В утрен час из прашний полски път
вихрен кон размята буйна грива —
млад юнак си в родний край отива.
Ах, къде е моят роден кът?
В полский шир хей там далеч в мракът
трепна огън — пътници нощуват, —
с глъч и смях за родний кът пътуват.
Ах, къде е моят роден кът?
Три дни веч не спира ощ дъждът,
мрачна есен висне над земята —
мрак и мъка стягат ми душата.
Ах, къде е моят роден кът?
Брезите сладостно заспали,
облъхва трепетно нощта,
и от клоне им погрозняли
се ронят златните листа.
Самин загледан в небесата,
звездите огнени следя,
и в техний рой, с копнеж в душата,
аз търся своята звезда.
И блян ме сладостен люлее
за оня лучезарен край,
де вечно щастие владее,
де вечна красота сияй.
И де животът свиден ден е
и цветна пролет — младостта…
От тъмните брези над мене
се ронят златните листа…
Под нежний лъх на вечер ароматна,
пребулени със мек янтарен прах,
заглъхват в мир простори необятни,
че светъл ангел ръси сън над тях.
Последний стон на морний ден издъхва
на здрача във безшумните вълни…
Невидимо крило над мен полъхва
и сладък глас зове ме в далнини.
Безчет звезди се стичат в небесата,
на светъл пир призвани от нощта,
и в кротко упоение душата
заспива в златний скут на вечността.
В градината аз чух риданья и проклятья,
в градината видях крилата на смъртта —
на горест безотрадна в студените обятья
там плачеше брезата за своите листа.
В гърдите си аз чух проклятья и риданья,
в гърдите си сетих безкрайна пустота —
сред гробища пустиня, от бледний лъч огряна,
там плачеше душата над сетната мечта.
Ти ела, разбуди ме тогава —
на великата радост в часът,
кога царствений ден ще изгрява
над изгубений в бездните път;
ти ела и болезнено нежно
аромат над душата разлей
и за радост и щастье безбрежно
чародейната песен запей.
Аз от нея пробуден, ще стана
и мощ светла ще бликне у мен,
и със теб, о зора възмечтана,
от лазурни мечти упоен —
ще летя към пределите звездни,
поглед в слънцето златно опрял —
ще летя над долини и бездни,
преизпълнени с мрак и печал.
О, ела ти при мене тогава
и тогава ме сал разбуди,
посред нощ, ах, недей ме смущава
и среднощний ми сън не куди.
И додето се раждат лъчите,
нека сладостен сън осени
мен — изгубений пътник в мъглите
на безплодни пустинни страни.
На младостта й белите цветя
не бяха вечерна тъга познали
и с тях окитена вървеше тя
да буди радост в чуждите печали;
в очите й на пламенни възторзи
разискряха се пламен рой звезди
и жаждаха милувки двете рози
напъпили връх нейните гърди.
Тя в златолунна нощ ме позова
на празник, на безименни наслади,
но неразбрала грешните слова,
душата девствена се не обади,
че спяха в нея, първи сън заспали,
на младостта ми белите цветя —
а днес по нея всеки поглед жали,
че те цъфтят, ала повехна тя…
Par-dela le soleil, par-dela les ethers.
От мръсния лик на суетност вседневна
блажен е тоз, чийто се дух отврати,
разкъсва веригите свои той гневно
и с вихрен полет в небесата лети.
Там жаден за смърт под нетленния блясък
на вечния мир и на вечния ден,
той среща на мълнийте гордия трясък
и пада от царствено щастье огрен.
Пропасти вечни делят те от мене,
зная, че ти си безкрайно далеч,
но пак като лъч след вековно затмение,
чакам да дойдеш… Ще дойдеш ли?
— Никога веч!
Рано пробуден, с тъги непросветни,
впивам аз погледи в мрака далеч
и с клетви, и жал, безутешно преплетени,
чакам да съмне… Ще съмне ли?
— Никога веч!
Мойте градини Неволята черна
с преспи засипа. Те дремят далеч,
а химни и смях в полунощ обезверена
чакам да трепнат!… Ще трепнат ли?
— Никога веч!
Над мойте копнежи умората ранна
крила безотрадни простря.
Скърбя за зората, тъй дълго желанна,
която тъй скоро умря.
Скърбя за росата, която изсъхна
над болни и бледи листа,
за първата песен, която издъхна
на глухо мъртвило в пастта.
В зори зефири светли прилетяват
на тънки пеперудени крила
и с жизнен сок и сили напояват
заглъхнали долини и поля.
В предчувствия за радост непозната
пред златна рожба в светла бъднина
бдят в сочните прегръдки на земята
покълналите вече семена.
А минзухари край потоци чисти
във сладострастна дрямка се топят
и в чашите им янтарно-златисти
предутренни моления кипят.
И щом издъхне пламенна зорница,
от изток, празнично заруменен,
на лучезарна росна колесница
пониса се на път чаровний ден.
Нетленна младост в погледа му свети,
от устните му блика аромат,
а ранни утринни мъгли, обзети
от страх пред възхода му се топят.
И тръгват в упоение лъчите
да търсят нецелунати листа,
и пълни бездните и висините
потокът свеж на жизнерадостта.
На лунния блясък вълните
заливат пустинния път —
кат сенки печални върбите
безмълвни край него стърчат.
Лъх ведър нивята заспали
облъхва след огнений зной —
то сякаш сонм ангели бяли
преливат ги с златен покой.
Звезда към земята полита
от свода бездънно дълбок,
душата се вслушва: долита
глух шум от планински поток.
И в блянове тъмни увлечен,
аз плувам в безсилни лъчи,
милуван от спомен далечен
за две лъчезарни очи…
На лунния трепет вълните
заливат скръбта на безлюдния път.
След ден на позор и на сълзи прикрити
как тихо, как сладостно жалбите спят.
Низ ширните плодни простори
не трепва ни сърп, ни звънтяща коса —
то сякаш сонм ангели с бели амфори
прелитат над тях и разръсват роса.
Далечна звезда се отронва;
пустинно мълчи небосводът дълбок
и чут е вълна как вълната догонва
в прикрития в тревните пазви поток.
Аз тръпна, аз тая, аз плувам
в море от покой и безсилни лъчи
и тъй съм смирен — сякаш повтор целувам
през сълзи целунати нявга очи.
На лунния блясък вълните
заливат безлюдния път.
Край него под бреме превити
върбите стърчат.
Лъх ведър нивята заспали
облъхва след огнений зной.
То сякаш рой ангели бяли
разливат покой.
Звезда към звездата полита
от свода пустинно-дълбок.
Далече ридае и глъхне
планински поток.
И в блянове смътни увлечен,
аз плувам с безсилни лъчи,
и милват ме в спомен далечен
две тихи очи.
В предсмъртно блаженство небето се къпе,
син здрач над земята се кротко люлей,
от изток нощ тайнствена властно настъпя,
умора над сънните клепки тегней.
И сън ароматен упива душата,
дух тъмен и приказки тъмни шепти,
и тя на вълшебний си блян към страната
кат птичка изпусната волно лети.
Там в бистри лазури се носи псалома
на вечната младост и вечния мир,
и скланят се вейките в нежни притома,
целувани сладко от девствен зефир.
Там вредом на щастьето зракът прониква
и вредом усмихнати трели трептят,
потокът на първата радост пребликва,
цветята на първата пролет цъфтят.
Но ощ да въздъхнат гърдите не сварят,
с плач горък пробуждам се, о, самота!
В огнище забравено искри догарят
и гледа в прозорците мои нощта…
Отдавна е слънцето чуждо за мене,
аз тлея на мъките в тъмен вертеп.
Живот-красота, о, живот-наслажденье,
докрай ли ще бъда разлъчен от теб!
Докрай ли молитвите в мрак ще замират,
докрай ли в гърдите ми скръб ще цъфти
и моите погледи прах ще намират
там, дето са търсили златни мечти.
Когато нощ се спусне над земята
и морний ден в незнаен край замине,
самин кат плаха сянка в тъмнината
заскитвам аз сред тъмните градини.
И дълго вслушан с трепет непонятен
в словата на кристалното мълчанье,
аз спомням за деня си невъзвратен
и пролетното слънчево сиянье.
Предчувствье смътно болен дух обзима,
избликва кръв из цъфналите рани
и пламва мъката неугасима
зарад искрите, рано разпиляни.
Тогава морен спирам край фонтана
и плача с тях — те мойта скръб дозели, —
оголени върби през есен ранна
и кипариси в сън чела навели.
Аз знам, че когато се нявга пробуди
душата ми, пътница морна заспала,
часът на великата горест ще бъде
по радост завинаги вече умряла.
Аз знам, че в очите й ужас предсмъртен
ще пламне и горко тогаз ще трепери —
ще види кристалния извор размътен,
в руини чертога свой тя ще намери.
Цветята увехнали прах ще покрива
и бурен навред вместо рози ще никне.
Напразно тогава сълзи ще пролива —
безмълвие, мрак ще се неи откликне.
Аз знам и самин във самотност живея,
че страх от шума в тишината ме куди —
душата си в сладостна дрямка люлея;
дано се тя никога веч не пробуди!
Нощ ледена властно се стеле над мен,
и в жажда за радост и ден,
аз чезна по нейните тъмни крила.
— Ела, възжелана, ела!
Рой вихри бездомници глухо тънтят —
пред мене ни завет, ни път, —
на щастие минало призрака блед
покриват забрава и лед.
Ела, възмечтана, и вожд ми бъди,
към светли дни ме поведи —
и песен за вяра и бодрост запей,
страха ми, скръбта ми развей!
Аз с тебе ще тръгна — и бодър, и смел —
към онзи незнаен предел,
да търся всевечни мощни зари —
далеч зад моря и гори.
Ще бъдем ний там възвисени орли
над стръмни гранитни скали —
с огрени от златното слънце чела…
Ела, непозната, ела!
Безплодний шумен ден замлъкна.
Самин аз чаках в тъмнината —
че ти далеч от мен замръкна,
сестрице моя непозната.
Че толкоз пролети умреха —
едничък цвят ли не остана?
Донес ми вяра и утеха,
сестрице моя възжелана!
Че в страх безумно леденея
пред първий студ на люта зима —
о, пламък дай ми да се сгрея,
сестрице моя най-любима!
След бури — мир и тишина,
след нощ — безбрежна светлина.
Над равноширнатия път
лучите вихрен танц въртят —
път царствен царствено поел,
високо плува горд орел.
И аз, пиян от светлина,
в зорите ранни на деня,
повярвал в слънцето, вървя,
през буйно-зрейнали нивя,
и слушам радостно-смутен
как шепне утрото над мен
с дъха на ранните цветя
ще дойде тя, ще дойде тя.
Усмихнати вълни край цветни брегове —
с протяжно-сладък звън настъпя златний ден
— из тайни далнини глас нежен ме зове…
— Що значи този сън, тъй странно замъглен?
Не си ли това, море на мойте дни,
утихнало в нощта след бурний свой кипеж,
и с пламенни слова към светли бъднини,
възлюбена мечта, не ти ли ме зовеш?
Нима ще бликне пак в гърди предишна мощ,
ще вдигнат ли чела цветя на пролетта,
отхранени сред мрак, повехнали сред нощ,
под ледните крила на скръб и самота?
Да вярвам ли?…Вълни край цветни брегове,
с протяжно-сладък звън настъпя златний ден.
Из тайни далнини глас нежен ме зове…
— Що значи този сън, тъй странно замъглен?
Светлий спомен за теб е кат книга любима —
денонощно пред мен е разтворена тя…
Аз съм вечно в лъчи, аз съм вечно в цветя,
сляп за тъмната нощ и злокобната зима.
Всеки ред буди в мен непознати мечти,
на безбройни слънца грей ме трепетът златен,
ти се носиш над мен като лъх ароматен
и сърцето ти в блян до сърце ми трепти.
И живеем в страни, чийто мир не смущава
ни суетна мълва, ни гнетяща печал;
любовта ни е чист, непомътен кристал
и със звездни венци вечността ни венчава.
Там летим и цъфтим сред цветята — цветя;
окрилени души нивга страх не обзима…
Светлий спомен за теб е кат книга любима,
— денонощно пред мен е разтворена тя…