Николай Райнов
Богомилски легенди

Цар на мрака

И когато седмината Синове на Пламъка протръбиха началото на света, роди Саваот Своя Син и го нарече Авенир, което значи Баща на Светлината. Лицето му бе пурпурно, като зора, и очите му бяха пламъци, подобни по блясък на златен сплав. Нямаше дух с по-хубав и по-мощен облик от неговия. И по бодрост, младина и сила с Авенира не можеше да се сравни никой. Той беше огненият живец на света и в него тупкаше сърцето на вселената. Защото беше Син на Всевишния.

И даде му Елохим Седемте Небеса и всичко невидимо. И тогава се замисли Авенир, отвори уста, па каза:

„Широки са небесата. Силен е Бог. А моето сърце е празно. Къде да намеря слово, което с мълния да разпали духа и да му даде път към онова, що няма край?“

Умисли се Авенир.

Тъжен беше.

И тъга легна по цялата вселена.

 

 

А когато минаха седем деня, стана вечерта по залез Авенир, та отиде при Синовете на Пламъка.

И видя ги отдалеч Авенир — потънали в светлина. А сенките им се губеха — седем дълги сенки с теменужен блясък на аметист.

И рече Авенир:

„Широко е небето — и тайни са пътищата на Адонай. Като адамант е здрава мъдростта Му. Ала празно е моето сърце — и нямат небесата място за мене. О вие, Водачи на седемте пълка, елате с мене! И нека Ново Небе съградим — Земя да съзидаме — и път нека дадем на това, що няма край!“

Нощ покри тогава лицата на Синовете и слова на мятеж съзряха в словата на Сина Божи. И рече Иехудиил:

„Тъмни са речите ти — тъмна е твоята мъдрост. Проклет — онзи, който туря пръст на жерлото! Мощен е Иехова. Неговата мисъл е чиста като сълза, но гневът Му отравя като сок на бучиниш. Кървав ужас е Неговата ярост — и клетвата Му е слънчев бич. Ние — не сме с тебе!“

И отдалечиха се седмината Синове на Пламъка: лицата им — бели и замислени, а главите им — наведени.

И разпали се мъст ужасна в душата на Авенира тогава, та прокле с горчиви думи Синовете на Пламъка. И станаха думите му скорпион, а мислите му пепелянки.

И докосна се после с гневна ръка до седемте сенки Авенир — до сенките на Синовете се докосна той — и сенките приеха вид на люде. Те бяха снажни и силни, а ръцете им — с мишци на исполини.

И повика Авенир първия от Владиците на Гръма. Името му бе Авадон, което значи Ангел на Бездната. Косата му бе от пламъци, а лицето му — гиздаво, като лице на жена. Очите му бяха тъмни като пропаст и пареха.

Като видя гневен Авенира, запита го ангелът кой го е наскърбил.

И каза Авенир Авадону:

„Авадоне, Царю на Бездната и Властителю на Гръма! През себе си трябва да мине живият — и да не плаче по мъртъвци. Ето — тези сенки, те са наши слуги. Просторни бяха небесата за Седмината Синове на Пламъка, за Владиците на Гръма и за Вождовете на Божия Меч. Тесни са те за Авенира — и няма място за мене тук. Да съградим Ново Небе, Земя да съзидаме — и да въплътим създания там! За творчество жадува Бащата на Светлината — и за път, по който няма умора, — за бездни, издън които не проглежда изход. Авадоне, ела с мене — ти и твоите пълкове!“

И поведе Авадон шестимата Владици на Гръма и пълковете на Мълнията с тях.

И страх налетя върху вселената — леден страх.

И трая седем луни.

 

 

А когато се завърши седмата луна, стигна до Саваота гласът на небесния смут — и закле се Бог в името Си, че ще накаже Своя Син.

И клетви горчиви промълви тогава.

Авенир стана мрачен като здрач, лицето му — тъмно, а сърцето му закоравя. Прокоба Божия надвисна над света — и Авенир биде наречен Сатанаил, което значи Враг на Силния.

Тогава създаде Сатанаил Небето с неговата звездна плащаница, тайнствените писмена на Зодиака и седемте седалища на Слънцето. И създаде още Земята — с живота, кипящ, в растенията — мътното алое с неговата миризма и огрения храст с неговото великолепие.

И насади Едема с неговите чарове. И река направи да тече низ Едема: река, която протича в четири потока.

Името на първия поток бе Фисон. Той минаваше през страната на Двата Стълпа и вълните му бяха зелени със злата и отражения.

А името на втория поток бе Гехен. Той поеше страната Етопис, което значи Огнена Змия. И неговите води пречистваха всичко и топяха металите като пламък.

Третият поток бе Хидекил, което значи Двоен Език. А той оросяваше страната Асурхай — и вълните му бяха бавни, мълчаливи и тъжни. Във водата му се смесваха черни и бели талази, а по средата се къдреше размътен гребен.

Четвъртият поток се казваше Фиурах, което значи Глас от Небето. Водите му бяха като разтопена сяра и даваха змиевидни блясъци по вълните В този поток се чуваха странни гласове. И в него можеше да се види отразено всичко, що става по Небето, по Земята и в Седемте Бездни.

И погледна Сатанаил делото на ръката си.

И всичко бе хубаво.

И усмихна се Сатанаил.

 

 

И когато привърши създаването на Едема, взе Сатанаил от ръката на Авадона Огън, Вятър, Вода и Пръст, па ги закле със заклинанието на Пръвния Хаос — и създаде от тях Човека.

Но Човекът бе недвижим и нямаше дух в него. И напразни бяха усилията на Сатанаиля да съживи Човека. Стоеше Човекът — хубав като бронзов истукан, и някак тъжно гледаха очите му. Но погледът му бе празен и не извираше душа от него.

И проводи Сатанаил Авадона да иска от Саваота дух.

Смили се Вишният и даде на Човека небесна душа, но дух не му даде.

Защото върху Земята и Небесата на Сатанаиля духът не можеше да живее.

Но закле се Адонай в седмото от Своите имена, че ще даде дух на Човека, когато мине през Бездната, Земята и Трите Небеса.

Тогава оживя Човекът и даде му Сатанаил име Адам, което значи Роден от Земя, защото от пръст го бе направил.

А Човекът бе самин и тъжеше.

…И видя една сутрин Адам пред себе си Жена, облечена в одежди от слънце — и диадема от смарагд на челото й. А върху диадемата пишеше: Тайна.

И трепна в буря сърцето на Човека. И той не смогна да каже нищо: очите му бяха слепи от блясъка и, а умът му не можеше да разбере буквите върху нейната диадема. Защото Човекът не познаваше още знаците и не знаеше смисъла на начъртанията.

Тогава Жената пристъпи и каза:

„Аз съм Ева. Който не мине през мене, не ще стигне до Бога. Затова моят Творец ме нарече Майка на Живите.“

И възрадва се Адам, сърцето му се стопли, а на лицето му изгря усмивка.

А един ден, когато бе горещо и Ева пиеше вода от извора, Сатанаил мина през Едема. Наведена над кладенеца, Ева пиеше. Задната пола на дрехата й се бе дигнала, та кракът й се виждаше цял. Сатанаил видя крака й — бял, като млечен халкидон…

И желание заигра в сърцето му, желанието роди страст, а страстта — копнеж. И закопня пръв път по жена Сатанаил.

Когато една сутрин Ева спеше под сянката на голям кедър, Сатанаил първица съзря, че тя е хубава. Защото копнееше по нея, но отбягваше да гледа тялото й. И сега я видя. Устните и се червенееха, а веждите засенчваха с теменужен мрак очите й.

„Тя е хубава!“ — рече Сатанаил.

И той я пожела.

А когато Ева се събуди, Сатанаил й подаде съдина със сок от кимион и семена от мандрагори.

И засмя се Жената, като насъне се засмя тя, затвори очи — и в шемет изпи напитката. А питието бе топло, благоуханно и възбудително.

И щом го изпи, Ева пламна, очите и станаха влажни, а взорът й се премрежи, като поглед на безумен човек. Тя не можа да сдържи своята плът — и пръв път позна, че е жена…

И отдаде се тогава на Сатанаиля.

Тя му се отдаде дръзко и без свян — както се отдава жена, която е познала много мъже. И когато Сатанаил я остави, тя се още гърчеше в тръпките на своята неутолена страст — и още го викаше с поглед — и още помнеше бурното безумие на мъжките ръце…

А след греха Сатанаил се усети слаб и не можеше да сътвори нищо. Помрачиха се очите му — и видя Ева, че той страда.

На лицето му се изписа непознат копнеж, тъга по нещо ново и незнание притисна душата му — и не погледна вече той Жената с око на пожелание.

А Ева се мъчеше, че я е отхвърлил Сатанаил. Защото бе силен и погледът му беше слънце, а целувката му пареше като жив въглен.

И роди Ева близнаци от него: — момчето нарече Каин, което значи Син на Желание, а момичето — Каломаин, което ще рече Дъщеря на хубост.

И те бяха хубави.

 

 

А когато Сатанаил помрачи душата си, та отвърна лице от Жената, нов копнеж облада сърцето му.

И прати той втори път Авадона при Всевишния с молба да му даде лъч от Върховното Небе, за да го сложи в сърцето си.

И чу го Адонай.

А щом Авадон донесе лъча, Сатанаил отново просия — и вложи в сърцето си този лъч. И възкипя отново в него жад за творчество, душата му се развълнува от буря на предчувствие — и създаде той Царството на Трите Небеса.

— За да се сбъдне това, що в клетва бе казал Всевишният някога:

„Истина, истина ти казвам: ще дам дух на Човека, когато мине през Бездните, Земята и Трите Небеса.“

 

 

…А Ева плачеше по любовта на Сатанаиля, но не можа да я възвърне. И съзря я веднъж Адам, когато се къпеше в потока на Едема. Слънцето я миеше с лъчите си, по нейната слага изгряваше свенлива радост, че я гледа мъж, а очите и пиеха светлината на росен ден.

И възпали в душата му пожелание погледът на Жената, която не бе още видял гола.

А Ева умееше да се смее и да прегръща — и Адам простря към нея треперливи ръце.

…Но скърбеше Ева по ласките на Сатанаиля, та не намери никъде утеха. Защото Сатанаил я гледаше дълбоко и тя виждаше цялата си душа, отразена в пламъка на неговите очи.

И плачеше Ева — и всуе търсеше разтуха при Адама. Но ето, Адам я позна — и роди Ева от него син. И нарече го Евел, което значи Ридание. Защото в ридания го зачена и в ридания го роди.

Каин и Авел

А когато Адонай подари на Адама син, възрадва се Адам и жъртва принесе Богу. Но Ева скърбеше още — и Каломаин и Каин гледаха нейната горест. Змия на скръб хапеше сърцето им, защото не знаеха по що тъгува тяхната майка. И те се питаха: „Кой е наскърбил оная, която ни е родила? Защо й е тежко? Защо не поглежда тя ни мене, ни тебе, ни малкото ни братче?“ И не можеха да си отговорят. А майка си не дръзваха да попитат, защото знаеха, че — ако запиташ скърбящ човек поради що скърби, — дваж по-тежко ще му стане и няма да ти отговори, па може дори да се разгневи.

И възрасна Евел, стана мъж — и лицето му — бяло като алабастър, стана меко и нежно. Очите му бяха като небесна синина, а косите му — меки и златисти като зряла ръж.

Но слаб беше Евел и силите му — малко; защото бе син на смъртен човек — и чедо на човешка похот.

А Каин бе силен, като исполин, лицето му — изгорено от слънце, носеше цвят на червена пръст. Косата му бе твърда и черна, като крило на гарван, а очите му блестяха, като очите на баща му Сатанаиля. Мишците му — силни, като на пъргав звяр, и ръцете му, опърлени от слънцето, имаха цвят на лин, в който се тъпче грозде.

Ала не обичаше Ева сина си Евеля, защото не бе плод на сърцето и, а рожба на сласт и милувки.

А когато минаваше Сатанаил през Едема, говореше думи на сина си Каина. И думите му бяха огнен дъжд. Та закоравя сърцето на Каина, закоравя и умът му.

И неговата мъдрост стана здрава като кедър и ведра като езеро сутрин.

 

 

Растяха в Едема две дървета. Едното, слабо на вид, но хубаво, развиваше големи седмовърхи листа и даваше плодове — сини, като сливи.

То бе Дърво на Живота и плодовете му бяха горчиви; те засищаха, но не бяха приятни за ядене.

А другото бе широкогранно, високо, със снажно стъбло — и кората му бе гладка. Листата му — дребни и много на брой. А плодовете му бяха едри, червени, като ябълки, и сладки.

То бе Дърво на Познанието.

Но Змия се виеше на седем пръстена около него, та не даваше никому да яде. И когато минаваше Сатанаил през Едема, Змията се плъзваше по стъблото, свиваше се на колело и го гледаше покорно с жълтите си очи.

И приближаваше се Сатанаил, та ядеше от плодовете на дървото.

 

 

И когато един ден Врагът на Силния говореше на Каина за онова, що има да стане, за Тайната на Седемте Бездни, за чаровете на Земята и на съкровените Кръгове под нея, за Черните Властелини на Триъгълника, за душата на сестра му Каломаин, за Вождовете на Гнева и за деветте Алилуийа на Божията Песен — изстъпление нападна Каина. И той прозре скритата замисъл на Иехова и на Сатанаиля, синя мълния озари пещерите на ума му — и той проумя тайния смисъл на казаното от бащата.

И като съзре Сатанаил своя син — мъж по мисъл и левент по мъдрост, — даде му три плода от Дървото на Познанието, но му заръча строго — да ги скрие, та после да ги изяде насаме.

Но щом изяде плода на Познанието, изпадна Каин в тежък сън — и сякаш вампир завея над него кожени крила.

А Каломаин и Евел ходеха, та играеха в Едема. И стигнаха до дървото, под което спеше брат им.

И видяха Каина, заспал дълбоко, а в ръцете му се червенееха двата плода. И почнаха да го будят с весел вик, но дълбок бе сънят му, та не го сепна викът. И взеха му тогава със смях плодовете, та ги занесоха вкъщи.

Адам, отпаднал и стар, на вечерта на своя живот, седеше пред хижата със замислен поглед. Той ги не видя.

А Ева пееше в хижата. И тя се зарадва, като съзря плодовете, защото ги позна. И взе единия плод, та го изяде. Но щом сдъвка и глътна плода, душата и се размъти, тялото и отпадна — и Ева умря.

Майката на Живите бе първият човек на земята, който позна Смъртта. Защото бе познала милувките на Сатанаиля и бе хапнала от плода на Забраненото Дърво.

А Евел и Каломаин не знаеха това, защото не бяха там. Че насаме изяде майка им плода.

И Каломаин, като не знаеше какъв е този плод, запита Евеля.

И каза й Евел:

„Плод на вечна младост е тоя плод. Който яде от него, не ще се сбръчка вовеки лицето му и очите му не ще посърнат, нито косата му ще побелее. Ела — да го изедем!“

И Каломаин изеде плода, но на Евеля не даде. Защото се боеше.

И мъка се роди в душата на Каломаин. И копнеж по волност я завладя. И мрак легна пред нея.

И седем луни трая това.

 

 

А когато се изчерпи седмата луна, Каломаин се изгуби. И празни бяха усилията на Каина да я намери. Напусто ходеше от долина в долина да я дири.

И в разселините на жълтите скали всуе кънтеше плачът на душата му:

„Каломаин, сестро моя! Ела при Каина, та утоли с кротка дума жаждата на сърцето му, болно без тебе!“

Но — всуе.

Нямаше никъде Каломаин. Нямаше я в златните градини — и цветята не повтаряха песента на нейния глас. Зората изгряваше без нея — и луната не пилееше лъчи по златото на косите й.

Нямаше никъде Каломаин.

И посипа Каин с пепел главата си. И горчиво зарида. И нямаше за него утеха.

Пречупи се отведнъж силното сърце под мъката — и под бремето на мудно линеене пращяха костите му.

Той чупеше ръце и в грозни въздишки проклиняше земя и небе.

И неговите вопли къртеха скали, а стоновете му избухваха в огнени облаци. Защото бе луд от скръб.

И повика тогава баща си в своето отчаяние. И чу го Сатанаил.

Но думи на укор и слова на обвинение се откъртиха от устата му към Каина.

И рече му Сатанаил:

„Когато ти дадох плодовете — помниш ли? — аз казах, че за тебе ги давам, но ти ги не скри. Остави да ги вземе всеки минувач… — Та тези плодове дават смърт и безумие на оногова, който не би смогнал да ги понесе! И за това, че ти не опази дара на светинята, Каломаин ще бъде завинаги загубена за тебе. — По смъртна жена ще рукне влечението на сърцето ти — и ще потече в пот и кръв твоят живот! Клетва навлече ти върху себе си, роден в ден на клетва и в час на прокоба!“

А Каин слушаше скърбен и в душата му играеше мълния.

 

 

…И сбъднаха се дума по дума речите на Сатанаиля. Цъфна клетвата като голямо отровно цвете, чийто мирис носи мъчителна смърт.

И обърна се сърцето на Каина към Ада, негова сестра, другата дъщеря на Адама.

Съблазни го нейната бяла гръд — и румените й бедра му сложиха окови. Измами го шумът на полите и — и миризмата на косите й пръсна безумие в кръвта му.

И потърси Каин — да обърне сърцето на Ада към себе си. Защото тя го не обичаше.

И взе Каин зрели овошки, смачка ги, смеси сока им и направи вино от тая смес.

И когато Ада ядеше и пиеше, даде й Каин от виното. Всички го знаеха, че работи земя и събира овощия. Засмя се Ада, взе виното, та услади сърцето си с него. А измамливо бе питието наглед и сладко на вкус.

Опи се Ада, похот цъфна в душата й — и тя се отдаде на брата си Каин.

Обърна се оттогава сърцето и към него. И обикна Ада Каина. Защото целувката му бе пожар и прегръдките му стапяха сърцето.

Но клетвата на Сатанаиля съскаше над Каина — и той скоро позна, че се е измамил. Разочарова се той от Ада, дотегнаха му милувките й — и плитка му се видя душата й.

И скоро разбра, че го не тегли вече към нея. Горчив бе хлябът му с Ада — и не пиеше вече разтуха сърцето му в нейните прегръдки.

А напразно плачеше Ада. И всуе го молеше да се върне при нея.

 

 

След време се разтвори пак сърцето на Каина, та се разпаля в него пожелание към Сета.

А Сета бе жена на брата му Евеля.

Но твърдо бе сърцето й — твърдо, като ръка на злодеец: не обикна тя Каина, нито поиска да зачади пламъка на домашното огнище. Защото не я теглеше към грях.

А когато плодовете бяха обрани, небето се размъти и листата закапаха, умря Адам.

И оплакаха го тогава синове и дъщери.

Ридаеха Евел и Сета, плачеха Лина и Ада — и безутешни бяха синовете му и синовете на неговите синове.

Само на Каина бе твърдо сърцето. Че той бе ял от Дървото на Познанието.

Навъсен стоеше Каин, ала не ронеше сълзи. Сухи бяха очите му, защото не рачеше да жали по смъртници и да рони плач по мъртъвци.

А трябваше, по Божия повеля, синовете на Човека да принесат жъртва, за да се успокои душата на баща им — и да наследят милостта на Вечния.

И огради жъртвеник Евел, та сложи животни за всесъжение пред Господа. Защото бе пастир.

А Каин тури плодове от земята, която работеше. Защото бе земеделец.

И угодна бе пред Саваота жъртвата на Евеля, а Каиновата не прие — заради греха, що бе сторил, когато остави Ада, жена си.

Смеси се димът на жъртвата Каинова с праха на земята — и пламъкът угасна.

И разгневи се Каин на Господа, та в страшни слова изрече клетви към небето. И намрази Евеля, своя брат — люто го намрази поради жъртвата и още поради жена му Сета, която бе някога възлюбил, а тя не беше го обикнала.

 

 

И страстно безумие разръфа сърцето на Каина — както буря раздипля тъмни небесни облаци. Защото над него още съскаше клетвата на Сатанаиля — и душата му трябваше да се разкъса от страст по смъртна жена.

Черно стана пред очите му, а погледът му се премрежи от страстна мъгла.

И в спомена му се ломеше сластно движение на гола женска снага, а пред погледа му играеше измамливо тяло: — цвете, змия и бяс в едно и също време. И видя Каин, че страстта е страшна.

 

 

Твоите абаносови вежди се изгъват надолу плавно и широко — като два черни сърпа, хвърлени върху светлото небе. —

— Сето, сестро моя: пожали ме!

Слънцето мята върху пясъка своите огньове, а моите знойни стъпки Те дирят.

В Твоите движения играе смях — и страст се таи в мрака на очите Ти.

— Сето, сестро моя: пожали ме!

Твоите румени бедра, пълни и кръгли, ме опиват като вино — и златният мъх по снагата Ти буди шемет в моето болно сърце.

— Сето, сестро моя: пожали ме!

Нощта пръска по небето едри звезди, а моите парливи очи Те дирят.

В Твоите думи кипи гордост — и пламък съска в звъна на гласа Ти.

— Сето, обична моя: пожали ме!

 

 

Зачернюва ми живота абаносът на Твоите коси, опива ме трандафилът на Твоите устни, заслепява ме златото на Твоята кожа — о, Сето, сестро моя!

Кажи ми: — Стъпчи душата си за мене! — Стъпчи душата си! — И аз ще Те чуя. Кажи ми още: — Бога убий за мене! — В сърцето на Вечния впий нож! — И аз ще Те послушам — о, Сето, сестро моя!

Ти сепна в мене заспалата любов, но си отиде — и аз останах самин. И с мене остана моята скръб — о, Сето, сестро моя!

Над пожълтелите житни полета се разсипа смехът на Твоята гордост. Над тъмните вълни на замрели потоци се разкърти плачът на сърцето ми — о, Сето, сестро моя!

Няма покой за мене!

Няма покой за мене!

 

 

И когато една сутрин, призори, Евел излизаше от шатрата, за да отиде на полето, извика го Каин при себе си — и уби го там.

И отиде при Сета, жената на Евеля — и с ласки я облада. Защото Сета мислеше, че Евел е при нея.

А към изгрев-слънце, когато видя Каина, спящ в леглото й, отвърна се Сета от него в безумна омраза — и с гняв потърси Евеля.

Но не можа да го намери.

И донесоха надвечер в кръв и рани мъжа й, та го сложиха пред прага. И разкъса Сета одеждите си — и косата си изскуба от жал по Евеля.

И прокле Сета Каина с клетви на кръв и омраза: — в Божие име го прокле — мир да не види.

И чу Елохим думите на Жената — и повика по име Каина. И запита го къде е брат му.

А Каин рече:

„Мъртвият е при мъртъвците — и неговият дял е с чакалите на пустинята; — комуто трябва — да го дири! Не ме е никой сложил страж на брата си да бъда…“

И отвърна лице от Господа.

Разгневи се тогава Иехова, та слова на ужас изрече пред Каина.

И закле го мир никога да не види.

„Върви, сине на безумието! Върви по склона на своята проклета пътека! — И нека плодът на твоята кървава ръка окапва, преди да го вкусиш! — От връх към връх щ е води твоят път — и дните на твоята скръб не ще имат чет! Не ще те два пъти огрее слънцето на една и съща земя — и зората ще те пъди от пътека на пътека. — Кръвта на брата ти за мъст въстава — и реве към мене за отплата. Истина, истина ти казвам: сърцето ти не ще вкуси покой! — Луната ще оповестява греха ти, а звездите ще разказват за безумието ти! — От бездна към бездна ще лети твоят дух! — По върховете ще се мъчиш огън ти да стъкнеш — но бурята ще угасява пламъците му — и ще зъзне душата ти в мрака на Моята жестока клетва! — Върви — и никой не ще посмее да те убие: тежко е да убиеш тогова, който е убил първи път!… Върви — и във вечността ти своето проклятие ще занесеш!“

И разигра се нещо бурно в душата на Каина, той гневно отвърна лице от небето, но думите на клетвата бяха силни — и заковаха се в сърцето му като нажежени клинове.

 

 

…И роди Сета от Каина син — и нарече го Хет, което значи Ужас. Роди и Ада от Каина син — и назова го Навал, което значи Безумец.

А те бяха и двамината силни, защото бяха потомци на Сатанаиля.

А Каин стана навъсен и страшен. И въглен гореше в сърцето му, а земята пареше петите му — и не можеше да остане в Едема.

Тогава извърна лице на ужас Каин и с презрение изгледа Едема и людете му.

И устрем към нови земи закънтя в сърцето му тогава.

И сбра шъпата си, та я разтвори срещу людете — и остави своите клетви върху Едема.

…Когато зорницата разкъса черни небеса, побегна Каин от Едема и люти слова пламнаха гневно на устните му.

И побегна Каин с разперени пръсти на ръцете — и побегна от Едема.

А зад него се чуваха вопли и стонове — словата на кръвта, която вика…

Вавилонска кула

В онова време излезе Божия повеля към синовете на Евеля — да се пазят от дъщерите на Каина и с дъщерите на синовете му да не се събират. Йехова изрече своята воля само към Евельовите потомци, защото знаете, че те Го тачат и не ще презрат повелята Му, нито ще се надсмеят над думите Му. А към Каиновите люде Той не се обърна, тъй като цялата земя виждаше техните прегрешения. Градът на Каина — Ламнахор — бе станал отдавна капище на кумири и сборище от черни магесници и кръстопът на всички пороци.

Защото в Ламнахор сградиха синовете Каинови светилища на грях и жъртви принасяха на Нергала и Меродаха.

А те бяха черни кумири.

И светилища на пъклена магия имаше още — капища имаше, дето се лееше човешка кръв, — и духове на мъртъвци идваха от Царството на Сенките, за да се сношават с живите мъже и жени. И те им говореха.

Сплитаха се там денонощно димящи благовония и разнасяше се миризма на мирсина, разводниче, стипца и черен ладан А жреците на Левия Път произнасяха високо заклинания към Четиритях и Седмината.

Те бяха научили тайни, които не трябваше да знаят. И дохождаха там дъщерите Каинови, та принасяха жъртви за любов и за лека рожба. А дъщерите на Греха приемаха образ на сенки — и примамливи слова шъпнеха те на дъщерите Каинови. И на грях ги учеха.

И заставаха дъщерите Каинови голи пред олтарите на черните богове: като жива съблазън заставаха те там; защото тъй им бяха поръчали. И жреците им вземаха чистотата в чест на богинята от Сунам, та опорочени си отиваха дъщерите Каинови; но те се радваха, че са принесли на богинята онова, което никой не може вече да им върне. И весели си отиваха. И песни пееха по своя път.

И ето че съблазън премрежи очите на синовете Евельови, та не послушаха гласа Божи — да се пазят от дъщерите на Греха. Много бяха гиздави дъщерите Каинови — снажни и примамливи наглед. И те знаеха тайните на всеки чар и пътищата на хубостта познаваха добре, както ковач познава своя чук и своята наковалня.

И изкусни бяха те с поглед да омаят — и с движение, и с дума. Видяха синовете на Евеля дъщерите Каинови — и премалняха от страст. Че знаеха да ги заплетат дъщерите на Греха в мрежа от песен и миризма — и чуваха синовете Евельови вечер звуци на кинор, псантер и рог.

И обайваха се те — както се змия обайва от цевница на чаровник.

А денем виждаха те в черните светилища девиците от Ламиахор, съвсем голи — и мамеха ги телата им — пълни, здрави и съблазнителни.

Та почнаха и те да идват пред олтарите на Нергала и Меродаха — и жъртви наченаха да изгарят.

Растеше Грехът буйно и несдържано — както расте буря в тъмни дни, — както расте поток в дни на наводнение. И ревеше Грехът по цялата земя, защото дъщерите Каинови бяха прелъстителни, а синовете Евельови — здрави и буйни.

И смесиха се тогава потомците на Евеля с дъщерите на Греха — и забравиха всички Бога.

Те народиха синове и дъщери.

И град основаха срещу Ламнахор.

Н назоваха го Немврод, което значи — Очарова ме. И растеше градът, както бе раснал Грехът, който го роди.

 

 

…А живееше в онова време в Ламнахор човек мъдър, на име Алтотас, което значи: Син на Божия Тайна. И той бе силен. Лицето му бе черно като абанос, а гласът му — като звън на арфа. И сръчен бе Алтотас в Тайните, а в мъдростта — изпитан.

И замисъл назря в главата му: да сгради стълп и с върха му да стигне Бога.

Но понеже бе сам — стана, та отиде у Немврод. И свика синовете Каинови и синовете на неговите синове. Алтотас почна да говори с тях — и те го слушаха; но той не поиска да им разкрие всичко, що мисли, защото знаеше добре, че не могат го разбра.

И рече им:

„Чуйте, синове на Сатанаиля! — Чуйте душите на тогова, който е говорил с Адонай!

Странни са пътищата, по които Елохим води човека. По небесните плетеници на твърдта са начъртани те — и знаковете на Зодиака са силни да разкажат мъдрост.

През себе си трябва да мине силният — и трябва да изгуби себе си, за да спечели Себе си: — запомнете го!

Не се влиза отвън навътре, а — отвътре навън! Не може да създаде злато този, който няма злато: — запомнете го!

Аз, Алтотас, бях жрец на Господа.

В папирусите четях мъдрост и в свитъците — разум.

И нарасна моята мъдрост, като звездите небесни се умножи тя — и до Седемте Бездни стигна моето постигане.

Но тъкмо тогава познах голямата лъжа на всичко живо — и гордостта ми рухна, както рухва крехко строение на човешки блян. Истина ви казвам, синове Сатанаильови: познах, че съм нищо. И тогава тъкмо познах, че нищо не съм познавал дотогава. Защото разбрах, че там, дето свършва човешкото нищо — там започва вселенското Всичко. Това разбрах.

И станах като дете, а сърцето ми — като полски крин.

И разумях чак тогава гласа на мига — и в словата на времето разчетох тайни. И върнах се при людете с чевръста мисъл — и моето постигане възрасна и се затвърди като гранитна скала.

И видях людете под себе си — и скръб, дълбока скръб изпълни сърцето ми…

Като песъчинки морски ще се пръснат — рекох в сърцето си, — като песъчинки морски ще се пръснат — и следата им ще се загуби.

Защото без тояга се не тръгва в пустинята (вие знаете това) — и без стръв се не лови риба. Силният е тояга — и човекът, който може, е стръв. Но колцина са силни от людете? И колцина могат? А на небето има ангели. Те са готови да помогнат на слабите, но слабите трябва да се приближат до тях и да влезат в тяхната небесна светлина. Без това не може.

И разсъдих тогава в сърцето си, па казах: — да оградим стълп — и върхът му да стигне до Бога!

И сега вам вещая това.

Нека с мишци и сила изнесем победа над съдбините! И — без колебание да сградим стълп!

Защото — дето и да отидем после, навред от едно Слънце e бил извикан животът.

И ние, людете, сме като наровете: едната страна остава зелена, когато узрее другата. Към Слънцето е гледала узрялата страна: иде ли ви на ум това?

Та нека отвсякъде погледът се устремява с жад към Слънцето — към древното Слънце, — когато людете видят стълпа! И нека знаят, че не всичко живо е видимо. Над нас има ангели, за които още нямаме очи. Но те ни виждат и простират към нас ръце. А ние стоим — мъртви, като изваяния.

Аз, Алтотас, видях много. Видях бронзово-излени, червеноцветни истукани, които са загадка. Те бяха образи на Люде, по-силни от вас; образи на Мъже, които невидимо водят света — и го водят към Бога. От тия Исполини на духа иде всичко велико, що се вестява на земята. От тях са дошли огънят, буквата, числото, колелото, жезълът, длетото и молитвата.

И те говореха на душата ми. Говореха за силния, който умее да смуче щастие — и да яде болка.

Та нека в мъка и с поглед към върховното щастие сградим стълп! И алени гроздове от огън нека хвърлим с щедри шъпи по небето — та стълпът да стане кула на Светлината, — а нашата воля — опора на Слънцето!

Вам, синове на Сатанаиля — вам вещая това!

И нашият стълп нека стане мрежа на силния — и тояга на слабия!

— Аз казах!“

И когато свърши Алтотас, всички мълчеха. Защото сладко говореше той — и строго — и власт криеха думите му.

И почнаха веднага да градят стълп.

 

 

А когато биде сграден стълпът, възлезе Алтотас на върха.

И върхът се не виждаше.

И наречен бе стълпът Бетсемес, което значи — Дом на Слънцето.

 

 

И спа три нощи Алтотас навръх стълпа. А на третата нощ видя сън.

И ето — Мъж със светли дрехи дойде. И на главата My — чаша с кръв.

И онемя от страх Алтотас. А приближи се Мъжът — и потопи пръст в чашата, па намаза с кръв челото на Алтотаса.

И каза Мъжът Алтотасу:

„Блажен е този, който пръв мине през Земята и Седемте Бездни, защото пръв ще бъде Пазач на Дверите—и ще стане Стълп на Храма, отдето не ще излезе вече.“

И събуди се Алтотас, па записа видението и словата на Мъжа върху папирус. И пусна свитъка на народа.

И възнесе се до Трите Небеса.

И не го видяха вече.

 

 

…Живееха по онова време синовете на Хета — потомци на Сета и Каина. И силни бяха те. А като отиваха синовете Хетови при дъщерите на Каина, раждаха се исполини.

И град основаха исполините: името му Адма.

А основаха го при стълпа.

Но безумие изпълни душата на исполините, та грях извършиха — грях, от който затрепери земята, от край до край затрепери.

Мъртви извикваха те, бесове питаха — и в неестествено съитие влизаха с дъщерите Каинови, защото неутолима сласт пърлеше душата на исполините — и душата на жените им.

И с позор зацапаха сърцето си, като изпаднаха в противоестествен грях — а върху лицето си метнаха плащаница на безсрамие.

И забравиха те словата на Алтотаса, който огради стълпа, че това е стълп на Слънцето — и път на силния към Себе си.

И зарида земята от свян. И разтърсиха се от гняв планини и хълмове. Страшно беше. Но исполините не се плашеха. Защото умът им бе размътен от греха и залостена бе у тях вратата на страха от Бога. Тяхната сласт роди чеда, но не люде роди тя, а — маймуни, който приличаха на люде. Родиха се чудовищни подобия на мъже и жени.

Чедата на Греха бяха грозни и космати и лишени от човешка реч. Те можеха само да крещят и да реват и да надават остри писъци, но да говорят те не можеха. Дори самите им бащи и майки се отвръщаха от тях, защото им се виждаше нелепо да галят чудовища и да целуват космати лица. Те ги караха на работа, защото маймуните бяха силни и едри; те бяха рожби на исполини. Що имаше тежка работа, тия чудовища трябваше да я вършат. А когато се противяха, бащите им ги биеха с тояга и бич — и те трябваше да се покорят. Но чедата намразиха родителите си; те ги издебваха нощем, когато спят, и ги убиваха, а после избягваха в горите.

Тъй Грехът се умножи по света. И чу Бог писъка на земята, която стенеше под Греха — и разгневи се Бог.

И прати мълния, та разори кулата и разсипа града до камък. И с безумие порази Силният ума на исполините, та се гледаха един другиго, без да могат се позна. И пръснаха се по света — и покой не намери никой.

За да се сбъдне това, що бе казал Алтотас:

„Като песъчинки морски ще се изгубят — и следата им не ще намери никой!“

Мелхиседек

Живееше в онова време човек, силен по дух: името му — Мелхиседек, цар на правдата. Той царуваше в страната, наречена Салим, което значи — Мир. Той бе жрец на Всевишния. И никой не знаеше, има ли баща или майка. И никой не можеше да каже уверено отде е дошъл Мелхиседек. В земята Салим го бяха заварили първите мъже и жени, които се бяха преселили там, за да заживеят. Сякаш Мелхиседек бе израснал из земята или бе слязъл от небето. Приказваха шъпотом неговите поданици, че царят им наистина е пратен от Всевишния, че е дошъл по чуден път от звездата Вечерница, дето се е родил, за да донесе на земните люде мъдрост, която не знаят, и учение, каквото не са още от никого чули.

Той бе жрец на Елохима отвеки.

А крепък бе духом Мелхиседек. И възлежаваше на гърдите Господни.

Той знаеше изтънко душата на човека и виждаше до един заслоните на сърцето: от погледа му не можеше да се укрие ни грях, ни помисъл — и пред словото му трепереха всички люде.

Защото го знаеха, че е праведен и ведър духом. И боеха се от него, както човек се бои от светиня, до която не е достоен да се докосне.

Мълвяха шъпотом, че Мелхиседек знае езика на Небесните Войнства и приказва с тях. И по-чистите виждаха, че ангели идват при него и си отиват зарадвани.

Издигна се духом до звездите небесни Мелхиседек — и по следите на Слънцето тръгна.

Всички знаеха, че той е Пазител на Тирса Господен и на Чашата Господня.

 

 

Когато Авраам, патриархът на Божия обет, се връщаше от победата над царете — срещна го Мелхиседек и в храма Господен го введе.

Защото бе победил.

И тогава изнесе Мелхиседек хляб и вино — и благослови, па даде на Авраама. —

И Авраам пи вино и яде хляб.

И каза Мелхиседек:

„Благословен Авраам от Елохима, от Върховния Бог, Който създаде Небе и Земя! — И благословен Върховният Бог, който предаде враговете ти в твоите ръце! Защото не победа на кръв трябва Господу, а — победа на дух! И благословен — който е открил ключа на Тайните!

Поверил е Йехова люде на Авраама — и той трябва да ги води.

Затова нека чуе словата на Вечния — и думите My да разбере!

От жречеството иде учение, а от учението — съвет. Та два са образите на Божия Жрец: обич и правда.

И двете са — едно.

От царуването иде взиране, а от взирането — сплътяване. Та два са пътищата на Божия Жрец: свобода и закон.

И двете са — едно.

Благословен — който разбира и осъществява! Като птица е волен в своя път и Всевишният го пази!

Иди си с мир!“

 

 

И замина си тогава Авраам при племето — и занесе в сърцето си трепета на чудната мъдрост, а в душата му звънтяха словата на огнена проповед.

И разказа на всички от племето що бе видял и чул.

Та вредом се разсипа мълва за наставника в Тайните — и всекиго пърлеше жар да чуе Мелхиседека. И потърсиха го мнозина, но малцина смогнаха да стигнат до него.

Защото измряха от буря, мълния и жад в пустинята.

 

 

…И дойдоха при Мелхиседека малцината — и замолиха го да ги поучи. А те бяха кръстени с огън.

И стояха три деня в пещерите, за да преминат излитанията, преди да получат Тайните.

И отведе ги на третия ден Мелхиседек на Планината — и каза им:

„С чистота се гради Царството — и среброто трябва да стане злато. А сърцето — да се възпламени, като небе на пладнина.

— Това е първото.

Три пътеки има чистотата. А трябва и трите да се изходят.

— Това е второто.

Когато изгладнее, лъвът не реве, ами алчно търси плячка… Бъдете като него!

— Това е третото.

И усеща лебедът, щом дойде време да мре. Тогава той запява и хубава е песента му. Защото пее веднъж в живота си. Като него бъдете!

— Това е четвъртото.

Когато скорпионът се усети уловен, самин си забива жилото в своето тяло. И — умира самоволно.

И тази смърт не носи скръб. И няма лъжа в нея, защото е волна смърт. Има у човека много нещо, което трябва да се самоубие. Целият човек е изплетен от измами и страсти, които трябва да се самоубият. Инак няма да заживее онова, което е у човека истина и слънце и алмаз. Скорпионът е притча за вас и за мнозина. Бъдете такива!

Но помнете, че на малцина е съдено да бъдат уловени. И щом не са, отровата на жилото им ще стане вода. И не ще умрат; защото е рано. А беда е — рано да загинеш.

— Това е петото.

Навътре гледай, защото душата е ключ на вселената — и не виждаш ли в себе си, вън от себе си не можеш видя!

И събуди ли се в тебе Огнената Змия, която съска и се върти на витло — пази се да те не ухапе! — Улови я за главата и допри езика й до своя език — и гледай я в очите!

Ще заспи Змията — и пробуди ли се, покорна ще ти бъде.

— Това е шестото.

Научете Великото Изкуство: много са неговите пътища! От взирането се ражда образ. С остро взиране се узнават силите: те са сенки, а сенките се не виждат по здрач.

Изтръгни от себе си скрити съкровища — и стани път на Вечния! Преди да намериш Пътя, по тебе трябва да минат мнозина.

С усилие се налучват пътища отвъд душата — но само тъй се постига волност. Вси ръждиви вериги трябва да се счупят: а кои вериги не са ръждиви?

Надрастване на веригите трябва! Само тъй се стига до стъпало на пророк и посветен.

Само тъй се влиза в чертозите на Оногова, Който е станал едно с другите.

— Правете това, братя мои!

— Това е сетното.“

 

 

И когато мъжете, които бяха дошли да чуят, чуха — посвети ги Мелхиседек в Седемте Пътя на Тайната. И кръсти ги с Дух Свети. И рече им на разлъка:

— Изживейте клетвите, с които сте запълнили младината си! Изпълнете обетите, с които сте накичили зората на своята възмъжалост!

Завещайте на своето Утре изгревите на своето Вчера и ведростта на своето Днес! —

Помнете седемте стъпала на Пътя — и търсете Себе Си в самота и мъка!

— Не ви зова на пир, братя мои: — на самотерзание в и зова!

И щом видите себе си нещастни, дирете с кротка ръка по-нещастни от себе си, за да намерите най-нещастния — и нему я прострете!

И щастливи ще се усетите тогава!

— Вървете с мир!

И отидоха си.

А Мелхиседек се изгуби — и никой го не видя.

За да се сбъдне казаното:

„Блажен — онзи, който е прочел словото на Тайните — и е научил скрижалите! Той ще стане стълп в Храма на своя Бог — и не ще излезе вече!“

Жрец на Озириса

Положи Бог ръката Си върху Египет и когато влезе Слънцето в знака Овен — роди се син на фараона. И нарекоха името му Мойсей, което значи Потомец на Водите, защото се роди край брега на голямата река Нил — реката над реките. Там се издигаше в онова време богатият град Тива, където живееше фараонът в разкошен и многоцветен дворец. Защото Тива бе столнина на обширната египетска земя. През нощта, когато се роди царският син, паднаха много едри звезди от небето — и народът каза, че тия звезди са ангели, слезли да се поклонят на момчето.

И когато възрасна в сила и мъдрост Моисей, надари го Бог с видение на пророк и пламенна реч на жрец му даде.

И научи Моисей словата на йероглифите, позна мъдростта на папирусните свитъци със златни главизни, възприе великите Тайни на Изида — и мина през Седемте Храма на Делтата.

И дванадесет годин прекара Моисей далек от света — в мълчание, съзерцание и подвизи на дух и воля, — за да пренесе страшните Четири Изкуса, за които говори в притча великата Книга на Тота.

И мъдростта му назря, ръката му закрепна, а сърцето му като сребърно огледало отразяваше в образи, картини и ликове страданията на цял свят.

И когато стана Моисей на тридесет годин, той мина огнения сън на Трите Деня — и лежа, затворен в саркофаг, додето Посветените пееха седемтях избрани химна на Озириса, Владетеля на Небе и Земя.

И стана Моисей жрец и тайноведец.

И просия духът му в сила и познание, за да възприеме подкрепата на Силите и на Онези невидими Мъже, които надаряват достойния с всички духовни могъщества, за да води народите, по Божия път. Моисей узна всичко, що можете да узнае човек в плът, хилядократно прероден и дал обет да служи на Всеобщото Благо и да забрави себе си.

И достъпни му станаха словата, писани върху страници от камък с позлатен резец — и спазени в кивота на светилището.

И затулените в мрака на пирамидите железни слова проумя: — словата на Сфинкса, за Светлината Озирисова и за Тайните на богинята Изида.

И укрепиха се очите му, като очи на орел, а мъдростта му стана мъдрост на змия.

 

 

И възсия в познание и дела Моисей над цял Египет, както Слънце възсиява над пустинята. И силен бе в пророчество и видение.

Та ето — яви се Бог Моисею в слава и блясък — и каза му да изведе Израиля из Египет. Защото в робия живееше Божият Народ — и не знаеха отдих синовете му. А ясни бяха небесните начъртания на съдбините — и те говореха, че в Избрания Народ ще роди Светлината Своя Син — Велик между Великите и Силен между Силните. Но Син Божи не може никога да бъде син на роб. Та затова трябваше Моисей да изведе Израиля.

И поведе с властна ръка и с желязна тояга жрецът на Озириса Божия Народ — през червени пясъци и тъмни бури го поведе натам, отдето изгрява Слънцето.

И минаха Червеното Море, та стигнаха в пустинята.

И лутаха се дълги години без път, защото никой не знаеше кой път води към Бъдещето.

И минаха в падания и грехове големия кервански път, па стигнаха до една висока планина.

И повика Бог Моисея навръх планината — и с гръм и мълнен огън го срещна: както се среща цар през дни на бурна бран.

И видя Моисей чудесата на Божието Творчество — и чу думи, които никой не е чул, — и видя мощни знамения — и позна върховни тайни.

И зърна в пламъци душата си — светла като звезда и гневна като пожар, който лети към облаците, — сякаш се сили да погълне с огнени уста висините.

А видя и Бога — лице с лице.

 

 

…И повели Бог Моисею да вреже на камък думи от изреченията, издълбани върху златни таблици и пазени от архангели с огнен меч и сребърна броня.

И изряза Моисей скрижали.

И слезе на Третия Ден долу.

 

 

…А Израил бе забравил и Бога и Моисея, който му говореше за Бога. Изваяния от мед бе излял той — и тям служеше с нечестиви песни и сластни танцове, навеяни от бесовете и от човешката похот пришъпнати.

Моисею се не понравиха ни звуците, ни игрите на Избрания Народ, защото клетва на бяс ревеше в тези песни — и чарования на зли духове съскаха в тези похотливи игри.

Че измамните провиквания на дъщерите на Моава бяха внесли буря в душата на Избрания Народ.

И видя ги Моисей: пред Белфегор и Ащарот се диво виеха сластни танцове — голи играчки тръпнеха в премалняло движение на знойна страст.

И гняв възпламени сърцето на Моисея, та удари в ярост скрижалите о канарата — и на късове ги разби.

И не даде закон на Израиля. Защото сластният и лъжлив и граблив народ нямаше нужда от Божи закон, а — от златно теле и от звънтеж на жълтици и от похотливи разтухи.

 

 

Но Божия клетва гонеше народа, защото бе забравил Оногова, Който му дари волност и му обеща нова земя. И болести налетяха людете, та мряха труп до труп. И тогава се сепнаха, защото сетиха върху тялото си отровната целувка на язвата — и върху челото си — тъмното допиране на Смъртта.

И цял народ припадна ничком — да се моли с трепет Богу — и да плаче.

Издигна тогава Моисей змия от мед, прикована на тривръх кръст. И каза, че който погледне змията, ще оздравее.

Но слепота закри очите на Израиля, защото Божията клетва отмъстяваше — и мрак падна, като гранитна стена, пред погледа на целия народ.

И само седмина души видяха змията — и се излекуваха. А другите измряха до човек — и сбраха се чакали и хиени на телата им.

 

 

…И бляскав Ангел на Смъртта пристъпи с мудни стъпки — и неговият поглед плачеше над участта на цял народ.

 

 

И поведе отново Моисей останалите седмина — и мълчаливо тръгнаха напред. И ето — път легна пред тях: път дълъг, непознат Моисею.

…И втори път извика Бог Моисея на Хорив — възлезе Моисей на планината, а седмината останаха чакат при подножието.

И рече им Моисей отгоре:

„Мълчете и на Бога се молете! Защото Господ слово ще говори! Защото Господ чудо ще твори!“

И седмината паднаха ничком и почнаха горещо да се молят и да удрят с лобове земята. И нищо си не говореха един другиму, а само гледаха нагоре — и на колене чакаха Моисея да се върне.

 

 

И рече Саваот Моисею:

„Дванадесет години огнени симуни въртяха в страшен кръг Избрания Народ. — Ти цял народ поведе да измре в лъчите на Земя Обетована!

В самотната страна на Мадиана ти води с Мене огнена беседа: — не трепна ли сърцето ти от страх? — Тоз, който види Бога — ще умре!

Години ти безумно дириш Бога: гласът ти е разкъртил всички канари. Но ето: иде твоят сетен ден: на твоя праг Смъртта те властно чака!

…Когато ти призва Израиля, преди години, ти рече на разпръснатите племена: — Поробени народи, съберете се! Мълчащият вам слово ще мълви!

И те се до един стълпиха, опити от мечтата по Земя Обетована!

Сепфора с плач те молеше да не отиваш, а ти й рече властна реч: — Далеко е родината ми, сестро — в пустинята влече ме стръмен път!

И тя замлъкна, щом я ти погледна: че в тъмната чърта на сключените вежди мощ властна, царствена личеше.

И Аз видях отпосле твоя посъх властно да дели вълните на Червеното Море. Ревниво ти упази Тайната на Бога — и свитъците на теургия ти в сноп запален изгори!

Пред златните керуби на свещения кивот ще падне скоро твоят труп. А твоята душа ще полети към Мене — и ти ще оковеш Нахаш — огромната Змия на златния Едем!

И ангели ще ти разкрият на Руа Елохим Аур! — И в шествията на небесни Посветени ти векове ще носиш сърмен ефод!

— Защото жаркият симун на толкова пустини опърли твоето лице — и твоят орлов поглед ще потърси и отвъд смъртта пътека към небесни върхове.

— Върни се при седмината избрани — и дай им новите скрижали на Господния Закон! А после — в мир дочакай своя сетен миг!“

 

 

И стоя Моисей шест деня на върха, а през всичките дни планината се разклащаше от основа. Гръм, пламъци и мълния изригваше върхът — и леден страх пълнеше пустинята наоколо, а хората чакаха в подножието с трепет своя вожд.

И не смееха глава да подигнат нагоре, защото се боеха да ги не порази огненият език на гнева Божи.

…И най-после, на Седмия Ден, слезе Моисей от планината — и беше пълен със сияние.

Очите му грееха като морета от пламък, лицето му заслепяваше погледа, а косите му бяха огнени змии.

И на челото му личеха знакове, писани с кръв — но не можете никой от седмината избрани да ги разбере.

И донесе Моисей нови скрижали — каменни скрижали донесе той, а всичките им страни бяха изписани с писмена.

И даде ги на избраните, за да прочетат словата на Господния Закон, да ги скрият в сърцето си — и да ги живеят.

И когато настъпи краят на времето, в бляскаво видение изпъкна пред очите на Моисея Ханаан, земята, обещана Израилю от Бога.

Но видя Моисей, че косите му са бели, а Вечерта наближава.

И — че не ще встъпи в Ханаан.

 

 

…И свика при себе си Моисей седмината, за да ги напъти, тъй като виждаше още слепи душите им — а стъпките им — плахи.

И рече Моисей на седмината:

„Близо е Нощта, която носи здрач за очите и мир — за сърцето. Близо е Нощта; моята Нощ, братя мои.

Ще стихнат гласовете, ще замре светлината — и сенките ще станат дълги. А по небето ще разпилеят кервани звездите — и моят Ден е близо!…

— Цял живот в себе си: това е много.

И — бих желал навреме да умра.

Но какво ще правите вие, като не можете още стъпи без мене? — За вас тъгувам — и дните на вашия живот чета: не дни на мъже, а дни на младенци.

В безумен вик към Божия Земя изляхте вие и народът ви от мед и злато свойте кумири. А вашата уплаха си не спомни Планината, навръх която Бог говори в мълнийни пожари!

Що да ви кажа, та да ви запазя от кумир и да спастря за светло време златния пясък на вашата почит? Що да ви кажа?

Силни бъдете, братя мои: — че силата е мост към Бъдещето! Радвайте се, като разберете, че расте вашата мощ — и веселете се, като видите, че вашата воля цепи планини!

Знамение ви давам — и личба ви соча: през трупове ще минете! Беди ви чакат — и войни, и кървави метежи, и мор, и глад, и чума. През трупове ще минете — ви казах. А слабият през трупа на своя баща не ще има сърце да мине. За вас няма бащи и майки, сестри и родни братя.

— Бъдете семе на Бъдещето!

Напътствие ви давам, братя мои — от буря се не плашете! Ни огнен дъжд, ни буря от сълзи не ще измокри крилата на буревестника!

Окови от желязо не могат стегна мишците на твърдия; — венци от цветя не могат обвърза сърцето на твърдия: смелостта е по-твърда от алмаз!

И още едно слово завещавам на сърцето ви, братя мои: пазете се от меки думи, които лъжат сърцето — добре се пазете! Не слушайте плъзгавите думи на жената и на винопродавеца, и на търговеца, и на лихваря! Не слушайте думите на ония, които живеят от чуждата кръв и мъка, и усилие!

Не падайте често на колене, братя мои! Твърде много богове — то е разпуснатост на сърцето. Твърде малко богове — то е теснота на сърцето. Само един бог — не го знаете кой е. Оня едничък Бог, Когото още не познавате, няма нужда от камили, падащи на колене, нито от чакали, които вият пред Него: «Господи, Господи, дай ми по-тлъста плячка!»

Почитайте Незнайното, но с презрение свивайте уста, щом ви се говори за нещо или за някого с очи към земята, а с пръст — към небето! Истина, истина ви казвам: не вярвайте в едрата лъжа, която мами погледи и сочи пръст, откак свят светува!

Не оставяйте писани слова! — На злато пише Слънцето, на камък — пророкът, на папирус — жрецът.

А силният пише — на огън.

Не говорете ясно! — Езикът ви да бъде притча, а словото ви — видение! Не сте родени за учители на стадо, ни за тълмачи на сънища, ни за търговци на евтини скрижали. Скъпа е късата истина: тя струва дълъг живот! — Пастрете своите къси истини, както се пастри едър бисер, който е купен с цената на цяло царство: не ще бъдете вечно царе!

Презирайте онези, които не могат да гледат инак освен през мрежа! Светът е хубав наистина за онези, що нямат свои очи. Те казват: «Купихме си истина», както съседите им думат: «Купихме си крава.» И те без умора кретат след продавача на изживени истини, които са се превърнали на лъжи. Тъй дреха, дълго носена, се превръща на пробита мрежа. Хубав е светът, когато се гледа през тая мрежа.

И още ви мълвя: презирайте търговиите на кумири! Не виждате ли, че светът е препълнен с изваяния — и човек не може за миг да възправи снага, защото на всеки завой някой кумир го кара да пада ничком? И не виждате ли още: Жената е погрозняла от това, че изваянието на Жената е много по-гиздаво от Нея?

Сетни съвети ви давам, малки мои братя: от сърце жалете онези, които цял ден кадят благовония пред своя собствен истукан: деца са те — смешни деца, които ловят морето в шъпа…

И когато видите жена да носи алабастрова съдина с многоценно масло и със скъпа украса по съдината, ако съзрете, че очите й блестят от възторг, а тя трепери от страх — да не изпусне съдината, — ударете с жезъл нейното съкровище, та го счупете на черепки!

Като слона бъдете спокойни, мъдри и силни; защото — когато слонът се разгневи — от него се боят и тигри, и лъвове. И от мравката вземете пример, а от скакалците — поука! Каква велика притча е цял свят!

И тогава ще закрепнете — и в душата ви ще се родят звезди!

— Защото на силния е земята!“

 

 

А после скръб обори Моисея, като видя седмината, които трябваше да остави сами. Защото си спомни, че скоро ще издъхне.

И рече им с треперлив глас:

„Не знам, не знам кому да ви оставя, малки братя!… Оставям ви на Великото у вас: нека възрасте — и нека пази от съблазън душите ви!

Гласът на Елохима обжегна моя дух: угаснал въглен е душата на Моисея… Защото — който види своя Бог, умира!

…Той каза ми преди години: Снеми, безумче, своите сандали: свещена е земята, дето ще преминеш! — И ето — бос дойдох през пламъци при вас!

Години в мрак ожидах огнени преображения в полите на Тавор: — и доживях до сетното преображение; плътта ще изгори, а тленното ще стане — дух.

…И нека аз умра навръх на Планината — там, дето в трепет чувах Божиите стъпки!

В Града на Палмите ме занесете, братя мои — аз искам Обещаната Земя да видя!

…Прощавайте — настъпва моят час!… Прощавайте — настъпва моята дълга — дълга Вечер!“

 

 

И когато свърши словото към избраните, Моисей им посочи пътя към Ханаан, а сам се върна на Планината.

И щом възлезе на върха, разтръбиха ангели дохождането на жреца — и мълнии обсипаха пътя му.

И мина Моисей по път от пламъци.

— И, застанал на върха, видя Моисей Ханаан — всичкото величие и гиздост на Ханаан. И съжали избраните, които отиваха там:

„Тежко им, ако се не върнат, преди да влезат!“ И като каза това, обърна се към Слънцето, сърцето му почна да студенее — и той умря.

Слова на Блажения

Слова на Соломона, син Давидов, цар на Йерусалим.

Слова на Блажения.

Елате при мене, синове на земята: — чуйте думите на тогова, когото светът назова блажен!

Блаженство няма — и няма утеха в живота на тези, които за утехи живеят! А мнозина са тия люде. Безброй са мъжете и жените, които мислят, че животът е сватба и земята — пиршеска трапеза.

Има наистина още люде, които гледат живота през свилена забрадка… Жалко за забрадката!

В разкъсване на забрадките и мрежите е сладостта на живота. И блаженство ще познае само онзи, които е стъпкал вси блаженства.

Горко на тогова, които отиде там, дето са двама! — Третият е винаги тринадесети на пира… А мнозина са тия люде, които бързат да се долепят до двама щастливци, като се надяват да споделят щастието им. Но за тях не ще се намерят дори и дребни трохи.

Слова на Еклесиаста, син Давидов, жрец на Йерусалим.

Слова на Блажения.

 

 

Осем блаженства — осем блаженства знаете вие: утеха на земята, хубост на познанието, щастие на любовта, сладост на опиянението, разтуха на твореца, сила на движещия, приятност на спомена, упоение от живота.

А деветото блаженство — о, не знаете вие това блаженство: — за него заслужава да се живее. Блаженство неизрязано още върху скрижала на блаженствата:

— Блаженство на мъката.

Елате, синове на земята — от Кархидан до Хелвон, от Хидар до Йераполис! Чуйте думите на тогова, когото светът назова блажен!

Няма блаженство за оногова, които си почива, защото го чака път. Блаженство има за тогова, който върви, защото го чака почивка.

Слова на Соломона, син Давидов, цар на Йерусалим.

Слова на Блажения.

 

 

Блаженството на земята: — блаженство на тези, които жадуват за евтина утеха: — утеха с вино от Хелвон и с кипяща медовина от Мелит.

Утеха на слабите.

Не се залъгва с вино творецът, нито със сласт — зидарят на живота!

Аз, Соломон, си сградих дворец от мрамори многоцветни, споени със сребро. И поставих широки извитъци от кедър, донесен от Санир, а по извитъците — вси животни на земята, издълбани от изкусна ръка на резбар.

И настлах подовете с кипарисни дъсчици от Ливан — и вдълбаха майстори от Сидон и Тир в дървото кост, седеф и метали — и напъстриха в стройни редове растенията на Индия и Палестина.

И злато ми донесоха търговците от Кетихем, та излях чаши за вино и рогове за медовина. А от Кипър ми пратиха медни позлатени съдини с тънки украшения от бронз я сребро. И в строен танец се въртяха по тия светли съдини жените от Елада и от островите.

И донесоха ми от Хелвон вино жълто, като шафран, с мирис на ладан и алое. А от Дедан, Конан и Меозел — вино гъсто, като смола, и зелено, като хризопрас, с вкус на мандагори.

А от Мелита — кипящо вино, което стиска гърлото от горещина и дава дъх на ябълки.

И купих от торгамски търговци жребци за лов, а от Хидар — камили и овце с копринен косъм.

И облякох висон с изпъстрения от Египет — тънка работа на женски пръсти. И — багреница, обшита със скъпоценни камъни и везана със злато — от Келисе.

И шлемове, оръжия и ножове от Асиил ми дадоха царете на Възтока — оръжия от жилава стомана, украсени с камъни и злато, с изображения от изкусна ръка на майстор.

И сложих трапези — и покадих миризми от Сава. И разлях вина и сладки отвари от Рамах.

И видях, че е суета.

Не се залъгва с вино творецът, нито със сласт — зидарят на живота.

Слова на Еклесиаста, син Давидов, жрец на Йерусалим.

Слова на Блажения.

 

 

Утехата на познанието — о, горчива утеха на слепеца, който върви пипнешком!

Аз, Еклесиаст, възсиях в мъдрост над вси царе на Възтока. И сплетоха магите притча за пътеките на моя ум. И казаха, че мъдростта ми е остра като кинжал.

О, горчива утеха на слепеца, който върви пипнешком!

И разчетох вси йероглифи, познах до един знаковете на златни таблици, разумях тайните на Агнето, Овена, Лъва и Пчелата.

И всички ключове на Египет, врязани върху двадесет и две таблици от желязо, разбрах.

И придобих тънкост на ума, за да проумея загадките на вси магични книги от Червената Земя, писани с кръв на кожа от бехемот.

И не остана нищо скрито—ни върху небето, ни върху земята.

И разумях, че е суета.

Защото в нови йероглифи се заплете моята мъдрост — и в нови загадки втъна моят ум: йероглифите на силния, който търси свой път.

Слова на Соломона, син Давидов, цар на Йерусалим.

Слова на Блажения.

 

 

Щастието на любовта: — мрежа от звезди и верига от злато, — о, измамно видение на бедуина, който се лута към нови брегове!

Аз, Соломон, пожелах утехите на любовта. И сбрах живи цветя за гиздостта женска: — девици от Елада — със строга хубост на мраморно изваяние: — моми от Сирия и Етиопия — с лице черно като абанос и с бели като бисер зъби, който се смеят и скърцат при всяка целувка: — момичета от Възток — с големи очи, премрежени под дълги черни клепачи — и с лице като слонова кост.

И жени от Египет доведох — гъвкави като змии, горещи като пясък и мълчаливи като пустиня.

И гледах ги — и виждах цялата хубост на света.

И познах, че е суета.

Скорпион е Жената: — душата й е хубава като кожа на кротал, очите и отразяват мъката и радостта на цял свят, ръцете и притискат и дават отровен сън, устните и изсмукват волята на мъжа, а думите й са измамливи като видение в пустинята. Мнозина любят, а малцина имат сила да кажат навреме: „Стига!“ Мнозина любят — и повечето дори на старини казват: „Още!“ Но те стават пред жените смешни, а пред мъжете жалки. Любовта е пролет. Ала няма година — само от пролет. Няма.

И видях, че е суета.

Слова на Еклесиаста, син Давидов, жрец на Йерусалим.

Слова на Блажения.

 

 

И рекох най-сетне в сърцето си:

„Нека се опия от хубостта на света — от горчивата мъка на твореца — и нека бясната страст на движещия опожари душата ми!“

И в буйно опиянение преминах дни и нощи — в опиянение от всичко добро и зло.

И разстлаха се пред мене пътищата на живота — и Човекът застана пред очите ми със своята скъдна утеха и мъка без дъно: мъка, с която се ражда — мъка, с която мре.

И сърцето си в песни изпях и в хитро замислени притчи излях мъдростта на целия си живот.

И разбрах, че е суета.

Скъдна реч ще повтаря след тебе словата на твоята мъка — и негли беззъба уста ще пее псалмите на твоята млада радост…

И в думите, с които се е надсмивало сърцето ти над света и над себе си, преситени от сласт бърни ще изсипват изцедъка на своите лишни пирове!…

Изгрява слънце — и залязва слънце. А светът вечно стои: — от що ще се опиваш?

Твори с болка душата ти — и с горест нарежда псалми на живота. А сластни жени и сребролюбци-мъже с едно движение ще разсипят твоята песен: — от що ще се опиваш?

Тласкаш към изгрев своята малка вселена — и слънце зовеш да пръсне лъчи там. А вечен мрак напада крехки дворци от замисъл и блян — и настъпи ли нощ, твоите звезди помръкват: — от що ще се опиваш?

И видях, че е суета.

Слова на Соломона, син Давидов, цар на Йерусалим.

Слова на Блажения.

 

 

И остана едно блаженство само неразбито: сладостта на спомена за това, що е било.

И погледнах го.

И казах в сърцето си тогава:

„О, жалка разтуха за слабите!

Сладост на миналото за тези, които нямат сегашно!

Топла дрямка за хилавите, които не смеят да бодърствуват, защото се плашат от бъдещето!

О, жалка разтуха за мухите, че са спали на гърба на слон!“

И — отминах.

…А зад мене гърмеше Йерусалим с викове на тълпа, която вечно жадува за блаженства — и облажава клетниците.

И видях, че е суета.

Слепци са те — и всуе дирят в живота да видят своите сънища. И горчи в душата им, когато разберат, че са измамени.

Защо са дирили блаженства.

А блаженство няма.

Слова на Еклесиаста, син Давидов, жрец на Йерусалим.

Слова на Блажения.

 

 

…Елате при мене, избраници на земята — чуйте думите на тогова, когото светът назова блажен!

Няма блаженства — чуйте това! — няма блаженства и няма утехи, освен блаженството на мъката и утехата на самотния!

Че в мъка се ражда богът — и на челото му засиява звезда.

Че в самота мре човекът — и неговото име става пепел. Слова на Соломона, син Давидов, цар на Йерусалим.

Слова на Блажения.

Даниил

Легенда за оногова, който победи лъвовете, даде на избраниците от Вавилон потайните слова на Моисея и разгада виденията на царя. Сказание, което се разправя и в наши дни по цяло Междуречие, и по равнините на Фригия, и по планините на Иран, та чак до бреговете на Бяло море. Сказание древно, завещано на сегашните люде от някогашни мъдри приказвачи, които умеели да везат образи и да нареждат звучни думи.

Имаше в Халдея човек млад, хубав, като слънце — и мъдростта му раждаше приказки и ковеше тайни.

Името му — Даниил.

Угоден бе Даниил Богу, та Бог му разкриваше в притчи и видения тайните на това, що има да стане.

И научи се царят халдейски за славата на Данииля. И повика го при себе си.

И дойде Даниил.

А царят му каза:

„Стигна реч до мене, че си бил най-млад от магите. Как можа още на младини да стигнеш върха на мъдростта — и дъното на тайните да изчерпиш?

Кой от боговете ти дари познание за опасната магия — и кой дух те научи да разпознаваш човешката орис по мрежата на небесни съзвездия?

От кои книги разумя тайните на сънищата — и чии писания ти повериха ключовете на Живота и Смъртта? Отде прочете личбите на това, що има да стане?

Не може ли да стигне всеки мъдростта на маг и звездогадател? Не може ли да надрасте твоята мъдрост — и да победи твоята мощ?“

И отвърна Даниил:

„Гъвкава е змията и плъзгави са люспите и. Не може я хвана всеки… Па и да я хване, тя ще ги ухапе — и смърт ще му донесе.

Не всекиму, царю на Вавилон, е съдено да бъде маг, знахар и звездогадател. Много трябва да отхвърлиш, за да добиеш тия сили…

Знайно е: не смее всеки да върви по пламтящи въглени. Не дръзва всеки да се бори с мълнийни облаци. А пламък и мълния е Тайното Учение.

Знайно е: дървета хубави има — едри, снажни и гиздави. Ала само от алмуг се прави змиевиден жезъл, който извиква духове на умрели люде, на безсмъртни богове и на загинали пророци.

Тоя жезъл дава мощ на мага. Не всеки ум, царю на Вавилон, е способен да познае върховната магия — както не става жезъл от всяко дърво…“

И запита после царят Данииля:

„Що трябва да стори човек, за да добие силите на мага?“

А Даниил му отвърна:

„Маг и властелин на съдбата става онзи, който се е съединил със Слънцето. Звездите на небето трябва да пробудят към живот звездите на душата: само тъй се опознава пътят на звездите.

Човек трябва да стане смел, като лъв, но да добави чистотата и кротостта на гълъба към силата на лъва. Само тъй би устоял той на смъртта, когато го хвърлят в Пещерата на Лъвовете.

Велик дар е мъдростта. Но мъдрецът не е маг. Дар, по-велик от мъдростта, дарява Бог — Единението. Защото е казано: Ще дам лъчи на оногова, който стане едно със Слънцето!

Лесно се постигат Тайните, но мъчно се живее живот на тайноведец. Всеки прави добрини. Защото по-лесно е добрини да правиш, отколкото да бъдеш добър.

Моята мъдрост може да надмине всеки — и аз не съм страж на човешкото познание. Повече мъдреци — по-малко маги: такава е извеки пътеката на човешката мощ.

Но не мисли, че аз ще пролея сълзи, когато всички стигнат до мене. Дано по-скоро стане това! Царю на Вавилон! Аз казах.“

Понравиха се тия думи на царя. Като се минаха няколко деня, той повика при себе си пророка и му каза, че му е отредил чертог в двореца. И богати дарове му даде той. Но Даниил не взе даровете. Защото магът на Всевишния не взема дарове от цар. И заживя при царя Даниил.

И разплиташе сънищата му, а в притчи предричаше това, що има да стане.

 

 

И зърна една сутрин царицата Данииля. И жар запали Даниил в сърцето и. Защото бе млад и хубав, и силен.

И закопня царицата по него.

И накити се една вечер тя за Данииля. И тури на главата си прочелници от злато и тънка мед, обсипани с ясписи и рубини.

И пропъстри своите накити със сребърни трепки, обкичени със сардоникс и смарагди. Огърлици от бисер и топази обви на бяла шия — като пъстри змии.

А върху своята гръд, неразбулвана още за чужди мъж, сложи сапфири, споени със злато и жълта мед, и ги провеси надолу.

И върху буйна коса прикрепи тънко изрязани косичници от сребро, със звезди от аметист.

И тънки плетеници с пъстрота на змия обви около кръста си — и обеси от златни пафти висулки от бисер.

И върху меки ръце, палящи от страст и жадни за змийска прегръдка, сложи гривни от златен сплав, носящи потайни образи, врязани с резец на майстор.

И на ушите си — сърповидни обеци, а на пръстите си — пръстени с египетски камъни.

И разпали смола от химаватски бор, смесена с цветове от дилянка, индийски крин и загърличе, защото тази миризма зашеметява и буди любов.

И легна царицата върху ложе от пурпурно кадифе, а над него спусна балдахин от тънка финикийска свила, изпъстрена с дребни персийски шевици.

И прати да повикат Данииля.

 

 

…Когато дойде младият маг и видя царицата — богато накичена, в сияйно измамлива голота, отвърна той лице.

А тя се хвърли върху него — и го прегърна — и потърси с уста устата му.

Но Даниил разплете прегръдките и с кротка ръка — и в очите му светна скръбна усмивка.

Защото сърцето му познаваше любовта и лъжата на женска милувка.

А царицата, разпалена от бясна страст, горяща за милувки на тайноведец, се обви като змия около него — и прилепи топла снага до тялото му, като издаваше треперяща гръд нагоре, а главата й — отхвърлена назад — чакаше дива целувка…

Но Даниил разплете втори път прегръдките й, па рече:

„Прости ми дързостта, царице, но — не прегръща маг жена. За чар на змия не живее този, за когото няма на земята чар. По диви върхове и канари разхарчих мощ и младини.

— За нови пътища и за скрижали нови — млъкнаха струните на сърдечния псантер.

— Недей, недей! Студена е душата ми, царице — любов не ще обвърже моя път!“

И стана, та излезе.

И гневна мъст замъгли ума на царицата — и каза тя на царя, че Даниил я е похитил нощем насила.

И заповяда царят да хвърлят мага в тъмница и да го бият до кръв с бичове от тел.

 

 

А на деветия ден прати царицата на Данииля свитък от папирус и писа му, че ще го пусне на волност, ако и каже тайната на вечна хубост — и ако я обикне.

Но магът разкъса свитъка — и не отговори.

И прати втори път царицата на Данииля хляб от египетска пшеница със зърна от кинамон и капка от своята кръв — хляб на магия: дано я обикне.

И пак го питаше за тайната на хубост и младина.

Но Даниил върна хляба: върна и свитъка неразтворен.

Защото не можеше да я обикне.

 

 

…А на втората луна прати Бог знамение на царя.

И ето — те пируваха в двореца, зад бели мраморни стълпове, на трапези от абанос, изпъстрени с кост и злато.

И додето златната чаша, украсен а с изваяни животни, обикаляше пиршеската маса при звуци на песен и кинор, ръка се яви и върху златоцветната мозайка на стената написа странни думи, носящи дух на мъртвец:

„Мене, Текел, Фарес.“

…И леден трепет мина през душите на вси пируващи — и смутиха се.

А ръката се изгуби…

И царят се изсмя и запя, но не бе никому до песен, та песента на царя се видя престорена и не от сърце.

И млъкна царят.

Мълчеха всички.

И повика тогава царят маги, та им заповяда да разгатнат думите, що бе написала ръката. Защото думите стоеха още на стената — и светеха с кървав блясък.

Но никой не смогна да разгатне чудните думи.

И студено мълчание смути духовете.

 

 

А когато уплаха облада сърцето и на сетния роб, сепна се царят — и прати да повикат Данииля.

И дойде Даниил, окован с вериги — в позорна дреха, с кървава звезда на гърди: — дреха на съблазнител.

И посочиха му думите на стената.

И слезе светъл дух над Данииля — и погледна магът думите, па каза:

„От гняв на царска неправда страдам аз — та затова се не боя от гняв. А гняв вестят думите върху стената. Знам: опасни са тези думи — и царят ще се разгневи…

А ето смисъла на думите: чуйте ги вие, които пирувате за последен път в живота си!

Мене: — това са Везните на Гнева. Претеглено е всичко на земята и на небето. Претеглени са и съкровищата на вавилонското царство.

Текел: — това е Орелът от Запад, който чете слова, неразчетени от вас. Преброено е всичко на земята и на небето. Преброени са и дните на вавилонския жезъл.

Фарес: — това е Лъвът, който носи кръст па челото си. Разделено е всичко на земята и на небето. Разделена е и вавилонската държава.

Чухте: смисълът на тези думи е гибелен за царя и за вас. Тази нощ нови мъже ще грабнат на царя земя и престол.

И дори тази чаша, с която пиете, ще бъде изпълнена в кръвта на самия цар.

Аз казах!“

И облегна се Даниил до един стълп — и развързаха го по знак на царя.

И пуснаха го на волност.

А царят обори глава — и всички останаха скръбни и замислени…

Тежка мъгла от мъка вися над двореца до трета стража.

 

 

…А призори нападнаха двореца мъже с къси туники — мъже облечени в желязо и мед.

И убиха царя, а велможите взеха в плен. И чашата се препълни с царска кръв, а велможите оковаха в тежки вериги — и ги привързаха на своите колесници. И целият дворец стана плен и пожар. И никой се не спаси.

Само царицата, до смърт уплашена от враговете, успя да се скрие в подземията на своите покои. И като наближиха враговете до нейните чертози, тя избяга по таен път вън от двореца.

И не знаете де да отиде.

А враговете я търсеха.

И прати царицата люде да повикат Данииля.

И дойде Даниил, облечен във висон, с меч на бедрото — и с броня на гърдите.

И падна царицата на колене пред него, та го замоли да я прости за злините на клеветата — и да я спаси от ножа на враговете.

Поведе я Даниил далек от града, възкачи я на камила — и минаха през пустинята към Запад.

И съжали я Даниил, като я гледаше плаха, слаба и безпомощна.

И обърна се към нея сърцето му.

 

 

…И когато завилня симун през нощта — и планини от пясък се понесоха в пустинята, — засипа ги, прегърнати пред гроба.

И викът на симуна разнесе низ пустинята легенда. Легенда за тогова, който победи лъвовете, даде на избраниците от Вавилон потайните слова на Моисея, разгада виденията на царя — и обикна Жената тъкмо преди нейната смърт.

Соломон и Балкиза

Здрачевини трепереха над стихналия свят, а цар Соломон седеше, облакътен върху абаносова маса. Тъкмо надвечер, когато слънцето залезе и почне да се смрачава, царят обичаше да седне и да си помисли. Тъй като в тоя спокоен час по цялата страна затихваха грижите, страстите и борбите, самата земя си отдъхваше и въздухът се спираше неподвижно, и звук се не чуваше, и всичко се вслушваше, като че ли иска да долови тихия шум от летежа на ангелите.

И разгъваше Соломон свитъци с чудни сирийски писмена, за да търси пътищата на човешката замисъл.

Защото бе силен по мъдрост цар Соломон и умът му бе остър като резец на царски писец.

…Мракът падаше в чертозите на Соломона като тежки дипли на старо тъмно кадифе и през мъртвите сенки на широки стълпове се чупеха угасващите блясъци на червеномедни жъртвеници.

И в скъпите покои образът на Соломона грееше като земно слънце, което народите са накитили с най-скъпите си нанизи — да му се радват.

На главата му блестеше забрадка от златотъкан лен със зелени цветя на папирус — извезани тънко от ръка на жена. А на челото му — прочелник с едри змии от мед.

На плещите му — одежда от пурпур, обсипана по краищата с бисер, а по средата напъстрена с везани листа от палма и криле на златен бръмбар.

А в чудна редица блестяха на пояса му от кафено персийско кадифе всички двадесет и два образа на египетската магия, изшити със злато и корналинови зърна.

И висеше на бедрото му меч в ножница от сребро, мед и червено злато — с тънки украшения от ръка на златар, обиколепи с древен бисер и със сребърни жилки.

И носеха ръцете му над лактите широки гривни от плътно злато с едри огненопурпурни карбункули, светящи, като поглед на персийска змия. А на пръстите му — тежки пръстени с врязани тайни знакове.

И край него пъстрееха чертозите му — чакаха да падне мрак, та под блясъка на много светилници да засипят със светлина царя.

…Разбираше Соломон словата на тайните сирийски книги. Ненапразно мъдростта му се славеше по цял Изток — и добротата му бе знайна вредом.

И царе дохождаха от Изток и Запад — да чуят мъдрост и притчи — и водеха дълги кервани с дарове за царя на Йерусалим.

А силен бе Соломон — и угоден Богу. И даде му Елохим дар — да разбира езика на животните и тайните на природата да познава.

Възрастваше в мъдрост и мощ, Соломон. И растеше славата му — и мълвата за него се разливаше по вси царства, като благовоние на амбра.

 

 

Стигна слух чак до Балкиза, царица на савската земя, в Честита Аравия, че Соломон бил много мъдър. Казаха й, че земята не знае другиго — толкова мъдър на младини.

И пожела Балкиза да го види.

И поведе тя от Сава керван от слонове и камили с дарове, па мина голямата пустиня, за да отиде в Йерусалим. А когато първите камили бяха стигнали до двореца на царя, последните не бяха още влезли в дверите на града.

И никой не беше видял дотогава толкова дълъг керван. И чудеха му се всички.

А щом влезе чернолик велможа в Соломоновия дворец, та поднесе Соломону свитък от царицата, излезе самин царят да посрещне Балкиза.

И пристъпи към слона, на който седеше савската царица, направи поклон — и сне я на земята.

И въведе я тутакси в чертог, украсен с пъстра мозайка, злато, мрамор и сръчно изработен кедър.

А Балкиза бе облечена в тънка коприна с цвят на бляскав шафран, с мантия от огнен пурпур и върху него везани големи папагали.

И носеше прочелник от бисер, върху ланитите й се спускаха златни трепки с изумруди, а шията й бе накитена с огърлия от сребро и рубини.

А върху буйните й коси се виеше като пъстра змия косячник от скъпоценни камъни и златовезани ленти. И тежки гривни и пръстени стягаха ръцете.

А кръстът й бе препасан с пояс от змийска кожа, изпъстрен с цветна глеч и злато. Отпред се закопчаваха пафти от жълта мед, изработени като глави на змейове. А очите им бяха от опали.

И когато влезе Балкиза в чертозите Соломонови, всичко помръкна и се стопи пред нея — сякаш бе влязло самото слънце.

И целият дворец потъна в нейната светлина.

 

 

И даде Балкиза на Соломона пръв дар — кинжал в ножница от кожа на крокодил. Защото знаеше какво трябва да подари пръв път жена на мъж.

А Соломон взе ножа, па рече:

„Нож ми даваш… Като нож пробожда погледът на жената сърцето на мъжа. И няма покой за него. — Ти верен дар избра.“

А Балкиза му каза:

„Не мислех тъй, когато избирах дара. Като нож е остра мъдростта Соломонова — тъй съм чула аз — и като стомана е студено сърцето му, та никоя жена не го е пленила още с телесна хубост, нито го е опила със знойна реч.

И в ножница от крокодилска кожа сложих кинжала. Нека сила на крокодил добие твоята душа — и тъй да устоиш срещу измамите на царска власт! Мнозина е сломил собствен жезъл — и не една душа е ослепяла от смарагдите на собствена корона.

Чух, че било несметно твоето богатство, но не вярвах. А сега ми иде — на очите си да не вярвам. Казаха ми, че твоята мъдрост била лъчезарна и че друг по цял свят нямало като тебе. Не знам: може да е вярно…“

Обърна се подир това Балкиза към Соломона, за да го изпита с мъдрост и тайноведство, защото и самата бе много мъдра.

И каза му:

„…Много знае Соломон — и мъдър е, както изглежда. Но една гатанка ще кажа, която разкрива мъдростта на всеки маг. Та нека Соломон отговори.“

„Кажи гатанката, царице!“ — рече Соломон.

Тогава савската царица каза:

„Имаше цар — мъдър бе той.

Живееше царица далеч от него. А тя не бе го виждала, но го обикна по слух и мълва.

И отиваше при магесници — да взема питие, прекадено и наречено, за да буди любов; разливаше го вечер през седем луни, че да се обърне сърцето на царя към нея.

А сърцето му се не обърна, защото я не знаеше и не можеше да помисли за нея. Но каза й велик маг — да иде тя сама при царя, та с хубост да го плени и с реч да го очарова.

И отиде при него.

И прониза го с поглед: — сломи сърцето му, както силният ломи желязо. И той я обикна. Но когато видя царицата, че царят е бил силен да устои пред вълшебни възлияния, а слаб — пред чаровни погледи, не можа да го обича вече.

И почна царят да прави вечер заклинания, за да се обърне нейното сърце отново, защото я беше възлюбил силно.

И с реч и мъдрост и погледи се мъчеше да я възвърне на сърцето си.

Но студена си остана царицата — и нищо не можа да стори той.

Отвеки се гонят те — до края на вековете ще се гонят.

Тъй съм чула аз.“

Разбра Соломон думите на притчата, па каза на Балкиза:

„Слова на чужда мъдрост ли говориш, или това са думи на сърцето?“

А царицата отговори:

„Дали — слова на мъдрост, или — думи на сърцето: — тъкмо това трябва да разгатне мъдрият. Затуй те и питам в притча — и в това лежи средецът на моята гатанка, премъдри царю Соломоне.“

И подлъга се първица Соломон, та рече:

„Не са думи на сърцето, защото сърце притчи не знае. — А притча е това — и лесно се разгатва. Мъдрец на притчи с притчи отговаря.

И — нека чуе Балкиза!

Три корала знаем: бял, черен и червен. Белият дава ясновидство, черният — магична сила, червеният — власт над сърцето.

Царицата е била червен корал.

Два камъка знаем: адамант и яспис. Адамантът е твърд, но щом се изгори в пламък от червен корал, става мек като восък и почернява.

Царицата е желала адамант, а не — восък. —

Ясписът бие ту на зелено, ту на багрено — а се засенчва с бяло, жълто или черно. Ясписът — знайно е — измамва с променливи цветове, сам не гори, а с лъчи разпалва дори адаманта.

Царицата е била яспис.

Но — чуй нататък! — да ти кажа как се продължава гатанката, на която ми каза ти само наченъка!

Щом видя царицата, че царят се мъчи да обърне сърцето й, не може да се отчае, като не успее, и да я напусне завинаги — а сърцето му да стане отново твърдо и дори да я намрази, — пламна тя от гордост и разбра, че — когато охладее той към нея — тя може пак да го обикне; взе свитък — и написа на него: «Скорпион» — па си отиде.

Когато скорпионът види, че се намира в опасност, убива се с жилото си.

Скорпион е било името на царицата.

Отвеки — ти право каза — борба се води между тях. Но Змията ще ухапе Скорпиона и стъпките на царицата ще се затрият като населниците на Содом и Гомора.

Думите на жената са бързи като нозе на танцувачка и преходни като цветове на алмуг.

И — докле заглъхне песента на рибарите, червените макове отлитат, а остават само семената.

Мак е жената.

Тъй съм чул аз.“

 

 

И когато свърши, Соломон погледна с изпитлива усмивка Балкиза.

А тя се тихо смееше.

И запита я засрамено Соломон защо се смее.

А тя го прониза с тънък поглед под замрежени клепачи, па промълви весело:

„Разгатна ти добре гатанката, царю! Ха, ха… Мъдрец на притчи с притчи отговаря… Но притчи знае мъдростта, а не сърцето… Няма е неговата реч, но жилят понякога думите му. Та що би казал ти, ако първите думи на устата ми бяха не слова на мъдрост, а — думи на сърцето?“

И засмя се втори път Балкиза — и погледна царя.

А Соломон смутено обори глава.

…И за пръв път се замисли.

А разбираше Соломон добре тайните слова на сирийските книги…

 

 

След това даде Балкиза на Соломона всички дарове, отредени за него. От сърце му ги даде тя.

И рече:

„Велика е наистина мъдростта на Соломона — и може да няма от него по-мъдър под слънцето. Но тайните на женското сърце не знае още Соломон.

И много има да се учи…“

А Соломон й даде скъпи дарове: редки миризми в съдини от злато, с глеч и цветя от звездовиден ахат. И — делийски платове със златни палмети върху основа от зелена коприна, тънки платна от Дамаск с везба: розети, лалета, свещено дърво и грозде — странни тъкани с дребни златисти дипли от Китай, — тънка работа на ръка. И — шумяща нежна коприна с едри папагали върху пурпур и тъмно злато, сребрист атлаз с големи зелени птици и дребни пъстри цветя.

И дари я още той с накити от злато и скъпоценни камъни, украсени всички с цветна глеч: умела работа на тирски златари. И — много скъпи съдини и рогове от слонска кост за вино и даде Соломон.

А когато на третия ден Балкиза пожела да си отиде, не й даде Соломон — и помоли я да остане, — че не бил й казал още всичко…

И засмя се Балкиза.

 

 

Една вечер, когато звезди пропъстриха небето, каза Соломон на савската царица:

„Словата на сърцето си ти каза вече.

Чуй сега какво ще каже Соломон!

От ранни младини съм слушал възточна притча — и тя ми спомня отблизо слуките на сегашния живот: нея ще ти кажа.

Живееше преди време момък. И закопня по жена сърцето му. И в тиха вечер като тая стана той, та отиде при черен маг. И поиска питие за обич. А каза му магът да донесе капка кръв от нея и четири от него.

И докле тя спеше, бодна я той, па взе капка кръв от ръката й.

А тя се събуди, но бе тъмно — и тя бе тръпна, та не видя.

И отиде момъкът при мага с капките.

Но вълшебникът му каза, че не ще му даде сводниче, ако си не продаде душата нему.

И съгласи се момъкът, защото обичаше жената повече от душата си.

И отдели магът четвъртата капка, па я закле със заклинанията на Черния Меч — и капката стана човешка сянка — и доби сила на жив човек.

А жената изпи питието — и прилепи се сърцето й към момъка. И обикна го тя: от все сърце го обикна.

Но сянката го следеше невидимо. И тровеше тя миговете на щастието му — и размътваше покоя на сърцето му.

И заснова замислен момъкът нагоре-надолу, отрови се сърцето му и не можете да намери покой. И така — чак докле умря. Цял живот.

А когато втори път се роди (защото, царице на Сава людете се раждат много пъти!) — той пак закопня по нея, та й разкри тайната на своите пътища. И каза й, че от любов към нея си е продал душата.

Уплаши се момата много, но го съжали и търсеше да му помогне.

И отиде при светец — мъж, славен по дела и чист по мисъл, та му разказа. Научи я тогава праведникът да отиде вечер в храма на планината и да пожъртвува всичко за оногова, когото люби.

Послуша го момата. И отиде на планината, па се помоли там.

И яви и се в храма Мъж със светло лице и с одежди от бял висон. Взе Той нож, та разпра гръдта й. И като извади сърцето й, запали го с огън от небето.

А тя умря.

И по свещено заклинание на светлоликия Мъж сърцето пламна с пурпурен пламък на саможъртвена любов — и тръгна след момъка.

Разбра тогава момъкът колко силна е била любовта на момата. А сърцето изгори дяволската сянка, пратена от черния магьосник и душата на момъка видя волност.

И когато изново се родиха на земята момъкът и момата, запалиха се от свръхземна обич — и обичта ги изгори с небесен пламък.

И сляха се в едно — и се издигнаха над облаците, а звездите украсиха главите им — и под нозете им се въртяха пламтящи вселени.

…От ранни младини съм чувал тази притча, царице. Но — колко малко спомня тя словата на сегашния живот.“

 

 

И когато млъкна Соломон, Балкиза каза:

„Притчи за богове — на боговете трябват.

— Наистина, малко спомня притчата на цар Соломона словата на човешкия живот: от небето е твоята притча негли — па и не е за земята… Защо ни са небесни притчи? — Та нали на земята живеем!…

— От ранни младини са ме обиквали царе, но аз не смогнах никого от тях да обикна…

И — мъдри, мъдри маги от Египет и Етиопия са ми предлагали питие за вечна младина — дано ги залюбя.

Суетна грижа! — Затворено си остана сърцето на Балкиза — и никого не залюби тя.

Не мъдрост дири жената у мъжа, а — нож. — И мъжът не търси у жената сърце, а — огледало.

— Нож и огледало — па нека бъдат украсени те с бисери, злато и трицветен корал, а може и да не бъдат никак украсени: все едно. Да, царю — нож и огледало: ето каква е любовта на земята.

И — венци от кръв…

Това е за людете.

А за боговете има обич на мъдрост и сърце.

Ти бог ли си?

… Мъдър бил Соломон не по младините си — тъй чувах аз…

Е видях, че на мъдростта му наистина няма дъно. Ала не мъдрост дири Балкиза, а — нож. Но няма нож у Соломона.

Притчи — добра украса на ум и за реч са те. Но в живота е безсилна всяка притча.

И — затова обичаме ние ножа.

Но — няма нож у Соломона.

— И тъй, аз си отивам.

Но когато дойде вечерта, когато плъзнат сенки низ пустинята — и косите на Соломона побелеят, нека си спомни царят за Балкиза, че — когато първица го срещна тя — подари му нож в ножница от крокодил!

Аз свърших!“

 

 

И когато Балкиза си отиде, влезе Соломон отново чертога си — и нещо ново зашумя в сърцето му… Но обширният покой, великолепно украсен, му се видя досъщ празен и студен.

А на голямата абаносова маса лежеха разтворени сирийски папируси, обсипани със странни писмена.

Защото Соломон разбираше тайните писмена на мъдрите сирийски книги…

Видение на Ездра

Десницата Господня слезе над Ездра, жрец на Всевишния, и му съобщи потайни слова — и върховни тайни разбули пред очите му. И нови думи му нашъпна Духът Господен. Видя пророкът страшни неща, които ще станат след време. И лица на нови люде се вестиха пред него, невидени народи се явиха на земята, издън морето се показаха големи суши, чудновати гласове изпълниха въздуха. Чу той езици, които никой дотогава не бе говорил, и видя писмена, които ничий ум не би можал да разбере.

И тогава се изпълни с Дух Божи Ездра, та издигна глас към народите и рече им:

„Видение за Сетния Ден видях — и слова на откровение ми се казаха отгоре. — На сетния принадлежи Сетният Ден. Но гледайте — да не бъдете сетни!

…Когато се завърши делото на Колесницата, Делото на Творението започва. — А свърши ли се Делото на Творението, иде Сетният Ден: ден на гняв и буря, на небесен копнеж и небесна страст — защото тогава ще стане Бракът на Небе и Земя. Небето ще слезе много ниско до Земята — и Земята ще се издигне много високо към Небето. Тъй Небе и Земя ще се смесят. Люде и ангели ще се виждат едни други и ще говорят на нов език от знаци, и ще работят заедно, както вол и човек заедно орат земята. И небесният огън ще влезе в земните недра.

Тялото на човека ще стане тънко като светлина и много от невидимото ще виждат очите му, и нови сили ще бликнат по земята.

Помнете, че на сетния принадлежи Сетният Ден: запомнете това! — Но се пазете — да не бъдете сетни!

 

 

…Много знамения има Денят. Но няма по-силно знамение от личбата, че дотогава не ще престане да капе кръв от меча.

— Истина, истина ви казвам, братя мои; не ще престане да капе от меча кръв, додето не дойде Денят.

Денница е лицето му: — облик на левент, който се връща от кървав гроздобер — или от пир, на който се е бил с врагове. Пурпурно е лицето му, като царска одежда — и смел е погледът му, като блясък на сребърно копие. И гласът му е глас на колесници бранни, които препускат. Защото чак тогава ще се свърши страшната бран, що се води отвеки между Бялата Десница и Черната Левица — бранта за власт над земята. И тогава чак ще се реши чий да бъде светът.

Десет седалища има Денят. Десет седалища: Венец, Мъдрост, Ум, Милост, Съд, Великолепие, Тържество, Величие, Основание, Царство. Десет седалища има денят. Десет седалища — но горко на тези, които дирят седалище в онези дни!

Те ще подирят седалище в Царството. И що ще намеря взорът им? — Ще видят празен престола, който е плашил векове враговете си. И змии ще видят, че се увиват около златния жезъл, и прилепи — че летят под пурпурния балдахин. И по мраморните стъпала на престолния трем те реват черногриви лъвове — и ще гризат костите на цар и велможи.

И ще кажат с горест устата им тогава: — Суета е светът — и суетата ражда суета!

Те ще потърсят седалище в Основанието. Ала ще намерят ли основание на земята за своята надежда? Ще видят, че в душата им е лежало основанието на всеки блян — а тази душа ще им се яви суха, като угар, и безводна, като пепелище. Ще видят те, че са рухнали всички основания — до едно — в душата, защото пожар е изпепелил и най-крехкото, и най-здравото.

И ще промълвят с тъга устата им тогава: — Суета е светът — и суетата ражда суета!

Те ще подирят седалище във Величието. И ще видят жълти черепи на мъртъвци, по които расте мокра плесен и никнат дребни гъбички. И ще видят още книги от кожа и дълги свитъци от пергамент, разяждани от червеи. И ще видят още изящни мраморни стълпове — рухнали, като крехка паяжина, разсипани из дребен бял прах, станали едно с пръстта па градските стъгди.

И ще заридае в отчаяние душата им до мъртвото величие на племена, градове и люде — и ще видят сянката на това величие — станала едно с огромната сянка на Смъртта.

И ще изрекат с болка устата им тогава: — Суета е светът — и суетата ражда суета!

Те ще потърсят седалище в Тържеството. И ще видят сенките на славни царе, носени на златни колесници от дванадесет бели коня. Но сенките ще им кажат: — Меч ни уби, отрова ни покоси живота, измяна разби начъртанията на славната ни десница: недей вярва това, което виждаш, защото и ние го сами не вярваме! — Ще видят после призраци на мъже и жени, обсипани с цветя, засмени, със светли лица — като небесна дъга, но призраците ще им рекат: — Това, що запали в сърцата ни Нощта, Денят го угаси! Недей вярва това, което виждаш, защото и ние го сами не вярваме! — И тези призраци ще се слеят с огромния призрак на Смъртта.

И ще продумат с горчива скръб устата им тогава:

Суета е светът — и суетата ражда суета!

Те ще потърсят седалище във Великолепието. И ще минат отново там, дето са слушали измамния глас на бляскави копринени дипли, сладкия шъпот на скъп среброцветен висон, гордата реч на едри златни пръстени, светената молитва на прозрачни изумрудни кадилници, потайните вопли на свенливи бисерни огърлици, блудната измама на тежки рубинови накити. И ще видят само бледен прах с кисела миризма на отрова — сива пепел с дъх на разорение, — тънка паяжина, по която снове и пее лъжата на света. И над тези бледи останки ще играе своя танец сянката на Смъртта.

И ще проговорят с остра печал устата им тогава: — Суета е светът — и суетата ражда суета!“

 

 

„Те ще подирят седалище в Съда. Но безлюдни ще намерят покоите на Правдата — и на голямото седалище ще видят седнал човек от кости, а на главата му — вместо венец — се вие дълга зелена змия. И очите на змията ще ги погледнат право в лицето — а после змията ще обърне главата си към черепа на костения човек — и ще впие своя език в неговите кухи очни дупки. И те ще се върнат, защото Съд не ще има — освен Съда над мъртвата вселена.

И ще прошъпнат с голямо страдание устата им тогава: — Суета е светът — и суетата ражда суета!

Те ще потърсят седалище в Милостта. Ала кой ще намери милост в Сетния Ден? Тогава ще има само една сянка над цял свят: — огромната сянка па Смъртта. И може ли да има милост под тази сянка? Кого е пожалила Тя — Голямата Самотница — Смъртта —? Те не ще видят милост. Те ще видят само огромната сянка на Смъртта. И ще изхлипат с люта жалба устата им тогава: — Суета е светът — и суетата ражда суета!

Те ще потърсят седалище в Ума. Но безумие ще намерят — и огромни кървави очи, които следят хищно света — и го чакат да умре, за да грабнат от него своята плячка. Безумие ще лъщи в погледа на сетните люде, които голи тичат по празните потъмнели улици, между високи безлюдни сгради, за да укрият от Слънцето своята плът. Безумие ще съска в думите на сетните люде, които плахо молят тъмната бездна на Небето да ги приеме — и с ридание ожидат да се разтвори черната паст на Земята, за да ги погълне. И над това безумие ще лети гордо огромната сянка на Смъртта.

И ще простенат с тежка въздишка устата им тогава: — Суета е светът — и суетата ражда суета!

Те ще подирят седалище в Мъдростта. Но мъртвите гробници не ще им кажат дума — и тъмните кипариси над гробни камъни не ще им промълвят реч. Къде ще намерят мъдрост в Сетния Ден, който е вече отнесъл всички мъдреци? И слепи ще бъдат очите им за всичко писано, и глухи — ушите им за всичко казано. Към Небето ще обърнат взор — дано чуят от звездите поучение, — но черно беззвездно небе ще ги срещне. И към Земята ще наведат в смирение поглед — дано видят в Земята личба, — но пламъци ще изригне Земята — и ще ослепи погледа им. А обърнат ли се настрана, ще видят край себе си тъмната сянка на Смъртта.

И ще проронят с безсилен стон устата им тогава: — Суета е светът — и суетата ражда суета!

Те ще потърсят седалище най-сетне във Венеца. Но венец ще стане цялото Небе над тях — огромен кървав венец от многозъби пламъци — и над тях ще стане горещо, като в пещ, — и над главите им ще пламне целият въздух, а под тях Земята ще блъвне силни огньове, за да се слее Небе със Земя в кървав огнен Брак.

И те ще се разтреперят — и с ридание ще изхълцат устата им тогава: — Суета е светът — и суетата ражда суета!

Десет седалища има Денят: Царство, Основание, Величие, Тържество, Великолепие, Съд, Милост, Ум, Мъдрост, Венец. Десет седалища има Денят, но горко на тези, които дирят седалище в онези дни!“

 

 

„…Ето ви нова личба, братя мои, че иде Денят — Сетният Ден: през вечния покров на нещата Съдбата ще разгърне книга от снежночист пергамент — и върху белите страници ще впише всеки по една мисъл.

И тази мисъл трябва да обгръща копнежите на целия му живот — и да набелязва до един греховете на душата му. И мисъл с мисъл не трябва да се схожда!

Защото на изкласила нива ще се уподоби тогава светът. Наистина, светът ще бъде изкласила нива. И нощта е близо, братя мои.

Иде Денят — Сетният Ден!

Не Ден на Гняв — а ден на Тържество и Правда.

…Аз, Ездра, бях служител на Всевишния.

И видях: и ето, раздра глас тъмнината — глас, подобен на писък в пустинята нощем. И кървави стъпки се отбелязаха в небесното пространство.

И записах аз словата на това, което има да стане.

Защото — близо е Денят!“

 

 

„И стигна глас до мене — и прободе до дъно сърцето ми тоя глас — гласът на Оногова, Който иде.

Черният Цар ще ги тъпче, като скакалци, и не ще намерят път да избягат. И гърлицата ще потърси гнездото си, но скорпиони ще намери там. И всяка майка ще вижда децата си избити от незнайна ръка.

И Той ще ги мъкне като плячка на победа бранна. И по стъгдите на вси големи градове ще се разнесат гласове на измама. Никой не ще знае тогава кого да вярва и кого да не вярва. Защото Истината ще скрие лицето си. И голи ще наскачат от легло жени и девици, за да дирят път в ужас и тревога, но не ще намерят пътя, както не са го намерили мъжете и братята им.

Тогава ще се яви Врагът на Черния Цар — Белият Владика ще дойде. И ще поведе Той избраниците, за да ги спаси от кървавия потоп. Ще ги поведе търпеливо и кротко Силният към нови брегове — и нови небеса ще им разкрие. Истина, истина ви казвам: — с мед и жлъчка ще ги храни, с вино и отрова ще ги пои, но не ще видят смърт, ни острие на меч!

И кръв ще оставят стъпките им по пясъка, а сърцето им ще възрасне като слънце — и лъчи ще пръсне по земята.

И светото страдание на зачеване и раждане ще посети сърцето им — и нови вселени ще родят, защото слънчев сок ще оплоди душите им.

И кръвта си в лъчи ще пролеят, за да дадат живот на Земя и Небе. И кърваво изкупление ще донесат на света.

Тогава Черният Цар, който е управлявал цели векове Земята, ще падне убит — и с него ще паднат понесени вси земни царе и воини и стражи и наемници. Защото не ще има вече ни бран, ни престол.“

 

 

„…А в началото на новите времена Небесният Мъж и Небесната Жена ще пламнат от Любов — и в изстъпление ще се зачене нов свят.

И в лъчисти капки ще изтече великото Сърце, принесено в жъртва върху олтара на предвечната Пасха.

— Блажен ще бъде оня, които приеме тази кръв!“

 

 

„Аз, Ездра, бях жрец на Всевишния. И видях това — и словата на Бъдния Ден записах. Защото — истина, истина ви казвам — иде Денят! — Той иде вярно — и железни са стъпките му. Видение за Сетния Ден: на сетния принадлежи Сетният Ден — но горко на тогова, който остане сетен!“

Иисус на планината

Големи черни облаци като змейове се гъстяха над Йерусалим и говореха за това, що има да стане. На небето се срещнаха бели духове с черни и се започна между тях разпря. Белите духове бяха избити пророци, които са възвестявали някога истината, но неблагодарните сърца им са платили с камъни. Черни духове бяха първосвещениците, царете и левитите, които са тлъстели от храмови жъртви, пили са вино, носили са разкошни одежди и са притеснявали вдовиците и сираците. Белите и Черните духове се препираха кой ще владее света.

А Иисус стоеше на Планината — и дванадесетмината — с Него. И приказваха те също за Бъдния Ден.

Хвърли око Иисус към Йерусалим — и сбръчка се от тъга челото Му.

И каза Спасителят тогава:

„Горко ти, граде Господен! Бич съска над тебе — и кръв на буйни потоци ще рукне.

Горко ти, Витсаидо!

Горко ти, Йерусалиме!

Море от гняв ще рукне върху ви — и сълзите на вашите дъщери ще се изгубят в черната кръв на синовете ви. И ще потъмнее пред вашата участ наказанието на Адма, а Содом и Гомора ще бъдат по-честити от вас в онзи ден.

И в страшен гръм ще плисне над вас присъдата на Всевишния, защото върху вас тежи клетвата на вси пророци — до Захария — сетния пророк, когото убихте между олтара и жъртвеника.“

И попита Иоканаан:

„По каква личба ще познаем, Господи, че е дошло Царството — и кое знамение ще ни увери, че е близо Денят?“

И отговори Господ Иисус:

„Иоканаане! Не си ли слушал, че личбата е у вас — и че знамението ще заговори в сърцето ви?“

А Никодим каза:

„Господи! Но ако сърцето лъже и ние сме слаби? Няма ли знамение за очите и личба за погледа?“

И отговори Иисус:

„Никодиме! Нима са по-силни очите от сърцето? Горко на крината, щом годината е безплодна!…

Но ако търсите знамение външно, не ще ви се даде друго знамение, освен знамението, че Змеят ще бъде развързан и зъбите му — извадени.“

И смутиха се при тези думи сърцата на дванадесетмината, защото не разбраха словата на Змея.

И рекоха Симон и Яков:

„Рави, кажи ни, какво е значението за Змея! Не сме нищо чули за него — и затова е смутен умът ни.“

И погледнаха Го в очите, както деца поглеждат старец, който знае всичко.

 

 

Тогава разказа Иисус на дванадесетмината притчата за Змея:

„Още в дните на Червената Земя живееше Змей и големи бяха силите му. Но Великият Владика го беше свързал с четиридесет възела, за да не вреди на людете; всеки възел бе по един мощен дух, който стягаше Змея. Тъй стоеше свързано чудовището. Знаеха исполините от Червената Земя това — и с мощни заклинания и вълшебства смогнаха да го развържат.

И пръхна Змеят, та изпълни цялата вселена със силите си — съскаше, въртеше се, извиваше се, като гръмовен облак — и устата му изригваха пламъци, а очите му излъчваха светкавици.

А люспите на бронята му бяха зелени звезди. И лежеше Змеят върху Млечния Път, развиваше се на огнени пръстени — и земята стенеше от пламъците на неговото издишане, а моретата гневно подскачаха при вдишването му.

И когато се завъртваше, за да слезе отново на земята — в огнени въртопи изгаряха исполините, които го бяха развързали.

Тогава се разгневи Бог — и даде големи потоци от небесна вода. И звездите изригнаха реки, а луната плисна тъмни езера. И потопи се земята в бездните, а Змеят плувна върху вълните.

И слезе, по Божия повеля, Михаил — и свърза Змея с пламтящи вериги. И свързан стои великият древен Змей цели векове — свързан стои среди вместилището на Земния Огън.

А дойде ли Денят на Царството — и слязат ли отново Белите Старци, развързан ще бъде Змеят, но зъбите му ще бъдат извадени, а на гърдите му ще сложи Михаил седмозвездния печат на Елохима — и събития велики ще станат тогава.“

И когато свърши Иисус, дигна очи, па каза: „Близо е Денят, когато Син Човешки ще бъде предаден на съд и на убиване — но да не плаши никого това! Светът иска зрелища и царски колесници и пиршески трапези, а Господ носи истина и изпитание и борба за истината: не може всеки да понесе това. Последна Пасха ще празнува Син Божи с малцината, които Го обичат, макар че не са още готови да дадат живота си за Него. Рано е: те ще узреят…“

И станаха тогава неколцина от апостолите — и тръгнаха, — та отидоха в града, за да приготвят на Учителя горница.

Защото бе предвечерие на Пасхата и трябваше да ядат хлябове-опресноци.

А Иоканаан, Симон и Никодим останаха при Господа. Но каза им Иисус да Го почакат при подножието, а Той отиде на Планината да се помоли.

…И моли се дълго Иисус — и тежки капки падаха по ланитите Му. А кървави бяха тези капки. И молеше се Иисус за Чашата и за Тирса.

 

 

…А когато слезе долу, спря го Иехуда от Кериот и Му рече:

„Много пъти, Господи, мисъл на съмнение е засенчвала ума ми. Все съм се боял да Те запитам… Но днес е до смърт смутена душата ми — и не мога да търпя.

Последен съм аз от дванадесетмината — и пръв не съм желал да бъда: нека пръв бъде слабият! Последният винаги по кръв минава, та трябва да бъде силно сърцето му, а душата му да бъде от кремък.

Не е наистина още от кремък моята душа, но съдбовният Ден е още далеч!“

А Иисус го погледна кротко, па каза:

„Мъгла пада над душата ти, Иехуда… На оногова, който бяга от слънце, мъгли се раждат в душата… Кажи що ти тежи!“

И помълча малко Иехуда — а тежко бе мълчанието в този миг, — па каза:

„За Бъдния Ден говори Ти днес, Рави: — слова за Бъдния Ден вестиш, а сегашния забрави Ти… Слова и скрижали за сегашния ден ни дай, а Бъдния Ден ще посрещнем сами.

Видяхме чудеса от Тебе. Но кой бе жадувал за чудо — и чия душа бе дирила знамение? За чудеса не сме били гладни… Ти чудеса извърши, но забрави онова, по което ламтеше всяка душа, тръгнала след Тебе… А щом не стори него, Рави — Ти нищо не си сторил.

Изцеряваше болни, Господи… Но болката издън човешкото сърце не смогна да изтръгнеш. Видях: глухи се изцериха… Но можа ли човекът да обърне ухо към веленията на духа?

Глухи добиваха слух, за да усладят ухото си с музика на разпътни свирачки. Слепи проглеждаха, за да видят игри на голи танцувачки, които преплитат сластно крака, та да уловят в мрежите си слабия. Прогледналите отиваха все там, дето пее сластта и вие разблудни хора човешката похот…

Цериш Ти, Господи… Но щом умреш и Слънцето угасне за човека — отново ще се роди болката из сърцето, защото е пълно с язви.

…На падналите даваш Ти опора, за да паднат утре пак — пред страх от изтезание или смърт… И грозно Ти ще бъде падането им тогава…

И бедните вървяха след Тебе, Господи — че Ти даваше на гладни хляб от небето, а на жадни — вода на живот.

Но — що стори за другите, Рави? — За плачещите по кръстопътищата Ти донесе утеха — и тръгнаха след Тебе уморените, просяците и разпътните жени. Защото знаеше слова на вечен живот.

Но на онези, които не са ни слепи, ни глухи, ни паднали, които знаят съблазънта на звънтящо злато, гънките на висона и разкоша на пурпура — нима за тях нямаше у Тебе слова на вечен живот?

За тези, които заспиват при музика, събуждат се в благоухания и минават по цветя, не стори нищо Ти. Тези, които имат дворци за наслада и празници на любов, които служат с тънка мисъл на своя вкус — тях проклинаше Ти …

Не клетва, не клетва, Господи — а път и скрижали трябва да им дадеш.

…И за онези, които имат книги н философи, тънки измами на ума и сладости на чувствата — за тях Ти не каза дума. Те не слязоха при Тебе, защото Ти общуваше.

с просяци и разпътници. Но защо самин се не качи при тях?

За онези, що бяха изгубили смисъл в живота, Ти каменни скрижали начърта. — Но за тези, които чупят скрижалите, защото сами разбират живота по свой ум и внасят в него свой смисъл — за здравите и богатите духом — Ти нищо не стори…

А те са мнозина.

…Ти работи за долните — за мъртъвците на живота: — и Ти ги възкресяваше, за да познаят греха отново — и да Те проклинят, че си ги възкресил…

А живите изостави. Синове на разтление ги нарече. Но защо ги не издери от разтлението — Ти, който лекуваше слепота и глухота? И защо не посочи път, по който изчезва разтлението — и се не връща вече? Та де е спасението на човешкия род, Господи? Когато умреш — светът отново ще гъмжи от разпътници, слепци, грешници и глухи. И Твоето име никой не ще спомене, защото никого не си спасил.

Горчиви думи казаха устата ми…И ако нямам право, просвети тъмния ми разум! Защото е трудно за човека задълго да остане при себе си…

… Прости ми, Учителю!“

 

 

А Иисус погледна далече, па сложи ръка върху рамото на Иехуда и му каза кротко:

„Не ми тежат думите, Иехуда. Но твоите слова не идат от живота.

Не си ли чул притчата: — за ден не става от семка тамариск, ни от кълн — смоковница?

На силните, говориш ти, закон не дадох. Та не си ли слушал притчата за Сеяча — и приказката за Сина на Господаря, пратен в лозето, — не си ли разумял? Още Моисей даде закон за всички — и за слаби, и за силни. Пророците идваха и също говореха на силните. Йоан Кръстител не загина ли за това, че проповядваше пред силни? И не паднаха ли толкова пророци — все за това?

При здравите не отидох, казваш ти. Но вечният живот не слага предел между здрави и болници. Пшеницата и плевелът растат едно до друго.

Елей — за кожата — разказват старите, — елей за кожата, която ражда слинове. Но за сърцето, в слинове обвито, няма елей. Стрелата пронизва кора на тамариск, но от кожа на крокодил се чупи.

Пази се от себе си, Иехуда!

В деня, когато Син Човешки бъде предаден на съд, ще се отрекат от Него мнозина…

— Но горко на облака, който носи мълния!“

 

 

И слезе Иисус при подножието, та отиде с учениците в града, за да празнуват Пасха.

А Иехуда стоеше навъсен.

Той мисли дълго. Двоумеше се що да направи. Много мисли се кръстосваха в ума му — както пчелите кръстосват своите пътища пред кошера.

Накрай каза:

„Блазе на облака, който носи мълния! Ако Иисус е Месия, за Него не ще има ни съд, ни смърт. Но ако не е …“

И стана, та отиде при синедриона.

 

 

…А когато след полунощ Иисус и единадесетмината пееха псалми, в тишината на топлата нощ блеснаха факли, разпалена борина и светилници с елей.

И мъже вървяха крадешком между маслините.

Излезе Иисус измежду апостолите и се запъти към ония, които бяха дошли да Го заловят и поведат на съд.

И срещна го Иехуда, поздрави Го и Го целуна. А Иисус го погледна тъжно и кротко, па изви ръце — да ги свържат.

…А единадесетмината Го напуснаха.

Сам тръгна Христос към двореца на първосвещеника, дето чакаха лъжесвидетелите и враговете на доброто. Когато слугите и стражите отминаха с Него напред, след тях отдалеч тръгнаха плахо неколцина от учениците.

Йерусалим спеше. И ничий сън се не смути през тая нощ, когато лъжеслужителите Божии осъдиха Божия Син на смърт.

Път на звездите

Там дето слънцето изгрява, имаше в онова време големи звездогадателски храмове — седмокатни кули, в които по цели нощи стоеха влъхви, та следяха пътя на звездите и разгатваха що има да се случи с народите и племената, разпръснати по лицето на земята. Те знаеха, че звездите знаят повече от тях. Знаеха, че всичко, що се случва на земята едно по едно, в света на звездите си постоянно стои едно до друго — и че звездната мъдрост го показва на ония люде, които могат да четат светлите й писмена.

И ето — една нощ всички забелязаха на небето нова звезда, — голяма, ярка, искряща — и блясъкът й затъмняваше блясъка на вси останали.

Тя бе червена като вино и едра като слънце.

И замислиха се всички звездобройци какво ли ще да предрича звездата. Разтвориха стари книги от пергамент с подвързия от ковано отколешно сребро и мед, разгънаха страници от загадки, изписани със знакове на древни маги — и мъчеха се да налучат името на родилия се под знака на новата звезда.

Но — всичко бе напразно.

Звездата не бе виждана от никого други път — и никой не бе писал за нея, та мъдростта на магите я не познаваше.

Само един Балтазар, най-млад от магите-звездобройци, разкри папирусна книжка, пренесена от земя, потънала отколе под морето — малка книжка, изписана с чудновати писмена, които се извиваха като съскащи змии.

И разтълми Балтазар загадките на писмото — и разкри тайната на звездата.

И сбра магите.

И каза им:

„Слънцето ражда Своя сетен Син — Милосърдие ще бъде Неговото име. Той ще бъде велик Вожд. И две хиляди годин ще управлява Той света. И на много народи и племена ще даде светлина Неговото слово. А злите ще се бият в Негово име. Да идем да Му се поклоним!“

И станаха всички, готови за път.

Тръгнаха Талек, Шор и Теомим — маги от Халдея — и взеха злато, ладан и смирна — да му поднесат принос, като на цар.

Поеха път още Сартан, Ариех и Бетула — влъхви от Египет — и понесоха дарове на първожрец: хризолит, касия и алое: защото вярваха, че Новороденият ще бъде най-велик от жреците.

И потеглиха след тях Мознаим, Акраб и Кешед — звездобройци от Персия — и приготвиха сардоникс, кориандър и кинамон, за да поднесат избраните дарове на Тогова, Когото смятаха, че ще бъде най-мъдър и най-дълбок между пророците.

А от Индия потеглиха Геди, Делои и Дагим — брамани-влъхви, които взеха алмази, тигров зъб и кръгла кост от кротал — дарове на всемощен вожд и бранник.

Дванадесетмина бяха те — и всеки носеше своя дар, за да го поднесе Нему — на Непознатия Човек, Чието живелище не знаеше ни един от тях.

…А най-сетне тръгна Балтазар, но дар не смогна да намери, понеже не знаеше какъв дар прилича на Оногова, Чието име е Милосърдие.

И тръгна Балтазар да търси дар за Него.

Когато стигна в далечен град, където продаваха скъпи бисери, Балтазар видя син, че е застанал с нож над майка си — да я убива, защото бе пиян и гняв беше обсебил нетрезвата му десница.

А майката ридаеше — и молеше сина си да не прави безумие.

Но мъжът бе разсвирепял — и в пристъп на ярост замахна бясно с ножа. Случи се, че тъкмо в тоя миг змия се обви около крака му — и се приготви да го ухапе.

А майката, прободена, се хвърли да разплете пепелянката от ногата на своя син. Но снагата й отпадна, тя се люшна настрана — и едва можа да стисне с ръка змията, за да приеме отровата на зъбите й.

От раната на майчината ръка прокапаха три черни капки кръв — и станаха тези капки три тъмнотеменужени аметиста.

И взе ги Балтазар, защото бяха тъкмо дар за Оногова, Чието име е Милосърдие.

И върна се по пътя към Палестина, дето го водеше блясъкът на едрата червена звезда.

Той тръгна да търси Оногова, Комуто носеше дар.

Но когато прекосваше пустинята край Мъртвото Море разбойници избиха мъжете от кервана му, уловиха Балтазара, взеха му скъпите камъни — и го вързаха като роб.

…А по онова време стигнаха магите при Ирода и запитаха го де се е родил младият Цар. И страх голям притисна сърцето на Ирода, като разбра, че друг Цар се е родял в земята му.

И каза им да разпитат първосвещеника и книжниците израилски, та да научат къде се е родил новият Цар.

Разтвореха книжниците и законниците книгите пророчески, та намериха, че в Галилея трябва да се роди Цар, Който ще освободи света от зло, ако людете Го послушат.

И задължи Ирод магите от Изток да му пратят вест, щом Го намерят — че и нему прави чест да поднесе дарове на своя Наследник, щом е такава волята на боговете.

И тръгнаха отново влъхвите към Галилея. А звездата ги водеше.

И стигнаха посреднощ в малка пещера. И видяха Дете, сияйно като слънце. И звезда огряваше лицето Му.

И паднаха пред Него ничком, та Му се поклониха — и поднесоха Му своите дарове.

И разкриха тогава Книгата за Звездните Пътища. И пророчества велики изрекоха за новия Цар.

И казаха:

„Страдание и кръв ще бъде Неговият живот. Ще стигне рано до сливане с Най-високия от Духовете. И по-велик от Него не се е родил още.“

И върнаха се към земите си по друг път, защото знаеха съкровената мисъл на Ирода —: че мисли да убие Детето, за да запази своя престол.

Но ето — заградиха ги по пътя стражи, пратени от царя — да ги върнат при него. И отведоха ги отново при Ирода.

И рече им гневно царят:

„Изменихте вие на своя обет — и своите думи стъпкахте! Прилича ли ви това? Но — кажете ми, де е Новороденият — и аз ще ви отпусна с мир и скъпи дарове!“

А влъхвите му отговориха:

„Царю! От сила ние се не плашим. Прилича ли на маг уплаха от вериги или нож? Тъмнина не ще отнеме волността на духа. — Къде е младият Цар — от нас не ще узнаеш: ни мъки, ни вериги, ни изтезания с огън и желязо не могат изтръгна от нас това, което не искаме да кажем. Ние не ще издадем родното място на Най-великия!“

Тогава Ирод ги затвори, па каза на пазачите да ги подложат, щом се съмне, на люти мъки. Но когато влязоха на сутринта в тъмницата, тя бе празна.

Защото Бог, възрадван от твърдостта на магите от Изток, ги пренесе на небето.

И всяка вечер светят те — всеки със светлината на своите дарове — върху дванадесетте знака на небесния Зодиак.

И разкриват на всеки мъдър ум тайните на това, що има да стане.

 

 

…А в онова време продадоха разбойниците Балтазара и аметистите на първосвещеника иудейски Ана. Но понеже годината бе юбилейна, в края първосвещеникът отпусна роба.

Балтазар науми — веднага да отиде при младия Цар и да Му се поклони. Но не можеше да отиде при него без дарове. Затова замоли първосвещеника да му даде аметистите.

А първосвещеник Ана му каза, че ще му ги даде, ако му служи още тридесет годин — по десет годин за камък.

И стана роб отново Балтазар.

Тежко се нижеха годините, но робът знаеше защо служи — и помнеше, че тези тридесет години са цена на даровете.

И когато се навършиха тридесетте години, Ана отпусна своя роб — и даде му трите аметиста и една дреха от лен.

Когато Балтазар излезе в двора на първосвещеника, там намери голямо сборище от люде.

Тълпата го блъскаше, за да види нещо. Мъже и жени — кой от кой по-любопитни — се натискаха един другиго — и всеки гледаше да се приближи. Всички уста се смееха — както се смее зъл човек, а очите на сбраните блестяха от радост.

И те се запътиха към мястото, назовано Голгота, което значи — Лобно Място.

И тръгна Балтазар да види.

А на кръстопътя съзря, че тълпата хока някого и вика:

„Дигнете Го! Бийте Го! Ние искаме — Той сам да носи кръста си!“

И видя Балтазар Човек млад, и изсъхнали от скръб и мъка ланити — и с лице на бог.

Той бе паднал и всуе се мъчеше отново да понесе своя тежък кръст.

Тогава Балтазар се приближи — и вдигна кръста с мишци на роб.

А тълпата позна, че е робът на първосвещеника, и го остави, защото бе силен и се боеха от него.

…И щом стигнаха на Голгота, забиха кръстове и разпнаха там Мъченика между двама разбойници.

 

 

…И на шестия час Страдалецът простена едвам чуто:

„Жаден съм!“

И стана Балтазар, та донесе в шъпа вода от извора на Батхалем — и поднесе шъпата си към кръста.

И когато Страдалецът погледна Балтазара, обърна към него мъченишки очи, пълни с кротост и трогателна благодарност.

И позна Балтазар тогава, че Този е Царят, за Когото е носи тридесет и три годин даровете.

И падна пред Разпнатия ничком — и помоли Му се, като на Бога. И поднесе Му даровете.

А Иисус го погледна тихо и кратка, но не можа да вземе даровете, защото бе прикован…

И видя това народът — и нахвърлиха се всички върху Балтазара с викове:

„И този е от Неговите! — Убийте го! —“

И падна Балтазар под кръста — падна, пронизан трижди с нож. И три сълзи от очите на Иисус капнаха върху него.

 

 

А там, дето капнаха сълзите, избухна теменужен пламък, подобен на жъртвено възпалване на благоуханни смоли.

И издигнаха се нагоре трите пламъка — и стигнаха до небето.

…И свети и до днес Балтазар на небето — свети със своите три рани и три аметиста — даровете на Милосърдието.

Той свети и до днес — в звездите на Южния Кръст.

Песен за Девата

Румена зорница на деня — благословена да бъде Двата, Която се ражда от бляскавите вълни и пилее коси по морето! Неуловим е Нейният чар — и гиздостта на Нейния облик пробожда сърцето като двуостър меч. У Нея се сбират всички обаяния, защото Тя е и Майка, и Девственица: Тя е чудо и загадка за ума, но за сърцето е утеха и блаженство. Тя погалва силния — и неговата мощ се стапя като восък на слънце. Тя поглежда майчински слабия — и той добива смелост на исполин. Всеки е пред Нея дете — и Тя е Майка на всичко живо. Тя е родила душите, които живеят на земята.

Светлина Я обвива. И мъжете, като съзерцават Нейния блясък, остават със смутени сърца, с треперливи ръце — и в душата им се ражда любов.

Тя е носила Вечния Човек в своето лоно — и от Нейното сърце блика обич към вселената. Всеки, който почита богинята на Обичта, почита — Нея. И детето, което се гали с топли ръце о майка си, и момъкът, който посреща с тупкащо сърце своята обична, и съпругът, който целува своята съпруга, и старецът, който милва проходилото внуче: всички тачат Нея, Зорницата.

Чисто е Нейното сърце от петно — и като девствен сняг е бяла душата на Небесната Мома.

Тя е съкровен трепет на всичко създадено — и диша. Тя е в цветето на пролетта, стене в жълтия лист на есента, бори се с небето в снежните зимни бури, топи се в синевината на ведро лятно небе.

Ветрецът разнася Нейния шепот, а мълнията разсипва бурно блясъка на Нейните златни коси.

Тя е светла мрежа, преплела света: в трепета на всеки лавров лист се дочува отглас от Нейната песен.

В Нейните коси се смее пламъкът на падащи звезди — и чезне грохотът на разбити светове.

По Нейното чело се плъзгат кръговете на вси съзвездия — и мрак сменява светлината — и отново огнен пожар обгръща просторите, където поникват пламъци и почват да се гърчат огнени пръсти на огромна ръка.

Нейните очи се разтварят над човека като две обърнати бездни като тъмни небеса, като опасни пропасти, надвесени над душата — Едната се казва Съдба. Другата — Тайна. А тяхното общо име е — Смърт или Обич.

Като огромна чаша, пълна с огън, е Нейната уста: когото Тя целуне — той умира от копнеж. Защото в душата му кипват знойни желания — и той става роб — и душата му пада като плащаница, по която ще минат чужди нозе.

Нейните ръце са два огнени пояса, обвити около снагата на света; те са хубави като змии и смъртоносни като прегръдка. Защото хубостта носи смърт — и отрова спи във всяка целувка. Нейните ръце се простират над душата като два бели савана, под които можеш да се забравиш, но можеш и да умреш.

Тя е Властителка на вечното Тайнство, отдето се ражда Това, Що е родило света.

Тя е лавър, който пуска пламнали листа, огнени клонки и мълнийни цветове. Тя е светлина пред изгрев и здрач надвечер. Тя ражда черния Ден и бялата Нощ на човешката душа. Тя е страшното „Нима?“ на всяка вяра — и светлото „Може би!“ на всяко отчаяние. Неин е Първият Ден. Нейна е Сетната Нощ.

Тя е Обич, Притома и Мъдрост.

За оногова, който не знае, Нейното име е просто — Жена. Но за мъдреца, който е живял хиляди пъти, Нейното име е толкова сложно, че ничия уста не би могла да го изкаже напълно.

 

 

…И всичко живо Я боготвори — и всичко Ней служи. Тя минава през тъмната древност на вековете — и стига през мрака на времето до нас.

Тя е световната Евритмия, за която жадуват художниците — и светлата Хармония, която дирят свирачите и певците.

Много са Нейните преображения. Много са песните, в които долита Нейната душа при нас, при смъртните.

Ищар, Деркето, Лакшми, Анаитис, Астарта, Изида, Афродита, Венера —: Нея вредом обожават онези, що любят дълбоко и дирят в обичта или трепетен живот, или пламенна смърт.

Пазителка на Девствеността. Тя има храм, дето вечно гори неугасимият Пламък на Любовта. И там отлитат душите на тръпни моми и на копнеещи мъже — и там душите пърлят своите крилца — и там душите изгарят, за да се не върнат назад. Тя е вечната клада, на която гори душата на света.

За оногова, който не знае, нейното име е просто — Жена. Но за прозорливеца, който е прекарал хиляди животи, Нейното име е толкова заплетено, че ничия уста не би могла да го изкаже.

 

 

…Понякога Тя е гола, съвсем гола — и вси слепеят от млечния блясък на Нейната снага.

А понякога е забулена с покривало от звездна тъкан — и всуе се мъчат магите да повдигнат крайчеца на Нейното було.

 

 

…И сега дори — Тя цепи край нас вълните — и върху смарагдения гребен на водите всеки може да съзре голото тяло на Хубавицата, Която се ражда от девствената пяна.

Сватбата на царския син

Може сърцето да знае какво ще донесе животът.

Видях едно време исполински изваяния, възправени всред пустинята — каменни изваяния видях, които пеят при изгрев.

Беше ранна сутрин — светла заран в пустинята. Слънцето обливаше каменните човеци с портокалов блясък, а върху пясъка огромните им тела отхвърляха далечни модри сенки. В очите им грееше тържество, но в скованите им членове зъзнеше скръб.

Те пееха за Сватбата на Царския Син.

И аз ги слушах.

То бе музика на богове — и тъмни, звънтящи слова на сфинкс.

И аз ги слушах.

 

 

Може сърцето да знае какво ще донесе животът.

Видях огромни пирамиди, които носят по камъните си йероглифни слова, но не разбрах що пише там. Високите жреци влизаха в полунощ, а на излизане изнасяха разпънат човек.

И редица посветени пееха в размерни стихове морни песни. В очите им пламтеше празнична радост, а в движенията на ръцете им мълвеше дълбока скръб.

Те пееха за Сватбата на Царския Син.

И аз ги слушах.

Тъжно падаха думите им — тъжно и тежко — като едри дъждовни капки.

И аз ги слушах.

 

 

Може сърцето да знае какво ще донесе животът.

Видях огромен тъмен храм — и в мрачината едва блещукаха кадилници с миризма на ладан и касия. И величав Мъж държеше чаша с вино — гъсто като кръв, и хляб — бял като лед.

А пред Него лежеше мъртвец. И старци с бели коси стоеха. И пееха те мудно и замряло песни. В очите им светеше мир, а по тревожните бръчки на лицата им пълзеше опасение.

Те пееха за Сватбата на Царския Син.

И аз ги слушах.

Ридания изтръгваха от душата скръбните звуци на песента им — и разнасяха мирис на свещена мирта н ладан.

И аз ги слушах.

 

 

Може сърцето да знае какво ще донесе животът.

Виждах много пъти слънцето при изгрев. И гореше в него огромно Сърце, но не беше то сърце ни на бог, ни на смъртен. И кръвта ставаше лъчи — и капеше тая лъчиста кръв по земята — и никнеше вредом под нея живот.

И песни се носеха по въздуха — пълнозвучие на върховни светове, — пълнозвучие на много души, — напев на велико Сърце, запалено от обич на исполин.

Те пееха за Сватбата на Царския Син.

И аз ги слушах.

Светло се носеха песните — радостно и бодро, — като червени пламъци на огромен пожар.

И аз ги слушах.

Думите им мълвяха за онова велико Сърце, чиято светла кръв облива Вселената.

 

 

…И проумях тогава думите на певеца от Изток:

„Може сърцето да знае какво ще донесе животът.“

Дъщерята на царя

Открито е небето за ястреба, няма тайни за певеца — говори песента за Дъщерята на Царя. И добавя тази песен: „Певецът вижда земята и небето през сърцето си“. — Дъщерята на Царя живее отколе, а все още е млада, сякаш е на шестнадесет годин. За нея няма ни връст, ни старост, както за небето няма ни предел, ни край. Мнозина са дирили Дъщерята на Царя, но не всички са знаели по кой Път се отива при нея.

И стар мъдрец с белоснежни коси ми разказваше за два Пътя до нейния дворец: през единия се влиза, а през другия — излиза.

И седемнадесет змея, подобни на огнени орли, пазят входния Път. Пред вратата на чертога, дето спи Царкинята, — пред високата желязна врата — има червена ламя — и страшна е силата й: никоя приказка не познава толкова страшна ламя.

„Но — казва се в песента — не ще налучиш Пътя, ако не донесеш чаша, издълбана цяла от изумруд — и ако твоето сърце няма чиста ведрост на планински сняг.“

 

 

…А Дъщерята на Царя е хубава като серафим и очите й са горещи като палящия пясък на пустинята: разтапят всяко сърце и изгарят всяка душа.

И сърцето на оногова, когото е погледнала, тръпне — и премалява — и чезне по нея като гладен лебед.

…Но — трябва да обикнеш великото страдание, що разсича живота на две и едната половина избира, — защото тъй ще намериш чашата от изумруд.

И — сърцето ти да бъде чисто: да го не мъти тъмен блян, да го не тръска водопад на сласт, да го не пърли пожар на страстна мъка.

Но страшни са пътеките на сърцето — и без светилник мъчно се върви.

И няма дъно страданието — а до дъно трябва да се изчерпи.

 

 

…Живееше на Изток Цар.

И казваха му маги, че Дъщеря му е родена за величие и ще й бъде дадено да управлява цялата земя, когато си намери достоен съпруг. Но рекоха му да я пази, тъй като може да я похити странник.

И заключи я той в дворец, приличен на пирамида (в най-скрития чертог я заключи той) — същата Царкиня, за която разказваше мъдрецът от Изток.

И щом нощта сключи звездни ръце над тъмно чело, долита конник в черна броня, развързва змейовете, пуска червената ламя — и взема Дъщерята.

Защото той носи чашата от изумруд и има показалците на Пътя.

Но — Дъщерята го не обича: тя люби силния, който ще я отвлече.

„Бъди ти тоя силен!“ — казва ти песента за Дъщерята на Царя.

Че за величие е родена Царкинята — родена е да управлява цялата земя — и ти ще имаш власт над света, а Двата Пътя към двореца носиш в себе си.

Помни, че тя обича похитителя — и силом трябва да я грабнеш! Тогава ламята ще ви отнесе като вихър — и в незнайни страни над много царства ще владеете.

И величието ти ще надминава върховете на Малтабор. Никога не ще тегне клетва над тебе. И в бездънните води на Слънцето ще се къпеш, а земята ще трепери пред тебе.

 

 

„…Открито е небето за ястреба — и няма тайни за певеца“ — тъй говори песента за Дъщерята на Царя.

И стар мъдрец с белоснежни коси ми разправяше омайни приказки за нея.

…Живееше на Изток Цар…

Но — страшни са криволиците на сърцето — и тъмни са от свод до свод — и без светилник мъчно се върви…

Когато запее симун в червената пустиня, та обгори с вихрен пламък това, що е изживяно и мило — страшно е: недей ходи там!…

И болка люта свива сърцето — и раздират мрака писъци на залутани бедуини: опасни са пътеките, водещи през пустинята на всяка душа — и няма дъно човешкото сърце и край няма неговото страдание.

А до дъно трябва да се изпие чашата.

И стар мъдрец с белоснежни коси разказваше приказка за Дъщерята на Царя.

…Живееше на Изток Цар…

Но — трябва да се обикне свещеното страдание, що сближава свой с тугин и кара човека да слага живота си на клада дори за непознат.

А тежко е страданието — и душата се къпе в кръв — и гори в болки — и живее в огнено робство…

Но — трябва да изчерпиш до дъно страданието, което води от връх към бездна и от жар към лед — защото само така ще намериш чашата от изумруд.

Сила ще разпали в тебе страданието, а Царкинята люби силния, който ще я отвлече.

Тя люби мощния, който работи за всички, а никой му не знае ни лика, ни името.

И стар мъдрец с белоснежни коси разказваше приказка за Дъщерята на Царя.

…Живееше на Изток Цар…

Но в самота трябва да минеш своя Път, защото тя люби самотния — и силния, който ще я отвлече.

Гърчи се душата в самота — и сърцето става още по-тъмно — и мъката — още по-дълбока.

За всекиго ли е сладка трапеза самотата — и за колцина страданието е опиващо питие, което издига душата към най-високи върхове?

…Живееше на Изток Цар…

Но трябва да обикнеш великото страдание, защото само така ще намериш чашата от изумруд.

…Живееше на Изток Цар…

Допълнителна информация

$id = 551

$source = Моята библиотека