Нощем мене ме няма. Особено през зимата, която сама по себе си е още една причина да тръгвам към най-дългите пътища, които някога съм извървявал. Това са американските пътища.
През деня малцината, с които разговарям, ме съзират по същите места, където и те се скупчват. Най-често над някоя шахматна задача, нерядко при ококорено дете, гушнало загубено кученце, през последните години и на гробищата. Денем се опирам в присмехулни или враждебни очи, изглежда, че досегашният ми живот неочаквано за мене предизвиква ту ирония, ту пренебрежение. Ако наистина съм попаднал в Сатурнова дупка, то тя ми се струва бездънна. Все пак една пеперуда с тънки криле като прозирна театрална завеса витае между мене и чуждите погледи — и аз се правя, че не ги долавям. Впрочем пеперудата се образува от дима на цигарите, които пушех до първия инфаркт. Вече не пуша, но ми остана навикът на полуотвореното око да пресъздава от униние и самота пеперудените очертания и да ги следи дълго.
Вестникът в задния джоб, хлябът под мишницата, вечното питане къде ли пак се е преместил кърпачът на обувки — ето каква е съдбата ми денем.
А нощем мене ме няма.
Аз заспивам бързо, заспивам като че ли нетърпеливо и отдавна вече не ми се е случвало да броя овце или да се превъплъщавам във филмови герои. Нощем аз тръгвам натам, където има снегове, но няма лапавици, суграшици и киши, защото моите вихрушки кръжат в кратерите на вулкани, ето го Руис. Нощем поемам към ония реки, които са толкова пълноводни, че на хиляда километра от устията им съм виждал към Гран Чако деца да продават риби, по-едри от мене. Политам и към острови, които се засенчват един друг по изгрев или по залез, често си спомням как сянката на Мартиника пада върху Санта Лусия.
Нощем моят живот вероятно представлява прилив на предишна памет.
Всичко това започна към 1960 година, когато за първи път стъпих на американска земя, но предишната ми памет навярно е доста стара, защото неведнъж, щом пристигам в някой американски град, сърцето ми се полюшва от чувството, че на това място аз вече съм бил.
Така ми се случи и на превала между двата мексикански вулкана Попокатепетъл и Истаксиуатъл. Спрях колата там, където един свят оставаше в ниското зад мене, а друг се отваряше в ниското пред мене. И наистина, разгърна се вълшебна зелена долина, в която усетих, че ще видя руините на родния дом на Сор Хуана Инес де ла Крус. И стигнах с вулканична пепел по плещите си между храсти с колибри, и видях за първи и не за първи път четири каменни стъпала, и почувствах, че сянката на великата поетеса е вградена в устоите на селището Непантла. Дори тази странна дума „непантла“ сякаш бях вече чувал в предишната си памет.
От кого?
На остров Сапатера в езерото Никарагуа разглеждах каменните статуи на хора, върху чиито глави незнайните скулптори бяха изваяли някакво животно според митическата си символика — ягуар, змия, орел, риба, костенурка. Сепнато си помислих в един миг, че трябваше да има и дракон — и го зърнах през рамо. Бях го подминал, но някога бях го видял. А на полуостров Юкатан в ухото ми нахлуха слова, които помнех от други краища на света.
С чий поглед бях видял предишни времена и градове?
Пиша за Америка и отговорът е логичен — с погледа на Христофор Колумб, на Бернал Диас дел Кастийо, на Бартоломе де лас Касас, на Ернан Кортес, на Алонсо де Охеда, на Гарсиласо де ла Вега и на десетки други храбри и знатни хронисти на откриването и откритото. Но зачетен в летописите на „кавалерите на шпагите и на перото“, в дневниците на морски капитани и сухопътни предводители на армади, в писма до роднини и в донесения до губернатори и крале от епохата, аз предчувствах и описания, които следваха — сякаш бе ги писала моята ръка.
И до днес не мога да разбера защо в мене се пораждат доколумбови видения. Търся отговор в книжния хаос, запълнил главата ми. Аристотел, Платон, Алберт Велики, Свети Анселмо, Авицена и Птоломей са ме омагьосали с предположенията си за формата на света, за съотношението между вода и суша, с прозренията си за съществуването на загадъчни морета и материци, идеята за Атлантида не е ли била всъщност мечта за друг свят, изгубен завинаги… или намерен в нови измерения на човешкия разум? Спомен или мечта са Градът на Слънцето, страната Утопия? Или страната Москития, в която попаднах, без да знам, че съм в нея?
… Това е страна с дъх на океан, но хората са дървосекачи, потъват в горите на млади години, а излизат оттам побелели и самотни. Тази страна сега е разположена на територията на три държави — Мексико, Белиз и Хондурас, но някога е била независима от никого твърд на буканерите. Техният предводител, холандецът Едуард Мансвелт, през пролетта на 1665 година основава републиката на свободните хора, свободни спрямо други буканери, флибустери, корсари, пирати. От тях са останали дървосекачите — маи от индокитайски произход, американци от европейско потекло, чернокожи с поизгърбени от червената раса носове.
В Ушмал и Куско, в Паленке и Мачу Пикчу, в Чичен-ица и Тула, навсякъде, където доколумвовата древност бе съхранена, аз виждах силуетите и на спомена, и на мечтата. Градът на слънцето не е ли населен от Кампанела с хора от всички раси и националности, но достигнали съвършения човешки тип без спомен и мечта за друго?
А Платон не пресъздава ли чрез описанието на Атлантида представата си за миналото, дори — нека кажа така — идеала си за миналото? Според него Атлантида е била благословена, щастлива и плодородна земя, от която бликат чисти извори и през която преминават пълноводни реки. Той споменава въз основа на легенди и митове, но също така и заради философското си въображение не само езера, долини, орни полета, хълми, планини, растения, плодове, а и политическо устройство, обществен ред. Той сякаш вижда градовете и крепостите на този материк или остров, храмовете, дворците на владетелите и описва традициите и опита на обществото. В книгите на жреца Чилам Балам, в сборника с американски митове и легенди „Попол вух“ аз намирам като че ли отблясъци от Платоновото перо — и пак се връщам към предишната човешка памет. Америка е съществувала в тази предишна памет. Дали като Атлантида, дали като Градът на слънцето, дали като страната Утопия — все едно, но европейците са имали подадине за империята на Синовете на слънцето, за цивилизацията на бога Кецалкоатъл, за културния потенциал на маите.
Платон обяснява крушението на всичко това с някакво страшно земетресение, унищожило само за една нощ процъфтяващия свят на спомена или мечтата, срутило величието му в мрачно и вероломно море, изпод което нищо вече няма да се вдигне към нивото на живота.
По това море според древногръцкия мислител никакъв кораб не би могъл да преплава, но корабите на един генуезец го опровергаха.
Всъщност Америка не бе открита от европейците, а от азиатците, преминали през Беринговия проток и поели на юг и все на юг — от бреговете на Аляска през Великите езера, през Скалистите планини и пустинята Невада към огромните пространства на Мексиканското плато, Андите и Амазония и чак до Патагония и Огнена земя. Днешните американски учени трудно приемат термина „откриване“, някои дори говорят за „закриване“ на Америка, тъй като испанците налагат на заварените там обитатели и своя бог, и своя език.
Имам представа какви цивилизации са прекъснали самобитното си развитие, за да се продължат смесени с европейски култури от латински тип. Никой не може да предположи до какви резултати биха стигнали доколумбовите американски народи, но моята предишна памет — ако я има все пак — е памет на европеец. Ето защо аз пиша за откриването и откритото от европейците, без да настоявам, че те са първите неамериканци, стъпили на американска земя.
… 12 октомври 1492 година е денят, когато от бъчвата на мачтата морякът Родриго де Триана съзира земя — това е карибският остров Гуанаани, назован от откривателите Сан Салвадор, защото наистина спасява експедицията на Колумб. Днес островът е известен под името Уейтинг. Тази дата и тази твърда земя определят историческия миг на откриването на Америка от Европа.
Петстотин години оттогава…
Средновековният поет Хуан де Кастеянос в класическите си „Елегии за знатните мъже“ пише:
Но той остави Гуанаани,
а други само отбеляза,
Защото му се привидя Хаити.
Ще добавя, че това тристишие е публикувано дори в енциклопедията „Ларус“, където съчетанието на поетично и документално вдъхва кураж и на мене в тази книга.
Христофор Колумб или както повечето хора на света транскрибират името му — Кристобал Колон, несъмнено познава писанията на философи и пътешественици преди него за сферичността на света и за Великото преселение на народите. Възможно е именно тази осведоменост да е била най-понятният аргумент пред испанските крале, покровители на експедицията му, та виждат в генуезеца човек, който ще докара най-голямата плячка на всички времена, защото и в манускриптите, и в салонните разговори на епохата златото блести като сияние и задължителен белег на неоткритите още земи. Христофор Колумб прибавя към познанията си, към неукротимата си страст и мистиката, и митологията на морските вълци, смътните догадки за пътешествията на викингите към неевропейски брегове, бнушенията от библейски тип.
Животът и делото на Христофор Колумб са твърде познати вече на всички поколения след него, поради което едва ли аз ще бъда негов биограф. Повече ме интересува дали у него се е обаждала предишната памет и какво означава фразата му, произнесена на 28 октомври 1492 година, когато слиза на източния край на друг остров — Куба: „Това е най-красивата земя, която човешкото око е виждало!“ Нима и той е отивал към непознатите архипелази и континенти с чувството, че вече ги е виждал и може да ги сравнява с несравнимата антилска перла?
В тази книга има стихове, които в попътните си американски бележници съм превеждал на български. Бях млад, когато за първи път видях Америка, но точно в оная златна възраст у мене се появи необичайното чувство за старост. Това се случи в Канада през 1962 година. Преживяването ми е съхранено в кратко стихотворение, ето го:
Най-синята земя — Канада…
Ще се родиш от вик на птица,
сам вик на птица.
Ветровете
ще те пилеят в път на ястреб.
Така ще остаряваш.
Най-синята земя — Канада,
ще носи цвете като свещ
през водопади, езера.
Така ще остаряваш.
От небеса обзет
ще остаряваш.
Защо предчувствието за старост у мене се породи не другаде, а в Америка? За три-четири десетилетия оттогава аз наистина побелях — и започнах да побелявам там, още тогава. Кръстосах неведнъж Канада, САЩ, Перу, Колумбия, Аржентина, Еквадор, Венесуела, Панама, Никарагуа, Бразилия, Уругвай, Коста Рика, живях по-дълго в Куба и Мексико, попаднах на американските острови Ню Фаундленд и Кюрасао, Пинос и Насоу, преминавах през архипелазите, изглежда, Америка е такава, че завеян в предългите й пътища, странникът непременно иска да прозре миналото й — може би защото бъдещето се усеща по-определено, особено в Северна Америка. Този стремеж към Новия свят — ето тук още нещо от възможните хипотези за предишната човешка памет, която като отразена светлина идва в съзнанието през няколко живота. Като дете още съм слушал симфонията на Дворжак „Новият свят“. Породените от музиката мои видения се покриваха повече с очертанията на Мачу Пикчу или Паленке, отколкото със силуетите на Ню Йорк или Торонто.
Когато вече не бях млад, аз намерих за себе си емоционалния еквивалент на предчувствието ми за старост, но не в Канада, а на другия край на Америка — при водопада Игуасу на границата между Аржентина, Бразилия и Парагвай. Бях виждал преди това Ниагарския водопад и от канадския, и от щатския Бряг, знаех от какви езера и реки се образува онова чудо или чудовище, но водопадът Игуасу ми създаде чувството, че всичко тече… и не се променя. Неговите води идеха с дъх на девствен сняг и вулканична пепел от Андите, аз и преди това бях смален, но не физическото съизмерение на човека и водопада е същностното между двете приумици на природата, а времето, отпуснато на „разумното животно“, и хронобездната, от която в действителност идва водата. Да, от Андите, но всъщност от времената на други хора, на отминало като вода човечество, от което у мене е останала предишната ми памет.
А може би тя е останала от дочовешките предели на света? В началото са небето и земята, светлината, тъмнината, твърдта. Водата е съществувала и преди Бог, преди този Бог във всеки случай — „Дух божий се носеше над водата“… Човекът е сътворен на седмия ден — и оттогава насам всеки човек се възправя срещу някоя предишна вода. Тогава ли идват предишната памет и чувството за старост, за смърт, за прераждане?
Незабравимият ми приятел, гватемалският писател Мануел Галич, написа голямо и изключително интересно изследване за испанските прадеди на днешните американци. Той бе снабдил изследването си дори с географски карти, на които стрелки сочеха пътя на индокитайските племена през заледения Берингов пролив към Америка. Препрочитам и досега неговата книга с удоволствие и в съгласие с хипотезите му. Но когато видях на една надгробна плоча от маите човек, който като че ли с единия крак натиска нещо като педал, когато се озовах в подножието на базалтовите хора в Тула, по чиито вековечни одежди бяха изрязани детайли, напомнящи електронни уреди, когато вникнах в мита за Кецалкоатъл — човека на планетата Венера или бога от планетата Венера, аз изтръпнах от други едни предчувствия, които разширяват пространството на предишната човешка памет до непознати и невъзприемливи чрез сегашната ни чувствителност координати.
Да, Америка бе открита от европейците преди петстотин години, от индокитайците — няколко хиляди години преди Колумб, а още преди това не е ли тя открита от космически хора, оставили завинаги като знак за себе си преждевременни познания? Но преждевременни според европейските критерии за развитие на човечеството…
Поезията е също преждевременно познание.
В едно октомврийско утро на 1979 година, в старо хотелче колониален стил в град Мерида на полуостров Юкатан, се събудих от необичаен говор на жени под прозореца ми, който излизаше на пазарска улица. В изпаряващата се утринна тропическа дрезгавина дълго лежах с отворени очи, без да проумея къде се намирам, защото сърцето ми бе още полюшнато от съня. Говорът под прозореца, дъхът на джунглата, повеят на влагата странно ме отнасяха към друга далечина — към Индокитай. Сякаш дочувах езика на виетнамци и лаосци, бе същият мелодичен ручей, който улавях да шурти из озарения от езера Ханой и в поръсения с червена вятърна пръст Виентян.
Това бе езикът „мая юкатеко“, далечно ехо на загадъчна прародина.
Дочувах го навсякъде след това по пътищата ми из Юкатан. На този полуостров живеят около деветдесет хиляди души от древния народ мая. Те се познават най-напред по физическия си облик — ниски, набити, с опънати очи, с издадени скули, косите им са прави и черни наистина като гарваново крило. И всекидневно, и празнично се обличат в бяло. Мъжете носят престилки, жените — забрадки. Селските домове представляват кръгли колиби, характерен белег на жилищното им строителство е островърхият свод.
Разбира се, в двадесети век езикът „мая юкатеко“ не е в състояние да пресъздаде лексиката и терминологията на универсалния прогрес чрез свои собствени понятия. Затова град Мерида, както и всички други селища на маите, е двуезичен. Испанският език шуми на повърхността на живота.
Но помежду си маите там общуват на своя стар-прастар език. Те са загубили писмеността си и една тяхна песен, една тяхна легенда, един техен мит в цялата си прелест могат да съществуват само устно. Всичко останало — имам предвид манускриптите, съставени от испански религиозни мисионери въз основа на цитирани по памет текстове — е неравностойно на оригинала поради простата причина, че латиницата не притежава толкова звукове, колкото има езикът, който дочух от маите. Освен това записът на техните съчинения продължава и до днес. Разчита се на паметта на стари хора, които помнят от предшествениците си молитви, елегии, обредни слова, предания за богове и поличби. Но хиляда години след необяснимото прекъсване на цивилизацията на маите паметта може да бъде обременена от толкова много външни влияния, че да изглежда недостоверна.
Да, приблизително преди около хиляда години общественото развитие на народа мая прекъсва по необясним начин. Маите напускат тогава многолюдните си селища и след петстотин години испанските конкистадори откриват строенията им, застлани от жилавата юкатанска джунгла. Но не всички. Трябвало е да настъпи въздухоплавателната ера на човечеството, за да се видят от самолет очертанията на Паленке например. През оня октомври аз скитах из развалините на Чичен-ица, на Ушмал, на Паленке — главните градове на маите в древността, руини сега, макар и величествени, макар и уникални по размери, неповторими като силует, очарователни в съчетание с вечнозелените дебри. Дворци на владетели, пирамиди — храмове на божества, игрища за прочутата обредна „игра на топка“, светилища в чест на символа на плодородието — ягуара, на бога на дъжда — Шаак, площадки за жертвоприношения. Това бяха следите на изключителна култура. В архитектурата на пирамидите броят на стъпалата се определя от календара на маите, по-съвършен от юлианския, впрочем цялата пирамида в Чичен-ица представлява обемен макет на системата за летоброене. В двата дни на равноденствието слънцето така осветява Пернатата змия, изваяна като парапет по протежението на главното стълбище, че сянката й изчезва. Познанията на маите по астрономия, геометрия, математика са били съвършени, да не говорим за техните художествени способности. На езиците на народа мая са възникнали епосите „Попол Вух“ и „Книгата на книгите на Чилам Балам“, десетки образци на поезията и прозата. Те не са били създавани като литература, те са били просто артистичната самоизява на много поколения. И докато човечеството съумя да разгадае календара на маите въз основа на съвременни постижения в точните науки, литературата на маите си остава уникално явление, което никога няма да се повтори и което е спътник на времето в първичния си вид. Днес ние не се нуждаем от техните математически, геометрически и астрономически познания, но никоя национална култура не може да се развива пълноценно без представата за света и човека, която безименните писатели на маите са създали.
Но тук започва още една загадка. Точно в представата за света и човека, създадена в художественото мислене на маите, липсват съпровождащите всеки древен епос данни от летописен характер. Върху руините на тази велика древна цивилизация се изгради обширна археологическа и историческа наука, но все още не са известни например имената на вождовете на маите, на най-популярните обществени фигури — военачалниците, нито пък имената на жреците. В началото на тези бележки аз споменах, че езикът и физическите характеристики на маите ми напомниха Индокитай, но все пак науката не може още да даде удовлетворителен отговор на въпроса за произхода на този народ. Особено трудно се поддава на обяснение причината за драматичната гибел на неговите градове и жизнени центрове. Руският изследовател Валерий Гуляев определя културата на маите и въобще тяхното обществено развитие като пълни с парадокси и противоречия. Пълна с парадокси и противоречия е като че ли цялата отминала култура на американския континент, тази небиблейска територия, от която сега възникват малко по малко следи, напомнящи почти библейски събития. Обаче голямата загадка съществува и извън територията на маите. Какво означават гигантските чертежи-рисунки в перуанската пустиня Наска? Защо са направени и какви функции са имали огромните каменни сфери в горите на Коста Рика? Къде е златото на инките, което бе търсено от Писаро? Европейци ли са брадатите хора, изрязани в групови ритуални сцени по скалите на Америка? Само за наличието на хирургически инструменти ли свидетелствуват многобройните човешки черепи със следи от трепанация, намирани около Мачу Пикчу? „Културата на метафорите и числата — пише мексиканецът Леон Портийо, — бе разрушена с огън и желязо. Тя свърши като сън… За нея остана само споменът… Учените бяха унищожени, ръкописите — изгорени, а скулптурите и дворците — превърнати в безформени каменни купища…“ Това с особена сила се отнася за маите, които петнадесет столетия преди Колумб изнамират слънчевия календар и сложна йероглифна писменост, които преди арабите и индусите въвеждат в математиката нулата, които предсказват слънчеви и лунни затъмнения и изчисляват движението на планетата Венера с неточност само 14 секунди за година! И всичко това при един бит, при който желязото им става известно едва в X век пр.н.е., при който оръдията на труда са примитивни, от дърво, кост и камък, бит без познания за плуга, за грънчарския кръг… Това огромно противоречие между битовия и духовния живот е може би върхът на загадката на тази велика цивилизация, до която ние днес се докосваме с удивление и гордост за човека, но и с тъга.
Днес маите изглеждат изостанала в своето развитие етническа група, която населява няколко щата в Мексико, полуостров Юкатан, както и съседните държави Белиз, Гватемала и Хондурас. От паметта на народа са изчезнали древните познания по точните науки, сега маите са земеделци и обслужващ персонал, дребни търговци и пролетариат в остарели индустрии. Нищо от блясъка на културата им сякаш не е съществувало преди днешните поколения. Както юкатанската джунгла залива стародавните развалини, така и отруденият им живот залива, затлачва влечението към наука и просвещение. Старата писменост е забравена напълно, модерни изследователи я разчитат по различни начини. В резултат на техните усилия и главно на усилията на Деметрио Соди М. в последните десетилетия се публикуват систематизирани жанрово текстове, които условно могат да се нарекат поезия или проза, но така или иначе те представляват образците на литературата на маите. Нещо повече, от оня загадъчен исторически момент, когато народът напуска градовете Чичен-ица, Ушмал и Паленке, на все още живия език в областта на изящното слово като че ли нищо не е създадено.
Свещениците, които придружават испанските конкистадори в началото на шестнадесети век, записват текстове, съчинени много преди това. И все пак ако днешните маи изглеждат изостанали в просвещението, така характерно за предшествениците им, то склонността им към изкуство и художествени занаяти не се е загубила съвсем. Амбулантните търговци на скулптури от камък и дърво, на керамични сувенири са едновременно и майстори на тези предмети, които се предлагат на странника в подножието на великата култура. Това са изящни произведения на народния талант, чиято цена се определя от психологията на туризма.
Да добавим, че настоящите преводи на български са направени по преводите на испански на Деметрио Соди М. Той самият твърди, че по-голяма част от съществуващия материал не е записана, нито е преведена. Освен това в зоната на маите днес се говори на около двадесет различни езика. Деметрио Соди М. владее от тях само „мая юкатеко“ и „мая лакандон“.
Как трябваше да бъдат класифицирани образците от поезията на маите в настоящото българско издание? Преводачът се опря на географския принцип, избран и от Деметрио Соди М. Предлагат се текстове на езика „мая юкатеко“ от полуостров Юкатан и от оная обособена негова област, наречена Кинтана Роо. Текстовете от щата Чиапас са на езика „мая лакандон“ и на езика на племето цоцили, което наброява около шестдесет хиляди души и е от генезиса на маите.
Своеобразна трудност представлява българският еквивалент на растения и животни, характерни само за местността. В повечето случаи те са оставени с оригиналните им названия, обяснени допълнително. Понятията от този род „тотил“, „меил“, „конкон“, „тилил“, „теколумате“, „хикон“, „вохтон“, „кос“ и др. все още имат спорно обяснение, поради което те съществуват в този превод, подкрепени единствено от смисъла на контекста. Сложно е също така възприемането на многоименния религиозен персонаж. Преводачът предпочете да съчетае в превода името и значението му.
Важно е читателят да знае, че повечето от текстовете се произнасят, съпроводени от своеобразна пластика — ритуални жестове, традиционни танцови стъпки, обръщания на лицето и тялото към обекта на описание.
Заглавията на отделните творби и пунктуацията са поставени от Деметрио Соди М., тъй като в оригинала те не съществуват. В българския превод е въведен звукът „з“, който отговаря сравнително точно на звуковете, изписани с латинската буква „z“ в имената на персонажа и названията на селища, племена и т.н., както и звуковете „ш“ и „ц“, които не съществуват в съвременния испански език, но се долавят определено в говора на маите.
В оня октомврийски ден на 1979 година не смятах, че някога ще се заема с превода на поезията на маите. Но тъй като животът благосклонно ми предостави още много срещи с този народ, тъй като намерих сред него незабравими приятели, аз започнах да се замислям върху идеята да запозная българския читател с най-близката за нас част от културата на маите — поезията. Още повече, че за самите тях тази поезия се оказва най-трайна опора на народностното им съзнание. В това отношение тя може да укрепи опората и на други народи.
Щом изсъхне корена на 13 аау катун[1],
ще прогледне тогава Ица
и ще види тогава там, в Танках,
знака на Господаря, Единствен Бог.
Той ще дойде. Върху всички народи
корабът му ще светне и тогава
цялата земя ще се озари.
Господарю, надеждата свърши,
свърши и завистта, защото
на този ден вестоносецът е дошъл.
О, Господарю, твоята дума дохожда
да се вглъби в народите на земята!
От север, от изток господарят пристига.
О, всемогъщ Ицамна, тук е вече
господарят на твоя народ, о, Ица!
Озарява вече твоя народ.
Той ще приеме гостите ти брадати[2]
вестоносци от Бога. Добро е
словото на Бога, изгрял пред нас.
С думи от възкресението се появява.
Няма да има страх по земята.
Господарю, ти, Боже Единствен, Създателю,
добър ли е знакът на божието слово?
Господарю, старият кораб с нов е сменен…
Преследвачо, който из дебри ловуваш,
да излезем на лов извън гъсталака,
на лов и на танец трикратен.
Челото си добре повдигни,
очите си отвори добре!
За да получиш наградата своя,
пази се от грешно направена стъпка.
Изострени ли ти са стрелите,
добре ли е опъната тетивата
на твоя лък, натри ли добре
със смола от катзим перата,
които стрелата със свист въртят?
Добре ли намаза с еленова мас
ръце и нозе, рамене и плещи,
коленете, снагата, чатала?
Три пъти обиколи бързо
боядисания каменен стълб,
на който е вързан възмъжал момък,
девствен и неопетнен.
Обиколи веднъж, а на втория път
вземи лъка си, сложи стрелата,
напрегни рамо — не ти е нужна
цялата твоя мъжка сила,
да го пронижеш не тъй дълбоко,
та още малко да се помъчи,
защото така от нас изисква
Хубавият Господар Бог.
Когато за втори път обикаляш
синия каменен стълб,
момъка пронижи отново.
Но ти трябва да сториш това,
без танца си да спираш, защото
такова е умението на добрите воини —
мъжете, които са отредени
благост да влеят в очите на Бога.
Тъй както слънцето се появява
иззад източната гора,
той се начева песента на стрелеца.
Всичко в песента идва
от сражаващите се щитоносци.
Канлеох, прекрасна повелителко, и ти,
прекрасна повелителко Магдалена, и ти,
прекрасна повелителко Вероника, и ти,
прекрасна повелителко Гуадалупе —
тук ви свиквам, където са светите повелители:
Зазтуншак — Бог на Дъжда, Прозрачен Източен Камък,
Яспапатун — Зеленият Каменотрошач,
Шакпапатун — Червеният Каменотрошач,
Канпапатун — Жълтият Каменотрошач,
Екпапатун — Черният Каменотрошач,
Какалмозоникоб — двойствен Бог на Огъня и на Вихрушката,
Мизенкааншаак — Мълния, която прегражда Небето,
Тхохонкааншаак — Боже Наш на Дъжда от Третото Небе…
Боленкааншаак — Боже на дъжда от третото небе,
Лелемкааншаак — Боже на Дъжда, Бич Светкавичен,
Хохопкааншаак — Боже на Дъжда от Петото Небе.
Бъдете преславни, додето шепна моите слова
в чест на покровителите на земята,
покровителя на гората,
покровителя на равнината,
покровителя на планината.
Тъй ще стигнат моите слова
до тяхната обител, до техния олтар.
Трижди поклон, додето шепна моите слова в Пунаб.
Към всички покровители на всички
земи отправям моите слова.
Великите по царственост ще ги приемат.
Оттук говоря, от заселище Тусик.
Поднасям в дясната ти ръка
тези тринадесет девствени хляба,
и девет хляба девствени,
и тринадесет стомни,
и големи девствени хлябове,
и девствено приношение.
Не се моли за нищо на Светия Повелител Бог,
ако Великите по царственост не ти позволят.
Това питие поднасям на Южния вятър
и на вихрушката от Жълтия Огън,
а също и на Великия източен вятър.
От четирите посоки на моята царевична нива
отнасям го на повелителите Ягуари,
на Северния вятър,
на Западния вятър,
на Южния вятър,
на Великия повелител Бог.
Свято питие неприкосновено, първо питие неприкосновено,
отредено за Повелителя Бог
на тази трапеза, Повелителю Боже.
Първа трапеза, първи олтар
за първия дъжд на великия изток,
за четиримата Велики Ягуари,
за четирите небесни посоки, посоки мъгливи,
за Бога на Дъжда.
Покровителствувайте хората, о, четири Велики Ягуари!
Трижди поклон, додето шепна моите слова там, в Чичен.
Трижди полагам моите слова,
о, четирима велики богове на дъжда,
на трапезата на Повелителя Бог на Единния Дъжд.
Първа трапеза, първи олтар
за четирите мъгливи небесни посоки.
Трижди поклон, додето шепна моите слова в Чемах.
Тук полагам моите слова
на трапезата на Светия Повелител Бог!
Трижди поклон, додето шепна моите слова там,
във великия изток,
там, в Коба, към четиримата велики богове на дъжда,
към четиримата Велики Ягуари.
Трижди поклон, додето шепна моите слова там,
в Чичен, към четиримата велики богове на
дъжда, към четиримата Велики Ягуари.
Тук полагам моите думи,
тук, пред трапезата на Повелителя Бог.
… пред трапезата на Единния Дъжд там, във великия изток.
Трижди поклон, додето шепна моите слова
в Х-катакчукумил,
трижди поклон, додето шепна моите слова там, в Чемах.
Трижди поклон, додето шепна в Нахуче
към Бога-Дъжд, към Бога-Ягуар
по четирите посоки на небето.
Трижди поклон, додето шепна в Писой.
Трижди поклон, додето шепна в Х-катбе, в Уаима,
в Сахкабчен.
Трижди поклон, додето шепна моите слова в Сан Антонио,
трижди поклон, додето шепна в Бубул.
Трижди поклон, додето шепна моите слова в Х-Мех
и Оскинкиуик
към четиримата велики богове на дъжда,
четиримата Велики Ягуари.
Полагам тук моите слова пред трапезата
на Светия Бог Отец,
на бога на дъжда и пред дверите му в облаците небесни,
додето шепна към Пауатун Белий,
додето шепна към Пауатун Жълтий.
Трижди поклон, додето шепна моите слова в Х-Тохил,
в Памба, в Сисал, в Колем.
Трижди поклон, додето шепна моите слова в Чебалам,
в Йокзонот-абан, в Х-Калакоб, в Пекел.
Трижди поклон, додето шепна моите слова в Чумукбе,
в Чанкопчен, в Сан Педро, в Чулул.
Така принасям моите слова на четиримата велики Шаак,
богове на дъжда,
пред трапезата на Светия бог Отец.
Къде се изгуби словото, изречено в Сетеак?
Къде се забрави словото, изречено в Мани?
Трижди поклон, додето шепна моите слова, Повелителю,
за да ги принеса на покровителите на Плодородните земи,
на Изпълнените с Величие, на Хранителя на Семето,
на Хранителя на Засаденото — Този, който го освежава,
на Оросителя на Семето, на Хранителя на Хълма,
на Вихрушката на Огъня и на закрилниците
на плодородните земи.
Също така за обожествяване на гората —
на Повелителя Пауатун Черний,
на Повелителя Пауатун Червений,
на Повелителя Пауатун Жълтий,
на Повелителя Пауатун Белий,
на четиримата от четирите посоки на небето, посоки мъгливи.
Трижди поклон, додето шепна моите слова в обителта
на Бога на Дъжда на Небесния Гръм.
Трижди поклон, додето шепна моите слова в обителта
на Прекрасната Повелителка на Милостта.
Трижди поклон, додето шепна в гладните царевични ниви,
в обителта на Бога на Дъжда на Последното Небе
и в ръката на Великия Ягуар,
на първата трапеза на Великия Бог на Небето,
пред първия олтар на дясната ръка
на Повелителя Бог, чийто благослов
по равно на светата трапеза се разделя.
Да бъдат моите слова за големия първи плод
на Закрилниците на Плодородните Земи,
защото е принесен от мене в деня на моите хора
по четирите посоки на небето, посоки мъгливи…
Ето ме тук да принасям на един светец девет хляба
и един голям свят хляб на Закрилниците
на Плодородните Земи,
на Изпълнените с Величие тук, в заселището Чан
Казвам моята дума. Боговете
искат да я получат на голяма и тежка трапеза,
на четирите ъгли на трапезата.
Идат всички повелители Закрилници на Земите
и Изпълнените с Величие.
Тъй те приемат една голяма и тежка трапеза
върху земята.
Повелителю милосърден, деветте хунсии,
деветте конкона, деветте тилила,
деветте коса, деветте палми,
деветте теколумате…
… са предназначени за тебе
и са пред твоите божествени очи.
* * *
Повелителю, разцъфтели са красивите цветя
пред твоите божествени очи.
Дай ми твоята прошка, твоето позволение,
за да бъде приет моят скромен тамян,
моя скромен дим, повелителю!
* * *
Произнасям неговото име, за да ти говора, о, Повелителю,
за твоя син, който вече се стапя от болка.
Вече съм подредил, приготвил съм вече
деветте свещени цветя, деветте свещени листа,
за да повдигна неговия дух, защото
вече много дни, вече от много време
болен е, стапя се от болка, Повелителю.
Изнемощяла е неговата плът, изнемощяло е неговото тяло.
* * *
Свещени Велики Мъже, Свещени Велики Повелителю!
Дай ми твоята прошка, дай ми твоето позволение!
Свещени Отче,
за да развържа, за да освободя
духа на твоя син,
свали ме, снизи ме от висините,
от тринадесетте пласта на светото небе,
на свещената слава,
на твоите тринадесет свещени милости,
на твоите свещени тринадесет благослова.
* * *
Произнасям неговото име.
Свършва се неговата плът, свършва се неговото тяло,
от които възниква неговото потекло.
Стори му милост, о, Господарю,
прося я и те моля, Свети Отче,
приеми една скромна свещица, за да му дадеш
живот и здраве.
Приеми я с дясната си ръка, Свети Отче,
приеми скромната свещица и скромния тамянов дим,
Повелителю!
Това е неговата храна и неговата опора, Отче,
човеко прекрасен, Повелителю красив сред небето.
Дойдох да угрижа за малко време
твоята света глава, светото твое сърце.
Дойдох с девет хунсии, с девет конкона,
с девет тилила, с девет палми,
с девет теколумате,
за да ги принеса, за да ти говоря.
Свещени Отче, прости му, Господи,
дай му повече живот, повече здраве, Повелителю,
ето, паля ти скромна свещица.
Стори му милост, Повелителю, дай му живот и здраве!
* * *
Споменавам неговото име, разговарям
пред твоето хубаво лице, пред твоите хубави очи.
От толкова болест, от толкова болка
той се умори, той се стопи и отпусна.
Свръзките на костите, свръзките на жилите
под деветте хунсии ще заздравеят,
под деветте тилила, деветте коса и една скромна свещица.
* * *
Стори му милост, Повелителю, където е паднал,
където е стъпил погрешно духът му,
където го прегръщат, където го товарят,
развържи го и го пусни на свобода.
Стори му свещената милост, Повелителю!
* * *
Човеко красив, Повелителю хубав,
тук се оправя неговата плът, неговото тяло
пред твоите божествени очи в твое присъствие.
Измивам го за първи път,
изкъпвам го за първи път, Повелителю.
Така се възвръща
плътта, тялото на твоя син, Повелителю.
Стори му милост, Свети Отче!
Вече не издържа, вече не се съпротивлява
умората на твоята плът, лишавината на твоето тяло.
Уморен е големият пулс, уморен е малкият пулс,
уморена е бялата му глава, бялото му сърце.
Заради това те помня, Повелителю, че не повтарям болестта.
Повелителю, опази ме от могъщите магьосници —
тотилите, които носят сипаница, меилите,
които носят сипаница,
тотилите, които се превръщат на дъга,
меилите, които се превръщат на дъга,
тотилите, които се превръщат на пеперуди,
меилите, които се превръщат на пеперуди,
тотилите, които се превръщат на черна птица,
меилите, които се превръщат на черна птица,
тотилите, които летят между мъглите,
меилите, които летят между мъглите.
Да не дойдат, да не завладеят
твоя син, Повелителю!
Всемогъща е твоята свята власт,
всемогъщо е твоето свято присъствие,
за да пази, за да охранява твоя син.
* * *
Заради това дойдох да ти говоря
пред твоето божествено присъствие,
пред твоите божествени очи, о, Повелителю!
Поднасям ти една чаша,
една чаша с питие ти поднасям,
о, Повелителю!
Две успокоения на духа,
две пера шарени и две жълти,
и един гълъб шарен, и един жълт,
едно бяло перо, един бял гълъб —
това е успокоението в замяна
на твоя дух, о, Повелителю!
Твои слуги са тотилите и меилите.
Не я хвърляйте, не я развявайте,
дай ми твоята прошка, Свети Отче,
дай ми твоето позволение, господарю,
милост стори ми, Повелителю,
ти самият трябва да си, твоето свещено присъствие,
за да наблюдаваш и да пазиш три дни и три нощи
с деветте хунсии, с деветте конкона,
с деветте тилила, Повелителю.
Тук трябва да се възроди и да се подобри моят дух
с три течения на водата, с три течения на ручея,
с уханна вода, с аромат на цветя,
с аромат на разцъфтели цветя.
С това го мия, с това очиствам моя дух,
с цвят на лайкучка,
с цвят на роза, с цвят на лилия,
с това ще се освежи, ще се оправи големият пулс,
малкият пулс,
твоята бяла глава, твоето бяло сърце.
Дай ми прошка, твоето позволение, Повелителю,
защото не мога да обясня, да се изкажа, Повелителю.
Вече не зная как се изясняваха твоите деца —
мои предшественици,
как твоите знахари предишни,
как твоите предишни лекари, о, Повелителю.
Сигурно те почитаха по най-добрия начин
и пред твоите божествени очи.
Прости ми сто пъти, Повелителю,
че се изразявам с няколко думи, с най-бедни думи
пред твоите божествени очи,
боже хубав, Повелителю
Свято небе, свята слава, Повелителю!
Първи свети ангел, първи свети Повелител,
вратарю свещен, Повелителю,
отвори ми вратите
сега, Повелителю, ти си ми отворил твоя яхър,
сега, Повелителю.
Сега, Повелителю, пред твоето божествено присъствие,
пред твоите хубави очи, Повелителю,
в ръцете си го имам,
в нозете си го имам!
Не остана сърцето ми само с надежди,
нито моето бедно тяло.
Той е част от твоя обор, от твоя чифлик,
от всичко твое, Повелителю.
Благодари ти моето бедно тяло,
моето бедно присъствие.
Вземи ми смелостта, Повелителю,
тя е моята отплата за тебе.
Върви озарен и бъди блестящ
върху свещената дървена маса.
Да бъдеш изпратен високо в небето,
в славата, Повелителю.
Очаквам да не се гневи,
очаквам да не се ядосва
твоята свещена глава, твоето хубаво сърце, Повелителю.
Да не бъде нито първи, нито последен този елен.
Стори така, че да ме видят от най-малкия до най-големия
всички, които минават оттук,
пред твоите хубави очи.
Прости ми моето бедно присъствие,
моята бедна плът, Повелителю.
Приеми моето скромно слово, Милосърдни Повелителю,
послужи си с него.
Дай ми светата си милост, светия си благослов!
Зелен огън, мъгла във въздуха —
вие станахте епилепсия.
Жълт огън, ти стана епилепсия.
Северен вятър,
ти стана епилепсия,
епилепсия, породена от съня.
Бяла мъгла, ти стана епилепсия.
Червена мъгла, ти стана епилепсия.
Ще го развържем,
девет пъти ще го развържем,
ще го успокоим,
девет пъти ще го успокоим, Повелителю.
За да си отиде като мъгла,
за да си отиде като пеперуда.
Оправи се, голям пулс! Оправи се, малък пулс
Двата пулса наведнъж —
така ще бъде, Повелителю.
Така свършваш, епилепсия,
върху тринадесет планини,
върху тринадесет хребета,
така свършваш между тринадесет реда скали,
така свършваш между тринадесет реда дървета.
Правя това, вдигам ръце за него,
чието име е в небесата, за него,
чието име е в моята шепа.
Вземи ме, приеми ме, дай ми твоето име,
чуждо име не слагай в моята шепа!
За него, чието име е в небесата,
в небесния дом — казвам име
в моята шепа, казвам го в небесата.
Не давай на ръката ми да излъже,
спомени твоето име в небесния дом!
В небесния дом той приема духа.
Вземи ме! Вътре е дънерът, коренът на…
(Тук се произнася името на бога,
когото искат да повикат).
За него произнасям моята дума,
нека не изчезне от моята шепа.
Той казва истината, той затваря
тук в моята шепа своята дума.
Добре ли е казано, той ще дойде!
Името му е в моята шепа!
Ето приношение от посол[3],
ако го желае Повелителят.
Приношение от посол —
ако го приеме Повелителят.
То може да бъде за тебе дар,
ако го поискаш, о, Повелителю!
Какво искаш? Да ти принеса посол?
Какво искаш? Да ти принеса посол?
Ти се вдигаш!
Ти се надигаш!
Ти се съживяваш!
Ще направя за тебе приношение от посол!
Когато конквистадорите на Ернан Кортес стъпват на мексиканска земя, те се срещат с една огромна процъфтяваща социалнополитическа организация, която, стъписани от размерите й, веднага назовават „империя“. Има нещо парадоксално в историческия миг на откритието. То е, че испанците вместо с примитивни племена се сблъскват с общество, което се намира на висока степен на развитие, и за да го покорят, те трябва да го унищожат. Така поне са постъпвали на откритите преди това земи — Куба, Санто Доминго, целия Антилски архипелаг. В Мексико обаче се сблъскват не само оръжията, сблъскват се две цивилизации, две култури, две религии. Ходът на бойните действия не влияе върху другите полесражения, войниците на Ернан Кортес в края на краищата печелят елементарната битка на оръжията, но в останалото испанци и мексиканци се оказват така привличащи се, че денят на падането на столицата на Мексико — 13 август 1521 година — днес е отбелязан на Площада на трите култури с надпис, който между другото гласи: „Не бе победа, ни поражение, бе мъчителното раждане на мексиканския народ“.
Най-простото заключение е, че за първи път на американска земя испанските конкистадори откриват народ, с когото се сливат.
Този народ са ацтеките.
Ацтеките, завоевателско племе, някъде през ХІІІ век се настаняват в долината Анауак, където сега се намира столицата Мексико. Откъде идват те не се знае, но именно в Анауак племето губи номадския си характер и се превръща в най-значителната етническа група в района. Техният град Теночтитлан още тогава е по-голям от Венеция. Днес със своите двадесетина милиона жители е гигантът на света. Теночтитлан се открива пред очите на испанците с канали, по които плуват лодки, с дървени мостове над тях, с каменни водопроводи върху колони, с пазар, където стоката се продава по обем и на бройки. Освен това ацтеките вече са организирали в своеобразен съюз съседните племена аколуа и текпани, като са запазили за себе си ръководството на военните операции и гражданската уредба. Религията е доминирала в живота на ацтеките и техните управители са имали и свещенически функции. Характерният ритуал на тяхната религия е жертвоприношението. Боговете, според вярванията им, са се принесли в жертва, за да създадат хората, ето защо хората трябва да им се отплащат със същото. Главният бог на ацтеките е Уицилопочтли — Слънцето, което се ражда, сражава се и се саможертвува всеки ден, и може да се възражда само чрез принесен му в жертва човешки живот, само чрез магическата съставка, която се съдържа в кръвта на човека. И затова войните, които водят ацтеките, имат като главна цел набавянето на пленници за жертвоприношенията. Твърде популярен в митологията им е богът Кецалкоатъл — Пернатата змия, символ на планетата Венера, който е научил хората на изкуство, занаяти, науки.
От социалнополитическа гледна точка организираният от ацтеките племенен съюз може да се нарече теократичен и военен. Земите са били обща собственост, всички са работили на полето, за да изхранват себе си и обществото. Главата на семейството е получавал парче земя, която след смъртта му или в случай че преставал да я обработва, е била връщана на колектива. Запускането на земята, бягството от семейни задължения и други простъпки са били наказвани с нещо като робство, със задължения да се работи за другите. Не е имало социални класи в днешен смисъл, но жреците и военните вождове са получавали почести и богатства, освен това не се е налагало сами да обработват своите земи.
Ацтеките са имали широки астрономически познания, наследени от предишни култури. Свидетелство за това е импозантният Слънчев камък или Ацтекският календар, който посетителят на Националния антропологически музей в Мексико съзерцава с упоение. Имали са йероглифна писменост, рисувана върху хартия от дървесна кора с ярки цветове, но тя е забравена и днес никой не може да я разчете, освен да я тълкува.
Цивилизацията на ацтеките е наследила от предишните култури по мексиканските земи архитектурата със силуета на пирамида. Много пъти съм съзерцавал две такива пирамиди — в Куернавака и Тепоцлан, но трябваше ацтековедението да ми подскаже, че странният йероглиф на едната от тях представлява астрономическият знак на 1502 година.
Майстори бижутери, керамици, каменоделци — ацтеките още са добивали и обработвали злато, сребро, мед, произвеждали са бронз, били са животновъди, градинари, земеделци. Имали са ритуални танци и спорт, лирическа и епическа поезия, театър, посветен предимно на Кецалкоатъл. Изключителна е била организацията на просвещението. Във висшите училища са изучавали религия, история, закони, медицина и музика. В широкодостъпни народни училища се е преподавало изкуството на войната и религията.
Ето с такъв народ се сливат войниците на Ернан Кортес, но и до днес националното самочувствие на мексиканеца се крепи главно на славната ацтекска древност, на постижения от духовен характер, поради което изказаната от философа Васконселос фраза „За моята раса ще говори духът!“ е словесната емблема на Мексико, синтезът на националната същност.
Докато живеех в Мексико, нямаше ден, в който из мексиканската земя пред смаяните очи на хората да не излезе някой каменен идол, някое обсидианово сечиво, да не се покаже нащърбеният връх на някоя пирамида. В самото сърце на града, на площад Цокало, в подножието на президентския дворец, при случайно строителство през 1979 година се появиха величествени останки на предишен градеж. Археолозите твърдяха, че това откритие е равно на откриването на Троя. Няколко пъти и аз успях да надникна там и пред очите ми се очертаваха линиите и размерите на грамадно строение, което ще даде на науката много, а на мексиканския народ — още едно доказателство за великата му ацтекска древност.
Поезията на ацтеките представлява тази древност извън границите на Мексико.
Настоящите преводи са направени въз основа на съвременни публикации, но трябва да се знае, че първите записи са дело на онези проницателни хора, дошли заедно с войниците на Ернан Кортес — мисионери, просветители. Още през 1528 година се съставят първите манускрипти на ацтекската литература на испански, през целия XVI и част от XVII век подобни манускрипти продължават да се появяват. Изтъква се делото на Бернардино де Саагун, който посвещава живота си на това поприще. Францискански монах, той намира много последователи в записването и разчитането на текстовете на ацтекската култура. Един от тях е Анхел Мария Гарибай К., по чиито версии на съвременен испански се ръководеше преводачът.
Поезията на ацтеките в съвкупност представлява внушителен древен епос, който се нарежда по значение и културна тежест до епосите на Древния изток.
Културата на ацтеките не бе победена от испанската култура. Тя бе приобщена към нея и днес тази сплав определя духа на мексиканската раса.
Четири години пламтя свещената клада там, в Теотиуакан.
И богът на живота Тонакатекухтли,
и богът на времето Хиухтеуктли
зоват Изтерзания от мъки Нанауатъл и му казват:
— Какво говорят? Има богове там!
— Болен съм и нещастен аз!
Позоваха тогава бога, който празнува своя ден
на Четвърти Педернал. Луната това е.
Отговаря богът на дъждовете Тлалоккантекухтли
и им отговаря
богът на четирите посоки на света Наппатекухтли.
Те му заповядаха.
Изтерзаният от мъки Нанауатъл вече се кани да направи
покаяние; взема своите шипове от агаве,
своята смърчова тояга,
убожда се със шиповете и Луната начева покаянието.
После отива да се измие и след него Луната върви.
Смърчовата му тояга бе с пера на кецал
и шиповете му бяха от яспис,
и хвърляше в огъня изумруди.
Когато свършиха четирите дни на покаянието,
Изтерзаният бог взе своите пера
и прокара по лицето си бели черти — в жертва
се пренасяше. И понечи в огъня да се хвърли.
Но Луната бе още вкочанена, вървеше и плюеше от студ.
И премина Изтерзаният бог, и се метна в огъня —
на чисти пламъци стана.
И премина Луната, и рипна в огъня —
на чисти пламъци стана.
Тъй сториха — не повториха.
Но се задават тигърът и ягуарът.
Орелът настръхва, свива се на кълбо и се сили.
Тигърът плахо се снишава и да скочи не се решава.
Скочи орелът и пламна.
Скочи тигърът и сколаса само до предела на огъня.
Иде тогава ястребът и се опушва на огъня.
Иде тогава мечката, но едва-едва се опърля.
Трима от тях не знаеха какво трябва да правят:
Тигърът, ястребът и мечката.
Превъзнесе се към небето Изтерзаният бог
и му дадоха там убежище боговете на живота.
Сложиха го на пищен престол от пъстри пера,
с мантия от пера го наметнаха и му татуираха лицето.
И минаха четири дни, и Слънцето бе все на небето.
Земята трепереше под сенките, които се удължаваха.
И се събират боговете на своя съвет:
— Какво става, че Той не се движи?
Слънцето бе Изтерзаният бог, на слънце превърнат.
И ястребът го попита.
— Боговете искат да знаят защо не се движиш?
И Слънцето му отвръща:
— Знаеш ли защо? Искам човешка кръв!
Искам да ми дадат децата си! Искам да ми дадат челядта си!
И каза със звучен глас богът на зората Тлауизкалпантекухтли:
— Ще отида и ще го прострелям! Защо стои на едно място?
И изпълни своето намерение, и хвърли своето копие. Улучи.
И си направи тогава стрела с пера слънчев цвят,
но чак когато пусна стрела с червени пера,
чак тогава успя да го простреля.
И тръгнаха Деветте небеса. И светът закръжи.
И същият бог на зората пристига и носи сняг.
Събират се пак боговете на своя съвет:
Уицилопочтли — Прекрасният от Юг,
Укротителят на хората Титлакауан,
и богините Разкошно цвете — Хочикецал,
Червената пола — Ночпаликуе,
Черната пола — Япаликуе.
И всички богове умират там в Теотиуакан.
А Луната се вдига към небосвода,
тя само на пепел бе станала.
И тъкмо да стигне до края на небосвода,
богът на морската пяна Папазтак я удари в лицето със заек —
той в образа й вдълбан остана.
Когато тя слизаше към дълбоката пропаст,
срещнаха я боговете на гибелната съдба.
Всички ту бяха удължени, и също боговете,
които във вихрушките се въртят — Колелетин.
И я попитах:
— Какво се каниш? Къде отиваш??
Тогава поспря се тя и я видяха цялата в дрипи.
А когато Слънцето спря — Слънцето на четирите движения,
време бе вече да дойде нощта.
Вече сбират се боговете и си казват един на друг:
— Кой ще обитава там? Небесата се спряха,
господарят на земята Талтекухтли неподвижен замря.
Опечалиха се Ситлаликуе — богиня на звездната одежда,
и Ситлалтонак — бог на блестящата светлина,
и Тепанкиски, който се явява вместо другите,
Тлаламанки, който дава опора на света,
Уиктолинки, който движи сечивата на земеделеца,
богът със скъпоценните пера Кецалкоатъл
и оня, на когото всички сме роби — Титлакауан.
Но вече тръгва Кецалкоатъл накъдето царува
богът на смъртта.
Когато стига до бога и богинята на смъртта, казва им:
— Аз дойдох! Ти пазиш скъпоценни кости! Да ги взема дойдох!
И му казва богът на смъртта:
— Какво ще правиш с костите, Кецалкоатъл?
— Кахърни са боговете, щом се питат кой ще обитава земята.
И Миктлантекухтли му говори:
— Добре! Посвири най-напред на моята раковина,
обиколи четири пъти моя кръгъл престол,
направен от изумруди.
Но раковината нямаше дупки, за да я хване.
Повика тогава Кецалкоатъл червеите — пробиха я мигом.
И мигом влязоха вътре пчелите.
И започнаха всички да духат в раковината.
Дочу богът на смъртта раковината да свири.
И каза на Кецалкоатъл:
— Добре, вземи тези кости!
И каза също на своите слуги:
— Кажете на тези, които обитават царството на мъртвите:
„Богове, поне вас да ви остави!“
Но Кецалкоатъл му каза:
— Наистина трябва да ги отнеса, и то наведнъж!
Поговори със своя двойник и му рече:
— Съобщи на боговете, че тях ще оставя.
И каза на себе си Кецалкоатъл:
— Да ги оставя, да, да ги оставя…
Възкачи се Кецалкоатъл и взе скъпоценните кости.
На една страна момчешки, на друга — момичешки.
Взема ги, бързо прави вързоп, мята вързопа на рамо.
Богът на смъртта позовава отново своите слуги:
— Богове, Кецалкоатъл наистина взема скъпоценни кости!
Отворете ями в земята!
Отвориха ями, той падна и се удари лошо.
Изскочиха изплашени пъдпъдъци, а той остана в несвяст.
Разхвърчаха се костите по земята, а пъдпъдъците
се впуснаха да ги кълват.
Дойде на себе си Кецалкоатъл и заплака. Каза:
— Двойнико мой, как ще постъпим?
Каквото да бъде — така ще бъде!
Наведе се кости да събира, насъбра ги от земята
и направи отново своя вързоп.
След това занесе костите в Тамоанчан —
земята на раждащия се живот,
и когато пристигна там Килазтли, която събужда растенията,
която е и Чиуакуатъл,
смля костите и ги сложи в разкошно изписан съд
и върху тях Кецалкоатъл проля кръв от мъжествения си член,
след като богинята бе го измила с топла вода.
И всички богове, които споменахме преди,
направиха същата саможертва:
Богът на морските брегове,
Богът, който движи сечивата на земеделеца,
Онзи, който се явява вместо другите,
Който дава опора на света,
Който прекланя глава — Цонтемок,
и самият Кецалкоатъл.
Казаха тогава боговете:
— Родиха се богове, това са хора!
Те имат заслуги за нас!
Казаха си наново боговете:
— Какво ще ядат хората. Вървете и търсете ядива!
И тръгна червената мравка за царевични зърна
към Хълма на ядивата.
Срещна я Кецалкоатъл и я попита:
— Кажи ми къде намери тези зърна?
Тя не искаше да му каже, но той я попита пак.
И накрая му каза:
— Там, на Хълма на ядивата!
И мравката го отведе там.
Кецалкоатъл се превърна на черна мравка.
Заедно с червената мравка изкачиха Хълма на ядивата.
И започнаха двамата да пренасят царевични зърна
към полите на планината, след това в Тамоанчан —
земя на раждащия се живот. Опитаха ги боговете,
в нашите уста ги поставиха и с тях захванахме да растем.
Казаха си тогава боговете:
— Какво да правим с Хълма на ядивата?
Тръгна мигом Кецалкоатъл и се опита да го нарами.
С въже го обвърза здраво, но не успя да го вдигне.
А със зърна царевични предсказания прави Охомоко
и съпругата му Сипактонал подхвана съдби да гадае.
И двамата заедно казаха:
— Съдено е да го разруши Изтерзаният бог Нанауатъл!
И хвърлиха пак жребий.
Но дойдоха всички богове на земята и дъжда — Тлалоките.
Богове сини като небе, богове бели,
богове жълти, богове червени.
Направиха купчина земя.
И боговете на земята и дъжда — Тлалоките,
отнесоха всичките ядива —
бяла царевица, жълта царевица,
листата на зелената царевица,
възчерна царевица,
фасула, цвеклото, чиата, чикалотата.
Всичко, което е наше ядиво,
бе заграбено от боговете на дъжда.
Играе на топка Уемак, играе с боговете на дъжда и земята.
И му казват Тлалоките: — Какво печелим от играта?
Уемак отговаря: — Моите ясписи, моите кецалови пера.
И му казват боговете: — Същото печелиш и ти:
нашите зелени скъпоценни камъни, нашите кецалови пера.
Играят на топка, Уемак печели играта.
И дръзват боговете да сменят това,
което трябваше да дадат на Уемак.
Вместо кецалови пера млади царевични мамули му дават,
вместо скъпоценни камъни — давам му мамули със зърна.
Не ги иска Уемак, не е това, което заложи.
Не беше ли яспис?? Не бяха ли кецалови пера?
Казаха боговете: — Дайте му яспис, дайте му кецалови пера!
И взеха своите дарове, и си тръгнаха със своите съкровища.
И по пътя нареждаха:
— За четири години ще скрием нашите скъпоценности,
глад и печал ще изпитаме.
И падна сняг до колене, и се загубиха ядивата,
и сред лято падна сняг. И така печеше слънцето,
че всичко изсъхна: дървета, кактуси, агаве,
и още — камъните се пукаха в отблясъка на лъча.
Минаха четирите години на глада там,
на хълма на скакалците Чапултепек,
и се появиха боговете на дъжда.
Там, където водата се разлива.
И от водата израсна един нежен мамул — ядивото.
И един толтек, който бе там, хвърли се към мамула
и започна да го ръфа.
Излиза от водата богът, който дава ядива — Тлалок,
и го пита:
— Знаеш ли какво е това?
— Разбира се, че знам, боже мой,
но толкова време се бе загубил.
— Седни и почакай тук, ще говоря с царя.
Потопи се във водата и след малко се показа
с един голям наръч нежни мамули. И каза:
— Хайде, човече, вземи ги, върви и ги дай на Уемак!
Когато започна да разбира малко,
когато навършваше девет години,
попита той: — Какъв бе моят баща?? Как изглеждаше той?
Искам да видя лицето му!
Отговориха му: — Той е мъртъв.
Заровен е много далече.
Елате да видим.
Кецалкоатъл разрови земята:
потърси неговите кости и скелета му извади
и отиде да го зарови
в двореца на богинята на зеленината Килазтли.
Когато се раждаше Кецалкоатъл,
цели четири дни
разтърсваше майка си той.
И тъкмо се бе родил, майка му умря.
И детето бе отгледано
от богинята на зеленината,
женската изповедничка Килазтли-Чихуакоатъл.
Когато стана пълнолетен, заведе го баща му
да го учи на война.
И мястото на обучението се наричаше Хихуакан —
където живеят
притежателите на тюркоази.
Там взе пленници.
Но там неговите чичовци —
Четиристотинте Облачни змии — Сенцон Мимискоуал,
убиха неговия баща, когото ненавиждаха.
И след като го убиха, в пясък го заровиха.
И младежът тръгна да търси баща си. Питаше и разпитваше:
— Къде е моят баща?
Ястребът му отвърна: — Твоя баща го убиха,
там лежи, там далече е заровен.
И отиде той да намери баща си,
и донесе тялото му в своя храм — Хълма на Мискоатъл.
Чичовците, които го бяха убили,
са Апенекатъл, Золтон, Куилтон.
Те се питаха помежду си —
как ще проникне в своя храм?
Нито бе заек, нито бе змия.
Ще се разсърдим, добре, че има
един тигър, един орел, една мечка!
Това му казаха.
И той отговори: — Добре, така да бъде!
Тогава повика тигъра, орела и мечката.
И им каза така: — Елате насам, мои чичовци,
с ваша помощ ще трябва да направя вход за храма.
Но не умирайте, преди това ще ядете хора,
онези точно, с които ще отида да отворя храма.
Тези хора са моите чичовци.
И много лесно той ги върза с въже през шиите.
И в същия миг повика къртиците и им каза:
— Елате насам, чичовци мои,
да пробием път до нашия храм.
Незабавно къртиците продупчиха храма
и през отвърстието влезе Кецалкоатъл
и се показа от върха на храма.
И казаха тогава неговите чичовци, братята на баща му:
— Ние сме, които ще станем храна на огъня,
ние ще бъдем принесени в жертва!
Когато ги видяха тигърът, орелът и мечката —
зарадваха се много.
И много плач имаше там!
И когато се посъвзеха малко,
заповяда Кецалкоатъл да приготвят съчките за огъня.
Идват побеснели неговите чичовци,
най-напред върви Апенекатъл.
Изкачва се бързо на върха на храма.
Там го посрещна Кецалкоатъл
и му счупи главата с един прозрачен объл камък.
И с този камък се затича към полите на планината.
И понечи да хване Золтон и Куилтон,
и зверовете започнаха да вият.
Веднага принася в жертва тези двамата
и започна да им реже телата.
И чак когато ги надроби,
чак тогава им разсече гръдта.
С Кецалкоатъл започна потеклото на изкуството, на занаятите.
Извисени бяха неговите къщи:
една бе от изумруди, друга от злато,
четвърта от червен седеф, пета от раковини,
Имаше една къща със стени от тюркоази
и една от кецалови пера.
[…]
Всичко това бе богатство,
тънки и уханни ястия се ядяха, имаше всякакви ядива.
Казват, че тиквите били безкрайно големи,
колкото за четири прегръдки, и някои били съвършено кръгли.
И царевичните мамули били дълги
като дръжките на хромелите
и хората ги обхващали с две ръце.
И листата на цвеклото били толкова високи,
че растели като палми.
Също така там растял различен памук:
червен, жълт, розов, виолетов, светлозелен, син,
тъмнозелен, оранжев, възчервен,
пурпурен, ален, кехлибарен.
Всичкият този памук така си е растял обагрен,
никой не го е боядисвал.
И всякакви птици с най-хубави окраски
живеели там: дъждовници, кецали, птици черно-жълти,
и прекрасните червени птици с дълги шии.
И също така всякакви птици с красиви трели,
птици с най-красиви гласове.
И всякакви скъпоценни камъни: яспис.
И златото не се ценеше — толкова много злато имаше.
А що се отнася до какаото, то бе най-хубавото,
и навсякъде имаше какаови храсти.
Никога обитателите на Тула не изпитваха нужда от нищо,
бяха те постоянно щастливи и постоянно доволни.
Нищо не липсваше в къщите им.
С онези мамули, които не се пълнеха добре,
кладяха огън да си топлят водата.
Жрецът се украси с пера, за да покори хората.
Подкани към танец и песен цялото селище.
Заповяда да извикат всички от околността.
Гласът на вестоносеца се разнесе
по всички посоки на околността.
И хората дойдоха бързо.
Жрецът поведе към диви скали момчета и момичета.
Удря по тимпана, свири без умора и без спиране.
И така започва танеца.
Кръстосват ръце на кръста и е много весело.
Песента се извива и се вдига и се губи във въздуха.
И ехото я повтаря от далече по-надалече.
И тази песен той самият там я нареждаше.
Той я начеваше и всички устни я подхващаха.
Тази песен започваше на здрачаване
и свършваше в часа на флейтите.[4]
И когато танцуваха, спъваха се един друг.
Много от тях падаха върху острите камъни и в пропастта.
Всички умираха там и се превръщаха на камък.
Които останаха, се опитаха да преминат през пропастта,
но жрецът разруши моста, въпреки че бе от камък.
Всички паднаха във водата и станаха камъни.
Когато ставаше всичко това, толтеките не усещаха злото
и вървяха като пияни.
Много пъти се танцуваше този танец между скалите
и всеки път имаше много мъртви.
Падаха в пропастта и падаха
върху острите камъни толтеките.
После си тръгнаха жреците към мястото,
където се бели лука — Хонакапакойан,
и се настаниха в къщата на един земеделец на име Мастла —
бе той пазач на хълма на толтеките.
Сготвиха после зеленчуци: домати, чушки, млади мамули
и зелен фасул. За няколко дни си сготвиха.
И тъй като имаше магей[5], помолиха Мастла
и за срок от четири дни той им направи питие от магей
и те го пречистиха. Бяха открили
пити на диви пчели и с див мед смесиха питието.
И отиват към дома на Кепалкоатъл в Тула.
Отиват и носят всичко, което са приготвили:
зеленчуци и чушки, и другото.
Носят също така и питието.
Пристигнаха, поискаха да говорят с царя,
но стражите на Кецалкоатъл не им позволиха,
не ги пуснаха да влязат.
Два до три пъти им отказаха — не бе позволено.
Попитаха най-после къде точно е неговият дом.
Те отговориха и казаха:
— Там на хълма на жреците, там на хълма на толтеките.
Чу ги Кецалкоатъл и каза накрая:
— Да влязат!
Влязоха, поздравиха го, поднесоха му зеленчуците.
Когато ги изяде, помолиха го да пие
и му дадоха питие от магей.
Той каза:
— Не, наистина няма да пия. Аз се въздържам.
То може би е упойващо. То може би е смъртоносно.
Те казаха:
— С пръста си поне го опитай. За сила е, младо е.
Кецалкоатъл го опита от пръста си и му стана добре и каза:
— Ще пия, дядо мой, ще отпия три пъти.
И жреците му казаха:
— И четвърти път ще отпиеш.
И му казаха, че и пети път ще отпие.
И казаха на царя после:
— Това е твоето приношение на боговете.
И когато той беше пил, казаха на неговите васали:
— На всеки един пет мерки!
И ги отпиха, и всички се напиха много.
И после жреците казаха на Кецалкоатъл:
— Принце, изпей песен!
Ето ти песента, която трябва да подемеш!
И жрецът Перушинена лента му подсказваше песента:
„Моят дом е от пера, моят дом е от пера на зелен кецал,
този дом от черни и зелени позлатени пера на закуан[6],
този дом от червен седеф —
трябва да го напусна!“
И когато бе най-весел, каза:
— Идете и докарайте Кецалпетлат — Скъпоценната Звезда,
моята сестра, заедно с нея ще продължим
да пием до забрава!
Отидоха неговите слуги към хълма Ноноалко,
където се бе посветила тя на своя бог. Казаха й:
— Принцесо, господарке знатна, Скъпоценна Звезда, Покаяна,
дойдохме да те вземем, вика те жрецът Кецалкоатъл.
До него трябва да бъдеш.
И тя каза:
— Добре, да вървим!
И когато пристигна, седна до Кецалкоатъл.
Дадоха й после четири мерки,
още пета от питието, това се казва гуляй.
И така ги напиха Перушинената лента и Толтекът.
И започнаха да пеят на сестрата на Кецалкоатъл:
— Сестро мая, къде отиваш, ти, Скъпоценна Звезда?
Хайде да пием! Ай, ай, ай!
И когато се бяха напили,
никой не каза, че са хора на въздържанието.
Вече не слизаха да се къпят в обредната река,
вече не се убождаха с тръни
и нищо не правеха, когато се показваше зората.
И когато дойде новият ден,
се почувствуваха пълни с горест,
вгорчено се почувствува сърцето им.
Каза тогава Кецалкоатъл:
— Ай, колко съм нещастен!
И обхванат от тъга, създаде тази песен
и я изпя на излизане.
„Никой не мисли за мойта съдба в моя дом.
Тук ще остана. Как тука?
Тук, и щом още пея, щом мойто тяло от земя е направено.
Тежък труд и болка са моето наследство.
Никога, никога няма да възстановя живота си!“
И пя също друга песен:
„Тук ме откърми моята майка, която бе със змийска кожа,
аз бях неин син, но сега не правя нищо, освен да плача.“
И когато свърши песента си, неговите слуги,
също изпълнени с печал,
се скупчиха и заедно запяха тази песен:
„Той ни обогати в сладкия успех,
той беше нашият водач, великият Кецалкоатъл!
Вашите изумруди блестят! Червеният пън се строши
и плачем всички тука.“
И когато свършиха своята песен слугите,
каза им Кецалкоатъл:
„Деди и слуги мои,
ще напусна града, ще започна моя път,
наредете да ми изработят една каменна ракла.“
И с ловкост му направиха каменна ракла.
И когато тя беше готова, затвориха в нея Кецалкоатъл.
И четири дни той стоя в каменната си ракла.
И си възвърна здравето, и се възстанови на четвъртия ден.
Каза тогава: — Мои деди, мои слуги, да вървим!
Затворете всичко, скрийте всичко, което открихме:
беше богатство, беше веселие, всичко наше
бе добрина и имот.
Слугите направиха това.
Всичко скриха в купела на Кецалкоатъл.
… Място, което днес се нарича Бряг на водата — Атеклан,
място на воден мъх — Амоско.
Вече си тръгва Кецалкоатъл.
Стана на крака и повика всичките си слуги.
Заплака за тях.
И тръгнаха на път, отиват да опознаят
земята на черното и червеното — Тлийан Тлапалан,
мястото, което пламти.
Той вървеше и отправяше взор навсякъде,
искаше да се спре, но никъде никого
не дочу да хвали живота му.
Тревожен се изпълни Кецалкоатъл с печал.
Получи съгласие да си отиде и да остави своя град Тула.
Готов на всичко беше.
Казват, че заповядал да зарият всичко:
златото му, седефа му и всичко,
което бе богатството на толтеките.
Всичко красиво, всичко скъпоценно
заповяда да се зарови в скалисти места
или в планините, или в пропастите.
И какаовите дръвчета превърна в рожкови,
и изпрати на път преди себе си
различни красиви птици с червени и жълти пера
към бреговете.
И започна пътя си.
Стигна до едно дърво. Бе високо и голямо.
Спря до него и каза, поглеждайки се в огледалото:
— Стар съм вече аз!
Оттогава това място се нарича
Място на старото дърво.
И хвърли тогава камък срещу дървото,
и този камък остана в него, врязан завинаги.
Дървото го пази още: расте нагоре
и вдига с глава камък, който го цепи на две.
И когато вървеше по пътя си Кецалкоатъл,
свиреха флейти.
Най-после стигна до друго място
и седна на един камък и на него опря ръцете си.
И където опря ръцете си,
остана следа, сякаш камъкът е бил мек.
И също така ябълките му оставиха
следа на камъка, върху който седна.
Тези следи ще пребъдат
и заради това мястото се нарича
Място на следите от ръцете му.
И се разказва, че стига морския бряг,
пясъка на големия океан.
Изправя се на нозе там и заплаква.
Взема своите украшения и се накичва
с орлови пера и с маска от тюркоази.
И когато се накичва,
той самият се подпалва.
И се прегръща с пламъците.
И се знае, че когато изгоря
и пепелта му се разпръсна,
дойдоха да го видят и му се наслаждаваха
всички птици с красива окраска, които летяха в небето:
червеноперата гуакамайа, дъждовникът и дроздът
блестящата бяла птица и папагалите,
птиците със жълти пера и всички красиви птици.
И когато престана да дими пепелта,
нависоко се вдигна сърцето на Кецалкоатъл.
Оттам идва името му Владетел на зората.
И се разказва още: четири дни
никой не го видя, защото бе слязъл
в царството на мъртвите
и там си намери стрели,
и след осем дни се появи като блестяща звезда.
И блестя дотогава, докато започна да царува.
Продължиха своя път и стигнаха Чапултепек.
И вдигнаха олтар от пръст.
И двадесет години властвува над племето Тозкуекуеч.
И още царуваше Тозкуекуеч,
когато дойде при него Копил, който живее в Педрегал.
Три дни той правеше магии: искаше да унищожи Копил.
Но го видя Куахтликезки, когото бог повика. Каза му:
— Какво правиш? От три дни ви нападат!
Копил иска да ви разруши. Иди и повикай Теноч.
Отиде да викне Теноч. Казва му: Ела тук!
— Кой ме вика? Казваш, три дни.
— Да, иска да свърши с вас Копил. Освен това:
бягай, иди в Акуезкомак, където водата кръжи,
вземи много борина и паливо за огън, по пътя ще трябва
огън да накладеш може би.
Аз ще те стигна по пътя. Сега отивам в Куахималпа.
И ако видиш, че аз паля огън — там ще ме настигнеш.
И тръгна Куахтликезки и на пътя се просна.
Тогава мина Копил. Той го прекъсна бързо:
— Кой си ти? — Каза му другият. — Аз? Аз съм Копил.
От твоето племе съм,
ние се разбягахме и другите останаха в Тзомпанко.
И освен това живея сам за себе си.
Аз съм нощният страж на царя на Колуакан Аксокуахтли.
И освен това цялата ми опора е там —
моята дъщеря, да идем за нея.
Отидоха да доведат момичето и се скриха в гората.
До едно дърво стоеше тя на име Хикомонахуал —
Обкръжена от пчели.
Обръща се към дъщеря си.
Казва й: — Дъще, ела тук, придружи Куахтликезки,
той е твой чичо.
И казва после на Куахтликезки:
— Върви с дъщеря ми, но не я поругавай!
И той, за да я поведе, хвана я за ръката,
но после уби Копил, главата му отряза,
отряза му главата и му извади сърцето.
Сложи го в една торба
и после погреба тялото на едно място,
което днес се нарича Акопилко — Водата на Копил.
И когато излезе на края на гората, запали огън.
Щом видя огъня Теноч, изтича към него.
— Много си се забързал — му каза.
А другият му отговори: — Ето ти главата на Копил,
иди да я погребеш някъде.
И отиде Теноч да погребе главата.
И Куахтликезки отиде да погребе сърцето на Копил.
Отиде да го погребе сред тръстиките,
където се вдига един див нопал,
клоните му са разлистени в бяло,
защото там орелът каца за дълго.
Вървеше бавно Тимал, вървеше като завоевател.
Две къщи с пищни покриви
построи.
И неговият бог се остави да го види.
Навсякъде върви бързо, с намерение да завоюва;
и прави своя вал защитен от дъжд и вятър.
Когато стигна края на гората,
богът му заповяда,
каза му: — Бяхме приятели, стига вече, аз си отивам.
И тогава каза Тимал: — Блесна слънцето, вече разсъмна.
До твоя дом ще стигна. До твоя дом ще достигна.
И сега вече не ще те видя.
Богът каза: — Така е, но не се пременяй сега,
аз ще те изправя до Чикимола.
Тогава Тимал заплака, тогава изля песента си,
плачеше, докато пееше своята песен:
„Тимал съм, Тимал съм, на Орела съм син,
превъплъщение съм на баща си.
Аз съм гърмяща змия, майка ми е Бялата Пеперуда,
Бялата Пеперуда, Слънцето.
Аз ги обожествявах, когато бях при тях.
Сега отивам към Ноноалко, чуйте моите вопли.
Елате, завоеватели.
Аз съм Тимал. Аз ще завоювам земи,
за да имате орли и тигри.
Все още трябва да защитя княжество Чичимека.
Отивам към Ноноалко. Чуйте моите вопли.
Елате, завоеватели.
Аз съм Тимал, завоювам земи,
за да имате орли и тигри.
Все още трябва да защитя княжество Чичимека.“
После погледа си взря, спря се на границата,
бе много внимателен, огледа се предпазливо
и видя, че там се вдига дим.
После покрай гората достигна до Чалко.
Завладя Чалко и извърши голям грабеж.
След това тръгна отново и стигна Чолула,
с бойни викове го посрещнаха, когато стигна този град.
Там го плениха и там загуби своята слава.
И остави, каквото остави. Там умря,
и умряха с него слугите му.
Още не бе умрял Уицилиуитъл.
И изпратиха посланици да го питат.
Каква вест носят? До него ли са слугите му?
Едни си отидоха, други останаха.
И тогава извика една женица:
— Защо не умрем и ние?
Защо с нас не идвате насам?
Да го чуят принцовете!
Защо не умрем и ние?
Да искаме вар и пера![7]
Принцовете я чуха и казаха:
— Попитайте Уицилиуитъл.
Също ли иска вар и пера?
Приготвиха вече жаравата от огнени пръчки.
Приготвиха я за жертвоприношение.
Намазаха женицата с вар.
Тогава се обади женицата,
преди да я хвърлят на кладата:
— Колуакацин, вече отивам
там, където е бог,
където моите коси и моите нокти
ще се превърнат в мъже.
Така викаше и Уицилиуитъл.
След като умряха, измиха кръвта им.
Как бяха разбити мексиканците на Чапултепек
разказват с песента си, когато я пеят,
когато я пеят, плачат и се опечаляват,
и по този начин си спомнят…
На края на земята върху нас падна едно знамение:
върху нас се разцепи небето,
върху нас падна създателят на живота.
На Чапултепек беше пиедесталът на бога.
Неговото наказание бе върху нас
през годината, която означава Първи Заек.
Надигна се плач, бяха пленени мексиканците.
Ай, замлъкнаха мексиканците.
— Къде е вашият корен? Там в небето
царува създателят на живота.
Плачете, плачете! Къде ще се загуби народът?
Какво ни остава? Къде е неговата поддръжка?
Плаче вече свещеникът Ахолоуа
там, където водата е бяла.
Плаче сърцето му. Къде ще се загуби моят народ?
С неиздръжливи щитове загинахме на Чапултепек.
Но сега съм мексиканец
и го изпитва на себе си Ахолоуа,
и го изпитва на себе си тепанекът.
По четирите посоки бяха разпръснати мексиканците,
оплакваше тяхната съдба вождът
на оръженосците Уицилиуитъл,
в ръката му бяха поставили знамето на жертвоприношението,
там, в Колуакан.
И от ръцете на врага излязоха старите мексиканци,
отидоха си по водата, в плесен обвити.
По извивките на водата си отидоха, където
тръстиките шумолят,
по стръмнини понесоха своята съдба.
Но дойдоха техните щитове от тюркоази,
техните знамена от кецалови пера.
Ай, щитовете се върнаха назад към Тепантоко,
и остана Колуакан опустошен.
Когато ние се раздвижихме, дочу се всеобщ плач,
останала бе само половината от мексиканците.
Там, където звънят звънчетата,
където се кове сражението,
тръгват, събират се мексиканците
в Тизапан и Колуакан.
Минават по своите щитове, минават по своите стрели
старите мексиканци там в тръстиките.
Сега казват на глас:
— Мексиканец съм, Оселопан съм,
щастливи са, които извършват подвизи
пред царете Аколуакатъл и Тезозомоктли…
Но може ли да бъде достатъчна и искрена някой път
думата на царете на Азкапотзалко?
Дано някой път, племенници мои,
да отиде тепанекът Акаситли към царството на смъртта,
заради вас ще започнем войната,
заради нас ще се начене боят.
Ах, ах, кой знае дали малко
ще се задържи на крака Азкапотзалко.
По този начин си спомнят своята скръб мексиканците,
когато започна да царува Куакуаутзин и завоюва
Чималаукан.
И също изпяха тази песен.
Разгневиха се Аколуасите, когато видяха Чиколоапан,
от силата на слънцето блестяха щитовете им.
Те разсякоха дори и дете в люлка…[8]
Куаукоуатъл и Ахолоуа вървяха и видяха
хиляди чудеса между тръстиките и върбите.
Това бе заповедта, която им даде Уицилопочтли,
тъй като те бяха негови стражи, а бяха и негови родители.
Което им каза, беше:
— Където се простира земята между тръстики и върби,
там ще се вдигне на нозе и ще царува Уицилопочтли!
Така от неговите уста дочуха тази прокоба.
И те видяха — бели върби, там посадени, бели тръстики,
бели иви, и още жаби бели, риби бели, змии бели,
това е, което вирее във водата.
И видяха след това, където се разпукват скалите,
една пещера;
четири скали я затваряха.
Една от изток се вижда, безводна е, обезводнена.
Втората скала на север гледа и от нея извира вода,
която се казва синя вода, зеленикава вода.
Когато видяха това, старците заплакаха.
И говореха: — Тъй, значи, тука ще бъде!
Виждаха това, което им беше предсказал
Уицилопочтли, което им беше казал.
Беше им казал той:
— Има да видите хиляди чудеса между тръстики и върби.
— Виждаме ги сега — казваха те — и им се любуваме.
Колко добро бе предсказанието, добре се изпълни то.
Отидоха да търсят мексиканците и им казаха:
— Мексиканци, да вървим, да вървим да се любуваме
на това, на което ние се радвахме!
Да съобщим на жреца, той ще ни каже какво да правим.
Тръгнаха към Темазкатитлан и се спряха там.
През нощта отидоха да гледат, да се покажат един на друг,
и беше там жрецът Куаутлакезки,
който е същият Уицилопочтли.
Каза той: — Куакоуатъл, видя ли всичко,
което е между тръстики и върби.
Няма ли още нещо?
Не си ли го видял още?
Иди и виж дивия смокинов кактус
и там ще видиш един спокоен орел,
който е там. Там яде, там си оправя перата
и така ще се успокои сърцето ти,
защото там е сърцето на Копил, което ти разкъса,
там, където водата кръжи и кръжи.
Но там, където падна той, ще видиш между скалите,
в оная пещера между тръстики и върби,
че от сърцето на Копил е израснал дивият смокинов кактус.
Там ще бъдем, там ще царуваме,
там ще чакаме и ще пресрещаме всякакви хора.
Нашите рамене, нашите глави, нашите стрели,
нашите щитове
там ще ги показваме, всички, които ни заобикалят,
ще покорим,
там навеки ще пребъде нашият град Теночтитлан!
Мястото, където орелът грачи, където разтваря крила,
мястото, където орелът се храни и където летят рибите,
където змиите се сплитат на кълба и свирят!
Това ще бъде Мексико Теночтитлан
и много неща ще се случат!
Каза тогава Куаукоуатъл: — Така да бъде,
господарю мой жрецо,
даде го твоето сърце, хайде да направим така,
че да чуят моите
родители, всички старци заедно.
И събра всички старци Куаукоуатъл,
и им съобщи думите на Уицилопочтли.
Чуха го мексиканците.
И тръгнаха отново между тръстики и върби,
по края на пещерата.
Дойдоха, където се вдига дивият смокинов кактус,
там, на края на пещерата, и видяха спокоен Орела
на дивия смокинов кактус,
там яде, там поглъща и хвърля в пещерата остатъците.
И когато Орелът видя мексиканците, дълбоко се поклони.
Орелът виждаше отдалече.
Гнездото и леговището му бяха
от скъпоценни пера:
пера на дъждовници, пера на червени птици и на кецал.
И видяха там глави на красиви птици,
и крака на птици, и кости на птици,
разпръснати по земята.
Бог им говори и тъй им каза:
— Ах, мексиканци, тук ще бъде! Мексико е тук!
И макар че не виждаха кой им говори, заплакаха
и казваха: — Щастливи сме ние, щастливи най-после,
видяхме къде ще бъде нашият град.
Да вървим и да дойдем да си починем тук!
Олмеки и хикаланки се надсмиваха на толтеките:
хвърляха в лицата им царевична помия,
с добре подострени тръстики драскаха нозете им,
бодяха гърбовете им и те се покриваха със синини.
Тежка бе работата на толтеките — носеха вода и дърва.
Във всичко бяха роби без никакво уважение.
Подигравка за жителите бяха бедните толтеки.
Събраха се веднъж през нощта
четирите главни техни вождове:
Иксикоуатл, Кецалтехуеиак, Тезкауицил и Толоуицил,
споделиха страданията си и се оплакаха един на друг.
И събрани всички заедно, толтеките си казаха:
— Какви хора сме ние? Така ще ни съсипят!
Живот ли е животът ни от две, от три години насам?
Така ли ще ни карат да живеем? Какво ни остава повече?
Какво ще дойде след това?
Нашият бог, изглежда, го иска, нашият бог ще ни довърши!
Не падайте духом, уважавайте всеки,
с мъжество и сила страдайте!
И толтеките започнаха да си съчувствуват един на друг.
Тогава се появи Тезкатипока и им каза по този начин:
— Какво говориш ти, Иксикоуатъл,
какво говориш ти, Кецалтехуеиак?
Къде трябва да отидете? Защо сте толкова измъчени?
Знам много добре с кого се подиграват — това съм аз.
Слушайте сега: — Тук ще бъде нашият дом,
ще ги изхвърлим оттука!
Ще ги изхвърлим с удари, защото ни се подиграват враговете.
Не падайте духом, ние сме си в нашия град вече.
И знам много добре — не струвам ли за двама, за трима аз?
Трябва да покорим олмеките и хикаланките!
Ще видите как ще почне войната, в която ще загинат;
ще пеем, ще танцуваме, ще им изпеем песента на знамената!
И започна да пее Тезкатипока.
Когато завърши песента си, каза им по този начин:
— Слушайте добре, това ще е вашата песен. Какво мислите?
Нищо не вземайте друго от олмеките и хикаланките,
само техните стари отличия, техните тояги
с обсидианови остриета,
техните щитове, всичко старо тяхно.
И ще се втурнете между тях:
с удоволствие ще чуят вашата песен
и в нейния ритъм ще танцуват олмеки и
хикаланки. Какво мислите?
И тръгват Иксикоуатъл и Кецалтехуеиак
към Повелителя на Земите и Повелителя на Ловците
и ги молят отдалечен: — О, господари,
не сме дошли да безпокоим лицата ви и сърцата ви също.
Послушайте плача на тези бедни ваши слуги,
които живеят с трева и носят дърва за огнищата ви.
Нека вашият гняв не пада върху тях.
Послушайте техния плач! Идват да ви направят удоволствие,
съчиниха една песничка, за да ви приповдигнат настроението
и в нейния ритъм да потанцувате. Разрешавате ли ни това?
Какво заповядва сърцето ви?
Направете този дар на слугите ви!
Дочуха Повелителят на Земята — Тезакозке,
и Повелителят на ловците — Амапане.
Казаха: — Добре сте го намислили, много хубаво, нека да чуят
Господарите във съвета. Ще съберем съвета.
Не се страхувайте, дочухме вашия плач и вашите молби.
Тогава в жилищата им нахълтаха толтеките,
за да приготвят нещо за селището.
— Никой с тези слуги да не си прави шега,
те ще направят един празник, за да развеселят селището,
но вие имате ли с какво да се премените?
И те му отговориха: — О, господарю, нищо нямаме.
Ще бъде обидно за вас да излезете заедно с нас на танца.
Какво да направим?
Не се гневи, господарю, знаят твоите толтеки.
— Добре казано, тогава ще ви намерим украшения,
вождовете от съвета ще ви помогнат.
— Но, господарю, как за празник
ще дадете вашите дрехи и оръжия?
Ще ги повредим, ние сме толкова непохватни,
ние, твоите слуги толтеки.
— Хайде тогава, вие сте майстори,
четири дни вече се готвите.
Хайде почнете песента си.
— Голям подарък ни направи!
И отиват двамата да видят народа толтекски.
Събират се и четиримата вождове им говорят,
и говори им жрецът Коуеннан по този начин:
— Толтеки, нима вашият създател не дочу вашия плач?
[…]
И минават от къща на къща да търсят одежди,
и казват във всяка къща: — Дайте ни назаем
стари одежди бойни, стари копия, стари щитове,
негодните, изхвърлените, може да ги счупим.
И всички им отговарят: — Какво ще правите с тях?
Защо ги искате?
— Ще танцуваме танц пред всички господари
в техните къщи и насред селището.
— И защо не искате дрехи и оръжие в добро състояние?
— Не, такива не, искаме от онези, които са в прах и пепел,
ние ще ги оправим и ще ви направим удоволствието.
— Е, вземайте ги тогава, навсякъде са разхвърляни,
стари щитове, стари копия, стари отличия,
вземете ги, щом не искате нещо хубаво.
И вървят толтеките, и търсят навсякъде тези неща,
набират оръжия и одежди, всичко, което е износено.
Шлемове от памук, стари лъкове, стари стрели,
стари копия, и се снабдиха с всичко.
И когато с всичко захвърлено се явиха пред вождовете си,
оправиха ги. Боядисаха ги в червено,
пребоядисаха ги в синьо и памучните покривала
наново съшиха.
Това бе голямото дело, с което си отмъстиха,
и с една само песен толтеките победиха.
С печална съдба се видяхме ние.
По пътищата се въргалят счупени копия,
косите са разпилени от вятъра.
Съборени са покривите на къщите,
почервенели са стените от кръв.
Червеи пълзят по улици и площади
и зидовете са опръскани с мозък.
Червени са водите, сякаш са били багрени,
и ако отпием — вода от селитра това е.
Удряхме кирпичените стени на нашата древност
и ни останаха в наследство пробити стени.
В щитовете беше нашата защита,
но щитовете не задържат опустошеното.
Хляб от тор ядохме,
дъвчехме пясъчни зърна,
парчета кирпичи, гущери, мишки,
земя, направена на прах, и още червеи…
Като перо на кецал, благоуханно цвете,
приятелството трепти,
като пера на чапла в празнична одежда се втъкава.
Птица, която чурулика като звънче, в нашата песен,
как красиво я пееш!
Тук, между цветя, които ни обграждат,
разцъфтели клони ти възпяваш!
Чух песен натам и вървя през пролетта,
взрян в светлините на годините.
Вече със зората разговарят
птицата със сините пера и птицата на жътвата,
и червената птица на слънцето.
Ти си, о, принце Моненкаутзин!
Като водна лилия на вятъра кръжи щитът,
като дим и като прах се вдига,
ударите на ръцете повтаря
тук в Мексико Теночтитлан.
Това е домът на щитовете,
това е домът на битките,
простира се помещението на Орела,
то е престолната зала на Тигъра:
те носят тежестта на войната.
Флейтата вече свири за бой,
по цветовете на щитовете блести слънцето.
Никога, никога то няма да свърши.
Отчужден останах, напи се сърцето ми,
зората вече се показва,
чурулика златистата червеношийка
върху стените от щитове,
върху оградата от копия.
Бъди щастлив, Тлакауепан,
ти, мой съседе Куасомотъл,
Куасомотъл от Куечтлан.
При божествените цветя
опиянено остана сърцето ми,
там, при брега на птиците…
Бъди щастлив, Тлакауепан,
и ти, мой съседе Куасомотъл,
Куасомотъл от Куечтлан.
Златиста пеперуда смуче мед,
отвореното цвете е моето сърце,
о, приятели, бе цвете благоуханно,
но дъждът го разпръсна.
Дойдохме само да спим,
дойдохме само да сънуваме.
Не е истина, че сме дошли
на земята, за да живеем.
Като трева всяка пролет
ние се надигаме,
позеленяваме наново, разцъфва
нашето сърце.
Някои цветя от тялото ни излизат
и към тялото ни вървят.
Валяха изумруди
и се родиха цветя.
Това е твоята песен.
Когато я запяваш в Мексико,
слънцето я озарява.
Разбрах най-накрая:
пея една песен,
гледам едно цвете,
дано никога не ме напуснат.
Усещам се в несвяст,
плача, измъчвам се и мисля,
казвам и си спомням:
Дано никога не умра,
дано никога не изчезна.
Да отида, където няма смърт,
където се постига победа.
Дано никога не умра,
дано никога не изчезна.
Един ден ти ще видиш гърбати пясъчни хребети, които потъват подобно бели китове в Тихия океан между Лима и Ла Чинча. Тук Андите се спускат към ръба на континента като стръмна пустиня. Ни отвлясък от вечни снегове, ни полъх от водопадни реки, ни повей от плесенясала джунгла — пясък и пясък, който застила и смила околния свят, неспирна вековечна мелница. Но и над пясъка господства някой — това е огромният вятър вендавал откъм остров Пасха, той стрива и самата пясъчна мелница. А над вятъра? Над вятъра е кондорът. Кондорът минава толкова високо, че ще го съзреш едва когато реши да връхлети на някоя земна твар. Тогава именно ще дочуеш сепнат човешки вик из недрата на пясъчните хребети: „иу-у-у-ууууу…“ Човешкият вид наподобява свистенето на други орлови криле, но напразно, кондорът ще грабне избраната жертва. Този път бе едно черно яре със звънче през шийката. Птицата го отнасяше навъзбог, а звънчето му трептеше наистина с небесен звън.
Така по сепнатия вик разбираш, че тази пустиня властва преди всичко над човека, той е загубеният в нея, той е засипаният от нея. И аз видях човека, който викаше по кондора — той се появи от пясъка покрай панамериканското шосе, докато сменях гумата на наетата от Сесар Калво раздрънкана кола. Сесар бе заявил в кантората на рентакара, че има вероятност да стане министър след победата на Алан Гарсия, а парите за бензина бяха моите дребни командировъчни…
„Колко е часът!“ — попита и този човек като всички индианци, които бях срещал из Америка. Това при тях е нещо като култов въпрос, индианците изпитват страшно желание да узнаят колко е часът, а като дочуят точното време — веднага се разсейват и започват да разказват за себе си. Може ви няма какво друго да ти кажат, те са в пространството, ти си във времето.
Така и този с вика изпод пясъците. Той бил вагабундо — скитник, в Америка има хора, които изживяват целия си живот така, тръгват отнякъде и вървят нанякъде. По големия път все се намира глътка вода, къшей хляб, любов от пръв поглед. Той вил тръгнал преди десетина години, а кога ще стигне, не знаел, защото не знаел къде ще стигне. Нататък е вулканът Чимборасо, казвам му, после е езерото Маракайбо, после — земята на Сандино, а зад нея — земята на Панчо Виля и златният куршум в гърдите на водителите. Но на него отляво му е океанът, отдясно — Андите. Що за човек си, питам го. „Не съм човек аз, аз съм вятър…“ — отговаря ми той и в същия миг отново издава сепнатия си вик, защото кондорът отново пада с прибрани криле, а човекът насреща ми прозвучава пак като свистящ вятър.
… В Панама Чангмарин ме води към подножието на настръхнала от палми зелена-зелена планина. На едно равно място са се събрали като на нашенски панаир стотици селяни — всеки с широкопола сламена шапка, с ботуши до над коленете, с мачете на кръста, с омотано около седлото на коня ласо. Започва необичайно за европееца състезание — по надвикване. Човекът застава на белязано място и слага длани като ветрило пред устата си. Викът се ражда издълбоко, набира трептения, плътност и мощ, току някой кон разтревожено се изправи на задни крака и разшири ноздри. А викът продължава — рекордът е поставен дълго преди моето идване, когато мулатът Араселио е викал около две минути и са го дочули на около четири километра оттук.
През 1964 година, когато за първи път си отивах от Куба, Николас Гийен ми подари един хубав бележник, подвързан с кожа като луксозна книга. Но за да стане книга, трябва да го запълниш с нещо, каза ми той на прощаване. Почти четири десетилетия вече аз това и правя — запълвам този бележник със записки от Америка, за да стане все някой ден книга. Аз пиша трудно тази книга, защото аз не мога да викам. Но аз мога да дочуя вика под кондора, колкото и далече от него да се намирам. Дочух говора на цяла Америка — от маите и инките, от негрите и индианците, от португалците и испанците. Видях величествените руини на Мачу Пикчу и на Чичен-ица, обходих пампата, обиколих архипелазите. Сега моят бележник наистина се препълни, но не толкова с мои писмена, колкото със стиховете на американски поети, които превеждам като мравка към нашата азбука. Когато казвам, че превеждам, аз имам предвид първичното значение на глагола — пренасям, прехвърлям, прекарвам към българския език написаното от американски поети. Това е викът, който ме съпровожда. Той някога е бил спокоен и плавен говор, сега е свист като от крилете на кондора.
Когато обхождах Аржентина — пампата към Гран Чако, крайбрежието около Буенос Айрес, месопотамията на реките Парана и Уругвай, както и оня дъждовит ден при водопадите Игуасу, (един ден също може да бъде обходен, както и една нощ, особено на млади години), и когато с предчувствието за снега на юг от Комодоро Ривадавия, когато с разлюляно от петнайсетминутния самолетен прескок до Монтевидео сърце пак виждах същата земя — тогава в много хора аз съзирах не другиго, а себе си, в много чужди съдби долавях своя орис, била или не била, повторена мъчително или нетърпеливо предстояща, минало някакво неразгадано или почти предречено бъдеще. Човекът в крайпътната чакра на кой знае кой километър между Росарио и Ескина — заради какви непреглътнати думи бе отхвърлен в страшната самота на пампата или с какво той бе по-надарен от мене, за да заслужи безбрежно уединение в необятния простор? Земеделецът с българска кръв в жилите си, който ми каза, че ще кръсти първородното си дете на мое име, ако е син — Николас, ако е дъщеря — Никола, този брат по корен не можеше ли той вместо мене да пристига през девет земи в десета, за да ме завари там самия мене, повехнал от носталгия по България?
И какво всъщност ми е пречило хора-скелети, току-що излезли от концлагери, да поставят моя студентска снимка на Обелиска на независимостта, вместо аз да наблюдавам как се съставя почти гранитен обвинителен акт с пожълтелите образи на съществували и вече несъществуващи аржентинци, жертви на геноцид, в който можех да изчезна и аз, ако бях гражданин на страната, съставена от граждани на десетки други страни? Този обелиск в центъра на Буенос Айрес, където търсех своята фотография, а хората-скелети ме гледаха с почуда, че съм жив — не заради поданството си, естествено, а заради неподлежащи на аржентинско поданство идеи и размисли, така ми се струваше.
И дочувах гласа си в една песен на Мерседес Соса, която ме съпровожда и досега, протяжна и еховита песен — как ако някой тръгне на път, една светулчица ще го придружава, и как във виното трепти светулчицата на душата, и как ручеят пее среднощ, а призори плаче…
До неотдавна можех да изчезна безследно в Аржентина, както изчезна поетът Франсиско Урондо — или да изчезна от Аржентина, както изчезна разказвачът Хулио Кортасар. Но аз чувствувах, че се появявам в Аржентина като книжарница за поезия, затворена от военните, като филм за Втората световна война, забранен от военните, като изложба на плакати за мира, отстранена от военните. Така мислех в потока неудържими събития, които не можеше да не станат в Аржентина след геноцида — книгата на комисията Сабат „Никога вече“, в която се съдържа само малка част от фактологията на унищожението на политическия и духовен елит на нацията, първия панаир на книгата с участието на издатели и писатели от цял свят, процеса срещу генералите, който започваше библейски. И аз сред всичко това като новороден, Николас или Никола, няма значение, и откривах обширния свят, където не само ручеят, но и човекът пее среднощ, а призори плаче, защото и за песента, и за плача там, в Аржентина, има много житейски поводи.
С Хорхе Бокканера и Висенте Мулейро направихме достатъчно, за да не изглеждам в Буенос Айрес като чужденец, а те двамата — като местни хора. Всъщност след дълга емиграция Хорхе бе забравил месторазположението на бохемските артистични средища, а Висенте поради младостта си още не бе ги научил. Така или иначе в пресечките на големия булевард „Корриентес“ или в кривите пристанищни улички те питаха вместо мене за разни книги и разни плочи, а аз пък разпознавах виното, което им се искаше да опитат. Тази размяна на ролите, както се казва, вероятно се дължеше на обстоятелството, че нощем, в часа на песента, Буенос Айрес магически се превръща във видение от Европа, това бе моят час, а призори, в часа на плача, градът приемаше облика си на изтерзаван доскоро, на подлаган на блокади и обиски концлагер с няколко милиона обитатели, това бе часът на двамата ми приятели.
Бе 1987 година…
Мислех си в такива минути за стихове на Борхес — че е бил нещо от Единбург и нещо от Цюрих и чрез него, почти ослепял през времето на геноцида, разбирах изглежда, че военните диктатури са унищожавали не само аржентинци, които по начало се идентифицират все още като хора от италиански, френски, испански или славянски произход, но са унищожавали по малко от Италия, от Франция, от Испания, от славянските страни. Генералите не можеха да понасят филми на Фелини, концерти на Пабло Казалс, стихове на Арагон, да не говорим за идеи. Те забраняваха всичко това, което означаваше, че го унищожаваха за поколенията, израсли през тия геноцидни години.
Аржентина можеше да има съдбата на индианците от племето тоби, които видях в Гран Чако. Те бяха последните остатъци на унищоженото в други времена и от други военни туземно население, остатък, показващ невъзвратимостта на унищоженото. Тези индианци бяха слезли вече от вихровитите си мустанги и обитаваха покрайнините на малки градчета, бяха отвикнали да опъват тетивата на ловните си лъкове и клечаха като кучета пред месарниците, не разпознаваха сигурно водопойните пътеки, защото кръчмата бе станала за тях нещо като място за прекарване на живота. Все пак можеха още да правят скулптури от глина, но вместо божествата си, вместо митичните си птици, извайваха броненосци и само броненосци — гледах как ги моделират, докато в краката им из бедните къщици се мотаеха истински броненосци. Там също почувствувах, че и аз можех да имам тяхната съдба, а може би я имам — да правя глинени броненосци в свят, изпълнен с истински… Кой ми казваше, че поезията е броня за душата? Каква броненосна философия! Впрочем, не толкова ограничена…
Аржентинската поезия засили раздвоението ми, може би защото и тя самата е раздвоена или, по-точно, представлява своеобразно отражение на европейската поезия. Естествено е, след като няма народ, от който да дойдат местни влияния — както от инките в Перу, както от ацтеките и маите в Мексико, както от негрите в Куба, Панама, Бразилия. Не от инки, не от маи, не от ацтеки — ние произхождаме от европейските пътнически кораби, казваха ми Хорхе и Висенте, нашият корен е през океана.
Може би заради това, или поради неведение, ми се струва, че Хорхе Луис Борхес е един прероден на друго място Пол Валери, че Раул Гонсалес Туньон е превъплъщението на Салваторе Куазимодо в природата на пампата.
Младите поколения също пренасят подобните на емигранти идеи на някои европейски поети, силно повлияни от доскорошния жив пример на Хулио Кортасар.
Всъщност, тези разсъждения за аржентинската поезия са непълни, но аз разсъждавам така, защото съзирам себе си в аржентинския живот. Никъде, в никоя друга страна на света, не бях се почувствувал така сроден с природата и психологията, която нощем е толкова просторна, че само чувството за необята може да оцени малко по-късно самотата и теснотията на кобния час, когато човек остане сам със себе си, нераздвоен, току-що пял, току-що плакал.
Пътищата пристигат,
уморени от скитане под дървета.
Лица от спокойствие и кал.
Комини с местен буквопис.
Стрехи, под които тишината пее
единствено със жуженето на стършел.
Слънцето влиза в женските стаи,
дюшеците опъват бедра към прозорци
и всичко се слива в интимния мирис.
Стариците тъкат с движения на насекоми,
докато кокошките кълват пода.
Бог
е в зениците на стените,
в растящата между камънаци трева,
в дърво, което протяга ръка,
без да погали задрямалата улица.
Опънати като току-що изпрани,
облаците са с цвета на ангели,
но с одеждите на гълъби.
В неподвижния сезон
гласовете отекват като в кладенци
и през звука на молитви се дочува
песента на слепеца,
която екне в реката под моста.
Ах, орис на Борхес —
да си плувал по всякакви световни морета
или по единственото самотно море на някой
човек,
да си бил нещо от Единбург, от Цюрих,
от двете Кордоби,
от Колумбия и от Тексас,
да си се връщал при смяна на поколенията
към старите земи на твоя корен,
към Андалусия, към Португалия, към онези
княжества,
където саксонец воюва с датчанин
и смесват кърви,
да си блуждал по червения и спокоен
лондонски лабиринт,
да си остарявал в толкова огледала,
да си търсил напразно погледа
на мраморни статуи,
да си проучвал литографии, енциклопедии,
атласи,
да си видял тайнствата, които мъжете виждат,
смъртта, бавното разсъмване, долината
и нежните звезди —
и да не си съзрял нищо или почти нищо,
освен лицето на едно момиче от Буенос Айрес,
лице, което не иска да бъде запаметено.
Ах, орис на Борхес,
на по-странна от твоята орис!
Ах, орис на Борхес —
да си плувал по всякакви световни морета
или по единственото самотно море на някой
човек,
да си бил нещо от Единбург, от Цюрих,
от двете Кордоби,
от Колумбия и от Тексас,
да си се връщал при смяна на поколенията
към старите земи на твоя корен,
към Андалусия, към Португалия, към онези
княжества,
където саксонец воюва с датчанин
и смесват кърви,
да си блуждал по червения и спокоен
лондонски лабиринт,
да си остарявал в толкова огледала,
да си търсил напразно погледа
на мраморни статуи,
да си проучвал литографии, енциклопедии,
атласи,
да си видял тайнствата, които мъжете виждат,
смъртта, бавното разсъмване, долината
и нежните звезди —
и да не си съзрял нищо или почти нищо,
освен лицето на едно момиче от Буенос Айрес,
лице, което не иска да бъде запаметено.
Ах, орис на Борхес,
на по-странна от твоята орис!
— Като че ли се е пъхнал под килима.
— Като че ли ни гледа от гардероба.
— Като че ли този хавански цвят е признак.
— Като че ли тази декоративна рибка е партизанин.
— Аз се кълна, че го видях като котка на покрива.
— А аз, че пробягва по телефонната жица.
— Господине, прегледахте ли добре своя креват?
— О, Джон, чия брада такава наднича от жилетката ти?
— Трябва да пречистим водите на реките.
— Да измием лицата на черните хора.
— Да натрошим хребетите на Андите.
— Да сложим Южна Америка в термос.
— Казват, че по Венецуела носил китара.
— Че в Буенос Айрес се подавал иззад акордеоните.
— Че в Уругвай танцувал милонга заедно с дявола.
— И че в Бразилия се предрешил като кабокло.
— Вчера, бе, вчера се появи в Санто Доминго.
— А в Колумбия би водач на пиратите.
— Но аз го видях тази сутрин как с ужасна усмивка
прогонва духовете от огледалото.
— За малко онази нощ не ме уби в съня ми,
появи се, обкръжен от милион сатири.
— Това в Боливия е негова работа.
— И този лай през нощта не е кучешки.
— И тази сянка, която се мярка, защо се мярка?
— Не ми харесва мученето на животни зад мене.
— Може би е в пампата и е нещо като грак.
— Може би е на улицата и е нещо като вятър.
— Може би е треска, от която няма лек.
— Като че ли е бунт и той настъпва вече!
докато диктаторът или службашът говореше
в защитата на безредиците предизвикани от властта
той взе александрийския стих или стиха роден
от докосването на камък и есенен пламък
вънка продължаваше класовата борба
/ бруталния капитализъм / тежкия труд / глупостта /
насилието / късмета / полицейските сирени
разкъсващи нощта /
той пое александрийския стих
и с уверена ръка го разчупи на две половини
на едната постави красота и още повече красота на
другата
/възстанови стиха / сложи пръст на началното слово /
натисна началното слово прицелен в диктатора или
службаша
изстреля картечния ред на александрийския стих
/ речта продължи / продължи класовата борба
/ бруталния капитализъм /
тежкия труд / глупостта / насилието / смъртта /
сирените/
полицаите разкъсваха нощта
този факт обяснява че александрийския стих
досега не е съборил нито един диктатор или службаш
/ и също обяснява че един стих може да се роди
от камъка и от есенния пламък /
/ или от срещата на дъжд и кораб /
от други сблъсъци които се предсказват
от рождения от бракосъчетания
от изстрелите на непрестанната красота
бе лесно да остана сама
блестящо недосегаема в моята си дързост
да хвърлям все още ценни неща между хора познати
престижни писма за падението
да спотайвам годините
с изреченийца многозначителни да плащам чиста
съвест
в някакво събрание на псевдоопасни
бе още по-лесно отколкото с ритник да влезеш
в мътната и сложна действителност
отколкото да назоваваш братя които не познаваш
но които знаят думите и познават уверено
враг справедливост
затворници убити
и вдъхват живот на изтънченото ни общество.
сега всичко е червено
ни птица ни звяр на пътищата излизат
никой не се оглежда в счупените огледала
а във въздуха има дъх на обгорена дреха
идват най-после хората които всички преглеждат
разковават дюшемета
разрушават стени
влизат в гардероби скринове мазета
нахлуват в спомени
разбъркват милувки
задават много прекалено много въпроси
гледат жените ни с алчни очи
стрелят по котките
но всичко е напразно
този ден вече е като никога: така червен
В Копиапо
непосетен все още град от Анхела и мене
вчера бе четвъртък ден долинен
на улицата
четиридесет градуса леност непрозрачна
стопени навици
и хората
не мислеха за моето главозамайване от живота
нито за гърдите на Анхела
какво значение казвам и се питам
имам ли нещо общо с Анхела
нито съм хапал нейните гърди
може би и да не ми харесват
нито съм разбрал че случайно
някакъв тъмен поет
мислеше за мене като за несъществуващ
нито тук нито в Копиапо
в тия времена
е опасно да сбъркаш куршумите с птици
куршумът например
няма сърце нито пера
не му трябва небе нито с облаците пътува
не свива в дърветата гнездо
куршумът има за гнездо сърце човешко
поради навика си да умъртвява
куршумът не бива да живее
но във военни времена
всеки трябва да разбере
как да различава гласа на куршума
от гласа на птицата
трябва да пази поредното разсъмване
като последно
трябва да разбира от гласове
и това е възможно само ако
разбираш от птици
Бразилия е като сестра на океана… Само така може да се внуши някаква представа за нейната огромност. Тя заема такова средищно пространство на континента, че граничи с всички южноамерикански страни без Чили и Еквадор. С пряк допир до държавите, създадени от испанците и от Освободителите на Америка, Бразилия все пак е съхранила португалския език като най-адекватен на нейната многокоренна в етническо отношение поезия. Началото на бразилската поезия идва от мисионерите йезуити, които между трактати, хроники и донесения опитват мерената реч. Тогава епохата на Конкистата и Колонията, която в обсега на испанския език се характеризира с близки до литературните жанрове дневници, писма, географски и етнографски описания, направени от Христофор Колумб, Фрай Бартоломе де лас Касас, Гонсало Фернандес де Овиедо, Ернан Кортес, Бернал Диас де Кастийо, Инка Гарсиласо де ла Вега, Алонсо де Ерсиля и Сунига, Алваро Нунес Кабеса де Вака… Откриватели, свещеници, войници, чието дело е възвисено от гениалните първи писатели на континента като мексиканката Сор Хуана Инес де ла Крус. Подобни хора създават бразилската писмена поезия, макар имената да са не толкова известни. Постепенно към общия процес се прибавя устното творчество на индианците и на докараните от Африка чернокожи роби, които определят и до ден-днешен не само цвета на Бразилия, но и митологичните и фолклорните мотиви в много изкуства.
Първоначалната бразилска поезия се отличава с култ към природата, особено пасторалната лирика. Именно заради това идеите на просвещението в Бразилия например се поемат от поезията. Въобще много философски или естетически влияния намират в Бразилия специфично превъплъщение и израз. Още един пример — съчувствието към коренните обитатели индианците слага началото на идеята за „естествения човек“.
Превръщането на индианците в клетници на събитията и въздигането на клетниците като главни герои на литературата съвпада с антипортугалските обществени настроения. Специално в поезията това залага една постоянна чувствителност към живота на онеправданите хора и идеалите на свободата.
Модерната бразилска поезия получава признание на континента и в световен мащаб след знаменитата Седмица на модерното изкуство, организирана в Сао Пауло от 13 до 17 април 1922 година. Тази седмица е демонстрация на постигнатото литературно превъплъщение.
Същността е в новите таланти, които с авангардистки усилия си поставят за цел чрез един свръхчувствителен национализъм, който няма нищо общо с шовинистичното националистическо минало, да отразяват живота и реалностите на своята земя. Между блестящите инициатори на Седмицата са Мануел Бандейра, Гийермо де Алмеида, Роналд де Карвайо, Марио де Андраде, Освалдо де Андраде, Рибейро Коуто. Това са книжовниците, а към тях се присъединяват обновителите и на други изкуства — художникът Анибал Малфати, скулпторът Виктор Брешерет, композиторът Ектор Виялобос. Както пише въобще за новата бразилска поезия Роналд де Карвайо, модерният човек, за да създаде близка на съзнанието си литература, трябва да се освободи от всякакви предразсъдъци. В Бразилия модерният човек има пред очите си един девствен свят. Да организира този материал, да му придаде стабилност, да го концентрира в човешката изява — това е задачата на твореца. Директна и чиста поезия, вкоренена дълбоко в националната структура. За това е нужно вникване не само в проблемите на бразилеца, но и вникване в проблемите на американеца.
Животът на бедните хора е всъщност животът, който проличава в ярките и ритмичните звуци по улиците на бразилските градове. В Бразилия животът като че ли не се подава на обикновените описания, за него като че ли не може да се каже, че тече, минава, развива се и т.н., а трябва да се каже, че ечи и пъстрее. И аз го видях такъв, при това не по време на пищните карнавали, когато животът се пренася на улицата в одеждите и звуците на всенародни празници. Видях го в дни, съвпаднали със скръбта по един агонизиращ президент. Не само по телевизията, разплакани бразилски лица се срещаха навсякъде по улиците на Рио де Жанейро, на Манаус, на Сао Пауло, но като инстинкт за самосъхранение багрите и ритъмът проблясваха и проечаваха и тогава, а плачът сякаш конвулсивно преминаваше в танц, скръбта — във феерия.
Такава изглежда е и бразилската поезия. Модернистите след знаменитата Седмица сякаш върнаха окончателно един дълг на Португалия. Те направиха така, че езикът на лузитанците да бъде проговорен в Америка от много повече хора, отколкото в самата Португалия.
Това е особен отклик на могъщите влияния, оказани на бразилската поезия от гениалните португалски поети Луиш де Камоинш и Фернандо Песоа.
След модернистите се появи т.нар. поколение на 1945 година. Поети като Жоао Кабрал де Мелу Нету и Леду Иву организират пак в Сао Пауло първия писателски конгрес. Той отбелязва началото на постмодернизма.
Някога аз имах една среща с Рицаря на надеждата Луис Карлуш Престес. Той бе живял дълго извън отечеството си Бразилия и често говореше за Бразилия със словата на поезията. И други бразилци проявявах склонност към поезията като израз на тяхната житейска орис. Ето защо аз се съмнявам, че емблематични за Бразилия са само футболът, кафето, карнавалът с боса-нова и ламбада.
Като израз на духовен потенциал поезията на Бразилия е безспорна. Тя е поезия богата на ритми и багри, сложна като композиция и метафора, тя е много жизнена, повлияна от необозримите етнокултурни пространства на вълшебната страна. Тя е сплав между националното и универсалното — и това е наистина емблематично.
Заради щастието на любовта — забрави си душата,
душата осакатява любовта.
Само Господ намира удовлетворение
в друга душа.
Само Господ или някой извън света,
душите не се съприкосновяват.
Остави твоето тяло да се разбере с друго тяло,
защото телата се разбират, но душите — не!
Не те наричам Ева,
не ти давам името на никоя родена жена,
нито на нещо, нито на богиня, нито на пророчица,
нито на земя, нито на звезда, нито на цвете.
Но те наричам тази, която се спуска по лунния лъч,
за да разбуни морета,
за да навлезе в най-трепетни неща.
Когато гледам безкрайните полета с върби,
разлюлели цветисти корони,
знам, че не вятър — ти преминаваш
с разпуснати коси.
Обичам да те съзирам в прозрачните медузи,
полюшнати към северните моря,
да те чувствам в чайки и птици от полюса,
полетели през поледени пространства.
Не те наричам Ева,
не ти давам името на родена жена.
Твоето име трябва да бъде на устните на децата,
родени неми,
в тихите и подвижни пясъци, отишли в дъното на
морето,
в утаения въздух след свирепите урагани,
в словото на отшелниците, които те видяха насън
и умряха, щом се пробудиха,
в неразбраната от никого до днес
парабола на мълнията.
Във всяко подобно движение има срички
от твоето име вековно.
Да почакаме, друже, семената засети да се преродят
и първозданните животни да се помирят
под същата дъга.
Тогава ще се чуе името на тази, която не наричам Ева,
нито й давам името на родена жена.
Няма нужда от метафизични сравнения
между синия стол, на който седи кралят
на златото, и твоят. Между стола,
на който сядам, за да ми лъскат обувките,
и твоят.
Ти поиска преразглеждане на процеса,
но всеки процес е нещо кафкианско.
Има врата за влизане, за излизане — няма.
Петелът пропя и възвести часа,
когато идва онази с пръсти от рози.
Лъха утринен хлад и още свети една звезда,
която ще угасне по съвпадение
щом угаснат и твоите очи.
Имаш утехата, че всичко ще бъде кратко
като мълния. Като онази мълния,
която изписва във въздуха дума внезапна.
Дума, която никой не е чел, дума на санскритски,
но която навярно означава нещо.
Имаш и друга утеха. Първият,
който се изфука с платинената корона,
нямаше твоя късмет
и проля кървава пот.
Електрическите искри
изскочиха от тялото му
като свръхестествен ореол.
Трябваше да му завържат ръце и нозе
в скръбна поза, както изисква електрическата смърт.
И наново да го коронясат с ореола
на величието — според ритуала.
С какво право той не умря за три секунди
при тази чудодейна машинария,
при тази техника? Дишаше дълго
след законната смърт. В състояние на щастие
или на нещастие, но трябваше
да умре още един път под великолепната сила,
която може да запали всички светилници
в някоя катедрала.
Сякаш че бе твоя вината да не умре
в предвидената секунда.
Сега всичко е синтетично… и геометрично.
Твоят електропалач ще бъде любезен, повече от любезен,
ще бъде точен, и ти ще умреш дружелюбно,
сякаш че — в градина — късаш цветя.
Какво ти пука за апарата, за ритуала
на утринното кафе и коронацията?
Нима смъртта не изисква украса?
Украсата само придава тайнственост.
Най-после въздигнат на своя трон,
приличаш на митична фигура.
Липсва ти скиптър — от ония, които
царете държат в ръка.
Но няма значение. Отиваш да спиш с кралица
в царство, чийто герб е розата
върху синьо поле и със златни ластовици.
… И звездата угасна по съвпадение.
Този семеен портрет
е вече съвсем прашасал.
Не личи по баща ми
колко пари е спечелил.
По чичовците ми не личат
пътешествията далечни.
Баба ми е пожълтяла
без спомен за монархията.
Децата са променени.
Педро изглежда спокоен,
прекрасни мечти преживял,
а Хуан е престанал да лъже.
Градината е фантастична.
Цветята са като изпепелени.
И пясъкът под нозете
е сякаш океанска мъгла.
В полукръга на креслата
се чувства леко движение.
Децата си сменят местата,
но безшумно, това е снимка!
Двайсет години са много,
те всеки образ променят.
Някой изглежда че тръгва,
друг изглежда че идва.
Тези странни седнали хора,
мои деди… Не, не вярвам.
Това са забавни гости
в рядко отварян салон.
Отломъците от семейство
останаха ни в телата.
Достатъчно, за да втълпят,
че тялото крие тайни.
Рамката на този портрет
напразно задържа лица.
Те са си там доброволно,
можеха да отлетят,
можеха да изтънеят
в светло-тъмното на салона,
в мебели да поживеят
или в джоб на старо палто.
В къщата има сандъци,
много книжа, дълги стълби.
Кой познава страданието
на материята уморена?
Портретът не ми отговаря,
гледа ме и ми се радва,
а в моите прашни очи
и в стъклата се размножават
живи и мъртви роднини.
Не знам вече кой си отиде
и кой остана. Приемам
странната семейна идея
да преминаваш от плът в плът.
Мама
в крепдешин и дантели
свиреше на пиано в хаоса.
Една нощ разтвори криле,
уморена от толкова звуци,
в синьото се изправи,
не ме погледна,
никого повече не погледна.
… И рухна завинаги във фотоалбума.
Сам петел не може да изтъче
утро, трябват му още петли.
Трябва му друг петел да подеме
неговия вик и към трети петел
да го пусне, а той като него
от петел на петел да го хвърли,
и много петли да сплетат
слънчева нишка с кукуригане ранно —
и тогава утрото като въздушна тъкан
ще потрепне между всички петли.
— Какво гробище е това?
— Това е автомобилно гробище.
Тук почива моят Шевролет, ръждясва тук моят Буик.
Вятърът разсипва праха на Америка.
— Какво гробище е това?
— Това е гробище като всяко друго.
Под щурците и моравата почива моят баща.
И мечти. И стари спомени за долари.
— Какво гробище е това?
— Това е гробище на убитите във войната.
Войниците дочуват усмивки на деца,
но няма с какво да им се усмихнат.
— Какво гробище е това?
— Това е гробище за бели хора.
Това е гробище за негри.
Това е гробище за евреи.
— Какво гробище е това?
— Как да си обясним, че сме живи?
Всеки ден в Америка умират пет хиляди души
и въпреки всичко сме тука, туристи,
и питаме все за едни и същи неща.
1.
Поезия по време на глад
глад по време на поезия
поезия вместо човек
презиме вместо име
човек вместо поезия
име вместо презиме
поезия да дадеш име
да именуваш име
именувам човек
именувам име
именувам глада
2.
От слънце на слънце
слънчасал
от сол на сол
осолен
от бич на бич
бичуван
от сок на сок
изсмукан
от мечта на мечта
мечтан
окървавен
от кръв на кръв
Сега вече не се говори,
една дума опазва един град
и неволния тик на лицето е край
на неговото начало.
Сега нищо не се говори
и всичко във всяко състояние е прозрачно,
словото наистина е гримаса —
и по нейния ръб
вечните птици чуруликат
в приютите.
Вие няма защо да ми издадете
номера на света на този свят,
вие няма защо да ми показвате
друго лице,
в края на краищата лице;
трябва да изрече то само
името на потъналата република
и ако е край на края на всичко
и свършек на времето —
няма защо да ми показвате
другото лице на света,
не се говори, не се разрешава,
забранено е да се сменят идеи,
повече погледи не се приемат,
опити за раздвоение, кризи, други времена…
Всяко движение е недопустимо!
Аз съм сръчен, аз съм бразилец;
правя се, че правя нещо, моят прозорец
гледа дървото зелено
в очите зелени на една мулатка;
бразилец съм и съм сръчен; заради това
в нощта и в стаята си медитирам
като на брега на голяма река
в безкрайната самота на пулса,
на измамата,
мъртвешки бледен от ужас и любов.
Има един дом в Каракас, където бях чест и честит гост. И досега този дом ми се привижда с кучето Кампеон, с виолетовите храсти, с патио като бамбукова клетка, с десетки картини (едни накачени по стените, други натрупани около статив), с плетения стол, от който Габриел Брачо ми говори, със синята чашка за кафе в успокоената ми ръка. И все нещо ми се губи във видението, зная това вече, и трябва да затворя очи — за да се появи в милия спомен Велия Бош, странна тропическа жена с глава на северна славянска богиня. Наричах я за себе си Лада… Тя винаги биваше с нас и винаги като че ли отсъстваше. Преминаваше безплътна покрай мокрите палитри на Габриел, оставяше някаква дума в разговора ни като облаче, из което витаехме след нея. А Велия потъваше в здрачевина с книги, вехти ръкописи, керамични тотеми, изкорубени маски от безвъзвратно отминали венецуелски времена.
Габриел Брачо бе след това в София и му доверих, че оттук съзирам дори онова колибри, което трептеше над изсъхналата му синя четка, обаче ми убягва образа на Велия. Така е, отговори ми той, има някаква магия около нея. Тя почти не излиза от къщи, но тя е винаги между Езерото и Реката, стига да знаеш какво е това.
Езерото е Маракайбо в западния край на страната, Реката е Ориноко в източния. Велия Бош би могла да изчезне и в сянката на Габриел Брачо, огромен художник, ако не бе самостоятелният й труд, наречен от нейния съпруг „магия“. Учителка, поетеса и литературна изследователка, в последните години тя се посвети на две поетични антологии — „Хора от Ориноко“ и „Хора от Езерото“. В тези две антологии тя вложи принципно нови идеи за същността и развитието на венецуелската поезия.
Какви са тези идеи?
Венецуелските историци считат, че политическият двадесети век там започва едва през 1935 година, т.е. след управлението на генерал Хуан Висенте Гомес.
Опрени на такава констатация, литературните критици приемат като начало на съвременната поезия 1920 година, времето на културния авангардизъм. Поетите от тази генерация са родени със звездата на века и под звездата на Аполинер. Характерно за тях е бунтарското скъсване с традицията и ориентирането им към европейския метафоричен и нравствен речник. Следващото поколение става известно преди всичко чрез шумната „Група Петък“, която довежда естетическите схващания на авангардистите до абсурдна псевдонационална изява на творческия дух. Поетите от Четиридесетте години се изявяват многопланово в жанрово отношение, при тях е твърде силно влиянието на знаменитото испанско поколение на Лорка, Мачадо, Алберти, Хименес. Петдесетте години са изпълнени с поети от друго качество, това са зрелите днешни поети, най-много пишещи, но най-малко издавани поради стеснените меценатски възможности на обществото и поради всеизвестната неприязън на буржоазната държава към такова некомерческо изкуство, каквото е поезията…
Велия Бош се противопоставя на подобни етапни класификации. В поредния разговор между Габриел Брачо и мене тя ни остави още едно облаче: „Поезията е присъща на безкрайността и излиза извън всяко време и всяко пространство, нито представлява нещо от миналото, нито нещо от настоящето, а може да се породи единствено от представата за бъдещето…“
В двете фундаментални свои антологии тя не дели поетите на поколения, а ги определя по други признаци — Основатели, Обновители, Експериментатори, Самовластници.
Последният термин е нов за мене, дълго търсех в нашия синонимен речник най-точното понятие за превод на оригиналното й определение „виолентос“. Спрях се именно на „самовластници“, защото не само из Венецуела, но в цяла Америка долавях една горчива истина за поезията — тя е висококачествена, но малотиражна, Америка е континент на много поети, но на малко читатели. Ето защо, мислех си, твърде често поезията се изгражда — в рамките на едно самостойно дело — като откъснат, макар и реален свят на самия автор, в който свят той се разпорежда самовластно както с изразните средства, така и с формата, с пунктуацията; това е поезия със самобитни и революционни идеи, но тя се херметизира в самовластната ограничена територия на един протестиращ ум, на едно уязвимо сърце. Истина е, за съжаление, защото там, в света на Рубен Дарио, на Сесар Вайехо, на Хорхе Луис Борхес, на Пабло Неруда, на Луис Видалес съществуват милиони, десетки милиони неграмотни хора, за които праисторическата каменна пластика на инки, маи, ацтеки е по-понятна от днешните писмена на поезията. Книгата за тях е чудо невиждано в буквалния смисъл на думите — и Венецуела не прави изключение, тъй като между Езерото и Реката, люлки и простори на поезията, съществува силово поле, наситено с други грижи, например грижата за къшей хляб.
Но именно заради тези мои впечатления от Америка аз отдавам предпочитание на методологията на Велия Бош.
„Ако можех чрез поезията да получа познания за моя народ, бих казала, че съм постигнала още едно безполезно удоволствие“ — сподели тя в една от каракаските ми вечери покрай палитрите и колибрите.
Тя е права в известна степен, защото този труд й носи само удовлетворение от артистичен характер. Но след двете нейни антологии, които съзнателно започват с образци от устната поезия на обитателите на Езерото и Реката, аз допускам, че не само бъдещето поражда поезия. В далечна историческа перспектива съвременното венецуелско стихотворение повтаря нещо от предшествениците. Всъщност, откога във Венецуела съществува поезия? Вероятно отпреди две хиляди години, от епохата на племената парахуани и гуараи. Тази поезия все още се презаписва от гласа на паметливи хора — последните издънки на доколумбовите етнически групи.
И изглежда единственото, което им е останало като нравствена и народностна отлика, е споменът за поезията, самата поезия, оцеляла на зърна за посев, скъпоценни зърна.
Велия Бош между Езерото и Реката — това е зримият за мене образ на съвременния венецуелски интелектуалец, но оттук нататък трябва да опознаем заедно с него Езерото като територия на класически социални конфликти, а Реката — като рана в сърцето на един народ.
Защото Езерото — това е петролът, плиснат по лицата на хората, върху хляба им, смесен с пролята на барикади кръв, а Реката е под сянката на две национални знамена, чиито цветове са едни и същи, но в различно съчетание…
„Орах в морето…“
Само сянка мършава като дърво без клони.
Само бледен лоб. И очи бездънни.
Само сянка пъргава, нервна, дребна…
Като всички сенки тя трептеше.
Бе безкрайна сянка и народ безкраен.
Цял народ с бавни селяни андински,
с празнични равнинци, мъжествени и храбри,
с мулати сърдечни и с къдрокоси негри,
с бронзови и обветрени рибари метиси,
с твърди в изпитни войници;
народ шегаджия,
гениален, ленив и маларичен.
Бе безкрайна сянка и народ безкраен.
Мъртва сянка днес, но нейната мъзга
мина и премина в хиляди гори човешки.
И тръби буреносни,
и тъпани раззинати, и пиколи военни
цъфнаха под много небеса.
Не успяха бронзът и мраморът да разплавят
тази живителна мъртва сянка,
защото бурята не може да се укроти.
Мъртва сянка днес у жив народ,
същият народ и същата природа,
същия хляб преживя, същите горчивини.
Народ, който от изгрев-слънце по пътищата преследва
това, което сянката бе търсила с години.
Мъртва сянка днес, но жив народ!
Народ на път и с поглед вперен
в знамето, което сянката развя.
Оранта никога не е била напразна.
Дори и да ореш в морето.
Все отсенките съм обзет
на камъните олтарни,
от тежестта на вековете
между капители осветени,
все съм под листа от лавър,
изплюти от минаващи ръце,
от глави на овце
под синьото зелено на смокини,
все до утринни скали,
от ластовици посивели
и от жени, изпращащи войници,
все съм в междуцарствие,
все във време на градове,
разрушени като облачни небеса,
все в тоя въздух на спаружени листа —
и все там, където прелетните птици
гнездят в очите на боговете.
Нощем срещу червената луна
наблюдавахме представата за безкрайност,
без да знаем, че безкрайността е вътре в нас.
Дочувахме голяма пустота
и се търсехме ние самите
в нейния безконечен кръговрат.
И вятъра слушахме, който с крачки на призрак
витаеше между дървесата.
Времето като черна птица
в центъра на своята гравитация кръжеше,
увисваше на луната, ронеше пера
и изгаряше предишната си окраска
в пурпурното колело.
Наблюдавахме представата за безкрайност,
загубени във вчерашни епохи.
Но скоро открихме,
че ние самите сме това време —
и черна птица ни повика!
Едва пристигнал, странникът търси постеля и покрив
в най-старовремски хотел. Не му идва на ум,
че градът е изоставен отдавна, че това чувство
за мъртвило и тлен, което отвсякъде вече приижда,
само с тъгата в очите на странника може да се сравни.
Който блуждае по улиците би казал, че домовете
обитаеми са все още, че дюкяните са отворени също,
и че животът ето сега ще започне
като след някоя празнична нощ.
Но не, градът е изоставен отдавна, отдавна е сам. Една
теменужка и влажна гъба над порталите цъфти
разцъфтява,
а по проходи свои червеите неумолимо напредват
и проникват в гостни, приемни, салони, спални, библиотеки.
Трева застила леглата — сух листак под проядената греда,
от която таваните се отлепват на кръгове черни.
В установени часове морето навлиза
в прикътаните пространства,
подхвърля стръкче корали, черупки, раковини еховити
в подножието на мрамори — и сякаш смутено
от знатността им —
с виновен поклон се оттегля от господарските стаи, където
останки от леплива и мека материя се натрупват. А отвъд
последните къщи започва пустиня. През площада централен
профучава вятър бодлив и в новонатрупан пясъчен хълм
потъва завинаги каменната глава на Водителя. Това
е начин да умрем под удара на големия повей, този,
който докато затрупва на Водителя каменната глава,
издухва праха от обитаемото гробище, където
коляно до коляно студенеят жителите на града.
Марамби, далечна индианка,
къде ще те видят по земята очите ми?
И моите ръце — какво пространство трябва да обгърнат,
за да те намерят?
От каква далечна луна слиза твоята тъга?
Към какво паднало дърво твоята тишина те привързва?
Къде е гласът ти, луната ти портокалова в морето?
Къде е твоята раковина и твоето пристанище утаено?
Твоето мълчание, твоето име, твоето безкрайно разстояние?
Твоят глас рисуваше във въздуха,
а сега бяга от неизтощимия воден часовник на световете.
Самотност остана от твоите очи и коси,
избягали от ръцете ми.
Самотност от твоето тяло, от твоята кожа,
обърната в моите думи.
Самотност от твоята чиста усмивка.
Самотност от всичко твое.
Каква светлина ще разсипят твоите зеници?
Какви думи ще минат между твоите устни?
Удари, Марамби, барабана на твоите спомени!
Приспи очите си във водата, където луната струи и златее.
И се върни! Въздушно цвете, зелен клас,
луна преполовена…
Бог в понеделник го няма, разпилян по земята
в някакъв нежен стон или в отровни вопли.
Бог скрит в камата, оставил хитрините, вечеря
върху захвърления в саваната бик, трапеза небесна.
Бог, който стигна до пропастта и цвете страстниче подуши,
прекачва стени и къщите обикаля.
Бог присмехулник, Бог, който поиска да те целуне, когато ти спеше,
да ти каже, че си цвете, че си тайнство, тежест, беззащитност.
Бог, когото — ако ви изненадам — трябва да приковете,
да ми поиска прошка и да ми обясни мъченическата рана.
Бог като шапка върху вика на всички.
Бог
и неговата гиздосия.
Боже, вече е ден, идвам!
На мене ми дайте онзи дъжд, който магарето ощастливява,
не искам другия дъжд, който разтърсва бахчите
и подлъгва росното черепче на марула…
Познавам борбата на първите водорасли
да завземат плажа,
знам как реката постигна да не бъде вече река
на брега на жаждата,
познавам ябълката и нейният подпален плод
и различавам всички неща на света.
Не искам другия дъжд,
за ябълките — радиоактивен,
за прасковите — бавна смърт,
чуплив крак за здравото дете.
Ако дъжда, който обичаме, пада,
крием книгите си под поли и фусти.
Фосфор 32,
калций 45,
йод 131,
желязо 45?
Спрете тъмната ръка на лабораториите!
Искам риба със сини бодли
за моя брат, риба без радиация,
полегнала на подноса като атлантически бог.
Не фабрикувайте повече дъжд,
който не опложда,
който наранява младоженските утроби,
който може да измами листата,
който нощем прилича на облачен юмрук,
а денем вимето на кравата отравя.
Аз, който съм последица от втората световна война,
когото заради генерала назоваха Дъглас,
мразех японците, защото бяха жълти
и защото убиваха сержанти и капитани
по военните фронтове или в Окинава,
и се подстригвах а ла янки,
носех овероли и ризи със защитен цвят,
но винаги се боях от манхатънските мулета,
защото имаха голям задник
и ме подритваха към билетната каса,
за да гледам Джони Вайсмюлер
тогава, когато посредничеше да се разменят
пленници от Залива на свинете срещу медикаменти.
Магьосникът глътна реката, камъните крайречни,
езика на камбаната, скелетите говежди,
и след това изрече:
осветени моите магии,
обнадеждени моите намерения,
от тази чаша-чудо,
от тази ръка-вода и хляб!
Аз съм магьосникът, пред когото и пепелянките треперят.
Животни от пушек скоро ще свирнат в железни
дървета и от тяхната тежест вятърът ще се наклони,
а месото им ще стане на жълтуга.
Аз съм вие, могъщият магьосник, който не прощава.
Стихове за един актьор от комедийната
трупа на Мочо Марин, наречен Исус Спасителят
да разкажа за баща ми в град
удължен от жълти
светлини
в тясно кафене
пълно с табакери
актьор на мочо марин
продавач на ванилия
безпогрешен носител на черна вратовръзка
включително и в дни на премиери
и с белег на левия глезен
оставен му от прангите по пътищата
да разкажа за солниците където опозна
мария от доживотната помощ
двама се родиха
две деца наситени на карамфили
и на чаши вдигнати с усмивка горделива
моят баща комедиант от първата редица
не позна ни една врата която го очаква
понякога след някоя вяла овация
идеше към моята къща
помня го висок и любопитен
с пакет в ръка
казваха ми.
Това е баща ти
пращаха ме да си играя с храсталака в двора
виждал бях голяма снимка на която
той предчувствуваше триумф в театър неизвестен
помня че на стария пазар той не раздаваше милостиня
лелите ми говорят за неговия вкус към виното червено
лелите ми говорят за спонтанна лудост в неговия говор
лелите ми говорят как изчезва лицето му когато
жена му нещо му нарежда и поръчва
лелите ми говорят че обичал да разказва за градове
за договори с национални компании
казват че бил много ловък в танца
ни едно стихотворение не бил написал
един ден умря нейла
и на другия ден мануела
след това умря елиста
и в същото време умря хесус леон
за него мария не говори
(но твойта прическа мария твойта прическа)
ти я носиш побеляла от тебешир и мисли
Малцина знаят, че Еквадор е родината на последния император на инките — Шири Атачалпа. Не са много въобще онези, които свързват тази страна с цивилизацията на Мачу Пикчу. Почти нищо не се знае за действителното пространство, на което се простира държавата. В географско отношение това са високите Анди около вулкана Чимборасо, горната част на загадъчната и непристъпна Амазония, тихоокеанското крайбрежие, островите Галапагос… В историческа перспектива Еквадор е мястото, където Испания започва да заселва новооткрития свят с прекрасни градове — като Кито например; установява властта на католическите крале върху местното население, живеещо в друга епоха; налага католицизма като обединителна религия на езически племена; и търпи на същия този терен поражения, когато Америка се надига за своята независимост от метрополията…
Из Кито аз вървях с очи, ослепени от снеговете по евкалиптите, и с лице, загоряло от слънцето на екватора. Вървях в компанията на млади писатели, които олицетворяваха в голяма степен расовото разнообразие на еквадорския народ. Но и неговата културна автентичност. Защото, въпреки че в Еквадор почти няма съхранени паметници от доколумбовите цивилизации, индианският пантеизъм оказва силно влияние върху новата литература на страната до наши дни. Индианският пантеизъм всъщност е главният елемент в синтеза на националната действителност и общочовешките проблеми. В началото е могъщата фигура на поета Хорхе Каррера Андраде, когото за съжаление не успях да сваря жив. Известна е и така наречената „гуякилска група“ писатели, които през тридесетте години установяват връзката на Еквадор с литературните ситуации на континента.
Трудно е да се докаже, особено от чужденец като мене, че магическият реализъм, който покори света, води началото си сякаш от Еквадор. Тази естетическа система се свързва преди всичко с колумбиеца Габриел Гарсия Маркес и с гватемалеца Мигел Ангел Астуриас. Но трябва да се знае, че в еквадорската словесност има цяло течение с индианистични творби, между тях и поезия. Част от съвременното еквадорско стихотворчество се създава на езика кечуа и аз притежавам една прекрасна книга, написана на говора на инките в наше време, която ми подари Симон Савала.
Високо до евкалиптовите гори над Кито и ниско при крайбрежието на Гуаякил кипи видимият еквадорски живот. Но има и живот невидим — той е в непроходимите джунгли на Амазонията, в подножието на няколко вулкана със нежни шапки. От оная зеленоснежна бездна излизат от време на време червенокожите еквадорци с товари стока за популярните народни пазари. Те носят тъкани, направени от чиста вълна, боядисани с природни багри; вълшебни с пъстротата си керамични изделия. Невидимият живот в джунглата на еквадорската Амазония излиза на широкото пространство с изкуство. Така и Еквадор се появява вече пред очите на света с поезията си. Неколцината поети, които опознах за десетина дни там, имат пред себе си още дълъг живот — защото са млади, и имат блестяща литературна перспектива — защото идват от скрития живот на един народ с редки артистични способности.
Върху чергата на света
петелът простря цветна песен да съхне.
Светлината натежа като плод.
Полето ми връчи своя законник.
От стар дървен кръст
бе направено рало.
Екваториалната линия
като болезнен пръстен
бе обхванала моето сърце.
На кораб с двайсет моряка
папагалския си куфар натоварих
за към другия край на земята.
Азбуката на съзвездията пламтеше.
Въртяха се весело пристанища-деца
във въртележката на хоризонта.
Разбунтуваха се моретата
и четирите вятъра
срещу моята адмиралска мечта.
Капитанът довлече до стария континент
котва като желязна детелина.
Видях кулите, натоварени с денкове облаци,
и щъркели
с кошници в клюна.
Европа пускаше механични рала
в смазочен ритъм.
Със сламен слънчоглед
изсмукваше от земята калций
и радостта на света
се превръщаше в дим.
Градовете си говореха дълго.
Открих човека. Тогава
и моето послание разбрах.
Той вярва че се моли когато богохулства
и съблича припрени жени целува ги
скучае засрамва се и на първия ъгъл
проверява себе си
по своята осанка по своето желание
не установява нищо започва да плаче
облечен в траур и се самоизяжда
хуква на улицата остава празно
в кревата в канцеларията в човека
на всеки кът и у всяко дете
в съня му има внезапен уплах
заковал е прозорците между детски плач
въшки и пикоч
като говори размахва ръце
без някой да го види
или да го разбере без този някой
да се погрижи за зодията му опустошена
той започва когато другите свършват
наранява ръце с пили и предателства
той потъва треперещ в блата в мини
нощем той разлиства книги
опипва сечива опипва ги студени
и чака облакътен на масата
между слухове и кафе
удря се по гърдите
и коленичи постигнал
поредното нищо
и започва да бяга от своята сянка.
Тя е във всички вестници, в курса
на долара, в температурата по Фаренхайт, в жертвите
на беса. (Смятай и продължавай нататък).
Зад тебе са последните
седмици на това столетие.
Обявено е извънредно положение и ако ни търсят,
то е защото не сме от същата гнилоч.
Да мразиш, понеже нямаш изход, да не знаеш
какви думи говорим, легнали по гръб —
когато се разлагаме
само за да се възродим,
и приемаме —
защото бяхме двама —
двубоя.
Колко е трудно в упорството
да сме последната двойка на света
да сме проблем за мнозина други,
които се разбират със знаци, по телефона,
наблюдават се през ключалки, свалят табели,
викат към четвъртия етаж да напуснем
кораба, на който се спасяваме —
като потъваме…
Веднъж щастието поживя в гърдите ми
изплаши птици и привидения
счупи зъбите и магиите на жреците
подхвърли света към мене като завързан
и разбърникан чувал
без да отвори врата ми внуши
че е преминало през таинства
голямата истина ухаеше като градина
моята любима и аз бяхме блудни
и безсрамни ангели
органите ни бяха светещи цветя
в пролетната мъгла на желанията
щастието ме отдели от моите връстници
и от всички с приличен живот
които не бяха постигнали върховна наслада
по същия начин щастието ме остави
но ми даде твърди утехи
добродетелност
жени в леглото
и още веднъж тръгнах на лов за истини
като безпаметен ангел
донесох за разпознаване мирис от онази градина
цвета на този сън
за да трепна по нечий знак
заради нареза по крилете
светът ме опасва като колан
веднъж щастието ме насочи
към желания и страх
болката ми възвърна живота
с всичкия му блясък
с всичкия му боклук.
Хуан, който се появи пръв,
който камък и зачатие
положи в земята,
който вдигна дърветата
и нареди житните стръкове —
няма хляб, няма си къща, нищо няма.
Хуан, който в пустинята дочу
тайното течение на водата,
и който тръгна надълбоко,
за да утоли жаждата на всичко,
подредено от неговата ръка,
Хуан, който остави своите мъртви
изцяло в сянката,
взрян в тъмното време на корените —
взимат му пари за глада поради старото жито,
взимат му сянката заради неговата стряха
и му плащат само дълговете.
Дължи им слънце,
дължи им вода,
дължи им сън,
дължи ми любов.
И нищо не му прощават
на Хуан, който се появи първи.
като пешеходец по Кито
зарази погледите към мене
реших да оглеждам
по всяко чело
белези на виновност
по всяка уста
замразени думи
тела тела по улиците
шушукат къщи шушукат стрехи шушукат стени
пешком се изненадвам че съм аз
въображаемият
надживял никого и нищо
около себе си закръжил
за един само ден в четири сезона
само с някаква истина на уста
с някаква лъжа с някаква шега
Не мога да продължа в очакване
да умрат в живота мъртвите приживе
окупирани сгради възкръснали във въздуха
мъртви които държат
да играят роли на живи
след като в театъра всекидневен
са загубили всички права
не се съпреживява с граждани мъртви
Когато думата „нищо“ трябва да означава нещо, странникът си спомня, че освен непоклатимите очертания на живота — хляб, вино, стряха, любов, надежда — има и миражи, има, да, точно копие на всичко това, но то се появява за един само миг и е недосегаемо, надига се в очите човешки там, където всичко останало е пустиня, включително хляба, виното, стряхата, любовта, надеждата… Като такъв мираж се появи и изчезва колумбийският надаизъм — литературно течение в поезията на шестдесетте години, чието название е производно от понятието „нищо“ — nada на испански.
Късно, много късно пристигнах аз в Богота. Надаизмът бе прекратил съществуването си. Нито списанието на дванадесетте поета излизаше, нито пък някой от тях се мяркаше из средищата на артистичната бохема. От техния сарказъм, от бунтарството им, от богоборството им през 1985 година бе останала само пустинята, чието миражно отражение или копие бе странната им, хаотична, примитивна, словоохотлива поезия. По едно печално стечение на обстоятелствата неколцина от поетите надаисти бяха загинали в автомобилни катастрофи, другите — в катастрофи литературни. Бяха замълчали.
Разбирах мълчанието им, когато се опитах да пресека на 21 улица първомайската демонстрация. Работници и студенти, само работници и студенти вървяха мълчаливо и по тротоарите редом с тях се движеха също така мълчаливо полицейски отряди с пластмасови щитове.
И хората с извезани кадифени знамена, и хората с Дремещия кондор по копчетата на мундирите сякаш очакваха единствения вик, който би прозвучал като сигнал за вечния бой последен, но викът не идваше. Този вик не дойде и от надаизма. Толкова по безперспективна изглежда тяхната шумна поява преди три десетилетия, но тогава все пак е имало някакъв протест — защото надаизмът бе опит за съпротива срещу академизма на дотогавашната колумбийска поезия, кръв от друга група в литературния живот на страната. Сега аз чета и превеждам стиховете на надаистите с чувството, че съм тридесет години назад във времето. Където са и те — Гонсало Аранго, Хайме Харамийо, останалите без име…
Но защо си мисля толкова за надаистите на Колумбия? Може би защото и самият мене думата „нищо“ или понятието за нищото ме хипнотизират. Аз съм като пилота на оня самолет, който лети през есента на същата тази година над вулкана Невадо дел Руис и, озадачен от пепелния стълб в небето, съобщава на контролната кула, че „там няма нищо“. А „там“ в тези часове вулканът заливаше със седемметрова нажежена тиня цял един двадесетхиляден град, по-голям от Помпей. Така и аз, когато произнеса по някакъв повод, че „няма нищо“ — характерен български израз, съзнавам интуитивно колко много неща има все пак в сърцевината на израза.
Литературна Колумбия днес се свързва предимно или единствено с Габриел Гарсия Маркес, но ето едно негово признание: „Ако не беше «Камък и небе», аз не съм сигурен, дали щях да стана писател…“. Нобеловият лауреат има предвид възникналата отдавна, в годината на моето раждане, литературна група „Камък и небе“, самонарекла се така по заглавие на големия испански поет, приютеният от Америка Хуан Рамон Хименес. От тази група до годините на моята зрялост достигна престарелият бард Едуардо Карранса, в чието творчество се забелязват като че ли най-ясните характеристики на течението — възвръщане към класическата форма, сонета например, в един некласически живот. В един свят с четири партизански движения, с първичен порив към революция на всяка цена — и потискан не с пластмасови щитове, а с недремещите арсенали на казионното, на консервативното, на реакционното. Историята на колумбийския нравствен и класов сблъсък показва като че ли, че понякога един едноличен, самотен като нелегално дело литературен път, може да се осъществи по-благотворно от груповия „изъм“. Така ми се струва, след като познавам двама такива самотници — единия по творчеството му, а другия и от една незабравима среща.
Първият е Порфирио Барба-Хакоб. Вторият е Луис Видалес, поетът на борбата на работническата класа, предвестникът на новия свят. Единствената му поетична книга „Звънят звънци“ е началото на авангардизма. Издадена е през 1926 година и до днес му носи славата на новатор и обновител. И ако казах в началото на тези бележки, че спрямо надаистите бях дошъл късно в Богота, то спрямо Луис Видалес не бях закъснял. Имах шанса да го посетя в дома му, няколко часа след като информационните агенции бяха разнесли вестта за награждаването му с голяма за 1985 година международна награда.
Старият поет ме посрещна на прага… Такъв израз става за начало на сантиментален мемоар, но наистина старият поет ме посрещна на прага на дома си, само че беше по пижама. „Току-що си отиде телевизионният екип, който ме интервюира по повод на наградата. Питаха ме защо съм по пижама. Отговорих, че поезията е раждане, та затуй ги приех по пижама и в леглото“ — и от леглото водеше с мене хубав разговор, в който имаше всичко: и самоирония, и спомени, и котарашки погледи към случайната ми придружителка, и дъх на червено вино. В едни прашни куфари се оказа, че има няколко екземпляра от втората му книга — „Обрериада“, т.е. „Работничество“, тази втора книга е засега и последната му, в нея са напечатани десетки стихотворения, които е разпилявал по вестници и списания след 1926 година.
И все пак, защо само две книги в един осемдесетгодишен живот? Защото много пъти ме вдигаха насила от писалището, отговори ми той. За осемдесет години живот аз съм бил арестуван четиридесет и два пъти — от всички колумбийски правителства, дори и от тези, които някога ме изпращаха с дипломатически мисии по света. И ми надписа „Работничество“ с ласкав автограф — „На големия български поет…“. Но аз не съм голям поет, вие въобще не знаете какъв поет съм — понечих да му кажа. „Щом си бил в моя дом — значи си голям поет“ — така завърши тази среща.
Помня този дом с човека в леглото, затрупан от прашни куфари, от папки някакви, също прашни, така може би изглежда някой под лавата на вулкана Невадо дел Руис в градче, по-голямо от Помпей, и другаде в Колумбия, чието съвременно величие идва наистина чрез литературата.
Залагам живота си, живота си заменям,
така или иначе
загубен е за мене.
Залагам го или го заменям за най-детска илюзия,
давам го на изполица или го подарявам…
Залагам го срещу един и срещу всички,
срещу нищото и срещу безкрайното,
залагам го спалня, на тържище, в комарджийница,
на кръстопът, на барикада, в бунт.
Залагам го окончателно, от началото му до края,
надлъж и нашир го играя,
по периферията, по средата
и в сърцевината.
Залагам живота си, живота си заменям,
безнадежден е той
за мене.
Залагам го или го заменям за най-детска илюзия,
давам го на изполица или го подарявам…
Заменям го за една усмивка и за четири целувки,
все ми е едно за какво:
за превъзходното, за подлото, за обикновеното,
за съвършеното…
Все ми е едно за какво:
всичко отива към смалена ужасна пропаст
и мозъкът ми там изглежда като змийско кълбо.
Заменям живота си за стари фенери,
за зарчето, което спечели неръкотворната дреха,
за най-незначителното, за най-очевидното,
за най-безполезното…
За плодовете, нанизани в ушите
на маймуноподобна мулатка,
на одимена статуетка,
на бледа мургавица, на жълта ориенталка,
на руса северянка.
Заменям живота си за един тенекиен пръстен
или за шпагата на Сигизмунд,
или за света,
който държеше в ръце Карл Велики — за да завърти глобуса…
Заменям живота си за невинния ореол
на идиота или на светеца,
заменям го за гердана,
нарисуван около врата на дебелия Капето,
или за коравата струя, потекла по тила
на Карл Английски.
Заменям го за един романс, за един сонет,
за единадесет котки ангорски,
за една строфа, за една народна песен,
за една мелодия,
за една непълна колода,
за един кинжал, за една лула, за една окарина…
Или за тази кукла, която плаче
като всеки поет.
Залагам живот — на кредит — за фабрика на здрачове
(с руменина)
или за горила от Борнео,
за две пантери от Суматра,
за перлите, които глътна печалната Клеопатра,
или за останалото от нея в музеите,
или за стълбата на Яков, или за неговата чиния леща…
Или за две малки пробойни
по слепоочието, през които изтича сивкавия гной,
цялата ми пренаситеност, цялото ми отегчение,
целият ужас, който съм побрал.
Залагам живота си, живота си заменям,
така или иначе
загубен е за мене.
Това бяха майсторите на иглата.
Те настояваха за договор,
според който да облекат Полицията в един само цвят —
син шевиот, копчето — позлатено,
а на него гербът с дремещия кондор.
Правителството се подигра и с кондора, и с другото,
реши Полицията да бъде облечена
от широкия чуждестранен свят.
Засегнатите поголовно
от поголовен глад,
от поголовна национална бедност
потърсиха работа на площада, където Симон Боливар
се въздига с извадена наполовина справедлива сабя.
В двора на двореца откъм парламента
се появиха картечниците на закона.
Множеството тръгна към „Железарница Вергара“,
за да се въоръжи в самозащита.
Изведнъж думата „Огън!“
оцвети площада, църквата, двореца,
статуята на Боливар, справедливата му сабя —
и гроздове мъртъвци бяха поднесени
в подножието на страната като понятие
за свободата. И то заради смаяното дете поет.
Мълчание след това съпроводи
общественото мнение, мъртвите, пресата.
Само детето, което пише това,
ми се явява и ми напомня,
и ме моли да го разкажа
на всички деца на родината.
И да им кажа също как видя
в новите копчета на гвардията
възстановени думите
„Свобода и ред“
и — вечен — Дремещият кондор.
На Хорхе Гаитан Дуран
Сега аз съм жаден и моя любима сега е водата.
Отдалече аз идвам, от бездънни тъмни очи.
В царството на заспалите сега съм дълбоко-дълбоко,
само там се познавам, душата си срещам само там.
Нощта с клюн безпощаден сърцето ми кълве и разяжда,
а слънцето на заспалите ми пие кръвта.
Скитам мъртъв от жажда и бясна люлея камбана
като зов към най-тънка и влюбена в мене вода.
Забравеният съм аз. Искам поне една клонка вода,
искам свежо крайбрежие с нежен пясък на прах,
чакам и дано да дочакам цвете, наречено маргаритка,
за да стихне със цвете на гръд, със цвете на гръд.
Никой не може да ми отнеме ни целувка, ни поглед,
дори и смъртта не ще отнесе този мирис на цвете.
Аз минавам обвит в съновидения, в сиянието, което
вие виждате, от морето на заспалите е спомен за вас.
Знаеше си той, необичайно място.
Безкраен миг,
суровост. Трапезария обширна като отвращение.
По-насам почивката, нямата покривка,
свечеряване
в сянката на спомен по лицето.
Упоритият час го затваря самотен,
затваря и брата по участ,
който плаче под своите мисли.
Всеки път различно място — като любовта.
Един бавен салон,
където попътните привидения, винаги на групи,
нахлуват изведнъж с фенери и с възпоминания.
Разговори, думи понякога, крила,
шепот наоколо. Една хапка
като ухапване по устата.
И върху масата, непозната и неподвижна,
стишената белота на ръце.
Би искал да се събуди между мъртви
докато времето глуховато бяга.
Мисли така, докато около него
мухата на съня, вестникът,
пламтящата книга на женска пола
нищо не значат.
Какви тела, какви взори — жилава
меланхолична вълна идва
и в нощни процесии
пътниците не заспиват, а напредват
с куфарите си помежду огледала и бели униформи,
усмихнати, сами, сомнамбулни,
пешком, олунени
към подземната спирка на влакове празни.
Слушай
слушай
слушай
гласа на хотели с неоправени легла
разговори в тъмни коридори с яркочервени пътеки
по които прислугата на разсъмване изскача
като уплашени прилепи
слушай
слушай
слушай
шушукания по стълби гласове от кухня
където се втвърдява кисел дъх на храна
скрип на асансьори
слушай
слушай
слушай
прелестната обитателка на 204 опъва крайници
оплаква се и простира вдовишката си голота върху
кревата
от нейното тяло излиза хладния мирис
на току-що одъждено поле
ах как минават нощите трепетливи като знамена
по стадионите
слушай
слушай
слушай
водата която капе в умивалниците и по стъпалата
която залива хлъзгава и вмирисана плесен нищо няма
освен
една сянка една влажна и плътна сянка всичко покрива
когато денят засее монети по кирливия под
нейното безкрайно и бяло тяло ще се раздвижи
покорно на стълкновенията в постелята опознало
всякакви пътища водата ще изчисти мръсотията
ще възроди изворите на желанието
слушай
слушай
слушай
неуморната пътничка отваря прозорци
и вдишва уличен въздух
някакъв безработен й подсвирва от тротоара
и тя разкършва в отговор плещи
… от коприва към градушка
от градушка към кадифе
от кадифе към нощно гърне
от нощно гърне към река
от река към водорасли
от водорасли към коприва
от коприва към градушка
от градушка към кадифе
кадифето на хотела…
слушай
слушай
слушай
утринната молитва на 204
нейния вик обикаля коридори
буди изплашените спящи
„Господи, боже мой, защо ме изостави“
Не можа смъртта да ме победи.
Борих се и живях. Тяло неуморимо
срещу душа. В белия полет
на деня.
При руините на Троя писах:
„Всичко е любов или смърт“ —
и оттогава не познавам
почивка. Казах в Рим:
„Няма богове, има време“ —
и оттогава не познавам
изкупление. Млъкнах в Испания,
защото гласът на гнева
към забрава ме позова
със страстите ми, с ропота, с кръвта.
Оттогава не е стихвал
пожарът.
На героя
за почивка му служи далечна
земя. Възпявах свежа трева,
както пчелата прашеца по своите клепачи.
Не се предавам,
искам всеки ден да живея
в някаква битка, макар и последна.
Моето сърце се сражава с морето.
След като една кръчма се пада на триста жители —
амвонът ще проповядва въздържание,
и след като има едно само училище на 4000 граждани —
ще се говори за Културата (с главна буква),
и след като един лекар лекува 12 000 болни
министърът на здравеопазването ще бъде
награждаван,
и след като от шестимата, които търсят работа,
един никога не я намира —
ще се мъдрува за родината,
и след като всеки турист разполага
с 10 венерически проститутки —
Конгресът на жените ще обсъжда развода…
И президентът ще вика от балкона
ДА ЖИВЕЕ КОЛУМБИЯ!
— сякаш че е луд.
Ето че един кит дойде да ме посети.
От най-далечни морета дойде да ме посети
и ме поздравява с три мъгливи фонтана,
поспира се на вратата на моята пещера,
за да поиска аудиенция.
Разбира се, посрещам кита (господ да го поживи!)
и стигаме до душевна близост незабавно
като двама приятели, които се познават от години.
Говоря му за моята младост в една друга пещера
на високия връх Аконкагуа,
а изгрева на слънцето иззад ушите ми,
потупвам го по нечувствителната кожа
и се смеем наистина като двама приятели.
Китът, бус на моретата, и аз, който съм го приел на гости.
Говорим до мръкване, а от време на време почиваме
върху пясъчни плажове, пронизани от светлина.
Той ми разказва как е виждал по океанските глъбини
корабокрушенци в потънали кораби и с навици странни,
и какво става из морето нощем.
След като китът е казал каквото трябва, според
законите на гостоприемството и протокола на посещенията
започвам да му говоря аз за глъбините на моята душа
и когато по здрач замълча, той не ми отговаря.
Тогава го довличам до брега морето да го поеме
и когато вълната си тръгне,
поздравявам зората с вдигната ръка.
Китът, господ да го поживи, бързо се отдалечава,
сякаш ще се удари в слънчевия диск, изгряващ вече.
Давам гръб на този спектакъл и се връщам в пещерата,
за да целуна скорпионите на моята скръб.
О, чудовище, което ме затвори на този хълм,
за да предпазиш света от моята злоба!
През нощта, през която ще се пише книгата
за насилието в Колумбия,
ще се говори за Хиралдо, моят кръстник,
човек от ония, които носят револвер,
за да не се оставят да ги убият,
от ония с вика в юмрука за ура на великата либерална
партия на Габриел Турбай.
Той расъл на брега на река Ла Виеха, където
му поникнали първите златни зъби,
установил отношения на околийско ниво,
които му дали работа на детектив,
в която работа бил известен с това,
че отказвал на бегълците изстрела на милосърдието.
Научи се да кара автомобил и преди да задмине Картаго
като главен шофьор на Сиро Молина,
нахлупи крилато и разтегливо сомбреро,
с което, като минаваше по шосето от Кали,
омагьоса моята леля и се ожени за нея, но не искаше деца.
Той именно ми отпусна първите двадесет сентавос,
за да ида на първите матинета в моя проститутски живот
в кино „Сан Николас“, където докато не дадат Давид Силва
как преследва бандити, или Естер Уйлямс
как скача от трамплини,
или Флаш Гордън — не прожектираха Дебелия и Тънкия.
Той отвори магазин за обувки с брат си Абел,
май че да видят повече нозе и от вратите
подканваха момичетата да минат и да премерят,
и — довиждане, мамички хубави!
Имаше карабина, револвер,
един по-възрастен приятел, един приятел лекар,
един зъболекар
и бе другар на много увълчен народ.
И имаше един бръснач, който му служеше вярно,
един хамак за удобен сън,
едно тефтерче, където записваше стихове,
вече не помня от Нерво или от Нервал,
някои пронизани от лозунги и много точно
записани със зелено мастило мисли
от Бенхамин Еррера Карлос Пареха
или от бунтовника Хорхе Елиесер.
В политическия живот на тази земя
много кръв изтече и много кокоша супа,
и политиците от века на това стихотворение
не се наситиха ни на кръв, ни на супа.
Но да се върнем към моя кръстник. Той имаше
един задушевен приятел, наречен също Хорхе Хиралдо,
много приличен на него, от същия град, на същата възраст
и от същата политическа боя,
когото видях, когато падна Рохас,
да убива с един изстрел педераста Караколина,
преди самия него множеството
по погрешка да шлифова с обувки.
Трябваше да се види моя кръстник
в църквата до някой мъртвец!
Беше цар на съдбата и ако нашето семейство позна щастие —
то бе когато с камиончето на Сиколас, където работеше,
ни водеше на разходка към далечни реки,
където слънцето напича до черно,
към места, до които и линията на хоризонта не достига.
Всяка неделя осъмваше на лов
и се връщаше в полунощ, натоварен с дивеч,
и какви гуляи развихряше в дворчето отзад,
където печеше месо и разказваше на съседите,
че за малко перуанците да го убият заради Летисия,
или как е спасил живота на дебелака Бенхамин Лондоньо,
когато го влачили по моста на река Каука,
или как е преследвал някакъв крадец по покрива,
и че няма да отиде да ръкопляска на шефовете,
които тази нощ ще говорят в Либералния дом,
и че е тука, за да ви разкаже за моите приятелчета
от кафене „Колумбия“, в които неговите приятелчета стрелят.
Научи ме да стрелям във въздуха и да ловя риба с динамит,
а също така да беля кокосови орехи,
да не прощавам обидите на враговете
и още по-малко — предателството на тези, които обичам.
С неговия бръснач и с неговата четка оставих
юношеството си в огледалото
и прочетох наведнъж 200 екземпляра
от Избраните, които съставляваха библиотеката му,
убеден, че всеки път стигам
до темата Моята незабравима личност,
та ако някой ден стана писател
по тази схема в чудесна проза да кажа, че моето бе негово.
Той обичаше много леля ми, с която пееха сутрин
антиокийската песен за косовете.
Нямаха деца около тридесет години, но даваха живот
на тези, които обичаха.
Миналата седмица го видях с нова съпруга,
защото Аделфа го направи вдовец.
Каза ми, че е тъжен, понеже разбрал
за една от жените, които той не познава,
че ми била сложила рога,
и да не го убивам тогава със жестоки шеги
какво че смалявал расата, дискредитирал примера
и смелостта на възрастните…
Днес по обед гледах как минават
сенки по ръкавите на моята риза,
две по две.
И точно по обед умря моят кръстник.
Ако някой ви попита за него,
кажете му, че никога няма да се върне, а ако се върне —
няма да познае ничие лице, кажете му също, че не остави
мисли по никого, че носеше тайно послание,
нещо важно искаше да предаде,
но го е забравил.
Кажете му, че сега мълчи по друг начин
и в друга част на света,
кажете му, че все още не е щастлив,
ако това ще ощастливи някого,
кажете му, че си тръгна с празно и сухо сърце,
и че за него няма значение дали го съжаляват
или му прощават.
Той самият вече не страда заради това
и вече не вярва в нищо, в никого, дори в себе си.
Толкова неща видя, които
угасиха неговия поглед и сега, сляп,
нуждае се само от осезание.
Кажете му, че понякога изпитва съмнение в бога
и през един гигантски ден, кажете му, имаше думи,
които го накараха да вярва в любовта, а след това
разбра, че любовта трае колкото трае една дума.
Кажете му, че подобно на пробит от изстрели въздушен балон
душата на отсъствуващия падна до ада, до ада, в който живее,
и че все още не е без надежда, и кажете му,
че понякога мисли
за това спокойствие като за свое наказание,
кажете му, че не знае какъв е грехът и коя е вината,
които по света го зоват, че това е друг проблем — той счита,
и кажете му, че в безсънни нощи и в други,
когато вярва, че е сънувал нещо,
страхува се, че вината е единствената негова същност, която остава,
че в едни утрини, пълни със светлини,
и в нощи, когато е пиян от вино,
чувствува радост за своята невинност, и кажете му също,
че в такива съдбоносни мигове разговаря сам със себе си.
Кажете му, че ако някой път се върне — ще се върне
с две череши в очите си, с цяла нива черници
в стомаха си, със змия на врата си,
и няма да чака от никого нищо, ще си вади хляба
честно, от измислици, ще чете писма и ще прави
странни обреди, в които не вярва, и кажете му още,
че отнесе със себе си няколко суеверия, три идола,
няколко лошо разбрани усложнения и спомен
за две или три лица,
които му се привиждат по здрач —
и нищо.
Бяха пристигнали те в Папано прегърбени,
нарамили стока с извезани птици, цветя, пеперуди,
меняха персийски есенции за тлъсти кокошки,
копринени забрадки — за една само любовна нощ,
смая местните хора
стенният им часовник с махало и камбанка.
Макар да говореха само на странен по турски език,
все пак ни описваха улиците на Йерусалим,
разказваха приказки от хиляда и една нощ
или описваха плодовете в долината на река Йордан.
Не си дадоха сметка как станаха постепенно
дребни земеделци от скитащи търговци.
Така забравяха своите истории,
след това им дойде старостта,
а остарелият емигрант не се завръща.
Един ден радио Хавана съобщи,
че са останали съвсем без родина —
и тогава децата им станаха Палестински команди.
„За първи път видях Куба, когато много хора още не знаеха какво бъдеще революцията изгражда, но познаваха добре миналото, което бе разрушено от нея. Руините на миналото се очертаваха през ветровития океански въздух на Хавана — самотни жени пред кината от десет часа сутринта, по чиито лица като мъртва плесен бе вкоравяло белилото; деца с бакелитови подноси, в които някакви пасти за продан се смаляха от жегата като облъчени със стронций бели мишки; онзи просяк от ъгъла на 23 и 12 улица, за когото говореха, че имал сметка в банката… Това бяха видимите следи на унищоженото с огън и меч и те се забелязваха лесно между знамената с цвета на траура и кръвта, между революционните призиви по калканите на недостроени небостъргачи, между ръцете, издигащи мачете и карабина“.
… Нека читателят ми прости, че започвам със самоцитиране — горният пасаж представлява началото на моята книга „Кубамар“, той ме връща към 1960 година, но тъй като написаното често напомня премълчаното, мисля си, че пак трябва да начена със словата на началото.
И тъй, за първи път видях Хавана, когато не знаех ни дума испански, а Отто Фернандес, Педро де Ораа и Хосе Мартинес Матос — ни дума български. Ние седяхме около бутилка ром в една кръчмица срещу хотел „Хавана ривиера“ и се гледахме с непроницаема симпатия. Само поезията можеше да звучи разбираемо тогава. Аз им рецитирах строфата с двадесетте звука „е“, те с тропическо оживление произнасяха ритмични стихове — ямбамбо ямбамбе… сонго солонго дел сонго… маматомба серембе кусеремба… акуемеме серембо ае ямбо ае…
Те започваха така от Ботев да усещат мелодията на езика ни, аз започнах от Гийен да долавям говора на кубинската поезия.
Оттогава насам ми предстоеше да навлизам в пространствата на кубинската поезия подобно на мотоциклетиста, който кара в цирков глобус. Виждали сте, нали — най-напред няколко кръгчета по хоризонталната основа, после, с ускорението, машината се залепва перпендикулярно на гравитацията, а след това започва страховития винтообразен полет из вътрешността на глобуса. Оттогава насам… и отсега нататък.
Около оная бутилка ром в кръчмицата срещу хотела се събираха много поети. Помня кипящия от чувство за хумор Луис Суардиас; мълчаливия и стеснителен Луис Павон; приличния на Рицаря на печалния образ Роберто Фернандес Ретамар; изпоцапания с акварелни бои мавър Фаят Хамис; превъплътения в поет театрален и оперетен артист Давид Черисиан; бавния във всяко свое движение и всяка своя дума Франсиско де Ораа; постоянно унесения в размисли извън общия разговор Луис Марре; отглеждащия вече брада Мануел Диас Мартинес… Все споменаваха Раул Луис, но той тогава воюваше в планината Ескамбрай срещу контрареволюционни банди. Все очаквахме да дойде Роландо Ескардо, но той тогава провеждаше аграрната реформа в отдалечена от кръчмицата зона. Хосе Алварес Бараганьо бе станал милиционер и нямаше време за времето около бутилката.
Бяха млади, всичко бе пред тях и всичко бе заради тях — така ми се струваше в ония безкрайни нощи, докато един ден Фидел Кастро не произнесе знаменитата фраза, че кубинската революция се оказа „по-голяма от самите нас!“
Това бе нова идея. Тази идея по един особен начин обобщи поезията и поетичните пориви на моите приятели, всички те — творци от Поколението на Петдесетте години.
Днес Поколението от Петдесетте години представлява костната система на съвременната кубинска поезия, а в книжовен смисъл породи термин с определена естетическа стойност. Родени между 1930 и 1940 година, тези поети чрез творчеството си исторически станаха спътници на революционното поколение на Фидел Кастро, Камило Сиенфуегос, Ернесто Гевара. Те бяха бонгоя — двойния барабан на народната борба, вестител на саможертва и вестител на победа.
Още тогава Луис Суардиас казваше, че именно революцията направи възможна появата и развитието на нови по качество поети. В кръчмицата те идваха с големи свитъци поезия, която си четяха, пътуваха така и от страна в страна, предимно към Мексико и Венецуела, но именно революцията преобразува стиховете им в безспорен културен факт — в книга. Луис споделяше, че преди това поколение да разбере окончателно как да се изразява чрез поезията, обществото, в което бяха живели до победата на революцията, ги е задължавало да възприемат едно негодяйско (типичен негов израз!) фалшиво до корена си, поддържано от нищожни буржоазни умове схващане какво, че поезията се подхранва единствено от страданието и нищетата, от личните горести на поета. Тази благодатна бедност на поета, продължаваше Луис, е още една легенда, срещу която сме вече в открита борба…
Поколението на Петдесетте години трябваше наистина да изпълни исторически значима мисия: да наложи в съзнанието на разбудения народ новата по същност и по обществено предназначение фигура на твореца въобще. Това, което правеше Алисия Алонсо в балета, превръщайки го в изкуство за широките народни маси; това, което правеше Сантяго Алварес в документалното кино, установявайки го като хроника и като диалог с участниците в сюжета; това, което правеше певецът Бени Море, налагайки градската кубинска песен като преграда срещу естрадата на янките — това трябваше да направи и поезията.
Аз не говоря за житейските перипетии на тези поети. Луис Павон стана министър на културата, Роберто Фернандес Ретамар — Президент на Дома на латиноамериканските народи, Отто Фернандес и Луис Марре — главни редактори на двете издания на Съюза на кубинските писатели и творци, Луис Суардиас — директор на Националната библиотека, Мануел Диас Мартинес, Фаят Хамис и Раул Луис — отговорни дипломатически представители. Аз говоря за преходния момент, когато поетът се превръщаше в трибун на съзидателните революционни цели. Впрочем, стихотворението на Давид Черисиян в този цикъл е посветено като че ли на този мъчителен и изпълнен с драматизъм етап в духовното развитие на кубинското общество.
Като творец от същото поколение на България, аз имах редкия шанс да преживея едни от най-хубавите си години редом с поетите от Поколението на Петдесетте години на Куба. Има нещо красиво в този успореден живот, незабравим за мене. Някой друг след време ще направи съпоставките между тези две поколения в поезията на България и Куба, за да продължи в нови, неизследвани пространства класическия вече паралел между поезията и живота на Христо Ботев и Хосе Марти.
Поколението на Петдесетте години даде своята кървава дан на борбата. Раул Гомес Гарсия бе убит при нападението срещу казармата „Монкада“. Франк Паис, човекът, предвиден да продължи водачеството на революционното движение, ако загине Фидел Кастро, бе унищожен зверски от диктатурата. Агустин Гомес Лубиан, Хуан Оскар Алварадо, братята Луис и Серхио Сайс загинаха в нелегалната борба. Днес всяка антология на поетите от Поколението на Петдесетте години започва с техни стихове. Роландо Ескардо, Хосе Алварес Бараганьо и Роберто Бранли изгоряха много млади в свръхнапрежението на победата. Но останалите продължават своя вдъхновен труд в революцията, която се оказа „по-голяма от самите нас“.
Аз, синът на човека,
постоянен самотник до тази възраст,
от времето онемял, мъртъв по навик —
аз съм необходим; беден донемайкъде
и страхлив.
Именувам се като всичко, което съществува.
Сянката, която около мене кръжи,
и тя местожителствува с мене,
пулса ми повтаря.
Аз, синът на човека,
засегнат от злото, предрешен като човек
с някои неща, но също така
пламенен, покаян —
Бог се чувствувам в лекия допир
с нищожния и разсеян живот.
Попитат ли ме за причините, разказвам
за който и да е ден от моето детство.
Например за онзи час, когато седяхме
покрай софрата — бе с един тя само извор
върху много бялата покривка. Малчуганите
едва успяваха лъжица да протегнат
към пресъхващия извор. Но колко пъти
лъжицата така и не достигна
до устата на мама. Колко пъти!
Попитат ли ме за причините, разказвам…
Моето детство бе с мирис на ябълки в чувал
От дъжд на вятър тръгвах към кирпиченото
предградие
Прилично на театрален декор
Там имаше къща без стени циментирана от дъжда
Покрив захвърлен между вътрешностите на нощта
И морето обкръжаваше тази къща
Тъмен поглед се крие в градината незасадена
Една мечта между костите на обиталището
Посещенията за вечеря траяха с години
Сърце нахапано от околните предградия
Бе влязла веднъж една жена
В тази къща тъмно подземие във времето
И оттогава не съм те виждал
Какво ще помислят мъртвите за такава любов
С безнадеждността на осъдени на смърт се обичахме
Тя донесе враждебна мечта
Вече изветря детството ми пазено в скрина
И аз поради дъждовните си корени през нощта
страдам от лудостта същност на света
Аз съм болен изповедник на тайни които знам
Тя е прозорецът който напълни стаята с птици
През нейните очи гълъбите излитаха от ада
Ние, оцелелите,
на кого дължим нашето оцеляване?
Кой умря вместо мене в затвора за роби?
Кой получи моя куршум,
отредения за мене — в своето сърце?
Над кой мъртвец живея аз,
чии кости останаха в моя скелет,
чии изтръгнати очи блестят
в сегашния поглед на моето лице?
И ръката, не негова вече,
но още не моя — чия е ръката,
която пише окъртени думи
там, където него го няма —
в оцелелия живот?
На тази свобода — да си песен дъждовна —
обречи се докрай!
На тази свобода — да си излян
от твърдата и сладка нежност на народа —
обречи се докрай!
На тази свобода — да си отворения слънчоглед
в зората на осветени фабрики и училища озарени,
върху скрибуцаща земя и редом със събудено дете —
обречи се докрай!
Няма друг избор, освен свободата.
Няма друг път, освен свободата.
Няма друга родина, освен свободата.
Не ще има поезия без могъщата музика на свободата.
Тази свобода — насилие
над онези, които я изнасилваха
в името на пищна нищета…
Тази свобода — нощ за поробителите
и утро за вече непобедимия народ…
Тази свобода, осветила потъналите зеници,
босите нозе,
порутените покриви
и очите на децата в прашните предградия…
На тази свобода — империя на младостта,
на тази свобода —
хубава като живота,
обречи се докрай!
Ако потрябва —
дори и сянката си обречи!
Но и това ще ти изглежда малко.
И откъде
тази усмивка, от какви дълбоки
водовъртежи, чисти до почуда?
И какви глъбини на топлота и приятелство,
какви ясни глъбини,
из които бушува вода безсмъртна!
… От сражения бе сътворен човекът,
от разрушения бе съграден.
Куршумите доочертаваха неговия силует
— и пясъкът на Хирон ни го връща целокупен.
Аз тук съхна като нишка или като обширна долина
обагрена от сън,
далечен сън в твоята памет, революцийо.
Ако някой се загуби — ти го търсиш, ти го намираш,
измиваш мъглата в очите му с твоето майчино мляко.
Дърводелецът няма да се загуби и между
стърготините,
между мирисите на дървото;
зидарят няма да бъде погребан от хоросана,
няма да остане вграден в своите лоши мисли;
този, който оре земята, не ще остане в праха
след биволите.
Побъркания, слепия, сакатия не забравяй,
направи птици да кръжат около главата на недоверчивия.
Всички ще ти посветим хляб и поезия —
и в ръцете ни легенди ще прошумолят.
Дърводелците строяха
къщи от дърво уханно,
мебели с извивки тънки —
за никого ги строяха.
И зидарите градяха
обиталища пространни,
вгледани в чертеж разкошен —
за никого ги градяха.
По прищявка знатна шиха
гениалните шивачи
платове и кожи тънки —
за никого ги шиха.
За никого — ако не бяха
властници с коли потайни.
Погледни сега през рамо —
бяха майсторите, бяха!
В дъждовитата си раница войникът
е скътал топли спомени, неща
безименни, събрани от безсъници
с обарутени ръце.
Дъждовита раница войнишка,
тя — моя носталгична песен
в Куба през 1962.
И целият огромен дъжд вали
и пада на плещите на войника
като най-чакана победа.
Запомних оня партизанин,
неговата пушка и китара.
Той бе озарен от копнежи,
бе сътворен от песен и родина.
Пушката му бе с мечти заредена,
а китарата — с куршуми,
но срещу врага
неговата пушка и китара
стреляха на два гласа.
Запомних оня партизанин,
неговата пушка и китара.
Той загина в своя бой последен,
под куршумите той падна мъртъв.
Животът му бе цялата родина,
скелетът му — цялата китара.
Той разкърти тишината
на земите американски.
Пушката и неговият скелет
стрелят още, право към сърцето стрелят!
Всички самолети долетяха до своите бази.
Но не всички мъже се завърнаха
в своите къщи. Но не всички завариха
къщите си. Но не всички, които си дойдоха,
намериха всички в своите къщи.
І.
Нищо не бе тъй лесно,
както да подрънкваш червата
на нашата епоха. Както да приемеш,
че други ще измият дограмата,
стъклата — и по този начин
цялата вселена.
ІІ.
Госпожата, която се правеше на солистка
в оня женски оркестър
— през 1936, годината на урагана —
представлява сега комбайн от очила и страх
под властта на светофарите,
сприятелени единствено
с моторните превозни средства.
Старицата.
ІІІ.
Търговецът на коне се качва в автобуса
с ботуши, познали калта. По всяко време
той говори за животни: бикове с минотавърска ярост,
коне, които прелитат през наводнения, крави
дълги по петдесет литра. Търговецът
на топла кръв, дребният продавач на животни.
Госпожата също влиза в автобуса.
Да си живял — то било огромен спомен.
Ще се каже: поетите нямаха възглед,
те се вслушваха само и повтаряха чутото само,
те въздигаха последната надежда на другите като лозунг
и предъвкваха плакатите на народа
в дните на големите манифестации;
ще се каже: поетите не усетиха величието
на оня исторически миг,
не разбраха какво да сторят с онова събитие,
което попадна в ръцете им неочаквано и изведнъж
с внезапния порив на светлина към очите им;
ще се каже: не съумяха да уловят вълните
на девствената поезия,
която час по час се сътворяваше около тях,
ненаписаната поезия — и изнемогваха под пороя на фактите;
ще се каже: поетите не намериха думи, начини, идеи,
не присъединиха
своите поетични видения към неотложните грижи
на своя народ,
тяхната поезия бе бледо отражение на дела и пътища,
отворени към простора, където сме днес,
поезията им бе повторение, един и същи друм,
провалено усилие
да напредне и постигне буйния ритъм на живота,
неговата мощ;
ще се каже: пропадаха в интелектуални капани,
премахваха
точки и запетаи, за да видоизменят своята безполезност,
но въпреки всичко — техният глас не бе техен глас,
можеше да се дочуе в него екзалтираната адмирация
на фанатика
и безплодното съмнение на скептика,
но въпреки всичко — техният глас не бе техен глас,
нямаше в него ехо от барабани, дъх на цимент,
тропот на обувки по пътищата;
ще се каже: не бяха тъждествени един поет
и един човек в планината
един поет и един контингент учители доброволци,
един поет и Аграрната реформа;
смали се работата на поета до преразказване на случки,
до превръщане в думи на стореното извън думите,
макар че е правилно да отбележим —
тези случки ставаха с тях, произлизаха от техни страдания,
тяхна кръв, тяхна пот и стигаха до книгите им.
Ще се каже: поетите не бяха на висотата
на оня исторически миг —
и може би ще бъде вярно.
Вероятно златният век на мексиканската поезия е деветнадесети век. Тогава художественото слово бе придобило изглежда една съкровена мисия — да изгражда Мексико като родина на мексиканците в сложно психологическо пространство. Така отдалечено от Бога и така близо до Съединените щати — по метафоричния израз на един президент.
Какво е било това пространство аз можех да си представя и по днешните дни, които преживях в Мексико. Днес може да се забележи, че мексиканският живот като че ли се развива в няколко исторически пласта. Единият е на нивото на етническите общности в голите и непристъпни планини, където все още съществува в чист вид индианският расов тип. Или пък все още има остатъци от партизанските отряди на Панчо Вийя и Емилиано Сапата — кое поколение вече хора извън закона? Вторият пласт е на — нека така да ги наречем — всекидневните хора. Земеделци в плодните равнини, скотовъдци из просторни пасищни територии, пристанищни работници, нефтотърсачи, строители, чиновници, студенти. И третият — интелектуалният елит на нацията, постигнал изключително много в музейното дело, археологията, архитектурата, съхраняването на фолклора и традициите… През деветнадесети век е било необходимо да се култивира чувството за единен народ и единна държава. Това е мисията на поезията и тя я изпълнява с гениални страници, написани от десетки поети. Сред тях са предвестниците на политическия либерализъм Салвадор Диас Мирон и Мануел Гутиерес Нахера. По-късно в мексиканското общество зазвучават гласовете на Амадо Нерво, Хосе Хуан Таблада, Ефрен Ребойедо, Рафаел Лопес — това са модернистите или обновителите на поезията. И двете групи обаче имат заслуги за консолидацията на националното съзнание.
Това е победа без поражение.
В същото време е начало на грандиозен естетически спор, който често приема формите на политическия или нравствения сблъсък. Става дума за дълготрайната полемика между поетите националисти и „обезкоренените“ поети, по израза на епохата. През двадесетте и тридесетте години възниква — и аз я усещах дори през осемдесетте години на нашия век — идеята да се утвърждава самобитното мексиканско изкуство за сметка на противопоставянето на универсалното. Както образно пише един изследовател, „в съответствие с такава идея мексиканецът трябва да предпочита романите на Федерико Гамбоа пред романите на Стендал, или с други думи — Федерико Гамбоа за мексиканците, Стендал — за французите…“
В тази полемика изгрява таланта на могъщи и неповторими поети като Рамон Лопес Веларде, Алфонсо Рейес, Карлос Пелисер, Хосе Горостиса, Росарио Кастеянос, Хайме Сабинес. И звездата на Октавио Пас — мексиканският Нобелов лауреат за литература.
Испанският език в мексиканско произношение е напевен, но поезията на Мексико е отдалечена от това „кантико мехикано“. Тя е изпълнена с много социален заряд. Впрочем, социалното е характерно за цялото мексиканско изкуство. И живописния монументализъм на Сикейрос, Диего Ривера и Ороско представлява в края на краищата пластично превъплъщение на народния живот. Такава е съвременната мексиканска поезия, която не е чужда нито на експеримента, нито на модернистични и модни влияния. Доминиращ в нея е сюрреализмът. В полемиката за националното и универсалното сюрреализмът е като че ли тази естетическа система, която може да примири и двете страни. Универсалният сюрреализъм всъщност се адаптира към мексиканския национализъм. В резултат се получава странна и понякога трудноразбираема поезия, ако не си видял Мексико.
Живях в Мексико, когато се съставяше антологията на мексиканската поезия като част от стотомната библиотека на мексиканската литература. По стечение на обстоятелствата и благодарение на незабравимия ми приятел поетът Мигел Гуардиа усещах нещо от свръхусилието, което съставители и изследователи полагаха, за да подберат представителното и стойностното измежду десетки хиляди автори и книги. Освен това литературния период бе характерен с нещо непознато за мексиканските книжовници — за пръв път, независимо от възвисената национална традиция и намерената като че ли мярка за универсалните ценности, за пръв път в текущия поетичен процес не се обособяваше каквато и да е доминираща тенденция. Новите поетични поколения бяха притъпили остротата на полемиката за националното и универсалното посредством разширения тематичен кръг. Мексиканската поезия винаги с едни и същи слова е изразявала и бунта, и копнежа на човека, създавала е лирика и епос със същия словесен фонд, но младите от осемдесетте години изглежда придаваха ново съдържание на употребената в поезия дума, без да създават неологизми. Струва ми се, че този своеобразен ефект се дължеше на обстоятелството, че универсалната литература в Мексико започна да се олицетворява и чрез творчеството на испаноамериканци. Вместо далечния презокеански и презисторически Стендал идваха уроците по универсалност на перуанеца Сесар Вайехо, на чилиеца Пабло Неруда, на уругваеца Марио Бенедети, на кубинеца Хосе Лесама Лима. Това бе нещо ново и много привлекателно като синтез на национално и универсално.
В края на краищата в стотомната библиотека антологията на мексиканската поезия зае два тома, обхващащи развитието на това изкуство от 1814 година до наши дни. Извън тази антология останаха поезията на маите и поезията на ацтеките, устното стихотворчество, създавано и днес по рибарските крайбрежия на два океана, в дивите мексикански планини. Съдбоносно за този неспирен процес е обстоятелството, че в Мексико все още съществуват големи етнически общности, наследници на доколумбови племена със самобитна култура. Тъкачеството, грънчарството и примитивната живопис по сплъстена дървесна кора вървят редом със стихотворчеството. Този поетичен пласт не може да бъде обхванат, но той се изучава в специален държавен институт, където бивах често по покана на работещия там писател Хуан Рулфо.
Стотомната библиотека на мексиканската литература бе издадена за една година и бе разпродавана в магазините за хранителни стоки от веригата „Аурера“.
Всяка седмица абониралите се за тази библиотека получаваха по две-три книги от нея. Продавачките ги слагаха до кафето, виното, хляба…
В мексиканския космос, където първите образци на национално изкуство са отпреди четиридесет столетия, поезията е най-съкровеният израз на основните морални постулати на обществото — победи без поражения, победители без победени!
О, есенен вятър, крилете ти веселят
пасторалните танци, и когато минаваш
раздвижваш сладки знамения в цветя и треви.
Вълшебен есенен вятър!
Твоят дух разтърсва плодни градини
и от тънкия ти повей олекват гроздове,
набъбва сребърна круша, пъстра ябълка или непъстра,
смокиня като здрачевина.
С ръка и крило разлюляваш дървета
и се дочува тъмния шум на падащи плодове.
О, есенен вятър, вълшебен вятър на есента!
Ти галиш безкрайните житни поля на Аржентина
и вдигаш на вихрушка последните камъни от Андите,
а в очите ми нахълтваш с нова лудост.
Въздигай свободата на хората от Америка,
разтвори сърцата на хората от Америка,
направи да узреят още тъмните им души,
обвий в златните твои тъкани
надеждата на хората от Америка.
Вдъхни вяра свише на съдбата
и добродетелността на твоя полъх!
Разтърси ги както разтърси дърветата по своя божествен път!
О, есенен вятър,
вълшебен вятър на есента!
Защо редкия метал или дялания камък,
както и свободната гладка скала,
издигнала замъци с колоди от безводие и скреж,
както и пясъка по сведени рамене,
и първозданния хумус на мътното проникване —
ах, защо всичко свършва
като тъжен хрип на насладата,
щом формата за самата себе си,
чистата форма,
се отдаде на удоволствието на смъртта
и в жаждата си да я източи на големи светлини
пречиства в пламък
ритуалния елей на страстта;
защо без устни, без пръсти, без зеници,
да, стъпка по стъпка, смърт по смърт, полудели,
се присъединяват към оттеклите матки,
докато един друг изяждат
животно — животното,
дърво — дървото,
камък — камъка,
огън — огъня,
море — морето,
облак — облака,
слънцето — додето превърне всичко в плодородна река,
в която влюбени семена се съчетават,
недостъпни за умора и досада,
разкошно изобилие на слънчевия апетит…
По пладне светът се вдига нагоре,
вдигат се камъните, вятърът заличава по тях
написаното от време древно;
кулите, които привечер се накланят напред;
корабът, който от векове е заседнал на скалата;
църквата златна, която трепери
от тежестта на дървения кръст;
площадите, на които лагерува войска
и се чувства беззащитна и безсилна;
Могъщият, който е забил коляно
в светлината, нахлула от планината;
градини и хор от брястове и тополи;
колони и сводове като точни мерки на славата;
сляпата стена, отворена към слънцето,
килната върху нея самата;
оня кът, посещаван само от мизантропи,
обкръжили околността: борове и върби;
пазарите под разсеяния огън на гълчавата;
зида до средата на улицата, за който никой не знае
кой го издигна и защо; одрасканата стена от жив камък,
прилепнала към пръстта
от любов към жива материя…
Старият свят на камъните се вдига и полита.
Това е селище на китове и делфини, подскочили до небето,
разплискали големи локви слава,
повлекли каменните тела, които изхвърли
бавния ураган на жегата.
Те излъчват светлина и между облаците проблясват.
Градът хвърля вериги в реката, изпразнена
от себе си, от кървавия си товар, от товара на времето.
Реката почива, превърната в жарава, направена на слънце
в центъра на вихрушка.
Настоящето я преобръща.
Всичко това е присъствие, всички векове са това присъствие.
Щастливо око, че не вижда вече, защото всичко е присъствие,
и зеницата му извън него, е вгледана в него.
Потопи ръка, загреби огън, слънчева риба, син пламък,
песента, затрептяла в жарта на деня!
А голямата вълна се връща и ме поваля,
подхвърля масата, хартиите, музиката,
която нито спира, нито продължава;
няма взори стъмени, всичко е поглед открит,
всичко е присъствие, днес аз съм по всички краища,
и за да виждам по-добре, за да пламтя по-добре — угасвам,
и падам в себе си, и падам от себе си
към ракета, към удар с брадва,
защото голямата сфера, голямото кълбо нажежено време
днес избухва, избухва
като счупено огледало по пладне,
като счупено пладне
срещу морето и солта.
Докосвам камъка и не ми отговаря,
пипам пламъка и не ме изгаря —
какво се крие в това присъствие?
Няма нищо назад, корените са изгорени, основите — разрушени,
с един удар можеш да сринеш всякакво величие.
Кой наследява величие, щом никой не наследява безсилие?
Навлизам в моето нищо, не отговарям, не показвам лице,
загубих си образа, след като загубих душа и тяло.
И моят живот преминава през моите очи,
макар че нищо от него не признавам за мое.
А удоволствието да накараш смъртта да изпърха
с въображаеми крила,
и дългата нощ, преминала в извайване
на моменталното тяло на мълнията,
и любовната нощ — висящ мост
между този живот и другия?
Не боли старата рана, не гори изгореното място,
то е белег почти заздравял.
Мястото на раздялата, мястото на изкореняването,
устата, през която говорят насън смъртта и животът —
всичко е белег невидим.
Не бих дал живот за моя собствен живот,
друга е истинската моя история.
Градът продължава пешком.
Трепти в прекрасна светлина.
Държи слънце в мирна десница.
По-високи изглеждат, по-бели струите на фонтана.
Надигат се сякаш на пръсти, за да паднат по-звънки.
И падналият от брадва заради своя порив се вдига.
Раненият през разцепен череп изхвърля птичи химн.
Той е двойник на себе си,
младежът, който на всеки сто години
идва да ни каже някои думи, все същите;
прозрачна колона, която ту тъмнее, ту искри,
според бързописа на съдбата.
В центъра на площада счупената глава на поета
е като фонтан.
Фонтанът пее за всички.
Никога не съм живял извън града, не мога
да разпозная Северния вятър, също
ни Южния, ни Западния, но дойде ли април —
през Мексиканската долина, щом като товар
върху човека жегата припадне,
щом първите сиви облаци нашарят небето —
полъхва един спокоен вятър,
който намята телата с прохлада
и пресушава по мускулите мъжката пот.
… Същият вятър, който знамена развява
по площади, улици, казарми,
който с родолюбие изпълва младите сърца
но на мене ми напомня хора и пейзажи,
дето няма никога да опозная;
този е вятърът, който носи мирис на треви далечни,
вкус на дъждове и тънък дим
от панаирджийски музики,
и светкавици изпод поли, подухнати нагоре.
Вятърът априлски през Мексиканската долина,
без съмнение, е вятър шеговит.
Все пак понякога е тъжен — и те натъжава.
С векове вкаменени,
с времена на омраза и вопъл,
с любвеобилни и слепи тълпи —
обречен на смъртта,
удавен в моята си кръв —
аз
съм
тук,
приличен на ранено куче сред зяпачи,
противен като току-що роден
и като труп на родилка измъчен…
Именно ние сме самотниците на света.
Именно ние сме лишени от всичко.
А който разрухата си не може да възпре —
не ме интересува, не струва за нищо,
да се маха, бързо да изчезне!
… И за да провериш дали е вярно,
умри и ти!
Умри и ти. Хайде, умри!
О, измамен живот,
вироглав живот и глух!
Поети лъжовни, вие никога не ще умрете,
макар че с нищожната си смърт бродите по света,
озарявате я, оплаквате я, увенчавате я с цветя,
горделиви пред бедните, скромните, обнадеждените.
Вие все още не познавате смъртта,
но щом я опознаете, едва ли ще я възпеете,
ще си кажете, че е останало време само за живот.
Но аз съм виждал мъртъвци,
единствено мъртъвците са смърт,
обаче това наистина няма значение.
Клетникът като мене завинаги си е клетник.
Такъв е животът.
Мога да ви кажа нещо заради умрелите от любов,
заради болните от надежда,
заради привършилите дните си, които още
блуждаят по улиците с недвусмислен поглед
и със сърце на ръце, за никого неотредено.
Заради тях и заради уморените, които бавно
умират в мазета и в тавански стаи,
смълчани вече, вече високомерни от глад,
омразници, заплатили с монетата на любовта.
Зарази тях и заради други, заради всички,
забили нокти в изпосталели ребра,
търсили напразно отдолу нагоре
тази дума, това лице —
и намерили само кървави риби, пясък…
Мога да ви кажа нещо, което не ще бъде тишина,
не ще бъде самота,
няма да познае ни лудост, ни смърт,
нещо, което е на устните на децата,
което зрее в устата на старците,
нещо слабо като плода в клоните,
завистливо като вятъра:
смирение.
Мога да ви кажа също
да не вземате под внимание моите думи.
Плодът се въздига по стъблото,
изстрадва цъфтенето, достига въздух.
Никой не може да ми предостави живот.
И все пак всички реки се раждат от морето!
По-рано, когато си говорех за мене самата, казвах:
аз съм това, което съм,
и оставам в моето тяло, в моята възраст
да се извършва процеса,
при който семето става дърво,
а камъка — статуя.
И може би бе истина. Истина.
Но, ах, осъмвах покорна като бръшлян,
опряна на стена подобно на влюбения,
който се кълне, че е друг.
И после разпръсвах наоколо
с твърдостта на дъб
шумната самота, гостоприемната сянка,
и давах на странника
— на острието на паметта му —
вярното свидетелство на моето сърце.
За мене това бе понякога отдих,
понякога порив,
щастие и ужас, винаги две противоположности,
готови да се унищожат
и да съсипят победения по-скоро.
Всеки час изместваше някого, всеки час
напусках някоя обител, в която
ни една лоша свещ не намирах
и не бе възможно нещо да оставя.
Завладявах мъжете, коронясвах се с тях,
за да захвърля плячкосаното далече.
Ето ме тука на края и все още.
И с какво лице ще приема смъртта?
Отново съм тук,
както винаги — на крак,
аз, лошо обичаният,
самотникът,
вълкът.
Тук — с корени
дълбоко в земята,
с настръхнала козина
към всички ветрове на тоя свят,
аз — бяла северна бреза.
Бурята вече премина,
утрото идва с влажни треви,
с червени и златни сияния
през пустотата,
която ме усамоти.
Битката остана назад.
Спокойно просветлява хоризонтът.
Готов съм за нов двубой.
Нямаше нужда от още един пристъп на самотност, за да зная.
Плувах по морето в посока, непозната на моите ръце.
Където бе обитавала любовта и където бе имало царство
е останала само една стена. И тревата я покорява.
Останал е само един бял лист, над който замръквах.
Където капеха светулки от нощта, чисти като показна истина.
Останал е само един повей случаен.
И където една жена учредяваше своите целувки
са останали само дървета, склонени от вятър.
И нямаше нужда от думи.
Сърцето не е сълза,
но може да замъгли лицето.
Прозорецът е вгледан в тъгата.
Опирам лакти в миналото и твоето отсъствие
прониква през мене сърцето ми да оближе.
Въздухът е ръка, погалила моето чело.
Челото ми, по което личи луна
и някакъв глас извайва забрава.
Луната се вдига като дим
измежду руините на вечерта.
Много рано е в тази синева без образ.
Нямаше нужда да избухва самотността
с праха на една стопена целувка.
Нямаше нужда
нощта да се запомни в сълза.
Устни, слисани от забрава,
приливи на море,
облачен шум, в който се дочува есен…
Има моливи с форма на време, чаши за вода
с плуваща в тях вечер,
корени на дърво като изваяна ръка —
и занемарена.
Има погледи и писма, където нощта
пуска нищото в ход
върху букви, свързали
знаците на пътешествия.
Тук е вечерта.
Който е влюбен, може да се обвие в нея.
Тук е вечерта, за да отбележи едно отсъствие.
Светът сънува на моите гърди
като дърво, застигнато от зима.
Не ни трябваше вечерта, а също и тези цигари,
чийто дим изглежда като изпаряваща се ръка.
Ще презимува нощта на моята гръд.
Нямаше нужда да зная.
Няма значение.
Очаквам още ненаписано писмо,
в което забравата ме определя за свой наследник.
Кой може да обясни защо поезия, която не съдържа нито един мотив на протест и борба, неочаквано се превръща в химн и на протеста, и на борбата на цял народ? Защо словата на интимната покруса пораждат бунтовна надежда? Защо болката по изгубените илюзии прераства в революционен порив? Такава е обществената участ на стихотворението „На хълма Анкон“, написано от Амелия Денис де Икаса преди осем десетилетия. „Всеки панамец го знае наизуст — говореше ми Естер Мария Оссес — то стои във всички антологии, във всички христоматии. Чрез него отруденият бедняк Деметрио Еррера Севияно научи буква по буква азбуката и стана на свой ред обичан народен поет.“
Времето на Амелия Денис де Икаса остави на панамците още едно химноподобно стихотворение — „Родина“ от Рикардо Миро. Тези две творби се приближават странно и странно се раздалечават. „На хълма Анкон“ е с идеята за изгубеното от човека отечество, „Родина“ е с идеята за изгубения от отечеството човек. Това е като че ли класическия контрапункт в цялата панамска поезия, породен от трагична национална съдба.
Страна между два океана, два континента и две полушария, Панама е едновременно най-малката страна, през която преминава зловещата „Пета граница“. Генерал Омар Торрихос, „Президентът на бедните хора“, чрез този израз предостави на човечеството ново геополитическо понятие: „Панама на север граничи с Атлантика, на юг с Тихия океан, на запад с Коста Рика, на изток с Колумбия и в средата — със САЩ…“ Изразът моментално се превърна в символ на многообразния сблъсък на латиноамериканските народи с империализма. И ако в Панама „Петата граница“ е военното присъствие на САЩ покрай канала, то навсякъде другаде от Рио Браво до Патагония „Петата граница“ има някакъв свой специфичен вид — някъде тя е транснационалният монопол, някъде представлява информационният глобализъм, някъде е просто агентурата на ЦРУ… За панамците „Петата граница“ съществува отдавна, от деня, когато красивия хълм Анкон на тихоокеанското устие на канала бе превърнат във военностратегическо укрепление. „Сякаш всичко наше остана зад телената ограда на Анкон — казваше ми Чангмарин — и сега, когато каналът постепенно ни се връща, ние по някакво чудо се оказваме всички на Анкон…“
На висотата на освободения Анкон се появяват и тези черти на Панама, които странникът може да види в подножието му — едновремешните крепостни стени, разрушени от юначагите на пирата Морган; гроба на загиналия в мистериозна самолетна катастрофа Омар Торрихос; цветущото в лилаво и огнено дърво панама, от което идва името на земята на два милиона хора; Булевардът на мъчениците, където през 1964 година група ученици и студенти вдигнаха националното знаме и бяха смазани заради това с дива жестокост.
На същата висота се намира и Синята къща, където преживях няколко мили вечери през май 1985 година. Синята къща е скромната едноетажна хижа на благородната поетеса Мария Естер Оссес и Карлос Уонг, революционен интелектуалец. Тя е дървена, гредите й вече изглеждат като отломъци от пчелна пита, боядисана е в синьо съвсем наскоро. Има значение кога е боядисана. „Остана ни малко боя от оная, с която рисувахме нашето знаме по оградата на Канала — разказва ми Карлос Уонг — а сега там няма нужда от рисувани знамена, сега там се вее истинското ни знаме.“
Една остъклена веранда побираше много хора през майските вечери. Те разговаряха за всичко в света, а от време на време на черна училищна дъска някой пишеше с тебешир новото си стихотворение. Тогава разбрах, че Панама е също така страната на неиздадената поезия. Повечето от тези поети имаха по десетина написани книги, но малцина от тях бяха съумели да ги отпечатат. Рамиро например бе носител на националната премия за поезия, но още не бе видял издадена своя стихосбирка. Мончи Торрихос, братът на незабравимия президент, ми подари в последната ми вечер там поетичната антология „Освободеният Анкон“. „С тази книга — написа той в автографа си — както и с официалното влизане на панамската държава в зоната на канала започва нов етап в развитието на нашата поезия. Тя ще се публикува!“
В Синята къща Естер Мария Оссес ми напомняше неуловимо Багряна отпреди двадесетина години. Когато по-сетне се зачетох в нейната поезия разбрах, че впечатлението ми не е било случайно, и че не на Багряна отпреди двадесетина години — тя прилича по целия си живот и по цялото си творчество на нашата поетеса.
Естер Мария витаеше като запалена свещ из полутъмната веранда, всички се вглеждахме в нея. А всички се вслушвахме в Чангмарин, чийто спокоен и замислен говор идеше там като повей от панамското поле.
… За първи път прочетох името „Чангмарин“ в едно писмо, което кой знае как пристигна до подготвителния комитет за Световния младежки фестивал в София през 1968 година. Писмото съдържаше два листа от ученическа тетрадка. На единия с молив бе нарисувана разцъфтяла роза, а на другия, също с молив, бе написано стихотворение, озаглавено „Българска роза“. Преведох стихотворението и заедно с рисунката то бе отпечатано във в. „Народна младеж“. Публикувах и малка бележка, в която разсъждавах за окованата поезия и за окования поет, тъй като авторът бе отбелязал накрая, че стихотворението е написано в затвора Читре. Аз мислех, че по тази причина „Чангмарин“ е псевдоним, още повече, че свързах етимологията на думата с един американизъм от тихоокеанското крайбрежие на провлака. Когато сега тръгнах за Панама, тъй като там няма никакво българско представителство, обадих се от Кито на старите ми познати Игор Клековкин и Женя Кожуханцев, кореспонденти на ТАСС, с молба да ме посрещнат на летището. Казах им, че искам да се срещна с писатели, че зная само един писател по псевдонима му… Това не е псевдоним, отговориха ми те, срещата с Чангмарин ще стане.
Така в оная хубава страна видях Карлос Франсиско Чанг Марин — поет, белетрист, композитор, художник, етнограф, главен редактор на органа на ЦК на Панамската народна партия, член на Политбюро. Вече на шестдесет и пет години, десетина от които прекарани в затвора Читре. Стихнал в себе си, с походка на селянин… Той ми се струва сега като дървото панама — не мога да си представя този народ без такъв син като Чангмарин. Не мога да си представя панамската борба без такъв борец като него. И не мога да видя себе си в Панама, ако той не бе ме завел в Синята къща.
Панамската литература и поезията в частност има своето автентично начало в средата на миналия век. Тя е малко позната навън „престола на двата океана“, но нейните основни мотиви могат да се проследят по политическата история на страната. Тази история е, както може да се предположи, изцяло свързана с канала.
С писалка в ръка Чингмарин ми преподаде накратко един урок. В началото каналът се наричаше PANAMA CANAL и под това име се осъществяваха всички машинации и сделки около реализацията на проекта. По-късно, когато янките отнеха от държавата ни двете крайни пристанища Балбоа и Колон, прибавиха още една дума, той стана PANAMA CANAL ZONE. А когато построиха своите морски и земни крепости, когато настаниха около него многохилядна армия, той биде наречен CANAL ZONE, родината на „зоналните“. В този момент на висотата на хълма Анкон аз разбирах, че голямата цел е била да превърнат цялата страна в CANAL ZONE и да й придадат характеристиките на отечество. Отечество с проституция, с тъпи солдафонски забавления, с нахлупена над очите каска. И разбирах, че борбата на поколения панамски писатели е била да съхранят чрез литературата истинските черти на истинското отечество на човека. Родина в стихове — ето какво е всъщност панамската поезия днес, стихове неиздадени докрай, но съществуващи в психологията на народа като непреходна твърд срещу „Петата граница“.
О, моя родино тъй малка, на провлак един вгнездена,
най-пламенно слънце ти свети, небе те обзема най-синьо.
И цялата музика твоя отеква дълбоко у мене,
тъй както шуми прибоят в еховитата раковина.
Понякога страх ме обзема, когато към тебе заничам,
че пътя обратен душата не може докрай да съзре.
Навярно не бих и почувствал, че толкова те обичам,
ако не бях орисан да доплувам до друго море.
Родината — тя е споменът… Отломъци от живота,
увити в изгнилите дрипи на тъгата или любовта,
обветрената ми палма, мелодията ми самотна,
прегърбената ми стряха, под която цъфтяха цветя.
Родината… Тесни пътеки, през детството извървяни,
прокарани в приказен сумрак към синята далнина;
големи и стари дървета, от звездния дъжд осеяни,
които нашепват за древните отминали времена.
Не тези високомерни кули със шпилове във позлата
и не това морно слънце, което увяхва по тях —
върнете ми ствола, на който изрязах тайнствена дата,
където за пръв път целувах, където за пръв път мечтаех.
О, мои зеленясали кули, обичани и далечни,
по вашия звън предвечерен носталгия чувствувам аз.
Видях много кули прочути, камбани видях дълговечни,
но никоя друга звънарна, о, мои кули далечни,
не знае да пее, да екне, да звъни и ридай като вас!
Родината — тя е споменът… Отломъци от живота,
увити в изгнилите дрипи на тъгата или любовта,
обветрената ми палма, мелодията ми самотна,
прегърбената ми стряха, под която цъфтяха цветя.
О, моя родино тъй малка, побираш се ти смирено
в трептящата сянка, която нашият флаг очерта.
Навярно си толкова малка, за да може човек като мене
непокътната да те носи в сърцето си по света.
Не пазиш ти вече за мене пътека,
не си вече мой, обожаван Анкон!
Съдбата смота паяжината лека
на моите стъпки по стръмния склон.
Аз помня дървото, което стоеше
подобно самотен и стар часови.
Със ствола му моето име растеше —
ти с плесен ли моето име пови?
Какво е сега хубостта съкровена
на твоята стара крилата гора?
По твоята прелестна дреха зелена
кой сянка злокобна и черна простря?
Рекичката малка Чорильо — и тя ли
пресъхна от чужди нозе? Как така
прозрачния извор със струи запяли
изчезна, утихна в подземна река?
Защо излиняха тревите, цветята,
о, кула безмълвна над тихи води?
Въздишките, болките мои, тъгата
възвръщат ли време, живяно преди?
Светулка над тебе просветваше вечер,
в зениците мои тя още блести.
На лира звънлива ти пръв ме обрече,
в ръцете ми чисти положи я ти.
Дариха ме с музика птиците пойни,
по техните сладостни ноти аз пях.
Илюзии мили, мечти безпокойни
на тихи дървета и храсти шептях.
По-сетне на същата лира смрачена
споделях стенания, грижи и гняв,
жадувах за струята благословена,
която искреше по камък корав.
О, колко години на размисъл тежка
преминаха в чужда, далечна земя.
Аз търсех те в порив, в мечта и надежда
на два океана престол — Панама!
Мечтаех, когато се върна печално,
да падна пред теб на колене, Анкон.
И както в далечното детско начало,
под сенките твои да найда подслон.
Но ти не си същия, ти не приличаш
на хълма, познат ми по изгрев и здрач.
Остава сърцето ми — да те обичам,
но нямам при теб скришно място за плач.
От мъка е твоето чело обзето,
ръждясаха струните в твоя усой.
Архангелът твой се изгуби в небето.
Анкон обожаван, не си вече мой!
Ах, манго… Я, гледай колко!
Има ли зрели?… Да!
(Протегни ръка и изскочи
голата й гърда.)
Аз също бях до дървото.
През тънката резеда
понечих да видя отблизо
голата й гърда.
Уплашено ме погледна,
но не усетих вражда.
Какво ли щях да открадна?
Голата й гърда!
Избяга и ми помаха
с ръка от далечна межда.
Аз продължавах да гледам
голата й гърда.
О, див и уханен мирис
на манго накрай града,
защо ми напомняш още
голата й гърда?
Панамецо,
земляко мой,
ти винаги казваш „Да“ —
това е да не възразиш
дори когато те обиждат.
Панамецо,
земляко мой,
ти винаги отговаряш „Да“.
Платят ли ти едно песо дневно —
„Да, да, да“.
Седне ли на шията ти някой тиран —
„Да, да, да“.
Панамецо,
земляко мой,
ти винаги отговаряш „Да“.
Научи се да казваш „Не“,
когато ти трябва „Да“.
И не казвай „Да“ вместо „Не“
и „Не“ вместо „Да“.
Защото твоето „Да“ е „Не“,
тъй както твоето „Не“ е „Да“.
Да не говорят,
че съвест ти липсва!
Не, не, не!
Нито че само казваш „Да“,
въпреки че ти трябва „Не“.
Нито че понасяш унижението —
не, не, не!
Нито че безделничиш от бедност —
не, не, не!
Но не казвай „Не“,
когато трябва да кажеш „Да“.
И не казвай „Да“ вместо „Не“
и „Не“ вместо „Да“.
Защото твоето „Да“ е „Не“,
както твоето „Не“ е „Да“.
Ти винаги отговаряш „Да“,
земляко мой,
панамецо.
Панамецо,
земляко мой,
ти винаги отговаряш „Да“.
Мили Синдбад, вземи ме на кораба си понесен!
Сънища твои сънувах. Ударил е моят час…
— Иде смъртта отляво. Океанът е в смърт унесен.
Има, мечтателко, кръв по звездите над нас.
— Тръгвам!
— Не! Само хубост, гибелна само песен
птичите твои копнежи вещаят с лъжовен глас.
Плувам към свят обширен, но той за наслади е тесен.
В нощи навлизам, където светликът ти няма власт.
— Мили Синдбад!…
— Пред мене бурите са развети,
мойта моряшка зеница от страх неизвестен свети.
— Тръгвам!
— Не се ли страхуваш? Поличбата знаеш ли ти?
— Птичи копнежи зоват ме, пориви птичи ме водят!
Будна-разбудена вече съм, нека сега мореходът
с моята жажда и треска през урагана лети!
I. Природата
Санта Мария и Сан Пабло са две безкрайни реки.
Всички покрай бреговете познават убийствената им сила.
Отдавна вече сме си казвали, че Бог е побеснял.
Сега вали, вали немилосърдно върху пропасти и хълми.
Потресени хленчат птиците из обезкрилените дървета.
Някой, защото е човек, е извикал от страх… Вали.
Някой, защото е жена, е родил от страх под дъжда
и е докарал на света черен ангел с празни очи.
Животните вече бягат, животните мучат оглушали.
Водата се вдига, водата всичко в своето безумие повлича.
Кой не се бои от водата?… Кой не се е боял от водата?
В локви със злокачествени риби се излива небето.
Реките се стряскат и възвръщат проклетите си привички.
Земеделци, коняри, овощари — бягайте от долините!
Бог е сърдит, Бог иска своето жертвоприношение!
Яростни са реките, щом тръгнат веднъж към билата.
Да ги погълне земята, злокачествените риби да ги изпият!
Но кой може сега да възпре пришествието на разгневения Бог?
Санта Барбара прехвърля молитвена броеница от пясък,
но и нейната молитва е безсилна вече.
II. Бог
Грохот, мълнии, тътен — защото Бог е сърдит, сине мой.
По темето на небето летят талиги, впрегнати в ранени бикове.
Вият кучетата на ангелите. Архангелите чупят свещи.
И дъгите не искат да пият вода от пътя на океана.
И Бог вече не вярва, че е осенен от светлини и перуники,
защото Бог е сърдит и гневно тъпче облачните цветя.
Сигурно ще вали. Сигурно божият гняв ще препълни реките.
Аз ще затворя вратата, та Санта Барбара благословена
да ни уварди от злото, което иде-приижда.
III. Молитвата
Ах, вече ти казах, казал съм ти вече, сине мой,
че Бог е страшно сърдит без светлини и перуники.
Защо твоята майка бе тъй добра,
а баща ти — простосърдечен?
И защо ти приличаш на двамата, сине мой?
Ах, вече дърво не става по тези пътища дълги!
Ах, и въздишка дори от огнищата ни не остана!
Всичко, което ръцете ми и сърцето ми сътвориха,
всичко отиде за Божия гняв и лудостта на реките.
Гробище само, гробище мрачно и хладно остана.
Оставаш и ти, сине мой, да гледаш света с очи
така вгорчени, така прилични на моите очи.
IV. Дръзка справедливост
Бедните искат да видят Бога в трон от лиани, богатите
не искат, те го държат в кресла от полиран метал.
Но бог наказва бедните и възнаграждава богатите.
Затова трябва да съдим Бога на трибунала на живите,
та белким узнае как непоносимата болка тика човека
към нищетата всеобща, към самоубийството. Реките
няма да върнат нищо, което са завлекли по пътя.
Те са съдружници на морето, а морето е зъл съдружник
на Бога в бурите, жаден за нашите жертвоприношения.
На кого трябва да кажа… Пред кого трябва да плача…
Какво лошо сториха моите ръце, та ме наказваш така?
Не ми остана сърце вътре в сърцето ми наранено,
за да плача, за да викам, за да стена отново и отново.
Бог трябва да бъде изправен пред трибунала на живите —
без кръстове и без рози, без свещи и без вощеници!
Надя, моя любов, искам
да опознаеш благотровителите.
Това е странна дума.
Измисли я генералът.
Ще ти разкажа кои са те.
Те управляваха тази страна много години.
Навсякъде можеш да ги разпознаеш —
по живота им атлазнопамучен,
по определенията им на геноцидите.
Техните предшественици построиха
пиратските крепости на тази страна,
в тях зазидаха и морето, което ни обикаля.
Не е тайна, че те кръстиха катедралите,
където уринираха янките,
дошли да задушат цветето, което тук се надигаше.
С бодливата тел на класовата си омраза те ни вързаха.
Една нощ хвърлиха светена вода на транзитния път.
Моя любов,
ти отсега нататък по улиците ще ти съзираш,
когато прелитат със скоростта на своите амбиции.
На родения тук те не обръщат внимание.
Техните арии са всъщност фашистки химни.
Умът им е в Ню Йорк или в Бруклин,
но ръцете им не се оттеглят от Панама
и като подземни кабели нахлуват в мозъка на Панама.
О, трябва да ги опознаеш!
Не ги кори заради деликатните им навици,
заради ритъма извънконтинентален,
заради поп културата им.
Те са по-обикновени, моя любов,
те са хора, които са втренчени в своя бизнес.
Понякога прилагат нежност, бъди внимателна.
Дори се усмихват много добре и имат естествени зъби.
Не ги кори, моя любов, заради невероятните им печалби.
Заради милионите им — не!
Заради техния двойствен живот или заради алковите им,
пълни с невротици.
Не ги кори заради това, което ни сториха през 1903.
Ах, как се правят на тъжни!
В края на краищата нямат време един мак да подишат!
Дните излизат от часовниците си вече.
Времето се превръща в публичен враг техен.
Компютрите се развалят.
Обезнадеждават се електронните им мозъци.
Народите започват да пеят.
Оттук се дочува прехрипналия глас на битките.
Знамената се изпълват с любов и революционен полъх.
Камшиците плющят срещу лицата на
робовладелците!
те са потиснати и опустошени
като кинематографично копие на селище призрак
тук не минава човешко същество
бирените бутилки се събират в определен час
на определено място
всеки залък храна
излиза от машинен сервиз
прецизно
с точно отбелязан грамаж
и калории
изглежда че тези улици
и техните светофари
и въобще пътните сигнали
се контролират с компютри
чак от самия вашингтон
тук е спокойно
има паркове
паметници
места да правят любов без любов
и без притеснение
казарми оградени с безкрайна мрежа
по тези улици като смъртта
нищо непредвидено не става
това е Зоната на Канала по епидермиса
по епидермиса защото
вътре е вълчата къща
зоналната младост с дрога в ръце
стратегическият бастион
културният арсенал
надменен и преобразяващ
от герданите си до космическите си ракети
самолетите по пистите
замаскираните влекачи
въоръжената армада в утробите на хълма Анкон
привидния покой на водата
в шлюзовете
която пада и се вдига до ниво
зелените алеи
зелените майори
зелените къщи на войници с тежки обуща
зелените омрази засечени от радара
и този спечен въздух
с абсолютно слънце
прозрачен
и
ясен
като бомба която всеки миг ще избухне
Перу е в подножието на Мачу Пикчу, перуанската поезия — в подножието на Сесар Вайехо… С него свършва една литературна епоха, но започва друга. За този поет пиша в края на книгата под въздействието на същата метафора — където е той, времето се разделя на минало и предстоящо. Преди Гения имаше перуанска поезия. А след него?
След него Перу като че ли позагуби в интелектуално отношение белезите си на Инкеанска страна. За световния турист, който пълзи по руини на дворци и напоителни системи, както и за световния търговец, който обира на безценица произведенията на инкеанското тъкачество, Перу е все още земя на екзотични пейзажи, отмрели другаде занаяти, индиански пазар и пазар на мумии. Да, през последните години — примерно между 1985 и 1990 — по високите андски плата се видя нещо като треската за злато, но това бе всъщност стълпотворение на археолози от целия свят при някакво огромно находище на инкеански мумии. Аз със собствените си очи наблюдавах как изкопаваха от земята мумифицирани тела. Това не бяха усуканите със златошити материи египетски фараони, това бяха друг вид хора, съхранени, но незнайни, извадени от недълбоки общи гробове, но неразпознати все още и с недатирани живот и смърт. По тайнствените пътища на мълчаливия и беден народ ръце, крака, глави от мумии се появяваха в магазинчетата за сувенири и дори в някои антикварни книжарнички. Така например една антология на перуанската поезия на мене ми бе предложена заедно с ръка от мумия в израз на уважение и приятелство.
Но перуанските интелектуалци имат друга амбиция и тя наистина е повлияна от естетиката на Сесар Вайехо. Те искат да наложат обновен образ на отечеството си, в който образ да личат не само чертите на инките, но и характеристиките на модерния свят в Перу. Той съществува. Изкуството със своята универсалност е на първо място, макар днес на голямата перуанска литературна висота да няма поет. Но има двама белетристи — Варгас Йоса и Еченике. В Перу обаче поезията по традиция се възприема като по-съдбовна. Поет в Перу означава нещо като поет в Русия — дано читателят си спомни написаното от Евтушенко, че поетът в Русия е повече от поет. Така и в оная мила на сърцето ми земя.
Съдбата на поетите там е като на Хавиер Еро — убит на млада възраст в партизанския отряд в историческата област Аякучо. Или като на моя приятел Сесар Калво — излязъл на широкия обществен простор от непроницаемите недра на перуанската джунгла с болест, която е непозната на съвременната медицина и не се лекува. Или като цяла плеяда съвременни поети, опитали емиграцията в Хаван или Париж. Между тях Антонио Сиснерос. А може би и като родения в един и същ ден на една и съща година с мене Артуро Коркуера… Поет, повече от поет — означава съдба в нелитературни пространства. За Перу и перуанците може да се каже, че това са пространствата на борбата за истинска национална идентичност на страната им. За измъкване от колониалния калъп на екзотиката. За освобождаване от снизходителното внимание на света, което се насочва към мумиите, а не към живите хора.
Става дума за класическа етнокултурна ситуация. Тя определя и появата на Сесар Вайехо. Споменавам името му контекста на латиноамериканския модернизъм.
Той започва от никарагуанеца Рубен Дарио като опит за обновление на застиналия класицизъм, повлиян от метрополната испанска поезия. Могъщият талант на никарагуанеца увлича поети от почти всички латиноамерикански страни в процес, който в историческа перспектива не изглежда само литературен. Поради което и самото понятие модернизъм тук има неевропейски смисъл. Не на експеримент, а на обновление, не на разрушаване на една естетика, а на създаване на нова. Проблемите на формотворчеството са на по-заден план.
Насочването на съдържанието към просторите извън литературния салон — ето това е същността на латиноамериканския модернизъм. Може би по тази причина Перу и досега ражда най-много поети, които са повече от поети. Не им е чужд политическия мотив, социалният протест е втъкан в поезията им, солидарността с унизените и оскърбените и приобщеността им към въоръжени стълкновения са силови полета на поетите извън поетическата им мисия. Случайно ли е, че създаденото в Уругвай движение на въоръжени градски партизани „Тупак Амару“ продължи в Перу? Сега, когато пиша тези редове — април 1997 година, тупамаросите са завзели японското посолство в Лима и държат там пленени десетки дипломати. Само за да ги чуе светът ли? Или заради нещо повече? А в Аякучо, където загина Хавиер Еро, съществува все още партизанската войска на движението „Сияйна пътека“. Каквито и характеристики да се дават на тези младежи, предимно недовършили студенти, както и да ги наричат — маоисти, фиделисти, геваристи — те са перуанци и са там заради своята представа за бъдещето на Перу. Не се ли среща тази борба в еманацията на перуанския дух — поезията?
О никога да не си виждал
един нож едно кресло никога
една звезда
казват че за една нощ
Паоло превръща цяло агне
в разкошно ветрило
и след това разплакан
гледа небето и осъмва
в тиха борба
с някоя крава лехуса
но защо
защо да търсиш светлина
във вътрешностите на овца
и защо да забравиш веднага
ножа на някой стол
и да не запокитиш стола
към звезда недосегаема
истина е
че Паоло живее само на този свят
и за този живот се опира на маса
скована от същото дърво
като всички останали
хлябът месото и сиренето
са естествено разделени
и в сянката
Паоло и аз
заемаме мястото колкото за една мравка
и е вярно също че прекарваме
дни наред по гръб
вгледани и вгледани в един тюркоаз
и мърморим
че всичко това е безполезно безполезно
да но тогава защо заради какво и как
да гледаме втренчено луната
между големите облаци
и да ги скубем треперещи после
върху трупа на овцата
същия котел с врял вода
същия взор
Тук лежи Сам Браун. Тук почива неговото колело,
което той въртеше с нозе като тенджера или планета.
Далече от дивото си детство, от сексуалната си
треска,
от там-тама и кипящия танец.
Далече. Остави в детството си леопарди,
жерави и екзотични цветя.
Тук лежи, по-студен от луна, по-тъжен от вино,
разлят и тъмен като чаша мед за всички буболечки на разрухата.
Едно семейство арлекини се моли за него. Звездите на цирка
плачат и гаснат,
смъртта е предателско колело, мълчалив ягуар,
тя идва отвисоко — и от всяко време —
като запален плод през всеки сезон пада.
Тук лежи Сам Браун, по-бледен от огледало
в смъртната трева.
Последният му костюм не дрипясва —
костюм за финалното представление,
когато трябваше и той да падне
заедно със завесата на живота и колелото.
Да се помолим смъртта да не ни даде да кажем нещо.
Да се помолим смъртта да ни раздели леко.
Да се помолим да изчезнем като илюзионисти.
Да се помолим смъртта да дойде като странник,
който ни пита колко е часът.
Защото Сам Браун вече е неподвижен.
Защото тук лежи Сам Браун като сляп слънчоглед.
Сега аз съм магаре, вгледано в кобила —
залък за кон, не за магаре залък,
опасвам от страст разцъфнала роза,
но колкото и да немея под бряста,
петият ми крайник се нежежава
и нощем дори свети.
Винаги съм обичал тайнствената нощ
досущ на кобилата моя прилична —
денем тъй дива и тъй непокорна,
която ме вижда не повече от магаре,
особено щом под горделивия бряст
дотътря се с вкусна роза в устата.
Когато бленувах да опаса роза
или в душата на нощта да нахлуя,
по-самотен от ден или бряст,
бил съм за неудържимата кобила
безполезен и аз като минаващ ден.
Но угасне ли нощем лъчът ми дневен
и заради бряста розата ме забрави,
как ще се омагарча отново?
О, нощ, да става каквото ще става,
пази деня, магарето пази,
кобилата и бряста неподвижен!
Знам, че никога роза на бряст
не се отдава ни нощем, ни денем,
муле някое мое ще пожелае кобила,
но от розата само бодили намирам
и недостъпната нощ ме влудява, защото
аз денем съм бряст и съм магаре.
Макар че са магарешки моите свойства,
мисля, че бряст съм в съдбата голяма
пред необятния праг на нощта,
защото ленива е моята стъпка.
Заспало животно до самата роза,
живея и умирам заради кобила.
Ни бряст съм за розата, ни съм магаре
за моята дива и двулична кобила,
само дето денем вървя след нощта.
Опасно е да вървиш
с нечие име на уста.
Не произнасяй никога
Испания, Ленинград, момиче,
обична земя.
Усвоявай добрите обноски на живота,
животът е смълчан,
в мълчанието има безброй думи:
добър ден, лятото май дойде,
цените растат,
заплатите се качват,
отечеството очаква
вашата саможертва, господин президентът
оплаква станалото, господа министрите
вярват в бъдещето, жестокият убиец
бе наказан, Бог
благославя нашия народ…
Стари, сладки слова,
безполезни и нежни
като стари складове.
И за какво да произнасяш
Испания, Ленинград, момиче,
свидна земя?
Не вървете по пътя си с име на уста!
Остаря езикът ми вече не мога
да пея като младите
чиито думи избухват в ушите
като бенгалски огньове
между моя глас и славея
дните издигнаха къпини и нужници
тишина която изскача с вик
моят език е вече там
където лежи пресъхнала кръв
от мъртви поети
между счупени шатри
и кочани жълто зеле
не можах да призова призваните
този език запалва вулкани
от бързи снегове
и също така фенери
по Булеварда на босоногите
На Никола Инджов
С тебе сме родени
в един и същи ден
на една и съща година,
в една и съща страна —
на поезията,
на страданието,
на озарения от мълнии разум —
но при тебе отечеството
се нарича България,
а при мене — Перу.
Моето чело, поломено с полъх на вятър,
паднало от пиедестала в тревата,
още е под тежестта на отсъстващото,
но направлява полета на звезди
в техния самоубийствен блясък.
Вместо да я съборя, обичам си моята
статуя,
остарявам в подножието на нейния тлен.
Обичам тази библиотека без смисъл, тази вкостенена
уста,
моя си глас, моето си нищо —
и слепия ми жребец.
Тогава във водите на Кончан се закотви един голям кит.
Бе син, когато бе синьо небето, и черен,
когато мъглеше.
Бе син.
Някои казаха, че са го видели да идва от север,
където, говорят, имало много.
Някои казаха, че са го видели да идва от юг,
където леденее и има лъвове.
Други твърдят, че сам е изплувал като гъба или седеф.
И които повтарят това, са обитателите
на градчето Виля ел Салвадор,
най-бедни измежду бедните.
Всички те са израсли зад белите хълми
и дюните, хора като пясък в пустиня.
Чувстват морето само когато то се разбуни
и вятър замръзне.
Вятър, който преобръща големия гръб на мъртвия кит —
алуминиево островче под небето.
Този, който дойде от север или юг
и сам изскочи от теченията.
Големият мъртъв кит.
Властите се страхуват за водите заради синята чума
по плажовете на Кончан.
Големият мъртъв кит.
Властите охраняват здравето на летовниците.
Много скоро китът ще загние
като зряла смокиня през лятото.
Чумата е равна всъщност
на 40 нереза, които гният в морето,
на 200 овце или на 1000 кучета.
Властите не знаят как да се избавят от толкова
мъртво месо.
Летовниците се пазят от чумата, която започва
в лошите води на плажните пясъци.
В пясъчните хълми край Виля ел Салвадор хората не почиват.
Знаят най-бедните измежду бедните, че зад дюните
плува един остров без стопанин
и придойде ли здрачът — не от океана, а от дюните,
точат се най-добрите кухненски ножове,
брадвите на майстора-месар.
Така се въоръжиха малцината плувци от Виля ел Салвадор.
Големият кит плуваше хубав все още в ледените води.
Все още хубав.
Ще бъде месото му отправено към 10 000 уста.
Ще стане неговата кожа покрив на 100 хижи.
Ще отиде неговата мас да осветява нощите
и ще стигне за всички тигани през лятото.
Дванадесет години в съзнанието на много хора Уругвай съществуваше не като страна, а като народ.
Този народ бе разпилян по всички краища на света, неговия приглушен говор се дочуваше в парижките бистра, в мексиканските университети, в хаванските радиостудии. Понякога и аз се докосвах до този народ в часовете на разговори с Марио Бенедетти в Куба или посредством приятелството ми със Саул Ибаргойен Ислас в земята на ацтеките. На мадридското летище ни се кръстосаха веднъж пътищата с Алфредо Гравина. „Изгнанието е ателие за облаци“ — прошепна той в обичайния за него миг на отдалечаване от събеседника.
От време на време до мене достигаха писма от Марио Арреги, земеделецът, който денем ореше полето, а вечер пишеше разкази. Дъх на уругвайска пръст дъхаше от продълговатите пликове.
Но всички останали бяха народ без отечество наоколо, Уругвай представляваше нация от емигранти, нация в изгнание, exilio на испански. Изгнанието породи цяло течение в поезията. Поради общността на езика, книгите на уругвайските поети се издаваха лесно в десетина световни книгоиздателства и така се образува литература, посветена на родина, която „не съществуваше по улиците, ни в детството, ни под слънцето“. Книжовност, създадена от творци, които, преди да бъдат или да станат писатели, бяха политически противници на диктатурата и отидоха в изгнание заради политическите си убеждения.
Но никоя страна не може да остане без поезия и без поети в себе си. Не става дума за дрипавия китарист, който проси с песни в подножието на Паметника на независимостта в Монтевидео, не става дума за шепата мъже в просторната пампа покрай великата Сребърна река, които, слезли от конете, нещо напяват, нещо премислят на глас. През тези дванадесет години поезията в Уругвай се появяваше в позиви, в писма до отделни граждани. Поетите се появяваха също — подобно на Иберо Гутиеррес, чийто труп бе оставен на централния площад на Монтевидео с тринадесет куршума в гърдите и със следи на електрическа горелка по ръцете и лицето му. Това бе на 27 февруари 1972 година. По това време в цяла Америка мнозина поети се появяваха пред очите на своите народи по същия начин и със същата съдба — Отто Рене Кастийо в Гватемала, Леонел Ругама в Никарагуа, Хавиер Еро в Перу, Виктор Хара в Чили, Рони Лескуфлер в Хаити, Карлос Марижела в Бразилия, Рита Валдивия в Боливия, Франсиско Урондо в Аржентина, Архимиро Габалдон във Венецуела, Роке Далтон в Салвадор… Друг един уругваец поет, Хорхе Салерно, излезе от дълбоката нелегалност ранен, потърси спасение в пампата, но там бе застигнат от полицията. Не го доубиха, обаче не извикаха и лекар. Оставиха го да му изтече кръвта и го гледаха с очакване на вик за пощада.
Свидетел на тази смърт разказва, че той успява да прошепне три свои стиха. Следните:
Испанци, англичани, португалци, сега — янки…
Два века работим под слънцето тежко,
само за да сменим господаря си ние.
Поетите Иберо Гутиеррес и Хорхе Салерно представляват поезията на затворите.
Но освен от затворници и изгнаници — exiliados, сред интелектуалците на Уругвай имаше и трета група, така наречените insiliados. Тези, които не попаднаха в затворите, не можаха да отидат в емиграция, които останаха по някаква причина, може би заради „вътрешната памет“ на човека в родината си. Insilio е нова дума, ново понятие, което трудно се превежда на български език. Означава точно обратното на изгнание. Тогава да опитаме да го разберем — след като изгнанието, exilio е насилствена прокуда от отечеството, то тогава insilio е насилствено въдворяване в отечеството. Марио Арреги бе именно въдворен в отечеството си. Страшно ли е било това под дълбокосиньото равнинско небе на Уругвай, във въздуха на хубавия град Монтевидео, в озарението на река, която прилича на океан, и обратно — океан, в който се усеща движението на река? За тези години старата поетеса Клара Силва бе писала: „Аз съм болна от смърт“. Едно от последните й стихотворения е във формата на молитва. Въдворените в отечеството бяха болни от смърт, така е било, защото когато потърсих през 1985 година Марио Арреги в Монтевидео, намерих само спомена за неговия жесток и самотен край — от отчаяние, както ми казаха.
Пролетта на 1985 година в Монтевидео бе великолепна. Завръщаха се изгнаниците. Саул Ибаргойен Ислас, току-що пристигнал от Мексико, ме заведе на летището, за да посрещнем с хиляди хора заедно Марио Бенедетти. Завръщаха се не само изгнаниците — завръщаха се затворниците и се появи побелелия за осем години карцер Раул Сендик. Излизаха на улиците въдворените в отечеството — те също имаха по лицата си следи от изгнаничество или затвор. Сега нашата поезия трябва да преоткрие родината ни — казваше Саул. Тя се оказа не само култура, издържала на диктатурата, но и борба против унижението на човека, на идеалите му, на мечтите му. Сега трябва да пишем за свободата с горчиво познание за нищетата на духа. Какво е свободата? — питаше се той.
Опитвах се да разбера какво е свободата в Уругвай. Съзирах нейните черти в отприщения народен порив към нов свят, в масови обществени акции, в демонстрации, в предизборна кампания, но аз съм тих човек, аз виждах тихите белези на свободата.
Книжарниците на Монтевидео… Сврени в градски безистени, извоювали си място между могъщи универсални магазини, тези книжарници подкрепяха и разума, и сърцето ми с полъха на свободата. Продавачите, нека условно ги наречем продавачи, бяха млади студенти с горящи очи, които знаеха съдържанието и идеята на всяка книга там, стиховете наизуст — и всеки въпрос на купувача биваше последван от мила и умна беседа за книгата, за автора, въобще за литературата. Не купувайте тези книги, казваха ми те, и сочеха натрупани в ъглите произведения на „масовата култура“. Те бяха с предишните лакирани корици, но от очите на продавачите светеха по-примамливо новите книги на Уругвай — от Марио, от Саул, от Алфредо, както казваха студентите.
Сега си мисля за казаното от Марио Бенедетти — ние трябва да произнесем нова дума в американската и в карибската поезия. Каквато и да бъде тази дума, тя непременно ще прозвучи в книжарниците — тези храмове на уругвайската свобода, пред които ще се прекланям цял живот.
На Марио Арреги
Там далече дъждът плющи над морето.
Винаги и завинаги.
Откакто човекът знае каква тъмна идея
там плющи и плющи над морето.
О, незапомнен пейзаж,
търпеливо чудовище — и самотно,
горчиво море, последна вода,
където човекът и страхът му
бягат, пият и се връщат,
тайно и насаме.
Когато човекът се завръща оттам,
нищо не му достига на земята, тъжно е.
Но с нетърпение на удавник,
човекът пита и зове, другите го чуват,
защото трябва заедно да погребем смъртта.
И въпреки че вали и върху земята,
че вали върху полята и върху градовете вали,
далече остава онова, което няма име,
и някой с вътрешна памет
се откупва и живее.
Тогава, да, каква радост, какво чувство, че сме живи,
и по улиците с пиянски песни,
и в толкова неизразими неща
отново и още веднъж се възвръщат дните.
Така заради здрача, заради пиянството или заради смъртта
човекът разнася радост по земята.
Чудовищно скриптят
улиците на града.
Скриптят
костите на Хуан,
твоите, на Хосе
и моите собствени.
Скрипти семейната трапеза
и дори лъжицата празна скрипти.
Голям скрип идва от изби,
задава се от пресечки,
от покриви пада.
И когато полицията убива някой студент,
скрипът се възражда с удар,
скача като гладен ягуар,
разваля порядъчния живот на богатите,
сякаш кратер се връща към предишна лава,
сякаш равнина разтърсва предишна грива —
и смъртта се изпълва с пеещи птици.
Тогава подлеците се влудяват.
Запушват уста.
Изтезават.
Осакатяват.
Заковават врати.
Развращават.
Обездомяват.
Развихрят терора ведно с лихварството,
обвити в одежди от пищни безумия.
Нямат вече зеници, а искри от ненавист.
Не спят, защото се плашат от съновиденията си,
както от думата народ
или от думата радост.
Дъвчат без почивка,
поглъщат страната с кравите й и с плодовете й,
гълтат ненаситно, за да победят страха.
И докато преживят — дочуват звука на Апокалипсиса,
обаче не престават да се тъпчат.
Сега, когато в Монтевидео скрипти пролетта,
градът има необичаен начин да се огледа в небето,
има гъвкавостта на момиче, заплувало в залива,
има яснотата на цвете
или зародиш на героизъм върху мекия пясък на брега,
отворен за любов към морето свободно.
Град на Непокорния равнинец,
гъвкав индианец, ти силно развихряш вълните,
ревеш като десет хиляди бика в небето,
принесени в жертва, родино,
на твоите тъмни стародавни богове.
Изгнанието
прилича на ателие за облаци.
То смила
камъните в душата,
попива нейната влага,
за да се изваят богове
като криле без тяло.
Аз се бунтувам.
Аз не изгарям платна,
а собствените си ръце,
за да не се съсирят
в полет.
Не ще се откажа
от опита за летене
в моя живот.
Какво съм, ако родината
не ме очаква?
Не може да бъде.
Този град е лъжовен.
Неимоверно е палми да се привеждат,
за да погалят грива на коне,
и очите на проститутките да са нежни
като очи на Венера.
Неимоверно е вятър да надига фусти
и да оголва все красиви бедра,
и общинските съветници на велосипеди
да минават от есен в лято и обратно.
Не може да бъде.
Този град е лъжовен.
Неимоверно е да не се изчервявам заради безволието си,
въздишките да ме трогват колкото и вика „уррра“,
да плюя невинен и весел
не вече в портрета, а в лицето на някакъв господин.
Неимоверно е покрив с антени
да намери най-после своя гръм справедлив и точен,
самоубийци да съзерцават пропаст и да се гмуркат
като от някакъв спомен в някакъв басейн.
Не може да бъде.
Този град е лъжовен.
Неимоверно е вещици да се усмихват в упор
и моето безсъние да скърца като скелет,
и заместник-началникът и началникът на полицията
да плачат
като върба и като крокодил съответно.
Неимоверно е аз самият да преглеждам коректурите
на моя собствен славословен некролог
и бързата помощ да напредва незабележимо,
а камбаните да бият само като камбани.
Не може да бъде.
Този град е лъжовен.
Или е истински —
тогава
добре,
затворете ме!
Вече се родиха всички, всички,
които до гробището ще ме придружат.
Вече моето погребално платно
е изтъкано и някъде се пази.
Вече извади шофьорската книжка
този, който до гробището ще ме превози.
Вече тези, които ще стъпчат цветята,
вървят сами.
Вече започва модният ритуал
в часа на моята смърт.
Вече се изпарява дъждът, който вали
в моя ден.
Тук, в килията, тук,
където мечтаем за студ,
където спим на колене,
където денят и нощта
са една и съща безцветна кожа,
където очакваме ослепени
като Черни шапчици
в най-лошата гора,
очакваме,
очакваме тук
да дойдат и да ни завлекат,
да натикат между устна и устна
страшната затворническа храна,
да ни окачат като кирливи
парчета от меса и кости, които шептят,
парчета от родина, която не беше
по хълмите,
не съществуваше по улиците,
ни в детството, ни под слънцето.
Тук очакваме.
Познахме всички насилия
на тялото срещу тяло,
на ръката, която изтръгва
уши, коси, очи,
неподвижни утроби,
която разделя вика от езика,
която чупи твоята дума,
която извива и разтрогва черва
в твоята няма голота,
която вкарва всичкия ти въздух
в гнусни и мъртви води,
за да повръща устата и да назовава —
а понякога и да вдишва.
Тук очакваме.
Фабрикуваме писма ти да ги четеш,
неща от кости, от нишки, от метал.
Някои отдавна сме умрели,
други, без съмнение,
ще продължим да знаем как се мре.
Небето е кръгло
и от земята винаги изглежда синьо,
макар че на много места
земята е също синя.
Спящи на колене,
увиснали, унищожени,
разкъсани от желязо —
ние имаме тишината,
която вие дочувате.
Имаме тишината,
която ни кара да растем и да пеем.
Защо не те назовавам повече с горчивата
и влажна болка, която узрява.
Защо мога единствено да отворя очи,
за един миг само, за един миг само, за един миг.
Защо на пощата се отказвам от своето име
и защо гълъбите падат, щом долетят.
Защо насън чувам музика и я следвам,
и буден чувам музика и я следвам.
Защо не ми стига плача, не ми стига, ясно, че не стига,
и пълня нощта с незаконородени деца.
Сякаш цялата голота влиза в една дума
и се облича в символи от приятели скъпи и мъртви.
С езика, с който облизвам хляба, се оплаквам
от звънките и диви имена на улиците.
Вдигам от столовете въоръжени слова — не струват.
Разполагам с мелодии. Къде са пръстите.
Обувам се, тръгвам — и никъде не стигам.
Срещам огледала, карти и подобни букви,
едно дърво понякога — да го приближа и да се
загледам.
Защо болката е така жестока без повод и без окова.
Когато отварям врата, изглежда, че тръгвам завинаги,
тръгвам от гърбове
и се наместват последните улици,
евкалиптите,
мостът Караско, летището
през нощта —
в часа на казармените дискотеки.
На Исабел Жилберт
Вече вървим между руини, всичко
наоколо на гробище мирише и нечий
глас призраците вече призовава
към обсада.
Призраците са с лица от нечия обич,
обич, разширена от страдание и тъга,
която в зениците завинаги разпилява
балкони от вчера с яки колони,
решетки с цвете, желязо, разяло
потайни двери, където усмихнат
керамичен калдъръм просветва —
последна стража на непорочни хора.
Растителна голота под градинските стрехи,
от стара лозница надалече прострени,
там зрялото грозде вече никой
не ще достигне, никой, никой,
ако само отблясък от души тревожни —
недосегаеми споменни дебри —
(слова на болка върху листа безплодни)
завинаги не остават в моята памет
от моите улици,
от Монтевидео вчера —
25 май или Бартоломе Митре,
Ринкон или Саранди, Сабала, Цитадела,
моите площади и моите фонтани
с бронзови ангели, чуплив мой рай цветен,
моите дървени порти с ковани
лъвоподобни чукчета,
и моята кръгла Панорамна кула,
към която по улици тесни възлиза
откъм кръстопътя Хулио Еррера
и с опакото на дланта си мокра
разтрива клепачи, и бавно говори:
„Толкова сън, сънят е пораснал!“
В същия миг Алфредо отсреща
сваля шапка, покланя се бавно и после
изпарява се сякаш в нищото на една кула,
на една привечер, на една улица, на един мирис,
които само голямата болка
би могла да възвърне за миг в живота
през тази привечер на изгнание и носталгия,
когато земята цяла е гробище,
и минувачи напразно показват,
че окото ми слепешком ги пресича,
че отчуждено от любов
през призраците минава,
през празните силуети,
чието царство бе въздухът,
чието настояще — прахът…
Четири крупни фигури се възвишават в чилийската поезия като върхове на висок хребет. Това са Габриела Мистрал, Висенте Уидобро, Пабло Неруда и Никанор Парра.
Габриела Мистрал има щастливата съдба да бъде първият литературен Нобелов лауреат на Латинска Америка. Наградата й е отредена за творчество, което преодолява съществуващите до нея традиционни мотиви в т.нар. женска поезия, например еротизма, така характерен за американския постмодернизъм в началото на века. В нейната чувствителност има забележима еволюция — от най-интимните й преживявания, свързани със самоубийството на любимия човек, със страданието по нероденото дете — до проникновения в еврейската душевност, до децата и до народите на Америка и въобще до вселенските измерения на човека. Висенте Уидобро е без съмнение хронологически първият голям съвременен поет на испаноезична Америка. Докато Габриела Мистрал споделя, че поезията — това е автобиографията на автора, то Висенте Уидобро по-скоро прави биография на времето. В естетически смисъл така може да се изтълкува идеята му да обедини в една собствена система всички авангардни за епохата (двадесетте години на века) литературни школи. За това спомага и обстоятелството, че той започва формирането си като поет в Сантяго де Чили и в Буенос Айрес, а след това продължава в Париж и в Мадрид. „Едно стихотворение се отглежда по същия начин, по който природата отглежда едно дърво“ — казва той. Добре е да се знае, че той се опълчи против сюрреализма — необикновена позиция в латиноамериканския свят. За сюрреалистите той пише, че са „докарали поезията до банален спиритически трик“. Неговият лирически герой може да се определи с неговите собствени думи: метафизическо животно, натоварено с мъка и скръб…
Пабло Неруда е поетът с най-голямо значение в своето поколение, може би е и най-известният по света чилийски поет. Не само заради Нобеловата награда, която получи малко преди смъртта си. Той е най-близко до реалния живот на хората, поезията му е отклик на събития със световен смисъл. Той извърши един изключителен експеримент — книгата „Всеобща песен“, която представлява голям цикъл поеми, вдъхновени от миналото и настоящото на Америка. Редом с този огромен труд са малките му лирични книги, в които има стихове за испанската война, за Сталинград, за любовта. Той стига дори до херметизъм в поезията си — това е поредно доказателство за изключителната разностранност на неговия талант.
Най-малко познат на българския читател е Никанор Парра. Но именно той изглежда оказва най-силно влияние на новите чилийски поколения в поезията. Творчеството му е поетичен израз на груби прозаизми, на изненадващи психологически ефекти, на странно раздробяване на мимолетното преживяване. Той пише, че среща във всекидневния живот същността на поезията си. Общо взето, тази кръвна връзка с действителността го прави независим и самостоятелен спрямо всякакви литературни моди, всякакви литературни призиви. И по същата причина — един от най-интересните днешни поети на Чили и на целия континент.
… През моя дом в Хавана по стечение на редица обстоятелства преминаха много хора, някои се заседяваха по-дълго около чашата с вино, около една чилийска китара. Идваха там от чилийците стария белетрист Мануел Рохас, автор на забележителния роман „Син на крадец“, поетът и есеистът Поли Делано, а китарата бе на Патрисия и Хорхе, които представляваха пред Куба правителството на Салвадор Алиенде. Когато станаха ония трагични събития в Чили през 1973 година, в дома ми остана само китарата. Кой знае защо тя ми напомняше двоен човешки череп. Тогава в Чили имаше много смърт.
Години по-късно срещнах в Богота поета Гонсало Рохас. От ония хора остана само поезията им — казваше той. Самият Гонсало бе преживял дълго изгнаничество в Германия. Както и Елохио Суарес — поетът, който живя у нас, който погреба на наша земя единия от синовете на Луис Корвалан и изчезна по дългите емигрантски пътища. Той ми даваше книги на чилийски поети, а свои книги се стесняваше да ми подари. От тези книги избрах чилийската поезия, която представям тук.
Идваше към мене заради усмивката,
заради своето милосърдие
и сменяше часовете на деня.
Нощното небе ставаше небе предутринно.
И морето бе плодородно небе, пълно с птици.
Цветята излъчваха камбанна радост
и сърцето ми ги вдъхваше полудяло.
Вървят дните, минават
по дължината на годините.
Къде си?
Погледът ми расте.
Самотата напразно отваря врати
и тишината ечи от някогашните стъпки.
Сърцето ми нараства,
уголемяват се очите ми,
и бих искал да помоля за други очи,
за да ги сложа там, където моите свършват.
Къде си сега?
Кое място на света леденее
от твоя поглед?
Сърцето ми нараства като морска гъба
или като коралите, които
стават острови.
Безполезно е да гледам звездите
или да разпитвам побелелите камъни.
Безполезно е да гледам това дърво,
което последно ти каза сбогом
и първо ще те поздрави — ако се върнеш.
Ти си нещо от далечината.
Нищо друго.
Дните минават и те търсят.
И за да те следва навсякъде,
времето сладко пее,
докато раната затваря мигли да заспи.
Нараства ми сърцето,
раздалечава хоризонти.
Избухва в небето.
Нощта знае чие сърце е по-вгорчено.
Следвам цветята и се будя
от самота на самота.
Следвам вълните и се губя
от самота на самота.
Скрила си някъде светлината, но къде? Къде?
Дните вървят и те търсят.
Ранените дни, короновани с тръни.
Търсят те пътищата по земята
от самота на самота.
Застрашително нараства сърцето ми.
Отиват си цветя и треви.
Мирисът им повява като камбанен звън
от друга провинция.
Идат други погледи и други гласове.
Иде друга вода в реката.
Идат други листа в гората.
Всичко е променено.
Нищо не се връща.
Отидоха си пътищата,
отиде си времето.
Отдалечи се завинаги и реката.
Ще се разсипе сърцето ми над света
и вселената ще ми стане сърце!
Запомних ръцете, които
ми даваха да пия вода.
В долината на Рио Бланко,
където Аконкагуа извира,
дойдох и се надигнах да пия
от водопадната струя,
свлечена като грива, бяла
и ледена заискрила.
Устни допрях, обгори ме
оная вода свещена,
три дни устните ми кървяха
от аконгагуанската глътка.
В долината на Митла веднъж
след пътища дълги и слънце,
склоних се над кладенец — и
прихвана ме един индианец,
за да не полетя надолу,
а главата ми като плод
между дланите му остана.
Пих аз, каквото пих,
лицето му и моето лице,
и почувствах в блясък на мълния,
че от Митла е моята плът.
А на остров Пуерто Рико
в синевата на ден безкраен
при стихнало тяло и море бурно,
под високите палми родилки,
девойка една благородна
разчупи ми орех кокосов
и пих като дъщеря тяхна
материнска вода от палми.
И по-сладко не съм оттогава
ни духом, ни тялом пила.
В дома на моето детство
вода ми носеше мама,
между глътка и глътка аз виждах
как от стомната тя отпива —
колкото се надига главата,
толкова стомната се снишава.
Все още долини помня,
все още чувствувам жажда.
Навярно вечността е да бъдем
такива, каквито бяхме.
Запомних ръцете, които
ми даваха да пия вода.
Аз съм само един дърводелец.
Както някой се ражда
с ранена гръд, с дума
в устата, с плам на челото —
аз се родих дърводелец.
С този поминък идвам
и дъх на греди остава
в чергата ми и в хляба,
и крача по стърготини
позлатени
Както лалето се ражда
и вгледано в слънце разцъфва,
целува вода и е само
лале, додето увехне —
аз се родих дърводелец.
От покрив на покрив минавам,
от стряха на стряха живея,
по тези въздушни мостове —
ни майстор, ни пеперуда —
като пчела звъня си.
Аз правя такива маси,
на които царува хлябът
и виното весело властва,
та да могат поети — братя
на мойта душа да седнат
заедно всички.
А със бичкия в ръката —
блестяща сребърна риба —
аз по света минавам
като човека, който
затваря деня и подсвирква
на нощта да дойде.
От дъното на душата
аз съм си дърводелец,
вмирисан съм на лепило
като на лековит балсам и
така живея.
Ето, с греда в окото
и с молив зад ухото
щастлив се завръщам, правя
ластовиче гнездо като
малко балконче.
Чета Библията над стърготини
сякаш над огън. Тих съм,
но хвърлям чук в небето
да подкрепя борбата
на моите братя.
Ключ на забравена страна,
отключи ми тайните на имена и хора.
Ще ги намериш изписани по дърветата на твоите
ръце.
Тайнствени нарези, навлажнени от погледи.
О, нека не изсъхне моето потекло,
додето дъждът царува.
Трудно приношение на сърцето
между загадките на нощта.
Страни и представи?
Не помня друго пътешествие,
освен онова,
което предприемах по твоето чело,
за да проникна в спокойното море.
Обвит в непокорство.
Ти, мъртва на слънце,
аз — белязан с огнени знаци
и непознати мириси по кожата.
Завинаги в музиката на твоя сън
аз съм нищо от твоето утро.
Сравни петната по моето сърце и моите думи
с облаци — наполовина пропаст, наполовина сняг.
Сега гася светлини, за да те търся
по мътното слънце, което те съпровожда.
Звездна орлица, лозница мъглива.
Срутена кула, меч ослепен.
Звездни кервани, обреден хляб.
Стълбище вито, клепач безкраен.
Туника тънка, прозорец от камък.
Лампа гранитна, хляб от камък.
Змия перната, роза от камък.
Лодка заровена, извор от камък.
Миг равноденствен, кораб от камък.
Връх геометричен, книга от камък.
Лунен жребец, светлина от камък.
Каменен тъпан от вятър изгладен.
Звезден корал във време потънал.
Стряха небесна от пера повалена.
Зид от ръце и от взори изтъркан.
Клони, в които буря таи се.
Стволове в мъх и в треви повити.
Ноктеста лапа, възкръснала лапа.
Южният вятър, заспал във вихрушка.
Синкавоснежен водопад застинал.
Тиха камбана за заспалите вече.
Пръстен венчален на снеговете.
Тежко желязо по железните хора.
Ръце на пума, скала кръвожадна.
Сенчеста кула, виелица шумна.
Нощ възвисена на длан и корен.
Прозорец в мъглата, гълъбица калена.
Билка вечерна, изваяна мълния.
Хребет до хребет, убежище морско.
Светъл чертог на орли отлетели.
Струна небесна, пчела планинска.
Плато кървящо, звезда ръкотворна.
Дух минерален, кварцова месечина.
Змия андинска, амарантово чело.
Отечество девствено, купол притихнал.
Морско момиче, дърво църковно.
Китка солена, чернокрила череша.
Зъбери снежни, студено ехо.
Луна в паяжина, злокобен камък.
Снеговита грива, порив на вятър.
Трепетни длани, водопади смрачени.
Сребърен повей, време стремглаво…
Внимание, дами и господа, малко внимание:
обърнете за момент глави към тази страна на
републиката.
Забравете за една нощ вашите лични проблеми.
Удоволствието и страданието могат да почакат отвън.
Веднъж се чува нещо от тази страна на републиката.
Внимание, дами и господа! Момент внимание!
Една душа, която бе бутилирана дълги години
в нещо като сексуална и интелектуална пропаст,
която се е хранила оскъдно през носа,
иска вие лично да я чуете,
искам да бъда информиран за някои неща.
Трябва ми малко светлинка, градината се покрива с
комари.
Намирам се в катастрофално умствено състояние.
Постъпвам според себе си:
докато произнасям тези думи — виждам велосипед,
опрян на една страна.
Виждам мост
и автомобил, който изчезва между сгради.
Вие се подстригвате, наистина, вие
минавате пешком през градината,
под кожата си вие имате друга кожа.
Вие имате седмо чувство,
което ви позволява автоматично
да влизате и излизате.
Но аз съм като дете, което плаче за майка
иззад скалите.
Аз съм пилигримът, който вдига бял прах.
Дървото, което моли с викове листата да го покрият.
Тогава ни обесиха за краката,
източиха ни кръвта през очите,
жигосаха гърбовете ни с цифри
и сега съм номер 25033;
помолиха ни учтиво,
почти на ухо,
да извикаме ура за незнамкойси.
Останалото са тези камъни,
с които ни затрупаха,
вятърът…
Видения са градовете.
Стига една ученическа тетрадка,
за да създадеш абсурдния живот на поезията
в първото й детство:
странната повдигнатост на многостенния Дюреров куб,
болката, която не боли меланхолично.
Две бели мишки карат въртележка
със скоростта на неврозата.
След шейсет дни обиколка
по широкия свят като в клетка,
аз се съсредоточавам в една само мисъл:
мишки, които карат въртележка.
Бяло, космато, смалено кълбо,
разделено на две половини.
Те скачат, за да се съединят,
и между тях има сексуални разводи
или утешителен секс.
Където бяхме същества, излизат неща,
отчасти познати, познати отчасти.
Като време за всеобща омраза… пет минути.
Градовете сакато да се загубиш на улицата
завинаги в тази част на света, никога в друга.
Какво не може да ни даде същото,
ако всичко се завърне, с две думи,
съществото е скъпернически подобно на различния.
Слънце на първия ден, каква голяма точка!
И за поезията, и за твоята работа.
В широкия свят като в клетка
точа опасен инструмент!
Съдията ще ти даде някаква хвърчаща хартишка,
ще ти осигури монахиня, огледало — за да се видиш,
капеланът ще ти наметне една черна дрипа.
И ще дочуеш как войската обува ботуши,
огромни ботуши, шумящи като перушина.
И надзирателят ще те покрие с някакъв шал,
и помощникът му със сапунче ще намаже твоите бузи,
ще опита бръснача по дланта на ръката си.
И ще чуеш тръбата да вдига войската, щом петелът
закукурига с твоята и с неговата си кръв.
И полицаят ще ти подметне може би някакво писмо,
адресирано за друг, но с познат почерк,
няма да го прочетеш, но ще усетиш дъх на жито.
И ще дочуеш твърдите ботуши по цимента
между дъха на конете, които пасат наблизо.
И някой ще те премери с жесток и немигащ поглед,
ще ти заповяда да спреш, да пристъпиш навън,
ще въздиша глуховато зад твоя възправен гръб.
И ще доловиш седемте блестящи изстрела,
убили най-напред птица, а после — вятър…
1.
Мостът среднощ
белее като скелет на бивол.
Между разкъсаната мъгла на ракитака
би трябвало да се появят призраци,
но можахме само да видим
бързото отражение на вагони в реката
и парцаливите светлини
на каменарските колиби.
2.
Помня Централната гара
привечер през декември.
Понякога се виждам с пари за една бира,
неподстриган, кален, неподвижен,
докато тръгва влака, и с него едно момиче,
което си тръгва с думи, че никога не ме е обичало,
че ще легне с всеки, освен с мене,
че никога няма да ми напише писмо…
Централната гара,
душна декемврийска привечер.
3.
С един приятел чакам да мине
експресът в 22:15,
този светкавичен влак като бутилка вино
в ръцете мои и на моя приятел.
Протегнат под нежни звезди,
прилични на дупки в продран цирков шатър,
моят приятел ми говори за едно момиче
и очаква да го види при преминаването на влака.
Аз не очаквам да видя
никого, освен тези сенки,
които търсят моята сянка.
Не очаквам нищо, освен тези стъпки,
които идват от осветената дъскорезница.
Не очаквам да видя нищо, освен парчетата на
бутилката,
които проблясват между релсите,
и не очаквам да чуя друго,
освен мяукането на котка в здравеца,
отглеждан от болната щерка на стрелочника.
Прибоят на експреса
преминава през Централната гара.
Докато моят приятел бяга
към осветените и без лица прозорци,
снишавам се под тревата,
лицето ми трепери като лист,
уморен да носи товарите на нощта.
Ягуарска глава,
гущерска кожа, кожа на гущерица,
сприхава опашка на койот и хиена —
такъв е този накачуленият,
този зародиш на вонящата Кайкал, както и да се казва:
Ярур Банна, Ярур Лолас, Ярур Ацтура, Ярур Казакия.
Всички — магьосници.
Всички — жреци.
Всички — джуджета
на пазара в Мандинга. Акули!
Залата представлява ад. (Залата за изтезания). В ъгъла
плахо пламти чилийското знаме
между дъх на тамян
и плам на големи свещи.
Бившият министър Карлос Гонсалес Браво (уволнен)
е на колене, шията му одрана. Едно джудже
с опашка на диво прасе
изхвърля искри от всяко свое ухо
и говори с глас на колежанин:
— Аз, Дариел Фуенсалида, в името на Хуан Първи
изисквам вечна вярност към твоя цар, добро поведение
и обич към Предприятието, не говори с никого, заший
си езика,
захлупи си ушите, и преди всичко —
произвеждай, произвеждай, произвеждай!
И не лай като други, и ще бъдеш възнаграден.
Дръж се добре — и ще има възнаграждение!
Сега целуни този Пръстен и този Кръст,
този образ на Богородицата и тази Сабя.
Закълни се пред Светата Библия!
… Един череп окрилен ту светва, ту угасва
като светлинен сигнал. Пресен и усмихнат.
Черепът виси от тавана и пада в средата на залата.
Жегата е непоносима и е по-страшна отколкото в ада.
Черните завеси не помръдват,
сянката на големите свещи
удря завесите и избухва като вълна,
и изчезва в пясъка.
Не остават следи, само песен на койот се дочува.
Дим покрива Сабята.
Жреците вадят камшици, подпалват опашки,
бавно побесняват,
никой не разбира тази промяна в нрава им,
те пеят и сега вече избухват.
(Бъдещите заклинания ще са с кръв!)
Жреците струпват динамит, куршуми и пушки.
Книгите ги издават.
Подготвят бягство, но Черепът светва
и присветва
това е сигнал за тревога.
Черепът се е изморил да лъже.
Чувствате ли дъх на горена гущерска кожа?
На опърлена кожа на гущерица?
Ягуарски глави,
пушечно месо…
Все още се питам защо ти,
защо ти, а не аз,
защо ти, който вдигаше ония
пълни чували за камиона;
защо ти — толкова силен,
ти, който колеше овните,
защо не се измъкна от камиона,
а те захвърлиха мъртъв до мене
с твоето бедно пончо
като белезникаво овнешко руно;
защо ти, защо не аз,
след като от слабост не мога да вдигна
речника на Кралската академия
с една ръка…
Странникът през Америка ще усети испанското присъствие навсякъде, дори там, където друг могъщ дух е определил своето пространство — Югът на Съединените щати. Пътувал съм често до Сан Антонио и Хюстън от Монтерей — последният мексикански град на една магистрала, преградена при Рио гранде с икономическа, политическа и психологическа граница, но не и с граница езикова. Стотина големи и малки селища са разделени между две държави в резултат на военните завоевания на САЩ през миналия век, когато отнемат от Мексико територия колкото за петнадесет Българии.
Обаче от Атлантическия до Тихия океан по този граничен паралел властвува испанският език. Чиканос — така се наричат янките от мексикански произход, които са испаноговорещи. Те именно са обитателите на разделените от държавна граница селища. А иначе по-известните градове, в които чиканосите преобладават заедно с говора си, са Сан Франциско, Лос Анхелес, Тихуана, Сан Диего, Сан Антонио…
Испанският език се оказа велик асимилатор, но и срещу него се възправя някаква непристъпност. Това са Андите и Амазония. В страхотните дебри на могъщите планини, във високото поречие на огромната река и до ден-днешен крак на европеец не е стъпил. Там властва доколумбово време и звучат езици като от Вавилонската кула. И ако испанският е направил Юга на Съединените щати двуезичен, то в неговите васални територии индианските наречия и диалектни говори поддържат двуезични други градове. В Мерида на полуостров Юкатан аз долавях струноподобния говор на маите, а в една крайпътна кръчма в аржентинската пампа към град Ескина в ухото ми струеше езика на индианците гуарани.
В днешна Америка съществуват стотици местни езици. Някои от тях — като езика на ацтеките науатл, като езиците кечуа и аймара в Перу и Боливия се говорят от половин милион хора, а други, като езика теуелче в Патагония, езика отомако във Венецуела, езика пая в Хондурас, езика уари в Бразилия — от по стотина души, от последно може би поколение. Това е причината в испанския и португалския език на Америка да са придошли много думи от примитивните наречия. Някои от тези думи — като какао и табако например, са се разпространили като че ли във всички световни езици, други са ограничени в етническите зони. Но трябва да се знае и нещо твърде любопитно — първите испански мисионери, разпространители на езика на откривателите на Америка, извършват поради обстоятелствата и друга мисия. Те разширяват пространството на местните индиански езици и диалекти като средство за общуване със съседните племена. По този начин сравнително далече от изконната територия на своите народи по континента са се разпространили науатл, кечуа и гуарани.
В Корасао и в Насоу, в Санта Лусия и на източния бряг на Никарагуа аз дочувах креолските езици на Америка. Те представляват смесица от местни диалекти с европейски говори, предимно испански, португалски, френски и английски, като на някои места към тези лингвистични коктейли се прибавят и африкански наречия. Това са странни мелодични говори, които разшифровах по някоя и друга дума в тях от Европа.
Мислех си в началото, че креолските говори са само за битово общуване, но с течение на времето се запознах с писатели, които пишеха например на папиаменто — езика на остров Корасао. Във Венецуела разгръщах книги на езиците сарамакан и сранантонго, които са креолските говори на заселените от индуси мюсюлмани Суринам и Гайана. Познавам и писатели от Мартиника, които пишат на креолоантилски.
… И през тази езикова вселена странно ли е да видиш един човек, който си говори сам? В самолета нощем, когато всички спят и отдолу просветва някакъв огромен град, този човек си говори сам. И какво си говори? Не свои думи, а думи на хора, с които се е разделил на летището за малко или завинаги. Думи на поети от Америка, оставени му и в ухото, и в книгите, които човекът носи от единия край на света към другия. Който си говори сам — той не говори свои думи. Той повтаря слова от поеми, прочетени току-що — и винаги по-късно, отколкото трябваше да бъдат прочетени. Но все пак прочетени, запомнени. Човекът, който си говори сам, търси същите слова на своя роден език. Затова си говори сам.
(Ритуално наддумване или надхитряване между младия Франсиско Мартинес Гомес, петдесетгодишен, и неговия пълен съименник, седемдесет и пет годишен.
Образец от първобитни обреди, магьоснически заклинания и викане на духове. Поддържат се до ден-днешен в религиозната общност Кариня, Карина или Карибе, характерна за бреговете на река Ориноко около индианските поселища Анцоетеки, Монагас и Боливар, както и по Гуанипското плато. Текстът е публикуван през 1979 г.)
Как върви твоето изцеление?
Моето върви
като молитва и аз я произнасям
с маракаси в ръце.
Коя е твоята молитва?
Както ти знаеш, пей песента си,
научи ме на твоята по-друга песен,
на цялата твоя песен.
Кой си ти, откъде съм аз?
Моята песен не е оттука,
научих я в Качама неотдавна,
но цялото зло с тази песен изгоних,
изгоних всички болести,
всички лошотии изгоних,
изгоних,
изгоних,
изгоних.
Откъде идваш?
Идвам оттам, идвам оттам,
знам какво ми дадоха —
не каквото ти знаеш.
Имам каквото ми дадоха,
сам се пазя,
сам строя там стряха за изцеление.
Каквото ми дадоха — изгоних,
всичко изгоних,
всичко натроших,
всичко натроших,
всичко, всичко
натроших, натроших,
всичко натроших сам,
всичко натроших.
Аз съм изцеление,
изпепелявам, не омайвам,
изцеление съм,
изцелявам, не омайвам,
гоня всички лошотии,
изцелявам, възстановявам.
Правя добрини.
Всички се радват на моята песен.
Моят дух прави добрини.
Моята сянка прави добрини.
Моето кръвоприношение
прави добрини.
Моята лула
прави добрини.
Моята сламена шапка —
като я размахам —
прави добрини.
Откъде си ти? Кой съм аз?
Аз идвам от Хълмите,
не е тамошна моята песен.
Моята песен си е от мене,
от мене си е,
от мене.
(Образец на пиаройската лирика. Пиароите обитават територията между реките Ориноко, Парагуа и Вентуари, а също така поречието на Амазонка. Текстът е записан през 1959 г.)
Луната е за човека, който чака.
Слънцето — за каноата, която гони реката.
Водата е за горските хора.
Но червената пеперуда
е за Мерика.
Мерика — момичето, което обичам.
Мерика, която събира юка
и меси хляб касабе.
Мерика — луна, слънце, вода, пеперуда.
Танцувам с тебе, Мерика.
Ръката ти е като нежен плод,
дъха ти е с вкус на ананас,
но устата ти не е бодлива. Ела с мене в гората,
ела с Менауе.
Ела с мене към топлите речни камъни.
Виждам в твойте очи луната.
По твоята кожа гнезди мед.
Сладък ще бъде моят живот.
Колко е хубав момчешкия танец!
(Образец от ритуалните песни на парауханите — обитатели на крайбрежията на езерото Маракайбо. Това племе, преживяло толкова много времена и пришълци, днес е на изчезване. Настоящият текст се пее по време на буря, представлява нещо като заклинание към природните стихии за живот в мир и хармония с тях.
Необходим речник:
Ньеру — жена. Изразът „мома Ньеру“ означава примерно невеста или жена, готова за семеен живот.
Пупинья — дом.
Маама — майка, мама.
Палю — рогозка.
Те’и — татко, свръхчовек, който няма нищо общо например с християнския бог. Той е същност.)
Една мома бе в одая запряна.
Един много висок момък
дойде да пита за момата Ньеру.
Говорил му някой за такава мома
и тръгнал той да се жени за нея.
И стигна така до Пупинья,
и казва на майка й,
че търси отрочето нейно за сватба.
„Тя с никого няма нищо,
пък и аз нищо не искам“ — майката каза.
А момата от одаята всичко дочу.
Пита той и разпитва
какво ще му струва,
какъв подарък.
„Казвам, че няма цена, че момата
остава си тук, не всеки
може да я отведе!“ — майката казва.
Понечва той да я зърне само,
а майка й пак не дава,
но той е могъщ —
и майката пада в несвяст
от буйния дъх
на много високия момък.
И той размени две-три думи
с момата, пък тя
отваря одаята,
защото той вече бе й харесал.
Той бе много, много висок момък.
Тя се нагизди и излезе.
„Да вървим!“ — момъкът каза
и момата пое с него.
Всички помислиха, че тя
намери си мъж на място,
щом тръгна покорна след него.
Мина не мина време,
майка й се освести,
освести се и попита:
„Къде ми е дъщерята?“
„Тя тръгна“ — отвърнаха хором.
„Ах, знам аз кой я отведе?“.
Намаза се цяла с балсами
и право към неговия дом.
Но неговия Пупинья
бе пазен от будни стражи,
тя ги помоли да влезе.
„Ах, маама, колко скърбим,
че не бива да влезеш, такъв е
редът, ако влезеш —
всички умираме, всички!“
„Тогава така ще умрете“ —
и тя издуха в лицата им
своята сила вълшебна.
Паднаха всички в несвяст.
Майката влезе,
момата й там я чака.
Майката троши вратите,
девойката й говори:
„Маама, тук съм!“
Много, много високият момък
бе полегнал и хвърляше пяна
върху Палю, изтощен
от вълшебната майчина сила.
Избягаха мигновено двете,
завърнаха се в земята своя.
Тогава небето се заоблачи,
времето сякаш бе пратено от Те’и.
Облаци, тътени, светкавици
и мълнии.
„Ах, маама, по-добре
да не ме беше отвела.
Ах, маама, тук ще умрем,
тук ще ни убият“.
„Не, ти не умираш,
и аз не умирам,
ти остани вътре,
мене отвънка ме остави“.
И майката отиде там
да следи за времето,
и времето
вървеше, вървеше —
и си отиде.
Когато майката се завърна,
проясни всичко с полъх могъщ.
Бурята мина-замина,
хората питат-разпитват.
„Нищо не е станало, нищо.
Дошла си е дъщеря ми!“
Досетиха се тогава,
че заради нея били са
тия светкавици, тия
гръмове, тия мълнии.
Полетът на момъка,
на много, много високия момък
била светкавицата, а гърмът
било неговата ругатня,
че изпуснал момата Ньеру,
без да я докосне дори.
… Това разказват старците
в бурните нощи
след песента и когато
спокойствието настъпи.
Тогава
гърмът и светкавицата тръгват
да настигнат момата.
(Образец от поезията за деца на вайуу. Вайуу означава индивид от групата венецуелски индианци гуахиро. Това е тяхно самобитно название. Означава също личност. Текстът е публикуван през 1978 г.)
Разчепква памук морето-майка.
На една страна зрънца разхвърля,
за да останат семена.
Изчиства облачното си руно,
изтупва го с вятър.
И този полъх от сърцето на морето
е като въздишка от моите гърди.
Когато видя дъждовете да препускат
на бели кончета,
да разсипват прах като мъгла,
тогава се заоблачава,
гърми, трещи, бяга, претъркаля,
кладенците преливат,
вадите се разтурят,
звездичките като едра шарка
обсипват небето.
Земята пие вода.
Радват се птиченцата, жабчетата,
водните кончета, листенцата
и цветенцата на храстите.
И моята майка пере.
И аз се къпя, потапям се,
потапяме се всички
като риби в прозрачна вода.
Аз си играя, подскачам
като мехурчетата във водата,
които се надпреварват,
и които ни праща нашият
отец Хуиа,
когато надвисват облаци.
Бели облачета като агнешко руно,
черни облаци като дим от огньове сред лято.
Доволни сме, че сте дошли.
Побързай, отче наш!
Зарови семенцата в твоите недра,
за да набъбнат
от вода, земя и слънце;
за да пораснат, за да се подквасят;
за да направиш веселба;
за да се утоли нашият глад;
за да бъдем всички доволни
през нашия живот
и на нашата земя.
(Градът на инките Мачу Пикчу в перуанските Анди е обиталище и крепост на подоблачна висота, из който град и аз бродех като лунатик. Този град сякаш бе построен от камък и въздух, бе нещо като мираж, който не се явява всекиму, и кой знае защо ми се струваше, че такова е било Търново от времето на Патриарх Евтимий… От инките не остана много поезия. Първите испански летописци успяха да запишат някои молитви, в които има елементи на поезия. Ето една от тях.)
О, Виракоча, господарю на Вселената,
дали си мъж,
дали си жена?
Повелителю на топлината и живота,
ти, който правиш
магии със слюнката си,
къде си?
Стига ли до тебе твоят син?
Дали си горе,
дали си долу,
дали си край твоя трон и скиптър —
чуй ме,
чуй ме от горното море, в което живееш,
чуй ме от долното море,
в което си ти,
където си ти.
Създателю на света,
сътворителю на човека,
Господарю на всички Господари,
заради тебе
слабеят очите ми —
за да те видя,
за да ти покажа,
че ти се кланям,
че те познавам,
че те разбирам.
И ти да ме зърнеш,
да ме забележиш.
Слънцето,
Луната,
Денят,
Нощта,
Лятото,
Зимата
ненапразно минават-отминават
едни след други
към заветното си място —
при тебе.
Всички идват при тебе,
при твоя царски скиптър.
Чуй ме,
изслушай ме,
направи да не се уморя,
направи да не умра…
Карибско море бе сцената, на която — както пише Арсиниегас — се повтори като че ли епичния преход от третия към четвъртия ден в библейското сътворение на света. Отвори се пространство така безкрайно за човека на петнадесети и шестнадесети век, каквото днес за нас е космосът. Средиземно море изведнъж се смали до размерите на езеро, европейската политика се оказа нещо като махленска свада между религиозни общности или между монархически наследници. Хоризонтът се разшири. Проницателните хора видяха неща, които никое европейско око не бе виждало преди.
Много по-вълнуваща от прокарването по карта на път към Индия покрай африканския бряг и около нос Добра надежда бе новината за съществуването на Новия свят. Испанците, които в продължение на векове бяха воювали с останките на исляма на Иберийския полуостров, се разпростряха по цялото земно кълбо. Откритието на Христофор Колумб премести световния интерес от Средиземноморието към Карибско море.
Морето на Новия свят! Докато морето на Стария свят започваше своя зимен сън, Карибско море бе разбудено от оръдията на първите испански каравели. Моряци, авантюристи и кръстоносци последваха Великия адмирал Христофор Колумб по неговия път към заника на слънцето, към Рая и Позлатената страна. Отиваха да посеят кръста между мъже и жени, които „не закриваха никаква част от тялото си“. Отиваха да се насладят, увлечени от възторжената несъпротива на индианките:
„Те предизвикват и облагодетелствуват мъжете и спят с тях в хамаци, защото смятат за чест да спят с ксианци“. Отиваха по много причини. Бе „епоха на приключения, каквато света никога не е познавал“. Така пише Стефан Цвайг.
Откриването бе съпроводено и завоюването бе последвано от убийства и престъпления, но също така и от западноевропейската цивилизация и християнството. Освен хора като Писаро и Педрария, известни със своята жестокост и грубост, които опетниха името на Испания с кръвта на толкова невинни, имаше хора като Ернан Кортес и Бастидас. Всички заедно пристигнаха в Карибско море, където туптеше сърцето на една зараждаща се Испаноамерика. Там, в таверните на Санто Доминго, мъжете богохулстваха и се караха, докато в катедралата се дочуваха спокойните проповеди на Монтесинос. Там Бартоломе де лас Касас, забогатял с кръвта и потта на многобройните си роби, решава да посвети живота си на бога, на Богородица и на индианците. Там борбата за справедливост разбуди съвестта на малцина, там младата империя реши критическия си недостиг на работна ръка, като започна да докарва негри от Африка.
… Аз бих искал да запозная благосклонния читател с един рядък манускрипт. Става дума за поемата „Описание на островите в Атлантическото море и в Америка“ от капитан дон Мигел де Бариос.
Тази поема е публикувана за първи път в книгата „Американски пирати и светлина върху защитата на бреговете на Западните Индии“ от тайнствения автор Ескемелинг. В подзаглавието е написано: „Тук се разказват важни неща за плаванията, описват се островите Еспаньола, Тортуга, Ямайка, техните плодове и продукти, поведението на обитателите им, сраженията и срещите между испанци и французи, появата на пиратите и техния начин на живот, превземането и опожаряването на град Панама, атаките срещу редица американски крепости от френските разбойници, от Олонезецът и Морган“. Това е хроника, написана от един корсар — Хуан или Александър Оливер Ексемелинг, Ескемелен или Оесмелин. Транскрипцията на името е свързана с неизвестността на неговия произход. Не се знае дали е французин, дали е холандец, а объркването идва от факта, че тази книга за първи път е издадена в превод на испански, а не на оригиналния език на автора.
Поемата е на автор, който веднъж е наречен „андалуски поет“, а друг път „жител на град Амстердам“. Името му е испанско, възможно е всичко това да е една литературна мистификация.
В поемата си капитан дон Мигел де Бариос възпява следните острови, които той е видял по пътя си от Европа към Америка: Гран Канария, Тенерифе, Палма и Хомера, Фуертевентура, Лансароте и Иеро, Третите острови, Сан Мигел и други острови, Мадейра и Пуерто Санто, Света Елена, Тринидад, Тобаго, Мартиника, Маргарита, Санта Лусия и Пуерто Рико, Барбадос, Еспаньола, наричана от индианците Хаити и Кискея, Тортуга, Ингуа, Наваса и Ямайка, Куба, Бермуда, Сан Хуан или Боринкен, много други острови. Описанията са възвишено поетични, използуват се образи за сравнения от класическата митология. В един сонет същият поет обяснява като че ли своята идея. Той казва, че както Омир възпя живота на Агамемнон, Вергилий — живота на Еней, Камоинш — подвига на Васко да Гама, и Гонгора — плуването на Христофор Колумб, така и той възпява в Америка
това, което пиратът разрушава,
и което испанецът защитава!
В горните два стиха като че ли е изразено всичко за пиратството — то възниква в противовес на испанските усилия да се завладее и подчини цяла Америка за короната на католическите крале Фернандо и Исабела. Англия, Франция и Холандия са страните, които не успяха да организират експедиции като Колумбовата и последвалите я конкистадори, т.е. откриватели и завоеватели на Новия свят, но в замяна на това трите велики европейски държави, които проспаха своя час за Америка, организираха корсарството и флибустерството, истинска война срещу испанците, и успяха в края на краищата след пет столетия, днес именно, да имат воня край на света свои бивши колонии и държави под свое настояще влияние. За Англия това е преди всичко остров Ямайка, за Франция — островите Мартиника и Гваделупа, за Холандия — остров Корасао.
Но в оная далечна епоха, когато европейските пирати започват да прииждат към американските брегове, други два острова — Тортуга и Еспаньола, са първите пристани на морските скитници и разбойници. Те са центърът на рая и ето как изглежда остров Еспаньола, днес Хаити, според Ескемелинг:
„Този остров е открит през 1492 година от Христофор Колумб, изпратен специално за целта от дон Фернандо, Католическият крал на Испания. Испанците са негови владетели и до днес. Тук се намират много и много силно укрепени градове, селища и места, а също така и твърде вкусни, прекрасни и в голямо количество насаждения, като всичко се дължи на грижата и труда на испанското население“.
И наистина, на този остров е град Санто Доминго, красив и разположен сред ливади и плодни градини. Целият остров е в зеленина, а бреговете му представляват широки плажни ивици. Ескемилинг пише още: „Много населена бе северната част на този остров, с многобройни селища, но холандците ги разрушиха и испанците избягаха оттам“.
В нашите представи за рая съществува един само плод — ябълката, която змията поднася на Ева. В рая на пиратите съществува изумителна флора, която Ескемелинг описва с някаква наслада, сякаш дъвче плодовете, за които разказва. Многообразието на портокали и лимони се набива от пръв поглед, тези плодове там са сладки, горчиво-сладки, горчиви. Природата е създала по подобие на портокалите торонхата, лимата, сидрата. Торонхата стига и до нас с английското название грейпфрут, но рядко достигат до Европа антилските лимони, които са колкото кокоше яйце, обаче съдържат пет пъти повече сок от дебелокорите иберийски и галисийски лимони, твърди Ескемелинг. Палмите на острова растат на височина до петдесет и повече метра, те са също различни видове — Латаниер, Бодлива палма, Палма чепелет, Росарио, Гроздова палма. Виреят на Еспаньола плодове, подобни на пъпеша, подобни на крушата. От тези плодове, преди те да узреят, населението прави нещо като мастило, с което пишат, но след девет дни това мастило избледнява и на хартията не остава и следа от буквите.
Безсилен да опише всички плодни дървета, уханните храсти, лековитите треви и корени, някои от които вижда за първи път като хининовото и каучуковото дърво, Ескемелинг заключава: „Предвидливата природа е вървяла по тази земя с разточителна ръка… и ако аз бях философ, можех да си спечеля като някои други титлата ботаник…“
Ескемелинг ненапразно споменава за труда на испанските заселници на острова. Много от плодовете и дърветата те са донесли от Европа, от Африка, като например пшеницата, ориза, кафето, портокала, ябълката, крушата, прасковата, смокинята, захарната тръстика. В рая на земята тези плодове са липсвали, но испанците са ги култивирали. Корабите на откривателите и завоевателите са пренасяли в трюмовете си и животни, които в новите земи намират като че ли идеалните условия за бързо размножаване — конят, кравата, прасето, овцата, кокошката. Но раят ги очаква също със свои прелести — какао, царевица, картоф, домат, юка, фъстък, агуакате, гуаява, папая, ананас, сапоте. Трябва да се прибавят още тютюнът, кактусът, енекенът, известен по-късно из целия свят като сизал, коката, тревата мате, ванилията, желязното дърво кебрачо, различни видове фасул, чушки, тикви, патладжани, бамя. И понеже говорим за пирати, за хора, които са имали уж за химн песничката „Четиридесет души в ковчега на мъртвеца, йо-хо-хо-хо и бутилка ром“ — трябва да споменем питиетата, които се правят в рая. Най-напред, разбира се, ромът от тръстика, така тънко захаросан, ако е от Мартиника, така добре узрял, ако е от Куба, така хубаво потъмнял, ако е от Ямайка. И ракии, и вина се произвеждат там, но безспорно ромът стои над всичко — той съживява и мъртвеца!
Впрочем, да навлезем в поезията на капитан дон Мигел де Бариос. От различните части на неговата поема ще ви цитирам сентенцията за описваните острови.
Тринидад:
„Какви зелени криле разтваря
ароматното море с крайбрежия сребристи“
Тобаго:
„Не се плаши от урагани този остров,
полета плодородни са му стража“
Мартиника, Маргарита, Санта Лусия и Пуерто Рико:
„С най-хубавата захар се прослави
брега на Гваделупа англиканска,
а Маргарита — перла индианска,
чий взор могъл би лесно да забрави?
От Мартиника нося сянка ланска,
Санта Лусия ми се на слънце прави.
На стража на Пуерто Рико е Иберия
и никой го не плаши в тази империя!“
Барбадос:
„Като търговец той надмина Лондон!“
Еспаньола, наричана от индианците Хаити, и Кискея:
„Поле на флора си и на Нептун отрада си,
разположена на седемнайсет и половина градуса“
Тортуга:
„Завладяна от френски корсари,
тя е земя със съдбини люти,
но вдига като платна зелени върхари
на двайсет градуса и трийсет минути“
Куба:
„Остров, където Диоген Индиански
гледа величието на монарха испански“
Различни острови:
„В триъгълника със вълни се борят
Сарса, Ареноса и Бермеха,
на Косумел ни името му взеха,
ни знаят с нега що да сторят“
Бермуда:
„Там бурята надава рев и вой,
и въздухът превръща се в порой“
Сан Хуан или Боринкен:
„Този остров от испанците е открит
по време на празника на цветята.
За някого той е по-хубав от Мадрид,
а за някого — най-хубав на земята“
Пиратските стихове са като някои пиратски карти на рая. Те са например обърнати огледално и само внимателното вглеждане в тях може да разкрие истинските координати на акваторията, за която се отнасят. В поемата на капитан дон Мигел Бариос има, както читателят забеляза, вплетени сведения за географското месторазположение на някои острови. На някои от тях аз съм бил и мога да кажа, че и до днес описаната природа сякаш се е съхранила според погледа на поета, но ето че веднъж реших да си направя експеримент и погледнах в съвременните карти на каква географска ширина и дължина се намира остров Тортуга — може би най-свързания с пиратството Карибски остров. Оказа се, че поетът капитан съобщава месторазположението му с известна разлика…
Поемата завършва с ново описание на прелестите на рая, този път обект на вдъхновението е Мексико:
„Всичко е паркове, всичко е фонтани,
знатни градове, пристанища избрани.“
Тук пропускам възхвалите на подвизите, извършени от пиратите в света на така прелестно описаните острови. Аз просто исках бегло да запозная читателя с поезия, която досега не е популярна, макар трудът на дон Мигел де Бариос да представлява един много, много интересен епос…
Някой сънува музика, някой — любов, аз сънувам поезия. В озвездения ми нощен мозък се сътворяват думи на всякакви езици, които разбирам само насън, а забравата идва с разсъмването. Но каква висина е останала в сърцето, каква висина… Наяве усещам само спомена за този полет насън и понякога една цяла страна за мене се олицетворява от един поет. Така бе със салвадореца Роке Аалтон. С костариканеца Хоакин Гутиерес. С чилиеца Панчо Колоане.
През 1995 година една майска вечер в колумбийския град Меделин се превърна в разделна за мене. Живот до нея и живот след нея — ето така и ето защо. Разхождахме се из хубавия централен площад на този знаменит град и разглеждахме статуите на големия скулптор Фернандо Ботеро. Бяхме десетина поети, участници в Меделинския поетичен фестивал. Застанахме пред прочутата Желязна птица, за да си направим снимка за спомен — мексиканецът Хосе Емилио Пачеко, аржентинецът Хорхе Боканера, перуанецът Антонио Сиснерос, парагваецът Елвио Ромеро, чилиецът Флоридор Перес, панамецът Мануел Орестес Нието, уругвайката Марта Канфилд и аз. Направихме снимката и понеже в този момент прокапа дъжд, хлътнахме в едно малко барче. И точно тогава, минута след нашата поза на гении пред Желязната птица, се разнесе страхотен гръм. В столицата на световния наркотрафик се гърми непрестанно, но този път… Този път Желязната птица бе хвръкнала във въздуха от мощен взрив, поставен в нейното подкрилие. Не бе, естествено, заради поетите, а заради колумбийците. И жертвите бяха колумбийци — бедни продавачи на манго, отрудени момичета и момчета, които се стичаха на площада, където по традиция в събота вечер свири общинската духова музика. Видяхме с потресение разкъсаните хора, жертвите вяха стотина. Можехме и ние да бъдем сред тях. Ние, неколцина поети, неизвестни на площада.
Заради това ли в тази антология аз не отбелязвам точно биографичните данни на авторите, посочвам само рождената дата с илюзията, че поетите не умират. Пък и защото не знам кога и къде ще бъдат взривени.
Моите спътници насън и наяве са поети от много страни и от различни епохи. Едни срещах по пътищата си, други бяха съществували във времето преди мене, но нощем сънувах поезията им.
Когато сутринта се събудих,
през вратата ми не влизаше слънце,
когато сутринта се събудих,
през вратата ми не влизаше слънце,
защото довърши ме блусът
и нямам сили да стана.
Когато сутринта се събудих,
дрехите ми бяха на пода,
когато сутринта се събудих,
дрехите ми бяха на пода,
бе прекрасно да яздиш,
но нейните дрехи ги няма.
Море остров слънце
къде сте се скрили сега
море остров слънце
къде сте се скрили сега
кълна се че в дрешника ви оставих
но празен дрешникът и се надсмива
празните бутилки дрънчат
като задоволена жена се кикотят
празните бутилки дрънчат
като задоволена жена се кикотят
тя пълна аз празен
плаче ми се но се смея
Тази стая е празни бутилки,
тази стая е задоволена жена,
Тази стая е празни бутилки,
тази стая е задоволена жена,
подсладената ми вода се пи,
дордето слънцето ми умря.
Когато сутринта се събудих,
през вратата ми не влизаше слънце,
когато сутринта се събудих,
през вратата ми не влизаше слънце,
тя ме остави опустошен,
и навярно съм вече умрял.
Това село бе дърво без вятър,
тази кръв бе чаша с вино,
този юмрук — отломък от слово,
това лице — празно огледало,
а моето дете бе сляпа птица,
а гладът бе жълтеникав гущер.
Когато детето прогледна — прозря,
и кръвта като тръгна — стана река,
и лудият вятър се загнезди в дърво,
и гущерът жълтеникав извади кама —
тогава желязото ковачница стана,
а слънцето на устните — перуника,
а селцето ни бе пламтящ ураган.
Ако търси съня и го чака да дойде,
всяка майка приспива с песен сина си,
но тази песен и бащите я пеят,
защото не искат синът да заспива,
защото знаят, че юмрукът е бик,
а сто бика правят широк-широк път;
че бъдещето е като венчална рокля,
че зората е като кораб със жито,
а борбата е като червена риба,
която на скокове гони реката.
Пиша ти:
още не те познавам,
досещам се само за твоите оръжия,
за точния калибър на твоята омраза,
досещам се само за твоето верую,
за твоите намерения;
не зная твоето име, нито песента,
която разцъфва на пресъхналите ти устни
като мечта за любовта, за свободата, за света.
Почти не познавам изтощената ти осанка,
нито твоите дълбоки зеници, наследени от нощта,
когато любовта е падала
в мълчаливите кости на тъкача на твоя живот.
Не познавам твоята улична походка,
нито гласа ти, с който зовеше скръбта,
не знам как вдигаш разрушителни юмруци,
не съм те виждал по площадите да къртиш павета.
Не знам дали си доверил на твоя живот мечта,
която говори в гълчавата на пролетарските разправии,
не знам дали обичаш смъртта, дали я избягваш,
не съм виждал твоите тетрадки, рисунки, моливи,
не знам дали трепна твоя глас,
дали каза „Мамата им,
как изцеждат янките тази земя,
как убиват чрез глад,
как изстискват заплатите,
как лъжат беззащитни миньори,
как затриват усмивки. Как убиват!“
Все още не те познавам, младеж с дълбоките съмнения,
не съм виждал как нежност обзема твоите очи,
не съм те виждал да плачеш върху болезнената гръд
на майка си,
едва ли знам нещо за твоите малки историйки,
но познавам
твоята жажда, твоите страдания, твоите страхове,
познавам твоята храброст, твоята всеотдайност,
твоята любов
към бедните,
твоята неописуема омраза срещу онези, които
продават нивиците на бедните,
чувал съм за твоите засади, за твоите смърти,
за твоя безкраен гняв, предизвикан от детски плач,
безхлебен и безмълвен глад.
Продължавам писмото, братко:
вече си мъж с нарези по лицето,
мъж като всички мъже на родината ни упорита,
мъж ударен от бич, окован във вериги, гладен,
мъж, който търси слънце, който търси съдба с пушка в ръка,
мъж със жена по следите си като каменен кръст,
понесен на рамо;
пълен с угризения,
мъж с петрол, с волфрам, с антимон,
измислящ прилагателни срещу русите майстори
на калая в жестоката мина,
мъж, много мъж, с остра четина, с бръчки, с голяма лапа,
закрилян от непризнати богове,
пожертван, предаден, озарен, угасен…
Друго бе с багри, извлечени от пръстта,
да изографисваш стенописи и татуировки
за ужас на разруха, нищо-време и нищо-смърт;
да затвориш пространството между стени
за ужас на нищо-време и нищо-смърт;
да ваеш камък, да резбоваш дърво
за ужас на тишина-време и тишина-смърт.
Друго бе по календар на звездни огньове
към толкова история да се завръщаш
за ужас на бъдеще-време и бъдеще-смърт;
да закриваш лицата човешки с маски
за ужас на нищо-време и нищо-смърт;
да зачеркваш въображаемото с цифри
за ужас на вечност-време и вечност-смърт.
Друго бе със земни корени и семена
да превръщаш почвата в зародиш
за ужас на глад-време и глад-смърт;
да разпределяш артериите на водата
за ужас на суша-време и суша-смърт;
да опазиш луната в очи неуморни
за ужас на сянка-време и сянка-смърт.
Друго бе в порив прозрачен и религиозен
да обожествяваш дъжд, слънце, земя
за ужас на съмнение-време и съмнение-смърт;
да пробождаш езика с бодли
за ужас на съмнение-време и съмнение-смърт;
и да отгатваш имената на пътя
за ужас на завръщане-време и завръщане-смърт.
Друго бе с любовния мъх на старостта
да заспиваш в черупката на жена
за ужас на мощи-време и мощи-смърт;
да хвърляш остри стрели към живота
за ужас на стража-време и стража-смърт;
и да останеш завинаги в чеда на плътта
за ужас на гробница-време и гробница-смърт.
О градове покатерени върху якове
урина от бавна кръв
върху тънките листа на последните спомени
булевардът комета лошо ранена птица
премазана се удря
в отвореното небе
удушено от стрели
нощта е такава каквато ми харесва пуста и празна
ветрило от стрелки забити в
бялата усмивка
на съня
батуке
когато светът е гол и червен
като матрица изпепелена от големи любовни слънца
батуке
когато светът очаква въпроси
едно вълшебно сърце по което се отпечатва декора
на погледи натрошени от взривове
за първи път
когато развлеченията слагат капан на звездите
когато любовта и смъртта ще бъдат
една и съща отровна змия запоена
около ръка без украшения
без кавги
зашита
батуке на реката придошла от крокодилски сълзи
от камшици и разливи
батуке на змийското дърво затанцувало по ливадите
Пенсилвания рози очи носове уши
прозорците на отрязаната глава
на молителя
батуке на жената с морски ръце
с прическа от извор подводен
вцепенеността на труповете превръща
телата в стоманени сълзи
гъстите плазми стават море от юка лазурни салове
невротичните призраци са заклещили
спирачките със зъби
батуке
когато светът бъде прелъстена измислица
остатък от изкопаема сол
морските градини
за първи и последен път
мачта на каравела забравена пламти бадема от корабокрушението
кокосова горичка баобаб хартиен лист
отказ на призив
батуке
когато светът ще бъде рудник под открито небе
когато светът ще бъде
от високото на моста
моя мечта
твоя мечта
приобщени към един срок
в мечтаната пустота
Това е къщата, която загубих,
обитавам я само нощем насън
и не искам да говоря за нея,
след като всичко свърши.
Моите деца си вдигнаха къщи във Вавилон
и аз прекосявам пустини, за да побъбря с тях,
дочул шумната автомобилна река,
която пречиства води на прага
на немощната порта.
В тясната стаичка говорим за едно и за друго
като конспиратори
над напрегнатите и подредени
часовници, защото
децата ми работят с пот под езика
и се прибират пълни с цифри —
като дърводелци със стърготини —
нашибани от информация. Тогава,
ако не съм забравил,
ако лесно потъна в старите истории,
ако разтворя за тях вратите на къщата —
отварят очи и ме тревожат с радостта си.
Мисля си, че завръщането е възможно,
защото те живяха, те се родиха
и бяха отгледани,
в къщата, която загубихме,
в голямата стара къща до реката,
където аз се връщам сега,
където аз се завръщам винаги,
щом малко сън премине през очите ми празни.
Ето ме с хората от моя път:
Справедливият, Бедният, Преследваният
и Бунтовникът. Някъде оттам дойде
гласът ми, някъде от тях. Бях с тях
да си избера минало, да отлъча
сърцето си. Виното, хлябът
бяха с мене. Човешки
сияния ме озариха. Сега нищо,
нищо повече нямам от свят споделен,
споделена любов, споделен поглед.
Моята песен оттам дойде.
Ето ме разпилян по моя път.
Милост, Господи, милост за моето градче завряно,
където моите хора умират така — от нищо.
Нотариусът, който прекарва дните си сетни,
изцяло отдаден на своята бавна и миша грижа;
и онзи кметски наместник, издут и смирен шкембелия,
нагазил в живота си като в нещо за ядене сякаш;
онзи пазар, унесен като преди десет века;
козите, които тъпчат слънцето на площада;
някакъв просяк и някакъв кон съсухрен,
който окалян пресича улиците безбрежни;
студената и пресекулчеста следобедна дрямка неделна
в казиното между отпуснат билярд и напрегнат покер;
цялото, цялото противно стадо на тези животи
в това ни градче старинно, където нищо не става,
където всичко умира или пък се съсипва
от порив да бъде удобно, на себе си да прилича.
Милост, Господи, милост за моето градче завряно!
Връз тези души невинни някой бандит изпусна
мъртва вода и повлича животите им надолу —
ронливи изкупителни камъни в необичаен подвиг…
Ах, някой крадец да проникне в банката посред нощ,
някой комарджия тихо да се промуши в градчето
и да преобрази честните, кротките хора…
Милост, Господи, милост за моето градче завряно,
където моите хора умират така — от нищо.
Видях те да ровиш златни мини в земята,
видях те, негър без земя,
видях те да вадиш диаманти от земята,
негър без земя.
Сякаш собственото ти тяло напарчосано
изравяш от земята,
като копаеш въглища в земята.
Сто пъти съм те виждал да засяваш земята,
негър без земя.
И твоята пот никога не пресъхва,
тя се стича в земята.
Пот като влага на твоята болка,
като черен облак напоява земята.
Твоята пот, твоята пот! И всичко
заради онзи, който има
сто вратовръзки,
четири луксозни автомобила,
който и не докосва земята.
А ти само като изгубиш земята,
ще направиш своя земята.
В моята страна камбаните произнасят
прозрачни слова,
елегии, песни, химни.
И техният метален език
до казармите достига.
Гласовете камбанни
са стремителен гръм
по гърдите на недоверчиви
и безгрижни граждани.
И абати.
От векове тези камбани
зоват човека
да се събуди,
да остави скръб и страдание.
И буреносен да се вдигне.
Повече от един век камбаните
имат да говорят още.
В тази страна на глухи.
Това е бавният гвинейски път.
Смърт с теб върви и смърт те води.
И ето ги могъщите клонаци
на джунглата. И вятър побеснял
разхвърля тежките и вековечни
перчеми на тропическия лес.
Това е бавният гвинейски път.
Дедите твои те очакват
с нозе, нагазили в старинен прах.
Говорят бавно все едно и също,
но в ручеите виждат смърт.
Очакват те дедите твои, те
усещат да се връщат твойте стъпки
и как във ручеите чисти трепват
втечнени вече скелети на хора.
Това е бавният гвинейски път.
Ни палми, ни тамтами те посрещат
из тази черна джунгла, в тази черна
страна на черните лица. Под задимено
небе, от птици накълвано,
просветва локва — странното око
на времето с клепачи-храсти.
Но само там и до водата, само
в спокойните колиби и в дома
на твоите деди ще можеш
главата изнурена да подпреш
на камъка свещен на твоя род.
Отминаха по Камино реал,
този дълъг и скръбен път с евкалипти;
натоварени с царевица и фасул,
те пристигнаха с евтини тъмни очила,
отпиваха текила от бутилки
с надпис „Произведено в Мексико“.
С две-три думи на английски —
ябълка, стъпка, кафе.
И пееха сякаш:
Хайде към Калифорния!
Хайде към Калифорния!
Промушваха се през телени мрежи —
индианци с бели чорапи,
и се приземяваха
Пачо-Пачуковците загубени,
Мунчовците татуирани със знаците
на живот и смърт.
Чакаха на светофарите
стреснати и вдървени.
И пееха сякаш:
Хайде към Калифорния!
Хайде към Калифорния!
Хибари, йоруби, борикени —
хора от всякакво потекло,
поливат улиците с ром;
кожата им с цвят на кафе,
очите им зелени
като на крокодил,
и едно тън-тън
от прадядовски барабани,
които съществуват
в паметта
на Калифорния.
Лошите езици говорят,
както и моят, Господи, и той е лош,
че Нарсисо Куадра
се превръща във вихрушка, разветря пристанища
и без страх пресича гробища нощем.
Нарсисо Куадра е един знахар от Исалко,
влудяваше огледала и стенеше от любов
поради спокойствието на водите.
Нарсисо Куадра, моят съсед, бе недозрял старец,
все преследваше някое момиче, за да го разплаче.
— Хубаво е да плачеш заради Нарсисо Куадра! —
казваха момичетата и плачеха, да.
Не бе какъв да е магьосник Нарсисо Куадра,
не, не бе шарлатанин, както другите казват.
Като вълшебник той бе голямо нещо —
нощем се превръщаше на прилеп
и изсмукваше черешите около моя дом.
Този Нарсисо Куадра бе истински магьосник.
Всяка рана, дявол да го вземе, лекуваше с паяжина,
с вода прозрачна и със сърца от нощни птици.
Къщата на Нарсисо се появяваше из пушек,
обграждаха я камъни опепелени.
Там разбрах всичко, което не зная.
Той ме научи да чета пустотата, да броя въздуха,
да разбърквам пророчествата, да дочувам тишината.
И да бая:
„Не ми идвай, ветре, с твоите си приказки,
знам какво ми носиш, какво можеш да ми донесеш.
Парче от паднала звезда между чакъла,
болка, която е скрила своето име,
нито пък сама го помни,
додето ни е неподвластна.
Ако във ветреца доловиш резеда —
това е дядо ми, който иде…“
Той нямаше познати дядовци,
но Нарсисо Куадра ни обичаше нас,
въпреки, че изяждаше нашите череши.
Нарсисо ни обичаше с любов,
която не остарява като луната,
с любов, която не изгаря като водата,
с любов, която като земята пламти…
Причината за живота… Изразът може да се използува само за необичаен човек, а Марио Несторов наистина е бил непредвидим и неразбираем. За него ми разказваха в емигрантската аржентинска провинция Чако. Син на българи, той прописва поезия на испански език. Осемнадесетгодишен още, получава първа награда в традиционния литературен конкурс на престижния вестник „Кларин“. Наградата означава назначение в редакцията на вестника и стипендия в юридическия факултет на университета в Буенос Айрес. Но Марио Несторов е неотделим от пампата на Чако и се завръща там, без да се възползува от спечеленото чрез поезия. Доктор Георги Мишов, свидетел на онези години, казваше: „Марио бе скитник между природа и хора…“
Поезията — тя е причината за живота на Марио Несторов. Стиховете му тук представям не в мой превод, а в моя редакция, защото не съм ги и виждал на испански, но ми ги преразказваха — да, преразказваха — на български в Лас Бреняс, в Пресиденсия Саенс Пеня, в Берисо, в Ла Плата и в други селища на нашите емигранти в Аржентина. Както и в една крайпътна кръчма из дългия път от Буенос Айрес към Чако, недалече от град Росарио — свещено място за изконната аржентинска поезия.
Доктор Георги Мишов казваше още: „Бе странен пътешественик по градчетата и полята на Чако. Неговото брадясало лице и приведената му фигура носеха злата си съдба с невинна усмивка…“ С такава невинна усмивка той идва да види прародината на кръвта си след Втората световна война. Но пак е призован от Чако и се връща там, където умира през 1948 година.
Когато си отида,
когато очите ми се вгледат
в тебе за прозирно сбогом,
което вече не боли,
от други небеса — ясни и сияйни —
завинаги ще те погледна изведнъж.
Поспри за малко, болезнена сянко,
вглъби се в спомена, а не в живота,
отпий си алкохола, запали
тютюна си.
… И твоята история ще свърши.
Додето нерва на тази планета
е опънат докрай,
ще си приготвя мате,
за да успокоя нощта —
и дано Бог ми помогне
да не видя слънцето утре.
Това е земята ми,
в която се оре и се пее.
Чако — моето памучно поле,
простряно на прозрачния вятър.
И трепти в далнината
като бяла женска забрадка.
Когато умра,
когато сърцето ми стане птица,
отвъд океана
луната ще политне към моето поле
и ще присветне като кръст.
Поезия за народа или поезия от народа?
Венесуелецът Архимиро Габалдон (1919–1964), боливийката Рита Валдивия (1947–1969), хаитянецът Рони Лескуфлер (1942–1967), бразилецът Карлуш Марижела (1911–1969) и кубинецът Агустин Гомес Лубиан (1937–1957) представляват поезията от народа. Те живяха като професионални революционери и посветиха повече усилия на борбата, отколкото на талантите си. Поезията им обаче говори за промените в психологията на човека борец и изменя представата за понятието „народ“. Принадлежността на такива личности като тях към дълбоките социални пластове, към обновителните обществени процеси показва, че народът съдържа в себе си не само неграмотни земеделци, непросветени черноработници. Ето защо поезията от народа не е само фолклор, тя може да бъде сложно творческо дело, да има характера на експеримент и новаторство, да навява естетически внушения. По тази причина много политически дейци като петимата имат място в историята на културата в Америка. Може би най-характерният случай е Ернесто Че Гевара, чието книжовно дело е не по-малко значително от революционните му действия.
Кои бяха тези петима поети от народа?
За главата на Архимиро Габалдон бе определена награда, която по ирония на съдбата се равняваше на стойността на Нобеловата премия за литература. Той се проявяваше като художник, журналист, архитект и учител ограмотител в отдалечени райони. Бе син на генерал, но бе изследовател на философията на Демокрит. Главата му безспорно е било оценена по достойнство, особено когато поема командването на масово партизанско движение. Загина като партизанин.
За Рита Валдивия се знае, че е живяла известно време в Европа, че нейните политически изяви са свързани с кратковременното й пребиваване в Барселона, а после в Каракас. Там я помнят като седемнадесетгодишно момиче с индианско лице, което пише с молив по амбалажна хартия. Нейните политически идеи са породени от подвига на Ернесто Че Гевара. Тя загива като партизанка от отряда на Инти Передо, продължител на замисъла на Че за интернационализиране на въоръжената американска революция.
Хаитянинът Рони Лескуфлер е смятан за увит от момента, когато вива арестуван от полицията на диктатора Аювалие. Приживе е известен само с това, че в малък любителски театър играе Хамлет. Нито преди него, нито след него досега не се е родил хаитянец за тази Шекспирова роля. Останалото от живота му е сурова политическа борба, повече в нелегалност, отколкото открито, и стихотворения.
Карлуш Марижела е най-възрастният от убитите латиноамерикански поети. Внук на черни роби, той е широко известен профсъюзен и комунистически лидер в щата Баия. Човек, в чиято лична съдба идеалът на борбата против робството преминава в идеал на класовото стълкновение.
Най-младият от петимата е кубинецът Агустин Гомес Лубиан, но той загива пръв. Загива от взрива на бомба, която сам приготвя и сам тръгва да отнесе. Къде? Трудно може да се предположи срещу кого точно е бомбата, приготвена от един поет. По-силната бомба, тази, която наистина се взриви така, че бе чута, се оказа неговата поезия. Неговото предчувствие за хората, които погиват рано.
Неизбежно погиват рано.
Целуна челото ми бялата дама,
целуна го девствено и замечтано.
Да, бялата дама целува челата
на хора, които погиват рано.
Витае в косите ми нейната сянка
и с черна ръка ги разрошва смълчано.
Да, нейната сянка витае в косите
на хора, които погиват рано.
И странния порив в сърцето си сещам,
кръвта ми крилато тупти и припряно.
Да, сещам в сърцето си странния порив
на хора, които погиват рано.
Животът ми вече достига пространство
и време живяно, но неизживяно.
Живян, ала неизживян е животът
на хора, които погиват рано.
В моята нощ,
по-дълга от мисълта, уплътнена
от вятър —
желанията се подквасват като насъщна храна,
изнасилена от въздуха.
Аз се качвах по изтритите стъпала на времето,
всяка стъпка раздвижваше следата на моите предци
и техния вой разрушаваше осмоъгълната тишина.
Исках да се вдъхновя от твоята усмивка,
но твоята усмивка плуваше неподвижна в пустотата,
тя искаше да я спогледат
ония дрипи,
които вървяха в отвесни редици.
Сместа от живот и отвращение
се изплъзваше през слизеста ципа
противно на пътищата,
на грижливите ръце,
на чистите и мъдри очи,
на затворените в черупки инстинкти.
Върху нощта, върху празната усмивка,
върху моята уголемена от треска сянка
дъждът на равнодушието се смесва
и вкаменява преждевременните идеи.
Как се живее между четири стени
Какъв въздух се диша между четири стени
Без небе без хоризонт който ви опиянява
Между четири стени никой
Да размениш дума или мисъл
Между четири стени без образ и подобие
Между четири стени без околности и път
Само часа на смъртта очаквате вие
Без цветя птици планини и долини
Между четири стени огромна мъка приижда
На злосторника вятър минал по покрива
Какво може да се направи между четири стени
Да се вика да се плаче или по-добре да се сънува
Между четири стени нищо повече от четири стени
Четири потресаващи стени и мисли за улицата
За минувачите които забравят че вас ви убиват
Вярно е че от предпазливост ставаме мъдри
Слънчева сутрин, ясна, цялата златна и синя,
и недалече, в дъното на самото небе —
гърбицата на хълма Захарният хляб.
Там, във високото; лифтът —
кутия кибрит, увиснала на тънък конец;
долу — гората и зеления тропик;
още по-надолу — морето,
накъдрено от пяната покрай брега.
Захарният хляб! Каква сладка лъжа,
защото ти си от гранит,
ти си жива скала,
ти си диво украшение
на тропическата природа.
Колко хубаво би било да си
наистина един огромен хляб,
един истински хляб,
който да стигне на всички
за много време,
да нахрани гладните, които скитат
насам-натам из града.
И които те гледат, Захарен хляб,
но не могат да те видят,
защото бедността ги ослепи
и завинаги изсуши
окото им за поезия.
И все казвам, че не мога да говоря,
че не трябва да говоря,
че в мълчанието трябва да остана,
да сложа ръка на уста,
да затисна сърцето си, та да млъкне,
да дочакам да ида при мама —
тя ме чака,
тя се скри под земята
и там ме очаква.
Тя също мълчеше
и стонът й бе също мълчание
… но ласката й бе като радостен ураган
и падаше като дъжд върху сух пясък,
и пламтеше като огън в зимно огнище
… но аз не млъквам, аз говоря,
и викам, и роптая.
Мама ме очаква…
Очаква ме земята… мълчанието.
Говоря на вятъра, който моята въздишка ще отнесе
и ще разпръсне по света спомена за мене.
Говоря на морето, което ще измие моята мъка,
на слънцето, което ме ослепява
и ме оставя между мъгли.
Но говоря,
постоянно говоря,
за да говорят моите думи за мене
след смъртта ми.
Кой съм аз?
Никой не ме познава,
отдалечен съм от тебе и от въздуха, който дишаш,
отдалечен съм от пространството, което те обгражда,
от мене самия съм отдалечен…
Кой ли ще ме познае?
Търся се и не се намирам,
и никой друг не ме намира,
но ако някой върви със смъртта —
ще го попитам,
ще го попитам отблизо
… но и той остава в мълчанието
и мълчанието не отговаря.
Всичко се отрича,
всичко се спасява,
всичко се затваря —
само аз отвън —
пуснат луд,
спокоен,
и мисля, че съм мъртъв
… не ме викайте
… мълчание
… тук има някой умрял.
И мъртвите говорят,
и мъртвите се усмихват,
и в часа на плача
мъртвите остават в мълчанието.
Мълчание, защото стене
един мъртвец.
Млъкни, жена!
Какви горчиви сълзи,
какви сълзи
замрежват моите страдания!
Все ми се струва, че съм го виждал някъде. Зачетен в поезията му, долавям жив човешки глас, който, изглежда, е звучал около мене. Дали в Куба или в Мексико, дали в други страни, приютили толкова аржентинци. Не съм сигурен кога и къде, сигурен съм в гласа му — а може би това е естествено при прочита на голям поет. Големият поет ти внушава, че изказва твои мисли, че борави с твои образи.
Франсиско Урондо е роден през 1930 година и бе един от големите американски интелектуалци. Поезия и драматургия, кино и журналистика, телевизия и проза — ето на какви поприща той съществуваше ярко и неповторимо като творец. Бе намерил също така своето място в революцията. Такъв човек не можеше да остане жив в страшните години, когато военните в Аржентина унищожаваха филмите на Чаплин и Фелини, книгите на Маркес, заглушаваха песните по радиото на Жоан Мануел Серрат. И Франсиско Урондо бе убит в сражение. Това стана в град Мендоса през 1976 година. Той остави много книги и един глас в съновиденията на неговия български преводач.
Искам да заявя пред всички, пред духовенство и общественост,
кражбата на един чифт очила, на няколко
мръсни ризи и употребена носна кърпа,
на неизвестен брой стихотворения, които написах
в последните — или първите — години на тази война,
на един телевизор, грамофонни плочи, сувенири различни:
една книга от Ленин, една касетка с музика
с дон Пепе де ла Матрона, която ми подари
божествен приятел заради застъпничеството
на дон Фернандо Киньонес; на един
алжирски фотьойл, камъчета, писма, две бутилки
чилийско вино и други дребни неща, дребни,
но обични. Нищо измежду тези или други неща,
които пропускам, не ми се върна.
Открадна ги полицията на моята страна от моя дом.
Те бяха доста внимателно класифицирани:
дълги и къси, добри и лоши. Тези предмети
бяха като предметите, които се продават
навсякъде. Стиховете говореха за мускула ми отляво,
друг предмет напомняше проблемите на балистиката
във връзка с чувствата, трети подсещаше за страха,
който изпита един сержант, когато
изненадващо бе нападнат, и други теми,
забравени от мене благоразумно. Някои от книжката
изчезнаха поради опасения, появили се у други хора,
между тях хубава жена с прекрасното име Лусила.
Тя с ръце, предназначени само за удоволствия,
изгори едно по едно моите листчета. За другите
се погрижиха полицаите и офицерите от сигурността,
които дойдоха за мене и ме отведоха.
Искам да заявя кражбата заради загубата
на стихове и оръжие, тъй като са невъзстановими. Бяха
откраднати от народа на републиката, на когото
те, естествено, принадлежат.
Като жълта китайска слива на един фенер
се полюшва обесеният. Никой
няма да го забрави, както никой
не забравя вкуса на странните плодове.
Неизвестни са обстоятелствата, които
прекъснаха ограничената му мъдрост, но
минувачите споделят с преувеличена увереност,
че изплезеният език му е попречил да се усмихне.
Можеше да се усмихне преди малко. Беше
сред приятели, отдалечен от грижи,
и залогът му в покер бе действителен.
Знаем какви последствия преодоляват
кутсузлиите в играта,
но все пак жалко е, че при такива карти
дойде нещастния му край.
Който представлява реда — той не играе.
Федералната полиция е действена. Нейните офицери
са добре възпитани, изучават
различни хватки, прескачат препятствия,
овладяват техниката на коварството, на контраудар.
Действен корпус, но неуместен.
Корпусът пристигна, след като обесеният
изплези език. Късно дойде.
Късно
си изпищял.
Една двойка успя да го види жив.
Тялото му трептеше
в пубертетни конвулсии
и двойката избяга; момичето
забрави някои одежди
и усети студ.
Не върви студът да влиза именно оттам.
Господ е създал туй място за други посетители,
поради още обесени, с които се срещаш в живота.
Обесеният също ще изпита студ.
Безкраен студ и студ завинаги. Вечно
безмълвие, вечния хлад на смъртта —
признак на мъжественост.
Ако двойката не бе закъсняла,
ако обесеният още не се беше обесил,
той щеше да изпълни сърцето на момичето
и тя щеше да го обикне с нежна деликатност.
Но вече е твърде късно.
Късно дойде патрулът, твърде късно
дойде офицера, обучен в курсове,
който има смелостта да не употребява одежди женски.
Дойде късно
и не извади езика.
Ах, тревата, ах, бялата трева на парка Чакабуко!
Колко долни дрехи,
колко девствености,
колко обесени са изчезнали тук!
Езикът расте,
от него изтича сладострастната нощ на парка,
отломените чувства на този свят.
Вятърът клати и преобръща забравени форми, люлее
тялото на обесения и също тялото
на едно бедно момиче.
Момиче блуждае по парка,
търси забравените си одежди.
Блуждае между кървави сенки
и студът навлиза в нея
през най-дълбокия шев на плътта.
Вече няма обесени, ни полицаи, също
изнасилвания, които възбуждат толкова любопитство.
Полицията отнесе изгубените вещи,
безстопанствените тела,
подигравката на мъртвите.
При изгрев-слънце всичко изглежда в ред.
Децата пеят,
птиците си играят.
На света са известни девет стихотворения от Ернесто Че Гевара. Шест от тях очевидно са писани в Мексико между 1954 и 1957 година. Там Че вече не е лекарят, който лекува болни от проказа индиански племена по поречието на Амазонка, нито е вече участникът в смазаната гватемалска революция, обаче все още не е човекът до рамото на Фидел Кастро в борбата и победата на кубинската въстаническа армия. В Мексико той е уличен фотограф и аз мога да си представя какво увлекателно занимание представлява проявяването на филмите, от които в смрачената лаборатория чудодейно се появяват образите и пейзажа на страната на маите и ацтеките.
Поезията едва ли има много общо с фотографията, но като току-що проявен филм стихотворенията на Ернесто Че Гевара достигат до нас и показват неизвестните пространства на живота му, нещо като автопортрет в тъмно.
Той е роден на 14 юни 1928 година. В него са вродени много способности, но и неизцерима астма, която цял живот носи като тежък свой кръст — както пише в едно от стихотворенията си. Всеизвестната му биография е свързана с епичното превръщане на Куба в първа свободна американска територия и по-късно — в първа територия на строителството на социализма в Америка. През 1964 година в Организацията на обединените нации той отговори на един журналистически въпрос по следния начин: „Не е тайна за никого, че съм роден в Аржентина. Аз съм кубинец и съм също така аржентинец, и ако високопоставените латиноамерикански господа не възразяват, аз се считам за патриот на Латинска Америка, за патриот на която и да е страна в Латинска Америка повече от всекиго друг; и когато бъде необходимо, аз ще отдам живота си за свободата на която и да е латиноамериканска страна.“
В продължение сякаш на тези негови думи, когато съобщаваше за смъртта му, Фидел Кастро каза на траурния митинг в Хавана: „Че се превърна в образец на човек не само за нашия народ, но и за всеки народ на Латинска Америка.“
Поетът у него си личеше по хубавите му очи, по тънката сянка на челото му, по откритата му усмивка. Мнозина предполагат, че тепърва до нас ще достигнат още стихотворения от Ернесто Че Гевара — така, както достигнаха отрязаните му ръце. Това е история драматична и загадъчна. На 8 октомври 1967 година той е ранен в сражение и с изтичаща от раните кръв е докаран в боливийското селце Кебрада дел Юро. Там е доубит с изстрел в упор. За да докажат, че именно този човек е легендарният предводител на интернационалния партизански отряд, убийците отрязват ръцете му при китките и ги съхраняват за идентифициране по отпечатъците на пръстите.
Как отрязаните ръце на Ернесто Че Гевара попаднаха в Куба, аз не зная. Знам само, че ръцете на поета действително се идентифицират с гибел, защото поначало поетът, който и да е той, не умира, поетът загива. Загива като войвода; във фронтови окопи; в индустриални пещи; от туберкулоза; от изгнание; в тунел на военно стрелбище; в самотата на хотелска стая; в нелепа автомобилна катастрофа; в съчетанието на инфаркт и инсулт; в грохота на славата. И в мълчанието, което никой не знае дали е от горест, дали е от гордост…
Поизправя се някакъв спомен попътен,
уморен да ме следва безимен и смътен
и да бъде забравян в крайпътни дървета.
Тъй далече отивам, че брънка по брънка
моят спомен се къса и умира в несрета.
Аз съм същият скитник по други полета —
спепелен съм отвътре и усмихнат отвънка.
Този поглед железен, зареян високо,
от омайния плащ бикоборски помамен,
отклони към покруса стремежа ми пламен
и превърна ме в нова отправна посока.
Не поисках да видя как с моята орис
разпорежда се розов един бикоборец
и подлъгва ме с груба десница жестока.
„Метис съм!“ — вика художникът с разискрената палитра.
„Метис съм!“ — реве преследваното животно.
„Метис съм!“ — възкликва скитащият поет.
„Метис съм!“ — заключава човекът, който ме пресреща
във всекидневното страдание на кръстопътя.
И дори каменната загадка на мъртвия народ
държи Богородица от позлатено дърво:
„Метис е чудатата рожба на моите недра.“
Аз също съм метис, но малко по-друго:
заради борбата, която съюзява и разделя
двете сили в спора за моя разум,
двете сили, доловили в мене
вкус на плод затворен, още преди дървото
да стигне зрялост.
Аз се връщам към сърцевината на Америка,
за да вкуся минало, което обхваща всичко.
Споменът минава с мекота незаличима
като далечен екот на камбана.
Нещо живо е останало в твоя камък,
сестро на зелените гори.
Твоята тишина възмущава
гробниците царски,
ранява ти сърцето равнодушната кирка
на учения със скучаещите очила
и те удря по лицето наглата обида
от глупавото „О!“ на туриста гринго.
Но нещо живо има в тебе.
Не знаем какво е то.
Стволовита джунглата те увенчава,
още корените й са милосърдни.
Огромен зоолог показва наяве игла,
с която храмове към трон прикрепва —
и ти все още не умираш.
Каква ли сила те поддържа
извън времето, каква сила,
жива и трептяща като в младостта?
Какъв бог привечер изпраща
полъх животворен към надгробни плочи?
Не е ли прелестното тропическо слънце той?
Но защо не огрява така Чичен-ица[11]?
Може би този бог се спотайва
в жизнерадостната прегръдка на гората
или в мелодичната песен на твоите птици.
Но защо спи още по-дълбоко в Кирагуа?
Или е ромонът на извора ти звънък той,
витаещ между скалите на планината?
… А инките, без съмнение, са мъртви.
Роке обичаше да разказва за Салвадор, който странникът можеше да види някой път. Две снежни планини и едно утаено крайбрежие на Тихия океан, четири вулкана, които все още живеят като пулс на земята, реки, родени от дъждовния сезон, но една от тях продължава да тече дълго след последните мълнии… Той не знаеше дали е ладино — испано-индиански метис, дали е пипил, или ленка — потомци на маи, ацтеки, науа. И казваше, че Салвадор — това е американският Палечко.
В повечето случаи обаче, когато станеше дума за родината му, Роке се смълчаваше. В Хавана през седемдесетте години имаше много хора, които прекарваха дълги часове, унили в носталгията. Роке бе един от тях, но той бе интелектуалец от висока класа и това, което не разказваше за Салвадор в случайните ни беседи, аз можех да разбера по стиховете, които пишеше. Така един поет за мене се превръщаше в цяла една страна, до която още тогава не можех да ида, но която все някой ден ще посетя, за да оставя цвете върху нея като върху гроб на Роке. Защото никой не знае къде е погребан там Роке и дали е погребан. Може да е хвърлен в кратера на някой от вулканите, може да е спуснат с камък на шията в океана. Знае се само, че е унищожен в борбата „за един нов Салвадор, за една нова Америка, за един нов свят“ — така завършва некрологът за него, подписан от най-видни латиноамерикански творци. Некролог, възвестен дълго след смъртта му, защото както премълчаваше живота си на салвадорец, Роке премълча и гибелта си, макар да я предсказа.
Той бе мой връстник и нас в Хавана ни събираха младостта и поезията. Нали разбираш, че случайно се срещнахме с тебе — обичаше да ми втълпява той. Да, през 1960 година Роке е бил осъден на разстрел, датата на екзекуцията — определена, но четири дни само преди това пада правителството, което го е осъдило. И Роке остава за първи път жив. След това остава жив още няколко пъти, тъй като още няколко пъти той е арестуван, съден, затварян в самотни подземни килии, преследван по улиците на малките салвадорски градчета. Споменаваше със смях, че от родината му винаги са го прогонвали гол — извеждат го на погранично място, заставят го да съблече всичко, което е дреха по него, и го натирват. Но аз винаги се връщах с нови одежди и въоръжен, добавяше той, и като че ли заварвах на оня бряг на отечеството войниците да разчитат стихотворенията ми, които вадеха от джобовете на предишните ми панталони и ризи.
С четири дни той не доживя четиридесетгодишнината си. Научихме, че е вил унищожен на 10 май 1975 година, а новината дойде на 7 септември. В този ден след дългогодишно пребиваване в Куба аз си тръгнах за България. Тръгвах си с ранния самолет, когато на летището пристигат сутрешните вестници. Самолетът пое курс над северните лагуни към Европа — и именно в този час на завръщането прочетох съобщението за смъртта на Роке. Така си отидох от Куба с една невъзвратима загуба повече.
Тогава в самолета се замислих над странния литературен взрив, който се беше появил в малката държавица Салвадор. След като столетия наред там писател се е раждал на петдесетина години веднъж, то през 1974 и 1975 година се заговори за ново и силно салвадорско поетично поколение, възникнало очевидно в резултат на засиления революционен процес. Чрез партизанските радиостанции, чрез нелегални вестници се узнаха имената на новите салвадорски поети, между които имаше и чудесна поетеса — Вилма Флорес. Стиховете на Тимотео Луе, на Иван Сапата, на Хорхе Крус, на Луис Луна съдържаха показателна литературна тенденция — стремеж към оварваряване, към някакъв примитивизъм. Това поетично поколение превръщаше стихотворчеството в част от борческата идеология, в нещо от пропагандата на класовото стълкновение, в лозунг и манифест. Поезията на това поколение имаше отлики на литература изобличителна и документална. Споменаваха се в сюжетите и темите конкретни събития, конкретни имена и конкретни понятия от политиката на страната и света. Познавачите бяха озадачени, но все едно, тази поезия съществуваше и достигаше до Хавана, а чрез Хавана — и до целия континент. Никой нищо не знаеше за самите поети. Предполагаше се, че са бойци от партизанските отряди или нелегални революционери.
Години по-късно се разбра, че Вилма Флорес, Тимотео Луе, Иван Сапата, Хорхе Крус и Луис Луна са псевдоними на един и същ автор и че този автор не е бил никой друг освен Роке…
Роке Лалтон Гарсия…
Така за себе си прозрях онова внушение, че един поет може да се превърне в цяла една страна.
А цвете върху салвадорската земя като върху гроб на Роке аз все някой ден ще положа!
Когато загина, не казвай моето име,
защото ще възпреш и смъртта, и покоя.
Твоят глас, камбана на петте чувства,
би бил слабия фар, търсен в моята мъгла.
Когато загина, произнеси странни срички.
Прошепни цвете, пчела, сълза, хляб, буря.
Да не изричат твоите устни моите десет букви,
спи ми се, аз обичах заслужих си мълчание.
Не казвай моето име, когато загина,
защото от черна земя ще тръгна към твоя глас.
Не казвай моето име, не казвай моето име,
когато загина, не казвай моето име.
От ден на ден мъртвите стават все по-непокорни.
По-рано с тях бе лесно —
един им венец, едно им цвете,
възхвала на делата им по списък дълъг,
възпоминание за земите на родината,
знаменити сенки,
чудовищен мрамор…
Трупът остава после в паметта
сякаш до живите се нарежда
и тръгва след нашата стара музика.
Но сега?
Сега мъртвите са други
в сравнение с преди.
Днес те изглеждат иронични,
те задават въпроси.
Дори май си дават сметка,
че всеки път са повече от живите.
Сподели ми, че баща му бил малко море,
че ангелите са глупаци, но правят поразии нощем
с тия си нокти от опашка на комета.
Довери ми, че у тях дъждът е удавник
и че сестрите му побеснели кастрират бадемови дървета.
Каза ми, че от жадните именно иде голяма надежда,
че ако свириш с уста през парка — значи си безсилен
да възвърнеш виното от думите на детството.
Подшушна ми, че не му е позната дебела жена
и поради това мрази знаците с ръце след нея.
Заяви ми, че по-добре да не излиза на улицата,
защото в определена възраст е тъпо да прави жертви.
Спомена ми, че има нещо, което се нарича светлина,
но то не може да се обясни с ръце.
Изрече накрая, че дърветата не са най-злите ни врагове
и не трябвало да им се вярва, когато мърморят
от другата страна на оградата.
Хавиер Еро бе студент в Католическия университет в Лима, но той завеща повече спомени на „Параклиса“ — малка кръчмица, наистина едновремешен параклис, останал без богомолци завинаги и завинаги съживен от младите перуански поети, актьори, музиканти, художници. Чашата писко — слаба за славянина ракия, е само повод всяка вечер там да се събират талантливи и умни хора, в чиито черти прозират различни прадеди. Всеки разговор преминава в поетичен рецитал, в песен за китарата на Васкес, в танц с пончо на Рита или дори в мълчаливо разглеждане на рисунки, които Висенте забожда с кабарчета по стените. Заради поета Сесар Калво и аз бях приет в „Параклиса“, и аз опитах сладостта да седнеш около дървена маса, столът ти да ухае на Анди. Но мене ме приеха заради Хавиер, казваше Сесар Калво, той откри сринатия параклис и даде идеята да го превърнем в такъв един клуб, нещо от старата Лима, нещо от ново Перу.
Зная от пожълтели фотографии как изглежда Хавиер Еро. Той беше шампионът на перуанската поезия, понеже печелеше подред всички първи премии, които в тази страна се раздават за литература. Най-голямата му награда е безспорно споменът за него в „Параклиса“ и навън — в борбата на политически и художествени идеи, които разтърсват страната.
Чета отдавна негови стихове и си го представям все в едно и също състояние — очакващ есента. Есента — необичайно перуанско време, което аз видях да съвпада с нашата пролет. Очакващ есента — на дървения мост в квартал „Баранко“ или на хълма над тихоокеанския прибой, в лабиринтите на бидонвилите или в бляскавата суматоха на старинни площади. Навсякъде, където човек очаква нещо. Той — есента, а всъщност времето, датирано така — 15 май 1963 година. Пак есен. Денят на гибелта му.
Тогава е на двадесет и една година.
Няма гроб на Хавиер Еро, обаче в съзнанието на народа той представлява някаква видимо твърд, може би пантеон, олицетворяващ останалите без гроб перуанци, загинали като него в партизанското движение.
Другият голям поет на Перу е Сесар Валиехо, човек на предишни времена и борби. Той бе писал, че ще умре в един дъждовен четвъртък. Хавиер Еро — че не се страхува да умре между дървета и птици.
В мене след поезията на Хавиер Еро, след възпоминанията за живота му се объркват представите за пролет и есен. Когато той загива, в Перу е есен, тук — пролет. Един и същи сезон на един и същи живот.
Април е най-хубавият месец. Откъсва
огромни дървета по направлението на чужбински ветрове
и по направлението на победни музики
откъсва вековни дървета.
Април заравя слънца
и подхранва мътни есенни студове.
Април,
какви времена минават при твоето възшествие!
Започва есента и всичко приема нейния образ,
пъхаме ръце в джобове
и притворно закопчаваме ризи.
Започваше есента и започваха
нашите училищни часове.
— Хавиер, Хавиер, не си забравяй шапката,
пази си чантата,
внимавай, като пресичаш трамвая.
Започва есента и сладки ветрове ни рошат,
подтикват ни след пътуващи сенки,
събираме жълти листа
и утешаваме дънери,
паркове, скамейки, площадчета.
Есента ни раздрусва гърлата,
разтърсва ни дните
и най-различни пътища ни сочи да вървим.
Вървим с някои приятели
под есенното слънце
и пием кафе, и приказваме за сезона.
Моята сестра (есента)
ме прекара пешком през градовете
и опознах градините там.
Денем много чета и нощем
се усещам как чакам есен.
Аз никога не се надсмивам
на смъртта.
Просто
излиза,
че не изпитвам
страх
да
умра
между
дървета и птици.
Гълтах уличните дървета,
които очите заедно със слепци искаха да излапат.
Гълтах лавици, балкони,
дворове, огради, градини,
които архитектите искаха да излапат.
Гълтах вълненията на света,
чувствата и книгите,
които „практиците“ искаха да излапат.
Гълтах деца, които вече знаеха,
че проумяват празни неща. И ония,
които учителите искаха да излапат.
Гълтах добрите хора,
но аз знаех, че те са малко
и че тях вълците искаха да излапат.
Самоизяждах се сам. Да. Себе си.
Защото чувствувах, че искаха да ме излапат.
Може би най-силният пример за победоносната борба на поезията против нищетата на духа е творчеството на Иберо Гутиерес (1949–1972).
Както пише Марио Бенедети, само една част от неговите стихотворения, при това не по-голямата, са на политически теми. В поезията му доминират мотивите на любовта, на повседневната лирика. Освен това тя е свидетелство за естетически търсения в областта и на формата, и на съдържанието. Темата за съдбата на ближния е развита от стихотворение в стихотворение и въобще поезията на Иберо Гутиерес е свидетелство за богатия духовен живот на бореца. Понякога ние губим от погледа си такава една човешка висота, която, ако не беше човешка, нямаше да бъде и политическа, и във връзка с това е като никога политическа.
До деня на смъртта си Иберо Гутиерес не бе известен като поет. Поезията му се появи в съзнанието на хората по-късно, но се появи завинаги.
Ако тази светлина не ни е нужна,
ще стъкмим здрачевина тогава
колкото две свещи да се вместят
в нея, а пък в двете свещи —
двама души, колкото да се полюшнат
в пламъчето на едничка свещ.
Предпочитам да не виждам думите които пиша
и затова
обръщам лице наблюдавам някакъв клон
някакъв свят прислонен до гълъб
и гълъбът е въздушна целувка с витаещ блясък
казвам си понякога братко това е невъзможно
защото предпочитам да не виждам
думите които не пиша
но които пиша
и небето се разтваря в твоята памучна прегръдка
и памукът се развихря в синьо
щом някакъв спусък осигурява спокойно гнездо за любов
безкрайна музика за да взема
понятия за дъжд и дъжд
отвън и отвътре нещо като знак
затварям си очите
за да не видя думите по моя път
думи по мъртво стълбище
или невидимата птица върху тебе
През есента на 1973 година само за няколко дни — между 11 и 15 септември — Чили загуби трима най-обичани свои синове. Те бяха президентът Салвадор Алиенде, поетът Пабло Неруда и певецът с китара Виктор Хара.
Последните фотографии на Салвадор Алиенде достигнаха до нас. Видяхме го с каска на главата, с автоматична пушка в ръце, а също така и с президентската лента на гърдите, но вече мъртъв, поставен в троноподобното кресло от защитниците на двореца „Ла Монеда“ като някакъв символ. Вероятно когато военните влизат най-после в откъртените от бомби и куршуми зали, тях ги посреща единственият останал на поста си — Народният президент Салвадор Алиенде с петна от собствената си кръв по копринената лента на властта.
Пабло Неруда угасна в дома си в Исла Негра. Чили бе вече с пребити от приклади уста и погребението му бе мълчаливо. Най-великият поет от тихоокеанското крайбрежие бе заровен набързо и в страшна тишина, защото фашизмът бе забранил и плача по поета. В същото време домът му бе преобърнат в търсене на забранени ръкописи. Когато се върнаха от гробищата, близките му намериха няколко от индианските керамични статуетки на фамилната колекция строшени от нещо кораво и тежко, вероятно офицерски ботуши.
Виктор Хара изчезна с народа, откаран на печално известния стадион в Сантяго. Между вратите на футболното игрище военните наблъскаха всички ония, които им изглеждаха съмнителни. Там имаше всякакви хора, общото помежду им бе, че бяха невинни. Но народът трябваше да бъде сплашен и всички бяха сплашени, всички бяха заставени да стоят с ръце на тила.
Военните няма да разпознаят Виктор — казваше ми тогава един приятел. Той е с дръпнати очи, с едри скули, чернокос, набит, не много висок, типичен чилиец от планините. Той е като всички други там, в скотобойната на стадиона, ако сам не каже кой е, военните наистина няма да го разпознаят, ще го натикат в товарните вагони към някакъв концлагер…
Така говорехме тогава и се надявахме, че Виктор Хара ще премълчи своето име, че още веднъж ще се слее със своя народ, за да остане жив — макар и зад бодливата тел на островите около Огнена земя в антарктическите предели на Чили.
По-късно научихме, че са го унищожили заедно с китарата. Това бе всъщност логичният край на един борец, толкова ненавиждан от фашизма, колкото обичан от народа. С пончо през рамо, с китара в ръка, с хубава белозъба усмивка Виктор Хара бе любимият син на Чили. Каквото погледнеше с присмех Виктор Хара — над това се надсмиваше Чили. За каквото пролееше сълза Виктор Хара — за това страдаше и Чили.
Така го помня и аз…
Ние грешахме с моя приятел, като мислехме, че Виктор Хара ще остане жив, ако се слее още веднъж със своя народ. Не знаехме, не разбирахме, не предполагахме, че да се слееш с народа на Чили през есента на 1973 година, означаваше да загинеш, защото именно народът бе подложен на унищожение.
Бяха унищожавани хиляди хора с дръпнати очи, с едри скули, чернокоси, чернооки, набити, немного високи… Между тях бе Виктор Хара, той нямаше начин да остане жив, него го унищожаваха заради тях, тях — заради него.
По сведения на незнайни свидетели палачите са отрязали пръстите на ръцете му, за да не свири повече на китара. Унищожили са и самата китара — да не би да попадне у някого, чиито пръсти още не са отрязани.
Стани и погледни към планината!
От нея прииждат
ветровете, слънцето и водата!
Ти, който правиш да текат реките,
ти, който правиш да лети душата,
стани и погледни си ти ръцете!
Към своите братя протегни ги вече смело!
Ще тръгнем дружно,
една и съща е кръвта ни!
Спаси ни от оня, който ни владее
посредством бедността ни!
Установи
твоето справедливо царство,
равенството твое!
Издухай като вятър
равнинското цвете,
пречисти чрез огън
цевта на мойта пушка!
Да бъде твоята воля тук
на земята ни грешна!
Дай ми твоята сила и смелост,
за да се боря!
Издухай като вятър
равнинското цвете,
пречисти чрез огън
цевта на мойта пушка!
Стани и погледни си ти ръцете!
Към своите братя протегни ги вече смело!
Ще тръгнем дружно!
Една и съща е кръвта ни!
Сега ще тръгнем и в часа
на нашата гибел.
Амин!
Никаква стойност няма литературата заради литературата. В революционния подем на Америка поетите отдавна стигнаха до твърдото схващане, че изкуството на словото — като всичко в света — трябва да служи на човека. Първенствуващ е примерът на поезията. Наситена с елементи от действителния живот, с великолепни детайли на преживяванията и въобще на човешките състояния, американската поезия придоби черти на документалност, а автобиографичността се превърна в характерна черта.
Гватемалецът Ото Рене Кастийо (1936–1967) създаде стройна поетическа система, в която автобиографичният елемент изразява всъщност житейските перипетии на цяло едно поколение интелектуалци, които продължават да съществуват като гватемалци извън Гватемала. Той е скитник по света и навсякъде, където поспре за малко, трябва да вади хляба си чрез някои от талантите, с които природата щедро го е надарила. Художник, актьор, журналист, но също така и бояджия, нощен пазач. Провъзгласен за най-добрия студент в университета, той получава стипендия за следване в чужбина, но напуска осигуреното си учение, за да се включи в странната бригада „Йорис Ивенс“ — на името на големия холандски кинодокументалист, който лично ръководи тази група, — нещо като студия за даровити младежи, но превърната от самите даровити младежи в революционен организъм. Многобройни са изгнанията на Ото Рене Кастийо. Той неведнъж бива депортиран от родината си и неведнъж се връща в нея нелегално, за да се включи в борбата на народа си. Мястото му е, естествено, в организацията — Въоръжени революционни сили. Ранен в едно сражение, той бива заловен полужив и отведен от военните в строго охранявана база, където го подлагат на невероятни мъчения.
За родината си Гватемала той пише, че има в сърцето й един мая грънчар. Това е метафората за вулканите в тази страна. И Ото Рене Кастийо завършва живота си като вулкан — него го изгарят жив. Той разпръсва пламъци в мига на смъртта си — и завинаги!
1
За да не ме оплакват стъпки,
за да не ме окървавяват думи —
пея!
За твоето лице сърцеподобно,
което ме роди такъв и мене —
пея!
И за да мога да ти кажа също,
че ти с горчиви кости ме огледа —
пея!
И за да не умре народът твой —
пея!
Вървя по струната на моя глас, за да ти кажа:
ти, въпросителна между плодове и горски пеперуди,
не ще се заблудиш по скелите на моя вик,
защото има в сърцето ти един мая грънчар,
който изпод морето, отвътре на звездата,
дими във корените, света разтърсва
и твоето име в моите думи извайва.
Възпявам твоето име, трептящо като цигулка
със струни от бръчки, защото идва часът
то да се срещне с моята мъка човешка.
То ме търси в прегръдката на море и вятър
и ми повелява да не допускам в устата си здрач.
Цял живот ме вълнува саможертвата да бъда човек,
за да не падна на мястото, където се излюпи
предателството на презрения, който те отрече.
2
Родино, да вървим! Аз тръгвам с тебе!
Ще сляза в бездните, които ми посочиш.
Ще изпия твоите горчиви чаши.
Ще ослепея, за да имаш ти очи.
Ще онемея, за да пееш ти.
Аз трябва да умра, за да живееш ти
и да изплува твоето лице на хоризонта
като омайно цвете, разцъфтяло
от моите кости.
Безспорно така трябва да бъде.
Уморих се да нося твоите сълзи у мене.
Сега искам с тебе да вървя осветкавичен.
Да те съпровождам в твоя труд, защото съм човек
от народа, роден през октомври пред лицето на света.
О, родино,
полковниците, които опикават твоите стени,
ние ще трябва от корен да изтръгнем,
да ги окачим на дърво с бодлива роса,
побесняло от гнева на народа.
Заради това те моля заедно да вървим. Завинаги
със земеделците,
с работниците,
с всеки, който има сърце да те обича.
Родино, да вървим, аз съм с тебе!
3
Малка моя родино, мила вихрушка,
цяло любовно крайбрежие вдигат моите зеници
и гърлото ми се пълни с дива радост,
когато кажа родина, работник, ластовица.
Хиляди години вече осъмвам в предсмъртни мъки
и като труп полягам върху твоето име безкрайно,
понесено в неподвластни ухания.
Гватемала, родино моя, селянка малка…
О, Гватемала,
пришепна ли твоето име, към живота аз се възвръщам,
от стон се въздигам да търся твоята усмивка,
по стълбата на азбуката се качвам чак до А,
тази буква, изпълнена с радост, се влива във вятъра —
и отново ти се любувам такава, каквато си:
корен, устремен към човешката светлина
с цялата мощ на народа в своя зародиш.
Презрени да бъдат предателите, майко родино, презрени!
Те ще познаят смърт от смъртта чак до смъртта!
Защо се родиха презрени предатели, майко обична?
Такъв е животът на народите — горчив и сладък,
но тяхната борба всичко по човешки решава.
Заради това, родино, ще ти се родят разсъмвания,
когато човекът освети своето минало.
Заради това, родино,
когато изричам твоето име, викът ми се бунтува
и вятърът престава да бъде вятър.
Реките излизат от своите обикновени русла
и се събират, за да те прегърнат.
Моретата спрягат с вълни и хоризонти
твоето ранено име със сини думи, чисто име,
за да те умият чак до ехтящия вик на народа,
където плуват риби с перки на зорница.
Борбата на човека те отпраща в живота.
Родино малка, човек, земя и свобода.
Нарамила надежда по пътищата към зората.
Ти си древната майка на скръбта и страданието.
Ти вървиш с царевично дете на ръце.
Ти пораждаш любовни урагани и черешови гори
и изглеждаш кръгла върху лицето на света,
за да обичат всички по нещо от твоето име:
твърдия отломък от твоите планини
или героичната ръка на синовете партизани.
Малка родино, мила вихрушка моя,
песен, загнездена в моето гърло
от стенанията на разбунтуваната царевица.
Хиляди години нося твоето име
като едно малко утрешно сърце,
чиито криле започват вече да се разтварят.
Леонел Ругама (1950–1970) провъзгласи чрез поезията си светците на никарагуанската и американската революция. Не му стигна време да включи в този свой списък още двама революционери — Рохер Нунес Давила и Маурисио Ернандес Балдисон. Той загина заедно с тях. Ернесто Карденал описва така обстоятелствата: „На 15 януари 1970 година трима младежи от Сандинисткия фронт за национално освобождение се сражаваха срещу цял един батальон на Националната гвардия, който с танкове и оръдия бе ги обкръжил в една къща в Манагуа, и загинаха геройски пред очите на много хора. Един от тримата бе Леонел Ругама.“
Така самият той се превърна в мъченик и светец на революцията. Очакваше се Леонел Ругама да израсне като един от най-големите никарагуански поети. В родината на Рубен Дарио, който бе най-блестящият американски поет на двадесетте години, критерият за поезия е твърде висок. Можем да си представим тогава какъв талант бе покосен от последните изстрели на никарагуанската диктатура.
Син на дърводелец и учителка, Леонел Ругама получи образованието си като немалко бедни деца в католическо училище за сметка на църквата. Църквата го е готвила за свещеник, но революцията, към която той се присъединява беззаветно, го превърна в светец. Това е, изглежда, типична биография за никарагуанските поети. Ернесто Карденал бе също свещенослужител, духовно лице бе забележителният национален поет Асариас Паляис. Въобще там фигурата на човека с кръст в ръка често прераства във фигура на човек с оръжия в ръка.
Тъй последната година от живота си той преживя като нелегален революционер. Изпълнявал е специални мисии в селските райони на Никарагуа и навярно заедно с бедните земеделци се е превръщал от революционен християнин в марксист.
По време на ученичеството си печели няколко литературни награди, прави първоначалните публикации на поезията си в литературни вестници. Веднъж заявява пред свои другари, че иска да образува въоръжена партизанска група, за да докаже на всички, че интелектуалците могат „да впрягат конете“.
Това би било всичко за живота на Леонел Ругама, ако очевидците на гибелното му сражение не помнят, че когато тримата младежи вече привършват куршумите си, полицията ги подканва да се предадат. Тогава именно поетът измежду тримата се изправя в цял ръст, облян в кръв, защото е ранен на няколко места, и извиква: „Вие се предайте, мръсници!…“
Такъв завършек на живота си той предсказа във финала на стихотворението „Книгата с потеклото на Че“.
Още един пример за сливане на живот и поезия в един подвиг. Озареният от Ботев българин прекрасно разбира това.
Книгата с потеклото на Че,
син на Аугусто,
син на Лаутаро:
Лаутаро,
„Инче Лаутаро
апибум та пу хуикан“
(Аз съм Лаутаро, който довърши
испанците),
женен за Гуаконда
и брат в същото време на Кауполикан — Небесния стрелец,
и на Колоколо —
роди Оропельо;
Оропельо роди Леколон
и неговите братя;
Леколон роди Кайегуано;
Кайегуано роди Талко;
Талко роди Ренго;
Ренго роди Тупак-амару;
Тупак-амару роди Тупак-жупанки;
Тупак-жупанки роди Тукапел;
Тукапел роди Дирианген Никарагуански
и той се самоуби
в полите на вулкана Каситас,
за да не бъде пленен.
Дирианген роди Адиакт
и той бе окачен
на един тамариндов прът в Субтиаба.
„Тук умря последният индиански вожд“ —
и хората отвсякъде идат да го видят като нещо голямо;
Адиакт роди Хочитъл Акатъл — Тръстиковия цвят;
Хочитъл Акатъл роди Геге Микистъл — Старото куче;
Геге Микистъл роди Лемпира;
Лемпира роди Текун-Уман;
Текун-Уман роди Моктесума Цокойотлцин;
Моктесума Цокойотлцин роди Куаутемок;
Куаутемок роди Куатемотцин
и той бе обесен от хората на Кортес
и каза:
„Така научих аз
какво означава да вярвам
на вашите лъжливи обещания,
о, Малинче, о, Кортес,
знаех още отначало,
че няма да умра от своята ръка,
когато влязохте в моя град
Теночтитлан,
и че бяхте ми отредили такава съдба.“
Куатемотцин роди Гаупопока;
Гаупопока роди Тлакопан;
Тлакопан роди Уаскар;
Уаскар роди Херонимо;
Херонимо роди Сивото перо;
Сивото перо роди Лудия кон;
Лудия кон роди Спрелия бик;
Спрелия бик роди Боливар;
Боливар роди Сукре;
Сукре роди Хосе де Сан Мартин;
Хосе де Сан Мартин роди Хоакин Муриета;
Хоакин Муриета роди Емилиано Сапата;
Емилиано Сапата роди Панчо Виля;
Панчо Виля роди Ортис;
Ортис роди Сандино,
брат на Хуан Грегорио Колиндрес
и на Хуан Мигел Ангел Ортес,
и на Хуан Умансор,
и на Франсиско Естрада,
и на Сократес Сандино,
и на Рамон Раудалес,
и на Руфис Марин,
и когато говореше, казваше:
„Нашата кауза ще победи,
защото е кауза на справедливостта,
защото е кауза на обичта“,
и друг път казваше:
„Аз съм готов да умра
с малцината, които ме следват,
защото е за предпочитане
да умрем като бунтовници,
не като роби!“
Сандино роди Байо;
съпругът на Аделита,
от която се роди Че,
Леонел Ругама,
видял обетованата земя
през най-жестокия сеитбен месец
без друго спасение, освен борбата.
На героите-сандинисти
Хулио Буитраго Урос, Алесио Бландон Хуарес,
Марко Антонио Ривера Бериос, Анибал Састрильо Палма
Аз видях зевовете, които блиндираният „Шерман“
отвори в къщата в квартал „Фриксионе“.
И след това отидох да видя още зевове
в друга къща към квартал „Санто Доминго“.
И където нямаше пробойни от „Шерман“,
имаше пробойни от „Гаранд“
или от „Мадзен“,
или от „Броунинг“,
или от кой знае какво още.
Къщите останаха в сажди
и след два часа
полицията без мегафон викаше
да се предадат.
И преди два часа,
и преди четири часа,
и преди дин час
викаше
и викаше,
и вика.
Да се предадат!
Тогава блиндираната кола
и редовните войски,
Броунингите,
Мадзените,
M-3,
M-1
и колите,
гранатите,
сълзотворните бомби…
и страха на полицаите.
Защото героите не казаха,
че умират за родината,
а умряха.
Поет на един остров и на два народа — това е кратката формула за живота и творчеството на Жак Вийо (1942–1965), роден като хаитянец, загинал като доминиканец, когато населението на Санто Доминго се вдига в защита на своите елементарни човешки права и този бунт бе потъпкан от известните морски пехотинци. Жак Вийо пишеше на три езика — френски, испански и креолски, и представлява поради това крайно интересен литературен феномен. По-важното е, че той се изяви като най-висшият талант на оня остров, където бе построена първата католическа църква в Америка, но където с появата на Жак Вийо се установи едно не по-малко историческо богоборство. Богоборство в широкия смисъл на думата, тъй като поетичната му метафора „Има прах от човека в праха на света“ обръща наопаки не само библейските твърдения, но и социалните. Тази идея е главната в неговото творчество, да не забравяме, че е изказана в крайно изостанало място на света, от което освен съобщения за терор и потисничество никакъв друг полъх от широкия свят не е пристигал десетилетия наред.
Днес името на Жак Вийо съществува като символ на братското единение на доминиканци и хаитянци — пише доминиканският поет Педро Мир, който също така разказва как е дошла гибелта на поета: „Той командваше една въстаническа група, когато в нозете му избухна снаряд.“
Политическата борба на Жак Вийо може да се оцени по обстоятелството, че империализмът, който навсякъде в Америка се стреми да разрушава традиционния начин на живот, бе постигнал двата народа на острова да се изправят един срещу друг, подстрекавайки ги на базата на различните езици и на отликите от колониален характер. Испанският фермент у доминиканците и френският у хаитянците едва ли биха били причина за всичко това, но системата „разделя и владей“ използваше материалната и духовна изостаналост на двата народа. Мнозина още неизвестни обикновени хора извършиха същия подвиг, който извърши поетът — хаитянци и доминиканци смесиха своята кръв в общото сражение през 1965 година.
Жак Вийо наистина стана човекът-символ на тази обща борба, която предрича общо мирно бъдеще. Неслучайно в поемата „Нищо не трае колкото стонът“ драмата на народа е описана като общоостровна.
На мене ми се струва, че тази поема се родее с поемата „Септември“ на Гео Милев. Разгромът на народните маси и историческият оптимизъм в окончателната тяхна победа внушават констатацията, че навсякъде по света революцията намира в поезията свое безсмъртно продължение. Обратното е също вярно — поезията намира в революцията своите същински сюжети.
Кога точно животът се отдели от нас,
на кое място,
при какъв завой на пътя?
По кой от нашите друми обичта изостана,
за да ни каже сбогом?
Нямаше нищо по-тежко от живота на колене,
нямаше нищо по-болезнено от нашите сърца
от окачената на устата ни горчива дума.
Защо извървяхме оголтели това пространство?
В коя от нашите ръце се стаи вятър,
за да разкъса нашите вени и да вкуси нашата кръв?
Да вървим — накъде?
С каква цел!
Да вървим с пленено сърце,
с рани по гърба, където нощта набъбва —
защо, накъде?
Какво бе станало с нас?
Дълги пътища ние пребродихме.
Засяхме нашата мъка
в най-дълбокото място на нашата душа.
Милосърдието на някои хора ни причини болка.
Кой е петимен да завоюва нови континенти?
Да обикнем нови лица — кой желае?
Всичко бе завлечено-отвлечено,
дори и неща, които считахме много наши.
Не се научихме да говорим с вятъра и да тръгнем,
на дънер да поседнем в мига, преди да хванем пътя.
Ние се доверихме на нашата кръв,
без да си спомним, че в други сърца
същата течност кипи
или се пролива — победна веднъж, а веднъж победена.
Какви мълчания ни очакват да ги преминем?
Какви пътеки очакват нашия ход?
Какъвто и да е пътят, той поражда същата болка,
същия страх за живота.
Ние се унищожаваме, свием ли се в нас самите,
ставаме все по-малко човечество.
И сега
сами,
победени,
разбираме, че сме хора,
защото другите преди нас са били хора.
[…]
Много сърца натрупахме в нашето сърце,
много думи в посечения от мотики наш глас.
Оставихме следи по всички пътища
и някои от нас вече не съществуват.
Ръка за ръка със сенки вървим.
Нашият поход е вик застинал.
Всяка наша стъпка е цял един ден.
Всяка дума — хиляди думи, произнесени от потомството.
Какво ще стане с нас след този дълъг поход?
Няма значение дали мрамор или камък увековечават
влажното ни глинено сърце.
Стига ни нашия глас да остане в гласа
на приятеля, на спътника, който ни подаде
ръка, когато падахме вече.
Запълнихме много празнини, които ни завещаха.
Други ще запълнят това, което ние оставим празно.
Нямахме никакво време да измерим наследството.
В чие сърце нашето сърце ще отдъхне?
В чий глас нашият глас ще се обнови?
Нищо не знаем,
изпълняваме дълг, започнал преди нас,
и който няма да свърши с нас.
[…]
Внимание!
Има прах от човека в праха на света.
Кой смени посоката на вятъра?
Кой постави ключалки на житните хамбари?
Кой отклони кинжала към сърцето на човека?
Има хора, които присвояват деня.
Има хора, които пречупват нежността.
Има тенекиен галоп на смъртта,
има златни тромпети, възвестяващи край на живота.
Заробени са носачите на слово,
онези, които мислеха, че стига да изрекат една дума
и всички ще я обикнат и ще я чуят.
[…]
Имаше един град под дъжда на спомените.
Сега има един град под кървав дъжд.
Водата го дели на две и го пълни със зловония,
отмива стени и хора.
Сега има един град под кървав дъжд,
той остава без дървени стрехи и без лиани,
смали се до паважа и до цимента.
Дълги железни корени изследват земята
и поддържат надигнати думи от силиций и вар.
Тук от много време насам животът отмира.
Затваря се в люлките.
Страда в болниците.
И се повтаря. Отива си. Връща се. Напредва.
Прекрасни проститутки като охлюви пълнят улиците.
Скитниците дебнат доброчестивия път.
В дворците, в салоните
мъртви сърца възвестяват необходимостта от мълчание.
Нищо не ще научим от онемелите лектори.
Нищо освен мъртви рози не ще откъснем от човека с фрак.
Как да се вдигнат мъртвите във въстанието
на сенките против смъртта?
Как да се въздигне живота в тези ширини на враждата?
Разтяга се града и радостта се стеснява.
Градът е оголял,
лишен е от слово,
лишен е от хора с мъжка кръв.
Множат се нощните ловджийски, безсловесните скитници.
Ах! Деца се шляят удивени,
разчорлени усвояват нощта и питат
за имената на съзвездията.
Сладки погледи като блато
без ларви, без плесен, без удавници.
Всичко това е по улиците.
Животът, тинята, доброчестието.
Град, построен по ръба на водата
от хора с бронзови профили и блестящи аркебузи.
Няма други паметници, освен на завоевателя
или на жестокия воин, сътворил тази земя по своя път.
Бронз за шпагите и за всички други оръжия,
нищо за лицето на някое дете
или за някой юноша, който расте изплашен,
или за някоя девойка, която умира при раждане.
Цял един град за смъртта.
Дворове без педя земя за игра.
Парк с тесни гробища и изоставени дървета
за влюбени просяци и за избягали луди.
Град, разделен от водите. Зидове, които те удрят.
Мъже, очертаващи пътища,
жени, пълни с проклето семе.
О, град,
гробница човешка!
Може да се спори дали единствен сонът определя ритмиката и асонансите в поезията на Николас Гийен, но е безспорно, че белокосият мулат бе единственият световен поет, който постави за основа на цяла поетическа система танцов ритъм — като стил, като естетическа позиция, като социално поведение и в края на краищата като изблик на новаторски талант.
Но какво е сонът?
Проникновеният изследовател на кубанизмите в испанския език Естебан Родригес Ерера го определя в „Лексико майор де Куба“ като „народна танцувална мелодия, възникнала в Източна Куба“. Забележителният народопсихолог Фернандо Ортис съзира някои елементи на сона като остатък от примитивните танци на доколумбовите островитяни, тъй като ударните инструменти в музиката на сона са описани още от Бартоломе де лас Касас: раковина с пясъчни зърна в кухината — не са ли това днешните маракаси? Все пак — според Фернандо Ортис — сонът се налага като музика и танц едва след продължителната прегръдка на бели и черни хора, едва след обятието, което ражда заедно със сона хабанера, дансон, румба, конга, мамбо, ча-ча-ча и други всеизвестни ритми, израз на изключителните музикални способности на кубинския народ, своеобразен и много популярен принос на Куба в поканата за танц…
Но докато извън острова тези тропически танци идват и си отиват с бързоходната мода, то в самата Куба те си остават и до днес като непреходна традиция, като игра и свирня типично национални.
… Мъж със сламено сомбреро на главата, с бяла риза гуайавера, с високи токове на двуцветните обувки, и жена с широка пола, из разлюлените дипли на която всеки миг се появява абаноса на дълги източени нозе — който не е наблюдавал кубинския сон, той не е видял нищо в Куба!
В развитието на музикалния сон се забелязва под особен ъгъл развитието на кубинското общество към етническа консолидация. Възникнал във веселбата на бедни и отрудени хора, повечето с черна кожа, бивал спонтанно развлечение на роби и ратаи, на ваксаджии и амбулантни продавачи, уличен театър на любовни страсти и клетви за вярност, арена на изневяра, ревност и конкурс за най-красиво тяло — сонът се мулатизира и превръща в танц на етнически единния креолски салон, без да изчезне от дансингите на предградията и странноприемниците.
Има и други подобни случаи. Класическата сарабанда, изпълнявана дори при чествания на църковни консилиуми, е породена всъщност от ритуала на конгоанските жреци-магьосници…
Днес сонът е всекидневният танц на Куба, но ето още една особена негова характеристика. Той се оказа първият фолклорен вид, в който отпада анонимността на създателите. Запазил всички особености на народния си произход, сонът от доста години насам се създава от много талантливи композитори и певци. Двама от тях — Бола де Ниевес и Бени Море — разнесоха сона по целия свят, а в Куба постигнаха нещо, което направи силно впечатление. То е, че техните сонове преградиха пътя на чуждоземната естрада и спасиха националния подиум от механични външни влияния, от мултиплицираната по технически начин култура. Нещо подобно направи Микис Теодоракис за Гърция. Сонът остана в основата на съвременната кубинска естрадна музика — и тя е прекрасна със своята национална автентичност и със своята универсална стойност.
Но големият вдъхновител, големият подбудител на възраждането на сона, на превръщането му в естетическа опора бе не музикант, не артист, а поет — Николас Гийен. Преди повече от половин век той се появи в духовния живот на Куба със стихосбирката си „Мотиви от сон“, която разтърси застиналата в класицизма литература и веднага бе определена като книга новаторска. Както пише Анхел Аухиер, тази стихосбирка „на първо място представлява форма на поетичен изказ, извлечена от музикален жанр… артистичен мулатски продукт на основните елементи на креолското общество — афроиспанските. Освен това тя въведе в литературата негъра и неговите проблеми, тоест най-дискриминираната част на кубинското население, и то в един момент на голямо политическо напрежение, на социални и етнически сблъсъци“.
Сонът, превърнат в поезия, завладя кубинците, стана достъпен дори и на онези, които слабо или никак не разпознаваха буквите. „Той се предаваше от уста на уста — разказваше ми Николас Гийен. — Написан от мене в Хавана, сонът стигаше до родния ми Камагуей като анонимно народно произведение.“ Така или иначе, още първите книги на Николас Гийен го направиха поет на целия карибски район, чийто етнически състав е формиран също от бели испанци и черни африканци. Но тук има нещо съществено, което обяснява защо Николас Гийен се роди в Куба. Кубинската култура, в сравнение с културата на другите карибски и антилски народи, се отличава със силно национално самосъзнание, което е изградено несъмнено от социални идеи, възвестено още от „векът на светлините“. Сонът се танцува и на многобройните островни държавици около Куба, но само в Куба той съдържа сюжетите или идеите на социален протест в ретроспектива и перспектива. Уместно е да припомня думите на уругвайския поет Алфредо Гравина за Куба и за кубинците като обяснение на особената напредничавост на родината на сона: „Вчера бяха Бронзовият титан, забележителният освободител (генерал Антонио Масео, б.м.), Хосе Марти, апостол на революцията и поет от световен мащаб; Хосе Раул Капабланка, ненадминат шахматен шампион; Карлос Финлай, учен от първостепен разред; днес са Алисия Алонсо, неповторима балерина; Алехо Карпентиер, дълбок новелист и обновител на езика; Николас Гийен… поет уважаван и четен на петте континента…“
Това е така. Иска ми се да споделя, че едни от най-светлите часове на моя живот са преминали в общуване с Николас Гийен — в Хавана, в София, в Лима, в Москва, в Мексико, в университетски аудитории и във всякакви кръчми, в неговия и моя дом, в някое витошко ханче или в неговата „Бодегита дел медио“ в стара Хавана, пък и на съвсем официални приеми, актове, аудиенции…
Трябва да кажа и още нещо.
През 1952 година Световният съвет на мира награди посмъртно поета и героя на България Никола Вапцаров. Човекът, който връчи наградата в ръцете на баба Елена, бе Николас Гийен. „Благодаря ти, сине“ — му казала престарялата жена и оттогава насам нейните думи са останали в българската представа за смуглия кубинец, който имаше една-единствена родина, но бе почитан като син и от още един народ.
Истина е, че България прие с открито сърце човека и поета Николас Гийен, защото и неговото сърце бе отворено за нас. Още при първото си посещение той създаде забележителното си стихотворение „Малката пловдивска балада“. Ние не можем да забравим също така, че той откри на американския читател поезията на Христо Ботев, че първи намери общото в живота и съдбата на нашия гений и Хосе Марти. Той стана основоположник на този паралел, превърнал се в единен символ на два народа.
Ямбамбо, ямбамбе!
Цинго-манго съм, конго-солонго,
черен, възчерен, тричерен!
Аз, конго-солонго от Сонго
танця ямбо на един крак
Мататомба,
серембе, кусерембо!
Колкото повече пея,
толкова по̀ се опушвам
Пея и се опушвам!
Акуемеме серембо,
ае!
Ямбо,
ае!
Тамба, тамба, тамба, тамба,
тамба негърска, тумба-лумба,
ех, по дяволите, карамба,
тамба-ламба, ламба-тамба,
ямба, ямбо, ямбамбе!
Не твоята глава — утробата твоя
и твоите бедра са патили много.
Това е
силната черна хубост
на голото тяло.
Ти — с белег от джунгла,
ти — с ален гердан,
ти — с гривна от злато ковано.
… И с крокодила тъмен, приплувал
в дълбоките Замбези на твоите очи.
Майомбе-бомбе-майомбе!
Майомбе-бомбе-майомбе!
Майомбе-бомбе-майомбе!
Познай змията по очите й стъклени!
Змията се е престорила на тояга,
с очи стъклени на тояга,
с очи стъклени.
Без да стъпя, змията пристъпя,
змията и на трева става,
пристъпя и на трева става,
без да стъпя, пристъпя.
Майомбе-бомбе-майомбе!
Майомбе-бомбе-майомбе!
Майомбе-бомбе-майомбе!
Само от удар на брадва умира.
Удари я!
Не я подритвай — ще те ухапе!
Не я подритвай — ще ти избяга!
Сенсемая, змията!
Сенсемая!
Сенсемая, очите!
Сенсемая!
Сенсемая, езикът!
Сенсемая!
Сенсемая, устата!
Сенсемая!
Умряла змия не ръфа,
умряла змия не съска,
не пристъпя,
не пълзи.
Узряла змия не вижда,
умряла змия не гълта,
не диша,
не ламти.
Майомбе-бомбе-майомбе!
Сенсемая, змията!
Майомбе-бомбе-майомбе!
Сенсемая, не мърда!
Майомбе-бомбе-майомбе!
Сенсемая, змията!
Майомбе-бомбе-майомбе!
Сенсемая, умря!
Обичам
крайбрежните механи и кръчми,
там се пие и се приказва само,
за да се пие и да се приказва.
Там идва за свойта си чаша
Хуан Никой и с него са там
Хуан Сърдитият, Хуан Бръсначът,
Хуан Голямоносият, Хуан
Тъпунгерът, дори
Хуан само Хуан.
Там бушува
другарството като вълна, там
и поздравът е като грижа — „Как си, ей?“
На кожа щавена и ром мирише,
на риба и на риза потна,
просната да съхне там.
Ако ме търсиш — там ще ме намериш,
дали в „Хавана“, дали в „Опорто“,
дали в „Шанхай“ — все там съм аз.
При хората обикновени,
които за едната чаша
и за едната дума
населяват
крайбрежни механи и кръчми.
Шеметният с бръснача стана
и той самият бръснач, и
луната на луни накълца,
но му се свърши луната;
песента на песни накълца,
но песен му не достигна;
накълца сянка на сенки,
но му остана сянка; тогава
той тръгна да кълца месища
по своята негърка зле.
Веднъж в града старинен Пловдив,
далече там,
примря ми в полунощ сърцето.
Това бе всичко.
Трептя зелен и дълъг поглед
далече там,
и влажни устни се смълчаха.
Това бе всичко.
Небето българско искреше
далече там
с безброй съзвездия високи.
Това бе всичко.
По калдъръма тихи стъпки
далече там,
завинаги последни стъпки.
Това бе всичко.
И при таинствена вратичка
далече там
целунах аз ръката бяла…
Това бе всичко.
В Меделин през 1995 година се бяха събрали много поети от много страни. Градът, известен повече като средище на наркобароните, се опитваше да преобрази себе си чрез поезията. На десетина места — в университета, в един прелестен амфитеатър, в зали на големи корпорации, в кметството, в кварталните паркове — всяка вечер в продължение на десетина дни поетите от света четяха стихове пред многолюдна публика. Толкова хора да слушат поезия аз бях виждал дотогава само в Москва. В Меделин публиката бе и млада, това бяха девойки и юноши със светещи очи, тези очи именно трябваше да осветят с друга светлина града, полегнал по протежението на една река в пояса на вечната андинска пролет…
Там аз четях мои стихове на испански, но винаги започвах с едно стихотворение на български — за да прозвучи в далечната страна езикът спасител на нашия народ. Но то бе всъщност превод на стихотворението „Бъдеще“ от Порфирио Барба-Хаков — най-милия и най-странния колумбийски поет. Аудиторията усещаше, че има някаква мистификация. Не знам защо слушателите се досещаха, че това не е българско стихотворение. И когато ги питах дали са разбрали нещо, и когато добавях, че как е възможно да не са разбрали, та това е Порфирио Барба-Хакоб — те ръкопляскаха. Ръкопляскаха и викаха от радост, че този поет е четен пред тях и далече от тях. Защото Порфирио Барба-Хакоб е съкровеният образ на поет в колумбийската представа за поети и поезия.
Почти сто години той е духовен спътник на поколенията.
Едва ли някога той самият е предвиждал нещо подобно. Животът му е на несретник и бохем, но това са европейски понятия за изпадналост от обществото. Порфирио Барба-Хакоб е типичен американски скитник, който още от детството си започва да върви нанякъде — и така до смъртта си. В неговия случай пътят му е от родното селище Санта роса де Осос до Мексико. Това означава, че той е преминал през половин Колумбия, Панама, Коста Рика, Никарагуа, Хондурас, Салвадор, Белиз, Гватемала, през населения с потомци на маите полуостров Юкатан, вървял е между вулканите Попокатепетъл и Истаксиуатъл, пресичал е езера, реки, високи планини, бродил е из пристанищни градове, движел се е с мулетарски кервани… Американските скитници, за които животът е път, имат и временни спирки. При някоя жена, която след това отглежда деца с образа на случайно поспрелия в съдбата й мъж; при някоя странноприемница, където може да се поработи за един хляб или за един панталон; и на някой църковен площад, където милостинята в неделя замества делничното равнодушие към просяка…
Порфирио Барба-Хакоб така преминава до края на пътя си и до края на живота си. Това име е един от псевдонимите му, другите са Рикардо Ареналес и Майн Хименес. Роден е през 1883 година и умира през 1942 година като Мигел Анхел Осорио. В един почти фантастичен разказ гватемалският писател Рафаел Аревало Мартинес го описва като Човекът, който приличаше на кон — в тази метафора са почти всички сведения за живота му, могат да се направят всякакви догадки както за физическия му облик, така и за нрава му. В Меделин обаче аз научих, че в Никарагуа се е появил някой, който се представял за негов син. Случаят е показателен, защото на свой ред свидетелствува за изключителността на поезията на Порфирио Барба-Хакоб. Той не е оставил нищо материално след себе си. Наследниците ще получат едната слава. Но каква слава!
Порфирио Барба-Хакоб издава само три книги приживе. Всичко, което пише, разпилява по скитническия си път. Изследователите му и до днес събират случайни публикации и се потят над идентифицирането на стихове, подписани с псевдоними. Отдалечен съвършено от литературния салон, той по капризната логика на успеха в изкуството днес е най-обичания поет на Колумбия — обичан и от читатели, и от писатели. Поезията му е изпълнена с контрастите между баналното и гениалното. Гениалното — като саморазкритие на лирическия герой. Баналното — като изумителна проява на лош вкус. Впрочем, това е становище, повлияно от испанския изследовател на колумбийската поезия Хуан Луис Панеро. Но Порфирио Барба-Хакоб остава с гениалното, с примера на творец, тръгнал от един напреднал модернизъм (Сесар Вайехо) към неизследвани и до днес простори в малкото му по обем творчество.
Кажете, когато умра… (Дано не е толкова скоро!), кажете:
блуден бе и надменен, налиташе често на бой,
животът му бе някакъв неизменен припадък,
бе пламък на вятъра той.
По островите на Америка скиташе наскърбен и тъжен,
укрепи дъх в Хондурас (страна като боров усой!),
Мексико му внуши непокорство, свобода, свобода и устрем!
И бе пламък на вятъра той.
От високи неизмерни възлизаше към звездите,
говора му се помни с болезнени странни мечти.
И пропадаше в своите безнадеждни бездни,
защото е нищо пламъче на вятъра да си ти!
Свят унил опозна и бъдеще преживя, от живота
дори и смъртта не можеше да го спаси.
И тъй си отиде с неразбираем скитнически вопъл,
бе пламък на вятъра той — и вятър го угаси!
Блуждаещ дух, несигурен, без сили,
долавяш ли възбудата крилата
по химните, от плодни градини заструили,
и по светата същност на нещата?
Ни път бележиш, ни отмерваш време,
случайно ли загадъчното има връх
в ония звънки планини от кремък,
подхранили и дъбове, и мъх?
А може би в една здрачена тайна
живееш от познание, светлик и слава
и знак божествен във вселената сияйна
измислено прозорче полуоткроява?
Някой знае ли нощем, когато се мътят
скритите форми на тишини обгорели
чия ръка ни движи, коя звезда ни вика?
О, ненаситна жажда да не намираш пътя!
Прозорчета и само прозорчета не сме ли
ние — човек, поле, ден, перуника?
Блуждаещ дух, несигурен, без сили,
долавяш ли възбудата крилата
по химните, от плодни градини заструили,
и по светата същност на нещата?
Бедата ми е, че вървя опипом, а гори ми челото,
че съм слепец без водач под синия януари,
вината ми е, че скитосвам по пътеките стари,
а лошото ми е, че не разбирам живота.
Бедата ми е, че и моята орис с мене ослепява,
че се намирам тук, измъчен от светлината,
че в нощта пресвята
сърцето ми е пренесена жарава.
Да си дошъл, без да знаеш, от някакъв изток,
подобно мираж осветил душата ми ослепена,
и от върха на неспокойна вселена
към съдбовната пропаст да вървиш напористо…
И макар че изглежда е жребий на знатност и слава
да въздигаш духа си под издут следобед
като мирис свещен…
Но сърцето ми е пренесена жарава!
Въпреки това като безсмъртен плам чувствам,
че в безсмислена битка си жертвам младостта.
О, нощ попътна, самотна и пуста,
по средата между смъртта и любовта!
Вие, които не сте носили в сърце гробницата на някой бог,
нито в ръце кръвта на някой самоубиец;
вие, които не схващате ужаса на съзнанието пред Всемира;
вие, които не чувствате как червеят на коварството
гложди неспирно корените на живото същество;
вие, които не заслужавате ни висша почит,
ни висше презрение…
Вие, които притежавате неща без устрем и падение,
без вътрешни взривове, еднакви и сърдечно лесни;
вие, които не сте бълнували заблудите
на Пространство и Време,
и си мислите, че животът е това, което съзерцавате,
че е просто закон, просто любов, просто целувка и просто дете;
вие, които отнемате житото от нивата озлобена
и го ядете с чисти ръце и тихо;
вие, които казвате „Разсъмва!“
и не оплаквате чудото на зората;
вие, които не ставате дори и за просяци,
не правите хляб, легло не разстилате със собствените си ръце
в запуснатите бордеи
и в просия наблюдавате дните
като безсмислено мъчение…
Вие, които не сте стенали от ужас и страх —
като между здрава греда и прегръдка желязна —
от несправедливи страдания,
додето душата избухне в сърдития блясък
като чиста лампа от вселенската саможертва…
Вие не ще разберете болезнения смисъл
на тази дума: ЧОВЕК.
О, какво голямо сърце сърцето на полето
в тази нощ синя, и чиста, и кобна,
колко обич и колко състрадание в него,
колко мощ безподобна!
Чувам го да тупти и живота си осъзнавам,
той ми е ясен, дълбок, разбираем,
и си има като морето и планината
във времето корен безкраен.
Чувствам го да тупти, една неизразима
тръпка сърдечна и жизнена ме подкрепя,
и не мисля, че съм кораб чуплив и крехък,
и че борбата ми е кратка и свирепа.
Напразни тревоги, болката е поносима —
прошепва оня приятел, в мене вроден.
Мигът е разцъфнал, нежен отеква звън,
сърцето на полето ти дава сила
да пристъпиш в последния сън.
Вероятно перуанецът Сесар Вайехо (1893–1938) е този поет на испанския език, който през последния половин век е оказвал най-голямо влияние върху световната поезия. Неговото творчество е неукротимо и страстно търсене посредством нова и оригинална лексика на собствената му човешка истина. Всичко това на такъв емоционален градус и с такава свобода на израза, каквито не са се повторили в латиноамериканската книжовност. Въпреки многото последователи. Въпреки цяла изследователска школа върху поезията му.
Защо от един перуанец блика така силно съзнанието за вина като неизбежно морално наследство на човека? Защо у един емигрант в Париж всеки миг от живота му е съпроводен с тъмните повеи на смъртта? Защо в един отдалечен от реалността мозък така силно се наслагва протест срещу социалната несправедливост и последвалия го импулс на солидарност със съдбата на другите?
Това са въпроси, продиктувани от неговата поезия, която дори и на испански трябва да се чете с голямо вглъбяване в текста заради изобилието на неологизми и отдалечени синоними на основните понятия. Отговорите могат да дойдат единствено от същата поезия, в която тематично се чувствуват няколко потока. Най-напред може би носталгията по неговите родни Анди, по природния пейзаж и по ония странни човешки образи, в които просветва кръв от изчезнали и новосъздадени расови типове. След това вероятно идва бунтовния порив към едно бъдеще, за което Сесар Вайехо е чел в марксическите страници, но е писал в своите. Към всичко това изключителното събитие, което съпровожда живота му на поет и човек — Испанската гражданска война.
В Перу присъствието на Сесар Вайехо се чувствува също като присъствието на Андите. Не винаги ги виждаш през омарата на деня, но винаги чувствуваш над нивото на живота друго едно ниво — на вековечната и всемогъща природа. Така и аз усещах там как над всичко се възвишава поезията на Сесар Вайехо — най-солидния фундамент на перуанската културна идентичност след епохата на инките. Там долових и специфичен психологически феномен, свързан с поета. Президенти и просяци, министри и студенти, неграмотни и интелектуалци знаят и името му, и творчеството му, което прави от Сесър Вайехо личността обединител. Той е на всички. Като взрив на перуанския дух. Като еманация на перуанската душевност. И едновременно с това няма друга културна фактология, която толкова да разделя същото общество на социално-нравствени образувания. Защото Сесар Вайехо е поетът на бедните, на унижените, на оскърбените. Той е наистина най-големият поет на интегралното американско самосъзнание, на американския корен на съвременника там, като в същото време поезията му е изключително постоянна проекция на универсалното.
По-важните му книги са „Черните хералди“, издадена през 1918 година, нещо като антология на младежкото му творчество. Следва знаменитата стихосбирка „Трилсе“ (1922), в която се изявява неговия реформаторски талант. Последната му книга е „Испанийо, да ме отмине тази чаша“ (1937), която го нарежда в безсмъртната редица на поетите, писали за испанската гражданска война — Федерико Гарсия Лорка, Мигел Ернандес, Октавио Пас, Николас Гийен, Пол Елюар, Пабло Неруда…
Той преминава и през нашата поезия като отблясък от необятна вселена, превъплътена в един поет. Без него светът наистина би изглеждал по-обикновен и като пред свършек. Гениалният Сесар Вайехо придава безкрайност и на човека, и на света.
Това е мястото, където обличам
панталон, това е домът, където
ризата си свалям на висок глас,
където имам една постеля, една душа
и една карта на моята Испания.
Току-що говорих
за мене с мене си, сложих
върху една малка книга голям хляб
и после с тананикане поисках
да преместя дясната страна на живота
наляво;
по-късно изпрах всичко — стомаха,
мъжествената страна, достолепната;
обърнах се да видя какво се е измърсило,
сгълчах приближеното до мене
и подредих къщата, която
кимаше ли с глава, плачеше ли — не знам.
Моят дом, за нещастие, е дом
с пръстен под; за късмет, там живее
моята надписана любима лъжичка,
моят любим скелет с вече изтрити букви,
бръсначът, постоянната цигара.
Наистина, щом се замисля
какво е това животът,
не мога да не кажа на Жоржета
с цел да хапна нещо вкусно —
да изляза вечерта,
да купя добър вестник,
да запазя един ден за когато свършат дните,
също и една нощ за когато свършат нощите;
(така казват в Перу — извинявам се);
по същия начин страдам с голямо безпокойство
да не извикам или заплача, защото очите
притежават независимо едни от други своя бедност,
искам да кажа — свои свойства, нещо,
което се изплъзва от душата
и в душата пада.
Тъй преминаха
петнайсет години; петнайсет после и преди — петнайсет,
и човек се чувствува глупак.
Естествено, заради другите. Какво да правиш?
Нищо да не правиш е по-лошо,
освен да живееш, освен да постигаш
единственост между милиони хлябове,
милиони вина, милиони уста,
между слънцето и светкавицата му лунна,
и между литургията, хляба, виното и моята душа.
Днес е неделя и заради нея
идва ми мисъл в главата,
плач в гърлото
като голям оток.
Днес е неделя и това
има много значения; иначе
ще бъде, може би, понеделник,
и в сърцето ми ще дойде мисълта,
в мозъка ми — плача,
и на гърлото ми едно ужасно желание да удуша
това, което чувствувам сега
като човек — какъвто съм,
каквото съм изстрадал.
Войната свърши,
войникът — мъртъв. Един от живите дойде,
прошепна: „Не умирай!“, но трупът,
ах, трупът продължи да умира.
Приближиха други двама, те
му казаха: „Не ни оставяй! Смелост! Оживей!“,
но трупът продължи да умира.
Притичаха двайсетина, стотина, хиляда, петстотин хиляди,
крещяха: „Толкова обич и толкова немощ пред смъртта!“,
но трупът, ах, продължи да умира.
Милиони същества го обкръжиха
с ропот всенароден: „Братко, остани!“,
но трупът, ах, продължи да умира.
Тогава всички хора на земята
се събраха — и скръбният труп ги позна,
бавно се надигна,
прегърна първия и тръгна да върви.
Днес никой за нищо не ме попита,
нито привечер ми поискаха нещо.
Не съзрях нито едно гробищно цвете
в тъй радостното шествие светлинно.
Прости ми, Господи, че малко съм умрял.
Този следобед всички ме подминават,
ни нещо искат, ни за него питат.
Не знам какво забравят и го оставят лошо
в ръцете ми като имущество чуждо.
Излязох на вратата
и ми се ще към всички да се провикна:
„Ако някому нещо липсва — тук остава!“
Защото през всички следобеди на този живот
аз не различавам лица
и нещо чуждо душата ми обзема.
Днес не е идвал никой
и колко малко съм умрял този следобед.
Ще умра в Париж по дъждовитото време
в ден, за който аз имам спомени вече.
Ще умра в Париж — това ми е неизбежно —
и навярно през някой есенен четвъртък.
Четвъртък, приличен на днешния, когато
бръщолевя поезия и, скован в раменете,
както никога досега съм обърнат
към пътищата ми — само за да се видя.
Сесар Вайехо умрял — ще му лепнат
смърт, без той да може да стори нещо;
бяха яки с тоягата те, бяха яки
и с въжето… Свидетели на всичко това са
четвъртъчните ми дни, раменете сковани,
самотата, пътищата, дъждовете.