Веднаж над Руската земя се появил бял облак. Той плувал по небето. А като стигнал до средата, спрял. Неочаквано от облака излетяла мълния, треснал гръм и ливнал дъжд. След дъжда на небето се появили едновременно три дъги. Хората ги гледали и говорели: в Руската земя се е родил юнак.
И наистина, така било. Родил се богатирът Волх Всеславиевич.
Майката сложила сина си в люлката. Донесла пеленки да го повие. А момчето изведнаж продумало:
— Не ми приляга това, мамо. Повий ме в здрава желязна броня.
Както поискал синът, така и направила майката. Вместо играчка му дала боздуган. Волх играел с боздугана и растял не с дни, а с часове.
Когато се изправил за пръв път на краката си, земята потреперила, върховете на дъбовете зашумели, по езерата от бряг до бряг пробягала вълна.
На седем години Волх напуснал родния си дом и отишъл в гората. Там в една къщичка живеел старец-магьосник. Старецът научил Волх на разни магьосничества — да се превръща в птица, в звяр и в риба. Богатирът можел да се предрешава даже на малка мравка.
На петнайсет години Волх събрал дружина — трийсет богатири без един. Самият той бил тридесетият. И вдигнала се дружината да брани родната земя.
Веднаж Волх казал на другарите си:
— Ще отида в други царства-господарства. Ще видя какво става там.
Превърнал се Волх в сокол-птица и полетял.
В едно царство търговци се стягали да тръгнат със стоки за Руската земя. Да търгуват, а не да воюват. Добро дело е това, в него заплаха няма. Полетял Волх-соколът към друго царство.
Там народът посрещал руските пратеници с хляб и сол. Значи и тук има мир. Полетял Волх-соколът към трето царство.
В третото царство соколът кацнал на един прозорец в царския дворец. И чул — цар Салтик говори на царицата:
— Докато Волх е малък, аз ще нападна Руската земя. Ще завоювам всички градове: и Киев, и Чернигов, и Новгород. Ще пъхна Волх в желязната клетка, ще му заповядам да се превръща ту в таралеж, ту в смок, а когато дойдат гости — в планински козел-тур. Нека всички видят какъв юнак съм надвил. После ще принудя Волх да стане мравка и ще го смачкам.
— Не нападай Руската земя. Живей с нея в мир — помолила царицата. — Сънувах сън: северната стрела се сблъска в небето с южната стрела. Нашата, южната, се пречупи. Волх е млад и е по-силен от тебе.
Ужасно се разгневил цар Салтик. Ударил царицата, блъснал я върху каменния под и започнал да я тъпче с крака. След това я затворил в тъмница, та да умре там — без светлина, без храна, без вода.
Волх-соколът хвръкнал от прозореца. Полетял към своята земя. Когато стигнал при другарите си, заповядал да вдигнат шатрите и да тръгнат в поход. И ето, дружината влязла в царството на Салтик. Край столицата Волх заповядал да спрат, а самият той се превърнал в хермелин и се прехвърлил през каменната градска стена. Промъкнал се в царския дворец, намерил там оръжейния склад и прегризал тетивите на лъковете, отхапал върховете на копията. В конюшнята огризал ремъците на седлата. И примъкнал въже на градската стена. Единият край вързал горе. Другият спуснал на своите другари.
След това хермелинът притичал при царската стража. Застанал пред нея на задните си лапички, затанцувал в кръг. Стражите се слисали, напуснали постовете. Мислят си: „Ако го хванем, на царя подарък ще бъде.“ Хвърлили наметалата, втурнали се към зверчето, притиснали го към земята и го завързали с як възел.
Самият Салтик излязъл да види какъв е този смут. В същия миг възелът се развързал, наметалата отхвръкнали встрани. И вместо малък хермелин, пред царя застанал огромен тур със златни рога.
— Ти искаше да ме видиш в образа на тур — казал юнакът. — Ето на, гледай!
— Убийте Волх-тура! — развикал се Салтик.
Стражите замахнали със саби, но те излетели от ръцете им, защото в същия миг дружината нахлула в града през стената и ударила по тях с мечове.
На помощ на стражите се притекла царската войска. Но лъковете не стреляли. Копията не пробождали. Конете се уплашили от тура и се изправили на задните си крака. Ремъците на седлата се скъсали. Ездачите изпопадали. Тогава молили за милост. Богатирът пощадил всички.
— Отвори тъмницата, Салтик! — казал Волх. — Пусни царицата на свобода.
— Това няма да стане — отвърнал Салтик. — Тъмницата никой не може да отвори. Царицата там ще си умре. Самият аз нажежих в ковачницата ключа до бяло и го строших с чук.
— Добре! — казал Волх. — Ти нали искаше да се превърна в мравка… Тогава гледай!
Богатирът се превърнал в мравка. Тя се вмъкнала в ключалката, натиснала пружината и бравата се отворила. Царицата излязла на свобода.
— Тя е по-разумна от тебе, царю Салтик — казал Волх. — Тя ще управлява царството.
Като чул това, Салтик от яд и умрял. А Волх Всеславиевич със своята дружина се прибрал у дома си. Още много години славният богатир бранил Руската земя. Хората виждали в небето белия сокол и спокойно орели земята или се веселели на празници — знаели, че никакъв враг няма да посмее да ги нападне.
Иля Муромец живеел в град Муром. Когато почувствувал в себе си юнашка сила, решил да отиде в Киев.
По това време в Киев се събирали всички богатири. Там те показвали пред народа своята храброст, устройвали пирове, оттам тръгвали в походи, ако се появи враг.
Иля попитал търговците:
— Близо ли е Киев?
— На петстотин версти — отговорили те. — Но ние изминаваме хиляда — по околен път. Който тръгне по прекия път, изчезва. И какво се случва с пътника — никой не знае.
— Щом е така — казал Иля Муромец, — аз ще тръгна по прекия път. Ще разбера какво има там.
Облякъл богатирът здрави доспехи, взел остро копие, тежък боздуган, опънат лък със закалени стрели, яхнал коня и потеглил.
Отначало пътят бил отъпкан, със следи от конски копита и каруци. Но ето че следите изчезнали. Коловозът свършил.
Пътят бил обрасъл с бодливи храсти, преграждали го повалени дървета.
От двете му страни — вековна гора. В нея цветя не цъфтят, птици не пеят. И тъмно като пред буря.
— Хайде, Сивке-белогривке — казал на коня Иля Муромец, — ти слушай, а аз ще гледам.
Яздел богатирът. Конят слушал, а той гледал — къде се е притаила опасността?
Но всичко било тихо.
И изведнаж се открила поляна. На поляната — три дъба. Дъбовите клони се преплели, между клоните — гнездо. А в гнездото седи човек-чудовище: очите му светят като на вълк.
Иля Муромец спрял коня. Попитал:
— Ти кой си? От какъв род си? От какво племе?
— Аз съм от Соловеевия род. От разбойническо племе. Наричат ме Соловей-разбойника.
— А аз съм Иля Муромец. Излизай от гнездото. Ще се сражавам с тебе. Но преди това вземи оръжие. Нека битката да бъде честна.
— Не ми трябва на мен оръжие — отвърнал Соловей-разбойника. — Ще запея като славей, ще зарева като звяр, ще засъскам като змия — и ще настъпи твоят край!
Тогава Соловей-разбойника запял като славей, заревал като звяр, засъскал като змия. И сякаш буря връхлетяла. Храстите се превили до земята. Дърветата се прекършвали. Вятърът едва не отвял богатира от седлото. Конят му се запънал и с четирите си копита, но нещо го носело назад, копитата изравяли бразди в земята.
Протегнал Иля Муромец дясна ръка — лък изтеглил. Протегнал лява ръка до колчана — стрела извадил. Прицелил се. Стрелял. Полетяла стрелата, изхвърлила Соловей-разбойника от гнездото.
Богатирът се затичал към него, омотал го с въжета и го завързал за стремето.
— Ще те заведа в Киев — казал Иля Муромец. — Ще те покажа на хората. Нека всички знаят, че прекият път е открит.
Потеглил Иля Муромец. Язди, разчиства дърветата по пътя. А Сивка-белогривка тъпче храстите — на другите пътници да е добре. Пътят се пресичал от широката река Смородина. Иля Муромец построил мост. А по-нататък черна кал заливала пътя — богатирът я покрил с клони: — Минавайте, добри хора!
В Киевския княжески дворец имало стълб със златни халки. За тези халки богатирите привързвали конете си. Когато пристигнал в града, Иля Муромец също привързал Сивка-белогривка за златна халка.
Слугите видели това, заразпитвали Иля, а после казали на княза:
— Пристигнал е непознат богатир от Муром. И е яздил не по околния път, а по прекия.
Князът и княгинята излезли от двореца. Князът попитал:
— Истина ли е това, което казаха слугите? Вече трийсет години прекият път е затворен. Как ще докажеш, че си яздил по него?
— Ще ти докажа, княже, ако не се побоиш.
Тогава Иля Муромец отишъл при коня, отвързал от стремето Соловей-разбойника и го отвел при княза. Много народ се събрал да види чудовището, всички боляри дошли, богатирите също.
— Е, хайде — казал князът, — запей като славей, зареви като звяр, засъскай като змия. Искам да те послушам.
— Не си ме свалил ти от гнездото — отвърнал Соловей-разбойника, и не ти ще ми заповядваш.
Тогава Иля Муромец казал:
— Запей с половин глас, зареви с полурев, засъскай с полусъсък.
А Соловей-разбойника запял, заревал, засъскал с все сила. И какво станало! Залюлял се дворецът, изпотрошили се стъклата на прозорците, изпопадали кулите, куполите на църквите се изкривили…
Всички освен Иля Муромец — и князът, и княгинята, и болярите, и даже богатирите, изпопадали на земята.
— Как посмя да не ми се подчиниш? — разгневил се Иля Муромец. — Всички ли искаше да погубиш? Градът ли искаше да разрушиш? Малко ли злини си сторил досега?
И той убил Соловей-разбойника.
Оттогава хората започнали да минават по прекия път от Киев за Муром.
А богатирите нарекли Иля свой брат и като по-голям брат винаги го слушали.
Богатирът Святогор бил с огромен ръст. В шепата му, като в лодка, се помествал човек. Силата на Святогор била толкова голяма, че всички хорски работи му се стрували нищожни.
Богатирът търсел да направи нещо, достойно за силата му, но не знаел какво.
„А какво ли ще е, ако повдигна Земята? — помислил Святогор. — Земята е най-тежка от всичко. Ето кое ще ми донесе слава.“ Започнал богатирът да трупа сила. И когато язди, и когато ходи — нищо не поглежда, клепачите му отпуснати, сякаш дреме. Веднаж Святогоровият кон спрял в полето край една ковачница. Богатирът изтеглил крак от стремето и го опрял на нещо. Оказало се, че с ботуша си той запушил комин. Димът се втурнал през вратата, а заедно с него изскочил и ковачът.
— Отпуши, Святогоре, комина — помолил той, — работата ми спираш.
— Ще го отпуша — опомнил се Святогор. — А ти какво ковеш? Мечове или палешници?
— Нито мечове, нито палешници — отвърнал ковачът, — а златни косми. Ако имаш някакво желание, хвърли в горнилото златна пара̀. Аз косъм ще ти изкова от нея. Където падне косъмът, там ще се сбъдне желанието ти.
— Аз имам две желания — казал Святогор. — Искам да вдигна Земята и да си намеря жена.
— Тогава хвърли две парички.
Святогор хвърлил в горнилото две златни пари. И щом те се нажежили до бяло, ковачът започнал работа. Дълго ковал. Накрая изнесъл два златни косъма: единия дълъг, другия къс.
— Монетите бяха еднакви — учудил се Святогор, — а космите станаха различни. Да не си взел за себе си злато?
— Нищичко не съм взел — казал ковачът. — Дълъг стана косъмът, защото не бива да бързаш да изпълняваш първото си желание, а другият е къс, защото второто желание трябва да изпълниш по-бързо.
Святогор вплел двата златни косъма в брадата си и потеглил. Стигнал до едно селце. Щом се изравнил с първата къща, на земята паднал късият косъм. Святогор слязъл от коня, погледнал през прозорчето. На одъра до прозореца лежи болна девойка. Умира. Страшно било да я гледа. Цялата в рани и белези, като че ли обвита с елова кора.
— Това ли е моята жена? По-добре да я убия…
Святогор се хванал за меча, а в това време девойката проговорила:
— Наистина, убий ме, Святогоре. Уморих се от болестта. Но щом съм твоя жена, най-напред ме целуни. За сбогом…
Целунал я Святогор. И щом я целунал, случило се чудо: изчезнали раните по нея, явила се красавица — страните й румени, устните алени, под черните вежди — кафяви очи, шията бяла, а плитката до петите й.
— Как се казваш?
— Маря ме наричат.
— Ще те целуна още веднаж, Маря — казал Святогор. — Може би ще пораснеш като мене.
Пак я целунал Святогор. Станала жена му още по-красива. Но не пораснала. Тогава Святогор взел Маря на дланта си, полюбувал й се, сложил я в джоба си и поел нататък.
Конят на юнака повел Святогор край брега на едно езеро. В езерото рибари теглели мрежа. Дърпат мрежата, но не могат да я издърпат: толкова много риба имало в нея.
— Ей, Святогоре! — викнали рибарите. — Помогни ни! Не ни е по силите, а за теб е нищо работа. В мрежата се е хванала толкова много риба, че всички ние — и жените, и децата, и старците — цяла година ще бъдем сити.
— Теглете си сами — отвърнал Святогор. — Аз трупам сила. Искам да вдигна Земята.
— Да вдигнеш Земята! — изплашили се рибарите. — Ако ти вдигнеш Земята, водата от езерото ще се излее…
Но Святогор вече нищо не чувал. Клепачите му се отпуснали, задрямал. А с една крачка богатирският кон изминавал цял километър.
Вървял Святогор през полето. В полето орачи. Кончетата им слаби, едвам влачат ралото.
— Ей, Святогоре! Дай ни за един час коня си. Ние ще го впрегнем в трийсет и три рала. Наведнаж трийсет и три бразди ще направим…
— Орете си сами — отвърнал Святогор, — не ми е до вас сега. Искам да вдигна Земята.
— Да вдигнеш Земята! — изплашили се орачите. — Та нали изораното с камъни ще се смеси…
Но Святогор нищо не чувал. Носел го конят: една крачка — един километър. Конят сякаш знаел, че богатирът дреме, крачел равномерно, глава не поклащал, с мускул не потрепвал. А Святогор все по-силен ставал. Въздъхне ли — крайпътните храсти като при буря се огъват, кихне ли — небесен гръм. Вече и земята започнала да се люлее под него — толкова тежък станал богатирът.
В това време по същия път срещу Святогор яздел богатирът Иля Муромец. Гледа Иля — отвъд гората се извисява огромен човек. Косата му като копа, веждите му гъсти, брадата му покрива половината гърди. Какво мисли Святогор? Това Иля не знаел. Решил за малко да се скрие в един дъб, за да огледа непознатия богатир. Покатерил се Иля на клоните, а коня отпратил по-далече.
Скоро се приближил Святогор. Слязъл от коня близо до дъба. Отвързал от седлото торбата. Извадил Маря от джоба си. Заела се веднага хубавицата да приготвя: бяла покривка на тревата разстлала, най-различни ястия наизвадила от торбата. Започнали богатирът и неговата жена да обядват. Като се наобядвали, на Святогор му се доспало. Легнал той и заспал.
Тогава Маря тихичко казала:
— Аз веднага те забелязах на дървото. Слизай, юнако, да похапнеш, докато не съм прибрала.
Слязъл Иля Муромец и попитал какъв е нравът на Святогор.
— Нравът му е тих — отвърнала Маря. — Никому зло не е сторил. Но е намислил нещо лошо, все търси място, където може да хване Земята. Иска да я вдигне.
— Да вдигне Земята! — изплашил се Иля Муромец. — Та тогава той и хората ще изсипе от нея…
Грабнал Иля боздугана, бързо се приближил до Святогор и го ударил — Святогор само помръднал вежда. Втори път го ударил — Святогор само се почесал. Трети път ударил — Святогор кихнал.
— Скрий се по-бързо! — казала Маря. — Пъхни се в джоба му.
Пъхнал се Иля Муромец в джоба. В това време Святогор се събудил и казал:
— Мястото е високо, а има комари. Не ми дадоха да спя. Стягай се, Маря. Тръгваме.
И потеглил Святогор по-нататък. Не минало много време, конят му започнал да се препъва.
— Ах ти, мършо! Торба такава! — разсърдил се на коня Святогор. — Все по неравното вървиш, на всяка крачка се спъваш.
А конят отговорил с човешки глас:
— Как да не се спъвам? Троица е тежко да нося.
Святогор пъхнал ръка в единия джоб — намерил Маря. Бръкнал в другия — измъкнал за къдриците Иля Муромец.
— Значи ти си ме събудил? Е-е, благодаря ти! Иначе дълго щях да спя. А трябва да вдигна Земята. Да вървим заедно. Ще погледаш, а после ще разказваш за мене.
Иля Муромец свирнал три пъти и конят му дотичал. Яхнал коня си и тръгнал подир Святогор.
Стигнали до едно пусто място. Тогава паднал златният косъм от брадата на Святогор. Раздал се звън. Златният косъм се ударил о нещо… Сепнал се Святогор. Гледа — подава се от земята медна халка. Зарадвал се богатирът, слязъл от коня, извадил Маря от джоба си и казал на Иля и на жената:
— Сега ще вдигна Земята!
— Не я вдигай! — замолил го Иля Муромец. — Водата от езерата ще се излее. Изораното с камъни ще се смеси. Хората ще изсипеш от Земята…
И Маря се замолила:
— Косъмът е дълъг, Святогоре! Не бързай с тази работа. Спомни си какво ти каза ковачът…
Святогор не послушал. Хванал с двете си ръце халката. Дръпнал. Земята не се помръднала, а богатирът потънал в нея до колене.
Още по-силно дръпнал Святогор — потънал в земята до пояс.
Трети път дръпнал с все сила — потънал чак до гърдите.
— Пусни халката — моли Маря. — Излизай!
Святогор пуснал халката, но да се измъкне не могъл. Помолил Иля да приближи коня. Святогор намотал юздата на ръцете си. Напънал се конят, но не могъл да го измъкне. По-лошо — затъвал богатирът по-дълбоко, а заедно с него и конят потъвал. Сякаш под краката им имало не твърда земя, а тресавище.
— Не ще се измъкна! — казал Святогор. — Прощавай, Маря! Прощавай и ти, Иля Муромец! Приближи се към мене, ще ти вдъхна половината от моята сила.
Приближил се Иля. Святогор дъхнал и му дал половината от своята сила.
— Ела още веднаж, Иля — повикал го Святогор, — още сила ще ти дам.
— Не ми трябва повече — отвърнал Иля Муромец, — на земята тежко ще й стане. Прощавай!
Тогава изчезнал Святогор заедно с коня си в земята. И медната халка потънала. В полето останало равно място.
— Да вървим — рекъл Иля Муромец на Маря, — ще те заведа в някой град.
— Не — казала Маря. — Аз ще остана тук. Благодаря ти за добрите думи. Тръгвай сам, юнако.
Иля Муромец препуснал. А Маря заплакала. Плакала тя, плакала и не усетила как се превърнала в ракита.
Клоните на ракитата били тънки, листата — тесни. До самите й корени — извор.
Ето вече хиляда години минаха, може би и повече — блика от земята чиста вода. Като че ли Маря все плаче за неразумния богатир, чиято сила била огромна, но не съумял да я използува както трябва.
Веднаж киевският княз събрал на пир всичките си боляри, всичките войводи, всички богатири, всички дружинници.
Узнал за това бусурманският цар. Помислил си: „Докато те пируват, моята войска незабелязано ще се приближи до Киев. Ще завладея града, ще награбя много богатства, ще взема пленници, дворците и къщите ще изгоря.“ Бусурманската войска веднага тръгнала в поход. Най-отпред препускали конниците. Те пленявали всеки, когото срещнели по пътя, и нямало кой да предупреди киевчани за близката беда.
Като тъмен облак се движела по равното поле вражата войска.
А в двореца на княза вече много дни пирът продължавал. Уморили се свирците да свирят. Песнопойците се уморили песни да пеят. Танцьорите едвам се държали на краката си. Тогава гостите започнали да разказват кой в какви походи е участвувал, какво е чул и видял.
Князът слушал всички и ги хвалел. Раздавал подаръци на най-смелите: на един подари скъпа дреха, на друг — сребърна чаша, на трети — шепа жълтици.
На отделна пейка, покрита с кадифе, седели богатирите. Сред тях бил и Сухман. Само той мълчал. Князът го попитал:
— С какво да те наградя? Ти за себе си нищо не разказваш. Но ние знаем: много врагове си победил, храбро си защищавал руската земя. Ако искаш, вземи от мен едно село. Ако искаш, цял град вземи.
— Благодаря — отвърнал Сухман. — Нищо не ми трябва.
— Как така не ти трябва? — учудил се князът. — Може би тайно ми мислиш злото, затова се отказваш от подарък.
— Зло никому не мисля — казал Сухман. — И за да ми повярваш, ще ти уловя един лебед. Другите князе имат в дворците си мечки, вързани със синджири, нека в твоя дворец да живее бял лебед.
Зашумели гостите — трудно се улавя лебед. Дори и със стрела не всеки може да го прониже. А князът се зарадвал. Заповядал на слугите да изкопаят езеро под прозорците на двореца и да го напълнят с чиста вода.
Сухман яхнал коня, обещал да се върне след един ден и напуснал града.
Юнакът стигнал до река Днепър. Гледа има ли по тихите места лебедови ята. А водата на реката мътна, примесена с пясък.
— Защо си мътна ти, река Днепър? — попитал Сухман.
Реката му отвърнала:
— Как да не съм мътна? Трети ден вече бусурманите строят мост. Искат да ме преминат и да нападнат Киев. А аз ровя бреговете, моста руша. Но вече нямам сили…
Юнакът се изкачил на един хълм, погледнал отвъд реката и видял в равното поле огромна войска — четиридесет хиляди конници, а останалите — не могат да се преброят.
„Късно е да се връщам за помощ — помислил Сухман. — Жалко, мечът и боздуганът останаха в къщи…“
На хълма растели дъбове. Сухман измъкнал един по-здрав, вейките му пречупил, клоните му окършил. С две ръце хванал върха на дървото. Тогава силно изцвилил конят на богатира и прескочил реката. Озовал се юнакът пред вражеската войска.
Че като замахнал Сухман с дървото, като заудрял бусурманите! Надясно замахне — отвори се улица. Наляво замахне — уличка. Изпопадали враговете. Не минало много време, Сухман повалил всички.
Но и самият той — ни жив, ни умрял. Целият в рани от стрелите.
Приближил се богатирът до реката. Промил раните. Затъкнал в тях макови листа, та да не изтича кръвта. Помолил се на раните:
— Не ме болете! Не в разпра, ненапразно съм ви получил. Киев спасявах, руската земя защищавах от враговете.
И раните престанали да го болят.
Яхнал Сухман коня. Тръгнал за Киев.
Първи видели Сухман болярските синове. Те били завистливи и зли.
— Ти, Сухмане, обеща да донесеш жив лебед. Къде е белият лебед? В облаците ли лети?
След болярските синове дотичали болярите. И те започнали да се надсмиват на Сухман. Нарекли го самохвалко. С пръст го сочели. Пред двореца излязъл и князът. Гледа, богатирът се е върнал с празни ръце. Разсърдил се:
— Така ли ми служиш? Да не мислиш да се подиграваш с мен?
— Не се сърди — казал Сухман. — Не ти донесох бял лебед. Не удържах на думата си. С бусурманската войска се бих. Бяха четиридесет хиляди на коне, а останалите — безброй. Всички повалих.
Като чули това, болярските синове и болярите още повече се развеселили. От смях се натръшкали по земята.
Виж ти каква лъжа измислил, та да не моли княза за прошка!
Князът се разгневил още повече. Заповядал да вържат ръцете на Сухман и да го затворят в тъмна тъмница.
Болярите вързали ръцете на Сухман. Затворили го в тъмна тъмница.
Чули за това богатирите. Отишли при княза и най-големият юнак Иля Муромец рекъл:
— Как можа, княже, да направиш това? Повярва на болярите, а не повярва на юнака! Ако не оправиш работата с чест, ние сами ще пуснем Сухман на свобода. А сега ще изпратим в равното поле богатира Добриня. Нека да види какво става там.
Отишъл Добриня в равното поле. Донесъл дъба, с който се сражавал Сухман.
Като видял дъба, князът за нищо не попитал Добриня, изтичал в тъмницата, пуснал на свобода Сухман. А дебелото стъбло на дъба станало на трески — всички видели какво сражение е било в равното поле.
Сухман излязъл от тъмницата. Сам князът му развързал ръцете. Поискал прошка. Заповядал на слугите да донесат злато, сребро, бисери, скъпо оръжие, сърмени дрехи, шапки от скъпи кожи — дар за Сухман.
А Сухман горчиво се усмихнал. Дори не погледнал княжеските дарове.
— Добре ме изпращаш, княже. Така да ме беше и посрещнал… А на вас, богатири, благодаря! В радостни дни ми бяхте другари. Другари ми останахте и в тежки дни. Не ми се ще да се разделям с вас. Но от обидата ме заболяха раните. Така ме болят, така ме болят, че нямам сили да търпя. Прощавайте!…
И Сухман напуснал княжеския дворец. Излязъл от Киев. Отишъл на брега на река Днепър. Там махнал от раните маковите листа.
И умрял.
В Руската земя се родило едно момче. Баща му, Никита Романович, умрял, не дочакал раждането му. Останала само майка му — Анфимия Александровна.
Тя мечтаела синът й да живее добре на белия свят. Злите хора добре не живеят, само добрите. И майката нарекла момчето Добриня: ако синът й намисли нещо лошо, името му да го предпазва от злото.
Расъл Добриня, расъл и израсъл голям юнак. Майката се радвала: коя майка не се радва, щом синът й е силен и напет. Но понякога се натъжавала: знаела, че ще дойде време синът й да надене доспехите, да вземе меча, да яхне кон и да тръгне през равното поле.
В равното поле никой не живеел. Растяла из него не зелена трева, а сива. Сива, защото из равното поле има много мъка, там са убити много юнаци. Разпръснати лежат техните кости.
От едната страна на равното поле се простирала Руската земя. От другата — земя враждебна. Понякога над равнината небето почернявало: не от тъмен облак, а летяла и закривала слънцето ламя седемглава. От своите Сарацински планини, отвъд река Почайна долитала ламята в Руската земя. Тя отнасяла хора, държала ги затворени в пещери, живи ги изяждала. С нея се сражавали богатири в равното поле. Но никой не можел да я победи.
Анфимия Александровна неведнаж казвала на сина си:
— Не отивай към Сарацинските планини. Не се къпи в река Почайна. Ти си ми едничък. На кого ще ме оставиш?
Не послушал Добриня. Тръгнал. Дълго яздил по равното поле. Не един ден, не една нощ. Когато виждал бели юнашки кости, спирал коня, свалял шлема, скланял глава. Най-после стигнал до река Почайна. Река като река, единият бряг нисък, другият — стръмен. Водните струи текат лениво.
Повел Добриня коня към водата да го напои. А конят дърпа юздата от ръцете му и страни от реката. „Зла река, но аз все пак ще се изкъпя!“ — помислил Добриня. Забил копието в земята. Завързал за него коня. Свалил доспехите, одеждите, влязъл в реката. До брега водата била топла като в котел. Но заплувал Добриня. По средата полетели от водата искри. На другия, стръмния бряг, над вълните се издигнал пламък, появил се дим.
Добриня изскочил на стръмния бряг и през дима видял: ламята стои на четирите си лапи, с криле дращи по земята, протяга към Добриня седем глави. Страшно страшилище! Цялото в студени люспи. Устните на ламята лакоми, зъбите й остри като железни гвоздеи.
„Ето я и смъртта ми! — помислил Добриня. — Не са у мене нито мечът, нито копието.“
— Е, юнако! — казва ламята. — В пещера ли да те затворя, или веднага да те изям? Седмата ми уста днес нищо не е хапвала.
— Твоя воля — отговаря Добриня, — защо да се мъча в пещерата. Изяж ме сега. Само за едно съжалявам: видях те отпред, разреши ми, преди смъртта си, да те видя и откъм опашката.
— Виж — казала ламята.
Добриня заобиколил чудовището. Хванал го с двете си ръце за опашката, напънал се и го завъртял над главата си. Веднаж завъртял, дваж завъртял, а на третия път ударил ламята в земята. Дъхът едва не й изскочил. Затворила си очите тя и застенала:
— Смили се над мене, юнако! Спомни си за майка си, тя те нарече Добриня. Направи добро на моите малки, не ги оставяй сирачета. Бъди им по-голям брат. Аз ще ти бъда по-малка сестра. Няма да прелитам повече над Руската земя. И ти дай дума, че няма да яздиш към Сарацинските планини.
— Добре — казал Добриня. — Така да бъде. Само че ти не забравяй уговорката.
Спуснал се Добриня от стръмния бряг, под огън, под вода доплувал. Облякъл се. Яхнал коня и поел към къщи, към Киев.
Разказал Добриня на майка ся какво му се случило, как се бил с ламята, каква уговорка направил. Изслушала го Анфимия Александровна и казала:
— Трябва да бъдеш добър с хората, сине, а не с ламята. Докато ти яздеше по равното поле, тя прелетя над Киев и отнесе княжеската племенница Забава. Девойката плетяла с дружки венци на ливадата. Толкова хубава беше, толкова весела… Жал ми е за тебе, скъпи сине, но какво да се прави. Помогни на Забавка. Твоя е вината, че сега тя лежи в пещера и чака горчивата си участ. Иди в конюшнята, вземи коня Бурко. Той служи вярно на баща ти и на дядо ти — и на тебе вярно ще служи. Ето едно камшиче, изплетено от седем разноцветни копринени връвчици. Ако конят ти се умори, ако започне да се спъва, удари го с това камшиче, но без нужда не го бий. Тръгвай. Чакам те здрав и невредим.
Сбогувал се Добриня с майка си. Оседлал Бурко. Взел копието, взел дъбова тояга, взел меч и лък със стрели. Яхнал коня. Само докоснал поводите — рипнал конят, портата прескочил. С втория скок прехвърлил градската стена над стражницата. С третия се озовал в равното поле.
В полето — тихо, тревата — полегнала. Слънцето не се показвало иззад облаците, сякаш се страхувало да види страшната битка, която приближавала.
А откъм Сарацинските планини плъзнали ламички. Толкоз много — брой нямали. Ламичките заувисвали по нозете на Бурко. Не му давали крака да вдигне, омотали го, оплели ги като с въжета. Уморил се конят, започнал да се спъва. Тогава Добриня го шибнал със седемцветното камшиче. Откъде се взе тази сила у Бурко! Препуснал той — грива и опашка по вятъра развял. Отърсил ламичките от краката си. Ако камък попаднел под копитото, излитал надалече. От земята Бурко искри вадил.
Спрял се Бурко чак до Сарацинските планини. Планините високи, върховете им забулени с облаци. А в подножието — пещери. Входовете им затворени с железни порти. На портите висят медни катинари — всеки колкото ведро.
И ето, излязла от процепа седемглавата ламя.
— Здравей, побратиме! — казва тя на Добриня. — Защо наруши уговорката и дойде в Сарацинските планини, защо изпотъпка моите ламички? Нима не съм ти сестра?
— Ти първа наруши уговорката — отвърнал Добриня. — Защо похити Забавка? Ти повече не си ми сестра и аз не съм ти брат. Върни Забава с добро, отвори пещерите, пусни на свобода пленниците.
— Няма да ти дам Забава. Пленниците няма да освободя. Ще се бия с тебе.
Тогава започнал бой. Не на живот, а на смърт.
Три дни и три нощи продължило сражението. Мечът на Добриня се счупил, тоягата станала на трески, всички стрели били изстреляни. А ламята обгаряла богатира с пламък, богатирския кон заслепявала с дим.
Свършили силите на Добриня. Не ще надвие ламята, не ще спаси Забава!
В този миг той чул гласа на майка си: „Ти, сине, три дни и три нощи се сражава. Сражавай се още три часа!“
Събрал Добриня цялото си мъжество. Прицелил се с копието в сърцето на ламята.
— Отстъпи назад, Бурко — прошепнал Добриня на своя кон, — отстъпи и спри като закован…
Отстъпил Бурко. А седемглавата ламя помислила, че богатирът се изплашил, бяга по бойното поле. Втурнала се към Добриня. Изведнаж конят спрял като закован. И седемглавото страшилище се нанизало на копието. Дошъл краят на ламята.
Но това още не било победата на Добриня. Кръвта на ламята заляла цялата земя като вода при наводнение. Отначало била на Бурко до коляно, после се издигнала до самите ноздри на коня. Три дни и три нощи Добриня не можел да слезе от него. Мислел юнакът, че трябва да си върви, че няма да може да спаси Забава и да освободи пленниците. Тогава отново чул гласа на майка си: „Сине, удари копието в земята. Кръвта на ламята ще изчезне в нея“.
Ударил Добриня копието в земята и кръвта изчезнала в нея. И веднага пораснала трева, цъфнали камбанки.
Пуснал Добриня коня на ливадата да пасе, а самият той при пещерите отишъл.
Затрошил богатирът катинарите на вратите.
— Излизайте, добри хора, на белия свят! Свърши се вашият плен. Няма я вече седемглавата ламя. Аз я убих.
Много хора излезли от пещерите. Не вярвали на своето щастие, на избавлението си.
Когато Добриня отворил последната пещера, оттам излязла Забава — прекрасната девойка. Взел богатирът Забава на ръце, повикал Бурко и се качили на него.
— Ей, добри хора! — Викнал Добриня. — Който е от Руската земя, да отива в Руската земя. А които сте от други земи, идете всеки в своите земи.
И поел Добриня със Забава към родния Киев.
Дълго яздили богатирът и прекрасната девойка. Но ето, показали се вече киевските камбанарии и стражници. Тогава Забава казала на Добриня:
— Добриня, бих те нарекла роден баща, но баща си имам. Бих те нарекла роден брат, но и брат си имам. Бих те нарекла любим, но ти ще обикнеш ли девойката Забава?
Добриня нищо не отвърнал. Дълго мълчал, после казал:
— Бих те обикнал, Забавке. Но ти си от княжески род, а аз от селски. Князът няма да ни позволи да се оженим…
Влезли през градските порти. Хората ги видели и настъпила обща радост. Повече от всички се радвала майката на Добриня — Анфимия Александровна.
Когато пленниците на седемглавата ламя се върнали в своите страни, много народи узнали за подвига на Добриня.
