Аз умирам и светло се раждам —
разнолика, нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша.
Призова ли дни светло-смирени,
гръмват бури над тъмно море,
а подиря ли буря — край мене
всеки вопъл и ропот замре.
За зора огнеструйна копнея,
а слепи ме с очите си тя,
в пролетта като в есен аз крея,
в есента като в пролет цъфтя.
На безстрастното време в неспира
гасне мълком живот неживян,
и плачът ми за пристан умира
низ велика пустиня развян.
Аз пак съм сам и пак ридай
в сърце нестихналата жал
по радости невкусени,
по недостигнат роден край,
в калта захвърлен идеал
и блянове покрусени.
Подирил ясни висини,
в блата разтленни паднах аз
след горско поражение,
и ето кретат слаби дни —
и в секи техен лъх и час
звучи себепрезрение.
При всяка извивка неволна
на моя стремителен път,
пресрещаш ме хищно-разголена
с цветята на своята плът.
Почивка за пътници морни,
за бодри — коварна вълна,
в скрижалите твои разтворени
аз гибел прочитам, жена!
Властта ти на демони власт е,
в гласа ти заплаха трепти,
че в сока на светло причастие
отрова си капнала ти.
Венците на пролети китни
ще свехнат, насипани с прах,
а с тях и мечтите, покитени
в раздола на смъртния грях.
И в глухия мрак ще въстане —
над сипеи страшна луна —
скръбта пред велико познание,
ала и пред гибел, жена!
При всяка извивка неволна
на моя стремителен път,
не спирай ме хищно-разголена,
рабиньо на жадната плът!
Аз помня кръстопът в поля безбрежни,
там с гордо пълновластие Нощта
от всички зли покраища в света
на пир извика вихрите метежни.
От юг потръгна неброима рат,
от север друга с тътен се зададе
и пламнаха сред облачни грамади
усмивките на ужаса злорад.
Аз помня вик, ту сдавен, ту издигнат
безсилно сред тържествения рев,
там пътник на смъртта пред черний зев
ридаеше, от бурята настигнат.
И може би (през рани спомням аз!)
то беше бурята на мойта мъка,
нависнала стоглава и сторъка
над моя свят в един безумен час.
Аз помня как утихна нейний пламък,
като заря на угасен пожар,
и помня, че от моя скъп олтар
не бе остало камък върху камък.
---------------------------------
Сега понел надежи-мъртвеци,
спасен, аз бродя из пустини снежни
и свойта мощ и пролетни венци
сънувам в полунощи безнадеждни.
За старий свят настават сетни дни;
разкъсват се верига след верига —
и над самите му развалини
на правдата олтарът се въздига.
Отлита непрогледна тъмнина,
огрява слънце сънни небосклони.
И гордо вее свойте знамена
безбройна рат, безбройни легиони.
В очите утренни лъчи горят,
не ги смущава страх от тъмни срещи,
че пред сдружената им сила мрат
нагнет и мъка сенките зловещи.
Намериха те търсения брод
и виждат бряг във пурпурна позлата…
О, светла вяра в новия живот,
как сгряваш и повдигаш ти сърцата!
Разяжда гърдите ми кървава рана,
отпущат се в немощ ръце…
А в целия свят ти едничка остана
най-скъпа за мойто сърце…
Дойди, успокой ме, дойди — утеши ме,
нерадостен път ме сломи;
сияние дневно е твоето име,
а моето — нощни тъми…
Живота бездушен ме люто измами,
крилата ми светли скова
и с клетви и вопли сред пропастни ями
наведох аз горда глава.
А някога слънчевий блясък обичах,
сънувах победни борби
и в страстно безумье се страстно увличах
сред екнали бойни тръби.
Но рано сподвиха ме скърби без име,
нерадостен път ме сломи;
дойди — успокой ме, дойди — утеши ме,
ден дай ми в среднощни тъми.
Че зее в гърдите ми кървава рана,
отпущат се в немощ ръце,
а в целия свят ти едничка остана
най-скъпа за мойто сърце.
Аз горд напусках твойта мирна стряха
и тръгнах в нови пътища световни,
че нови сили в моя дух изгряха —
за теб размирни, смели и греховни.
Теб блазнеха те къшеи оскъдни
на жалка корист жалките услади,
мен — светлината на победи бъдни
и трепета на сили вечно млади.
Без дом — аз срещам бурята с тревога,
но свято пазя своите скрижали.
И да се върна пак при теб не мога,
че ний едва ли бихме се разбрали.
Спи, тихо спи в забрава безметежна
и опрости ми, вест дочул за мене,
тъй както съннатаскала прибрежна
на свойте чайки светло окрилени.
О, неволя — да крееш
на неволите раб,
да възпламеняваш и тлееш —
ту всесилен, ту слаб.
Тук обжегнат от зноя,
там помръзнал в студа,
надломяван от своя
и от чужда вражда.
Да тъгуваш по скрити,
неизгрели слънца,
сам понесъл тъгите
на мильони сърца.
Като воин в тъмница
да не можеш — пленен,
да развържеш десница
в гняв безумно-свещен.
Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
бродя аз — бездомен и самин —
а дъждът ръми, ръми, ръми…
Трепнали край черните стени,
стъпките размерено кънтят
и след мен невидими вървят
жалби за преминалите дни.
Образът на милото дете,
нявга озарило моя праг,
в спомена възкръсва — чист и драг —
и скръбта расте, расте, расте…
Тя дойде — дете — с пробуден жар,
с пламенна усмивка на уста,
но възжаждал вечна красота,
аз отвъргнах тленния й дар.
Миналото — ах, остана то
тъмен край от скърби заледен
и оттам отпраща тя към мен
своя скръбен вик: защо, защо?
Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
бродя аз — бездомен и самин,
а дъждът ръми, ръми, ръми…
Далеч над мъртвите гори погледна мъртвата луна
и пред очите ми разкри скръбта на тиха равнина.
Напразно дирят път очи, напразно чака жаден слух —
просторът царствено мълчи — навеки сляп, навеки глух.
Понявга само тръпен хлад разбужда сънните треви
и някой страшен и злорад слова загадъчни мълви.
Аз дигам сепнато глава, сърце ми свиват страх и мраз.
Потръпвам, спирам се, зова и мре без ехо моят глас.
Като лампада в мъртъв храм погледна мъртвата луна —
и аз бях слаб, и аз бях сам, сред пълна с бури тишина.
Сложи ръка на мойте устни,
когато, морна да блуждае,
крила душата ми отпусне
и безутешна възроптае;
сложи ръка и запази ме!
Да не надвие скръб безмерна,
и в гняв, и в горест твойто име
с похулни думи да зачерна!
Ти смътно се мяркаш
из морната памет,
кат бродница сънна
в бездънна гора —
аз тръпна след тебе
и тръпно ме мамят
в мъглите вечерни
две черни пера.
След сетната среща
да срещна забрава,
подемах се, падах
и страдах навред.
Нощта ме разлюби,
денят отминава,
ни радост донесъл,
ни весел привет.
И ето, погребал
в тъга непобедна
надежди и младост
в безрадостен склеп —
аз гасна, аз гасна
с утеха последна —
на спомена в здрача
и плача за теб.
На робска нощ под свода черен,
за участ царствена роден,
кат слънце тръгна ти — уверен,
към подвига на своя ден.
И хвърли зрак в предел безплоден,
де гаснат болно лъч по лъч,
де всеки трепет благороден
замира в кипналата злъч.
Там тма слепци обезумели
към теб похулен рев изви —
презрений хищно те прицели
и нищият те уязви.
Но, жрец и воин на живота,
ту благ, ту огненожесток,
ти горд възлезе на Голгота
и не отрече своя Бог.
Сам си съдбата изпревари
и там, де нявга на скръбта
димяха черните пожари,
днес светят мощ и красота.
Че ден за химни ти дочака,
дочака жътва в своя ден —
и като слънце слезе в мрака,
от блясък царствен озарен.
Самотен бор на върха — страж забравен,
терзан от буря и горен от жажда,
аз чух възрадван твоя стон сподавен
в часа, когато бурята се ражда —
и върна ли се нявга в праховете
на силний град и в гмежа сам остана,
утешно твоят спомен ще ми свети
и ще успива всяка нова рана.
Че в свойта горда мъка аз ще зная
и друга мъка, други стон сподавен,
пронесен и затихнал сам в безкрая,
самотен бор на върха — страж забравен!
Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха —
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.
Да те присрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо…
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина…
----------------------------------
О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!
Разнасят се облаци черни,
топи се последният лед
и светлата пролетна радост
прониква, пробужда навред.
Грей над нас, вълшебна пролет
с прояснени небеса!
Мир от теб сърцата молят,
както розите — роса.
Тя иде, с венец ароматен
окичила свойто чело,
и в наште поля и долини
лъхти с благодатно крило.
Дай след сълзите забрава,
нови дни за мирна слава,
нови дни за мирна слава,
възвести на родний край!
На бурни виелици зимни
последният отглас замря
и в края на робската мъка
свобода и радост изгря.
Врагът отстъпи, млъкнаха гърмежи,
димът вечерний ветрец разпиле,
очите морни сладък сън замрежи
и пак утихна бойното поле.
И той задряма в миг и засънува,
на свойта пушка наклонил глава,
и стори му се, майка си че чува,
че му нашепва сладостни слова:
— Не бой се, сине мой, от враговете,
макар и в боя ти да паднеш пръв —
за отмъщенье роден край зове те
пет века ръсен със невинна кръв.
Ако загинеш — загини достоен,
ако се върнеш, знай, че цял народ
ще слави вечно своя верен воин,
за него сложил своя млад живот!
Тя пак замлъкна. Той простря десница
да я прегърне — но за миг откри
очи — в небето грееше денница
и сипвахасе румени зари.
Тръбите пак тревога затръбиха…
И стана бодър, и в ужасний бой
падна на устни със усмивка тиха,
тъй както пада всеки смел герой.
Дали налегна буря тъмни клони,
в горите безнадежден сън заспали
след ужасите на размирен ден?
Дали под притаени небосклони
светкавица-сретница се запали
и гине пътник, с огън ограден?
Дали скала се в бездна не отрони,
зъл бродник за безкръстен гроб пожали
и тръгна да го дири ужасен?
О, нощ на поруганите корони,
о, нощ на поруганите скрижали,
самотна, безнадеждна, бди над мен!
Накрай полето, дето плавно излъчва слънцето стрели
и в марни валози потокът с вълни приспивни ръмоли,
меда на отдиха стаила дълбоко в девствени недра,
виши колони непреклонни успокоената Гора.
Там дремят приказки старинни, там тае звънка тишина
и в безответните й скути, като вълна подир вълна,
заглъхват хоровете страстни на многогласното поле
и подслон верен в час вечерен намират морните криле.
И знае пътникът отруден, че в презнощ тръпните листа
с участен ромон ще му спомнят на миналото повестта,
в зори низ глъхнали присои, далек от полски прах и дим,
пред него повтор ще въстава животът ласкав и любим,
а денем, лик когато свежда над примирената вода —
ще вижда прежните копнежи там мъдро спящи навсегда.
Че дълги дни към хубост вярна в набег безцелен устремен
той вред в полето е настигнал следите на предвечна тлен
и сам е свърнал — на Гората в съкровищните самоти,
последна радост да изведа, последна скръб да приюти…
Накрай полето, дето плавно излъчва слънцето стрели
и в марни валози потокът с вълни приспивни ръмоли,
меда на отдиха стаила дълбоко в девствени недра —
виши клони непреклонни успокоената Гора.
Аз искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим.
„В зори ще тръгна, ти в зори дойди
и донеси ми своя взор прощален —
да го припомня верен и печален
в часа, когато Тя ще победи!“
— О, Морна, Морна, в буря скършен злак,
укрий молбите, вярвай — пролетта ни
недосънуван сън не ще остане
и ти при мене ще се върнеш пак!
А все по-страшно пада нощ над нас,
чертаят мрежа прилепите в мрака,
утеха сетна твойта немощ чака,
а в свойта вяра сам не вярвам аз.
И ти отпущаш пламнала ръка
и тръгваш, поглед в тъмнината впила,
изгубила дори за сълзи сила. —
Аз искам да те помня все така…
В зори разискрен, брачний пир угасна
на морна вечер в тихите вълни,
и над сърца ни бог на жажда властна
крила широки властно наклони.
И мълком влезли в сънните покои,
де други пир ни готвеше нощта,
сами свалихме ний венците свои
и смутно спряхме — жад и нагота!
Той, властен и весталка да прелъсти,
пристъпи — и не сетих аз кога
вля сладък пламък в самите ми пръсти,
впил в огнен обръч моята снага.
Аз чух възтожни устни да се впиват
по мойте бели свежи колена,
и вопли пламенни да ме заливат
като вълната — пламенна вълна.
И в буйно пожеланье взор извила,
в кръвта си чула химна да звучи,
аз паднах нежна — и със сетна сила
протегнах устни и закрих очи.
----------------------------------
Когато сепнах клепки уморени,
по устните ми лепнеше нектар,
и бледен дим се виеше над мене,
като над новоосветен олтар.