Честит, честит е който може
Глава спокойно да обърне
И път изходен да обзърне,
Кокоши път, — честит е, Боже!
Честит, честит е който може
Да кърши майстрски гръбнака —
И лъч му светли в жизнемрака,
Метален лъч, — честит е, Боже!
Ала блажен е, който може
„Честити“ нивга да не среща —
И реч не слуша, реч воняща,
Пфю, мръсна реч! — прости ме, Боже…
— Мамо, Божо днес видял,
върнал се и Гойнин Злати;
ако да не бе умрял,
ще си дойдеше ли бати?
Ех, да имахме късмет!…
— Майка ви на плач удари,
брей дечица! Тук са пет
щат ви бузите нашари.
Млък-те! Жено, че и ти,
пак те мътната повлече.
Петра, бог да го прости,
няма да го върнеш вече.
Чуй ме, стига…
— Клети син,
как ли майка ще прежали?
В чуждо място — ни един
свещ на гроба да запали.
Станах снощи: гръд гори…
Взех най-новата му дреха
и над нея до зори
плаках, плаках без утеха.
— Доста, доста ти, жена,
виж, и малките разплака;
воля божия! една
всинца нас земята чака…
Дохожда час, уречен за човека,
последен час, и като свещ полека
затлей живот, затлеят мъжки сили;
дохожда край, смирен човека застава
пред зинал гроб… Съдийски глас тогава
обажда се: „Ти взе, но заплати ли…?“
Нещастника, оглежда се надиря
и търси той да види светла диря
в неравен път, изминат на земята:
без име страх без милост го терзае
и търси той с какво да оправдае
добро и зло, дял паднал на душата.
И горко е тогава ономува
над себе си присъда който чува:
„На чужди пир, излишний, се намери!“
Престъпник същ, изправен под бесило,
проклина той в живота драго-мило,
а пред смъртта бледнее и трепери.
Аз често виждам из градът,
по всеки път и кръстопът
на Македония чадата:
от старци чак до младенци,
все нови гости — бежанци —
завареници на съдбата…
Сред пламъка на скъп имот
избавили един живот,
те вихром идат: бесни хали
зад Рила кършат всеки час
гори, вековни сън отспали,
и падат листи между нас.
…Ей старец прегърбавен тук,
повел невръстния си внук,
по чуждите врати се взира;
безумен ходи той весден
и вечно бъбри удивен,
че къщата си не намира.
…Ей майка с пеленаче там,
изправена пред божи храм,
до сраден урод просекиня;
в дълбоко хлътнали очи
не свян, а ужаса личи:
посяга тя за милостиня!
…Сред улицата ей мома,
на свят остала сам-сама,
не знае път нагде да хване;
ала и в грубия сукман
тя самодива е по стан:
без залък няма да остане…
И постоянно срещам аз,
под дъжд и вятър, сняг и мраз,
сред вълчия човешки род
от празния небесен свод
те чакат милост и защита.
Те чакат милост… Но да знам,
че някой бог всесилен там
стои над всичко хладен зрител,
извикал бих отдън гърди
към тоя тъмен промислител:
о, господи, проклет бъди!
Д-ру Т. Николову
Наяве и насън един болезнен вик
години ми е бил загадка нерешима;
ни денем, ни ноще един отчаен клик
покой не ми е дал години вече има.
И подир него аз на страшни висини
безстрашно се възех, при облаците стигнах;
и все кънтеше той в ефирни глъбини,
ала крилат не бях — и следом се не дигнах
в небето синьо чак…
И подир него пак
вдън бездна слязох аз, разкрил бих и земята,
тъй мощен ако бях: в утробния й мрак
ехтеше громко той и късаше душата.
Все подир него аз изходих по света
не малко тежък път, сред хората заскитан,
и тисящи лица, изпити от скръбта,
навсякъде видях; но чужденец бях считан,
от чуждите за мен…
Днес вече уморен,
в спокойна глухота спокойствие желая;
но в своите гърди долавям изумен
все тоя горък стон — и аз покой не зная!
Ний бяхме две деца; но ей години
изминаха: — ний бяхме две деца.
И пролет увенчала бе глави ни
с цветята си. И нашите сърца
ликуваха, от нея съчетани.
За рожбата ни тя в живота нов
прошепна име. Две души избрани —
злочеста рожба: нашата любов.
Ний бяхме две деца възрадвани безумно
от рожбата на нашите души.
Понесохме я ний тогава шумно
в света. Но зноя летен изсуши
венците ни, а вятъра наесен
обрули и последното листце…
Последен знак… Товара, мил понесен,
немил остана в моите ръце…
Години дълъг ред — и вред отрова,
че аз не те намирам. Зле видял,
еднъж ли с радост спрях, та в мъка нова
да тръгна пак! И тъмен потъмнял,
наоколо от пътища нашарен,
простора се открива. Прах, мъгли
къде са те прикрили! Претоварен,
й кого товара свой ща раздели!
И аз ще бъда сам. Денят ще ме отмине
като разбойник гузен и убиец плах;
денят ще ме отмине, с него ще погине
надежда сетен зрак, на който уповах…
Напреде ще погледна. Мудно ще настъпи
от изтока тъма на воля и простор;
нощ тъмна ще настъпи, — мълком ще отстъпи!
Защото ще попитам, без да снема взор…
И мълком ще отстъпи, и своята утроба
с най-гъстото си було ще прикрий от мен:
тя — своята утроба — няма като гроба —
защото ще попитам, смело устремен…
Между денят и тмата, с ураган в гърдите,
самси в пустинен мраз душа ще помразя…
че с ураган в гьрдите, сам посред мъглите,
кого ще търся аз, кого ще поразя — ?
Към запад морно слънцето клони,
в предчувствия задъхан чакам аз:
надигат се от изток тъмнини, —
предчувствня — в душата зной и мраз:
отхожда смрътно бледен моя ден,
не ще се съмне нивга зарад мен.
Цял свят понесох в своите гърди
и всичко се превърна там на прах;
плачи, жена, която ме роди, —
вдън всеки плод безплодие узнах;
плачи, ридай, проклинай, о жена,
без отзив в глуха тъмнина.
И слънце пак ще да изгрей,
ала отхожда моя ден;
все тъй, в лъчи, небето ще тъмней,
но то не ще смущава вече мен:
жена, в утробата ти ужаса познах
и паднах днес, и гина аз без страх.
Мечта — в заглъхнала пустиня незаглъхнал звън,
и сън — видения засмени в тъжна самота…
Недей ме нивга ти за миналото пита,
не хвърляй в бъднините поглед устрашен:
пометено е вече, буря що помита,
и кой отгатна утрешния ден?
Желай, — желанието наше нека бъде сън,
и звън — що глъхне-не заглъхва, в края си без край.
А миналото мина, — опитен грабител,
на пръсти си отиде неусетно то,
и бъдащето иде трезвен довършител.
да чакаме ли ние и защо?
Умри, — смъртта ми нека бъде празник в самота;
мечта — мечтата ти в мой пламък нека догори.
Щастлив е, който в път надире не поглежда
и стъпки не брои оставащи напред —
и който отнесе усмихната надежда
отвъд света, през снегове и лед.
Вратата се разтвори, на прагьт
застана моята любов.
Тя идеше, завършила световен път:
осмяха страстния й зов.
Извика тя:
„Любов — любов не найдох по света!“
И падна там. И спусна се нощта!
Разкъсах аз букет приветствени цветя —
и нощ обви
и нея, мрътвата, и мен.
Угасна хубавия на лъжата ден!
То беше истина, уви.
И като луд изхвръкнах аз навън:
„Безсилна е лъжата веч!“
И сякаш някакъв вълшебен сън,
развеян от вълшебна реч,
изчезна свят и светлина.
Вдън хаотичното небо
лъщеше кръвопламенно кълбо,
светило без лъчи, око на сатана.
„И кой ли, думах аз, кой миг ще улови,
да каже: тук е ден и тука нощ — ?
Издъхна любовта — лъжата е без мощ!“
И то бе истина, уви.
Но страдам аз, в страданието истина познах,
и сам Исус пред мене е на кръст!
„Защо, кажи, защо е моя страх,
не тури ли съмнението в раната ти пръст?
И ето истина, — живот-несуета:
страдание, надежда, тма и бъдащ ден!“
Настръхна труп на кръста — изранен,
разраснал и ужасен; от уста
протекоха зловонни кърви. Облак се изви,
изчезна той, изчезнах аз…
И нямаше страдание тогаз.
Но то бе истината! Истина, уви.
Аз сам не съм, ни тук самси — в заключената стая.
Но кой е Той… но кой си Ти, не зная.
От самота се аз измъчвам — насаме,
кога не бъдем с тебе, както сме.
Не вярвам аз ни в дявола, ни в бога,
но тебе — да те отрека не мога.
Тъй явно шепнеш ти! Кога ли те не чух,
над мене — или в мене? — трезвен дух!
На заблуждения и разкаяния верига
в живота стъпките ми бяха — ум ги не постига;
ти от очите ми превръзката на заблужденията сне
и ги прости — но разкаянията не!
И вярвам в тебе аз, и вярвам аз в покоя
на утрешния ден — но моя или твоя?
Аз чувствувам единосъщата потайна цел
на святост и позор, на всеки земен дел.
И ето ме пак с тебе — и разбита,
душата ми пресипна да те пита:
сред мрътви светила, през будни тъмноти,
за що ти служа аз, къде ме водиш ти?
Възхожда тя и грей — звезда на моя блян несвесен,
но копнея аз за светлина,
че тя е призрак нетелесен —
и една
сънувана, ала непрозвучала песен.
Сто тела, които доближавах и презрях,
на миналото сенки безпокойни,
гледайте звездите, вижте я сред тях, —
елате, жрици на желанията знойни,
и простете моя грях!
Възхожда тя, но вие сте жестоко отмъстени,
че очите ми са в нея приковани, аз ревнувам нейните лъчи.
в безкрая устремени:
нейното мълчание звучи
бог знае где — за херувимите пленени.
Света е между нас: от край на края
по здрач те призовах с последна мощ.
От пъкъл ида аз, а ти от рая!
По здрач те призовах, настъпва нощ.
В нощта ще дойдеш, — ще ли те позная?
Но като в гроб да спя съм аз готов:
душата ми привикна да не чака…
Светилника на своята любов
дигни високо и търси из мрака,
че няма кой да чуй сърдечен зов.
Намериш ли ме — нека ме разбуди
целувката на твоята уста.
И сепната душа ще се възчуди:
сънят ли оживява в самота,
зора ли посред нощ съня ми куди.