Разкази за деца от български писатели

Камен Калчев
Предговор

Стара истина е, че да се пише за деца е малко по-трудно, отколкото за възрастни. Казал го е един мъдрец. Повторили са го много други след него. Перифразираме го и ние сега с дълбокото убеждение, че детската литература наистина е много трудно, сложно и отговорно дело, което изисква голям талант, специална нагласа, рядко призвание.

Когато говорим обаче, че за деца е по-трудно да се пише, отколкото за възрастни, в никой случай не искаме да подценим голямата литература, адресирана до големия читател; нито пък се опитваме да оправдаем някои слаби произведения, каквито се срещат за съжаление твърде често в океана на детската литература. Не! В никой случай! Нещо повече, от дългогодишен опит и наблюдение виждаме как тия две литератури: за деца и за възрастни, се сливат или, с други думи, стават любими четива на много хора, независимо от възрастта им; независимо от това за кого са били предназначени. Получава се така, че днес много крупни художествени творби на световната класика, като „Робинзон Крузо“, „Пътешествието на Гъливер в страната на джуджетата и на великаните“, „Том Сойер“, „Чичо Томовата колиба“, „Дейвид Коперфийлд“, „Оливер Туист“ и много, много други са писани за възрастни читатели, предназначени са били не за детска, а за съвсем друга аудитория. И ето че след много години тези велики произведения на световната класика (дори и не адаптирани) стават любими четива на милиони юноши и девойки. Заличава се, с други думи, границата между литературата за възрастни и литературата за деца.

Какво значи това? Не сме ли сбъркали, като делим литературата за малки и за възрастни? Няма ли някаква грешка? Не сме ли поставили изкуствена граница между единия и другия литературен жанр?

Опитът и историята на литературата, особено през последните сто години, показват, че не сме сбъркали, не сме сгрешили, не сме поставили изкуствена граница между единия и другия вид литература. Да, има! И продължава да има, и то прекрасна, високохудожествена и вълнуваща литература, писана специално за деца и юноши; литература, чийто първоначален замисъл и художествено изпълнение е предназначено за младото подрастващо поколение, за децата и юношите, за учениците и пионерите. Нещо повече — дори и за тая възраст, — направена е известна диференциация, известно разпределение от гледна точка на педагогиката: четива за деца от първоначалните класове, за деца от средните класове и пр., и пр. Аз не знам дали е правилно подобно деление; дали е наложителна такава „диференциация“; такова надробяване на литературата! Склонен съм по-скоро да не го приема. Но това е отделен въпрос, отделен разговор. Важното е, че днес, във втората половина на двадесетия век, световната литература има вече своя богата, специализирана детска област във всички видове изкуства: и в литературата, и в киното, и в музиката, и т.н., и т.н. Това особено силно, ярко, на високо художествено равнище се прояви и разви в Съветския Съюз. Творчеството за деца там зае едно от централните места в съветското изкуство. То стана пример, водещо изкуство в целия свят. От него се учат и вдъхновяват много творци от много страни, където в миналото не е имало и помен от изкуство за деца.

Навлезли сме, тъй да се каже, във века на „тясната специализация“, на строгото разпределение на задачите и стойностите, на особен вид естетическа специфика, която иска да постави всеки творец на мястото му, всеки жанр в „кутийката му“… И трябва да признаем, колкото и неочаквано да е това „специализиране“, получиха се големи постижения и в литературата, и в другите изкуства. Произведения, които отдавна са влезли в златния фонд на световната класика, които се четат и гледат, слушат и възприемат с еднакво удоволствие и с еднаква радост от милиони читатели и зрители. Достатъчно е само да си припомним някои имена: Маршак, Чуковски, Джани Родари, Уолт Дисни, нашите Ангел Каралийчев, Ран Босилек, Дора Габе и пр., и пр. имена и творби от всички видове изкуства. Получи се нещо обратно на това, което казахме в началото — този път произведенията, написани специално за младежка аудитория, стават любими и търсени произведения и от възрастните. Заличава се отново границата между адресантите, няма като че ли разлика между деца и юноши от една страна и възрастни читатели от друга.

Какво означава това?

То потвърждава още веднъж голямата истина, че великото изкуство няма граници, няма специфична аудитория, няма специални консуматори. То е понятно и достъпно за всички, защото е вечно. Особеността, за която става дума, се крие само в това: кой как възприема изкуството; как ще бъде прочетено и изтълкувано то. Младата възраст ще прочете по един начин „Под игото“, докато възрастният читател ще открие и намери други красоти в това класическо произведение. Но и едните, и другите, независимо от възприятието и естетическата наслада, ще достигнат до една и съща истина, истината на творбата, нейният дълбоко хуманен, народен патос; нейната оптимистична, революционна сила; нейното родолюбив и безграничен, благороден патриотизъм.

Ето в това се корени, според мене, единството и различието между тези два жанра, предназначени за деца и за възрастни. ОБЩОТО е във високото майсторство. РАЗЛИЧНОТО — във възприятието на съдържанието. Всяка възраст си има свой ПРОЧИТ, свое ВЪЗПРИЯТИЕ, свое ВРЕМЕ. Важното е произведението да бъде завладяващо; да бъде истинска творба на човешкия гений. Другото е второстепенен въпрос.

Такива мисли ни вълнуваха и занимаваха, когато се заехме да съставим тази Антология. Дълго се колебахме какъв да бъде обсегът на предлаганите разкази и автори; откъде да започнем и докъде да стигнем. Защото има автори, особено от класиката, които почти не са писали специално за деца, макар техните творби, както споменахме по-горе, отдавна да са станали любими четива на милиони млади читатели. Може ли тези автори, ярки представители на литературата ни, да липсват в подобна Антология? Няма ли тя да бъде обеднена и, най-важното, несправедливо окастрена, изсушена, лишена от най-хубавото, което притежава и което я извисява до световната класика? Безспорно не можеше така да постъпим. Щеше да бъде неправилно и несправедливо. И невярно. Щяхме, без да искаме, да осакатим богатата панорама на родната ни литература.

Затова прибягнахме до другия принцип, който е и най-верният, най-правилният. Ръководехме се произведенията да бъдат високохудожествени, независимо от това до какъв читател са били адресирани, когато са ги писали авторите им. Да бъдат пропити с великите идеи на хуманизма; да учат и култивират в младежката душа морала и добродетелите на социалистическото общество, което с усилени темпове и героичен труд изгражда социализма в нашата родина. Тези човешки добродетели сме търсили както в класиката, така и в съвременната ни литература. Защото те звучат със страстна развълнуваност в патриотизма и родолюбието на дядо Вазов и на Любен Каравелов; в гражданската тревога на Алеко Константинов и Антон Страшимиров; в реалистичната художествена проза на Елин Пелин и Йордан Йовков; в приглушените патриархални тонове на Т. Г. Влайков; в психологическите конфликти на Георги Райчев, в извисените, новаторски търсения на белетристиката ни от по-ново време, като започнем от вълшебните разкази и приказки на Ангел Каралийчев, минем през творчеството на такива автори като Георги Караславов, Илия Волен, Емилиян Станев, Калина Малина, Емил Коралов, Орлин Василев, Ст. Ц. Даскалов, Крум Григоров, Йордан Радичков и много други и стигнем до най-младите поколения, някои от които са посветили творчеството си изключително на литературата за деца и юноши.

В подбора и преценката на творбите, които са представени в тази Антология, ние сме се ръководили, както вече казах, от високия принцип на майсторството, в което естествено се включва и принципът на идейността, на морала и хуманизма. Но ние се ръководехме и от друг принцип — да бъде показана колкото се може по-широко и по-всестранно панорамата на цялата българска класическа и съвременна литература от последните сто години. Блазнехме се от мисълта да покажем богатството на нашата художествена, реалистична литература, нейното многообразие, хуманистичният й патос, безсмъртието й. И да докажем истината, че голямата литература е литература за всички възрасти. Майсторството е достъпно за всяко човешко око, за всяко сърце. То е вечно, както е вечен и животът.

Любен Каравелов
Отечество^[1]

 

Обичам те, мое мило Отечество! Обичам твоите балкани, гори, сипеи, скали и техните бистри и студени извори! Обичам те, мой мили краю! Обичам те от всичката си душа и сърце, ако ти и да си обречен на тежки страдания и неволи! Всичко, щото е останало досега в моята осиротяла душа, добро и свято — всичко е твое! Ти си оная благословена земя, която цъфти, която е пълна с нежности, със сияния и величие, следователно ти си ме научило да обичам и да плача над всяко едно човеческо нещастие — а това е вече много за един човек… И досега още чувствувам възрождението на твоя миризлив зеленчук, който изпълва всичкото пространство, на която страна и да хвърли човек окото си; аз и досега чуя песента на славеите и чуруликанието на ластавиците; най-после, аз и досега слушам крехкия глас на българското момиченце, което мете двора си с бръскалката и пее си своята народна песенчица:

Черней, горо, черней, душе,

двама да чернеем;

ти за листе, горо,

аз за първо либе…

Иван Вазов
Апостолът в премеждие

На мястото, дето днес се красува княжеският дворец, на 1871 година стоеше старият валийски конак, със своите лоши, сбутани, с неправи стени здания, снабдени с вехти чардаци-коридори към тесния, постлан с камъни двор, и със своята голяма дървена порта към запад, вардена от двама стражари, отляво на която стърчеше джамия, а отдясно се зеленееше голяма върба с увиснали до земята клони, що едничка радваше погледа тука.

През един хубав юнски ден в нея година из конашката порта излязоха вкупом няколко заптиета, спряха се на малкото мегданче там, пошушукаха си няколко време, па се пръснаха по разни посоки.

Един от тях, познатия Али чауш — чернокож, брадат, с грубо и подпухнало лице турчин — улови чаршията — днес Търговска улица, — проби си път през шумния върволяк, който гъмжеше из тясната, с притиснати и ниски редове от бакалници и дюкяни улица, като се вгледваше внимателно в някои лица. Когато пристигна при хана на Трайковича, той го изгледа изпитателно, както и кръчмата му, попипа машинално револвера си, като да се убеди, че е на мястото си в калъфа, па потегли да влезе в хана.

Току в същия миг едно заптие се задаваше отсреща му. Али чауш се спря до вратнята на хана и го възчака.

— Какво научи? — попита го той ниско.

— Прегледах, но такъв не намерих — отговори заптието, като си обриса с кърпа изпотения бръснат врат.

— Ти гледа ли добре? Запомни ли хубаво? Около двайсет и пет годишен, рус, сивоок, мършав, средна ръст и с черно сако. Иди на другия хан! Най-много гледай очите: сиви, много сиви — гълчеше Али чауш наставително, а очите му играеха на четири и забележваха кой минуваше край хана и кой влязваше в него.

— Разбрах, Али чауш! — и заптието отиде.

Този разговор между двамата заптии се отнасяше за Василя Левски, когото търсеха да уловят.

По това време неустрашимият апостол беше дошел от Пловдив в София, под предлог, че е търговец за вълна, та устрояваше комитета, който по-после стана исторически прочут по обира на турската хазна при Арабаконак. Софийската полиция, предизвестена телеграфически от пловдивската за това, беше цяла на крак. Рояци заптиета бяха пуснати за него. Али чауш, най-живият и съобразителният от тях, ръководеше диренето от няколко деня и даваше нужните наставления на полицейските хора, заедно с точното описание лицето и облеклото на революционера.

Прочее, Дяконът се намираше в голяма опасност; винаги дързък и безстрашлив до безразсъдство, убеден в кекавостта на турската полиция, самоуверен, може би верующ в звездата си, тъй като досега безброй пъти беше се изтървавал из ноктите на враговете си, той нито подозираше, че е подушен, нито приятелите му в града знаеха това нещо, за да му дадат по-сигурно убежище.

Острите погледи на Али чауша се втренчиха изпитателно и в Илчовото кафене, което беше залепено до Трайковичевата кръчма, и той влезе в него, преди да влезе в хана.

В кафенето имаше четири души: един гост — българин, едър, дебел, във френски дрехи, — който пушеше наргиле на пейката; Илчо кафеджият, който точеше един бръснач на ябелието^[2], а пред огледалото — чиракът му бръснеше други един гост, обърнат гърбом към вратата, с руса коса и черно шаячено сако.

Той беше Васил Левски.

Али чауш поздрави българина с наргилето, когото познаваше, отиде при кафеджият и го попита с равнодушен уж вид, но ниско:

— Няма ли тука в хана, Илчо, един… търговец? — и турчинът направи описание на лицето и на дрехите на Дякона.

— Не знам, Али чауш, аз в хана се не меся — отговори кафеджият и продължаваше заниманието си спокойно, защото той не познаваше Левски, нито се интересуваше да разбере защо Али чауш търси такъв човек.

— Един сив, сух… — повтори Али чауш, като машинално хвърли очи към Левски, на когото само гърба можеше да види.

Тоя разговор, станал с нисък глас, биде чут обаче и от другите в кафенето.

Ръката на чирака затрепера, бръсначът се затресе в нея, като че иска да падне. Лицето му прежълтя от страх! Бедното момче познаваше, че бръсне Левски.

Но още повече се беше изменило лицето на едрия българин, който на пейката дърпаше наргилето. Той беше побелял като платно: той беше г-н Хр. Ковачев, приятел на Левски, и сега виждаше, че Дякона е изгубен.

Лицето на Левски, което се отражаваше в огледалото, остаяше тихо и спокойно. Нито една жила не трепна по него, нито едно вълнение не пропъпли по ледната му физиономия. Това необходимо, извънчовешко самообладание го не напущаше и в най-страшните опасности, с които беше насеян неговия невероятен, премеждлив живот.

Али чауш седна на пейката и запали цигара.

— Какво си ти, Христо ефенди? Болен ли си бил? — попита Али чауш софиянеца, като изгледа побледнялото му и развалено лице.

— Ба… Али чауш… Да… Не! От горещината… — измънка замаяният Ковачев.

— Момче! Дръж хубаво бръснача, че ще ме порежеш! — изгълча строго Левски на момчето.

Турчинът се извърна неволно към черното сако на Апостола, па почна да се разговаря за дребни работи с Ковачева.

„Тоя проклетник чака да се свърши бръсненето, па да изгледа Дякона в лицето… изгубен е!“ — помисли си Ковачев. Но в тая критическа минута примерът от спокойствие и хладнокръвие на Дякона го ободри, едно вдъхновение му дойде: той си спомни, че Али чауш има една малка слабост: пиеше.

Той го покани:

— Една ракия не пиваш ли, Али чауш?

Турчинът прие.

Той люхна двайсетте и пет драма ракия, замляска с измокрени устни и с посветлели очи и с клюмване отговори на поздравлението на Ковачева.

— В горещо време ракията прохлажда — забележи пак Ковачев, — не заповядате ли още?

И без да чака отговор, заръча нови двайсет и пет драма. Турчинът изпи и тях, като си изжабурка шумно устата с вода.

За да му отвлече съвършено вниманието, Ковачев заразправя ниско с лукава усмивка някаква си сладострастна история за една шалварлия софиянка, известна по леките си нрави, от което се изпълниха с влага очите на сластолюбивия турчин, който изпи още едно петдесетниче, без да мигне.

„Сега е минутата да изфиряса, без да го сетят“ — мислеше си Ковачев, като хвърли бръз, знаменателен поглед на Левски, който стана от стола си и си поправяше вратовръзката пред огледалото.

Но той с ужас видя, че Левски, вместо да се изсули тихичко, обърна се с лице право към турчина, изтърси се и взе да плаща на момчето. Али чауш неволно се обърна и го погледна. Сивите, ясни, спокойни очи на Апостола се спосрещнаха с Алиовите.

На Ковачева космите щръкнаха на главата.

Но той се окопити завчас.

— Наздраве! — поздрави той Левски учтиво, по обичая.

— Честито, челеби! — поздрави го и Али чауш с едно небрежно, широко темане, па се извърна пак към събеседника си и продължи лакомия разговор.

Левски излезе из вратата.

След половина час Али чауш си спомни мисията си и остави Ковачева, па влезе в хана, за да продължи диренето си и да изгледа гостите.

В тая същата минута три заптиета караха с победоносен вид, с щикове на гърба им, петима души изплашени българи, уловени в разни ханища.

И петимата бяха руси и с черни сака!

Ковачев пред вратата на Илчовото кафене изглеждаше смутен тия жертви на турската дивотия.

В същото време един дрипав шоп водеше един кон, натоварен с въглища.

— Не сакаш ли да ми купиш кюмуро, бе? Оно, евтино ти го давам! — извика шопът.

Ковачев го погледна, па се вкамени.

— Левски! — извика той, като се озърташе плахо.

— Нечем скапо… Не сакаш?… Твоя воля, господине!

И шопът поведе полека коня си напреж…

Иван Вазов
Чистият път
Епизод из живота на Васил Левски

В комисията по откриването паметника на Левски в София, в която бях член, ставаше разговор върху великия проповедник на свободата. Понеже всичките членове от тази комисия много или малко лично познаваха Левски, разказваха се анекдоти за неговата безстрашливост и смелост при най-трудни обстоятелства, за неговата съобразителност и хладнокръвие в опасностите, с които беше насеяна всяка стъпка от неговото скиталческо съществувание. Всичките тия разкази, един от други по-невероятни и изумителни, хвърляха ново освещение върху моралната сила на Дякона и прибавяха нови зари на ореола, с който този тайнствен, почти легендарен лик стои окръжен в нашето въображение. От всичките наши първи революционери само един Левски може да печели от всяко ново разчопляне на неговия живот. Другите са една смес от светлини и сенки, всичките имат своята опака страна, тяхното обаяние неминуемо губи от силата си и блясъка си, щом личностите на тия революционери изцяло се покажат на нашия любопитен поглед. Една покровителствена завеса е нужна за известни страни на техния характер, за известни моменти на техния метежен живот. Затова задачата на техния биограф е деликатна, когато той реши да изрисува живота им с фотографическа точност. Ние видяхме колко повреди Захарий Стоянов при подобен един случай (опита за биографията на Христо Ботев).

Само един Левски не се бои от такова фотографисване. Всяка гънка от неговия обществен и частен живот, осветлена от биографа, изважда го по-голям пред нас. Васил Левски е образец на нравствена чистота. Той е не само доблестен — той е добродетелен: победоносно оборване теорията у нас, че честността е елемент, несъвместим с революционерството. Васил Левски наумява подвижниците на първото християнство, народът го наричаше „Апостолът“. Никога прозвище по-вярно не се е давало: апостол по посланието си и по фанатическата вяра в бога си — свободата на България, — той наумява Христовите ученици и по образа на живота си, по трезвостта, по чистотата на нравите си, и, макар скептик, по безукорната си чисто християнска нравственост. Левски не е пил, не е пушил, не е усвоил чуждо нещо; както Карла XII, не е знаял жена; скитник вечен, вагабонтин, голак, често гладен — той е умял да бъде въплощение на идеална честност. Но това е работа на бъдещите му биографи, а аз ще разкажа тука една от многото черти на неговото пословично хладнокръвие и ловкост при опасни минути.

Разказът на един от членовете на комисията г. И. Грозев съдържаше следующето:

На 1870 г. И. Грозев тръгнал по своя работа от Пловдив за Карлово, отде е родом. Още като бил в Пловдив, той чул твърде безпокоителна мълва относително дякона Василя Левски: Васил Левски бил в Карлово, правителството подушило това и изпратило за там страшният кърсердар хаджи Исмал ага с четирийсет и пет души конни войници със заповед да разтършува цялото Карлово и да намери и доведе жив или мъртъв Левски. В същото време дало заповеди на властите по цялата Карловска околия да бдят и бъдат нащрек. Всеки друм, всеки хан, всеки подозрителен пътник бил турен под надзора на заптиетата. Като знаял тия извънредно сериозни мероприятия на турското правителство, за да тури ръка най-после на неуловимия и опасен революционер, Грозев бил твърде угрижен. Когато стигнал Средна гора и минал селото Чукурлии, на срещната рътлина се запрашило шосето и една дружина конници се показала. Веднага познал, че това е потерята на хаджи Исмал ага, която се връща. Грозев потреперал при мисълта, дали не е там и Левски. Той с олекнало сърце видял, когато се доближил, че Дякона няма там. Хаджи Исмаил ага, който се познавал с Грозева, спрял го, изпушили по една цигара в незначителни разговори, пожелал му добър път и отминал с конницата си.

На петдесет разкрача по-нататък Грозев видял, че се подава един конник българин, облечен в потури, с фес, и който държал ниско над главата си една омбрела, за да му пази сянка, понеже силно пекло. Омбрелата му не допущала да види в лицето този пътник, та това и не го интересувало. Когато се пресрещнали с пътника и Грозев си отминувал спокойно, зачул, че пътникът с омбрелата го извикал:

— Бай Грозев, добър час!

Грозев се извърнал и го погледнал. Какво било неговото удивление и ужас, когато познал в този господин Василя Левски!

Здрависали се, па захванал да го съди каква е тая лудост да пътува с потерята, да се излага на всеки миг на ужасна опасност. Хоканията, мъмренията на Грозева, произходящи от топло дружеско съчувствие към обичания на всички апостол, нямали край.

Левски се усмихнал, па казал:

— Не се безпокой: сега пътят е най-чист.

— Сега най-чист пътят? Луд ли си, Дяконе? — сърдел се Грозев, като му посочил потерята.

— Като вървя с потерята, аз съм в пълна безопасност… Кому ще хрумне на ума да ме подозре сега! Целият свят е уверен, че Левски сега се крие в миша дупка… Слез, слез!

И като се смъкнал от коня си, заставил и Грозева, още по-силно втрещен и уплашен, да слезе и седнали под клоните на един бряст край пътя.

Там Левски разправил подробно опасността, в която е бил поставен от вдигнатата от турците тревога в Карлово, всичките къщи, в които го дирили, как и къде се крил и колко пъти на косъм висял животът му.

— Пък бързах за Пловдив. Там ме вика делото. Щом потегли кърсердарят от Карлово, и аз потеглих с него, както видиш… Да пътувам инак всяко заптие щеше да ме изгледа… Сега съм мирен.

— И ти ще влезеш в Пловдив с хаджи Исмаил ага? — попитал Грозев.

— Непременно: даже ще се смеся там със самата потеря. Но сбогом, да вървя и аз, че дружината ми отминува — казал усмихнат Левски и се простил с Грозева, па яхнал здравото си конче.

Подир няколко минути, когато Грозев се изкачил на по-високо бърдо, той се обърнал и погледнал в с. Чукурлии: видял там, че низамите на кърсердаря отседлали и развеждали конете си. При тях и един българин в потури и със свита омбрела в ръка развеждал своя.

 

Иван Вазов
Една българка
Исторически епизод

Аферим, бабо, машаллах

Народна песен

I

След обяд на 20 май 1876 г. ден, в който Ботевата чета беше разбита при „Волът“ във Врачанския балкан и сам Ботев падна пронизан от куршума на черкезката потеря, командувана от свирепия черкезки първенец Джамбалазът, на левия бряг на Искъра, срещу Лютиброд, стояха куп жени лютибродчанки. Те чакаха ред да преминат реката с ладията. Повечето слабо знаеха какво става сега, някои и нехаеха. Сноването на шумни потери от два дена насам оттатък Враца не се косваше до тях и те продължаваха да си ходят пак по кърските работи. Истина, че тука бяха само жени: мъжете не смееха да излазят. Макар че театърът на битките между четата и потерите беше сравнително далеко от Лютиброд, но мълвата беше донесла и тука безпокойствия и турила нащрек мъжкото население.

Същия тоя ден няколко турски войника дойдоха в селото, за да извардват подозрителни лица; при брега, дето работеше ладията, пак няколко войника наглеждаха кого отнася и донася тя. На тоя час ладията беше на оня бряг и селянките чакаха нетърпеливо да се повърне, за да ги вземе. Най-после тя се повърна. Ладиарят — лютибродчанин, главен от селото за тая работа — опрягреблото в реката, за да укрепи ладията о брега, и извика към жените:

— Хайде мари, по-скоро!

В същия миг зададоха се из пътя откъм Челопек две конни заптиета. Те бързо слязнаха и разтикаха жените, които се готвеха да нахълтат в ладията. Едното заптие, стар и дебел турчин, плесна с бича си и ги изпсува.

— Назад, свини гявурски! Бягайте!

Жените се отстраниха, за да чакат пак.

— Бягайте оттука, хънзъри! — извика другото заптие и се спусна да ги бие с камшика си. Жените с писък се разбяраха нататък.

В това време ладиарят вкарваше конете в ладията. Влязоха и заптиетата, па дебелият, като се обърна към ладиаря, каза му гневно:

— Никоя кучка вече да не приемаш. Махайте се! — И той им махна свирепо.

Подир това жените, посърнали, хванаха да се връщат назад покрай нивята.

— Аго, чекай, чекай, молим те! — извика една селянка, която тичешката идеше откъм Челопек.

Заптиетата я изгледаха.

— Какво искаш мари? — попита дебелият по български.

Тя беше жена около шейсетгодишна, висока, кокалеста — мъжка на вид. На ръце държеше едно дете, увито в скъсано чердже.

— Дай да минем, аго! Пусни ме! Бог да ти даде здраве, на тебе и на децата!

— Ти ли си, Илийце! Ах, гиди, гявурко… — Той я позна, понеже беше му готвила баница в Челопек.

— Аз съм, хаджи Хасан ага. Пусни ме за това дете.

— Къде носиш тоя червей?

— Унучето ми, хаджи. Майка му е умряла, то болно е… отивам на манастира.

— Какво ще чиниш там?

— Да му четем, хаджи, за здраве — говореше умолително селянката с голяма тревога в погледа.

Хаджи Хасан ага и другарят му се наместиха в ладията. Ладиарят взе лопатата.

— Аго, за бога, направи това добро, помисли, че и ти имаш деца!… Ще се помолим и за тебе!

Турчинът помисли, па каза презрително:

— Хай влазяй, магарице!

Селянката чевръсто скочи в ладията и седна до ладиаря. Той обърна ладията и тя заплува по мътния Искър, сега при-дошел голям от дъждовете и къдравосребрен от вечерните лучи на слънцето, което през облаци отиваше да се закрие зад канарите на бърдото.

II

Бедната челопеченка действително бързаше да стигне по-скоро на манастира. На гърдите й стоеше полуживо двегодишното и унуче, сираче, болно от две недели насам. От две недели то се топеше и ставаше все по-зле; не помогнаха бабешки лекове, ни баянета, ни хекиминът във Враца. Чете му и попът селски: не помогна нищо. Остана й най-после надеждата на света Богородица. „Да му се чете на детето в манастира, да му се чете!“ Тъй й казваха и селянките. Когато го видя следобед, тя се уплаши: то приличаше на мъртво. По-скоро! Дано света Богородичка даде помощ… При всичко, че лошо време беше сега, тя тръгна днес за черепишкия манастир „Просвета Богородица“. Но когато минуваше из церовата гора, та да слезе към Искъра, из нея излезе някакъв момък в чудати опнати дрехи, с ширити по гърдите и с пушка; лицето му беше измахнато и бледно.

„Бабо, хляб! Умирам от глад!“ — каза той, като и препречи пътя. Тя веднага се сети: „От ония е, дето ги гонят сега!… Боже господи!“ — пошушна си Илийца уплашена. Тя потърси в торбата и видя, че е забравила да вземе хляб: само сухи корички, останали на дъното. Даде му ги. „Бабо, в това село може ли да се скрия?“ Как ще се скрие в Челопек! Там е огън сега — ще го предадат на турците. Па и с тия дрехи! „Не може, синко, не може“ — каза му тя, гледайки милостиво измъченото му лице, по което сега се изобрази отчаяние. Тя помисли малко, па каза: „Скрий се, синко, сега в гората, може да те види някой. Тая нощ, чакай ме, навъртай се, тука пак да те намеря. И хляб ще ти донеса, и някоя друга дреха… с тия не бива. Ние сме христиени.“ Изпитото лице на момъка светна от надежда. „Ще те чакам, бабо; върви, бабо, благодаря!“. — И тя го видя как той се изгуби в гората, като куцаше. Очите и се наляха съссълзи. Тя се спусна тичешката надолу. Тя си мислеше: „Да направя това добро… Клетнику! Какъв беше!… Беки и бог се умилостиви и поживи детето. Света Богородичке, помогни ми само да стигна до манастира, божичко, закрили го, българин е, тръгнало е за християнска вяра курбан да става.“

Тя реши всичко да обади на игумена, старец милостив и добър българин, да вземе хляб и селски дрехи и щом чете на болното, веднага да тръгне насам, та още по мрак да найде бежанеца.

И тя бързаше сега с утроена сила, за да спаси, ако даде бог, два живота.

III

Нощта вече покриваше с тъмното си було Черепишкия манастир. Клисурата на Искъра мълчеше плахо под тъмното небе; реката монотонно и жаловито шумтеше в дола и се губеше с глух тътен в завоя между високо надвесени скали. Насреща се тъмнееха канаристите стени „Бабините плазове“; те стояха мрачни и намусени със своите невидими сега черни дупки и самостойни обелиски, със задрямалите орли на върховете им. Спеше и манастирът, глух и пустинен.

Ненадейно манастирската вратня се похлопа.

Кучетата лавнаха. Хлопането се повтори дваж, триж.

Излезе на двора един ратай; в същия миг и един калугер излезе из килията си по потури, без калимявка.

— Иване, кой тропа бе? — каза калугерът безпокойно, като стоеше до одровия пармаклък, дето се чернееха прострени дрехи.

Блъсканията следваха.

— Някои от „ония“ трябва да бъдат? Какво ще се прави сега? Не пущам! Няма и игумена сега… Чакай, питай по-на-пред!

— Кой е там? — попита високо ратаят и се ослуша. После каза: — Жена гаче вика.

— Каква жена те е намерила по тоя час? Ония са или турци… Турци трябва да са… Тая нощ ще ни изколят… Те идат тук да дирят…

Нищо тука няма, нищо тук не оставям да припари… Господи, помилуй!

Гласът пак се чу отвън.

— Жена вика — повтори ратаят. — Коя си ти?

— Стрина ти Илийца, Иване, от Челопек, отвори… Ох! Жив да си, отвори!

— Сама ли си? — попита ратаят.

— Самичка, с унучето, Иване.

— Виж да не е измама! — обърна се отец Евтимий към ратая.

Иван, поободрен, приближи до портата и погледна през пролуката. Като се увери и калугерът, доколкото позволяваше това мрачината, че вън е жена и че е сама, той поръча Ивану да отключи. Портата отзина и пропусна селянката и веднага пак се заключи.

— Да те вземат рогатите! Какво търсиш тука, Илийце? — попита направо калугерът.

— Унучето болно, зле е… Дека е дядо игумен?

— В Берковица е. Защо ти е?

— Да му почете… Ами сега?… Почети му ти.

— И посред нощ?… Какво ще му правя аз, ако е болно? — бърбореше сърдито калугерът.

— Ти няма нищо да направиш, но господ може всичко.

— Сега иди спи, утре…

Но селянката молеше, настояваше упорито. До утре кой знае какво ще стане. Детето е зле, болест не чака. Само господ може да помогне. Тя ще си плати, каквото прилича.

— Луда си ти, караш ни да отваряме манастира посред нощ, да влязат бунтаджиите, да ни дойдат турците, да изпати манастирът!

Като бъбреше тъй, той влезе в килията си и след две минути излезе с расото, но обут на босо, гологлав.

— Върви!

Тя го последва в черквата. Тоя запали вощеница, метна епитрахила и взе молитвената книга.

— Дай тук болното!

Илийца приближи детето до светлината. Лицето беше жълто като восък.

— Та то е умряло! — забележи калугерът. Очиците, силно потънали навътре, се поотвориха, като да опровергаят тия думи, и светнаха като звездици от отражението на свещта.

Калугерът дигна епитрахила над главата му, нетърпеливо изчете молитвата за здраве, прекръсти болното дете, па закри книгата.

Селянката му целуна ръка, като остави в нея два гроша.

— Ако му е писано да оживее, ще оживее… Сега иди спи на чардака. — И калугерът тръгна със свещта да излезе.

— Чакай, дядо Евтиме… — каза селянката с нерешителен вид.

Той се извърна.

— Какво има още?

Тя понижи глас и продума:

— Има едно нещо да ти обадя… Нали сме христиени…

Калугерът се разсърди.

— Какво ще обаждаш и какви христиени? Хай върви да спиш, да не свети свещ, че може да видят отгоре някои и да ни дойдат на гости…

Под „някои“ калугерът разбираше „бунтовници“, и селянката разбра тъй. Лицето и се угрижи и гласът и затрепера:

— Не се плаши, няма никой да дойде… — И тя доби още по-тайнствен вид: Като идех от село, там; в нашата гора…

Страх и гняв се изобразиха по лицето на намръщения монах. Той разбра, че тая жена иска да му говори нещо опасно, и извика:

— Не искам нищо да чувам, ни да ми обаждаш. Каквото знаеш, за себе си го знай. Или си дошла тук да запалиш манастира?

Селянката щеше да каже нещо, но думата се задъни в гърлото и при тоя отговор; тя тръгна безнадеждно подир сърдития калугер и излезе на двора.

— Ами аз няма да нощувам тука! — рече селянката.

Калугерът я изгледа учуден.

— Ами?

— Ще си ида, още сега ей…

— Ти си луда!

— Луда не луда, ще вървя. Утре рано, по зори, работа ме чака. Дайте ми хляб, гладна съм…

— Хляб, колкото щеш… Дай и бре, Иване! Но аз пак вратата не отварям.

Но селянката се претръшка да върви. Отец Евтимий пръждосваше. Да отвори пак портата? Това беше опасно. Може да нахълтат лоши човеци… Кой знае какво може да се случи… После му дойде на ума, че тая жена, която вече ги е видяла и се е срещала с тях, може да донесе някаква беда на манастира, ако турците подушат. Не, по-добре да се очисти оттука, да я няма тука…

— Хай върви си — каза той.

Селянката сложи детето до пармаклъка, тури в торбата си половината пита, която и донесе Иван, взе пак детето на ръце и излезе. Портата се хлопна зад нея и заключи.

IV

Баба Илийца тръгна из нощта за към Искъра, зад който я чакаше сега бунтовникът. Тя беше много смутена, тя не посмея и не можа да се посъветва със сприхавия калугер, който я посрещна в отсъствието на игумена. Тя се покачи на яра зад манастира и тръгна из пътя, който пълзи над Искъра. Дрезгавата нощ допускаше да се видят доста ясно очертанията на чуките и бърдата отсреща — дене намусени, а сега зловещи… Та и всичко имаше зловещ вид за Илийчината душа, изпълнена с тревога и безпокойство. Когато стигна на върха до големия бряст, Илийца поседна на студената земя да си почине. Планинските самотии спяха, диватишина царуваше в природата; само реката все си шумеше долу нейде в бездната, дето се гушеха под карпи манастирските кубета и чардаци без ни една светлинка. Отдясно стигаха кучешки лаеве из Лютиброд. Тя стана пак, но не хвана през селото, дето я беше страх да мине, ами тръгна наляво от него по брега на урвата и бежешката слезна през нивята.

Скоро се намери долу при самия Искър. Ладията стоеше до брега. Илийца отиде в колибата, дето спеше ладиарят, за да го извика да я прекара. В колибата нямаше никой: види се, ладиарят го е било страх да нощува тук. Тя се зачуди какво да прави сега. Отиде там, дето стоеше ладията. Искърът шумеше страшно, тя видя отблясъка на тъмните му талази и мравки я попъплиха. Що да чини? Да чака до сутринта? Тя нито иска да мисли за подобно нещо, макар че ранни петли пропяха в Лютиброд за съмване. Що да чини? Освен сама да се опита да мине отвъд; тя беше видяла как гребат… Това и се видя опасно, но друг избор не и оставаше, ако искаше да завари момъка, който я чака сега в гората, примрял от глад, от безпокойство и страх. Тогава тя остави детето на пясъка — тя бе съвсем забравила детето! — и се наведе да отвърже синджира на лодката от големия кол, дето го връзваха. Но тя изтръпна: синджирът не беше вързан сега, а заключен за кола с катанец; турците бяха сторили това, за да попречат на минуване реката през нощта. Тя се изправи втрещена. Петлите все повече пропяваха в Лютиброд, на изток небето слабо се заздрачаваше, след час или два ще съмне. Тя изохка в безсилно отчаяние и напрегна всичките си сили да скъса синджира или да счупи катанеца. Скоро се убеди, че това беше невъзможно. Тя се изправи запъхтяна и въздъхна безнадеждно. Внезапно тя се наведе трети път, хвана кола с двете си ръце, като че има намерение да го извади. Колът, дълбоко забит от години там, стоеше като закован. Тя удвои, утрои усилията си, нейните изпечени селски ръце се напънаха, мишците и сдобиха стоманена пъргавина и сила, кокалите и изпращяха от напрягане и горещ пот рукна от лицето и. Запъхтяна, уморена, като че е изсякла кола дърва, тя се изправи, отдъхна малко и пак го хвана. И пак с нови сили и с нова ярост взе да се върти около него, превита одве от напъна си да го изкърти. Старешките и гърди дишаха гръмовно, краката и се забиваха до прасците в пясъка и след тая страховита половинчасова борба колът се позаклати, дупката се поизхалтави и тя го измъкна най-после из почвата. Синджирът глухо издрънка в тишината.

Илийца изпъшка тоя път победоносно и се тръшна на пясъка премаляла… След няколко минути ладията с Илийца, детето и кола вътре плувна по мътните вълни.

V

Тука Искърът, излязъл от скалисто гърло, разлива се широко и тече между ниски полегати брегове. Ладията плуваше по течението му, непокорна на лопатата, неумело управлявана от селянката. По тая причина ладията се отдалечи нататък и отмина мястото, дето обикновено заставаше. Илийца с безпокойство следеше само да не би да наближи оставения бряг. Най-после един бързей я откара близо до срещния бряг и селянката с много мъка допря ладията до земята. Тя излезе с детето на ръце и тръгна незабавно нагоре към гората. Когато влезе в нея и наближи мястото, дето срещна бунтовника, тя видя човешка сянка, че мръдна между стволовете, и позна, че е той. Бунтовникът я пресрещна.

— Добър ти вечер, момче. На̀.

И тя извади хляба и му го подаде, знаейки, че преди всичко хляб беше потребен за бунтовника.

— Благодаря, бабо — отговори покъртен той.

— Чекай, облечи това отгоре! — и тя му подаде връхна дреха, с която бе покрила детето. — Взех манастирско скришом, боже, прощавай, грях сторих…

Илийца бе смъкнала на тръгване от пармаклъка тая дреха за бежанеца, мислейки, че е на ратай. Но когато момъкът я облече, тя учудена видя, че е калугерско расо!

— Все едно, ще се постопля! — рече той, като увиваше измръзналото си тяло със сухата шаячна дреха.

И те тръгнаха. Бунтовникът вървеше и ядеше мълком; той трепереше от студ и силно куцаше. Той беше двайсетгодишно голобрадо момче, тънко-високо. Бабата, за да го остави да яде, не го запитваше кой е и отде е, а само му приказваше ниско; но нейното любопитство най-подир надви и тя го запита отде иде. Той й разправи, че не слазя от Балкана, а иде от полето. Изгубил четата оная нощ в лозята на Веслец и от там до тука е дошел с големи страхове и премеждия, не ял два дена и две нощи, съсипан от ход, с убити крака, трескав, исега бяга в Балкана да намери другарите си или да се потули.

— Синко, ти не можеш да вървиш — каза му тя, — дай си пушката да ти олекне.

И тя му пое пушката в лявата си ръка, като стискаше с дясната детето.

— Върви, върви, стягай се, момче.

— Къде ще се дяна, бабо, сега?

— Как къде? Ами у дома!

— Истина ли? Бабо, благодаря ти, ти си добра жена! — отговори умиленият до сълзи момък и се наклони, па и целуна напуканата ръка, която стискаше детето.

— Хората са наплашени сега и ме изгарят жива, ако усетят — продължаваше селянката, — но как да те оставя тука: не можеш да бягаш и ще те намерят черкезите — поразил ги господ — и в село ги има. Защо ви трябваше вам, момчета? Тая пуста царщина тъй ли се лесно разсипва!… Изтрепаха ви като пилци. Но ти не можеш да вървиш нагоре! — И тя пое и пушката в дясна ръка, а с лява го хвана под мишница. Вдълбочаваха в церовата гора. През дърветата небето на изток повече побеляваше, челопешките петли пееха раздирателно, звездите бледнееха. Разсъмването започваше, те бяха още на половина час разстояние от Челопек, ако напреки се идеше, но както вър веше момъкът, и за два часа нямаше да достигнат. Селянката се окахъри, да имаше крила, щеше да го вземе и да хвръкне с него. Той се озърна.

— Съмва се, стрино — каза той.

— Лошо, няма да стигнем навреме — изпъшка тя. Повървяха още малко. Отсреща се чуха човешки гласове. Селянката се спря.

— Тъй не бива, момче, да направим друго…

— Какво, стрино? — попита момъкът, който виждаше в тая непозната жена своя майка, свой спасител, свое провидение.

— Скрий се в гората, стой до довечера. Като мръкне, ще те намеря — на, тука пак — и те скрия у дома.

И момъкът намери, че това беше най-умното. Селянката му повърна пушката.

— Сбогом!

Илийца в това време пипаше детето. Тя изплака:

— О, мамке! Та то е умряло, ръчиците му лед!

Бунтовникът се спря поразен. Тая скръб на селянката го смая; той поиска да каже нещо да я утеши, но не можа нищо да каже. Сега той виждаше, че нямаше право да очаква по-нататъшна помощ от великодушната жена, чието сърце беше разбито от едно голямо лично нещастие.

— О, мамке, гълъбчето ми… — вайкаше отчаяно тя, като се вгледваше в лицето на детето.

Бунтовникът тръгна из гората, цял потресен, безнадежден. Но разплаканият глас на бабата му извика:

— Момче, крий се хубаво днес. Довечера — пак тук, та да те намеря…

И тя се изгуби между тъмните дънери.

VI

Тая сутрин майското слънце се показа радостно от чистото небе, няколко дена все облачно и дъждовно. Разкошната длъгнеста долина, която се отваря от Шишмановата скала, имаше омайна хубост, пременена в пролетна зеленина, прорязвана от сребристия пояс на реката, лъснала от лъчите на слънцето. Дотук, до Шишманова скала, се свършва нейната одисея из тесни клисури и безконечни планински завои, ту между стръмни урви, покрити с дъб и бук, ту под високи навъсени скали, на пробити с пещери, настръхнали със замъкообразни изваяния и странни обелиски, своенравна игра на стихиите и времето.

Току-що слънцето излезе над кръгозора, из пътя откъм Враца се подаде турска конница, а след нея из ръжовете се зачерня голяма тълпа пеши хора, на която краят не се видеше. Конницата и пехотата скоро доближиха Искъра и се спряха. Пехотата състоеше от около триста души; отпреде и вървяха турцибашибозуци, въоръжени с всякакъв род оръжия, а осталото, грамадната част, бяха черкези, също въоръжени. Подир няколко минути бавене конницата пусна да минат напред черкезите, а тя остана настрана. Тая шумна сган се предвождаше от прочутия тогава черкезки големец Джамбалазът, свиреп и кръвожаден кавказки разбойник, от тайфата на когото беше пукнала пушката, що простря мъртъв Ботева вчера.

Джамбалазът, на кон, се спря срещу челопешката гора, недалеко от старовремската развалена черква. Отляво на гората се вдигаха непристъпни зъбери и ярове, а отдясно се откриваха челопешките ниви и бостани, дори до другия гол рът. По стръмнината на гората виждаше се през дърветата уединена кошара, парясана сега от стопана си.

Всички очи бяха обърнати към гората, дълбока, пуста и спокойна, дето сега се криеше бунтовникът. Но потерята не идеше за него. Тая нощ бе пристигнало известие във Враца, че един час преди съзоряване една чета комити била се спуснала от Балкана в тоя шумак, вероятно с намерение да мине Искъра и да се спаси в голямата Стара планина.

Потерята, наежена, ободрена от вчерашната си победа, очакваше заповедта, когато Джамбалазът, слязнал от коня, с неколцина по-предни башибозуци обсъждаше положението и начина на нападението. Той беше мургав, висок, чернобрад четирийсетгодишен човек с бляскаво черкезко облекло, набучен с оръжие; погледът му, зверски и лют, светеше под високата му космата черкезка гугла.

В това време изгърмя пушка от кошарата и планинските екове повториха и продължиха гьрмежа.

— Комитите! Комитите! — извикаха гласове.

Всички погледнаха към кошарата, но видяха само кълбото дим на входа и, което се разнасяше от утринния ветрец по клоните. Подир първото късо смайване и сбутване потерята даде един страшен залп, последван от гороломен продължителен ехтеж. Но сред дима раздадоха се гласове:

— Джамбалаза убиха!

Джамбалазът наистина беше се повалил на земята, пронизан тъкмо в гушата от куршум, и из устата му шуртеше струя кръв. Той беше ударен от куршума, който дойде от кошарата.

При тая вест мигновена паника обхвана потерята и тя се дръпна и изпокри — кой де намери. Тялото на предводителя бързо беше отнесено. Изчезна и конницата. Но друга пушка не гръмна вече от гората.

След доста време, като разбраха по мълчанието, че комитите са избягали из гората, една дружина от по-сърдени черкези се престраши и навлезе откъм челопешкия път в нея и я разтършува. Тя намери убит до дънера на един дъб само един бунтовник, мъж, трийсетгодишен, с лице, обрасло с черна брада, и с единия крак ранен, превързан с дрипи. Черкезите разбраха, че четата е избягала в планината.

(Действително подир падането на Ботева при Вола част от дружината му, около четирийсет момчета, под воеводството на ранения в крака герой Пера бе хванала планината, скитала се бе цяла нощ из пущинаците и, уморена, гладна, премаляла за сън, се спуснала към съмване в челопешката гора, дето заспала като мъртва, не знаейки, че е издебната.)

Един от черкезките куршуми беше случайно убил Пера. Никоя друга жертва не се намери. Но когато черкезите посетиха и кошарата, те съгледаха там още един труп.

— Един папаз-комита! — извикаха те учудени.

Там лежеше прострян един момък без мустаки, с продупчена глава. Той беше облечен с калугерско расо, разгънатата предница на което даваше възможност да се види хъшовска носия, обагрена с кръв. По почернелите му от барут уста се познаваше, че той се беше самоубил с пушката, след като беше свалил Джамбалаза. Видял ли се беше нощеска с четата — неизвестно. Въпреки обичая си в подобни случаи, башибозуците не отрязаха главата на разбойника, за да я разнасят на прът като трофей от победата: смъртта на предводителя им я даваше не тям… задоволиха се само да запалят кошарата, дето остана трупът. Тя все димеше и до вечерта, когато две потери избиваха до един, долу при Искъра, до канарите, тринайсет бунтовника, слезнали следобед от Балкана с цел да прегазят реката.

 

Илийца е умряла отдавна. Но полуумрялото дете оживя и сега е здрав левент и се нарича майор П. Покойната му баба, като му е разказвала тия събития, говорила му, че вярва, че дължи оздравяването му не толкова на небрежната молитва на сърдития калугер, колкото на добрината, която не можла да направи, но искала от сърце да направи.

 

Иван Вазов
Дядо Йоцо гледа

Когато си спомняме за нашите бащи, деди, роднини, преселили се на оня свят преди освобождението на отечеството, преди да лъснат пред очите им сладките лъчи на свободата, често ни минува през ума какво би било учудването им, радостта им, ако по едно чудо се събудеха от вечния си сън в гробовете, излезеха на бял свят и погледнеха около себе си: как щяха да бъдат поразени от всичко онова непознато, невероятно в живота, което ще ги обикаля и в което те ще се чувстват чужденци…

Нещастните родни души няма обаче да възкръснат и да се порадват на чудесиите на свободата, на които ние, обръгнали вече, гледаме равнодушно сега и за които те не са сънували даже в най-дивните си блянове!…

Не, те няма да възкръснат, никой не е възкръснал…

* * *

Имаше обаче един човек, който бе умрял в навечерието на Освободителната война и който възкръснал при вида на освободена България без да изпита разочарованията на нас, живите, които гледаме.

Той беше осемдесет и четири годишният старец дядо Йоцо.

Той живееше в едно затънтено планинско, от няколко кошари селце, загнездено в един висок усоен валог на Стара планина, над Искърската клисура.

Тоя дядо Йоцо, прост, но събуден старец, прекарал тежкия живот на роба във всичките му тегла, грозотии и безнадеждност, беше имал злочестината внезапно да ослепее в родното си гнездо на шейсет и четвъртата си година, тъкмо при отварянето Руско-турската война.

Той остана жив, но умря за живота, за светлината, с неугасен таен копнеж в сърцето да види „българското“ — така той наричаше свободна България!

В душата му живееха само образи от черното минало; в неговата старешка бодра памет върлуваха се тъмен рой спомени от робския живот, спомени грозни и лоши. Той виждаше в мисилите си ясно, което е виждал с очите си някога: ясно му се мяркаха в мрака червени фесове, гъжви, камшици, свирепи турци със свирепи лица, една дълга робска нощ без проблясък от радост и надежда, роден в нея и умрял в нея.

* * *

В тия непристъпни тогава балкански пустини екът на войната слабо стигна. Войната се почна и свърши без да се отрази почти гърмежът й в канарите на неприближимата Искърска клисура.

Настана свободна България.

И дядо Йоцо стана свободен — казаха му това.

Но той беше сляп, свободата не видеше, нито я чувстваше осезателно по нещо.

Свободата се изразяваше за него в думите: „Няма турци вече!“.

И той усещаше, че ги няма вече.

Но той жадуваше да види „българското“, да му се порадва.

В своите прости едноселци, в разговорите им, в мислите им, в грижите на всекидневния живот той не усещаше нищо особено ново. Все същите хора, със същите страсти, неволи и сиромашия, както и преди. Той слушаше същата глъчка и шум в кръчмата; същите селски крамоли, същите борби с нуждите и с природата в тая изгубена безплодна покрайнина, отдалечена от света.

„Де е българското?“ — питаше се той учуден, седнал на сянка под клоните на кривите церове пред държавата му, с поглед безжизнен, мечтателно впит в пространството.

Да бе имал зрение, той би хвръкнал като орел, да погледа какво има по новия свят.

„Анджак сега ми трябваха очите!“ — мислеше си той горчиво.

Да види свободна България — това беше неотстъпната му мисъл. Тая мисъл засланяше всичко друго, шумът на околния живот го оставяше равнодушен, безучастен — всичко беше тъй малко, незначително, нищожно и обикновено. Той се боеше, че ще умре, преди да разбере какво е нещо „българското“; или че може да изгуби от старост ума си, без да познае това чудно нещо…

* * *

Един път — на петата година след Освобождението — разнесе се слух из селото, че иде кой знае по какви неизповедими божии съдбини околийският началник.

Развълнува се селото от тая вест.

Разигра се и бедното дядово Йоцово сърце; разбуни се душата му от сладки парливи вълнения, неизпитвани още. Сега чак щеше да види той „българското“! Именно да види…

Разпита, да разбере тоя големец като какъв е, като какъв маймурин. Казаха му по-вещи селяни, че началникът е нещо като каймакамин, като паша.

— Ама български паша? — пита той, запъхтян от вълнение.

— Български, ами какъв! — отговарят му.

— Наш си? Българин?… — пита пак учуден.

— Турчин ли искаш да бъде, Йоцо? — отговарят му съжалително селяните, които отдавна са видели и началници, и по-големи хора във Враца — защото никой от тях не е бил в София.

Но дядо Йоцо не се задоволяваше с тоя отговор. Той пита началникът как е пременен, как ходи, носи ли сабя. Разправят му.

— Та и сабя ли носи?…

И той въздиша от радост.

„Ще го видим, като дойде“ — мисли старата му глава и се тресе.

* * *

Пристигна началникът и спря у Денкови.

Денковата къща — едничката в селцето по-прилична, на две ниски катчета, измазана с кал, с прозорчета, от които едното даже със стъкло, с тесни стълбици отвън — беше отредена от селото да приеме високия гост.

Затече се и дядо Йоцо към Денкови, тупа с тояжката си по плетената вратня и вика:

— Денко, тука ли е гостът?

Денко го вижда и се понамусва:

— Тука е, дядо Йоцо. За каква работа идеш? Началнико е уморен, остави го сега!

— Абе кажи му да излезе за един час! — дума старецът и тупа с тояжката си по двора, отивайки към стълбиците, що водят на одърчето.

— Що си тъй припрян? За кого, за какво дириш началнико? — пита домакинът.

— За никого, за мене си, тъй… кажи му: „Дядо Йоцо слепият иска да те види!“

— Да го видиш? — усмихва се горчиво Денко и си дума: — Ще го видиш ти, когато си видиш муцуната в кладенеца.

Но старецът настоява. Той тупа вече с тояжката си по първото стъпало на стълбите. Старата му глава се тресе.

Домакинът влиза при началника и му обажда, че един вдетинен старец, слепец, го търси.

— За каква работа? — пита началникът.

— Иде да те види.

— Да ме види?… И сляп, казваш?…

— Сляп от пет-шест години. — И той му разправи как дядо Йоцо ненадейно изгубил зрението си, когато братушките да дойдат.

— Беше заможничък и разбран челяк — допълни Денко, — но нали даде господ, ослепя, кой знае от какво… Сега гледа, ама не види… Вика се, умрял човек… Защо си го не прибере господ! Добре, че остави имотец — държава, стокица, — та го гледат син му и снаха му. И добре го гледат челяко…

— Любопитно — каза си началникът, — нека дойде! Не, чакай да изляза!

И той излизе на одъра и слезе по стълбите.

Дядо Йоцо по тропането на чизмите позна, че е той, българският паша, па свали шапката.

Чиновникът видя пред себе си един белобрад старец, но със здрав още изглед, с едро, почерняло, грубо лице, с окъсан безрамник и с чешири, увити с връв. Цялото му тяло се тресеше. Той стоеше в смирено положение, с наведена беловласа глава.

— Какво има, дядо? — попита началникът приветливо.

Старецът вдигна глава, обърна към него безжизнените си очи, които не се движеха. Само мишците на едрото му лице нервно затрапераха.

— Ваша милост ли си, синко?

— Аз съм, дядо.

— Пашата ли?

— Той, същият — каза началникът усмихнат.

Дядо Йоцо приближи към него, премести си шапката под лявата мишница, взе му ръката, побара сукнения ръкав; похвана медните копчета на гърдите му и екселбантите; попипа с трепетна ръка сребърните плетени еполети на раменете му, па се подигна, та ги целуна.

— Господи, видох! — продума старецът, който се прекръсти, па си изтри с ръкава сълзите, що бликнаха из мъртвите му очи.

Па се поклони ниско и рече:

— Сега прощавай, синко, че ти направих труд! — И тупайки с тояжката, гологлав, излезе.

* * *

После настанаха за него пак еднообразни, безпросветни дни; пак дълбокият мрак на слепотата, в който светеше със зарист блясък като ясна звезда в тъмна нощ само това видение — българският началник-паша! Чинеше се на стареца, че той пръв път след пет години бе прогледнал за един миг и видял „българското“ — една лучица от „българското“ — и се беше напълно уверил, че няма турци вече и е настанала слободия по света.

Освен тоя случай всичко друго си беше, както и по-напред: той пак срещаше в кръчмата същите селяни, слушаше същите крамоли и глъчки. Животът наоколо продължаваше да шуми еднакъв със своите неволи, трудове, дребни борби, без сам да вземе в тях участие, чужди за него и чужденец за тях. Една радостчица само му оставаше и му облажаваше тъмния живот: съзнанието, че България е свободна. И като внимаваше понякога на местните вражди и гонения, той се чудеше как тия хора си тровят живота, когато трябва да бъдат все весели и да се радват, че е българско и слободия. Та те имат очи: трябваше да бъдат честити!

„Ще рече човек, че те са слепци, а аз гледам“ — мислеше си той.

И той сядаше под церовете, слушаше как долу шуми Искърът, мислейки, че той пътува отдалеко и е видял много по-големи работи, и се радваше. И времето минаваше.

* * *

Един ден дядовото Йоцово сърце се разигра от ново вълнение. Дойде си в отпуск за Великден едничкият войник от селцето.

— Ами как дойде? С войнишки дрехи? — пита развълнуван дядо Йоцо.

— Във войнишки дрехи — отговарят му.

— И с калъчка?

— Да чуеш само как звънти, дядо Йоце!

Тича старецът при Кольовия син:

— Брей, юнако, тука ли си бре?…

— Какво дириш, Йоцо? — пита старият Кольо.

— Де аскерлият, да го видя?

Кольо извика сина си да го види дядо Йоцо и се усмихна самодоволно. Войникът излезе.

Старецът го усеща по сабята, която чатка по камъните. Той се спуска и стиска пъргавата ръка, която войникът му подава весело. Па му бара дебелия шинел, копчетата, фуражката, хваща сабята и я целува. После го погледва с безжизнения си поглед и зачудено лице, по което се проточили две сълзи.

— Та сега си имаме българска войска? — пита той и трепери от щастие.

— Имаме си, дядо Йоцо: и войска, и капитани, и наш княз — отговаря войникът гордо.

— Няма ли да подойде насам някога?

— Кой? Княза? — И войникът, и Кольо се смеят на простотията Йоцова.

И дядо Йоцо цял час разпитва за българския сарай в София, за българските топове, за българския талим и за всичко… И като слуша чудесиите, що му разправя войникът, нему се струва, че някъде в дълбочините на душата му едно слънце изгрява и осветлява всичко и той вижда пак зелени планините и голите чуки, с орли, накацали по тях, и белия божи свят, чудесно хубав!

А войникът, застървен, все разправя чудосии…

— Ух, да се не види макар: анджак сега ми трябват очи! — ядосва се пак старецът.

* * *

Дълго време дядо Йоцо живя под тия нови впечатления. В затънтеното селце не идеше вече никой външен човек от нова България, за да влее нова струя от благодатно вълнение в душата му. Не се случи никакво събитие в еднообразното прозявание на селцето му, което отдалеко даже да науми кипящия живот на България. Политическите трусове, които се заредиха и потърсиха издъно цялата страна, минаха без отглас в спокойния небосклон на селцето. В тия няколко бедни хижи вестник не идеше, защото никой не четеше; даскал нямаше, защото нямаше школо; поп нямаше, защото нямаше черква; стражар не стоеше, защото нямаше община, а зимата със снеговете си и каловете си спираше съвсем през седем месеца и така мъчното им съобщение със света… Даже слабо се чу и сръбската война, в която бе загинал едничкият от това село войник. Стигнаха като мътни, неопределени слухове, че нещо става там, някъде зад планините, но какво — никой добре не знаеше. В упоритата борба за добиване коравия ръжен, недопечен залък не остана време за любопитство и за работа на тъмните умове на тия тъмни хора.

И дядо Йоцо плъзнеше в незнание за световните събития в ненарушимия покой на селцето си.

Той падаше полека-лека в безучастна апатия към всичко, що го заобикаляше, в едно незлобиво състояние, близо до старческо полишване. По цели часове и дни стоеше под сянката на церовете замислен, с поглед умрял, безцелно вторачен в пространството, вслушвайки се в глухия шум на Искъра.

Изглеждаше, че нищо ново отвън няма вече да дойде да изтръгне душата му от това бавно и тихо умиране.

* * *

Това се случи обаче.

Разнесе се слух, че ще прокарват железен път из клисурата на Искъра: инженери вече мерили там. Тоя слух стигна и до ушите на дяда Йоца и разтресе като с чук душевната му летаргия. Събуди се в дълбочините на паметта му един заспал отколешен спомен: той бе слушал в младини от един врачански чорбаджия, чорбаджи Мано, как паши и големци и френски мендизи казвали, че железница не е край да мине из устието; че милиони и милиони да се похарчат — нахалост е…

— Как? Българска железница?…

Той не искаше да повярва. Железница?… Из това устие, из тия стръмни места, дето кон не намираше място да закрепи копитата си по канарите? Дето кози крак мъчно се задържаше по стените?…

— Една голяма царщина не се нае, та ние ли?

Но слухът упорствуваше, продължаваше да смущава въображението на слепия старец; той даде работа на ума му — по всичко друго останал в състояние на детска незлобивост.

Но обадиха му един ден, че се захваща направата на железницата из устието. Селяните се наемаха за работници и слазяха долу при Искъра.

Удиви се старецът.

— Види се, намериха се някъде още по-учудени инженери — свят голям… Френци ли са пак?

Казаха му, че са българи.

Смая се старецът.

— Как, наши? Български инженери! Дето паши и учени френци казваха, че не може! Та сме имали по-учени хора ние?… Ами милионите у хилядите милиони дето казваше чорбаджи Мано?…

— И милионите си имаме… Който си има брада, има си и гребен!…

Изпълни се душата на дяда Йоца с възхищение. И войска, и паши, и топове, и княз, и учени хора, и милиони, и чудосии над чудосиите!

Сега „българското“ му се представи нещо велико, могъществено, необятно… Неговият убоги умне можеше да побере всичкото това величие. Досега символите на „българското“ се изразяваха за него само в еполетите на околийския началник и в сабята на войника, които бе попипал и целувал; сега то го поразяваше, смайваше със силата си и пълнеше с гордост душата му, българска ръка сечеше планините, българският ум измисляше работи, да се чуди и мае човек!

Де сега Мана чорбаджи, да видим какво ще каже?

Когато чу първите пукоти на канарите, които се строполяваха долу от мините, той си отри с ръкав очите, защото се просълзиха.

* * *

Оттогава неговот любимо място за стоене беше скалата на петдесетина крачки от държавата му, надвиснала над дълбоката клисура на Искъра, загърмяла от трескава работа.

От заран до вечер той стоеше на скалата, слушаше гълчът, пукотите, ударите на мотиките в земята, търкалянето на колцата, движението, смесения шум от усилията на гигантското дело.

Железницата се свърши и заработи. Дядо Йоцо чу с трепет първите писъци на свирката на паравоза, трещенето на колелата по релсите.

Пищеше и трещеше „българската железница“! Той сякаш оживя, възроди се.

Отиваше редовно на скалата, щом наближаваше часът на влака, за да чуе свирката и да погледа българската железница как фучи из устието.

Железният път се свързва в мислите му с понятието за свободна България. Той му говореше с гърмежа си ясно за новото, за „българското“ време. Както преди нищо не наумяваше в селото за него: само „свирката“ му обаждаше това. И когато наближаваше тя да изпищи, той зарязваше всичко и тичаше с тояжката си на канарата, за да гледа…

Пътниците, изправени на прозорците на вагоните да гледат живописните завои на пролома съгледваха учудени на един рът отсреща, че стои един човек и им маха с шапка. Това беше дядо Йоцо. Той поздравяваше по тоя начин нова България.

Съселяните му привикнаха да го виждат всеки ден на скалата и си казваха ухилено:

— Дядо Йоцо гледа…

Тоя умрял за живота и за света човек възкръсваше само при ехтежа на влака и му се радваше с детинска радост. Само той вече олицетворяваше пред него свободна България; понеже не беше видял железница през живота си, въображението му я рисуваше като един чудовищен крилат змей, който пуща пламък из устата си, бучи и реве, фучи с невъобразима сила и бързина из планината, разгласявайки силата, славата и напредъка на свободна България.

Слепотата и умствената му незлобливост бяха запазили като с броня душата му от разочарованията на тъмните й страни, които разочарования изпитваме ние, окатите…

Честит слепец!

Често някой нов кондуктор, учуден, че вижда все на същия час на канарата един старец, който маха с шапка към летящия влак, запитваше на ближната станция селяните, що се качваха в третия клас:

— Кой е този човек, дето все маха с шапка там от канарата? Някой луд?

И селяните отговаряха обикновено:

— Не бе, дядо Йоцо гледа…

* * *

Една вечер Йоцо се не върна вкъщи. Заранта син му отиде да го дири право при скалата, мислейки, че може да е паднал в пропастта.

Но той го завари умрял там с шапка в ръка.

Йоцо беше ненадейно издъхнал, поздравлявайки нова България…

Иван Вазов
Иде ли?

Каква мъгла, какъв гъстък думан беше паднал оная есен във Ветрен! Влажно, мокро; ситен дъжд пръска, небето се разтопило на студена пара и премазало ниските къщици на селото. А из разкаляната улица глъчка, шум, върволяк. Файтони, запрегнати с дръгливи коне, волски кола, натоварени с военни потреби, селяни, возачи, добитък — заприщят улицата между двете ханчета. Из тая бъркотия промушва се войска от новобранци, едни облечени в солдатски шинели, други — в кожуси с кожи, обърнати отвън, повечето наметнати с дрипави черги, преправени на ямурлуци, с подгизнали цървули, препасани с редове патрони, с пушки на рамо, окичени със стръкове чимшир, на които висят натъпкани торби… Студено, кал до колене, лапавица, поразия, а те пеят ли — пеят… Весели „печенеги“! — Тъй наричаха румелийската милиция.

На вратата на едната кръчма куп офицери, пътници и зачудени селяни зяпат любопитно на измокрените юнаци.

Пред средното ханче наредили се купове-купове жени, девойки, деца, дрипави, разтреперани, зачервени от студ. Те сега срещат и изпращат за сетен път ветренските войници, които идат с полка от Харманли, дето бяха отишли с турци да се бият, и бързо минуват за София, а оттам — за бойното поле — със сърби да се бият.

— Ето го Гергевия син! Добър час, Цвятко!

— У, я го виж, Рангел минува.

— У, ето и Неделкиния! Брей, Иване, ето тука майка ти!

И китки се подават бързешката, и сълзи се ронят по бузите, и думи се изговарят наполовина… и войската все отива, отива.

— Мамо? Ето батя! — извика там червенобузо русо момиче.

— Бачо Стоене! — крещи осемгодишното дете до момичето и простира ръце към войската.

— Синко! Синко! — вика плачливо майката.

Зададе се черноок, напет, здрав юнак, отби се от строя, целуна на майка си ръката, сестричето и братчето си по челото, забоде една китка на гърди, друга — над лявото ухо, които му подаде една там мома, рипна тичешката да стигне войската и песента.

— Синко, добър час! — пищи майката.

— Стоене! — вика премаляла девойката.

Но гласът им заглъхва в шумотевицата, Стоян се изгуби във войската, а войската в мъглата.

Майката гледа все нататък и нищо не види.

Девойката дигна пъстрата пола на престилката си и си закри лицето…

Кога влезе у дома си, Стояновата майка се разхълца, отвори вехтата попукана ракла, подигна ризи и сукмани и взема от дъното и вощеница, залепя я пред куностаса и зачини ниски метани.

А в това време топовете при Драгоман ехтяха. Беше 4 ноември 1885 година.

* * *

Тая нощ баба Цена сънува сън.

Голям облак, а войската отива в облака и Стоян там. Света Богородичке! Каква страхотия! Облакът бучи, небето трещи, земята се търси — ето какво било битката. Стоян се изгуби в облака, няма го вече, ами сега!… Тя се сепна, разбуди се. Вътре тъмно, чер мрак. Само вятърът пищи навън. Това е битката. Боже господи Исусе Христе, закриляй го!… Света Богородичке, помилувай го Стоенча!

Тя не заспа до зори.

— Чичо Петре, какво казва облак? — попита тя заранта.

— Облаци, Цено, има два: има облак, дето става на дъжд, има облак, дето се разнася. Ти какъв облак сънува?

Тя му разказа съня си. Дядо Петър помисли. Той не помнеше да има в съновника му досущ такъв облак. Но като видя уплашеното лице на Цена, която го гледаше запъхтяна, той от милост и каза:

— Не грижи се, Цено, сънят е добър. Облакът показва и хабер: ще имаш книга от Стоенча.

Лицето на бабичката светна.

Подир шест деня тя прие писмо по един доброволец, Стоенчов приятел, който караше пленени сръбски войници. Писмото беше от Стоенча и тя се затече при попа да й го прочете.

Ето що казваше писмото: „Мале, пиша ти това писмо, че съм живо и здраво и че победихме сърбите. Слава, да живей България! Аз съм здрав и Рангел Стойнов е здрав, и вуйчов Димитър е здрав и праща много здраве на майка си. Сърбите все стрелят в плутон и в залпове, ама се плашат много от «ура». Прибери ми от Цветанови новия ремик, дето го забравих, че може да го поразят децата. Утре ще гоним през драгоманските проходи и като се върна, ще донеса на Кина армаган от Ниш; а тебе пращам един лев, да си го харчиш, а Радулча ще науча как свирят гранатите. И те поздравлявам. Твой покорен син Стоян Добров. Много здраве и на дяда Петра. Щях да му пратя една сръбска пушка, ама сега нямаше как. Много надалеч бият, но не мерят добре. Мамо, па много здраве и на Стоянка.“

Зарадва се Цениното тъжно сърце, завтече се със старите си кокали у Стоенкини, с писмото. Радост голяма. Но най-много се радва Радулчо за новата свирня, на която бачому ще го научи.

Току-що излезе на улицата, баба Цена видя нов куп пленници и зад тях един български войник. Стори и се, че това е сам Стоенчо, тъй приличаше на него. Не, не е той. Тя зина и него да попита не носи ли много здраве от сина и; но вниманието и отвлякоха пленниците, които за първи път виждаше.

— Боже мили — пришушна си тя, — та тия ли са сърбите? Та те добри хора… Клетите им майки… дали ги знаят. Момчета бре, я почакайте!

И тя се втурна у тях си и тозчас излезе пак със стъкло ракийца в ръка и викна към сръбските войници да почакат, за да ги почерпи. Солдатинът, който ги пазеше, се усмихна добродушно и ги спря.

— Фалим, фалим — отговориха признателно уморените пленници, съгрени от благодатната глътка ракийца.

— И за мене капчица остая, наздраве, бабо! — извика весело българският войник и гаврътна последната капка в стъклото.

— Все божи христиени… Ама защо ли се биха?… — чуди се баба Цена, като гледа подир дружината, която отмина.

* * *

Примирието стана.

Наближи Коледа и войниците взеха да си идат в отпуск. И във Ветрен се завърнаха вече неколцина. Само Стоенча няма — ни него, ни хабер какъв-годе. Загрижи се баба Цена, разкахъри се тя, нехубави мисли й идат… Минуват дните, тя все по-глежда към вратнята няма ли да се хлопне. Ето дойде си Рангел Стойнов, ето и Петър, Динковият син, си дойде, ето и Стаматовите братя си дойдоха. Става тя, иде, пита — нищо не знаят. До едно време виждали Стояна, после го изгубили. Примира й сърцето, тя се щура като несвястна из къщи и Стоенча мисли.

— Мамо, дошел си вуйчов Димитър! — вика дъщеря й Кина, като припна запъхтяна от вратнята.

Стана пак, отива при Димитра.

— Добре дошел, Димитре, ами Стоян де остана?

Но и Димитър нищо не знае…

— Може да са го пратили къде Видин — добавя Димитър, защото му е мило за майката; — може да си иде отнякъде, от друг път — бъбре смутено войникът.

— Боже господи, къде ще е останало момчето ми! — въздиша тя.

Излиза и отива у Стоенкини. Още от вратнята сърцето и затреперва. На, сега ще й каже Стоянка, че приела много здраве от Стоенча, че за Коледа си иде. А Стоянка баре да каже една добра. Не, мълчи. Само очите й се зачервили.

Селото цяло се разшавало. Посреща първия полк, който се връща. Ето насред улицата, тъкмо срещу бабини Ценини, забиха две греди, една срещу друга; горните им краеве свързаха с криво дърво, като дъга. Донесоха миризливи борикови вейки от планината и обвиха с тях гредите и дъгата, на която прилепиха надпис, донесен нарочно от Пазарджик: „Добре дошли, храбри войници!“ После окичиха всичко това с народни трицветни знамена. Триумфалната арка стана!

Дойде и мина победоносната войска.

„Може да иде отдире, може да иска да стигне тъкмо вечерта срещу празника; той няма защо да прави Коледа на чуждо място; ето и сега идат войници един по един, до вечерта, край не е, ще си дойде. Той знае, че го чакат с поболени сърца толкова души тука.“

Така си мисли горката майка…

* * *

Заранта баба Цена отиде рано в черква. Тя развали лева, пратен от Стоенча, купи вощеници и запали пред всичките икони на олтара. Тя се върна у тях си с прояснено лице.

— Как-как, днес е тука, утре Коледа… не е край — шушне си тя. — Света Богородичке, доведи ми го ангелчето… Исусе Христе, зарадвай ме.

Дотърча Кина и обади, че се завърнали и други селяни.

Баба Цена се намръщи.

— Стига си ми носила мюждета, ами иди, та посрещни бача си, както чинят другите хора — избъбра тя сърдито.

— Мамо, и аз искам да ида с кака! — извика Радулчо.

И двете деца се затекоха нагоре из снежната улица, излязоха на шосето, на къра.

А баба Цена остана извън вратнята, да посреща.

Вятьрът вее студено из планината. Върховете, доловете, равнината, побелели от сняг. Небето навъсено. Черни орляци гарвани прехвръкват над пътя или кацат по оголелите върхове на дърветата. Тук и там по шосето, което се издига към ихтиманската клисура, чернеят се купове посрещачи: девойки, деца, бабички… Защото войниците още се връщат, кое сами, кое с дружини. Кина и Радулчо отминаха първия куп, отминаха втория, отминаха третия и отиват все по-далеко. Те искат първи да видят и да посрещнат Стоенча. Те ще го познаят из един път, макар че снегът, който прехвръква вече, им замрежва очите.

Пътят се издига и губи зад бърдото. Нищо се не види. Кина и Радулчо излязоха на върха, там вятърът е по-силен и ги пронизва. Двама войници се зададоха от завоя, цели засипани със сняг. Не е той.

— Брей, иде ли война отгоре? — попите Кина войниците.

— Не знаем, девойко; кого чакате?

— Батя! — отговори Радулчо.

Морните пътници заминаха.

Кина пак гледа нататък. Студено им — и тя трепери, и Радулчо зъзне, но батю иде — ще го чакат, че мама може да се кара или да плаче, ако го не доведат.

Показва се файтон с двама души, закачулени и обвити в топли кожуси. Когато колата стигна до тях, Кина препречи пътя на конете.

— Господине, иде ли война отгоре?

— Не знаем, гълъбче — отговори единият от пътниците, като подигна качулчето си и погледна учудено почервенялата и посиняла от мраз девойка. И каляската хукна надолу.

Двете деца останаха като приковани. Часовете минуват. Планинският вятър се усили, брули по лицата, развява им дрехите, снегът хвърчи и се върти на кълбуци, но те не бягат. Вперили очи все към завоя и гледат да се зачернее нещо живо. Изведнаж Кининото сърце трепна. Подаде се конница и затопурка насам. Толкова войници! Навярно бачо й е там. Тя чака, без да мигне. Конницата навали, после се изкачи шумно при тях — и мина. Кина махна с ръка на двамата офицери, които яхаха малко отзад.

— Капитане, бачо иде ли? — попита тя просълзено.

Офицерите спряха и погледаха учудено.

— Кой ти е бачо? — попита единият.

— Бачо Стоян! Наш бачо Стоян! — изкрещя нетърпеливо Радулчо, учуден как може тоя пременен капитанин да не знае, че Стоян им е бачо.

— Кой Стоян? — повтори офицеринът слисан.

— Стоянчо из Ветрен! — отговори убедително Кина.

Офицеринът погълча нещо с другаря си и попита пак с участие:

— Бачо ви кавалерист ли е?

— Той, той — отговори бедното момиче, което не разбра.

— Няма го при нас, момиче.

— Хай върнете се в село, че ще измръзнете — каза другият.

И офицерите тупнаха конете и последваха ескадрона си.

Кина плачеше и Радулчо се разплака. Ръцете им и краката им се вкочанясаха, бузите посиняха. Цялото шосе до селото се видеше пред тях; то беше пусто вече. Посрещачите се бяха прибрали, защото наближаваше да мръкне, вятърът режеше все по-остро. Само конницата се още чернееше и отдалечаваше и вятърът донесе до слуха на децата веселата песен на войниците. Тогава и Кина, и Радулчо потеглиха към село.

Нощта падаше. С ръце, мушнати в пазви, те вървяха и хленчеха тихо и мислеха за майка си, която ги чака на вратнята. Един нов файтон с три коня изгърмя зад тях из стръмнината.

— Господине, война иде ли още?

Файтонът се стрелна край тях и се не чу, не видя из мрачината.

А снежната виявица страшно вееше. Сякаш че тя отговаряше на децата. Тя идеше от запад, откъде бойното поле, там, дето в лозята при Пирот сега засипваше гроба на Стояна.

Михалаки Георгиев
Меракът на чичо Денчо
Хумореска

— Море нека те враг носи… пуста оса, що си се навъртела като стар бекярин край моминско хоро!

Оно такава живинка бива досадна и на безработни хора, а камо ли на кака Въла чичова Денчова, дека от тъмни зори запретнала скутове и ръкаве, па все не може да вташе. „Ззззз… зът… брррн…“ — залита пак осата над главата на кака Въла и не я оставя на мира.

— Море опустело ти и бръмченето, и чудото, напаст ни една — сърдито отвръща кака Въла и маха над глава с ръце, оцапани до лактите с тестото, що замесваше за погача за път на чичо Денчо.

А майсторка беше кака Въла на погачите, както що беше майсторка и на баниците, и на всичко, що мине през нейна ръка. Дваж по-голем майсторлък силеше сега кака Въла, като знаеше, че едната погача ще се носи армаган чак на министро у София.

Гле, гле, покрай осата щех да забравя да ви кажа, че чичо Денчо из село Глухово и министро из София беха на̀ така, като два реда зъбци на цигански дарак.

Ама ще речете: откъде-накъде!

Ех, „Има си крушка опашка, а понекога и на опашката дръжка!“ Що не донася времето на тоя свет? Понекога дохажда ред, та и владика бабува!… Оно, кога дойде до зор, не пита ни откъде си, ни що си, ами дойде, па те натисне, па… де… шавай, ако можеш!…

Па такъв зор беше изпаднал и министро из София. Дошло му ред да обикаля свето по селата, за да ги кандърдисва да държат с него, демек, ти го кажи, да теглят откъде неговата партия. Па както за всичко, така и за тая работа требат хора. А чичо Денчо е човек, роден за тая работа — като че максус е смарладисан чак из Стамбул. Като рече он да кандърдише некого — мани, брате, било и отскочило!… Хортува, хортува, като че из книга чете, па все излеко, па все кротко, а селяните го зяпат у уста, па се и узверат, като че да са се наяли буника я ли лудото биле. Замае ги, замае, па като им рече: „Етѐ, бракьо, нали е черно!“… А они по него: „От черно — по-черно“; а ако им рече: „Ама, бракьо, мене ми се види малко бело“ — а они по него: „Бело, ами! От бело — по-бело!…“

Такъв ми е тоя чичо Денчо, па иди, та не му ставай дост, па макар пет пъти да си министър на тоя свет! Ако не вервате мене, що ви казвам за чичо Денчо, а вие питайте самия министър, па нека он да ви каже. Ама пак много не се захващам, че ще ви каже баш правото; много е лесно и да скриви, ако дип не му понесе; санким, министър е, та му се може.

Ама колко и да скриви, все ще ви каже, че чичо Денчо му свърши работата баш таман… Свърши я, та отскочи. От радост и от кеф, като седеха на софрата колено до колено, министро обеща на чичо Денчо, че като доде у София, каквото ще да му посака, и думата му нема да стане надве. Ех, хелбете, голем човек, и думата му голема.

Тая дума я помни чичо Денчо, па я помни и кака Въла.

* * *

Доста време се мина оттогава, откогато чичо Денчо седеше колено до колено със своя големец гост и го канеше:

— Де-де — чашка ми е, чашка ти е, да живее партията!…

Мина се доста време, па преминаха и много бели през главите на хората: колко обирници минаха, колко рабуши резаха, колко пътнини събираха, колко пътища разваляха… Бог да ги съди! Караха, караха, докато удари кремък на железо!… Настана немотия, па ха: ни насам, ни натам; дошло, та се некак заякнало, па де, върти го, ако можеш!…

Замисли се, загрижи се светът, па се замислиха и загрижиха и глуховчане, а с них и чичо Денчо.

Едни опрели очи у земи, други подпрели длан на чело, а трети делят по некоя клечка и всички чекат да им каже чичо Денчо каква би тая работа с неговия дост министър, дека едно им думаше, а пък друго върши… Дъжд чекаха, а оно градушка им дойде!… Мъчи се чичо Денчо да кандърдисва селяните, хортува божем, ама хич не му върви некак из гърлото, запиня му гърлото, като че е глътнал една капа зелени скоруши. Най-после, като виде, че удари на запримчуване, а он им каза, че кандисва да иде на селски есап у София, за да види със своя дост как да нареди тая работа, за да отлекне на селото.

Кандисаха глуховчане и се поусмириха.

Чичо Денчо се накани за път, та затова и кака Въла се сети да прати една погача на доста на своя мъж, като не забрави да припомни на чичо Денчо за онова, дека му каза министра, че думата на чичо Денчо нема надве да се скърши. Оно, истина, и чичо Денчо не е вчерашен, помни харно он, що му е речено, ама като рече и кака Въла по-харно… два клинци по-яко стегат.

* * *

Три дни се лута чичо Денчо по Софията като прилеп, кога сбърка, па влезне у некоя черква! Що се е зверил и що се е чудил — сам он си знае. Три дни се лута, а шест пъти тропа на портата на своя дост и все не може да го види и да му даде погачата. Мисли си, мисли чичо Денчо, па се чуди и мае каква е тая управия — по-зор, отколкото и на воденица! Барем там, колко и да чекаш, все ще ти дойде ред, а това чудо, дошло май некакво такова, мисли си чичо Денчо, дека ни се води, ни се кара!…

Беля!… Цела беля и неволя.

Погачата се ствърди, та стана като камък, а чичо Денчо все още не може да види министро. Па по сега и да го види, та зер ще му я носи, тава нема да я прави па попара!… „Наврага му и погачата, мисли си чичо Денчо, като нема късмет, нема и да я яде, ама барем другото да се свърши, що е за вършене!…“

Виде чичо Денчо, че тая работа нема да върви така, както е пошла, ами мисли си на памет: „Чекай да му обърна другия край“. Стана, та пак на портата на министро и пак тропа. Дохожда жандаринът и му казва, че министърът си има работа, та не може никого да приеме. Чичо Денчо понавъси вежди и му отвърна:

— Ама я чуй… Иди ти, та му кажи нему, че му е дошел дост от Глухово; чичо Денчо е тука, кажи, оня чичо Денчо, дека си с него ял и пил колено до колено; разбра ли ме, момче, така му кажи!… Кажи му още, че оттука нема да се поклатя, докато го не видя; глуховчане го пратили, кажи му, максус до него.

Капка по капка — дупка пробива. И чичовата Денчова дума проби, ама докато да пробие, той си сам знае що виде и пати.

* * *

— … Натиснало ни зло и патило, па ако душа носиш, молиме те, селски, куртулисвай ни от беля, че пропаднахме вече! Цело село гине, па друг колай нема, освен да се изселваме… дотам е допрело!…

Нарежда чичо Денчо, хубаво нарежда човекът, хортува като кога из книга чете, ама каква полза, какъв селямет?… Като се опнал оня министър като берберски каиш, па си знае все едната: не може, та не може!…

— Ама какво да не може бе, джанъм, нали божем беше думата, че ти ще му намериш колая да се поотслаби малко, да поолабавее… оти ни е много притиснало, много ни е назорило, па сме пощурели от чудо какво ще правим и що ще чиним, като треба от една овца да се дерат две кожи: и ланската, па и сегашната!… Така дума обирнико: „Ще дерем, каже, и по две, па и по три, оти ако я вазе, каже, не дерем, а оно министро мене ще одере, па моята кожа, дума, ми е по-своя от вашата!…“ Така дума, вервай ме, тѐ, един кръст имам, ако те лъжем. Он дума, а селяне се узвериле, вси, наред, па от чудо забравиле и кой е от них мъжко, и кой е женско! Та ще те молим, дай некоя хартия да му носим на тоя обирник, та да куртулишеме селото… Като кум те молим, дай ми две-три лакърдии нишан на една хартия да му носим, та хем он да миряса, хем село да отдъхне.

Когато чичо Денчо разтваряше пазвата да прибере нишано, що му даде министро, написан на хартия, той съгледа белега от червения конец, що му беше пришила кака Въла връх пазвата па ризата, за да се сети и за оная дума, дека не бива надве да се чупи. И много харно е сторила кака Въла, защото без този белег чичо Денчо, мутлак, щеше да си забрави. А поръчката на кака Въла беше много важна. Омръзнало й беше, жената, да гледа, че се изредиха коя ли не да става кметица у село, а само нейният Денчо още не може да се закмети, та и она малко да се пошири по село като кметица, така на, за инат на душманките.

— Тѐ, каже, с червен конец ще бележим, та, мутлак, да се сбъдне: па като идеш там, у София, при министро, а ти му кажи: „Де сега да те видим, господине министре, дали ти е думата дума, или ще бъде надве!…“ Кажи му така и така, па кажи: „Етѐ, това сакам от тебе, па това ти е.“

Тези думи до една, що му беше казала кака Въла, си припомни чичо Денчо, като сучеше между пръстите си червения конец. Сука го, сука, па пружи ръка, та се почеса зад тила и си дума на акъла:

„Ма̀ке, голема работа, кмет! Па барем да има некой келепир, а оно, като да тражим по черупката на яйцето руно!… Що ми е кмет, кога има друго и по-лесно, па и по-харно!…“ Мислите на чичо Денчо взеха да се разтакат, както що се разтакат белите паужини есенно време на хубав ден. Той прекара през ума си всичко, що беше видел тези неколко дни в столицата, и като се сетеше за едно нещо, що му беше баш по кеф на сърцето, а той усети, че му става нещо така харно, харно, като кога се накади с оман.

Чичо Денчо пак пружи ръка, та се почеса зад тила, пооткашля се и като завърте в ръце разсеяно калпака си, обърна се към министра некак свенливо и му дума:

— Е па сега рекох да ти речем и за мене една лакърдия: … оно, знаеш, не е, да речеш, санким, че съм дип-дип баш приритал за това, ама, есапим си, ако може друг, да го речеме, оно защо да не съм я?… Ха?…

Въпросителният поглед на министра, придружен от една досада, изписана на лицето му, посмути малко чичо Денча, та хвана да предъвкува думите си, като наведе неволно глава към гърди. При това навеждане съзре повторно червената нишка и една бърза мисъл прелете през ума му, както що прелита ластовица пред дъжд приземи. Тази мисъл го поокопити и той се обърна към министра с един тон, който показваше едно самосъзнание на спечелено достойнство:

— Та оно, санким, ако сакаш по право, ти си ми сам рекъл, че кога дойде време да ти сакам нещо, а ти нема да ми пречупиш думата надве, а?… Помниш ли, че го рече?

Немаше какво, а требаше министро да признае, че наистина е дал такова обещание, та затова и запита чичо Денчо какво иска.

— Та какво да ти речем — поде пак чичо Денчо, — оно, домашните думаха, ако може нещо да стане с кметството, ама я сега тука видох по-сгодни работи в София, па рекох, що чем там по-харно тук некак по-сефалия место ми се чини. Оно, истина че може пък баш всичко Да не ми иде отръки… Етѐ, да го речеме, да сакам да станем нещо у судо, може да треба много да се писува, та да не е баш като за мене!… Па и за друга работа, да го речем, пак може да не я нагода! Тѐ, мислим си, ако речеш, санким, да ме караш да стана хекимин, пак не би уйдисало, и то не че не знам да лекувам… маке, я щом съм научил от стрина Божана, бог да я прости… мани, мани… тридесет хекими за пара, ама пак ще река, че и за това немам дип мерак, оти сега тражат и от хекимите да писуват. Па и това де, кажи го, дека са жандарето, и оно баш много не ми се харесва: хем много кахърлия работа, хем пак треба и там да се писува…

Чичо Денчо се поспре, като че се двоумеше как да подбере по-убедителни думи, та да спечели благоразположението на министра. Той изтри с ръкав потта от челото си, пристъпи неколко пъти от единия крак на другия, па опре очи у земи и продължи:

— Една работа видех, що прави един човек, и, право да ти кажа, такава работа хваща окото на човека и, нека да си ти го кажем, баш ми остана мерак на нея; та ако си държиш на лакърдията, а оно, като бъде за нея, ще кандиша!… А инак, да речеш, много сгодна дошла пущината: ни треба да скиташ, ни треба снага да кършиш, ни пък треба при нея да се писува. Жива сгода… вервай ми, таман като за мене.

Сенката от досада, що бе засенила лицето на министра, се загуби и се замени от едно любопитство, та запита чича Денча каква е тая работа, за която му останало мерак на сърцето.

Чичо Денчо се усмихна и пошавна с десния си мустак, а това значеше за него, че единият крак му е вече в зенгията. Той се изстъпи некак по-тържествено и почна със сияеще лице да разказва как неговото остро око е могло да направи цело откритие:

— Оня ден, като минувам през Градската градина, гледам, набрал се свет в един куп, а бандата на войниците засвирила, па свири-свири, та перчинът да ти се разиграе. Приближим се, па гледам как свирят. Има едни, коджамити зор виждат, еле ония с големите бурии… Мани, брате, то да си издухаш и джигера. На тупанджиите по̀ им е лесна работата, ама пък тупанете им големи, та и това не е малка беля, да мъкнеш толкав тупан. Един с тупан, друг със свирка, трет с тремпе, всеки по нещо на зор турнат. Ама, гледам един стои пред них, па хванал една клечка, на, такава така, нема ни колко две педи, па ни духа, ни у тупан бие, а само си върти така на ветър клечката, божем и он нещо върши. Гледам го, гледам, па си мислим: „Ех, весела му майкя, тоя да знае, че живот живее — без мъка печалба!…“ Та, ако можеш да ме туриш уместо него на тая работа, баш бих ти казал сполай!… А, право да ти кажем, знам, че ще въртим по-харно от него клечката, та затова, санким, и толкова мерак имам на тая работа…

Алеко Константинов
Пази боже сляпо да прогледа

Синът служеше в едно от чуждестранните агентства в Цариград. Бащата, дядо Петко Белокръвчанина, живееше в едно село в Северна България; ако и стар, неволята го нудеше да пори с ралото гърдите на майка България, за да поддържа бабичката си и своето бедно, жалко съществувание.

Негово високоблагородие Христофор Белокровский беше едно време сополиво, одърпано, зацапано хлапе, което се валяше в нечистотиите на селското купище. Консулът мина през тяхното село в този ден, когато съвършено случайно детето беше изкъпано: изкъпано беше, защото прасето, като излязло из обраслата локва, детето се спуснало към него, хванало го с една ръка за ухото, с друга за четината и искало непремешю да го възседне; да го яхне не могло, но успяло да налепи на кълчищената си ризка всичките хубости, които прасето е могло да понесе от гнилото блато. Тогава чак майка му се е наумила, че детето има нужда от къпане, и след като му стоварва десетина оки бой на гърба, гурнала го в коритото с ризката заедно: първата вода се превръща на боза, втората на непрозрачна мътилка, че трета, че четвърта, та чак петата вода се избистря и из нея изскача едно чистичко, черноокичко, хубавичко бяло-червено момченце, с живи, хитри очички. Седи хубавецът в натура срещу огъня, седи и майка му отстрана и му суши ризката. Хем я суши, хем по-гледва чедото си и май-май че се съмнява дали е туй нейното чедо, дали не е. Облича му ризката и го изважда да се припече на слънце и да му изпощи главицата. Свършва и тази операция, причесва му косата и баш в тази минута се зачуват звънци; от завоя изскоква един файтон и спира до тяхната къща, на кръчмата. Консулът.

— Хайде, мама, иди сега при оня чичо — учеше майката чедото си, — иди при него и му кажи: „Чичо, дай пет пари.“

И отиде момченцето. Консулът беше извадил от чантата си закуски и си подкрепяваше силите. Детето се изправи недалеч от масата и като захапа пръст, следеше хапките на пътника и подсмърчаше. Консулът го забележи и зачудено впери очи в него — за пръв път му се падаше случай да срещне такова чисто дете из нашите села, чисто и хубавичко. То хувички ги има много, но не личат чъртите им под нечистотиите, които покриват цялото им тяло.

— Чичо, дай пет пари! — каза детето и веднага засрамено си наведе и извъртя главата със захапан пръст.

Гавазинът обясни на консула, че детето иска пет пари.

— Защо ти са пет пари? — попита гавазинът по поръка на консула.

Но детето бе научено само да поиска пари, не бе му казала майката защо му са пари и затова вместо отговор то повтори:

— Чичо, дай пет пари! — и пак се засрами.

— Как ти е името? Как те викат? — попитаха детето.

— Ристу! — отговори то.

Гавазинът обясни, че името на детето е Христо.

Дали по някои частни, семейни обстоятелства, дали по племенна симпатия (консулът беше славянин) — кой знай, но той усети едно влечение, смесено с жалост, към туй хубавичко, бедно българче и в няколко минути в ума му се роди една блага идея; роди се, разви се и израсте в цял план: да вземе със себе си и да възпита това дете.

Гавазинът повика майка му, майката повика баща му и се почнаха преговорите. Цял час се продължаваха увещанията. Дойде и кметът, дойдоха и други селяни; почнаха и те да придумват родителите и най-сетне с черпня, със сълзи убедиха ги да дадат чедото си на консула, да се изучи, да стане човек, та да видят и те покой на стари години.

Седна консулът във файтона, намести при себе си малкото селянче, зави го с един шал; трепнаха конете, дръпнаха звънците и в един облак прах изчезнаха пътниците…

* * *

Консулът не прати Христа веднага в странство, защото не искаше да го оттръгне от родната му почва; а го остави цели пет години в българско училище. От време на време той го караше да пише на родигелите си, а заедно с писмата притуряше и по нещо армаганец. Като свърши българското училище, Христо замина да следва наука в странство. Настаниха го в един пансион и го зачислиха в гимназията. Облече Христо красива униформа със златни копчета, фотографира се и изпрати боядисан портрет на родителите си. То беше радост, то беше гордост за тия бедни селяни да гледат, да целуват този портрет, да го сочат на който мине-замине…

Христо се подписваше отпърво в писмата си: „Ващ покорен син — Христо“ и описваше надълго и нашироко живота си в пансиона. Сетне почна да пише по-кратки и по-сухи писма с подпис: „Ваш син — Христофор“. Още по-сетне писмата захванаха да се явяват по-рядко и по-рядко. Най-подир обади се той, когато постъпи в Института за възточните езици с едно писъмце в няколко реда, подписано: „Ваш — Хр. Белокровский“, и след туй вече не чуха какво става с него…

А ето какво стана: гурна се Христо с главата надолу в кипящото море на шумното гостоприемно общество и когато вълните го изтласкали на един бряг, той се сети разделен с цяло море от своето минало. — Той сам повярва, че е аристократ.

„Пази боже сляпо да прогледа!“ — казва българската поговорка и много на място го казва. Не от прогледналия физически слепец се отвръща българинът, а от слепеца — простак, издигнат от нищожество, от тинята, благодарение на случайни обстоятелства, достигнал, без разбор на средствата, до висота, която той омърсява със своето присъствие…

Господин Белокровский свърши института. Консулът, престарял вече, продължаваше да го поддържа до последния ден на курса и сетне, като го снабди с нужните средства, препоръча му да се завърне в отечеството си. Белокровский не послуша съвета и още няколко пъти поиска пари от своя благодетел, а когато последният му заяви, че е готов да му по-могне само под условие, че ще се завърне на родината си, нашият дипломат му написа едно грубо писмо в което заяваваше, че прекъсва с него по-нататъшните сношения. Консулът и тук не се обезкуражи, той дълго време е служил на Възток и е запознат с грубостта и невъзпитаиието на възточните хора, и за да изпълни дълга си докрай, той употреби влиянието си и изходатайствува за Белокровский място в едно от агентствата в Цариград.

* * *

Ходят българи търговци в Цариград, овни продават. Като се срещнат с тогоз, с оногоз, от дума на дума научават се, че в еди-кое си консулато има един българин, Белокровский, барабар с консула. Връщат се търговцнте в България, ходят по селата и сбират овни, па тук приказка, там приказка и в България се разчува, че в еди-кое си консулство в Цариград има българин, Белокровский, барабар с консула. Разчува се и в дядо Петковото село.

— Кой ще бъде този Белокровский? А бре, селяни, да не е на дяда Петка Белокръвчанина детето бре?…

Питат дяда Петка:

— Ох, не зная, дядовото, не зная; писа ми едно време, писа, па престана; за консул се учеше, ама жив ли е, умрял ли е, не зная.

— Жив е, дядо Петко, жив е. В еди-кое си консулато в Цариград бил, барабар с консула.

— Истина ли бре, селяни?

— Истина, дядо Петко!…

* * *

Продаде дядо Петко една нивица, взе някоя пара, нарами торба с хляб, хвана тоягата и „Сбогом, жено! — Прощавайте, селяни!“ — Сбогом, мъжо! — На добър час, дядо Петко! — и замина за Цариград… Прегърбен от трудове и неволи, прегърбен от старини, крачи дядо Петко към… Цариград!… Стига Габрово, заминува го, поемва Балкана… Ох, чедо! Мило си, чедо!…Превалява Св. Никола, минува Шипка, Казанлък, Загора… Спира се, почива, похапва, поспива и пак закрачва…

— Далеч ли е, чичо, Цариград? — пита дядо Петко работните селяни.

— Далеч е, дядо, далеч е! Ами за какво си се наканил чак до Цариград, дядо?

— Син имам там, дядовото, снн, барабар с консула е там, в консулатото!…

Стига дядо Петко Едрене. Град голям, като плъзнал оня ти свят — да се замае главата на човека!… Вижда старецът една чешма, спира се, мокри си вкокалените опинци, ръси си студена вода на главата, поседва да почине малко на кьошка около шадравана и пак закрачва напред. Пита, разпитва и християни, и турци накъде е Цариградският път и бърза да излезе вън от града и там, на полето, да подкрепи със сън старческите си сили. Сипнала несипнала зора, става дядо Петко, попретегне се, поизпращят вкочанените стави, нарами торбицата и пак повлачи подбитите нозе…

— Далеч ли е, аго, Цариград!

— Далеч е, дядо, далеч е!…

Многи мина, малко остана. Напряга бедният старец последните сили и пристъпва… Минуват още ден, два, пет дена, гледа странникът — сегиз-тогиз железница изфучи край него и се изгуби из мъглата… Ех, где да е дядо вътре, досега би видял чедото си, би му се нарадвал!… Ама сиромах е дядо, не може да плати за железница… Минуват още два дни…

— Далеч ли е, аго, Цариград?

— Близо е, дядо, близо е, половина ден път!

— Да си жив аго, за добрата дума! — отговаря дядо Петко — и ободрен от близостта, почва по-бодро да крачи и замръква пред самия град.

Уморен е дядо Петко, но хваща ли го сън?… Задреме малко и ето чедото му, Христо, изпъкне пред очите му, таквози, каквото си го знае на портрета, с жълти копчета, па се спусне да го прегърне и… стресне се дядо, пробужда се. Пак задреме, и ето чедото му Христо, по ризичка, зацапаничко и на кълчищената риза жълти копчета…и тези копчета све-тят, бляскат… смеят се, всичките копчета се смеят… не, не се смеят, ами дрънчат, дрънчат като звънци… много, много звънци… облаци прах… и в праха звънци… и дядо тича подир звънците, тичат след него и селяните и викат, хеей, беей!… Тича дядо и ха да стигне звънците, спъва се в една купчина жълти копчета, копчетата се пръскат и почват да дрънкат и се смеят… Стрясва се дядо Петко, събужда се, зора едва-едва се сипва, а около него по полето цяло стадо овни, дрънчат със звънците и блеят. Стана старецът, нарами торбица, прекръсти се и след малко потъна в спящите още улици на грамадния град. Видя той едно кафене отворено, слугата по чехли полива с ибрик и подмита пред вратата, между кьошка, на който бяха насядали вече някои ранобудни старци-турци. Отби се и дядо Петко:

— Сабах-хаир-олсун!

— Аллах-разъ-олсун! — отговарят старците и сторват място за нашия пътник.

От дума на дума, разприказват се, разпитват го откъде е, защо е дошъл. Дядо Петко им разправя, че е дошъл при сина си, който е барабар с консула, в еди-кое си консулато. Турците го похвалват, че е отхранил таквози чедо, и му поръчват кафе. Изпива дядо кафето, изпушва лула тютюн, дават му турците едно момче да го заведе чак до консулатото…

Дядо Петко влезе в консулатото. Гавазинът го погледна отвисоко, но сетне се смекчи, като у каза старецът, че е баща на Белокровский.

Той спи още, дядо, ще почакаш един час — каза му гавазинът, българин, и го въведе в стаята на портиерина, гдето го гостиха с чай.

— Ами защо спи още, нали съмна отдавна? Да не е нещо болен? — пита със стегнато сърце старецът.

— Не е болен, дядо, здрав е. Те така спят, големците — отговаря гавазинът.

— Ами че той големец ли е? — пита дядо Петко и сърцето му трепери от радост, чаят се разлива от чашата и попарва ръката на дядо, но той не сеща.

— Големец е, дядо, големец е. Блазе ти, че имаш такъв син.

— Големец, а? Хе, хе, хе! — сърцето на дяда Петка ще изхвръкне. — Ами той не ви ли е говорил нещо за мене… а?…

— Не ни е говорил, дядо, той с нас много-много не приказва. Все с консулите има работи.

— Тъй, а? С консулите? Хе, хе, хе!… Ами с пашата приказва ли? — пита старецът, като се наслаждава предварително от отговора.

— Кой ти гледа пашите, той с везиря приказва.

— С везиря! Па има хас да речеш, че и със султана приказва — пуща предпазливо блаженият старец.

— Разбира се, че и със султана.

— И със султ… — сълзите задавиха стареца, не може той да понесе толкова щастие и руква неудържим поток от радостни, блажени сълзи.

Звънецът възвести пробужданего на големеца. След половина час, когато слугата му внесе чай, гавазинът, последван от дяда Петка, почна да възлиза по стълбите, като кроеше в главата си план как да устрои срещата, за да излезе по-ефектен сюрприз… И реши да почука на вратата и да въведе бащата без предварителен доклад. И наистина почука, отвори вратата и бутна дядо Христо в стаята…

— Баща ви, ваше високоблагородие! — извика тържествено гавазинът. Докторът остана като гръмнат, изтърва чашата с чая… и колебанието му трая само една секунда… Той скочи от стола си и като изгледа с най-голямо презрение баща си, изрева:

— Как?! Как ти смееш да ми водиш в кабинета такива…

— Христо!… Чедо!… — изтръгна от гърдите си дядо Петко.

— Изведи го! — кресна докторът с разтреперан глас и като грабна от масата една шепа пари, подаде ги грубо на гавазина и му изръмжа със стиснати зъби: — На, дай му тези пари, па да се махне оттука, чу ли?

— Слушам, ваше високоблагородие!…

И негово високоблагородие Христофор Петрович Белокровский затръшна ядосано вратата.

 

Пази боже сляпо да прогледа!

Алеко Константинов
Бай Ганьо в банята^[3]

 

— Чакайте аз да ви разкажа мойта среща с бай Ганя — обади се Стойчо.

— Хайде, разказвай — извикахме всинца, защото знаем, че Стойчо умее да разказва таквизи комедии.

— И това беше във Виена. Седя си една сутрин в кафенето, Мендля, поръчал съм си чай и взех да прегледам нашите български вестници. Бях се вдълбочил в една много интересна статия, в която се разправяше начинът, по който конституцията може хепидже да се покътне, даже съвсем да се разглоби и пак да си бъде непокътната… Чета си така, увлякъл съм се, по едно време като кресна над ухото ми едно: „О-о-о! Добър ден!“ — и една потна ръка сграбчи десницата ми. Дигам си очите: един широкоплещ, черноок, чернокос и даже чернокож господин, със засукани мустаки, със скулесто лице, с бръсната поникнала брадица, облечен (в какво мислите?) в редингот, не закопчан, под жилетката му два-три пръста червен пояс, с бяла (по нашенски бяла) риза, без вратовръзка, с черно, накривено калпаче, с ботуши и един врачански бастон под мишница. Млад човек: да има, да има най-много тридесет години.

— Извинете, господине — казвам му аз със смирено учудване, — аз нямам удоволствието да ви познавам.

— Какво? Не ме познавате ли, кайш? Ти нали си българин?

— Българин съм.

— Е?

— Е?

— Е хайде, ставай да се разхождаме. Какво ще киснеш тука? Мен ме казват Ганьо. Ставай!

Нямаше нужда да ми казва, че е Ганьо.

— Извинете, господин Ганьо, аз не съм свободен сега.

— Ами че какво стоиш в кафенето, като не си свободен?

Не счетох за нужно да му давам обяснения. Но той не показваше ни най-малко желание да ме остави на мира и току ми изтърси:

— Ставай да ме водиш на баня. Де е тук банята?

О-хо! Да го водя на баня! Мен почнаха малко да ме взимат дяволите, ама се сдържах, и не само че се сдържах, ами ме и досмеша. Види се, че бай Ганьо имаше действителна нужда от баня: отдалечко дъхтеше на вкиснато. Нямаше какво да правя. Съотечественик — трябва да му служа. Па помислих си, и аз ще се възползувам от случая, ще взема един душ. Беше горещо. Тръгнахме и се упътихме към една лятна къпалня с широк басейн. Из пътя, като срещахме нещо по-забележително, аз все считах за нужно да указвам и обяснявам на бай Ганя, но забележих, че той неохотно ме слушаше и току пропущаше сегиз-тогиз равнодушно по някое „А, тъй ли е?“ или „Знам аз“, с което, види се, искаше да ми се препоръча, че не е прост. Или пресичаше думата ми с някой въпрос, съвсем неподходящ с това, което му обяснявах. Разказвам му например нещо за паметника на Мария Терезия на площада между Музеите, а той ме дърпа за ръкава:

— Я виж, онази там, със синия фустан, а? Как ти се вижда? А бе я ми кажи, как ги познавате вий коя е такваз, коя не е? Аз много пъти съм се бъркал, а? — Бай Ганьо допълва въпроса си с едно дяволско подмигване.

Пристигнахме в къпалнята. Сърцето ми се стягаше — то като че предчувствуваше това, което ще стане. Вземаме си на касата билети. Бай Ганьо иска „ресто“ с шаване на пръстите си, помъкнати в гишето. Касиерката му подава усмихнато остатъка, бай Ганьо се впива в нея с маслени очи, поемва парите и с една своеобразна кашлица си изказва чувствата. Тя прихва от смях, бай Ганьо, възхитен, засуква си левия мустак и си заклатва главата:

— Че фромоза еш домнета̀. А бе, Стойчо, я попитай дали знае влашки. — Щий румунещи? — пита сам бай Ганьо.

В това време влиза друг посетител и ний се вмъкнахме в общата зала. Околчест коридор. Наоколо стаички за събличане, прикрити със завески. В средата басейн, отделен от коридора с ниска дървена решетка. В басейна се слиза по няколко малки стълби. Заехме с бай Ганя две съседни стаички. Аз се съблякох набързо и влязох в хладния басейн. Във водата чинно и мълчаливо разтягаха мускулите си и пухтяха няколко немци. Бай Ганьо се бави дълго време и зад завесата на стаичката му се чуват пъшкания и се тракат някакви стъклени предмети; най-сетне отдръпна се завесата и той се яви в натура, с влакнати гърди и с нашарени от чорапите нозе — като държеше в ръка един възел: това бяха драгоценните мускали, вързани в една не дотам чиста кърпица, които той се побоял да остави в стаичката. „Отде знаеш, че стените им са здрави, ще откъртят някоя дъска, иди, че се дави подир.“ Той се огледа по стените на коридора, потърси някой гвоздей да закачи възела си; той мисли, че щом е стена, трябва да има и гвоздей по нея, и се обръща към мене:

— Ама простя работа тези немци, един гвоздей не им стига ума да забият, па казват, че ние сме били прости.

Като се убеди окончателно в простотията на немците, бай Ганьо сложи нерешително кърпицата си с мускалите пред входа на стаичката си, за да му са пред очите, доде се изкъпе.

— Ти я чуй, момче — обърна се той към мене, — ти хем се къпи, хем понаглеждай мускалите, па гледай и мен какво нещо ще изкалъпя. — И с тия думи бай Ганьо дигна единия си крак и стъпи на оградата… — Ти само гледай… Повдигна се, тури и другия крак, изправи се, прекръсти се и извика:

— Гледай… Яла, боже, помози… Хоп!… — И се хвърли във въздуха, изкриви краката си на кравай и — бух! — сред басейна.

Снопове вода бризнаха нагоре и се посипаха по главите на вцепенените от учудване немци: вълнисти кръгове отскочиха от центъра към краищата, преляха зад басейна, хлътнаха пак назад и когато водата подир няколко секунди се утаи и избистри, всякой от находящите се в банята можеше да види уморителните жестикулации на бай Ганя под водата. Той се повдигна нагоре, спусна си нозете, стъпи на дъното, изправи се със затворени очи и запушени уши, изтърси се от водата — пуф! — и пръсна вода през увисналите си мустаки — пуф! — и изцеди водата от косата и лицето си, отвори си очите, погледна ме и се засмя:

— Ха, ха, ха… а? Какво ще речеш?…

Аз не успях нищо да река, защото той се пусна хоризонтално над водата и почна с ръце да пляска повърхността, почна да плава по „гемиджийски“: пляс! — с ръката и ритне две текмета назад, пляс! — с другата ръка и още две текмета. Целият басейн закипя. Като че бяхме под някой водопад. Вълни запляскаха към краищата, вериги от капки бризнаха чак до насрещните стени.

— Туй се казва „по гемиджийски“ — извика през вълните тържествующият бай Ганьо; — чакай сега да им покажем „вампор“ на кое викат.

И като се обърна по гърба си, той почна да нанася такива немилостиви удари с нозете си по повърхността на разпенената вода, щото бризги летяха чак до тавана. Той завъртя бързо ръце, за да изрази колелото на парахода: „Тупа-лупа, тупа-лупа, фйюууу“ — и бай Ганьо изсвири с уста. Немците окаменяха на местата си. Те, по всяка вероятност, приеха моя другар за някой новодошъл, не постъпил още в лудницата възточен човек и аз забележих по лицата им не толкова негодувание, колкото съжаление. А бай Ганьо, вижда се, прочете по лицата им безкрайно удивление на неговото изкуство и затова възлезе бързешката по стълбата, изправи се малко разкрачен, изгледа високомерно немците, почна да се удря геройски по влакнатите гърди и извика победоносно:

— Булгар! Булга-ар! — и още по-силно се удари в гърдите. Горделивият тон, с който изрече тази рекомендация, говореше много; този тон казваше: „Ето го, видите ли го българина! Този е той, такъв е той! Вий сте го чували само, сливнишкия герой, балканския гений! Ето го сега пред вас, цял-целиничък, от глава до пети, в натура! Видите ли какви чудеса е той в състояние да направи! И само това ли! Ехе, на какви работи още е той способен! Прости били българите, а! Гиди, чифути с чифути!“

— А бе я попитай има ли сапун — казва ми бай Ганьо, след като поизстина малко патриотическият му възторг, — я виж нозете ми на какво ся заприличали…

И наистина, нозете му не представляваха най-подходящ модел за Аполона Белведерски. Шарките на чорапите му бяха се отпечатали на кожата — и без това нечиста и обрасла. Впрочем с нечистотата не можем зачуди българите: не можем накара и най-разпалената фантазия да си представи нещо по-нечисто от туй, което може да ти представи самата действителност…

С тези думи свърши разказа си Стойчо.

Тодор Г. Влайков
Малинарка

Това лято и Цветанка е рекла да ходи за малини. Че тя вече не е малка. Сега ще влезе в трети клас. А пък в къщи е голяма оскъдица. Баща й е отишъл нейде по работа. Ала кой знае защо, от сума време не се обажда и не праща нищо. Па и суша голяма настъпи. Житото бе рядко. А пък царевицата и картофите съвсем изгоряха. И майка й се чуди и мае как ли ще изхрани дребната си челяд. Та трябва и тя, като най-годна, да припомогне нещо майци си при тая тежка неволя. Па и книги нали ще трябва да си купува? Решила е затова, като му дойде времето, да тръгне и тя за малини.

Майка й изпърво я не пущаше. Малините са много далеч и мъчно се берат. Некадърна е тя още за такава тежка работа. Ала Цветанка силно настоя. Ще може, ще може и тя да иде. Виж Донка Цъклина, нейна другарка е, пък още лани ходи няколко пъти, а за това лято се готви редовно вече да ходи. Най-после майка й се съгласи да я пусне. Ще иде с Вана лелина си и с нейни още другарки. Приготви й две кошнички. И Цветанка с нетърпение зачака уреченото време.

И ето го дойде това време. Настъпи месец август. Чу се, че някои по-чевръсти вече ходили. Имало ги много малините, ала още били зелени, та малко набрали. Повечето малинарки все още се въздържат. Чакат да узреят по-добре. Най-сетне другарките, с които Цветанка ще иде, решават вече да идат и те.

Ще тръгнат тая нощ. Цветанки сърцето затупка от радост.

И тъкмо се е унесла в най-сладък сън, чува: трак, трак.

— Хайде, ставай — сбутва я майка й, — че кака ти Вана тропа на вратника.

Цветанка бързо скача. Майка й, която отдавна е на крак, приготвила й е да си обуе цървулки — че там в планината не може ни босо да се иде, ни с добри обуща. Приготвила й е и вехта дрешка, турнала е в торба хляб и нещо катъчец, принесла е и двете кошнички. Цветанка наскоро се стъкмява и като грабва торбичката и кошничките, бързо изскача навън. Пред портата я чакат кака й Вана и другарките й.

— Да вървим, че малко сме позакъснели.

— Така ли? Ух, поуспала бях се — гузно се отдумва Цветанка.

— Нищо, нищо — извинява я една от другарките на Вана.

— Чувате ли кучешки лай? И други сега тръгват.

И понасят се бързешком из затихналите селски улици.

— Виж, и месечинка е изгряла — каза Вана, като погледва към издигналите се над баира рога на доста вече нащърбената луна. Тя разливаше мека, бледкава светлина по цялата околност. Когато излизат на края, петел изплесква с криле и изкукуригва. След него и втори, и трети.

— Ето ги и първите петли. Таман с време тръгваме.

Излизат из селото и поемат пътя нагоре към близкото летовище. Минуват през него. Там всичко се е притаило, всички спят. Навлизат в теснината. Високи скали от двете страни, тъмните очертания на които някак страхотно се издигат във висините. В дъното шуми и клокочи буйната река, големите вирове на която, огрени от лъчите на бледоликата месечина, святкат като треперещо огледало. Вървят по равния още път. Минават един мост, два, три. Равният път се свършва. Настъпва по-стръмен и по-каменист. Цветанка се е поизморила, ала не показва слабост — върви все напред. Кака й Вана и другарките й си приказват едно-друго. Тя ги не слуша. Мисълта й е все там, при малините. Кога ли ще стигнат. Ала пътят все тъй стръмен и каменист, се не свършва. Стигат до един горски кантон.

— Да седнем да си починем — каза някоя от другарките, — че и Цветанка трябва да се е изморила.

— Аз ли? Не съм.

Не е, ала хубаво й става, като седна и тя да се отмори. В гората наоколо пълна тишина. Само реката безспирно шуми. Двурогата месечина се е изправила тъкмо над главите им. Нейната мека светлина се провира между листата на дърветата и пъстри росната трева с трепетливи шарки. Пристигат и други момичета. Дружината става шумна и весела.

Пътят оттук нататък е по-тревист. Реката намалява. По дърветата се понася лек ветрец. Над отсрещните върхове се показва бяла ивица. Зора се зазорява. Почват да се чуват тук и там птичи цвъртения.

Ето ги най-после пристигат. Гората е оредяла. Широка поляна пред тях. Гъсти храсталаци се тъмнеят в дъното й. Малините са това. Сядат на една полянка край шумолещата вода да си починат. Па изваждат торбичките си, та додето по-добре се развидели, да си похапнат. Разтваря и Цветанка нейната торбичка. Майка й е турнала половина хляб, зелени чушки и морска сол. Че пости нали са? Сирене се не яде сега. Отчупва си комат хляб и захрусква дългорога чушка, като я топи в шарената сол. Колко сладко се яде тук в планината след такъв дълъг и уморителен път!

Разсъмва се вече хубаво. Малинарките сгръщат торбичките си и шумно се впускат към малинака. Ще се започне вече брането на малини. Затичва се и Цветанка. Тя се придържа близо до кака Вана. Полегналите малинови храсти са огрейнали от плод. Ала не всички зърна са узрели. Ще трябва да се пробират. Малинарките с кошница в ръка се залавят за работа. А Цветанка, като гледа какво правят другите, започва да пробира зрелите малини и да ги слага в кошничката си. Тая работа я увлича. Наоколо й малинарките шумно и весело си приказват. Чуват се гласове и по-надалеч. Там е друга дружина малинарки.

— Я вижте, какви са тия лепешки тук? — сепнато извиква една от берачките. — Не са говежди. Какви ли ще да са?

— Мечи са — казва другарката й.

— От мечка? Ох, божичко — вика първата, — тя е била тук и може сега да е нейде наблизо. Ами ако изскочи изведнъж!

Цветанка и тя изтръпва от страх. Ако изскочи наистина мечката? Сърцето й силно затупква и тя плахо се заозъртва наокол.

— Не бойте се, не бойте се — казва една от по-възрастните. — Мечката дохожда някой път нощно време тук да яде малини. Ала щом се съмне, тя се прибира в дупката си. И никой никога не я е виждал.

Това поуспокоява изплашените малинарки. Поуспокоява се и Цветанка, ала все е нащрек. И мръдне ли се нейде нещо, тя все изтръпва от страх. Дали не е мечката.

— Няма я нея, нали, како Вано?

— Коя?

— Мечката!

— Мечката ли? Няма я, няма я. Хич и не мисли за нея.

Започват се пак весели приказки. Тук-там някоя малинарка и песен подкарва. Отдире, иззад високите върхове, слънцето се показва на поруменелия изток. И става светло и хубаво. Цветанка, погалена от грейналите лъчи на слънцето и ослушана във веселите приказки и песни на малинарките, чувствува нещо приятно, нещо радостно в сърцето си. И забравила вече за мечката, тя с увлечение продължава да пробира зрелите малини и да ги слага в кошницата си. Някои от малинарките са напълнили по една кошница и вземат втора. Цветанка и тя вече напълнила малката си кошница и взема другата — по-голямата.

Става все по-шумно и по-весело из малинака. По-често се чуват песни. И Цветанка по едно време почва тихичко да си подпява една от училищните песни. И префърляйки се от храст на храст, продължава да пълни и втората кошница. Наистина, храстите са бодливи и тя си поиздраска ръката, па се е поизморила да стои права и да пресича насам и нататък. Ала сдържа се и все тъй с увлечение продължава да къса зрелите малини. Още малко, и ще се напълни и втората кошница. И тогава…

Слънцето се е издигнало вече доста високо и спуща парливи лъчи върху главите на малинарките, някои от които са облени с пот. По едно време отневиделица се показват малки облачета, тънки и бели като памук. Те бързо се разширяват и обхващат половината от небето. Ето че замрежват и слънцето, а отстрани се надигна един доста тъмен.

— Дъжд ще ни зафане, момичета — обажда се една от малинарките, загледана в тъмния облак.

— Дано се разкара.

— Не ще.

— На дъжд мирише.

— Ха стигате вече, момичета.

— Пайдос, пайдос! — завикват някои, които по-рано са работили в кибритената фабрика. Всички напускат работата и се спущат към мястото, гдето са оставили нещата си.

— Чакайте още малко да си допълня кошницата.

— И аз също.

— Само по-скоро, че ние вече се прибираме!

Цветанка, която бе почти напълнила и втората си кошница, но която се чувствуваше твърде изморена, със задоволство посрещна „пайдоса“ и затичва се и тя след другите. Големите малинарки бяха напълнили по две, други и по три кошници. Цветанкините бяха само две. Скоро дойдоха и ония, що бяха останали да си допълват кошниците.

Тъмният облак почна да се разредява. Ще се разкара, няма да има дъжд. Поуспокоиха се и отидоха всички на водата да се поумият. Отвориха после торбичките си и седнаха пак да си похапнат. Изморени от дългата работа и доста огладнели, всички ядяха с охота. Като си отпочинаха добре, малинарките накъсаха клончета от малиновите храсти, та покриха отгоре кошниците си. Отидоха после, та си отрязаха по една тояга, която направиха на кобилица. И Цветанки кака й Вана отряза малка кобиличка. Нарамват после кобилиците, на които са надянати пълните кошници, като подлагат под кобилиците изпразнените торби. И наредени една след друга или две по две, шумно тръгват надолу. Цветанка, нарамила и тя малката кобиличка с двете си кошници, радостно тръгва заедно с другите.

Бодро и весело вървят малинарките със своите пълни кошници на рамо. По едно време почва да им натежава. Кобилиците прежилват рамото им. Те ги прехвърлят на другото. И все тъй весело, унесени в сладки приказки, продължават пътя си. Нанадолнище е, та леко се ходи. Леко върви заедно с другите и Цветанка, като прехвърля кобиличката си ту на едното, ту на другото рамо. Става дума колко да искат за малините, като слязат в летовището.

— Петнадесет — казва една.

— Дали не са много?

— Не са. Че виж, още не са узрели всичките.

— Петнадесет да искаме, па дванадесет да ги дадем.

Облаците се разнесоха. Небето се изясни. Слънцето, доста вече превалило към запад, кога излязат на открито, фърля полегати лъчи върху гърбовете им, които са плувнали в пот. Излязоха на равния път. Приближава до летовището. Спират да си починат и да се подокарат. И пак тръгват. Ето го водопада. Ето я банята, ето го и широкия площад на летовището.

Тъкмо навреме пристигат. Госпожите, наизлезли след пладненската си почивка, са изпълнили както мегдана, така и пътя, който минува през летовището.

— Малини, малини! — завикват децата.

Тук госпожи спират една малинарка, там друга. Една възрастна госпожа, която води малкото си внуче за ръка, спира Цветанка.

— Я чакай, момиченце. Твоите кошнички са малки, таман като за нас. По колко искаш?

Цветанка помери да каже петнадесет, па се стесни и:

— Дванаесе — рече малко свенливо.

— Дванадесет, е добре.

И тя поведе Цветанка към тяхната вила.

— Как те викат? — попита я възрастната госпожа, като я гледаше с едно умиление.

Цветанка каза името си.

— Малка си още мари, Цветанке, пък и ти си тръгнала за малини.

— Трябва да припомогна в къщи.

— Хубаво, хубаво, много хубаво.

Стигнаха във вилата. Претеглиха малините. Излязоха четири кила и нещо. Старата госпожа извади и й даде петдесет лева.

— Скрий ги добре, Цветанке. Па да ги дадеш дома майци си. И кога идеш пак за малини, да ги донесеш право у нас.

Цветанка целуна ръка на старата госпожа, скри парите и с празни кошници в ръка бързо се затича през летовището към село. Тя се не знаеше где е от радост. Толкова пари никога не беше виждала в джеба си. И когато влизаше в къщи, отдалеч още завика:

— Мамо, мамо, петдесет лева, цели петдесет лева ми дадоха за малините!

— Белки толкова много!

— Толкова. Ето ги.

И тя подаде майци си парите.

— Като ида десет пъти и донеса по петдесет лева…

— Може и да не идеш десет пъти, па може и по-нататък и по-евтини да станат, ама все ще се събере доста нещо.

— Не, десет пъти ще ида, па и повече, та да събера най-малко петстотин лева.

— Само здраве да е, майка.

— Ами какво ще ги правим тия пари, мамо?

— Ех, какво ще ги правим. Като се съберат, ще видим тогава. Ще си купим брашно, нали?

— Ех, ще купим един чувал брашно. Ще оставим и учебници да си купя.

— И за учебници ще оставим, па ако се съберат повече, ще взема и памучна прежда, та да ти изтъча платно. Че нали, като станеш мома, ще ти трябват ризи и дарове.

— Та и платно ще ми изтъчеш, а?

И Цветанки сърцето се изпълни с радостно чувство, което я прави да не сеща умората от безсънната нощ, от тежката работа и от дългия път.

Цанко Церковски
Бирникът дошел

Никога в живота си бай Миню Пармака не е бивал тъй весел, шеговит и разговорлив. Истина, бай Миню не е като съседа си Гоша темерут и немтурник, но не пък и такъв, какъвто го виждаме днеска. Весел е сега той, та му няма края. Е, сбор прави човекът, сборско време е то; еднъж в годината е и да бъде кахърен, срамота е артък!… Дошле му са и сборяни, вехти и нови достове из чужди села; пък му е подръпнал отзарана малко повечко, отколкото трябва, и туйто…

Няма зарар, не е ката ден то, а веднъж в годината. Пък се и не спира, нито пък му млъкват устата. Ходи бърже-бърже по двора, гласи воловете на гостите си, туря им пред муцуните плява и дор го видиш там, ето го озовал се в къщи при жена си; дава й наставления; пита я какво е сготвила и хоп подире при гостите си в голямата стая; и там почва да запитва, да се шегува и да приказва надълго и широко.

Додоха му къде обяд и нови сборяни; доде шурят му от Миланци с булката си и с двете си малки и хубавички женски рожби. Дойде му и Нешо Моралията, прочут кавалджия и дост на бай Миня още от старо време; че най-после му дойде и Величко из Турчетата, вечният сборджия и гост на всекиго, във всяко село и през всяко време.

И тях бай Миню посрещна със засмяно лице и с шеги уведе в голямата стая при другите гости.

— Е-е-е, хайде добре дошле, добре дошле сега!… — извика той, щом току насядаха новите гости на местата си, и като подсука кръвнишки мустака си, продължи: — Хайде, хайде, таз година берекет… Къщата се напълни… Дай, боже, сѐ тъй да се пълни; то не е зло. Когото обичат хората, обича го и господ. Не е ли тъй, свато? А ти какво си се усмихнал, Морала? Не ми ли е права думата санким?

— Тъй, тъй!… — обадиха се няколко гласове наведнъж.

— Тъй зер!… А ти, шуря, какво ще кажеш? Морала, дявол да те вземе! Помниш ли бозунглука? Ха-ха-ха… Щяха да те утрепят тогава, май с читаци… Хем с кавала в главата те бъхтаха… Нейсе, запуши я. Ами носиш ли го ти него, носиш ли го? Зло ли ти приказвам; за кавала е думата… Е, сега аз де да седна? Морала, до тебе ще седна… Стар дост си ми, кюлхане недно… — досвърши шеговито Миню и се смести между Моралията и белобрадия дядо Йове, срещу шуря си и Величка.

— Не ставам артък и царят да дойде, не ставам… Ей жена, булки, де ви ба? Елате тука де, дайте де!… Да опитат тези хора гозбата ви… Ама по-напред не забравяйте ракийцата… Знайте, какъвто му е редът… Не е ли тъй, Величко? Ти какво ще кажеш, Гочо? Ти все мълчиш и чидбиш, като че не знаеш на хилядото половината колко е.

След малко сухата и болнава буля Минювица се яви с презръчник в ръце пред сборяните; каза им „добре дошле“ и почна да реди трапезата. Две моми — едната бай Минювата първа рожба, а другата — Гошевото средньо момиче — подаваха на буля Минювица пълните с чорба паници, а тя ги полагаше ред по ред по трапезата, гдето виждаше за нужно. Миню захъмка, заподканя гостите, замоли ги да хапнат, но така милаим ги замоли, щото и да не ти се яде, ще ядеш.

— Ха де, сторете кръст де!… Сторете кръст и вземете от трапезата де!… Ха, дядо Йове, канете се де… Ха и вий, булки, какво гледате, срамите ли се? За хляб срам няма… Земайте, ха, каквото дал господ… Ей, Гочо, и тебе ли да каня? Хм, гледаш ме ти, ама не се каращисвам по вашия сбор. Ще ти дойда гюрюмуля с бабата и кучетата варанджа — не можеш ме погаси с вино. Ха яж, яж — не ме гледай. Аз веки амен прекарах, а наготвила бабата!… Чорба и половина — пръстите да си оближеш… Ама ти бе, Морала, не чакаш да подканя. Лапаш, като че черен глад те е натиснал… Хем по много лапаш, като от вашата софра… Хей, не е у вас то… Ха-ха-ха — изсмя се пак бай Миню и цялата стая гръмна от смеха му.

След туй — мълчание. Устата работят, виното върви, гълтат гърлата, шетачките шетат, Моралията се подсмива някак дяволски и гледа весело на бай Миня.

— Морала, не ме гледай — ще се засрамя — почна пак бай Миню, — срамът е зла чест, ама знаеш, аз падам от срамежливите. Гочо, какво захвана да хълцукаш — да не си крадил яйца? Дайте му вино, мари; де ви, мари?… Пресипвайте де, дайте яхния, вино; какво се криете. Ха, пък вий яжте… Морала, Гочо, не ме слушайте вий мене. Аз хортувам, ама и ям. Ха, Величко; кани се, дядо Йове.

Ядоха и преядоха.

— Е, Морала — извика пак бай Миню. — Лаф лафтан, свършихме една работа — нахранихме се… А сега носиш ли го? Де го? Тук ли е той, „медният“, с който по бозлунгука те чукаха по главата? Ха сега да му чуем гласа. Ама знаеш да я докараш мехлем гиби… Пусти Морала — ойнак е на свирките. Де, вади го — потрети нетърпеливият Миню и взе да тършува Моралата, но той се изви назада, пресегна и взе от прозореца нещо, което щом съзряха сборяните, извикаха радостно и втренчиха очи в него.

— Дядо Йове, как си — извика Миню.

— Ей, Гочо, държат ли краката още?… Величко, ще играем ли? Морала, ха стига го гласи… Не е гайда да му се поврежда пискунят… Марей, де та ба?… Я ела тука!…

На тоя вик изскочи пред бай Миня сухата му стопанка и си приготви ушите да изслуша заповедта му.

— Тоз кой е, познаваш ли го — каза той, като посочи с пръст Моралията. — Моралията е алелем: знаеш ли как свири той — и мъртвите разиграва!… Максус съм го гетердисал да ни повесели и да ни поразиграй… Ще играем, хем с тебе ще играем, че и земята да трепери под нас… Какво се смееш? Мислиш, престаряхме ли? Ей, знаеш ли ти, стар боклук като пламне, че не изгасва лесно?… Не е ли тъй, дядо Йове?… Е-а-а-а, ба, добре дошли!… Хайде, нови гости, сбор донски ще му изтърсим тази година — извика бай Миню и изскочи да посрещне новите си гости.

Подложиха и на тях възглавница и дадоха им ястие.

— Е, Кънчо, ще играем ли? — обърна се бай Миню към едного от новите гости.

Гостът изгледа опечалено всички сборяни, възви се към бай Миня и рече:

— Ба, ти остави играта настрана; тя е лесна работа, ами тази бела!…

— Как бела? Коя бела? Бива ли по сбор бела?

— Бива не, ами бива — продължително изговори Кънчо, — бела, че главата си да откъсне человек… Бирникът дошел!…

— Бирникът ли дошел? Вай, оцапахме я сега!…

— Кой? Бирникът ли дошел? — запитаха наведнъж няколко гласа.

— Бирникът дошел! — се разнесе по всичката трапеза.

След тази вест усмивките по лицата на сборяните моментално изчезнаха, а бачо Минювата физиономия прие уплашен и загрижен вид. Забрави той лъжицата и паницата, но той се опря там някъде в гърлото му и не искаше да мине. Посегна бай Миню да гребне малко чорба, за да го прокара, но наместо чорба той грабна с лъжицата си червен пипер из галера и хоп в устата си. Залютя му пиперът, езикът и небцето; наляха му се устата и очите и изскочи навън, за да си умие устата. Излезе, а не му се влиза в собата повторно… Забрави, че днес е сборско време, че има сборяни, че трябва да се весели; че Моралията ще свири с „медния“ си кавал и пр. На ушите му зафучаха думите: „Дай пари: четиристотин дължиш на царщината за данък.“ Иска бай Миню да не се мисли за това. Отиде към сламеника и бута нещо си, дано забрави; но думите все звучат в ушите му и дращят като гладни нокти сърцето му. Прескача в градината. Съседът му Гошо, немтурникът, нещо пипа там зад плета.

— Ей, Гошо, здрав ли си ба? Ами я ела малко тука ба, бай Гошо… Истина ли е ба, истина ли е, че бирникът дошел?

— Бирникът ли?… Как дошел!… Не зная, комшу… Може да е дошел…

— Може, а? Хм… та нали той пари ша иска сега ба, комшу?

— Е, мюнкюн не е, че ще иска. Работа му е.

— Тъй а? Ша иска… Хм… — изръмжа пак бай Миню и прасна къде оградата на воловете си. През плета на оградата му се виждаше къщата на другия му съсед — Коля. Гледа бай Миню към къщата, но никой не вижда в нея. Таман бай Миню се готви да вика и главата на Коля се подава над дувара до сами него.

— Ей, комшу, тук ли си, тук ли си? — извика бай Миню.

— Тук съм зер. Ида да те питам едно нещо: истина ли е ба, че бирникът дошел?

— Та и аз затуй те диря, комшу. Кажи де, истина ли е, че бирникът дошел — запита бързо бай Миню и се загледа втренчено в Коля. И Колю го гледаше, но нищо не отговаряше. Гледаха се тъй няколко време и като разбра Миню, че и Колю навярно не знай, пречна през двора за към улицата.

— Ей, чоджум, я ела ба; я ела тука! — извика той на едно осемгодишно момченце, което бързаше нанякъде си и надуваше една червена свирка.

Момченцето тутакси млъкна и се приближи до бай Миню.

— Ти нали идеш от дюгените ба, чоджум? Ами приказват ли там хората, че бирникът дошел, дошел санким де? — запита той с втренчени очи в хлапето.

— За бирника ли? Такова нещо не съм чул — изломоти момчето и наду своята сборджийска свирка надолу из улицата…

Нещо иде насреща му. Засили се бай Миню още напред.

— Ей, истина ли е, че бирникът дошел… — щеше да изрече той, но като видя, че това, което идеше насреща му, не е човек, а една стара мършава крава, върна се бърже у дома си.

На къщния праг той посрещна всичките си гости — сборяни. Те дълго време го бяха чакали и като разбраха, че Миню няма намерение да се върне скоро, станаха и си тръгнаха.

Антон Страшимиров
На нивата

Зазоряваше се тихо — с омаята на последна утренна дрямка: като че ли майчина ръка погалваше и пробуждаше всичко живо.

Унесен тъжно, аз гледах как из дрезгавината поникваха очертанията на грохналите хижи, осенявани от изглозгани и жилави овощни дръвчета — хижи, които сега изглеждаха като присвити плачущи върби по кривулните тесни улици на нашето пръснато село. Никой не крачеше още по тях, никой не шумеше: онемели бяха даже будните псета. А преди час-два те ме оглушаваха още с грозния си вой, който се сливаше с познати мен крясъци из селската кръчма и се носеше в глъхналата нощ като ехиден подбив над върволицата черни роби тук, винаги безрадостни, безстрастни и превити под затъпителните грижи за безплодността на целогодишния денонощен труд. Вакханалия на малкото избрани от многото викани! О, как ми гнетяха душата тези крясъци! Ликуваше победилата старина: оставаше пак предишният чорбаджия — не се „размири селото“.

Късната луна съвсем избледня и заскърцаха коля край плетищата. Една наближи и отмина: в дрезгавината се мярна костеливият ръст на Балчо Дражът, отличих и загорялото му лице с две по страните — не бръчки, а цели вглъбнатини в челюстите. Вчера го нямаше в село — по работа е бил. Може и да не е чул за някакви избори! Наведен, той сега водеше мършав чифт волове, впрегнати на две колелета. На оста седеше — с остен в ръка — дете. То и днес не ще е на училище. А това дете беше светло и възприемчиво: палаво, неуморно, повеждач на игри, гласежи и лудории между рошавите си другарчета.

Сви ми се сърцето и ме потегли: излязох — закрачих след Балча. Вървя, а болката на душата ми се разрасна и бликна; повлече ме да помилвам — топло и от сърце — това дете, обречено от жестока орисия на безжалостно пресушаване; да заприкажа с баща му, та да стопля, ако мога, това безстрастно и вцепенено от живота същество със струи от душащата ме печал. Но скоро ми стана съвестно… съвестно за това, че ме задяваше окаяността на един Балчо и на едно обичливо дете, когато те не са един и едно, а милиони, стотици милиони, безбройно число, на които аз съм чужд, от които съм негли надуто отделен, над които и от които аз съществувам със своята слободия и тъга.

Оброних чело и шавнах в дъбовата кория, която не преди много беше спорна между нашето село и турския й притежател, а сега е имане на селския ни кмет.

Шушнеха вече под утренния лъх дебелите дъбови листе, придружавани от ромола на близък ручей, а скрит в гъстака кос допяваше утренната си песен. И в оведрената ми душа все по-ясно се сблъскваха чувствата за хубаво и вечно със злобливите грижи по безмерната кривда в днешното човешко съществуване.

Ускорих стъпките си. Дъбовете се разреждаха, ставаха все по-стволести и горди. Под един разкривен вече великан аз неволно спрях и дълго стоях, безсилен да се отърва от горка мисъл. Вековний исполин е окухял: ще грохне. А ще грохна и аз, ще отминем всички ние и ще оставим само скърби и ядове, клетви и сълзи по веригата на нашето безрадостно съществуване.

Слънцето надникна от близка рътлина — ослепително, като разтопено злато. Бях накрай гората. Зад извилистия път се разкриваха нивите, по които, прегънати над оралата си, черни роби оряха. Нейде недалеч съзрях и Балча — с потно чело, опнал мишци, натиска и управя ралото си. Напред малкият Наню води воловете. Запътих се към тях, вторачен в Наня. С какви очи се захласва то по чучулиги или гълъби, които прелитат! А как блещи очи по озовал се наблизо лалугер! Гледах го и в душата ми оживя смут: тази е нивата, която ще изтърве Балчо — близо до корията е — да, тази ще е тя… Миналата неделя в кръчмата нашият лихвар-гражданин бяха застъпили — с чорбаджият и с други още първенци — Балча: надумваха му, че не си плаща дълга. Лихварят го гълчеше, а първенците го увещаваха в честност. И накрай чорбаджият предложи да купи тази Балчова нива — близо до корията. Той, чорбаджият, беше вече купил тук няколко други ниви, та с Балчовата щеше да окръглн мястото, за да си угледно разшири корията. А той, Балчо, имаше само три нивички, та беше навел глава и мънкаше половин думи:

— Абе, брате, накрай така и ще сторя: зер, не потръгва наникъде! А дълг е, ще се плаща кога да е. Никому не съм нищо отядал и не е за отядане: сухи пари ми е дал човекът.

— Знайно е, че не ще отядеш, Балчо — говореше лихварят, — токо ела да вършиш работа, когато ти не плащат навреме. Не ги сека и аз, поминъка си от вас чакам: плати ми!

— Ще ти платя, бай Василе… Ще потърся, че ако не найде, ще продам нивата — на, чорбаджият я иска — свърши тогава Балчо, а устните му трепереха: може да се догаждаше сиромахът, че те са се нещо сговорили — ония…

Гледах го аз сега, че гледах и нивата. Останала е тя от баща и деда. А той ще я изтърве — Балчо! Прахосник ли беше тоя баща, пияница или що? Той работеше ден и нощ — от понеделник до съботата, — а и в неделята не се запираше: гласи си работата за следната седмица, ходи на воденица, на тепавица или с дърва в града…

Чу се конски тропот и по пътя из корията се показа бай Васил — лихварят.

— Помози бог, Балчо — поздрави той. — Работиш ли, работиш ли?

— Дал бог добро. Ора, какво ще му е.

— Ори, ори, гледай да му събереш двата края: хубава е нивата, не чини да я изтървеш — каза и отмина.

— На добър час — секнато го отпрати Балчо и затърка с попукана длан челото си.

— Тегли бре! — викна после той на Наня.

Но то стоеше слисано, с проточена шия надясно: един подплашен заек забавно прескачаше през близкия трънак. Балчо пристъпи, зашлеви детето по врата и то се прескунди. Кръв из носа и зъбите зацапа хубавите детски устица. Аз гледах, безправен да наближа. Бащата мълком обърса одрасканото лице иа детето си и го потегли пак — да стане. Но то се преви, запротиви се.

— Остави го да поседи, байо — осмелих се аз. — Малко е детето, по му е мястото в училище.

Балчо ме изгледа отегчен.

— Не се може, ваша милост — каза, — нямам поводник, а добичетата ни са още млади, тряба да се водят… — и сбута пак детето.

— Недей ме, тате, молим ти се! — заохка то и се преви надве.

— Остави го за малко! — пришепнах пак аз.

Балчо се отдръпна, потри челото си и зачисти оралото. След малко Наню сам стана, отърси отърканото си потурче, па баща и син заораха пак…

Е, не се може, не се може: няма поводник, а хубава е нивата, не чини да се изтърве!

Антон Страшимиров
Новият учител

Плъпнали колибарчета из далечни гребени, бързат на училище, че нов учител им дошъл. А той седи пред училището, изглежда изпод вежди децата, мери ги със сините си очи и ги вълнува.

„Лош е, лош е!“ — казват те и тръпнат пред ястребовия му поглед. Скоро обаче слънцето огрява лицето на учителя. В училищния двор се явяват две братчета, два близнака, окъсани, рошави, синеоки и засмени…

— Аха! — изтръгва се неволно учудване от устата на новия учител. — Я елате тука, соколчета!

— Соколчета… е-е! — понася се в школото шепот и всички колибарчета хукват към учителя.

И двете соколчета, зачервени, свенливо усмихнати, спират пред учителя.

— Братчета ли сте?

— Братчета.

— Близнаци?

Двете близначета се спогледват като врабчета и си допират раменете. Онемяло училището, онемял дворът.

— Деца, знаете ли песента за двете птици: „Два сокола, два близнака, високо летели, по небе се вили, майка си дирили?“ — усмихва се учителят.

Чудят се колибарчетата. Гледат, а по лицата им играе радост и страх.

— Не знаете? Ех, вие! Ами какво знаете, мои казачета? — обръща се той към всички. — Я да видим каква песен знаете!

Колибарчетата мълчат. Те не знаят. Учителят ги поглежда и глухо се сипва меденият му глас:

Вятър ечи, Балкан стене,

сам юнак на коня…

Зинали уста колибарчетата, слушат и… не им се вижда учителят лош. След четвърт час те всички пеят заедно с него: „Вятър ечи, Балкан стене…“. Тогава той ги спира и им шепне:

— Има една по-хубава песен, ама ще я научите, ако си вдигнете калпаците над челото. Какво сте ги нахлупили до уши?

Замахват ръце колибарчетата и вдигат калпаци, а учителят ги повежда към училището и затананиква:

Стани, стани, юнак балкански,

от сън дълбок се събуди…

Елин Пелин
На браздата

Като заваля дъжд, та цяла неделя! Тихо, кротко, ден и нощ. Вали, вали, вали — напои хубаво майката земя, па духна тих ветрец, очисти небето и пекна топло есенно слънце. Засъхнаха нивята. Оправи се време — само за оране.

Боне Крайненецът впрегна пак Сивушка и Белчо и тръгна след ралото. Нивата му е в един хубав широк валог. От всички страни гора и завет. Земята изпръхнала и се рони като захар. Той размаха копралята и извика:

— Де-е, хайде, братя!

Ехото се обади живо из гората.

Старият Белчо замаха опашка и тръгна спокойно. Сивушка — слаба кравичка, два пъти по-малка от Белчо — прави усилие и върви успоредно с него.

И ето че се редят бразда, две, три — леха… Тъжното лице на Боне се разведри малко. Той забрави немотията и си подсвирна с уста.

— Не бързай толкоз, Белчо, че Сивушка не може като тебе… Хайде, Сивушке, хайде, слабушке, хайде, миличка… Уморихте се, ама какво да ви правя? И аз се уморих… Де-е, горе! Доле!

Белчо, изпечен стар вол, пъхти с ноздрите и пристъпя като някой големец. Дребната Сивушка се напъва с всичка сила. Устата й се отворила, гръбнакът и се превил на кочияшка, тънката и опашка се накокържила. Белчо пристъпи еднаж, тя — два пъти. Оплезила език — върви!

Наоколо няма никой. Из гората леко шумолят босите нозе на есента и под тях слабо трещят сухи съчки.

— Хайде, Сивушке, хайде, мила! — подвиква Боне и със страх гледа как кравата му все повече се уморява и губи сили.

— Стой!… Хайде малко почивка!

Уморените добичета се спряха. Боне отиде пред тях и ги замилва по челата.

— Белчо, ти от човещина не разбираш, умори много Сивушка! Нали, Сивушке? — заговори им той.

А Сивушка и Белчо спокойно и безстрастно го гледаха с тъжните си очи и дишаха тежко. От устата на Сивушка капеше пяна. Тя погледна белия си другар, погледна стопанина си и наведе жално глава.

— Що, миличка? Кажи! Тежко ли ти е? Сивушке-слабушке! Сърцето ти плаче, миличка. И днес да поработим, па утре е празник, цял ден ще си почивате. Ти какво ме гледаш, Белчо? Юнак си ти — говореше им Боне.

Но Сивушка не изправи главата си. Думите на господаря й сякаш не бяха утешителни за нейното болно сърце. Хлътналите и хълбоци тупаха силно и бързо. Краката й трепереха.

— Кажи ми, Сивушке-слабушке, какво ти стана? — заговори уплашено Боне и почна да я милва като дете. После хвана ралото и подвикна: — Де… хайде… да се поразтъпчете.

Белчо се напъна да пристъпи. Сивушка направи усилие да го придружи, но не можа и той се спря.

— Де! Хайде, хайде! — викна с висок и ободрителен глас Боне.

Ехото из гората живо му се обади.

Белчо тръгна пак. Сивушка направи още едно усилие, но краката й се разтрепериха, тя се повали, падна в ярема и измуча жално.

Боне захвърли уплашено копралята, изпрегна бързо Белчо и застана смутен пред Сивушка. Тя лежеше неподвижно, с протегната шия, с муцуна, заровена в ровката пръст, със затворени очи и дишаше тежко.

— Стани, Сивушке, стани! — освободи я от ярема Боне и почна да я вдига за рогата.

Сивушка едвам отвори очи, погледна с молба господаря си, като че искаше да му каже: „Остави ме да си умра спокойно“, и пак замижа.

Боне се завайка около нея и не знаеше какво да прави. Нивата орана не доорана се печеше на слънцето. То едничко гледаше от небето и полекалека отскачаше от пладне и клонеше зад баирите. Наблизо нямаше никой. Гората беше глуха.

— Хайде, Сивушке! Стани! Виж, Белчо ти се смее. Стани! Не шегувай се, мила… я виж колко е ровка земята — само за оране!

Боне хвана кравата за роговете и полека почна да я вдига. Тя запъна краката си в земята и направи последно усилие да стане, но едвам се помръдна. И отпусна пак болно главата си на ровката земя и задиша по тежко.

Боне седна пред нея, взе на колене главата й, па я замилва и зацелува по челото.

— Не прави така, миличка! Съжали ме! Слушай! Само тая нива остана. Да орем, да я доорем, после почивка… До живот няма да те впрегна. Ще порасте твоята малка Галица и ще помага на Белчо. Пък ти цял ден ще си лежиш в обора и ще си преживяш. Децата ще ти носят водица с белия медник, всяка сутрин ще те чешат, ще ти давам кърмило… Ти ще се оправиш, ще оздравееш и ще заякнеш, нали, миличка? Тогава Галица и Белчо ще орат, а ти ще пасеш на слога, ще ги гледаш и ще им викаш: работете, работете — и ще им се радваш. А вечер, като пусна Галица, тя ще те ближе и ще ти вика: добър вечер, стара майко! Стани, миличка! Стани! Хайде!

Но Сивушка се не поклати, нито отвори очите си да го погледне. Тя трепереше като трескава.

Боне стана, отчупи комат хляб, посоли го и го поднесе до устата й:

— На̀, слабушке, хапни си!

Сивушка отвори очите си, погледна умилително господаря си и пак замижа.

Боне въздъхна отчаяно. Погледна нивата, която пръхнеше, погледна гората, която мълчеше, погледна Белчо, който пасеше кротко на слога, погледна слънцето, което бързаше, и видя, че е самичък в тоя валог, че отникъде няма помощ.

Той пак се обърна към болната Сивушка.

— Стани, миличка! Стани, че мечката е в гората, ще дойде да те изяде! — почна да я плаши той.

После взе от колата вехто скъсано чердже, наметна се с него, влезе в гората и почна да реве като мечка и да лази на четири крака към бедната крава.

— Бау!… Ауу!… — приближи се той до нея.

Тя отвори очите си. Дълбоко в нейния измъчен жален поглед гореше бесен ужас. Животното вдигна главата си и промуча отчаяно, но пак не можа да стане.

Боне хвърли черджето, изправи се отчаян над нея, прекръсти се и заплака.

Сивушка промуча още веднъж, отвори страшно очите си и престана да диша.

Елин Пелин
Напаст божия

В село эавърлува невярна болеет — тежката болест — и зареди да мори от къща на къща.

Изчезна радост, почерня измъчен народ. Сякаш зли духове прелетяха над селото.

— Боже, какъв тежък грях сторихме, боже!

И черковната камбана всяка сутрин почна да разнася медния си ек над загриженото слънце, да канн старо и младо на молитва. Свещеникът усърдно заслужи литургия след литургия. Малката черквица от сутрин до вечер стоеше отворена и хората, измъчени, покаяни, уплашени, идваха по два, по три пъти на ден да палят свещи, да се молят, да слагат мило и драго дар. Няколко пъти правиха водосвет, светиха масло, посребриха иконата на божията майка, отрупаха с дарове св. Иван Изцелителя, но нищо не помогна. Болестта от ден на ден по-страшно върлуваше, по-немилостиво косеше.

Учителят дълго мисли и един ден каза, че страшната зараза на болестта се разнася от поповия излак.

На мегдана, пред поповата къща, имаше стар излак, водата на който наистина бе по-вкусна от водата на чешмата. Ала тоя излак нямаше кофа и хората черпеха от застоялата му вода с всевъзможни съдове, уливките от които се втичаха пак вътре. Учителят имаше право, но той бе много млад и хората не искаха да го вярват, а продължаваха да разнасят страшната зараза по селото. Дебелият свещеник, суеверен като всички, им помогна още повече.

— Това е напаст божия! — говореше той.

И напук на учителя, свети вода на излака.

И болестта се усили. Току зачернее човеку пред очите, удари го в глава, отще му се всичко — легне, ни жив, ни мъртъв, по цели дни и недели. Съхне, вехне, губи се. Така умря бяла Неда, Аглика, умря Ирмена — млада невеста, вчера под венчило минала. В един гроб заровиха Магда и Ягодин — любовник и любовница, и двамата млади и зелени, и двамата селска слава.

Дори каменни сърца се покъртиха от жалост.

Вредом се почувствува нещо страшно, нещо черно, глухо, мъчно. Отчаяние и безутешна скръб се възцари в сърцата, тъга засени добродушните селяшки лица. В това работно време, време на труд, на пот, на мъка и усилие — дали болни, дали полска работа да гледат.

Почерняха селските ясни дни, смутиха се спокойните и тихи нощи. Вечер всичко ще се прибере, ще стихне, ще се потаи, а от четирнте краища на селото се подемат отчаяни гласове и писъци на осиротели майки, овдовели булки и се носят тъжно и страхотно чак до зори.

Па и друга беда настигна. Застоя се суша и като опустошителен пожар изгори всичко, иэпосуши поля и посеви, извори и кладенци. Грозна тримесечна задуха се простря навсякъде и се застоя да мори, да сусши, да пали. Цели три месеца по ясното небе се не мярна ни сянка от облачец. Слънцето от ден на ден, като напук, все повече и повече се разпаляше, все повече и повече печеше. Над изгорелите поля и посеви, над почернелите угари и попуканата земя затрепера страшна марана. Сякаш въздухът гореше и гърдите го поемаха като от някакви адски нажежени тръби. Дробовете съхнеха. Устата горяха за вода. Изпръхналите устни се пукаха до кърви.

Нажежената природа доби печален и убийствен вид. От каменливите и голи чуки над селото и от червените ронливи сипеи по тях се носеше един тежък и прижурлив лъх, като от купища разтопен метал. Чернило някакво повея от горите и душност замени хладината им. Вадички и горски потоци, чешми и кладенци, блата и гьолища, бари и мочури — всичко пресъхна. Добитъци гинеха за вода, изпокриха се весели птички. Тежко, с разтворени човки запрехвъркаха зажаднели гарвани и унилото им грачене разкъсваше от скръб селяшкото сърце. Щъркът замислено закрачи по изсъхналите мочури. Чучулиги, задушени от страшната мараня, падаха от висинето мъртви, с изплезени езичета, с уста, пълни с алена кръв, извряла из мъничкото, пукнато песнопойно сърчице.

Сушата като невидима дяволска птица пъдеше с огнените си криле всяко облаче от кръгозора и ставаше от ден на ден по-страшна и по-убийствена. Със смъртна тъга се връщаха вечер от полето морни, изпогорели жетвари: от припламналите класове на безкрайните нивя се ронеше като дъжд изцибрено и безхлебно зърно. Из широкото, разлюляно като златно море поле не се носеше звънкият отглас нито на една жетварска песен. Мълчаливо се мяркаха там жетвари от заран до вечер. Мълчаливо се навеждаха и изправяха. Мълчаливо, като че събираха трупове на бойното поле, градяха на кръстци празните снопи и кръв капеше от сърцата им. Полето мълчеше като пусто. Само от усамотен горски крайчец нейде тихо и продължително се подемаше трогателен плач на черна вдовица или осиротяла майка и тъжният му ек, сякаш отразен от небесния купол, падаше и удряше като с хладна кама сърцето ти.

Навред тъга и глухота, като че ли черна чума върлуваше или настъпяше второ пришествие.

Напусто всеки празник свещеникът извеждаше на лития по четирите краища на селото и мало, и голямо. Напусто децата всеки ден носеха черковните хоругви по ниви и по ливади. Бог не чуваше горещите молби на старо и младо — за капка росица, за здраве и за утеха.

Трябваше човек да види тъжното шествие на литията, за да му се свие сърцето от скръб. Наредени на дълга печална върволица, проточена като голяма гъсеница из полето, селяните — измъчени, боси, гологлави — мълчаливо вървяха след белите черковни хоругви. По лицата на всички се чете тъга и покаяние, от сбърчените им чела капе едра пот. Босите им крака ровят жежкия пясък и вдигат облак от златен прах, който покрива цялото шествие и прави черни браздулици по изпотените лица на селяните. Над голите им глави пече адско слънце. Тежка миризма на тамян и восък се носи наоколо. По цели часове те обикалят селото, кръстосват полето, после се спират, окръжават свещеника и дълго се молят. И под това адско нажежено небе, посред това изгоряло поле едвам се чува плачевният припев на тия убити от скръб и безнадеждност човешки същества.

— Господи, помилуй!

Но напразно! Челиченият ек от жабешкото крякане, което цяла нощ трептеше над припламналото поле и над скръбното селце, предсказваше продължение на страшната суша.

А болестта замори по-често и по-често.

Отникъде помощ, отникъде надежда. Сбъркаха се клети сиромаси. Попът, доволен от печалбите по опела и водосвет и от победата над учителя, спокойно си седеше в кръчмата с чаша в ръка и бъбреше:

— Ей, хора, тая беда за вас е малко! Чумата, чумата ви се пада! Потънахте в грехове до шия, продадохте душите си на дявола, забравихте пост и пречест, пропихте се и разгневихте бога … Сега сърбайте каквото сте дробили! Думах ви да подновим параклиса под село — не искате! Теглете сега!

И хората навеждаха глави смирено, огорчени, засрамени. Само младите негодуваха против думите на попа и говореха явно:

— Греховни сме били, а? Пияници? Я нека се поогледа светиня му!

А учителят непрестанно учеше, че гнездото на страшната зараза е поповият излак, и горещо настояваше да се запусти.

— Само така ще се избавим — казваше той.

— У-у-ут — крещеше му дебелият свещеник, — вчерашно хлапе, на побелели глави ум ще дава! Не ще молитва, а? Протестантин! Безбожник! Болестта била в излака! Те зарад такива бог ни наказва! Излака да не барате, че ви ръцете изсъхват! Който иска спасение, ето черквата — нека се моли!

Учителят не се стърпя. Един ден той събра момците, който бяха с него, и пред всички селяни заковаха излака с яки дъбови капаци. Цяло село се събра на мегдана. Кметът, чорбаджията, старците — всички роптаеха против учителя, но младежите не искаха и да чуят. Попът вдигна брадвата да откове капака, но мъжката ръка на учителя го спря:

— Бъди благоразумен, дядо попе!

— Благоразумен ли? Махнете се оттука бре, хлапаци недни, не лъжете света, че ви дявол взима — зафуча светиня му. Очите му светеха, брадата му трепереше от гняв.

Тогава срещу него се изстъпи буйният Младен, годеникът на Неранза, която лежеше болна, и брат на починалата Аглика, па извика отчаяно и страшно:

— Дядо попе, хвърли брадвата настрана, че ми тъмнее пред очите!

— Ти си глупав, Младене! Не си дошъл ни веднаж на черква, пък… — заекна позеленял от яд свещеникът.

— Махни се по дяволите с твоите молитви! Те умориха Аглика и поболиха Неранза. Да се махнеш оттук, че… не знам какво ще сторя! — извика Младен и очите му се замъглиха, и пръстите му се свиха на железни юмруци. Той извади един кол от ближния плет и застана край излака.

— Който смее, нека приде!

Старият му баща, треперещ от яд, вдигна ръка към него и му викна:

— Да не си ми стъпил вече в къщата, чу ли!

— Тате, назад, че никого не жаля! — викна извъи себе си Младен. — Ако бяхме направили това по-напред, сега Аглика да е жива и Неранза да е здрава.

Две едри сълзи се отрониха от очите му и се търколиха по мургавото му юнашко лице.

Старите постояха, погледаха, посърдиха се, па си отидоха.

— Много вирят нос младите! Не знам де ще му излеэе края — рече им Младеновият баща. — Видяхте ли го моя син? Щеше да ме бие за нищо работа.

Оттогава момците се заредиха да пазят излака дене и ноще. Цели четири недели който и да минеше оттам, ще види изправена до върбата стройната фигура на момък с голяма тояга в ръка, млад, бодър, бдящ като войник на поста си.

А сушата все още немилостиво гореше и челиченият ек на жабите все още по цяла нощ трептеше над ширното припламнало поле, над озлочестеното селце и предсказваше, че няма скоро да се свърши.

И едно глухо неверие се роди между млади и стари. Един злобен ропот се понесе от недоволните души и отчаяните сърца, които почнаха да давят с вино и ракия тъгата и мъката си. Свещеникът, уморен и разочарован, заряза литии и водосвет. В черквата освен жени и старци друг никой не стъпяше. А кръчмите се пълнеха с отчаян и пиян народ. И там сред грозния шум се чуваха и греховни думи:

— Бог не е милостив — не молете му се! Нека като жабите, кога им пресъхне блатото — да прокълнем и да умрем.

Елин Пелин
Печена тиква

Душко Добродушков, архивар при окръжното управление, като занесе веднъж на подпис някои книжа в дома на господин управителя, намери го, че яде заедно с жена си и децата си тиква, опечена цяла на фурна.

Господин управителят, като подписа книжата, отряза едно парченце от тиквата и любезно го предложи на своя архивар:

— Заповядайте, господин Душко, да видите каква чудесна тиква! Само малко е прегоряла, но няма нищо. Ще извинявате.

— А, благодаря, благодаря, господин управителю! — отговори сконфузено архиварят, — аз таквоз… тикви не обичам.

— Как тъй? Вие сте от село, моля ви се, а да не обичате тиква!

На Душко му ставаше неприятно, когато му напомняха, волно или неволно, че е от село. Той се зачерви от срам.

— Да, но… стомахът ми, знаете, господин управителю, е отвикнал от такива работи — отговори той, като клатеше глава и мръщеше лице.

Очите му неволно пробягнаха по захаросаното парче тиква с почервеняла и съблазнително прегоряла кора и в гърлото му се набраха слюнки. Той не смееше да ги преглътне от страх да не разберат слабостта му.

— Де заповядайте де, не свенете се! — канеше го любезно управителят, — аз толкова години не съм турял тиква в устата си и се пак стомахът ми я приема!

— Не мога, господин управителю, противно ми е на стомаха, не мога да я накуся даже! — отговори Душко и си помисли: гледай, какво диване излязох, трябваше да взема!

И за да не стои повече срещу изкушението, той се поклони смирено, рече „сбогом“ и излезе.

Като се намери на улицата, той свободно преглътна слюнката си и пак укори себе си:

— Диване съм си, диване, и туйто! Гонят ли те — бягай, дават ли ти — взимай, ама де главо, де!

И Душко неодобрително удари с пръст главата си. Вкусното парченце тиква пак се мярна пред очите му — хубаво, топло, сладко и над него се вие тънка изкусителна пара.

— Всъщност, ако има нещо, което най-много да обичам на света, то е печена тиква — почна да размишлява той, като вървеше с наведена глава по улицата. — Ям ги като прасе. Но да им не е пустото име такова! Тиква! Звучи някак просташко, дявол да го вземе! Глупешко, селяндурско нещо! Ще кажат: тоя и тоя яде тиква — махни го — човек без култура, простак, с една дума — свиня. Някога ще ида в село, само тикви да се отям! Далече от хората!

И въображението му почна да слага пред него само тикви, сладки, хубави и ароматни.

От тоя ден Душко Добродушков стана неспокоен и нервозен. Призракът на печената тиква почна да го преследва.

Седне в канцеларията да работи, а мисълта го човърка. Пише той нещо, пише до съсипване. Но се му се струва, че перото, което скърца бързо по книгата, му шепне: тиква, тиква, тиква…

Скара ли се с някого от другарите си в канцеларията, веднага ще го нарече или печена тиква, или — какво се червиш като печена тиква, или — я се погледни, моля ти се, какъв си пияница — от главата ти се вдига пара като от печена тиква!

Нощем, щом заспи, мъчителният призрак на тиквата пак иде. Присънва му се едно поле, ама какво поле! Дълго, широко, края му се не вижда! По него се натъркаляли ония ми ти печени тикви и над всяка се вие сладка пара! Душко върви из това поле, гледа тиквите и му се иска да си откъсне, но щом се наведе, тиквата изчезва. Той пак върви по полето. Поле, но не поле, а някаква си канцелария, уж широка канцелария! Там някъде се явява голяма тиква и почва да се търкаля към него и се расте, расте, става колкото къща, колкото черкова, колкото планина, по-голяма и почва по-бързо и по-силно да се търкаля към него. Душко трепери от страх и бяга, бяга, а краката му се скъсяват, скъсяват. Чудовищната тиква го настига и се хвърля върху него.

Архиварят трепва и се събужда, плувнал в пот.

Тоя сън почва да го мъчи всяка нощ.

Една вечер писарите от управлението имаха гуляй.

Опекоха си гювеч у Калчо гостилничаря и се събраха да се повеселят. Бяха го направили лют, за да пият повечко вино. Там, разбира се, беше поканен и архиварят.

Вино, речи, песни! Любовни ли не щеш, патриотически ли не щеш. После пиха тостове. Пиха за здравето на господин управителя, с условие „тук да си остане“, разбира се, за красния пол в града, за величието на България, за царя, за българския народ, за бълхите в канцеларията и пр., и пр.

Най-после стана и господин Душко, качи се на един стол, прокашля се и вдъхновено вдигна чашата.

— Господа, почитаемо събрание, колеги, добри мои другари!

Но между тия излияния в мисълта му безцеремонно се изтърколи оная ужасна печена тиква, която тъй непрестанно го преследваше, и разбърка в главата му архивата от идеи, брани в продължение на четиринадесетгодишна служба.

Душко се помъчи да продължи. Той направи един силен жест с ръка и като я изправи към ниския таван, тържествено я задържа няколко минути, с очи, вдъхновено спрени върху другарите му.

— На равна нога, тъй да се каже… отчасти… горе-долу…

Но тиквата пак се претърколи в реката на мислите му. Душко се почувствува съвсем безсилен. Той отпусна ръката си, обърна се към другарите си и проговори с един мек, прочувствен и благ гласец, далеч от ораторския патос.

— Знаете ли какво, господа, хайде някой път да си опечем една тиква! Тъй — другарски. Не струва бог знае колко! И пак да се повеселим.

Настъпи кратко мълчание. После всички викнаха „ура“ и гостилницата на Калчо загърмя от ръкопляскания.

— Прието — Прието!

— Още тази вечер! — извика един глас.

— При-е-е-тоооо!

И вътре в пет минути те отвориха подписка, събраха известна сума, купиха тиква и я пратиха на фурната. Душко потъна в щастливи мисли.

И когато след един час тиквата се опече, той пожела сам да я донесе и отиде.

Но…

Тъкмо когато се връщаше с таблата, върху която разнасяше аромат опечената тиква, в тъмнината го срещна господин управителят.

— А-а, господин Душко! — рече му той. — Та вий сте си опекли тиква!… Радвам се, радвам се! Сигурно стомахът ви вече се е оправил!

Душко си глътна езика и не можа да каже нищо.

Когато внесе тиквата при другарите си, те всички забелязаха, че той беше прежълтял като мъртвец.

— Какво ти е? — запитаха го зачудени.

— Прилоша ми нещо! — отговори Душко, безсилно се отпусна на един стол в ъгъл и остана там мрачен и ням. Вдълбочен в някакви си тъмни размишления, той даже не поглеждаше другарите си, които с охота и радост ядяха сладката тиква.

— Душко, вземи, братко — канеха го те.

— Не яде ми се — отговаряше той печален и убит и наставяше плачливо:

— Зле ми е, много ми е зле, момчета!… Ще се мре…

Старото гнездо

Полъхна през валога долняка, едва се съвзе посърналата нива и две птички, драги гостенки от юг, прелетяха, кацнаха и викнаха волна песен от върха на оголения глог. Сякаш от тяхната песен се пробудиха осланени треви, напъпиха по синора трънки и храсталаци — ден-два и горе край нивата замъждукаха минзухари, същи вощеници, забодени връх гроба на изтаялата зима.

Хванаха се с присърце за работа птичките. Таз чепка вълна прибере от някой храст, там от кръстопътя вдигне перушина или сламка пък оназ — и двете по цял ден диплят и вият малкото си гняздо. Щом ранили звезди надникнат в небото, те се приберат на глога — едната морна се свие в гняздото, а другата се изстъпи на върха и запее.

И долу от падини, отсам-оттатък през нивата, се отзовават на нейната песен цветята. Ето от срещния синор пъхти като застаряла мома едностръката тинтява, по нея с наведени очи пристъпва момината сълза, а по-отсам цяла тумба теменужки кикотят се и снишат една зад друга, сякаш се подтикват коя първа хоро да поведе. Но току се изстъпи сам сред нивата кукурякът — той му немари, — дръпва тинтявата, подвлякоха момината сълза, една до друга се словиха теменужки и заситниха. Пее и умора не сеща влюбен певец, унесена в песента, зад него дреме морната му другарка, а цветята слъкатушат, повърнат, по току в един замах разгърнат и чак отвъд през синора на нивата се извий пъстрото им хоро… Гаснеят в небото вече звездни седенки, месец клюмва на заход, през нивата ветрец тих шушука: всеки нека се прибира, класът расте и се налива сега…

След много ни малко избуя нивата кон да я не гази. Не се виждат вече ни кукурякът, ни тинтявата — морни от работа цял ден, от рано хванаха и птичките да се прибират в гняздото си.

Под валога грейна като злато узрялата нива — в ранни зори се натлъчиха на нея жетварки, поеха по тях замашни вързачи и наред с всички зарадеха над гняздото си и птичките. Припича слънцето, тегне над нивата задушна мараня: Я птичката не сеща ни жад, ни умора, дреме над гняздото си, а под нея лежат, невидели още свят, свидни рожби. Чак кога сърп сянка направи и жетвари седнат долу в падината да пладнуват, другарят ще й дойде на смяна да легне на гняздото и птичката ще стане да дири зрънце или мушица…

С времето и грижите вървят: още не са събрали кръстците от оголялата нива и дъжделиви облаци взеха да засенят небото. Като огнен змей се изви сред тях трескавица и от нейния гръм се разтърси земята. Литнаха вихър срещу вихър, един се откопчи, търти насам, други се погна по него, трети пък с пречупени криле заперпели край глогът и като няма кому да си изкара, сдавя се с него. Огъва се, пращи — от корен ще се изскубне глогът, а сред вейките му, сгушени в гняздото си, и двете птички, притаили дъх, не смеят да шавнат…

Сипна зора, разведри се небото най-подир, дружно подскочиха и запяха и двете птички, па подеха след тях голички, още слаби рожби и целия глог обсипаха дружни чуруликания.

Радваха се птичките и нямаха край радости и песни около глогът, макар че ратаите прибраха от нивата храната и все по-рядко нейде между браздите се намерваше зрънце вече за тях. Скоро и ранна слана ослани листа и треви, сутрин стана студено и взеха да зъзнат всички. По черната угар повлече пак рало орачът, клюмнаха край синора и колкото бяха останали още цветя и рано една мъглива сутрин птичките цяло ядро се емнаха да гонят цветна пролет зад Балкана. Заглъхна нивата, долу по падината се повлякоха влажни мъгли, земята се разтикви. Вихрите развяха сламки и перушината из гняздото, хлад и мраз се загнезди в него, както и във всичко наоколо. Не мина много и засея от потъмнели небеса със свойто сито зимата и една сутрин трънката се събуди, огледа се: цяла обсипана с бели снежинки.

Нищо вече не вярваше да дочака светли дни, когато повея над нивата пак долнякът; като лека мъгла се зазелени над браздите зимнината, зашумяха край синора оголелите вейки и орляци птички полетяха от юг. Трепна глогът, поде нагоре крехки вейки: кога ще се покажат и неговите гостенки? — Надвечер зад валога нататък мудно пристъпваха овчари след стадата и прокудените птички налетяха като изневиделица върху глога.

Изведнъж вдигна се препирня, разправии — едни искат тука да останат, други не щат.

— Знайме го, знайме го туй старо гняздо! Омръзнало ни е от миналото лято!

— Хайде нататък! По-хубави глогинки ще намерим… Всяка да си свие свое гняздо!

— Тук сме ви отхранили, всичко наоколо тука знаем… Свийте си всички гнезда тука по синори — как ще си оставим ние старото гняздо!… — започнаха да ги увещават старите.

Никое не искаше да слуша. Емнаха се: едно насам — друго нататък, разпиляха се — никога да се не видят вече. Сами-саминки останаха старите птички, спогледаха се, налетя ги и тях да хвръкнат подире им. Окуми се едната над гняздото, другата подскочи на върха и тъкмо да разпери крила, погледна: от срещния синор й кимна пак старата тинтява, пред нея се ухлебил кукурякът — ей и теменужките… Премаля им на сърца, спомниха и двете птички що радости и грижи са делили с тези пъстри цветя и не им хвана сила да отминат глогът със старото си гняздо…

Йордан Йовков
Българка

Сражението ставаше близо до града. Разнесе се слух, че неприятелските войски са много и силно напират. Тогава и стари, и млади, и жени, и деца, всич — ки се втурнаха да помагат, кой с каквото може. Изпразваха се здания за болници, нареждаха се легла, събираха се цели купища долни дрехи. Луксозни файтони сновяха непрекъснато по шосето и пренасяха ранени, кервани с каруци отнасяха сандъци с гранати и патрони. Вода носеха със саки, но те не успяваха да насмогват. Към пладне слънцето припече и стана горещо. Полето около позициите беше безводно и сухо, като пустиня. А с какво можеха да се сравнят няколко глътки вода, които ще разквасят засъхналите устни на тия, които изнемогваха от умора и жега! Упорито и тайнствено се мълвеше още, че от непрекъснатата стрелба топовете и картечниците тъй се нагорещили, че ако не се охладят… И ония, които се връщаха, още отдалеч викаха: „Вода! Вода носете по-скоро!“

Зазвънтяха бакъри по кладенци и чешми. И ето, многобройна тълпа, като голяма и странна процесия, се заточи от града към полето: едноконни саки, каруци с всевъзможни каци, жени с кобилици, деца със стомни в ръце. Всички тия хора бързаха, подканяха се един други и върху всяко лице стоеше тревога и най-нежна грижа.

Една от жените, които първи, с кобилица на рамо, влязоха от града, беше и Шина. Тя е четиресетгодишна, чевръста и силна жена. В малките градове хората отблизо се познават помежду си, но Шина имаше и друга известност. Беше бедна, но трудолюбието и беше пословично, а в благонравието и строгата й набожност никой не смееше да търси лицемерие. И строгият морал, и мъжествената енергия й придаваха нещо странно, както беше странно и името й. Когато станеше дума за нея, някой можеше да подигне рамене и неопределено да се усмихне, но нещо лошо едва ли намираше да каже.

Жените и децата, които вървяха с Шина, се отбиха към превързочните пунктове или чакаха да ги посрещнат войници. Но тя беше чула, че вода преди всичко трябва за картечниците. Где са те? Как ще ги намери? Тя не знаеше нищо за тия машини и не разбираше защо водата е необходима за тях. Из пътя отново чу някой да говори: „Сгорещили се много. Не ще могат да стрелят. Вода трябва.“ И тя разбра, че трябва да върви напред и да бърза.

Битката ечеше пред нея с всичката си сила. Навсякъде по хоризонта се издигаха високи и черни стълбове от фугасните гранати, млечните кълба на шрапнелите замрежваха небето. Непрекъснато ечаха топовете, припряно и често пукаха пушки. Но сред тия гърмежи тя дочу и други едни — последователни, еднакви и кратки, като че сухо и остро тракаше някоя шевна машина. „Може би това са те!“ — си помисли тя. Наблизо около нея нямаше никой. Вляво по шосето се виждаха войници, препускаха ракли и кола, но те бяха далеч.

Само един човек идеше насреща й и отблизо тя позна Киро Каруцарина. Като дойде при нея, той се спря и, както се виждаше, никак не се учуди, че я вижда тука. Киро беше съсед на Шина и добре я познаваше.

— Как е сега, Киро? — попита го тя.

— Добре е. Ще ги спрат. Нищо няма да направят ония. Ама хубаво си направила! Вода искат. Аз…

Оттатък линията на хълма пак се зачу същото остро и бързо тракане, което отчетливо се отделяше сред всички други гърмежи. Като че се обаждаше някаква зловеща и фантастична птица. Киро се обърна и се вслуша.

— Чуваш ли ги? Те са.

— Кои?

— Картечниците! Чуй: ква — ква — ква! Косят, косят! Ама върви по-скоро, ей там до могилите са. Вода искат, сгорещили се много. Аз бях там.

И някак важно, като човек, който добре разбира от тия работи, прибави:

— Знаеш, туй картечницата е таквоз нещо — без вода не може. Таквоз тънко нещо, пък…

Киро беше готов да разказва още, но тя го остави. Сега вече знаеше къде трябва да отиде, Каруцарят беше бъбрица и голям грешник, обичаше да се хвали и да говори за работи, които нито беше видял, нито беше чул. Той не беше служил войник, надали знаеше какво нещо е картечница и ако беше друго време, тя нямаше и да го слуша. Но сега и Киро изглеждаше, както всички, добър, искрен и тържествено сериозен, Днес поне можеше да му се вярва.

— Там са, до могилите! — викаше той зад нея. — Направо, все направо!

Но Шина не го чуваше. Тя виждаше добре ниските могили — до тях нямаше повече от хиляда крачки. И тя забърза още повече, като се мъчеше да стъпя леко, за да не разлива водата. Високо над нея префуча нещо, като че бързо минаваше тежка птица, замлъкна и веднага се чу тъп и глух гърмеж. Тоя шум из въздуха и тия тъпи гърмежи зачестиха. Вече съвсем близо и непрекъснато, като гръмотевици, ечаха топовете. Задавено и глухо, някъде се разнесе ура. Но всичко тоза тя слушаше като насъне и бързаше. Посред страшния и многогласен шум на битката, тя се мъчеше да долови само тракането на картечниците. Няколко пъти тя ги чу, но сега вече не тъй продължително, както по-рано, а кратко и между все по-големи паузи. Обзе я страх, че няма да свари навреме. И дали ще стигне водата? Може би те са много. Струваше й се, че това са някакви живи същества, трудолюбиви и добри, но капнали от умора и от жажда, губят и последните си сили. „Картечницата е таквоз нещо — без вода не може“ — спомни си тя думите на Кира.

Неочаквано, като слизаше в един малък дол, тя се озова пред много войници и коне, натрупани на купчина, като че бяха потърсили убежище от буря. Конете бяха натоварени с малки зелени сандъчета, други сандъци имаше на земята и войниците бързо изваждаха от тях някакви дълги ленти, прилични на патрондаши. Войниците работеха трескаво и унесено, но като видяха жената, спряха и се изправиха.

— Вода! — извикаха едновременно няколко гласа.

— Но Шина искаше да се увери, че е стигнала дето трябва.

— Момчета! Тука ли са туй… картечниците?

— Па ние сме! — отговориха едновременно всички. И в тия погледи, устремени в нея, имаше и радост, и учудване.

Шина сне кобилицата. Откъм могилите тичешком се спусна един войник. Лицето му беше загоряло, очите трескаво горяха, по бузите му се чернееха лъкатушни вадички от засъхнала пот. Той беше рус, тънък и хубав момък.

— Кой донесе водата? — попита той. — Ти ли, бульо? Браво! Още малко — и нямаше да можем да стреляме. Много се сгорещиха…

Той грабна един бакър и бързо се затече нагоре към могилите. Войниците се натрупаха около другия бакър, пресягаха един през други с канчетата, гребяха и жадно пиеха. Шина гледаше отстрани. Сълзи овлажниха очите и.

— Полека, момчета, полека! — викаше тя. — Аз още ще ви донеса…

Русият момък се завърна с бакъра. Той бързаше и дишаше тежко.

— Поручикът каза — още вода трябва, още… Без да каже дума, Шина грабна кобилицата и заслиза бързо към града. Няколко минути по-късно тя чу, че картечницата заграка. И някак по-бодро сега, продължително, спокойно. Тя се усмихна. Обаждаше се същата оная фантастична птица. Но тя беше утолила жаждата си и отново добросъвестно беше поела работата си.

До вечерта Шина донесе още много кобилици вода. И войниците, които вървяха по шосето, ранените, които отиваха назад към превързочните пунктове, ординарците, които препускаха на конете си, всички гледаха и се чудеха на тая жена, висока, облечена цяла с черно, която сама, с кобилица на рамо, прекосваше полето направо към позициите. Слънцето блещеше в белите бакъри и наблизо, напред и встрани от нея, появяваха се белите кълба на шрапнелите. Наоколо бучеше страшната буря на боя.

Но последния път, когато отиде към позицията. Шина не намери никого в дола. Войниците и конете ги нямаше. Гърмежите се чуваха някъде по-далеч. Тя отиде към могилите. И там нямаше никой, окопите бяха празни, навсякъде бяха разхвърляни гилзи. Тя сне кобилицата, изкачи се и се изправи на могилата. Слънцето залязваше. Далеч на изток, по гребена на пространния хълм, който затваряше хоризонта, виждаха се големи и черни маси от хора. Те бързаха и преваляха към отвъдната страна. На друго място една безбройна тълпа, като черен мравунек, бягаше, разпръсната из желтите стърнища. Ниско над нея, като едър град, валяха белите кълба от дим. Чуваха се топовни гърмежи.

И като че посочваше някому това, което виждаше, тя простря ръка. Под черната забрадка лицето й беше бледно, очите й горяха. И строгият профил, и тая вещателна поза напомняха вдъхновения образ на някоя сибилла.

— Господи! — извика тя. — Господи, чу ни ти! Бягат, ей ги бягат!

Тя се засмя нервно, неестествено и сухо. И едвам почувствува страшната умора, която смазваше тялото й. Нозете й се подкосиха и тя приседна на земята.

Йордан Йовков
Серафим

Един чудноват човек, нито селянин, нито гражданин, дрипав, окъсан, идеше към Еньовото кафене и самси Еньо, седнал отпред кафенето на сянка, не можеше да го познае кой е. Посред лято в тая страшна жега, тоя човек беше навлякъл дълго зимно палто, като попско расо, на главата му беше нахлузено смачкано бомбе, а краката му бяха обути с цървули. Но най-често очите на Еня се връщаха върху палтото на непознатия: едно време то ще е било синьо, ще е било от един плат, но сега нищо не личеше — оръфано, разнищено, навред надупчено, навред кърпено. И между безбройните разноцветни кръпки най-много се хвърляха в очи две-три много големи, взети сякаш от чувал или от най-проста аба и лепнати, както доде, с едър шев и избелели конци.

Човекът доде на две-три крачки и се спря. Той разбра, че Еньо не може да го познае, и малко обиден, с подигнати вежди, леко усмихнат, остави се да го геда Еньо и зачака. Той беше мършав, дребен човек, изгубен в окърпеното палто като в пашкул. Лицето му беше сухо, черно с рядка черна брада, очите му, като у пияниците или у хора, които не са си доспали, бяха влажни и замъглени. Еньо продължаваше да го гледа втрещено, непознатия се усмихваше повече.

— А бре, Серафиме, ти ли си? — извика най-после Еньо. — Ух, да те убий здраве, да те убий! Не мога да те позная бре…

— Аз съм, бай Еньо, аз. Натурален като жив, тъй да се каже…

— Аз пък рекох, че е таласъм. Помислих, че плашилото от даскал Тодоровата бахча иде насам. Да те вземе мътната, да те вземе. Мисля си: какъв ще е тоз изпаднал германец!

Серафим се засмя тихо, беззвучно, като поклащаше глава, той подпря на пейката тоягата си, сне и чувалчето, което носеше на рамото си. Всяка година, а понякога през година и през две, той се явяваше по тия места на Гергьовден или по Димитровден, когато слугите менят господарите си. Той беше от града, но търсеше работа по селата. Можеше да работи само лека, маловажна работа: на някоя мелница се приставяше да храни свинете, да чисти обора на някой хан, или пък пасеше един-два добитъка.

— Де беше туй лято? — попита го Еньо. — Рано си напуснал, щъркелите още не са си отишли. Де беше?

— В Белица бях туй лято, на една керемидарница. Има един Панайот там, кермедчия, при него бях. Керемидите му пазех.

Той говореше ниско, като че се боеше да не го чуе някой, с разширени и учудени очи, а после изведнъж се засмиваше и между посинелите му устни светваха зъбите му.

— Сухо беше туй лято — продължи той, — добра стока изкараха хората. Ама и берекетя натъй по селата беше добър. А нашите българи, бай Еньо, кога имат пари, къщи правят. Като мина харман, че като надойдоха ония турлаци с талигите, иззеха що керемиди имаше…

— Хъм… Взеха ги?

— До една. Три големи колелета бяха. Свършиха се. И чорбаджията, Панайот: нямам, кай, нужда от пазач, бай Серафиме, слободен си. Даде ми хака и… отряза ми квитанцията, тъй да се каже…

Като каза това, Серафим се усмихна и тъй като беше съблякъм палтото си, стоеше сега, мъничек, слабичек. Щом остави палтото на пейката, той тозчас се попипа над кръста, по пазвата. Еньо разбра, че там нейде е скътал парите си.

— Че вземи да си купиш едно палто! — посъди го строго Еньо. — Все трябва да си изкарал някоя пара̀. Да си купиш едно палто!

— Ща, ща, бай Еньо. Едно палто ще си купя. Ще си купя, защото туй веке за нищо го не бива. — Той погледна палтото и се усмихна — То е, тъй да се каже, добро за музея…

— Седни, седни да си починеш — каза Еньо, след туй стана и влезе в кафенето.

Колкото можеше да се види през вратата, вътре в кафенето беше дълбоко и хладно. То беше проста сграда, като плевник, нямаше таван, двете стрехи се срещаха нависоко и между върлините, наслагани начесто, се виждаше сеното под керемидите. Едно лястовиче гнездо беше залепено до средната дебела греда.

Серафим, гологлав, със сплъстена посивяла коса, седеше на пейката, режеше по малко с една костурка от хляба си и сладко-сладко дъвчеше сухите залъци. Лястовичката, която имаше гнездо в кафенето, трепна с крилете си току пред лицето му, влезе вътре, повъртя се, след туй пак тъй бързо се стрелна навън. Две-три врабчета подскачаха към Серафима и той се пазеше да не мръдне, за да могат да си вземат някоя трохичка. Една жена запърполя с полите си и влезе в кафенето, но Серафим не я погледна.

След малко жената заприказва високо и той даде ухо:

— … Скъпо, всичко скъпо, кръстник Еньо! Какво да купим с две-три яйца, дето ги вземаме сутрин от кокошките? Едвам сварваме да си вземем по кривач сол и калъп сапун, та да се оперем. Туй кибрит, газ — забравили сме го. Че барем да сме по-добре, да сме здрави кръстник Еньо, а то…

— Какво прави Иван? Как е сега?

— Как ще е Иван — лежи. Отде дойде таз болест, кръстник Еньо, отде дойде. Сега по света Богородица ще стане седем месеца как не е похванал работа. Души го нещо в гърдите, подпира го ей тука е. Отслабна, да го духнеш, ще падне. Не е добре, кръстник Еньо, жълт, черен, като пръст. Думат ми: заведи го в болницата, тури го на колата и го заведи в болницата.

— За болницата трябват пари — каза Еньо.

— Трябват ами, как да не трябват! — Жената въздъхна, след туй продължи: — Че нали ни умря из онзи ден, кръстник Еньо, и биволицата. Изкарах ясутринта здрава и читава, нищо й нямаше, а вечерта като си доде, гътна се пред сам вратника и умря. Душата ми се обърна, плакали сме, като че умря чиляк…

— Болест има по добитъка — каза Еньо. — И на мене ми умря една телица.

— Ни от месото зехме, ни кожата. Доде фелдшера и каза: „Не бива, кай, да ядете от нея, ще я заровите с кожата, с все“… Ох, то нашето тегло! Не знам, не знам…

Жената замълча, но като се ослуша по-добре, Серафим разбра, че се шепне. Изведнъж Еньо извика:

— Нямам пари аз! Отде ще ти взема пари да ти дам? Нямам…

— Не думай тъй, кръстник Еньо, не ме връщай. Ти ще ми помогнеш, ти ще ми дадеш… Че при кого другиго да ида, кръстник Еньо, при кого да си ударя главата, злочеста аз… Кръстник Еньо… моля ти се като на господа…

— Остави ме, ти казвам, нямам пари! — изкрещя Еньо.

Жената млъкна и заплака. Серафим я слушаше как хълца и как вие като пребита. Ядосан, Еньо се показа на вратата и погледна надалече, без да спира очи някъде. Серафим тихичко прибра хляба си и се изправи. Жената излезе от кафенето и си отиде. Тя тъй беше се забрадила, че лицето й не се виждаше. Но по вървежа Серафим разбра, че е млада.

— Пари ли иска? — пошепна той на Еня.

— Пари иска. Отде да й ги взема, аз банка ли съм? Искала да води мъжа си на болницата. Добре, ама като нямам? Като нямам, какво да й дам? — сърдеше се още Еньо.

— Значи, сиромашия. Сиромашия до шия, а? Тъй да се каже…

Серафим малко работеше, бавно пипаше, но не обичаше да стои празен. Пред къщата на Еня, която беше наблизо, бяха стоварени кой знай кога камъни и както бяха насваляни, тъй си стояха разхвърляни. Серафим ги прибра на едно място и ги нареди. След туй ходи за вода. След туй — поля пред кафенето и премете.

Вечерта Серафим остана на гости на Еня, но отказа да спи в кафенето. Той застана точно по средата на мегдана пред кафенето и там взе да си приготвя легло.

— Че са барем тука под стряхата бе, българино! — рече му Еньо. — Дай си гърба на стената, легни на пейката, ако искаш.

— Не, тук ми е по-добре мене.

— Ще ти духа.

— Не ми духа. Да ми духа сега, че като умра, няма да ми духа, няма да ми вей…

Той гледаше Еня и се усмихваше с насълзените си очи. „Страх го е да не го оберат“ — помисли си Еньо, като забеляза, че Серафим се попипва по пазвата. Той го остави да прави каквото си ще, затвори кафенето и си отиде в къщи.

На другия ден той се забави късно дойде да отвори. Той завари Серафим седнал на пейката и, както вчера, режеше си хляб с костурката и закусваше. Еньо се изправи пред него, изгледа го продължително, след туй каза:

— Ти какво си направил?

— Какво съм направил! Никому нищо не съм направил — кротко отвърна Серафим.

— Дал си пари на Павлина, оназ, дето снощи беше тука, дето искаше пари от мене. Аз сега бях у тях, тя ми каза. Как тъй даваш пари на човек, когото не познаваш? Че може да те излъже, може да не ти ги върне.

— Ба, ще ми ги върне тя. Нека заведе мъжа си на болницата, може да му помогнат докторите. А пък моите пари ще ги върне. На нас, помежду ни, условието знаеш ли как е? — Когато господ на нея — и тя на мене. Аз не бързам.

Еньо прехапа устните си и замълча.

— А палто? С какво ще си купиш палто? — каза той.

— Че нали имам палто? Я го, я! — Серафим взе палтото от пейката и го разгъна. — Хубаво си е то мойто палто, нищо не му е…

Той се усмихна и леко поклащаше глава, като че броеше кръпките или като че си спомняше нещо. Десет и повече години има, откакто се кани да си купи палто. Докато беше млад, каквото изкарваше, изпиваше го. Сега вече не пиеше, защото твърде не беше здрав, но често даваше някому парите си, както беше ги дал тая сутрин на Павлина. Оттогаз на палтото му взеха да се явяват тия големи кръпки от сива аба.

— Хубаво си е то, мойто палто — продължи той с някаква особена радост в гласа си. — Аз като го позакърпя пак, ще прекарам с него и таз зима. Пък ако ми е писано, с него може и пред бога. То там, на онзи свят, туй палто може да ми помогне. Може пък там да ми дадат ново палто, златно, тъй да се каже, скъпоценно…

Серафим говореше с Еня, но не го погледна. Той пусна палтото на колената си, позагледа се пред себе си и се усмихна.

Йордан Йовков
По жицата

Още докато го бранеше от кучетата, Петър Моканина разбра, че тоя непознат селянин не се е отбил при него току-тъй, а го гони някаква беда. Затуй той се и ядоса на кучетата, нахока ги и пак погледна селянина: по червения елек се познаваше, че е от торлаците, откъм Делиормана. Висок, едър човек беше; но че е сиромах и като че ли сиромах се е родил — и това си личеше: ризата му беше само кръпки, едро и неумело шити, поясът му оръфан, потурите — също. Беше бос. Инак, да го гледаш — човек планина, но Моканина набързо го претегли в ума си и реши, че е от ония меки, отпуснати хора, за които се казва, че и на мравята път струват.

Селянинът поздрави, измънка нещо като „как сте, добре ли сте“, но явно беше, че мисли за друго и друга грижа има в очите му. И като погледна някъде напред и посочи с ръка, той попита не е ли на тая страна селото Манджилари и колко път трябва да има дотам. Моканина му разправи и едвам сега забеляза, че на шосето беше се спряла една каруца с един кон. Тая каруца селянинът беше оставил, за да дойде при него. Вътре седеше жена, мушнала ръце в пазвите си, превита; ръченикът й не беше забраден, а с отпуснати настрани краища, за да й е леко. Че беше горещо — горещо беше, но Моканина знаеше, че когато жените отпуснат тъй ръченика си, мъчи ги не толкоз жегата, колкото нещо друго. Отзад в каруцата, завита донякъде с черга, сложила глава на черни селски възглавници, лежеше друга жена, по-малка, навярно момиче. Тя гледаше настрана и лицето й не се виждаше.

— Ти май болно имаш — каза Моканина.

— Имам. Една момичка имам болна.

Селянинът погледна към овцете, запладнени на поляната, задържа очите си над тях, но не ги виждаше, а погледът му, пълен с грижа, тъй си и блуждаеше.

— Бе тя нашта каквато е — рече той, — остави я!

— Не си тъдявашен ти, отде си? — попита го Моканина.

— От Кичук Ахмед. Надежда му думат сега, при Канарата. Дохадял съм тъдява. Аз ходя из селата, продавам хума — хубава хума излиза в наше село. Хубава е, купуват я жените. Когато сляза надолу към морето, купувам пък за насам кое риба, кое грозде, кое как се случи. Сполай на бога — прехранваме се. Само да не беше ни се случила таз бела…

Той седна на земята, извади кожена кесия с тютюн и започна да си прави цигара. Моканина седна до него и видя как дебелите му мазолести пръсти трепереха, като свиваха цигарата.

— Не ни траят децата — започна той. — Измряха ни две-три още малки. Ей туй ни остана само (той погледна към каруцата). Гледали сме го като очите си. От устата си съм отделял, да му купя нещо, да му направя дреха, та да не му е мъчно, като гледа другите. Нейсе, даде господ, запазихме го досега. А от някое време — зачама. Няма нищо, а вехне. Слушам, думала на майка си — мъчно й било, че дружките й се изпоженили, а тя още стояла. „Що се кахъриш, бе чедо, думам й, и твоя късмет ще излезе. Що гледаш другите? — Богати са. Сегашните ергени тъй са — богати жени търсят. И ти ще се ожениш, гледай си работата, не си престаряла.“

— На колко е години?

— Към двайсет. Сега на Богородица ще стори двайсет.

— Е, че младо е момичето.

— Младо, ами.

Селянинът замълча и пак загледа овцете, без да ги вижда. Някъде наблизо сред жегата пищеше жътвар.

— Това лято ми се замоли да съм я пуснел да иде да жъне. Сиромаси сме, нуждаем се, ама като я гледах такава слабичка, болнава, не ми се пущаше. „Моля ти се, тейко, пусни ме, и аз искам да ида с момичетата.“ Хубаво, като е тъй, пуснах я. Сега какво е станало, не бях там, не зная. В къра лягаха, в къра ставаха. Зная го тъй, както ми го разправи тя. Веднъжка жънали цял ден, вечерта яли, после пели момичетата, смели се. Легнали си. Нонка — тъй се казва мойто момиче — си легнала и тя. „Легнах си, кай, тейко, между снопите, под един кръстец, легнах си на завет, да не ми духа и се завих. И съм заспала. По едно време усетих, кай, нещо тежко, нещо студено, ей тук на гърдите си. Като отворих очите си: зъмя!“

— Бре!

— Ами, зъмя. Навила се е и легнала на гърдите й. Извикала, па с всичкия си страх я сграбчва и я захвърля!

— Захвърля я! По жътва става туй. Чувал съм, зъмя е влизала и в устата на някоя жена. Ама да я ухапала, не я е ухапала, нали?

— Не, не е. На гърдите й легнала, зема я и я хвърля! Тъй ми разправи. Сън ли е било, истина ли е било — не знам. Оттогаз момичето не го бива. Ей го, изсъхна като вейка. Гръдта го боли. „Там, кай, дето беше зъмята, ме боли.“

— Ама работа, ама работа! — чудеше се Моканина. — Ами сега де го водиш? На доктор ли?

— Дохтори: колко дохтори променихме. Водя го сега аз… хм… как да ти кажа… На мен да остане, не вярвам, ама жени нали са, пък болна е, чедо е…

Гласът му трепна и той замълча. Загледа се, затегли без нужда ту мустаците си, ту брадата си, небръсната отдавна, корава, прошарена с цели снопчета от бели косми. Нямаше нужда да казва някой на Моканина, че всеки бял косъм беше белег на една грижа.

— Онази вечер — продължи селянинът — додоха си нашенци от скеля. Продумали каквото продумали — знам ли? Охолни хора, може и шега да си бият. Пък дотърчава тогаз у нас Стоеница, кумица ни е, една устата, една много знайница. „Гунчо, вика още от вратата, късмет си имал, късмет имала и Нонка. Хайде да е на хаир.“ „Какво има?“ — думам. „Дошли си от скеля Никола и Пеню, Сидеровите, те казват, че в Манджилари се явила… явила се една бяла лястовичка! Досущ бяла, като сняг.“ „Е?“ „Ти, кай знаеш ли що е бяла лястовичка? Тя, кай, на сто години я се появи веднъж, я не, ама който я види, от каквато и болест да е болен, оздравя! Гунчо, кай, да вървиш, хич да не стоиш. Заведи Нонка. Ех, може ли“ — заплака момичето, залови се майка му. И на, дойдохме.

— Ама истина ли е? — извика Моканина. — къде била таз лястовичка?

— Нали ти казах, тук се явила, в Манджилари.

— Бяла?

— Досущ бяла.

Както беше учуден, Моканина се озърна и погледна към шосето: всеки ден запладняваше стадото все на тая поляна, но като че едвам сега забеляза колко много лястовички бяха накацали по телеграфната жица. Пък и не беше чудно: наближаваше Преображение господне и по това време лястовичките и щъркелите се събираха, да си ходят. Толкоз много бяха лястовичките и тъй на гъсто една до друга бяха накацали, че жицата беше увиснала и натежала като броеница. Много, но все черни.

— Та затуй съм дошел — каза по-смело и с облекчение селянинът: — Рекох да те питам, може да си я виждал, може да си я чувал…

— Не съм, братко, не съм. Бяла лястовичка? Нито съм чувал, нито съм виждал.

Но веднага Моканина се досети, че може съвсем да отчая тия хора, и каза:

— Пък може да има. Може. Бял бивол, бяла мишка и бяла врана — има. Може да има и бяла лястовичка. Пък и трябва да има, щом се е чуло…

— Кой знай? — въздъхна селянинът. — На мене да остане, не вярвам, ама жени нали са…

Той стана да си ходи. Трогнат, Моканина също стана да го изпроводи и да види момичето. Като стигнаха до шосето, майката — жълта и сломена от тегло жена — още отдалеч загледа мъжа си, като че ли искаше по лицето му да познае какво е научил. Момичето още стоеше обърнато настрана и гледаше лястовичките по жицата.

— Човекът каза, че селото било близо — каза селянинът.

Като чу гласа му, момичето се обърна. Слабо беше, изпод завивката едва личеше снагата му, стопена от болестта, лицето му беше восък, но очите му бяха още светли, още млади и усмихнати. То гледаше ту баща си, ту Моканина.

— Нонке, тоз чиляк виждал лястовичката — каза селянинът и погледна Моканина. — Ей в онуй село била, е! Хайде дано я видим и ние!

— Ще я видим ли, чичо? — продума момичето и ясните му очи светнаха.

Нещо се надигна в гърдите на Моканина, задуши го, очите му се премрежиха.

— Ще я видите, чедо, ще я видите — високо заговори той. Аз я видях, ще я видите и вие. Аз с очите си я видях, бяла такава, бяла. Ще я видиш и ти. Да даде господ да я видиш, чедо, да оздравееш… я, млада си. Ще я видиш, аз ти казвам, че ще я видиш… и ще оздравееш, чедо, не бой се…

Майката стисна очи и заплака. Високият, едър селянин се закашля, хвана коня за юздите и го поведе.

— Хайде със здраве! — викаше след тях Моканина. — Близо е селото. Все по теля, все по теля!

Той дълго стоя на шосето и гледа подир каруцата. Гледаше майката с черния й чумбер, момичето легнало до нея, високият селянин, който крачеше прегърбен и водеше малкото конче, а над тях, между всеки два телеграфни стълба лястовичките се разхвърчаваха, после пак се връщаха и кацаха на жицата.

Замислен, Моканина се върна при овцете си и се залови отново за цървулите, които правеше от нещавена волска кожа. „Бяла лястовичка — мислеше си той. — Има ли я!“ Но нещо го подпираше в гърдите, мъчеше го. И като пусна шилото и погледна към небето, той извика:

— Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!

И пак се загледа подир каруцата.

Стилиян Чилингиров
Искам и тебе да видя така

И този ден беше сив и невзрачен като другите от година насам. Баща ми, затворил дюкяна, отиде да изкара своята надница, не винаги получавана, при своя калфа, а майка ми с някаква дрипа под ръка — да мие дъските на една от частните банки. Завила парцалите за миене в една бохча, мама ми даде своите последни нареждания и излезе. Аз видях как се залюляха краката й, когато пристъпи високия праг на дюкяна ни, сега обърнат на стая, и как се извърна лицето й към нас. Измъчено и чисто, то сега беше покрито с хиляди бръчки. Те хвърляха сянка една над друга и го правеха тъмно и невзрачно. Нещо проплака в гърдите ми за тая хубава жена, решена на една пряко силите й жертва.

— Мамо!

Мама се обърна още веднъж, усмихна се горчиво и тръгна с пресилено твърди крачки. В тая минута тя приличаше на слепец, който, след като е опитвал с тояга пътя пред себе си, се впуща напред в една странна смесица от увереност и страх.

— Мамо!

Но тя не ми отвърна. Когато се спуснах след нея, за да я видя, мама беше извила край хаджи Савовата къща, поела пътя нагоре.

Главата ме заболя от мъка. Сестрите ми, братята ми и аз стояхме като потресени. В къщи се настани тревогата на детските ни дни. Денят посивя повече.

Вечерта дочакахме в болезнен трепет. Очите ни се изгледаха за мама. Но тя не се задаваше отникъде. Ето слънцето ще залезе, а нея още я няма. Колко ли се е изморила тя?

Най-сетне мама се зададе запъхтяна. Идеше от Килиената улица.

— Мамо, защо оттам?… И на друго място ли ходи да работиш? — Ние я питахме едно през друго и гледахме как тя преглъща сълзите си.

— Чакайте, ще ви кажа.

Мама поръча на сестра ми да простре парцалите, седна на малкото триножче и ме придърпа до себе си. В погледа й проигра лъч от скрита вяра и той през сълзите стана тъй хубав, тъй светъл! Сякаш слънце целуна току-що окъпан от дъжда цветец.

Аз прехвърлих ръка през врата на мама и се загледах в очите й, плътно опрял гърди до трепетното й рамо.

— Ще ти кажа нещо, ама ще го направиш. Даваш ли дума?

Без да разпитвам какво е това нещо и по силите ми ли е то, аз обещах.

— Ти знаеш, че си ми най-големият и затуй от тебе най-напред искам да го видя.

И тя разправи. Още когато миела дъските, чула от чиновниците, че в читалището „Архангел Михаил“ някой щял да държи сказка. Това я заинтересувало и тя, когато си свършила работата, отправила се да види кой е там, кой ще държи сказка, пък и какво нещо е сказка. Ако и да се бояла, че читалището не е място за жена като нея, тя се престрашила и надникнала през вратата. Вътре било пълно с хора. Един хубав, с открито чело човек стоял по-нависоко прав пред другите и говорел, като размахвал и ръце. От време на време дългата му коса падала над челото. Тогава той се изпъвал, повдигал десница и прехвърлял перчема си назад. Челото му се откривало още повече и очите му блясвали по-силно. В един такъв момент салонът гръмнал от ръкопляскания.

— То викове, то браво!…

А той самодоволен и горд изглеждал слушателите си. Когато погледът му паднал върху мама, тя се уплашила, дръпнала се и притворила вратата.

— Достраша ме да не запита: „А ти какво дириш тука с тая бохчичка под мишница?“

Мама с видима наслада още веднъж повтори тая картина и заключи:

— Млад човек, а колко хора го слушаха, хем все възрастни, все почтени. — И за да ни убеди, тя изброи имената на неколцина наши съграждани. После един тъмен облак мина по лицето й и като ме придръпна още по-близо до себе си, промълви с глас, който излизаше не от нея, а от някакво подземие:

— Искам и тебе да видя така, пък сетне нека…

Едно неочаквано хълцане я задави. Тя ме отблъсна настрана и стана. Па като се обърна към иконата, прекръсти се и прошепна:

— Боже господи, прости ми… Много искам от детето.

Много? И аз се заклех в себе си да доставя на мама тая радост.

Стилиян Чилингиров
А баща ти няма ли да го боли

Главатарите на нашата босонога команда, Бомбата и Абазата, винаги благосклонни към мене, тоя ден се оказаха особено немилостиви. След като изпъдиха Хайтата от подземната колиба, по покрива на която — изравнен със земята и замаскиран с тенекии, тор и всевъзможна смет — можеше да мине натоварена кола, изгониха и мене. Моят принос от няколко угарки със силно никотинизирани краища им се видя незначителен и събуди тяхното недоволство.

— Да беше барем донесъл малко „тентене фабрика“!

„Тентене фабрика“ наричахме изсъхналия цвят на магарешко тръне. При пушене той щипеше страшно много на езика и предизвикваше с лютилата си цял порой от сълзи. Очите ни тогава се замрежваха и ние не виждахме друго освен гъстия парлив дим и нашата суета, че вече сме се изравнили с големите. Нали и ние пушехме като тях!

Но „тентене“ не беше възможно да се намери наблизо. Ние вече бяхме опоскали всичкото магарешко тръне зад казармите и за да се снабдим със запаси от него, трябваше да ходим чак на „Панаир-ос“. А то не беше твърде лека работа. Едно, че трябваше да се мине зад кавалерийските казарми, гдето не всякога пущаха скитници като нас, и друго, трябваше да се гази с боси крака по бодливи пространства, не твърде безопасни и за привикналите ни, вече хванали гьон стъпала. И аз предпочетох да пообиколя чаршията за угарки или „кебабии“, както казвахме тогава цигаревите остатъци.

В нашата махала не смеех. Там всички ме познаваха и винаги можеха да съобщят на баща ми. Не ми оставаше друго, освен да отида по-далеч, гдето всички бяха чужди за мене, пък и аз бях чужд за тях.

Беше тихо слънчево следпладне, когато минаретата на джамиите стават по-дълги и прахът оживява в хиляди оттенъци след колелата на всяка разхлопана талига. В такова време се работи по-спорно и по-припряно. Занаятчиите не смеят да се мръднат от дюкяните, за да не пропуснат сгодни за работа мигове, и държат празни малките кафенета и кръчми. Тогава за кръчмари и за кафеджии настава най-свободно време. Измили чаши и съдове, те ту се лутат из дюкяна си и бият с кърпи накацали по прозорци и по стени мухи, ту, запършили ръкави, стоят до вратата и чакат дали някой безделник няма да се зададе отнякъде, или пък ощастливен от мющерия майстор да извика с всичка сила: „Две кафета тежки, сладки!“ или: „Сто драма джиброва от дваж препечената.“ По-други обяснения не са потребни, за да се извърши безпогрешно поръчката. Гласът е познат, а познати са и навиците. Понякога стига трето лице да предаде поръчката, без да съобщи кой я прави, за да отиде тя по предназначението си.

Навел глава със зорко устремен в земята поглед, аз крача бавно по турския калдъръм и небрежно си тананикам. Уж де, нищо не ме вълнува и от нищо не се интересувам. По едно време спрях на няколко стъпки от едно кафене. Около масичката, сложена до един от прозорците, се въргаляха няколко тлъсти угарки. Явно беше, че е пушено от големци, които, унесени в разговор, са палили цигара след цигара. Една жътва, за каквато рядко можех да се надявам.

Аз се спрях до масата и зачертах с пръст по нея.

Кафеджията ме изгледа с едното си око и доловил моите невинни намерения, сякаш още повече поотпусна рамо на вратата и приклопи клепачи. Пръстите на краката ми, свикнали да прибират от земята всяка вещ, се поотвориха. Но когато протегнах крак за една от угарките, стори ми се, че кафеджията помръдна малко.

Пръстът ми пак зачерта по масата, а погледът ми се втренчи към вратата. За да замаскирам още повече намеренията си, аз тихо зафификах с уста една блудкава и недомислена войнишка песен, твърде популярна тогава в града.

Стори ми се, че кафеджията отново задряма. Това ми даде отново смелост. Като се попреместих малко напред, все така с пръст върху масата, аз правех сметка да грабна с ръце угарките и да офейкам. Кракът ми вече беше попридръпнал още няколко угарки към голямата, която ми беше изпълнила очите. Но кафеджията отново се помръдна. Сега той погледна към слънцето, прозя се високо и издаде един такъв звук, че потреперах цял. За моя радост, вместо да се облегне пак на вратата, той се възви навътре. Явно беше, че искаше да влезе на сянка. Слънцето тъй го припичаше отвън, че го избиваше на дрямка. По-удобен от тоя миг не можех и да очаквам. Като ястреб аз се спуснах върху угарките, сграбчих ги с шепа и „духнах“ с всичка сила. Ала веднага ми се стори, че краката ми се разлюляха по въздуха и че нещо ми притисна врата. Също като насън: все търчиш и все на едно място тъпчеш. От болка аз извърнах глава и — о, ужас! — над мене строгото и мълчаливо лице на кафеджията.

Един уплашен вик се изтръгна от гърдите ми.

— Чичо, няма вече!…

Аз си знаех вината и знаех следователно какво трябва да обещая на тоя здравеняк, „скепцал“ ме така наумолимо с мощната си ръка.

— Олеле, чичо, боли… Няма вече!…

Злъчна усмивка мина по лицето на кафеджията. Краката ми увиснаха още повече. Още малко и той ще ме запрати като дрипа. Смъртен страх ме обхвана и аз се загубих. Чувах само едно немощно, задавено скимтене да излиза от устата ми. От съжаление ли, от що ли, ядно сключените му устни се разтвориха и той продума:

— Боли, ха!…

— Боли!…

— А баща ти няма ли да го боли, когато се научи на какъв занаят се учиш ти, хаймана с хаймана!

С всяка негова дума ръката му поомекваше и аз почувствувах твърда земя под нозете си. Преди да се поокопитя, страшният човек ме отпусна съвсем и се препречи пред мене. Колкото и да исках, нямаше как да офейкам.

— Кажи де, баща ти няма ли да го боли?…

Аз мълчах.

— Ще кажеш ли, или не?… — Не глас, а рев, болезнен рев се разсипа отгоре ми. Почувствувах, че и тоя човек го боли за лошия път, по който бях тръгнал. Сълзи ме задавиха и аз кимнах утвърдително с глава.

— Тъй зер, ще го боли. И той за туй те храни и гледа — да му докарваш болка отсега. Ами когато пораснеш? Че ти ще го пребиеш, ей богу, ще го пребиеш. Разбираш ли, хлапе?

Но това беше непоносимо. Идеше ми, разплакан, да му кажа: „Чичо, бий ме, смажи ме от бой, само недей ми дума така“… Утре аз да бъда най-големият злосторник на баща си, който се чуди отгде да вземе, за да ме нахрани?

 

 

Днес, когато пиша тия редове, бели коси покриват главата ми, каквито покриваха тогава и главата на татя. Но ръката на тоя кафеджия, когото никога вече не видях през живота си, е още на врата ми. И още гърми в ушите ми строгият глас:

— А баща ти няма ли да го боли?…

Стилиян Чилингиров
Гърбавото

Наричахме го Крава. Защо? Не зная сам. То беше наш връстник. Живееше някъде далеч, но често минаваше из нашата махала. Такова: мъничко, дребничко, превито на две под товара на голяма гърбица, със слаби крачка и ръце, готови да се строшат, щом се досегнеш до тях.

Зададе ли се то, надуе някой из нас пискун-глас, замаха с ръце и дребно затропа на едно място. В една минута всички сме събрани.

И дружно: „Крава… а… а! Крава… а… а!“

А то, вторачено в земята, с неспорен вървеж, бърза да се потули от очите ни.

Обикновено ние го улавяхме и го удряхме поред по гърбицата.

Ще го пуснем чак когато се уморим.

А то гледа мило, мило… по-мило, отколкото може да гледа човек… Този поглед!… И ни гък…

Камбур^[4] — пък не плаче…

Еднъж решихме да го набием здравата.

Уловихме го зад казармите. И да вика, няма кой да го чуе.

Казахме му решението си. То не вярва. Гледа ни плахо. Нима по решение се бие?…

Разбра, че не се шегуваме. Тревожно заспира поглед върху нас. Гърбицата му се повдигаше и слагаше. Сълзи изпълниха очите му. Молеше ли?…

И почнахме кой де свари. Удар удар настървява. Скоро кръв потече из носа му. Някой го повали на земята, ритници смениха юмруците…

И ни гък…

А ние тъй искахме да видим как плаче камбур!…

Случаен пътник ни разгони. Ние се разпиляхме по околните търнаци. Той го повдигна, взе го подръка и тръгна, като го загали по разчорлената коса.

Камбурът заплака…

Добри Немиров
Урок по български език

Учителят Теню Аврамов един ден доста много ни затрудни. Той поръча всеки от нас да напише нещо за Хаджи Димитра. Никакви подробности не прибави — само толкова — „нещо за Хаджи Димитра“.

Никога не съм бивал поставян в по-голямо затруднение. Аз трябва да напиша за Хаджи Димитра! Че какво мога повече да кажа за него от това, че сабята му е на две строшена и и пушката захвърлена на една страна?

Аз го виждам легнал в едно усое. Вековни дървета стоят около него и тъжно мълчат, а той тежко диша. Раната на гърдите му страшно зее и очите му тъмнеят. Кой ще му помогне?

Кой ще спаси от смърт тоя велик човек, който се е бил с потерята и е мрял за честта и славата на България? О, има, има кой! Ето пристъпят самодивите, дохожда и вълкът… Тоя звяр забравя, че е гладен, а бърза да му даде изцеление, като ближе кротко раната му.

— … Бързай, вълк — почти шепна аз, — изцери раната му! Тогаз той ще стане, ще грабне захвърлената пушка и ще полети след ония, които избиха другарите му.

Но Хаджи Димитър не чува думите ми. Той само чака да дойде изцелението.

Гдето и да отида, накъдето и да се движа, каквото и да правя, този огромен войвода стои пред мене. Аз искам да напиша нещо, каквото никой не е написал за него. Устните ми мълвят нещо, но то не е мое. Всичкото юначество на тоя герой е разгърнато пред мене и аз знам, че гледам не със свои очи. Христо Ботев с бащинска загриженост ми шепне по нещичко и аз повтарям сричка по сричка:

А на небето слънцето спряно, сърдито пече…

Повтарям, повтарям, повтарям безкрай…

Но стига съм бълнувал!

За утре трябва да приготвя едно описание на Хаджи Димитър. Часовете текат, а аз още нито думица не съм измислил. Яд ме хваща. Не мога да мръдна от стихотворението на Ботев. То ме преследва на всяка крачка, шепне ми някакви думи, изпълва душата ми с чувства, които не познавах досега. Аз толкова съм обладан от стихотворението на Ботев, та ми се струва, че, ако не беше той, щях аз да го напиша! Тия думи като че не ги е казал Ботев, а сам Хаджи Димитър ги е прошепнал, и то не само на Ботев, а на целия народ.

Мъча се да измисля нещо, неизмислено, да напиша нещо ненаписано, и промълвявам:

Гора зашуми, вятър повее,

Балканът пее хайдушка песен…

Их… пак това! Буден ли съм, или спя?

Часове се нижат… ето, свечерява се, а аз още нищо не съм написал. Главата ми е съвсем празна, а в гърдите ми нещо напъва, напъва…

И стана тъй, както трябваше — аз си легнах, за да прекарам цялата нощ в бълнувания и сънища…

Една едра, широка лапа ме държи за ръката и ме води нанякъде. Аз съм спокоен, защото знам, че тоя човек е най-силният в света. Той ми показа някакво царство с горите, нивите и пасищата, със стадата, реките и бистрите студени води.

Събуждам се пак, заспивам и, заспивайки, промълвям: „Аз искам, сестро, тук да загина…“ — О, боже мой! Че стига де!

На другия ден отивам на училище, без да съм написал нещо. Ще излъжа учителя. Ще му кажа, че съм бил болен или че са ме накарали на тежка домашна работа…

Теню Аврамов още с влизането си в клас започна:

— Не ви искам тетрадките. Искам някои от вас сами да ми прочетат какво са написали за Хаджи Димитър.

Излизат един по един. Учителят търпеливо слуша и нищо не казва.

Най-после, след като се изреждат всички, Теню Аврамов заговори:

— Благодаря ви, деца! Всички сте писали с оня материал, който сте намерили в Ботевото стихотворение… — В това време той надниква и погледът му се спира върху мене.

— Дочко Ламбев, от тебе нищо не чух!

Аз ниско навеждам глава.

— Да, аз нищо не казах — отвърнах засрамено.

— Защо?

Само мръднах рамене.

Теню Аврамов се навъси.

— За пръв път те виждам вироглав и мързелив! Защо така?

Мълчах.

— Отговори, отговори!

— Не знаех какво да напиша, господин учителю.

— Хубаво де! Един от най-прилежните ученици се нарежда най-отзад! Не се надявах!

Аз наведох още по-ниско глава.

— Да, не се надявах. Как ще ми се оправдаеш сега?

— Не мога да се оправдая, господин учителю. Аз прочетох повече от двадесет пъти стихотворението и при всяко прочитане намирах все по нещо ново и още по-хубаво. Не съм чел някога по-хубаво стихотворение, нито ще прочета.

— Е? — попита Аврамов. — Кое му е хубавото? Поне това ми кажи.

— Всяка дума е хубава, толкова хубава, че не дръзнах да пиша каквото и да е за Хаджи Димитра.

— Не се ли опита?

— Много се мъчих, но не можах. Думите на Ботева заглушаваха моите думи.

Учителят ме загледа. Тържествена усмивка заигра по устните му.

— Така, деца! Вие сте напълно прави. Това, което Ботев написа за Хаджи Димитра, е нещо твърде голямо, твърде велико. С това стихотворение той ни разгръща душата си и ни показва блясъка на ония мисли и чувства на Хаджи Димитра, които е криел в себе си. Две неща са продиктували на Ботев това стихотворение. Едното нещо е неизмеримата любов, която и двамата са хранели към отечеството, и другото — голямата вяра в героизма на борците за свобода. Също така двама души живеят в това стихотворение — това са Ботев и Хаджи Димитър.

Той помисли малко и продължи:

— Бележки няма да пиша. Зададох ви тоя урок, без да ви кажа защо съм се спрял на него. Исках по-напред да видя какво ще напишете и видях, че оня, който е възпял най-проникновено юначеството на Хаджи Димитра, е само един и това е Христо Ботев. Утре е годишнината от геройската смърт на Ботева. Днес исках да изпълня душите ви с неговия образ и сполучих.

Той пак спря погледа си върху мене и извика:

— Дочко Ламбев, прочети ми стихотворението на Ботева. Дайте една читанка!

Аз побързах:

— Не трябва читанка, господин учителю. Аз знам стихотворението.

И започнах. В класната стая се разнесе гласът ми и чудно зазвънтя. Тръпка премина през телата на всички. Аз чувствувах как моите палави другарчета бяха бързо грабнати от образа на бореца за българската свобода.

Как ще да съм чел — не зная, но картината, която видях след четенето, беше следната: в очите на учителя блещукаше неописуем възторг, а учениците бяха станали прави.

Добри Немиров
Бучка захар

Цели три деня наред аз обикалях из софийските улици да си намеря работа, но напразно. Никой ми не даде работа, нито ме попита дали не съм гладен. Току-що напуснал училище, аз дойдох в столицата, за да започна нов живот, и още при първите стъпки срещнах неговата жестока суровост.

— Няма работа, момче!

Всички отговаряха все тъй.

Още като ученик четях книги, гдето се отразяваха неизгледните прелести на София, но като пристигнах, видях, че прелести няма. Дори когато се впуснах да диря работа, виждаше ми се, че всеки срещнат човек на улицата е безработен и гладен, всеки младеж като мене е бездомен и нещастен.

Първия ден след пристигането си тук посрещнах нощта в градската градина с една надежда, че утрешният ден ще бъде по-гостолюбив. Но и на другия ден работа не се намери, а и третият не беше по-малко жесток.

На четвъртия ден привечер, когато се движех край магазините вече съвсем отчаян, за голям ужас видях, че улиците са станали двойно по-дълги и по-уморителни. Разбрах, че гладът е отнел силите ми до последна капка.

Пристъпях вече съвсем бавно и доста неуверено. При една колеблива стъпка, когато се сблъсках с един бързащ минувач, разбрах, че е време да заболея. Краката ми тежаха, като да бяха от олово, ръцете ми висяха тежки и неподвижни като прикачени, а главата ми се пръскаше от болки.

— Ей, какво ме блъскаш? — сгълча ме един млад едър момък, който едва ме задържа да не грохна.

Аз само го погледнах безпомощно.

— Пиян ли си? Болен ли си? — попита той пак.

Помислих дали да му кажа какво ми е, но той ми помогна:

— Да не си гладен?

Мръднах глава и след това добавих:

— Завчера пристигнах тук да си търся работа, но не намерих, пък…

— Разбирам, тръгвай с мене!

Аз го последвах. Той ме разпитваше, но аз или не го чух, или му отговарях само с две-три думи.

И ето ние влязохме в жилището на моя случаен благодетел. Голо, порутено кътче, прашно и влажно, но все пак има где да подслони глава човек. Завидях. В такава стаичка мога целия си живот да прекарам.

— Аз тук живея — рече той. — От обяд имам доста храна. Ще си я поделим.

Погледнах го с благодарност, без да продумам. Той отвори чекмеджето, извади оттам хляб и колбаси и ме покани:

— Вземи, нахрани се!

О, каква вкусна вечеря! Всеки залък събуждаше в мене някаква затаена сила, след всеки залък наоколо ми ставаше светло, приветливо.

Той ми каза, че е работил в една фабрика, и обеща да ме нареди там. Търсили нови работници.

— Не се бой, момче! Тук може да се гладува, ама все пак не се умира от глад. Не се бой, утре може да бъде по-добре!

Неговите думи разливаха благост в душата ми.

Ние свършихме вечерята и потънахме в приятни разговори.

— Защо дойде чак тук за работа? — попита той.

Отговорих му без стеснение:

— Искам да стана писател. Тук в София има книги, писатели, библиотеки, университети…

— Разбирам, разбирам — рече напълно задоволен от искреността ми. — Значи, ти съчиняваш?

— Да… моите съчинения са още прости, дребнички, но надявам се…

Той се разсмя, взе една папка от масата и извади оттам един ръкопис.

— Щом пишеш, ще познаеш хубаво ли е това нещо.

И работникът прочете едно стихотворение. О, то беше толкова хубаво, че сълзи се показаха на очите ми!

Той разбра възторга ми и гордо проговори:

— Брат ми го е съчинил. И той е работник в една фабрика, но умее хубаво да пише. Ще те запозная с него. Нали е хубаво?

— Много, много е хубаво… прекрасно! — отвърнах аз, но нямах смелост да извадя от джоба си сгънатата тетрадка с мои стихове. Това, което работникът прочете, отне всичката ми смелост. О, видно беше, че има много още да се уча!

— Сега аз ще си легна там върху кожата, а ти легни на кревата. Малко е тесничко, но нищо.

Гостоприемството на работника ме преизпълни с благодарност, но на сутринта, когато се облякохме, за да отидем във фабриката, видях нещо, което никога през живота си няма да забравя.

Той извади бучка захар и я сложи пред себе си.

— Виж сега как аз закусвам — рече той, весело ухилен, като започна да натопява в пълната чаша с вода крайчеца на бучката и да си отхапва по малко.

Той така сръчно и предпазливо отгризваше от захарта, че трябваше да минат цели десет минути, за да го свърши.

— Хубава закуска — заключи той. — Дава сила, и укрепява, раздвижва кръвта. Ето ти и на тебе бучка захар. — Той сложи и пред мене бучка и с удоволствие гледаше как я отгризвам и аз.

— Тъй. Ако вземеш и за закуска да харчиш пари, где ще му излезе краят? Една бучка захар или едно парче баница са едно и също нещо, само че едното е много по-евтино, а другото — скъпо.

Няма да разказвам какво стана по-нататък, па и не е нужно. Важното е, че една бучка захар оживя в сърцето ми и се разля като чудодейна капка.

И днес, когато съм преживял толкова много, когато съм видял и узнал толкова неща и съм успял да стана писател в своето отечество все пак, за да си спомня величието на една душа, не ми трябва нищо повече от една бучка захар. Погледът ми пада върху нея и виждам една бедна трапеза, едно твърдо легло, един здрав, силен и с добро сърце момък и един глас, който казва:

„Не се бой, момче, утре може да бъде по-добре!“

Георги Райчев
Карачакал

През една звездна априлска нощ в широките обори на селския първенец хаджи Зафир стана важно събитие — една от младите му биволици доби мъжки плод. Помагач беше Куно говедарят. Когато дигнаха малкото на крака, хаджията го приближи и взе в ръце мократа му още глава. Куно също се наведе над него.

Светнаха.

— Бре, чакърест! — весело извика старецът, а Куно зацвили от радост.

— Чакърест, хаджи, чакърест. Я го погледни: едното му око черно, а пък другото пъстро; рядко се случват такива… И на челото си има бяло… гледай, гледай… Ах, ти, карачакал такъв — потупна го той по страната и по шията.

Хаджията беше също развълнуван.

— Слушай, Куно — тържествено заяви той, — помни ми думата: ако оцелее малкото, ще го отгледам и на селото ще го харижа…

 

 

Карачакал. Така беше назовал Куно малкото в онази нощ. И домашните повториха тази почти безсмислена дума. Карачакал — никое друго име не му прилягаше така добре, както тази непозната турска дума. Малкото сякаш дойде на света с нея.

Така си и остана.

На другия ден хаджи Зафир черпи щедро в кръчмата, все едно, че беше му се родил внук. И пак повтори оброка си пред всички: ще го отгледа и ако оцелее — харизва го на селото.

Две есени и две зими преживя Карачакал в хаджи Зафировия дом.

Минаха богоявленските студове. В края на януари се дигна снегът: вяха и отвяха северните ветрове и над почернелите зимни полета се разстла зеленият губер на нивите. Карачакала и другите все още ги държаха на ясли. В тъмния обор се чуваше само сънно сумтене и равномерно подрънкване на железни синджири. Два пъти през деня ги извеждаха вън на водопой. И всеки ден все по-дълго се застояваха на двора.

Карачакал чувстваше как топлото слънце проникна в младата му снага, съживяваше я.

Една утрин у хаджи Зафирови влязоха неколцина мъже. Водеше ги сам старецът. Карачакал и другите бяха пак на двора. Малката група се насочи направо към него. Хаджията го плесна по шията и прокара ръка по лъскавия му гръб.

— Ето го! — тържествено рече той. — Вижте го какъв е хубавец. Ваш е от днеска.

Мъжете приближиха и поред помилваха и похвалиха Карачакала.

— Куно — обърна се хаджията към дребничкия дрипав говедар — той също беше там, — прибери Карачакала, твой е от днеска, като свое чедо да го пазиш.

Куно се изсмя ситно и весело:

— Дядо хаджи, главата си залагам; ако дам да падне косъм от него — нека цялото село ме съди.

Говедарят държеше пред себе си дълга дрянова сопа, чийто дебел край завършваше с голяма топка, изрязана от корена на дървото. Той дигна сопата на рамо и подвикна. Карачакал тръгна покорно навън. Отначало той не разбра какво правят с него, нито къде го водят. Но когато стигна до разтворената порта, извърна глава и спря. Може би не му се искаше да се отделя от другите. Същия миг покрай очите му профуча дряновата сопа и ако не беше отклонил овреме глава, щеше да опита тежестта й. Чу се пак отсеченият вик на говедаря. И Карачакал пое напред.

Вън, на широкия мегдан, чакаше цяло стадо добитък — селските говеда. Там откараха Карачакала. Той спря настрани и дигна любопитно глава: не беше виждал други път такова мнозинство. Защо ли бяха там? Къде щяха да ги водят? Но разнесе се властният вик на човека, трепнаха всички, изправиха глави и покорно тръгнаха напред, към полето.

Тръгна с тях и Карачакал.

От този ден настъпи истинска промяна в живота му. Въведоха го в стадото. Разбира се, той нито и подозираше това. Той броди цял ден в полето, държеше се настрана от другите, поглеждаше ги недружелюбно и често извръщаше глава към село, където беше оставил своите.

Целия ден на няколко крачки от него стоеше говедарят. Карачакал знаеше, че ако извърне глава към селото — мигом ще го посрещне тежката тояга. Затова пасеше и кротуваше. Говедарят препречваше пътя му. Карачакал чувствуваше, че му предстои тежка борба с него.

И тя не закъсня.

Когато вечерта се прибраха в село, Карачакал се запъти към хаджи Зафирови. Тогава се яви човекът и го подкара надругаде. Изминаха една улица, после друга и спряха посред широк мегдан, пред висока бяла постройка — общината. Зад тази сграда имаше друга, по-ниска постройка, със зееща врата. Там го насочи човекът. Карачакал прекрачи прага, но оттам го лъхна мрак и хладина. Той спря и обърна глава, но силен тласък отдире го втикна в килията. Карачакал подскочи и обърна глава към вратата. На прага стоеше неподвижен говедарят, стиснал здраво кривака.

В очите на Карачакала блеснаха ядовити пламъци. Той наведе глава, изфуча с ноздри и полетя напред, готов да понесе човека на рогата си. Ала не видя какво стана: оглуши го силен удар по ноздрите; той описа кръг и насмалко да падне на колене — тъй неочакван и страшен беше ударът. В следния миг хлопна тежката врата и кривакът на говедаря засвистя през мрака. Посипаха се чести тежки удари. Един, два, пет, десет. Изплашеният Карачакал се мяташе от стена към стена, блъскаше се в яслите и вратата. Но яростните удари го жареха. Когато прикриваше глава в някой ъгъл — излагаше краката и колената си, обърнеше ли се, горяха ноздрите му и рогата. Накрай омаломощеното животно коленичи разтреперано и от гърдите му се изтръгна глух, отчаян рев. Тогава човекът метна въже върху рогата му, привърза го за яка халка и отвори вратата. Трепна виделина. На прага стоеше пак мълчаливо зловещата сянка на говедаря. Карачакал се дигна и покорно завря глава в яслите.

Такава беше първата му тежка и самотна нощ. Той я забрави скоро, но страхът пред Куно говедаря остана завинаги у него.

Сега той живееше в полето при общото стадо. Бавно се нижеха дните — ден след ден. Премина пролетта, озъби се юнското слънце и над зеленото поле полази жълто лято. За петдесет дни Карачакал израсна, обгоря от слънцето и в жилите му кипна сила. Той беше по-едър и по-силен от най-якия си връстник. Над шията му се изви корава гърбица, обрасла с ниска грива. Украсиха го къси, остри рога, пред които се прекланяха всички.

Той кръстосваше неспокойно стадото. Оглеждаше връстниците си. Дразнеше ги и чакаше — ще посмее ли някой да му отвърне. А когато му омръзваше всичко — дигаше глава и тръгваше към реката.

Той стигаше там, нагазваше в хладните струи, пиеше, оглеждаше се, почиваше. После минаваше на отвъдния бряг, навлизаше в нивите, бродеше където му скимне, и привечер сам се завръщаше в стадото.

 

 

Един ден над безбрежното поле надвиснаха облаци. Спуснаха се от далечните сини планини, разпростряха се, притиснаха земята. Първо поотделно, с огрени от слънцето бели гребени, после мътносивосини и накрай слени в черни разбунтувани кълба, с прозирни бели мъгли по тях.

Овчарите погнаха стада и свърнаха към село. В полето остана само Куно говедарят. Пъстрото стадо добитък стоеше като изрязано между жълтото поле и потъмнялото небе.

На сто крачки от другите пасеше Карачакал, както винаги — сам и отделѐн. От време на време той спираше, дигаше глава и се ослушваше тревожно. Какво слушаше? Притихналата долу земя, клокочещото небе отгоре или тръпките, които обтягаха възбуялата му снага?

Той спря върху силните си крака, насочи глава към небето и задуши озонирания въздух с дигната горна устна. Хладните струи нахлуваха в дробовете му, разтягаха ги и сякаш запалваха кръвта му. Очите му горяха като въглени, ала нищо не виждаше. Той бе като бунтуващото се небе — готов да гърми, да трещи, да се разсипе в светкавици… Раздвижи се, порови с крак, изпусна два-три къси, зловещи звука, подуши топлата земя и пак дигна разширени ноздри. Този път той чу, видя. Той чу, че някъде далеч по земята към него се носеха тежки, глухи удари на копита. Впи поглед напред. Наистина далече през полето, откъм съседното село, ниско над земята се носеше черна топка. Тя идеше по съвсем права линия без път, през нивите, през полето. Летеше с невероятен бърз бяг и нарастваше с всяка минута. Скоро се провидя тялото — тяло на биволица. Навела глава ниско до земята, събрала два предни и два задни крака, тя препускаше в бесен галоп и земята кънтеше под нея.

Карачакал я посрещна наежен. Той още не знаеше свой ли посреща, или враг. Но ето че биволицата спря и потръпна с нежен, топъл призив. Кога? Кога беше чувал той този дълбок призив? Някога, далеч в миналото? Насън някога?

Биволицата мина покрай него, досегна го с ноздрите си, лъхна го с топъл дъх и пак екна късият сподавен призив. Затресе се цялото тяло на Карачакала, наляха се в кръв очите му. Сякаш из недрата на топлата земя излетя вихрушка, дигна го като перушина на двата му задни крака и той се хвърли напред, ослепен…

По небето се разнесе глух, многократен тътен, затупаха едри капки, ливна дъжд.

 

 

Изминаха две години оттогава. В тази бурна вечер Карачакал беше съзнал силата си. Той е сам, той е единственият непокорен и непобедим. Сам — и при него стадото.

Онова, което беше забранено на другите — нему се позволяваше. Дори Куно говедарят беше друг вече — не враг, не господар, а приятел и закрилник. Той го гледаше през студените зимни дни: хранеше го, поеше го. Решеше го сутрин с кръгъл железен гребен, милваше го и му приказваше галени думи. И Карачакал му отвръщаше със същите ласки. Той душеше ръцете му, търкаше чело по гърдите му и махаше с късите си рога, а пъстрото му око се смееше с весел смях.

Щом пукваше пролетта, вратите на обора се разтваряха и Карачакал тръгваше към полето, волен като птица. Никой от нищо не го спираше. Никой не излазяше насреща му. Той бродеше из зелените ниви, пасеше на воля където поиска, нощуваше, гдето замръкне, завръщаше се кога пожелае.

Той беше нещо съвсем отделно, особено. Така мислеха хората, така сочеше огромното му могъщо тяло. Една безгранична сила — тъмна и първобитна, — чиито извори лежаха назад във времената. Представете си лятна южна нощ. Звездно небе, пълнолуние, тишина и знойна задуха. Над безбрежните царевични полета се носи само тих шепот на широките листи. Изведнъж под мистичния лунен блясък израства силует на чудовище. Той иде отнякъде, стъпките му са безшумни, походката бавна и тромава. Върви, поспира се, ослушва се и тръгва пак, отминава… Сякаш вековете се разтварят, чезнат хилядолетия като миг и над земята възкръсва някоя от онези праисторически нощи, когато над същите тези поля са бродили страхотните му пра-прадеди. Не е ли той последната им издънка, не чува ли в тази нощ далечния им зов през вековете?…

Но денем Карачакал не забравяше стадото: той беше първият член на това голямо семейство, чувстваше се негов господар и закрилник. Той и Куно говедарят.

Понякога ревът му огласяше полето. Той дигаше глава и тръгваше без цел, без посока. Сякаш царска особа, излязла да обходи владенията си. И не бяха ли наистина негово владение — това зелено безкрайно поле, тучните ниви, ливадите, грейнали от слънце, синьото небе и просторите?

На север и на запад се издигаха високи планини. Ясно се различаваха върховете им, гънките и бездънните пропасти. Оттам идваха градоносните облаци, вятърът и бурите. На изток се зеленееше полегат хълм и над него — синьо небе. Оттам изгряваше утрин слънцето. А на юг, слени с хоризонта, едвам се мержелееха призрачни планини. Не изпращаха ли те топлия пролетен вятър, кротките безвредни дъждове и знойното слънце?

Карачакал обичаше да ги гледа. Спираше посред зеленото поле, дигаше бавно глава и гледаше, вперил поглед ту на една, ту на друга страна, далеч към хоризонтите. Не преграждаха ли те погледа му, не стягаха ли сърцето му с обръчите на тегота и самотност?

Той изправяше глава и тръгваше. Стъпките му бяха бързи и отсечени, огромното тяло се полюшваше в плавен ритъм и обтегнатата напред глава режеше въздуха като нос на бърза лодка. В такива минути беше страшно да го срещнат. Той разгонваше стадото, поглеждаше накриво Куно говедаря и тръгваше да търси приключения. Преследваше усамотените добитъци в полето, нападаше стадата и овчарите, плашеше безобидните орачи по угарите.

Пътниците се отбиваха от пътя му, коларите препускаха обезумели със запретнати коли и воловарите търсеха спасение по дърветата в полето.

Карачакал ги отминаваше горд и самодоволен, а пъстрото му око се смееше с незлобив смях. Нима е той виновен, че в жилите му кипят лишни сили, а сърцето му стяга мъка, че те — всички! — са тъй слаби и плахи, беззащитни и безпомощни!

 

 

Заредиха се една след друга пакости. Най-напред уби младо малаче от стадото. След няколко седмици прободе вързан кон в полето. Един колар се спаси само защото успя овреме да разпрегне воловете, а селският пъдар на два пъти се отърваваше, покатерен на дърветата.

Цялото село настръхна. Дори в околността се носеше името му. Стигаше само да чуят „Карачакал“ — и по снагата на всички минаваха тръпки на ужас.

Събраха се селяните да решат какво да се прави. Едни бяха съвсем против него — по-старите искаха да го премахнат, младите го бранеха — да почакат, може би ще укротее. Накрая надделяха младите: селото поемаше да заплаща всички вреди, които бикът причинява.

Случи се, че посред жътва падна обилен дъжд и хората успяха да подорат и посеят. Към края на лятото, в ниските места, се зазелениха и после жлътнаха буйни проса.

Отвъд речния бряг, гдето Карачакал често обичаше да спира, също се люлееше нива, натегнала от живо злато. Карачакал свикна да се отбива там. Затова беше и враждата му със селския пъдар. Не искаха да отстъпят нито единият, нито другият; и пъдарят беше млад и буен момък. Дори веднъж удържа победата — прогони го от нивата!

Напразна победа! От този ден Карачакал не стъпи вече в друга нива. Щом излазяха в полето — обръщаше гръб на стадото и всички знаеха накъде е пътят му.

Той нагазваше в нивата, гребеше лакомо с дългия си език и от време на време изправяше глава и се оглеждаше — няма ли да се покаже отнякъде пъдарят. Той запомни този човек и всичката му ненавист се сбра и насочи срещу него.

Стигаше само да зърне през полето сам човек, приличен на пъдаря, дигаше мигом глава и се понасяше нататък. Пресрещна го на два пъти, но и двата пъти пъдарят биваше с пушка. Той гръмваше пред него и догдето се опомни Карачакал — укриваше се.

Един горещ ден Карачакал се излежаваше в реката, скрит под сянката на ниски върбови храсти. Той чу подозрителен шум, дигна глава и видя на пет крачки зад храстите пъдаря. Този път той беше без пушка. На рамото му стърчеше къса тояга с преметната върху нея горна дреха.

Карачакал не изгуби нито минута — дигна се, прегази храстите и се озова пред пъдаря. Изненаданият човек се огледа наоколо, видя, че няма спасение, смъкна бързо късата тояга и се приготви за отчаяна борба.

И той беше як и сърцат. Не чака да го нападат. Той нададе яростен вик и се хвърли срещу бика. Ударът беше сполучлив и със страшна сила — право в ноздрите. Чу се тъпо изхрасване, сякаш се поломиха кости. Но това само разяри бика. Той наведе глава, подаде напред опасните си рога и нападна със страхотно фучене. Пъдарят биеше с все сила, като целеше най-уязвимите места: очите, ноздрите и върховете на рогата му. Биеше и отстъпваше заднишком, за да има размах тоягата му. А Карачакал само отстъпваше и свеждаше все по-ниско глава. Ноздрите и очите му бяха съвсем запазени; оставаха открити само рогата и могъщият тил.

Изминаха няколко страшни минути, бикът надделяваше: отмалелите ръце отслабваха, а животното ускоряваше тежките си стъпки. Още крачка, две, три — пъдарят преплете крака и падна по гръб. Същия миг над него се надвеси коравата глава на Карачакала. Но човекът още не губеше обладание. Той слепеше животното с юмруци по очите и търсеше сгоден момент. Ето — ловък като котка, той се пъхна под брадата му, скочи, улови се за единия рог, метна се и възседна шията на бивола. Карачакал се опомни, когато човекът го беше преграбчил вече здраво с две ръце за двата рога и кръстосал крака под брадата му.

Измаменият бик побесня. Той разтърси ядно глава; завъртя се на кръг, но човекът остана прилепен върху рогата. В следния миг надделя животното у Карачакала — изплаши се, затрепера цял, наведе глава и се понесе в безумен бяг. Той профуча покрай стадото, глух към виковете на Куно, и се насочи право към село.

Вцепенените хора посрещнаха с ужас страшната гледка: побеснелия биволски бик и вплетения на рогата му човек.

Всички мислеха, че бикът го е грабнал, вплел е рога в дрехите му и го носеше на явна гибел. Селото огласиха писъци. Някои по-сърцати искаха да стрелят, но бояха се да не ранят човека. А бикът прекоси улиците и се насочи право към селския обор. Навярно идеха сетните мигове на жертвата. Но разнесоха се викове. Зад Карачакала, яхнал необуздана кобила от ергелето, препускаше с все сила Куно говедарят. Когато бикът се вмъкна в обора — там скочи и Куно, устремен подир него. Чуха се отвътре викове и тежки удари. След минута на вратата се показа Куно, прикрепящ момъка, който падна до зида и отпусна изнемощяла глава.

Заключиха здраво вратата и Карачакал остана там цяла нощ и до обед на другия ден. После надойдоха яки мъже пред вратата, пристигнаха Куно и Демир, ковачът, който носеше на рамо дебела верига, с тежка заострена топка на края.

Хитрината на слабите хора излезе по-опасна от коравата шия на Карачакала.

 

 

Минаха дни. Паднаха първите есенни дъждове, после грейна топло слънце и полето се зазелени. Сякаш пролетта се връщаше за последен сбогом с осиротялата земя.

Карачакал бродеше сам по кърищата, с тежка верига на крака. Рядко минаваше и в стадото — свърне, постои, погледа и отмине. Не го сдържаше на едно място. Цял се промени. Друг стана и вървежът му — бавен, тромав: пречеше му веригата.

Разбрал ли бе най-после той, че злото ражда зло и насилието — насилие? Едва ли. От онзи ден той стана мрачен и озлобен. Угасна смехът в пъстрото му око, а в черното загоряха пламъците на нестихващата ненавист.

Тежкото желязо, включено над китката на десния му заден крак, не му даваше мир — биеше го все на едно място по крака. В първите дни оттам течеше кръв; стана жива рана. После загоря, но раната в сърцето му не заздравя. Опита на няколко пъти да преследва враговете си — тези малки, страхливи и слаби, но коварни човечета. Но щом затичаше, веригата се надигаше, а тежката топка го биеше по сухожилията, сплиташе се в краката му и той спираше безсилен. Безсилен, ала непримирен. Безпокоен от болката и тежестта — не застояваше повече от минута на едно място. Щом някой се мернеше далеч в полето, той дигаше глава и тръгваше на изпревара с него, с бликнала в погледа мъст. Но догдето стигне, жертвата биваше далеч пред него и той завиваше надругаде.

Обезвредиха го, обковаха го, унизиха го. И все пак, щом чуеха глухото равномерно подрънкване на веригата, през всички сърца минаваха ледени тръпки. Името му още всяваше в душите страх и трепет.

Един ден той мина през селото посред бял ден. Лавнаха селските псета, развикаха се изплашени жени и деца. А той вървеше посред улиците равнодушно, навел мрачно глава. Безшумно се носеха стъпките му по меката пръст; подрънкваше само веригата — ту полека, ту по-силно, според удара на крака. Така кръстоса той няколко улици и ненадейно се озова пред разтворената широка вратня — не бяха успели да я притворят в страха си, както другите.

Стигнал бе пред хаджи Зафировия двор. Той спря и се загледа. Сякаш искаше да познае нещо, да припомни нещо. Отвътре го залаяха зли псета. Разсърден, той дигна глава и повлече веригата си подир тях. В двора се чуха женски писъци и хлопане на врати. Псетата се разбягаха. Едни прескочиха градинката, други се скриха под сайванта и го гледаха оттам с лай и квичене.

Карачакал спря посред двора, дигна глава и се огледа на три страни. Къде беше той? Къде? Този двор, тази къща и оборът, и кладенецът, и овошките. Видял ли ги беше някога по-рано. Наяве или насън?

Той замахна енергично глава, като че ли от мъчителна досада, обърна се и повлече веригата си навън. Измина така през сред селото и се озова на горния му край, на хълма, към изгрев-слънце. Спря там и погледна назад. Пред него се откри селото, грейналото поле и сините хоризонти. Чудно: до днес той нивга не беше стъпвал там!

Но какво е това? До слуха му стигна някакъв далечен, глух шум. Един продължителен грохот, който ту тътнеше под земята, ту ечеше, сякаш отвисоко, през просторите. Карачакал дигна тревожно глава и се вслуша. По снагата му минаха тръпки. А шумът не спираше. Сега той го чуваше вече съвсем ясно — идеше далеч някъде, отвъд хълма. Без да губи ни минута, той повлече веригата си нататък. Изкачи се на високото било и впери смаян поглед. Далеч откъм север, през полето, препускаше насам дълго, черно, огромно чудовище. То лъкатушеше като змия по две светнали ивици и ядовитият му грохот огласяше земята.

Карачакал не чака повече: той наведе глава и се спусна надолу. Той бързаше по полегатия хълм, безчувствен към ударите на веригата, която се вплиташе ту в единия, ту в другия му крак, стигаше чак до предните, удряше ги и раняваше. Той виждаше само чудовището, което шумеше, трещеше и бучеше яростно, устремено право срещу него. Още двадесет крачки, още десет, пет. Ето — той изкачва вече насипа, издърпва веригата си между двете прави железопътни релси и навежда могъща глава, решен на смъртен бой. Чудовището е само на крачка от него. Чу се остър писък и оглушително пухтене. Пред очите му се мярна нещо черно и огромно, помете го и дигна вихрушка; небето, полето и земята се завъртяха пред очите му и той разбра, че е настъпил вече последният му час.

Георги Райчев
Стрели

Напролет по Тракия една от най-големите грижи на малките момчета, пък и понякога и на възрастните момци, са стрелите.

Кой знае от кои стари времена е останал обичай по тези места вечерта срещу Велики заговезни да се хвърлят стрели.

Стрелите са дървени. Всеки си ги дяла сам от сурово мекишево дърво. Така се нарича дървото — мекиш. Само от него се правят стрели — най-хубавите. То расте по топлите места; жилаво е, но мазно и без чепове. Дяла се лесно, може да се изостря като шило, а разцепено, изтънява се като тънка челичена пружина. Най-напред се отрязва една клечка петнадесет-двадесет сантиметра, според дебелината на пръчката и големината на стрелата, която искат да направят. После с лек белег разделят клечката на две части — по-голяма и по-малка. По-дългата част заострят грижливо от белега до върха, а по-късата изтъняват от две страни поравно — дотолкова, че да може да се издълбае по средата й дълъг процеп. С това е свършена половината работа. После вземат друго късче мекиш, малко по-дълго от първото, разцепват го на три — от едната страна през сърцевината, която е много тънка, а от другата — по-малко. Така изцелената средна част се издялва дълго и грижливо от двете страни поравно, докато стигне на дебелина до два зелени листа хартия. Ивицата е толкова гъвкава, че може да се превие на гривна, без да се пречупи. Опитният майстор я прегъва през средата на две равни части под остър ъгъл и вкарва едното крило — ухо, както се нарича, — в процепа на първото заострено дръвче, намества вгъвката тъкмо по средата на процепа и стрелата е почти готова. Остава само да заостри краищата на двете уши горе. Заостря ги. Да закриви върховете — единия на една страна, другия — на друга — и стрелата е готова. Не, не още! За да бъде готова, трябва да се провърти с върха на ножчето тънка дупчица по средата под процепа, отгдето почва шилестата част на дръвцето. Това е наистина тъкмо средата между острия връх и края на ушите.

Стрелата е готова.

Но трябва да се опита добра ли е. Как? Вземат сурова тънка дълга дрянова пръчка, заострена на по-тънкия край, набождат стрелата на дупчицата, вдигат една тояга полегато в лява ръка, нагаждат под нея пръчката със стрелата така, че заостреният й край да сочи нагоре, и удрят пръчката в тоягата. Стрелата изсвистява и отлита нагоре — толкова бързо и високо, че се загубва мигом в сини небеса. Но след миг се мярва пред очите, тупва и се забива с острия си по-тежък край в земята, нагоре с двете бели, стройни крилца. Отдалече падналата стрела прилича на разцъфнало тънко бяло лале върху зелената морава.

Така беше и през цялата онази пролет.

Над широкото Тракийско поле рано повя южен вятър. Топлият бял вятър. Беше началото на февруари. По стрехите, зад плетовете и трапищата се белееха преспите на сетен сняг. За няколко дни само ги изпи земята и белият вятър. Отнесоха ги, отвяха ги. Сякаш нивга не са били там. Остава само полето, широко и зелено — открай докрай. Нивите също. Под снега златно зърно беше подало зелени крилца над угарите и пиеше слънце. Топлото засмяно младо слънце на пролетта.

Оживя селото. Звънна момина песен по двори, тръгнаха мъже по нивите — един с рало, друг с мотика и търнокоп — да редят, да се оправят.

Всеки имаше свои грижи. Имахме ги и ние, децата, имах ги и аз сам. Но това не беше нито ужасната таблица на умножението, нито заплетените задачи, ни домашните, ни краснописът! Не! Най-тежката ми грижа тази пролет бяха стрелите. На Заговезни трябваше и аз да имам стрели! Тази година — непременно!

Прерових най-напред всичките сурови дърва на дръвника — търсих мекишево дърво. Малко беше мекишът — две-три пръчки, криви, с чепове. Не се отчаях. Още първата събота следобед — следобед нямахме училище — събрах дружина и поехме към гората за мекиш.

Ходихме, върнахме се. Тази нощ всички заспаха щастливи. А новият ден — нови грижи — трябва стрелите да се направят. Имаше щастливи между другарите ми. Правеха им ги по-големите братя, а на някои дори — и бащите им. Аз нямах по-голям брат, а баща ми беше кмет. Голям човек, важен — той ли ще седне да ми прави стрели! И ударих на молба. Молих се на по-големите момчета. Отплащах се с подаръци, с обещания — от тежки по-тежки. Какво да се прави — трябваха стрели. А що са жертвите пред щастието да имаш една стрела повече!

Наближаваха Велики заговезни. Аз имах вече над десет стрели. Най-различни. Дълги, които се вдигаха до небето, и когато падаха, потъваха до половина в земята. Възкъси с широки крила, които хвъркаха бавно, със свистене, и на земята кацаха като гълъби с разтворени крила; или пък късите, наречени „патици“, поради отрязания им тъп връх като клюн на патица. Те отлитаха тежко и падаха на земята върху едното си крило, сякаш покосено цвете…

О, много — за всекиго у дома по една и две! Обичаят нареждаше за всекиго от семейството да има поне една стрела. И не само за хората — за добитъка, за нивите, за къщата. Вечерта срещу Заговезни се наклажда на открито голям огън. Сбират се всички от махалата със стрелите си. Ще ги хвърлят вече. Набождат всяка стрела на дряновия шиш, запалват леко върховете и я хвърлят, като обявяват високо коя за кого е наречена: „за мама“, „за татка“, „за батя“. Която стрела отиде най-далеч и след като падне, гори най-дълго, за когото е наречена — той ще живее най-дълго и ще бъде най-щастлив.

Дойдоха и Заговезни. Целия ден се наговаряхме где ще се съберем, кога ще накладем нашия огън. Всяка махала, дори всеки по-голям род кладеше свой огън. Решихме нашият да бъде покрай пътя, срещу откритото поле.

Но привечер ме повика баща ми — строг, непоколебим човек — и ме изпрати да кажа на кехаята да дойде, че има да му поръчва нещо. Кехаята живееше на другия край на селото. Догдето го намеря, притъмня. Когато се връщахме, в горната махала вече бяха запалили огньовете. Чух крясъци, провиквания. По-насам видяхме други огньове — пак чужди. Сърцето ми заби ускорено — какво ли правят сега нашите? Но когато излязохме на пътя, гледам — тъмно, никой! Нито огън, нито хора! А лаят псета, викове огласят селото, огньове блестят… Нищо не може да се разбере.

Затекох се дома, грабнах набързо стрелите, изскочих на пътя и — отмалях. Чак сега видях какво е станало. В съседния широк дядо Маринов двор гореше буен огън. Там бяха всички наши — познах ги по гласовете. На Мариновия харман имаше много царевични корени и въжа от лански снопи. От тях щяхме да палим огън. Навярно, за да не изнасят корените, решили там да запалят огъня. Ами сега? Как да влезна? Дворът беше заграден с висок, затрънен плет и ров с вода, а Мариновите кучета бяха най-злите в махалата. Чувах ги как лаят сърдито. Заобиколих отдалече, покрай портата, слязох до долния край на плета, върнах се: не може, няма прелез. Опитах се да повикам някого. Викам един, два пъти. Но гласът ми беше такъв слаб, треперещ, несигурен. Сетих сам как заглъхна в мрака. Где ще се чуе при онези викове оттатък!

И останах на мястото си зад плета. Стрелите цепеха тъмата ту една по една, ту по няколко наведнъж. Те извиваха по небето, като падащи звезди, дълги светли дъги. И там, гдето паднеха, блещукаха над земята като червени минзухари.

Пламнаха един след други и огньове далеч горе, по скатовете на Балкана. Знаех тези огньове. Стари хора разказваха, че там живеят овчари в планината и цяла зима приготвят стрели. Не като нашите. Големи, украсени с различни шарки, с обагрени разноцветно уши. Пред Заговезни запалвали мехове с катран и до полунощ хвърляли стрелите си… Ах, по цял свят сега беше радост, веселие, тържество, само аз един стоях отсам с притиснати до сърцето си стрели — ням, убит. Чувствувах как ме задавят сълзи, как гърдите ми се стягат и нещо ме задушава в гърлото.

Но отвъд стрелите станаха по-редки, притихнаха гласовете, огънят намаля. Скоро щяха да свършат. Трябваше да бягам, да ме не видят. О, какъв срам ме чакаше! Останал с нехвърлени стрели! А утре те нямаха вече никаква цена. Чакаше ги погребване зад кокошинка. Там им беше мястото.

Щом видях, че гасят вече огъня, изтичах у дома и спрях на двора. Срещна ме кучето ни Шарко. Заскимтя, заскача по мене. Помилвах го по рунтавата шия и в гърлото ми отново се набраха сълзи… Ах, да би ме разбрал Шарко, да му разкажа скърбите си…

Скоро щяха да ме повикат за вечеря. Трябваше да бързам, да се избавя от стрелите. Приближих на пръсти до кокошника, изрих с пръсти на земята малка дупка и положих стрелите. Зарих ги. Сърцето ми се късаше от скръб, по бузите ми капеха сълзи. До мене стоеше приклекнал само Шарко и пробудените кокошки къркаха, протягаха шии в мрака и се взираха със слепите си очи.

Прибрах се мълчалив в къщи. Мама работеше около огнището, а татко беше седнал вече на мястото си и чакаше да му полея, както правех всяка вечер. Донесох легена, поливах му, но сякаш бях без душа. А татко, весел, доволен. Този суров и студен инак човек по големи празници съвсем се променяше. Ставаше по-внимателен към нас, по-ласкав и разговорлив. Такъв беше и сега. Той се усмихна и попита:

— Ти какво си се намусил такъв? Хвърли ли стрелите си?

Това стигаше. Изведнъж, както бях приведен, от очите ми бликнаха сълзи, задави ме плач и едва не изпуснах пълния леген. Притече се мама, скочи и татко. Заразпитваха ме. Едва смогнах да им кажа каква е работата. И жал ми беше, и срам, пък боях се и от татко, че ще ми се кара. Но за голямо чудо — стана нещо неочаквано. Татко пошушна нещо на майка ми, взе от огнището газеничето и ме поведе навън.

— Где са стрелите? — попита той.

Казах му. Отидохме, изровихме ги. Когато се върнахме, мама и по-малките ми братчета кладяха на двора слама. Лумна пламък.

— Дай сега шиша — каза татко, — подавай стрелите. Хайде, за кого е наречена тази?

Посъвзел се бях вече и почнах:

— За мама! За татко! За братчето ми…

Стрелите изсвирваха, вдигаха се нагоре, режеха като огнен нож мрака и чезнеха. Така — една след друга, всичките! Олекна ми, сърцето ми се отпусна, развеселих се. Весели бяха всички. И мама, и татко, и малките, дори и Шарко. Той подскачаше около нас, риеше с крака и скимтеше.

После татко загаси огъня.

— Хайде, прибирайте се сега да вечеряме — каза той уж строго, но и неговото лице светеше от радост, а на устните му трептеше блага усмивка.

В къщи ни чакаше приготвена софрата — зачервена баница.

Изминаха се оттогава много години. И до днес помня тази нощ на моята първа скръб и милата утеха на баща ми и майка ми. Аз пиша и мисля за тях — двамата ми най-близки на света. Но тогава на небето грееше младо пролетно слънце, а сега над земята падат бели снежинки и покриват в полето два гроба — двата гроба на мама и татко, отдавна склопили очи за вечен сън.

Ран Босилек
Излет^[5]

 

Драги ми Смехурко,

Никак не видяхме как април измина. Майско слънце грейна. И заскача лудо моята дружина:

— На излет, на излет горе в планината! Че там са по-сладки смехът и играта!

Баба Цоцолана тоя зов подхвана и рече засмяна:

— Права дума думат моите юнаци. Сред планински въздух, сред китни дъбрави и стройни букаци човек подмладява. Затуй още утре, излет ще направим. Пригответе всички спортните премени! Утре заран рано елате при мене! Ядене ще вземем и път ще поемем къмто планината.

— Бабо, да си жива! — викаха децата.

А Дана добави:

— Аз и едно въже ще сложа в торбата, та запирка някой от нас ако стори, да го теглим всички с въжето нагоре.

На сутринта рано тръгнахме със песен. Отначало пътят бе равен и лесен. Лъхаше тих ветрец, пееха ни птички. И леко, и бодро подскачахме всички.

Поспряхме за малко. Похапнахме сладко. Поехме отново.

— Хайде, патиланци! С подновени сили да вървим нагоре! Оттука начева вече стръмнината.

Баба Цоцолана тихо проговори:

— Дали ще ме слушат краката нагоре?

— Бабо, не плаши се — отвърна й Дана. — Туй въже защо е тука в торбата? Нали е за помощ. Ние да сме здрави!

А Панчо добави:

— Трябва сега още нещо да направим, та да не оставим насред пътя баба. От товара трябва да й се отнеме. Бабо, дай да нося двата козунака с едрите бадеми!

И малката Мика и тя утеши я:

— Пък аз ще ти нося жълтата кесия с дребните бонбони, дето разхладяват. Когато си морна, и те натежават.

Баба се усмихна и кротко им рече:

— Почакайте още! И за тая помощ скоро време до̀ ще.

Вървяхме, вървяхме и стръмна пътека отстрани поехме. Но скала висока пътя ни попречи. Баба Цоцолана се запря и рече:

— Тука ще остана. По стръмната урва, който сила има, нека да се качи.

Панчо се обади:

— Ах, миличка бабо, умори се значи! Давай козунака! Дружината гладна откога го чака.

А Мика извика:

— Бонбоните дай ни! От тях ще добием засилки незнайни.

Баба ни нахрани. Патилана Дана, Гана, аз и Панчо възлязохме тозчас на скалата. Оттам Дана хвърли въжето на баба. Тя се върза здраво. С две ръце го хвана. Дръпнахме въжето и викнахме гръмко:

— Хайде, хайде, бабо! Сетен напън дай си! И ще се изкачиш!

Ала нито стъпка баба не прекрачи.

— Не мога, не мога! — вика и не мърда.

Настана тревога. Дръпнахме отново. Пак викнахме всички: „Хайде, хайде, хайде!“ Стреснахме в гората животни и птички, но баба не мръдна.

Патиланчо Панчо тогаз чудо стори. Зад баба той скочи и викна високо:

— Гущер, гущер, бабо! Лази из тревата! Бягай на скалата!

И за миг чак горе баба се намери. И към върха хукна като младо яре. Със голяма мъка стигнахме я горе. Аз й заговорих:

— Право казваш, бабо! Тука планината чудесии прави. Млади подлудява, стари подмладява.

Прихна да се смее цялата дружина. И в смях и закачки разходката мина. Ядохме, играхме, пяхме и се смяхме, и по късна вечер в града се прибрахме.

Поздрав най-сърдечен, драги ми Смехурко!

Ран Босилек
Първи сняг^[6]

 

Драги ми Смехурко,

Баба Цоцолана вчера рано стана. И рано излезе. Малко време мина, при мене пристигна моята дружина.

— Бате Патилане! Снегът до колене! Сега ако кажеш, че няма да стане — нищо не разбираш! По-скоро на двора — всички ни на меко да фотографираш!

Изскочихме вънка. И на снега снехме нашите портрети. И всеки повтори, и всеки потрети. Вик и смях се дигна. И нова дружина след малко пристигна. Трите патиланки при нас закрещяха. Трите без покана в снега се простряха.

После стана Дана и викна високо:

— Патиланци верни, клетва да дадеме! Който тука влезе, няма да излезе, докато портрета в снега си не снеме!

— Прието, прието!

Най-напред козлето във снега навряхме. После Дебеланко на меко простряхме.

Дойдоха отвънка все отбор другари. Натръшкахме всички — кой когото свари. И те се разсмяха, и те закрещяха.

Ала тъкмо беше най-сладка играта, баба тежкокрака разтърси земята. От пътя извика:

— Чакай, да ви питам, кой ви тука свика! Само патиланци ей сега ще стане!

— Бягайте, другари, кой където свари! — успях аз да викна.

Но смел патиланец към мен се закани:

— Пръв изневеряваш, бате Патилане. Клетвата забравяш! Портретът на баба за кога оставяш?

— Бягай сега, бягай! — викнах отдалече. — Не знайш ли какво е баба да те хване! Бягайте юнашки! А портретът бабин — той сам ще си стане!

Както аз предрекох, тъкмо така стана. Хукна да ни гони баба Цоцолана. Ала се препъна, в снега се стовари. Като рак се пери. Не може да стане. На молба удари:

— Помощ, Патилане!

И аз се затекох, за ръка я хванах, но тя се не дига.

— Помощ, патиланци!

Цялата дружина на помощ пристига, за мене се хваща, юнашки напъва… Баба се поклаща. Вече се изправя. Но някак си мръдна нагоре ръката. Помислих: „Настава часът за отплата“. Пуснах се от баба. И на снега всички гърбом се прострехме. Хем портрети нови за спомен си снехме, хем и баба леко, без да щем, разсмехме. Та без бой се мина…

Хайде стига вече, драги ми Смехурко.

Поздрав най-сърдечен от моята славна и вярна дружина!

Симеон Андреев
Бездомни

Ванката се подигна на пръсти и погледна през прозореца. Голямата сладкарница гъмжеше от хора. Четирима свирачи свиреха нещо весело и хубаво. Един прислужник, облечен в чисти бели дрехи, сновеше около масите.

„Тука трябва да се влезе — помисли Ванката и потръпна от студ. — Топло е и хора много.“

Пет-шест души излизаха. Той се мушна помежду им и влезе незабелязано. Сви се в ъгъла зад вратата и сякаш задряма. Ненадейно изпод палтото му нещо шавна. А след това току до бузата му се подаде една остра муцунка.

— Шшт, Палешко! — перна Ванката муцунката. — Мирно!

Острата муцунка се гушна бързешком под палтото му и се спотаи.

Свирачите забързаха, заситниха и спряха отведнъж. Хората заръкопляскаха. Почнаха се шумни разговори. Сладкарницата заприлича на един голям бръмчащ кошер.

Ванката разкопча палтото си и пошепна тихичко:

— Хоп, Палешко!

Острата муцунка надзърна пъргаво и близна с езика студената ръка на Ванката.

— Хайде!

Из пазвата на Ванката изрипна едно малко кученце и се покатери на рамото му.

— Готово, господа! — звънна ясен, детински глас и накара всички да замълчат. Хората впериха очи към ъгъла зад вратата.

— Палешко, почни!

Палешко се шмугна с главата надолу и тупна леко на земята. След това направи рогач и застана „слуш“.

Ванката съблече палтото си и остана само по една пъстра, безръкавна моряшка фланела. Тънките му жилести ръце бяха зачервени от студ. Той се изпъчи и поздрави. После подскочи, преобърна се и пак се поклони.

— Нагоре с краката! — изкомандува той.

Палешко се изправи на предните си крака и запристъпва. Ванката се изправи на ръце и взе да го обикаля. Хората заръкопляскаха.

— Хоп, слуш! — сниши се Ванката.

Палешко подскочи и стъпи върху ходилата на Ванката. Ванката, изправен на ръце, дигна внимателно подвитите си крака нагоре. Палешко застана „слуш“. Тогава Ванката обходи на ръце сладкарницата надлъж и се върна пак, отдето беше тръгнал. Палешко скочи на земята. Двамата се настаниха един срещу други. Ванката издаде нова команда:

— Рогач!

И след големия смях на всички те се запремятаха из въздуха. Един, два — цели пет рогача. После Ванката сложи в предните лапички на Палешко шапката си и се облече. Палешко обходи масите и събра кой каквото подари.

Свирачите занагласяха инструментите си. Ванката прибра Палешко под палтото си.

Закопча се и излезе навън.

Снегът беше превалял. Духаше студен, остър вятър. Звездите трептяха, като че замръзват. По улиците хрущяха стъпките на закъснели минувачи.

Ванката се спря под една електрическа лампа. Той бръкна в джоба си, извади подарените пари и ги преброи. Единадесет лева.

— Малко са — въздъхна Ванката. — Не стигат!

Вятърът го шибна по лицето, свирна в ушите му и замина. Палешко шавна под палтото и пак се спотаи.

— Виж ти! — помисли Ванката. — Трябва да му е студено.

Той поглади с ръка мястото, където се беше сгушил Палешко.

— Там стой, там стой! Щом си подадеш носа и ще те ощипе! — И Ванката ускори вървежа си.

Покрай него профуча шейна. Весели звънчета пееха по гривните на конете. Камшикът на файтонджията плесна сърдито над гърбовете им.

— Чу ли, Палешко? — засмя се Ванката. — Тях ги бият, пък аз не те бия. Кротувай!

Ванката възви и тръгна по една затъмнена улица. Почна да прехвръква сняг. Изведнъж нещо го бутна по крака. Чу се радостно скимтене. Ванката подскочи уплашено.

— Я — викна той, — Миша! Ти ли си, Миша? Тука е Палешко. Не бой се, няма да помръзне!

Миша, майката на Палешко, излая и почна да души. Палешко усети под палтото дъха на майка си. Той зашава й заскимтя.

— Добре, добре, ще се съберем — помилва Ванката Миша и разкопча палтото си. Палешко рипна и се стрелна към майка си. Миша го заблиза. Нещо сви сърцето на Ванката. Той сграбчи Палешко, гушна го под палтото си и рече нажалено:

— Пък ти, Миша! Палешко ще спи на топло в пазвата ми, ами ние с тебе къде ще спим?

Миша го погледна с големите си тъмни очи. Тя сякаш го разбра и се заумилква около му.

Иван Василев
Мама

— Кой ме буди?

Отварям очи. Ах, това е милата ми майчица! Надвесила се над леглото ми, тя оправя с ръка разрошените ми коси и ме милва по сънливото лице. На устните й е цъфнала топла усмивка, а очите й греят като две светли звездици и ме гледат с безкрайна нежност.

Аз се пробуждам и протягам ръце към мама. И без да искам, и без нужда, извиквам:

— Мамо!…

— Няма ли да станеш, детето ми?… Виж, топло слънце е огряло в градината.

Колко много обич и каква сладка нежност има в гласа на мама! Обвивам ръце около шията й, а тя лекичко ме повдига от леглото. Аз съм вече голяма, но тъй хубаво е в прегръдките на мама! Затварям очи и се сгушвам край топлата й шия. Тя отваря прозореца и сноп слънчеви лъчи нахлуват в стаята. Свежият въздух на пролетното утро ме накарва да повдигна клепки и да погледна навън. Нацъфтели са черешите и ябълките. И птички пеят в градината. Из простора се гонят завърналите се лястовички, а на двора кътка моята бяла кокошка и пази излюпилите се вчера пиленца… И те си имат майчица! Когато се гушат под крилете й, навярно им е тъй хубаво, както на мене сега, когато съм прилепила лице о лицето на мама…

Иван Василев
Чухте ли новината

I

Свраката се разкряка една сутрин из гората. Тя прибяга до зайчето, провикна се пред дупката на лисицата, бързо-бързо говореше нещо на кълвача, на гарвана, на синигерчето и орехчето. После подхвръкна към нивите, дето в крайгорските шубраци се криеше ято яребици.

— Чухте ли новината? — викаше тя. — Кокиченцето цъфнало!…

Разтичаха се горските обитатели. Всеки искаше да види първото пролетно цвете. Най-напред се притече зайчето. То помириса бялото звънче на кокичето и кихна три пъти от удоволствие.

— Ех, че хубаво цветенце! — рече то. — Времето ще се стопли вече. Иде край на зимните ни мъки!…

Лисицата също дойде. Тя погледна кокиченцето и й стана много драго. После хукна към припека, който беше залян от слънчева светлина. Легна, изтегна се и почна да мечтае. Тя знаеше, че щом се стопли, новите ще пораснат. Ръжта ще изкласи. През високата ръж тя ще стигне чак до селото. Никой няма да я види. А там — кокошки и пилета колкото искаш!…

Зарадва се и гарванът. Той разпери черните си криле, хвръкна над високата гора и започна да грачи по-силно от всеки път.

А синигерчето, орехчето и други дребни птиченца от радост не можеха да си намерят място. Те подхвръкваха ту на това, ту на онова клонче, църкаха и пееха.

— Кокиченцето цъфнало!… Чичи-пей! Чичи-пей!… Кокиченцето цъфнало!…

Свраката не се спираше. Тя ходеше вредом из гората, по нивите, по поляните и де кого срещнеше, викаше му отдалеч:

— Чухте ли новината? Кокиченцето цъфнало!…

Слънцето се смееше отгоре. То спущаше от небето сладка и животворна топлина и затопляше гората, нивите, зверовете, птиците. Затопляше и цъфналото кокиченце…

II

Цъфтеше кокичето. Радваха му се всички в гората. Радваха му се и дърварите, и овчарите, и децата, които идеха от село да го берат. След кокичето цъфнаха минзухарът и синчецът.

Слънцето все по-рано изгряваше, а топлината му от ден на ден се усилваше. Раззелениха се поляните и синорите. Цъфна дрянът.

Една сутрин свраката пак се развика:

— Чухте ли новината? Косът дошел.

Всички се юрнаха да видят коса. Нали цяла зима го нямаше този чер, лъскав свирач! Къде ли е ходил? Где ли е бил?

А косът беше кацнал на върха на киселицата в голямата нива. Вдигаше глава нагоре, гледаше ясното слънце, синьото небе и свиреше нещо много хубаво. Всички се спряха да го слушат. Откога не бяха чували такава сладка песен!…

В припеците пълзяха буболечки. Най-чудни животинки се показваха из тревата. По поляните блееха агънца. Овчарите цял ден надуваха кавалите.

А като се върнеха вечер в село, хвалеха се край чешмите, на улиците.

— Да ви кажем ли новината? Косът дошел.

III

Мина се какво се мина, един ден свраката пак се разкряска. Тоя път тя прелетя най-напред при дрозда. Той тъкмо търсеше някое скришно място да свие гнездо за другарката си.

— Чухте ли новината? — развика се свраката.

— Е, чухме де, чухме! — пресече я дроздът. — Стига си бъбрала! Все ти ли най-напред ще се намериш да тичаш и носиш новините! От тебе никой не може да си види работата!…

Не обичаше дроздът свраката. Знаеше той, че щом научи гнездото му, ще изварди, когато няма никой, и ще изпие хубавите яйчица. Трябва да се пазят кротките птици от тази голяма проклетница. И като се престори, че не върши нищо, дроздът подхвръкна и кацна на най-високото дърво в гората. Той запя една хубава пролетна песен.

Свраката, засрамена, избъбра нещо неразбрано и си замина…

Имаше ли нужда да разправя тя още за новини? Всеки виждаше, че от ден на ден, от час на час става нещо ново под ясното небе. Слънцето печеше вече по-силно. В гората, низ шубраците и по синорите, всеки ден цъфтяха нови цветя. Въздухът трепереше от топлината. Из черните угари крачеха след ралата работни орачи. Над тях весело пееха чучулигите. Далече от юг се задаваха върволици от щъркели и жерави. Ниско над гората, развила вече първите си листа, хвърчаха диви гълъби. Сините им крила трепкаха на слънцето и издаваха нежно свирещ звук:

— Фи-фи-фи-фи!…

Сякаш роден от крилете на гълъбите, тих ветрец полъхваше. Залюляваше върховете на дърветата. Понасяше се едва чут шепот, сякаш някой тихичко питаше:

— Чухте ли новината?

А новината вече всички я знаеха: дошла е новата пролет, донесла е нова радост на света!…

Дамян Калфов
Първият лов на баща ми

Не знам колко голям бях тогава, когато се случи това. Помня само, че още не ходех на училище.

Всяка сутрин баща ми отиваше на работа. Той вървеше бавно, бавно и пушеше замислен. Никога не бързаше и никога не се сърдеше и не се караше. Но дойдеше ли неделя или празник, тогава цялата къща се разшумяваше като кошер. „Где ми са обувките?“ „Дайте раницата!“ „По-скоро кучето!…“

Баща ми беше ловец. И винаги когато тръгваше на лов, толкова много бързаше, като че ли мислеше да изтреби всички зайци и яребици в гората. Добре, но изглежда много бързо трябва да са бягали тия зайци и много високо трябва да са хвърчали яребиците, защото нито веднъж баща ми не донесе, какъвто и да е лов.

Мама често му казваше:

— Е, кога най-сетне ще хапнем от твоите яребици? Имаш хубаво породисто куче, имаш скъпа пушка, спортен костюм, перо на шапката — всичко това много добре, но где ти са зайците? Где ти са яребиците?

— О, ще видиш! Скоро ще има да видиш! — отговаряше баща ми. — Още… не съм почнал здраво… Но почна ли веднъж — цялата махала ще има да преяде от дивеч!

Една неделя баща ми на тръгване рече:

— До-ве-че-ра… сигурно!

Майка ми пак се разсмя:

— Кое е сигурното? Че ще се върнеш пак с празна раница ли?

— Ще видиш! — махна глава баща ми, изви край съседната къща и се изгуби.

Вечерта се върна като никога весел и засмян. Още отсреща той размаха високо нещо в дясната си ръка.

— Я! Наистина едно птиченце! — извиках аз и се втурнах в готварницата при мама.

— Мамо, тате носи лов! Мамичко! Тате ударил лов, лов!

През това време баща ми вече влезе при нас.

— Ето! Ето ви най-сетне ло-о-ов!…

Мама се приближи.

— Я гледай, я гледай! Че това е наистина пъдпъдък!

Баща ми се поизпъчи и погледна мама отвисоко-отвисоко:

— Да-а! Пъд-пъ-дък!… Цял целеничък пъдпъдък! Какво ви казах аз сутринта? Ще донеса! Ето! Видяхте ли?

Аз грабнах пъдпъдъка от ръката на татко и взех да го гладя. Той имаше хубава мека перушина, ръждивопепелява с черни ивици, а крачката му бяха жълтеникави.

— А сега — почна баща ми — трябва да се оскубе и да се опече на скарата. Това е първият ми лов и аз искам с особено удоволствие да си хапна от него.

Той излезе на двора да настани кучето. После отиде да си съблече ловния костюм и пак се върна при нас в готварницата.

Тримата ние — майка ми, баща ми и аз — заобиколихме пъдпъдъка и почнахме да го скубем. А Гоцо — шареният ни котарак — току се провираше оттук-оттам и посягаше с лапата си.

— Пст! Пст! — изгоних го аз най-сетне и затворих вратата и прозореца.

Оскубахме и очистихме пъдпъдъка. И ръцете ни така се оплескаха с мас, като че одрахме цяло прасе.

Посолихме го със сол и черен пипер и го турнахме върху скарата на огнището.

Веднага готварницата се изпълни с пушек и сладка миризма на печено пиле.

— Отворете, отворете по-скоро прозореца! — извика баща ми.

— Недейте, че ще се разнесе по цялата махала! — възпротиви се майка ми.

— Та тъкмо за това, я! — настоя пак татко. — Да разбере най-сетне махалата, че в тази къща живее ловец!

Той посегна и отвори прозореца. В същия миг на прозореца скочи отвън Гоцо, настървен и очите му засвяткаха.

— Пст! Пст! Махай се оттам! — пропъдих го аз отново.

Докато се печеше пъдпъдъкът, мама вече нареждаше масата за вечеря.

— Аз ще отида малко оттатък да се поизтегна, докато бъде всичко готово — каза татко и излезе.

Аз не се отделях от скарата и все попипвах с пръстче пъдпъдъка. Право каза татко: нека всички да знаят, че тая вечер ние ще си хапнем пъдпъдък!

— Хайде, Донко, иди повикай баща си, вечерята е готова! — каза след малко майка ми.

— Мамичко… Аз искам да наглеждам пъдпъдъка! — примолих се и аз. — Повикай го ти, мамичко!

Майка ми излезе. Но мен ми стана мъчно, дето не послушах мама. И веднага се затичах подир нея.

— Колко хубаво, колко вкусно мирише пъдпъдъкът, татко! — плеснах аз ръце. — Хайде!

— Вкусно я! — весело извика баща ми, като скочи пъргаво от канапето, макар и да беше много уморен. — А като си загризеш ей сега едно крилце!

Бързо се отправихме и тримата към готварницата. И щом се показахме на вратата, крадливият Гоцо с пъдпъдъка в уста се намери с един скок на прозореца и оттам изчезна в тъмнината.

А за нас остана само димящата скара и хубавата, приятна миризма на печения пъдпъдък.

Дора Габе
Тъмното

Стрина Василица седи зад къщи върху дългата пейка и разказва приказки — ний седим до нея. Отсреща върху големия хълм изгрял червен сърп. По гърба на хълма върви черна кола, кара я чер човек и отзад върви черно куче. Те са изрязани върху небето и са много големи.

— Гледай, гледай ушите на коня!

— Ами опашката на кучето?

— Ходили у дявола на гости — оттам идат.

Стрина Василица е в средата, брат ми лежи долу, двете кучета до него. Когато стрина Василица разправя приказки, тъмното се събира около нас и тогава нищо не се вижда. Само гласът на стрина Василица се чува:

„… Децата се молили на бабата, а тя не искала да ги пусне. Тя ги заключила в една празна стая, дето било тъмно, и поръчала на кукумявката да ги варди. Тогава надошли много кукумявки на прозореца и гледали право в очите на децата. И проговорили с човешки думи, и рекли: сега ще дойде нашият цар да си избере едно от вас, защото е много гладен. Нашият цар е голям колкото къщата и има десет реда зъби!“

— У! У! Какъв страшен!

— Шт, мълчи пък ти!

Стрина Василица спря да разправя, защото кучетата скочиха. Работникът докара телците и двама с нея отидоха да ги затворят.

Месецът стана жълт, също като от восък. Провисна над хълма и небето е жълто наоколо. Голямата звезда свети. На стряхата птиците са черни. Те сега спят.

— Баба каза, че щом изкрещи кукумявка над къщи, някой ще умре.

— Ами!

— Ти все не вярваш! Нека кресне над вас, та да видиш тогава.

Стрина Василица се върна и седна пак. Колкото разправя, дърветата стават по-големи и по-черни, а къщата настръхва. Коминът се източи нагоре.

Гласът на стрина Василица е страшен:

„… а като я престори на бяла топка, търкулна я по земята и й рече: «Търкаляй се, търкаляй, бяла топчице, никой няма да те вижда, а ти всичко ще виждаш и без да те усетят, вред ще влизаш. Спъвай ги, като вървят, влизай в ръцете им, като посягат, хващай ги за гърба в тъмното и падай през комина в къщата им…»“

Нещо изшумоля върху дървото. Сестричето ми изпищя. Отсреща в татарската махала светнаха всичките прозорци. Пътят се проточи дълъг, дълъг, едва личи. По пътя се влачи бяла мъгла. Стрина Василица разправя, разправя, а мъглата се точи, точи и върви, и се събира на топка, и се търкаля към нас.

— Топката!

— Какво? Къде?

— Виж, виж там!

Стрина Василица се изправи и дълго гледа пътя.

— Нищо няма.

Месецът се издигна. Сега пътят свети и води право до ония звезди, дето се натрупали толкова много.

„… а като се връщали, минали през гората, птичетата им крещели: върнете се, върнете се, ала те не слушали и все вървели и дошли до едно място, дето нямало път. Бързай, бързай — викало сестричето. Братчето трошило клони и бързало. Кръв му потекла от ръцете, а онова нещо все по-близо тропало и бумтяло…“

— Страх ме е…

Брат ми удари гърба на детето. То млъкна и се свря в коленете ми. Опрях си гърба о стената и се натиснах: месецът се изду, напълни ми очите и се пукна…

„… тогава цялата гора почна да кънти, дошъл голям вятър и разлюлял всичките клони.“

Изведнъж един глас прекъсна приказката:

— Децааааа!

Мама! Тя ни вика от нашия чифлик. Излаяха двете кучета до нас и гласът им се изля в тъмното. От нашия двор отдалеч се обадиха нашите кучета, а в татарската махала се разлаяха всичките.

Месецът беше побелял. Къщите и стоборите черни, и дърветата черни. Стоят и не мърдат. Далеч се чернее нашият двор.

— Колко дървета имало у нас! Не съм ги виждала друг път. Също гора.

— Нали не може да дойде гората?

— Не можела ли! Стига да иска.

Стрина Василица ни улови за ръцете. Всички се държим.

Колко се натиска тъмното в гърба ми! Не се вижда пътека. Нищо не се вижда по земята. Стъпваме в празно.

Това е нашата порта. Тия двете дървета пред портата кога ли израснаха. Не съм виждала да отиват чак в небето.

Отзад нещо профуча и избяга. Бяло нещо.

— Ще паднете, полека!

— Оле, бягай, стрино!

И в нашия двор месец. Какъв е дълъг дворът! Нашият прозорец свети, а мама отворила вратата и стои на прага. Зад нея стаята свети. Татко седи до масата. Тъмното ни блъсна и ние се сгромолясахме вътре.

— Какъв е тоя бяс? Тъй ли се влиза?

Брат ми мълчи.

— Какво беше това?

— Тъмното ни изплаши!

— Глупави деца!

Мама ни сложи да ядем. Месецът погледна през прозореца. Нека си гледа. Той сега е мъничък и бял и не е страшен, а лампата е по-светла от него. И колко е далеко, далеко… И тъмното остана вън. То е самичко вън, а с нас са татко и мама и всичките страшни неща останаха вън. Вече няма да отварят вратата, а стените няма да го пуснат. Колко са добрички стените. Искам да ги помилвам.

— Мамко, нали стените са много добри?

Мама само гледа и нищо не казва. Татко се намръщи.

— Все по-глупави ти растат децата.

— Кой ли ги учи на нещо!

— Там е работата, че никой не ги учи…

Колко е чудно, че татко все се кара на мама за нас.

Дора Габе
Вечер

От всичко най обичам, като тръгне колата по хълма. Най-първо се вижда главата на коня върху небето, сетне гърбът му, сетне брат ми, дето кара. А като стигнем горе, изведнъж се вижда ливадата и всичките косачи. Те не знаят какво им носим. Няма да го кажа, нека познаят сами!

Боже, какво е сестричето ми. С нея не може да се играе на нищо! Обади им го, преди да познаят! Нали вчера я би брат ми за това, днес пак побърза да каже. Не мисли, не чака, изведнъж го казва…

Сега косачите мислят, че ние сме най-добрите деца на света, защото им носим ядене всяка вечер. Само добрите деца се грижат за другите. И мама е най-добра!

Слънцето захожда и вятърът си отишел. По-добре е без него, защото пищи в ушите и не се разбира, когато човек приказва. Щом си отиде слънцето, и той си отива. Нивите вече не шумят, защото им се спи. Още е светло, а вече им се спи.

— Защо е светло?

— Как защо?

— Нали слънцето залезе!

— Денят не ще да си иде!

— Ами ако не си отиде?

— Ей сега ще дойде нощта и ще го изпъди.

Наистина тя дохожда всяка вечер и го пъди.

От всичко най обичам, когато щурците пеят. Тогава напълват колата със сено и дохожда големият косач с нас. Сега другите косачи казаха „довиждане“ и ни изпратиха до пътя. Пътят се не вижда, защото тъмното пълзи по него и нивите не го пущат.

Сеното мирише на бабина душица и цветя. Косачите покосиха цветята — те са умрели вече, само душите им останаха и напълниха целия свят и сега светът на хубаво мирише. Затова щурците пеят като пияни!

Колко тежко диша конят. Брат ми кара прав. Цял се вижда на небето. Главата му станала голяма, а ръцете му дълги.

Тъмното прегърна колата, и нас прегърна, и щурците, и нивите, и целия свят прегърна. Колко е добър целият свят! От всичко най-много го обичам.

Сестричето ми заспа. Къде отиваме… Нивите дишат, като спят, и пътят влиза в тях.

— Това нощта ли е?

— Нощта.

— Каква е топла, каква е добра, също като мама…

Конят диша тежко и не се вижда де върви колата, само сѐ потъва, потъва… Де отиваме…

— Де отиваме?

— Нали в къщи.

— Ах, наистина. Нали конят знае пътя. И когато е най-тъмно, пак го намира. Защото е наш. И пътят е наш, и тези ниви са наши. Всичко е наше…

— Нали всичко е наше?

— Всичко.

Колко обичам всичко!

Чудомир
Изкласил

През един слънчев есенен ден хаджи Дончо заведе най-малкия си син Митко в града, за да го запише в първи клас на прогимназията.

За пръв път малкият виждаше град и още в самото начало главата му се замая от впечатления. И големите хубави къщи, и нависналите с плодове дръвчета и лози, които не бяха оградени, витрините, хана, на който спряха, с толкова много шарени каруци из двора, дебелата ханджийка, и всичко.

Понеже нямаха много време за бавене и за де не се изгуби из навалицата, баща му го хвана за ръка и рече:

— Хайде! Хайде! После ще гледаш и ще се нагледаш. Обърши си носа и тръгвай да ти купим о̀пнати дрехи, та да заприличаш на гражданче!

Въпреки че Митко знаеше за това, видя му се още по-чудно. Той — в граждански дрехи! Какъв ли ще изглежда?

Поогледа се, поогледа сякаш за последен път в селската носия, понадигна си потурките, които, дочули може би грозящата ги опасност — да бъдат захвърлени вече като ненужни, — бяха почнали да се свличат доброволно от кръста му, и затича след баща си.

Минаха край кебапчийницата, гдето миришеше тъй на сладко, че си преглътна плюнката, завиха край една фурна с наредени топли и ухилени симиди, при вида на които преглътна пак, и се намъкнаха в една дрехарница.

— Помози бог, уста Никола! — рече важно хаджи Дончо.

— Дал ти господ добро, дядо хаджи! Добре дошъл, добре дошъл! Какво те носи насам?

— Какво ли? Този юнак, дето го виждаш, вече изкласи. Няма школо за него вече в село, та го доведохме тук и решихме по градски да го облечем. Ами! По граждански, та да не го дърпат тукашните момчета за дънцето и да му думат хармоника. Едно палтенце ще му дадеш и едни панталонки, ама здраво нещо искам! От дебел плат да са, че какъвто е пангалозин, инак за една неделя ще ги направи на парцали.

— Прието, дядо хаджи, разбрано и прието! Ей сегинка ще го сконтим юнака, на консул да заприлича — рече дрехарят и като премери с поглед малкия от темето до ходилата, откачи едно бозово палтенце от стената и го нахлу върху памучната му антерия.

— Ей туй ще бъде то! Хем здраво, хем прилично като за ученик, хем точно по мярката се случи.

Хаджи Дончо хвърли бегъл поглед само и замята глава:

— По-големичко, по-широчко! Не ща аз по мярката! Детето расте всяка минута и след месец, два няма да може да се побере в него.

— Добре бе, дядо хаджи. Прието бе! Ще му дам, значи, от същото качество един номер по-голямо.

Облече Митко и него, но хаджията пак заклати глава:

— Още по-голямо бе, човек! Расте хлапето бе! Дорде го видиш, и се източило с цял чуперек нагоре! Нека му е по-длъжко и по-широчко, та да може под него да сложи и друго нещо зимъс. Расте, ти казвам, сякаш дяволи го дърпат за ушите постоянно.

С явна неохота дрехарят сне трето палто, после четвърто, че чак за петото, което се проточи под коленете на малкия, се заловиха за пазарлък.

— Ха такова искам аз! Хем да му топли, хем да му не стиска под мишниците, кога порасне.

— Щом това искаш, прието — рече дрехарят, — но поне ръкавите му да скъсим мъничко.

— Няма нужда! Тъй да си седи. Ще си ги възпрята, каква му е работата!

Шивачът подаде и панталона от същия номер. Хаджи Дончо го заобръща, заопипва, пъхна си ръката в крачола и пак се обади:

— Че то само един плат бе, бай Никола! Един платец само и нищо друго. Ще му е студено на момчето. Не може ли хастарец нещо да му се сложи в крачолите и около кръста, едно какво да е парцалче да му пришиеш?

— Не може, дядо хаджи! Не става. Нийде ги не правят така.

— Правят не правят, аз тъй искам. В нашите потури не слагаме, ама то е шаяк! Дебело нещо, а това — мрежа! Ветрилница! Подплата искам аз!

— Най-сетне, щом искаш — прието. Мющерия си ми, ще му сложа, ама, да ти кажа право, днес не мога. Пазарен ден, знаеш, залисия…

— Добре де! През неделята тогава. Ще си обуе потурките някой ден и ще ти ги донесе.

— Щом е тъй — може! Както ти речеш, ама… пак ще кажа: не му прилича, знаеш. Не е прието.

— Повече приказки не ща! Аз искам, аз плащам! Крачолите с хастар и толкоз! Тъй ми е пазарлъкът!

Купи хаджи Дончо дрехите и излязоха. По същия начин му взе и обувки колкото неговите, и една ученическа шапка, толкова голяма, че щом му я сложи на главата, и двете му уши се намъкнаха веднага на топло под нея.

Натовари го след това с покупките, посочи му хана и рече:

— Върви сега в стаята, изуй всичко това и си облечи новото, а аз ще се отбия до евреина да му поръчам да приготви стока за дюкяна и ще се върна да те заведа на училището. Хайде!

Забърза Митко радостно към хана, влезе в стаята и с трескаво любопитство почна да нахлува премяната си. Щом обу панталона обаче, крачолите му се повлякоха по пода и първите разочарования дойдоха.

Понадигна ги нагоре, нахлу и обущата, но в тях имаше място за по още един крак като неговия. Ръкавите на палтото пък скриха ръцете му съвсем и сякаш го вързаха. Около кръста му, който досега се топлеше от пояса, повея хлад. Нямаше и къде да тури любимото си ножче, купено от панаира. Сложи го в горния джоб на палтото, то щръкна наполовина отвън. Мушна го в един от страничните — не се побира. Повъртя се, повъртя, па рече да излезе из коридора, но настъпи дългия си крачол и тупна на дъските. Не стига това, ами някакви непознати хора почнаха да му се смеят.

Надигна се и — насам ли, натам ли, па тръгна с препълнени от сълзи очи към входната врата, да види не иде ли баща му.

След малко се зададе и той.

Поогледа се, поогледа и като не забеляза синчето си, се провикна:

— Митко! Митко!

А тоя, свил се от срам зад вратата, хълца тихо и не може да се обади.

Хаджи Дончо се изкачи по стълбите, мина край него, но не го видя, надникна в стаята и пак се провикна:

— Митко бре! Димитре! Къде си бре, калпазанино!

Малкият изхълца горко, помъчи се да тръгне към него, пак настъпи крачола, но не падна, а само силно изплака.

Баща му го видя и като се приближи, започна да го милва.

Митко ридаеше неудържимо.

— Няма бе, татко, няма нищо бе — утешаваше го хаджията, — нови дрешки бе! Всичко ново ти купих! Гражданско все, купешко. Ами че нали вече си голям? Нали ми изкласи? Тъй ходят всички, дето са в класовете. Защо плачеш? А?

— Не ща ги-и-и… Не ща ги! — хълцаше Митко и правеше усилия да ги съблече.

— Чакай бе, дете, чакай бе, момчето ми! Не бързай бе! Ще ги направи тейко ти, ще ти ги нагласи!

И като приклекна, хаджи Дончо му подгъна крачолите веднъж, после още веднъж, направи същото и с ръкавите на палтото, намери един стар вестник, нагъна го на тясна лента, която вмъкна под кожената подплата на шапката, и като му я сложи малко накривена над ухото, чукна го по носа и той се ококори.

— Ха така де! Тъй те искам! Засмян да бъдеш. Че я виж бе, тейковото, на чиновник си заприличал. Ами! Цял господин! Ха закопчей си сега отпред панталонките, че ти се вижда ризата! Така! Виждаш ли колко е хубаво? Че аз на тебе и жилетка ще ти купя. Как мислиш ти? Ако се учиш, не е за чудене и часовник да ти взема. На търговец да замязаш! Ами! Само да се учиш! Друго не ща. Само да се учиш!

Не се мина много, и из главната улица на път за класното училище, наметнат със сукнена салтамарка, с дънести гайтанлии потури, с астраганен калпак и морав пояс, върху който се мяташе сребърен турски кордон, крачеше тържествено хаджи Дончо. Хванало се за дясната му ръка, едно мъничко човече, облякло сякаш дрехите на най-големия си брат, с шапка, която едва се крепеше на врата му, и с книжка и именник в ръка, подтичваше след баща си. То ту се озърташе встрани да види дали го гледат минувачите, ту поглеждаше гигантските си, но нови и много лъскави обувки и не знаеше — да се радва ли, или отново да почне да плаче.

Чудомир
Вечеринка

Пуста наша Пена, пустите ѝ превземки! Откак се е заговорило, че ще има вечеринка и нейният Йовчо ще казва стихотворение, хукнала е като луда из село и като почнеш от Джанков вир чак, та до гробището, човек не е оставила да не му се похвали:

Наш Йочко туй, наш Йочко онуй… Че като му дали стихотворението да го учи, затворил се в новата стая и до тъмно чел; че как още на втория ден го научил цялото и го казал пред всички след вечеря; че как баба му посегнала да го целуне, та съборила гърнето с боба и попарила котката… То хвалби, то преструвки — да им се не наслушаш. Да ми е стихотворение като свят поне, ами за магаре се разправяло в него. Види се, за подигравка са му го дали даскалите, защото тейко му едно време все с магарета се разправяше. Пие, пие, пие из кръчмите и като излезе, качи се на магарето, върже му въжето за кръста си, та като падне от него, той да си лежи, дорде изтрезнее, а магарето да пасе наоколо и да го чака.

Е, майка е, чедо ѝ е: да си се радва; ама дано и ний сме ги имали пък. Наш Динко, кога беше колкото нейния Йовчо, два пъти е чел Апостола в черква и исо държеше на певците, ама чула ли си ме нявга да разправям щяло и нещяло из село.

— Учи го, булка Денковице, учи го това дете, че дарбата му е голяма и глас има като звънче. Един поп ще стане от него, че и дрипите му ще попуват — ми думаше поп Глигор тогава, ама като не бяхме възможни! Да имаше как да го пратя в Бачковския манастир, нямаше сега да ходи и да се блъска блъските из гората, ама на̀, орисница пуста!

Тъй приказваше в навечерието на вечеринката, която учителите готвеха да дадат срещу Водици, Мокра Иванца на кумата си Вела Глухата и крещеше, та се чуваше из цялата махала.

Вечерта срещу вечеринката даде господ хубаво време. Ни студ, ни вятър, ни нищо. Хаджи Дончовата топола, щръкнала нагоре като минаре, хич не пошавнуваше, ама нали сме пусто в дол, уж ясно е небето, а в село сглъхнало и тъмно като в къртичина дупка. Само училището светеше отвред и хора прииждаха, прииждаха. Наша Пена, то се знае, най-напред е дошла и най-напред седнала. Току до самата сцена, го речи. Билетът ѝ бил по-назад, ама пред нея се случил Дълъг Пейо. „Аз — рекла — съм дошла тук вечеринка да гледам, а не на Дълъг Пейо рошавия врат.“ Хукнала се до къщи, донесла си стол и се натъкмила на първо място до попадията. На него ред бяха още и попът, стария даскал Минчо с дъщерите си и писарката. Седнала там Пена, ама все нещо ч не сдържа и все се мушка в стаята на даскалите да види какво прави Йовчо. Първия път му обърсала носа и косите му пригладила с плюнка, а втория — му закопчала горното копче на панталонките, потупала го по гърба и пак се върнала да седне.

Чукаха по сцената, тропаха, притичваха се през публиката дечурлигата за забравени вещи, най-после удари трети звънец, завесата заскрибуца и се дигна, ама единият ѝ край отиде по-нависоко, а другият увисна надолу. Най-напред децата изпяха една песничка, след това младият учител изсвири нещо на кима̀н и след това изведнъж се потопорчи на сцената като лалугер и Йовчо Пенин. Щом го видя майка му, и тъй си остана с отворени уста. Изправи се Йовчо, разкопча се копчето на панталона, пак го закопча и като се загледа в чича си Нена Сенегалеца, подсмръкна веднъж и без да се поклони, извика, колкото му глас държи:

— Магаре!

Чичо му Нено, като чу тая дума, сякаш с чук го тупнаха по темето. Сви се на кълбо, надзърна крадешком дали още го гледа хлапето, извърна се да види дано има някой друг зад него, за когото да се отнася думата, и занемя ма стола си.

Публиката се закиска, заизвива се назад и смути за момент малкия декламатор, който се окопити пак, премести погледа си върху дяда попа и извика пак:

— Магаре! Стихотворение от Ве Иван Стоянов.

После опъна шията си като книжно фенерче, прилепи ръце до краката си и започна бързо и с всички сили:

Кой каквото ще да казва,

ала умна съм глава.

Май ушите ми са дълги,

но беда не е това.

И спря. Публиката отново се развесели. Някои изръкопляскаха, а Иванчо Маймунката се обади:

— Длъжки са, длъжки са ушите ти, ама нищо! Тя майка ти, няма вече да ги дърпа!

— Мълчи бре! Твоите малки ли са! Я ги виж! Като тиквени ластуни са увиснали — изсъска буля Пена и пак се вторачи в сина си.

— Сссст! — сопна се даскал Минчо. След това, погледна към малкия и рече кротко: — Бравос, Йочко, бравос, момчето ми! Карай сега нататък!

Но Йовчо, бледен и смутен, напразно се мъчеше да погълне нещо.

Ту откопчаваше, ту закопчаваше онова копче и не можеше да си спомни втория куплет. Запъна се наново и пак спря. Една мъчителна минута се проточи. Пак се напъна да каже нещо — хъката-мъката… — и пак спря.

За да се спаси положението, даскал Минчо плесна с ръце и извика:

— Стига вече, Йочко, стига, момчето ми! Бравос, бравос! Ха иди си сега! Стига!

— А бре как ще си иде, даскале — извика майка му. — Няма да си иде! Знае си го детето. От две недели ми го декламира и си го знае на вода. Ха, мама! Ха спомни по-нататък как беше, чедо!

— Не мъчи детето, булка — намеси се и попът. — човек е и обърква се най-паче. Нека си иде сега, а други път пак ще го каже до конец.

— А бре, дядо попе, казвам ви, на вода го знае бре! Ушите ми беше приглушило. Къде ще си ходи? Ха, Йочко, маминото, ха сега нататък!…

Малкият стоеше като втрещен. В ушите му бръмчаха рояци оси, гърдите му се повдигаха често-често и нито чуваше вече учителя, който му подсказваше от кулисите, нито виждаше нещо.

— Е, боже! Е, мамке — хленчеше права буля Пена и се удряше с две ръце в главата: — Мари пуста моя празна кратуна! И аз го знаех мари! И аз го знаех това пусто стихотворение. От него го бях научила, ама идва ли ми сега на ума?!… А бре, Йове! А бре, майка! Забрави ли го бре, сине?…

Йовчо нито и помръдваше. Тъй си стоеше с прибрани ръце, като закован на пода. Само очите му почнаха да клепкат често-често и една едра сълза се търкулна по лявата му буза. В едната си ръка стискаше силно откъснатото вече копче.

— А бре думай, Йове!… Казвай бре, тъпако — беснееше буля Пена. — Казвай или се пръждосвай да не ме срамиш бре! Гиди, обеснико! Гиди, въжернико проклети? Аз да му правя попара всеки ден и млин да му точа, а той да ми стои като пукал насреща! Казвай де! Ще казваш ли? А? Гиди, тиквенико!

И като посегна с дългите си ръце, хвана го за новата антерия, свали го от сцената в поповите крака и почна да го налага с юмруци, където свари.

Първият акт от вечеринката беше приключен. Само завесата не се сетиха да спуснат. Тъй си остана тя, дигната с единия край нагоре, а другият увиснал надолу и мръсен като на Миндил Данка фустата.

Константин Константинов
Малкият коминочистач

Цяла нощ фъртуната вилня, събаря керемиди, навява преспи. На заранта затихна. Къщите бяха потънали в дълбок чист сняг. От всеки покрив се проточи към небето тънък синкав дим. Само една къщурка не пушеше. Баба Гена, запретната и ядосана, току слагаше съчки в огнището и мърмореше:

— Какво ли е пък туй чудо? Не ще да гори — и това си е!…

Едно голямо кълбо дим излезе из оджака и напълни стаята.

— Тю-ю-ю! Божичко! Не стига, че замръзнах, ами и ще ослепея!… А бре, Даньо, какво е туй, бре баба!…

Даньо, внучето й, тъкмо поиска да каже нещо и закиха — веднъж, дваж, триж.

— Нещо е запушило пустия комин! — сети се баба Гена. — Тичай да викаш Цаньо дюлгерина, да се качи да види!…

Огнището блъвна ново кълбо пушек. Баба Гена отвори прозорчето, погледна нагоре, и изведнъж викна:

— Какво съм се зачудила пък и аз! Ами че то твойто хвърчило, бре хубостнико, трябва да е вътре!

— Ти, бабо, недей тъй… без да знаеш — отвърна Даньо. — Що ще мойто хвърчило в комина?

— Ами нали есенес още беше се закачило, бре, та не можехте да го снемете — и там си остана! На̀ ти сега поразия! Нощес вятърът го е пъхнал вътре. Я де му се вее опашката!… Боже, Боже, почернях от сажди, като караконджул!… Тичай по-скоро за Цаньо!…

И баба Гена си забърса очите. Като се обърна, тя видя, че Даньо още не е излязъл.

— Какво чакаш, бре зяпльо?

— Бабо, бабо, я гледай — посочи Даньо към комина. Баба Гена подаде глава из прозорчето.

Парцалената опашка, провиснала на снега, мърдаше. След една минута от върха на комина излезе облак дим, едно опушено хвърчило се търколи на покрива, а заедно с него тупна на стряхата и едно черно птиче. В същия миг съчките в огнището пламнаха и огънят веднага се разгоря. Бабата гледаше изумена птичето. Даньо позна хвърчилото си и мълчеше.

— Бре, Данчо, я го виж, бре синко. То било врабче. Скрило се, горкото, да се стопли, и ни очисти комина! — викна засмяна старата жена.

Врабецът, почернял като гардже, изтърсваше крилца в снега.

— Ох, на баба коминджията!… Ами че много си мъничък, бре баби — пък я каква работа ни свърши. Я, бре Данчо, я дай сега да му платим!

И баба Гена разчупи едно коматче хляб и го хвърли на стряхата. После взе от стената една китка житни класове, донесени лятос от нивата, и каза на внука си:

— Ха сега вместо при Цаньо иди, че забучи това в ръката на снежния човек, дето вчера го правихте на двора… Нека си клъвне, черничкото, малко зрънца. С труд си ги е спечелило.

Врабците цвъртяха с пълни гушки и кацаха по ръцете и главата на снежния човек. Сред всички важно подскачаше черният врабец.

— Чик-чик! Чик-чик! Яжте, яжте! Аз не съм саможив! Обичам компания!

Едно младо врабче, не разбрало отде е дошло това угощение, учудено го изгледа и запита:

— Ами ти защо си тъй черен?

— Чук-чук! — измърмори старият врабец. — Яж и не питай! Ако не бях такъв — нямаше да ядеш. Черен съм, защото си имам вече занаят! Не съм като вас — развейпрах! Чук-чук! Чук-чук!

И слезе до краката на снежния човек, дето имаше малко стопен сняг, за да се напие с водица.

Константин Константинов
Куклите

В една есенна вечер по пътя за града вървяха двама души: дядо Паруш Късметът и внучето му Янко. Дядото беше дребничък, прегърбен старец с ожулена абичка и потури. Всичкото му имане беше три кукли, една гъдулка и внучето, едничко останало от цялата измряла челяд. Зиме, лете, по сборове и панаири те разиграваха куклите и така поминуваха. Веселяха хората и хората ги обичаха. Всички познаваха трите кукли, гъдулката на стареца и дайрето на Янко.

Дядото се закашля, поспря и въздъхна:

— Стар съм вече, сине, стар… И ръцете, и гърлото май не държат… Барем ти да беше поотраснал — да не ми е мъка за тебе!…

— За мене грижа да нямаш, дядо! — отвърна Янко. — Че ти по-голям ли беше, кога тръгна да си изкарваш хляба?…

— Какво по-голям! Ей такъв пумпал на, като тебе. С бели мишки ходех: късмет на хартийки продавах. Нали оттогаз ми остана това име — Паруш Късметът. Пък сетне направих куклите… Е-ех, късмет, дядовото, ама за другите — не за нас!…

Стигнаха при един голям двор. Вътре пламтеше огън. Виждаха се разтоварени кораби и кошове грозде. Чуваше се глъчка и шум. Беше гроздобер и берачите току-що бяха се върнали от лозята.

Стопанинът и работниците посрещнаха дядо Паруш и Янко с радост. Нагостиха ги. Почерпиха ги с прясна шира. И дядо Паруш пипна гъдулката, сложи столчето с куклите пред себе си и почна:

Задала се, Стояне ле,

тъмна мъгла, либе ле.

Не е била, Стояне ле,

тъмна мъгла, либе ле…

— Де бре, Кара Кольо! Хайде, Керо! — подвикна дядо Паруш на куклите и те затропаха по столчето. А гъдулката продължаваше:

Най е била, Стояне ле,

тежка сватба, либе ле.

Янко удари дайрето. Старецът веднага започна друга песен. Куклите се завъртяха и ситно-ситно затропаха.

Надяваш ли се,

Калино, бачо ти Кольо да дойде,

бачо ти Кольо да дойде,

армаган да ти донесе…

— Бравос, бе Паруш! Жив да си, развесели ни тая вечер! — викна засмян стопанинът. — Сега хайде да лягаме, че и ти си уморен. Пък утре ще те водя на лозе, да си починеш и се погрееш на слънце.

Прибраха се всички. През листака на дюлята отсреща се показа сърпът на месечината. Дядо Паруш сложи торбичката си, легна в къта и пак се закашля. Янко прибра столчето, гъдулката и дайрето, па се сви до дядо си. Всичко притихна. Само старецът още пъшкаше и тихичко се обади на малкия:

— Я, синко, дай си гърба по-близо, да се стопля! О-х-х… старост… Горко ни дошло!…

Янко притисна гръб о стареца, притвори очи и изведнъж се сепна. Ослуша се. Наблизо някой повтори:

— О-х-ох! Горко му дошло! За едно кожухче да е петимен!…

Янко отвори очи, понадигна се и се слиса. Месечината бе огряла трема. На чергата до дядо му се бяха изправили трите кукли, слезли от столчето, дето цял живот бяха стояли. Стояха и разговаряха помежду си. Той потърка очи. Те, те същите. Ей го на Тодор с шарените гащи и с капелата. Ей и Кера с булчината премяна и с коса от царевични реси. Ей го и Кара Кольо с рунтавия калпак, с червени шалвари и калъчка от тенеке. Същите.

— Горкият дядо Паруш! — тъничко продума Кера. — Тъй ли беше едно време, когато беше по-млад! И той пременен, и ние като хората. Пък я сега — шест години вече все с един фистан ходя…

— Тя пак за фистани… — изръмжа страшно Кара Кольо и хвана калъчката. — Не вижда, че съм останал с един мустак, ами…

— Да ти кажа ли аз тебе, бай Кольо — обади се Тодор, — няма кой да ни разиграе нас, както трябва, както едно време, че да видиш! Пари с торба, дето се рекло, ще съберем. И старецът да се облече, и нас да ни стегне… Пък какви представления ще му разиграем: тука ли си — там стой!…

— Не знам — смръщи вежди Кара Кольо. — Тъй ако върви, лошо ще свърши. Ще ми причернее някой ден и — хряс! — с калъчката и вас ще заколя, и себе си ще ръгна. Туй за туй!

Трите кукли тръгнаха към срещната стена и потънаха в сянката. Янко отново сложи глава на торбичката, усмихна се за нещо и заспа.

На другия ден по залез слънце дядо Паруш се върна от лозе заедно с корабите и берачите. Лумна огън пак в широкия двор. Замириса на шира. Зацвъртя в жаравата пастърма за вечеря. Старецът се поогледа за внучето. Сутринта то беше казало на дядо си, че ще остане в града. Сега го нямаше. Заобиколи из двора — няма го. Надникна в трема — и там го няма. Нито него, нито куклите, нито гъдулката. Старецът се уплаши. Бре! Какво ли е станало? Нещо лошо ли се случи? Избяга ли момчето?

Събраха се хората наоколо, закачат стареца, шегуват се. А пък той — а-ха — ще заплаче. Изведнъж се видя съвсем самичък на света.

И току пое торбичката да тръгне да търси внучето си — ей го в двора влезе Янко със столчето през рамо, с гъдулката в една ръка. В другата държи калпака си. Дойде при дяда си и му подаде калпака.

— На̀, дядо, това е за тебе!… Да си купиш утре кожухче!

Дядо Паруш погледна и се смая. Един калпак пари!

— Отде, бре синко, сбра тия пари? Да няма нещо грешка?

Янко се разсмя:

— Каква ти грешка, дядо. Наши пари са, спечелени. Днес аз работих зарад тебе. Па не само днес, ами тъй вече ще бъде. И как работих само да знаеш! Целият пазар се събра да гледа! Да ни са живи и Кера, и Тодор, и Кара Кольо! Да видиш на какви нови майстории ги научих — и как хубаво играят! Погледни де, погледни им премените! Ама — заслужиха ги!

Старецът погледна. Кера беше с нова шарена рокля. Тодор имаше алена връзка. Кара Кольо с два нови, страшни мустака. А и тримата имаха на чело по една варакосана китка. Янко дръпна конците, пипна гъдулката и куклите затропаха, замахаха ръце, завъртяха глави като живи.

Стопанинът се засмя. Берачите се провикнаха от учудване. А старецът се просълзи и прекръсти.

— Жив да ми си, сине, сега ще умра спокоен! По̀ майстор и от мен излезе!

— Видиш ли късмет? Провървя ти късметът най-сетне! — извика засмян домакинът. — Чудо внук си отхранил! Бравос!

Куклите се кланяха, тропаха и въртяха глави, а Янко дърпаше лъка и засмяно припяваше новата песен:

Де гиди, отбор юнаци!

Де гиди, вярна дружина!…

Денчо Марчевски
Звездица

Много учители са ме учили в училище. С умиление си спомням за тях. Но най-живо изпъква пред мене образът на учителката Куна. Може би защото тя първа отвори пред мене вратата на училищната стая.

По-право учителката Куна ме спря пред вратата на училището, когато бях тръгнал сам да се запиша в първо отделение.

Спомням си — двамата ми по-големи братя сами тръгнаха да се запишат.

— И аз искам да се запиша! — рекох.

— Ха, туй ти останало! Малък си още, догодина ти е ред.

Но аз сега исках да се запиша.

И отидох незабелязан от никого.

Стигнах до голямото ново училище. Спрях се пред високата входна врата, повъртях се насам-натам — не смеех да вляза. И в туй време из училище излезе учителката Куна: тънка, висока. Погледнеш ли я, най-напред виждаш очите й: големи, тъмни, засмени очи. Когато минаваше край дома, хората й се радваха, весело отговаряха на поздрава й.

— Какво правиш тук? — приведе се към мене учителката. — Чакаш някого?

— Ами, додох да се запиша в училище!

— Тъй ли? А на колко си години?

— На шест.

— Малък си още, догодина!

— Сега искам! — през сълзи рекох.

Учителката развеселена ме загледа.

— Не може! И защо плачеш? Ученик искаш да станеш, пък плачеш! Ха тичай при мама! Тя сега се чуди къде си отишъл.

На другата година мама ме заведе в училище. Ушила ми бе дълги шаячни панталони, облякла ми бе нова синя ризка с бели точки — сама бе тъкала платното и сама ушила ризката.

— Кажи добро утро на учителката! — рече мама.

— О-хо — засмя се учителката Куна. — Ами че ние от лани се познаваме с това момче! Виж колко си порасъл за една година! Искаш ли аз да те уча в първо отделение?

— Искам — рекох зарадван.

И тя ме гледа засмяна.

Черната й коса лъщи. Едната от дебелите плитки, що падат на гърба й, сега се е преметнала отпред на рамото.

— Готово! Записах те. Сега си вече мой ученик!

И пак се усмихва.

Не съм видял по-светла, по-лъчезарна усмивка. С нея учителката Куна укротяваше и най-немирните момчета. Тя не влизаше в стаята с пръчка, както други учители. Добре съм запомнил учителката, с която четири години сме били заедно. А колко песни знаеше тя! Какви приказки ни разказваше!

В ония години нямаше, както сега, много книжки за деца, но учителката Куна все намираше какво да ни прочете.

Една сутрин — бяхме вече в четвърто отделение — учителката Куна влезе в стаята с бързите си стъпки. Токчетата на обувките й, както винаги, отсечено почукваха по пода. Тя се изправи пред нас, вдигна ръка:

— Вижте! Донесох ви първа книжка на списание „Звездица“.

И тя мина между чиновете, като показваше картинката от предната корица на книжката: майка държи на ръце детето си.

— Кой иска да получава списание „Звездица“?

— Аз! Аз! — развикаха се учениците оттук-оттам, като стрелкаха с ръце.

Бях между тия, които най-високо вдигаха ръка.

— Добре, много добре! Донесете утре по два лева да ви запиша и раздам книжките!

Сякаш някой силно дръпна надолу ръката ми. Седнах на чина. „Два лева! Толкоз пари няма да ми дадат у дома! — рекох си. — Ами че с два лева мама ще купи брашно да замеси хляб, та да напълни до половина писаната шарена ракла!“

Навярно дълбоко съм въздъхнал, защото учениците се заобръщаха към третия чин откъм прозореца. Аз като че не ги виждах. Мислех си: „Ей че хубава книжка!“

Този ден сутринта имахме три часа. Не бързах да си ида у дома. Бавно крачех по дългата права улица и все за списание „Звездица“ си мислех: „Да имах два лева, десет такива книжки бих получил!“

Стигнах до работилницата за лимонада. Спрях се да погледам как чичо Генчо опълченецът пълни шишетата. Едно голямо момче въртеше колелото на машината.

— Ей, Дека! — викна ми отвътре чичо Генчо. — Я ела да повъртиш колелото, че момчето трябва да изтича за нещо до пазара! Ще ти дам да изпиеш едно шише лимонада.

— Бива, чичо Генчо, ще ти помогна!

Оставих на един сандък торбичката с книгите и хванах дървената ръчка на колелото. Чичо Генчо бързо поставяше шишетата под една тръба да се пълнят. По едно време запита:

— Умори ли се?

— Не съм се уморил. Искам още да въртя!

А колелото голямо, та подскачах да не изтърва дръжката, когато тя излизаше най-горе. Изпотих се. Чичо Генчо пълнеше шишетата. Ей го, пак почна да ме подканя:

— Стига толкоз за едно шише лимонада. Вземи!

Но аз не спирах — все въртях и подскачах.

— Ами защо толкоз въртиш? — учуди се опълченецът.

— Да ми дадеш два лева!

— Два лева! А че защо ти са?

— За едни книжки.

— Какви книжки?

— Разказват се в тях приказки. Има и стихотворения. Учителката ни заръча да питаме в къщи. Иска да ни запише за списание „Звездица“. Десет хубави книжки! И картинки има в тях! У дома не могат да ми дадат пари, а че затуй, ако искаш, да повъртя още, а? Не съм се уморил — в задъхване говорех аз.

Чичо Генчо ме погледа-погледа, па отсече:

— Я ела насам!

Той посегна към джоба на шаячното ми палтенце. Из него се подаваше носната ми кърпичка. Измъкна я, та избърса потното ми чело.

— Ей ти два лева, дай ги на учителката за книжките. На твоите години аз не можах да ходя на училище. Турско робство беше тогава, бях избягал във Влашко. Оттам минах насам с опълченските дружини. Като се освободихме, понаучих се малко на четмо и писмо. Не зная кой беше написал някъде: „Чети «а, бе…»! То сляпото окато прави, то дава ум, момче!“

— Иван Вазов! — зарадван извиках аз. — Той написал и „Опълченците на Шипка“, дето си се бил с турците! И „Под игото“ написал. Аз прочетох цялата книга на мама и на тати!

— Хубаво! Добре си сторил! А сега, преди да си идеш, на̀ ти да изпиеш една лимонада.

Посегнах да натисна с пръст стъкленото топче, с което бе запушено отвътре шишето, но се спрях:

— Може ли да занеса у дома? На всички ще капна по малко.

— Може, може! Ей ти още едно шише! Като изпиете, ще върнеш празните шишета. А вземеш ли книжката утре, ще дода у вас да ми прочетеш от нея. Тичай сега у дома!

На другия ден едно момче хвърчеше от училище към къщи с крилата на радостта. Това бях аз! В торбичката при учебниците бе скрита първата книжка на списание „Звездица“. Видях отдалече чичо Генчо в нашия дюкян и от вратата извиках:

— Чичо Генчо, платих си за „Звездица“!

— Добре си направил! — рече засмян опълченецът, па се обърна към баща ми: — Момчето вчера си изкара двата лева.

— Тате, виж!

Извадих книжката из торбичката и му я показах.

А баща ми, както разкрояваше една агнешка кожа с кожухарското ножче, остави го на дългата маса и примига, като че очите го засърбяха.

— Я прочети да чуем!

Разтворих книжката на първата страница.

— Ще прочета едно стихотворение.

И аз с вълнение зачетох.

Баща ми леко клатеше глава. По едно време той се загледа над рамото ми. Обърнах се. Мама стоеше до вратата на дюкяна.

— Мамо, виж „Звездица“!

— Виждам, сине. Ти на чича си Генча ръка да целунеш!

А чичо Генчо добродушно се засмя:

— Защо пък? Момчето с труд спечели два лева. Нека тази книжка като звездица през цял живот да грее в сърцето му! Тъй и ще му свети в пътя към истина и добро. Че нали книгата е четири очи!

Денчо Марчевски
Ръцете на мама

Намерих в старата ракла увеличена фотография.

Мама, вече седемдесетгодишна. Очите й, малко хлътнали, гледат спокойно и примирено. Изпод черната забрадка се подават бели коси. Дрешката й старомодна, пристегната в кръста, удължена и надиплена. Ръкавите бухнали в раменете, утеснени дори до китките на ръцете.

Ръцете на мама…

Когато бях малък, обичах да се заглеждам в тях: такива подвижни, с тънки пъргави пръсти. Меки ръце, неспокойни — от тъмно до тъмно все заети с работа.

Едва първи петли пропели, мама вече се е вдигнала от леглото. В просъница чувам как пръстите й леко пропляскват по ситото: пресяват брашно за хляба.

— Спи — усмихната пошепва мама, като вижда, че я гледам, подал глава изпод чергата. — Щом замеся тестото, ще отделя и за клинче.

А клинчето това са две триъгълни питки, замесени с яйце. Върху долната питка се посипва надробено сирене. После се захлупва с горната. Мамините пъргави пръсти подвиват краищата на двете питки, та ги слепват една с друга. Още веднъж намазват с разбит жълтък от яйце… и клинчето е готово за печене.

Навън още е тъмно, но мама не ляга да подремне, залавя се за друга работа. Най-често, докато бухне тестото за хляба, тя забожда на пояс хурката. Вретеното бръмчи, спуща се чак до пода, като източва тънката, добре усукана нишка. А случва се и друго: докато аз спя, мама зърнала крака ми, подал се изпод чергата. Отзад над петата — дупка на чорапа. Мама е оставила хурката, вдянала е конец в иглата. И ей го моя крак върху коляното й. Случайно иглата ме бодва. Аз трепвам, отварям очи. Мама слага пръст на устни: „Ш-шт!“ И ме дарява с такава кротка усмивка, че аз спокойно се отпущам, а сънят отново ме понася на крилете си.

Съмнало-несъмнало, додето ние се обличаме, мамините ръце отново са потънали в тестото. Хлябовете са размесени, наредени върху дългата дъска, посипана с брашно, завити с пещимала. Навреме трябва да се отнесат във фурната. Там чакат и други жени. Разприказвали са се затуй-онуй, но мама не обича да се застоява на празни приказки. Бърза да се върне в къщи. Чака я станът.

Обичах да се заглеждам в ръцете на мама, когато тя тъчеше. Тия сръчни ръце, които живо премятат совалката. И неведнъж съм въздъхвал заедно с мама, когато тя, уморена, изправя наболял гръб, а пръстите на дясната й ръка избърсват потно чело, прорязано от тънки бръчки.

Поотраснал бях, когато забелязах такива бръчки и по ръцете на мама. Виждаха се и подутини по коленцата на пръстите. Една сутрин мама улови погледа ми върху ръцете си, устните й болезнено трепнаха:

— Толкоз мъка се е събрала в тия ръце…

— Каква мъка?

— Когато още поотрастеш, ще разбереш.

Но аз почнах да разбирам, преди да бях напълно пораснал. Жал ми беше да гледам просмуканите от прането ръце, закоравелите от дръжката на мотиката длани, ревматичните възли по пръстите.

Мама рядко отпускаше за почивка ръце. Все имаше да свърши някоя работа из къщи. Потърсваше и дребна услуга. Аз не се ленях, помагах й каквото можех. Но понякога „нямах време“, както се случи през онзи злополучен следобед…

Ръмеше дъжд. Мама шеташе около огнището — мъчеше се да разпали огъня. А съчките бяха мокри от дъжда, не искаха да пламнат, само димяха.

— Иди под сайванта, насечи някоя суха вършина — обърна се към мене мама, като бършеше с престилка очи, насълзени от лютивия дим.

В това време аз подреждах марки в моя албум. Ядосвах се, че една марка се беше подгънала.

— Не чуваш ли? — повтори мама.

— Чувам, ама не мога.

— Казвам ти, иди!

— Не мога! Лазар ме чака!

А мама пак настоя:

— Мене пък обедът ме чака. Как да сготвя без огън?

— Ами като бързам? — отвърнах аз, без да вдигам глава от албума.

Ядосан натиснах марката. Долният й край се откъсна.

— И-их, бе, мамо, гледай на̀, заради тебе ми пропадна най-ценната марка!

Мама нищо не рече, само уморено изпъшка:

— Е, тогаз сама ще ида да насека сухи дърва.

Не я погледнах, когато тя излезе.

— Такава марка! — ядосах се пак. — Едвам я измолих от Лазар!

Дочух ударите на брадвата, но не се помръднах да ида при мама.

Неочаквано откъм сайванта долетя остър вик. Сърцето ми подскочи в гърдите. Изтичах навън:

— Мамо!

Заварих я пред дръвника с брадва в ръка. Другата си ръка държеше протегната напред. От малкия й пръст капеше кръв.

— Мамо! — проплаках. — Какво стана?

— Тичай горе! В долапчето има памук. И шишето с ракия донеси от лавицата. Тичай!

Докато след малко заливахме с ракия премазания пръст и го завивахме с памук, мама стискаше зъби да не вика от болка.

— Как тъй се случи? — запитах разтреперан.

— Едно желязо падна от гредата.

— Ама аз, мамо, заради марката…

— Нищо, нищо. Дано намериш друга, да заместиш скъсаната.

— По-добре да бях дошъл да насека дървата…

— По-добре щеше да бъде. Недей се коси, и без моето преполовено кутре мога да си гледам работата. Само ти да ми растеш здрав и разумен!

Ръцете на мама…

На снимката те ясно се виждаха — сбръчкани, сгърчени, с премазан малък пръст, спокойно отпуснати на колената й. Но, струваше ми се, все ги гледах заети с работа — те, ръцете на моята грижовна майка.

Анна Каменова
Куто виси във въздуха

Пред входа на кооперацията стояха две момчета.

— Качи се горе — каза едрото.

Другото не се съгласи:

— По-добре да го повикаме.

Двете момчета погледнаха към един от прозорците и извикаха в един глас.

На прозореца се показа една рошава главица и един геврек, от който само едно парче беше отхапано.

— Ето ме. За какво ме викате?

— Слез веднага!

— А, не мога веднага. Закусвам.

— А бе какво ти закусване. Слез бързо, ама съвсем бързо. Ще видиш едно чудо.

— … уудо ли?… обре… обре… Идвам.

Не можеше да се разбере какво казва Куто, защото бе пъхнал още един голям залък от геврека в устата. Почти веднага той се показа на входа. В едната ръка държеше геврека, а с другата се мъчеше да нахлупи червената си баретка.

— Ей, не оставяте човек да закуси. Казвайте!

— Един багер — каза Къто задъхан.

— Багер — повтори Кото.

— Багер ли? — прошепна Куто.

— Да, багер. Ясно ли ти е?

— Добре бе, ама къде е?

— Да не искаш да стои пред твоята къща. Я тръгвай. Съвсем близо, до ъгъла. Ей такъв голям. Огромен.

Като разтвори ръце да покаже колко е голям багерът, Къто плесна и двете момчета.

— Полека, внимание — разсърди се Кото.

А Куто не каза нищо, защото пак му бяха пълни устата.

Трите момчета се затичаха и изведнъж спряха. Наистина един голям багер: стрелката се издигаше високо, челюстите на лопатата се разтваряха като уста на кит, загребваха пясък, стрелката се наклоняваше. Сега лопатата се издигаше, залюляваше се над камиона и изсипваше пясъка. Къто се загледа в камиона.

— А бе това било бате Виктор! Ами аз се познавам с него. Знаете ли, аз се познавам с шофьора на камиона. Той се казва бате Виктор.

— Щом се познаваш, нека ни качи. Аз никога не съм се возил на камион — заяви Куто.

— И аз не съм — добави Кото. — Хайде де, нали се познаваш?

— Ама вярно е, че се познавам. Ще видите. Бате Викторе! — Къто се вдигна на пръсти, за да може да го забележи шофьорът.

— Ей, момченце, варди се да не те сгазя. А, ние като че се познаваме с теб. Ти имаше едно такова смешно име.

— Къто, бате Викторе.

— Да, да, Къто. А тези момчета твои приятели ли са?

— Те са моите другарчета. Запознайте се: Кото и Куто.

Без да иска, Виктор удари клаксона.

— А бе ти подиграваш ли се с мен? Какви са тези смешни имена: Къто, Кото, Куто?

— Бате Викторе, аз съм Кръстьо, ама ми казват Къто, Кото пък е Костадин, ама много е дълго.

— Е, ами Куто? — засмя се Виктор.

— Куто ли? Ами той е Кунчо.

— Добре, добре. Ще гледам да ви запомня имената. Сега се дръпнете, че ще потеглям.

— Бате Викторе — почна Къто и се спря.

— Какво има?

— Аз никога не съм се возил на камион.

— И аз — каза Кото.

А Куто добави:

— Моля ти се да ни качиш, да ни повозиш. Съвсем малко. Само едно кръгче.

— Добре бе, да ви кача. Ама има място само за двама.

— Ние сме трима.

— Виждам, виждам, че сте трима. Сега ще взема само двама. Отивам съвсем наблизо, ще се върна, че ще товарим греди с кулокрана. Тогава ще взема третия. Така може ли?

— Може, може — зарадваха се момчетата.

— Добре тогава, да се качат — чакай да видим дали съм ги запомнил, — да се качат Къто и Кото.

— Ами аз? — Куто щеше да се задави. Беше налапал последния залък от геврека.

— Мълчи. Не се говори с пълна уста — сръга го Къто, — не е прилично. Какво ще каже бате Виктор?

— Нали казах. Като се върнем, ще взема и теб. Ще видиш как товари кулокранът. Стой тука и чакай.

Камионът забръмча и излезе на улицата. Къто и Кото не смееха да се помръднат. Друго нещо е да се возиш на камион. Не на лека кола или на автобус, а на камион. Малко повече друса и бръмчи, ама е приятно. Само че много за кратко. Изсипаха пясъка и хайде обратно.

— Слизайте, момчета — каза Виктор, — и повикайте вашето другарче. Няма време за бавене.

Но къде се е дянал Куто?

— Куто, идвай. Твой ред е сега.

Никакъв Куто.

Къто и Кото се препъваха насам-натам из строителните материали, минаха покрай багера и кулокрана, дори се навряха под камиона, но Куто го нямаше.

— Куто-о-о-о! Куто-о! — викаха момчетата.

— Я да го извикам и аз, че моят глас е по-силен.

Виктор се надвеси над прозорчето на кабината и гласът му се понесе по цялата работна площадка.

— Куутоо! Кутоо!

Момчетата не смееха да се поместят, а само въртяха главите наляво-надясно.

Изведнъж се чу едно тънко гласче:

— Тук съм. Помощ! Помощ!

Слабият гласец идваше отдалеч и като че ли отвисоко. Всички дигнаха глава. Стрелката на кулокрана бе се спуснала съвсем ниско, а куката се издигаше нависоко и на куката се червенееше нещо — баретката на Куто.

— Куто е. Ей го!

— Слизай! Слизай! — викаха двете другарчета. Но Куто и без това слизаше. Сега стрелката се издигаше нависоко, а куката се спускаше все по-ниско, все по-ниско и като наближи камиона, куката леко се залюля и сложи Куто точно в средата на камиона.

Не можеше да се разбере дали лицето на Куто, или баретката му беше по-червена. Виктор слезе от шофьорската кабина и откачи Куто от куката.

— А бе, момче, къде си се заврял?

— Бате Викторе, аз се интересувам много от машини. Исках да видя отблизо как се закачват предметите, които издига куката, а тя…

— А тя закачи теб. Само че, щом си толкова палав, няма да те кача на камиона.

Очичките на Куто се наляха със сълзи:

— Бате Викторе, ама аз и от камион се интересувам.

— Интересуваш се — ядоса се Виктор, — кой знае какво пак ще измислиш.

— Бате Викторе — замоли се Къто, — как може така. Ние сме три другарчета. Ти обеща.

— Как може така — повтори Кото, — ние сме три неразделни другарчета. Той е много добър. На всички помага и ни весели.

— Е, добре, добре — усмихна се Виктор, — щом е така, качвай се, Куто!

— Ура! — извикаха трите другарчета.

Куто пъргаво се качи в камиона и размаха червената си баретка.

Анна Каменова
Автобус на два етажа

Автобусът потегли. Пътниците бяха насядали плътно един до друг — Имаше и правостоящи. Трите момчета седяха на последната седалка.

— Куто, само ми пречиш — извика му Къто, — стига си се въртял и подскачал. Не мога нищо да видя.

Този път Куто беше до прозореца. Щом спря автобусът, той цял се изправи и затъмни прозореца.

— Дръпни се и аз да видя нещо — помоли се Кото.

— Какво има да видиш? Бензостанция. Наливат бензин.

— Като е бензостанция, ти защо гледаш? — ядосано рече Къто.

В това време мъжът със синята престилка прибра маркуча, с който наливаше бензин в резервоара, сложи капачето и избърса прозореца. Шофьорът се качи в колата и пое волана. Гр-гър-гър — но моторът не искаше да запали. Шофьорът слезе и отвори капака на мотора. Някои пътници слязоха. Трите момчета също слязоха и се накачулиха над мотора, но не можеха нищо да видят, защото по-високи пътници се бяха изправили пред тях. Куто обаче се промъкна до самия шофьор.

— Я, момченце — каза шофьорът, — дръж малко клещите да опитам с отвертката. — Той разгъна мушамата и извади няколко инструмента.

Куто това и чакаше. Той обичаше да помага. А беше и много любопитен. Гледаше на всички страни нещо да не пропусне.

— Е, няма как — засмя се шофьорът, — ще те правя помощник-шофьор. Иди ми донеси манивелата. Тя е вътре в колата под моята седалка.

Като стрела се спусна Куто и всички пътници му сториха път да мине по-бързо. Шофьорът завъртя манивелата веднъж, дваж, три пъти. Колата не тръгваше.

— Не може — каза шофьорът, — и с манивела не пали. Качете се всички. Да останат само двама-трима по-якички, за да тикат.

Къто, Кото и Куто също се наредиха край автобуса и се опитваха да опрат рамо и да тикат. Гър-гър — най-после моторът запали. Пътниците се затичаха и се качиха на автобуса. Затичаха се и трите момчета. Всички насядаха на местата си. Автобусът потегли.

Къто се завъртя неспокойно. И Кото се оглеждаше. Ами Куто къде е?

Нямаше го.

Пътниците се раздвижиха, навеждаха се, извиваха вратове, за да огледат и предните, и задните седалки.

Нямаше го. Къто и Кото заплакаха.

Един от пътниците извика на шофьора:

— Спрете, спрете! Няма едно от момчетата.

Шофьорът намали хода и спря.

— Кое момче? Как го няма? Май че бяха трима. Ето ги двете. А третото нали се беше пъхнало до самия мотор. То беше с червена баретка.

— А сега го няма.

На покрива на автобуса, дето се слагат куфарите, нещо затрополи.

— Развързали са се куфарите — каза шофьорът, — ще се кача по стълбичката да видя какво става. Да не изгубим нещо от багажите.

Заедно с шофьора слязоха и няколко нетърпеливи пътници. Къто и Кото поискаха и те да слезат, но един възрастен човек ги спря:

— Няма да слизате. Сега и вас ли да загубим. Ще се запилеете и вие като вашето другарче. Да не би да се е скрило някъде?

— Може, може — каза Къто. — Той обича шегите.

— Все ни прави номера — добави Кото.

Шофьорът едва се бе качил на първото стъпало на стълбичката, която водеше към покрива на автобуса, и извика:

— А бе тук ли си бил? Слез бързо долу да ти издърпам ушите. Ти ли тропаше?

— Ами аз. Кой друг? — пелтечеше смутено Куто. — Как да сляза? Страх ме беше в движение да сляза по стълбичката.

— Как може в движение да слезеш? Хайде сега. Чевръсто.

Куто не знаеше какво да прави. Не смееше да остане горе, че е страшно. А не смее да слезе, да не му се карат. И все пак по-добре е да слезе. И все пак се колебаеше.

— Не смея — каза той, — че ще ми се карате.

— Как няма да ти се карам? Спря цялото движение. Закъсняваме. Подай си ръката.

Тънките крачета забарабаниха по стълбичката. Той изтича и се мушна като мишка в колата.

— Това ли е момчето, дето ни забави? Добре, че не си строши главата. Можеше да паднеш отгоре.

Една сърдита жена измърмори:

— Защо оставят децата сами да пътуват?

А Куто вече успокоен се усмихваше доволно и разправяше:

— Да знаете колко хубаво се гледа отгоре. Като от втори етаж. Аз бях седнал на един куфар и ми глождеше. Гложде ми, а не смея да се отместя на по-удобно място. Много е страшно. Всичкото време подскачам и се държа за куфара, за да не отхвръкна. Ама на един завой наистина щях да изхвърча. Не ми се сърди, Къто. Обещавам, друг път няма да се качвам на покрива. Няма да се отделям от вас двамата.

— Обещаваш, обещаваш, ама следния път пак ще измислиш нещо.

Калина Малина
Жак

Нямаше човек в градеца, който да не познава малкия Жак. Всяка заран неговият звънлив глас ехтеше из улиците: „Топли симиди, гевреци… Парят, парят… Тука са топлите.“

Дребничък, с голяма глава, Жак тичаше покрай къщите първом от едната страна на улицата, после — от другата. Бързо подаваше кой каквото пожелаеше — симид или геврек — и пак тичаше. А изпразнеше ли кошницата, връщаше се при хлебаря. Кажеше ли му: „Продадох ги всичките. Има ли още?“ — черните му очи светваха като пламъчета върху бледото продълговато лице.

В клас седеше на първия чин. Бързо решаваше задачките, но другите предмети не му вървяха. Нямаше време да учи. Заран тичаше по улиците да продава симиди и гевреци, след часовете изчеткваше с метличка дрехите на всички, които се бръснеха в бръснарницата. Понякога го викаха и зад шарената завеса, дето жените от градеца къдреха косите си. Там подаваше фуркети на фризьорката. Вечер се връщаше в къщи с пълен джеб бели монети. Момчето припкаше към къщи, а монетите се чукаха една друга и радостно звънтяха.

С усмивка влизаше Жак в малката стаичка, дето живееше неговото семейство. И тази усмивка сякаш вдъхваше сили за живот на тежко болния му баща. Тя подкрепяше слабичката му майчица. Тя радваше братчето и сестричето му — Самуел и Мириам. Малките поглеждаха първом усмихнатото му лице, а после ръцете му. Не им ли носят те пак нещо сладичко от пазар! Между лука или картофите в кесията нерядко се тулеше и жълта грапава хартийка с халва. Всичко това момчето купуваше пътем към къщи. Малки бяха Самуел и Мириам. Те не знаеха колко трябваше да припка Жак, за да донесе тези покупки в къщи. Не се питаха защо след работа Жак пише домашните си с клюмнала над тетрадката глава, защо очите му се затварят и често заспива над учебника. Наистина, той учеше и в бръснарницата. Но може ли да се учи там, дето всеки миг те викат да откачиш някое палто от закачалката, да изчеткаш някое сако или те пращат да купиш вестници и цигари? Друго би било, ако четеше някоя книжка. Четеш си приказката, прекъснеш, когато те повикат, и пак се зачиташ в нея, без да се мъчиш да я запомниш. Колко му се искаше на Жак да отдели някой и друг лев, да се отбие в книжарничката насреща и да си купи поне една от онези шарени книжки, които всеки ден гледаше на витринката. Но как да отдели от парите, които припечелваше за прехранване на голямото семейство! Понякога си мислеше защо да не поиска някоя книжка от другарчетата си. Но как да поиска! Ако заговореше с Петър или Стоян, няма ли да го погледнат накриво, няма ли да изрекат оная тежка дума, да го оскърбят, защото не се е родило като тях българче!

Жак се боеше от своите съученици. Мнозина от тях неделен ден, облечени празнично, се разхождаха с родителите си в градската градина, а той продаваше гевреци. Делник и празник дрехите му бяха все едни и същи. Отеснели вече и с много кръпки по тях. По-богатите деца го замерваха отневиделица с камъни, когато тичаше, нахлузил кошница на ръка. Но възрастните бяха внимателни към него. И хлебарят, и бръснарят, и учителите, които посещаваха бръснарницата. Особено младият учител по български. И Жак често си мислеше — кога ли най-после ще постъпи в прогимназията, та да го учи този добър учител, чието палто сега той старателно изчеткваше.

Но не само затова бързаше Жак да влезе в прогимназията. Бързаше, защото искаше по-скоро да завърши трети клас^[7] и да хване постоянна работа със заплата. О, тогава ще получава повече пари, ще си купува книжки и ще си ги чете през свободното време!

Веднъж живите очи на Жак забелязаха, че от джеба на палтото на младия учител се подаваше същата книжка с шарените корички, които бе видял наскоро в книжарничката. Докато чакаше ред, учителят се зачете в нея. Жак не можа да устои на изкушението. Доближи се до него, наклони глава и жадно впи поглед в едрите букви на детската книга. Младият учител го помилва с топлата си мека ръка.

След няколко дни се случи нещо неочаквано. Една вечер, като се върна Жак от бръснарницата, забеляза на масата голям пакет. На книжната обвивка бе написано с едри букви „За Жак Аврамов“. А под името — с по-ситни, улицата и номерът на къщата, в която живееше момчето със семейството си. Развърза Жак канапчето, сне обвивката и извика от изненада. Една върху друга бяха сложени три нови детски книги и не тънички като онези, които си купуваха неговите съученици, а дебели романи. И не с едноцветни корици, а с красиви, шарени. С ясния си глас Жак прочете и трите заглавия: „Чичо Томовата колиба“, „Без дом“, „Принцът и просякът“.

— Мамо, кой ми ги праща?

— Не зная, сине. Раздавачът ги донесе следобед.

От този ден заедно с учебниците Жак носеше в старата си чанта и по една книга. Четеше си я в бръснарницата и си мислеше: „Какви добри мъже и жени имало на тоя свят! И какви чудесни деца като например героя на романа «Без дом» — Реми, — който бе спасил близките си от глад.“

Жак не узна кой му бе изпратил книгите. Но ден не минаваше да не мисли за него. Вглеждаше се във всяко лице. Запомняше всяка усмивка. Кой е този човек? И понеже не узна кой е той, започна да си мисли, че всички, които бяха любезни с него и му казваха: „Момченце, дай едно геврече!“, „Момченце, иди ми купи вестник «Заря»“, всички се бяха сдумали да го зарадват, като му изпратят онова, което той най-силно желаеше — книги.

Не узна той името на своя дарител. Но ако не бе увлечен в четене на книгата, която препрочиташе за кой ли път, сигурно би забелязал с каква обич го гледаше младият учител по български, когато влезеше в бръснарницата. Би забелязал как си излизаше той — лекичко, на пръсти, на пръсти — да не смути зачелото се в книгата бръснарско чираче. И би се запитал, защо учителят не го изпрати нито веднъж да му купи вестник? И сигурно би забелязал каква лъчезарна усмивка огряваше лицето му, когато видеше, че Жак не може тъй лесно да се откъсне от книгата, която унесено четеше.

Калина Малина
Йошка Палячо

Когато цирковият смешник Йошка научи, че едничкото му дете, боледувало дълго, се бе поминало, обичайният смях замръзна на лицето му. Йошка Палячо се взираше в огледалото, разбъркваше с влажни пръсти големия кичур коси, но сякаш не виждаше нищо. Всичко се сливаше в една бяла студена стена. Въпреки това не даде да зачеркнат номера му от програмата. Знаеше, че неговото име събира най-много публика. А артистите си бяха обещали, че прихода от това представление ще отстъпят на един болен техен другар.

Йошка дълго стоя пред огледалото. Когато наближи неговият номер, той като че прогледна. Започна бързо и нервно да се гримира. Не забрави и най-малката подробност. Залепи дори кадифената бенка на лявата си, дълбоко хлътнала буза.

И сега публиката го посрещна с възторг, с ръкопляскане. Бедният Йошка се хилеше, размахваше ръце, кривеше устни, мърдаше уши… И крещеше, крещеше до болка…

Четири пъти извикаха Йошка на бис. Петия път не излезе. Тръшна се на дивана в уборната. Свят му се виеше. От големите му очи капеха едри сълзи и прокарваха дълбоки бразди по набеленото и начервено палячовско лице. Всички свободни артисти излязоха да гледат следващия номер. Остана само Томичката. Той се блъскаше във всеки предмет на тясната уборна, бърчеше чело и се мъчеше да утеши своя приятел.

— Йошка, братче, хайде иди си в къщи! Не оставяй Мери самичка в такова едно време. Бъди мъж, дявол да го вземе! Нещастието не е само до вас. Помисли си за Кики. Каква майчица беше! Помисли си за нейните сираченца! Какво ги очаква, братче? А твоят Лулу е спокоен вече, не страда.

Пред Йошка сякаш застана тъничката акробатка с бледото личице, която падна преди няколко месеца от лоста и преди да дойде лекарят, издъхна в неговите ръце. С какъв поглед го гледаше тя! Може би мислеше за дечицата си. Може би безгласно го молеше да не ги оставя сами.

На деветия ден от смъртта на малкия Лулу майка му много плака. Когато се прибраха от гробището в къщи, Йошка неочаквано попита:

— Какво стана с дечицата на нашата Кики? Нали си нямат нийде никого, само една бедна леля, перачка, чини ми се…

— Не, Йошка. Разсилна е в едно учреждение.

— Още по-лошо, Мери. Цял ден е заета жената…

— Така е, Йошка.

— Но, Мери, едното от дечицата нали е връстниче на нашия?

— Не, Йошка. По-малко е.

— По-малко ли? Тогава дрешките…

Но Мери го прекъсна:

— Как не се сетих досега, Йошка! Ще му занеса още днес дрешките на нашия Лулу. И играчките, Йошка.

И тя скочи мигом и се захвана да пълни една чанта с ризки, гащенца, чорапчета… Сложи и шапката, и палтенцето, и обущенцата… Натъпка и топката, и кегелбана, и железничката…

След час Йошка и Мери бяха вече при сираченцата. Йошка отиде на репетиция в цирка, а Мери остана целия ден при тях. Те бяха тъй слабички, че дрешките на Лулу станаха на по-големичкото. Целия ден Мери си игра с децата, както бе играла с Лулу.

Вечерта Йошка Палячо влезе на пръсти в дома си. Мери спеше на големия креват, а в креватчето на Лулу — по-малкото момченце на Кики. И той разбра, че от този час по-малкото не е вече сираче. Че то си има пак добра майчица, която се казва Мери.

Марко Марчевски
Врабчета

Малки сиви врабчета подскачат по заледения покрив и почукват с твърдите си човки по тънките ледени корички. Жадни са, а рекичката зад улицата е замръзнала и те с лед утоляват жаждата си. А може би са гладни и търсят храна?

На малкото прозорче са останали сухи хлебни корички. Студентът взема една, натрошава я и хвърля трохичките на покрива. Врабчетата пръпват по заледените керемиди като сиви орехчета и лакомо почват да кълват.

— Гладни са, милите — казва студентът и натрошава още една коричка.

Ако погледнеш нагоре през прозорчето, ще видиш само късче синьо небе. То е тъй дълбоко в тоя слънчев зимен ден, че погледът потъва в него като в бездънна пропаст и нищо не виждаш. В далечната синева на простора се очертават масивните здания на София. От килията се виждат само най-горните етажи и покривите. Улиците не се виждат, само шумът на трамваите и колите достига до нас като заглъхващо ехо. Просторът пред нашето прозорче се закрива от съседното здание, което сключва триъгълника на затвора и образува тесен двор, подобен на дълбок кладенец. Ние сме на петия етаж…

Студено е. Ледените корички по покрива блестят на зимното слънце като натрошено стъкло. Студентът стои изправен до прозореца и наблюдава сивите врабчета, които пъргаво подскачат с тънките си крачка. Те са неспокойни, час по час надигат малките си главички и се оглеждат. Види се, и техният живот е несигурен… Неочаквано над тях профучава някаква черна топка. Те като стрели изчезват към дъното на дълбокия двор. На покрива кацва чер гарван и победоносно се оглежда наоколо. Величествено изпъчва гърди и важно започва да кълве трохите, изоставени от малките птички. Той е доволен от собствения си вид, а най-вече от ужаса, с който малките врабчета се разпръснаха при неговото появяване.

Студентът ядовито се усмихва и казва:

— Прилича на стражар в запустяла улица след разпръсната демонстрация…

Той махва с ръка и грозната птица в миг изчезва.

Врабчетата едно по едно излизат от своето скривалище, отново подскачат по покрива и плахо се обръщат. Но врагът е изчезнал и те бързат да изкълват трохите.

В същия миг вратата остро изскърцва и се отваря. Първом се показва лъскав боен нож и дулото на пушка, сетне главата на стражар. Има нещо гарванско в черното му лице, в малките му черни очички и в кривия му нос. Той ни оглежда мълчаливо и продължително. Всеки от нас се пита: „За мене ли е дошъл?“

— Излез! — посочва той студента и отстъпва в коридора.

Студентът махва с ръка на малките врабчета, приглажда дългите кичури на русата си коса, увиснали над челото му, и тръгва. За миг се спира при вратата, кимва ни с глава на прощаване и с пресилена усмивка пошепва:

— Не ми е за пръв път…

В килията оставаме двама: аз и криминалният.

Той е красив младеж с нежно бяло лице, измъчено, с тънки бръчки около устата. Очите му, черни като маслини, гледат тъжно и замислено.

— Сигурно ще го освободят — подмигва той към вратата, която стражарят с трясък затвори след студента.

Аз мълча.

— Тая заран без малко щях да избягам — продължава криминалният с горчива усмивка. — Накараха ме да изхвърля пепелта от котела на парното отопление. Сам откарах количката до канала — стражарят остана в двора. Нещо трепна в мене — примамливи са софийските улици, дявол да го вземе… Но махнах с ръка и се върнах.

— Защо не избяга? — питам.

— А къде да се скрия? Утречко пак ще ме хванат…

Той сяда на кожухчето си до стената, обхваща с ръце коленете си и се замисля с наведена глава. Сетне изведнъж трепва, ослушва се и тревожно пита:

— Чуваш ли нещо?

— Не.

— Стори ми се, че някой извика.

— Нищо не чувам.

— Ти, както виждам, изобщо недочуваш… В Русия ли оглуша?

— Не, тук.

— А там не бият ли?

— Къде там?

— Откъдето идваш — махна той неопределено с ръка.

— Не. Биеш ли някого, готви се за затвора.

— Как може без бой? — учудва се криминалният. — Мене например седем пъти ме биха, докато призная седем кражби. Ако бяха ме били още веднъж, и осмата щях да призная. Но полицаите се умориха и ме оставиха. Освен това при седем кражби осмата е без значение. У нас така сме свикнали… Никой не признава вината си без бой.

— Щом има доказателства — казвам аз, — виновникът може да бъде осъден и без признания. Това е казано и в закона…

— Остави закона — намръщи се криминалният. — По-добре ми кажи как събират там доказателствата, щом не бият?

— Чрез издирване.

— А у нас направо със сопата. — Той горчиво се усмихна, сетне се замисля и казва повече на себе си, отколкото на мене: — Как може без бой? Просто невероятно…

Вратата се отвори с трясък и студентът полетя на пода като труп. Блеснаха белите зъби на стражаря, блесна и ножът на пушката му, за миг попаднал в потока на слънчевите лъчи, които нахлуват през прозорчето. Стражарят застава на прага намръщен и сърдит, изглежда ни свирепо и бавно затваря вратата. Ключът остро щраква в ключалката. Подкованите му ботуши глухо тропат в коридора.

— Вода! — тихо стене студентът.

Подаваме му стомната, но той не може да я поеме. Ръцете му безжизнено са прострени на пода. От носа му тече тънка струйка кръв…

— Ето как нашата полиция събира доказателства — прошепна криминалният с въздишка.

 

 

На другия ден към обяд студентът се привдигна и като се подпираше с ръце по стената, изправи се до решетестия прозорец. Щом го зърнаха, малките врабчета весело заподскачаха по покрива. Той им подхвърли трохи, след това отново седна и рече:

— Време е и ние да се нахраним, другари.

— Ти ли крещеше вчера? — попита го криминалният.

— Не.

— Чуваха се писъци чак оттук. Някой плачеше…

— Аз никога не плача — отвръща студентът.

— Свикнал си, изглежда — подхвърля криминалният усмихнат. Сега бръчките около устата му се очертават съвсем ясно.

— О, да! — потвърдява студентът. — Не ми е за пръв път. Преди няколко месеца пак бяха ме арестували на една студентска акция. Биха ме доста — аз мълча. „Плачи!“ — крещят полицаите и бият. Аз пак мълча. Тогава един седна на главата ми, а другите двама бият на смени. „Плачи!“ — крещят, а аз нямах сили дори да изохкам…

Хлябът е корав като камък и ние не изпущаме стомната от ръцете си, сякаш това е бъклица с вино. След всеки сух залък — глътка вода. Криминалният яде мълчаливо. На вид той е примирен със съдбата си, но никак не е спокоен. Замислените му очи са тъжни.

— Да речем, че открадна нещо там, в Голямата страна. Какво ще ми направят? — пита той.

— Ще те осъдят на поправителна работа.

— Какво значи то?

— Значи, че денем ще работиш, а нощно време ще спиш в затвора.

— А не може ли и денем да спя в затвора?

— Не може. Там затворите са школа за превъзпитание. А трудът е най-добрият възпитател на човека.

— А като излежа наказанието си?

— Ще излезеш от затвора и ще работиш като всички други.

— А тук, като изляза от затвора, трябва пак да хващам стария занаят, да пребърквам джобовете на хората из трамваите. Трябва да крада, за да ям.

— Защо не си изкарваш хляба с честен труд?

— С честен труд ли? — чуди се криминалният. — Къде е честният труд у нас? Безработицата е ужасно нещо! И после, кой ще даде работа на един бивш затворник? Всеки бяга от нас като от чума. Досега три пъти съм лежал в затвора и колко пъти ще лежа още, не зная. Последния път срокът ми изтече посред зима. Идва ключарят и казва да си събера парцалите. Помолих да ме оставят в затвора, докато мине зимата — отказаха. Но аз се опънах, стигнах чак до директора. „Измитай се оттук! — казва. — Колкото по-бързо, толкова по-добре за тебе.“ „Никак не е по-добре — възразявам. — Оставете ме тук поне още един месец, докато се стопи снегът.“ „Не може — казва. — Законът не позволява.“ „Добре — казвам, — доскоро виждане!“ И наистина след една седмица отново влязох в затвора. Това поне е лесно.

Слънцето клони към залез. Небето почервенява, сетне става виолетово. Студентът хвърля трохи на врабчетата. Отивам при него и го питам:

— Много ли те биха?

— Нали виждаш…

— Какво искат от тебе?

— Да издам организаторите на студентската акция. „Посочи ни ги — казват, — веднага ще те освободим.“ „Не съм предател“ — отговарям. Почнаха да ме бият. Аз само пъшкам без глас, а те се ядосват и още по-силно удрят. Но и аз зная какво да правя. Отпущам си тялото, гуменият бич потъва в месата ми и отскача като топка. Опитай и ще видиш, че по-малко боли — смее се той. — Всичко е в навика. Като претръпнеш веднъж, не усещаш ударите.

— Мислиш ли, че щяха да те освободят, ако беше издал другарите си?

— За наивен ли ме смяташ? Ако им посоча двама, аз ще бъда третият. По-добре да съм сам, да ми е чиста съвестта.

Студентът млъква. Мълчи и криминалният, облегнат до стената.

Мръква се, а врабчетата все още подскачат по заледения покрив. Но изведнъж черната топка отново прелетя над тях и те шумно изчезнаха в тъмната бездна на двора.

— Проклет гарван! — ядосва се студентът.

— Ей, ти! — извиква някой зад нас.

Обърнах се — черният стражар беше се изправил до вратата и ме сочеше с пръст…

Здравко Сребров
Щъркелът

Когато бях малко момче и ходех бос от май до есента, а косата ми руса и гъста се свличаше на светли кичури по врата и над сколуфите, живеехме през лятото на село.

Бяха най-хубавите ми лета, които никога не се повториха. За тях, за тия лета на село, бих могъл да разказвам ненаситно — цял живот. И пак всичко не бих могъл да ви разкажа.

От птиците, които гостуваха на нашия двор, обикнах най-много щъркелите. Те идваха всяка пролет от горещите южни земи. И кацаха на нашия орех — в дъното на градината. А тя беше голяма — цял свят от овощни дървета! В края й имаше зид от речни камъни, зад които почваха чужди дворове. По-нататък бе улицата — тя водеше към реката.

Щъркелите си правеха гнездо на най-високите клони на ореха ни. Оттам те виждаха всичко: гърбавия дървен мост от единия до другия бряг на реката; бързеите, плискавиците, по които се плъзгаха кленчета; малките вирове, където под нависналите листа на репея се криеха жабешките семейства, а в горещите дни пладнуваха биволи. Където се къпехме голи от пладне до залез с тела, обгорели от слънце, с роса по клепките, косите и веждите — зъзнейки от прегръдките на крайречния вятър.

В градината ни имаше всякакви птици, но те не си правеха гнезда по дърветата. Страхуваха се от хората. Най-чудната птица от тях бе авлигата. Аз никога не успях да я видя кацнала на клон, но често в бистрите утрини чувах гласа й навътре в градината. Обикновено след дъжд. Гласът й се отцеждаше звънко с капките на дъжда.

Това бе птица магьосница. Преди да я доближа, авлигата излиташе като изстреляно златно кълбо, политнала стрела, а може би — опашата звезда. Бляскаше и се губеше все по-далеч в зелените клони — по-бърза и по-тайнствена от светкавица.

Само щъркелите не се страхуваха от хората. Гнездото им, заклещено в едрите клони на ореха, бе от сухи пръчици и клечетак, може би застлано с мека орехова шума, със сламки и мъх.

До него не се и опитвах да стигна. Сутрин, когато слънцето се провираше през клоните на листата в отворения прозорец, аз се събуждах от звучното тракане от върха на ореха. То изпълваше целия двор. Това бяха нашите щъркели!

Скачах с несдържана радост, бях ги очаквал още от студените мартенски дни, с простата мартеничка на лявата китка, усукана от бял и червен конец. Заставах пред железните пречки до прозореца. Бяха там, на ореха, двете големи птици. Изправени сред гнездото — мъжкият и женската. Те извиваха белите си шии към гърба, навеждаха и издигаха главите си и тракаха с грамадните си клюнове. От край до край заливани с пресните бели и розови блясъци на утрото.

Щъркелите бяха най-драгите ни гости в градината. Големият орех до зида бе за тях любимият им роден дом.

Те излитаха ниско над дърветата. Чувах шума от крилете им. Издигаха се високо. Завиваха. Отлитаха към реката.

Когато женската лежеше с дни над яйцата, мъжкият отлиташе и долиташе сам. Бавно се спускаше над гнездото, с отпуснати дълги нозе и леко обърнати нагоре грамадни криле, полюшван от вятъра. По-късно, когато излюпените малки щъркелчета почваха да се изправят на тънките си крака, двата щъркела заедно излитаха и се връщаха на големия орех, посрещани с меки писъци от изгладнелите птиченца. Щъркелчетата се люлееха и трепереха под крилете на майката, а мъжкият, изправен настрана в сребърна дреха, насочваше нагоре клюна си като копие, по което се стичаше вълшебната мараня на летния ден.

В ония години, хиляди пъти на ден се катерех по дърветата. На всяко дърво в градината познавах клоните, всеки чеп, чатал, цвета, мириса, формите на листата, жилавината на ствола, плода. По черницата над чардака се промъквах, през меката й шума, на покрива със затоплените от лятото плочи. Катерех се и скачах отвисоко в меката трева. Но никога не се покатерих на ореха. Нито се свирах в усойната му, остро дъхава сянка — близо към гнездото на щъркелите.

Това не беше страх, а уважение към тия чудни, грамадни, умни птици, към техния дом и техния свят. По-скъпи от гости, донесли в двора ни тайната на далечни, непознати земи. Големи, бели, приказни същества. Сякаш по-силни, по-умни и по-добри от нас. Царствени птици, които от нищо и от никого не се страхуват и на никого не причиняват зло.

Така ги виждах тогава.

Но случи се нещо, което смути сърцето ми.

Знаех още от детски години с какво се хранят щъркелите. Малките скокливи животинчета — земноводните жаби — са, открай свят, любимата им храна. С жабите често имахме работа в ония дни на селското лято. Те скачаха изневиделица от брега във водата, когато отивахме да се къпем. Отскачаха ненадейно изпод краката ни, когато нагазвахме в мочурищата. Понякога се опитвахме да ги ловим. Гнусяхме се от грозотата им, от облещените им глави и студената лигава кожа. Замеряхме ги с камъни. Бяхме техни врагове, не по-малко от щъркелите.

Това, което ще ви разкажа по-долу, се случи много по-късно. Момчешките години си бяха отдавна отишли. Бях вече голям. Не ходех бос. Косите ми, макар гъсти още, бяха изгубили светлия блясък на детинството. А градината с щъркелите бе останала само в спомените…

Минавах един ден покрай широко мочурище, осеяно с блатни треви, с острика. Ливадите сияеха в зелени отблясъци от летния ден, с разсипано злато от цветовете на лютичето. Вглеждах се в далечната верига на планините. Изведнъж, недалеч от ливадите, забелязах бялата красива снага на любимия ми приятел от детинство. Той крачеше както винаги със спокойни, внимателни крачки. Поклащаше главата си с клюн, устремен към тревите. Не беше трудно да се отгатне целта на разходката му. Очевидно, тук имаше жаби.

Спрях се от любопитство, а може би от събудена стара обич към красивата и мъдра птица. Радвах се на грацията, на достойнството в походката й.

Внезапно, след като се наведе бързо със заострения си клюн към тревите, щъркелът високо повдигна главата си. Застана за миг неподвижно. Забелязах веднага: в клюна на птицата с разперени крачета се мъдреше зеленикава жаба. Вгледах се донякъде учуден от действието на птицата. Щъркелът не поглъщаше плячката си. Държеше я високо в клюна, сякаш й се наслаждаваше. В следния миг той се наведе и… пусна жертвата си в тревата. Преди да разбера намеренията му, остро изправи главата си и с голяма сила, светкавично удари с клюн оставената под него жаба. Изтръпнах. Това беше сякаш удар с нож, с изострена кама в ръката на убиец…

Птицата захапа плячката си с върха на човката и я издигна отново високо. Задържа я за миг. Крачката на жабата се движеха. Тя беше жива! Отново щъркелът се наведе, пусна в тревата нещастното животинче и със същата жестока сила удари жертвата си. И пак я издигна високо… Очевидно, той я наблюдаваше! Но крачетата на жабата още потреперваха.

Изненадан, продължих да следя жестокото занимание на щъркела. Още два или три пъти птицата оставяше жабата на земята, „хакваше“ я с „ножа“ си, докато най-сетне се убеди, че тя е мъртва. После щъркелът изпъна напред шията си, бяла и грациозна като шия на лебед, пое с долната част на клюна си жабата и като вдигна глава, с няколко свивания на гръкляна нагълта жертвата си.

Миг след това задоволената птица разпери криле, изтича с леки скокове на дългите си крака и със силен замах на крилете си се плъзна в бяла дъга плавно над мочурището.

Останах сам в дългия летен ден и… сякаш изгубил нещо голямо и скъпо в себе си. Когато вече, малко приведен, поех по пътеката между златнозелените цветчета на лютичетата и гъстите туфи на остриката, разбрах:

В оня час, заедно с отлетялата голяма и бяла птица, методично погълнала плячката си, отлиташе завинаги неповторимият, чист и наивен свят на детинството… С него — и любовта ми към птицата.

Здравко Сребров
Улицата на моето детство

Не за себе си искам да ви разкажа, но за един малък град, за хората му от онова време — тия, които срещах, от които се боях и на които се учудвах. И не за всички хора на този град ще ви разказвам. Градът беше малък наистина, но хората му бяха много и различни. Няма да ви разказвам и за големите и видни хора, тях аз не ги познавах отблизо, понякога ги срещах на улицата, но те ми се виждаха чужди, като нови дрехи в дрехарницата, които никога не съм обличал и няма да облека.

Не всички от моите познати в градчето бяха възрастни, мнозина бяха момчета — сигурно с година, с две, с пет по-големи от мене. Но тогава само една година значеше много. А да бъде някой пет години по-голям от тебе, о, това беше вече не само много нещо, но то бе някак толкова страшно, че аз дори не можех и да помисля някога да имам тази сила, която притежаваха по-големите от мене.

Аз знаех, че има стари хора — виждах ги около мен, — тия стари хора винаги са били стари. Това беше хубаво. Аз обичах старите хора. С тях винаги ми беше по-добре. А за себе си мислех, че винаги ще бъда по-малък от другите, винаги ще ходя бос, с къси панталони и ожулен нос от слънцето — лятно време, — със същите вехти обувки, все скъсани и нагизнали от влага, с дупки, в които гвачеше калта — през зимата.

Не знаех хубав ли е светът — струваше ми се, че е хубав макар че зимно време не ходех с балтон и надвечер, когато вървях по тесните улици покрай мътно светещите прозорци виждах се със свити от студ рамене, с безкръвно лице и с кожа, настръхнала като на кокошка.

Но аз ви обещах да не говоря за себе си. Да ви разкажа за тия, които срещах в малкия град, от които се боях и които познавах.

* * *

Имаше тогава в градчето един… дядо Русьо. Така го наричаха връстниците му. Разбира се, той не беше нито стар, нито това беше името му. Тогава така кръщаваха хората: ако някой се казваше Илия, а беше източен, с дълги крака, защо ще му викат Илия, слагаха му един прякор… Лелляка и това име му оставаше завинаги.

Колко беше по-голям тогава дядо Русьо от мене? Може би с две години, може би — пет. Момчетата, които се бояха от него, тихо го наричаха помежду си Крастата. А Краста открито го наричаше друг един като него, не знам дали бяха приятели, или само еднакво се бояха един от друг, или еднакво не се бояха. Този друг се казваше Скарата.

За тия двамата ще ви разкажа сега.

Дядо Русьо беше мургав, с малки зли очи, които примижаваха, и когато говореше, като че заекваше. Струваше ми се, че е много лош: той пиеше, пушеше, псуваше и биеше де кого свари, а беше ужасно, ако някой по някакъв начин му свалеше калпака. Това, което той носеше на главата си, не беше всъщност калпак. Шапката на дядо Русьо бе една закирливена, проскубана капица с дупка отгоре, през която се подаваха по няколко нечисти черни косъма. Страшно бе да свалиш калпака на дядо Русьо или да му кажеш в очите Краста…

Един път имаше битка между нашата и една съседна махала. По онова време по нашите улици всеки ден ставаха битки с камъни, които пищяха във въздуха, скачаха по калдъръма, удряха се и къртеха бялата мазилка на дуварите или с трясък счупваха някой нисък прозорец.

Никой не пречеше на нашите махленски битки. Малките банди нахлуваха с джобове, надути от камъни, чуваха се остри свирки, събираха се от малките портички запалени момчета — очите им светеха, зъбите им побляскваха на залеза и почваше неумолимата битка, която не свършваше, докато някой не отвлечеше „червения пешкир“ — не си отидеше с пукната глава. Ако ми се разрови косата, която още имам на главата си, все ще се открият някои белези от тия наши някогашни битки. В такава една битка един камък, молуз го наричахме тогава, „светна“ дядо Русьо по главата. Стана нещо страшно, нещо, което никой не можеше да допусне. Калпакът на дядо Русьо се обърна и отхвърча на улицата.

Оголи се една глава — с косми, черни и сплъстени, само над сколуфите и на тила, а горе едно малко теме със струпеи — това беше главата на дядо Русьо.

— Крастата, Крастата! — завикаха някои от чуждите махленци.

Дядо Русьо, бесен от гняв, бързо измъкна един кол от стобора на близката градина и полетя като светкавица към вражеската момчешка банда. Аз зажумях, чух писъци, ръмжене и викове — когато отворих очите си, дядо Русьо спокойно отнасяше на рамо кола си по очистеното от всякакъв враг поле на битката. Като ме забеляза, че стоя втрещен на улицата, той се доближи до мене, плесна ми една суха плесница и проговори с дрезгав глас:

— Ха, копеле, обирай си крушите — да ти видя гърба!…

Така аз разбрах откъде идеше силата на този човек — той беше келяв, както тогава се наричаше тази срамна болест на главата, оттам идваше и страхът, и ужасът от този човек: той отмъщаваше на всички за това, с което го беше наказала сиромашията.

Да го срещна на улицата, когато съм сам — това беше по-страшно, отколкото да срещна вълк. Усещах, че сърцето ми замираше, дядо Русьо ме поглеждаше с малките си сини очи, в които се мътеше някакво зверче, усмихваше се ехидно, зъбите му бяха счупени и почернели, усмивката му бе като ухапване от куче.

— Ха, ти ли си… дето не знаеш да псуваш? — чувах в уплаха ехидния му дрезгав глас. — Имаш ли пари? Хляб имаш ли?…

Ако имах нещо ценно, разтреперан, веднага му го подавах. Това беше данък на силния — този данък всеки го е плащал, плащах го и аз редовно. Пари рядко имах. Някой орех или комат хляб издуваше дочените ми гащи — споделях ги с дядо Русьо, без да промълвя нито дума. Като вземеше плячката, дядо Русьо без видимо усилие ме ритваше отзад, изпсуваше ме и ме връщаше от пътя.

Това беше законно в момчешките нрави на ония времена — да ти попречат да си свършиш работата, — ако те срещнат някъде, едва ще стигнеш по прекия път, закъдето си тръгнал, да ти вземат шапката и да я хвърлят на някой покрив…

Кой беше дядо Русьо, кое беше семейството му? Къде живееше, ходил ли бе на училище и как бе истинското му име? Не знаех. Къде е изчезнал той по-късно? Може би във войната някоя яростна битка бе бутнала капицата му и бе турила край на този човешки живот.

* * *

Скарата — сигурно го познава някой — беше друг образ от малкия град. Той беше широкоплещест, с издути мускулести гърди, с голяма четвъртита глава. Очите му бяха сиви или пъстри като на някакво животно от джунглите. Погледът му всяваше ужас — толкова жестока сила се съдържаше в него. Скарата ходеше без шапка и с някакво тясно оръфано палто, което оставяше открити гърдите му — явно не беше кроено за него. Той се движеше като господар — тежко̀ ти, ако му се мернеш на пътя!

Един път му се мярнах на улицата, която ме отвеждаше към реката.

Аз не свирех на цигулка, но лъкът от цигулката на моя баща ме привличаше с тънкото си стройно тяло, с лъскавата тъмна полировка и гъделичкащите косми с дъха на колофон. Малкият кокален винт галеше пръстите ми, опъвах и разпъвах лъка — с тази обич към нещата, позната само на детската ръка. Смятах лъка за скъпа вещ, бях го извадил тайно от калъфа на цигулката. В зеленото сукно лежеше цигулката като малко чудо, в нея се таяха дивните звуци, които бях слушал неведнъж в ранните си години.

Цигулката не смеех да пипна — с такава почит гледах това тайнствено съкровище в калъфа, но лъкът, който ми напомняше хубав камшик, изкуси сърцето ми и аз реших да мина гордо през махалата с него — да се похваля със скъпата вещ, която тайно обладавах като наследство от баща си. Предвкусвах със сладост завистливия шепот на приятелите си, виждах как се навеждат главите над лъка, гледах бляскавите очи…

Носех лъка по нашата улица и си подсвирвах, беше ми леко, готов бях да се затичам, но лъкът ме караше да вървя с достойнство, като скрито се оглеждах откъде ще изскочи някой мой другар или съмахленец, за да споделя гордостта си, да се похваля.

На ъгъла на улицата, дето се движех, имаше стар зид, измазан с глина. До зида беше направена пейка, където вечер ние се събирахме, разказвахме си стари народни приказки, а когато валеше дъжд, се подслонявахме под широкия свод на вратата и пеехме унесено под дъжда „Жив е той, жив е…“

Достигнах зида и минах по пейката, огледах отвисоко улицата и… внезапно скочих на калдъръма със замряло сърце.

Отсреща по улицата бавно, с походка на тигър, идваше срещу ми Скарата.

Не знам да съм изпитвал по-голям ужас в ония години от ужаса пред тази среща. Вцепенен, с бързи удари на сърцето аз тръгнах насреща му, като дори не направих опит да прикрия лъка. Скарата ме гледаше с ледените си очи. Едната му ръка стоеше зад гърба.

Той се спря пред мене, ужасѐн се спрях и аз. Без да каже нито дума, той помръдна двата си пръста към лъка, кимна с глава с израз, като че ми бе поръчал да му го донеса. Изтръпнал, като насън протегнах ръка — не знам дали тя трепереше, — лъкът от моята мина в неговата десница. След миг само Скарата се отдалечи с бавната си походка, а аз стоях насред улицата и глупаво гледах със сухи очи към равния му гръб.

Откъсна ли се нещо от сърцето ми, но аз почувствувах такава свирепа омраза към този човек, че почнах да мечтая за геройски подвиг, в който ще победя Скарата.

Усети ли той тази зловеща злина, насочена към гърба му, но Скарата се обърна, погледът му беше леден, сякаш с него само той ме убиваше. Изтръпнал, аз изоставих мечтите си и с пъргавина, достойна за младите ми крака, напуснах трагичното място на улицата.

* * *

Един път дядо Русьо и Скарата се сбиха. С един удар Скарата събори противника си на земята. С квичене, в което се съдържаше дива ярост, дядо Русьо скочи от праха, където се бе овърдалял, и внезапно в ръката му блесна нож… Скарата стоеше прав пред него, малко блед, но навъсен, очите му гледаха с мътна студенина.

— Убит е, който не ми даде ножа!… — глухо изръмжа Скарата, като направи слабо движение към дядо Русьо.

Дядо Русьо, сякаш уплашен повече за ножа си, отколкото за себе си, бързо го тикна в джеба на гащите си, цвъкна с език през зъбите си, усмихна се с ехидна усмивка и проговори с дрезгавия си глас, след като изпсува:

— Дай един фас, Скара, ако си ми приятел… Защо ме удари, а?… Дето ме удари… — И той изпсува пак. — Ще дойде голям ден, малка питка…

От челюстите на Скарата излезе нещо като усмивка:

— Бих те — да ми имаш страха!…

И той извади една угарка, запали я, смукна от нея, като я поддържаше с два пръста отдолу, и подаде на дядо Русьо. Мръсната смачкана угарка залепна на устните между счупените зъби на дядо Русьо, той тикна калпака си малко назад, подигна с лакти гащите си, стегнати с кожен каиш, сякаш се чешеше, и без да погледне свидетелите на поражението си, отнесе кирливата си фигура към завоя на уличката.

* * *

Много по-късно: след двадесет, а може би след тридесет години, аз чух за Скарата, че бил убит в схватка с партизани.

Този ужасен човек с необикновена сила и животинска жестокост е бил дълго време старши стражар. В потеря срещу партизаните от околността на градчето, в горите, той е срещнал за първи път сила, по-голяма от неговата.

Защото — както се казва между народа — няма в света хубост, която да не бъде засенчена от по-голяма хубост, и сила, която да не бъде надмината. Толкова повече силата на лошите хора, за които винаги най-сетне се е намирала по-крепка и сурова десница да им превие завинаги врата.

Ангел Каралийчев
Земята на българите

Ти идеш от дълбочината на вековете, от потъмнелите страници на историята се усмихват твоите бездънни очи. Косата ти е прошарена от среброто на времената, нозете ти са боси, а петите — напукани. Наместо гердан от златици, ти носиш една вехта бакърена пара, нанизана на конопена връв, отколе изкопана от разрушена старинна твърдина.

Наместо белези от златни гривни, по ръцете ти личат следи от вековни вериги. А над мокрите очи на твоето високо чело има едно черно кръстче, горено с огън.

Ти си девойка с чисто сърце, ти си майка, която е откърмила милиони синове.

Откога са мокри тия тъмни и дълбоки очи? От оня ли ден, когато ти вървеше през пожълтелите папрати, под кестените на Беласица и бързаше да допреш устни до челата на ослепените Самуилови войници? Мъжественият цар посрещна своите войници и щом съзря скръбната върволица от слепци, люшна се и падна мъртъв на земята. Тогава ли се наляха очите ти? Или в оня ден, когато палачът на Челеби Сюлеймана надигна ятагана, за да отсече главата на светия старец Евтимия, и ръката му остана вкаменена?

Една вечер пропищя куршум в стария Балкан и прониза челото на твоя най-вдъхновен син. Ти дълго стоя наведена над него, опряла ухо до сърцето му. И когато заглъхна последният удар на светата камбана, една сълза излезна от дясното ти око и капна. Беше тъмно. Додето падне, сълзата грейна в нощта като вощеница — запалена от майчина ръка. В тая сълза имаше отблясък от далечни светкавици. В нея трепнаха езиците на ония гибелни огньове, които превърнаха в пепел книгите в библиотеката на „Свети Петър и Павел“. В тая сълза имаше светлина от кандилото на атонския монах, искри от кладата на Петлешкова и разбунтуваните средногорски села.

Колко пъти съм те срещал по нивите! Ти спохождаш орачите. Милваш с длан потните чела на воловците, които затъват до колене в чернозема на Тракия и пъшкат над Дунавската равнина. Ти стриваш в шепата си първия узрял житен клас и хвърляш зърното на божите птички. Ти береш цвете в момините градинки, за да накитиш житните купни. Когато вълкът грабне майката овца — ти кърмиш сиротното агънце и му нижеш гердан от мънистени зърна. А когато птичето падне от гнездото, грабнато от вятъра, намокрено от хладния нощен дъжд, ти го прибираш в пазвата си, за да го затоплиш до сърцето си.

Аз чувам как тупти твоето топло сърце в тъжните народни песни. Песен на чучулига, която трепти при залеза, песен на кавал, който гука по седенките, е твоят глас.

Ти ме научи да спя на голата земя, по стърнищата. Твоята пръст е раждала хляба на моите деди. Ти ме научи да квася в студения кладенец коравия залък на нашето време, за да омекне.

В твоите влажни недра спят дълбоко мили покойници. Донякога ти ще поиш със сок корените на младото дърво, което ще полюшва клони над заспалите вечен сън и ще ражда плод за новите поколения.

Земя на българите, родино моя, на колене стоя пред теб и целувам твоята корава, невидима десница!

Ангел Каралийчев
Дядо Божиловата надежда

Навън виелицата, гребеше сняг, затрупваше заспалото мирно село и виеше като бясно куче — тъжно и проточено. Под нейния напор клоните на дърветата пращяха.

— А ставай да си ходиш! Среднощ мина. Тук не е хан. Седнал си до печката, разположил си се като някой бей и не ти иде на ума, че трябва да си вървиш.

— Чакай, Пъшо, остави ме да си понатопля още мъничко ръцете. Студено ми е.

Дядо Божил протегна към отвореното гърло на печката, където нямаше живи въглени, а само топла пепел, двете свои старешки ръце и взе да трепери целият.

Пъшо открехна вратата на кръчмата.

— Малее, каква виелица е завила! Сипе, сипе. Един човешки бой сняг ще натрупа. Дядо Божиле, тази нощ в твоята градина, нали нямаш плет като света, вълците ще играят на прескочи магаре. Кога ги усетиш, да вземеш една главня и да излезеш насреща им. Пет пари да не даваш — вълкът бяга от огън като дявол от тамян.

— Де огън в моята къща, синко. За цяр да търсиш, няма да намериш съчица под стряхата. Нямам дръвца, Пъшоо, нямам!

— И няма да имаш съчица, додето ходиш с този ум. Абе ти си станал чуден човек! Защо не го продадеш? Парички ще ти начетат хората.

— Мило ми е — рече дядо Божил.

— Дрън, дрън-ярина!. Мило ти било. Стар човек си, деветдесет лазарника мъкнеш на гърба си, а приказваш като вчерашно дете. Толкова твои хора лежат сега затрупани в гробищата — тях как можа да прежалиш, а туй нищо и никакво не можеш. Защо ти е? На оня свят ли ще го носиш? Да не мислиш, че в гроба ще ти стане по-топло? Я гледай каква страшна виелица е забучала. Иди го продай утре в Оряховица. Там в чаршията има един златарин. Той купува тъкмо тези работи. Много е богат. Да го стиснеш за гушата — жълтици ще падат от устата му. Като му го дадеш, ще напълни калпака ти с пари. Че да тръгнеш по пазара, че да си купиш един хубав кожух, че да си вземеш едни хубави ботуши с два пръста гьон — да не ти мокри снегът краката. Я се погледни! Тръгнал си със свински цървули, пробити отдоле, и навои нямаш, ами си увил краката си с две скъсани дрипи. Че остави цървулите, ами де ти ризата? Месата ти се виждат под антерията. Срамота е да ходиш гол. Послушай ме, па си гледай животеца. Зле ли ще ти бъде?

— Добре де, всичкото, дето го приказваш, хубаво, ами ако тръгна сега, как ще стигна в този сняг до Оряховица?

— По железницата. Нали затуй са направили хората железница.

— Отде ще намеря пари за из път? Кой е луд да ме по качи без пари на машината.

— Лесна работа. Аз ще ти дам, стига да се решиш. Ще ти заема двайсет и пет лева. Защо да не ти дам? Ти си човек, дето не ламти по чуждото. Когато се върнеш, ще ми ги дадеш. За насам пари не ти трябват — кесията ти ще набъбне.

Дядо Божил стана. Огъна се в антерията, закърпена и на лактите с парчета от чувал, и тръгна да си ходи.

— Е, как е? — изпроводи го Пъшо до вратата. — Утре, ако сме живи и здрави — на път, а?

— Ще си помисля тази нощ, че утре пак ще се видим. И него като дам, какво ще ми остане на този свят.

Виелицата погълна, прегърбения, свит от студ старец, а Пъшо заключи вратата, подпря я с брадвата, духна свещта и се прибра в топлата стая при челядта си.

Дълго време дядо Божил се блъска в снежната буря, додето стигне в къщи. Като влезе, отърси снега от дрехите си, протегна ръка в тъмнината, пристъпи и седна под камината да си помисли. Заклюма над студеното огнище. Душата му се върна в миналото. Прехвърли хълма на годините и слезе в едно далечно село, над което грееше червена месечина и духаше топъл есенен вятър. Тръгна старецът по една улица, упъти се към мегдана и когато стигна, спря онемял. Напреде му мигом израсна една бесилка от дялани четвъртити дървета и на бесилката се люшна едър мъж с увиснали дълги мустаци и сива конопена риза. В краката на обесения стоеше търкулнат неговият чер калпак, а на калпака светеше златно лъвче.

— Тате — прошепна глухо старецът и затрепера, — аз съм твоят Божил.

И старецът се видя такъв, какъвто беше него ден.

Едно босоножче, прескочило съседния градски плет, изправило се срещу обесения, впило очи към неговите и замръзнало от страх. С ужас детето почна да прегръща и целува краката на мъртвеца.

— Тате, аз съм твоят Божил, обади ми се!

Но мъртвият не се обади. Тогава детето уплашено се озърна, грабна калпака и се изгуби в пустата нощ…

Сълзите задавиха дяда Божила. Той ги избърса с ръкав и утихна. Отвън вятърът налягаше вехтата къща и надуваше закнижените прозорци. Над селото се носеха писъци и вой. Сякаш някой викаше за помощ, сякаш биеше някъде камбана…

На другия ден, когато се пробуди и погледна през прозореца, видя сняг до гърди. Не се шегува зимата.

— Ех, да имах кожух, едни ботуши и една кола дърва — въздъхна той, — да си наръшкам огъня, да си събуя ботушите, че да си постеля в къта под камината кожуха и да си полегна, малее! Огънят пращи! Искри светулкат нагоре в комина, пък аз стоя, гълтам топлинка и се протягам… Прав е Пъшо. Ще трябва да вървя днес. Ако не ида, може да обърне колата и да каже: няма хляб.

Наистина бяха я наредили двамата — Пъшо ще му дава хляб, додето е жив, а когато умре — за Пъша ще остане къщата и разграденият двор. Ама де да го знаеш кучето: може да му хрумне друго и да рече: няма хляб!

Тогава дядо Божил се реши, дигна се, отиде към килера, извади от пояса си ключа на раклата, отключи я, напипа го и пак затрепера…

Пъшо му начете двайсет и пет лева за влака и на тръгване му рече:

— Хем да не забравиш да си купиш един шал, вълнен, от меките, да има с какво да си загърнеш ушите. А на мене купи един вестник, да прочета новините. Душата ми взе да се стяга за новини. Не съм аз за туй диво село, ама тъй ми било писано.

Къде пладне дядо Божил се изправи пред оряховската златарница, дълго отърся снега от цървулите си и нерешително почука на вратата. Посрещна го самият златарин, с широк златен ланец на корема и лъскави чепици, които скърцаха. По пръстите му блещукаха елмази.

— Какво има? — попита златаринът.

— Дойдох за малко да…

— Защо си дошел? Да не би да купуваш армаган за Коледа?

— Не ща. Имам за продан нещо.

— Какво е?

— Едно лъвче от старо време. Когато се бихме с турчина, то ми беше на калпака. Аз съм от четата на дяда Капитан Никола, дето го убиха при село Колиби. Ти знаеш ли, го? Капитан Никола — песен има за него, как ще да го не знаеш. От неговата чета съм. Байрака съм носил. Ако беше жив дели Пеню, лясковчанинът, можеше да го попиташ, той да ти разкаже за мене. От бунталъка ми е туй златно лъвче. Най-напред го е носил баща ми Иван Божилов, старият комита, дето го обесиха турците насред село. Ти трябва да си чувал за него. Той ми е баща. От него ми е туй лъвче.

— Ами защо го продаваш? — попита златаринът.

— От нужда, синко, от нямане. Голям сиромашлък ме е налегнал. Откак е паднал дълбокият сняг, огън не съм виждал на огнището си. Лани ме научиха да направя едно прошение до царя. Да му обадя кой е дядо Божил, аз де да му се оплача от немотията и да му пиша за лъвчето, дано ми отпусне някоя пенсийка.

— Направи ли прошението?

— Направих го зер, петнайсет лева ми взе адвокатинът за него.

— Ами царят?

— Нищо. Малко го е еня царят, че някой си дядо Божил от Опъка нямал риза на гърба си и сечал гвоздеи от студ.

— Я дай да видя лъвчето!

Старецът бръкна в пазвата си, извади една кърпа, развърза я полека и внимателно подаде на златарина едно жълто малко лъвче с почернели изкривени крака и пробито с гвоздей око.

Златаринът го пое, сложи очилата си, погледна го от лице, обърна го от опакото, почука го с пръст и рече:

— Имаш грешка, дядо.

— Защо?

— Не е златно туй лъвче, не е.

— Как? — зина старецът.

— Не е златно, казвам, тенеке е.

— Що думаш? Може ли да бъде!

— Не струва пукнато петаче. Хвърли го на боклука. Сбъркал си, дето си тръгнал чак от село да ми го носиш и да харчиш пари. От кое село беше ти?

Дядо Божил нищо не отвърна. Попримига, пое лъвчето, завърза го пак в кърпата като нещо безкрайно скъпо, мушна кърпата в пазвата си и излезе.

Златаринът се засмя подире му.

— Защо не попита в село някой човек, дето е виждал злато през живота си, ами си тръгнал в тоя студ за града…

На улицата бедният старец дълго стоя изправен, гледа високите снежни хълмове и мъка като порой течеше в душата му…

Ей какво било. Туй лъвче, което му беше останало подир толкова гробове на близки хора, тази негова последна радост и надежда, не струва пукнато петаче. Тенеке било. Как тъй може лъвчето да бъде тенеке…

И нали нямаше пари за назад да се върне с железницата, той тръгна пеша към Опъка. Когато излезе на открито поле и вървя донякъде, изведнъж пътят се свърши. Виелицата го беше заринала. Сега накъде да върви? Нагази старецът дълбоката пъртина, повървя малко, умори се и седна.

Доде отпочине, лютата виелица емна хълмовете и го затрупа.

Ангел Каралийчев
Народен закрилник

Водил бе Чавдар дружина

тъкмо до двайсет години

и страшен беше хайдутин

за чорбаджии и турци;

ала за клети сюрмаси

крило бе Чавдар войвода.

Христо Ботев

Влакът беше пълен с войници отпускари, които отиваха на юг, към завоя на Черна и Каймакчалан, където черната жътва не спираше. Там синовете на българския народ гаснеха като мухи, разкъсани от снарядите, простреляни от куршумите на англо-френците, пометени от пристъпите на епидемиите и на глада. Ноември 1917 година. Повечето вагони бяха открити. По крайпътните дървета стояха омърлушени гарвани с мокри крила. Войниците, наблъскани като добитъци в товарните вагони, сгушени под платнищата, гледаха запустелия кър и мълчаливо се прощаваха с нивите, където посърнали невести хвърляха семена и невръстни деца натискаха ралата с немощните си ръце. Там, където спираше ешелонът, в надпревара към вагоните се втурваха по десетина задянати войници с раници. Те сякаш бързаха да отидат час по-скоро на огнената мелница, за да не изтърват реда си. Разплакани жени тичаха подире им и се спъваха, малки деца подсмърчаха и гледаха ококорени почернелите мъже, закърпените шинели, провесените от вратите надолу към колелата на вагоните подковани ботуши. Целият влак имаше само един вагон за пътници. Той беше определен за офицери и войнишкият ботуш нямаше право да влиза там.

На една гаричка с липови дървета, от които капеше жълта шума, машинистът удари спирачката и вагоните се сблъскаха с грохот. От чакалнята изскочи един тежко натоварен войник и закуца мъчително към първия товарен вагон. Подире му объркана тепаше състарена млада жена с шарена престилка, черна забрадка, спуснати до кръста заплетени коси и хубави хлътнали разплакани очи. Тя мъкнеше две големи бели торбички, догоре натъпкани.

— Има ли при вас едно местенце и за мене? — попита войникът ония, дето бяха седнали най-отпред — с провесените крака.

— Няма, брате, къде си тръгнал с този куц крак? Бягай назад!

— Абе бягай назад, ти казвам, там е празно!

Войникът закуца бързо, колкото можеше. Невястата го сподиряше като сянка. Тя спираше пред всеки вагон и се молеше:

— Защо не му сторите мъничко място? Той е куц. Вижте го какъв е. Ах, Божичко, ще остане!

— Бягай назад в пътнишките! Едвам се влачиш! Ако те подгонят англичаните, като заек ще хвърчиш. По-бързо! — обади се бродяга с лула.

Кондукторът даде сигнал за тръгване. Локомотивът изпищя. Жената почна да вика:

— Тичай, Венко! Тичай!

Раненият напрегна последните свои сили, повлече куция си крак и когато стъпи върху стъпалото на пътнишкия вагон, ешелонът се беше вече откъртил. Женицата с хлътналите очи дълго тича редом с вагона, докато му подаде торбичките. Тя не намери време дори да заплаче. Но щом последният вагон изтрещя покрай нея, сякаш я перна с желязна ръка по лицето, запъхтяната жена дигна престилката си към очите и се затресе.

Войникът влезе в коридора, спря се до прозореца на първото купе и смъкна раницата от раменете си. Пусна я на земята, намести торбите до нея и погледна навън. Едри дъждовни капки замрежваха прозореца. Едвам се мержелееха нивите, които беше орал и жънал. Дърветата бягаха назад, сякаш му махаха с голи клони и викаха: сбогом! Буца заседна на гърлото му. Обърна се назад и погледна в купето. Там седеше само един човек — хубав млад мъж, с черна къдрава коса и брада като смола, големи блестящи очи. Цивилен.

Щом очите на двамата се срещнаха, оня отвътре протегна ръка, отвори вратата на купето и викна:

— Другарю, влез вътре, не стой в коридора, защото ще те сгазят.

„Чуден човек — помисли си войникът, — вика ми «другарю»“ И помъкна торбите си вътре. Домакинът му помогна, додето се настани.

— Видях те от прозореца — рече той, — зле куцаш. Защо не остана в болницата?

— Изписаха ме. Място нямало. Докараха тежко ранени, а нас, по-здравите, ни изритаха.

— Къде отиваш?

— Тръгнал съм да гоня Михаля към Завоя на Черна. Как ще се завлека дотам с един крак, не знам.

— Много нещо мъкнеш бе, брате!

— Не е мое. Ротата ми, кажи-речи, е цялата нашенска. Щом сляза, всички ще почнат да ме гледат в ръцете. Гладни хора, какво да ги правиш. Армаганец дадоха женорята им. Хей, умира от глад в окопите нашият брат.

— Нашият брат мре в окопите от глад, а управниците, обърнаха топа и срещу Русия. Малко им се видя един фронт…

В този миг по коридора мина един военен с гола глава, златни пагони на раменете, очила, намръщен. Той погледна втренчено през прозореца и отмина, като забави крачките си.

Войникът изтръпна: полковник!

— Ей сегинка ще ме прегази като луда крава… — проговори той и докато изрече думите си, полковникът се обърна, дръпна гневно ръчката на вратата и викна:

— Войник!

Раненият скочи на крак и отдаде чест.

— Аз, господин полковник!

— Знаеш ли, че този вагон не е за тебе?

— Тъй вярно, зная, господин полк…

— Тогава що щеш тука?

— Никъде нямаше място за мене, господин полковник!

— Той е ранен и едвам се влачи, а вагоните са претъпкани. Тук има място, нека остане — намеси се цивилният.

— Не е ваша работа! А ти ще очистиш вагона още на първата спирка. Веднага!

— Слушам, господин полковник!

И като затръшна вратата, полковникът закрачи към своето купе.

Щом влакът намали хода си, войникът задяна пак раницата, смъкна торбичките си и рече с горчива усмивка:

— Изгониха ме от рая. За тях ние не сме хора. Ако не изпълня заповедта му — поглеж, че ме изправил пред военен съд.

Цивилният се дигна да му помогне, докато се настани в празната спирачка на съседния вагон. Ръцете му трепереха от възмущение.

Когато влакът отново тръгна, полковникът се появи пак, да провери дали е изпълнена заповедта му. Тогава черноокият млад мъж се изправи срещу него и рече:

— Господин полковник, това, което направихте, е недостойно!

— Как? — извика полковникът.

— Повтарям: вашата постъпка е недостойна. Изхвърлихте един ранен български войник, когато целият вагон е почти празен.

— Знаете ли вие какво значи военен закон?

— Освен вашите военни закони има и други, човешки закони, които очевидно вие не познавате. Този нещастен куц войник е жертва на вашите безумия: наместо да засее нивата си или поне да остане, в болницата, докато зарасне раната му, той отново бърза за фронта, а вие не му позволявате да прекара няколко часа на топло и сухо. Изблъскахте го!

— Кой сте вие, господине, дето си позволявате да ми говорите с такъв език?

— Аз съм народен представител.

— Как се казвате?

— Казвам се Георги Димитров, от партията на тесните социалисти.

— Къде отивате?

— Не съм длъжен да ви докладвам.

— Вие сте тръгнал да бунтувате войниците. Но ще ви науча аз вас!

— Вие не можете да ме научите, защото нищо не знаете, но оня, когото изтласкахте, няма да ви забрави никога!

От околните купета подадоха главите си няколко души офицери. Полковникът се обърна изведнъж и зачервен като рак закрачи свирепо в коридора.

В този вагон, който пътуваше към Южния фронт през 1917 година, се срещнаха трима души. Единият — вдъхновител на ония, които според думите на Антон Страшимиров по-късно щяха да „колят своя народ тъй, както турчин не го е клал“, другият — орач и работник, баща на момчетата, които след четвърт век щяха да поемат с оръжие в ръка хайдушката пътека на Ботев и Левски в Балкана, а третият — един от най-големите мъже на нашата епоха, неустрашимият борец за правда и за комунизъм. През този дъждовен ден той отиваше на Южния фронт да разкаже на българските войници за първите светкавици на Великата руска октомврийска революция и който за току-що разказаното застъпничество беше осъден на три години затвор.

Навън валеше ноемврийски дъжд! Вагоните се блъскаха като стадо овце, насметени от зъл овчар.

Ангел Каралийчев
Под вековните буки

— Този е, моето момче, Зли дол — рече дядо. — Гледай го каква е провалия. Голямата битка стана в равнината. Народните врагове изкараха срещу нас оръдия. Картечниците им чаткаха като градушка, а пък ние се биехме, кажи-речи, с голи ръце.

— А бе, дядо — попитах аз, — вие пушки нямахте ли?

— Имахме, но малко бяха. От селата се сринаха въстаници без оръжи. Награбили, кой каквото намерил: мотики, брадви, коси, тояги. Имахме само една картечница. С нея шареше Спиро, залегнал в една трапчинка. Когато враговете ни обкръжиха и ни притиснаха здравата, доде заповед да се изтеглим през Зли дол. Инак щяха да ни избият до крак.

— Ами оная висока канара, която се е надвесила над завоя, тя пък каква е?

— Тя носи името Еленов камък. Старите хора разказват, че във време оно глутница вълци подгонили горе в планината един елен. Еленът се спуснал по снега право към канарата, а вълците — подире му. Върху най-горния камък уплашеният елен се спрял само за миг, надникнал надоле, сетне се обърнал назад, погледнал глутницата и се хвърлил, но не паднал в провалията, ами я прескочил, прехвърлил като птичка крилата. Тупнал на отвъдния бряг и отървал кожата.

— А вълците?

— Вълците се нахвърлили слепешката един след друг подире му в дълбокия каменен дол и си изпотрошили кокалите. Не зная дали еленът се е спасил, но Матейчо отиде. Нашите вълци му изядоха главата. Ей там, под ония вековни буки, е гробът му. Виждаш ли големия гранитен камък в папратите?

— Виждам го.

— Той сега е надгробен паметник, а преди двадесет и пет години се намираше тъкмо на завоя, под Еленовата канара. Зад него оставихме Матейча с картечницата… Ела само да идем до гроба.

Отбихме се от пътя. Слязохме в дълбокия дол, пресякохме планинския поток, изкачихме се пълзешком на отсрещния бряг. Тръгнахме между дърветата. Зелените папрати бяха високи до пояс. По една бяла отъпкана пътечка стигнахме ръбестия камък. Върху него имаше издълбана петолъчна звезда. Под звездата надпис:

До камъка — венец от незабравки, здравец и бръшлян. Наоколо беше много тихо. Нито един лист не трепваше над главите ни. Гората немееше.

Дядо сне шапката си и заговори плахо, сякаш се боеше да не събуди заспалото момче под камъка:

— Тук почива Матейчо, нашият спасител, синът на ковача Гердан от Славяново. Момче на място беше. Сърцато. Когато пристигна заповед да се изтеглим, командирът на дружината извика:

— Ако ония зверове ни настигнат в Зли дол, нашата е свършена. Тук трябва да остане Спиро с картечницата и да ги задържи, докато дружината стигне до голямата гора. Намерете Спира картечаря. Къде е Спиро?

— Убиха го, другарю командир! — обади се един въстаник.

Командирът прехапа устни:

— Няма ли между вас друг, който може да стреля с картечница?

Всички мълчаха.

— А бе няма ли между вас картечар? — попита командирът.

— Има! — чу се едно звънливо гласче и пред командира излезе Матейчо. Всички обърнаха очи към него. Още го виждам — ей такова едно момче, също като тебе. Косицата му — сламена, ризката — конопена, а гащичките му — до коленете. Не бяхме забелязали кога се е намъкнало в дружината. Щом го зърна още през първия ден на въстанието, командирът му заповяда веднага да си върви в къщи, но сетне го задържа, когато узна, че е син на Гердана, хубавия народен човек, който гниеше в тъмницата.

— Кой те научи да стреляш с картечница? — попита командирът.

— Моят баща. В нашата ковачница лани донесоха една развалена картечница. Ние с татя я поправихме тайно и ходихме три пъти да я изпитваме в гората. Тогава хванаха баща ми и го затвориха. Аз мога да стрелям като чичо Спиро. И бомби мога да хвърлям.

— Щом като можеш, залягай зад оня камък, дето е на завоя! Ще държиш враговете тука, докато отрядът отмине далеко. А сетне — бягай в гората!

Наместихме му картечницата зад камъка, дадохме му цяло сандъче с патрони, три бомби одринки и го оставихме. Втурнахме се по завоите на Зли дол. По едно време чухме как затрака Матейчовата картечница и си рекохме:

— Сега враговете са пред Еленов камък. Матейчо им праща много здраве с картечницата.

И какво стана по-нататък? По-късно един тукашен козар, който бил скрит в шубраците през време на битката, ми разказа:

— Залегна онова момче зад камъка и щом се зададоха първите вражи редици, почна да пердаши. Затрака с картечницата. Покоси първите, удари и вторите. Другите се стъписаха. Едно офицерче измъкна сабята си, размаха я и връхлетя към камъка, но картечницата събори и него. Не зная колко бяха на брой, но равнината гъмжеше от войници и стражари. А то нищо и никакъв човек ги закова на място до един. Цял час ги мъчи. Въстаническата дружина се беше вече измъкнала от Зли дол. По едно време към камъка забучаха три моторни коли. Матейчо ги посрещна с одринките. Първата кола след избухването на бомбата се обърна в дълбокия дол, а другите дадоха заден ход. Но ето че патроните на картечницата се свършиха и тя млъкна. Ония отсреща почнаха пак да напират. Видях как малкият картечар блъсна празното сандъче, обърна се назад и се срина в дола. Запълзя като гущер между камъните, излезе на отсрещния бряг и се втурна през папратите. Народните врагове запукаха подире му. Един куршум го настигна. Повалиха го между дърветата…

Тъй свърши живота си Матейчо Герданов. Той остана тук, за да спаси живота на цялата въстаническа дружина. На другия ден ние превалихме границата.

Дядо протегна коравата си ръка и дълго милва надгробния камък.

— А този венец от кого е? — попитах аз.

— Този венец са го донесли твоите другарчета, дето летуват на лагер в планината. Нали лагерът им носи име „Матей Герданов“. Видиш ли каква пътечка са направили хората до Матейчовия гроб? Тая народна пътечка няма да обрасне с бурени, додето живее свободен българският народ. Помни ми думите, сине!

Ангел Каралийчев
Най-малкият ученик

Ръчката на бравата полекичка се наклони надолу, вратата скръцна и се отвори. В учебната стая се намъкна Колчо — петгодишният син на Делчо, полския милиционер. Белоглав, косичката му отпред изправена, сякаш кравата го е близнала. Гащичките му до коленете, краката му изподраскани от тръне и къпини.

Учителката, която решаваше задача на черната дъска, се обърна към неканения гост:

— Ти що щеш тука? По-скоро да излизаш!

Но Колчо се обърна назад, натисна с две ръце вратата и рече:

— Няма да изляза!

— Хубава работа — приближи към него учителката, — а какво ще правиш?

— Тука искам.

— Искаш, но не може.

— Защо? — учудено попита Колчо.

— Защото не си ученик.

Колчо се замисли. Сбърчи пепелявите си вежди. Не му стана хубаво, дето го пъдят от учебната стая.

— Другарке! — дигна ръка и се източи стремително напред Пенка от втория чин. — Нека остане пък. До мене има едно място.

— Седни при Пенка — склони учителката, — но ще мируваш и ще внимаваш. Инак ще те изгоня.

Колчо се намести на чина, скръсти ръце и изгледа всички победоносно: „Видяхте ли — искаше да каже той — как станах ученик!“ Сетне втренчи очи към черната дъска, където учителката майсторски рисуваше с тебешир кукички и колелца като главички на патенца. Но тъй като не проумяваше нищо от задачи, стана му досадно и се размърда. По едно време, без да каже нищо, той излезе от чина и тръгна към вратата.

— Къде? — строго се обърна към него учителката.

— Сега пък ми се пие вода — рече Колчо.

— Иди на чешмата, но да се не връщаш!

— Защо? — зина Колчо.

— Пречиш.

Колчо излезе, без да затвори вратата, и подир малко пак се изтърси. Всички му се изсмяха, но той изплези език на целия клас и отиде на мястото си.

Мина пладне. Учителката сложи на масата една тиква и учениците се заловиха да я рисуват с голямо усърдие. Пенка откъсна от блокчето си един лист и го сложи пред Колча. Даде му половин червена боичка като миша опашка. Колчо се залови да чертае колело, но не можа да настави двата края на кривата линия и тиквата остана разцепена. Безсмислено захвана да криволи насам-натам по белия лист. По едно време очите му се премрежиха и той изтърва шарилото. Отпусна главицата си върху чина и заспа сладко и дълбоко. Пенка се хвана с шъпа за устата и дяволито погледна другарите си. Удари звънецът, но Колчо не мръдна. Проспа и втория час.

Вечерта Колчовият баща, като узна от учителката какво е направил неговият син, рече:

— Не зная какво да го правя. Майка му чупи царевица, аз съм цял ден в лозята. Моля ви се, другарке, оставете го да седи при децата в клас. Научил се е подир пладне да заспива, където го налегне сънят. Много пъти съм го намирал в ливадата до купата. А пък там пълзи една отровна змия. Косата ми настръхва, като си помисля, че може да го ухапе.

На другия ден Колчо пристигна в училище като другите ученици с торбичка, а вътре, както му е редът — една питка и една песнопойка, подвързана с дървени кори, останала от дядо му. Когато другите отвориха учебниците си, и Колчо отвори песнопойката. Но нали не знаеше да чете, буквите се разиграха като мушици пред очите му, той се прозя и пак се измъкна от чина. Излезе и този път без позволение. Учителката нищо не му каза. Подир половин час — ето го Колчо пак иде. Пазвата му подута. Събрал всичките нападали круши от градината и решил да зарадва класа. Първата круша, която извади от пазвата си, той подаде на учителката и рече:

— На̀ да видиш какви са благи!

Но учителката се ядоса и му блъсна ръката. Крушата падна и се търкулна под масата.

— Сядай си на мястото — викна сърдито другарката — и да не си посмял да ядеш круши, додето не удари звънецът! За последен път ти правя бележка. Ако продължаваш да пречиш, ще те изключа, макар че обещах на баща ти. Ти ми размиряваш класа.

Колчо се начумери, седна до Пенка и изтърси всичките круши под чина.

Учителката извика Пенка и я накара да разкаже приказката за бялото гълъбче. Колчо се заслуша, забрави крушите и стоя мирно, с широко отворени очи. Когато Пенка свърши, и той дигна ръка.

— Другарке, да кажа ли нещо?

— Кажи, Колчо! — рече учителката.

— Нашата котка снощи се окоти. Ние имаме три котенца и ги сложихме на мекичко в големия пачник! — извика Колчо и се огледа да види колко смаяни са останали учениците от тая новина, но момчетата го гледаха със съжаление, а Пенка пак сложи шъпа на устата си и раменете й затрепераха.

— Седни си на мястото! Да ви са живи и здрави котенцата! — рече учителката.

Ония уроци, които малкият разбираше, го поглъщаха цял. Той дори ръгаше Пенка под чина да не му пречи на слушането, но когато не разбираше за какво става дума, започваше да си мисли за свои работи: за меките круши, за котенцата в пачника, за пушката, която баща му окачаше вечерно време много високо на стената, че да не я достигат немирните Колчови ръчички.

— Како Пенке, тази буква каква е, моля ти се, кажи ми я! — сочеше с пръст Колчо някоя от заглавните букви в читанката.

— И да ти я кажа, няма да я запомниш! — отвръщаше Пенка, но все пак търпеливо изговаряше буквата и му показваше как се пише. Сетне го хващаше за носа и го подсторваше да я гони в училищната градина.

Научи се Колчо да ходи на училище. И учениците свикнаха с него. Ако сутрин се успиваше — Пенка тичаше у тях да го събуди, за да не закъснее. Където мръднеха учениците — и той с тях. Когато отидоха да берат черешите — той се катереше по най-тънките клончета и коремът му се поду като диня. А тръгнеха ли пионерите на излет — Колчо крачеше най-отпред с барабанчето и го биеше майсторски.

Последната забава стана в големия салон на училището. Излезе много хубаво. Трима пионери от пети клас свиреха ръченица на орехови гъдулки. Едно момиченце, направено като бяло гълъбче, дълго се въртя по сцената и трепка с крилцата си. А училищният хор изпя всичките песни, които Колчо беше научил през годината.

По едно време между картонените дървета на сцената посегна да излезе Колчо. Някой го дръпна отзад, но малкият син на милиционера се отскубна, направи няколко крачки напред и гласецът му екна като камбанка:

— Аз съм българче! — извика Колчо и целият салон затаи дъх.

— Не го виждаме! — обадиха се най-подирните.

Тогава един голям ученик се затече към Колча, грабна го и го сложи на масата.

… Аз съм българче и расна

в дни велики, в славно време.

Син съм на земя прекрасна,

син съм на юнашко племе.

Когато Колчо млъкна, учениците захванаха да ръкопляскат тъй, че салона щяха да съборят. Най-малкият ученик потъна в земята от срам. Озърна се безпомощно, скочи от масата, побягна и се скри в празния долап, където заключваха дрехите и сабите на артистите. Но Пенка го измъкна от долапа, прегърна си го като сестричка и рече:

— Ох, на кака момчето! То каза най-хубавото стихотворение.

Фани Попова-Мутафова
Заветът на Левски

Макар че никой не дръзваше да отиде при Гина Кунчева и да й каже в лицето: „Твоят син е вече обесен!“ — все пак в дъното на сърцето си старата жена чувствуваше, че се е случило нещо. Колкото и да бе свикнала на раздялата си с него, колкото и да бе примирена, че трябва да го вижда съвсем рядко, само при някое случайно прескачане из Карловския край, никога той не бе изчезвал за толкова дълго време. Бяха ли го вече пуснали от истинтакнамето в София? Или както много пъти той бе успял отново да се изплъзне из ръцете на турците? Затворен ли беше, заточен ли? А може би… Но Гина отминаваше изтръпнала тази мисъл. Не. Такова нещо не можеше да се скрие. Народът щеше да го узнае. Щяха да й кажат, защо ще крият.

И все пак те криеха. Апостолите на различните области, куриерите на революционните комитети, всички последователи на Левски неволно достигнаха до една спасителна мисъл: народът не трябваше да узнава колкото е възможно по-дълго време за изчезването на великия ръководител, на тоя, който само с един поглед и едно слово увличаше подир себе си, омагьосваше, оставяше пламтящи дири…

И без това неговото име беше знак за тайна, никой не го познаваше и всички го знаеха, кое беше истинското от многобройните му звания, от безкрайните му преобразования, от чудното му многоличие — никой не можеше да определи. И така той трябваше да продължава да живее: в мълвата и въображението на людете, като загадъчен, непостижим образ, като легенда.

Дори и собствената му майка не трябваше да знае истината.

Често вечерно време Гина се прибираше в самотната си соба, с часове прекарваше безмълвна и замислена, углъбена в тайна и нестихваща тревога по сина, който отдавна бе заложил живот и младост в служба на едно велико дело, след това отваряше сандъка си, изваждаше нещо грижливо завито в копринено платно, захлупваше глава над него и дълго хълцаше в тъмна и безпаметна скръб.

Защото тя не знаеше какво оплаква: жив или мъртъв син.

И отново пред склопените й клепачи израстваше онзи незабравим ден.

Обикновено засмян и разговорлив, този път дякон Игнатий се бе върнал късно за вечеря. Още щом пристъпи прага, майка му разбра, че с него се е случило нещо. Но не го запита. Само продължи да шета наоколо с наведени очи и разтуптяно сърце. Чувствуваше, че той иска да заговори и чакаше изтръпнала да види какво има. Дяконът дълго остана мълчалив, седнал върху миндера до прозорчето, след това проследи с поглед майка си, която ставаше и сядаше, за да прислужва с яденето, и изведнъж каза:

— Майко, стига. Остави това. Ела имам да ти кажа нещо.

Гина погледна крадешком трескаво неспокойните му очи и застана с треперещи ръце пред него.

— Защо не хапна, синко? Нали тази нощ ще ходим на Възкресение? Подкрепи се малко… Право е, духовник си, калугер си, но виж на какво си заприличал… Очите ти хлътнали, носът ти се изострил, от някое време на човек вече не приличаш…

Дяконът стана. Свали калимавката си, кръста, който висеше окачен за дълга верижка на врата му, съблече расото си.

— Аз не съм вече духовник, мамо.

Старата гледаше поразена остриганата му глава.

— Игнатий!

— Аз не съм вече дякон Игнатий. Зови ме пак Васил, мамо. Ето, вземи косата ми, скрий я в сандъка си, защото аз се отделям от теб и кога чуеш, че съм загинал, да я извадиш, за да се опее и погребе вместо мене, защото може би аз ще остана неопят и непогребан. От утре, Великден, аз почвам нов живот…

— Какво си намислил, сине? — попита побледняла Гина и впи безпокойно очи в момъка.

— Мамо, мене ме зове народният глас, за да се притека на помощ на заробеното ни отечество. Затова аз не мога да изпълнявам духовната си длъжност и сега се отказвам от нея.

Последните думи той изрече с бавен и твърд глас. Светлите му очи блестяха с корава и непоколебима решителност.

И в този миг Гина Кунчева усети, че загубва вече завинаги своя син. Някаква властна и непозната сила го изтръгваше от дома му, от тихия живот, който тя му бе предопределила. Изчезваше завинаги блянът да види сина си някога висок духовник, може би архимандрит, владика… Подкрепа на сиромашкото семейство. С една дума, сам той заличаваше всичките й усилия, безсънните й нощи, оскъдните й залъци — напразно тя, бедна вдовица, бе работила непосилно, за да отгледа и изучи своя любим първороден син. За какво той бе слугувал дванадесет години на вуйчо си, светогорския калугер, за какво бе учил толкова време и подготвял следването си в Русия…

Сега всичко се разрушаваше.

Но Гина не промълви дума за укор. Тя знаеше, че щом веднъж Васил е решил нещо — то е решено завинаги. И никой не би могъл да го разубеди. Затова тя го остави на стихиите, които увличаха неговата съдба. Какво би спряло буйния момък пред онова, което го зовеше?

Бяха минали години оттогава. На кой бряг не бе спирал неговият неукротим дух. Белград, Букурещ, Браила, Гюргево, Плоещ, Турну Мъгуреле… Докато най-сетне намери призванието, в което би могъл да развихри своята неизчерпаема мощ — апостолската мисия, безграничното себеотрицание… От много време огромната му сянка — магьосваща и незнайна — се простираше над цялата българска земя. И когато днес тази сянка беше случайно изчезнала, всички забелязаха, че тя е била всичко. Без желязната ръка на Левски делото вехнеше и се разпадаше. Какво щеше да стане сега, когато липсваше човекът, който обединяваше всички усилия, чиято дума беше заповед за всекиго — в цяла България и вън от нея.

Никой не трябваше да узнае истината. Поне доколкото тя можеше да се укрие. С всеки спечелен ден обширната мрежа на революционните комитети се разрастваше, разцъфтяваше, пущаше трайни пипала и в най-отдалечените местности. Само името на Дякона — пошушнато, отгатнато — беше достатъчно да събуди задрямали чувства, несъзнати копнежи.

Все пак грозната вест веднъж достигна и до ухото на майка му. Някаква случайно подхвърлена дума. Някакво случайно смълчаване, два-три смутени погледа бяха достатъчни, за да подпалят в душата й пожара на най-страшното съмнение. Разтича се, подири неговите близки другари, помощници, съидейници, разпита ги. Всички я уверяваха, че Левски е жив, но се таи някъде, като е заповядал да се пуща слух за смъртта му само пред турците, колкото за да ги подмами.

Но Гина усещаше, че нещо се крие грижливо от нея. Изтръпналото й сърце можеше да прочете жестоката истина в най-лекото изменение на гласа, в най-незначителното побледняване, в неувереността на окото, в безпокойството на ръката.

От кого да узнае? Кой да й каже вярна вест, кому да изповяда тревогата си?

Тя изваждаше от сандъка си косата на дякона, увита в копринено платно, скланяше скръбно чело над нея и оплакваше незнайната съдба на сина си.

И не знаеше какво оплаква: живо или мъртво.

Ала веднъж тя се сети, че ще узнае истината, ако запита някой духовник. Той не би могъл да я излъже. Затова се отправи към архимандрита Константин — близък приятел и съмишленик на Апостола.

Архимандритът не отрече станалото.

На следния ден в малката соба на Дяконовата къща тайно се извърши опелото на мъченика от 6 февруари 1873 година. На него присъствуваха само майка му и приятелят му архимандрит Константин.

Така се изпълни желанието на великия апостол.

Ала пред лицето на света никога Гина Караиванова Кунчева не пророни сълзи по загиналия си син. И когато дълго след това някой я запитваше защо не раздаде жито за душата на покойника, тази велика майка отвръщаше: „Житото се раздава само за мъртъвци. А Васил ще живее вечно…“

Георги Караславов
Крилатият Данко

Само една година работи в града Данко, а когато се върна в селото, постъпи на работа при майстор Гатя дърводелеца, хем по някой лев да вади, хем и майка си да гледа; че й беше сам саменичък. И добър работник беше — каквото пипнеше, излизаше от хубаво по-хубаво, — и хрисим момък беше — гледаше си къщата и я редеше. Само едно не му харесваше майка му: изпохарчи сума пари за дъски и телове, че беше наумил да си направи самолет.

— Недей, синко, недей, чедо, остави се от тая празна работа, ще станеш за смях на хората! — съдеше го майка му и го гледаше жално-жално, както се беше навел над дългите дъски и ги мереше замислен.

— Ти, мале, не ми се бъркай в работата — извръщаше се кротко Данко. — Пък че хората щели да се смеят, нека се смеят, като си нямат друга работа.

А из селото наистина го взеха на подбив.

— Та, Данко Герданов самолет щял да прави, а? — питаше присмехулно Гочо Арматурата. — Стига сме давали луди пари на европейците за самолети… Нека и у нас да се извъди един майстор.

— Хайде, хайде! — обажда се старият учител Гого Попов. — Нека селото ни да се прочуе с нещо… И не само да се прочуе — Данко може и фабрика за самолети да отвори, та и хората ни малко полза да видят…

А Данко работеше и не даваше ухо на людските приказки.

— Истина ли е, Данко, правел си самолет у вас? — попита го веднъж майстор Гатьо.

— Истина е, майсторе.

— Ама то струва скъпо бе, момче, дори да речем, че можеш да го направиш. А не ще можеш, защото там трябва мотор, а ти по техниката си слаб…

— Моят самолет ще бъде безмоторен — отвърна Данко.

И от тоя ден селяните още по-тежко започнаха да се присмиват на младия дърводелец.

— Без мотор, значи? — хилеше се Петко Свраката. — С плюнка ще го кара, то се разбра.

— Не, с краката като дрезина! — обади се Живко Мравков, който години наред беше работил по железопътната линия.

— А като се умори, ще се обърне надолу като такладжия гълъб! — допълни Митко.

Щом останеше малко свободен, Данко бързаше у дома си. Под навеса зад къщата беше уредил работилницата си. Какви студове не хващаха през зимата, не се остави той, все клечеше там, все около самолета, се въртеше, все чукаше, все дялаше и мереше. Имаше десетина негови другари, които му вярваха.

— Ще го направи! — отсичаха уверено те.

И всяка вечер отскачаха до схлупения навес. Гледаха как самолетът всеки ден се оформяше, как растеше и заприличваше на истински самолет, като тези, гдето ги виждаха понякога да летят по небето.

— Ами как ще върви без мотор? — питаха и те учудени.

Данко им разправяше къде ще го изведат този самолет, как ще го пуснат, как ще се подеме и как ще отлети безшумно и гладко като същинска птица.

Така в работа и залягане мина зимата.

Разпъплиха се хората по къра, улисаха се в работа, връщаха се уморени, нямаха време да отскачат до кръчмите и кафенетата, нямаха време за приказки и присмехи. Забравиха те и за Данка, забравиха и за безмоторния му самолет.

Само Данко не беше го забравил, само той не беше го оставил. И все бързаше да се прибере по-рано у дома си, та да може да го довърши — тогава ще го пренесе на Диманова поляна, ще го възседне и ще го пусне оттам. Ще видят всички, ще видят и ще ахнат.

И ето, към края на пролетта, през един празничен ден в селото гръмна вест:

— Данко Герданов ще лети! Търчете да видим крилатия Данко!

Пак не забравиха да се присмеят пустите му хора, пак го жигосаха! Ала всички се юрнаха към Диманова поляна, че такова чудо в селото им не беше ставало.

— Ако се дигне две педи над земята, от мене има един гуляй! — викаше Свраката.

Мнозина тичаха да видят чудото, но все си мислеха, че е само шега. Рекли са някои да поразкарат народа навън, да се пошегуват с Данка…

Но не беше на шега. На Диманова поляна наистина беше изкачен самолет. И този самолет наистина нямаше мотор.

До самолета стоеше Данко и даваше някакви разпореждания. Другарите му размотаваха дълги въжа и се въртяха важно около тежката дървена птица. Някои пак се помъчиха да хвърлят шеги, но тук място за шеги нямаше. Виждаше се, че работата е сериозна. Данко гледаше така уверено, така съсредоточено, че и най-големите неверници се смутиха.

— Пък може и без мотор да стане тая работа! — отстъпи Живко Мравков. — В града е бил момъкът, сигурно е видял как става.

— Ако не е виждал, той няма да се заеме с такова нещо! — клатеше глава друг неверник.

— Времето е тъкмо за безмоторно летене, да видим какво ще излезе! — пошушна си Данко и погледна нагоре. Небето беше цъфнало в синина, въздухът чист и прозрачен, на хоризонта, далече някъде към заснежените върхове на Стара планина, се виждаха само две-три малки бели облачета. Духаше хубав ветрец и тъкмо на този ветрец Данко най-много се надяваше. Над ливадите долу се виеха чучулиги. „Чудно време! — радваше се Данко. — Дано само не се случи нещо непредвидено!“

Най-сетне всичко беше готово.

Той се качи на самолета, загърнат добре, като истински летец с дълбоко нахлузен каскет, развълнуван, смел и ловък, спотаил в сърцето си уплахата от нещо непредвидено.

Хората се дръпнаха настрана, ококорени, настръхнали от любопитство. Данковите другари се запретнаха в размотаните въжа, опънаха мишци, наежиха се като млади юнци, които усещат, че трябва да изтеглят тежък, но важен товар.

Най-сетне Данко даде знак. Самолетът се заклати след пръхналите младежи, сетне тръгна по-гладко, по-спокойно, към края на поляната се откъсна от земята и се понесе над равната зелена площ. Отначало се люлееше като замаян и всички чакаха, че ще се спусне надолу и ще се сгромоляса някъде сред ливадите. Но си личеше, че Данко и друг път се е пущал, защото след малко самолетът се оправи и започна да се издига полека нагоре. Той се издигаше плавно и безшумно като голяма бяла птица, която не бърза, но знае къде отива и защо отива.

И когато всички разбраха, че няма да се върне и няма да падне, поеха дълбоко дъх и гръмко „ура“ разтърси всичко наоколо.

А дядо Пейо Клепалото се кръстеше и думаше с разширени очи:

— Господи, видях и от нашето село да се роди такова чудо!

Георги Караславов
Чудната свирка

Свиреше върлият му Ваньо, свиреше, та чак и кокошките разиграваше! И свирката му не беше кой знай каква — проста дървена свирка с кокалени пръстени по краищата. И стара беше, пожълтяла и остъргана, чудно как свиреше така сладко и медно с такава нищо и никаква свирка! Като излезеше на улицата, децата се наваляха около него:

— Ваньо, хайде посвири ни!

— Ваньо, хайде повесели ни!

Ваньо им се усмихваше:

— Какво да ви посвиря?

— Хайде на хорце, та да си потропнем малко.

Засвирваше Ваньо и така засвирваше, че всички съседи замлъкваха и всички си казваха:

— Свири момчето, няма какво да се каже, на баща си дарбата взел.

Свиреше той и песни, свиреше и хорца, и ръченици, и така ги свиреше, че да му се ненаслушаш. Отначало все ще подхване нещо жално, дето го е слушал я от майка си, я от баба си, сетне ще го извие, ще го проточи, та ти иде да заплачеш. И тъкмо започнеш да преглъщаш често-често, ето че скърши свирнята, завърти я инак, заситни, пак я извие, но вече весело и бодро.

Като го гледаше как леко надува с устата и как чевръсто си мести пръстите, лелин му Пенко клатеше глава и си мислеше:

„Лесно е, само свирка да имам.“

И оживя му свирката на сърцето — дето седнеше и дето станеше, все за това си мислеше. И току един ден реши, ревна на майка си и на баща си: свирка, та свирка! Мъчиха го те, раздумваха го, разправяха му, че е мъчно, но той от нищо не вземаше. И най-сетне склониха да му купят. Зарадва се Пенко, подскочи, изтърча на улицата, похвали се на децата. Отиде и при Ваня:

— Е, Ваньо, няма само ти да се надуваш. И на мене ще ми купят свирка, хем по-нова и по-хубава от твоята. И по-скъпа, защото моят татко е по-богат от твоя.

— Нека — отвърна спокойно Ваньо. — Тогава двамата ще свирим.

— Аз ще се науча да свиря по-хубаво от тебе.

— Ако се мъчиш, ще се научиш.

— Няма да се мъча, хубавата свирня ще е от свирката.

Изминаха се няколко седмици, дойде панаирът и оттам Пенковият татко купи една хубава свирка, голяма и нова — и тя с кокалени пръстени по краищата, ала къде тези пръстени можеха да се сравняват с пръстените на Ваньовата свирка! Пръстените на Пенковата свирка бяха широки и бели, с черни линии и с червени кръгчета. Като я гледаше Пенко, тъй си и мислеше: „На̀, сама ще си засвири!“ Но не засвири сама новата свирка, нито засвири, когато Пенко я сложи на устните си и я наду. Изръмжа тя като старо прегракнало куче, сетне пък, като я сложи инак и като я наду още по-силно, измяука като настъпена котка.

— Не ви е хубава свирката, не сте ми купили свирка, каквато аз исках! — разсърди се Пенко.

— Е — сгълча го галено баща му, — какъв си ти нетърпеливец. Посвири, поопитай, па тогава ще видим.

Пак я наду Пенко, пак се помъчи, но свирката пак не рачи да свири. И ревна той, разсърди се.

— Нали ви казах — викаше той с все сила, — не сте ми купили свирка, каквато исках, евтина свирка сте ми купили, как искате да свиря с такава лоша свирка!

— Слушай — рече кротко баща му, — ще идем при вуйчо ти, той свири и от Ваня по-хубаво, защото той го е учил да свири, той му е дал и свирката. И ако вуйчо ти не може да свири, и ако каже, че свирката е лоша, ще я хвърля в огъня и ще ти купя още по-скъпа, още по-нова, и още по-хубава. Искаш ли?

— Хайде! — съгласи се радостно Пенко. И си рече: „Че не е хубава, не е; чудя се как татко не може да види!“

Отидоха у Ваньови и още в къщи невлезли, Пенко извика:

— Виж бе, вуйчо, виж, нали моята свирка не е по-хубава от свирката на ваш Ваня? Аз, казвам на татко, пък той не вярва. На, опитай я ти, та да види!

Вуйчо му се усмихна, взе свирката, погледна я, подухна оттук, подухна оттам и току я залепи на устните си. Но само я допря, не засвири. И като я сне отново, рече:

— Не си я намазал. Всяко нещо трябва да се реди, защото не го ли редиш, то скоро ще се развали. Ако свирката се намазва, хем ще трае дълго, хем ще свири по-хубаво.

И чак след това я наду. Наду я и пръстите му заиграха, извиха се сладки, медни звуци, понесе се чудна песен, стара, народна песен, дето по хора и по седенки, по тлаки и по беленки са я пели моми и невести от незапомнени времена, напълни стаята, изви се, па отлетя и навън над улици и къщи. И хората взеха да се спират пред Ваньови, съседите почнаха да надничат през стоборите, децата оставиха игрите си и се налепиха върху пролуките на портата им. А вуйчото се унесе, подкара втора песен, още по-весела и по-игрива, щом я свърши, обърна на хоро, ама такова хоро, дето и кръпки да имаш на ризата си, и те да паднат, като заиграеш. Най-сетне заситни една ръченица и така я заситни, че сам започна да се друса на място. И като спря, усмихна се пак, подаде свирката на Пенка, но нищо не му рече. И какво трябваше да се казва след такова свирене?

— Видиш ли? — обърна се Пенковият баща. — А ти: свирката нехелала!

— А защо аз не мога да свиря? — попита през плач Пенко.

— Нищо не се учи за ден и за два дни! — отговори натъртено вуйчо му. — Особено пък свиренето, то е тънка работа, за него трябва много труд и много търпение, както трябва труд и постоянство за всяко хубаво нещо.

Георги Караславов
Върбичките на чичо Тошко

Как се изви пустата й река, право в нивите удари. И другите, както и да е, ама като подхвана нивата на чича Тошка, изгриза я — същинска ламя. Започна да подравя брега, да го свлича, да го отнася малко по малко. Гледаше чичо Тошко, въздишаше, сърцето му се късаше от мъка. Най-хубавата, най-плодородната от нивите му ще иде, ще се обърне на пясък! Какво да прави? Да рече да отбива реката, не може. А не може и да стои със скръстени ръце.

И ето, дигна се един ден чичо Тошко, отиде на нивата и се нагърби да носи камъни. Носеше ги и ги трупаше, цял зид издигна. „Сега нивата ми е спасена“ — рече си той и се върна спокоен в селото.

Но не беше за дълго. Свлече се един порой от планината, реката зафуча, разлудя се, разбишка камъните, подрови брега и сума място отнесе пак от нивата му. Отчая се чичо Тошко, махна с ръка и въздъхна:

— Отиде хубава ми земя!

И започна да се оплаква. На този се оплака, на оня се оплака, всички дигаха рамене, никой нищо не можеше да му каже. Оплака се и на Маринов, новия директор на прогимназията.

— Изкопай един широк трап край брега и набучи върбички — посъветва го Маринов. — Набучи ги една до друга, докато реката да изрови до тях, те ще подкарат…

Чичо Тошко се съгласи привидно, но като остана сам, поклати недоверчиво глава:

— То камъните не ми помогнаха, та някакви върбички!

Но като нямаше друго спасение, стана той един ден, нарами копач и мотика, отиде на нивата и започна да копае. Изкопа трапа, набучи върбови клончета, акацийки, тополки. Набучи всички тези дръвчета едно до друго, така, както му каза директорът на прогимназията. Че като подкараха ония ми ти пръчки, листнаха се, зашумиха се, цяла горичка станаха. Чичо Тошко разшири трапа, посади още няколко реда. Мина се година, минаха се две, реката разяде брега, отвлече го, стигна до върбичките. И като стигна до тях, се спря. Изпреплели се бяха едни корени, стегнали бяха почвата, с копач трудно се откъсваше. Налетя вода върху тях, бори се, мъчи се да ги откъсне, да ги отвлече, както отвлече камъните, не можа. Малки бяха върбичките, но бяха една до друга, държаха се една с друга, пък и здраво бяха се вкопали в земята. Буча реката, мята се, па укротя, прибра се по-навътре. Натрупа само тиня и разни боклуци. Че като буйнаха младите дръвчета, виждаше се как растат!

— Издържаха — радваше се Маринов. И сочеше с пръст. — Сега ще почнеш да садиш към реката. Досега тя те ядеше, отсега нататък ти ще почнеш да я ядеш…

И накърши чичо Тошко пръчки, посади надолу по брега, започна да пъди реката към старото й корито, започна да си възвръща изгубеното място.

Съседите видяха от него, започнаха и те. Залеси се целият бряг, разхубави се, буйнаха треви, нацъфтяха цветя. И през горещите летни дни жътварите от всички околни ниви се свличаха да се наобядват и да си починат на хладинка. „Върбичките на чичо Тошко“ — така ги кръстиха, така ги знаеха в цялото село. Вечер, когато воловарчетата се прибираха за домовете си, ясните им гласчета кънтяха:

— Утре къде ще се чакаме?

— При чичо Тошковите върбички!

През ясните и спокойни дни там наминаваше и дядо Петър Узуна. Хората го обичаха, спираха при него, запитваха го за едно време и той разказваше, като че на книга го четеше. И винаги ще отвори дума и за върбичките.

— Видите ли ги — сочеше с бастуна си. — И хората са така. Като са сами, слаби са, на никаква лошотия не могат да се опрат. Но като си съберат силите, като си сплетат коренищата, и морето да им дойде, и него ще върнат…

Орлин Василев
Когато бях овчарче

У нас всички обичат песничката на дядо Вазов за овчарчето:

Когато бях овчарин

и овците пасях,

бях много благодарен

макар и сиромах…

. . . . . . . . . . . . . . .

И времето бе кратко

със шарен ми кавал —

и никога тъй сладко

не съм ни ял, ни спал…

Пеят и си мислят, че е много леко и приятно нещо да бъде човек овчарче. Ей тъй, вървиш си подир овчиците, свириш на шареното кавалче, похапваш си топла питка и сиренце, а после си пийнеш студена водица…

Според мен, така могат да мислят само хора, които никога не са били овчари. А пък аз съм бил овчар и мога да ви разкажа нещичко за голямото овчарско тегло.

Слънцето изгрява раано, рано. Едно такова — голямо, червено, сякаш ядосано, че са го събудили без време. И тъкмо когато най-сладко ти се спи, идва дядо ти и отвива тънката кълчищена чергица.

— Хайде, сине, ставай! Ставай, че овцете отидоха!

Обръщаш се. Искаш да го не чуваш, да го не виждаш — нито него, нито овцете му — спи ти се, и толкова!

Тогава той почва да те гъделичка по босите стъпала. В едната си ръка държи кратунка, пълна с вода.

— Хайде, ей, ставай!… Плисни си оченцата със студена водица и ще се разсъниш. Ставай, че ще лисна водата.

Рипваш и почваш сънено да се обличаш, да връзваш цървулите. А клепките ти лепнат, като да са намазани с мед.

Дядо наистина е натирил овцете из гората, която стига досами селото. Тук овце, там овце — затрили се. Вслушвам се да чуя звънеца — звънци много. Кой е нашият?

Почва овчарското тегло.

… Слънцето напича.

Земята е изсъхнала и посивяла. Пукнатините по нея се сплитат като черни змии. Тревицата, и тя изгоряла — жълта, спаружена, никаква я няма. Овцете само се щурат насам-натам, дано намерят някое по-зелено стръкче. Постоянно се пръскат.

Тичам, завръщам ги на кьоме — ту тая, ту оная, — краката ми прекапват. Вода няма — нито за теб, нито за овцете. Всички герани из полето са пресъхнали, а река в наше село няма. Само ей там, нейде си, дето почва Бракачевската мера, има един дол с два герана и три корита. „Влъчкия дол“ му казват.

Там теглихме най-голямото овчарско тегло.

Струпват се овчарите от две села и всеки иска първи да напои овцете си. Викат, хокат се, размахват тежки тояги. Никой не го е грижа за тебе, мъничкото овчарче. Чакай ти ред, докато водата в гераните се размъти като боза.

В това време стадата се объркват, твоите овце се загубват между другите — иди ги лъчи!

Плачеш от яд, от мъка и детско безсилие.

Речеш ли да хапнеш, хлебецът изсъхнал, сиренцето пожълтяло, оваляло се в трохи и влакна от торбата; залъците пресядат на гърлото…

Ами зиме? Тогава няма голо, напукано поле, няма жега, няма Влъчкия дол. Затова пък има студ — като круши капеха премръзналите врабци от покрива.

Гората, казах, стигаше докрай село. В нея дядо беше избрал четири близки големи дървета, между които на два метра от земята беше направил чардак. Върху него всяко лято пластяхме голяма копа сено, чиято шапка надминаваше върховете на дърветата.

Отдолу под чардака имаше сухо, запазено от снега място. Натам изкарвахме овцете да се поразтъпчат от пътеката между снега, там им хвърляхме да хрупат от миризливото сенце.

Веднъж дядо ме остави да вардя овцете под чардака, а той се прибра на топло в село. Пред него се показвах герой, но щом останах самичък, зъбите ми се разтракаха — от студ ли, от страх ли?…

Все за вълците мислех.

Намерих под чардака едно ръждиво тенеке от старо циганско решето, оставено от някой цигански катун. Събрах доста сух конски тор, напълних джобовете си и почнах да се катеря по едно дърво. Хванах се после за прътите и за сплетените от треволяк въжета, дето вардех сеното от вятъра, и полека-лека се изкачих до върха на копата. Разрових си там широчко гнездо и клекнах в него като щръклица, когато мъти яйцата си. Подложих тенекенцето пред себе си. Натрупах сухия тор на него. Секнах с огнивото си огън върху едно голямо парче прахан и почнах да го раздухвам в тора.

Така всички овчарчета по земното кълбо си палят огън.

Огънят се разгоря. Не гори, а пуши. Но в тоя студ дори от пушека ми стана по-топло. Господа вълците можеха да заповядат!

Вълците не дойдоха, но огънят нагря тенекенцето. През дупчиците на циганското решето паднали искри и подпалили сеното. По едно време пушекът ме задави. Уплаших се, че копата изведнъж ще пламне, пипнах се за едно от плетените въжета и почнах да се хлъзгам надолу. Но към средата на копата въжето се скъса и аз тупнах като пълна с круши торба. Добре, че снегът беше дебел.

Хукнах по пътечката към село. Виках, без вече да мисля за вълците:

— Пожар! Пожар! Тичайте бе! Сеното се подпали! Хора-а!…

Чуха ме от близките къщи. Задрънкаха котли, заскърцаха герани. Награбиха котли с вода. Дядо пипна дългата стълба и затича като момченце към гората.

Не стана нужда от много вода: сеното само тлеело на широк кръг. Загасиха го.

Дядо не ме запита как беше се запалил чак върхът на копата. Изгледа ме само под вежди и рече:

— Да знаеш, че от тебе човек няма да стане!

 

 

Минаха оттогава много години.

Дядо престаря, та и за овчар вече не го биваше. Домъчня ми веднъж и за него, и за родното село, та реших да ги споходя.

Старецът седеше на дъските под коша, гдето аз някога спях през лятото. Целунах му ръка, приседнах до него, разговорихме се. Попита ме тей как съм, що съм, какво работя по големите градища.

— Писател съм, дядо! Писател! — подвикнах аз, като се понаведох към косматото му, позаглушено вече ухо. — Приказки разправям на хората. Да се оправят. По-добри да станат.

Той ме погледна и вдигна съвсем нагоре белите си, дълги вече като мустачета вежди. После се смръщи, кимна с глава на една страна, кимна я на друга и пръхна:

— Писател!… Приказки!… Хе!…

— Какво, дядо? — смутих се аз.

— Нищо… Не знам дали помниш, кога ти рекох, там, при чардака, че от тебе човек няма да стане. Писател! Хе! Не можа ли други някой, по-свестен занаят да подхванеш? Началник някакъв да станеш, та живот да живееш!

— Не можах, дядо — усмихнах се аз.

— Не можа! Е, така е, така е! — разсърди се старецът. — То аслъ целият ни род е такъв: приказки ни дай на нас. Все ние света да оправяме. Все нас да ни хокат, нас да ни уволняват — като баща ти и майка ти. А па ти и до затвора стигна… Писател! Върви, кажи на стринка си да опържи нещо за ядене!

Тръгнах към къщи, но чак до вратата чувах мърморенето на сърдития старец.

Орлин Василев
Горчивата леща

Бях вече голямо момче. Толкова голямо, че допирах с брадичката си бравата на вратата. Още една годинка и тръгвах на училище. Мама често се хвалеше с мене пред гостите си:

— Моят Ичко е много послушно дете, само дето напоследък почна много да се захласва в играта.

Но кажете ми, моля ви: как можех да не се „захласвам“, когато имах нов пумпал!

И то не такова едно обикновено връткало, криво издялкано с чекията, а истински пумпал, извъртян на струг, с пиронче на връхчето.

Ама не такова едно обикновено пиронче, а обущарски кабър — голям, лъскав, с обла главичка. Като врътнех пумпала с камшичето, като се „запиеше“ той, по цял час се въртеше, сякаш моторче имаше в него.

Една сутрин аз отидох чак пред желязната врата на гимназията, гдето имаше много гладки плочи. Колко време бях връткал пумпала на тези плочи, не помня. Важното е, че когато се прибрах в къщи, нашите бяха свършили обяда. Мама най-строго ме упрекна за моите скитничества и закъснения, но аз нищо не отвърнах.

И какво можех да отвърна, когато бях виновен?

Като всички послушни деца, аз измих ръцете си, седнах изправен на масата и превързах бялото пешкирче на врата си. Чак тогава се обадих:

— Мамо, сипвай, моля те, че много съм гладен.

Мама напълни една дълбока чиния с гозба от тенджерата и я сложи пред мен.

Но какво да видя?

Това не беше никаква гозба, а най-обикновена, най-най-проста леща! А пък трябва да знаете, че аз леща не обичах. Все пак сръбнах веднъж. После се намръщих и оставих лъжицата.

— Какво се чумериш? — запита мама.

— Не искам да ям.

— Защо-о?

— Защото… защото лещата горчи. Все такава я готвиш ти — горчива!

Мама се оскърби:

— Че ние ей сега ядохме от същата леща. И баща ти яде, и брат ти яде. Никой не каза, че горчи.

— Горчи! — настоявах аз.

— Щом горчи, ставай от масата.

Но аз не станах, защото бях премалял от глад.

— Дай ми, моля те, друго нещо да ям.

— Друго няма.

— Как да няма? — не отстъпвах аз. — В долапа има сирене, има мед, мармелад… Има и сладко от вишни!

Лицето на мама потъмня, макар че слънцето си грееше в стаята. Устните й се слепиха. Покрай тънките й ноздри се появиха две строги, неотстъпчиви бръчки. А в очите й пак засвяткаха ония, острите иглички.

И гласът й стана изведнъж сух, дрезгав:

— Няма нито сирене, нито мед, нито сладко… За тебе няма! Ставай от масата.

Сега пък аз люто се оскърбих. Рипнах, бутнах стола, развързах пешкирчето и така го хвърлих, че единият му край се натопи в чинията с лещата. Мама отдръпна кърпата, сгъна я и кратко заповяда:

— Вземи синята кофа и напълни качето под черницата на двора. Ще пера.

Казах ви, че даже пред гостите бях обявен за послушно момче. Сърдит, несърдит — взех синята кофа и почнах да пренасям вода. Но чешмата — чак на улицата, а качето — под черницата. Докато го напълних, ръцете ми се разтегнаха. (Може би оттогава те са такива дълги и увиснали като лопати.)

Щом свърших с водата, мама ме отпрати за дърва в мазата.

Бях послушно момче — изнесох веднъж дърва, изнесох два пъти, изнесох три пъти. Сега вече не само ръцете, но и краката ми се разтрепераха.

А теглата ми не свършваха.

— Вземи паничката — заповяда отново мама — и хвърли царевица на кокошките.

Ние хранехме кокошките само сутрин, но сега мама измисли да ги храня и на обяд.

Бях послушно момче — взех паничката, слязох за четвърти път по стълбата в мазата и гребнах царевица от сандъчето.

— Кът-кът-кът! — свиках аз пилците и започнах да им хвърлям пълни шепички.

Хвъркатите животинки бързо-бързо кълцаха зрънцата, пълнеха гушките си, пресищаха се, а пък аз…

Аз преглъщах само слюнката си.

След това мама си спомни за шивачката. Веднага трябвало да ида при нея, за да взема някаква си нова престилка.

Бях послушно момче — тръгнах за престилката.

А шивачката живееше в другия край на града. Чак при реката. Докато отидох, докато почаках да свършат престилката, докато се върнах с тия мои отслабнали крачета — минаха повече от два часа. Аз още не бях обядвал, а децата по улицата вече закусваха. Виждах ги как сладко ръфаха големите комати. И то намазани с масълце, посипани с червен пиперец и сиренце отгоре!…

Довлякох се как да е до в къщи. Още отдалече зърнах, че мама переше на двора под сянката на черницата. За да не ме прати отново някъде, аз се сниших, избиколих и минах не през портата, а през разкованата дъска на тарабите. Промъкнах се скришом в кухнята, качих се на един стол и дръпнах вратичката на долапа.

Но тя…

Да, тя не се отвори!

За първи път, откакто се помнех, старият долап в нашия дом беше заключен, сякаш криеше кой знае какви скъпоценни съкровища. Пък то вътре имаше само медец, сиренце, мармеладец, кисело млекце, сладко от вишни, от сливи, от дюли…

Огледах се съвсем-съвсем отчаян. Никъде нямаше нищо за ядене. Освен…

Освен чинията с постната горчива леща. Само тя не беше заключена.

Дори хляб нямаше!…

Слязох от стола, налях си чаша вода, изпих я. Но нима човек може да се нахрани с чиста водица? Па тя само промива стомаха!… Какво да правя? В градината нямаше вече никакви плодове. Да тръгна да искам ядене от съседите! Па те ще ме питат къде е мама и защо ме е оставила гладен. Освен това всички сигурно са видели как пере на двора…

В тоя момент коремът ми се присви от глад. Някак, без да желая, аз пристъпих до масата и надникнах в чинията.

Лещените зрънца се виждаха през чорбицата — жълтички, набъбнали, мекички…

Върху тях бяха прострели крилца сварените лукчета и алените доматчета…

Две дълги зелени чушки — първо опечени, после обелени, после пуснати да поврат с лещата — плаваха отгоре по краищата на чинията…

Ето я и меродийката, и чубричката…

Наведох се и помирисах отблизо чорбата. Главата ми се замая: постната леща миришеше по-хубаво от люляките, по-приятно от теменугите, по-сладко и опиващо от розите!… Устата ми се напълниха със слюнка. Ръцете и краката ми се разтрепераха. Взех лъжицата и гребнах. Поднесох я до устата си. Сръбнах малко — вкусно! Сръбнах повечко — още по-вкусно!… Дръпнах бързо стола, седнах и почнах светкавично да изтребвам чинията.

Леща! Мигар има нужда чак толкоз да я дъвчеш — особено ако я гълташ без хляб! Толкова бях се унесъл, че дори не усетих кога мама беше влязла в кухнята. Чух по-напред гласа й:

— Горчи ли? Кажи де, горчи ли?

Аз вече дрънках с лъжицата по празната чиния:

— Не, не!… То, знаеш… То, горчивото, се е… изветрило.

— Добре, добре — усмихна се мама. — Искаш ли още една чиния?

— Ако има…

— Има… За послушните деца всичко има.

Сипа ми тя още една пълна-препълнена чиния. После отключи долапа и нареди пред мене и сиренце, и мармеладец, и медец, и салатка…

Но аз не ги погледнах.

Че как може човек да яде някакво си сирене, някакъв си мармелад, някакъв си мед, когато пред него има пълна чиния с постна леща — с червен лучец, с бял лучец, с червени доматки, с печени чушчици, с чубрица и зелена меродийка? Когато главата ти се мае от опиващата миризма на лещата, по-приятна от миризмата на люляките, на теменугите, на розите…

Илия Волен
Урок по история

Черковната килия, в която учеха децата, беше тясна и задушна, затуй даскал Бачо Киро обичаше, като се изпролети и затопли времето, да извежда учениците си вън, на полето.

Беше топъл пролетен ден. След часа по писане Бачо Киро имаше история и поведе децата вън из село, където щеше да ги изпита и да им предаде нов урок. По улицата тяхната малка група настигна колата на дядо Ралча, който ръчкаше с остена и подканяше мършавите си лениви биволици. Бачо Киро изостана от децата и като сложи ръката си на ритлата, вървеше бавно спроти колата и приказваше с дядо Ралча.

— Къде така, много късно — метна даскалът мек, замислен поглед към съселянина си.

— Късно, не е късно то, че не му е редът да ходя! — загълча дядо Ралчо, след като се огледа страхливо по улицата. — На Игината нива отивам!

Така наричаха тогава нивите на турските големци, които селяните даром оряха.

И като помълча и хвърли поглед на даскала, който унесено гледаше някъде над потъналите в цвят градини, дядо Ралчо продължи:

— Гласях се да откарам привечер с колата малкото в града. При някаква врачка, прочута такава. Болно, пожълтяло като тревица, дето не е виждала слънце. И все пъшка. И няма с какво да го храним. И пари няма. И не знам. Пък този — нивата да му ора. Главата му да заора! — ниско изпъшка дядо Ралчо, като пак се огледа.

Бачо Киро спря поглед на съселянина си, окъсан, изсъхнал, пожълтял и той като тревицата, за която приказваше — и задърпа нервно дългите си мустаци. Очите му засвяткаха:

— Ще стане! Ще стане! И това ще стане, дядо Ралчо. Глави ще се търкалят. Иде време! Иде!

— Хайде, даскале, по-скоро! Като камък тежи над нас. Като камък… Ама все мисля, че и Московецът… и той трябва да прегази Дунава, инак сами…

— И Московецът, но и ний! Помогни си сам, за да ти помогнат и другите.

— Ех, даскале, ех, Бачо Киро! — гледаше го дядо Ралчо с грейнали от обич очи. И той го наричаше Бачо Киро, макар че беше много по-стар от него. Така го наричаха всички от селото — и малки, и големи, — защото той наистина беше техен батьо — с делата си, с думите си.

Бачо Киро остави колата и тръгна да настигне децата, които бяха се спрели да го чакат до плета край една разцъфнала и бяла като облак слива. Като видяха, че даскалът им се отдели от колата, те тръгнаха.

Той не иска да ги настигне, а остана да върви след тях.

Когато излязоха на полето, отпусна учениците да се погонят и да си поиграят и навлезе малко навътре в равнината.

На юг се синееше Балканът; отвъд предната синя верига се издигаше чак до небето един покрит със сняг връх, нахлупил сякаш бял юнашки калпак. Разлистената вече близка горица кънтеше от песни.

По едно време Бачо Киро се сепна и се огледа. Без да съзнава, беше седнал сред полето на голям бял камък. Той стана, огледа камъка, усмихна се и замаха с ръка към учениците. Децата се втурнаха към него. Когато го наобиколиха, почака един миг да се успокоят и умълчат и поде:

— Хайде, деца, сега. Кой от вас може да отмести тоя камък?

И той посочи с очи камъка до себе си.

— Кольо, хайде ти. Ти си по-як, бачовото.

Посоченият ученик прихвана камъка и се напъна да го обърне, но не можа.

— Още един да му помогне! — викна учителят.

Наведе се още един, но пак не успяха.

— И друг! — повиши глас Бачо Киро. — Трети! Още! Всички, всички!… Блъскайте! Търкаляйте! — почти крещеше той и разширените му очи горяха.

— Стига! — спря той учениците, които, опиянени от победата си, търкаляха камъка по полето. — Елате сега!

Децата пак го наобиколиха. Той се приведе над мястото на камъка: то беше голо и черно; по огладената влажна пръст личеха дупките и следите на някакви земни червеи, а наоколо се жълтееше крехка, слабичка тревица, омачкана от камъка, огърчена, слепена о земята и невидяла лъчите на божието слънце. Той почака да се отпусне гърлото му и поде унесено:

— Всяко нещо, за да живее, има нужда от слънце, от свобода. Ето, тая жълта тревица тук е била потискана от тежкия студен камък, била е в тъмнината и затова е така слабичка и умира; другата пък трева около нея е буйна, зелена и весела, защото е расла на свобода, под ласките на слънцето. Българският народ, деца, е като тая болна тревица. Защото и той пъшка под тежкия грамаден камък на турското робство, защото и той живее в тъмнина. А Сърбията, а Влашко, а гръкът са като тая избуяла зелена трева.

Бачо Киро помълча миг-два и продължи:

— Но вие видяхте, деца, колко е тежък камъкът. Колкото и да е силен Кольо, не можа сам да го мръдне. И двама не можаха. И трима. Чак когато всички се хванахте и напънахте, го отърколихте. И както против този камък трябваше да станете всички, така и за борбата против оня камък, турското робство, целият български народ трябва да се организира и да въстане като един човек. Всички! И мъже, и жени, и големи, и малки! Всички! Всички!… Ето, ти, Кольо, можеш вече да нарамиш пушка!

— И аз! — обади се един ученик.

— И аз! — обади се друг.

— И аз! И аз! И аз! — ревяха всички.

Бачо Киро гледаше децата с уголемени възторжени очи, в които гореше дух за борба, дух за свобода.

Когато се успокоиха, той седна като библейски пророк върху отърколения напечен камък, а наоколо му, по стоплената пролетна земя, насядаха учениците и почнаха урока по история.

— Деца, за какво имате днеска? Стояне, ти кажи!

— За… дето България е разцъфтяла… Дето книжнината е разцъфтяла при българския цар Симеон.

— Не, не, бачовото! Не искам! — меко и скръбно се изсмя Бачо Киро. — Не може България да се разцъфти, преди да се освободи. Я, Марине, стани ти, разкажи ни да чуем всички кой и как освободи България от византийско робство. Хайде, бачовото!

Извиканото момче стана и запя с ясен звънлив глас.

А на няколко крачки от ученолюбивата група освободената от камъка жълта тревица гальовно се печеше на топлото слънце и с тих шум се изправяше за нов живот…

Илия Волен
Златановата мечта

Златан беше първото дете и едничкото момче на майка си, затова в къщи му се радваха много; а откакто падна баща му на фронта, угаждаха му на всичко. И тъй като на Златана много му се щеше да си има джобно ножче, когато дядо му искаше да го склони през зимата да закара биволите за вода на реката, така го предумваше: „Хайде. А закарай ги и тоя ред, па ще видим какво ще правя аз!… Като се изпролети, да пекне слънцето, ще рипна, та в града. Ей го де е. Пазара наопаки ще обърна и пак ще ти взема ножче! Нали е пък за едно ножче работата!“ А когато майка му искаше да го прати на дръвника, залъгваше го с ония дребни търговци, които слазяха с конете от планината, като се отоплеше времето, и продаваха ножчета, пендари, пръстени, мъниста и други евтини украшения. Леля му Денка пък, у която той ходеше да спи всяка нощ защото беше останала сама в къщи, откак замина мъжът й на война, като го видеше вечер да иде сърдит, ще се засмее срещу него и още от вратата ще го заговори: „Нали ти казвах, мисля или не съм? На вуйча ти, когато последния път си идва на отпуска, сто пъти съм му заръчала без ножче друг път да си не идва. Да ти донесе някое такова, германско, голямо!“

Но нито от пазара донесоха ножче на Златана, нито пък майка му можа да вземе. Дядо му, като се върнеше от града, все казваше, че се били свършили. Когато златарите пък плъзнаха по равнината и жълтите медничета на конете им пробудиха тихите селски улички, Златановата майка излезе на вратата, поспря се, огледа наоколо и мръдна навън по мекото пролетно слънце. На мегдана пред тях беше спрял златар. Той седеше до кроткото добиче, наслагал пред кръстосаните си крака на едра поличка огненожълти пендари, златни и сребърни пръстени, обици, мъниста, гривни и ножчета, чийто блясък и новост запалваха очите и караха сърцата да бият по-силно, отколкото друг път. „Как ги даваш!“ — пресегна се тя към ножчетата. „С пари, с жито?“ — дигна обгорено кораво лице планинецът. „Пари! Пари няма, ами кукуруз, кукуруз ако щеш!“ — подвикна тя. „Само жито!“ — отсече старецът и се изви към друг. Тя се изправи, попребледня и задърпа Златана за ръката: „Ще минат още, няма да е само този! Па… и не харесват ми много. Хайде-хайде! Скоро! Кокошките ще изкълцат кукуруза за семе. Оставихме отворено в къщи… Па ще ни избие дядо ти!“

Времето вървеше, ден след ден отминаваше, а погледът на Златана всякога беше изпълнен с едно ножче. И това ножче, както той го виждаше в мечтите си, имаше бели седефени чирени със стоманена лъскава пръчица по средата, пък двата му заоблени железни края завършваха с по едно пътно остро ножче, зарязано в горната част.

В училището Златан всяко междучасие чувствуваше нужда от ножче — било за да изостри мекото дръвце на молива си, било за да разреже някоя нова книжка, да препращят белите й чисти листа между пръстите му и да потопи очи в дълбоките черни редове. В отделението малцина имаха ножчета и затова всички се въртяха около тях и непрестанно им се молеха, най-вече момичетата. Желанието на Златан да си има собствено ножче дотам нарасна, че къде ходеше, все уничаше да търси — по пътища, по боклуци — и дори взе да завижда на всеки свой другар с порязан превързан пръст.

На Златана му беше омръзнала вече тясната училищна стая и затова, като се раззелени гората, изкара добитъка на паша със съседските деца още през първия неделен ден.

След студената гладна зима измършавелият добитък беше излязъл на ливадите като на някакъв празник. И биволи, и говеда изпърво се налудуваха, а сетне лека-полека се закрепиха и поразкрачени, сладко рупаха младата крехка трева, като мятаха опашки от удоволствие. Слънцето игриво блестеше и заливаше веселата зеленина в смях и топлина, а бистрият стоплен въздух тихо звънеше. Шарени цветя бяха засмели полянката — замаяните пастирчета тичаха, късаха си и радостните им гласчета кънтяха като звънчета. По едно време Златан, след като ходи, та завърна добитъка, се обърна към двете си другарчета:

— Знам на един глог тояги, прави като струна. Още от есенес го знам; зимъс са станали чудо! Ами… ножче…

През целия ден Златан беше без ръце — не без ножче.

Над ливадите заруменя. Слънцето — голямо и жълто — залязваше и хвърляше златни ивици светлина по дънерите на дърветата и по зелените полянки. Облаци от огнени птици минаваха през залеза и потъваха в гората. Отсреща по шосето идеха от гарата двама войници отпускари, кърваво озарени от вечерта, и бързаха към съседното село. Златан бе се изправил, впил беше в тях очи и не помръдваше.

Когато откараха сития добитък в задименото пролетно село, Златан, както всяка вечер, взе под мишница сухи съчки за подпалване и слезе в долната махала у лелини си. През цялата нощ душата му плаваше в светлини и зеленина. И ту виждаше в ръцете си ножче, а това ножче се превръщаше в малко войниче, което нарастваше, слизаше от ръцете му и отминаваше нанякъде, ту пък непознат войник се задаваше отнейде, спираше при него и натрупваше наоколо му ножчета, много ножчета, които добиваха крилца и започваха да хвърчат над него на облаци. И накъдето и да се извиеше, виждаше само хвъркати ножчета!

Призори му се стори в просъница, че в стаята свети лампа, чу му се тежък тропот на ботуши и сдържан говор; но сънят му надделя и той отново заспа. Когато отвори бодри очи на сутринта, видя вуйча си — в цивилно облекло, но с войнишки чизми и с войнишка шапка на глава — да седи насред къщи; наоколо весело се суетеше леля му. Като забеляза, че Златан е буден и нерешително се върти из леглото, тя радостно извика:

— Що лежиш? Не видиш ли, вуйчо ти си дойде! И ножче ти донесе! Ставай, ставай!

— Ножче! — извика Златан несъзнателно и когато се смъкна от одъра, крака га му се подкосиха от вълнение, а сърцето му силно туптеше.

Той пристъпи до вуйча си със замъглен поглед и се наведе, та му целуна ръка. Вуйчо му извади из джоба си две ножчета, подхвърли ги в шепа, изпореди ги на длан пред него и като го погледна, продума:

— Избери си. Воля ти това, воля ти това. Което щеш — сочеше той с очи ножчетата.

И двете бяха с по едно ножче. Едното беше по-голямо, чирените му бяха от жълт груб кокал и на края имаше халка за синджир. Другото беше малко, плоско и по хубавите му седефени чирени имаше сини жилки; то и взе очите на Златана.

Вуйчо му го погледна, трепна и продума:

— Ако вземеш това — казваше той за по-малкото, — може да се каже, че пак си без ножче. Няма за какво да го окачиш и утре ще го загубиш. Пък и малко е, каква работа ще ти върши! А пък това е по-голямо! Ще накараш дяда си да ти намери синджирче, па ще си го вържеш на поясчето и… сигурна работа е то! И тояжка можеш да си отсечеш с него, и всичко. Пък като станат любениците — дигна той към Златана подсладен, но малко виноват поглед, — ще ги режеш с него, каквито да са големи. И овошките като станат! И гроздето като узрее.

— Я му дай малкото, че е по-хубаво, холан! — прекъсна го жена му, която беше спряла при тях и бе се облегнала на рамото му.

— Мигар, че му го не давам пък ти! — обърна се той към жена си и мръдна рамо, та се освободи от ръката й. — Което ще, него да вземе! Затова съм извадил и двете — да си избира. Ами обяснявам му. Което остави, то ще е пък за мен, да си режа хляб там.

Златан стоеше пред тях и мълчеше.

— Хайде — подкани го вуйчо му.

Златан се пресегна за голямото и бързо го мушна в джоба си. Вуйчо му отново взе да изрежда неговите предимства.

На тръгване лелята изпрати Златана до вратницата; там се спря, понаведе се над него и тихо го запита:

— Ти, леля, защо не взе малкото, като е по-хубаво? Не хареса ли ти, или вуйчо ти като… а? Лелиното сираче, то колко ми е разумно, пък защо го господ така наказа! — простена тя, като не дочака за отговор, захлупи глава над него и го затопли със сълзите си.

Когато се разделиха и Златан отстъпи, лелята извика след него:

— Нали ти казах, мисля, или не съм? Довечера не идвай. И надвечер. Доде си е тук вуйчо ти… Поспи си и ти при майка си! — допълни жаловито тя.

Златан кривна по уличката. През цялото време той усещаше ножчето в джоба си.

Илия Волен
Проси-троши

Бях ученик във второ отделение. Семейството ни беше средно — нивици се намираха, разхвърляни тук-там по селската мера, но, изтощени вече и драскани с дървеното рало, пускаха по-малко, каквото се изкарваше от тях, отиваше в железните каси на бирниците, лапаха го дюкянджиите срещу задължения. И като чукнеше общинският барабан на мегданчето пред нас, майка ми изскачаше на пътя пред портата с ръце на кръста и започваше да вика и да кълне, преди да чуе за какво ще бие барабанът:

— Пак ли ще искате нещо от нас! Не наситихте ли се, вълци проклети! Взимайте, обирайте, яжте!… Изяжте и нас, та да се свърши наведнъж!

Пари в къщи не се свъртаха и когато свършех молив или тетрадка, трябваше да чакам да снесат кокошките и още топли-топли занасях яйцата на дядо Банко, който ги ловеше, на каквато цена си искаше.

Все поради тая сиромашия по-решителните мъже от селото някога ходели на печалба във Влашко — по чифлиците на чокоите, — а през моето детство започнаха да ходят пък в Америка — да работят по тамошните фабрики и ферми. От Америка те се връщаха бедни, както и отиваха — едва си плащаха пътя.

В нашето отделение имаше едно момиченце на име Юлка, чийто баща също беше заминал за Америка. Той беше й изпратил от тая далечна — през планини и морета — страна синя копринена престилчица, цялата изпъстрена с фигурки на хора, растения и животинчета. Мен много ми харесваше тая чудна престилка и аз често търсех дружбата на Юлка: показвах й, острех й моливите, подвързвах й книгите — тя ми отвръщаше с погледи. Юлкини бяха бедно, но будно семейство. Нивиците им бяха малко и баща й всяка пролет се разтичваше да търси хляб. Макар че бяха бедни, те ходеха винаги чисто и спретнато облечени, в къщи им беше винаги наредено, по двора им растяха цветя, знаеха си работата — знаеха си и почивката. Съседите им присмехулно-завистливо казваха за тях, че се гражданеят. Юлка имаше брат в гимназията, за когото се говореше, че се учел много. Откакто тръгна и той в гимназията, баща им видя голяма мъка за пари и още с първата група замина за Америка. Пари за път, пък и да остави малко в къщи, той заемна с големи лихви от дядо Банко. „Не са големи лихвите — уговаряше го чорбаджията, — на печел отиваш, пари ще трупаш!“ Юлкини получиха най-напред малко пари от Америка и това си бе — дядо Банко, като чу, че им е пратил, се разсърди много, заплаши ги, разтича се срещу полицата да им взема нивата до селото и едва когато му отделиха част от парите, се успокои; длъжникът започна вече да изпраща направо до него всичко, каквото изкарваше там, в Америка.

И Юлкиният брат в гимназията продължи да живее в лишения. Из селото се говореше, че учителите му, като виждали колко много се учел и как се измъчва от немотия, били решили, щом изкара шести клас, да го пуснат да подаскалува, за да си спести малко парици, и после да довърши. Но той не можа да доизкара и шести клас — заболя от туберкулоза, прибра се в село и рано през пролетта почина. Майка му — отчаяна, съсипана — отново зае пари от дядо Банко и направи голямо погребение. Цялото село беше излязло на погребението на момъка; и нашето отделение, зарад Юлка, придружи покойника до гробищата. Откупената музика свиреше отпред — така майката беше пожелала, облечените в черно хора бяха побелели от дарове и — кърпи, ръкави, ризи; сякаш това не беше погребение, а някаква зловеща сватба. Пролетното небе бе огромно, празно, пусто като синя пустиня. Земята бе гола, тиха, безлюдна — тук-таме се мяркаше някоя залутана човешка фигура; още не беше започнал по нея истинският живот.

Юлкината майка беше дала на учителката ни един вързоп моливи да ги разпредели между по-бедните ученици в отделението. Моливите бяха кафяви, ръбести, нови и издаваха някаква сладникава миризма. Юлкините моливи ми взеха очите. Когато учителката взе да ги раздава, мен ме отмина; стана ми мъчно. А когато даде и на съседското ни и роднинско момиче Панка, едва се сдържах да се не разплача. В къщи разказах на майка си и тя се развика:

— На Панка! Че те по-бедни ли са от нас, та на нея! Баща й седи на дядовата Банкова воденица, краде хорското жито, продава го и всякога имат пари. И имотът им е повече от нашия! Д’иде да провери на общината!… Така й кажи: „Мама рѐче — кажи й, — че ние сме по-бедни от Панкини. Дай и на мене един молив!…“ Помоли й се. Като си го изписал вече и едва го крепиш между пръстите си, откъде ще ти взема пари за нов! Пущинските кокошки се разкрилиха до една, не носят вече, искат да мътят!

На другия ден в училището аз станах от чина си и повторих пред учителката думите на майка си:

— Мама рече, че ние сме по-бедни от Панкини… Да дадеш и на мене един молив… Баща й печели на воденицата.

Учителката ме погледна един миг изненадано, приковано; след това трепна от някаква невесела радост и като тръгна към катедрата, приказваше:

— Има един… остана един, само че… дефектен е…, само че…

И тя извади един молив от катедрата, поразгледа го оттук-оттам и ми го даде. По средата моливът имаше някаква вдлъбнатина, замазана с нещо черно. В отделението се надигна висок равен шум. Учениците се движеха по местата си, шушнеха си, кискаха се. През целия час учителката не можеше да ги умири. През време на междучасието те ме заобиколиха на чина и любопитствуваха да видят молива, присмиваха ми се, че съм го изпросил, пък един от тях — Христо Дичев, най-закачливият — ми подаде молива си и извика:

— На̀ ти и моя молив, бе, ей!

И тогава всички запротягаха към мен ръце с моливи и викаха един през друг: „На̀ ти и моя молив!… На̀ ти и моя молив!…“

Като държах молива и го обръщах насам-натам в ръце, страшно смутен, аз го счупих. Счупи се точно на две, на вдлъбнатото място.

Христо Дичев завика:

— Е-е-ей, вижте, има два молива вече! Хе-хе-хе!… Който проси, троши!… Проси-троши… Проси-троши!

И тогава всичките деца — чорлави, окъсанички, немити, сополиви — заподскачаха на един крак около мен като дяволчета, шибаха юмручетата си едно о друго и викаха: „Проси-троши! Проси-троши!“ Пък аз — дето се казва — нито на земята, нито на небето.

По едно време потърсих с очи опора в Юлка; цяла облечена в черно и бледичка, тя седеше самотно на опразнената редица, вцепенено загледана пред себе си.

Струва ми се, че тогава престанах да бъда дете и разбрах, че не с унизителни молби, а с честен труд и борба може да се извоюва по-добър живот.

Емил Коралов
Бенгалски огън

Вие колко дни посрещате Нова година? Навярно един ден, на 31 декември. А ние у нас посрещаме Нова година повече от десет дни. Как ли? Ето: и тая година още на осемнадесети сутринта дъщеря ми Емилия скочи от леглото, преди да съм отишъл на работа, изтича при огледалото, врътна се наляво, огледа се надясно, люшна къдри и като се увери, че е много хубава в новата си нощница, извика:

— Татко, хайде днес да купим елхата!

— Днес ли? Ти си объркала датите. До Нова година има още десетина дни.

— Има, но хубавите елхи рано се продават. И ще имаме повече време да я украсяваме.

— И повече време да се заплесваш.

— Кога съм се заплесвала! — обиди се тя и мрачно загледа през прозореца. Навярно очакваше да кажа: „Шегувам се, моето момиче, зная, че си отличничка, да идем за елха.“ Но работата е там, че аз не съм от тия бащи, които изпълняват всички прищевки на децата си. Макар и инженер, зная какво значи възпитание. И затова извиках с непреклонен глас:

— Днес не! Виж, утре, в неделя, съм съгласен.

— Голяма разлика от днес до утре! — обажда се Любчо, братът на Емилия, който смята, че глезя сестра му, и се заяжда с мене.

Не заслужава да му отговарям. Отивам на работа.

На другата сутрин една сламчица ме гъделичка зад ухото.

— Ех, Емче! Поне в неделя ме остави да си отспя.

— А елхата? Нали каза, че днес ще идем!

Свърши се с почивката. Тръгваме. Изпраща ни сърдит майчин глас:

— Па ми донесете някой бор, та да няма къде да го сместим!

— Ако е малък, татко няма с какво да се забавлява — обажда се Любчо. Хлапакът му с хлапак! Знае, че и аз обичам отрано да посрещаме Нова година. Разбира ти гимназист от весела къща, от зелена елха, бенгалски огън, спомени и засмяна дъщеря…

Пазарът е заприличал на гора. Бащи и майки водят върволици деца между елхите като из джунгли. На един ъгъл набиват кръстачки. Дълго избираме. Най-сетне ето хубава елха! Стройна, бухлата, два човешки ръста.

— На мама ще й стане лошо… — киска се Емилия.

Влизаме тържествено с елхата в къщи. Викове, укори. Но ние си мълчим, вършим си своето. Закрепваме елхата сред хола. Едната летвичка на кръстачката нещо мърда, но я затискаме с една тухла, два камъка, ютията и най-отгоре хаванчето. Сега ще удържи, ако ще и люлка да вържем на нея.

Снемаме от тавана мукавената кутия с играчките и посрещането на Новата година започва. Съседчетата са видели елхата и нахлуват у нас. Най-силно от всички крещи Емилия: „Стой, стой! Не пипай! Ще ги счупиш! Не така!“

Признавам, всичко това ме забавлява. Следобед се измъкваме с Емилия, донасяме още стъклени топки от всички цветове, цял пакет бенгалски огън.

— Взели сте да осветите целия площад! — сърди се майка й.

Ние мълчим. Знаем си работата. Същата вечер Емилия повиква братовчедката си Румяна да ни види елхата и почват да изпробват бенгалския огън. В къщи замирисва на изгоряло, на Нова година. Ех, тия звезди от бенгалски огън! Човек не се насища да ги гледа.

— Още една, татко! Още една!

За малко не подпалваме вестниците, постлани под елхата. Идва брат ми да вземе дъщеря си. Подхващаме приказката кога става дванайсет часът, не усещаме.

На другия ден се връщам от работа по тъмно. Още отдалече виждам как треперят и гаснат сияния в нашите прозорци. Изгряват съзвездия… Сварвам русокосата Милка, най-добрата приятелка на дъщеря ми. Разбира се, елхата трябва да се покаже във всичкото й великолепие. Черпим се, идват бащата и майката на гостенката, пак се черпим и ето ти пак дванайсет часа!

На другата вечер, като се връщам, Емилия я няма в къщи. Най-сетне ще си отдъхнем. Но само след половин час тя дотичва с един пионер:

— Татко, Христо казва, че техният бенгалски огън е по-хубав от нашия. Хайде да ги изпробваме!

Запалваме от едните и другите пръчици и се уверяваме, че звездите от бенгалския огън на Христо излитат по-високо и по блясък надминават нашите. Няма що, на другия ден купуваме от същото място, дето е купил Христо. Налага се нова проверка и тази вечер Христо пак пристига.

Така се зареждат гости всяка вечер… Колко дни остават до Нова година? Съвсем близо е вече. Идват приятели, с които се уговаряме за посрещането, и, разбира се, запалваме елхата да видят колко е хубава. А последните три вечери аз като ръководител на програмата провеждам с пионерите репетиции и се уверявам, че Емилия има право: много по-рано трябваше да започнем подготовката за Нова година!

Вече е 31 декември. Мръква се. Домът ни е осветен празнично. Нито една паяжинка, нито една прашинка. Първите гости пристигат. Изведнъж откриваме, че бенгалският огън се е свършил. Разтичваме се като луди. Едва успяваме да намерим в квартала две пакетчета. Изпращаме Любчо да търси още в ЦУМ. Скоро се събират всички гости. Емилия и другите деца най-много се радват на най-младите ни приятели, които донесоха не само един вързоп с баница, а и вързоп с бебе — второто им дете, което едва беше навършило шест месеца. Мило бебче, юначе. И смее ли се, смее… Трапезата е вече готова, сядаме, наливаме чашите… Но тъкмо да започнем вечерята, бебето, което досега си гугукаше, вместо да заспи, изведнъж ревна. Майка му се опита да го умири — не млъква. И какъв рев! Такъв глас няма никой оперен певец!

— А бе да не е гладно!

— Как ще е гладно, преди да дойдем, го хранихме до пресита.

Повиха го в нови пеленки, а то още по-силно пищи. Бебешки капризи. Иди го разбери. Люлкахме го, подскачахме пред него на един крак, на два крака — не млъква, пищи, та се къса. Не можем да вечеряме. Няма къде да го изнесем. Не щеш ли, изведнъж на Емилия хрумва идея:

— Да запалим бенгалски огън, ще видите, че ще млъкне!

Загасихме лампите, запалихме отведнъж три пръчици бенгалски огън, поднесохме неуморния певец към звездите, които се разхвърчаха, той опули очи и изведнъж млъкна. Разбра, че илюминациите са в негова чест. Отдъхнахме си, отново насядахме. Редуваме се: едни ядат, други палят бенгалски огън, трети държат пред елхата юнака. Но тъкмо поднесоха пуйката със зеле и дигнахме тост да изпратим старата година, Емилия извика:

— Знаете ли, че от бенгалския огън останаха само три пръчици!

Ами сега? Любчо казва съвсем равнодушно, че не е намерил в ЦУМ. А до Нова година остават десет минути. Запалихме лампите, за да спестим бенгалския огън. Но онова ми ти бебе само това чакаше. Писна отново. И откъде взема тоя глас! Угасихме лампите, запалихме свещите. Но те не му направиха никакво впечатление. Реве си, не е религиозно. Палете бенгалски огън! Юнакът пак се ококори и млъкна. Но не знам как го правят тоя бенгалски огън — докато се обърнеш: фиу, изфучи. А остават три минути до дванайсет часа и нямаме вече бенгалски огън. И нашият юнак, като че напук, зарева още по-силно.

В тоя съдбоносен миг Любчо, който само се подсмихваше, извади бавно от вътрешния си джоб пакет бенгалски огън.

— Защо не кажеш, че си купил?

— Пазя го за дванайсетия час!

Щом бенгалският огън блесна, страшният певец пак замига и млъкна. Така сред рой звезди от бенгалски огън посрещнахме Нова година, чукахме чаши с червен прекипял гроздов сок, веселихме се и може да ви се види чудно, но от бенгалския огън ли, или от това, че настъпи Нова година, бебето изведнъж високо се разсмя.

Честита ви и на вас Нова година! И винаги си купувайте повече бенгалски огън за всеки случай.

Емил Коралов
Дребосъците

— Не се прибра навреме, както говорихме, и затова ще бъдеш наказан! — строго каза майката на Кирил.

— Добре де, накажи ме! — съгласи се петокласникът. — Ще прочета трийсет страници от „Под игото“!

— Това наказание ли го смяташ! Ще пазиш децата на чичо ти Андреев!

— Ония дребосъци! — извика с такова страшно гърло Кирил, та и Иван Боримечката с черешовото топче би му завидял. — Аз да не съм бавачка.

— Без възражения! Отиваме на мястото да оберем зимните круши. И внимавайте да не направите някоя пакост! Вземи си и блока, да си нарисуваш клончето.

Намусен, загубил всякакъв интерес към света, дори към пистолета си, с който пред телевизора с викове помагаше успешно на Митко Бомбата, Кирил стигна с майка си и баща си у Андрееви. Още от вратата чуха весел момичешки гласец, тънък и провлечен:

— Люююю… Люююю… Люююю… Люююю…

— Забавачката работи! — подхвърли презрително Кирил.

Любомир Андреев, лесоинженер, обичаше много да люлка дъщеричката си на колене. Така му се струваше, че се намира в разлюлени от вятъра гори, които също неизказано обичаше, но от много работа с папките в министерството не му оставаше време да навести. Той люлкаше Мила широко наляво и надясно и двамата продължаваха да припяват в един глас: люююю… люююю… След десетина такива буйни залюлявания бащата и дъщерята в един глас извикваха отсечено: лю! Това означаваше край на играта. Когато се чуха гласовете на Илиеви, двамата членове на забавачката бяха направили само две полюшвания. Бащата искаше да продължи, но дъщеричката наостри уши, изведнъж извика: „лю“, и скокна от бащините колене. Очакваше я нещо по-интересно: гости!

— Лельо Ганке, добре дошли! — поклони се тя ниско-ниско. — Бате Кириле, отдавна не си идвал. Ще видиш колко хубаво е у нас!

— Знам колко е хубаво — измърмори под носа си Кирил. — Де е Милко?

Винаги, когато ставаше дума за него, Милко на часа се появяваше. И сега гласът му се чу от двора. Връщаше се от училище с многострадалната си чанта на първокласник. Тя беше обирала праха на много улици и се беше сражавала с грапавите им камъни. Милко цял сияеше от радост и още от вратата извика:

— Ура!

— Шестица ли получи? — попита сестричката му, която, макар и да нямаше още шест години, беше запозната с всички училищни работи.

— Казвай! — подкани го нетърпеливо и баща му, който много се гордееше, когато синът му е първенец. — За какво те отличиха?

— Кънчо го наказаха днеска три пъти, а мене само веднъж!

Но неизвестно защо, вместо да се зарадва, майка му се разсърди. И баща му не го похвали за тоя успех, а само някак си се подсмихваше.

— Е, да вървим! — тръгнаха големите. — На масичката имате сандвичи за закуска. Ще прекарате весел следобед.

Кирил сви устни пренебрежително: „Много ще е весел!“ И като остана сам с малчуганите, оттегли се в ъгъла и опря ръка върху телевизора като певец, който се кани да запее. Но вместо да смае света с гласа си, Кирил, стиснал устни, надменно гледаше хлапаците.

— Хайде да ядем! — предложи Мила, която не можеше да търпи нищо вкусно, без да го опита. — Заповядай, бате Кириле!

— Не съм гладен! — високомерно отказа той.

— А пък аз съм много гладна! — и Мила отхапа от сандвича и сладко-сладко задъвка. Милко я последва. Като ги гледаше, Кирил неочаквано усети, че и той е страшно гладен. Защо избърза да каже, че е сит? Заразхожда се ядосано около масичката с ръце, преплетени на гърба, вперил гневно очи в сандвичите. А те намаляват, намаляват… Тази лакомия Мила! И двете й бузи — издути като балони. Как може да дъвче така едновременно с двете страни! Но ето че тя пита:

— Бате Кириле, ти вече не огладня ли?

Гледай я ти! Хлапачката с хлапачка! Разбира от гладни хора! И така деликатно го покани. Сега вече може да си вземе, без да се изложи.

— А бе не съм още огладнял, ама ще ти направя удоволствие! — и той натрупа в чинийката си сандвичи. Залапа.

— Избра най-големите! — обади се неочаквано Милко, който всякога казваше истината.

Неотдавна Мила каза същото на дядо си. Майка й поднесе два резена кашкавал, един за нея, един за него.

— Дядо, ти взе по-големия! — извика тя, защото много обичаше кашкавал…

— Защото съм по-голям — засмя се дядо й. — Но ако искаш, да ти го отстъпя на теб?

Тогава Мила много се засрами и сега каза с укор на брат си:

— Ще вземе по-големите, защото е по-голям!

„Тази дребосъчка наистина ме учудва с ума си…“ И Кирил отведнъж почувствува, че с малчуганите не е чак толкова досадно. Лошото е само, че като закусиха, Мила извика:

— Бате Кириле, прочети ми някоя приказка!

— Не обичам приказки! — отблъсна поканата Кирил. — Четете си сами!

— Можем и сами, ама да не се обидиш…

Това пък какво е! Можела сама! Или тоя първокласник, дето още срича! Ама че самохвалковци!

Но без да кажат нещо, дребосъците старателно отвориха грамофона на радиото, измъкнаха отнякъде плочи и изведнъж мелодичният глас на артистката заразказва. Неусетно и Кирил се заслуша, макар че уж не обичаше приказки.

— Харесва ли ти, бате Кириле? — попита дружелюбно Мила.

— Измишльотини! Какво толкова ще ми харесва! Харесва ми техниката! — важно отвърна той.

— Техника, ама ако я няма артистката, нищо не излиза! — отвърна не по-малко дълбокомислено Милко.

„Тия дребосъци университет ли са свършили!“ — все повече се учудваше Кирил.

— А сега ще те забавляваме с естрада!

И наистина го забавляваха. Мила най харесваше плочата „Идвай всеки ден при мен!“ И тя припяваше.

„Да има да вземаш! — мислено отвърна Кирил. — Само това остана, да си губя времето всеки ден с вас!“

— Стига! — заяви той. — Имам за утре домашно по рисуване. Трябва да изтипосам едно клонче. Донесъл съм си блок. Мъчна работа. Мирувайте, че утре двойката е сигурна — и все тъй надменно разгърна блока.

— Ами! — извика Мила. — Милко ще ти нарисува колкото искаш клончета. Той рисува много хубаво!

Без да обръща внимание на дребосъците, Кирил положи дъбовия лист с жълъда върху белия грапав лист и почна да ги очертава. Но Милко го спря:

— Бате Кириле, така не се рисува! — и той бодна клонката в една вазичка, грабна зелената и кафявата боя и само след няколко минути на блоковия лист се разпери клонка, като че беше истинска. Кирил малко се посмая, но за да не се изложи, рече нехайно:

— И аз така рисувам, но за по-лесно опитах по нов начин.

— Искате ли курабийки? — попита неочаквано Мила.

— А бе ям, ама с мляко и кафе — отвърна нехайно Кирил.

— Хубаво е, но нямаме…

— А у дома има! — реши Кирил да се покаже и той пред малчуганите. — Елате да ви водя!

Тримата се измъкнаха от Андрееви, взеха, разбира се, ключа със себе си. След пет минути бяха у Кирилови. Запалиха електрическата печка, сложиха пълната с мляко тенджера да се подгрее и се втурнаха в стаята на Кирил да им покаже самолетите си, параходите, ракетите… Заиграха се, после се зачетоха, надвесени и тримата над „Под игото“. Мръкна се, запалиха лампа. По едно време Мила извика:

— Вече много мирише.

— Книгата ли?

— Не, на прегоряло…

— Леле, забравихме млякото! — скокнаха и се втурнаха към кухнята. Не се виждаше нищо от дим, тенджерката едва се бялкаше на печката. Само на дънцето й беше останал изгорял каймак.

— Лоша работа! — изплаши се Кирил. — С това мляко щяха да полеят баницата, която вашите са опекли да вечеряме. Я да бягаме по-скоро оттук!

Но тъкмо да тръгнат, лампите угаснаха. Случва се това и в голямата светла София. В някой квартал, без никой от жителите му да е виновен за нещо, току угаснат лампите. Нашите трима юнаци запалиха свещ, имаше и приготвена за такива случаи. Стана много интересно. Сенките им пълзяха по тавана като великани.

— Ей, че страшно! — прошепна Мила, защото пламъкът трепереше и сенките се надвесваха застрашително над тях.

— А пък на мен ми е весело! — озърташе се плахо Милко.

— А бе то, че е весело, весело е — каза Кирил, — ама по-добре да бягаме, все едно че не сме идвали у нас, инак лошо ме чака!

Бяха умни деца, угасиха свещта да не запали нещо, заключиха входната врата и се върнаха у дома на Андрееви. За тяхна радост тук токът не беше прекъснал и лампите сияеха. Едва сега разбраха каква сила има светлината. А най-важното не миришеше на прегоряло мляко. И тъкмо навреме пристигнаха, защото ето ги след малко майката и бащата на дребосъците.

— Кириле, майка ти заръча да идеш у вас да донесеш млякото. С него ще залеем баницата и ще вечеряме тук.

— Те да го донесат! — бавеше се Кирил.

— Ще го донесат, ако има мляко… — обади се Милко в подкрепа на истината.

Още се разправяха, когато майката и бащата на Кирил долетяха сърдити.

— Няма с какво да полеем баницата! — извика Кириловата майка. — Всичкото мляко изкипяло. Нашият татко забравил електрическата печка запалена и отгоре — млякото. Добре, че угасили тока, та не е изгоряла и тенджерата. Понякога има полза и от прекъсване на електричеството! — завърши тя подигравателно.

— Наистина има! — отговори бащата на Кирил — Особено когато ти забравяш запалена печката. Защото аз не съм подварявал никакво мляко. Ти всякога предварително подготвяш нещата, да станели по-бързо.

— Не е вярно! Не съм пипала електрическата печка! Това е твоя работа!

Така правят понякога възрастните. Много са умни, а спорят за най-дребни неща. Добре, че има деца, които обичат да казват истината:

— Ние бяхме у вас, лельо Ганке — побърза да се обади Милко, — да пием мляко с курабиите. Кирил ни покани. Ние забравихме млякото.

— Така ли! — кресна леля Ганка и изгледа страшно сина си. Най-много се разгневи, защото беше сигурна, че мъжът й е свършил тая работа, а излезе, че не е той.

Кирил започна да отстъпя заднишком. И ето в тоя съдбоносен миг едно момиченце с розова рокличка, разперена като ветрило, се втурна между майката и сина:

— Лельо Ганке, аз поисках мляко за курабийките! Бате Кирил не е виновен! Оставиха ме да го пазя, но аз го забравих и то изкипя!

Майчината нежна ръка се отпусна. Не може да не се вярва на такива чисти очи, които си признават вината.

— Така ли било! — викна сега майката на Мила. — А защо не внимаваш?

— Защото бате Кирил много хубаво чете и аз просто забравих…

„И от бой ме спаси, и отгоре ме хвали…“ — гледаше я с благодарност Кирил.

— То се разбра, Кириле, ами я изтичай и купи ново мляко! — пъхна му пари в шепата бащата на Милко и Мила.

Когато се връщаше от млекарницата, Кирил бодро подскачаше. Не само му беше весело, а „просто“, както каза Мила, радваше се, че ще бъде още с дребосъците.

Емилиян Станев
Тежък живот

Докато шумата не беше опадала, въглищарката лисица лежеше в младата гора, където се намираше обрасла с мъх и бръшлян скала. Там беше дупката й — влажна и нечиста, с много входове и изходи. Но когато гората се оголи и земята се покри с листа, лисицата слезе към дола, намери стара язовина и се пресели в нея.

Тя беше много млада, още неопитна, но в жълтите й като кехлибар очи буйно светеше веселият и игрив пламък на живота, а под издутото й чело се криеше много хитрина и притворство. Когато ходеше с котешки безшумен ход, повлякла пухкавата си опашка, прилична на къделя, нейното тънко и дълго тяло потрепваше в змийска и лукава грация. Дирята й описваше чудно криви и непостоянни линии край окрайнините на гората, където всяка нощ лисицата ловеше мишки.

Но тя не беше виждала сняг и когато ниските небеса се замрежиха от снежни мушици, а гората побеля и се преви от кита, излая от учудване. Порази я глухата тишина на гората, в която всеки звук отекваше плътно и звучно. Белината правеше всичко видимо и открито, а заспалата гора изглеждаше смълчана, като че там не живееше нито едно живо същество.

Лисицата се вмъкна в своята топла дупка и заспа свита на кълбо, с отметната към главата опашка. Там прекара деня и привечер излезе на лов.

Ала тоя път не хвана нищо. Снегът продължаваше да вали. Той й пречеше да вижда ясно. Освен това скърцаше под краката й. Тя не беше свикнала да ходи по него. Мокротата я дразнеше, а тихият, едва доловим шепот, който пълнеше въздуха, и падащият от клоните кит й бъркаха да чува добре.

Край един голям камък тя вдигна заек, но не можа да го догони, защото снегът веднага засипа дирите му. Другаде намери заспал в храстите кос. Издебна го, ала скочи лошо. Черната птица изхвръкна с изплашен свисък. Заспала наблизо сойка се разбуди и изкрещя.

Тогава лисицата слезе отново към дола, намери засипана от снега кисевица, разрови край нея и яде гнилите й стипчиви плодове. После отърси златистата си козина и се мушна в дупката.

Когато се събуди, снегът беше спрял. Здрачаваше се. Миризма на студ се носеше във въздуха. Приведените клони на дърветата образуваха снежни тунели. Гората изглеждаше непозната и нова. Изостреният слух на лисицата долови далечен човешки говор.

Тя поиска да хване пътечката, по която винаги отиваше на лов, ала затъна в дълбокия сняг. Инстинктът я накара да промени своя път и тя тръгна нагоре, през гората, дето снегът беше най-плитък. От време на време се спираше и слушаше. После отново се занизваше безкрайната й диря — стъпка след стъпка, като зърната на броеница.

Беше гладна и щом прехвърли хълма, упъти се към поляните, дето очакваше да хване нещо. Но поляните се оказаха пусти и сякаш смалени. Отникъде не се чуваше писък на мишка, нито се виждаше някаква следа. Животните като че се бояха от снега и не се решаваха да напуснат убежищата си.

Изведнъж тя чу тих, умолителен грак. Под ниските смрачени небеса мъжделиво се очерта клинообразната верига на диви гъски. След малко птиците прелетяха над хълма и като сенки изчезнаха из равнината.

Лисицата клекна, сякаш размишляваше дали да ги последва. Равнината й бе непозната. Плашеше я кучешкият лай, който всяка вечер долиташе от селото, плашеха я червените светлинки на къщите, синият дим от комините и човешките гласове. Обаче гладът я измъчваше и тя реши да се спусне към реката. Там винаги можеше да се намери нещо за ядене.

Когато влезе във върбалака до вира, спря се и наостри уши. В тъмните смолисти води бяха кацнали няколко диви патици, събрани на купчинка. Те стояха неподвижни сред вира, прилични на черни топки, плувнали над тъмната, слабо лъскава река.

Изрядко някоя от тях се отделяше като сянка настрана, клатейки глава, и с лениви, бавни движения пак се връщаше при другите.

Дълго време лисицата ги дебна и търпеливо ги чака да излязат на брега. Най-после те я забелязаха. С изпънати към нея шии идваха до брега и крякаха, сякаш я канеха да скочи във водата.

Тя се търкаляше по снега, преструваше се, че не ги вижда, че не иска да знае за тях. После се отдалечи с вид на заето куче, но щом се закри зад върбите, отново се върна.

Когато нищо не помогна, загуби търпение и скочи върху най-близката. Патицата изхвръкна, а след нея с уплашен крясък се вдигна цялото ято.

Лисицата се измъкна из водата и се отърси. После се отъркаля в снега и за да се стопли, хукна нагоре по реката. Незабелязано бе достигнала селото и като клекна, започна да души въздуха.

В падината, между отрупаните със сняг овошки, се чернееха плетищата на дворовете. От комините на заспалите къщи се издигаше дим като тополи. Не се виждаше нито една светлинка. Беше тихо, сякаш селцето отвеки спеше под тежкото мрачно небе. Само водите на реката плискаха в бреговете и мътно лъщяха в мрачината.

Но ето че пак се понесе граченето на дивите гъски и от селото им отговориха техните питомни сестри. Един петел изпляска с криле и изкукурига. След него се обади втори, трети…

Нощта изглеждаше пълна с плячка. По небето се чуваше свистенето на стотици криле. Кръстообразните сенки на дивите гъски се понесоха над селото. Скоро техният тих грак заглъхна към забулената в мъгла планина.

Лисицата стана неспокойна. Ту поничаше да тръгне, ту се спираше. После изведнъж се насочи към селото. Като сянка мина под дървеното мостче, изкачи се по брега и хлътна в селската улица.

Тук снегът бе утъпкан от хората и добитъка. Миризма на дим и на говежди тор се носеше отвред. В един двор тежко сумтеше свиня. Чуваше се как грухти и троши нещо със зъби. Лисицата тръгна край една стряха. От едно ниско прозорче, зад което бе спусната бяла завеска, лъхна топлина. Отвътре се чу хъркане на спящи хора. То й напомни кучешко ръмжене, изплаши я и я накара да се отдръпне.

Кукуригането на петлите я влудяваше. Тя чуваше съвсем наблизо техните гърлени звуци, прилични на прозевки, с които завършваха вика си.

Когато напусна улицата, лисицата отново се върна по брега на реката и се озова в края на селото. Пред нея се изпречи трънлив плет, в който имаше дупка. Кучешка диря водеше навътре към двора.

Тя се промъкна предпазливо, легна в снега зад плета и дълго време слуша.

Напреде й се виждаше ниско оборче, измазано с кал. Зад него стърчеше грамада вършини. Наоколо димеше пресен тор и се чернееше дръвник със забита брадва. Човешки стъпки водеха към новата неизмазана къща, на чиито каменни стъпала бе оставен фенер.

Лисицата отиде до вратата на оборчето и помириса въздуха. Отвътре някой въздъхна и тежко удари стената. Чу се къркорене на разбудени кокошки. Петелът успокоително се обади: „Ко-ооо-к!“

Тя се опита да пъхне главата си през цепнатината на вратата, откъдето излизаше тънка пара. Но цепнатината бе тясна. Тогава започна да рови под вратата на оборчето, ала скоро разбра, че това е безполезно, и като го обходи от всички страни, метна се на вършината. Оттам скочи на покрива.

Тук снегът беше плитък. Дъхът на животните и топлината на тора бяха разтопили снежната покривка. На едно място се чернееше малка дупка.

Лисицата разрови сламата, прегриза няколко сухи пръчки и щом разшири дупката, завря главата си вътре. Светещите й като фосфор очи за миг зърнаха легналите на пръта кокошки близо до два вола, които спокойно преживяха в мрака.

Тя се дръпна назад, сякаш се побоя да скочи. Тялото й затрепера от нерешителност. Но близостта на плячката я примами, лисицата се мушна в дупката и изчезна надолу.

Кокошките се разхвърчаха на всички страни с оглушителен крясък. В тъмнината полетя перушина и слама. В стените на обора се блъскаше петелът и крещеше с цялото си гърло. Воловете се вдигнаха и неодобрително замучаха.

Лисицата разбра, че бе попаднала в примка. Тя се мяташе от ъгъл на ъгъл, търсейки отвор да се измъкне.

В двора залая куче. Откъм къщата долетя човешки вик. Лисицата се мушна под яслите и зачака. В другия край на оборчето все още кудкудякаха кокошките. Само воловете учудено я гледаха с големите си очи.

Навън снегът заскърца. Жълта светлина се залюля пред вратата и на тесни ивици проникна през разтрога. Очите на зверчето блеснаха за миг като чудно красиви изумруди. Вратата изхлопа и се отвори. Облак пара обви човека. Той влезе, вдигна фенера пред себе си и огледа оборчето. След него се вмъкна голямо рунтаво куче и застана до краката му. Светлината на фенера мина като голяма, жълта пеперуда над воловете и освети ъгъла със събраните на купчина кокошки. Селянинът измърмори, погледна нагоре и видя дупката между увисналата от покрива плява. Той изруга, забеляза кучето и го ритна.

В тая секунда лисицата изскочи под яслите. Със светкавичен скок тя се хвърли към вратата, която селянинът беше оставил отворена. Ритнатото куче нямаше време да изквичи. От устата му излезе див рев. То се втурна подир лисицата, която достигна плета и се прехвърли като змия през него. След нея кучето се заливаше с лай, а селянинът тичаше с фенера, псуваше и викаше:

— А-аах, дяволе! А-аах, мамицата ти!…

Когато се озова далеч от селото, никой не я гонеше, ала все пак тя тичаше тръс и скимтеше от страх. Едва във върбалака край реката се спря и облиза острата си муцунка.

В селото още лаеха кучетата и се чуваха виковете на селянина. Лисицата погледна няколко пъти назад, измъкна се из върбите и пое към гората.

Започна да се разсъмва. Все по-ясно се чернееха дънерите на дърветата. Водите на реката посиняха. Хоризонтът се разшири. Показа се ниското оловно небе. В студения въздух прехвръкнаха леки снежинки. Мъгла надвисна над засипаната от сняг гора.

През полянката прекоси заек, като скачаше надалеч, за да скрие следите си. Но лисицата сякаш не го забеляза. Вървеше бавно и замислено. Гърбът й бе покрит със скреж. Изведнъж тя се спря край гората, погледна селото и дрезгаво излая…

После отиде при киселицата и като засити глада си, мушна се в своята дупка и заспа, свита на кълбо…

От време на време трепваше и тихичко скимтеше. Струваше й се, че е в обора. Ето иде селянинът с фенера, гони я голямото рунтаво куче…

Емилиян Станев
Смъртта на една птица

Исках да ти разкажа това, когато след лова на бекаси бяхме седнали да си починем край пътя, близо до селцето, чиито кирпичени огради и трънливи плетища, скрити в гъстите клони на върбите, изчезваха в рубинения пламък на есенното слънце, което залязваше.

Спомняш ли си тия залези, които виждахме всяка вечер да трептят с огненото си великолепие на другия край на гората? Сякаш някаква гигантска бъчва изливаше опияняващото си вино над света. Когато ги гледахме, и двамата изпитвахме желание да отидем там, където ни се струваше, че ще намерим един друг, слънчев и прекрасен свят, какъвто сме виждали в нашите детски сънища.

Забравих да ти разкажа тогава тая случка, защото вниманието ми все още бе погълнато от лова. Дневните впечатления отново изникваха в паметта ми — влажната гора с медночервена шума, тихото и нежно шептене на бекасите, стойките на нашите кучета, екът на изстрелите и тая остра миризма на изгорял барут, която се усеща тъй силно в свежия въздух на гората.

От друга страна, не е ли твърде неудобно да ти говоря за подобни неща днес, когато по цялата земя войната отнема хиляди и милиони човешки животи? И нима смъртта на една птица, за която искам да ти разкажа, може да се сравнява със смъртта на едно човешко същество?

И все пак, струва ми се, че разбрах какво нещо е смъртта именно чрез тая птица, която застрелях по погрешка.

Това се случи в края на миналата тежка и продължителна зима всред мочурливата равнина, оградена отвред с венец от планини, в която ние двамата неведнъж сме дебнали диви патици.

Денят беше студен и ветровит. Гонени от силния северен вятър, към окрайнините на селото долитаха стотици прелетни птици да търсят закрила от студа и глада. Орляци от пойни дроздове и скворци, дъждосвирци със златисти очи, калугерици с широки траурни крила, жълтунки и гълъби напущаха равнината, понесени от вятъра. Целият този птичи свят търсеше спокоен кът, за да си отпочине, да се нахрани и стопли след дългия път от юг.

Една рекичка с високи брегове, обрасли с върби, която лъкатушеше между зеленчуковите градини на селото, служеше на птиците за пътеводител. Те прелитаха над дърветата и кацаха по бреговете й, защото тук вятърът не беше тъй силен и земята не бе вкочанена от мраза.

Когато тръгнах по нейното течение, аз вдигнах няколко ята диви патици. Ловът беше лесен и добитчив. Осем бърнета от рода на тия, които ние, ловците, наричаме черни, увиснаха на патронташа ми. Омаломощени от вятъра и капнали за сън, след като бяха скитали през цялата студена нощ над замръзналите мочури, те се вдигнаха отблизо и лесно ставаха жертва на моите изстрели.

Към обед от север се показаха сиви облаци — тежки, пълни със сняг. Над равнината се изви виелица. Ято диви гъски мина над рекичката и се изгуби в бялата мрежа на едрите снежни парцали, които падаха наклонено към земята, прилични на бели ленти.

Аз се подслоних от виелицата в една овчарска колиба, чийто сламен покрив шумеше над главата ми.

След час вятърът утихна. Снегът престана. Небето се повдигна и равнината се бялна — широка, спокойна и чиста.

Сполучливият лов, снежната равнина, покрита с мартенски пръхкав сняг, по който беше приятно да се върви и чиято чистота сякаш проникваше в душата ми, събудиха в мене безпричинна радост, каквато човек изпитва при мисълта за нещо прекрасно и бодро. Драго ми беше да вървя всред това кротко и бяло мълчание на равнината, да чувам как шумят дрехите ми и как цевта на моята пушка почуква о халката на раницата.

Имаше още два часа, докато се мръкне, но снегът изпълваше спокойния въздух със светлина, а под изтънялата облачна покривка се виждаше дискът на слънцето, приличен на запалена лампа сред гъста мъгла.

Напуснах рекичката и тръгнах през равнината към града. Вървях край една вада за напояване, изпълнена със снежна каша.

Далече пред мене като зелено огледало сред бялото поле се виждаше голяма локва. Няколко ниски върби самотно се издигаха край нея и техните голи клони едва се оглеждаха в бистрите й води.

И ето, когато се приближих на петдесетина крачки до локвата, изведнъж забелязах, че сред нея е кацнала някаква птица. Тя стоеше неподвижн, като кръгла черна точка.

Щом се спрях, птицата се обърна и аз видях неспокойно вдигнатата й глава. По всяка вероятност беше патица от вида на тия, които сега висяха на кръста ми. Тя се готвеше да излети. Това личеше от нейните леки, почти неуловими движения, изпълнени с тревожен трепет.

Ти знаеш, драги приятелю, как внезапно забелязаният дивеч ни кара да изтръпнем и да се хванем за пушката. Кръвта нахлува в главата ни, възбудата спира дъха ни и в един миг цялото внимание се съсредоточава само към птицата или животното, което е пред нас. Едно неудържимо желание да го придобием ни изгаря. Ние треперим от напрежение да не изпуснем секундата, в която трябва да дадем изстрела…

Като съобразих, че патицата може да литне през клоните на върбите и да се закрие от погледа ми, реших да стрелям, докато не се е вдигнала.

Насочих цевите към нея и когато въздухът на мушката докосна тъмното й тяло, дръпнах спусъка…

През лекия дим видях как птицата трепна, как дробинките повдигнаха водни бризги край нея и как на брега на снега се появиха черни точици от попаденията на оловните зърна. Но, чудно нещо, патицата остана в локвата, както преди — спокойно и неподвижно. Тя не запляска с крила, не плувна обърната по гръб, не се гмурна във водата да търси спасение от смъртта, както би направила всяка ранена или умираща водна птица. Тя само се обърна леко и бавно към мене, тъй че отново заприлича на добре закръглена топка.

Учуден и недоверчив, тръгнах към нея с пръст на другия спусък, готов отново да стрелям.

Изпитвах не само учудване, но и смут, сякаш бях стрелял по някакъв призрак — неуязвим, стоящ вън от законите на живота и смъртта.

Когато се приближих, видях, че в локвата стои не патица, а една черна лиска. Тъмнопепелявото й тяло беше здраво и чисто. Нито една капчица кръв не се виждаше по гъстата й перушина.

Тя не мърдаше. Изглеждаше напълно потънала в това вцепенено и малко учудено съзерцание, на което се предават низшите същества, когато са спокойни и не са заплашени от никаква опасност. Моето присъствие не й направи никакво впечатление, сякаш не съществувах за нея, макар че аз стоях вече на брега на локвата и разстоянието, което не разделяше, не беше по-голямо от две крачки.

Малката й глава, изящна и лъскавочерна, на която се виждаше бяло гребенче, беше насочена напред, като че погледът й минаваше над бялата равнина, загледан втренчено в някаква точка отвъд хоризонта. Тя сякаш беше всепогълната от нещо безкрайно важно, което властно беше грабнало нейното внимание и го приковаваше неотразимо. Ледено спокойствие и пълно безразличие към всичко останало лъхаше от това същество, плувнало кротко във водата.

Представи си, че би могъл да видиш отдалече тая невероятна картина — ловеца и дивата птица, двамата тъй близо един до друг: човека — учуден, недоумяващ, дивеча — напълно равнодушен към присъствието на своя най-страшен враг, и всичко това в тая снежнобяла спокойна равнина, в която виелицата е оставила след себе си само мир и тишина. Не би ли повярвал, че в тоя час на земята се е извършило великото чудо, което ни обещават евангелските легенди?

Още няколко секунди, и аз усещах, че не ще мога да издържа пред тая загадка. Искаше ми се да извикам, да махна с ръка или да пресегна и хвана това мъничко черно създание, което не се боеше от мене и чието спокойствие изглеждаше тъй величествено.

И ето, когато бях готов да нагазя водата, птицата трепна. Дългата й шия се сви, главата й се дръпна леко назад и цялото й тяло потрепера в конвулсивен порив, сякаш тя искаше да запази нещо, което до този миг с мъка задържаше в гърдите си. После заплува бавно към парчето лед, което не се виждаше пред нея, и като протегна шията си, натисна студената твърдост със седефенобелия си клюн. Все по-мъчително и по-силно забиваше тя човката си в леда, като че искаше по този начин да сподави болката си. Изведнъж тялото й се отпусна, малката ципица полузатвори нейните черни очи и тя се обърна по гръб. Беше мъртва.

Едва тогава аз разбрах коя сила беше надвила страха в това създание. То беше ударено смъртно. И когато оловното зърно и проникнало в гърдите му и то е почувствувало идването на смъртта, цялото му същество е било погълнато от приближаването на тая важна минута. То не е имало време да се занимава с мене, защото се е подготвяло да посрещне своя край… В тия няколко минути може би неговата душа е усещала част от оная скръб, която всяко живо същество изпитва пред прага на смъртта.

Дълго врме гледах замислено малкия труп, плувнал неподвижно в зеленикавата вода.

Когато погледът ми отново срещна белия венец от планини и мирното спокойствие на равнината, стори ми се, че този живот, който отнех, не е изчезнал безследно, но като една малка капчица е преминал в океана на великата и вечна сила, която ражда живота… И аз разбрах защо ние, хората, сме виждали в смъртта известна красота и защо сме й възлагали дори надежди. В това преминаване оттук към там, във вечния възврат, за който говорят философите и религиите, нашият ум е откривал безсмъртното начало на живота и е черпел нови сили за духа…

Преди да си тръгна, извадих трупа на птицата от водата и го положих на снега, подтикнат от желанието да го запазя от гниене и грозота.

Това исках да ти разкажа в оня чудесен есенен ден. Ти си ловец и не ще ме упрекнеш за безцелното убиване на тая птица. Животното ни е потребно да се въздигнем чрез него, но когато човек знае какво нещо е смъртта, вярата в безсмъртното начало на живота спира ръката му и изпълва неговата душа с просветление и обич.

Емилиян Станев
Гужук

Гужук беше мое гонче преди години. Той имаше къси крака, сиво-черна козина, а главата му беше наполовина бяла. От другите ловни кучета той се отличаваше най-вече с опашката си. За разлика от опашките на гончетата опашката на Гужук бе късичка като на пилишар и доста неугледна. Причината за това беше магарето на нашия съсед дядо Мирю, от когото бях взел Гужук. Когато кучето било малко, магарето настъпило опашката му и тя изсъхнала наполовина. Тогава дядо Мирю отрязал изсъхналата част с ножица. Така Гужук остана късоопашат и всички започнахме да го наричаме Гужук, което значи без опашка.

Като най-дребничък и най-грозен Гужук израсна плах, тъжен и сякаш виновен за нещо. Черните му очи гледаха жално, ала умно. Никой не беше го галил и когато аз започнах да се отнасям с него много приятелски и да му нося разни лакомства, Гужук се търкаляше по гръб и тихичко скимтеше. В мое присъствие той си позволяваше смели постъпки, например да лае котката или да джафка в самата муцуна на магарето. Постоянните му занимания бяха да размъква из двора един парцал и една скъсана заешка кожа. Когато Гужук навърши седем месеца, аз го заведох в гората и започнах да го уча да гони. Той се встрасти в лова на зайци — лаеше подире им като камбанка и тъй упорито ги преследваше, че надмина всички гончета в града.

Измина лятото. Дойде есента и ето че се откри ловът на сърни. В къщи пристигна брат ми. Той донесе със себе си нова двуцевка, купена в столицата. Щом се научи, че негови приятели тръгват в балкана за сърни, той поиска да вземе участие в лова, ала нямаше куче.

— Вземи Гужук — предложих му аз.

— Та нима това е ловджийско куче? Такова куче не мога да водя, ще ми се смеят, като го видят — рече той.

Но аз настоях и брат ми, след като се съгласи да дойда с него и сам да водя моя Гужук, отстъпи на молбата ми.

На следния ден ние тръгнахме за балкана.

Дружината се състоеше от десетина души, повечето чиновници от града. На две-три магарета бе натоварена храна и дебели горни дрехи. Компанията тръгна по прашното шосе, изпратена със закачки и пожелания. Напред потракваха магаретата, след тях крачеха ловците, кой с каскет, кой с калпак. Нарамили пушки, опасали патрондаши, рогове, чанти и торби, те разговаряха високо и си разменяха шеги.

Гужук вървеше след мене с подвита опашка и страхливо поглеждаше другите кучета. Той не беше гонил с другари и се държеше диво, сякаш и съзнаваше своята грозота и слабост. Ловците ми се присмиваха, че водя такова куче, и като поглеждаха с гордост едрите си гончета, предричаха, че Гужук не ще се отдели от торбата ми.

— Най-добре ще бъде, ако го вържем за опашката на моя Арап, да го тегли подире си — казваше един ловец с големи руси мустаци и румено като на момиче лице. — Даже вълците не го ядват, такава мършава вяра е твоят Гужук.

— Дори и за тенекия не става. Няма къде да му я вържеш — смееше се друг.

Аз мълчах, червях се и поглеждах критически как Гужук крачи смешно с кривите си крачета и колкото повече слушах подигравките на ловците, толкова повече го обиквах.

Вечерта стигнахме в планината и се разположихме на лагер под един грамаден дъб. Под него имаше хубав извор. Накладохме огньове, вечеряхме и легнахме на нашите чували, напълнени с папрат. Из планината се носеше като фучене шумът на водите, над главите ни трептяха дребни звезди, загубени във върховете на вековната гора.

Лежах на моя чувал и не можех да заспя. Въображението ми рисуваше ту някакъв сръндак, който ходи из черната страшна сянка на гората, ту стадо елени, които минават наблизо. Гужук бе легнал до мен. Като усещаше от време на време ръката ми, с която го милвах, той тупаше с късата си опашка по шумата.

Не помня дали съм спал, или не. След полунощ ловците станаха и отидоха на извора да наплискат лицата си. На огньовете се печеха шишове с месо, от чантите се вадеха закуски. Зората беше далеч и планината все тъй фучеше с водите си, сякаш самото време отминаваше край нас. Гончетата, раздразнени от миризмата на печеното месо, лаеха и в очите им се отразяваха пламъците на огъня.

— Ставай — каза брат ми, — трябва да закусим добре, защото не се знае кога ще обядваме. След малко ще пуснеш кучетата, където ти посочат.

Нашият лагер скоро опустя. От загасените огньове се дигаше па̀ра. Наредени един след друг, ловците тръгнаха по някакъв горски път, край който се пенеше и святкаше с водите си един поток. Струваше ми се, че вървим из страшни омагьосани места, останали от други светове. Тук-там се промъкваше лунен лъч и осветяваше клада, цялата обвита в къпини и покрита с гъби. Някъде пътят извиваше и аз очаквах да видя някаква приказна сграда, в която всички спят неизвестно откога; ту виждах дърво с клони като ръце, сякаш не бе дърво, а горско божество. А между това започваше да се разсъмва, небето се смъкваше и звездите се разгаряха по-ярко, преди да угаснат.

— В тоя дол ще пуснеш Гужук и ей това куче! — каза някой, като слагаше в ръката ми студен синджир, на който бе вързана дългогърбеста кучка с четинеста муцуна. — Щом чуеш рога, и ще ги пуснеш. Но по-рано в никой случай! И ще останеш, докато мина да те взема. Нали не се боиш?

Колоната ме отмина и аз останах сам. Седнах на един мокър от росата път и се заслушах в отдалечаващите се стъпки на ловците. Светлината на утрото започна да прониква в тъмната гора. Стеблата на буките все повече се белееха, виждаше се вече дебелият килим опадали листа, който покриваше земята. Над мен се разтваряше грамаден дол, единият му склон се издигаше като стена. По него растяха прави, високи дървета, зеленееха се къпини и се виждаха паднали стари трупи. Една горска зидарка изпълни усоите с бърз, припрян писък и едно облаче се показа високо в избледнялото небе.

Кучката се теглеше и скимтеше, а Гужук стоеше клекнал на задницата си. Аз се страхувах, че той ще се изплаши от големите гори и не ще се отдели от мен, както твърдеше оня ловец. Но Гужук изглеждаше спокоен. За да го окуража, милвах бялата му глава. Искаше ми се да се отличи.

Когато се развидели, някъде отвисоко се разнесе късият сигнал на рога. Отвързах кучетата, които на часа се завтекоха към дола, и след минутка наоколо пак настъпи напрегната тишина. Само зидарката пищеше, като че някой ходеше из гората и трошеше под краката си съчки.

Аз слушах ударите на сърцето си и чаках със затаен дъх първият кучешки лай да резне тишината на утрото. Изведнъж над мене, в самите недра на планината, като че някой удари с чук звънлива наковалня. Звънът се разсипа на отделни ликуващи в страстна мъка и тържество писъци и постепенно премина в басов лай. Сякаш самите усои издаваха дълбоки гърлени въздишки. В същото време от стръмния бряг на дола страшно изпищя Гужук. Дългогърбестата кучка на часа се намеси. Резливият й с металически тембър лай тутакси взе надмощие над лая на Гужук.

Като влачеше цял талаз шума и сякаш плуваше с него, с оглушителен трясък от стръмнината се свлече голяма сърна, премина светкавично дола и се спря на десетина крачки от мен. Тя се ослуша за миг и с огромен скок изчезна в гората. Подире й като стрела тичаше Гужук, следван от кучката. Лаят плисна в ушите ми. Аз се щурах насам-натам, искаше ми се да викам, възбуден от тая дива музика…

Всичко стана тъй бързо, че не можах да се опомня. Кучетата отминаха като вихрушка и гласовете им се чуваха вече далеч. Обзет от възторг, аз броях минутите и чаках да чуя изстрели. Най-сетне високо от хребета се чуха два гърмежа, след това още два и заедно с пукота, който ехото изтласка из гънките на планината, заглъхна като въздишка и лаят на Гужук.

Пак настъпи тишина и зидарката пак запищя тревожно. Слънцето огря гората, издигна се високо, напече. Загубих търпение и ми омръзна да стоя все тук, но не смеех да се отдалеча от дола, да не се загубя. Така измина час, два и отгоре пак се обади рогът. Между дърветата се показа същият ловец, който отзарана ми остави кучката. Той идваше към мен, като газеше шума до колене.

— Твоето кученце прекара една сърна на брат ти — рече той.

— Уби ли я?

— Не, стреля, но не улучи — каза ловецът, като седна и отри потта от челото си.

— А кой стреля още?

— Не знам. Някой стреля два пъти и удари сърната, защото кучетата млъкнаха.

Високо над нас по пусиите ловците подвикваха. Ние тръгнахме към лагера, дето щеше да се събере цялата дружина. Зад нас се показаха двама ловци. Те носеха на прът убита сърна. Дойде и брат ми — кисел и намръщен.

— Гужук ми докара една сърна, но аз излязох калпав — каза той съкрушено. — Викай го да го приберем. Всички кучета вече си дойдоха. Викай, той познава гласа ти.

Виках дълго, ала Гужук не идваше. Докато обядвахме, аз виках и свирех с рога. Дружината натовари сърната на едно магаре и потегли към града. Аз оставах назад да викам моя Гужук и все не можех да се отърва от мисълта, че не ще го видя вече никога.

— Не се тревожи, ще си дойде твоето пале. Червен бан не се губи — грубичко ме утешаваха ловците. — Никому не е притрябвало такова куче. То ще хване следите ни и ще се отропа нощес у вас, да дращи на вратата.

Но Гужук не се върна през нощта.

Следващата неделя у дома влезе колибарин с бозови дрехи, с навуща и с тояжка, на която бе надяната козинява торбичка. Като се изправи пред брат ми, колибаринът каза гърлено и развлечено:

— А че дойдох да ви кажа за вашето кученце какво го е сполетяло. А че туй кученце го найдохме оня ден на Търкалястата поляна, когато ходихме за дърва, до пътеката. Като гонило сърничката, настигнало я и останало да я пази. Види се, сърничката е била ударена. То я пазило там, ама вие не сте отишли да я приберете. Тогава през нощта дошли ония пущини вълците, че изяли сърничката, че и него удавили… Сърничката изяли до кокалче, пък на него само черния дроб… Види се, само той им харесал…

Тъй загина мъничкият, грозен, уродлив на вид, но умен и мил Гужук. Както мнозина скромни, некрасиви и нищожни на вид хора, които често не можем да оценим от пръв поглед, Гужук носеше храбро и вярно сърце.

Никола Маринов
Малкият кабалеро

По асфалтния път през Куенка ден и нощ се точеха камиони милициански отреди. Милицианите са облечени в сини блузи и носят войнишки двувърхи шапки с алени кантове и петолъчки. Силните им ръце стискат къси овиедски карабини. Върху блузите им са препасани патрондаши.

Камионите все се изнизват и бучат по асфалтния път. А на малкия Хулио очите влажнеят от мъка след тази безбройна войска, която отива по пътя за Хуенте да пази Мадрид и републиката.

— Санта Круц и Диос, приберете си краставите манастирски магарета! — и като удари боса пета по капулата на врания жребец, Хулио препусна галоп по пътя.

До преди войната против Франковите фашисти и чужденците-нашественици малкият Хулио си играеше по улиците на Куенка като волно птиче: бързоног, жилав и със смолисти къдрици, паднали на челото му. Но щом милицианите изловиха разбунтуваните калугери, офицери и марокански войници, на стария звънар от манастирските камбанарии Фредерико Ортега и малкия Хулио се падна честта да пазят в полето манастирските коне, станали вече народни.

На първо време, докато още не минаваха войски по пътя, тази длъжност добре допадна на малкия Хулио. Избра си и яхна най-силния жребец. Изплете си ласо от върви и го въртеше над главата си като ковбой. В манастирските метоси намери стара звънлива шпага. Опаса и нея на кръста.

„Всичко върви добре — каза си Хулио, — до края на войната и комендант на батальон ще стана.“

Но появиха се камионите… Да са един-два, ще ги изпрати донякъде и бърже ще ги забрави, увлечен в препускания и игри. Но нямат свършване камионите, нямат край.

Препуска малкият кабалеро след камионната колона на два часа до Хуенте. Жребецът се запени, изостана. Пусна Хулио дръжката на шпагата и тъжно обори глава. Враният кон започна да пасе край пътя.

— Избягаха ми и този път, не можах да ги стигна — каза си Хулио с болка на сърце. Избърса праха от челото си. А конят пощипа късата трева отстрани на пътя, изпръхтя и бавно се отправи назад към Куенка. Хулио отпусна повода и не го възпря. Срещат ги нови камиони и с бръмчене се губят назад по пътя. В камионите войниците пеят песента на Петия полк. Алените им знамена се веят над дулата на карабините.

Стигна Хулио манастирските пасбища, метна шпагата през коня и сам скочи на тревата. Старият Фредерико се бе подпрял на камшика под сянката на чаталестата маслина, която отдалеч наподобява спряла да почива двугърба камила. Щом малкият кабалеро дойде при него, препасал отново шпагата, Фредерико запита:

— Докъде достигна, мой крилати коннико?

— До Хуенте стигнах, чичо Фредерико: чух мадридските топове и видях пламъци като изскачаха от гърлата им! — отвърна смелият кабалеро Хулио.

Помълчаха двамата пастири на манастирските коне. А прашният малък конник, като изтегли шпагата отпреде си и отпусна ръце на медната й дръжка, запита на свой ред:

— Чичо Фредерико, вярно ли е, че крал Алфонсо XIII имал брада на козел и единият му крак бил подкован с козе копито?

Помисли старият звънар, погледна кулите на манастирските камбанарии, които се издигат далеч над кипарисовите дървета, и отвърна:

— Само веднъж съм го видял, малки Хулио. Дойде, сатаната, на поклонение в манастира. Три часа бих камбаните по този случай и от умора този ден душата ми излезе из палците. Зърнах го от прозореца на камбанарията. С каляска беше. Но да е имал брада на козел и козе копито, не забелязах. А щом казваш, вярно ще е. Изрод беше, сатаната.

Малкият конник стисна устни, повлече дългата шпага през зелените бодливи кактуси и като се извърна, блесна с ясните си маслинени очи:

— Санта Круц и Диос да пазят този твой сатана, чичо Гарсия, да не ми се изпречва на пътя!

Три дни ходи след туй малкият кабалеро около старите крепости над манастира и острието на шпагата му от дълго влачене през камъните заприлича на изтъркана конска подкова. Алфонсо с брадата на козел и с козето копито малкият Хулио не срещна. На четвъртия ден далеч през равнината се зададе тежък конвой камиони. Хулио се метна на врания жребец и препусна срещу конвоя.

— Скоро ще ме остави моят помощник — каза си старият звънар и поклати тъжно глава. — Всички сега отиват към Мадрид… Там се решава съдбата на републиката и краят на нашата сиромашия.

Силният жребец изцвили пред конвоя. Малкият кабалеро обърна назад и подкара отстрани на предните камиони. Надире се точи керванът. Зад камионите са прикачени тежки дългоцевни топове, поставени по на четири колела. Колелата гърмолят по пътя.

Сърцето на младия конник радостно заби — този керван се движи бавно, него той няма да изпусне. На предния камион се вее знаме. По знамето Хулио позна, че артилеристите са интебригадисти.

— Добри приятели са интербригадистите и не ще ме върнат — каза си с радост малкият конник.

Пришпори с боси пети коня. Шпагата се заудря по бедрото на врания жребец. А едрите интебригадисти гледаха любопитно към Хулио и на малкия конник му ставаше още по-радостно.

— Как се казва този град пред нас, малко юначе? — запита един от интербригадистите — мустакат, най-едър от всички, опрял гръб на лафета на единия от топовете.

— Куенка, добри чичко, по-нататък е Хуенте. До Мадрид зная пътя и мога да ви водя!

Малкият Хулио не беше ходил в Мадрид и не знаеше пътя. Но нали гореше от желание да бъде с артилеристите, малко послъга.

Добрият чичко сигурно не разбра това, защото още по-здраво опря широкия си гръб о лафета и отвърна:

— Добре, юначе, води. А като стигнем Мадрид, ще ти дадем да гръмнеш с най-големия топ срещу фашистите!

— Ще гръмна, чичко!

Така радостно му стана на малкия Хулио! Остана Куенка далеч назад. Минаха и Хуенте. Хулио все яздеше отстрани на конвоя и шпагата му висеше сега спокойно. Хем водеше конвоя, хем от време на време се привеждаше зад гривата на врания жребец и поред се премерваше с топовете.

Под манастира старият звънар чака малкия си помощник ден, два… Не дойде той, нито враният му кон. Тъжно стана на стария звънар, тъжно, но и радостно.

Хулио отиде пред Мадрид да брани републиката заедно с едрите интербригадисти и техните големи, страшни топове.

Петър Славински
Лъжльото

Къщата ни във Варна бе на приморската улица. От прозорците виждах просторния залив, който свършваше до нос Галата. Нататък се разстила безкрайното море.

На Галата по онова време имаше само една къщица — бяла, с висока кула-фар. Нощем фарът бляскаше ту с червена, ту с бяла светлина, за да сочи пътя на корабите към пристанището.

Много обичах да гледам далечината на морето и да си мисля за най-чудни неща.

Ето, тръгвам на път с моторна лодка. Стигам най-напред до къщицата с кулата-фар. Изкачвам се горе на кулата. Оттам се вижда ча-ак до края на морето, където са джунглите с маймуни, лъвове, слонове, змии… Там ще отида!

За тия далечни задморски страни знаех от книжките с приключения. В книжарницата до горното училище „Кирил и Методий“ имаше много такива чудни книжки.

Най-много ми харесваше една с червена корица. На нея бе изрисуван фар сред бурно море, моторна лодка пори грамадните вълни и капитанът безстрашно върти кормилото. Всеки ден ходех да гледам тази книжка във витрината на книжарницата. Събирах пари да си я купя и се боях да не би някое дете да ме изпревари.

Един ден, когато пак бях долепил нос о стъклото на витрината и гледах до забрава книжките, внезапно плисна силен дъжд. Засвятка и загърмя. Свих се до входа на книжарницата, но дъждът валеше косо и започна да ме облива.

Книжарят отвори вратата и ме повика вътре. Влязох плахо — не знам защо, изпитвах страх от този строг човек с остра брадица и големи очила в черни рамки.

— Седни, малкият, седни. Изсуши се там на мангалчето — каза той. После влезе в една задна стаичка.

Протегнах мокрите си ръце над обсипаните с пепел въглени на мангалчето и жадно загледах рафтовете с много книги. Ех, как им се радва-ах!

Книжарят навярно си имаше работа в стаичката, защото изпрати внучката си да пази книжарницата.

Момиченцето беше хубаво облечено: с бели панделки по къдравата косица, с чиста бяла блузка и тъмносиня плисирана поличка. Очите му бяха кръгли и някак ококорени. Нослето чипо. Огледа ме надменно — не му харесаха моите вехти, окърпени дрешки.

— В кое отделение си? — попита ме то.

— В трето — отвърнах, като продължавах да зяпам по рафтовете с книгите.

— И аз съм в трето. А в кое училище учиш?

— В „Сулини“.

— Аз пък съм в „Кирил и Методий“.

Замълчахме. Момиченцето повдигна плисираната си поличка, за да не се мачка, и седна срещу мен при мангалчето.

— Как се казваш?

— Петър.

— Аз пък съм Оличка.

Навън есенната буря вилнееше. Пожълтелите листа прехвърчаха като ята златни птички. Едрите дъждовни капки плискаха по стъклата на витрината. Святкаха тъмните облаци. При всеки гръм прозорците дрънчаха… Страшно беше!

— Ами как ще си отидеш сега? Далече ли живеете? — попита ме загрижено Оличка.

В това време точно зърнах на рафта любимата червена книжка с фара, моторницата и смелия капитан, който върти кормилото.

— Далече я! — казах. — Е-е, чак на Галата.

— Че там няма къщи.

— Брей, няма! Ами оная, дето свети нощем червено?

— У-у, чак там ли? Ами как отиваш дотам?

— С лодка, как.

— А когато има големи вълни?

— Моята лодка е с мотор. Като каже фу-уп… и веднага пристига!

— Ами кой я кара?

— Аз, кой!

— Че ти можеш ли да караш мотор?

— Мога я!

Аз си представях всичко: как управлявам силната моторница и пристигам светкавично бързо на фара при Галата — също като капитана от червената книжка.

И Оличка ми вярваше.

— Хайде някой път да ме заведеш и мене там — каза тя, като ме гледаше с учудените си, малко завистливи кръгли очи.

— А-а, не може — пробъбрах объркано аз.

— Защо?

— Защото… защото ти си момиче, ще се уплашиш.

— Че там страшно ли е?

— Страшно е я! Като се изкачиш на кулата… е-е, знаеш ли колко е висока? Оттук изглежда малка, ама там… Цялата горе е от стъкло. Оттам всичко се вижда. Ча-ак до края на света се вижда!

Блесна светкавица и веднага силно изтрещя гръм, разтърси цялата къща. Оличка, уплашена, се улови за мен — героя!

— А-а, това нищо не е. Ти да видиш там какви бури стават!

Оличка неочаквано попита:

— Защо се гърми, знаеш ли?

— Защото… ей така.

— Ти, като гледаш от кулата, виждал ли си как стават светкавиците?

— Виждал съм я!

— Кажи как стават де.

Аз се обърках:

— Те стават… Най-напред… първо от морето излиза един великан. Ама знаеш ли го колко е голям? Като се изправи, ча-ак до небето стига! Облаците му идват ей дотука на — посочих аз гърдите си. — После насреща му излиза от джунглите друг великан… Джунглите са висо-оки гори, а най-големите дървета не стигат и до коленете на великана. Че като се вкопчат двамата, е-ей да видиш бой какво се казва! Само като си размърдат телата великаните, и започва да фучи виелицата. Щом си ударят ръцете… също като ковачите, когато удрят с чуковете и започват да излизат искри — тогава са светкавиците. А пък щом някой от великаните го заболи и изреве — тогава са гръмотевиците…

— Ами облаците прах ли са? — вземаше и Оличка участие във фантазирането.

— Какъв прах?

— Дето го дигат великаните, когато се борят.

— Ами, прах! Много знаеш — изкривих устни, за да изразя колко е глупава. — Във водата и в гората вдига ли се прах?

— Тогава облаците какво са?

— Облаците са… те саа… А, те са от дъха на великаните. През зимата, когато духаш, как излизат от устата облаци?

— Ами дъждът какво е?

— Дъждът ли? Дъждът е… той е потта, която пада от голите тела на великаните.

Оличка сякаш започваше да не ми вярва.

— Ама ти наистина ли си виждал великаните?

— Виждал съм ги я. Е-хе, колко пъти!

— Че те не се ли убиват?

Аз пак се обърках и смънках:

— Не, не се убиват.

— Тогава кой надвива?

— Кой… единият… Надвива великанът от сушата.

— Защо?

— Защото така… Защото стъпва на сухото и натиква другия пак във водата!

Дядото на Оличка дойде и аз замлъкнах. Дъждът още не беше спрял, но бързо-бързо си тръгнах. Достраша ме да не би Оличка да попита дядо си дали е вярно това, което й разправях!

От този ден вече не ходех при книжарницата и две години не се видяхме с Оличка.

Но когато минах за първи клас на прогимназията, попаднахме с Оличка в една паралелка! Щом ме видя в класната стая, тя ме засочи с пръст и завика:

— Лъжльото-о!… Е-ей, тоя знаете ли го как лъже-е!

Лицето ми пламна от срам и аз наведох глава. Децата се насъбраха около нас. Оличка им разказа как съм я лъгал за моторната лодка, за къщичката с фара, за великаните — всичко! Децата ми се присмиваха и ме подиграваха.

Оттогава ми излезе прякорът Лъжльото. За да ме ядосват, щом ме видеха, децата започваха да припяват:

— Пе-етльото — лъжльото-о… Пе-етльото — лъжльото!…

На следната година отидохме да живеем в София и така се отървах от лошия прякор.

* * *

Трийсет години минаха оттогава. Отидох във Варна пак, когато там, в театъра, поставиха моя пиеса.

В тази пиеса разказвах за един цар-тиранин, който е живял преди повече от две хиляди години! Естествено преди две хиляди години аз не съм живял, за да видя какъв е бил и какво е вършил този цар. Но хората гледаха представлението и вярваха, че всичко тогава е било тъй, както съм го описал.

Свърши представлението. Публиката ръкопляскаше и викаше:

— Авторът!… Авторът!…

Артистите ме издърпаха на сцената. Поклоних се.

По-късно, когато излизах от театъра, към мен приближи стройна, хубава жена с черни кръгли очи и малко чип нос.

— Видях ви на сцената и ви познах — протегна ми тя ръка. — Помните ли ме?

— Д-да… струва ми се, спомням си… От книжарницата, нали? Дето ми измислихте прякора Лъжльото!

— Та вие и сега сте лъжльо! — прихна тя. — Сега пък фантазирате какво е било преди две хиляди години!… Също както някога, когато ме лъгахте за моторницата и за великаните, помните ли? Но все пак… хубаво беше! Аз ви повярвах тогава, както ви вярвах и сега, когато гледах вашата пиеса!

Петър Славински
Птици на легендите

В един слънчев зимен ден над морето заечаха приятни тръбни звуци като сребърни камбанки. Моята дъщеря Русаля никога не бе чувала такива гласове на птици и ми подвикна от своята стая:

— Татко, чуваш ли?… Какво е това?

Излязохме бързо на терасата на крайморския ни дом.

— Лебеди! — извиках с несдържима радост аз. — Пойни лебеди!

Островърхият рид, който отделя задната част на двора ни от морския бряг, разсича изгледа на две. На изток морето се стеле до безкрая на хоризонта. А на запад е като езеро, обградено отвсякъде с бреговете на дълбокия залив. И винаги цветовете на двете части са различни. Ето и сега: на изток морето е бледозелено и еднообразно; на запад е изпъстрено с разноцветни препаски — седефеносребърни, бледозелени, тъмносини, морави… Слънцето клони на заник и небето припламва многоцветно. Вятърът ту разпилява, ту събира облаците, сякаш ги води към залезното слънце, за да ги облича то в разноцветни премени.

Всред тая оргия от светлини се рееше ято от трийсет и осем лебеда. Нашият тих Балчишки залив като че ли бе превърнат във вълшебното „Лебедово езеро“ и оттам звучеше музиката на Чайковски…

— Дали ще отлетят нанякъде, татко?

— Не зная, дете… Но ти нали обичаш приказките с щастлив край? Пожелай си „птиците на легендите“ да останат при нас, за да имаш още една хубава приказка…

— А защо ги наричат „птици на легендите“?

За да обясня това на Русаля, трябваше цялата вечер да четем и разговаряме за лебедите.

Разказах й древногръцката легенда за бащата на боговете Зевс, който се престорил на лебед, за да го хареса хубавицата Леда.

И легендата за младежа Кикън, чиято скръб по загиналия в пламъците на слънцето негов приятел Фаетон била тъй неутешима, че боговете го превърнали в лебед, за да живее във водата по реките и широките светли езера — защото се боял от огъня, изгорил неговия любим другар. Разказах и как древноримският поет Вергилий възпява лебедите за красотата на техните форми и миловидността на движенията им, за тяхната съпружеска вярност и за предсмъртната им песен. После прочетохме Андерсеновата приказка за единайсетте царски синове, които злата мащеха-магьосница превърнала в лебеди, а тяхната сестра Елза ги спасила, като им изплела ризници от коприва…

Русаля седна на пианото и посвири прочутата тема на лебедите от балета „Лебедово езеро“ на Чайковски.

— Татко, а ти можеш ли да съчиниш една легенда за нашите лебеди?

— Легенда… за „нашите лебеди“? — изненада неочакваното хрумване на дъщеря ми. — А за какво да разкажа в тази легенда?

— Измисли легенда хората да не убиват тези чудесни птици!

Така съчиних тази

ЛЕГЕНДА ЗА СЪВЪРШЕНСТВОТО И ЗАВИСТТА

Майката Природа решила, че за красивото синьо небе трябва да има огледала на земята и създала езерата.

Ала когато видяла отразените в тях бели пухкави облаци с чудновати форми, рекла си:

— А защо в спокойните води на езерата да не се оглеждат и тъй красиви живи същества?

Така, за да украси езерата, майката Природа създала величествената, ненагледна птица лебед.

Това ще да е станало в час на вдъхновение, защото майката Природа надарила тази птица с всичко най-хубаво, което имала във въображението си:

Тяло — с изящна форма, пухкаво и бяло като летните облаци.

Шия — дълга и грациозна, с миловидна главица, златиста човка и топли тъмнокафяви очи.

Глас — пеещ като сребърни камбанки.

Нозе — като весла, за да плува бързо и изкусно.

Крила — с широк размах и тъй силни, че да облита свободно континенти, морета и океани.

И любов — която между бащата и майката е тъй нежна и постоянна, че дори когато едната от птиците загине, другата умира от тъга по нея…

Създала майката Природа това съвършено същество и поспряла да му се полюбува. Величествената птица се реела по водното огледало, което сияело многоцветно от залезното слънце. И я виждала удвоена: горната — ослепително бяла, а отразената във водата — обагрена с цветовете на небето, ту огненочервена, ту златиста, ту с цвета на зелените водорасли. Тогава майката Природа замислено казала на лебеда:

— Създадох те най-красива и съвършена от птиците. Но и ще имаш много завистници за това. Как ще се преборваш с тяхната злоба?

— Научи ме — помолил лебедът.

— Искаш ли да ти дам червения цвят на горещата кръв? Тогава ти ще бъдеш най-силната от птиците и ще можеш да надвиваш всички свои врагове.

— Не — отвърнал лебедът.

— Ако ти дам зеления цвят на отровата, ти ще бъдеш най-злата и злобна от птиците. Тогава всички ще се плашат и ще бягат от теб.

— Не, не искам!

— Ако ти дам жълтия цвят на ненавистта, ще бъдеш най-притворната и лукава от птиците, ще умееш да се преструваш, да лъжеш, да клеветиш. Тогава всички ще се отвращават и ще странят от теб…

— Не искам, не искам!

— Но ако останеш с белия цвят на невинността, ще си най-добрата, най-благородната и най-любима от птиците. Ала тогава ще бъдеш съвсем безпомощна и беззащитна срещу злите!

— Остави ми белия цвят — казал лебедът. — Нека да бъда любим на добрите. А те ще ме бранят от злите завистници!

Така майката Природа създала най-съвършената от птиците, за да бъде героиня на много легенди за красотата и доброто в живота!

Крум Григоров
Кошничар

Ние бяхме толкова бедни, че съвсем нарядко виждахме пари. Нямахме какво да продаваме, пък и никой от нашето семейство не беше на печалба. Когато някое от децата се разболееше, мама влизаше в плевнята, надникваше по яслите на обора, дано е снесла поне една от двете ни кокошки. Намереше ли яйце, донасяше го в одаята. Събирахме се всички деца да го погледаме, да му се порадваме. С него мама купуваше три-четири бучки захар и подслаждаше чая на болния. Ние подсмърчахме отстрана, преглъщахме слюнките си, наблюдавайки как се вие топлата па̀ра над паничката. Понякога ми се приискваше да се разболея, за да сръбна една лъжичка чай. А друг път мечтаех, като порасна, да отида някъде на печалба и изкарам много пари. Щях да домъкна цяла торба захар, за да пият чай всички у дома — и болни, и здрави. Често водехме разговор с мама отде можем да припечелим някой лев. Като завърших втори клас, една сутрин й казах:

— Знаеш ли какво съм намислил?

— Какво? — попита ме тя.

— Ще изплета, кошници, ще ги продадем, и ето ти пари.

Мама ме погали, целуна ме по челото и рече:

— Много добре си намислил, сине, но отде ще намерим пръчки?

В нашето ливадче няма ракитак.

Съседите ни имаха ливади край реката, където растеше ракита. Но никой от тях не бе се сетил досега да плете кошници. Щом докарвах овцете от планината, хапвах набързо черен хляб и лук и хващах надолу по чуждите ливади. Нямах време да се заплесвам по вировете, за да ловя риба, както правеха повечето деца, а берях пръчки. Донасях ги у дома, присядах на сянка под сливата ни и ги обелвах. Изсушавах ги на слънце, потапях ги във вода, за да омекнат, и почвах да плета.

Какви ли не кошници оплитах. Нашенци най-много харесваха „тумбестите“. Те бяха пригодни за жените да си слагат кълбенцето вътре, когато тръгнат на път. Наесен в тях събираха сливи и ги изсипваха в кошовете. А аз не ги харесвах много. Струваха ми се „старовремски“. Когато оплетох една с елипсовидно дъно и с колан по средата, мама дълго я разглежда и се чуди. Тя вдигаше кошницата, постисваше я, за да опита здравината й, изнасяше я на чардачето и я оглеждаше на светло. Прекарваше длан по колана, взираше се в шарките, извиваше глава настрана, цъкаше с удължено лице, по което пробягваха румени петънца. Сетне се впускаше към мене, стискаше ме в прегръдките си. Топли сълзи опарваха страните ми.

— На мама кошничарчето, на мама майсторчето…

Ние закачахме кошниците на чардачето и кой как минеше по пътя, все се заглеждаше в тях.

— Станке — викаха жените, — отде толкова кошници сте намерили?

Мама подръпваше забрадката си надире и отвръщаше:

— Харесват ли ви? Това е майстория на Кунето…

Откачеше някоя и я подаваше на съседката.

— Сложи я на ръката, да видим дали ти приляга.

Жената пъхаше ръка под дръжката, свеждаше глава, попипваше кошницата и казваше:

— Приляга ми, а?

— Щом ти приляга, носи я. Няма да се отяде от ръката на Кунето. Друга ще оплете.

Що радост, що благословии изреждаше съседката. Най-много похвали сипеше към мене. Да съм жив и здрав, да порасна голям, да стана печаловник, хубава булка да си намеря и какво ли не… Жените даваха на мама шепа вълна, малко сливи за ошаф или пък паница градински фасул да си сварим за службата на Никулден.

А една жена от Сушица, като взе кошницата, извади от пояса си един лев и ми го пъхна в пазвата.

— Да му се позлатят ръцете — рече тя. — В наше село нали си нямаме река, не расте ракита. И кошница трудно ще намериш. Ще се радва моята Пенка. Тръгне ли за нивата, няма в какво да си турне плетивото.

Като си отиде тя, ние дълго премятахме парата и се додумвахме какво можем да купим с нея. Да ти даде някой пари, и то за кошница…

Един ден съседът ни, чичо Никола, рече на мама:

— Какво ще ги правите толкова. Това пари струва. На Петровден е Коритенският събор. Занесете ги, там разен свят, все ще се намерят купувачи…

Две нощи не спахме от вълнение. Та Коритенският събор наближаваше. Аз бях събрал към петдесетина кошници. Как ще ги занесем? Най-сетне чичо Никола ни даде коня си. Натоварихме кошниците от двете страни на самара. А ония, които не можаха да се поберат там, привързахме ги с върви и ги обвесихме през раменете си.

Беше топъл юлски ден. Житата бяха зазрели, гората грееше в яркозелен цвят. Тръгнахме по пътя край Бяла вода, извихме над Равнище, прекосихме Големи орници и се изкачихме на Хайдушки камък. Конят се поклащаше, кошниците прошумоляваха. Задъхвайки се, ние бързахме да стигнем навреме. Нещо радостно изпълваше сърцата ни. По един лев да продадем кошниците, пак ще вземем петдесетина лева. Такава сума де съм виждал… Сегиз-тогиз се сепвах като на сън. Майка ми бе казвала неведнъж — много добро, не е на добро. Дяволът си няма работа, той следи дори и мислите ти. Затова най-напред помисли за лошото, пък дойде ли хубавото — добре дошло… Ала в тоя миг моите мечти ме носеха на крилете си и не усещах нито нанагорнището, нито товара на раменете си, нито лятната горещина.

Като овчарче бях се изкачвал неведнъж на Хайдушки камък. Неведнъж бях разглеждал гъстата букова гора, която опасваше Златаново бачище и Средни ридар, къщичките на моето родно село, накацали по махалите като малки кошерища, реката, лъснала се като змия между ливадите и овощните градини. Но всичко това не ми се е струвало така красиво, както сега. Идваше ми да прегърна не само мама, братчетата и сестричетата си, но и цялото село. В сърцето ми чуруликаше непознато за мене птиче, чиято песен се извиваше така кръшно и нависоко, че заглушаваше горските певци. Ще вземем ние парите, ще купя на всички наши деца по някоя свирка да запомнят Коритенския събор, да запомнят кога бате им Куне кошници е продавал… Поглеждах прокъсаните цървули на майка си, извехтялата й кърпа, изгубила цвят. Представях си как ще изглежда тя в нови, щавени опинци с подвъртени върхове, каквито носеха по-заможните жени, как ще цъфне съсухреното й лице изпод бялата като сняг забрадка… Имам ли пари, ще купя каквото пожелая. Слагах ръката си в скъсания джеб, постисвах я и си намигах, без да забележи мама. Наесен ще измъкна парите и ще река на книжаря в Трекляно: — Давай учебниците. Избери ми и някоя книжка за прочит, ама да е най-хубавата, най-интересната…

Ние превалихме височината, провидяха се селата Горни и Долни Коритен. Ето ги и ливадите, където става съборът.

Стигнахме преди обед. По пътеките от всички страни се стичаха съборджии. Девойки в лъскави сукмани и копринени забрадки, ергени със сламени капели, бабички с тояжки в ръце, старци в бели беневреци и червени пояси, невести с шарени цедилки на гръб, отдето подаваха главички рожбите им… Чалгаджии свиреха, а около тях се извиваха нашенски хора. Търговци от града бяха надокарали какви ли не стоки и викаха до прегракване. Бирарии, пръстени стомни, гърнета и какво ли не щеш имаше на събора.

— Шарен свят — рече мама…

Спряхме край дъбовата горичка, привързахме коня, стоварихме кошниците и ги примъкнахме към долния край на съборището, където се бяха разположили търговците. Застанахме прави и изпървом се срамувахме да викаме. Аз тихичко опитвах гласа си, за да ме чуе само мама. Сетне почнах да подвиквам по-силно.

— Аа, кошници…

— Ха така, ха така — потупваше ме тя.

Някои съборджии оглеждаха кошниците, питаха за цената и отминаваха. Заредиха се и роднини. Наобиколиха ни жени от маминото село. Разпитваха кой е плел кошниците. Мама се обръщаше към мене:

— Тѐ го майстора.

— Брей, че майстор момче си отгледала! Станке, знаеш ли кога пасехме овцете по Кърлевица?

— Ти па, Пено — намесваше се друга жена. — Със Станка заедно сме момували. Да имах пари, щях да си взема една кошница, ама пусто…

— Ти ли си, Севдо! — възкликваше мама, познала дружката си от моминство. — Заедно сме жънали, заедно песни сме пели с тебе. Море я вземи кошницата, щом ти е харесала. Като дойда на гости у нашите, все ще се наплатиш…

Така мама раздаде десетина кошници без пари. Но все пак оставаха и за продан. Спря възрастна жена с прошарени коси, облечена в дебел черен сукман. Спазарихме кошницата за два лева. Жената извади от пояса си кенарена кърпа, в която беше вързала парите. Ала в тоя миг пристигнаха коритенският секретар-бирник и горският. Секретар-бирникът беше пълен мъж, рус, с луничаво лице и дълъг нос. Беше облечен по градски. Носеше корав якалък и зелена вратовръзка с черни точици. Под мишницата бе стиснал синя папка.

— Къде ви е разрешителното за търговия? — попита той.

Какво разрешително за търговия? Та ние търговци ли сме? Спогледнахме се с мама, без да проговорим.

А горският, висок три аршина, в зелени дрехи, нарамил пушка, надничаше изотгоре зад секретар-бирника, поглаждаше дългите си рижи мустаци и цвъкаше през зъби. Двамата се полюляваха, миришеха на ракия. Объркани, ние и не забелязахме кога бе изчезнала жената, която искаше да си купи кошница. Тя, изглежда, бе се уплашила.

— Какво е това разрешително — вдигна рамене мама.

— Такова — рече по-твърдо секретар-бирникът. — Нито е шарено, нито черно, а зелено, написано с мастило и подпечатано. Значи, нямате. Добре. Ха сега да ви отрежа квитанцията. Платете си глобата, па за друг път да се научите кога се прави търговия на събор.

— Защо да плащаме глоба? — плесна ръце мама и се завайка. Лицето й бе станало безкръвно, посивяло като косата й, с много бръчици. Като че за пръв път го виждах. — Та ние не сме взели още стотинка, а вие — глоба. Откъде пари за глоба?

— Щом нямате пари, ще ви конфискуваме стоката. Дако — обърна се секретар-бирникът към горския, — вдигай кошниците!

— Къде ще ги дигате? — зарева мама. — Детето цяла пролет ги е плело, ръцете си изпоряза, не е спало, сутрин става в тъмно… Молим ви се, не ни закачайте. За пръв път изнасяме кошници на събор…

— Спало, неспало — отсече секретар-бирникът, — няма да си играем на шикалки. В наша територия сте, в коритенска. Отде да ви знам, може и да сте ги краднали отнякъде. Ама че а…

— Да сме ги краднали! — извика нечовешки мама. Като че някой я резна с нож, нанесе й най-голямата обида. — Не е ли ви грях да си кривите душата…

Кого да викаме за помощ? Нашите роднини се бяха отстранили отдавна, бяха се смесили с множеството, а двамата властници бързаха. Един търговец на копринени забрадки и джебни огледала ни гледаше поизкривил глава и ни се присмиваше.

Горският вече прибираше кошниците, мама се опита да го спре, ала той я подритна и тя се преметна на ливадата. Аз стоях като замаян.

— За оказана съпротива има и арест! — размаха папката секретар-бирникът. — Ще дремете цяла нощ в мазето на общината.

Отнякъде пъкнаха още двама горски и един пъдар. Те нарамиха кошниците и ги отмъкнаха към селото. Мама потича след тях, задавяйки се от плач. Аз се завирах край полата й, дорде останахме сами двамата в горния край на съборището. Като че се стъмни пред очите ни. Не виждах нито пъстрите забрадки на девойките, нито сърмените им коланчета, на които се любувах преди, не чувах музиката на чалгаджиите, нито вика на търговците. Птичето, което беше запяло в сърцето ми, замлъкна. Като че отведнъж всичко наоколо опустя.

Крум Григоров
Лисичето

Дядо ми беше ловец. Донасяше зайци, яребици, понякога хващаше и лисици. Това обикновено ставаше през зимата, когато навалеше дебел сняг. Дядо имаше капан и го залагаше наблизо край жилището на лисицата или на някоя близка пътека.

Но едно лято всяка сутрин изпищяваха съседките — все им липсваха кокошки.

— Уж ловец имаме — казваха те, — пък лисиците и ушите ни ще изядат.

Тия стрели бяха насочени към дядо. Като ги слушаше, позавъртяваше глава и тънко се подсмихваше.

— Щом толкова налита, сигурно има лисичета — рече той. — На тях им носи кокоше месце. Но ще й преседне…

И рано, по тъмно, се измъкна от къщи, наметнал двуцевката. Баба започна да му се подиграва, че се връща късно следобед с празни ръце, изморен и гладясал.

— Нещо не ти върви, старо-о — обръщаше се тя към него. — Май трябва да предадеш пушката на някой по-млад, дето и краката го държат, и очите му виждат надалече…

Дядо нищо не отвръщаше. Един ден той се върна с богат лов. Довлече убита лисица и живо лисиче. Извървяха се махаленците да зърнат крадеца на кокошките им, наклечаха и децата да видят Кума Лиса и малкото лисиче.

Дядо разпореждаше на коя от снахите да бъде ушит нов кожух от лисичи кожи тая година, а аз не обръщах внимание на това. Моите очи бяха в живото лисиче. То попремигваше някак плахо, поозъбваше се и показваше острите си като игли зъби.

— Трябва да го пазим — рече дядо. — Ще го храним, ще го гледаме, да видим какво ще излезе от него. Само ти, Куне, недей да го изпускаш…

Кой като мене… Досега бяха ми хващали зайче, птичка бе пърхала в ръцете ми, но живо лисиче за пръв път отглеждах.

Настанихме го в един сандък с големи зирки, за да му влиза въздух. Слагахме му по малко млекце, а щом заколехме кокошка — давахме му главата и краката. То намирисваше отдалеч дреболиите, заскимтяваше радостно и се облизваше.

Денем помагах на дядо да нахраним лисичето, нощем го сънувах. Сънувах, че сме се гушнали един до друг и усещам как ме гали мекото му кожухче. Понякога изпищявах така силно, че събуждах мама. Насреща ми се задаваше лисичето, изблещило очи, сърдито, озъбило се и а-а да ми отяде пръста на ръката. И изведнъж като че ми се усмихваше: „Това е лисича хитрост, нали четеш приказките?… Аз не налитам на хора, на мене ми дай кокоше месце. Много ми се ядат пилешки крилца…“

Най-много се зарадвах, когато дядо му направи юлаче, украсено с пъстри мъниста.

— Ето — каза, — така ще го държиш за синджирчето. Да не се изхлузи. На лисицата да й нямаш много вяра.

Аз прихванах синджирчето и го подръпнах. Лисичето изпружи предните си крака, запъна задните и се обвеси. Не ще да върви.

— По-силно, по-силно — каза дядо. — И куче да вържеш за синджир, и то се дърпа отпървом, после свикне.

С големи усилия лисичето тръгна. То виреше уши при всеки шум, душеше с муцуната си, когато наближехме курника или пък изкрякаше в плевнята носачка. Наобиколиха ме децата. Казах им, че ще дам за минутка синджирчето на това дете, което донесе пилешко дробче, бяло месце. Изпати си Първан на стрина Ката. Бе хванал едно пиле и го домъкна. Майка му го гони по двора, заканва се, че ще катурне и сандък, и лисиче… Но ние с дядо пренесохме сандъка на по-скришно място — в килерчето.

Колкото и да се грижехме добре за лисичето, колкото и да го хранехме, нещо взе да става по-неспокойно. Нощем, в просъница, дочувах как скимтеше, кляфкаше и дращеше с нокти. Какво ли му е? Дали не налита някой да го бие, или пък се е притеснило със синджирчето?

Една сутрин останах изненадан. Когато надникнах в килерчето, нито ме стрелнаха запалените като фенерчета очи, нито долових някакво скимтене. Пълна тишина. Отворих капака — сандъкът беше празен. Обърнах се, ха в тоя ъгъл, ха в отсрещния — от лисичето нито следа.

— Дядо — изтичах аз, — дядо, лисичето го няма.

Дядо, както си пушеше спокойно лулата, полегнал на миндерчето, скокна:

— Стой, не думай…

И залетяхме двамата в килерчето. Когато дядо огледа всичко и се пресегна към отвореното прозорче, заклима глава:

— Откъснало е синджирчето, бутнало е капачето. Забравили сме и отворено прозорчето. Метнало се е през него, дяволчето недно, и сега може би е стигнало Хайдушки камък.

Аз облещих очи като истукан. Какви ги приказва дядо! Та без лисиче ли ще остана…

— Я да видим да не е направило и някоя пакост — каза дядо и влязохме в курника.

Две от кокошките бяха обезглавени и лежаха разпердушинени на пода, третата я нямаше никаква.

— Отмъстило си е проклетничето — прехапваше устни дядо. — Отмъстило си е, че го държахме толкова време затворено. Диво животно, но и то е като човека. Щом му отнемеш свободата, гледа да си отмъсти, та ако ще и с кокошки да го храниш.

Баба, ядосана, кисела, хокаше дядо за изпоядените кокошки, а аз излязох навън и загледах печално нагоре, към планината, където се зеленееше гъстата гора. Къде ли се е скрило моето лисиче? И дали ще го видя някога?…

Стоян Ц. Даскалов
Урок за България

Под лазурното неаполитанско небе едно дете като търкулнат в пепелта портокал седеше сред мръсната улица на малкото столче и пишеше, сложило тетрадка на коленете си. Цялото бе извърнало поглед към гладкото, трептящо в мараня синьо море и сякаш оттам идеше хубавото, та от време на време си запяваше:

О, долчи Наполи!…

Морето изпълваше очите му с влага, то пак се навеждаше над тетрадките си и написваше нещо бързо, бързо. Когато усещаше затруднение, започваше да хапе молива си, повдигаше глава и пак си тананикаше:

О, долче Наполи!…

Зад гърба му останаха тъмният вход, купчинките боклук, мръсните котки и кучета и черното гърло на моста. То не усещаше мириса на подземие и смрад, забравяше целия мизерен свят, в който расте и живее.

— Какво пишеш, момченце? — сепнахме го ние.

То дигна очи, големи и топли, и както бе захапало молива, ни се усмихна. По мургавото му лице личеше още вдъхновението му и никакво смущение не можеше да го прогони.

— Домашните си пиша — отвърна то и очите му блеснаха с портокалови пламъчета.

— Защо тук, на улицата, а не в къщи?

Тук не минаваха тролейбуси, коли, велосипеди, каруци, та дори и хора.

— Тук е по-широко — рейна поглед момчето като господар на цялата улица.

То гледаше насреща към високия зид, който като крепост ограждаше голямата градина портокали и палми, цветя и лозници. Там като палат се издигаше прекрасен дом с големи прозорци, в които небето и морето се надпреварваха да хвърлят блясъци; дом с много широки стаи, с тераси — открити и покрити, — цяло училище да учи. Детето мислено се прехвърляше на зелените поляни, осеяни с накапали като жълтици плодове, може би и затова се чувствуваше на улицата по-добре, отколкото в тъмната, влажна и вмирисана на земя одая.

— Аз съм Луиджи — каза момчето с достойнство. — А вие?

— Ние сме от България…

Момчето спусна вежди.

— Не познавам такава страна. Знам Аржентина, Уругвай, Парагвай, всички страни, дето има параходи, знам… Но… как я казахте?

— България… Дай! — написах аз името на страната ни в тетрадката му.

Луиджи го прочете един-два пъти и пак поклати глава:

— Не, не познавам…

— Ние сме на Черно море… между Югославия, Гърция и Турция.

— Аааа… да-а-а — пропя момчето и отведнъж досетливо скочи. — Познавам морето, мога да ви заведа, където искате.

Нищо не отговорихме. Но за момчето беше достатъчно мълчанието ни. То грабна тетрадката си заедно със стола, внесе ги вътре в бордея и заприпка с нас. Широкополата му сламена шапка, пробита на дъното, хвърляше сянка на мургавото му лице и то ставаше още по-изразително. Когато слънцето го залееше с блясъка си, загубваха се очичките му дори. Луиджи се превръщаше на една сияеща, подскачаща топка. Дрипите му се люлееха, плющяха, но той тупуркаше весело и все разправяше колко голям е Неапол, колко красив е и че няма друг град като него… Денем е красив, а нощем вълшебен.

— Вие видели ли сте нашето небе нощем, нашите звезди? Ми че като нашите звезди никъде няма. Те слизат съвсем ниско, до главите на хората чак. Морето грее от звезди. Човек се обърква. Къде е небето, горе ли е, или в морето? Едва когато звездите угаснат, морето и небето се разделят…

Луиджи ни изведе неусетно на морето. Ослепителна, замайваща игра на багри не ни даде да мръднем повече.

— Там… и-и-и… е Везувий! Аз съм ходил това лято само три пъти. Веднъж с камиона на чичо Лоренцо, втория път с автобуса… и трети път пеша… Изкачихме се чак горе… А пък Помпей!…

Момчето бръкна в натъпканите си джобове и току извади на шепата си камъчета и стари римски монети.

— Ей тия парички ги намерих в Помпей! Ето какви работи може да открие човек сред развалините… Всички момчета си имат… Ние от нашата улица ще си изкопаем катакомба и ще си направим музей… с билети и с вход. И ще посрещаме туристи!

Луиджи стрелна с ръка по слънчевата пътека на морето.

— А тук направо е Капри. Два часа с параход. Ама с лодка е по-хубаво. И риба може да ловите, и да се окъпете. Ако вземете лодката на чичо Джовани, и аз ще дойда с вас…

Всичко според Луиджи непременно трябваше да се види. Всяко кътче, всяка педя земя. Той ни разведе навсякъде по крайбрежието, изпя ни всички песни, които знаеше. И непрекъснато се въртеше и махаше на тоя или оня, сякаш големи и малки го познаваха. Деца на купчини, а тука те са толкова много, като портокалите, го питаха с очи кои сме и какви сме, а той гордо им отвръщаше:

— Булгария, Булгария.

От мириса на рибата, от изумруда, който се разсипваше върху водната повърхност, от плясъка на греблата и хладния полъх Луиджи се преобрази. Само външността си запази, а иначе се превърна в едно разтуптяно сърчице, което нямаше покой. Ние не можехме да го догоним. Той ни обсипваше с нови и нови неща. Чрез това малко, дрипаво, но винаги весело и бодро момче ние разбрахме най-добре какви хора са италианците… И на края го възнаградихме. Освен лиретите, които той жадно сграбчи, ние му подарихме една от ония дреболии, с които всеки българин тръгва за чужбина…

— Това е от България сувенир! — подадохме му едно малко, шарено бърдученце с човчица.

— Ааа, суверин — захапа то бърдучето и запищя, щастлив повече от подаръка като че ли, отколкото от парите — Ариведерчи, Булгария!

Когато привечер се върнахме пак по пряката улица, ние видяхме нещо, което ни трогна. По големите зидове на богатия дом беше написано: „Булгария, Булгария, Булгария“. От единия край на улицата, та чак до другия — по тротоари и калдъръми, по стените и вратите — навсякъде вдъхновената ръчичка на Луиджи бе написала името на нашата страна. А пред самия тъмен вход една купчина деца бе се струпала и разглеждаше нещо. Ние приближихме. Седнал на столчето, на което през деня пишеше, Луиджи бе разтворил на коленете си една географска карта и като учител сочеше и преподаваше:

— А като е на море, защо няма параходи тая Булгария?

— Има… големи, океански! Миналата седмица видях един…

Ние отминахме, без да смутим урока за България. Изкачихме се по стъпалата горе на булеварда и чухме как нашето шарено бърдуче запищя български звуци в устата на италианчето. Падаше топла, южна вечер. Земята и небесата се сливаха. Звездите слязоха ниско, така че не можеше да се разбере къде са — на небето или в морето… едри, едри — същински портокали…

Стоян Ц. Даскалов
Звънчето на Рогуша

Откъм селото долетя песента на училищното звънче. Мильо изхвръкна из кошарата, втренчи очи към сгушилото се в падината селце. Пред утринната есенна мъглица той вижда старото училище сред село, рой деца излитат, напълнят двора, гонят се, играят, викат! Той чува сякаш виковете им, песните им, вижда как учителят се разхожда между тях усмихнат и благ като овчар сред послушно стадо.

Колкото по̀ гледа Мильо, толкова сърцето му по̀ се свива, очите му се навлажняват.

Това звънче, дето всяка сутрин събира децата, е неговото звънче, на козата му Рогуша. Щом Тане слугата каза, че езичето на училищния хлопатар изпаднало, той доскача тук до кошарата, откачи това медно звънче от шията на Рогуша и го занесе. Всички го харесаха. Гласът му беше по-ясен и по-сладък. Който го чуеше, не можеше да не иде на училището. Но пръв от всички отиваше той. Вземаше го от дядо Тане и като застанеше на горно стъпало, биеше го, колкото сила има. Всички сънливци вдигаше от сън и ги докарваше, та ще се избият кой по-рано да влезне. Но звънчето не преставаше да бие, докато се наредят. Чак тогава ги пускаше един по един, като гледаше всеки дали си е изтрил краката о дървената стъргалка, измил ли си е ръцете, да не си е забравил тетрадката по смятане или молива.

Докато свърши училище Мильо, това звънче стоя в училището и им пя като жълтурче. Когато завърши, беше му мъчно да се раздели. Но махна с ръка и каза: „Хайде, нека стои тук, да буди селцето!“ И отиде при дядо си на кошарата. Но сякаш сърцето му остана в това звънче. Всяка сутрин щом дрънне, той изхвръкне, застане пред кошарата и чак когато училищният двор опустее и очите му се напълнят със сълзи, се дръпне. Разтвори старите си книги и торба и вместо към училище подкара стадото на паша. Глождят сълзите в очите му, набъбват като дренови пъпки.

Ще минат години, ще порасне Мильо, но ще си бъде прост, див. Другарите му ще станат учители, доктори, а той — дрипав овчар. И това, което знае, ще забрави по тия гори и долища. Ех, да си беше жив татко му, щеше сега да го хване за ръка и да му каже: „Хайде, момчето ми, да идем да те запиша в града. Барем ти да си с отворени очи, а не сляп като нас“… Като лястовичка щеше да хвръкне Мильо. Изпит имало, казват, от никакъв изпит не го е страх. Те само да го пуснат веднъж в оная голяма сграда с много етажи и безброй прозорци, па ще видят. Ще вземат да питат учителите: „А бе, момче, ти откъде си? Кой ти е учителят…“

Но баща му падна някъде в балкана, а дядо му не иска и да чуе за учение…

Псетата лавнаха и заглушиха песента на училищното звънче. Над главата на Мильо се изправи строгият му дядо.

— Ти още ли се въртиш тъдява бе? — викна дядо Вълко и хвърли секирчето, с което беше ходил да сече дърва. — Я виж кое време е?

Мильо рипна пробуден и сви книжките зад гърба си. Погледна — слънцето беше изскочило една копраля над билото, а той още не е пуснал овцете. Прав е дядо му. Той подкара стадото с наведена глава. Но звънчето на Рогуша бие сякаш още в слепите му очи. Звуците му го пронизват тая сутрин през сърцето. Той не изтрая, спря се; погледна дяда си как хвърля зрънца на кокошките и като застоя малко, неочаквано се втурна като гладно пиленце към него:

— Дедо — рече той развълнуван.

— Е-е?

— Ще правя всичко, каквото кажеш, но догодина… — задави се той.

— Какво, какво?

— Догодина да уча бе, дедо… Е Ванчо и Митко по̀ не знаеха от мене, па се записали… Искам да уча бе, дедо!

Очите му просветнаха, като каза това. Всичката мъка, що тежеше като камък в душата му, се събори. По лицето му заигра усмивка. Но дядо Вълю сви рунтавите си вежди и като със секирче отсече:

— Я да караш овцете на паша ти, че като дръпна тоягата, ще ти дам едно учение!

Гръм падна сякаш върху главата на Мильо. Очите му се просълзиха. Той нарами кривака и подкара овцете надалеч — искаше сякаш да иде на края на света с тях.

Така цяла година. Порече на дядо си, но той го наругае и Мильо забегне по долищата, приседне до някой храст, разтвори вехтата си книжка и чете… Пренася се мислено в града, в голямата сграда, вижда се гимназист — с фуражка и колан, застанал до черната дъска, която е по-голяма и по-черна от тая в село и без червени линии; учителите, които са по-големи и по-учени, му задават всякакви въпроси, той се замисля и на всеки отговаря… Цяла година той мислено се учи с другарите си в гимназията. А като се пукне пролет и му примъчнее, той привикваше Рогуша, на която беше също мъчно сякаш за звънчето, и легнал по гръб на поляната, се оставяше да го боде и бори.

Звънчето пееше в ушите му. Пееше и пред очите му се откриваше нова, по-хубава картина. Той вижда себе си голям, порасъл, учител, той води децата, младежта в читалището, кооперацията, кротък, благ, всички, като минават, му кимват с глава: „Добър ден, учителю! Добър ден!“ Дядо му ще го гледа усмихнат из къщи и ще потрива брада…

Само в неделни дни Мильо слизаше в селото, взимаше книжки от читалището, вестници и по цяла седмица четеше. Така изкара годината. Но за втора едва ли имаше сили да изкара. Идваше му да се отскубне тайно и да хване пътя към града, както баща му към балкана…

Но когато есента училищното звънче, същото звънче на Рогуша, събра пак децата, съвсем неочаквано при него дойдоха младежи от селото.

— Стягай се! Вземай какво ще вземаш, и тръгвай!

— Ама къде?… — гледаше ги той изтръпнал.

— Отиваш да учиш бе, не ти ли каза дедо ти?

— Тццц…

— Брей, какъв старец! Нали му казахме завчера! Държавата ти отпуща стипендия…

— Ама на кого, на мене ли?

— На тебе, та… Баща ти паднал за свободата… И ти пръв ученик беше, пък ще стоиш по долищата. Хайде вземай си торбичката и тръгвай, че требва да се подготвиш!… Изпит има, ако го не издържиш, не отговаряме…

На Мильо му премаля от радост. Щастливите сълзи най-после рукнаха от очите му. Дядо му погледна отстрани, повъртя се, па рече меко, нажалено като че ли:

— Хайде иди, иди… То се е видяло, че аз ще си пукна тука в самотия, такъв ми е късмета, барем ти да видиш свят! — махна старецът и с наведена глава, като да прикрие сълзите си, тръгна с Мильовия кривак подир стадото.

В тишината се чуваше само да долита откъм селото меденото звънче на Рогуша.

Петър Стъпов
Всяка сметка се плаща

Затворих кованата дъбова врата, поиздърпах ятагана да опитам не се ли е затегнал в посребрената кания. Изтеглих и един пищол от силяха. Де да знаеш, може всичко да се случи. Бях казал на войводата: „Да влезем двама и да му видим сметката!“ Той не рачи. Аз си знам работата, кай, ти остани да вардиш пред вратата.

Стоя отвън на чардака аз и слухтя. Чакам пищол да гръмне вътре или ятаган да зачатка по човешки кости. Нищо такова не се случи, само слушах гласове. Тихи гласове, на моабет нагласени гласове. Каква е тази работа? Гледам, вратата има ключалка, а дупката за ключа малка, продълговата, пръста си не можеш провря. Наведох се и замижах с едното око. Вътре беят кротува прав до джама, все така облечен в чохените си сини потури и салтамарка, обшита със златни нишки. Щръкналата му брада трепере като птича опашка. А пред него разкрачен стои Корчо войвода. Държи пищола си в ръка, смее се, пък по едно време пъхна оръжието в силяха с пискюлите и синците. Аха, рекох си, сега ще заиграе ятагана. Добре, но ятаганът все набучен на кръста му.

— Не бой се, Дестан бей — кротичко дума войводата. — Аз не съм лош чиляк като твоите кесаджии. На гости ти додох с момчетата, селям да ти поднеса. Додох да се повидим, да си похортуваме като хората. Няма ли да ме поканиш да седна?

Беят се поклони, кажи-речи, доземи и протегна ръце:

— Буюрун, челеби, аллах да те закриля! Седни!

Разположи се Корчо на миндера и все се усмихва хитро и присмехулно. Усмихва се и се оглежда, а смиреният бей стои прав като свещ.

— И ти седни, Дестан бей.

— Сакън, аз мога и тъй — кротко рече беят.

— Как щяло! Седни, седни…

Прибра беят полите на джубето си и седна. Като че тръни имаше под него, а не мек миндер. Аз го знам ербап чиляк. Наперен язди охранен ат, отвисоко гледа чиляците, май те са мушици пред него… Глей сега какво намислил войводата! Вместо да му види сметката — нали за това бяхме дошли, — той ихтибар му прави. Аз си клеча до вратата, двайсетина като мене хайдути са се притаили на двора или пък със запънати пищоли се хилят пред обезумелите от страх аргати, измекяри и бейски мекерета, а ханъмките квасят със сълзи възглавниците в харема и хлипат. Ама Корчо такъв си беше. Обичаше приказките, ихтибар правеше на чиляка. С кротко започваше, дето има една приказка, с памук вадеше душите. Този път не можех да го разбера. Гледам, навън се е развидяло, слънцето ще изскочи и ще тръгне над гората, а ние още на лафмоабет я караме! Ей туй не харесвах и тъкмо да блъсна вратата и да река на войводата да бърза, чувам го, дума:

— Е, няма ли, Дестан бей, със софра да ме почетеш? Аз съм горски чиляк, спя, дето свърна, ям каквото намеря, а ти тук си имаш всичко курдисано като за сватба… И яденето, и пиенето, и ханъмките викаш една по една, когато ти кефне! Знаеш, че има обичай гостът да се понахрани, нали тъй?

— Ще ида да донеса — скочи беят.

Корчо живо го спря с ръка:

— Сакън, измекяри имаш. Ти си господар, как тъй ще се резелиш?

Беят отпусна рамене, видях как лицето му се поизкриви.

— Ама твоите хора са вързали и запрели моите аргати, челеби.

— Вай! — плесна се войводата по челото. — Виж ги ти! Пейо!

Щом чух името си, блъснах вратата и ето ме ухилен на прага. Видях как беят изтръпна. И как няма да изтръпне — калпакът ми опираше, кажи-речи, дъсчения таван. Пък с тези чифте пищоли на кожения силях, с този крив нож и паласки, натъпкани с барут, тънка пушка през рамо и широк ятаган, украсен с червени и зелени камъни — ума му взех. А и чист бях, спретнат, с нови дрехи облечен като всинца ни — преди две недели бяхме бастисали чаршията на града и оттам взехме шаяци и чохени платове. Двама терзии подбрахме със себе си. Те тръгнаха без кеф — нямаше как. С ножици, игли, теркове и напръстници от сутрин до вечер мереха, крояха, шиеха. На всеки от нас, двайсетина хайдути, нови аби и пъстри потури ушиха, джензефени пояси скроиха. С такива дрехи, казваше войводата, се обличат солдатите в Русия и в Аустрия. Той беше ходил там, много свят беше видял, много патил. И оръжието им еднакво, добави той, кажи-речи, от един майстор ковано. Че като се строят в две редици с ония ми ти зелени и червени солдатски премени, окичени с ширити и жълти копчета по тях, да ги гледаш и да им се ненагледаш. А ние какви сме — думаше войводата. И ние сме солдати. Солдати на народа. Ние го пазим от душмани и от злини.

На тези работи държеше Корчо и аз харесвах такива салтанати. Та хиля се аз такъв напет, а беят ни жив, ни умрял. Сега го виждах хубаво. Бледен беше, брадата му трепере, дето има една приказка — изгубил и ума, и дума. А Корчо спокоен, весел, като че дошел на сватба, а не правда да раздава.

— Пейо — рече войводата. — Бе какво сте направили вий бе?

— Че какво? — примигнах аз.

— Скоро да додат тук някои от измекярите на бея, че да ни нахранят, както бог дал. Гост посреща беят, пък вий какво сте ги навързали! Хайде!

Понамръщих се, но излязох на двора. Седят мустакатите и брадати хайдути по кьошетата или до вратата, тутун пият, приказват. Все еднакви като истински солдати. А сред двора забит зелен байрак. Перчи се, кажи-речи, до върховете на дърветата. Рекох на момчетата да намерят измекярите, че скоро да занесат на войводата и на бея да похапнат…

Ядоха и пиха двамата, а аз все клеча до вратата. Все гледам през дупката на ключалката и пак ме хванаха дяволите. Смее се Корчо, един такъв добряк изглежда, кротък като невяста — на хайдутин не мяза. Приказват разни работи с бея, а той вече е друг. Поотпусна се, червенина пак се мацна по лицето му. Чувам го да казва, че Корчо войвода е справедлив чиляк, добър чиляк и само зян приказки се чуват за него. Отсега нататък беят ще го има за побратим. Било що било. Изпращал сеймени подир него — грях сторвал, не знаел какъв чиляк има насреща си. Ще разпусне веке сеймените. Прашинка няма да позволи да падне върху Корчо и дружината му. А войводата все се усмихва на тези горещи приказки. Кърши от пилето, лапа баница, пие шербет и поклаща глава: „Аферим, беим, сполай ти, ихтибар ми направи, богато ме нагости. Виж как чиляците могат да живеят в мир.“

А аз на тръни седя. Не че ми е за яденето — и ние всинца бяхме похапнали. Омекца сърцето на войводата — това е. Забрави, че този бей беше разплакал мало и голямо. Бесилки издигна, бащата на Корчо обеси, моми затри в харема си, имоти заграби, цяло село му работи ангария, нозете на непокорни потроши. Идваха селяни в балкана да се жалят от него: „Отърви ни, Корчо войвода, цял живот свещи ще палим за тебе и за дружината ти!“ А Корчо: „Ще се уреди, знам си работата!“ И тази нощ дойдохме. Всичко стана мирно и тихо, а сега, гледай го ти, моабет кара! Седя и се пуля — какво е хрумнало на войводата? Идеше ми да блъсна вратата и с пищола бум-бум — право в корема на бея. Не го направих, защото, гледам, войводата се изправи. Пооблиза устните си, поизчисти с ръка мустаците си и пак се засмя. Кокоря се аз пред дупката и се питам какво ще стане…

Нищо не стана. Бръкна в пояса си Корчо и извади няколко лъскави алтъна. Трясна ме нещо по главата. Чувам го да дума:

— Дестан бей, сполай ти, добре ме посрещна, нахрани ме, както бог дал, кажи сега какъв е масрафът за яденето.

— А, Корчо войводо, може ли? — опъна се беят.

— Може, може… Казвай!

— Ти си ми гост, как тъй ще плащаш? Докачаш ме, челеби.

— Тъй трябва. Всяка сметка се плаща! Казвай! — настоя Корчо.

— Йок, не приемам! — решително повтори беят. — И твоите аркадаши са ми гости, аз таквиз юнаци като не почета, кого друг?

А Корчо все се усмихва. Стои пред бея половин глава над него, спокоен, весел… на сватбарин мяза. Казвах си, че май е минало времето на хайдутите. Щом и сърцето на Корчо се е размекнало, отиде тя! Язък! По-добре да сменя гайтанлиите потури и абата с конопена риза, а вместо пушка бойлия и сабя френгия — овчарска гега да нарамя. Тюю, какви времена додоха! Аз да съм, не пари ще му дам, а ще забия в корема му един куршум, и толкоз! Кой каквото заслужава. Ама Корчо беше ни научил да не си пъхаме носовете, дето не трябва. Да мълчим, когато той говори и заповядва. Хайдути без команда и без ред — огън да ги гори, думаше той. В тази дружина се слушат войводата и байрактарят. Ако всеки вземе да командува и да прави каквото му текне — по-добре разпилей на вятъра такваз дружина.

Гледам, сложи Корчо два кръгли алтъна на софрата и се поклони. Пара дава и метан сторва на този кръвопиец и изедник! И това доживях. Мисля си, ще река на Корчо, че веке хайдутин не ща да ходя в неговата дружина. Нека си търси други баби, дето плащат на душмани и поклони им сторват.

Тъкмо си думах тъй, чувам Корчо да говори:

— Сметката си е сметка. Всеки да си знае, че един ден ще плаща!

Примигна беят, вдигна ръка, намислил беше да каже нещо, но Корчо го спря и пак рече:

— Моята сметка е платена. — Той сложи ръка върху дръжката на ятагана си и с друг, твърд глас, с какъвто говореше, когато заповядваше, каза: — А сега да видим твоята!

Беят пак пребледня от тези твърди, страшни думи. А мене нещо под сърцето ме стопли — разбрах накъде бие работата. Потрих ръце и пак ми стана хубаво. Долепих ухо до вратата да чувам по-добре.

— Има да плащаш и ти, Дестан бей! — строго добави Корчо.

— Корчо войвода, аман, не прави майтапи! Побратими станахме, аз тебе богато ще те даря… — поде беят, а гласът му май не беше съвсем неговият.

Чаках какво ще рече Корчо. Думите му излетяха спокойни, твърди като елмази, равни и малко страшни:

— Имаш да плащаш за ручеи пролени сиромашки сълзи и за морета сиромашка пот! И за баща ми ще плащаш! Ти го уби, помниш ли?

— Милост… — изхлипа беят и се смъкна на колене.

Чух звън. Нещо на тенекия прозвънтя, сетне писна като звънче, а след туй удари някак тъпо, на меко. Изхлипа глас. Погледнах през ключалката. Беят, свит, лежеше на чергите. Краката му, обути в шалвари, поритваха. Корчо стоеше над него малко приведен и бършеше сабята си в потурите му. Постоях като сащисан, сетне бутнах вратата.

— Аз платих, и той плати — рече Корчо. — Сега към Балкана!

И бързо излязохме. Корчо свирна. На двора се разтичаха брадатите хайдути и се наредиха около байрака. Еднакви, спретнати, със силяхлъци запасани, окичени с оръжия и чанти. И черни островърхи калпаци на главите им. А байракът плющи над тях. Казах си, че един ден такива солдати може да има българското господарство, като се освободи. Не зная дали ще доживея този ден, ама много исках да го дочакам.

— Развържете жените и всички аргати! — рече войводата. — Всеки да си върви по пътя. А на конаците — огън.

Пак се разтичаха хайдутите. Аз режех вървите, които стягаха ръцете на уплашените измекяри, те ми се покланяха доземи и щом им виквах: „Да ви няма!“ — те презглава хукваха извън конаците. Замириса ми на дим. Видях как от чардаците, от плевнята и от покрива на конака избухнаха червени пламъци. Влязохме в оборите и изведохме по един кон, на други натоварихме събраната плячка от богатствата на бея и яхнахме конете. Двайсетина хайдути, на всеки по един.

После пак препуснахме из пущинаците, а аз все се обръщах. До небето се издигаха пламъци и дим. Гората ни скри. Тръгнахме по един изровен от дъждовете път. Балканът беше пред нас. Все поглеждах към Корчо и си мислех, че ако беше ми казал да се хвърля в огъня, щях да го сторя, без много да му мисля…

Петър Стъпов
Среща с Лекланше

Две очукани цилиндрични гърнета лежаха между прашни книжа и стар телефонен апарат. Върху неговия металически гръб се изтягаше пукната бакелитова слушалка. Луличката й беше изтегната като муцунка. До телефона спеше захвърлен барабан с раздрана кожа. Дървеният му пояс все още носеше следи от сини и червени шарки, с които се беше перчил като нов.

Понякога отивах в общинския склад при баща си, който командуваше и тези бракувани вехтории. Окото ми беше все в пъстрия барабан. Искаше ми се да попитам тате мога ли да си поиграя с него — трам, та-ра, трам, раз-два! Ала се срамувах, защото тази вещ беше чужда — вехториите принадлежаха на общината, а тате работеше като домакин и отговаряше за тях.

Един ден той ми каза да понаредя ей онези вехтории и да поизбърша праха — тате посочи двата сиви цилиндъра, барабана, телефонната кутия и целия куп изоставени вещи. С удоволствие ги избърсах и подредих. Тогава разбрах че гърнетата не са вехтории, а стари електрически елементи на Лекланше. Някога те са подхранвали с електричество общинската телефонна мрежа. От този ден загубих спокойствие. Отида ли при тате, очите ми бяха все в шуплестите гърнета. Ако ги имам, мислех си, ще мога да си произвеждам електричество. Ще опъна две жици от пътната врата до стаята си и ще монтирам електрическо звънче. Бяло бутонче ще издиря отдън земя, а над него ще изрисувам надпис: „Звъни два пъти!“

Тогава момчетата няма да крещят от двора: „Петее, Пете…“, а ще звънят зъррр… зърр… И така в нашата къща ще навлезе техниката!

Ходех често при тате, носех му храна за обед, исках му пари за разни неща или пък му казвах, че минавам случайно и съм се отбил ей така… да го видя, пък може и да потрябвам. А окото ми все в елементите. Барабанът вече не представляваше интерес за мене. Веднъж пак отидох и едва казах „добър ден“, тате ми махна да почакам и излезе. Всичко в склада ми се видя тайнствено. Старите вещи, събрали прах от години, очакваха да посегна към тях и те пак да почувствуват ласката на човешка ръка. Барабанът опъваше корема си и ме подканяше да взема загладените му пръчки за биене, за да удрям с токмачетата опънатата му замърсена кожа. Писалищното бюро, застлано със зелено сукно, опръскано с мастилени капки, ми кимаше да седна и да се разположа като истински началник! Както гледах втренчено крайчеца на глинените гърнета, хрумна ми да направя онова, за което досега не смеех да помисля. Привлечен от магическата им сила, аз храбро ги напъхах под ризата си и те докоснаха кожата ми със своята хладина. Дворът беше пуст — мръсен, с разхвърляни сандъци и дъски, навсякъде стърчаха остри бели камъни. Зад тлъстите корони на два ореха се разстилаше продълговатата едноетажна общинска сграда. Изпънат, с издут корем, аз вървях скован. Струваше ми се, че ей сега някой ще извика: „Ей, малкия, какво криеш под ризата си?“

По-добре беше да избягам, но не бягах, а отидох към дъсчената ограда, край която растяха храсталаци. В тях се заврях като кокошка, която дири полог. Извадих гърнетата, загърлих ги със суха шума близо до тарабите и тичешком се върнах в склада.

Тате дойде след минутка такъв едър, с широка крачка, малко прегърбен. Все го наблюдавах и треперех да не каже: „Къде са гърнетата?“ Тогава не знаех къде ще се дяна от срам. Но той не погледна към мястото, където те бяха лежали, а ме попита защо съм дошел.

— Така… случайно минавах оттук… — отвърнах аз.

Тате ми поръча да кажа на мама, че днес няма да си дойде за обяд. Кимнах и си тръгнах, но докато прекосявах двора, все очаквах да викне след мене: „Я се върни да те питам аз тебе.“ Спрях се на отсрещния тротоар и дълго гледах към оградата с шубраците. Все ми се струваше, че някое момче ще се появи, ще грабне гърнетата и ухилено от щастие ще викне: „Ей, на какво съкровище налетях!“

Издебнах, когато улицата опустя. Изтичах, проврях ръка през процепа на оградата, грабнах гърнетата и забързах към нашата махала — оттатък река Врана. Не отидох у нас, а блъснах съседска двойна порта. Преминах тичешком стар калдъръм, обрасъл между плочките с трева, парички и грамофончета. В дъното му, между овощни дървета, зад стар дъсчен кладенец, спеше ниска къща. Най-хубавото в нея беше просторният чардак с излъскан от много ръце дървен парапет.

— Генчоо! — викнах аз.

Генчо беше слабичък, нежен, с продълговата стригана глава. Завиждах му, че всеки следобед излизаше на улицата с комат хляб и апетитно парче сочна наденица. Баща му беше скотовъдец, имаше кошара в началото на Боаза. Двама овчари пасяха овцете и произвеждаха бяло меко сирене и кашкавал, а месото на закланите животни се превръщаше в чудесни наденици с миризми и солена пастърма — и тя вкусна, разбира се.

Генчо нямаше влечение към овце, кози и крави, а към техниката. Трябва да призная, че от него се запалих по разни технически и електрически изобретения. Доскоро заедно играехме на криеница из техните дъхащи на тор обори. Въвирахме се на топло в сеното, а през есенните дни белехме царевица и се търкаляхме в сухата шума. Ала когато Генчо започна да се занимава с техника и изобретения, неговото увлечение ме смая. Кой беше го научил? Все исках да го питам, но не го попитах. В тяхната изба той си беше устроил малка работилничка. Обичах да надниквам в това светилище, безмълвен да гледам как работи с жици, съпротивления, тайнствени кутии и да слушам фантазиите му, че ще направи цял електромотор, щом можа да сглоби любителски радиоапарат. Тогава ще освети тяхната къща, двора и оборите на баща си. Дори беше започнал да навива жица около една грамадна макара. С нетърпение очаквах да разбера какво ще излезе от цялата тази работа…

Сега го видях да излиза от избата с нечисти ръце. Паяжини се развяваха като опашчици по кафявото му шаячно палто.

— Пете, ти ли си? Влез! — покани ме той, без да се изненада.

Аз протегнах ръце с гърнетата на Лекланше, като че ли държах две сиви риби. Той ги погледна втренчено, после флегматичният му изглед изведнъж изчезна и ококорен се спусна към мене.

— Откъде ги взе бе, Пете? — рече и безцеремонно ги издърпа от ръцете ми, като че ли бяха негова плячка. Помириса ги, почопли около стърчащите електроди и малко разочарован рече:

— Изфирясали…

— Какво? — попитах аз.

— Сухи са, нишадъреният разтвор се изпарил. Кой ти ги даде?

Понеже аз сам ги докопах, нещо блъсна гърдите ми от стеснение и затули гърлото ми. Гласът ми се схвана, не излизаше от устата ми.

— Все пак ще ги оправим — авторитетно рече Генчо. — Та откъде ги задигна? — повтори, без да забелязва моето вълнение.

Аз събрах сили и измънках:

— Тате… такова… захвърлени бяха в склада на общината… поисках му ги… не трябвали и…

— Имаш ли пари? — пресече ме Генчо, който намери тези мъгливи обяснения за достатъчни.

— Нямам — рекох аз.

— Тогава почакай!

Той пъхна гърнетата в ръцете ми и неочаквано затропа по дървеното стълбище горе към стария дървен чардак на тяхната къща. Докато се съвзема от всичко, за което разговаряхме, Генчо пак се появи, пухтящ и шумен. Грабна моите съкровища, пъхна в ръката ми цял лев и ми поръча да тичам за нишадър. Нишадъра купих от тесния претъпкан с кутии, макари, копчета, тенекии с газ, торби със сол дюкян на бай Ганчо. Върнах се прималял от тичане. Двамата влязохме в работилничката и Генчо отвори двете крила на прозорчетата да нахлуе по-ярка светлина. После изсипа съдържанието на шуплестите гърнета. От тях извади двете пръчки — едната цинкова със сребрист цвят и една черна — от графит. Те бяха забодени в шуплеста материя. Докато Генчо сипваше в гърнетата нишадър и киселина, която изля от едно зелено шише, аз оглеждах неговото светилище. По грубите дъсчени рафтове бяха подредени стъклени буркани и шишета, които криеха някакви тайнствени течности. Разбрах, че са киселини. По тезгяха бяха разхвърляни жици, клещи, отвертки, бобини, релета, гайки… В ъглите струпани железа, гладки дъски, тенекии и всевъзможни вещи, събрани от изби и тавани, каквито имах и аз. Стоях онемял. От тези вехтории Генчо трябваше да получи някой уред или инструмент, може би машина или източник на енергия… И аз горещо желаех да си произведа ток от елементи на Лекланше. Исках у нас да светне малка електрическа крушка, защото се осветявахме с лампи и газ. Моите две сестри ме смятаха за малко шашнат, понеже все се занимавах с подобни работи: чуках, ковях, майсторях колички за деца, строях къщички от кирпич за зайците ми. Опитвах се да поправям всеки часовник, който ми паднеше в ръка, дори да работеше добре. Но аз ли бях виновен, когато механизмите му спираха, кой знай защо, като ги докосвах? Добре, ала като светне електричество, на цял свят ще покажа на какво съм способен!

За всичко това мислех, когато Генчо ми разкриваше тайните на Лекланше. Ето че той извади от някакво шкафче две тънички изолирани жички. Съедини едната със стърчащия цинков електрод, а другата с графита. После нервно бръкна в джобовете си и по тезгяха се изсипаха разни гайки, жички, фасонки, тенекийки…

— Какво търсиш? — попитах го аз.

— Електрическата крушка… къде съм я забутал?

— В мене е — подадох му я аз.

Той допря едната жичка встрани до жълтата фасонка, а другата лепна до основата. В издутото прозрачно коремче светна червена буква като френското ес. Приличаше на огнено змийче.

— Виж, наистина свети! — подскочих аз.

Генчо се засмя, каза, че не му е за пръв път, и добави, че ще усили разтвора и крушката ще засвети по-ярко. И звънче може да зазвъни.

Вечерта тате си дойде късно, аз вече бях в леглото. Всеки би помислил, че ще спя добре, защото кражбата не беше открита. Но аз се въртях в леглото и пъшках — срам ме беше, че откраднах.

Сутринта пак отидох в общината и несмело влязох с наведена глава. Тате отвърна на моя поздрав, сетне попита:

— Защо си дошел?

— Така… — рекох смутено и бързо добавих: — Искам да си направя електрически звънец и ако при тебе има непотребен…

Внезапно замълчах, защото тате обърна главата си към вратата и този негов жест ме смрази. Всеки миг очаквах той да каже: „Ти си откраднал гърнетата…“ Но тате само рече:

— Тук имаше два изоставени елемента, някой трябва да ги е хвърлил… Щях да ти ги дам.

Тогава заплаках. Тате стана, пристъпи към мене и попита:

— Печо — той така ми викаше. — Защо плачеш?

Поех си дълбоко въздух и все пак със сковано гърло казах:

— Мислех, че няма да ми ги дадеш, затова сам ги…

Очаквах ей сега върху ми да връхлети гръм и мълния, но тате кротко попита, както говореше, когато имаше добро настроение:

— Е, ще свършат ли работа?

— Ще свършат! — рекох и преглътнах, за да отпуша радостта си.

— Тогава защо плачеш?

Не исках да обяснявам, а обърсах сълзите си и се усмихнах.

Тате отиде към рафта, натъпкан с разни дреболии — стари попивателни преси, моливи, перодръжки с перца, топове хартия, пликове, стари печати, червен восък… Отнякъде извади камбанка, закрепена на дъсчица. На нея стърчаха две зелени макари от навити жици.

— Вземи тази бракувана вехтория, тя не трябва — каза той.

Светлината на цялото слънце се събра в очите ми. Истински електрически звънец със зелени макари и металическо чукче, което бие бялата хромирана камбанка. Разнежих се.

— Ама, тате, за мене ли е? — преглътнах аз.

— Стига да ти свърши работа…

С признателност погледнах умореното благородно лице на тате. Грабнах звънчето и изтичах към къщи да го включа в елемента на Лекланше…

Иван Мартинов
Шипковият храст

Останали бяха само трима. Командирът на отделението и другите двама бойци загинаха още в ранните часове на утрото, след като неприятелят ги нападна неочаквано откъм гората.

И тримата бяха от едно село, но и тримата случайно попаднаха в един взвод, в едно отделение и дори на това място, което смятаха за най-добро в отбраната на полка. При своето оттегляне в здрача на априлското утро те се спряха тук и бързо се окопаха, после натрупаха пръстта пред себе си и залегнаха един до друг.

Пред тях имаше нисък синор — гол, сив и леко нагънат, тук-там с едва поникнала зелена тревица — и само един шипков храст стърчеше с бодливите си клони пред очите им. Но оттук те можеха добре да наблюдават и да държат под обстрел цялото пространство пред себе си, като не позволяваха на противниковите щурмоваци да вдигнат глави. Останалите отделения на взвода бяха се оттеглили към височините пред селото и те единствени все още стояха тук, врязали се като клин в разположението на противника. В този бой, който им се струваше един от най-тежките през цялата война досега, те виждаха безсмислието на своята постъпка, но бяха решили да не отстъпват и да не позволяват на противника да проникне по-навътре в отбраната им…

Най-старият от тях, Иван, когото всички наричаха Горуня, едър, тежък и грубоват, досущ като неокастрен горун, с доброто си сърце беше спечелил любовта на другарите си. Преди войната той бе работил в една мандра и от дълго скитане из планината бе придобил усет и способност да разпознава безпогрешно времето, да се ориентира в каквато и обстановка да попадне. Тих и кротък, той не обичаше да се налага на другите, но сега, като виждаше, че животът им се намира в опасност, сам зае мястото на убития командир.

Вторият по възраст беше Костадин, дребничък и свит, но пъргав като невестулка, с къса, оредяла коса и живи, хитри очи. Той имаше жена и три деца, за които често си спомняше, и може би затова от време на време, като се целеше спокойно и хладнокръвно, затваряше очи и се мъчеше да си представи своя дом.

Най-младият, Илия, бе оставил на село девойка, за която искаше да се ожени. В края на август бяха решили да отидат при нейния баща и да му кажат, че се обичат, после да определят деня на годежа, но ето че през септември го мобилизираха и той замина за фронта.

Илия беше добър стрелец и не пускаше нито един куршум напразно. Но той нямаше време да помисли нито за майка си, нито за Гена, която го чакаше със свито сърце да се върне от фронта, та да се оженят.

Боят беше пламнал с незапомнена сила. Тракаха картечници, стреляха минохвъргачки, пищяха куршуми. Земята се тресеше от тътнежа на оръдията и огнени блясъци озаряваха утринното небе. Около тях, сред разораните ниви, падаха снаряди и мини, но и тримата продължаваха да се отбраняват и да не мислят за оттегляне.

Настъпваше денят — сив, студен и влажен. Полека-лека мъглата се вдигаше и откриваше позициите на врага. Тримата бойци лежаха в прикритието уморени и гладни, с измършавели, брадясали лица и напразно чакаха някакъв знак, за да разберат, че другарите им са наблизо. Само по непрестанното тракане на една картечница от височините пред селото те чувствуваха, че не са сами, и знаеха, че няма да бъдат изоставени.

Едва по обяд огънят на противника понамаля. До тях се промъкна един боец, донесе им храна и им предаде заповедта на взводния командир да не отстъпват до получаване на нова заповед.

Иван изслуша мълчаливо думите му и кимна:

— Добре, ние и без това сме решили да не мръднем крачка назад!

Те изпратиха боеца с едва забележима мъка в погледите и се приготвиха за продължителната и тежка отбрана.

* * *

Следващите дни изминаха все тъй в бой с напиращия противник, но те вече не се страхуваха от неизвестността, а знаеха, че другарите им са наблизо. Редовно до тях идваха бойци и им донасяха храна, вода, патрони. Макар че още никой не бе им казал, и тримата чувствуваха, че неприятелят бе задържан и отблъснат.

На петия ден те осъмнаха при някакво особено подозрително мълчание. Тишина владееше над позициите. Не се чуваше никаква стрелба.

Утрото беше ясно и слънчево. Високо над тях се синееше небето и тук-там по него плуваха леки, къдрави като дантела облачета.

Изведнъж Костадин, който бе застанал на пост зад картечницата, извика от изненада и преди още да им каже какво бе видял, двамата му другари се хвърлиха и заеха местата си. Като го изблъска с едрото си рамо, Иван хвана ръчките на картечницата, готов веднага да ги стисне и да започне смъртоносната коситба.

— Е, защо извика така? — обърна се той сърдито към Костадин и мрачният му поглед обходи цялото поле пред тях — голо, равно и без никакво съмнително петънце.

— Гледай, гледай! — посочи с ръка Костадин. — Шипката цъфнала.

И тогава Иван видя, че голият шипков храст беше целият отрупан с розови цветове. Те бяха свикнали с него и доскоро този храст не им правеше никакво впечатление. Само преди два дни откриха, че неговите клони са станали по-зелени от плъзналия под корицата сок, а пъпките, наедрели, чакаха топъл лъх на вятъра, за да се развият за една нощ. И ето че сега, наред с бледорозовите цветове, прилични на звънчета, се зеленееха малки листенца, в пазвите на които се показваха зеленикавите връхчета на младите клони. Иван погледна още веднъж шипковия храст и усети как нещо го удари в гърдите и запърха като птиче, което иска да литне на свобода и вече да не се върне тук, в това мъничко трапче, което може би ще бъде гробът и на тримата.

— Какво да ви кажа? — обърна се Иван към двамата с поглед, в който говореше душата на човек, живял дълго време сред природата. — Хубаво, хубаво… ех! — И той замахна с ръка, сякаш поздравяваше най-скъпия гост в света.

Костадин също се разчувствува. Той застана до Иван и като се облегна с лакти върху натрупаната пръст на окопа, впи очи в шипковия храст и дълго не свали погледа си от него.

— Знаеш ли — обърна се той към Иван и от вълнение едва дишаше, — че и аз в ливадата имам също такава шипка и колчем отида да кося, все заставам отстрана и я гледам, както ние сега тая…

— А гледай и тревичка поникнала! — кимна Иван към ниския синор. — Дали сега у нас косят, а?

Костадин искаше да му отговори, но преглътна думите си и се замисли. Той си спомни по кое време е косял и мислено се върна назад близо до хиляда километра на юг, в онова малко поле сред склоновете на Стара планина, дето беше и неговата ливада.

Навярно сега там косят. Тревата отдавна е избуяла, селяните крачат и размахват косите. Но какво ли правят жена му и децата му? Дали имат достатъчно храна? Готвят ли се да пожънат нивата? Ами спират ли се да гледат как е цъфнала шипката? Ох, тая война, дано по-скоро да свърши, че вече му дотегна да лежи във влажните окопи! Костадин се наведе към Иван, който бе седнал долу и свиваше цигара от парче вестник.

— Как мислиш, Иване, скоро ли ще свърши?

— Кое? — вдигна вежди Иван, наплюнчи парчето вестник й зави с дебелите си, но ловки пръсти цигарата.

— А че… войната! — кимна Костадин към реката, дето се бе настанил противникът.

Иван сви рамене, откъсна със зъби крайчеца на цигарата, захапа я и взе да търси огнивото.

— Трябва да свърши! — рече той и го погледна спокойно с умните си очи.

— Брей, много продължи! — поклати глава Костадин и дребното му, мургаво лице се смръщи: — Веднъж да продъним тия фашисти, че после лесно…

— Трябва! — отсече Иван, извади огнивото от кожената си кесия и взе да бие с лек замах.

— Ама кога, кога — това ми кажи! — настоя Костадин и още веднъж погледна към шипковия храст. — Ех, майчице мила, как ме сърбят ръцете за работа, а пък се е отворило едно такова време… Ух, ух! — И той плю сърдито.

Илия стоеше изправен зад картечницата и не слушаше разговора им. Той гледаше пред себе си и се опиваше от аромата на шипковия храст. Край него прелитаха с бръмчене пчели, блестяха на слънцето с тънките си крила пеперуди, в тревата пъплеха бръмбари и мравки, а високо в очистеното небе летяха птички и всичко това много му напомняше за родното село.

Едно мъничко врабче, сивичко и рошаво, с белезникава перушина по гърдите и с кафяви петънца около човчицата, кацна на синора пред него и заподскача на тъничките си крачета. То въртеше глава с очички като мъниста и търсеше нещо да клъвне. Илия бръкна в джоба на шинела си, извади цяла шепа трохи и му ги подхвърли, но тъкмо врабчето се канеше да клъвне, внезапен гърмеж прободе покоя на слънчевия априлски ден и като изпърха с криле, то отлетя нанякъде…

Илия трепна. Последва втори гърмеж, после трети и… изведнъж всичко наоколо завря от тътнежа на оръдията. Боят отново започваше. Тримата скочиха и заеха местата си, като почувствуваха, че това беше последният бой за тяхното спасение.

— Карай, Иване! — извика Илия. — Бий, удряй!… За нас, за всички!

— И за шипката! — добави Иван и яростно стисна ръчките на картечницата, която затрепера в ръцете му.

— За шипката, ура! — махаше ръце Костадин, като виждаше как отсреща в ниските храсти и раззеленилата се тръстика по брега на реката се вдигаха облачета прах.

Изведнъж картечницата млъкна. Илия бързо се обърна. Иван се смъкна долу в окопа, като се държеше за гърдите. Лицето му беше пребледняло, а очите блестяха от влага.

— Иване! — извика Илия и се наведе над него. — Иване! Какво ти стана?

Иван помръдна с ръце и се опита да се изправи, но силите му не стигнаха и той оброни глава на гърдите си.

— Картеч… — пошушнаха едва чуто устните му и Иван се отпусна с тежестта на цялото си тяло в ръцете му, но Илия разбра какво искаше да му каже.

Илия го положи на земята и стана, но преди още да се обърне, усети силен удар в тила и залитна. Пред очите му блеснаха огнени кръгове, после падна мъгла и той се отпусна върху тялото на Иван.

Костадин усети падането на Илия, но нямаше време да се обърне, а продължи да стреля с картечницата по неприятелските вериги, които се бяха вдигнали за десети път в атака. Дулото на картечницата се виждаше ту наляво, ту надясно и Костадин виждаше как огненият вятър отнасяше като прашинки мярналите се пред погледа му зеленикави фигури.

В един момент на затишие той погледна към шипковия храст. По земята се бяха посипали розови цветове. Стана му мъчно и той посегна към един цвят, но тъкмо в тоя момент усети силна болка в рамото и отпусна ръката си. Обзе го необикновена слабост, дишането му стана бавно, затруднено. Той затвори очи. Като насън пред погледа му се мярна розовият храст, но вече не този, който беше пред него, а другият, който беше там, в неговата ливада… Костадин събра сили, вдигна глава и като напрегна мускулите си, отново хвана ръчките на картечницата и продължи да стреля към реката. В същия миг откъм височините зад него се разнесе „ура“ и без да се обръща, той разбра, че полкът се бе вдигнал в контраатака и че скоро ще бъде спасен…

Иван Мартинов
Смазаната ръка

Това се случи преди много години.

На разсъмване пуснахме върху голямата плоска машина следпразничния информационен вестник „Народен глас“. Цяла нощ не бяхме мигнали. Капнали от умора и безсъние, едва се държахме на крака. Лицата ни бяха бледи и посърнали, с възпалени, зачервени очи.

Наближаваше времето, когато трябваше да предадем вестника, и всички бързахме. Всяка минута ни беше скъпа. Напрежението растеше. Машините ръмжаха със свойствените си глухи, сподавени гласове, които сякаш идеха изпод земята. Бързо се движеха колелета и лостове, обръщаха се валцове, съскаха каиши… И тъкмо в тоя момент на най-голям и непоносим шум отвън се втурна запъхтян редакторът с оредялата, проскубана брадичка. Той застана по средата на машинното отделение, размаха заплашително ръце и закрещя право в лицето на майстора:

— Та вие още не сте свършили! — И изблещи очите си. — Как може, боже мой, как може? Та това е позор… да, истински позор!… На̀, гледай, навън вече се разсъмва, а вие още не сте свършили…

Майсторът, висок, сух, с руси мустачки и дълъг нос, нареди да се бърза и това още повече усили шума.

На голямата плоска машина в средата на помещението бе застанала висока бледа работничка. С последни усилия, като едва се крепеше на крака, та вземаше един по един белите чисти листа и ги пъхаше в устата на чудовището, което стръвно ги захапваше с щърбите си зъби и ненаситно ги поглъщаше.

Отзад на тезгяха едно измършавяло момче с лунички по лицето събираше отпечатаните броеве на вестника и ги нареждаше върху сушилките. Изтощено от тежкия нощен труд, то едва седеше на стола и дремеше, а броевете се пилееха пред него. Майсторът забеляза това, скара му се и го заплаши, че ще му дърпа ушите, ако не внимава. Момчето се сепна, скочи на крака и както беше още сънено, ококори очи и замига виновно. То чак сега откри щегата, която се отпечатваше върху бялото поле на вестника.

Без много да мисли, момчето остави броевете да се нареждат сами върху тезгяха, взе чукчето и дъската за подлагане и изтича пред машината. И преди още някой да го предупреди, че трябва да се пази, то се наведе над движещия се фундамент и посегна към щегата.

Раздаде се отчаян, сърцераздирателен писък. Кръвта замръзна в жилите ни. Всички останахме по местата си като вкаменени от страх. Само подавачката не загуби присъствие на духа. Тя даде контра и спря машината, но от силния натиск и рязкото, внезапно спиране оста се изкриви, маховикът потъна и смаза формата.

Изтичахме натам. Върху предната част на машината, между двете релси под самата мастилница, с намъкната до китката ръка лежеше бледо, с восъчно лице момчето. То не бе загубило съзнание, а изтръпнало от болка, ни гледаше с разширени от ужас очи и само хлипаше.

Какво бе станало?

Като дошло пред машината, момчето посегнало да набие щегата в движение. Но силите му стигнали дотук. Уморено от продължителното бдение, то загубило равновесие и се облегнало на формата. Тъкмо в тоя момент фундаментът се връща назад и дръпва ръката му между валците… И ето го сега лежи пред нас и ни гледа с очи, изпълнени с вик за помощ, но то не можеше нито думица да каже, устните му само леко мърдаха.

Отнякъде дотича майсторът — уплашен и с разтреперани ръце. Той се наведе, погледна момчето и заповяда:

— Вода!… Бързо!…

— Не, няма нужда от вода, а от йод. Дайте йод!

Някой изтича до аптечката, която се намираше в канцеларията. Един работник измъкна ръката на момчето. Тя беше цялата смазана до китката. Кожата се бе напукала на много места, но кръв нямаше — при силния натиск тя се бе отдръпнала.

Злополуката с момчето се разчу из цялата печатница и скоро около него се събраха почти всички работници.

Неочаквано отвън изтича запъхтян директорът — нисък, пълен човек, който дишаше тежко. Той разбута недоволен всички, застана до машината и като забеляза свитото малко тяло на момчето, попита:

— Какво е станало?

Майсторът се изправи пред него.

— Нещастие, господин директоре… злополука… Аз не видях, защото правех ревизия на трета машина, но чух… Вижте ръката на Стефчо! — И той посочи момчето, като искаше с един замах да опише картината, за която не можеше да намери думи.

Директорът погледна момчето, което от страх да не му се карат беше притихнало и вече не плачеше, после машината, пак момчето и пак машината. Най-после той се обърна разсърден към майстора:

— Аз не питам за ръката, а за машината. Има ли някаква повреда машината?

Майсторът мълчеше изумен.

— Кажи, кажи! — настоя директорът. — Счупена ли е машината?

— Да, господин директоре.

— Какво?

— Оста на маховика и двата малки валца. Но аз мисля, че машината може да се поправи, а ръката на Стефчо…

— Стига! — махна с ръка директорът. — Малкият ще оздравее, а машината… — И той се хвана за главата. — Ох!… Какво направихте вие, какво направихте? Знаете ли колко струва тази машина? Та тя е нова, съвсем новичка!…

Директорът обиколи два пъти машината и застана до нея. Тя не можеше повече да работи и лежеше кротко, безпомощно, като ранено добиче. Той дълго стоя мълчалив и неподвижен, като я гледаше натъжен и готов да заплаче. После въздъхна и изохка така глухо, че едва чухме думите му:

— Сега трябва да я поправяме! Знаете ли колко ще загубим от това?…

Директорът обгърна с отчаян поглед всички ни. Но ние стояхме около него безучастни, студени. Тогава той, като не намери от никого съчувствие към своето страдание, наведе глава и тръгна към кабинета си съкрушен, като човек, който е загубил най-скъпото в живота си, но когото никой не може да разбере.

Камен Калчев
Съкровището

Тази нощ отрядът ни се оттегли навътре, в самата планина, и там се установи на почивка.

Поставен на един от предните постове, които охраняваха почиващите партизани, аз прекарах цялата нощ буден зад един грамаден, повален от бурята дъб. Нощта премина спокойно — никой не се яви, а пък и едва ли би се решил някой да дойде тук, в това тъмно, непроходимо дефиле, оградено отвсякъде със скали и стари вековни гори. Но рано сутринта, когато вече се сипваше зората, аз чух ненадейно в гъстака няколко далечни, тъпи удара. Отначало не можах да разбера какви са тези удари, но след като се ослушах, стана ми ясно, че някой се е заел сериозно с работа. Стиснах по-здраво пушката си и като се наведох, безшумно се промъкнах между храстите. Ударите ставаха все по-ясни и по-ясни. „Кой ли е този храбрец — помислих си аз, — дошъл тук толкова рано, и какво ли търси?“ Но докато се питах, изведнъж на няколко крачки от мен се открои тъмната фигура на непознат човек, който се беше запретнал и усърдно копаеше под един стар и висок дъб. Аз се спрях, приклекнах зад храстите и любопитно загледах подранилия копач. Той приличаше на овчарите от съседните села, които твърде често срещахме из планината. Скъсаното му сетре и козинявата торба стояха захвърлени настрана, а прогнилата от носене ленена риза се беше нацепила на няколко места на гърба му. След като направи две-три копки, той спря, повдигна смъкнатите си шаячни панталони, които също бяха изпокъсани, плю в шепите си и пак продължи. Изкопал твърде дълбока яма, той отиде при захвърлената торба, взе един дълъг, остър шиш и като се върна, започна внимателно да го забива в земята. Такива усилия полагаше той, че аз чувах ясно как пъшка и стене при всяко натискане на шиша. Стана ми дори смешно, но реших да изчакам до края. Селянинът разбира се, не подозираше моето присъствие. След като шишът му стигна до твърда почва, остави го и започна пак да копае, с още по-голямо остървение.

Небето съвсем избледня, върхарите на дърветата се очертаваха ясно, а по високите скали вече трептеше слънцето. Цялата долина шумеше от многобройните птичи гласове. Пробуждаха се дори и бръмбарите, и пеперудите, скрити из тревата и шумата.

Реших, че е вече време да прекъсна работата на непознатия. Изправих се, вдигнах пушката си и извиках:

— Стой, не мърдай!

Селянинът, чул страшния ми неочакван глас, изтърва търнокопа, дигна ръцете си и целият се разтрепера. Аз се приближих, а изцапаните му корави ръце и парцалите по гърба му трепереха, сякаш го тресеше.

— Имаш ли оръжие? — попитах го аз.

— Нямам — отговори той, мърдайки бавно дебелите си, напукани устни, а от лицето му се стичаше застинала пот.

— Какво търсиш тук?

Той ме погледна и съвсем неочаквано се усмихна:

— Парите на цар Шишман.

— Какви пари? — учудих се аз.

— Два катъра със злато са заровени тук — продължи той, — малджиите от Калугерово ги търсят е-е-е там, под върха, но те са тук… Аз зная…

— Сигурен ли си?

Селянинът се оживи. Ръцете му вече не трепереха. Той дори направи опит да ги свали.

— Съвсем сигурен. Лично един турчин от Цариград ми го каза. Ваша милост от шумкарите ли сте?

Аз веднага се намръщих. („Не ще ме подкупите лесно, селски хитрецо!“) И му заповядах:

— Вземи парцалите си и тръгвай пред мен!

Той отново се разтрепера, събра вещите си и до самия лагер, където бе разположен отрядът, не продума нито дума.

Докарването на пленник в лагера беше неочаквано и предизвика всеобщо възхищение. Но още по-голямо оживление настъпи, след като стана ясно, че пленникът е обикновен иманяр, бедняк от съседното село, където току-що бяхме привършили политическата си акция.

Нашият командир беше шегобиец, с душа на поет и философ. Той веднага разпита селянина и се оказа, че иманярят държи непоколебимо за съкровището на цар Шишман и че е решил на всяка цена да го намери. Историята с турчина от Цариград беше разказана отново; дори се спомена за някаква книга, в която било указано точно местонахождението на златото. Разправяйки всичко това, селянинът поглеждаше хитро командира, а в очите му, над които висяха едри, разпилени вежди, бляскаха неспокойните пламъчета на това замайващо съкровище.

— Значи, казват, че имало книга? — запита командирът.

— Има, ами — отговори селянинът.

— Ти виждал ли си тази книга? — Продължи командирът, като даде знак на всички да утихнат.

Ние млъкнахме, предчувствувайки, че зад тази неочаквана негова деловитост се крие някаква весела шега, някаква безобидна насмешка.

— Не сме я виждали — отговори селянинът. После махна с ръка и добави: — Ех, с книгата е лесно, с книгата всеки може да го намери.

Командирът хвана чантата си, която висеше през рамото му и със същия непоколебим делови тон добави:

— Книгата е тук, книгата е в мен, но нямам време, нито възможност да изкопая съкровището на цар Шишман. То е много дълбоко.

И той измъкна една книга, а черните му весели очи ни заповядаха: „Дръжте се по-сериозно, магарета! Не се смейте!“ И наистина никой от нас не се засмя.

Селянинът огледа книгата, опипа я, но нали не знаеше да чете, така си и остана разочарован. Все пак разочарованието му нямаше да бъде така голямо, ако командирът не продължи:

— Че има̀не има — има! Но мога с положителност да ти кажа: не си губи времето, то не е там, където копаеш…

Селянинът погледна недоверчиво, огънят в очите му изгасна, сякаш бе изгаснало и самото му сърце. Той не искаше да повярва, че дългите му лутания могат да пропаднат за един миг. Посъвзе се и каза:

— Тази книга я има само турчинът… Ама и в нея не е написано всичко.

Нашият командир, разбира се, се постара да доразвие надеждите му, но селянинът си държеше на своето. Той беше колкото наивен, толкова и упорит. И, кой знае защо, тази негова упоритост хареса на всички ни. Още повече че той изложи пред нас една, макар и съмнителна, но твърде благородна философия. Той разправи, че му трябвали извънредно много пари да си купи кобила, каквато имал преди две години и която била реквизирана от германците, без да му я върнат, нито пък да му я платят. След това (добър е господ!) той ще си направи къщичка, а може да даде нещичко и на сиромасите, които живеят около него. Да, да, за сиромасите той вече е дал обещание пред себе си и пред бога. И ако не го изпълни, то се знае, ще бъде наказан. От всичките му жалби най-голяма си остана жалбата за кобилата. Не минаваше нито минута да не спомене за нея и да не напсува германците. Псувните може би бяха предназначени за нас, за да ни направи добро впечатление. Но все цак едно бе вярно, че той имаше твърде оскъдна, твърде бедна, като самия него фантазия, когато си е седял в къщи и разпределял наум тези „два катъра със злато“.

Подробности около неговата личност ние научихме много лесно. Той се казвал Първан Гъбаря от село Крушаре, имал шест деца. Жена му умряла преди година от огница, децата растели по божията милост. Той събирал дърва, гъби… Но ако била кобилата!… (О, ако била кобилата!) Тогава можел да започне и търговия. При това, псувайки германците, той ни даде някои указания за движението на техните ешелони и разположението на някои складове, неща, които се оказаха верни според данните, които вече имахме от нашето разузнаване. Това още повече засили обаянието от нашия иманяр и някои от нас бяха вече склонни да го поканят в партизанския ни отряд. Това, разбира се, не стана. Още повече че бай Първан постоянно поглеждаше към дефилето, където се намираше неговото селце. Най-после той започна да ни моли да го освободим. След като го поразпитахме за още някои и други неща, които ни интересуваха, ние решихме да го пуснем, при това нашата част беше в движение — предстоеше ни да прехвърлим Балкана.

Командирът — след като му каза да не говори на никого за срещата с нас и за тежките последствия, ако продума някъде — стана, хвана здраво коравата му изцапана ръка и рече все тъй сериозно, със скрита ирония в гласа си:

— Довиждане, бай Първане!… А за има̀нето — аз ще те потърся. Там не копай, не си губи времето… Само аз знам къде е скрито то…

Селянинът нарами торбичката си, търнокопа и шиша и бавно се смъкна надолу, през гората, без да му трепне нито един мускул на лицето. Ние също потеглихме по своя път.

Оттогава минаха много месеци и много страдания. Но една късна есен ние отново минахме по тези места и се уверихме в упоритостта и чудатостта на този селянин: под всички дъбове беше копано и ровено така настойчиво, сякаш не е имало нито капка съмнение в тези самоотвержени селски ръце. „Добре е поработил нашият брат — усмихнато забеляза командирът. — Добре е поработил.“

Все по същото време между нашия отряд и частите на жандармерията станаха сериозни сражения над село Крушаре. Ние изгубихме доста хора — ранени и убити. Но каква беше нашата изненада, когато по-късно научихме, че двама от тежко ранените ни другари били прибрани и спасени от него, именно от него, от нашия иманяр. Това той извършил хладнокръвно и незабелязано от жандармерията и когато след време нашите бойци бяха отново в редовете на отряда, добрата слава на бай Първан се утвърди завинаги в сърцата ни. Особено много желаеше да го види нашият командир, но това не му се удаде до Девети септември, до самия ден на победата. А ето какво стана именно в този ден на победата.

Нашата част слезе най-напред в село Крушаре. Тя бе посрещната радостно от всички. Между народа се мяркаше почернялата и изпокъсана фигура на бай Първан. Отначало той не подозираше, че отрядът, който бе слязъл в селото му, е същият отряд, с който беше имал вече среща. И може би аз нямаше да отдам такова голямо значение на този случай, ако нашият млад командир не притежаваше такава прекрасна, поетична душа. Той отиде при селянина, прегърна го и като го целуна, каза му пламенно:

— Има̀нето вече е намерено, бай Първане!

Селянинът го погледна изумено.

— Разбираш ли? — продължи командирът. — Има̀нето е намерено!… Извоювано!

Селянинът, а пък и всички ние наоколо нищо не разбрахме. Тогава командирът се засмя, посочи хората, чиито очи блестяха от радост, и извика:

— Ето съкровището — това е свободата, която извоювахме! Не виждаш ли?

И той продължи да сочи очите на хората, които в този момент наистина приличаха на пламтящо злато.

Селянинът се размърда, усмихна се. Може би не му беше ясно всичко. Но все пак той разбираше, че бе настъпил великият, решителният момент. Посъвзе се малко и каза:

— Още не са ми върнали кобилата, другарю командир…

Всички се засмяха. Засмя се и той — изведнъж му бе станало радостно и весело този ден.

Веселин Андреев
Вихра

Освен край землянката пост имахме и по-далечко, на една скала. За да не оставяме следи в дълбокия сняг, дотам отивахме по рекичката, която извираше наблизо и не замръзваше. За часовия винаги се намираха здрави ботуши.

Една сутрин рано застъпих на тоя пост. Гората зиме при изгрев-слънце е по-красива дори отколкото в приказките. Белокорите великански буки така бяха превили клоните си, че ми се струваше — хем им е тежичко, хем им е приятно под дебелия снежен пух. По върховете им, огрени от слънцето, снегът бе нежно розов, в сенчестото под тях — синкав, и само по мъничките полянки — бял. Въздухът — чист, чист и като че ли течен. И тишина, фантастична тишина. Ни клонче трепваше, ни листец пошушваше.

Внезапно връз мен се посипа снежен прашец и студено се плъзна по гърба ми. Сгуших глава в яката, погледнах нагоре — нищо… Но тъкмо свалих поглед от буката, по врата ми отново се струйна студенина. След малко — пак… Бре да му се не види, кой може да си играе така?… Но като се взрях по-добре, ядът ми в миг изчезна и тихичко се разсмях. Приклекнала върху най-ниския клон, опряла предни крачка на вейката, от която току-що бе съборила снега, една катеричка ме гледаше втренчено и любопитно с черните си, изпъкнали като мъниста очички. Над дългите й широки уши, неспокойно щръкнали да уловят и най-слабия шум, се извиваше грациозно бухлатата й опашка.

„Аха, ти се пазиш с чадърчето си, а на мене сипеш сняг във врата! Пък я и кожухчето ти какво е: топличко, че и шарено…“ Меката й козина беше сиво-бяла по коремчето и тъмнокафява по гърба, с червеникава отсенка. А тя, красавицата, сякаш разбираше мислите ми и мълчаливо ми отговаряше: мърдаше смешно горната си устничка, цепната като на зайче, и показваше острите си бисерни зъбки. Тъничките й мустачки стърчаха наежени. Цялата беше се наострила, очевидно на всяка цена искаше да разбере какво е това невиждано същество с овчи калпак, винтяга и ботуши.

Не исках да преча на любопитството й, не мърдах, да не я подплаша. Но неочаквано тя скочи близо до мене, леко, беззвучно. Постоя секунда, вирнала опашка, ритна със задните си крачета, мръдна ми една муцунка, като че искаше да ми каже: „Виж ме каква съм гимнастичка“ — и се юрна нанякъде. Хвърляше се в невероятни скокове и така бързо, сякаш не докосваше снега. Само по мъничките отпечатъци, прилични на птичи следи, можеше да се разбере, че стъпва на земята. Мигновено стигна до близката бука и без да се спре, полетя по нея нагоре, все така на големи скокове, все така бързо. Изчезна някъде из гъстата корона.

След миг видях нещо толкова красиво, че дъхът ми спря. Катеричката се показа на върха на буката, високо нейде в чистото небе, полетя, разперила опашката си като парашут, и кацна нечуто — същинска птица — върху съседното дърво. Ех, че ско-ок!… Не скок, а полет! И нали човек все си мечтае, неволно си помислих: „Их, да можех аз така да се хвърлям от бука на бука! Ще бъда неуловим, ще прехвръквам над главите на жандарите и ще ги карам да се късат от яд…“ Но веднага се надсмях над тая мечта: „Хе-хе, та каква ли голяма опашка трябва да имам, за да ме удържи!“…

Зачу се тихо шляпане по рекичката. Я, кога изминаха два часа! Жельо идваше да ме смени. Показах му катеричката сега тя щеше да занимава него — и се прибрах в землянката.

От тоя ден пухкавата хитруша стана наша приятелка. Скоро някой й измисли име, партизанско име — Вихра.

Часовият на скалата вече не се чувствуваше самотен. Идваше Вихра и започваше своите игри. А страшно пъргава, неуморима палавница беше тя. Разиграеше ли се, за секунда не можеше да се свърти на едно място. И ту мърмореше нещо неразбрано, може би недоволна, ту подсвиркваше, когато бе радостна. Тя се спираше само да почисти с лапки кожухчето си или да си гризне я борови шишарки, я жълъди, я лешници — складирани някъде още от есента.

Вихра се оказа и умна, и неочаквано доверчива. Случи се, та имахме орехи и от тях най-много разбра нашата любимка. Подхвърлиш й орехче, тя го грабне с дългите си птичи пръсти с остри нокти, приклекне и почне да гризе. Щом стигне до ядките, доволно кима глава, като че казва: „Благодаря! Благодаря!“ Така свикна с нас, че все се въртеше около поста, идваше и съвсем близко — ръка да подадеш, ще я хванеш. Опитвах се понякога, но тя ловко се метваше на буките — и винаги ми докривяваше, че не мога да я погаля, да я гушна.

Това беше през март, друга живинка не срещахме в планината и еднообразието бе ни дотегнало. Вихра внесе нещо свежо в живота ни, събуди у нас спомени от детството и ние й се радвахме като деца.

Само Златан, който все страдаше от излишна предпазливост, веднъж рече:

— Заплесвате се по тая катеричка, ама де да видим кога ще прозяпате и стражарите ще ни нагазят. Ще взема да я пребия.

Щяхме да му извадим очите, дето има една дума. „Само да си посмял!“, „Какво ти е виновна животинката?“, „Вихра е късметът на четата!“

Понякога — при вятър и буря — Вихра не идваше. Тогава на поста бе някак тъжно. Мъчно ни ставаше за нашата палавница и бойците се опитваха да прикрият това с шеги:

— Е, изложи ни нашата Вихра, уж я писахме партизанка, пък се уплаши от лошото време!

Бай Нико, дървар и ловец, който познаваше всяка горска душа, философски добавяше:

— Такова е това животинче. Играе в тихо време, когато е ясно и грее слънце, ама да не е много силно. Само човекът издържа и на дъжд, и на сняг, и на всичко. Затова и владее над природата…

А ето какво се случи веднъж.

Вихра тоя ден беше особено весела. Вършеше какви ли не лудории, глезено се хвърляше така близо край мене, че едва ли не забърсваше с опашката си носа ми, изгубваше се надолу из букака и пак се връщаше. По едно време обаче странно се възбуди — никога не бях я виждал такава. Крещеше високо, тревожно — нещо прилично на „тук-тук, тук-тук“, пъхаше се за малко в невидимата си дупка, пак изскачаше, но явно се страхуваше да слезе от дървото. Приседнала на задните си лапки, изправена, тя напрегнато се вслушваше. Дългите косми на ушите й ми изглеждаха още по-настръхнали. Уплаха и предупреждение имаше в нейното „тук-тук, тук-тук“.

А на мене ми беше смешно. „Е-е, Вихра, някоя лисица ли те подплаши? Не бой се, нека само дойде…“

Но изведнъж си спомних думите на бай Нико — катеричката имала много силни уши, подушвала опасността отдалеч…

Ослушах се — тишина. Докъдето стигаше погледът ми в гъстата гора — нищо тревожно. А Вихра изкрещя още един-два пъти, скри се някъде и се спотаи.

Покатерих се на близката бука. Като погледнах над върховете на дърветата, изтръпнах. Долу, през една поляна в началото на стръмния скат, се точеха хора в тъмни униформи, с пушки. Водеха и кучета. Идеха насам…

Задъхах се, докато стигна землянката.

Бяхме малко партизани тогава, но имахме предимство: щяхме да ударим полицаите неочаквано. Все по реката, за да не издадем землянката си, слязохме доста далеч и на едно сгодно място устроихме засада…

Какво да ви разправям — така разпердушинихме стражарите, че дълго време след това ни помниха. Трима души оставиха кокалите си, останалите така драснаха из долищата, че куршум не можеше да ги стигне. Не им помогна ни това, че бяха много, нито че водеха кучета…

После, като разказвах на другарите си как Вихра ме предупреди за опасността, те — още възбудени от победата — един през друг се шегуваха:

— А бе дума да не става, партизанка си е Вихра. Летящата партизанка!

Веселин Андреев
Винаги можеш да станеш мъж

— А бе то не е кожухче, ами приказка! Дума да няма! Ай, ай, ай, бре, Иво, ти знаеш ли, че и царчето няма такова кожухче? Де ще има, като не познава дядо Кузман! Ама и да дойде, нему такова не ще ушия, че то е готованче. Дума да няма! Само на тебе — щото заслужаваш!

— Ами-и-и, дядо Кузмане… — проточи Иво и повече нищо не можа да каже. Устата му се пълнеше със слюнка, сякаш ядеше нещо много сладко, искаше да бъде сериозен, а се хилеше целият, радостта го правеше лек, лек, като че беше балон и щеше да полети.

Дядо Кузман, дръпнал назад бяла глава, гледаше над телените очила, паднали ниско на носа му, тук пипнеше, там опънеше и току повтаряше: „А бе дума да няма! От екстра по-екстра!“ Той почти нямаше работа („нали германците ни смъкват кожите…“ — казваше и намигаше), та изпипа с мерак това кожухче. Но и защото беше на такова работно момче! Иво се въртеше пред мътното огледало, беше му страшно интересно — дома имаха само едно мъничко огледалце, едва носа си да видиш. Не искаше обаче да се показва дете, та уж търсеше недостатъци на дрехата. Но как — беше наистина невиждано кожухче! И все пак рече:

— Прощавай, дядо Кузмане, много ми харесва, ама не е ли големичко, така, дългичко?

— А, това вече майка ти ми поръча. Дума да няма. И то си е право, шие се за години, па я как бързо растеш…

— Е, щом мама е рекла… Ама догодина ще ми е таман.

Дума да няма.

Иво използува, че дядо Кузман не го виждаше, и се изплези сам на себе си, много е смешно да се изплезиш сам на себе си в огледалото!

— Е, прощавай, дядо Кузмане, аз много ти благодаря и да си жив и здрав, рече мама.

Целуна му ръка и изхвръкна…

Искаше му се веднага да го види майка му, но реши: я да мине край пързалката. На реката беше пълно, като че го чакаха. Плъзгаха се по светналия синкав лед с шейни, с дървени кънки, че и с налъми, падаха, пищяха, прегръщаха върбите. Някои деца го видяха, извикаха „яяя-а-аа“ и се насъбраха около него. Помълчаха дори — възхитено, завистливо. Йослето се престраши, попипа с един пръст, зацъка:

— Ей, ама то е като на Ботевите четници бе, с ширити…

— Че ти как го мислиш дядо Кузман… — рече скромно Иво.

Кожухарят наистина бе сложил върху кафявото кожухче зелени украшения: през гърдите така, при закопчалките, че и около раменете и долу по краищата.

— Ъ, като Ботевите… иска ти се… не видиш ли, че няма ръкави! — махна уж презрително Гуньо Кръчмарчето, ала чак бе потъмнял от яд.

— Що си толкова прост бе, то така се носи! — отмести го Благо.

— Мога ли да пипна, бате Иво? — промъкна се под ръцете им един фърфалак. Иво се усмихна насърчително, стана му приятно от това „бате“, но друго момче плесна малкия по ръката:

— Сус бе, я — само кал си!

А сам попипа. Стори му се меко, меко, та чак да се чудиш. Пипаха и други. На Иво взе да му се свива сърцето, че ще го изцапат, но нали те си нямаха, поне да пипнат…

— Ъ, що се фукаш бе! Майка му цяло лято ни работи по нивите, сега той се наконтил, па после ще гладуват…

— Ъ, ъ, какво ъкаш бе, Кръчмарче — спусна се да го удари Благо, но го спряха, — ще гладуват, като баща ти е изедник!

— Пък ти, ако искаш да знаеш, Иво не е търтей като тебе, сам си изкара парите! — сряза го Йослето.

— Ей, сам то… да няма кръчма я…

— Видите ли го колко е див, той мисли, че само от кръчма могат да се печелят пари! — извика Златка и всички се разсмяха.

Иво едва се сдържаше да не ръгне един юмрук на Кръчмарчето, но му беше по-приятно да го защищават другите, пък и не искаше да се бие пред Златка. Някои момчета мислят, че ще покажат кой знае какво, и се бият, когато ги гледат момичета, но Иво не обича това. А и всички деца знаят как той мъкна цяло лято на гръб джанки от гората…

Когато го видя, майка му плесна ръце:

— Леле, на мама печеловника! Леле, на мама мъжлето!

И радваше му се, и тъжно й ставаше. Да се блъска цяло лято! А да беше си жив баща му… Я какъв голям изглежда — пък и тринайсет няма! Всякога е така, децата без баща растат много бързо.

— Е, що е право, за чудо и приказ ти го е ушил дядо Кузман, златни му ръце. Само да си го вардиш, мама, години ще ти топли гърбето.

Като му се понарадва, Иво остави кожухчето загънато в стаята и излезе да насече дръвца. Размахваше брадвата опитно, спореше му, нали една радост отвътре му даваше сила…

— Е-е-е, бате, я ме виж, и аз си имам кожухче-е-е…

Иво дигна глава. Тотко, братчето му, щапаше наперено, а кожухчето, неговото, Ивовото кожухче, шареното, се влачеше по калния сняг.

— Остави ми кожухчето! Ще те пребия. Кюфте такова! — завика Иво и дигна дърво да го сплаши.

Но Тотко, дето му викаха и Топко, че и Кюфте, си подскачаше.

— Е-е-е, то си е мое-е-е, няма да ти го да-ам…

— Остави го, ти казвам! Веднага! Едно-о-о…

Топко още подскачаше, но се поколеба — знаеше си колко лошо е това броене, стигне ли три…

— Две-е-е…

— Не брой повече, не искам, кожухчето си е мое, не брой! — замаха ръце Топко.

Излезе майка им.

— Остави го, Иво, нека го поноси. Ама го дигни, дигни го Тотенце, да не се каля.

— Никому не си давам кожухчето. Никому! Три-и-и…

Топко направи остър завой, протестираше с плач, но благоразумно се прибра…

Вечерта, едва Топко заспа, неочаквано се вмъкнаха бачо Минко и още един партизанин, той идваше за пръв път. Бяха се вкочанясали, под винтягата си Минко носеше само риза и тънка рубашка. Иво се залепи за тях — за бачо си Минко той беше готов на всичко. Попитаха какво има по селото, чува ли се нещо, я полиция да шета…

— Да доведа ли майка ти, да се видите?

Минкови живееха наблизо.

— Сега не, стрино Цаковице, имаме важна задача, не бива… Ами сме поели дълга пътя, може ли един хляб поне…

— Не, как ще може… — бутна го тя шеговито и добави, преди да влезе в килера: — Ами ще ми го платиш ли?

— У-ха, щом победим, най-напред на тебе!

— Ще забравиш!

Иво, изчезнал преди малко, отвори вратата към стаята и се представи тържествено:

— Я, че ти си цял опълченец! — рече другият партизанин.

— Много ти пораснала работата бе, Иво, това пара струва…

— Струва я! Ама си го бива, нали?

— Всякак! Световно!

Като го поогледаха, Иво свали кожухчето, подаде го на бачо си Минко:

— Я го облечи, да го видя на тебе.

— Остави, Иве, изпа̀рихме се тия дни, ама да няма някоя гадинка…

Това го смути, но нали беше рекъл веднъж, досрамя го.

— Нищо, нищо. И да има, веднага ли ще прескочат!

Минко свали винтягата. Не беше едър и кожухчето, изрязано широко в ръкавите, му лепна.

— Я, че то за тебе правено! — тупна го Иво и се отдалечи. Като го гледаше на друг човек, кожухчето още повече му харесваше. Никой няма такова кожухче.

— Ей, че то ме стопли целия бе! — въртеше рамене бачо Минко. — Кръвта ми разигра. Нали народът казва: студът през девет аби минава, през една кожа — не!

В тоя миг една най-неочаквана мисъл сепна Иво: „Ами ако му го дам! Бачо Минко си е гол-голеничък и все по студа, ето и сега — дълга пътя сме поели, рече…“ Иво чак се уплаши от тая мисъл, отвърна поглед навън… „Да бях му се понарадвал поне! Отде ми дойде това наум…“

Двамата приказваха с майка му, но бачо Минко забеляза, че става нещо.

— Какво бе, Иве, де се носиш?

— А, нищо… аз… кучето май джафка…

Изскочи на двора, да си помисли насаме. Струваше му се, че бачо Минко бе разбрал всичко и му казваше: „Не ти се дава, а, кажи си!“ „Ама аз цяло лято съм се мъчил…“ „А ние не се ли мъчим? Ти си на топло, само до училището — ей го де е. Пък нас ни бръскат всичките ветрове…“ „Бай Минко, на мене то е за години, как ще карам без него?“ „Ти можеш и кошници да плетеш, ще си купиш друго!“ „Ами кога?“ „Добре де, както искаш…“

Най-лошото бе, дето Иво знаеше, че бачо Минко никога няма да му каже тия неща, но нали сам ги разбира! „Така е, не ти се дава, скръндза си…“ — рече си сам. И влезе решително.

— Вземи, Иве, чудно кожухче, ти казвам!

— Нали ти става, бачо Минко?

— А бе става ми, ама на тебе по̀ си отива.

— Да ти е честито, бачо Минко! Как вика дядо Кузман — Ти да го скъсаш, не то да те скъса…

— Какво?

— Ами каквото чу.

— Я си вземи дрешката! — набута му я в ръцете.

— То си е твое! — дръпна се Иво.

Минко разбра, че работата става сериозна.

— Не, в никакъв случай! Зная как си се трепал за него.

— Та тъкмо затова я! Ако ми го е купила мама, не мога да разполагам с нейно нещо. А това, мое си е — мога да ти го дам.

Иво видя, че майка му рони сълзи, като никога грубо й подхвърли: „Толкова ли ти е жал!“, а тя само се усмихна: „Какво разбираш ти, дете?“ Иво наистина не я разбра. Вярно, тя си помисли, че детето още много има да ходи с пролизаната фанела, но се радваше: „Ще стане човек! Щом му се откъсна от сърцето такова кожухче, ще стане човек…“ Иво вече се ядосваше на бачо си Минко — „ако продължава да не го ще, току-виж, че си го взема…“

— Така значи, искаш да ме обидиш?

— Не бе, Иве, ама как така…

Другият момък, замислен, кротко се намеси:

— Вземи го! Не виждаш ли, ще огорчиш момчето.

Иво го погледна с надежда. Минко се поколеба — що е право, хубава работа ще свърши това кожухче, ама как да му взема радостта на момчето…

— Ти ще му дадеш по-голяма радост! — каза другият, разбрал мисълта му.

Минко метна кожухчето на гръб, закопча го, поизтегли полите, изпъчи смешно гърди. И странно: не го прегърна, само протегна ръка. Иво я стисна като мъж.

Николай Хайтов
Свинче със звънче

За да се случи тая кървава история, виновна беше дивата свинка, че заведе малките си толкова близо до граничния пост. Малките й също бяха виновни: вместо да следват майка си, когато тя започна да бяга, те се изпокриха в накапалата по земята дъбова шума, като смятаха, че никой няма да ги види. Но граничарите умееха всичко да виждат: откриха ги и плениха две от малките свинчета. Занесоха ги на поста и дълго и шумно спориха какво да правят с пленените прасета. Някои се изказаха да бъдат заклани и опечени, но повечето се смилиха и решиха да ги опитомят. Сковаха набързо нова кочина, поставиха им вътре коритце с мляко и двете шарени дивачета се намериха в новото си жилище, зашеметени от неочакваната случка, с развързани крака и муцунки — приготвени за ровене.

Напразно: талпите на кочината не се поддаваха на никакво ровене и пленените свинчета трябваше да се примирят със своята кошарка. Отначало те изпитваха такава мъка за гората и свинското стадо, че макар да виждаха пред себе си копанята, не се докосваха до нея. Сетне гладът надви и те завряха зурлите си в прясното мляко.

Така започна опитомяването на дивите прасета, наречени от граничарите Жарко и Жвачко. Жарко получи своето име от светлокафявата си и с огнени отблясъци козина, а Жвачко — от ненаситната си лакомия. Той завираше цялата си муцуна в мляко, жвакаше, мляскаше и се облизваше, жабуркаше се, лочеше и пиеше, докато се издуе като гайда. Лакомията му беше толкова голяма, че понякога той влизаше в копанята с предните си крака, а граничарите дълго се смееха след това на млечнобелите чорапчета на Жвачко.

Това не бяха единствените различия между Жарко и Жвачко. Жарко — подозрителен и мълчалив — седеше все в тъмното кьоше на кочината, а Жвачко — лекомислен и безгрижен — предпочиташе да се навърта около вратата. Неговото лекомислие отиде дотам, че когато веднъж Груди, граничарят, посегна да го почеше, Жвачко не побягна, както би направил Жарко. Той остана на мястото си и щом Груди напипа гъдела му зад ушите, Жвачко се отпусна, легна и вирнал краката, се остави да бъде чесан и разчесван, докато кожата му почервеня. Чесането се повтори, потрети и се превърна в ежедневно забавление и за прасето, и за граничарите, защото внасяше веселба и смях в техния пълен с опасности и напрежение живот.

Груди след това направи опит да нахрани прасетата не с мляко, а с войнишка чорба и това имаше голям успех. Тоя път зажвака не само Жвачко, но и Жарко. В надпреварването за чорбата и двете прасета влезнаха коритото и сбутали муцуните си една в друга, започнаха да се блъскат и хапят като врагове. За да пробват магическата привлекателност на войнишката чорба, една сутрин граничарите направиха така: пуснаха прасетата в заградения двор, изсипаха своите канчета, пълни с чорба, в коритцето и ги разхлопаха (хлопането означаваше сигнал за обяд). Едновременно с това те отвориха вратата на двора към гората. Дивите прасета можеха спокойно да избират: да влезнат при чорбата в кошарката или да хванат пътя към гората.

Намерили се изведнъж вън от кошарката, пак на свобода, Жарко и Жвачко спряха като заковани, събраха глави, сякаш се съветваха какво да предприемат, и в следващия миг бяха готови да хукнат към отворената врата, когато се разнесе миризмата на вкусната чорба, чу се предизвикателното хлопане на войнишките канчета и стана чудо: вместо към гората двете прасета хукнаха към кочината презглава.

Убедени след тая „проба“, че дивите прасета са вече питомни, войниците решиха да не затварят повече вратата на кошарката. Така Жарко и Жвачко се намериха на двора, където със страст и увлечение се отдадоха на свинския си навик да ровят влажната земя.

Някои от граничарите спореха, дори се хванаха на бас, че прасетата все пак ще побягнат. Други, начело с Груди, настояваха да се вярва на прасетата и твърдяха, че вкусили веднъж от цивилизацията, те нямало да побягнат. Първия ден поне прасетата не направиха опит за бягство и Груди спечели баса. Заедно с това той спечели званието „свинеукротител“ и „свинесърцевед“. Но между граничарите имаше и такива, които смятаха, че е рано да се говори още за опитомяване.

— Кажете, виждал ли е някой от вас опитомено диво прасе? — питаха те.

— Точно в това е нашата слава — отговаряха привържениците на Груди, — че ние опитомихме не едно, а две диви прасета.

Невярващите обръщаха внимание върху странното поведение на Жарко, който въртеше неспокойно очи, виреше уши и бягаше презглава, когато наближаваше човек. Вярващите обръщаха внимание върху поведението на Жвачко, който беше се вече научил да върви подир граничарите в очакване на любимата порция чесане и грухтеше, като че благодареше на този, който му я даваше:

— Грух!… Грух!… Грух!

— Чух! — отговаряше Груди. — Чух! — И забиваше коравите си пръсти зад ухото на лакомия Жвачко, за да му достави най-върховното удоволствие.

Тъй или инак спорът се разгорещи и Груди се реши на смела постъпка. За да докаже, че прасетата са съвсем опитомени, той обяви, че следващата нощ ще остави отворени както вратата на кошарката им, тъй и вратата на двора, която водеше направо за гората. Постъпката беше смела и рискована. Дивите прасета бяха пленници на граничарите едва от три недели. Макар да знаеха вече вкуса на войнишката чорба, никой не можеше да каже какво става в тъмните ъгли на техните свински души. Бяха ли те забравили своите връстници от стадото, волните игри, топлата майчина гръд, вкуса на нейното мляко? Бяха ли забравили гъдела на сухата горска шума? Тези въпроси занимаваха, разбира се, и Груди, но той беше смело момче, което обичаше рисковете, и остана на решението си: прасетата да бъдат освободени.

Не само това. Той предложи бас: ако прасетата избягат, Груди поема задължението да пере партенките на граничарите от целия пост в продължение на месец. В замяна на това противниците на свинската свобода поемаха задължението да чешат Жвачко под опашката всеки ден по десет минути във времето, свободно от наряд. Вратите бяха отворени и прасетата се намериха на свобода. Какво са правили те през нощта — никой не знае. Уговорката беше никой с нищо да не се меси на прасетата, дори със звук! Дори с поглед! Когато на заранта, сънени още, граничарите станаха да видят какво е станало, в двора нямаше никакви прасета. Нито в кошарката. Всички гледаха какво ще каже Груди, но той остана спокоен.

— Денят не е завършил — рече той. — Напротив, той сега започва.

Като каза тия думи, той извади канчето си и взе да го блъска с лъжицата. Подир няколко минути само отвън долетя грухтене и в двора се втурна първо Жвачко, а сетне и Жарко. Бяха прекарали нощта някъде наблизо в гората и се връщаха при първата покана за закуска. От тоя ден нататък, все едно дали прасетата преспиваха в двора, или в гората, щом настъпваше време за разливане на чорбата, те неизменно се явяваха и лакомо се наяждаха.

Груди тържествуваше, а „неверниците“ вече изпълняваха баса. Всички идваха през почивката, за да изпълнят своя десетминутен наряд за чесане. Някои се опитаха да щипят Жвачко, за да го принудят да бяга, но кожата му беше достатъчно надебеляла, за да се плаши от такива шеги. Напротив — щипането го правеше по-доволен и щастлив, а грухтенето му преминаваше в тихо и блажено хъркане.

* * *

Свинската идилия се беше превърнала от щастливо събитие в обикновено ежедневие, когато се случи нещо грозно и неочаквано, което наруши спокойствието на граничния пост „Кукуряк“. Една заран Жарко не се завърна нито за закуска, нито за обяд. Жвачко само дойде, но в такова състояние, че събуди много опасения и подозрения. Дойде с окаляни крака, рошава четина и драскотини по корема. От звяр ли бяха гонени прасетата? Изяден ли беше Жарко, или беше само ранен?

Никой не допускаше да е побягнал, но след като войниците претърсиха цялата гора и не откриха нито кървави дири, нито следи от някаква борба — подозрението, че Жарко е избягал, постепенно взе да си пробива път. То се дори засили, когато един от постовете се върна и обади, че през нощта дочул шумове, които наподобявали шумоленето на едър дъжд. Всички познаваха шумовете в гората и знаеха, че преминаването на свинско стадо през гората много наподобява шума от едри капки дъжд.

На това се противопоставяше Груди. Ако Жвачко и Жарко бяха попаднали в своето стадо, защо Жвачко се беше върнал, а Жарко е останал? Беше ли възможно двете прасета да бъдат толкова различни? В края на краищата Жарко може да се е загубил!

Така мислеше Груди и за да не се загуби и Жвачко, реши да му върже звънче. Хем да плаши зверовете, ако се опитат да го нападнат, хем да сочи на граничарите къде е, ако се загуби из гората като Жарко.

Свинче със звънче!… Тая необикновена идея допадна изведнъж на всички. Намерено беше звънче и пред очите на целия пост се извърши церемонията на неговото връзване. Един стар войнишки ремък бе разпран и скъсен, зашиха му една бронзова закопчалка и с негова помощ медното звънче, което висяло някога на някакво теле, се намери на врата на дивото прасе.

Щом прасето се намери със звънче, то разлюля главата си, като че искаше да се освободи от странната вещ, но звънчето още повече се разхлопа и подплашеното свинче търти из двора. Никога граничарите не бяха се смели тъй силно и сърдечно, както се смяха тоя ден. Слисаният Жвачко скачаше, бягаше, въртеше си главата, а войниците все повече и повече се смееха, докато най-сетне прасето свикна със звънчето и престана да лудее. Само от време на време то се стряскаше, за да предизвика изблик на смехове и кикот. Тогава още никой не предполагаше, че звънчето ще донесе не само смях, но и беда, и скръб.

Минаха няколко дни. Жвачко свикна със звънчето, свикнаха и граничарите. По звънчето те винаги разбираха какво прави свинчето: чеше ли се, рови ли из двора, или яде. Или пък ходи из гората за желъди. Есента бе настъпила и желъдите се ронеха — едри, лъскави и тежки, — а вятърът бързаше да ги зарови с ланска шума, за да не измръзнат през идващата зима. Желъдният аромат се носеше из цялата гора. И той навярно бе виновен за онова, което се случи, разтревожи целия пост и реши съдбата на прасето.

А какво се случи?

Случи се нощ облачна и тъмна. Случи се, че вятърът духаше от гората към поста. Жвачко се беше прибрал в своята кочина, а граничарите отдавна бяха заспали сладък сън. Но ето, вятърът донесе някакви звуци, които накараха свинското сърце на Жвачко да забие бързо-бързо: наблизо минаваше неговото стадо. В това нямаше никакво съмнение. На свинчето дори се стори, че дочува грухтене, и не какво да е, а тъкмо това, с което старата свинка събираше пръснатите по гъсталаците прасета. Всичко това накара Жвачко да скочи на крака. Миг след туй — забравил звънчето, което хлопаше на шията му — той се втурна през вратата към гората. Войниците спяха, вятърът духаше и никой не чу звънчето. Само след няколко минути Жвачко — втори път, откакто беше храненик на граничарите — се намери при своето стадо.

Сега му е мястото да обясним, че първия път той срещна стадото с Жарко, но Жарко остана, а той, като си припомни вкусната чорба, затича се към поста презглава и нито грухтенето на майката, която го викаше, нито сърдитите погледи на старите глигани успяха да го върнат. Тогава и старата му майка, и глиганите се държаха, като че нищо не беше се случило с Жарко и Жвачко. Но сега при неговото появяване всички вдигнаха глави и го загледаха, като че не беше дете на старата свинка, а дете на вълк.

Защо?

Жвачко забеляза Жарко и тръгна към него, но Жарко отскочи, като че бе настъпил отровна змия. Едва тогава той разбра, че причината за всичко е звънчето. Опитваше ли се Жвачко да влезе в стадото, стадото мигом се оттегляше. Той пак се опитваше да го настигне, но стадото хукваше отново, докато най-сетне Жвачко заедно с цялото стадо се намериха в най-непристъпните гъсталаци на вековната гора.

Мястото, където спряха, представляваше горска поляна, заградена от стволите на престарели дъбове, чиито клони закриваха, току-речи, цялото небе. Стволите на старите дървета бяха излъскани от чесане на свинските гърбини. Кората им беше полуизтрита от точене на свинските зъби, а земята — претъпкана от копитата на глиганите. Ако беше с година по-стар, Жвачко щеше да знае, че това скришно, сбутано в планината място, се нарича „Кървава поляна“. Ако беше още по-стар, той щеше да знае, че тука стават двубоите между глиганите съперници и се решава кой ще бъде водачът и кои — негови помощници. Че тука в минути на опасност се събира цялото стадо, за да решава въпросите на своята безопасност — събрания бурни понякога, а понякога и кървави.

Свинчето не знаеше всичко това и с интерес наблюдаваше как старите глигани-ветерани заемат място под стеблото на най-дебелия дъб, а край тях се разполагат свинките, свъртели около себе си ланските и тазгодишните прасета; и как два глигана с наперени уши и криви зъби застават на стража край пътеката. Жвачко се досети за какво беше това събрание чак когато от двете му страни изникнаха неочаквано две от младите прасета и с бялото на очите си му дадоха знак да не мърда.

Нима се страхуваха от него? В следващия миг работата стана ясна: между ветераните-глигани се изправи глиганът с най-много рани и започна с пъхтене и грухтене такава реч:

— Почитаеми глигани с рани. Уважаеми свинки и прасета млади. Свинският трибунал започва съденето на издайника. Обвинител може да е само който има рана, а защитник — всеки от нашето стадо. Обвинители, вдигнете своя глас! Защитници, пригответе си речите!

В интереса на истината налага се да обясним, че речта на стария глиган не беше тъй гладка, както я предадохме ние, но тя иначе не може да се предаде. „Почитаеми глигани с рани, уважаеми свинки и прасета млади“ например се състоеше само от едно „грух“, наподобяващо повече хълцане, отколкото истинско грухтене, придружено с обръщане главата към глиганите с рани и с мимолетен поглед към старите свинки. Младите прасета не бяха удостоени нито с поглед, нито със знак, но затова пък казаното „грух“ не беше краткото обикновено „грух“, а удължено най-малко с две „у“-та, което означаваше на свински език обръщение към най-младите. С такива неуловими за човешкото ухо интонации започна съденето на свинчето:

— Орелът е опасен, но човекът е по-опасен от орела — взе думата един глиган с криво рамо. Като малък той беше краден от орел, изпуснат и ранен. Оттогава всяка своя реч започваше с орела. — Човекът плени прасето и му върза звънче. Защо? Ясно е и за глупака, че той иска да го направи предател на свинското стадо. А какво се полага на предателите — всеки знае! — завърши Кривото рамо.

— Не съм предател! Не съм! — заквича Жвачко, разбрал и къде се намира, и какво го чака. Неговите пазачи — младите глигани — едновременно се обърнаха и го сръгаха със свинските си зурли, но той успя да извика:

— Звънчето не съм си вързал аз!

— А защо, когато миналия път дойде при нас, изостави свинското си стадо и пак се върна при човеците? — обади се едноок глиган, загубил окото си в борба с вълка.

Свинчето наведе глава.

— Заради чорбата — полугласно отговори то. — Вие не знаете какво е чорба!

— Но знаем какво е човекът! — грухна едноокият сърдито с такава сила, че клоните на дъба затрепераха.

— Знаеме човека, знаем! Той ни е пържил и пекъл! — обадиха се и други ветерани глигани и козината им настръхна, за да покажат дълбоките си рани. Един показваше простреляното си ухо, друг — кълката си, хапана от куче, трети — челото си, нашарено от резките на съчмите, и тъй нататък, и тъй нататък.

— Вие знаете, но аз не знаех какво е човек! — тихо рече Жвачко.

— Твоят брат също не знаеше, но предпочете своето стадо пред кочината и чорбата! — забеляза някаква свинка и строго изгледа наклякалите около нея прасета.

— Работата е там — обади се отново глиганът с кривото рамо, — че ти си предпочел чорбата пред свинската ти свобода!

— Това е предателство!… Заслужава смърт! — натърти председателят на трибунала, глиганът с най-много рани.

— Смърт!

— Смърт!

— Смърт! — ревнаха глиганите с рани и клоните на дъба затрепераха отново от мощното ехо на свинското грухтене.

— Милост за прасето! — чу се гласчето на някакво си недорасло. — То не е виновно, че са му закачили звънче.

Между връстниците на Жвачко настъпи оживление:

— Не е виновно прасето!

— Измамило се е прасето!

— Сгрешило е?

Глиганът с най-многото рани тупна с крак и се изправи рунтав и наежен:

— Недорасли-и! Вие забравяте опасността, която ни застрашава!

— Ще отидем в най-гъстите гори, където звънчето няма да се чува — обади се прасето, което първо каза „милост“.

— Ушите на ловните кучета улавят дори бръмченето на комари! — противопостави се Едноокия и здравото му око блесна като боен зъб.

— Ще се пазим!

— С това клепало на врата?

Споровете се прекъснаха от изказването на Кривото рамо:

— Вие знаете ли какво е орел?

— А какво е вълкът имате ли си представа? — изгрухтя едноокият глиган.

— Спорът е излишен! — намеси се председателят на трибунала. — Като най-стар мога да ви кажа, че подсъдимото свинче е осъдено на смърт не от нас глиганите, а от човека. То ще умре задушено от ремъка на своето звънче, когато вратът му стане като нашите!

Настъпи тишина. Между младите свинчета се чу сподавено ридание. Дори вятърът престана да си играе с листата на дъба.

Тогава една свинка се разчувствува и каза:

— Защо, уважаеми глигани с рани, да се убива прасето, когато може да се замени смъртното му наказание с изгнание? Нека да походи из гората със звънец, за да разбере само в каква се е беда натикало.

— Изгнание!

— Изгнание!

— Изгнание! — завикаха едно през друго маловръстните прасета.

Глиганите с рани се спогледаха. И съдбата на свинчето със звънче щеше да е друга, ако не беше се намесил един престарял глиган, който винаги мълчеше Той силно изгрухтя:

— Страшно!…

— Страшно, страшно! — продължи старият глиган. — Страшно е, когато развратът между прасетата се посява открито. Нашата сила е в нашето стадо, а вие проповядвате изгнание! Едно прасе само̀ да скита, за да срами открито свинското ни племе. Да се гаврят лисиците с него!

Глиганът се задъхваше от ярост, но не спря свирепата си реч:

— Стадото е за нас свещено! И не бива да се нарушава правилото. Прасето трябва да умре!…

Председателят на трибунала се обърна към майката на провиненото прасе:

— Ваша е последната дума!… Говорете!

Свинката хвърли поглед на събраните около нея прасета, след това впери очи в лицата на глиганите с рани. И рече:

— Аз съм майка. Вие, съдници, решавайте!

Глиганите с рани събраха глави и си рекоха нещо нечуто, след това водачът изправи главата си, а прасетата и свинките станаха прави.

— В името на свинското стадо — рече той — изменника осъждаме на смърт за назидание на всички, които сега или някога ще сменят свободата за копаня човешка чорба…

При тези думи стражите-глигани сръгаха прасето да върви и изчезнаха в храсталака. Звънчето зазвъня безгрижно, но всички знаеха, че всеки звън отброява последните минути на един осъден. Звънчето заглъхна, а сетне спря. Чу се тропот и тъпи удари последваха и пак настъпи обикновената горска тишина. От съседните дървета се отрониха няколко кървавожълти листа и паднаха на земята — сълзи, отронени от старата гора заради това, което бе видяла.

* * *

След време залутани в гората граничари намериха трупа на свинчето със звънче, прободено от свински зъб. Ударът беше нанесен с такава сила, че беше заковал прасето за дънера на съседното дърво и то висеше като приковано на позорен стълб заедно с пречупения свински зъб. Граничарите разбираха какво е „измяна“ и „дълг“. Те изследваха също следите на „Кървава поляна“, дешифрираха, както се казва, случката и ми я разказаха.

Както са ми я разказали, така ви я предадох.

Ако имате въпроси, питайте граничарите на пост „Кукуряк“.

Николай Хайтов
Ослепяването на облаците

Вятърът, Колчо (започна чичо), не вижда накъде духа, защото е сляп. Хилядо пъти са е удрял в нашия комин и не разбра, че е комин, да го остави на мира, да го не блъска. Затова между ветровете и орлите има сговор: ветровете да подкарват облаците, а орлите да ги водят.

Тия орли, дето водят облаците, са най-едрите. Не може малък орел да води облак. Той трябва да има силни криле, с вятъра като вятър да се носи. Затова начело на облаците летят най-силните и стари орли, брадатите орли. Те са очите на дъждовните облаци.

Нашите селяни познаваха орела, дето води облаците към нашия край, и се грижеха за него. От време на време му заколваха по едно агне и му го оставяха на Караджов камък да си го вземе.

Понякога, като настъпваше усилената работа през лятото и селяните забравяха да нахранят орела, той сам взимаше от стадата по някое и друго агне. Свие се като вихрушка и докато овчарят да извика… отнесъл агнето. Дигаше орелът ярета и агнета. Затова пък, засуши ли се и земята почне за влага да се мъчи, току видиш, иде орелът и води облак. Спре го над селската земя, започне да вали и не спира, докато пръстта може да поема още влага. Затова нашенци се радваха на брадатите орли, гнездата им като очите си пазеха и не смееше никой да стреля в орел или пък да го удари с тояга. Обичаха ги не само заради облаците и дъжда. Хората не могат да хвърчат, та като гледат, че нещо хвърчи, радват му се. А няма птица да хвърчи като орела — високо и равно. Трепне с крилете едва-едва, и това му стига. Не се пени и не плющи с крилете като гаргата. Сила невидима има в орела, дето сама го носи и подема.

Стогодишните брадати орли се броят още за мънички и млади, затова се учат малките облачета да водят — от едното бърдо, да речем, до другото. Като стане орелът двестагодишен, тогаз вече по-големите облаци поема. Орелът се понякога и сърди и тогава води не дъждовни облаци, а градоносни. А се сърди, когато му изтрепят, да речем, пилетата или му строшат яйцата.

Орелът, дето водеше облаците в нашето землище, се казваше Джасур. Той имаше повече от триста години, защото брадата му не беше чернокестенява, както на младите орли, а сива, с бели перца. Ние си му давахме агнета от време на време, той — от време на време — дъжд и така вървяха работите. Тъй вървяха и щяха навярно все така да вървят, ако не беше се случило едно нещо, дето ги обърка.

Това „нещо“ бе новата баня, дето построиха в града двамата братя Шекерови. Решил по-големият Шекер да сложи такъв голям прозорец на банята, какъвто няма нито в околията, нито в града. След това извикал майстор да нашари тоя прозорец с бои, та като Шекеровата баня втора на света да няма. Банята стана пролетта, а през лятото след Костадиновден (спомням си, като да беше вчера) зададе се тъмен облак откъм Могила и веднага замириса на градушка. Гледат нашите старци облака и ги слушам, че си думат:

— Джасурът пак ни се е комай разсърдил, та е рекъл да ни поудари с градушка.

Рекоха: „Джасура“, и ето ти го и него, ама не води облака, а се мъчи да го запре. Избърза напред, след това се обърна и замаха с крилете срещу него, но облакът не ще да спре. Блъсне орела, отметне го и продължава да се носи. Хлад повя, стъмни се и като започна да вали град, дето само не ни уби. Ей такива зърна! Изпочупиха се на покривите половината плочи макар да бяха от камък. Изпокриха се хората по къщите, а очите им все в облака и в орела, дето се мъчеше да го запре. Не мога да ти кажа каква е била работата: дали Джасура се е бил нещо разсърдил, та е рекъл малко да ни понакаже с градушката, а сетне ни е пожалил — не знам, но всички с очите си видяха, че той се силеше да я запре. Силеше се, но спира ли се облак градоносен? Той мачка орела като играчка, завърти го, засипе го с лед, налага го като ламя, а сетне го изплюе. Виждаше се, че облакът вече не слушаше орела, и така се те блъскаха един в друг, докато преминаха село и отгърмяха към града. Вече какво е ставало там, не съм видял, но сетне градските касапи разправяха, че подгоненият от градушката Джасур се блъснал о прозореца на Шекеровата баня. И тогава се случила бедата с Джасура. Бесен от яд, че орелът му строшил шарения джам, Шекера докопал една тояга и започнал с нея да бие. Джасура подфръкнал, но се ударил в тавана, тупнал отново на пода. И тоягите завалели върху него като град. Бил го Шекера, докато строшил едното, сетне и другото му крило и страшната птица престанала да се опитва да хвърчи. Като видял това, Шекера се хвърлил върху ранения Джасур, хванал го с ръце и започнал да му извива шията. Но се досетил, че така животното много лесно ще умре, и намислил, проклетникът, първо да го измъчи, та заповядал на двама касапи, дето се случили в банята, да държат орела, а той започнал да го скубе перце по перце. Касапите, дето са касапи, се смилили и викали на Шекера:

— Стига бе, Шекер! Остави животното! То не е виновно, а градушката! — Но лудият Шекер скърцал със зъби, скубал и ругал орела, дето му е строшил джамлъка и го е вкарал в разноски.

— Джамчето ми — викал той, — джамчето! — И крещял, че три хиляди лева му струвало джамчето, че такова стъкло нямало второ в околията.

Не питал Шекера има ли втори такъв орел като нашия Джасур и пет пари не давал, че едно шарено стъкло се прави за три дена, а един орел като Джасура — за триста години…

Не питал Шекера, а викал на касапите да стискат. И скубел перата на небесния цар. Но дори когато го оскубали и го оставили гол по средата на банята, Джасура се обърнал към Шекера и го така изгледал, че оня подскочил.

— Вижте го бе! Как тоя оскубан орел си позволява толкова горделиво да ме гледа? Като че аз съм оскубаният, а не той… — викал Шекера на касапите.

— То, орелът, и когато е оскубан, пак си е орел — обяснили му касапите.

— Ще види той — заканил се Шекера, грабнал Джасура и докато касапите да се усетят, бух в казана с вряла вода…

Тъй загина нашият орел Джасур. Нашите селяни, като разбраха какво е станало, тръгнаха да го спасяват, но когато отидоха, той беше сварен.

Само това успяхме да направим, че си го взехме и го погребахме в нашето землище.

Обикновените орли летяха, летяха, след туй кацваха на някоя скала и си почиваха, а Джасура никой не беше го видял никъде да кацне. Обикновените орли си правеха гнезда по скалите, а на тоя гнездото никой не знаеше къде е. Да речеш, че не живееше на нашата, а на горната земя. Такъв орел!… А Шекера, проклетникът, да го бутне жив във врялата вода!

От убиването на Джасура орлите намаляха и се дори загубиха. Явяват се от време на време, ала от малките орли, от никаквите, дето се хранят с полски мишки. От брадатите като Джасура, дето облаците водят — няма. Затуй облаците ослепяха, та сега се щурат и не знаят какво правят и накъде вървят. Понякога ги няма никакви, след това изведнъж като кьорави се трупат един върху друг и направят земята блато. И не гледат върху нивите ли пускат дъжд, или върху тухларниците.

Ако Джасура е измътил орленце, то рано или късно ще се яви, ала е сигур младичко. Трябва едно двеста години да изминат, че да се научи като баща си дъждовните облаци да води.

Тогава нашите облаци пак ще имат орлови очи, ще валят, където трябва, и ще има много хляб и много берекет!

Петър Незнакомов
Чудната кутия

Най-хубавото място за игра в нашия град беше пристанището. Всеки ден тук пристигаха параходи и кораби от далечни и непознати земи, най-различни стоки се стоварваха шумно на кея, чуваше се говор от какви ли не езици, непрекъснато сновяха комисионери и търговци с бели елегантни дрехи, пияни моряци с широки панталони, дрипави хамали, намръщени митнически стражари, рибари със запретнати крачоли около сухите, изпечени от слънцето крака. И сред целия този шум и грохот, като се пречкахме в краката на възрастните, през цялото лято се мотаехме, гонехме се и играехме ние, стотиците босоноги и полуголи момчета на големия пристанищен град.

На пристанището се разигра и случката, която искам да разкажа сега. Това беше преди около петдесет години. Сегашните стари мъже тогава бяхме десет до дванайсетгодишни хлапаци със закърпени гащи и вечно разранени колене. Групата ни се наричаше спортен клуб „Шипка“. Цялото й имущество се състоеше от два парцалени футбола и от пет-шест по-малки топки, направени от краден суров каучук, с които играехме на „държави“. Главатар и капитан на тима ни беше едно високо и мургаво момче на име Наско. Той поддържаше желязна дисциплина сред нас и тежко и горко на оня, който не се подчиняваше на заповедите и се опитваше да капризничи.

През онова лято ние малко играехме на футбол. Една нова страст бе завладяла неспокойните ни сърца. Всички момчета в града се бяха запалили да събират капаци от цигарени кутии. Тия пъстри капаци наричахме „карти“, търгувахме с тях, разменяхме ги, играехме най-различни игри. Най-много, разбира се, се ценяха „мъчните карти“, които можеха да се изкопчат само на пристанището от чуждестранните моряци. Да имаш такава „карта“ беше истинско щастие и за придобиването й момчетата проявяваха чудеса от изобретателност, хитрост и смелост.

Нашата „Шипка“ се бе отдала изцяло на тази страст. Разузнавачите ни ходеха като кучета след всеки моряк, който излезеше от пристанището, и не го изпускаха, докато „картата“ не попаднеше в ръцете ни.

Един ден на сборното място — обущарницата на Душката — дотича разузнавачът ни от главната улица. Той каза на Наско, че в сладкарница „Малина“, най-голямата сладкарница в града, седи и пие кафе някакъв моряк от току-що пристигналия италиански кораб „Милан“. В джоба на моряка се намирала чудна пъстра цигарена кутия, такава, каквато никой от нас досега не бил виждал. Наско даде своите нареждания и цялата „Шипка“ се понесе бегом към сладкарницата. Морякът беше още там. Той седеше на масата до витрината и пушеше. Кутията беше до пепелника, но отвън не можеше да се види какво точно представлява. Едно беше сигурно, че е мъчна.

Наско веднага разпредели хората. По-голямата част беше разпратена на пост по всички улички около сладкарницата. Те трябваше да предупредят, ако забележат приближаването на членове от други конкурентни банди. Трима „шипченци“, между тях и самият Наско, седнаха на тротоара пред сладкарницата и започнаха да играят на „дама“. Всъщност те имаха задачата да следят най-зорко моряка. Тъй като аз имах най-благовидната и все още детска физиономия (за което много страдах и завиждах на всички други) и единствен от групата бях обут в някакви вехти сандали, на мен възложиха да вляза в сладкарницата, да мина между масите и съвсем незабелязано да видя колко цигари остават в кутията. Изчаках най-удобния момент и се втурнах с разтревожено лице през широко отворената врата.

— Какво търсиш, момче? — изгледа ме недружелюбно облегнатият на тезгяха сънлив сервитьор.

— Търся тати — излъгах, без да ми мигне окото, аз. — Не се е връщал за обед и мама се безпокои…

— Няма го баща ти — каза сервитьорът. — Хайде, друм оттука!

— Може ли да видя какви пасти имате? — загледах се уж във витрината аз.

— Много имаш пари за пасти! — каза презрително сервитьорът. — Я се виж какъв си мърльо…

В това време морякът отвори кутията, за да запали нова цигара. Един бърз поглед и вече нямаше защо да стоя тук и да се чудя какво още да лъжа сърдития сервитьор. Изтичах навън, като не забравих да му се изплезя.

— Е? — попита Наско.

— Има най-малко петнайсет цигари — докладвах шепнешком аз, като седнах на тротоара.

— Ама че мизерия! — изруга Наско. — Сега трябва да ходим след него чак до вечерта.

И наистина ние тръгнахме като сенки след моряка. Къде ли не ходи само този проклет моряк! Първо тръгна по главната улица, като влачеше лениво крака и разглеждаше разсеяно витрините. После сви в една малка уличка, където се намираха малките дюкянчета на арменските и еврейски сарафи. В едно от дюкянчетата, изглежда, размени пари и дълго шушука със стария остронос и приличен на проскубан плъх сараф бай Хаим. Към пет часа се запъти по улица „Богориди“ към морската градина, която всички в града наричаха „булеварда“. Там седна на една пейка и задряма от горещината. Ние се скрихме в околните храсти и налягахме по изгорялата от слънцето трева, като оставихме един от нас на пост. Събуди ни остро изсвирване. Свиреше часовоят. Надникнахме от храстите. При нашия моряк беше дошел един друг, види се, от същия кораб „Милан“. Двамата дълго говориха на своя бърз, звучен и неразбираем език и, дявол да ги вземе, като че ли забравиха да пушат. Тогава решихме да им напомним за цигарите — пратихме при тях най-едрия измежду нас, едно едро и пъпчиво момче по прякор Мусолини (винаги ходеше с избеляла от слънцето черна риза, майка му я мързеше да го пере и много приличаше на карикатурата на италианския диктатор, която по онова време често се срещаше по вестниците). Мусолинито се приближи бавно до моряците и каза:

— Ало, Джони! Дай папироса! Папироса дай!

Моряците спряха своя разговор и го загледаха учудено. Мусолинито разбра, че езикът му не върви, и започна да обяснява какво иска със знаци. Този път му потръгна повече — моряците се изсмяха а „нашият“ извади от джоба си кутията и подхвърли една цигара, която Мусолинито ловко хвана във въздуха. След това и двамата моряци запалиха. Сега в кутията оставаха девет цигари (три морякът беше изпушил по пътя). Това беше успех, голям успех. Но не биваше да се радваме още. Скоро моряците станаха и тръгнаха надолу по напечената от слънцето улица, която водеше към пристанището. Двама от нас се спуснаха по следите им. Останалите трябваше да се доберем до пристанището по околни улици, за да не правим впечатление. Сборното място беше малката проскубана градинка пред двата пристанищни бара. Ако моряците се запиеха в баровете, както ставаше обикновено, кутията ни беше сигурна. От опит знаехме, че когато човек пие, пуши много. Бояхме се само да не си отидат на кораба през главната пристанищна порта. През тази порта не ни пущаха нас, дечурлигата. Там денонощно стояха на пост цербери със синя униформа и всички те питаеха някаква яростна ненавист към нашего брата. Влезеха ли моряците, оттам щяхме да ги изпуснем, освен ако не се решехме на някой отчаян риск. Намерихме двамата наши разузнавачи, седнали с доволен вид на перилата на градинката.

— Къде са? — попита Наско.

— Вътре! В „Македония“ — кимнаха с глава разузнавачите.

— Пият ли?

— Поръчаха по една мастика.

— Нищо не е една мастика — каза Наско. — Пушат ли?

— Пушат. Ей ги там и двамата.

Наско и аз минахме бавно край отворената врата на бар „Македония“, който въпреки гръмкото си име си беше една обикновена кръчма. Сведенията се оказаха верни — моряците се бяха разположили на една маса и пушеха мълчаливо. Пред тях стояха две полупразни шишенца с мастика.

В градинката стояхме почти до залез-слънце. Аз два пъти влизах в бара, уж да търся баща си, за когото майка ми страшно се безпокои. В кутията на моряка бяха останали само три цигари. Надеждата, че ще станем най-после притежатели на голямото богатство, ставаше все по-близка. Но тъкмо когато слънцето позлати високата кула на гарата и тя блестеше, стройна и красива като на пощенска картичка, надеждата изведнъж изгасна. Нашият моряк стана, плати и бързо, но с несигурни стъпки се отправи към главния вход на пристанището. Ние се спуснахме тичешком след него. Стражарят на вратата поздрави лениво, морякът докосна два пръста до обшитата си със злато фуражка и влезе в недостъпното за нас пристанище. Още малко и той ще се загуби в шумната тълпа на кея и тогава… прощавай, наше съкровище, наша скъпоценна „мъчна карто“!

Нямаше време за мислене. Избутаха пак мене напред.

— Чичо стражар — казах аз, като се приближих плахо до облечения в синьо гигант, — мога ли да вляза?

— Не може! — каза грубо стражарят и се прозина широко. — Строго забранено.

— Тати работи вътре и мама каза… — започнах да лъжа неумело аз — веднага да го намеря, че на нея й е лошо. Тя чака сега дете и…

— Друго не можа ли да излъжеш? — каза стражарят. — Хайде, измитай се, докато не е заиграл поясокът…

Аз погледнах печално към отдалечаващия се моряк.

— Стой!… Стой!… — кресна изведнъж стражарят, като ме блъсна така, че едва не паднах в праха.

Докато аз разговарях и лъжех, Наско се беше промушил през вратата и сега тичаше след моряка. Босите стъпала на краката му стигаха чак до гърба му.

Стражарят изпсува, но беше вече късно да настигне беглеца. Тогава той реши да излее справедливия си гняв върху нас. Но ние също имахме крака. Само Мусолинито получи един през врата.

Изтичахме с всичките си сили до вълнолома и там един по един се прехвърлихме през стената в пристанището — този път си го знаехме, всеки ден почти преминавахме оттам. Тръгнахме предпазливо по кея, като от време на време изсвирвахме сигнала на „Шипка“.

Внезапно зад купчина бали с египетски памук се подаде Наско.

— Влезе в парахода — каза шепнешком той. — Сега всичко зависи от късмета. Излезе ли на палубата да си проветри главата, кутията ни е вързана в кърпа. Легне ли да спи, ще я видим, като си видим ушите. Хайде сега крип, че тук се върти фантокът Крум…

Скрихме се в купчината бали, откъдето лесно можехме да наблюдаваме какво става на палубата на „Милан“. Морякът не се показваше. Слънцето вече залезе и морето изведнъж посивя. Само върховете на хълмовете оттатък залива още блестяха с ярка, златиста светлина, сякаш там беше чудната, богата и безгрижна страна Елдорадо, за която бяхме чели в книгите.

— Ето го! — извика изведнъж Наско.

Вперихме погледи нататък. На палубата, като се поклащаше леко, вървеше нашият моряк. Той се облегна на железните перила на фалшборда, загледа се към града и извади скъпоценната кутия.

Сега или никога!

Като че по даден знак цялата наша „Шипка“ изтича на кея пред парахода.

— Ало, Джони — завика Наско, — дай папироса… Кутия, кутия дай!

Морякът погледна надолу към нас, взе цигара, постави я в устата си, като сви рамене, обърна празната кутия с дъното нагоре.

— Нон е сигаретта, рагацци! — каза той и се засмя дрезгаво.

Точно това ни и трябваше. Ние нададохме радостен рев и завикахме в един глас:

— Кутия, кутия дай! Хвърли… хвърли…

Но морякът, изглежда, не ни разбра или пък искаше да се позабавлява малко. Той наистина хвърли кутията, но не на кея, а далеч в тихата и мръсна вода на пристанището.

Силен вик на разочарование се изтръгна от гърдите ни. Какво му струваше на тоя моряк да ни зарадва?

Но време за мислене и за страдане нямаше. Трябваше да направим нещо, преди да е станало късно. Кутията се полюшваше на двайсетина крачки от нас в мазната вода сред сламки, трески и парчета от слънчогледово кюспе. И беше така примамлива, пъстра и красива! И така недостъпна като всичко красиво в този град, като блестящите бели дрехи на хората от параходните агенции, като благоуханните ястия, които ядяха богатите в ресторантите край морската градина, като стотиците играчки, които виждахме зад стъклата на витрините.

— Дайте камъни! — извика Наско. — Зад магазията има.

Изтичахме зад магазията и напълнихме джобовете си с камъни от купчината чакъл. Върнахме се на кея и започнахме да ги хвърляме по кутията, като се стараехме да не я улучваме, а да попадаме зад нея. От образувалите се малки вълнички кутията лека-полека започна да се приближава към кея. Когато дойде на седем-осем метра, Наско измъкна отнякъде дълъг ръждясал тел, разви го и го метна като въдица във водата. Телът достигна на половин метър от кутията. Пак захвърляхме камъни и най-после закачено за тела, нашето съкровище бавно, но сигурно започна да се приближава до нас. Горе на палубата се бяха наредили петима италиански моряци. Те се смееха с цяло гърло и подвикваха нещо, което ние не можехме да разберем. А най-много се смееше нашият моряк.

Докарахме с помощта на тела кутията до малката каменна стълбичка, която слизаше до самата вода. Наско изтича по стълбичката, протегна ръка, политна да падне във водата, но се задържа и най-после успя да хване кутията.

— Браво, браво! — запляскаха с ръце моряците от палубата.

Ние стояхме неподвижно и мълчаливо, сякаш още не вярвахме на очите си, че всичко вече след толкова усилия е приключено и че съкровището е вече в ръцете ни.

— Какво сте се насъбрали тук? — чу се изведнъж над главите ни груб и заповеднически глас.

Обърнахме се стреснато. С ръце на кръста и изпъчен напред корем, зад нас стоеше стражарят Крум, най-злото полицейско куче на пристанището.

— Я, я, дай оная работа, дето я извади от морето — каза стражарят, като ни разбута и хвана Наско за рамото.

— Нищо не съм извадил — задърпа се отчаяно Наско. — Остави ме!… Какво ме държиш…

— Я не се прави на ударен! — кресна стражарят. — Давай веднага!

Наско направи опит да подаде скришом кутията на Мусолинито, но стражарят с бързо движение сграбчи ръката му и я стисна с грамадната си лапа за китката. И ние видяхме как пръстите на Наско побледняха, после посиняха и се разтвориха. И кутията, нашата скъпоценна, пъстра, чудна кутия, падна на земята. Стражарят се наведе, взе я, разтвори я, разгледа внимателно вътрешността й и като се увери, че в нея няма нищо, бавно я накъса, на парчета и хвърли парчетата в морето.

Ние го гледахме втренчено в ръцете и всичко, което той вършеше, ни се струваше някакъв лош сън. Знаехме, че животът е суров и че не гали никого от нас, но това, което виждахме сега, беше така жестоко и страшно, че не искахме да го повярваме.

„Защо? Защо? Защо?“ — крещеше един отчаян глас в душата на всеки един от нас.

— Какво сте се опулили такива? — извика стражарят. — Марш оттук!

Ние се отърсихме от вцепенението, което ни беше обхванало, и се разбягахме. Спряхме чак когато прехвърлихме стената на вълнолома и се озовахме в мрачното и мръсно място, където в морето се изтичаше градският канал. Ншцо не си казахме, тръгнахме мълчаливо към града, засиял с хиляди електрически светлини. Така ни беше тежко… така тежко…

Петър Незнакомов
На село

Ето че ние сме вече на село — аз и моята малка дъщеря. Дошли сме тук, за да укрепим своето здраве. Препоръчаха ни чист въздух и силна, калорична храна. Мислехме отначало да отидем в някоя голяма почивна станция, но после решихме, че на село е по-интересно — ще берем гъби из гората, ще събираме цветя за хербарий, ще ловим насекоми и изобщо ще проучваме живота.

Но първо да ви се представим: моята дъщеря Маргаритка е деветгодишно, синеоко и бледичко градско момиченце, а кратки сведения за мене могат да се получат от картотеката на Съюза на българските писатели. Ние живеем в София на улица с голямо движение и затова моята дъщеря обикновено си стои затворена горе в апартамента. Там ние се мъчим да я направим „човек“, като я караме да свири на пиано и да учи френски език. Наистина, пианото и френският език вървят добре, но Маргаритка от ден на ден става все по-бледа, по-затворена и саможива. Най-после аз реших: ще зарежем всичко и ще отидем на въздух и на простор. Първо, разбира се, трябва да получим съгласието на нашата много добра, но много заета майка. Тя се ядосва, вика, кори ни, но най-после вдигна ръце от нас, непоправимите лентяи, и ни разрешава да вървим, където ни видят очите! Урааа!

И ето ние вече сме настанени в малка слънчева стаичка в къщата на чичо Груд. Аз разтварям куфарите, а Маргаритка играе на двора. От отворения прозорец долита звънливият й смях. В София тя никога не се смее така. Нареждам донесените лекарства на скрина — витамини, сиропи, хапчета, но тук те не изглеждат така внушителни, както на нощното шкафче в нашата спалня. Изведнъж вратата се отваря и на прага със зачервени бузки и сияещи сини очи застава дъщеря ми.

— Татко — съобщава с тайнствен глас тя, — в задния двор има теле.

Аз се правя на ужасно изненадан.

— Татко бе — гласът на дъщеря ми звучи така умолително, че би могъл да разтопи и камък, — мога ли да си поиграя с него?

— Може, разбира се. Само внимавай да не те мушне.

— Няма. Първо, то е много добро, и, второ, няма още рога. Значи да си поиграя?

Кимам с глава и тя излиза навън. След малко отново се връща.

— Татко, дай ми твоя гребен!

— Защо?

— Е… трябва ми. На моя зъбците са много нагъсто.

Подавам гребена. Тя изтичва и дълго-дълго не се явява никаква. Аз вече съм подредил багажа и седнал до прозореца, чета вестник. Изведнъж една мисъл ме пронизва — къде се дяна това дете? Да не би да е станало нещо? Отвън не долита никакъв звук.

Излизам и изтичвам в задния двор. Няма никой, но от сайванта се чува някакъв тайнствен шепот. Надниквам вътре. Маргаритка е прегърнала мъничкото сиво теленце, разчесва пухкавата му козина с моя нов гребен и му говори нещо безсмислено, но много нежно и ласкаво. После тя ме вижда, изчервява се и скрива гребена зад гърба си.

— Вие станахте приятели, а? — казвам аз.

— Татко, да видиш само какво добро теленце — окопитва се от смущението Маргаритка. — Всичко разбира. На френски му говорих, и френски разбира. Татко, нека го вземем в София бе…

— Къде ще го държим там? На балкона ли?

Маргаритка разбира безсмислието на молбата си и за миг бледичкото й лице се натъжава. После изведнъж й хрумва нова мисъл:

— Татко бе, може ли да накъсам малко цветя?

— За това трябва да питаш хазяйката.

— Питай я ти!

— На мене не ми трябват цветя. И после, нали решихме по пътя, че ще станем самостоятелни и смели хора.

Маргаритка пуска неохотно шията на телето и изтичва до мъничката пристройка, където ритмично трака станът на хазяйката.

— Разреши — излиза тя оттам със светнало лице. — Разреши също аз да водя телето на закуска…

— Не се казва закуска, а паша.

— Добре де!…

Тя изтичва в градината, като подскача весело, а аз влизам в стаята и се заемам с вестника. Към пет часа по предписание трябва да й дам лекарство. Поглеждам към строгата редица на шишетата, после махвам с ръка — ще й го дам довечера. Нека играе сега.

След малко закусваме и отиваме на разходка в гората край селото. Повеждаме с нас и телето. То сега носи на шията си пъстър венец от градински цветя.

— Как ли ще се зарадва майка му, като го види — говори със сериозен тон Маргаритка. После се замисля и пита: — А къде е майка му, татко?

— Трябва да е на работа — отговарям аз.

— И тя ли е много заета?

Аз не казвам нищо, само мълчаливо притискам до себе си малката русокоса главица. После дълго говорим за храната на телетата, какво трябва да ядат те, за да бъдат здрави и да пораснат по-бързо. Аз поддържам, че любимата храна на телето е една чаша прясно мляко със захар и филия хляб, намазана с мед и масло. Маргаритка е поразена — тъкмо това ядене тя ненавижда от дъното на душата си.

— Ако то яде хляб и масло, и аз ще ям — казва тя решително.

Връщаме се за вечеря по мръкнало. Хазяйката ни е приготвила чорба от млад фасул. Чорбата е сготвена по селски, с много зарзават и е ужасно вкусна, но Маргаритка не се задържа на масата. Тя изсърбва три-четири лъжици и тича в задния двор, за да види как телето ще посрещне майка си, която се връща от паша (това разбираме по мученето на кравата). Тя гори също така от желание да разбере какво впечатление ще направи венецът на майката. Изведнъж чувам плач. Изтичвам с хазяйката оттатък. Маргаритка се е облегнала на оградата, цялото й мъничко телце се е свило от болка и обида, по бузите й се стичат обилни детски сълзи.

— Какво стана? — викам аз. — Мушна ли те? Ама така е, като се вреш, дето не ти е работа…

— Кра… кра… кравата — казва на пресекулки Маргаритка — му изяде венеца…

— Ооо, туй ли било! — успокоявам се аз, но това като че ли още по-силно разплаква Маргаритка. — Не плачи де! Тя без да иска. Сигурно го е взела за трева…

— Как тъй за трева! Не вижда ли, че е венец…

— Може пък да е късогледа — изказвам предположение аз. — Нали кравата е късогледа, хазяйке?

Хазяйката кима с глава. Маргаритка престава да плаче и ни гледа изпитателно ту мене, ту старата жена. Ние сдържаме смеха си.

— А като е късогледа, защо не носи очила?

Обещаваме утре да купим очила на кравата и Маргаритка най-после се успокоява.

Време е за сън. Слагам дъщеря ми да спи на твърдото селско легло. Отивам при скрина с лекарствата, сипвам сироп в лъжицата, обръщам се, но Маргаритка вече спи така сладко, че сърце не ти дава да я събудиш. Хвърлям сиропа през прозореца…

… Цели пет дни Маргаритка не се отделя от телето. Тя го храни, пои, води на разходка. Пенчо, така е кръстено телето, също се привързва към своята малка градска приятелка и ходи като кученце след нея. Един ден аз го заварвам в нашата стая. Маргаритка седи на пода и му показва албума със семейните снимки на хазяйката. Телето разглежда внимателно избелелите фотографии, дори прави опит да изяде някои от тях, нещо, което страшно развеселява дъщеря ми. След това двамата излизат навън и отиват на чешмата. Маргаритка намира, че зъбите на телето са много жълти — то трябва да се научи да ги мие с паста „Идеал“.

— Нека свиква от малко — казва тя.

Хазяйката и чичо Груд примират от смях.

В края на седмицата Маргаритка вече има нова любов — това е магарето на съседите, кръстено, кой знае защо, Иларион. Тя сега не е онова плахо градско момиченце, каквото беше в началото. Без да пита никого, се качва на магарето и по цял ден го язди на широката поляна зад нашата къща.

— Знаеш ли какъв глупак е, татко — доверява ми вечер тя. — Водя го да пасе най-хубавата трева, а то яде тръни. Не си знае никак интереса. А иначе е много умно. Баба Тодорка вика, че то й пренесло дървата за зимата. И гюмовете за мляко носи в мандрата, и всичко носи. Ти не го гледай, че е такова малко…

Скоро Маргаритка пренася любовта си към нещо по-голямо — конете на чичо Груд. Чичо Груд е звеновод и от три дни вече дъщеря ми не се свърта у нас. Сутрин рано отива в стопанския двор, качва се на каруцата и заедно с чичо Груд пренася снопи от блоковете. Сега тя ме гледа отвисоко, тъй като аз не зная да карам коне.

Няколко пъти тя прекарва каруцата край къщи като седи горда и засмяна до уши на предната седалка. Точно пред моя прозорец опъва поводите и вика по селски „тпрууу“, като ме поглежда с едно око, за да види ефекта. Чичо Груд седи до нея и добродушно й се радва.

— Сърцето му се смее на това дете — казва ми той. — Я да си го направим ние селянче, да стане наше дете…

— Чичо Груде — прекъсва го делово Маргаритка, — хайде, че снопите няма да чакат. Закъсняхме…

— Давай! — казва чичо Груд и вдига камшика.

— Моля ти се, не ги бий, чичо Груде! — вика Маргаритка. — Те си знаят сами. Хайде, дий, Дорчо, дий, Злати!

Конете се понасят в тръс и дъщеря ми ми хвърля през рамо още един победоносен поглед, към мене, изостаналия, който нищо не разбира от селските работи.

Няколко пъти аз правя опит да примамя Маргаритка на лов за пеперуди. Но тя все няма време. Те сега там, в текезесето, са много заети — пренасят с каруцата дини от бостана.

— Почакай де! — казва Маргаритка с досада. — Няма да се свършат пеперудите. А на мене бай Дико ми възложи задача — дините трябва да се пренесат срочно.

Бай Дико е председател на текезесето и е голям приятел на дъщеря ми. Не друг, а лично той е заявил публично, че ако не е тя, няма да могат да оберат дините. Време ли е сега за такива несериозни работи като лов на пеперуди.

— И въобще, татко, ти много леко гледаш на нещата. Мама е права.

— А не ти ли е мъчно за майка ти? — питам аз.

Маргаритка се замисля.

— Мъчно ми е — казва тя, — ама първо да свършим със задачите.

Дните отлитат един по един. Скоро ще трябва да си вървим. Дъщеря ми вече язди на кон без седло, лицето й е изпечено, от нея лъха здраве. Лекарствата, които носим, така си и стоят неупотребени на скрина. Тя разговаря като равна с приятелите на чичо Груд и също като тях се безпокои, че нямало достатъчно дъжд за царевицата.

Как да й кажа, че ни остават още два дни? Как да затворя това волно птиченце пак в трите тесни софийски стаи? Но… трябва. Нашата майка вече ни вика. Били сме непоправими лентяи. Кой, според нас, щял да учи френски и да свири на пиано?

Добри Жотев
Караман

Много обичах есенните вечери на нивата при овцете. Прибираме стадото в егрека, напалваме огън и на малкото огнище пред колибата варим кутмач. Това ястие се приготвя от овче мляко. Кучетата лежат наоколо, а в очите им греят светлините на огнището.

По отсрещните егреци също горят огньове. Пламъците им трептят в далечината като току-що изгрели червени звезди. Чува се от време на време лай, подрънкване на звънци, човешки говор и пак тишина.

В една такава спокойна вечер дядо тъкмо сложи малкото котленце на огъня и далече откъм горните егреци се понесе настървено лаене. Ставаше нещо лошо, но не можехме да разберем какво.

Нашите кучета наостриха уши. Караман, който лежеше спокойно край огъня, вдигна едрото си тяло, излая и започна да обикаля около затвореното в егрека стадо. Дядо наметна дрехата си и загледа в тъмното:

— Май ония са връхлетели нечие стадо!

През цялата нощ се чуваха кучета и човешки викове. Караман обикаля около стадото до разсъмване. Искаше ни се да проверим какво е станало, но не смеехме да оставим овцете сами.

На сутринта се разбра всичко. Единак нападнал стадото на Никола Крайнички тъкмо когато задрямал. Трите му кучета, щом надушили вълка, глътнали езиците си и даже не могли да излаят. От страх те се наврели в краката на заспалия в колибата овчар и така го събудили. Скочил той, изтичал към овцете и видял страшна картина — цялото стадо натръшкано, а от единака ни помен.

Овчарите се изреждаха да видят нещастието. Сто и десет овце — нито една жива. Никола Крайнички скубеше косата си:

— Хора, какво ще правя сега? Как ще живея, кажете ми?

Овчарите го гледаха съчувствено. Всеки от тях знаеше, че може да го сполети същото. Как да помогнат на пострадалия човек?

Още същия ден те се събраха на един от егреците и решиха — всеки да отдели от стадото си по колкото овце може. Така и направиха. Кой по две, кой по три, овчарите събраха сто и десет овце и ги заведоха на егрека на Никола. Той плака от радост и благодарност.

Но с това лошото не свърши. Единакът продължаваше да се навърта около егреците. Не минаваше вечер да не направи някоя пакост. Някои по-силни песове се осмеляваха да го нападнат, но той на бърза ръка прегризваше гръкляните им. Почти нямаше егрек без удушена поне една овца.

Единакът се превърна в страшилище за овчарите. Вдигаха хайки от хора и кучета, за да открият леговището му — не го откриха. Опитваха се да го застрелят с пушка, когато се вести около някое стадо, но и от това нищо не излезе. Вълкът беше не само грамаден и як, а и хитър.

Той нападаше изневиделица в полунощ и докато хора и кучета се окопитят, натръшкваше по няколко овце. Пооредяха доста стада. Овчарите съвсем се объркаха и вече не знаеха какво да правят.

Дядо се угрижи и отслабна. Всяка вечер, щом затворехме овцете, той казваше:

— Единакът ще дойде и при нас, няма да ни подмине! Какво да правим?

— Дядо, нали тука е Караман — успокоявах го аз.

Той поглеждаше с надежда грамадния пес и му наливаше в дървена коруба прясно мляко.

— На̀, яж, Карамане, събирай сили! Сега не ти е оня, дето го удави по-лани. Единак е това — страшилище!

— Дядо, какво е единак? — запитах една вечер.

Старецът простря ръцете си към огъня:

— Той, дядовото, преди да е станал единак, е бил в глутница. Правел е пакости с още десетина-дванадесет като него. Настъпила е страшна зима. Не са могли да намерят отникъде храна. Тогава от глад са се нахвърлили и изяли най-слабия от тях. След два-три дни са изяли втори, после трети. Накрая е останал само един — най-силният. Такъв става единак.

— Ами защо единакът не отиде в друга глутница?

— Не го приемат никъде. Такъв закон си имат, проклетите. Ще не ще, сам трябва да върви!

Два дни след тоя разговор вълкът нападна съседния ни егрек. Не можа да отмъкне овца, но разкъса едно куче. Дядо съвсем загуби спокойствие, аз също. Караман започна още преди мръкване да обикаля овцете и да лае. Останалите четири кучета му пригласяха от време на време, наклякали тук-там пред колибата.

На следната вечер, след като издоихме стадото, старецът рече:

— Хайде, отивай в колибата и лягай — очите ти са зачервени от неспане!

— Дядо, ама и ти — страх ме е сам!

— И аз, и аз, хайде!

Прибрахме се. Все ми се струваше, че вълкът ще дойде тъкмо тая вечер.

Мислех си: „Ами ако единакът разкъса Караман? Не, няма да може. Караман е силен, много силен, яхна ли го — носи ме на гърба си. Кое друго куче може такова нещо? Пък и желязната гривна с шипове на врата му ще го пази от вълчите зъби. Нали Караман по-миналата зима изтърбуши един вълк пред очите ми. Да, но дядо каза, че единак било страшно нещо, последният от глутницата, най-силният!“

Вън изгря пълна месечина. Стана светло като ден. Караман неуморно тичаше в кръг около стадото: „Ау, ау, ау!“

Но лаят на кучето ненадейно се промени. Това вече не беше лай, а смесица от вой и ръмжене. Дядо скочи:

— Иде! Вдигай се, сине! Сега каквото ще става, ще става!

Взе приготвената от по-рано брадва и се накани да излиза. В това време четирите ни песа се вмъкнаха със скимтене в колибата при нас. Събраха се разтреперани в ъгъла и от страх подмокриха краката си.

Излязохме навън. Затърсихме с очи Караман. Той беше застанал от едната страна на оградата неподвижен, като направен от камък. Вече не лаеше. Само някъде дълбоко в гърлото му клокочеше спотаено ръмжене. На десет-петнадесет крачки срещу него, на малка височинка, също така неподвижен, беше застанал единакът.

Усетили присъствието на хищника, овцете трепереха, натрупани почти една върху друга. Някои от тях се опитваха да прескочат оградата. Но къде можеха да избягат?

Дядо погледна ужасеното стадо и заговори с треперещ глас:

— Дръж се, Карамане! От кутренце съм те отгледал, с прясно мляко съм те хранил — як да станеш! Стадото спасявай, чедо, страшникът дойде, ей го, пред тебе е!

Неподвижният Караман не трепна. Спотаеното ръмжене в гърдите му заклокочи по-силно и премина в късичък лай. Стори ми се, че с това той отговори:

— Не се боя!

Застанал иззад дядо с разтракани челюсти, гледах единака. Видя ми се по-голям от кучето. Отместих поглед към Караман — не, не е по-голям вълкът, само вратът му е по-дебел — цял дънер. А двамата врагове се гледаха, сякаш искаха с очи да премерят силите си.

Неочаквано вълкът поприклекна и полетя. Караман също. Срещнаха се и вкопчани се претърколиха няколко пъти. Изправиха се на задните си крака, а с предните се хванаха като хора, когато се борят. Зачаткаха зъбите си. При всеки удар от тях излитаха искри.

Караман налетя, захапа единака за врата и го повали. Но вълкът светкавично се измъкна изпод него, извъртя се и го захапа за муцуната. Кучето отскочи и веднага налетя.

Дядо все искаше да се намеси с брадвата, но борещите се така бяха вкопчани, че той се боеше да не удари вместо вълка Караман.

Двамата смъртни врагове отново се претърколиха няколко пъти и отново се изправиха на задните си крака. Тоя път чаткаха зъбите си по-бързо и по-силно.

Вълкът беше по-сръчен от кучето. На няколко пъти той го издебна и устреми муцуната си право към гърлото му. В тия мигове единакът можеше да прегризе гръкляна на Караман. Но там беше желязната гривна с острите шипове. Вълчите зъби удряха върху нея.

Ненадейно единакът събори кучето и заби зъби в едната му плешка. Караман зави от болка. Опита да се измъкне — не можа. Вълкът го държеше здраво. Дядо завика и хукна с брадвата в ръце. Той беше намислил да халоса единака изотзад.

Но преди старецът да дойде, кучето изви главата си и успя да докопа предния крак на вълка. След миг единакът пусна плешката му, изръмжа диво и побягна на три крака. Четвъртият му преден крак се люлееше безпомощно. Караман го беше прегризал.

Опита се да избяга трикракият, но кучето го настигна. Бяха се отдалечили доста и не можехме да ги виждаме добре.

Тоя път давенето не трая дълго. Караман събори вълка и той повече не можа да стане.

На сутринта около нашия егрек се събра цялото село. Гледаха на земята убития единак и хвърляха шапките си от радост. Стадата им бяха спасени. Някои донесоха бъклици с вино. Отнякъде довтаса гъдуларят с гъдулката. Моми и ергени направиха хоро. Стана истински празник.

Всички искаха да видят Караман, да му се порадват. Момите изплетоха венец от сини есенни минзухари и го окачиха на врата му. А Караман, легнал пред колибата, облизваше пресните си рани и леко примижаваше с очи, сякаш нищо не е било.

Добри Жотев
Каро

Смешно ни ставаше, когато учителите го наричаха с истинското му име — Карамфил. Какъв ти Карамфил, за нас той беше Каро, нашият Каро. Ние го наричахме така, изпълнени с възхищение от него. И наистина, кой умееше да скача най-високо и да тича най-бързо — Каро. Кой можеше да намира най-добре птичи яйца и да прави върбови пищялки — пак Каро.

Помня го — ни висок, ни нисък, със сплъстена сламена коса и торбичка през рамо. Върви пред нас леко-леко, сякаш не стъпва, а опитва земята дали ще издържи тежестта му.

В моето родно селце нямаше прогимназия. Ние, петнадесетина момчета, се учехме в съседното по-голямо село. Пътувахме всеки ден — и зиме, и лете. Наш вожд и командир беше, разбира се, Каро. Слушахме го за всичко. Струваше ни се, че без него през мъгливите зимни дни ще объркаме пътя. Той ни защищаваше от най-големите побойници в другоселската прогимназия. А какви побойници имаше! Но и най-страшните се бояха от него.

Каро се учеше добре. През хубавите пролетни и летни дни често седяхме край някоя разцъфнала шипка и той проверяваше дали сме готови с уроците.

Хубаво беше през пролетта и лятото, но през зимата — страшно. Понякога зимните бури беснееха така свирепо, че ние се хващахме един за друг, за да не ни отнесе вятърът. Крачехме с наведени глави срещу виелицата, омотани в шалове и с дебели тояги в ръце. Пътя не гледахме — нали пред нас е Каро.

В една такава зимна буря, когато прехвърлихме билото на Велчов баир, на няколко разкрача пред нас се провидя вълча глутница. Скупчихме се. И друг път бяхме виждали вълци, но отдалеч. Понякога само чувахме страшния им вой. Сега вълците бяха отпреде ни, проточени един след друг. Виждахме ребрата им, изпъкнали от глад, настръхналата козина, острите муцуни. Малките им очи ни гледаха хищно и предпазливо.

Ваклинчо, ученик в първи прогимназиален клас, изведнъж изпищя:

— Мамо, мамо, майчице!… — И загубил ум, се заозърта накъде да бяга. Неговият вик сякаш ни блъсна изотзад и както бяхме скупчени, хукнахме един през друг. Но Каро, за когото от страх бяхме забравили, изкрещя:

— Никой да не мърда! Стойте на място — така по̀ не смеят.

Останахме по местата си, а краката ни — подкосени. Вълците разтуриха редицата си и се пръснаха натам-насам. Някой от тях започнаха да се боричкат, други да се търкалят по снега. Стори ни се, че глутницата и не мисли да се занимава с нас. Виелицата помиряса. Малко се развидели. Пред очите ни се очерта малкият хълм. Него ако можехме да минем, ще бъдем в село. Петко от Йоргова махала предложи с разтракани челюсти:

— Да се юрнем по нанадолнището, няма да ни гонят, а, Каро? — И като гледаше изниско вълците, плахо-плахо запристъпя.

Каро го дръпна и предупреди дрезгаво:

— Не се измествайте! С едното око гледат в играта, а с другото в нас. А̀ видят гърбове, а̀ наскачат отгоре ни!

Петко остана на мястото си, както бе крачнал. Лицето на Каро беше побеляло като снега, но очите гледаха зорко и трескаво ту нас, ту разпиляната насам-натам глутница.

Неусетно вълците ни обградиха. Така, както уж нехайно се боричкаха. Двамина минаха зад нас, трима отляво, други отдясно и ние се видяхме в средата. Стана съвсем страшно. Някой заскимтя като кученце, а след това зави. Друг през сълзи започна да вика за помощ. Стресна ни пак Каро:

— Не бойте се!… Като воловете. Нали знаете воловете как се бранят от глутница? Събират си задниците, а срещу вълците остават рогата им. Не бойте се, бърже давайте гръб един в друг — и той пръв опря гръб в гърба на едного от нас. Образувахме кръг. Вместо рога ние държахме тоягите. Помирясалият вятър отново се усили. Заблъска сняг в очите. Криваците натежаха в ръцете ни. Отново чухме гласа на Каро — съвсем прегракнал и омаломощен от вятъра:

— Вълците са по-зли, когато се боиш. Не бойте се! И те се страхуват. Няма да ни нападнат всичките, а един по един. Някой ще се спусне към някого, уж да се хвърли на шията му. Няма да се хвърли, а само ще го удари с врат да опита. Веднага с тоягата по задницата — там е най-слаб! Чувате ли? Чувате ли? — викаше все по-силно и по-силно той, а гласът му сякаш не беше неговият.

Виелицата побесня. Претръпнали от страх и студ, стояхме по местата си в очакване.

И ето, един вълк, както нехайно чешеше с крак муцуната си, изведнъж се вторачи и полетя. Стори ни се, че той скочи върху главата на Ваклинчо. Но Каро беше прав — за миг вълкът се изви и блъсна с якия си врат краката му. Ваклинчо замахна като насън. Вълкът отскочи встрани, поизтърси се и започна да трие муцуната си в пряспата. Безпаметни от ужас, ние не можехме ни да викаме, ни да говорим. Стрелна се втори вълк. Тоя път замахна Петко. След малко — трети. Един от вълците попадна под кривака на Каро, но отскочи, помъкнал задница. Добре беше го ударил той и тъкмо където трябваше. Ударът на Каро поохлади смелостта на глутницата.

— Цял ден и цяла нощ ще ни въртят така, докато капнем — рече той и изведнъж като в скоропоговорка продължи: — Братлета, както сме си, крачка по крачка пристъпвайте към село. Никой да не се откъсва, разбрахте ли?

Нямахме сили ни да отговорим, ни да се мръднем. Тогава той ни заблъска с гърба си и макар съвсем бавно, групата запълзя. Обезпокоени, вълците отново заналитаха. Някой изпищя ухапан. В една вълча уста се мярна парче от нечий крачол. Ваклинчо замахна да удари стрелналия се към него вълк, но се подхлъзна и падна. Вълкът, окуражен, се хвърли повторно, но Каро застана пред падналия и посрещна нападателя с точен удар. След това дръпна Ваклинчо отново в кръга.

Когато се срещнахме с глутницата, беше около обяд. Започна да здрачи и ние едва тогава минахме хълма и се надвесихме над село. Щом се показаха първите къщи, Каро завика колкото му глас държи имената на познати и зли селски кучета:

— Карамане-е-е, Мурджо-о-о, Лиско-о-о-о, Ара-пе-е-е!

Кучетата чуха, па, изглежда, и бяха надушили вълците, защото залаяха, а след това ги видяхме, понесени към нас като облак. Щом усетиха село и кучета, вълците неусетно, без да бързат, в колона по един, прехвърлиха хълма. Кучетата минаха край нас като вятър и продължиха по следите им.

Отлепихме гърбовете си, но направили по две-три крачки, се почувствувахме толкова отпаднали, че кой където беше, седна в снега.

А Каро — нашият Каро, той се облегна на едно дърво, после неусетно се свлече. Неколцина намериха сили и разтриха челото му със сняг. Когато дойде на себе си, той ни изгледа всички поред, подпря се на лакти и беззвучно заплака.

Цветан Ангелов
Как да се повика волята

Спукана е моята.

Е всички подразбират работа — не гума на велосипед или глава.

Да беше гума — има лепенки. Глава да беше — има левкопласт и бинтове. А как ще залепите спуканата работа?

Най-често спукването става на родителските срещи. Да, не се шегувам. И от него се гневят предимно майките.

Не исках да отиде мама. Но татко се изхитри да каже, че го стяга менгемето (че го мъчи главоболието), а всъщност остана за събитията „По света и у нас“ и за естрадния „спектър“ на телевизията… Откакто съм ученик, не помня татко да е ходил на родителска среща.

Възрастните обичат да се хвалят с предчувствията си. Но знаят ли нещо за предчувствията на децата?

Винаги, когато има родителска среща, татко си позволява да изпуши една дебела пура. Не смее пред мама, защото тя все му натяква, че пурата струвала колкото три кифли с маково семе и че „това отвратително удоволствие“ отнемало закуската на децата му.

Ние с татко си приличаме. И външно, и по характер. Все правим това, което не ни позволяват.

Честно казано, миризмата на пурата не е чак толкоз отвратителна. Това е „миризмата на татко“, с която съм свикнал от бебе. А и закуската никога не е била „отнемана“ — всяка сутрин ме чака на масата в кухнята.

Ех, да не беше оная издайница — сестра ми, — татко щеше да си пали по-свободно пурите и да си гледа по-спокойно телевизионното предаване. Тя влиза винаги след първото смукване, души въздуха като ловджийско гонче, мръщи се — като че са я скъсали по петрография — и… проветрява. Пък на татко е студено. Ние с него сме зиморничави. „Затвори — ми казва тихо, щом се махне тя. — Спусни завесата. Жените не разбират, че домашният уют излита през прозореца.“ „Хе, схващате ли колко фин човек е татко? Архитект, а речникът му — поетически. «Домашният уют» и прочие…“

За щастие, в сряда сестра ми не беше в къщи. Беше на среща с оногова, с брадатия, който ми се подмазва по жицата: „Моля ти се, Петьо, кажи на кака си, че…“ Дявол да го вземе! Не съм го виждал, но знам, че си е пуснал брадичка — усещам как драще с нея по наустницата на телефона.

Татко се настани в креслото, запуши, примижа и се отдаде на двете блаженства — пурата и телевизията. Чувствувах, че неговите вечни предчувствия се изпаряват. И съвсем се изпариха, когато на екрана изплавва от Космоса голямото земно кълбо и започна предаването „По света и у нас“. А моите предчувствия се сгъстиха и се превърнаха в студени капки пот. Така е винаги, когато мама ходи на родителска среща. Предчувствувах, че не по света, а у нас, у дома, ще има гръмове и мълнии, та побързах да хапна и да си легна.

Да си легнеш е лесно. Трудно е да заспиш.

И как да заспиш, когато знаеш, че скоро ще затрещи оттатък, в хола?

Докато изчаквах сгъстяването на облаците, хиляди пъти съжалих за онова, което съм сторил, и за онова, което ще сторя. Знаех си, че нямам воля и никога няма да имам. Скоро ще навърша дванайсет, а главата ми не увира с дванайсет кола дърва. Това е израз на мама, заучен от баба…

И както си мислех и съжалявах, неочаквано тресна.

Тресна гласът на мама.

— Ти пак си пушил от онези!

— Пак — призна си кротко татко.

— Е, хубав пример даваш на сина си!

— Чакай, да не почваме така.

— А как? Ти знаеш ли, че той…

Запуших ушите си. Какъв е синът на баща ми — това е преповтаряно до втръсване. Пък и не исках да слушам словесния дуел. Известно ми беше, че в края на краищата по-слабият ще отстъпи. А, то се знае, по-слабият е татко.

Мама разглежда моите дребни лудории през лупа. И те й се виждат като противни чудовища. Мама умее да направи от мухата слон, а татко не умее да направи от слона муха. След караниците за мене слонът, разбира се, не остава слон, ама и мухата не остава муха. Получава се нещо средно: страшилище с месест хобот на слон и ципести крила на муха. И това страшилище съм аз.

Отпуших ушите си. Все пак трябваше да разбера какво се е получило.

И разбрах.

Аз бях нарисуван като противен текодонт — едно двукрако гущероподобно същество, живяло преди милиони години.

— Текодонт! — повтори мама, която се досещаше, че подслушвам, и помнеше, че съм разглеждал това животно в енциклопедията.

— Не съм го раждал аз! — избухна татко.

Пак запуших ушите си. Лошо е, когато майка ти знае подробно биографията на Земята, но дваж по-лошо — когато знае, макар и отчасти, биографията на своя син. Две счупени стъкла на кабинета по история, един шамар и два ритника за Пеле от пети „а“, подсказване в час по граматика и… двойка по география — това е всичко, дявол да го вземе! Не за ден и два — за цяла седмица. Обикновена биография на петокласник.

Изглежда, че бурята стихваше. Така е, когато тресне и отсреща.

— Не можа ли да измислиш по-добро сравнение! — боботеше баща ми. — Текодонт? Защо пък текодонт?

— Защото — каза мама — текодонтът няма бъдеще.

— Аха!

— И трябва нещо да направим. Да го стегнем.

— Е, откри Америка!

Изтръпнах.

— А! — извика мама. — Тъкмо за откриването са го хванали в незнание. Объркал Магелан с Колумб или Веспучи с другия — да Гама… Въобще за пътешествията.

— Знаеш ли — призна си татко, — че и аз ги бъркам. Ти например помниш ли за пътешествието на да Гама?

— Да не се изпитваме! — омекна мама.

Татко се запали:

— Чакай, ще надникна в енциклопедията.

В този миг дойде сестра ми.

— Към края ли сте? — подхвърли за кавгата им тя.

— В самия край — засмя се татко.

— И какво решихте?

— Ами… да го постегнем. С твоя помощ. Утре ти ще го изпитваш по география.

— Той няма воля! — отсече сестра ми.

Идеше ми да скоча от леглото и да извикам: „Ами ти ма? Имаш ли воля, като не можеш да отрежеш квитанцията на брадатия?“ Но не скочих и не извиках. Само се заканих да светя маслото на брадатия и да посипя с прах за кихане учебника на кака по петрография.

— Волята се създава и заяква в труда — наставнически рече татко. — Има случаи, когато…

— Зная, зная!

— Е, щом знаеш, всичко е наред.

И сложи край на разговора:

— Да не се отчайваме. И Петьо ще отплава някой ден. Околосветски пътешествия ще има винаги.

Не можех вече да заспя и взех учебника. Тъй, значи… този Магелан обиколил Земята по вода. И…

И неусетно съм заспал.

Събудиха ме, както винаги, с отвиване.

— Студено ми е — свих се аз.

Вън плискаше проливен дъжд.

— Ще те изпитвам, ще те стопля — рече кака. — Разкажи веднага за околосветското. Кога е започнало?

— В 9151 година.

— Кога? — извика тя, но в същия миг се досети, че обръщам цифрите, и се усмихна: — С колко фрегати?

— С няколко без една.

— По-точно?

— С 3+2.

— А с колко моряци?

— С 562-ма.

— Ти пак ли?

Пак.

— Добре. Обличай се бърже, закусвай бавно и… беж на училище!

Взех й ума. И… дори се отказах да посипя с прах за кихане учебника й.

Отидох на училище, отлично подготвен по география, но без домашно по планиметрия. И учителят се упражни по краснопис в бележника ми. Хубав почерк, няма що: „слаб“ с букви, скобка, „две“ с цифра, втора скобка, подпис. Обратен подпис — както казва мама.

И какво излезе? Че трябва да се зубка и по другите предмети… Тю! За географията, как да е, намерих малко воля, но как да намеря за историята, за руския, за ботаниката…

Спукана е моята. Обърка се всичко. И особено — биографията ми. Защото… на двойкаджиите се присмиват, а двойкаджиите не прощават за присмиването. Един по врата на Сашо и два по муцуната на Светльо, та три…

Вървях към къщи гузен, разярен, отчаян. И… не щеш ли, зърнах го най-сетне! Сещате ли се? Приятеля на моята загубена сестра. Стоеше под липата. Чакаше я.

— Чакай да ти светя маслото — продумах аз.

Наведох се. Избрах си камък.

Оня се обърна.

— Петьо! Ти ли си това?

Ухили ми се. Нямаше брада. Изглежда, че така ми се е струвало по телефона.

— Да, ти си! Колко си приличате с Илчето!

Пообърках се. Да имаше брадичка, щях да го… А той — хем голобрад, хем слабичък, хем синеок. И се усмихваше.

— Какъв е този камък? — взе ми го и го разгледа. — Сиенит. От витошка порода.

— Много знаеш! — троснато го стрелнах аз.

— Сега ги учим тези работи… по петрография. Ти знаеш ли какво е петрография?

— За камънаци разни…

— Да, наука за състава на скалите. И за тяхната история.

Изпусна камъка. И пак го взе. Срамуваше ли се, или ръцете му трепереха от слабост? Гледай ти с какъв е тръгнала сестра ми.

— А знаеш ли, Петьо, че името ти е каменно?

Погледнах го с бялото на очите.

— Не се засягай, но така е. „Петър“ е старо, древно име. И значи „каменен“. Такива като тебе трябва да са твърди, силни, с непреклонна воля.

— Нямам воля — рекох.

— Имаш! Но не си я пуснал в действие.

— А как се пуска?

— Ще ти кажа. Пуска се като чешмичка с кранче. Врътнеш малко — не потича. Врътнеш повечко — прокапе. Врътнеш здравата и…

— Я не ме занасяй!

— Мигар те занасям? Слушай. Да речем, че имаш някакво домашно. Е, домашното не те задържа в къщи. Друго те привлича — топката. Въртиш се, маеш се. Не знаеш какво да предприемеш. А не викаш на помощ волята… И аз преди години правех същото. Не виках волята. И патех много. А когато я повиках, тя ми каза: „Домашното може да порита топка, но топката не може да напише домашно.“ Разбрах, че трябва да се започва с домашното… И още нещо ми каза: „Започнеш ли с неприятното, приятното става по-приятно. А започнеш ли с приятното, неприятното става по-неприятно.“

— Та кажи, как викаш волята! — прекъснах приятеля на сестра си.

— Ами така — засмя се той. — Пристъпвам крачка-две към изхода и казвам тихо: „Не.“ Пристъпвам още крачка-две и казвам по-високо: „Не.“ И пак пристъпвам. А на прага вече крясвам: „Не!!“ И волята пристигна. Връщам се. И сядам над уроците.

— За днес научи ли?

— Аха. И ще отида с Илчето на кино.

Дявол!

Синеок, а дявол.

Слабоват, а волев.

Ех!

Да, ще трябва да се вика волята. Да се крещи за нея… Жалко, че получих втора двойка и че трябва пак да се червя пред мама и пред татко.

Е, ще се червя. Каквото съм дробил, това ще сърбам.

Но и те да си повикат волите! Мама има право, когато мъмре татко за пурите. А татко има право, когато мъмре мама за крясъците и текодонтите.

И да не гледат с лупа дребните ми лудории!

Аз съм за мир — по света и у нас. И най-вече — в къщи!

Цветан Ангелов
Раковина и червена връзка

Какво ли не разказва една раковина! Обикновена раковина. Пъпчива черупка на морски охлюв. Пъпчива и сива — отвън, а гладка и червена — отвътре…

Такава раковина донесе Петьо, когато се върна от Приморско.

Приморско… Ех, през май градецът беше лека, слънчева мечта. Сега е тежък, тъмен спомен. И споменът живее като рак-отшелник в раковината.

Петьо лежи на дивана и слуша светлия брътвеж на капчука. Дойде септември, дойде и първата ръмка. Прозорецът плаче от радост. По неговите стъклени бузи пълзят, едреят и бързо притичват сладки сълзи. Не са като горчилото на морските пръски, с които прибоят квасеше лицето на момчето.

Петьо лежи, размишлява. Под главата му — жълта възглавничка. Под възглавничката — сива раковина… Сива ли? Защо да е сива? Защо да се гледа отвън, когато… На̀, и Петьо външно е спокоен, твърд. Ала душата му пламти от болка, за която никой никога не ще узнае.

Измъкна Петьо раковината, поднесе я с две шепи до ухото си.

О, как бучи морето! Вълната иде от безкрая, зеленее, зъби се, снишава се, надига се, замахва да удари бялата скала. Ужасен грохот. Писък на тревожна чайка. После — звън от пръски, весело шуртене. Да, вълната си отива… Но вълната, която не може да разбие скала, поглъща едно момче. И момче то е Димчо, приятелят му. И приятелят му вика за помощ.

— Димчо-о! — проплака Петьо.

Както тогава…

Дотича Петьовата майка.

— Ти ли викаше?

— Не зная.

— Няма ли да поиграеш? На̀, дъждът престана.

— Няма.

— Но какво ти е? Кажи ми!

— Нищо…

И наистина, какво му е? Здрав и читав е. Не камък, а кремък… Само че утре… Утре ще му вържат червена връзка. Ще вържат и на спасения Димчо. Но Димчовата ще бъде заслужена…

„Можех, можех“ — мислеше си Петьо. Никой там не плуваше тъй бързо, тъй уверено. Гмурец и половина — както казваше дружинният. А се изплаши от вика на Димчо. Ревна. Хукна към рибарската колиба.

— Дай ми раковината — посегна майка му, — дай да послушам.

— Не, не! — възпротиви се Петьо. Достраша го, че и тя ще чуе Димчовия вик за помощ.

— Дай де!

Взе я насила, послуша, засмя се.

— Нищо не чувам — рече. И си отиде.

А раковината се прибра под възглавничката. Но и през възглавничката Петьо чуваше прибоя… Една вълна. И втора, дваж по-страшна. Трясък. Писък на тревожна чайка. И… момчешки вик за помощ… Бърже, бърже! Всеки миг е скъп! И Петьо, малкият гмурец, удари една плесница на вълната. И втора — дваж по-силна. Разби я на дребни капчици. Стисна мократа косица на приятеля си. А морето засия. Подхвана с длани двете помургавели чавдарчета, поднесе ги на златния пясък. И Димчо разтвори сините си очи.

— Димчо-о! — проплака честито спасителят.

И се събуди.

— Сън е било! Сън!

Скочи, та в училище, при дружинния.

— Не заслужавам.

И му разказа всичко. Всичко…

Помълча ръководителят и рече:

— Ти си Петър, нали? А Петър значи каменен, твърд човек. Не се размеквай… Връзка ще ти вържем!

— Но нали…

— Нали-нали! Вълнението беше мъртво. Всички помнят оня ден. Добре, че не опита сам… Удавниците щяха да са двама, драги мой, а нашите червени връзки — две по-малко.

— Не, не заслужавам!

Кипна младият човек. Престорено, разбира се. Той бе доволен. И честит бе. На̀, в душата на един хлапак се ражда светлата тревога, назовавана от бащите съвест… Искаше да го погали, но се сдържаше…

— Мълчи! — отсече строго. — Не обиждай връзката… Морето ни предлага много раковини. В една се блъска първото малодушие, а в друга чака първото безстрашие.

Не се сдържа докрай. Погали го все пак.

Прибра се Петьо. Погледна в раковината. Не, никакво малодушие нямаше там. Там имаше огън. Там имаше жар. Сърцевината на раковината пламтеше като заслужена пионерска връзка.

Цилия Лачева
Случаят леля Катя

Сашо научи за съкровището на леля Катя от баща си, тъй както си седяха пред разпръснатите пощенски марки.

— Ние имаме ценни марки — каза му той, — но да видиш какво съкровище има леля Катя! Пази го като очите си!

Леля Катя, саможива вдовица, рядко им гостуваше. Идваше безшумно, отиваше си още по-безшумно — откъде да знае, че тъкмо тази бабичка има марки от незапомнено време до наши дни! Още на другия ден Сашко разказа на първия си приятел случая леля Катя. Какви марки има и как ги пази — кажи го, както змеят — своите съкровища. Първият Сашков приятел веднага заяви, че му е хрумнала една гениална идея.

— Ще действуваме ето как — каза той: — отиваме на гости на тази твоя леля Катя. Цел — да разгледаме прочутите марки. Ние ще носим други марки — най-обикновени. И ще ги сменим с някои нейни парчета. Гениално, нали?

Сашко замълча — не се възхити от идеята, но не я и отхвърли. Марките бяха на леля Катя, но тя им беше близка роднина, следователно и марките бяха роднински. В известен смисъл общи. Те ще вземат скромно — само десетина, а на леля Катя пак ще си останат предостатъчно. За какво й са марки?

Един телефонен разговор ги свърза с богатата собственица. Позачудена, леля Катя ги прие след един час в полутъмната гостна. Разговорът не вървеше — гостите или бърбореха глупости, или мълчеха, гледайки обувките си. Най-сетне изтърсиха защо са дошли.

— Ние събираме марки — каза Сашко — и ако ни позволиш ще разгледаме твоите.

Леля Катя веднага се съгласи и толкова по детски подскочи, за да им донесе марките, че и двамата приятели не се и спогледаха. Стана им неловко, дори срамно, но само за момент. В следващата минута те вече отваряха тежките корави врати на албумите, като че ли прониквайки зад крепостни стени. Захласнаха се да прелистват дългите редици от стари, но сякаш непипани марки. За повечето досега бяха само слушали, бяха ги зървали на изложби и ги гледаха със затаен дъх и с недоверие. Боеха се да не ги докоснат, сякаш бяха посипани със златния прашец на препарирани пеперуди. Умълчаха се, забравили защо са дошли, очаровани и зашеметени. Стреснаха се, когато леля Катя им каза:

— Вие си гледайте марките, а аз ще ви донеса нещо да хапнете!…

И излезе със ситна и весела походка. Сашко пръв се окопити. Извади пликче, а оттам — техните марки. Бяха съвсем жалки пред рядкото изобилие, щедро сложено на коленете им.

— Ей тези ще ги сменим… и тези — пошепна Първият приятел.

Няма що, това момче имаше остро око — веднага посегна на сантимите, с цвят на старо злато и с древно лъвче в средата. И царската поща, в пурпурно царската си окраска — и тя се намери в познатото ни пликче. Подмяната беше проста работа. Леля Катя ситнеше в кухнята и бързите й леки стъпки стигаха до тях.

И тъй като Сашковото сърце се изпълваше с благодарно ликуване, той предложи на леля Катя, която влезе в стаята с пълна табла.

— Ще ти помогнем, лелко, ти не виждаш добре, а ние с моя Първи приятел можем да намерим и карфица в купа сено…

— Ама първо хапнете! — трогна се лелята.

Не, клатеха глава момчетата, не ни е до закуска! Искаме да ти помогнем! И се запретнаха, развъртяха се по всички тъмни ъгълчета. Изтупаха два килима от балкона. И други килимчета. Отнесоха в мазето някакви вещи — изкорубени и сякаш ослепели. Две кошници с празни бутилки. Едно сандъче, пълно с книги. И прочие.

И тъкмо щяха да си тръгват, леля Катя прегърна своя родственик и почти допря носа си до неговия. Запита го и лукаво, и тайнствено:

— Хубави са моите марки, нали?

Сашко замръзна от страх. Навярно леля Катя ги беше видяла и сега подпитваше, за да ги дръпне изкъсо след някоя минута на душевни терзания…

— Да — промълви той, очаквайки продължението. Леля Катя хвана двете момчета и ги заведе пак при албумите с марки. И им каза с най-милата си усмивка, с глас, който звучеше нежно и подканящо:

— Изберете си, които най ви харесват! Подарък от мене… Хайде, не се свенете. Ще ги покажете и в отряда…

Без да се поглеждат, с разтреперани ръце, момчетата отвориха албумите. Наслуки показваха марките, съвсем тихо и сговорно се съгласяваха с взаимните си посочвания на тази или онази марка. Леля Катя с весели възклицания ги вадеше с дълги пинцети и ги слагаше в един плик.

— Стига толкоз! — каза Сашко и стана. И Първият приятел стана, а леля Катя ги изпрати, казвайки им, че са много мили момчета, истински момчета. Пак да й гостуват, тя с радост ще ги приеме.

По пътя двамата почти не си говореха.

Отидоха у Първия приятел и без разговори си разделиха марките.

Същата вечер Сашковият баща се сведе над рамото на сина си. И възкликна, не вярвайки на очите си:

— Откъде имаш тези марки?

Сашко помълча, после измърмори:

— Леля Катя ми ги подари.

Бащата не повярва:

— Кой? Леля Катя? Тези съкровища?

Сашко кимна.

А бащата нетърпеливо извика жена си:

— Ела да видиш какви чудеса е подарила твоята леля на Сашко! А мислехме, че е чудачка… В неделя ще отидем вкупом да й благодарим. Нали, Сашко, ще отидем при леля Катя?

Но не получи отговор.

И се учуди, като видя своя син Сашко как слага чело на скъпоценните марки и задавено хълца.

Борис Крумов
Момчето, което си е малко така…

Направо казано, напоследък всички гледаха на Ачи като на смахнат. Разбира се, не му го казваха в очите, но известно е, че и към онези, които са в психиатрията, никой не се обръща с думите: „Ей ти, лудия!“

А всъщност нищо, ама абсолютно нищо не бе се случило. С изключение на някои дреболии, от които е твърде рисковано да се правят изводи за… някакво шашване или нещо от този характер.

Преди три седмици, при завършването на учебната година, в бележника му се виждаха по-малко петици и шестици от всеки друг път. Но това си имаше обяснение. Първо, учителите се отнасяха към него като големи педанти, бяха станали по-заядливи. Второ, чисто и просто, не му вървеше, човек без късмет, падаха му се въпросите, по които най-малко се беше готвил. И още — трети и четвърти — причини от такъв характер.

Иначе всичко останало си беше както преди. Да, имаше още нещо. Вечер ходеше да играе футбол в училищния двор. Тимът им оредя, някои заминаха по лагери и села и се принуждаваха да го попълват със сополиви дечковци. Ачи беше от постоянните и най-старите стълбове. Въпреки това два пъти най-позорно го изгониха от играта. Него, за когото винаги са държали и са разчитали в състезанията с други училища. И разбира се, че ще държат за универсален спортист като Ачи Велото, училищен ас от отборите по свободна борба, по джудо и по колоездене.

При една игра напоследък му подадоха така удобно топка, че не с десния, а с петата на левия крак би я забил неспасяемо във вратата. Както е постъпвал в десетки, в стотици случаи досега. И този път я изпрати в мрежата, но не в противниковата, а в своята.

За такова проспиване не прощават на никого. Дори и на училищни спортни асове като Ачи Велото.

Вторият случай беше не само трагичен, но и комичен. Подадоха му също така отлично топка, той не я удари с крак, а я взе с ръце и ухилен от успеха, че я е извоювал от противника, без да чува виковете, свиркането и дюдюкането, я хвърли във вратата. Единствен той ликуваше, че е вкарал гол, не долови приветствени възгласи и се огледа. Тогава и чу, и видя, че всички казваха и си показваха с ръце, навярно в различни варианти, но то се свеждаше до следното — този не е с всичкия си.

Ачи бързо разбра какво е станало и сам излезе от игрището.

Чисто и просто напоследък всеки път блееше в играта. С такива думи го изпроводиха и своите, и противниците.

Интересно, че той напусна, без да възрази, нито пък се разсърди на някого. Досега не беше отстъпвал така лесно. Явна капитулация, провал. Май че и това е ново у него.

Сигурно има нещо вярно, в смисъл, че е станал малко така… но работата е там, че той се чувствува нормален като всяко четиринадесетгодишно момче.

Обикновено от училище до къщи ходи пеша за десетина минути. След изгонването от игрището си каза, че се прибира у дома си, а всъщност пое в обратна посока, стигна до трамвайна линия, прекоси втора, прекоси трета линия и тогава се запита къде се е щурал, но не можа да си отговори. Всеки случай би могъл още един път да повтори същия маршрут, трети път би могъл да го мине с вързани очи, без да направи грешка. Защо? Не разбираше.

Ако бе погледнал часовника си, сигурно би видял, че е вървял цял час, но дори да бяха и два, пак не би му направило впечатление.

Все пак беше време да се прибере в къщи и заизкачва стълбището като старец. С тази разлика от старците, че се опита да изкриви перилата. Те се оказаха доста здрави и въпреки спортсменските си мускули, не успя нищо да направи.

На първото стълбище се огледа. Странно, защо никъде не вижда името на своята приятелка! Извади химикалка и под ключа за осветление написа „Дани“. Написа и на втория, и на третия, на четвъртия го изписа най-старателно.

Отключи вратата, отвори я с рамо, затвори я с крак. Отправи се към леглото си, искаше да се просне по очи, да заспи и за нищо да не мисли или да скочи и още сега, въпреки че след час ще се стъмни, да тръгне за там, за където вече две седмици се готви да пътува.

Влезе в стаята на децата, както майка му и баща му я наричаха. Напоследък така бързо израсна, че като се движеше из апартамента, инстинктивно навеждаше глава, за да не удари полилеите. И без това новите жилищни кооперации сега са едни такива, че с ръка спокойно можеш да докачиш тавана. Изглежда не само той, но и други са малко така…

Брат му се бе изтегнал на своя си креват. Четеше някаква книга. Криминален или спортен роман, той друго не признава.

Пристъпи от крак на крак, разтри носа си, който — дявол го знае! — май че също порасна напоследък, и вяло поздрави:

— Привет на спортните звезди.

— Привет на отнесените от вихъра.

Трябваше да му отговори с нещо остро, но реши, че случаят е неподходящ, и пропусна думите му покрай ушите си. Дори се заумилква около него, като че току-що е чул най-ласкав отзив.

— Бате, ще ми услужиш ли…

— Не, братлето ми! Край на даренията!

— Но чакай, ти още не си ме чул!

— Нали искаш колелото?

— Моето си е изправно.

— Тогава каква милостиня просиш?

— Спалния чувал.

— За колко време?

— Една седмица.

— Може, само че ти напоследък си станал един загубен, погледът ти като на сомнамбул…

— Нали няма да се обиждаме!…

— Добре, вземи го.

— И още нещо.

— Сега пък какво?

— Някой лев…

— Охо, много бързо си изчерпил авоарите, които ти бяха отпуснати от татко? Колко?

— Трийсет.

Брат му мигновено се подпря на лакът и подсвирна. Навярно бе очаквал да чуе по-дребна цифра — две или най-много пет.

— Братлето ми, ти в последно време действително си така…

И показа с разперените пръсти на ръката си как е.

— Нали се уговорихме, че няма да се обиждаме!

— Откъде да ти взема толкова пари, когато ми трябват за морето!

— Случвало се е и ти да ме молиш за някои неща.

— Но защо са ти?

— Ще отида при един приятел на село.

— Приятелят да не е в рокля?

— Аз никога не съм ти задавал такива въпроси.

— Съгласен, приемам ти бележката. Щом се засягаш, ясно какъв е приятелят, а за такава компания действително са необходими повече пари. Обаче на село ще те гощават с печени пилета, няма да имаш никакви финансови грижи. Защо тогава…

— Ще ми трябват.

— Имаш ги, но знай, че ме затрудняваш.

— Ще ти се отблагодаря някак.

— Обаче се обади на стария, за да не си го излее после на мене.

— Имам предвид.

Ачи получи парите и отиде в кухнята. Майка му се бе навела над печката, с едната ръка придържаше косите си, а с другата разбъркваше яденето в някаква тенджера и понеже беше късогледа, надзърташе отблизо в нея. Тя остави лъжицата и го посрещна с ласкав укор:

— Слава богу, най-после благоволи да се прибереш! Къде се шляеш цял ден като… и аз не знам като какъв. Дори не идва за обяд. Гледай, и погледът ти един такъв…

Той реши, че и при нея не бива да обръща внимание на подобни забележки, щом му предстои да постигне нещо много важно.

— Мамо, пуснете ме утре да замина за едно село на Огоста, някъде към Дунава.

— При кого ще отидеш там?

— Симчо е при дядо си и ме покани.

— Кога е заминал?

— Че има една седмица.

— Аз го видях днес.

— Ти си се припознала.

— Хубава работа! Или аз съм се припознала, или ти нещо…

— Казвам ти, припознала си се. Той замина преди няколко дена и ме покани да му гостувам цяла седмица.

— Момчето ми, по очите ти познавам, че хитруваш. И какъв стана напоследък, не мога да те разбера! От една страна, си разсеян ли, разцентрован ли, и аз не знам точно какъв, а, от друга, хитруваш, по-вярно — лъжеш и ме гледаш право в очите.

— Мамо, моля те, разрешете ми да отида, рядко съм ви молил така за нещо.

— А ако не ти разрешим?

— Ще замина.

— Въпреки че предварително знаеш как аз и баща ти…

— Ще замина!

— За първи път те виждам в такава светлина. Това май че не е никакво разцентроване… и напразно се шегуваме с тебе… Тъй ли е?

— Ще ми разрешите, нали?

— Добре де, добре. Ох, и се галиш! Преди девет години се галеше така. Когато се връщаше от детската градина, помниш ли?

— Отгде да зная, само родителите помнят какво са правили и приказвали децата им.

— Дойде си една вечер и каза: „Ние решихме с Елка да се оженим.“ „Кога ще стане това?“, запитах аз. „Като завършим детската градина.“ „И още какво решихте?“ „Нищо друго, само се заклехме и се целунахме по бузките.“

— Детски глупости — навъсен каза Ачи.

— Може да са глупости, може и да не са. Щом сега се галиш така, да не би пак нещо…

— Мамо!…

— Добре, няма да разпитвам. Иска ми се да вярвам, че на село не отиваш за глупости.

— Мамо, нещо много сериозно и важно е!

— Вярвам ти. Кажи на баща си, че аз съм съгласна, поискай му и пари.

Баща му бе хлътнал в едно кресло в хола и се бе вдълбочил в своя вестник. Ачи смяташе, че той е най-труднопревземаемата крепост, но се оказа, че напразно се е страхувал.

— Добре, сине, ти си вече… как да кажа… не си малък и всяко пътуване ще ти бъде полезно. Чакай, от това село не са ли родителите на Дани? Да, да, оттам са.

Ачи не предполагаше, че може да му бъде зададен такъв коварен въпрос, и се изплаши, но като всеки, как да каже… който вече не е малък… изплаши се, ала само за миг. Баща му питаше себе си, а не него. Измърмори му нещо, което би могло да се вземе и за положителен, и за отрицателен отговор, дори и за незнание, за което никой не ще го упрекне.

— Тате, ще ми дадеш ли петнайсет… не, ако може двайсет и пет лева?

Баща му подаде исканите пари и пак се скри зад вестника. Ачи съжали, че не увеличи сумата поне с още десет лева. Но и сега ще върне нещо на брат си, за да има очи да му иска и друг път.

По-хубав край от този не можеше и да очаква. Не, той не се страхуваше, че няма да го пуснат. Пък дори и да бяха го спрели, той ще замине, та ако ще после да го заплашва и най-лошото.

Хубаво е, че не настояваха да разберат при кого и защо отива. И още: че този път се въздържаха от напътствия. От досадните родителски поучения, без които им се струва, че децата не могат да направят и една крачка… Което си е истина, не само на спортни звезди като на брат му, но и на четиринадесетгодишните не е приятно постоянно да им се набиват обръчите: това не прави, онова не прави и прочие и прочие.

Може би поради тази страст към напътствията, която ту пламва, ту гасне, или пък поради своите си грижи и тревоги родителите са… как да каже, непостоянни хора. Не че са лоши, не. Но понякога им се иска децата да правят всичко като възрастните, да говорят като тях, да играят като тях, да са сериозни като тях и колко още такива строги изисквания има. Целият въпрос е да опознаеш родителите си и да разбереш кога и какво може да искаш от тях, да ги помолиш тогава и така, че да не останеш с пръст в устата.

Както например Ачи е изучил тази тънкост. Или пък си е въобразил, че е усвоил някаква майсторска тактика, а всъщност чисто и просто родителите му — колкото и да досаждат понякога с нравоученията си — са добри. Каквито са всички родители. Или каквито би трябвало да бъдат? Тук не е много сигурен, усеща се неустойчив като върху лед. Няма защо да си блъска главата с такива отвлечени въпроси, неговите грижи са по-непосредствени и по-неотложни.

Всички приготовления за пътуването бяха привършени, но разговорът с майка му го обезпокои. Вярно е, че тя може да подразбира къде и защо отива. Също е вярно, че не би го укорила за нищо, най-много да произнесе поредното си вразумително слово. И все пак тя не бива да остане с впечатлението, че е излъгал при кого отива.

Каза й, че ще излезе за малко.

Малкото беше около половин час тичане из квартала, докато намери този скитник Симо. Не знаеше и не го интересуваше откъде е дядо му, важното е Симо да изчезне за една седмица от очите на хората. Защото хич не е приятно родителите ти да разберат, че ги лъжеш и… най-нагло ги гледаш в очите.

Симо е от бъзливите и може да се затвори в къщи само с някаква заплаха. Докато тичаше из квартала, Ачи такава заплаха му скрои, че съжаляваше, нямаше как да я разкаже на онези, които му подмятаха, че е станал малко така…

— Симе, ти пролетта се би с онези, помниш ли ги?

— Добре им знам физиономиите.

— Двамата обикалят из квартала. Видях у тях сгъваеми ножове, разправят, че лятото са ги купили от чужденци на морето. Помниш, единият от тях тренираше с мене джудо и го изгониха от школата, защото се специализираше по чупене на ръце. Изобщо това са опасни хора. Само ковбойски и криминални филми гледат и изучават хватки как се удушва човек с една ръка, как се умъртвява с удар в корема и разните ми такива зверщини. Разпитваха за тебе. Най-хубаво е да се прибереш в къщи и една-две седмици да не излизаш.

— Слушай, Вело, ти за какъв ме смяташ?

— Смятам те за приятел, но с такива, които имат сгъваеми ножове и са изучили разни смъртоносни хватки, и аз не мога да се справя. Твоя си работа, но си помисли хубаво.

Въпреки фасоните, Симо наистина ще си помисли. Ще се затвори у тях си още тази вечер. Най-много да излиза на балкона, но майката на Ачи не минава покрай техния дом и няма да го види.

Сега вече можеше спокойно да се прибере у дома си и… тръгна в обратна посока. Улиците, по които след изгонването от игрището се върна… и по които няколко пъти бяха минавали с Дани. На всеки ъгъл ще изпише нейното име. Да се знае и помни откъде са минавали двамата. В джоба му има не един, а два молива. Само че по улиците се движат много хора мнозина наистина ще си помислят, че е малко така… а някои сигурно ще започнат да го увещават, че имената на глупците се виждат по стените.

Тръгна по улиците, спираше на всеки ъгъл и мислено изписваше името на Дани по стените, дори и по витрините на някои магазини. И беше щастлив, макар и да не държеше молив в ръка. Десетките хора по тротоарите, които го срещаха или задминаваха, дори и не се досещаха — пък и не биваше да се досещат — защо това момче се е спряло. Нека си мислят, че не е с всичкия, нека!…

Сутринта Ачи замина с влака за Враца. Там се качи на колелото си и — както показваше картата и както го посъветваха добри хора, — пое по шосето, което щеше да го изведе точно сред селото край Огоста.

Пристигна побелял от прах, изморен, жаден, гладен, но на всичко това можеше да не му се обръща внимание. Една жена му посочи къде живее дядото на Дани. Той дълго се въртя по улицата, ала не видя онази, за която пристигна.

Беше слънчев и горещ ден. В такова време — както тя понякога казваше — можеше да е на реката. Обичала да лежи на пясъка и да си мисли. Сама. Така винаги се чувствувала най-спокойна във фантазиранията си. Иначе плъзнат ли по реката разните нахални момчетия, тя си взема рокличката и — право в къщи. Изобщо в това село има едни нахални момчета!… Лете пристигат разни такива, чиито родители се родили на село, но после се разпилели по градовете. Сбиротък от цяла България и всеки вади фасони. Постоянно ревю не само на облекло, ами и на всичко останало. Но тя не се трогва, не им обръща никакво внимание, все едно че не ги забелязва.

На реката няколко жени перяха и около тях вдигаха врява хлапета с издути коремчета. В такова жътвено и обедно време едва ли някой можеше да се къпе. Въпреки това Ачи внимателно огледа двата бряга на Огоста. На пясъка след моста лежеха момче и момиче. Не бе виждал Дани по бански костюм и не можеше да определи тя ли е, или не е, но ако съди по внезапното си безпокойство, сигурно е тя. За да е тук по това време, значи че още не е ходила на обяд.

Ачи не се реши да отиде на реката, колкото и да подмятат, че малко е така… и той разбира, че в такива случаи третият е излишен. Не можа да разбере пусна или гътна колелото, също така не можа да разбере дали реши да седне, или седна, без да е решил това… Навярно всичко идваше от умората. Малко километри ли извъртя, малко ли бяха и вълненията преди тръгването! Пък кой го знае, може и да не е от умората…

Човек винаги допуска най-лошото. Навярно това не е Дани. Или ако е тя, този е неин братовчед. И той, Ачи, прибърза да се определи за излишния трети… Обаче братовчеди не разговарят така задушевно. Тогава трябва да се провери, но как?!

Едва ли е много прилично да се седи край пътя, по който всяка минута е възможно да минат хора. Сви се, по-вярно скри се в бъзака и не отдели поглед от двамата на пясъка.

По някое време момичето стана и той по-скоро почувствува по вълнението си, отколкото разбра, че това действително е тя. Нямаше опасност някой да го забележи в тези крайселски буренаци, но за всеки случай се наведе. Изправи се и момчето и сега добре видя, че е по-голямо от нея, направо дангалак, подаде й ръка и я поведе — или потегли — към реката. Тя се затича след него. Не разбра кое чу по-ясно — смеха им или плисъка от водата, в която двамата се хвърлиха.

Братовчеди така не си подават ръка, братовчеди така не се смеят…

Бяха дошли преди обяд и не бързаха да обядват. Сити бяха и без да ядат…

Дани обичала да лежи на пясъка и да си мисли… Сама. Наобикаляли я разни нахални момчетия, но тя си вземала рокличката и се прибирала. Изобщо лете в това село имало всекидневно ревю не само на облекло, но и на всичко останало…

В такива случаи слабите хора биха изругали или биха се тръшнали на земята и заплакали от мъка и яд. Ачи не е от тях, макар че е трудно да се каже дали очите му са сухи.

В София и близки и неблизки му подхвърляха разни обидни думи. Изглежда, слабостта на някои хора да обиждат е прилепчива като грип. Разбрали-недоразбрали и повтарят, въпреки това той там не се побърка, а тук направо може да… Но откачат слабите хора, Ачи не е от тях!

На Ачи му се искаше да използва минутите, когато Дани е във водата със своя кавалер, и да седне до дрехите им, за да види как тя ще се смути от внезапното му появяване, но се разколеба. Дали изобщо ще се смути? Дори и да се смути, така постъпват нахалните. Той не е и от тях. Но и не му е възможно да избяга и веднага да се върне в София. Направо — така постъпват страхливите.

Лежеше, убеждаваше се, че не е нито от едните, нито от другите и не можеше да разбере какво да предприеме, че да е в стила на Ачи Велото. Да съответствува на момчето, чийто език работи добре, но чиито мускули работят още по-добре. И за което в училище е известно, че вкара ли ги в действие, не спира насред път.

Сега, изглежда, се налагаше да вкара в действие сивите си клетки…

В София Ачи често даваше колелото си на Дани. Отначало вземаше батковото, а после приплака на майка си и баща си и те купиха и на него. Всъщност той настоя да го купят заради нея, макар че не можеше да каже това на никого.

Не само с колелото, би й услужил с всичко, с каквото можеше, но тя не пожелаваше нищо друго. Веднъж каза:

— Да си такъв да дойдеш с колелото на село…

Той само това и очакваше.

— Ще дойда.

— Ще те чакам.

Чакаше го, но не сама. Поболяла се е, увехнала е, станала е като вейка от мъка по него… Личи от смеха й…

Не си представяше, че някой ще го пусне да спи у дядото на Дани. Изобщо не мислеше къде ще спи. Нито пък къде ще яде. В раницата има спален чувал, има и парче салам, времето е топло, може да издържи и на открита поляна или в някоя крайселска горичка. Трябваше да остави някъде колелото. Хич не върви да е постоянно с него из село.

Ето че мислите му го носеха из облаците. Може и да не беше из облаците, но във всички случаи го откъсваха от земята. Чисто и просто действително не е с всичкия си. Нормално момче няма да предприеме такова пътуване. И няма да вземе за искрена радост обикновената вежлива усмивка у момиче като Дани.

„Ще дойдеш, нали?“

„Да.“

„И ще докараш колелото?“

„Да.“

„Ще се разкарваме по пистата. Знаеш ли, тя е правена за самолети, но самолети нито кацат, нито излитат. Само автомобили минават.“

„Там сме.“

„Ти само пристигни.“

„Ще тръгна с него направо от София.“

„Не, недей, защото по този дълъг път може да го потрошиш.“

„Ще го запазя.“

Ето къде се показа като смахнат и глупак. Той дори и не забеляза, че тя очакваше не него, а колелото. И се безпокоеше не за неговото здраве, а за изправността на колелото.

„Най-добре е да пристигнеш до Враца с влака, аз ще те чакам в село.“

Пристигна, но защо, когато къпането с някакъв дангалак й е по-интересно, отколкото карането на неговото колело! Ни кога не се е захласвала така от смях, когато са били заедно по онези улици, по които той на всеки ъгъл мислено изписваше името й.

Ачи се отправи към селския площад. Най-добре ще е да остави колелото и раницата в селсъвета. Там никой не ще се реши да ги задигне. Най-много да ги прибере някой прислужник, после лесно ще се разбере с него.

Така и направи, остави ги в коридора, близо до вратата, на която имаше табела „Милиция“. Сега вече ръцете му са свободни и ако се наложи, може и да ги развърти. И без това чувствуваше, че през последните дни го насърбяваха. Само че срещу кого от двамата?!

Той се върна на реката. Всъщност не на самата река, а в предишния бъзак. Доста младежи лежаха на пясъка, измежду тях виждаше само едно момче и едно момиче. Всички други идваха, полежеха час и си отиваха, а първите останаха последни и през цялото това време до тях никой не седна. Те щяха да слеят обеда с вечерята. Вечерята наближаваше, но те се къпеха като в най-голяма горещина. Явно, грееше ги някакъв огън, от който Ачи усещаше ледени тръпки.

Най-после се облякоха и си тръгнаха. Ачи не беше от недосетливите, макар и напоследък да му подхвърляха, че е станал хаплю. Имаше само един път, по който Дани можеше да си отиде, и той предвидливо бе залегнал в бъзака на двайсетина крачки от този път.

Дани облече блуза и къса синя поличка, с каквато рядко си позволяваше да ходи в София. Тук тази мода прави впечатление на младежите, а на лелките и чичковците тя навярно обяснява със своя наивен израз, че е шита само преди година, Дани е пораснала… Майстор е да играе роля на най-искрена… и тогава, ако си малко така, хлътваш като шаран в рибарска мрежа.

Косата й бе мокра, разпиляна във всички посоки, от лицето и се виждаше само носа и по половин око. Сигурно бе видяла подобна прическа в някакво филмово списание. Кавалерът и бе с една педя по-висок от нея, с модна карирана риза, по последна мода беше ушит и панталонът му, а най-модна бе косата. Тя закриваше и челото, и ушите му, че дори и очите. Поне така изглеждаше. Беше по-възрастен от нея с две-три години.

На Ачи му се прииска именно в този момент да излезе от буренака и да ги срещне на пътя, но няколко пъти си повтори в мислите, че той не е от нахалните, и не стана. Но не беше и от страхливите!

Докато се колебаеше, те се приближиха и не можеше да се мисли за никакво излизане на пътя. Затаи дъх и чу няколко откъслечни фрази.

— … да не ми се карат… — възразяваше Дани.

— Ще те изпратя по-рано.

— Но да не закъснееш.

— Само няколко танца. Ще те взема от вас.

— По-добре чакай на кръстопътя.

Гукащите гласове заглъхнаха и той чу само, че си подвикнаха „Чао“ и видя, че се разделиха.

Дойде най-после и неговото време и той предпазливо се измъкна из бъзака. Отиде до къщата на Даниния дядо и почука на портата. Почука втори, трети път и тогава се показа една баба. Тя се взря в него, явно не го познаваше, а може би и недовиждаше мъж или жена стои на портата, или се е спряло някое съседско теле.

— Ако обичате, извикайте Дани.

Изглежда, Дани го беше забелязала от някой прозорец и се показа на вратата. Косата й все така закриваше по половин око. Тя държеше в ръка парче хляб, дясната й буза бе издута от голяма хапка. Така е, като се къпе по цял ден на реката. И като съединява обеда с вечерята…

Не личеше да е много ентусиазирана от присъствието му, не се забелязваше бликането на радост и възторг. По-вярно беше изненадана и забъркана.

— Здравей, Ачи. Ти… как така…

Охо, тя дори е забравила, че той трябва да пристигне! Изобщо и за него, и за колелото. Даже със закъснение се сети да му подаде ръка.

— Ходих до едно село и се отбих. Просто да ти кажа здравей.

— Много добре. Заповядай.

— Смятам да си замина.

Тя не повтори поканата си да влезе, мълчеше, усмихваше се и това беше такава усмивка, която гузните хора намъкват като маска за карнавал. Но Ачи вече знае кое лице каква маска носи…

— Довиждане, Дани.

— Не искаш ли да се отбиеш?

— Безпокоя се, че ще те задържа и ще закъснееш за забавата.

Той се извърна кръгом и тръгна с нехайна, с възможно най-бавната походка. Демонстративно поклащаше встрани спортистките си рамене, каквито нейният кавалер нямаше.

Всичко завърши не така, както му се искаше. Някак много тихо, твърде много прилично. Като че ли нищо не е било. Тъкмо с това не можеше да се примири. Мъдруваше, играеше на Хамлет, препъваше се в „или-или“, повтаряше си, че не е такъв, а инакъв, и на края излезе, че не е… Ачи Велото.

Вече се бе здрачило и той се сви до една ограда, откъдето наблюдаваше къщата на Даниния дядо. Дангалакът с модния панталон и с още по-модната коса се приближи по улицата и се спря на кръстовището. Леко подсвирна. Показа се Дани и двамата бързо закрачиха към селския площад.

Ачи излезе от своето укритие и тръгна по улицата, даваше вид, че е забързан, и спря пред двамата.

— Аз — до тебе.

Обръщаше се към Дани, сякаш току-що се е разделил и е забравил да й каже най-важното. Все едно че не виждаше друг край нея.

— Ако искаш, мога да ти оставя колелото. Всъщност, аз го докарах, защото ти ме помоли няколко пъти. Спомняш си, нали?

Изглежда тонът му беше доста предизвикателен, защото дългунът от всекидневното ревю пристъпи към него. Явно, искаше да я защити. Тъкмо това очакваше Ачи. Колкото и да беше тъмно, забеляза, че онзи го измери пренебрежително, като че го гледаше от църковна камбанария.

— Хайде, чупка!

— Аз говоря не на тебе, а на Дани и очаквам да чуя иска ли да й оставя колелото.

Нарочно се държеше предизвикателно.

— Слушай, ти… — каза модният дългун от висотата на своята камбанария. В гласа му пролича не само пренебрежение, но и недвусмислена закана, дори посегна да хване с два пръста ръкава на Ачи, както би посегнал към въшлясало коте.

Ачи вече можеше да бъде оправдан не само пред другите, но и пред себе си. Мигновено със светкавична бързина хвана китката на десницата му в клещите на своята длан и така усука ръката му, че оня се извъртя с гръб към него. Леко го тласна напред, толкова леко, колкото да не падне по очи и да се отдалечи на няколко крачки и ако се осмели да замахне, да има възможност да реагира, както се следва за един състезател по свободна борба и джудо.

— Иди настрана, докато завърша разговора с Дани, и тогава ще продължите за танцовата.

Дългунът едва ли заслужаваше такова отношение, но нямаше на кого да излее яда си. Дани заслужаваше плесница, от която да й писнат ушите. Но дори и момче, което в училище го сочат главно заради здравите му мускули, не може да си позволи да вкара юмруците си в действие срещу момиче.

— Аз дойдох за тебе, Дани. Още един път — сбогом.

И отмина, този път, без да прави фасони със спортистките си рамене. Чу гласа на дългуна:

— Що за тип е тоя? И откъде се измъкна?

— Остави го, един дечко.

Аз — дечко, мислеше си той. Нали са в един клас!

Беше вече излишно да се връща или оттук да възрази, но за всеки случай се спря. Нямаше никакъв смисъл от по-нататъшни разправии, той вече не беше момчето, което напоследък е станало малко така…

— От разговора разбирам, че вие с него в София сте си имали някакви уговаряния — недоумяваше кавалерът на Дани, а тя с неуверен глас отговори:

— Но не разбираш ли, какви уговаряния мога да имам с един дечко?

— Трудно ще ме убедиш, че е дечко.

Ачи се отправи към селсъвета и почти развеселен, леко подсвирна.

— Охо, започна се!…

Ако имаше шапка, би я смъкнал над едно око, или не, би я подхвърлял по абитуриентски, би я запратил на някое дърво или телеграфен стълб. Не от ликуване, а от мъка. Защото на онези, четиринадесетгодишните, които са малко така… не всякога, когато се смеят, действително им е радостно.

Васил Цонев
Пешо в цирка^[8]

 

— Тая, Тинчето — помисли си Пешо, като не я видя на пейката, — не може да я разбере човек…

— Защо? — попита Тинчето.

Пешо политна назад.

Само преди секунда на пейката нямаше никого, а сега нашата приятелка и негова мила братовчедка си седеше, кръстосала крака и леко се хилеше.

— Ти не беше на пейката — отдръпна се Пешо.

— А къде бях?

— Нямаше те.

— И ти ги говориш едни — махна с ръка Тинчето, — ами по-добре седни да видим какво ще правим днес.

Седна, но веднага подскочи от крясък:

— Защо сядаш на коленете ми?

Пешо се извърна и се вцепени — на пейката седеше клоун със сърдито лице.

— Не мога да разбера каква е тази мода — да се сяда на чужди колене — ядосваше се клоунът, — така ли ви учат в училище?

Пешо се напрегна да каже някакво извинение, но успя само да измънка:

— Ннннне… ние сме във ваканция.

— Аха. Значи, като сте във ваканция, можеш да сядаш върху главата ми?

— Но аз не седнах на главата ви…

— Или може би искаш да седнеш на ушите ми? — запеняви се клоунът. — Или на носа ми? Или пък ще ти хрумне да започнеш да подстригваш косата ми с ножица? По-добре тогава вземи трион!

Стана и започна да се разхожда напред и назад с ръце зад гърба:

— Какъв срам! Какво нахалство! Да се режат косите на хората с триони!

— Какви триони? — изхленчи Пешо.

— Такива триони! — каза клоунът и посочи ръцете му.

Пешо погледна надолу и дъхът му спря — в ръцете си наистина държеше трион. Клоунът го грабна и пипна зъбците:

— Така си и мислех. Тъп. С тъп трион ще ми стриже косите. И това ми било бръснар!

— Аз не съм бръснар…

— А какъв си? Да не си архиепископ? Или продавач на стари, плесенясали фъстъци? Как може да се продават такива ужасни фъстъци?

Бръкна в кошницата, която внезапно се появи в Пешовите ръце, и извади няколко фъстъка:

— Нима това са фъстъци? Та те са влажни. Навярно са държани в някакво дълбоко тъмно мазе, пълно с бухали и прилепи. Така си и мислех — кимна клоунът, като взе внимателно от раменете на Пешо един бухал и един прилеп, — какво поколение, драги читатели, какъв ужас!

Внезапно се разплака:

— Бих дал всички триони на света, всички стари, плесенясали фъстъци, всички бухали и прилепи за една бяла сиамска котка. Ах, как обичам бели сиамски котки!

— Заповядайте — каза Тинчето и му подаде бяла сиамска котка.

Клоунът изпусна триона, кошницата с фъстъци, бухала и прилепа и прегърна котката:

— Боже мой, каква котка! Благодаря ти, момиченце, благодаря ти!…

И започна да се изкачва по една въжена стълба, провиснала от небето. Изкачи се, изкачи се и изчезна.

— Мислиш ли, че направих добра смяна — обърна се Тинчето към Пешо, — за някакви си бухали, триони, прилепи и плесенясали фъстъци да дам такава хубава сиамска котка?

Пешо се огледа:

— Къде е трионът, кошницата с фъстъците, бухалът и прилепът?

— Какъв трион, каква кошница, какъв бухал и прилеп?

Пешо зяпна, но сетне присви устни:

— Циркови номера!

— Не — каза Тинчето, — това е само предварителната програма пред вратата на цирка, за да се подмамят зрителите.

— Къде е циркът?

— Я се обърни!

Пешо се обърна.

И огромният цирк блесна пред него.

Пред вратата фокусници гълтаха огън, жонгльори подмятаха топки и чинии, а клоунът плачеше.

— Защо плачете? — попита го Тинчето.

— Знаете ли — каза през сълзи клоунът, като избърса очите си с кърпа и я изстиска, — знаете ли, — повтори той, като гледаше как от кърпата шурти вода, — не, вие нищо не знаете!

— Какво трябва да знаем?

— Защо пък трябва да знаеш? — скочи обиден клоунът. — Я гледай какво нахално момиче!

— Ха! — посочи я клоунът. — Да не искаш да влезеш безплатно в цирка? Ха — продължи той, като я посочи повторно — да не би пък да искаш да изиграеш някакъв номер?

— Да — каза Тинчето, — заедно с моя братовчед.

Клоунът я погледна недоверчиво:

— А какво можете, смея ли да попитам? Знаете ли таблицата за умножението? Знаете ли кой е открил островите Барбадос? Знаете ли колко е разстоянието между Слънцето и астероида Церера и в неговия перигей? Знаете ли колко е часът?

— Три и дванадесет минути — каза Тинчето.

— Ужасно! — хвана се за главата клоунът. — Това момиче знае всичко!

И падна в една вана, пълна с пера.

Вратите на цирка се разтвориха и директорът, облечен във фрак и цилиндър, се поклони пред Пешо и Тинчето:

— Заповядайте. Сега е вашият номер.

Тинчето леко приклекна, взе Пешо за ръка и влязоха в цирка.

Публиката бурно заръкопляска.

Клоунът дотърча до тях и прошепна:

— Бързо, защото ескимосите вече губят търпение и започнаха да се потят.

Тинчето погледна една от ложите и видя група ескимоси, с кожуси, които бършеха чело с кърпи.

— Трябва да направите някакъв много интересен номер — продължи да шепне клоунът, — ескимосите са дошли направо от Беринговия пролив само и само да ви видят.

Тинчето се усмихна и се поклони към ложата с ескимосите. Сетне посочи Пешо.

— Пред нас е един скромен самодеец в цирковото изкуство. Пешо Андреев!

Плесна с ръце и Пешо изчезна.

Публиката ахна. Чуха се викове:

— Къде е Пешо?

Един от разпоредителите се обади:

— Яде вънка сладолед.

Тинчето вдигна ръка:

— Това е много опасен номер, защото той има трета сливица и може да хване ангина.

Пешо влезе, като ближеше фунийка със сладолед.

Тинчето обяви:

— Музикално ядене на сладолед!

Музиката засвири, а Пешо спокойно си изяде сладоледа.

Директорът беше потресен:

— Това момче ще напредне много. Досега такъв номер не сме имали.

Тинчето отново посочи Пешо:

— Фокуси с карти!

Пешо бръкна в пазвата на един от ескимосите, но той започна да се кикоти.

— Какво имате в пазвата си? — попита Пешо.

— Гъдел — отвърна ескимосът.

Пешо извади ръката си.

— А сега?

— Нищо — отвърна ескимосът.

Пешо пак бръкна в пазвата му:

— А сега?

— Пак гъдел — разкикоти се ескимосът.

— Не само гъдел — усмихна се Пешо и извади един заек.

Бръкна и извади гълъб. Бръкна и извади нещо ъглесто, начупено, ръбовато — изобщо нещо невиждано, нечувано и несрещано, от което се чуваше кикотене, хихикане, дъвчене, бълбукане и далечни въздишки.

— Какво е това? — попита Пешо.

— Това е взаимоотношение — каза ескимосът, — да ви отрежа ли малко?

Като видя, че Пешо мига, ескимосът обясни:

— Това е много важно нещо. Когато имате няколко, на пръв поглед несъвместими същества, предмети или препинателни знаци, като да речем: заек и сирене, одеяло и лешници, кит и удивителни, посредством взаимодействието успяваме да ги натъкмим така, че да могат да влязат заедно в някакво изречение, във влак, в спор помежду си и какво ли не още. Погледнете колко разнородна публика — от различни квартали, с различни професии, различни номера на обувки и шапки, а посредством взаимоотношението можем така да направим, че да ги свържем в някаква, макар и нетрайна, но все пак — връзка.

Ескимосът отчупи парченца от взаимоотношението и ги хвърли между публиката. И изведнъж посетителите започнаха да говорят помежду си, излязоха на манежа на групи, майките си бъбреха за готвене и кройки, като разхождаха детски колички, деца заиграха на „прескочикобила“, търговец на плодове разтовари стоката си на средата на манежа и започна да продава, калайджия калайдисваше съдове, точилар точеше, резач на дърва наду машината, която започна да стърже пронизително, и изобщо настана пълна бъркотия.

— Ужасно, ужасно! — зачупи ръце клоунът. — Фокусът с карти пропада!

Пешо се сети и се провикна:

— Фокуси с карти!

Извади тесте карти и отиде при търговеца на плод и зеленчук:

— Извадете една карта!

Но жените с количките минаха между него и търговеца и му се скараха:

— Не виждате ли, че пречите на движението?

— Фокуси с карти! — провикна се отчаяно Пешо, но регулировчик с палка и униформа се развика:

— Ало! Движете се вдясно!

И започна да регулира движението на зрителите, които се въртяха в кръг около центъра на манежа, където се бяха разположили търговците и занаятчиите.

— Какъв е тоя цирк? — крещеше клоунът. — Какво става тук? Боже мой — цирк! Истински цирк!

Седна на манежа и се разплака:

— Всичко се провали! Всичко загина!

Директорът на цирка разблъска хората, свали цилиндъра си и се ръкува с Тинчето:

— Чудесен цирк! Това се казва цирк!

Седна до клоуна и махна с ръка:

— Разбираш ли — това са новите веения в цирковото изкуство. Да навлезе публиката в манежа, да вземе участие в самото представление.

— А ние, клоуните, къде да идем?

— Вие пък заемете мястото на публиката — плесна с ръце директорът. — Това е гениално! Още сега ще бия телеграма в Павликени и ще обясня всичко.

Тинчето го погледна въпросително.

— Там живее леля ми — обясни директорът, — аз споделям всичко с нея.

— Тогава й кажете, че си отиваме — каза ескимосът, — това не е никакъв цирк.

— Видяхте ли? — проплака клоунът. — Аз ви предупредих!

— Фокуси с карти! — крещеше отчаян Пешо. — Изтеглете само една карта!

Но никой не го слушаше и зрителите започнаха да излизат навън.

Пешо дотърча до директора:

— Моля ви, спрете ги — аз не съм направил своите фокуси. Аз правя страшни неща. Аз съм човекът със стоманените челюсти — разкъсвам кюфтета със зъби, аз съм човекът гума — мога да се наведа и да ви вдигна каквато кърпичка искате от земята, мога да ходя по въже — номерът винаги има голям успех, защото слагам въжето на земята, мога да запомня всички числа от едно до десет и да ги кажа дори обратно. Ето — вижте: десет, девет, осем, седем, шест…

Но директорът вече вървеше към изхода.

— Мога да стрелям с капси! — изплака Пешо.

В цирка вече нямаше никой. Една след друга светлините угаснаха. Остана само прожекторът, който осветяваше лицето на Пешо.

И изведнъж се чуха страшни аплодисменти.

Пешо вдигна глава и видя, че клоунът се спусна от върха на цирка и му ръкопляска:

— Браво! Гениално! Брависимо!

— Вие се подигравате! — обиди се Пешо.

— Не е вярно — скочи клоунът, — това са аплодисменти на твоя бъдещ крупен успех.

— Какъв успех?

— Моля ти се — започна да го убеждава клоунът. — „Травиата“ е била освиркана на премиерата, „Чайка“ — също. Временният неуспех е трамплин към величието. Това е съвсем закономерно и дори, бих казал — необходимо. Непрекъснатите успехи разглезват, притъпяват желанието за усъвършенствуване, дори на човек му става отегчително и започва да се прозява: „Боже мой, пак ли успехи!“ — и заприличваш на естрадна певица, която непрекъснато печели „Златният Орфей“. Това, което се случи тази вечер, е прекрасно, дори има една пословица: „За един бит дават двама небити“, и именно от този миг, когато ти пропъди цялата публика и претърпя нечуван провал, приличащ на всемирна катастрофа, наподобяваща по своята величина експлозиите при Нагазаки и Хирошима или грохота от падащите от Ниагара водни маси, които, блъскайки се в дъното, отново избухват нагоре, образувайки десетки хиляди малки и големи дъги… О, това е изумителна гледка, това е фойерверк, това е блясък, това е…

Отначало клоунът говореше бавно и внимателно, но на края забърза като картечница и внезапно млъкна, защото езикът му се преплете и на устата му се появи огромна бяла фльонга. Той примигна и започна бавно да се надига към тъмнината, която обвиваше горната част на цирка, вдигнал скръбно ръце.

Пешо наведе глава и тръгна към изхода.

На вратата стоеше директорът. Той свали цилиндъра и се поклони:

— Заповядайте пак! Беше ми много приятно.

Пешо се приближи до Тинчето, която го чакаше навън.

— Извинявай, Тинче — каза той смутен, — но някак си — не мога да ти дръпна плитките… Нали разбираш, няма подходяща атмосфера… Вярвай ми, бих искал, но…

— Моля ти се, Пешо — успокои го Тинчето, — следния път ще ги дръпнеш два пъти.

Хвана го за ръката и двамата изчезнаха в тъмнината, която вървеше заедно с хората по улиците.

Кольо Георгиев
Тридесет и един чифт волове

А сега се настройте сериозно, защото в моя разказ ще се говори за пари. Досещате се, че щом ще боравим с пари, не можем да отминем аритметичните действия. Ако не се лъжа, те бяха четири. Събирането и умножението обаче изпускаме — да си блъскат главите с тях тия, дето печелят парите. Ние сме от другите, дето само харчат, и нашата е по-лесна — служим си само с изваждането и делението. Но за още по-голямо улеснение аз съм направил разказа си така, че да се мине само с делението. Ала да не помислите, че моят разказ е урок по смятане или аритметика, и да го зарежете в самото начало. Карайте, моля ви се, нататък. Вярно е, че както уроците, и той съдържа една скрита поука — да видим само дали ще съумеете да си я извадите без чужда помощ. Но тъй като нито една поука не може да се извади от несъществуващ разказ, да ви опиша най-напред историята, която съм си наумил, пък сетне ще мислим за другите работи.

И тъй — почвам за парите. Парите, които имам пред вид, не са като сегашните. И те се деляха на книжни и металически, но цифрите, които изразяваха стойността им, бяха много, много големи — едно сегашно първолаче, ако му паднат такива пари, ще се оплете в цифрите им като петле в кълчища. Ама представете си: банкноти от по десет хиляди лева, пет хиляди, хиляда, десет, пет, един лев… А по-малко от един нямаше. Ах — ще речете, — ами как тогава ще се купят семки, сладолед, билет за трамвай, щом е нямало по-малко от един лев? Сложна е! Аз затуй казах, че едно първолаче ще се оплете, а не защото имам лошо мнение за сегашните първолаци. Но ако се захвана да обяснявам и това — отиде му краят! Я по-добре поговорете си с вашите родители, те знаят, пък и да си призная — не се наемам. Аз съм от село и семки не съм купувал: доядяха ли ми се, сцепвах една тиква, а тикви на село, дето има една дума, под плет и над плет. И билети за трамвай не съм купувал — движил съм се винаги само с „двойката“, сещате ли се какво искам да кажа — с двата крака, — други „трамваи“ на село и тогава нямаше. Пък за сладолед — ако щете, вярвайте — чух едва в гимназията. Но не съм се интересувал за цената му, защото пари ми даваха колкото за бобена чорба и хляб. Какво да се интересувам, като не мога да си купя!… Но да се върна на думата си: парите, които вървяха тогава, бяха пари от онова време, когато и ние — сегашните татковци и чичковци — бяхме досущ като вас: и малки, и палави, и непослушни, и хокани, че и пошляпвани от време на време. Ама никаква разлика!

Та за парите… Татко беше касиер на нашата потребителна кооперация. И като всеки касиер имаше си голяма кожена чанта, в която държеше разни книжа и пари. Един ден ме извика на улицата, където играех с приятелчетата си. Влизам в канцеларията му и гледам — чантата, издута като корема на лакомник, дето е изял сам цяла диня, лежи на масата. Татко сложи ръка върху чантата и ме погледна строго. Той не беше никак строг, впрочем беше строг, ама не и суров. Направо си беше чудесен! Ако не ме е страх, че ще ви отегча, бих ви разказал такива неща за него, та след това всички ще поискате и вашите татковци да са като моя. И кой знае какви кавги ще станат, макар че полза едва ли ще има: татковците винаги си остават такива, каквито са си, пък много настояват децата да се изменят, та ги заплашват, че ще се откажат от тях, ако не се изменят. Както и да е!

Гледа ме татко в очите и мълчи. По погледа му разбирах кога има да ми казва важни работи. Предстоеше сериозен разговор.

— Представяш ли си — попита татко — колко са шейсет хиляди лева?

— Е, не съм виждал — признах, — но мога да си представя.

— Тогава кажи да чуя като как си ги представяш?

При сериозни разговори е много важно да не избързваш, защото лесно можеш да изтървеш някоя глупост.

— Дай ми — рекох — да помисля малко. — А като помислих, казах:

— Шейсет хиляди лева са един лев на шейсет хиляди места.

— А бе вярно — рече татко, — но не много умно.

Изглежда, бях поизбързал с отговора.

— Нашите волове си ги представяш, нали! — продължи той.

— Кои, Сивча и Белча ли?

— Сивча и Белча.

— И таз хубава. Амчи представям си ги я!

— Ха! Сивча и Белча съм ги купил за хиляда и деветстотин лева. Колко чифта волове като тях могат да се купят с шейсет хиляди?

— Ами като се разделят шейсет хиляди лева на числото хиляда и деветстотин…

— Раздели ги де!

— Трябва ми молив и хартия — казах, защото не исках да се изложа втори път.

— Няма нужда от молив и хартия — отвърна татко. — Ще се получат трийсет чифта.

— Да, ама няма да е кръгло.

— Така ще смятаме — продължи татко. — С шейсет хиляди лева ще се купят трийсет чифта волове. Вземи сега чантата! Тая чанта трябва да я отнесеш в града, да отидеш в банката — аз съм те водил, знаеш къде се намира, — да попиташ кой е касиерът Северинов, да му я дадеш и да се върнеш назад. От тоя момент ти се разпореждаш с трийсет чифта волове. Загубиш ли чантата, загубваш воловете. Нали си представяш какво значи да загубиш трийсет чифта волове?

Тая гатанка беше малко по-сложна.

— Трийсет чифта волове — не дочака отговора ми татко — са воловете на всичките ни роднини: нашите, на дядовците ти, на чичовците, на сваковците, на вуйчовците, че и на един-двама чужди. Ако им загубиш воловете, те няма с какво да изорат, да засеят, да превозват снопи, да правят кираджилък… С една дума, обричаш ги на глад и мъки. Остава им само да вземат тоягите и да тръгнат по просия.

— Разбрано — казах.

— Щом е разбрано, поемай! — Татко сложи ръка на рамото ми. — Но ако те е страх, признай си, дорде е време.

— Само от крадци и разбойници, но когато е тъмно — признах аз.

— Сега е денем. Освен това крадците и разбойниците, ако имат насреща си умни и съобразителни деца, не могат да им сторят нищо.

Значи нямаше от какво да се плаша.

— А, да! — сети се татко на прага. — Вземи часовника ми. За да съм спокоен, ти трябва да си тук… Сега е дванайсет… По петнайсет минути на километър, прави… — Татко пресметна наум. — За отиване и връщане общо шест часа, един час за почивка… Значи, искам те в седем часа. Къде ще сложиш часовника?

— Къде се носи часовник — в джоба!

Часовник не се носи като носна кърпичка, но… Когато нашите отиваха да занесат плата за панталона ми, специално им напомних да ми поръчат малко джобче за часовник. Как на място щеше да си е, но не слушат. Да му теглят сега последствията. Сложих уж небрежно часовника в джоба си, но незабелязано го притиснах от външната страна с ръка.

— В седем ще бъдеш ли тук?

— Ако продължаваме да си приказваме, не съм сигурен.

— Тогава тръгвай! И недей забравя, че с часовника чифтовете стават трийсет и един…

Какво ли ме окайвате: горко, му на тоя, ще си речете, дето са му дали да се разпорежда с трийсет и един чифт волове. Грешите. Едно е да подкараш цяло стадо волове, дето щръклеят, правят пакости в чуждите ниви и градини, отлъчват се и се губят в гората, а ти после ревеш по тъмно и ги търсиш; пък съвсем друго е, като ти са в чантата — нито ще пощръклеят, нито ще се загубят. Ти си им пълен господар, а човек се чувствува много добре, когато е господар на нещо. И затуй аз си вървях по шосето, подсвирквах си, вадех часовника, гледах стрелките му и питах гласно:

— Я, бе Сивчо, колко часа показват рогата ти?

И за да не бъде еднообразен и скучен разговорът ми с мене, сменях темата:

— Спокойно де — думах, — спокойно!

Тези думи се отнасяха за моите роднини, чиято съдба се намираше в ръцете ми. Представях си ги как ме чакат със свити сърца, как чупят ръце и поглеждат към пътя дали не се задавам. От мене зависи да бъдат гладни или сити, нещастни или доволни. И ето — задавам се. Олеле, какво става! Всички презглава се юрват насреща ми, плачат от радост, прегръщат ме като свой спасител и искат да ме вземат на ръце. Ще ме разкъсат!

— Е, стига де, ама прекалявате — гълча ги. — Голяма работа, че съм ви спасил!

Сам ли е човек, и денем да е, и съвсем да не е страхлив, все си има едно наум за разни крадци и разбойници. Ала като не е виждал истински, не си ги представя добре. В село бедяха едного, че бил такъв, но как да повярваш, когато беше дребничък, с криви крака, сцепена горна устна, и като вървеше по улицата, все се озърташе страхливо и поздравяваше всички, че и децата. Казваше се Иван, но му викаха Апашората. Разправяха за него, че се хванал на бас с един селянин, че ще измъкне изпод възглавницата ключовете на хамбара му, ще си насипе чувал жито и ще върне ключовете на мястото им, без да бъде усетен. И уж го бил сторил. Само че преди да си отиде, събудил селянина и му рекъл:

— Земляк! Ела да видиш колко жито съм сипал, та да не кажеш после, че съм те окрал.

Така разправяха, но не беше много за вярване.

Апашората рядко се мяркаше из село, макар че имаше дом, жена и деца.

„Ама какво съм почнал да мисля за крадци и разбойници — сгълчах се по едно време. — Колко пъти се случва така, че за каквото мислиш, това и става, без да го желаеш.“

Но бях закъснял!

Изведнъж от завоя изскочи — кой мислите! — Апашората!

Отначало рекох, че ми се привижда, ала не ми се привиждаше. Беше истинският Апашората и на всичко отгоре с велосипед. Той спря точно пред мене — видя бая зор, докато се закрепи, защото рамката се врязваше в чатала му и Апашората едва докосваше с крака земята. Велосипедът лъщеше нов-новеничък.

— Защо — рекох — не си запретнеш крачола откъм веригата бе, чичо Иване? Я виж как си се дамгосал!

— Ти — каза той — кога си се извъдил такъв спец?

Но се наведе, за да подгъне крачола си. Велосипедът се наклони и ако не бях го подпрял, Апашората щеше да падне.

— Не мърдай, остави на мен — рекох. — Като възсядаш велосипед, трябвало е да се сетиш да забодеш крачола си с една безопасна игла.

— От бързане — каза той — не ми остана време да помисля.

— Защо си бързал? Да не си го откраднал?

— Кой ти каза, че съм го откраднал? — сопна се Апашората. — Кой ти каза, че съм крадец?

— Че не знаеш ли какви врели-некипели се приказват из село? Ама аз не им вярвам. Чичо Иване — изправих се, след като му запретнах крачола, — истина ли е, дето уж си бил измъкнал изпод възглавницата на един ключовете на хамбара му, а той дори не те усетил?

Апашората се усмихна с разцепената си устна:

— Е, какво, ако е вярно?

— Ако е бил богат — рекох, — да си му измъкнал не един, а десет чувала.

— Че богат беше я! Сиромах човек има ли напролет пълен хамбар с жито?

— И аз така мисля — съгласих се.

— Ти какво носиш в чантата? — попита Апашората.

Докато се двоумях дали да кажа истината, рекох:

— А ти как мислиш?

— Я някакви книжа, я…

— Имаш грешка — досрамя ме да лъжа. — Пари нося.

— Ами! — не повярва той.

— Пари, пари — потвърдих.

— Че не те ли е страх?

— А бе и ти да носиш шейсет хиляди лева, и теб ще ти отбива.

— Ама ти носиш шейсет хиляди лева?

— А от какво, мислиш, е издута чантата? От въздуха ли?

И за да не рече, че лъжа, разкопчах чантата. Като видя парите, Апашората се изуми. Той слезе от велосипеда, пусна го направо на земята и надникна в чантата. И за да се увери, че очите му не го мамят, бръкна и сграбчи цяла шепа банкноти.

— Не ги мачкай — казах, — че няма да ми ги приемат в банката.

Апашората пребледня, очите му се изцъклиха и заиграха, той се заозърта, сякаш наоколо дебнеха скрити крадци и разбойници.

— Кой е тоз, лудият, дето те е пуснал с толкова пари бе?

— Ама ти май не държиш сметка на устата си — обидих се за татко и прибрах чантата. Ръката на Апашората остана да виси във въздуха като вдървена. Между пръстите му се подаваха краищата на банкнотите — сякаш стискаше дъбова шума. Почнах да ги изтеглям и да ги редя в чантата.

— Ти представяш ли си — каза той — какво значи тая пара̀ бе?

— Хайде де! Аз не съм си бил представял! Шейсет хиляди лева, чичо Иване, са трийсет чифта волове, значи на всичките ни роднини, че и твоите щяха да влязат, ако ги имаше. Ха съм изгубил парите, ха всички са останали гладни и бедни. И тогава — просяшка тояга. Никак не е лесно да гледаш гладни хора, особено ако ти си ги докарал на това дередже.

Между пръстите на Апашората останаха още няколко банкноти.

— Отпусни си ръката — помолих му се, — че ме забавяш!

И за доказателство извадих часовника: ние си бъбрем сладко, бъбрем си, а стрелките си подскачат, подскачат. Трябваше да потеглям.

— И часовник ти е дал тоз човек! — хвана се за главата Апашората. — Златен часовник!

— С него воловете стават трийсет и един чифт — закопчах аз чантата и подадох ръка за сбогуване.

Апашората се уплаши от ръката ми и се дръпна. Наведе се над велосипеда, но не го пипна, а ме загледа през рамо, сякаш за пръв път виждаше човек. Като не иска, не иска — ще минем и без ръкуване. Тръгнах. И чак когато стигнах завоя, Апашората се изправи и почна да крещи, като удряше колелата на велосипеда о земята:

— Какви хора сте вие бе! Джелати сте вие, а не хора! Заслужавате да ви избие човек, до един да ви избие като мръсни кучета!

Нещо го беше прихванало.

— Чичо Иване! — сетих се изведнъж и понеже разстоянието между нас не беше малко, затирих се назад. — Ако видиш татко, кажи му, че сме се срещнали. Да не се безпокои…

Апашората пак се уплаши, набързо яхна велосипеда и запраши към село. Чу ли ме, предаде ли ми думите на татко, забравих после да питам. Но сигурно е казал, защото, като се върнах с празна чанта и точно изпълнена заръка, заварих татко съвсем спокоен. Пък и часовникът показваше седем без петнайсет. За тия петнайсет минути можех да се окъпя в реката и в тая лятна горещина никак нямаше да ми дойде лошо, но хайде, викам си ще потрая, татко да не се безпокои…

Оттогава минаха много, много години. Все се канех да попитам татко как ми довери тогава толкова пари и не се ли боеше, че ще стане някоя пакост, но отлагах, отлагах, а сега вече няма кого да питам. Татко почина. И колчем си спомня тази история, чувам гласа му, като ми казваше след връщането от града:

— Бравос! На теб може да ти се гласува доверие.

Димитър Гулев
Ветроход с три мачти

Щеше да стане чудесен кораб!

Когато одяла корпуса, заостри носа и закръгли кърмата, Дешо почувствува, че този път наистина ще смае целия клас. Повечето от другарите му участвуваха в кръжока по корабомоделизъм и самият той отначало ходеше с тях в пионерския дом. Захласваше се пред моделите зад стъклените витрини, приклякаше, извиваше глава да ги огледа от всички страни и все си мечтаеше за оня кораб, който сам ще построи. Корпусът, разбира се, ще бъде от цяло дърво и ще има дръзко извита линия на ей оня ветроход до вратата. Вместо озъбен дракон на носа като галерите на древните мореплаватели, Дешо си представяше носовата част висока, лека, гиздава. Мачтите пък щяха да бъдат три — разперени, крилати, готови да срещнат с белите си платна всички попътни ветрове. „Такъв ще го направя, на̀ да видят!“ — заричаше се Дешо и скрито тържествуваше, че в пионерския дом няма нито един тримачтов кораб.

Като се нагледа и запомни от всеки модел онова, което му се струваше най-хубаво, той престана да ходи в кръжока. Не му беше интересно. Идат, ръководителят очертае на всекиго какво точно трябва да отреже и като изрежеш тая нищо и никаква част, пили я, оглаждай я с гласпапир и докато се унесеш в работата, минали двата часа. А Дешо искаше сам да премисли всичко, да очертае палубата, да усеща как дървото се огъва изпод острия блестящ резец на длетото. И не два часа, а докато отмалеят ръцете му да работи съсредоточено, забравил всичко наоколо.

Не му харесваше и луничавият Боян с мъничкото топчесто носле. Боян беше председател на кръжока и непрестанно разказваше какви параходи виждал лятос, как плавали те по голямото море. Бъбреше, а нищо не похваща, пази се да се не пореже, изцапа. И защо, да го питаш, се хвали? Дешо още не е виждал море, но какво значение има това, когато всяка нощ сънува сините му простори и ония далечни океани с белите параходи, за които той е чел и знае повече от всички! Ицката пък, който седи до него и постоянно отмята с ръка сламеножълтата коса от челото си, не спазва чертежите. Работи как да е и хей тъй, за̀лудо, хаби хубавия материал.

„Какъв параход ще стане от това? — чуди се Дешо, като гледа сложните чертежи на стената. — Събрали се, дърдорят…“

И престана да посещава кръжока.

— Отказа се, значи — подкачаше го често Боян. — Не си моряк!

— Моряк съм, но… — мънкаше Дешо и корабът не излизаше от ума му.

Претършува тавана и зимника в къщи — не намери такова сухо, здраво дърво, каквото му беше потребно. Ходеше, оглеждаше се и един ден видя в близкия двор стоварени греди. Докарали ги бяха за строеж. В малката къщица сред двора вече не живееше никой и тя, без врати и прозорци, със свалени от покрива керемиди и оронена мазилка, приличаше на изтърбушена парцалена топка. Ден-два Дешо оглежда двора — кой влиза, кой излиза. Увери се, че стопаните ги няма, а работници още не идват, и се вмъкна вътре. Гредите наистина бяха дебели, прави. Но разбичени отдавна, използувани по други строежи, напукани от слънцето и дъждовете, с дълбоки дупки от гвоздеи, сториха му се поизгнили, негодни. И изведнъж нейде отдолу съзря един объл мертек, затиснат от гредите. Пъхна ръка, опипа го, усети гладкостта му, кръглите следи от окастрените клони и потръпна от радост.

Вечерта взе изхабения трион и влезе отново в чуждия двор. Дълго пъшка, докато изтегли мертека изпод тежките греди. Озърташе се, ушите му бучаха и все очакваше някой да викне зад гърба му: „Хей, какво правиш?“ Знаеше, че ако го хванат, освен караницата у дома, в училище също ще го мъмрят.

Ала не си отиваше.

Сврян в тъмното до гредите, режеше упорито и вехтият трион скрибуцаше жалостиво. Назъбената пластина гризеше все по-дълбоко сърцевината на дървото, от разреза идеше топъл, свеж мирис на слънчева гора. Най-сетне парчето се прекърши, натежа в ръцете му. Дешо го сграби и хукна към дома с такава бурна радост, че забрави триона и после трябваше да се връща и го прибира с отмалели от уплаха крака.

Времето се беше оправило, слънцето изгряваше отрано сред високото синьо небе и след кишавите и влажни предпролетни дни топлият вятър облъхваше с мекота изпръхналата земя, ронеше белия празничен кит на дървесата. Навред по дворовете и близките планински скатове вече нежно шумяха и отдалеч се синееха бледите още талази на буйно надигащата се зеленина. Докато мечтаеше за кораба, Дешо беше неспокоен, разсеян и майка му току викаше по него, че тия слънчеви дни съвсем са му размътили ума. Мълчалив, скъп на думи, Дешо не й отвръщаше. Уроците си, както винаги, учеше бързо, леко. А после, докато другарите му играеха на топчета, подреждаше инструментите си в бараката и се готвеше…

Развълнуван, с леко побледняло мургаво лице, той пристегна парчето от мертека с две трупчета връз старата маса с побити в земята крака. Рендоса облото дърво отгоре, където ще бъде палубата. Стоманеният език на рендето облизва с равен съсък плътната дървесина и талашката — дълга, тънка — се навива на весело пръстенче. Дешо разгъва това пръстенче срещу слънцето. То е прозирно, розовозлатисто и момчето се чуди какво е туй дърво. Жилчиците му са къси, едва забележими, вървят някак настрана и рендето, откъдето и да започнеш, не запъва.

„Че е дъб, дъб е!“ — мисли Дешо, като окача ухаещото пръстенче на носа си и очертава палубата, обръща полуоблото дърво отстрани. Топъл здрач загръща двора, изпълва бараката със сенки. Сухият талаш шумоли в краката на Дешо и този шум му се струва като плисък на уморени, вечерни вълни, залюлели кротко неговия тримачтов ветроход.

… Ставаше наистина чудесен кораб!

Ден след ден момчето усещаше тая вълшебна промяна: в ръцете му тежкото, тромаво дърво се превръщаше в лек, наперен, жаден за сини морски далнини ветроход. И самият Дешо неусетно като че се промени. Сутрин ставаше рано, преговаряше уроците си, в клас вдигаше ръка и учителите се чудеха на любознателността и вниманието му. Следобед, без да губи време, той се подготвяше за другия ден и с една неизпитвана никога преди лекота отиваше в бараката, от чиито запрашени стъкла към кораба се промушваха златисти мечове. И макар че работеше внимателно, бавно, искаше му се да изпревари другарите си от кръжока, които вече завършваха своя параход.

— Боядисваме го, значи — хвалеше се в училище Боян, — и край!

Че в кръжока боядисват, всички в класа разбираха от белите петна по ризата на Ицката. Той сякаш не мажеше с четка, а с пръсти — около ноктите му се бе спластил синкаво-бял клей, който с нищо не се измиваше.

— Ами защо го боядисвате? — подпитваше невинно Дешо.

— Къде се е видяло небоядисан параход! — отвръщаше убедено Боян. — Всички параходи по света са боядисани, за да не ръждясват.

— За железните може! — съгласяваше се Дешо. — Ама дървените?

— И дървените се боядисват! — викаше Боян, ала Дешо знаеше, че в кръжока боядисват парахода, за да скрият кривите му и неравни места.

И се чудеше откъде да намери малко безир, ама истински безир, който да не зацапва, та като напои с него своя кораб, дървото хем да запази топлия си лешников цвят, хем да не попива вода. А когато скова изкусно тънките напречни летвички по стожерите на трите мачти, загрижи се и за платно. Разрови в сандъка с парцалите — не му харесаха. Видя в скрина снежнобялото хасе, което майка му бе скътала за нещо си, и без да се колебае, сряза с ножицата една дълга, широка пет пръста ивица.

И тъкмо когато работата беше към края си, един ранен следобяд в бараката неочаквано се появи Ицката.

— Та ти какво бе, ти си цял конструктор! — смая се той, като видя ветрохода, забравил да отметне русия кичур от челото си. — И не казваш, траеш си! Пък ние, Боян де, мързи го — вика, — не е моряк и няма да стане нито капитан, нито конструктор!

Възторжен, бърз, както винаги, Ицката говореше припряно, тупаше Дешо по рамото и го придумваше още сега да идат в пионерския дом.

— Ще ахнат, ще видиш! И Боян, нищо че се е возил на истински параход, гък няма да може да рече! — уверяваше го той, а Дешо подсмъркваше изчервен, поласкан.

— Остави! Да го свърша поне!

— Не! — отсече Ицката. — Вземи и мачтите, хайде!

Смутен, объркан, Дешо тръгна подире му. Чувствуваше втренчения поглед на приятеля си, чуваше го как мърмори: „Капитан, конструктор!“, и колкото повече приближаваха към пионерския дом, толкова по-нетърпеливи, бързи ставаха стъпките му. Представяше си с какъв възторг ще го посрещнат в кръжока и струваше му се, ще се случи сега нещо необикновено, много хубаво и той ще бъде доволен, горд и щастлив и всичко около него ще е празнично-радостно.

От голямата стая на корабомоделистите долиташе висок, възбуден говор и когато двамата влязоха, видяха кръжочниците струпани около ниската маса в ъгъла.

— Ехей, върна се! — подвикна някой, а Боян хвана Дешо и го потегли към масата.

— Казвах ли ти! Гледай, значи!

Завършен, с високи бели комини, опасани с червени пръстени, с няколко палуби, спасителни лодчици-джуджета, котва, витло и всичките му там безброй неща, които се полагат на всеки истински параход, моделът на кръжочниците сребрееше, огрян от полегатите слънчеви лъчи. Неравностите бяха запълнени с маджун и гладко замазани. Цялата му повърхност блестеше като полирана и Дешо си помисли, че точно такъв — бял, чист, яркосветъл — трябва да бъде корабът на другарите му — все весели и шумни моряци, капитани и конструктори, дърдорковци, готови винаги и за всичко безгрижно да се посмеят.

Дребничък, неугледен му се видя неговият ветроход; незначителни, срамни някак му се сториха сега всички негови вълнения и тревоги. Сети се, че дори бе срязал чуждия мертек за своя кораб, а не се радва като бъбривия Боян, нехайния Ицо или който и да е от другарите си. И не за туй, че корабът му беше малък и открадна дървото, а за тази радост го заболя и болката, още неясна, неосъзната, прониза мислите му, бодна го сякаш право в сърцето.

От погледите на момчетата, от начина, по който разглеждаха ветрохода и отново го оставяха като че с безразличие, Дешо усети в гърдите си странна тежест — уж я няма, пък тежи! — и с мъка сдържа сълзите в овлажнелите си очи. Беше готов да си тръгне, но влезе ръководителят на кръжока.

Виновен пред приятеля си, Ицката му подаде Дешовия ветроход.

— От другия моряк, дето отпадна! — рече той и тъй силно тръсна глава, че косата съвсем покри челото му.

— Аха! — възкликна ръководителят — нисичък, пъргав момък — и повдигна кораба в опнатата си ръка. — Хубаво! Майсторски направен! И от рядък, славонски дъб!

После изгледа Дешо с тъмните си дълбоки очи и в гласа му като че прозвуча лека въздишка:

— Ако искаш, довърши го тук! Ще ти помогнем! — Той погледна белия параход, помълча и добави тихо: — Ще ги сложим един до друг! Единият от кръжока, този от теб!

Странната тежест в гърдите на Дешо изведнъж подскокна като жива, раздроби се, надигна се към гърлото му. Идеше му да избяга, да се скрие и никога никого от тези свои другари вече да не види. Но вместо това стоеше неподвижен, изтръпнал, усещаше хладината по бузите си и едва когато момчетата се залисаха, взе кораба си и незабелязано излезе.

На мястото на рухналата къщица един багер се въртеше, ръмжеше, загрибаше земя с яката си стоманена челюст и я трупаше край гредите. Никой не бе забелязал Дешовата кражба и навярно той единствен виждаше светлото кръгче на скъсения мертек сред потъмнелите греди.

Друг път би останал да погледа.

Сега си тръгна.

Прибра се посърнал у дома. Щом го видя, майка му сбра тънките си вежди. Измъкна от скрина сдипленото хасе, подаде му го с ножицата и като гледаше нейде настрана, прошепна:

— Режи! Колкото ти трябва, режи!

И Дешо не изтрая. Заплака. Сълзите се стичаха по студените му бузи, капваха по бялото платно, по ненапоения още с безир кораб, по ръцете му — едри, топли сълзи, през чиято бистрота виждаше насълзените очи на скъпото и добро майчино лице.

Излезе отново навън и се скри в зашуменото кътче зад къщата. Сбра сухи клечки, подпали ги и спокойно, сякаш отдавна бе решил това, сложи отгоре ветрохода, трите мачти с напречните, изкусно заковани летвички и ивицата хасе, широко пет пръста. Жълтите езичета лизнаха сухото дърво, запращяха в тънките мачти, огънаха плата и огънят се разгоря буйно като мъничко далечно отражение на гаснещия златистоален заник.

Дешо усещаше как се опъва кожата по сгорещеното му лице, ала не помръдваше. Виждаше другарите си от класа, на които Ицката ще разкаже за ветрохода, и те ще го разпитват утре, ще се интересуват и ще искат да им го покаже, а той единствен ще знае, че кораба вече го няма. И докато гледаше последните струйки дим, които бликаха из дълбоките горещи пукнатини на почернялото и смалено, овъглено вече парче славонски дъб, си мислеше, че никога не ще забрави тоя синкав дим и тая мокра топлота в очите си.

Защото сам бе изгорил своя ветроход.

Макар че щеше да стане чудесен кораб!

Димитър Гулев
Държави

От всичко най-много обичахме да играем на държави. Обикновено играехме следобед, по хлад. Събирахме се на равния циментен плочник пред Женини и улицата, тиха и прашна, екваше от възбудените ни гласове. Ние бяхме най-големите, ние играехме, а другите, по-малките, седяха по Женината ограда и живо откликваха на нашите победи и несполуки в играта.

С тебешир или бучка засъхнала вар очертавахме на плочника просторен квадрат и всеки от нас, големите и силни момчета, си ограждаше по един къс от квадрата. В него изписвахме с едри букви името на любимата си държава, определяхме кой ще вика пръв и стъпили с по един крак в държавите си, започвахме играта.

— Да бие, да бие, да бие… — викаше някой, ние тръпнехме в очакване и когато най-после чуехме името на някоя от държавите в квадрата, хуквахме встрани.

Онзи, чиято държава споменеха, ни гонеше и уловеше ли някого, вземаше част от „земята“ му.

Избирахме си ония държави, за които учехме в училище или пък чувахме за тях от родителите си. Аз винаги исках да бъда България и всеки ден се сдърпвахме за това с Недката, сина на бай Ставри железаря. Недката беше по-отстъпчив и си избираше друга държава. Турция вземаше едрият, дебел Филип. Той винаги губеше, но губеше някак си весело, без да се мръщи и сърди, като разсмиваше всички ни с оплакванията си. За пъргавия, жилав и лукав Илийка все оставяхме най-малката държава… Войната беше започнала, радиото и вестниците споменаваха за непознати, нечувани държави и почти всеки ден някой от нас смайваше другите с ново име.

Играехме без умора, докато се мръкне. Понякога прекъсвахме играта си и отивахме да гледаме дългите сиви колони на немските войски, които бавно пъплеха по близката павирана улица. После се връщахме на нашия плочник и ако не играехме, седяхме около Жениния. Тя беше с две години по-малка от нас, ала на всички ни се струваше, че по-хубава, по-умна и по-добра от нея няма в целия свят. Като магнит ни привличаха сините й бистри очи, дивяхме се на нейните червени, бухнали коси, обградили като пламък нежното й лице с гладка матова кожа. Пред нея бяхме приказливи, остроумни, перчехме се, с каквото ни хрумне, и докато Жени не си отидеше, напразно майките ни подвикваха да се прибираме.

Ала всички изтръпвахме, когато по улицата се зададеше Жениният баща. Познавахме го отдалеч. И през най-големите горещини той ходеше с тъмни дрехи и черна широкопола шапка, засенила бледото му лице. Илийката се кълнеше, че главата му била гола, без нито един косъм, но не бяхме го виждали без шапката и без кожената ръкавица на дясната ръка, която той държеше права и вдървена, прилепена до тялото си.

Щом видеше баща си, Жени също преставаше да се смее, лицето й като че се удължаваше и тя смирено го причакваше. Той ни оглеждаше със светлите си очи, протягаше на Жени здравата си ръка и двамата мълчаливо се прибираха. Жениният баща разпалваше въображението ни и ние, седнали един до друг в тъмното, си разказвахме страшни истории. Знаехме, че той работи в голямото жълто здание, откъдето заповядват на всички стражари, и рядко минаваше вечер, без да погадаем за властта на този затворен студен човек, който ни привличаше и отблъскваше едновременно.

На другия ден отново се събирахме на плочника. Неусетно някак от квадрата изчезнаха имената на много държави. Затова пък онзи, който си избереше Германия, винаги печелеше и мнозина си запазваха нейното име. Само Недката не искаше да бъде Германия. Той си избираше други, непознати за нас държави. Не се учудвахме. Недката беше най-добрият ученик помежду ни и редно беше да знае какви държави има по земното кълбо и коя от тях е най-силна.

Ала ние искрено се изненадахме, когато една юлска привечер Недката написа на своята част от плочника: „Съветски съюз“.

В първия миг останахме като втрещени.

— Недка, защо? — обади се Филип.

— Тъй! — отсече Недката и кафените му топли очи блеснаха дръзко.

Възнисък, плещест и як, той с никого не беше се бил, никого не беше нагрубявал. Търсехме го за всяка игра, макар че живееше по-далеч, и сега лесно се съгласихме с новото име, което се появи за първи път в квадрата.

Започнахме да играем.

Този път Филип бе запазил Германия за себе си с надежда веднъж поне да спечели. Но както винаги, той губеше. Споменяха ли Съветски съюз, Недката гонеше само Филип и макар другите да бяха наблизо, него ловеше.

— Пропаднах, пропадна Германия! — тюхкаше се Филип и пееше проточено: — Вечна й памет, алилуя…

Името Германия беше тъй странно преплетено с войната, с оскъдицата и царевичния хляб, със самолетния грохот в синьото небе и с угрижените бащини лица, че ние пригласяхме на Филип и ликувахме, че той губи.

А Недката играеше настървено. Скачаше подир Филип, пипваше го ту за врата, ту за кръста и педя след педя отнемаше държавата му. И може би затуй, че за първи път го виждахме да играе тъй горещо, радвахме се на всяка негова победа. Той тичаше зачервен, настръхнал и пъчеше гърди пред децата по оградата, които също тъй шумно изразяваха възторга си.

Жени пляскаше с ръце, смееше се и размяташе около главата си пламъка на своите коси. По едно време тя изтича в квадрата, огледа Недковата държава и радостно се завъртя на пръсти.

— О, колко е широко! Колко е широко! — възкликна тя.

Недката извади от джоба си парче тебешир и написа наново с едри букви името на своята държава. По улицата минаваха хора, поглеждаха ни учудени, усмихнати или смръщени и бързаха да отминат. Ала ние нищо не виждахме. Увлечени в играта, не забелязахме кога до оградата се е спрял и Жениният баща. Не зная колко е стоял! Видяхме го едва когато Илийката се блъсна в него и отскочи като топка настрана. Смръзнахме се по местата си. Жениният баща стоеше неподвижен, вперил очи в Недката и само долната му устна, тънка и бяла, леко потреперваше. Жени гледаше баща си с разширени от страх очи и несъзнателно триеше ръце о роклята си.

Недката отстъпи назад, ала Жениният баща го превари, вдигна здравата си бяла ръка и го зашлеви по лицето.

— Марш оттук! — изсъска той. — Махайте се всички! И да не съм ви видял да играете повече на това…

Той кимна с глава към тебеширения квадрат и като плю в Недковата държава, влезе си в къщи.

Жени изтича след него.

Стояхме смаяни, уплашени, обидени. Недката опипа зачервената си буза, огледа се, взе един камък и докато се опомним, метна го по Жениния баща. Ала вместо него удари Жени. Чухме я как изписка, хукнахме да бягаме и само миг след туй улицата опустя.

На другия ден не посмяхме да излезем. Таехме се из дворовете и скришом си шушукахме през пролуките на дъсчените огради. Страхувахме се да идем у Недкови. Тъй минаха няколко дни. Майките се чудеха на послушанието и добротата ни. Но страхът отпусна сърцата ни и тъкмо когато отново се канехме да започнем игрите си по улицата, една неочаквана вест ни смая: интернирали Недкови. Не повярвахме. Забравили страха си, двамата с Филип изтичахме до къщата на бай Ставри. Там сварихме и други наши другари. Гледахме заключената, запустяла къща и все недоумявахме — как тъй Недката няма да го има вече между нас! Рано тази сутрин стражари бяха откарали до гарата Недката и брат му, чичо Ставри и дебелата леля Шинка.

Щрапахме боси по напечените плочи на улицата и една и съща мисъл глождеше сърцата ни: дали не интернираха Недкови заради нас, заради играта ни на държави? Минахме мълчаливо край Женини и изтръпнахме. Жени седеше на пейката в градината с бинтована глава и смешно повдигнати червени коси, които ярко се открояваха над бялата превръзка. На коленете си Жени беше разтворила книга, но не четеше, а гледаше към нас и в сините й очи имаше и недоумение, и болка, и тъга. Помислих си за Недката, извърнах глава и с удивление видях, че всичките ми другари гледат настрана. Нещо топло, сладостно плъзна в гърлото ми, насълзи очите ми и побързах да се прибера.

Този ден из всички къщи по нашата улица се говореше за бай Ставри и аз научих, че по-големият Недков брат, който беше войник, избягал от казармата и изчезнал безследно.

— Затуй са ги подгонили! — въздъхна мама и очите й се наляха с печал, а аз си мислех, че не е само затуй и че тук навярно имат вина играта ни на държави, Недковият камък и Жениният баща.

Ала никой от възрастните не знаеше за това.

По заник слънце се събрахме на плочника. Жени я нямаше нито на оградата, нито в градината. Липсваше ни тя, за да започнем играта, още не беше се мръкнало, за да бъбрем за страшни неща. Седяхме на бордюра, някой свиркаше с уста и на улицата беше необикновено тихо. По едно време Филип стана, зашляпа по топлия плочник и извади от бездънния си джоб парче тебешир.

— Хайде! Почваме! — подкани ни той и се наведе да очертае квадрата.

Оживихме се. Всеки си избра държава. Само Филип стоеше замислен. После клекна и грижливо написа: „Съветски съюз“.

— Филе! Защо? — попита го Илийката.

— Така! — Филип тръсна глава. — Заради Недката!

Всички чувствувахме, че този път зад играта ни се крие нещо друго, твърде голямо, за да го проумеем. И децата по оградата не ни поздравяваха тъй шумно, а все се оглеждаха, и Женината градина беше пуста. Играехме без желание, по навик и затуй може би Филип печелеше. Нарочно бягахме тромаво, за да ни лови по-лесно. Сякаш не той, а Недката играеше на неговото място. Филип се ширеше из целия квадрат, това се случваше за пръв път и ярка червенина бликаше нейде иззад ушите му и заливаше мъхнатите му бузи. Той пръв забеляза двамата стражари, които се показаха в края на улицата. Може би те минаваха случайно. Но в оня миг ние бяхме уверени, че те идват заради нас и навярно ги е пратил Жениният баща.

— Играйте! — прошепна Филип, внезапно побледнял. — Викайте моята държава!

Илийката, чийто ред беше да вика, се озърна плахо, сниши главата си в раменете и замълча.

— Аз викам! — обади се хрипкаво Филип и гласът му екна надлъж по улицата: — Да бие, да бие, да бие Съветският съюз!

Двамата стражари спряха сепнати, поогледаха се и забързаха към нас. Илийката понечи да избяга, но Филип го спря.

— Стой! — рече той. — Хайде, пак аз викам!

Приближихме се до квадрата. Гледах побледнялото лице на Филип и беше тъй тихо, че чувах тежките стъпки на стражарите. Сърцето ми биеше глухо.

— Да бие, да бие… — Филип се задъха и преглътна с мъка.

Гласът се губеше в гърлото му, свистеше и го задавяше. Той замълча, стисна с ръка шията си и викна треперливо:

— Да бие, да бие Съветският съюз!

Побягнахме. Струваше ми се, че едва търчим, и през рамо видях как двамата стражари тичат към нас. Пред мен Илийката тупаше босите си пети чак от кърпеното дъно на късите си панталонки. Спряхме се на ъгъла. Около тебеширения квадрат не беше останал никой. Двамата стражари стъпваха внимателно по плочника, навеждаха се да четат имената на държавите и отдалеч ни се заканваха. По едно време взеха да трият нещо с ботушите си. Кабарите дращеха по циментовата настилка, този остър, скрибуцащ шум достигаше до нас и пълнеше сърцата ни с тревога. Прикрихме се зад ъгъла и оттам гледахме как стражарите тътрят нозе по плочника. После те тръгнаха към нас и ние, изтръпнали, хукнахме, накъдето ни видят очите.

От тази вечер, здрачеше ли се, по нашата уличка минаваха стражари. Ние не смеехме да излезем и никога вече не се събрахме на Жениния плочник, никога вече не играхме на държави.

Любен Дилов
Най-интересният ден от ваканцията

Съчинение по преживяно от Генка Петрова Генчева, уч. от VIIа клас

 

Това беше денят на 23 юли миналата година. Ще запомня този ден за цял живот. И други сигурно ще пишат за него, защото там имаше още деца от нашия клас, но аз знам повече от тях, затова ще го разкажа най-подробно.

Брат ми Стефан беше отишъл с бригадата на Горското стопанство, която засажда с нови борчета Голия рид. По обед времето се развали. Ние сме в планината и това често се случва и през лятото. Задуха студен вятър и мама каза: „Този калпазанин пак не си е взел ни дрешка, ни нещо за ядене.“ И ме изпрати да му ги занеса. То не е далеч, но бригадата отиде с камиона на Горското, пък аз трябваше да вървя пеш. Заради моя брат, който наистина е калпазанин, щом и онези не го одобриха. Макар че все дига гири и разтяга пружини, да му станели мускулите големи. Добре, ама онези не искат само мускули.

Те бяха кацнали на Цонковите ливади, сигурно защото отвсякъде са оградени с горички и храсти, та от пътя нищо не се вижда. Така ми и обясниха, когато аз им предложих да ги заведа в село. Не искаме, казаха ми, да ни виждат много хора. Ще се вдигне шум, пък ние бързаме. При нас времето тече по-бързо, не е като при вас. Но това беше после.

Аз си вървях по пътя и не беше никак приятно, защото вятърът биеше право срещу мен. Когато стигнах под Цонковите ливади, из храстите излязоха двама души. Някои не вярват, че не съм се уплашила, но тогава аз наистина не се уплаших. После малко се уплаших. Те не изглеждаха страшни. Бяха облечени в едни сини гащеризони, като от найлон, а лицата им бяха скрити. Също като на овощарите в нашето стопанство, когато пръскат дърветата с химикали, та си помислих, че са хора от съседното село или от Горското стопанство, или пък са пилоти от селската авиация.

Единият каза нещо, но аз не го разбрах, защото беше на чужд език. Аз знам няколко изречения английски, почнах да го уча миналата година в читалището, а и по телевизията слушам уроците. Затова им казах на английски: „Не ви разбирам.“ Тогава другият каза нещо на руски. Аз руски знам повече, нали го учим в училище, но като му е скрито на човека лицето, трудно се разбира какво говори. Помислих си, че нещо са се объркали из нашия край чужденци някакви, затова ги запитах: „Что вам нужно?“ Учителката ни по руски казва, че аз имам най-доброто произношение в класа.

Те пак не си свалиха маските, но той започна да говори бавно и високо, та вече му разбирах, макар да не беше руснак, веднага се познаваше. Каза ми да не се плаша, те били космонавти и имали нужда от моята помощ. Запита ме и дали искам да видя техния звездолет, ей там бил, наблизо. Всички сме чели, че космическите кораби, когато се връщат, не винаги могат да кацнат, където трябва. Понякога даже в океана падат, затова много се зарадвах, че точно край нашето село се е случило да се приземят. И че аз първа ще ги видя.

Корабът им беше голям като цепелин и много странен. Аз съм виждала по телевизията и американските, затова разбрах, че това е нещо съвсем друго. Сега в село викат „летяща чиния“, но то е, защото нали вестниците по-рано все пишеха за летящи чинии. Никак нямаше вид на чиния. Изглеждаше дори мек като балон, който от време на време леко се издуваше и почваше да изпуска синкави лъчи.

— Слушай ме сега внимателно, девойче — рече ми този, който говореше на руски. — Както виждаш, ние не сме земни хора. Идем от една далечна звезда. Но в Галактиката има и други цивилизации, все различни. Те са обединени в един голям съюз и си помагат една на друга, когато летят в Космоса. Само Земята още не е в този съюз, защото хората едва отскоро започнаха да излизат извън нея, и то съвсем наблизо. Нямат още нужните средства. За да подготвим човечеството по-бързо да настигне другите цивилизации, решихме да поканим от различни краища на Земята по няколко деца да дойдат с нас. Те ще се учат в галактическото училище, заедно с деца от другите цивилизации. Ще научат езиците им и всичко онова, което хората още не знаят. Като се върнат, ще предават знанията си на другите хора, ще бъдат и преводачи, когато другите цивилизации почнат да посещават Земята. Вече взехме деца от много страни, останаха ни още пет места. И ето че кацнахме тук. Молим те да ни помогнеш. Доведи ни бързо десетина момчета, които желаят да дойдат с нас, та да си изберем подходящите.

— Защо само момчета? — запитах го аз. — Ние, момичетата, винаги сме по-добри ученички.

— Знаем — отговори ми той. — Но като преглеждахме земните момчета и момичета, видяхме, че на тази възраст момчетата са по-здрави и по-устойчиви, пък условията там ще бъдат необичайни за човешкия организъм. Но за следващия курс ще опитаме и с момичета. Кажи, ще можеш ли да свършиш тази работа, ама бързо?

— Уха! — рекох му. — Тъкмо са събрани на куп, на бригада са, ей на оня рид! — И хукнах да доведа момчетата.

Трябваше всичко да стане тихомълком, те така ми казаха, защото не било сигурно дали ще намерят подходящи момчета при нас, но как да не се вдигне шум! Все на ухо им го пошепвах, най-напред на брат ми, но те се развикаха, че съм била „откачила“ и стига съм ги баламосвала, и така нататък. Аз им рекох: „Добре де, елате да видите, после ще си говорим!“ А те, нали не им се работеше, тръгнаха всички подире ми, и малки, и големи. Изобщо, разтури се цялата бригада. А чичо Петко, горският, също тръгна подире ни, но не можа никого да върне. Пък като стигнахме до Цонковите ливади, всички така се облещиха, че е просто неописуемо. И чичо Петко си глътна езика. Ония двамата обаче не ми се разсърдиха, загдето им доведох толкова народ. Този, който говореше руски, направо започна да им държи реч. Изглежда, наистина много бързаха.

Той им разказа за другите цивилизации и за галактическия университет, където постоянно се учели деца от всички цивилизации, и попита има ли желаещи момчета да тръгнат с тях. Никой не се обади обаче и той, като почака, им обясни, че те щели да бъдат първите пратеници на човечеството при другите цивилизации, първите истински звездни хора. И не само човечеството, другите цивилизации също щели да им бъдат благодарни, ако те изпълнят дълга си, да свържат Земята с братския съюз на мислещите същества в Галактиката.

Тогава брат ми вдигна ръка и аз бях много горда с него, че той е толкова смел и че ще се прослави. Веднага след него се обадиха още двайсет души, защото нали той им е главатар на тайфата. Чуждоземният космонавт ги похвали и каза един по един да отиват в кораба, където щели да ги прегледат. Брат ми пръв тръгна заедно с другия космонавт, но тогава чичо Петко започна да им се кара, че не можело така, това са деца и без разрешение на родителите им, а също и без разрешение на правителството, защото това са български граждани, не бивало да предприемат нищо.

Чувдозвездният пратеник му отговори, че щели, разбира се, да уведомят родителите на избраните, и щеше още нещо да каже, но в този миг от кораба им изскочиха пет засмени момчета и се развикаха на руски: „Ну, смело, давайте, братци, с нами!“ И ни заразправяха, че са сибирячета, сега забравих името на селото им, и че било велика работа, за една секунда долетели от Сибир в България. Те самите казали на звездонавтите да дойдат тук, когато ги попитали от коя страна още да вземат деца. Българите, рекли им, са славен народ, ние си пишем с пионерите от едно училище. Тогава всички момчета се занадпреварваха да се записват, та не забелязахме, кога чичо Петко бе изчезнал. Отишъл да доведе баща ми.

Прегледът трая много кратко. Момчетата разказваха, че само им слагали на главите нещо като шлем и: хайде, отивай си! За десетина минути се изредиха всички момчета. После наклякахме на ливадата и говорещият руски звездонавт ни обясни: Нека другите да не се сърдят, всички момчета били добри, и здрави, и умни, но апаратът им избрал подходящите по специални показатели. И назова петимата щастливци. Сега в цяла България ги знаят, та няма нужда да им пишат имената. А пък брат ми, какъвто си е нахален, се изтъпанчи и му вика: „Отгде накъде, аз съм по-силен например от Драго Нешев, и по география съм по-добър от него.“ Но звездонавтът му отговори, че той също не бил в състояние да иска обяснение на апарата защо е направил такъв избор. Апаратът принадлежал на самото галактическо училище. И покани момчетата да влязат вече в звездолета. Добре му натри мутрата, защото Драго Нешев е такова момче, каквото брат ми никога няма да стане!

Те бяха сега малко поизплашени, но явно апаратът ги бе подбрал правилно и нито едно не се отказа. А като се сбогувахме наред, Драго ми пошепна на ухото, че само за мен му било мъчно. Аз му казах да се учи добре, та да не изложат там селото ни. После другите момчета ми се подиграваха, загдето съм го била целунала по бузата и викаха, че ушите му били станали червени като сплескани домати. А защо да не го целуна, когато всички знаят, че сме приятели с Драго още от трети клас; пък той заминава чак при звездите!

Докато се усетим, и космическият кораб се вдигна много нависоко, съвсем, съвсем безшумно. Когато баща ми и още няколко души пристигнаха с ловджийските си пушки, запъхтени, защото бяха оставили колите на пътя, той висеше високо над нас и като че ли пулсираше и излъчваше една много приятна, сега зеленикава светлина. Чичо Петко вдигна пушката, но баща ми го спря — нали децата бяха вътре. Пък и да беше стрелял, нямаше да го стигне. В следващия миг звездолетът се стопи във въздуха, сякаш никога не бе идвал.

Голяма паника настана в село, защото възрастните трудно приемат такива чудесни работи, все лошото виждат най-напред. Отвлечени били децата, от бандити някакви, от терористи, не знам си още от кого. После някой викна, че по телевизията ги давали, и всички хукнахме пред телевизорите. Както си вървял някакъв филм, значи, изведнъж се прекъснал и се показали разни деца. Успяхме да видим едни негърчета и япончета, и русначетата видяхме пак. Всички поздравяваха близките си на своите езици.

После на екрана цъфнаха и нашите момчета. Смееха се и ни махаха с ръце. А Драго се изказа от името на групата, защото той е най-умният в нея. Каза: „Мили родители, не се безпокойте за нас! Вече сме много далеч от Земята, но сме здрави и бодри и си имаме всичко, което ни е нужно. Тук е много весело, а наоколо е фантастично с всичките тия звезди и галактики. Вече научихме толкова много неща, колкото цял живот нямаше да узнаем на Земята. Направо в мозъка ни вкарват знанията с едни вълшебни шлемове. Точно след един земен месец ще ви се обадим пак по телевизията, вече от самото училище, и по същото време, така че чакайте!…“ После той се изчерви като на Цонковите ливади, предаването беше цветно, затова съвсем ясно се видя, и добави: „Чакай и ти, Генче!“

Тогава мама, която все се вайкаше заради децата и викаше на татко, че той носи отговорност, защото баща ми е председател на селсъвета, пак започна да му се кара. Какъв си ти председател бе, рече му, да не можеш да вкараш сина си в това училище! Наесен ще се чудим как да го запишем в гимназията с тия слаби бележки! Язък ти за председателството!… Но баща ми само се разсмя. Той е много търпелив, пък сега беше се успокоил и заради децата, та й рече на шега: „В замяна на това ще имаш пък зет, завършил галактическия университет, не чу ли какво каза Драго?“ А аз избягах в другата стая и малко си поплаках, но не защото ми беше мъчно.

И сега не ми е мъчно. Това е велика работа, историческа, както казаха звездонавтите. Пък нашите момчета са прилежни, сигурно ще се учат добре и като се върнат, ще свържат Земята в братския галактически съюз на цивилизациите. Тогава ще си ходим на гости, а Драго сигурно ще вземе и мен още в първата експедиция. Той е сериозно момче и като каже нещо, прави го.

Ето това беше най-интересният за мене ден през тази ваканция!

Любен Дилов
Завръщане в бъдещето

На българския космонавт Георги Иванов, който ми подскажа идеята за този разказ.

Дълго преди да пресекат орбитата на Плутон, сигналните автомати събудиха екипажа от изкуствения му сън. Това беше екипажът на първия фотонен звездолет, който някога бе тръгнал от Земята, за да изследва най-близките до нея звезди. И сега се завръщаше.

Но връщаше ли се наистина? И къде се връщаше?

Звездолетът бе летял с близка до скоростта на светлината скорост. А тогава, това е известно и на децата, времето в него се свива. То сякаш замръзва в ледените простори на Космоса, докато там, на Земята, е продължавало своя топъл и безспирен ход. Така годините, които десетте мъже и десетте жени бяха прекарали в звездолета и по планетите на близките звезди, на Земята бяха се превърнали в столетия. А нима можеше някой да предскаже какво ще се случи някъде след столетия? Завръщането от дългите пътешествия из Космоса винаги означава отиване в едно далечно и неизвестно бъдеще. Как щеше Земята да посрещне сега своите някогашни синове и дъщери? Чакаше ли ги тя изобщо, или вече бе ги забравила? Защото всичко бе възможно да се случи през тези столетия — и добро, и зло.

В орбитата на Плутон, най-далечната планета на Слънчевата система, вече се улавяха множество радиовълнови и лазерни излъчвания. Те бяха неразбираеми, но накараха сърцата на астронавтите да заподскачат в луда радост.

— Естествено е да не ги разбираме — каза радиоинженерът, който заедно с жена си, също инженер, дежуреше при апаратите за свръзка. — Техниката им се е променила. Но нашите сигнали ще уловят, не може да не ги уловят.

Вече втора седмица те пращаха към Земята позивни сигнали с цялата мощ на своите апарати.

— Да, сега и аз вече имам чувството, че наистина се завръщаме — каза жена му. — Все не ми се вярваше.

— Кое ти се иска да направиш най-напред, щом слезем на Земята — попита я той. — Най-най-първото, което най-много ти се иска?

— Да погаля някое детенце, да го нацелувам — отвърна му тя и се разплака.

Тежките условия на полета не бяха позволили на никое от тези семейства да има дете. Така по-голямата част от живота им вече бе отминала, без да чуят детски плач и детски смях.

— Ще помоля да ми дадат работа в някоя детска градина — каза жената. — И без това сигурно всичко така се е променило, че ние не ще бъдем годни за никоя от техните нови професии.

Той си помисли, че е възможно да не съществуват вече и детски градини. Че хората може би сега имат повече време сами да гледат децата си или пък с децата се занимават специални роботи. Но не й го каза, за да не я наскърби. И защото на неговата силна ръка, която лежеше в очакване върху пулта за управление на радарите, също се искаше да погали сега някоя детска главица.

— Звездолет „Алфа“, слушаш ли ме? Звездолет „Алфа“, слушаш ли ме — проговори най-после апаратът пред тях на разбираем земен език. — Говори приемната станция на Плутон. Намалете скоростта! Чакайте в орбита специалния лоцман, който ще ви отведе на Земята.

— Няма нужда. Помним добре пътя — извика радиоинженерът малко обидено. За толкова глупави ли ги смятаха вече?

— Опасно е. Из Слънчевата система има много непознати за вас изкуствени планети.

— Какви са тия планети?

— Градове. С милиони хора население.

— Защо не ни се покажете на екрана? Да видим най-после един земен човек.

— Аз съм робот — отвърна гласът. — Следвайте автомата-лоцман.

Лоцманът се оказа мъничка топка с радиомаяк, която излъчваше ярка рубиненочервена светлина. Тя излетя от Плутон и потегли към Земята. Като червена пътеводна звезда.

Звездолетът послушно тръгна подире й, но нетърпението на хората в него застрашаваше да го взриви. Налагаше се да летят по-бавно и пътят до Земята щеше да трае, както им се струваше, безкрайно дълго. А все така никакъв човек не изгряваше на техните винаги отворени екрани. От Нептун пак им се обади робот. Около Сатурн и в пръстените му навярно гъмжеше от всякакви станции, защото множество такива автомати си препредаваха един другиму съобщения за тяхното преминаване. После червеният лоцман ги преведе далеч-далеч край Юпитер, сякаш сам се боеше да наближи тази най-голяма планета. Вече наближаваха и широкия, наистина опасен астероиден пояс между него и Марс, а от Земята продължаваха обидно да не им обръщат внимание. Сякаш човечеството бе изчезнало и бяха останали само създадените от него автомати.

Най-после, след цял месец безпокойство, екранът на главния приемник звънна с мелодичния си призивен гонг. Астронавтите веднага се струпаха пред него, но онова, което се показа на екрана, окончателно ги обърка. Беше лицето на едно не повече от дванайсет-тринайсетгодишно момче.

— Привет — каза то. — Добре дошли в Слънчевата система. Говори ви космическият град Гагаринск. Каним ви най-сърдечно, преди да отидете на Земята, да бъдете наши гости.

Хората от звездолета се спогледаха. Подиграваха ли се с тях? Шеги ли си правеха? Защо не им се обаждаха от някой земен космодрум? Какво е това дете?

Лицето на момченцето обаче беше толкова сериозно и толкова хубаво, че жените се просълзиха от умиление.

— Какъв е този Гагаринск? Изобщо какво става на Земята — попита командирът строго. — Ние сме грохнали от умора и от мъка по Земята, не ни задържайте излишно.

— Гагаринск е първият град в Космоса — отвърна момчето. — Не се безпокойте, на него има всичко, което има и на Земята. И е близо до нея. Тук са всички училища и университети, в които се учат бъдещите космонавти и граждани на Космоса. А всяка година по това време ние каним в Гагаринск децата от цялата Слънчева система, за да отпразнуваме заедно празника на детето. Всички делегации вече са на път. Бъдете наши гости, молим ви. Нашите празници са много весели. Ще има състезания, концерти, карнавали… — заувещава ги сега вече съвсем по детски момчето.

Радиоинженерът пошепна на жена си:

— Какво ще кажеш? Нали искаше детска градина?

Жена му нищо не отговори, задавена от вълнението си. Та има ли и по-голямо вълнение за една жена, която десетилетия наред е гледала само уреди, огън и лед, която е слушала само безмълвието на междузвездните пространства, да чуе най-после едно детско гласче, да види най-после едно такова сериозно детско личице?

— Какво ще кажете? — попита командирът и целия екипаж, но срещна засиялите погледи на мъжете, мокрите от сълзи очи на жените и се засмя. — Ще дойдем, разбира се. Кажете как да ви намерим?

— Урааа! — викна внезапно момчето и от неговата сериозност не бе останало нищо. То весело забърбори: — Не се безпокойте! Ние ще променим програмата на вашия лоцман и той ще ви доведе. А дотогава гледайте нашите предавания за предстоящите тържества. До скоро виждане! Чакаме ви!

Екранът се разми и детското личице изчезна. Но миг след това от него гръмна празнично-игрива музика. А в тъмните му глъбини, сред звездите, изгрели на него, се завъртя бавно някакъв дълъг и бляскав от разноцветните си светлини цилиндър. Единият му край бе разперен като паунова опашка от огромните радарни мрежи и гигантските огледала, които превръщаха слънчевата светлина направо в електричество. Те също му придаваха празничен вид.

Астронавтите го гледаха като омагьосани. Значи това беше първият изкуствен град в Космоса? Градът, който сега децата бяха превърнали в свое вълшебно царство? Градът с гори и езера и с всичко останало, което го имаше и Земята! За такива градове бяха мечтали хората, когато от орбиталния космодрум бе излетял първият им звездолет. А сега те бяха вече много, може би стотици, както им каза роботът от Плутон. И всичките — пълни с хора, пълни със здрави и весели деца!…

Жените хлипаха щастливо. Мъжете стискаха до болка ръцете им, за да сподавят собственото си вълнение.

— Да, ние наистина се завръщаме в бъдещето — каза дрезгаво командирът. — И, както изглежда, в едно добро бъдеще. Дано да има в него място и за нас.

— Ще има — каза радиоинженерът. — Щом първи ни посрещат децата, ще има.

От горния край на екрана към гигантския празнично осветен цилиндър стремително заслиза някаква тъмна мушица. При по-напрегнато взиране в нея можеше да се различи непознат им по форма космолет. Той обиколи цилиндъра, а после сякаш се гмурна в него и изчезна, Гагаринск очевидно приемаше поредните си малки гости. А на хората в звездолета се искаше още сега, веднага, да се гмурнат и те така в онова засмяно бъдеще, което ги очакваше. Те бяха все възрастни мъже и жени, но и желанието, и нетърпението им бяха съвсем по детски пламенни и силни.

Коста Странджев
Най-храбрата звезда

Първата работа на майка му беше да го огледа — от главата до краката. А после изпъшка тежко и се хвана за главата. Ушите му бяха пълни с глина, да не говорим за врата и калните вадички, които се утайваха от краката. Веждите и ресниците му не се виждаха и за тях нищо не може да се каже.

Майка му посегна, дръпна го за ухото, боли, но той стиска зъби. Защото ха е заскимтял, ха целият свят е научил за това. Съблече окаляните си дрехи, наведе се над легена с топла вода, а устните му продължават да треперят. На моменти усеща, душат го сълзи, а-а-а ще заплаче. Гърлото му се повдига и Пешко едва си поема дъх. А майка му не млъква. Кара му се: Я виж другите деца! Всеки ден ли ще те пера?

Сетне, когато вече Пешко, окъпан, облече чисти дрехи, тя донесе престилка, пълна с картофи, и ги изсипа на масата.

— Обели ги. Хей сега ще се върне баща ти, а вечерята още не е готова.

Натопи окаляните дрехи на момчето в топлата вода и пак нейното си знае:

— Ще ми кажеш ли къде си се врял?

Пешко вече бели първия картоф и като гледа към прозореца, отвръща едва чуто:

— Не!

Изтича до килера, където са инструментите на баща му. И с пилата старателно наточи ножа. Може ли човек да бели картофи с толкова тъп нож — на трион е станал! А когато се връща в кухнята, изсипва шепа картофи върху печката — няма нищо по-хубаво от печени картофи. И решава: както и да го мъчи майка му сега, каквито и въпроси да му задава, ще мълчи.

От кухнята Пешко прехвърля поглед навън. Слънцето, допреди малко едро и румено като малина, е изчезнало оттатък рида. Смрачава се. В разредената светлина дървените бараки на селището изглеждат като слепени. Самотна е компресорната будка, покрай която се вие пътеката. Обрасла с полегнала от вятъра папрат, тази пътека е незабележима и в същото време — загадъчна. Видиш ли я такава запустяла, можеш да речеш — нищо не струва. Ама тръгне ли Пешко по нея, и очите му да вържеш, ще стигне до кичестите храсти.

… Пъхнал ръце в джобовете, тогава се беше загледал в един самолет, който летеше, кажи-речи, над селището, когато внезапен женски глас го стресна:

— Хей, ти накъде?

Пешко се спря. Унесен в самолета, сам не беше разбрал кога е излязъл от пътеката и озовал на ръба на дълбоко дере. Насреща му — жена, която той досега не беше виждал на обекта: стройна, с гъсти черни коси, с обло бяло лице и загорели от слънцето ръце.

— Аз съм Зора — рече му тя открито. — А ти?

— Пешко — отвърна момчето, без да откъсва поглед от малкото дървено сандъче в краката на жената. И не толкова от сандъчето, колкото от това, което беше подредено в него: амонит, шнур, фитил, капсули…

Жената улови погледа му:

— Новата бомбаджийка на обекта съм. Хайде ела да ми помогнеш. Щеш ли, а?

Иска ли питане! Пешко запретна ръкави и се зае с голямата топка взривен шнур. Зора го запита какво работи баща му. Той й обясни — шофьор е на язовирната стена. И натърти — шофьор на татра. Тогава било естествено, каза тя, и Пешко да се изучи за шофьор на татра, а той, като режеше шнура на късове, отвърна сериозно — то се знае, така е! После тя го погледна хитро под око и го запита нещо, от което дъхът на Пешко застина: „Щеш ли да станеш бомбаджия?“ „Майко мила, бомбаджия?“ — ахна в себе си момчето. Та за всичките деца на обекта това е най-великото нещо на света. И сърцето на Пешко заигра немирно в гърдите. Тупа това негово сърце, сякаш ей сега ще изскочи.

— Така си и мислех — засмя се Зора, защото още преди Пешко да й отвърне, тя прочете отговора по лицето, по очите му.

Когато свършиха с шнура, тя напълни кофата с кал, обикновена кал от пръст и вода. Пешко я запита защо й е тази кал. Обясни му, че без кал никой бомбаджия не може да си свърши работата, както трябва. Освен с взрив дупката в скалата се запълва и с глина.

— Само че тук няма глина, та бъркам кал.

И като стягаше краищата на забрадката си, Зора въздъхна грижовно:

— Ех, ако имаше истинска глина…

Пешко изведнъж се плесна по челото: глина, а? Та това е нищо работа за мен. Полетя по тази самотна и запустяла пътечка. Стигна до кичестите храсти с локвата и още същия час напълни кофата с глина.

Оттогава двамата — той и Зора — станаха приятели.

Тя е единственият човек на обекта, за когото Пешко е не само момче, но и сериозен човек. Срещне ли го, ще го запита:

— Как е? Как върви животът?…

— Добре! — отвръща й също така сериозно той.

Другите деца можеш да ги попиташ как са игрите. Защото те играят на стъклени топчета, скачат на въже или гонят котки по керемидите на столовата, а Пешко, научи ли си уроците, нахлупва ушанката и тръгва да дири бомбаджийката.

Откакто срещна Зора, момчето заживя в друг свят.

Овързана с въжета през кръста, тя пълзи по коравите камъни, където преди това миньорите с пистолети са пробивали дупки. И ги зарежда с взрив. Толкова високо са, че Пешко си мисли — да посегне и аха ще достигне перестите облаци. Само птиците са по-високо от тях. Въжетата скриптят, стенат, опъват се. Но Зора не спира — върви от скала на скала. А повика ли го — пъхти по стръмните камънаци подире й и Пешко. Защото за къде е тя без него. Без тази кофа с лепкава и синкава глина. Най-хубавата глина на целия обект. Сетне, когато всичко е готово, бомбаджийката пали светкавично фитилите. Грабва Пешко за ръка и двамата тичат презглава под заслона на една грамадна скала. След миг страхотен взрив разтърсва света. Хладна пот пробягва по тялото на момчето. Въздухът се размества. Планината трепти. Жълто-бял облак като балон се разтяга върху скалите. По дефилето се понася гръмовно ехо. То се блъска от бряг на бряг и търси пролука, за да се измъкне. Сърцето на момчето бие. И от тези глухи удари на него му се струва, че чак скалата се люлее.

Тогава му се иска да го видят другите деца, но къде ти — те играят на билета.

Стихнат ли гърмежите, Пешко пръв изскача от заслона и изпъчил гърди, високомерно оглежда света надолу. И има защо: хора, машини, камиони, всичко е толкова дребно. Пък къщите на селището са като кубчета, само че разпилени, объркани.

На връщане към къщи Пешко не върви, а лети. Защото пак е закъснял. И все така — с напрежение в цялото тяло. Все със замиращо сърце ще влезе в къщи. Знае, майка му още от вратата ще го подхване: „Откъде са пак тези калища по теб? Къде се вреш? Стой си в къщи!“ Тя го пита, настоява, а момчето мълчи. Дума не обелва. Макар че така много му се ще да й каже: „Какъв ще е този живот, ако все в къщи седя? Ако все за полата ти се държа? И въобще по въпроса за живота аз съм на друго мнение…“

Картофите върху печката сега вече цвърчат на много гласове.

С готварска лъжица в ръка, майка му пържи месото в тигана, тюхка се, че вечерята е закъсняла. Улисана в тия къщовни грижи, тя сигурно е забравила за лудориите на Пешко. Но дори и да се сети и да захване отново да го пита, пак ще мълчи. Да не седне сега да й обяснява, че ходи с кофата за глина. Или за това, че се катери със Зора бомбаджийката по най-високото. Каквато е плашлива, никога повече няма да го пусне там. И пак ще почне с нейното: „Стой си в къщи! Малко ли ми е, че баща ти е все на път с камиона?“ Ще му приказва всичко това, но той ще й възрази: Ще й каже, че иска да живее по̀ иначе. Не както другите деца. По̀ иначе от тях… Сигурен е, че нещата като нищо ще се развият точно така. Знае какво ще се случи и по-нататък: майка му ще свъси чело, веждите й ще се свият във венец и тя ще му рече: „Малък си, глупав си и затова приказваш така. Да живееш по̀ иначе!… От къде на къде ти идват наум такива неща?“

В стаята се понася сладкият аромат от печени картофи. Момчето грабва един от тях и лакомо го пъха в устата. Само дето не ревна от болка — картофът изгаря устата му. Майка му го вижда, сочи го весело с пръст и го закача: „Лакомдол! Така ли се ядат печени картофи?“ — Тя взема друг картоф, разполовява го, посолява го с дъхава чубрица и го оставя върху масата: да изстине. А Пешко с нож в ръка продължава старателно това, което се иска от него: да обели всичките картофи…

Най-сетне — край! Бърше с длан челото си и въздъхва с облекчение. Тенджерата е пълна с обелени картофи — бели, лъскави, обли. Сяда на столчето, изтрива с носната си кърпа влагата от прозореца. И погледът му отново търси самотната пътека, неговата пътека. Чува мислено гласа на бомбаджийката:

„Как е? Как върви при теб животът?…“

Стиска очи до болка и се мъчи да види днешния взрив: планината политва…

— Пешко — стряска го майка му. Я дай картофите тук. Сипи ги в тенджерата — нарежда му тя по-нататък. — Докато сготвя, изтичай до гаража и кажи на баща ти да купи от лавката червен пипер. Ама да не се замотаеш някъде. По-чевръсто!

Момчето не чака втора покана. Как не се сети досега: Баща му. Ето на кого ще каже всичко. „Ако го няма в гаража, ще го чакам“ — решава Пешко сега в себе си. И ще му кажа: за глината, за Зора и за ония скали, от които свят ти се завива. Вече мислено вижда как баща му се съгласява с него и кима с глава. Защото какви мъже ще са двамата, ако в това не се разбират.

Намята бащината си ватенка, обува кецовете и изскача навън.

Стъмнило се е съвсем. Няма ги и одевешните рошави облаци. Небето изглежда като мъртво. Но Пешко изведнъж възкликва: „Я! — Взира се оттатък гребена на тъмната борова гора и повтаря удивен: — Я!“ — Вижда — изгряла е една звезда. Тя е сама. Защото е храбра!

И все така удивено, момчето върви подир самотната светлина на тази най-храбра звезда на небето.

Богдан Митов
Ябълката

Щом се върне от фермата, майката на Любчо веднага се захваща да готви. Нали трябва да вечерят, пък и за другия ден да има ядене. Понякога и той й помага — бели картофи, реже лук. Много е лютив този лук. Майка му все обещава, че ще си насадят нелютив.

Тая вечер тя пак застана край печката. Любчо току-що се беше прибрал от улицата, капнал от игри. Изправи се до майка си, още малко и ще й стигне до рамото. Баща му е такъв висок, най-високият в селото.

— Мамо, искам да ти помагам! — каза той, като мигаше с гъстите си клепки.

Майка му го помилва по остриганата глава.

— Добре! — отвърна тя.

Гласът й беше като настинал.

Любчо я погледна. Цялата е побледняла и все потреперва.

— Мамо, студено ли ти е? — попита я учудено той, защото печката бумтеше много силно.

— Нещо съм понастинала, ще ми мине! — отвърна тя. И му подаде пълна чиния с картофи. — Ще ги обелиш ли?

— Ще ги обеля! — отвърна веднага Любчо.

Брат му Стефчо също искаше да помага. Почна да пипа картофите, грабна ножа, а той беше голям и много остър. Любчо едва го измъкна от ръцете му.

— Върви да си играеш! — викна му. — Това не е бебешка работа.

Стефчо се разрева, ама с най-високия си глас. Няма още и четири години, а Любчо е голям, първокласник.

Докато белеше картофите, Любчо все поглеждаше към майка си. Тя продължаваше да трепере.

Когато яденето беше готово, майка му каза:

— Любчо, сипи на себе си и на Стефчо и яжте. Аз ще почакам баща ти.

И отиде, та си легна.

Двете момчета седнаха край масата, но на Любчо никак не му се ядеше. Очите му бяха все в майка му, която лежеше на кревата. Стефчо ядеше картофената яхния с лъжица, целият се беше омазал.

Любчо стана и зави майка си с две одеяла, метна и едно палто отгоре, но тя още повече започна да трепере.

— Мамо, да повикам лекаря? — наведе се над нея той.

— То ще ми мине! Вие яжте със Стефчо, че гозбата ще изстине.

Но момчето не я послуша. Полека се измъкна от стаята и затича за лекаря. Подир малко той беше у тях. Прегледа майка му и каза:

— Пневмония! Ще трябва да ви откараме в болницата!

— То и тук ще ми мине, докторе! Къде ще ходя! Мъжът ми по цял ден е на къра, няма кой да гледа къщата, децата! — разправяше Любчовата майка.

— Мамо, аз ще я гледам! И за Стефчо ще се грижа, и за кокошките, и за прасето! — обади се Любчо. — Ти иди в болницата, там по-бързо ще оздравееш!

Беше се навел над майка си, гледаше я все в очите, които блестяха от огъня. Тя го погали по главата. Ръката й пареше като жарава.

Подир малко се върна и бащата. Двамата с лекаря отведоха майката в болницата, тя не беше далече, на края на селото, в една яворова горичка. Преди да тръгне, майката повика двете момчета.

— Да слушате татко си — заръча им тя, — и да се обличате, и да ядете! Любчо, ти си по-голям, грижи се за Стефчо, че нали знаеш, баща ти има много работа…

— Добре, мамо! Не се тревожи! — отвърна Любчо.

Лекарят й помогна да се качи в колата с червения кръст. И бащата влезе вътре. Любчо видя през стъклото как майка му си бършеше очите.

Много му беше мъчно за нея. Уж е голям, пък… през нощта си и поплака, скришом.

Сутрин като стане, ще направи попара на Стефчо и на себе си, после ще нахрани кокошките, ще сипе на прасето. Баща му излизаше много рано и се връщаше все по тъмно. Двете момчета бяха по цял ден сами.

Един ден Любчо реши да отиде в болницата. Много му беше домъчняло за майка му. Ами какъв подарък да й занесе? Нали на болните винаги им носят подаръци!

Както си мислеше за това, момчето погледна към градината. Там беше разкършила клони тяхната ябълка. Любчо затича към нея. Заоглежда я. Търсеше най-голямата и най-червената ябълка.

И я видя. Беше много нависоко.

Момчето се покатери на дървото. Ръцете му се ожулиха, докато стигне онази ябълка. Откъсна я, пъхна я в джоба си и забърза към болницата. Беше заръчал на Стефчо никъде да не излиза.

— Аз отивам на едно място и скоро ще се върна. И ще ти донеса нещо много интересно. И ще играем на прескочикобила. Ще правим каквото искаш! Само стой мирен!

Заключи портата отвън и хукна по прашната улица. Откак му вадиха сливиците, не е ходил в тази болница. Сигурно затова му се видя толкова далече. А може би и защото искаше по-скоро да види майка си.

Е, стигна най-сетне. Болницата беше в една градина с много дървета. В нея се влизаше през висока, желязна порта.

— Ей, момче, къде отиваш? — викна зад гърба му някой, когато беше вече в двора.

— При мама! — отвърна Любчо. — Тя е тук, в болницата! Отивам да я видя.

— Днес не е ден за свиждане! Ела в четвъртък или в неделя!

Този човек сигурно беше пазач. Стори му се много строг. Такъв един, като сърдит, с дебели вежди и телени очила.

— Аз сега искам… Много ми е домъчняло за нея!

— Не може! — викна още по-силно чичкото с телените очила.

Наблизо мина една медицинска сестра и Любчо се залепи за нея.

— Лельо, мама е болна, искам да я видя!

Сестрата спря, погледна го, усмихна му се. А щом се усмихва, значи е добра.

— В кое отделение е майка ти? — попита го тя.

Момчето не разбра какво му каза.

— Мама е настинала. Тя работи в кравефермата и се разболя от настинка!

— Значи във вътрешното! Добре, ела с мене!

И сестрата го хвана за ръка.

Докато вървяха, Любчо не смееше да се извърне. Ами ако чичкото с дебелите вежди и смешните очила пак се развика!

Стигнаха пред висока триетажна сграда и сестрата спря:

— Как се казва майка ти? — попита тя.

— Иванка!

— Коя Иванка?

— Иванка Андреева Любенова! — изпя на един дъх Любчо.

— Добре, ще я намерим! — кимна сестрата.

Влязоха в бялата сграда. Сестрата все така го държеше за ръката. Поведе го из стаите.

— Сега гледай внимателно, за да намерим майка ти! — каза тя, като му стисна още по-силно ръката.

— Ще гледам! — кимна Любчо.

Обиколиха няколко стаи, майка му все я нямаше.

— Ще я намерим, не се тревожи! — успокояваше го добрата сестра, и все му стискаше ръката.

И те наистина я намериха. В най-последната стая. Щом отвориха вратата, и Любчо я видя. Тя лежеше завита с одеяло и спеше. Ръцете й бяха извадени над одеялото, точно върху шарките му лежаха.

Любчо пристъпи до леглото, посегна да събуди майка си, но си отдръпна ръката. Дълго стоя така, загледан в нея. После измъкна ябълката от джоба си, най-червената и най-голямата, дето я беше откъснал от най-високия клон. Тя беше топла от стоенето в джоба му и много лъскава. Постави я на шкафчето, до главата на майка си. Изведнъж стаята се напълни със светлина. Тя извираше от ябълката, като от едно малко червено слънце.

— Да събудим ли майка ти? — докосна го по рамото сестрата.

Момчето я погледна, пристъпи още една крачка до майка си, наведе се. Усети й дишането, тихо, едва доловимо.

— Не, недейте я събужда! Нека спи! — каза Любчо.

Постоя още малко и си тръгна.

И докато вървеше към къщи, все си мислеше как веднъж, когато беше болен, майка му разправяше:

— Ако повече спиш, сине, по-скоро ще оздравееш!

Слушаше сега тоя майчин глас и бързаше по прашния път за към дома.

Иван Остриков
Манолчо и войниците

Навело глава между краката си, кончето бавно и съсредоточено броеше стъпките си. Манолчо внимаваше някой нисък клон да не грабне каскета му. В хастара беше скрил петте лева, които бай Симо му даде. Бяха уговорили да му плати десет лева за цял ден катерене по дърветата и бране на круши, но когато сандъците бяха вече пълни и натоварени, сухият каруцар съобщи, че нямал повече пари и че остатъка ще изплати по-късно. Манолчо знаеше, че това „по-късно“ може изобщо да не дойде, но нямаше какво да прави.

Сгърбен и свит на седалката, бай Симо мърмореше:

— Войска ли е, не ми я хвали. Ако ще и от ангели да е, пак е войска. Виждал съм всякакви, и италианци, че и германци. Нагледах им се. Сега руснаците може и да не минат през нашия град, ние сме малко настрана. Не е беда.

Манолчо мълчеше. Той искаше да види Червената армия. За нея в къщи говореха едно, а бай Симо мърмореше съвсем друго.

Наближиха Дъбникът, малка рекичка, която само след големите есенни дъждове беше пълноводна. Сега лятната суша я беше накъсала на кални и зеленясали локви. На стотина метра оттатък се източваше шосето.

Бай Симо го домързя да заобикаля до мостчето. Кончето прецапа през локвите. Предното дясно колело на каруцата затъна във влажната белопръстица и тя клюмна на една страна. Изпъкналият кокалест гръбнак на животното се извиваше ту насам, ту нататък, то потреперваше от ударите на камшика, влажните му хълбоци туптяха, но то не помръдваше. Слязоха. Бай Симо задърпа кончето за юздите, викаше, ругаеше и подло го подплесваше с камшика отдоле по корема, където най-много боли. То подрипваше, пухтеше и обръщаше глава назад към Манолчо. Гледаше го с тъжни очи, като че търсеше помощ от него. Момчето напъваше с рамото си отзад, но каруцата не можеше да се помести. Дори все повече затъваше. Разядосан, с овлажняло от жегата лице, каруцарят започна да бие кончето през муцуната с дръжката на камшика. Измъченото животно виреше нагоре глава, въртеше я, мъчеше се да се запази.

— Остави го! — извика Манолчо. — То не е виновно.

— Ти не се бъркай! — строго отсече бай Симо.

Момчето замълча. Това беше сухият глас на собственика, който се разпорежда с вещта си.

Изведнъж по шосето се зададе малка колона червеноармейци. Каруцарят я забеляза пръв. Той задърпа още по-яростно кончето, разкървави устата му.

— Сега и руснаците ми липсват! — ръмжеше той. — Отидоха ми крушите.

Манолчо изтича на насипа. Напред вървеше офицер с побелели от прах ботуши. Прах беше полепнал по лицето му и по русите вежди. Като съгледа момчето, той се усмихна. Манолчо също се засмя и махна с ръка. Някой от бойците проговори нещо, другите се засмяха. Момчето ги гледаше учудено. Те не приличаха на крадци, както говореше бай Симо, това беше сигурно, но и по нищо не личеше да са славни и непобедими, както говореха за тях в къщи. Просто това бяха мъже с руси вежди, изпратени и изморени от дълъг път. Колоната завършваше с няколко каруци. Момчето си спомни за кончето. То замахна с ръце и посочи към локвата, където каруцарят все още стоеше с камшик в ръка и гледаше недоверчиво.

Военната каруца спря. От нея слезе едър, засмян червеноармеец. Той каза нещо на звънливия си език. Манолчо нищо не разбра, чу само думата „лошадь“ и си я преведе по своему.

— Да, лошо, много лошо сме затънали.

Войникът тръгна към наклонилата се настрана претоварена каруца.

— Защо ми го водиш? — изсъска бай Симо и метна палтото си върху сандъците с круши.

Червеноармеецът се спря пред кончето, потупа го по врата, после започна да го разпряга.

— Манолчо, кажи му, Манолчо — развика се каруцарят, — да ми остави коня! Какво ще правя без кон!

През това време друг войник доведе двата коня от военната каруца. Впрегнаха тях. Те потеглиха каруцата и като че без да правят някакво усилие, измъкнаха я от калта и я закараха чак до шосето. Манолчо весело се смееше, викаше и се пляскаше по бедрата от радост. Кончето стоеше засрамено настрана. Срамуваше се, загдето господарят му е помислил, че ще го откраднат.

Военната каруца вече потегляше, когато момчето се сети. То измъкна ризата от панталоните си, прихвана я с една ръка и я напълни с круши, така, както жените пълнят престилките си. После се затича напред.

— Братушки, хей, братушки! Круши, вземете круши!

Войниците спряха, почакаха го. Момчето изсипа крушите в ръцете им, после отново се затича назад, напълни ризата си и пак ги настигна.

Каруцарят го погледна изкосо, но нищо не продума. Кончето забърза. Свежият вятър беше разнесъл тежката, душна жега. Каруцата затрополи весело.

При първите къщи те настигнаха военната колона. Градът беше разцъфнал като цвете. Пъстър народ беше наизлязъл по улиците, а още по-пъстри цветя валяха като дъжд върху освободителите. Вятърът играеше със знамената и те плющяха, дърпаха се от дръжките си, искаха да отлетят. Хората викаха „Ура“, прегръщаха бойците, целуваха ги. Най-много викаше Манолчо. Изправен в каруцата, той радостно размахваше каскета си и не се страхуваше, че ще изгуби петте лева, които беше забравил вече.

Йордан Радичков
Да имаш и да нямаш

Племенникът на Фр. Т. Мититаки замина за птичата ривиера и остана там месец време, ако не и малко повече. Фр.Т. Мититаки бе се изселил отдавна, бе се наредил там човекът и от година време все кани своя племенник да му гостува. Той ходи и се върна, ама важен, важен, целият мирише на водорасло, на единия си крак турил пръстен и с тоя крак, дето е пръстенът, стъпва само на пръсти, та важността му става още по-безпределна.

Ние веднага го наобиколихме и му викаме: Абе Мититаки (той носеше името на роднината си), абе Мититаки, ти що ни не прати картичка от птичата ривиера! Нали като тръгна, каза, че ще ни пратиш илюстрована картичка, а пък не прати! Вярно, че така беше, разправя Мититаки, но как да пратя, кога там няма никаква поща. Да взема да пратя по човек, не съм сигурен дали човекът ще донесе картичките. Веднъж чичо ми изпрати много хубави трохи по някакъв човек, а човекът да вземе да изяде трохите и даже една троха за много здраве не ми донесе. Чичо ми все разправяше: Ако искаш нещо да не пристигне, дето трябва, прати го по човек!

Мититаки разправя едни чудесии, ние го слушаме захласнато и в учудването си някой току тупне от дървото. Чичо му например имал няколко кораба в ривиерата, държал терасите на хотелите, а така също и водните велосипеди. Никой от нас не е виждал още воден велосипед и Мититаки ни обясни как може да се кара велосипед по водата. Чичо му го возел непрекъснато на тия велосипеди, а нощем го водел по терасите на хотелите, та да се излежават, да гледат светлините на морето или пък как звездите лека-полека вървят по небето, ама съвсем на пръсти, та да не вдигат шум и да не събудят спящите. Главният булевард на ривиерата също бил собственост на Фр. Т. Мититаки и ние питаме нашия врабец какво прави чичо му с тоя булевард. Аз например, ако имам булевард, не зная какво мога да правя с него.

Как какво!, учудва се Мититаки. Чичо има цял булевард и по цял ден се разхожда из него. Малко ли е човек да има булевард! Ние тука сме изостанали и ако ни дадат един булевард да го управляваме, ще го забатачим още на втория ден. А чичо не забатачва. Той става много рано сутрин и надзирава сто и трийсет метача дали ще пометат добре булеварда. Метачите, все яки мъже, вземат по един палмов лист и почват да метат, ама внимателно, за да не вдигат прахоляк. Те метат, а чичо шета напред-назад, надниква навсякъде и ако види, че са пропус-нали дори една троха, грабва трохата и отива, та се кара на метачите. Ония изпадат в неудобство, почват да метат още по-старателно и докато изгрее слънцето, булевардът блясва, като че е почистен с език. Чичо е много придирчив и не дава прашинка да падне върху неговия булевард, затуй който посетител дойде, най-напред ще отиде да види чичовия булевард и да се разходи по него. Даже един крал идва, заедно с кралицата, те също видяха, цъкаха с езици и одобриха булеварда на чичо.

Подир обед, когато стане горещо, чичо отива в гаража и дава команди там да изкарат цистерните и да измият булеварда със студена вода. Цистерните веднага излизат, чичо хвърчи над тях, казва къде да се мие повече, къде по-малко, нарежда къде да се повтори и т.н.

Нямате си представа какво нещо е!, въздъхва Мититаки. Ама чичо ми, нали е човек със замах, па и късметът му е голям, хванал се с булеварда и го направил. Той кога взел тоя булевард, било много прашно, та ценил машини и инженери, асфалтирал всичко, натурял бордюри, а покрай бордюрите пък наредил летни ресторанти. Той лично държи три летни ресторанта и сума врабец е събрал около себе си да му помага. Врабецът по цял ден тича нагоре-надолу и почиства ресторантите било от мухи, било от боклуци или пък буболечки.

Племенникът ни разправя също така, че чичо му управлява и цялата санитариа власт на птичата ривиера и органи-зира големи отряди за изтребване на комари. Сам Мититаки на два пъти бил взел участие в подобно изтребление. Той вика, че комарите там били големи като хеликоптери и хапели по-зло от кучета посетителите на ривиерата. Чичо му обаче не може да разреши комара да отиде па неговия булевард и да хапе посетителя. Или пък, да кажем, посетителят е седнал в един от трите летни ресторанта, тъкмо си яде супата, и ще довтаса комарът да го ухапе по глезена или по вратната жила. Ако той го ухапе по вратната жила, посетителят ще се ядоса, ще хвърли супата и повече няма да стъпи в тоя ресторант. За това чичо дебне, а ако не той, някой друг врабец дебне и щом види, че комарът се задава с гола сабя, нашият фрас! — прерязва го с клюна на две. Не комар, казва Мититаки, ами еднодневка дори не смее да прехвръкне над чичовия булевард.

Питаме го какъв е пръстенът на крака му. Мититаки ни разказва, че преди да си тръгне, отишли с чичо му в някаква станция, та го опръстенили. Сега по тоя пръстен учени хора ще го следят и ще разберат подир време къде пътуват врабците. Разбира се, тая работа пак я бил уредил Фр. Т. Мититаки с познанства и с връзки, щото много държел да знае къде ще отиде племенникът му, та като му потрябва един ден, да го повика.

Нямате представа, вика Мититаки, какъв живот се живее там на птичата ривиера, и ако не бяхте вие, никога нямаше да се върна. Е що се върна?, питаме го ние. Ами за да се похваля, казва Мититаки. Ако нямаше кому да се похваля, хич и нямаше да се връщам! Преди да си тръгна, чичо ме води на една египетска пирамида. Пирамидите някога били на фарарните, ама фараоните измрели и чичо беше хвърлил око на една, та я покори и я завзе. Как я покори!, питаме ние. Ами пирамидата нали се източва нагоре, обяснява ни Мититаки, докато накрая има само едно тънко връхче, колкото да стъпиш с един крак на него. Щом стъпиш горе с един крак, и ставаш покорител на пирамидата. Тя вече е твоя, никой друг няма никакви права над нея.

Та чичо ми вика, избери си една пирамида, ще я завземеме и ще си имаш и пирамида. Това е чисто фараонска работа, няма никаква имитация.

Брей, брей!, чудим се ние. Даже и пирамида има чичо ти, съвсем истинска. А, има, разбира се, само че той, чичо, отива на пирамидата обикновено в събота или в неделя да си почива.

Забогатял човекът, потръгнало му, ка-кво да се прави! Ние тука кърпим беднотията си, преживяваме горе-долу, ни пирамида има някой от нас, ни булевард. А Фр. Т. Мититаки държи и булевард, и три летни ресторанта, сума ти водни велосипеди и не знам какво още.

Ами гнездото?, питам Мититаки, какво е гнездото на чичо ти. Ами че той чичо ми няма гнездо, казва Мититаки. Тъй ли, споглеждаме се всички ние изненадано и като се съветваме тихо помежду си, решаваме най-после, че всичкото богатство на Фр. Т. Мититаки и цялата му птича ривиера пет пари не чини, щом като той няма едно най-обикиовено птиче гнездо, където може да се сгуши на топло и да го напълни нощем с най-хубави сънища.

Йордан Радичков
Пешеходецът, който си подсвирква с уста

Да крачиш пешком по света, като си подсвиркваш небрежно с уста — мигар може да има нещо по-красиво от това! И най-нехайно можеш да пъйнеш ръце в джобовете си и с най-нехаен вид да крачиш под небето. Облак смръщи чело, удари гръм и плисне дъжд, а ти вървиш пешком и си подсвиркваш небрежно с уста, нищо че са ти мокри ушите от дъжда. Виелица се свие и преспи вълчи вдига, а ти вървиш през преспите пешком, като си подсвиркваш най-небрежно — мигар може нещо по-красиво от това да се измисли. И ей я бледата зеленина, показва мълчаливо своя нос, пчела жужи по нацъфтелите ливади, а пешеходецът върви пеша между пчелите, тревата бавно се изправя подир петите му и цялото поле дъхти на билка. Дълбоко вдишва пешеходецът миризмите на младата трева и си подсвирква най-небрежно.

Когато зной настъпи, дърдавците пищят, опечени на жегата, стада овце се врат по сенките, птиците се крият в дълбоките гори с разтворени от горещините човки, луди пумпали вихрушките въртят по пътищата и всичко живо търси сенчеста закрила. Единствен пешеходецът върви, нехае, той крачи бодро по нажежената земя и си подсвирква с уста. Трън по пътя някъде клечи, клечи и точи зъби, снишава се и хоп! — петата ще захапе, пешеходецът обаче куцук-куцук, върви с убодена пета по пътя и си подсвирква най-небрежно. Той се катери по стръмни планини, окото му открива гледки непознати, върви и все върви по своя път и ни пречка някъде за него има, ни преграда. Върви и все върви пешеходецът през древната земя, върви по своя път предначертан и си подсвирква най-небрежно с уста!

Всичко дотук ни го прочете едно от нашите врабчета и доста гръмогласно заяви, че от днес нататък става пешеходец. Чику се смее: Где се е чуло и видяло врабче пешеходец! Ще се види! — заканва се нашият човек. Пиук приемаше всичко за пешеходеца, но смяташе, че вместо да си подсвирква небрежно с уста, по-добре е да тананика: Пиук-пиук, стар турчин седи кръстато и пуши чибук. Мититаки е ходил на птичата ривиера, мешал се е с повече народ и съветва, ако човек реши да бъде пешеходец, то най-добре е да си вземе велосипед. Той например твърди, че в птичата ривиера почти всички пешеходци са с велосипеди. Добре де — пита нашето врабче, — ами с велосипед как ще газиш преспите през зимата? Че то на ривиерата няма ни зима, ни преспи — казва Мититаки. На ривиерата няма, но тука не е ривиера!

И се смъкна нашият пешеходец от дървото и тръгна пешком през полето, а ние се посъветвахме помежду си и му дадохме името: Пешеходецът, който си подсвирква с уста. Той вървеше през полето, подсвиркваше си небрежно: Фюит! Фюит! Где имаше дупка, пропадаше в нея, гдето срещнеше възвишение, се катереше, препъваше се, на бърза ръка обели колената, но нито веднъж не подфръкна. Видяхме го да обикаля край щъркелите и да ги разпитва за нещо.

Щъркелите всички бяха с червени египетски кокили. Есенно време те отиват в Египет, купуват си оттам кокили и се връщат напролет по нашите места. Щъркелите живеят по комините на къщите, цял ден кихат от пушека, а като огладнеят, вземат кокилите под мишница и отиват в блатата. За да не си мокрят краката, те се качват на кокилите, газят наред по блатата и мочурищата и гълтат пъпчиви жаби. Нашият Пешеходец обикаля край тях, поразпитва ги небрежно, те му отговарят това, което ги пита, а надвечер си прибраха мокрите кокили под мишница и ги отнесоха да ги сушат върху комините. Пешеходецът тръгна да се прибира и той тук подритваше камъче, там подскачаше на един крак и си подсвиркваше небрежно с уста. Той ни каза, че не одобрява пешеходството на щъркелите, че бил опитал да ходи с кокили, но веднага хвърлил кокилите.

Обаче, разправяше той, нямате представа колко нещо върви пешком по света. Ами че светът е само от пешеходци. Три милиарда народ живее пешком, и зверовете живеят пешком, добитъкът също върви пешком и пасе по ливадите. Това, що е лъвове, тигри, живее пешком, а така също и слонът, нищо че е най-голямото животно. Аз съм тъй щастлив, че станах пешеходец!

Подир време Пешеходецът си измисли небрежна походка, туряше ръка в джобовете си, подсвиркваше най-нехайно с уста и като го гледа човек, беше наистина досущ пешеходец. По този повод Драги ми господине забеляза: Няма защо да се месиме, нека всеки живее според себе си! Аз цял живот живея според себе си и още не съм сбъркал.

Ние живеехме хвърковато, всеки зает с грижи, а Пешеходецът продължаваше да крачи пеша по своя път и стана най-върлият защитник на пешеходството. Твърдеше, че ако няма пешеходци, то на този свят нищо нямало да се измисли. Пешеходецът например е измислил велосипеда, по-късно измислил парната машина, изпонаправил влакове и автомобили, параходи направил също, щото не може да гази пеша през океаните. Там и жица измислил, та ако му трябва да говори с друг пешеходец оттатък баира, да не тича чак оттатък баира, ами си седи на единия край на жицата и вика: Ало!, а оня от другата страна на баира също вика: Ало! После пешеходецът седи по най-пешеходен начин в своите влакове и автомобили, те го отнасят, където трябва, а след туй той си продължава било пеша, било с асансьор. Пък ние, врабчетата — казва ни Пешеходецът, — не сме измислили ни влакове, ни автомобили, камо ли параходи!… Та нашият човек по цял ден говореше за пешеходеца, подсвиркваше си небрежно с уста, търсеше навсякъде пешеходци да разговаря с тях, да чуе някоя и друга пешеходна новина. При пешеходците и новините също тъй са пешеходни.

Тука трябва да кажа, че първоначално ние малко се притеснявахме от нашия Пешеходец. Всичко, що е хвърковато, го сочи с пръст и подвиква пренебрежително: Гледайте врабче пешеходец! Малко неловко беше наистина, ама нали е наше врабче, не можехме да се откажем от него. В близко време ни предстоеше колективно прехвърчане на река Дунав, искахме да го прехвърчим всички, да разгледаме румънския град Турну Магурели и още същия ден да се върнем обратно. Като обсъждахме как да се представим там, решихме, че ще направим впечатление, ако вземем със себе си Чир, щото ония там едва ли имат врабче да хвърчи на заден ход. Юнашката Фланелка също щеше да дойде с нас и ако додеше и Пешеходецът, то на ония там щяха да им изпопадат капите. С организацията на прехвърчането се беше нагърбил Мититаки, човек учен и впечатлителен, особено със своята сламка.

В деня на прехвърчането всички бяхме неузнаваеми. Смрадовранката пристигна с хиляда и триста фльонги върху себе си и френското илюстровано списание от 1903 година. Мититаки шеташе напред-назад, даваше разпореждания, всеки се подчиняваше, дори Драги ми господине се отказа да прави забележки, а само подхвърляше: По-вкупом! По-вкупом! Полетяхме вкупом, под нас отдолу подскачаше Пешеходецът и си подсвиркваше небрежно с уста. Чир, с когото бяха приятели, се връщаше често към него на заден ход, за да го окуражава, макар че Пешеходецът не се нуждаеше от кураж.

Така вървяхме до река Дунав. Там слязохме, за да вземем със себе си Пешеходеца, щото той нямаше как да прегази реката. Братовчедите Пиук и Тананик го пренесоха през реката, на другия бряг го оставиха пак на сушата, спряхме за малко да починем и да пием вода от Дунава. Много вода, драги ми господине! — клатеше глава Драги ми господине. Смрадовранката беше на небето от щастие, че прехвърчала през толкова голяма вода и не била намокрила нито една фльонга.

Както и да е, продължихме и влязохме в Турну Магурели. Тамошните врабци, като ни видяха, ахнаха. Чир кръжи на заден ход, Пешеходецът крачи по пътя и си подсвирква небрежно с уста, Дебелачко пъшка като локомотив, Пиук и Тананик тананикат непрекъснато весели песни, У Фу опъва постоянно своята юнашка фланелка, Краката му стърчат навън тъй си е опънал краката, че стърчат извън Турну Магурели, Мититаки демонстрира как се пие вода със сламка, а Драги ми господине стъпва важно и току се прокашля за тежест. Смрадовранката такъв прахоляк вдигна със своите хиляда и триста фльонги, че половината Турну Магурели изчезна от погледа, както и единият крак на Краката му стърчат навън.

Румънският врабец се трупа, цъка с езици, посрещна ни както подобава, разпитва непрекъснато и се удивява, че те нямат нито пешеходец, нито врабец да хвърчи на заден ход, никой от тях не пие вода със сламка, ами направо с човките. Наредиха трапеза с трохи, почнаха да ни черпят, предимно с мамалигова троха ни черпиха, една врабкиня Флорица се завъртя около Драги ми господине и все го кани: Заповядайте, домнуле, опитайте от тази троха!

Опитвам си, опитвам си! — казва важно Драги ми господине и седи срещу трохата, досущ домнуле. Други пък разпитват смрадовранката за фльонгите и за модното френско списание от 1903 година, тя обяснява всичко главно със сил ву пле.

Румънските врабци ни направиха впечатление, че много употребяват френски думи в езика си. Там масово се изучава френски език, смятат, че той е по-европейски от нашия и че като го овладеят целия, то съвсем ще станат европейци. И флориците им много свободно се държаха, съвсем по европейски, а не като нашите врабкини, които се държат неевропейски. Врабкините им всички бяха с жартиер, а една имаше дори два жартиера. Ние още не знаем какво е това жартиер, защото ходим боси.

Ако вие отидете в Букурещ, ще видите там какво чудо е, Букурещ това е Малкия Париж! — ни казаха флориците.

Наши врабчета бяха ходили с „Ориент-експрес“ до Париж, питахме ги дали са чули някой да нарича Париж Големия Букурещ, но те категорично ни казаха, че не са чули.

На изпращане врабците на Турну Магурели викат: Виждате ли тоя народ докъде се е развил, а ние само пощем трохи из Турну Магурели, нито някой се е сетил да тръгне пешком, нито да хвърчи на заден ход, нито нищо. Само дето възнамеряваме да летим до град Тулча, ама още не сме полетели. Драги ми господине им вика: Хубаво е, че възнамерявате! Истинският човек не може да не възнамерява! Ние например доста работи възнамеряваме, но е рано още да ги кажем.

В Турну Магурели се представихме, значи, един път!

На връщане бъбрехме помежду си и си разправяхме един на друг: че наистина човек трябва да прескочи в чужбина, за да го оценят. Ние се вземаме тук един друг на подбив, а излиза, че тоя подбив е нашата гордост и че дори Драги ми господине в чужбина стана домнуле Драги ми господине.

Така завърши нашето прехвърчане на Дунава и всеки подир туй продължи да се развива според себе си. Помня, че само понякога Пешеходецът ще ми каже на ухо: Знаеш ли, Джифф, че пешеходецът, като върви и си подсвирква небрежно с уста, на душата му става леко и светло и идва един миг, когато му се ще да полети! Ей тук, под сърцето си го усещам това, не знам защо е така, но е така!

Младен Денев
Ваканция

Кой каквото иска да разправя, но това, моето, не беше ваканция. Първо, мама ме напердаши за двойката. Второ, в нашия край не заваля сняг. И трето, което е най-страшното, учителят каза, че иска да се срещне с баща ми. Тогава бях точно до черната дъска и чух как учителят въздъхна. Най-напред той ми писа двойката и после въздъхна. Челото му беше изпотено, а по пръстите му се виждаше тебеширен прах. Като мушна бележничето в джоба си, учителят каза:

— Иване, трябва да се срещна с баща ти…

Едва се дотътрах до чина, а и от новия урок нищо не разбрах, защото все това си представях: връщам се в къщи и баща ми ме чака. Знам, че няма да говори. Ще разтрие черните си длани, ще ги сложи върху коленете и ще каже така:

— Е?

След това ще свали фуражката от главата си и пак ще каже:

— Е?

Баща ми рядко ме разпитва, той всеки ден пътува, но сега ще намери време. За такова нещо като двойката по география се намира време. А аз не знам какво да му кажа. Ако беше мама, щях да се направя на умислен, щях да река, че учителят ме мрази, и тя ще повярва. Може и да ме удари, но то не е страшно, ръката на мама е лека. Виж, баща ми има големи ръце и аз не смея да го лъжа. Когато му разправям нещо, той ме гледа право в очите, та затуй не смея да го лъжа. Най-хубаво ще бъде да му призная как се случи тази работа…

Всичко започна от козата. Ние имаме една кафява коза и аз всяка сутрин я водя на полето. Избирам й тревиста поляна, завързвам я за някакъв храст и тя пасе там чак до вечерта. Въженцето, с което я връзвам, е дълго осемнадесет метра и по този начин козата опасва поляните в кръг. Пълен кръг, с радиус осемнадесет метра. Всеки, който помни формулата за лицето на кръга, може да пресметне, че нашата коза разполага денем с цял декар поляна. Формулата никак не е трудна: радиус по радиус по три и четиринадесет. Тук радиусът е дължината на въженцето… Но за моята двойка по география не са виновни ни козата, ни въженцето. Виновно е друго.

Една сутрин, дордето избирах място за козата, видях край храстите гълъб. Подсвирнах му, но той не хвръкна. Веднага изтърчах нататък. Гълъбът се сгуши, опита се да литне, ала не успя. Приклекнах до него и разбрах какво беше станало. В краката на гълъба се виждаха сплетени конци, замотани около храстите. Сигурно сам се беше вързал, така си личеше по конците.

Разплетох го и реших да го нося у дома. Беше хубав гълъб, от качулатите. Такива гълъби в нашето село няма. Мушнах го под пуловера и хукнах към къщи, но не щеш ли, по пътеката ми стана жал. Представих си как някъде едно друго момче напразно ще чака своя гълъб. И тъкмо тогава измислих писмото. Не беше голямо писмо. Обясних как съм хванал гълъба, къде съм го хванал, а най-отдолу си писах адреса. Нататък всичко стана лесно: свих писмото на тънко масурче, вързах го за крачето на гълъба и излязох на двора. Щом разтворих ръце, гълъбът отлетя високо в небето. На дланта ми остана само една бяла перушинка.

После осем дена не се случи нищо, а на деветия получих писмо. Пращаше ми го един ученик от село Сушица. Много се зарадвах, защото моят нов познат също се наричаше Иван, също като мене беше петокласник и искаше да станем приятели. Писмото му завършваше така:

Скъпи Иване, ти ми направи голяма добрина. Ако имаш време, ела на Римската могила на двайсети декември в дванайсет часа, за да се запознаем и да ти подаря две гълъбчета от новите. Ще те чакам там.

На двайсети декември трябваше да уча по география, но Римската могила ме дърпаше като магнит към себе си и аз не устоях. Исках да взема и Нешо, сина на кантонера, но той не обича да дружи с други момчета.

По-добре да не бях отивал… Наистина, сега имам един нов приятел от Сушица, имам и два гащати гълъба, но имам и двойка. Двойката е по география. Още на другата сутрин учителят ме вдигна и ми писа двойка. После ми каза:

— Иване, трябва да се срещна с баща ти.

След такива думи върви, че се радвай на ваканцията. Всяка вечер чакам татко да ме викне, а той не ме вика. Снощи се завърна по тъмно и дрехите му миришеха на влак. Лятно време миришат на затоплен влак, а зиме — на студен. Видях го как седна край печката и как разпери черните си ръце. За пръв път ми се стори страшен.

— Татко — рекох, — да сипя ли въглища? Сигурно си измръзнал навън.

— Може — отвърна баща ми, без да ме погледне.

Край, помислих си аз, той вече знае, затуй не иска да ме гледа. Но баща ми не каза нищо повече. Облегна се на стола, кръстоса ръце пред гърдите си и тихо заспа. Така заспива само когато е много уморен. За да не му преча, взех учебника по география и минах в другата стая. Забравих да кажа, че откакто почна зимната ваканция, учех всеки ден. Тая двойка трябваше да я махна от бележника и от главата си.

По едно време, тъкмо бях стигнал до Хималаите, баща ми ненадейно влезе. В първия момент се уплаших. Той мушна топлите си пръсти под яката ми, разгърна учебника и чак тогава ме попита:

— Ами ти защо не почиваш? Нали е ваканция?

— Татко — рекох, — не ми се почива. Пък и обичам да чета по география… Амазонка, Мисисипи, Кордилерите… Все едно че съм тръгнал на екскурзия.

— Да — въздъхна баща ми. — Екскурзия… Кордилерите… А къде се намират Кордилерите?

— В Америка — бързо рекох аз. — Най-високият им връх се нарича Аконкагуа. Висок е 7035 метра.

Баща ми много се зарадва, дето знаех най-високия връх на Кордилерите. Обеща да ми купи книга, а сетне допълни:

— Хайде, пък като се затопли времето, ще те взема във влака до гара Каспичан. На Кордилерите може да не идеш, ама до Каспичан ще дойдеш. И там, в училище, здраво да държиш. Чу ли!

При последните си думи той завъртя глава и излезе. Гледаше ме право в очите, сякаш знаеше за двойката. Малко остана да му разправя всичко, но си замълчах. И на другия ден мълчах.

Така мина зимната ваканция: в четене и страхове. А през втория срок, когато учителят ме вдигна, не се запънах ни на едно място. Писа ми шестица.

Този ден баща ми се върна много рано. Като ме гледаше как тичам из двора, как се закачам с кучето, баща ми се засмя:

— Иване, май си оправил двойката по география?

— Да — рекох. — А ти откъде знаеш?

— То се вижда — отвърна баща ми. — Хайде, пък друг път да внимаваш, иначе няма да те водя до гара Каспичан. Иди сега докарай козата.

Направо изхвърчах от къщи. Бягах към полето и все това си мислех, че татко е добър човек.

Анастас Стоянов
Крадецът на оръжия

Привечер момчето разбра, че се стягам отново за лов, влезе в стаята ми, разбута пръснатите по кушетката патрони и най-демонстративно седна сред тях. Направих се, че не забелязвам смръщените му вежди, и като привърших с почистването на пушката, подхвърлих:

— Дойде да ми кажеш лека нощ ли?

— Дойдох да ти кажа, че не си изпълняваш обещанията.

Устните му потрепваха и две сълзички, които се бяха наканили да скочат от клепачите, увиснаха, здраво уловени за миглите.

— Какво обещание?

— Спомни си!

Беше в началото на септември, малко преди новата учебна година. Книги, тетрадки, чанта, нови обувки — всичко чакаше само да звънне звънчето. Какво ли сме забравили?

— Не мога да си спомня. Подскажи ми.

— Така си и знаех! — тръсна ядосано главата си то и сълзички се търкулнаха по загорялата кожа на босите му нозе. — А какво стана с приключението!

Чак сега се сетих. В началото на лятната ваканция му бях обещал едно голямо пътешествие из нашия край, което щеше да започне от берковските малинари и да завърши при дунавските рибари. Имаше подробно съставен план, който ние тайнствено кръстихме „ПП“ — пътешествие с приключение.

— Кажи де, какво стана?

Влезе майка му, но вместо да ми помогне, също напомни, че дадената дума трябва да се изпълнява.

И тогава ми хрумна да го взема със себе си. Щяхме да ходим за гургулици, времето обещаваше да е хубаво, а освен това ловът ни бе по местата на неосъщественото „ПП“.

На другия ден пристигнахме, настанихме се в хотела и като нямаше как да прекараме следобеда си, тръгнахме напосоки из града. Поседнахме в градинката, минахме край паметника на Христо Михайлов, ходихме на Калето, където археолозите бяха открили стара римска крепост. Разказвах на сина си за въстанието, за подвига на септемврийци, сочех му коя битка къде е станала. Но той слушаше разсеяно и час по час ме прекъсваше:

— Това вече знам, туй си ми разказвал, тази история я има в читанката…

Разбирах добре: тези толкова често преразказвани събития и случки не можеха да му заменят обещаното приключение. А и късният следобед с нищо не подсказваше, че то вече предстои.

И все пак…

На връщане минахме край музея на Септемврийското въстание. Знаех, че още го ремонтират, но с уредничката сме отколешни познати, та реших да й се обадя, ако случайно не си е отишла.

Сварих я да заключва тежката метална врата.

Вела се зарадва на неочакваната среща, покани ни в стаята си, заприказвахме се. Спомняхме стари и нови приятели, споделяхме си грижи и радости, ровехме се из далечните студентски години.

Не съм и усетил кога момчето се е измъкнало навън.

По някое време се чу лудо топуркане и един уплашен глас прониза здрачената тишина:

— Крадец! Милиция! Татко-о!…

Синът ми!

Хвърлих се към вратата и той падна в ръцете ми.

— Какво има, какво е станало?

Като се задъхваше и сочеше с ръка към полутъмните зали, малкият с мъка успя да изхълца няколко разпокъсани думи:

— Крадец! Там! Оръжието! Бързо!

Чу се трясък на разбито стъкло, дъските проскърцаха под нечии стъпки и разтрепераната ръка на Вела най-сетне успя да намери копчето на осветлението.

— Заключи! — посочих й желязната входна врата, която бяхме забравили отворена, грабнах една от изправените до стената кирки на работниците и след миг се намерих до разбитата витрина. Огледах празната зала и се обърнах към плахо пристъпващата зад мене уредничка!

— Нещо да липсва?

— Соточинската берданка! — вдигна длани към побледнялото си лице тя.

Наведе се над остъкления шкаф и предпазливо измъкна оттам поизбелял каскет, който аз бях взел отначало за музеен експонат.

— Това е шапката му! — обади се момчето. — В ръцете я държеше.

— Кой?

— Крадецът!

Отпусна се и заразказва:

— Аз го видях още като влезе, озърна се по ковбойски, приближи на пръсти до пушките, загледа се в тях. После сне шапката, стисна я под мишница. После бръкна да вземе оръжието. После…

— Как изглеждаше — млад, стар?

— Такъв един, цял ковбой!

Преди да реша къде да търся укрилия се крадец, казах на Вела:

— Бързо се обади по телефона в милицията и се заключете с момчето в стаята.

Тогава дъсчените стълби, които водеха към горния етаж, изпукаха, чу се сухо кашляне и някой рече:

— Чакайте бе, хора, каква милиция. Аз съм, дядо ви Сандо. Тюх, да се не видяло!

И като си помагаше с бастунче, а с другата ръка стискаше стара бойна карабина, към нас запристъпя нисичък, спечен човек, обут в гуменици, наметнал новичка шаячна дреха.

Първа се окопити Вела.

— Я, дядо Сандо! Какво правиш, акъла ни изкара!

— Брей, брей, я гледай каква беля съм сторил с джама! Тюх, да се не видяло!

Съгледа притиснатия до мене малчуган и вдигна бастунчето.

— Те тоя хубостник ме уплаши!

Вела взе пушката, поразчисти строшените стъкла и внимателно я постави върху червеното кадифе.

— Това е дядо Сандо, стар септемвриец от Лопушанската дружина, добър приятел на музея. Че защо не се обадиш бе, човече, не знаеш ли къде ми е стаята?

Подаде му каскета, старецът отри с него попотеното си чело, полушубката се свлече и увисна на превитото му от годините рамо.

— Стана тя, каквато стана! — заклати той глава над разбития шкаф. — Да се обадя, викаш. Нали затова от цял месец обикалям насам, ама я виж фирмата? „ВХОД СТРОГО ЗАБРАНЕН!“ Днеска така, утре така, па гледам одеве — отключено. Надникнах — няма никой. Чакай, рекох, да си видя пушката, ей така, с едното око само.

Аз и малко смазка съм взел, нали внукът ми е ловец, че един нашенец ми рече пролетес: разваля се, кай, берданката, дядо Сандо. Саде ръжда е! Дотука — добре — старецът пак се закани на момчето, — ама ей този хубостник ме уплаши. Таман бях закачил с нокът капака и проврях ръка, та напипах пушката, като се развика, като се разтича! Сепнах се, стъклото тресна и мене — дим да ме няма! Язък за джама, ама нейсе…

— Нищо, дядо Сандо, нищо! Стъкла имаме, друго ще сложим. Ти си заслужил за нашия музей, колко експонати си дал, колко спомени си разказал!

И уредничката ни поведе към стаята си.

Старият септемвриец пристъпи към малчугана, разроши косата му с грапавите си треперещи пръсти, щипна бузата му. Момчето беше повече разочаровано, отколкото смутено, и мене ми се поиска да го закача за неговия ковбойски крадец, но вместо това рекох:

— Ето ти на тебе едно непредвидено „ПП“ — Пътешествие с приключение!

Той ме погледна със светнали очи и се гушна под ръката ми.

Кирил Апостолов
По пътя

Жива душа няма — тихо и пусто е. Само тук-таме ще се мярнат заплетените криволици на заек или причудливите шарчици, оставени от пръстенцата на неизвестна птичка. Но сега не се виждат нито заекът, нито птичката, нито каква да е друга живинка. И затова е малко страшничко. Единствено утъпканото платно на шосето, свързващо града със селата отвъд Струма, напомня, че все пак тук има живот — имало е и ще има.

На възвишението зад железопътния прелез изниква неясна точица, която постепенно се изгойва, става на чертица и отсам черните стрели на релсите вече добива големината на човек-момче, тринадесет-четиринадесетгодишно, въздребничко, но стегнато и енергично. През раменете — раница, обхванала гърба му като връшник. Коловозите са слегнали от многото стъпки и колела, но момчето не върви по тях, а по непокътнатата ивица помежду им и хич не поглежда, че крачолите на панталоните му целите са измокрени. Навярно си е поставило за задача да стъпче всичкия сняг, за да покаже по този начин на тия, които не бяха тук, и на себе си, че с нови шушони ли е, човек няма от какво да се бои.

Далечен моторен рев сепва притихналото поле.

Момчето спира и потрива радостно ръце.

— Ето късмет на бате Славчо. Няма да върви пеша.

Овалва грижливо една огромна снежна топка, застава насред пътя и вдига високо ръка. Лицето му усмихнато, а пъстрите очи, в които най-вече е зеленичкото, примигват лукаво и говорят недвусмислено: „Хич не си мисли, че ще ми избягаш. Не запреш ли, ще направя стъклата ти на сол, пък докато слезеш, аз ще съм далече. Виж какво широко поле. Гони ме, ако си нямаш работа.“

По всичко личи обаче, че шофьорът няма намерение да си играе на гоненица из снежната равнина, та заковава машината току пред носа на момчето и подава навън глава.

— Цигарка ли, мой човек? Много съжалявам, не мога да ти услужа, не съм пушач.

Малкият приближава, ухилен до уши, и скача пъргаво на стъпалото.

— Чакай, чакай. Още не сме се подушили, а ти — хоп! — подвиква отгоре шофьорът. — Бързане, мой човек, е нужно, като ще ловиш бълха, да не избяга. Пък то е занаят женски, а ти, доколкото виждам, си мъж.

Момчето среща хитрите пламъчета в тесните му като цепки очи, размахва грамадната топка под носа му и го побутва да направи място на седалката.

— Къде ще идеш, я виж!

— Тц, тц, тц! Работата наистина никак не е била за шеги. Харно, че спрях. Още щом видях как си застанал застрашително на пътя, някой като че ли ми пошушна на ушенцето, че ако искам да съм здрав и читав, трябва начаса̀ да спра. Да, да, хвана ме шубето. Знаеш, жив ли е, човек сѐ си има един страх.

— Ти си знаменит, ей! — извиква през смях момчето и протяга премръзналите си крака напред.

— Знаменит! Гледай ти. Пък никой да не ми го каже досега.

Колата тръгва меко и равно.

Обяснява, че е от Семково, че е изпуснал рейса и е зърнал само опашката му, и пита шофьора за къде е. Оня не го изслушва дори и на свой ред иска да знае как му викат.

— Славчо.

— А какичка имаш ли?

— Не. Ние сме само мъжки.

Момъкът присвива устни и почва да си свирука тихичко. Пък то да е свирня, не е, ами едно врабешко писукане. Славчо го гледа такъв рошав, със сключени вежди над носа, с отпуснати широки рамене, с едно око като че ли по-мъничко от другото и му иде да прихне. По някое време шофьорът пак подхваща: Какво е правел в града, следва висши науки ли, що ли, и за къде е тръгнал на тоя сняг. Значи, той изобщо не го е слушал, когато му говореше за това. Да му каже, че е седми клас и учи в града, че довечера е Нова година и иска да си е в къщи на този ден, а неговото къщи е Семково. Нужно е да повтори, че току-виж оня забил към Покров и го остави насред път.

— Късметлия си — изфъфля подир малко непознатият момък. — Майка ти сигурно ги е натръшкала цяла сюрия.

— Вярно — шестима сме и сѐ мъжки. Как позна.

— По това, че си късметлия. Малко ли са, безкъсметни са или пък са развейпрах.

Дърветата, насадени в редици край пътя, профучават ритмично в прозорците, а електрическите стълбове, щръкнали в далечината подобно грамадни кръстове, тичат редом с колата, помъкнали подире си своите дебели телени въжета. Моторът бръмчи равномерно, в кабината е топло и по пълничкото заруменяло лице на Славчо потичат светли струйчици пот.

— Много бърже караш! Има ли четиресе?

— Сам погледни! Нали си грамотен, следваш, доколкото разбрах. Тука шейсет ли показва?

— Ти си опасен! Хем е сняг. Ама внимавай, преди реката има завой, свива изведнъж. Колко коли са паднали долу, не мога да ти ги изброя. Да не мислиш, че си по-добър от другите.

Споменаването на завоя вместо да стресне младия шофьор, още повече го амбицира. Изпъва докрай десния крак и хвърля къс поглед към невръстния си спътник: „А гледай сега дали не показва седемдесет.“

— Е-ийй! Ама нямаш си страх. Хем не си тъдевашен. Гониш като щур.

— Ха-ха! — разсмива се рошавият младеж самодоволно. — Кой те научи на тая дума „гониш“?

— Хайде, ние нищо не знаем. Тука намали, ей!

Колата трябва да завие неочаквано покрай черния върбалак, а точно на завоя пред тях — кон! Човек никакъв и само то, мършавото добиче, чака насред пътя, разкрачило патрави крака. Спирачките изскърцват рязко, засилената кола се хлъзва като шейна, Славчо хлопва главата си в тавана и камионът отново тръгва плавно и равно. Шофьорът подава навън глава и казва с променен глас:

— Край, не мърда! Светих му маслото!

Едва сега отзад се зачуват викове и псувни.

— Аз нали те предупреждавах… — изшептява Славчо виновно, като че той бе премазал животното. Очите му гледат втренчено оная точка, където за последен път го бе видял, протегнало нагоре шия подобно костенурка. Едното му око, изцъклено, голямо, отразяваше воднистата синевина на небето. Всичко можеше да се събере в броени секунди: първо конят политна, после се скри, сякаш потъна в земята, докато тясната му сплескана глава отново не запълни стъклото отпред, за да остане завинаги там… И окото! Онова страшно изблещено око, което и подир сто години все тъй ще го плаши със студения си блясък.

Отминават цял километър кантона на пътното и чак сега шофьорът слиза да огледа колата: Само на задните колела личало малко. Лесна работа, избърсва го и край! Загриба шепи сняг, търка и едновременно му смига дяволито, смее се, даже му подвиква: — Другарче-е-е! Господинчо-о-о! Благоволи! Помогни на работническата класа… Не щеш? Е, нищо, стой си на завет там. На интелигенцията по̀ й харесват заветите. Тя тъй е научена — други да бачкат. Нейсе, ще минем и без нея.

Славчо стои като подсъдим на седалката. Ако не беше се качил, ако не беше подкокоросал шофьора да усили скоростта, сигурно нямаше да стане и нещастието… Открехва вратата и поглежда към задните колела. С разпилени коси, с пламнало като огън лице оня чисти усърдно следите от кръвта и си тананика. А може пък да не е толкоз страшно, мисли си момчето: ще отидат в съвета на първото село, ще кажат така така… Да не би да го е направил нарочно?!… Само за бедното конче му е жал.

След известно време момъкът влиза в кабината, избърсва ръцете си о една мръсна топка конци и подвиква развеселено:

— Хайде, Марушке, вози ни! Тя, моята Марушка, е послушна като магаричката на дядо Матей. Не може да не си чувал за него, тоя мил старец от Подуяне?… Не? Е, мой човек, недей така, излагаш ме, интелигенция, не знам що… А пък тя ми е послушничка, моята Марушка, само дето аз съм луда глава, та я препускам много.

Славчо гледа втренчено пред себе си. Подир няколко минути мълчание шофьорът подхваща отново:

— Слушай сега, мой човек, и се постарай да запомниш какво ще ти река. Спрат ли ни, ти си ням. Ясно? Само ако те попитат, ще кажеш, че когато сме минали, конят е лежал изтърбушен насред пътя. Толкоз. Нито дума повече.

Той прошепва в отговор, че не са го учили да лъже и че досега никога и за нищо не е лъгал.

— А вълците можеш да нахраниш. Погледни каква сприя се е задала… Я го виж ти него: не са го учили да лъже! Като че ли за това е нужно училище.

Колата постепенно губи от скоростта си, бръмчейки приглушено. Четчиците стържат по посивялото стъкло и измитат навеяния сняг отляво надясно и отдясно наляво.

Хоризонтът притъмнява и планината неусетно скрива разпарцалосаните си очертания. Небето, синьо и чисто допреди, помръква, увито в студена синкава мъглявина, и слиза ниско над земята. Вятърът, пръкнал изневиделицата, свири на тънко в отзева на прозорчето, засипва камиона с валма сняг и задавя мотора с налудничавите си напъни.

Шофьорът на няколко пъти опитва да го заговори, но откак минаха моста, Славчо наистина е станал ням. Все пак на един от многото му въпроси, а именно, за какво мисли в момента, за фъртуната ли, той отговаря натъртено:

— Не, за коня! И за селянина.

— Не им бери грижата. Дезеито ще наброи на селянина стотарката и той ще си намери по-добър помощник. Колкото до крантата, дето остана на завоя — до утре от нея и кокал няма да има. През нощта вълците ще я опапат.

Вятърът носи снега на вълни, на вълни, чистачките скърцат ритмично, а момъкът стиска кормилото и си тананика. Полека-лека гласът му се извисява, изпълва кабинката, ала все така неясен и мъркащ:

Ме-е-е е еее е еее мъ-ааа

…………………………………

Ре-ежи… е-ежи ти-и-и бичкийо,

бе-егай, бе-егай… шийо…

Изпълзели най-после на равното, моторът като че ли си отдъхва, а от близките къщи, пъкнали неочаквано сред тъмнината, надничат жълтите пламъчета на току-що запалените лампи. От завета на крайпътната ограда излиза милиционер в дълъг шинел.

Шофьорът измърморва под носа си:

— Оня развейплява сигурно е звънил от кантона. Стигнал му е умът за това. — И като се обръща към момчето, свито в ъгъла, добавя с по-спокоен глас: — А ти няма що да трепереш. Ще ни поразпитват, поразпитват, па ще ни пуснат. Ти от коя махала на Семково беше… Долната? Идеално. В двора ще те стоваря като най-драгоценен товар. Само помни какво трябва да кажеш — „лежеше“.

Милиционерът застава на пътя в едната ръка с електрическо фенерче, в другата някакво листче. Шофьорът отбива встрани и спира.

— Здравейте, другарю сержант! Какво има?

— Ти ли премаза коня оттатък Струма?

— Извинявайте, другарю сержант, ама аз да не би да съм единственият пътник…

— Преди десетина минути ми звъннаха. Друг не е минавал. Ти си първият.

— Първият оттука — прекъсва го уверено момъкът, — но пътят от града не води само за насам, а се разклонява и към Покров. Когато минах аз, конят лежеше на завоя и човек не видях никакъв. Сигурно тъкмо тогава стопанинът ще да е бил на телефона. Впрочем, другарю сержант, огледайте колата, все ще личи, нали.

Милиционерът заобикаля камиона, поглежда тук и там, записва си нещо на листчето и тъкмо да дигне ръка, че пътят е свободен, забелязва момчето в кабината.

— Ти, малкият, какво ще речеш? Нали си бил с него?

Славчо трепва, сякаш никога не е очаквал, че ще му зададат подобен въпрос. Облизва пресъхналите си устни, после измъква изпод краката раницата и скача на земята.

— Той…

Вятърът подхваща дребничката му фигура и го повлича напред.

— Ти, гражданино шофьор, почакай! — чува гласа на сержанта и фенерчето светва отново.

Тръгва напосока, без да вижда къде стъпва. Виелицата е заринала следите. А до неговото село има път, и то какъв път: нанагорнища, преспи, открити чукари, по които и малкото останали дървета са изкривени от силния вятър. На такова вълчо време, спомня си разказите у дома, гадовете влизат в селото и прокуждат кучетата. Когато и последната къща остава зад гърба му, фъртуната го връхлита с още по-голяма сила. В същото време откъм селото изручава камион. Кръшва от коловоза, без да спира да подтичва. Светлият конус на фаровете го обгръща целия и тутакси отминава напред. Озовал се за миг съвсем сам в непрогледния мрак, той се втурва като мушица подир светлината — да я настигне, да е близко до нея. Не, не иска онзи отново да го качва в колата. Само да не угасва, само да не изчезва тая червена светлинка. Нека я има нея, пък тогава да си има и нощ, и буря, и вълци…

Не помни колко е тичал, много ли, малко ли, когато отведнъж разбира, че светлините са близко пред него. Моторът бумти на място, а оранжево-червените стопове трепкат като живи, сякаш го викат… Притичва с последни сили и едва не се препъва о високото стъпало.

Вратата изскърцва протяжно и той чува:

— Откъде пък дойде и ти на главата ми, да те вземат дяволите. Влизай!

Все още задъхан, Славчо присяда на самия крайчец. Избърсва скришом сълзите, захапва устни, а гърлото му потръпва ли, потръпва от сподавени хрипове.

Потеглят и тромавите наглед снежни пеперуди, които до този момент кръжаха разбъркано в светналото пространство отпред, отведнъж се устремяват към прозорците и облитат отвсякъде колата. Шофьорът гледа тая препускаща насреща белота напрегнато и мълчаливо. Изглежда безкрайно променен, суров и недостъпен. Все пак чува скимтенето от другия край на седалката и веднага се обръща да види какво е. В същото време момчето отмята глава на обратната страна, за да не го види, че плаче.

— Е, е, е! Не го взимай чак толкоз навътре. Лоши, добри — това сме… А за коня… здравата ще си изпатя. И за лъжа.

Двигателят бръмчи монотонно. Опрял лице о стъклото, Славчо подсмърча тихичко, а топлината иде отпреде му като дъх на човек, като неочаквана милувка и от това му става едно хубаво, едно леко, толкова хубаво и леко, тачак го избива на сън.

Кирил Божилов
Хлапаци

Оттатък, пред къщата, някой подсвирна от „Много ли струва една нежна дума“:

Ти си тука и мълчиш,

криеш своите очи…

Защо „някой“, повече от сигурен бях: това е Петруша (Куклата — миглите й са като на кукла). Ако не си въобразявам, преследваше ме, тоест непрекъснато ме търсеше — страшно е натрапчива. Тоя сигнал тя го смята за наш — на двамата, аз нито веднъж още не съм го изсвирил, по-точно — още не съм я повикал с него. Тя сама ми го предложи, преди това ме бе попитала имам ли си любима мелодия. Дръзка е, колкото да се отърва, й казах: „Много ли струва една нежна дума“, макар че това не беше съвсем вярно. Петруша веднага изсвири няколко пъти началото й, настоя: „Харесва ти за сигнал, нали?“…

— Тука съ-ъъъм! — подвикнах, нарочно не й се обадих със сигнала. И се поусмихнах самодоволен, дори лукав: какво, Симеоне — харесва ти тая забавничка игра да те търсят, и то красавички с бъдеще?

Бях рисувал домашна коза, повече от петнадесет непълноценни варианта бях нахвърлял. Очите ми засъхнаха, главата ми я окупираха болки. И сега мързелашки се излежавах в ливадката зад къщата, под мрежестия листак на сладката джанка. Всъщност излежавах се в плетената люлка, от детството ми е още.

И видях сянката над себе си, Петрушината дебнеща ме сянка. След това и силно зелените й очи видях — насмешливи („Хей, мързеланко, спипах ли те!“), но и предизвикателни, в смисъл — магьоснически те предизвикват да ги гледаш все повече, без да се насищаш. Тя така и каза — насмешливо и предизвикателно:

— Някои живот си живеят, пречка си нямат!…

И въздъхна тежко, уж завистливо.

Стоеше над главата ми, аз седнах в люлката със спуснати крака, посочих й до себе си:

— Заповядай, понася се! — И ми се мярна велосипедът й „Балкан“, беше го облегнала на младата череша.

— Благодаря, много любезничиш!

Искаше да каже, че съм любезен към нея; неточности на езика. Често ги пуска такива, веднъж за велосипеда си каза: „Кара по инертност“ (вместо — по инерция), а като й направих комплимент за чаровния й глас, подметна: „Я не ме комплимира̀й!“…

Петруша не пропусна момента, подпря се на рамото ми и хоп, друсна се до мене. Видях как полата й се повдигна, после по белите й крака ще личат ромбоидни отпечатъци от плетената люлка…

— Къде е братовчедът, изчезна днеска! — попитах я, все с братовчеда наминаваше отначало, докато се поопознаем.

— Кой братовчед? — изсумтя тя, недоволно се размърда, пък и невъзможно е да се застои кротко тая вироглавка.

— Гошето, кой.

— Отде ще го знам? Да не го паса!

Люлката беше опъната за джанката и за един акациев кол (от гимнастическия лост — мой и на дядо), повдигаше ни от двете страни и ние се свличахме към средата, бяхме се допрели. Стана ми неудобно да се правя на разсеян, уж не усещам близостта й. И за да не ме сметне за нахалник, опитах се да се поотдръпна, но напразно.

— Не се бой, не ям софиянци! — подметна Петруша обидено, иронично, злъчно. Аз смотолевих:

— Стига на тебе да ти е удобно и… приятно…

— Приятно ми е, да!

Малко на инат го каза, още се усещаше люляковият дъх на одеколона й.

Петруша си затананика, има вълшебен глас, забележителен слух и не съвсем завидна памет (почти не знае текстовете на песните). Само веднъж да чуе някоя песен, веднага я научава — струва ми се, милион песни знае, забавни, отделно са си народните, за тях е получавала награди и май ще я издърпат да учи в София.

— Хайде, пей и ти де! — сръга ме с лакът в ребрата, от внезапния удар ли, от гъдела ли подрипнах и тя се разсмя — лудетина е. — Още не съм ти чула гласа, а братовчед ти само се фукляви с тебе, китарист си бил!

— Е, аз между другото, по настроение…

— Че ти изобщо имаш ли настроение? Един такъв си ва-ажен, важен — мале мила!

— Важен, какво искаш да кажеш?

— Казах го вече! — и си засвирука, тя цял ден си свирука и пее нависоко у тях, непрекъснато я чувам.

Изобщо у тях е голям шум, баща й е бригадир, майка й е овцегледачка. Овчарникът е зад къщата им, за радиото си имат високоговорител. Сутрин още в пет часа го пускат, махалата размират — нали има предаване за селото… Казват, най-големите богаташи са в селото, парите им така лесно не могат да се преброят. Петруша е малката им дъщеря, само си се шляйка.

Нещо ми подсказваше: Петруша продължително ме гледа (оглежда), неочаквано за нея повдигнах глава.

— Какво? — попитах смутен, бях засякъл погледа й.

— Нищо… — тя като че въздъхна, свенливо сложи ръце между коленете си. — Какво може да бъде…

Сега аз я гледах, чудех й се как е израснала толкова красива в тая планина, до самата граница. И тя ме „хвана“ с бърз поглед, върна ми го:

— Какво?

— Нищо…

Под плевнята имаше голям орех, под ореха все се намираше шума. Някой шумолкаше в шумата, Петруша просъска:

— Тоя пак се мъкне… С бинокъла ни следи!

— Защо ще ни следи, ами!

Братовчедът идеше, крачеше бавно и ровеше с крака в шумата. Беше си мокрил косата — за да му легне, много го тормози тази негова бодилеста коса. Той наистина има стар, още от войната бинокъл — навсякъде е с него.

Петруша размахваше ядосано крака, нервничеше:

— Защото е щурак!

И добави злобливо, пренебрежително, цялата наежена:

— Страх го е ние с тебе да не водим любов… Той ще ми каже, смотльо такъв! Гледай го как се е ухилил — не мога вече да го понасям…

* * *

Знаех си аз, че така ще стане — дойде ли братовчедът при дядо си, Руша ще се заплесне по него. Нали е софиянец, китарист, само за песни ще си се разправят, пък моят глас, вика тя, е по-грозен и от магарешкия — те имат магаре.

Други ваканции с братовчеда скиторим по реката, из баирищата, пасем козите — нашите и тяхната, — вършим разни детинщини и с Руша изобщо не се занимаваме. Тя тогава си беше малко дива, опърничава, с майка си овцете пасеше, само че тая есен и зимата изведнъж израсна, промени се. Сега братовчедът само рисува у дядови си, художник е решил да става. Нека, не му завиждам, ама му нямам голяма вяра — Руша все покрай него се навърта, кой ги знае какво се сговарят.

А цяла зима аз, глупакът, я возих на ските. Тръгна на училище и я чакам на Топлика. Като е студ, на шушулка ставам, а тя все закъснява. Дойде, стъпи на ските, обхване ме с ръце отзад и се понесем през Корабски рид. Понякога слага брадичката си на рамото ми — усещам дъха й, косата й ме гъделичка, усещам как при дишането гърдите й се повдигат… Веднъж, както я возех към училището, тя ме целуна при ухото, аз се смутих и не разбрах как и двамата се извъргаляхме в снега. И както се бяхме извъргаляли в снега, тя пак ме целуна. Вече по окото и нежновато ме попита: „Ти гледа ли снощи френския любовен филм?…“

Само двамата бяхме седмокласници от нашата махала. Свикнах с нея и все я търсех. Тя е слаба ученичка и ме използуваше за домашни, за уроци — разиграваше ме, както си иска. Е, и тя ме е търсила, след училище в тъмното и подръка ме е водила. У нас, в моята си стая, и сега има нейни работи — книги, тетрадки, една забрадка от зимата още, едно нейно пръстенче; нарочно й го взех, много се боричкахме тогава, докато й го взема — ще й го дам някога…

Откак дойде братовчедът, Руша дори да ме търпи не може и мене ме е яд — на нея, на братовчеда. Толкова хубаво си беше зимата, пролетта, а сега?…

Ето я — замъкна се при него, каква му е?

Аз се бях качил на каргията. Уж круши да набера. И с бинокъла я видях — отклимка натам като лисица. Седна в люлката до него… Откъде накъде? Остава и аз да отида. И да ги полюлея, мизерници такива!

И защо да не отида?

Ще отида я!

И когато отидох, братовчедът веднага слезе от люлката. Покани ме да седна, а той седна направо върху тревата.

— Я, изпотрябвал ми е! — рипна като щурава Руша и се настани до братовчеда, върху тревата, спусна си краката да не заглеждам. — Все ще ми е опашка…

Приклекнах по-настрана, заскубах трева — хей тъй, за нищо.

Свикнал съм й на острия език, ама от братовчеда ме досрамя — само той знае за целувката ни с Руша. Заканвах й се наум: ако не отидеш в София, дяволице, братовчедът няма да го има, пак ще дойде зима, ще има да га-ааазиш сняг, хич няма и да те качвам на ските, не съм будала вече… Но знаех, че съм си будала — само да поиска, и ще я возя не до училището, а и докъдето ми каже!

Криво ми беше, плачеше ми се — защо да им се оставя да ми се подиграват тука?… Видях нашата коза при кошерите, каква ли пакост можеше да направи, но аз започнах да викам силно по нея, подгоних я. И не се върнах при ония, срам ме беше, не можех да ги търпя, въпреки че братовчедът, чух, няколко пъти ме подвикна; да си вика…

* * *

Подвикнах братовчеда да се върне, помислих си: една хапливка ли ще го разсърди?

— Да се маха! — махна пренебрежително Петруша, страшно го е подгонила. — И без това не е за нашата компания.

— Защо? — малко й се сопнах, видях, че е с часовник.

— Да си гледа там зайците, целият на зайци се е усмърдял!

А пък ти тогава, дявол те взел — искаше ми се да й кажа, — на овце би трябвало да си се усмърдяла цялата, той и на тебе, неблагодарнице, е подарил два заека, мъжки и женски… Защо не бях такъв, да я нахокам сега и да я изпъдя? Все пак е момиче, не върви, само колко круши ми донася, масло, мед, разни джанки, някакъв си бял мъж от овче мляко… Но и нямах намерение заради нея да се скарвам с братовчеда, нищо че сме чак седми братовчеди — славно сме си живели с него всяко лято, сега нещо взе да се крие и чуждее. Дори дядо е забелязал това, упрекна ме, посъветва ме: „Да не сте се скарали с Гошко? Той е прекрасно момче — честно, работно, услужливо. Една нощ, грип ли беше, що ли, току ме струполи, едва не умрях, Гошко посред нощ, в най-силния дъжд чак от Трънево доведе лекаря… Като гледам него, все едно тебе гледам, Симчо — не искам да се карате…“

— Ние с тебе — продължи да го одумва Петруша, — аз певица, ти художник, а той? Най-много един някакъв си там счетоводител да стане с неговата глупава математика. Или зоотехник — зайци му дай да развъжда… Ех, веднъж само да дойда в София, чичо ми е обещал стая — за тука няма и да се сетя…

Беше с къса кадифена пола, все различно се облича, все с различни прически е — разпусната дълга коса (най й отива), на една, на две плитки, кок, венец… По три-четири пъти се преоблича на ден, все ще мине покрай нас — уж забързана за някъде си, отиде, върне се. А обади ли ми се, знам, пак ще иска да запише думите на някоя песен, ама че е отвратителен почеркът й, от граматика пък нищичко и не проумява. Два пъти вече ми записва и адреса, нищо чудно и трети път да го поиска.

Жал ми беше за братовчеда, защо ли той, наивникът, си хаби чувствата по нея? Но е красива с тия зелени очи и черна, черна коса, и бяло лице — всеки ще я хареса, тя си знае това, не е глупава.

Петруша беше се свила, беше облегнала брада на коленете си и с две ръце се рошеше напред.

— Искаш ли да те водя на малини? — изфъфла унесено, не си вдигаше брадата. — Едри са като палеца ти…

— А! И къде? — попитах, не ме ли подмамваше за скитня?

— В един дол, само че на никого не казвай! Аз ще изтичам до нас да се преоблека като за екскурзия…

Петруша се изви към мене, просто коленичи — бяхме очи срещу очи, и педя не ни разделяше. Ой, какви зелени са очите й, на едното видях кафяво петънце! Ето колко ми е било самообладанието, не издържах — разбрах, че се изчервявам, обърнах глава, пфу.

— Тука нещо си се нацапал, С-симко… — отрони тя, гласът и потрепера.

Усетих нежния й показалец, забърсваше изцапаното по челото ми. С другата ръка държеше брадата ми, виждаше се пръстенчето й, златната й гривна. После с длани постисна лицето ми (така се прави на бузестите бебета), шляпна го ласкаво, повтори, май го и помилва и като побягна, чух я:

— След половин час ме чакай при мостчето на Прогона!…

Подскачаше според песента, пееше „Ръка за ръка“ от Ван Хемърд, а си забрави „Балканчето“. Или нарочно го остави, после ще има повод пак да дойде?

Като че свят ми се виеше, затворих очи, легнах върху тревата, отпуснах се премалял — какво става с мене?

* * *

От мъка слязох до село — може би с рейса е дошло отнякъде писмо за мене? Ами, телеграма имаше, но за братовчеда — приели го били в Художествената гимназия, а той се беше отчаял, защото го имало в списъка на резервите, несигурна работа. Като си помислих, че Руша сега съвсем ще го окупира, смачках телеграмата и се заканих: ще му я дам, ама не веднага — да се позабави радостта му…

А братовчедът ме чакаше у нас, седеше на дръвника и с котката си играеше. Все с тия дрехи си е — едни гуменки, едни къси панталонки, една или две моряшки фланелки, едно шлиферно яке за привечер, толкова. Аз всеки ден си сменям ризите, сам си гладя дънките, все пред огледалото съм — като е щръкнала тая моя коса, с нищо не мога да я опитомя, та Руша да ме харесва…

— Отиваме на малини, Гоше! — усмихна ми се и стана, мекодушник е, при него аз съм си дървеняк. — Къде се губиш, знаеш ли откога те чакам?

— Тука съм… — смънках и бръкнах в джоба да му дам телеграмата, ама пак ме хвана яд: защо да му се прегърбвам и да смята, че нищо не забелязвам за Руша, нека още го яде отвътре тормозът за тая гимназия, щом е толкова алчен всичко да е негово… Какво ми е дошел сега тука, да си иде…

— Тръгвай веднага, нещо изключително били…

— Може и да дойда…

Нямах никаква работа, нашите и без мене всичко си вършеха, ама нарочно се дърпах — да види, че не е честно да ме ограбва… Е, тръгнах де, като се заспускахме надолу, към реката, братовчедът ме заговори:

— Слушай, Гоше, ти защо изобщо не се откажеш от тая кукла Петруша!

Идваше ми да вдигна някой камък и да му разцепя главата — безочливец! Вече ми беше все едно дали ще се скараме, заядох го:

— Още ли не сте се целували?

— И да сте се целували вие, много важно — детски истории! — каза братовчедът, беше спокоен и ме прегърна. — Ти никога и с нищо повече не можеш да я задържиш, повярвай ми. Нито аз, да не си помислиш нещо… За нашите връстнички ние най-често сме момчета за проба, нали ги гледам — опитат ни и си заминават, така и твоята Руша…

Все едно някаква рана ми разчопли, като от болки се насълзих — криво ми беше, пусто ми беше без Руша…

— И защо вършиш тия глупости? — упрекна ме за сълзите братовчедът. — Остави я, тя не те заслужава — в София на опашка ще й се нареждат кавалерите… А Петруша е глупавичка. Вятърничава.

— Не е вятърничава! Ти не я познаваш…

— Глезотинка е — не знае какво иска.

— Тебе те иска!

— След тебе и мене иска, понеже няма други… Аз дори имам среща с нея при мостчето, закъснявам. Давай по-бързо!

— Тогава аз се връщам! Пусни ме, ти казвам!

— Я върви тука, ако искаш да сме братовчеди! Нарочно те дочаках — и ти повече да не ме подозираш, а и тя да разбере. Пък вие между вас си, както си искате!

Още не ми се вярваше, че имат среща.

Все се надявах, че Руша се заяжда с мене от дженабетство. Ама тя наистина чакаше братовчеда, значи той не ме е лъгал, честен е братовчедът — ще му дам телеграмата, ще ги оставя двамата да си берат малини и ще ида далече някъде, ще си се наплача. Да ми олекне. Само пред нея да издържа, да не се изложа, ама се съмнявам…

Като ни видя двамата по мостчето (две тополови греди), Руша спря заканително, злобно стисна устни, ненавистно присви очи. И нервно замърда колене, с тях отритваше кошничката за малините, в другата ръка държеше транзистор.

Братовчедът ме побутваше да вървя. Като отидохме при нея, той й се извини, че е закъснял. После й каза, че му се налага да разговаря с майка си по телефона, затова по-добре е тя да отиде за малини с мене.

— Плоски номера, а?

Руша гневно се затича, при мостчето гневно, яростно се обърна и яростно изломоти:

— Хлапаци! Пикльовци!

И хукна през мостчето, ой, дано не се препъне и се пребие, долу е камънак. Сви покрай реката, там имаше върби и върбов шубрак, през пролуките я виждах, червеното й яке виждах, бяга, бяга, все повече се отдалечаваше. И съвсем повярвах на братовчеда, тя никога няма да се върне при мене — изведнъж ми стана чужда, като че нищо не е било между нас. Все пак ми беше мъчно и се насълзих.

С братовчеда срещнахме погледите си и без да се надумваме, едновременно се разсмяхме, в моя смях се бъркаха сълзите, но ние се разсмяхме силно, по хлапашки горди и радостни, че пак си останахме братовчеди въпреки всичко и на инат на някои…

Дончо Цончев
Бисерчето^[9]

 

Като се връщаше към брега, от който бе тръгнал в ранната утрин, Малкият Водолаз плуваше с голяма бързина и никъде не се спираше. Но към средата на пътя си той изведнъж забеляза под себе си три чудно красиви звезди. Те бяха големи и лъскави, по лъчите им светеха шарени точки и петънца.

— Хей, какви сте вие? — попита ги той.

— Звезди! — отговориха и трите едновременно.

— Как така звезди? Звезди има само на небето!

— Ние сме Морски Звезди — казаха те пак така в един глас.

Малкият Водолаз направи един кръг във водата над тях и после стъпи на дъното. И без това беше време малко да си почине.

— Много интересно — каза той. — Не си спомням да съм чел или слушал нещо за вас. С какво се занимавате?

— Украсяваме дъното — каза едната.

— Правим живота в морето по-интересен — добави втората.

— Ние сме звезди — приключи третата. — Защо трябва да се занимаваме и с друго?

Малкият Водолаз седна между тях и започна да ги разглежда подробно. Те наистина бяха извънредно красиви. Лъчите им приличаха на сребърни и златни листа, а в средата на тези листа очите им се усмихваха привлекателно. Толкова бяха красиви, че най-различни малки рибки, които си плуваха наоколо, също спираха над тях, да ги погледат.

— Колко добре стана, че се срещнахме! — каза Малкият Водолаз. — Аз съм много доволен от красотата ви. И току-що забелязах, че съм имал още малко кислород в апарата си. Ще остана доста време при вас. Искате ли ме?

— О, разбира се! — казаха звездите. — Ние много ще се радваме, ако останеш доста време при нас.

Той все тъй подробно ги разглеждаше — ту едната, ту другата, ту третата. И колкото повече ги разглеждаше, толкова повече му се искаше да ги хвали. Намираше най-хубавите думи за тях. На края дори забрави и Червенушка.

— Прелестни звезди сте вие — говореше им Малкият Водолаз. — Аз нищо по-хубаво не си спомням да съм виждал в морето. Колко грозно щеше да бъде морското дъно без вас, пълно с тези обикновени миди, които навсякъде се срещат.

— О, не ни сравнявай с тези грозни миди! — казаха звездите. — Ние се обиждаме!

— Как ще ви сравнявам, моля ви се! — момчето разпери ръце. — Та те са толкоз сиви и незабележими! Наистина, обидно би било за вас даже само да ви споменавам за тях.

Едната от звездите започна плавно да люлее лъчите си, като в същото време се обръщаше ту наляво, ту надясно.

— Могат ли грозните миди да танцуват така?

— Не — каза Малкият Водолаз.

Другата звезда опъна лъчите си и те се изостриха като игли. Шарените точки и петънца по тях заблестяха още по-силно.

— Ами така? — попита тя.

— Никога! — каза Малкият Водолаз.

Третата звезда започна да се люлее, като съвсем нежно потръпваше ту цялата, ту половината, ту само с крайчеца на гъвкавите си лъчи.

— А тъй дали ще могат да те забавляват грозните и сиви миди, за които ни говориш? — шепнешком го попита тази невероятна трета звезда.

Малкият Водолаз захласнато я гледаше.

Красивите звезди продължиха да го смайват със своите движения и пози, докато наоколо — по твърдите скали и в пясъка — многото обикновени миди пъплеха едва-едва в черупките си.

— Колко са жалки, нали? — каза Малкият Водолаз, като посочи мидите през рамото си. — И защо така непрекъснато се тътрят нагоре-надолу?

— Търсят си храната — каза звездата.

— Каква храна?

— Ами разни боклуци из пясъка и разни глупави тревички по скалите. Това ядат те.

— А вие?

Звездата спря да полюшва лъчите си и се загледа пред себе си неподвижно.

— А вие какво ядете? — повтори въпроса си Малкият Водолаз. — Каква е вашата храна?

— Ние… — каза едната звезда и млъкна.

— Въобще… — каза втората и също тъй млъкна.

— Не ядем — завърши третата. — Да се яде не е чак толкова красиво, нали?

— Не знам — каза Малкият Водолаз. — Лично аз много често огладнявам. Даже и сега бих похапнал нещичко, стига да не ми пречеше скафандърът. — После добави замечтано: — И ако имаше какво.

В това време наблизо някой така силно изпищя, че Малкият Водолаз подскочи от мястото си.

— Какво става тук? — извика той.

— Нищо — каза едната звезда.

— Нищо, нищо — каза втората звезда.

Той очакваше и третата звезда да се обади, както правеха най-често, затова се обърна към нея. Но тя мълчеше. Не можеше да каже нищо. Защото устата й бе пълна с две от мъничките любопитни рибки, които през цялото време си плуваха наоколо.

В първия миг Малкият Водолаз не повярва на очите си, после извика колкото му глас държи:

— Стой! Какво правиш!?

Звездата продължаваше да мълчи. Дори не го и поглеждаше. Само бързо и силно свиваше гъвкавите си лъчи и тикаше с тях рибките в устата си. А рибките плачеха и се мъчеха да се отскубнат, но от красивите шарени точки и петънца по лъчите капеше отровно лепило, което ги задушаваше. Крехките телца на рибките вече едвам само потръпваха. И преди Малкият Водолаз да успее да ги спаси, те потънаха в устата на чудовищната звезда.

— Какво направи ти!? — отново я попита той, като се задъхваше.

Звездата преглътна още веднъж, облиза се лакомо и каза:

— Хайде, хайде, не ставай смешен сега. Това ние го правим най-малко по десет пъти на ден. Какво толкова се пулиш?

— Хайде, хайде — казаха и другите звезди. — Стига си се правил на глупав. Забрави ли колко сме красиви? А как можем да те забавляваме с нашите танци?

Малкият Водолаз постоя няколко мига на мястото си, без да помръдне, после каза:

— О, не! Аз нищо не съм забравил. Винаги ще помня колко бяхте красиви, когато я гледахте как тя танцува с двете живи рибки в уста!

И като ритна с желязната си обувка, една по една, запрати ги и трите някъде далеч зад скалите.

Очите му бяха пълни със сълзи заради нещастните хубави рибки, които тъй ужасно бяха изядени от звездата. И той искаше по-бързо да се махне оттук, когато чу, че някой охка наблизо. Наведе си и видя на дъното една мида.

— Какво става с теб? — попита я той.

— Нищо — каза мидата и опита да се усмихне. — Аз съм много стара и вече умирам. Ти не се измъчвай и не скърби за мен.

— Колко си добра — каза Малкият Водолаз. — Колко сте добри всички вие, затворените, обикновени и грозни миди, защото не ядете тъй ужасно малките невинни рибки. Видя ли какво направи тя?

— Да — каза добрата стара мида. — Аз много отдавна зная на какво са способни тези звезди, по които всички се захласват в началото.

— Трябваше да ми го кажеш още когато дойдох, мидичке. Навреме трябваше да ми го кажеш. Аз никога нямаше да позволя да се случи всичко това!

Мидата тежко въздъхна в черупката си.

— Все едно — каза тя. — Ти нямаше да ми повярваш. На нас грозните, обикновени миди, много трудно ни вярват. Много по-трудно, отколкото на красивите и привлекателни звезди. Затова е по-добре, че сам се убеди във всичко, със собствените си очи. Ох…

— Боли ли те много? — прошепна Малкият Водолаз.

— Не — каза тя. — Не много. Но аз умирам и искам преди това да ти кажа още едно нещо.

— Казвай, казвай! Да знаеш само колко много ти вярвам и колко много искам да те слушам!

— Ето какво: когато отидеш някъде и не познаваш тези, които живеят там, не бързай да казваш кои какви са. Човек никога не разбира веднага тези неща. Не бързай да вярваш на никого и на нищо. В повечето случаи ще бъдеш горчиво излъган, както се случи сега.

— Защо си толкова умна? — попита я Малкият Водолаз.

— Не знам — каза умиращата мида. — Може би защото съм грозна.

— А защо си толкова тъжна?

— Защото съм стара.

Цялото море беше притихнало. Малкият Водолаз гълташе сълзите си под скафандъра.

— А сега — каза със своя тих глас мидата, — сега ще те помоля да ме оставиш там, под скалата, където цял живот тъй трудно, но без да убивам, съм търсила и намирала храната си. И където живеят по същия начин моите братя и сестри.

— О, колко те обичам, мидичке! — каза Малкият Водолаз.

— Аз също, синко — каза тя. — Сложи ме да умра до скалата. И щом видиш, че затварям очи, отдели полека тялото от черупката ми. Там, в черупката, ще намериш нещо за теб. Имай го за спомен от нашата среща и не забравяй никога това, което се случи тук. Сбогом, Малки Водолазе!

Момчето кимна и коленичи да я остави до скалата.

А щом я остави, мидата се усмихна за последен път и затвори очи.

Тогава той отдели полека тялото, както му беше поръчала тя, и видя в черупката й да блести едно истинско, кръгло, нечувано хубаво бисерче.

Това беше най-скъпият спомен на Малкия Водолаз от неговата голяма разходка из неизбродните морски води.

Лада Галина
Серия с кораби

Майката на Калин подреждаше своя куфар. Щеше да заминава за Полша, по работа на завода. Цял месец Калин ще бъде само с татко си и дядо Кальо. Той пристигна от село, за да гледа момчето. Майка му се смееше и наричаше дядо Кальо „Бърза помощ“. Може ли да замине спокойна, без да остави свой човек в къщи. Калин пъхна в куфара лист от тетрадка със своите заръки — какво да донесе майка му от Полша. Те се състояха само от една точка: марки, серия с кораби.

От лятото Калин събира марки. Вече има три албума. Какво ли няма в този пъстър свят! Различни породи кучета, сякаш ще джафнат от плика, смеят се билки и цветя. Строги лица на държавници и весели народни празненства. Картини на знаменити художници и пейзажи от градове. Как може малката марка да побере толкова много от красотата и богатството на един народ и да ги разнесе по целия свят върху пощенския плик.

Марта, с която Калин учи в един клас, също събира марки. И което си е право, тя има по-интересни и умее да ги избира, макар че Калин не признава това. Марта гледа марките под лупа, обръща ги с щипци и внимателно ги отлепя от пликовете над тенджера с димяща па̀ра. А момчешките нетърпеливи и несръчни ръце на Калин само раздират марките. Марта има една хубава серия с кораби и много се гордее с нея. Не я разменя, не дава на Калин да я пипне. Старинните кораби-галери и съвременните самолетоносачи си стоят захлупени в класьора на Марта, а Калин, познавачът на морския бой, подсмърча край нея.

Друго не иска от Полша, само серията с корабите.

Във варшавския хотел майка му отвори куфара си и намери листа от тетрадка. Веднага откри две правописни грешки и това я ядоса.

„Пет думи ми написал, а две правописни грешки! Ще види той серия с кораби…“

Още на другия ден майка му потърси корабите във филателния магазин. Продавачът й каза: „Това е стара серия, трудно ще я намерите.“ Предложи й новото, което имат. Майката на Калин купи серията старинни гербове и още една пъстричка — полски народни обичаи. На другия ден тя замина за Краков. В пътническата й чанта лист от тетрадка с две правописни грешки. „Лошо момче, разсеяно, немирно“ — мислеше си майката, а така й се искаше да види това лошо и немирно момче. Тя посети заводите в Нова Хута, в Краков, слушаше всеки час прекъснатата от татарска стрела мелодия на тръбача от старинната градска кула. На белокаменния площад, където продаваха цветя, имаше магазин за марки. Но и там серията с кораби беше свършила. Една вечер майката на Калин се обади по телефона в София. Сърцето й трепна. През планини и реки до нея долитна едно звънливо гласче: „Как си, мамо, аз съм здрав… Купи ли ми серията с корабите?“ „Купих ти я“ — каза неволно майката, защото не искаше да пресекне радостта на момчето. „Ура-а“ — чу се от другия край на жицата.

Няма какво, серията с кораби трябва да бъде намерена. От Краков майката замина в един интересен средновековен град Гданск, на брега на Балтийско море. Самолетите не летяха поради лошото време. Трябваше да пътува цяла нощ с влак. „Нищо, уважаема пани — успокои я нейната спътничка, — Балтика ще ви предложи развлечение — истинска буря.“ Но докато пристигнат, бурята бе отминала и триединният град — Гданск, Сопот и Гдиня — беше притихнал по брега на Северно море. Щом свърши своята работа, майката на Калин пак тръгна да търси магазин за марки. Беше разтревожена. „Защо му казах, че съм я купила тази прословута серия с кораби“ — ядосваше се тя, но вече не на двете правописни грешки, а на себе си. Тесните островърхи къщи в средновековния град се притискаха една до друга. Фасадите им бяха пъстри, като пощенски марки. Най-после в една уличка, която слизаше стръмно към морето и старата корабостроителница, майката откри малък филателен магазин. Старият продавач димеше спокойно с лулата си от балтийски кехлибар.

— Серията с корабите ли? — попита той. — Мисля, че я имам. В стара къща всичко се намира.

— При това тук строите и кораби — засмя се майката. Олекна й на сърцето.

— Моят син е корабостроител — похвали се продавачът. Той придърпваше едно след друго тежки чекмеджета от потъмняло дърво. Лулата му изгасна, докато търсеше усърдно серията с корабите.

— Няма я. Бях сигурен, че я имам, но е привършила — разпери ръце старият продавач. Съжаляваше, че е накарал чужденката да го чака и да се взира нетърпеливо в ръцете му.

Майката на Калин приседна на дъбовата пейка, която изпълваше с коравото си тяло магазинчето. Доплака й се от огорчение. Продавачът разбра колко много чужденката се вълнува за тази серия с кораби. Но той бе добре възпитан човек и затова се направи, че не забелязва сълзите в очите й. Наля в порцеланова чашка ароматен чай, сложи в чинийка резенче лимон и го предложи на чужденката. Знаеше той, чашка топъл чай всекиго ще ободри, ще прогони мрачните мисли.

— Казах по телефона на сина си, че съм купила серията — въздъхна майката. — Като чух гласчето му по телефона и първо за корабите попита, не посмях да го огорча. Сбърках, сега ми е по-трудно…

— На децата трябва да се казва истината — отвърна замислено старият поляк и запали кехлибарената си лула. — От тях изискваме също да казват истината.

— Аз за това… — не се доизказа майката на Калин.

— В кой хотел сте, пани? — попита продавачът.

— В „Европейски“.

— Ако намеря серията с корабите, ще ви я донеса в хотела. Имам нещо наум… Моят син, корабостроителят, като беше малък, също събираше марки. Много се увличаше по корабите, не може да я няма. Ще я потърся в съкровищницата на сина си.

— Благодаря ви за вниманието — стана от пейката майката на Калин.

В хотела тя се сети, че утре ще отпътува с ранния самолет, а не каза за това на продавача.

„Ако ме намери — добре, ако ли не — ще разкажа на Калин моите приключения… Толкова грижи за една серия с кораби!“

Майката на Калин отиде при своите колеги от полския завод. Имаше още много работа. На обед тя се върна в хотела и попита служителката:

— Някой да ме е търсил?

— Не, пани, никой…

Привечер майката на Калин се върна пак в хотела и започна да подрежда куфара си. На другата сутрин нейните колеги щяха да я изпратят на летището. Телефонът в стаята иззвъня. Майката на Калин вдигна слушалката.

— Оставиха нещо за вас — каза служителката.

Асансьорът се бавеше и затова майката се спусна по стълбата. Служителката й подаде един плик, а на него бе написано името й, номерът на стаята в хотела. А в плика — серията с корабите…

— Остави го един възрастен човек и веднага си отиде — усмихна се служителката.

Майката на Калин тръгна към магазинчето. То не беше далеч — на стръмната улица към морето. Ала и магазинчето беше заключено. Тогава майката на Калин купи една роза и я забоде в ключалката на магазинчето.

Тя тръгна да се разходи по брега, а серията с корабите беше скътана в чантата й. Лакоми балтийски чайки прелитаха ниско над сивите плътни води. Утре ще си замине за България весела. Провървя й в работата и в подаръка на синчето. Колко е хубав този свят, населен с добри хора…

Георги Мишев
Хлапето

„Проклето хлапе — мислеше си Цанко, — цяла вечер ще се мъкне след мене…“

Момчето стоеше на петдесетина крачки сред ниския ракитак и рошавата му глава се чернееше на синкавото вечерно небе. То не беше очаквало, че онзи ще се обърне.

— Върни се, ей! — викна му Цанко. — Ще хвърля с нещо да те пребия.

Той се наведе, напипа в клечорляка един гладък камък и замахна. Камъкът префуча в мрачината като прилеп и тупна меко на пясъка.

Момчето не се помръдна.

— Проклето хлапе — каза си пак Цанко. — И за какво е тръгнало след мене, да го пита човек!…

Той намести торбичката на гърба си, където лежаха въдиците, и усети през плата шаването на пиявиците. Какво да прави сега? Да се връща? До утре пиявиците щяха да измрат, а половин ден беше скитал из папурищата да ги лови. Следобед си игра с това въже, накачено с въдици, на което рибарите в селото викаха гирим.

Цанко бе забелязал момчето още през деня. То мина няколко пъти край техния вратник, надникна в двора, сякаш имаше да му казва нещо, но не се решаваше. Чак привечер, когато въдичарят нарами торбичката и хвана преките улички към Осъма, видя слабичката му фигурка да побързва след него и да се прикрива.

— Слушай, ей! — викна му за последен път Цанко. — А пристъпиш крачка — зъбките ти…

И опря стиснат юмрук под брадата си.

Но момчето, изглежда, не забеляза това заканително движение, защото, щом оня се обърна и закрачи през върбите, то го последва — мълчаливо и тихо като куче.

Наближиха Синия бряг, където Осъмът, уморен от скачането от бързей на бързей, се успокояваше в дълбок тих вир. На дъното му сега лежаха сомовете и Цанко не искаше никой да узнае любимото му място за риболов. Ако не беше хлапето, отдавна да бе опънал гирима от единия бряг до другия и да се е прибрал в къщи. На заранта щеше да дойде с голямата торба и да отнесе богатия улов.

Но момчето вървеше подире му, сякаш го бе закачил на някоя от въдиците и го теглеше, накъдето помръдне. Като видя, че не може да се отърве от него, Цанко се спря и го изчака. То също се спря — застана сред върбите, отдалечено на предишните петдесетина крачки, които щяха да го спасят, ако онзи го подгонеше.

— Ела! — тихо го повика въдичарят. — Няма да те изям.

Но то не посмя да пристъпи и Цанко трябваше да го успокои:

— Няма да те бия — каза му. — Ела да видим какво искаш…

Момчето се престраши и дойде. Беше ниско, босо, по памучна ризка, напъхана в гащетата. Косата му, гъста и твърда, в тъмното изглеждаше като че бе наложило на главата си плитко рунтаво калпаче.

— Какво си се закачил за мене като репей? — попита го Цанко. — Да ме шпионираш ли си тръгнал?

Детето не каза нищо. Само запристъпя от крак на крак.

— И на това отгоре мигаш. Не можеш ли да приказваш?

— Мога — тихо каза момчето. Гласът му беше сипкав като на пате.

— Браво бе! — засмя се Цанко. — Аз мислех, че не можеш. Ходиш ли на училище?

— Ходя. Преминах за втори клас.

— Тогава да вървим! — каза Цанко, след като помисли.

И двете момчета тръгнаха. По-голямото напред, другото — по петите му. Стъпките им потъваха в пясъка, хладен и мек като гума. Ниските тънки ракити посягаха към тях, сякаш им подаваха ръце да се здрависат, и после дълго се кланяха подире им и си шепнеха помежду си с листата.

Излязоха на голата ивица пясък до вира. Наблизо един плитък бързей бъбреше неспирно, предизвикателно, сякаш искаше да каже: „Вижте ме, няма по-важен от мен…“ Под него започваше тихият вир с мълчаливите спокойни води, които криеха опасни дълбочини.

Цанко свали торбичката и извади гирима. Разпъна го и още веднъж провери да не би някоя пиявица да се е откачила от куката. После намери един продълговат камък като брус и го завърза на другия край на въжето.

— С пиявици се ловят сомове — каза той на малкия и му подаде късото колче. — Дръж сега здраво, а аз ще вляза навътре да го опъна напреко до другия бряг…

Той се съблече и като вдигаше камъка високо, за да не се влачат въдиците, нагази във водата. Момчето, което стоеше на брега, видя как изведнъж хлътна до гуша и заплува, без да пляска с ръце и крака. Главата му се носеше като костенурка над водата и нагъваше гладката й повърхност.

Въжето се опъна и малкият едва не изтърва колчето. Той клекна на пясъка и зачака да се върне. Едно комарче пропя край ухото му и се залута нанякъде. Жабите, излезли на хладина край брега, не млъкваха със своите кресливи караници, сякаш деляха Осъма и не можеха да се разберат. Плиткият бързей не преставаше да бъбре, като че ли целият свят само него слушаше…

Цанко се върна на брега, заби колчето на две крачки във водата и направи на пясъка някакви знаци, за да не се лута на утрото, когато вади гирима.

После се облече и двамата тръгнаха към село. До върбите те се обърнаха и хвърлиха последен поглед към вира. Една мрянка подскочи и цопна във водата, вълните се задиплиха отново една след друга.

— Заигра — каза Цанко. — Утре не можем го измъкна от сомове.

— Тук има много сомове — каза хлапето. — Докато ти залагаше гирима, аз ги гледах как играят.

— Това е била дребна риба — обясни въдичарят. — Сомовете ще ги търсиш по дъното. Те лежат в най-дълбокото и се въргалят като прасета.

Това учуди малкия и той попита:

— А има ли сом, голям колкото прасе бе, бати Цанко?

— Кой ще го държи да стане голям като прасе. Още не съм чувал да има ферма за сомове.

И като повървяха малко, допълни:

— А ти да не си продумал някъде за гирима… Току-виж, някой дотърчал още тази нощ и го измъкнал…

— Няма! — каза малкият.

Но Цанко сякаш се сети за нещо и пак подхвана стария разговор:

— Я ми кажи, кой те прати да ме следиш?

— Никой. Аз самин…

— А отде разбра, че отивам за риба?

Момчето се поколеба за миг и каза:

— Аз зная всеки ден къде ходиш…

— Ха! И таз добра! — спря се Цанко. — Ти да не си ми охрана?

Малкият пак замълча и след малко каза с тих глас, сякаш му доверяваше някаква тайна:

— Бати Цанко, аз искам да стана като теб!

Въдичарчето го погледна изненадано.

— Че какъв съм аз? — попита то.

— Ти си голям и всичко можеш… Тате все ми вика: „Виж бате си Цанко. Първенец е навсякъде. Стани като него…“ Аз искам да ме научиш да свиря на хармоничка и да играя като теб на вечеринка.

— Че къде си ме виждал да играя? — попита Цанко.

Момчето се оживи. То вървеше обърнато към него и бързаше да му каже всичко, което беше таило от дълго време в детската си душа.

— Зимъс нали беше Левски… — задъхваше се то. — Левски, дето го обесиха на края… Научи ме бе, бати Цанко!… Трудно ли се играе във вечеринка?

— Ще те науча — каза въдичарят. — Сега, като почнем училище, ще разучим с нашия отряд някоя пиеска. Може да ти дам една малка роля.

Хлапето го хвана за ръката и от вълнение нищо не можа да каже.

— Аз си направих дървена сабя като твоята — рече след малко то.

Цанко сложи ръка на топлото му вратле. Виж го ти, малчугана! Може би той от дълго време е вървял след него, а чак днес да го забележи… Така е винаги: големите рядко се обръщат да видят кой иде след тях.

На Цанко му домиля. Той усещаше как тупа сърчицето на това дете под тънката памучна ризка, как се силеха крачетата му да правят крачки като неговите. Това дете, което искаше да стане като него.

Наближиха къщата, където живееше малкият.

— Утре ще ме извикаш ли, като тръгнеш за сомовете? — запита той.

— Добре, щом искаш — съгласи се Цанко. — А сега върви да спиш.

Малкият се откъсна и с два-три скока се намери в двора. Цанко чу как стъпките му затупаха по калдъръма и отекнаха между плевнята и къщата. Подир малко в меката августовска нощ се понесе едно гласче, което нареждаше радостните звуци на наивна песничка. Тя приличаше на скрибуцането на щурче, спряло да излее в топлия мрак вълнението на своето сърчице.

Лиляна Михайлова
Лъвчето

Нашата махала Чеира е най-хубавата в града. Далече е от центъра и всяка къща си има двор, а във всеки двор — има петел. Като запеят сутрин, най-долните керемиди от покривите падат, та затова хората ги притискат отгоре с речни камъни. Освен петлите втората слава на нашата махала е футболът. И тъкмо тази втора слава беше увиснала на косъм, и то не поради някаква сериозна причина, а просто защото през оная година момчетата в Чеира изведнъж бяха останали десет. Всеки що-годе запознат с футболните правила човек не може да не знае, че за един отбор са нужни единадесет играчи. А беше пролет, време само за мачове, и едва ли е възможно да си представите какво означаваше това за спортното сърце на Чеир махала. Още повече че първият мач щеше да е с отбора на фондовите железничарски жилища — противник отдавнашен и ловък, съперник от времето, когато нашите бащи бяха победили с 8:0 бащите на днешните момчета от фондовите жилища. Така че на каквато и да е цена единадесети играч трябваше да бъде намерен! Имаше най-различни предложения: да извикаме момче от съседната махала; да включим някой от големите, само че по-дребен на ръст, за да прилича на ученик от прогимназията… Но и в двата случая правилата щяха да се нарушат — играчите трябваше да са само от нашата махала и не по-големи от четиринадесет години. Тогава именно хрумна великата идея на брат ми: единадесетият играч в отбора да стана аз!

— Нищо че е момиче — обясняваше той. — Къде е писано, че момичетата не могат да играят футбол! Пък и ако се подстриже, изобщо няма да личи, че тя е момиче.

Другите се съгласиха веднага. Не се съгласих само аз. Имах плитки и за нищо на света нямаше да ги отрежа! Казах: не, не и не!

— Не съм и очаквал такова нещо от тебе! — ядоса се брат ми. — Значи, ти изобщо не уважаваш нашата махала, нито те интересува какво ще си мисли целият град за нея.

Два дни не смеех да се появя на улицата, момчетата ме гледаха с погледи, които ме караха да се чувствувам предател. А датата на мача естествено приближаваше. На тоя свят датите нямат друга работа, освен да се приближават и после да се отдалечават.

— Аз измислих какво да направим — каза предпоследната вечер брат ми, докато се миехме на дворната чешма. — Ще играеш вратар! Ето, както си си навила сега плитките, пак така ще ги стегнеш, а отгоре ще нахлупиш каскет. Ще го вържем под брадата ти с ластик — и готово!

Готово! Щом плитките ми оставаха непокътнати, аз, разбира се, приех.

Точно бяхме във ваканция и целия ден тренирахме с брат ми на поляната зад къщи. Преди обед от двеста удара спасих 123, а следобед — от 300 удара 294 пъти топката се закова право в ръцете ми.

— Ти си родена за вратарка! — призна учудено брат ми. — Жалко, че наистина не си момче, сигурно щяха да те вземат в националния отбор.

Въпросът с каскета се реши още по-лесно. За да няма изненади, брат ми го затегна с двоен ластик: един пред ушите и един зад ушите, вързани общо под брадата ми, и то така здраво, че не можех да отворя уста. Но в края на краищата на един вратар не му е нужно да говори, а да улавя топки. Приготвихме и екип. Брат ми ми отстъпи новите си черни гащета, а Стефчо съседът великодушно ми предостави зеления си вълнен пуловер, на чиито гърди с бели букви беше избродирано „Succès“. Тук му е мястото да обясня, че „Succès“ на френски значи успех.

Отборът на Чеир махала беше готов.

Мачът започна в шестнадесет часа и нула нула минути.

Момчетата от железничарските жилища дойдоха навреме, с бели фланелки и сини гащета. И досега не знам откъде ги бяха намерили, защото тогава дрехите се продаваха с бележки от комисарството и да събереш единадесет еднакви сини гащета на едно място не беше лесна работа. Ние бяхме по-скромни, с черни гащета, пък нагоре кой каквото си има.

Наредихме се за излизане. Брат ми беше капитан и водеше колоната, а аз, като вратар, трябваше да тичам след него.

— Ще тичаш като момче! — предупреди ме през рамо той.

Виж, това не бяхме тренирали! Не знаех каква е разликата между тичането на момчетата и момичетата и моментално си дадох сметка, че е важно да тичам не така, както винаги досега и затова тъй размахах ръце, че докато стигнем до центъра на игрището, три-четири пъти здравата плеснах брат си по гърба.

Първото полувреме почти не го помня. Моите ластици така ме стискаха, че едва не се задуших. Добре, че нямаше удари към вратата. През почивката брат ми малко ги поотпусна и аз се окопитих.

Железничарчетата нападаха непрекъснато. За двайсетина минути спасих седем удара. Последният беше страхотен, просна ме на изтъпканата трева, аз лежах и само стисках топката, докато най-сетне чух гласа на брат ми:

— Браво, Личо! Хайде ставай!

Личо беше нарочно измислено име, като маскировка.

На края спасих и една дузпа. Реших, каквото и да става, аз да си се хвърля в левия долен ъгъл и за щастие железничарчето би тъкмо там.

След този мач мислех вече да не играя, ала не излезе така. Честта на Чеира още беше в опасност и брат ми не ме освободи. Казах му — до лятото съм ви вратар и после, край, да си го знаеш. Ще се удуша с тоя каскет.

Но когато лятото дойде, беше вече късно да се откажа. Наричаха ме Лъвчето и из целия град се приказваше, че футболистите от Чеира си имали страшен вратар, трениран по някаква нова метода. Пък аз си имах само едно правило — щом съм на вратата, да не мигвам, та ако ще в очите ми да влизат и песъчинки колкото лешници.

До есента направихме на пух и прах всички отбори в града. Чак през септември с момчетата от образцовата прогимназия изкарахме равен, та учителят, който беше съдия на срещата, нареди да се бият по пет дузпи. Още ги помня! Спасих три… Образцовите играеха с истински футболни обувки и топката свиреше като бомба. На два пъти каскетът за малко не изхвръкна от главата ми. Другият вратар спаси само една.

След мача, както винаги, хукнах да се измъкна по-скоро от игрището. С брат ми бяхме изработили специална тактика: преобличах се в някой близък двор, смъквах каскета и от вратата, през която беше влязло Лъвчето, подир малко излизаше едно слабичко дванадесетгодишно момиче с плитки.

Само че сега един висок мъж със синьо сако ме изпревари, хвана ме за рамото и тръгна редом с мене.

— Аз съм треньор по футбол — каза той. — Гледал съм те на много мачове. Искаш ли да дойдеш в градския юношески отбор и да тренираш на истински стадион?

— Искам — дебело казах аз и се поотдръпнах от ръката му.

— Обаче ще свалиш тоя стар каскет, че с него не приличаш на нищо.

Само това оставаше! Завъртях глава и побягнах колкото се може по-далече от треньора и от така очертаното бъдеще.

Вечерта разказах на брат ми какво се беше случило. Най-напред той се засмя, после, види се, съвсем ясно разбра сериозността на положението и хвана ръката ми, сякаш се сбогуваше с мене ли, с Лъвчето ли, не зная.

— Личо — тихо каза той, — ти направи за футболната чест на Чеир махала това, което никое друго момиче не е направило. От днеска вече можеш и да не играеш.

Бях свикнала с мачовете и в началото ми беше малко тъжно, но сетне ми мина, пък и хубаво беше да не крия повече плитките си с каскет.

Разправяха ми, че онзи треньор няколко пъти идвал да пита за мен, но момчетата от отбора запазиха тайната докрай.

И досега, щом са недоволни от някой вратар, хората в нашия град понякога казват:

— Няма истински вратари вече, бекове се раждат, нападатели се раждат, ама вратари — не. А бе имаше преди години едно дребно вратарче, с каскет, Лъвчето, какво стана с това момче?

Любен Петков
Преследване

По обед се изкатерих високо в планината. Двукатата дървена къща на Михаил Горския грееше сред зеленината. Свирнах под прозореца, тропнах с крак по стълбището — къщата загадъчно мълчеше.

— Няма го! — изскокнаха две момчета от гората.

— Как тъй ще го няма?

— Рано излезе. И ние не го видяхме.

— Хубава работа.

— Ще се върне — рече по-якото момче, — няма начин да не се върне.

По гласа и по очите познах внука му. Другото момче беше гостенче като мене.

Обиколих двора. Пих от кладенчето студена вода. По-късно се отпуснах на тревата и като че ли задрямах.

По едно време нещо прошумя в нозете ми. Подскочих като ужилен. Няколко врабчета профучаха и увиснаха като зрели плодове на близкия храст. Не се плашеха от мене. Друго не видях. И пак замижах, но ми се стори странна тази врабчова смелост. Докато си мислех, пак профучаха край мене — какво ставаше, недоумявах. Внучето на Михаил Горския и неговият приятел не обърнаха внимание на моето учудване. Животът в гората за тях си течеше, както си тече навсякъде по света. Но за мене беше необикновено това гмуркане на сивите врабчета в тревата, в храстите — все около мене и около къщата. Останах навън да гледам как ще завърши необичайната игра на малките птички. Никак не беше случайно това спускане и въртене около къщата.

Малко по-късно видях една обезумяла от страх катеричка — от храст в храст и както ми се стори — с подивели, вперени очи в двукатата къща. Щом я зърнаха, врабчетата се втурнаха към нея — проскубаната й опашка пламна, завъртя се и нито катеричката, нито опашката й се видяха. Голям страх я гонеше. Но с какво се беше провинила красивата обитателка на гората? С какво заслужи откритата ненавист на миролюбивите врабци? Каква драма се развихряше в горския покой — знаеше ли някой?

Преследването продължи, докато катеричката не издебна гневната дружина на врабците; с отчаян скок се метна към стълбището. И ни се видя — ни се чу. Потъна в къщата. Врабците долетяха под стряхата. Чуруликаха, надвикваха се като босоноги циганчета. Ставаше ми ясно, че са оскърбени и измамени и за нищо на света няма да помръднат. Бяха завардили всички възможни места за бягство. Но защо, питах се, с какво се провини горската палавница? Дали не бе посегнала на врабчово съкровище? Или се беше подиграла с тях, както много същества обичат да се подиграват за добро и зло, за щяло и нещяло? Или, мина ми през ума най-страшното, самонадеяната присмехулка да не е съсипала врабчово гнездо? Ако това беше сторила, обяснимо е защо бяха проскубали рунтавата й опашка.

Размишлявах до късно. И в тихия залез не знаех чия страна да взема. Жестока беше врабчовата закана да се разправят с катеричката, да не й простят. Жал имах за разтуптяното й сърце; но какво можех да направя? Законите на живота й гората не са записани на хартия, но те са същите, както при хората, щом става дума за чест и достойнство, за живот и смърт. И се знаят безпогрешно и безпогрешно се прилагат от всяко живо същество, когато стане нужда.

Една от двете страни трябваше да отстъпи или да побегне победена. Врабците, рекох си, врабците ще се наложат — тяхната задружност и блясъкът на гневна справедливост подсказваха за края.

Момчетата не се вълнуваха толкова много. Както ми се стори, те даже не отдадоха внимание на тази горска драма. Повече се развълнуваха вечерта на хитрата лисица, която неочаквано се спря до прозореца и ни се усмихна с острите си зъби. Смела колкото си иска дяволицата. Но защо го правеше? Даже не се посрами да плесне муцунката си в стъклото. Много се ядосахме на наглостта й. Момчетата се юрнаха навън — започнаха да викат в тъмнината, а тя офейка на секундата. Покрай кокошките, покрай плета — и нито дим.

Като на театър.

Георги Марковски
Мартеница

През пролетта — месец март като настъпи — цялата природа се пробужда за нов живот. Ей ги, скорците вече пристигнаха от топлите страни, дрянът по отсрещните хълмове се отрупа с цвят, по земята плъпнаха разни буболечки. Наред с природата през пролетта се пробуждат разни болести и налитат на младата челяд: деца, агънца, теленца. За да ни предпази от лошотиите, рано-рано на първи март мама изнесе кълбета червени и бели конци, мартеници да направи. Баба пък излезе на двора, върна се с дълъг прът, вика от прага:

— Пили, пили, пили!

— Че какви пиленца мамиш? — скокнах да я посрещна. — Нали още не са се измътили, квачките в полозите лежат, оня ден ги сложихме!

— Тук са пиленцата! — посочи тя засмяна престилката си.

Престилката й наистина пълна, надникнах, а то в нея напъпили клончета. Отиде баба, хвърли в огнището клончетата, пъпките взеха да пукат в жарта. Мама започна да прави мартениците: размота от кълбетата червени и бели конци, усука ги заедно, върза ги на възел. Като подряза краищата, та ги изравни, същинска китка излезе: с червено и бяло. После промуши през възела шарен конец, протегнах десница, върза мартеницата на ръката ми.

— Та-кааа! — рече радостно мама. — Сега мартеницата от лошотиите ще те опази! За здраве се носи тя: от червено и бяло се прави, червен и бял през годината да бъдеш! Пък дойде ли първият щъркел, ще избягат лошотиите, на цъфнало дърво ще я закачим!

Докато се разговаряхме с мама, баба окачи червена дреха на пръта, излезе на двора. Изтичах подир нея. Заразмахва тя пръта пред прага, обиколи къщата, подпря го под стряхата.

— Нека постои тука! — усмихна се тя. — Да види червеничкото баба Марта, да се поразсмее, слънчицето да пекне! Тъй де, ако не я поразсмеем, може и да се начумери!

— Море мани я тая дърта вещица! — поспря се дядо при нас. — Бабини деветини са това! Помниш ли, млади като бяхме, на тоя ден в гората излизахме! Уж ходела в гората някаква мома, „Иди си, зимооо, лятото да дойде!“ уж викала, дарове уж оставяла! Пък то ни мома, ни дарове, ни дявол! Поне китки иглика донасяхме!

— Млъкни, пукница те пукнала дано! — скара му се люто баба. — Нали я знаеш каква е проклетия, ако те чуе, ще има да глееедаш за слънчице! Ядоса ли се, виелици ще ни затрупат, посевите ще измръзнат!

— Хи-хи-хи! — разсмя се дядо. — Че как може такива поразии по прищявката на дъртата вещица да стават? Нали според бабините ти деветини на днешния ден студът на четиридесет лакти под земята пропада, пък оттам топлинката излиза, дето зимата под ключ я държи!

— Не го слушай, бабо Марто-о-о, не го слушай! — провикна се баба. — Той така си приказва, с всичко се шегува, такъв си му е навикът! Пък ти ела, ела, не го слушай него!

Мама, дочула разправията, излезе при нас. Млъкнаха баба и дядо. В ръцете на мама цяла китка мартеници. Упътихме се към обора. Там татко реши кравата с едрозъб железен гребен, тя протегна доволно шия, а теленцето подвило предни крака, суче ли суче, върти радостно опашка.

— Нека се насуче, че и нему мартеница да вържем, от лошотиите да го опазим! — погали го мама.

— Ти по-добре на опашката му я вържи! — рече татко. — Телетата обичат да чешат шиите си по дърветата, вържеш ли му мартеница на шията, тутакси ще я скъса!

Вързахме му мартеницата на опашката.

Хайде сега пък в кошарата при агънцата. Щом се показахме, струпаха се при нас, мислят, че нещо за похапване им носим. Взехме и на тях мартеници да връзваме, хем ги връзваме, хем мама приказка ми разказва:

— Имала една жена две дъщери: доведена и заварена. Ден и нощ се чудела тя как да се отърве от завареничето. Една вечер му рекла: „Я изтичай със стомната за вода от самодивското кладенче!“ Взело девойчето стомната, тръгнало, в гората отишло. А под дървото до кладенчето седели единайсет мъже и една стара жена. „Добър вечер, добри хора!“ — поздравило то. „Добър вечер! — отговорили те. — Защо идваш по никое време в гората?“ Разказало неволята си девойчето. „Ами я да те попитам нещо! — рекла бабата. — Кои месеци са добри, кои месеци са лоши?“ Девойчето се засмяло: „Всички месеци са добри, няма лоши месеци!“ Тогава бабата го благословила: „Когато говориш, девойче, жълтици да капят от устата ти!“ Това била баба Марта. Мъжете пък били останалите месеци. Прибрало се девойчето, разказало какво му се случило, на другата вечер мащехата изпратила своята си дъщеря. „Кои месеци са добри, кои месеци са лоши?“ — попитала и нея баба Марта. „Че кой не знае? — присмяла се дъщерята. — Голям Сечко от лед е скован; Малък Сечко: педя човек — лакът студ; пък баба Марта, вещицата, като дете ту се сърди, ту…“ Благословила я и нея баба Марта: „Като говориш, девойче, змийчета от устата ти да капят!“ Тръгнала си дъщерята, а мащехата на портата я чака, торба за жълтиците носи…

Закичихме агънцата с мартеници, отворихме обора, излязоха подир нас. Хукнах из двора, хукнаха и те подир мене, туп-туп-туп тупат с копитцата си. А мартениците греят на шиите им: червено и бяло, за здраве, същински пролетни китки.

Станислав Стратиев
Самотните вятърни мелници

Лятото вече преваляше, беше август и майка ми разточи юфка. Когато свърши, тя я изнесе навън, постла чаршафи на двора и остави корите на слънцето да се изсушат. Жълтите кори блестяха на светлината, попиваха слънцето и полека започваха да се свиват и да се разпукват.

Те съхнеха, а аз стоях под черешата, държах един дълъг прът в ръце и пазех юфката от котките и птиците. Птиците, пък и котките, много обичат юфка и само чакаха да се зазяпам някъде — веднага започваха да кълват и да хрускат юфката.

Майка ми тръгна на пазар и ми нареди да внимавам с юфката, докато тя се върне, защото иначе няма да стана велик човек. Всички велики хора били много внимателни.

— Всички ли велики хора са пазили юфка? — запитах аз недоверчиво.

— Най-великите от тях — каза майка ми — са пазили.

— И тримата мускетари? — не вярвах аз.

— Особено пък те! — съвсем сериозно каза майка ми.

И отиде на пазар.

Както си стоях така и плашех птиците, отвън по улицата мина Атанас Лудия. Той вървеше като патица, поклащаше се и гледаше с широко отворени очи света.

Атанас много обича да гледа. Спира например до някакво цвете и започва да го наблюдава. Гледа го, гледа го, ние триста пъти да сме отминали на негово място, а той стои и го гледа. Докато го гледа, на цветето дойде пеперуда, завърти се веднъж-два пъти и кацне. Атанас гледа и пеперудата. Гледа я спокойно, полека, без да бърза. Пеперудите не се бояха от него и стояха под носа му, не отлитаха. Атанас никога не посягаше да пипне пеперудите или цветята, които гледаше.

— Атанасе! — викнах му аз. — Ей, Атанасе, какво прави кралица Клара?

— Краде кларнети! — отвърна Атанас. — Крал Карл и кралица Клара крадат кларнети!

На тези неща го учеше един студент, който живееше у тях под наем. Той го учеше на много работи, но Атанас запомняше само онези, които му харесваха.

— Къде отиваш, Атанасе? — попитах го аз. — При кралицата ли? Да не би да е в беда? Да я застрашава опасност?…

Атанас махна с ръка, засмя се гърлено и продължи нагоре по улицата.

Зад мене изцвилиха коне, те тропаха с копита и ровеха земята. Светът трепереше от нетърпение, прекрасен и млад, зелените листа на черешата бяха огромни, а аз стоях и пазех някаква си юфка.

— По дяволите юфката! — извиках и се метнах на коня.

Той се изправи на задните си крака, изцвили пронизително и полетя към замъка на кралицата.

— Дръжте се още малко, мадам! — виках аз. — Сега пристигам!

Под копитата на коня се търкаляха откъснати маргаритки и стъпкани стръкове синчец, гривата му се развяваше от вятъра, а въздухът свиреше покрай мене. От близката гора внезапно изскочиха конниците на кардинала и препуснаха насреща ми.

— Господа! — извиках аз. — Доколко сте господа, това е друг въпрос, но за да не губим време — ето ви моята ръкавица! Защитавайте се!…

Дантелената ми ръкавица префуча и удари по ушите един от конете. Той се изплаши, подскочи и обърна ездача си. Останалите конници се пръснаха като ветрило и ме заобиколиха.

Шпагите блестяха на слънцето, весело звънтяха шпорите, тичаше зелен вятър наоколо, а в очите на хората на кардинала страхът гонеше слънчеви зайчета.

— Един по един, господа! — виках аз и шпагата ми се носеше като светкавица. — На всички ще услужа, не се безпокойте! Давам ви честната си дума!…

Красавците на кардинала побягнаха направо през пожънатите ниви, към реката, а аз пришпорих коня към замъка, който издигаше гордите си кули на близкия хълм. Пред вратите му конят, целият покрит с бяла пяна, се сгромоляса в пълно изтощение на земята. Аз го прескочих и с извадена шпага затичах по стълбите на замъка. Уплашени слуги в ливреи падаха на колене по персийските килими.

— Мадам, вие сте свободна!!! — извиках с прекрасния си глас на кралицата, която плачеше до готическия прозорец.

— Мадам, вие сте свободна!!! — извика и още един глас, в който познах гласа на Атанас Лудия.

Кралицата вдигна очи. Те бяха пълни със сълзи. Аз се обърнах и видях Атанас до мене…

— Момент, мадам! — казах виновно и скочих от коня. — Момент, че юфката отиде!…

Кралицата гледаше с неразбиращи очи.

Кокошките бяха навлезли в юфката и оживено я кълвяха. Аз ги разгоних с пръта и казах на Атанас:

— Атанасе, какви са тези работи, дето ги правиш! Защо не пазиш юфката! Кралицата освободих и без тебе.

— Мадам, вие сте свободна!!! — каза Атанас радостно. — Давам ви честната си дума!

Личеше си, че тези думи са му харесали. Той много обичаше да играе с нас, въпреки че беше много по-голям.

Но никак не съм сигурен в това. Той беше много по-голям само на книга, в регистрите, а иначе не остаряваше. Стоеше си все на една и съща възраст и времето минаваше край него, без да го промени. Сякаш не го забелязваше или пък просто двамата бяха приятели. Атанас беше вечно млад, нищо в него не се изменяше — не растеше на ръст, не се появяваха бръчки по лицето му, очите му винаги блестяха като на момче и не ставаха по-стари. Такъв го нарисува и Човекът, който никога не лъже — с млади, блеснали очи. Ние разбрахме всичко това за Атанас от портрета, иначе не бяхме го забелязали.

— Кралицата е свободна, Атанасе — казах аз, — но ние изпуснахме юфката. Виж колко нещо са изкълвали кокошките.

— Кралицата е свободна! — повтори Атанас.

— Добър ден, Атанасе! — каза майка ми, която беше се върнала от пазар, без да я видя. — За каква кралица става дума? За Клара? Онази, дето крадеше кларнети?

— Кралицата е свободна! — засмя се Атанас. — Давам ви честната си дума!

— Аха! — каза разбиращо майка ми. — Моят син пак е препускал нанякъде. Въпреки че го помолих да внимава за юфката.

— Аз…

— И кокошките са изкълвали юфката. Докато той е освобождавал кралицата, те са свършили тази работа.

— Аз съвсем за малко…

— Да, замъкът беше съвсем близо, нали? На две крачки.

Аз наведох глава и се правех, че ужасно съжалявам за всичко.

— А когато през зимата юфката се свърши, ще препуснеш ли до кралицата да ни даде пет-шест кила, а? — запита майка ми. — Щом замъкът е близо…

Атанас използва паузата и се измъкна през вратата. Аз бях навел глава и си мислех какво ли ще бъде този път наказанието.

Знаех, че майка ми не ми се сърди. Но, както казваше понякога на баща ми, наказанието имало възпитателен ефект. А едно момче от нашата улица трябвало да бъде възпитано, просто нямало друг изход. Баща ми кимаше усърдно при тези думи и съвсем сполучливо даваше вид, че е съгласен. Като го гледаше, майка ми не издържаше дълго и избухваше в смях.

Аз се мъчех да правя като баща ми, но изглежда, не ми се удаваше, защото майка ми не се засмя.

— Хубаво е да препускаш! — каза тя. — Но нали трябва и да ядем нещо през зимата.

— Нашето не се губи! — казах й аз. — Ще изядем кокошките, нали юфката е в тях!

Майка ми се засмя, погали ме по главата и обърна очите си, за да не ги видя. Но и без да ги гледам, аз знаех, че са пълни със сълзи.

— Мадам! — казах аз, за да я развеселя. — Вече ще внимавам! Давам ви честната си дума!

Майка ми се разсмя и влезе вкъщи.

А аз възседнах отново коня и препуснах, този път към вятърните мелници. Тъкмо тръгвах, в двора влязоха Гурко, Тони и Атанас Лудия, възседнаха и те конете си и всички заедно препуснахме към вятърните мелници. Току-що бяхме чели „Дон Кихот“.

Броните ни блестяха на слънцето, росинантите ни цвилеха и летяха по прашните пътища, рицарските ни копия пробождаха въздуха и той стенеше под техните удари.

Ние бяхме много разгневени на злите великани за всички неправди, които вършеха, за това, че добрите страдат, а лошите тържествуват, че едни имат много, а други нямат нищо, че правдата е завързана с железни вериги в пещерата, а неправдата ходи по света, че има още много хора с тъжни очи и плахи пръсти, за това, че омагьосват нашите дулцинеи и ни ги отнемат…

Така препускахме ние в края на август, носехме се из зелените полета, росинантите ни летяха към злите великани, които махаха застрашително крилата си и израстваха все по-големи и по-големи. Но сърцата ни не трепваха, те бяха пълни с гняв и негодувание, бяхме млади и очите ни блестяха, а ръцете ни държаха рицарски копия…

Август отново и отново идва, аз гледам зелените полета — те са пусти. Ние отдавна пораснахме, оженихме се, станахме по-мъдри, а някои от нас без съмнение ще станат и велики — те извънредно много внимават, макар че вече няма домашна юфка, за да я пазят.

И само Атанас Лудия, който е вечно млад и не старее, а очите му блестят като на момче, препуска още, минава покрай нас и вика:

„Напред! Мадам, вие сте свободна!!!“

Но ние само се усмихваме, а той препуска нататък, из зелените полета, към вятърните мелници, които са самотни без нас.

Димитър Яръмов
Сврака-сватовница

В горната махала е къщата на баба Мита. Синовете й отдавна са се преселили в града и тя живее сама със стареца си. Дворът им е ограден с ниски тараби и всичко в него се вижда.

Баба Мита и нейният дядо често се карат. Петьо си мисли: каква е тая работа, заедно живеят, пък се карат. Като са били млади, защо са се оженили, че сега да се карат. И пита дядо си:

— Дядо, защо така правят?

— Тяхната е интересна — казва дядо Петър и се подсмихва, — тях една сврака ги ожени…

Петьо се смее:

— Дядо, какво разправяш, как тъй ще ги ожени сврака!

— Ще ти кажа — обещава дядо Петър и прикляка до дръвника да одяла нова дръжка за мотиката, — иди ми донеси малко вода и като дойдеш…

Петьо тича до къщи, намира малката каничка, изплаква я, налива вода и все си мисли: как тъй стават тия работи, дядо никога не лъже, значи, има нещо.

Той знае, че не е лесно да се оженят двама души. Веднъж баба му и баба Мита копаеха в градините и си приказваха през оградата за едно момиче, дето искало да се жени, ама момчето не го искало — дълга разправия била… Петьо чу и името на учителката Надежда. Тя ходила да говори на момчето и пак не ставала работата. Значи, и учителката не може да ожени двама души, пък как една сврака ще може. Нали едно време всичко е било много трудно…

Тъй си мислеше Петьо, докато носеше вода на дядо си, и щом стигна до него, веднага го захвана:

— Дядо, кажи за свраката.

Дядо Петър дигна каната, отпи до половината, остави я на земята и пак се усмихна:

— Едно време, когато дядо Митьо бил ерген, взел един ден голямата метла да помете двора. И както метял, нещо тупнало пред него. Той се изправил, погледнал нагоре към небето — нищо нямало. Погледнал по земята и видял до крака си един лъскав пръстен. Взел пръстена и започнал да го мери на пръстите си. Той бил много малък и Митьо разбрал, че е на някое момиче. Ама не се надявал да е на царската дъщеря, защото си казвал: точно пред мене ли ще падне пръстенът на царската дъщеря. Мислел, че тоя пръстен е на някое момиче от селото. Разправил тая история на съседите си и скоро се разбрало, че пръстенът е на Мита. Тя като миела паниците на двора, оставила си пръстена на един камък и една сврака го грабнала оттам, а после, като летяла, изтървала го в двора на Митьо. Ако не знаеш, и туй ще ти кажа: гаргите и свраките много обичат лъскавите предмети. Цели съкровища си правят от стъкълца и телчета.

Та като се разчуло из селото как една сврака пуснала пръстена на Мита в двора на Митьо, хората започнали да приказват, че туй е знак от небето двамата да се оженят. И те се оженили…

Допълнителна информация

$id = 5495

$source = Моята библиотека

Издание:

Разкази за деца от български писатели

Антология

 

Съставители: Иван Остриков, Камен Калчев, Кръстьо Станишев, Николай Янков

Редактор: Любен Петков

Художник: Асен Старейшински

Художествен редактор: Кирил Гогов

Технически редактор: Лиляна Диева

Коректор: Паунка Камбурова

 

Формат 16/70/100; тираж 53 113 екз.; печатни коли 39; издателски коли 50,54; уик 30,80; л.г. VII/65б; изд. №5645; поръчка №172/1981 година на изд. „Български писател“; дадена за набор на 29.V.1981 г.; излиза от печат на 5.XI.1981 година; цена подвързия: 3,64 лв.; цена брошура: 3,04 лв.

Код 25 9537375638/6527-22-81

 

Издателство „Български писател“, София, 1981

Набор и печат — ДП „Балкан“, София

Подвързия — ДП „Георги Димитров“, София