомния блок бе построен кораб. Не беше зле построен, но бе определено нестандартен. В някои случаи проектът се отклоняваше рязко от нормата. Често специалните изисквания се изпълняваха изкусно, но не по общоприетите норми, а така както налагаха обстоятелствата. И тъй като цялостното управление щеше да бъде поверено на транспланта Куентин, за малобройния авариен екипаж бяха осигурени само набързо построени кабини. Не се предвиждаше членовете на екипажа да имат достъп до всичко в кораба освен в случай на авария, а възникването на авария бе почти невъзможно. Корабът всъщност представляваше едно живо цяло.

Трансплантите имаха придатъци устройства, разположени из различните сектори на огромния кораб. Но въпреки това трансплантите бяха специализирани да боравят с уреди, които се намират в непосредствена близост до тях. Те нямаха други сетивни приспособления освен слухови и зрителни. Куентин се бе превърнал просто в съвършен управляващ механизъм на космически кораб. Цилиндърът с мозъка бе внесен на борда на Съмърс, който го постави — някъде! — включи го и с това строителната работа бе приключена.

В 00.00 часа корабът с атомния енергиен блок излетя за Калисто.

На около една трета от пътя до марсианската орбита шестима мъже, облечени в космически костюми, влязоха в огромното помещение, което представляваше истински кошмар за техника.

От един стенен високоговорител се разнесе гласът на Куентин:

— Какво правиш тук, Ван?

— Спокойно — рече Браун. — Това е положението. Сега ще трябва да поработим бързо. Кънингам, намери мястото на съединението. Долкуист, дръж револвера си готов.

— Какво да търся? — попита едрият русоляв мъж.

Браун погледна към Толман.

— Нали си сигурен, че е напълно неподвижен?

— Сигурен съм — отвърна Толман. Очите му шареха наоколо. Имаше чувството, че е гол, изложен на показ пред погледа на Куентин и това не му харесваше.

Мършавият, сбръчкан и мрачен Кънингам се обади:

— Единствено подвижен е самият двигател. Бях сигурен в това още преди Толман да направи проверката. Когато включат един трансплант за дадена работа, той се ограничава само с уредите, които са му потребни за тази работа.

— Добре, не губи време в приказки. Прекъсни веригата.

Кънингам втренчи поглед през стъклото на шлема си.

— Почакай малко. Това не е стандартно съоръжение. Направено е експериментално… импровизирано. Трябва да проследя няколко… хм.

Крадешком Толман напразно се опитваше да зърне зрителните сензори на транспланта. Той знаеше, че някъде иззад този лабиринт от тръби, намотки, жици, решетки и машинарии го наблюдава Куентин. На няколко места задължително щеше да има разклонения на общото зрение — очи, стратегически разположени из помещението.

А тази централна апаратна зала бе наистина огромно помещение. Светлината в нея бе мътно жълтеникава. Приличаше на някаква странна, призрачна катедрала, от чиято гигантска височина шестимата мъже изглеждаха джуджета. Неестествено големите голи решетки бръмчаха и искряха, а гигантските вакуумни тръби зловещо се бяха нагорещили. Високо горе, покрай стените, минаваше метална платформа, висока шест метра и обезопасена с метален парапет. До нея се стигаше по две стълби, поставени на противоположни стени в помещението. Над главите им висеше глобус на звездното небе и от приглушения тътен на страховитата мощ трептеше обеззаразения с хлор въздух.

— Що за пиратство е това? — попита гласът от високоговорителя.

— Можеш и така да го наречеш — рече Браун нехайно. — И се успокой. Нищо лошо няма да ти сторим. Ако успеем да намерим безопасен начин, можем дори да те върнем обратно на Земята.

Кънингам разглеждаше задълбочено някаква мрежа от кабели, като внимаваше да не докосне нещо. Куентин каза:

— Не си струва заради този товар да отвличате кораба. Както ви е известно, не карам радий.

— Аз се нуждая от енергиен блок — обади се рязко Браун.

— Как се качихте на борда?

Браун вдигна ръка, за да избърше потта от лицето си и след като направи гримаси, попита сдържано:

— Откри ли вече нещо, Кънингам?

— Дай ми време. Аз съм само електронен инженер. Тази конструкция е много сложна. Фърн, помогни ми тук.

Притеснението на Толман нарастваше. Той си даде сметка, че след първата забележка на изненада Куентин изобщо не му обръщаше внимание. Някакъв необясним порив го накара да обърне назад глава и да изговори името на Куентин.

— Да — обади се Куентин. — Е? Значи и ти си от тази банда?

— Да.

— И в Квебек умело си ме подпитвал, за да се убедиш, че съм безвреден.

Толман се постара да не издаде вниманието си.

— Трябваше да сме сигурни.

— Така ли? И как се качихте на кораба? Радарът автоматично отклонява кораба от приближаващи тела. Не сте излезли с ваш собствен кораб в Космоса.

— Не, не сме. Очистихме хората от аварийния екипаж и им взехме костюмите.

— Очистихте ли ги?

Толман премести поглед към Браун.

— Какво друго можехме да сторим? В игра голяма като тази не можем да си позволим половинчати мерки. По-късно те биха се превърнали в опасност за нас. Никой друг освен теб и нас няма да узнае за това. — Толман отново погледна към Браун. — Според мен, Куент, най-добре ще е да свържеш съдбата си с нас.

Високоговорителят не обърна внимание на скритата в предложението заплаха.

— За какво ви е притрябвал атомният енергиен блок?

— Избрали сме си един астероид — отговори Толман и извърна глава, за да огледа огромния препълнен търбух на кораба, който му се стори, че леко се полюлява сред мъглата на отровния въздух. Беше почти сигурен, че Браун ще го среже, но дебеланкото не се обади. Помисли си, че е особено трудно да говориш убедително някому, чието местонахождение не ти е известно. — Единствената беда е, че там няма въздух. С помощта на блока ще можем да си произвеждаме свой собствен въздух. Ще е чудо, ако някой ни намери в Астероидния пояс.

— А после? Грабежи ли?

Толман не отговори. Високоговорителят продължи със сериозен глас:

— Да, за известно време може наистина да се получат добре организирани обири. Достатъчно дълго, за да оплячкосате доста обекти. Никой няма да очаква подобно нещо. Да, с тази идея може и да успеете да офейкате безнаказано.

— Тогава — рече Толман, — щом мислиш така, каква е следващата логична стъпка?

— Не е тази, за която си мислиш. Не бих участвал в играта ви. Не толкова от морални съображения, колкото от желание за самосъхранение. Ще ви бъда непотребен. Само високоразвита цивилизация има нужда от транспланти. На вас ще бъда само в тежест.

— Ако ти дам честната си дума…

— Ти не си едрата риба — прекъсна го Куентин.

Толман инстинктивно погледна пак въпросително Браун. А от високоговорителя на стената се разнесе странен звук, подобен на сподавен смях.

— Добре — рече Толман, свивайки рамене. — Ти естествено не би могъл да минеш така изведнъж на наша страна. Помисли си. Запомни, че ти вече не си Барт Куентин — ти имаш известни механични недостатъци. Тъй като не разполагаме с толкова много време, можем да ти отделим за размисъл, да речем, десет минути, докато Кънингам огледа нещата. След това… — Устните му се изтъниха. — Ако се присъединиш към нас и поведеш кораба под нашите заповеди, ние можем да те оставим да живееш. Но трябва да решаваш бързо. Кънингам ще те открие и ще поеме управлението на уредите. След това…

— Защо си толкова сигурен, че ще бъда открит? — попита спокойно Куентин. — Много добре зная колко ще струва живота ми, щом веднъж кацнем там, където искате да отидете. Вие нямате нужда от мен. Дори и да искате, не можете да ми осигурите необходимото поддържане. Не, аз просто ще се присъединя към екипажа, който вече сте премахнали. Ще ви дам мой собствен ултиматум.

— Ще ни дадеш… какво?

— Стойте кротко, не пипайте нищо, а аз ще кацна на някое усамотено място на Калисто и ще пусна всички ви да избягате — каза Куентин. — Ако не сте съгласни, бог да ви е на помощ!

За пръв път Браун показа, че е слушал какво говори далечният глас. Той се обърна към Толман.

— Блъфира ли?

Толман кимна бавно.

— Сигурно. Той е безвреден.

— Блъфира — обади се Кънингам без да вдигне поглед от работата си.

— Не — каза тихичко високоговорителят. — Не блъфирам. И внимавай с това табло. То е част от свързването на атомния блок. Ако пипаш съединенията и объркаш нещо, ще можеш спокойно да изстреляш всички ни в Космоса.

Кънингам рязко се дръпна назад от лабиринта на жиците, които изпълзяваха като змии от бакелита на изолацията. Застанал на известно разстояние от него, Фърн обърна смуглото си лице, за да може да наблюдава

— Спокойно — рече той. — Трябва да сме сигурни в това, което правим.

— Затваряй си устата — изръмжа Кънингам. — Аз знам какво правим. Може би трансплантът се страхува именно от това. Много ще внимавам да не бутна някое съединение, но… — Той млъкна, за да разгледа заплетените жици. — Не, струва ми се, че това тук не е такова. Поне не е от захранващите проводници. Ако прекъсна примерно тази верига… — облечената му в ръкавица ръка се вдигна нагоре, хванала изолирания с гума секач.

Високоговорителят се обади:

— Кънингам, недей!

Кънингам дръпна секача. Високоговорителят въздъхна.

— Тогава ти си първият. Сам си го изпроси!

Толман почувства как стъклото на шлема притисна болезнено носа му. Цялото помещение заподскача шеметно, а той самият позалитна напред. Около него се олюляваха и препъваха разкривени човешки фигури в космически костюми. Браун загуби равновесие и тежко се строполи.

Когато корабът рязко намали скорост, Кънингам бе запокитен сред кълбото от жици. Сега той висеше като хваната в паяжина муха — крайниците, главата, цялото му тяло се тресеше, извиваше и мяташе ожесточено. Дяволският танц ставаше все по-яростен.

— Измъкнете го оттам! — изкрещя Долкуист.

— Не го пипайте! — извика Фърн. — Аз ще изключа енергията… Той обаче не знаеше откъде се изключва. Толман с пресъхнало гърло наблюдаваше как тялото на Кънингам се изпъва, присвива и се тресе в агония. Неочаквано костите му изпращяха.

Тялото на Кънингам подскачаше вече по-отпуснато, а главата му бе увиснала.

— Свалете го — рече троснато Браун, но Фърн поклати глава.

— Кънингам е мъртъв. А това съединение е опасно.

— Как? Мъртъв ли?

Под тънките мустаци устните на Фърн се разтегнаха в тъжна усмивка.

— Всеки човек в епилептичен припадък може да си счупи врата.

— Да — съгласи се Долкуист явно потресен. — Така е, вратът му е счупен. Вижте как му е увиснала главата.

— Ако и през теб мине ток с такава честота и ти ще получиш гърчове — успокои го Фърн.

— Не можем да го оставим да виси там.

— Можем — рече Браун навъсено. — Всички се отдръпнете от стените! — Той се втренчи в Толман. — А ти защо не…

— Кънингим трябваше да прояви малко разум и да не пипа голи проводници.

— Изолираните проводници тук са малко — изръмжа дебеланкото. — А ти каза, че трансплантът е безвреден.

— Казах, че не е подвижен. И че не е телепат. — Толман осъзна, че гласът му прозвуча отбранително.

— Когато корабът усилва или забавя ход, трябва да се чуе сигнал — рече Фърн. — А този път нищо не се чу. Трансплантът сигурно го е изключил, за да не бъдем предупредени.

Те вдигнаха очи към бучащото огромно жълто празно пространство. Клаустрофобия обзе Толман. Стените сякаш щяха да се срутят навътре, да се огънат надолу. Имаше чувство, че се намира в шепата на великан.

— Да разбием очните му клетки — предложи Браун.

— Намери ги — Фърн посочи лабиринта от машинарии.

— Трябва само да изключим транспланта. Да прекъснем проводника му. Тогава той ще умре.

— За жалост — обади се Фърн — Кънингам бе единственият електронен инженер сред нас. Аз съм само астрофизик.

— Няма значение. Дръпваме един проводник и трансплантът се изключва. Това поне можеш да направиш!

Назряваше свада. Ала Котън, дребосъкът с примигващите сини очи, разсея напрежението.

— Математиката… геометрията… те трябва да ни помогнат. Искаме да открием местонахождението на транспланта и… — Той вдигна поглед и се вцепени. — Летим по друг курс — рече накрая той,облизвайки сухите си устни. — Виждате ли този предупредителен сигнал?

Високо над главите им Толман съзря огромния звезден глобус. Върху тъмната му повърхност ясно се забелязваше червена светла точка.

На смуглото лице на Фърн се мярна подигравателна усмивка.

— Разбира се. Трансплантът търси закрила. Земята е най-близкото място, където могат да му окажат помощ. Само че дотогава имаме още много време. Аз не съм техник като Кънингам, но не съм и пълен глупак. — Той не погледна към тялото, ритмично люлеещо се върху жиците. — Не е нужно да проверяваме всяка връзка на борда.

— Добре тогава, заеми се с тази работа — изсумтя Браун.

С тромава от костюма походка Фърн отиде до един четвъртит отвор в пода и втренчи поглед в някаква метална мрежа, която се простираше на два метра под него.

— Точно така. Ето от тук става захранването с гориво. Няма нужда да изследваме връзките по целия кораб. Горивото се доставя по хей онзи там горе тръбопровод. Погледнете насам. Всичко свързано с атомната енергия е очевидно обозначено с червено. Виждате ли?

Те видяха. Тук-там върху оголените пластинки и табла се съзираха загадъчни червени знаци. Имаше и други обозначения — сини, зелени, черни и бели.

— Нека приемем макар и временно това предположение — рече Фърн. — Червеното е за атомната енергия. Синьото… зеленото… хм.

— Тук не виждам нищо, което да прилича на цилиндъра с Куентиновия мозък — обади се внезапно Толман.

— А ти това ли очакваше? — запита подигравателно астрофизикът. — Той е пъхнат някъде в някое топличко гнезденце. За разлика от тялото мозъкът може да понася по-големи ускорения, но въпреки всичко седем „G“ е максималното. А това в случая е благоприятно. Трансплантът не би могъл да издържи повече от нас.

— Седем „G“ — рече замислено Браун. — Това би извадило от строя дори и транспланта. А той трябва да запази съзнание, за да управлява кораба в земната атмосфера. Разполагаме с много време.

— Вече се движим много бавно — намеси се Долкуист.

Фърн хвърли бърз поглед към звездния глобус.

— Май си прав. Оставете ме да си продължа работата. — Той сне от колана си навито въже и се превърза към един от централните стълбове. — Това ще ме предпази от нови злополуки.

— Да се проследи една верига не е чак толкова трудно — рече Браун.

— Обикновено не е. Ала в това помещение какво ли няма — от атомни механизми и радари до кухненска мивка. А тези обозначения са само за улеснение при строителството. Изобщо корабът е построен без предварителен проект. Той е единствен по рода си модел. Аз мога да намеря транспланта, но това ще отнеме време. Ето защо замълчете и ме оставете да работя.

Браун се намръщи, но нищо не каза. По плешивото теме на Котън избиваше пот. Долкуист обви с ръка един от стълбовете и зачака. Толман отново вдигна очи нагоре към балкона, който висете от стените. Върху звездния глобус се виждаше пълзящо кръгче червена светлина.

— Куент — рече той.

— Да, Ван — гласът на Куентин прозвуча леко приглушено.

Браун постави небрежно ръка върху бластера, пъхнат в колана му.

— Защо не се предадеш?

— А вие защо не се предадете?

— Ти не можеш да ни надвиеш. Това че се добра до Кънингам беше чиста случайност. Ние вече сме нащрек — нищо не можеш да ни направиш. Да те открием сега е само въпрос на време. А тогава не очаквай милост, Куент. Можеш да ни спестиш труда, като ни кажеш къде се намираш. Ние сме склонни да се отплатим за това. Ала намерим ли те без твоя помощ — тогава няма да можеш да правиш пазарлъци. Какво ще кажеш?

— Не — отвърна кротко Куентин.

Изминаха няколко минути в мълчание. Толман наблюдаваше Фърн, който, отпускайки много предпазливо въжето си, изследваше кълбото от проводници, където все още се люлееше тялото на Кънингам.

— Той няма да намери отговора там — рече Куентин — скрит съм твърде добре.

— Но си безпомощен — побърза да отбележи Толман.

— Както и вие. Попитайте Фърн. Ако продължава да си играе с връзките, той може да разруши кораба. Вгледайте се в собственото си положение. Ние летим обратно към Земята. Вземам нов курс, който ще ни заведе до родния пристан. Ако се предадете сега…

— В стария кодекс нищо не е променено — намеси се Браун. — Наказанието за грабежите е смърт.

— От сто години не е имало грабежи. Ако подобно дело се разглежда от съда, може би присъдата ще е различна.

— Затвор? Или поправителен труд? — попита Толман. — Предпочитам да умра.

— Скоростта ни намалява — извика Долкуист, като се вкопчи по-здраво в стълба.

Като наблюдаваше Браун, Толман бе убеден, че дебсланкото знае какво прави. Техническите знания се провалиха, но психологията можеше и да успее. Та Куентин в края на краищата беше мозък на човек.

Първо трябва да се отвлече вниманието му.

— Куент.

Куентин обаче не отговори. Браун направи гримаса и се обърна да наблюдава Фърн. Докато се съсредоточаваше върху връзките и чертаеше схеми в бележника, прикрепен над лакътя му, по смуглото лице на физика се стичаше пот.

След малко Толман почувства, че му се вие свят. Той разтърси глава, осъзнавайки, че корабът е намалил скоростта си почти до нула и се вкопчи по-здраво в най-близкия стълб. Фърн изруга. Стана му трудно да мести краката си.

След малко изобщо изгуби тази си способност, тъй като корабът мина в свободен полет. Всяка една от петте фигури в космически костюми се държеше здраво с ръце.

— Може и да сме в безизходица — изръмжа Фърн, но това изобщо не спасява транспланта. Аз не мога да работя без гравитация, ала и той не може да стигне до Земята без ускорение.

— Изпратих сигнал SOS — обади се гласът от високоговорителя.

Фърн се изсмя.

— Пресметнахме тази възможност с Кънингам, а и ти се беше разприказвал пред Толман. С противометеоритния си радар ти нямаш нужда от сигнален апарат и затова нямаш такъв. — Той огледа апарата, с който току-що бе свършил. — А може би се бях доближил твърде много до правилния отговор, а? Това ли е причината да…

— Ти дори не беше налучкал пътя към него — отвърна Куентин.

— Няма значение… — Отпускайки въжето след себе си, Фърн се отблъсна от стълба. Той направи примка около лявата си китка и увиснал във въздуха, се зае да изследва плетеницата от проводници.

Ръката на Браун изтърва хлъзгавия стълб и той се понесе свободно като надут до пръсване балон. Толман се отблъсна по посока на оградения с парапет балкон. Хвана металната пръчка с облечените си в ръкавици ръце, залюля се, прехвърли се като акробат и погледна надолу към апаратното помещение, макар и то да не беше всъщност надолу.

— Според мен най-добре е да се предадете — обади се Куентин.

Отправил се към Фърн, Браун прекосяваше плавно помещението.

— Никога — рече той и в същото време върху кораба се стовариха четири „G“. Ускорението не беше напред. Беше в друга, планирана предварителна посока. Фърн се отърва с цената на почти изкълчена китка, но предпазното въже го спаси от смъртоносното гмуркане в неизолираните проводници.

Толман бе повален на балкона. Той видя как от силния удар останалите се сгромолясват на пода. Браун обаче не бе спрян от подовата обшивка.

Когато ускорението връхлетя, той кръжеше из въздуха над отвора на тръбопровода за горивото.

Толман видя как едрото му тяло изчезна през отвора.

Разнесе се неописуем звук.

Долкуист, Фърн и Котън се изправиха с мъка на краката си. Те отидоха предпазливо до дупката и погледнаха надолу.

— Да не би да е… — извика Толман.

Котън се бе извърнал настрани. Долкуист не се помръдна от мястото си — очевидно парализиран, мислеше си Толман, докато не видя как раменете му се затресоха. Фърн вдигна поглед към балкона.

— Той мина през филтровата преграда — рече той. — Тя представлява мрежа с отвори от един инч.

— Проби ли я?

— Не — отвърна решително Фърн. — Не я проби. Той мина през нея.

От четири „G“ и падане от двадесет и четири метра се получаваше нещо наистина ужасно. Толман притвори очи и каза:

— Куент!

— Предавате ли се?

— За нищо на света! В сдружението ни няма такава вътрешна зависимост. Можем да се справим и без Браун.

Толман седна на балкона, хвана се за парапета и провеси крака надолу в празното пространство. Вторачи се в звездния глобус, който се намираше на дванайсет метра вляво от него. Червената точица, която обозначаваше кораба, бе неподвижна.

— Според мен ти вече не си човек, Куент — рече той.

— Защото не използвам бластер ли? Но сега разполагам с най-различни оръжия, с които мога да се сражавам. Аз не си правя илюзии, Ван. Боря се за живота си.

— Все още можем да се споразумеем.

— Казах ти, че ще забравиш за нашата дружба преди мен — рече Куентин. — Сигурно ти е било известно, че това отвличане може да завърши единствено с моята смърт. Но очевидно това не те е вълнувало.

— Не очаквах, че ти…

— Да — прекъсна го високоговорителят. — чудя се дали не би пристъпил към осъществяването на плана дори ако все още имах човешки образ. А що се отнася до дружбата — използвай психологичните си номера, Ван. Ти гледаш на моето механично тяло като на враг, като на бариера между теб и истинският Барт Куентин. Вероятно ти съзнателно го мразиш и по тази причина желаеш да го унищожиш. Макар че заедно с него ще унищожиш и мен. Не знам — може би смяташ, че по този начин ще ме избавиш от онова нещо, което е издигнало бариерата. А забравяш, че в основата си аз съм си все същият.

— С теб играехме шах — рече Толман. — но тогава не унищожавахме пионките.

— Аз съм в шах — възрази Куентин. — Мога да продължа борбата единствено с двата си коня. И ти все още имаш топове и офицери. Можеш да продължиш право към целта си. Предаваш ли се?

— Не! — отсече Толман. Очите му не изпускаха червената светлина. Видя я как леко потрепна и сграбчи неистово металния парапет. Тялото му политна, щом корабът подскочи. Едната му ръка се отскубна от парапета. Но другата се задържа. Звездният глобус бурно се люлееше. Толман преметна крак през парапета, с мъка се покатери обратно до своето опасно високо място и погледна надолу. Фърн бе все още вързан с предпазното въже. Долкуист и дребничкият Котън се пързаляха по пода, за да се блъснат с трясък в един стълб. Някой изпищя.

Облян в пот, Толман внимателно слезе. Ала докато стигна до Котън, той бе вече мъртъв. Плъзналите във всички посоки пукнатини по стъклото на шлема му и изкривените потъмнели черти на лицето му даваха отговора.

— Блъсна се право в мен — давеше се Долкуист. — Стъклото му се разби о задната част на шлема ми…

Хлорираната атмосфера в херметически затворения кораб бе отнела живота на Котън не леко, но бързо. Долкуист, Фърн и Толман кръстосаха погледи.

— Останахме само трима — заговори русият гигант. — Това не ми харесва. Това никак не ми харесва.

Фърн оголи зъби.

— Значи все още подценяваме тази твар. Отсега нататък се превържете здраво за стълбовете. Не се движете, без да сте се закотвили сигурно. Стойте настрана от всичко, което може да създаде неприятности.

— Продължаваме да летим обратно към Земята — рече Толман.

— Да. — кимна Фърн. — Бихме могли да отворим някой люк и да излезем в открития Космос. И после какво? Имахме намерение да използваме този кораб. Значи трябва да го използваме.

— Ако се предадем… — започна Долкуист.

— Обричаме се на смърт — отсече решително Фърн. — Все още разполагаме с време. Аз проследих някои от връзките. Изключих доста вериги.

— Все още ли смяташ, че можеш да се справиш?

— Да, така смятам. Ала още малко не се пускайте. Ще намеря отговора, преди да навлезем в земната атмосфера.

Толман имаше предложение.

— Мозъците излъчват вълни, които могат да се разпознават. Какво — ако прибегнем до радиогониометър[3]?

— Ако се намирахме в центъра на Мохавс[4], това би имало резултат. Не и тук. Този кораб е червив от токове и радиации. Как можем да ги изолираме?

— Нали донесохме някакви апарати. А и тук, навсякъде покрай стените, ги има колкото искаш.

— Включени са. Ще внимавам много да не объркам положението. Бих искал Кънингам да не беше хвърлил топа.

— Куентин съвсем не е глупак — каза Толман. — Той първо докопа електронния инженер и после Браун. След това се домогваше да пипне и теб. Офицер и царица.

— Което ме превръща в какво?

— В топ. Той ще те пипне, ако успее. — Мъчейки се да си припомни нещо. Толман се навъси. Сети се. Приведе се над бележника на лакътя на Фърн, закривайки с тяло написаното от евентуалните фотоклетки, които може би се намираха по стените и тавана. Той написа: „Куент се напива от ток с висока честота. Става ли?“

Фърн смачка страничката и я накъса непохватно с облечените си в ръкавици ръце. Намигна на Толман и рязко кимна.

— Е, аз ще продължа да действам — рече той и отпусна въжето до комплекта апарати, които бяха качили с Кънингам на борда.

Останали сами, Долкуист и Толман се завързаха за два стълба и зачакаха. Нищо друго не им оставаше. Толман бе споменал и преди на Фърн и Кънингам за възможността за високочестоното дразнение, но тогава те не бяха отдали никакво значение на това сведение. Сега обаче при новите обстоятелства това можеше да се окаже от полза.

Междувременно Толман жадуваше за една цигара. Ала плувнал в пот в неудобния костюм, успя единствено да включи едно вградено приспособление, е чиято помощ глътна таблетка минерални соли и няколко глътки възтопла вода. Сърцето му биеше до пръсване, а в слепоочията си усещаше тъпа болка. Космическият костюм бе неудобен — Толман не бе свикнал да чувства тялото си така сковано.

С помощта на вградения приемник долавяше бръмчащата тишина, нарушавана от лекото шумолене на ботуши, когато Фърн пристъпяше. Толман запримигва при вида на струпаните в безпорядък уреди и притвори очи — от неумолимата жълта светлина, непредназначена за човешкото зрение, дълбоко навътре в очите му се появиха леки нервни пулсации. Някъде в този кораб, помисли си той, вероятно и същото това помещение, се намираше Куентин. Само че добре прикрит. По какъв ли начин?

Да е специално скрит заради крадци? Едва ли. Куентин не бе имал основание да очаква отвличане. Подсигуряването на транспланта с такова отлично скривалище бе чиста случайност.

Но ако успеят, помисли си Толман, да принудят някак си Куентин да разкрие своето местонахождение…

Да се позове на инстинктите? Но размножаването на човешкия род не зависеше от мозъка. Самосъхранението оставаше единствената постоянна величина. На Толман му се прииска да бе довел и Линда със себе си. Тогава той би разполагал с лост.

Ако Куентнн бе имал човешко тяло, нямаше да е толкова трудно да намерят отговора. И не би било задължително да стигат до него с насилие. Машиналните мускулни реакции, изпитаните помощници на професионалните магьосници биха довели Толман до целта му. За жалост целта бе самият Куентин — мозък без тяло, поставен в меко подплатен изолиран метален цилиндър. А за гръбначен мозък му служеше проводник.

Ако Фърн успееше да приспособи високочестотния генератор, то би отслабило силите на Куентин. Засега обаче трансплантът бе много, много опасен противник. А освен това беше и безупречно скрит.

Е, не дотам безупречно. Определено не. Защото с внезапно породило се вълнение Толман осъзна, че Куентин не си кротуваше, без да обръща внимание на похитителите и не поемаше по най-краткия маршрут обратно към Земята. Самият факт, че той се връщаше по същия курс, вместо да продължи за Калисто, показваше, че Куентин търси помощ. А междувременно, прибягвайки до убийства, той правеше всичко възможно, за да смути неканеннте си гости.

Защото Куентин очевидно можеше да бъде намерен.

Ако разполагаха с време.

Кънингам би могъл да го открие. Дори Фърн представляваше заплаха за транспланта. А това означаваше, че Куентин… се страхува.

Толман пое дълбоко въздух.

— Куент — рече той. — Имам предложение. Слушаш ли?

— Слушам — отвърна до болка познатият глас.

— Аз имам отговор, удобен за всички ни. Ти искаш да останеш жив. Ние искаме този кораб. Така ли е?

— Така е.

— Защо да не те спуснем с парашут, щом стигнем атмосферата на Земята. Тогава ще можем да поемем управлението на кораба и отново да се отдалечим. По този начин…

— И Брут е имал възможност да бъде почтен човек — отбеляза Куентин, — но не я е използвал. Нямам ви вече доверие, Ван. Психопатите и престъпниците са напълно безчестни. Те са безмилостни, защото смятат, че целта оправдава средствата. Ти си психолог на психопати, Ван, и точно поради тази причина за нищо на света не бих ти се доверил.

— Поемаш много голям риск. Ако ние наистина открием онази връзка, която търсим, нали знаеш, че тогава няма да има пазарлъци.

— Ако.

— До Земята има още много път. Сега вземаме предпазни мерки. Не ще можеш да убиеш вече никого от нас. Ние просто ще продължим да работим усърдно, докато те открием. Е, какво ще кажеш за това?

— Предпочитам да рискувам — отвърна след кратко мълчание Куентин. — Познавам технологическите стойности по-добре от човешките. Докато завися от познанията в моята област, аз ще съм в по-голяма безопасност отколкото, ако се опитам да се занимавам с психология. Аз знам коефициентите и косинусите, но не познавам добре колоидния механизъм, скрит в черепа ти.

Толман наведе глава — по носа му се стичаше пот и капеше по вътрешната страна на зрителното му стъкло. Внезапно почувства клаустрофобия — страх от тесните предели на костюма и страх от по-обемистия затвор, какъвто представляваше помещението и самият кораб.

— Кръгът на възможностите ти е стеснен, Куент — изрече той с прекомерно висок глас. — Нямаш голям избор на оръжия. Не можеш например да създадеш атмосферно налягане в това помещение, иначе вече да си го направил и да си ни смазал.

— И заедно с това да унищожа и жизненоважни съоръжения. Освен това тези костюми могат да издържат на много голямо налягане.

— Твоят цар е все още в шах.

— Както и твоят — рече спокойно Куентин.

Фърн отправи към Толман вял поглед, в който се четете одобрение и едва доловимо тържество. Под тромавите ръкавици, боравещи с най-фини инструменти, връзката започваше да придобива форма. За щастие по-скоро ставаше въпрос за преправяне, отколкото за нова направа, защото иначе времето нямаше да им стигне.

— Забавлявайте се — каза Куентин. — Ще стоваря възможно най-високата гравитация, която можем да понесем.

— Нищо не усещам — каза Толман.

— Най-високата, която можем да понесем, а не най-високата, която мога да задействам. Продължавайте да се забавлявате. Вие няма да победите.

— Така ли?

— Ами помислете сами. Докато стоите завързани на едно място, вие сте сравнително в безопасност. Но започнете ли да се движите; аз съм в състояние да ви унищожа.

— А това означава, че трябва да се движим в някаква по-сока, за да стигнем до теб. нали така?

Куентин се изсмя.

— Не съм казал такова нещо. Аз съм скрит добре. Изключете тази възможност.

Ехото от този вик отекна многократно в сводестия таван, разтърсвайки въздуха с цвят на кехлибар. Толман нервно подскочи.

Той срещна погледа на Фърн и зърна усмивката на астрофизика.

— С това го уцелихме — рече Фърн. За известно време настъпи тишина.

Корабът рязко подскочи. Честотният индуктор обаче бе здраво закрепен, така както и мъжете бяха здраво завързани със своите въжета.

— Изключете го — повтори Куентин. Не владееше напълно гласа си.

— Къде си? — попита Толман.

Отговор не последва.

— Ние можем да почакаме, Куент.

— Чакайте тогава! Аз не… Аз не изпитвам страх за собствената си личност. Ето едно от предимствата да си трансплант.

— Висок коефициент на дразнимост — промърмори Фърн. — Действа бързо.

— Хайде, Куент — заговори убедително Толман. — У теб все още съществува инстинктът за самосъхранение. Това едва ли може да ти е приятно.

— Твърде… приятно ми е — изрече Куентин на пресекулки. — Само че няма да ми подейства. Винаги съм издържал на пиене.

— Това обаче не е пиене — възрази Фърн. Той докосна една скала.

Трансплантът се изсмя. Толман отбеляза със задоволство, че той не контролира вече речта си.

— Няма да ми подейства, казвам ви. Много съм… умен за вас.

— Така ли?

— Така. Вие не сте малоумни — нито един от вас. Може би Фърн е добър техник, но не достатъчно добър. Спомняш ли си, Ван, че в Квебек ме попита дали съм се променил. Казах ти, че не съм. Сега обаче установявам, че съм бил на грешно мнение.

— В какъв смисъл?

— Никакво отклоняване на вниманието — Куентин говореше прекалено много — признак на опияняване. — Мозъкът в едно тяло никога не може напълно да се съсредоточи. Той е твърде много зает със самото тяло. А това го превръща в несъвършен механизъм. Много ограничен, за да бъде продуктивен. Дишането, кръвообращението — всички тези системи му пречат. Дори навикът да се диша представлява отклоняване на вниманието. Докато сега моето тяло е корабът, но той е съвършен механизъм. Действа с максимален коефициент на полезно действие. Следователно и моят мозък е по-полезен.

— Свръхчовек.

— Свръхпродуктивен. По-способният мозък обикновено бие на шах, защото е в състояние да предвиди възможните гамбити. Аз се досещам за всяко нещо, което вие можете да предприемете. А вие сте в много неизгодно положение.

— Защо?

— Защото сте хора.

Самоизтъкване, помисли си Толман. Дали това не бе ахилесовата му пета? Вкусът на успеха очевидно бе свършил своята психологична работа, а електронният заместител на алкохолното опиянение бе премахнало задръжките. Напълно логично. След пет години черен труд, колкото и необикновен да беше той, положението неочаквано се промени и тази промяна от деен в бездеен, от механизъм в главен герой можеше да се окаже катализаторът. Неговото аз. И замъглен разсъдък.

Защото Куентин не беше свръхмозък. Съвсем определено не беше. Колкото е по-висок коефициентът на интелигентност, толкова по-малка е нуждата от самооправдание, била тя пряка или непряка. И странно, Толман внезапно се почувства освободен от всякакви угризения. У истинския Барт Куентин никога не биха се появили параноидни мисли.

И така…

Куентин произнасяше думите ясно, без изобщо да ги слива. Само че сега вече не говореше с меко небце, език и устни и през струя въздух. Тоналният контрол бе очевидно вече променен и гласът на транспланта варираше от лек шепот почти до крясък.

Толман се ухили. Стана му някак си по-добре.

— Ние сме хора — рече той, — ала все още сме трезви.

— Глупости. Погледни предупредителния сигнален уред. Ние се приближаваме към Земята.

— Я стига, Куент — каза отегчено Толман. — Ти блъфираш, а и на двамата ни е известно, че блъфираш. Не можеш да издържаш на неограничено количество висока честота. Не губи време и се предавай.

— Вие се предайте — отвърна Куентин. — Виждам всичко, което правите. Във всеки случай корабът гъмжи от капани. Трябва само да наблюдавам оттук, отгоре, докато от всички ви остане само един. Аз планирам играта си предварително, всеки гамбит е пресметнат така, че да постави в мат един от вас. За вас няма никаква надежда. За вас няма никаква надежда. За вас няма никаква надежда.

Оттук, отгоре, мислеше си Толман. Къде отгоре? Той си припомни забележката на дребния Котън, че геометрията би могла да помогне, за да бъде открит трансплантът. Сигурно. Геометрията и психологията. Раздели кораба на две, раздели го на четири, продължавай да разделяш получените части…@

Не е необходимо. „Отгоре“ беше ключовата дума. Толман се хвана за нея с жар, която не личеше, ако се съдеше по лицето му. „Отгоре“, както можеше да се предположи, съкращаваше наполовина пространството, което трябва да претърсват. Разположените по-ниско места в кораба можеха да бъдат изключени. Сега трябваше да разполови горния сектор, като използва, да кажем, звездния глобус за разделяща линия.

Трансплантът, разбира се, притежаваше зрителни клетки разпръснати из целия кораб, ала Толман реши като начало, че Куентин мисли за себе си като за поставен в някакво определено място, а не разпръснат из целия кораб и ограничен единствено в местата, където има вградено око. В собствените си представи човек смята, че там, къдетое главата му, там е и местонахождението му.

Следователно Куентин можеше да вижда червената точица върху звездния глобус, но това не означаваше задължително той да е разположен в стена с лице към същата тази половина на глобуса. Трансплантът трябваше да бъде търсен с оглед неговата действителна физическа връзка с предметите в кораба, ала щеше да е трудно, защото това би могло да се осъществи най-добре чрез зрението — нормалната, най-важна връзка на индивида с обкръжаващата го среда. А зрението на Куентин бе едва ли не всемогъщо. Той виждаше всичко.

Все някак си трябваше да го открият.

Един словесно-асоциативен тест би свършил работа. Но той предполагаше сътрудничество. А Куентин не беше толкова пиян!

Никакъв извод не можеше да се направи дори и да се разбереше какво вижда Куентин, тъй като мозъкът му не беше задължително в близост до някое от очите му. А как можеше да бъде накаран Куентин да даде точните отговори освен чрез така явно прекия разпит.

Беше невъзможно, мислете си Толман с безнадеждно чувство на немощен гняв. Гневът му нарасна, по лицето му изби пот — у Толман се надигна болезнена омраза към Куентин. Всичко това бе по вина на Куентин — фактът, че Толман стои тук пристегнат в този омразен космически костюм, затворен в огромния, подобен на смъртоносен капан кораб. По вина на някаква си машина…

Внезапно той прозря начина.

Всичко, разбира се, щеше да зависи от това, доколко бе пиян Куентин. Толман погледна Фърн, попита го с очи, в отговор Фърн натисна някакъв бутон и кимна.

— Проклети да сте — прошепна Куентин.

— Глупости — рече Толман. — Нали загатна, че вече не притежаваш никакъв инстинкт за самосъхранение.

— Аз… не съм…

— Вярно е, нали?

— Не! — отвърна на висок глас Куентин.

— Ти забрави, че съм психолог, Куент. Трябваше по-рано да се досетя. Още преди да те видя книгата бе отворена и готова за прочит. Още като видях Линда.

— Не споменавай Линда.

Толман за миг си представи пияния, изтерзан мозък, укрит някъде в стените — сюрреалистичен кошмар.

— Естествено — рече той. — На теб самия не ти се иска да мислиш за нея.

— Млъкни!

— Нито пък ти се иска да мислиш за себе си, нали така?

— Какво се опитваш да постигнеш. Ван? Да ме подлудиш ли?

— Не. — отвърна Толман — Просто цялата тази история ми втръсна, омръзна и опротивя; тези преструвки, че ти си Барт Куентин, че си все още човек и че можем да преговаряме с теб на равни начала.

— Сделка няма да има…

— Нямах това предвид и на теб ти е съвсем ясно. Аз просто разбрах какво представляваш. — Той остави думите, да увиснат в замъгленото помещение. Представи си, че долавя тежкото дишане на Куентин, макар и да знаеше, че това бе само въображение.

— Ван, моля те, млъкни! — рече Куентин.

— Кой ме моли да замълча?

— Аз.

— А ти какво си?

Корабът подскочи. Толман едва не загуби равновесие. Прикаченото за стълба въже го спаси. Той се изсмя.

— Бих те съжалил, Куент, ако това наистина си ти. Ала не си.

— Няма да се хвана на никакъв номер.

— Може и да е номер, но е истина. И ти самият си си задавал този въпрос. Съвсем сигурен съм в това.

— Какъв въпрос съм си задавал?

— Този, дали все още си човек — отвърна спокойно Толман. — Ти си вещ. Механизъм. Механична играчка. Сива пореста мръвка в кутия. Ти наистина ли си помисли, че бих могъл да привикна с теб в този ти вид? Че бих могъл да те отъждествя с предишния Куент? Та ти нямаш лице!

От високоговорителя се разнесоха някакви звуци. Сякаш идваха от машина. След това…

— Млъкни — повтори почти жалко Куентин. — Ясно ми с какво се стремиш да направиш.

— А ти не искаш да застанеш с лице към истината. Само че рано или късно ще ти се наложи да се изправиш с лице към нея, без значение дали ще ни убиеш сега или не. Нашата… работа… е само отделен епизод. Ала мислите в твоя мозък ще продължават да набъбват и да набъбват. И ти ще продължаваш да се променяш и да се променяш. Ти и без това вече много си се променил.

— Ти си луд — каза Куент. — Аз не съм… чудовище.

— Така ли си мислиш, а? Погледни на въпроса логично. Досега не си се осмелявал да направиш това, нали? — Толман вдигна облечената си в ръкавица ръка и заизброява на пръсти своите доводи. — Ти много отчаяно се стараеш да не изтървеш онова нещо, в което си се вкопчил — човешката природа, към която наследствено принадлежиш. Ти се държиш здраво за условностите с надеждата, че те ще ти заменят действителността. Защо се преструваш, че ядеш? Защо държиш да пиеш бренди от чаша? Много добре ти е известно, че със същия успех би могло да ти се влее и с консервена кутия.

— Не. Не! Това е от естетична…

— Измишльотини! Мъкнеш се на представления. Четеш. Преструваш се. че си достатъчно човек, за да бъдеш карикатурист. Всичките тези преструвки са само отчаян, безнадежден опит да задържиш нещо, което вече си е отишло от теб. Защо чувстваш потребност от гуляи? Ти си зле приспособен, защото се преструваш, че си все още човек, а вече не си.

— Аз съм… точно така, нещо по-добро…

— Може би… ако си се родил механизъм. Но ти си роден човек. Имаше човешко тяло. Имаше очи, коса и устни. Линда сигурно си спомня това, Куент. Трябвало е да настояваш за развод. Виж, ако от експлозията бе останал само инвалид, тя би могла да се грижи за теб. Ти би имал нужда от нея. А при сегашното си положение ти си самостоятелно, снабдено с всичко необходимо съоръжение. Трябва да призная, че и тя се преструва добре. Старае се да не мисли за теб като за „луд пумпал“. Като за машинарийка. Като за топчица слизеста клетъчна тъкан. Сигурно не й е леко. Тя те помни такъв, какъвто беше.

— Тя ме обича.

— Съжалява те — рече безжалостно Толман.

Сред бучащата тишина червената точица прекосяваше пълзешком глобуса. Езикът на Фърн се подаде навън и облиза устните му. С присвити очи Долкуист стоеше и тихо — мълком наблюдаваше.

— Да — продължи Толман, — приеми този факт. И погледни в бъдещето. Тези твои колелца и бурмички съвсем ще те объркат. Накрая дори няма вече да си спомняш, че някога си бил човек. Тогава ще бъдеш и по-щастлив. Защото не можеш да се държиш вечно за човешката природа, Куент. Тя ти се изплъзва. Ти можеш да продължаваш да се преструваш още известно време, но накрая този въпрос няма да е вече от значение. Ти ще си доволен, че си механична играчка. Ще съзираш красота в машината, но не и в Линда. А може би това вече е станало. Може би Линда знае, че е станало. Сигурно и ти знаеш. Ти си безсмъртен. Но аз не бих приел такова безсмъртие дори да ми го дават даром.

— Ван…

— Аз все още съм Ван. Но ти си машина. Не се спирай и ни убий, щом искаш и щом можеш да го направиш. После се върни на Земята и когато отново видиш Линда, вгледай се в лицето й. Вгледай се в него, когато тя не подозира, че я наблюдаваш. Лесно можеш да го сториш. Инсталирай някоя фотоклетка в лампа или нещо подобно.

— Ван… Ван!

Толман отпусна ръце по тялото си.

— И така. Къде се намираш?

Мълчанието продължаваше, докато един недоловим за слуха въпрос жужеше из жълтеникавия въздух на огромното помещение. Въпросът, който вероятно изпълва съзнанието на всеки трансплант. Въпросът за цената.

На каква цена?

Пълна самота, тъжното осъзнаване, че старите връзки се късат една по една и че на мястото на живата, топла човешка природа ще остане… едно чудовище.

Да, той си бе задавал този въпрос — трансплантът, който навремето беше Барт Куентин. Беше се питал, докато гордите огромни съоръжения, които представляваха тялото му, чакаха готови да се задействат.

Променям ли се? Все още ли съм Барт Куентин? Или те, хората, гледат на мен като на… Какви ли чувства наистина изпитва вече към мен Линда? Дали съм…

Дали съм… машина?

— Качи се на балкона — каза Куентин. Гласът му прозвуча необичайно посърнало и глухо.

Толман махна рязко с ръка. Фърн и Долкуист се размърдаха. Заизкачваха се, всеки по отделна стълба от противоположни страни на помещението, но предпазливо, завързвайки въжето към всяко стъпало.

— Къде е мястото? — попита кротко Толман.

— Южната стена… За ориентация използвайте звездния глобус. Можете да стигнете до мен… — Гласът заглъхна.

— Да?

Мълчание.

— Да не би да умира? — провикна се Фърн.

— Куент!

— Да… Към средата на балкона. Ще ви кажа, когато стигнете мястото.

— Полека — Фърн предупреди Долкуист. Той намота въжето си около парапета на балкона и се надвеси предпазливо напред, обхождайки с очи стената.

С една ръка Толман избърса замъгленото си зрително стъкло. По лицето и хълбоците му се стичаше пот. Пълзящата жълта светлина и зловещото мълчание на двигателите, които би трябвало да реват гръмовито бяха изопнали непоносимо нервите му.

— Тук ли? — извика Фърн.

— Къде е мястото, Куентин? — запита Толман. — Къде си?

— Ван — заговори Куентин. В гласа му се долавяше ужасно страдание. — Сигурен съм, че не говореше сериозно. Сигурен съм. Не е възможно. Това е… аз трябва да знам! Мисълта ми е за Линда.

Толман потрепера. Той облиза устни.

— Ти си механизъм, Куент — рече той твърдо. — Ти си механична играчка. Убеден си, че никога не бих се опитал да те убия, ако ти все още беше Барт Куентин.

И тогава най-неочаквано Куентин се разсмя.

— Дръж се сега, Фърн! — изкрещя той и ехото се заудря и забуча из сводестото помещение. Фърн се вкопчи в парапета на балкона.

Това бе съдбоносна грешка. Въжето, с което бе вързан за същия този парапет се превърна в капан, защото той не съзря опасността навреме, за да се отвърже.

Корабът подскочи.

Беше гениално изчислено. Фърн бе отхвърлен към стената и задържан от въжето. Едновременно с това огромният звезден глобус се залюля като гигантско махало. При сблъсъка преряза мигновено въжето на Фърн.

От люлеенето стените се тресяха.

Толман се държеше здраво за един стълб и не сваляше очи от глобуса. Люлееше се напред-навад по намаляваща дъга. От глобуса плисна и закапа някаква течност.

Толман съзря шлема на Долкуист, който се появи над парапета. Долкуист изкрещя:

— Фърн!

Отговор не последва.

— Фърн! Толман!

— Тук съм — обади се Толман.

— Къде е… — Долкуист завъртя глава и се взря в стената. Той изпищя.

От устата му се посипа циничен брътвеж. Той издърпа бластсра от колана си и се прицели надолу в купчината уреди.

— Долкуист! — изкрещя Толман. — Почакай!

Долкуист не чуваше.

— Ще разбия кораба — изкряска той. — Ще го…

Толман извади собствения си бластер, насочи дулото към стълба и простреля Долкуист в главата. Видя как тялото се надвеси над парапета, прекатури се и се пльосна върху подовата настилка. После Толман се търкулна ничком и остана да лежи така, хълцайки жално и отчаяно.

— Ван — обади се Куентин.

Толман не отговори.

— Ван!

— Какво!

— Изключи индуктора.

Толман се изправи, отиде с неуверена стъпка до уреда и изскубна жиците. Не си направи труда да потърси по-удобен начин.

До приземяването на кораба измина доста време. Бръмчащите вибрации на двигателите замряха. Огромното мрачно апаратно помещение изглеждаше необичайно пусто.

— Отворих един шлюз — рече Куентин. — Денвър е на около осемдесет километра на север. На около шест километра в същата посока минава автомагистрала.

С покрусено лице Толман стана и се огледа.

— Ти ни надхитри — промълви той. — През цялото време ни разиграваше както си искаш. Моята психология…

— Не — прекъсна го Куентин. — Ти почти успя.

— Какво…

— Ти наистина не ме смяташ за машина. Преструваше се, но една думичка ме спаси. Когато проумях какво бе казал, дойдох на себе си.

— Какво съм казал?

— Да. Че ти никога не би се опитал да ме убиеш, ако все още съм бил Барт Куентин.

Толман бавно смъкваше космическия костюм от себе си. Свеж, чист въздух вече изтласкваше отровната атмосфера на кораба. Зашеметен, той тръсна глава.

— Не разбирам.

Смехът на Куентин огласи помещението с топли, човешки звуци.

— Машината може да бъде спряна или повредена. Ван — рече той. — Ала тя не може да бъде убита.

Толман не каза нищо. Вече се бе освободил от неудобния костюм и припряно се обърна към изхода. Погледна назад.

— Вратата е отворена — каза Куентин.

— Ти ме пускаш да си отида?

— В Квебек ти казах, че ще забравиш за нашето приятелство преди мен. По-добре е да побързаш, Ван, докато все още има време. От Денвър сигурно вече са изпратили вертолети.

Толман хвърли един въпросителен поглед към огромното помещение. Безупречно скрит сред тези мощни съоръжения се намираше малък метален цилиндър, сгушен и смълчан в своето скривалище. Барт Куентин…

Усети как гърлото му пресъхна. Преглътна, отвори уста и отново я затвори.

Завъртя се на пета и излезе. Леките му стъпки заглъхнаха.

Сам в смълчания кораб, Барт Куентин очакваше техниците, които щяха да ремонтират тялото му за полета до Калисто.

Фредрик Браун
Куклен театър

Ужасът пристигна в Черибел в един непоносимо горещ августовски ден следобед.

Възможно е някои думи тук да са излишни — всеки августовски ден в Черибел, щата Аризона, е непоносимо горещ. Черибел се намира на 89-а автомагистрала, на около петдесет и шест километра южно от Тъсън и на приблизително четиридесет и осем километра северно от мексиканската граница. Две бензиностанции (от двете страни на пътя, за да ловят пътуващите и в двете направления), универсален магазин, кръчма с правото да продава вино и бира, лавка капан за туристите, които не издържат вече без мексикански сувенири, пустееща палатка, в която преди продаваха кълцани шницели, и няколко къщи от напечени тухли, чиито обитатели — американци от мексикански произход, работят в Ногалес, пограничен град на юг от Черибел, и бог знае защо предпочитат да живеят тук и да пътуват до работата си (някои с доста скъпи фордове) — ето, това е Черибел. Табелата над пътя уведомява: „Черибел, Нас. 42.“ Но написаното не съответства напълно на истината. Нас почина миналата година, онзи същият Нас Андърс, който продаваше тук кълцани шницели, и сега би трябвало да бъде написано: „Население — 41.“

Ужасът се появи в Черибел яхнал магаре, а магарето го водеше много стар, белобрад, небрежно облечен златотърсач — наричаха го Дейд Грант. Името на ужаса беше Харвейн. Висок бе около двеста и седемдесет сантиметра, но беше слаб като клечка, толкова слаб, че тежеше не повече от четиридесет и пет килограма, и въпреки че краката му се влачеха по пясъка, за магарето на Дейд изобщо не беше проблем да носи такъв товар. Както се изясни по-късно, краката на Харвейн бяха оставили по пясъка ивици с дължина повече от осем километра, обаче това не бе нанесло никаква вреда на обувките му, приличащи повече на галоши. Освен обувките на него нямаше нищо друго, само сини като яйца на червеношийка бански гащета. Но не ръстът и телосложението му го правеха страшен — ужас предизвикваше кожата му, червена като сурово месо. Изглеждаше така, като че ли кожата му е била одрана, а след това му е била навлечена, само че откъм обратната страна. Черепът и лицето му, също като самия него, бяха продълговати и тесни, във всяко друго отношение той изглеждаше като човек или в крайна сметка приличаше на човешко същество. Ако не се смятаха някои дреболии — това, че косите му бяха с цвета на банските му — сини като яйца на червеношийка, такива бяха и очите, и обувките му. Само два цвята — кървавочервен и светлосин.

Пръв ги забеляза Кейси, собственикът на кръчмата, който току-що бе излязъл през задната врата на своето заведение да глътне малко горещ, но все пак чист въздух. Те се приближаваха откъм източния хълм и бяха вече по равното, на стотина метра от него. когато фигурата върху магарето порази Кейси със странния си вид. Но само първоначално видът й бе странен, ужасът го обхвана, когато разстоянието се намали. Долната му челюст увисна и остана в това положение дотогава, докато странната тройка не достигна на петдесетина метра от него — тогава той бавно тръгна към тях. Някои хора при сблъскване с неизвестното бягат от него, други вървят насреща му. Кейси беше от последните.

Те бяха все още на открито, двайсетина метра от задната стена на малката му кръчма, когато Кейси ги доближи плътно. Дейд Грант се спря и хвърли въжето, с което водеше магарето — магарето отпусна глава. Човекът, приличащ на върлина, стана, по-точно се поизправи над магарето. След това се опря с ръце на гърба му, за миг замря, прехвърли крак през магарешкия задник и седна на пясъка.

— Планетата е с висока гравитация — каза той. — Дълго не може да се стои прав.

— Къде, приятелю, мога да намеря малко водица за магарето? — попита златотърсачът Кейси. — Сигурно му се пие на бедното. Наложи се да оставя меховете, а иначе как щях да го доведа… — И той показа с пръст през рамото си червено-синьото чудовище.

А Кейси едва сега започна да разбира, че пред него с съвсем истинско чудовище. Ако отдалеч съчетанието на тези цветове само леко плашеше, отблизо кожата изглеждаше грапава, покрита с кръвоносни съдове и влажна, въпреки че не беше такава, и — да се провали в земята на това място, сякаш бяха одрали кожата на чудовището, обърнали са я наопаки и отново са му я надянали. А може би просто само я бяха одрал и и толкова. Кейси не беше виждал никога подобно нещо и се надяваше никога вече да не види.

Той усети зад себе си някакво раздвижване и се обърна. Към него се приближаваха другите жители на Черибел — те също бяха видели чудовището и сега идваха към него, но дори и най-близките две момчета останаха на повече от десетина метра от Кейси.

— Момчета — извика им той. — вода за магарето. Едно ведро. Бързо.

След това се обърна към пришълците и ги попита:

— Кои сте вие?

— Наричат ме Дейд Грант — отговори старецът, протягайки ръка, която Кейси машинално пое. Когато я пусна, Дейд Грант показа с жест седналия на пясъка.

— А този казва, че го наричат Харвейн. Някъде от Космоса е, като че ли е министър. Кейси кимна на човека върлина и се зарадва, когато онзи в отговор също му кимна, а не протегна ръка.

— Името ми е Менюъл Кейси — каза той. — Какво говори онзи там за някакъв си Космос?

Гласът на човека върлина неочаквано се окача дълбок и звучен.

— Аз съм от Космоса. И съм пълномощен министър.

Колкото и да е странно, Кейси притежавате достатъчно широк кръгозор и знаеше двете понятия, а що се отнася до второто от тях, той вероятно бе единственият в Черибел. комуто то бе ясно по смисъл. Отчитайки външността на неговия събеседник, можем да се учудим повече на това, че Кейси повярва на тези изявления, отколкото че разбираше за какво става дума.

— С какво мога да ви помогна, сър? — попита той. — И преди всичко няма ли да минете на сянка?

— Благодаря, няма нужда. При вас е малко по-хладно, отколкото ми разправяха, но се чувствам великолепно. На моята планета през прохладните пролетни вечери времето е подобно. А ако става дума за това, с какво можете да ми помогнете, можете да съобщите ча пристигането ми на вашите власти. Мисля, че това ще ги заинтересува.

Да, помисли си Кейси, имал си късмет да попаднеш на човек, който е най-подходящ за тази работа в целия окръг. Менюъл Кейси беше наполовина ирландец и наполовина мексиканец и имаше братовчед, който беше наполовина ирландец и наполовина всичко останало и служеше като полковник във военновъздушната база Дейвис Маунтън край Тъсън.

— Минутка, мистър Харвейн, сега ще позвъня. А вие, мистер Грант, няма ли да минете на сянка? — каза Кейси.

— Нека да ме пече, все ми е едно — по цял ден съм на слънце. Та ето, значи, самият този Харвейн ми казва: не си отивай, докато не си свърша работата. Каза, че ще ми даде едно нещо, ако дойда с него. Нещо ликтронно…

— Портативен електронен рудотърсач с батерии — допълни го Харвейн. — Прост уред, открива съществуващите рудни залежи на дълбочина до около три километра и определя техния вид, съдържанието на метал в тях, обемът на местонаходшцето и дълбочината, на която се намира.

Кейси трескаво преглътна, извини се и се промъкна през насъбралата се тълпа в кръчмата си. След минута вече говореше с полковник Кейси, но бяха необходими още пет минути, за да убеди полковника, че той, Менюъл Кейси, не е пиян и не се шегува.

След двадесет и пет минути в небето се чу шум, който непрекъснато нарастваше, нарастваше и накрая замря, когато четириместният вертолет кацна и изключи двигателите си на дванайсетима метра от космическото същество, магарето и двамата мъже. Само Кейси се беше осмелил да се доближи толкова до пришълеца, останалите любопитни предпочитаха да се държат на разстояние.

Полковник Кейси, а след него един майор, капитан и лейтенант изскочиха от кабината и се затичаха към малката група. Човекът, приличащ на върлина, стана и се изправи с целия си ръст — двеста и седемдесет сантиметра, усилието, което му струваше това, говореше, че е привикнал към значително по-ниска гравитация от земната. Той се поклони, повтори името си и отново се нарече пълномощен министър от Космоса. След това се извини, че пак ще седне, обясни защо и седна.

Полковникът се представи, като представи и тримата си спътници.

— А сега, сър, какво можем да направим за вас?

Човекът, приличащ на върлина, направи гримаса, която по всяка вероятност трябваше да означава усмивка. Зъбите му се оказаха толкова сини, колкото очите и косите.

— У нас често може да се чуе изразът: „Искам да видя шефа ви.“ Аз не казвам това. На мен ми е необходимо да остана тук, като същевременно не моля някой от шефовете ви да дойде при мен — това би било нелюбезно. И съм съгласен да ви разглеждам като техни представители, да говоря с вас и да отговарям на въпросите ви. Но имам една молба. Вие имате магнетофони. Наредете, моля, преди да започна да говоря или да отговарям на въпросите ви, да донесат тук магнетофон. Искам да съм сигурен, че посланието, което ще получат вашите ръководители, ще им бъде предадено пълно и точно.

— Отлично — каза полковникът и се обърна към пилота. — Лейтенант, вървете в кабината, включете радиостанцията и предайте веднага да ни изпратят магнетофон. Може с парашут, но не, дълго ще се мотаят с опаковката. Нека го изпратят с вертолет.

Лейтенантът се обърна, готов да тръгне.

— Да — кача полковникът. — И още петдесет метра шнур. Ще се наложи да го теглим от кръчмата на Мени.

Лейтенантът презглава се хвърли към въртолета.

Другите седяха, обливайки се в пот. Менюъл Кейси стана.

— Трябва да почакаме половин час — каза той. — И понеже ще ни се наложи все пак да се печем на слънцето, кой е за бутилка студена бира? Как гледате на подобно нещо, мистър Харвейн?

— Това нали е студена напитка? Аз леко мръзна. Ако ви се намери нещо по-топличко…

— Кафе, вече е готово. Може ли да ви донеса одеало?

— Благодаря ви, няма нужда. Не върши работа.

Кейеи отиде и се върна с поднос, върху който имаше шест бутилки студена бира и чашка с димящо кафе. Лейтенантът вече беше тук. Кейси остави подноса и първо подаде кафето на човека върлина, който сръбна и каза:

— Възхитително!

Полковник Кейси се изкашля.

— Сега, Мени, обслужи нашия приятел златотърсача. Що се отнася до нас, най-общо казано, пиенето по време на дежурство ни е забранено, но в Тъсън на сянка е около 40 градуса, а тук е още по-горещо и освен това няма никаква сянка. Така че, джентълмени, смятайте се в неофициална отпуска, докато не си изпиете бирата или докато не донесат магнетофона. Но когато стане едното или другото, смятайте, че сте се върнали от отпуска.

Първо изпиха бирата, но допивайки последните глътки вече видяха и чуха втория въртолет. Кейси попита човека върлина дали иска още кафе. Човекът върлина вежливо отказа. Кейси погледна Дейд Грант и му намигна — старата къртица му отвърна по същия начин и Кейси отново отиде за бутилки, по една за двамата цивилни земяни. Връщайки се, той се сблъска с лейтенанта, който теглеше шнура към кръчмата. Кейси се върна и изпрати лейтенанта до самия вход, за да му покаже къде е контактът.

След като се върна, Кейси видя, че вторият въртолет, освен магнетофона, е докарал още четирима души — повече не се побираха в него. Заедно с пилота бе долетял и сержант от техническите служби (той вече се занимаваше с магнетофона), а също един подполковник и един младши лейтенант — не се разбра дали са решили да си направят малка въздушна разходка, или ги е заинтересувала странната заповед за бързо доставяне на магнетофон в Черибел, щат Аризона. Сега те стояха и се бяха втренчили в човека върлина, като си шепнеха помежду си.

Въпреки че полковникът бе казал „внимание“ съвсем тихо, веднага настъпи мъртва тишина.

— Джентълмени, седнете в кръг. Сержант, ще се чува ли добре, ако поставим магнетофона в центъра на кръга?

— Да, сър. И аз съм почти готов.

Десет човека и съществото от Космоса образуваха кръг, в средата на който стоеше микрофон, поставен върху малък триножник. Хората се обливаха в пот, а човекът върлина леко трепереше. Встрани, навело глава, стоеше магарето. Придвижвайки се постепенно все по-близо, но все още на метър и половина от кръга, се тълпяха всичките жители на Черибел, които си бяха в този момент у дома — палатките и бензиностанциите бяха забравени.

Сержантът натисна бутона за запис и ролките се завъртяха.

— Проба… проба… каза той. След това натисна бутона „обратно“, след няколко секунди го отпусна и пак включи звука. „Проба… проба…“ — каза високоговорителят високо и ясно. Сержантът превъртя отново лентата и се приготви да записва.

— Когато натисна бутона, сър — обърна се той към полковника, — записът започва.

Полковникът въпросително погледна към човека-върлина, онзи кимна и тогава полковникът на свой ред кимна на сержанта.

— Казвам се Харвейн — разчленено и бавно заговори човекът върлина. — Дойдох при вас от планета на звезда, която не е включена във вашите астрономически справочници, въпреки че сферичният куп от деветдесет хиляди звезди, към който тя принадлежи, ви е познат. Звездата се намира на повече от четири хиляди светлинни години от Земята по посока на галактичния център.

Сега обаче се изказвам не като представител на своята планета или на своя народ, а като пълномощен министър на Галактическия съюз, федерация на водещите цивилизации в Галактиката, създадена в името на общото благо. Възложена ми е мисията да ви посетя и да реша на място трябва ли да ви поканим да встъпите в нашата федерация.

Можете да ми задавате всякакви въпроси, обаче си запазвам правото да отговоря на някои от тях едва тогава, когато стигна до определено решение. Ако това решение се окаже положително, ще отговоря на всичките ви въпроси. Съгласни ли сте с това?

— Съгласни сме — отговори полковникът. — Как дойдохте дотук? С космически кораб ли?

— Точно така. Той сега е точно над нас, на почти тридесет и шест хиляди километра от Земята, върти се заедно с нея и по този начин през цялото време се намира в една и съща точка над повърхността й. От там ме наблюдават — затова предпочитам да остана тук, на открито. Когато ми се наложи, ще сигнализирам, за да се спуснат и да ме приберат.

— Откъде така добре познавате нашия език? Имате ли телепатични способности?

— Не, не съм телепат. В Галактиката няма нито един вид разумни същества, чийто представители да са телепати, но отделни случаи се срещат сред всички видове. Обучиха ме на вашия език специално за тази мисия. Вече много столетия сред вас живеят наши наблюдатели (казвайки „наши“, разбира се, имам предвид Галактическия съюз). Съвсем очевидно е, че аз например не мога да мина за земянин, което не може да се каже за други видове. Между другото те не замислят против вас нищо лошо и не се опитват да ви въздействат по никакъв начин — само ви наблюдават и толкова.

— Какво ще ни донесе присъединяването към вашия Съюз, ако ни поканят да встъпим в него и ако ние приемем това предложение?

— Преди всичко ще трябва да преминете кратък учебен курс по основните науки и повече да не воювате един срещу друг. След като вашите успехи ни удовлетворят и видим, че няма основания за опасения, ще получите средства за придвижване в Космоса и много друго — постепенно, в зависимост от това как го усвоявате.

— А ако не ни поканят или ние откажем?

— Тогава ще ви оставят на спокойствие, ще бъдат изтеглени дори нашите наблюдатели. Сами ще определите съдбата си — или в близкото столетие да направите планетата си напълно необитаема, или сами да овладеете знанието и тогава отново ще може да се говори с вас за влизане в Съюза. От време на време ще проверяваме как вървят работите ви и ако стане ясно, че не смятате да се самоунищожите, отново ще се обърнем към вас.

— Щом сте тук, за какво е това бързане? Защо не поговорите пряко с нашите ръководители?

— Няма да ви се отговаря сега на този въпрос. Причината за бързането може да изглежда несъществена, но на практика всичко е много по-сложно и не искам да губя време в обяснения защо бързаме.

— Да допуснем, че решите да ни приемете, в такъв случай как ще установим връзка, за да ви съобщим за решението си? По всяка вероятност сте достатъчно информирани за нас и знаете, че не съм упълномощен да ви дам отговор.

— Ще узнаем за вашето решение чрез наблюдателите си. Едно от условията за приемането във Федерацията е да публикувате във вашите вестници това интервю без съкращения, така, както сега се записва на лентата ни. А след това всичко ще стане ясно от действията и решенията на вашето правителство, които ще последват.

— А как ще бъде с другите правителства? Та ние не можем еднолично да решаваме за пелия свят.

— Първоначално се спряхме на вашата страна. Ако вие приемете поканата, ще ви кажем как да убедите другите да последват примера ви. Между другото тези начини изключват използването на сила и дори заплаха за нейното прилагане.

— Сигурно си ги бива тези начини — направи физиономия полковникът.

— Понякога обещанието за награда действа по-добре от каквато и да е заплаха. Мислите ли, че другите страни ще се примирят с това, че ще заселите планетите на отдалечените звезди, преди те още да са стигнали до Луната? Но това не е толкова важно. Можете напълно да разчитате на нашите начини за убеждаване.

— Звучи направо като приказка. Но казахте, че ви е наредено да решите сега, на място, достойни ли сме да встъпим във вашата федерация. Мога ли да попитам на какво ще се основава решението ви?

— Преди всичко трябва да установя степента на ксенофобичността ви, което и направих. Ксенофобията — това е страх пред чужденците изобщо. Ние имаме дума, която няма еквивалент във вашия език, тя означава страх и отвращение, изпитвани пред физически различни от нас същества. Бях избран за първия пряк контакт с вас като типичен представител на вида си. Понеже съм повече или по-малко човекоподобен (както и вие повече или по-малко приличате на мен), вероятно предизвиквам у вас по-голям ужас и отвращение, отколкото ако се различавахме напълно. Аз съм карикатура на човека и поради това ви внушавам ужас повече, отколкото някое друго същество, нямащо никакво сходство с вас.

По всяка вероятност сега мислите за онзи ужас и отвращение, които изпитвате, като ме гледате. Но повярвайте ми, вие издържахте изпитанието. В Галактиката има същества, които никога, колкото и да са преуспели в други области, няма да станат членове на Федерацията — те никога не биха могли да погледнат на същество от друг вид или да общуват с него. Или щяха с писъци да побягнат, или щяха да се опитат да се разправят с него. Като наблюдавам вас и тези хора — той замахна с дългата си ръка, сякаш за да обгърне струпалото се наблизо гражданско население на Черибел, — се убеждавам, че видът ми предизвиква отвращение у вас, но повярвайте ми, то съвсем не е толкова силно и е напълно преодолимо. Издържахте първото изпитание удовлетворително.

— Какво, да не би да има и други?

— Още едно. Но за мен, струва ми се, е време…

Без да довърши фразата, човекът върлина се струполи назад върху пясъка и затвори очи.

В същия миг полковникът се изправи.

— По дяволите!

Бързо заобикаляйки триножника с микрофона, той се наведе над неподвижното тяло и сложи ухо върху кърваво-червената гръд.

Когато полковникът се изправи, той видя как брадясалият посивял златотърсач се смее, отметнал глава.

— Сърцето не бие, полковник, защото го няма. Но бих могъл да ви оставя Харвейн като сувенир и вие ще намерите в него нещо много по-интересно от сърце и други вътрешности. Да, това е кукла, която управлявах, както вашия Едгар Берген[5] управлява своя… как го наричаха?… а, да, Чарли МакКарти. Той изпълни задачата си и бе деактивиран. Седнете на мястото си, полковник.

Полковник Кейси бавно отстъпи назад.

— За какво е всичко това? — попита той.

Дейд Грант си свали брадата и перуката, с парцал избърса лицето си от грима и пред тях се изправи красив млад човек. Той продължи:

— Това, което той ви каза, или по-точно, ви съобщих с негова помощ, е истина. Да, той беше само подобие на човек, но бе точно копие на представителите на един от разумните видове в Галактиката. Вид, който според нашите психолози би предизвикал у вас тежка и неизличима ксенофобия, понеже по-ужасен от него няма. Истински представител на този вид не доведохме със себе си, защото тези същества също имат фобия — агорафобия, страх от открито пространство. Те са високоцивилизовани и се ползват с голямо уважение във Федерацията, но никога не напускат планетата си.

Наблюдателите ни твърдят, че вие нямате тази фобия. Но на тях не им е напълно ясно до каква степен е ксенофобията ви и единственият начин да разберат това е да доведат някой за такова изпитание и заедно, ако това е възможно, да установят с вас първия контакт.

Всички чуха как полковникът въздъхна с облекчение.

— Откровено казано, олекна ми на сърцето. Ние, разбира се, можем да намерим общ език с човекоподобните същества и ще го намерим, когато това стане необходимо. Но трябва да призная, че все пак голяма радост е да разбереш, че господстващият вид в Галактиката са истински хора, а не някакви човекоподобни. Е, в какво се състои второто изпитание?

— Вече го издържахте. Наричайте ме… — той щракна с пръсти. — Как се казваше другата кукла на Берген, тази, която той създаде след Чарли МакКарти?

Полковникът се поколеба, но вместо него отговори сержанта техник:

— Мортимър Снърд.

— Правилно. Тогава наричайте ме Мортимър Снърд. А сега за мен, струва ми се, е време…

И той рухна назад върху пясъка и затвори очи като човека върлина преди няколко минути.

Магарето се надигна и протегна глава в кръга точно над рамото на сержанта.

— Свършихме с куклите — каза то. — Какво говорехте, полковник, като че ли господстваш вид трябва да бъдат задължително хората или поне човекоподобните? И какво изобщо означава това — господстващ вид?

Рей Бредбъри
Онзи същият...

В очертанието на люка се появи фигурата на капитан Харт.

— Защо не идват?

— Откъде да знам, капитане — отвърна помощникът му Мартин.

— Къде изобщо попаднахме? — Капитанът запали цигара и хвърли клечката на сухата ливада. Тревата мигом пламна. Мартин се захвана да тъпче пламъците, но капитанът го спря:

— Нека да гори. Може тези дръвници да притичат да видят какво става.

Капитанът погледна хронометъра си — вече час откак са се приземили, а никой не идва да ги поздрави с духов оркестър. Мъкнеш се милиони космически мили, а жителите на някакво тъпо градче на някаква забравена от бога планета дори не си правят труда да те удостоят с вниманието си. Той сърдито изсумтя и почука с нокът по циферблата.

— Добре де, давам ти още пет минути и после…

— После какво? — заинтересува се Мартин.

— После още веднъж ще прелетим над въшливия им град, ама така, че да си напълнят гащите от страх.

А след малко вече по-спокойно:

— Слушай, Мартин, може пък и да не са видели, че кацаме?

— Видяха. Когато летяхме над града, те гледаха към небето.

— Тогава защо не тичат презглава? Да не би да са се изпокрили от страх?

— Ами — поклати глава Мартин. — Погледнете, сър — той му подаде бинокъла. — Разхождат се. Изобщо не приличат на изплашени. По-скоро… по-скоро изобщо не им пука за нас.

Капитанът вдигна бинокъла към очите си и тогава Мартин се вгледа в лицето му, в дълбоките бръчки, оставени от умората, от нервността, от стресовете. Ако се съди по лицето му, човек би казал, че е на милион години. Почти не спеше, хапваше едно-друго и само давай, давай напред… Устата под бинокъла се изкриви тъжно.

— Честно казано, Мартин, изобщо не разбирам защо се мотаем. Строим ракети, напрягаме се да покорим разстоянията, за да ги открием — и какво в благодарност? Нула внимание. Ти само погледни ония идиоти, дето се размотават. Не разбират ли какво е станало всъщност? Да не би на тяхната пършива планета всеки ден да идват пришълци от Космоса? Или пък са си глътнали езиците от изненада?

Помощникът не отговори.

— И защо не си седим на задниците, Мартин? Винаги на път, винаги нанякъде. Силни, в пълна готовност. И никаква почивка, никаква.

— Сигурно търсим тишина и покой. Точно това на Земята го няма.

— Да, няма го. — Едва сега капитанът забеляза, че пожарът е угаснал. — Няма го, дявол знае, от кои времена. Откак изхвърлихме зад борда всичко, в което вярвахме. И божието всемогъщество, и всичко… Може пък и затова ни тегли към звездите, а? Търсим собствените си души, захвърлени някъде, искаме да избягаме от лошата планета на добрата. Така ли е?

— Може и да е така, сър. Нещо търсим — виж, това е повече от сигурно.

Капитанът се изкашля, лицето му отново се вкамени.

— Добре де… Ще трябва да потърсим кмета на градчето. Върви да им обясниш кои сме: първата космическа ескпедиция на планета 43 от Трета слънчева система. Капитан Харт, значи, изказва своето уважение и иска да види кмета. Върви.

— Разбрах, сър — и Мартин лениво се затътри по ливадата.

— Разтичай се, де!

— Разбрах, сър — Мартин се разбърза, но след минутка отново мина в бавна крачка, усмихвайки се на нещо свое.

* * *

Мартин се върна, когато капитанът бе успял да изпуши от нетърпение цели две цигари. Приближавайки се до кораба, той спря нерешително и с усилие вдигна глава. И погледът, и мисълта му бяха разсеяни.

— Е, и какво? Ще дойдат ли да ни поздравят? — капитанът се опитваше да скрие любопитството си.

— Не. — Мартин се облегна на корабния корпус.

— Защо?

— Защото за тях всичко това няма абсолютно никакво значение. Моля, сър, дайте да запаля.

Взе цигара пипнешком — след блясъка на златистия град очите му не можеха да привикнат към тъмнината.

— Кажи най-после нещо! Какво, не ги ли интересува нашата ракета?

— Кое? А, ракетата… — Не можеше да откъсне поглед от цигарата. — Не, ракетата не ги интересува. Изглежда, не сме избрали най-подходящия момент за посещение.

— Неподходящ момент ли? Хубава работа!

— Изслушайте ме, сър. — Мартин започна търпеливо. — Вчера тук е станало велико събитие. Такова, че ние изобщо не можем да се сравняваме… Извинете, сър, ще ми се да седна.

Той се олюля и почти рухна, дишайки тежко. Вятърът отнасяше дима от цигарата, все още горяща между пръстите. — Вчера, сър, в този град се е появил необикновен човек. Добър, всезнаещ, всеблаг, изпълнен със съчувствия и безкрайно мъдър.

— И какво общо имаме ние?

— Трудно е да се обясни. Но точно този човек те са чакали много дълго. Може би милион години. И ето, вчера той дошъл при тях. Тъй че днес, сър, не им е до нашата ракета.

Капитанът плю нервно.

— И кой може да бъде? Да не е Ешли? Домъкнал се е преди нас, за да ми измъкне славата от ръцете.

— Не, сър, не е Ешли.

— Ясно, значи Бартън. Тайно ме е изпреварил и е погребал всичките ми планове.

— И Бартън не е, сър — кротко възрази Мартин.

— Чакай, ракетите бяха всичко три! Ние бяхме първи. Кой може да дойде преди нас… Как му е името?

— Няма име. Не му е нужно. На всяка планета го наричат по своему.

Стоманеният поглед на капитана не мърдаше от помощника.

— И какви чудеса е натворил, че сега никой изобщо не поглежда към нас?

— Първо — спокойно отговори Мартин, — изцелявал болните и утешавал нещастните. След това разобличавал лицемерието и мръсотиите на политиците. И много още неща. Разговарял с хората.

— И това ли ти са чудесата? Май си пийнал. — Капитанът се наведе до лицето му. — Не, нищо не разбирам.

— Щом сам не разбирате, никой не може да ви го обясни, сър — Мартин обърна глава към града.

Капитанът също погледна към града — тих и прекрасен, потънал във величествен покой. Направи крачка напред, изплю цигарата, впери остър поглед в Мартин, след това отново към града — високи, остри, блестящи от златен варак покриви.

— Не искаш да кажеш, че този… че този човек…

— Точно това исках да кажа, сър.

Капитанът застина — без думи, без движения. После рязко се изправи и отсече:

— Не вярвам!

* * *

Към пладне капитан Харт решително пое към града, до него крачеха Мартин и адютантът, помъкнал някакво електронно апаратче. Пътьом капитанът се заливаше от смях и възбудено подмяташе хитрости.

Отидоха при кмета. Мартин разгъна триногата и монтира апарата, който осигуряваше моментален превод от всеки език.

— Кметът ли сте? — капитанът едва не го прободе с пръст.

— Да.

— Интересува ме вчерашната история. Наистина ли се случи?

— Наистина.

— И има свидетели?

— Има.

— А мога ли да поговоря с тях?

— С когото искате, всички сме свидетели.

— Масова халюцинация — прошепна капитанът на Мартин и отново се обърна към кмета. — И как изглежда този… човек, този… непознат?

— Трудно е да се каже — усмихна се кметът.

— Това пък защо?

— Мненията са доста различни.

— Интересува ме вашето.

— Беше необикновено кротък и приветлив човек. С велик ум и много знания.

— Тъй, тъй, разбрано. Общи приказки. Интересува ме нещо по-конкретно. Например как изглеждаше.

— Нима това има някакво значение?

— Огромно — капитанът наблегна на думата. — Трябва ми подробно описание на този тип. Ако не можете вие, ще се обърна към друг. — И допълни към Мартин: — Режа си главата, това са фокусите на Бартън.

Мартин мълчеше, навел очи. Капитанът изщрака с пръсти.

— Казват, изцерил някого.

— Мнозина.

— Мога ли да видя поне един?

— Разбира се. Ето моя син — от тълпата се измъкна хлапак. — Едната му ръка не действаше. А погледнете сега.

Капитанът се усмихна.

— Нали разбирате, че това не доказва нищо. Тъй де, аз не съм виждал болната ръка. Мога само да кажа, че сега е наред. Но с какво ше потвърдите, че вчера е била парализирана.

— С честната си дума — просто отговори кметът.

— О, почтений! Нали не се заблуждавате, че ще повярвам на думи?

— Моля за извинение — в очите на кмета неочаквано пробягна нещо като любопитство и едновременно — съчувствие.

— А нямате ли някакъв портрет на момчето, да видя как е изглеждало преди това?

След минута му донесоха голям портрет, рисуван с маслени бои; виждаше се, че едната ръка на детето е мъртва.

— Мили мой! — капитанът презрително избута рисунката. — Всеки може да нарисува каквото си иска. Картините лъжат. Вие ми покажете фотография.

Фотоснимки нямаше. На планетата още не познаваха това изкуство.

— Добре де — въздъхна капитанът. Мускулите на лицето му нервно потръпваха. — Ще поговоря с хората. Ей, ти! — и той насочи показалеца си към първата попаднала пред очите му жена. Жената се разколеба. — Ела, ела! — настоя капитанът. — Разкажи ми за онзи чуден човек, когото сте видели вчера.

Жената го премери с поглед.

— Беше при нас, прекрасен и добър.

— Какви на цвят бяха очите му?

— С цвета на слънцето, с цвета на морето, с цвета на нощта.

— Достатъчно! — капитанът плесна с ръце. — Виждаш ли, Мартин, пълни дивотии. Някой тарикат е завъртял главите им с красиви дрънканици…

— Бъдете така добър да престанете, сър! — неочаквано просъска Мартин.

— Какво? Ти какво си позволяваш! — от изненада капитанът отстъпи крачка назад.

— Чухте какво казах, сър. Аз обикнах тези хора и им вярвам. Вие, разбира се, сте свободен да имате мнение, но си го задръжте за себе си.

— Как смееш да говориш така с мен!

— До гуша ми дойде от вашата нетърпимост към други мнения. Оставете ги най-после на мира! В тях има нещо добро, ласкаво… А вие идвате, издевателствате, опозорявате ги. Аз също разговарях с тях. И видях лицата им. На лицата им е изписано нещо, което на вашето няма да го има никога: смирение и вяра. Такава, която премества планини. А вие… Вие сте бесен, че някой ви е изпреварил и ви е попречил да станете важна клечка…

— Добре де, свършвай. Давам ти пет секунди. Аз те разбирам, Мартин. Писнало ти е — месеци полет, носталгията, самотата. И за капак тази история. Всичко разбирам. Няма да го броя за нарушаване на дисциплината.

— Ама аз не мога да не броя вашата дребнава тирания! Край, оставам тук!

— Няма да го направиш за нищо на света!

— Няма да го направя ли? Опитайте да ме задържите. Че аз цял живот съм мечтал за това! Без да го осъзнавам, но съм мечтал! Пък вие можете да си съберете всичката мръсотия, всичките говна и да продължите да осирате други места със своята подозрителност, скептицизъм и… научен подход! Това са хора — те са узнали нещо, те са разбрали нещо, а вие дори не искате да чуете! Пък на, случайността ви е довела почти навреме. Съвсем мъничко — и щяхте да участвате! На Земята вече двадесет века говорят за това — откак е минал по стария свят. И двадесет века ние жадуваме да го видим, да го чуем. Но никога не сме имали поне мъничко шанс. И ето тук, сега, ние закъсняхме само с няколко часа!

Капитанът беше вперил поглед в него.

— Хленчиш като бебе! Млъкни веднага!

— Вече ми е все едно.

— А на мен — не. Да не се излагаме пред тях. Вече казах, че не ти се сърдя.

— Не ми е притрябвала вашата прошка!

— Идиот! Та това са типичните номера на Бартън! Да завърти главите на хората, да ги избудалка, а след това да основе… не, не църква, а нефтени и дърводобивни концерни. Ти, Мартин, си глупак. Един завършен глупак. Не е лошо по-добре да познаваш земяните. Светотатство, лъжа, мошеничество, кражба — пред нищо не спира човекът, само за да постигне своето. Та нали целта оправдава средствата. А пък Бартън е прагматик до мозъка на костите си. Познаваш го. — Капитанът постепенно ставаше зъл. — Бъди мъж, Мартин, признай, че тази свинщина е в стила на Бартън: да прекараш хората за свои собствени цели.

— Не — Мартин премисляше доводите на капитана.

— Бартън е, казвам ти! Това си е неговата подлост и неговата свинщина. Браво! Като си помислиш колко сръчно: дошъл тук в блясака на огъня, в сияещ ореол, с добри думи за любов и милосърдие. Тук — лечебен балсам, там — лечебно лъчение. Целичкият той!

— Не! — Мартин като че ли не осъзнаваше какво говори. — Не, не вярвам.

— Не искаш, но истината трябва да се гледа в очите — капитанът не се уморяваше да настоява. — Стига са те будалкали, отвори очи! Наоколо е ден, реален, истински свят. И ние сме реални, истински хора. Като Бартън.

Мартин се извърна.

— Добре де, добре — Харт потупа помощника си по рамото. — Разбирам, за теб това е направо удар. Чудовищно мерзко, срамно и тъй нататък. Поначало този Бартън си е негодник, но ти не го слагай на сърце. Аз сам ще се заема с него.

Мартин не отговори, обърна се и пое към кораба. Капитанът го проследи с поглед, въздъхна и се извърна към жената която разпитваше допреди малко.

— Разкажете още за този човек. Докъде бяхме стигнали?

Вечерта екипажът вечеряше навън. Мартин слушаше капитана, забил зачервени очи в чинията.

— Тридесет човека разпитах, всички повтарят едни и същи глупости. Сигурен съм, това е работа на Бартън. Пак ще довтаса, може утре, може след седмица, за да ни измъкне изпод носа всички договори. Но аз няма да мръдна от тук и ще му разваля играта.

Мартин вдигна очи от чинията.

— Ще го убия.

— Е, е, Мартин, без номера.

— Ще го убия, честна дума.

— Няма страшно, ще го изработим. Но признай — майстор си е. Абсолютно безнравствен човек, ама голям майстор!

— Измет!

— Обещай, че няма да го правиш. — Капитанът погледна записките си. — Тъй. Тридесет чудотворни изцеления, едно възвръщане на зрение, едно лекуване от проказа. Каквото щеш ми казвай — талант!

Прекъсна го рязък звук на гонг. След минута дотича дежурният:

— Капитане, приземява се корабът на Бартън! И на Ешли!

— Ето, цъфнаха! — капитанът удари юмрук по масата. — Бързат за своя пир, чакалите! Даже нямат мъничко търпение. Нищо де, ще се срещнем. Ще трябва да ни включат в играта, няма как.

Мартин едва се държеше на краката си, следеше капитана само с поглед.

— На работа, момчета, на работа! Своето си е свое!

Всички се вглеждаха в небето, откъдето с грохот се спускаха две ракети. Едва не се разбиха при приземяването.

— Какво правят тези идиоти там! — капитанът скочи и хукна през димящата ливада. Шлюзът на ракетата на Бартън се отвори и от него се измъкнаха двама — едва успяха да ги подкрепят.

— Какво става? — капитанът се наведе над лежащия астронавт. Беше целият в рани и обгаряния, с охлузена кожа и синини по лицето. Когато подпухналите клепки се повдигнаха и устните се поразмърдаха, се разбра, че онзи е малко преди края. — Какво се е случило, казвай!

— Преди четиридесет и осем часа… в осемдесет и девети сектор на първата планета… от тамошната система… нашият кораб и корабът на Ешли налетяха на космическа буря — подутите устни едва отваряха място за думите. — Всички загинаха… Целият екипаж… Бартън също. Ешли също, преди час. Оцеляхме само трима.

— За пръв път ли кацате на тази планета?

Мълчание.

— Отговаряй!

— Да — прошепна умиращият. — Бартън загина преди два дни. Шест месеца не сме кацали никъде.

— Наистина ли?

— Наистина.

— И Бартън от два дни е мъртъв? Заклеваш ли се?

— Да, да.

Капитанът падна на колене до мъртвото тяло. Лицето му се изкриви от конвулсивна гримаса. Мартин чакаше. След това капитанът помоли да му помогнат да се изправи. Всички неволно се извърнаха към града.

— Значи…

— Ъхъ, точно това значи — отвърна Мартин.

— Значи никой не ни е изпреварил — прошепна капитанът.

— А онзи човек …

— Какво за онзи човек, капитане?

Но капитанът не чу въпроса, сякаш изобщо не беше на себе си. Сега пред тях стоеше един старец — бял като платно и оцъклен. С мъка направи крачка по тревата.

— Ела, Мартин. Подкрепи ме. Тъй, добре. Страхувам се да не падна. Трябва веднага да отидем в града. Не трябва да губим никакво време.

Вървяха срещу вятъра, а нозете им се преплитаха в дългата суха трева.

* * *

След два часа бяха в приемната на кметството. Хората идваха, разказваха и си отиваха. Хиляди хора. Капитанът стоеше като вдървен и с каменно лице. И в очите на всички имаше толкова топла светлина, че капитанът не можеше да скрие вълнението си — ръцете му непрекъснато трепереха.

Накрая се обърна към кмета:

— Но вие трябва да знаете неговия маршрут.

— Не, той не каза накъде отива.

— Сигурно на някоя от близките планети?

— Не знам.

— Трябва да знаеш!

— А няма ли го там? — кметът посочи тълпата.

Капитанът се огледа.

— Не.

— Тогава значи си е тръгнал.

— Тръгнал! — гласът на капитана премина в крясък. — Да, сбърках, страшно сбърках. И сега искам да поправя грешката си. Аз най-после се убедих, че най-невероятното събитие в историята все пак се е случило! Можех ли да си помисля, че съм попаднал точно на него — все пак шансът е едно на милиард! И прилетяхме значи на тази планета — една от милионите — и закъсняхме с един ден! Вие трябва да знаете накъде е тръгнал.

— Всеки стига до него по свой собствен път — кротко отговори кметът.

— Криете го — лицето на капитана се изкриви в злобна гримаса.

— Не.

— Но знаеш къде е той, нали! — и пръстите на капитана трескаво се впиха в кожения кобур.

— Не, не мога да ви кажа къде точно се намира.

— Я да говорим с добро — в дланта на капитана проблясна малък пистолет.

— Нищо не мога да ви кажа.

— Лъжеш!

Очите на кмета бяха пълни със съчувствие.

— Просто сте уморен. Зад гърба ви има дълъг път. А сте от тези хора, които прекалено дълго са живели без вяра. И сега изведнъж така неистово се устремихте към нея, че сам затваряте пътеката си натам.

— Накъде тръгна?! Знаете, той ви е казал!

Кметът поклати глава. Капитанът насочи пистолета, стреля веднъж, после втори път. Кметът се свлече, притиснал с ръка рамото си. Мартин се хвърли към него.

— Не мърдай! — сега дулото гледаше Мартин.

Притискайки раната, кметът огледа капитана от главата до петите.

— Прибери пистолета. Сам се погубваш. Никога не си вярвал, а сега започна да стреляш в хората само защото ти се струва, че вече повярва.

— Ще мина и без теб — просъска капитанът. — Закъснял съм само ден, ще продължа. Може на следващата планета да закъснея половин ден, на следващата — четвърт, после два часа, час, минута. Но в края на краищата ще го настигна, запомни го! — крещеше капитанът, наведен над лежащия кмет. — Да тръгваме, Мартин.

— Аз оставам.

— Глупак! Оставай, щом искаш, ние ще продължим.

Кметът се обърна към Мартин.

— Не се страхувай за мен, върви. Ще се погрижат за раната.

— Ей сегичка ще изтичам до ракетата.

Пресякоха града почти тичешком. За всяка крачка капитанът трябваше да концентрира до болка прословутата си желязна воля. Когато стигнаха, капитанът хлопна корпуса на кораба и се извърна към Мартин:

— Е?

Мартин го гледаше спокойно.

— Значи реши? Няма да тръгваш с мен, така ли?

— Няма, сър.

— Боже мой, това ше бъде истинско приключение! Знам, ще го намеря.

— За вас това вече е въпрос на живот и смърт, нали?

Лицето на капитана стана като че ли мъничко тъжно.

— Да.

— Може ли един въпрос, сър?

— Какъв?

— Когато го намерите… ако го намерите… за какво ще го помолите?

— Ами… — капитанът се запъна, наведе очи. Почти минута стоя в недоумение, накрая някак странно се усмихна. — Ще го помоля за мъничко тишина и покой. Отдавна, о, колко отдавна искам мъничко покой.

— А опитвали ли сте някога?

— Не те разбирам…

— Няма значение. Довиждане, капитане.

— Сбогом, Мартин.

До ракетата го чакаше целият екипаж. Щяха да летят само трима, другите седмина оставаха с Мартин. Капитанът сърдито ги огледа и произнесе присъдата си:

— Пълни глупаци!

На кораба се качи последен, отдаде поздрав с енергичен жест и злобно се изсмя. Люкът хлопна и ракетата стартира, изхвърляйки огромни огнени вълма. Мартин я проследи как тя се отдалечава, отдалечава, докато накаря изчезна. В самия край на ливадата стоеше кметът, подкрепян от няколко души, и му правеше знаци.

— Замина — рече Мартин, докато се приближаваше.

— Да, замина. Сега този нещастник ще търчи презглава от планета към планета, ще се суети, ще се лута — и винаги ще закъснява. Час, половин час, десет минути, минутка само. Накрая няма да успее само за няколко секунди. А когато облети триста светове и стигне осмата или пък деветата си десятка години — ще закъснее само с части от секундата. А после, може би, още по-мъничко и още по-мъничко. И ще се втурва по-далеч и още по-далеч, за да догони онова, което остави тук, на тази планета, в този град…

Мартин беше вперил в него широко отворени очи. Кметът протегна ръка.

— Нима се усъмни дори за миг? — кимна към останалите и се обърна към града. — Да вървим. Не бива да го караме да чака.

Уилям Тен
Детска игра

Когато раздавачът разбра, че няма да получи монета и тряска вратата, Сем Вебер реши да избута големия кашон под единствената лампа в стаята. Вярно, раздавачът промърмори: „Не знам. Не е наша работа, мистър, ние само ги доставяме.“ Но все пак трябваше да има някакво разумно обяснение.

Предчувствието не го излъга — кашонът се оказа наистина тежък. Пряко сили Сем успя да го избута няколко метра; интересно, как ли раздавачът е качил такава тежест цели четири етажа?

Когато видя цветната картичка с името си, адреса и традиционното пожелание „Весели коледни празници — 2153 година“, Вебер се навъси. Шега? Няма чак толкова остроумни познати, че да му изпращат честитки с подобна дата — двеста години напред. Буквите изглеждаха странни, някакви зелени чертички вместо линии, а картичката беше от истинско злато!

Любопитството почти изтезаваше Сем, той внимателно откъсна картичката, скъса тънката опаковка и изтръпна от изненада. „Какво е това? Да откачиш!“ Кашонът нямаше нито капаци, нито дръжки, не се виждаше никакъв процеп — абсолютно еднороден куб от някаква кафява материя. С усилия и пъшкане Сем обърна кашона — дъното също се оказа абсолютно гладко.

— Добре де — философски отбеляза той, — в края на краищата номерът не е в подаръка, а в принципа.

Сети се, че е време да пише писма, още не е благодарил за коледните подаръци. Трябва да измисли нещо по-особено за леля Меги, изпратените от нея вратовръзки приличат на абстракционистки кошмари, но самият той не й изпрати дори една носна кърпичка. Всичките му мангизи до цент глътна брошката за Тина. Разбира се, брошка оше не е пръстен, но Тина вероятно ще има предвид възникналите обстоятелства.

Сем тръгна към леглото, което му служеше едновременно за маса и стол. Пътьом с досада ритна кашона и измърмори: „Щом не искаш да се отваряш, стой си тъй!“

Сякаш внезапно поумнял от ритника, загадъчният куб се разтвори. Отначало се образува процеп, който бързо започна да расте и накрая горната плоскост се вдигна като капак на пътно куфарче. Сем се плясна по челото и наруга всички богове от египетския Сет до небесния отец. След това си спомни последните си думи:

— Затвори се! — рече той.

Кашонът се затвори и стана гладък като кожа на младенец.

— Отвори се! — и кашонът се отвори.

Истинско представление — реши Сем. После се наведе и надникна вътре: цял лабиринт от кухини, в които бяха наредени флакончета със синя течност, шишета с прахове, прозрачни тубички със жълти, оранжеви, зелени, розови и какви ли не пасти. На дъното лежаха седем странни апарата, сякаш сглобявани от побъркан радиолюбител. И като капак на всичко — книжка с инструкции.

Сем извади книжката и с изумление откри, че макар страниците да са метални, тя почти не тежи, или във всеки случай е по-лека от всяка друга книга. Той седна на леглото, пое дълбоко въздух и я разтвори.

— Те това е! — и Сем енергично изхвърли въздуха от дробовете си. Зелените буквички се редяха, украсени с някакви напълно смахнати заврънкулки:

„Направи човек“, набор №3

Този набор е предназначен само за деца от 11 до 13-годишна възраст. Апаратура, по-сложна от наборите „Направи човек“ №1 и №2, ше позволи на децата от тази възрастова група да сглобяват действащи възрастни хора. Неопитните деца могат да сглобяват деца и живи манекени от наборите от предходните номера. Има два дезасамблатора, така че материалът може да се използва повторно. Както и при наборите №1 и №2 демонтирането се препоръчва да става в присъствието на Пазителя на ценза. Допълнителни реактиви и резервни части могат да се получат от компанията „Направи човек“, 928, Диагонално ниво, Глент сити, Охайо. „Запомнете: само с набора «Направи човек» вие можете да направите човек!“

Сем затвори очи. Какви глупави трикове гледа вчера в киното! Абсолютна тъпотия! И самият филм беше отвратителен! Интересно, колко ли изкарва седмично продуцентът на такива боклуци? А операторът? Пет стотака? Десет?

Той внимателно отвори очи — кашонът все така си стоеше насред стаята. Книжката също. И на първата й страница отново прочете: „Запомнете: само с набора «Направи човек» вие можете да направите човек!“

На следващата страница имаше списък на допълнителните реактиви и резервни части. Цените на грам хемоглобин, три грама ензими и разните такива неща изглеждаха странни — един сланк петдесет, три сланка четиридесет и пет… Отдолу на страницата имаше реклама за набор №4: „Вие ще изпитате истински възторг при конструирането на вашия пръв жив марсианец!“ С дребен шрифт беше набрано: „Патент 2148 г.“

Трета страница се оказа съдържание:

Глава 1. Детска биохимична градина.

Глава 2. Прости живи неша от дома ни извън него.

Глава 3. Живи манекени и как те работят за човечеството.

Глава 4. Деца и други малки човечета.

Глава 5. Двойници за всички възможни случаи. Копирайте себе си и своите приятели.

Глава 6. Какво е нужно за направата на човек?

Глава 7. Сглобяване на човек.

Глава 8. Разглобяване на човек.

Глава 9. Нови форми на живот за развлечение.

Сем сложи книжката обратно в кашона и се замъкна до огледалото — лицето му си беше същото. Е, бяло като платно, но чертите си бяха същите. Не се е раздвоил, не е станал манекен, не е конструирал нова форма на живот за развлечение. В този смисъл всичко си беше наред.

„Скъпа лельо Меги — започна той да пише трескаво, — вашите вратовръзки са най-хубавото от всичките ми коледни подаръци. Колко е жалко, че…“

Колко е жалко, че няма нито грош… Но кому може да хрумне да хвърли толкова усилия за подобно нещо? На Лю Найт? Но даже Лю, при цялото му коравосърдечие, би трябвало да уважава този празник. Пък и на Лю не му стига нито акъл, нито търпение за такава трудна работа. Тина? Е, да, тя притежава особения талант да създава всякакви усложнения. Но ако е надарена от бога с всевъзможните други физически и морални качества, Тина е напълно лишена от чувство за хумор.

На пода блестеше метална плочка. А може на обратната й страна да е написано името, на подателя? Сем я вдигна — нищо, гладка златна повърхност. Чисто злато. В това Сем не се съмняваше — баща му беше златар. Самата стойност на плочката вече изключва възможността да е закачка. Пък и какво изобщо е смешното тук?

„Весели коледни празници — 2153 година…“ Какво ще прави човечеството след 200 години? Ще прокара път до звездите или по-далеч, ще преследва някакви непредставими цели? Вместо машини и роботи ще използва малки живи манекени? Или ще прави такива детски игри?

А няма ли в кашона друга картичка? Сам реши да изсипе всичко от вътре, но погледът му падна върху сива банка с надпис „Обезводнена нервна тъкан. Само за направа на хора“, сепна се и изкрещя: „Затвори се!“

И отново куб с гладки повърхности. Сам въздъхна облекчено и реши да си ляга. Събличайки се, се сети, че би могъл да попита раздавача в коя фирма работи, може би така щеше да разбере произхода на подозрителния подарък.

„Но в края на краищата — повтаряше си той, — работата не е в подаръка, работата е в принципа. Честита Коледа!…“

* * *

Когато на следващата сутрин Лю Найт влетя в кантората с обичайното „Добро утро, колега“, Сам очакваше, че Лю всеки момент ще го подкачи за нещо. Човек като Лю трудно се въздържа от намеци. Но Лю заби нос в „Допълнение към законите на щата Ню Йорк“ и прекара така цялата сутрин. Останалите съдружници на общата кантора — петима млади юристи — бяха или потиснати, или твърде заети, за да се занимават с набора „Направи човек“. Нямаше нито хитри усмивки, нито насмешливи погледи, нито подвеждащи въпроси.

Тина се появи точно в десет. Приличаше на току-що облечена манекенка от рекламата.

— Добро утро — каза тя.

Всеки й отвърна съобразно настроението си: един — с усмивка, друг — с ръмжене, трети — с едва видимо кимване. Лю Найт изръмжа. Сем Вебер се усмихна.

Оправяйки косите си, Тина за минута прецени ситуацията, решението беше взето и облягайки се на стола на Лю, тя го попита какво може да направи за него. Сем демонстративно се наведе над труда на Хакълуорт „За мошеничествата“. Услугите на Тина плащаха седмината общо. Теоретически тя би трябвало да изпълнява задълженията на секретарка, телефонистка, машинописка, а също и да приема посетители. На практика и при най-добросъвестно отношение към задълженията си на нея й се налагаше да напише и изпрати не повече от две-три случайни писма. Веднъж седмично попадаше и някое по-важно писмо, което не изисква особена юридическа акуратност. Затова в едно от чекмеджетата на бюрото си Тина държеше солидна библиотека от модни списания, в другото — пълна козметична лаборатория. Заплащането й беше скромно, но затова пък животът й — пълноценен.

Тина се приближи до Сем едва преди самата следобедна закуска.

— Струва ми се, че тази сутрин не бяхме достатъчно заети, мистър Вебер — започна тя.

— Само така ви се струва, мис Хил — възрази той с леко раздразнение. — Чаках завършването на вашите светски ангажименти, та чак тогава да се потопим в онова, което в някои случаи се нарича работа.

Тя беше изненадана като коте, прогонено от възглавницата.

— Но днес не е понеделник, Съмърсет и Оджек ви изпращат документи само в понеделник.

Сем не обичаше да му се напомня, че без чисто механичната работа по оформянето на документите на фирмата „Съмърсет и Оджек“ веднъж седмично той би бил юрист само по диплома.

— Трябва да ви продиктувам писмо, мис Хил — сурово каза той. — Можем да започнем веднага, щом сте готова.

Тина мигом се въоръжи със стенографски бележник и моливи.

— Обичайното въведение, днешна дата — започна Сем. — Адресирайте до Търговската палата, Глент сити, Охайо. Пишете: „Господа! Моля да ме известите дали наскоро при вас е регистрирана компания под името «Направи човек» или под друго аналогично название. Бих искал съшо да знам дали фирма с посоченото или аналогично название не е подавала заявки за регистриране във вашия щат. Запитването е неофициално, по молба на клиент, заинтересуван от продукцията на споменатата фирма, адресът на която моят клиент е загубил.“ Подпис и пост-скриптум: „Освен това моят клиент е заинтересуван от търговските перспективи на района, към който се отнасят улиците с названия «Диагонално ниво», или «Диагонално авеню». Всички сведения за този район и разположените там организации ще бъдат приети с благодарност.“

Тина обърна към него широко отворените си сини очи.

— О, Сем — прошепна тя, игнорирайки неговия официален тон. — Значи се е появил втори клиент! Толкова се радвам! Вярно е, изглежда мъничко зловещ, но се държи толкова достойно, че съм сигурна…

— Кой? Кой изглежда зловещо?

— Ами вашият нов клиент…

Сем остана с неприятното усещане, че тя искаше да добави в края на изречението си „глупчо такъв“.

— Когато дойдох тази сутрин, в приемната стърчеше някакъв странен висок старец в дълго черно палто и разговаряше с прислужника в асансьора. Той се обърна към мен, имам предвид прислужникът, и рече: „Това е секретарката на господин Вебер, тя може да ви каже всичко, което ви интересува.“ И след това, кой знае защо, ми смигна. Не беше много вежливо от негова страна. Тогава старчето ме зяпна така, че ме хвана шубе, но то бързо изчезна, мърморейки през зъби: „Или психопати, или хищници. Нито един нормален. Нито един уравновесен.“ Истински джентълмен никога не би постъпил така. Трябва да го знаете, щом е вашият нов клиент.

Високо зловещо старче в дълго черно палто, което разпитва за Сем? Едва ли е нещо сериозно. Но дали пък няма връзка с необикновения коледен подарък? Заслужава си да се помисли.

— Дойде ми на гости моята любима леля, вече ви казах — продължи Тина, — и дойде съвсем неочаквано…

Искаше да обясни нещо за коледната вечер и когато се наведе над Сем, той почувства прилив на нежност.

— Не се притеснявайте — каза той. — Знам, че не можехте да направите нищо за нашата среща. Стана ми тъжно, когато ми позвънихте, но се примирих — нали съм известен като човек, който не може да се сърди на красивите момичета. А за надвечер?

— За надвечер ли?… Вече обещах на Лю, тоест на господин Найт… Но той едва ли би възразил, ако дойдете и вие.

— Прекрасно.

Ето добра възможност да му го върне.

* * *

Перспективата да бъде в „широка компания“ вместо очаквания интимен кръг развали настроението на Лю Найт, към което впрочем се стремеше Сем. Но Лю се реваншира, като започна красноречиво да разказва за възложеното му дело, да се хвали с обещаните хонорари, като не пропусна да спомене и очакваната слава. След един-два опита да вмъкне няколко думи за интересно завещание от страна на „Съмърсет и Оджек“, излъганият в своите очаквания Сем потъна в размишления. Използвайки капитулацията му, Лю започна да ухажва Тина.

По улиците беше кишаво, снегът се беше превърнал в кал. Минавайки покрай отрупаните витрини, на Сем му направиха впечатление конструкторските набори за деца, украсени с гирлянди и блестящи от изкуствен сняг — „Направи си радио“, „Направи си небостъргач“, „Направи си самолет“… Но без „само с помощта на набора «Направи човек» вие можете…“

„Оставих Лю победител на полесражението“ — помисли си Сем, настанявайки се във вагона на метрото. Но горчивата истината беше, че битката все едно би била загубена независимо от мястото на полесражението. Оше в Юридическия институт се говореше, че Лю Найт има вълча захапка. От деня, когато Лю откри, че субстанцията под роклята на Тина има великолепни пропорции, шансовете на Сем за победа паднаха до цената на парче желязо в сейфовете за злато на пристанище Нокс.

Днес Тина не беше си сложила подарената от Сем брошка. Затова пък на кутрето на дясната й ръка се беше появил абсолютно кичов пръстен. „Едни печелят, други губят — философстваше Сем. — Аз не спечелих.“

А колко е хубаво да спечелиш Тина!

Влизайки в стаята си, Сем с изненада откри, че леглото му не е оправено. Значи чистачката не е идвала, не се е случвало досега… Разбира се, никога досега не е заключвал вратата! Момичето сигурно е решило, че Сем не иска да бъде обезпокояван. Пък и той наистина не искаше.

Върху таблите на леглото с предизвикателно безсрамие преливаха с всички цветове на дъгата вратовръзките на леля Меги. Сваляйки в движение палтото и шапката си, Сем ги метна в гардероба, изми старателно ръцете си и рязко се обърна.

Нищо не беше се променило. Огромният кафяв куб стоеше на мястото си и стопроцентово съдържаше ония дивотии, които толкова поразиха въображението му.

— Отвори се! — и кашонът се отвори.

Инструкцията все така си беше разгърната на съдържанието, горното й ъгълче се беше вмъкнало в камерата на единия от странните апарати. Сем внимателно измъкна и двете — апаратът беше направен главно от окуляри, закрепени със сложно преплетени тръбички и пружини. Сем го обърна, на долната страна със същите идиотски букви беше написано „Комплекс от електронен микроскоп и работна масичка“. Той грижливо постави апарата на пода, след което извади всички останали — от „Детски биокалибратор“ до „Витализатор на Джиф“. Подреди прецизно в пет редици разноцветните флакончета с лимфи и банките с всевъзможни хрущяли. После откри, че отвътре стените на кутията са покрити с изключително тънки фолиа с различни конфигурации; достатъчно е да ги натиснеш в края, те мигом се превръщат в триизмерни модели на човешки органи, размерите и очертанията на които могат да се изменят произволно. Ясно, това са форми за телесните части.

Прекрасен асортимент! Ако всичко това има някакво отношение към науката, кутията сигурно представлява огоомна ценност. Или служи за реклама? Или бог знае за какво?… Ако, разбира се, има някакво отношение към науката.

Сем се изтегна на леглото и разтвори книжката на главата „Детска биохимична градина“.

В девет вечерта той клекна пред комплекса от електронен микроскоп и работна масичка, като се захвана да отваря малките шишенца. В девет и четиридесет и шест Сем Вебер построи своя пръв жив организъм.

Разбира се, това беше нищо в сравнение с написаното в Първа книга Моисеева — Битие. Примитивната кафеникава плесен, която в полезрението на микроскопа се разливаше като тесто за палачинка, даде няколко спори и прекрати съществуването си след около двадесет минути. Но всичко това беше дело на Сем! В тази чест той категорично реши да се напие и се дотътри до кухнята, но след една-две глътки възвърна чувството си за божествено могъщество и пак влезе в стаята.

Дивият възторг след създаването на кафявата плесен не го овладя втори път, макар още същата вечер да построи гигантска белтъчна молекула и цяла колония филтриращи бактерии.

На сутринта от малкото бистро, където обикновено закусваше, Сем позвъни в кантората. „Целият ден ще си бъда вкъщи“ — съобщи той на Тина. Тя се изненада, както и Лю Найт, който измъкна слушалката от ръцете й.

— Е, какво, колега, уреждате си практика между съседите? Блекстоун-младши[6] остана без практика, към него вече са тръгнали две коли за бърза помощ.

— Добре де — рече Сем, — ще се оправя с тях, когато дойдат.

Беше краят на седмицата, затова реши да си остане вкъщи още един ден. И без това няма да има работа до понеделник, когато „Съмърсет и Оджек“ ще снесат в полога му единственото яйце.

Връщайки се вкъщи, Сем си купи учебник по бактериология за специалисти. Беше забавно да създава и усъвършенства едноклетъчни организми, за класификацията на които учените водят дълги и скучни спорове. Разбира се, ръководството за „Направи човек“ даваше само няколко примера и общи правила, но извличайки подробности от учебника, Сем се почувства пълен господар на положението: той разкриваше тайните на мирозданието както се разтварят стриди!

Тази аналогия го наведе на мисълта да направи няколко стриди. Черупките се получиха не много твърди и на Сем не му стигна куража да дегустира стридите, но без съмнение бяха мекотели от класа черупкови. Ако можеше да усъвършенства техниката за изготвянето им, проблемът с прехраната щеше да бъде окончателно решен.

Ръководството беше написано просто и разбираемо и снабдено с прекрасни илюстрации, които в момента на отварянето на съответната страница ставаха триизмерни. Не се изискваха особени предварителни знания, по-сложните обяснения идваха след по-простите. Само допълнителните забележки бяха не винаги ясни: „Този метод се използва във фанфоплиничните играчки…“, „Когато следващия път ви иоклекират или ви демортонират зъби, помислете за бактериум цианогенум и скромната роля, която те играят…“, „Ако вкъщи разполагате с рубикуларен манекен, можете да пропуснете главата за манекените…“ и т.н.

След като беглият оглед убеди Сем, че нито един от предметите в неговата стая няма дори далечно сходство с рубикуларен манекен, той се почувства в правото си да не прескочи главата за манекените. Усещанията, които изпитва бащата със самодвижещите се играчки на сина си, бяха за Сем вече извървян етап; той искаше да направи повече от това, за което биха могли да мечтаят най-знаменитите биолози през следващите няколко десетилетия. А какво ли го чака занапред?

„Никога не забравяйте, че манекени се правят за една и само за една цел.“

— Няма да забравя — мислено си обеща Сем.

„Независимо дали това са манекени санитари, манекени кроячи, манекени машинописки или дори суневиарни манекени, при конструирането им трябва да се има предвид само една определена операция или един зададен процес. Ако направите манекен, способен да изпълнява повече от една операция, вие извършвате сериозно престъпление и се наказвате с публично назидание…“

„За да се направи елементарен манекен…“

Беше много трудно. Три пъти Сем разглобяваше създадените от него изроди и започваше отново. Едва в неделя по обед манекенът беше готов, по-точно — не съвсем готов. Имаше несъразмерни ръце, при това едната по-дълга от другата, глава без физиономия и туловище. Крака нямаше изобщо. Нито очи, нито уши. Манекенът лежеше на леглото и бълболеше с розовата цепка на устата си, предназначена както за приемане на храна, така и за отделянето й. Той бавно размахваше дългите си ръце, предназначени за една-единствена, още неуточнена операция.

Като го погледна, Сем реши, че понякога животът е отвратителен като помийна яма в летен ден.

Манекенът трябваше да бъде разглобен, но беше прекалено едър за малкия дезасамблатор, с който разглобяваше преди това стридите и другите си миниатюрни творения. А на големия дезасамблатор имаше яркооранжев надпис: „Да се ползва само под непосредственото наблюдение на Пазителя на ценза. Използвайте формула А-76 или направете по-малко устойчив вашия ид.“

Изразът „Формула А-76“ предизвика не повече асоциации от думичката „суневиарен“ и Сем реши, че неговият „ид“ и без това е достатъчно неустойчив, следователно ще трябва да се мине без Пазителя на ценза. Би могло да се предположи, че големият дезасамблатор действа на същите принципи, както и малкият.

Сем закрепи апарата на таблата на леглото, регулира фокуса и превключи бутона.

След пет минути манекенът се превърна в блестяща слизеста маса, която се разтече по леглото.

Проветрявайки стаята си, Сем стигна до извода, че големият дезасамблатор наистина изисква наблюдения от страна на Пазителя на ценза. Или поне на някакъв пазител. Постара се да спаси колкото може повечко части от безкракото същество, макар да се съмняваше, че ще използва отново набора „Направи човек“ в близките петдесет години. И ще стои по-далеч от големия дезасамблатор; дори да беше мушнал манекена в месомелачката и да го превърне на кайма, гледката нямаше да е толкова отвратителна.

Сем заключи вратата подире си и тръгна към бистрото, мислейки си, че трябва да си купи нови чаршафи. Тази нощ ще се наложи да спи на пода.

* * *

В понеделник сутринта Сем потъна в документите, изпратени от „Съмърсет и Джек“. При това непрекъснато усещаше върху себе си съсредоточения поглед на Лю и изумения поглед на Тина. Ех, да знаехте! — тържествуваше Сем. Впроем Тина сигурно би казала само „У-ди-ви-телно!“, а Лю Найт би изтърсил някаква просташка шега. Нещо като: „Ха-ха! Самият Франкенщайн-младши!“ Лю по-скоро би разработил някакъв метод за откопирване на съдържанието в набора „Направи човек“ и би го разпродал. Не, Сем е друг човек, той ще се заеме с по-интересни неща. В тази дяволия се крият големи възможности!

— Ей, колега — Лю приседна на крайчеца на бюрото му, — за какво ви притрябва изведнъж тази отпуска? Разбира се, човек с вашите доходи не би могъл да бъде доволен, но е под достойнството на един дипломиран адвокат да събира по къщите абонаменти…

Сем искаше да си запуши ушите, да не чува този глас като стържене на шмиргел.

— Пиша книга.

— Юридическа ли? Сем Вебер, „За банкрута“.

— Не, юношеска. „Лю Найт, полуумният неандерталец.“

— Не върви. Заглавието не е привлекателно. Трябва нещо като „Херцози, гангстери и горили“, това търси публиката! Между другото Тина ми каза за някаква уговорка относно новогодишната вечер; тя е сигурна, че няма да възразите, ако аз отида вместо вас. И на мен ми се струва, че няма да имате нищо против, но може и да се заблуждавам. Имайте предвид и факта, че вече съм поръчал маса в ресторант „Сигал“, където все пак има по-малко хора, отколкото в някое кафене.

— Нямам нищо против.

— Прекрасно — рече Найт с нескрито задоволство. — Между другото спечелих онова дело. Хонорарът е солиден. Благодаря за вниманието.

Докато разнасяше пощата, Тина също поиска да си изясни, не възразява ли Сем срещу нейните новогодишни планове. Не, не възразява. Къде е пропаднал повече от два дни? Бил е зает, много зает. Нещо съвсем ново! И адски важно!

Тя го разглеждаше внимателно, докато той сортираше предложенията за продажба на стари автомобили с гаранция от учтивите напомняния, че все още не е заплатил за последния курс на обучение в юридическия институт. Накрая стигна до писмото, което не беше нито обявление, нито полица. Сърцето на Сем буквално примря, когато видя клеймото „Глент сити, Охайо“.

„Драги господине!

 

В Глент сити няма нито една компания с название «Направи човек» или с друго, макар и далеч сходно, нито пък знаем за аналогична организация, желаеща да се установи в нашия регион. В града също няма и улица с название «Диагонална» — нашите улици в посока от север към юг носят названията на индиански племена, а тези с посока изток-запад са номерирани с числа, кратни на пет.

В Глент сити няма абсолютно никакви промишлени предприятия и ние сме решени да го запазим такъв.

Броят на търговските и обслужващите предприятия в нашето градче е минимален. Застрояването в Глент сити е строго ограничено. Ако желаете да се заселите при нас и докажете, че вашите предци са били бели християни и от англо-саксонски произход до петнадесето коляно, ще бъдем радостни да ви предоставим допълнителна информация.

 

Томас Х. ПЛЕНТАДЖЕНЕТ, кмет

 

П.С. Извън града се строи летище за лични самолети, витлови и реактивни.“

Всичко е ясно. Не може да получи никакви допълнителни препарати, дори ако имаше един-два сланка да ги плати. Ще трябва да се отнася грижливо с наличния материал и да го пести.

Дали компанията „Направи човек“ ще разгърне в далечното бъдеще свое производство в Глент сити и въпреки ограниченията на кметството градът ще стане индустриален център? Или кубичната кутия се е мушнала в нашето пространство и време от някакво друго измерение, от друга ера на съвсем друга планета? Впрочем това е малко вероятно, все пак съпровождащият текст е написан на английски. И какъв е бил умисълът, добър или лош, та точно Сем Вебер получи този набор?

Сем трудно се откъсна от своите абстрактни разсъждения, за да чуе съвсем конкретните идеи на Тина:

— Тъй че ако вие все още настоявате да бъда с вас на Нова година, бих могла да кажа на Лю, че мама очаква остра криза — тя има камъни в жлъчката — и е наложително да си остана вкъщи. Тогава, струва ми се, ще можете евтино да откупите от него масата в „Сигал“.

— Огромни благодарности, Тина, но честно казано, сега нямам излишни пари. Пък и ако трябва да бъда откровен, Лю е значително по-подходящ кавалер за вас.

„Лю Найт никога не би постъпил така. Лю Найт винаги с удоволствие би ти скършил врата. И въпреки това Тина е по-подходяща за него.“

Мислеше си за същото и вечерта, докато преглеждаше главата „Копирайте себе си и своите приятели“. Не би било лошо да откопира Тнна.

„Едната за мен, втората за Лю.“

Но вероятността за ужасна грешка е голяма. Създаденият манекен беше несъвършен — ръце с различна дължина. Сем изтръпна, като си представи как по живота крачи една уродлива Тина, която той, разбира се, не би се решил да унищожи.

Освен това книжката предупреждаваше: „Макар вашият двойник да прилича физически на вас като две капки вода, той не е получил необходимото възпитание и не се променя постепенно; той няма да притежава вашата умствена уравновесеност, ще му е трудно да се справя с нетипични ситуации, ще е заплашен от неврози. Само професионален карнупликатор, като използва прецизна техника, може да изготви точно копие и на характера. Създаденото от вас копие ще може да живее и дори да има потомство, но никога няма да бъде признато за член на обществото, отговорен за своите действия.“

Добре де, дотолкова може да се рискува. Ако новата Тина бъде мъничко неуравновесена, това едва ли ще прави впечатление, дори в известен смисъл е желателно.

Почука се. Беше хазайката. Сем застана така, че да закрива кашона.

— Цяла седмица стаята ви беше заключена, господин Вебер, затова не е почиствана. Решихме, че не бива да ви притесняваме.

— Да. — Сем направи крачка напред и затвори вратата след себе си. — Имам една много важна правна работа.

— Тъй ли!

В това възклицание той усети убийствено любопитство, затова промени темата.

— По какъв повод сте в такова пищно оперяване, мисис Липанти. Нова година ли ще посрещате?

С чувство на особено достойнство тя оправи черната си плисирана пола.

— Да. Сестра ми и нейният съпруг пристигнаха днес от Спрингфийлд и ще прекараме вечерта празнично. Само дето… момичето, което обеща да се грижи за детето им, току-що ни съобщи по телефона, че не се чувства добре. Тъй че не можем да излезем, ако някой не се съгласи… Исках да кажа, ако не намерим кой да се погрижи тази вечер… Който си няма компания и не би възразил…

Съобразявайки, че молбата е вече казана, тя се смути и млъкна.

Всъщност, тъй де, тази вечер той е свободен. Хазайката прояви изключителна любезност и започна да повтаря като грамофонна плоча: „Не се притеснявайте, мога да забавя наема някой и друг ден…“ Но защо, дявол да го вземе, се получава така, че всеки от няколкото милиарда жители на Земята се опитва да стовари на главата на Сем Вебер някаква неприятност?

И тогава той си спомни за глава четвърта — за децата и другите малки човечета. Откак разглоби несполучливия манекен, Сем използваше инструкцията само като гимнастика за ума. Не беше подготвен за възможните фантастични грешки, които могат да се случат при направата на малки човечета. Но копирането на деца вероятно не представлява трудност.

Този път обаче той се закле в името на всички богове, за които бе чувал, че в никакъв случай няма да се занимава с разглобяване! В големия град, особено пък нощем, винаги можеш да се избавиш от творенията си по някакъв друг начин. Все нешо ще измисли.

— С удоволствие бих прекарал няколко часа с детето.

Сем бързо хлътна вътре, за да се избави от неискрените протести на хазайката.

— Нямам работа днес. Не, благодаря, мисис Липанти. Ще бъда щастлив да направя нещо за вас.

По-късно получи и изречените с доста недоверие инструкции от страна на сестрата:

— Само тогава може да приплаче тихо, монотонно, но ако вие побързате, няма да имате неприятности, пък и дори да не успеете…

Той ги изпрати до външната врата.

— Ще изтичам веднага, щом чуя нещо — увери Сем.

Мисис Липанти се спря пред вратата.

— Казах ли ви за мъжа, който питаше за вас?

„Пак ли?“ — помисли си Сем.

— Висок възрастен мъж в черно палто ли?

— Да, и с много неприятни обноски — опули се срещу мен и заръмжа нещо под носа си… Познавате ли го?

— Може да се каже не. И какво искаше?

— Ами пита не живее ли тук Сем Вевер, юрист, който през последната седмица прекарва повечето от времето си вкъщи. Рекох му, че тук живее Сем Вебер — вие сте Сем, нали? Но че последният квартирант по име Вевер напусна преди около година. Той ме погледна в упор и каза: „Вевер, Вебер — ония там може да са сбъркали“, и си отиде, без да благодари и да се сбогува. Не е от мъжете, които наричаме вежливи.

* * *

Странно колко ясен образ на този човек възникна във въображението на Сем. Може би защото и двете жени, които го бяха виждали, са особено наблюдателни, но ако се съди по разказите им, непознатият наистина създава доста угнетяващо впечатление.

Почти беше сигурен, че не е грешка — този човек търси точно него. Факт е, че през тази седмица Сем наистина беше пренебрегнал служебната си работа. Кой знае защо старчето не желае лична среща, докато не установи окончателно идентичността на Сем с обекта на своето дирене. Би могло да е някаква юридическа история, но тя така или иначе е свързана с набора „Направи човек“, защото мълчаливото разследване започна веднага след като Сем получи подаръка от двадесет и втори век.

Нищо обаче не можеше да се предприеме, докато този тип в черно палто сам не пожелае да установи личен контакт и да изложи исканията си.

Сем се качи да вземе апарата „Детски биокалибратор“, сложи ръководството до бебешкото легло и включи калибратора на пълна мощност на сканиране. Хлапето радостно примляскваше, докато калибраторът пълзеше по закръгленото му телце и от процепа се източваше метална лента с „абсолютно прецизно физиологично описание“, както твърдеше книжката. И то наистина беше много прецизно — в това Сем се увери, когато надникна през оптичния увеличител. За такава информация всеки педиатър би продал безсмъртната си душа поне три пъти. Производителност на щитовидната жлеза, качество на хромозомите, интелектуална обхватност — всички данни бяха старателно разбити в групи очевидно за конструкторски цели.

Сем остави момиченцето да разглежда с изненада пъпчето си и побърза нагоре. Като се ръководеше от лентата, той оформи частите в нужните размери. След мъничко, като че ли без сам да го осъзнава, той започна да конструира малко човече.

Беше изненадан колко леко върви работата. Очевидно майсторството идва в процеса на играта. Да се направи манекен беше значително по-трудно. Възможността да се дублират отделни детайли и работата с информационната лента много улесняваха задачата.

Детето се формираше пред очите му.

След час и половина всичко беше готово. Оставаше само едно — съживяването.

У Сем се появиха колебания. Неприятната задача с разглобяването го накара да се замисли. И все пак се реши — ако детето може да диша, какви перспективи се разкриват пред него! Освен това бебето не бива да се намира дълго в безжизнено състояние, иначе ще се изпортят материалите и усилията ще отидат на вятъра.

Сем включи витализатора.

Детето потръпна и започна тихо и монотонно да приплаква. Сем отново хукна към стаята на хазайката и взе една пеленка. Да му се не види, пак ще трябва да купува нови чаршафи!

Когато всичко беше наред, Сем се изправи и внимателно разгледа изделието си. Чувстваше се почти баща. Или поне гордостта му беше съвсем бащинска.

Пред него лежеше прекрасно изработено мъничко същество, пращящо от здраве!

„Добро копие се получи!“ — радостно си помисли той. Всичко е както у прототипа, до най-малките подробности, даже включително не съвсем симетричното личице и отделеното върху чаршафа копие на закуската, смляна от бебето образец. Същите очи, същите коси… Същите ли? Сем се наведе, беше готов да се закълне, че онази, другата, беше блондинка, а косите на това момиченце бяха тъмни и като че ли потъмняваха пред очите му…

Сем прегърна с една ръка „своето“ бебе, с другата — биокалибратора, спусна се по стъпалата и сложи детето до другото. Няма съмнение, едната си е блондинка, втората, направеният от него дубликат — чиста брюнетка.

Биокалибраторът показа и други разлики. Копието имаше например по-ускорен пулс, по-ниско съдържание на червени кръвни телца, малко по-добри умствени способности. А количествата адреналин и жлъчен секрет бяха съвсем различни.

Всички тези неща бяха доказателство за грешка. „Неговото“ дете по-качествено или не, не бе точно копие. Не можеше да се предскаже ще доживее ли до зряла възраст. И защо стана така? Спазваше инструкциите точно, сравняваше непрекъснато с лентата на биокалибратора, а ето какво се получи. Може би се колеба прекалено дълго преди да включи витализатора? Или просто майсторството му не бе на висота?

Стенният часовник напомни, че скоро ще стане полунощ. Трябваше да се заличат всички следи, преди да са се върнали сестрите Липанти. Сем набързо прецени възможните варианти.

След няколко минути той се върна в стаята на хазяйката със стара покривка и картонена кутия в ръце. Запъна бебето в покривката и го сложи в кутията. Бебето гукаше, като че ли предусещайки приключения. Сем тихичко се измъкна навън. По улиците се мотаеха пийнали веселяци с барабанчета в ръце, минувачите си честитяха щастлива Нова година. Сем се стараеше да не се набива на очи. След няколко пресечки сви вляво и видя търсения надпис — „Градски приют за намерени деца“. Пред вратата гореше лампа.

Ето какво значи да живееш в голям град!

Внезапно го осени нова идея и почти тичешком се шмугна в отсрещната алея. Всичко трябва да изглежда истински. Той извади от джоба си молив и написа с разкривени букви върху кутията: „Моля, погрижете се за моето скъпо дете. Не съм омъжена.“ После се върна обратно, сложи кутията на прага и държа пръста си върху звънеца, докато не чу стъпки.

Връщайки се вкъщи, Сем си спомни за пъпа. Да, точно така — „неговото“ момиченце си нямаше пъп! Коремчето му беше съвсем гладичко. Ето резултатът от бързата работа, дявол да го вземе!

В приюта ще се шашнат, когато разповият детето. Интересно, какво ли ще си помислят?

Сем се плясна по челото: „Аз и Микеланджело. Той даде на Адам пъп, пък аз го забравих.“

* * *

Ако не се броят случайните въздишки, на втория ден от новата година в кантората беше тихо.

Сем поглъщаше жадно последните интригуващи страници от книжката, когато вниманието му бе привлечено от две персони, неловко пристъпващи към бюрото му. Той с неохота вдигна поглед от „Нови форми на живот за развлечение“ — това се казва работа!

Тина и Лю Найт!

Пръстенчето, което Тина беше получила за Нова година, сега красеше средния пръст на лявата й ръка; Лю се опитваше да се прави на светец, но без особен успех.

— О, Сем! Снощи Лю… Сем, бихме искали да сте първият — такъв сюрприз, боже мой, такъв сюрприз! Аз почти… Да, разбира се, знаем, че ще ни бъде в началото трудно… Сем, ние имаме намерение, тоест — надяваме се…

— Да се оженим — завърши Лю шепнешком.

За пръв път откак се познаваха, Лю изглеждаше неуверен и гледаше на живота с известно подозрение — като човек, който намира в чашата с портокалов сок октопод.

— Много би ви харесало как Лю направи предложението — изливаше щедро чувствата си Тина. — С много заобикалки, скромно. После му казах, че тогава имах чувството, че говори за нещо съвсем друго и изобщо в началото аз наистина не го разбрах. Нали тъй, скъпи?

— А? Да, разбира се, в началото ти беше трудно да ме разбереш. — Лю погледна своя бивш съперник. — Изненадан ли сте?

— Не, съвсем не. Двамата толкова си подхождате, че от самото начало смятах подобно решение за идеално. — Сем промърмори поздравленията си под изненадания поглед на Тина. — А сега ме извинете, имам бърза работа. Един изключителен сватбен подарък!

Лю беше напълно объркан.

— Сватбен подарък ли? Толкова бързо?

— Да, разбира се — отбеляза Тина. — Толкова е трудно да се избере нещо подходящо, а един добър приятел, какъвто е Сем, би искал на всяка цена да подбере наистина изключителен сватбен подарък.

Сем реши, че за днес му е достатъчно, грабна книжката и палтото си и хукна.

Когато приближи червеното тухлено стълбище на квартирата си, Сем вече беше стигнал до заключението, че раната, макар и болезнена, в никакъв случай не бе смъртоносна. Даже се развесели, като си спомни физиономията на Лю. Тогава някой го дръпна за ръкава — беше хазайката.

— Оня човек пак дойде, господин Вебер. Искаше да ви види.

— Кой, високото старче ли?

Мисис Липанти кимна.

— Толкова неприятен тип! Когато му казах, че ви няма, той настоя да го пусна в стаята ви. Казах му, че не мога да го направя без ваше разрешение, а той ми хвърляше такива убийствени погледи… Никога не съм вярвала в приказките за лоши очи, но ако ги има, това са очите на тоя тип.

— Ще дойде ли пак?

— Да. Попита ме кога обикновено се връшате, казах му към осем, като имах предвид, че ако не желаете да го видите, ще разполагате с време да се преоблечете и да излезете. Извинете за откровеността, господин Вебер, но на вас едва ли ще ви се прииска да го видите…

— Благодаря ви. Но когато дойде, пуснете го да влезе. Ако е лицето, за което си мисля, аз незаконно притежавам негова собственост. Бих искал да знам произхода на тази собственост.

Влизайки в стаята, Сем внимателно остави ръководството и нареди на кутията да се отвори. Детският биокалибратор не беше голям и спокойно можеше да се завие във вестник. След няколко минути Сем вече крачеше към своята кантора, стиснал подръка пакет със странна форма.

Мислеше си дали не му се е изпарил мерака да откопира Тина. Въпреки всичко той я желаеше повече от всяка друга жена и тъй като оригиналът се омъжи за Лю, не остава нищо друго освен копието да се омъжи за него. Но копието ще получи всички черти на Тина в момента на снемането на характеристиките, значи не е изключено също да поиска да се ожени за Лю…

Като оня лаф: „Или ти иди, пък аз ще почакам, или аз ще почакам, пък ти иди.“ Но още не се е стигнало дотам, а в края на краищата може и да се окаже забавно.

От всичко най-много Сем се страхуваше да не допусне някаква неточност. Ами ако новата Тина излезе с дефекти! Ако изведнъж започне да смила собствения си стомах, или някъде в дълбините на подсъзнанието й се окажат зачатъци на загадъчна и неизлечима лудост, свойствени на образеца; при това могат да се проявят не веднага, а едва когато дълбокото взаимно чувство даде своите плодове. Сем разполагаше с доказателство, че не е велик майстор в копирането — племенницата на мисис Липанти.

И още: никога няма да може да демонтира Тина, дори ако има дефекти. Да не говорим за рицарските му страсти и за граничещото с предразсъдъци преклонение пред жените, внушени му още в детските години — Сем изпадна в невъобразим ужас при мисълта, че обожаваното от него същество ще бъде разглобено като оня уродлив манекен. Но ако пропусне в конструирането нещо съществено, и това ще се наложи. Затова реши: нищо не трябва да бъде пропуснато!

Докато старият асансьор го издигаше нагоре към кантората, Сем се усмихваше горчиво — да имаше поне още мъничко време! Да можеше поне още веднъж да експериментира върху човек, когото познава добре и бързо ще открие всяко отклонение от нормата. Уви, странното старче ще се появи довечера и ще си поиска своя набор „Направи човек“, значи опитите ще трябва веднага да бъдат прекратени. Пък и кой е този човек, когото познава добре? Няма нито другари, нито близки приятели. А за да има резултат, трябва да познава въпросния прототип като самия себе си. — „Като самия себе си.“

И наистина — защо не самия себе си? Сем познаваше своите физически качества по-добре от тези на Тина; веднага би забелязал всяко отклонение, значи няма да се стигне до психическо разстройство или нещо по-лошо. Цялата прелест на това решение е, че няма да изпита никакви угризения на съвестта, когато му се наложи да разглоби дубликата Сем Вебер. Дори обратно — продължаващото съществуване на „второ аз“ ще бъде неприятно.

Копирането на самия себе си ще му даде необходимия полезен опит върху познат материал. Идеално решение! Трябва да направи прецизни записи и ако нещо не се получи, ще знае къде точно да бъде внимателен при направата на своята Тина.

А що се отнася до оня тип с палтото, той може би изобщо не се интересува от набора. Но дори да се интересува, Сем би могъл да се възползва от съвета на хазайката и да излезе, щом оня се появи. Накратко, перспективите са съвсем блестящи!

Лю Найт се надвеси над уреда, донесен от Сем.

— В името на великия юрист Блекстоун — що за нещо е това? Прилича на машинка за косене на трева в малки саксийки.

— Това, така да се каже, е измерителен уред. Снема правилните размери на една или друга вещ и изобщо… Не мога да ви поднеса замисления от мен подарък, ако не знам някои размери. Тина, ще ви представлява ли трудност да дойдете с мен в хола?

— Не — тя подозрително погледна апарата. — А не боли ли?

— Не, съвсем не — увери я Сем. — Само искам да го запазим в тайна до вашата сватба.

При тези думи тя засия.

— Ей колега — обърна се един от младите юристи към Лю, когато двамата излязоха. — Не му позволявайте да прави това. Фактическото притежание вече гарантира деветдесет процента успех, самият Сем го каза. Той няма да ви я върне.

Лю се усмихна иронично и се наведе над папките си.

— Искам да отидете в дамската стая — обясняваше Сем на изненаданата Тина, — ще стоя отвън и ще обяснявам, че е затворена поради ремонт. Ако има някой, почакайте го да излезе. След това се съблечете.

— Съвсем ли?

Той кимна. После съвсем търпеливо, подчертавайки всеки важен детайл от бъдещата операция, Сем й обясни как да използва детския биокалибратор, как да го включи и да пусне лентата, как трябва да бъде опипан всеки квадратен сантиметър от тялото.

— Тази малка ръкохватка ще ви позволи да прокарате уреда и по гърба. Сега не е време за въпроси. Ясно ли е?

— Ясно.

Тина се върна след петнадесет минути, като изучаваше лентата с възхищение.

— Чудно нещо… Ако се вярва на апарата, съдържанието на йод в мен…

Сем бързо взе биокалибратора.

— Не му обръщайте внимание… Това е нещо като код, трябва само да ми кажете по колко броя… Ще подскачате от радост, когато видите подаръка.

— Така си мислех.

Сем се зае да изучава лентата, за да се убеди, че апаратът е използван правилно, а Тина се наведе над него.

— Нали знаете, Сем, винаги съм вярвала, че имате добър вкус. Бих искала често да ни идвате на гости, когато се оженим. Вие имате такива прелестни идеи! Лю е малко… прекалено делови, права ли съм? Разбирам, че това е необходимо за издигането му в живота и тъй нататък, но успехът още не е всичко, необходима е също и култура. Вие ще ми помогнете да запазя своите културни интереси, нали, Сем?

— Разбира се — неопределено произнесе Сем. Всичко на лентата беше наред, можеше да започва. — Ще бъда щастлив да ви помогна.

Докато чакаше асансьора, той забеляза на лицето на Тина известно объркване.

— Не се разстройвайте, Тина. Вие с Лю ще бъдете много щастливи. И моят сватбен подарък много ще ви хареса.

„Но не толкова, колкото на мен“ — помисли си той, влизайки в асансьора.

* * *

В стаята си Сем измъкна още лента и се съблече, след няколко минути записът на собствените му параметри беше готов. Добре би било естествено всичко да се обмисли по-подробно, но близостта на целта го правеше нетърпелив. Затвори вратата, набързо разтреби и нареди на кутията да се отвори.

Преди всичко вода. Тъй като в човешкия организъм има много вода, трябва да се запаси в самото начало. Пътьом той купи няколко легена, но въпреки това пълненето им от единствения кран в стаята отне доста време. Когато започна да пълни първия леген, му хрумна, че примесите във водата вероятно влияят на крайния продукт, значи трябва да се използва химически чиста вода. В инструкцията не пише нищо по този въпрос, но в противен случай би трябвало да има допълнителни указания. Няма що, налага се да преварява вода. А когато дойде ред до Тина, ще намери дестилирана. Ето още едно съображение в полза на идеята, първо да се направи подобие на Сем.

Докато чакаше водата да кипне, Сем разположи всички материали така, че да са му подръка. „Хм, съвсем не са много“ — помисли си той. Това бебе глътна много реактиви, жалко, че не се реши да го разглоби. Сега вече не важат никакви аргументи в полза запазването на двойника — двойникът Сем трябва да бъде разглобен, за да има досатъчно материали за Тина „номер две“. А може би ще бъде „номер едно“?!

Още веднъж прегледа главите шеста, седма и осма, за да освежи знанията си за материалите, сглобяването и разглобяването. Беше ги чел много пъти, но помнеше колко много изпити в института бе изкарал от сведенията, придобити в последния момент.

Безпокоеше го постоянното напомняне за психическа неустойчивост. „Човешките същества, построени с този набор, дори в най-добрия случай ще проявяват определени тенденции към предразсъдъци и невротични комплекси, характерни за средновековното човечество. В края на краищата те не са съвсем нормални хора — постарайте се да не забравяте това.“ Впрочем за бъдещата Тина това едва ли ще има особено значение.

Сем завърши формирането на детайлите, като им придаде необходимите размери, и прикрепи витализатора към леглото. След това бавно започна да копира Сем Вебер, като надничаше често в иструкцията. За два часа той узна за физическите си достойнства и недостатъци повече от всяко друго същество, откак простодушният примат е започнал да изучава възможността да се премества по земята единствено на долните си крайници.

Колкото и да е странно, Сем не изпитваше нито трепет, нито възбуда. Всичко приличаше на построяването на любителски радиоприемник. Детска игра.

Когато Сем завърши работата си, повечето шишенца и банки бяха празни.

Сем Вебер стърчеше до леглото и гледаше Сем Вебер, който лежеше в леглото.

Оставаше само да вдъхне живот на двойника. Прекалено дълго се колеба — дали пък няма да се получат отклонения? Не можеше да забрави чернокосото момиченце. Освобождавайки се от отвратителното чувство за нереалност, той провери дали големият дезасамблатор е наблизо и включи витализатора на Джиф.

Човекът в леглото се изкашля. Размърда се. Седна.

— Уф! — изпъшка той. — Не е лошо, ако мога тъй да се изразя.

След това скочи от леглото, грабна дезасамблатора, разкъса стърчащите от него проводници и го трясна със сила в пода.

— Не искам над главата ми да виси дамоклев меч — каза той на Сем Вебер, който го гледаше зяпнал. — Помислете и за това, че мога да го използвам срещу вас.

Сем някак се добра до леглото и седна. Вълнението се замени с тъпа изненада. Не можеше да забрави пълната безпомощност на бебето и манекена; дори не предполагаше, че собственото му копие ще приеме живота с такъв ентусиазъм. Разбира се, трябваше да го предвиди — сега създава човек в разцвета на физическите си и духовни сили.

— Кофти работа — каза Сем с пресипнал глас. — Вие сте неуравновесен. Вас няма да ви приемат в нормалното общество.

— Аз ли съм неуравновесен? — попита двойникът. — И кой ми го казва! Човек, прекарал целия си живот в безплодни мечтания, хукнал да се жени за една крещящо облечена, самовлюбена колекция от биологични нагони, готова да седне на коленете на всеки мъж, достатъчно разумен да включи импулсите й…

— Оставете Тина на мира! — възрази Сем и веднага се почувства неловко от тази театрална фраза.

Двойникът го погледна и се усмихна.

— Добре де, нека да е така. Но не и тялото й! Ето какво, Сем, или Вебер, или както искате да ви наричам. Вие си живейте своя живот, аз ше си живея моя. Дори мога да не практикувам правна работа, ако това ше ви достави удоволствие. Но що се отнася до Тина… Тъй като не са останали повече съставки за направата на копие — това поначало беше тъпа и екстравагантна идея, в мен са заложени достатъчно ваши симпатии и антипатии, че да я желая страстно. Аз мога да я притежавам по нормален път, вие не можете. На вас не ви стига смелост.

Сем скочи и стисна юмруци, но веднага съобрази, че противникът му е равен във физическо отношение, и обърна внимание на самоуверената му усмивка. Физическият двубой не може да има смисъл — в най-добрия вариант ще свърши реми. Трябва да се търсят други аргументи.

— Според ръководството — започна Сем, — вие сте подложен на неврози…

— Ръководство, дрън-дрън! То е написано за деца с научни знания от двадесет и втори век. Наследствените им качества ще се контролират най-прецизно. Лично аз мисля, че…

На вратата се почука два пъти.

— Господин Вебер…

— Да! — казаха двамата едновременно.

Пред вратата хазайката стърчеше като гръмната и произнесе неуверено:

— О-о-онзи господин е долу. Иска да ви види. Да му кажа ли, че сте тук?

— Не, още не — отговори двойникът.

— Кажете му, че съм излязъл преди час — каза в същия момент Сем.

Хазайката си тръгна почти тичешком.

— Няма що, разумен метод за такава ситуация! — избухна двойникът. — Не можете ли да си държите езика зад зъбите! Бедната женица сега сигурно ще припадне.

— Забравяте, че тази стая е моя, а вие сте само един несполучливо завършил експеримент — разпалено рече Сем. — Имам толкова права, колкото и вие, даже повече… Ей, какво правите там?!

Двойникът беше отворил шкафа и обуваше панталони.

— Обличам се. Вие можете да се разтакавате гол, шом това ви харесва, но аз бих искал да изглеждам прилично.

— Аз се съблякох, за да получа необходимите данни за себе си… за вас… Тези дрехи са мои, стаята е моя …

— Хайде, не се вълнувайте. Вие никога не можете да докажете това в съда. Не забравяйте, че всичко ваше е всъщност мое и тъй нататък…

* * *

В преддверието се чуха тежки стъпки. Някой се спря пред вратата. Внезапно на двамата Сем им се стори, че загърмяха цимбали и обхванати от ужас, почувстваха как върху им се изсипва поток от непоносима горещина. След това резките звуци се отдалечиха, стените спряха да треперят, стана тихо и замириса на обгорено дърво.

Обърнаха се точно в мига, когато един невероятно висок и много стар човек в дълго палто влизаше в стаята през димящите останки от вратата. Макар да беше доста по-висок от вратата, той не се наведе, а някак особено втъкна глава в раменете си и след това отново я измъкна. Инстинктивно Сем и двойникът се приближиха един към друг.

Влезлият имаше дълбоки блестящи черни очи, приличащи на скенера на биокалибратора; те не гледаха, а преценяваха и правеха изводи.

— Не напразно се страхувах, че ще закъснея — гласът му беше тътнещ, свръхестествен, потискащ. — Вече сте снели свое копие, господин Вебер, а това налага някои не много приятни действия. И двойникът е унищожил дезасмбалртора — лоша работа. Трябва да действам с ръце. Наистина много неприятно.

Старецът дойде толкова близо до тях, че усетиха дъха му.

— Тази история забави четири важни изследователски програми, но ние трябваше да се съобразим с общоприетите норми на цивилизованост и да установим точно личността на адресата, преди да отнемем набора. Припадъкът на мисис Липанти наложи да се вземат срочни мерки.

Двойникът прочисти гърлото си.

— Значи вие…?

— Не, аз не съм човек в точния смисъл на думата. Аз съм скромен чиновник, направен по най-висок клас на точност. Аз съм Пазителя на ценза за целия двадесет и девети район. Вашият набор беше предназначен за деца от Фреганд, които правят екскурзия в този район. Един от фрегандците с документи на името Вевер поръча този набор чрез хронодромите, които толкова се разстроиха от необикновения товар, че не можеше да бъдат карнупликирани. Затова вместо него товарът получихте вие. За съжаление повредите са толкова сериозни, че се наложи да ви търсим косвено.

Пазителя на ценза направи пауза и Сем №2 нервно притегна панталона си. Сем страстно замечта за поне едно смокиново листо, с което да прикрие голотата си. Чувстваше се като онази небезизвестна личност в райската градина точно когато обяснява защо е изядена ябълката и мрачно си помисли, че дрехите правят повече човека, отколкото дори наборът „Направи човек“.

— Ние, разбира се, сме длъжни да вземем набора — продължаваше да трещи гласът, — и да ликвидираме всички последици от неговото пребиваване тук. Когато всичко бъде наред, ще ви бъде разрешено да продължите живота си, като че ли нищо не се е случило. Впрочем проблемът е да се разбере кой от вас е истинският Вебер.

— Аз — казаха двамата с треперещи гласове и се спогледаха.

— Затруднение — прогърмя старчето. — Защо никога не ми върви! Защо никога не ми се падат прости случаи като на карнупликатора!

— Чуйте — започна двойникът, — оригиналът трябва да бъде…

— Напълно уравновесен и в по-добра емоционална форма от копието — прекъсна го Сем. — Струва ми се…

— Че разликата може да се види лесно — заключи двойникът, — изяснявайки кой от нас двамата е по-достоен член на обществото.

(„Този тип хвърля прах в очите! — помисли си Сем със спокойна увереност. — Как не вижда, че има работа със същество, което веднага може да прецени умствените ни разлики. Това не ти е някакъв жалък психиатър от двадесети век, това същество може да вижда през външната обвивка до самата скрита вътре същност!“)

— Мога, разбира се. Минутка. — Старчето започна да ги изучава внимателно. Погледът му безстрастно обхождаше телата им от горе до долу, а двамата Семвеберовци трепереха от очакване.

— Ясно — рече старчето. — Абсолютно ясно.

Той направи крачка напред, проточи дългата си ръка и започна да разглобява Сем Вебер.

— Но слу-у-шайте-е-е — зави Сем Вебер с немощен глас, който от вик на отчаяние постепенно премина в тих неясен брътвеж.

— Не трябваше да гледате, за да не се наруши психическото ви равновесие — рече Пазителя на ценза.

Двойникът леко въздъхна, обърна гръб и започна да облича ризата си.

— Разбирате ли — продължаваше гърмящият потискащ глас, — работата не е в това, че се страхуваме да ви оставим този подарък. Въпросът е принципен. Вашата цивилизация не е подготвена за него. Вие не сте умни като нас, разберете го.

— Ами да, така е — отвърна Лъже-Вебер, пристягайки червено-синята вратовръзка на леля Меги.

Допълнителна информация

$id = 5513

$source = Моята библиотека

Издание:

Списание „Омега“, бр.2

Отговорен редактор: Агоп Мелконян

Редактори: Васил Димитров, Маргарита Златарова

Дизайн: Иван Милев

Илюстрации и колажи: Емил Вълев, Иван Милев, Веселин Великов

Коректура: Нина Вълчева

 

Формат 60×84/8

УИК 6,44

Тираж 65000

Бележки

[1] Мексиканска ракия, приготвена от кактус.

[2] Лорънс Хаусман (1865–1943) английски писател, художник и драматург.

[3] Радиоприемник, който засича посоката на предаващата станция.

[4] Пустиня в югоизточна Калифорния.

[5] Едгар Берген — известен американски кукловод и вентролог. Чарли МакКарти се е наричала една от най-известните му кукли. Показвани у нас в предаването „Кукленото шоу“.

[6] Дж. Блекстоун — знаменит английски юрист (бел. прев.)