Френски морски новели

Алфред дьо Вини
Лорет или червеният печат

Роден съм в Брест. Станах син на полка, когато бях деветгодишен, тъй като баща ми беше войник в гвардията. Но защото обичах морето, през една хубава нощ по време на ваканцията ми в Брест се скрих в трюма на един търговски кораб, който тръгваше за Индия. Забелязаха ме чак в открито море и капитанът предпочете да ме направи юнга, вместо да ме хвърли в морето. Когато дойде революцията, бях изминал много път и на свой ред бях станал капитан на един малък търговски кораб, който петнайсет години беше кръстосвал моретата. Тъй като бившата кралска флота изведнъж се оказа съвсем бедна на офицери, взеха капитани от търговската флота. Повериха ми командуването на един военен бриг, наречен „Марат“.

На 28 фруктидор 1797 получих заповед да отплавам за Канена. Трябваше да откарам там шейсет войници и един заточеник. Беше ми заповядано да се отнасям предпазливо с тази особа, а в първото писмо от Директорията имаше и второ, запечатано с три червени печата и още един огромен по средата. Беше ми забранено да отварям това писмо преди първия градус северна ширина, между двайсет и седмия и двайсет и осмия меридиан, или малко преди пресичането на екватора.

Това голямо писмо имаше много особен вид. То беше дълго и затворено толкова плътно, че не можех да прочета нищо между ъглите, нито пък през плика. Не съм суеверен, но изпитвах страх от него. Поставих го в моята кабина зад стъклото на един противен малък стенен английски часовник, който беше закован над леглото ми.

Пътуването този път започна много приятно. Имахме хубав северозападен вятър. Тъкмо поставях писмото зад стъклото на часовника, когато заточеникът влезе в стаята ми; държеше за ръка една красива девойка на около седемнайсет години. Каза ми, че той е на деветнайсет; беше хубав момък, макар и малко блед и прекалено бял за мъж. Но беше мъж, и то мъж, който в случая се държеше по-добре от много възрастни на негово място, сами ще се убедите. Държеше малката си жена за ръка, а тя беше свежа и весела като дете. Заедно те приличаха на два гълъба. На мен това ми доставяше удоволствие. Казах им:

— О, деца, вие ли сте! Дошли сте при стария капитан! Много мило от ваша страна. Аз ви отвеждам малко далече, но толкова по-добре, ще имаме време да се опознаем. Неприятно ми е, че приемам госпожата в този вид, но тъкмо исках да закова там горе това дяволско писмо. Искате ли да ми помогнете?

Наистина те бяха добри малки деца. Малкият съпруг взе чука, а малката съпруга пироните и ми ги подаваха, щом ги поисках. Тя ми казваше: „Надясно! Наляво, капитане!“ — и се смееше, тъй като при движението на кораба часовникът се полюляваше. Още чувам тънкото й гласче: „Надясно! Наляво, капитане!“ — тя си правеше шега с мен.

— А — казах аз, — малка лудетино, ще кажа на мъжа ви да ви се скара, ще видите!

Тогава тя се хвърли на врата му и го целуна. Наистина те бяха мили. Така се запознахме. Веднага станахме добри приятели. Това беше едно красиво пътуване. Винаги намирах време за тях. Тъй като бях гледал само мрачни лица на борда си, аз канех моите малки влюбени на масата си всеки ден. Това ме развеселяваше. Когато изяждахме сухара и рибата, малката жена и нейният съпруг започваха да се гледат така, сякаш никога не се бяха виждали. Тогава аз се смеех от все сърце и се шегувах с тях. Те също се смееха заедно с мен. И вие бихте се смели, ако ни видехте — приличахме на трима смахнати, които не знаят какво им е. Но наистина беше много приятно да види човек колко се обичаха! Те се чувствуваха добре навсякъде: харесваше им всичко, което им даваха. Но имаха определени дажби, както останалите; аз им досипвах само малко шведска ракия, когато вечеряха с мен, но в съвсем малка чашка, за да запазя авторитета си. Не ги питах нищо. За какво ми беше нужно на мен, моряка, да знам имената им, проблемите им? Аз ги пренасях на другия бряг на морето, както бих пренасял две райски птички.

След месец вече ги гледах като свои деца. През деня, щом ги повиквах, те идваха да седнат при мен. Младият мъж пишеше върху масата, т.е. върху леглото ми, и когато го помолвах, ми помагаше да изчислим координатите на кораба: скоро той се научи да прави това не по-зле от мен; понякога ме смайваше. Младата жена сядаше на някое малко буре и почваше да шие.

— Знаете ли, деца мои, ние с вас приличаме на едно семейство. Не искам да ви питам, но сигурно вече нямате толкова пари, колкото ви трябват, а и двамата сте много нежни, за да можете да копаете, както правят останалите заточеници в Кайена. Това е ужасна страна, казвам ви го съвсем откровено; а аз съм една стара вълча кожа, изсушена от слънцето, и бих си живял там като граф. Ако имате, както ми се струва (не искам да ви разпитвам), малко приятелско чувство към мен, аз с удоволствие бих напуснал моя стар кораб, който вече е истинска развалина, и бих се установил там с вас — разбира се, ако вие желаете. Аз нямам семейство и живея като куче, така ми дотегна, с вас ще бъда в едно малко общество. Ще ви помагам за много неща; събрал съм от честна контрабанда малко стока, с която ще можем да живеем и която ще ви оставя, след като склопя очи, както се казва за благозвучие.

Те останаха смаяни и се спогледаха, сякаш не вярваха, че им говоря сериозно; малката изтича и както правеше винаги, се хвърли на врата на другия и пламнала цялата, седна на коленете му и заплака. Той я притисна силно в ръцете си и аз видях сълзи и в неговите очи; протегна ми ръката си и побледня повече от обикновено. Тя му говореше тихо и дългите руси коси се спускаха по раменете й: кокът й се беше разпуснал, както се разплита въже, изведнъж, защото тя беше жива като риба; тези коси, да можехте да ги видите, бяха като златни. Те продължаваха да си говорят тихо, младият мъж от време на време я целуваше по челото, а тя плачеше и всичко това ме изкара из търпение.

— Е, добре, съгласни ли сте? — им казах най-накрая.

— Но… но, капитане, вие сте много добър, но… Вие не можете да живеете със заточеници и…

Той наведе очи.

— Не знам какво сте направили, за да бъдете заточен, все ще ми кажете това един ден, а може и да не ми кажете. Не виждам да имате много угризения и струва ми се, на мен ми тежат на съвестта много повече неща, отколкото на вас, клети, невинни деца. Казвам ви, че докато сте с мен, никога няма да ви изоставя, бъдете сигурни в това; по-скоро ще ви заколя като пилета. Веднъж да сваля еполетите, не признавам нито адмирал, нито нещо друго.

— Но — започна младежът, поклащайки тъжно кестенявата си глава, леко поръсена с пудра, както беше обичайно на времето — но аз мисля, че за вас ще бъде опасно, капитане, да виждат, че ни познавате. Ние се смеем, защото сме млади, изглеждаме щастливи, защото се обичаме, но в някои ужасни мигове си мисля за бъдещето и не зная какво ще стане един ден с клетата ми Лорет.

Взех лулата си и станах, защото усетих влага в очите, а това никак не ми приличаше.

— Хайде, хайде! — казах аз. — По-късно всичко ще се изясни. Ако тютюнът пречи на госпожата, тя може да се оттегли.

Лорет се надигна с пламнало лице, цялото мокро от сълзи. Приличаше на дете, което бяха смъмрили.

— Ами писмото? — промълви тя, поглеждайки моя часовник. — Дори не се сещате за него.

Почувствувах, че се сепвам. Усетих как косата ми настръхна, щом тя каза това.

— По дяволите, съвсем забравих — казах. — Ама че работа.

Ако бяхме преминали първия градус северна ширина, нямаше да ми остава нищо друго, освен да се хвърля във водата. Можех ли да бъда спокоен, когато това дете ми напомняше за ужасното писмо.

Бързо погледнах морската карта и щом видях, че разполагаме поне с още една седмица, главата ме поотпусна, но не и сърцето, не знам защо. „Защото Директорията не се шегува при изпълнението на нейните заповеди“ — казах си аз.

— Времето изтече толкова бързо, че напълно бях забравил за това.

Замълчахме и тримата, само гледахме писмото, сякаш очаквахме то да ни заговори. Слънцето се промъкваше през решетъчния прозорец и осветяваше стъклото на часовника; странно защо големият червен печат и останалите по-малки от него ми заприличаха на лице, обгърнато в пламъци.

— Сякаш очите излизат от главата му — казах аз, за да ги разсея.

— О, приятелю — прошепна младата жена, — те приличат на кървави петна.

— Хайде, хайде — каза съпругът й и я хвана подръка, — вие се лъжете, Лора; това прилича по-скоро на покана за сватба. Елате да си починете, елате! Защо мислите толкова за това писмо?

Те тръгнаха, сякаш преследвани от някакъв дух, и се качиха на палубата. Останах сам с голямото писмо и си спомням, че докато пушех лулата си, го гледах непрекъснато, като че ли неговите червени очи бяха приковали моите и ги омайваха, както омайват змийските очи. Голямото му бледо лице, третият печат, по-голям от очите, целият отворен, зяпнал като вълча муцуна… Това ми развали настроението; взех дрехата си и я закачих върху часовника, за да не виждам вече нито колко е часът, нито писмото.

Отидох да доизлуша лулата си на палубата. Останах там до настъпването на нощта.

Това беше най-хубавата нощ, която съм виждал през живота си на тропика. Луната се издигаше над хоризонта, широка като слънце, морето я разрязваше надве и тя съвсем побеляваше; приличаше на снежна покривка, поръсена с дребни диаманти. Гледах всичко това и пушех, седнал на моята пейка. Дежурният офицер и моряците мълчаха и гледаха като мен сянката на кораба върху водата. Доволен бях, че не чувах никакъв глас. Аз обичам тишината и реда. Бях забранил да се вдига шум и да се палят светлини. В това време почти под краката си съзрях малка червена ивица. Сигурно веднага бих се ядосал, но тъй като това беше при моите малки заточеници, преди да се скарам, исках да проверя какво правят. Трябваше само да се наведа и през големия капак на люка можех да видя какво става в малката каюта. И аз погледнах.

Младата жена, застанала на колене, се молеше. Една малка лампа я осветяваше. Тя беше по риза; отгоре виждах голите й рамене, малките й боси крака и разпилените й дълги руси коси. Помислих да се отдръпна, но си казах: „Е, хайде, голяма работа, един стар войник!“ И останах да гледам. Съпругът й бе седнал върху един малък сандък и подпрял главата си с ръце, я гледаше как се моли. Докато тя се молеше, той хващаше краищата на косите й и ги целуваше беззвучно.

Като свърши, тя се изправи, целуна го и се изтегна първа в своя хамак, където той я постави, без да каже нещо, както се слага дете в люлка. Беше много задушно; приятно й беше да усеща полюляването при движението на кораба и сякаш вече се унасяше.

— Мили — каза тя, — на теб не ти ли се спи? Вече е много късно, знаеш ли?

Той продължаваше да стои, подпрял челото си с ръце, без да отговаря. Най-после пророни:

— О, скъпа Лора, колкото повече приближаваме към Америка, толкова по-тъжно ми става, не знам защо; струва ми се, че най-щастливото време в нашия живот ще е това пътуване.

— И аз мисля така — каза тя, — иска ми се никога да не пристигаме.

Той я погледна и сключи ръцете си с неописуем възторг.

— Но, ангел мой, вие плачете и продължавате да молите бога, а това много ме натъжава, защото знам кои са онези, за които си спомняте, и си мисля, че съжалявате за това, което направихте.

— Да съжалявам! — каза тя много огорчена. — Аз да съжалявам за това, че съм те последвала, приятелю! Мислиш ли, че те обичам по-малко заради това, че съм те обичала кратко време? Не съм ли жена, не знам ли задълженията си, като съм на седемнайсет години? Майка ми и сестрите ми не казаха ли също, че трябва да ви последвам в Гвиана? Не казаха ли, че в това няма нищо необикновено! Не разбирам само защо това ви трогва, приятелю; моята постъпка е съвсем естествена. И сега не зная как е възможно да допуснете, че съжалявам за нещо, когато сме заедно, за да ви помагам да живеете или за да умра заедно с вас ако вие умрете.

Всичко това тя казваше с толкова нежен глас, че човек би помислил, че слуша музика. Аз бях много развълнуван и прошепнах: „Ех, каква добра малка съпруга!“ Младият мъж започна да въздиша, като потрепваше нервно с крак и целуваше хубавата ръка, която тя му подаваше.

— Лорет, скъпа Лорет — каза той. — Като си помисля, че ако бяхме забавили с четири дни нашата сватба, щяха да арестуват само мен и щях да тръгна сам, не мога да си простя това.

Тогава малката хубавица го погали по челото, по косата, по очите и притисна главата му, сякаш искаше да го отвлече и да го скрие в гръдта си. Тя се усмихна по детски и му изреди цял куп незначителни женски приказки, каквито аз никога не бях чувал. Затваряше устата му с ръка, за да може да приказва само тя. Като говореше, си играеше с дългите си коси и ги хващаше като носна кърпа, за да изтрие очите му:

— Не е ли много по-хубаво с теб да бъде една жена, която те обича, кажи, мили? Аз много се радвам, че отивам в Кайена; ще видя диваци, кокосови орехи, нали? И двамата ще си засадим по един. Ще видим кой е по-добър градинар. Ще си направим малка къщичка за двамата. Ще работя по цял ден и по цяла нощ, ако искаш. Аз съм силна; ето виж ръцете ми; почти бих могла да те повдигна. Не ми се подигравай; освен това мога да бродирам много добре, а има ли някакъв град, в който да не трябват жени, които бродират? Ще давам уроци по рисуване и по музика, стига да има на кого, а ако знаят да четат, ти ще пишеш.

Спомням си как горкото момче се отчая толкова много, че извика силно, щом тя каза това.

— Да пиша — извика той, — да пиша!

И с лявата си ръка хвана дясната, като я стисна в юмрук.

— О! Да пиша? Защо ли изобщо съм се научил да пиша! Да пиша! Но това е занаят за побъркани!… Повярвах на свободата на пресата им! Къде ми беше умът? И за какъв дявол? За да публикувам пет или шест, жалки, съвсем посредствени мисли, прочетени само от тези, които ги одобряват, хвърлени в огъня от онези, които ги мразят, послужили само за да ни преследват! Мен, както и да е, но ти, хубавице моя, какво си направила ти? Обясни ми, моля ти се, как ти позволих да бъдеш толкова добра, че да ме последваш дотук? Знаеш ли само къде си, малка нещастнице? И къде отиваш, знаеш ли? Скоро, дете мое, вие ще бъдете на хиляда и шестстотин левги от майка си и от сестрите си и всичко заради мен! Всичко това заради мен!

Тя скри за миг главата си в хамака и от високото аз видях, че плачеше; но той отдолу не виждаше лицето й; и когато тя го показа изпод чаршафа, беше цялото засмяно, за да го развесели.

— Наистина ние сега не сме богати — каза тя, като се смееше силно, — ето, виж, в портмонето си имам само един-единствен луидор. А ти?

Той също се засмя по детски:

— Боже мой, аз имах едно екю, но го дадох на малчугана, който пренесе куфара ти.

— Какво от това? — каза тя, щраквайки с малките си бели пръсти като с кастанети; най-весело е, когато човек няма нищо; но аз имам в резерва двете диамантени гривни, които ми даде майка ми; те могат винаги да бъдат полезни, нали? Когато поискаш, ще ги продадем. Впрочем тях винаги ще ги купят, нали? Аз мисля, че добрият капитан не изказа всичките си хубави намерения към нас и че той знае много добре какво има в писмото. Сигурно това е някаква препоръка за нас до губернатора на Кайена.

— Може би — отвърна той, — кой знае?

— О — започна отново малката му женичка, — ти си толкова добър, и съм сигурна, че правителството те изпраща на заточение за малко време, но не ти се сърди.

„Толкова добре го каза — добрият капитан“ — аз цял се развълнувах, разнежих се; и дори се зарадвах, като си помислих, че тя може би беше отгатнала какво пишеше в запечатаното писмо. Те отново започнаха да се целуват; аз изтропах силно с крак върху палубата, за да престанат. Извиках им:

— Хайде, време е, млади приятели, има заповед да се загасят всички светлини на кораба. Загасете си лампата, ако обичате.

Те изгасиха лампата си и аз чух как продължаваха да се смеят и дърдорят тихичко в тъмното като ученичета. Продължих да се разхождам сам върху горната палуба и да пуша лулата си. Звездите на тропика бяха големи и приличаха на малки луни. Гледах ги и вдишвах свежия и приятен въздух. Казвах си, че сигурно тия добри деца бяха отгатнали истината и се чувствувах съвсем ободрен. Беше много вероятно един от петимата Директори да се е разкаял и да ми ги препоръчва: не можех да си обясня напълно за какво, защото имаше държавни работи, които никога не бях разбирал; но вярвах, че беше възможно да е така, и от това ми олекваше. Слязох в моята каюта и взех писмото, което стоеше скрито зад старата ми униформа. Видът му сега беше друг, стори ми се, че то се смееше и печатите му изглеждаха розови. Вече не се съмнявах в неговата доброта и му махнах приятелски с ръка. Въпреки това поставих дрехата си отгоре; то ми досаждаше.

В продължение на няколко дни не се сещахме да го погледнем и бяхме весели; но когато наближихме първия градус северна ширина, изгубихме желание да си говорим. Една хубава утрин се събудих много изненадан, че не усещам никакво движение на кораба. Действително аз спя винаги само с едно око, както се казва, и щом спря клатушкането, отворих и двете си очи. Бяхме попаднали в някакво затишие и се намирахме точно на първия градус северна ширина и на двайсет и седмия западна дължина. Излязох на палубата; морето беше гладко като паница с олио; всички опънати ветрила висяха и се залепваха за мачтите като празни балони. Веднага си казах: „Ще имам време да те прочета, хайде!“ — и погледнах крадешком писмото. Изчаках до вечерта, до залеза на слънцето. Все пак трябваше да направя това; отворих часовника и бързо издърпах запечатаната заповед.

— Да, скъпи приятелю, държех го в ръцете си вече четвърт час и още не можех да го прочета. Най-после си казах: „Хайде! Веднага!“ — и счупих трите печата с палеца си, а големия направих на прах.

Щом го прочетох, потрих с ръце очите си и помислих, че съм се излъгал. Препрочетох цялото писмо; прочетох го още веднъж; започнах да го чета отзад напред. Не можех да повярвам. Краката ми се разтрепераха, седнах; тръпки полазиха по лицето ми; разтрих малко бузите си с ром, изпитах съжаление към себе си, задето бях толкова глупав; това трая само един миг; качих се да взема въздух.

Този ден Лорет беше толкова хубава, че не ми се щеше да се приближавам до нея: беше облечена в чисто бяла и много семпла рокля, с голи до раменете ръце и дългите й коси бяха разпуснати, както винаги. Забавляваше се, като топеше в морето другата си рокля, привързана на края на едно въже, и се смееше, като се опитваше да спира морските треви, прилични на гроздове, които плуват по водите на тропиците.

— Ела да видиш гроздето! — викаше тя.

Приятелят й се облягаше на нея, но не се обръщаше към водораслите, а я гледаше с много нежност.

Повиках младия мъж да дойде да поговорим. Тя се обърна. Не знам как е изглеждало лицето ми, но изпусна въжето, хвана мъжа си здраво за ръка и му каза:

— О, не отивай, виж колко е блед.

Това беше напълно възможно, имаше от какво да бъда блед. Въпреки това той дойде до мен; тя ни гледаше, облегнала се на голямата мачта. Ние се разхождахме дълго из кораба, без да проговорим. Аз пушех пура, но ми загорча и я изплюх във водата. Той ме проследи с поглед; хванах го за ръка; задушавах се, повярвайте ми; честна дума, задушавах се.

— Ех! — въздъхнах аз. — Разкажете ми, млади приятелю, разкажете ми накратко вашата история. Какво, по дяволите, сте направили на тия кучета, Директорите, които се разпореждат като петима крале? Изглежда, че са ви много ядосали! Това е смешно!

Той повдигна рамене, сведе глава с такава смиреност, горкото момче, и ми каза:

— О, господи, нищо особено, капитане: три водевилни куплета срещу Директорията, това е всичко.

— Не е възможно! — казах аз.

— О, боже мой, така е! Куплетите дори не бяха много добри. Арестуваха ме на 15 фруктидор и ме отведоха във Форс, съдиха ме на 16-и и първо ме осъдиха на смърт, а след това, по милост, на заточение.

— Това е смешно! — казах аз. — Директорите навярно са много докачливи хора, защото в писмото, което знаете, има заповед да ви разстрелям.

Той не отговори, усмихна се и запази самообладание, както би трябвало да направи един деветнайсетгодишен мъж. Само погледна жена си и избърса челото си, от което се стичаха капки пот. Аз бях изпотен поне колкото него, а и очите ми бяха навлажнени. Продължих:

— Изглежда, че онези граждани не са искали да решат вашия въпрос на място, мислили са, че тук всичко няма да бъде толкова явно. Но за мен това е много тъжно, защото вие напразно бяхте добро момче, не мога да забравя това; смъртната присъда е на дневен ред, заповедта за екзекуция е разписана, парафирана, запечатана, нищо не липсва.

Той ми отговори много учтиво и целият се изчерви.

— Не искам нищо, капитане — каза той с глас, нежен както обичайно, — не бих се съгласил заради мен да не изпълните задължението си. Само бих искал малко да поговоря с Лора и да ви помоля да се грижите за нея, ако продължи да живее след моята смърт, което не вярвам да стане.

— О, разбира се, момчето ми — казах аз, — ако нямате нищо против, ще я откарам при семейството й, като се връщам във Франция, и ще я изоставя само когато тя пожелае. Но според мен, можете да се гордеете с това, че тя едва ли ще се съвземе от този удар, бедната женичка!

Той хвана двете ми ръце, стисна ги и каза:

— Мой смели капитане, вие страдате повече от мен от това, което трябва да извършите, чувствувам го добре; но какво можете да направите. Разчитам на вас да запазите за нея малкото мои вещи, да се грижите за нея, да се помъчите тя да получи онова, което майка й би могла да стори, за да се запази животът й, честта й, а също и здравето й.

— Вижте — добави той по-тихо, — трябва да ви кажа, че тя е много слаба, често я болят гърдите и понякога й прилошава по няколко пъти на ден: трябва винаги да се завива добре. Всъщност вие ще замените баща й, майка й и мен, доколкото е възможно, нали? Ако може да запази гривните, които й даде майка й, това би ми доставило удоволствие. Но ако е нужно да ги продадете заради нея, трябва да го направите. Бедната ми Лорет, вижте колко е хубава!

Тъй като започнахме много да се разнежваме, аз се почувствувах притеснен и сбръчках вежди; бях му говорил весело, за да не се отпускам; но вече ми беше все едно:

— Хайде, стига толкова — казах му аз, — смелите хора се разбират лесно. Идете да поговорите с нея и да побързаме.

Стиснах ръката му приятелски, но той не пускаше моята и ме гледаше някак особено.

— А, да! Ако мога да ви дам един съвет — прибавих аз, — то е да не й казвате за това. Ще свършим всичко, без тя да очаква, вие също, бъдете спокоен, това не е без значение.

— А, това е друго нещо — каза той, — аз не знаех… Така е по-добре наистина. В същност сбогуванията, сбогуванията размекват.

— Да, да — казах аз, — не ставайте дете, така е по-добре. Не я целувайте, приятелю, не я целувайте, ако можете; иначе сте загубен.

Още веднъж стиснах здраво ръката му и го изпратих при Лорет. О, за мен всичко това беше много трудно.

Стори ми се, че той запази тайната, честна дума: те се разхождаха хванати подръка четвърт час, дойдоха до борда, за да вземат въжето и роклята, които един от моите юнги беше изтеглил от водата.

Нощта настъпи изведнъж. Точно това време бях избрал. Но за мен този миг продължава до ден-днешен и ще го влача през целия си живот като тежко бреме…

Тук старият капитан беше принуден да прекъсне разказа си. Аз се въздържах да говоря, за да не отклоня мислите му, той продължи, като се потупваше по гърдите:

— Онзи момент, казвам ви, още не мога да го проумея. Почувствувах как от яд косите ми настръхнаха, но едновременно с това и някаква сила ме караше да се подчиня и ме тласкаше напред. Повиках офицерите и казах на един от тях:

— Хайде спуснете една лодка в морето… защото сега ние сме палачи! Ще качите в нея тази жена и ще я отведете навътре, докато чуете изстрел. Тогава ще се върнете.

Да се подчиниш на едно парче хартия! Всъщност беше точно така! Трябва във въздуха да е имало нещо, което ме е тласкало. Видях отдалече младия мъж. О! Беше ужасна гледка!… Коленичил пред своята Лорет, целуваше коленете и ходилата й. Разбирате ли, че наистина бях много нещастен?

Изкрещях като луд:

— Разделете ги… ние всички сме убийци! Разделете ги… Бедната Република е мъртва! Директорите, Директорията я унищожиха! Аз напускам морето! Не се страхувам от всичките ви Директори; кажете им какво съм казал, това ми е безразлично. Прекалено много се съобразявах с тях наистина! Как искам да ги арестувам, бих ги разстрелял и петимата мошеници! Да! Бих го направил; грижех се живота си, колко се пазех!… Живот като моя… Е добре, да! Нещастен живот… Стига!…

И гласът на капитана затихна постепенно и стана несигурен, също както и думите му; той закрачи, като хапеше устните си, и смръщи вежди в ужасно и диво раздвоение.

Учуди ме това, че видях как лицето му от жълто стана тъмночервено. Разкопча дрехата си и се разгърди силно срещу вятъра и дъжда. Продължихме да вървим така в дълбока тишина. Разбрах, че повече той нямаше да говори за себе си и че трябваше да се реша сам да му задавам въпроси.

— Разбирам добре — казах му аз така, сякаш той беше завършил разказа си, — че след една толкова жестока история човек може да се ужаси от професията си.

— О! Професията! Луд ли сте? — каза ми той рязко. — Това не е до професията. Капитан на кораб никога не може да бъде палач, освен ако не дойдат на власт правителства от убийци и крадци, които се възползуват от навика на обикновения човек да се подчинява сляпо, да се подчинява винаги, да се подчинява като нещастна машина, противно на сърцето си!

Забелязах обаче с удоволствие, че той възобнови разказа си, тъй като изведнъж ми каза:

— Вие през живота си не сте виждали кораби, нали?

— Виждал съм само на Панорамата в Париж, но нямам много доверие в морските научни познания, които получих оттам.

— Следователно не знаете какво е това „босоар“?

— Нямам никаква представа — казах аз.

— Това е нещо като тераса, направена от греди, която се издава от предната част на кораба и откъдето се хвърля котвата в морето. Когато се застрелва някой човек, обикновено го поставят на това място — добави той по-тихо.

— А! Разбирам, то е, защото оттам той пада направо в морето.

Той не отговори, а започна да описва всички видове лодки, които може да носи един бриг, и тяхното разположение в кораба; след това разбъркано продължи разказа си с онзи престорено безгрижен вид, който дългите години служба придават неизбежно, защото пред подчинените трябва да се демонстрира презрение към риска, презрение към хората, презрение към живота, презрение към смъртта и презрение към себе си; и всичко това почти винаги прикрива под плътна обвивка една дълбока чувствителност.

— Такава лодка побира шест души — продължи той. — Те се втурнаха и откараха Лора със себе си толкова бързо, че тя не можа нито да извика, нито да каже нещо. О! Това е нещо, което никой честен човек не може да си прости, ако го е извършил. Напразно приказват, такова нещо не се забравя!… Офицерът беше достатъчно глупав, за да отведе лодката пред брига. Но в края на краищата човек не може да предвиди всичко. Аз разчитах на нощта, за да скрия това деяние, а не помислих за светлината от дванайсетте изстрела, които щяха да проехтят едновременно. И, господи, от лодката тя видя своя съпруг да пада прострелян в морето.

По време на залпа тя сложи ръка на главата си, сякаш куршум я беше ударил в челото, и седна в лодката, без да припада, без да вика, без да говори, и се върна на брига, когато й казаха и както й казаха. Аз отидох при нея, говорих й дълго и колкото можех по-добре. Привидно тя сякаш ме слушаше и ме гледаше в лицето, като си потриваше челото. Тя не разбираше, челото й беше червено, а лицето съвсем бледо. Цялата трепереше, сякаш се страхуваше от всички. Това й остана завинаги. Бедната, и днес е такава: глупава или слабоумна, или луда, както искате. От нея никога никой не можа да изтръгне и дума, освен когато тя казваше, че онова, което е искала да каже, е излетяло от ума й.

От този момент аз станах тъжен като нея и усещах как нещо в мен ми казваше: „Остани с нея до края на дните си, пази я.“ Аз го направих. Когато се върнах във Франция, поисках да премина със същия чин в сухопътните войски — бях намразил морето, защото в него бях пролял невинна кръв. Потърсих семейството на Лора. Майка й беше починала. Сестрите й, тъй като им я заведох луда, не поискаха да остане при тях и ми предложиха да я настаня в Шарантон.

Аз им обърнах гръб и я задържах при себе си?

Оноре дьо Балзак
Драма край морския бряг

На госпожа принцеса Каролин Галицин дьо Жантод, родена графиня Валевска

Почти всички млади хора имат един пергел, с който обичат да мерят бъдещето; когато желанието им съвпада с дръзко разтворения ъгъл, светът е техен. Но това явление от духовния живот се проявява само в определена възраст. Тази възраст, която за всички хора е между двадесет и две и двадесет и осем години, е възрастта на великите идеи, на първите възгледи, защото е възрастта на безграничните желания, възрастта, когато не се съмняваме в нищо; онзи, който проявява съмнения, проявява безсилие. След тази възраст, краткотрайна като времето за сеитба, идва възрастта на изпълнението. Има, така да се каже, две младости: младостта, през време на която се расте, и младостта, през време на която се действува; често пъти те се сливат у хората, облагодетелствувани от природата, и които са като Цезар, Нютон и Бонапарт, най-великите сред великите.

Измервах колко й е необходимо на една идея, за да се развие; и с пергел в ръка, на сто тоаза^[1] над океана, чиито вълни си играеха сред подводните скали, разпределях бъдещето си, като го изпълвах с творби, както един инженер чертае крепости и дворци на някое незастроено място. Морето беше красиво; току-що се бях облякъл, след като бях плувал; чаках Полин, моя ангел-хранител, която се къпеше в един съд от гранит, пълен със ситен пясък — най-кокетната вана, която природата е нарисувала за своите морски феи. Бяхме на самия край на Кроазик, един съвсем малък полуостров на Бретан; бяхме далеч от пристанището, на едно място, което фискът е счел за толкова недостъпно, че митничарят почти никога не минава. Да плуваш във въздушния простор, след като си плувал в морето! Ах, кой ли не би плувал в бъдещето? Защо мислех? Защо идва бедата? Кой ли знае! Мислите нахлуват в сърцето или в главата, без да се допитат до вас. Никоя куртизанка не е била по-невъобразима, нито по-властна от онзи миг на зачатието у твореца; трябва да го сграбчиш за косата като щастието, когато дойде. Яхнал идеята си както Астолф своя хипогриф, аз препусках по света, като разполагах с нея, както ми скимнеше. И когато поисках да потърся около себе си някакво предвестие за дръзките кроежи, които необузданото ми въображение ме съветваше да предприема, един красив вик, вик на жена, която ви зове в тишината на пустинята, вик на жена, която излиза от банята, ободрена, радостна, се извиси над шепота на безспирно движещите се ресни, които приливът и отливът рисуваха върху извивките на брега. Когато чух този зов, бликнал от душата, стори ми се, че видях сред скалите нозете на ангел, който, разперил криле, бе извикал:

— Ще успееш!

Слязох сияещ, лек; слязох, подскачайки като камък, хвърлен по стръмен склон. Когато ме видя, тя ми каза:

— Какво ти е?

— Не — отвърнах, очите ми се овлажниха. Предния ден Полин бе разбрала моите страдания, както в този миг разбираше моята радост с вълшебната чувствителност на арфа, която се подчинява на атмосферните колебания. Има и хубави моменти в човешкия живот! Тръгнахме мълчаливо по пясъчната ивица на брега. По небето нямаше нито един облак, а по морето — нито една гънка; други биха видели само две сини стени една връз друга; но ние, които се разбирахме, без да имаме нужда от думи, ние, които можехме да пуснем да си играят между тези две пелени на безкрая илюзиите, с които се залъгваме на младини, ние си стискахме ръцете при най-малката промяна, която се появяваше било по водната повърхност, било по въздушния простор, защото приемахме тези малки явления за материална проява на нашата двойна мисъл. Кой не е изпитал при удоволствията този миг на безгранична радост, когато душата сякаш се е освободила от веригите на плътта и се чувствува като възвърнала се към онзи свят, от който идва? Удоволствието не е единственият ни водач в тази област. Нима няма мигове, когато чувствата се сливат от само себе си и се устремяват като две деца, хванати за ръце и втурнали се да тичат, без да знаят защо? Така вървяхме и ние. Тъкмо когато покривите на града се появиха на хоризонта като някаква сива линия, срещнахме един беден рибар, който се завръщаше в Кроазик; краката му бяха боси, платненият му панталон беше скъсан в долната си част, пробит, зле закърпен; освен това рибарят носеше риза от корабно платно, грозни презрамки от ремък и някаква дрипа вместо сако. Стана ни тежко от тази нищета, сякаш тя внасяше някакъв дисонанс сред нашата хармония. Спогледахме се, за да се оплачем един на друг, задето не можем в този миг да черпим от съкровищата на Абул-Касем. Зърнахме един великолепен омар и един морски паяк, закачени на връвчица, които се полюляваха на дясната ръка на рибаря; в лявата той държеше приборите и принадлежностите си. Приближихме се към него с намерение да закупим улова му, идея, хрумнала и на двама ни и изразена с една усмивка, на която аз отвърнах, като леко стиснах ръката, която държах, и я поставих до сърцето си. Именно от тези дребни неща по-късно споменът създава поеми, когато край огъня възкресим мига, в който това дребно нещо ни е развълнувало, мястото, където това се е случило, и този мираж, чиито последици не са били още установени, но който често оказва влияние върху окръжаващите ни предмети в миговете, когато животът е лек и сърцата ни пълни. И най-хубавите изгледи са само това, в което ги превръщаме ние. Кой мъж, що-годе поет, няма сред спомените си някой къс скала, който заема повече място и от най-прочутите пейзажи, открити с цената на големи разноски! И край тази скала — пламенни мисли; там е преминал цял един живот; там са били разсеяни някои опасения; там лъч на надежда е проникнал в душата. И в този миг слънцето, сякаш съчувствувайки на тези любовни мисли или копнежи, е заляло суровите склонове на скалата с ярка светлина; няколко планински цветя са привлекли вниманието ни; покоят и тишината са уголемили тази грапава урва, в действителност мрачна, но оцветена от мечтателя; тогава тя е била хубава с хилавата си растителност, с топлата си лайкучка, с мъхестите си листа. Продължен празник, великолепни украшения, щастлив възторг на човешките сили! Виенското езеро, гледано от остров Сен-Пиер, вече ми беше говорило така веднъж; скалата на Кроазик ще бъде може би последната такава радост. Но тогава какво ще стане с Полин?

— Имали сте добър улов тази сутрин, драги мой! — казах аз на рибаря.

— Да, господине — отговори той, като се спря и извърна към нас почернялото си лице на човек, който стои по цели часове, изложен на отражението на слънчевите лъчи от водата.

Това лице изразяваше отдавнашно примирение, търпение на рибар и благ нрав. Този човек нямаше груб глас, устата му говореше за добродушие, в него не личеше никакво честолюбие, а нещо неопределимо крехко, хилаво. Всяка друга физиономия би ни отблъснала.

— Къде отивате да продадете това?

— В града.

— Колко ще ви платят за омара?

— Петнайсет су.

— А за паяка?

— Двайсет су.

— Защо такава разлика между омара и паяка?

— Господине, паякът (той каза „паука“) е много по-вкусен. После той е хитър като маймуна и рядко се оставя да бъде хванат.

— Бихте ли ни дали всичко за сто су? — каза Полин.

Човекът се вкамени от изненада.

— Вие няма да го получите! — казах аз със смях. — Аз давам десет франка за него. Трябва да умееш да заплащаш вълненията толкова, колкото струват.

— Добре — отвърна тя, — аз ще го получа! Давам за него десет франка и две су!

— Десет су.

— Дванайсет франка.

— Петнайсет франка.

— Петнайсет франка и петдесет сантима — каза тя.

— Сто франка.

— Сто и петдесет.

Отстъпих. Тъкмо сега не бяхме толкова богати, за да продължим това наддаване. Горкият рибар не знаеше дали трябва да се ядоса, ако това е измама, или да се радва; избавихме го от затруднение, като му дадохме името на нашата домакиня и му поръчахме да й занесе омара и паяка.

— Изкарвате ли си хляба? — запитах го аз, за да разбера каква е причината на нищетата му.

— С много труд и с цената на много мъки — отвърна той. — Крайбрежният риболов, когато човек няма нито лодка, нито мрежи и трябва да го върши само с въдица или други прибори, е несигурен занаят. Видите ли, трябва да се чака рибата или мидата, докато истинските рибари отиват да ги търсят в открито море. Толкова е трудно да си вадиш хляба така, че аз съм единственият, който лови риба край брега. Прекарвам по цели дни, без да хвана нещо. За да уловя нещо, трябва някой паук да се е забравил и да е заспал като този тук, или пък някой омар да бъде толкова лекомислен, че да остане сред скалите. Понякога след прилив има и лавраци и тогава ги улавям.

— В крайна сметка, едно на друго, колко вадите на ден?

— Единайсет-дванайсет су. Бих се справил, ако бях сам; трябва да храня баща си, а пък горкият човечец не може да ми помага — сляп е.

При тези думи, изречени съвсем простичко, Полин и аз се спогледахме мълчаливо.

— Имате ли жена или някоя приятелка?

Той отправи към нас най-отчаяния поглед, който някога съм виждал, и отвърна:

— Ако имах жена, би трябвало да изоставя баща си; не бих могъл да храня и него, и жена и деца.

— Добре, бедно мое момче, защо не се постараеш да печелиш повече, като пренасяш сол на пристанището, или като работиш на солниците?

— Ах, господине, не бих могъл дълго да работя този занаят. Не съм достатъчно силен и ако умра, баща ми ще трябва да проси. За мен е занаят, който изисква само малко сръчност и много търпение.

— Ами че как двама души могат да живеят с дванайсет су на ден?

— О, господине, ние се храним със сухари от елда и с миди, които откъртвам от скалите.

— На колко сте години?

— На трийсет и седем.

— Напускали ли сте някога вашия край?

— Веднъж ходих в Геранд, за да се измъкна от войската, и отидох в Савене, за да ме видят едни господа, които ме премериха. Ако бях с един пръст по-висок, щяха да ме вземат войник. Щях да пукна при първата преумора и горкият ми баща щеше днес да проси милостиня.

Познавах много драми; Полин беше свикнала на големи вълнения край един болен човек като мен; и въпреки това никога никой от двама ни не беше чувал по-покъртителни слова от думите на този рибар. Пристъпихме мълчаливо няколко крачки, като си представяхме глухата глъбина на този непознат живот и се възхищавахме на благородството на тази неосъзната саможертва; силата на тази слабост ни изненада; почувствувахме се някак смалени от това безгрижно великодушие. Виждах това клето, съвсем първично същество, приковано за скалата като каторжник за гюлето си, дебнещо от двайсет години насам миди, за да си изкара хляба, и поддържано в търпението си от едно-единствено чувство. Колко часове, прекарани на края на някой песъчлив бряг! Колко надежди, разбити от нещо съвсем дребно, от една промяна на времето! Той се провесваше на ръба на една маса от гранит, с изпъната ръка като на индийски факир, а баща му, седнал на едно трикрако столче, чакаше сред тишината и мрака най-простата от мидите, и хляб, ако морето благоволеше…

— Пиете ли понякога вино? — попитах го аз.

— Три-четири пъти в годината.

— Е добре, днес ще пиете, вие и вашият баща, и ще ви изпратим и бял хляб.

— Много сте добър, господине.

— Ще ви дадем да се нахраните, ако искате да ни заведете по брега на морето до Бац, където ще отидем да видим кулата, която се извисява над низината и бреговете между Бац и Кроазик.

— С удоволствие — отвърна ни той. — Вървете право напред, като следвате пътя, който сте поели; ще ви настигна, след като оставя принадлежностите и улова си.

Кимнахме едновременно в знак на съгласие и той радостно забърза към града. Тази среща спомогна да поддържа в нас онова състояние на духа, в което се намирахме, но намали веселостта ни.

— Горкият човек! — каза ми Полин с онзи тон, който лишава женското състрадание от всичко унизително в съжалението. — Не е ли срамно да се чувствуваш щастлив при вида на тази мизерия?

— Няма нищо по-жестоко от това да имаш неосъществими желания — отвърнах й аз. — Тези две клети същества, баща и син, няма да узнаят никога колко живо е било нашето съчувствие, както и светът не знае колко хубав е техният живот, тъй като те трупат богатства на небето.

— Колко беден край! — каза тя, като ми посочи една нива, оградена със стена от сух градеж, по протежение на която бяха залепени симетрично говежди изпражнения. Попитах какво е това. Една селянка, която ги залепваше, ми отговори, че „правела дърва“. — Представяте ли си, приятелю — когато изпражненията се изсушат, тези бедни хорица ги събират, натрупват ги и се топлят с тях. През зимата те се продават, както се продават брикети от стрита дъбова кора. Най-сетне колко мислиш, че печели най-скъпо платената шивачка?… Пет су на ден — каза тя след кратко мълчание, — но я хранят…

— Погледни — казах й аз, — морските ветрове изсушават или събарят всичко, няма никакви дървета; останките от бракуваните кораби се продават на богатите, защото изглежда, че цената на превоза не им позволява да използват дървата за огрев, с които изобилствува Бретан. Този край е хубав само за хората с голяма душа; онези, които нямат сърце, не биха могли да живеят тук; негови обитатели могат да бъдат само поети или миди. Достатъчно би било това хранилище на сол да се разположи върху тази скала и тя ще бъде обитавана. От една страна — морето, тук — пясъците, горе — пространството.

Бяхме вече отминали града и се намирахме в онази почти пустинна част, която разделя Кроазик от градеца Бац. Представете си, скъпи ми чичо, една степ от две мили, изпълнена с блестящ морски пясък. Тук-таме няколко скали подаваха глава — човек би казал, че са гигантски животни, легнали сред дюните. Край морето се виждаха няколко канари, около които водата си играеше, като им придаваше вид на големи бели рози, плуващи върху течното пространство, и отправили се към брега. Когато видях тази савана, завършваща на океана отдясно, оградена отляво от голямото езеро, с което морето нахлува между Кроазик и песъчливите височини на Геранд, в подножието на които се намират солниците, лишени от всякаква растителност, погледнах Полин и я попитах дали има смелост да издържи на жаркото слънце и силата да върви по пясъка.

— Нося високи обувки, да вървим — каза ми тя, като ми посочи кулата на Бац, която спираше погледа с грамадния си корпус, издигащ се като пирамида, но някаква вретеновидна, нарязана пирамида, една толкова поетично украсена пирамида, че позволяваше на въображението да вижда в нея първите развалини на голям азиатски град.

Пристъпихме няколко крачки, за да седнем на онази част на скалата, която беше още в сянка, но часът беше единадесет преди обед и сянката, която свършваше пред нозете, бързо изчезваше.

— Колко е хубава тази тишина — каза ми тя, — и как дълбочината й се разпростира чрез равномерното завръщане на морските тръпки на този плаж!

— Ако искаш да предадеш твоето очарование на трите безкрайности, които ни обкръжават — водата, въздуха и пясъка — като слушаш само повтарящия се звук на плисъка на вълните — отговорих й аз, — няма да можеш да издържиш на техния език, ще ти се стори, че откриваш в него една мисъл, която ще те съсипе. Вчера, при залез-слънце, изпитах това усещане: то ме сломи.

— О, да, нека говори — каза тя след дълго мълчание. — Няма по-страшен оратор от него. Струва ми се, че откривам причините на хармонията, която ни обкръжава — поде тя. — Този пейзаж, който има само три рязко открояващи се цвята — блестящо жълтия на пясъка, лазурния на небето и равномерно зеления на морето, — е величествен, без да бъде див, безбрежен, без да бъде пуст, еднообразен, без да бъде уморителен; той има само три елемента; разнообразен е.

— Единствено жените могат да изразяват така своите впечатления — отвърнах аз. — Ти би била отчайваща за един поет, скъпа душа, която така добре познавам!

— Изключителната горещина на пладнето хвърля върху тези три изяви на безкрайното ослепителен цвят — поде Полин със смях. — Тук разбирам поезията и страстите на Ориента.

— А аз тук разбирам отчаянието.

— Да — каза тя, — тази дюна е една възвишена обител.

Чухме забързаните стъпки на нашия водач; беше се пременил. Разменихме няколко незначителни думи с него; той помисли, че настроението ни се е променило, и потъна в мълчание с онази сдържаност, която нещастието ни придава. Макар че от време на време си стискахме ръцете, за да си разкрием взаимността на нашите мисли и впечатления, ние вървяхме в мълчание в продължение на половин час било защото бяхме смазани от жегата, която лъхаше на блестящи вълни изсред пясъците, било защото трудното ходене заемаше цялото ни внимание. Вървяхме, хванати за ръка като две деца; не бихме могли да направим и десет крачки, ако се бяхме хванали подръка. Пътят, който води към градеца Бац, не беше очертан; достатъчно беше един порив на вятъра, за да се заличат следите, оставени от копитата на конете или от шините на колите; но опитното око на нашия водач различаваше по остатъците от говежди тор, по някое късче конски изпражнения пътя, който ту се спускаше към морето, ту се изкачваше навътре към сушата според наклона на брега, или за да заобиколи някоя скала. По обяд ние бяхме преминали само половината път.

— Ще си починем там — казах аз, като посочих един морски нос, който представляваше куп от скали, достатъчно високи, за да се надяваме да открием в тях някоя пещера.

Като чу думите ми, рибарят, който бе проследил посоката на пръста ми, поклати глава и каза:

— Там има един човек! Онези, които отиват от Бац в Кроазик или от Кроазик в Бац, винаги заобикалят това място, за да не минат през него.

Думите на рибаря бяха произнесени с тих глас и навяваха мисълта за нещо тайнствено.

— Да не би да е някой крадец или убиец?

В отговор нашият водач само въздъхна дълбоко и с това удвои любопитството ни.

— Но ако минем през там, ще ни се случи ли нещо лошо?

— А, не!

— Ще минете ли с нас?

— Не, господине.

— Тогава ние ще минем, ако ни уверите, че не ни грози никаква опасност.

— Не казвам това — отвърна живо рибарят. — Казвам само, че човекът, който се намира там, няма да ви каже нищо и няма да ви стори никакво зло. О, боже мой, дори няма да се помръдне от мястото си.

— Кой е той?

— Един човек.

Навярно никога тези две думи не са били произнасяни с по-трагичен тон. В този момент ние бяхме на двадесетина крачки от тези скали, сред които морето си играеше; водачът ни пое по пътя, който заобикаляше скалите, а ние продължихме направо, но Полин ме хвана подръка. Водачът ни ускори крачките си, за да се озове едновременно с нас там, дето двата пътя отново се сливаха. Без съмнение предполагаше, че след като видим този човек, ние също ще се разбързаме. Това обстоятелство разпали любопитството ни, което стана толкова голямо, че сърцата ни се разтуптяха, сякаш изпитвахме чувство на страх. Въпреки горещината и особената умора, която усещахме от ходенето по пясъка, душите ни бяха отдадени още на неизразимата нега на един съзвучен възторг; те бяха изпълнени с онази чиста наслада, която би могла да се опише само като я сравним с насладата, която изпитваме, слушайки някоя очарователна мелодия — „Андиамо мио бен“ от Моцарт. Нима две чисти чувства, които се сливат, не са като два хубави гласа, които пеят? За да може правилно да се прецени вълнението, което ни бе обзело, трябва да се разбере онова полусластно състояние, в което бяхме изпаднали от събитията през тази сутрин. Ако сте се възхищавали дълго време на една красиво обагрена гургулица, кацнала на гъвкав клон край някой поток, от гърдите ви ще се изтръгне вик на болка, когато върху нея връхлети сокол, впие стоманените си нокти чак до сърцето й и я отнесе с убийствената бързина, която барутът придава на гюлето. Когато пристъпихме няколко крачки в пространството пред пещерата, нещо като площадка, разположена на сто стъпки над океана и защитена от неговата ярост от цяла каскада стръмни скали, почувствувахме нещо като електрическа тръпка, близка до стресването, което неочакван шум предизвиква сред смълчана нощ. Видяхме, седнал върху къс скала, един човек, който ни погледна. Погледът му, подобно на пламък от дулото на топ, се стрелна от две кървясали очи, а стоическата му неподвижност можеше да се сравни само с неизменното положение на гранитните грамади, които го обкръжаваха. Очите му бавно се раздвижиха, но тялото му остана като приковано, сякаш се бе вкаменил; после, след като ни хвърли този поглед, който ни направи толкова силно впечатление, той отново извърна очи към океанската шир и продължи да я съзерцава, въпреки искрящия й блясък — така както орлите, според някои, съзерцават слънцето, без да мигат — и повече не ги отмести оттам. Опитайте се да си представите, скъпи ми чичо, един от онези стари дъбове, чийто възлест ствол, окастрен наскоро, се възправя фантастично край някой пуст път и ще имате представа за този човек. Той имаше рухнали херкулесовски форми, лице на Юпитер Олимпийски, но съсипано от годините, от тежкия труд в морето, от мъката, от грубата храна и сякаш почерняло от удар на гръм. Когато видях коравите му космати ръце, зърнах жили, които приличаха на вени от желязо. Впрочем всичко в него говореше за яко телосложение. В един ъгъл на пещерата забелязах доста голям куп мъх, а върху една полица, издялана от природата в гранита, разчупен кръгъл хляб, който покриваше стомна от песъчлива глина. Въображението ми никога не бе успяло — когато ме отнасяше в пустините, където бяха живели първите християни отшелници — да създаде нито по-величествена религиозна фигура, нито образ, изразяващ по-страшно разкаяние от лицето на този човек. Вие, който сте били изповедник, скъпи ми чичо, навярно никога не сте виждали толкова хубаво угризение, но това угризение беше потопено във вълните на молитвата, безспирната молитва на нямо отчаяние. Този рибар, този моряк, този недодялан бретонец се бе възвисил чрез някакво непознато чувство. Но дали очите му бяха плакали? Беше ли нанесла удар тази ръка на едва начената статуя? Това грубо чело — пропито с такава сурова честност, върху което силата бе оставила все пак отпечатък от онази кротост, белег на всяка истинска сила, това набраздено от бръчки чело беше ли в съзвучие с едно голямо сърце? Защо този човек беше в гранита? Защо гранитът беше в този човек? Къде беше човекът? Къде беше гранитът? Цял един свят от мисли нахлу в главите ни. Както и беше предположил нашият водач, преминахме мълчаливо, бързо и когато ни видя отново, той трепереше от ужас или изненада; но не ни натяква предупрежденията си.

— Видяхте ли го? — каза той.

— Кой е този човек? — попитах аз.

— Наричат го „човека с обета“.

Можете да си представите при тези думи с какво рязко движение извърнахме глава към нашия рибар! Той беше простодушен човек, разбра немия ни въпрос и ето какво ни разказа на своя говор, чийто народен оттенък се постарах да запазя:

— Госпожо, хората в Кроазик, както и хората в Бац смятат, че този човек е съгрешил в нещо и че изтърпява някакво покаяние, наложено му от един известен свещеник, при когото е отишъл да се изповяда, чак отвъд Нант. Други смятат, че Камбремер, така се казва той, има лош късмет и го предава на всеки, който мине през неговия въздух. Затова мнозина, преди да заобиколят скалата му, гледат откъде духа вятърът! Ако е северозападен — каза рибарят, като посочи на запад, — те не продължават пътя си, защото това значи да си навлекат положително някаква беля; връщат се, страх ги е. Други пък, богаташите от Кроазик, разправят, че Камбремер е дал някакъв обет и затова му викат човека с обета. Стои си там и денем и нощем, без да се подава навън. В приказките му има горе-долу нещо смислено. Погледи ето — добави той, като се извърна, за да ни покаже нещо, което ние не бяхме забелязали, — тук вляво е забил един дървен кръст, за да се знае, че се е поставил под закрилата на господа, на света Богородица и на светиите. Но дори и да не се беше предпазил така, само поради ужаса, който той предизвиква у хората, този човек се намира в такава безопасност, сякаш го пази войска. Не е казал нито дума, откакто се е затворил така на открито; храни се с хляб и вода, които му носи всяка сутрин дъщерята на брат му, едно малко дванадесетгодишно бъбрече, на което е завещал имота си; то е красиво същество, кротко като агне, много миличко момиче, много сладко! Има си — каза той, като показа палеца си, — ей такива дълги сини очи и коси като на херувим. Когато я попитат: „Я кажи Перот… (у нас това значи «Пиерет» — каза той, като се прекъсна. — Тя е обречена на свети Петър, Камбремер се казва Пиер и е неин кръстник.) Я кажи Перот — поде той, — кво ти каа чичо ти?“ — „Нищо не ми каа — вика тя — ама нищо нищичко не ми каа.“ — „Добре де, ама кво ти праи?“ — „Целува ме по челото в неделя.“ — „Не те ли е страх?“ — „Ами, що? — вика тя. — Нали ми е кръстник!“ Той не иска никой друг да му носи храна. Перот разправя, че се усмихвал, когато отивала при него, ама това е все едно слънчев лъч в думан, защото разправят, че бил мрачен като мъгла…

— Но вие дразните любопитството ни, без да го задоволите. Знаете ли какво го е довело тук? Дали мъка, дали разкаяние, дали пък не е някакъв вид лудост, дали не е някакво престъпление, дали…

— Ех, господине, само баща ми и аз знаем истината по тая работа. Покойната ми майка слугуваше у един съдия, на когото Камбремер разправил всичко по нареждане на един свещеник, който му дал опрощение само при това условие, ако може да се вярва на хората от пристанището. Горката ми майка чула Камбремер, без да ще, защото кухнята на съдията била до салона и тя чула всичко! Тя умря, съдията, дето го изслушал, също е покойник. Майка ми ни накара да обещаем, баща ми и аз, да не кааме нищичко на местните хора, но трябва да ви кажа, че вечерта, когато майка ми ни разправи всичко, косите ми настръхнаха.

— Хайде, разправи ни всичко, момчето ми; няма да го разкажем на никого.

Рибарят ни погледна и продължи:

— Пиер Камбремер, тоя, дето го видяхте там, е най-големият син на Камбремеровци, които по наследство, от баща на син, са моряци; самото им име говори за това, морето винаги се е огъвало под тях^[2]. Тоя, дето го видяхте, беше станал рибар на кораб. Имаше, значи, лодки и отиваше да лови сардини; ловеше също така и големи риби за търговците. Той щеше да приготви кораб, за да лови и моруа, ако не обичаше толкова много жена си, която беше много хубава жена, от Бруиновите, от Геранд, великолепно момиче и с добро сърце. Тя обичаше толкова много Камбремер, че не искаше мъжът й да я оставя повече време, отколкото е необходимо за ловене на сардини. Те живееха там, ето вижте! — каза рибарят, като се изкачи на една височинка, за да ни покаже едно островче в малкото затворено море, което се намира между дюните, по които вървяхме, и солниците на Геранд. — Виждате ли тази къща? Тя беше негова. Жакет Бруин и Камбремер имаха само едно дете, момче, което обичаха… като, какво да кажа? Ей, богу, както се обича едно-единствено дете — бяха луди по него. Ако малкият им Жак направеше нещо, с извинение, в тенджерата, те щяха да кажат, че е захар. Колко пъти само ги виждахме по панаирите да му купуват най-различни дрънкалки! Това беше безумие! Всички им го казваха. Като виждаше, че всичко му е позволено, малкият Камбремер станал инат като магаре. Когато отиваха и казваха на Камбремер бащата: „Синът ви за малко не утрепа малкия еди-кой си!“, той се смееше и отвръщаше: „Ба, ще стане наперен моряк! Ще командува флотата на краля!“ — Друг пък казваше: „Пиер Камбремер, знаете ли, че вашият хлапак е изкарал окото на малката Пуго?“ — „Ще обича момичетата!“ — казваше Пиер. Намираше всичко право. И така нашият малък хаймана на десет години биеше всички и се забавляваше да прерязва шиите на кокошките, да изтърбушва прасетата, най-сетне, какво, въргаляше се в кръв като белка. „Ще стане знаменит войник! — казваше Камбремер. — Има вкус към кръвта!“ Видите ли, аз си спомних по-късно за това. И Камбремер също — добави рибарят след кратка пауза. — Камбремер беше… какво! Същинска акула! Отиваше да се забавлява в Геранд или да се конти в Савене. Трябваха му пари. И тогава започна да краде от майка си, която не смееше да каже нищо на мъжа си. Камбремер беше толкова честен човек, че можеше да измине двайсет мили, за да върне две су, които някой му е върнал в повече. Накрая един ден Жак обрал напълно майка си. Веднъж, когато баща му бил на риболов, синът отнесъл бюфета, съдините, чаршафите, бельото, оставил само четири голи стени и продал всичко, за да отиде да плюска в Нант. Горката жена плакала по цели дни и нощи. Трябвало да каже всичко на бащата, когато се върнел, а тя се бояла от бащата, не за себе си, ами! Когато се върнал и видял в къщата си разни мебели, които съседите заели на жена му, Пиер Камбремер казал:

— Какви са тия неща?

Горката жена, ни жива, ни мъртва, отвърнала:

— Обраха ни.

— Ами къде е Жак?

— Жак е по коцкарлък!

Никой не знаеше къде е отишъл този хитрец.

— Прекалено много се забавлява! — казал Пиер.

Шест месеца по-късно горкият баща научил, че синът му щял да бъде съден от властите в Нант. Отишъл дотам пеш, по-бързо е отколкото по море, пипнал сина си и го докарал тук. Не го попитал: „Какво си сторил?“ Само му казал:

— Ако не се отнасяш както трябва в продължение на две години тук с майка си и с мен, като идваш на риболов и се държиш като почтен човек, ще си имаш работа с мен!

Проклетникът, смятайки, че баща му и майка му са глупаци, започнал да се криви насреща им. Тогава Пиер така го фраснал веднъж с опакото на ръката, че Жак лежал шест месеца на легло. Горката му майка се топяла от мъка. Една нощ, както си спяла спокойно до мъжа си, чула някакъв шум, станала и изведнъж някой я наръгал с нож в ръката. Разпищяла се, затърсили лампата. Пиер Камбремер видял, че жена му е ранена: помислил, че е някакъв крадец, макар че у нас няма крадци и можеш да носиш без страх десет хиляди златни франка от Кроазик до Сен-Назер, без някой да те попита какво държиш в ръце… Пиер потърсил Жак, но не намерил сина си. На сутринта това чудовище имало безсрамието да се върне, като казал, че бил отишъл в Бац… Трябва да ви кажа, че майка му вече не знаеше къде да скрие парите си. А пък Камбремер внасял своите при господин Дюпоте Кроазик. Безумствата на техния син им изяли стотици екюта, стотици франкове, луидори. Те били почти разорени, а това било много тежко за хора, които имали около дванайсет хиляди ливри, включително и островчето им. Никой не знае какво Камбремер е дал в Нант, за да освободи сина си. Разни беди съсипали семейството. Несполуки сполетели брата на Камбремер, имал нужда от помощ. За да го поутеши, Пиер му казвал, че един ден Жак и Перот (дъщерята на най-младия Камбремер) щели да се оженят. И после започнал да го използва при риболова, за да може онзи да си вади хляба; защото Жозеф Камбремер стигнал дотам, че трябвало да работи, за да живее. Жена му беше умряла от треска, трябвало да се плати за няколко месеца на дойката на Перот. Жената на Пиер Камбремер дължала сто франка на разни хора заради малката — за бельо, за дрешки и за два-три месеца на онази голямата Фрелю, която имаше дете от Симон Годри и кърмела и Перот. Камбремеровица била зашила в дюшека си една испанска жълтица, а отгоре й била написала: „За Перот“. Тя се беше учила много и пишеше като съдебен секретар, беше научила и сина си да чете: това именно го погуби… Никой не разбра как стана това, но този нехранимайко Жак подушил златото, задигнал го и отишъл да гуляе в Кроазик. Нашият човек Камбремер по някаква случайност се връщал с лодката си у тях. Като се приближил до брега, видял, че във водата плува някаква хартийка, взел я, занесъл я на жена си, която паднала в несвяст, когато познала написаното от нея самата. Камбремер не казал нищо, отишъл в Кроазик, там научил, че синът му играе на билярд; тогава повикал жената, дето държала кафенето, и й казал:

— Бях казал на Жак да не използва една златна монета, с която той сега ще ви плати; върнете ми я, аз ще чакам на вратата и ще ви дам сребърни пари срещу нея.

Жената му донесла монетата. Камбремер я взел, като казал: „Добре!“ и се върнал у тях. Целият град узна за това. Но ето това, което аз знам и за което другите мотат само горе-долу да се догаждат. Казал на жена си да почисти тяхната стая, която се намира долу; наклал огън в огнището, запалил две големи свещи, поставил и двата стола от едната страна на огнището, а от другата — едно трикрако столче. После казал на жена си да му приготви сватбените дрехи, като й наредил да изтърси и своите. И се облякъл. След като се нагласил, отишъл при брат си и му казал да дебне пред къщата му и когато чуе шум откъм някой от двата бряга — този тук или другия откъм блатата на Геранд, — да го предупреди. Върнал се в къщи, когато сметнал, че жена му вече се е облякла, заредил пушката и я скрил в ъгъла до огнището. И ето ти го и Жак; върнал се късно, защото пил и играл чак до десет часа; бил минал край малкия нос Калнуф. Чичо му го чул да се провиква, запътил се към брега на блатата, пресрещнал го и го довел, без да продума дума. Когато влязъл вътре, баща му му казал:

— Седни там — като му посочил трикракото столче. — Ти си — рекъл — пред баща си и майка си, които ти обиди и които сега ще те съдят.

Жак започнал да крещи, защото лицето на Камбремер било изкривено по странен начин. Майката стояла изпъната като кол.

— Ако крещиш, ако мърдаш, ако не седиш като мачта на столчето си — казал Пиер, като се прицелил с пушката право в него, — ще те убия като куче.

Синът онемял като риба; майката нищо не казала.

— Ето — казал Пиер на сина си — в тази хартия беше увита една испанска жълтица; жълтицата беше в леглото на майка ти; само майка ти знаеше къде я беше сложила; намерих хартийката, когато се връщах насам с лодката; тази вечер си дал тази испанска жълтица на стрина Фльора, а майка ти повече не е видяла жълтицата в леглото си… Обясни ни!

Жак казал, че не е вземал жълтицата от майка си и че тя му била останала от Нант.

— Толкова по-добре — казал Пиер. — Как можеш да ни докажеш това?

— Имах я.

— Не си ли взел жълтицата на майка си?

— Не.

— Можеш ли да се закълнеш в спасението на душата си?

Синът се канел да се закълне, когато майка му вдигнала очи към него и му казала:

— Жак, дете мое, внимавай, не се кълни, ако не е вярно… Можеш да се поправиш, да се разкаеш, има още време.

И заплакала.

— Вие сте една побъркана — отвърнал й той, — винаги сте искали да се проваля.

Камбремер пребледнял и казал:

— Това, което току-що каза на майка си се прибавя към сметката ти. Хайде, на въпроса! Кълнеш ли се?

— Да.

— Чакай — казал Пиер, — върху твоята монета имаше ли кръст като този, дето търговецът на сардини, който ми я даде, беше начертал върху нашата?

Жак изтрезнял изведнъж и се разплакал.

— Стига приказки — казал Пиер. — Няма да говорим за това, което си направил преди. Не искам един Камбремер да умре на площада в Кроазик. Кажи си молитвата и да побързаме! Сега ще дойде свещеник, за да те изповяда.

Майката излязла, за да не слуша как бащата осъжда сина им. Когато била вече навън, Камбремер-чичото дошъл със свещеника на Пириак, на когото Жак не пожелал да каже нищо. Той бил хитър, познавал достатъчно баща си, за да знае, че той няма да го убие без изповед.

— Благодаря ви, извинявайте, господине — казал Камбремер на свещеника, когато видял упоритостта на сина си. — Исках да дам един урок на сина си и ви моля да не казвате на никого за това. А ти — казал той на Жак, — ако не се поправиш, следващия път ще приключим веднъж завинаги и без изповед.

Изпратил го да си легне. Момчето повярвало и си помислило, че ще може да се оправи с баща си. Заспало. Бащата останал буден. Когато видял, че синът му е заспал дълбоко, запушил му устата с коноп стегнал я здраво с парче корабно платно, а след това му вързал ръцете и краката. „Онзи се мяташе бясно, плачеше с кървави сълзи — разправя Камбремер на съдията. — Но какво да се прави!“ Майката се хвърлила в краката на бащата.

— Осъден е — казал той, — помогни ми да го сложим в лодката.

Тя отказала. Камбремер го пренесъл сам, турил го на дъното, закачил му един камък на врата, излязъл от залива, поел навътре в морето и стигнал срещу скалата, където е сега. В това време горката майка накарала девера си да я доведе тук и напразно викала: „Милост!“, но все едно, че хвърляла камък срещу вълк. Имало луна и тя видяла как бащата хвърлил въз водата сина им, когото още много обичала; и понеже нямало вятър, чула само едно „блуф“ и после нищо, ни следа, ни пяна; морето знае да държи здравата, няма какво! Когато излязъл тук на брега, за да накара жена си, която стенела, да млъкне, Камбремер я намерил почти мъртва; двамата братя не можели да я носят, трябвало да я сложат в лодката, с която бил пренесен синът, и я върнали у тях, като заобиколили през пролива на Кроазик. Е, какво, хубавата Бруин, както й викаха, не изкарала и седмица… Умряла, като помолила мъжа си да изгори проклетата лодка. Охо, стори го!… А той стана съвсем друг, не знаеше вече какво прави, залиташе като човек, който не може да носи пиене. После отиде някъде за десетина дни и като се върна, се настани там, където го видяхте, и откакто е там, не е продумал нито дума.

Рибарят ни разказа тази история много накратко и ни я разправи много по-просто, отколкото аз я пиша. Хората от народа не правят много разсъждения, когато разказват нещо, те просто излагат случая, който ги е развълнувал, и го предават така, както го чувствуват. Този разказ беше кратък и рязък, като удар с брадва.

— Не искам да ходя в Бац — каза Полик, когато стигнахме до следващата извивка на езерото.

Върнахме се в Кроазик през солниците, през чийто лабиринт ни преведе рибарят, станал сега мълчалив като нас. Настроението ни се бе променило. И двамата бяхме потънали в мрачни размишления, бяхме натъжени от тази драма, която обясняваше внезапното предчувствие, което ни бе обзело при вида на Камбремер. И двамата достатъчно познавахме света, за да отгатнем това, което нашият водач бе премълчал за живота на тези трима души. Възпроизвеждахме нещастието на тези три същества, сякаш виждахме картините на една драма, която този баща увенчаваше, изкупвайки наложителното си престъпление. Не смеехме да погледнем към скалата, където се намираше този фатален човек, който всяваше страх в цял един край. Няколко облака закриваха небето; изпарения се издигаха на хоризонта. Вървяхме сред най-подчертано мрачната местност, която бях някога виждал; крачехме сред природа, която изглеждаше болнава, измъчена — солници, които с пълно право можеха да се нарекат живеницата на земята. Тук пространството е разделено на неравни по големина квадрати, оградени от огромни насипи от сива пръст и пълни с възсолена вода, на повърхността на която остава солта. Тези ями, направени от човешка ръка, са разделени помежду си от ивици земя, по които сноват работници, снабдени с дълги гребла, с помощта на които обират по повърхността на водата солта и я събират върху кръгли поставки, издигнати тук-таме, където я натрупват на купчини, когато стане годна за това. Вървяхме в продължение на два часа край тази тъжна шахматна дъска, където обилието на солта задушава растителността и където от време на време зървахме по някой „блатар“, наименование, давано на тези, които добиват сол. Тези хора — или по-скоро, тази задруга от бретонци — носят специално облекло, бял жакет, доста подобен на дрехата на пивоварите. Те се женят помежду си; няма случай момиче от това племе да се е омъжило за друг човек, а не за солар. Ужасният вид на тези блата, чиято тиня беше симетрично изгребана, и на тази сива земя, от която така се отвращава бретонската флора, схождаше с траура в душите ни. Когато стигнахме до мястото, където трябваше да се премине проливът, образуван от врязването на морето в тази местност, и от който навярно се черпи вода за солниците, с удоволствие зърнахме хилавата растителност, накацала по пясъците на брега. При преминаването на пролива видяхме сред езерото острова, където живееха Камбремерови, и извърнахме глави.

Когато пристигнахме в хотела си, забелязахме в един от долните салони билярд, и щом узнахме, че това е единственият общодостъпен билярд в Кроазик, още през нощта приготвихме багажа си за заминаване. На другия ден бяхме в Геранд. Полин беше все още тъжна, а аз вече чувствувах приближаването на онзи пламък, който изгаря мозъка ми. Картините от живота на тези три същества ме измъчваха толкова жестоко, че Полин ми каза:

— Луи, напиши всичко това, ще промениш естеството на тази треска.

И така, описах ви това приключение, скъпи ми чичо; но все пак то ми отне спокойствието, което дължах на баните и на престоя си тук.

Виктор Юго
Корветата „Клеймор“

Една вечер през пролетта на 1793 година, около час преди залеза, в малкото пусто заливче Бонюи на остров Джърси се готвеше да отплава корветата „Клеймор“. Този кораб имаше френски екипаж, но се числеше към английската флотилия, разположена за охрана и наблюдение около източния край на острова.

Въпреки че изглеждаше като товарен кораб, това беше бойна корвета. Построена беше, за да се ползва и от хитростта, и от силата: да заблуди, ако е възможно, и да се бие, ако е необходимо. С оглед на задачата, която имаше да изпълнява през тази нощ, товарът й бе заместен с тридесет голямокалибрени каронади, прикрепени здраво с тройни вериги на оръдейните палуби. Дулата оставаха скрити зад запушените отвори, нищо не се забелязваше отвън; оръдейните порти бяха изчезнали със спускането на всички капаци; сякаш маска бе поставена на корветата.

Екипажът бе съставен от офицери-емигранти и моряци-дезертьори. Всички хора бяха подбрани; нямаше нито един, който да не е добър моряк, добър боец и добър монархист.

Капитан на корветата „Клеймор“ бе кавалерът на ордена „Сен Луи“ — конт дьо Боабертло, един от най-способните офицери в стария кралски флот; негов помощник бе кавалерът Ла Вийовил, бивш гвардейски офицер, а лоцман бе Филип Гакьойл — най-съобразителният корабоводител от Джърси.

Лесно бе да се отгатне, че на този кораб предстои нещо необикновено. И наистина, на борда му току-що се бе качил мъж, чиято външност внушаваше представа за някакво приключение. Той беше висок старик, с изправена и яка фигура, със строго лице, чиято възраст трудно би могла да бъде определена — един от онези мъже, които са изпълнени с години и със сила, които имат бели коси над челото и светкавица в погледа си. В мига, когато се бе изкачил на корветата, морското му наметало се беше поразтворило и бе станало възможно да се види, че под това наметало той е облечен с широки панталони, наричани брагубра, с високи ботуши и с дреха от козя кожа, отвън обшита с коприна, а отвътре с козината — типично облекло за бретонски селянин. На главата си имаше обичайната за времето кръгла и широкопола шапка, нахлупена по селски, без лента, нито кокарда.

Лорд Балкаръс, губернатор на острова, и принц Ла Тур д’Оверн лично го бяха придружили и настанили на борда. Желамбр, бивш телохранител на хонт д’Артоа, лично бе наглеждал обзавеждането на неговата кабина. При това, макар и сам благородник от добро потекло, Желамбр бе проявил такова усърдие в грижите си, че бе носил куфара на старика.

Малко след десет часа конт дьо Боабертло и кавалер Ла Вийовил отново придружиха селянина до неговата кабина. („Селянинът“ бе прозвището, с което хората от екипажа веднага назоваха своя пътник.)

След това капитанът и помощник-капитанът на корветата „Клеймор“ се върнаха на мостика и заприказваха, като пристъпваха един до друг. Внезапно отчаян вик прекъсна думите на Ла Вийовил и в същото време се чу шум, който не приличаше на нито един от обичайните шумове. Викът и шумът идваха от вътрешността на кораба.

Капитанът и неговият помощник се спуснаха към оръдейната палуба, но не можаха да влязат там. Всички моряци от оръдейната обслуга се качваха нагоре като обезумели.

Нещо ужасно се беше случило.

Една от канонадите — едно двадесет и четирикалиброво оръдие се беше откъснало.

Това е може би най-опасното морско произшествие. Няма по-страшна беда за кораб, който се движи с пълен ход в открито море.

Оръдие, което е скъсало желязната си верига, внезапно се превръща в някакво свръхестествено чудовище. Тази маса тича благодарение на колелата си, движи се като билярдна топка, навежда се съответно със страничното клатушкане, гмурка се заедно с надлъжното люлеене, отива, връща се, спира, има вид, че обмисля нещо, отново се втурва, като стрела прекосява кораба от единия до другия край, прави пируети, крие се, побягва, освирепява, блъска, чупи, убива, унищожава.

Капитан Боабертло и лейтенант Ла Вийовил, и двамата познати като безстрашни мъже, бяха спрели в горния край на стълбата и безмълвни, бледи, разколебани се взираха в помещението. Някой ги побутна и слезе покрай тях.

Беше техният пътник, селянинът. Като стигна до долния край на въжената стълба, той се спря.

Оръдието се движеше насам-натам. Човек би казал, че това е оживялата колесница на Апокалипсиса. Блещукащият корабен фенер придаваше на гледката главозамайващо люшкане между сянка и светлина. Формата на оръдието ставаше недоловима поради скоростта на движението му — то се показваше ту черно в светлината, ту отразяващо неясни отблясъци в тъмнината.

Оръдието продължаваше да руши кораба. Вече беше покосило четири други оръдия и бе пробило две дупки в борда. За щастие и двете бяха над водолинията, но водата би нахлула през тях при най-малка буря. То стръвно връхлиташе върху дървения скелет на корветата. Масивните подпорни греди устояваха — извитото дърво е особено здраво; но се чуваше тяхното прашене под ударите на тази огромна маса, която с някаква безумна вездесъщност се стоварваше по едно и също време на всички страни. Едно оловно топче, разтърсено в бутилка, не би могло да подскача по-лудешки и по-бързо. Вътрешната дървена облицовка на корпуса, засегната многократно, започваше да се разкъсва. Целият кораб бе изпълнен с чудовищен шум.

Капитанът бързо възвърна самообладанието си и по негова заповед на оръдейната палуба нахвърляха всичко, което би могло да забави и затрудни бясното движение на оръдието — дюшеци, койки, резервни ветрила, навити въжета, торбите на екипажа и пакетите с фалшиви банкноти, които съставяха част от товара на корветата, тъй като тази английска подлост беше гледана като допустимо средство за водене на война.

Но какво можеха да направят тези дреболии? След като никой не смееше да слезе и да ги постави, както би трябвало, те в няколко минути бяха превърнати на купчина парцали.

Вълните бяха тъкмо толкова големи, колкото бе потребно, за да се разрази бедата най-силно. Би било желателно да настъпи буря; тя би могла да прекатури оръдието, а щом четирите му колела се окажеха във въздуха, хората биха се справили с него. А така пораженията ставаха все по-тежки. Имаше забелвания, а на места и отчупени парченца от мачтите, които са забити в кила, минават през палубните етажи на корабите и приличат на дебели кръгли колони. Под конвулсивните удари на оръдието предната мачта се беше пропукала, засегната беше и главната мачта. Корабната артилерия бе разнебитена. От всичко тридесет оръдия десет бяха вън от строя; пробойните се умножаваха и корветата започваше да се пълни с вода.

Слезлият долу възрастен пътник приличаше на каменна статуя в подножието на стълбата. Той невъзмутимо оглеждаше това опустошение. Беше съвсем неподвижен. Изглеждаше невъзможно да се направи крачка из батарейната палуба.

Всяко движение на откъсналата се каронада заплашваше да погуби кораба. Още няколко мига и крушението изглеждаше неизбежно.

Трябваше да се спре тази чудовищна лудост.

Трябваше да се обуздае тази светкавица.

Трябваше да се повали този гръм.

Боабертло каза на Ла Вийовил:

— Вярвате ли в бога, кавалере?

Ла Вийовил отговори:

— Да. Не. Понякога.

— А в бурята?

— Да. И в мигове като този.

— Наистина само бог би могъл да ни спаси сега — добави Боабертло.

Всички мълчеха, докато каронадата продължаваше ужасното опустошение.

Отвън вълните, блъскащи кораба, отговаряха на ударите от оръдието с удари откъм морето.

Изведнъж в този своеобразен недостъпен цирк, из който подскачаше развилнялото се оръдие, се появи човек с железен прът в ръка. Това беше причинителят на катастрофата, артилеристът, който бе проявил небрежност и бе допуснал бедствието, командирът на каронадата. Тъй като бе сторил злото, той искаше да го поправи. Бе грабнал, артилерийски лост в едната си ръка и въже в другата и бе скочил долу.

Тогава започна нещо страхотно: титанична гледка, борба на оръдието срещу артилериста, битка между материята и интелигентността, дуел между предмета и човека.

Човекът бе застанал в един от ъглите. С пръта и въжето в двете си ръце, опрял гръб на стената, застанал здраво на краката си, които сякаш бяха от стомана, смъртно блед, спокоен, трагичен, като вкоренен в пода, той чакаше.

Той чакаше оръдието да мине близо край него.

Артилеристът познаваше своето оръдие и му се струваше, че и то трябва да го познава. Отдавна живееха заедно. Колко пъти бе пъхал ръка в устата му! За него това бе свойско чудовище. Той започна да му говори като на свое куче.

— Ела, ела де!

Може би той дори го обичаше. Изглеждаше, че желае то да дойде при него.

Но да дойде при него, означаваше да връхлети върху него. И тогава той би бил изгубен. Как да предотврати премазването. Това беше въпросът. Всички го наблюдаваха с ужас.

Нито една гръд не дишаше свободно, освен може би гръдта на стареца, който единствен оставаше на оръдейната палуба заедно с двамата противници като безстрашен свидетел.

Той също можеше да бъде смачкан от оръдието, но не се помръдваше.

Под тях слепите вълни насочваха двубоя.

В мига, в който артилеристът се реши на тази страхотна ръкопашна схватка и дойде да предизвика оръдието, една случайност в морското вълнение задържа за кратко каронадата неподвижна и сякаш учудена. „Ела де!“ й казваше човекът. Тя изглеждаше, че се вслушва в гласа му.

Внезапно оръдието се хвърли върху него. Човекът отбягна удара.

Борбата започна. Нечувана борба. Крехкото в съприкосновение с неуязвимото. Боец от плът, нападащ медно чудовище. От едната страна сила, от другата — дух.

Всичко това ставаше в полумрак. Беше като неясно видение на някакво чудо.

Дух — странно, но човек би казал, че оръдието също го притежава, само че дух от омраза и от бяс. Това заслепение сякаш имаше очи. Чудовището изглеждаше да дебне човека. Имаше, или поне би могло да се вярва, че има лукавство в тази маса. Тя също избираше най-сгоден миг. Това беше някакво гигантско насекомо от желязо, което притежаваше или създаваше впечатление, че притежава демонична воля. От време на време този колосален скакалец се удряше в ниския таван, после отново падаше върху четирите си колела като тигър върху четирите си лапи и пак се впускаше срещу човека. А той — гъвкав, пъргав, сръчен — се извиваше като змия, за да избегне тези светкавични движения. Той отбягваше сблъсъците, но ударите, от които се спасяваше, попадаха върху кораба и продължаваха да го рушат.

Част от скъсаната верига бе останала прикрепена към каронадата. Кой знае как тази верига се бе навила около винта в задната част на оръдието. Единият край оставаше прикрепен към лафета. Другият, свободен, се въртеше безумно около оръдието и пресилваше лудешките му подскачания. Винтът я държеше като стисната ръка и тази верига прибавяше камшични удари към ударите на стеноломна машина, създавайки около оръдието ужасна вихрушка — същински железен камшик в медна ръка. Тази верига усложняваше двубоя.

Обаче човекът се бореше. Дори понякога именно той атакуваше — промъкваше се с пръта и въжето в ръка, а оръдието сякаш разбираше намеренията му и отгатвайки опасността, побягваше. Великолепен в решителността си, човекът го преследваше.

Подобни неща не могат да траят дълго. По едно време оръдието като че ли си каза: „Хайде! Време е да свършваме!“ То се спря. Чувствуваше се наближаването на развръзката. Оръдието след кратко колебание изглеждаше като че ли взе (тъй като за всички то бе същинско живо същество) кръвожадно решение. То рязко се спусна към артилериста. Той се отдръпна встрани и му извика със смях: „Не успя!“ Сякаш вбесено, оръдието прекатури една каронада откъм левия борд; сетне, наново подхванато от невидимата прашка, която го изстрелваше, то се впусна напред. Три канонади бяха съборени от мощния тласък. Тогава, като заслепено и вече без да си дава сметка какво върши, то се засили и направи пробойна в носовата част. Човекът се бе прислонил в подножието на стълбата, на няколко крачки от наблюдаващия старец, и дебнеше с лоста си в ръка. Оръдието сякаш го забеляза и без да си даде труд да се обърне, се устреми заднишком към него — мълниеносно като удар с брадва. Човекът, опрял гръб в страничната стена, изглеждаше изгубен. Целият екипаж нададе вик.

Но неподвижният досега стар пътник от своя страна се бе спуснал по-бързо от всички тези страхотно бързи движения. Той бе грабнал торба с фалшиви банкноти и с риск да бъде премазан, бе успял да я хвърли между колелата на каронадата.

Торбата изигра ролята на спирачка. Един камък задържа цял блок, един дървесен клон отклонява лавина. Каронадата се препъна. Артилеристът на свой ред се възползва от възможността, мушна своя железен прът между спиците на едно от задните колела и оръдието спря.

То се бе наклонило. Човекът го прекатури, като наблегна върху лоста си. Тежката маса се преобърна с трясъка на падаща камбана, а човекът се хвърли и цял облян в пот, стегна примката на въжето около бронзовия врат на поваленото чудовище.

Това бе краят. Човекът бе победил. Мравката бе надвила мастодонта; пигмеят бе гръмотевицата.

Войниците и моряците изръкопляскаха.

Целият екипаж се спусна с въжета и вериги и за миг оръдието бе оковано.

Артилеристът поздрави пътника.

— Господине — му каза той, — вие ми спасихте живота.

Старикът бе възвърнал своя невъзмутим вид и не отговори.

Проспер Мериме
Една игра на табла

Неподвижните ветрила висяха прилепнали за мачтите; морето бе гладко като огледало; задушаващият зной и безветрието потискаха.

При едно пътуване по море обитателите на кораба не могат да си предложат някакви разнообразни развлечения. Уви, хората се опознават така добре, прекарвайки заедно четири месеца в един дървен сандък, дълъг сто и двадесет фута. Видите ли да се задава първият помощник-капитан, предварително знаете, че ще ви заразправя за впечатленията си от Рио де Жанейро, после за прословутия мост край Еслинг^[3], построен пред собствените му очи от гвардията, в която е служил. След не повече от две седмици ще научите любимите му изрази, чак до точките и запетайките, както и разнообразните интонации на гласа му. Кога ли е пропускал да направи печална пауза, преди да изрече за пръв път думата „императорът“… „О, да можехте да го видите тогава!!!“ (три удивителни знака), прибавя той неизменно. А случаят с коня на тръбача или тоя с рикоширалия шрапнел, отнесъл торбата, в която имало цели седем хиляди и петстотин франка в злато и скъпоценности, и т.н. и т.н.! Вторият помощник-капитан е велик политик; всекидневно той коментира последния брой на „Конститюсионел“, купен в Брест; или, в случай че слезе от висините на политиката и се отдаде на литературни размишления, ще ви поднесе разбор на водевила, който гледал напоследък. Боже опази!… Флотският пълномощник разполагаше с твърде интересна история. Когато ни разказа за пръв път как бягал от понтона в Кадис^[4], ние го слушахме очаровани; но, честно казано, след двадесетото повторение повече не можеше да се издържа… А мичманите, а флотските курсанти!… Само при мисълта за разговорите им косата ти настръхва. Що се отнася до капитана, той обикновено е най-малко скучният човек на борда. В качеството си на деспотичен командир той се намира постоянно в положение на скрита война с целия си щаб; досажда, понякога потиска, но какво великолепно удоволствие доставя да кълнеш подире му. Ако у него има някои странности, омразни на подчинените му, то да се посмееш над своя началник е наслада, която утешава донякъде.

Офицерите на кораба, на който се намирах, бяха превъзходни люде, дяволити момчета, които се обичаха като братя, но скучаеха един от друг повече. Капитанът беше най-кроткото създание от всички и съвсем не беше придирчив (което е рядкост). Все изпитваше някакво притеснение да проявява диктаторската си власт. И въпреки това пътуването ми се струваше безкрайно! И като капак — това проклето безветрие, което настъпи само няколко дни, преди да видим земя!…

Веднъж, след обяда, който бездействието ни накара да удължим много повече, отколкото бе нужно, ние се събрахме на палубата, очаквайки еднообразното, но винаги величествено зрелище на морския залез. Едни пушеха, други препрочитаха за кой ли път някой от тридесетте тома на мизерната ни библиотека; всички се прозяваха до сълзи. Един мичман, седнал до мен, се развличаше с едно достойно и сериозно занимание, състоящо се в това, да забива в дървения под на палубата своя кортик, който морските офицери носят към ежедневната си ферма. Това е също един вид развлечение, което изисква да се съсредоточиш максимално, тъй че кортикът да се забие съвършено перпендикулярно в дъските. Пожелах да последвам примера на моя съсед и понеже не притежавах кортик, поисках да заема тоя на капитана; но капитанът ми отказа. Той много държел на това оръжие и дори щяло да му бъде неприятно, ако го видел, че е послужило за такава празноглава забава. На времето този кортик принадлежал на един храбър офицер, загинал за нещастие в последната кампания^[5]. Веднага отгатнах, че ще последва някаква история, и не се излъгах. Капитанът подхвана, без да чака покана; колкото до офицерите около нас, понеже всеки от тях знаеше наизуст злочестините на лейтенант Роже, те предвидливо се измъкнаха един по един. Ето приблизително разказа на капитана:

Когато се запознах с Роже, той бе три години по-възрастен от мен: беше лейтенант, а аз — мичман.

Уверявам ви, той бе един от най-способните офицери в нашата команда, при това с прекрасна душа, умен, образован и талантлив, с една дума — очарователен млад мъж. За нещастие, той бе горд и докачлив, което, струва ми се, се дължеше на това, че беше незаконно дете и се опасяваше произходът му да не го лиши от положението, му в обществото. Но, в интерес на истината, трябва да отбележа, че главният му недостатък бе постоянното и непреодолимо желание да бъде пръв навсякъде, където се намираше. Баща му, когото никога не е виждал, му изплащаше рента, която би могла да го задоволи предостатъчно, ако Роже не беше самото въплъщение на щедростта. Всичко негово принадлежеше и на приятелите му. След като получеше месечната си заплата, при Роже идваха с тъжна и угрижена физиономия и той веднага запитваше:

— Какво има, приятелю? Комай нищо не подрънква в джобовете ти? На, дръж кесията ми, вземи си колкото ти трябва и ела да обядваме заедно.

Веднъж в Брест пристигна една много красива млада актриса, на име Габриел, която не закъсня да завърти главите на всички моряци и офицери от гарнизона. Не беше безупречна красавица, но имаше хубаво тяло, очарователни очи, елегантни крачка и доста нагло личице; а това много допада на малчуганите между двадесет и двадесет и пет години. На туй отгоре разправяха, че била най-капризното създание от женски пол, а и начинът, по който играеше, не опровергаваше тази нейна репутация. На моменти беше възхитителна, човек би казал, че е първокласна актриса, а на следващия ден в същата пиеса беше студена и безчувствена; произнасяше репликите си като дете, което срича катехизиса. Нашите момчета бяха особено заинтригувани от следната история, която разправяха за нея. Изглежда е била държанка на богат човек, някакъв парижки сенатор, който, казват, вършел за нея безумства. Един ден сенаторът бил в дома й с шапка на глава; тя го помолила да я снеме и даже възроптала срещу подобно неуважително отношение. Сенаторът се разсмял, свил рамене и намествайки се в креслото, казал: „Че не мога ли да се чувствувам като у дома си при момичето, на което плащам?“. В отговор на това Габриел му зашлевила такъв солиден плесник с бялата си ръчичка, че шапката му отхвръкнала в другия ъгъл на стаята. Последвал пълен разрив. Банкери и генерали се надпреварвали да й правят примамливи предложения, но тя отхвърлила всичките и останала актриса, за да живее независимо, според нейните думи.

Още щом я зърна и узна нейната история, Роже реши, че тази особа е точно за него и с тази донякъде грубовата откровеност, за която често укоряват нашего брата моряка, се зае по следния начин да й покаже колко са го развълнували прелестите й. Купи най-красивите и редки цветя, които можа да намери в Брест, направи от тях букет, превърза го с красива розова панделка, а във възела постави акуратно кесия с двадесет и пет наполеона; с толкова разполагаше в момента. Помня, че го придружих зад кулисите по време на антракта. Той немногословно й отправи комплимент относно грацията, с която носи костюма си, и я помоли за позволение да я посети. Всичко това бе изречено с две думи.

Докато Габриел виждаше само цветята и красивия млад мъж, който й ги поднасяше, тя се усмихваше, придружавайки усмивките си с най-мили реверанси; но когато пое букета в ръце и усети тежестта на златото, изражението й се смени по-бързо от повърхността на море, над което минава тропически ураган; и наистина, тя бе не по-малко ужасна от ураган, защото захвърли с все сила букета и наполеоните в лицето на бедния ми приятел, който после цяла седмица ходеше в синини. Прозвуча режисьорският звънец. Габриел излезе на сцената и изигра ролята си как да е.

Роже сконфузено си прибра букета и кесията с наполеоните, отиде в кафенето и поднесе цветята (без парите, естествено) на касиерката, опитвайки се да удави в пунша мисълта за жестоката красавица. Но не успя; и макар да изпитваше огромна досада от това, че не можеше да си покаже никъде носа с тази насинена физиономия, той се влюби безумно в буйната Габриел. Пишеше й по двадесет писма на ден, и то какви писма! Смирени, нежни, почтителни, каквито могат да бъдат адресирани само до някоя принцеса. Първите му бяха върнати, без да са разпечатвани; следващите останаха изобщо без отговор. Все пак Роже хранеше някакви надежди, докато веднъж ние открихме, че продавачката на портокали в театъра увива стоката си с любовните писма на Роже; така Габриел прояви своята изтънчена злоба. Това бе страшен удар върху гордостта на моя приятел. Ала от това страстта му не намаляваше. Заявяваше, че ще направи предложение на актрисата; когато му казаха, че министърът на военната флота никога не би му разрешил, той се развика, че ще си пръсне черепа.

Междувременно се случи един инцидент. Офицерите от един пехотен полк на Бресткия гарнизон пожелаха Габриел да им изпее повторно едни водевилни куплети, тя закапризничи и отказа. И офицерите и актрисата се заинатиха дотолкова, че накрая едните със свиркания и дюдюкания принудиха завесата да бъде спусната, а Габриел припадна. Знаете каква е публиката в партера на гарнизонните градове. Офицерите се наговориха, че от този ден нататък ще освиркват безпощадно провинилата се; че не ще й позволят да изиграе нито една роля, докато не се разкае и не изкупи с подобаващо смирение вината си. Роже не е присъствувал на това представление, но още същата вечер узнал за скандала, хвърлил в смут целия театър, а също и за подготвяното отмъщение.

И моментално взел решение.

На другия ден, още при появата на Габриел, от офицерските места се разнесе оглушително дюдюкане и свиркане. Роже, който предумишлено се бе настанил в близост до скандалджиите, скочи и предизвика най-шумните от тях с такива оскърбителни изрази, че цялата им ярост моментално се обърна срещу него. Тогава той с огромно хладнокръвие извади бележника си и започна да си записва имената, които му подвикваха от всички страни; така навярно щеше да обяви дуел на целия полк, ако в свадата от другарска солидарност не се намеси голяма част от морските офицери, които обявиха дуел на повечето от противниците му. Стана невероятен скандал.

Целият гарнизон бе турен под арест за няколко дни; но след като ни пуснаха на свобода, ние имахме да уреждаме страхотна сметка. На мястото на дуела се събрахме около шестдесет човека. Роже трябваше да се дуелира сам с трима офицери; уби единия, а останалите двама рани тежко, без да получи нито една драскотина. За сметка на това обаче аз нямах такова щастие: някакъв проклет лейтенант, който се оказа учител по фехтовка, ме рани така сериозно в гърдите, че едва не умрях. Уверявам ви, този дуел, или по-скоро тази битка, беше великолепно зрелище. Флотата победи и полкът бе принуден да напусне Брест.

Много естествено, че нашето началство не бе забравило виновника за свадата. Пред вратата му в продължение на две седмици дежуреше караул.

По същото време, когато арестът бе снет от него, аз бях изписан от болницата и отидох да го видя. Каква бе изненадата ми, когато, влизайки при него, го заварих да закусва очи в очи с Габриел! Изглежда отдавна бяха постигнали пълно разбирателство. Вече си говореха на „ти“ и пиеха от една и съща чаша. Роже ме представи на любовницата си като свой най-добър приятел и поясни, че съм бил ранен в онзи дуел, причина за който бе тя. По този случай аз получих една буйна целувка от красивата особа. Тази девойка имаше доста войнствени наклонности.

Те прекараха заедно три извънредно щастливи месеца и не се разделяха нито за миг. Габриел, изглежда, го обичаше до безумие, а Роже признаваше, че преди да я срещне, не е познавал истинската любов.

Веднъж в пристанището хвърли котва една холандска фрегата. Офицерите ни поканиха на обяд. Имаше богат избор от всякакви сортове вина. След като раздигнаха масата, не знаейки какво да предприемем, понеже тези господа говореха твърде слабо френски, започнахме да играем комар. Холандците, изглежда, имаха много пари; особено техният първи помощник-капитан, който залагаше такива големи суми, че никой от нас не посмя да играе с него. Роже, който обикновено не играеше, сметна, че в случая трябва да защищава националната чест. Ето защо той седна на масата и залагаше толкова, колкото и холандеца. Отначало печелеше, после започна да губи. Заредиха се няколко печалби и загуби, и накрая двамата се разделиха ни кяр, ни зян. После от своя страна ние също поканихме холандските офицери на обяд. Подхвана се отново игра на комар. Роже и лейтенантът възобновиха двубоя. С една дума, в продължение на много дни те се срещаха ту в кафенето, ту на кораба, като играеха на най-разнообразни игри, особено на табла и постоянно увеличаваха залозите, така че в крайна сметка стигнаха до двадесет и пет наполеона за игра. Това беше огромна сума за бедни офицери като нас; повече от една двумесечна заплата. За една седмица Роже проигра цялото си състояние, включително три или четири хиляди франка, които заемаше от всеки срещнат.

Навярно се досещате, че Роже и Габриел от известно време водеха заедно домакинството и имаха обща каса, иначе казано Роже, който получаваше много повече пари, влагаше в касата двадесетократно повече от актрисата. Ала той винаги гледаше на общите средства като на собственост на любовницата си и за лични нужди си бе отредил петдесетина наполеона. Но сега бе принуден да посегне на тези спестявания, за да продължи играта. Габриел не каза нищо по този повод.

Парите от общото домакинство последваха съдбата и на другите. Скоро Роже бе принуден да заложи последните си двадесет и пет наполеона. Той играеше много съсредоточено; а и самата партия излезе продължителна и оспорвана. Дойде момент, в който Роже, на ход със зарчетата, имаше само един шанс да спечели: ако, струва ми се, хвърли шест и четири. Бе вече късна нощ. Един от офицерите, който отдавна наблюдаваше играта им, бе заспал в креслото. Холандецът бе също уморен и сънлив; при това той бе изпил много пунш. Само Роже стоеше нащрек и бе изпаднал в дълбоко отчаяние. Целият трепереше, докато хвърляше зарчетата. Метна ги с такава сила върху дъската, че от сътресението една свещ падна на пода. Холандецът първо погледна свещта, която бе заляла с восък новите му панталони, и чак тогава погледна зарчетата. Те показваха шест и четири. Роже, бледен като смъртник, получи двадесет и пет наполеона. Продължиха да играят. Щастието започна да се усмихва на моя злочест приятел, макар че той заигра като начинаещ и редеше пуловете така, сякаш искаше да загуби. Холандският лейтенант упорствуваше, удвояваше и утрояваше залозите; но постоянно губеше. Виждам го като сега: бе едър блондин, флегматичен, а лицето му сякаш излято от восък. Накрая той стана, след като загуби четиридесет хиляди франка, които изплати, без да му мигне окото.

Тогава Роже му каза:

— Тазвечершната игра е невалидна, вие почти спяхте; не желая да приема парите ви.

— Вие се шегувате — отвърна флегматично холандецът, — аз играх много добре, но зарът ми не вървеше. Сигурен съм, че мога винаги да ви победя. Лека нощ.

И си излезе.

На другия ден научихме, че, отчаян от загубата, той се застрелял в стаята си, като предварително изпил чаша пунш.

Четиридесет хиляди франка, спечелени от Роже, лежаха на масата и Габриел ги гледаше с доволна усмивка.

— Ето че сме богати — каза тя. — Какво ще правим с толкова много пари?

Но Роже не отговори; той още не можеше да дойде на себе си след смъртта на холандеца.

— Най-добре е да извършим куп щуротии — продължи Габриел, — лесно спечелените пари трябва да се пръснат с лека ръка. Ще си купим каляска и ще ядосваме коменданта на пристанището и жена му. Искам диаманти, искам кашмирен шал. Издействувай си отпуск и ще заминем за Париж, тук никога не ще похарчим толкова пари!

Тя млъкна и погледна Роже, който бе стиснал глава между ръцете си и гледаше към пода, без да я слуша; в главата му сякаш бушуваха всякакви мрачни мисли.

— Но какво ти е, Роже? — възкликна тя, като сложи ръка на рамото му. — Сърдиш ли ми се или какво? Кажи поне една думичка.

— Много съм нещастен — рече той накрая със сподавена въздишка.

— Нещастен? Боже, прости ме, но да не се чувствуваш виновен за смъртта на тоя дебел минхер^[6]?

Той вдигна глава и я погледна втренчено.

— Има ли някакво значение продължи тя, — че той прие така трагично нещата и си пръсна проклетия череп? Не съжалявам губещите играчи; и по-добре, че парите му са в нашите ръце, а не в неговите — той щеше да ги прахоса за тютюн и алкохол, докато ние ще извършим куп чудачества, кое от кое по-изискани.

Роже кръстосваше стаята, обронил глава на гърди; очите му бяха притворени и пълни със сълзи. Ако можехте да го видите, щяхте да го съжалите.

— Знаеш ли — каза Габриел, — ако някой не познава романтичната ти чувствителност, би казал, че си играл нечестно.

— А ако това е истина? — произнесе той глухо, като спря пред нея.

— Глупости! — усмихна се тя. — Нямаш достатъчно кураж, за да играеш нечестно.

— Така е, аз го измамих, Габриел! Играх нечестно, като последния жалък подлец.

По вълнението му тя разбра, че говори истината; седна на дивана и известно време мълча.

— По-добре… — промълви развълнувано тя най-сетне, — по-добре да бе убил десет души, вместо да беше играл нечестно.

Половин час в стаята цареше мъртва тишина. Двамата седяха на дивана и не се поглеждаха. Роже първи се изправи и с доста спокоен глас пожела лека нощ.

— Лека нощ — отвърна тя сухо и хладно.

По-късно Роже ми каза, че щял незабавно да се самоубие, но се боял другарите ни да не отгатнат причината. Не искаше името му да бъде опетнено.

На следния ден Габриел отново бе весела както обикновено; би могло да се каже, че вече е забравила вчерашното признание. А Роже бе мрачен, странен, умърлушен; почти не излизаше от стаята си, избягваше приятелите си и често по цели дни не продумваше на любимата си. Приписвах неговата печал на присъщата му, но прекалена чувствителност и многократна се опитвах да го ободря, но той решително пресичаше опитите ми, като изказваше пълно равнодушие спрямо съдбата на нещастния си партньор. Един ден даже изригна в яростни проклятия по адрес на холандската нация и се опита да ми докаже, че в цяла Холандия не ще намериш нито един порядъчен човек. Ала междувременно тайно събираше сведения за семейството на холандския лейтенант; но никой не можа да му съобщи нещо.

Шест седмици след тази нещастна игра на табла Роже намери у Габриел записка, написана от един флотски курсант, с която оня очевидно благодареше за проявената към него благосклонност. Габриел бе въплъщение на безпорядъка и въпросната бележка се валяше върху камината. Не знам дали му е изневерявала, но Роже бе убеден в това и яростта му бе неописуема. Любовта му и някакви останки от гордостта му бяха единствените чувства, които все още го крепяха, а ето че най-силното от тези чувства внезапно рухна! Той обсипа с оскърбления надменната артистка и какъвто си беше невъздържан, за едното чудо не я преби.

— Без съмнение — й каза той, — този празноглавец ви е заплатил богато! Вие обичате само парите и бихте подарили благоволението си и на най-долнопробния моряк, стига да може да ви плати.

— Че защо не? — отвърна студено актрисата. — Да, бих взела пари от някой моряк, но… не бих го ограбила.

Роже нададе яростен вик. Измъкна треперейки портика си и почти минута гледаше Габриел с мътен поглед, после със страшно усилие се овладя, захвърли оръжието в краката й и избяга от стаята, за да не се поддаде на безумното изкушение.

Същата вечер минавах доста късно покрай квартирата му и като видях, че в стаята му свети, влязох да си поискам някоя книга. Заварих го да пише много съсредоточено. Беше толкова вглъбен, че сякаш не забеляза присъствието ми. Седнах близо до него и се вгледах в лицето му; беше се променил толкова, че някой друг на мое място трудно би го познал. Изведнъж върху бюрото съзрях едно вече запечатано писмо, адресирано до мен. Веднага го отворих. Роже ме осведомяваше, че ще сложи край на живота си, и ми възлагаше различни поръчения. Докато го четях, той продължаваше да пише, без да ми обръща внимание: прощаваше се с Габриел… Представяте ли си удивлението ми! Поразен от неговото решение, аз извиках:

— Как, ти искаш да се самоубиеш? Ти, който беше най-щастливият човек?

— Приятелю — отвърна той, докато запечатваше писмото, — ти нищо не разбираш. Ти не ме познаваш. Аз съм измамник. Аз съм толкова долен човек, че едно леконравно момиче може да ме обиди и аз нямам лице да го ударя, защото съзнавам добре своята низост.

И той ми разказа историята с играта на табла и всичко, което вие вече знаете. Слушах го и бях не по-малко развълнуван от него; не знаех какво да му кажа; стисках му ръцете и сълзите течаха от очите ми, но не можех да проговоря. Накрая ми хрумна да му внуша колко глупаво е да се упреква, че е причинил съзнателно гибелта на холандеца, защото всъщност вследствие неговото… мошеничество… оня е загубил само двадесет и пет наполеона.

— Значи — извика той с горчива ирония, — аз съм само един дребен крадец, а не едър мошеник. Какъв удар за моето честолюбие!

И той избухна в смях. Аз заплаках.

Изведнъж вратата се отвори; в стаята се втурна една жена и се хвърли в прегръдките му: беше Габриел.

— Прости ми — провикна се тя, притискайки го в обятията си, — прости ми! Аз обичам само теб. А сега те обичам повече, все едно, че не си сторил това, за което се разкайваш. Ако искаш, аз също ще открадна… аз вече откраднах… Да, откраднах един златен часовник… Какво по-лошо от това?

Роже поклати недоверчиво глава; но челото му сякаш се проясни:

— Не, бедно мое дете — каза той, като я отблъскваше нежно, — аз непременно трябва да свърша със себе си. Страдам безкрайно и не мога да издържам повече на болката, която изпитвам.

— Добре! Щом искаш да умреш, и аз ще умра с теб, Роже! Без теб защо ми е да живея? Аз съм смела, умея да стрелям и мога спокойно да се убия. При това съм играла в трагедии и имам опит.

Отначало на очите й имаше сълзи, но последната мисъл я разсмя; Роже също пусна една усмивка.

— Ти се смееш, мили! — възкликна тя, като плясна с ръце. — Ти няма да се убиеш!

Тя непрекъснато го целуваше, ту през смях, ту през сълзи, ту ругаейки като моряк — не бе от жените, които се свенят от по-солени думи.

През това време аз прибрах пистолетите и кортика на Роже и му казах:

— Скъпи Роже, ти имаш любима и приятел, които те обичат. Повярвай, ти още можеш да бъдеш щастлив на този свят.

Целунах го и излязох, като го оставих насаме с Габриел.

Струва ми се, че щяхме да отсрочим гибелното му намерение, ако той не бе получил заповед от министъра да замине като първи помощник-капитан на борда на една фрегата, която трябваше да пробие блокадата на английската ескадра около пристанището и да кръстосва после в Индийския океан. Задачата бе рискована. Убедих го, че е по-добре да умре с чест от английски куршум, отколкото сам да сложи край на живота си безславно и безполезно за отечеството. Обеща ми да не посяга на себе си. Половината от четиридесетте хиляди франка раздаде на моряци-инвалиди, на моряшки вдовици и сираци. Остатъка даде на Габриел, като я закле да употреби парите само за благотворителни цели. Бедното момиче имаше най-доброто желание да удържи на думата си; но нейният ентусиазъм бе краткотраен. Научих по-сетне, че няколко хиляди франка раздала на бедните. С останалите си накупила разни парцали.

Ние с Роже потеглихме на борда на прекрасната фрегата „Галатея“; матросите ни бяха храбри, добре обучени и дисциплинирани; ала капитанът ни беше невежа, който се мислеше за втори Жан Барт^[7], защото попържаше по-добре от някой корабен артилерист, изкълчваше френския език и никога не бе изучавал морската теория, която владееше еднакво зле, както и практиката. Все пак отначало съдбата го закриляше. Ние излязохме благополучно от рейда благодарение на силния вятър, който принуди корабите от блокадата да отплават в открито море и кръстосването ни започна с това, че подпалихме една английска корвета и един кораб на Остиндийската компания край португалския бряг.

Плавахме бавно към водите на Индийския океан; ветровете не бяха благоприятни, а капитанът ни маневрираше така неудачно, че несръчността му увеличаваше рисковете на плаването. Всеки ден преживявахме по някое приключение: ту ни преследваше превъзхождащ ни по мощ противник, ту ние преследвахме търговски съдове. Ала нито пълният с опасности живот, който водехме, нито уморителното всекидневие на фрегатата можаха да разсеят печалните мисли, които неотстъпно преследваха Роже. В нашето пристанище той се славеше като много активен и блестящ офицер, но сега се ограничаваше само в кръга на задълженията си. Щом му свършеше службата, той се затваряше в стаята си, без книги и хартия; нещастникът прекарваше часове наред излегнат на койката и не можеше да заспи.

Като го гледах така отчаян, един ден се реших да му кажа:

— Ей богу, скъпи мой, ти се разстройваш от дреболии. Хубаво, отмъкнал си от един тлъст холандец двадесет и пет наполеона, а имаш угризения на съвестта, сякаш са повече от милион. Я кажи, когато беше любовник на съпругата на префекта в… не изпитваше ли угризения на съвестта? А между впрочем тя струваше повече от двадесет и пет наполеона.

Той се обърна върху дюшека, без да отвърне.

Аз продължавах:

— В крайна сметка твоето престъпление, поне ти твърдиш, че е престъпление, имаше благородни подбуди и бе извършено от възвишени чувства.

Той извърна глава и ме изгледа вбесено.

— Но, разбира се, ако бе изгубил, какво би станало с Габриел? Бедното момиче трябваше да продаде и последния парцал от гърба си заради теб. Ако бе изгубил, тя щеше да бъде обречена на нищета… Ти измами заради нея, в името на любовта ти към нея. Някои хора убиват от любов… или се самоубиват… А ти, скъпи мой Роже, ти направи много повече. Хората като нас се нуждаят от повече смелост, за да… откраднат, да си говорим направо, отколкото да се самоубият.

Може би сега, прекъсна своя разказ капитанът, ви се струвам смешен. Но уверявам ви, приятелските ми чувства към Роже ми даваха в този момент красноречие, което сега ми липсва, пък и, да ме вземат дяволите, казвайки му тези неща, аз бях чистосърдечен и си вярвах на думите. Да, млад бях тогава!

Роже помълча известно време; после ми протегна ръка:

— Приятелю — той очевидно правеше голямо усилие да се овладее, — ти ме смяташ за по-добър, отколкото съм. Аз съм един долен измамник. Когато излъгах онзи холандец, мислех само как да спечеля проклетите двадесет и пет наполеона; това е всичко. Тогава изобщо не мислех за Габриел и затова се презирам… Да оценя честта си само за двадесет и пет наполеона!… Какво падение!… Вярно, бих бил щастлив да си кажа: откраднах, за да измъкна Габриел от нищетата… О, не! Съвсем не мислех за нея… В този миг не изпитвах никакви чувства… Бях просто играч… бях крадец… Откраднах пари, за да ги притежавам… и тази постъпка така ме опустоши, унизи, че сега не притежавам ни смелост, ни любов… живея, без да мисля за Габриел… аз съм обречен човек.

Той имаше такъв нещастен вид, че ако ми бе поискал пистолетите си, за да се убие, навярно щях да му ги дам.

В един петък (фатален ден!) ние се натъкнахме на голямата английска фрегата „Алцест“, която започна да ни преследва. На нея имаше петдесет и осем оръдия, докато ние имахме само тридесет и осем. Вдигнахме всички ветрила, за да се изплъзнем, но англичаните развиваха по-голяма скорост; с всяка минута те ни настигаха — очевидно беше, че до настъпването на нощта щяхме да бъдем принудени да влезем в неравен бой. Нашият капитан извика Роже в каютата си, където те се съвещаваха повече от четвърт час. Роже се върна на палубата, хвана ме подръка и ме дръпна настрана.

— След два часа — поде той, — ще се завърже битка; нашият смелчага, който сега си дере гърлото на задната палуба, съвсем си е изгубил ума. Имаме две възможности: първата, по-достойна, е да допуснем неприятеля да ни приближи, после внезапно да го вземем на абордаж и да прехвърлим на борда му стотина главорези; втората, която също не е лоша, но е безславна, е да облекчим кораба, като хвърлим в морето част от оръдията си. Така ще успеем да приближим плътно до африканския бряг, който се мярка ей там откъм левия борд. От страх да не се насадят на пачи яйца, англичаните ще се принудят да ни оставят да се измъкнем. Но нашият възхитителен капитан не е нито храбрец, нито страхливец; той ще позволи на врага да ни бие отдалеч с оръдията си и след няколкочасова битка достойно ще вдигне бяло знаме. Толкоз по-зле за вас: портсмутските понтони^[8] ви очакват. Аз лично не възнамерявам да ги виждам.

— А може би — казах аз — още с първите изстрели ще причиним такива щети на неприятеля, че той ще се принуди да прекрати преследването?

— Слушай, нямам намерение да попадам в плен, искам да бъда убит; време е да свършим и тази работа. Ако за нещастие само ме ранят, дай ми дума, че ще ме хвърлиш в морето. То е одърът, на който трябва да умре моряк като мен.

— Що за глупости! — извиках аз. — Хубави заръки ми даваш!

— Ти ще изпълниш дълга си на добър приятел. Знаеш, че трябва да умра. Помниш ли, съгласих се да не се самоубивам единствено с надеждата, че ще бъда убит. Хайде, обещай да изпълниш молбата ми; ако не, ще се обърна към подшкипера и той няма да ми откаже.

Помислих малко и казах:

— Обещавам, че ще изпълня желанието ти само ако бъдеш смъртно ранен, без надежди за спасение. В такъв случай съм съгласен да те избавя от мъките.

— Или ще бъда смъртоносно ранен, или ще бъда убит.

Той ми протегна ръка и аз я стиснах силно. От този миг сякаш се поуспокои и даже някаква войнствена живост заигра по лицето му.

Към три часа следобед носовите оръдия на неприятеля започнаха да обстрелват кораба ни. Тогава спуснахме част от ветрилата, застанахме на траверс към „Алцест“ и дадохме няколко залпа, на което англичаните отвърнаха с яростен огън. След около едночасова битка нашият капитан, който вършеше всичко наопаки, реши да опита с абордаж. Но ние имахме вече много ранени и убити, а останалият екипаж бе изгубил бойната си стръв; при това бяхме понесли значителни поражения и много от мачтите ни бяха повредени. В момента, в който вдигахме ветрила, за да се приближим до „Алцест“, нашата гротмачта, която не се държеше за нищо, рухна с ужасен трясък. Англичаните се възползваха от суматохата, която последва след този инцидент. Корабът им проплава покрай кърмата ни и на разстояние половин изстрел от пистолет изпразни в нас всичките си оръдия; така той премина край нашата нещастна фрегата по цялата й дължина от тая страна, откъдето можехме да противопоставим само две малки оръдия. В тези минути аз се намирах край Роже, който сечеше въжетата, все още придържащи свалената мачта. Изведнъж го усещам как ми стиска здраво ръката; обръщам се и го виждам, че се свлича на палубата, целият облян в кръв. Бе прострелян в корема с оръдеен картеч.

Капитанът притича към него.

— Какво да правим, лейтенант? — извика той.

— Побийте флага върху отломъка на тази мачта и потопете кораба.

Капитанът веднага го изостави, явно съветът не бе по вкуса му.

— Хайде — каза Роже, — не забравяй обещанието си.

— Нищо ти няма — отвърнах, — ти ще се съвземеш.

— Хвърляй ме зад борда! — кресна той, като сипеше проклятия и ме дърпаше за крачолите. — Не виждаш ли, че вече издъхвам! Хвърляй ме в морето, не искам да гледам как ще спуснат флага!

Двама матроси се приближиха до него, за да го отнесат в трюма.

— При оръдията, мерзавци! — завика той с все сили. — Заредете с картеч и се целете в палубата. А ти, щом не държиш на думата си, бъди проклет, за мен ти си най-страхливият и най-подлият човек на света.

Очевидно раната му беше смъртоносна. Видях как капитанът извика един флотски курсант и му заповяда да спусне знамето.

— Дай си ръката — казах на Роже.

В същия миг, когато знамето ни бе спуснато…

— Капитане, кит откъм левия борд! — извика един притичал се мичман.

— Кит! — възкликна капитанът, сияещ от радост и прекъсна разказа си. — Бързо, лодката в морето! Лодката в морето! Всички лодки в морето! Харпуни, въжета!

Така и не узнах как е умрял бедният лейтенант Роже.

Проспер Мериме
Таманго

Капитан Льоду беше добър моряк. Бе започнал като прост матрос, после бе станал помощник-кормчия. В Трафалгарската битка^[9] отломък от мачта раздроби лявата му ръка; ампутираха я, а него уволниха с добри атестации. Спокойният живот не беше по вкуса му и щом му се удаде случай да потегли отново на плаване, той постъпи като помощник-капитан на борда на един пиратски кораб. Парите, припечелени от няколко плячки, му позволиха да си купи книги и да изучи теорията на мореплаването, което вече познаваше отлично от практиката. След време стана капитан на триоръдиен пиратски люгер^[10] с шестдесет души екипаж. Моряците от бреговите катери край Джърси^[11] още помнят подвизите му. Мирът^[12] го умърлуши: по време на войната той бе натрупал известно състояние, което се надяваше да увеличи за сметка на англичаните. Обстоятелствата го принудиха да предложи услугите си на мирни търговци и понеже беше известен като решителен човек, веднага му повериха кораб. Когато търговията с роби бе забранена и всеки, който се занимаваше с нея, трябваше не само да умее да приспива бдителността на френските митничари, нещо не особено трудно, но и да се изплъзва от английските крайцери — а това бе най-рискованото, капитан Льоду стана незаменим човек за търговците на „абаносово дърво“^[13].

За разлика от повечето моряци, поминували дълго време на низши служби, у него липсваше оня дълбок ужас пред нововъведенията и онзи дух на консерватизъм, от който те трудно могат да се избавят, даже и да минат на по-високи длъжности. Напротив, капитан Льоду пръв бе препоръчал на своя корабовладелец внедряването на железни каси за съхранение на водата. На неговия кораб белезниците и веригите, с които са снабдени съдовете за превозване на негри, бяха изработени по нова система и грижливо лакирани, за да не ръждясват. Но той най-много се прочу сред търговците на негри с един бриг^[14], предназначен за превозване на роби, който бе построен под негово лично ръководство: лек платноход, тесен и дълъг като военен кораб, годен обаче да побере голям брой негри. Нарече го „Надежда“. Той поръча пространствата между палубите, и без това тесни и вдадени навътре, да се направят само три фута и четири дюйма високи, като твърдеше, че този размер позволява на робите със среден ръст да седят удобно; а защо им е изобщо да стават?

— В колониите — заявяваше Льоду — те предостатъчно ще се настоят прави.

Негрите, разположени в две успоредни редици и с опрян о стените гръб, оставяха между протегнатите си крака празно пространство, което при всички други кораби за роби служи само за минаване. Льоду намисли да запълни и това място с негри, легнали напреко на другите. По този начин неговият кораб побираше десетина негри повече от всеки друг кораб със същия тонаж. Впрочем можеше да се поберат и повече; но трябва да сме човечни и да оставим на негъра поне пет фута дължина и два на ширина, че да има къде да се разкърши по време на пътуването, ако то продължи шест или повече седмици: „Защото — думаше Льоду на своя корабовладелец, за да оправдае тази своя хуманна мярка, — в крайна сметка и негрите са хора като белите.“

Един петъчен ден, както по-късно изтъкнаха суеверните хора, „Надежда“ потегли от Нант. Инспекторите, които най-строго огледаха брига, не откриха шестте големи сандъка, пълни с вериги и белезници, а също и с тези железа, наречени кой знае защо тояги на справедливостта. Те не се изненадаха и от огромните запаси вода, които носеше „Надежда“, макар че, според документите, тя отиваше само до Сенегал, за да търгува с дървен материал и слонова кост. Наистина пътуването не трая дълго, ала в края на краищата от много глава не боли. Ами ако ги изненада безветрие, какво биха правили хората без вода?

И така „Надежда“ потегли един петъчен ден, добре запасена и снабдена с всичко необходимо. Може би Льоду би предпочел да има по-яки мачти; във всеки случай, докато командуваше кораба, те не му създаваха главоболия. Пътуването мина благополучно и бързо стигнаха африканския бряг. Хвърлиха котва в река Жуал (ако не се лъжа) в момент, когато английските крайцери не охраняваха зорко тази част на брега. Местните търговски посредници веднага се качиха на борда. Корабът беше пристигнал в много удачно време; Таманго, прославен воин и продавач на хора, току-що бе довел на брега голям брой роби и ги продаваше евтино, като човек, който познава силата и възможностите си да достави нова стока, щом едната партида се разпродаде.

Капитан Льоду нареди да го откарат на брега и се отправи на посещение при Таманго. Намери го в набързо построената за него сламена колиба, в компанията на двете му жени, няколко посредника и надзиратели на роби. За срещата с белия капитан Таманго се беше наконтил. Бе облякъл стар син мундир с още запазени ефрейторски нашивки; но на всяко рамо висяха по два златни еполета, закрепени на едно и също копче, които се мятаха отпред и отзад. Понеже нямаше риза, а куртката бе възкъса за огромния му ръст, между белите й ревери и гащетата от гвинейска тъкан се виждаше голяма ивица черна кожа, която приличаше на широк колан. На хълбока му висеше голяма кавалерийска сабя, вързана на кръста с въже, а в ръка държеше великолепна двуцевна пушка, английска марка. Така стъкмен, африканският вожд мислеше, че надминава по елегантност и най-изисканото парижко или лондонско конте.

Капитан Льоду го измерва мълчаливо няколко минути, докато Таманго, изпъчен като гренадир на парад пред чуждестранен генерал, се радваше на впечатлението, което смяташе, че произвежда върху белия капитан. След като го прецени с око на познавач, Льоду се обърна към помощника си и му рече:

— Тоя юначага бих го продал в Мартиника поне за хиляда екю, стига да го закарам здрав и читав.

Насядаха. И един матрос, който знаеше малко езика на уолоф^[15], се зае да превежда. След като размениха първите любезности, един юнга донесе кошница с бутилки ракия; пиха и за да предразположи Таманго, капитанът му подари красив рог за барут, украсен с релефен образ на Наполеон. Подаръкът бе приет със съответната признателност. После излязоха от колибата, седнаха на сянка пред бутилките ракия и Таманго даде знак да докарат робите, предназначени за продан.

Пристъпи дълга върволица хора, превити от умора и ужас; вратовете им бяха впримчени в чаталест прът, дълъг над шест фута, като краищата на чатала бяха съединени на тила с дървена пръчка. Трябва ли да потеглят, водачът взема на рамото си пръта на първия роб, той пък взема вилата на човека зад него; вторият носи чатала на третия роб и така нататък. Трябва ли да спрат, водачът на редицата забива острия край на дръжката на чатала в земята и цялата върволица застава на място. Естествено, че когато човек мъкне на врата си шестфутов дълъг прът, не може и да мисли за бягство.

При всеки роб от мъжки или женски пол, който минеше пред него, капитанът свиваше рамене и намираше, че мъжете са хилави, а жените — прекалено стари или прекалено млади, и се оплакваше от израждането на черната раса:

— Мизерна работа — казваше той. — Друго си беше едно време. Жените бяха високи пет фута и шест дюйма, а четирима мъжаги можеха сами да завъртят кабестана^[16] на една фрегата и да вдигнат главната котва.

Но както критикуваше, той същевременно подбираше най-яките и най-хубавите негри. За тях щеше да заплати по обикновените цени; ала за останалите искаше голямо намаление. Таманго от своя страна защищаваше интересите си, хвалеше стоката, изтъкваше, че мъжете намаляват, а търговията с роби става все по-рискована. В заключение той назова не знам каква цена за робите, които белият капитан избра, за да ги натовари на кораба си.

Щом преводачът преведе на френски предложението на Таманго, Льоду едва не падна на гърба си от изненада и възмущение; после започна да сипе някакви ужасни проклятия и се надигна с такъв вид, сякаш искаше да прекрати всякакъв пазарлък с този неразумен човек. Таманго го задържа; едва успя да го придума да седне отново. Отпушиха нова бутилка и възобновиха преговорите. Сега пък негърът намери предложенията на белия неприемливи и безумни. Разкрещяха се, спориха дълго време, изпиха страшно много ракия; но тя повлия различно върху двете договарящи се страни. Колкото повече пиеше французинът, толкова повече смъкваше от цената; а колкото повече пиеше африканецът, толкова повече отстъпваше от претенциите си. Тъй че когато изпразниха съдържанието на кошницата, постигнаха споразумение. За сто и шестдесет роби бяха дадени долнокачествени басми, барут, кремък, три бурета ракия и петдесет стари, поправени на бърза ръка пушки. За да скрепи договора, капитанът удари длан в дланта на негъра, вече почти мъртво пиян, и робите бяха предадени веднага на френските моряци, които побързаха да им снемат дървените чатали и им сложиха железни вериги и белезници, доказателство за превъзходството на европейската цивилизация.

Все пак оставаха още тридесетина роби — деца, старци и недъгави жени. Корабът беше пълен.

Таманго, който не знаеше какво да прави с тази паплач, предложи на капитана да му я продаде срещу една бутилка ракия парчето. Предложението беше съблазнително. Льоду си спомни, че на едно представление на „Сицилианска вечерня“^[17] в Нант бе видял неколцина доста едри и пълни люде да влизат във вече претъпкания салон и въпреки това успяваха да си намерят място за сядане, благодарение свиваемостта на човешкото тяло. Той избра двадесет по-свестни от останалите тридесет роби.

Тогава Таманго поиска само по една чаша ракия за всеки от останалите десет. Льоду се сети, че децата заемат само по половин място в обществения превоз, като плащат и половината от стойността на билета. Взе три деца, но заяви, че не желае да се обременява с нито един негър повече. Като видя, че на плещите му остават още седем роби, Таманго грабна пушката си и се прицели в първата жена, която му попадна пред очите; тя беше майката на трите деца.

— Купувай я — каза той на белия, — или я убивам; чашка ракия, или ще стрелям.

— По дяволите, за какво ми е? — отвърна Льоду.

Таманго стреля и робинята падна мъртва на земята.

— Следващият! — кресна Таманго и се прицели в един грохнал старец. — Чашка ракия, или…

Едната от жените на Таманго блъсна ръката му и той не уцели. Тя бе познала в лицето на стареца, когото мъжът й щеше да застреля, един „гирио“ или магьосник, който й бе предрекъл, че ще стане царкиня.

Таманго, освирепял от изпитата ракия, като видя, че се противопоставят на волята му, не можеше повече да се владее. Той удари грубо жена си с приклада на пушката; после се обърна към Льоду:

— На — викна, — подарявам ти тази жена.

Тя беше красива. Льоду я изгледа с усмивка, после я хвана за ръката:

— Все ще я сместя някъде — каза той.

Преводачът бе милозлив човек; даде на Таманго една картонена табакера в замяна на останалите шест роби. Освободи ги от чаталите и ги пусна да вървят, където щат. Те тутакси се пръснаха на всички посоки, без да знаят как ще стигнат родното си място, отстоящо на двеста левги от брега.

В това време капитанът се сбогува с Таманго и се зае да натовари колкото може по-скоро стоката си. Беше неразумно да се бавят в реката; крайцерите можеха да се появят и затова Льоду искаше да потеглят още на другия ден. А Таманго се изтегна в тревата на сянка и заспа, за да изтрезнее.

Когато се събуди, корабът бе вдигнал платна и се носеше по течението на реката. Все още замаян от вчерашното пиянство, Таманго потърси жена си Айше. Казаха му, че тя имала нещастието да му противостои и той я подарил на белия капитан, който я отвел на борда. При това известие слисаният Таманго се заудря по главата, после грабна пушката си и понеже реката правеше много завои, преди да се влее в морето, хукна по най-прекия път към едно малко заливче, на половин левга от устието. Надяваше се, че там ще намери лодка и ще успее да настигне брига, който неминуемо щеше да се забави поради лъкатушенето на реката. И не се излъга: успя да се метне в една лодка и да настигне търговеца на роби.

Като го видя, Льоду се изненада, ала учудването му беше още по-голямо, когато чу, че иска жена си.

— Подарък не се връща — рече той и му обърна гръб.

Негърът настоя, предложи му да върне част от нещата, които бе получил в замяна на робите. Капитанът се изсмя, каза, че Айше е много добра жена и смята да си я задържи. Тогава от очите на клетия Таманго рукнаха потоци сълзи и той започна да вие така сърцераздирателно, сякаш жив го деряха. Той ту се тръшкаше по палубата и зовеше скъпата си Айше, ту блъскаше глава в дъската, сякаш искаше да се убие. Все така невъзмутим капитанът му сочеше брега и му правеше знак, че е време да се пръждосва; но Таманго упорствуваше. Той стигна дотам, че предложи дори златните си еполети, пушката и сабята си. Всичко бе напразно.

По време на това пререкание помощник-капитанът на „Надежда“ пошушна на капитана:

— Тая нощ ни умряха трима роби; място има. Я да го вземем този юначага, той струва повече от тримата мъртви.

Льоду пресметна, че може да продаде Таманго поне за хиляда екю; че сегашното пътуване, което обещаваше да му излезе много доходно, навярно ще му е последното; и най-сетне, че е натрупал достатъчно състояние, та да захвърли вече търговията с роби, така че нямаше значение дали ще остави на гвинейския бряг добра или лоша слава. Впрочем брегът беше пуст и африканският вожд — изцяло в ръцете му. Трябваше само да му се отнеме някак си оръжието, защото трудно биха го заловили така, както е въоръжен. Затова Льоду му поиска пушката, уж да я разгледа и да прецени дали струва колкото хубавата Айше. Като вдигна ударника, той извади възпламенителя и незабелязано изсипа барута. От своя страна помощник-капитанът се зае със сабята; и понеже Таманго остана обезоръжен, двама яки моряци се нахвърлиха върху него, катурнаха го по гръб и захванаха да го връзват. Чернокожият героично се съпротивяваше. Съвзел се от първоначалната изненада, той дълго време се бори с двамата моряци въпреки неизгодното си положение. Благодарение на чудовищната си сила успя да се изправи на крака. С един юмручен удар повали човека, който го държеше за яката; остави парче от дрехата си в ръцете на другия моряк и разярен се спусна към помощник-капитана, за да изтръгне сабята си от ръцете му. Оня го халоса по главата и му нанесе широка, но недълбока рана. Таманго падна повторно. Веднага му вързаха здраво ръцете и краката. Докато се съпротивяваше, той издаваше бесни викове и се мяташе като глиган, хванат в капан; ала щом разбра, че всичко е безполезно, затвори очи и замря. Само тежкото му и учестено дишане издаваше, че е още жив.

— Дявол да го вземе! — провикна се капитан Льоду. — Сега негрите, които ни продаде, ще се посмеят до насита, като видят и него роб като тях. Сега ще разберат, че наистина има провидение.

В това време кръвта на клетия Таманго изтичаше. Състрадателният преводач, който предния ден бе върнал свободата на шестимата роби, отиде при него, превърза го и му продума няколко утешителни слова. Какви точно, не знам. Негърът лежеше неподвижно като труп. Наложи се двама моряци да го отнесат като денк на определеното за него място. Цели два дни отказваше да яде и пие; почти не отваряше очи. Събратята му по участ, доскоро негови пленници, го посрещнаха с тъпа изненада, когато го внесоха при тях. Но той все още им вдъхваше такъв страх, че нито един не дръзна да се подиграе с нещастието на този, който беше виновник за собственото им нещастие.

Благодарение на попътния вятър откъм сушата корабът бързо се отдалечаваше от африканския бряг. Необезпокояван от английските крайцери, капитанът само пресмяташе какви огромни печалби го очакваха в колониите, накъдето се отправяха. Неговото „абаносово дърво“ се превозваше без щети. Заразни болести нямаше. Единствено от жегата бяха умрели дванадесет негри, и то от най-хилавите; но това беше без значение.

За да не страда стоката му от изморителното пътуване, капитанът реши да извежда всеки ден робите на палубата. Разделиха нещастниците на три групи, които изкарваха за по един час, за да се надишат с чист въздух за целия ден. Част от екипажа, въоръжен до зъби, ги надзираваше да не се бунтуват; впрочем от предвидливост не им сваляха напълно веригите. От време на време един моряк, който свиреше на цигулка, им изнасяше концерт. Беше любопитно да гледаш как черните им лица, извърнати към музиканта, постепенно губеха израза на тъпо отчаяние; те започваха да се смеят гърлено и да пляскат с ръце, доколкото им позволяваха веригите. Раздвижването е полезно за здравето и ето защо едно от добродетелните хрумвания на капитан Льоду бе да кара често робите си да танцуват, както разтъпкват коне при продължителен превоз по море.

— Хайде, деца мои, потанцувайте, повеселете се — гръмогласно подканваше капитанът и плющеше с дългия си коларски камшик.

И нещастните негри начаса започваха да скачат и танцуват.

Известно време раната на Таманго не му позволи да излиза. Най-сетне той се появи един ден на палубата, гордо вдигнал глава сред уплашената тълпа роби, и хвърли тъжен, но спокоен поглед към огромната морска шир, която заобикаляше кораба; после се излегна, или по-скоро се тръшна върху дъските на палубата, без дори да нагласи веригите си, че да му е по-удобно. Седнал на задната палуба, Льоду спокойно пушеше лула. До него стоеше Айше без вериги, облечена в изящна синя памучна рокля, обута в красиви пантофки от марокен и държеше поднос с напитки, готова да сервира. Явно бе, че изпълнява някакви особени функции при капитана. Един негър, който ненавиждаше Таманго, му направи знак да погледне нататък. Таманго се извърна, съзря я и нададе вик; после скочи стремително и изтича към задната палуба, преди още застаналите на стража моряци да сварят да осуетят това нечувано нарушение на корабната дисциплина.

— Айше! — викна той с гръмотевичен глас и Айше ужасено изпищя. — Да не мислиш, че в страната на белите няма Мама Жюмбо?

В този момент моряците го догониха с вдигнати тояги, но Таманго, скръстил ръце, се връщаше спокойно и с безразличен вид на мястото си, докато обляната в сълзи Айше стоеше сякаш вкаменена от тези загадъчни думи.

Преводачът обясни какво ужасно значение имаше названието Мама Жюмбо, чието произнасяне само предизвиква такъв страх.

— Това е таласъмът на негрите — каза той. — Ако някой мъж се бои жена му да не върши онова, което много жени във Франция, пък и в Африка вършат, той я заплашва с Мама Жюмбо. Аз лично съм виждал страшилището и схванах хитрината; но тия негри… каквито са си простички, нищо не разбират. Представете си, една вечер жените му устроиха танци — фолгар^[18], както го викат на техния език, когато изведнъж от съседната гъста и много тъмна горичка се дочу странна музика, без да се вижда кой свири — музикантите бяха скрити зад дърветата. Свиреха на тръстикови флейти, там-там, балафо^[19] и китари, направени от разрязани наполовина кратуни: музиката беше тъй пъклена, че и дяволът би се уплашил. Щом чуха тази мелодия, жените се разтрепераха; понечиха да избягат, защото знаеха какво ги очаква, но мъжете ги възпряха. Изведнъж от горичката излиза гигантска бяла фигура, висока като нашата брамстенга, с глава като котел, очи, огромни като отвора за главната котва, и с огнена демонска паст. Това нещо пристъпва бавно, бавно и спира на половин кабелт^[20] от горичката. Жените се разкрещяват;

— Мама Жюмбо, Мама Жюмбо!

Деряха си гърлата като продавачки на стриди. Тогава мъжете им викат:

— Хайде, пършивки, казвайте бързо чиста ли ви е работата; излъжете ли, хей го Мама Жюмбо, живи ще ви изяде!

Някои по-наивнички си признаха и тогава падна такъв пердах, та чак пушек се вдигна.

— А що представляваше тази бяла фигура, тоя Мама Жюмбо? — запита капитанът.

— Що ли? Шегобиец някой; увил се в бял чаршаф и за глава забучил на дълъг прът една издълбана тиква, а вътре запалена свещ. В това е и цялата хитрина; не ти трябва много акъл, за да подплашиш негъра. Впрочем идеята за Мама Жюмбо е доста сполучлива и няма да е лошо, ако и жена ми вярва в него.

— Ако питаш за моята — каза Льоду, — хич не я е страх от Мама Жюмбо, ама се страхува от дървения господ — тя сама си знае как ще я разкрася, ако й текне да ме измами. Ние от рода Льоду не си поплюваме и макар че имам само една ръка, тя здраво върти камшика. А колкото до оня негодник, дето плещи за Мама Жюмбо, кажете му да се държи прилично и да не плаши малката, защото така ще му нашаря гърбината, че кожата му ще почервенее като ростбиф.

След тези думи капитанът отиде в каютата си, повика Айше и се опита да я утеши: но нито ласките, нито ударите — в крайна сметка човек губи търпение — успяха да успокоят хубавата негърка; потоци сълзи се лееха от очите й. Капитанът се качи отново на палубата в лошо настроение и се скара на дежурния офицер за командите, които той тъкмо даваше на кормчията.

През нощта, когато почти целият екипаж спеше дълбоко, дежурните чуха отначало тягостна, тържествена, злокобна песен, която долиташе от трюма, после страхотния писък на жена. Малко след това из целия кораб се разнесе грубият глас на Льоду, който ругаеше и заплашваше, и плющенето на ужасния му камшик. Миг по-късно всичко потъна в тишина. На другия ден Таманго се появи на палубата е насинено лице, но с прежния горд и решителен вид.

Щом го забеляза, Айше скокна от мястото си до капитана и бързо изтича към Таманго, коленичи пред него и му каза с пълен с отчаяние глас:

— Прости ми, Таманго, прости ми!

Таманго я гледа втренчено цяла минута и после, като видя, че преводачът е далеч, каза:

— Пила.

И се излегна върху палубата с гръб към Айше. Капитанът й се скара строго, зашлеви й няколко шамара и й забрани да говори с бившия си съпруг; но съвсем не подозираше смисъла на кратките думи, които двамата си размениха, и не зададе въпрос по този повод.

Затворен с останалите роби, Таманго ги подстрекаваше денонощно с общи усилия да си възвърнат свободата. Говореше им колко малобройни са белите моряци, обръщаше им внимание на непрекъснато растящото нехайство на пазачите; после с недомлъвки ги уверяваше, че ще съумее да ги върне в отечеството им, перчеше се с познанията си в магическото изкуство, пред което черните се прекланят, и заплашваше с отмъщението на дявола тези, които се побоят да му помогнат в неговото начинание. В речите си той говореше изключително на езика на пелите, с който повечето роби си служеха, но преводачът не разбираше. Славата му на оратор, страхът от него, който държеше робите в подчинение и покорство, великолепно подпомогнаха красноречието му и черните настояха да определи деня на тяхното освобождение, преди той сам да беше в състояние да осъществи замислите си. Отговаряше неопределено на съзаклятниците, че още не е настъпило времето и че дяволът, който му се явявал насън, още не го е предупредил, но те трябва да бъдат готови при първия сигнал. В същото време Таманго не изпущаше случай да изпитва бдителността на пазачите. Веднъж един моряк бе оставил пушката си опряна на бруса и с интерес наблюдаваше стадо летящи риби, които следваха кораба; Таманго взе пушката и започна да я върти в ръцете си, имитирайки изкълчено движенията, които моряците правеха по време на упражнения. След миг му издърпаха пушката от ръцете, но той разбра, че би могъл да вземе някое оръжие, без веднага да събуди подозрение, и че когато дойде време да си послужи с него, онзи, който посмее да му го изтръгне от ръцете, трябва да бъде някой голям смелчага.

Един ден Айше му подхвърли парче сухар и му направи някакъв знак, който единствено той разбра. В сухара имаше малка пиличка: от този инструмент зависеше успеха на заговора. Таманго не показа веднага пилата на другарите си, но когато настъпи нощта, той зашепна неразбираеми слова, които съпровождаше с тайнствени жестове. Постепенно се възбуди и започна да надава крясъци. Ако човек се вслушваше в разнообразните интонации на гласа му, би си рекъл, че Таманго води оживен разговор с някакво невидимо същество. Всички роби трепереха и не се съмняваха, че в този миг дяволът е сред тях. Таманго прекъсна този спектакъл, като нададе тържествуващ вик.

— Братя — провикна се той, — духът, когото призовах със заклинания, ми даде най-сетне обещаното и аз сега държа в ръцете си оръдието за нашето освобождение. Сега не ви трябва друго, освен малко смелост, за да бъдете свободни.

Той накара съседите си да пипнат пилата и хитростта му, колкото, и проста да беше, успя да заблуди още по-простите хора.

Най-после след дълго очакване настъпи великият ден на отмъщението и освобождението. Заговорниците, положили тържествена клетва, съставиха със същата тържественост на едно обсъждане и плана за действие. Най-решителните, начело с Таманго, изкачат ли се на палубата, трябваше да отнемат оръжието на пазачите си; друга група щеше да отиде в каютата на капитана, за да вземе пушките, които се намираха там. Нападението трябваше да започнат онези, които до уреченото време смогнат да изпилят веригите си; но въпреки упоритата работа в продължение на много нощи, болшинството роби не бяха готови да вземат дейно участие в акцията. Затуй възложиха на трима по-яки негри да убият човека, който носеше в джоба си ключа за оковите, и веднага да отидат и освободят окованите си другари.

Този ден капитан Льоду бе в чудесно настроение; противно на обичая си, той опрости наказанието на един юнга, който заслужаваше камшик; похвали дежурния офицер за маневрите му, заяви на екипажа, че е доволен и че в Мартиника, където скоро ще пристигнат, всеки ще получи награда. Моряците, въодушевени от примамливите обещания, взеха да си мислят за какво да похарчат парите. Те тъкмо си мечтаеха за вкусната ракия и цветнокожите туземки, когато изведоха Таманго и останалите съзаклятници на палубата.

Те се бяха погрижили да изпилят оковите си така, че да не личи, и само с едно леко усилие да могат да ги счупят. При това те така гръмко дрънчаха с тях, сякаш веригите бяха двойно по-тежки. След като подишаха малко чист въздух, негрите се хванаха за ръце и почнаха да танцуват, а Таманго запя бойната песен на своето племе, която някога бе пял, преди да потегли на война. Скоро прекратиха танците и Таманго сякаш изтощен от умора се просна в краката на един моряк, който безгрижно се бе облегнал на борда; останалите заговорници сториха същото. По този начин всеки моряк бе обкръжен от неколцина чернокожи.

Изведнъж Таманго, счупил скришом веригите си, надава пронизителен вик, който трябваше да послужи за сигнал, дръпва рязко за краката застаналия до него моряк, катурва го, стъпва върху корема му, изтръгва пушката му и застрелва с нея дежурния офицер. В същия миг дежурните моряци са нападнати, обезоръжени и посечени. От всички страни се надават бойни възгласи. Надзирателят, у когото са ключовете от оковите, пада между първите. Мигом тълпа негри залива палубата. Тези, които не успяват да намерят оръжие, изтръгват прътите на кабестана или грабват веслата на спасителните лодки. От този миг европейският екипаж бе загубен. При все това шепа матроси се съпротивяваха в задната част на палубата; ала им липсваше оръжие и решителност. Льоду все още бе жив и не бе загубил и капка от смелостта си. Като забеляза, че Таманго е душата на съзаклятието, той реши, че ако го убие, ще успее да се справи със съучастниците. Втурна се към него със сабя в ръка, като го предизвикваше гръмко. Таманго начаса се спусна срещу него. Държеше пушката за края на цевта и си служеше с нея като с боздуган. Двамата предводители се сблъскаха на тесния страничен проход, който води от носовата част към задната палуба. Таманго замахна първи. Белият ловко се отмести и избягна удара. Прикладът се стовари с трясък на палубата, строши се и от силния удар изхвръкна из ръцете на Таманго. Той остана беззащитен и със сатанинска усмивка Льоду замахна, за да го посече. Но Таманго бе пъргав като пантерите в джунглите на родината му. Той се хвърли към противника си и сграбчи ръката, която държеше сабята. Единият се опита да задържи оръжието, а другият — да му го отнеме. В тази ожесточена схватка и двамата се строполиха, като африканецът попадна отдолу. Без да губи присъствие на духа, Таманго обхвана с все сила противника си и така зверски го захапа за гърлото, че бликна кръв като под зъби на лъв. Сабята падна от отмаляващата ръка на капитана. Таманго я грабна, после стана, нададе с окървавените си уста победоносен вик и с няколко удара довърши полумъртвия си неприятел.

Вече нямаше съмнение в победата. Малцината моряци, останали все още живи, се опитаха да просят милост от бунтовниците; но всички, дори и преводачът, който не им бе сторил никакво зло, бяха безмилостно изклани. Помощник-капитанът загина славно. Той се бе оттеглил към кърмата до едно от малките оръдия, които се зареждаха с картеч и се въртяха на лафета си. С лявата си ръка насочи оръдието, а с дясната, стиснал сабята, така добре започна да се брани, че привлече маса негри. Тогава натисна спусъка и проправи сред тази гъста тълпа широка пътека, покрита с мъртви и агонизиращи. Миг след това бе разкъсан.

Когато трупът и на последния бял, накъсан и нарязан на парчета, бе хвърлен в морето, негрите, преситени от мъст, вдигнаха очи към корабните платна, които, постоянно надувани от свежия вятър, сякаш още се подчиняваха на белите потисници и отвеждаха победителите, въпреки триумфа им, към робство.

„Значи всичко бе напразно — помислиха печално те, — този голям плаващ идол на белите ще пожелае ли да ни върне в нашата страна, след като проляхме кръвта на повелителите му?“

Някои казаха, че Таманго ще съумее да го подчини на волята си. И тутакси започнаха да крещят и викат Таманго.

Той не бързаше да се покаже. Намериха го в каютата на кърмата: изправен, подпрял се с едната си ръка на окървавената капитанска сабя, а другата протегнал небрежно на жена си Айше, която, коленичила пред него, я целуваше. Радостта от победата не намаляваше мрачната тревога, която се излъчваше от цялата му поза. По-схватлив от другите, той по-добре чувствуваше затрудненото си положение.

Най-после се появи на горната палуба, привидно спокоен, но изпълнен със смут. Сред глъчката на тълпата стотина продрани гласове го заставиха да поеме управлението на кораба и той с бавни крачки се приближи до кормилото, сякаш искаше да отсрочи момента, в който щеше да установи за себе си и за останалите пределите на властта си.

Всички негри, даже и най-простите, бяха разбрали какво голямо въздействие върху движението на кораба оказва едно колело и кутията срещу него; но за тях в този механизъм имаше някакво голямо тайнство. Таманго дълго оглежда компаса, като движеше устни, сякаш чете знаците, изписани върху него; после сложи длан на челото си и прие замислената поза на човек, който пресмята нещо наум. Негрите го заобиколиха със зяпнали уста и с ококорени очи следяха неспокойно и най-малкия му жест. Най-сетне с онова смесено чувство на страх и увереност, присъщо на невежеството, той завъртя рязко колелото на кормилото.

Като благороден жребец, който се изправя на задните си крака, пришпорен от неблагоразумен ездач, прекрасният бриг „Надежда“ подскочи върху вълните при тази нечувана маневра, сякаш от силно възмущение искаше да се потопи заедно с невежия си капитан. Тъй като необходимото съотношение между посоката на платната и кормилото бе внезапно нарушено, корабът се наклони така рязко, сякаш потъваше. Дългите му рей^[21] заораха вълните. Доста негри изпопадаха; други бяха изхвърлени през борда. Скоро корабът се изправи гордо срещу водната стихия, сякаш още веднъж искаше да се пребори с гибелта. Вятърът се усили съвсем и изведнъж двете мачти се пречупиха със страхотен трясък на няколко фута от основата, паднаха и покриха палубата с трески като с тежка въжена мрежа.

Ужасените негри се разкрещяха и се спуснаха към люковете; но понеже вятърът не срещаше вече прегради, корабът се изправи и се заклатушка плавно по вълните. Тогава най куражлиите се върнаха на палубата и разчистиха отломките, които я покриваха. Таманго беше застинал, облакътен върху компаса, скрил лице в прегънатата си ръка. Айше стоеше до него, но не смееше да го заговори. Постепенно негрите се скупчиха около двамата; надигна се ропот, който скоро премина в буря от упреци и ругатни.

— Предател! Измамник! — викаха те. — Ти си виновен за нашите злочестия; ти ни продаде на белите, ти ни принуди да се разбунтуваме срещу тях! Ти ни се перчеше с умението си и ти ни обеща да ни върнеш в родината. А ние, безумци, ти повярвахме. Ето че за малко всички щяхме да загинем, защото ти оскърби идола на белите.

Таманго гордо вдигна глава и негрите, които го заобикаляха, се отдръпнаха стреснати. Той взе две пушки, кимна на жена си да го последва, пресече тълпата, която му направи път, и се отправи към носа на кораба. Там издигна нещо като барикада от празни бурета и дъски; после се настани в това чудновато укрепление, откъдето заплашително стърчаха щиковете на двете му пушки. Оставиха го на мира. Едни от бунтовниците ридаеха; други, с вдигнати към небето ръце призоваваха своите богове и боговете на белите; трети, коленичили пред компаса, с благоговение следяха непрестанното му движение и го молеха да ги върне в родината им; а някои просто се тръшнаха на палубата, обзети от дълбоко отчаяние. И след тази съкрушена тълпа, представете си още жени и деца, виещи от ужас, и двадесетина ранени, молещи за помощ, които никой не поглеждаше.

Изведнъж на горната палуба изскочи един негър със сияещо лице; той се провикна, че току-що е открил къде белите държат ракията си; веселото му държание свидетелствуваше, че вече я е опитал. Тази новина мигновено пресеква виковете на нещастниците. Те хукват към кантината и се наливат с напитки. Час по-късно вече скачаха и се кикотеха по палубата, сиреч вършеха всевъзможни безчинства, присъщи на скотското пиянство. Песните и танците им бяха съпроводени от стенанията и риданията на ранените. Така премина остатъкът на деня и цялата нощ.

Когато се събудиха сутринта, те отново изпаднаха в отчаяние. През нощта много от ранените бяха починали и корабът плуваше заобиколен от трупове. Морето бе развълнувано, а небето — облачно. Свикаха общ съвет. Някой чираци в магьосническото изкуство, които не бяха посмели да говорят пред Таманго за умението си, един подир друг си предложиха услугите. Опитаха няколко могъщи заклинания. След всеки неуспешен опит отчаянието нарастваше. Тогава отново заговориха за Таманго, който още не бе излязъл от укреплението си. В крайна сметка той бе най-ученият измежду тях и само той можеше да ги извади от безизходното положение, в което бяха попаднали. Един старец отиде при него като парламентьор да му направи предложение за мир. Помоли го да дойде при тях и да каже тежката си дума; но непреклонен като Кориолан^[22], Таманго остана глух към молбите им. В суматохата през нощта той бе успял да се запаси със сухари и солено месо. Изглежда бе решил да се усамоти в убежището си.

Единствено оставаше ракията. Поне тя им помагаше да забравят и морето, и робството, и скорошната смърт. Можеха да спят, да сънуват Африка, гори от каучукови дървета, отворени сламени колиби, баобаби, чиято сянка може да заслони цяло село. Оргията от предния ден се повтори. Така изтекоха няколко дни. Крещяха, плачеха, скубеха си косите, после се натряскваха и заспиваха — така живееха. Мнозина умряха от преливане; други се хвърлиха в морето или се прободоха с нож.

Една сутрин Таманго излезе от укреплението си и застана до парчето от главната мачта.

— Роби — поде той, — духът ми се яви насън и ми разкри по какъв начин да ви измъкна оттук и да ви върна в родината ви. Заслужавате да ви изоставя на произвола заради вашата неблагодарност; но ми е жал за жените и децата, които пищят. Прощавам ви, слушайте ме!

Всички негри склониха страхопочитателно глави и се скупчиха около него.

— Само белите — продължи Таманго — знаят магическите слова, с които раздвижват тези големи дървени къщи; но ние можем да направляваме накъдето искаме леките лодки, които приличат на лодките от нашата страна.

И той посочи мауната^[23] и другите лодки на кораба.

— Да ги натоварим с храна, да се качим в тях и да загребем по посока на вятъра; моят и ваш повелител ще го застави да духа към родината ни.

Повярваха му. Но това беше най-безумният план, който можеше да се измисли. Без да познават употребата на компаса и под непознато небе те щяха само да блуждаят напосоки. Таманго си въобразяваше, че ако гребат право пред себе си, ще достигнат в крайна сметка обитавана от чернокожи земя, защото негрите притежават всичката земя, а белите живеят на кораби. Това бе чувал от майка си.

Бързо приготвиха всичко за спускане във водата; ала само мауната и една малка лодка бяха в състояние да плават. А те бяха недостатъчни да поберат осемдесетимата още живи негри. Наложи се да изоставят всички ранени и болни. Повечето от тях поискаха да бъдат убити преди да тръгнат.

Двете лодки, прекомерно натоварени и спуснати с безкрайни усилия във водата, се отделиха от кораба и се залюшкаха по разбушуваното море, което всеки миг заплашваше да ги погълне. Първа се отдалечи малката лодка. Таманго и Айше се бяха настанили в мауната, която значително изоставаше, защото бе много по-тежка и по-натоварена. Все още се чуваха стенанията на неколцината нещастници, изоставени на кораба, когато една доста силна вълна преобърна мауната и я напълни с вода. Тя потъна за по-малко от минута. Гребците от малката лодка видяха злополуката и удвоиха усилията си от страх да не се наложи да приберат някои оцелели корабокрушенци. Повечето от тези, които бяха в мауната, се издавиха. Само двадесетина успяха да се доберат до кораба. Между тях бяха Таманго и Айше. Когато слънцето залезе, те видяха как малката лодка изчезна зад хоризонта; но какво е станало с нея, не се знае.

Защо да отегчавам читателя с отблъскващото описание на мъките на глада? Върху едно тясно пространство приблизително двадесет души, ту тласкани от бурното море, ту изгаряни от лъчите на палещото слънце, си оспорват оскъдните остатъци от провизиите. Всяко късче сухар се изтръгва с бой и слабият умира не защото го убива силният, а защото го оставя да умре.

След няколко дни на борда на брига „Надежда“ останаха живи само Таманго и Айше.

Една нощ вълните бушуваха, вятърът духаше бясно и тъмнината бе тъй непрогледна, че от кърмата не се виждаше носът. Айше лежеше на един дюшек в капитанската каюта, а Таманго седеше в краката й. И двамата отдавна не проговаряха.

— Таманго — проплака най-сетне Айше, — всички тези страдания са само заради мене…

— Аз не страдам — отвърна рязко той.

И хвърли върху дюшека до жена си парчето сухар, което му бе останало.

— Задръж го за себе си — промълви тя и полека бутна сухара. — Не съм гладна. Пък и защо ли да ям? Не е ли настъпил вече часът ми?

Таманго се изправи мълчаливо, качи се залитайки на палубата и седна до една строшена мачта. Обронил глава на гърди, той си тананикаше песента на своя род. Изведнъж през шума на вятъра и морето се дочу силен вик; проблесна светлина. Чуха се и други викове и един голям черен кораб профуча толкова близо, че рейте минаха над главата на Таманго. Видя само две лица, осветени от фенер, закачен на една мачта. Хората извикаха още веднъж и в следващия миг техният кораб, отнесен от вятъра, изчезна в мрака. Несъмнено вахтените бяха забелязали разбития кораб; но поради бурното море не можеха да завият. Миг по-късно Таманго зърна пламък на оръдие и чу грохот на експлозия; после видя втори пламък, но нищо не чу; накрая вече нищо не видя. На другия ден на хоризонта не се виждаше никакво платно. Таманго отново легна на дюшека и затвори очи. Същата нощ бе умряла жена му Айше.

Не знам колко време по-късно английската фрегата „Белон“ се натъкна на кораб без мачти, очевидно изоставен от екипажа си. С лодка отидоха до кораба и на борда му намериха една мъртва негърка и един толкова измършавял и изтощен негър, че приличаше на мумия. Той беше в несвяст, но животът все още тлееше в него. Лекарят стори всичко, положи много грижи и когато „Белон“ акостира в Кингстън^[24], Таманго беше съвършено здрав. Разпитаха го за историята му. Той разказа каквото знаеше. Плантаторите на острова настояха да бъде обесен като бунтовник; но губернаторът беше човечен, заинтересува се за него и намери, че негърът може да бъде оправдан, защото в крайна сметка бе използвал правото си на законна самоотбрана; пък и в края на краищата избитите от него хора бяха французи. С Таманго се отнесоха като към всички негри, взети от борда на някой конфискуван кораб, който превозва роби за продан. Върнаха му свободата, сиреч заставиха го да работи за правителството; ала му плащаха само шест су на ден и го хранеха. Беше много красив мъж. Командирът на седемдесет и пети полк го видя и го взе за чинелист в оркестъра на полка. Таманго научи малко английски, ала избягваше да разговаря. В замяна на това пиеше прекалено много ром и тафия^[25]. Умря в болницата от белодробно възпаление.

Жул Верн
Буря край Малта

Беше осем часът вечерта, когато „Ферато“ отплава с достатъчно хранителни припаси, пълни шахти с въглища и урегулирани компаси. От Голямо Сиртско море до най-южната част на Сицилия, където стърчи нос Порцио ди Пало, има към шестстотин и петдесет мили. Но на този бърз кораб, чиято средна скорост надминаваше осемнадесет мили в час, бяха необходими само ден и половина, за да измине това разстояние.

През първите часове излизането от залива Сидра стана при сравнително добри условия. Макар че вятърът бе насрещен — доста силен северозападен вятър, — капитан Кьострик успя да постигне забележителна скорост. Обаче беше невъзможно да се използват ветрилата: кливерите, стакселите, четириъгълните ветрила на фокмачтата и гафелните на гроти бизанмачтата. Като всеки бързоходен кораб, „Ферато“ се клатеше доста силно.

Когато сутринта пътниците излязоха на палубата, за дванадесетте часа от тръгването вече бяха изминати над сто и двадесет мили. Вятърът продължаваше да духа от същата посока с изгледи да се засили. Слънцето се бе издигнало над бурния хоризонт и натежалата атмосфера предвещаваше близко разразяване на стихиите. „Ферато“ се движеше с пълна скорост, като образуваше две пенливи бразди с вълнореза си.

Бързането беше благоразумно и капитанът дори се питаше дали не е по-добре да се направи престой в Малта, чиито светлини щяха да се забележат привечер, към осем часа.

И наистина състоянието на атмосферата ставаше все по-застрашително. Въпреки западния вятър, който се засили след залеза на слънцето, от изток продължаваха да прииждат облаци, вече закрили три четвърти от небето. На хоризонта, до самото море, се виждаше плътна оловносива ивица, която ставаше мастилена, когато някой слънчев лъч проникнеше през нея. Няколко безмълвни светкавици вече прорязваха широкия наелектризиран облак, закръглен в горния си край с твърдо очертани тежки спирали. В същото време сякаш бе започнала борба между западния вятър и източния, който още не се чувствуваше, но разбуненото море вече се огъваше под пристъпите му: големи, високи вълни се издигаха срещу дълбокото вълнение, разпръсваха се и започваха да се различават по палубата на кораба. Към шест часа съвсем триъгълна под тежките облаци, закрили небето. Зачуха се гръмотевици, ярки светкавици разсякоха настъпилия мрак.

В този момент „Ферато“ се намираше на около тридесет мили западно от Малта. Остров Гоцо, който е в непосредствена близост до Малта, зад два тесни канала, образувани от междинно островче, има първостепенен фар, с обсег двадесет и седем мили.

Въпреки бурното море, „Ферато“ трябваше да стигне за по-малко от час района на този фар. След като го откриеха, внимателно, без много да се доближат до сушата, можеха да се заслонят за няколко часа край него. Именно това се опита да направи капитанът, след като взе мерки да намали скоростта, за да избегне възможни повреди в корпуса или машините на кораба.

Но един час мина, а фарът още не се виждаше. Никаква суша не се мяркаше, макар че скалистите брегове на остров Гоцо са доста високи. В това време бурята се разрази с пълна сила. Топъл дъжд се изливаше на пристъпи. На хоризонта масата от изпарения, вече разкъсана от вятъра, се носеше с невероятна бързина из простора. Между облаците внезапно проблясваха звезди, които веднага угасваха, а краищата на разкъсаните облаци се влечеха по самото море като огромна метла. Тройни светкавици се забиваха във вълните и понякога обгръщаха кораба отвред, а гръмотевиците вече непрестанно тътнеха.

Досега положението бе трудно, но скоро щеше да стане тревожно. Капитанът, който знаеше, че трябва да е навлязъл поне двадесет мили в обсега на фара, не смееше да напредва повече нататък. Дори се страхуваше, че може би не го е забелязал поради високия бряг. Възможно бе в такъв случай да се намират съвсем близо до сушата. Но ако попаднеха на пръснатите канари край брега, с кораба моментално бе свършено.

Към девет часа капитанът реши да остави „Ферато“ на дрейф, със съвсем слаба скорост. Той не спря напълно машините, но намали оборотите — колкото бе необходимо, за да се подчинява корабът на кормилото и да посреща вълните с носа си. В такива условия той щеше да бъде ужасно люшкан, но поне не рискуваше да се разбие в брега.

Това продължи три часа, почти до полунощ. После времето още повече се влоши. Както често се случва при буря, борбата между противоположните ветрове, от изток и запад, внезапно спря. Вятърът се върна със страшен порив към посоката, която имаше през деня. Възпиран в продължение на няколко часа от срещуположните течения, той стремително се понесе из проясненото небе.

— Светлина на десния борд! — извика един от дежурните моряци, застанал в подножието на бушприта^[26].

— Пълен назад! — заповяда капитанът, който искаше по-скоро да се отдалечи от брега.

Той също бе видял светлината. Прекъсваните проблясвания сочеха съвсем ясно, че това е фарът на Гоцо. Крайно време беше да се върнат в обратна посока, защото насрещните ветрове се бяха разразили с неописуема ярост. „Ферато“ се намираше може би на две мили от носа, на който фарът внезапно се бе появил.

Наредиха на механика да повиши налягането, но неочаквано машините забавиха хода си, а после съвсем спряха.

Положението се усложняваше. Имаше авария. Клапанът на водната помпа вече не действуваше, а кондензаторът работеше лошо и витлото, след няколко шумни оборота като детонация откъм кърмата, съвсем спря. Повредата бе непоправима, поне при тези условия: демонтирането на помпата би отнело няколко часа. А корабът, тласкан от бурята, можеше да попадне на скалистия бряг само след няколко минути.

— Вдигни стаксела!… И големия кливер!… Вдигни бизана!… — заповяда капитанът, който нямаше друг изход, освен да прибегне до ветрилата.

Екипажът побърза да изпълни нарежданията му, като действуваше със завидна съгласуваност. Но въпреки това положението на „Ферато“ продължаваше да е много опасно. Защото кораб с удължени форми, недостатъчна ширина, плитко газене и малка площ на ветрилата не е пригоден за плаване срещу вятъра или косо към него. Ако трябва да се движи с насрещен вятър при бурно море, той рискува да направи неуспешен завои и да се окаже с борд срещу вълните.

Именно това заплашваше „Ферато“. Освен че бе затруднен от недостига на ветрила, той не можеше да се върне на запад срещу вятъра. Постепенно тласкан към скалите, изглеждаше, че му остава само да избере мястото, където при по-добри условия да бъде изхвърлен. Но, за нещастие, поради дълбоката тъмнина капитанът никак не можеше да забележи разположението на брега.

Той знаеше само, че двата канала — Порт Камино и Саут Камино, с междинното островче помежду им отделят остров Гоцо от Малта. Но възможно ли беше да попадне на входа им сред тази тъмнина? Как да се втурне към някой от тях сред това разбесняло се море, за да потърси убежище по източното крайбрежие на острова? Или може би да стигне пристанището Ла Валета?

Само някой лоцман, местен човек, би могъл да предприеме такава опасна маневра. А сред тъмнината в бурната дъждовна нощ кой рибар би рискувал да помогне на изпадналия в беда кораб?

Въпреки всичко, сирената на „Ферато“ почна оглушително да реве сред воя на вятъра. Дадоха и три последователни топовни изстрела.

Изведнъж в развълнуваната вода откъм сушата се появи някакво смътно очертание. Беше лодка, която се приближаваше към кораба с прибрано ветрило. Сигурно някой рибар, когото бурята бе принудила да се приюти в дъното на заливчето Мелеа. Там, прислонил лодката си зад скалите и сам потърсил убежище в чудната пещера на Калипсо, която може да се сравни с Фингалската пещера в Хебридите, той бе чул рева на сирената и топовните гърмежи.

И този мъж не бе се поколебал да се притече с риск за живота си в помощ на изпадналия в беда кораб. Ако „Ферато“ можеше да бъде спасен, само той щеше да направи това.

Лодката се приближаваше бавно. На борда приготвиха въже, за да го хвърлят в момента, когато тя щеше да ги приближи. Минаха няколко минути, които изглеждаха безкрайни. Корабът бе вече само на стотина метра от брега…

Без да продума — та имаше ли време за приказки! — рибарят се втурна на мостика, сграбчи кормилото и в момента, когато, насочил нос към скалите, корабът щеше да се разбие в тях, завъртя го и навлезе в тесния проток на канала Норт Камино. Премина го с попътен вятър и за по-малко от двадесет минути се озова край източните брегове на Малта в едно по-спокойно море.

После пое с натегнати шкоти^[27] покрай сушата на половин миля от нея и към четири часа сутринта, когато първите дрезгавини на деня започваха да белеят на морския хоризонт, навлезе в канала на Ла Валета да се закотви край кея Сенглеа, до входа на военното пристанище. Тогава капитан Кьострик се приближи и му протегна ръка:

— Вие ни спасихте, приятелю!

— Изпълних дълга си.

— Лоцман ли сте?

— Не, обикновен рибар.

Емил Зола
Празник в Коквил

I

Коквил е малко селце, сгушило се в една скална пукнатина на две мили от Гранпор. Красив пясъчен плаж се открива пред къщурките, прилепнали по скалите на самата стръмнина, като мидените черупки, изоставени там от отлива. Когато се изкачат гранпорските височини откъм лявата им страна, на запад съвсем ясно се забелязва жълтата покривка на плажа, подобна на облаче златен прашец, спуснало се по зеещата скална пукнатина. И дори при добро зрение се виждат къщите като ръждиви петна по камъка, чийто пушек оставя синкави следи чак до билото на огромния скат и затуля небето.

Коквил е затънтено място. В селото няма и двеста жители. Скалният процеп, който свършва при морето и на чийто праг е израснало селцето, образува такива невероятни завои и такива стръмнини, че да се мине оттам е почти невъзможно. По тази причина селото остава изолирано и ти се струва, че се намираш на стотици мили от околните селища. Единствената връзка с Гранпор остава морето. Жителите на Коквил — почти всички рибари, живеещи от океана, отнасят всеки ден там с лодки уловената риба. Една голяма фирма за търговия на едро на име „Дюфьо“ изкупува улова по договор. Бай Дюфьо умря преди няколко години, но жена му продължи търговията. За целта тя само си нае посредник, г-н Мушел, едър блондин, който трябваше да обхожда крайбрежието и да преговаря с рибарите. Този господин Мушел беше и единствената връзка на Коквил с цивилизования свят.

Заслужено би било някой да напише историята на Коквил. Най-вероятно изглежда селото да е било основано в прастари времена от рода Мае, който се заселил в подножието на крайбрежните скали и впоследствие значително се разраснал. Тези Мае трябва първоначално да са виреели, като са се женели само помежду си, защото векове наред друго фамилно име там не се среща. По-късно по времето на Луи XIII се появява някакъв си Флош. Пристигнал неизвестно откъде, той се оженва за една Мае и от този момент нататък става чудо — родът Флош процъфтява на свой ред, размножавайки се до такава степен, че постепенно поглъща рода Мае, чиято численост намалява, а богатствата му преминават в ръцете на новодошлите. Безсъмнено Флошови бяха донесли нова кръв, по-устойчив организъм и темперамент, който по-добре съумяваше да се приспособи към това сурово място, изложено на ветровете и морските стихии. Във всеки случай днес те са господари на Коквил.

От само себе си се разбира, че тази смяна на числено надмощие и богатство е била съпроводена от ужасни сътресения. Двете династии се ненавиждат. Въпреки че е западнал, родът Мае притежава достойнството на древен завоевател. С една дума, те са основателите, прадедите. Говорят с презрение за първия Флош, някакъв просяк, скитник, прибран от тях по милост, на когото, за тяхно вечно съжаление, бяха дали една от дъщерите си. Този Флош, според тях, беше създал потомство от обирници и крадци, които използваха нощите, за да правят деца, а дните, за да посягат на чуждото. Няма клевета, с която те да не нападат могъщия род Флош, обладани от злобата на онези благородници, които, изтребени и разорени, наблюдават възхода на буржоазията, сложила ръка на техните ренти и замъци. Естествено Флошови тържествуват безочливо. Те са привилегированата класа и това им дава право да се присмиват. Изпълнени с презрение към древния род Мае, те се кълнат, че ще ги изгонят от селото, ако онези не склонят глава. Според тях те са просяци, които вместо да се омотават в дрипите си биха направили по-добре да ги закърпят. И така Коквил е жертва на две ожесточени една срещу друга групировки — сто и тридесет души, готови да разкъсат останалите петдесет, поради простата причина, че са по-силните. Тази е историята на борбата между двете големи империи.

Измежду скандалите, които наскоро разкъсаха Коквил, се споменава прословутата омраза между двамата братя Фуас и Тюпен, както и шумните побоища в семейство Руже. Би трябвало да се знае, че в миналото всеки жител получаваше прякор, който днес се беше превърнал в истинско фамилно име, защото беше трудно да се разпознае някой измежду многобройните кръстоски на Маеви и Флошови. Явно на Руже дядо му е бил рижав, но що се отнася до Фуас и Тюпен, те се наричаха така, без някой да знае защо, тъй като с течение на времето прякорите често загубваха всякакъв смисъл. Та старата Франсоаз, яка старица на осемдесет години, която все още бе жива, беше родила Фуас от някакъв Мае, после останала вдовица, се бе омъжила повторно за един от Флошови и родила Тюпен. Оттам и омразата между двамата братя, още повече че тя се подклаждаше от предстоящата делба на наследството. Ружеви пък се избиваха, защото Руже обвиняваше жена си Мари, че му изневерявала с един от Флошови, огромния Бризмот, солиден брюнет, върху когото Руже вече два пъти се беше нахвърлял с нож в ръка, крещейки, че ще му разпори корема. Руже, дребен нервен човек, беше страшно избухлив.

Но страстите, които по онова време разкъсваха Коквил, не бяха нито изстъпленията на Руже, нито разправиите между Тюпен и Фуас. Из селото се носеше слухът, че Делфин от рода Мае, двадесетгодишен хлапак, дръзнал да се влюби в красивата Марго, дъщеря на Лакьо, най-богатия Флош, който беше и кмет на Коквил. Лакьо наистина беше важна клечка. Казваше се така, защото баща му по времето на Луи Филип беше последният, който сплиташе косите си с упорството на старец, придържащ се към модата от младостта си. И така Лакьо притежаваше една от двете големи лодки на Коквил — „Зефир“, по-добра от всички други, още съвсем нова и устойчива във водата. Другата голяма лодка „Кит“, съвсем старо прогнило корито, принадлежеше на Руже, чиито моряци бяха Делфин и Фуас, Лакьо пък беше взел при себе си Тюпен и Бризмот. Последните не преставаха да се надсмиват презрително над „Кит“, казвайки, че това бил един стар прогнил налъм, който един ден щял да потъне в морето като шепа тиня. Ето защо, когато Лакьо научи, че този нехранимайко Делфин, юнгата от „Кит“, си позволяваше да се навърта около дъщеря му, той зашлеви две хубави плесници на Марго само за да я предупреди, че тя никога няма да стане съпруга на един Мае. Веднага след това Марго разярена извика, че ще си върне тези плесници, само Делфин да посмее да й се мерне пред очите. Обидно й беше да я пердашат заради едно момче, което тя дори и не поглеждаше. На шестнадесет години Марго, яка като мъж и красива като кукла, минаваше за доста високомерна и жестока с ухажорите си. Та именно историята около двете плесници, дързостта на Делфин и гневът на Марго бяха повод за безкрайни клюки в Коквил.

Все пак някои говореха, че всъщност Марго не се ядосваше чак толкоз от това, че Делфин се навъртал около нея. Делфин беше дребно русокосо момче, с кожа позлатена от морския зной, с гъсти къдрави коси, които влизаха в очите му и му стигаха до раменете. Беше много силен въпреки дребния си ръст, можеше спокойно да надвие някой три пъти по-едър от него. Говореха, че понякога бягал и отивал да прекара нощите в Гранпор. Затова момичетата го смятаха за саможивец, като го обвиняваха помежду си, че „живеел“, неясен израз, чрез който определяха всякакъв вид непознати удоволствия. Марго винаги много се горещеше, когато говореше за Делфин. А той се подсмихваше лукаво и я поглеждаше с присвити и бляскави очи, без ни най-малко да се тревожи заради презрението й, нито заради избухливостта й. Той минаваше покрай тях, промъкваше се зад храстите, наблюдаваше я с часове, изпълнен с търпението и ловкостта на котарак, който дебне синигерче. И когато тя внезапно го откриеше зад полата си, понякога толкова близо до себе си, че го усещаше по топлината на дъха му, той не бягаше, оставаше тъжен и смирен, а тя, недоумяваща и развълнувана, се сещаше за гнева си едва когато той беше вече далече. Безсъмнено, ако баща й я видеше в такъв момент, отново щеше да я удари. Това не можеше да продължава. Но тя напразно се беше зарекла, че един ден Делфин ще си получи обещаните два плесника, тя просто не успяваше да намери удобния момент, когато той беше там. Затова хората казваха, че тя не бивало чак толкова да се горещи, след като в крайна сметка плесниците си оставаха за нея.

Все пак никой не би могъл да допусне, че тя ще може някога да стане жена на Делфин. В нейния случай това беше проявена слабост на кокетно момиче. Що се отнасяше обаче до евентуална сватба между най-изпадналия от рода Мае — момче, което нямаше шест ризи, за да може да се задоми, и дъщерята на кмета, най-богатата наследница в Коквил, това би изглеждало чудовищно в очите на хората. Злите езици подмятаха, че все пак тя би могла да ходи с него, но едно беше сигурно, че те нямаше никога да се оженят. Едно богато момиче може да се забавлява както си ще, само че, ако си има акъл, то не би сторило глупост. И така цял Коквил се вълнуваше от тази авантюра, любопитен да узнае как щяха да се развият събитията по-нататък — щеше ли Делфин да получи двете плесници, или пък Марго щеше да се остави да я целуне по бузата зад някоя крайбрежна скала. В Коквил настанаха размирни времена. Само двама души в селото, попът и полският надзирател, не бяха нито от рода Мае, нито от рода Флош. Полският пазач, едър сух човек, на когото никой не знаеше името, но всички го наричаха Императора, навярно защото беше служил по времето на Шарл X, не беше всъщност никакъв полски пазач, тъй като цялата област се състоеше само от голи скали и пустош. Някакъв заместник-началник, който го покровителствуваше, му беше издействувал това местенце, където той консумираше на спокойствие съвсем скромната си заплата. Що се отнася до отец Радиге, той беше един от онези ограничени свещеници, които епархиите, когато искат да се отърват от тях, заточават накрай света. Станал отново селянин, той живееше скромно, като обработваше тясната си градинка, отвоювана от скалите, пушеше лулата си и наблюдаваше как растат марулите. Единственият му недостатък беше лакомията, която той не знаеше как да прикрие и която го принуждаваше да обожава скумрията и да пие ябълково вино, понякога дори повече, отколкото би могъл да поеме. При това беше пастир на енориашите си, които чат-пат идваха на литургия, колкото да не го обидят.

След като дълго време успяха да запазят неутралитет, дойде време попът и полският пазач да вземат нечия страна. И сега Императора беше на страната на Маеви, а пък абатът Радиге беше за Флошови. Оттук произтекоха и усложненията. Императора, който си живееше като буржоа, като от сутрин до вечер заниманието му беше да брои корабите, напускащи Гранпор, сега си науми да стане полицай на селото. Станал привърженик на Маеви, по силата на някакъв потаен инстинкт за социално самосъхранение, той поддържаше Фуас срещу Тюпен, стараеше се да залови жената на Руже на местопрестъплението с Бризмот и се правеше, че не забелязва, когато Делфин се промъкваше в двора на Марго. Най-лошото беше, че тези негови действия предизвикаха страшни разправии между Императора и неговия естествен началник, кмета Лакьо. Изпълнен с уважение относно дисциплината, първият изслушваше упреците на втория и после продължаваше да върши всичко на своя глава, а това водеше до нарушаване на общественото управление на Коквил. Не можеше да се мине покрай навеса, накичен с надписа „кметство“, и да не се дочуят оглушителните крясъци на поредния скандал между двамата. От друга страна, отец Радиге, минал на страната на тържествуващите Флошови, които го тъпчеха с превъзходна скумрия, подтикваше бунта на жената на Руже, а Марго заплашваше с пламъците на ада, ако се оставеше Делфин да я докосне с пръст. Накратко в Коквил цареше пълна анархия, армията се бунтуваше срещу гражданската власт, а религията проявяваше снизхождение спрямо привилегиите на висшето общество — сто и осемдесетте жители на селото, бяха готови да се разкъсат в една дупка пред погледа на необятното море и безкрайността на небето.

Единствен Делфин в центъра на размирния Коквил запазваше смеха си на влюбен юноша, който не се интересува от нищо друго, само Марго да бъде негова. Той я преследваше, както се преследва дивеч. Съвсем кротък, въпреки немирния си вид, той желаеше попът да ги венчае, за да продължи удоволствието вечно.

Най-после една вечер Марго посегна да го удари, докато той я дебнеше край една пътека. Но тутакси цялата се изчерви, защото, без да дочака плесницата, той беше хванал ръката, която искаше да го удари, и лудо я целуваше.

Тъй като тя цялата трепереше, той прошепна:

— Обичам те! Искаш ли ме?

— Никога! — изкрещя тя разбунтувана.

Той повдигна рамене, после спокойно рече:

— Не говори така… Толкова ще ни е добре и на двамата. Ще видиш колко хубаво ще бъде.

II

Тази неделя времето беше ужасно, беше се разразила една от онези внезапни септемврийски бури, които предизвикват страшно вълнение по скалистите брегове на Гранпор. Привечер жителите на Коквил забелязаха в морето някакъв кораб, изпаднал в бедствие, тласкан от вятъра. Но мракът бързо настъпваше и беше немислимо да му се помогне. Още от предишната вечер „Зефир“ и „Кит“ стояха закотвени на малкото естествено пристанище, образувано между две гранитни скали вляво от плажа. Нито Лакьо, нито Руже бя-///прекъсва по средата на стр. 99/// г-н Мушел, представител на фирмата Дюфьо, си беше г-н Мушел, представител на фирмата Дюфьо, си беше направил труда да дойде лично в събота, за да им обещае премии, в случай че се постараеха малко повече — уловът чувствително беше намалял и в Халите недоволствуваха. Ето защо, когато в неделя вечер дъждът продължаваше да се лее като из ведро, Коквил изпадна в лошо настроение и започна да мърмори. Все старата песен, поръчките пристигат винаги, когато морето не дава рибата си. И цялото село говореше за онзи кораб, който бяха видели да минава по време на урагана и който сигурно сега спеше на дъното на морето.

На другия ден в понеделник времето отново беше мрачно. Морето все още развълнувано бушуваше. Въпреки че вятърът бе поотслабнал, то не можеше да се успокои. После вятърът съвсем утихна, но вълните продължаваха да се блъскат разярени. Независимо от това следобед двете лодки изчезнаха в морето. Към четири часа „Зефир“ се върна, без да е уловил нищо. Докато моряците Тюпен и Бризмот го закотвяха в малкото пристанище, Лакьо, останал отчаян на плажа, заплашваше океана с юмруци. А г-н Мушел разчиташе на тях! Марго също беше там и заедно с половин Коквил наблюдаваше последните издихания на бурята, споделяйки озлоблението на баща си срещу морето и небето.

— А „Кит“ къде е? — запита някой.

— Ей там, зад носа — каза Лакльо. — Тази черупка ще има голям късмет, ако днес се прибере цяла.

Беше изпълнен с презрение. После рече, че Маеви можели да рискуват кожата си по такъв начин: когато човек няма и пукната пара, няма за какво да съжалява, дори и да пукне. Той пък предпочиташе да не удържи на думата, която беше дал на господин Мушел. А в това време Марго много упорито наблюдаваше издадените скали, зад които се намираше „Кит“.

— Татко — попита тя най-после, — дали са уловили нещо?

— Те!? — извика той. — Абсолютно нищо!

След това, като видя, че Императора се подсмихваше, добави по-спокойно:

— Не знам дали днес са хванали нещо, но тъй като те никога нищо не хващат…

— Може би пък точно днес са уловили нещо — отвърна злобно Императора, — то вече се видя.

Тъкмо Лакьо се готвеше гневно да му отвърне, пристигна отец Радиге. От площадката пред църквата той току-що беше забелязал „Кит“. Изглежда, че лодката се мъчеше да улови някаква голяма риба. Тази вест разпали страстите на Коквил. Сред тълпата, събрала се на плажа, имаше представители и на Маеви, и на Флошови. Едните пожелаваха лодката да се завърне с нечуван улов, другите пък се молеха тя да се върне празна. Марго, изправена на брега, не изпускаше от очи морето.

— Ето ги! — каза тя простичко.

Действително иззад носа се показа черна точка.

Всички погледнаха натам. Като че ли някаква тапа танцуваше по водата. Императора дори не можеше да види черната точка. Трябваше да бъдеш от Коквил, за да разпознаеш от такова разстояние „Кит“ и тези, които бяха на него.

— Я виж — подхвана Марго, която имаше най-силните очи по крайбрежието, — Фуас и Руже гребат… А малкият се е изправил отпред.

Тя викаше на Делфин „малкия“, за да не споменава името му. И от този момент нататък всички наблюдаваха хода на лодката, като се мъчеха да си обяснят странните й движения. Както попът беше казал, тя се опитваше да улови някаква риба, която бягаше отпреде й. Това изглеждаше неправдоподобно. Императора предположи, че вероятно мрежата им е била отнесена.

А пък Лакьо крещеше, че това били безделници, които се забавлявали. Да не би случайно да преследват тюлени! Тази шета развесели всички Флошови, а Маеви, обидени, заявиха, че все пак Руже е един храбрец, който рискуваше кожата си, а пък някои други при най-слабия полъх на вятъра бързаха да се доберат до сушата. Навярно отец Радиге се беше намесил, защото във въздуха се чу пляскане с ръце.

— Какво става с тях? — внезапно рече Марго. — Пак изчезнаха.

Заплахите секнаха и всички отправиха взор към хоризонта.

„Кит“ отново се беше скрил зад скалния нос. Този път сам Лакьо се обезпокои. Той не можеше да си обясни тези странни маневри. Страхът да не би наистина Руже да е на път да улови нещо го караше да излезе от кожата си.

Никой не напусна плажа, въпреки че нищо интересно не се виждаше. Близо два часа всички останаха там да чакат лодката, която от време на време се появяваше и после пак изчезваше. Накрая съвсем изчезна. Побеснял, Лакьо заяви, че тя вероятно е потънала, такова всъщност беше подлото му желание и тъй като тъкмо тогава жената на Руже беше там заедно с Бризмот, той ги поглеждаше, като се подхилваше, а в същото време потупваше Тюпен по рамото, успокоявайки го заради гибелта на брат му Фуас. Но смехът му бързо секна, когато забеляза дъщеря си Марго, няма и като че пораснала, с поглед, впит в далечината. Сигурно заради онзи Делфин.

— Ти какво търсиш тук? — скара й се той. — Бързо в къщи! Внимавай, Марго!

Тя обаче не се помръдваше, после изведнъж извика:

— А! Ето ги!

Чу се вик на изненада. Марго, която виждаше най-добре от всички, се кълнеше, че в лодката нямало никой. Нито Руже, нито Фуас, никой! Изоставен, „Кит“ се носеше под напора на вятъра, като всяка минута се обръщаше ту на едната, ту на другата си страна и мързеливо се поклащаше върху вълните. За щастие, беше се вдигнал западен бриз, който го тласкаше към брега. Но какви бяха тези странни пориви, които го подбутваха ту отляво, ту отдясно. В тези минути цял Коквил се стече на плажа. Едните викаха другите — в къщите скоро не остана нито едно момиче да бърка супата. Това беше катастрофално, нещо необяснимо, чиято непонятност обръщаше всичко с краката нагоре. Мари, жената на Руже, след като размисли един миг, сметна за необходимо да избухне в плач. Тюпен само успя да придобие натъжен вид. Всички Маеви бяха отчаяни, докато Флошови се стараеха да спазват благоприличие. Марго беше приседнала, сякаш краката й се бяха подкосили.

— Какво търсиш още тук? — изкрещя Лакьо, когато я видя в краката си.

— Уморих се — просто отвърна тя и се извърна към морето. Беше обхванала лицето си в ръце и като прикриваше очи с крайчетата на пръстите си, гледаше втренчено лодката, която се поклащаше мързеливо по вълните с добродушния вид на някой, който си е пийнал малко повече.

През това време се изказваха все нови и нови предположения. Навярно тримата мъже бяха паднали във водата. Но как така и тримата наведнъж. Изглеждаше невероятно. На Лакьо много му се искаше да му повярват, че „Кит“ се бе пръснал като вмирисано яйце, но корабчето все още си плаваше по водата и хората недоверчиво повдигаха рамене. После, като реши, че тримата мъже действително са загинали, той си припомни, че е кмет, и заговори за необходимите формалности.

— Я оставете! — извика Императора. — Така глупаво ли се умира! Ако бяха паднали, малкият Делфин да е вече тук!

Цял Коквил бе принуден да се съгласи с него. Делфин плуваше като риба. Но тогава къде можеше да бъдат тримата мъже? Отвред се чуваше: „Казвам ти, че да!… Казвам ти, че не!… Много тъпо… Ти си тъп!“ Нещата стигнаха дотам, че някои дори се сбиха. Отец Радиге призова към помирение, а Императора разблъскваше хората, за да въдвори ред. В това време лодката, без да бърза, продължаваше своя танц пред очите на всички. Тя плавно се въртеше и сякаш им се подиграваше. Приливът все повече я приближаваше, като я караше да приветствува земята с продължителни ритмични реверанси. Това корабче направо бе полудяло!

Марго, скрила лице в дланите си, поглеждаше все още натам. Току-що една малка лодка излезе от пристанището, за да пресрещне „Кит“. Инициативата принадлежеше на Бризмот, който сякаш нямаше търпение да убеди жената на Руже, че станалото беше факт. От този момент нататък всички погледи се насочиха към лодката. Чуваха се възгласи: „Какво! Забелязва ли се вещо?“ Мистериозен и подигравателен, „Кит“ се приближаваше. Най-сетне видяха, че Бризмот се изправя и поглежда в корабчето, беше успял да улови едно от прикрепващите въжета. Дъхът на всички секна. Неочаквано Бризмот избухна в смях. На какво ли се смееше?

— Какво, бе? Какво става там? — викаха му ядосано. А той, без да отвръща, се смееше все по-силно. Правеше знаци, че всички щели да видят. После, като привърза „Кит“ към лодката, той го изтегли на брега. Коквил остана смаян пред неочакваното зрелище. Опнати по гръб, на дъното на гемията тримата мъже, мъртво пияни, хъркаха като заклани. Между тях беше катурнато едно празно буре, което сигурно бяха намерили в морето пълно. Вероятно беше им харесало, защото го бяха пресушили цялото, ако не се смята, че близо литър се беше разсипал в гемията, където се бе смесил с морската вода.

— Ах! Прасе такова! — грубо крещеше жената на Руже, като междувременно престана да подсмърча.

— Хубав улов! Няма що! — каза Лакьо, гледайки с отвращение.

— Бре — отвърна Императора, — всеки улавя каквото може. Те все пак са хванали буре, докато някои други и това не могат да уловят…

Силно засегнат, кметът замълча. Коквил злословеше. Сега всичко беше ясно. Когато една гемия е пияна, тя танцува също като пиян човек, а тази наистина здравата се беше натряскала с ликьор. Ах, мерзавка такава, каква пияница се извъди! Тътри се по водата като някой, който така се е нафиркал, че не може къщата си да познае. Коквил беше и радостен, и сърдит. Маеви намираха тази история твърде забавна, а Флошови — отвратителна. Всички наобиколиха „Кит“ и проточиха вратове с ококорени очи, наблюдаваха тримата блажено заспали мъжаги, които въобще не подозираха присъствието на тълпата, надвесила се над тях. Ругатните и смехът не ги смущаваха. Руже не чуваше жена си, която го обвиняваше, че бил изпил сам цялото буре. Нито Фуас усещаше в ребрата си ритниците на брат си Тюпен. А Делфин беше толкова хубав, след като беше пил, с русите си къдрици и розово лице, по което се четеше блаженство. Марго се беше изправила и мълчаливо и строго съзерцаваше „малкия“.

— Трябва да ги сложим да спят! — извика някой.

Но тъкмо в този момент Делфин отвори очи. Очарован, той огледа хората. От всички страни го заразпитваха с такова ожесточение, че главата му леко се замая, още повече че все още беше пиян като дрозд.

— Добре де! Какво? — заекна той. — Това е едно малко буренце… Нямаше риба. И тогава си уловихме това малко буренце.

Повече нищо не можаха да изкопчат от него. Той само повтаряше:

— Много хубаво беше!

— Но какво имаше в бурето! — злобно го питаха отвсякъде.

— О! Не знам… Но беше много хубаво.

В този час Коквил гореше от желание да узнае. Всеки навираше нос в гемията и шумно душеше. Единодушно всички решиха, че мирише на ликьор, но точно какъв, никой не можа да разпознае. Императора, който се фукаше, че нямало питие на света, от което да не е опитвал, заяви, че ще познае какво е това. След което тържествено загреба в шепата си малко от течността, останала на дъното на гемията. Тълпата онемя. Настъпи мъчително очакване. Но след първата глътка Императора поклати недоумяващо глава в знак, че още не може да се ориентира. Той опита още два пъти, като смущението му се усилваше още повече, а видът му издаваше безпокойство, примесено с изненада. Най-накрая се видя принуден да заяви:

— Не знам, наистина… Много странно… Може би, ако не беше морската вода, щях да позная… Честна дума, много странно нещо!

Хората се спогледаха. Бяха смаяни от факта, че дори Императора не смееше да се произнесе. Коквил разглеждаше с уважение малкото празно буре.

— Много хубаво беше! — още веднъж повтори Делфин, който явно се подиграваше с хората.

Сетне, като посочи с неопределен жест морето, добави:

— Ако и вие искате, има още. В морето видях много малки бурета…

И той се полюшваше в такт с припева, който си тананикаше, поглеждайки нежно към Марго. Тъкмо я беше забелязал. Разгневена, тя му показа пестник, но той дори не затвори очи, смирено очаквайки шамара.

Заинтригуван от това непознато лакомство, отец Радиге натопи пръст в гемията и го облиза. Но и той като Императора поклати глава: не, не беше пил такова нещо, много странно наистина. Единствено в едно нещо всички бяха единодушни: бурето беше изпаднало от пострадалия кораб, който бяха забелязали в неделя вечерта. В Гранпор често пристигаха английски кораби, натоварени с ликьори и редки вина.

Денят постепенно избледняваше и скоро над земята се спусна мрак. Но Лакьо стоеше замислен. Нещо, което не смееше да сподели, се беше загнездило в съзнанието му и не му даваше покой. Той се поспря и чу за последен път Делфин да повтаря с напевния си глас, преди да го отведат.

— Малки буренца… Малки буренца… Малки буренца… Има още много, стига да поискате.

III

През тази нощ времето напълно се промени. Когато на другия ден Коквил се събуди, на небето грееше ярко слънце, а морето, без нито една вълничка по него, се бе опнало като огромно парче зелен сатен. Беше топло, една от онези октомврийски златисти горещини. Тази сутрин Лакьо се вдигна най-рано от всички, все още замаян от сънищата си. Той дълго оглежда морето по всички посоки. На края, изпълнен с досада, каза, че все пак би трябвало да се постараят да изпълнят поръчката на г-н Мушел. И веднага отплава заедно с Тюпен и Бризмот, заплашвайки Марго, че щял да я напердаши, ако не вървяла по правия път. Все пак настроението му малко се възвърна, когато, излизайки от пристанището, той забеляза „Кит“ да се поклаща тежко, привързан към брега.

— А пък днес, трици!… Жанетон, изгаси свещта! Господата си легнаха!

Щом „Зефир“ навлезе навътре в морето, Лакьо веднага опъна мрежите. След това отиде да провери заложените примки. Тези примки представляват в повечето случаи потопени кошове, в които се хващат раци и попчета. Но въпреки че морето се беше успокоило, той напразно обиколи една след друга всичките си примки — до една всички бяха празни. В дъното на последната намери малка скумрия, но считайки това за подигравка, той яростно я запрати в морето. Това приличаше на магия. Така понякога със седмици рибата се надсмиваше над Коквил, и то винаги когато г-н Мушел предявяваше искане. Когато един час по-късно Лакьо изтегли мрежите си, в тях имаше само куп водорасли. Стиснал юмруци, той тутакси изруга, вбесен още повече от безкрайното спокойствие на океана, който, мързелив и задрямал, блестеше като излъскано сребро под синьото небе. Без да потрепва, „Зефир“ плавно се плъзгаше по водата. След като заложи наново примките, Лакьо реши да се прибира. Следобед щеше да дойде пак. И той заплашваше господ и всички светии, обсипвайки ги с най-мръсни ругатни.

По това време Руже, Фуас и Делфин още спяха. Чак на обед успяха да ги събудят. Нищо не си спомняха, само имаха смътното усещане, че са били нагостени с нещо великолепно, без сами да знаят точно какво.

Следобед, когато и тримата бяха излезли на пристанището, Императора, преценил, че вече са дошли на себе си, направи опит да ги поразпита. Може би това е било нещо като ракия със сок от сладка папрат, или пък препечен сладък ром. Те отвръщаха и с „да“, и с „не“ едновременно. Съдейки по техните отговори, Императора реши, че са пили ратафия^[28], те самите обаче не биха могли да се закълнат в това. Този ден Руже и момчетата му решиха да не излизат в морето, защото и тримата имаха болки в ребрата. Между впрочем те знаеха, че Лакьо беше ходил напразно тази сутрин и говореха, че чак на следващия ден щели да проверят примките си. Седнали и тримата върху каменните блокове, те наблюдаваха наближаващия прилив. Стояха прегърбени, с лепнещи устни, като още не можеха да се разсънят напълно.

Но внезапно Делфин изтрезня. Скочи върху камъка и вперил поглед в далечината, извика:

— Шефе! Я погледни там!

— Какво има? — запита Руже, който тъкмо се протягаше.

— Едно буре!

Руже и Фуас скочиха на крака и с блеснали очи запретърсваха хоризонта.

— Къде, бе момче, къде е това буре? — повтаряше развълнувано шефът.

— Ей там… вляво, онази черна точка.

Другите нищо не забелязваха. После Руже изведнъж изруга:

— По дяволите!

Беше го забелязал най-после в един косо падащ слънчев лъч, голямо колкото лещено зърно, то плуваше върху побелялата от залеза вода. И веднага се завтече към „Кит“, а след него Делфин и Фуас така препускаха, че изпод краката им хвърчаха камъчета.

Още „Кит“ не беше напуснал пристанището, когато вестта за бурето се разнесе из Коквил. Жени и деца се разтичаха. Всички викаха:

— Буре! Буре!

— Виждате ли го? Течението го отнася към Гранпор.

— Ах, да, там вляво… едно буре! Идвайте бързо!

И цял Коквил се заспуска стремглаво по скалата, като за по-бързо децата се суркаха по дупе, а пък жените запретваха полите си. Скоро цялото село се изсипа на плажа, както предишната вечер.

Марго, появила се за миг, веднага се завтече с все сили към къщи, за да предупреди баща си, който тъкмо спореше с Императора относно някакъв акт. Най-сетне Лакьо се появи. Беше много пребледнял. Той каза на полския надзирател:

— Оставете ме на мира! Знам, че Руже ви е изпратил да ме забаламосате. Но този път то ще бъде мое! Ще видите.

Яростта му се удвои, когато забеляза „Кит“ на триста метра от брега да гребе устремно към черната точка. И като блъсна Тюпен и Бризмот в „Зефир“, той отплава, като все още повтаряше: — Не, този път то или ще е мое, или ще пукна!

Този ден Коквил стана свидетел на незапомнено зрелище. Видя „Зефир“ и „Кит“ в бясна надпревара помежду си. Когато „Кит“ забеляза, че „Зефир“ излиза от пристанището, той веднага прозря опасността и запраши с всички сили напред. Имаше може би около четиристотин метра преднина, но шансовете им се изравняваха поради това, че „Зефир“ бе значително по-лек и по-бърз. Това усили напрежението на плажа до краен предел. Двата рода инстинктивно се бяха разделили на два лагера и всеки поддържаше своето корабче, следвайки с увлечение перипетиите на борбата. Отначало „Кит“ запази преднина, но когато „Зефир“ набра скорост, той започна да го застига. С върховно усилие „Кит“ успя за няколко минути да запази дистанция. След това обаче той отново бе настигнат, „Зефир“ го догонваше с невероятна бързина. От този момент стана ясно, че двете лодки щяха да се срещнат някъде около бурето. Сега най-малката грешка или случайност щяха да решат изхода на борбата.

— „Кит“! „Кит“! — скандираха Маеви.

Но изведнъж замлъкнаха. Тъкмо когато „Кит“ беше до бурето, „Зефир“ с ловка маневра се приближи и успя да го отблъсне наляво, откъдето Лакьо с един удар на канджата^[29] го улови.

— „Зефир“! „Зефир“! — изреваха Флошови.

Щом Императора намекна за предателство, веднага се размениха остри думи, Марго пляскаше с ръце. Ала страстите се охладиха и всички изпаднаха в униние, когато отец Радиге, дотичал с молитвеника си, направи следната дълбокомислена забележка:

— И те сигурно ще излочат всичко — промърмори той меланхолично.

А в морето „Кит“ и „Зефир“ се караха. Руже наричаше Лакьо крадец, а пък онзи му викаше, че бил некадърник. Мъжете дори се хванаха за греблата, готови да се нахвърлят един срещу друг. Насмалко това приключение да се превърне в истинска морска битка. Впрочем те си дадоха среща на брега, като показваха юмруци и се заканваха да си разпорят коремите, щом се видят отново.

— Отрепка такава! — ръмжеше Руже. — Ей, знаете ли, това буре е май по-голямо от вчерашното… И е жълто. Трябва да е нещо превъзходно. После отегчен добави:

— Хайде да прегледаме примките. Може пък и нещо да се е хванало.

И „Кит“ се отдалечи, насочвайки се към лявата страна на носа.

През това време на „Зефир“ Лакьо трябваше да се разсърди, за да успее да удържи Тюпен и Бризмот, които напираха към бурето. Забивайки се, канджата бе счупила един от обръчите и някаква червена течност сълзеше оттам. Двамата мъже опитваха с пръст и намираха, че е много вкусно. Нищо нямаше да стане, ако пийнеха по чашка. Но Лакльо беше непреклонен. Той закрепи бурето и заяви, че ако само някой се опита да отпие и глътка, ще си има работа с него. На брега щели да решат какво да правят.

— Ами примките ще обиколим ли? — с досада запита Тюпен.

— Да, разбира се, нямаме бърза работа — отвърна Лакьо.

Но той също милваше с поглед бурето. Чувствуваше, че краката му отмаляват от желание веднага да се върнат в къщи и да опитат това нещо. Хич не му беше до риба в момента.

— Всъщност — след кратка пауза рече той — хайде да се връщаме, става късно… Ще дойдем утре.

И тъкмо решил да зареже рибата, той забеляза вляво от лодката още едно буре, съвсем мъничко, което се държеше изправено и се въртеше във водата като пумпал. Това окончателно реши въпроса за мрежите и примките. Повече никой не спомена за тях. „Зефир“ се спусна да лови бурето, което всъщност хванаха съвсем лесно.

През това време с „Кит“ се случи нещо подобно. Тъкмо Руже беше обиколил пет примки, които се оказаха съвсем празни. Делфин, който бе винаги нащрек, се развика, че забелязал нещо. Но не приличаше на буре, беше много дълго.

— Някаква греда — рече Фуас.

Руже пусна шестата примка, без дори да провери има ли нещо.

— Хайде да видим все пак.

Колкото се приближаваха, предметът им наподобяваше ту дъска, ту сандък, ту дънер. После изведнъж нададоха радостен вик. Беше истинско буре, доста смешно наистина, никога не бяха виждали такова. Приличаше на тръба, надута по средата и затапена от двете страни.

— Ах! Какво е смешно! — извика очарован Руже. — Искам Императора да го опита това. Хайде, момчета, прибираме се!

Споразумяха се, че този път няма да пипат бурето и „Кит“ се завърна в Коквил в същото време, когато „Зефир“ хвърляше котва в малкото пристанище. Никой не беше напуснал плажа. Радостни възгласи посрещнаха неочаквания улов от три бурета. Децата хвърляха шапки във въздуха, а жените изтичаха да донесат чаши. Бе взето решение да опитат веднага питиетата. Останките от потъналия кораб принадлежаха на селото и никой не дръзна да оспори това решение. Само се обособиха две групи — Маеви наобиколиха Руже, а пък Флошови — Лакьо.

— Императоре, на вас се пада първата чаша! — извика Руже. — Кажете ни какво е това?

Ликьорът беше златисто жълт. Полският пазач вдигна чашата, погледна, помириса и после се реши да опита.

— Това идва от Холандия — рече той след продължителна пауза.

Не уточни нищо повече. След това всички пиха почтително. Питието беше гъсто и те останаха изненадани, защото миришеше на цвете. На жените много им се хареса. Колкото до мъжете, те биха предпочели да не е все пак толкова сладко. Но след една-две чашки започна да им се струва, че ликьорът е доста силничък. И колкото повече се наливаха, толкова повече им се услаждаше. Мъжете ставаха весели, а жените смешни.

Императора обаче, въпреки скорошните караници с кмета, отиде да се позавърти около тяхната група. По-голямото буре беше пълно с тъмночервен ликьор, а в малкото имаше безцветна течност, бистра като изворна вода, но толкова люта, че можеше да ти обели езика. Никой от рода Флош не беше пил нито от червеното, нито от бялото. А помежду им имаше познавачи. Неприятно им беше да пият, без да знаят какво точно.

— Вземете, Императоре! Опитайте от това! — най-сетне рече Лакьо, като по този начин сам направи първата стъпка.

И Императора, който тайно очакваше предложението, отново стана дегустатор. За червеното каза:

— В него има портокал!

А за бялото заяви:

— О! Това вече си го бива!

Трябваше да се задоволят с тези обяснения, защото той поклащаше глава с вид на познавач, щастлив от това, че е удовлетворил хората си.

Единствено отец Радиге не остана доволен. Той искаше да научи точните наименования. А те, според думите му, му бяха на езика, но все не можеше да ги изрече — и за да си помогне, той обръщаше чашка след чашка, като повтаряше:

— Почакайте, почакайте, сещам се какво е това… След малко ще ви кажа.

А в това време и в двата лагера беше настъпила веселба. Флошови особено доста високо се хилеха, тъй като те смесваха ликьорите и от това им ставаше още по-смешно. Двете компании се веселяха поотделно. Едните не предлагаха на другите да опитат от тяхното буре, само мило се поглеждаха, обзети от скритото желание да опитат питието на съседа, което сигурно беше по-хубаво. Цяла вечер враждуващите братя Фуас и Тюпен седяха един до друг, без нито веднъж да се заканват с юмруци. Руже и жена му пък пиеха от една чаша. А Марго разпределяше ликьора между Флошови и тъй като пълнеше много чаши наведнъж, по пръстите й течеше и тя непрекъснато си ги ближеше. Така, подчинявайки се на строгата заповед на баща си да не близва алкохол, тя се напи като момиче по време на гроздобер. Но това й отиваше. Цялата пламна, а очите й искряха като звезди.

Слънцето залязваше, вечерта беше топла и приятна, като че ли беше пролет. Коквил, пресушил буретата, не смяташе обаче да се прибира за вечеря. Добре му беше на плажа. Когато съвсем се стъмни, Марго усети нечий топъл дъх в тила си. Беше Делфин. Развеселен от виното, той като вълк обикаляше около кея, застанал на четири крака. Тя едва се сдържа да не извика. Страхуваше се да не събуди баща си, който сигурно щеше да изхвърли Делфин с един шут в задника.

— Върви си, негоднико! — промърмори тя полусърдита, полузасмяна. — Ще те хванат.

IV

Когато на следващия ден Коквил се събуди, слънцето беше вече високо над хоризонта. Беше още по-тихо, морето дремеше под безоблачното небе, въобще бе един от онези лениви дни, когато е така приятно да не вършиш нищо. Тази сряда Коквил почива до обед след угощението от предишната вечер. После всички слязоха на плажа да видят какво става.

През този ден риболовът, вдовицата Дюфьо, г-н Мушел, всичко беше забравено. Когато Лакьо и Руже тръгнаха да обикалят примките, те имаха всъщност друго пред вид. Към три часа бяха забелязани нови бурета. Четири на брой, те танцуваха точно срещу селото. „Зефир“ и „Кит“ се впуснаха да ги ловят. Тъй като имаше за всички, този път те не се скараха и всяка гемия получи своя дял.

В шест часа, след като претърсиха малкия залив, Руже и Лакьо се завърнаха, всеки с по три бурета на борда. И празненството започна. За по-голямо удобство жените бяха докарали маси. Намериха се дори и пейки и Коквил отвори две кафенета на открито, същите като в Гранпор. Родът Мае се разположи вляво, а родът Флош вдясно, една дюна все още ги разделяше. Тази вечер обаче Императора сновеше от група в група, разнасяйки пълни чаши. Така всички успяха да опитат от съдържанието и на шестте бурета. Към девет часа всички бяха много по-весели от предишната вечер. А на другия ден Коквил не можа да си припомни как си беше легнал.

В четвъртък „Зефир“ и „Кит“ уловиха само четири бурета, всеки по две — затова пък този път те бяха огромни. Уловът в петък беше неочакван и великолепен — хванаха седем бурета, три за Руже и четири за Лакьо. Тогава за Коквил настана безкраен празник. Никой не вършеше нищо. Всеки ден рибарите спяха до обед след поредното пиянство. След това слизаха на брега да се поразходят, като внимателно се вглеждаха в морето. Единствената им грижа беше да узнаят какъв ликьор щеше да им донесе този път приливът. И стояха така с часове с отправен в морето взор, а щом нещо се появеше, надаваха възторжени викове. Жените и децата, покатерили се на скалите, сигнализираха, махайки с ръце веднага щом забележеха нещо, та дори това да беше само куп омотани от вълните водорасли. В следващия миг „Кит“ и „Зефир“ вдигаха котва. Те излизаха в морето, кръстосваха залива и ловяха буретата така, както се лови риба-тон, без да обръщат внимание на успокоената скумрия, която се мяташе над водата, нито на мързеливия калкан. А Коквил следеше преследването и се търкаляше по пясъка от смях. Вечерта изпиваха улова.

Коквил беше особено ентусиазиран от факта, че буретата не се свършваха дори когато им се струваше, че вече няма, пък имаше. Този изчезнал кораб трябва да е бил хубавичко натоварен и Коквил, станал егоист, весело осмиваше потъналия кораб — същинска винарска изба, която спокойно можеше да упои всичките риби в океана. При това нито веднъж не уловиха две еднакви бурета, всички се различаваха по цвят, форма и големина. И, разбира се, във всяко буре имаше различно питие. Ето защо Императора се чудеше вече какво да измисли, той, който беше толкова пил, вече не можеше да се ориентира. Лакьо заявяваше, че никога не бил виждал подобен товар. Отец Радиге смяташе, че някой туземен крал е направил тази поръчка, за да се фука после с избата си. Впрочем, изпаднал в опиянение, Коквил не търсеше вече причината.

Дамите предпочитаха кремовете — имаше крем мока, какао, мента, ванилия. А една вечер Мари Руже изпи толкова мастика, че на другия ден се разболя.

Марго и другите момичета предпочитаха буретата, пълни с кюрасо, бенедиктин, трапистин и шартрьоз. Децата пиеха касис. Естествено, мъжете се радваха повече, когато хванеха буре с коняк, ром, джин, въобще нещо по-силничко. А имаше и изненади. Така например едно буре с ракия анасонлийка от остров Хиос така слиса Коквил, че той помисли, че беше попаднал на буре с терпентин. Изпиха го все пак, защото нищо не биваше да става зян, но дълго след това не можеха да го забравят. Батавийският арак, шведската ракия с кимион, румънската ракия, както и сръбската сливовица разрушиха напълно представите на Коквил относно това, което се пиеше по света. Всъщност кумелът и киршът им допаднаха, две бистри като вода питиета, но толкова силни, че можеха да убият човека на място. Господи, нима беше възможно да се измислят толкова хубави неща! В Коквил беше позната само ракията и то не от всички. Ето защо въображението на хората се възбуди и те започнаха да изпитват почти набожно чувство пред това неизчерпаемо изобилие от напитки. Ах! Да се напиваш всяка вечер с нещо ново, на което дори името не знаеш! Това приличаше на вълшебна приказка, на дъжд или фонтан, който бълваше необикновени течности, всякакъв вид дестилиран алкохол, парфюмиран с мириса на всички цветя и плодове под небето.

И така в петък вечерта на плажа имаше седем бурета. Никой и не помисли да си ходи. Всички живееха на плажа благодарение на хубавото време. Никога досега през септември не бяха се радвали на такава слънчева седмица. Празникът беше започнал още от понеделник и нямаше причина, която да е в състояние да го прекрати, стига провидението да продължи да изпраща бурета. Защото отец Радиге виждаше, че провидението има пръст в цялата тази история. Всякаква дейност беше преустановена. За какво им беше да се блъскат, като удоволствието само им идваше на крака. Всички се бяха погражданили, бяха станали като онези, дето по цял ден се наливат със скъпи напитки по кафенетата, с тази разлика, че тук никой не плащаше. Мушнал ръце в джобовете, Коквил се наслаждаваше на слънцето, очаквайки поредното вечерно угощение. И тъй като не успяваше да изтрезнее, той преминаваше последователно под въздействието на кумела, кирша, ратафията — за седем дни той опозна гнева на джина, умилението на кюрасото, смеха на коняка.

Но Коквил си оставаше невинен като новородено дете, което, без да подозира нещо лошо, послушно изпиваше всичко, което добрият господ му изпращаше.

Двата рода се побратимиха в петък. Още предишната вечер обаче дистанцията беше скъсена, като най-пияните стъпкаха пясъчната могила, която отделяше двата лагера. Оставаше да бъде направена последната крачка. В лагера на Лакьо четирите бъчви бяха на привършване. Почти нищо не беше останало и в трите бурета на Руже, в които имаше три вида ликьор, син, бял и червен, също като френското знаме. Флошови завиждаха заради синия, защото не бяха виждали такъв и си въобразяваха, че беше кой знае какво чудо. Лакьо, станал добродушен, откакто беше престанал да изтрезнява, се приближи с чаша в ръка, разбрал, че той в качеството си на кмет трябваше да направи първата стъпка.

— Виж какво, Руже — заекна той, — искаш ли да се чукнем?

— Разбира се! — отвърна Руже, който залиташе от умиление. И те буйно се прегърнаха. Тогава всички заплакаха, толкова вълнуващо беше. Един Флош и един Мае се прегръщаха, те, които враждуваха от три века насам! Силно развълнуван, отец Радиге отново спомена за божията намеса. Всички се чукаха с трите вида ликьор — синия, белия и червения.

— Да живее Франция! — викаше Императора.

Синият нищо не струваше, белият не беше нещо особено, затова пък червеният наистина си го биваше. След това се примъкнаха до буретата на Флошови. После танцуваха. И понеже нямаше музика, момчетата по собствено желание започнаха да пляскат и да свирят с уста и с това очароваха момичетата. Настана чудно веселие! Седемте бурета бяха строени в редица. Всеки можеше сам да си избере от това, което най-много му харесваше. А тези, на които им беше дошло повечко, се просваха на пясъка да дремнат малко, а после, като се събудеха, започваха наново. Останалите се отдръпваха по-настрана и така скоро празненството заля целия плаж. До полунощ скачаха на открито. Морето тихо се плискаше, а звездите блестяха в бездънното небе и навяваха покой. Като че се бяха върнали в детството на човечеството, обхванати от някакво ведро чувство, споделящи радостта на диваците, опиянени от първото опитване на ракията.

Въпреки всичко, Коквил все още се прибираше да си спи в къщи. Когато не оставаше нищо за пиене, Маеви и Флошови, помагайки си един на друг, носейки се дори, успяваха в края на краищата да намерят леглата си. В събота празникът продължи близо до два часа след полунощ. Бяха хванали шест бурета, две от които огромни. Фуас и Тюпен насмалко щяха да се сбият. Тюпен ставаше лош, когато се напиеше, и говореше, че щял да свърши с брат си веднъж завинаги. Този път обаче всички бяха възмутени. Беше ли разумно да се карат в момента, когато всички се прегръщаха. Принудиха двамата братя да се чукнат. Те обаче се мръщеха. Императора пое задължението да ги наблюдава. В семейство Руже работите също не вървяха добре. Като се напи с мастика, Мари така щедро започна да обсипва с ласки Бризмот, че Руже не можа да запази хладнокръвие. Още повече, че станал чувствителен, той също се нуждаеше от обич. Изпълнен с великодушие, отец Радиге проповядваше опрощение на обидите, но въпреки това всеки очакваше, че нещо ще се случи.

— Ами — казваше Лакьо, — всичко ще се оправи. Ако утре уловът бъде добър, ще видите… Хайде, наздраве!

Въпреки това той самият все още не беше станал съвършен. Не преставаше да дебне Делфин и щом го видеше да се приближава до Марго, веднага се нахвърляше с ритници върху него. Императора бе възмутен, защото смяташе, че не е разумно да се пречи на двама млади да бъдат щастливи. Но Лакьо още се кълнеше, че по-скоро ще убие дъщеря си, отколкото да я даде на Малкия. Впрочем тя самата не би пожелала такова нещо.

— Нали така? Ти си толкова горда! — крещеше той. — Ти никога няма да се омъжиш за такъв дрипльо.

— Никога, татко! — отвръщаше Марго.

В събота Марго си пийна доста от един сладък ликьор. И тъй като в Коквил въобще си нямаха представа за последиците от подобен вид захар и никой не се ограничаваше, то тя скоро се намери седнала на бурето. Смееше се щастливо, като че ли беше попаднала в рая. Виждаше наоколо звезди и й се струваше, че вътре в нея нещо свири и пее. Точно тогава Делфин се промъкна в сянката на буретата. Хвана ръката й и попита:

— Кажи, Марго, съгласна ли си?

Тя още се усмихваше. После отвърна:

— Татко не е съгласен.

— О! Това няма значение — подхвана Малкия. — Нали знаеш, старите никога с нищо не са съгласни. Важното е ти да си съгласна.

Окуражен, той я целуна по врата. Тя се изопна, тръпки полазиха по раменете й:

— Стига! Гъделичкаш ме!

Но за обещаните две плесници вече не стана и въпрос. Първо, защото тя не би могла, ръцете й бяха омекнали, и второ, защото й беше приятно, когато я целуваше по врата. Също като ликьора, от който я побиваха радостни тръпки. Накрая тя обърна глава и също като котка проточи брадичка напред.

— Я виж — промърмори тя. — Тук под ухото неща ме сърби… Ох, че е хубаво!

И двамата забравиха за Лакьо. Но Императора бдеше. Той ги показа на попа, като казваше:

— Погледнете, отче… Май ще е по-добре, ако ги оженим.

И той се зае да оправи работата на другия ден. Щеше да разговаря лично с Лакьо. В това време Лакьо така се беше натряскал, че Императора и попът се принудиха да го занесат в дома му. По пътя направиха опит да го вразумят относно дъщеря му, но в отговор той само ръмжеше. След тях Делфин отвеждаше Марго в лунната нощ.

На другия ден в четири часа „Кит“ и „Зефир“ бяха хванали вече седем бурета. А до шест часа „Зефир“ улови още две. Така Коквил отпразнува неделята. Той пиянствуваше вече седем дни. Беше настъпил кулминационният момент — такъв празник не бе имало и никога повече нямаше да има. Попитате ли някой в Долна Нормандия, веднага ще ви отговори със смях: „Ах, да! Празникът в Коквил!“

V

Още от сряда обаче г-н Мушел бе изненадан от това, че нито Руже, нито Лакьо се появяваха в Гранпор, Къде по дяволите бяха изчезнали тези момчета? Морето беше спокойно и уловът би трябвало да бъде чудесен. Може би пък искаха да докарат наведнъж целия товар калкан и раци. И той търпеливо зачака до петък.

В петък г-н Мушел вече се разсърди. Необходимо е да се знае, че вдовицата Дюфьо не беше жена с лек характер. За най-малкото нещо нагрубяваше. И макар че беше красив и едър блондин, г-н Мушел трепереше пред нея, още повече че той тайно мечтаеше да се оженят, затова толкова й угаждаше, но ако един ден станеше господар, смяташе набързо да я усмирява с по една плесница. И така в сряда сутринта вдовицата Дюфьо се разбесня, като се оплакваше, че пратките вече не пристигали и на рибния пазар имало недостиг. Тя го упрекваше, че вместо да се занимава с мерлузата и скумрията, които по това време би трябвало да са в изобилие, той тичал по момичетата. Обиден, г-н Мушел прехвърли вината на Коквил, който неизвестно защо не държеше на думата си. За момент изненадата усмири вдовицата Дюфьо. Какво си въобразяваха ония в Коквил? Никога досега не бяха постъпвали така. След това обаче веднага заяви, че Коквил не я интересувал и че г-н Мушел трябвало да има предвид, че тя щяла да вземе някакво по-особено решение, ако той се оставял още да бъде мамен от рибарите. Много разтревожен от това, г-н Мушел прати по дяволите и Руже, и Лакьо. Може би на другия ден те все пак щяха да дойдат.

Но и на другия ден не дойде нито единият, нито другият. Отчаян, г-н Мушел се изкачи привечер на скалата, от която се вижда в далечината жълтото петно на коквилския плаж. Дълго се вглежда. Селото изглеждаше спокойно на слънцето, тънък пушек се виеше от комините, явно жените варяха супа. Така г-н Мушел установи, че Коквил си беше на мястото и че не е бил премазан от някоя откъснала се крайбрежна скала. От това обаче недоумението му нарасна още повече. Тъкмо когато се готвеше да слиза, стори му се, че в залива забелязва две черпи точки — „Кит“ и „Зефир“. Тогава той се спусна да успокои вдовицата Дюфьо. Коквил ловеше риба.

Нощта мина. Дойде петък. От Коквил отново нито вест. Повече от десет пъти г-н Мушел се изкачва на скалата. Вече започваше да се побърква. Вдовицата се държеше отвратително с него, без той да може да й отвърне с нищо. Коквил си беше на мястото и се препичаше на слънце като някой мързелив гущер. Този път обаче г-н Мушел не забеляза пушек. Селото изглеждаше мъртво. Дали пък всички не бяха измрели от нещо? Наистина на плажа се забелязваше някакво движение, но това можеха да бъдат и водорасли, блъскани от вълните.

В събота отново никой. Вдовицата Дюфьо вече не крещеше. Гледаше тъпо в една точка, а устните й бяха побелели. Г-н Мушел прекара два часа на скалите. Беше безкрайно любопитен да узнае, ей така, за себе си, на какво се дължеше този необясним покой в селото. Къщурките, задрямали блажено под слънцето, започваха да го безпокоят. И реши да тръгне в понеделник рано сутринта, за да успее към девет часа да бъде в селото.

Не е работа да тръгнеш да се разхождаш до Коквил. Г-н Мушел предпочете да върви по сушата — така щеше да влезе в селото неочакван от никого. До Рабиньо пътува с кола. Там той я остави под един навес. Не беше разумно да рискува по-нататък сред тия урви. И той смело тръгна напред. Предстояха му седем километра ходене по мъките. Пътят наистина е отвратителен, но затова пък излъчва някакво диво очарование. Той се вие в непрекъснати завои между две огромни отвесни скали, на места става толкова тесен, че трима души не могат да минат едновременно. По-нататък се спуща покрай една пропаст. После ненадейно зейва урвата. От време на време се открива морето — синьо и необятно. Но на г-н Мушел хич не му беше до природа. И всичко заради Коквил; той се заканваше здравата да ги нареди тези мързеливци. Беше вече наближил селото. Тъкмо като излизаше от завоя зад последната скала, той изведнъж зърна двадесетината къщички, накацали по самата стръмнина на скалистия склон.

Беше точно девет часът. Небето беше синьо и слънцето жареше, като че ли беше юли месец. Времето беше великолепно, въздухът прозрачен и позлатен от слънчевите лъчи, освежен от полъха на морето.

Г-н Мушел тръгна по добре познатата му единствена улица на селото. Стигнал до дома на Руже, влезе вътре. В къщата нямаше никой. След това надзърна у Фуас, у Тюпен, у Бризмот. Никъде нямаше жива душа, всички врати бяха отворени, но стаите бяха празни. Какво ли означаваше всичко това? Ледени тръпки полазиха гърба му. Тогава се сети да потърси управниците на селото. Императора безсъмнено щеше да го осведоми. Но и в къщата на Императора нямаше никой, както във всички останали. И полският пазач дори липсваше. Опустяло и притихнало, селото сега го изпълваше с ужас. Изтича до къщата на кмета. Там го очакваше нова изненада — в жилището цареше пълен безпорядък, леглата от три дни не бяха оправени, съдовете немити, столовете съборени, като че ли там се беше водила битка. Г-н Мушел беше потресен от мисълта за незнайното бедствие, сполетяло селото, но той пожела да отиде докрай и без да се двоуми повече, се отправи към църквата. От попа нямаше и помен. Значи и представителят на църквата беше изчезнал. Изоставен, Коквил кротко спеше, наоколо нямаше жива душа, не се мяркаше ни котка, ни куче. Дори и кокошките бяха изчезнали. Нищо не бе останало под необятното синьо небе освен пустота, тишина и униние.

Разбира се, г-н Мушел сега не се чудеше защо Коквил не доставя риба. Коквил вече не съществуваше, Коквил беше мъртъв. Трябваше да предупреди полицията. Тази мистериозна катастрофа възбуждаше въображението му. Тогава г-н Мушел реши да слезе до плажа. Той изкрещя от ужас, когато видя всички жители на Коквил проснати по пясъка. Отначало помисли за някакво масово клане. Но звучното хъркане бързо го разубеди. В неделната нощ Коквил бе празнувал до толкова късно, че никой не бе успял да се добере до дома си. Така всеки беше останал да спи на пясъка, на самото място, където се беше строполил пиян. Коквил хъркаше около девет съвършено празни бурета. Да, всички бяха там, имам предвид децата, жените, старците и мъжете. Нямаше ни един прав. Някои спяха по корем, други по гръб, трети се бяха свили на кълбо. На каквото си постелеш, на такова лягаш. Така тези веселяци, налягали кой къде свари по пясъка, приличаха на отнесени от вятъра есенни листа. Мъже, прекатурили се с краката нагоре, жени с оголени задници. Картината беше очарователна — тази спалня на открито, тези мили хора, разположили се удобно, като че ли всички бяха от едно семейство, защото там, където има свян, няма удоволствие.

Тази нощ не бе имало луна. И Коквил, сметнал, че е духнал свещта, беше заспал в мрака. После утрото беше дошло. А сега слънцето жареше, то грееше право в лицата на спящите, но те дори не потрепваха. Спяха дълбоко с грейнали лица, по които се четеше типичната за пиян човек невинност. Кокошките също се бяха натръшкали по пясъка, вероятно рано сутринта бяха слезли да си клъвнат от буретата. Имаше дори пет котка и три кучета с вирнати лапи, опиянени от захарта, която бяха близали от чашите.

Г-н Мушел повървя известно време между спящите, като внимаваше да не настъпи някой. Картината му беше ясна, защото в Гранпор също бяха уловили няколко бурета, изпаднали от един потънал английски кораб. Гневът му тутакси се изпари. Какво вълнуващо и поучително зрелище! Най-после мирен Коквил, двете фамилии спяха една до друга. При последната наздравица и най-върлите неприятели се бяха прегърнали. Тюпен и Фуас хъркаха, хванати за ръка, двама братя, които занапред щяха да бъдат неспособни да се карат за наследството. Що се отнася до семейство Руже, те представляваха още по-мила гледка. Мари спеше между Руже и Бризмот, сякаш да потвърди, че за в бъдеще те щяха да си живеят тримата.

Но имаше още една група, която предизвикваше умиление с вида си. Марго и Делфин спяха прегърнати, е полуотворени уста след последната целувка. Легнал напреко в краката им, Императора ги пазеше. Над главите им хъркаше Лакьо с щастливия вид на баща, който е доволен, че е задомил дъщеря си. А отец Радиге, търколил се като всички останали, така беше разперил ръце, като че ли ги благославяше. Спейки, Марго протягаше розовата си муцунка като влюбено коте, което обича да го почесват под брадичката.

Празникът беше завършил със сватба. А по-късно г-н Мушел също се ожени за вдовицата Дюфьо, след което често я биеше на провала.

Попитате ли някой в Долна Нормандия, ще ви отвърне със смях: „Ах, да, празникът в Коквил!“

Алфонс Доде
Жътва на морския бряг

Тичахме от сутринта през равнината и търсехме морето, а то непрестанно се криеше зад извивките, носовете и полуостровите, които образуват бреговете на Бретан.

От време на време на хоризонта се появяваше едно морскосиньо петно. То приличаше на къс небе, само че беше по-тъмно и раздвижено. Но безредието на лъкатушните пътища, които будеха представи за засади и за шуани, заличаваше бързо появилото се видение. Бяхме достигнали до едно старинно полско селце с мрачни и тесни улици, също като алжирските, задръстени от животински тор, гъски, волове, прасета. Къщите приличаха на колиби с ниски врати, с изрисувани с вар кръстове, с ъглести сводове, обкръжени с бяла ивица и с капаци, закрепени с дълга напречна пръчка, която може да се види само в изложените на силни ветрове области. Въпреки това малкото бретонско селище изглеждаше добре защитено, закътано, много спокойно. Сякаш беше на двайсет левги дълбочина под земята. Изведнъж, щом излязохме на площада пред църквата, бяхме озарени от ослепителна светлина, заляни гигантска струя въздух, заглуши ни нестихващ шум на морски вълни. Това беше океанът, огромният, безкраен океан и неговият свеж и солен дъх, и онзи полъх като от размахване на гигантско ветрило, който морският прилив образуваше при прииждането на всяка вълна. Селото се разпростира, стига до кея, тъй че вълноломът продължава улицата до края на малкото пристанище, където са закотвени няколко рибарски лодки. Камбанарията на църквата се издига като часовой до вълните и около нея, краен предел на този къс земя, гробището е наредило приведени кръстове, буйни треви и ниската си олющена ограда, на която се подпират каменни пейки.

Наистина не може да се намери нищо по-прелестно, по-усамотено от това малко село, изгубено сред скалите, интересно със съчетанието на морското и пасторалното. Рибари или земеделци, местните хора са сурови, малко общителни. Те не ви канят да им гостувате, напротив. По малко по малко се очовечават и се чудите, когато зад този студен прием усетите наивни и добри същества. Те приличат много на своя край, на тази скалиста и устойчива почва, така богата на минерали, че всички пътища, дори на слънце са с черен фон, на който проблясват медни и калаени искри. Брегът, който оголва тази камениста местност, е стръмен, див, неравен. Редят се каменисти сипеи, отвесни скали, пещери, издълбани от морските вълни, където те нахлуват и бучат. При отлив, докъдето поглед стига, се виждат подводни скали, които подават над вълните чудовищните си гърбове, блестящи и побелели от пяна, подобни на гигантски потънали кашалоти.

Странно е, че само на две крачки от брега се разпростират разпокъсано житни поля, лозя или ниви, засети с люцерна, разделени с малки зидове с височината на жив плет, целите осеяни със зелени къпинови храсти. Очите, изморени от шемета на отвесните скали, от тези пропасти, в които се слиза с помощта на въжета, закрепени за камъка, от покритите с пяна подводни скали, си почиват сред еднообразието на полята, на близката и позната природа. И най-малкият селски детайл изпъква на синкавозеления фон на морето, което се вижда и при завоите на пътеките, и между покривите, и през процепите на стените, и в дъното на малките улички. Песента на петлите звучи по-ясно сред повече пространство. Но истински красиво е събирането на жътвата на морския бряг, позлатените кръстци, които се издигат над сините вълни, харманите, където се стоварват равномерните удари на бухалките, а по отвесните скали групите жени, които се извръщат по посока на вятъра и отвяват житото между вдигнатите си ръце със заклинателни жестове. Зърната падат като равномерен и ситен дъжд, а морският вятър отнася сламата и я върти из въздуха. Веят на площада пред църквата, на кея, чак до вълнолома, където са прострени големи рибарски мрежи, по които съхнат вплели се в дупките им водни растения.

По това време се извършва и друга жътва — в подножието на скалите, в това междинно пространство, което морският прилив последователно залива и оголва. Това е реколтата от морска трева. Всяка вълна, като се разбие в брега, оставя следа във форма на вълнообразна линия, образувана от морски растения — морски треви или водорасли. Когато духа вятър, водораслите се надбягват по плажа и шумолят върху скалите и до края, там, дето морето започва да се оттегля, тези мокри коси прилепват и се разстилат. Събират ги на тежки снопове и ги струпват на брега на тъмни, почти виолетови купи, досущ запазили цвета на вълните, със странни оттенъци като на умираща риба или на увехнало растение. Когато купата изсъхне, изгарят я и добиват от нея сода.

Тази странна жътва се прави с боси крака, при отлив, между хилядите малки, съвсем бистри езерца, който морето, като се оттегля, оставя на брега. Мъже, жени, деца навлизат между хлъзгавите степи, въоръжени с огромно гребло. При тяхното минаване кривите морски раци уплашени побягват, скриват се в засада, свиват се, изопват щипците си, а прозрачните скариди се загубват на фона на потъмнялата вода. Събраната и натрупана морска трева се натоварва на каруци, теглени от волове, които прекосяват мъчително, с наведена глава неравното поле. На която и страна да се обърнеш, все впрегнати животни ще видиш. Понякога, на почти недостъпни места, до които се достига по стръмни пътеки, се появява някой човек, водещ за юздата кон, натоварен с провиснали и мокри растения, от които се стича вода. Виждате и деца да пренасят върху носила от кръстосани пръчки своя сплит от морската жътва. Всичко това представлява тъжна и трогателна гледка. Подплашените гоеланди летят и крещят около яйцата си. Застрашителното море е тук, а тишината, която цари по време на цялата реколта, събирана от образуваните от морските вълни бразди, завършва тържествеността на гледката. Както и по време на обикновената земна жътва цари действена тишина, изпълнена от усилието на един народ, изправен срещу алчната и непокорна природа. Някое подвикваме на воловете, някое остро „брр“, което звънти в пещерите, е всичко, което може да се чуе. Човек сякаш преминава през имот на траписти, през някои от ония манастири, където се работи на открито и където владее вечна тишина. Водачите не се обръщат даже за да погледнат дали минава някой, и само воловете се взират във вас с големите си безизразни очи. Въпреки това тези хора не са тъжни и щом дойде неделя, знаят как да се веселят и как да танцуват старите бретонски танци. Вечерта към осем часа се събират на кея пред църквата и гробищата. В тази дума „гробища“ има нещо страшно, но ако видехте мястото, то никак не би ви уплашило. Няма нито чемшир, нито тис, нито мрамори, нищо подобно, нито пък тържественост. Само изправени кръстове, върху които се повтарят едни и същи имена по няколко пъти, както във всички малки селца, където хората са роднини; висока, навсякъде еднаква трева и толкова ниски стени, че децата се катерят по тях, когато си играят, а в дните, когато има погребение, от улиците се виждат коленичилите присъствуващи.

На тези ниски стени старите идват да поседнат на слънце, за да попредат или за да подремнат между тихото и запуснато място и преходната вечност на морето. Тук отвред младите идват да танцуват неделя вечер. Докато от вълните идва още малко светлина на вълнолома, групите от момичета и момчета се приближават. Подреждат се в кръг и неуверен глас, в началото самотен, подема проста мелодия и увлича след себе си останалите:

В двора на Калаената паница…

Всички гласове повтарят заедно:

В двора на Калаената паница…

Кръгът се оживява, белите забрадки се раздвижват, краищата им се повдигат като крила на пеперуди. Почти винаги морският вятър отнася половината от думите:

… загубих слугата си…

… ще носи моята ливрея…

Песента изглежда още по-наивна и чаровна, чута откъслечно, със странни, незавършени думи, каквито имат местните песни, създадени по време на танц, които се придържат повече към ритъма, отколкото към смисъла на думите. Без друга светлина, освен блед лунен лъч, танцът изглежда фантастичен. Всичко е сиво, черно или бяло, неутрално по цвят, което е присъщо повече на действителните, отколкото на видените неща. Постепенно, едновременно с извисяването на луната, кръстовете на гробището и кръстът на голямата могила в дъното се издължават, достигат до кръга и се сливат с него. Най-сетне удря десет часът. Разделят се. Всеки тръгва към дома си, по селските улички, които изглеждат странно в този момент. Изтритите стъпала на външните стълби, ъглите на покривите, откритите навеси, в които влиза черната и гъста нощ, се привеждат, очертават се и се снижават. Младите вървят покрай стари огради, леко докосвани от огромни смокини, и докато тъпчат празната слама от овършаното жито, морският мирис се примесва с топлия дъх на жътвата и на заспалите обори.

Къщата, в която живеехме, е в полето, малко извън селото. По пътя на връщане ние забелязваме над плетищата светлината на фарове, светещи от всички страни на полуострова: един фар блести, друг се върти, трети е неподвижен, и тъй като океанът не се вижда, всички тези часови върху черните подводни скали изглеждат като изгубени в спокойното поле.

Алфонс Доде
Папата умря

Прекарах детството си в голям провинциален град, през който минаваше една винаги задръстена от кораби и много оживена река и още от съвсем малък заобичах пътешествията и се пристрастих към живота по водата. А има едно място на кея, близо до мостчето Сен Венсан, за което и днес не мога да си спомня без вълнение. И сега сякаш виждам надписа: „Корне, лодки под наем“, малката, спускаща се във водата стълбичка, хлъзгава и почерняла от влагата, флотилията от малки лодки, прясно боядисани в ярки цветове, подредени до долната част на стълбичката, които се полюляваха леко една до друга, сякаш ставаха по-леки от красивите имена, които бяха изписани на кърмите им с бели букви: „Колибри“, „Лястовица“.

А между дългите, блестящи от оловното белило гребла, които съхнеха на слънце срещу склона, минаваше дядо Корне, хванал кофата с боя и големите четки. Напуканото му и обгоряло от слънцето лице, набръчкано от малки трапчинки, беше също като повърхността на реката вечер, когато духаше прохладен вятър… Този дядо Корне! Той беше злият дух на моите детски дни, болезнената им страст, грехът и угризенията им. Не ме ли караше да извършвам престъпления заради лодките му! Бягах от училище, продавах учебниците си. Какво ли не бих продал, за да погреба един следобед!

Училищните си тетрадки скривах в дъното на лодката, сакото оставях долу, шапката отзад, косите ми се развяваха приятно от речния вятър, теглех силно греблата и бърчех вежди, за да си придам вид на стар морски вълк. Докато бях в града, се движех по средата на реката, на еднакво разстояние от двата бряга, по което си личеше истинският морски вълк. Какво щастие е да си сред това оживено движение от лодки, салове, дървени трупи, параходчета, които плаваха покрай брега, като внимаваха да не се сблъскат, разделени само от една тънка ивица пяна! Имаше и тежки кораби, които се извъртаха, за да попаднат в течението, и това изместваше цял куп други.

Внезапно колелата на някой параход изтласкваха водата съвсем близо до мен или някоя тъмна сянка се спускаше отгоре ми — това беше някой висок шлеп, натоварен с ябълки.

— Бягай от там, мушице! — изкрещяваше ми някой дрезгав глас.

Потях се, мъчех се да се измъкна, оплетен в речния живот, над който животът на улицата преминаваше непрестанно по всички мостове и мостчета и с греблата си разкъсвах отраженията на омнибусите във водата. А силното течение около подпорите на мостовете, вълнението зад кърмите на корабите, известната „измамна яма на смъртта!“. Съгласете се, че съвсем не е дребна работа да управляваш сам лодка с дванайсетгодишните си ръце, като дори няма кой да държи кормилото. Понякога, когато ми вървеше, срещах „върволица“. Бързо закачах лодката си на края на дългия низ от шлепове, теглени от влекач, и с неподвижни весла, разперени като криле, се движех с онази безшумна скорост, от която реката се разрязваше на дълги ивици пяна. И от двете страни се редяха дървета и къщи. Далече, много далече пред мен чувах монотонното удряне на витлото, което също като куче лаеше по влачещите се шлепове, а от ниския комин излизате тънка струя дим. Всичко това ме караше да се чувствувам като на дълго пътешествие, като истински моряк.

За жалост, „върволици“ срещах рядко. Най-често трябваше да греба и то в най-големия пек. Още ми се струва, че ме изгарят обедните лъчи, падащи отвесно върху реката. Всичко изгаряше, всичко блестеше. Ослепителната и звънтяща атмосфера, разлята над вълните и трептяща при всяко движение, кратките потапяния на веслата ми, струйките, които се стичаха от мокрите въжета на влекачите, когато се издигаха над водата, излъчваха сребрист блясък. И аз гребях със затворени очи. Понякога поради усилията, които ми струваше гребането, поради стремителното струене на водата под лодката ми се струваше, че се движа много бързо, но като вдигнех глава, виждах пак същото дърво, същата стена срещу мен на брега.

На края, капнал от умора, целият в пот и зачервен от горещината, успявах да изляза от града. Шумът, който вдигаха къпещите се в студената вода, шумът от ударите на бухалките, от товарните понтони намаляваше. Мостовете се разреждаха, реката се разширяваше. От време на време във водата се отразяваше някоя градина от предградията или някой фабричен комин. На хоризонта се мяркаха зелени островчета. Тук вече се предавах, лягах край брега сред шумолящите тръстики и замаян от слънцето, умората и палещата горещина, която се излъчваше от водата, осеяна е жълти цветя като със звезди, аз, старият морски вълк, по цели часове не можех да спра кървенето на носа си. И никога разходките ми не завършваха по друг начин. Но какво искате? Това ми изглеждаше прекрасно!

Ужасното тук беше прибирането. Напразно на връщане гребях с всичка сила, винаги пристигах много късно, дълго след като учебните часове бяха свършили. Настъпващата вечер, първите газови лампи, блещукащи в мъглата, шумът от речния отлив ме изпълваха с ужас и угризение. Завиждах на хората, които минаваха край мен и съвсем спокойни се прибираха по домовете си. Аз тичах с натежала от слънцето и водата глава, в ушите ми бучаха раковини и вече се изчервявах от лъжата, която измислях.

Защото всеки път трябваше да приготвям по една лъжа, за да се защитя от кошмарното „откъде идваш?“, което ме очакваше пред вратата. Този разпит, на който ме подлагаха всеки път, когато се прибирах, ме ужасяваше най-много. На площадката на стълбището, още преди да съм влязъл, трябваше да отговоря. Обясненията ми трябваше винаги да бъдат готови. Трябваше да имам какво да кажа и то да бъде толкова учудващо и невероятно, та от изненада да се откажат да ми задават повече въпроси. Това ми осигуряваше време да вляза, да се посъвзема, а и не ми струваше нищо особено, за да го постигна. Измислях бедствия, революции, ужасни неща — някой край от града се беше подпалил, мостът, по който минаваше железницата, се беше срутил в реката. Но ето най-потресаващото, което измислих:

Онази вечер се върнах страшно късно. Майка ми, която вече отдавна ме чакаше, стоеше права на горната площадка на стълбището:

— Откъде идваш? — изкрещя ми тя.

Кажете с какви ли не дяволии е пълна главата на едно дете? Нищо не бях измислил, нищо не бях приготвил. Бях пристигнал много бързо… Изведнъж в главата ми премина една ужасно налудничава мисъл. Знаех, че бедната мама беше много набожна, страстна католичка, също като римлянка, и задъхан от вълнение, изтърсих:

— Мамо, ако знаеше!…

— Е, какво?… Какво пак е станало?…

— Папата умря.

— Умрял е папата?… — промълви бедната мама, цялата побледняла и се облегна на стената. Бързо влязох в моята стая, уплашен от успеха си и от голямата лъжа. Въпреки това, успях да я поддържам докрай. Оттогава в мен е останал споменът за една траурно мрачна и скръбна вечер. Баща ми беше страшно сериозен, майка ми — сломена… Говореха тихо около масата. Аз свеждах очи. Моето офейкване така добре се потули под всеобщото отчаяние, че никой не се сещаше за него.

Всеки гледаше да разкаже за някоя от добродетелите на нещастния Пий IX. По-късно продължиха да разказват случки от живота на другите папи. Леля Роз говори за Пий VII, когото тя помнеше много добре от пътуването му през Южна Франция с една пощенска кола, обкръжен от жандарми, спомниха си и за прословутата сцена с императора: Comediante… tragediante!^[30] За стотен път слушах да разказват тази ужасна сцена, винаги със същата интонация и със същите жестове. Тя беше станала вече една от онези истории, които са се превърнали в нещо като семейни предания, наивни и безсмислени като манастирски поверия. Но все едно, тя никога не ми бе изглеждала толкова интересна.

Слушах с лицемерни въздишки, от престорен интерес задавах въпроси и през цялото време си казвах: „Утре сутринта, като научат, че папата не е умрял, ще бъдат толкова доволни, че никой няма да помисли да ми се кара.“

Докато си мислех всичко това, без да искам, очите ми се затваряха и виждах малки боядисани в синьо лодки, натежалата от горещината Сена и дългите пипала на паяците-кръстоносци, тичащи във всички посоки и режещи стъклената повърхност на водата като с диамантени остриета.

Ги дьо Мопасан
По водата

— Хубаво време, господине — каза Бернар.

Станах и се изкачих на палубата. Беше три часът сутринта. Морето беше гладко, а безкрайното небе приличаше на огромен тъмен свод, осеян с огнени зрънца. Съвсем лек бриз духаше откъм сушата.

Изпихме чаша горещо кафе и тръгнахме, без да губим нито минута, за да се възползваме от благоприятния вятър.

Ето ни плъзгащи се по водата към открито море. Брегът изчезна. Наоколо вече нищо не се виждаше освен тъмнина. Това бе необикновено усещане, вълнуващо и прекрасно чувство: да навлизаш в тази пуста нощ, сред мълчание, по тази вода, далече от всичко. Струваше ни се, че напускаме света, че никога вече не ще стигнем някъде, че вече не ще има брегове. И никога няма да се зазори.

В краката ми малък фенер осветяваше компаса, който ми сочеше пътя. Трябваше да навлезем поне три мили в морето, за да заобиколим по-безопасно нос Ру и Драмон, какъвто и вятър да излезеше, когато слънцето изгрее. Наредих да запалят бордовите светлини — червена на левия борд и зелена на десния, за да избягна някоя злополука — и се радвах с опиянение на това безмълвно, продължително и спокойно плаване.

Внезапно пред нас се чу някакъв вик. Трепнах, защото гласът бе съвсем наблизо, а нищо не забелязвах, нищо, освен тази тъмна стена от мрак, която пробивах и която се затваряше зад мене. Ремон, който бдеше на носа, ми каза: „Пред нас има един тартан^[31], който отива на изток. Променете малко курса, господине, за да минем отзад.“

И внезапно, съвсем близо до нас, се появи някакво привидение, страшно и смътно — голямата сянка на високо платно, забелязано за няколко мига и почти веднага изчезнало. Нищо не е по-фантастично и странно от тези краткотрайни появявания по морето през нощта. Риболовните корабчета, както и тези, които вадят пясък, никога не носят бордови светлини. Затова те се виждат едва когато ги докоснеш и това причинява свиване на сърцето, сякаш става свръхестествена среща.

Дочух в далечината крясъка на птица. Тя се приближи, мина над нас и се отдалечи. Защо не мога да скитам като нея?

Най-сетне зората се появи, бавна и тиха, без никакъв облак. Последва я денят, истински летен ден.

Ремон твърдеше, че ще имаме източен вятър. Бернар пък смяташе, че ще е от запад, и ме съветваше да сменя положението на платната, като се насоча с левия борд към Драмон, възправящ се в далечината. Веднага възприех неговото мнение и под лекия полъх над замиращия бриз започнахме да се доближаваме до Естерел^[32]. Дългото, червеникаво крайбрежие се спускаше в синята вода, като й придаваше виолетов оттенък. То бе странно, настръхнало, красиво, с малки носове и безброй заливчета, с необикновено красиви скали, с хиляди хрумвания на капризната планина. По склоновете му боровите гори се катереха чак до гранитните върхове, които приличаха на замъци, на градове, на вкаменели армии, впуснали се една след друга. А морето бе толкова бистро в подножието му, че на места се различаваше песъчливото или тревясало дъно.

Впрочем, някои дни изпитвам ненавист към това, което съществува, до такава степен, че желая смъртта. Чувствувам до свръх остра болка постоянното еднообразие на пейзажа, на лицата и мислите. Посредствеността на света ме изненадва и възмущава, дребнавостта на всички неща ме изпълва с отвращение, ограничеността на човешките същества ме смазва.

В други дни, напротив, аз се радвам на всичко, като животно. Ако неспокойната ми, измъчена и преуморена от работата мисъл се понася към надежди, които не са присъщи на човешкия род, за да се сгромоляса в пренебрежението към всичко, след като е установила неговата нищожност, животинското ми тяло се опиянява от всичките радости на живота. Обичам небето като птичка, горите — като скитащ вълк, скалите — като дива коза, гъстата трева, в която да се търкалям и тичам из нея като кон, и бистрата вода, в която да плувам като риба.

Чувствувам нещо да тръпне в мене от всичките животински видове, от всички инстинкти, от всички смътни желания на по-низшите създания. Обичам земята като тях, а не като вас — хората. Обичам я без възхищение, без поетизиране, без екзалтация. Обичам с животинска и дълбока любов, презряна и свещена, всичко, което живее, расте, всичко, което се вижда, защото всичко това, като остава мисълта ми спокойна, вълнува очите и сърцето ми, всичко: деня, нощта, реките, моретата, бурите, горите, изгрева, погледа и плътта на жените.

Ласката на водата по пясъка на крайбрежието или по гранита на скалите ме вълнува и умилява. А щастието, което ме изпълва, когато се чувствувам тласкан от вятъра и носен от вълните, се поражда от отдаването ми на грубите и естествени природни сили, от това, че се връщам към примитивния живот.

Когато времето е хубаво, както сега, в жилите ми тече кръвта на старите похотливи и безпътни фавни. Аз не съм вече само брат на хората, а на всички същества и неща!…

Слънцето се изкачи на хоризонта. Бризът съвсем стихна, а западният вятър, предвиждан от Бернар, не се появи, както и източният, за който твърдеше Ремон.

Докъм десет часа стояхме неподвижно като корабокрушенски отломки. После слаб полъх откъм морето почна да ни тласка, да стихва, отново да подухва — сякаш се подиграваше с нас, да дразни платното и постоянно да ни обещава бриза, който не се явяваше. Той бе нищожен като човешко дихание или разклащането на ветрило, но въпреки това бе достатъчен, за да не стоим на място. Делфини, тези морски клоуни, играеха около нас, изскачаха из водата в бърз устрем, като че ли летяха, и минаваха из въздуха, по-бързи от светкавица, за да се гмурнат отново и излязат по-далече.

Към един часа, когато се намирахме недалече от Аге, ветрецът съвсем стихна и разбрах, че ще нощувам в открито море, ако не приготвя лодката, за да вземе на буксир „Бел-ами“, и се подслоня в този залив.

Затова наредих на двамата си помощници да се качат в нея и на тридесет метра пред мене започнаха да ме влекат. Яростното слънце падаше върху водата и изгаряше палубата на яхтата.

Двамата моряци гребяха бавно и равномерно като две износени манивели, които едва се движат, но продължават безспир механичното си усилие.

Заливът Аге образува добре заслонен басейн, затворен от една страна с червени и прави скали, доминирани от семафора на върха на планината, които се простират чак навътре в открито море със златния остров, наречен така поради цвета си. От другата страна го ограждат върволица от ниски скали и малък нос до самата повърхност на водата, снабден с фар, за да указва входа.

В дъното на залива една странноприемница приютява морските капитани, потърсили тук убежище при лошо време, а рибарите — през лятото. Има и гара, където спират два влака на ден, и на която никой не слиза, а също и красива рекичка, врязала се в Естерел до долинката, наречена Малинферме, пълна с лаврови рози, подобна на някой дол в Африка.

Никакъв път не идва от вътрешността до този приятен залив. Само една пътечка води до Сен-Рафаел, като минава през порфирните кариери на Драмон. Но по кея никаква кола не би могла да се движи, така че сме напълно сред планината.

Реших да се поразходя пеша до вечерта из пътеките, оградени от сакъзови дръвчета и листи. Техният мирис на диворастящи храсти, наситен и ароматен, изпълваше въздуха и се смесваше със силния полъх на смолата, идващ от огромната гора, която сякаш се задъхваше сред горещината.

След почти час ходене се оказах сред самата борова гора, една рядка гора, по не особено стръмен склон на планината. Пурпурните гранити, тези кости на земята, изглеждаха почервенели от слънцето. Вървях бавно, щастлив, както са щастливи гущерчетата по изгарящите камъни, когато забелязах, идващи към мене, откъм върха на склона, без да ме виждат, двама влюбени, опиянени от своя блян.

Беше хубаво, прекрасно — тези две същества със сплетени ръце, слизащи с разсеяни стъпки през последователните светлосенки, изпъстрили склона.

Тя ми се стори елегантна и същевременно скромна в сивата си пътническа рокля, с филцовата си шапка, смела и кокетна. Него никак не виждах. Само успях да забележа, че имаше добра външност. Бях седнал зад ствола на един бор, за да ги видя, като минават. Те не ме забелязаха и продължиха да слизат, като се държеха през кръста, без да продумат — толкова се обичаха.

Когато изчезнаха надолу, усетих тъга да обзема сърцето ми. Край мене бе минало такова щастие, каквото не познавах, и което чувствувах, че е най-хубавото от всички. И тръгнах обратно към залива Аге, вече твърде уморен, за да продължа разходката си.

До вечерта стоях изтегнат в тревата край рекичката и към седем часа влязох в кръчмата, за да вечерям.

Помощниците ми бяха предупредили собственика, който ме посрещна. Вечерях в ниската варосана стая до една друга маса, на която вече се хранеха един срещу друг, гледайки се в очите, моите влюбени от гората.

Стана ми неудобно, че ги смущавам, сякаш вършех нещо неуместно и лошо. Те ме погледнаха за няколко мига, а после си заприказваха съвсем тихо.

Кръчмарят, който ме познаваше отдавна, взе един стол и седна до мене. Заговори ми за глиганите и зайците, за хубавото време, за мистрала^[33], за един италиански капитан, спал тук миналата нощ. После, за да ме поласкае, похвали яхтата ми, чийто тъмен корпус и голяма мачта с червено-бяло знаменце на върха й виждах през прозореца.

Съседите ми се нахраниха бързо и веднага излязоха. А аз останах да гледам тънкия сърп на луната, който обсипваше със светлина малкия залив. Най-сетне забелязах лодката си, която се насочваше към брега. Минаването й теглеше една линия по неподвижната и бледа светлина, падаща върху водата.

Когато отидох да се кача в лодката, видях прави на плажа двамата влюбени, които съзерцаваха морето. Отдалечавайки се сред припрения шум на веслата, продължавах да различавам силуетите им, изправените им една до друга сенки. Те изпълваха залива, нощта, небето — толкова много любов се излъчваше от тях, че се разпростираше оттатък хоризонта, като ги правеше големи и символични.

След като се качих на яхтата си, останах дълго, седнал на палубата, изпълнен с тъга, без да зная защо, със скръб в душата, без да разбирам по какво. Не се решавах да сляза в каютата си, защото исках да подишам още малко от тази нежност, разнесла се из въздуха наоколо.

Внезапно един от прозорците на странноприемницата се освети и на светлия фон видях техните два профила. Тогава самотата ми още по-силно ме потисна и в прохладата на пролетната нощ, при лекия ромон на вълните по пясъка усетих в сърцето си такова желание да любя, че щях да извикам от отчаяние.

После рязко се засрамих от слабостта си и като не исках да си призная, че съм човек както другите, приписах вината за този смут в душата си на лунната светлина.

Тънкият като златна нишка сърп бе потопил в морето острия си връх и бавно продължаваше да потъва — до другия връх, също толкова тънък, че не го забелязах, когато изчезна.

Тогава вдигнах поглед към странноприемницата. Осветеният прозорец бе угаснал… Безкрайна тъга отново ме обзе и аз се спуснах в каютата си.

Ги дьо Мопасан
Удавеният

Всички във Фекак знаеха за неприятностите на леля Патен. Истина е, че тя не бе живяла щастливо с мъжа си, защото, докато беше жив, той я биеше така, както се чука житото на гумното.

Патен беше собственик на едно риболовно корабче и някога се бе оженил за нея, защото тя бе мила, макар и бедна. Добър, но груб моряк, той посещаваше кръчмата на дядо Обан, където в обикновени дни пиеше четири-пет малки чашки ракия, а в дни на добър улов в морето — от осем до десет, та дори и повече, според настроението на сърцето, както казваше той.

Ракията се сипваше на посетителите от дъщерята на дядо Обан — една приятна за гледане брюнетка, която привличаше хората в заведението само с миловидността си, защото за нея никога нищо лошо не се бе чуло.

Когато отиваше в кръчмата, на Патен бе приятно да я гледа и да й казва различни любезности, безобидни думи на честен човек. Пийнеше ли първата чашка ракия, девойката вече му се струваше по-мила; при втората й намигаше с око; при третата казваше: „Ако искахте, госпожице Дезире…“, без някога да довърши изречението си; при четвъртата чашка се опитваше да я задържи за полата, за да я прегърне; а когато стигнеше до десетата, дядо Обан му сипваше останалите.

Старият кръчмар, който знаеше немалко хитрини, караше дъщеря си Дезире да снове между масите, за да оживява консумацията. А тя, която неслучайно бе дъщеря на баща си, шумолеше с полата си около клиентите и се шегуваше с тях, усмихната, с игрив поглед.

Поради тези чашки ракия Патен така свикна с образа на Дезире, че мислеше за нея дори когато беше в морето, далече навътре и хвърляше мрежите си във водата, във ветровитите или спокойни нощи, когато грееше луна или цареше дълбок мрак. Той мислеше за нея, застанал на кърмата и хванал щурвала, докато четиримата му другари дремеха, опрели глава на ръката си. Патен винаги я виждаше как се усмихва, сипвайки жълтата ракия с леко движение на рамото, и как после си тръгва, казвайки:

— Ето! Доволни ли сте?

И поради това, че тя бе постоянно пред неговите очи и в ума му, той бе обзет от такова желание да се ожени, че не изтрая и я поиска за жена.

Патен беше богат, собственик на корабчето си, на мрежите и на една къща в подножието на хълма, докато дядо Обан нямаше нищо. Затова предложението му бе веднага прието и сватбата стана по възможност в най-скоро време, тъй като и двете страни бързаха това да стане, но по-различни причини.

Три дни след сключения брак обаче риболовецът вече не разбираше как е могъл да сметне Дезире за по-различна от другите жени. Наистина, трябва да е бил глупав, за да се обремени с такава беднячка. Тя го бе заплела с ракията си, в която сигурно му бе сложила някоя мръсна билка.

И той ругаеше по време на приливите, гризеше лулата си със зъби, хокаше помощниците си. След като бе псувал силно с всички употребяеми думи и по всичко, което му попаднеше, той изкарваше остатъка от яда си върху уловените риби, които вадеше една по една от мрежите и ги хвърляше в кошовете вече само придружени от ругатни и всевъзможни мръсни думи.

После, прибрал се у дома, където неговата жена, дъщерята на дядо Обан, му беше подръка, крещеше й я наричаше никаквица. И тъй като тя го слушаше примирено, свикнала с бащините избухвания, той почна да се ядосва от безмълвието й. Една вечер не издържа и я удари. Тогава животът у тях стана непоносим.

В продължение на десет години из селището говореха само за побоищата, които Патен нанася на жена си, и как я ругае при всеки повод, когато й говори. И наистина той я псуваше по особен начин, с най-цветист речник. Щом корабчето му се появеше при входа на пристанището, завръщайки се от риболов, хората очакваха първия порой от псувни, които той щеше да отправи от палубата към вълнолома, щом зърнеше бялата шапчица на другарката си.

Прав на кърмата, Патен маневрираше, с поглед устремен напред и върху платната, когато морето беше бурно. И въпреки загрижеността си заради тесния и труден проток, въпреки яростните вълни, които нахлуваха, огромни като планини, в тесния проток той, заливан от пяна, търсеше сред жените, очакващи моряците, да разпознае своята, дъщерята на дядо Обан, голтачката!

Тогава, щом я съгледаше, въпреки рева на вълните и вятъра, Патен почваше да я хока така силно, че всички се разсмиваха, въпреки че много я съжаляваха. После, когато корабчето се доближеше до кея, той имаше свой начин да свали товара си от учтивости, както се изразяваше, едновременно с разтоварването на рибата. Привличайки с това всички шегаджии и безделници по пристанището.

Ругатните излизаха от устата му ту като оръдейни изстрели, ужасни и къси, ту като някакъв гръм, който тътнеше цели пет минути. Такъв бе ураганът от груби думи, че сякаш гърдите му бяха изпълнени с всички небесни бури.

После, веднъж слязъл от борда и оказал се лице с лице с нея, сред любопитните и махленките, той измъкваше от дъното на трюма цял нов товар от псувни и грубости, като я съпровождаше така до вкъщи: тя — напред, разплакана, той — отзад, викайки.

Най-сетне, оказал се сам с нея, при затворени врати, той почваше да я бие при най-малкия повод. Всяко нещо ставаше причина, за да вдигне ръка. А започнеше ли — вече не спираше, хвърляйки и в лицето истината за омразата си. При всяка плесница, при всеки юмрук по главата, той крещеше: „На, голтачке! На, беднячке! На, гладорийо! Добре се наредих в оня ден, когато влязох да си изплакна устата с горилката на баща ти, мошеника!“

Клетата жена живееше сега в постоянна уплаха, с непрекъснато разтреперана душа и тяло, в отчаяно очакване на обиди и побоища. И това продължи десет години.

Тя бе станала толкова плаха, че пребледняваше, когато говореше с който и да е. И не мислеше за нищо друго, освен за ударите, които я заплашваха. Бе станала по-слаба, по-жълта и суха от пушена риба.

Една нощ, когато мъжът й беше в морето, тя внезапно се събуди от животинския рев на вятъра, който нахлуваше като пуснато куче, развълнувана, клетницата седна на кревата, но като не чу нищо повече, отново си легна. Почти веднага обаче в комина се чу бучене, което разтърси цялата къща. Този тътен се разпростря по цялото небе, като че ли стадо разярени бикове пресичаше пространството с пръхтене и мучене.

Тогава тя стана и изтича на пристана. Други жени също идваха от всички страни с фенери в ръка. Притичаха и мъже. Всички гледаха как сред нощта в морето пяната се белее по гребена на вълните. Единадесет моряци не се завърнаха и Патен бе сред тях.

Недалеч от Диеп откриха отломките на „Амелия-младата“ — неговото корабче. Към Сен-Валери прибраха труповете на помощниците му, но него никога не откриха. И тъй като корпусът на съда изглеждаше разрязан надве, дълго време жена му го очакваше и се опасяваше от завръщането му. Защото, ако бе станало някакво сблъскване, имаше възможност абортиращият кораб да е успял да спаси само него и да го е откарал някъде надалече.

После постепенно тя свикна с мисълта, че е вдовица, въпреки че трепваше всеки път, когато някоя съседка, някой бедняк или амбулантен търговец внезапно влезеше при нея.

Един следобед, около четири години след изчезването на мъжа й, като вървеше по еврейската улица, тя се спря пред дома на починал неотдавна стар морски капитан, чиято покъщнина се разпродаваше на търг.

Точно в този момент бе дошъл редът на един зелен папагал със синя глава, който гледаше насъбралите се хора с недоволен и загрижен вид.

— Три франка! — извика разпродаващият. — Птица, която говори като адвокат! Само три франка!

Една приятелка на вдовицата Патен я бутна по лакътя:

— Що не го купиш, богата си — й каза тя. — Ще ти прави компания. Тая птица струва поне тридесет франка. Все ще я препродадеш за два десет-двадесет и пет франка!

— Четири франка, госпожи! Четири франка! — повтаряше човекът. — Пее вечернята и проповядва като господин свещеника. Това е феномен… Чудо!

Вдовицата Патен добави петдесет сантима и малката клетка с птицата с извита човка се оказа в ръцете й. Тя я отнесе у дома и я закачи в стаята си. Но когато отвори телената вратичка, за да сипе вода за пиене, папагалът я клъвна силно по пръста и го разкървави.

— Брей, че е лош! — си каза тя.

Въпреки това му даде конопено семе и царевица, а после го остави да глади перата си, поглеждайки скритом новия дом и новата си господарка.

На следния ден едва се зазоряваше, когато вдовицата чу съвсем ясно силния, звучен и гръмлив глас на Патен да вика:

— Ще станеш ли, мършо!

Уплахата й бе такава, че скри глава под завивките си. Защото някога, всяка сутрин, щом отвореше очи, покойният й мъж крещеше в ушите й тези четири думи, които познаваше твърде добре.

Разтреперана, свита на кълбо, с гръб, подложен на побоя, който вече очакваше, тя прошепна с лице, скрито в завивките:

— Боже господи, дошъл е! Боже господи, дошъл е! Върнал се е, боже господи!

Минутите течаха, но никакъв шум не смути тишината в стаята. Тогава, трепереща, тя подаде глава из завивките, сигурна, че е тук, готов да почне да я бие.

Нищо обаче не видя, нищо, освен един слънчев лъч, проникващ през прозореца. Тогава си помисли:

— Сигурно се е скрил.

Дълго чака. После, поуспокоена, си каза:

— Трябва да съм сънувала, щом като никакъв не се показва.

И точно, малко облекчена, затваряше очи, когато съвсем наблизо избухна разяреният, гръмовит глас на удавения, който крещеше.

— Дявол да те вземе, ще станеш ли, мършо такава!

Тя скочи от леглото, тласкана от послушанието, от пасивната покорност на жената, смазана от побоища, спомняща си ги още, след четири години, и която винаги ще си ги спомня. Покорна завинаги на този глас, тя промълви:

— Ето ме, Патен. Какво искаш?

Но Патен не отговори.

Тогава, разстроена, вдовицата почна да търси навсякъде — в шкафовете, в комина, под леглото, но никого не намери. Най-сетне се отпусна на един стол, обезумяла от ужас, убедена, че самата душа на Патен е тук, до нея, дошла, за да я измъчва.

Внезапно си спомни за тавана, където човек можеше да се качи отвън по една стълба. Сигурно се бе скрил там, за да я изненада. Вероятно диваци го бяха пленили на някакво крайбрежие и по-рано не бе успял да им избяга. Но сега се бе завърнал, по-зъл отпреди. Нямаше никакво съмнение — това си личеше от гласа му.

И тя запита, вдигнала глава към тавана:

— Патен, там ли си, горе?

Патен не отговори.

Този път тя излезе и с ужасен страх, който свиваше сърцето й, се изкачи по стълбата, отвори прозорчето и като не видя нищо, влезе и затърси, но пак нищо не откри.

Тогава седна на един наръч слама и заплака. Но докато хлипаше, пронизана от остър, свръхестествен ужас, чу под себе си, в стаята, Патен отново да говори. Сега, поуспокоен, не така ядосан, казваше:

— Мръсно време! Силен вятър! Мръсно време! Още не съм закусил, дявол да го вземе!

Тя извика от тавана:

— Идвам, Патен! Ще ти направя супата. Не се сърди, идвам!

И слезе тичешком. Но долу нямаше никого.

Вдовицата усети, че премалява, сякаш смъртта я докосваше. И точно се готвеше да избяга у съседите, за да потърси помощ, когато гласът, съвсем близо до ухото й, извика:

— Не съм закусвал, дявол да го вземе!

От клетката си папагалът я гледаше с кръглото си лукаво и зло око.

Тя също го погледна разстроена и прошепна:

— А, ти ли си?

Той продължи, поклащайки глава:

— Чакай, чакай, ще те науча да мързелуваш!

Какво ли стана в нея? Тя почувствува, разбра, че именно той, мъртвецът, се бе върнал и скрил в перата на тази птица, за да почне отново да я измъчва. Че щеше да псува, както някога, целия ден, да я хапе и да крещи ругатни, за да събира съседите и да ги разсмива.

Тогава стана, отвори клетката, хвана папагала, който се съпротивяваше, разкъсвайки кожата й с клюна и ноктите си. Но вдовицата го държеше здраво с две ръце и като се хвърли на земята, затъркаля се върху него с яростта на полудял човек.

И така го смачка, че го превърна в дрипа от плът, в малко зелено меко нещо, което вече не мърдаше, не говореше, а висеше безжизнено. После, като го уви в някакъв парцал, като в покров, излезе по риза, боса и прекоси кея, в който се блъскаха леки вълни.

Когато изтърси парцала, от него изпадна мъртвото малко нещо, което приличаше на шепа трева. След това се прибра у дома, отпусна се на колене пред празната клетка и силно развълнувана от току-що стореното, поиска прошка от бога, като хълцаше, сякаш бе извършила някакво грозно престъпление.

Ги дьо Мопасан
В морето

Неотдавна във вестниците бяха публикувани следните редове:

Булон-сюр-мер, 22 януари. Съобщават ни:

„Ужасно нещастие сполетя нашето крайморско население, вече толкова пострадало от две години насам. Риболовното корабче на бай Жавел на влизане в пристанището бе отхвърлено на запад и се разби в скалите при вълнолома.

Въпреки усилията на спасителния кораб и на въжетата, изстреляни със специалната пушка, четиримата моряци и юнгата загинаха.

Лошото време продължава. Опасяваме се от нови бедствия.“

Кой е този бай Жавел? Не е ли брат на едноръкия?

Ако клетникът, отнесен от вълните или загинал може би под останките на разбитото си корабче, е този, за когото мисля, той е бил свидетел преди двадесетина години на друга трагедия, ужасна и проста, каквито винаги са били големите морски трагедии.

Тогава Жавел-старши беше собственик на гемия.

Гемията е най-добрата риболовна лодка. Здрава, издръжлива на всякакво време, със закръглен корем, винаги в морето, подхвърляна непрекъснато от вълнението като тапа, шибана от острите и солени ветрове на Ламанш, тя обработва това море неуморно, с издути платна, влачейки отстрани голяма мрежа, която загребва дъното на океана, улавя и прибира всички заспали животни по скалите, плоските риби, залепени по пясъка, тежките криви раци и омарите с дългите мустаци.

Когато вятърът е добър и вълнението слабо, гемията започва своя риболов. Мрежата й е навита на дълга дървена греда, обкована с желязо, и се спуска с два развиващи се кабела от две макари в двата края на лодката. И гемията, дрейфуваща под действието на вятъра и течението, дърпа това приспособление, което огребва и опустошава морското дъно.

На борда за Жавел работеха по-младият му брат, четирима моряци и един юнга. Бяха отплували от Булон при хубаво ясно време, за да хвърлят мрежата си.

Скоро обаче задуха силен вятър и пристъпите на бурята принудиха гемията да бяга. Тя се насочи към английските брегове, но развълнуваното море блъскаше крайбрежните скали, връхлиташе върху сушата, като осуетяваше достъпа до пристанищата. Корабчето се върна в открито море и взе курс към бреговете на Франция. Но поради бурята вълноломите продължаваха да са непреодолими, а достъпите към заливите бяха изпълнени от пяна, шум и опасности.

Гемията отново тръгна към открито море, като се носеше по гърба на вълните, подхвърляна, разтърсвана, блъскана, заливана от водните маси, но въпреки всичко смела, привикнала към това бурно време, което понякога я принуждаваше по пет-шест дни да скита между двете съседни страни, без да може да се приюти в едната или другата.

Най-после ураганът се успокои. И тъй като бяха в открито море, макар и при нестихнало още вълнение, собственикът нареди да хвърлят мрежата. Голямото риболовно приспособление бе спуснато зад борда, като двама мъже на носа и двама на кърмата започнаха с макарите да отпускат въжетата, които го задържаха. Внезапно то достигна дъното, но една висока вълна наклони гемията. Младият Жавел, който се намираше на носа и ръководеше спускането, се олюля и ръката му бе затисната между борда и въжето, отпуснало се за миг от вълнението. Той направи отчаяно усилие с другата ръка да повдигне въжето, но мрежата вече се влечеше и обтегнатият кабел не помръдна.

Пронизан от силната болка, пострадалият извика. Всички се притекоха. Братът остави щурвала. Опитаха се да освободят ръката от въжето, което я смазваше, но напразно. „Трябва да се отреже!“ — каза един от моряците, като измъкна широк нож, с който можеше с два удара да спаси ръката на младия Жавел.

Но да се отреже, означаваше да се загуби мрежата, а тя струваше скъпо, много скъпо — хиляда и петстотин франка! И принадлежеше на Жавел-старши, който държеше на своето имущество:

— Не! Не режи! Чакай, ще лавирам! — извика той: със стиснато сърце, изтича към кърмата и завъртя целия щурвал.

Корабчето се подчини едва-едва, парализирано от мрежата, която сковаваше движенията му, и тласкано освен това от силата на дрейфа и вятъра.

Младият Жавел се бе отпуснал на колене, стиснал зъби, с блуждаещи очи, безмълвен. Брат му се върна към носа, продължавайки да се опасява от ножа на моряка: „Чакай! Чакай! Не режи! Ще пуснем котвата.“ Котвата бе пусната, като развиха цялата верига. После почнаха да действуват върху нея с ръчния шпил^[34], та да се отпуснат въжетата на мрежата. Най-сетне те омекнаха и можаха да освободят безжизнената ръка в окървавения вълнен ръкав.

Младият Жавел гледаше смутено. Свалиха горната му дреха и видяха нещо ужасно: смазана плът, от която кръвта шуртеше, сякаш изтласквана с помпа. Като съзря ръката си, той измърмори: „Загубена е.“

Леещата се кръв образува локва на палубата и един от моряците извика: „Всичката ще изтече, трябва да се стегне вената!“

Тогава взеха някаква връв, дебела, кафява и насмолена връв, завързаха ръката над раната, като стегнаха възела с всички сили. Бликащата кръв постепенно намаля и съвсем спря.

Когато младият Жавел стана, ръката му увисна отстрани. Той я хвана с другата, повдигна я, обърна я и я разтърси. Всичко бе разкъсано, костите счупени. Само малко мускули задържаха премазания крайник за тялото. Той го гледаше с угаснал и замислен поглед. После седна на едно сгънато платно. Другарите му го посъветваха постоянно да залива раната с вода, за да попречи да се развие черната болест.

Сложиха една кофа пред него. От минута на минута той черпеше от нея с чаша и заливаше ужасната рана с тънка нишка бистра вода.

— Долу ще си по-добре — каза брат му.

Той слезе, но приблизително след час се върна: сам никак не се чувствуваше добре. Освен това предпочиташе свежия въздух. Седна на платното и отново почна да полива ръката си.

Риболовът беше добър. Широки риби с бял корем лежаха до него, разтърсвани от последни спазми. Той ги гледаше и продължаваше да залива премазаната си плът.

Когато най-сетне се приготвиха за връщане в Булон, вятърът пак се развилня. И корабчето отново поде лудия си бяг, като се издигаше и пропадаше във вълните, разтърсвайки ранения.

Нощта настъпи. Бурята продължи до зори. При изгрева на слънцето отново съзряха Англия, но морето вече бе по-спокойно и пак се насочиха с лавиране към Франция.

Привечер младият Жавел повика другарите си и им показа тъмните, грозни признаци на загниването по увисналата част от крайника, която едва се държеше за него.

Моряците гледаха и изразяваха мнението си:

— Може наистина да е черната — мислеше един.

— Трябва солена вода върху това — заяви друг.

Донесоха кофа със солена вода и я изсипаха върху премазаното място. Раненият стана бледосив, заскърца със зъби, сгърчи се малко, но не извика.

После, когато щипенето мина, каза на брат си: „Дай ми ножа си!“ Братът му го подаде.

— Дръж ръката ми нагоре, съвсем права, и я обтягай!

Направи това, което искаше.

Тогава той сам започна да я реже. Режеше полека, обмисляйки, като отсичаше последните жили с това лезвие, тънко като ръба на бръснач. Скоро ръката му се превърна в къс остатък. Тогава изпусна дълбока въздишка и каза: „Налагаше се. Иначе бях загубен.“

Той изглеждаше облекчен и дишаше дълбоко. После пак почна да сипва вода върху остатъка от ръката, който му оставаше.

Нощта отново бе бурна и не можаха да акостират.

Когато се развидели, младият Жавел взе отрязаната ръка и дълго я разглежда. Разлагането бе започнало. Другарите му също дойдоха да я разгледат — подаваха си я от ръка на ръка, опипваха я, обръщаха я.

— Това трябва веднага да се хвърли в морето! — каза братът. Но младият Жавел се разсърди:

— Брей! Не искам! Не! Не искам! Това е мое, не е ли вярно, това е ръката ми!

И той я взе, за да я постави между краката си.

— Нищо не ще й попречи да изгние — каза брат му.

Тогава на ранения хрумна една мисъл. Когато оставаха по-дълго време в морето, рибата нареждаха в качета със сол, за да я запазят. Затова той попита:

— Не бихме ли могли да я сложим в саламурата?

— Виж, това е правилно! — потвърдиха другите.

Веднага изпразниха едно от качетата, напълнени от риболова през последните дни. На дъното поставиха ръката, отгоре сипаха сол, а после отново наредиха рибата, една по една.

Един от моряците пусна следната шега:

— Дано не продадем и нея на пазара.

Всички се разсмяха, освен двамата братя Жавел.

Вятърът продължаваше да духа и дълго лавираха срещу Булон, до десет часа на следния ден. А раненият продължаваше да плиска вода върху раната си. От време на време ставаше и ходеше от единия до другия край на палубата.

Брат му, който държеше щурвала, го следеше с очи, клатейки глава. Най-сетне влязоха в пристанището.

Лекарят прегледа раната и заяви, че е в добро състояние. Направи й основна превръзка и предписа почивка. Но младият Жавел не искаше да легне, преди да е прибрал ръката си.

Отиде на пристанището и намери качето, което беше белязал с кръст. Изпразниха го пред него и той я взе, добре запазена в солта, набръчкана, но освежена. Уви я в кърпа, която специално бе взел със себе си, и се прибра в къщи.

Жена му и децата му дълго разглеждаха този негов крайник, опипваха пръстите, изваждаха зрънца сол изпод ноктите. После извикаха дърводелеца и му поръчаха да направи малък ковчег.

На следния ден целият екипаж на гемията присъствуваше на погребението на отрязаната ръка. Двамата братя, един до друг, бяха начело на шествието. Клисарят на енорията извърши необходимото.

Младият Жавел престана да излиза с гемията в морето. Той получи някаква дребна служба в пристанището и когато по-късно говореше за своята злополука, съвсем тихо доверяваше на събеседника си: „Ако брат ми бе прерязал въжето на мрежата, щях да спася ръката си, съвсем положително. Но той държеше да запази имуществото си.“

Пиер Лоти
В открито море
Откъс от романа „Моят брат Ив“

Моретата, из които кръстосваше „Примоге“^[35], бяха почти винаги еднакво лазурни: беше царството на пасатите и на хубавото време, което никога не свършва.

Понякога, за да стигнем от една група острови до друга, трябваше да минаваме екватора и да прекосяваме огромни водни пространства, застинали в мрачно великолепие.

Но после, щом животворният пасат задухваше отново в едното или другото полукълбо и разбуденият от дрямка „Примоге“ се втурнеше напред, всички изпитваха още по-силно, поради рязката промяна, прелестта от голямата скорост, очарованието да се намират върху тази голяма, наклонена и тръпнеща твърдина, която сякаш живееше и им се подчиняваше, пъргава и податлива, вечно устремена напред.

Когато плавахме в източна посока из това царство на пасатите, най-често при страничен вятър, в продължение на дни и нощи „Примоге“ се врязваше в правилните, пенливи тропически вълни, неуморимо, с леките и радостни пърхания на риба, която играе. Сетне, когато се връщахме обратно, при попътен вятър, покрити изцяло с белите корабни ветрила, разперени докрай, ние се плъзгахме пак така устремно по вълните, но тъй леко, че вече не усещахме дали плаваме; сякаш в порива си литвахме на криле подобно птица, която се носи във въздуха.

За моряците дните продължаваха да си приличат много.

Всяка сутрин, още с първия сигнал за ставане, ги обземаше истинска страст към чистотата. Едва отворили очи, те вече рипваха и хукваха, за да започнат колкото се може по-скоро голямото миене. Голи, с моряшки барети с помпон, или пък облечени в „бойно трико“ (което представлява малко плетено шалче за врата, почти колкото едно бебешко лигавче), те бързаха да залеят всичко с вода, струяща от маркучи или лисната с все сила от кофи. Те бързаха, обливаха си краката и гърбовете, по които се стичаха безброй струйки, и целите мокри, преобръщаха всичко, за да измият всичко; после търкаха и без туй вече белия под на палубата с пясък, с четки или с тел, за да стане той още по-бял.

Прекъсваха работата им и ги пращаха да се катерят по реите, за да разхлабят рифовете или оправят корабните ветрила; преди да се изкачат, те от приличие се обличаха набързо и задъхано изпълняваха заповедта, нетърпеливи да се върнат долу и продължат забавлението с водата.

При този занаят ръцете се каляваха и гърдите заякваха, дори понякога, понеже се катереха боси, нозете им ставаха криви като на маймуни.

Към осем часа, чуеха ли да бие барабанчето, прекъсваха миенето. Докато палещото слънце изсушаваше много бързо всичките наквасени места, те захващаха да лъскат металните предмети: бакърените уреди, обковите, та дори и най-обикновените халки трябваше да блестят като огледало. Всеки се залавяше за малкия скрипец, изобщо за малката вещ, която му бе специално поверена и я лъскаше старателно, като от време на време отстъпваше назад с вид на познавач, за да прецени дали блести и лови око. А наоколо, край тези големи деца, дишаше светът — все същото синьо, неумолимо синьо обкръжение и тази ярка и безкрайна тишина, проникваща в глъбините, където нищо не се променяше и нищо не се случваше.

Единствено ята залутани летящи рибки профучаваха като стрели, тъй стремглаво, че само лъскавите им перки проблясваха и това бе всичко. Но колко разнообразни бяха те: имаше едри, с цвят на синееща се стомана, после все по-малки и по-редки екземпляри, преливащи в бледолилави и яркосини оттенъци. Енергичният им полет бе изненадващ и пожелаеше ли някой да ги види, тях вече ги нямаше: само там, където се бяха гмурнали и изчезнали, се разливаха и искряха на слънцето малки водни кръгчета, образувани сякаш от градушка куршуми.

Понякога въздушните простори на шеметна височина пресичаше някоя фрегата — голяма, тайнствена и вечно самотна птица, — устремена напред с изящните си криле и ластовичата си опашка, сякаш преследваше някаква цел. Моряците си сочеха един другиму странния скитник, проследяваха го с очи, докле се виждаше, и прелитането му се отбелязваше в бордовия дневник.

А кораби? Никога не забелязваха. Страшно необятни са тези южни морета: човек с човек не се среща.

Веднъж те попаднаха на малък океански остров, обкръжен от бял коралов пояс. Няколко жени от тамошното население се бяха приближили с пирогите си и капитанът им позволи да се качат на кораба, защото се догаждаше за целта на тяхното посещение. Те всички бяха великолепно сложени, с притворени буйни очи, които проблясваха през гъстите мигли, а когато се смееха, можеше да се преброят снежнобелите им зъби. По бакъреночервената им кожа синееше сложната мрежа на татуировката.

Тяхната поява наруши за цял ден въздържанието на моряците. Ала този за кратко зърнат остров, тъй малък сред огромната водна пустош, изчезна скоро със своята бяла влажна ивица и земните си палми и те повече не мислеха за него.

Моряците никак не скучаеха на борда. Дните им бяха достатъчно изпълнени с работа и развлечения.

В определени часове, в определени дни, установени предварително от морския работен график, им позволяваха да отворят платнените торби, където бяха скътани техните вързопчета (това се наричаше „хайде на торбите!“). Тогава изваждаха наяве всичките си дреболии, сгънати с комична грижливост, и корабът „Примоге“ заприличваше изведнъж на пазар. Отваряха несесерите за шев, раздипляха артистично изрязаните парчета плат за закърпване на дрехите, които бързо се износваха от непрестанното движение и напрягането на силните мишци: някои моряци стояха голи, за да закърпят ризите си; други изглаждаха по странен начин големите си яки (като седяха продължително отгоре им); трети изваждаха от кутийката за писма малки, пожълтели и изпомачкани хартишки, по които се виждаха залепени марки от различни забутани кътчета на бретонската или баска земя, и започваха да четат — писма от майка, сестра, годеница, живеещи някъде далеч в родните села.

А после, след точно определено и продължително изсвирване, което означаваше: „Прибирай торбите!“, всичко това мигом изчезваше като по чудо, биваше сгънато, прибрано и отново сложено в дъното на трюма в номерирани преградки, които неумолимите сержанти тутакси заключваха с железни верижки.

Като ги гледа така съсредоточени и търпеливи, човек: би се заблудил, ако не ги познава по-добре — виждайки ги как са погълнати от тези съвсем момичешки занимания, всред разхвърляните кукленски парцалчета, трудно би си представил на какво бяха способни същите тези млади хора, колчем кракът им стъпеше на твърда земя.

Но идваше и часът на неизбежната меланхолия: след като вечерната молитва беше произнесена, прекръстването приключено, а слънцето — залязло; в този именно час мнозина от тях копнееха за родния си край.

Даже в това царство на ослепителната светлина неизменно иде оня тъжен, неопределен час между деня и нощта. В такъв момент можеше да се види как главите на моряците се обръщат неволно към последната ивица светлина на залеза, която трепкаше толкова ниско, че докосваше линията на хоризонта.

Неповторима и разнобагрена бе тази ивица: в далечината проблясваше най-напред тъмночервено зарево, леко оранжево отгоре, после едва доловимо бледозелено — цяла ивица с цвета на фосфор, и накрая всичко това се сливаше, като завършваше с оловносивите преливания на сянка и полумрак. По морската повърхност пробягваха последните отблясъци на едно печално жълто сияние, които трепкаха все още тук-таме, преди да се разтворят в неутралната непрогледност на нощта — последен кос взор на деня, устремен към пустинните глъбини, който вещаеше нещо злокобно и всяваше смътна тревога в душата на хората, загледани в безмерната водна шир. Настъпваше часът на дълбоките терзания и сърдечните копнежи. Настъпваше часът, в който моряците проумяваха, че техният живот е странен и неестествен, и потъваха в размисли за загубената си и самотна младост. Пред очите им се мержелееше неясен и далечен женски образ, забулен в томителна прелест и възхитителна доброта. Или пък, смазани от порива на предусещането за някакво безумно пиршество, изпълнено със сладострастие и алкохол, те мечтаеха как ще си наваксат неизживяното и как ще се забавляват, щом ги пуснат да повилнеят на суша…

Но после настъпваше истинската нощ — хладна, звездна — и мимолетното видение се забравяше; моряците се събираха до един на предната палуба, сядаха или се изтягаха и запяваха.

Много маневристи знаеха дълги и чудно хубави песни, чиито припеви се подемаха хорово от всички. Гласовете, прекрасни и пламенни, отекваха в звънкото безмълвие на тези нощи.

А един стар учител разказваше редовно на малък кръг слушатели безкрайно дълги приказки: за приключенията на храбри моряци, които биваха отвличани от красиви принцеси в каменни замъци.

„Примоге“ пътуваше непрекъснато и оставяше в мрака след себе си разлята бяла ивица, която изчезваше постепенно като опашка на комета. Всяка нощ корабът се плъзгаше по вълните, без да си отдъхне, без да дремне; само снежните му крила изгубваха вечер своята белота на чайка и се открояваха рязко върху разсеяните светлини на небето, подобно на китайски фенер, като силуети на прилепи.

Но колкото и да бързаше, „Примоге“ оставаше всякога като сред огромен обръч, който ту се свиваше, ту се увеличаваше, но неизменно го следваше.

Понякога този обръч ставаше черен и ясно очертаваше безпощадните си граници, които избледняваха при появата на първите звезди на небето; понякога огромните му контури се смекчаваха от изпаренията, които се сливаха в едно. Тогава имаха усещането, че се носят в някакъв сивосинкав, обсипан със звезди, глобус и се учудваха, че никога не достигат блуждаещите му стени.

Цялото пространство се изпълваше от спотаения шум на водата, то шумолеше неспирно, но някак си въздържано и почти тихо; издаваше един могъщ и неуловим звук, като оркестър, съставен от безброй струни, едва-едва докосвани с тайнствен чар от лъковете.

На моменти южните звезди затрепкваха с чудни отблясъци; гигантски мъглявини искряха като седефени прашинки; мъглявите багри на нощта сякаш се пронизваха от странни светлини и в такива моменти човек изпадаше в някакво феерично настроение, като че ли всичко се илюминираше за някакъв безкраен апотеоз. Тогава всеки се запитваше: „Защо светът сияе по този начин, какво ще се случи, какво е станало?“ Но всъщност нямаше нищо, никога не се случваше нищо, просто областта на тропиците беше такава. Всъщност само пустинните води царуваха наоколо — една неизменна, абсолютно пуста и кръгла шир…

Тези хладни мрачни пространства навяваха любовни и тревожни видения. Човек се разтапяше от трепетни мечти, разкъсваше се от копнеж да протегне ръце към някакво страстно желано човешко тяло и да го прегърне с крепка, сурова, безкрайна нежност. Ала нямаше никой, нищо… Трябваше да се въздържат, да останат сами, да се въртят върху твърдите дъски на тази дървена палуба, после да мислят за друго и отново да запеят… И хубавите песни, весели или тъжни, започваха да се леят още по-силно над пустата морска шир.

Ала по време на дългите нощни бдения в открито море моряците не се чувствуваха зле върху тази част на палубата; свежите струи на нощта, девствените морски ветрове, които никога не бяха докосвали земя и не носеха животворното дихание на сушата, които нямаха никакво благоухание, се блъскаха в техните мощни и открити гърди. Когато се изтягаха там, моряците постепенно губеха представа за всичко друго, освен за скоростта, която винаги опиянява, дори когато се плава без цел и без посока.

Те, моряците, нямаха никаква цел и не знаеха накъде плават. И защо ли? Не им позволяваха да посетят нито едно кътче от земното кълбо. Те не знаеха направлението на този шеметен курс и безкрайната дълбочина на самотните пространства, които кръстосваха; но те бяха щастливи, че се носеха в синкавата тъмнина и усещаха бързия полет на кораба. Вечер пееха своите песни и съзерцаваха големия бушприт, устремен напред, наподобяващ изопнат лък, който подскачаше над водата и лекичко докосваше развълнуваната повърхност на океана като летяща риба.

Жорж-Гюстав Тудуз
Фарът на ужаса

Спомени ли? Разбира се, че имам много спомени, след като тридесет и пет години работя на фарове, и то без никаква грешка в службата или укор от някого… При това понякога службата ми никак не е била лека и доста нещо ми е минало през главата, особено като знаете, че от тези тридесет и пет години двадесет и девет, заедно със седем месеца и две седмици отгоре, съм прекарал в „изолираните“. С други думи, във фарове, построени в открито море, върху камънаци, там, където виждаш само скалистата основа, кулата, небето и водата наоколо. И животът на такова място не е всеки ден боядисан в розово!…

Затова, както може да се очаква, най-лошият ми спомен е именно от един такъв „изолиран“…

О, това е много стар спомен… от времето, когато бях още съвсем млад фаропазач, още зелен в професията.

Интересува ли ви?… Тогава добре, ще ви кажа, че под претекста, че обичах да пътешествувам, и също понеже плащаха по-добре и аз бях доволен да закръгля спестяванията си, за да мога да се оженя по-скоро за годеницата си, накратко, по редица причини ето, че ми хрумна да отида по собствено желание на един нов фар, построен в Гвиана.

Проклета страна, проклет климат и още по-проклето място — този фар! „Скалата на трите скелета“ — така се наричаше дяволският камък, върху който беше издигната кулата. И това име идваше от една история за трима каторжници от Кайена, които избягали с открадната от каторгата лодка и се разбили през нощта в тази скала. Там, очаквайки кораб, те умрели от глад и жажда. Когато ги намерили, морските птици били оставили само костите им. Тъжна история, нали… И хората говореха, че нощем, когато има буря, трите скелета се появявали, фосфоресциращи, като издавали тъжни вопли… Празни приказки, разбира се…

Представете си една цилиндрична кула, издигната от бетон и желязо върху малка скалиста площадка на двадесет и две мили от сушата. И тази площадка, дълга шестдесет метра и широка седем-осем метра, е образувана от остри като нож скали, насечени като зъби на трион. Достатъчно място човек да си раздвижи малко краката по време на отлив, когато скалата се оголва. Само трябваше да се внимава да не се подхлъзнеш, не толкова поради дълбочината, която достига до двеста метра в основата на скалите, но защото до самите камъни непрекъснато патрулират акули.

Фара обслужвахме четирима души: трима в кулата и един на сушата. Всеки шест седмици корабчето на бреговата служба докарваше от сушата отпускаря и провизии и откарваше този, чийто ред беше да излезе в отпуска.

Разбира се, вие, хората от сушата, бихте се отегчавали от такова седене на едно място срещу бреговете на Гвиана осемнадесет седмици поред, очаквайки да дойде времето за отпуска. Ние обаче, моите колеги и аз, се чувствувахме добре. И така, в течение на двадесет и два месеца с периодични отпуски на брега аз бях напълно щастлив на Скалата на трите скелета.

През двадесет и третия месец се случи тази история. Тъкмо се бях завърнал от отпуска в края на юни, когато зимата там е в разгара си. С мен бяха още Льо Глео, бретонец, и старшият фаропазач Ичуа, баск, по-стар от нас с дванадесет години.

Първите осем дни минаха нормално, обаче през деветата нощ към два часа сутринта ние, двамата бретонци, спяхме в стаите си, разположени в средната част на кулата, когато баскът, който беше на смяна, ни извика. Скочихме веднага, изкачихме бързо тридесетината стъпала и се озовахме при шефа в помещението с фара.

Тогава той ни посочи един голям тримачтов кораб, който с издути платна се насочваше право към фара. Странно беше по този час на нощта да виждаш такъв тримачтов кораб, идващ право към нас. Още от пръв поглед разбрах, че това е хубав кораб, един от тези четирихилядитонници за далечни плавания, които пренасят в трюмовете си тежки товари от единия край на света до другия, без да спират някъде. И неговите очертания, които ясно се виждаха от една миля разстояние, показваха, че това е голям холандски кораб, нещо лесно обяснимо, като се има пред вид близостта на Парамарибо и на Холандска Гвиана…

Виждайки го да идва право срещу нас, тласкан от лекия източен вятър, Льо Глео се провикна:

— Който управлява този кораб, е луд или пиян. Как може да не ни вижда, дяволите да го вземат…

Но Ичуа каза, като клатеше глава:

— Ще ни види, ако има на борда някой, който да гледа…

Стреснат, Льо Глео отговори:

— Какво искаш да кажеш, шефе? Мислиш, че това е корабът-фантом?

Баскът започна да се смее:

— Не, момчето ми, не съм стигнал дотам. Казах, че на борда няма кой да ни види, защото корабът е дереликт.

И той ни обясни, че от близо един час корабът плава насам-натам, върти се наляво и надясно, както му падне, и че следователно това е, както казват англичаните, един дереликт, изоставен кораб, който екипажът му по някакви причини е счел за загубен, готов за потъване, и го е напуснал, за да се спаси. След това корабът се е отправил сам в океана по течението, без да има кой да го управлява.

След десетина минути корабът беше почти до нас, но вятърът се промени, чу се как върлините изскърцаха и дереликтът заплава в обратна посока, сякаш бягаше от нас. Осветен от фара, той ни изглеждаше толкова чист и без повреди, че Ичуа се провикна:

— Защо, по дяволите, са го изоставили?… На борда няма следи нито от пожар, нито от повреди…

Наистина, главно по тези причини екипажите напускат корабите, от страх да не потънат или изгорят.

Цели четири часа този проклет кораб си играеше около нас, идваше, отиваше си, отдалечаваше се и се приближаваше с внезапни движения и лъкатушения, присъщи на изоставените кораби и които напомнят за пияни хора. Всъщност истината беше, че около нашия фар имаше водовъртежи, които го задържаха. Най-после, както става в тропиците, слънцето внезапно се показа и освети изцяло кораба, който се беше обърнал със страна към нас. Той беше толкова близо, че след като загасихме фара, както изисква правилникът, ние тримата се наредихме на балкона с бинокли и далекогледи, като се опитвахме да разберем какво става с нашия приятел.

В този момент върлините на платната отново се завъртяха и корабът послушно измени посоката си, като се насочи право към нас, както беше правил и по-рано. Само че сега той се намираше толкова близо до скалата, че не можеше да ни избегне. Нашите бинокли се насочиха към нещастния кораб, който щеше да се самоубие, тъй като нямаше разум. Тогава и от трима ни се изтръгна един и същ вик:

— Плъхове!…

Ние едновременно разбрахме защо холандският екипаж бе избягал и каква страшна заплаха се носеше по океана към нас.

Да, за вас плъховете не значат нищо или съвсем малко… Вие познавате само сухоземните плъхове… вашите жалки плъхчета от градовете и полята! Това са недоносчета, джуджета, негодни за нищо, така да се каже!… Нещастни гадинки, които нямат дори тридесет сантиметра от върха на муцунката си до края на опашката… Те ви отвращават, защото имат малко по-силна миризма и нощем квичат като малки прасенца, които сучат… Но тези ваши плъхове са просто подигравка и играчка…

Истинските плъхове са корабните, които се раждат, живеят и умират на кораба. Това са животни, които биха умрели от срам, ако стъпят на суша. И между вашите плъхове и тези има такава разлика, както между риболовен кораб и броненосец.

Корабните плъхове са горди животни. Големи, едри, набити зверове, изтъкани от нерви и мускули, по-интелигентни от хората, умни, сякаш са завършили морска академия, и така дисциплинирани, че могат да засрамят и най-добрия екипаж. Юначаги, пълни с издръжливост и гордост, завършени моряци, годни за плаване по всяко време и които по-сигурно от барометър усещат промяната на вятъра. А същевременно лоши като краста, упорити като пиявици и невероятно сплотени: само да докоснеш някой, той изписква остро и веднага върху гърба ти се озовават стотина негови колеги, и то така разярени, че няма да те пуснат, преди да са оглозгали костите ти.

И точно най-добрите екземпляри от тази раса са холандските. Те са страшна напаст. Всички моряци знаят историята с онзи капитан от Амстердам, който решил, за да запази товара си, да вземе на кораба си не котки — те не могат да се мерят с такива плъхове, — а два булдога, дресирани да ловят плъхове. Когато корабът стигнал до Остенде, от булдозите нямало нито следа: за двадесет и четири часа те били изядени, схрускани, изглозгани от плъховете на кораба.

Може би ще запитате защо не стават жертва и хората?…

Моля за извинение… понякога и те биват изяждани, когато храната на борда е недостатъчна или родените по време на пътуването плъхове не са успели да се прехвърлят на друг кораб по време на престой. Вероятно такава е била съдбата и на екипажа на този кораб: нападнати от плъховете, моряците сигурно са избягали… или са били изядени, защото всички лодки на кораба бяха по местата си.

И върху мостика, по площадките, върху фалшборда, по заслоните и дори върху върлините, по целия кораб от единия до другия край гъмжаха стотици черни петна… Това беше истинска армия от гладни гърла, която побърканият кораб носеше към нас. Само че ние нямахме лодки, за да избягаме.

Този дяволски кораб можеше да мине край нас, отляво или отдясно, и да се запилее в океана заедно с побеснялата си банда… Но не, той връхлетя право върху нашата скала, като желязо върху магнит, с надути платна и пълна скорост, сякаш искаше да спечели някакво състезание, и се наниза върху най-острия край на скалата…

Най-напред се чу глух удар: корабът се продъни. Последва страшно изпращяване — трите мачти паднаха заедно, пречупени в основата си, сякаш подкосени с един удар на брадва. Най-после със силен плясък корабът се раздели на две, като че ли се разполовяваше риба, и обгърнат в пяна и вода, потъна право надолу — едната половина отляво, а другата отдясно на скалата.

Ще речете, че плъховете са се издавили?… Не ги познавате! Те по-добре плуват, отколкото тичат, и са по-пъргави от катеричка на дърво и от риба във водата…

И така едната половина от армията плъхове скочи светкавично на скалата, използувайки за мост падналите напред мачти и платна. Останалите се озоваха във водата, но без да се тревожат, се групираха с вирнати глави, изпънати опашки и пляскащи лапи и бързо заплуваха към скалата. Преди да имаме време да мръднем, от кораба останаха стотина дребно натрошени дъски и цяла армия от плъхове, настанена в пълен състав върху оголената от отлива скала…

Хиляди муцунки се вдигнаха нагоре и ние бяхме открити, забелязани и помирисани: прясно месо!

Тогава се чу писък, съставен от хиляди еднакви писъци, по-скърцащ от трион, който захапва желязо, и всички плъхове се втурнаха в атака. Да ви кажа ли, че едва имахме време да се хвърлим назад, да затворим стъклата на помещението с фара и да се втурнем да затваряме прозорците на стълбището и стаите! Добре, че входната врата в основата на кулата беше затворена и освен това бе от масивен бронз. За секунди мръсната банда се беше изкатерила по гранитните блокове на фара, сякаш това беше дърво, и от основата до върха нашата кула се покри с обвивка от плъхове…

Рамо до рамо, глава до опашка, блъскайки се, вкопчвайки се, притискайки се, те се покатериха по кулата, наблъскаха се по отворите на прозорците, драскаха с нокти стъклата, докато авангардът се струпа в галерията на фара, върху балкона, по обвивката на фенера. Скърцайки със зъби, те се нахвърляха върху дебелите стъкла на фенера, зад които ни виждаха, без да могат да ни достигнат. Няколко милиметра стъкло, за щастие твърде здраво, отделяха лицата ни от техните светещи очи, от закривените им нокти, от острите зъби. И миризмата на тази тълпа беше толкова силна и така противна, че стигаше до нас и ни отвращаваше.

И така ние се превърнахме в пленници на цял полк от изгладнели плъхове. Трябваше да минат часове, за да свикнем с това невероятно положение. Нервите ни бяха толкова изопнати, че през първата нощ никой не затвори очи… Всеки миг ни се струваше, че отвратителната тълпа ще се втурне през някои направен отвор.

Тези от плъховете, които бяха на скалата, прогонени от прилива, увеличиха претоварването на стените и балкона. Запалената светлина, въртенето на прожектора накара тези животни съвсем да се побъркат. Когато снопът светлина се завърташе, той последователно заслепяваше стотици и стотици плъхове, наредени срещу стъклото, докато в потопените внезапно в тъмнина сектори блестяха десетки хиляди очи. И в същото време се чуваше бясното стържене на нокти и зъби в стъклото, камъка и метала, а писъците бяха толкова силни, че трябваше да викаме, за да можем да се чуваме.

От време на време те се биеха: тогава една чепка се откъсваше и падаше като зрял плод долу в морето, където се виждаха как с фосфоресциращи следи преминаваха триъгълни плавници: това бяха акулите, които пируваха в основата на фара.

Можете да си представите как прекарахме първата нощ. На другия ден бяхме по-спокойни и се забавлявахме да дразним плъховете, като заставахме с лице до стъклото, което ни разделяше и чиято съпротива те не можеха да си обяснят. Следващия ден нещо започна да ни тревожи: нямаше как да проветрим вътрешността на нашата крепост, в която дори миризмата на петрола не можеше да прикрие вонята на струпаните около нас животни.

Рано сутринта на четвъртия ден забелязах, че дървото на моя прозорец е проядено и започва да поддава. Извиках другарите си и поставихме отвътре като блиндаж парче ламарина. И Ичуа каза бавно:

— Корабът на бреговата служба пристигна преди тринадесет дни и ще дойде отново чак след цели двадесет и девет дни… Ако това парче ламарина падне преди двадесет и деветия ден, името на нашия фар ще може да се промени: вместо „Трите скелета“, ще трябва да се казва „Фарът на шестте скелета“!

Тези думи не бяха нищо, нали? Само че нас ни побиха тръпки.

Това продължи седем дни и седем нощи, с единственото развлечение — гледката на несигурно вкопчилите се плъхове, които падаха от петдесет метра височина в устата на акулите… Но тези гадни животни бяха толкова, че броят им сякаш не намаляваше… За да успокоим нервите си, ние се опитвахме да ги преброим. Те обаче непрекъснато шаваха. Тогава се мъчехме да ги разпознаваме, като им определихме и главатар, когото нарекохме Изидор, а после и други, които се отличаваха с нещо.

В главите ни обаче постоянно се въртеше мисълта за шестте скелета — нашите, прибавени към тези на каторжниците. И трябваше да кърпим и останалите прозорци, тъй като дървото непрекъснато биваше прояждано. Сега живеехме в тъмнина, освен най-горе, при прожектора, така че Льо Глео започна да получава кошмари и нощем, когато спеше, виждаше тримата изядени каторжници как танцуват около него със светещите си кости и се опитват да го прегърнат. И бедният Льо Глео така добре описваше това, че Ичуа и аз също започнахме да виждаме такива неща.

Но ще кажете, че можехме да извикаме помощ?… Това беше невъзможно! Фаровете са снабдени с мачта, върху която се издига сигнал, щом нещо не е наред на борда. Само че тази дяволска върлина се намираше отвън, закачена за балкона, и до нея нямаше как да се стигне, защото там имаше най-много плъхове…

На края тези писъци, тази ярост, тази покривка от побеснели от глад плъхове, тази отвратителна миризма се превърнаха в някакъв кошмар. И след като предъвквахме цял ден, вечерта на деветия ден решихме да не запалим фара. Това беше една отчаяна идея, най-тежкото нарушение на службата, което не трябва да се допуска, докато имаш още въздух в гърдите. Защото огънят представлява свещено нещо: четвърт час след залеза той трябва да е запален. Противното би означавало, че всички фаропазачи са мъртви…

Е добре, тази вечер фарът на Трите скелета не светеше, а пазачите бяха живи. И цялата нощ той остана така; рискувахме да предизвикаме катастрофа, но повече не можехме да издържаме, струваше ни се, че полудяваме.

Същата нощ, към два часа, прозорецът на Ичуа не можа да устои. Шефът, който се мъчеше да заспи на леглото си, не успя да стане и да ни извика: плъховете се бяха нахвърлили вече върху него… Но и ние пристигнахме там и битката на нас, тримата, срещу цялата банда, която навлизаше през прозореца, започна. Те хапеха, ние удряхме с железни прътове… И трябваше да отстъпим.

Затворихме вратата на стаята, но преди да имаме време да превържем раните, вратата на свой ред бе проядена. И тогава трябваше да бягаме нагоре по стълбата, която се извиваше спираловидно, с плъхове в краката ни, които тичаха по-бързо от нас. Още не мога да разбера как се справихме. Всичко, което мога да кажа, е, че се намерихме и тримата, окървавени, превити, изранени, с кървящи рани и дрехи на парцали, без трохичка храна и капка вода, паднали върху бетонния под на стаята с прожектора. Вратата към стълбата, за щастие от желязо, заловено за бетона, беше затворена и заключена, за да ни отдели от плъховете, които бяха нахлули от долу до горе в целия фар. И върху бетона имаше двадесетина плъха, които се бяха промъкнали заедно с нас в помещението, и трябваше да ги мачкаме с пети, да ги удряме с тояги и ножове, за да се отървем от тях. А вътре във фара стълбището кънтеше от буря писъци, на които отговаряха крясъците на плъховете отвън, които ни гледаха през стъклата.

Ичуа не казваше нищо: той гледаше как от главата, от гърдите, ръцете и краката му се стичаха около него тънки червени струи кръв. А Льо Глео, който също така беше окървавен, непрекъснато повтаряше като побъркан:

— Трите скелета станаха Шестте скелета, хи, хи, хи!… Шестте скелета, Шестте скелета, хи, хи, хи!

Накрая, за да млъкне, аз казах, че ще му разбия мутрата, и тогава той започна да плаче съвсем тихо, като дете.

Добре, че се сетихме да не палим светлината, защото още рано сутринта, както предполагате, пристанищното корабче беше пристигнало, за да разбере какво е това нарушение на службата. И аз го гледах през стъклата с моя далекоглед и виждах изумените лица на офицерите и екипажа, които, когато стана светло, видяха пред себе си фара, покрит с живи плъхове… Те помислиха, че сме изядени, и наистина още малко оставаше да се случи и това.

Но плъховете също видяха параходчето и веднага, щом то се доближи, една част от тях се хвърли във водата и в гъста колона се опита да извърши абордаж… Разбира се, тези мръсни гадини щяха да успеят, защото корабчето беше спряло, но машинистът се досети да им пусне една струя пара в муцуните, която попари челото на колоната и я забави малко, през което време корабчето потегли. И тъй като една перка се върти по-бързо от лапите на плъх, юначагите останаха излъгани. Тогава на работа се хванаха акулите — те пристигнаха на брой около дузина и почнаха да лапат плъховете от колоната, както езикът на магаре бръсне тревата в ливада… Така че този ден акулите свършиха нещо полезно.

Тези от плъховете, които оцеляха, се обърнаха кръгом и съвсем мокри се покатериха по кулата, където другарите им ги посрещнаха с концерт от писъци, на който пристигащите отговориха както се следва. Те сигурно се караха за несполучливия абордаж. Мога да ви кажа, че това беше хубава кавга: човек би помислил, че са хора…

Но всичко това не уреждаше нашата работа, защото малкото корабче вече не се доближаваше, а се въртеше наоколо на известно разстояние и фарът, целият настръхнал от тела, глави и опашки, сигурно им се струваше като фантастично животно, което проклина, свири, пищи и лае с хиляди уста подир тях. В края на краищата хората от кораба решиха, че ние не сме живи, виждайки как плъховете влизат и излизат през прозорците, и си тръгнаха. Тогава Ичуа дойде на себе си и му хрумна да си послужи с фара като с оптически телеграф, слагайки пред светлината парче дъска, за да отбелязва тирета и точки. Това стана бързо… И трябваше да видите как от кораба ни отговориха със сигнали с ръце. Истински разговор! И инженерът, с помощта на един моряк, който сигнализираше с ръце като вятърна мелница, ни отговори: „Дръжте се, кураж! Ще се справим с това положение.“ След това корабчето с пълен ход се отправи към брега и ни остави озадачени и само наполовина успокоени… Точно по обед то пристигна обратно, придружено от патрулния кораб, от два катера, една плаваща помпа и една плоскодънна лодка: цяла ескадра!

И половин час по-късно сражението с плъховете започна. Това беше истинска битка. Опитаха всички средства, дори и да съборят плъховете със струи вода от кораба-помпа. Това беше и най-смешното, защото водата събаряше плъховете и акулите долу ги гълтаха. От десет паднали плъха обаче седем се покатерваха отново и освен това оставаха и тези, които бяха вътре в кулата. Също така тези проклети животни направо нападнаха кораба-помпа и екипажът трябваше да се бие с тях. Накратко казано, те правеха всичко това, което трябва да правят храбрите холандски плъхове, които не се боят от хората и защищават кожата си.

Така дойде вечерта и все едно, че нищо не беше направено, като ние трябваше да прекараме още една нощ в нашия затвор: Льо Глео продължаваше да бърбори безсмислици и да брои скелетите, Ичуа не беше на себе си поради треската от раните си, пък и аз не бях много по-добре…

Освободиха ни чак на сутринта благодарение на един старши моряк, който се досети да използват едно рибарско корабче, в което поставиха парчета прясно месо, докарано от брега. После с помощта на телено въже прекараха корабчето близко до скалата. Привлечена от миризмата, цялата армия плъхове, без никакво изключение, се покатери в корабчето и един влекач го изтегли близо до кораба-помпа, който го обля с нефт. След това го запалиха от разстояние с ракета, така че всичко изгоря, корабчето и плъховете. Тези от тях, които скочиха във водата, бяха посрещнати с шрапнелен огън от патрулния кораб и акулите закусиха богато с останалите. И така ние бяхме освободени на единадесетия ден, след като бяхме нападнати от тази армия холандски плъхове…

Какво стана после с колегите?… Ще кажа… Льо Глео остана побъркан и тъй като беше опасен, го откараха във Франция, за да го затворят. Ичуа почина от раните си след осем дни: ухапванията от плъхове са опасни, особено в такива горещи страни.

Аз отново поех службата си на „Трите скелета“, след като фарът бе почистен. Нямаше защо да не довърша службата си там заради тази история, нали? Освен това, както вече казах, на този фар се чувствувах добре и дори, за да бъда искрен, никъде другаде не съм бил толкова добре, както на него. Така че, когато трябваше да го напусна, знаете ли, беше ми тежко на сърцето…

Жюл Сюпервиел
Детето на океана

Как бе изникнала тази плаваща улица? Кои ли моряци и кои архитекти я бяха изградили на морската повърхност посред Атлантика, над бездна, дълбока шест хиляди метра? Коя бе тази улица с къщи от червени тухли, вече доста поизбледнели и добили оловносив цвят, с покриви, покрити с плочковидни керемиди и низ от невзрачни и неизменни дюкянчета? И тази камбанария, иззидана сякаш от каменна дантела? И това, което съдържаше само морска вода, но несъмнено искаше да бъде градина, заградена от зид, обкичен най-отгоре със зациментирани стъкълца от счупени бутилки, над които понявга прескачаше някоя риба?

Как се крепеше всичко това на повърхността, без дори да бъде поклатено от вълните?

А това тъй самотно дванадесетгодишно дете, което стъпваше уверено с дървените си обувки по водната улица, сякаш вървеше по твърда земя? Как ставаше всичко това?

Ще разкажем последователно всичко, както го видим и узнаем. А неясното, въпреки волята ни, ще си остане неясно.

Зададеше ли се някой кораб, преди още да се е показал дори на хоризонта, детето потъваше в дълбок сън и селото изчезваше напълно под вълните. Ето защо никой моряк не можеше да зърне това селце даже и през най-мощния далекоглед, а камо ли да подозира за неговото съществуване.

Детето си мислеше, че е единственото малко момиче на света. А знаеше ли всъщност, че е малко момиче.

То не бе красиво. Зъбите му бяха редки, носът — чип, но имаше много бяла кожа с няколко приятни румени петънца. Това малко същество със сиви очи, благи, но искрящи, ви караше да изтръпвате до дъното на душата си от необяснимата загадка, дошла от бездните на времето.

На улицата, единствена в това малко селце, детето понякога се озърташе наляво и надясно, сякаш очакваше да зърне отнякъде знак за поздрав с ръка, приятелско кимване с глава. Това негово чувство бе смътно, защото нищо не се случваше и никой не идваше в това загубено селище, което всеки момент можеше да потъне в морските глъбини.

От какво живееше? От риболов? Немислимо. Провизии то намираше в шкафа за храна и в кухненския бюфет, а на всеки два-три дни даже и месо. А също и картофи, зеленчуци и от време на време — яйца.

Продуктите се появяваха самоволно в долапите. Когато детето си гребнеше конфитюр от някой буркан, той все си оставаше неначенат, сякаш нещата така са били и така ще си останат навеки.

Всяка сутрин половинка пресен хляб, увит грижливо в хартия, чакаше детето върху тезгяха на хлебарницата, зад който то никога не бе виждало живо същество, нито някоя ръка или пръсти, побутващи хляба към него.

От ранна утрин то бе на крак, вдигаше металните рулетки на дюкянчетата (над тях висяха фирми „Кафене“, или „Ковач“, или „Съвременна хлебарница“, „Галантерия“), отваряше кепенците на всички къщи, закрепваше ги грижливо заради морския вятър и в зависимост от времето отваряше или не отваряше прозорците. Запалваше огън в няколко кухненски огнища, за да се източи пушек от три или четири комина.

Един час преди залез-слънце то затваряше с непринудени движения кепенците и спускаше ламаринените рулетки.

Детето изпълняваше тези задължения инстинктивно, тласкано всекидневно от някакво внушение да бди над всичко. В топлите сезони то провесваше някой килим от прозореца или простираше бельо, сякаш на всяка цена и по възможност най-естествено селцето трябваше да изглежда обитаемо.

А през цялата година трябваше да се грижи за знамето на кметството, изложено на видно място.

Нощем си светеше със свещи или шиеше на светлината на лампа. В повечето къщи на селото имаше електричество и детето превърташе ключа за лампата с изящество и простота.

Веднъж то окачи на чукчето на една врата панделка от черен креп. Намираше, че беше забавно.

Крепът стоя там два дни, после то го скри.

Друг път захващаше да бие селския тъпан, сякаш искаше да съобщи някаква вест. Усещаше непреодолимо желание да извика високо нещо, което да се чуе от единия до другия край на морето, но гърлото му се свиваше и никакъв звук не се изтръгваше от него. Детето полагаше такива покъртителни усилия, че лицето и шията му ставаха почти черни, като на удавник. В крайна сметка то бе принудено да остави барабана на обичайното му място в левия ъгъл на тържествената зала на кметството.

Детето се изкачваше на камбанарията по една вита стълба със стъпала, изтъркани от безброй крака, които никой не бе зървал. От върха на камбанарията, към която водеха поне петстотин стъпала, или поне тъй мислеше детето (а всъщност те бяха деветдесет и две), между жълтите тухли можеше да се зърнат късчета от небето. Големият часовник с махалото трябваше да се навива с помощта на ръчка, за да отброява точно часовете, денем и нощем.

Криптата, олтарите, каменните светци, които властвуваха безмълвно, леко скърцащите и правилно подредени столове, които очакваха някой да седне на тях; тези олтари, чието старо злато продължаваше да старее — всичко това привличаше и едновременно отблъскваше детето; то никога не влизаше в голямото помещение, а се задоволяваше понякога, в часовете на безделие, да открехне обкованата врата и със затаен дъх да надникне крадешком вътре.

В един скрин в стаичката му се намираха семейни книжа, пощенски картички от Дакар, Рио де Жанейро, Хонконг, подписани от Шарл или Ш. Лиеван и адресирани до Стенворд (Нор)^[36]. Детето на океана не можеше да си представи какви са тези далечни страни, кой е този Шарл и този Стенворд.

В един от шкафовете съхраняваше и албум с фотографии. На една от тях се виждаше дете, което поразително приличаше на дъщеричката на океана, и тя често съзерцаваше снимката с умиление: този образ винаги й се струваше непогрешим и истински. Детето на снимката държеше обръч в ръка. Дъщеричката на океана потърси подобен обръч из всички къщи на селцето. Един ден повярва, че е намерила: беше железен обръч от бъчва, но щом понечи да тича с него по морската улица, той й се изплъзна и изчезна в океана.

На друга снимка същото дете стоеше между мъж в матроски костюм и кокалеста, празнично облечена жена. Детето на океана, което никога не бе виждало мъж или жена, дълго се питаше какво искаха тези хора, питаше се даже в напредналата нощ, когато просветлението се появява ненадейно, подобно блясък на мълния.

Всяка сутрин то отиваше на училище с голяма чанта, в която имаше тетрадки, учебници по граматика, аритметика, история на Франция, география.

В нея имаше и малка книжка за растенията, написана от Гастон Боние, член на Института, професор в Сорбоната, и Жорж Лайен, лауреат на Академията на науките, в която се разправяше както за най-полезните, така и за най-вредните растения, със сто деветдесет и осем картинки.

Детето четеше в предговора:

„Няма нищо по-хубаво от това, през пролетта, лятото и есента да си набереш много полски и горски растения.“

А как може да си обясни човек историята, географията, страните, великите люде, планините, реките и границите, ако има само една безлюдна улица в едно малко селце сред най-самотния кът на океана? Детето не можеше да си представи даже самия океан, такъв, какъвто го виждаше по картинките, въпреки че се намираше върху него — макар че веднъж, за миг, допусна това, но веднага пропъди тази безумна и опасна мисъл.

На моменти детето се вслушваше съсредоточено, написваше няколко думи, вслушваше се отново и пак започваше да пише, сякаш му диктуваше една невидима учителка. После отваряше граматиката и със затаен дъх стоеше дълго приведено над страница 60 и упражнение CIXVIII, което много му харесваше. Граматиката сякаш оживяваше и разговаряше с дъщеричката на океана:

— сте вие? — мислите? — говорите? — искате? — трябва да се обърна? — става? — обвинявате? — сте способен? — сте виновен? — става дума? — имате този подарък? — се оплаквате? (Заместете тиретата с подходящото въпросително местоимение със или без предлог).

Понякога детето изпитваше неудържимо желание да пише изречения. То правеше това с похвално прилежание. Ето няколко измежду многото други:

— Да си поделим това, искате ли?

— Слушайте ме внимателно. Седнете, не мърдайте, моля ви!

— Ако имах съвсем мъничко сняг от високите планини, денят би отлетял бързо.

— Около мене има само пяна, само пяна, няма ли най-сетне да се превърне в нещо твърдо?

— За да се направи хоро, необходими са поне трима души.

— Две сенки без глави си отиваха по прашния път.

— Непрекъснато нощ, ден, ден, нощ, облаци и летящи риби.

— Счу ми се някакъв шум, но… това бе шумът на морето.

Понякога пишеше писмо, в което съобщаваше новини от селцето и за самата себе си. То не бе адресирано до никого, нито завършваше с „целувам те“ и пликът не беше надписан.

После детето го хвърляше в морето — не за да се освободи от него, а защото така трябваше да бъде — почти като изпадналите в беда мореплаватели, които предаваха на вълните последното си послание, запечатано в някоя безнадеждна бутилка.

Времето над плаващия град беше застинало: детето все си беше на дванадесет години. Напразно пъчеше малкото си телце пред огледалото на гардероба в спалнята. Един ден, отегчено, че с плитките и откритото си чело приличаше на снимката в албума, то се разгневи на себе си и на своя портрет и необуздано разпръсна косите по раменете си, надявайки се да изглежда по-възрастно. Може би поне океанът щеше да усети разликата и изпрати големи бели кози с брада от морска пяна, които ще дойдат да го видят.

Но океанът оставаше безмълвен и единствени гости на детето бяха падащите звезди.

Един ден се случи нещо странно, сякаш за миг бе престъпена волята на съдбата. По морската уличка на селцето мина един истински малък товарен параход, бълващ дим, вироглав като булдозер и непоклатим, макар че не бе натоварен (точно под ватерлинията му на слънцето искреше красива червена ивица), но къщите не изчезнаха под вълните и момиченцето не потъна в дълбок сън.

Бе точно по пладне. Корабът изсвири със сирената си, но звукът й не се сля с този на камбаните. Всеки запазваше самостоятелността си.

За пръв път чувайки шум, предизвикан от хора, детето се стрелна към прозореца и викна с все сила:

— На помощ!

И запокити ученическата си престилка по посока на кораба.

Кормчията даже не обърна глава. А един моряк, който изпускаше някакъв пушек от устата си, мина по палубата, сякаш нищо не се бе случило. Останалите продължаваха да си перат бельото, а в това време делфините се пръскаха от двете страни на вълнореза, за да отстъпят място на забързания параход.

Момиченцето изскочи стремглаво на улицата, легна върху пенестата следа на кораба и тъй дълго целува сребристата бразда, че когато се надигна, на нейно място се виждаше късче недокоснато и безмълвно море. Като се прибра в къщи, детето се сети изненадано, че бе извикало: „На помощ!“ Едва сега схвана дълбокия смисъл на тези две думи. И се ужаси. Не чуваха ли хората нейния зов? Нима тези моряци бяха глухи и слепи? Или по-жестоки и от морските глъбини?

В този момент една вълна, която често се люшкаше в неопределено очакване на известно разстояние от селцето, се приближи до детето. Беше огромна вълна и както и да я погледнеш, се различаваше много от всички останали вълни. На върха си имаше две очи от пяна, досущ като истински. Можеше да се каже, че разбира някои неща и не всичко одобрява. Макар че стотици пъти на ден се надигаше и се разливаше, никога не пропускаше да си постави на същото място тези две сякаш истински очи. Понякога, когато нещо я заинтересуваше, човек можеше да я изненада в момент, как застиваше неподвижна повече от минута с извисен към небето гребен, забравяйки, че е вълна и че трябва да се възражда на всеки седем секунди.

Вълната отдавна копнееше да стори нещо за детето, но не знаеше какво. Тя видя как корабът се отдалечава и разбра скръбта на съществото, което остана. Вълната не издържа и безмълвно отведе детето недалеч от това място, сякаш го водеше за ръчичка.

След като коленичи пред него, както правят всички вълни, тя го прибра с огромна почтителност в обятията си и го задържа дълго там с намерението да го обсеби със съдействието на смъртта. И момиченцето затаи дъх, за да подпомогне вълната в тежката й задача.

Но като не успя, тя го подхвърли толкова високо във въздуха, че то заприлича на морска лястовичка, после го пое като топка, пак го подхвърли и момиченцето падаше и падаше между големите като щраусови яйца вълнички.

На края, като видя, че нищо не може да направи, че не може да му дари смъртта, вълната го отведе у дома му посред неспирен шепот от извинения и сълзи.

И така момиченцето, което не бе получило нито една драскотина, започна отново да отваря и затваря безнадеждно кепенците и да изчезва мигновено в морето, щом някоя корабна мачта се мернеше на хоризонта.

Вие, моряци, които потъвате в мечти посред океана, подпрени на корабните перила, въздържайте се да бленувате продължително в тъмната нощ за някой любим образ. Вие бихте рискували да предизвикате появата сред безкрайно пустата водна шир на едно създание, надарено с истинска човешка чувствителност, което не може ни да живее, ни да мре, ни да обича, макар че страда и обича като живо и всеки момент е осъдено да умира; едно безкрайно самотно същество сред водните пустини, както това дете на океана, родено един ден в мислите на Шарл Лиеван от Стенворд, палубен моряк при четирите мачти на „Смелия“, който бе загубил дванадесетгодишната си дъщеря по време на едно от своите пътувания и една нощ, на 55 градуса северна ширина и 35 градуса западна дължина, мислеше дълго и в мъчителен унес за нея, за най-голямо нещастие на това дете.

Андре Мороа
Внезапен прилив

— Да се свали маската? — каза Бертран Шмит. — Вярвате ли, че винаги е желателно да се свали маската? Напротив, аз мисля, че е изключение на някои чудесни и редки приятелства, единствено само маските правят поносим живота на обществата… Когато по стечение на обстоятелствата се случи някой от нас внезапно да разкрие цялата истина пред онези, пред които е имал навик да я крие, той бързо се разкайва за лудешката си откровеност.

Кристиан Менетрие се намеси:

— Спомням си — каза той — за една катастрофа в Англия… Дузина миньори се бяха оказали затрупани поради избухване на гризу… След една седмица, като не вярвали вече да видят бял свят и се чувствували обречени на гибел, те се отдали на своеобразна публична изповед… Представете си в какъв дух са говорили: „Е, добре, понеже всичко е свършено, не искам да умра, без да съм казал…“ После, противно на всички очаквания, те били спасени… Никога вече не пожелали да се видят… Инстинктивно всеки от тях избягвал хората, които знаели прекалено много за него. Маската била отново поставена на мястото си, а приличието — запазено.

— Да — каза Бертран. — Човек може да си представи и други реакции. Спомням си, че по време на едно пътуване в Африка бях съвсем неволен свидетел на сцена с вълнуващи признания.

Той прочисти гласа си и ни погледна с леко колебание. Странно, но Бертран, който тъй много е говорил пред публика, е стеснителен човек. Опасява се, че би могъл да досажда. И все пак тази вечер, след като никой от нас не се опита да му отнеме думата, той се реши:

— Вие сигурно сте забравили, че през 1938 година направих за „Алианс Франсез“ обиколка с беседи из Западна Африка, Френска Екваториална Африка и други задморски територии. Английски, френски, белгийски колонии (по онова време още се казваше колонии), обиколих навред и не съжалявам. Посетителите бяха редки из тези страни и бяха посрещани царски, или нещо повече — братски… Няма да ви кажа името на малката столица, за която сега ще ви разкажа, защото героите на случката са още живи… Те са губернаторът, мъж на около петдесет години, гладко избръснат, с посребрени коси и неговата съпруга, много по-млада, руса, с черни очи, оживена и духовита. Да ги наречем Бусар за удобство на разказа. Те ми оказаха гостоприемство в, „двореца“, който сред тамошните червени скали представляваше голяма вила в казармен стил, мебелирана оригинално, и аз прекарах у тях два дни на приятна отмора. На масата в салона — маса от абанос, поставена върху тигрова кожа — бях намерил „Нувел ревю франсез“, „Меркюр дьо Франс“, най-новите романи. Пред младия адютант лейтенант Дюга изразих възхищение от поддържането на дома.

— Бога ми — каза той, — нямам никаква заслуга за това, което ви е харесало; то се дължи на госпожа Бусар… Цветя и книги, това е нейната стихия.

— Поклонничка на литературата ли е госпожа Бусар? — запитах аз.

— Разбира се… Сигурно сте го забелязали… Жизел, както, непочтително я наричаме тук, е учила в Севърското девическо училище. Преди да се омъжи за губернатора, е била учителка по литература в Лион… Там той я е видял отново по време на отпуск… Казвам „видял отново“, защото я е познавал; тя е дъщеря на един от най-добрите му приятели. Обикнал я; тя се съгласила да го последва тук. Изглежда, че от своя страна и тя се е била привързала към него.

— Въпреки разликата във възрастта?

— Трябва да се каже, че тогава губернаторът е имал голямо обаяние. Хората, които го познават от преди брака му, разказват, че е имал големи успехи сред жените… Сега е остарял.

— Такива бракове са опасни за кръвообращението.

— О, не е само бракът. Животът на шефа никога не е бил лек… Тридесет години в Африка… Климатът, постоянни безпокойства, непосилна работа… Мъж на място е шефът… Когато е дошъл тук преди десет години, съвсем диви племена са живеели в тази огромна гора. Те загивали от глад. Магьосниците им ги насъсквали да се избиват взаимно, да си крадат жените и децата, да принасят човешки жертви пред идолите… Шефът омиротворил племената, събрал ги, показал им, че могат да отглеждат тук какао… Мога да ви уверя, че никак не е лесно да убедиш хора, непознаващи понятието бъдеще, да засаждат дръвчета, които ще дадат плод след шест години.

— Не съжаляват ли за своята свобода, за своето безделие? Какви са чувствата им към губернатора?

— Преданост, или по-точно благоговение… Онзи ден го придружих при едно твърде първобитно племе… Вождът коленичи пред него: „Ти се отнесе към мен като към мързелив син“ — каза той. „Ти направи добре… Ти ме събуди… Сега съм богат…“ Те са интелигентни, ще видите, и лесно усвояват, ако умееш да ги подхванеш… Но трябва да си нещо като светец, за да спечелиш уважението им.

— И вашият шеф ли е светец?

Младият лейтенант ме погледна усмихнат.

— Какво е светец? — запита той.

— Не зная… Съвършено чист човек.

— О, да, шефът е такъв… Той няма пороци, не е алчен за нищо, освен може би в едно отношение… Амбициозен е, не заради самата слава, а за делото, което трябва да се извърши… Той обича да организира и иска да управлява все по-големи и по-големи територии.

— Като Лиоте, който казваше: „Мароко? Нищо и никакво селце… Потребен ми е светът.“

— Точно така. Шефът би бил възхитен, ако му поверят управлението на тази малка планета… И би го осъществил по-добре от другите.

— Но вашият светец е бил същински дон Жуан?

— Бил е също и свети Августин… Младежки грехове… Откакто се е оженил, той е най-примерният съпруг… А господ знае, че не му липсват възможности при длъжността, която заема… Дори аз, който съм само негова сянка…

— И вие ги използвате?

— Не съм нито губернатор, нито светец, нито съм женен… Ползувам предимствата на неизвестността си… Но да поговорим за вашето пътуване. Знаете ли, че шефът има намерение да ви придружи утре чак до целта на следващия ви етап?

— Наистина губернаторът ми предложи да ме откара с личния си самолет. Каза ми, че му предстояло да инспектира крайбрежието и да открива някакъв паметник… Вие ще дойдете ли?

— Не… Освен губернатора и вас, ще бъдат още и госпожа Бусар, която не обича да оставя съпруга си да лети сам над горите, пилотът и войсковият началник, полковник Анжелини, който трябва да участвува в инспекцията.

— Виждал ли съм го?

— Не вярвам, но ще ви се понрави… Той е блестящ, забавен… И същински ас от военна гледна точка. Бивш офицер от разузнаването в Мароко; един от възпитаниците на вашия Лиоте… Съвсем млад и вече подполковник; има голямо бъдеще.

— Дълго ли ще бъде пътуването?

— О, не! Един час над гората до делтата, после сто километра над плажове и пристигате…

Последната вечеря в двореца беше приятна. Подполковник Анжелини беше поканен, за да подготви пътуването. Този подполковник имаше вид на капитан. Млад по лице и по дух. Говори много и добре; имаше ум, склонен към парадокси, понякога агресивен, твърде образован. Той знаеше повече от губернатора за нравите на местните жители, за техните тотеми и табу. За моя голяма изненада госпожа Бусар компетентно го допълваше. Губернаторът слушаше жена си с видимо възхищение и от време на време скрито ме поглеждаше, за да види какво впечатление ми е направила. След вечеря той отведе Анжелини и Дюга в кабинета си, за да уредят някои спешни въпроси, и аз останах насаме с Жизел. Тя беше кокетна, а тази игра лесно ме увлича, но щом се почувствува по-свободно с мен, тя ме попита за впечатлението ми от подполковника.

— Какво мислите за него? — заговори тя. — На вас, деятеля, сигурно ви е допаднал. Той е незаменим за нас. Мъжът ми много го цени… Аз пък се чувствувам малко като изгнаница тук и той ми носи полъх от Франция и от света… Ако имате случай, накарайте го да ви каже стихове… Същинска жива антология.

— Ето нещо, което ще е от полза в самолета.

— Не — отвърна тя, — бученето на витлото заглушава гласовете.

Към десет часа губернаторът и подполковникът се присъединиха към нас, но се разделихме почти веднага, тъй като заминаването на следващата сутрин беше определено за четири часа с оглед на температурата.

Когато черният прислужник ме събуди, времето не беше добро. Духаше доста силен западен вятър. През живота си съм натрупал хиляди летателни часове и се качвам в самолет без никакво безпокойство. Но все пак не ми са много приятни такива пътувания над девствена гора, където приземяването би било невъзможно и където ако по чудо самолетът кацне на някоя поляна, няма почти никакви изгледи за откриването му. Слязох за закуска и намерих край масата Дюга.

— Метеорологичният бюлетин е лош — заговори той със загрижен вид. — Пилотът предлага да се отложи полета, но шефът не иска и да чуе. Той казва, че има „барака“^[37] и че метеоролозите винаги се лъжат.

— Надявам се да е така — казах, — защото тази вечер трябва да изнеса беседа в Батока. Нямам друг начин да се придвижа до там.

— За мен е лесно да се покажа смел — добави Дюга. — Нали няма да пътувам… Но и аз мисля като шефа. Предвидените катастрофи никога не се случват.

Веднага след това слязоха губернаторът и неговата съпруга. Той беше в бяла униформа, върху която се открояваха ордените. Госпожа Бусар, елегантна, със спортен вид, изглеждаше като дъщеря на своя съпруг. Още сънена, тя говореше малко. На самолетната площадка (голяма поляна, изсечена сред гората) намерихме подполковника, който бе обърнал иронично предизвикателен поглед към буреносното небе.

— Спомняте ли си — запита ме той — описанията на Сент-Егз за въздушните ями над планините? Въздушните ями над горите са много по-лоши. Ще видите. Пригответе се за танц… Вие би трябвало да останете тук, госпожо — добави той, като се обърна към госпожа Бусар.

— Дума да не става — заяви твърдо тя. — Ще остана, ако другите останат; ще тръгна, ако другите тръгнат.

Пилотът бе поздравил губернатора и се бе отдалечил с него от нашата група. Разбрах, че настоява да отложим пътуването и че среща съпротива. След миг губернаторът се върна към нас и каза сухо:

— Да се качваме.

Няколко минути по-късно летяхме над море от дървета и шумът на витлата затрудняваше всякакъв разговор. Под пристъпите на вятъра гората се огъваше като шия на чистокръвен кон. Госпожа Бусар бе затворила очи. Аз бях взел книга, но подскачанията на самолета скоро станаха тъй силни, че трябваше да се откажа от намерението да чета. Летяхме на около хиляда метра над гората, сред черни облаци и плътен дъжд. Горещината беше тежка, мъчителна. От време на време апаратът като че ли пропадаше в кладенец и тъй силно се сблъскваше с по-устойчиви слоеве въздух, че човек започваше да се пита дали крилата му ще издържат.

Няма да се опитвам да опиша това кошмарно пътуване. Представете си постоянно засилващ се ураган, разлюшкан самолет, пилот, който се обръща от време на време към нас със загрижено лице. Губернаторът оставаше спокоен; жена му не си отваряше очите. Така измина повече от час. Изведнъж подполковникът ме бутна по ръката и ми посочи прозорчето на кабината.

— Вижте — извика той в ухото ми, — внезапен прилив… Делтата вече не се вижда.

Гледката беше наистина изключителна. Там, където свършваше черната маса на дърветата, се виждаше само море, жълто море, което сякаш изцяло бе покрито с кал. Бесен вятър се втурваше в пристъп към гората и изглеждаше, че тя отчасти е погълната от водата. Плажът беше напълно изчезнал. Пилотът надраска няколко думи с молив и като се поизвърна, подаде бележката на подполковника, който ми я показа.

„Никакъв ориентир. Няма радиосигнали. Не зная къде да се приземя.“

Подполковникът стана и като залиташе при тласъците, занесе съобщението на губернатора.

— Има ли достатъчно гориво, за да се върнем? — попита той.

Подполковникът отиде да предаде въпроса и се върна със спокойния отговор.

— Не.

— Тогава нека слезе и види не се ли подава още някой остров или част от брега. Това е единственият ни шанс. — После към жена си, която тъкмо отвори очи: — Не се страхувай, Жизел, има внезапен прилив. Ще се опитаме да се приземим където и да е. Там ще чакаме да стихне бурята и да ни потърсят.

Тя посрещна ужасната новина със смайващо и стоическо спокойствие. Самолетът се спусна твърде ниско. Ясно различавах огромните жълти вълни и, облети от мътна светлина, превитите от вятъра дървета. Пилотът следваше границата между морето и гората, търсейки поляна или плаж. Не продумвах нищо, но си мислех, че сме загубени безвъзвратно.

„И защо?“ — казвах си аз. „Защо се качих на тази галера?^[38] За да говоря пред двеста или триста безразлични зрители?… Каква глупост са тези тъй празни пътувания!… Но в края на краищата все ще се мре веднъж. Ако не бъде тук, бих могъл да срещна някой камион в Париж или някой микроб, или някой заблуден куршум… Ще видим какво ще стане.“

Не мислете, че се хваля, като ви описвам моето примирение. Истината е, че и у мен, като у всеки човек, надеждата е тъй здраво вкоренена, че въпреки очевидната опасност не вярвах в близостта на смъртта. Умът ми я установява, а тялото ми не я приема. Подполковникът зае място до пилота и заедно с него почна да се взира в жълтеникавия океан. Видях го да протяга ръка. Самолетът наведе крило. Подполковникът се обърна. Невъзмутимото му лице просветна.

— Едно островче — каза той.

— Достатъчно голямо ли е, за да кацнем? — попита губернаторът.

— Струва ми се…

След миг той потвърди:

— Да, положително… Хайде, Боек.

Пет минути по-късно ние се приземихме върху песъчлив бряг, безсъмнено част от делтата. Пилотът бе маневрирал тъй успешно и случаят бе тъй благосклонен към нас, че самолетът се бе заклещил между две палми, което му позволяваше да устоява на вятъра. Бурята връхлиташе с такава сила, че бе невъзможно да се излезе навън. Пък и каква би била ползата? Вдясно и вляво имаше стотина метра влажен пясък. Пред нас и зад нас бе океанът. Бяхме спасени за момента, но ако не се случеше чудо, това нямаше да е за дълго.

При това почти безнадеждно положение аз се възхитих от нашата спътница. Тя беше не само храбра, но и спокойна и весела.

— Има ли гладни? — запита тя. — Имам пакет със сандвичи, малко плодове…

Пилотът, който дойде при нас в кабината, каза, че ще е разумно да пестим храната, защото само един господ знае кога и как ще се измъкнем от това място. Той още веднъж се опита да предаде местоположението ни по радиото, но не получи никакъв отговор. Погледнах часовника. Беше единадесет часа сутринта.

Следобед вятърът малко поотслабна. Нашите палми бяха устояли. Губернаторът задряма. Аз затворих очи, после несъзнателно ги отворих, тъй като бях изпитал някакво особено усещане за топлота и сила. Тогава изненадващо долових размяна на погледи между подполковника и Жизел, които бяха на няколко метра един от друг. Изразът на лицата им беше тъй нежен, тъй всеотдаен, че не оставаше място за никакво съмнение: те се обичаха. Още снощи бях предугадил, че е така, без да зная защо, тъй като държането им изглеждаше безупречно. Побързах отново да затворя очи и бях тъй уморен, че заспах.

Събудих се от пристъпа на вятъра, който разтърси тъй силно самолета, че изглеждаше да го изтръгва от крехката му опора.

— Какво става? — запитах.

— Бурята пак се засилва и морето приижда — каза пилотът е известна горчивина. — Този път наистина сме загубени, господине. След час морето ще потопи това парче земя… и нас.

Той погледна към губернатора укорително и сърдито, като добави:

— Аз съм бретонец и вярващ… Ще се помоля.

В навечерието бях научил от Дюга, че губернаторът минава за антиклерикал по политическа традиция, но че гледа благосклонно на мисионерите, които му оказват големи услуги. Той не даде вид, че ще последва примера на пилота, нито че ще го осъди. В този миг се чу изтрещяване: бурята бе пречупила палмата отляво. Краят изглеждаше въпрос на минути. Тогава Жизел, силно побледняла, се хвърли към младия подполковник в изблик на възвишена страст:

— Понеже всички ще умрем, искам да умра в твоята прегръдка.

Обърната към съпруга си, добави:

— Моля да ме извините, Ерик… Направих всичко, за да ви спестя тази мъка, докато… Сега всичко е свършено и за мен, както и за вас… Не мога повече да лъжа.

Подполковникът, треперещ, стана и се опита да отстрани от себе си тази обезумяла жена.

— Господин губернаторе… — започна той.

Грохотът на торнадото ми попречи да чуя остатъка от неговото изречение. Седнал на два метра оттам, губернаторът изглеждаше погълнат от тази двойка. Устните му потрепваха, но не зная дали казваше нещо, или напразно се опитваше да изговори някакви думи. Страхотната бледност на лицето му вдъхна опасение, че ще припадне. Самолетът се опираше на земята само с едното си крило, закрепен все още на палмата отдясно, и плющеше като знаме под напора на бурята. Би трябвало да мисля само за смъртната опасност, в която се намирахме всички, за Изабел, за моето семейство, но пред очите ми имаше тъй необикновено зрелище, че то ме поглъщаше изцяло.

В предната част бе пилотът, коленичил с гръб към останалите, шепнейки молитви. Подполковникът изглеждаше разкъсван между любовта, която му налагаше да прегърне умоляващата го жена, и нежеланието да унижи своя шеф, когото видимо почиташе. Що се отнася до мен, аз се бях напрегнал да устоя на силните тласъци и правех каквото можех, за да стоя настрана от драмата и да смущавам колкото е възможно по-малко тези трима души. Струва ми се, че всъщност те бяха забравили за моето присъствие.

Като се опираше на креслата, губернаторът успя да се приближи до жена си. При този ужасен катаклизъм, който унищожаваше едновременно и съществуването му, и неговото щастие, той запазваше учудващо достойнство. Никакъв гняв не изкривяваше хубавото му лице, но очите му бяха влажни. Когато се приближи съвсем, той се облегна на мен и заговори с глас, който звучеше покъртително поради изключителната си нежност:

— Нямах никаква представа, Жизел, никаква представа… Върнете се да седнете до мен… Жизел! Моля ви… Заповядвам ви.

Тя бе обгърнала с ръце подполковника и се опитваше да го привлече към себе си.

— Любов моя — говореше тя, — любов моя, защо да се сдържаме? Всичко е свършено… Искам да умра с устни върху твоите… Любов моя, не жертвувай нашите последни минути за някакви скрупули… Докато беше необходимо, аз те слушах, ти добре знаеш, че е така… Ти уважаваше Ерик, ти го обичаше… Аз също… Да, това е истина, Ерик, обичах те!… Но тъй като това е краят!

Някакво метално парче, отхвръкнало при по-силен удар, я удари по лицето. Струйка кръв, твърде тънка, се очерта по бузата й.

— Да запазим приличието! — каза тя с горчивина… Колко пъти си ми повтарял тези три думи, любов моя… И ние го запазихме, съвсем старателно… Но сега?… Сега трябва да спасим не приличието, а тези нещастни последни минути…

После продължи с нисък и глух глас:

— Страхливец, страхливец! Ние след миг ще умрем, а ти оставаш „мирно“ пред един призрак.

Съпругът й се наведе с кърпичка в ръка и с нежно и сръчно движение изтри окървавената буза. Сетне погледна подполковника с печална твърдост, без неприязън. Струва ми се, че разбрах какво искаше да каже погледът му: „Прегърнете тази нещастница. Аз съм над всякакво страдание…“ Другият, поразен, изглеждаше да отговаря по същия безмълвен начин: „Не, аз твърде много ви уважавам. Простете ми.“ Сякаш виждах Тристан и крал Марк. Никога не съм бил свидетел на по-патетична сцена. Чуваше се само воят на вятъра и като далечен шепот молитвата на пилота; през прозорчето на кабинката се виждаше само оловносивото небе с препускащи мрачни облаци и — ако се надвеси човек — жълтите вълни, които прииждаха.

После имаше кратък отдих и жената, вкопчана за мундира на офицера, можа да се изправи. С някакво диво предизвикателство тя го целуна право в устата. Той се отдръпваше още няколко секунди, а след това, отстъпвайки пред съчувствието или пред желанието, като извърна най-сетне очи от своя шеф, страстно върна целувката. Губернаторът побледня още повече, отпусна се назад върху облегалката и сякаш припадна. Инстинктивна дискретност ме накара да затворя очи.

Колко време остана така нашата група? Не зная. Единственото нещо, за което си спомням със сигурност, е, че след минути или часове ми се стори да чувам шум от мотор, проникващ през бурята. Халюцинация ли бе това? Наострих уши и се огледах. Спътниците ми и те се вслушваха като мен. Подполковникът и Жизел се бяха отделили. Тя бе направила крачка към съпруга си. Губернаторът се навеждаше към прозорчето. Пилотът, изправен, запита:

— Чувате ли, господин губернатор?

— Чувам. Самолет ли е това?

— Не вярвам — каза пилотът. — Това е шум от мотор наистина, но по-лек.

— Тогава какво е? — каза подполковникът. — Не виждам нищо.

— Може би флотски катер?

— Откъде би узнал, че сме тук?

— Не зная, господин подполковник, но шумът се засилва. Те се приближават. Шумът идва от изток, значи откъм брега… Но гледайте, господин подполковник, тази сива точка, там, там, върху вълните… Катер е.

Той избухна в истеричен смях.

— Боже мой! — възкликна Жизел и отново пристъпи към своя съпруг.

С лице прилепено към прозорчето аз вече ясно виждах катера, който се приближаваше. Той водеше мъчителна борба с настъпващия прилив, изчезваше от време на време между гребените на вълните, но напредваше. За да стигнат до нас, моряците употребиха четвърт час, който ни се стори безкраен. Когато се приближиха достатъчно и се задържаха с помощта на канджа, хвърлена върху палмата, изникна трудният въпрос как да се прехвърлим на катера. Пристъпите на вятъра, които люшкаха нашия самолет, правеха опасно всяко движение. Самият катер подскачаше като тапа над вълните. Накрая пилотът, който бе отворил вратата, успя да хвърли въжена стълба, която моряците хванаха. И до днес не зная как успяхме да се качим на катера, без нито един от петимата да падне в морето.

Загърнати с непромокаеми наметала, ние гледахме от катера със закъснял ужас към нашия самолет. Погледнат отдалеко, той изглеждаше като същинско чудо на равновесието, което очевидно не би могло да издържи дълго време. С учудващо спокойствие Жизел се опитваше да оправи прическата си. Младият командир на корабчето разказа, че един наблюдател е видял кацането на нашия самолет и още от сутринта са се опитвали да ни се притекат на помощ. Три пъти яростта на морето принуждавала спасителите да се връщат. Сполучили четвъртия път. Моряците ни съобщиха също, че бурният прилив е причинил страхотни щети на крайбрежните селища и в пристанището на Батока.

Местният административен началник ни посрещна на кея. Той беше млад колониален чиновник, малко поуплашен от проблемите, които създаваше бедствието. Но още щом стъпи на брега, губернаторът Бусар отново стана „шефът“. Той се разпореди за необходимите мерки като ръководител от голяма величина. Потребно му беше съдействието на подполковник Анжелини, за да организира съдействието на войската при спасителните работи, и държането на двамата мъже ме порази. Гледайки ги как работят за общата цел, никой не би допуснал, че между тях има тъй неприятни спомени, гняв и разкаяние. Госпожа Бусар бе заведена в дома на административния началник, чиято млада жена й предложи чай и й зае шлифер. Подир това нашата спътница също поиска да работи и се зае с грижи за ранените и за децата.

— Що се отнася до откриването на паметника, господин губернатор… — започна местният ръководител.

— Ще се погрижим за умрелите, когато осигурим безопасността на живите — каза губернаторът.

За моята беседа не можеше да става и дума. Чувствувах, че всички участници в малката драма бързат да ме отправят към следващия ми етап. Решихме да замина с влака. Сбогувах се е госпожа Бусар.

— Какъв ли спомен ще запазите — ми каза тя.

Не зная дали имаше пред вид злополучния полет, или любовната трагедия…

— Виждали ли сте ги пак? — попита Клер Менетрие.

— Почакайте — каза Бертран Шмит. — Две години по-късно, през 1940 година, бях мобилизиран като офицер и срещнах Дюга, капитан, в офицерската трапезария на една колониална дивизия на фронта във Фландрия. Той заговори за онова ужасно пътуване: „Имахте щастие, че се спасихте. Пилотът ми разказа всичко… Беше много сърдит на шефа, комуто бе предсказал катастрофата още преди да тръгнете.“

След миг натегнато мълчание, Дюга добави:

— Кажете ми, моля, какво се е случило в оня ден? Никой не ми каза нито дума, но сянката на някаква драма сякаш тегнеше при завръщането над губернатора, над жена му и над полковник Анжелини… Знаете ли, че малко след това подполковникът поиска преместване и го получи?… Най-много ме учуди това, че шефът енергично подкрепяше това искане.

— Защо ви учуди?

— Не зная… Той много го ценеше… Пък и все ми се струваше, че там ще се опитат да го задържат.

— Там?… Искате да кажете Жизел?

Дюга ме изгледа внимателно.

— Тя най-много настояваше за заминаването му.

— А какъв стана Анжелини?

— Полковник, естествено! Сега командува полк от леки танкове.

Дойде поражението. Пет години борби, страдания и надежди. После видях, както и вие, как Париж се възвръща към живот. В началото на 1947 година веднъж Елен дьо Тианж ме запита:

— Ще ви бъде ли приятно да обядвате със семейство Ерик Бусар? Казват, че щял да бъде назначен за върховен комисар в Индокитай… Той е забележителен човек, малко студен, твърде начетен. Знаете ли, че миналата година е издал стихосбирка под псевдоним?… Жена му е красива.

— Познавам я. Преди войната им гостувах по времето, когато той беше губернатор някъде из черна Африка… О, би било интересно да ги видя отново.

Питах се дали те ще се зарадват от тази среща. Не бях ли единственият свидетел на онова, което безсъмнено беше голямата драма на живота им? И все пак от любопитство приех поканата за обяд.

Тъй силно ли ме бяха преобразили войната и нещастията? Семейство Бусар отначало не ме позна. Отправих се към тях и тъй като погледнах Елен с въпросителен и учтив израз, тя ме назова. Затвореното лице на губернатора просветна и жена му се усмихна:

— Разбира се. Вие идвахте у нас, в Африка?

На масата тя беше моя съседка. Опитвах се да проникна в мислите й, бях внимателен, сякаш се движех върху лед. След като установих, че е съвсем ведра и спокойна, аз се осмелих да й припомня за торнадото.

— Вярно — каза тя, — и вие участвувахте в онова безсмислено пътуване!… Какво приключение! Без малко всички щяхме да загинем там.

Тя замълча, докато й поднасяха ново блюдо, после продължи с естествен тон:

— Но тогава вие сте се запознали у нас и с Анжелини… Знаете ли, че той, горкият, бе убит?

— Не, не знаех… Във войната ли?

— Да, в Италия… Командуваше дивизия при битката за Монте Касина и загина там… Много жалко, имаше голямо бъдеще… Мъжът ми много го ценеше.

Погледнах я с изненада, като се питах дали тя си дава сметка за учудването, което предизвикват у мен тези думи. Видът й беше уравновесен, благоприлично тъжен, както подобава при разговор за смъртта на чужд човек. Тогава разбрах, че маската бе поставена отново на мястото си тъй солидно, че се бе превърнала в самото лице. Жизел бе забравила, че знаех.

Жан Реверси
Стражарят на острова

Параходчето се плъзгаше бавно между вълните пред самия остров, чиито разядени от ерозията върхове се губеха в облаците. Бриат излезе от своята кабина и отиде при машиниста, полугол гигант, който му посочи вълнолома, отдето щеше да мине корабчето. Оттатък рифовете се очертаваха бреговете с купчини от кокосови палми и хлебни дървета. Под мрачните им клони се гушеха къщурки и лодки, захлупени като мъртви риби. Корабчето се промъкваше между подводни хълмове от пясък и туфи от многоцветни корали. След това премина край отвесен бряг от базалтови скали, надвесени над самото море и черни като фасада на опожарена катедрала. Туземците се раздвижиха, протягайки ръце откъм сушата, дето чакаха в редица пристигането на корабчето. Те бяха опърпани и бедни създания.

Моторът спря, корабчето се докосна с хълбока си до кея за разтоваряне, въжетата се отпуснаха. Бриат с торба на рамо скочи на сушата. В подножието на скалистия бряг, върху голямо пространство, обрасло с храсти, се издигаха бели къщи с армиран бетон и дузина разнебитени колиби, покрити с вълнисти водорасли, между които най-после откри къщурката на добрата и гостоприемна Мере, за която му бяха говорили още в Таити. Тя го прие с тъжна усмивка.

— Ще имаш хубава стая за петдесет франка дневно. Ако желаеш, можеш да се храниш с мен.

Бриат сне торбата от рамото си, отстрани пердето и хвърли поглед по голия под и стени. Беше виждал и по-лоши стаи. После се облакъти на прозореца. От другата страна на полуразрушената ограда се издигаше бяла къща. По средата на изчистената градина млад и рус мъж, бледен и разголен до кръста, го следеше любопитно.

Нощта се спускаше. Прозорците светваха. Туземците минаваха безмълвни по площада. Бриат излезе от къщата и отиде да поседне на тревата. Мере го последва.

— Очаквам сестра си Рамина. Учителка е в съседното село от другата страна на залива. Тя ще се върне скоро. Ще я видиш. И е хубавица.

Пейзажът се осветяваше постепенно според издигането на луната над морето. Като минаваше през площада, момичета в бели рокли и младежи по шорти изчезваха по една обгърната от светлина малка алея, чийто тъмен свод се губеше в мрачните склонове на планината.

— Всяка вечер има бал на плажа. Не е далеч оттук. Тръгни по пътя и ще се намериш там. Ще видиш хубави момичета.

Премина светъл силует.

— Този е стражарят. Живее в отсрещната бяла къща. Той е единственият французин на острова. Местните момичета са негови любовници. Приятел е и на красавиците Жермен, Тиаре, Моана…

— И на Рамина?

Мере не отговори и си отиде. В далечината се носеше звън на китара. Навярно балът започваше сега. На пустия площад Бриат се наслаждаваше на благодеянието на островната нощ: шумоленето на палмите, милвани от вятъра, приспиващата светлина на луната, широкото дишане на морето, което замираше далече чак до рифовете. Изведнъж се отправи към съблазнителната алея, като докосваше с поглед девойките, които се спотайваха мигновено при неговото минаване. Лунен лъч осветяваше едно лице, една гръд и разголен гръб. Към края на алеята до кораловия плаж тълпа танцьори тъпчеха по пясъка под звъна на китара. Бриат се почувствува сам и се упрекна, че е дошъл. Нямаше повече желание да гледа момичетата и пое обратно. Отново се намери на площада, осветен от греещата високо в небето луна. Неволно съгледа светла и неподвижна фигура пред къщата на Мере. Млада жена в бяла рокля с венец на главата очакваше някого.

— Ти си Рамина?

— Откъде знаеш името ми?

— Мере ми призна, че има хубава сестра.

Младата жена се засмя приятно.

— Връщам се от бала. Отегчих се. Бях съвсем сам. Искаш ли да дойдеш с мен?

Таитянката се поколеба и обърна поглед към бялата къща.

— Страхуваш ли се от стражаря? И ти ли си като Жермен, Луиз Тиаре и Моана?

— Колко си странен. Пристигнал си днес следобед и вече знаеш всичко какво става между нас. Не, не се страхувам от стражаря, но съм учителка и нямам право да се забавлявам като другите момичета.

Бриат последва Рамина и влязоха вътре. Той седна до нея на дивана. Мере спеше в другата стая. Петролна лампа разливаше нежна светлина. По тавана с вълнисти водорасли от време на време минаваше гущер. През тази нощ Бриат разказа всичките си патила и приключения. Спрял поглед върху младата туземка, той си припомняше думите на Мере: „Имам една сестра, казва се Рамина, и тя е хубавица.“

Рамина стана любовница на Бриат. Техният съюз се извърши просто, без никой да се учуди на това, нещо съвсем обикновено за островите. Всяка сутрин тя ставаше в зори и заминаваше за селото, където беше учителка, придружавана от своя нов любовник. Двамата пътуваха с велосипед по крайбрежния път на още спящия остров с неговите пръснати колиби, които от утринните сенки започваха да приличат на полски колиби. Черни свине, мършави кокошки и плахи кучета бягаха пред велосипедите.

— Всички страни на света си приличат — казваше Бриат, като въртеше педала. — Тук си мисля, че се намирам в селото, където прекарвах ваканциите си като дете. През други дни си мисля, че съм в Перу. И там туземците са нежни и усмихнати и приличат на таитяните.

Той се разделяше с Рамина пред училището, където децата ги очакваха. Без да слиза от велосипеда, опрял единия си крак на земята, той гледаше малките дечица в бели костюмчета, босички и с тетрадки под мишница, как тръгваха след тяхната учителка. Преди да влезе, Рамина се обръщаше и вдигаше ръка. Бриат й отговаряше със същия знак. После поемаше кормилото с двете си ръце и се отдалечаваше бързо. Безразличен към пейзажа, със сведено чело, той гледаше под себе си коловоза по бялата пепел. В същото време в душата му се виеха хубави мисли като самия път…

Докато слънцето се изкачваше, въздухът се нагорещяваше и трептеше под блещукащата светлина, отразявана от прилива на водата и коралите. Неговото безцелно пътуване го отвеждаше в някакво непознато село. Туземците, излегнати по моравите, му подхвърляха думи, които не разбираше. Сюрия от малчугани вървеше след него. Следван от децата, той влизаше в китайското дюкянче, купуваше си лимонада, като я пиеше жадно, а на дечицата купуваше бонбони. После се качваше на велосипеда и заминаваше, съпроводен от викове и смях. Всеки ден той се скиташе така, докато Рамина предаваше урока на своите ученици, повече от които направо си спяха.

На обед той се къпеше в морето, след което дремеше под сенките на храстите. Рамина го намираше отново в къщата на Мере.

Така минаваха дните и нощите. Несъзнателно Бриат вкусваше от щастието. Но по-късно той трябваше да преживее болката и съжалението на мрачното блаженство, предшествуващо зората на морето, когато го разтърсваше внезапен катаклизъм от светлина и съживяваща се свежест, когато вдишваше въздуха на утрото по алеята с кокосови палми, като пътуваше заедно с Рамина, край плажовете с черен пясък, по които се търкаляше и сушеше, след като е плувал в хладката вода на морета. Но часът беше близък. Като си мислеше за изминатите дни на лъчистия и тропичен остров, като си спомняше за Рамина, той можеше да си каже: „Бях щастлив.“

След вечеря Бриат и Рамина сядаха на къщния праг. Както винаги всяка вечер, момчетата и момичетата минаваха бавно край тях. Рамина ги назоваваше по име:

— Жермен, танцьорката. А онези двете там са Луиз и Моана. Този пък се казва Андре и е мой братовчед.

Недалеч от тях огънче от цигара сигнализираше нечие присъствие. Това беше стражарят, който стоеше прав пред вратата. Гласът на Рамина малко се понижаваше от това невидимо присъствие. Всеки ден протичаше като този, който го беше предшествувал на същия този остров с неговия хоризонт и рифове. Един свят едва смущаван от тропическия вятър, който огъваше палмите, или след час потъмняваше от облаци, които се изливаха в проливен дъжд. Само в четвъртък островът оживяваше. През този ден корабчето обслужваше архипелага. Бриат и Рамина гледаха корабчето и насъбралите се туземци, които го наблюдаваха как се носи към вълнолома, очертало една черна линия, тук и там обградена от пяната на някоя вълна. След това заобикаляше едно пясъчно островче с кокосови палми, навлизаше в залива задъхано и шумно. Когато корабчето приближаваше брега, малчуганите надаваха гръмогласни викове. Стражарят получаваше пощата от капитана, която после разпределяше в бялата къща. Бриат не получаваше никакви писма и неговата приятелка не се учудваше ни най-малко на това. На другата сутрин, преди да настъпи денят, течението го отнасяше към открито море.

Този четвъртък започна като всички предишни четвъртъци, ден свободен от училищни занимания.

Бриат и Рамина изтегляха една пирога чак към изхода на залива с помощта на моторна лодка. После отклоняваха лодката си и течението я отнасяше към откритото море.

Във водата кръстосваха огромни акули, които преследваха милиарди многоцветни рибки. Бриат ги гледаше със страх. Следобед корабчето се появяваше оттатък рифовете. Смесени с туземците, Бриат и Рамина, свободни от всякакви занимания, отиваха да го чакат там. През този ден корабчето стовари един европеец. Бриат, като всички хора от неговата раса, не изпита никакво любопитство към него. Той приличаше на всички ония пътешественици и авантюристи по света, които идваха да прекарат една-две седмици на острова и след това си заминаваха, без да се завърнат никога вече. Непознатият стисна ръката на стражаря, и след кратък разговор го последва в бялата къща. Бриат ги проследи с крайчеца на окото си и като хвана Рамина за ръка, й каза: „Да се връщаме.“

Беше дошъл моментът на страданието.

Бриат изпитваше смътно чувство на объркване, което ни разтърсва при приближаването на големи изпитания. Когато влязоха вътре, той погледна полуотворената си торба с изражение на пътешественик. Безгрижна, Рамина пееше…

На площада кънтеше гласът на стражаря, който раздаваше пощата на местното население, като ги викаше поименно.

„Щом свърши, ще дойдат тук“ — помисли си той. И всичко стана така, както беше предвидил. Един час по-късно стражарят и непознатият влязоха в къщата с веранда. Рамина не разбра нищо от това, което щеше да се случи. Но Бриат не беше изненадан.

— В Перу ми се измъкнахте под носа — каза непознатият. — Но сега ви пипнах. Мъчно се измъква човек от остров. Оставям ви да прекарате нощта тук. Пригответе си торбата и утре ще се качим заедно на корабчето.

Докато непознатият говореше, стражарят беше претършувал къщата и си подсвиркваше. Бриат бе успял само да промълви: „Добре, ще бъда готов.“ Когато двамата си отидоха, той привлече към себе си Рамина, като й подшушна нещо на ухото, което трябваше да го знае само тя. Щели да го върнат като арестант в Европа и там щели да го затворят, без да се върне обратно вече. Всичко беше казано без гняв и без никакво привидно съжаление.

На сутринта с последна прегръдка те си казаха „сбогом“. От своя прозорец Рамина го видя как се качи на корабчето. След това тя се метна на велосипеда и излезе вън от селото, като стигна до онази част на острова, където е заливът. Постави велосипеда край брега на пътя, приближи се до морския бряг и слушаше шума на корабния мотор, който се движеше по крайбрежието. Прихвана главата си с ръце и започна да плаче. От храстите зад нея се показа стражарят и приближи.

— Рамина, не плачи, Бриат беше лош човек, опасен тип. Неговите престъпления изглежда са доста сериозни, щом го преследват навсякъде по света, дори чак на този малък остров.

Но Рамина го прекъсна.

— Той не беше като другите. Тук не е сторил никому зло. Всички го обичаха. Той купуваше бонбони на децата. Беше внимателен и нежен с тях. Никога друг европеец преди него не е вършил това.

Корабчето в момента минаваше пред тях и се отдалечаваше към ширинето. Рамина помаха за последно сбогом и след това отпусна ръката си. Корабчето напусна залива и мина край кораловата бариера, върху която се разби една огромна вълна. Бриат и неговият пазач се бяха облакътили един срещу друг на защитната преграда на борда и изглеждаха като приятели пътешественици. От другата страна на вълнолома бавно се открояваше брегът. Бриат се питаше дали Рамина е отишла на училище тази сутрин, както през другите дни, или гледа корабчето как се отдалечава. Когато доплуваха пред селцето, реши, че е дошъл моментът, прецени какъв скок да направи и внезапно, преди неговият съсед да може да направи някакво движение, скочи в морето. Той се потопи в хладната и зелена вода с отворени очи като жертва на странно и приятно усещане. Как желаеше неговото слизане към дълбините да няма край. Но въпреки тъмнината, която растеше около него, ръцете и краката му се движеха. После се показа на повърхността, погледна небето и вдъхна дълбоко въздух. След това, блъснат от една вълна с внезапна ярост, той заплува към рифа. Чувството за пълна свобода беше развихрило всичките му сили. Корабчето беше вече далеч, изглеждаше умалено и чезнеше между вълните. Моторът му беше спрял и се чуваха викове. Една вълна повдигна Бриат, изхвърли го на рифа и се оттегли пак. Изправен с гръб към морето, той тръгна към кораловия риф с лице към съвършено спокойния залив. Никога в своя живот не беше се чувствувал така свободен. От другата страна на брега той можеше да види съвсем отблизо бялата къща и къщурката с веранда, покрита с вълнисти водорасли, и захлупените пироги на брега. Преминаването на пролива му изглеждаше безкрайно. Около него плуваха хиляди пъстроцветни рибки. И той не би изпитал страх, ако не беше разбрал какво ставаше. Те започнаха изведнъж да изчезват към дълбините на водата като проблясващи чертички. Докосна го нещо бяло. И това бяло притисна хълбоците му и го повлече също към дълбините на водата. Повлечен от акулата, той се отпусна без борба в тая нарастваща тъмнина… Сякаш го отнасяше някакъв ангел.

Рамина и стражарят не видяха нищо. Младата жена не плачеше вече. Вървяха един до друг през шубраките и достигнаха пътя. Рамина избърса очите си и взе велосипеда.

— Отивам на училище.

Стражарят се усмихна и тя то погледна без страхопочитание, но и без гняв. Той каза:

— Тази вечер ще те чакам тук, един час след падането на нощта.

Рамина се метна на велосипеда и се отдалечи, като прибави:

— Добре.

Жорж Обен
Една нощ край нос Сьора

Тази нощ проклетият мистрал караше водите на Средиземно море да бушуват. Разгневеното море неуморно блъскаше „Мавритания“ с вълните си, къси, но резки и брутални, напомнящи на светкавичните крошета на боксьор, който иска да повали противника си.

Всъщност вълнението не пречеше особено много на кораба. Макар понякога някоя вълна да се разбиваше бурно върху палубата, десетте възла, с които се движеше корабът, му помагаха да избягва белите гребени, гневно връхлитащи отляво на кърмата му, и те го повдигаха и тласкаха с цялата си сила, увеличавайки скоростта му. Великолепната пълна луна разливаше млечната си светлина върху тази ревяща бяла маса и почти напълно прикриваше проблясванията на фара на нос Сьора, на границата между Алжир и Тунис, който корабът сега заобикаляше недалече от брега.

До вахтения офицер, Жермен, от Гранвил, който бе плавал само като капитан на някакъв рибарски кораб във водите около Нюфаундленд, стоеше капитан Алар, един от тези стари морски вълци, които плаваха с ветроходи край нос Хорн. Сега той бе принуден да плава на параход, тъй като големите ветроходни кораби за далечно плаване безвъзвратно и постепенно изчезваха, бидейки жертви едновременно на неприятелските подводници и на прогреса. Алар изчакваше кораба да мине край носа, за да го насочи към Рас Енгла, зад който се прикрива Бизерта. Там именно следваше да получат нарежданията за новия курс на „Мавритания“, отличен товарен кораб от 6000 тона, който трябваше да отплава за Близкия изток, за да служи като снабдител на действуващите там военни кораби.

През тази февруарска нощ на 1916 година екипажите на малките въоръжени рибарски корабчета, натоварени да патрулират по протежението на морския път, следван от „Мавритания“, имаха нелека задача. Този маршрут бе съобщен на капитана при отплаването му от Англия в един голям запечатан с красив червен печат плик, донесен от офицер от „Интелиджънс сървис“, върху който имаше дебело подчертан с двойна мастилена линия надпис „Поверително и строго секретно. Да не се отваря преди корабът да е на 10 мили от брега“.

Сега „Мавритания“ вече почти достигаше до своето местоназначение и този прословут маршрут, секретен като скривалище на скъперник, завършваше през тази бурна нощ в протока между североафриканския бряг и групата острови Галит, най-големият от които се очертаваше, висок и масивен, осветен от ярката лунна светлина, отляво зад кораба.

Разбира се, вражеските подводници, които дебнеха край Бизерта — първостепенна морска база и снабдителен пункт на множество съюзнически кораби, можеха да действуват особено ефикасно през тази нощ, в която силуетите на корабите се очертаваха съвсем ясно на широко осветения от лунната светлина хоризонт. Нещастните рибарски патрулни корабчета бяха изцяло заети с грижата за собствената си безопасност. Сигурно те се подмятаха всред вълните, поддържайки малка скорост, или бяха се скрили от вятъра зад Галит. Освен това биха ли могли техните вахтени, въпреки добрата си воля и модерните бинокли, да открият в разкъсаната морска повърхност, покрита с пяна, следата от перископ или торпедо? Несъмнено през тази нощ германският флот би могъл да добави към своя трофеен списък няколко едри екземпляра, при това без голям риск и със съвсем малко щастие. Защото по това време конвоите още не се практикуваха, хитростите на криволичещите зигзази на корабите бяха непознати, а безжичният телеграф не се срещаше на борда на търговските съдове. Що се отнася до апаратите за откриване на подводници, те едва правеха първите си стъпки.

Когато нос Сьора остана 5 мили зад кораба, капитан Алар даде нарежданията си на вахтения офицер, слезе в навигационната кабина и се отпусна на едно канапе, за да отпочине.

Едва бе заспал, когато треперещ жален стон, изтръгващ се от дълбините на кораба, го събуди. Той продължи само няколко секунди… този почти човешки вик, отначало висок и остър и постепенно замиращ в дълбоко и глухо хъркане… а после нищо… нито дори шума на биелите, които цели десет дни неуморно и ритмично се движеха под такта на парата като неспиращ метроном. Нищо… освен виенето на бурята.

Машината беше спряла, но по начин, който с нищо не напомняше на нормалните спирания при маневри, познати на екипажа. Тя бе спряла, като че ли вахтеният бе преместил стрелката на „СТОП“… но при спирането ревеше от болка като ранено животно.

Алар се втурна към мостика. Господи, какво бе станало! В главата му внезапно нахлуха всички възможни изненади, породени от войната, които, заедно с опасностите от бурята, непрекъснато го терзаеха. Корабокрушение, торпилиране, засядане, експлозия, абордаж? Какво бе станало? Още полуразсънен, той се опитваше да разбере: Ало, ало!… — изрева той в тръбата, която свързваше мостика с машинното отделение. Отвърна му главният механик, който, събуден внезапно и полуоблечен, се бе изтърколил надолу по мазните метални стълби, водещи към неговото отделение, за да вземе необходимите мерки: „Една ексцентрична ос е повредена, действувам.“

Капитанът познаваше добре Андре, главния механик, с когото плаваше вече пет години, и знаеше, че той наистина ще направи необходимото. Но дотогава…

Скоростта на „Мавритания“ бързо спадна и корабът, стремейки се да заеме присъщото за неподвижен кораб положение напреки на вятъра, излагаше страната си на огромните вълни. Сега те се разбиваха, заливайки мостика, като заплашваха да откъртят широките капаци на трюма.

Насъбралата се мощна пара, която не намираше изход през цилиндрите с неподвижни бутала, изхвърча през предпазните клапани на котлите с остър писък, който обаче не можа да заглуши рева на бурята.

Помощник-капитанът, който съвсем не изпитваше симпатии спрямо „мазните парцали“ и „черните крака“, както наричаше персонала на машинното отделение, измърмори на своя сочен нормандски диалект, като повдигна рамене в широк жест на съжаление за напразно изхабените въглища:

— Все пак жалко за похабените прекрасни кардифски въглища! С това, което изхвърча през клапаните, бих могъл цяла зима да се отоплявам в Граквил!

Капитанът обаче бързаше да разбере какво става с машините.

— Жермен — каза му той, — веднага слезте долу, за да разберете от главния механик дали това положение ще продължи още дълго.

Неочакваното спиране на машините, тяхното внезапно мълчание събудиха екипажа по-сигурно и от абордаж, по-успешно от виенето на бурята и от ожесточеното блъскане на морето по стените на кораба, с които бяха вече свикнали. Долу, под предната част на палубата, в коридора, водещ до помещенията на моряците и на огнярите, върху правоъгълните светли петна от излизащата през полуотворените врати светлина, се очертаваха мрачни и тревожни силуети.

Вторият помощник, Ери, също бе станал и се присъедини към капитана на мостика. През широките отдушници на машинното отделение се дочуваше необичайна глъчка: главният механик Андре, с остър глас, който използваше при особени случаи, даваше енергични и къси нареждания, които подтикваха машинисти и огняри към усърдна дейност.

— Шефът не може нищо да каже. Той не знае колко време ще продължи отстраняването на аварията — каза първият помощник, идвайки от машинното помещение — и трябва да разбере, колкото е възможно по-бързо какво точно е станало.

В действителност Жермен не разбираше нищо от корабни машини, тъй като бе плавал само на ветроходи край Нюфаундленд. Командуването на флота, което бе принудено да използува всички възможни кадри за обслужване на въоръжените търговски кораби, му бе разрешило да заеме длъжността помощник-капитан.

— А вие, Жермен, какво установихте?

— Ами аз мисля, че има една усукана ексцентрика. Май се готвят да я демонтират. Тя е блокирала машината. Сигурно не е добре смазвана. — И той добави като на себе си, но достатъчно високо, за да го чуе капитанът: — Проклети мазни парцали! Не стига, че се крият на завет и на топло, ами дори не се грижат да смазват машината както трябва. Питам се за какво им са тези бурета с масло, които бедните моряци трябва да им товарят на пристанищата, докато те се разхождат на сушата! Човек все трябва да им бъде слуга… Това е цяло нещастие!

Сега не беше нито време, нито място да се подновява вечната вражда между персонала „от палубата“ и от машинното отделение. Не бе толкова важна и точната причина за аварията. Основното беше да се предотвратят всички последици, които вече настъпваха и изискваха да бъдат обсъдени с цялата сериозност на положението.

Несъмнено, ако наблизо имаше противникова подводница, задачата й би била съвсем леска. При такова време и с един неподвижен кораб, тя не би губила нито време, нито би се опасявала, че торпедото ще пропусне целта. Достатъчно беше да забележи кораба и да го вземе на прицел.

— Ери, — каза капитанът, — повикайте всички. Артилеристите да заемат бойните си постове, а останалите да наблюдават внимателно.

Тази латентна опасност от войната обаче не скриваше от капитана другата, съвсем реална и непосредствена опасност, предизвикана от критичното положение на натоварения до максимум кораб, изложен по дължината си на разбиващите се вълни и буквално зариван в морето. Освен това, при такава буря брегът съвсем не бе далече! Ако до час и половина, най-много до два часа „Мавритания“ не продължеше пътя си, тя щеше да се разбие в брега…

Вторият помощник, който бе отишъл към носа, за да предаде заповедите на капитана, промъквайки се между опасно разбиващите се по палубата водни маси, се завърна на мостика:

— Капитане — каза той, — капаците на втори трюм започват да поддават. Има парчета брезент, откъснати от вълните.

Положението ставаше критично. Налагаше се да се отстрани най-непосредствената опасност и да не се допуска разбиването на вълните върху кораба. Брегът можеше да почака, тъй като тази опасност се засилваше, и то бързо. Ако капаците бъдеха разбити, тогава вълните без пречки щяха да наводнят трюма… Засега това беше опасност №1.

По какъв начин обаче можеха да се изпратят на палубата моряци, когато корабът се клатушкаше толкова силно, че морето последователно го заливаше от двете страни на борда и като подивяло, без да спира, се разбиваше върху него, като откъртваше и отнасяше всичко по палубата. Трябваше да се действува на всяка цена, и то веднага.

— Хората ще бъдат отнесени от вълните. Трябва да ги връзваме! — каза Ери.

Капитанът обаче се спря на друго средство. Той ся припомни, че някога, като младши офицер на борда на ветроходен кораб от Нант, бе присъствувал при изливането на масло в морето, и изкомандува:

— Кажете на домакина да донесе три чувала… чували от картофи ще свършат работа. Магазинерът да донесе една бала пакли и да вземе от машинното две-три кофи масло. И главно, действувайте бързо!

Моряците се спогледаха с ирония и недоверие, като мърмореха: „Този пък, какво се занася с такива номера! При тези вълни какво може да помогне някакво масло!“ Никой обаче не смееше да предложи сам да отиде при тези водни маси, заливащи палубата, за да поправя разкъсаните брезенти върху трюма, които от минута на минута изглеждаха все по-зле под свистящия и тежък камшик на разбиващите се вълни.

Жермен, който на времето, като капитан на малък риболовен кораб, при опасни моменти в плитчините много пъти бе помагал да се излива масло, рязко им отвърна:

— Хайде, стига сте мърморели. Вие нищо не разбирате, защото сте войнишка сган. Вижда се, че сте плавали само на кораби с ръжен отзад. Изпълнявайте каквото ви се казва. Ще видите какво ще стане. Не е време нито за спор, нито за шеги!

Моряците, които инстинктивно, смътно усещаха опасността, се подчиниха и за няколко минути всичко бе готово. Те взеха три големи връзки пакли, потопиха ги в маслото и след като ги напоиха добре, ги поставиха в отделни чували, завързаха последните с двайсетметрови въжета, другият край на които бе здраво закачен за палубата. После хвърлиха чувалите в морето, срещу вятъра, единия при предната мачта, втория — от средата на кораба, а третия — при задната мачта.

Само след няколко минути настъпи чудото. Корабът, който под комбинирания натиск на вълните и вятъра се носеше към брега, влачеше зад себе си, към вятъра, чувалите. От тях се процеждаше тънка многоцветна маслена ципа, която се простираше по повърхността на бушуващото море. Тази ципа веднага изглаждаше гребените на вълните, изравняваше ги, смекчаваше ги, правеше ги „по-човешки“. Оставаше само огромното вълнение, което люлееше кораба тъй силно както и преди, но сега то бе лишено, в резултат на чудотворния ефект на невидимата и неосезаема маслена покривка, простряла се от „Мавритания“ по посока на вятъра, от опасните редуващи се разбивания на вълните, които само преди малко безспир атакуваха кораба. Сега те бяха изчезнали напълно, обуздани, заличени, сякаш вкарани вътре във вълнението, в приспиващото люлеене на водата.

Върху безкрайното развихрено море от наветрената страна на кораба се простираше широка, спокойна площ. Сякаш някакъв чуден вълшебник, някакъв невидим жътвар с едно замахване на косата бе пожънал всички тези бели, разпенени и ревящи гребени.

— Е — подхвърли Жермен към смаяните моряци, — това ще ви запуши малко устата, парни моряци такива… Има още много да се учите, дявол да го вземе!

И докато моряците под ръководството на втория помощник работеха на палубата, защитена от опасните разбиващи се вълни, като ковяха разкъсаните брезенти, набиваха с големи чукове клиновете, които затягаха в ушите на капаците напречните греди, капитанът, хванал се с две ръце за компаса, за да не бъде подмятан от клатушкането на кораба, се опитваше да прецени движението на кораба по посока на брега, където ясно се различаваше по цялото му протежение тясна ивица от бяла пяна.

Защото тази нова опасност ставаше все по-близка.

След като определи местонахождението на кораба, капитанът поиска сам да види какво става долу, защото времето му се струваше страшно дълго.

Докато се спускаше бързо по стълбата на машинното отделение, той различи долу, през начупените линии на перилата, червеникаво сияние всред силуети на работещи хора. Колкото повече слизаше, той дочуваше все по-ясно един приглушен, ритмичен шум, пресичан от викове „хо-хоп“, изтръгвани от уста, които скандираха и подчертаваха едно очевидно мъчително усилие.

Той буквално се строполи върху пода на машинното отделение, където група огняри и въглищари, араби от Джибути и Аден, бяха заобиколили двамата офицери-механици: втория механик, Оноре, един Херкулес от Брест, и третия — Треге, елегантен и дълъг бретонец от Леон. Двамата повдигаха ритмично с ръце тежкия дръвник на подвижната наковалня и после го пускаха върху огънатата ексцентрична ос, която тъмночервена лежеше върху пода на помещението.

Капитанът се отправи към Андре, който загрижено наблюдаваше действията на своите помощници.

— Какво става?

— Сами виждате… опитваме се да се справим.

— Какво по-точно?

— Ексцентричната ос е изкривена… Вероятно поради недостатъчно смазване. Тя се бе нажежила. Трябваше да я охладим, за да може да се демонтира. След това я вкарахме в една от пещите. Когато се нагря до побеляване, извадих я и се опитвам да я изправя колкото се може с удари о дръвника. Ще видим какво ще се получи, но според мен, щом бъде достатъчно изправена, ще можем да я монтираме.

И, като се обърна към втория механик, нареди:

— Ето че потъмнява… Хайде, вкарайте я още веднаж в пещта.

Хората, залитайки от клатушкането на кораба, с помощта на лостове, вкарани отдолу, повдигнаха с труд тежкото нагорещено желязо.

— Хайде, хо-оп! Всички заедно… — и те го вкараха в една от пещите, която един от арабите отвори.

Силна светлина като от пожар, излизаща от широкия отвор, озари внезапно със своето сякаш адско отражение голите тела на мъжете, изцапани с катран и прах, покрити с пот, чиито подвижни сенки се очертаваха, огромни и неясни, върху стените. При силното клатене на кораба от плъзгащите се врати на страничните бункери падаха въглища, смесваха се с наквасените с вода недогорели въглени, като всичко това образуваше неописуема магма, която удряше краката на хората. Те отблъскваха със силни ритници тежките и лъскави парчета на флотските кардифски въглища.

Щом затвориха вратата на пещта, помещението отново потъна в полумрак, нарушаван от оскъдната светлина на петролните лампи, които бяха закачени в основата на тръбите, показващи водното ниво в котлите.

Алар дръпна за ръка главния механик и тихо прошепна в ухото му:

— Опитайте се да действувате бързо! Носим се към брега с дяволска бързина.

— Сам виждате, капитане, по-бързо не можем.

— Още колко ще продължи?

— Ако този път успеем да изправим що-годе оста, за около половин час ще бъде готова.

— А машината, ще тръгне ли?

— Трябва да тръгне, но не обещавам нищо. Ще направим всичко, каквото можем.

За Алар това бе достатъчно. Имайки пълно доверие в своя главен механик и като знаеше колко неговото присъствие е необходимо там, на палубата, след тази кратка визита в дъното на кораба той тръгна нагоре по стълбата на машинното помещение.

Излизайки на палубата, той се сблъска с група араби-огняри, които, прикрити от вятъра зад мостика, гледаха уплашени брега, като крещяха с всичка сила.

— Ох, капитан, тая работа хич не е добра — каза уплашено един от тях.

Друг се простря по очи, с лице към мостика, и започна ритмично да се оплаква, като многократно споменаваше името на аллах.

— Какво правите тук — изрева капитанът. — Слизайте долу да помагате на другарите си. С такива саламалеци няма да се измъкнем.

Той започна да ги хваща здраво за рамената един подир друг и да ги натиква надолу по стълбите, водещи към машинното отделение. После бързо се качи на горния мостик, хвана се пак с две ръце за компаса и вперил поглед в брега, загрижено и осторожно, като дебнеща котка, поднови определенията си.

Внезапно фарът на нос Сьора започна да проблясва с червена светлина, като запален огън. Той разбра какво означава това. Тласкана от вятъра и вълните, „Мавритания“ навлизаше в ограничителната ивица, тръгваща от фара, която се губеше в открито море, като озаряваше със слабо червено сияние скалите Фратели, разположени в южна посока от 58° до 81°. Тези скали, намиращи се до голяма степен от наветрената страна, вече не представляваха опасност за кораба. Друго обаче беше положението с брега, по който, докъдето стигне погледът, сега се простираше широка бяла ивица, прекъсвана тук-там от черните петна на скалите.

Облегнал се върху картата, капитанът грижливо изчисли дрейфа на кораба и провери изчисленията си, след което внимателно прочете тези страници от лоцията, които се отнасяха до брега край нос Сьора. Необходимо бе да опознае до най-големи подробности конфигурацията и естеството на брега, където можеше да бъде отнесен корабът. Като знаеше елементите на задачата, чието решение във всички случаи щеше да бъде трагично, той стигна до извода, че по всяка вероятност „Мавритания“ ще бъде изхвърлена на брега в едно малко заливче, наречено залив Сьора, разположено малко на изток от носа.

— Проклета работа — измърмори полугласно капитанът с внезапно помръкнало лице. Той помисли още малко, погледна пак картата, изчисленията си и лоцията… После отново зае наблюдателния си пункт на капитанския мостик, обливан периодически от ярката червена светлина на фара.

Жребият бе хвърлен. Ако най-много след половия час машините не заработят, корабокрушението е неизбежно. И какво ли ще се случи при такова море?

Жермен, който мълчаливо крачеше по мостика, внезапно прояви мрачното си настроение: „По дяволите, този път няма измъкване! Не си струваше да тръгвам на война, за да се блъсна по такъв начин в брега и да се удавя като някакъв ловец на раци в мирно време! По-добре би било, ако отидех на дъното от някоя мина или торпедо! Поне тогава горката ми жена, която ме чака в Гранвил, би могла да казва, че съм загинал на полето на честта! И би получила нелоша пенсия.“ След това, като помисли малко, измърмори примирено и без следа от надежда: „Като си помисля, че след този рейс трябваше да изляза в отпуска! Наистина, капитане, дядо господ нарежда дяволски зле нещата!“

Той говореше всичко това без самохвалство, малко наивно, по детински, защото не се боеше от смъртта. Толкова често той я бе срещал в плитчините край Нюфаундленд! Но жена му! Много често той бе пълнил ушите на другарите си, говорейки за нея. Той я обичаше с една абсолютна любов, буйно и грубо, дори малко диво, стимулиран от дългите периоди на въздържание в морето, без да я види цели две години. Той използуваше всеки повод, за да говори за нея и мисълта, че вече няма да види своята „буржоазка“, както я наричаше, му изглеждаше несправедлива и непоносима.

— Вие, капитане, не можете да разберете това… Не сте женен! Войната, тя е само за ергените.

После, връщайки се на положението в момента:

— Когато такъв вятър те тласка към брега, няма изгледи за спасение!

— Какво говорите, Жермен? — отвърна капитанът. — Лоцията казва, че почти навсякъде брегът е песъчлив.

— И вие вярвате на такива неща, капитане? Ами онези черни работи, които се виждат на брега, сигурно и те са от пясък, а? Чакай да погледна и аз какво е писано!… Крайно време е да сторя това.

Капитанът не отговори и помощникът влезе в помещението с картите, воден от очевидното намерение да се надвеси над тях и да проучи лоцията. Алар изпрати втория помощник в машинното отделение, за да види докъде са стигнали.

От мостика продължаваха да се дочуват, идващи на интервали по тръбата, водеща към машинното отделение, глухите звуци на падащите върху метал удари, към които се прибавяха тъжните вопли на арабите. В последните името на аллах заемаше все по-голямо място… Несъмнено те бяха подновили там долу своите молитвени призиви.

Ери се завърна и съобщи, че ексцентричната ос е почти изправена. Главният механик възнамерявал след няколко минути да я монтира, но при условие, както се изразил, че всичко върви както трябва.

„И ако дотогава не се блъснем в брега“ — помисли си Алар и добави на висок глас: „Колко време ще е необходимо?“

— Около двадесет минути, според главния механик.

Двадесет минути! Цял век под ужасните пристъпи на бурята, които все повече изтласкваха кораба към брега… Къде ли ще бъде той след двадесет минути?

Но капитанът беше взел решение и извика Ери, за да го обсъдят:

— И така, има две възможности. Първата: да оставим кораба да се блъсне в брега така, както е, напреки на вятъра. По този начин той ще бъде преграда, която ще ни предпазва от морето, в случай че трябва да го изоставим. При какви условия ще стане това, не знам. Това решение можем да вземем, предоставяйки се на съдбата, в случай че няма какво друго да правим. Наистина, така може би шансовете ни да останем живи са по-големи… Втората възможност е да хвърлим котвите, когато сме на около половин миля от брега… Ако котвите ни за щастие устоят, може би ще се измъкнем. Ако ли не, каквото даде господ! Така мисля да постъпим. Нямам правото да не опитам тази възможност и затова се спирам на нея.

И капитанът добави, желаейки да успокои своя помощник: „Но трябва да знаете, че почти навсякъде брегът е пясъчен. Ако бъдем изхвърлени на такъв бряг, няма много да пострадаме!“

Без да бъде много убеден, Ери измърмори: „Така и така сме загубени, по-добре да опитаме всички възможности!“

— Така мисля и аз. Ето как смятам, че трябва да действуваме: накарайте да освободят котвите и да бъдат готови за спускане. Като ви дам знак, ще спуснете най-напред лявата котва, откъм вятъра. Ще отпуснете малко, след това ще спуснете котвата отдясно. След това ще отпускате заедно веригите, бавничко, за да ориентирате постепенно кораба срещу вятъра. И след като ги отпуснете докрай, ще се опитаме да се задържим с тях… Според картата, дъното е твърде подходящо. Ако котвите се закачат и веригите не се скъсат, най-лошото ще ни отмине. Кажете на хората обаче, че трябва да бъдат със спасителни пояси, когато спускат котвите. И внимавайте, не правете нищо без мое нареждане!

Ери, превит надве, за да се пази от пристъпите на бурята, се добра до носа и заедно с двама моряка освободи котвите, като предварително провери спирачните механизми, за да избегне всякакви изненади.

В този момент на мостика се показа един огняр, изпратен от главния механик да съобщи на капитана, че монтирането на оста започва. Той погледна към съвсем близкия бряг и уплашено възкликна: „Ха… че ние вече опираме!“ Докато той изчезваше в люка, от помещението с картите се показа Жермен.

— Къде ли се е натикала тази проклета лоция? Не мога да я открия?

— Сигурно се е плъзнала при клатушкането на кораба и е паднала в някой ъгъл — небрежно отвърна Алар. Помощникът обаче, гледайки подозрително, възрази: — Щях поне да я зърна, ако беше в някакъв ъгъл!… Проверих навсякъде… Такава тухла не може изведнъж да изчезне току-тъй! — И като обърна очи към сушата, която се виждаше съвсем ясно под силната светлина на стоящата горе в небето пълна луна, възропта: — Няма никакъв господ там горе… Сега здравата ще се нагълтаме с вода от голямата кофа… — После, обзет от внезапен пристъп на гняв: — Нищо страшно нямаше да има, ако това говедо фаропазача бе телефонирал в Бизерта, за да ни изпратят влекач. Добре му е на него на завет, с краката на сухо… И той е от тези, които хич не ги е еня за съдбата на моряците… И разбира се, като раздават ордени, все на такива ги пробутват…

На изток небето вече побеляваше от настъпващата зора. По брега лумнаха светлините на арабски селца. Това още повече засили гнева на помощник-капитана:

— И като си помисли човек, че там, вътре, някои лежат при жените си на топло, над пухените завивки, докато ние… Винаги все едни и същи трябва да понасят теглата!… Ах, проклета професия!… Само да успея да се измъкна, веднага постъпвам в интендантството!

Като завърши речта си, Жермен отново влезе в щурманското, за да търси тази наистина неоткриваема лоция.

Капитанът бе приключил изчисленията си и реши да пусне котвите, веднага щом корабът излезе извън червения сектор на светлината на фара. Тогава той щеше да бъде достатъчно близко до брега, за да могат котвите да се задържат за дъното, при сравнително по-благоприятни условия.

Гологлав, с разрошени коси, хванал се за главния компас на горния мостик, изложен на пристъпите на бурята, задъхан, той чакаше решителния момент. Вятърът го разтърсваше, пълнеше очите му със сълзи, ревеше в ушите, заглушаваше го със своята халюцинираща песен, спираше дишането му. Конвулсия бе стегнала мускулите на цялото му тяло, пулсираше в слепоочията. Със стиснати зъби и пламтяща глава, той усещаше болезнено как нервното напрежение стяга гърлото му. Очите му не виждаха друго освен фара, който периодически го заслепяваше с червената си светлина и който всеки момент можеше неумолимо да го застави да направи решителния жест, от който зависеше съдбата на кораба и екипажа.

Той продължаваше да мисли… Така ли трябваше да постъпи? Нямаше ли някое друго, по-добро решение? Беше ли изпълнил всички свои задължения и взел всички мерки, изисквани от положението? Щяха ли да издържат котвите и веригите, в които бе вложил всичките си надежди? В противен случай как ще се блъсне корабът в брега? Какво ще стане с екипажа?

На всички тези въпроси той търсеше с тревога точните отговори.

Скован в пълна неподвижност от това тревожно бдение, той се усещаше разяждан от повелителната нужда да действува. Всичко бе за предпочитане пред тази полулетаргия… Той търсеше развръзката на драмата и очакваше почти като едно освобождение опасния момент, който го плашеше, но при който той щеше да може да задоволи тази физическа, болезнена, почти непоносима нужда да действува, да се изтощава, да разпорежда, да прави нещо!

Той следеше бавното изместване на фара върху градусовите деления на компаса, едва различими при оскъдното осветление… Ето! Вече нямаше защо да чака! Той усети как сърцето му започна да бие малко по-силно и с все сила стисна дървеното ложе на компаса. После затвори за миг очи, сякаш да се съсредоточи по-добре…

Изведнъж усети, че нещо започна да вибрира под него, сякаш долови тъп удар… Първият и бегъл допир на кила в дъното! Толкова рано! Той си пое дълбоко дъх и се почувствува почти облекчен. Но твърде скоро той разпозна типичното чукане на работещата отново машина, отначало бавно, сетне по-забързано, и в същото време ясният звън на премествания от една здрава ръка машинен телеграф прокънтя весело като сигнал за освобождение, докато стрелката застана върху „Пълен ход напред“.

Алар бързо се спусна на капитанския мостик и докато отговаряше на дългоочаквания сигнал, идващ от машините, изкомандува на рулевия: „Ляво на борд, обърнете носа на север.“ Той мислеше само за това, по скоро да се отдалечи перпендикулярно на този проклет бряг.

Бавно корабът се насочи срещу вятъра… Дълбока въздишка се откърти от гърдите на Алар; отведнъж нервите му се отпуснаха и някакво особено блаженство, брутално, дълбоко, неописуемо, го обхвана, като внезапно замайване. Той допря ръка до главата си и усети, че тя гори… Но неговият кораб отново беше жив и се подиграваше на вятъра, на разгневеното море и на брега, който се отдалечаваше. Подчинявайки се отново на кормилото, той гордо пое своя път към местопредназначението си.

— Бързо приберете чувалите — извика Алар на втория помощник.

Малко по-късно, след като опасността бе напълно изчезнала, Андре пристигна от машинното отделение, за да докладва на капитана. Алар изслуша обясненията и му поблагодари за бързината, с която бе отстранена повредата. Жермен, чието лице сияеше, застана безцеремонно близо до тях и възползувайки се от една моментна пауза, каза на главния механик с приятелски, но съзнателно агресивен тон: „Е, шефе, хубава работа свършихте с това пестене на машинно масло… Наложи се да изразходваме сто пъти повече, за да поправим вашите глупости, проклети мазни парцали такива, годни само да цапат боята с мръсните си лапи. И за малко щяхте да ни удавите всички, заедно с кораба! Ще има да се молите на моряците да ви помагат при товаренето на буретата с масло. Сами ще се справяте с вашите загубени огняри.“

След това, като помисли за момент какво може да покаже предимството на персонала от палубата пред този на машините, той добави: „Капитане, нали им показахме на тези механици, че умеем по-добре от тях да си служим с маслата им? Та те даже не… да смазват с тях машината си…! А в това време ние, хората от палубата, а… Показахме ви как можем при буря да изфабрикуваме спокойно море… Да благодарите на нас, че ушите ви все още плават над водата… Трябва да признаете, че сте късметлии, загдето все още има моряци от ветроходите, за да ви учат как се плава, лапачи такива.“

И като се обърна към Алар, който се усмихваше на сентенциите му:

— Знаете ли, капитане, че не можах да намеря лоцията. Дявол знае къде се е забутала.

Тогава капитанът влезе в щурманското помещение, повдигна мушамената седалка, зад която бе скрил книгата, отвори я широко на страница 261 и я подаде на Жермен, който прочете на висок глас:

— Залив Сьора. Основата на скалите образува назъбен бряг, обграден с големи скали и едно доста дълбоко заливче между два твърде издадени скални ръба. За съжаление това заливче е пълно с плоски скали, недостъпни дори й за лодки.

Именно в този залив според пресмятанията на капитана трябваше да попадне „Мавритания“, тласкана едновременно от бурята и вълните.

Роже Версел
За сьомга

Докато ровеше из бюфета, той съобщи, че ще хапне нещо малко, тъй като заминава за сьомга. Лоранс възрази:

— Това вече е за трети път от 15 дни…

— Броиш ли ги?

Тя погледна през прозореца бялото небе и отсече:

— Ти поне се забавляваш…

Той затвори бюфета и рязко се обърна:

— Пак ли искаш да се разправяме? Когато остана у дома, ти зъб не обелваш. Сто пъти ти предложих да излезем заедно, ти все не искаш…

Жената се върна в средата на стаята:

— Този следобед можем да излезем, ако искаш…

Той дигна рамене, раздразнен от безпричинното й обиждане:

— Само защото ти казах, че имам друг план, затова ли?

— Да, точно затова.

Тя го гледаше предизвикателно, право в очите.

— Ще ми се да знам дали би намерил сили да пожертвуваш заради мен поне едно от твоите развлечения.

Той потвърди:

— Готов съм, много добре го знаеш. Но ми се струва, че искаш просто да ми досаждаш.

— Не, и друго искам.

— Какво?

— Да разбера какво ще ми отговориш…

Отказът дойде с помощта на цялото тяло:

— Не, отговорът ми е — не! Това е.

Тя наведе глава:

— Много добре… Вече съм наясно. Ботушите си ли търсиш? Под бюфета са…

Риболовът щеше да е през деня, по времето, когато сьомгата слиза обратно към морето. Четиримата мъже пристигнаха при мрежите и ги намериха отрупани с морски водорасли. Изтръскаха ги на части… От три месеца законът разрешаваше да се преграждат вливащите се в морето реки с мрежи на разстояние само до 160 метра: рибарите никак не бяха доволни от това. Сега се оплакваха и от кишавата зима, и от непрестанните дъждове. Въпреки всичко жителите на Мон-Сен-Мишел продължаваха да ходят за риба и ако някой погледнеше от Северната кула на острова към плажа, можеше да види как рибарите си бяха обградили райони за риболов с високи колове.

Коловете бяха на метър разстояние един от друг и между тях на опъната връв бяха прикрепени около 60 рибарски мрежи. Приливът вдигаше и носеше по повърхността на водата свободните от долния край мрежи. Така заедно с прилива сьомгата имаше възможност да плува срещу течението на трите големи реки.

Тласкани от прилива, големите риби криволичеха, тъй като се колебаеха между замърсените води на Селюн, канализираните високи брегове на Куенон и мочурищата на реката Се, която след отлив почти пресъхваше. Подмамени от делтите на трите големи реки, рибите навлизаха по тях, но ги намираха преградени. А и не ги мамеше плуването срещу течението: те идваха с прилива през нощта, стигаха до язовирите, а през деня, щом почувствуваха, че реката започва да спада, се отправяха към морето.

Но с отлива мрежите от само себе си започваха да спират рибите. Въжето от повърхността на водата падаше на дъното и отливът притискаше мрежите към коловете. Големите риби допираха муцуни до мрежите, без да знаят, че са обречени. Те още бяха на свобода, можеха да продължат към извора на реката, но упорствуваха, търпеливо и неспокойно, в стремежа си към морето.

Понякога между плуващите песъчинки на водовъртежите неясно се очертаваха техните сиви гърбове, силните им вретеновидни тела. Те опипваха преградата, движеха се из кипящата вода, подскачаха, извити като запетайки. Точно когато сьомгите търсеха процеп, рибарите влизаха до кръста във водата и като раздвижваха водата, се опитваха да уплашат рибите и да ги приближат до мрежите, където после да ги обкръжат. Ловът се състоеше в примамване и избиване. Той бе труден за рибарите поради дългия престой в ледената вода, поради непрекъснатото почистване на мрежите от насъбралите се отпадъци от реките. А и сьомгата бе рядко срещана риба. Местните жители често цитираха тази точка от някогашния правилник за наемане на слуги, в която се подчертава, че на прислугата може да се сервира сьомга само един път седмично.

Напоследък, ако няколко рибари се върнеха с риба от пет килограма, те не смееха да се оплакват.

Андре, заедно е Доше и Биар, баща и син, бяха пристигнали при мрежите от два часа. Те застанаха на разстояние един от друг, всеки в един край, заети да изтърсват мрежите и да отстраняват натрупалите се водорасли, които се стичаха по ръкавите и ги мокреха.

Четиримата си бяха избрали район между Мон-Сен-Мишел и Томблен, но по-близо до Томблен, точно там, където силното течение ги блъскаше в краката.

Преди да дойде да живее на Мон-Сен-Мишел, Андре бе ловил сьомга само в река, където рибарят се бори със заградената риба. Докато тук сьомгата оставаше на свобода, дуел се водеше с атаки, с отстъпване и преструвки. Мрежата само ограничаваше терена на дуела. Но той протичаше във водата с наложените от нея препятствия — бавност и непохватност. На своя страна човек имаше само упоритостта на рибата да премине преградата и нейното объркване.

В началото на лова Андре бе изпуснал една голяма зимна сьомга. Лошо насочената бухалка само бе одраскала рибата, която след скок с много пръски се бе отправила като стрела в обратна посока. Оттогава и четиримата чакаха връщането й, почти сигурни, че след преминаването на уплахата тя ще се върне, водена от животинското си търпение да се опита да премине преградата.

Беше сив обед в края на февруари. Времето леко се позатопли. Многото изпарения напомняха пролетта и щяха да са причина за появата на първите пъпки по дърветата, които мартенският мраз щеше да убие. Зад рибарите Мон-Сен-Мишел тънеше във виолетово, открояваше се единствено извисената върху ръбестия хълм камбанария. Само тинята по морското дъно блестеше, тъй като мътните води на придошлите реки, стичащи се отвсякъде, бяха изгубили отблясъците си.

Андре оправяше мрежите, а те го пръскаха по лицето и врата. Изведнъж на двадесет крачки вдясно водата му се стори необикновено раздвижена. Човек би казал, че водовъртежът е от плувец, изкачващ се на морската повърхност. Последва звучен удар с опашка по водата. Голямата риба, стигнала отново преградата, изразяваше нетърпеливо своето разочарование.

С биещо сърце Андре внимателно забърза нататък. Трябваше да стигне до сьомгата, без много да раздвижва водата и без да вдига шум, за да я нападне в гръб. Движението срещу течението към водовъртежа го заслепяваше и му причиняваше виене на свят. Но нито за миг не изпускаше от поглед мястото, където сьомгата се бе показала. Той напредваше предпазливо, с приготвена в ръка бухалка и тъкмо щеше да извика за подкрепа, когато чу да се вика:

— О-хо…

Татко Биар от другия край на мрежата също бързаше, като правеше знаци с ръце. Андре помисли, че е открил друга сьомга, но старият рибар се отдалечаваше от коловете и другите двама също оставиха бързо риболова. Доше вече беше далеч от течението, на сухия пясък, и оттам викаше:

— Побързайте: мъглата!

Андре се огледа и се учуди, че нищо не се променяше. Зад тях Томблен извиваше гръб като на Левиатан, все тъй ясно очертан, забравен от вълните. Мон-Сен-Мишел, за момент затъмнен, отново излезе от ниските облаци. Само изглеждаше по-далечен и учудващо подвижен, като че ли плуваше из кълбестите облаци.

Въпреки успокояващата гледка Андре ускори хода си и тъй като дълбочината на потока чувствително намаля, а и повече не бе необходимо да пази тишина, той започна да изважда един по един краката си от водата и да прави по-големи крачки.

Настигна тримата мъже и попита:

— Е, какво има?

Двамата Биар не отговориха нищо. Те бързаха с всички сили на запад, към големия завой на Куенон. Татко Биар беше начело, на няколко крачки пред останалите.

— Но къде е тази мъгла? — попита отново Андре.

Доше, който го беше чул, отговори бързо:

— Шефът я усети. Досега никога не е грешил…

Изминаха още сто метра по сухото. После се приближиха до широк ръкав и водата им стигна до прасците. Трябваше да се приближат до брега на река Куенон, която се намираше на около километър от тях, чието устие бе като ветрило. Стигнали веднъж брега на реката, те щяха да са в безопасност, защото на връщане към Мон-Сен-Мишел можеха да се ориентират по линията на реката.

Изведнъж от северозапад, откъм морето, Андре видя да се задава с удивителна бързина в спокойния въздух млечна преграда. Тя изникна като от водата. Спирали от сива пара се извиваха, набъбваха, прииждаха към тях със смайваща скорост. Това бяха кълба от мъгли, които се наслагваха едни над други. Каква неочаквана и близка опасност!

Мъглата е многообразна като морето и заливът е нейно предпочитано имение, място на нейните объркващи промени. Ту пясъкът, ту тинята, ту водораслите причиняват мъглата. Тя пада ниско и за дълго върху плитчините и подводните скали. Талазите на мъглата се разгръщат и обхващат дигите, спускат се над низината, разстилат се над нивята. Редките мъгли пълзят отначало ниско, закриват стадото скупчени овци, черните овчарски кучета, правия овчар с изпокъсана шапка, загърнат вместо в наметало със своята неподвижност. Постепенно мъглата се сгъстява. Тя покрива бавно фермите, кулите, върховете на измръзналите тополи, накацалите една върху друга къщи на Мон-Сен-Мишел, забулва самия манастир, накрая обгръща и Архангела, дълго време стоял високо над облаците.

Понякога преплетените делти на трите реки бълват мъглата. Тогава цял поток пара приижда на спирали откъм реките, разстила се извън коритото и бързо обхваща пясъците като водите на придошла река. Вятърът, който не се предава лесно, я мачка и извива, къса я на парчета, които отлитат. Но мъглата взима превес и той все по-малко се съпротивява, не прави вече големи пробиви, както ръцете на удавника постепенно се отказват от борбата с водата.

Зимно време мъглата е болест за въздуха. Внезапно въздухът се разваля, както при смесване на две различни течности в епруветка. Сякаш пред погледа ни течност се размътва.

За рибарите от Мон-Сен-Мишел мъглата е най-голямата опасност — движещите се пясъци могат да се избягнат или прекосят, а приливът е в определен час.

Езиците от мъгла се появяваха от всички посоки, и то толкова бързо, като че ли се бяха втурнали да им преграждат пътя. Целият залив потъна в мъглата. Андре хвърли поглед през рамо: отдясно Томблен вече не се виждаше. Почувствува се съвсем сам, като в ледена баня, а гърлото му гореше като от сажди. Той извиха и силуетът на Доше се очерта на две крачки от него. До него достигна мекият и приглушен глас на приятеля му.

— Не е време да се отпускаш!

Четиримата се заговориха и разбраха, че са близо един до друг, но не си различаваха дори краката. Те като че ли ослепяха едновременно и застанаха неподвижни по местата си. Опитаха се да се ориентират в местността, като изхождаха от последната си поза във виделото и от положението на телата си. Андре знаеше, че Томблен беше точно по продължение на дясното му рамо. Мон-Сен-Мишел се издигаше по продължение на левия му ботуш: той размърда пръстите на краката си, за да определи посоката, тъй като не виждаше вече и коленете си. И четиримата не мърдаха, сякаш за да запазят като вече ненужно съкровище посоките, от които трябваше да се отделят, но все още не се решаваха.

Андре се вслушваше в мъглата, а тя си имаше характерен шум — като неясно боботене, което идваше от влажната й тишина: чуваше се звук като при запушване на ушите с пръсти. Мъглата изстудяваше устните, проникваше дълбоко в дробовете. Изпълваше ги със студенина, мачкаше ги. Човек усещаше големината им при всяко вдишване, поради горчивата свежест, която ги изпълваше. С времето това ставаше обезпокоително.

Доше промърмори:

— Ще се отдръпне едва с отлива.

Действително тези мъгли, донесени от прилива, често се отдръпваха към морето с океанските води… Те идваха от Англия, където Андре беше видял как мъглата спираше колите толкова внезапно, като че се бяха блъснали о стена. Колко черна и тежка, напоена с въглищен прах беше там мъглата!

Водачът Биар все още не се решаваше да тръгне, защото след първата крачка го чакаше по-коварна опасност: щяха да загубят ориентацията, която неподвижността им осигуряваше. Трябваше да продължат в същата посока, определена още с появата на мъглата към Куенон. Реката бе на 500 метра пред тях и бе толкова сигурна преграда на пътя им, че не бе възможно да се разминат с нея. Да, първата крачка ще бъде напред, но още с втората ще започне отклонението… Ще се спуснат встрани, меко, като пияни, без да могат да коригират посоката, предварително убедени в предстоящото объркване. Те отлагаха колкото се може повече предстоящото налучкване. Андре дочу далечния глас на татко Биар:

— Колко е часът?

Андре погледна часовника си и извика:

— Един и четвърт.

Съвсем близо до него Доше припомни:

— Водата приижда след повече от час.

Тази забележка като че ли подтикна към решение татко Биар и той нареди:

— Е, хайде, няма защо да стоим повече тук!

Силуетите им, близо до Андре, изведнъж се стопиха в мъглата. Той забърза да види до себе си тъмните очертания на Доше. Шумът от влаченето на ботушите във водата го поуспокои, тъй като това нарушаваше смазващата тишина. Клеман се позабави, за да му каже:

— Ако можехме да се ориентираме по нещо… но на два метра нищо не се вижда.

Друг път, когато мъглата ги изненадваше и бяха по-голяма група, а мъглата бе по-рядка, те се нареждаха на колкото се може по-голямо разстояние един от друг, като един оставаше на мястото, където ги бе заварила мъглата, за да показва посоката. Така задминавайки се един друг, те успяваха да спазят вярната посока. Но този път и дума не можеше да става за подобен ход.

Андре вървеше като през нощта — сякаш се опасяваше от някоя стена или дупка; опипваше почвата с крак, готов всеки миг да спре. Очите му не изпускаха силуета на Доше, някъде пред него и надясно. Не биваше да го изпуска от поглед. А това бе въпрос на няколко секунди разсеяност…

Изведнъж той видя тичащ силует, отдалечаващ се наляво. Някой друг заблуден бягаше с все сила в мъглата. Колкото и невероятна да беше появата на човек на това място, Андре извика:

— Ехе!

После обясни:

— Видях някой да тича ей там…

Той се приближи толкова до татко Биар, че го докосна и го видя как клати глава, без да забавя ход. Започваха миражите. Като неясни и обезпокояващи сенки, те пресрещаха изгубилите се в мъглата рибари и понякога така ясно се очертаваха пред очите им, че рибарите ги оприличаваха на познати покойници.

Ето какво разправяха рибарите, когато достигнеха сушата: познали дрехата, лицето на починалия рибар; той вървял бързо и разсеяно, не спрял нито за момент и не разпознал никого от своите близки. Никой на Мон-Сен-Мишел не се смееше на подобни разкази и всичко завършваше с литургия в църквата.

Огюст Биар сподели:

— Един път срещнах Жан дьо Томблен близо до Кроа де Грев. За няколко минути Андре се замисли с мрачна завист за този мъжага, който се гмуркаше във водата на Томблен и плуваше до Мон-Сен-Мишел без почивка. Той никога не се интересуваше от прилива и отлива. Оставяше се да го носят вълните, които го довличаха до брега или го отнасяха навътре в морето. И така до онази вечер, когато, силно пиян, морето го беше погълнало. Оттогава много други освен Огюст го бяха виждали да броди из мъглата…

Изведнъж Андре се сблъска със спрелия без предупреждение татко Биар. Старецът каза:

— Броих си стъпките. Отдавна трябваше да сме пристигнали.

По пътя към брега на реката той бе изброил 1000 крачки: поне 300 повече от необходимото.

— Този път съвсем се объркахме — заключи той.

Беше го казал много ясно: бяха се заблудили, не знаеха посоките — нито къде е морето, нито Томблен, нито Мон-Сен-Мишел, нито Нормандия, нито Бретан. Доше протегна ръка в мъглата, която я скриваше от погледа му почти до китката, и каза:

— Според мен, Мон-Сен-Мишел е там.

Огюст, който държеше упорито ръце в джобовете, направи знак с глава в друга посока.

— Като че ли по-точно е натам.

Толкова беше смешно, че всички замълчаха. Тогава Андре предложи:

— Ами ако повикаме?

Четиримата мълчаха безразлични, оставяйки го да опита. Той направи фуния с ръце и се разкрещя.

— Ехе-е-е…

Не повтори опита си. Звукът беше като при запушена с кърпа уста. Гласът му бе толкова странен, че го уплаши. Напомняше му вика на луд, какъвто бе чувал при буря близо до лудницата…

Видя как татко Биар приклекна, потопи ръце във водата, погали пясъка. На Андре му се прииска да го попита: „Загубихте ли нещо?“ После си спомни, че затруднените рибари се ориентират и по натрупаните от отлива пясъчни хълмчета, които леко набраздяват мекото тинесто дъно на залива: тези хълмчета са обърнати със стръмните си слонове към откритото море. Така по релефа на дъното се познава посоката на прилива, а оттам и посоката на брега. Това би било верен ориентир, ако водите на реките и потоците не ровеха дъното по съвсем произволен начин, заличавайки всички следи. Въпреки всичко имаше начин за ориентиране… и татко Биар тръгна отново. Но след първите няколко крачки се спря и попита:

— Колко е часът?

— Два без двайсет.

Оставаха 40 минути до прилива…

Четиримата минаваха през полумрак с различна плътност. Мъглата се движеше, тласкаше срещу тях черни кълба, а на моменти просветляваше. От време на време тя като че ли щеше да се разкъса. Въпреки утихналия вятър в мъглата продължаваха бавни вихрушки. Те си пробиваха дупки, които веднага се запълваха с нови пари. И все този горчив вкус стърже гърлото и изстудява гърдите… Просмуканите им дрехи вече можеха да се изстискат.

Изведнъж у Андре оживя един от детските му страхове — мисълта, че може да бъде погребан жив. И отново се почувствува обхванат от паника! Той ускори крачките, та чрез усилено движение на мускулите да се отърве от това смразяващо чувство. Забързаният му ход го приближи до Доше, който спря рязко, с провикване.

— Стоп!

Той се ослуша.

— Камбаните!

Убедиха се бързо, че чутият звук не е илюзия. Те разпознаха откъм дясно забързания звън на манастирската камбана. На Мон-Сен-Мишел знаеха, че са в затруднено положение и биеха камбаната. На Сен-Леонар някой от семейство Жюган сигурно ги зовеше с тръба, замествайки старейшината, чиито сили не достигаха да я надуе. От трийсет години чуваха тази тръба да свири в мъглата… Ударите на камбаната достигнаха до тях през процеп в мъглата. Като слушаше задъхания тревожен звън на камбаната, Андре се замисли със силно угризение за причинения страх на Лоранс. Жените на приятелите му се безпокояха, но бяха със семействата си; те имаха подкрепа в мъката. А Лоранс се притесняваше сама, без никакъв близък, а и нейната мъка не я сближаваше с никого. С предчувствие, което сега го привличаше, тя го бе помолила да се откаже от риболова заради нея, а той бе отказал; брутално… Ех, само да се върнеше жив…

Камбаните замлъкнаха и го откъснаха от разкаянието му, от яростния стремеж към поправяне на характера. Татко Биар рече:

— Звънят непрекъснато, но процепът в мъглата се запуши, затова не се чува.

После уточни:

— Оттам идваше звукът.

На тръгване Доше смотолеви:

— А като си помисля, че камбаната за мъгла лежи захвърлена от двайсет години.

Някога отзивчивите монаси поставили в камбанарията на манастирската църква една грамадна камбана, която затрептявала при появата на първите гънки на мъглата над морето. По време на революцията, въпреки че бил иззет целият бронз от манастира, камбаната за мъгла била оставена. Но откакто започнали да реставрират камбанарията, забравили камбаната под гипсовия прах. Сещаха се за нея само при опасност, като за изоставен и немощен светия.

Звънът ги бе насочил надясно. Изкачиха се по лек наклон и се намериха на сух пясък. Биар-баща и син отлично познаваха всички плитчини около брега. Щом обходеха района, те щяха да го назоват и щеше да стане ясно дали са спечелили или загубили — дали са се движили към Мон-Сен-Мишел, или към открито море… Но веднага след това ботушите отново наджапаха във вода. Морското дъно продължаваше. Бяха срещнали съвсем незначително възвишение, което с нищо не можеше да им помогне в ориентацията!

— Колко е часът?

— Два часът и три минути.

Сега часовникът хипнотизираше Андре.

Един поглед върху стрелките… Два часът и пет минути… След петнадесет минути е приливът! Ами ако не са близо до Мон-Сен-Мишел! Последните, които се бяха изгубили миналата година, се бяха объркали при Томблен. Те достигнали брега, прекарали там една януарска нощ, и призори, след отлива, се върнали на помръкналия Мон-Сен-Мишел, където жените им вече ги оплакваха. Три часа ги бяха викали от върха на Северната кула… Андре си спомни как загубените се били вкопчили един в друг на едно пясъчно хълмче, леко издадено над морското дъно. Вместо да рискуват като тях сега, те бяха предпочели да чакат съдбата си на хълмчето: оставили се водата да ги заобиколи и да ги залива малко по-малко. Притиснати един о друг, те устояли на тласъка на прилива, водата стигнала до коленете им, а после, след злокобните часове, водата се отдръпнала и ги оставила премръзнали на пясъка. Но тогава се е случил най-слабият прилив през годината, а не като сега!

Татко Биар се спря рязко, като че ли се бе сблъскал в някаква преграда. И действително — пред него се изпречваше черен и тънък прът, до него леко се очертаваше втори. Биар ги позна, тъй като сам ги бе отсякъл, обелил, подострил. Призна се за победен.

— Това са нашите колове!

Бяха вървели час и четвърт, а отново стигнаха до мрежите! Въпреки това старецът продължи, но със забавена крачка. От кол на кол стигнаха до последния, на който бе закачена мрежата. Забит най-близо до Мон-Сен-Мишел, той бе едва на два километра от скалите, на двайсет минути бърз ход от острова. Андре видя с изумление как татко Биар свали коша от гърба си, преобърна го и седна на дъното му. Всички замълчаха, но Андре като че ли повярва в пълното му отчаяние, в отказването му от борбата, примирението му със съдбата и попита трескаво:

— Нима ще останем тук?

Татко Биар вдигна глава, погледна го сурово и като му заговори за първи път на „ти“, каза:

— А къде искаш да отидем?

Никой не се обади, всички слушаха как се изнизва тишината.

Татко Биар попита за последен път:

— Колко е часът?

— Два часът и двайсет и две минути.

Приливът вече бе започнал и Андре, отчаян от примирението, извика:

— Но след десет минути водата ще бъде тук!

— Остави я да дойде — промърмори старецът.

И все пак добави:

— Ако тръгнеш, еднаква е възможността да поемеш към морето или към сушата, а вече е твърде късно, за да грешим!

Доше се обади:

— Трудно ще се стигне до брега.

— Вече нямаме избор — бе отговорът на стария.

Андре не подозираше предстоящия отчаян опит. Тази неподвижност го задушаваше. Той обикаляше като вързано животно около кола и седналия човек. Сблъска се с Доше, който му заобяснява.

— Ще чакаме прилива и ще вървим пред него. Той ще ни заведе право на брега… Само дано ни пусне да стигнем до брега…

Ужасното приключение по равно морско дъно би могло да бъде една бърза разходка. Но тук дъното бе изпъстрено с дълбоки лагуни и с прииждането си, водата обграждаше малки островчета, които заливаше постепенно. Водата запълваше бързо вдлъбнатините по морското дъно и ръкавите на реките, които ставаха за няколко минути дълбоки и бързи. Пътят до Мон-Сен-Мишел бе осеян с не една такава яма. След малко морето щеше да ги подгони, като пяната щеше да им е пътеводител. Поради липса на видимост бяха принудени да чакат, а в това време водата щеше да изпълни вдлъбнатините. Дали приливът щеше да им позволи да се опитат да преминат през ямите? Връщането им на брега щеше да зависи от това.

Мъглата се бе успокоила. Вихрушките я бяха напуснали. Тя лежеше неподвижна и плътна като блажна боя.

Изведнъж силен шум на движеща се вода изпълни застоялия въздух. Шумът наподобяваше бученето на далечен водопад, способен да заглуши хиляди бъбривци. Рибарите имаха чувството, че водата приижда отвсякъде; то се дължеше и на миражите в мъглата и ако не бяха коловете, поставени напреко на вълните, рибарите не биха познали откъде ще ги удари водата. Татко Биар се изправи и започна да оправя презрамките на коша. Четиримата мъже стояха до последния забит кол и гледаха към краката си. И ето че се появи дантела от пяна, плъзна се покрай подметките им и тръгна напред. Водата прииждаше бързо и непрестанно; нямаше ги преобръщанията на вълните, с които така обичат да се забавляват децата на плажа. Чувствуваше се, че това е само челото на една чудовищна сила. Рибарите се втурнаха да преследват бягащата вода.

— Тя бърза, кучката! — простена татко Биар.

Сега той изоставаше поради пълнотата си. Четиримата бързаха да стигнат до сухия пясък, да изоставят прилива зад себе си, но той не се даваше. Движеше се с десет километра в час, и сега се втурна да залее и последните хектари земя, където те ловяха риба.

Мъжете тичаха тромаво. Водата беше стигнала до прасците. Андре чувствуваше до бедрото си, през каучуковия ботуш, студеното докосване на водата, която ги насочваше право към острова, също както ездачът със стремето направлява коня. Андре чуваше тежкото дишане на татко Биар. Синът му го бе хванал за ръка и го теглеше. Андре спря за секунда, колкото да хване другата ръка на стария рибар, и отново продължиха.

Нивото на водата започна да намалява. Не че я изпревариха, а брегът стана по-стръмен. Скоро се намериха на сухо.

— Плитчината Айоли — задъхано изрече татко Биар, чиито крака се намериха на позната земя.

Рибарите бързо я прекосиха.

— Внимавайте! — извика Доше.

Следваше стръмният склон на плитчината, в чието подножие се образуваше водовъртеж. Те забавиха хода си, а после се спряха наведени. Сега те чуваха, без да виждат, как водата струи и кипи в краката им. Течението водеше към Селюн и с всеки изминат миг водата нарастваше и увеличаваше скоростта си. Мъжете се поколебаха дали да продължат през невидимия поток, после татко Биар отстъпи безмълвно… Андре го изтълкува, че старецът се отказва, че преценява преминаването като невъзможно, че трябваше да чакат прави горе на плитчината смъртта, бавното изкачване на водата до устните им. Ужасът от смъртта и необузданото желание да се бори докрай го тласна напред и като захвърли бухалката си, той скочи във водата. Преди да нагази, той чу Доше да го вика отчаяно. Почувствува задушаване от студа, който проникваше навсякъде през ботушите, през колана в панталона и който удряше гърдите като с желязо. Той се плъзна по гръб, без да стигне до дъното, и с ужас усети как му натежават краката. Очакваше да потъне, но за негова почуда остана над водата. Празният ракитов кош на гърба му го крепеше. Но някаква невидима сила го носеше по криволичещия си път в жълтата вода. Инстинктът му на бърз плувец се наложи и той започна да се бори срещу течението с бясно плуване. Коляното му удари пясъчно хълмче. С лакти, нокти, корем и крака той се опита да се закрепи за пясъка, да се забие в него, но отделяше големи буци, които се разпадаха веднага. Брегът, неговото спасение, рухваше! Едно внезапно прииждане на вода го спаси. Той почувствува как водата го повдига откъм гърба, протегнатите му ръце се проснаха върху стръмния бряг, пръстите му се впиха в него. Тогава чу да го викат, но не отговори, за да не губи сили, тъй като водата още го държеше през кръста, теглеше го, смучеше го. Един миг остана неподвижен с пръсти, забити до дланите в една от тези мергелови нишки, които изобилствуват в пясъка и не се ронят лесно. После бавно, с усилие, от което всички мускули трепереха, си сви ръцете, лицето му се доближи до пясъка, после гърдите… Едва когато се изправи, той отговори на виковете.

— Когато ви видях да тръгвате… — каза Доше съвсем блед, като го гледаше право в очите. После добави:

— Оттук не можеше да се прекоси. Чуваха се водовъртежите.

Той разказваше за опасните водовъртежи, издълбани на места, където реките се вливат в морето. Те тримата преминали малко по-нагоре, където течението се разширява и губи от скоростта си. Въпреки това водата ги намокрила до мишниците. Като се противопоставяли с гърди и като се облягали на бухалките си, те успели да преминат. Изглежда бяха забравили своя героизъм, толкова се бяха изплашили за Андре.

Когато след четвърт час се изкачиха на дигата, жените ги чакаха. Не ги посрещнаха с радостни викове, тъй като не можаха да разпознаят изплувалите от мъглата фигури.

Едно дете извика първо:

— Те са!

Веднага се образува тълпа, която ги отдалечи един от друг. Жените, изведнъж успокоени, говореха, разпитваха, превъзнасяха страданията им. Приближиха се и мъже. Всички от Мон-Сен-Мишел бяха излезли. Андре видя да му се усмихват непознати лица. Той търсеше Лоранс, но разпозна първо плещите на едрия Юлар, преди да види белия вълнен шал на младата си жена.

Когато погледите им се срещнаха, всичките му обещания пред смъртта за нежност, дълбокото му разкаяние, радостта му, жадното му желание да са отново заедно с Лоранс, да я защищава, всичко се прекърши у него. Мисълта, че може да го е загубила и че го вижда отново жив бе изписала по лицето й само раздразнение и предизвикателство.

Тя го отведе настрана.

— Е, доволен ли си? Никога повече няма да отидеш на риболов, чуваш ли? Никога вече!

Едуар Пейсон
„Зелената маймуна“

Главното в нашия живот по това време беше морето. От трите дни два прекарвахме из него — ту в курс на изток, ту в курс на запад, някъде между Хага и Лизар.

От всеки три дни по два гледахме как се ниже сивото вълнение на Ламанш оттатък тесния отвор в стената на кабината или дори как докосва затегнатите илюминатори на каюткомпанията. Когато пресичахме палубата, морето беше тук, в краката ни, отдясно и отляво, бучеше мощно, чак до хоризонта. Понякога то дори заливаше палубата. Слушахме го и през нощта. Тогава то си играеше с нас, разтърсвайки ни между дъските на койката, като лешник в черупката му.

На третия ден забелязвахме кея, тоест паветата, покрити с възчерна кал, редиците от черни вагони и планините от въглища. Третият ден — това бе непрекъснатият адски шум на крановете, на багерите, които захапваха въглищата, изсипването в трюма на целия въглищен товар на коша. Черен прах обгръщаше кораба, проникваше в кабините и покриваше дрехите, чашите, храната… Той скърцаше под зъбите и се впиваше в кожата. Бяхме в Кардиф или Бари, или Баридок, или Руан, защото нашият кораб, като двадесетте други, които мощни мъже държеха в курса между Руан и Бристолския канал, беше „въглищар“.

Чудехме се какъв ще бъде краят на това пътуване. Струваше ни се, че от месеци не сме стигали до някакво пристанище. Толкова сходните изгледи на Кардиф, Бари и Руан се напластяваха един върху друг, смесваха се и изчезваха. Оставаха само морските пейзажи. Като лодката от разказа на Едгар По „Спускане в Маелстром“, ние бяхме увлечени в един водовъртеж. Постоянно морето, постоянно мъглите на Ламанш, теченията на Ламанш и корабите на Ламанш. Винаги същите риболовни корабчета, същото небе. Винаги същите лица, същите движения, същите гласове.

Но всяка седмица за нас имаше една разтуха: вечерта, която прекарвахме в Руан, в пивницата-ресторант-хотел с фирма „Зелената маймуна“, собственост на красивата вдовица Ан-Вероник.

Сухопътните жители на този свят грешат, като мислят, че най-важните огньове за моряците са тези, поставени по пътя им, за да ги насочват към пристанищата или да ги предпазват от опасностите. Не. Има и друг вид огньове.

В продължение на месеци за четиридесет-петдесет души никакъв фар в морето не е имал такъв ярък блясък, както светлината, която вечер пламваше над вратата на „Зелената маймуна“.

Ние си говорехме за нея в каюткомпанията. Забелязвахме я през пелената, която се носеше над водата, когато след цяла нощ бдение умората тегнеше върху клепачите ни. Щом като въжетата закрепеха кораба ни за кея, ние се отправяхме към тази светлина, и то понякога навели глави и свили рамена под яростния дъжд, но лъчезарната светлина пред нас превръщаше дъжда в златни стрели.

Ние, черните мъже, бяхме съвсем забравили обикновения живот. Сутринта още бяхме в морето, обедът ни сварваше да маневрираме в пристанището.

Никога не отивахме до самия център на Руан, от чиито светлини небето пламтеше… Беше твърде далече, като някакъв загубен рай. В края на кея, където ни бяха отпратили, може би поради мръсотията ни, бяхме като отритнати, като заточеници. Но Ан-Вероник бе дошла при нас, с пълни ръце, донасяйки ни малко от онова, което създава щастието в живота.

Тя беше красива, с онази красота, която би могла да ни развълнува — нас, моряците, които живеехме сред въглищен прах, върху черни кораби, които стискахме черни ръце, които погледнехме ли другарите си, виждахме ги сякаш с гримирани очи, с бръчки, като че очертани с въглен. Всичко у Ан-Вероник беше светло: очите, кожата, косите. Тя беше за нас като пламъка или като образа на морето, което при залеза на хоризонта придобива багрите на зряло жито.

Тя винаги ни посрещаше така радостно, като че ли я бяхме напуснали преди няколко часа, за да се поразходим по кея, и сега се връщахме да се постоплим от красотата й.

Ан-Вероник никога не говореше за работата ни, нито за морето. Тя беше тук да ни развлича, да се наслаждават очите ни, да се радваме на фигурата й, на гласа й, на аромата й. Щастието трябваше да бъде за всички нас.

Когато някой новак постъпеше на „въглищаря“, той скоро се влюбваше в нея, както се бе случило с всички нас, и твърде скоро бе принуден да потиска желанието си.

„Не, не — казвахме му ние, — Ан-Вероник не е за тебе. Я виж!“

И наистина. Някоя вечер, сред силния шум на виковете и нарежданията, давани от борда към кея, „Мари-Елен“ приставаше и след малко Жан Перон, неговият капитан, влизаше в „Зелената маймуна“, където бе господар за… една вечер. Два дни по-късно беше ред на Венсен Ноблан, от „Албатрос-II“, който хващаше вдовицата за талията, а ние останалите навеждахме глава, мислейки за Перон, а също и за Ришар, който определяше курса на „Принцеса Елизабет“ и щеше на свой ред да каже думата си.

Не, никой не можеше да опита щастието си. Ан-Вероник бе много добре пазена от тримата си капитани.

Перон и Ноблан бяха ревниви. Това бяхме разбрали много добре от въпросите, които поставяха на приятелката си, от гневните им избухвания понякога. Но не бяха в сила да се борят с нея. О, как умееше тя да се справя с мъжа! Никоя друга жена не бе способна да накара любовника си да се усмихне, след като минута преди това бе ръмжал. А ние, без да сме се наговаряли, ставахме нейни съучастници, готови да се закълнем, според случая, че стопанката на „Зелената маймуна“ никога не бе отправяла дори поглед към Перон… към Ноблан… или към Ришар.

Що се отнася до последния, той бе много по-благоразумен от двамата си съперници. Веднъж, когато бе отвел приятелката си на село, тя му бе казала, хрускайки една ябълка:

— Обичам любовта като това, виждаш ли!

И острите й бели зъбки се бяха забили в зрелия плод.

Ришар си бе помислил, че би било много трудно да запазиш такава жена само за себе си, когато от шест нощи пет я изоставяш, и при това да искаш да ти е вярна.

Една вечер, когато влязохме в „Зелената маймуна“, заварихме двама чужденци, които се бяха настанили там на пансион. Веднага ги опознахме. Единият беше млад човек, слаб и мургав, с огнени очи. Той бе завързал вече познанство с наши приятели и бе организирал четворка на карти. Другият, чиито коси сивееха, със светла, но загоряла кожа, седеше в дъното на помещението пред голяма чаша бира. Той пушеше лула и сивите му очи сякаш бяха потънали в сън.

За нас това беше много важно, че нито единият, нито другият не бяха въглищари. Тогава какво търсеха тук, където ние бяхме у дома си? Като ги гледахме така настанени в това, което беше наше, чувствувахме, че някаква смътна опасност е надвиснала над „Зелената маймуна“. И трябва да признаем, че ревнувахме. Да, ние всичките, които не смеехме да повдигнем очи към Ан-Вероник, страдахме при мисълта, че тези двама мъже, също както нас, можеха да видят и чуят нашата приятелка, че можеха да се радват на усмивките й, на нейната кротост, на вниманието й. Ние всичките, които спокойно приемахме Ан-Вероник да принадлежи на Перон, на Ноблан и на Ришар, бяхме готови да се бием с тези двама чужденци.

Човекът със сивеещите коси беше норвежец, капитан на кораб. Що се отнася до мургавия, за когото някои казваха, че бил испанец, неколцина наши другари вече го бяха приели за партньор, въпреки че дори не беше моряк.

Самото им присъствие смущаваше нашата вечер, нас, които пристигахме. Тази вечер, която ни принадлежеше, която ни се дължеше, както вярвахме ние.

На ухо ни шепнеха историята на норвежеца. Големият му кораб слизал по реката. Едни от хората му изпратили писмата си, други се били сбогували. Три дни по-късно щели да забележат бреговете на страната си. Каква радост ги очаквала! Но един тромав товарен кораб се появил косо, внезапно, без предупреждение, без да обясни защо се намирал там.

Норвежецът мигновено завъртял щурвала надясно. Нарочно, за да не потопи кораба, се хвърлил в кея, където носът на собствения му съд се смазал.

— Да, но защо е тук? — питахме ние.

Трудно беше да се обясни. Капитанът не бе изгубил хладнокръвието си. С помощта на два влекача бе изтеглил кораба, беше го швартовал за кея и дълго разглеждал. Поправката щеше да отнеме цял месец, бе казал експертът.

След като напрежението бе отминало, бяха видели капитана да влиза в кабината си, а малко по-късно да излиза от нея, свалил униформата, с куфарче в ръка. Не могъл да спи на пострадалия си кораб, беше казал той, и щял да наеме стая на сушата. Така бе дошъл в „Зелената маймуна“.

Никой от нас не би постъпил така. Никога Перон, нито Ноблан или Ришар не биха дезертирали от своя кораб. И въпреки това ние разбирахме чувствата му — за нас израз на някаква слабост, които бяха ръководили норвежеца.

Постепенно, с узнаването на историята му нашата неприязненост към него изчезваше. И ние го приехме.

Но другият, испанецът, какво търсеше той тука?

Не успяхме да получим отговор на този въпрос. На следния ден по същото време отплавахме в морето.

Да, какъв щеше да бъде краят на нашето пътуване? — се питахме ние.

Шест дни по-късно отново влязохме в „Зелената маймуна“. Положението там бе непроменено. Наистина, трябва да сме били яки, за да издържим. Защото бихме ли отишли до Кардиф и се върнали обратно, или само преспали, между две чаши бира?… Всичко си бе все така същото: и хората, и думите, които произнасяха, и движенията, които правеха, и норвежецът, който пушеше лулата си и мечтаеше… Може би Ан-Вероник, която сновеше сред нас, би могла да ни изясни това.

Да, ние наистина бяхме плували до Кардиф и се бяхме върнали, защото Ришар беше тук, седнал срещу испанеца, и хвърляше картите на масата.

Но нещо не беше в ред. Лулата на Ришар минаваше всеки миг от единия край на устата в другия. А и постоянно гаснеше. На пода около капитана имаше маса недогорели клечки кибрит. Приличаше на своеволниченето на „Принцесата“ (Той наричаше свойски кораба си „Принцесата“), когато лошо се подчиняваше на щурвала, или когато без товар, при тихо море, започваше да се клати. Да, лулата отиваше наляво, надясно и гаснеше. Дяволска лула!

„Ех, този испанец, Пол, както иска да го наричат — си мислеше Ришар, — няма мъжки ръце. Те са твърде чисти, гладки, бели… Ръце като тези биха ли могли да дърпат швартовото въже или да движат веслата?“

„Много бих искал да зная — си каза също Ришар — какво прави това момче, за да припечелва живота си?“

— Хей! Ан-Вероник — извика той, — ще ми дадеш ли кутия кибрит?

— Дръж, ето ти една — каза Пол.

— Може ли? — запита Ришар. — Какво е написано на тази гривна? Не ви ли пречи да работите… това бижу?

— Никак. Ваш ред е да играете, капитане.

— Пак белот! — извика Ришар, като хвърли дама пика върху сукното.

После си помисли: „Сигурен съм, че се пудри. Много бих се радвал, ако можех да го погаля по лицето.“ И погледна широката си като бухалка ръка.

— Още една игра, капитане?

— Не, благодаря — отвърна Ришар. — Имам друго нещо да върша.

Той сграбчи закръглената ръка на Ан-Вероник и я повлече.

— Какво те прихваща? — запита красивата вдовица.

— Иска ми се да те разкъсам! — отговори Ришар, като й се озъби.

На следния ден, преди да отплава, той пусна в пощенската кутия на компанията едно писмо, адресирано до Венсен Ноблан, морски капитан.

„Колелото се върти, колелото се върти!“ — си мърмореше Пол, докато Ан-Вероник, теглена от капитана, се отдалечаваше.

Имаше вече доста време, откакто щастието му бе обърнало гръб. Той притежаваше в Марсилия едно малко жилище. Но миналата година бе принуден да напусне града и когато в моменти на меланхолия си припомняше колко е приятно да се разхождаш по кея на пристанището, мяркаха му се две-три обезпокояващи лица.

Не, още не беше време да се връща в Марсилия.

Преди осем дни английската полиция му бе връчила един билет до Булон. Човекът, който го бе придружил с извънредна учтивост до заминаващия кораб, го бе посъветвал, ако държи на свободата си, да не се мярка за известно време в Англия.

Съгледал френските брегове, испанецът бе отворил портфейла си и попипал стофранковата банкнота, която представляваше цялото му състояние.

Но „Колелото се върти, колелото се върти!“ Усмивка освети лицето му. В Булон бе срещнал един приятел, който го бе отвлякъл в Руан. Какво можеше да прави в Руан, когато вали и има само сто франка в джоба? Да влезе в някое кафене, да се доближи до играещите на карти, да се сприятели с тях и да спечели двадесет франка. Да отиде в друго кафене, да се доближи до други играчи и в края на вечерта да пусне в джобчето си друга монета от тоя прост метал. После да се възползува от някое временно проясняване, за да поразгледа града.

„Но — помисли си Пол, застанал неподвижно пред някакъв магазин за мода — не ще мога винаги да се задоволявам с двадесет франка. Трябва да намеря нещо друго.“ И именно тогава той забеляза в огледалото на витрината светлия поглед и усмивката на Ан-Вероник.

Да се усмихва беше нещо естествено за красивата вдовица. Заговореше ли я някой непознат, успееше ли да проникне слънчев лъч през натегналите от дъжд облаци, или раздвижеха ли се камбаните на катедралата, веднага лицето й почваше да сияе.

Този ден тя бе особено доволна. Е, не кой знае от какво! Просто защото бе дошла в града, бе се смесила с тълпата, защото пръстите й бяха опипвали копринени платове и драперии. А пък и този непознат, който я гледаше, беше хубаво момче.

Тя бе тръгнала, стигнала Сена, бе я прекосила и зачакала трамвая. Но на всеки уличен ъгъл се бе обръщала, а по средата на моста бе позабавила крачките си.

В същото време испанецът си бе казал: „Не изглежда много плаха… Тази малка еснафка. И сигурно си има малко парици.“ Но и очарованието на Ан-Вероник не го оставяше безразличен. Желанието по тази жена го обхвана внезапно. Нали от известно време бе лишен от възможността да има любов (каква страна е тази Англия! — си мислеше той). И като следеше кършенето на това женско тяло, като отгатваше бухналата гръд и виждаше бялата кожа, смущението, което му бе добре известно, целия го обзе.

На няколко метра от Ан-Вероник бе почакал трамвая и се бе качил след нея. Половин час по-късно, поскитал няколко минути из прахта на въглищния кей, бе влязъл в „Зелената маймуна“.

„Тя е собственицата!“ — си каза Пол, като видя Ан-Вероник, заела място на касата, след като бе свалила шапката, прибрала косите си и сложила малко прясна пудра на лицето.

Без да се двоуми, той бе наел една стая. Беше си намерил място и трябваше да остане. Пък и самата Ан-Вероник, която бе дала ключовете на прислужницата, за да му покаже стаите, не беше ли вече съучастница?

Още същата вечер Пол бе разузнал коя е Ан-Вероник. Тридесет клиенти бяха готови да го осведомят и докато един от тях, когото бе почерпил, говореше, той се усмихваше.

Испанецът бе като някакъв плъх, който пробива преграда, без да знае какво има в помещението. Дупката е направена и той вижда, че се намира в добре зареден магазин за хранителни продукти.

— Да — казваше събеседникът му с просълзени очи (той бе на четвъртата си чаша), — тя е вдовица и всичко това й принадлежи. Да, всичката мобилировка, полилеите, огледалата… И тези бутилки зад тезгяха, и другите в мазето, всичките съдове… Къщата също й принадлежи. Само да видиш банята й, стаята й, бюфетите й, пълни със сребърни прибори, скриновете й, натъпкани до пръсване с бельо, копринените и сатенените й рокли, чаршафите й, които, казват, били като дантела.

Пол си облиза устните. Всичко това беше тук, почти под ръката му, и точно в този момент Ан-Вероник бе спряла погледа си върху него.

— А няма ли мъж? — запита той.

— Трима! — отговори човекът, тикайки пъпчивия си нос в петата чаша.

— Как? Трима!

— Да, трима! И тримата морски капитани, с ваше извинение. Ето единият — добави той, сочейки Ришар с бялото на кръглото си око, който, сядаше на една маса. — Другите двама са Перон от „Мари-Елен“ и Ноблан от „Албатрос-II“. Но те никога не се събират тук тримата едновременно.

— А някой от тях не иска ли да се ожени за нея?

— Не е ставало въпрос.

„А при всичкото това имущество — си помисли Пол — струва си човек да се свърже с нея за по-дълго го време.“

Като разтвори писмото, пуснато от Ришар в кутията на „Албатрос-II“, Ноблан прочете: „Пази се от испанеца. Ришар.“

„Какво ли означава това?“ — си каза той, мушна бележката в джоба и се отправи към началника на службата за мореплаване.

След няколко часа Ноблан обви яката си ръка около кръста на Ан-Вероник и си помисли: „Да не е полудял Ришар?“ Но внезапно си спомни странното лице на този чужденец, който му бе взел сто франка на покер след вечерята. Да, да! Ан-Вероник седеше до него. Сигурно Ришар не е толкова луд. Той оттегли ръката си и каза:

— Знаеш ли, Ан-Вероник, моят играч на покер не е ли испанец?

— Мисля, че е.

— Я ми кажи, не е ли тук заради тебе?

— Какво си мислиш. Той е наемател.

— Да, да — измърмори Ноблан. — Ами къде спи?

— Ти си полудял! Пак ли започваш с историите си?

— Внимавай, Ан-Вероник, да не се навърта много около тебе.

Но Венсен Ноблан нищо не знаеше. Преди две нощи Ан-Вероник се бе оказала сама в леглото си, с отворени очи, напразно опитвайки се да заспи. За пръв път от много време насам денят й се бе сторил дълъг, изпълнен със скука. Тя бе застанала да гледа небето и кейовете през остъклената врата. Ех, господи, колко беше ниско и сиво това небе, цялото закрито от дим, който дъждът сваляше! Колко изглеждаха тъжни тези черни вагони, разкаляния кей, купищата въглища, черните кораби, тези хора, които тичаха присвити под пристъпите на вятъра и дъжда!

При гледката на тези кораби, които познаваше, сякаш бяха живи същества, собственицата на „Зелената маймуна“ бе почувствувала желание да избяга, да напусне своята пивница-ресторант, да намери друго нещо, да отиде някъде, където е светло, да види други хора, да чуе други гласове…

„И защо ли?“ — се питаше Ан-Вероник в тъмнината на стаята си. Тя притежаваше всичко онова, което жена като нея можеше да желае. Трима мъже я обичаха и глезеха. И при това, продължаваше да си мисли тя, ако някога не се върнеха, не би изпитала никаква мъка.

Защо тогава тази тъга, тази умора, това рязко отвращение? Защо откриваше тази внезапна скука?

Животът й се бе оказал празен. А как бе забелязала това? Като бе съгледала светлия поглед на норвежеца, спрян върху нея.

Този поглед бе толкова различен от погледите на всички тези мъже, които я заобикаляха! Той беше — ох, тя не знаеше как да се изрази — по-сериозен, по-дълбок. Обещаваше всичко, което бе пожелала през деня: откъсване от тази среда, бягство, пътуване към светлината, откриване на нещо друго…

Норвежецът бе излязъл сутринта. Бе отишъл да види кораба си и Ан-Вероник дълго го бе следила с очи, устоявайки трудно на желанието да го настигне, да го хване за ръка и да каже: „Да тръгнем заедно. Искате ли?“

Вечерта бе чакала нетърпеливо завръщането му. Той бе дошъл, седнал на мястото си и само защото се намираше тук, тя се бе почувствувала успокоена.

Ами испанецът? Колко бе странен този човек, чието желание я преследваше. Защо когато се бе появил, не бе отговорила, че всички стаи са заети? Тя го намираше очарователен. Но сега се страхуваше да остане сама с него.

Ан-Вероник чувствуваше тежестта на тъмнината, която я обгръщаше. Струваше й се, че животът й е спрял. Може би утре, най-късно след няколко дни, нещо — какво точно, тя не знаеше — щеше да настъпи и всичко щеше да се промени.

Кейовете бяха безмълвни. Вятърът бе стихнал. Вече не валеше. Всички спяха. Всички ли? Не. Тя бе доловила стъпките на мъж по стълбището. С рязко движение бе скочила, дърпайки чаршафа на гърдите си, като че ли се страхуваше да бъде изненадана в голотата си.

Кой беше този мъж, който бавно се приближаваше към вратата й? Пол или норвежецът? Тя си зададе този въпрос почти с безпокойство. Не трябваше да е норвежецът. Тя не искаше да му се отдаде така, както се бе отдала на другите. Ако щяха да се обичат, трябваше й друго небе, а не това; необходимо бе да стане друга жена.

Мъжът се бе спрял пред вратата й. Ан-Вероник дочуваше диханието му. И все пак, ако беше норвежецът, щеше да му отвори… Само че всичко щеше да се провали, надеждата й рухваше.

— Кой е? — извика тя.

Отговори й Пол.

Ан-Вероник се засмя презрително и това успокои тревогата й.

— Идете си! — му каза тя.

И най-сетне, след малко, заспа.

Преди да напусне Руан, Ноблан на свой ред написа една бележка и я пусна в кутията на „Мари-Елен“. Прочитайки я след два дни, Жан Перон трепна от изненада. „Наблюдавайте играта на испанеца“ — пишеше капитанът на „Албатрос-II“.

Като влезе в „Зелената маймуна“, Перон видя Пол, който седеше на една маса и играеше. Капитанът се доближи и прие да изиграе една партия.

„Внимание! — си помисли той, взимайки в буквален смисъл предупреждението на Ноблан. — Трябва да наблюдавам играта му.“

Най-напред Перон спечели. На сукното, до чашата му, се събра внушителен брой четвъртити, кръгли, правоъгълни, червени, сини и зелени жетони. После купът под ръката на Пол се увеличи. И отново неговият. И пак този на испанеца.

В края на вечерта Перон бе загубил сто и двадесет франка.

— Той е мошеник! — каза Перон на моряка, застанал на щурвала.

И последният още същата нощ разгласи на борда слуха, че капитанът полудява.

През това време естествено ние не прекъсвахме курсовете си между Франция и Англия. И все това море, мъглата, западният вятър, въглищният прах и вагоните антрацит, изсипвани наведнъж в трюмовете ни, от което бавно потъвахме малко повече във водата.

За щастие имаше също така и „Зелената маймуна“, след всеки шест дни. Но Ан-Вероник започна да ни учудва. При едно посещение я бяхме заварили съвсем съсипана като увяхваща роза. А следващия път беше още по-красива и по-свежа, от когато и да е било. Тази вечер Ан-Вероник ни ослепи — не е силно казано — с блясъка си. Що се отнася до норвежеца, все така мълчалив и спокоен, той бе станал друг човек. Светлината, която се бе запалила в очите му, преобразяваше цялото му лице. Казаха ни, че съдът го бил освободил от отговорност и сигурно скоро корабът му щял да отплава.

Ние заминахме отново и в морето се случиха редица странни събития, за които узнахме отчасти в Кардиф, отчасти в Руан.

Видяхме лоцмана, който напускаше „Албатрос-II“, при излизането му от Вари да предава писмо на капитана на „Мари-Елен“, който пристигаше в това пристанище. „Принцеса Елизабет“ се закотви на рейда пред Хавър и отплава в открито море, след като Ришар продължително бе разговарял с Перон.

Тримата капитани последователно предадоха на изненаданите си телеграфисти съобщения, които гласяха следното: „Видели са го пред вратата на стаята й“, „Когато писах да се наблюдава играта му, нямах пред вид играта на карти“, „Той отново спечели от мене сто франка. Все пак е мошеник“. И на края: „Трябва да се действува!“

Една вечер Жан Перон, Венсен Ноблан и Ришар влязоха заедно в „Зелената маймуна“. Ан-Вероник не можа да повярва на очите си. Те бяха тук, и тримата едновременно.

Това бе много проста работа, обясни Ришар. „Принцеса Елизабет“ се намираше нормално на кея. „Албатрос-II“ бе влязъл сутринта в дока за ремонт. Що се отнася до „Мари-Елен“, машината му бе отказала да действува. Щеше да е много неприятно, ако главният механик не успееше отново да я пусне в действие за едно денонощие.

Щом като и тримата бяха тук, трябваше да си уредят една хубава вечеря.

— Ан-Вероник — каза Ришар, — погрижи се за нас. Аз ще сляза в зимника да избера бутилките.

Пол бе поканен да участвува във вечерята. Никога капитаните не са били така лакоми, нито толкова весели. Те се справиха с няколко хубави бутилки и когато изпиха кафето, Перон каза:

— Да изиграем един покер. Ще участвувате ли, Пол?

— Разбира се — отговори испанецът.

Четиримата мъже поискаха да им донесат фини ликьори и партията започна.

В десет часа Пол бе загубил сто и петдесет франка. В полунощ Ришар бе събрал една хубава сума. А когато в два часа сутринта приключиха играта, Перон и Ноблан връчиха на Пол общо петстотин и двадесет франка — размера на задължението им. Ришар, който бе загубил повече от хиляда франка, каза:

— Нямам достатъчно пари у себе си. Елате с мене, ще ви изплатя сумата на борда.

— Ще я уредите утре, капитане — възрази Пол.

— Не, не, веднага! Искам да опитате и един ром, който е в буренце от три години и снове заедно с мене между Франция и Англия.

Четиримата мъже стигнаха до кея и тръгнаха край него. Нощта бе съвсем тъмна, дълбока и водата се плискаше като гъсто масло.

— Значи ти шмекеруваш, като играем на карти, и се навърташ около Ан-Вероник! — извика ненадейно Ноблан, който не можеше повече да се сдържа, като същевременно удари Пол по лицето.

— Мръсник! — изръмжа Перон, изтръгвайки из ръката на испанеца някакво оръжие, което хвърли във водата. — Значи ти си служиш с такива играчки!

Истинска буря се стовари върху Пол. За миг той се превърна в мека кукла между ръцете на тримата капитани. Плесници, юмруци и ритници се посипаха върху него, докато най-сетне Ришар каза:

— Хайде сега във водата!

Хванаха го за ръцете и краката и го залюляха веднъж, два пъти. При третия път го задържаха няколко дълги секунди над дълбоката широка река.

Най-сетне Ноблан процеди:

— Нейсе! Не сме толкова лоши. Ще те придружим до гарата, ще те качим на влака и да се махаш оттук, далече, много далече. Ако някога отново те видим насам, ще се гмурнеш във водата с камък на шията. Връщай парите, които ни открадна! Билета ще ти купим ние.

Същата сутрин Ан-Вероник отвори рано „Зелената маймуна“. Тримата капитани влязоха и се облакътиха на тезгяха.

— Дай едно горчиво кафе — поръча Ришар. — Главата ми тежи.

— И на нас също — казаха едновременно Перон и Ноблан.

— Какво направихте с Пол? — запита Ан-Вероник, като гледаше към вратата. — Не се е прибрал.

— Не се грижи за него — отвърна Ришар. — Пътува към Марсилия.

Като ги видя тук заедно и тримата, за пръв път обединени, собственицата на „Зелената маймуна“ разбра: те я бяха ревнували от испанеца. Почувствува се готова да прихне от смях, но уви, не можеше да направи това — положението бе твърде сериозно и за тях, и за нея.

— Слушайте — каза тя. — Аз си отивам.

— Как, ти заминаваш?! — опита се да възрази Ришар.

— Да, тръгвам с норвежеца. Напускам ви, напускам „Зелената маймуна“, кейовете, Руан, всичко… Норвежецът ме отвежда.

Когато завършваше думите си, Ан-Вероник почти викаше. Никога не я бяха виждали такава. За няколко минути тя почти се разяри. Тя се освобождаваше от миналото си.

— Заминавай — каза Ришар, който веднага бе забелязал отчаянието и умората на приятелката си. — Заминавай — повтори той, като постави ръцете си, вляво и вдясно, върху ръцете на приятелите си.

И Ан-Вероник замина.

Никога никой от нас вече не я видя. Друга жена зае мястото й и постепенно забравихме пътя към „Зелената маймуна“. Огънят й, както ни се струваше, не блестеше вече така ярко. Един от нашите напусна кораба. След няколко дни друг направи същото. Това пътуване, което не свършваше, вече ни бе омръзнало.

Едуар Пейсон
Буря от запад

Все по-силното напречно и надлъжно клатене събуди Жан Льоюби, главния радист на парахода „Сатюрина“. Кабината, която делеше с Ив, своя брат и помощник, се намираше съвсем горе на надстройката зад щурманското помещение. Една врата я свързваше с радиорубката.

Както обикновено, тази врата беше отворена и пуснатата пред нея завеса се развяваше от клатенето на кораба, така че от време на време Жан виждаше Ив, седнал край работната маса.

Жан погледна ръчния си часовник, който беше окачил, преди да си легне, на един гвоздей на стената. „Девет и половина. Успял съм все пак да поспя три часа въпреки това проклето клатене“ — помисли той.

Затвори очи и остана още малко изтегнат, наслаждавайки се на почивката въпреки силното люлеене от единия борд към другия, което го блъскаше ту срещу стената, ту срещу парапета на койката. Чувствуваше тялото си натъртено. „Вече два дни трае и ще продължава, докато пристигнем в Ню Йорк.“

— Ало, Ив! — провикна се той. — Как е тази сутрин?

— Все тъй лошо. Буря от запад, силен вятър и е студено.

— Бюлетини за времето?

— Да. Кейп Рейс дава буря върху целия Северен Атлантик.

— Съобщения?

— Няколко телеграми за пътници… Кротуват.

— Мога да си представя — промърмори Жан. — При това време…

И скочи от койката си.

Кабината им беше съвсем малка, с един илюминатор, срещу който се разбиваха пръски от вълните. Койката на Жан беше под него и по мълчаливо споразумение той беше поел грижата да го затваря плътно при буря; койката на Ив беше на отсрещната страна, закрепена към преградата, която отделяше кабината от радиорубката.

В долния край и на двете имаше по един вграден шкаф, а между тях беше тоалетната масичка. На другата страна се намираше бюрото. Двамата братя бяха облепили стените с фотографии и пощенски картички, събирани от всички страни, през които бяха минали заедно или поотделно.

Тоалетът на Жан бе кратък: той прекара една мокра кърпа по лицето си и приглади коси с ръка. След това, като облече униформата върху пижамата и запали цигара, повдигна завесата и влезе в радиорубката.

— Спа ли? — попита го Ив.

— Да. Три часа. Но съм капнал.

Той се повъртя из радиорубката, после се реши да отиде да види как е времето. Трябваше да направи само няколко крачки. Бронираната им килия стърчеше над парахода и пространството. Тя беше като фар, турен на една скала, в плячка на бурята. Жан излезе от радиорубката на тесния мостик, който я обикаляше.

Той веднага бе притиснат от мощна вихрушка, която го задушаваше и, шибан от пръските на вълните, хвана с две ръце железния парапет, вдигна глава и погледна право напред. Линията на хоризонта не се виждаше, насечена от огромните разпенени вълни. Млечнобели и гонени от бръснещия вятър, те идваха една след друга, настигаха се и се нахвърляха върху кораба от запад-северозапад.

Той се сблъскваше с тях с дясната скула, разбиваше ги и ги разпръскваше на воден прах, който бодеше кожата като игли. Кипящият океан беше пуст. Пусто беше и необятното сиво и тъмно небе, което изведнъж се накланяше, когато „Сатюрина“ се накреняваше.

Жан не можа да издържи дълго. След две-три минути той бе прогизнал от главата до краката и задушен от силата на вятъра. Подслони се до радиорубката. Под него се простираше палубата, където спасителните лодки кротко стояха подредени една след друга на своята платформа.

Вятърът за миг изсушаваше дървените летви, които морето обливаше безспир. Никой не се показваше на борда. Корабът изглеждаше тъй пуст, както небето и океанът.

Ив отвори вратата и го повика:

— Жан! Хайде идвай! Часът е десет.

Жан влезе, седна на мястото, което брат му току-що бе освободил, взе тетрадката, в която записваха радиограмите, и се зае да дешифрира една телеграма, с която апаратът набиваше точки и тирета в ушите му.

— Отивам да ям — каза Ив. — И на път към каюткомпанията ще дам тези телеграми на домакина.

— До скоро виждане. Добър апетит.

Ив навлече една мушама, нахлупи фуражката си, излезе и затвори вратата зад себе си. После бавно, държейки се здраво за перилата, слезе по трапа, водещ от радиорубката до порната палуба, която трябваше да прекоси, за да отиде в каюткомпанията.

Рядко се срещат двама братя тъй привързани един към друг, както Жан и Ив Льоюби. Родени в Пемпол, те бяха ловили риба заедно, после по-големият, Жан, отиде войник. Ив го беше последвал две години по-късно. И двамата бяха станали радисти. След като се уволниха, бяха постъпили на служба в една голяма корабоплавателна компания, за която работеха на товарни кораби.

В продължение на години Жан сновеше между Канада и Европа, докато Ив плаваше край бреговете на Африка. За четири години те се бяха срещнали три пъти, и трите пъти в Хавър, в едно кабаре, и всеки беше заедно с другари.

Те бяха седяли един до друг през цялото време почти без да говорят, щастливи, че са заедно, и всеки мислеше за една малка къща в Пемпол, където един старец и една старица чакаха писмата им или тях самите.

По-късно Жан бе назначен за главен радист на един параход по линията Ню Йорк-Неапол-Марсилия. Още щом постъпи, той беше отишъл при старши помощника на капитана и беше поискал да му даде под негово ръководство като втори радист брат му Ив. Което и беше изпълнено.

Оттогава бяха изминали три години, в които те не бяха се разделяли. Жан беше сдържан и доста мълчалив, а Ив — експанзивен. На кораба всички бързо му ставаха приятели; той беше усмихнат, винаги в добро настроение, и умееше да каже на всеки това, което трябва, за да му бъде приятен.

След като дешифрира и преписа на чисто две телеграми, Жан взе да чете и да поправя радиограмите, получени от брат му. Това беше негова работа и той я вършеше с удоволствие. Той поправяше някоя буква тук, доизписваше някоя дума там, и то без да спира да регулира настройката на апарата, щом чуеше някой сигнал.

Той изпуши няколко цигари. Мина един час. Беше негов ред да отиде да яде, щом Ив, закусил вече, се върнеше да го смени. Но той познаваше брат си, знаеше, че не може да устои на изкушението да изпие бавно кафето си и да поговори с някой помощник или механик, пушейки напълно заслужено пурата си.

Имаха да си казват толкова неща, толкова неща, които се струваха на Жан безполезни и празни: дребни клюки за някой от екипажа, истории за пътници и пътнички, спомени от някое пристанище. Жан, по-възрастният, се чувствуваше длъжен да позволява това на по-малкия си брат.

Всеки ден, сутрин и вечер, се повтаряше същата сцена. Жан чакаше до единадесет и четвърт или шест и четвърт, после се решаваше да напусне поста си и да слезе бързо в каюткомпанията.

— Хайде, Ив, тичай в радиорубката!

Ив, винаги усмихнат, слушаше.

Той погледна часовника си. Единадесет и четвърт. Стана, облече и той една мушама и излезе. Винаги беше неспокоен, когато оставяше радиостанцията без човек. Достатъчно беше един кораб да позове, за да бъде заловен в нарушение на задълженията си.

— Е, голяма работа! Само за няколко минути.

Вятърът блъсна вратата зад него и здраво го сграбчи, докато слизаше по трапа. Вихрушката като че ли дебнеше зад надстройката и бясно се нахвърляше върху всеки, който си подадеше носа навън. Но нямаше да й бъде лесно да накара Жан да се пусне.

Той бавно слезе, гледайки къде стъпва и държейки се здраво. Най-зле беше, когато стигнеше долу. Трябваше да се пусне от стълбата и да се обърне, после да се хвърли с главата напред, да направи три крачки и там, вляво, имаше една клатушкаща се вентилационна тръба, която да сграбчи здраво. Това беше миг почивка.

Трябваше да почака, докато корабът се изправи между две клатушкания и да изтича леко разкрачен, с ръка върху шапката, с развявани от вятъра поли на мушамата, под дъжд от пръски, право до задния трап. Там щеше да е спасен.

За Жан това беше играчка. За две минути той стигна задния трап и слезе по него.

Озова се на третата палуба, в началото на дълъг коридор, който пресичаше надлъж цялата главна надстройка и на който бяха кабините на механиците, на помощник-капитаните, машинното отделение, кухните и каюткомпанията.

По целия коридор бяха налягали емигранти, плътно завити с дебели одеяла, притиснати един до друг, за да им е по-малко студено, или скупчени пред входа на машинното отделение и край кухните, за да поемат малко от топлината им. Тук-там се подаваше по някоя забрадена черна глава, оживена от две очи, молещи за помощ в несгодата.

Въздишки, шепот, стонове, молитви към Светата Дева и всички светци на Италия се смесваха със стенанията на кораба, който си пробиваше път във вълните.

Той прекрачи телата, пазейки се от предателските тласъци на вълнението и стигна до каюткомпанията.

— Здравейте! — поздрави той, влизайки.

На масата вече ядяха първото блюдо след ордьовъра Балаам, главният механик, Пети, неговият помощник, Валори, вторият капитан и Жак, първият помощник. Но не и Ив.

„Трябва да е при втория помощник“, си каза Жан. „Ще го открия аз него.“

Но тъй като всъщност нямаше нищо спешно и в този спокоен час станцията можеше да остане без радист, а и от дългата нощ на дежурство беше огладнял, той седна на мястото си на края на масата и направи знак на Паскал, сервитьора, да му даде ордьовъра.

Паскал беше идеален сервитьор за каюткомпания; някаква хронична невралгия го правеше мълчалив. Той умееше да слуша, без да отговаря, винаги търсеше сгода да услужи и знаеше вкусовете на всички. Затова и сервира на Жан, без да става нужда той да изрази желанието си, но нарушавайки този път мълчанието си, попита:

— А брат ви?

— Какво!

— Не дойде на закуска.

— Как така?

Паскал поклати глава. Пререканието между Балаам и втория капитан продължаваше. Те бяха като куче и котка, счепкали се бяха още с идването си на борда по повод водните резервоари и оттогава щом единият изразеше някакво мнение, другият веднага заемаше обратното становище.

Всички — помощник-капитани и механици — носеха следите от тежкия си труд и лошото време; лицата им бяха изпити, очите — уморени, бузите — почернели от двудневната брада.

Макар че спорът беше в разгара си, въпросът на Жан, изречен с тон по-висок от нормалния, привлече вниманието на първия помощник:

— Какво има?

— Ив не е идвал да закуси.

Жан излезе от каюткомпанията, привел глава. Тревогата започваше да го мъчи. „Къде е Ив?“ Той беше излязъл от радиорубката в десет часа, за да отиде да яде, държейки в ръка телеграмите, които по това време трябваше да бъдат предадени на пътниците. Жан се сети, че беше прочел в дневника името на един търговец, когото забеляза в пушалнята. Влезе и го попита.

— Нищо не съм получавал тази сутрин — отговори той.

Беше почти пладне. Не бяха виждали Ив в каюткомпанията и телеграмите не бяха раздадени.

— Къде е Ив?

Този въпрос трескаво пулсираше в мозъка на Жан.

„Къде е Ив? На мостика? Да се е върнал в радиорубката? Да му е станало зле? Да се е отбил при някой другар? Но защо, защо не е дал телеграмите и защо не е отишъл в каюткомпанията?“

Младият Льоюби сигурно нямаше представа за безпокойството, което все повече измъчваше по-големия му брат, без той да може да определи ясно опасността, която предчувствуваше.

На палубата бурята го сграбчи отново. Той я пресрещна и се втурна с наведена глава към трапа за мостика. Горе го срещна третият помощник, комуто се видя забавно, че той е покрит с воден прах, и го дръпна с приятелски жест зад широките стъкла, които го приютяваха.

Жан и Ив често идваха да побъбрят с дежурния и винаги бяха добре дошли, защото това разнообразяваше дългото му бдение.

— Добър ден. Какво ви води насам в това хубаво време?

Върху убежището им непрекъснато връхлитаха потоци вода. Под него се виждаше бакът, заливан от вълните, които вятърът грабваше и хвърлящо като проливен дъжд върху целия кораб.

— Търся Ив — отвърна Жан.

— Ив ли? Не се тревожете за него.

— Защо?

— Сигурно ухажва някоя пътничка.

Жан поклати глава, трябваше да обясни всичко.

— Не се тревожете.

Попитаха рулевия и вахтения. Никой от тях не го беше виждал.

— Ще го намерите в радиорубката.

Тя беше съвсем близо, на осем метра. Жан заобиколи рулевата рубка и щурманското помещение. Тръпнейки, отвори вратата. Радиорубката беше празна. Завесата се вееше, отмервайки клатенето на кораба.

— Ив! — извика той.

Никакъв отговор. Той надникна в кабината. Тя беше отчайващо пуста и високоговорителят нижеше гъгниво сигналите на някакъв кораб.

Жан се отпусна на стола, взе молива и механично нанесе сигналите в дневника.

Какъв изпълнен е тревога час! Ив въобще не подозираше мъките, на които подлагаше брат си. Най-добре да го чака тук и когато дойде, да му каже ясно, че не бива никога вече да изчезва за няколко часа, без да предупреждава. Какво ли има? Някакъв флирт? Защо не му е казал нищо?…

Не. Най-добре е, щом влезе, да го хване за врата и да го натупа, да го набие здравата, за да разбере тревогата на брат си и да не прави вече така.

— Ама съм глупав! Като дойде, ще ми се засмее и ще ми мине.

Той написа още няколко думи, после, не издържайки повлече, се втурна навън, слезе по трапа, без да се пази, хвърли се срещу вятъра и пръските, стигна до третата палуба, изтича по коридора и влезе в каюткомпанията.

Балаам, Пети, Валори и Жак, зачервени, с разкопчани куртки, обвити в дима на пурите си, разбъркваха захарта в кафето си. Появяването на главния радист прекъсна разговора. Той беше вир-вода и лицето му бе разстроено.

— Е? Какво стана? — попита Жак. — Намерихте ли го?

— Не.

— Не може да бъде! — каза Балаам, изразявайки с тези думи мисълта на всички и не искайки да допусне, не искайки да вярва, че може да е станало някакво нещастие.

— Никъде го няма.

— Никъде. Шегувате се — отговори Валори. — Къде търсихте?

— Питах домакина и един пътник. Отидох на мостика и се върнах в радиорубката. Никой не го е виждал.

Виждайки на лицата на другарите му да се изписва безпокойство, Жан изгуби самообладание. Той почти изкрещя последните думи.

— Никой не го е виждал!

— О! Какво значи това? — възкликна Балаам, бавен в движенията и в чувствата си.

Той стана, излезе от каюткомпанията и сложи ръка на рамото на Жан. Всички го последваха.

— Ще проверим.

— Той е при някой от нас, при някой механик. Елате, ще го намерим.

Паскал се присъедини към групата и всички се отправиха към кабината на Оливиери, четвъртия механик, добър приятел на Ив, която беше в самото начало на коридора. Като минаваха покрай кухнята, готвачът подаде глава и попита какво има.

— Търсим втория радист. Виждали ли сте го?

— Не.

Наложи се да му разправят. Той не можеше да остави печките си, на които вряха големи тави с макарони за италианците, но помощникът му имаше по-малко професионално съзнание и ги последва. По-нататък срещнаха един матрос с канче в ръка.

— Не — отговори той на въпроса, който му зададоха всички.

Той също тръгна с тях. Почукаха на вратата на четвъртия механик.

— Оливиери!

Никакъв отговор. Главният механик отривисто отвори вратата. Кабината тънеше в тъмнина. Някой запали лампата. Нямаше нужда да питат. Завит под одеялата, разклащан заедно с кораба, механикът спеше.

— Ш-ш-т! — каза Балаам. — Нека си почива. Тази нощ изкара много тежко дежурство.

Но шумът и светлината бяха събудили механика. Той промърмори нещо, обърна се и разтърка очи, мислейки, че идват да го викат да оправи някаква авария.

— Не ставайте, Оливиери!

Той вече беше скочил от леглото и краката му направо се намъкнаха в саботата на килима.

— Ив?

Той беше и негов приятел. За да разбере какво е станало с него, той пожертвува съня и почивката си.

— Да видим при Симон!

Той укротяваше носталгията си с малко музика. Беше се подпрял в дивана, за да не падне от вълнението и свиреше на мандолина.

— Не съм го виждал.

Отговорът навсякъде беше един и същ и се повтаряше като основна тема в музикално произведение.

Вече бяха десет души и Жан вървеше отпред, объркан, отхвърлящ доколкото може ужасната мисъл, която с всяка секунда все по-дълбоко се набиваше в мозъка му.

Другите вървяха накуп зад него, бутайки се с рамене, блъскайки се в стените, падайки върху налягалите на пода емигранти, чиито стенания преминаваха от това във викове от болка.

Всеки мислеше: „Не е възможно!“ — и още: „Това е то, Ив. Да хвърли в тревога цял кораб.“ Те се успокояваха един друг.

— Трябва да действуваме с ред. Да започнем от единия край и да свършим на другия. Ще го намерим по пътя и тежко му!

— А! Да! Какво му се пише!

Те бързо прекосиха третата и четвърта палуба и внимателно претърсиха обширния ют. Там бяха стаите на обслужващия персонал. Вероятността Ив да е там беше малка. Нямаше го.

Горе ръчният румпел се поклащаше около оста си, циферблатът на лага отмерваше изминатите мили и вятърът стенеше.

Те бяха вече подгизнали. Бурята си играеше с тях, мъчеше ги, хвърляше ги един срещу друг, преследваше ги. С въздишки на облекчение те нахълтаха в обширното помещение над машините, откъдето се носеше тежка горещина. Жан сграби с две ръце омаслените перила и извика с всички сили:

— Ив!

Името отекна в огромното помещение и долу, под решетестия под, един огняр вдигна глава.

— Какво?

— Виждали ли сте втория радист?

Човекът поклати глава: „Не.“ Един механик, разтревожен от голямата група, която беше нахлула в машинното, бързо отиде при тях и потвърди отговора на огняря. Ив не беше идвал в машинното; впрочем той рядко се мяркаше тук.

Групата излезе на палубата и се поукроти от силата на вятъра и от студа. Валори каза:

— Ще предупредя капитана.

Той дойде след няколко минути. Всички се обърнаха към него, като че ли идването му щеше да доведе радиста. Той разпита Жан, след това, като научи всичко, повтори:

— От десет часа? И не са го виждали никъде?

— Никъде — отговори Жан, смазан от собствените си думи.

— Валори, навсякъде ли търсихте?

— Навсякъде.

— Необяснимо. Да отидем в радиорубката.

Те прекосиха няколкото метра. Жан сам отвори вратата, призовавайки от все сърце чудото да намери брат си, седнал пред станцията. Рубката беше празна.

— Накъде тръгна? — попита капитанът.

— Оттук — отговори Жан, посочвайки трапа, водещ към горната палуба.

— Нека потърсим още. Да минем, откъдето е минал той.

Вятърът ожесточено се нахвърляше срещу тях и вълните си играеха с кораба като с играчка.

Вторият капитан слезе първи по трапа, много внимателно, както обикновено слизаха. Той стигна долу, стъпи на палубата, пусна се и се обърна…

В този момент корабът рязко се наклони надясно, един порив на вятъра мина като вихрушка; вторият капитан се подхлъзна и бе понесен към редкия парапет. Всички други бяха извикали и в същия миг изведнъж видяха обяснението за изчезването на Ив.

Те си го представиха как се подхлъзва към морето, как една вълна го сграбчва и го отнася. Нямаше нужда да споделят мисълта си. Грижливо огледаха палубата.

Покрай следата, оставена от саботата на втория капитан, върху дъските на палубата имаше втора, по-дълбока, по-дълга. Те я проследиха с очи; стигаше до парапета.

— Вижте! — каза вторият капитан.

Той направи няколко крачки и вдигна от средата на куп навито въже една фуражка. Подаде я на Жан, който я смачка в ръцете си. Те останаха дълго така — без да говорят, треперейки от студ под дъжда от пръски, на вятъра. Под тях беше корабът и кърмата му като палешник на рало потъваше дълбоко във вълните.

Какво да направят? Преди три часа един залп на бурята бе заглушил последния вик на Ив, три часа вълните си играят с него като с кукла.

Три часа! „Сатюрина“ плаваше със скорост четиринадесет възли.

Жан безмълвно плачеше.

Йожен Даби
Лоран моряка

От дете Лоран знаеше бъдещето си: в семейството му всички бяха моряци: дядо му, а после и бащата на Лоран пътуваха на „Адриен“.

Дядото и бабата на Лоран живееха в едно село над Крей^[39]: малката там къщичка, разположена сред градина, гледаше към Оаза, която течеше край хълма. Всеки ден Лоран минаваше по брега и стигаше до някой шлюз. Там наблюдаваше маневрите, слушаше подвикванията на моряците. Следваше шлеповете и достигаше до някой басейн, където, голи до кръста, работеха докери. На кея имаше планини от пясък, по които той се катереше на четири крака и слизаше от тях, като се търкулваше като буре; виждаше Крей и високите комини на неговите заводи. Играеше с приятелите си, а щом се изморяха, сядаха на стръмния бряг, провесили крака над зелената вода, в която влекачите оставяха следи от масло и вятърът отвяваше листата, хората хвърляха боклуците и всичко слизаше бавно към Сена, към Конфлан-Сент-Онорин. Това име караше Лоран да мечтае, оттам започваше за него непознатият свят. Връщаше се късно в къщи и му казваха, че ще пишат на баща му, който беше в Париж или в Руан, ту на север, ту на изток. Най-накрая щяха да получат писмо, така си мислеше Лоран; той щеше дълго да разглежда плика и щеше да се вслушва в разказа, който предпочиташе пред приказките за добри феи.

Понякога Лоран и дядо му отиваха да се разходят по брега на Оаза. Спираха се до шлюза; дядото сядаше на някой камък и обясняваше на Лоран маневрите. Гледаше платноходките, които минаваха, караше внука си да му чете имената им и Лоран беше послушен, защото старецът след това щеше да му разказва за миналото си. Той, дядо му, е бил навсякъде: в Холандия, в Германия, в Белгия. Лоран, застанал прав, питаше: „Аз ще ида ли също там?“ Старецът с въздишка отговаряше: „Ти ще заемеш мястото на баща си на «Адриен», както той застана на моето.“ Когато се връщаха, слънцето залязваше, последните му лъчи галеха тъмната вода, над която прехвърчаха водни кончета с прозрачни криле; рибари надипляха мрежите си; привързваха лодките и в далечината се надигаше синкава мъглявина.

В училище Лоран не научаваше нищо. Имаше един атлас и по цели часове той прелистваше страниците му, подчертаваше с червен молив каналите и реките във Франция, по които щеше да плава. Имаше една мечта и не искаше да знае за нищо друго. Ако го питаха за бъдещето му, отговаряше: „Ще стана моряк като баща ми.“ Веднъж го бяха нарекли Лоран Моряка.

Той обичаше да гази във водата на някой малък пясъчен плаж, гледаше приятелите си, които се отдалечаваха от брега, а когато някой от тях преминаваше на другия бряг на Оаза, Лоран му се възхищаваше.

През тази година беше много горещо; платноходките се плъзгаха по-бавно върху водата, влекачите мучаха като животни, смазани от умора. Лоран се къпеше сутрин и вечер; веднъж се опита да плува. Когато се научи, той съобщи новината на дядо си и баба си и те дойдоха да го видят как прекосява Оаза; старият каза: „Добър си, можеш да потеглиш с «Адриен».“

Шест месеца по-късно бабата на Лоран почина. Той плака, но баща му, който идваше толкова рядко, пристигна и заяви пред стария: „Взимам малкия с мен.“ Остана за няколко дни да уреди работите си. Вечерта, в която свършваше неговият селски живот, Лоран отиде на брега на Оаза: там тревите се полюляваха, водите пееха, някакво силно течение образуваше водовъртежи; той се върна в къщи и за последен път спа в стая.

Двамата с баща си пристигнаха в Конфлан-Сент-Онорин — тук го наричаха Конфлан-Фен-д’Оаз^[40]. „Адриен“ беше хубав шлеп, с издути и здрави кафяви бордове, със светлозелени мрежи, изглеждаше добре върху покорната и примамлива вода. Лоран слезе в кабината, както много пъти беше правил това в мечтите си. Там видя две поставени едно над друго легла, една квадратна маса, сламени столове, долапи и снимка на баба си и дядо си, поставена върху една лавица.

Майката на Лоран беше руса, с розово, обсипано с лунички лице, с ясни и чисти като вода очи; тя работеше по цял ден; метеше, търкаше, белеше зеленчуци, приготвяше супата, а шлепът слизаше по Сена, свързан със своите братя, които пренасяха дърва, пясък, камъни, въглища.

Тук Лоран се чувствуваше свободно. По блуза, дълги панталони и с боси крака той тичаше неуморно от единия до другия край на шлепа, без да се вслушва в подвикванията на майка си. На кърмата баща му държеше кормилото в големите си ръце. Наведеше ли се на борда, Лоран виждаше някоя лодка да следва „Адриен“; искаше му се да бъде в нея, да плава вече сам. Когато преминаваха някой шлюз, шлеповете заобикаляха влекача, който бълваше облаци дим като истинско чудовище. Тръгваха отново; покрай голите или обрасли с големи дървета брегове Лоран виждаше градове с дървените им салове, градове с каменните им мостове; и отново някой шлюз, където всеки безкрайно чакаше реда си. Накрая пристигаха в Руан, градът беше огромен, задимен, старинен и островърхите куполи на църквите се извисяваха над всичко. Тук реката беше по-широка, задръстена от островчета, чувствуваха се морските приливи и отливи.

Една година по канала Танкарвил отидоха до Хавър; за пръв път Лоран се наслаждава на морето, на белите платноходки, на кораби, различни от „Адриен“. Но той се върна без съжаление на Сена.

Видя как всички сезони преминаваха по реката. През зимата водите бяха кални и толкова грозни, че сякаш бързаха да достигнат океана, за да се скрият в него; през мразовитите утрини коварни ледове притискаха „Адриен“, докато не ги разбиеха с дългите железни пръти. Видя пролетните дни по каналите, когато под сянката на дърветата с яркозелени листа търпеливи рибари обтягаха въдиците си. Видя лятото, когато бреговете почерняваха под южното слънце, а водата блестеше като разтопен метал, след това есента с мъртвите листа, които слизаха по течението на реката: хубави сезони, хубави изминали години, бягащи като водата на реките.

Родителите му остаряваха. Той все по-често заместваше баща си на кормилото, миеше палубата обилно с вода, теглеше с въжета „Адриен“, когато акостираха. Шлепът също остаряваше. Лоран го чувствуваше как потреперва под краката му, чуваше го как пъшка, когато потегляха по Сена, как се оплаква, когато беше препълнен с въглища. Грижеше се за него, запушваше пролуките с коноп, замазваше го с катран, боядисваше го. Накрая трябваше да го откарат в една ремонтна работилница в Ил-Сен-Кен. Много чужди ръце пипаха „Адриен“ и затова Лоран я напускаше често. Отиваше в Париж, разхождаше се покрай басейна Билет и по канала Сен-Мартен, където някога бяха минавали с техния шлеп, след това отиваше до площад Бастилия и отново виждаше Сена. Една вечер, докато обикаляше по тези места, при него дойде една жена…

Тръгнаха отново. „Адриен“ се беше подмладила, плъзгаше се леко по водата. Но родителите на Лоран губеха сили. Баща му страдаше от многото мъгливи утрини и дъждовни дни. Майка му работеше както някога, така трябваше. Водата течеше, шептейки нежната си или дрезгава песен, бавна или бърза според дните; и времето минаваше. Лоран се ожени; родителите му останаха на сушата, заминаха за селото, в което Лоран беше живял като дете.

От Париж до Руан, от Конфлая до Туркоан го наричаха Лоран Моряка — също както някога в училище. Много беше работил през живота си и затова имаше широки рамене, здрави ръце, неуморими крака и гласът му се чуваше надалече. Лицето му беше загоряло от слънцето, загрубяло от студа; гордо беше то, с провиснали мустаци, със зелени очи, в които се отразяваше речната вода. Той беше жив, сръчен, весел, добър приятел, познаваше работници от шлюзите, собственици на кораби и умееше да се оправя, без да вреди на никого.

И за него годините минаваха бързи и неуловими като водата. Беше срещнал жена си в един одимен град на Севера; тя приличаше на майката на Лоран със светлите си коси; беше обикновена и смела. Имаха дете, което бяха пратили при старите. Ето как се повтаря животът, мислеше Лоран, седнал на кърмата, с ръка на кормилото, когато през летните вечери още веднъж „Адриен“ слизаше по Сена. Мьолан, Мант, Бониер, Вернон след това Руан. Познати му бяха зеленеещите се острови, до които се доближаваха, опасните речни течения, местата, където се въдеше риба, шлюзите, пред които спираха, и кръчмите, в които се отбиваше на по чашка. Вчера, днес, утре, всичко си приличаше, дните си отиваха като вълните.

Една година на Лоран му беше трудно да осигури товар. Компаниите, притежателки на флотилии, конкурираха собствениците на кораби; те пуснаха по реката моторни шлепове. Пред тези железни шлепове „Адриен“ се влачеше, потъваше сбръчкана, остаряла, тежка като остарял плувец. Лоран я чувствуваше как умира; напразно той се грижеше за нея, превързваше раните й.

Той също остаряваше. Вече не се радваше, когато идваха новите сезони, страхуваше се от новата зима, от лятото и неговото слънце, от което реката започваше да дими, от есента, която разстилаше облаци от мъгла. Пролетта не го радваше вече; лицето на жена му не беше толкова бяло, очите й не бяха вече толкова сини; синът му беше започнал работа в един завод. Сега му се случваше да бездействува по цели седмици в Руан, в Конфлан-Сент-Онорин; Лоран гиздеше „Адриен“, но хубавите дни не се връщаха бързо за нея и Лоран се измъчваше.

Тогава той се шляеше по кейовете. Влизаше в някоя кръчма, поръчваше си половинка вино и пиеше бавно. Понякога идваха приятели и се провикваха: „О, Лоран Моряка!“ Той поклащаше глава, чувствуваше се отчаян, разбит, ненужен като „Адриен“. Един ден той вече нямаше да отиде на реката, вече нямаше да го приспива шепотът на вълните. Удряше с юмрук по масата и поръчваше още една половинка. Веднъж се беше скарал със собственика на един от тези проклети моторни кораби, преглътна унижението и се върна на „Адриен“ пиян от вино, от яд, от срам и отчаяние.

Нямаше никаква работа; загуби и желание да търси. До един запуснат кей, където гниеха шлеповете, гниеше и „Адриен“. Лоран вече не й се наслаждаваше, не я мажеше с катран и коварната вода се промъкваше вътре в нея и трябваше да се изпомпва всеки ден. Какво значение имаше вече това, хубавото време на плаването беше отминало! Той разказваше за него на младежите от малките мръсни барове, спомените му причиняваха болка и го опиваха като вино. Заедно с „Адриен“ и той потъваше в мрачната вода.

Родителите му починаха; той продаде къщата им. Тъй като вече не работеше, живееше с тези пари.

Един ден избухна войната, тази мръсотия! Синът му замина; убиха го. Няколко месеца по-късно почина жена му. И добре направи; тя беше овехтяла и напукана като „Адриен“.

Лоран остана на шлепа сам. Часове наред дъвчеше тютюн, гледаше как тече водата, как минават влекачите по Сена с дългите си лодки, чиито знамена плющяха на вятъра.

„Адриен“ беше заприличала на тъжна, тежка и воняща дървена къща, плъхове тичаха из трюма, гризяха го, в предната част беше останала само кабината с двете легла, с надупчените столове, с празните долапи и снимката на старите. Това беше истинска гробница.

Когато вече нямаше пари и за парче хляб, Лоран продаде „Адриен“ на един предприемач на стари материали. Една вечер той пристигна в Париж; пренощува на брега на канала Сен-Мартен в един мрачен хотел. От прозореца се виждаше само мръсната вода, в която се влачеха лодките.

Познаваха го, намери работа. Във Вилет, по канала Сен-Мартен, той теглеше с въжета шлепове. Ох, как въжето се врязваше в рамото му! И още по-лошо — струваше му се, че тегли със себе си всички пейзажи, които шлеповете бяха видели, всички свои спомени, негови, на Лоран. Като се спреше, му подвикваха: „Още ли си пиян!“ Тръгваше отново прегърбен, с наведено лице и понякога се обръщаше по-малко. По водата като в сън той виждаше да минава „Адриен“. Тогава бързо влизаше в някоя кръчма и се напиваше от мъка.

Беше облечен в дрипи. Под разкопчаната му риза се виждаха косматите му гърди; не ходеше често на бръснар и лицето му беше брадясало. Сега го наричаха Лоран-г-утан! Той почти не се миеше; не, водата не го привличаше. Чистотата, редът, щастието бяха за него мъртви неща.

През летните вечери той се излягаше върху насипа на канала близо до площад Жан-Жорес. Гледаше кораба-пералня, където перачките чукаха прането с бухалки, шлеповете, чиито имена му напомняха за градовете, където беше ходил като млад.

Оставаше дълго върху окосената трева заедно със скитниците, които го наричаха „пишман моряк“, тъй като никога не бил напускал реките, и това беше вярно. Той отвръщаше и след това си отиваше: слизаше тихо по кея Жемап.

Беше живял във всички хотели наоколо; полека-лека мизерията го беше пропъдила отвсякъде. Виждаше да се издигат нови сгради, там също времето променяше всичко. Спираше се пред къщата „Полие и Посон“, където бяха струпани малки бели гипсови шлепове, които му напомняха за канала Бери, по който веднъж беше плавал с лодката на един приятел. Продължаваше да се разхожда, задминаваше приюта Беноа-Малон и отиваше да преспи в конюшнята на един шофьор.

Пътем той не устояваше на изкушението да се отбие в кръчмите, чиито витрини блестяха. Когато влезеше, се провикваха: „Ето го Лоран-г-утан.“ Той пиеше четвъртинката си червено вино, без да обръща внимание на никого.

Така минаваше седмица след седмица. Той нямаше вече семейство, но от Билет до Бастилията го познаваха. Веднъж на шлюза при Арсенала го бяха снимали в един филм: „Двамата хлапаци“. Той трябваше да отвори шлюза, за да могат хлапаците да избягат. Говориха за това по канала; в един момент той отново стана Лоран Моряка.

Ето че всичко свърши. Лоран се чувствуваше похабен, в крайна сметка животът му премина много бързо. Някога той бе здравеняк и както говореха, плувал дори през зимата — по времето, когато работата не го плашела и пътуванията по непознати канали го привличали като авантюра. А днес вече нищо не го съблазняваше.

Тази вечер той седна в една кръчма, в която още му даваха на кредит. Цялата му вечер премина в спомени… Ето кръчмарят вече подрежда масите. Няма как, трябва да тръгва. Той става.

Ноември е, на Лоран му е студено; той придръпва тънкото си сако върху гърдите, привежда рамене, пъха ръце в празните си джобове. И двата бряга на канала са пусти, фенерите са изгасени, водата е мрачна. Но той може да ходи със затворени очи, той си е у дома. Тук има някакво дружество: „Калаени мини на Горен Тонкин и на Лаос“: тези имена го карат да мечтае. Пишман моряк си ти, Лоран! Малко по-надолу има складове. Там са прибрани толкова редки, полезни неща! А той няма нищо освен собствената си кожа и сега ще отиде да си легне в сламата, ще слуша как конете побутват гредите, с които са отделени. Както в доброто време на „Адриен“. Да, той не е скитник, някога и той е имал своя дял щастие, дял, който богатите и войната му бяха отнели. Жена, дете, приятели, всички бяха отнесени от течението на дните като удавници от реката. Малко по-нататък имаше един склад, в който продаваха въглища, — там Лоран беше работил няколко седмици. Лодките, с които превозват стока, сега са с мотори, а шлюзите — с електрически макари. Но той беше вече стар, за да носи петдесеткилограмовите торби. Пък и за какво?

Спира. Казва си: „За какво да продължавам да живея?“ Струва му се, че не му остава нищо друго, освен да падне в канала, да се остави на течението и така, на края на тъмната река, да достигне жена си, родителите си. Ето така, едно малко движение напред, малко смелост, Лоран, и всичко ще свърши.

Внезапен вятър набраздява повърхността на водата, той дочува някакъв шепот. Това е песента на реката, познат му е този глас, плясъкът на вълните в бордовете на „Адриен“. Тази сива, синьо-зелена, толкова променлива вода, която беше обичал повече от жена си и тя беше отвръщала на неговата любов. Тогава помисли, че би могъл да спи, затрупан от дебела и тежка пръст, и това го накара да потръпне от ужас. Той приближи още, видя как сянката му потъва във водата, тъжното отражение на един Лоран, който го вика.

Но бързо се отдръпна. Колко пъти беше виждал как вадят удавници с посивели лица, с подпухнали крайници, с дрехи, залепени за тялото. Когато ги откриеха, работниците от шлюзите получаваха награди. Ако паднеше тук, близо до улица Гранж-о-Бел, сигурно големият Кокпо щеше да го изтегли с някоя кука. Щеше да се провикне „Още един труп!“ И щеше да добави: „Това е Лоран-г-утан, бедният старик.“ Малко по-късно приятелите щяха да отидат да пийнат по чашка в „Кафе дьо ла Марин“. Така правеше Лоран.

Все пак той не помръдна. Водата тече, тече безкрайно, пада малко по-долу в шлюза, където се разпенва; той дълго се вслушва в нейния грохот. След това вдигна очи, видя черните къщи, заводите с комини, приличащи на ръце, изправени срещу небето; ето че изведнъж се видя заобиколен от хора, които се смееха злобно, хора, които не бяха спирали да го заплашват от деня, в който бяха пуснали по Сена моторните си кораби. Поиска да избяга от тях, но усети краката си вцепенени; поиска му се да напусне Париж и да види още веднъж безкрайните хоризонти, пред които му се замайваше главата, разцъфтелите брегове, в които се плискаше водата на реката, пристанищата, където шлеповете, уморени, почиваха борд до борд.

Направи усилие, изпъна единия си крак напред, закачи някакво дебело въже; зави му се свят, падна в пустотата, прошепна само едно „а“, което е стенание, но и щастлива въздишка.

Жорж Блон
Лов на китове

— Диша! Ето там, там! Диша!

Прастарият вик на дежурния наблюдател на борда на китоловните кораби събужда и най-дълбоко заспалия китоловец. На своя мостик Енар Бьорник, разбира се, не спеше! Той вече бе отворил вратата и тичаше по стълбичката, която свързваше мостика с палубата. Да, той тичаше, летеше по палубата въпреки силното клатушкане, което разтърсваше парахода. В предната част го посрещна душ от воден прах. Очите на Бьорник бяха две лъщящи алчни цепки върху мокрото му лице. Той се обърна, вдигна глава към „сврачето гнездо“.

— Къде? Къде?

Една ръка френетично махаше от „бъчвата“.

— Там, там, право напред! Диша! Диша!

Бьорник отново погледна. Хоризонтът се издигаше и спадаше пред него, сивите вълни изхвърляха пяната си към бялото небе.

— Диша! Ето там! Диша!

На върха на водния купол Бьорник забеляза между две вълни вертикалната струя. Въпреки разстоянието той без колебание позна парообразния прав стълб, с огънат от силния вятър връх. Струя на голям син кит. Бьорник премести до „пълен напред“ ръчката на машинния телеграф, поставен зад оръдието, като размахваше ръка отгоре надолу по посока на оста на кораба, за да разбере рулевият, че трябва да насочи кораба право напред.

Слава богу, че отминаха седмиците, когато ловяха само кашалоти. Международната китоловна комисия беше оповестила по радиото, че вече се разрешава лова на синия кит и сега можеха да преследват тази първокласна плячка, това несравнимо богатство. Бьорник още беснееше само при спомена за всичкия безценен улов, който трябваше да оставят да си играе весело и предизвикателно в морето, докато в същото време оръдието беше заредено, а харпунът — готов за стрелба.

Подсиленият вълнорез на парахода пореше водата, хвърляше се срещу вълните, пяната се разлетяваше пред оръдието и изпръскваше Бьорник. Но Бьорник не забелязваше това: беше съсредоточил цялото си внимание в морето, като при всяко издигане на кораба преценяваше разстоянието между оръдието и водната струя на кита. От сушата може би човек дори нямаше да различи тази водна струя върху развълнуваната сива морска повърхност, но Бьорник я виждаше отлично и непрекъснато изчисляваше разстоянието. Нямаше съмнение, китът не плуваше срещу парахода, а в същата посока, но не много бързо. Параходът устремно се насочваше към него с максималната възможна скорост, цялото му туловище вибрираше от напъна на машините. Бьорник имаше чувството, че корабът не се помръдва, че е залепен за морето. И не корабът, а неговото тяло вибрираше!

„Ще се гмурне! (Китовете могат да се гмуркат на няколко стотици метра дълбочина.) Ще се гмурне и рискуваме да го изгубим!“

Животът на капитана-китоловец по местата, където ловува, е наситен с изтощително и вечно напрежение. „Е, какво, няма ли да има китове? Кога най-сетне ще чуя вика: «Диша»? Е, добре, сега го чувам, виждам водния стълб, бързо! Но дали дълго време ще виждам този стълб? Ако китът се гмурне, ако потъне на голяма дълбочина, дали отново ще изплува и къде, при какви условия? Дали ще чуе парахода, който го преследва, дали не ще побегне с все сила?“

Синият кит е шампион по бързина. Когато бяга, може да достигне скорост двадесет възла, а неговият параход — до осемнадесет възла… при условие, че не плава срещу вълните, както днес.

Бьорник изруга! Водната струя изчезна от повърхността. Китът се гмуркаше. На каква дълбочина, на какво разстояние, идете, че разберете! Синият кит изчезва в морските дълбини за пет, десет, петнадесет минути. Смъртоносни минути за китоловеца.

Бьорник се обърна. Той видя под себе си хората на палубата, които го гледаха. Почти целият екипаж беше тук, дори и готвачът. Единствени механиците, радистът и рулевият бяха останали на постовете си и сигурно механиците и радистът умираха от яд, че не могат като другите да се качат на палубата и да ги обливат вълните. Някои от тези хора бяха виждали преследването на китове, забиването на харпуна, изтеглянето им покрай борда, но всеки кит беше за тях също така възбуждаща гледка, както и при първия улов; струваше му се, че нищо, дори и смъртна опасност, не би ги спряло да се стекат на палубата, за да го видят.

— Е, какво! — им извика Бьорник. — Потъна, е и? Ако сме го изпуснали, изпуснали сме го!

Дали Бьорник напускаше борбата? За нищо на света! Всеки кит, който забелязваше и преследваше, му принадлежеше като собствената му кръв и ако трябваше да изгуби макар и един-единствен, то сякаш част от него самия се откъсваше. Всеки път, когато Бьорник виждаше лицата на мъжете, обърнати към него, лицата на тези мъже, за които сега той беше всичко, на него му се струваше, поне за минута, че получава от тях някаква свръхчовешка сила. Но преди успешния завършек всяка оптимистична дума можеше да донесе нещастие. Бьорник вдигна поглед и тръгна към мостика.

— Среден ход напред!

Китът навярно не плуваше с пълна скорост под водата; не трябваше да го задминават прекалено. Бьорник отново се върна на мостчето, само няколко крачки, за да извика на наблюдателя:

— Ако заспиш, ще те хвърля в морето!

Не, нямаше опасност мъжът в „бъчвата“ да заспи. Движението на кораба караше този манекен в шуба, залепен за мачтата, да описва опасни елипси.

— Не мога да изхвърлям воден стълб вместо него! — извика мъжът.

Бьорник сви рамене, върна се на мостика, където всички прозорци бяха свалени. Щом зърнеше воден стълб, Бьорник отваряше всичко, не искаше да има никаква преграда, никаква пречка между него и кита. Там, в предната част на кораба, се издигаше и се спускаше в бялото небе оръдието, и всеки път водата го заливаше. Висящият преден край на харпуна — сто и двадесетметровото блестящо найлоново въже — трептеше на вятъра. Всяко от тези въжета струваше двеста лири стерлинги; нито едно не можеше да послужи за улов на повече от двадесет кита, някои се късаха още при първата жертва. Но цената на един син кит можеше да бъде две хиляди лири стерлинги.

— Вятърът не отслабва — каза рулевият.

— Виждам, дявол да го вземе!

Всички опънати въжета на кораба вибрираха на вятъра като струни на арфа. Бьорник хвърли поглед през десния борд. Над бялата бариера на грамадния леден блок, близо до хоризонта, небето ставаше оловносиньо. Между ледения масив и парахода имаше няколко големи айсберга. От другата страна — от лявата страна на кораба, се забелязваше миниатюрният силует на кораба, който събираше убитите китове и ги извозваше към кораба-завод. По морската повърхност не се виждаше нищо друго. Корабът-завод не се виждаше, вероятно бе някъде зад хоризонта, от лявата страна. Бьорник знаеше, че барометърът спада. Дали не иде буря?

— Диша! Ето там, там, диша!

Бьорник изхвръкна навън. Още преди да стигне до платформата, той видя водоскока. Видя водоскока, видя и кита, който изплува съвсем близо. На триста метра. Лъщящият синкаво-черен гръб, прекрасен, широк и въпреки това аеродинамичен, цепеше водата перпендикулярно на вълните, с вдигната ветрилообразна опашка, превита в горната си част от вятъра. Бьорник размаха дясната си ръка, но явно рулевият също виждаше кита, тъй като корабът вече завиваше надясно.

Бьорник държеше приклада на оръдието, дясната му ръка стискаше като в клещи приклада на тежкото масивно малко оръдие, отлично монтирано, което се въртеше около оста си като играчка.

— Чакай, миличък! Почакай!

Китът величествено пореше вълните, все по-голям, все по-красив, като се издигаше без усилие и се плъзгаше по повърхността.

— По-близо, миличък! По-близо! Нека да се кача на гърба ти!

Бьорник говореше полугласно, тихичко или може би дори не говореше, може би думите му съществуваха само в мисълта му. Бедрата на Бьорник бяха силно напрегнати, пироните на неговите ботуши се забиваха в дъските на палубата, лицето му, окъпано от леден воден прах, се сгърчваше; но китоловецът не усещаше ледените пръски, нито тялото си; целият беше пронизан от една мисъл, друго нищо не съществуваше: само този плъзгащ се по водата кит; всъщност в този момент Бьорник се сливаше с кита, който ставаше все по-голям и капитанът беше част от кита, плъзгаше се с него сред вълните. Китът вече бе само на шестдесет метра, на петдесет…

Харпунът излетя, въжето се разви. Бьорник остави оръдието, хвърли се към машинния телеграф: „Малък напред! Стоп! Малък напред!“ Харпунът бе добре забит, точно зад главата. Важното бе да не бъде изтръгнат. Бьорник гледаше ту кита, ту човека на скрипеца.

— Изтегляй! Стои! Отпусни малко.

Влакното се опъваше и отпускаше.

— Тук си, миличък! Тук си! Полека! Полека!

Китът беше на триста метра от носа на кораба. Той бягаше, като се опитваше да увлече след себе си кораба, а корабът го следваше и задържаше. Бьорник непрекъснато даваше заповеди на механика и човека на скрипеца, за да може харпунът, свързан с кораба посредством находчиво еластично приспособление, да задържи кита, да отпусне малко, после пак да го задържи. Ах, този син кит, този шампион, когото старите риболовци с малките плавателни съдове не можеха да преследват, не смееха да нападат, сега този голям кит беше намерил достоен противник! С този забит харпун има малък шанс! Харпунът, изстрелян като снаряд, целият се забива в кита, а тази част, която е зад острието, избухва незабавно и допълнителните куки на харпуна изскачат. Проникнали в голямото тяло посредством взривния връх, те сигурно му причиняваха ужасна болка и започнаха да парализират жизненоважните му центрове.

От време на време китът се гмуркаше за малко, опъвайки въжето, и отново изплуваше, изхвърляйки стълб вода. Но този стълб вече не беше така мощен, вятърът го пречупваше по-близо до основата. Притиснати един до друг на палубата, мъжете млъкваха всеки път, когато морска вълна скриваше от погледа им кита, и отново, също като зрители на древногръцка гимнастическа борба, започваха да крещят, екзалтирани, щом животното се появяваше, притегляно от въжето, и то все по-близо до кораба. Широкият и дълъг гръб се издигаше по-бавно по водните хълмове, понякога се спираше насред стръмнината и се връщаше.

— Ето го! Ето го! Той е наш!

— Мълчете! — ревеше Бьорник. — Ще ви убия!

Голямата опашка все още се извиваше, лъщящата маса още се издигаше, достигаше пенестия гребен на някоя вълна и изчезваше. Мъжете кълняха, ругаеха високо, но безмилостното въже пак се изопваше, черният гръб отново се появяваше в глъбината на вълните. Китът беше на по-малко от петдесет метра.

— Стоп! Малък назад!

— Цъфна вече! Цъфна!

Мъжете крещяха, вкопчваха се един в друг с отворена уста, прехласнати. Парообразният фонтан беше порозовял, на фона на бялото небе ясно се виждаше как се променя цветът му. После стана съвсем червен. Китът „цъфтеше“, той изхвърляше кръвта си.

Кръвта бликаше от надупчените му дробове, разпръскваше се от вятъра, падаше като дъжд на няколко метра от кита, обагряйки морето. Мъжете бяха млъкнали. Без да искат, те бяха млъкнали, за да слушат, и чуха. Въпреки свиренето на вятъра в такелажа, те чуха силното хъркане на агонизиращия нит, бучене, което напомняше шума на миноносец, плаващ с пълна скорост, странен, мощен, мъчителен стон, жестока наслада за ухото на ловеца.

Последно подръпване разтърси въжето, хъркането спря изведнъж. Червеният гейзер изчезна, черна кръв закана по гърба на кита. Голямото тяло се обърна на една страна, лъсна набръчканият светъл корем. На капитанския мостик Бьорник викаше:

— Изтегляй! Изтегляй!

Мъже тичаха по палубата, влачеха вериги, развиваха стоманени въжета. Китът се докосваше до вълнореза. Помощникът на капитана, който бе застанал до Бьорник, се наведе почти изцяло навън и с мощен удар заби в набръчкания корем на кита острие, поставено в края на тръба.

— Надувайте! Надувайте!

Сините китове потъват бързо, след като ги убият. Това беше другата причина, заради която риболовците от старите времена се бяха отказали да ги ловят. Кухото острие, забито в кита, щеше да вкара достатъчно сгъстен въздух, за да се задържи на повърхността.

— Бързо! Бързо! — викаше Бьорник.

Помощникът изтръгна острието, в образувалата се дупка напъха дървена конусовидна запушалка. Бьорник се бе върнал на мостика.

— Напред! Ляво на борд! Стоп!

Трябваше да се маневрира, китът трябваше да бъде изравнен с борда, с опашка към носа. Скрипецът отново се завъртя.

— Опрете скрипеца!

Няколко мъже се опитваха да обвият с верига задната част на кита, близо до опашката. Трябваше да се извади опашката от водата с помощта на веригата и да се пъхне в гривна от стоманено въже, ето това трябваше да се направи. После щяха да отпуснат веригата, да откачат въжето от харпуна (той щеше да бъде прибран от кораба-завод), щяха да оставят кита във водата, а по-късно корабът-влекач щеше да го прибере, използвайки стоманената гривна. Усъвършенствуваните средства, с които днес разполагат корабите, донякъде улесняват при хубаво време тези операции. Но вълните люлееха и кита, и кораба, мъртвата сто и тридесеттонна маса дърпаше веригите и скрипеца. На човек му се струваше, че ще го изтръгне от палубата. Над цялата тази суетня Бьорник се разхождаше напред-назад по мостика и врещеше своите заповеди.

— Дявол да го вземе, спите! Всички спите! Искате морето да ни вземе този кит?

— Диша! Диша!

Всички глави се вдигнаха. Там манекенът с шубата сочеше с ръка към задната част на кораба. Виждаше се друг кит.

— Диша! Диша! Там, там, диша!

Бьорник изтича на мостика, затваряйки с трясък вратата. Мъжете го видяха да се появява отново на покрива, да изкачва по няколко стъпала наведнъж.

— Какво, да не си мислите, че сте на кино? — извика помощникът. — Размърдайте се!

Един моряк с две ръце забиваше в гърба на кита дълъг прът, на края на който се вееше триъгълник от жълт плат с номера на кораба. Радистът беше вече съобщил на кораба-завод и там, в едно изолирано помещение, счетоводител вписваше във ведомостите името на кораба.

— Охлюви такива! — извика Бьорник, който се бе върнал на мостчето. — Искате ли всички да пукнете от глад? Глухи ли сте?

— Диша! Диша!

Наблюдателят отново започна да крещи, като че ли викът му трябваше от това разстояние да промуши кита или незабавно параходът да връхлети върху него.

— Знам! — изкрещя Бьорник. — Лазиш ми по нервите!

Но ако не беше извикал, Бьорник щеше да го обвини, че спи! Най-сетне мъртвият кит беше откачен от въжето, една вълна го отдалечи, а флагчето му се вееше на върха на пръта. Корабът-влекач, който също беше предупреден по радиото, навярно бе на път към мястото, където се намираше китът. Бьорник се върна на мостика.

— Пълен напред! Двадесет и пет градуса надясно.

Корабът подскочи, целият се разтресе от рязката промяна. Бьорник видя как хората му се вкопчваха за каквото им попадне на палубата. Нямаше време за разтакаване. Китът беше далече.

Бьорник забеляза, че вятърът много бързо промени посоката си, задуха от юг, като донасяше ледения дъх на айсбергите. Лош знак. Трябваше да настигнат този кит, преди вълните да променят посоката си.

Китът изчезна, после отново се появи отляво, след като бе потънал само за пет минути.

— Десет наляво!

Морето подхвана кораба от задната част, после отстрани — мостикът се наклони на 25 градуса, — а после откъм предната лява част.

— Така дръж!

С добър ход корабът пореше вълните. Но скоростта намаля. Бьорник се свърза с механиците.

— Правите ли всичко, което е възможно?

Да, машините даваха всичко, пък и не трябваше да разбият кораба във вълните.

— Малко надясно. Така. Сега наляво.

Бьорник постави ръката си върху ръката на рулевия. Той не чувствуваше пръстите си, изкривени от ревматизма, измръзнали под ръкавиците. Чифликът в Сандефьорд, удобствата в този дом, построен на висока цена: Бьорник не съжаляваше за нито едно от всички тези неща, дори не мислеше за тях. Сега бе само ловец, нещо като риба — ловец на китове.

— Диша! Диша!

Бьорник отново се озова на мостика и тръгна към палубата. Този път трябваше да се държи за преградните въжета. Вълните, много по-високи от кораба, които се издигаха пред предната му лява част, помитаха цялата палуба, свличайки се обратно в морето. Мъжете на палубата повдигаха към главния китоловец лица на циркови зрители, които наблюдават акробат върху трапеца. Бьорник вече виждаше кита съвсем близо, може би на сто метра. Той се издигаше и потъваше пред кораба. По-малък от предишния, китът плаваше съвсем спокойно, като че ли си мислеше, че е неуязвим сред този морски хаос.

„Ами ако го изпусна!“… — помисли Бьорник.

Като всички китоловци и той беше пропуснал много китове, страхливи, хитри, изплъзващи се ненадейно и често, след като ги бе изпускал, отново ги подгонваше и ги улавяше. Но нямаше да бъде лесно да се маневрира в такова време.

— Хайде, миличък, хайде! По-близко, по-близко!

Плячката, огромна и близка, се движеше много бързо пред оръдието, издигаше се до небето и — буф! — изчезваше. Изправен на платформата, Бьорник беше потопен във водата също като фигура, изваяна на носа на кораба. От време на време вълните, които обливаха лицето му, напълно го заслепяваха. После отново отваряше очи: добре! Китът е още тук.

Мъжете на палубата виждаха ясно как голямата опашка мърда сред вълните. Бум! Бьорник стреля. Китът изчезна! Опънатото въже потъваше, като че ли някакъв подводен скрипец го навиваше с голяма скорост, Бьорник се мяташе като луд на палубата.

— Отпускайте! Отпускайте!

Устремен с голяма скорост напред, корабът въпреки това оставаше впечатление, че е теглен като отломка.

Това лудо бягство бе невероятно, то не можеше дълго да продължи! Бьорник чакаше неспокоен първото отпускане на въжето. Преследването бе доближило кораба до ледения масив и няколко айсберга вече се виждаха ясно право пред тях.

„По-скоро бих се врязал в ледниците!“ — помисли Бьорник.

Той се обърна и извика на моряците:

— Не сте ли готови? Нямаме секунда за губене, ясно ли е!

Те се раздвижиха, за да приготвят въжетата и веригите. Всеки от тях мислеше, че са нужни най-малко четири ръце, за да се придвижват и да работят при минимална безопасност върху тази палуба-люлка. Те също гледаха айсбергите. Вятърът залепваше ледена корица по брадите и веждите им.

Когато Бьорник видя най-сетне въжето малко да се разхлабва и бавно да се издига, не можа да сдържи вик на радост. Даде знак на хората от скрипеца да разхлабят въжето. При това море корабът не можеше да спре, всичко трябваше да се върши със скрипеца: да се навива въжето, да се отпуска, отново да се навива, както рибарят борави с макарата, когато лови пъстърва. Китът бавно се появи.

— Мой си, проклетнико! Мой си!

Така беше. Китът беше изразходвал силите си, като бясно се гмурна към дълбините. По-малко от минута след изплуването си той спря на повърхността и изхвърли кръв. Мъжете видяха как фонтанът порозовя и почервеня. Агонизиращият кит беше толкова близко до парахода, че те усетиха зловонната миризма, а вятърът отвя кървавия дъжд чак до тях.

Напомпването и завързването на предишния кит беше играчка. А сега помощник-канитанът, легнал по корем в края на мостика, заливан от водата, хванат за краката от двама мъже, не успяваше да забие острието с маркуча поради огромните връхлитащи вълни.

— Искаш ли да опитам? — попита Бьорник. Все така проснат, помощникът направи някакво движение, което навярно бе свиване на рамене. Най-сетне той успя. Успя да постави тапата. Бяха необходими десет минути, за да довлекат кита успоредно на борда. Мъжете, които се опитваха да впримчат опашката, изпитваха чувството, че се борят срещу все още живо чудовище. Всеки път, когато краят на тялото се отдалечаваше, някой от тях едва не падаше във водата. Зад себе си, над себе си те чуваха гневния глас на Бьорник, а по вратовете им се стичаше ледена вода. Когато най-сетне халката бе пъхната, някои от мъжете се строполиха на мостика.

— Дръжте се! — им извика Бьорник. — Ако морето ви отнесе, няма да ви изваждам!

Забитият в кита прът се огъваше от вятъра като тръстика, снежинки летяха хоризонтално в ледения въздух.

След като китът най-сетне бе отвързан, Бьорник се върна на мостика. Той нареди да бъдат затворени всички прозорци.

— Среден напред. Карай към средата на айсберга.

Близо час по-късно параходът вече не бе разтърсван от яростните вълни. С бавед ход той спокойно плаваше срещу вятъра и вълните на тридесет метра от айсберга. От всяка страна на тази ледена маса се разбиваха огромни вълни, но точно около айсберга имаше и зона на относително затишие, където корабът можеше да се подслони. Така всеки път, когато лошото време ги принуждава да прекъснат лова, врагът номер едно на мореплавателите се превръща в защитник на китоловните кораби от Антарктида.

Еманюел Роблес
Горгона^[41]

От два дни малката червена палатка стоеше разпъната близо до плажа под сянката на един голям бор, чиято размекната от горещината смола ухаеше още по-силно.

Никол довършваше подреждането на няколко туристически съда, когато забеляза, че мъжът й, след като изтегли надувната лодка на пясъка, се отправи към колата. Това беше един стар „фолксваген“, с оня сив и военновременен цвят, който тя мразеше. Никол се намираше под друг бор, с по-рядка сянка и два отпуснати надолу клона.

Младата жена бегло проследи с поглед Франк. Той се наричаше Франсиско, но бе свикнала още от първите им срещи да му казва Франк. Видя го, че сложи в лодката дългата верига, с която се бяха запасили за в случай на някаква авария по лошите пътища на Югославия. Още повече се озадачи, като забеляза, че той съзнателно не взе пушката-харпун.

— Къде ще идеш? — извика тя.

Отдалече Франк направи нетърпеливо движение, което я ядоса. Винаги този стремеж към загадъчност. Знаейки, че мъжът й не обича много да се доверява, по-скоро от досада, отколкото от сдържаност, Никол не настоя.

Но тъй като любопитството й беше доста раздразнено, тя се помами от мисълта да отиде при него… Ех, нейсе! Щом предпочита да мълчи, да прави каквото иска. Може би е забелязал някоя едра риба в подножието на скалите. Обаче в такъв случай защо остави пушката си?

— Не забрави ли нещо? — извика тя отново, като направи рупор с ръцете си.

— Не!

Тя отгатна в гласа му нотка на раздразнение и млъкна, твърдо решена повече да не се интересува от неговите занимания.

Морето така искреше под обедното слънце, че очите боляха. Никол сложи водата да се поизстуди, като закачи делвата на един нисък клон, а после затършува из чантата, в която бяха вестниците и книгите. Тя не обърна никакво внимание на криминалните романи и техническите списания, съставящи „интелектуалната паша“ на нейния съпруг, а взе един брой на „Лайф“, който бе купила преди пет дни в Атина. После просна хавлиената кърпа на пясъка и легна по гръб, като сложи на очите си дебели черни очила.

Наляво един сиворъждив дълъг нос тръпнеше в маранята. Никол би предпочела да се съблече гола, да свали банския костюм, който й държеше топло, но се опасяваше от реакцията на Франк. Двамата бяха на къмпинг в едно загубено кътче на Пелопонес, край едно съвсем усамотено заливче. Откакто се бяха настанили тук, не бяха забелязали никого, дори някое от онези овчарчета, които в Гърция изникват сякаш изпод земята със своите пет-шест овци или кози, като по някаква прищявка на съдбата. „Трябва да се примиря“ — си помисли тя.

Над нея насекоми браздяха изгарящия въздух с резките си завои. Странно беше, че тяхното бръмчене придаваше повече интимност на чувството за тишина и усамотение. Тя устоя на това, което, смяташе за каприз. По-добре беше да не предизвиква ревността на Франк, особено в този момент, когато изглеждаше странно възбуден и същевременно затворен в себе си, както в дните, когато бе ядосан.

Той беше роден в Лион, от родители мадридчани, потърсили убежище във Франция след войната в Испания. Работеше в хартиената фабрика на баща си, но мечтаеше да замине за Южна Америка, при един вуйчо край река Парагвай, който отглеждаше коне. През юношеските години бе прекарал там приказна ваканция. Обичаше да си припомня продължителните препускания из прериите, вечерните веселия в двора на фермата, излизанията на лов с яките и мълчаливи ратаи. Някой ден — той говореше за това все по-често — щеше да се върне там с Никол, за да заживее свободния живот, който обичаше. Тя отгатваше у него смътно желание за бягство, тайна неудовлетвореност, някакво вътрешно противоречие, от което може би страдаше. Но кой би разбрал именно от какво?

Никол развърза препаската, която задържаше горната част на банския й костюм и леко притискаше гърдите. После запали цигара. С крайчеца на окото наблюдаваше Франк, който, по сини гащета, продължаваше приготовленията си. Бе сложил плавниците и почистваше с изключителна грижливост маската за гмуркане. Зад него се разстилаше вертикалната стена на небето, а от пламтящото море се отразяваше една сурова светлина. Къси вълни замираха по плажа.

Когато Франк повлече надувната лодка, тя се полюбува на мускулестия му гръб, на неговите мощни бедра на любител-футболист. Цялото му тяло, в своята снажност, запазваше юношеска изящност, която се дължеше най-вече на тесния ханш, на известна изтънченост на глезените. Гъста растителност покриваше гърдите му.

Никол почувствува леко удоволствие, като го гледаше как действува, как гази из водата, как със сръчен скок се оказа в лодката и загреба към скалите… Би желала да се обърне към нея, да й направи малко, съучастническо движение. Но Франк се отдалечаваше с мисъл, обзета от определено намерение. Навътре в морето минаваше ладия с издуто сернисто жълто платно. Никол започна нехайно да прелиства списанието…

Франк имаше свои ориентири: най-напред скалата и едно хълмче, което се виждаше от нея под известен ъгъл. После развалините на малък храм, според пътеводителя за Пелопонес, приписван на Артемида. Всред сакъзовите храсти този храм представляваше гъсто струпване от камъни с малка площадка, образувана от една стълба с три-четири стъпала и няколко повалени дълги колони. Франк придвижи лодката така, че крайната издатина на скалата да закрие напълно развалините, а след това почна да разглежда под себе си пейзажа от хаотично съборени камъни, малки, засипани с пясък падини, които достигаха до отвесен скалист подводен склон. Оттатък него започваше бездната.

Той плува известно време покрай стръмния бряг, докато откри килима от морски водорасли, разстлан върху грамадна скална площ, разсечена от пукнатини. В една от тези цепнатини лежеше „нещото“, трудно различимо за някой, който не би имал като него случая да се залута из тази местност, преследвайки някоя риба. Това „нещо“ беше тук и той се придвижи, докато се оказа над него.

Преди един месец, в Лион, Франк се бе поколебал да си купи леководолазен апарат. Господи, как днес съжаляваше за това! Както и да е, щеше скоро да узнае точното естество на този необичаен камък, до който не бе успял да се доближи достатъчно при първите си гмуркания. Това „нещо“ приличаше на някаква глава и се намираше недалеч от късата издатина, ограничаваща подводната тераса.

Той започна да обвива веригата около специалния колан, на който бяха прикрепени оловени блокчета, и за да не се развие преждевременно, завърза краищата й с парче връв. Първите опити му бяха показали, че никога не щеше да достигне дъното без достатъчен баласт.

Франк хвърли поглед към жена си. Там, на плажа, недалече от групата тъмни борове, Никол четеше някакво списание, чиято корица образуваше червено петно и му скриваше гърдите й. Нагласявайки маската си, той погледна през стъклото към това сухо крайбрежие, към белите хълмове. Лодката се полюляваше върху водата. Франк, който се чувствуваше самоуверен, провери дали не се е много отклонила, после бързо се изправи и рязко се гмурна. Прекоси един пасаж от мънички жълти медузи и се спусна вертикално, удряйки бързо с плавниците. Той слизаше между големи колони от светлина, които падаха право от повърхността, и почувствува беглото впечатление, че се плъзга по сводовете на някакъв потънал храм. Водата ставаше все по-студена в долните пластове. Той ускори спускането, устремил волята си към тези светли форми сред преплетените водорасли.

Приблизително на три метра от дъното водата спря устрема му и го отблъсна. Той почна да се бори с все сили, за да спечели още дълбочина. Успя, но силите му се изчерпаха. Чувствуваше тъпанчетата си смазани, слепоочията го боляха. Съпротивяваше се, обхванат в суровата прегръдка на водата. Съумя да се опре о хребета на едни скали и така можа да се промъкне в малката подводна долина, в кулоара с водорасли. Оказа се точно над мястото, където лежеше това „нещо“.

В момента, когато се връщаше нагоре, Франк видя широко отворената за яростен вик уста, разширените очи, чиито два червени камъка, представляващи зениците, го гледаха с кървав поглед. Разяжданията по лицето придаваха още по-трагичен, по-свиреп и по-заплашителен вид. Грубо загатнати, две змии се преплитаха около челото и лекото полюляване на водораслите създаваше впечатлението, че главата е жива.

Опиянен от възторг, Франк започна изкачването. Един пасаж от тънки рибки, блестящи като стоманени пластинки, се уплаши от него. Със стегнати гърди и лудо биещо сърце той се издигна покрай светлинните стълбове до повърхността.

На плажа Никол не бе устояла на изкушението. Бе смъкнала банския костюм до бедрата си и от страх Франк да не я забележи, държеше с две ръце списанието, разтворено на височината на корема. Така мъжът й не би могъл от морето да отгатне нейната голота, но по този начин усещаше по-добре ласката на слънцето върху гърдите си, заоблените и пълни гърди на млада жена.

Тя познаваше появите на ревност у Франк, без да може да разбере всичките им корени. Една вечер например, на един дансинг в Монпарнас, тя бе приела поканата на някакъв непознат мъж. Внезапно Франк бе сметнал, че този танцува с нея по „неприличен начин“. Явно пресилено мнение, което предизвика неприятен инцидент и едва не се превърна в сбиване. В таксито, което ги караше към хотела, Никол, още под влияние на вълнението, забеляза по лицето на мъжа си израза на страстна омраза. Каква глупава история! Дори и по-късно беше невъзможно да се направи и най-малкият намек за нея. Зениците на Франк се разширяваха, като на дива котка, готова да се хвърли с ноктите си върху лицето ви.

При други обстоятелства той бе отказал на Никол да се срещне със свой приятел от детинство, на минаване през града. Тя не се бе възпротивила, не че толкова се опасяваше от бурята, която би предизвикала, колкото от някакво подчинение на щастлива съпруга. Защо да дразни това странно момче, с привидно бронирана душа, но способно на бурни устреми, на дръзновена воля, а също и на необясними обезсърчения, на мрачни настроения, от които човек не трябваше да се опитва да го изтръгне.

Адската горещина притъпяваше мисълта й. Никол хвърли цигарата, чийто твърде остър аромат не й харесваше. С полуотворени очи, тя пожела присъствието на Франк, мъжката му тежест, неговата страст, и дори тази ревнива тревога, която смътно я ласкаеше, давайки й възможност да прецени своята власт над него.

Седнал в лодката, Франк видя две риби, които се стрелнаха в зелената мъгла на дълбините, обаче инстинктът му на ловец бе отклонен в друга посока. Поясът и веригата убиваха кръста му, но какво от това! Беше възбуден от находката си и в течение на почивката от няколко минути разбра, че се е привързал към тази местност, към това море „с цвета на вино“, според точния образ на Омир. С умиление огледа голите хълмове, разширеното от горещина небе, откъдето се сипеше прахообразна светлина.

Франк знаеше какво изисква предпазливостта: да отиде в селото, да събере необходимото съоръжение и може би да потърси помощта на един по-опитен гмуркач. И ако се отказваше от най-разумното разрешение, то не беше от страх, че не ще може да си присвои горгоната. Още в първия миг бе решил да я предаде на малкия музей за каменни останки в Монемвасия. Искаше да действува сам заради простото удоволствие от подвига. А също и от нетърпение. Никога не би могъл да изчака до следния ден. Към това се прибавяше и един брутален завоевателски инстинкт. За него всяко препятствие трябваше да се победи, да се овладее или покори, без оглед на цената.

Безброй малки жълти медузи се движеха бавно около лодката в печални съзвездия. Слънцето изгаряше голия гръб на Франк. Още един миг отдих… Трудно беше да прецени тежестта на горгоната — пречупването на лъчите увеличаваше поне с една трета нейния обем. Сега единствено това тегло занимаваше Франк, който се готвеше за ново гмуркане. Като изду дробовете си, той се изправи отведнъж, хвърли се и потъна бързо в масата от неподвижна вода, през пластовете на морето — все по-тъмни, все по-студени.

По-бързо, отколкото в предишните си изследвания, той стигна купчината скали, отново мина над малката ливада от водорасли с особено тъмна зеленина и тъй като леко се бе отклонил вдясно, поправи посоката си и гъвкаво заплува, възпиран от налягането на водата.

Сега се намираше над горгоната и за да я доближи толкова, че да може да я сграбчи, трябваше да се бори с тази течна преграда, която му пречеше. Морето странно хъркаше в смазаните му уши. Едно последно усилие го докара най-сетне към каменното лице, което сякаш му крещеше някакво предупреждение. Беше толкова близо, че различаваше най-дребните му подробности: дупките на зениците в ирисите от червена глина, лявата разбита ноздра, чупката на брадичката, дълга като някакъв белег от нож. Част от главата беше зарита в пясъка, така че малко се виждаше от змийския венец.

Франк не загуби нито секунда. Протегна ръка, подхвана главата отдолу и с рязко движение я повдигна. От вдлъбнатината, където лежеше горгоната, се вдигна облак сивкав и зловонен пясък. Без да чака да се утаи, той притегли към себе си каменния бюст, изправи го и изпусна малко въздух, който се издигна към повърхността във вид на сребристи мехурчета. Той тържествуваше, но без да се увлича. Със свободната си ръка започна да развързва въженцето от веригата. Трябваше веднага да се освободи от нея, както и от колана с оловото. Всичката тази тежест, към която се прибавяше и горгоната, го задържаше край подводната площадка, чиито стръмни стени изчезваха в ледената тъмнина. Изведнъж обаче разбра, че въженцето, което свързваше двата края на веригата, беше набъбнало от водата и трудно щеше да го развърже. Още същия миг схвана, че е в опасност. Беше се спуснал твърде дълбоко, много тежеше и беше на границата на възможностите си.

Гърдите му като че ли се изпълниха с въглени, с парченца стъкло, с милиони игли, нажежени до червено. Той продължи упорито да притиска към себе си горгоната, като се мъчеше да развърже проклетия възел, но напразно! Главата му сякаш се пръскаше и му идваше да реве от болка. Направи два-три безполезни опита да се втурне нагоре към повърхността, към този искрящ таван със сянката на лодката, ала тя се намираше на фантастична височина.

Тази гледка най-ясно му разкри опасното положение, трудността на завръщането през мрачните водни пространства. „Ако не се освободя от баласта, ще се удавя!“ Винаги бе изпитвал горда радост от този род игри, които го поставяха на крайната граница, където животът му можеше изведнъж да се окаже в опасност. Особено в Парагвай го бяха подтиквали към такива предизвикателства. Преди всичко никаква паника! Задърпа възела, но той още повече се затегна. Налагаше се да действува с две ръце!

Франк пусна горгоната, уверен, че ще легне на площадката, между водораслите, и после ще успее да я вземе, при едно по-добре подготвено гмуркане. Видя обаче, че тя се удари в ръба на стената и потъна в бездната, без да се преобърне, с очи нагоре, с израз на жестокост, на тържествуваща ненавист. Загубена! Но и той също беше загубен, смазан под гигантската броня на водата, която го държеше в плен. Франк чуваше тежките удари на сърцето си. Само един нож и въженцето щеше да падне! В това беше и грешката му — бе забравил ловния си нож! Бе допуснал небрежност, която в този свят придобиваше фатални размери. А Никол го очакваше горе!

Отново се напрегна, за да се изкачи, и откри ужасен, че мускулите му не го слушат, че беше задържан, притиснат от грамадни ръце! Меките движения, които правеше, предизвикваха безжизнен устрем, неспособен да го откъсне от тази прегръдка, да го издигне на повърхността. Цялото море, всички океани на света бушуваха в главата му, вдигаха невъобразим шум, помитаха и най-малката свързана мисъл. Той зарита отчаяно с пети и дъхът му се превърна в някакво приказно гъмжене от звезди!

Като преодоля това кратко смущение, Франк намести маската, която го убиваше. Смътни очертания минаваха в това странно небе: риби или планети, или привидения! Кой можеше да го каже? Страхуваше се и знаеше това. Волята му, въпреки всичко, си оставаше будна и с ръце, парализирани от студа, се опита този път да развърже не въженцето на веригата, а да свали колана. Най-сетне успя! Последният се плъзна надолу с оловния си товар. Като по чудо, веригата, която вече не бе така плътно пристегната, се свлече от собствената си тежест по бедрата му…

Франк се издигна с няколко метра. Много късно, много късно! Студът, който го пронизваше, го утежняваше повече, отколкото току-що отхвърления баласт. Червеният цвят около него успокояваше страданието му, вдъхваше му увереност. Това беше някаква величествена аленост, гладка, окончателна. И той отвори уста, вдъхвайки с все сили. Сякаш засегнат от огнепръскачка, един пламтящ език го изгори до основата на дробовете му. „Ще умра!“ Тази мисъл не го разбунтува толкова, колкото видът на страшните ветрила, които се разтваряха и затваряха от всички страни, закривайки му посоката към спасението. В същото време почнаха да реват сирени и той знаеше, че го викат, че трябваше да им устои. Продължи да се бори с остатъка от енергия, косейки пластовете вода с тежки искрящи гънки.

Франк видя — съвсем близка — повърхността: бяла градина, пресечена от електрически светлини. Вече хиляди челюсти го разкъсваха отвътре с жестоко настървение. Той продължи уморено да замахва с ръце, като най-сетне стигна в една по-хладка зона. Езикът му сигурно беше набъбнал така чудовищно, че задръстваше гърлото и притискаше мозъка като някаква опасна гъба. Не трябваше в никакъв случай пак да отваря уста! Да се бори! Да се бори!…

Той изскочи на повърхността с пръскащи се от болка уши и жадно пое въздух. Слънцето разкъсваше очите му въпреки затворените клепачи. В него никаква радост, нищо освен вяло удовлетворение. И той се остави да плува над водата…

Когато успя да стигне до лодката, изкатери се в нея и остана известно време отпуснат, целия задъхан. Постепенно светът придоби за него обичайния си вид. Като вдигна очилата на челото, Франк се взря продължително в хълмовете, скалите, червеното петна на палатката и Никол, изтегната върху пясъка пред групата от борове.

Между небето и последната линия от хребети светлината трептеше и разтваряше душата за една огромна нежност. За Франк бе достатъчно да прокара пръсти по каучука на лодката, за да изпита удоволствие. Какво значение имаше, че темето и гърдите му още го боляха! Той си спомни за трупа на един възрастен човек, който бяха извадили пред очите му от далечната река. Погледна ръцете си, вцепенени и побелели от студ, като предмети от слонова кост, чужди на тялото му. Чувството за тържествуване започваше да разтваря в него новото си цвете. Сега щеше да се върне при Никол да срещне отново лъчистия й поглед, да намери всеотдайното й сърце. И като преодоля умората си, започна да гребе към брега.

Когато излизаше от морето, Франк беше още толкова изтощен, че едва устояваше на връхлитащите вълни. Най-сетне, залитайки, стъпи на плажа и с бързи стъпки, като подскачаше по пясъка, който изгаряше краката му, се отправи към бивака.

Той съгледа Никол, която спеше, разголена до кръста, подложила ръка под главата, в очарователна и спокойна поза. След като пи от делвата, Франк се приближи към младата жена. Никога нямаше да й довери приключението си, но струваше му се, че отсега нататък, за да различи най-крехките признаци на своето щастие, щеше да е достатъчно да си припомни онзи раздразнен образ вдън бездната и неговия вкаменен яростен вик.

По морето пробягваха къси пламъчета. Призрачната ладия се отдалечаваше в маранята. Клоните на боровете пращяха отгоре и сега Франк разбираше по-добре техния език. Той се наведе над Никол, над това съвършено тяло с топъл цвят на кайсия, над това така наивно, така детско лице в съня, толкова вълнуващо, когато излъчваше любовна страст. Франк я събуди, като полека целуна гръдта й. От тази ласка собствената му кръв заби още по-бързо, стана по-гореща — жива кръв, чиято скрита песен го опияни. А Никол отвори очи, ахна, престори се на смутена, с дяволита радост, без да отгатне от какъв свят на безотрадна самота се завръщаше той.

Франсоа Клеман
Китът

Пътят беше почти син, плочникът — бледосив и после изведнъж започваше мръсният пясък, осеян с бодли, портокалови кори и смачкани хартии.

Те бавно крачеха един до друг, пъхнали стиснатите си юмруци дълбоко в джобовете. Рамената се движеха в такт с крачките. И двамата бяха със сини дочени панталони и моряшки рубашки. Керю носеше около врата си, плътно затегнато, парче изкуствена коприна, което два пъти бе увито около врата му. Той беше по-нисък от Льо Гюан, по-дебел и по-блед. С брадичка, пъхната в копринената кърпа, той смучеше празната си лула, като гледаше другаря си отдолу нагоре.

Всъщност Льо Гюан не бе висок, но отдалеч неговата мършавост му придаваше величествена осанка. Той имаше хлътнали гърди, червено лице и две големи бръчки отдясно и отляво на носа си. Когато пушеше цигара, издаваше брадичката си напред.

— Шефът кога си идва? — запита Керю.

Льо Гюан се спря, погледа малко морето:

— Тебе какво ти влиза в работата? — каза той на края.

— А, добре — рече Керю.

— Първо, той не е никакъв шеф, а служител. Това е написано върху картата ми. Един шеф…

— Все пак той ти плаща, нали така — рече зложелателно Керю.

Льо Гюан повдигна горната си устна, но не каза нищо и продължи пътя си: десен крак — дясно рамо, ляв крак — ляво рамо. Керю трябваше да потича малко, за да се изравни с него.

— Нищо лошо не виждам в това — рече той с хленчещ глас. — Лодка за разходка, разбира се, не е като търговския флот, но все пак… Ако нямах пенсия, може би и аз щях да дойда на някоя лодка за разходка.

— Да, но ти си кретен — каза спокойно Льо Гюан.

— Ти пък, ако се мислиш за много хитър.

— Слушай — каза Льо Гюан, — остави ме на мира. Когато ти се пие, ставаш зъл. А на теб ти се пие, защото нямам с какво да те почерпя. Е, хайде, остави ме на мира. Върви си, върви.

Той се обърна и с жест „измете“ високия бряг на Сен Адрес доковете, кейовете, подемните кранове, къщите на Хавър, над които се издигаха мачтите на един голям кораб.

— Разкарай се, потърси някого, който ще ти предложи в тази мръсотия…

Керю беше роден в Хавър и винаги беше живял в този град, с изключение на военната си служба, която прекара в Шербург. Не можеше да търпи Льо Гюан да говори лошо за неговия град.

— Ти самият си мръсотия — каза той, изоставайки малко, — мръсотия, която разхожда хората по морето.

Льо Гюан се изсмя късо и глухо:

— Виждаш ли — и ти също. Обаче и тебе те хранят увеселителните корабчета. Забележи, не казвам, че не си прав. Лодка за разходка не е професия за моряка. Занаят за разсилен, това разбирам. И то тук, при тия диваци. А в Лориан…

Льо Гюан не познаваше баща си. Но майка му беше от Лориан. Тя бе дошла в Хавър преди раждането на Льо Гюан, с един работник от Арсенала, който искаше да работи в корабостроителницата. Когато той я изостави, тя остана, защото не беше много инициативна. Но за нея Лориан се бе превърнал в някакво чудо. Тя често бе говорила на сина си за Лориан.

— Лориан — каза Льо Гюан — това е рай. Там морето е синьо, чисто. Пристанището му е два пъти по-голямо от тукашното, и то само за разходка. И там уважават летовниците. Защото това са истински летовници. Пълно е със състезателни яхти — отиване и връщане до Ню Йорк, ескадри от кръстосвачи. И градът е хубав, чист, с миризма на палачинки из всички улици…

— Ти ходил ли си там? — запита Керю, който знаеше отговора, но винаги му бе интересно да чуе думите на приятеля си.

— Не, но аз зная. Ах! Лориан! И знаеш ли, там виното е само алжирско. Най-малко четиринадесет градуса и почти нищо не струва.

— Само алжирско — каза Керю.

И изведнъж той заговори бързо:

— А защо ти не отидеш там? Защо никога не си ходил? Все пак вече си на петдесет години…

Льо Гюан го погледна със своите малки, остри очи:

— Какво като съм на петдесет? Няма да отида пеша я!

— Ами влаковете?

Льо Гюан го имитира:

— Ами влаковете?

Той погледна фаса си — късче пожълтяла тръбичка, полуизпразнена от тютюн — и рече с нормалния си глас:

— Ами сменянето на влаковете? Помисли ли за това? Трябва да се отиде в Руан, да се смени влака, да се отиде в Ман, още веднъж да се смени влака. Значи…

Той замълча.

— Ти не отиваш там, защото нямаш пари — каза философски Керю. — Или пък не е чак дотам хубаво, колкото искаш да го изкараш.

Льо Гюан повдигна рамене, напусна циментирания тротоар и тръгна по хълма, осеян с жълти храсти към морето. Керю го последва, дишайки тежко.

Известно време те вървяха мълчаливо по мекия пясък, който се сриваше под стъпките им и пълнеше обувките им. Щом стигнаха до линията на прилива, където пясъкът беше гладък, твърд и пружиниращ, Керю каза присмехулно:

— Лориан… Само един бретонец може да вярва на такива глупости. В Шербург аз се срещнах с лорианци. Най-тъпите, най-мръсните, най-бедните, ами да… Пък и познавам хора, които са ходили там. Връщаха се и разправяха после… Някакво жалко пристанище, нищо и никакво пристанище, пълно с железариите на военната ескадра. Твоят Лориан е чисто и просто едно пристанище, пълно със старо желязо…

Льо Гюан вървеше бързо, гледайки право пред себе си. Другият го следваше, доколкото можеше — задъхваше се. Така че неговата реч беше накъсана от въздишки и мълчание и беше почти неразбираема. Льо Гюан гледаше пред себе си малкия каменен вълнолом, който отделяше плажа. Той се преструваше, че се интересува от гледката. Така поне не чуваше всичко, което мърмореше глупакът. Зад камъните нямаше вятър. Там на пясъка можеше да се поспи малко. Като достигна подножието на каменните блокове, той ги огледа с поглед на познавач, после, помагайки си с ръце, започна да се изкачва по тях.

Керю остана на пясъка.

— Какво те прихваща? — каза той. — Не, ама наистина, какво те прихваща?

Льо Гюан се изкачи на вълнолома и сега можеше да види брега от другата страна. Изведнъж той се изправи и цяла минута остана съвършено неподвижен.

— Какво има? Какво виждаш? — попита Керю.

— Качи се и ти, ще видиш…

После пъргаво и ловко Льо Гюан се прехвърли на другата страна и изчезна от очите на своя другар. Няколко минути, продължавайки да стои на пясъка, Керю викаше:

— Какво виждаш, кажи де, какво виждаш?

И понеже Льо Гюан не отговаряше, малкият човек се ядоса и извика колкото можеше:

— Нищо не виждаш… Това е като твоя Лориан…

Льо Гюан го бе забравил. Крачейки с големи крачки до самите вълни, той вървеше към това, което току-що бе открил. На тридесетина метра от вълнолома, изхвърлена с малко вода, бавно се поклащаше една чудовищно голяма риба, най-малко осем метра дълга.

Когато приближи съвсем, Льо Гюан започна да я оглежда, отдалечи се, отиде на сухия пясък и се спря на няколко крачки точно срещу чудовището.

— Кит — рече той с най-естествен глас, сякаш Керю беше до него.

Почти веднага пак заговори:

— Да, един кашалот.

Той се наведе, видя малкото отворено око сред сивата маса, устата без устни и близо до врата огромна рана, побеляла от морската вода, но от която още течеше кръв.

— Мъртъв е — заключи Льо Гюан.

Сега пред него се простираше линията на къщите, които тичаха към Хавър, градът не се виждаше, но над всичко продължаваха да стърчат пристанищните кранове. Щом съгледа Керю, той се усмихна. Слисан от това, което вижда, Керю идваше към него и вървеше ребром като рак.

— Какво се въртиш около тая мърша? — запита той със скимтящ глас.

— Това е кашалот.

— Поне сигурен ли си, че е умрял? Защото, ако само е в безсъзнание… я виж, той мърда…

— Още ли ти се пие? — запита Льо Гюан. — Да? Е, добре, тук е пълно е вино, чуваш ли ме, пълно с вино, бъчви с вино…

— Какво — отвърна Керю — подиграваш ли се с мен? Имало вътре вино!

Льо Гюан го погледна и поклати глава:

— Толкова си глупав, че просто да те смачка човек между два камъка. Но това сега не е важно. Слушай: искаш ли да пиеш една чаша? Добре. Ще отидеш на кея за разходки. Нали знаеш къде е „Гоелан II“: ще се качиш на борда и ще вземеш от предната кабина двата брезента и заедно с тях кълбото с новите въжета. А, и чакай: едно старо скъсано платно, което е на етажерката, като влезеш вдясно. И бидон с катран… (Той килна фуражката си и се усмихна). Това е всичко.

— Слушай, ама ти да не си полудял? — запита Керю. — Как ме виждаш натоварен с всичките тия боклуци? Има поне два километра. Пък и не това ще ми донесе нещо за пийване. Я ми кажи какво искаш да правиш?

— Да ти спечеля кинти, за да купиш литри. Виж…

С енергичен жест Льо Гюан показа изхвърленото чудовище.

— Виждаш ли го? Е, добре, аз ти го казвам: той е пълен с вино за този, който умее да мисли. Слушай: какъв ден сме днес? Май че събота, а? Събота сутрин. След два часа тук наоколо ще бъде пълно с хора. И утре също. Представи си, че заградим това животно със стени или брезент и всеки, който иска да го види, трябва да плати десет сантима, а? Загря ли?

— Не е лошо — каза Керю.

— Хайде тогава, тичай. И се върни бързо. Без да се спираш.

— А катрана?

— Ще видиш там. Тичай.

— Ами ако ме сметнат за някакъв крадец? Ако твоят шеф е там?

— Няма да бъде там. Пък и всеки знае, че си ми приятел. Тичай…

Керю изгуби повече от час за отиване и връщане. През това време Льо Гюан не видя никого. От време на време вятърът донасяше детски гласове, които се чуваха от другата страна на дигата, но никой не се показваше.

Льо Гюан се бе излегнал край своето откритие, право върху чакъла и с нахлупена фуражка и ръце зад тила мечтаеше. И той също не би се отказал да изпие една чаша. Но животът бе лошо скроен, Льо Гюан не беше като Керю, който само пиеше. Е, разбира се, и той пиеше, но преди всичко, когато скучаеше. А когато, скучаеше, това означаваше, че няма работа, тоест пари. Дълго време служеше при един стар добряк от Руан, който идваше всяка седмица за два или три дни дори и през зимата. Когато не излизаше в морето, той все чоплеше нещо на борда, чистеха палубата, боядисваха яхтата. Виж, това беше шеф. Но той много бе остарял. Бе продал кораба си и може би вече е умрял. Льо Гюан не знаеше нищо. Той бе намерил нов шеф, някакъв лекар от Париж, който имаше една страшно хубава яхта „Гоелан II“. Но какво правеше с нея… Една малка разходка през юни, после през август и през цялото лято само пет или шест уикенда и винаги с жени. И никаква друга работа. Една обиколка в открито море и все правеше разни забележки, и все даваше разни заповеди. О, не, лоши. От рода на „Льо Гюан, мили мой“… Абе, един жалък тип. Пък и начина да му плаща… Един запис в началото на месеца. Със скуката и Керю парите хвръкваха за три дни. После трябваше да се чака. При стария от Руан беше съвсем друго. Всяка седмица един малък заем, един малък аванс. Човек знаеше докъде може да си позволи. Пък и това вдъхваше уважение. Знаеш с какъв човек имаш работа. Докато с тези запаси…

Льо Гюан изглежда бе задрямал, защото не усети кога Керю се бе върнал. Той изведнъж хвърли целия си товар на пясъка.

— Ето, спечелих си моя литър. Господ да ми е на помощ, такава жега…

Льо Гюан бавно се вдигна, оправи фуражката си.

— Не си свършил още — рече той. — Трябва да отидеш там — горе, да потърсиш дъски, колове, разни неща, за да се опъне платното.

Той посочи зад пътя някакъв строеж, ограден с дървена ограда, Керю се заинати:

— А, не! Сега е твой ред. Аз достатъчно се потих. Пък и ти какво ще донесеш, ако аз свърша цялата работа? Ако аз отида, защо ще деля кинтите с теб, а? Виж…

Льо Гюан дълго и грижливо го разглежда, после се усмихна:

— Аз — рече той, сочейки кашалота — донесох това. Аз го намерих. Това е моя плячка. Моя е. Не познаваш ли закона, а? И идеята е моя. Защото ще ти кажа: ако ти сам бе намерил това животно, щеше да го погледаш и после щеше да отминеш. Хайде, отивай да намериш дъски. Тичай. Колкото по-бързо бъде направено, толкова по-бързо ще имаме кинтите и по-бързо ще има какво да пиеш.

— Но ако никой не дойде? — запита Керю, гледайки безлюдния бряг.

— Не се тревожи. Тръгвай.

Докато другият се отдалечаваше, влачейки крака, Льо Гюан направи инвентаризация на донесените материали. После избра сухо място и разпростря малкото скъсано платно, което му бе донесъл Керю, отвори бидона с катран и се изправи, търсейки нещо с поглед. Съгледа едно парче дърво, чисто и гладко като кост, което му се видя подходящо. Потопи внимателно единия му край в катрана, и служейки си с него като с четка, започна да рисува букви върху платното. Когато свърши, отдалечи се и препрочете своя текст:

ЕНТЕРЕСЕН МОРСКИ ИКЗЕМПЛЯР

ПОУЧИТЕЛЕН

КИД — КАШИЛОТ

Не бе твърде сигурен за правописа на думата „кашалот“. Може би с „д“ накрая. Той се поколеба един миг, после вдигна рамене. Във всеки случай ще разберат.

Керю се върна натоварен с дърва. Те бързо издигнаха пред животното откъм сушата нещо като параван, доста примитивен, но ефикасен. Като забиваше един кол в мекия пясък, Керю каза:

— Сега е отлив, добре, но когато дойде приливът, водата ще нахлуе тук. Ще помете всичко, и животното също…

Льо Гюан се спря, размисли. Беше ядосан, че сам пръв не се сети за това. За щастие една мисъл спаси честта му:

— Мислих вече за това — рече той. — Веднага щом спечелим малко кинти, ти ще отидеш в града, ще пиеш една чаша и ще кажеш на Коапел да дойде със своя джип и с едно здраво въже. Ще го завържем за опашката и ще го извлечем на сухия пясък.

Коапел беше дребен гаражист-монтьор, който понякога оправяше моторите на увеселителните яхти. Когато привършиха работата си и животното не можеше вече да се види откъм сушата, слънцето жулеше и беше много горещо.

— Хайде, сега да започнем с рекламата.

Върху платното катранът бе почти изсъхнал. Льо Гюан внимателно вдигна единия край на платното.

— Помогни ми — рече той на Керю.

Носейки платното като шлейф, двамата се изкачиха на дигата. После закрепиха с въженца платното върху скалите срещу плажа, седнаха отгоре на вълнолома и зачакаха.

Почти веднага деца, после и възрастни се приближиха. Плажът беше покрит с голи тела.

— Какво е това? — попитаха любопитните. — Истински кит ли е? Къде е той? Може ли да се види?

Льо Гюан тържествуваше. Той се изправи и вдигна ръце:

— Да, това е истински кит. И може да се види. За десет сантима. Там е написано. Ако обичате да ме последвате…

Скоро върху чакъла се образува истинска опашка от хора в бански костюми, които чакаха, за да влязат зад завесата от платно, пред която стоеше Льо Гюан. На другия край, откъм морето, Керю извеждаше посетителите и гонеше децата, които се опитваха да видят, без да платят. Когато сирената на пристанището изсвири за обед, джобовете на Льо Гюан бяха пълни с монети, но броят на посетителите започна да намалява. Льо Гюан даде два франка на своя приятел и му заръча да доведе Коапел. Дори помисли да му даде и пари, за да купи нещо за ядене, но навреме се отказа. Приливът започваше и трябваше бързо да се извика гаражистът. Ако станеше премного богат, Керю можеше да се напие и да забрави за какво е отишъл в града.

В три часа, когато летовниците се върнаха, животното беше на безопасно място и приливът не можеше да го отвлече. Когато Коапел изтегляше кита, той се обърна на едната си страна и сега под корема му се виждаше издутина, която приличаше на женска гърда.

През целия ден имаше посетители. Льо Гюан претъпка джобовете си с монети. Без да говори, почти без да се движи, той разделяше своите клиенти на малки групи, настаняваше ги около животното, после ги пъдеше, за да очистят мястото за следващата група.

От време на време Керю се оплакваше полугласно: бил гладен и жаден, топло му било, уморен бил. Льо Гюан нито бе пил, нито бе ял от предната вечер. Но не обръщаше внимание на това. Такива работи не се случват всеки ден, това бе нещо, което трябваше да се използва веднага, докато трае интересът. Няма намерение в бъдеще да става укротител на морски животни я!

Едва когато се мръкна, Льо Гюан се почувствува уморен. Наоколо вече нямаше никой. Той направи знак на Керю.

— Ще си хапнем при Мате — каза той.

Преди да влязат, Льо Гюан погледна Керю:

— И затваряй си плювалника, ако искаш да получиш кинти.

— Но…

— Казах вече.

Вечеряха мълчаливо и всеки изпи по два литра, за да наваксат изгубеното време. Льо Гюан гледаше само в чинията си. Храната и алкохолът му действуваха добре. Но Керю се разлигави както винаги. От време на време той си позволяваше да се кикоти гласно.

След сиренето Льо Гюан плати и стана:

— Идваш ли?

— Къде?

— Да не си мислиш, че ще го оставя сам през цялата нощ, а? Утре е неделя…

— Няма да изхвърчи — рече Керю, като се хилеше.

Льо Гюан вдигна рамене:

— Ами ако други ни го вземат? Идваш ли?

Със стиснати устни Керю поклати глава:

— Не. И дай ми кинти, още съм жаден.

И понеже Льо Гюан се колебаеше, той се наведе към него:

— Дай ми кинти или ще разкажа всичко.

Побеснял от яд, Льо Гюан извади две шепи монети и ги стовари на масата. От съседната маса някой се изсмя:

— Това е невероятно! Сигурно си обрал някой вестникопродавец…

Льо Гюан се промъкна между масите и излезе.

В шест часа сутринта двама полицаи го събудиха.

— Какво е това? — запитаха те.

Льо Гюан се изправи, леко зъзнейки от студ:

— Аз го намерих. Той е мой.

Двамата мъже влязоха зад брезента, погледнаха малко. Изглеждаха заинтересовани. По-младият забеляза гърдата на корема. Най-после те се показаха отново:

— Ваш е — рече по-възрастният. — Вие сте го открили. Но аз ви казвам: внимавайте. Не е моя работа, но за да показвате това нещо за пари, е необходимо разрешение. А и трябва да се махнете от брега. На нас ни е все едно, но ако има оплаквания…

По-възрастният погледна небето:

— Голяма горещина ще бъде днес. Между впрочем той започва да мирише. В края на краищата вие трябва да вземете мерки…

Журналистите пристигнаха към обед, когато десетки любопитни чакаха реда си. По усет те се обърнаха към Льо Гюан, но Керю настоя и той да фигурира на снимката. Те мериха животното, разтваряха устата му, гледаха гърдата. Като си тръгваше, фотографът каза:

— Тук наоколо не мирише на рози.

Сега кожата на животното беше потъмняла. На Льо Гюан му изглеждаше, че китът става по-плосък, някак си по-малък. Искаше да каже на Керю да отиде да потърси някаква кофа и да залее тялото с морска вода. Но се отказа. Не беше сигурен дали водата активизира или забавя разлагането. Малко след шест часа Льо Гюан имаше желание да ритне по задника едно момче в бански костюм, тънко и загоряло от слънцето, което излизаше от ограденото място, стискайки с два пръста носа си и надувайки бузи.

Най-после настана нощ и стана по-хладно. Льо Гюан не отиде да вечеря. Той само каза на Керю да му донесе литър вино и една баничка с месо. Керю се съгласи. Льо Гюан знаеше защо: вечерта, останал сам при Мате, той бе разказал на всички за кита. През целия ден рибари и моряци минаваха, подиграваха се, Льо Гюан не отвръщаше нищо. Но сега предимството бе на негова страна.

През нощта видя кучета и няколко котки. На двадесетина метра от брега, легнали върху вълните, чайките чакаха от предната вечер.

Льо Гюан спа малко, защото трябваше да бди над всичко. Много пъти той обиколи животното, натискайки тук и там с показалеца си върху кожата, за да опита плътността на месото. Още се държеше доста добре. Дори Льо Гюан имаше впечатление, че миризмата намалява.

В шест часа двамата от пристанищната полиция отново се появиха.

— Това е заразно — рече по-младият. — С вятъра, който духа от тази страна, човек усеща миризмата чак в Сен Адрес.

— Преувеличавате — рече Льо Гюан.

— Преувеличавам ли! — каза по-младият, — ами всички тия кучета и котки, дето се въртят наоколо? Да не би да са научили новината по телефона?

— Какво да направя?

— Вижте какво — рече младият, — трябва да очистите това нещо оттук. Вие сте собственикът, вие сте отговорен. И ако не го направите, ще ви ударя една глоба и службата по чистотата ще се заеме с това. За ваша сметка естествено.

— Попитайте в някоя кланица — каза старият.

— Да — рече Льо Гюан, — докога трябва да го махна?

— Най-късно тази вечер — каза младият.

— Утре — поправи го старият. — Утре, ако няма оплакване. Но утре вечер…

Той махна с ръка.

— Хайде, ние свършихме — добави той. — Прибираме се…

— Да…

Льо Гюан ги гледаше как се отдалечават, ядосан, че сега Керю не е тук. Приятелят му дойде към девет часа, донасяйки още вино и хляб.

— Остани тук — му каза Льо Гюан, — пази кита от кучетата.

— Какво има, къде отиваш?

Льо Гюан поклати глава:

— Аз имам работа.

— А клиентите?

Керю се настани пред завесата в позата на собственик. За два дни гребенът му се бе изправил. А в очите му се съзираше някакъв победоносен пламък.

— Днес няма да има много. Ще можеш и сам да се справиш.

— Разбира се — рече Керю.

Първият собственик на някаква кланица се изсмя в лицето на Льо Гюан:

— Един кит, казваш, но ти даваш ли си сметка? Той е пълен с лой, много лой. Ще имам за много седмици, какво ще го правя?

— Да, но това е хубаво, полезно животно — каза Льо Гюан. — Само мазнина, месо и кожа. Да не говорим за челюстта и зъбите. Лесно е да се пренесе и изобщо…

Собственикът беше дебел, почти стар човек. Той погледна Льо Гюан.

— Зная — каза той. — Не казвам, че няма какво да се спечели от този кит. Бих ти помогнал. Но не съм екипиран.

— Добре — рече Льо Гюан, — толкова по-зле.

В момента, когато излизаше от вонящия му двор, човекът го извика:

— Можеш да попиташ в кантората зад Корабостроителница 1. Те използват всичко за консерви. Може би твоето животно ще ги заинтересува.

Трябваше да пресече целия град. Льо Гюан измина пътя пеш, защото не познаваше добре квартала и не знаеше къде са автобусните спирки и още защото вървенето му помагаше да мисли… Беше готов да направи някои отстъпки за цената. На вид животното трябваше да тежи около три тона. Три тона, най-малко един тон мас. По пътя Льо Гюан видя една млекарница. Изведнъж той влезе вътре и извика над главите на клиентите:

— Колко струва едно кило обикновено масло?

Осведомен за цената, той продължи пътя си. Десет франка… Но маста е по-евтина. Особено китовата мас. Да речем, десет пъти по-малко. За един тон това прави хиляда франка. Сто хиляди стари франка. Сто хиляди. Дори може би сто и петдесет хиляди, ако се сметне кожата и месото. Пък и трябваше да се мисли за Керю. Да, петдесет хиляди за Керю.

Кантората представляваше огромно здание без прозорци. На вратата пазеше някакъв арабин.

— Искам да видя шефа — каза Льо Гюан.

— Не е тук. Той е в Париж.

Арабинът изглеждаше доволен, че знае нещо, което неговият събеседник не знаеше.

— Кога се връща?

— Не ми е известно — рече арабинът.

Като помълча малко, той добави:

— Той никога не идва тук. Господин Шарл е този, който идва…

— Господин Шарл тук ли е?

— Той — да! — рече арабинът.

За малко Льо Гюан не го изруга, но се сдържа. Не обичаше арабите, но сега не бе дошъл тук, за да се бие.

Господин Шарл беше слаб мъж, с тъжен израз на лицето, много добре облечен. Той търпеливо изслуша разказа на Льо Гюан, зададе един или два въпроса и поклати глава.

— Това не ни интересува — рече той. — Само транспортът ще изчерпи печалбата ни. Сам разбирате, че при това положение не бих могъл да купя вашето животно. Съжалявам, наистина…

Отначало Льо Гюан помисли, че господин Шарл се готви да се пазари и искаше да го подпомогне.

— Не ще ви поискам скъпо — рече той. — Вие ще имате най-малко един тон мас, без да броим месото и костите. Ще се разберем…

Мършавият човек поклати глава:

— Не, не става дума за цената. Просто не можем да го вземем.

Беше сериозен, това се чувствуваше. Изведнъж Льо Гюан си спомни за двамата полицаи. Времето си течеше. Ако трябваше да плати глоба… След като си поживя и остави малко пари и на Керю, оставаха му двеста и четиридесет франка. Ако се наложеше да ги даде…

— А ако ви го дам почти за нищо, да речем, съвсем без пари? — запита той със стиснато гърло.

Господин Шарл пак поклати глава и стана:

— Не — рече той. — Дори и пари да ми дадете, пак не мога.

— Но кой би го взел? — запита Льо Гюан.

Човекът вдигна вежди:

— Не зная. Може би някой дребен собственик на кланица, който в момента няма никаква работа… Знам един… намира се близо до Ионвил. Можете да го попитате… Но, знаете ли…

— Къде се намира този Ионвил?

— По пътя за Руан. Вземете автобуса…

Льо Гюан се върна на плажа чак към седем часа вечерта. Беше уморен, боляха го краката. Опитал бе всичко. Бе отишъл и в Ионвил, оттам го бяха изпратили в някакво малко селище. Бяха му се подиграли. Селяни, които дори делфин не бяха виждали никога. Какво остава за един кит… Никой не го искаше.

Сега Льо Гюан бе обезкуражен и гладен. През всичкото време Керю бе ял и пил. Беше полупиян. В погледа му имаше нещо престорено, лъжливо. Той с мъка се вдигна, за да посрещне своя съдружник.

— Дори можех да не вися през всичкото време тук — рече Керю, — никакви посетители днес…

И той обърна джобовете на панталона си, за да покаже, че няма пукнат грош.

Въпреки умората Льо Гюан го погледна и отгатна: веднага забеляза на земята до оградата старата матроска рубашка на Керю. Той я сграбчи за омазнената й яка и я разтърси с ръка.

— Лъжец — рече той.

— Но — рече Керю.

— Много си тъп, дръж.

С умората и безпокойството, които го бяха налегнали, един-единствен начин му оставаше да запази достойнството си: презрението. С безразличие той пусна рубашката, заобиколи оградата и влезе вътре. В оскъдната светлина на сумрака китът изглеждаше зле: мръсен, тъжен, грохнал. Льо Гюан дълго гледа трупа. Още не бе късно да се спаси. Да върне материалите на мястото им, да изостави животното и да се укрие няколко седмици. Полицията няма да тръгне да го гони я! Внезапно той видя Керю, който бе взел матроската си рубашка и здраво я притискаше до тялото си. Дебелият човек чакаше, мислеше. Той не смееше да гледа направо, а лицето му имаше отвратителен, почти порочен израз. Той още се страхуваше да не загуби монетите, които издуваха рубашката му, и дори да бъде бит. Но в същото време съзираше провала на своя приятел, този провал, който ще бъде за него победа. Льо Гюан се намръщи:

— Запази си грошовете — каза той, — но остани тук, докато аз отида да вечерям. Не бива да се допускат кучетата.

— Момчетата от пристанището минаха следобед — рече той със сладникав глас. — Те смятат, че китът вони. Така де… то си е и вярно. Какво ще правиш!

Той сияеше от удоволствие. Льо Гюан го гледаше с искрено презрение:

— Искаш да знаеш какво ще правя, а? Ами добре, утре ще разбереш. Докато чакаш, изпълнявай заповедите ми, защото и без това нищо друго не умееш да вършиш…

И с бързи крачки той отново пое пътя за града, без да се обърне. Но мисълта, че провалът му скоро щеше да стане явен за всички, просто го обезсилваше и в същото време го караше да беснее.

Той хапна малко, но пи много и бързо, без да говори, без да мисли. Така че когато се върна на плажа, не беше пиян, но някак си натежал, заинатен в своето отчаяние и в своята упоритост. С жест той прогони Керю:

— Хайде, отивай да гризкаш, крадец такъв! И няма нужда да се връщаш тази вечер… Аз ще пазя сам.

Керю изглежда разбра, че Льо Гюан бе пил много. Той мълчаливо се отдалечи, вървейки ребром като краб; но щом стигна пътя, той се изправи и извика, заливайки се от смях:

— Май че няма нужда да се връщам, защото ти ще офейкаш тази нощ… Защото май че нищо не можа да измислиш, а?

Льо Гюан бавно се надигна и отвърна:

— Ако утре в девет часа сутринта не си тук, цялата печалба ще запазя за себе си, чуваш ли? Цялата печалба, дори ако спечеля хиляди…

— Охо! — отвърна Керю.

Един миг той се поколеба, после се реши и пое пътя за града. Когато си тръгна, Льо Гюан седна и запали цигара.

Нощта бе мека. Льо Гюан по-скоро усети кучетата още преди да ги чуе. Стана, взе по един камък във всяка ръка и тръгна към тях, без да ги вижда. Веднага чу шума от отдалечаващите им се стъпки.

„Не трябва да заръфат месото — помисли си Льо Гюан, — вкусят ли, вече не ще мога да се освободя от тях.“

Един миг той остана прав, с камъните в ръце, ослушвайки се и гледайки нощта.

„Месецът ще изгрее към единадесет часа“ — помисли той.

После отново седна на пясъка. След четвърт час кучетата се върнаха. Той хвърли срещу тях камък и стана отново. Кучетата побягнаха, но изглежда едно от тях бе минало откъм морето и се бе нахвърлило върху корема на мъртвото животно. Льо Гюан обиколи кита, но кучето бе избягало. Облегна се на кита и зачака луната. Изведнъж хвърли фаса си и каза:

— Боже господи, боже господи… но, боже господи, боже господи!…

Бе побеснял от гняв. Искаше да се появят ония от пристанищната полиция. Нека да му заповядат нещо, нека да му съставят акт… Ще видим… Той намери едно солидно парче дърво, тънко и жилаво като палка, опита здравината му, като шибна с пръчката няколко пъти земята и започна да обикаля кита. Кучетата, животните, полицията, всички са един дол дренки. Това огромно, омекнало чудовище е негово и на никого няма да позволи да се докосне до него. Този огромен мех беше неговата чест, неговата надежда. Беше му дошло до гуша и от този кит, и изобщо… Но докато той реши, никой няма право да се докосне до животното. Никой. Само да не го бъркат с Керю… Може да разхожда с яхта летовници, но въпреки това не е като Керю…

Месецът изгря и той видя кучетата. За миг, за да мине по-бързо времето, реши да ги допусне до кита, после да ги пребие с тоягата. Но кучетата бяха също като Керю. Страхът им бе по-силен от желанията. Льо Гюан се почувствува уморен, но не изостави бденето. Големият кит бе станал част от самия него. Той не знаеше защо е тук, не знаеше за какво ще послужи неговото бдение, но нямаше смелост да изостави кита. Продължаваше да пази. Сякаш в това виждаше изход. И тази упоритост го караше да забрави умората си и тъгата си.

В края на краищата и нощта свърши. Какво ли щеше да му донесе този ден? Скоро ще се появи Керю, после тези от пристанището, после… Льо Гюан не знаеше какво. Човек не се убива, като си удря главата с тояга. Ако имаше пистолет, може би щеше да си тегли куршума… Тук беше и морето, но той знаеше да плува. Пък и за да достигне до дълбокото, трябваше да напусне плажа, да отиде при кейовете… Льо Гюан не можеше да се махне оттук.

Хората от пристанищната полиция пристигнаха към осем часа и този път от двете страни; поне така помисли Льо Гюан.

Най-напред видя да се приближават, без да бързат, двамата полицаи в своите сини униформи. Както вечерта и предишните дни, това бе същата двойка, един стар и един млад, но днес те носеха заповеди. Льо Гюан ги гледаше като хипнотизиран, еднакво готов за борба и за бягство. В този момент на пътя спря някаква кола. Трима мъже облечени в тъмни костюми, като чиновниците от канцелариите, слязоха от колата. Репортьорите, които бяха вече идвали, ги придружаваха.

Изведнъж Льо Гюан се почувствува хванат като в капан, унищожен. Добре бяха организирали нападението тези мръсници. Дори и пресата беше налице. Липсва само този кретен Керю.

Льо Гюан стисна зъби. Той губеше, но не ще хленчи… Може би вече няма никакви изгледи да се измъкне, но поне ще им покаже как се държат хора като него.

Цивилните, облечени в тъмните си костюми, вървяха по пясъка право към него. Те се усмихваха. Льо Гюан изпитваше желание да цапне по муцуната журналиста, който се хилеше. Другите си вършеха работата, но този… Льо Гюан пъхна ръце в джобовете си.

— Добър ден — поздрави журналистът. — Тези господа идват от Париж специално да видят вашето животно. Те са от Музеума и са видели моята снимка във вестника…

— Ние пристигнахме снощи — каза един от цивилните, — но твърде късно и не искахме да ви безпокоим… Позволете ми да ви се представя…

Другите двама вече се въртяха около кита. Те разговаряха нещо помежду си и Льо Гюан, който гледаше ръката, протегната към него, ги чуваше, без да разбира това, което казваха. Нищо не разбираше. И двамата униформени все повече се приближаваха, крачейки със своите ботуши.

Изведнъж един от цивилните, който беше при животното, се върна и стисна Льо Гюан за лакътя:

— Поздравления — рече той, — точно това е, което мислехме. Извънредно рядък екземпляр. Описан е много пъти и в Лондон имат един скелет от този вид. Но доколкото ни е известно, никъде в света не съществува нито един екземпляр, който да е в цял и непокътнат вид.

— Но — рече Льо Гюан със слаб глас — той е разложен, вони като истинска мърша.

Мъжете се засмяха:

— Формалинът ще оправи всичко.

— Искате ли да го продадете? — запита журналистът.

— Ами добре — отвърна Льо Гюан.

— Точно за това сме дошли — рече един от цивилните, — ето писмото на директора на Музеума. Аз съм упълномощен да ви предложа за този великолепен екземпляр сумата пет хиляди франка. Нови, естествено…

— Кога? — запита Льо Гюан.

— Ами… Веднага. Вие ще подпишете разписка, с която да удостоверя, че Музеумът е собственик, когато го вдигнем оттук, и аз ще ви дам чека, който вие незабавно може да осребрите в банката.

— Аз ще ви заведа с колата си — рече журналистът.

— Трябва да прибера и брезентите — каза Льо Гюан.

Мъжете се усмихнаха.

— Ще ви помогнем да ги отнесете.

Льо Гюан вдигна поглед, видя полицаите, които сега бяха само на десетина крачки, и зад тях — Керю, прав в края на пътя. Той гледаше, готов всеки миг да офейка. Тогава Льо Гюан въздъхна дълбоко и бавна усмивка плъзна по устните му.

— Къде трябва да подпиша?

После, когато получи чека, той се обърна към полицаите:

— Ако идвате заради мършата, обърнете се към тези господа, те ще го вземат. Сега те са собствениците.

На края той погледна с превъзходство журналиста:

— Ако обичате да ме заведете веднага в банката… По пътя ще оставим брезентите в яхтата. И също, ако обичате…

Обърна се към Керю, но той бе изчезнал. Тогава Льо Гюан се усмихна истински и завърши започнатата фраза:

— И ако обичате да карате бързо, защото аз не съм оттук и трябва да взема влака. Аз съм от Лориан, господа, и ще се върна у дома…

Допълнителна информация

$id = 5503

$source = Моята библиотека

Издание:

Френски морски новели

Френска, I издание

Съставител и редактор: Пенчо Симов

Редактор на издателството: Петър Алипиев

Художник: Кънчо Кънев

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технехнически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Денка Мутафчиева, Мария Филипова

Дадена за набор на 15.XI.1978 г.

Подписана за печат на 16.II.1979 г.

Излязла от печат на 15.III.1979 г.

Изд. №1237 Печ. коли 19,75 Изд. коли 16,59

Формат 84X108/32 Цена 2,50 лв.

Книгоиздателство „Г. Бакалов“ — Варна

ДП „Стоян Добрев-Странджата“ — Варна. Пор. №756

Френски морски новели

Пенчо СимовМоре в сърцето на човека

Алфред дьо ВиниЛорет или червеният печат

Оноре дьо БалзакДрама край морския бряг

Виктор ЮгоКорветата „Клеймор“

Проспер МеримеЕдна игра на табла

Проспер МеримеТаманго

Жул ВернБуря край Малта

Емил ЗолаПразник в Коквил

I

II

III

IV

V

Алфонс ДодеЖътва на морския бряг

Алфонс ДодеПапата умря

Ги дьо МопасанПо водата

Ги дьо МопасанУдавеният

Ги дьо МопасанВ морето

Пиер ЛотиВ открито мореОткъс от романа „Моят брат Ив“

Жорж-Гюстав ТудузФарът на ужаса

Жюл СюпервиелДетето на океана

Андре МороаВнезапен прилив

Жан РеверсиСтражарят на острова

Жорж ОбенЕдна нощ край нос Сьора

Роже ВерселЗа сьомга

Едуар Пейсон„Зелената маймуна“

Едуар ПейсонБуря от запад

Йожен ДабиЛоран моряка

Жорж БлонЛов на китове

Еманюел РоблесГоргона[41]

Франсоа КлеманКитът

Пенчо Симов
Море в сърцето на човека

Алфред дьо Вини
Лорет или червеният печат

Оноре дьо Балзак
Драма край морския бряг

Виктор Юго
Корветата „Клеймор“

Проспер Мериме
Една игра на табла

Проспер Мериме
Таманго

Жул Верн
Буря край Малта

Емил Зола
Празник в Коквил

Алфонс Доде
Жътва на морския бряг

Алфонс Доде
Папата умря

Ги дьо Мопасан
По водата

Ги дьо Мопасан
Удавеният

Ги дьо Мопасан
В морето

Пиер Лоти
В открито море
Откъс от романа „Моят брат Ив“

Жорж-Гюстав Тудуз
Фарът на ужаса

Жюл Сюпервиел
Детето на океана

Андре Мороа
Внезапен прилив

Жан Реверси
Стражарят на острова

Жорж Обен
Една нощ край нос Сьора

Роже Версел
За сьомга

Едуар Пейсон
„Зелената маймуна“

Едуар Пейсон
Буря от запад

Йожен Даби
Лоран моряка

Жорж Блон
Лов на китове

Еманюел Роблес
Горгона^[41]

Франсоа Клеман
Китът