Цончо Родев
Отгласи
Фрески за времето на Исперих, Крум, Омуртаг, Борис, Симеон и другите…

Вместо предговор

Случвало ли ви се е да присъствувате, когато сенките оживяват? Не? Това е толкова просто! Идете в ранно утро при някоя старина — която и да е българска старина, — седнете на един от порутените зидове и там дочакайте да се сипне зората. В онзи странен и вълнуващ час, когато сребристи нишки започнат да раздират тъмната пелена на нощта, във въздуха около вас ще отекнат тропот на коне и звън на мечове, после слухът ви ще долови отсечени заповеди и победни възгласи ти тогава, сред отгласите на миналите векове, пред очарованите ви очи ще се мярнат сенки — сенките на прадедите…

Първа беше Плиска

„Цар Испор (Исперих) създа гради великие… Он създа и Плюска град…“

Български апокрифен летопис (ХІ век)

Смълчан, изпълнен с възторг и благоговение, полека обхождам тези старини, станали реликви за всеки българин: големия дворец, малкия дворец, удивителната със своите размери базилика, останките от крепостната стена… Толкова е рано, че дори и птичките не са се пробудили. И в тишината на неподвижния въздух стъпките ми отекват — отчетливи и сякаш неприлично шумни. Спирам поразен: внезапно си давам сметка, че кой знае защо — в тази трепетна и тържествена за мен минута аз не мисля нито за основателя (и на Плиска, и на България) Исперих, нито за неуморния строител Омуртаг, нито за мъдрия Борис, нито за великия Симеон; усещам, че около мене витае сянката на Крума. Защо именно той? Размислям и ми се струва, че откривам отговора: причината са развалините. Ако времето беше пощадило тези величествени дворци, храмове, къщи и крепостни зидове, тогава може би мисълта и сърцето ми щяха да ме отнесат в дните на съзидателен мир или на победни опиянения; сега обаче аз виждам Плиска през очите на Крум — тъжната, разрушена и опожарена от нашественика Плиска.

Отново подемам прекъснатата си разходка. Всъщност като че ли не съм прав, наричайки Плиска „тъжна“. Когато човек погледне на събитията от далечината на изминалите столетия, често достига до народната мъдрост „всяко зло за добро“. Така е и с този алчен и жесток византийски император Никифор І Геник, човека, който „не щял мира и затова получил секира“. Ограбил и разрушил престолнината ни. А после? После дошла разплатата: на 26 юли 811 година хан Крум разгромил войската му някъде из планинските теснини на Веригава^[1]; своята алчност Никифор заплатил с живота си, а нашите прадеди не само си възвърнали всичко, което ромеите били награбили, но и за много десетилетия охладили византийските стремежи да унищожат младата българска държава. А Плиска? Порутената и опожарена Плиска? — Също и за нея са били погрешни сметките на Никифор Геник.

Та какво е представлявала Плиска преди това? Исперих, който е избрал малкото славянско селище Плиска за първа столица на своята държава, не е имал нито време, нито спокойствие, за да изгради някаква величествена престолнина. Същото е било и при най-близките му приемници — до времето на Крум Плиска не е била нищо повече от един огромен военен лагер (23 кв. км площ), ограден с ров и защитна стена от побити в земята колове, а в него — чергарски палатки от кожи и сгушени под земята мизерни землянки и навярно само тук-там се е издигала някоя сграда, чертог на хана или капище на бога Тангра, която ще да е била по-малка и по-незначителна от което и да е днешно селско читалище.

Но нека отворим една голяма скоба, в която да се отклоним за малко от реликвите на Плиска, и да си припомним онзи драматичен и съдбовен първи век на нашата държава, за който казахме, че прадедите ни са нямали време и спокойствие за градежи.

Когато в 681 година императорът Константин ІⅤ сключил договор с хан Исперих, той положително е бил далеч от мисълта, че така, с този договор, се поставя началото на една държава, която ще пребъде през вековете и която ще преживее Византия. За него този договор ще да е бил само една временна отсрочка, след която могъщата империя да ликвидира и погълне малката „варварска“ държавица на север. Пък и защо да не мисли така? Историята не му ли е давала право за подобна самоувереност? Траките, „най-многобройният народ в света след индийския“, както писал за тях „бащата на историята“ Херодот, не загубили ли своята самостоятелност в границите на Римската империя? Византия не се ли справила с нашествията на готи и авари? Безчислените племена на славяните, които за един век заселили целия Балкански полуостров, не приели ли ромейския държавен ред? Защо сега тази войнствена орда българи да не сподели съдбата на своите предшественици?

Виждате: почти век и половина преди Никифор и Константин извършил грешка. Той не дооценил онова, което ставало на север от Веригава; не видял, че там трако-славянските поселници давали на новата държава многобройността на населението, поминъка, уседналия живот (по-късно те щели да дадат също религията и писмеността), а прабългарите — името си, своя държавен строй, войнствеността си и непримиримостта към чуждото господство. С една дума — че в Подунавието възниквали всички условия, за да се роди една нова, силна, жилава и устойчива на бурите народност.

Да, прабългарите притежавали онова, което липсвало преди това на траки и славяни. Те дошли на полуострова със съзнанието за своята сила, с държавните си традиции, със строгите си военни порядки (припомнете си отговорите на папа Николай І до княз Борис; в тях се споменава, че преди сраженията българските военачалници преглеждали оръжията и конете на воините и онзи, у когото те били „немарливо приготвени“, бивал наказван със смърт), със своя писменост — за съжаление неразчетена и до днес — и със своя религия. Искате ли да се запознаете с писмеността и религията на нашите далечни прадеди? Тогава не пропущайте в Плиска да видите камъните с изрязаните върху тях писмени знаци. А когато ви се случи да посетите Мадара, не посвещавайте цялото си внимание на Конника, макар че той е единствен по рода си и безспорно най-удивителен скален паметник в Европа. Отделете време и идете също до подножието на скалата и там ще намерите руините на едно от прабългарските капища — скала, обградена с полукръгъл зид. Може би именно този камък е имал предвид папа Николай, когато е писал: „Вие разправяте, че преди да приемете християнството, у вас бил открит един камък, от който, ако някой поради немощ вземе нещо, случва се да добие лек за тялото си, а някога да остане без полза…“

И така, ромеите осъзнали своята грешка едва след като Тервел, приемникът на Испериха, укрепил държавата си и преместил границите й далеч на юг. Осъзнали я и направили всички усилия, за да я поправят. Половин столетие продължили тези усилия и в него съществуването на България неведнъж висяло на косъм. Ромеите използували всичките си оръжия — от меча и десницата на воина до златото в ръката на предателя. Бързо, прекалено бързо се сменяли българските ханове: едни загивали в бран, други — от подкупени изменници. Да си спомним например хан Умар, който се задържал на престола само 40 дни… Как в това смутно време е могло да се мисли за строежи, които да надживеят вековете?

Но България оцеляла. България устояла в премеждията. Телериг успял да разкрие и унищожи платените слуги на Византия, Кардам — да възвърне предишната мощ на държавата си, а Крум, влязъл в историята с прозвището „Страшни“ — да я разпростре от Карпатите до Тракийската равнина и от земите на хърватите до Месемврия^[2] и Созопол.

Сега вече можем да се върнем към Плиска. Да се върнем със стъпките на Крум и — пак заедно с него — да не изпитаме съжаление пред развалините й. Защото бурята била вече отминала и дошло времето на съзидателния труд.

Крум започнал преизграждането на Плиска, а неговият син Омуртаг го завършил. И незначителното нявга славянско селище станало достойно да бъде столица на могъщата ни държава в едно от най-славните столетия (ІХ в.) от историята й: столетието на Крум и Омуртаг, на Маламир и Персиан, на Борис и Симеон… И все пак като че ли онзи, комуто принадлежи най-голямата заслуга за изграждането на великопрестолната Плиска, бил Омуртаг.

Той бил странен човек, този Омуртаг. Странен и забележителен. И жалко, че сравнително толкова малко го познаваме. За разлика от войнствения си баща той воювал малко през властвуването си, а посветил своите сили главно на строителството: изградил Плиска, издигнал редица крепости, направил и дворец на река Тича (където по-късно се развила втората българска столица Преслав), а може би пак той — така поне предполагат някои — направил и чудния паметник, известния на всеки българин „Мадарски конник“… Напоследък край с. Цар Крум, Шуменско, бе открит и „аулът на Омуртаг“; там сега се провеждат археологически разкопки и всяка копка донася все нови и нови удивителни доказателства за майсторството на Омуртаговите строители, ваятели и художници. И какво го е подтиквало към тази неуморима строителна дейност? Като че ли отговора дава сам Омуртаг в един от многобройните си надписи (защото никой друг наш владетел не е оставил толкова много надписи върху камък): „Човек, дори и добре да живее, умира и друг се ражда…“ Да, може би именно за онези, които са дошли на света след него, е строил Омуртаг!

… И ето ме пак сред развалините на Плиска. Всяка крачка ми донася радост и гордост: о, Плиска от ІХ век съвсем не е била селище от землянки и шатри, а красива, майсторски изградена и величествена столица!

По онова време бил възобновен някогашният защитен ров, но вътре в него била издигната и яка крепост — стените й, дебели 2,60 метра, са се издигали до 10–12 метра височина! В този „вътрешен град“ живеели ханът, боилите^[3], багаините^[4] и другите първенци, там се намирали дворците и другите държавни сгради. „Големият дворец“ бил представителната сграда на ханството. Целият му долен кат се заемал от просторна престолна зала; на горния пък се намирали залите за съвети, писалищата и писмохранилищата. Тъй нареченият „Малък дворец“ се състоял от множество сгради — жилище на три ката за хана, с прохладни чардаци за лятото и топли стаи за зимата, с трапезни стаи и кухни, с отделения за жената на хана и децата му, жилища за слугите и охраната, бани и съблекални…

Продължавам нататък и пътеката ме отвежда до базиликата, „патриаршеската църква“ на Плиска. Макар и в развалини, тази църква едновременно ме смайва и очарова. Помислете сами: тя е дълга 99 метра! И докато стоя в благоговейно мълчание сред нея, до мен се появява сянката на княз Борис — може би не най-великият (той е претърпял редица поражения на бранните полета), но положително най-мъдрият от българските владетели.

Мъдрец, титан, предзнаменовател — никоя дума не е преувеличена, когато е употребена за него. Надраснал своя век, съумял да погледне столетия напред в бъдното, княз Борис, този гениален прозорливец, извършил най-дълбоките и най-разумните реформи през цялото Първо българско царство: той приел християнството, наложил го като единна държавна религия и така с един замах премахнал окончателно различията между прабългари и славяни и ги обединил в една народност; той въвел и славянската писменост на братята Кирил и Методий и чрез нея завинаги пресякъл пътя на ромейското влияние в България. И не мислете, че тези реформи са били някакви кротки и безметежни еволюции. Далеч не! Благият и благочестив Борис, който завършил живота си като смирен монах, а по-късно бил въздигнат от църквата в светец, понякога не се поколебавал да действува и с желязна ръкавица: той смазал жестоко бунта на боилите прабългари, които дръзнали да се опълчат против новата религия и изравняването със славяните, и по-късно — вече като монах — с нетрепваща ръка свалил от престола (според някои летописци) и ослепил сина си Владимир, защото и той се опитал, както се казва, да върне колелото на историята назад.

Борис, подобно на Омуртаг, се проявил и като забележителен строител. Но за разлика от своя прадядо той не строил дворци и крепости, а църкви. Знаел — в онзи исторически момент не крепостите, а църквите и училищата край тях щели да подпомогнат преодоляването на различията между прабългари и славяни, укрепването на новата славянобългарска народност. Импозантната базилика в Плиска и дворцовата църква (от основите и ясно личи, че тя е построена върху по-стар езически храм) са само малка част от огромната му строителна дейност. В едно житие на Климент Охридски се казва: „А когато (Климент) видя, че този княз (Борис) украси цяла България, която беше под негова власт, със седем съборни църкви…“ Апокрифен летописец от ХІ век споменава пък и другите, не само съборните: „(Борис) създаде църкви по цялата българска земя и на река Брегалница. На Овче поле създаде бели църкви.“ До днес са оцелели твърде малко от тези Борисови църкви, предимно в Македония. Единствената запазена добре в пределите на днешна България е „Свети Йоан Кръстител“ в Несебър; покойният виден наш учен Никола Мавродинов я датира именно от времето на княз Борис и изтъкна цялото й архитектурно съвършенство, което й отрежда едно от челните места между строежите от епохата…

Велики Преслав

„Ако ли някой селянин, беден странник, дойде отдалеч към крепостните стени на царския двор и ги види, диви се. И пристъпи ли към вратите — чуди се и разпитва. А като влезе вътре, вижда от двете си страни сгради, украсени с камък и дърво и изписани. Като влезе по-нататък, в двореца, и види високите палати и църквите, украсени с камък, дърво и багри, а отвътре с мрамор и мед, със сребро и злато, не знае на какво да ги оприличи… бедният, като че ще си изгуби ума…“

Иоан Екзарх (Х в.) „Шестоднев“

И аз съм като „бедния странник“: дивя се и се чудя. Всичко тук смайва и поразява въображението — размерите (например от двореца е разкопана само една малка част и тя е върху петдесетина декара!), чудната архитектурна красота на постройките, изяществото на детайлите. И нека не скрия — изпитвам гордост! Горд съм, че — като българин — съм наследник на онези, които преди цяло хилядолетие са могли да създадат такава красота и такова величие.

Навсякъде тук, във Велики Преслав, витае една чутовна сянка — Симеоновата, — а около нея се тълпят стотици и хиляди други. Не, сред „другите“ аз не забелязвам нито цар Петър, нито Борис ІІ и Роман, нито киевския княз Светослав и византийския император Йоан Цимисхи. „Другите“ са прости и велики в своята простота труженици: умели строители, сръчни ваятели и художници, прекрасни поети, писатели и преводачи… И все пак сред тях се издига, властна и недостижима, сянката на Симеона.

Винаги, още от ранните ученически години, съм искал да науча има ли друг народ, който да е дал на света такава всестранно надарена личност като цар Симеон. Гениален пълководец, Симеон свързал името си с такива гръмки победи, като онези при Вулгарофигон и Ахело (нека си спомним например, че около петдесет години след битката при Ахело ромейският хронист Лъв Дякон, посетил онези места, писал: „И сега още могат да се видят купищата кости при Ахело, където тогава безславно била посечена бягащата войска на ромеите“) и с територия на България, която фактически покривала целия Балкански полуостров. Ловък дипломат, той диктувал политиката на тогавашния свят — пратениците му стигнали чак до Египет! Времето между походите запълвал със строителство — непознат български летописец говори, че Симеон строил Преслав двадесет и осем години, цялото време на царуването си, — с поощряване на писателите и преводачите, на изкуството и художествените занаяти. Неговата епоха днес всички наричат „златен век на българската култура“. Защото още тогава, в мрака на Средновековието, Симеон създал Преславската книжовна школа, в която творили такива писатели, като Константин Преславски и Йоан Екзарх, пък и сам царят неведнъж улавял перото — мнозина учени смятат, че именно той се крие зад псевдонима Черноризец Храбър и че именно царят е автор на забележителното съчинение „За буквите“. Подкрепян от него, Климент развил в далечния Охрид (забележете: в ІХ–Х век!) един истински университет; опитни познавачи на езика превеждали по Симеонова заповед всичко най-значително от световната литература; ваятелите и художниците, керамиците и архитектите, поощрявани от царя, създали не отделни хубави творби, а цяла школа в изкуството, изпреварила със столетия западния Ренесанс…

И в такъв случай чудно ли е, че сега докато стоя подпрян на единствената оцеляла колона на двореца, аз с цялото си сърце мечтая именно до това място на колоната да са се докосвали и неговите, Симеоновите ръце?

Полека се спущам по пътеката, отминавам казармените помещения и откопаните грънчарски работилници — дали именно там са били произвеждани тези облицовъчни керамични плочки, които и днес удивяват учените от цял свят? — и стигам до най-изящния паметник на българското Средновековие. Кръглата църква.

Пазачът, нахлупил избеляла фуражка, отключва катинара на оградата, въвежда ме вътре и с равен, загладен от дълги повторения глас ми обяснява: това е дворът с кладенеца по средата, по-нататък — притворът, и най-сетне кръглият многокатен корпус с позлатеното кубе… Слушам го, но думите му почти не достигат до съзнанието ми. Не виждам и руините. Край мене, стройна и блестяща като нова монета, се издига тя, „новата“ и „златната“ църква, бисерът на Велики Преслав. Виждам двора, ограден с мраморни колони, двете кули отпред, мозайките, дантелените мраморни украси, медта и среброто, взривовете от багри по стените, златното кубе горе; с една дума — виждам онзи храм, в който се е черкувал Симеон и в който Тудор Доксов, братовчед на царя, е записал словата: „Тези благочестиви книги, назовани Атанасии, преведе по повелята на нашия княз български Симеон от гръцки на славянски език епископ Константин, ученик на Методий, моравския архиепископ… а ги написа по повеля на същия княз черноризец Тудор Доксов на устието на Тича в годината 6515 (907), индикт 14, дето е съградена светата златна нова църква от същия княз…“

Но после… после дошъл упадъкът. Изведнъж се оказало, че всичко се крепяло само върху могъщите плещи на Симеона; той бил и стожерът, и гранитната основа, и тласъкът. Наследникът му Петър бил христолюбив и богобоязлив, но нямал другите качества на своя велик баща. Още по-малко ги притежавали неговите синове Борис ІІ и Роман. Подушила слабостта им, Византия не пропуснала сгодния час…

Сянката на Самуила

„… тоя войнствен и незнаещ никога почивка човек.“

Йоан Скилица

(византийски летописец — ХІ в.)

Първата българска държава просъществувала още половин столетие след падането на Преслав. И когато се пренасяме в онези страшни и величествени години, над всичко се възправя — гигантска и трагична — сянката на Самуила.

… Още в 969 година, когато Преслав доизживявал своите последни дни, югозападните български земи запазили своята независимост. Четиримата синове на болярина Никола — Давид, Мойсей, Аарон и Самуил — не признали властта на Светослав, нито по-късно на Цимисхи и се обявили за самостоятелни. При тях се стекли мнозина видни българи от източните земи, както и всичко по-будно, което не се примирявало с чуждото господство. Тук намерил убежище и сваленият от Йоан Цимисхи български патриарх; след като напуснал Дръстър, където по времето на Симеон и Петър било седалището му, патриархът първоначално се преместил в Средец^[5], докато най-сетне установил своята църковна столица при държавната — в Охрид.

Смъртта на Йоан Цимисхи (976 г.) станала повод братята да се устремят към старите граници на България. Североизточната част на земята ни отново се върнала към държавата, а Самуил предприел действия и на юг, към Тесалия. Някъде по онова време Мойсей загинал при обсадата на Сер, а Давид — неизвестно при какви обстоятелства — в областта между Костур и Преспа. Останали двама: Аарон и Самуил. И войводите им, които с неустрашимостта и предаността си също си извоювали място в историята: Кракра, Никулица, Драгшан, Ивац, Димитър Полемарх…

Укрепването и успехите на Българската държава отново стреснали ромеите. Новият император Василий ІІ, заклет враг на българите, насочил всичката мощ на Византия срещу тях. В 986 година той предприел първия си голям поход към България, достигнал до Средец и го държал двадесет дни в обсада. Първи поход и първо поражение! Защото по обратния път след безуспешната обсада Самуил — макар че по това време начело на царството бил Роман — причакал византийците при „Траяновата врата“ (до гр. Ихтиман) и им нанесъл съкрушително поражение. Самият Василий едва успял да се спаси с позорно бягство, а съвременниците му (например ромейският поет Йоан Геометър) скръбно описали „крушението на ромейските копия пред българските стрели“.

Василий не се отчаял от поражението, а посветил цели тридесет години след това на борби против българите. Борби с оръжие и коварство. Жертва на оръжието станал Роман, който отново попаднал във византийски плен, а на коварството — Аарон, заплетен в ромейските интриги. Когато узнал за готвеното предателство, Самуил не се поколебал да предаде на смъртна казън и собствения си брат. И така в 994 година Самуил, след като фактически от двадесет години отстоявал делото и свободата на България, останал единствен „цар и самодържец“, за да воюва и се бори още точно двадесет години, до самата си смърт.

Удивителна и необикновена личност е този Самуил! Поел върху раменете си неизмеримата отговорност за съдбата на България, прекарал целия си живот в непрекъснати битки (Василий ІІ предприемал почти всяка година походи срещу държавата ни), той намирал време и сили да се занимава също с училищата и църквата, със строителство и дори — невероятен факт! — с мелиорация: както съобщава византийската хронистка Ана Комнина, цар Самуил пресушил със система от канали блатищата покрай река Дрин и над каналите построил сто моста. Трябва наистина да е била титанична силата му, за да обхване и ръководи цялата тази многостранна дейност. Помислете само: между две битки той строил и поправял крепости, издигал църкви, някои от които — запазени до днес — още смайват с изяществото на своята архитектура; столицата си Охрид той изградил като една от най-хубавите столици на онова време; построил и много дворци, за които и надменните ромеи говорели с уважение и завист — дворци в Преспа и Охрид, във Воден и Битоля, ловен замък в Соск (южно от Лерин) и чудно хубав летен дворец, наречен Пронища, на планината Томор… Ето как летописецът Йоан Скилица описва Пронища: „Един великолепен дворец, градини и места за развлечение.“

Когато човек чете за тези дворци, може би неволно ще си мисли за Самуил като за царете от приказките: алчни, ненаситни на богатства, загрижени единствено за удобствата и развлеченията си. А това е дълбоко погрешно. Дворците и замъците били същевременно и яки крепости, твърдини и опорни точки на българщината; да споменем само, че именно във „великолепния дворец“ Пронища се укрепил — след смъртта на царя — храбрият войвода Ивац, за да устои на всички византийски атаки; и да погледнем развалините от Самуиловия замък в Охрид — изящен по архитектура, но и непревзимаем като крепост… Лично аз съм склонен да мисля, че неустрашимият, но скромен Самуил е преследвал и още една цел със строежа на дворците: той е знаел, че те — както някога Плиска и Преслав — ще будят национална гордост у българите, ще бъдат материален израз на народностните възможности и сили, ще карат воините да се сражават не за голи чукари и планински сипеи, а за земя, разработена и разкрасена от български ръце и напоена с българска пот…

А думата „скромен“ аз не употребих случайно. Как да не е бил скромен този великан Самуил, който е имал възможност и морално право да накара писателите да го възпеят като втори Хектор или български Ролан, а се е задоволил да остави един-едничък надпис, поразяващ със своето смирение! Ето и самия текст на надписа, единствения, носещ името на Самуила: „В името на отца и сина и светия дух. Аз, Самуил, раб божи, полагам помен на баща си и майка си и брата си на този кръст. Това са имената на покойните: раб божи Никола, Рипсимия и Давид. Написа се в годината от сътворението на света 6501 (992–993), индикт…“ Това е! Толкова! Тези са думите, които чутовният воин и великият строител пожелал да остави на бъдните поколения.

… И най-сетне настъпил краят! След двадесет години войни с променлив успех в 1014 година Василий ІІ спечелил битката при Беласица и я ознаменувал с едно от най-грозните престъпления, записани в историята на човечеството: ослепяването на 15 000-те пленени български войници. Сърцето на Самуил не понесло гледката на злощастните воини; като ги видял, царят изпаднал в несвяст и на третия ден след това починал. Една смърт, която напълно подхождала на личност като Самуила. С нея той споделил съдбата на своите воини и същевременно доказал моралното си превъзходство над онзи, победителя, влязъл в историята със зловещото прозвище „Българоубиец“!

Лишена от титаничната сила на Самуил, България бързо клоняла към печалния си залез. Гавраил-Радомир станал жертва на династически размирици, Иван-Владислав загинал при обсадата на Драч и… в 1018 година Василий изпълнил мечтата си: завладял и последните български земи и влязъл в Охрид като победител.

Народ не загива!

„… моите предшественици, царете на българите и власите — Симеон, Петър и Самуил, прародители мои…“

(Из едно писмо на цар Калоян до папа Инокентий ІІІ от 1203 г.)

„Изпълнил мечтата си“ — казах. Наглед той направил нещо повече — изпълнявал мечтата и на Константин ІⅤ, и на Никифор Геник, и на още много византийски императори. Та нали всички те мечтаели българите да споделят съдбата на траки и славяни? Ето, желаният час настъпил: земята на българите била покорена, военната им сила — унищожена, твърдините — изпепелени…

Но бъдещето скоро щяло да покаже, че надеждите им били напразни: дълбоко под пепелта тлеели въглени — незагаснала жар от духа на българина и българщината, — които неведнъж лумвали в ослепителни и вихрени пламъци.

Изминали едва двадесетина години от покоряването на България, когато българите, които, по свидетелството на византийските хронисти Скилица и Кедрин, „отдавна жадували за свобода“, въстанали срещу омразната им византийска власт. Въстанието било обявено в Белград в 1040 година и начело на бойците застанал Петър Делян, син на Гавраил-Радомир от първата му жена, унгарска принцеса. Въстаническите войски потеглили на юг, посрещани навсякъде с възторг от българското население. Ниш и Скопие били освободени след няколко дни. Цялата Драчка област начело с „известния със своята мъдрост и храброст“ войвода Тихомир се присъединила към въстанието. Последователно били освободени земите в цяла днешна Македония, областите около Средец и планината Осогово, а един отред, воден от войводата Антим, нахлул в Средна Гърция, нанесъл тежко поражение на ромеите при античния град Тива и проникнал чак до Коринтския полуостров. Напразни били усилията на византийския император Михаил ІⅤ да спре въстаниците — навсякъде, където заставали гърди срещу гърди, ромеите търпели поражение. И тогава те прибягнали до старото си изпитано оръжие — коварството. Предателска ръка ослепила Петър Делян. Войводата Мануил Ивац, навярно син на храбрия Самуилов сподвижник Ивац, бил разбит с измама при Прилеп. Последна съпротива българите оказали при крепостта Бояна в подножието на Витоша. Водени от своя войвода Ботко, те дълго и безстрашно громили всички атаки на далеч по-многобройния враг, но накрая били разбити. Въстанието било напълно подавено.

Може би това е бил краят, последният предсмъртен напън на българина? — Нищо подобно! В 1072 година в Скопие избухнало ново въстание, начело на което застанал българският болярин Георги Войтех. Обединени със сърбите от областта Зета, българските въстаници бързо разширили действията си по всички земи на Македония. Но две поражения — при Костур и Таонион — решили съдбата на въстанието…

След две години въстанали крайдунавските градове. Наскоро след това се вдигнало и населението на Средец и Месемврия. В 1084 година въстанали и павликяните в Тракия.

Макар и да завършили неуспешно, тези въстания в различните краища на българските земи подкопавали и рушели устоите на Византийската империя. Друга, не по-малка сила, която подяждала основите й, било богомилството — една от най-значителните прояви на българския народ през Средновековието. Възникнало по времето на цар Петър като реакция срещу израждането на официалната църква, преследвано с огън и меч, през ХІ век богомилството се разпространило почти навсякъде в границите на Византия. Смелите проповеди на богомилските старейшини бичували насилниците и властниците и вдъхвали вяра у българите, настройвали ги за борба срещу поробителите.

Дълбоко под повърхността кръвта на българина кипяла и се вълнувала, ала цяло едно столетие след бунта на павликяните ново въстание не последвало. Но какво представлява столетието, когато съществува една жива, будна и готова за разплата народност? Погледнато през перспективата на историята, не е ли то едно мигновение? Най-сетне не представлява ли то набиране на сили за угнетения и приспиване на угнетителя?

А угнетителят — Византия — правел всичко, за да заличи от съзнанието на българина спомена за предишното му величие. Къде с огън и меч, къде с дарове и лукавство, ромеите полагали безкрайно старание да наложат в българските земи своята култура. Те строели църкви и манастири, поповете им проповядвали „свещеността“ на гръцкия език, реки от ромейско злато течели и облагодетелствували този или онзи от българските първенци, за да забравят те своя род и минало. Но хитрата политика не успявала. Тя се сблъсквала с някаква невидима, но непреодолима преграда и рухвала, сломена, в подножието й. Църквите, градени по планове на български местни майстори и с ръцете на български зидари, някак си все не заприличвали на цариградските, а — сякаш по някакво чудо — си оставали български. И нещо повече: църквите в Тракия повтаряли архитектурата на Самуиловото строителство, онези в Македония заприличвали на преславските и месемврийските… Вижте например църквата в Земенския манастир; трябва да имате твърде набито око, за да я различите от несебърската „Свети Йоан Кръстител“. По същия начин костницата на Бачковския манастир има архитектурни подобия в Костур и с. Дреново, Кавадарско, и… в старопрестолната Плиска на изток. Защото съпротивата на българските строители срещу византийския поробител намирала изява именно във формата и в здравото придържане към българската строителна традиция.

„Чудото“ ставало и при зографите. От тях изисквали да се придържат към цариградските иконописни канони и те наглед се подчинявали. Да, наглед! Защото в стенописите, останали от онова време, фигурите на светците са в сухата и скована поза на византийската школа, но лицата им са живи лица на българи, които понякога носят израза на страданието от робството, друг път — неприкрития гняв и желание за мъст на роба!

Но може би най-удивително било „чудото“ в писмеността. Усърдни ромейски попове издирвали „под дърво и камък“ всяка българска книга и с фанатично търпение изличавали от пергамента славянските писмена на Константин и Методий, за да пишат върху тях по гръцки. Жестоко и безмилостно били преследвани всички, които дръзвали да уловят пачето перо, за да продължат делото на Йоан Екзарх, Константин Преславски или Черноризец Храбър. Но дръзновението никога не е липсвало на българина! Дори и в годините на най-страшните гонения намирали се честни и верни на своя род писатели, които със силата на писаното слово поддържали духа и народностното съзнание на братята си българи. Така се появили апокрифните книги и летописи, които не са носили — не са известни и до днес — имената на своите автори.

Такъв е например летописът, с един цитат от който (за „цар Испор“) започнах моята разходка из старините. По дух той — неизбежно за онова време — е религиозно-мистичен, а историческите му сведения са пълни с грешки и преувеличения. Но нека бъдем снизходителни: онзи, незнайният, който в годините на византийското робство е рискувал живота си, за да разкаже на българите за тяхното минало, не е имал нито библиотеки, където да прави историческите си справки, нито спокойствие, за да подбира думите и стила си. Но затова пък той е имал смелост! Да, смайваща смелост да заяви (както Паисий след много векове), че българите са имали велики царе, че неведнъж са побеждавали враговете си и че преди, в годините на българската власт, тук, в нашите земи, е царяло небивало благоденствие. Ето например как същият този апокрифен летописец е разказвал — твърде прозрачно скрит зад уж богонравното „Сказание за пророк Исая“ — за България по времето на Симеона: „И тогава, в това време, когато царуваше цар Симеон, той вземаше данък от цялата своя земя по всяка област на своето царство: едно повесмо и лъжица масло и яйце на година. Това бе неговият данък от неговата земя, от неговите люде и нищо друго не искаше той. И много изобилие имаше в онова време при тоя цар Симеон.“ Или за приемника на Симеона: „И след неговата смърт прие българското царство син му цар Петър, и той бе цар на българите, още и на гърците… Тогава прочие, в дните и годините на свети Петър, царя български, имаше изобилие от всичко, сиреч пшеница и масло, мед, мляко и вино и вреше и кипеше от всяко божие дарование и нямаше скъдност от нищо, но имаше ситост и изобилие от всичко по изволение божие.“ Можело ли е да има българин, който да прочете тези наивно-прелестни, но горди и пълни със самочувствие редове и да не се изпълни със стремеж да се върнат онези години на слава и добруване?

Така кипяла и се вълнувала българската кръв. И чакала искрата, която да доведе неизбежното. Него, „неизбежното“, ние знаем от историята: в 1185 година търновските братя Асен и Петър застанали пред портите на „новопостроения молитвен дом“, църквата „Свети Димитър“, издигнали над главите си не кръстове, а мечове, и повели жадните за разплата българи на бран за свобода. Две славни и кървави години продължило въстанието и в 1187 година победило. България била свободна! Едва тогава, в 1187 година, българите най-сетне намерили време да осветят църквата „Свети Димитър“ и именно в нея да увенчаят Асен І с короната на българските царе. А в 1190 година, някъде в проходите около Трявна, те съкрушили и сетния напън на Византия да повтори делото на Василий ІІ. След още петнадесетина години Калоян вече гордо се обявил за кръвен приемник на Симеона, Петра и Самуила и громейки латинци и ромеи и възвръщайки с меч някогашните граници на България, отмъщавал за ослепените преди две столетия воини.

Защо? Къде е била грешката на Константин, на Никифор Геник и на Василий Българоубиеца? Какво е било онова нещо, което те, уж прозорливите, не забелязали? Защо българите не споделили съдбата на траки и славяни? И откъде е произлизало моралното основание на Калоян, та да зове Симеон и Самуил свои предшественици и прародители?

Отговорът е един: на Балканския полуостров вече — в онова тъмно и далечно време — е съществувало не някакво случайно племе или сбор от родствени племена, а народ! Народ със свой облик, свои традиции, своя история, свое самочувствие. Един от най-старите обособени народи в Европа.

А народ не загива!

 

 

… Идете в ранно утро при някоя българска старина — която и да е българска старина — и там дочакайте да се сипне зората. Тогава край вас сенките ще оживеят: Исперих и Телериг, Крум и Омуртаг, Борис и Симеон. Ще оживеят и онези, безименните, които с меч или перо, с длето или рало са съзидали — преди повече от хилядолетие — основите на татковината ни. Ще видите сенките, а в ушите ви ще прогърмят отгласите на миналите векове.

И вие ще се почувствувате горди, че сте българи!

Ден първи

Не беше пил, а се чувствуваше опиянен като от младо вино. Пролетният вятър проникваше през порите на кожата и караше кръвта му да се разлудува в жилите. Уханието на пробуждащата се земя го замайваше. Радостният многогласен хор на птичките будеше в душата му смътни видения, в които имаше и светлина, и музика, и възторг, и трепетно очакване…

Яздеше младият багатур^[6] Баян, тропотът на неговия кон и на другите петдесет зад него го унасяше със сънната си монотонност, а сърцето му, попило в себе си омаята на тази дивна пролет, едновременно ликуваше празнично и тръпнеше в сладостна отпадналост. В такива часове той забравяше още незарасналата рана на рамото, пътя и целта, кипналата в гърдите си и едва сподавяна гордост от наскоро извоюваната в кървава рат титла — всичко, всичко забравяше. Болест ли беше това или магия? Непознати чародейни билета ли растяха по тази земя — най-китната и най-богатата от всички земи, видени от Баян, — които разтапяха душата му със своя шеметен мирис? Или поредната младост на природата се съюзяваше с младостта на неговите двадесет години, за да превърне вече прославения в битките воин в разнежен юноша? Не намираше отговор на тези въпроси багатурът, но не си ги и задаваше. Приласкан и стоплен от тази неизпитвана досега разнеженост, той доброволно се оставяше да потъва все по-дълбоко в многобагрения вир на новото чувство. И това му стигаше.

Изведнъж дръпна юздата и конят му като че в миг се вкамени. Зад него спряха и другите ездачи. От гората долиташе песен. Тя се издигаше към небето, кристалнобистра като планински поток и ведра като майска утрин, смесваше се с шепота на листата, принуждаваше птичките да млъкнат засрамени и плисваше над земята като химн на слънцето и на живота. Баян слушаше захласнат; той не разбираше думите на песента, но мелодията сякаш повтаряше трепета на собственото му сърце.

После песента рязко секна. Онази, която пееше, беше излязла на пътеката. И го бе видяла.

Баян я погълна с поглед. Девойката беше стройна, с кръшен стан. Гъста руменина бе започнала да залива бялото й лице. Красеше го не коса, а бухнал облак от златни лъчи. А в очите й, гълъбовосини и бездънни, той съзря цялата вселена.

Младият багатур скочи от коня и полека приближи към нея. Момичето не побягна.

— Добър ден, девойко. Не се плаши, не ще ти сторя зло. Само искам да те попитам нещо. Търся моите, ордата на хана. Виждала ли си ги? Минавали ли са тъдява?

Девойката мълчеше. Мълчеше и го гледаше с тези свои големи кротки очи на кошута. Нямаше страх в очите й; от широко отворените зеници бликаше някаква топла светлина, която заслепяваше багатура. Баян никога не разбра, че в него девойката бе видяла оживялата си песен.

Тя поклати глава и изговори нещо на непознат език. Едва сега младежът осъзна, че девойката беше славянка и че не разбираше думите му. На лицето му се разля ласкава усмивка. Той допря пръст до гърдите си и рече:

— Баян.

— Този път тя го разбра. Повтори движението му и произнесе напевно:

— Велемира.

Никога Баян не беше предполагал, че на света може да съществува толкова звучно име. В ушите му то прозвуча като звън на хиляди камбани.

— Търся моите, разбираш ли, моите — продължи младият воин, като си помагаше с ръкомахане. — Ордата на хана. Те са такива като мене — на кон или пешаци, облечени в кожа и желязо, всички с оръжия, а зад тях са жените и рояците дечурлига. Ако си ги видяла, не може да не си ги познала…

Велемира отново поклати глава. Тя не беше разбрала нито думите, нито знаците на младежа, но с прастария си женски усет бе доловила нежността му, стаена отвъд думите и отвъд знаците; открила я бе в топлотата на гласа му, в задъхването му, във възторга, с който я гледаше захласнато. И се усмихна. От тази усмивка багатурът премаля.

На свой ред и Велемира проговори; гласът й му се стори като ромон на гъвкав поток, забързан надолу по камъните на планински връх. Баян не знаеше нито една славянска дума, но — о, чудо! — без мъка разгада словата й. „Ти си ранен — казваше девойката. — Превързан си, но раната ти е подлютена. Кога те раниха? Преди три дни или цяла неделя? Не е отскоро, а виж, кръвта отново е избила и е обагрила лененото платно. Довери се на мен, чужденецо. Аз съм отраснала в тези гори и познавам такива билки, които завчас ще изцерят раната ти. Пък… кой знае? Може да ти дам и такава билка, която да те привърже завинаги към мен…“

Разгада словата й Баян и нито за миг не се поколеба. Той заповяда на людете си да го чакат и, послушал в себе си зов, стар колкото света, протегна отворена десница към девойката. Едва сега видя, че Велемира през цялото време бе държала торбичка с набрани гъби; видя я, когато — последвала същия зов — тя пусна торбичката на земята и доверчиво сложи ръката си в неговата.

Така ръка за ръка, като две деца, тръгнаха те в стария лес. И отново, тържествено ликуващ, гръмна веселият хор на птичките…

… И дълго, дълго ги чакаха петдесетте воини на Баян. Денят превали, отмина и нощта, а двамата още не се връщаха…

 

 

Старият човек не спеше. Затворил очи, обронил глава върху гърдите си, той седеше неподвижно, сякаш животворните лъчи на пролетното слънце го бяха унесли в сладка дрямка, но никой от събраните в кръг старейшини не се излъга — Драгомъж не спеше, а, откъснал се от всички странични смутни и залисии, слушаше, мълчеше и… мислеше.

Събрали се бяха вчера по обед. Старейшините на многобройните родове и колена на овечаните бяха насядали по рогозките и възглавниците, поставени направо върху земята пред колибата на техния княз, после Драгомъж с кратки думи ги подкани да говорят и потъна в привидното си безчувствие. Но те го познаваха (не случайно вече тридесет лета той бе начело на племето) и знаеха, че князът не пропуша нито слово и че мъдростта, натрупана в дългия му живот, през цялото време бушува зад лисия, лъщящ на слънцето лоб и търси, преценява, измерва, решава.

Само три пъти княз Драгомъж бе излязъл от привидното си вцепенение. Най-напред вчера по здрач, когато младият Невул се втурна като луд сред съвета на старейшините и се развика, че българите отвлекли Велемира; той ги видял — Велемира била влязла в гората за гъби, а на връщане те я пресрещнали и макар че девойката викала и се молила… Трепна тогава старият Драгомъж, открехна морни клепки и в ясните му сини очи светна онзи огън, с който преди половин век бе сякъл византийците из проходите на планината. Трепна той, а по-буйните старейшини бяха наскачали и Чеслав, най-буйният от буйните, ги прикани с пламенни думи да тръгнат на бран. Ала Драгомъж, най-немощният от всички, ги бе спрял само с едно вдигане на ръка:

— Седнете! Ние сме се събрали да решим дали да воюваме, а не кога да воюваме. Седнете и продължете!

— Ти сърце нямаш ли? — гневно бе викнал тогава в лицето му Чеслав. — Задигнали са не наръч дърва или добиче, а Велемира, внучката ти!

О, съвсем не беше без сърце старият Драгомъж. И много добре знаеше коя е Велемира и какво е тя за него! Но събра сили и произнесе с външно спокойствие:

— Ние решаваме ориста не на един човек, а на племето. Аз нямам право да запокитя съдбата на всички овечани… дори да е похитена… моя кръв.

Каза го и пак потъна в леденото си безмълвие и никой не усети безмерната мъка, която загнездена в гърдите му, се криеше зад това безмълвие.

Втори път князът се размърда, вечерта, когато няколко млади невести запалиха буен огън сред кръга на старейшините. Стар беше той и кръвта му бе загубила нявгашната си топлина, та стана и се премести зиморничаво до огъня — не искаше да се разсейва от студ и зъзнене. И трети път — тази сутрин. Тогава млад воин от рода на Звиница бе долетял на запенен кон и бе извикал, че българите — цялата им орда — стигнали до Трите могили. Повторно наскачаха старейшините и сложиха тежки длани на мечовете: Трите могили бяха на половин ден път на кон или на ден и половина ход за българите, които се равняваха по кервана с жените и децата си. И пак ги бе възпрял Драгомъж:

— За бран никога не е късно. Седнете и решавайте с ума, не със сърцето!

Отново се бяха подчинили старейшините. Че старецът ги стъписваше не със силата на мишците си, а с разум и далновидност.

… Сега той седеше неподвижно и слушаше разпаленото слово, с което Чеслав ги приканваше на бран срещу българите. „Дано един ден да не изберат Чеслав за княз — мислеше в същото време Драгомъж. — Добър воин е, няма спор. Но е гневлив и буен, склонен първо да действува, после да мисли. Такъв вожд може да спечели славни победи, но да навлече и безброй пакости на племето. Че племе се води не със сприхавост и с необуздана храброст, а с ясен поглед и трезвост…“ Изведнъж старецът се сепна. „Трезвост ли?“, бе помислил той. Всъщност защо в себе си кореше Чеслава? Какво говореше той? Словата му не повтаряха ли по-несдържано само това, което другите бяха изрекли по-кротко преди него? И каква беше тази мъглява съпротива, която Драгомъж усещаше в гърдите си?… Ето, българите бяха разбили в свирепа рат войските на императора Константина, преследвали ги бяха на юг покрай морето, после се бяха извърнали на запад, за да подчинят северните и сега да нахлуят в тяхната, на овечаните, бащина земя… Дали пък правото не беше на страната на Чеслав и на другите старейшини, които съветваха да потърсят помощ от шестте сродни племена на север от Веригава^[7] и в битка на живот и смърт да спрат нашественика? Какво беше това нещо, мъничко и неуловимо, което пораждаше несъгласието и колебанието на Драгомъж?

Той се заслуша.

— Българите не идат като приятели — говореше Чеслав, — а като господари, завоювали тази земя, нашата земя, с меча си. Те идат като покорители, за да властвуват над нас и да грабят плодовете на нашия труд. Победата им над византийците ги е накарала да се видят победители и над нас. Но тази земя не е византийска. Тя е на…

Внезапно сърцето на стареца възликува. Да, ето го разковничето! Ето го мъничкото „нещо“! След като го бе търсил цяла нощ, той за един миг го откри в разпаленото слово на Чеслав. „Ех, Велемира, Велемира! — въздъхна той безгласно. — Ако не беше злощастната ти участ!…“

Той се размърда, изправи гръб и отвори очи. Толкова неочаквано беше това негово „пробуждане“, че Чеслав млъкна рязко, а всички старейшини вторачиха погледи в своя княз.

— А откъде си сигурен ти, Чеславе, че българите идат като господари и покорители? — попита сухо старецът, като прекара ръка по лисото си чело.

— Ако не беше така — неволно се заоправдава Чесслав, — те нямаше да водят жените и децата си.

— Господарят не е господар, защото има жена и деца — заядливо го подигра Драгомъж.

— Но те идват със силата на меча и с намерение да останат! — не се предаваше другият.

— Ала срещу кого изтеглиха меч? Срещу нас? Или срещу северците? Не беше ли човек от твоето коляно, който донесе, че северците доброволно са влезли в съгласие с българите?

Объркан и смутен, Чеслав обходи с поглед останалите старейшини, но, като не намери подкрепа, каза предпазливо:

— Съюз пише ли се с върха на меча, княже?

— Да, ако този меч е изтеглен не срещу тебе, а срещу твоя враг. Кого разби българският хан? Нас? Северците? Нищо подобно. Той извърши онова, което ние не успяхме да извършим: разби турмите^[8] на Византия, вековния враг на всички славяни. Врагът на врага ни е наш приятел, Чеславе!

— Но той иде, за да остане тук! Иначе нямаше да води челядта си.

— И какво от туй? Земята ни е достатъчно широка, за да изхрани още едно племе. А ако това племе и занапред ще громи врага ни…

— Значи… значи си решил да ни предадеш, княже? Да сложиш сам хомот на вратовете ни!

„Ех, Велемира!“ — отново простена в себе си старецът.

Но гласно каза:

— Не мисля да предавам никого, най-малко вас, овечани. — Той се подпря на тояжката си и бавно се надигна; според стария обичай, това показваше, че съветът привършва. — Важното е да разберем за какво идват българите. Ако идват със зло, ние ще им отвърнем с двойно зло. Но ако носят воля за мир и честен съюз…

 

 

Начело на ордата си по същото време хан Исперих вече навлизаше в земята на овечани. Навлизаше не от север, откъдето бе дошъл Баян със своята петдесетица, а от изток, откъм морето. От там, където остатъците на ромейската войска се бяха спасили с позорно бягство.

И той като своя млад багатур гледаше наоколо и усещаше в гърдите си и лекота, и радост. Но тази радост беше друга, не като Баяновата. При вида на тези тучни пасища и избуяли ниви ханът си мислеше, че може би това е земята, отредена от Тангра, за да покълне в нея семето на Кубрата, корените му да проникнат толкова дълбоко в недрата й, че завинаги да се свържат с нея, а горе да се извиси могъщо дърво с хиляди клонки и плодни пъпки; богата и тлъста беше тази земя и можеше да храни българското племе, дорде има слънце, за да свети на небето. И тази мисъл опиваше него, уморения странник, и го радваше повече от другата мисъл — за победата над Византия и за унизителния договор, който бе наложил на императора… Разнежен беше той, но тази разнеженост беше друга, не като Баяновата. Отдадеше ли й се, той би се хвърлил по очи сред пищната зеленина на ливадите, би заровил ръце в рохката и влажна пръст и би призовал Тангра да не щади милостите си, отредени за българското племе.

Един глас го стресна, пресече мислите му:

— Позволи, ювиги^[9] хане!

Извърна се. Беше Кувир, великият боил^[10] Кувир от рода Ермиар, кавхан^[11] и втори човек в ордата след Испериха. Лицето му, обикновено ведро или войнствено, сега изглеждаше помръкнало от грижа.

— Лоши вести, ювиги — рече Кувир в отговор на мълчаливия въпрос на хана. — По околните хълмове се мяркат войски. Крият се, но нали знаеш: тук издайнически блесне шлем, там щръкне и се сниши копие… Пък и съгледниците донасят: славяните са се пръснали в околността, дебнат всяка наша крачка и само чакат знак да нападнат.

Исперих дръпна поводите, спря и впи остър поглед в околните височини. Да, Кувир говореше истината — горе се спотайваха воини, готови всеки миг да полетят в напад. Очите на хана не изразиха нито тревога, нито униние; колкото и да е странно, след като видяха славяните, в тях проблесна доволство. Великият боил забеляза този блясък в Испериховите очи и се изненада. На какво се радваше ханът? Не беше открил засадата? Беше я подценил? Или вече в главата му се бе родил план за поразяване на засадниците?

— Северците ни предупредиха — продължи кавханът. — Овечани били люде вироглави и несговорчиви. При тях първо говорел мечът, че тогава езикът…

Кувир не се бе излъгал — ханът наистина се радваше. Сега Исперих кимна и каза кратко:

— Хубаво!

— Прощавай, ювиги — смаяно рече кавханът, — но не виждам защо казваш „хубаво“. Според мен, тази дума тук не приляга…

— Казвам я не за нас, а за овечаните, Кувир. Виж колко умела е засадата им! Как само ни дебнат да влезем в нея!

— В тази клопка, която ти толкова хвалиш, може да загубим главите си, ювиги!

— Казвам „хубаво“ не само за овечаните, но и за нас, кавхане!

— Може би вече си видял и слабостта им? — с надежда попита великият боил, но ханът поклати глава:

— Тази земя ще стане земя на българите, Кувир. Но тя е много голяма за българите. Ако останем сами, тук ще сме като в пустиня. Но ние няма да бъдем сами, с нас ще бъдат и онези, които я владеят сега. А щом сме обречени да живеем заедно, аз не бих се радвал, ако те са с хилави мишци и баби по дух.

— И затова ли толкова хвалиш засадата им? — продължи да се удивява кавханът.

— Затова! И защото утре, когато враг посегне към тази земя, те не ще стоят със скръстени ръце и да молят закрила от боговете си, а ще се бият с храброст и умение.

— А ще дочакаме ли да ги хвалим и в битките, ювиги — каза с тревога и съмнение Кувир, — щом първо ние ще изпитаме вещината им на собствените си вратове?

Хан Исперих дълго размисля върху думите му, после запита:

— А ти сам какво ще речеш?

Другият отново огледа околните хълмове, смръщи вежди и отговори:

— Те са струпали силите си в отделни гнезда… Ще река: да раздадем оръжие на жените — няма да им е за пръв път! — за да охраняват гърба ни, а ние да стоварим поред силата си върху гнездата. Когато са група по група, няма дори да ги бием, а просто ще ги прегазим!

Планът беше добър. Опитен воин, преминал през десетки малки и големи битки, Кувир от рода Ермиар бе открил най-сигурния път към успеха. Но за негова изненада ханът отново поклати глава.

— Не си съгласен с мене? — възкликна великият боил.

— Съветът ти е умен, не отричам. Обаче има една слабост — ти си се постарал да видиш само днешния ден, Кувир, не и утрешния.

— Не те разбирам, ювиги.

— Планът ти е добър за скитници, които днес са тук, победят в едно сражение и награбят каквото могат, а утре — където вятърът ги отвее. Не те коря: много дълго сме били скитници ние, за да можем ей така, за едно мигновение, да престанем да мислим като скитници. — Този път Исперих замълча, но и кавханът не се възползува от мълчанието, за да му възрази. — Представи си, кавхане, че си построил хубав дом за себе си и челядта си. Е, кажи, ще бъдеш ли толкова глупав, че да подпалиш от четирите краища земята около дома си?

— Пак не разбирам — призна объркано Кувир.

— А то е съвсем просто. Казах ти преди малко, че искам тази земя да стане земя на българите. Ето, ние сме вече върху нея. Но ако започнем живота си тук с кърви и погроми, ние ще се обречем на вечни битки с другите люде върху същата земя. И ще заприличаме на такъв стопанин, който подпалва тревата и дърветата около дома си.

— И какво ще заповядаш, ювиги?

Ханът можеше да му каже много неща. Например можеше да му отговори, че в случай на опасност той ще съумее така да поведе ордата, че да я запази невредима. Или да му обясни, че той, отдавна изучавал живота, нравите и бранните обичаи на славяните, не се плашеше от тази засада, защото виждаше, че тя целеше да узнае техните, на българите, намерения, а не внезапното им унищожаване; това проличаваше от самото обстоятелство, че я бяха открили — когато искаха, славяните умееха да се превърнат в невидими. Още много неща можеше да каже Исперих, но се въздържа.

И като махна неопределено с ръка, смушка коня си и продължи нататък.

 

 

Привечер, когато полегналото на запад слънце вече сипеше позлата по върховете на дърветата, челните редици на ордата излязоха на една широка поляна. В дъното, където, опряла страна о вековната гора, поляната се свеждаше над някаква пенлива рекичка, личаха ниските, вкопани в земята колиби на някакво славянско селище; край него се суетяха една-две дузини люде — първите люде, които срещаха в земята на овечаните. Исперих дръпна поводите. Зад него, подобно на отмираща вълна, спря и цялата орда.

Отсреща, в селището на славяните, се надигна някакъв старец. Беше техният княз — това се разбираше от достолепието на осанката му и от почитта, която другите му отдаваха. Старецът изправи кокалестите си рамене, взе тоягата си и бавно, без сянка на страх или смущение, тръгна срещу новодошлите. Придружи го само един тридесетинагодишен мъж в бранни дрехи, но без оръжие, който вървеше на две крачки зад стареца. Те извървяха до средата на поляната и спряха. Исперих едва сега забеляза, че там имаше дълга, набързо скована маса; по-скоро бяха няколко кола, забити в земята, със заковани върху тях лошо одялани дъски. На дъските се виждаха някакви предмети, но не можеха да се различат добре отдалече.

Старецът чакаше. Схванал подканата му, Исперих слезе от коня, свали меча, окачи го на седлото и с твърди крачки тръгна през поляната. Искаше му се да бъде сам но Кувир и още неколцина боили не отгатнаха желанието му и го придружиха на почетно разстояние; за разлика от него те не оставиха оръжието си. Ханът извървя своята половина от пътя и застана от другата страна на масата, точно срещу стареца. И погледите им се срещнаха, сблъскаха се, но никой не отстъпи. Стояха един срещу друг двамата мъже, мълчаха и се изучаваха.

По това време хан Исперих беше четиридесет и две годишен, ала постоянният живот на открито, бранните упражнения и отвращението му към разкоша бяха запазили твърдостта и младежката гъвкавост на снагата му. Не висок, но строен, с гърди, които издуваха ризницата, и с плещи, способни сякаш да издържат тежестта на небето, той изглеждаше едновременно подвижен като момък и непоклатим като канара. Шлемът покриваше косите му и не позволяваше да се види дали са посребрени от годините, но лицето му — открито и честно — беше по-старо и от снагата, и от същинската му възраст: с мустаци и бръсната брада, с дълбока бръчка между веждите, опалено от ветровете и слънцето, с отдавна загубена свежест на кожата, то изглеждаше захабено и по старчески мъдро; повече лице на мъдрец, отколкото на воин. Човекът от другата страна на масата го превишаваше по възраст може би с половин столетие, а по ръст — почти с цяла педя. Сух и костелив, с плешиво чело над двете бели стрехи на веждите, с немощ, която проличаваше под дългата му, пристегната с проста връв в кръста, конопена риза, той като че бе събрал цялата своя сила в очите си — сини и студени, решителни и вглъбени, умни и самоуверени.

Пръв наруши мълчанието Исперих.

— Чувал съм за тебе — започна той; в гласа му имаше уважение, но не и угодничество. — Ти си Драгомъж, славният княз на овечани. Прекланям се и пред възрастта ти, и пред признатата ти мъдрост.

Той наистина се поклони пред стареца. В същото време човекът в бранните дрехи заговори полугласно на княза и Исперих се досети — това беше тълмачът^[12]. Като го изслуша, Драгомъж кимна едва забележимо; първите думи на неканения гост го бяха задоволили.

— А аз съм Исперих от рода Дуло, хан и вожд на българското племе. — Без да се обръща, ханът показа с ръка зад гърба си, където се бе струпало гъстото множество на ордата. — Чрез моя поклон приеми и почитта на всички, които се повинуват на волята ми.

— За какво си дошъл? — запита старецът, след като прие и повторния му поздрав.

Исперих можеше да хитрува. Ако искаше, той можеше да намери поне десет благовидни — но и неистинни — отговора. Ала Исперих беше воин и се гнусеше от лъжата.

— Дойдох, за да остана — отсече той късо.

— Тогава избирай! — рече повелително князът и му посочи масичката, която ги разделяше.

Върху масичката имаше меч, пита хляб и купчинка пръст. Задачата не затрудни хана. Мечът олицетворяваше насилието, хлябът — богатствата на земята и хората. Исперих направи крачка напред, пресегна и взе в шепите си пръст от купчинката.

— За мен и моето племе избирам земята, княже — каза той тържествено. — Нея ще браним с гърдите и мечовете си, от нея ще се храним, в нея ще полагаме телата си, когато духовете ни се преселят при боговете на племето ни.

Смекчиха се очите на стария Драгомъж. Живял дълго и предълго, срещнал много и различни люде в житейския си друм, той се възхити от честността, прямотата и ранната мъдрост на българина. Но после изведнъж помръкна, свъси бели вежди — жегна го споменът за Велемира.

— Добре говориш, чужденецо — изговори князът, — ала неистинни са словата ти. С избора си ти презря насилието, а всъщност вече го извърши; уж отхвърли богатството ни, а вече посегна на най-свидното от него.

Исперих издържа погледа му спокойно, като човек, който не е гузен и няма от какво да се срамува.

— Неправи са укорите ти, княже Драгомъж. Единственото богатство, на което съм посегнал, е водата, с която напоих людете и животните си!

— А Велемира? — строго попита Драгомъж.

— За пръв път чувам това име.

— Велемира е внучката ми, хане. Вчера един от твоите воини я е похитил.

Българинът се извърна и попита с поглед боилите си. Всички отговориха с вдигане на рамене.

— Заклевам се в боговете на моите деди — произнесе ясно Исперих, — че ти и твоят тълмач сте първите люде, които ордата ми срещна, откакто стъпихме в земята на овечани.

— Лъжата ти е толкова по-страшна — с погнуса рече старецът, — че я казваш с безочливо хладнокръвие. — Той нареди на тълмача: — Повикай Невул!

Тълмачът извика нещо назад и младият Невул дотича при тях. Застана почтително на крачка от княза, но погледите, които хвърляше към българите, съвсем не бяха почтителни.

— Разкажи какво си видял! — заповяда Драгомъж.

И Невул разказа. Късо и ясно, но без да скрива ненавистта си и към похитителя, и към цялото му племе.

— Лош е свидетелят, който е пристрастен, княже — рече ханът, след като го изслуша. — А този младеж е пристрастен и затова изрича неистини.

„Умен и прозорлив! — възхити се в себе си старецът. — Разбира се, че Невул е пристрастен. Вече цяла година ми подшушват разни люде, че се навърта край Велемира… И какво е правил вчера там наоколо, докато Велемира е брала гъби? Да подслушва и дебне една девойка по шубраците — това ли е занятие за мъж?“ Но гласно го защити:

— Може да е пристрастен, но не лъже!

— Преувеличението също е лъжа. Дори е от най-лошите лъжи, понеже носи частица истина. Не повярвах на виковете за помощ и за бясната борба на внучката ти, княже!

Не бе повярвал и Драгомъж. Той познаваше Невул и знаеше, че не Велемира, а която и да е друга жена или девойка от племето само да вдигнеше ръка за помощ, младежът без страх би се хвърлил с голи ръце срещу похитителите, пък били те не пет десетици, а пет хиляди. Ала предпочете да не казва до край мислите си:

— Значи признаваш останалото?

— И него не признавам. Повтарям ти, княже, преди тебе ордата ми не е срещала друг от овечани. Нито мъж, нито жена, нито дете.

— Мога да ви кажа името му — обади се на свой ред Невул. — Похитителят се нарича Баян.

— Баян! — възкликна Исперих, после се обърна и размени няколко думи с боилите. — Кажи, момко, какъв е на вид!

Невул го описа. Нямаше съмнение, ставаше дума именно за Баян.

— Не те излъгах преди малко, княже Драгомъж — каза ханът, след като младежът завърши разказа си. — Баян е българин от ордата ми, но не вървеше заедно с нея. Той получи тежка рана в битката срещу императора Константин и остана да я лекува, а сега е тръгнал насам да ни пресрещне.

— Човек отговаря за, пакостите на детето си и когато то е далеч от него. Такъв е нашият закон, хане.

— Такъв е и нашия закон — призна Исперих. После устните му се свиха в горчива усмивка: — Баян! Младото цвете на войската ми!… На двайсет години той има вече такава бранна слава, княже, каквато веднъж на столетие някой може да достигне. Само преди две недели му дадох багатурско звание! Най-младият багатур на българите… — Исперих разтърси глава и с този жест сякаш прогони и виденията, и разнежването си. — Не слушай тъжните ми размисли, княже. Аз търся дружбата и съюза ви за хилядолетия, а когато гледаш в хоризонта, не трябва да обръщаш внимание на камъчетата под стъпките си. — Ханът пусна пръстта, която още държеше в шепите си, взе от масичката меча и го подхвърли на стареца. Драгомъж го улови във въздуха с неподозирана за възрастта му ловкост. — Вземи! Животът на багатура Баян ти принадлежи!

Развълнуван от словото на българина — също вожд на племе, той най-добре разбра мъката на хана и великата му жертва, — княз Драгомъж понечи да каже нещо, но не успя. Откъм селището се разнесоха нестройни викове и всички — българи и славяни — извърнаха глави нататък. Веднага забелязаха причината за вълнението: откъм север се бяха задали няколко десетици ездачи, а на коня пред онзи, който ги водеше, седеше Велемира… Две различни чувства трепнаха едновременно в старото сърце на Драгомъж; зарадва се той, че видя отново внучката си жива и здрава, но се и смути от ръцете й, които обгръщаха врата на ездача…

Когато конниците видяха своите и хана, те издигнаха гласове за радостни приветствия и препуснаха към тях. Приближиха и спряха, багатурът Баян грижливо спусна девойката на земята и сам скочи от седлото.

— Вържете го! — заповяда Исперих на боилите си.

Макар и неохотно, неколцина се втурнаха и в миг изпълниха повелята му, докато Велемира ги гледаше с очи, изпълнени с ужас.

— Повтарям ти, княже, животът на Баян е в ръцете ти. — Лицето на хана имаше цвета на пепел. — Мимолетна ще бъде дружбата, която започва с обида и недоверие…

Осъзнала онова, което ставаше на поляната, Велемира нададе глух вик и се хвърли в краката на дядо си, като обгърна коленете му.

— Баян е мой мъж! — ридаеше тя умолително. — Разбираш ли, мой мъж! Пред неговите богове и пред нашите ние се заклехме да бъдем навеки заедно. Не посягай на него, татко, или пронижи и мене!…

Смаяни, онемели от почуда и затрогване, всички стояха като окаменели. И най-много от всички — Драгомъж.

— Осъди ги, княже — тихо се обади най-сетне Исперих; тънка усмивка смекчаваше суровите му черти. — Осъди ги… ако можеш…

Тежка въздишка се откъсна от гърдите на стареца. Той полека отстрани внучката си, приближи до младия воин и с меча преряза кожените ивици, които свързваха ръцете му.

— Да бъде ден! — каза той. — Ден първи! Тези млади хора показаха на нас, старците, какво е…

Не довърши. Но всички го разбраха.

И докато Баян и Велемира се хвърлиха в прегръдките си, старият човек запокити меча, извади алена кърпа и я развя над главата си. Околните лесове и шубраци оживяха. Иззад тях се появиха воини, но не посегнаха към оръжията, а с радостни викове се затичаха към събраните в средата на поляната. Натам се втурнаха и българите от ордата, които бяха наблюдавали станалото отдалече.

А в това време старият Драгомъж взе хляба от масичката, разчупи го на много късчета и ги раздаде на Исперих и на другите българи и славяни.

— Да бъде ден първи! — повтори той с треперещ от умиление глас. — Хапнете от хляба на нашата земя и нека това бъде клетвата ни за единство. — Той хвърли бърз поглед към прегърналите се двама млади. — И да гледаме с вяра в идното. Когато едно велико дело започва с любов, пребъдва…

Мъдростта на твърдата постеля

На Цанко Д. Георгиев

Като в тъмна плащаница бе обгърнала нощта старопрестолната Плиска — мрачна и тиха нощ, в която дори псетата не пролайваха, а нито една жива душа не се мярваше по улиците и стъгдите. Изведнъж нечакан шум разбуди смълчания град. Два коня изтрополяха по каменния плочник, разиграха се под здравите колена на ездачите си, после се втурнаха в бесен бяг към Голямата порта, а хиляди искри заизтичаха изпод подкованите им копита…

 

 

Нощ, ден и още една нощ яздиха странните конници по друмищата на стария Хем^[13]. На второто утро, когато първите лъчи на слънцето порозовиха планинските върхове, единият от конниците, който винаги досега бе яздил малко назад, дръпна юздите и спря разпенения си кон. Другият ездач го чу и също спря. Извърна се:

— Тука ли е?

— Тук, господарю — отговори спътникът му, като посочи едва забележима стръмна пътечка, която се отбиваше от големия друм и косо се подемаше нагоре по сипея. — Стръмно е, но не е далече. Най-много хиляда крачки да има.

— Добре, Курте — рече този, когото Курт бе назовал свой господар, като пъргаво скочи от коня.

Сега, когато беше на земята, пролича, че той има възниско, но плещесто и силно тяло, с леко изкривени крака на човек, прекарал целия си живот върху седлото. Облечен беше в прост на вид, но от скъп чуждоземен плат кафтан и отгоре наметнат с тъмен дебел плащ. И макар че не беше бранно време, под плаща му проблясваха посребрените брънки на здрава броня, тежък къс меч подрънкваше до бедрото, а островърх шлем закриваше косите му.

Уговориха кога ще се срещнат и се разделиха. Курт свърна назад с конете, а другият запъпли нагоре по стръмния склон.

Пътеката беше добра за диви кози или за яките нозе на снажните планинци, но за несвикнали на пешеходство ездачи беше тежко премеждие. Едва забележима и буренясала, тя се виеше нагоре като смок, огъваше се по ронливите сипеи, пълзеше край самотните чукари, извисяваше се към гърбиците на хълмовете.

Човекът се катереше по нея. Отначало той се втурна чевръсто, сякаш си бе наумил на един дъх да стигне до горе, но скоро умората забави стъпките и задъха гърдите му. Все по-често спираше да бърше потното си чело, с надежда и нетърпение поглеждаше нагоре. Уж бяха само хиляда крачки, пък те му се сториха по-тежки от целия път от Плиска дотук.

Пътеката свърши някак си изведнъж. Воинът превали един рид, пресече някаква лъсчинка, прескочи едно палаво-пенливо поточе и внезапно се намери пред благия, но изпитателен поглед на един застанал на пътеката старец. Изглежда, че именно тази среща бе целта на странния пътник, защото той спря, свали шлема си и стори смирен поклон пред стареца. При това движение черната му лъскава коса, събрана досега в три плитки под шлема, се свлече като три черни змии пред лицето му.

— Ти ли си мъдрият Пребънд? — запита той, като изправи снага.

— Дали съм мъдър, не зная — отвърна старецът с усмихнати очи. — Но аз съм Пребънд. Бъди добре дошъл в бедната ми колиба. — После неочаквано добави: — Аз те чаках.

Пътникът нямаше вид на човек, който лесно се смущава. Обруленото му от вятъра скулесто лице беше силно, мъжествено — лице на воин; размислите и изпитанията бяха врязали дълбока бръчка между тънките му черни вежди; изпъкналото чело говореше за спокойствие и съсредоточеност, а вдигнатата брадичка — за навик да иска и заповядва. И въпреки всичко това последните думи на стареца го смутиха и объркаха.

— Как? Чакал си ме? Мигар ме познаваш?

— За пръв път те виждат очите ми — дружелюбно се засмя старецът, като гладеше дългата си бяла брада, но все пак те познавам. Ти си хан Телериг, да бъде здрава десницата ти.

— Значи е вярно, че си ясновидец! — благоговейно прошепнаха устните на стъписания гост. — Да, аз съм Телериг. Но никой не знае за идването ми. Допреди два дни и аз самият не знаех. Реших изведнъж, никому не се обадих. Как си могъл да знаеш ти, старче Пребънд, че ще дойда? Птичките, небесни ли ти казаха? Или твоите богове?

— Аз нямам богове — отговори самотникът. — Служа на един бог, но той не се вмесва, твърде в човешките дела. За твоето идване научих от постелята си… Ела, ела — добави той, — не стой така като нежелан пришелец. По-нататък всичко ще научиш.

Те извървяха заедно до края на пътеката и се озоваха пред колибата на стареца — прост навес от съчки, шума и суха трева.

— Ти невям си изморен, хане — рече Пребънд. — Поседни на одъра, почини си. Аз ще донеса нещо да хапнеш.

Телериг се огледа. Наоколо нямаше нищо, което да му напомня за одър, за легло. Само до едната страна на колибата се проточваше покрита със сухи листа стародавна мраморна отломка, озовала се по някакво чудо тук, на връх планината.

— Това… това ли е леглото ти? — попита ханът с недоверие.

— Седни, седни. Не е лоша моята постеля. Камъкът е дълъг, знаеш, и до половината стърчи навън от колибата. Лете, в топлите вечери, често спя оттатък, под звездите.

— За тази ли постеля спомена преди малко?

— За тази. Но не говори сега. Има време. За приказки, за всичко има време. Седни, отдъхни си.

Старецът се разшета. В две пръстени блюда донесе пчелен мед и диви горски плодове, в прост кърчаг — студена вода от поточето. Похапнаха мълчаливо, после старецът изчезна нанякъде. Упоен от мириса на смола и влажна пръст, от ведрината на въздуха и жуженето на мухите, Телериг се изтегна върху шумата и неусетно задряма.

Събуди се, когато слънцето се бе вдигнало високо, високо над планината. В същия миг при него влезе и старецът — усмихнат, непринуден, като че нямаше нищо по-обикновено от това, българският хан да спи на каменното ложе в колибата му. От мястото си Телериг с любопитство го разглеждаше — сухо, високо и кокалесто тяло, облечено в проста шаячна власеница, мъдро и спокойно лице, обкръжено от сребърнобели коси и брада, сред което грееха две чудно млади, ясни, сини очи.

Старецът го изведе, за да се наплиска с бистра вода от потока, похапнаха пак мед и едва тогава приседнаха край колибата. Пред нозете им се гърчеше вълнистият гребен на планината, а още по-нататък, далеч на север, се стелеше безкрайната Мизийска равнина.

— Ти казваше — подхвана Телериг, — че си знаел за идването ми. Дали не знаеш също каква нужда ме води при тебе, ясновидецо?

— Аз виждам ясно, защото живея извън людската суета, но ясновидец не съм. До мен все достига отгласът на онова, което става долу, в равнината, а останалото научавам от постелята си.

— Не те разбирам, старче. Ти за втори път споменаваш постелята си, пък нигде по света няма ложе, което с човешки глас да говори и мъдри съвети да дава.

— Всичко зависи от ложето. — Очите на Пребънд се смееха. — В Плиска ти спиш на мека постеля, нали? Дебели кожи, меки черги с пух под тях, атлазени завивки, пръхкави възглавници? Така е, нали? Е, такава постеля или не дава съвети, или дава само най-лошите. Но хайде, да не говорим за това. Ти сам ще се увериш. А сега — разказвай!

— Защо да разказвам, щом ти знаеш всичко?

— Защото ти се лъжеш, хане. Ти мислиш, че имаш нужда от моя съвет, пък то не е вярно. Макар и млад, ти си по-умен и по-опитен от мене. Не, ти имаш нужда да споделиш с някого мислите и безпокойствата си, да ги погледнеш отстрани, да ги отмериш.

— Може би си прав — замислено рече Телериг. — Може би, без да си давам сметка, аз наистина за това съм дошъл при тебе. Знаеш ли какво значи самота, старче? Истинска, жестока самота? Мислиш, че самота е твоето отшелничество? Не, не познаваш ти самотата! Човек е истински сам, когато живее сред много хора, когато домът му е пълен с жени, слуги и роби, когато му се кланят знатни и безизвестни, а той се вглежда в раболепните очи, в превитите гърбове, в угодливите усмивки и се пита: и този ли е враг, и този ли е предател, и този ли крие нож в ръкава си? Ето, това е самота!

Знаеш ли ти, че аз, уж всесилният хан и самодържец, за да дойда при тебе, се измъкнах от престолнината като разбойник, като тат^[14] среднощен? Че между хилядите люде, които пълнят палата и ядат от ръката ми, аз не намерих човек, комуто да изплача сърцето си, и дойдох при тебе, защото навред по българската земя се носи славата ти на човек честен, справедлив и мъдър?

— Говори, говори — благо го подкани Пребънд.

Но Телериг не се нуждаеше повече от подкани. След много години на самота душата му се бе най-сетне отприщила и сега думите сами бликаха от устата му.

Той разказа всичко. Започна от вероломния ромейски император Константин Копроним, който се бе заклел да изтрие от лицето на земята българите и всичко българско и вече двадесет години нанасяше удар подир удар върху младата държава. С горест и жар разказа за подклажданите от Византия жестоки вътрешни борби, които подобно на болест разяждаха отвътре ханството; само за десет години жертва на тях станаха седем Телеригови предшественици: Кормисош, предаден при Маркела, Винех, победителят при Веригава^[15] Винех, свален и опозорен, Телец — предателски убит с удар в гърба, Сабин, принуден да бяга в чужбина, Умар, свален само четиридесет дни след въздигането му на престола, Токту, пронизан от стрелата на наемен убиец край Истъра^[16], Паган, убит от подкупени слуги във Варна… Навред предателство, низост, вероломство, кръв.

— Разбираш ли, премъдри старче, какво заварих, когато поех в ръцете си ханството? Една разорена страна, един смазан от нищета народ и един дворец, пълен с велможи и съветници, в джобовете на които дрънчат Константинови номизми^[17].

— Колцина от тях са Константинови люде? — запита Пребънд, докато замислено гладеше дългите бели власи на брадата си.

— Знам ли? — вдигна рамене Телериг. — Привидно около мене цари покорство, но зад множеството смирени очи се спотайват черни души на предатели. Не, сигурно не всички. Но как да ги открия — тях, верните, — за да им се доверя? Как да различа врага от приятеля? Как да надникна в сърцата им?

Шест лета Телериг бе угаждал на всички с една-едничка цел — да даде на народа отдих. На седмото лято — миналата година — за пръв път реши да покаже зъбите си на Константина. Той бе протегнал ръка за дружба и съюз на славяните берзити^[18], но още преди пратениците му да излязат от Плиска, и Константин бе вече известен, а войските му вървяха в бранен поход към Берзития. Едва Телериг бе помислил да укрепи южната си граница, и предупреденият император вече крачеше на север с осемдесетхилядната си войска, която надви българите при Литосория. Тази година, само преди няколко пълнолуния, ханът бе проводил нови гранични отреди на юг и веднага Константин отвърна с нов поход по суша и море. И добре, че морето се показа благосклонно към българите и изпрати незапомнена буря срещу ромейските кораби, иначе… иначе само Тангра знае дали сега цялата българска земя не би пъшкала под крака на ромееца…

— Това е всичко, старче Пребънд — завърши ханът. — Свята клетва съм дал пред боговете на дедите си да направя ханството могъщо и велико и народът ни — скромен и трудолюбив в мир, храбър и суров в бран — има сили да изпълни мечтата ми. И не е силен Константин — Юстиниан беше по-силен от него, пък великият Тервел го смаза и полето край Анхиало^[19] още се белее от ромейски кости. Не, Константин не е страшен — повтори той пламенно. — Страшни са онези, които трябва да бранят народа си, а го продават за шепа злато…

Замълчаха. Споделил мъката си, Телериг за пръв път се чувствуваше лек и волен, с нова сила, налята в мишците. Но до него Пребънд бе свел глава в тежък размисъл, а дългата му коса се свличаше напред като две бели завеси върху лицето. Край тях бяха плъзнали дългите сенки на дърветата, а поточето им ромолеше неспирната си приказка.

— Не е лек твоят жребий, синко — рече най-сетне Пребънд. Думите му прозвучаха като въздишка. — Тежки дни си преживял и тежки дни има да преживееш. Но не унивай — злото не е непоправимо…

Телериг се хвърли в нозете му и улови сухата му десница.

— Отче, ти си живял дълго и си събрал много мъдрост. Говори! Дай ми съвет! Научи ме!

— Какъв съвет чакаш от мене? Аз съм стар, не разбирам от вашите дворцови дела. Не, казах ти — съвет ще ти даде моята постеля.

— Глумиш се с мене! Къде се е видяло камък мъдрост да дава?

— Не говори. Ще видиш сам. Аз искам едно да ти кажа. Ти вярно си съзрял отгде иде злото. Но къде е грешката ти? Откъде идват несполуките ти? Ти лошо избираш оръжието си, хане. Ако трябва да се биеш срещу враг с лък и стрела — с меч ли ще въоръжиш ръката си? А ако врагът ти е устроил хитра засада — прав, с открити гърди ли ще излезеш срещу него? Ти спомена за Тервел и за битката при Анхиало. И аз се бих там, синко. Млад бях тогава, дори и двайсет лета нямах зад гърба си. Знаеш ли как победи Тервел? Юстиниан беше и силен, и хитър. И тази хитрост го погуби. Ние го чакахме в открит бой, пък той избра хитростта — отдели голяма войска за засада и искаше към нея да ни примами. Но Тервел отгатна мисълта му и отвърна на хитростта с хитрост — ние се промъкнахме през нощта, обсадихме засадниците и така ги ударихме, че и човек не остана от тях. А Юстиниан побягна, та чак зад стените на Цариград спря… Това исках да ти кажа, сине — на хитростта можеш да излезеш с честност само ако си много, много силен; ако обаче си слаб, трябва да воюваш с оръжието на врага си, иначе всеки ще рече, че си безумец, пък и победата няма да се нареди на твоя страна.

— Разбирам думите ти, пък не проумявам какво искаш да ми кажеш с тях. Чувствувам, че зад словата ти се крие мъдрост, а…

— Не бързай, не бързай! Ти седем лета си чакал — потърпи още малко…

Този ден той бе преживял толкова чудесни неща, че сега неволно чакаше чудеса. Лежеше с ръце под главата върху камъка, гледаше трепкащите по небосвода звездици и слушаше. Но мъртвият камък не проговаряше, а до ушите му достигаше само влюбената песен на щурците и веселото пригласяне на ручея. Опита се да заспи, но сънят упорито бягаше от клепките му — леглото беше твърдо, неравно и студено; легло за будуване, а не за сън.

И мисълта му пак — както стотици пъти преди това — го изправи пред неразгадания възел.

Да, истинският враг не беше Византия. Ромеецът беше коварен и силен, но той оставаше на второ място. Опасността идеше отвътре, от онези врагове, които като ръжда разяждаха граденото с толкова пот и кръв… Раздорът и предателството!… Всъщност първо предателството. Ако не съществуваше то, не щеше да има и раздори.

Телериг за хиляден път се залови да изброява: Кандих, Цета, Котраг, Севар, Вокил… За всеки можеше да се каже и добро, и лошо. Но нима неговият, на хана, живот беше непорочен? Не можеше ли и за него да се каже добро и лошо? Явните, ежедневните дела не разкриват истинското лице на човека. Или по-вярно — и да го разкриват, често въвличат в грешка. Какво значение имаше, че Севар обича виното и пиршествата, ако сърцето му е останало чисто и предано? Какво значение имаше, че Цета е алчен за имот, ако е готов като своя баща да пролее кръвта си за родната земя?

Ах, само да знаеше!… Да можеше наистина да проговори този студен бял камък и да каже имената!… Но камъкът продължаваше да мълчи. Навремени ханът впиваше пръсти в облата му повърхност и стенеше гласно:

— Кажи! Кажи!

Но никакъв звук не отвръщаше на молбата му. И мислите му пак се втурваха в неразрешеното…

Какво искаше да каже старецът с думите за погрешното оръжие? За какви грешки изобщо говореше той? Опитът с берзитите, заздравяването на границата — нима можеше това да се нарече грешка? Не беше ли направено за доброто на ханството?

Изведнъж — за първи път — в душата му се промъкна съмнение. Всъщност… кой знае?… Може би наистина беше грешка: това бяха дела срещу Византия, но нали преди малко бе видял, че истинският враг е вътрешен? Защо бе хабил усилията си за второстепенното а бе пренебрегнал главното?

Да, лесно е да се каже, но трудно — да се изпълни. Сега, докато лежеше върху каменната постеля, Телериг прецени, че без да нарича нещата „първо“ и „второ“, той винаги бе знаел кой е главният враг. И ако досега не бе насочвал усилията си срещу него, това беше, защото бе приемал задачата като неизпълнима. Единствен Константин Копроним знаеше имената на верните си люде, а от него — паяка, който стоеше в Цариград и държеше всички нишки на огромната паяжина — никаква земна сила не можеше да ги изтръгне.

Никаква ли?

Нито веднъж досега Телериг не бе дръзвал да си зададе този въпрос — борбата срещу подмолните дела на императора бе му изглеждала така нелепа, както например опълчването срещу тъмните сили на небитието. Но за тази борба той си бе мислил като воин, свикнал да се уповава на смелостта и меча. А нали Пребънд беше казал днес: „Трябва да воюваш с оръжието на врага си.“ Константин воюваше с хитрост, подкупи и подлост; срещу такова оръжие и най-здравият меч щеше винаги да бъде безсилен, и най-голямата смелост — безцелна. Да излъже лъжеца, да надхитри хитреца — ето към какво трябваше да се стреми Телериг!

Ханът така се развълнува от тази своя мисъл, че вече не можеше да лежи. Слезе от камъка и разкърши вдървените си крайници. В този миг той внезапно схвана думите на стареца за мъдростта на постелята му и се усмихна в тъмнината: тук се спеше малко и се мислеше много — самотата проясняваше разума, а духът ставаше твърд като мрамора.

Той се усмихна повторно, наметна се с топлата плащаница, отиде до поточето, накваси засъхналите си устни и се заразхожда сам под звездите.

А когато слънцето обля с пурпур най-високите върхове на стария Хем, в главата му вече бе узря план — смел и дързък, но не и неизпълним.

На сутринта Телериг се сбогува с отшелника.

— Благодаря ти за всичко, отче Пребънд. Вярвам, че разгадах тайната на каменната ти постеля и почерпих съвет от нея.

Старецът му отвърна с добра и разбираща усмивка.

— Ние носим истината в себе си — рече той кротко. — Няма въпрос, на който да не намерим верния отговор, стига да се издигнем над робуването на разкоша и да съумеем да обърнем поглед навътре в себе си.

— А мога ли да направя нещо за тебе? Аз все пак съм хан и господар на тази земя…

— Само едно: не ми давай нищо и не вземай камъка ми.

— А ако потрябва някога, ще ме пуснеш ли пак да послушам съветите на каменната ти постеля?

— Да, ела. Аз пак ще те чакам…

 

 

Чудна промяна се бе извършила в хан Телерига. Непримирим, остър като мечица, рязък и пламенен до вчера, той сега изглеждаше уморен, сломен и отчаян. Като че ли нещо се бе скършило в душата му и бе изчезнало завинаги. Боилите^[20], багаините^[21] и другите дворцови люде го гледаха изумени — това ли беше коравият вожд, който по-рано често повтаряше, че и една капка кръв да остане в жилите му, пак ще вдигне меч срещу ромееца? И каква беше тази нова чудатост — да напусне разкошните си чертози и да се премести да спи, сякаш последен божек, на открития чардак, с един козяк за постеля и проста войнишка наметка за покривка? Гледаха го, слушаха примирените му слова и едни поклащаха с отчаяние глави, други в недоумение вдигаха рамене, трети тайно ликуваха в сърцата си.

А Телериг се смееше в себе си, защото знаеше, че всяка негова дума на часа се отнася на Константин Копронима. И постоянствуваше — не излизаше вече да наблюдава игрите и обучението на воините, не питаше за вести от пограничните твърдини, а честичко споменаваше за хан Сабина — онзи, който преди десет години бе избягал във Византия и там бе получил от милостивата ръка на господаря император много земи и роби и титлата патриций. Но никой не знаеше, че докато седеше замислен на трона си, той стискаше до болка в шепата си късче бял камък от твърдата постеля на Пребънд…

Като измина така още една пълна луна, Телериг написа писмо до императора. След обичайните приветствия и поздрави той му разказваше за неблагополучията, претърпени през осемгодишното му властвуване, смирено му искаше прошка за миналите раздори между тях и завършваше:

„Аз реших да избягам оттук и да дойда при тебе, за да покориш чрез мене цяла България. Но изпрати ми обещание за моята безопасност и ми съобщи кои са твоите приятели тук, за да им се доверя да ме придружат.“^[22]

Същата нощ верният Курт препусна на юг. От вътрешната страна на дрехата му беше пришито писмото на хана.

И старият паяк от Цариград се улови в Телериговата паяжина. Константин се зарадва, че се е избавил от такъв опасен съсед като Телерига — по-смел, по-мъдър, по-далновиден и по-опитен в държавните дела от близките си предшественици — и веднага му изпрати благосклонен отговор, в който му даваше и имената на своите верни люде.

Щом получи писмото му („О, Тангра! Какво е станало с българското племе, щом всички продажници, изредени в писмото на императора Константин, са все от българска кръв! Мигар славяните са по-добри българи и от самите българи!“), Телериг още по-силно стисна в топлата си длан бялото камъче от колибата на Пребънд. През нощта той тайно събра онези, които бяха останали верни нему и на България, поведе ги и още преди новото слънце да бе изгряло над Плиска, излови и предаде на смъртна казън всички предатели.

Като научи за измамата, Константин Копроним плака от ярост и скуба побелелите си коси. Той веднага заповяда нов поход на север, но сърцето му не издържа горчивината на поражението и в час на буен гняв престана да тупти. Така завърши живота си онзи, който се бе заклел да унищожи младата държава на българите…

Всичко това се случи през топлата есен на лято седемстотин седемдесет и четвърто. За пръв път от десетилетия насам в Плиска зацаруваха сплотеността и единството. А Византия бе принудена да се откаже за дълго от алчните кроежи на Константин Копронима.

 

 

… Стари предания разказват, че до края на властвуването си хан Телериг водил прост и мъдър живот, чужд на разкоша и охолството. А случвало ли му се да има нужда от добър съвет, той яхвал коня и препусквал някъде в планината, където дълги нощи слушал шепота на един бял камък…

Човекът когото, нарекоха „Страшни“

— Чувате ли?

Въпросът на Онегавон беше излишен: човек трябваше да бъде глух, за да не чуе. Нямаше съмнение — защитени от мрака на нощта, ромеите разместваха отредите си, като най-отбраните и най-силните струпваха тук, на дясното крило на своя бранен строй. Ханът кимна на двамата си придружници и с котешка пъргавина, наглед невероятна за неговите шестдесет години, безшумно се запромъква назад. Багатурът^[23] Ославна го последва веднага, но зера-тарканът^[24] Онегавон се позабави — най-предните стражници, до които той бе отвел хана на разузнаване, бяха от неговата орда и той остана малко, за да ги нагледа и ободри.

По-късно всички се събраха пред шатрата на хана, където — загрижени, но не и обезверени — ги чакаха останалите пълководци: вечно нагизденият копан^[25] Окорсис, багатурът^[26] Чепа с разсеченото лице — славен спомен от Веригавската битка, дребният и хитролик жупан-таркан^[27] Охсун, русият великан княз Драгомир, хановият брат Цок, винаги мрачният Диценг и още десетина други. Хан Крум ги поздрави и като стори широк жест с ръка, покани ги да го последват в шатрата му.

Двама слуги се разшетаха, запалиха и окачиха на подставките вощеници и борини и се оттеглиха заднишком. Но макар че погледите на всички бяха съсредоточени с ням въпрос в него, ханът не заговори веднага. Лицето му — скулесто, с дълги, извити покрай устните мустаци — изглеждаше вкаменено, сякаш мислите, струпани зад широкото му набраздено чело, не бяха още избистрени. Седеше превит на походното столче и с върха на меча си чертаеше неясни фигури върху утъпканата земя. Когато най-сетне вдигна глава, изражението му беше както винаги — сурово, но спокойно и с отсянка на самоувереност.

— Зера-тарканът беше прав — започна той направо, без встъпителни думи. — Четиринайсетте дни чакане са изтощили и раздразнили докрай византийците и те се готвят утре да нападнат.

Шатрата се огласи от въздишка на облекчение, откъсната едновременно от много гърди: напрежението на двете изминали недели, в които войските бяха стояли една срещу друга и само се бяха дебнали, без да предприемат решителната стъпка, бе измъчило не само врага… И сега съобщението за утрешната развръзка бе посрещнато почти с радост.

— Разместват силите си — продължи ханът. — Съгледниците им са донесли, че ние сме готови да прекършим напад в средата, и затова са изменили кроежа си. Замисълът им е хитър. — В гласа му се прокрадна уважение. — Те засилват дясното крило на Йоан Аплакий и се готвят с него да нанесат съкрушителен удар.

— Не виждам с какво е толкова хитър кроежа им — измърмори един от по-младите военачалници.

Мнозина се засмяха на думите му, но Крум остана сериозен; той обичаше да повтаря, че половината от успеха в една битка зависи от това, дали начелниците са схванали добре задачите си.

— Ако те разгромят нашето ляво крило — обясни ханът търпеливо, — ще ни притиснат с гръб към Тунджа. После императорът ще поведе войските в средата, а Лъв Арменеца — лявото им крило, и тримата с Аплакий с равномерен натиск ще ни натикат в реката.

— Тогава да засилим нашето ляво крило, ювиги^[28] хане! — бурно предложи Чепа и белегът на лицето му се зачерви от напрежение. — Когато смачкаме отбраните турми^[29] на Йоан Аплакий…

— Ами ако не успеем да ги смачкаме? — прекъсна го Крум, като поклати глава. — Мигар забрави, че ромеите са десеторно повече от нас и по-силно въоръжени?

— Но ако успеем — продължи упорито багатурът, — не те нас, а ние ще ги натикаме в Адриановград^[30]!

— Когато е пред решителна битка, пълководецът не може да се ръководи от „ако“, Чепа, а само от „трябва“ и „ще“ — наставнически-строго отвърна ханът. И както винаги, когато произнасяше повеления, Крум изпъна жилестата си снага и облегна протегната ръка върху дръжката на меча. — Ето моето решение. Ние също ще разместим войските си. Още сега и в пълна тишина. От лявото крило ще изтеглим ордата на Ославна и на нейно място ще поставим всички славянски дружини, начело с княз Драгомир…

— Но защо, ювиги хане? — не се стърпя Ославна.

— Защото на славяните липсва устрем и напористост, но затова пък са упорити, вкопчват се като къртици в земята и никой не може да ги отмести. Такива ни трябват срещу Аплакий, Драгомире!

— Повели, светли княже!

— Вярваш ли, че ще изпълниш тази задача?

— Моите славяни ще измрат до един, но няма да пропуснат ромееца — просто отговори великанът.

— При вас ще бъдат и людете на Онегавон — те са в предната стража и не ще успеем да ги изтеглим, без да се издадем на врага, — но общото началство ще принадлежи на тебе. Запомни! Слушай и ти, Онегавоне! Когато видите, че Йоан Аплакий вдига турмите си в нападение, не се втурвайте срещу тях. Те са тежко въоръжени. Толкова по-добре — нека оръжието им да причини тяхната гибел. Оставете ги да изминат десетте поприща^[31], които ви делят, да изпълзят по трите хълмисти вериги. Нападнете ги едва тогава, когато започнат да изкачват склона, на който сега е ордата на Ославна. Посрещнете ги — тях, уморените — със свежите си сили и там, в дола, ги спрете и унищожете.

— А аз? — попита Ославна. — Какво да правя аз с моите вълкодави? — Така багатурът по своему с обич назоваваше людете от ордата си, прочути с дивия бяс, който ги обхващаше в битките.

— Не само ти. Ордите на Чепа и Охсун също ще се преместят вдясно. Най-лютите и най-напористите! Ще станете чук, който ще се стовари там, където най-малко ви очакват. Върху Лъв Арменеца. Бийте ги, без да поглеждате какво става наляво от вас. Бийте ги и ги гонете, докато се пръснат като пилци под сянката на ястреб. Исбул!

Един четиридесетгодишен хубавец със знаци на олгу-таркан^[32] се изправи:

— Заповядай, ювиги!

— На тебе възлагам не най-трудното, но най-сложното. Ще държиш отначало твоята конница зад лявото ни крило. Ако славяните не устоят…

— Те ще устоят, княже! — засегнато се обади Драгомир.

— Ако славяните случайно не устоят, ще им се притечеш на помощ. Но видиш ли, че сломяват напора на Аплакий, премести се на дясното крило и стойте там с мечове в ръцете. Щом турмите на Лъв Арменеца обърнат гръб, втурвай се напред и сечи! Сечи, докато ви отмалеят десниците. — Ханът му направи знак да седне, после обхвана с поглед цялата група. — Разбрахте ли как ще бием ромееца? Ще го спрем вляво и ще го сметем вдясно. Именно вдясно! — натърти той, като се вторачи в Чепа. — Не да го притиснем, а да го отрежем от Адриановград. И да го оставим в полето, незащитен от яките стени на крепостта, за да стане храна на нашите мечове. Защото смажем ли отреда на Лъв Арменеца, от само себе си ще рухнат отредите и на Аплакий, и на императора.

Разнесе се одобрително шумолене — увереността на хана бе преляла и в сърцата на неговите пълководци. Очите заблестяха. Ръцете неволно посегнаха към оръжията. Но оживлението се пресече рязко; ханът довърши мислите си с такава ледена жестокост, която смрази дори тези воини, закалени в не едно сражение:

— Искам главата му. На императора, Михаил Рангаве. Тя ми е нужна, за да я поставя до другата. — Той кимна към черепа на Никифор Геник, който, обкован в сребро и превърнат в стакан, стоеше на нарочна полица в шатрата. — Двама императори, две чаши, два спомена. Спомен от Веригава^[33] и спомен от Версиникия^[34]. Който занапред дръзне да погледне с алчно око към България, нека знае, че лавицата ми е достатъчно широка и че може да смести и неговата глава!…

Гробно мълчание изпрати Крумовите думи. Неколцина се разшаваха неспокойно от столчетата си. Ханът изглежда, помисли, че военачалниците искат да си тръгнат, защото кимна в съгласие:

— Вървете и не губете време. Нека после Цок и Драгомир се отбият отново при мене, да ми кажат дали всичко е изпълнено. — А когато бяха при вратата, завърши: — И предупредете людете си, че ромеите ще нападнат рано. Може би още на разсъмване. Да бъдат готови…

— Откъде пък знаеш, че?… — възкликна копанът Окорсис.

— Замисълът им е хитър. Вероятно зад него стои Йоан Аплакий — той е опитен, умен и умее да извлича всяка възможна изгода. Ще ни нападне рано, та, когато ни извърне с лице на изток, слънцето да грее в очите ни и да ни заслепява.

Нищо не отговориха. Един по един се изнизаха навън и топлият катранен мрак на лятната нощ ги погълна.

 

 

Когато — според повелята му — Цок и княз Драгомир се върнаха при него, отдавна бе минало полунощ. Завариха го така, както го бяха оставили — прегънат върху походното столче, свъсен, потънал в мисли, с тежък бранен меч в ръката. Чу стъпките им и се извърна; имаше такъв израз, сякаш се събуждаше от сън.

— Какво си се умислил, Круме? — попита Цок с грубоватия си дрезгав глас.

Отговорът на хана беше уклончив:

— Пълководецът трябва да мисли дълго преди битката, но в самата нея да действува бързо, дръзко и решително.

— Нямаш вид на човек, който е премислял утрешната битка. Или… какво? Да не си се изпълнил със съмнение в изхода й?

Крум се насили да си придаде израз на бодрост:

— Как не! Аз съм така уверен в победата, сякаш сражението вече е минало… — После промени темата: — Изпълнени ли са заповедите ми?

— Напълно, светли княже. — Този път говореше Драгомир. — Войските заеха новите си места.

— Сетихте ли се да ги позакриете с шубраци? Ромейските съгледници не бива да забележат промяната.

— И това е сторено, светли.

— Добре. — Толкова се задоволи да каже ханът за тъй ловко извършеното нощно придвижване, което дори неговият слух не бе доловил. — Вървете си сега и спете. Трета стража е, няма да имате и два часа за сън и отмора.

Подчиниха се и излязоха. Но, изглежда, Драгомир бе намерил повод да се отдели от хановия брат, защото скоро-скоро се върна. И пак завари Крум на същото столче и в същото положение.

— Прости, господарю.

— А, ти ли си, Драгомире. Какво, забрави ли нещо? — Славянинът поклати глава. — Тогава?

— Тревожа се, господарю.

— За утре?

— Не. За тебе ми е тревогата…

— За мене?

Княз Драгомир се премести няколко пъти от крак на крак, но издържа острия поглед на хана.

— Нещо става с тебе, светли. Болен ли си? Горест някаква ли те гризе? Или неувереност?

Крум пръв отмести очи. Не призна, но и не отрече думите на славянина.

— Защо мислиш за болест или мъка, Драгомире? — запита тихо.

— Защото ги виждам на лицето ти, господарю. А не мога да помисля за малодушие, нерешителност или боязън. Знаеш, верен съм ти като куче…

Славянският княз не довърши, но Крум разбра неизреченото. „Отвори душата си пред мене — искаше да каже Драгомир. — Няма душевна мъка, която да не получи облекчение, когато се сподели с някой друг. Защо сдържаш в гърдите си твоята мъка? Казвал си ми, че за тебе аз съм не само подчинен, но и другар…“

За пръв път тази вечер ханът стана от столчето, остави върху него меча, пък сплете пръсти на гърба си и така, прегърбен и с наведена глава, се заразхожда из просторната шатра. Най-сетне спря до славянин и каза неочаквано:

— Аз съм жертва, Драгомире…

— Ти? Жертва? — Славянинът беше искрено смаян. — Подбиваш ли се с мен, княже?

— Да, жертва. Жертва на властта си. И на часа, в който миг е отредено да се разпореждам с нея…

— Прости, но не мога да ти повярвам, господарю. Колцина са смъртните, които имат равни на твоите дела? Ти победи аварите и присъедини завинаги земята им към своята, към нашата. Ти завладя Средец^[35] и го включи в границите на и без това могъщото ни княжество. Само преди две години ти нанесе нечувано поражение на ромеите и погуби Никифора Геник; погуби го и със смъртта му отмъсти за посечените пеленачета и за опожарената Плиска. Миналата година ти завладя и непревзимаемата Месемврия^[36]. Името ти се превърна в пряпорец за своите и в страшилище за враговете. А утре, когато и Версиникия стане бляскав камък в короната ти!…

— Вие, славяните, сте мъдър народ, Драгомире — тихо възрази ханът, — но не винаги притежавате прозорливост. Понякога ви заслепява външното, показното, а не виждате истинското, спотаеното зад привидния блясък. — Крум внезапно се разпали. Очите му, угаснали допреди малко, възвърнаха обичайния си огън. Той улови рамото на славянина и го разтърси: — Кой съм аз? Не, не ми отговаряй! Ти го каза: аз съм Крум, оплисканият в кърви победоносец, страшилището за враговете, дивият варварин, който пие наздравици от черепите на противниците си. Ромеите ме зоват „Страшни“, защото изпод меча ми е проляна река от човешка кръв. Но и моите, българите и славяните, които уж ме възхваляват, и те изпитват ужас пред мене. Такъв и ще ме запомнят потомците ни. Утре, след век и след хилядолетие.

— И това те гнети? Всеки друг би се гордял от тази мисъл, княже.

Както държеше рамото му, ханът го тласна. Драгомир политна, но се задържа на крака.

— А защо не попиташ аз какво име искам да оставя на потомците ни, Драгомире? И дали славата на кървав воин ме блазни? Помислял ли си някога, че може би пролятата кръв ме погнусява? Че може би, когато вдигам наздравици с този противен стакан — той посочи лавицата — и го допирам до устните си, вътрешностите ми се раздират от омерзение и гадост?

— Тогава защо го правиш?

— Защото трябва да го правя. Трябва да вдигам наздравиците както трябва и да застилам пътя си с трупове и кръв. Трябва! Аз съм вожд и властелин, Драгомире, а един истински вожд и властелин трябва да прави не онова, което иска и харесва, а което е потребно. Властта не е опияняващото всемогъщество на някои владетели, безгрижната им игра със съдбата на подвластните, безконечната им веселба, която се превръща в безконечна оргия. Власт — това значи дълг и бреме. Безсънни нощи, в които да отгатнеш повелите на часа и на бога на твоето племе, за да подчиниш на тях всички свои желания, целия себе си…

Замълчаха. Стояха вцепенени, сякаш заслушани в стъпките на стражниците пред шатрата.

— Преди малко ти казах — отново наруши мълчанието Крум, — че съм жертва на властта си и на часа. Не те излъгах. Аз мразя кръвта и унищожението, а какъв път ми предначерта богът на България? Ти сам го описа — часът на България беше такъв, че искаше непрекъсната бран, победи и… кръв. Добре — дадох ги. Защото съм владетел и нямам право на избор. Но само аз зная каква дан заплатих…

— Не си ли доволен, господарю? — тихо попита Драгомир.

— Ако кажа, че не съм, бих излъгал. Доволен съм. От себе си съм доволен. Разбрах повелята на българския бог и я изпълнявам. Но не съм доволен от моя жребий. По-друга исках да бъде моята орис, славянино. И друг виждах пътя си, когато преди десет лета се възкачвах на Кардамовия престол.

— Може твоят път да е бил наспроти волята ти, но, заклевам се, докато има българин, ще те споменава с възхвала и благодарност.

— Ще споменава битките и победите, не и онова, с което исках да бъда запомнен. — Крум скръбно поклати глава. — Онова, голямото, истинското, което смятам венец на моя живот — писания закон, който дадох на подвластните ми българи и славяни. — Ханът отново се оживи. — Величието на един владетел не може да се измерва само по битките, които е водил и печелил. Говоря за битки като утрешната, които се решават с щит и меч. Защото владетелят води и други битки, победите от които носят и неувяхваща слава, и признателност, и съзнание за добре изпълнен дълг. — Крум заизрежда на пръсти: — Битката против самия себе си: да не допусне блясъкът на властта да заслепи погледа му, възхвалите на блюдолизците да заглушат слуха му за повелите на дълга. Битката за благоденствието на народа му; никоя слава не е трайна, ако е изградена върху нищета, недоимък, лишения и сиромашия. И най-важното: битката за справедливост. Дай на един властелин всички възможни бранни победи, но лепни на челото му печата на несправедливостта и ти го осъждаш на вечно проклятие…

За обикновения човек — продължи Крум разпалено — справедливостта е лесно нещо. Достатъчно е да не се откланя от истината и да има доблест да я казва дори когато тя е в негова вреда. За един владетел обаче тази справедливост е малка, недостатъчна; справедливостта на владетеля са редът, правдата и равенството, които е дал на всички люде от неговия народ. А другото име на тази справедливост е закон. Закон, равен за всички, и честни съдии, които да съдят съобразно с него. Това създадох аз, Драгомире!

— Закон имаше и преди, господарю — несмело се обади славянинът. — Имаше и съдии, които го прилагаха.

— Да, имаше закон и съдии. Неписан закон. И справедлив, защото произлизаше от обичая и натрупаната през вековете мъдрост. Но този закон беше слаб и хилав. Първо с това, че беше неписан. Неписания закон всеки чува, както си иска, и разбира, както му е изгодно. После — облагодетелствуваше клеветниците, богатите и знатните. Особено богатите и знатните; те всъщност съумяваха винаги да застанат над закона. Такъв закон не води към справедливост, а към поквара и разложение. Не вярваш ли в закона и в равенството на всички пред него, ти не вярваш и в самата държава. Ти преставаш да бъдеш част от цялото. От свой ти се превръщаш във враг. Държава с такъв закон е осъдена на гибел. Народ с такъв закон е осъден на самоизяждане и изчезване.

Когато създадох моя закон, аз всъщност изравних пред него всички: богати и нищи, знатни и безизвестни. Въздигнах единната справедливост и я превърнах в писан закон. А за да бъде този закон всеобщ и равен за всички, аз предвидих най-тежките наказания за онези съдии, които съдят не по закон и по съвест, и за онези клеветници, доносчици и подкупници, които принуждават съдиите да съдят криво и нечестно. Ето, Драгомире, това аз смятам венец на моя живот.

— Но защо си недоволен, щом си го създал?

— Защото и писаният закон не е истински закон, докато не се прилага. Докато не стане част от самия живот. А часът на България… — Крум скръбно сви рамене. — Часът на България не ми позволи да видя узрели плодовете… Аз съм още жив, а законът вече се забравя. Забрави го и ти, Драгомире. И потомците ни няма да ме запомнят с него, а с битките и пролятата кръв…

Навън се разнесоха гласовете. Стражата в стана известяваше, че се е зазорило.

 

 

Вече нямаше съмнение — двунеделното изчакване и дебнене беше свършило и днес щеше да настъпи развръзката.

В двата стана рано-рано раздадоха храната; докато топяха в чорбата големите залъци, воините за последен път преглеждаха и потягаха оръжието си. Много ръце стискаха муските и амулетите, окачени на вратовете. Кратунките с вода увиснаха на поясите. Смеховете и подвикванията станаха по-високи и някак пресилени. В хълмистата околност на Версиникия цареше онази възбуда, която предхожда големите сражения.

Ромеите отслужиха молебен и призоваваха триединния бог да подпомогне оръжието им. В стана на българите хан-боилът коловър^[37] принесе десет охранени кучета в жертва на Тангра и по вътрешностите им изтълкува, че победата ще увенчае българския меч. Славяните изпяха бранни песни и с неистови крясъци измолиха помощта на мълниеносеца Перун. А онези от българите и славяните, които бяха прегърнали Христовата вяра, тайно сториха свещен кръст пред гърдите си и зашепнаха молитви към Исуса.

После войските се построиха. Корави ръце издигнаха щитовете. Над тях блеснаха яростни очи. Внезапно настана мълчание: десетки хиляди гърла затаиха дъх. След това някъде зад ромейската редица гръмнаха тръби и литаври. Див боен вик раздра въздуха и безчисленото византийско множество, облечено в сушени кожи и желязо, се люшна напред…

Яхнал врания си гривест жребец, хан Крум остана неподвижен. От височината, където беше шатрата му, той оглеждаше хълмовете отсреща, където пъплеха и напираха ромейските пълчища. Отредите на императора и на Лъв Арменеца напредваха по-спокойно, сякаш неохотно; дясното им крило обаче, в което бяха войските на Йоан Аплакий — най-многобройните и най-силните, — то не крачеше, а вихрено се носеше сред грохот и трясък.

Кратка подигравателна усмивка се хлъзна по лицето на хана. Хлъзна се и веднага изчезна в извитите му надолу мустаци. Той вдигна ръка и рече на притичалия вестоносец:

— Главата на Никифора. При Ославна!

Разбра го вестоносецът; той се втурна в шатрата на хана, грабна чашата-череп, забоде я на копието си, пък се метна на коня и полетя надясно, където ордата на багатура Ославна се криеше в един овраг от очите на ромеите и чакаше своя час.

Разбраха го и пълководците от свитата му — планът за битката оставаше същият, както им го съобщи снощи ханът. Защото вече две години Крум имаше обичай да изпраща „главата на Никифора“ там, където смяташе, че ще бъде развръзката на боя — да възпламенява своите и да смразява ромеите.

А отредът на Йоан Аплакий приближаваше. Той превали последните хълмове и макар че краката на воините вече тегнеха от умора, с ненамаляващ устрем се насочи към лявото крило на българите. Ханът изчака ромеите да преминат долчинката, даде им време да изкачат десетина крачки по последната височина и отново вдигна ръка. Изсвири рог, вестоносец на запенен кон препусна наляво. Но там Драгомир не дочака вестоносеца; видял, изглежда, знака на хана, той пусна нетърпеливите воини, които с весел вик и в радостна надпревара се втурнаха срещу ромеите.

Още първият сблъсък помете предните византийски редици и ги свлече отново долу, в падината. И там се разгоря лютата и жестока битка: прилични на морски вълни, които се гонят и бързат да стоварят мощта си върху скалистия бряг, ромейските вериги една след друга преваляха хълма и, окуражавани от оплискания с кръв Аплакий, се нахвърляха върху защитниците; нахвърляха се и… погиваха с десетки наведнъж; защото там бяха славяните на Драгомир и на другите князе — сякаш не хора, а канари, сраснати надълбоко със земята, която никаква буря и никакъв тласък не могат да отлепят от местата им.

Изненадан от неочаквания отпор, стратегът Йоан Аплакий вкара в битката и последната верига на отреда си. Напусто! И това усилие се преломи в желязната стена на славяните, които — високи и снажни, почти всички светлокоси, разнородно въоръжени, пъстро облечени, мнозина разголени до кръста — като че не се биеха, а косяха избуяла ливада и всеки техен замах поваляше по една редица от нападателите. Хвърчеше с коня си Аплакий, преминаваше от група на група, биеше се и увличаше другите да се бият, а в сърцето му се прокрадна съмнение. Къде бе сгрешил? Защо този тъй добре замислен удар, който трябваше да отхвърли варварите чак в реката, се прекърши още тук, в подножието на височината? Какво друго можеше да направи пълководецът, за да наклони в своя полза везната на победата? Трескаво мислеше тези неща Аплакий, повтаряше си ги между два удара и между две насърчителни думи, а изход не виждаше. И само една мисъл не мина през главата му: да поиска помощ от императора. Защото знаеше — Михаил Рангаве, спасил се по чудо преди две години от клопката при Веригава (така зад думата „чудо“ бяха привикнали да скриват позорното бягство на Никифоровия зет и по-сетнешен император), изпитваше неописуем страх от българите и през цялото време имаше грижа не толкова за победата, колкото за собствената си кожа; такъв човек нямаше да окаже помощ, защото в нея би видял опасност за самия себе си. После… после стана късно за каквато и да е помощ. Докато русокосите славяни продължаваха да громят в дола последните ромейски напади, някъде отдясно и отзад изникна отред от смугли българи, настървени като хищници, усетили миризмата на кръв. И не само изникнаха, но и отрязаха пътя на юг…

Все още неподвижен върху врания си кон, хан Крум продължаваше да оглежда бойното поле. Вдясно и в средата войските се бяха вчепкали и се биеха, но личеше, че не там се хвърляха главните сили и че не там се търсеше развръзката. После извърна поглед и наляво. Видя как славянските дружини на Драгомир поеха върху себе си и прекършиха ромейския удар, после забеляза и ловкия обход, предприет от зера-таркана Онегавон. Кимна доволно — за него изходът на битката при лявото крило вече не будеше съмнение. Явно не будеше съмнение и за олгу-таркана Исбул, защото той вече бе започнал да придвижва конницата надясно.

За трети и последен път днес ханът вдигна ръка.

Отново се разигра познатата сцена: зов на рогове, развени копия с конски опашки, заповеди, изричани и повтаряни от прегракнали гласове. Но този път последва друго.

Ордата на жупан-таркана Охсун, която досега възпираше с бой отреда на Лъв Арменеца, не случайно бе съставена от ветерани, преминали през всички войни и сражения на Крумовото властвуване. Опитни както никои други, те, щом чуха уговорения знак, нападнаха и изтласкаха ромеите на петдесетина крачки, после рязко се изтеглиха и, като се разделиха на две, отвориха пролука точно по средата. Патрицият на източните провинции Лъв, пък и останалите военачалници около него нямаха време нито да разберат какво се крие зад това странно придвижване, нито да отдадат някакви заповеди. Разнесе се нечовешки вик:

— Ху-у-у, ху, ху, ху-у-у!…

И в следния миг в още неслегналата се пушилка на процепа пред тях се появи — вихрена и бясна — свежата и горяща в бранно нетърпение орда на Ославна. А най-отпред, дори пред развените на копията конски опашки, стърчеше един зловещ предмет, който всички познаха — обкования в сребро череп на Никифора Геник! По-назад напираха и ордите на Чепа багатур, на копан Окорсис, на Диценг, на хановия брат Цок… Както скала се откъсва от някой връх, полита надолу и нея нито зид, нито човек може да спре, така в нечовешки устрем напредваха българите. И всичко се смилаше под стъпките им, сякаш наистина минаваше търкаляща се скала…

Лъв Арменеца не беше страхлив, не му липсваше и бранен опит. Той веднага разбра, че с отслабените си (някои от най-добрите му банди^[38] бяха изтеглени през нощта и придадени на Аплакий) и вече обезкръвени части не ще успее да удържи яростния напад на страшния Крум. Имаше още само една възможност да се попречи на поражението — турмите от средата да се хвърлят напред и полуналяво, да отрежат тила на вклинилите се орди и да ги нападнат отзад или поне да ги принудят да се оттеглят. Но когато понечи да изпрати човек при императора, за да му поиска тази помощ, той видя, че средното ядро на бойния строй вече не съществуваше: треперещ за скъпоценния си живот, Михаил Рангаве бе извърнал гръб на битката и, последван от схолите^[39], вече препускаше назад. Лъв Арменеца не беше страхлив, но още по-малко беше герой. Милееше за славата на ромейското оръжие, но повече милееше за собственото си спасение. И като смушка коня си, той последва своя господар…

Далеч зад гърба му се разнесе грохот на хиляди подковани копита — конницата на олгу-таркана Исбул се бе намесила в боя.

Наченалото поражение се превръщаше в пълен погром…

 

 

… На заник слънце, когато битката отдавна беше отшумяла, хан Крум, придружен от боилите^[40] и пълководците си, полека обхождаше местата, по които се бяха развили най-лютите схватки. Крачеше бавно, със сключени отзад на кръста ръце и с хлътнала между раменете глава. Наоколо се носеше смрад на кръв и рани, изцъклени трупове лежаха застинали в последното си движение, изоставени недоубити коне огласяха въздуха с протяжно цвилене, навред се търкаляха посечени щитове и пречупени копия… Ханът вървеше сред този хаос — пъклено олицетворение на унищожението — и нито един мускул не помръдваше на вечно смръщеното му лице. Сега той беше Крум Страшни: жестокият, кървавият, безчувственият. И само един се досещаше какво всъщност ставаше в душата му — княз Драгомир. Но и той се колебаеше. Кой беше истинският Крум? Снощният, болезнено раздвоеният? Или този, безсърдечният?

— Йоан Аплакий — обади се по едно време зера-тарканът Онегавон, като посочи с ръка един труп в златно въоръжение. — Повелих да остане така, както го намерихме след битката.

Приближиха. Стратегът лежеше по гръб, с превит в коляното ляв крак. Десницата му продължаваше да стиска меча. От лявата страна на гърдите му, забита в златолюспестата броня, стърчеше стрела, украсена със снопче черни пера.

— Смърт на воин!… — прошепна на себе си ханът.

— Ние изпуснахме императора, ювиги хане — каза високо багатурът Чепа, който не страдаше от излишна чувствителност, — но дали тази глава няма да е достойна да замести Михаиловата върху лавицата ти?

Крум не му отговори. Може би изобщо не го чу. Или пък сметна думите на багатура прекалено нелепи, за да заслужават отговор. Той продължи да гледа вторачено поваления военачалник, а после вдигна глава и заповяда:

— Погребете го с почести. Йоан Аплакий беше опасен враг, но честен воин, който не изостави людете си дори и в смъртта. Ние знаем да мразим враговете; трябва да се научим и да уважаваме честните противници. — Прекрачи нататък, но отново спря. — Или по-добре осолете тялото на Аплакий и го пратете на близките му в Константиновград. Той беше християнин; нека те го погребат според своите вярвания…

 

 

Войската на хан Крум ознаменува победата при Версиникия с незапомнено пиршество. Петдесет вола, три стада овце и много дивеч бяха изпечени над огньовете за тази гощавка, а цял керван коли с тумбести амфори донесе ароматното тракийско вино. Песен след песен огласяха околността и танец след танец разтреперваха земята.

От трапезата на военачалниците липсваха само трима: по същото време олгу-тарканът Исбул с конницата си гонеше ромеите някъде на юг, зад него пъплеше ордата на копана Окорсис, прибираше неизброимото захвърлено оръжие и разгромяваше изпречилите се по пътя му крепости, а великият боил Цок обсаждаше с войските си Адриановград. Но когато стигнаха до победната наздравица (първият българин, употребил тази чисто славянска дума, беше Крум; това стана след битката при Веригавския проход), изведнъж забелязаха, че липсва още един. Ханът се бе измъкнал незабелязано от пиршеството.

— Аз ще го намеря — надигна се от мястото си княз Драгомир.

— Навярно е при войскарите — подвикна подир него багатурът Ославна. — Нали го знаеш…

Но ханът не беше и сред войскарите. Драгомир огледа всички воински трапези, потърси го и по огънатите като смокове хора̀, надникна и в шатрата му, но никъде не го откри.

— Мина отколе оттука — каза му най-сетне един от стражниците, които охраняваха стана на войската, докато със завистливо око поглеждаше към проточените на цяло поприще трапези. — Хе натам, към Адриановград…

Княз Драгомир продължи в направлението, което воинът му показа. И скоро го видя. Ханът беше на онова място, където преди три дни ордите на Чепа, Охсун, Диценг и Окорсис бяха смазали отреда на Лъв Арменеца. Видя го и застина от удивление.

Човекът, когото нарекоха „Страшни“, беше сам. И в опустошената от хилядите стъпки земя, по която личаха черните петна на засъхналата кръв — приведен, забравил всичко около себе си, — посаждаше една ябълкова фиданка…

Песента на чучурите

Изпратих почетните гости на половин ден път от престолнината, сбогувах се както повеляват утвърдените от векове обичаи, после се метнах на коня и като го пришпорвах немилостиво, полетях назад, към Плиска. Трудно ми е да изразя онова, което носех в душата си. То беше и смут, и задоволство от внезапното прозрение, и яд към самия мене, и спомени. Много спомени, които бликаха от сърцето, преливаха, надпреварваха се, изтикваха се един друг и замъгляваха съзнанието ми. А пред очите ми беше все една и съща картина: ококорените от смайване лица на същите тези жълтоглави немци, които само преди една луна бяха пристигнали тъй надменни и високомерни…

Върнах се в старопрестолния град, скочих от седлото и оставих верния ми кон сам да намери пътя до конюшнята, а аз приседнах до водоскока. До моя водоскок! Приседнах, заслушах се в напевния ромон на трите буйни чучура и заровил лице в шепите си, се замислих. Както никога досега!

Хан ювиги^[41] Маламир от бога владетел.

Старият негов боил^[42] кавханът^[43] Исбул

направи този водоскок

и го даде на владетеля

и владетелят много пъти даде

на българите да ядат и пият

и на боилите и багаините^[44]

даде големи дарове.

Бог да удостои

владетеля от бога

да живее сто години

заедно с кавхана Исбул.

Надпис от Шумен

Кой съм аз? Попитайте людете на Плиска и ще получите много ответи. Най-старите — онези, моите връстници, на които сланата на времето е сбърчила лицата и побелила косите — ще ви кажат: „О, това е мъдрият кавхан Исбул, който нявга, като олгу-таркан^[45] на страшния Крум, бе начело на конницата в славните битки при Веригавския проход и Версиникия!“ Синовете на тези стари воини ще рекат: „Исбул ли? Та той е мъдрият кавхан, комуто Омуртаг възлагаше най-трудните пратеничества по чуждите земи, който управляваше наравно (за да не кажат: като попечител) с Маламира и сега, при Персиана, пак е пръв между първите!“

(Хан Ювиги Маламир) от бога владетел.

Моят дядо Крум (воюва срещу гърците)…

и баща ми (владетелят Омуртаг),

като направи 30-годишен мир

и добре живя с гърците,

и аз някога добре живях с тях,

но гърците опустошиха моята страна

и владетелят Маламир,

като управляваше с кавхана Исбул,

с войска дойде срещу гърците

и крепостта Проват,

и крепостта Бурдидзо,

и страната на гърците…

и всичко направи славно,

и дойде до Филипопол и даде да ядат,

и тогава кавханът Исбул среща…

преславния владетел…

Надпис от Шумен

А най-младите, които тръпнат от желание за бранни подвизи и воинска слава, ще възкликнат буйно: „Кой? Кавхан Исбул? Той е мъдрият военачалник, който по времето на невръстния Маламир смаза ромеите при Проват и Бурдидзо, а лани ни води в победен поход на югозапад, за да присъединим многобройните смоляни към ханството!…“

Владетелят от бога на много българи

Персиан

изпрати кавхана Исбул,

като му даде войски и ичиргу-боила^[46] и хана-боила коловъра;

и кавханът срещу смоляните…

Надпис от Филипи (при Кавала)

Забелязахте ли? „Мъдрият“, „мъдрият“, „мъдрият“… Всички ще ви кажат „мъдрият“, а едва днес старата ми патила не едно премеждие глава осъзна, че цялата ми прехвалена мъдрост е била само сляпо подчинение на повелята на един и на прозорливостта на друг. На повелята на Крума и на прозорливостта на Омуртага!

Защото какво значи мъдрост? Да преценяваш изгодите на часа и да действуваш съобразно с тях? Да решиш задачата на едно сражение? Или въоръжен с търпение и сладкодумство, с показна твърдост и измамна кротост да надхитриш един словесен враг във важни преговори? Не! Аз, „мъдрият“ кавхан Исбул, ви уверявам: истинската и едничката мъдрост е да прозреш в бъдното, да видиш потребността не на настоящата минута, а на идните години и десетилетия и, надживял грижите на днешния ден, да предначертаеш с нетрепваща ръка утрешния, както стори това Крум, и после — самотен и неразбран като Омуртаг — да следваш това предначертание, докато го изведеш до великото му осъществяване.

Това разбрах аз, „мъдрият“ Исбул, днес, докато слушах песента на чучурите и преживявах спомените си…

Завѐтът

Помня този нещастен тринадесети ден на месец брезен^[47], лето 814-то така ясно, сякаш беше вчера, а не преди повече от двадесет и четири години.

Вече седмици наред се стягахме ние за онзи поход, който трябваше да ни отведе на юг и да завърши с превземането на Цариград — сърцето на Византия. Седмици наред полето край още порутената Плиска се огласяше от топорите на дърводелците, от веселия звън на наковалните, от нетърпеливото цвилене на конете и от протяжното мучене на онези десет хиляди вола, които щяха да закарат стотиците обсадни машини до стените на Цариград. И най-сетне всичко беше готово. Металните брони и шлемове ослепително лъщяха на слънцето. Конете пръхтяха под здравите колена на ездачите. Копията на пешаците се стелеха в равнината като неизброима гора от млади тополки. А там, далеч в дъното, тромаво се поклащаха на дървените си колела стрелометите, катапултите, балистите, скорпионите, високите многоетажни кули и плоските костенурки с тарани^[48]…

Походът щеше да започне след три дни. И сега, когато неизмеримото усилие на подготовката беше вече зад гърба му, хан Крум пожела лично да прегледа всичко. Впрочем лошо се изразих. Както го казах, излезе, че ханът през цялото време се е излежавал в чертозите си и е чакал така, наготово да види войската, с която щеше да потегли за последната разплата. А то не е вярно! Ханът — както и ние, неговите големи и малки военачалници живееше непрекъснато сред войската, спеше в походната си шатра, а дните посвещаваше на непрекъснато надзираване на обучението, готовността на обоза, строежа на машините… Исках да кажа друго. В този ден хан Крум повели цялата войска да премине в бранен строй пред него.

И още от ранно утро безчисленото множество на воините се заизнизва по равното поле: леката конница, подготвена за мълниеносни нападения и за преследване на неприятеля, прашкарите и стрелците с лък, тежката конница с обкованите в желязо ездачи, стенобитните машини, дружините на славянските пешаци, всяка с различно облекло и въоръжение според племето си…

Застанал на коня си върху една малка височинка, ханът наблюдаваше с немигащи очи войската. Лицето му, сякаш издялано от камък, не помръдваше. То беше все тъй смръщено и сурово, с дълбоката бръчка между тънките вежди, и само очите — живи и искрящи като въглени — търчаха по редиците и невям опипваха всяка подробност: здраво ли са пристегнати седлата на ездачите, добре ли са смазани с лой ботушите на пешаците, сигурно ли са сковани машините, охранени ли са воловете… Скъп и пестелив на похвали („Всички служим на едно дело — бяха любимите му думи. — Защо трябва взаимно да се хвалим, щом само изпълняваме дълга си?“), той не поздравяваше преминаващата войска, дори ръка за привет не издигаше. Това не изненадваше никого — познаваха го и знаеха, че похвала излиза от неговата уста само след боя. Мълчахме и ние, военачалниците, които стояхме на две-три крачки зад него: копанът^[49] Окорсис, жупан-тарканът^[50] Охсун, зера-тарканът^[51] Онегавон, двамата багатури^[52] Чепа и Ославна, които винаги бяха начело във всяко сражение, аз и другите олгу-таркани, славянският княз Драгомир, любимецът на хана, и другите славяни… И не на последно място трябва да спомена Евтимий — същия онзи покръстен арабин Евтимий, който премина от византийска на наша страна и ни научи да строим обсадни машини. И само един не беше при нас — канартикинът^[53] Омуртаг; него ханът бе оставил там, в стана, да следи за подреждането на войската.

Безспирно течеше пълноводната река на войскарите, ние я наблюдавахме, ханът мълчеше или повикваше ту един, ту друг от нас, за да поиска някакво обяснение или да направи някаква забележка (повечето въпроси бяха към Евтимий — макар вече да ги бяхме използували при Месемврия^[54], стенобитните машини все още бяха новост за нас), а на всички лица се четеше все една, и съща неизречена мисъл:

— Този път ще бъде!…

И всички знаехме какво значат тези думи…

После… после настъпи злощастието. Ханът вдигна ръка и избърса потта от челото си. Смушкахме се и се спогледахме учудено: кой беше виждал този железен човек да се поддаде на най-лютия зимен мраз или на лятната жега? Мина малко време и той повторно вдигна ръка. Този път поразслаби горницата на златолюспестата си броня. А още по-късно…

— Ханът!… Помогнете на хана!… — чух неистовия вик на Охсун.

Извърнах се (бях се загледал в преминаващите зъбероломни куки) тъкмо навреме, за да видя как хан Крум се залюля на седлото, как направи последно усилие да се задържи, пък се свлече на една страна, рухна на земята и остана с един крак закачен на стремето. Скочих от коня и се хвърлих към него. По-бърз от мене обаче беше Драгомир, който вече откачаше червения му ботуш от стремето. Двамата поехме хана и полека го положихме на влажната пръст; от устата, носа и ушите му течеше черна кръв.

— Знахар! — изкрещя някой. — Извикайте знахар!…

— От слънцето ще да е — рече княз Драгомир, докато бършеше с ръкав кръвта от лицето на Крум. — Да го пренесем в шатрата му!

Вдигнахме на ръце безсвестния хан и го отнесохме на твърдия одър в неговата шатра. След нас дотичаха и опитни знахари, помаяха се, свалиха бранните му дрехи и като клатеха загрижено глави, туриха някакви билки под носа на владетеля.

Ханът бавно отвори очи. Всички ние, които пълнехме шатрата му, въздъхнахме облекчено. Навярно доловил звука на въздишките ни, той хлъзна размътен поглед по нас, после го спря по-продължително върху тревожните лица на знахарите. Накрая устните му бавно промълвиха:

— Омуртаг… — Повикайте канартикина…

Заповедта му се пренесе навън. Чухме как полетяха вестоносци. А ханът пак затвори очи; стори ми се, че пестеше силите си — дори онези сили, необходими да държи клепките си отворени — за срещата със сина си.

— Господарю… — поде задавено копанът Окорсис, като бършеше чело с единствената си ръка.

Но хан Крум го прекъсна с поклащане на глава. Не желаеше или нямаше сили да говори.

Така стояхме в мълчание, докато навън отново проехтя буен конски тропот и Омуртаг не влезе, а връхлетя в шатрата. Канартикинът се огледа за миг, пък се хвърли на колене до одъра на баща си.

— Господарю и татко!…

Хан Крум полека изви глава по посока на гласа, отново отвори очи и ги спря върху първородния си син. Приближих се и подпрях тялото му с някакви възглавници.

— Изслушай ме, сине — тихо заговори ханът. — Чувствувам, че умирам…

— Не е вярно! — извика Омуртаг, сякаш искаше със силата на гласа си да прогони витаещата наоколо смърт. — Не е вярно, не може да бъде вярно!…

— Мълчи! — кротко го смъмри Крум. — Нямам време да споря. Мълчи и ме изслушай. — Той направи усилие да се изправи, помогнах му, но ханът успя само да се подпре на лакът. — Изслушай ме — повтори. — Слушайте и вие всички. И не ме прекъсвайте — остава ми само толкова, колкото да кажа последната си воля. — Той помълча, като че събираше силите си. — Умирам, сине. Умирам точно сега, когато съм на крачка от целта…

— Ние ще довършим делото ти, ювиги хане! — тържествено произнесе багатур-багаинът Ославна, като размаха пестник на юг.

Крум поклати глава в отговор, но не отмести поглед от сина си.

— Утре ти ще бъдеш хан на българите, Омуртаг, и ще седнеш върху престола, върху който са седели Исперих и Тервел, Телериг и Кардам…

— Заклевам ти се, няма да посрамя нито тяхната, нито твоята памет, татко! Заклевам ти се, ще довърша онова, което ти започна!

— Не! — рече неочаквано за всички ханът. — Не! От тебе искам…

Не можа да продължи. От устата и ушите му отново бликна кръв, тялото му се отпусна на възглавниците. Знахарите се втурнаха към него и пак избърсаха кръвта и поднесоха билки под носа му. И Крум се съвзе — сигурен съм, че се съвзе със силата на волята си, а не от билките на знахарите; съвзе се, защото трябваше да се съвземе и да доизкаже завета си.

— Всички служим на едно дело — проговори, този път още по-тихо, ханът, — но всеки от нас трябва да му служи с онова, което Тангра му е дал. Ти не си роден за бранна слава, сине, не си роден за битки и завоевания. Откажи се от похода и разпусни войската…

— Как! — не се стърпя багатурът Чепа. — Сега, когато…

Но ханът сякаш не го чу, а продължи:

— Нашето дело е делото на България. Служих му, както можех: с битки и кръв, с пожарища и пепелища… Когато се налагаше, аз не се поколебавах да наруша и свята клетва. Колко врази загинаха от ръката ми? Не зная и не искам да зная. Мисията, отредена ми от бога на България, искаше от мен да бъда жесток и страшен, името ми да всява ужас във враговете, за да не дръзва никой да посяга върху земята, избрана от великия Исперих за земя на българите.

— Но твоята цел беше да смачкаш Цариград, господарю и татко. Защо да не довърша започнатото от тебе дело?

— Защото не можеш. Пък и не ти е нужно, сине. Врагът е уплашен не за една — за сто години. Прибери меча и не го вади освен при крайна потребност. Земя имаш достатъчно; не ламти и не воювай за повече. Имаш и достатъчно ужас в сърцата на враговете, които задълго ще помнят името на баща ти. И това там… — той кимна към превърнатия в стакан череп на Никифора, от който никога не се делеше — също не ти е нужно. То… беше нужно на мене, за да показвам чрез него на нашите съюзници славяните, че силата е на наша страна и че при нас и с нас ще бъдат по-добре, отколкото с ромеите. Погреби този череп, Омуртаг, и забрави за него. Остави меча и ужаса; нека мирът и съзидателният труд бъдат твоите оръжия.

Гласът на хана все повече отслабваше. Всички приближихме към него, за да чуваме словата му, които все по-мъчително и по-глухо се откъсваха от устните му.

— Не те разбирам, татко — рече хрипливо Омуртаг.

— Почти столетие и половина владеем тази земя, сине, а живеем в нея като гости. И както са живели дедите ни по полята на Скития. В юрти и землянки. И тази Плиска, която Никифор изпепели… Уж славна престолнина, а всъщност временен стан на скитници чергари — това беше тя. Ето моя завѐт, сине: гради! Гради по всички краища на България, за да я направиш достойна за завист и за да свържеш към нея българите не само с пролятата кръв, но и с пролятата пот. Само тогава земята и българите ще станат едно. За всички времена… — Ханът помълча малко. Треперещата му от безсилие длан опипа по одъра, сграбчи моята десница, която го крепеше на възглавниците, изтегли я напред и я вложи в ръката на Омуртаг. — Ето, нека той бъде твой кавхан. И двамата градете, градете, градете…

(Велики Тангра! Четвърт век живея с едно съмнение: моята ръка ли подаде тогава Крум или ръката на Драгомира? На този Драгомир, който и без това беше човек уседнал, мирен и склонен към съзидаване?)

Погледът на хана потъмня. Знаехме, чувствувахме, че говореше не той, а нечовешката му воля, когато изрече:

— Закълни се!

— Заклевам се — тържествено произнесе Омуртаг и в същия миг главата на хана клюмна. Но не, той не беще мъртъв. Или поне не още. Защото след малко се надигна рязко, извърна се на юг и викна:

— Цариград!… Ромеите!…

Това бяха последните му думи. Великият хан Крум, страшилището на Византия, „новият Сеннахерим^[55]“, както го зовяха ромеите, рухна на одъра и душата напусна смъртното му тяло.

Въплъщението

На четвъртия ден след като погребахме стария хан, Омуртаг ни свика, боилите и багаините, на пръв Велик съвет; казвам „на четвъртия ден“, понеже цели три дни и три нощи новият хан прекара затворен в покоите си и не допущаше до себе си никого — нито жените, нито верните си служители.

Събрахме се в онази оцеляла стая на стария чертог, която хан Крум набързо бе приспособил за престолна зала. Събрахме се и един друг се гледахме с ням въпрос в очите. „Какво ще стане сега? — питаше се всеки от нас. — Наистина ли ще пропадне онова, което с кръв и труд подготвихме от цяло десетилетие?“ Питахме се и не намирахме отговора. Защото отговорът бе у хана…

— Ювиги хан Омуртаг! — обяви от вратата един стойник.

След думите се появи и ханът. По онова време Омуртаг беше четиридесетгодишен (колкото и аз — ние бяхме връстници). Имаше дълго скулесто лице, студени стъкленосини очи и широко чело, украсено от кестенява коса със сребристи кичури на слепоочията. Сега той спря до вратата и ни изгледа. Забелязах само, че лицето му беше бледо и посърнало, а очите — подпухнали от тридневното бдение. После ние извадихме мечовете, издигнахме ги нагоре за поздрав и изрекохме в нестроен хор:

— Да живееш сто години, ювиги хане!

Омуртаг прекоси залата, изкачи трите стъпала и за миг спря нерешително пред престола. Дали там не виждаше сянката на Крума? Сетне направи последната крачка и седна на престола на българските ханове. Ние отново го поздравихме с радостни възгласи.

— Воини и славни пълководци — заговори ханът; гласът му беше едновременно и глух, и стоманено твърд. — Преди три дни ние изпратихме нашия велик баща и господар. Днес аз, неговият наследник, ви събрах, за да поговорим вече не за миналото, а за бъдещето на България. Говорете! Искам да чуя вашите съвети.

Както става обикновено, за малко настъпи тишина — не е леко да изкажеш думи, решаващи съдбата на отечеството. И пак, както обикновено, пръв заговори най-буйният от нас — багатур-багаинът Ославна:

— Славното племе на Авитохола^[56] и Испериха има един закон, ювиги хане. Законът на меча! Поведи ни на славна бран! Поведи ни и преди снегът да покрие земята, кракът ни ще бъде върху Константиновград, а десниците ни ще стискат десниците на нашите братя — потомците на Кубера^[57].

Не трепна Омуртаговото лице, не измени изражението си при тези думи. Само отмести поглед, подканяйки останалите.

— Аз чух предсмъртната воля на баща ти — поде едноръкият копан Окорсис; другата си ръка той бе загубил лани, когато гонеше ромеите на юг от Версиникия. — Чух волята му, но те съветвам да продължиш наченатото от него дело. Когато е извървял дълъг път, грях и престъпление е човек да не измине и сетната крачка. А ние сме именно пред сетната крачка, ювиги Хане. Никога племето на Испериха, Тервела, Кардама и Крума не е било по-готово за победна бран, никога не е било по-силно. Поведи ни!

Един след друг се изказаха и останалите. И всички повтаряха едно и също: „Поведи ни!“ Най-после ханът спря очи и върху мене:

— И ти ли мислиш така, кавхане Исбул?

Въпросът му издаваше, че той не мислеше така. А с обръщението „кавхане Исбул“ Омуртаг всъщност узаконяваше въздигането ми в кавхански сан, изказано само като пожелание от баща му. Може би от признателност за обръщението трябваше да подкрепя неизречената воля на хана, но аз реших, че не е достойно един български кавхан да угодничи и раболепствува. И затова не се поколебах да изрека истинските си мисли:

— Да ме прости сянката на великия ти баща, ювиги хане, но аз също ще те посъветвам да ни поведеш на бран. Могъщата ни войска е в шепата ти. Превърни я в мълния и я стовари върху заклетия ни враг — ромееца! — Помислих малко, после продължих: — Пък дали тъкмо това не беше последната повеля на Крума? Старият хан говореше за строителство и мир, но не бяха ли последните му думи за Цариград и ромеите? Аз свърших. Наоколо се разнесе одобрително шумолене. Само лицето на хана продължаваше да бъде неподвижно. Омуртаг стана.

— Чуйте сега и моята воля. С правото което моите предци и този престол ми дават, аз… ще въплътя завета на баща си. И затова заповядвам: утре за Цариград да се отправи пратеничество, което да договори и сключи колкото се може по-дълготраен мир; за водач на пратеничеството определям кавхана Исбул; една трета част от войската да се разпусне веднага и да се върне по родните си места заедно с войводите си, останалата войска да изчака завръщането на пратеничеството; оставащата в Плиска войска наред с воинските обучения да се привлече и на строежите, които също захващат от утре… — Някой изръмжа недоволно. Доколкото ги познавах, трябва да беше Чепа или Ославна. Ханът не измени израза на лицето си, не се опита да открие недоволника, само леко повиши глас: — Това е моята ханска воля. Ако някой не е съгласен с нея…

Хан ювиги Омуртаг

пожела да има мир с гърците

чрез послания до императора. И изпрати

пратеници в първата година

(от царуването на хана)

и те сключиха договор за 30 години…

Начало на Сюлейманкьойския надпис

Не довърши, но ние разбирахме какво съдържаше неизреченото. Защото познавахме кръвта, която кипеше в жилите на Омуртага.

— Можете да се оттеглите — каза ханът. — Остани само ти, Евтимий!

И докато излизахме от залата, чухме го да заговаря на арабина:

— Ти си вещ в обсадните машини, Евтимий. Но простира ли се умението ти и в строителството на дворци и крепости?

 

 

Нека ви припомня, че именно аз бях онзи, който сключи тридесетгодишния мир с ромеите и че аз ги принудих да подпечатаме този мир, като изпълних техните обреди, а те — нашите. Когато след две пълнолуния се върнах, вестта за сключения мир отдавна ме беше изпреварила. Отминах нявгашния стан на войската и сякаш след миг попаднах в някакъв друг свят: зад гърба ми останаха шатрите, събраните на пирамиди копия и гигантските обсадни машини; пред очите ми, там, където трябваше да се намира Плиска — една безкрайна шир със стотици захванати строежи върху нея и с много хиляди люде, които като разбунен мравуняк се щураха из него, улисани в работата си.

Ако не ме бяха отвели при хана, навярно нямаше да го позная. Защото Омуртаг беше оплискан с кал като грънчар, от пояса му стърчеше пергамент с някакви чертежи, а загрубялата му от прост труд ръка стискаше дълга летва с нанесени по нея мерки. Избърса длан в избелелия си кафтан, подаде ми я за поздрав, после едва дочака да изрека няколко слова за пътуването и договора и ме пресече нетърпеливо:

— Остави! Всичко това е известно. Ела по-добре да видиш чудото, което българските ръце сътворяват тука! Ела, ела…

И той ме поведе, не, накара ме да тичам подир него, за да ме запознае с всичко, което се строеше в старопрестолния град. Показа ми дълбоките изкопи, където щяха да бъдат избите на ханските дворци и на болярските жилища. Един до друг обходихме издигнатите до човешки ръст дебели стени на вътрешната крепост („Ханската твърд“, както я нарече Омуртаг). С летвата в ръка ми посочи къде ще бъде Големия дворец, после Малкия дворец, храмовете, живелищата на войската, защитният ров на Външния град… Водеше ме Омуртаг, сочеше ми ту изкусните каменоделци, които дялаха огромните блокове за крепостните стени („Тангра! Кога свариха да се изучат нашите воини в каменоделското изкуство!“), ту тухларните пещи с размери на многокатни домове, ту гигантските ями, в които бъркаха хоросана; водеше ме и говореше неспирно — като човек, който отдавна е търсил кому да изкаже насъбралото се в него, — а аз се и дивях, и плашех, и се радвах заедно с неговата радост, и се съмнявах. И си мислех: „Това е същата, Крумовата воля, но отведена в ново русло — не към бран и завоевания, а към градежи!“ Казвах си го, пък се чудех на Омуртага и на невиждания досега огън в очите му, чудех се и на другите боили и багаини, които — наспроти желанието и разбиранията си, но шибнати от желязната воля на хана — тичаха и крещяха по строежите така, както ги знаех да тичат и крещят само в битките…

Всичко в Плиска беше само „ще“ — крепостните стени и чертозите, оброчищата и болярските домове; едно неизмеримо „ще“, зад което стояха само титаничната настойчивост на Омуртаг, знанията на Евтимия и… здравите мишци на хилядите строители. Впрочем не, сгреших. Едно нещо бе напълно завършено — паметната плоча на първата знатна жертва в тази невиждана мирна битка: една тежка греда бе отнела живота

Хан ювиги Омуртаг.

Ичиргу-коловърът беше мой хранен човек

и умря вътре.

Надпис от Плиска

на ичиргу-коловъра и сега колоната с надписа за него стърчеше там, пред „ще“ — Големия дворец.

— Така ще бъде тук — рече Омуртаг. Ще скланят глави чуждоземците пред имената на моите хранени люде, пък тогава ще се явяват при владетеля…

Пак „ще“! Дори и покойниците…

 

 

Трудно ми е да опиша годините, които последваха. В спомените ми те са преплетени в някаква пъклена бъркотия от изкопи, хоросан, тухли, чертежи и дялани камъни. Ден след ден — зиме и лете, в дъжд и нетърпим пек — ехтяха чуковете на каменоделците, звънтяха мистриите на зидарите, сипкаво скърцаха длетата на дърворезбарите. Ден след ден и година след година се нижеха, а Омуртаг все тичаше по строежите, заедно с мазачите викаше и ругаеше от височината на някой зид, не се срамуваше да хване въжето и да тегли нагоре ведрата с хоросан заедно с простите люде… Чутовната му упоритост тласкаше всичко напред, не даваше мир ни на знатния, ни на просяка!

Ден след ден…

Боилите роптаеха. Не крия, роптаех и аз. „За какво са ни тия грамади? — мърморехме ние. — Дедите ни нямаха каменни дворци, а пак съградиха великия ни саракт^[58]. Българинът е роден за рат, не за каменарство!…“ Роптаехме ние, а Омуртаг или не ни слушаше, или запушваше устата ни със заплахи. И Плиска постепенно преставаше да бъде „ще“ и се превръщаше в „е“. Завършеше ли нещо голямо, ханът веднага се втурваше към друго, още по-голямо и по-трудно. Издигнеше ли се крепостна кула и появеше ли се върху нея първият стражник с развяна на копието конска опашка, Омуртаг се залавяше за двореца. Издигнеше ли се и дворецът, той се нахвърляше да строи оброчище на Тангра. Нищо не беше за него второ и незначително — еднаква грижа отделяше той и на чертога, и на готварницата във воинските живелища, и на чаршията на купците в южния край на града.

… А животът си течеше и си изискваше своето. Трябваше да се провождат пратеничества до близки и далечни царства, избухваха войни, в които — иска или не — ханът трябваше да изпраща войски.

За пратеничествата той неизменно си служеше с мене. Цариград и Аахен, Великоморавия и далечна Франкия, срещи с хазари и лотарингци — оставих ли пътища неизбродени? Но нищо, това все още е редно и обичайно. Ала войните? Чуло и видяло ли се е нявга българи да тръгват на бран, а начело да не е ханът им? Не е бивало — но беше при Омуртага. Воювахме срещу Тома Славянина, за да спасим разклатения престол на императора Михаил Балба („О, сянко на Крума! Как ли не ни порази с гръм или болест, когато ни видя да спасяваме ромееца?“), а Омуртаг остана да гради своята Плиска и прати с войската Охсун и Чепа; върна се Чепа с победните войски и плячката, а Охсун… Охсун остана някъде край Бялото море и само нова колона с неговото име се изправи пред двореца срещу ичиргу-коловъра.

Хан ювиги Омуртаг.

Жупан-тарканът Охсун

беше той хранен човек и умря

във войската.

А родът му беше Киригир.

Надпис от Плиска

Така ставаше всявга: воювахме и срещу маджарите При Днепър, и срещу франките при Тиса, а все други — пълководци и знатни люде — водеха ордите, докато ханът водеше зидарите, варджиите и каменарите И пак роптаеха людете. Не защото ги беше страх от смъртта и не защото се бояха имената им да не се появят пред двореца наред с онези на Окорсис и Онегавон, на жупан-таркана и ичиргу-коловъра.

Хан ювиги Омуртаг.

Копанът Окорсис беше мой хранен човек

и като отиде във войската, удави се

в реката Днепър.

Той беше от рода Чакарар.

Надпис от Провадия

Роптаеха против новия порядък, който влизаше в разпра със свещения обичай, завещан от дедите ни. Роптаех за същото и аз, макар че в пратеничествата не рискувах живота си. А Омуртаг продължаваше да нехае. Самотен и неразбран, той оставаше глух за недоволствата и с някаква дяволска упоритост следваше пътя, посочен му от Крума и възприет от него самия. Пътя на градежите. Издигна паметник на Окорсис, а на другия ден се втурна да строи преславен дом на Дунава; едва дочака каменоделецът да изчука вдлъбнатите букви на Онегавоновата колона и хукна да гради аул край Тича…

Хан ювиги Омуртаг.

Зера-тарканът Онегавон

беше мой хранен човек

и като отиде във войската, удави се

в река Тиса.

Той беше от рода Кувиар.

Надпис от Провадия

Така беше и с моите пратеничества. Върнех се съсипан от умора и — горд от извършеното — с нетърпение чаках да чуя благодарствена дума от устата му, а той ме пресичаше:

— Добре, добре; знаех си аз, че няма да се посрамиш, кавхане! Но твоите разговори с франки (или моравци, хазари, ромеи, лотарингци…) са вече минала работа. Ела по-напред да видиш бъдната!

И ме повеждаше към новия строеж, подхванат във времето, на моето отсъствие.

Все пак за едно от пратеничествата искам да разкажа. То беше в деветата или десетата година от властвуването на Омуртага, не помня сигурно. По онова време славяните абодрити и браничевци се бяха отметнали от нашата власт и — нали бяха християни — потърсиха закрила от франките. И нямаше как — яхнах аз коня и потеглих към Аахен да преговарям с франкския крал Людовик.

(Странни люде са тези християни, странни и малко побъркани. Ето, да вземем същия този Людовик, който и днес царува над франките. Християните го зоват „Благочестиви“, а благочестието му се изразява в постоянни кървави войни срещу… собствените му синове…)

Та в един летен ден пристигнах аз в Аахен и, както е обичаят, се явих със скъпи дарове при Людовика. Прие ме той обграден от велможите си (също такива жълтоглави немци, каквито днес изпроводих и оставих насред пътя опулени), с надменно нехайство получи даровете и с високомерие изслуша дружелюбната реч на Омуртага, изречена чрез моята, кавхан Исбуловата уста. Дълго и с подбрани думи говорих аз тогава, а знаете ли как ми отговори този „благочестив“ император?

— Българите ли? — смръщи вежди Людовик, сякаш се мъчеше да си припомни нещо, отдавна забравено. — Бях чувал аз за някакви си там българи, но…

Изхихикаха велможите му, а един от тях рече гласно:

— Вярно ли е, че вие, българите, строите здрави обори за конете си, а сами живеете в сламени колиби и в юрти от нещавени кожи?

Преглътнах обидата — преглътнах, макар че ядни сълзи изпълниха очите ми (ех, колко унижения трябва понякога да претърпява един хански пратеник!). Постарах се да не чувам обидите и дни наред увещавах Людовика и неговите рицари. Напусто! На вятъра отидоха всичките ми усилия: все не бяха чували за българите, все извръщаха разговора за сламените колиби. (Те по-късно — във войната, в която загина зера-тарканът Онегавон — научиха кои са българите, но тогава, в Аахен, надменността беше още на тяхна страна.) И така със злоба и с буря в душата се върнах аз в Плиска и още прашен и запотен от пътя, се втурнах при хана.

Хан ювиги Омуртаг,

обитавайки в стария свой дом,

направи преславен дом на Дунава.

И като измерих разстоянието

между двата всеславни дома,

направих могила на средата,

и от самата среда на могилата

до стария мой дворец са 20 000 разтега

и до Дунава са 20 000 разтяга:

Самата могила пък е всеславна

и като измерих земята,

направих този надпис.

Човек, дори и добре да живее,

умира и друг се ражда

и нека

роденият последен, като гледа това,

да си спомни за този,

който го е направил.

А името на владетеля е

Омуртаг, хан ювиги.

Бог да го удостои да живее сто години.

Търновски надпис

А Омуртаг ме изслуша набързо и махна с ръка:

— Добре — рече той, — ще пратим Онегавон, Ославна и Чепа да им покажат кои са българите. А ти ела! Нищо, че си уморен — искам да ти покажа последното си живелище. Последното, разбираш ли? Онова, което ще обитавам, когато духът ми ще бъде при моя баща. — И докато аз го гледах слисано, той заповяда да оседлаят коне за нас и за свитата, поведе ме навън и с радостна възбуда редеше: — Измерих разстоянието между Плиска и преславния ми дом на Дунава. И точно по средата издигнах надгробна могила. Отвън е гола, трева още няма по нея. Но почакай да я видиш отвътре. — Той се засмя. — Как мислиш, на зидар като мене се полага да почива в добре иззидано жилище, нали?

… Под тази негова могила го погребахме няколко години по-късно, когато — все тъй самотен и неразбран, — изтощен от петнадесетлетното усилие, напусна нашия свят.

Човек, дори и добре да живее, умира и друг се ражда…

Откровението

Годините, които последваха смъртта на Омуртага, бяха (пък и все още са бурни и неспокойни. Коронясахме за хан Маламира, най-малкия от Омуртаговите синове, и аз, каваханът, властвувах заедно с него или по-вярно — от негово име. Посякохме Енравота (когото някои зовяха Воин), по-големия брат на Маламира, който се поддаде на лукавото сладкодумство на ромейския пленник Кинам, презря боговете на дедите си и прегърна християнството. После ромеите забравиха договора, който бяхме сключили, забравиха и добрината, която Омуртаг им стори, когато Тома Славянина обсаждаше Цариград; те ни помислиха за слаби и немощни и ни нападнаха.

Ако някой търси истината, бог вижда.

И ако някой лъже, бог вижда.

Българите сториха много добрини

на християните (т.е. ромеите),

а християните забравиха.

Но бог вижда.

Надпис от Филипи (при Кавала)

Но тогава аз, кавханът Исбул, захвърлих мирските одежди на посланик, изрових от раклите бранните доспехи при Проват и Бурдидзо показах на ромеите слаби ли сме, или не.

След това умря и Маламир. Той беше много млад, за да има жена и потомство, затова възкачихме на престола Персиан — син на покойния първороден Омуртагов син Звиница. (Той властвува и сега; нека бог го удостои да живее сто години!) И пак аз, кавханът Исбул, останах като дясна ръка на владетеля. От негово име миналата година отново препасах меча, за да присъединя към българския саракт племето на смоляните и да преместя границата ни до земите на Куберовите потомци. (О, Тангра! Помогни ми да доживея до онзи час, когато ще се изпълни великата цел на Кубратовото племе — тук, върху тази земя, да се възстанови погазеното му някога единство!)

… И така преди една пълна луна в Плиска долетяха вестители на разпенени коне и съобщиха: пристигаха пратеници на Людовика Благочестиви. По мой съвет хан Персиан реши да ги дочака не тук, а в дядовия си аул на Тича — сега беше наш ред да се разплатим за някогашното високомерие на Людовик и немците.

Немците… Те бяха все така хладни и надменни, когато ги посрещнах отвъд Истъра^[59], сякаш с всяко движение и всяка дума ни казваха: „Ние благоволяваме да удостоим с вниманието си вас, езичниците и варварите!“ Оставих ги да се опиват от своето високомерие; не можех да си отговоря защо и как, но някакъв вътрешен глас ми казваше, че този път ще натрием вирнатите им носове.

И не бързах. Заведох ги първо в Дръстър — възстановения още от Испериха и разкрасен от Омуртага Дръстър, — после ги задържах два дни да се зверят на богатствата, изпълнили Омуртаговия преславен дом на Истъра. Продължавах да не бързам и ги поведох към престолнината.

Погледната отдалече, Плиска не смайва — вижда се само, че дълбок изкоп и висок насип с дървена защитна стена ограждат голяма площ земя и че през рововете и стените са проправени входове с яки порти и с подвижни мостове. Когато съзряхме в далечината престолнината, немците се посбутаха и надменните усмивки (Те бяха поизстинали в Дръстър, в Омуртаговия дом, и при вида на богатата ни плодородна земя с пръснатите по нея крепости!) отново се появиха върху бръснатите им лица. „Почакайте, почакайте!“ — помислих аз заядливо и нарочно избиколих, за да въведа гостите от източната порта; там, където щяха да минат през най-бедния край на града.

След около час конете ни изтрополяха по подвижния дървен мост и ние, приветствувани от войската и жителите, навлязохме в Плиска.

— О, гот! — чух да възклицава един от велможите. Не зная объркания им език, но по гласа разбрах, че картината на истинската Плиска го беше поразила. И то още тук, в най-бедния край…

Беше го поразила, защото попаднахме на гледка различна от външната: вляво оставаха ханските конюшни — толкова просторни, че хилядата коня от ергелето на владетеля спокойно се сместваха в тях; вдясно и отпред бяха работилниците — грънчарите въртяха на колелата си своите кърчази, кожарите щавеха или крояха ботуши, калпаци и топли шуби за зимата, пред бараките на месарите висеха дълги нанизи суджуци и пастърми, голи до кръста и почернели от пушека железари изковаваха оръжия за воините и сечива за селяците, на тях пригласяха медникарите, под дървените чукове на които се появяваха различни съдове и украшения…; а в дъното, отвъд пъстрите и жужещи работилници, се издигаха — горди и непревземаеми — каменните стени на Вътрешния град.

Но не, аз не бързах да ги отведа в „Ханската твърд“. Преведох ги нарочно през южния край на Плиска и после през западния — исках очите им да видят нашите богатства, а ушите им да чуят незлобивия смях на людете, които се надпреварваха да остроумничат за сметка на пъстрите им бухнати гащи и на шапките с дълги паунови пера…

Южният край беше „царството“ на купците. Тук върху стотиците сергии можеше да се види всичко, каквото светът има да предложи: скъпи платове от Франкия и златни украшения от Византия, милански непробиваеми брони и дамаски гъвкави мечове, стъклени съдове от Венеция и кожи на редки животни от Хазария, безбройни стада за продан и купища зърно и зеленчуци, делви с вино и медовина, храна, восък, дрехи за бедни и богати, ловни и бранни оръжия…

А в западния край бяха домовете на богатите. Тук велики и малки боляри, боили и багаини се бяха надпреварвали (често без да го искат, но по повеля на хан Омуртага) да строят коя от коя по-големи и по-разкошни къщи, всяка от които — на един или два ката, изобилно украсени с камък, дърво и кована мед — беше като малък палат.

Едва когато видях лицата им, застинали във възхитено безмълвие, аз ги доведох до портата на „Ханската твърд“ и направих знак на стражите от кулите да изтеглят нагоре по улеите непробиваемите, обковани с желязо дървени порти. Никой по-добре от мен не знаеше, че ханът не е в престолнината, но аз, злобно ликуващ, накарах гостите да се спешат, да минат между двата реда колони с имената на покойните ханови хранени люде, да влязат в Големия дворец и да занемеят в мраморната, дълга повече от четиридесет крачки престолна зала и да гледат със слисани очи изкования от злато престол на българските владетели. Тогава най-сетне повиках тълмача^[60] и им обясних, че господарят ми не е тук, че утре или в други ден ще ги заведа при него в едно от извънградските му имения и че дотогава ги каня да починат в покоите за гости на Малкия дворец.

А Малкия дворец — това е просторна трикатна сграда, с красиви сводове и чардаци отвън, хитроумно топлещи се стаи за зимата и с прохладни за лятото, трапезни стаи и кухни, бани и съблекални, складове и живелища за прислугата… Показах им всичко, с нехаен вид ги запознах с всичките богатства, събрани тук, и едва тогава ги оставих да се приберат в отредените за тях покои и да споделят насаме възхитата си от престолния град на българските ханове.

Не тръгнахме за аула нито на другия, нито на по-другия ден; по молба на рицаря Емерих — главния пратеник на Людовика Благочестиви — останахме цяла неделя в Плиска. Толкова дни поискаха франките, за да могат — обикаляйки от сутрин до вечер — да опознаят великопрестолния ни град. И пак не им стигнаха…

После — нова изненада за тях: аулът, който те смятаха за някаква си извънградска къща, беше всъщност едно малко селище, едновременно и крепост, и пребогат дом, и място за труд, и райско кътче за отмора и развлечения… Преминахме по Омуртаговия мост, после през тържествения вход с колоните и бронзовите лъвове и, като погледнах лицата на моите спътници, вече знаех — хан Персиан ще разговаря не с горди и самонадеяни западни велможи, а със смирени чуждоземци, смаяни и подтиснати от картината на нашето богатство.

Хан ювиги Омуртаг е от бога владетел

на земята, гдето се е родил.

Оставайки в стана Плиска,

той направи дворец

на Туча (т.е. река Тича)

и премествайки войската си

срещу гърците и славяните,

и направи изкусно мост на Туча

заедно с двореца

и постави в този дворец

четири стълба,

а върху стълбовете постави два лъва.

Бог да удостои

поставения от бога владетел,

като тъпче с крака императора

докато тече Туча и докато…

като владее над многобройните българи

и подчинява своите врагове,

да преживее с радост и веселба

сто години.

Времето пък, когато се съгради,

беше по български сигур елем,

по гръцки индиктион петнадесети.

Чаталарски надпис

За разговорите на хана с пратениците няма да говоря — който се интересува от тях, може да ги намери записани от нотариите^[61] върху пергаментовите свитъци. Искам направо да стигна до днешния ден, в който изпратих немците на половин ден път от Плиска.

Когато се разделяхме, рицарят Емерих дойде при мене, размаха смешната си шапка и изрече всеприетите приветствия. Отговорих му по същия начин — ненапразно съм бил кавхан на трима ханове и многократен пратеник. И тогава немецът наруши познатия обичай.

— Имате богата земя — рече развълнувано той, като с широк мах посочи нивята и тучните ливади наоколо, — но аз съм виждал и други земи, не по-малко богати. — После премести поглед върху нашите конници, които ги придружаваха като почетна стража. — Имате и силна войска, но аз съм виждал и други войски, не по-малко силни. Ала строежите ви!…

Емерих не можа да завърши. И точно от неизказаното аз стигнах до онова откровение, което четвърт век досега ми беше убягвало! В един миг — сякаш това беше небесно просветление! — аз открих цялата мъдрост и на Крумовия завѐт, и на многолетния Омуртагов упорит труд, над който двадесет и пет години напразно бях блъскал главата си. Открих неизмеримия промисъл на моите покойни господари, които първи в многолетната история на българското племе видяха и прозряха, че величието на един саракт се измерва не само в битките, но и в градежите. И дръзнаха първи да изменят вековния обичай на българския род, като го насочиха да печели битки не с меч, а с мирен труд. Както сегашната победа над немците — извоювана не с кръв, а чрез Омуртаговото въплъщение на Крумовия завѐт…

И тогава — ядосан не на пратениците, а на собствената си четвъртвековна слепота — аз, уж мъдрият кавхан Исбул, не се сдържах и си позволих едно не съвсем достойно отмъщение. Сложих на лицето си маска на любопитство и попитах невинно:

— А вярно ли е, благородни рицарю, че вие, немците, строите здрави обори за конете си, а самите живеете в сламени колиби?

 

 

После пришпорих коня си дойдох тук, при моя водоскок, да послушам песента на чучурите…

Среднощен разговор в тъмницата

На Христо В. Данов

Час по час идваха вестители и съгледници — задъхани, прашни, със струйки пот, проточени под островърхите шлемове.

— Кавхан^[62] Петър изнесе людете си по билото!…

— Сондоке багатур^[63] премина при бунтовниците. Приеха го!…

— Ичиргу-боилът^[64] Стасис и преславният ти брат Докс завардиха прохода откъм запад!…

— Таркан^[65] Илия подреди дружината си при главната порта на престолнината. Както ти си повелил!

— И сампсис^[66] Алексий Хонул отиде при съзаклятниците!…

Час по час идваха вестителите и съгледниците, но сами не разбираха дали думите им предизвикваха радост, или униние. Защото влезнеха ли при него, княз Борис само спираше припряната си разходка из залата, изслушваше ги безмълвно, по-дълбоко се врязваше отвесната бръчка между веждите му и после — не изразил с нищо чувствата си — отново закрачваше. Осемнадесет крачки до прозореца и осемнадесет крачки до стъпалата в подножието на престола — такава беше късата пътечка, на която господарят на българската земя чакаше съдбата си.

Беше в бранни дрехи и с дълъг меч на бедрото, обкованата кания на който бодро звънтеше по неравностите на пода. Но ако дрехите и оръжието говореха за военачалник в бой, всичко останало издаваше обикновения смъртен с дълбок смут в душата — сплетените на гърба ръце, сведената над гърдите глава, угасналият поглед…

Някъде към полунощ откъм двора се разнесе продължителна смътна гълчава, която проникна в долния кат на двореца. Князът спря, заслуша се. Лицето му се удължи и застина в напрегнато очакване. Така беше то и четвърт час по-късно, когато в престолната зала шумно нахълтаха и го запрегръщаха верните му люде — двамата му братя Гаврил и Докс, сампсисите Персиан и Алексий Хонул, кавханът Петър, великанът Сондоке багатур, тарканът Илия, ичиргу-боилът Стасис, големите и малките велможи Боян, Чако, Георги, Иван, Мартин, Есхач, Слав и много други. Прегръщаха го те, говореха всички едновременно, а над всички кънтеше гръмовитият глас на Сондоке:

— Свършено! Край на тревогите, светли княже… — Багатурът беше оплискан с кръв; пъргавата походка и бурните ръкомахания показваха, че тази кръв не беше от негови рани. — Всичко стана, както ти го беше скроил…

— Изловихме ги! — допълни младият Мартин. — Петдесет и двама на брой, с всичките им люде… Само Курт… — Не довърши и кимна към Сондоке; кръвта по дрехите на багатура трябваше да обясни неизреченото.

— А Чигот? — попита князът. Тези бяха първите му думи тази вечер.

Изведнъж настана тежка, оглушителна тишина — всички знаеха какво означава за Борис този въпрос.

— И Чигот — глухо рече княжевият брат Гаврил. — Долу, в тъмницата е.

Мрачен облак засенчи широкото Борисово чело. Човекът Борис помръкна, но князът Борис успя да се овладее. И запита:

— Разкажете сега всичко. Говори ти, Статис!

Събитията се развили точно както наредил князът, разказа Стасис. Верните на Борис боили^[67] безшумно обградили от всички страни стана на бунтовниците, а Сондоке и Алексий Хонул привидно се присъединили към тях. И толкова се били опиянили от първоначалните си успехи недоволниците, че нито съзрели обкръжаването, нито се усъмнили в Сондоке и Алексий. Останалото било лесно. Хората на Алексий Хонул се справили със стражата, а Сондоке багатур дал уговорения знак. Нападнати едновременно извън и отвътре, простите войскари на недоволните боили се обезверили веднага и положили мечовете. Предводителите им отначало искали да се бият, но кой може да се надява на успех с две ръце срещу цели дружини? Предали се и боилите бунтовници. И само Курт, невям решил да се бие един срещу всички, намерил смъртта си от желязната ръка на Сондоке. Така завършила тази почти безкръвна битка.

— А един ден людете навярно ще разправят — обади се хлевоусто Боян, — че светият Христов кръст е поразил неверниците…^[68]

Неколцина се изсмяха шумно, други се прекръстиха със страхопочитание. Само лицето на княза остана неподвижно.

— После?

— Нищо — отговори на въпроса му ичиргу-боилът. — Простите войскари са обезвредени и заключени в железния обръч на нашите дружини…

— Добре — кимна Борис. — Утре ще ги опростя и ще ги върна по домовете им. Нека видят и разберат, че Христос е наистина всемилостив!

— Хубаво си го намислил, братко и господарю! — обади се с развълнуван глас Гаврил. — Те не са виновни нито пред бога, нито пред тебе. Защото са изпълнявали повеленията на начелниците си, а нали ние сме ги учили и наставлявали да се подчиняват на повеленията.

— … а боилите — продължи Стасис, — петдесет и двама на брой, са долу, в килиите. — И завърши натъртено: — И Чигот! Чигот от рода Ермиар, главатарят на бунтовниците!

Отново настана мълчание. Обронил глава, князът мълчеше. Сетне с привично движение поопъна кожената престилка на бронята си, запъти се към вратата и рече:

— Ще поговоря с него.

Но не стигна до вратата. Гигантът Сондоке с един скок застана пред него и прегради пътя му. Широката му корава длан лежеше на дръжката на меча, когато не каза, а изрева:

— Княже!

Изправиха се един срещу друг. Борис беше висок човек, но Сондоке го превишаваше почти с цяла глава. Не извадиха мечовете, но погледите им люто се сблъскаха. И никой от двамата не отстъпи.

— Княже! — със сурова умолителност продължи багатурът. — Когато тази нощ тръгвахме на бран, ние си осигурявахме спасение свише, но залагахме земните си кожи!…

Князът бавно се огледа. Людете срещаха твърдо погледа му или отместваха очи, но явно всички споделяха мислите на Сондоке. Борис протегна ръка и отстрани гиганта от пътя си.

— Не се безпокойте — произнесе той с глух, но отчетлив глас. — Аз зная своя дълг…

 

 

Ключарят отвори вратата и Борис прекрачи в килията. Блъсна го миризма на влага, на запарена слама, на нечистотии: противната и винаги еднаква миризма на тъмница. Той постоя няколко мига, за да свикне с мъждукащата светлина на борината, после забеляза Чигот. Приятелят и спътникът от най-ранното му детство седеше на купчината прогнила слама в ъгъла и го гледаше насмешливо.

— Какво? — присмя се великият боил. — Дошъл си да ме заколиш със собствената си ръка? Няма що, подхожда ти. Само безоръжен човек подобава за противник на багатур като тебе.

Князът замълча, после откачи тежкия си меч, отвори вратата и го подаде на ключаря. Почака да чуе щракването на ключалката, пък със спокойни стъпки прекоси килията, отпусна се на вонящата слама и рече просто:

— Сега можеш да ме удушиш. По-силен си от мене — винаги си ме надвивал в борбите.

Отново замълчаха. Беше тежка и тревожна тишина, нарушавана само от приглушените стъпки на стражите в ходника пред килията.

— Е, трябва да те поздравя — поде най-сетне Чигот. — И ти спечели една битка през живота си. — Той изхихика, но Борис кимна сериозно. — Ти, който покри с позор българското оръжие навсякъде, където понечи да извършиш подвиг, сега записа срещу името си една победа. И каква победа само! Победа на коварството, на измамата, на подлостта! Победа над своите!… Онези… онези… — Чигот не намери достатъчно обидна дума — твоите де, се показаха достойни за тебе. И за новата си вяра… Те погазиха свята клетва и извършиха гнусно предателство срещу людете, които са ги приели с отворени обятия.

— Така е — не отби нападката Борис. И дори не се поколеба да поеме върху себе си всичките хули: — Те го извършиха по моя повеля…

— Не се съмнявам, не се съмнявам — потвърди с убийствена злъч боилът. — Ти отдавна доказа, че не си способен да постигнеш нещо в открита бран: ръка срещу ръка и гърди срещу гърди. Да ти припомня ли? — Той заизрежда на пръсти: — Срещу Людовика Немски ти претърпя поражение още в първия сблъсък. Победи те и византийката Теодора. — Чигот се изплю шумно. — Да, да, ти позволи на една жена да надвие българското оръжие, оръжието на Кардама и Крума! Не ти простиха и великоморавците. А сърби и хървати? Ти остави княз Мутимир да плени дори собствения ти син…

— Така е — рече отново князът. После, макар че беше решил да изчака Чигот да изприкаже всичките си обиди, не се стърпя и се защити: — Загубихме ли нещо с тези поражения?

Чигот го разбра. Помнеше: всички битки бе загубил Борис, но после — ловък както никой друг в преговорите и в хитрите междудържавни игри — все бе намирал начин така да урежда нещата, че да превръща бранните поражения в изгода за държавата.

— Е, да — каза той, след като размисли. — Който няма твърд меч, има гъвкав език.

Първата схватка завърши с победа на Чигот. Или поне така трябваше да се мисли, щом като князът пръв замълча.

— И за какво си дошъл сега? — обади се отново боилът. — Да се погавриш с победения? Да се опиеш от съзнанието за могъществото си?

— Дойдох, за да те спася — тихо отвърна Борис.

— Мене? Бунтовника?

— Не бунтовника. Бунтовниците ще бъдат смазани. Безмилостно. И те, и целите им родове. Язва не се чисти само отгоре, а се изчегъртва издъно. — Князът поклати глава. Дългите му коси, в които житейските бури бяха вплели подранили бели кичури, се разпиляха върху раменете му. — Дойдох да спася тебе, Чигот от рода Ермиар, моя приятел, по-близък и от брат. — Гласът му се смекчи от нежност и умиление. — Помниш ли, Чигот? Кончетата… Първите ни лъкове… Ами онова състезание, което добрият стар Хацон устрои? Ех, ти беше по-добър в борбата и меча, но признай — в стрелбата с лък и аркана ми отстъпваше… А русокосата Яна, дъщерята на багаина^[69] Рад? Колко въздишки откъртиха тогава гърдите ни, Чигот! И кой да знае, че тя била дала вече сърцето си на онзи червенокос стотник… А славното мъжко пиене, когато ме увенчаха за господар на България? Какви кроежи правехме с тебе, приятелю! Колко величие виждахме в бъдното… Чигот, Чигот, братко мой! Тебе не мога да пратя на дръвника, не мога да подложа главата ти под секирата на палача.

— И мислиш, че можеш да ме спасиш? А верните ти люде? Не си ли даваш сметка, че моето спасение ще означава твоята гибел?

— Приемам опасността — князът отново разтърси глава. — Разбира се, цената ще бъде пълното ти покаяние, примирението ти и отказът ти от всичко, което извърши и издума през последната година.

Чигот спря очите си върху него. В тях имаше повече любопитство, отколкото надежда.

— Искрен ли си, Борисе?

Боилът не каза нито „княже“, нито „хане“, а „Борисе“. Както някога… И в сърцето на Борис трепна упование.

— Давам ти дума. Познаваш ме — мога да погина, но не и да изменя на думата си.

Но следващите слова на Чигот, изречени пак с безмилостен присмех, в миг изстудиха бликналата в гърдите му вяра:

— Тогава искреност за искреност. Отказвам ти, княже и победителю. Не мога да ти обещая нито покаяние, нито примирение, нито отказ. Оставиш ли ме жив, ще продължа борбата срещу тебе.

— И защо?

— Защото ти наистина не изменяш на думата си — отговори сериозно Чигот, — но измени на нещо неизмеримо по-голямо — измени на бащината чест и слава. Измени на великото начало, което преведе племето ни от далечните източни степи до тази богата земя и го запази силно и единно. Измени на боговете на нашите деди. Спомни си закона: „Който се отклони от боговете на дедите — за него само смъртта е възмездие и изкупление на сторения грях.“

— Думи, думи, думи! — избухна гневно Борис. — Удавяш ме в порой от думи, в които сам не вярваш.

— Не вярвам? Защо мислиш така?

— Защото си умен и знаеш да мислиш с главата си, а не по образци, скроени от други. Изменил съм на боговете, „които се отклони от боговете на дедите“… Ти ли ми казваш това? Ти, Чигот от рода Ермиар?

Князът се пресегна, взе кърчага от ъгъла и жадно като трескав, отпи няколко глътки от застоялата и нечиста затворническа вода. Чигот го изчака, после рече с полуприкрита подигравка:

— Ако не съм прав — обори ме!

Борис знаеше какво трябва да каже. Но не бързаше: нужно му беше да се успокои, за да надвие бликналия гняв.

— Ще говорим за „боговете на дедите“ и за другите богове, нали? — подхвана той, когато преодоля избухването си. Чигот потвърди мълчаливо. — Но за кои богове? За нашите, както ги описват жреците и както са изобразени върху кумирите в капищата, и за християнския бог, както е изрисуван върху иконите? — Той видя израза на нявгашния си другар и махна нетърпеливо с ръка: — Не се прави, че не разбираш, Чигот. Никой не е виждал боговете, за да ги нарисува или извае от камък такива, каквито са. Зримите образи на безсмъртните са създадени от обикновени люде.

— Дотук съм напълно съгласен — призна боилът. — Но тогава за какви богове искаш да говорим?

— Не за самите богове, а за доброто, олицетворено в тях; за представата за доброто, родена от смъртните, която, приписана на боговете, се разпространява между хората като божествен закон. Бог — това е другото име на представата за доброто. Всичко останало, което жреци, шамани и попове така щедро му приписват — всемогъщество, чудеса, недостижима мъдрост, вещаене бъдещето и прочие, и прочие, — е чисто и просто лъжа и сладкодумство. Сварог спаси ли славяните от робското подчинение, което ние, българите, им наложихме? Тангра, „богът на дедите ни“, всемогъщият и всепобеден Тангра защо тази нощ…

Чигот свъси вежди и го прекъсна нетърпеливо:

— По-добре не споменавай днешната случка — каза той мрачно. — Не вярвам да съществува бог, който да оправдава коварството и измамата!…

— Лъжеш се, Чигот. Всички богове ги оправдават, щом те носят успех и бойно щастие на вярващите, в тях. Само че няма да ги нарекат „коварство“ и „измама“, а „богоспасна мъдрост“ или „вдъхновение свише“. Ето, ти откри още един белег на доброто, въплътено в бога. Добро е онова, което е полезно. Чакай, чакай, не ме прекъсвай! Полезно не за отделния човек. Глупак е християнинът, който скръства набожно ръце и моли Исуса да му построи къща. Глупак ще е и българинът, който ще се надява Тангра да доведе и върже пред вратата му ергеле бързоноги коне. Никой бог не е полезен по този начин. За отделния човек е отредена повелята за доброто: „не кради“, „не убивай“, „бъди храбър в битката“, „умри с усмивка за бащината чест и слава“… А полезното — то е за рода, за племето, за…

— Ти попадна в капана на собствените си думи, Борисе — прекъсна го живо Чигот, като се засмя победоносно. — Когато е за рода и племето, казваш ти, добро е полезното. А какво е полезно за племето, знаем всички: да бъде силно, да не търпи чуждо господство, да знае да воюва и побеждава. Е добре, боговете на нашите бащи са богове войнствени, твърди, които укрепват мишците и каляват волята. Твоят християнски бог е бог на смирението, на слабостта, на превития врат, на плачливото примирение. Този бог учи людете на женско покорство и робско подчинение. Той укротява поривите, сломява дръзновенията, смалява и унищожава гордостта. „Ако те ударят по едната страна, ти подложи и другата“ — това е законът на твоя бог, който ти наложи над племето, привикнало да мисли и да се равнява по бащината чест и слава. И така го подготви да стане лесна плячка на всеки враг, който ще протегне хищна ръка към него или земята му.

— Онези, които ни надвиха в битките и чиито имена ти преди малко изброяваше с такава злъчна радост, бяха все християни, Чигот. Люде, възпитани в примирение и покорство, без пориви и воинска гордост, с отслабени мишци и робски души, а… победиха нас, които бяхме водени от войнствените и твърди богове на дедите ни и се равнявахме по „бащината чест и слава“. Виждаш — не съм аз този, който попадна в капан. Но да не спорим. Всъщност аз исках да ти кажа друго. Знаеш ли по какво си приличат хората и боговете? По това, че и едните и другите стареят…

— Боговете стареят? — стрелна го с поглед Чигот.

— Стареят. Те самите или по-скоро — доброто, което олицетворяват. Защото с годините и вековете се променя и представата за доброто. Имало е богове, Чигот, на които са принасяли човешки жертви. По десетки и стотици наведнъж. Имало е други, молбите до които се изпращали по човек. И знаеш ли как? Избирали най-умния, най-сръчния и най-храбрия момък от племето, казвали му молбите си, после го улавяли за ръцете и краката, залюлявали го и с все сила го хвърляли върху няколко изправени копия. Не свивай устни в погнуса! Подобен обичай съществувал и при нас, българите, когато сме живели в далечните източни земи. Тогава, щом някой се издигал по дарби или смелост над другите, людете го улавяли, понасяли го на ръце и… го обесвали на някое дърво…

— Обесвали! — възкликна Чигот.

— … защото той бил толкова съвършен, че истинското му място било в нозете на бога.

— Но това е… това е!…

Борис сви рамене:

— Боговете стареят, Чигот.

Боилът се изправи и с нервни крачки се заразхожда из тясната килия. Картината на човешката глупост го бе възмутила и затова сега бе негов ред да търси успокоение. Борис също стана на крака и го последва в разходката му. Но неговите стъпки бяха бавни, спокойни, тежки.

Изведнъж Чигот прекъсна разходката си и рязко спря на пътя на Бориса. Някогашните неразделни другари сега стояха един срещу друг като противници. Борис беше по-висок, но по-слаб, с рано прошарени дълги коси и леко превити под тежестта на преминатите изпитания рамене. Чигот му отстъпваше в ръста, но — воин и ловец — беше видимо по-як, с широки плещи и мускулести ръце, а косите му, според древния български обичай, бяха събрани в три плитки на тила. Стояха те и се гледаха в очите. В черните зеници на Чигот горяха непримиримост и сурова решителност; цялото лице на Бориса бе смекчено от нескрита обич и умиление.

— Защо ми разказваш всичко това? — остро попита боилът.

— За да ти покажа, че Тангра не е първият бог, който е остарял.

— Какво в него е остаряло, според тебе?

— Представата за доброто, Чигот. Същата представа, която ти така пламенно възхваляваше преди малко. „Бъди силен.“ „Не търпи чуждо господство, а побеждавай и властвувай над другите.“ „За бащината чест и слава смачкай всеки, който се изпречи на пътя ти…“

— И смяташ, че тези повели на Тангра са остарели?

Борис спокойно издържа убийствения плам в погледа му.

— Остарели са, Чигот, братко мой. Те са били полезни някога, когато племето ни с меч и секира си е проправяло път през степите и когато на всяка крачка е трябвало да лее чужда кръв, за да запази своята. Странници сме били ние, странници и нашественици, и затова ни е бил нужен бог като Тангра, за да ни води в странствуванията. Но сега е друго. Вече две столетия ние живеем на тази земя и ще живеем на нея, дордето свят светува. От странници се превърнахме във владетели. Войните ни сега не са за проправяне път през вражи земи, а в защита на своята. Ние воюваме, за да се запазим, а не да властвуваме над другите. И старият Тангра овехтя, Чигот. Овехтяха и неговите повели на насилието.

Някога — продължи със страстна убедителност Борис — Тангра беше единният бог на едно племе от равни помежду си люде. Сега Тангра е само божество на насилието, което едни люде упражняват над други. Чрез него свои потискат свои. На уста с името на Тангра ние, шепата Исперихови потомци, стояхме по върховете на ханството и самодоволно си деляхме власт, богатство и охолство, а около нас — враг! Не говоря за външния враг, с него българинът винаги има сили да се справи. Думата ми е за онова мнозинство измежду самите нас, което ние мачкахме и потискахме: безчислените славяни, людете със смесена кръв, пък и мнозина от българите, които се бяха озовали настрана от властта, богатството и охолството. Колцина бяхме останали ние, верните на „боговете на дедите“? Стотица? Пет стотици? Хиляда? Капка в морето, Чигот! Нам, людете от тази капка, ни беше потребен Тангра, за да превърнем насилието в своя върховна добродетел, а забравихме, че насилието е семе, което ражда омраза. Омразата пък ражда слабост.

Чигот направи крачка назад. Поколеба се, после заобиколи княза и седна отново на сламата, като процеди подигравателно през зъби:

— Остава да кажеш, че затова загубихме войните…

— Ще го кажа — отговори сериозно Борис. — Знам, ти приписваш пораженията единствено на мене, лошия пълководец. Може и да е вярно. Но само аз ли съм причина за загубите? Как стана така, че войските, които само преди петдесет години всяваха страх и ужас у враговете…

— Тогава ги водеше Крум! — вметна многозначително боилът.

— … сега нито веднъж не устояха в битките? Да, прав си, като споменаваш страшния Крум. Защото тъкмо той не делеше своите люде на по-свои и не съвсем свои и затова те му се отплащаха с вярност. А аз трябваше да бера плодовете от нетърпимостта на люде като тебе, Маламир и Омуртаг. Половин столетие се оказа достатъчно за да издълбаете пропаст вътре в самия народ.

— И затова прие християнството — отвърна непримиримо Чигот. — Твоят християнски бог дойде от Византия, вечния и смъртен враг на племето ни. В същия миг, когато — тайно и в среднощен мрак, като разбойник — ти повика ромейския монах да узакони отречението ти от отеческите богове, в бащината ни земя заедно с новия бог се вмъкна и ръката на Византия. Самият ти, ханът и наследникът на Крума и Омуртага, се превърна в жалък „духовен син на ромейския василевс“. Но злото не свършва до тебе. Българи ли са поповете и монасите, които ти изпрати из ханството да обръщат и нас в новата вяра? С български думи ли служат? От български книги ли четат „Светото писание“? Хитър и коварен е ромеецът, Борисе. Там, където се притъпиха мечовете и строшиха стрелите му, той праща яд. Яд, който не убива веднага, но размива кръвта, приспива сърцето и упоява със сладки сънища разума…

— Хубаво слово, но невярно — възрази убедено Борис. — Ядът се насажда не от вчера. Той наистина идваше от Византия, но благодатната почва за него се подготвяше тук. Вие погубвахте знатни и безизвестни. Маламир дори предаде на палача Енравота, кръвния си брат. И какво? Свършиха ли се християните? Не, Чигот. Вашето насилие беше за христовата вяра като вятър за огъня: не само че не я гасеше, но още повече я разпалваше. В нея потиснатите виждаха и отдушник, и оръжие. Византийското оръжие в ръцете на хора, таящи омраза към нас, властвуващите българи. И що трябваше да сторя тогава? Пред себе си в безсънните нощи виждах два пътя. Единият беше вашият път, на насилниците. С някакво божествено или друго оправдание — а оправдание винаги се намира, щом трябва да се извини насилието! — да пролея потоци от кърви, ако трябва да обезлюдя ханството, но в него да загосподствува пак „бащината чест и слава“…

— В името на бащината чест и слава трябваше и това да сториш, ако усещаше в жилите си кръвта на Омуртага! — прекъсна го Чигот.

— И така, с обезкръвена войска да поднеса ханството в дар на първия враг, който ще ни нападне? Че морето бяха християните, Чигот, а ние, верните на „отеческите богове“, капката… Не, аз избрах втория път. Пътя на единството, пък макар и с други богове. Сам приех християнството и го наложих и на другите. Така с един замах аз превърнах византийското оръжие в българско. Когато се справя сега и с вас, бунтовниците, Исус ще върне на този народ единството и равенството му пред бога и закона, а величието му — то винаги е било и е в мазолестата длан на орача, в коравата десница на воина!

— Ще рече — ухили се странно боилът, — че ти, когото още приживе християнският свят тачи като светец, дори и в бога не вярваш, както трябва!…

Борис се извърна рязко към него. В мъждукащата светлина на борината можеше да се види как на челото му трепка една синя жила.

— Не! — извика той. — Вярвам! В бога на България вярвам!

— Който дойде от Византия, нали?

— Богът на България е бил всякога тук. Той живее в силните мишци на мъжете, в песента на девойките, в млякото на майките. От Византия дойде Исус. Но няма да остане византийски. — Борис сниши глас. — На тебе мога да се доверя, Чигот. Няма да е дошло следващото лято, когато аз ще поведа такава игра, която ще завърши с независимостта на българската църква. Кълна се в костите на баща си — това ще бъде! И тогава Исус ще се слее с бога на България.

Отново надвил възбудата си, Борис запали нова борина и я окачи на стената на мястото на догарящата, после също седна на сламата.

— Ех, сладко текат словата ти, Борисе — поде пак боилът. — Как само се леят от устата ти думи за единство и равенство! А замислял ли си се някога дали някой иска това твое равенство?

— Не те разбирам — искрено призна князът.

— Кого ще ползува твоето равенство? Българите ли? Потомците на Испериха, Крума и Омуртага? За тях ли си тръгнал да довеждаш нов бог? Не, Борисе. Богът и равенството са за онези, които ти преди малко вече защити с думите си: славяните. А българите — те никога няма да забравят и простят престъпната ти грешка. „Хан Борис даде лош закон“ — такива са думите, с които още сега всеки българин те осъжда и заклеймява.

— Не знаех — рече затворено Борис. — Равенството ли е „лошият закон“, за който ме упрекват?

— Разбира се. Още от времето на Испериха е определено славяните да живеят между нас…

— Или ние между тях — тихо вметна Борис.

— … да работят земята и да се хранят от нея. Но властта и господството — те са отредени за нас!

— Славяните работят земята, но също я бранят заедно с нас и умират в битките не по-зле от нас.

— Ала водени от нас! — натърти Чигот.

— Не каза истината преди малко — продължи князът. — За Омуртаг имаше право. Но не беше ли Исперих, който сам потърси съюза на славяните? Нали чрез славяните Телериг успя да смаже византийската поквара в ханството? Крум не въздигаше ли славянските първенци и не ги ли пращаше да го представляват в най-трудните мисии? Излиза, че — ако изключим Омуртаг — всички велики мигове на държавата ни съвпадат с „лоши закони“, подобни на моя.

— Хановете, които изброи, не са давали равенство, узаконено и възведено от божествена повеля, а само са прикотквали славянските първенци, колкото да ги използуват.

— И може би именно затова великите мигове по-рано или по-късно са били последвани от времена на упадък.

— Хубав упадък, щом ти прие в наследство една България, която в никакви предишни „велики мигове“ не е имала тъй просторна земя…

— Приех и един народ върху тази земя, който не беше единен. Ето — славяните и българите ядем един хляб, дишаме един въздух, погребват ни в една и съща пръст, а ти ни делиш едни от други.

— Защото по кръв и по нрав сме различни едни от други.

— Като и едните, и другите носим в себе си и добро, и лошо… Равенството и единството в името на единния бог ще създаде от различните племена един народ. И той ще има най-доброто и на славяните и на българите.

— Ти и всичките поколения в рода ти от самия Авитохол^[70] до днес сте били все от господарите. Защо си недоволен? И защо толкова теглиш към равенството?

— Защото съм поставен от съдбата начело на българската държава, а за една държава не съществува по-голяма язва от неравенството.

Чигот се засмя:

— Е, язва! Много силна дума, Борисе.

Князът обаче остана сериозен:

— Силна и вярна. Поне за нашата държава е напълно вярна. Искаш ли пример? Добре, да вземем Елемаг, багаина Елемаг, който сега е в някоя от съседните килии. Не, не махвай пренебрежително с ръка, Чигот. Ще кажеш: „За Елемаг, такова човешко нищожество, не заслужава да се говори.“ Така е, Елемаг е нищожество сам по себе си, но за княжеството е язва. Защото той не е кой да е Елемаг, а багаинът, господарят на десетки села, властителят в мир и пълководецът в бран. Да, нищожество е Елемаг, защо разполага с такава власт и с облаги не по заслуги? Борис помълча предизвикателно, после сам си отговори: — Защото е имал щастливата орис да се роди потомък на някой от онези спътници на Испериха, които с меч в ръка са отвоювали тази земя от ромеите за българското племе. И, разбира се, Елемаг е пръв между противниците на равенството, пръв между онези, които заедно с тебе тръгнаха на бран срещу своя княз. Та как другояче? Може ли Елемаг да е против неравенството, когато това неравенство и Тангра, който го въздига в божествен закон, са негова единствена опора? Това вече не е язва, Чигот, а цирей, коренът на който прониква до самото сърце на княжеството…

— И с твоя християнски бог ти ще излекуваш всички циреи на държавата? — насмешливо запита Чигот, след като изслуша дългото слово на княза.

— Ще ги излекувам или — когато се налага — ще ги изгоря с нажежено желязо!… Славяните не раждат по-малко способни люде от българите. Чрез равенството пред бога те ще получат равенство пред закона. И оттам — равенство във възможността да изявят дарбите си. Така в една повсеместна свободна надпревара — не между българи и славяни, а между членовете на единния народ — напред ще излиза най-дейният, най-способният, най-надареният. Ще излиза напред и ще заема по достойнство мястото си. И най-важното: от днес до края на вековете върху тази земя ще престане да има българи и славяни, а единен народ на българските славяни. И този народ ще устои на всички бури и превратности на съдбата.

Борис прекара език по засъхналите си устни и млъкна. Той нямаше какво повече да каже. Беше споделил всичко — надеждите си, нерадостните размисли в безсънните си нощи, своите преценки, избрания път, вярата си в бъдещето. Оттук нататък трябваше да говори Чигот.

А Чигот не проговаряше. Той гледаше вторачено пред себе си, не помръдваше, само ъглите на устата му от време на време се свиваха в странна, много странна усмивка.

Така стояха някогашните другари един до друг, върху прогнилата слама на килията, мълчаливи, сякаш заслушани в тежките стъпки на стражниците отвъд дебелата дъбова порта.

Пръв наруши тишината Борис:

— Е?

Този едничък звук, прозвучал едновременно като въпрос и стон, изрази всичко, което бушуваше в гърдите му: тревога, молба, вяра в избрания път, непреклонна решимост да го следва, страх за съдбата на приятеля.

— Нищо — изрече спокойно Чигот. — Не повярвах и не ще последвам безумните ти мечти.

— И утре?…

— Знаеш, не ме е страх от смъртта. — Боилът с безразличие повдигна рамене. — И… я предпочитам пред съучастието в едно престъпление.

Борис въздъхна шумно, поколеба се, после полека се изправи и тръгна към вратата. Но по средата внезапно се извърна:

— Последната ти дума ли е това, Чигот?

— Аз казах само моето решение. А последната дума — тя ще бъде произнесена не от мене, не и от тебе, а от потомците ни. Те, които ще живеят след сто или хиляда години, ще отсъдят кой от двама ни е имал право и кой е грешил.

— Приемам — каза Борис. — Приемам съда на поколенията. — И добави тихо: — Сбогом, Чигот, братко мой…

После не прекрачи, а се люшна към вратата и сякаш бягайки от себе си, потропа нетърпеливо. Чу се дрънчене на ключове, бравата изщрака и вратата се отвори. Без да погледне назад, княз Борис излезе от килията.

Пред него застанаха Сондоке, таркан Илия и боилът Есхач. Князът разбра — тревожни за съдбата на вярата и на собственото си дело, тримата бяха пожелали да сменят стражите в тъмницата, докато той, Борис, разговаряше с предводителя на недоволниците. Не му казаха нищо, но той се почувствува длъжен да отговори на немия им въпрос:

— Утре ще ги предадем на палача. Всичките!

Ала това, изглежда, се стори недостатъчно на Сондоке, защото багатурът попита:

— И Чигот от рода Ермиар?

Лицето на Борис беше пепеляво, когато произнесе:

— И Чигот…

Докато има българин, ще помни!

Когато превали височината и отмина тримата стражници, кавханът^[71] Теодор връхлетя направо в кръга на военачалниците. В средата върху един камък седеше сам князът; беше в бранни дрехи и последните лъчи на слънцето, което вече едва-едва се показваше над планините, играеха върху златните люспи на бронята му. От дясната му страна, седнал направо на земята, беше Мостич, ичургу-боилът. От лявата — Есхач, великият боил, дал някога гостоприемство на първоучителя Наум и участвувал наравно със Симеон и стария княз Борис-Михаил в борбата против Владимир, беше вече много стар, за да върти меч в битките, но — натрупал опит в много сражения — умееше да даде добър и навременен съвет. Другите трима бяха войводите Имник, Книн и Ицвоклий.

Кавханът скочи от коня, стори половинчат поздрав и веднага заговори с трескава припряност:

— Господарю! Княже Симеоне! Прости на верния си боил^[72] Теодор, че ти носи лоши вести.

— Лоши вести? — вдигна гъстите си вежди Симеон. Той беше около петдесетгодишен, висок и едър, със снага на воин, но и с бледо лице на човек, който прекарва дълги дни и нощи над книгите. Имаше прошарени коси, прошарена беше и брадата му. Сега, като чу думите на кавхана, високото му мъдро чело се надипли, тъмната синевина на очите му посивя и придоби метален отблясък. — Лоши вести ли казваш, Теодоре? Каква по-лоша вест от тази, че срещу нас Лъв Фока е повел най-отбраните войски на Византия?

— Излязох при най-предните стражи, господарю. И видях стана им, разположен пред Тутхон^[73], Това не са само най-отбраните им войски, княже. Тук е цялата ромейска войска — преброих до дванадесет турми^[74], от тях поне четири турми конници. Разбираш ли, княже Симеоне? Велика сила е срещу нас, почти два пъти превишава нашата. И каква войска само! Всички облечени в желязо, всички с нови и от здрави по-здрави оръжия. Не хора, желязна стена ще срещнем утре, господарю!

— И какво от туй?

В тези четири кратки думи на княза имаше само въпрос и никаква тревога; сякаш вестта за огромната ромейска войска никак не го развълнува. И затова не въпросът, а непоколебимата самоувереност (Истинска ли беше тя, или показна? Пагубно нехаен ли беше Симеон, или непоколебимо уверен в успеха?), която се усещаше зад него, накара кавхана смутено да отклони поглед и да не намира място за ръцете си.

— Може би още има време — неуверено каза Теодор — да оставим това равно поле и да се оттеглим към проходите на Веригава^[75]. Тук всичко дава предимство на врага: равнината, в която той може бързо да се придвижва, крепостите, които осигуряват тила му, морето, което го пази отстрани… Всичко, всичко е на негова страна, княже…

— И ще го направи прекалено безгрижен? — подхвърли шеговито Симеон, но боилът поклати глава:

— … и ще ни разгроми… Послушай ме, господарю. Да използуваме нощта и да се изтеглим в планината!

— Ще рече — смръщи вежди князът, — да оставим ромеецът без бой да проникне дълбоко в родината ни? Това би било половин поражение, кавхане. Какво ще мислят воините — онези, простите воини, от чиито десници ще зависи победата, — когато видят, че ние малодушно обръщаме гръб на нашественика и му оставяме в дар свидни части от татковината ни? Какъв дух ще имат после в битката? — Теодор понечи да каже нещо, но Симеон не му позволи: — Не, кавхане, не! Битката ще бъде тук, на границата. Когато вижда, че зад гърба му са бащиното огнище и децата му, всеки от нашите бранници ще знае за какво се бие и за какво умира.

— Но те са два пъти повече от нас! — настоя боилът.

— Седни, Теодоре. Седни и се успокой! — Симеон изчака кавхана да заеме място в кръга на военачалниците, после му обясни кротко: — В сраженията не всичко се решава от броя на воините и от тяхното въоръжение, стари приятелю. Иска се и ум, и умение…

— Лъв Фока има славата на прочут воин — вметна загрижено ичиргу-боилът^[76] Мостич.

— Познавам го още от Цариград, когато учех в Магнаурската школа. Лъв е смел и силен, не може да му се отрече. Ако го направлява умен пълководец, той може да извърши истински чудеса. Но сам не е надарен да води другите. Смелостта и силата са достатъчни за воина. Но не за пълководеца…

— И ти мислиш?… — проговори войводата Книн.

— Да, мисля. Мисля и зная! Тук, край реката Ахело, ние ще извършим онова, което ромеите готвят за нас: веднъж завинаги ще съкрушим тяхната мощ.

— И как ще стане това, Симеоне? — обади се и Есхач. Възрастта на великия боил и многото премеждия, които бяха преминали заедно, негласно му позволяваха да не титулува княза; Есхач се отнасяше към него с уважение, но и бащински просто.

— Ще ни помогне сам Лъв Фока — самоуверено се засмя князът. — Ще ни помогне, обещавам ви. Слушайте. Той сега мисли като кавхана: по-многочислена е войската му, бранното поле му дава предимство. И какво ще реши Лъв? Че трябва с един зашеметяващ удар на цялата си войска да ни смете и унищожи. Точно това ще доведе и гибелта му.

— Гибелта му? — В гласа на Есхач имаше нескрито съмнение.

Симеон затъпка земята пред себе си, взе някаква клечка и с нея започна да чертае. Военачалниците се надвесиха и веднага разбраха неговата проста рисунка. Ето, тук беше морето. Врязани в него, личаха и двете ромейски крепости Месемврия^[77] и Тутхон или, както те го зовяха по гръцки, Анхиало^[78]. Отсам, откъм сушата, се издигаха трите ниски възвишения (на едното от тях се намираха сега самите те), които затваряха от запад продълговатото поле. Към северния край на полето, по-близо до Месемврия, князът нанесе и реката Ахело — неголяма, но дълбока и пълноводна. Четири къси драскулки напомниха за четирите моста, които днес тиловаците издигнаха над нея. Накрая отбеляза и онова, което надничащите иззад рамото му пълководци смятаха най-важно: разположението на ромеите, разставили стана си близо до Тутхон и развърнали силите си на север, и срещу тях — българските части, както бяха сега и както щяха да прекарат нощта, ако князът не изменеше решението си.

— Това е! — каза Симеон доволно, като завърши рисунката си.

— Само не виждам откъде ще дойде гибелта на ромееца — обади се Теодор.

Князът издигна глава и огледа военачалниците си. Лицата им подсказваха, че всички споделяха съмненията на кавхана. Симеон показа с пръст онова място върху рисунката, което се намираше между очертанията на двете войски.

— Ако дадем сражението тука — рече той, — гибел наистина няма да има. Или ако има, ще бъде нашата. Открито поле, многоброен противник, превъзходно оръжие и така нататък — всичко, както го каза Теодор. Но ние ще бъдем глупци, ако приемем да се бием на това място и битката да се реши от броя на хората и от оръжието. — Той поспря за малко и присви очи, сякаш гледаше в утрешното сражение. — Бог помага не само на силния, но и на умния. — Симеон отново издигна взор. — Книн, Имник и Ицвоклий, от вас не искам победа. Разбирате ли? Не се увличайте, въздържайте и воините си — това е моята повеля. Но като не искам победа, от вас аз чакам нещо къде-къде по-трудно — да отстъпите, като запазите и людете си, и бранния ред на дружините. Вие, Книн и Ицвоклий, ще отстъпите с бой, но бой за примамка на ромееца; ще отстъпите, ще преминете реката по тези мостове и веднага ще се извърнете с лице към врага. Ясно ли е? Ще се извърнете тогава, когато между вас и него се намери реката.

— Ясно е, господарю — отговори за двамата Ицвоклий. Симеон забеляза, че очите му бяха наченали да възвръщат обичайния си войнствен блясък. — Ясно е — повтори той. — Ти искаш да примамим ромееца, докато опре нос в реката.

— Точно така — кимна доволно Симеон. — Зная, че е трудно такова отстъпление, но и вашите войскари не са хванали от вчера щита и копието.

— Можем да го направим — обади се и Книн, — стига ромейската конница да не ни отреже пътя…

— За това ще се погрижиш ти, Имник. Ще струпаш цялата си конница на нашето дясно крило.

— Цялата ли, господарю?

— Цялата, цялата. Лъв не е толкова глупав, че да преведе своите ездачи през прибрежния пясък. Пресрещни ромейската конница и ако трябва, измрете до един, но не й позволявайте да обградят нашите пешаци. После, когато захване отстъплението на Ицвоклий и Книн, оттегли се и ти, но не прекосявай реката, а свърни по десния й бряг. Чуеш ли, че засадниците ни са нападнали, обръщай се и удряй с всички сили — Симеон потърси погледа на ичиргу-боила. — Най-трудната задача съм оставил за тебе, Мостич. Ти ще водиш засадниците.

Мостич не се изненада. Нито разтревожи. Не му беше за първи път да изпълнява такава задача.

— Разбирам плана ти, господарю. Искаш да натикаме в реката не носа, а цялата глава на ромееца.

— Докато ние го трепем през реката със стрели, прашки и копия!… — допълни Книн въодушевено.

Унинието сякаш беше преодоляно. Храбрите и опитни войводи, излагали неведнъж живота си в бран, се бяха възпламенили от огъня на княза. Възбудата им се предаде дори и на най-недоверчивия, най-черногледия — кавхана Теодор.

— А мен забрави ли, княже? — попита той, като прекара пръсти през посивелите си коси. — Няма ли и за мене бойна повеля?

— Щом чувствуваш в сърцето си онзи плам, с който сразяваше ромеите при Вулгарофигон^[79], има задача и за теб, Теодоре. Задача, която не иска здрава десница, а хладнокръвие и ясен поглед. Видя ли мостовете над реката? — Симеон показа на рисунката си и другият потвърди мълчаливо. — Два за воините на Ицвоклий и два — за Книн. Ти вземи четири десетици стари и опитни воини и ги разположи по една на всеки мост. Подгответе клади от сухи съчки, имайте в ръце разпалени факли. Видиш ли, че нашите дружини са преминали, веднага пали мостовете. Пали ги така, че последните наши воини да изпърлят ботушите си. — Кавханът кимна: бе разбрал задачата и знаеше, че ще я изпълни. — А ти, Мостич, бъди готов. Щом лумнат четири клади над реката, с името на България тръгвай напред. — Симеон се прекръсти. — И нека бог бъде на нашата страна, братя…

Всички се прекръстиха след него. После войводите се размърдаха, готови да отидат при дружините си, за да ги приготвят за утрешната битка. Само Старият Есхач остана замислен и угрижен.

— Какво, Есхач? — попита го князът. — Ти невям продължаваш да се съмняваш в успеха?

— Позна, Симеоне. — Старият боил, участвувал за пръв път в сражение преди повече от половин столетие, не се опита да отрече несъгласието си, нито да го подслади с угодни думи. — Страх ме е, че утре самодоволството ни ще се превърне може би в саможертва, но не и в победа.

— И защо мислиш така?

— Защото мостовете горят не само за ромеите, Симеоне. Колцина са людете на Мостич? Да речем, петнайсет хиляди. Нека прибавим към тях и двете хиляди конници на Имник. Стават седемнайсет хиляди. Тези седемнайсет хиляди ще трябва да се справят с шестдесетте или седемдесетте хиляди ромеи на Лъв Фока. — Есхач отново поклати загрижено глава. — Трудно е, Симеоне. На един от нашите ще се падат по четирима ромеи. А изгорените мостове не ще позволят на Ицвоклий и Книн да върнат своите дружини на отсамния бряг, за да помогнат на Мостич. Е, ще стрелят наистина, но едно е да стреляш отдалече, друго — да удариш с ръка…

— Не си прав, боиле — каза войводата Ицвоклий. — Сблъска ли се шейсетхилядното ромейско множество до реката, загуби ли реда си, не можеш вече да го броиш по четирима срещу един от нашите.

— Ами ако запазят реда си? — настоя старецът. — Ако пълководците им съумеят навреме да ги престроят?

Всички се извърнаха към княза. А Симеон срещна погледите им и се усмихна; усмихна се като човек, който владее някаква особена тайна.

— Смяташ ли, че не съм помислил и за такъв обрат в боя, Есхач? — отговори той, без да престава да се усмихва. — Преди малко аз казах на кавхана: в битката не всичко се решава от броя на войските. Не стигнат ли войските, на помощ идва бранното майсторство. Не стигне ли и то, идва умът.

— А не стигне ли и умът?

— Тогава има още едно средство, Есхач. Сега ще го премълча — него аз съм запазил за себе си…

 

 

Нощта премина спокойно. После слънцето надникна иззад морето и обля със светлина полето край Ахело. Настъпи утрото на 20 август, лето от Христа 917-то.

 

 

Беше още много рано сутринта, когато ромейските теми^[80] се заизнизваха от укрепения стан при Анхиало и с литаври и тръби, с предизвикателно развети пряпорци се насочиха на север. Не измина повече от час, когато предните друнги^[81] се сблъскаха с българите. Тогава мерархи^[82] захванаха да дават заповеди, комеси^[83] се разтичаха и прииждащите като пълноводна река части самоуверено и някак безгрижно се отправиха към определените им места. Скоро бранният им ред започна да се очертава: в средата бяха тежките пешаци, облечени целите в желязо, които щяха да изнесат главната тежест на боя; вдясно от тях, почти до морето, се разположиха лековъоръжените пешаци — Лъв Фока предвидливо се бе досетил, че люде с тежко въоръжение трудно биха изгазили през пясъците; вляво имаше малко пешаци, но затова пък, както бе предрекъл Симеон, тук бе струпана почти цялата конница.

Когато частите заеха местата си, пред бранния ред излезе доместикът^[84] Лъв Фока, ограден от начелниците на отредите и съветниците си. Рядко друг път пълководец е имал толкова отбрана свита: в нея бяха петнадесетина патриции начело с известния Константин Липс и поне десет опитни военачалници, герои на много сражения — началникът на екскувитите^[85] Йоан Грапсон, Мелиас с неговите арменци, синът му Марул, комуто тази година бяха поверили иканатите^[86], Роман Аргир и неговият брат Лъв Аргир, Варда Фока и всички останали стратези на темите. Те обходиха полето и останаха видимо доволни — явно беше, че срещу могъщата им войска, цвета на византийското войнство, българите не брояха повече от десет-петнадесет хиляди души. После пред редиците се появи първосвещеникът Кефала. Той горещо помоли бога да благослови воините, които за величието на Византия, тръгваха против варварите.

В същото време и Симеон, придружен единствено от стария Есхач, обхождаше своите предни войски; навремени между него и Лъв Фока нямаше повече от две хвърляния на стрела. Като огледа всичко и даде наставления на войводите и по-низшите начелници, Симеон застана пред редиците и извика с глас, който изпълни долината и проникна до всяко българско сърце:

— Славни български воини! Братя! Преди двеста лета тук, на същото това поле, преславният български владетел Тервел заедно с вашите деди е сразил ромейските пълчища^[87]. Днес бог и България ни призовават да завършим онова, което преди две столетия са започнали нашите предци. Братя! Аз ви се заклевам, че победата ще бъде наша. Слушайте своите войводи, изпълнявайте повелите на начелниците си, бъдете неустрашими и твърди и довечера ние ще се поздравим като победители, като достойни синове на Тервеловите юнаци. Напред, братя!

Едва Симеон се оттегли на височината, която бе избрал за свое наблюдателно място, и Лъв Фока издигна меча си. Отново прозвучаха медни тръби, гръмнаха тимпани. И както се очакваше, първи се устремиха в нападение конниците, водени от Роман Аргир.

Доместикът очакваше бърза вест, че конницата е избиколила дясното крило на българите и ги е нападнала откъм гърба. Но за всеобща изненада след час пристигна друго съобщение: Роман Аргир донасяше, че нападът не успял. В тесния проход между двете височини, в който ромеите не могли да разгърнат всичките си сили, върху тях връхлетяла цялата българска конница, пък и от двата хълма българските пешаци ги засипвали с толкова стрели, копия и камъни, че отредът на Роман дал много жертви, без да успее да извърши обхода.

Тази новина отначало смая и разгневи доместика Лъв Фока, но лицето му скоро се проясни. Той се засмя самонадеяно:

— Пък и защо ли са ни толкова хитрини, умуване и сложни обходи? Не виждате ли — варварите са тъй слаби, че можем с един удар да ги пометем. Напред! Нека цялата ми войска се стовари като гръмотевица върху богоненавистния Симеон!

Полетяха вестоносци. Лумнаха предупредителни клади. Знамена и хоругви излязоха пред темите. Големи и малки начелници огласиха полето със заповедите си. И шестедесетхилядната войска, водена от доместика, с твърда стъпка и невъобразим шум се хвърли на пристъп.

Засенчил с ръка очите си, Симеон наблюдаваше от своята височина действията на ромеите. При него беше само Есхач, а на десетина крачки по-назад — група вестоносци, готови всеки миг да отнесат повелята му до този или онзи от войводите. Когато видя нападението на главните ромейски сили, князът се изсмя високо; имаше някаква зловеща радост в този смях, която накара стария боил да изтръпне.

— Гледай, Есхач, гледай! Силите ни не достигат. Сега започва бранното майсторство!

И то наистина започна. Започна по такъв начин, който едновременно учуди и зарадва нападащите ромеи.

Срещу натиска на облечените в желязо византийски редици българите оказаха слаба съпротива, много по-слаба, отколкото се очакваше от тях. Прашкарите и лъконосците им изхвърлиха срещу настъпващите няколко облака от стрели и камъни, поразиха когото можаха, после не дочакаха удара гърди срещу гърди и се отдръпнаха на около петстотин крачки. Трябваше да мине известно време, за да могат запъхтените ромеи да поемат дъх, да възстановят разбърканите си редици и да повторят удара. Но и този път не се стигна до решителна схватка — българите отново се оттеглиха. Оттеглянето си извършиха стройно, в редици, като на учение. Когато и третият напад не сполучи, безумен гняв облада мъжественото сърце на доместика Лъв. Той забрави всяка предпазливост, не обърна внимание на умората на своите воини и с див вик на устните и с обнажен меч в ръката се втурна да гони варварите, които сякаш му се подиграваха. Нищо, че мнозина припадаха от изтощение. Нищо, че бойните редици бяха разстроени. Нищо, че размесените части вече не можеха да се командуват. Напред!

После стана неочакваното. Пред освирепелите ромеи се появи една река; уж не беше широка, но изглежда беше дълбока и бързоструйна, защото водите й в миг погълнаха по-нетърпеливите ездачи и никога не им позволиха да се покажат отново на повърхността. Пък и не само нетърпеливите. Напразни бяха виковете на онези от първите редици, които виждаха препятствието и смъртната угроза, която то криеше — отзад разбърканите части напираха, натискаха и изтикваха предните във въртопите на реката. А българите? Те се изнизаха през четири дървени моста, които веднага зад тях пламнаха като четири факли… И за да увеличат и без това настъпилия хаос, уж обезверените допреди миг българи започнаха толкова бързо да ги засипват от отсрещния бряг със стрели и каменни топки, че затъмниха небето.

— Сега е ред на ума! — каза князът, като видя безпогрешните придвижвания на дружините, водени от Книн и Ицвоклий, и точните действия на кавхана Теодор и неговите отбрани воини.

Симеон прати вестоносец при Мостич, но ичиргу-боилът не го дочака. Като видя горящите мостове, той веднага поведе своите петнадесет хиляди пешаци. Не, това не приличаше на войска. Между двата хълма сякаш се отприщи бент и от него се изля огромна вълна̀, която смиташе и унищожаваше всичко пред себе си. С гневен вик за мъст и с името на България на уста се втурнаха те — не войска, а разрушителна стихия! — на един дъх прекосиха полето и с дива ярост се врязаха в нестройната тълпа на врага.

Ударът беше зашеметяващ. И неудържим. Онези, които мислеха, че се намират на крачка от победата, сега внезапно се видяха пред пълно поражение — загубили бойния си ред, ударени в тил от засадата, притиснати от конницата, обсипани със стрели, камъни и метателни копия през реката… И в този пъкъл — обградени от три страни, без ред и единоначалие, обезумели от свещения ужас пред лицето на смъртта — те ставаха лесна плячка на уж немощните българи, които с нечуван напор ги косяха, мачкаха, убиваха. Ромеите се люшкаха, тъпчеха се едни други, намушкваха се, а онези, които потърсваха спасение в реката, намираха в нея безславния си край.

Само Лъв Фока и още неколцина военачалници не загубиха самообладание. Те видяха и прецениха, че кръгът около тях не е сключен напълно и че още можеха да пробият и потърсят спасение на югоизток.

— Към морето! — заповяда с продран глас доместикът. — Най-силните и най-здравите да пробият към морето! Йоан Грапсон да застане начело, а всички останали — подир него!…

Заповедта му се пренесе от уста на уста и стигна до Йоан Грапсон. Началникът на екскувитите, сам видял безизходното положение на войската, не загуби време да я обсъжда. Той събра онези, които бяха оцелели от хората му, извърна ги към морето и като ги възпламеняваше с думи и с личен пример, поведе ги напред, за да разкъса обкръжението. Усетили надежда за спасение, подир тях се нареждаха и най-близките воини от другите отреди. А надежда наистина имаше. Това разбра най-добре началникът на екскувитите — от набитото му око не убягна, че тук, на югоизток, веригата на обкръжителите беше по-тънка. И той напъна с всички сили и с онази решителност, която понякога се ражда от отчаянието.

Един конник се откъсна от вчепканите в кървава саморазправа войски, прелетя през полето, изкачи се по хълма и не слезе, а се строполи от коня.

— Пратеник на ичиргу-боила — извика задъхано той на княза. — Ромеите пробиват към морето!…

Симеон кимна; той бе видял напора на обградената византийска войска към югоизток. Вдигна ръка. Към него притичаха двама воини. Единият му подаде позлатения шлем, другият — поводите на коня. Князът нахлупи шлема на главата си и постави крак на стремето.

— Стой, Симеоне! — спусна се към него старият боил Есхач. — Какво си намислил да…

— Единственото, което може да се намисли в този час — спокойно му отвърна Симеон. — Ние не можем да позволим на ромееца да се изплъзне. Ще поведа конниците от моята охрана. — На устните му се хлъзна странна усмивка. — Това е последното средство, което премълчах снощи, Есхач. Един истински княз трябва да бъде сред своите воини. Ще видиш — отида ли между тях, силите им ще се удесеторят!

Но боилът не го слушаше. Той улови поводите на коня и не каза, а изкрещя с всичките си старчески сили:

— Ти нямаш право да излагаш гърдите си на опасност, Симеоне!

— Отдръпни се, Есхач! — отговори князът, като се метна пъргаво на седлото. — Не ме спирай! Лош владетел е онзи, който само изисква, а не дава. Който не смее да тръгне сам по пътя, по който праща людете си. Аз искам да бъда… или да ме запомнят като княз, който е бил рамо до рамо със своите в изпитанията!… Прощавай, Есхач!

Той отстрани боила, спусна се към подножието на височината, където хиляда конници го чакаха с горящи от нетърпение очи, застана пред тях и изтегли меча си. До Есхач долетяха огнените му думи:

— Братя! Български юнаци! Боят край реката е на живот и смърт. От нас зависи на коя страна ще наклони победата. Който милее за родината и носи в гърдите си българско сърце, да тръгне след мене!

Не дочака да провери готовността им, а извърна белия си жребец, смушка го и полетя към бранното поле. След него, сред нечовешки вой, тропот и цвилене на коне, се понесоха хилядата ездачи.

Те избиколиха от юг вихрушката на битката и с оглушителен трясък се стовариха върху измъкващите се към морето византийци. Пръв връхлетя във вражеските редици Симеон. Ловък ездач и опитен воин, той косеше, поваляше, премазваше и оставяше зад себе си пътека от трупове и ранени.

Ромеите оказваха отчаяна съпротива. Един техен воин, човек-планина на ръст, замахна и с все сила запрати тежкото си копие към княза. В същия миг белият жребец се изправи на задните си крака и копието потъна в гърдите му — вярното животно спаси своя господар. Симеон успя да скочи на крака, преди конят да го затисне, и застана срещу ромееца. Няколко ловки удара с меча, после страхотен замах и главата на дръзкия воин отлетя настрана. Повторно се смразиха сърцата на ромеите: каква надежда можеха да хранят срещу тези българи, щом сам владетелят им проявяваше такава храброст и бойна вещина? Стъписаха се те, докато българите още повече се окрилиха. Другите ездачи застигнаха и отминаха своя княз и вожд. Симеон извика подир тях:

— Хванете Лъв Фока! Искам жив да го доведете!…

Но пожеланието му не се сбъдна — с помощта на преданата си охрана доместикът Лъв успя да се измъкне от сражението и като изостави многохилядната си войска, избяга позорно и се скри зад яките стени на близката Месемврия…

 

 

… Привечер над бойното поле цареше тишина. Повече от петдесет хиляди византийски трупа покриваха десния бряг на неизвестната до вчера река Ахело, дала днес името си на една от най-великите победи на българското оръжие за всички времена. Камара след камара се редуваха труповете, като грозни и страшни паметници на най-гибелното поражение на Византия във вековната й борба срещу младата славяно-българска държава.

А българите сияеха. Подредени отново в стройни дружини, те не снемаха очаровани очи от своя княз, който лично ги бе водил към победата.

Още не изчистил кръвта от златолюспестата си броня, Симеон бавно вървеше пред редиците. На крачка зад него пристъпваха войводите и помощниците му. Мостич, прочутият от много битки ичиргу-боил Мостич, беше с превързана, окачена на платнена лента пред гърдите ръка: той, военачалникът, също бе дал кръвен принос за победата.

Най-после Симеон спря пред своите воини, хлъзна още един поглед по редиците, после свали шлема и се приведе дълбоко, много дълбоко:

— Поклон вам, български герои! — Гласът му, спокоен и твърд сутринта, сега трепереше от вълнение. — Слава вам, вечна слава! Знайте и помнете: това, което извършихте днес, ще остане записано със златни букви в летописа на българския род. Докато има българин на земята, той ще помни победата при Ахело и вас, които я постигнахте!

Отговори му такъв вик, който заглуши и вятъра, и далечния тътен на морето? Хиляди калпаци и шлемове полетяха към небето, хиляди копия и мечове се издигнаха над главите. Воините поздравяваха не своя господар и владетел, а вожда, излагал заедно с тях гърдите си в защита на родината.

— А сега да довършим започнатото, братя! — продължи князът. — Отсякохме пипалата на звера; сега да прободем и сърцето му. — Той посочи на юг. — След мен, славни герои от Ахело. Очакват ни нови победи и слава!

Едно момче потърси съвет от царя

На Георги Йорданов

Щом превали височината, пред очите му се разкри такава смайваща гледка, че Радан изпусна торбичката си, приседна на земята и захласнато се взря нататък. Пред нозете му се стелеше просторна и неравна котловина, сред която като сребърен смок се виеше и пенеше буйната река Тича. Но Радан не забеляза нито красивата котловина, нито тучните ниви, нито водата. Погледът му бе вторачен другаде — от лявата страна на реката, там, където бързоструйната Тича се извиваше в широк завой, се издигаше дивна крепост, невероятно творение на трудолюбиви човешки ръце.

Това беше Преслав, Велики Преслав, престотлнината на могъщия „цар и самодържец на българи и ромеи“ Симеон! Това беше и целта на дългото странствуване на Радан по непознатите друмища.

Пред стените на крепостта

„Ако ли някой селянин, беден странник, дойде отдалеч към крепостните стени на царския двор и ги види, диви се.“

Йоан Екзарх (Х в.)

„Шестоднев“

Когато се посъвзе от първото смайване, младежът огледа по-подробно крепостта пред него. Тя беше почти четвъртита, с прави стени, само източната стена, която опираше о реката, следваше завоя на Тича и затова беше извита, заоблена, издадена навън. Стените на твърдината бяха построени от големи дялани блокове бял камък и бяха високи, невиждано високи — може да имаха осем или десет човешки ръста. На изток тези стени бяха ниско до реката, после се издигаха по стръмнината на югоизточния хълм, вървяха по билото му, достигаха до северния, по-нисък хълм и после се упътваха пак на изток, към равнината покрай коритото на Тича. Няколко обковани с желязо порти отвеждаха към вътрешността на крепостта и при тях, пък и на други места по стената се издигаха високи и яки кули, кръгли или многоъгълни. Изглежда, че горе, върху стените, зад защитните зъбери имаше равна площадка, защото от мястото си Радан забеляза тук-там воини с метални ризници на гърдите и блестящи шлемове на главите, с копие в едната ръка и щит в другата, които бавно крачеха нагоре-надолу, поспираха се между зъберите, за да огледат околността, после пак подемаха разходката си.

От височината, на която се намираше, момъкът можеше да надникне и отвъд крепостната стена. Зад нея, разпилени в прелестен безпорядък, се виждаха малки и големи къщи, просторни сгради, някои от които му приличаха на манастири, други — на големи занаятчийски работилници, църкви издигаха предизвикателно към небето своите високи кубета… А в самата среда се намираше втора, вътрешна крепост, пак бяла и пак с големи стени.^[88] И Радан се досети — навярно там, в нея, живееше царят.

Като си спомни за царя, Радан отново — както много пъти досега — изпита онова неопределено чувство, в което имаше и смут, и боязън, и колебание. Наистина добрият поп Анастасий, от чиито разкази Радан бе научил за Велики Преслав и за царя, много пъти му бе казвал, че Симеон бил достъпен за всеки — не му досаждал който и да е случаен странник, бил той богат болярин или сетен божек от друмищата, не се срамувал той, великият пълководец и мъдрият книжовник, да седне до най-обикновения воин или най-простия селяк и с него да говори като равен с равен. И все пак как щеше да застане пред него шестнайсетлетният момък от загубеното нейде в планината село Смиловци, за да му поиска съвет? Няма ли да се заслепи от блясъка на короната му, или да онемее от досега с неговата мъдрост?

Докато премисляше тези неща, момчето за пръв път забеляза нещо, което досега бе убягнало от погледа му — на два хвърлея място от крепостта се обучаваха воини, може да имаше хиляда и повече души. Те ту се втурваха бежешком в нападение, ту допираха рамена и бавно отстъпваха, ту заставаха неподвижно — предните коленичили и по-задните прави — и тогава копията в ръцете им образуваха непробиваема стена от остриета. Впрочем той и сега нямаше да ги забележи, ако един ездач във великолепно въоръжение (навярно беше някой военачалник) не се бе отделил от групата и не бе препуснал точно към мястото, където до изпуснатата си торбичка седеше Радан. Така целеустремено напредваше ездачът към него, че момчето за момент се уплаши и понечи да хукне по пътя, от който бе дошло. Но тревогата му се оказа напразна. Като го доближи на петдесетина крачки, ездачът свърна наляво и спря при някакъв друг човек, когото Радан едва сега забеляза.

Разговорът между двамата продължи малко. После ездачът извърна коня, пришпори го и се втурна назад към воините. Радан се понадигна и огледа случайния си съсед. Видът на непознатия го успокои — беше около петдесетгодишен, гологлав, с посивели дълги коси и подстригана брада; носеше обикновена власеница, поизбеляла от слънцето, която го издаваше, че беше монах.

Радановата горест

                „… Да опиша

чудесата твои вдъхновено,

шествувайки пак по пътя славен,

що учителите двама, вечно

юнни, начертаха… Да направя

явно твойто слово на народа!“

Константин Преславски (ІХ в.)

„Азбучна молитва“

Като се успокои напълно, момчето се престраши и отиде при непознатия монах, за да поприказва с него. Онзи усети стъпките му и се извърна; отначало между веждите му се сви бръчка, но като видя, че към него приближава селянче с едва наболи мустачки, тя изчезна, а очите му светнаха дружелюбно.

— Отче — заговори Радан, — прости ми, че нарушавам покоя и мислите ти. Прости и ме благослови.

— Самата твоя младост и хубаво подредените слова са най-доброто ти благословение — отговори непознатият. Имаше силен и ясен глас, стоплен от неподправена сърдечност, а погледът му, кой знае защо, грееше шеговито. — Ела, седни до мене и разкажи какво те води по тези места.

Радан се възползува от поканата. И заразказва като човек, който — макар и млад — отдавна е търсил отдушник.

Той бил от село Смиловци, сгушено там някъде далече, в пазвите на старата Веригава^[89]. Баща му се казвал Желез; уж бил селянин и земеделец, но май истинското му занятие било войнството — опитен воин бил Желез и нямало нито една рат, водена от цар Симеона, в която да не се сражавал. Бил се той и срещу маджари, и срещу сърби, и много пъти срещу ромеи… В толкова войни участвувал, че вече ръката му държала ралото като меч и забравил кога се сее ечемик и кога пшеница, а помнел само Ахело и Вулгарофигон.

Такъв бил бащата на Радан. И нищо чудно, че още от малък нарекъл сина си да стане воин като него.

— Добре е намислил баща ти — кимна монахът и отправи мечтателен поглед някъде на юг. Дали мисълта му не го носеше към Цариград, несбъднатия блян на цар Симеона? — Още много победи чакат славяно-българското оръжие.

А чичото на Радан, Драгота на име, бил грънчар. На север от Веригава нямало друг майстор, който като него да направи стройна амфора винохранилница, гърне, шарена паница или гледжосани плочки за украса на богаташко жилище или църква. Този именно чичо Драгота искал да предаде на племенника си своето умение, да го изучи да прави от простата глина изящни съдове.

— И това не е лошо — вметна пак монахът.

Така мислел и Радан: или войник да станел, или грънчар. Но преди две лета в Смиловци дошъл поп Анастасий; той не само служел на бога Исуса, но събрал любознателни момчета около себе си и ги научил на четмо и писмо. Между тези момчета бил и Радан. И чрез азбуката сякаш наново прогледнал. Голяма жажда за знания и мъдрост го обладала и вече не го блазнел нито мечът, нито грънчарското колело. Към книгата се устремило сърцето му.

— Разбираш ли ме, мъдри отче? — завърши разказа си младежът. — Пред мене има три пътя, а аз съм млад и не зная, не мога да реша кой да хвана. Добър е занаятът на чичо Драгота, свещена е волята на тате. Но книгата…

— И си наумил да поискаш съвет от царя? — сериозно попита другият.

— Такъв ум ми даде и сам отец Анастасий. Неговите знания не били големи, казва. От по-мъдър човек трябвало ответ да потърся.

Непознатият помълча малко, докато замислено оглеждаше напетата снага на момчето.

— Изглеждаш ми здрав и силен — каза той най-сетне. — И си умен. С този ум и тази сила на двайсет и пет години може вече да си прочут воин и славен военачалник.

— Така казва и баща ми — глухо рече Радан. — Пък мене, отче, сърцето не ме тегли към бран и воинска слава.

— Защо? Велики победи над враговете, весел и безгрижен живот между походите — не блазнят ли те сърцето ти? Радане, Радане, царят сигурно ще има нужда от здрави десници като твоята.

— Но по̀ му са нужни здрави умове, отче. Люде на пачето перо и на дългите нощи над дебелите книги. Това ми го каза сам отец Анастасий, а той пък го е чул направо от устата на царя. „Мечът завладява земята, а книгата спечелва сърцата на хората“, тъй говорел цар Симеон. Такъв искам да стана и аз — с писано славянско слово да богатя душите на людете.

— И за това си тръгнал съвет от царя да искаш?

— За това. Нека царят ме види, нека чуе думите ми, пък той да отсъди къде ще бъда най-полезен за царството му.

— Но защо искаш непременно с царя да говориш? Не ще ли ти стига, ако, да речем, аз ти дам съвет?

— Ако ти ми дадеш съвет, отче, аз може и да те послушам. Но после цял живот ще си казвам: „Ако бях беседвал с царя, може друг ум да ми дадеше.“ И ще живея със съмнение, отче. А със съмнение в душата трудно се преживява.

Монахът се изненада от умния отговор на момчето, изгледа го остро и продължително и устните му недоловимо промълвиха: „На добра земя е хвърлил семето Анастасий.“ Но гласно рече:

— Че какво е царят? Не е ли и той човек като тебе и мене?

— Не те познавам, отче, и все пак вярвам, че притежаваш много знания и мъдрост. Но царят… царят е друго нещо. Симеон е събрал в себе си всичката мъдрост и всичките знания на цялата земя. Събрал ги е като трудолюбива пчелица, а сега с щедри шепи ги раздава на людете. Той всичко знае и всичко вижда. Ще погледне, ще види какво има в мене и ще ми даде най-добрия съвет…

— Добре, тогава помисли, че аз съм царят.

— А, не — хитро се ухили момчето. — Не мога да си помисля. Аз знам: царят седи на престол, носи златна корона и пурпурна багреница, тежък скиптър е в ръцете му и къс меч на бедрото, а наоколо му се тълпят слуги, скорописци и велможи.

Монахът се разсмя шумно и от сърце. А после се изправи.

— Така да бъде, Радане. Ела, аз ще те заведа при царя. При този цар, с короната и скиптъра. Но запомни от мене едно. И в Българско, и по чужди земи много хора са носили корона и багреница, а са били некадърни човеци и лоши владетели. Защото не короната и багреницата правят добрия владетел. Още по-малко — слугите и раболепните велможи. Важното е онова, което е под багреницата. Не дрехата, а сърцето зад нея. Не короната, а умът под нея. Само сърцето и умът правят истинския цар и владетел, истинския вожд на народа.

Велики Преслав

„Пристъпи ли (странникът) към вратите — чуди се и разпитва. А като влезе вътре, вижда от двете си страни сгради, украсени с камък и дърво и изписани. Като влезе по-нататък, в двореца, и види високите палати и църквите, украсени изобилно с камък, дърво и багри, а отвътре с мрамор и мед, със сребро и злато, не знае на какво да ги оприличи, защото в своята земя не е виждал друго освен сламени колиби.“

Йоан Екзарх

„Шестоднев“

— Пресвети боже! — възкликна младежът. — Погледни, отче. Виж тези стени! Дебели са над десет стъпки^[90] и всичко е от дялан камък!

Те се бяха спуснали от височината, преминали бяха по моста над бързата Тича и сега, докато влизаха през южната порта на крепостта, Радан с нескрито смайване се удивяваше на крепостните съоръжения.

— А гледай тука — продължаваше момчето. — Стражеви кули, стълби, площадки за воините…

— Мигар сърцето вече те потегли към воинските дела? — кротко запита монахът.

— А, не — възрази Радан. — Сърцето пак ме тегли към книгата, отче. Но не мога да не се дивя пред чудесата на тази крепост.

— Виждаш ли? За тебе всичко е лесно: Щом сърцето те тегли към книгите, ти можеш да се отдадеш на тях, какъвто и съвет да ти даде царят. А какво да каже той, Симеон? Да речем, че и неговото сърце го влече към книгите. Може ли той да остави всичко и да им посвети живота си? Може ли да махне с ръка и да не приеме пратениците на чужди царе и владетели? Да не бди над воините, които пазят царството? Да не мисли за плодовете на земята, и за изработването на оръжие и за строежа на нови твърдини? — Гласът на монаха беше станал тих и в него се прокрадваше печал, когато си отговори сам: — Не, не може. Той, могъщият владетел, господарят над хиляди човешки души, не е господар сам на себе си…

Те отминаха нататък. Захласнат в чудната, невероятната красота на престолния град, младежът не забеляза, че — кой знае защо — добрият монах до него бе вдигнал власеницата си и сега тя закриваше по-голямата част от лицето му.

А имаше на какво да се диви момчето. Веднага след входа на крепостта се намираха няколко неголеми кръстовидни църкви. Те си приличаха една на друга, а в същото време бяха и безкрайно различни: във всяка строителите бяха вложили нови неща, нови хрумвания на сърцата и творби на ръцете си, които ги правеха една от друга по-дивни, по-смайващи, по-съвършени — ту изящно стройни, ту строги и внушителни, ту примамно красиви, като младежки сън. Някои имаха отвън колонади, от които те изглеждаха по-високи, отколкото бяха в действителност; стените на други бяха изрисувани от майстори шарчии^[91] и представляваха поредица от чудни картини из Светото писание; трети имаха разноцветни мрамори; в четвърти така умело бяха съчетани дърворезби с мед и позлата, че окото се заслепяваше от толкова красота, събрана на едно място; пети…

По-нататък те отминаха покрай един манастир. Но какъв манастир беше това? Нямаше висока стена да го огражда, нито тежка порта, даже малката му църквица едва се забелязваше — тук имаше само дълга редица от килии и обща трапезна стая в единия край.

— Не се чуди — рече монахът. — Божите служители, които живеят тук, служат и на още един бог — книгата. В която и килия да надникнеш, ще видиш човек, надвесен над премъдър ръкопис или сам редящ стройни писмена. Те са забравили дали сега е ден, или нощ, дали навън е знойно лято, или духат зимните хали… — И след малко добави: — На тебе, в когото блика животът, няма ли да ти е жал доброволно да се самопогребеш като тях?

Младежът чу въпроса му, но не отговори — така беше погълнат от картината на Велики Преслав. Поразен и потресен от гледката, той не снемаше очи от разкошните домове на боилите^[92], повечето двукатни и с майсторски изгравирани дървени чардаци, из които шетаха и ситняха с бързи крачки безброй слуги. Държавните сгради, всяка една от които навярно събираше под покрива си повече люде от цялото село Смиловци, го смайваха със своите размери. И Радан гледаше и се питаше дали това е действителност, или сън.

Внезапно монахът го дръпна рязко настрана. Радан политна, но остана на крака. Огледа се и разбра постъпката на своя спътник — край тях в бесен бяг прелетяха двама ездачи. Пяната по конете и прахът по дрехите на ездачите показваха, че идват отдалече и че не са загубили много време в почивки.

— Вестоносци — глухо рече монахът. — Каква ли нова тревожна вест носят на царя?

Младежът проследи с поглед конниците. Те продължиха нагоре по плочника на улицата и спряха пред вратата на вътрешната крепост. Изглежда, че размениха няколко думи със стражниците от кулата, защото обкованата порта след малко се отвори и ги пропусна зад стената.

Средище на богатства

„И тогава, в това време, когато царуваше цар Симеон, той вземаше данък от цялата своя земя по всяка област на своето царство: едно повесмо и лъжица масло и яйце на годината. Това бе неговият данък от неговата земя, от неговите люде и нищо друго не искаше той. И много изобилие имаше в онова време при тоя цар Симеон.“

Български апокрифен летопис (ХІ в.)

Току до портата на вътрешния град и почти опряна о стената, Радан видя една просторна сграда на два ката, права и дълга, и обърната с цялото си лице към него. Монахът забеляза любопитния му поглед и обясни:

— Това е странноприемницата.

— Странноприемница? Какво значи тази дума, отче?

— Място, където отсядат пътниците, които нямат близки в престолнината. Горе има осемнадесет еднакви помещения и сега във всяко едно е по някой гост чуждоземец, богат търговец или пратеник на някой владетел. А под тях са осемнадесет продавници. Ела да ги разгледаш. Ти не се съблазни от воинската слава. Но като видиш всичките богатства, струпани тук, невям ще ги предпочетеш пред тежкия труд над книгите.

Те отидоха нататък. И наистина онова, което Радан видя в продавниците, надмина всичко, което беше чувал или сънувал. Тук сякаш бяха събрани всичките богатства, най-изтънчените изделия на цялата земя. Един от купците предлагаше оръжия, извити мечове от Дамаск и тънки шпаги от Милано, изкусно изплетени от хиляди малки брънки ризници, цариградски шлемове… Друг — златоткани платове от Византия, тежки кадифета от Немско или въздушно лека свила от царството на франките, скъпи кожи на разни непознати животни от север, различни по вид и цвят бранни и походни ботуши от щавена кожа. Трети — ароматно вино от ромейските острови, мед и пчелен восък, сушено и прясно месо. Четвърти — златни украшения и накити и блестящи камъни. Пети — различни делви, амфори и гърнета. Шести — стъклени съдове и мъниста. И всичко, всичко имаше по тези продавници.

Като погледаха достатъчно, монахът поведе младия си спътник към Долния край на Преслав. Те минаха край огромна грънчарска работилница и Радан, който разбираше нещичко от този занаят, спря да погледа.

— Виж, отче — прошепна младежът, — виж какви бели и лъскави са тези съдове и паници! Ех, такова нещо чичо Драгота и сто години да се мъчи, пак не може го направи!

— Да, големи майстори има тука — съгласи се монахът. — За техните съдове идват купци от най-далечни страни. Е, какво, не искаш ли да хванеш чичовия си занаят, но тук, при преславските майстори? Ще си направиш своя работилница и злато като река ще потече в ръцете ти.

Момчето пак не отговори, само поклати отрицателно глава.

Те продължиха обиколката си. Минаха край втора грънчарница, после покрай месарите, кожарите, разгледаха топилните на желязо и ковачниците, поспряха при златарите, платнарите, надникнаха при оръжейниците, които правеха всичко — от върхове на стрели и копия до тежки стенобитни машини. Но нищо не притегли младежа към себе си.

— Е добре — рече монахът. — Виждам, че не те съблазни нито воинският живот, нито богатството на купците, нито умението на технитарите. Може би ти мислиш, че делото на книжовниците е лесно, че, да кажем, в сравнение с грънчарите техният труд е забава? Хайде, ще те заведа да видиш и тях. И ако пак не се разколебаеш — тогава вече ще искаш съвет от царя.

Съкровищница на мъдрост

„Великият между царете Симеон,

всемогъщият владетел,

като пожела с твърде голям копнеж

да извади наяве мислите, скрити

в дълбочината на многотрудните книги…“

Неизвестен автор (Х в.)

„Похвала на цар Симеон“

Наблизо до църквата, към която се бяха отправили, те срещнаха един болярин и монахът се отдели за минутка и поприказва с него. Ако беше по-наблюдателен, Радан щеше да забележи, че сега монахът за пръв път свали власеницата и разкри лицето си. Щеше да забележи още, че след разговора с него боляринът се позасмя и после забърза към вътрешността на църковния двор. Но цялото внимание на младежа беше погълнато от красотата на божия храм пред него и затова той беше неспособен да види каквото и да е друго. И все пак монахът поясни:

— Това беше хартофилаксът^[93]. Познавам го отдавна.

Радан не го чу. И даде израз на собствените си мисли:

— Гледай, отче. Само този храм да беше, Преслав пак щеше да бъде най-хубавият град на земята!

Те се намираха пред Кръглата или, както я наричаха по онова време, Златната църква, гордостта и на Преслав, и на царя. Сред всичките красоти на престолния град тя беше като скъпоценен бисер между стъклени маниста. От запад, при главния й вход, имаше майсторски уреден двор, ограден с колонаден портик, на който външните стени бяха нагънати и образуваха издадени навън полуцилиндри. В средата на двора се намираше кладенец с хубав каменен стубел. Отправеше ли човек поглед отвъд кладенеца, виждаше величественото лице на църквата: четири мраморни колони поддържаха тавана на притвора; по-горе, сякаш застанали на стража от двете страни на входа, се възправяха две кръгли кули; а между кулите се забелязваше позлатеният купол на храма — така висок изглеждаше той, че сякаш не беше купол, а самата златна основа на господния престол…

Двамата прекосиха притвора и влязоха в същинската част на храма. Тя представляваше един кръг, образуван пак от цилиндрични кухини, съединени чрез плоски зидани подпори. Пред всяка подпора се кипреше по една колона от бял мрамор — кръгъл венец от дванадесет колони. Горе, на втория кат на църквата, друг кръг от стройни колони поддържаше високия купол. Дали височината беше наистина голяма или така го мамеха поставените една над друга колони, но като вдигна глава, на Радан се стори, че куполът се издига чак до небесата.

И всичко в тази църква смайваше и пленяваше погледа: облицовките от мрамор, дърво и мед, украшенията от злато и сребро, многоцветните стъкла на прозорците, гладката мозайка на пода, пищният иконостас, по дървото на който умели ръце бяха изгравирали сцени от Светото писание, кротките образи на светците, които гледаха от иконите…

— Тук душата наистина е по-близо до бога — прошепнаха устните на момчето.

Радан не можа да прецени колко време бяха престояли в църквата. Може да е било миг, може — цяла вечност. Но когато монахът предупредително го побутна по ръката, той трябваше да направи голямо усилие, за да се откъсне от този свят на красота, самовглъбение и духовно пречистване.

Те излязоха от храма, свърнаха покрай него и в двора се озоваха пак при една сграда, която едновременно и приличаше, и не приличаше на манастир. Монахът свойски бутна вратата и двамата влязоха в едно дълго помещение. Едната стена беше цялата покрита със свитъци, книги, обемисти рула, изписани с равни редици букви. От другата страна, близо до прозорците, до малки масички седяха неколцина монаси. Наоколо им — купища от книги, а в ръцете — подострени пачи пера. При влизането на двамата монасите се извърнаха, непонятно защо се позасмяха, после се приведоха пак над ръкописите.

— Виждаш ли, Радане — рече монахът. — Ти, в когото жизнените сокове бликат и преливат, си готов да се откажеш от волния живот на слънце и простор, от безгрижието и младостта, от земните радости. И за какво? За да превиваш гръб до някоя от тези масички, да забравиш кога е ден и кога нощ, с подпухнали от безсъние очи да следваш година след година низите на писмената. Помисли! Тук, пред това, което ще получиш, помисли за другото, което ще жертвуваш.

— Готов съм — тихо, но твърдо заяви младежът.

— Лицето ти ще загуби цвета си, мишците — силата си, гърдите ти ще хлътнат навътре, смехът ще изчезне от твоите устни…

— Готов съм — повтори Радан.

Монахът посегна към полиците по стените и взе напосоки един ръкопис. Разгъна го — беше стихотворна реч.

— Погледни. Това е „Проглас към Евангелието“. Като го разглеждаш, стотина стиха са всичко на всичко. А знаеш ли колко лета епископ Константин^[94] е свеждал чело над този „Проглас“, докато скрепи мислите си върху пергамента?

— Готов съм — за трети път произнесе Радан. После взе ръкописа от ръката на монаха, разтвори го и погледът му се хлъзна по редовете. — Отче, послушай, отче! — извика той възбудено. И с лекота, която смая и спътника му, и другите монаси, зачете:

Както без светлина не ще има радост

за окото, което вижда цялото божие творение,

но всичко е ни хубаво, ни видимо,

така и всяка безкнижна душа

 

не вижда добре божия закон,

писания, духовния закон,

закона, който открива божия рай.

Защото кой слух, който не чува тътена

на гръмотевицата, може да се бои от бога?

А как ноздрите, които не миришат цвета,

ще разберат божието чудо?

А устата, която не чувствува сладкото,

прави човека като камък.

А повече от това безкнижната душа

мъртва се явява у хората.

Ех, отче. Не ме плаши бъдното, което ми вещаеш. Нека целият ми живот между четирите стени да премине, но да напиша и аз редове като тези. Пък тогава с мир и радост ще се представя пред всевишния.

Думите му бяха изпратени с мълчание. Нито спътникът му, нито другите монаси край масичките можаха да нарушат тишината. Те само го гледаха и в очите им имаше безкрайно умиление.

Радан не ги забеляза. Той четеше нататък и безмълвно движеше устни. Само по едно време вдигна пак очи и рече:

— Слушай какво казват писмената:

Голи са без книги всички народи,

не можейки да се борят без оръжие

с противника на нашите души

ти готови за плена на вечната мъка.

А вие, народи, които не обичате врага

и мислите да се борите много с него,

отворете прилежно дверите на ума,

като сте приели сега здравото оръжие,

което коват книгите господни…

Тези слова аз никога не ще забравя, отче. Тях аз ще изпиша с огнени букви в сърцето си и с техния пламък ще премина през всичките изпитания, които ти ми изреди.

— Твоя воля — кимна монахът. — Мъчеше се да се сдържи, пък се виждаше, че е развълнуван. — Щом толкова любиш мъдростта и книгата, щом заради тях си готов да се откажеш от всички земни радости, тогава да вървим. Ти имаш право да поискаш съвет от царя.

Съветът на царя

„Но ако му се случи да види и царя, седнал в обшита с бисер мантия, със златна огърлица на шията и гривни на ръцете, с пурпурен пояс препасан и с увиснал при бедрото меч, а от двете му страни седят боляри в златни огърлици и пояси и гривни…“

Йоан Екзарх

„Шестоднев“

Те влязоха във вътрешната крепост, прекосиха китните дворове, които бяха вътре, минаха край богати домове на знатни велможи и прославени пълководци, край конюшни и воински живелища, отминаха и Малкия дворец, жилището на царя, и спряха пред една грамадна сграда, строга и величествена, може би най-внушителната в целия Преслав. Това беше Големият дворец. В него Симеон се занимаваше с делата на царството.

— Ти почакай тук — каза монахът. — Аз ще отида и ще помоля царя да те приеме такъв, какъвто ти го искаш: с багреница и корона.

И като остави момчето, изчезна във вътрешността на палата. Стражите навярно го познаваха, защото не само го пропуснаха, но и почести му сториха, когато преминаваше покрай тях.

Мина доста време. После портата на двореца отново се отвори, но в нея сега се появи не монахът, а един воин в позлатено въоръжение. Той се огледа и спря усмихнатите си очи върху момъка.

— Ти ли си Радан от Смиловци, син на воина Желез?

— Аз — с мъка изговориха засъхналите устни на момчето.

— Ела. Царят те очаква. Ела, ела, не се страхувай.

И тъй като Радан пристъпваше нерешително от крак на крак, воинът го улови дружелюбно за ръка и го поведе. Преминаха през едно помещение, което цялото грееше от мрамор, злато и мед. Богато облечени слуги отвориха пред тях двете крила на следващата врата. Радан прекрачи и се озова в престолната зала.

В първия миг се обърка: тази зала беше поне три пъти по-голяма от най-голямото помещение — било то в дом или в божи храм, — което той беше виждал през живота си.^[95] Две редици колони от зелен мрамор крепяха тавана й, мраморни бяха и стените, и мозайките на пода, и надиплените дантели, които красяха ъглите. Отсреща, изправени в полуизвити редици, стояха най-висшите сановници на царството: боляри в дълги до земята кадифени дрехи, опасани със златни пояси и с огърлици на вратовете; военачалници в златни брони и ризници се опираха на тежки мечове; смирени монаси — навярно премъдри царски съветници — се губеха в черните си власеници… Точно в дъното на залата, между двата реда знатни сановници, няколко стъпала отвеждаха към висока площадка, а на нея върху златен трон седеше царят. През далечината на залата Радан можа да забележи само, че той, Симеон, беше облечен в пурпурна багреница, обсипана със скъпоценни камъни, със златна корона на главата, златен беше и мечът на бедрото му.

— Върви, върви — насърчително го побутна воинът и Радан боязливо прекрачи нататък.

Когато измина половината от залата, той спря, сякаш се вкамени: на трона седеше същият благ и мъдър монах, който го бе водил из великопрестолния Преслав! Същият човек, но сменил избелялото расо с царска одежда. Радан се уплаши, сълзи премрежиха очите му. С внезапен порив се хвърли напред по колене пред царя и заговори на пресекулки:

— Отче… Господарю… Прости… аз… Никога… Не знаех…

Отговори му същият познат — едновременно властен и сърдечен, кротък и силен — глас:

— Стани, Радане. Стани и приближи! Ти се сближи с човека Симеон, сега не се побоявай от неговата дреха.

Радан мълчаливо се подчини. Той стигна до първото стъпало в подножието на престола. И наведе глава. Великият цар Симеон навярно разбра какво ставаше в душата му, защото не го разпитва повече, а сам заговори:

— Боляри, славни военачалници и вие, божи служители, вижте този момък. Дошъл е между нас, воден от неутолима жажда за знания. Поставих го на изпитание. Предложих му богатства — отрече ги; изкушавах го с воинска слава — отхвърли я. Искал той да се посвети на книгата, на мъдростта, на писаното слово и е готов да се откаже от младостта, от радостите на живота, от всичко. Какво ще ме посъветвате вие?

— Да бъде! — отвърнаха в един глас сановниците.

— Да бъде! — повтори след тях и Симеон. — Дерзай в попрището, което си избрал, Радане. Учи се сам, събери много мъдрост и знания, за да учиш по-късно другите. С примерно старание облагороди духа си, за да облагородяваш по-късно душите на другите. Това е съветът, който ти давам аз, царят. — Той се огледа: — Тудоре!

Един монах се отдели от редиците, скръсти ръце на гърдите и се поклони към владетеля.

— Този, Радане, е моят братовчед Тудор Доксов. Иди с него и нека той да ти бъде водач и учител в пътя към върховете на знанието. А ти, Тудоре, грижи се за Радан, напътствувай го, води го през най-трудния от трудните пътища. — И като присви очи, царят произнесе толкова тихо, че само най-близките до него доловиха думите му: — Онова, което постигнахме чрез меча, е тленно и преходно. Победа и веселие днес, бранна неволя утре — това е ориста на воина! А делото на люде като Радан е безсмъртно. Чрез него през всички векове ще пребъде и България. Ще пребъде!

Гневна изповед

Летният сумрак бе изпълзял из пазвите на планината, хлъзнал се бе над морното езеро и сега полека прихлупваше новата престолнина Охрид.

Отец Мартин за последен път огледа църквицата си, с треперещата си старческа ръка избърса някакви невидими прашинки от златната обкова на иконата на божията майка, пък нахлупи калимавката върху белите си власи, взе излъсканата от употреба тояжка и бавно-бавно закрачи навън. Ала не отиде много далече. Едва прекрачи прага на божия дом и забеляза един закъснял богомолец, който идеше откъм дворците и с широки крачки приближаваше до застланата с каменни плочи пътека. Без да сваля поглед от непознатия, старият свещеник се примъкна до вратата на храма и на нея подпря немощната си снага. Изведнъж трепна, вторачи невярващ поглед към богомолеца. Не, нямаше грешка.

Беше Самуил!

Не че беше неверник или богохулник Самуил, не. Той надминаваше всички по ревност в издигането на църкви, щедри и прещедри бяха милостите, с които отрупваше намерилия тук убежище патриарх Дамян Дръстърски, много златици от хазната отиваха за украса на храмовете, иконите и свещените книги. От друго се смая отец Мартин: че вечно заетият в походи и битки болярин, велик войвода на царството, рядко намираше време да прекланя коляно в построените от него църкви, а случеше ли се — то биваше все с пълководците си, когато идваше да измоли божията милост над българското оръжие в следващата битка.

Приближи Самуил и в синята прозрачност на лятната вечер свещенослужителят можа да го огледа по-добре. Самуил бе махнал от себе си всичките белези на болярското си достойнство, проста конопена наметка покриваше яките му плещи на боец и войвода, нито оръжие, нито най-дребно украшение не кичеше него, от когото трепереше могъщата Византия. „Като баща си — помисли разчувствувано отец Мартин. — Такъв беше комит^[96] Никола, бог да даде мир на душата му. Богат и славен, пък с богоспасно смирение и чужд на всяко велелепие.“ Но едва си припомни тези неща и в сърцето му смъдна въпрос: защо бе чакал Самуил да прехвърли четирийсетте, та едва сега да подражава на баща си?

Докато да си отговори на този въпрос и Самуил — приведен смирено, но с обичайния студен огън в черните си очи — се изправи пред него.

— Бог да те благослови, сине — прекръсти го старецът. — Какво, за молитвен упокой ли е зажъдняла душата ти?

— Не, при тебе съм дошъл, отче — глухо отговори боляринът. И добави: — Да се изповядам!

Толкова се смая богослужителят, че единственото, което можа да изговори, беше:

— При мене? А защо не при епископ Михаил, Самуиле? Или при негово светейшество?…

— Защото от тебе съм приел светото кръщение, пред тебе следва да разкрия душата си.

Такива бяха те, Никола и синовете му — властни и твърди дори в разговорите си с всевишния. Особено синовете, комитопулите… Помнеше ги отец Мартин, не случайно и четиримата бяха получили първото миро от ръката му. Буйният Давид не молеше, а изискваше от бога. Дръзкият Мойсей навремени не чакаше да чуе словото божие, а сам заговаряше от божието име. Може би единствен Аарон, тленното тяло на когото само преди месец бе предадено на земята, проявяваше повече богобоязън. Но той пък бе студен и затворен; кръсти се и не помръдва по време на службата, а никой не може да прочете какви мисли се тълпят зад челото му. Сега и Самуил, последният. Не е потърсил съвет кой е редно да приеме изповедта му, а сам решава и не само решава, но и властно налага решенията си.

— Влез, синко, влез — несръчно се разчевръсти старецът. — Да не стоим навънка. Ела!

Те влязоха в църквата. Старецът запали няколко вощеници, после двамата сториха кръст пред олтара и се поклониха пред образа на майката Богородица, накрая отец Мартин отпусна немощното си тяло на един стол, а Самуил коленичи в краката му.

— Говори сега, синко — рече свещеникът. — Говори така, сякаш не на мен, грешния, а направо на бога отца говориш.

Тишината, която последва, беше така зловеща, че отец Мартин, прекарал половин век зад стените на този храм, усети как тръпки пролазиха по гръбнака му. Дълго мълча боляринът, сякаш набираше сили и се преборваше с колебанията си. Но когато заговори, гласът му бе привично равен и наглед спокоен.

— Отче — рече той, — аз погубих брата си.

— Що каза? — смаяно прошепна старецът, неповярвал на ушите си. Бялата му брада трепереше. — Що каза?

— Аз погубих брата си — повтори Самуил ясно. — Аарона!

— Самуиле! — отчаяно забъбра свещеникът. — Тук е божи храм. Не е място за глуми и хлевоустия…

— Не се глумя, отче — разтърси могъщата си глава великият войвода. — Аарон не погина от нещастие. Онзи огън в Разметаница^[97] не беше скръбна случайност. Той дойде от ръцете на верните ми люде и по моя повеля. След като първо Аарон…

— Стой! — прекъсна го отец Мартин. — Нещастнико! Мигар ти си вдигнал ръка да убиеш родния си брат?…

Самуил махна нетърпеливо ръка. Дори тук, на колене пред свещенослужителя и пред самия бог, той не можеше да търпи волнодумството. Жестът му бе тъй рязък, че в миг пресече словото на стареца.

— Не съм аз, други извършиха невъзвратимото. Но има ли някакво значение, щом те го сториха по моя заповед? И почти пред очите ми?

Отново настана тишина. Отец Мартин закърши ръце.

— Защо… защо го направи?…

— Затова съм дошъл при тебе… да ме чуеш…

 

 

… Всичко започна преди година.

Още не бяха изтрезнели от опиянението на победата. Теснината при Траяновата врата^[98] се огласяваше от сутрин до вечер от радостните песни на воините; уж им бяха дали кратковременна почивка за изцеление на ранените и за потягане на оръжието, пък то от час на час ту тук, ту там гръмваха песни или заручаваше гайда и здрави и пострадали захвърляха работата си и надипляха кръшно воинско хоро. Дали това беше отдушник от напрежението през незапомнения поход и битката, или виновник беше този глумлив Ивацов десетник Радуил, който неспирно разнасяше от група на група пленените знаци на императора и огласяше стана с шутливата, съчинена от самия него песничка за „храбреца Василий, дето загубил чизмите си в бягството“ — никой не можеше да каже. Но каквато и да беше причината, безпаметният възторг избухваше през всички часове на деня и нощта, подлудяваше людете като младо вино и тогава воините забравяха всичко — кървящата рана, недокърпената дреха, още непогребаните хиляди трупове на погубените ромеи, неизброимата плячка, която ковчежниците на войводите подреждаха и разпределяха — и се отдаваха на дива веселба…

В такъв именно ден Самуил с изненада видя в шатрата му да влизат Димитър Полемарх и Кракра. Изненада се не от самото посещение — шатрата му бе отворена за всеки, от войводата до последния коневодец, — а че тези двама боляри го спохождаха рамо до рамо. Мъдрият и самовглъбен Димитър и буйният и безумно храбър Кракра: каква ли обща мисъл е могла да ги събере заедно?

Поговориха за незначителни неща, издумаха по някоя приказка за по-близките и по-далечните дни и най-сетне, след едно от ония замълчавания, които предхождат горчивите откровения, Кракра подхвана:

— Не ти ли се чини, велики войводо, че в битката имаше нещо не съвсем редно?

Самуил го стрелна с поглед. Смуглият Кракра говореше за току-що преминалата битка, ясно. Но какво е нередно за него, щом като навън се носеха победни песни и се трупаха до три ръста високи купчини с ромейско оръжие и богатства?

— Вярно, изплъзна ни се Василий — със съжаление рече великият войвода. — Да не корим войската, Кракра. Два пъти повече бяха ромеите: да ги обкръжаваш ли, да ги сечеш ли, императора ли да ловиш… Пък и тия негови арменски пешаци! Мрат като мухи, но пак го бранят с телата си!…

Пернишкият болярин поклати черновласата си глава — не за бягството на императора, което иначе на всички вгорчаваше сладостта на победата, бе говорил той преди малко.

— Ако пък думата ти е — продължи да се отбранява срещу неизреченото обвинение Самуил, — загдето не преследвахме ромееца към Плъвдив, не си прав. Хора са войскарите ни, не великани, и човешка душа носят в гърдите си. Колко поприща^[99] извървяха в последната неделя? Осемстотин? Или над хиляда? Къде е Епирското поле, Кракра, къде — Средецкото^[100]… Чудо беше, че след такъв поход имаха сили за битка и победа! Грях и безумие щеше да бъде да ги подгоним на изток. Пък и не забравяй — в Плъвдив са свежите войски на Лъв Мелисин…

Отново поклати глава Кракра, но нищо не рече. А вместо него заговори старият Димитър Полемарх:

— Друго е непонятно, Самуиле. Как стана тъй, че бяхме един срещу двама?

— Не разбирам въпроса ти, войводо — призна открито Самуил. — Не доведохме ли всички войски, с които шарехме на юг? Не вкарахме ли в битката дори и онези, които едва се крепяха на изранените си нозе?

— А нямахме ли свежи войски в Средец, Самуиле? — не му остана длъжен боляринът. — Свежи и многочислени? Да кажеш, че са били изморени от битки, не е вярно — знаеш, Василий не предприе нито един истински пристъп срещу крепостта, нито те направиха един излаз. Да речеш, че са били изтощени от глад, пак ще сгрешиш — двайсет дни и нощи трая обсадата, пък в Средец има храна за много пъти по двайсет дни.

Болка и обида жегнаха сърцето на Самуила. Най-сетне той разбра и странното съюзяване на двамата тъй различни войводи, и неразбираемите им наглед първи думи. И го заболя. Защото те коряха Аарона, последния жив от Самуиловите братя, а такъв укор отскачаше от целта си и пронизваше него, великия войвода.

Ако беше искрен докрай, Самуил би признал, че и той бе забелязал нелепото поведение на брата си. Особено в деня преди битката, когато разставяше засадите край Траяновата врата, той неведнъж бе ругал на ум Аарона, че тъй безразсъдно пропиляваше сгодното положение и не подгонваше по петите отстъпващите ромеи. Хокал го бе той през стиснати зъби и по време на битката, когато виждаше как людете не достигаха, за да се превърне голямата победа в пълно („Крумовско“ — го бе наричал тогава Самуил) унищожение на злонамерения пришълец завоевател. Но после задоволството от успеха, подпомогнато от тъй лесната братска прошка, бе изличило първоначалната сръдня. И я бе удавило в кога по-приемливи, кога насилени и съчинени оправдания.

Но не можеше да бъде докрай искрен Самуил, когато се отнасяше за последния от братята му. И затова го защити с едно от приемливите оправдания:

— Познавате Аарона. Не е човек на меча. Няма у него нито бранна решителност, нито пълководческа прозорливост.

— Нищо не пречи онзи, който сам не притежава прозорливост, да се вслушва в прозорливостта на другите — строго отсъди Кракра. — Имам вест от Средец, велики войводо. Когато от крепостта са видели оттеглянето на ромеите, начелниците от войската съветвали и молили брат ти да излязат и да ги нападнат. Всяко дете можело да разбере, че сега, когато не Средец, а ромеите са в обкръжение, едно последно усилие би ги превърнало на пух и прах. Но Аарон не разбрал или… не пожелал да разбере. И отказал излаза.

Изреченото говореше за пагубна грешка. Но неизреченото, онова, което се усещаше отвъд думите на Кракра, беше обвинение… в престъпление.

И Самуил настръхна, наклони се напред. Веждите му сключиха заплашителен възел над гневните очи.

— Какво искаш да кажеш?

По-похватен и по-гъвкав в разговорите, Димитър Полемарх изпревари отговора на младия пернишки болярин:

— Нищо, Самуиле. Кракра ти го рече още в началото: за нас постъпките на Аарона са само непонятни. — Това не беше лесна отстъпчивост, не. В дългия си живот, изпълнен с бури и превратности, старият войвода съвсем не беше показвал склонност към огъване пред изпитанията. Но той беше достатъчно мъдър, за да знае, че споровете, в които разумните съждения се изместят от гняв и обидчивост, рядко донасят някаква полза. И сега с примирителните си слова само целеше да предпази Самуила от ненавременно избухване. Но щом видя, че чертите на лицето му се отпускат, не се поколеба да подкачи друга, не по-малко парлива тема: — А иначе чудноватостите не свършват дотука, Самуиле. Ала вече не Аароновите, Василиевите чудноватости.

— Къде ги виждаш, тези чудноватости?

Димитър Полемарх вдигна рамене с привидно равнодушие.

— В самия поход на ромеите. Помисли сам: твоята войска е увлечена на юг, при това не е нито многобройна, нито твърде силна; на север, в Средец, е Аарон, но Василий знае дори по-добре и от тебе, че Аарон не е опасен като противник на бойното поле; по средата имаме само слаби стражни отреди по границата, които войска като ромейската може да смете ей така, пътем, с едно духване. Е добре, отговори сега, Самуиле. Накъде трябваше императорът, бог да го убие, да насочи удара си? Към Средец, за да загуби време и люде в безполезна обсада? — Старият човек помълча предизвикателно. — Или да удари по средата, със стремителен ход да достигне Охрид, сърцето на днешна България, а после да се извърне и да се яви в гръб на твоята войска? Кажи ти как би постъпил, Самуиле?

— Какво лошо има в това, че Василий е сторил полезна за нас грешка?

— Целият въпрос е дали наистина е грешка. Познаваш Василия — той не е пълководец за подценяване. Пък и съгледниците, и шпионите му не работят лошо.

— Тогава?

— Тогава трябва да предположим, че императорът не е тръгнал случайно срещу Средец, а е имал да урежда някаква лична сметка с Аарона.

Самуил с готовност прегърна подхвърлената му идея:

— Да, допустимо е. Спомнете си — само преди месеци Аарон предаде на смъртна казън севастийския митрополит, доверен човек на императора. Ще рече, Василий не е понесъл тази обида и е избрал пътя на саморазправата.

— Аха! — неопределено възкликна Кракра.

— А защо Аарон посече митрополита? — невинно попита Димитър Полемарх.

— Защото беше оръдие на измамата. Василий обещал да даде сестра си за жена на Аарона, а му изпратил някаква покварена окаяница. И севастийският митрополит, който я придружавал, лъжел брат ми, че уж тази била обещаната императорова сестра.

— Аха! — повторно изсумтя войводата на Перник.

— Чудно е, че ти не виждаш чудноватото в тази нестанала венчавка, Самуиле — продължи Димитър Полемарх. — Да е замислена о любов, не е за вярване; брат ти не е виждал сестрата на Василий, пък и Аарон, вдовец отколе, трудно може да се нарече човек на неудържимите любовни страсти. Остава да е женитба по сметка. — И подхвърли многозначително: — Както се женят царете…

— Какво искаш да кажеш? — отново настръхна великият войвода.

— Нищо, само разсъждавам на глас. Ако имах нещо повече от разсъждения — познаваш ме, не бих ти ги спестил.

— Добре, продължи с разсъжденията си. Или свършиха дотук?

— Има и още, Самуиле. Женитбата по сметка е като търговията: и двамата дават, и двамата вземат. Любопитно е да размислим какво са щели да дадат и получат Аарон и Василий с тази женитба. Булката? Глупости! Да е красавица като приказната Елена, сестрата на Василий пак е щяла да бъде само залог, а не същина на сметката между двамата.

— Всеки знае към какво се стреми Василий, това дяволско изчадие — изтърси неочаквано Кракра. — Нали той сам не крие, че се е заклел да затрие България?

— Така е — потвърди и старият болярин. — Остава да помислим какво ли е обещавал Аарон, щом като очевидно прикята на булката е щяла да бъде благосклонността на императора. И тогава може би ще разберем и недоволството на Василий, което го прати към Средец вместо към Охрид, и чудноватото неучастие на Аарон в битката…

— Млъкнете! — изрева грозно Самуил. В гласа му имаше повече болка, отколкото заплаха. — Млъкнете! Забравихте ли, че говорите за Аарон, сина на комит Никола? Аарон, който вече двайсет години се бори срещу Византия и погреба двама братя в тази борба?

Мълчанието, което последва, сякаш никога нямаше да свърши. И все пак Димитър Полемарх го наруши:

— Ние не говорим за Аарон, а за България, Самуиле.

— Но вие обвинявате Аарона!

— Бихме обвинили и тебе самия, ако смятахме, че делата ти са вредни на България.

— Ако сте толкова уверени в обвиненията си, защо не ги отнесете към царя?

— Ами, този скопец!… — отвърна с презрение Кракра.

Самуил го разбра. Когато Роман, синът на Цар Петър, избяга от цариградския плен, Самуил веднага го призна за законен български цар и го постави на трона. Но другите боляри приеха недоверчиво новия си господар. Признаха го от страх и уважение към Самуила, но иначе запазиха пълното си пренебрежение към царя и почти не скриваха — както сега Кракра, — че гледат на него като на чучело с царска багреница. Не само за това, че беше скопец, а преди всичко за явната му безличност като цар и вожд. Особено когато го сравняваха с великия войвода…

— Бихме го сторили — рече сериозно Димитър Полемарх, — ала ни липсват доказателства, Самуиле. Онова, което ни тревожи, за нас е по-ясно от слънцето на небето. Но то е умозаключения, а пред царя и болярския съд трябват доказателства. Затова дойдохме при тебе. Нищо, че Аарон ти е брат. Нищо, че нашите умозаключения ще те наранят. Ти не си само пръв измежду нас. — Старецът издигна пророчески пръст към небето. — Ти си човек, в чиито ръце е съдбата на отечеството. Когато си приел този кръст, ти си се самоотрекъл от малките човешки радости, от простите човешки чувства, от… братството дори…

 

 

Една вощеница прекъсна спомените на Самуила. Все още с поглед, вторачен в тухления под на църквата, той произнесе с въздишка:

— Аарон беше предател, отче.

Без да подозира, отец Мартин му отговори с неговите собствени думи, изречени някога пред Кракра и Димитър Полемарх:

— Предател? Ти наричаш предател сина на комит Никола?

— Алчността и славолюбието бяха замъглили разсъдъка му. По-стар и по-учен от мене, той се е виждал по-достоен да бъде начело на България. Пък и онази ромейска лисица, вторият Василий, му е обещавал престола и скиптъра на български самодържец. Разбира се, самодържец само на думи. А иначе — ромейски ръжен…

— Това го казваш за Аарона? Вярваш ли в думите си, нещастнико?

— Отначало не повярвах, свети отче. Идваха при мене верни другари, люде, с които съм вървял през огън и кръв, и ми сочеха вината му. И слепец би я видял! Но аз не повярвах. Какво да се прави, отче — велик войвода съм, но преди всичко човек. И обичта към брата, най-човешкото от човешките чувства, помрачи взора на великия войвода. Или даже по-лошо: съзнах вината му, но я потулих зад съждения, че за нея липсват ясни доказателства.

— Тъй значи — сурово отсече старият свещеник. — Нямал си доказателства, а…

Самуил отново пресече потока на волнодумството му:

— Това беше само в началото, отче. После дойдоха и доказателствата. Такива доказателства, пред които и ти, и родната ми майка — майка и на Аарона — не бихте могли да изговорите дума за защита.

Великият войвода на България млъкна рязко. Той внезапно съзна, че не казва цялата истина. Защото само преди месец братската му обич го бе накарала да се усъмни и в доказателствата…

 

 

… Това стана преди месец. На десетия ден на чревен^[101].

Бе се оттеглил в горницата си Самуил и сънят вече спущаше розово було над морните му зеници, когато един задъхан слуга със свещ в ръка влезе при него. В миг разсънен, великият войвода отхвърли тънката завивка и спусна боси нозе на пода.

— Нападнаха ли ни?

— Не, господарю — извинително отговори слугата. — Дойде сега страж от главната порта на престолнината. Боляринът Димитър Полемарх дошъл и искал на часа да се види с тебе. По негови дела било, казал, но настоял да те вдигнем от леглото.

— Сам ли е боляринът?

— Един придружник бил с него.

— Да спуснат моста и да го доведат в двореца. Аз ще го чакам долу.

„Долу“ беше работната стая на Самуил.

В нея четвърт час по-късно се срещнаха двамата войводи.

Прегърнаха се и се разцелуваха както обикновено, но за разлика от друг път лицето на Димитър Полемарх не изрази радост, а остана вкаменяло. Не попитаха нито за здравето си, нито за семействата. Старият болярин само свали шлема от главата си (той и в дни на мир не сменяше бранните дрехи), разтърси сплъстените си от потта и прахоляците на друмищата бели коси и поде направо:

— Помниш ли нашия ланшен разговор, Самуиле? Онзи, при Траяновата врата?

Самуил усети как някаква ледена ръка сграбчва сърцето му и изцежда от него и последната капчица кръв. Не намери сили да проговори, само кимна с глава.

— Тогава ти отвърна очи от истината — продължи боляринът, — не можа да я срещнеш лице в лице. Разбирам те, не е леко. Но сега няма място за замижване, Самуиле. Виж!

Димитър Полемарх пусна един сребърен пръстен в шепата на великия войвода. Металът беше студен, но на Самуил се стори, че опари дланта му.

Без да каже дума, Самуил приближи до запалената вощеница на масата и огледа пръстена. Да, прав беше старият войвода, сега нямаше място за замижване. На ръката му лежеше пръстен с познатия печат на Аарона.

— Сега виж и това! — рече Димитър Полемарх, който незабелязано бе приближил до него.

Още един пръстен се търкулна в шепата на Самуил. Златен, с едър отровнозелен смарагд.

— Нищо не разбирам — продума замислено великият войвода. Тези бяха първите му думи, откакто срещна стария болярин. — Не съм виждал друг път този пръстен.

— Нищо. Завърти камъка!

Самуил побутна смарагда и той се завъртя около хитроумно поставена ос. Завъртя се и разкри вензела на Василий с императорската корона над него. Подкосиха се краката на коравия воин и той тежко рухна на един стол. Димитър Полемарх седна срещу него, от другата страна на масата.

— Говори! — мрачно отсече Самуил.

И боляринът заговори. Най-напред той с гордост съобщи, че Войсил, най-младият от синовете му (другите двама бяха загинали в битките), по собствена воля отишъл да служи във войската. Стотник бил в граничните стражеви отреди. На изток, в планините. Млад бил още Войсил, едва навършил двайсет лета, но притежавал остро око и бистър ум. Отдавна забелязал той, че по една козя пътека от време на време се появяват и глигански стъпки, а знаел — по тези места глиганите не се изкачвали толкова нависоко, а се държели долу, в равнината. Завардил Войсил пътеката и цели четири недели я държал под око. Нищо не се случвало. Но и глиган не минавал…

Най-сетне търпението му дало плод. Онзи ден сутринта, рано, на развиделяване, бдящите стражи го събудили от тежката му дрямка и му посочили пътеката. В дрезгавия здрач личал човек, който лазел на четири крака, спирал, ослушвал се и пак продължавал.

— В каква посока? — прекъсна разказа му Самуил.

— От Ромейско насам.

— Добре, продължавай!

Войсил разпръснал стражниците си в засада, после викнал: „Стой!“ Непознатият замрял за миг, след това рипнал и с все сили се затичал назад, към Византия. Още два пъти му извикал Войсил, но онзи и не помислял да спре. Тогава стотникът дал уговорения знак и облак стрели полетели към беглеца, повалили го. Когато отишли при него, той вече бил издъхнал, а в безжизнените му очи се отразявало сивото небе. Огледали го. От гърлото му стърчала стрела, а на краката и ръцете му били прикрепени изкусно направени подложки, които оставяли по влажната земя глигански отпечатъци. На ръката му блестели двата пръстена.

— Това още нищо не значи — пресипнало рече великият войвода.

— Но това значи нещо! — остро и някак безмилостно му отвърна Димитър Полемарх и измъкна един пергаментов свитък. — Войсил го намерил зашит в един таен джоб на убития. Прочел го, с никого не споделил съдържанието му, а си оставил наместник и препуснал при мене. И ето ме сега тук!

Той подхвърли свитъка през масата. Самуил го грабна и с нетърпеливи пръсти го разгъна. Простена шумно: най-долу бяха подписът на императора Василий и златният му печат.

Въздъхна повторно и зачете. Писмото гласеше:

„До царя на българите Аарон от неговия брат Василий, василевс на всички ромеи. Твоите редове сгряха сърцето ми и го преизпълниха с радост и упование. Мъдри и далновидни са думите ти и аз със свята клетва ги повтарям: да забравим миналите неразбирателства, да си подадем братска ръка и да вървим заедно към бъдното. Моето покровителство аз ти обещавам, за тебе и потомците ти, днес и во века. И съм избрал най-хубавите драгоценности от хазната си и съм ги дал на златар да ги вгради в короната, с която ще те увенчая за цар на българите. И чакам с нетърпение този велик ден, който и за двама ни и за двете ни царства ще бъде празник, но трябва добре да го подготвим, защото пътят до него може и да не е лесен. Не ми е думата и не те съветвам да се пазиш от скопеца, понеже той е не само скопец, но и слаб и безволев, а ти говоря и те наставлявам за брат ти, който е човек лукав и хитър, пък и в битките е много кръвожаден. Такъв човек може да бъде поразен само с изненада и с още по-голяма хитрост и затова аз, според твоя съвет, събирам тайно войска, а ти премисли и ми съобщи на кое място ще освободиш границата от стражните отреди и къде ще изпратиш твоята войска и кои още ще те последват от болярите и войводите. Изпрати ми още вест за кога готвиш великото дело, за да бъда готов и аз. А до тогава те поздравявам и ти пожелавам твърда десница.“

Самуил прочете повторно писмото на императора, остави го с погнуса на масата, пък стана и се заразхожда из работната си стая. Когато седна отново, на лицето му объркаността бе заменена от решителност, само гласът му продължаваше да звучи хрипкаво и несигурно:

— Знам моя дълг, Димитре Полемарх. Знам го и няма да се поколебая да го изпълня. Но…

— Пак ли „но“, Самуиле?

— Император Василий обладава хиляди сатанински коварства. Защо да не предположим, че е изпратил нарочно този вестоносец, за да бъде уловен от нас? Защо това писмо да не е лъжливо и да не е предназначено не за Аарона, а за мене? За да опълчи брат срещу брата?

Наглед тази последна защита на Самуила изглеждаше основателна. Но само наглед. И Димитър Полемарх не закъсня да изтъкне слабостта й:

— А пръстена с печата на Аарона? И той ли е сатанинско коварство на императора?

Самуил махна отчаяно ръка:

— Разбери ме не като войвода, а като човек. Не мога да сторя нищо срещу брата си, докато не съм напълно убеден във вината му.

В стаята настана тежка, оглушителна тишина. И в нея двамата за пръв път дочуха сънната песен на щурците и далечните викове на стражите по крепостната стена: „Жив съм, жив съм…“, „Тук съм, тук съм…“ Тишина, в която две души се бореха в едно тяло: душата на човека и душата на войводата…

 

 

— Тежки доказателства, отче — продължи мъчително Самуил, — и ясни като майска утрин.

— И ти ги прие така, на вяра?

Скръбна гримаса сгърчи лицето на великия войвода:

— Трябваше, длъжен бях да ги приема, но аз изхитрувах, сам себе си излъгах. И поисках да се уверя с очите си.

— Увери ли се?

 

 

Димитър Полемарх се размърда на стола си, сякаш се готвеше да стане.

— Е, и този път не намери сила да застанеш лице в лице срещу истината. А следния път тя ще блесне така, че ще заслепи не само тебе, но и България…

— Прибързано съдиш, болярино. Този път няма да се повтори ланшното.

— И какво ще предприемеш? — внезапно се оживи старият човек.

— Ще отида първо при сина ти, от неговата уста да науча всичко. После — при Аарона…

— За първото няма да загубиш много време, Самуиле. — Войводата се изправи. — Синът ми е до вратата. Доведох го. Да го въведа ли?

— Да, повикай го!

Димитър Полемарх излезе и след минута се върна със сина си — левент момък, с умно и открито лице и със знаци на стотник. Войсил застана до вратата, а от очите му, вторачени във великия войвода, бликаха преданост и обожание.

— Разкажи всичко, Войсиле. Самуил иска да го чуе от тебе.

Младежът разказа. Говореше прямо, отривисто, без заобикалки. Неговият разказ не се отличаваше от бащиния му.

— Познава ли те брат ми Аарон? — неочаквано попита Самуил, когато Войсил завърши.

— Последен път ме е виждал преди десет лета. Тогаз бях още момченце…

— Добре. — Самуил плесна с ръце. — Ще дойдеш с мене. — После се обърна към току-що влезлия слуга: — Да оседлаят три коня…

— Ако третият е за мене, нека бъдат два, Самуиле — прекъсна го Димитър Полемарх. — Преумори ме днешната езда, само ще ви бавя по пътя.

— Добре, нека бъдат два. — А когато слугата излезе, поръча на болярина: — Утре се яви при царя и му кажи, че съм заминал за една неделя. По своя, семейна работа, така му кажи…

После обрамчи меч, прибра пръстените и писмото и с широки стъпки излезе от стаята. Войсил го последва, без да зададе въпрос — така би го последвал той и ако Самуил тръгваше за пъкъла.

… Две нощи и два дни препускаха великият войвода и младият стотник. Спираха само да сменят конете, но на себе си почивка не даваха. За първи път нощуваха при Кракра, в Пернишката крепост.

Смуглият войвода на Перник изслуша мълчаливо разказа на Самуила, обеща му исканите две стотици войска, но накрая поклати глава; не, не бил в Средец боляринът Аарон, преди една неделя преминал оттук на път за Разметаница, лятното си имение.

— Нищо — каза мрачно Самуил. — И до Разметаница не е далече.

На сутринта отново потеглиха, но този път начело на малката войска. Имаше нещо злокобно в тази проточила се по прашния друм колона — никой не беше казал на войскарите къде и за какво отиваха, но те невям се догаждаха, защото вървяха безмълвни, заплашително тържествени, сякаш съдии, а не воини. На два часа път от Перник ги застигна още един конник. Беше с полумирски, полубранни дрехи и с голяма секира, втикната на пояса.

— Кой си ти и защо си дошъл? — попита го Самуил.

— Аз съм палачът на Перник — отвърна онзи. Широкото му сипаничаво лице се изкриви в нещо като усмивка. — Изпрати ме моят господар. Щял си да имаш нужда от мене…

Побледняха страните на великия войвода, но той намери сили да каже с привидно спокойствие:

— Добре, застани накрая. Може би наистина ще потрябваш.

На четиринадесетия ден на месец чревен бяха при Разметаница. Самуил изчака мракът да смени дневния светлик, после разпрати людете си да обградят безшумно братовото му имение. При него останаха само палачът на Перник и Войсил, пременен в бедни селски дрехи.

— Време е, Войсиле — глухо рече най-сетне Самуил.

— Готов съм, велики войводо.

— Помниш ли всичко?

— Всичко. Както го уговорихме.

— Тогава тръгвай. Аз ще те чакам тук!

Младият стотник изчезна в тъмнината, а Самуил се заразхожда по малката полянка; разхождаше се така, че да не губи из очи имението на Аарона. Палачът приседна малко настрана, облегна се на дръжката на секирата си и с тъпо равнодушие приглушено си засвирука някаква песенчица.

Измина час… после още един… На третия час двукрилата порта на имението изскърца протяжно, като плач, пропусна един човек с факла в ръка и после отново се затвори. Човекът извървя около две поприща по друма, после свърна по тесните пътечки и след малко беше при Самуил.

— Ето, велики войводо.

Самуил грабна от ръката му новия свитък, припряно разчупи печата и го приближи до светлината на факлата.

— Аааах!… — изрева великият войвода. Това не звучеше като вик на човек, а сякаш на наранено животно.

(Само още веднъж през живота си изрева той с тази неописуема болка. Това стана двайсет и седем години по-късно, когато видя ослепените си войници!)

— Всичко мина много леко, велики войводо — глухо заразказва Войсил. — Щом видя пръстените и подписа на императора, боляринът изобщо не се…

Самуил не го доизслуша. Той издигна до устните ловджийския си рог и даде уговорения знак. След минута откъм имението долетяха шум и викове. Тримата на полянката разбраха: там сега се изправяха стълби и през тях верни воини нахлуваха в Разметаница.

— Да вървим — рече великият войвода, като кимна на палача; кимна му, но не го погледна — дълбоко в себе си той се гнусеше от него. — Сега е наш ред!

Докато изминаха петстотинте крачки, имението беше вече напълно завладяно от пернишките войскари. Самуил не ги попита нищо, дори не забави стъпките си, а прекоси ходниците и богато украсените зали, ритна вратата на Аароновата стая и прекрачи вътре. Зад него се промъкна и палачът и с безучастно любопитство се зазяпа в сцената пред очите му.

Бледен, разтреперан, загубил разсъдък от безпаметен страх, Аарон стоеше прав сред стаята, обграден от четирима войскари с обнажени мечове. Когато видя брата си, в очите му за миг трепна надежда. Понечи да се спусне към него, но се стъписа. Спря го не мечицата, която Самуил насочваше към него, а забоденото на нея писмо.

— Познаваш ли това нещо? — с леден глас, от който потръпнаха дори нищо не знаещите воини, попита великият войвода.

Аарон рухна на колене и заскуба косите си:

— Милост, братко, милост!… Аз никога… Милост!… В името на кръвта, която…

— Мълчи! — с отвращение го прекъсна Самуил. — Мълчи и не споменавай общата ни кръв! Или не. — Той му подхвърли мечицата: — Вземи! И ако в себе си поне мъничко усещаш кръвта на Никола, Давид и Мойсей, свърши сам със себе си.

— Не! — изкрещя Аарон и изтласка надалече оръжието. — Не! Не искай от мене… Милост, братко!…

Великият войвода гледаше гърченията му, но на лицето му имаше само погнуса.

— Трябваше да го очаквам — рече той. — Каква доблест може да се иска от човек, който е предавал родината си. — Самуил се обърна към палача. — Започвай! Него и цялата му челяд. Всички! — Накрая поръча и на четиримата: — А вие после изведете невинните хорица, охрана и слуги, и подпалете къщата, хамбарите, целия имот Нека само пепел да остане от това змийско гнездо, където и стените са попити с козни срещу България!

Излезе от стаята, без да погледне повторно към брата си. Догони го един неистов вик — предсмъртният вик на Аарона.

Прекръсти се.

И продължи нататък…

 

 

Самуил вдигна ръка и избърса студената пот от челото си.

— Уверих се, свети отче. Аарон наистина е копаел гроб на България. Разбираш ли? — попита той страстно, сякаш в този въпрос влагаше цялата си молба за опрощение на чудовищното му дело. — Разбираш ли? От глупава алчност за власт и пусто тщеславие той е бил готов да принесе в жертва пред краката на императора Василий…

— Тебе? Царя Романа?

— И двамата. Но това е нищо, отче. Какво е царят? Какво съм аз? Случайни пришълци върху земята, които прищявката на провидението е изхвърлила на върховете. С какво сме ние по-добри от безименния воин, оставил костите си в битката? Не, отче Мартине. Воден от користното си властолюбие, Аарон е искал да пожертвува нещо безкрайно по-голямо. България!

— Не е вярно! — със старческа упоритост възрази свещеникът. — Не може да бъде вярно. Аарон, синът на Никола, да е станал предател…

— Не може, но е вярно. С очите си прочетох писмото, с което продаваше татковината ни.

— И ти?…

— Какво аз? Мигар можех да избирам? Какво бих сторил, ако някой в битката не само не громи врага, а насочва стрелата си срещу нас, срещу своите? Аз когото цял народ гледа като вожд и пример, имам ли право да деля брат си от другите?

Старецът облиза засъхналите си устни. Повтори:

— И ти?…

— Казах ти още в началото. Предадох го на смъртна казън. Него и цялото му семейство. Спаси се само Иван-Владислав, който по това време беше в Средец и живота на когото първородният ми син измоли със сълзи на очи.

Ръката на отец Мартин изпусна тояжката. Но никой от двамата не се наведе да я вдигне.

— И после заповядах да изпепелят свърталището на предателя — завърши Самуил. — Това е, което исках да ти изповядам, свети отче.

Старият свещеник потърси облегалката на стола и бавно, мъчително бавно се изправи. Цялото му тяло трепереше. Това треперене се предаде на стария като него стол и той заскърца плачевно — едничкият звук, който задълго огласяше смутната тишина на църквата…

— Каине^[102], окаянико! — строго рече най-сетне свещенослужителят. — Не мога да ти дам опрощение. Не знам дали ще го получиш някога и от небето. Но ти се моли, покай се и…

Не можа да завърши. Едва чул последната му дума, Самуил скочи на крака. Очите му мятаха светкавици, когато изкрещя така, сякаш предизвикваше небето:

— Не!… Аз се изповядах, но не се покайвам и никога няма да се покая, пък ако ще и да не изляза от катрана на пъкъла! Не ми трябва опрощение от небето — него аз ще потърся от людете, от потомците ни. Че аз не убих Аарон, брата си, а един предател. И десет такива братя да имах, и с десетте бих извършил същото…

Сказание за сказателя Исаев

Криеше от людете Добрил, но от себе си не криеше: поканата да зографиса новата църква на манастира „Света Богородица Елеуса^[103]“ го съблазни и той с радост прие. Платата беше добра, няма спор — щедри бяха ктиторите^[104], не им отстъпваше и игуменът Доситей, — но макар Добрил да не беше безразличен към платата на труда си, не тя го привлече. Имаше нещо по-голямо — поканата поласка честолюбието и тщеславието му на творец. Че ширна и неизбродна беше ромейската земя и в нея шарчии^[105] на път и под път, а тъкмо него бяха проводили да дирят за украсата на църквата. И не защото им беше под ръка; къде е манастирът „Света Богородица Елеуса“, къде е родният му Велбъжд^[106] — през девет планини, както е думата! И именно тук съзря Добрил онова, което погъделичка самочувствието му — имаше се още за млад, едва-едва бе прехвърлил тридесетте, а, виждате ли, името му е вече знатно и ръката му търсена по цялата ромейска империя.

Пристигна той в манастира, огледа новоизградения божи храм и остана доволен: красива беше постройката, умно и хубаво разпределена отвътре — даваше възможност на шарчията да прояви цялата си вещина. Добрил не загуби време в безплодно съзерцание. Издигна скеле, измаза и изглади стените, после с подострен въглен нахвърли главните картини и ги представи на игумена и неговите помощници. Ето — горе, от вътрешната стена на купола, ще бъде Христос Пантократор^[107], с издигната за благослов ръка; отсреща, на стената над иконостаса, ще стои покровителката на манастира — майката Богородица, — свела умилена глава над Младенеца; на северната и южната стена ще бъдат големите картини „Кръщение Христово“ и „Възнесение Христово“; на четвъртитите колони ще се появят портретите в цял ръст на апостоли, светци и пророци.

Дълго оглеждаха скиците манастирските братя и колкото повече гледаха, толкова по-доволни ставаха лицата им. И никой не намери дума за упрек или недоволство.

— Амин! — каза тогава игуменът Доситей и стори с ръка голям кръстен знак. — Да бъде!

Само това бе нужно на Добрил, за да се впусне с нова жар в работата си. Той положи основа върху изгладените стени, подготви боите и започна същинското рисуване. Може би трябваше да захване зографисването с образа на благославящия Исус на купола, но той нарочно поде от божията майка и детето Исус. Имаше три малки хитрости в този негов избор: Добрил толкова пъти бе рисувал Богородица Елеуса, че бе отнапред сигурен в успеха на творбата си; същевременно знаеше, че по нея, първата творба, целият клир^[108] на светата обител ще съди за умението му и хареса ли я — после никой не ще му се меси в работата до пълното й завършване; не му бе чужда и мисълта, че отците и монасите с по-други очи ще гледат своята покровителка…

Още от първата четка работата потръгна. Всяка линия се раждаше сякаш от само себе си, всяка багра бе винаги най-точната и най-вярната. Постепенно Добрил изпадна в онова състояние, което всеки истински творец познава: опиянението от великата магия на творчеството, в което умът забравя всичко извън творбата, когато устните не искат храна, а само глътка вода за уталожване на вътрешния огън, когато денят минава като едно мигновение, а нощите изглеждат безкрайни.

… И дойде онзи щастлив час, когато шарчията се отдръпна настрана, огледа делото на ръката и сърцето си и разбра: беше готово, нямаше повече нужда нито от една багра, нито от едно петънце дори. Той разчисти част от скелето, изчака следобеда, когато полегатите лъчи на слънцето създаваха най-добро осветление върху картината и едва тогава покани клира да произнесе тежката си дума.

Пристъпиха отците в божия храм, вдигнаха очи нагоре и онемяха. Там, върху стената, майката Христова притискаше до гърдите си своя роден, но незаченат син; детето сияеше от божествения огън, който небесният му отец е вложил в земната му плът, лицето му имаше неизразимата хубост на чистата детска невинност, обаче от погледа му бликаше неземната мъдрост, която след години щеше да се разлее и да покори света за спасението на човешкия род; за разлика от Младенеца, лицето на майката Богородица, бледо и изпито, не грееше от радост и красота — може би прозряла онзи дълъг път, който наистина отвежда до небето, но минава през Голгота, Мария бе изпълнена с тиха скръб и, примирена пред неизбежното, бе свела чело над своята рожба, обречена да стане изкупителна жертва на цялото човечество.

Като вкаменени стояха отците от клира и с немигащи очи гледаха величавото творение на шарчията. Колко време измина така в нямо съзерцание, никой не можа да определи — когато земен човек се изправи лице в лице срещу една боговдъхновена творба, времето разтрошава човешките си рамки и става неизмеримо. Най-сетне от нечии гърди се откъсна една шумна въздишка — в нея имаше едновременно и възторг, и преклонение — и тя сякаш опомни духовните братя. Игуменът Доситей се прекръсти благоговейно и изрече тежко:

— Сам бог е движил ръката ти, Добриле. Да бъде благословен мигът, в който избрахме тебе за шарчия на нашия божи храм!

Разнесоха се и други похвали:

— Превелико дело си извършил, Добриле!…

— Чудо е това, не картина!…

— Хвала теб, майсторе!…

Доситей стори нов кръст, после се извърна и бавно огледа един по един братята от клира. На всички лица прочете искрена или подражателна нему възхита. И само едно го порази със своята затвореност. Изненадан и донякъде огорчен, игуменът свъси вежди:

— Какво, само брат Петър невям се въздържа да даде благослов на творението Добрилово?

В храма легна тягостна тишина, изпълнена с напрежение. Усетиха: преподобният Доситей уж само зададе въпрос, но отвъд въпроса имаше и укор, и неизречени думи на осъда. Тридесетина чифта очи се вторачиха в споменатия монах; погледна към него и Добрил — повече с любопитство, отколкото с огорчение или обида. Погледна и видя един мъж на своя възраст, нито висок, нито нисък, с корава селяшка снага под власеницата на смирен монах, с черна коса и брада, в които годините бяха вплели кичури сребърни нишки. Той стоеше с чинно сплетени пред тялото си пръсти и с покорно сведен към земята поглед. Но Добрил забеляза: покорството беше само в стойката; нозете, леко разкрачени, стъпяха твърдо върху каменните плочи на пода, тялото оставаше право, гърдите — изпъчени.

— Тебе питам, иеродяконе^[109] Петре — с отсянка на заплаха напомни отец Доситей.

Монахът полека издигна глава, прекара взор по картината на стената, после спокойно срещна погледа на игумена.

— Велика е благодатта, която всевишният е вложил в десницата Добрилова — произнесе той ясно. — И въоръжен с благословията на всемилостивата и всемогъща Тройца, Добрил е сътворил онова, което е знаел, че ние очакваме от него.

Няколко въздишки на облекчение изпроводиха отговора на иеродякона — по-простоватите и по-лековерните братя схванаха в него преклонение и израз на покорство. Но игуменът не беше нито прост, нито лековерен. И той веднага видя, че отвъд лицеприятните думи Петър скриваше своята оценка. И настоя:

— А сътворил ли е Добрил онова, което ти си очаквал от него?

Бурята вече сбираше гръмотевиците си над главата му, но монахът отново не се прегъна. Шарчията го гледаше, дивеше му се и пред очите му този невзрачен божи служител сякаш се превръща в дъб-столетник, вкопал корените си толкова дълбоко в земята, че никаква стихия не може да го уплаши. Вътрешна сила напираше от цялото същество на монаха и затова толкова по-странно звучеше смирението в гласа му:

— Като раб божи и прашинка под нозете на господа Саваота аз мога да кажа само, че Добрил е изучил всички тънкости на своето изкуство и че дарбата му не отстъпва на най-прославените шарчии на империята. По умение неговата „Богородица Елеуса“ е равна на всички най-хубави „Богородици Елеуса“ не само във великопрестолния град Константинов, но и по цялата просторна земя, която се повинува под скиптъра на премъдрия наш император Алексей^[110]. От Драч на запад до Трапезунд на изток и от Преславец на север до Лаодокия на юг. — Иеродяконът едва забележимо сви рамене. — Обаче…

Бръчката между веждите на игумена стана още по-дълбока, когато попита сухо:

— Обаче?

— … обаче като човек трябва да добавя, че и по нищо не се отличава от тях.

Нещо парна сърцето на шарчията. Същата тази мисъл стотици пъти досега ту бе мигновено засенчвала душата му, ту я бе глождила дълго и болезнено, но той всявга бе успявал да я надвие и пропъди, да замести мрачното съмнение в гърдите си с радостта от славата и признанието. Но ето — сега това не беше вече негова съкровена мисъл, нито с никого несподелено разяждащо съмнение, а слово на друг, запокитено като заплювка право в лицето му.

Игуменът се застъпи за него:

— Онова, което изрече, трябва да бъде похвала, а произнесено от твоя език, брате Петре, прозвуча като упрек и хула. — Иеродяконът се поклони; поклонът му можеше да означава и всичко, и нищо. — Чест прави на Добрила, че е още млад, а тъй е изучил своето изкуство, та може да се равни с най-прославените шарчии на империята.

Петър отново се поклони. И каза:

— Сигурно си прав, преблажени отче. По-стар и по-мъдър си от мене, не мога да се съглася със словата ти.

Тези думи на покорство изрече иеродяконът, ала гласът му, присмехулен и по прежному непокорен, казваше друго: „Тъй ти отърва да говориш, старче, и не чаках да чуя друго от устата ти.“ Доситей усети насмешката и кръвта така нахлу в главата му, че невям обагри в червено и белите му власи.

— Ти пак не отговори на въпроса ми, иеродяконе. Одобряваш ли или не одобряваш картината на нашата пресвета покровителка?

— Одобрявам — след кратък размисъл произнесе монахът. — Както повелява Канонът, Добрил е изографисал общоприетия знак, символа на „Света Богородица Елеуса“. Но мен по би ми се нравило да видя тук образ на една жива майка, на една българска майка, умилена над невръстната си рожба.

— Богохулство! — Протодякон^[111] Евлампий изсъска тази дума достатъчно високо, за да бъде чут от всички. И чевръсто очерта във въздуха кръст, сякаш да го постави като щит между себе си и скверните Петрови слова.

Игуменът обаче запази самообладание. По-скоро усети, че иеродяконът вече попада в капана на собствените си думи, и потърси начин да го дозавлече в дупката:

— Неясни и иносказателни са думите ти, Петре. Облечи мисълта си в по-ясен израз.

Добрил очакваше, че здравият разум ще отвори очите на монаха за готвената клопка и ще го омъдри да не стори съдбовната крачка, която ще го провали. Но напротив — от слепота или от непонятна дързост Петър прие предизвикателството:

— Ние, събраните тук слуги на бога и на майката-дева сме все българи, пресвети отче — започна той. — Ако изключим братята Евстатий и Контостефан, всички сме българи. Ето, и словото ни сега е българско.

Споменатите монаси-ромеи не разбираха нито една дума от разгорелия се спор, но чуха имената си и това ги стресна. В объркването си брат Евстатий избъбра примирително:

— Алития! Алития!

Но никой не проумя какво искаше да каже със своята „Истина! Истина!“ — дали с нея заставаше редом до дръзкия Петър или, обратно, подкрепяше благопристойната реч на игумена. А в това време иеродяконът продължи все така отчетливо:

— Богомолците ни, ако не броим кефалията^[112] Леон Цецес, са също българи, отче. И затова им проповядваме на български словото божие.

— И на това ще дойде край — вметна злъчно Евлампий, но иеродяконът се престори, че не го е чул:

— И мисля си още, отче игумене, че всяка майка е по своему свята, че всяка майка — и най-нищата дори — тръпне над рожбата си със същото умиление, което е имала в сърцето си и Христовата майка. И се питам с простия си разум: кое ще трогне повече богомолката-майка, прекрачила прага на този храм? Кое по-силно ще приближи душата й до божествената светлина: знакът и символът ли — Петър посочи с очи към картината на стената — или образът на една жива майка, на една българска майка като нея? Питам се също: мигар шарчията Добрил нивга не е виждал българска майка да свежда с нежност глава над чадото си, та е посветил боговдъхновеното си умение да рисува измислен образ и безжизнен символ?

За втори път днес Добрил усети, че премалява. Как да не е виждал? Та не беше ли запечатан в сърцето му образът на собствената му жена, когато носеше в прегръдките си малкия им син Горазд и изливаше върху него всичкото умиление на душата си, защото бе усетила, че смъртта скоро ще го грабне из ръцете й?

— Сквернословие! — прогърмя Доситей и прекъсна мислите му. — Сквернословие и богохулство е всяка дума, която произнесе езикът ти, Петре!

— Кое наричаш „богохулство“, отче? — с предишното престорено смирение запита в отговор монахът. — Ако съм объркал, не ме кори, а ме поучи, та сам да съзра грешката си…

— Всичко е богохулство! Първо, ние не сме българи, а божи служители, отрекли се от всичко земно и светско. Християните нямат род, а са равни и братя помежду си, независимо от кръвта и потеклото им.

— Но ние ставаме християни след кръщението, а дотогава сме само потомци на своя род — пресече го кротко, но настойчиво Петър. — А нима след кръщението скъсваме с рода, с млякото, което ни е закърмило, с приспивната песен на майките си, с кръвта в жилите си? Воините-християни не тръгват ли на бран, като вдигнат над главите си едновременно кръста и пряпореца на племето си?

Игуменът предпочете да не отговори на тези въпроси, а да продължи суровата си присъда:

— Сквернословие е и съветът ти към Добрила. Не българска, не каквато и да е друга жива майка трябва да запечата той върху стената, а онази, която повелява Канонът.

— И която никой не е виждал с очите си — все така полугласно отрече монахът, — за да каже: тази е тя, истинската!

Протодяконът Евлампий приближи до игумена и му прошепна доверително:

— Всичко в брат Петър е все тъй скверно и богоненавистно, преблажени отче. Отдавна го следя и наблюдавам. Рови се той в книгохранителницата на светата ни обител, дълги дни и нощи прекарва там, но ръката му ни веднъж не посяга към свитъците, прославящи бога, а винаги към другите, светските. И сам твори — скритом и като среднощен тат^[113] — някакво съчинение. Като слушам сега мерзките му думи на отречение, мисля си, какви ли са записаните от него слова…

Забравил за какво са се събрали тук, разгорещен от спора и от възмущението си на правоверен божи служител, игуменът Доситей беше благодатна почва за този многозначителен намек. Той вторачи острите си зеници в иеродякона и попита властно:

— Над какво съчинение работиш, брате Петре?

Опитното наблюдателно око на Добрил забеляза как бърза сянка на уплаха помрачи широкото чело на монаха. Но това продължи само един кратък миг. После иеродяконът възвърна самообладанието си и каза спокойно:

— Трудя се над едно скромно съчинение, възвеличаващо Исая пророка, отче игумене. „Сказание за пророка Исая“, така съм го озаглавил.

— Исая? — трепна Доситей, докато върху лицето на Евлампий се разля широка победоносна усмивка. — Да не си засегнат от нечестивата ерес на…

— Не, не съм богомил, отче — прекъсна го Петър. Гласът му издаваше, че говори честно. — Аз зная богомилското „Видение което видя свети Исая пророк, син Амосов“^[114], но никога, кълна се във всемилостивия бог, не съм и помислял да споделя учението им.

— Тогава защо избра за прослава не друг, а същия пророк? — все тъй остро продължи игуменът. — Защо точно Исай?

— Защото той е едничкият от пророците, удостоен с върховната благодат да бъде издигнат приживе на небето, да види светлината на господа и да чуе бъдното направо от устата божия, а сетне да се върне между смъртните.

Не намери думи за възражение отец Доситей — казаното от иеродякона с нищо не противоречеше на Канона. Но тогава отново Евлампий му подшушна:

— При люде като Петър думите и делата рядко се покриват, пресвети отче…

И игуменът даде глас на неизречения съвет:

— Щом така праведно е твоето „Сказание за пророка Исая“, може би няма да възразиш, ако го видим и с нашите очи. Иди в килията си и го донеси, брате.

— Няма нужда да отивам до килията. — Петър извади от джоба, пришит от вътрешната страна на ръкава му, един свитък. — Незавършено е моето скромно съчинение, отче, та го нося със себе си, за да работя над него във всеки свободен час.

Той разгъна пергамента и го поднесе на игумена. Доситей обаче не го пое, само прочете заглавието, което в своята цялост гласеше „Сказание за пророк Исая, как бе възнесен от ангел до седмото небе“, и заповяда сухо:

— Чети!

— „Аз, пророк Исай — зачете монахът вдъхновено, — възлюблен в пророците от бога Господа наш Исуса Христа, дойдох по божие повеление да кажа онова, което ще стане в последните дни на рода човешки по цялата земя. Не аз разказвам това, братя, но небесният Отец чрез своя дух свети ми разказа на мен…“

— Сладкословен е брат Петър — продума пак Евлампий в ухото на игумена. — За него не е трудно да хлъзга поглед по едно, а да изрича друго…

— Чакай! — прекъсна четеца Доситей. — Нека нататък чете брат Евлампий.

Протодяконът изтръгна ръкописа из ръцете на монаха, препрочете първите редове, прескочи още няколко и захвана:

— „… И рече ми ангелът на силите господни: Слушай, избрани божий пророче Исае, невъзможно е да видиш в тяло своя господ, но ще чуеш само неговия глас, отправен към тебе. И след това, прочие, чух гласа на господа бога мой, който ми говореше: Исае, Исае, възлюблениче мой, иди и разправи на човешкия род по цялата земя…“

Слушаше отец Доситей добре наредените слова и не само не виждаше в тях някаква ерес, но вътре в себе си признаваше, че непокорният Петър заслужава даже похвала за богоугодното усърдие, което е положил. После внезапно се досети, че тук се бяха събрали за едно, а под влияние на гнева се бяха отплеснали за съвсем друго, което нямаше нищо общо нито със стенописта, нито с шарчията Добрил. Като осъзна това, той с рязко махване на ръка прекъсна четеца:

— Стига! Дай му сказанието! Друг път и на друго място ще продължим четенето. — Игуменът направи усилие да се доовладее, пък прекрачи напред и сложи бащинска ръка върху рамото на шарчията: — Не ни слушай нас, Добриле, забравихме се ние, та затуй вътрешните си, манастирските дела пред тебе захванахме да оправяме. Важното е, че творбата ти е хубава. Продължавай и нека същото боговдъхновение да движи и занапред десницата ти. — Поколеба се отец Доситей, а сетне се извърна пак към иеродякона: — А на тебе, Петре, повелявам седем дни пост и молитва в килията. Седем дни на хляб и вода и в молитвено усамотение прекарай, за да осъзнаеш греховността на съжденията си. И да се покаеш…

Като погледнеш — нищо не се бе случило. Събраха се отците и дадоха благословията си над първата рисунка. Е, наистина един от тях нещо се поусука, но всъщност и той призна дарбата Добрилова. Да, погледнеш ли отстрана, нищо лошо не бе станало. Но тогава защо вече трети, ден Добрил не се качваше на скелята? Защо боите съхнеха забравени в гърнетата? Къде се бе загубил онзи пламък, който преди го подтикваше да забравя всякаква умора и наспроти разума да моли бога да не гаси слънчевия светлик и нощем, та шарчията да не спира работата си? И защо вече три дни Добрил седи като грохнал старец на стъпалата пред олтара и подпира на пестници натежалата си от мъчителен размисъл глава?

Така бездеен и отпуснат седеше той и тогава, когато отец Доситей надникна в храма да хвърли поглед на новата му творба.

— Разбирам те — благо рече игуменът, след като го изслуша. — Зараза се съдържаше в злоезичните слова на брат Петър и тя като злъч на ехидна е проникнала в жилите ти. На тебе не са ти достигнали вяра и познание, за да отделиш лъжата от истината, да откъснеш от снагата си пиявицата, която смуче кръвта ти. — Доситей приседна до шарчията и обгърна с ласкава ръка коравите му плещи. Учението Христово, Добриле, е учение за доброто. Имало е и други преди него, има и сега. Но то е най-мъдрото и най-човечното от всички. То прави всички ни равни, дава ни упование, отваря ни пътя към вечния мир и благоденствие в отвъдния свят. Синът божи ни го даде и после за нашето спасение като агнец се принесе в жертва. Но учението Христово е слова и мъдрост, а не повеля. Колцина измежду нас са онези, които могат — дори и да са изучили четмо и писмо — да проникват в словата и мъдростта Христови, та, като заживеят съобразно с тях, да си осигурят вечно спасение? Затова ни е дошла на помощ църквата. Най-разумните и най-разсъдливите от учениците Исусови са събрали цялата безкрайна мъдрост и всичките поуки Христовии са го превърнали в правила. Правила ясни, твърди и неизменни. Правила строги, всеобхватни и вечни. Именно тези правила са Канонът: божественото учение за доброто, превърнато в закон. Който спазва Канона, той избира праведния живот и богоспасния мир на небето; който обаче презре или прекрачи Канона, той е еретик, богохулник и осъжда душата си на проклятие и гибел!

И няма въпрос, на който той, Канонът, да не дава отговор-закон: от това например как да се храним, до… начина на зографисването. Виждам, започна да ме разбираш. Като си нарисувал божията майка с Младенеца, ти си постъпил правилно и богобоязливо, понеже си слагал линиите и багрите според повеленията на Канона. Ако, не дай боже — игуменът се прекръсти, — би се вслушал в налудничавите слова на брата Петър, ти би предал душата си на Нечестивия. Защото би извършил двоен грях: нарушение на Канона (което вече само по себе си ще те запокити в пъкъла) и принизяване на майката Богородица до която и да е майка-селяндурка. Така че освободи се от съмненията си, Добриле, и се отдай отново на христолюбивия си труд…

Но късно през нощта, когато и нетленните духове заспиват уморени, Добрил намери килията на иеродякона Петър и безшумно, като крадец, се промъква в нея. Завит в протритата си власеница, монахът спеше направо върху каменната застилка на килията си; братята му „во Христе“ не само го бяха оставили на хляб и вода, но му бяха отнели и одъра, без да облекчат земното му тяло дори с наръч слама. Дали тук не личеше престараващата се ръка на Евлампий?

Събуди се Петър, в мъждивата светлина на кандилото разпозна госта си, после двамата седнаха един до друг на каменния под и Добрил разказа всичко — от собствените си съмнения до поуките на игумена.

— Прав е бил отец Доситей — отвърна монахът. — Не ме гледай така учудено. Наистина Христовата вяра е вяра в доброто и от всички вери най-човеколюбива е нашата. Синът божи е видял всички страдания и неправди, които се ширят по земята, и ние научил как да ги преодолеем. Да, до тук отец Доситей е бил прав. Но нататък? Той ти е казал: „Нашата вяра прави всички ни равни.“ Помисли и отговори сам: вярно ли е това? Исус действително е проповядвал равенството и сам никога не се е поставял на по-високо стъпало от людете; спомни си от своето писание — той, слезлият на Земята син на бога-отец, лично е коленичил и е измил краката на учениците си. Но къде е сега това равенство, което Исус е проповядвал и за което днес ти е говорил игуменът? Равен ли съм аз по права на отец Доситея? Равни ли са на мене, иеродякона, обикновените монаси? Равни ли са на монасите още неподстриганите послушници? А какво равенство е отделено за манастирските парици^[115], които от тъмно до тъмно превиват гръб за хляба си и преди всичко — за каноникона^[116], чрез който ние, шепата уж божи служители, живеем в безделие, трупаме сланина върху снагите си и чрез молитвите си осигуряваме отвъдно добруване само за нас самите? Ето къде те е подвел отец Доситей, Добриле. Учението на Христа е най-мъдро и най-справедливо, но онези, „разумните и разсъдливите“, които са го превърнали в религия, са го изкористили.

А какво е всъщност Канонът? Христовите поуки, превърнати в правила за поведение, както те е увещавал отец Доситей? — Петър се изсмя. — Бих искал да видя лицето на преблажения наш игумен, ако ти тогава му беше задал въпроса: „Къде и кога Исус е определил как да рисуват шарчиите?“ Да, щеше да се усуква под петата на въпроса ти игуменът, понеже Исус не само не е изрекъл дума за шарчиите, но е бил против всичко, което прерязва крилата на волния човешки дух. Сега е мой ред да ти кажа: виждам, започна да ме разбираш. Бездънна е пропастта, която дели учението на Исуса от неговото приложение. И името на тази пропаст е Канон. Канонът е верига, изкована от облагодетелствуваните изопачители и изкористители, която оковава творческия човешки дух, превръща божествената идея за равенството в узаконена форма на неравенството, в оръдие за власт и насилие. И тази власт не се ограничава само тук, в йерархията на клира, а се разпростира и над чисто светските дела. Именно затова отец Доситей, протодякон Евлампий и другите като тях подскочиха, когато ти предложих да зографисаш не измислена, не каква да е, а българска майка…

Дълго размисля върху думите му шарчията Добрил, дълго и — виждаше се — с усилие. Най-сетне гузно отклони поглед и произнесе тихо:

— Преди три дни ти, брате Петре, рече на дядо игумена, че не си богомил…

— Повтарям го — твърдо изговори монахът. — Познавам из основи учението им, но не се числя към следовниците Богомилови.

— Чудно — продължи шарчията, като все така отбягваше да срещне очите на иеродякона. — Аз също съм слушал богомилски проповедници, брате, дори еднъж се случи да чуя един „съвършен“, както те зоват епископите си.

— И какво?

Ново мълчание. И после:

— Богомилите сипят огън и жупел върху много неща, но най-вече от всичко върху Канона… И невям с твоите думи…

Монахът се засмя — широко, но беззвучно:

— Мъдрият човек се учи от всички, даже от враговете си. Пък какви врагове са ни богомилите! Нали в края на краищата и те се молят на същия господ?

Добрил трепна, извърна се и за пръв път спря пламтящите си зеници върху иеродякона.

— Самите тези твои слова са вече ерес, брате Петре!

Другият сви рамене:

— Какво да се прави, шарчийо, щом такива са дошли времената, че да казваш истината е ерес. — Той помълча малко и добави полугласно: — Както и да се назовеш, българин също е ерес…

 

 

… На следния ден.

Отец Доситей: — Няма дума, произнесена от сина божи, която да не крие дълбока и всевечна мъдрост. Но от всичките (прости ми, господи, ако греша!) аз поставям най-високо две: „Любете се друг друга“ и „Мир вам“. Да не говорим сега за любовта — тя е дошла от началото на вековете и ще бъде до края на вековете. Но другата, „Мир вам“… Помисли, синко Добриле. Няма по-голямо зло за човечеството от войните — сиреч от обратното на мира, — а войните са се родили от мига, когато група люде са казали: онези са от друг род, друго племе или друго царство. Представи си сега, че всички люде по света са от едно семейство — без значение е дали ще го назовеш род, племе или царство — и отговори: ще има ли тогава войни? И няма ли именно тогава да възтържествува повелята на всевишния за мир? Ето, това е превеликото дело, което се извършва сега в свещената ни империя. И църквата е основният камък, върху който се гради делото. Какво от туй, че името на империята е Ромейска? В нея има и истински ромеи^[117], и елини, и българи, и сърби, и печенези, и арбанаси, и хървати, и какви ли още не, но всички те не враждуват помежду си, а живеят в мир и съгласие, като братя. Защото наистина са братя в името на единния бог, когото всички признават за свой отец.

Иеродякон Петър: — Това е пак същият Канон, превърнат в оръдие за власт, за светска власт. Още една от великите измами, построени върху светите идеи на Исуса. Ромейската империя била съставена от много племена и народи, които обаче се чувствували братя под нозете на бога! Бих нарекъл това заблуда, ако истинското име не беше лъжа… Защо отец Доситей не ти обясни как е станало така, че в уж единната империя цялата власт — и облагите от нея — е в ръцете на ромеите и на още неколцина инородци-предатели, които — пак в името на облагите — са станали по̀ ромеи и от самите ромеи? Или друго. Защо преди по-малко от столетие ромеите поробиха с меч и огън българското царство? Нали ние също бяхме и сме християни? Защо те не говореха тогава за братство в името на единния бог, а едва сега, когато робската ни пот се превръща в златен ручей за „братята“ ни властелини? Още вчера ти казах, Добриле. Канонът е закон на неравенството. Робското подчинение не може да се прикрие зад благи думи, затова е нужен Канонът — виждате ли, казва той, няма роби и господари, няма покорители и покорени, а всички сме братя. И всичко това се узаконява пак от Канона: „Роби, покорявайте се във всичко на господарите си по плът…“^[118] Тази е простата поука, Добриле, до която преблаженият наш отец е искал да те доведе.

 

 

… След още един ден.

Отец Доситей: — Ти се богоизбраник, синко Добриле. Защото освен плът, разум и здраве, всевишният те е удостоил и с дарбата на ръката ти. Колцина са под слънцето людете, които по дарба могат да ти съперничат? Но като те е удостоил с дарованието, бог ти е възложил и дълг: да въздействуваш чрез дарбата си върху умовете и сърцата на колкото може повече люде. Ако, да речем, морска буря те изхвърли на пуст и необитаем остров, ще рисуваш ли? Разбира се, клатиш глава — ти рисуваш, за да дадеш израз на напиращото в тебе дарование, но същевременно за да общуваш чрез него с людете.

Иеродякон Петър: — Дарбата наистина е проява на милостта божия, която се придобива от избраниците по наследие от бащите и дедите. Но думата „дарба“ не е отредена единствено за людете на изкуството. За шарчията, за певеца, за книжовника, за гусларя. Дарба е и умението на технитаря, сръчността на зидаря, способността на пълководеца. А сега представи си един най-богато надарен пълководец, който от желание за пари или слава предостави дарбата си на чуждо царство и после извоюва бляскави победи срещу своите по род и кръв. Ще се намери ли човек под слънцето, който да възхвали този от бога даровит пълководец? Няма ли всеки да го презре и то да го презре двойно: веднъж, че е воювал срещу своите, и дваж, че не е кой да е, а е именно даровитият син на своя род, който дължи способността си на цялата редица предци в рода му? Какво излиза, Добриле? Че не е достатъчно да бъдеш даровит и да даваш израз на дарбата си, но и на кого служиш с нея… На своите или против своите…

 

 

… И пак измина един божи ден.

Отец Доситей: — Казах ти вече, синко — империята ромейска не е някакво отделно царство, а общност на равни помежду си люде, братя чрез словото Христово. И всеки човек в нея — независимо дали по род е грък, сърбин или печенег — има равна възможност да се издигне чрез дарбите си. Да прости господ нескромността ми, но за пример ще ти посоча себе си. Аз съм българин като тебе. Посветих живота си в служба на бога, постъпих в тази света обител, проявих усърдие според силите си и ето — патриархът, който е ромеец по род, въздигна мене, българина, в духовен глава на манастира и ме обсипва с благоволението си.

Иеродякон Петър: — Днес, когато сме под ромейско иго, има три вида българи. Първите са жадни за почести, за сан, за богатство. И те ги постигат, като плащат една-едничка цена: родоотстъпничество и вярна служба на поробителя. Познаваш такива — отец Доситей и протодякон Евлампий са измежду тях. Вторият вид българи са най-многобройни. Те не са забравили рода си, но и не се сещат често за него. Тежи им робската верига, но са се примирили с нея. И са посветили ум и усилия да я носят по-леко, да преживеят в мир и без сътресения, да отгледат челядта си и да си осигурят тихи и безбурни старини. За пример няма нужда да дирим далече, Добриле. Ти си един от тези примирени роби. Третият вид за жалост е най-малоброен. Това са онези българи, които не понасят безропотно веригата, борят се за строшаването й и за тази борба жертвуват всичко: човешки радости, дарби, надежди, стремежи, че и… живота си дори… За някои от тези българи си чувал: Травъл^[119], Лека^[120], Добромир^[121]… Какво да се прави — в света на насилието известност добиват онези, людете на меча, които отвръщат на насилието с насилие. Но наравно с тях аз поставям и другите борци, чиито оръжия не са мечът и щитът. Онези, които не се задоволяват да кътат в гърдите си искрицата на българщината, а според силите и способностите си се мъчат чрез своята искрица да обжарят сърцата и на другите българи, за да не чезне българският дух…

 

 

Отново беше нощ, една от многото му безсънни нощи напоследък. След като дълги часове лежа с отворени очи върху сламеника си, Добрил скочи изведнъж, втурна се като луд навън, прекоси манастирския двор, изтича по стълбите към горния кат на обителта, блъсна вратата на Петровата килия и извика:

— Какво искаш от мене?

Иеродяконът се извърна полека, спря върху него умните си очи и дълго-дълго не отговори. И в тези изпълнени с метежна тишина минути шарчията видя много неща. В голата доскоро килия се бяха появили вещи — одър със сплъстен козяк върху него, грубо скована маса под кандилото, стол до нея; явно, наказанието, наложено от игумена, беше изтекло. И друго видя Добрил: в късната доба на нощта монахът не спеше, а седеше до масата и дращеше с пачето перо буква след буква върху разгънат пред него пергамент. И още: това не беше предишният Петър, с коравата селяшка снага и силното лице; този беше изпит, с восъчножълти страни, искрящи от треска очи и хлътнали от разяждаща го болест гърди — нощите, прекарани върху студените каменни плочи, бяха извършили своето.

— Кога съм поискал нещо от тебе? — тихо му отговори най-сетне с въпрос монахът.

Внезапно усмирен, Добрил прекрачи в килията, затвори вратата зад гърба си и не седна, а рухна на одъра.

— Не си искал, вярно е. Но него, искането, аз винаги съм усещал отвъд думите ти. Искането и упрека…

Петър отново помълча, после кимна утвърдително:

— Правилно си разбрал. Никога не съм ти го казвал, но аз всявга съм искал от тебе. Искал съм да бъдеш от третия вид българи — онези, които разнасят искрата на българщината.

— Но аз не съм герой! — почти проплака шарчията. — Не съм способен на подвиг! Аз съм обикновен човечец и труженик. Имам жена и три деца. Какво искам аз от живота? Да се трудя, чрез труда си да дам приличен живот на себе си, на жената и децата и да скътам нещичко за старини. Самият ми занаят е най-мирният от всички занаяти; защо сега силом ме мъчиш да ставам герой и борец?

— Как се казват децата ти? — неочаквано попита монахът.

Отначало сепнат от въпроса, в следващия миг Добрил се разтопи в блажена бащинска усмивка.

— Момчурлякът е Желез — каза той с лошо прикривана гордост. — Юнак! Четиринайсетлетен е, а преборва и двайсетлетни. Железен като името си! Момичетата са Калина и Белослава.

— А защо си кръстил сина Желез вместо например Мануил или Цициклий?

— Как защо? Ами че дядо му, моят баща, беше…

— Желез, нали? А защо не назова дъщерите Зоя, Теофано̀, Евдокия или Агата? — Монахът помълча очаквателно, но Добрил не отговори, само го гледаше с широко отворени очи. — Мълчиш. Защото едва сега си даваш сметка, че си мирен човечец с мирен занаят, но преди всичко си българин. И затова даваш български имена на децата си, на български е пяла майка им над люлката, на български четете молитвата, преди да начупите хляба на трапезата.

Шарчията дълго премисля думите му, после каза свадливо:

— Е добре, българин съм, какво от това? Защо искаш да съм непременно и герой?

— А защо, мислиш ти, отец Доситей положи толкова търпение и старание, за да те накара да забравиш, че си българин?

Пак не отговори шарчията. Петровият въпрос го изправи пред стена, отвъд която той нивга не бе опитвал да надникне.

— Ако ти беше овчар или ковач, хлебар или орач — отговори вместо него монахът, — добрият наш игумен не би пожертвувал за тебе дори едно отваряне на уста, нежели с часове и дни да те наставлява и увещава. Тогава и аз бих искал от тебе само да си добър орач, овчар или хлебар и… да не забравяш, че си българин.

— Какво е различно сега?

— Че бог е вложил в десницата ти дарба и че призванието на твоя мирен занаят е да влияеш върху душите на людете. За тази дарба и за това влияние се бори отец Доситей с щедрото си сладкодумство. И пак заради него аз ти казвам: „Ти, Добриле, син на Желез и баща на Желез, Белослава и Калина, ти, който си българин, си длъжен пред българската си кръв, пред паметта на баща си и на дедите си, чрез божествената си дарба да влияеш на другите българи така, че и те да не забравят рода и кръвта си.“

Петър се задави в суха, мъчителна кашлица. Шарчията го почака да се успокои и подхвърли заядливо:

— Лесно ти е на тебе, монахо, да ми говориш „искам“, „длъжен си“, „трябва“… Защото на тебе, защитен от власеницата и кръста на гърдите ти, е лесно да изискваш от другите. И да забравяш, че аз трябва да мисля и за себе си, и за четирите гърла, които чакат от ръката ми…

Добрил никога не би могъл да предположи онова, което последва. Едва дочакал края на думите му, монахът скочи от стола, гневно се хвърли върху него, улови раменете му и така го притисна, че го отлепи и от одъра, и от земята.

— А кой ти е рекъл на тебе, нещастнико — кресна Петър, — че аз искам от тебе нещо, което сам не давам? Защо мислиш ти, че аз, здрав и силен мъж, подобно на тебе не съм мечтал да чувствувам нощем до себе си топлината на любима жена, да имам дом, огласен от звънливите гласчета на мои деца, да си осигуря мирни и щастливи старини? Отгде узна, че за мен власеницата и кръстът са укритие?

Той не остави, а тръсна шарчията пак на одъра и се заразхожда с припрени стъпки из килията. Като се пооправи, Добрил изговори тихо:

— Ти си се отрекъл сам и драговолно от земните радости, брате Петре, за да се посветиш на бога…

— На бога ли или на българския род? — изправи се, строг и гневен, пред него монахът. — Ами ако аз съм разбрал, че също като тебе не съм мъж на меча и съм посветил себе си на борба за защита на българщината чрез писано слово? Къде днес човек може да изучи четмо и писмо, ако не тук, в манастира? И къде са още оцелели някои от старите български книги, от които жадният за знание може да научи — за да го разкаже после на другите — славното минало на народа си?

Шарчията поклати с недоверие глава:

— Да разкаже… Да, аз вече чух какво разказваш, брате Петре, чрез писаното си слово. „Аз, пророк Исай, бях въздигнат на седмото небе и там ангелът господен…“

— Млъкни! — още по-сърдито извика иеродяконът. И така невъздържано силен беше гласът му, че жълтото пламъче на кандилото се залюля и едва не угасна. — Млъкни! — Той се втурна до масата и грабна пергаментовите листове. — Ти си чул за седмото небе и за ангела господен. Чуй сега и онова, което, за превелико щастие, Евлампий не прочете: какво е видял пророкът, когато се е върнал на грешната наша земя. Или, недоверчив като Тома, предпочиташ сам да четеш?

— Чети ти, брате. Аз научих криво-ляво азбукето, но мъчно превръщам писаното слово в жива реч.

Монахът остави настрана първите два листа — в тях навярно се разказваше за възнесението Исаево и връщането му на земята — и зачете. От устата му потекоха думи, каквито никога не бяха достигали до Добриловите уши: за цар Исперих, който основал Българското царство в Карвунската^[122] земя и го преградил с презид от Дунава до морето; за неговия син цар Тервел, който надвил в жестока бран ромеите, и за другия цар Телериг, който пък ги победил с разум и хитрост; за цар Крум, отсякъл главата на ромейския император, обковал я със сребро и пил наздравици от нея; за светия цар Борис, покръстил българското племе във вярата Христова, и за неговия син Симеон, най-великия от всички царе, разтърсил неведнъж крепостния зид на Царевия град, а сам издигнал чутната престолнина Преслав; за…

Слушаше шарчията Добрил. Слушаше и не смееше да поеме дъх, за да не изпусне някоя от огнените думи, които обливаха душата му в потоци светлина и я изпълваха с несещана до днес гордост. Слушаше и навремени сякаш сам ставаше ту Исперих, ту Крум, ту Симеон… Или не — оставаше си прежният Добрил, но обогатил духа си с дързостта, мъдростта, храбростта и жертвеготовността на великите мъже и вождове на своя род, живели отдавна преди него.

А иеродяконът продължаваше. Той четеше за светия цар Петър, син Симеонов, който дал дълъг мир на народа си, за неустрашимия Самуил…

Четенето секна рязко. Вратата на килията се отвори с трясък и в нея се появиха отец Доситей и протодякон Евлампий. Изненадан и объркан, Петър се опита уж незабележимо да позакрие с тяло пергаментовите листа на масата, а не видеше, че продължаваше да държи в ръка недочетения. Само след миг обаче разбра, че всяко криене е безцелно. Евлампий се втурна напред, събра пергаментите от масата, изтръгна и листа от пръстите на монаха и тържествуващо се извърна към духовния глава на светата обител:

— Ето, отче игумене! Тук ще да са записани скверните слова, заради които смутих съня ти…

Игуменът пристъпи тежко, пое пергаментите и ги прегледа един по един. Когато вдигна поглед от тях, Добрил не откри в очите му яд или възбуда, а само студена решителност.

— Вземи! — произнесе ледено Доситей, като натика два пергаментови листа в ръцете на иеродякона. — Това е измамното встъпление с името Исаево, което е криело нечестивото и недостойно за един божи служител продължение. Можеш да си го запазиш… за спомен. А останалото…

Той събра другите листа, сви ги на руло и ги подпали от пламъчето на кандилото.

— Не!

Тази къса дума изкрещя не Петър — той по прежному стоеше зашеметен и смазан, — а шарчията Добрил, който понечи да се хвърли и да спаси ръкописа. Но един остър поглед на игумена го прикова о пода:

— Ти по-добре не се меси, шарчийо, за да не потърся и от тебе сметка защо те намирам посред нощ в това змийско леговище…

Изгоря пергаментът, лютив пушек изпълни килията, а Евлампий с богоспасно усърдие стъпка и размаза овъглените листове. Игуменът вдигна властна ръка, посочи към вратата и изрече само:

— Вън!

Може би цяла минута никой в килията не помръдна. После иеродякон Петър гордо издигна чело и с твърди крачки излезе.

От килията и от обителта…

 

 

Измина почти цяла неделя. Малко по малко Добрил се съвзе от преживяното сътресение, поправи засъхналите в гърнетата бои и поднови работата си. Залови се да зографисва Пантократора на купола, но трудът му не спореше — липсваха му и предишното проникновение, и предишната увереност. Като се помъчи ден-два, шарчията изостави недовършената рисунка на купола, пък — поддал се на внезапно хрумване на сърцето си — поде една от второстепенните: на една от четиристенните колони на храма за час нахвърли с въглен образа на пророк Исая и веднага се захвана да го съживи чрез багрите. Сега вече той беше старият Добрил; старият, макар и не същият. Защото той твореше с нявгашното си вдъхновение, което го караше да забравя храна и сън, но твореше по нов начин — под четката му върху колоната се появяваше не благословеният от Канона изпит старец с дългата до пояс бяла брада, а млад и мъжествен човек, голобрад, с озарено от божествената светлина на седмото небе чело, но и с чисто земна непримиримост в очите. Че рисуваше Добрил пророк и светец, живял преди хилядолетия, пък образът ставаше образ на съвременен нему българин, усетил в жилите си кръвта на Крума, Симеона и Самуила.

След още една неделя в храма неочаквано се вмъкна непознат селяк-богомолец, огледа се подозрително и — разбрал, че няма външни люде — зашепна на шарчията. Пратил го него Петър, изгоненият от обителта бивш иеродякон. Сега Петър намерил подслон и укритие в някаква пещера далеч в планината; мъчели го болест, глад и студ, но не за хляб или целебно биле бил проводил той парика. Една била Петровата молба: Добрил да го снабди с пергамент, че да поднови затритата част от сказанието за Исая…

Същата нощ шарчията извърши нещо, което в целия си живот не бе вършил. Проникна като тат в книгохранителницата на манастира, намери подготвен за запис палимпсест^[123] и го задигна. После направи един вързоп, в който постави не само откраднатия палимпсест, но също хляб и буца сирене и чергата, с която сам се завиваше нощем, и го предаде на селяка с много здраве за Петра. И за своя изненада само едно не стори Добрил — нито почувствува угризение, нито отиде да се покае.

Минаха още няколко дни и парикът отново се появи: да, всичко било предадено на отшелника и той, Петър, веднага се заловил пак за работа. Уговори се Добрил с вестоносеца и на следното утро двамата потеглиха нагоре в планината.

Завариха Петър да пише върху коляно. Когато видя госта, бившият монах захвърли перото, пък скочи на крака и с радостен вик го прегърна. Бузата му опари Добриловата буза, а тялото му, измършавяло от глада и болестта, трепереше в пагубна треска.

— Кажи, Добриле — редеше нетърпеливо отшелникът, без да изпуща госта от жълтите си ръце, — случвало ли ти се е друг път да прегръщаш монах?

Изненада се от въпроса шарчията, порови се в паметта си, пък поклати глава — не, сега за пръв път му се случваше.

— Защото с мен ти си брат не „во Христе“, а по българска кръв — тържествено му обясни Петър.

После те седнаха един срещу друг на два камъка, Добрил огледа загрижено приятеля си и каза:

— Не си добре ти, брате. Огница те е пипнала, ще те стопи…

Другият махна нехайно с ръка:

— Не искам да зная! Сега само това — той посочи към ръкописа — има още значение. Да кажа на людете, каквото имам да им кажа, а за нататък — рай ли ме чака, или геена^[124] — все едно! — Шарчията понечи да го прекъсне, но Петър не го остави: — Искаш ли да ти прочета новото продължение на сказанието за Исая?

И без да дочака отговора, грабна пергаментите и зачете. Както тогава, в килията, Добрил пак го слушаше със зяпнала уста. И пак както тогава усети да го облива родолюбива гордост. Ала сега наред с нея в сърцето му пропълзя и съмнение. И когато Петър изчете и последната написана дума, той сподели опасението си. Като че не беше Испор името на този цар, който основал Българското царство. И не беше живял сто седемдесет и две години — че кой е чувал някой да доживее такава старост? И синът на Испор се казваше другояче, не Изот. И къде бяха онзи цар, който надвил ромеите с хитрост, и другият, който пил наздравици от черепа на императора?

Още съмнения имаше да каже Шарчията, но Петър го прекъсна нетърпеливо:

— Знам, по-добре от тебе знам всичко туй, Добриле. Но мога ли припари до манастирската книгохранителница, та там да проверя истинските имена? Пък и имам ли време? — Той многозначително посочи с ръка гърдите си. — Аз се надбягвам със смъртта, братко. Нека грешно да е словото ми, но да не влезе в гроба заедно с мене, а да остане между живите и там да служи…

 

 

Следващия път Добрил дойде сам в пещерата. Вече знаеше пътеките, не се нуждаеше от проводник.

Дойде сам и… намери вкочаненото тяло на бившия иеродякон. Петър бе издъхнал приведен над ръкописа си, а студената му ръка още стискаше перото.

С остър камък и нокти изкопа гроб шарчията, положи в него изпусталелия труп на монаха и прочете как да е едно „Отче наш“. И само едно не можа да стори — да склопи очите му. Така го и погреба, с отворени очи. И си казваше, че такъв човек може би така следва да се представи пред бога: буден на земята, нека бъде буден и в небитието.

Като погреба мъртвия си приятел, Добрил с грижовни ръце прибра изписаните пергаментови листове, уви ги в шарената си кърпа и ги скъта под ризата — там, където туптеше сърцето му. Знаеше: носеше не мъртво слово, а жив огън! И въпреки това го понесе…

 

 

Още при вратата на манастира вардянинът му каза: игуменът искал начаса да се яви при него. И след малко Добрил вече чукаше на отец Доситеевата врата.

— Какво си направил ти! — захока го веднага игуменът.

— Какво съм направил? — с искрено неведение отвърна шарчията.

— И още питаш! — фучеше старецът. — Имаш дързостта и безочието да питаш! Ела!

Той го повлече с непонятна за възрастта му бързина към храма и го изправи пред завършения образ на пророка.

— Какво е това?

— Пророк Исай — спокойно отговори Добрил.

— Пророк Исай ли? Къде си виждал такъв образ Исаев? В кой храм господен, на коя икона го видя?

— Видях го в сърцето си, отче игумене — тихо, но твърдо произнесе шарчията.

— Значи, чак до сърцето ти е стигнала скверната яд на онова сатанинско изчадие?

— Не те разбирам, отче.

— Не ме разбираш ли? Я тогава направи по-дълги и леко посивели косите на твоя пророк Исай, добави му също такава брада и тогава пак ми отговори дали разбираш словата ми или не.

Добрил мислено извърши онова, което с крясъци и размахани пестници говореше игуменът, и наистина разбра: без да го съзнава, в образа на пророка той бе скрепил чертите на бившия иеродякон Петър.

— Така умея, така зографисвам, отче — сви рамене шарчията. — Ако не си доволен от умението ми, кажи само една дума и аз мигом ще поема назад към Велбъжд.

— Аз зная как умееш. — Игуменът посочи картината на „Богородица Елеуса“. — Ще рисуваш според Канона и не се опитвай да хитруваш. Ръката на светата наша православна църква е дълга, знаеш!…

 

 

Въпреки недвусмислената заплаха на игумена Добрил не поднови работата си. И ако не си тръгна веднага, само две бяха причините: искаше по някакъв начин да узнае мирското име и откъде беше покойният Петър и да изчака някакъв благовиден предлог, за да си отиде с вдигнато чело, а не като беглец. По първата задача, която си бе поставил, не постигна нищо; не намери човек, който да му каже кога и откъде бе дошъл Петър и какво име бе носил, преди да се подстриже. Но затова пък втората се уреди скоро и от само себе си — патриархът в Цариград оцени богоспасното старание на игумена и го въздигна в епископски сан, а по съвет и препоръка на отца Доситея постави протодякона Евлампий за негов заместник като духовен глава на обителта „Света Богородица Елеуса“. Като стана игумен, Евлампий имаше премного дела за уреждане, съвсем не му беше до зографисването на храма (пък още от онзи случай пазеше и лош спомен за шарчията), та бързо и даже с облекчение развали уговорката с Добрила и го пусна да си върви.

Беше краят на есента, когато Добрил сложи на рамо тоягата с провесения на нея вързоп и напусна манастира. Крачеше бързо, като човек, който знае накъде води пътят му.

Почти безкнижният шарчия Добрил отиваше да разнася писаното слово на отшелника, който се бе отрекъл доброволно от всички земни радости, за да се бори срещу поробителя със силата на перото.

Отиваше и да рисува. Но знаеше: занапред ще рисува като българин или никак.

Предателят

На д-р Иван Кунев

Не съм философ, да пази бог! Не съм философ, но когато човек стане на моите години, неволно пожелава да направи равносметка на живота си, да изплати дължимото. Така е и с мен, Григорий Метохит, бившия императорски протоасекрит^[125]. Аз, вече трийсет години не улавял перото, захващам да пиша именно, за да изплатя дължимото. А дължимото — то е да разкажа онова, което се случи в лято от Христа хиляда сто и деветдесето.

След онези паметни събития императорът Исак Ангел, за да спаси трона си, разпространи — както Ханон Картагенски преди хиляда години — слух, че се е върнал като победител. И аз, протоасекритът, който знаех всичко, трябваше да замълча. Да замълча сам и доброволно, като изчезна от двореца и от Константинопол, или да остана в Константинопол и… ръка на платен убиец да затвори завинаги устата ми. Избрах първото. Избрах го, като се съобразих с правилото „по-добре живо куче, отколкото мъртъв лъв“. Къде бяха казани тези думи? В Библията ли? Вече и това няма значение. Сега, когато дори и смъртта не ме плаши, единственото важно нещо е да кажа истината.

Годината 1190-та старателно се премълчава в летописите — Ангелите не си поплюват, знаете. И за да разберете онова, което имам да ви кажа, трябва непременно да чуете нещо за годините, които я предхождаха.

След като пет години Комнините се боричкаха за короната, а императорът Андроник унищожаваше един по един своите противници, в 1185 година благородникът Исак Ангел вдигна въстание, свали Андроник, уби го с нечувана жестокост и се провъзгласи за император. Ето как аз, който вече две десетилетия управлявах канцеларията на Исак, една сутрин се събудих като императорски протоасекрит.

Една власт, завзета с преврат, никога не минава без сътресения. Те не закъсняха и този път. Още същата година пълководецът Алексей Врана вдигна бунт и обсади столицата. „Моят“ император напълно загуби дух. И добре, че кесарят^[126] Конрад Монфератски взе положението в ръцете си и успя да разбие Врана — иначе властвуването на Исак щеше да заприлича на онези буболечки, които се раждат с утрото и умират с падането на нощта… Смъртта на Алексей Врана наглед сложи край на размириците. Но само наглед: от сътресенията се възползуваха българите, онези българи, които ние бяхме започнали да смятаме напълно претопени във Византия. Оказа се обаче, че те, проклетите варвари, се спотайвали цяло столетие и сега, съзрели слабостта ни, се вдигнаха като един и провъзгласиха своята независимост. Това стана пак през същата година в една крепост, която ние, ромеите, зовем Стринава, а българите — Търновград. Начело на бунтовниците бяха двама братя, Асен и Петър. По-късно ще стане реч как със собствените си очи видях Асеня…

Исак Ангел предприе голям поход на север. Отначало сякаш имахме успех: изтласкахме българите, дружините на двамата братя се прехвърлиха отвъд Истъра^[127], а ние победоносно пошетахме и се поперчихме навред между реката и Хемус^[128]. Но тези наши успехи продължиха от ден до пладне — на следната година Асен и Петър се върнаха още по-силни, разбиха ни и в 1187 година аз трябваше с ръката си да напиша онзи договор, с който признавахме свободата на българите и независимостта на земите им между Хемус и Истър.

Знайно е, че договорите никога не са имали за нашите императори стойност, по-голяма от тази на пергамента, върху който са написани. Така беше и сега: едва го подписа и Исак Ангел започна да стяга нов поход. Три години се готвихме ние и го предприехме — многобройни и уверени в своята сила — през пролетта на 1190 година.

Първите два месеца минаха безплодно. Ние напреднахме покрай морето, оставихме зад нас Анхиало^[129] и Месемврия^[130], но победи не пожънахме — българите бяха направили твърдините си непревзимаеми, войските им се криеха из планините и избягваха да влязат в сражение, но тежко и горко на онзи наш отред, който се отлъчваше от главните сили…

Така или иначе ние два месеца обхождахме българските земи със самочувствието на победители и в началото на лятото обсадихме Стринава. Този град е нещо невероятно! Разположен е върху два съседни хълма, обкръжени отвсякъде от бързоструйна река, има високи и яки крепостни стени — глупак ще е онзи, който някога ще помисли да го превземе със сила. На всеки случай тази мисъл не мина през главата на „моя“ император и ние се разположихме на обсада. „Като изгладнее, Асен сам ще ни отвори портите“ — така казваше тогава императорът.

И всъщност оттук започва моят разказ.

 

 

— Доведете пленника! — рече императорът. Понечих да отида да изпълня повелята му, но той ме спря с властен жест: — Ти остани, Григорий. Ще превеждаш.

Трябва мимоходом да спомена, че аз съм чистокръвен ромеец, но съм роден в Охрид, където живеят много българи. Там още от дете, отдавна преди да стигна до канцеларията на Исак Ангел, аз научих превъзходно езика им.

Сега се подчиних мълчаливо и смирено застанах до стената на просторната императорска шатра. Огледах присъствуващите. Освен императора, тук бяха още всички най-първи военачалници: севастократорът^[131] Алексий, роден брат на Исак (същият, който пет години по-късно избоде очите му и се намести на неговия престол), протостраторът^[132] Мануил Камица, чичото на императора Йоан Дука и Исак Комнин, пак някакъв императорски племенник. Помня, че тогава ми идеше да се разсмея — тези петимата, които държаха в ръцете си цялата империя, сега се надпреварваха да заемат какви ли не „горди“ и „героични“ пози, сякаш не им предстоеше да срещнат един обикновен предател, а някакъв чужд владетел. Докато премислях тези неща, двама стражници въведоха пленника.

Той беше около тридесетгодишен, висок повече от шест стъпки, рус и плещест, с една дума — същински славянин. Ръцете му, вързани на гърба, бяха силни, но не и груби; такива стават ръцете от лов и воински упражнения, не и от рало… Дрехите му — издрани, изцапани и изпокъсани при бягството — бяха от скъп плат и ушити така, че да изтъкват мъжествеността на снагата под тях. Макар невъоръжен и вързан, човекът стоеше изправен и с открито лице, сякаш се гордееше с предателството си.

Императорът кимна към мене и аз направих крачка напред.

— Разпитай го! — рече ми сухо Исак Ангел.

— Кой си ти и защо дойде при нас? — беше първият ми въпрос към пленника.

— Наричам се Иван — спокойно отговори онзи. — Иван, син на болярина Никодим Тихона.

Императорът невям разбра думите му, защото се намеси:

— Никодим Тихона? Зная това име. Той беше богат, силен и… верен на империята човек. Но аз бях чул, че трижди проклетият Асен го унищожил заедно с целия му род…

Лицето на пленника се изкриви. Уж се усмихваше, а устните му се сгънаха в жестока извивка.

— Не целия — каза той и гласът му прозвуча като сблъсък на мечове. — Останаха някои… за да мъстят за загиналите… — Иван Тихона помълча малко, после добави: — Затова съм и тука!

— Разказвай всичко поред! — наредих му аз и той наистина заразказва.

Иван бил син на Никодим Тихона, но не погинал със семейството си, а бил пощаден, понеже от дете другарувал с най-малкия от Асеневците — Йоаница, Калоян по нашему — и той се застъпил за него. Привидно Иван се бил примирил със сегашното си положение, държал се тихо и внимателно, но вътрешно все чакал часа за разплата. И сега този час ударил. Подпомогнат от верни слуги, той се спуснал през нощта по въже от крепостната стена, прецапал реката и доброволно се явил в нашия стан.

— И какво иска той? — попита императорът, след като преведох.

— Искам да отмъстя на Асеневците — със студена жестокост отговори пленникът.

— Срещу каква награда?

— Награда навярно ще има — вдигна рамене Иван Тихона. — Така поне зная от баща си, че вие, ромеите, не оставяте невъзнаградено доброто, което ви е сторено. Може да ми се възвърнат имотите и положението на баща ми, може би някоя длъжност… — Той сви с безразличие краищата на устните си. — Но сега не мисля за наградата, а само за отмъщението.

— Тогава нека нареди на приятелите си да ни отворят крепостта, за да пипнем Асеня — подхвърли севастократорът Алексий.

— Асен? — Пленникът ни изгледа учудено. — Вие мислите, че богоненавистният Асен е в Търновград?

Помня, че в този момент въздухът в шатрата затрепера от тревожно напрежение.

— А къде е тогава? — попита дрезгаво протостраторът Мануил Камица. Той напълно бе забравил грижата си за „величествените“ пози. Впрочем — и останалите също.

— Дълго ще чакам някаква награда, щом сте такива слепци — измърмори под носа си българинът, после каза високо и отчетливо: — Асен вече шести ден е при куманите. И заедно с тях приближава насам, за да ви удари в гръб.

— При куманите? И идва насам? — Този път въпросите бяха зададени от самия император. — Но как е възможно? — продължи той. — Ние имахме сигурни сведения, че е в крепостта с войската си.

— Беше, но до преди неделя. А питате как? По същия път, по който дойдох и аз тука. — Иван Тихона се засмя горчиво: — Да мразиш някого, не значи да го подценяваш. А Асен не е за подценяване. Той е четиридесетгодишен, цар е, но има мишци от желязо. Малцина са онези, които могат му се опря в борба, в мятане на камък или копие или в единоборство с мечове. За него е било играчка да се спусне по въжето и да се провре между вашите постове.

— И сега идва насам? — повтори въпроса си императорът.

— Идва — кимна българинът и устните му пак образуваха жестоката бръчка. — Не виждахте ли в последните дни сигналните димове? Той е събрал куманите, своите съюзници, и сега идва по същия път, по който дойдохте и вие — откъм морето.

— Защо? — обади се отново севастократорът Алексий.

— Глупав въпрос — не дочака отговора Исак Ангел. — Ясно защо. За да отреже пътя ни и да ни притисне до тези стени, от които върху главите ни ще се посипе не манна небесна, а стрели и вряща смола… — Императорът погледна отново към мене. — Попитай, хм, сина на Никодим Тихона защо е дошъл при нас, щом се очаква утре да бъдем сгащени и разгромени от българите.

Преведох въпроса му. Онзи отговори веднага:

— Именно за да не бъдете разгромени. Вие сте нужни за моето отмъщение. Днес вие трябва да си отидете, да си отидете веднага и по най-краткия път. А утре или догодина, запазили силата си, да се върнете като победители. Аз ще дойда с вас. Сега, при отстъплението, но… и после при победата… Тогава ще бъде часът на моята мъст!

— Знае ли българинът някой път, по който можем да се измъкнем? — запита Йоан Дука.

— Зная — отговори Иван Тихона, след като преведох. — Затова съм дошъл при вас. Зная един път, по който за ден и половина усилен ход ще бъдете отвъд Веригава^[133] — така българите наричат Хемус, — отвъд опасността…

Няма защо да ви предавам разговора между военачалниците, последвал разпита на предателя. Важното е, че всички бяха единодушни: трябва да се бяга час по-скоро и разплатата да се остави за догодина. Така и направихме. Още същия ден ние безславно събрахме нашия стан и, водени от Иван Тихона, тръгнахме по най-прекия път на юг. Вървяхме в походен ред. С предните части бяха Мануил Камина и Исак Комнин. В средата — винаги е по-добре да си при главните сили и обоза! — се намираха императорът и неговият брат, севастократорът; тук беше също Иван Тихона и естествено аз, неговият преводач. Защитните части от тила командуваше Йоан Дука.

Първият преход от приблизително петдесет стадии^[134] мина спокойно, като на разходка. Така беше и на следващата сутрин, когато вече бяхме навлезли в планинските теснини. Първата тревожна вест дойде малко преди обедното раздаване на храната. При императора долетяха двама конници: протостраторът Мануил Камица съобщаваше, че по хълмовете от двете страни на тесния проход забелязвал раздвижване на български войски; съобщаваше още, че е спрял и чака височайша заповед. Исак Ангел се загрижи, затюхка се, после нареди да доведат при него българина. А той, Иван Тихона, пак застана пред господаря на могъщата Византийска империя просто и непринудено, сякаш не беше обикновен предател, а равен между равни.

— Разбира се — отговори той на моя въпрос. — Не само днес. Вие не сте привикнали на планините и не забелязвате, но аз още от вчера виждам малки групички, които проследяват пътя ни.

— И какво готвят те? — попита повторно Исак Ангел.

— Не готвят, радват се — беше неочакваният отговор. — Не се обиждай, господарю, но те имат основание да се радват. Войската ти, такава страшна сила, си отива, без да е свършила нещо. — Предателят добави тихо, на себе си: — Може би не знаят, че ние пак ще се върнем…

За първи път не преведох, а казах от себе си, и то с най-страшния си глас:

— Слушай, Иване Тихона! Ти си като беззащитно агне между глутница вълци. Знай, че само една стрела да бръмне във въздуха и твоята песен е изпята. Ще погинеш, преди да свариш да прочетеш „Отче наш“!

— Зная — кимна той и даже намери сили да се усмихне. — Аз съм предател. Един предател може да получи прошка от своите, но никога от другите, на които се е продал. Така че, колкото и да звучи невероятно, за предателя има само един път: верността. — И пак добави тихо: — Ако му се живее, разбира се…

— А на тебе? Живее ли ти се на тебе?

Той ме изгледа продължително, повторно се усмихна и рече кротко:

— Мъстят само живите. Мъртвите — за тях нищо няма значение.

Предадох разговора ни на императора. Той ме изслуша, после се съветва шепнешком с брата си и накрая обяви своето решение: водещите части на Мануил Камица и Исак Комнин да продължат през прохода, но нашите главни сили да изчакат. Разбрах мисълта му. Исак Ангел беше решил да пожертвува — ако българите все пак нападнеха — войските на Камица и Комнин, но да спаси главните сили. И себе си, естествено.

Ние спряхме и се заслушахме. Съгледвачи полетяха във всички посоки. Всеки от нас — от императора до последния воловар — стоеше като на тръни. И само един нехаеше за опасността — предателят. Той полегна на тревата, откъсна и мушна между зъбите си някакво стръкче и зарея мечтателен поглед нагоре, където вятърът гонеше пухкавите облаци. За какво бленуваше той? За някоя девойка, изоставена в Стринава? Или за времето, когато ще се върне с нашите войски, за да отмъщава на Асеневците?

Измина час, после още един. Тогава отново пристигнаха вестоносци: Камица и Комнин преминали спокойно теснините, никой не ги закачил.

Императорът се окуражи, възвърна и бодростта, и наперената си стойка. Яхна коня и посочи с ръка на юг: походът продължаваше! Малки и големи началници се разтичаха, прозвучаха заповеди и ругатни, воините издигнаха щитовете и построиха редиците, но зад цялата тази привична за всяка войска суетня се усещаше нестихнала тревога. И пак единствен не трепваше предателят. Той спокойно протегна ръце, за да ги вържат (бяха го освободили от въжетата по време на почивката) и без подкана застана зад коня на онзи алагатор^[135], който държеше края на въжето.

Потеглихме. Вървяхме с ръце върху дръжките на мечовете и с очи, които мятаха неспокойни погледи наляво и надясно.

Горе, от върховете, наистина ни следяха. Там ту се мярваше издайнически блясък на оръжие, ту притичваше воин, ту се виждаше глава, любопитно надничаща иззад някоя скала. В такива случаи Иван Тихона свиваше презрително рамене и прецеждаше през зъби:

— Зайци! Зайци, които ликуват, че вълците си отиват…

Вървяхме така около час. Един час, в който околните хълмове отекваха от стъпките на пешаците, от неравномерния тропот на конете и от протяжното скърцане на обозните коли. Сърцата ни се поотпуснаха. Императорът даже се надсмя:

— Страх ги е, проклетите варвари. И — Исус ми е свидетел — има защо да ги е страх! Те…

Той не успя да завърши самонадеяната си фраза. Защото именно в този миг се разнесе нечовешки войнствен вик, после пред смаяните ни погледи планината сякаш се разцепи, но от недрата и бликна не лава, а неизброим човешки поток, който с оглушителен грохот се удари о челото на нашата колона. Друг подобен трясък долетя и някъде отзад, от началото на дефилето.

Походът свърши. Започна въртопът!

За чест на ромейското оръжие трябва да кажа, че нашите воини не сведоха глави пред врага. Предните ни отреди запазиха самообладание, застанаха — доколкото теснината позволяваше — в боен ред и отбиха първия пристъп на българите. От мястото, където се намирахме, ние видяхме как нашите пешаци полека изтласкват българските дружини, които преграждаха пътя ни на юг. Тази гледка беше толкова обнадеждаваща, че — когато притича ездач и съобщи, че някъде назад българите са отрязали пътя на тилните части на Йоан Дука — императорът успя да махне самоуверено с ръка и да произнесе с посинелите си устни:

— Нищо! Ще пробием напред…

Но скоро се оказа, че вярата ни е била прибързана. Българите пред нас се отдръпнаха, нашите предни части се втурнаха да ги преследват… за да попаднат в хитро подготвен капан. Върховете на хълмовете сякаш се откъснаха и като лавини от камъни и дървета се сгромолясаха върху тясната пътека, като превърнаха стройните допреди минута теми^[136] в безформена каша от кръв, месо и кости.

— На изток! На изток! — чух неистовия глас на императоровия брат Алексий. — Ще се измъкнем през планината!

Но българите бяха предвидили всичко. От изток и запад се втурнаха техни дружини — лошо въоръжени воини, но с неудържим бранен устрем, — които затвориха обръча около нас от всички страни. Това вече не беше битка; беше масово клане, в което загиваше цветът на ромейската войска. Настъпило бе тържеството на Безносата, която с едно размахване на косата си помиташе стотици воини, смятани до вчера за непобедими.

Аз не съм човек на меча и в онези кървави минути дори не посегнах към оръжието. Сега, когато съм много стар, за да се срамувам от каквото и да било, мога честно да призная: тогава аз само бягах насам и натам, криех се, плачех и с всички сили се мъчех да запазя онази малка искрица, която беше моят живот. Затова не мога да свидетелствувам за цялото развитие на боя. В съзнанието ми са се запечатали само отделни картини: български воини, нападащи във весела и дива надпревара; императорът, загубил шлема от главата си, който тича безцелно и призовава Богородицата на помощ; купчини от още топли ромейски тела, издигнати до два човешки ръста като символи на погрома; запечатал се е и образът на някакъв полугол българин, истински Голиат на вид, който върти около себе си тежка секира и под нея падат като снопове цели редици от нашите…

— Григорий! Къде е Григорий Метохит?

Чух тези гласове, надигнах се иззад шубрака, където бях намерил укритие, и се огледах. Както понякога се случва на война, беше настъпил моментен отдих. И в този отдих императорът ме викаше. Отдалече забелязах до него фигурата на Иван Тихона и веднага се досетих, че Исак Ангел ме търсеше, за да превеждам.

— Какво ще каже това дяволско изчадие за нападението на българите? — започна веднага императорът, но аз не сварих да преведа, защото изведнъж, неочаквано за всички, предателят произнесе на съвършен гръцки език:

— Ще кажа, че за тебе има само едно спасение — да свалиш оръжието и да помолиш цар Асен за милост!

— Как! — изрева като див звяр Исак Ангел. — Ти, презрени предателю, си знаел за клопката и съзнателно си ни въвел в нея! Ще заплатиш с живота си за тази измяна!

— Аз съм българин — отчетливо произнесе онзи. — А българинът не се страхува от смъртта, когато тя идва в името на Отечеството му.

От устата на императора се откъсна див, неразбираем звук. Той вдигна меча си, скочи напред и прониза незащитения врат на вързания русокос мъж. В настъпилата гробовна тишина българинът падна, кръвта заизтича от раната му, душата се откъсна от тленната си обвивка, но очите му, останали още живи, ни гледаха с победно ликуване още дълго след като смъртта бе спряла мъжественото му сърце.

После краткият отдих престана също така внезапно, както бе дошъл. Върна се хаосът! А аз? Аз зарових живото си тяло между телата на мъртъвците, клюмнах глава и се престорих на убит. Така престоях часове — много часове след като битката отшумя и останаха само охканията и проклятията на умиращите.

Привечер, когато вече се замислях за бягството си, наблизо проечаха стъпки и след тях — гласове на български:

— Царю, ето го! Тук е, господарю!

Изтръпнах: първата ми мисъл беше, че говореха за мене. Но не, стъпките ме отминаха и заедно с гълчавата спряха десетина крачки по-нататък. Престраших се и открехнах мигли. Наблизо стояха български воини и сред тях — един як чернобрад мъж с позлатена ризница и с късо пурпурно наметало върху раменете. Досетих се — беше Асен!

Никой от групичката не ми обръщаше внимание и аз отворих по-широко очи. Едва сега видях, че те, българите, бяха заобиколили безжизненото тяло на Иван Тихона.

— Мъртъв! — тежко въздъхна един от тях. — Убили са го, мръсниците, без дори да развържат ръцете му!…

— Но на лицето му няма страдание — със задавен от вълнение глас рече друг. — Ще речеш, усмихва се!

Асен, царят и победителят, свали шлема си, прекръсти се и се отпусна на колене до мъртвото тяло.

— Преклонете се! — тихо произнесе той. — Преклонете се и се помолете за душата на героя. Щастлив е онзи народ, който може да отгледа синове като…

И тук царят изрече едно име, което съвсем не звучеше като Иван Тихона…

 

 

За по-нататъшните си премеждия не заслужава да говоря. Ще кажа още само, че четири дни бродих из горите сам и ядох разни коренчета и треви, а още седем — заедно с още двама бегълци като мене. От тях, моите случайни другари, научих, че Исак Ангел все пак успял да се спаси, макар и с цената на почти всички екскувити^[137]. Така или иначе, на единадесетия ден ние се озовахме — гладни, брадясали и целите в дрипи — в Адрианопол, за да научим, че… сме извоювали бляскава победа срещу българите. След като размислих внимателно, аз не продължих към Константинопол, а благоразумно промених името си и свърнах на югозапад, където един умен и предвидлив ромеец винаги може да преживее.

И ето ме, аз наистина преживях. И мога дори да кажа — в охолство. А сега, като разказах и истината за онези събития от лято хиляда сто и деветдесето, разчистих и дълга си.

Наглед завършвам живота си в благополучие. Но в този момент с мене става нещо странно. Тридесет години вярвах, че е достатъчно да разкажа на хората за погрома на Исак Ангел, за да запълня болезнената празнота, която непрекъснато чувствувах дълбоко в себе си. Сега разказах истината, а празнотата си остана. И в този час на прозрение в мен се появява невероятният въпрос: дали аз, опазилият искрицата на живота си и преживял в охолство Григорий Метохит, не съм завиждал цял живот на онзи, „предателя“, който загина толкова млад и вързан като добиче, но с победна усмивка в очите?

Обяснение на непознати имена и думи

Авитохол — според съставения по времето на Исперих и продължен по-късно „Именник но българските ханове“ е пръв вожд на българското племе. Предполага се, че това е прочутия хунски владетел Атила.

Адриановград (Адрианопол) — Одрин.

Алагатор — кавалерийски офицер във византийската войска.

Анхиало — гръцкото име на Поморие.

Багаин — благородническа титла на прабългарите, по низша титла от боил.

Багатур — герой, юнак (прабълг.). Почетно военно звание, давано от хана.

Банда — военна част във византийската войска в състав 1000 души.

Берзити — славянско племе, населявало земите около днешните Битоля и Прилеп.

Боил — най-висша титла у древните българи. Боилите били най-приближените на хана или княза хора и крупни феодални владетели. Делели се на велики и малки и на вътрешни (столични) и външни (провинциални).

Брезен — месец април по старославянския календар.

Велбъжд — Кюстендил.

Веригава — старославянското име на Стара планина.

Геена — ад, пъкъл.

Доместик — началник на сухопътните войски във Византия.

Друнга — военна част във виз. войска в състав 200 души.

Екскувити — елитни византийски войски, част от гвардията. Цариградската гвардия се е състояла от четири вида части, всяка по 4000 души: схоларни (схоли), екскувити, аритми и иканти.

Жупан-таркан — прабългарска военна длъжност с неизвестно значение.

Зера-таркан — прабългарска военна длъжност с неизвестно значение.

Иеродякон — монах с дяконски сан.

Иканати — виж екскувити.

Истър — древно име на р. Дунав.

Ичиргу-боил — висша длъжност в Първата българска държава, отговаряща на министър на вътрешните работи.

Кавхан — висша длъжност у прабългарите, по съвременни понятия отговаря на пръв министър или канцлер.

Каин — библейска личност, син на Адам и Ева, който убил брат си Авел.

Канартикин — прабългарска титла, давана на първия син на хана, на престолонаследника.

Каноникон — средновековен църковен данък, събиран в натура.

Карвуна — Каварна. Карвунска земя — днешна Добруджа.

Катапулти, балисти, скорпиони, костенурки, тарани — различни видове обсадни машини.

Кесар — висша византийска титла, понякога давана на чужденци, която идвала след титлата севастократор.

Кефалия — управител на град във Византия.

Клир — духовенство, духовно тяло.

Комес — висш военен чин във византийската войска.

Комит — областен управител.

Копан — военен чин в прабългарската войска с неизвестно значение.

Ктитор — лице, което е построило храм или е подарило суми или имоти на храм.

Кубер — четвърти син на Кубрат и брат на Исперих. След разпадането на Кубратовата държава се поселил с ордата си в Панония (днешна Унгария), като се подчинил на аварите. После отхвърлил аварската власт, спуснал се на юг и се настанил в областта около Битоля. По-нататъшната му съдба не е известна.

Мерарх — началник на турма във византийската войска.

Месемврия — Несебър.

Номизма — основна златна монета във Византия.

Нотарий — писар.

Олгу-таркан — длъжност в прабългарската войска с неизвестно значение.

Палимпсест — пергамент с изличен текст за записване на нов.

Парик — подвластен и зависим от феодала или манастира селянин, но не закрепостен.

Поприще — стара мярка за разстояние, равна на 1000 стъпки.

Протоасекрит — пръв секретар на византийския император.

Протодякон — пръв дякон; титла за усърдна служба на дякон.

Протостратор — визш военачалник във византийската войска.

Разметаница — област около днешния гр. Станке Димитров.

Сампсис — велик боил.

Саракт — държава (прабълг.).

Севастократор — най-визша византийска титла, обикновено давана на брата на императора.

Средец — София.

Стадии — древна мярка за разстояние, равна на около 178 метра.

Схоли — виж екскувити.

Таркан — прабългарска военна длъжност с неизвестно значение.

Тат — крадец (стар.).

Тема — военна част във виз. войска в състав 10 000 души.

Турма — военна част във виз. войска в състав от 5000 души (1 тема = 2 турми = 10 банди = 50 друнги).

Тутхон — прабългарското име на Поморие.

Тълмач — преводач.

Хан-боил коловър — висша прабългарска титла, вероятно давана на главния жрец.

Хартофилакс — началник на царската и патриаршеската канцелария.

Хемус (Хем) — древното име на Стара планина.

Чревен (червен) — старославянското име на месец юли.

Шарчия — художник.

Ювиги — велик, велики (прабълг.).

Допълнителна информация

$id = 5166

$source = Моята библиотека

Издание:

Цончо Родев. Отгласи, 1971

Библиотека „България в образи“. Книги за видни българи № 19.

Редактор: Елка Дочева

Рецензент: проф. Иван Дуйчев

Илюстрации: Иван Кожухаров

Художествено оформление: Мариана Генова

Художествен редактор: Георги Недялков

Технически редактор: Катя Бижева

Коректор: Маргарита Енгьозова

Издателство „Народна Младеж“