Цончо Родев
Съкровището на Лизимах

Ръкописът на Клитарх^[1]

Нашите читатели, които следят и други научно-популярни и научни списания или дори само научните колони на ежедневниците, вероятно ще бъдат много изненадани, като срещнат отново подписа на Страхил Смилов, „злополучния герой на нашумелия скандал с ръкописа на Клитарх“, както благоволи да ме нарече вестник „Вечерна поща“. Към тях се обръщам с молба да не бързат да пращат възмутени писма до редакцията поне преди да са прочели този репортаж до края. Нещо повече. Бях си обещал да пиша скромно и достолепно, както подобава на победител, но не мога да се въздържа и ще се похваля: аз, Страхил Смилов, съвсем не съм толкова злополучен, щом от три дни нося в джоба до сърцето си заповед, с която „за особени заслуги към списанието“ от обикновен литературен сътрудник съм повишен в редактор…

Една цигара, другарю Смилов?

На 24 март секретарката на редакцията надникна в стаята ми и каза безразлично:

— Страхиле, при шефа!

Помня, че неволно смръщих вежди. И досега не мога да разбера дали това недоволство произлизаше от стария войнишки навик („не се върти около началството, че ще ти намери работа!“) или пък още тогава съм предчувствувал какви големи неприятности ме очакват.

— При шефа или при заместника? — попитах аз.

— При Божилов естествено — каза секретарката и хлопна вратата.

Нека използувам времето, докато отивам към кабинета на заместника, за да ви издам една тайна. Нашият главен е тих и разбран човек, само че като всеки главен той не е само „главен“, а „много главен“ и затова непрекъснато е по разни заседания, рядко се мярка в редакцията и оставя всичко на заместника си Божилов. А Божилов е проклет за десет главни. Съдете сами — когато главният ти се кара, имаш чувството, че те потупва благосклонно по рамото; когато заместникът благосклонно те потупа, по рамото ти остават синини. А ако някога по неизбежност се наложи да ти каже добра дума, той придобива такова изражение, като че ли страда от зъбобол…

След като ви обясних това, вероятно няма да се учудите защо, докато вървях по коридора, аз бързо пресмятах какъв ли ще е този път поводът, за да чуя обичайните думи: „Глоба четвърт заплата, Смилов!“

И тъй, почуках и влязох. Божилов вдигна глава от книжата по бюрото си, обърна се към мене и ми се усмихна. Смръзнах се — в дългата история на нашето списание това беше втората усмивка на Божилов. Първата, преди шест години, беше по повод неволна коректурна грешка, превърнала един израз в твърде пикантно двусмислие и станала причина за цяла серия неприятности.

— Заповядайте, хм, другарю Смилов — покани ме той, като ми показа креслото срещу себе си. В този момент гласът му звучеше просто нежно. — Една цигара?

Облегнах се назад, въздъхнах и смирено извърнах очи към небето. Цигара от Божилов — това означаваше най-малко уволнение. И с примирението на осъден на смърт взех цигарата.

— Вижте какво, Смилов — започна той. — Вие добре поработихте напоследък. Някои ваши материали, хм, вдигнаха доста шум, хмм, и така да се каже, хмммм, постигнахте твърде забележителен успех.

— Всеки според възможностите си — отговорих. Както знаете, аз съм най-скромният и стеснителен човек под слънцето.

Нисък и пълен, но удивително подвижен човек, другарят Божилов има плешива като диня глава, четинести мустаци и малки миши очи. Сега тези очички ме стрелнаха свирепо, но той не повиши тон, когато каза:

— Херостратов успех, но, хм, заслугата наистина е ваша.

Скаран съм с историята още от училище и затова не зная кой е този приятел Херострат^[2], с когото ме оприличаваха. Но думите за заслугата разбрах отлично. А в това време Божилов продължи:

— Ето, например през декември вие поместихте статията „Ръкописът на Клитарх“, нали? Една, хм, превъзходна във всяко отношение статия, няма какво да се каже. В нея има просто всичко — млади български учени, смело спущане на 540 метра дълбочина под водата, откриване на античен кораб, напълно запазен ръкопис на древния историк Клитарх, дори, хмм, факсимиле на първия свитък на ръкописа. И само едно сте пропуснали: да споменете, че това е научно-фантастичен разказ…

— Но това не е никакъв разказ! — възкликнах аз. — Писал съм чистата истина! Ами че ако беше научно-фантастичен разказ, героите на събитията нямаше да се казват Климент и Стефан, а както у всички автори — Боян, Андрей или в най-лош случай Чавдар.

— Искате да кажете, че инженер Климент Васев и доктор Стефан Калинов съществуват? — попита той безизразно.

— Разбира се — отговорих колкото се може по-твърдо.

— За съжаление светът, хм, не е на същото мнение, Смилов. — Божилов се зарови в разхвърляните по бюрото му списания и изрезки. — Ето, ще ви прочета някои чужди мнения, които са, хм, твърде любопитни. Да вземем например съветското списание „Мир сегодня“: „Нашият български колега Страхил Смилов — пише там — очевидно се е поувлякъл. Дълбочината 540 метра е недостижима за леководолаза. Швейцарецът Ханес Келер, макар и с цената на два човешки живота, слезе на 305 метра, но пак престоят му не превиши 4–5 минути. Какво да кажем тогава за българите Климент Васев и Стефан Калинов, които не само са слезли на 540 метра, но са престояли и работили с часове на тази дълбочина? Явно колегата Смилов е търсил евтина сензационност, която надали спомага за реномето на представляваното от него списание“. — Той остави едната изрезка и взе друга. — Италианците в „Оджи е домани“ съвсем не са така деликатни. Те пишат направо: „Манията за превъзходство, обхванала комунистическия свят, понякога взема необуздани размери. Българите например съобщават за подводни археологически изследвания, извършени на ни повече, ни по-малко от 540 метра дълбочина в Черно море. На указаната географска точка в Черно море дълбочината наистина е 540 метра. Това впрочем е единствената истина в статията на г-н Страхил Смилов. Ние се обърнахме към физиолога проф. Луиджи Бианки и леководолазния специалист Марио Мартелота, които ни заявиха категорично, че писаното от г-н Смилов е абсурд или по-скоро дръзка фалшификация. Дълбочината 540 метра е физиологически недостижима за човешкия организъм, а същевременно не съществува леководолазен апарат, зареден с каквато и да е газова смес, който да осигури спущане на такава дълбочина. Така че мнимият ръкопис на Клитарх, който възбуди духовете на научния свят, не е нищо повече от уродлива рожба на въображението на автора и… остава за негова сметка.“ Моля, моля, имайте търпение — каза Божилов, като забеляза, че искам да го прекъсна. — Да отворим и френското списание „Сианс пур тус“: „Един оригинален ръкопис на Клитарх с пълния текст на неговата «История» безспорно би представлявал археологическа находка от най-голяма величина. Затова не е изненада, че съобщението на българите предизвика такова вълнение сред научните среди. Ние бързаме да предупредим нашите читатели, че се касае за един несръчен научно-фантастичен разказ, представен от автора като неоспорим научен факт. Най-добрите подводни специалисти са единодушни, че засега споменатите дълбочини са извън възможностите на леководолазите и че дори теоретичната граница на спущане, независимо от състава на дишаната газова смес, е 450 метра. Дълбочината 540 метра може да бъде достигната например с батискаф^[3] или мезоскаф^[4], обаче с тях е невъзможно да се извършат подводните разкопки и изследвания, за които пише г-н Страхил Смилов.“

— Но, другарю Божи… — започнах аз, ала той отново ме прекъсна:

— Почакайте, почакайте. Вижте какво пишат швейцарците в тяхната „Акта аркеологика хелветика“: „Заблуждението на историците се дължи на две причини: извънредно сръчния фалшификат на факсимилето, в което са запазени всички лексически и палеографски^[5] особености на гръцкия език от епохата, и възможността a priori да бъдат намерени древни ръкописи в споменатия район. Както е известно, Ксенофонт^[6], описвайки пиратството на траките около град Салмидес^[7] (приблизително в района, указан от автора на «Ръкописът на Клитарх»), споменава, че тяхна жертва са станали много гръцки кораби, натоварени със «сандъци, изписани свитъци и много други неща, каквито моряците носят в дървени кутии» («Анабазис», VІІ, 5, 12). Това подсказва, че мистификацията вероятно не е дело на журналист, а на добър историк и отличен познавач на античния гръцки език. Но водолазните специалисти са единодушни, че…“ и така нататък.

— Виждате ли? — извиках аз, като за пръв път усетих твърда почва под краката си. — Значи наистина е възможно да се намери такъв ръкопис! А що се отнася до някакви фалшификации, вие знаете, че от историята са ми познати само две дати — трети март и девети септември, а от гръцкия език — само буквата алфа…

— Не се горещете, драги Смилов — отново ме прекъсна Божилов. Бих предпочел най-ужасната ругатня пред това негово „драги“. — Вашите нерви ви изневеряват, пък аз не съм прочел и половината от чуждите мнения за вашата, хм, забележителна статия. Тук имам няколко други, не по-малко ласкателни статии от полски, чешки, източно– и западногермански, английски, гръцки и американски автори. Добре, няма да ви ги чета, щом дразнят самочувствието ви. Но, хм, позволете поне да хвърлим заедно един поглед на нашата преса. Ето „Археологически вести“: „Авторът — т.е. вие — надали съзнава каква пакостна «услуга» направи на репутацията на нашата наука“. Списание „Морски простори“: „Едно списание, на което бяхме свикнали да вярваме, смая света с нелепата си сензация, резултат на пълно невежество в азбучните истини на леководолазното дело. Не е ли странно, че никой от българските леководолази не е чувал нито за описаното феноменално спущане, нито дори имената на Климент Васев и Стефан Калинов? Или може би колегата Смилов ще признае, че те са рожба на фантазията му?“ Академик Григоров във вестник „Народен глас“: „Най-големият научен скандал от времето на «Веда словена»^[8] до днес.“ Вестник „Вечерна поща“: „Няма ли да се потърси отговорност от онези, които…“

Не издържах повече:

— Стига! Стига толкова! Правете с мен, каквото искате, но престанете с ужасния си поменик!

Божилов ме изгледа с лицемерно съчувствие:

— Така значи — стига! А аз на кого да кажа „стига“, драги Смилов? На дядо господ? Или може би ще ме посъветвате да изпратя окръжно до всички вестници и списания с една-единствена дума — „стига“?

Направих усилие да се овладея и казах студено:

— В края на краищата аз съм само литературен сътрудник, а не историк или специалист-леководолаз.

— Но като литературен сътрудник сте длъжен да проверявате, хм, достоверността на вашите съчинения.

— Пак ви повтарям, че това не е никакво съчинение. През ноември тук, в редакцията, дойде един човек, представи се като инженер Климент Васев, разказа ми за откритието и дори показа първата страница на ръкописа. Предложих му да ни напише една статия за случая, но той отказа.

— Много странен отказ във време, когато всички са уловили моливите — изсумтя под носа си Божилов.

— Възражението му беше, че е свикнал да пише само изчисления и че единственият му литературен труд била автобиографията, която представил при постъпване на работа. Той сам предложи аз да напиша материала, като ми разказа пълните подробности около находката.

— Много любопитно — каза Божилов, но гласът му, студен като надгробна плоча, не издаваше никакво любопитство. — И какво ви разказа?

— Същото, което съм писал. На еди-коя си дата той и доктор Калинов слезли на 540 метра дълбочина в мястото, определено със съответните географски координати. Там намерили потънал античен кораб, окаменял, но напълно запазен, частично затрупан с пясък и тиня. Те работили няколко часа и успели да проникнат в едно от помещенията на кораба, където попаднали на няколко обилно насмолени сандъчета. Взели едно от тях, изнесли го на повърхността и в него се оказал пълният текст на „Историята на войните на Александър Велики“, написан собственоръчно от Клитарх. Това беше всичко. Отидохме при фотографа да преснеме първата страница и…

— … и оттогава „ни вест, ни кост“ от Васев — допълни Божилов.

— Аз ли съм виновен за това?

Очаквах гневно избухване, но последва нещо още по-лошо:

— Още една цигара, другарю Смилов? — предложи Божилов и така отново охлади разпалеността ми. Почака да запуша и продължи: — „Каквото си дробил, това ще сърбаш“, Смилов. Така гласи поговорката, а поговорките са мъдро нещо. Както знаете, вие, хм, сте ми много скъп, но списанието ми е още по-скъпо.

Изправих се. В този момент единствената ми мечта беше да се видя от другата страна на вратата.

— Трябва ли да считам, че съм уволнен?

И тук се случи най-неочакваното:

— По-лошо, Смилов — каза Божилов. — Давам ви едномесечен срок да докажете верността на вашата статия. — Той ми подаде някакъв лист. — Ето ви заповед за командировка. Както виждате, местата на командироването са оставени непопълнени. Вървете, където искате, говорете, с когото искате, правете, каквото искате, но ако след месец не ми представите убедителни доказателства за съществуванието на автентичния ръкопис на Клитарх, обещавам ви, че в списанието ще се появи кратко съобщение, написано лично от мене, което ще започва така: „Бившият сътрудник на редакцията Страхил Смилов…“

Лимонадата не подхожда за сърдечни разговори

Първата ми работа беше да се снабдя с всички възможни ръководства по леководолазен спорт и да ги „изям“ от кора до кора. Това ученолюбиво занятие благополучно ми отне три денонощия. Още три дни отидоха за изкачване стълбите на различните заводи, проектантски организации, технически служби, болници, поликлиники, санаториуми и изобщо всички заведения, където можех с невинен вид да задам неизменните въпроси: „Тук ли работи инженер Климент Васев?“ или „Има ли тук един лекар доктор Стефан Калинов?“ Някой път ще ви разкажа цялата си одисея в тези три дни, в които покрих нормата за „Покорител на върховете“. Тук ще спомена само, че в пожарната команда попаднах на един инженер Климент Васев, но не моя познат рус гигант, а едно беловласо старче, случайно забравено от службата по пенсиите, което ме накара час и половина да крещя в слуховия му апарат защо ми е потрябвал и накрая ме изпрати с думите, че „такива съмнителни типове трябвало да се предават на милицията…“

И най-сетне на седмия ден от паметния ми разговор с Божилов лекарят от здравния пункт на централната столична гара си спомни, че имал един състудент Стефан Калинов. Разбира се, аз се улових за лекаря „като удавник за сламка“, както казват писателите с по-богато въображение. За съжаление любезният лекар не можа да ми помогне много. Той си припомни само, че Калинов бил „някъде от Черноморието“ (тук той ми изреди всички крайбрежни градове и села, които знаеше), и като завършил университета, бил назначен „някъде по Черноморието“ (и отново последва кратка лекция върху географията на крайморската част на страната). Но въпреки всичко аз бях безкрайно благодарен на лекаря за обърканите му обяснения — връзката на д-р Калинов с крайбрежието в моите очи имаше огромно значение! А да не говорим за географските познания, които този разговор ми донесе…

Няма защо да ви казвам, че следното утро ме завари да обикалям медицинските заведения на Варна. Но колкото и да е странно, аз открих следите не на д-р Калинов, а на инженер Васев. Хрумна ми (уви, пак едва на третия ден!) да надникна в Корабостроителния завод и да попитам за инженера. Разговаряхме по този въпрос с главния конструктор, когато изведнъж една мъничка техноложка възкликна до нас:

— Инженер Васев? Климент Васев? О, познавам го, разбира се. — Тя притвори очи мечтателно. — Висок като Мусала, с ласкави сини очи, прилични на планински езера, с могъщи гърди на гладиатор, гъвкав…

Както беше започнала този панегирик, тя можеше да възпява до утре прелестите на Васев. Но аз имах прекалено много грижи и затова я прекъснах, изричайки на един дъх:

— Гъвкав като самокритика, мощен като „Трабант“, скромен като изпълнение на производствен план през януари, точен като Питагоровата теорема, убедителен като цитат и мъдър като Десетте божи заповеди. Същият е! Кажете къде мога да го намеря!

Момичето се изчерви така, както са червени печките в сънищата на студентите.

— Инженер по фина механика в УДР — Бургас. — Тя произнесе инициалите „удере“.

— Говорете български, дявол да го вземе. Кой и кого ще одере в Бургас?

— УДР — повтори тя сломено. — Управление на държавния риболов.

В следващата минута аз вече тичах презглава към агенцията на ТАБСО. И точно в 12 часа на обед бях „при часовника“ — онзи кръстопът в Бургас, където по традиция бургазлии си правят срещите.

Спрях за малко да обмисля положението. Но не стана нужда да мисля дълго — часовникът над главата ми показваше дванадесет и една минута, когато някой се докосна до рамото ми и един приятен бас заговори приятелски:

— Другарят Страхил Смилов, ако се не лъжа?

Обърнах се, после издигнах глава нагоре. Пред мен беше инженер Климент Васев и ми се усмихваше сърдечно. Хората, които ме познават, няма да повярват, но в този момент бях просто онемял. Цели десет дни бях кроил планове какво и как да кажа на Васев, а сега, когато беше пред мене в целия си великански ръст, не можех да издам нито звук.

— Не се учудвайте, че съм запомнил името ви след единствената ни среща — продължи той тактично и, така да се каже, „хвана бика за рогата“. — И да го бях забравил, то толкова нашумя напоследък, че щях да си го припомня. Впрочем отдавна очаквах да ме посетите. Дори по едно време се готвех да прескоча до София, за да ви видя в редакцията. — Той отново се усмихна. — Не греша, като мисля, че сте тук заради мене, нали?

Кимнах. Самообладанието и говорът ми се връщаха твърде бавно.

— Искам да поговоря с вас по повод ръкописа на Клитарх — успях да изрека най-сетне.

— Така и предполагах. Кой ли не говори сега за този ръкопис и… за вас… Но в момента за съжаление нямам време. Свободен ли сте довечера?

Уговорихме да се срещнем вечерта в едно тихо ресторантче близо до морето. На сбогуване той отново се усмихна:

— Бъдете спокоен. Нямам никакво намерение да се укривам…

И без да го казвам, ще се досетите, че вечерта го чаках в ресторанта цял час преди уреченото време. Но този следобед не мина напразно за мене. Аз хубавичко потичах (вече имах такава тренировка, че бих могъл да бия Рон Кларк на 10 000 метра!) и успях да се въоръжа с малко повече сведения за предстоящия разговор.

Инженер Климент Васев беше наистина специалист по фина механика и оптика, „царуваше“ в съответната лаборатория на УДР (ето как са прилепчиви пороците — започнах и аз да говоря с тези наши ужасни съкращения) и там си бе извоювал име на един малък технически гений. На възраст колкото мене, т.е. тридесетгодишен, ерген, с малко затворен и необщителен характер, той нямаше личен живот извън работата и лабораторията си.

Единственият човек, за когото можеше да се каже, че е приятел на Васев, беше другият герой на моята злополучна статия — доктор Стефан Калинов. В Бургас не срещнах човек, който да е в състояние да обясни какво може да свързва двама толкова различни по характер хора. Потомък на много поколения созополски рибари, Калинов за рекордно късо време се бе издигнал до пръв хирург на окръжната болница (въпреки прехвалената ни софиянска осведоменост едва тук научих, че няколко сърдечни операции на Калинов получили световна известност и признание), но бе запазил широтата, сърдечността и топлотата на хората, в кръвта на които е просмукан соленият лъх на морето. Той минаваше за весел и общителен човек, добър спортист, притежател на няколко купи, спечелени в по-млади години на различни плувни първенства, и на отлична колекция от препарирани черноморски обитатели, която издаваше страстната му привързаност към морето. Последното, което научих за него, беше, че през изминалата зима той станал жертва на някаква злополука, получил емболия^[9] и едва останал жив — прекарал една седмица в безсъзнание, после получил парализа на краката и едва преди месец се оправил.

И тъй, Климент Васев пристигна точно на минутата. Исках с вечерята да поръчам и нещо ободрително за пиене, но той отказа — бил въздържател. Това наложи да се задоволим с лимонада. Едва дочаках келнера да се отдалечи, и заговорих оживено:

— Вижте, Васев. Вие си устроихте хубава шега с мене. Честна дума, бих се смял заедно с вас, ако, тази шега нямаше печални последици за мене. Без да говорим за това, че на всички езици името „Смилов“ стана синоним на „лъжец“, мен ме заплашва и съвсем конкретна опасност. След осемнадесет дни ще почукам на вратата ви, за да търся работа…

— Не виждам основание за това, другарю Смилов.

— Бих искал същото да казваше и шефът ми.

— Но ръкописът на Клитарх съществува и аз го държа на разположение на неверниците, били те шефове, научни работници или журналисти.

— Добре, да приемем, че е така, макар че вече и аз искрено се съмнявам. Но защо не ми казахте, че сте го изкопали под крушата в бащиното ви лозе или сте го намерили зазидан в стената на старата си къща?

— Много просто — защото не е вярно. — Той се ухили. — При това нито баща ми има лозе, нито аз — стара къща.

Отпих няколко глътки от сладникавото питие и подхванах отново:

— Добре. От това излиза, че ръкописът наистина е намерен от вас и доктор Калинов на морското дъно. Бихте ли ми казали на каква дълбочина е този кораб, за който ми бяхте съобщили?

— Точно на същата, която вие писахте в статията — 540 метра. Мога да добавя, че този ръкопис не е единствен в товара на кораба.

— Добре — за втори път казах аз. Без да искам, гласът ми прозвуча нервно и напрегнато. — Тази дълбочина е почти недостижима за човека. Дори и най-модерните подводници не могат да я преодолеят. Наистина с някой от съвременните батискафи човек може да се спусне така дълбоко. Това приемам. Но не е възможно да се правят разкопки и да се вземе предмет през илюминатора^[10] на батискафа. Това може да извърши само човек, който не е затворен в плавателен съд и не е свързан с повърхността.

— Напълно вярно — съгласи се Васев. Лицето му беше сериозно, но очите му се усмихваха.

— Ето какво, Васев. Аз самият не съм леководолаз, но смея да кажа, че добре познавам проблемите на леководолазното дело. И затова смятам тезата за спущане на човек в подобни дълбочини за абсурдна. Позволете ми да изложа мисълта си.

— Говорете спокойно. Нищо не ни принуждава да бързаме.

Моля читателите за извинение — в интерес на разказа съм принуден да отворя една голяма скоба и в нея да предам част от по-нататъшния ни разговор с Климент Васев не под формата на диалог, а като популярно изложение на някои факти. Причината е само една: когато разговарят помежду си, леководолазните специалисти използуват терминология, която прави думите им неразбираеми за неспециалиста — съвсем като разговорите между лекари. Ето накратко съображенията, които му противопоставих:

Дишането под водата е възможно само ако се диша въздух или друга подходяща газова смес със същото налягане, каквото е налягането на водата в достигнатата дълбочина. В противен случай гръдните мускули не могат да преодолеят външното налягане и да отворят гръдния кош. Това ще доведе до задушаване и при разлика в налягането от няколко атмосфери до смачкване на гръдния кош под тежестта на водата.

За да диша, леководолазът разполага с бутилки сгъстен въздух под налягане 150 или 200 атмосфери и специален автомат, който изравнява налягането.

— Така е — кимна Васев. — Досега между нас няма противоречия.

Признавам, че неговата самоувереност ми действуваше на нервите, но аз си наложих да запазя спокойствие и да говоря колкото се може по-убедително.

— Щом няма противоречия, след минута ще ви притисна до стената, Васев. Защото не можете да отречете простия закон от физиката, че под водата налягането расте с една атмосфера на всеки десет метра.

— Признавам и това.

— Е добре. Ако приемем, че един леководолаз с вашите „скромни“ габарити на повърхността с всяко вдишване поема два литра въздух, на десет метра той поема по обем пак два литра, но този въздух е сгъстен, по-плътен и по количество се равнява на четири литра. На двадесет метра ще поглъща шест литра, на тридесет метра — осем литра. — Извадих молив и върху книжната салфетка направих една проста аритметична сметка. — Гледайте добре, Васев. На 540 метра дълбочина налягането е 55 атмосфери. Вие, който на повърхността поглъщате два литра въздух с едно вдишване, на 540 метра ще поглъщате по сто и десет литра наведнъж. Един голям съвременен леководолазен апарат съдържа около четири хиляди литра въздух. Ето, разделям четири хиляди на сто и десет и веднага става ясно, че цялото съдържание на апарата ще ви стигне за тридесетина вдишвания, което прави по-малко от две минути престой, без да говорим за необходимия въздух за слизането и изплуването.

— И до какъв извод стигате? — попита спокойно Васев, когато свърших и го изгледах победоносно.

— Че твърдението за ваше лично спущане с леководолазен апарат до…

— Не — прекъсна ме той остро. — Не ми приписвайте думи, които не съм казвал. Аз твърдях и твърдя, че с Калинов сме слизали на 540 метра дълбочина и сме извадили ръкописа на Клитарх, но не съм споменавал думите „леководолазен апарат“. Не искам да ви обиждам, но тези думи се съдържаха и във вашата статия, без да съм ги казвал аз.

Последното изречение бе изречено по такъв начин, че — ако имаше в него и едно „хм“ — бих повярвал, че го произнася Божилов.

— Но вие се съгласихте с мене — продължих упорито, — че изследванията вътре в кораба могат да се извършат само от човек, който не е затворен в подводница или батискаф и който изобщо не е свързан с повърхността, понеже от каквото и да е направена, една тръба за въздух или ще експлодира в горната си част под страшното налягане в нея, или ще се скъса под собствената си тежест.

— Това приемам.

— Тогава?

Климент Васев не отговори. Той седеше неподвижно, съсредоточил поглед в жълтите отблясъци на лимонадата в чашата си.

— Защо мълчите? — подканих го аз.

— Защото това, което казвате, е вярно, но не по-малко вярно е и другото — че Калинов и аз наистина слязохме на тази дълбочина.

— Би могло да се каже, че „и вълкът е сит, и агнето — цяло“, ако в София не ме чакаше съвсем недвусмислена заповед за уволнение…

Инженерът отново замълча. Една вена на сляпото му око пулсираше нервно. Погледнах часовника си. Наближаваше единадесет. Посетителите бяха оредели и келнерите дремеха по ъглите на ресторанта.

— Опитайте се да ме разберете, другарю Смилов — заговори най-сетне Васев. — Онова, което ви казах в редакцията, е абсолютна истина. С моето съобщение аз мислех, че правя услуга на българската наука. Може и да съм се лъгал. Във всеки случай положително е, че съм нямал никакво желание да ви създам неприятности.

— Тогава бихте могли да ми помогнете да изляза от тях — казах аз и мислено се проклех за сълзливите нотки, прозвучали в гласа ми.

— Там е нещастието, че ми е невъзможно. Поне засега. Повярвайте ми, това не е каприз. Съществуват непреодолими причини за моето мълчание. Напълно непреодолими! Но аз ви давам мъжката си дума, че в първия момент, когато пречките бъдат премахнати — а той може би не е далеч, — ще ви намеря и ще ви дам възможност да се реабилитирате.

— Освен ако дотогава не съм умрял от глад — подхвърлих заядливо аз. Изкушавах се да моля, да настоявам, да използувам всички средства, за да измъкна тайната на Васев, но бързо се отказах — човек като него можеш да убиеш, но не и да надвиеш.

— Е? — запита той. — Какво решихте? Ще чакате ли?

— Не — отговорих чистосърдечно. — Ще направя всичко възможно и невъзможно, за да открия онова, което вие премълчавате.

— Ваша работа — вдигна рамене Васев и повика с жест келнера. — Все пак аз отново потвърждавам обещанието си да ви разкажа всичко… когато това бъде възможно.

И така, от нашия разговор не излезе нищо. Защо? Не мога да отговоря точно, но съм склонен да обвиня лимонадата — тя не е подходящо питие за сърдечни разговори…

Пет бала^[11] вълнение, шест бала вятър и… една бутилка „Плиска“

 

Слава богу, че поне болногледачът бай Нино (той сам си преиначава името на „дай вино“) не беше толкова неразговорлив. В следващите няколко вечери ние прекарахме не един час на чашка и сладки приказки, в които някак си все се случваше така, че разговорите ни се въртяха неизменно около д-р Калинов. Именно от тези случайни разговори научих, че докторът „и онзи, жълтокосият Климент“ от две години се занимавали по цели нощи с някакви тайнствени работи, че си направили някакви ненужни хирургически операции, че от време на време изчезвали по за три-четири дни в морето с „Камчия“ — изследователския кораб на УДР-то. А когато оставаха осем нищожни дни (или 192 часа, защото аз бях започнал да ги смятам на часове) до печалната ми среща с шефа, бай Нино ми каза с безразличие:

— Докторът утре пак хуква по морето. Взе си три дни отпуска…

Тези думи станаха причина разговорът ни днес да привърши твърде скоро. Оставих бай Нино насаме с бутилката, изтичах да си накупя разни продукти и едно одеяло, предплатих стаята си в хотела и се отправих към пристанището.

Няма да ви описвам подробно как успях да се промъкна на „Камчия“. Ще ви кажа само, че това беше дяволски трудна работа и че ако сега не пишех строг отчет, а приключенски роман, това щеше да бъде най-интересната глава. Важното е, че в четири часа сутринта аз вече лежах, свит на топка, под брезентното покривало на спасителна лодка № 2 на „Камчия“ и мислено се поздравявах за хитростта и ловкостта си.

Към седем часа екипажът се приготви за отблъсване. Чух моряците да си говорят за пет бала вълнение и шест бала вятър, но тогава не обърнах внимание на думите им. В седем и половина едно такси стовари Васев, Калинов и някакви техни тайнствени сандъци. Васев веднага се залови мълчаливо за работа, а д-р Калинов — мургав, черноок и кръглолик мъж на около тридесет и пет години — подхвана оживен разговор, който скоро накара целия екипаж да се превива от смях. В осем часа се раздадоха обичайните корабни команди, моторът глухо забумтя, по палубата^[12] затрополяха тежки обуща и след малко усетих люлеене. Бяхме вече на път.

Уви, аз твърде скоро трябваше да разбера какво означаваха думите за баловете. Едва излязохме от Бургаския залив и корабът заподскача по вълните така, сякаш играеше най-ситната тракийска ръченица. А вятърът свиреше и пищеше във вантите^[13], застрашително наклоняваше кораба на всички страни и предизвикваше по-голямо вълнение в стомаха ми, отколкото в морето. Не мислете, че морският вятър през април прилича на приятния бриз^[14], който вие познавате от летните дни на плажа. Не, този вятър беше жесток, леденостуден, проникваше заедно с водните пръски под тънкото ми покривало и караше зъбите ми едва ли не да заглушават с тракането си шума на корабния мотор.

Към обед, когато бяхме в открито море, вълнението се усили. Аз лежах безпомощно сгърчен на дъното на лодката, проклинах и морето, и ръкописите на Клитарх, и Божилов, а всяка мисъл за ядене предизвикваше неудържими гърчове на стомаха ми. И тогава на мен ми станаха ясни думите на стария мъдрец: „Има три вида хора — живи, мъртви и такива, които пътуват по море…“^[15]

Това нечовешко плаване продължи целия ден и половината от нощта. Тогава машините спряха и корабът легна на дрейф^[16]. Не зная дали изобщо съм спал тази нощ. Зная само, че на следващото утро всички кости ме боляха така, като че ли бях прекаран през каменотрошачка.

После всичко започна отначало, но за щастие — не за дълго. Корабът плава около час срещу вятъра, спря на едно място, но с незагасен мотор и по палубата започна оживена шетня. Престраших се и надигнах малко брезента. В следния миг вече благодарях на щастливия случай — четирима моряци спущаха във водата лодка № 1. Какво ли щеше да стане с „пътника без билет“, ако им бе хрумнало да вземат лодка № 2?

Тогава на палубата се появиха Калинов и Васев, облечени в особени тънки костюми, които покриваха напълно тялото. След това поставиха перките на краката, маските пред очите и на главите фенери, подобни на миньорските свързани с мощен акумулатор на гърба. Няколко дни по-късно научих, че с помощта на същия акумулатор костюмите, изобретение на Васев, се отопляват и поддържат равномерна температура на тялото, независимо от външния студ. На гърдите си те носеха по две леки метални бутилки, от които една тръба отвеждаше някъде под костюма.

Двамата помахаха прощално ръце, после скочиха в морето и изчезнаха под острите гребени на вълните. Моряците и капитанът погледаха малко след тях и се върнаха при работата си. Само лодката с четиримата гребци остана да кръжи наоколо. Помня, че погледнах часовника си. Стрелките сочеха 10 и 10.

Минутите затекоха убийствено бавно. На кораба нямаше никаква суетня и това ми подсказа, че екипажът не очаква скорошно връщане на двамата леководолази. Но колкото и да се убеждавах да остана спокоен, аз непрекъснато следях часовника и на всеки пет минути го доближавах до ушите си, за да се уверя, че не е спрял. Така преминаха четири часа.

Беше два часът след пладне, когато един глас извика:

— Ракета! Капитане, ракета! Изплували са!

— Пълен напред! — разнесе се и гласът на капитана. — Ляво на борд^[17]!

Не можех да следя маневрата, но след десет минути Васев и Калинов вече се качваха по трапа^[18] на десния борд. След нови десет минути вятърът ми донасяше откъслеци от оживения им разговор с капитана. Те нещо се ядосваха, сърдеха се, че не са намерили кораба, който търсели; дебелият глас на капитана се извиняваше с лошите метеорологически условия, които пречели за прецизната работа със секстанта^[19], обвиняваше, че са избрали най-калпавото време за опитите си. После отново всичко на кораба заглъхна.

Помъчих се да си намеря по-удобно място и се замислих. Какво трябваше да направя сега? Ужасната нощ, прекарана под тънкото одеяло, не ми донесе нищо друго освен една чудесна хрема — нито открих нещо, нито се добрах до някакво доказателство. В усилията за изясняване тайната около ръкописа на Клитарх не бях напреднал нито сантиметър. Наистина, какво можеше да се направи?

Мислих дълго. И най-сетне реших. До Бургас щяхме да имаме пак около двадесет часа път. Трябваше да използувам това време, за да се промъкна в кораба, да преровя и разгледам съдържанието на сандъците, донесени от Калинов и Васев. Дотолкова бях готов на всичко, че дори не бих се поколебал да задигна един от костюмите на леководолазите, ако ми се стори, че разковничето на всички въпроси е в тях. Да, точно така трябваше да направя. Като прегледа съоръженията на двамата леководолази, един добър специалист веднага ще може да установи техните възможности.

И тъкмо бях стигнал до тази точка в разсъжденията си, когато… Чух подозрителен шум по стените на лодката и след миг една ръка, държаща бутилка, се промъкна под брезентовата покривка.

— Какво е това? — извиках неволно. И чух присмехулния отговор:

— Коняк „Плиска“. Първокачествено питие за премръзнали журналисти…

С бързо движение отмахнах покривката и се изправих. Пред мен с бутилка в ръка стоеше д-р Калинов и ми се усмихваше дружелюбно. А целият корабен екипаж — от капитана до оплескания в масла помощник-механик — се бе наредил наоколо и се кискаше неудържимо. Излишно е да ви казвам, че се почувствувах „посрамен като лисица, уловена от кокошка“, както пише Ла Фонтен.

Веднага ми стана ясно всичко. Въпреки прехвалените ми „ловкост и хитрост“ екипажът беше забелязал проникването ми на кораба, но със съгласието на Васев и Калинов беше решил да си устрои, малка шега за моя сметка, като ме остави да мръзна едно денонощие в лодката. Това ми стана още по-ясно след половин час, когато видях, че капитанът дори ме беше вписал в заверения от граничарите пътен лист на кораба…

Но, според моята философия, човек трябва да приема като спортсмен, с усмивка, не само победите, но и пораженията. Засмях се заедно с останалите, опитах „коняка за премръзнали журналисти“, после бутилката обиколи и моряците и това беше нашето „побратимяване“.

— Всъщност нямаше нужда да правите тези номера — каза инженер Васев, когато по-късно седяхме в топлата каюткомпания^[20] на „Камчия“. — Ние и без това бяхме решили веднага след експеримента да ви потърсим. Нещо повече — насрочихме спущането за днес въпреки неблагоприятното време, само и само да ви дадем възможност „да излезете сух от водата“, както се казва. Е, какво, да смятаме ли, че имате достатъчно материал за това?

— Съвсем не — отговорих след поредния пристъп на кихавицата ми. — Аз зная за вашите спущания пак толкова, колкото преди месец, тоест абсолютно нищо…

— Но нали видяхте, че се спуснахме? — обади се този път Калинов. — Ние сме на сто и осемдесет мили от брега и ако погледнете ехолота^[21] на „Камчия“, ще видите, че дълбочината е 550 метра. Защо тогава да не повярвате, че сме извадили ръкописа от 540 метра?

— Защото нямам никакво доказателство, че сте слезли до дъното, а, да речем, не сте играли шах, уловени за кила^[22] на кораба. Според мен — а за съжаление не само според мен, — не е възможно да се диша и живее на такива дълбочини.

За малко се възцари тишина. После, докато аз отново се разкихах неудържимо, двамата ми събеседници се спогледаха въпросително и Васев кимна глава в съгласие.

— Вие говорите много за дишането — подхвана пак д-р Калинов. — Но какво всъщност значи дишане? Целият механизъм на дишането изчерпва ли се с поемането на въздух в дробовете? То не е ли само една част или по-точно предпоставка за осъществяване на същинското дишане?

— Излишни въпроси — казах аз. — Още от училище знаем, че дишането всъщност представлява съприкосновение на кръвта с кислорода от въздуха, при което кръвта се обогатява с кислород, а отделя вредния за организма въглероден двуокис.

— Точно така. Значи дишането не трябва да се отъждествява с поемането на въздух в дробовете. И това не е само теория. Чували ли сте за операции на сърцето?

— Да, разбира се.

— Знаете ли как се осъществяват те?

— Да, макар и само в общи черти. Хирурзите изолират сърцето и белите дробове, като прекарват кръвта през един апарат, наречен „изкуствен бял дроб“ или „оксигенатор“, където по време на операцията се извършва обогатяването й с кислород и освобождаването от въглеродния двуокис.

— Така. Имам още един въпрос. Вие знаете също, че под водата се диша по-плътен въздух, за да може налягането му да подпомогне отварянето на гръдния кош. Говорили сте за това с Климент. Но за същинското дишане този по-плътен, сгъстен въздух играе ли някаква полезна роля?

— Не, кръвта винаги поема едно и също количество кислород, независимо от налягането. Дори нещо повече — кислородът при парциално налягане над 2, 3 атмосфери, което отговаря на тринадесет метра под водата, става отровен и затова при опитите за дълбочинни спущания обикновено се използуват нарочни газови смеси, с процентно по-малко съдържание на кислорода.

— Много добре. Представете си тогава, че човек се спусне под водата, като не диша през дробовете си, а през „изкуствен бял дроб“, който обогатява кръвта му винаги с едно и също количество кислород. По този начин могат да се избягнат много трудности: бутилка сгъстен кислород ще бъде достатъчна за огромни престои под водата, консумацията няма да се влияе от дълбочините и вашата аритметика ще стане безпредметна. Кръвта ще циркулира нормално по кръвоносните съдове, белите дробове ще стоят в бездействие, организмът ще бъде предпазен от останалите вредни действия на въздуха. Представяте ли си това?

— Искрено казано — не — отговорих аз и Васев направи един жест, който навярно означаваше „нали ти казвах, упорит е като магаре“. — Виждал съм снимки на подобни операции — продължих. — Тогава гръдният кош е отворен, пациентът е в безсъзнание и…

— Не говорете за подробностите — търпеливо каза Калинов. — Сега поставяме въпроса само теоретично. Възможно ли е подобно дишане?

— Мисля, че не съществуват пречки за това, стига да е осъществимо практически. Впрочем, поправям се, има една пречка. В такъв случай белите дробове на човека ще бъдат празни и гръдният кош ще бъде смазан от тежестта на водата.

Д-р Калинов ме изгледа продължително. После каза:

— Веднъж видях, като извлякоха един удавник от дълбочина над сто метра. Гръдният му кош беше цял и невредим. Как си обяснявате това?

— Много просто. Дробовете му са били пълни с вода, а водата е практически несвиваема, независимо от налягането. Именно водата е поддържала вътрешното налягане на гръдния кош и го е предпазила от външното налягане.

— Отлично! В такъв случай, щом за дишането няма да се нуждаем от белите дробове, можем да ги запълним с някаква течност, да речем с физиологичен разтвор^[23]. Така ще се поддържа необходимото вътрешно налягане в гръдния кош, дишането ще се извършва през „изкуствения бял дроб“ и всички дълбочини ще бъдат напълно достъпни за човека.

Замълчах. Всичко, което чувах, беше така фантастично и същевременно така правдоподобно, че в ума ми настана истински хаос от противоречиви мисли.

— Убедихте ме — казах аз най-сетне, — но не мога да не се съмнявам. Като дете на двадесетия век, аз съм научен да вярвам само на това, което виждам с очите си…

И точно сега Климент Васев, този уж затворен и необщителен човек, ми поднесе неочаквано предложение:

— Вие можете да го видите и даже да го изпитате сам, другарю Смилов, стига да се решите на една малка операция. — Той разтвори ризата си и показа над дясната си ключица една плочица от гъвкава пластична материя. Под нея личаха две малки издувания — навярно местата, където се скачваха кръвоносните съдове. — Както виждате, касае се наистина за малка операция.

— Няма нужда да ме убеждавате — извиках аз. — Приемам, пък дори ако трябва да ми отрежете ръката! — Но след като размислих, добавих: — А не ви ли е страх от публикуването на подробностите?

— Сега вече няма причини да мълчим — каза Васев.

— Но само преди седмица отказвахте да произнесете и дума!

— Нещата са вече променени. Сега не съществуват пречки да публикувате по-големи подробности.

И тук, пред чаша горещ чай в люлеещата се каюткомпания, аз най-сетне научих подробностите.

Идеята била на д-р Стефан Калинов. Още като студент Калинов се увлякъл в проблемите за изолиране на сърцето и белите дробове. Потомък на семейство, свързано от столетия с морето, той веднага помислил за възможността по този начин човекът да се върне в морето, но не окован в тежки скафандри или затворен в непристъпни батискафи, а волен, независим, „като риба между рибите“. Години наред работил върху тази задача. Успял да открие, че всъщност не е необходимо да се изолират сърцето и дробовете и че е достатъчно апаратът да се свърже с по някоя от главните артерии и вени на човешкото тяло, а дробовете да се запълнят с физиологичен разтвор. Първият и единственият, с когото споделил своите открития, бил младият инженер Климент Васев. И попаднал точно на човека, който му бил нужен. Климент, „може би най-способният конструктор на нашия век“, както го нарече Калинов, конструирал апарата и другите съоръжения, сам се подложил на първата операция и като пръв „човек-риба“ се спуснал под водата. После двамата направили заедно редица съвместни спущания на все по-големи дълбочини. Именно при едно от тях те попаднали на античния кораб, от който извлекли ръкописа на Клитарх.

— Но тогава защо мълчахте? — попитах аз.

— Защото междувременно се случи нещастие — отговори Васев. — При едно от по-късните спущания една малка техническа неизправност едва не отне живота на Стефан. Оправи се, но след близо тримесечно лечение. А ние искаме да дадем на хората не сурогат, а технически напълно съвършен прибор за покоряване на дълбините, на най-големите дълбини. Точно днешният опит ни показа, че вече всичко е готово. В световния океан има безкрайни източници на храна и други богатства. Чрез нашия апарат ние ще ги върнем на хората!

Вино от избата на Александър Македонски

След три дни (ето пак „три дни“; те изглежда са фатални за мене) се състоя и операцията. Не чувствувах страх и работата за мен наистина се оказа лесна. Упоиха ме и когато съзнанието ми се възвърна, видях, че над дясната ми ключица е прикрепен с две гумени ленти апарат, не по-голям от детски юмрук. Гъвкава тръба свързваше апарата с две бутилки, поставени в удобен сак на гърдите ми. Не усещах никаква болка, само главата ми бе още леко замаяна. Доктор Калинов търпеливо изчака действието на упойката да премине напълно и каза ободряващо:

— Трябва да имаш пълно доверие в апарата, Страхиле. — Ние вече си говорехме на „ти“. — Изработен е от първокачествени материали с точност седем хилядни от милиметъра. При средно физическо натоварване кислородният запас в бутилките е достатъчен за петдесетчасов престой под водата, което прави кръгло две денонощия.

Едва сега съсредоточих вниманието си върху моя организъм. Останах поразен: аз не дишах! Чувствувах се отлично, бях бодър, способен, за всякаква работа, но дробовете ми стояха в бездействие. Не усещах никакъв порив за дишане.

Преди да имам време да отговоря нещо, при нас влезе Климент и още от вратата извика припряно:

— Хайде, няма време за приказки! „Камчия“ отблъсва след двадесет минути!

Стефан изключи апарата ми. После натоварихме сандъците с екипировката (сега тя вече не беше тайна за мене) на едно такси и полетяхме към пристанището. Моряците и капитанът на „Камчия“ ни посрещнаха като стари приятели, помогнаха ни да се натоварим и скоро бяхме отново на път. Но сега всичко беше по-различно — вятърът беше затихнал дотолкова, че вимпелът^[24] на мачтата клюмаше унило, слънцето разливаше над главите ни живителна топлина, а морето, сякаш уморено от последната буря, ласкаво припляскваше в бордовете на кораба.

Не съм някакъв изключителен храбрец, но — да се похваля сам — не съм и страхлив. Във всеки случай мисълта за предстоящото фантастично спущане в дълбините на Черно море не предизвика никаква особена тревога у мене — цялата нощ спах като пеленаче и не сънувах нищо. И когато на сутринта дебелият „кок“, както на кораба наричат готвача, дойде да ме събуди, ние вече се намирахме на избраното за спущане място, а Стефан и Климент бяха облекли костюмите.

Съблякох се по бански гащета, после с помощта на боцмана^[25] навлякох тънкия и лек костюм. От него лъхаше приятна топлина. Двамата ми спътници през цялото това време не пророниха нито дума и мълчаливо следяха действията ми. След като облякох костюма, докторът отново ме включи към апарата и аз пак преживях странното усещане, че живеех без да дишам.

След това разбрах защо Стефан и Климент мълчаха. Преди да закрия главата си с качулката на костюма, Стефан вкара малка сонда в бездействуващите ми дробове и ги изпълни с физиологичен разтвор, примесен с нещо за предотвратяване кашлянето. Едва тогава ние тримата поставихме перките, маските, фенерите на главата и по един нож на подбедрицата.

Докато се приготвяхме, капитанът се качи на мостика и със секстант в ръка определи още веднъж мястото.

— Точно над кораба сме — каза той. — Да ми отрежат мустаците, ако съм сгрешил повече от двадесет метра. — Гласът му бе абсолютно непоколебим, но той, така или иначе не рискуваше много, защото… не носеше мустаци…

Климент Васев ми посочи с ръка към морето. Признавам, че това беше единственият момент, когато почувствувах страх. Но аз не исках да се изложа, пък и погледите на двамата бяха така насърчителни, че побързах да се спусна във водата. Спътниците ми ме последваха веднага. Ние си дадохме знак, че се чувствуваме добре, гмурнахме се под повърхността и морето ни погълна. От този момент аз бях „човек-риба“!

Пълна лекота, никакви затруднения — това бяха първите ми впечатления под водата. Бях престанал да бъда сухоземно същество.

Ние се спущахме спокойно към дълбините, играехме си с рибите около нас, шегувахме се с ленивите медузи. Постепенно наоколо се здрачи, жълтите костюми на Климент и Стефан започнаха да изглеждат зелени, сини, после напълно се сляха с водата. Когато ни обхвана пълен мрак, ние запалихме прожекторите и продължихме да слизаме надолу и все надолу. По едно време Климент приближи до мене и ми показа дълбокомера на ръката си. Стрелката сочеше двеста метра дълбочина. Разбрах какво искаше да ми каже — оттук започваше дълбочинният черноморски слой вода, наситен със сероводород, в който няма никакъв живот. Но той не представляваше бариера за нас и ние храбро проникнахме в него.

Не зная дали спущането продължи минута или час, когато пред очите ни се появи дъното — сиво-жълто, пустинно, монотонно-равно, с някакъв особен мазен отблясък. Климент отново ми посочи дълбокомера си. Не повярвах на очите си: 540 метра! Аз се намирах на тази, смятана за недостижима за човека дълбочина, а се чувствувах така добре и приятно, сякаш бях зад бюрото си в редакцията…

Стефан се справи с компаса на ръката си и ни направи знак да го следваме. Ние заплувахме след него. Капитанът наистина спаси мустаците си — не изминахме и двадесет метра, когато в светлината на прожекторите се появиха неясни очертания, причудливи зъбчати форми, прилични на полуразрушен зид. Приближихме. Полузарит в пясъка и тинята, от дъното се показваше окаменял дървен корпус на прадревен кораб, а до него стърчаха забити две съвсем съвременни лопати.

Входът към помещенията на кораба беше отново затрупан и ние трябваше да се уловим о лопатите. Работихме на смени и за около час отново открихме прохода. Мислех, че веднага ще влезем вътре, но двамата ми спътници се отдръпнаха настрана, повикаха и мене и ми обясниха със знаци, че ще почакаме да се слегне мътилката. Използувахме това време за почивка и обед. Храната ни се състоеше от вкусни полутечни концентрати, които изстисквахме от туби направо в устата. После отново приближихме към кораба.

Можете ли да си представите моето вълнение? Във въображението си аз виждах ужасната битка и кръвожадните лица на тракийските пирати, чувах писъците на моряците, призоваващи на помощ своите олимпийски богове, присъствувах на онзи миг, когато разлудуваният Понт^[26] поглъщаше кораба с целия му товар. А в същото време минавах там, над палубите и стръмните стълбички, където преди двадесет века бе заглъхнал последният човешки вик.

Помещението, в което проникнахме, беше малко, около три на три метра. В светлината на прожекторите ни там се виждаха полузатрупани разрушени пособия, няколко насмолени сандъчета и в ъгъла — цяла купчина от малки изящни амфори^[27]. Приятелите ми се заловиха да освободят от наноса едно от сандъчетата; предположих, че точно в такова сандъче те бяха намерили преди няколко месеца ръкописа на Клитарх. Аз пък предпочетох да се занимая с амфорите. След като поработихме хубавичко, те измъкнаха сандъчето, а аз — една стройна запечатана амфора. Но да изплуваме с този тежък товар се оказа непосилна задача. За щастие Климент беше помислил за всичко. Той върза за товарите някакви балони с клапани за регулиране свръхналягането, напълни ги със сгъстен въздух от една бутилчица и те плавно, като че ли подхванати от асансьор, поеха нагоре. Ние ги последвахме нататък.

След около половин час бяхме отново на нашата „Камчия“ и разказвахме оживено приключенията си. Най-възбуден, разбира се, бях аз — в този ден преживях повече, отколкото за всичките тридесет години на живота си до сега!

Когато се поуспокоихме, аз се залових за моята находка. С помощта на кока, неговите ножове и повече усилия, отколкото ми бяха необходими, за да сляза до дъното, аз най-сетне успях да отворя амфората. Вътре се полюшваше някаква тъмна течност. С правото на откривател и с риска да погълна катран или зехтин аз пръв вдигнах гърлото на амфората до устата си и отпих няколко глътки. После извиках:

— Пийте! Пийте, приятели! Пийте вино от избата на Александър Македонски!…

Впрочем това вино положително не е било на великия Александър, но какво друго можех да кажа, като познанията ми по история са повече от скромни? Повярвайте ми, тогава никой не ме поправи, а всеки протегна ръка към амфората. То и виното беше доста киселичко, но с благородните усилия на всички, в това число и на въздържателя Климент Васев, амфората скоро бе пресушена до капка. Та кой не би желал да опита две хиляди и триста годишно вино?

 

 

Завършвам моя отчет. Нека читателите не ми се сърдят, ако намерят, че той не е достатъчно пълен, че трябваше да спомена какъв беше ръкописът в новото сандъче и че можех да пиша още много неща за разностранните възможности, които апаратът на Васев и Калинов ще даде на хората. Така е, знам. И моля да бъда извинен. Първо, не ми стига кураж да пиша отново за ръкописи, дори и когато аз сам съм присъствувал на откриването им — само като си припомня „ласкавите“, реплики по повод „Историята“ на Клитарх и зловещото „хммм“ на Божилов, аз се разтрепервам така, както не треперех, когато над главата ми имаше половин километър вода. Второ, подир час самолетът ще ме отнесе — мен, Страхил Смилов, бившия „злополучен герой на нашумелия скандал с ръкописа на Клитарх“ и настоящ редактор на списанието — в Бургас, за да взема участие в новия опит с апарата, този път на най-голямата черноморска дълбочина — две хиляди и двеста метра!

Нима вие, драги читатели, бихте пропуснали такава възможност?

Съкровището на Лизимах^[28]

На Иван Гълъбов

„На този бряг се намира и носът Тиризис, укрепено място, където едно време Лизимах криел своите съкровища.“

Страбон^[29]

(„География“, VІІ, 6, І.)

Съгласете се, че когато един мъж е на тридесет и две години, научен сътрудник е по археология и звучното му име Камен Страшимиров може да се прочете под десетина признати за „много сериозни“ научни трудове, някак си е неудобно да бъде наричан с ученическия му прякор Пъчо. Пъчо — това звучи несериозно и прекалено напомня за онова момче, което някога беше юношески шампион по бокс. И все пак понякога си мисля, че ако нямаше хора, верни приятели от детинство, за които не съм престанал да бъда само Пъчо, никога не бих преживял необикновеното приключение в чудната пещера, не бих видял фантастичното съкровище, пред което гробницата на Тутанхамон^[30] не е нищо повече от стая с детски играчки, и предстоящите огромни разкопки „под ръководството на нашия млад, но извънредно вещ археолог Камен Страшимиров“, както пишат напоследък вестниците, никога не биха се състояли.

Но нека не философствувам повече и да пристъпя към моя разказ.

И тъй, точно преди две години в един късен следобед телефонът в кабинета ми иззвъня. Вдигнах слушалката и чух непознат глас:

— Ей, Пъчо, ти ли си, старо момче?

Не знаех какво да отговоря на това свойско обръщение и затова казах официално:

— Да, на телефона е Камен Страшимиров. С кого говоря?

— Хайде, хайде, не бъди толкова важен — засмя се гласът. — Нима си забравил за Мишо или пък белегът на главата ти вече се е изличил?

Спомних си веднага естествено. Мишо (или Михаил, както искате) беше мой съученик, шест години сме делили един чин и наистина именно на него дължа един неестетичен белег, който сега, като ерген с намерения за женитба, старателно крия с прическата си. По-късно, докато следвахме, ние пак бяхме неразделни, макар че той учеше право, а аз — история. Когато свършихме университета, той постъпи в Народната милиция и скоро достигна чин капитан. Но професиите ни бяха толкова различни, че от няколко години, без да загубим приятелството си, просто престанахме да се срещаме.

— Слушай — рече той, след като разменихме обичайните поздравления. — Знаеш ли какво бих направил на твое място? Не? Бих скочил в първия трамвай и бих се озовал тука. Да, да, поводът си заслужава усилието.

В тона му имаше нещо, което неудържимо подразни любопитството ми. И само след четвърт час бях срещу него от другата страна на бюрото му. Мишо ме посрещна сърдечно, но цели пет минути говори на незначителни теми, като се наслаждаваше на нескритото ми нетърпение. Най-сетне се смили над мене, извади един предмет и без да каже дума, го постави на бюрото. Това беше статуйка, около тридесет сантиметра висока, представляваща човек с дълга къдрава брада, настанен на тържествен трон. Смаян, хипнотизиран, замръзнал от удивление, аз гледах статуйката, неспособен да издам какъвто и да е звук.

— Знаеш ли — проговорих аз най-после; гласът ми бе станал неузнаваем и за самия мене, — това… това е нещо изключително. Не мога да се закълна, но вероятно е миниатюрно копие на онази прочута златна статуя на вавилонския бог Мардук, за която старият Херодот^[31] разказва, че била излята от чисто злато и тежала цели двадесет и четири тона!

— Е, тази не е чак толкова тежка, но и тя е златна. Пет килограма злато от двадесет карата!

— Изключително! Невероятно! — повтарях несвързано аз, като не смеех да докосна с пръсти статуята. — Светът не познава подобно нещо. Обзалагам се, че директорите на музеите в Лондон, Париж, Ленинград и Берлин ще умрат от завист, като научат…

— Хайде, хайде — присмя се Мишо, — много голямо преувеличение за един трезв и разсъдителен представител на науката. — После добави сериозно: — И представи си, Пъчо, тази статуйка е продадена само срещу цената на златото, от което е направена.

Ето какво ми разказа старият приятел.

При излизане от страната митничарите открили статуетката в багажа на един пътуващ чужденец. Впрочем за негова чест трябва да се поясни, че той сам още при първия въпрос на митничаря заявил какво носи и изобщо не се опитал да прави контрабанда. Граничните власти сметнали случая за „по-особен“ и се принудили да задържат пътника до изясняване на случая.

Чужденецът, летовник в курорта „Златни пясъци“, разказал, че един българин се запознал с него и сам му предложил статуетката, като цената очевидно била съвсем „на сметка“. Търговец на вина от Д., той не разбирал нищо от изкуство, а още по-малко от антично изкуство, но взел статуетката „като сувенир от България“. Направени били бързи справки и скоро се намерили свидетели, които напълно потвърдили думите на търговеца. Съответните власти му изплатили сумата, която той бил дал за фигурата, подарили му дори и няколко предмета за спомен и с това нещата приключили. Злополучният летовник разбрал как наивно е изпаднал в неприятното положение да стане нарушител на нашите закони, благодарил за внимателното отношение към него и още със следващия самолет заминал за родината си.

Органите на милицията направили съответните проучвания, за да открият тайнствения търговец на златни статуетки, но данните, с които разполагали, били твърде оскъдни. Чужденецът можал да каже само, че продавачът бил „между тридесет и тридесет и пет години, черноок, висок, говорещ завалено немски“. Нищо повече, а това се оказало съвсем недостатъчно, за да се открие човекът.

— Всичко това е много странно — казах аз, след като внимателно изслушах разказана Мишо. — Не, не говоря за странното в криминалната страна на случая. Виж, Мишо, работата е наистина необикновена. Статуетката произлиза от една цивилизация, достигнала своя разцвет около хиляда години преди нашата ера и която никога не е била във връзка с нашите земи. Набополасар, Навуходоносор и другите велики царе на древния изток никога не са поглеждали толкова далеч на север. И това прави находката още по-необяснима.

— Може би случайност?

— Преди година бих отговорил веднага с „да“, но сега се въздържам.

— Какво се е променило?

Не можех да му обясня само с две думи, затова се настаних удобно в креслото и запалих цигара.

— Нашите професии са съвсем различни, Мишо. Ти се интересуваш само от онова, което става днес, в настоящата минута, а точно това не представлява особен интерес за мене. И обратното. Ето един пример. Знаеш, че у нас има магазини, в които стоките могат да се купуват със заплащане в злато. И тъй, преди година в един от тези магазини отива човек, който купува някаква вещ, заплаща я с шепа стари златни монети и си отива. Сделката е редовна, нарушение на закона няма и случаят остава безинтересен за милицията. Но затова пък точно оттук започва „ходенето по мъките“ на нас, археолозите. Слушай нататък. Касиерът в магазина, културен и образован човек, се заинтересувал от монетите и ги показал в най-близкия музей. Оказали се извънредно редки и нумизматични^[32] находки — освен познатите монети, сечени от Филип Македонски и Александър Велики, между тях се намират и няколко от асирийски, вавилонски, финикийски и персийски произход, каквито у нас не са намирани, пък в света са познати само отделни екземпляри. Монети от Салманасар ІV, Тиглатпаласар ІІІ, Синахериб Бесния^[33], Кир, Дарий^[34] — знаеше ли какво означава това?

— Нямам никаква представа — призна чистосърдечно старият ми приятел.

— Това означава — продължих аз, — че всички археолози замръзнаха от удивление и възторг. Потърсихме подробности. Оказа се, че има няколко магазина в страната, където е било купувано с монети от същия произход. А това вече беше достатъчно, за да прати по дяволите всичките ни досегашни представи за връзките на нашите земи със страните на древния изток. И ето, сега на бюрото ти се мъдри една статуетка, произхождаща от Вавилон. Може ли това да се нарече случайност?

— Хмм — изсумтя Мишо. — Работата става наистина интересна. Какво мислиш за това?

— Че неизвестно кога някъде в страната е открита находка, за която не е било съобщено по установения ред.

— И твоето решение?

— Няма да се успокоя, с нищо друго няма да се занимавам, докато не намеря откривателя на находката и тя самата не се озове в музея.

— Браво! — изръкопляска Мишо. — Ето едно решение, което много подхожда на шампиона по бокс Пъчо и твърде малко — на буквояда Камен Страшимиров. Стискам ти палци! Втурвай се смело в издирванията си и ако някой път ти потрябва помощта на милицията, не забравяй за мене.

И така от този ден нататък аз нямах друга мисъл, друг стремеж, освен да открия тайната на необикновената находка.

Първата ми работа беше да събера точни сведения колко пъти и в кои магазини в страната са представяни подобни монети. Можах да открия девет случая: три във Варна, пет общо в Североизточна България и един в София. Това естествено насочи вниманието ми към Варна, още повече, че и статуетката се появи на бял свят близо до този град. Второ, влязох във връзка със съответните власти и издействувах нареждане до всички магазини, в които се купува със злато, при представяне на монети или други паметници от малоазиатски произход (за целта изготвих една подробна инструкция) да изискват името на продавача.

Три месеца по-късно получих първото съобщение — в Русе бе продадена лека кола „Волга“ срещу злато, което отговаряло на данните в инструкцията ми. Няма защо да ви казвам, че още на следната сутрин бях там. Можете да си представите какво изпитах, когато видях златото — осем плочки, покрити с клинопис, а още на първата открих името на Шамурамат, т.е. на прочутата и овековечена в много книги вавилонска царица Семирамида!

Грешка в името на купувача не можеше да има — фактурата бе съставена по данните на паспорта му. И в книгата прочетох: Мирон Хаджиколев, живущ на ул. „Червеноармейска“ № 63 във Варна.

Разбира се, следващият изгрев на слънцето ме завари във Варна. Бързо събрах няколко сведения. Да, Мирон Хаджиколев, собственик на малко ателие за ремонт на велосипеди, от два дни гордо се возеше в новата си кола, а в магазина за продажба срещу злато си спомниха, че една от трите покупки с асировавилонски монети била на Хаджиколев — преди половин година той се бе снабдил с телевизор.

Отправих се към велосипедното ателие. Пред него един човек в син работен комбинезон лъскаше „като огледало“ една новичка „Волга“. Приближих се. Човекът при колата беше на възраст колкото мене, висок и черноок. Почаках да се успокоя и го заговорих:

— Търся Мирон Хаджиколев.

Човекът ми хвърли един бърз, небрежен поглед и продължи да лъска и без това блестящата никелирана броня на радиатора.

— Аз съм, но сега не мога да се занимавам с нищо. Имам работа.

— И все пак трябва да поговорим — настоях аз.

Изглежда нещо в гласа ми го озадачи, защото той вдигна глава, обърна се към мене и докато бършеше зацапаните си ръце, внимателно ме огледа от главата до петите:

— Само ако е за нещо важно — подхвърли той изпитателно.

— Касае се за старинно злато — натъртих многозначително.

Мирон Хаджиколев се поколеба за секунда, после захвърли парцала, с който бършеше ръцете си, и с жест ме покани да го последвам. Влязохме в дюкянчето, седнахме и той подметна предизвикателно:

— Е?

— Преди половин година вие сте купили телевизор, а само преди три дни — кола — започнах. — И в двата случая сте заплатили покупката със злато. Вярно ли е?

— Напълно вярно — отговори той спокойно и дори малко нахално. — Е? Какво от това? Нима има нещо незаконно?

— Напротив, всичко е законно.

— Тогава?

— Но да се продава злато на чужденец, особено пък произведение на изкуството, вече е нарушение на закона.

Той не промени тона си, само в очите му трепна загриженост, когато каза:

— Не разбирам за какво говорите.

Реших да опитам един трик:

— Ще разберете. По наша молба чужденецът ще бъде след два дни тук и вероятно твърде лесно ще познае продавача на златната статуетка.

Хаджиколев замълча за минута. По бръчките на челото му отгатнах, че той бързо преценяваше думите ми. Не, не се улови. Той беше много хитър, за да се хване на такава плитка уловка.

— Не виждам какво общо имам с тази работа — каза той дръзко и аз веднага разбрах, че ролята на Шерлок Холмс не е подходяща за мене. Трябваше да сменя тактиката.

— Вижте какво, Хаджиколев. Да говорим откровено. Аз съм археолог. Нали знаете какво значи тази дума? — Той потвърди с кимване на глава. — Златото, с което сте купили колата и телевизора, има изключително важно значение за науката. Няма да ви обяснявам всичко подробно. Важното е, че то произлиза от далечни държави, съществували преди две-три хиляди години, археологическата наука проявява към тях особен интерес.

— Много хубаво — каза той с насмешка. Сега беше негов ред да играе на „котка и мишка“ с мене. — Златото е в магазините. Вземете го оттам и правете с него, каквото искате.

— То е вече у нас — продължих търпеливо. — Значението му е много голямо и това ни кара да мислим… за значението на цялата находка, от която то произлиза. — Очаквах, че тук събеседникът ми ще отговори нещо, но той предпочете да мълчи. — Да предположим, че при щастлив случай вие сте попаднали на рядко имане. Ако го предадете на държавата, вие ще получите веднага едно чувствително възнаграждение…

— Да — присмя се Хаджиколев, — една десета от стойността, както се полага по закон, а иначе цялото ще бъде мое.

— Но ще го имате като крадец, ще се криете, ще използувате нечестни начини, за да го продавате. А ако го съобщите, вие със законна гордост ще си получите възнаграждението и името ви ще влезе в страниците на науката. Кое е за предпочитане?

— Тези приказки са излишни — отсече той. — Не съм намирал никакво имане. Това злато го имам от покойния си баща, който пък го имал от своя баща. Изхарчих го всичкото, повече нямам. Край!

Нямаше какво, отидох си. Но в мен остана непоколебимото убеждение, че именно Мирон Хаджиколев криеше тайната на ценната находка.

Обадих се на Мишо. Разказах му всичко, споделих съмненията си и го помолих да организира проследяване на Хаджиколев. Той с право ме упрекна, че поради прибързаните ми действия шансовете за разясняване тайната са станали незначителни (естествено Мирон Хаджиколев щеше да бъде особено предпазлив след моето посещение), но обеща да направи необходимото. И наистина в продължение на цял месец милицията беше непрекъснато по дирите на човека, но не откри нищо и в края на краищата прекрати наблюдението си. Така премина зимата и част от пролетта.

На десети юни миналата година ми съобщиха, че в Балчик се появила нова асирийска монета. Веднага заминах и се уверих, че тя е от същия източник. Научих, че била продадена на музея от някой си бай Теньо Слабака от село Българево. Разбира се, незабавно продължих пътуването си и след час бях в селото.

Противно на името му, бай Теньо се оказа плещест здравеняк, с изгоряло от слънцето лице, големи хайдушки мустаци и приветливо усмихнати очи. Седнахме на чаша вино в пивницата „Таук-лиман“ и той ми разказа как монетата бе попаднала в ръцете му.

Бай Теньо беше рибар в „тайфата“ на един от даляните близо до нос Калиакра. Това място често се посещавало от леководолази, любители на подводния свят. Ако не идвали с кораб, те наемали от рибарите лодка, правели спущанията си, като все търсели и все не намирали някакви стари потънали кораби^[35] и после си отивали. Обикновено идвали на групи, но имало изключения. От около две години от време на време там се появявал един леководолаз („висок колкото тебе, ама черен“, каза бай Теньо Слабака), който наемал лодка, слизал за два-три часа под водата, после изплувал с напълнена торбичка в ръце, плащал и си отивал. Веднъж го попитали какво има в торбата и той смутолевил, че бил геолог и събирал камъни от дъното. Та същият този човек дошъл преди една неделя и пак се повторила същата история. Когато си тръгвал, той бил толкова весел, че подхвърлил една монета на бай Теньо, който го бил извел с лодката, и извикал: „Това е за тебе! Да запомниш кога сме вършили работа заедно.“ Погледнал бай Теньо, в ръката му — жълтица. Разтъркал очи — жълтицата си е жълтица! Сметнал, че е станала грешка, догонил човека и поискал да му върне жълтицата, но оня не приел. „Задръж я — рекъл. — Аз намерих няколко на дъното. Едната е за тебе.“ Помислил бай Теньо, помислил, пък решил, че има нещо нечисто в тази работа и право в Балчик при уредника на музея.

Забравих да ви кажа, че и аз плащам данък на страстта към подводния спорт. Леководолаз съм и дори преди четири години ръководих една подводна археологическа експедиция в залива Караагач при село Китен. Сега, докато слушах простичкия разказ на бай Теньо, първо ме поразиха думите, че човекът „слизал за два-три часа под водата“. Всеки подводен плувец знае, че ако слезе само на десетина метра дълбочина и дори да е с някой от най-големите по вместимост апарати, един леководолаз пак не може да престои повече от петдесет-шестдесет минути. Как да се обясни тогава престоят от „два-три часа“? Абсурдният, но единствено възможен отговор беше, че този леководолаз или е дишал и от някакъв друг източник освен апарата си, или не е прекарал цялото време под водата.

Второто нещо, което ме порази, беше, че ставаше дума за случка около нос Калиакра. Малко са местата по нашето крайбрежие, които имат богатата история на този суров и величествен нос. Още през шести век преди нашата ера милетски гърци са издигнали тук крепостта Тиризис, процъфтяла по-късно и под тракийско, римско (под името Акра Кастелум) и византийско владичество. Нашите прадеди я нарекли Калацерка, доукрепили я и тя станала една от най-здравите средновековни български твърдини по крайбрежието. Крепостта просъществувала до 1444 година, когато Владислав Варненчик я превзел и разрушил до основи. Но докато си припомнях тези известни неща, една внезапна мисъл блесна в съзнанието ми и толкова ме развълнува, че ръката ми неволно разля виното от чашата — та нали Страбон пишеше, че именно тук, на Калиакра, Лизимах криел съкровищата си? Кой друг, ако не този генерал на най-великия от всички завоеватели, кръстосал заедно с него цяла тогавашна Азия — от Хелеспонт^[36] до Персийския залив и от Александрия до реката Инд, — кой друг, ако не той би могъл да пренесе в нашите земи богатствата на древните източни царства? Нали Лизимах бе един от наследниците на великия владетел? Не е ли логично наследниците на Александър да са си поделили не само земите на огромната му империя, но и съкровищата му?

Не се бавих много, за да взема решението си. Поисках по телефона отпуската си (не бях ползувал и миналогодишната), помолих да ми бъде изпратен леководолазният ми апарат и се настаних в рибарската хижа на Суджас, където беше бай Теньовият далян.

Познавате ли местността Суджас? Не? Тогава вие не знаете може би най-прелестното кътче на крайбрежието ни. Суджас се намира на около километър от Калиакра, на стръмния склон от Добруджанското плато към морето. Тук природата съвсем разточително е изсипала красотите си — смокини, лаври и други южни растения са пръснати между килими от пъстри полски цветя, от ръждивочервените скали бликат десетки студени изворчета, кристално бистри поточета подскачат по камъните и ромонът им се слива със сънното жужене на пчелите, а долу, в подножието, шуми най-синьото море, което някога съм виждал.

На даляна прекарах повече от два месеца. Денем работех с рибарите, къпех се, разглеждах останките на старата крепост, четях и подреждах бележките си от последните разкопки, а вечер, когато се събирахме около огъня, над който къкреше и димеше рибята чорба, ние до късно си говорехме за русалки и морски чудовища, за бури и корабокрушения, за пирати и геройски подвизи. Не ме разбирайте погрешно — не за това бях останал тук. Въоръжен с апарата си, в първите десет дни аз пребродих дъното около носа. Естествено не бях повярвал в думите на Мирон Хаджиколев (според описанието тайнственият леководолаз не беше никой друг), че е намерил монетите на дъното. Тук грунтът^[37] е тинест, мек и всеки по-тежък предмет бързо изчезва в него. Не, златото вероятно се намираше в някоя пещера или подмол, но колкото и да търсех, не можах да открия скривалището. И за мен не оставаше нищо друго, освен да дебна ново идване на Хаджиколев.

Така премина отпуската. В последния ден, когато, отчаян, вече събирах багажа си и стягах куфарите, изведнъж чух задъхания глас на бай Теньо Слабака:

— Камене! Хей, Камене! Идвай по-бързо! Онзи… човекът с жълтиците…

Виждали ли сте как изскача дявол от бутилка? Да си призная, и аз не съм виждал, но мисля, че именно така изхвръкнах от хижата при тези думи.

Морето приличаше на разтопено сребро. Беше щил^[38] и нито една вълничка не надипляше огледалната му повърхност. А там, в далечината, близо до носа, една лодка (червената „Сирена“ на съседния далян) спокойно се хлъзгаше по водата. Вдигнах бинокъла и я огледах. Нямаше съмнение — в лодката беше Мирон Хаджиколев с леководолазен апарат на гърба и с маска над очите.

За минута пренесох моя апарат в лодката на бай Теньо, легнах по корем на дъното, а рибарят натисна здраво греблата.

— Карай, бай Теньо — викнах аз, — карай, пък нека се строшат веслата. И щом видиш, че човекът се спусне във водата, кажи ми!

След няколко минути лодкарят ме предупреди, че „човекът с жълтиците“ скочил във водата. Изправих се, грабнах бинокъла и докато Слабака продължаваше яростно да тегли греблата, започнах да следя въздушните мехури, които излизаха от апарата на Хаджиколев и чертаеха пътя му. Виждах ги до някое време, после изведнъж ги загубих из очи. Все пак накарах бай Теньо да закара лодката до последното място, където бях видял мехури, хвърлихме котвата и аз бързо се приготвих за спущане. Надянах гумените перки, сложих маската, препасах колана с ножа, стегнах апарата на гърба и прескочих борда на лодката.

Спуснах се бързо до дъното и в големи зигзаги огледах района. „Човекът с жълтиците“ беше изчезнал, сякаш се бе стопил във водата. Нито следа от него, нито познатия шум на излизащите от апарата въздушни мехури. Спрях за малко да помисля.

Под мене изпълзя голям рак и се забърза нанякъде по незнайните си работи, а кривите му крака оставяха странна плетеница по сиво-жълтото дъно. После отнякъде се стрелнаха ято златнозелени кефали, завъртяха се в шеметен танец около мене, сякаш ме канеха да взема участие в играта им.

Но аз не виждах нищо.

Мислех.

Къде можеше да изчезне Хаджиколев? Като човек, който не вярва в чудеса, аз си дадох сметка, че единственото обяснение е в някаква скрита, незабелязана от мене пещера. И отново се залових да търся.

Минутите течеха. Аз се провирах между фантастичните силуети на подводните скали, хлъзвах се над голото пясъчно дъно, разлюлявах с перките си нивята от зелени и кафяви водорасли. Оглеждах всеки камък, всяка скална цепнатина.

И изведнъж забелязах висока морска трева, която изглеждаше неестествено изпомачкана. Приближих се и я огледах. Да, някой си бе проправял път между водораслите. Промъкнах се и аз нататък и след малко бях пред заплашително зеещото гърло на тъмен и дълбок свод. Изминах само няколко метра навътре и попаднах сред гъст непрогледен мрак. Поколебах се — беше невъзможно да продължа в тъмнината. Излязох пак навън, огледах се, за да запомня мястото, бързо изплувах до лодката, взех непромокаемото си фенерче и след минута бях отново в пещерата.

Това беше тесен, не по-голям от един квадратен метър проход в скалата, където шумът от апарата ми отекваше с грозен и непоносим за ушите тътен. Следвайки бледия жълт лъч на фенерчето, аз внимателно се провирах напред, спирах, ослушвах се и отново продължавах. Изминах двадесет… тридесет… петдесет метра… Водата около мене посивя, фенерчето стана излишно. И после проходът свърши. Като следвах наклона на скалата, изплувах нагоре. И внезапно пред мен се разкри най-удивителната гледка, която някога е виждало човешко око!

Представете си една пещера с размерите на най-големия театрален салон, който сте виждали. Тя е висока около петнадесет и дълга не по-малко от петдесет-шестдесет метра. Изпълва я мека, топла светлина — както установих по-късно, тя произлизаше от няколко малки прозорчета в тавана, но изкусно усилена чрез система от многобройни сребърни огледала. В единия край на тази зала е изходът на подводния тунел и оттам нататък се разстила просторна площадка, върху която са струпани приказните, невероятните съкровища на Лизимах. Естествено образувана ли е тази пещера? Ако да — как са пренесени вътре богатствата? Или пък е дело на човешка ръка? На тези въпроси аз и досега не мога да намеря отговор.

Но нека не прекъсвам разказа си.

Очарован, омаян, аз свалих апарата, оставих го на скалата покрай водата и с благоговейни стъпки приближих към струпаните богатства. Най-отпред, застрашително размахала ръце, стоеше една гигантска, може би десетметрова златна статуя на жена, в която лесно познах асирийската богиня Ищар. От двете й страни, изправени като стражи, се виждаха два чудовищно-величествени крилати човеко-бикове, прилични на онези от Британския музей в Лондон. По-нататък се забелязваха златните статуи на лъвове и пантери, на вавилонския бог Ашур, на египетския божествен бик Апис. Една изящна, изваяна от злато и слонова кост Атина Палада мирно стоеше до ужасния човекояден финикийски бог Ваал, а в дъното, зад множеството други статуи, се издигаше висока купчина от златни плочки с клинопис, за осем от които бе купена една кола „Волга“…

Захласнат, аз бавно тръгнах между статуите. Тук имаше десетина обковани сандъци, вече проядени от влагата и времето. Вдигнах капака на единия. Пред очите ми избухна взрив от багри — сандъкът беше пълен с разноцветни скъпоценни камъни! Загребах от тях в шепите си и полека ги изсипах обратно. Между пръстите ми изтече истински водопад от хиляди многобагрови отблясъци, сякаш самата небесна дъга течеше от ръцете ми.

И тогава един глас — гласът на Мирон Хаджиколев, за когото в смайването си бях напълно забравил — ме накара да се върна към действителността:

— Не мърдай и вдигни ръцете си! Бързо!

Въпреки заповедта да не мърдам, аз полека се обърнах. На пет-шест крачки от мене, до статуята на едно вавилонско човекоподобно същество с глава на орел, стоеше Мирон Хаджиколев и в ръката му лъщеше едно модерно, много модерно оръжие.

— А, това било археоложчето — присмя се той. — Няма какво, намерил си подходящо място за твоя гробница.

— А това пък е Мирон Хаджиколев — отговорих аз със същия тон, — собственик на лека кола и телевизор, който не знае нищо за незаконните продажби на антични златни статуетки.

— Мухльо! — изсъска той. — Нима всичко това ще ви го дам в ръцете, на вас… — Очите му светеха с трескав, нездрав блясък. — Всичко това е мое, разбираш ли? Само мое! Аз съм най-богатият човек на света! Ако искам, аз мога да ви купя заедно с музеите ви и с всичките вехтории, събрани в тях. Какво говоря! Аз мога да ви купя с цялата ви държава и с парцалите ви…

Разбрах — пред мен беше човек, комуто видът на несметните богатства бе разстроил разсъдъка. Такъв човек беше способен на всичко. Трябваше да действувам бързо, решително, да изпреваря налудничавите му постъпки.

Изглежда съм направил някакво движение, защото той подскочи назад и изкрещя:

— Не мърдай или стрелям!

— На твое място бих помислил, преди да стрелям — казах аз с ледено спокоен глас. — Пещерата не е поддържана повече от две хиляди години. Таванът е напукан, прояден от ерозията, и едно сътресение на въздуха може да го срине не само над моята, но и над твоята глава.

Предупреждението ми навярно го стресна, защото той вдигна поглед нагоре. Използувах тази възможност и се хвърлих напред. Всичко, което последва, продължи по-малко от секунда. Пред очите ми блесна изстрел, чу се гърмеж, не, ужасен грохот, куршумът пропищя покрай мене и изчезна някъде между Лизимаховите богатства; в следващия миг аз стоварих юмрука си в брадата на Мирон Хаджиколев. Той изпусна пистолета и падна. Но моите думи очевидно не са били без основание — от тавана и стените се откъртиха камъни и се затъркаляха надолу. Светлината видимо намаля — някои от прозорчетата се бяха запушили.

Тези разрушения отвлякоха вниманието ми за няколко секунди. Когато погледнах отново, видях, че противникът ми пълзи към падналия пистолет. В този момент аз престанах да бъда „нашия вещ археолог Камен Страшимиров“ и се превърнах в някогашния Пъчо, не, в човек, който се бореше за живота си. Скочих напред тъкмо когато ръката на Хаджиколев беше на няколко сантиметра от оръжието. Изблъсках го, нахвърлих се върху него и между нас започна една дива саморазправа. Хаджиколев беше може би по-силен от мене, жилав и як. Победата накланяше ту към мене, ту към него. После, като извиках на помощ цялото си минало боксьорско умение, успях да надделея и да го притисна под себе си. Но тогава той докопа някаква статуетка, удари ме по тила и за малко загубих съзнание.

Тук той извърши грешка — вместо да повтори удара си, спусна се към пистолета. С огромно усилие надвих замайването си и се скрих зад колосалната статуя на една финикийска Астарта. От около двадесет метра Хаджиколев се прицели и стреля. И тогава настана ужасното. Пещерата потъна в мрак, от всички страни с адски трясък се затъркаляха големи каменни отломъци. Чух сърцераздирателен писък и после се възцари злокобна, тягостна тишина.

— Хаджиколев — обадих се аз след малко, — жив ли си?

— Жив съм — отговори с усилие гласът му. — Стената до мене се срина…

— Почакай, ще потърся фенерчето си.

Наоколо беше тъмно като в гроб. Тръпнейки от страх, че всеки момент покривът може да се срине над мене, аз се запромъквах с пълзене към прохода. Бях запомнил добре мястото, където бях оставил съоръженията си и сега пипнешком успях да ги намеря. Грабнах фенерчето и светнах. Ужас! Първото нещо, което видях, беше, че проходът, спасителният подводен проход е затрупан!…

Наложих си да не мисля за това. Потърсих Хаджиколев и го намерих в окаяно положение — полузатрупан под камъните, ранен, загубил много кръв. Закрепих фенерчето на близката статуя и се залових да разчиствам каменната купчина. Той следеше всяко мое движение и в погледа му се четеше искрено недоумение.

— Защо правиш това? — попита той по едно време. — Сега всичко е само твое!

— Глупак! — казах раздразнено. — Да не мислиш, че за себе си търсех съкровищата?

— Но защо ме спасяваш? — след като помълча, запита той отново. Гласът му звучеше необикновено трезво и разумно. — Защо си губиш времето за човек, който преди малко стреляше по тебе?

— Защото все пак си човек. Неразумен, алчен, жесток, но човек.

Най-после успях да разровя камъните и да освободя Хаджиколев. Левият му крак беше в плачевно състояние — смазан, разкъсан, вероятно и счупен. Свалих колана от пояса си и с него здраво стегнах бедрото на ранения, за да спра кръвоизлива. Тогава седнах на земята до него и избърсах потта от челото си.

— С нас е свършено — казах аз най-сетне. — Проходът е затрупан. Ако не направят нещо отвън — загубени сме.

Умълчахме се. Когато Хаджиколев заговори, гласът му беше спокоен и с непривична за него човешка топлота:

— Не мисли за мене. Аз и да изляза, сигурно ще бъда съден, наказан… Остави ме и се спасявай. Знам как можеш да се спасиш. — Извърна се, изпъшка и каза тихо на себе си: — Изглежда тези камъни трябваше да паднат, за да ми върнат ума в главата… — Не изрекох нищо и той продължи високо: — Пещерата има и втори изход. Не съм го използувал, защото той отвежда близо до даляните, до хората. Но сега ще ти го покажа.

След като си починах малко, аз вдигнах ранения на гръб, понесох го, а той държеше фенерчето и ми сочеше пътя. Вървяхме по един тесен скален процеп навътре към сушата, минавахме между скали и купища съкровища и накрая се озовахме при друг подводен проход, твърде приличен на първия.

— Тунелът е около десет-петнадесет метра — рече Хаджиколев, като се отпуснахме на скалата. — Виждаш, аз и тъй и тъй не мога да го премина. Но ти бягай, спасявай се и не мисли за мене.

— Не — възразих аз. — Ще се спасим и двамата. Почакай ме тука.

Взех фенерчето и се върнах назад за дихателните апарати. Почти веднага намерих моя, но неговият… неговият беше изчезнал. Някой падащ камък го бе улучил, сгъстеният въздух бе експлодирал и именно тази експлозия бе причинила страшните разрушения.

Пренесох апарата и го закрепих на гърба на ранения.

— Дишай спокойно, стой неподвижно и ми сочи пътя с фенерчето — казах. — Аз ще те пренеса оттатък.

Той възрази — да се преплуват петнадесет метра под вода е лесна работа, но когато човек влачи едно тежко тяло, задачата се превръща в самоубийство. Вътрешно бях съгласен с него, но не можех да го изоставя, а не виждах друг изход за спасение. Трябваше да рискувам.

Спуснах Хаджиколев във водата, няколко пъти вдишах и издишах дълбоко, улових живия си товар и се гмурнах в мастиленочерната паст на бездната. Още първите метри ми показаха, че начинанието ми бе осъдено на неуспех — раненият бе много тежък, а проходът твърде тесен за двама души. Но нямаше възможност за връщане и аз плувах, с всички сили плувах напред. Постепенно силите ми намаляха, тласъците на перките ми ставаха все по-слаби и по-слаби, алени кръгове се завъртяха пред очите ми. Разбрах, че съм загубен. Почти в безсъзнание усетих, че Хаджиколев натиска нещо между зъбите ми. Отворих уста и в следващия миг обилен свеж въздух изпълни дробовете ми — раненият ми бе подал мундщука на апарата.

Поех няколко глътки въздух — о, повярвайте ми, тяхната цена бе много по-висока от всичките съкровища на Лизимах! — върнах му мундщука и с нови сили продължих нататък, към свободата, към живота.

Скоро тъмнината се разсея, пред очите ми се появи светлият кръг на изхода на тунела и там няколко сребърни рибки сякаш ни поздравяваха за щастливото ни избавление.

След малко изплувахме на повърхността и светлината на летния ден се плисна над главите ни. Честна дума, никога друг път в живота си не съм бил така признателен за простите човешки радости — за слънцето, за въздуха, за ширината на простора… Но дълбоко в себе си аз още тогава знаех: ще мине време, споменът за изживения ужас ще избледнее и аз отново ще дойда в пещерата, ще дойда, за да върна на човечеството съкровищата на Лизимах.

Тронът на Исаврите

„Императорът, като нарушил мира с българите, отново въоръжил голяма флота и като натоварил 12 000 конница, изпратил с нея всички началници на флотата. Самият той, уплашен, останал с конниците. Когато дошли до Месемврия, задухал силен северен вятър, който за малко щял всичко да унищожи, и мнозина загинали. И така той се завърнал, без нищо да направи.“

Теофан^[39]

Читателите от средното и старото поколение навярно си спомнят времето, когато преди кинопрожекциите на екрана редовно се появяваше надпис: „Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна“. Тази практика, както е известно, не се разпростира и върху литературата. И въпреки това в интерес на истината и по изричното настояване на издателството, което, изглежда, се бои от дипломатически скандал (още повече, че много от събитията, за които ще се говори по-долу, не са тайна за нашата общественост), принуден съм недвусмислено да заявя:

Нарекох членовете на чуждата експедиция в разказа англичани и им дадох английски имена, макар че те съвсем не са били от Великобритания. Същото се отнася за кораба и научния институт. Това сторих, за да прикрия истинската им националност. „Предпочитанието“, което в случая оказах на англичаните, е съвсем случайно.

Cystosira barbata

На вратата се почука и в кабинета на началника на Окръжното управление на МВР във Варна влезе един елегантно облечен млад мъж. Висок и широкоплещест, с фигура на добър баскетболист и буйна руса коса, на пръв поглед той навяваше представа за сила и необуздана енергия. Но това впечатление скоро се разваляше, защото лицето му имаше израз на постоянна меланхолия, а движенията му изглеждаха мудни, някак си прекалено уравновесени и премислени, уморени.

Макар че беше в цивилни дрехи, този мъж се изправи по войнишки до вратата, прибра токовете и изрече високо:

— Другарю полковник, капитан Златков се явява по ваша заповед.

— Влезте и седнете, Златков — покани го полковникът. — Имам да поговоря с вас. Какво, готвите ли се за отпуската?

Изненадан от подобен въпрос, Борислав Златков издигна сините си очи и замислено ги спря върху своя началник.

— О, рано е още за отпуската. Запланувал съм я за средата на юли, а дотогава има повече от месец.

— Така, така — разсеяно избъбра полковникът. Той явно мислеше за съвсем друго нещо. — И как смятате да я използувате?

— С жена ми се готвим да отидем към Рила или Родопите. — Златков се усмихна стеснително. — Това, знаете, ще бъде нещо като „меден месец“ за нас…

— „Меден месец“ ли? Та нали сте женени от две години? Аха, разбирам. Две години, а вие не сте ползували отпуска!

— Работа, какво да се прави — без да е необходимо, се заоправдава капитанът. — Тъкмо се накани човек и…

— Да-а-а, тази история ми е позната. Аз самият… Но хайде да не се оплакваме един на друг като пенсионери. При това съм ви повикал да… — Полковникът не довърши, а неочаквано запита: — Вие говорите английски, нали?

— Сносно. — Златков не можеше да проумее какво общо можеше да има английският език с отпуската му.

— А също сте, и леководолаз?

— Да. Изучих леководолазното дело миналата година във връзка със случая Васил Краневски. Наркотиците, ако си спомняте.

— Помня, разбира се. Може ли да се забрави такъв случай. — Полковникът нервно запремята един молив между пръстите си. — Та, Златков, вашето двойно качество на говорещ английски леководолаз ви прави най-подходящ за…

— За?

— … за да прекарате отпуската си на море. — Полковникът се засмя виновно и потърси спасение в една неумела шега: — Наистина Кодексът на труда не позволява да се отнемат отпуските на трудещите се, но ако вие по собствено желание решите да прекарате своята на море…

— Разбрах, другарю полковник — прекъсна го Златков. Той нямаше вид на изненадан, но и не успяваше да скрие разочарованието си. — Обяснете ми задачата.

Полковникът въздъхна облекчено. Най-трудната част от разговора беше преминала.

— Не го казвам, за да ви спечеля за каузата, но възможно е действително всичко да се окаже ваканция на море. Вие трябва само да вземете участие в една английска експедиция, която ще дойде да прави изследвания върху cystosira barbata.

— Върху какво? — изтръпна Борислав Златков. Той изпитваше ужас от латинския език.

— Cystosira barbata — невинно повтори полковникът. После се престори на изненадан: — Нима не знаете какво е cystosira barbata?

— Да ме убие бог, ако съм чувал подобно нещо.

— На български това се казва „брадато водорасло“ — обясни началникът, като се ухили хитро. След това изведнъж стана сериозен: — Но да оставим шегите, Златков. Слушайте, ще ви разкажа всичко подробно. Преди няколко месеца английският Институт за океанография и хидробиология в Брайтън се обърна към нашата Академия на науките с молба да им се разреши да изпратят през това лято една хидробиологическа експедиция в Несебър, която да изследва „брадатото водорасло“ и възможността да се извлича… — той се справи с един лист на бюрото си, — да се извлича алгинова киселина от него. Във всичко това няма нищо обезпокоително, нали? Дори напротив — нашето стопанство ще има безспорна полза от научните резултати на експедицията. Също и идването на чуждата група не е нещо необичайно — по линията на научния обмен у нас ежегодно работят стотици чужди учени, както и наши научни работници работят в чужбина. И Академията на науките даде съгласието си, като от своя страна предложи в състава на експедицията да бъдат включени и двама българи за обмяна на опит — нещо, което англичаните приеха и дори изразиха удоволствие.

— Признавам, че дотук не виждам нищо необикновено.

— Почакайте. Аз също не бих видял нищо необикновено, ако… Да, освен ако нямаше няколко „ако“. Следите ли мисълта ми? Ето ви няколко „ако“. Според справката, която ми даде Вера Маринова, научен сътрудник от Аквариума, водораслото цистозира барбата, както и всички кафяви водорасли, към които то спада, било относително по-малко разпространен вид в Черно море. Само в околностите на Брайтън положително имало повече цистозира барбата, отколкото в цялото наше море. Англичаните обаче предвидливо пишат, че се интересуват именно от черноморската разновидност на водораслото, която поради специфичния химически състав на водата се отличавала от океанския вид. Да приемем, че това е вярно. Но тогава защо не отидат в някой черноморски град на Турция, която е тяхна приятелка и съюзница? Нима не биха могли да изпълнят задачата си, да речем, в Самсун, Зонгулдаг или Синоп? — Преди да продължи, полковникът стана и се разходи из кабинета си. — Или да вземем друго. Нашите хидробиолози са ги предупредили, че сравнително по-голямо натрупване на това водорасло има в малките заливчета Ватерохи, Флуру и Света Параскева, които се намират между Ропотамо и Маслен нос. Но те упорито са настояли за Несебър. Защо?

Макар че въпросът всъщност не изискваше отговор, Златков се обади:

— Познавам тези заливчета. По тях няма условия за живеене.

— Експедицията не се нуждае от такива условия — отвърна веднага полковникът. — Тя идва със своя четиристотинтонен кораб-лаборатория „Блу скай“^[40], който е пригоден за продължителни престои далеч от всякакви населени места.

— Може би искат, както се казва, да съчетаят полезното с приятното, като поживеят на нашата „Червена ривиера“, за която на Запад напоследък все повече и повече се говори. Не забравяйте, че англичаните са родени пътешественици.

— Английската страст към пътешествия и опознаване на нови места е последното „ако“ в моя арсенал. Институтът в Брайтън е пратил списък на участниците в експедицията. От него се вижда, че тя ще бъде оглавявана от някой си Артър Лемингтън. Същевременно нашите сведения сочат, че същият този Артър Лемингтън надали страда от пътешественически интерес към Несебър, защото миналото лято е прекарал почти цял месец на Слънчев бряг.

— Охо! — възкликна Борислав Златков.

— В хотела Лемингтън се е записал като „земевладелец“ — продължи полковникът. — Колкото и да мисля, аз не виждам основание един земевладелец да бъде шеф на експедиция, която ще изучава черноморския подвид на цистозира барбата.

— Знае ли се нещо повече за поведението на този Лемингтън миналото лято?

— Нищо особено. Но каквото и да е правил, за този месец Лемингтън, способният да оглави една хидробиологическа експедиция човек, не е могъл да не забележи, че околностите на Несебър са твърде бедни на цистозира барбата.

Полковникът почака за нови въпроси, но капитан Златков замълча.

— Виждате, че вашата мисия може наистина да се окаже ваканция на море. Но многото „ако“ ни принуждават да бъдем предпазливи.

Борислав Златков се изправи.

— Какви са нарежданията ви, другарю полковник?

— От утре постъпвате в Аквариума и започвате да изучавате морската флора. След месец вие и Вера Маринова ще бъдете българските участници в експедицията, а би изглеждало смешно видният хидробиолог Борислав Златков да не може да различи cystosira barbata от марулята… — И когато капитанът беше вече до вратата, добави: — А, да не забравя, Златков. Предайте на жена си моите извинения и й поръчайте да започне да плете пуловери. Доколкото зная, в Рила през септември е студено…

Подир спомените

Управителят на хотел „Сириус“ се облегна назад и безпомощно разпери ръце:

— Какво очаквате да ви кажа за този Артър Лемингтън? Всяко лято през Слънчев бряг минават стотици хиляди летовници, а няколко от тези хиляди се падат на „Сириус“…

— И все пак си спомнихте за него — настоя Борислав Златков.

— Само това, което ви казах: висок, кокалест, затворен в себе си като всеки англичанин, сутрин поглъща неимоверно количество храна, следобед пие чай, а вечер почти не хапва. Чудак! И може би затова съм го запомнил. Но какво е правил през деня и през нощта, с кого се е срещал и с кого е говорил — е, вие наистина очаквате премного от мене.

— Не знаете ли от кого бих могъл да получа повече сведения?

— Нямам никаква представа. Но може би заслужава да поговорите с камериерката Марта. Миналата година тя обслужваше етажа, на който живееше Лемингтън — може да си спомня нещо. — Той позвъни и нареди на влезлия прислужник да повика камериерката. След малко се появи и Марта — млада, спретната жена със стандартната любезност на дългогодишна камериерка. — Марта — поде управителят, — този другар е от милицията. Интересува се за един наш летовник от миналата година. Лемингтън, Артър Лемингтън. Спомняш ли си за него?

— Спомням си, разбира се — отговори тя веднага.

По меланхоличното лице на Златков се плъзна тънка усмивка.

— Защо казвате „разбира се“? — запита той. — Толкова ли беше забележителен този Лемингтън?

— Той беше първият англичанин, когото съм обслужвала — обясни Марта. — И навярно никога няма да го забравя.

— Опишете ми го, ако обичате.

— Много висок, може би да има два метра, и много слаб. Дълго лице с издадени напред зъби, но не грозен. Ден и нощ с димяща лула в устата — понякога си мислех дали и не спи с нея. С пепелява коса, сресана на път. Изискваше сутрин закуската да му се сервира в стаята и изяждаше колкото аз за цял ден — един тиган шунка с яйца, салата, масло, кафе, кейк, конфитюр и какво ли не. Още първия ден ми показа как иска да му се оправя леглото и само малко ако сбърквах, правеше скандал. Но затова пък когато беше доволен… — Тя не довърши, изчерви се и млъкна.

— Какво, щедър ли беше? — ухили се Златков.

Марта хвърли бърз поглед към управителя, после наведе очи.

— На нас ни е забранено да вземаме бакшиши — каза тя глухо и капитанът не настоя повече. Всъщност това съвсем не го интересуваше.

— Спомняте ли си друго за него? Например с кого дружеше? Как прекарваше времето си? Кога отиваше и кога се връщаше от плажа?

— Не дружеше с никого. Дори по-късно, когато дойдоха няколко английски семейства, той даже не благоволи да се запознае с тях. Иначе нищо не зная за него.

— Съвсем нищо ли?

— Ах, да — припомни си тя, — той изобщо не ходеше на плажа, а всяка сутрин се качваше на колата си и отиваше в Несебър.

— В Несебър? — изненадано повтори Златков.

— В Несебър или там някъде. Лемингтън беше харпунджия. Нали знаете какво е това? Харпунджия, дето лови риби с пушка под водата. Колкото пъти сме имали харпунджии в хотела, все са били такива — не отиват на плажа, а ходят по скалите около града. Но този си го биваше — сам не хапваше риба, а всеки ден се връщаше с по една връзка кефали. Раздаваше ги на прислугата, на келнерите, на готвачите…

Борислав Златков се замисли. Това съобщение очевидно му направи силно впечатление.

— Кажете ми нещо повече за тази негова страст — помоли той.

— Че какво да ви кажа? Зная само, че всяка вечер носеше по пет-шест риби. Стаята му беше пълна с харпуни, стрели, някакви черни гумени костюми, водолазни апарати…

— А! — възкликна капитанът. — И водолазни апарати?

— Разни бутилки с презрамки за носене на гърба, каквито съм виждала на леководолазите.

— Използуваше ли ги?

— Сигурно ще ги е използувал. Защо ще ги носи чак от Англия, ако няма да ги използува?

— Да, използуваше апаратите си — намеси се и управителят. — Помня, че един-два пъти се случи лично аз да му помогна да натовари сутринта апарата си на колата.

— И къде отиваше?

— Един господ знае. Вероятно, както казва Марта, по скалите около стария град. Неведнъж съм чувал, че морето пред Слънчев бряг било „еднообразно и скучно“ за подводните плувци.

Златков зададе още няколко въпроса, но двамата му събеседници не можаха да му дадат никакви други сведения. Все пак не беше недоволен — всъщност и това, което научи от тях, надмина очакванията му. Той се сбогува, натовари се на своя сиво-син „Вартбург“ и изчезна по пътя към Несебър.

След половин час капитанът вече беше на „Хонолулу“ — онзи малък плаж на най-издадената в морето част на Несебър, където по традиция си дават среща всички подводни ловци. Изкъпа се, поплува, после се изтегна на пясъка и поведе разговор с „харпунджиите“, като незабележимо ги разпитваше за спомените им от миналото лято. Но случи се така, че нито един от тях не беше летувал миналата година по едно и също време с Лемингтън. И едва към два часа следобед попадна на един мургав театрален режисьор от София, който си спомняше за англичанина.

— Как да не го помня! Бяхме му измислили дори прякор — „Фор-фиш“^[41].

— „Фор-фиш“?

— Отличен ловец — обясни режисьорът. — Не излизаше от водата, преди да е нанизал поне четири кефала…

— Тук ли се подвизаваше?

— Отначало тук, на „Хонолулу“. Но после му доскуча, прехвърли се на юг и не се върна повече. Е, за него беше лесно. — В гласа на режисьора трепна нотка на завист. — Лемингтън имаше една „Джагуар“, дълга цял километър, за която двеста километра в час са играчка.

— Какво разбирате под „прехвърли се на юг“?

— Отиваше оттатък плажа, чак към село Равда. Там риба колкото щеш, и то ненаплашена. Плувай и стреляй — просто рай за ловците! Веднъж отидох и аз нататък и се върнах с единадесет парчета, все над две кила. Едва ги довлякох до тука.

Златков си придаде израз на безразличие, който лесно прилягаше на меланхоличната му физиономия. Капитанът не искаше да издаде колко беше заинтригуван.

— Заедно с Лемингтън ли отидохте там? — попита той невинно.

— Ами, отидохме с приятели пеша, а го заварихме там с неговата „Джагуар“. Проклета студена нация! Дори не се сети да ни предложи да ни докара обратно поне до разклона на шосето. Каза едно „бай-бай“, скочи в колата и отпраши към Слънчев бряг. Кажете, това със славянин може ли да се случи?

Но Златков нямаше намерение да сравнява характерите на англосаксонците и славяните.

— Към Равда сигурно е интересно и за леководолазна работа — подхвърли той, сякаш за да се намира на приказки.

— Този хитрец си носеше и дихателен апарат — каза режисьорът. — Един чудесен английски „Зийбе-Горман“. Направих си устата да сляза и аз с него, но мистър „Фор-фиш“ се престори на разсеян…

— И какво правеше той под водата?

— Знам ли го? Обикаляше, разглеждаше, снимаше…

— Снимаше? Значи имаше и подводна камера?

— Лемингтън имаше всичко — потвърди режисьорът ревниво. — И подводна камера, разбира се. Една френска „Калипсо-фот“, последна дума на техниката.

— И какво снимаше при Равда?

— Нямам представа. Но сигурно не е бил затруднен в избора си — там дъното е толкова разнообразно!

— Може би водорасли?

— Водорасли? — учудено повтори режисьорът. — Има ли нормален човек, който да се интересува от водораслите?

— Значи, не се интересуваше от водораслите? — настоя Златков.

— Не, не съм забелязал такова нещо.

Капитан Златков го разпита още за мястото при Равда, където миналата година се бяха срещнали с англичанина, после незабелязано промени темата. А по-късно, когато режисьорът се отправи на нова ловна екскурзия във водата, прибра багажа си, качи се във „Вартбурга“ и потегли на юг, по пътя към Поморие. Докато шофираше, той си тананикаше разсеяно и невъобразимо фалшиво. Колегите му във Варна твърдяха, че той пропява само тогава, когато напрегнато мисли за нещо.

Щом достигна до заливчето, за което му бе говорил режисьорът, Златков спря и излезе от колата. Под него, близко и примамно, се стелеше морето и хиляди разноцветни светлинки трептяха и подскачаха по начупената му тюркоазена плащеница.

Животът отдавна бе научил капитана да не разчита на случайностите, но той все пак реши да направи една разходка по същото дъно, което преди година бе имало такава притегателна сила върху англичанина. От багажника на колата извади дихателния апарат и другите си съоръжения и се спусна по пътеката към морето. Малкият плаж на заливчето бе осеян с килим от мидени черупки, които светеха със седефен блясък.

Капитанът се екипира сръчно и с широки крачки приближи към морето. Пясъкът и черупките хрущяха под стъпките му. Той нагази във водата, повървя, докато тя достигна до кръста му, после захапа мундщука на апарата и се плъзна под повърхността — нищожно движение, но то само в миг го пренесе в един нов свят, пълен с очарование и тайнствена привлекателност.

Пред него се разстилаше дълга и тясна клисура, заградена от подводни скали. По кехлибареножълтия пясък спокойно и важно крачеше един ръждив рак и войнствено размахваше големите си щипци. Изведнъж наблизо се появи малка, бяла, почти прозрачна рибка, която сякаш лазеше по дъното и търсеше нещо между песъчинките. В миг ракът забрави важността си. Той се спотаи, притихна, приклекна на кривите си крака, после бавно, много бавно запълзя към рибката, като си придаваше вид на най-миролюбив приятел. А рибката с нищо не показваше, че забелязва опасността. Тя продължаваше да рови с муцунката си между песъчинките и, улисана, полека приближаваше към смъртоносните щипци. Когато прецени, че са се сближили достатъчно, ракът с невероятна за него енергия се хвърли напред. Златков ясно чу щракването на щипците във водата и помисли, че в следващата секунда ще види рибката да се гърчи в жестоката им хватка. Но не, ракът не успя. По-бърза от неговите клещи, рибката огъна грациозното си тяло, едно махване на опашката — и от нея остана само малко мътно облаче, вдигнато от дъното.

Златков мислено поздрави рибката за чудесното й избавление и продължи нататък. Клисурата се проточваше покрай дълъг скален риф, който с върха си почти режеше водната повърхност. По него трептяха малки алени петна — това бяха актиниите, които никакви бури и вълни не бяха успели да отлепят от гостоприемната скала. Долу, в подножието на рифа, черни и заплашителни, зееха гърлата на няколко подмола. А пред тях, като страж на приказна пещера, един морски дракон бе опънал петнистото си тяло и сякаш за да си дава сам кураж, наежваше отровните шипове на перките си и се оглеждаше глуповато с големите си кръгли очи.

По-нататък, в цепнатината между две скали, Златков зърна да се размахва приветствено една зелена опашка. Кефал! Един голям кефал-единак лакомо пасеше с вирната нагоре опашка и увлечен от лакомията си, бе забравил целия свят и хилядите опасности, които го дебнеха иззад всяка скала. Леководолазът спотаи дъх, протегна ръка и бавно се запромъква към кефала. Но когато само десетина сантиметра го деляха от опашката, рибата долови опасността, силното й тяло отскочи настрана и след секунда се стопи в стъкленосинята прозрачност на водата.

Златков бавно заплува подир нея, като все се придържаше към пролеза между рифа и останалите скали. Имаше нещо недействително, миражно в пейзажа около него и в това неповторимо съчетание на линии и багри — жълтия цвят на дъното, нежната зеленина на водораслите, които на валма се носеха над него, синята завеса на водата, суровия пепелявокафяв цвят на канарите, алените пъпки на актиниите по тях и черните петна на налепените миди.

После дъното посивя — дълбочината се бе увеличила. Капитанът се спусна по-ниско и внезапно съзря някаква странна форма да се подава от дъното. Приближи се. От пясъка надигаше изящна глава стройна амфора красавица. Колко ли столетия е преживяла тук, сред ласкавата прегръдка на песъчинките и със синия саван на морето над нея? Златков разрови с пръсти пясъка и извади амфората. И както я държеше в ръце, той, чуждият на всякакви фантазии капитан от народната милиция, сякаш изведнъж чу в съзнанието си скрибуцащото колело на майстора-грънчар, видя белите ръце на робините, които разливаха от амфората тежко ароматно вино, долови грохота на побеснелия Понт, който с великанските си вълни запокитваше кораба върху подводните скали…

Поколеба се, после със съжаление остави амфората на дъното, издигна се нагоре и се прехвърли през острия гребен на рифа. Попадна на някаква просторна поляна, гъсто застлана със зелен килим от дълги влакнести водорасли.

„Зостера марина“ — помисли Златков и се засмя под маската си — двете седмици учение в Аквариума не бяха минали напразно.

Споменът за прекараните дни между научните работници върна мисълта му към неговата задача. Защо всъщност беше тука? Защо плуваше между скалите и водораслите? Какво очакваше да намери? Колкото и да се мъчеше, той не можеше да намери отговор на тези въпроси. Дълги часове бе преценявал предстоящото гостуване на англичаните, но все не намираше някакво сносно обяснение. „Сносно“ в криминалния смисъл на думата, разбира се. Отхвърляше мисълта за някакво проучване на подстъпите към брега. Брегът бе ясно и в подробности обозначен на морските карти и надлежно описан в лоцията^[42]. А дори и да не беше така, защо биха пращали експедиция, когато всеки летовник от Слънчев бряг или Несебър можеше спокойно да преброди тези места и да състави подробна карта на дъното?

А ако експедицията имаше за цел да установи връзка със законспирирани агенти на някое чуждо разузнаване у нас?

Златков свърна към брега. Кой знае, може би полковникът щеше да се окаже прав, като предричаше една ваканция на море…

Експедицията започва работа

На 18 юли сутринта стотици граждани и летовници се бяха струпали на празнично украсеното с разноцветни вимпели и зеленина пристанище на Несебър, Към 11 часа откъм юг едно бяло петно се отдели от сивата пелена на хоризонта и с великолепна скорост забърза към старинния град. Малко по-късно някакъв младеж, който се бе покачил на малкия фар на края на вълнолома и оттам наблюдаваше морето с бинокъл, извика:

— Те са! Виждам ги! Пристигат! Чета „Блу скай“ на носа на кораба!

След още половин час красивият като птица бял кораб беше вече на пристанището и след ловка маневра, която възхити моряците и рибарите между посрещачите, акостира^[43] на кея. „Блу скай“ също бе окичен с вимпели, а най-горе на мачтата му се развяваха знамената на ООН, Англия и България.

Плувнал в пот под костюма и връзката си, Борислав Златков стоеше на кея и с любопитство наблюдаваше кораба и хората, с които щеше да прекара следващия месец. На мостика имаше двама души. В единия, обгорял от вятъра и слънцето морски вълк, който даваше команди и дъвчеше непрекъснато (по-късно Златков разбра, че това беше тютюн за дъвчене), той позна капитан Макензи. Другият до него, висок мъж в бял фланелен костюм и с „английски зъби“, навярно беше Артър Лемингтън. Под тях до десния фалшборд^[44] бяха струпани десетина души, между които и една жена.

Посрещнати сърдечно от навалицата, англичаните слязоха на брега. Размениха се ръкостискания, от малката импровизирана трибуна произнесоха приветствия представители на БАН и на градския народен съвет, мистър Лемингтън им отговори с няколко хубави думи и накрая Вера Маринова и Борислав Златков бяха поканени да разгледат кораба, който щеше да бъде техен дом през следващите четири седмици. Лично Артър Лемингтън им представи членовете на научната група и екипажа. От многото лица и имена Златков можа да запомни само капитан Макензи с неговия вечен тютюн за дъвчене, Джералд Шейдлс, пълен мъж с епикурейска физиономия, който щеше да ръководи научната работа, и шефа на леководолазите Трейнор, млад атлет с безжизнени воднистосини очи.

„Блу скай“ представляваше едно съвършено произведение на корабостроителството. Кабините, каюткомпаниите, салоните за „файф о’клок“^[45] и игри, читалните с безкрайни полици, покрити с книги, просторните, модерно обзаведени лаборатории, различната научна апаратура, удобните площадки за леководолазите — всичко беше изрядно и образцово.

— Корабът е бил отначало яхта на лорд Уилям Ринслип — обясняваше Артър Лемингтън, докато ги развеждаше. — Едва преди две години бе откупен и преустроен в лаборатория. Сега тук, както сами ще се уверите, има всички условия за спокойна и плодотворна работа.

Следобед, когато двамата българи бяха вече пренесли багажа си в определените за тях кабини, в библиотеката се състоя малка конференция.

— Тук имаме образци от цистозира барбата от Атлантическия океан и Средиземно море — говореше Джералд Шейдлс, — както и лабораторни проби от извлечената от тях алгинова киселина. Тук, в България, по каква методика извличате алгиновата киселина, мистър Слейткоу?

— На български името ми се произнася Златков — флегматично се усмихна запитаният.

— Златков? — с труд изговори Шейдлс. — Много мъчно за произнасяне, но ще го науча. Впрочем вие говорите английски великолепно. Поздравявам ви.

— Благодаря ви за комплимента, но… аз не си правя никакви илюзии за моя школски английски език. Надявам се все пак, че говоря достатъчно разбираемо, за да не се нуждаем от преводач. Що се отнася до алгиновата киселина, трябва да ви призная, че ние сме още в началото и вярваме именно сега от вас да изучим методиката за извличането й.

— All right.^[46] Всичко, каквото знаем, ще ви го кажем с удоволствие — без превземки се съгласи пълничкият англичанин. — Имам известни основания да се надявам, че черноморската цистозира барбата, приспособена за живот в по-сладки води^[47], ще се окаже първокачествена суровина за добиване алгинова киселина.

— Аз смятам работата да протича така — обади се Артър Лемингтън. — Сутрин леководолазите ще изпълняват вашите изисквания, като ще ви доставят образци от флората, които ще ви бъдат необходими. В същото време в лабораторията ще се довършват изследванията от предния ден и ще се подготвя работата за следобедните изследвания. Някакви възражения? — Никой не се обади и той продължи: — Как виждат нашите гости бъдещата си работа при нас?

— Ние ще се подчиним на общия ред — отговори за двамата Златков. — Имаме особен интерес към лабораторните изследвания, защото искаме да усвоим методиката.

— Мислите ли да слизате под водата?

— Не сме леководолази, макар че аз криво-ляво се справям с перките и маската. Ще разчитаме на вашите момчета.

— Значи всичко е наред — кимна доволно Лемингтън и се изправи. — А сега заповядайте в каюткомпанията. Капитан Макензи, нашият домакин, кани всички на чай.

Докато отиваха към каюткомпанията, Вера Маринова се приближи до Златков и прошепна:

— Не зная дали ще намерим алгинова киселина в нашата цистозира барбата, Златков, но съм сигурна, че тук вие ще преживеете един великолепен роман.

— Аз и роман? Честна дума, не ви разбирам.

— Тогава обърнете внимание на тази чипоноса лаборантка, Мери Джойнър или както там е името й. Тя ви гледа с такива лакоми очи, че всеки момент очаквам да се обеси на врата ви…

След чая Борислав Златков се прибра в кабината си и се хвърли с дрехите на леглото. Така пролежа повече от час, като обмисляше преживяното през този ден. Не, колкото и да се ровеше в подробностите, не можеше да види нищо съмнително, нищо, което да изглежда подозрително. До този момент хората се държаха лоялно, открито, дори малко по-приветливо, отколкото той очакваше от англичани. Какво пък — в края на краищата нямаше да бъде лошо всички подозрения да се окажат напразни…

После му хрумна нещо, скочи, огледа още неотворения си куфар и многозначително свирна с уста — тази сутрин той бе залепил с един косъм капака на куфара си и сега този косъм беше скъсан. Значи някой бе използувал времето на конференцията и чая, за да се запознае със съдържанието на багажа му. Златков затананика една от фалшивите си мелодии и замислено прекара пръсти през русата си коса. Дали този обиск беше проява на просто човешко любопитство или зад него се криеше много по-сложна игра? Той не можа да си отговори, но мислено поблагодари на началника си, който беше настоял Златков да не вземе нито оръжие, нито каквито и да било други компрометиращи предмети.

Долови някакъв подозрителен шум в коридора и с внезапно движение отвори вратата на кабината. Навън стоеше масивен здравеняк с ниско чело и широка долна челюст, който му се поклони раболепно:

— Наричам се Майк Дорн, сър. Камериер съм на това крило. Имате ли нужда от нещо?

„Този дангалак не ми харесва — помисли Златков. — Подслушваше ли или се готвеше да ми се представи?“

Но гласно каза:

— Благодаря ви, Дорн. Засега нямам нужда от нищо. Впрочем, както ще се уверите, аз съм въобще един съвсем непретенциозен човек.

— На вашите услуги, сър — поклони се повторно камериерът и се оттегли с безшумни стъпки.

Капитан Златков застана прав в средата на каютата и се замисли. Случайно ли бе попаднал пред вратата му камериерът? Случайно ли беше скъсан косъмът на куфара? Случайно ли беше изобщо идването на тази експедиция или тя бе само прикритие на други, много по-опасни намерения?

Той заключи вратата на кабината, съблече сакото си и се залови да проучва с педантична акуратност тази стаичка, която сега беше негов дом. „Човек трябва да знае къде се намира — беше му казвал полковникът, когато Златков още учеше «занаята». — Да не допущаш никакви изненади, да водиш хорото, а да не се влачиш на опашката му — ето тайната на успеха!“

Повече от час той изследва леглото, мебелите, гардероба, банята. Не остави непрегледани също пода, тавана и стените. И когато вече се бе уверил, че няма нищо подозрително, дойде му на ум да отдели повече внимание на малката картина, представляваща тропически пейзаж с палми и розов залез, закрепена с винтове на стената точно срещу леглото му. С джобното си ножче той отвъртя винтовете и свали картината.

Под нея се виждаше стоманената мрежа на един вграден в стената свръхчувствителен микрофон.

Златков се усмихна доволно. Колкото и да беше странно, той предпочиташе да знае, че му предстои борба, отколкото да чезне в догадки и съмнения. После закрепи пак картината на мястото й, заличи следите от претърсването и се залови да се преоблича за вечеря — знаеше, че за англичаните вечерята е ритуал, в който човек не може да участвува без подходящо облекло.

Среднощно приключение

— Знаете ли, Златков — каза Вера Маринова, — струва ми се, че този горилоподобен камериер крои нещо зад сплеснатото си чело…

— Какво имате предвид?

— Дребни наглед неща, но вече се събраха доста. Общо казано, имам чувството, че Майк Дорн следи всяка наша и по-специално ваша крачка.

Този разговор се водеше на носа на „Блу скай“ в късния следобед на 25 юли.

Беше изтекла цяла седмица от започването на експедицията — цяла седмица, в която капитан Златков не се бе добрал до нищо по-съществено. Всяка сутрин корабът напускаше гостоприемното пристанище на Несебър и половин час по-късно хвърляше котва приблизително на едно и също място, между Несебърския плаж и залива на село Равда. Тук леководолазите, ръководени от отличния Трейнор, правеха по няколко спущания, като обхождаха района и доставяха точно такива проби, каквито Джералд Шейдлс изискваше от тях. Златков прояви голяма подозрителност към тези спущания и към издутите мрежести торбички, които леководолазите изнасяха от дъното, но, колкото и да се стараеше, не забеляза нищо съмнително. Някъде около обед корабът неизменно се връщаше в Несебър. До времето на неизбежния чай работеха в лабораторията, а след вечеря обикновено се събираха — членовете на експедицията и командният състав от екипажа — в каюткомпанията на разговор и малки забавления. На сутринта всичко започваше отначало.

И въпреки тази монотонна еднообразност на експедиционната работа Златков все пак бе останал учуден от някои подробности. Ето какво би могло да се прочете в неговия малък бележник, от който той никога не се делеше:

1. Защо избираме винаги мястото около Равда? Има ли този избор някаква връзка с миналогодишните подводни занимания на А. Л.?

2. Защо А. Л. не споменава, че е бил тук миналото лято? Защо в неделя отказа да дойде с групата на Слънчев бряг?

3. Защо леководолазите на Т-р обикалят целия район, щом като могат да намерят водораслото под самия кораб?

4. М. Д. очевидно ме следи. Кой стои зад него?

5. Защо А. Л. и к-н М. пропуснаха да споменат, че на „Б. с.“ има „вътрешна стълба“ за слизане на леководолазите в морето, а вградени в подводната част на корпуса — два мощни прожектора?

6. Да проуча дали М. Дж. е посветена в играта.

Тази последна забележка бе продиктувана от една странна случка между Мери Джойнър и него, Борислав Златков. След предупреждението на Маринова той бе забелязал многозначителните и обещаващи погледи на високата и стройна лаборантка и опасявайки се от излишни усложнения, спомена мимоходом, че е женен и баща на едногодишен малчуган. Това заедно с неизменното му държане „на дистанция“ накара Мери Джойнър да стане по-резервирана и Златков реши, че в нейно лице вече си е спечелил един сигурен враг. Но веднъж, докато работеха в лабораторията, Мери се увери, че наоколо няма никой и му прошепна:

— Мистър Слейткоу, ако искате наистина да приличате на хидробиолог, не дръжте така епруветката. Ето вижте мене…

Тогава Златков се бе задоволил да се усмихне неопределено, но вечерта дълго разсъждава върху думите й. „Ако искате да приличате на хидробиолог“! Значи някои хора на кораба не си правеха илюзии за неговата истинска роля! Но, от друга страна, имаше ли достатъчно основание, за да се довери на Мери Джойнър? Дали пък нейното покровителствено напътствие не беше само хитър начин за спечелване на доверието му?

Така беше изминала тази първа седмица на експедицията — без съществени наблюдения, но и с непреодолимото чувство, че играта, истинската игра, тепърва щеше да започне. Ето сега и Вера Маринова говореше за нещо подобно.

— Да, Майк Дорн ни следи — каза тихо Златков. — Две нощи нарочно отидох до тоалетната и двата пъти той не спеше, а бодърствуваше пред чаша джин в малката си кабинка на края на коридора, като наблюдаваше каютите^[48]. Предупреждавам ви, че някой на кораба знае български и следи разговорите ни. Избягвайте да ми казвате на български нещо доверително пред трети лица. Също и в кабините — там ни подслушват с микрофони.

— Но защо е всичко това, Златков?

— Все още не зная. Но смятам тази нощ да проверя.

— Как?

— Разчитам на вашата помощ. — Капитан Златков й посочи с ръка една рибарска лодка в далечината, за да изглежда, като че ли й говори нещо за рибарите. Маринова неволно проследи ръката му. Тъмният силует на лодката, пурпурният залез и пастелновиолетовото море представляваха прелестна и незабравима картина. — Точно в единадесет и половина тази вечер — продължи Златков — позвънете на камериера и му обяснете, че сте забелязали някакви буболечки в леглото си. Другото оставете на мене.

— Какво смятате да правите? — с лека тревога в гласа го попита тя.

— Нищо опасно. Не се тревожете за мен.

— Как се казва на английски „буболечка“? Нали знаете, че запасът ми от английски думи е повече от скромен…

— „Бъг“^[49] — отговори капитанът. — Кажете му само „бъг“ и посочете леглото си. Той ще разбере.

Разделиха се и след няколко крачки Златков попадна на капитан Макензи. Обикновено старият морски вълк избягваше извънслужебните разговори с него, но сега го заговори приятелски:

— Вижте какъв залез, мистър Слейткоу. Като го гледам, започвам да разбирам защо съм станал моряк! — После сподави възторга си и добави делово: — Ще имаме хубаво време утре.

— От какво гадаете за времето, капитан Макензи?

— От залеза, разбира се. Слушайте това стихотворение:

Red sky in the night —

sailors delight.

Red sky in the morning —

sailors take warning.^[50]

То е съчинено от наши моряци, а те разбират от тези работи.

— Чудесно стихотворение. Ще го запомня. А от благодарност ще ви кажа друго. — Златков му посочи чайките и гларусите, накацали във водата. — Отнася се за чайките и за времето. Съчинено е от вашите руски колеги, които също разбират от тези работи:

Ходят чайки по песку,

моряку сулят тоску.

И пока не влезут в воду,

штормовую жди погоду!

Борислав Златков наблюдаваше с интерес лицето на събеседника си, но не откри нищо, което да подсказва, че капитан Макензи разбира славянските езици.

— Не разбрах нито дума — потвърди наблюдението му Макензи.

— Ще ви го преведа: „Когато ходят чайки по пясъка, на моряка предвещават мъка. И докато не влязат във водата, чакай щормово^[51] време“.

— All right — кимна капитан Макензи. — Жалко че не мога да го запомня на руски. Морето е най-добрият приятел и най-страшният враг на моряка и затова всеки се стреми да изучи нрава му. Още веднъж благодаря, мистър Слейткоу.

Вечерта всичко се разви според плана на капитана. Половин час преди полунощ далечен звън му извести, че Маринова викаше камериера. Златков безшумно открехна вратата на кабината си и чу как Майк Дорн отиде при българката и се залови да почиства леглото й. Тогава той се промъкна по коридора, тихо се вмъкна в малката каюта на камериера, пусна някакво кристално зрънце във вечната му чаша джин и все така незабелязано се върна. Всичко това му отне по-малко от половин минута.

Точно в полунощ той отново открехна вратата. Откъм края на коридора се носеше юнашкото хъркане на камериера. Младият офицер имаше на разположение два часа…

Той прекоси коридора, изкачи се по стълбичката и се озова на долната палуба. Ослуша се. Откъм Несебър един прегракнал грамофон дрезгаво възпяваше лунните лъчи. В бордовете на „Блу скай“ сънно припляскваха вълнички, а на горната палуба трополяха тежките и мудни стъпки на вахтения^[52] матрос. Златков почака стъпките да се отдалечат към кърмата^[53] и с котешка безшумност се запромъква в сянката на надстройките. Заобиколи каюткомпанията, провря се под капитанския мостик и отново се спотаи — стъпките над главата му се връщаха! Матросът спря. Дали не беше доловил подозрителен шум? Капитанът се притисна до стената и замря неподвижно. Измина една безкрайна минута, после над борда прелетя незагасена угарка и вахтеният продължи разходката си, като си затананика весела шотландска песенчица.

Златков достигна кабината, която мистър Артър Лемингтън бе приспособил за свой кабинет. Щорите бяха спуснати, но през тях проникваше светлина и се чуваха гласове — прозорците отвътре бяха отворени. Капитанът приклекна до стената и се заслуша.

— Единственото, което искам от вас — говореше в този момент Лемингтън, — е да продължите изследването на цистозирата. В края на краищата не можете да отречете, че това е именно в рамките на ангажимента, който сте поели.

— И докога ще се мотаем с тези изследвания? — иронично и малко раздразнено отговори друг глас. В него Златков позна пискливия тенор на Джералд Шейдлс. — Работата е свършена и можем спокойно да си отиваме.

— Разберете най-сетне, че трябва да продължите! — гневно го прекъсна Лемингтън. — Ако вашата работа е свършена, нашата едва започна. Вие знаете колко хиляди стерлинги ми струва тази експедиция. Няма да оставя да отидат по дяволите заради вашите капризи. На вас ви плащат, за да работите и вие ще работите, пък ако ще и до гуша да ви е дошло от разните треволяци!

В кабинета се чу изтракване на столове. Някой се беше изправил.

— Добре — отвърна пак Шейдлс. — Ще продължим да работим. Но искам да ви кажа две неща, мистър Лемингтън. Първо, включването на моята група във вашата експедиция беше измама. Ако знаехме истинските цели на експедицията, ние никога нямаше да стъпим на „Блу скай“. Второ, аз и моите хора не желаем да имаме нищо общо с вашите задкулисни действия. — „Значи хидробиолозите са вън от играта“ — помисли със задоволство капитан Златков. — Българите са много почтени и лоялни и ние не желаем да им отвръщаме с подлост и вероломство. Моля повече да не бъда канен на тези ваши събирания!

Разнесоха се стъпки и Борислав Златков се хвърли по очи на пода. Вратата се отвори, после се затръшна и закръглената фигура на Джералд Шейдлс се отдалечи със ситни крачки към спалните помещения.

— Какво ще правим с тези хора? — между две примлясквания произнесе капитан Макензи на своя ужасен „кокни“^[54]. — Може да ни създадат ядове…

— Само да се опитат — скръцна със зъби Лемингтън. — Ще съумея да им затворя устата… — За малко се възцари мълчание, след това прозвъня метал. — Това е нищо, Трейнор — продължи Лемингтън. — С толкова злато няма да платим дори горивото на „Блу скай“. Трябва да започнем разкопаването.

— Трудна работа, сър — обади се плътният баритон на старшия леководолаз. — Налага се да копаем три-четири метра в дъното, да разместваме скали.

— Преди три месеца вие се препоръчахте за специалист по всякакви подводни работи — сухо напомни Лемингтън.

— Не се отричам от думите си, сър. Но не е възможно да се извърши работата така, покрай другото и под непрекъснатото наблюдение на този шпионин Слейткоу.

— А той умее да гледа — изджвака капитан Макензи. — Кълна се в моята бабичка, която сега ме чака в Лъндъндери — очите на Слейткоу не му служат само за украшение…

— За да се изрови големият товар — продължи Трейнор, — трябва корабът да се закотви над мястото, да се пусне в действие драгата^[55] и да се осигури спокойна работа на моите хора.

— Колко време ще ви е необходимо?

— Само за… — тук Трейнор употреби някаква дума, която Златков не разбра — трябва да работим около три дни по пет часа на ден. А ако под него има и други вещи, които представляват интерес… Изобщо колкото по-надолу слизаме, толкова е по-трудно и по-бавно.

— Добре — след кратко мълчание реши Лемингтън. — Ще ви осигуря условия за работа. Но от вас искам да не се потривате. Застояхме се по-дълго от предвижданията и това не ми харесва. Пък и този шпионин… — Отново се разнесе звук от метал, после се хлопна и някаква врата. — А сега да спим — каза Лемингтън. — Утре ще намеря разрешение на всички мъчнотии. „Денят е по-мъдър от нощта“, както казват арабите…

Тримата събеседници напуснаха кабинета и като продължаваха да разговарят тихо, се отправиха към кабините си. Борислав Златков остана да лежи до стената още десетина минути, докато се увери, че никой няма да се върне. После се изправи и безшумно се вмъкна в кабинета. Не посмя да запали електричеството, а светна джобното си фенерче. На масата бяха разхвърляни някакви изписани листове хартия, но те не привлякоха вниманието му. Той се приближи до вградената в стената каса, разгледа ключалката и беззвучно се засмя — за него тя нямаше да представлява трудна преграда. Закрепи фенерчето на масата и извади от един таен джоб на сакото си връзка никелирани метални предмети — трофеен спомен от залавянето на един опасен крадец преди две години. Поработи около минута върху ключалката и тя със сухо щракване се отвори. Златков отново се засмя — ненапразно колегите му се подиграваха, че най-опасният касоразбивач в България бил капитанът от милицията Борислав Златков.

Взе фенерчето и освети вътрешността на касата. В горния рафт имаше няколко сметководни книги. Златков ги прегледа набързо и ги остави.

На долния рафт бяха оставени две кожени торбички. Той ги извади и предпазливо ги разгъна. В торбичките имаше няколко стотици потъмнели златни монети.

В този момент някъде наблизо прокънтяха тежките стъпки на вахтения. Златков угаси фенерчето и с един скок се озова зад вратата. Стъпките приближиха. Всеки мускул на капитана настръхна в трепетно очакване. Но след секунда той въздъхна облекчено — матросът спокойно продължи обиколката си.

Златков се върна при двете кожени торбички и отново разгледа съдържанието им. Всички златни монети бяха еднакви по големина, но от два различни типа. Капитанът се поколеба — монетите навярно бяха броени и затова би било по-добре да ги прерисува, но от друга страна пък не искаше повече да губи време. Най-сетне се реши, взе по една монета от двата типа, прибра останалите в торбичките, остави ги на мястото им и заключи вратата на касата. Избърса с длан потта от челото си — само той знаеше колко нервно напрежение бе изразходвал в последния половин час.

Помисли малко, после откъсна един лист от бележника си, надраска няколко реда и накрая зави в листчето три монети по десет стотинки. Тези три монети бяха уговорената връзка с командира на граничната застава.

Измъкна се като сянка от кабинета на Лемингтън и отново се ослуша. Шотландската песенчица сега се носеше някъде към носа. Откъм кея^[56] й „пригласяше“ скокливо шопско хоро. Златков пропълзя на лакти и колене и през леерите^[57] потърси с поглед човека, който си свиркаше хорото. По вълнолома, небрежно килнал кепето на тила си, крачеше граничар и навярно мислеше нещо за село, та даваше израз на мислите си с веселата свирня. Капитанът издебна, когато граничарят беше точно срещу него, и подхвърли книжното топче с монетите в краката му. Свирнята секна за миг, после отново продължи — по-ясна и по-настойчива. Златков искрено се възхити от по-нататъшните действия на непознатия войник. Момчето отмина няколко крачки, върна се и застана точно над книжното топче. След това се наведе, оправи връзките на обувките си, незабелязано прибра писмото и отново продължи да се разхожда със същите невъзмутими крачки.

„Трябва да го представя за награда“ — помисли с благодарност Златков, повторно тази вечер избърса потта от челото си и бавно запълзя обратно.

Двата златни дуката

Още в седем часа на следната сутрин Майк Дорн почука на вратата на Борислав Златков.

— Телеграма за вас, сър — каза той, като подаде телеграмата на сребърен поднос.

— Телеграма? — с привидна изненада възкликна Златков, макар че само преди няколко часа бе изпратил текста й до началника на граничната застава. — Кога се получи?

— Преди по-малко от минута, сър. Лично капитан Макензи е разписал за получаването й.

Разбира се, това не беше вярно. За Борислав Златков не беше трудно да забележи, че телеграмата беше разпечатвана и отново залепена, но той предпочете да повярва в уверенията на камериера. Прочете телеграмата, постара се да си придаде вид на разтревожен и запита:

— Станал ли е вече мистър Лемингтън, Дорн?

— Да, сър. Мистър Лемингтън вече направи сутрешната си морска баня, закуси и сега е на мостика при капитан Макензи.

След минута Златков също беше на мостика.

— Много ми е неудобно, мистър Лемингтън, но бих искал да замина веднага за Варна. Получих телеграма от жена си, че синът ни е сериозно болен и вероятно ще трябва да бъде опериран.

— Моля ви, не ми обяснявайте — отговори с външна сърдечност англичанинът, като същевременно следеше с изпитателни очи изражението на молителя. — Вие сте наш гост и можете напълно да разполагате с времето си по ваш избор…

— Според мен, аз съм ваш подчинен, както всеки друг член на експедицията, но все пак благодаря за любезността ви. Ще замина веднага, но още утре сутринта ще се върна с рейсовия кораб.

— Пожелавам тревогата ви да е била напразна и наистина още утре да ви видя между нас. — Златков долови в гласа на англичанина добре прикрита ирония и разбра, че Лемингтън или не беше повярвал, или сериозно се съмняваше в достоверността на телеграмата. — Ако обаче за нещастие положението е сериозно, не се чувствувайте задължен да бързате с връщането си.

— Още веднъж ви благодаря. В случай, че се наложи да остана, ще ви предупредя с телеграма.

Четири часа по-късно Златков вече завършваше своя доклад пред началника си. Полковникът го изслуша без прекъсване, после стана, разходи се из кабинета си и отново седна срещу капитана.

— Одобрявам безрезервно всички ваши действия, Златков — каза той най-сетне. — За съжаление аз се оказах лош пророк: вашата задача няма да бъде ваканция на море. — Той отново замълча. — Каква смятате, че е истинската цел на експедицията?

Борислав Златков безпомощно сви рамене:

— Очевидно е само, че целта на експедицията не е да изследва цистозира барбата. Ако се съди от разговора, който подслушах снощи, и от монетите на бюрото ви, Лемингтън разчита на някаква изключително скъпоценна находка…

Полковникът се усмихна скептично:

— Предупреждавам ви, че в жилите ми няма нито капка иманярска кръв, Златков. „Всеки ден не е Великден“. Забележителното откритие при Калиакра така размъти главите на хората, че сега под всеки камък търсят гърне с жълтици. — Внезапно полковникът рязко смени шеговития тон: — Впрочем какво смятате да правите с тези златни монети?

— Ще ги покажа в музея. Не храня особени надежди, но все пак тайно се надявам да разбера нещо за характера на находката, която нашите любезни гости се надяват да намерят.

— Така и предполагах. Знаете ли, аз мога веднага да ви услужа с един първокачествен археолог, по-точно — с най-популярния от нашите археолози. Като заговорих преди малко за миналогодишното откритие при Калиакра, та се сетих, че точно в момента Камен Страшимиров е при майор Мутафчиев и уговарят специалната охрана на разкопките, които в началото на септември Страшимиров започва на Калиакра.

Полковникът се обади по телефона и помоли археолога да дойде в кабинета му. След няколко минути майор Мутафчиев въведе „най-популярния от нашите археолози“ и го запозна с двамата офицери. Камен Страшимиров беше висок, добре сложен мъж на около тридесет години, с кестенява коса и гълъбовосиви очи, който приличаше много повече на спортен шампион, отколкото на научен работник.

Размениха обичайните любезности, разпитаха го за предстоящите разкопки, после полковникът му подаде двете златни монети.

— Какво ще кажете за това, другарю Страшимиров?

Археологът взе монетите, разгледа ги и с леко пренебрежение ги остави пак на бюрото.

— Византийски дукати^[58] от осми век — каза той. — Не представляват интерес от археологическа гледна точка.

— Какво искате да кажете с това? — малко обидено запита Златков.

— Този вид монети са добре познати на науката и имат стойността само на златото, от което са направени. Специално у нас дукати от Исаврите са намирани навсякъде между Родопите и Стара планина.

— Имайте предвид — обади се полковникът, — че говорите с пълни невежи в археологията. Обяснете ни малко по-подробно. Какво например значи Исаври?

— Исаврите са императорска династия, властвувала над Византия от 717-та до 802-а година. Вижте тази монета. Тя е сечена от Лъв ІІІ Исавър, основоположник на династията. Другата е от неговия син Константин V Копроним, който се възцарил в 740-та година. Какво друго да ви кажа за Исаврите? Тяхното владичество е време на иконоборството и на най-яростната борба срещу още младата българска държава. Тази борба продължила много десетилетия и завършила едва с нокаута, който им нанесъл Симеон.

Полковникът и Златков се спогледаха. В този момент изглеждаха всичко друго, но не и въодушевени.

— Значи не намирате нищо интересно — каза печално капитанът. Гласът му изразяваше толкова разочарование, че Страшимиров се почувствува задължен да се оправдава:

— Вижте, другари, трябва да ви обясня някои съвсем общи неща. Наистина и археолозите, и иманярите ровят земята и търсят старинни предмети, но между археологията и иманярството разликата е „от небето до земята“, както казват децата. Иманярите търсят само злато, и то ги привлича единствено със стойността на метала. За археолога стойността на находката се измерва със степента на научните изводи, които могат да се направят въз основа на нея. Ето защо иманярите често, за да не кажа винаги, при търсене на златото разрушават с истинска вандалщина керамика, зидове, мозайки, надгробни плочи и други ценни произведения на изкуството и архитектурата, докато археолозите са способни да отминат с безразличие прословутия „кюп със злато“, а да се разтреперят при вида на един полуизтрит надпис, обгоряла кост или начупен глинен съд.

— Е, поувлякохте се, другарю Страшимиров — обади се шеговито майор Мутафчиев. — Нима панагюрското или вълчитрънското съкровище не са първостепенни археологически находки?

— Но не заради златото, от което са направени — възрази веднага археологът. — По тези предмети се преценяват културата и изкуството на народите, които са ги създали. И точно затова, ако златото на панагюрското съкровище струва примерно хиляда или десет хиляди лева, цената на изработените от него предмети е сто хиляди или един милион лева. Разберете ме добре. Не искам да кажа, че археолозите изобщо не се интересуват от златото, дори когато то е във вид на познати монети. Ако едно златно произведение на изкуството бъде занесено в музея, пък макар и без каквито и да са допълнителни сведения, то ще предизвика интерес именно заради изкуството, вложено в него от незнайния древен гравьор. Но ако занесете, да речем, тези два исаврийски дуката и не можете да обясните къде сте ги намерили, какво е имало около тях и пр., и пр., те чисто и просто ще влязат във фонда на музея и — толкова.

— Тези дукати, както ги наричате вие, са намерени в морето край Несебър — тихо каза капитан Златков.

— Край Несебър?! — провикна се Камен Страшимиров. — Охо! Това е вече друго нещо! В такъв случай те престават да бъдат два прости златни дуката и се превръщат в свидетели на една интересна страница от историята.

Унилостта в стаята мигновено изчезна.

— Говорете! Разказвайте, Страшимиров! — помоли полковникът.

— За да разберете онова, което ще ви разкажа, трябва да се върнем отново към осмия век и към Константин Копронима. Вероломен дипломат, безогледен интригант, хитър враг и коварен съюзник, именно Константин станал причина понятието византиец да стане за всички векове синоним на лукавство и подлост. Да вземем за пример борбата му срещу България, която е била главна цел на неговия живот. За да успее в тази борба, Константин Копроним не е подбирал средства. Само за десет години жертва на неговите интриги са станали седем от българските ханове: Кормисош предаден в битката при Маркела; Винех, победителят при Верегава, свален и опозорен; Телец предателски убит от ръката на убиец, платен с дукати като тези тука; Сабин принуден да бяга в чужбина; Умар свален от престола само четиридесет дни след коронясването му; Токту пронизан от предателска стрела край Дунава; Паган убит от подкупени слуги тук, във Варна. Да, той е бил неумолим и неуморим. Старите летописци разказват, че същият този Константин се бил заклел да унищожи българската държава и се заканвал да постави трона на Исаврите в двореца на българските ханове в Плиска. И той наистина не жалил сили, за да осъществи заканите си — за двадесет години предприел девет похода срещу България, които и сега смайват със своята грандиозност. Преценете сами — във време, когато войните се водели от войски по десет-петнадесет хиляди души, в 773-та година Константин вдигнал осемдесетхилядна войска на север и, разбира се, разбил многократно по-малобройните български войски на Телериг.

— И защо не е покорил България? — запита майор Мутафчиев.

— Защото дори и в победите си се страхувал от българите. Той помнел своето жестоко поражение при Верегава и не дръзнал да мине Стара планина. Но на следната година Константин решил окончателно да си разчисти сметките с Телерига. Предприел грандиозен поход по суша и море, с който искал да завърши онова, което не успял в 763-та, 765-та и 773-та година. От Адрианопол, сегашния Одрин, на север тръгнала пехота и многочислена конница, а от Константинопол, тоест Цариград, незапомнена за времето си флота, състояща се от стотици хеландии^[59], дромони^[60] и панфили^[61].

— Е, чак пък стотици! — отново се обади Мутафчиев. — Не преувеличавате ли, Страшимиров?

— Напротив, трябваше да кажа „хиляди“ — убедено отговори археологът. — Наистина летописците не са споменали точния брой на корабите в този поход, но той може да бъде приблизително уточнен. Знае се например, че в 765-та година срещу българите са отпътували 2600 кораба, а в 773-та — 2000. За похода в 774-та година се знае, че на корабите били натоварени дванадесет хиляди конници, а на всяка хеландия можело да се натоварят най-много по дванадесет коня. Следователно само хеландиите са били хиляда! А пехотата? А дромоните и панфилите? Летописецът казва, че Константин изпратил „всички началници на флотата“! От иносказателния начин на говорене, присъщ за древните хроники, този израз трябва да се разбира в смисъл, че в похода са били пратени абсолютно всички налични византийски бойни кораби. Планът на императора бил прост и ясен — сухопътната войска, водена от самия него, да настъпи през Балкана, а корабите да дебаркират^[62] в Несебър, тогавашната Месемврия, като двете войски заловят Телериг в железни клещи. И трябва да се признае, че само Тангра^[63] успял да осуети този план. Когато флотата била пред Месемврия, излязла страшна буря, от която само няколко кораба успели да се спасят. Всички останали загинали във вълните или били разбити в крайбрежните скали. Това уплашило императора и той заповядал общо отстъпление.

Археологът замълча. Изминаха няколко минути, докато полковникът реши да наруши тишината:

— И вие смятате тези монети за свидетели на страшната буря, която е спасила България през 774-та година?

— Не мога да се обзаложа, но вероятно е така. По-късната монета е на Константин Копроним, което неизбежно отнася загубването на монетите към неговото време. Но с по-голяма сигурност ще може да се говори, след като се знаят другите находки, намерени в близост до монетите.

— Да допуснем, че предположението ви е вярно — намеси се и Борислав Златков. — Какво според вас може да се очаква да се намери около монетите?

— О-о-о — замислено проточи археологът, — може да се очаква абсолютно всичко: оръжие, керамика, котви и корабни съоръжения…

— Не, не, питам главно за предмети, които биха интересували иманярите.

— Има и за иманярите естествено. На първо място грамадни количества злато, което е било необходимо за заплащане на многохилядната наемна войска.

— Произведения на изкуството?

— Не бих се учудил. Като казваме „походни условия“, днес ние разбираме примитивен живот и несгоди. Византийските императори обаче не обичали да търпят лишения и несгоди и затова носели в походите си огромен инвентар, за да правят живота си приятен. А специално за този поход Константин Копроним вероятно е понесъл много по-големи лични товари. Спомнете си, че той е отивал с намерение да завоюва България и да остане в Плиска до въдворяването на нормален административен и стопански ред като в другите провинции на Византия. Все пак за по-големи подробности бих ви препоръчал да се посъветвате с моя колега от Археологическия институт Иван Веселинов. Преди две години той извърши големи проучвания около Несебър, включително и подводни. Наистина тогава не намери нищо, но положително е знаел какво да търси.

С това разговорът завърши.

Малко по-късно, когато вече бяха сами, полковникът каза:

— Признавам се за бит по всички линии, Златков. Вашето предположение за някаква грандиозна находка, която да е привлякла мистър Лемингтън, въпреки недоверието ми започна да става вероятно. Какво смятате да предприемете нататък?

— Какви са вашите нареждания, другарю полковник?

— Оставям всичко на вас.

— В такъв случай ще изпратя телеграма на Лемингтън, че ще се забавя още един ден и ще отлетя до София, за да поговоря с този археолог Иван Веселинов. Надявам се да се върна навреме, за да сваря в други ден сутринта кораба за Несебър.

— Имате ли нужда от някаква помощ?

— Все още не, но моля помощта, която имате предвид, да бъде в постоянна готовност. Играта всеки момент може да вземе остър обрат…

Коктейлът „Дайкуири“

Още докато рейсовият кораб маневрираше, за да влезе в пристанището, Златков видя, че „Блу скай“ е на обичайното си място към Равда. Когато слезе, капитанът забеляза, че една лодка с двама гребци го чакаше на малкия пристан — Лемингтън наистина не пропускаше и не забравяше нищо. Позна веднага гребците. Бяха радиотелеграфистът Джек и морякът Ели Бос — същият Ели Бос, който миналата неделя се бе напил „като лорд“^[64] на Слънчев бряг, после бе възпявал звездите, като бе подчертавал всеки рефрен с по един камък в прозорците на хотел „Вега“, и на следната сутрин се бе събудил като пансионер на милицията. Тогава по молба на Артър Лемингтън Златков бе водил преговорите за освобождаването му.

— Какво ново, момчета? — попита капитанът, като се настани на кърмата на лодката и улови руля^[65]. — Как я карахте през тези дни?

— Има новини, сър — отговори за двамата Джек. — От два дни сме непрекъснато на котва ей там, където е сега „Блу скай“, и не се връщаме на пристанището.

— О! — неопределено произнесе Златков.

— Да, сър — продължи дяволито радиотелеграфистът, — и от това най-много изпати приятелят Ели, който вече страда от засушаване на гърлото…

— „After rain comes fair weather“^[66] — засмя се Златков. Той не искаше да покаже колко силно впечатление му бе направило съобщението на Джек.

След четвърт час капитан Златков вече осведомяваше мистър Лемингтън за благополучното излекуване на сина си.

— Вероятно сте научили за пренасянето ни тука? — попита англичанинът, след като вежливо изказа поздравленията си по повод щастливото оздравяване на детето.

Да, Златков знаеше вече от гребците.

— Хората на Джералд Шейдлс се оплакваха напоследък, че шумът на пристанището пречел на съня им. Затова поговорих с пристанищните власти и взех разрешение да се установим тук на котва. Разочарован ли сте от промяната?

Ако въобще можеше да се говори за разочарование Борислав Златков беше разочарован само от глупаво измисления повод за преместването.

— Не се тревожете за мене, мистър Лемингтън — отговори той с най-равнодушния тон, на който беше способен. — Аз и тука ще се чувствувам превъзходно. Важното е работата да върви добре…

Златков остави малкия си багаж в кабината, но после не отиде направо в лабораторията, а се поразходи по палубата. Първото, което му направи впечатление, беше, че „Блу скай“ бе спуснал три котви. Очевидно капитан Макензи го бе прикрепил така, че да стои на едно място, независимо от вятъра и вълнението. След това вниманието му бе привлечено от отсъствието на леководолазите. Под водата имаше двама, а от останалите шест нямаше и следа. На Златков му се искаше да разбере къде се намират по това време, но се отказа — Майк Дорн го наблюдаваше от горната палуба, като се преструваше, че лъска някаква брава.

Преди следобедния чай на него му се удаде да остане за няколко минути насаме с Вера Маринова и я разпита за впечатленията й от двата дни на неговото отсъствие.

— Веднага след отпътуването ви Артър Лемингтън уреди с пристанищното управление да останем тук на котва — започна тя. — Обикновено спущането на котвата не отнема на капитан Макензи повече от пет минути, но сега той толкова дълго избираше мястото, че изразходва около час и половина. Добродушният шишко Шейдлс, който в други дни е постоянен извор на шеги и смешки, от онзи ден е просто неузнаваем — мълчи, сърди се нещо, не пипва работа.

— Не забелязахте ли нещо по-особено на кораба?

— Не знам да ви разкажа ли или не. Още първата нощ чух особен шум на мотор.

— Корабният двигател?

— Не, не, нещо съвсем различно. Шумът идваше някъде отзад. Хрумна ми да погледна през илюминатора. И знаете ли какво ми се стори? Водата изглеждаше така, като че ли долната част на кораба светеше. Вярвате ли ми или мислите, че съм сънувала?

Борислав Златков кимна сериозно:

— Да, вярвам ви. Случи ли се нещо след това?

— Полюбопитствувах да узная повече, облякох се и излязох. Разбира се, още в следващата секунда пред мен застана Майк Дорн. Криво-ляво му обясних какво е привлякло вниманието ми. Той се залови да ми разказва, че ремонтирали машините и недвусмислено ми показа, че трябва да си остана в кабината.

— Колко време продължи този шум?

— Приблизително от единадесет вечерта до пет сутринта. Тази нощ историята се повтори. Попитах Джералд Шейдлс, но той се задоволи да изръмжи неопределено. Вие какво ще кажете, Златков? Не е ли странно да поправят машините нощем, когато ще безпокоят хората, а да бездействуват през деня?

Капитанът имаше твърде ясна представа за онова което ставаше на кораба, но предпочете да смънка нещо неясно.

— Знаете ли къде са леководолазите?

— От два дни се явяват на работа само двама. Доколкото схванах, Трейнор и останалите пет спят или се крият някъде през деня и едва привечер се явяват на палубата или засядат на покер в каюткомпанията.

Вечерта премина както обикновено — вечеряха, слушаха музика, приказваха на незначителни теми. Само Джералд Шейдлс, този заклет бъбривец, не взе участие в разговора, а се залови да реди пасианси на една отдалечена масичка. В десет часа си пожелаха лека нощ и се разотидоха по кабините си.

Златков легна, тури до себе си пепелника и цигарите, запуши и се зачете в някаква книга. Мина единадесет, но нищо не се случи. Капитанът се досети, че навярно светлината в кабината му смущава тайнствените нощни работници, затова угаси лампата, но продължи да пуши и бодърствува. Около полунощ се разнесе напевен шум на мотор. Изглежда двигателят беше много мощен, защото целият корпус на „Блу скай“ трепереше и се тресеше.

Борислав Златков отвори илюминатора и провря глава навън. Вера Маринова имаше право — мощните, подводни прожектори бяха пуснати в действие и от тяхната светлина водата под кораба изглеждаше жълто-зелена. Капитанът затвори прозорчето, запали лампата си и позвъни. Камериерът се яви в много по-късо време, отколкото бе необходимо, за да се измине коридорът.

— Заповядайте, сър — каза той, като гледаше подозрително изпод сплеснатото си чело.

— Чувате ли някакъв особен шум, Дорн? — флегматично попита капитанът.

— Да, сър. Поправят мотора на климатичната инсталация.

— Но защо нощем? Този час не е ли твърде, хм, неудобен за ремонт?

— Напълно сте прав, сър. Но през нощта е по-хладно и климатичната станция може да се изключи временно.

— Много съжалявам, но този шум ми пречи да спя. Уж избягахме от шума на пристанището, пък… Бихте ли ме завели в машинното отделение? Искам да помоля…

— По-добре не отивайте, сър — бързо изрече камериерът. — Мистър Тапат, старшият механик, не допуща никого в машинното отделение. Ще възникнат неприятности.

— Тогава бих искал да се видя с капитан Макензи.

Майк Дорн се поколеба. Фигурата му, запълнила очертанията на вратата, наистина наподобяваше горила — масивният труп, сплеснатата глава без врат, дългите до коленете ръце и кривите крака му придаваха нещо уродливо и примитивно.

— Почакайте няколко минути, сър. Ще се опитам да уредя нещо и ще се върна да ви уведомя.

Всъщност камериерът не се върна повече. Но след пет минути тайнственият шум замря и подводните прожектори угаснаха.

Преди да заспи, капитан Златков дълго обмисля създалото се положение. Наистина тази нощ той бе успял да осуети работата на леководолазите. Но докога? Артър Лемингтън не беше човек, който ще остави нещата до половина. Той щеше да намери нова форма, за да продължи работата. Но каква щеше да бъде тя? Какво ще измисли този път неговият изобретателен мозък?

А не е ли време да извести вече полковника и да поиска помощ? Златков премисли и тази възможност и накрая със съжаление я отхвърли. „Трябва да действуваме само при сигурни доказателства за вина — бе казал полковникът. — Иначе рискуваме да си навлечем на главите първокачествен дипломатически скандал!“ Тези сигурни доказателства още липсваха. Наистина имаше улики, но те още бяха недостатъчни…

На следния ден всичко продължи както обикновено. Златков очакваше Лемингтън да даде обяснение за нощния шум, но вместо това само капитан Макензи се задоволи да изплюе през борда тютюна си и да изговори на своя непонятен „кокни“ (макар че, когато искаше, той можеше да говори на чист английски език) едно извинение, от което Златков разбра само, че този шум повече няма да се повтори. И наистина вечерта Борислав Златков бдя и се бори със съня много часове, като се ослушваше за мотора, но нощта премина тихо и спокойно. Заспа на разсъмване и непрекъснато сънува кошмари — беше разтревожен, че може би Лемингтън го бе надхитрил, измисляйки някакъв безшумен начин, за да продължи подводните работи. И когато стана на сутринта, капитанът беше вече твърдо решил през следващата нощ да намери начин, за да провери какво става на кораба.

Изследванията в лабораторията вървяха мудно — никой не казваше, но всички разбираха, че работата беше свършена и че всичко онова, което се насилваха още да вършат, беше безполезно и ненужно. Джералд Шейдлс изобщо не правеше усилия да си придава вид, че работи. Той се задоволяваше да се мерне за минута в лабораторията и изчезваше в малкия си личен кабинет, където прекарваше целия ден с някой роман на Агата Кристи или Жорж Сименон^[67] в ръка. Дали с това не искаше да подскаже на българите, че друго, а не хидробиологическите изследвания бяха истинската цел на експедицията? Борислав Златков не можа да си отговори на този въпрос, но и без това изпитваше искрено съжаление към хидробиолога — вътрешно честен човек, Шейдлс сигурно горчиво проклинаше часа, в който бе дал съгласието си да участвува в тази експедиция.

През деня Златков издебна едно отсъствие на Майк Дорн и успя да задигне три-четири метра корабно въже, което грижливо скри под дюшека на леглото си. То щеше да му трябва през нощта.

Вечерта премина весело. Капитан Макензи донесе грамофона си и плочите със стари романси, после покани мис Джойнър да изиграят някакъв ирландски танц. Трейнор разказа няколко интересни приключения, преживени от него в дълбините на Средиземно море. Накрая сам мистър Лемингтън им приготви по един коктейл „Дайкуири“, като шеговито се похвали, че в този коктейл е по-добър специалист дори от барманите на лондонските Риц-Карлтън и Клеридж. И наистина всички признаха, че питието беше повече от превъзходно.

Като се прибра в кабината си, Златков се приготви отново да бодърствува. Към десет и половина обаче усети, че безсънието от предната нощ неудържимо натежава на клепките му. Взе един студен душ и се ободри за малко. За твърде малко, уви! Защото към единадесет часа реши да полегне „само за минута“ и когато отвори очи, навън отдавна беше ден…

— Чухте ли онази странна машина? — попита го Маринова, когато се видяха по-късно. — Цяла нощ не ме остави да мигна!

— Нищо не съм чул — гузно призна капитанът. — Цяла нощ съм спал като пеленаче…

— Кажете „като умрял“, за да ви повярвам — каза хидробиоложката. — Корабът се тресеше така, като че всеки миг се готвеше да се разпадне на парчета!

Денят не донесе нищо необикновено, но затова пък вечерта обещаваше да бъде още по-весела от предишната. Отново слушаха старинните романси на капитан Макензи, след това преминаха на по-модерни ритми от магнитофонните записи на Трейнор. Когато настроението достигна връхната си точка, Артър Леминггън покани Вера Маринова на танц. Изкуството на танца не спадаше към дарбите на Златков, но той се реши да последва примера на англичанина и покани Мери Джойнър. Капитанът не можеше да прецени дали се справя със стъпките и тактовете, но ако се съдеше по все по-плътното притискане към него, англичанката не беше недоволна от своя партньор. Ала когато капитанът вече започна да вижда в това притискане прояви на онази агресия, за която бе свикнал да мисли в минало време, Мери Джойнър го привлече по-далеч от останалата компания и му прошепна:

— Искате ли да не ви се доспи тази нощ? Тогава не пийте коктейл!…

Златков трепна и отново пропусна такта. За щастие той беше такъв танцьор, че грешката му не направи впечатление никому.

— Не се ли страхувате, че ако узнаят за предупреждението ви?…

За околните красивата стройна двойка в този момент само увлечено танцуваше „чик ту чик“^[68].

— Във всеки случай мистър Шейдлс вече знае.

Танцуваха увлечено още една минута, после Златков каза тихо:

— Искате ли да ми направите една услуга? — Младата жена потвърди с едва забележимо кимване на глава. — Когато сервират коктейлите, изпуснете своята чаша на земята…

— А сега ще ви приготвя пак от моя специалитет — обяви високо Артър Лемингтън, когато танцът свърши. — „Дайкуири“, това означава да се съберат в една чаша слънцето на екватора, красотата на Северното сияние, романтиката на южните морета, ароматът на алпийските цветя и… топлотата на българското гостоприемство.

Разнесоха се аплодисменти, тон на които даде Борислав Златков. Минута по-късно Лемингтън вече разклащаше миксера със сръчността на професионален барман.

Разсипаха коктейлите и развеселеният от погълнатото преди това вино капитан Макензи се изправи да произнесе някакъв тост, когато внезапно мис Джойнър изпищя сподавено и изпусна чашата си, като част от питието се изплиска върху роклята й. Втурнаха се да й помогнат. Златков използува сгодната секунда и с бързина, която не отговаряше на привидната му флегматичност, размени чашата си с тази на Вера Маринова. Огледа се. Всички бяха заети около младата англичанка, само закръгленият Джералд Шейдлс бе вперил замислени очи в него. Но щом погледите им се срещнаха, Шейдлс отмести своя и се престори, че разглежда някаква картина на стената.

Артър Лемингтън приготви един коктейл специално за мис Джойнър и покани компанията да пие за успеха на експедицията.

— И за моята славна бабичка в Лъндъндери — допълни капитан Макензи.

Половин час по-късно Борислав Златков прикри с ръка една прозявка. Лемингтън обаче го забеляза и предложи да се разотидат по кабините си.

Златков се прибра и се хвърли с дрехите си на леглото, като се престори на дълбоко заспал. Минутите затекоха убийствено бавно. По едно време в коридора се разнесе подозрителен шум, но нищо не последва и отново се възцари тишина.

Измина още един час. Тогава Златков долови как бравата се обръща и вратата безшумно се открехва. Разбра — сега нечии очи го наблюдаваха.

— Спи — избоботи гласът на Майк Дорн и два чифта стъпки приближиха към леглото на капитана. Една ръка побутна рамото му, но „спящият“ не помръдна.

— Бедното детективче — произнесе иронично един глас на леко завален български език и капитан Златков едва се удържа да не подскочи. Ето кой бе подслушвал разговорите му чрез вградения в стената микрофон — гласът принадлежеше на радиотелеграфиста Джек! — Бедното детективче! След този крепък сън то ще се върне с поправени нерви и напълняло…

— Какво мърмориш ти там? — сгълча го камериерът.

— Нищо — отговори на английски Джек. — Радвам се на спокойния сън на нашия любезен гост. Какво, да облечем ли пижамката на бебето, Майк?

— Хайде, измитай се. Сега не е време за глупави шеги!

Двамата излязоха, но преди това преместиха ключа и го превъртяха от външната страна на вратата.

Нощна гонитба

Капитан Борислав Златков остана да лежи неподвижно. След десетина минути някъде в търбуха на „Блу скай“ загърмя познатият шум на тайнствения мотор. Откъм кърмата долетяха непредпазливи гласове. Нощната дейност на експедицията бе започнала.

„Спящият“ търпеливо изчака да мине още около половин час, стана и тихо натисна бравата. Усмихна се — да, вратата наистина беше заключена отвънка. Златков извади скритото под дюшека въже и направи по него няколко големи възли. После отвори илюминатора, върза единия край на въжето за крака на леглото, а другия прехвърли през прозорчето. Тогава се съблече по бански гащета, с безкрайна предпазливост се провря през илюминатора и с котешка пъргавина се спусна по въжето в осветената от подводните прожектори вода.

Първата му работа беше да се гмурне и да преплува под повърхността по-далеч от кораба. Когато излезе извън жълтия кръг на корабните светлини, той се извърна и внимателно проучи обстановката. На ниската площадка, разположена на кърмата, няколко души се суетяха около един пърпорещ мотор. Златков успя да различи механика Тапат, грозната фигура на Майк Дорн и трима леководолази с апарати на гърба. По мостика се разхождаше една сянка, но в тъмнината не можеше да се определи дали е вахтеният или капитан Макензи. Няколко леководолази навярно работеха под водата близо до задната част на кораба, защото там морето кипеше от въздушни мехури.

Златков заплува наоколо. Мисълта му работеше напрегнато. Какво трябваше да направи? Или по-скоро какво можеше да направи? Главната му задача безспорно беше да проучи тайнствената дейност, която се вършеше на дъното, да събере липсващите му доказателства. Но как да се приближи незабелязано до там? Как да измами бдителността на хората при кърмата, за да се промъкне достатъчно близо и да се гмурне до дъното?

Хрумна му смел план — рискован, но все пак осъществим. Златков преплува до носа на „Блу скай“, после, почти долепен до борда, измина разстоянието до средата на кораба. Тук една минута вдишва и издишва дълбоко, за да обогати дробовете си с повече кислород, и със силен мах се гмурна под корпуса на кораба. Раздра рамото си в някакви миди, залепени за борда, но продължи да се спуща надолу. Внимателно заобиколи светещото око на подводния прожектор и потърси с очи прохода на „вътрешната стълба“ към морето. Извън лъчите на прожекторите цареше непроницаем мрак, който поглъщаше и удавяше всичко. Капитанът се залови да опипва с ръце стените на кораба. Въздухът в гърдите му започна да се изчерпва, появиха се остри гърчове, които започваха някъде от стомаха и се изкачваха до гърлото му, болезнени спазми притискаха гърдите му, но с последни сили Златков продължаваше да търси прохода. Когато се отчая и вече реши да изплува към повърхността, ръката му внезапно хлътна в някакво празно пространство. Той се провря в отвесния проход и бързо се издигна нагоре. Два, три, четири метра… и главата му се озова над водата.

Златков се ослуша. Горе, на вътрешната леководолазна площадка, нямаше никакъв шум. Той почака да успокои дишането си, после полека се заизкачва по стълбичката към площадката. Да, горе наистина нямаше никой. Капитанът прерови площадката и скоро попадна на онова, което му трябваше — чифт перки, маска и един зареден дихателен апарат. Да се екипира беше работа за по-малко от минута и вече с апарат на гърба той отново се спусна по „вътрешната стълба“ и се потопи в морето.

Капитанът се отдалечи на около петдесет метра от кораба, спусна се до дъното и като се ориентираше по светлината на прожекторите, бавно и внимателно се запровира назад между скалите. Обезпокоени от шума и светлината, около него кръжаха ята от хиляди малки рибки — отиваха спокойно към осветения кръг на дъното, връщаха се в паническо бягство, обикаляха нерешително и пулеха белезникавите си очички. Като приближаваше към леководолазите, Златков започна да различава по-големи подробности. Най-напред забеляза тръбата на драгата, която се извиваше на дъга и изхвърляше по течението облаци от пясък и мътилка. Леководолазите още не се виждаха. Те се бяха вкопали дълбоко в дъното и само от време на време, когато се преместваха, се появяваха за секунда в сноповете лъчи на прожекторите.

Златков измина още няколко метра, избиколи някаква четвъртита скала и изведнъж се намери на самия ръб на изкопа. Знаеше — трябваше мигновено да избяга! Но тогава погледът му попадна на един предмет, каквито, според полковника, имаше само в приказките, и той забрави всичко…

Изкопът, с диаметър около осем или десет метра, се скосяваше конусообразно надолу. В центъра, накъдето водеше тръбата на драгата, почти напълно освободен от пясъка и тинята, се възправяше един колосален престол. В първия момент Златков не повярва на очите си. Но не, нямаше грешка. Пред него наистина се намираше един престол, целият изкован от злато и обсипан с кичури разноцветни камъни — сини аметисти и сапфири, бистри като сълза диаманти, кървавочервени рубини, млечнобели опали, зелени смарагди и жълти топази смесваха отблясъците си в неизразимо с думи сияние.

Тронът беше по-висок от човешки ръст, може би два метра и половина, и всеки сантиметър от него беше великолепно произведение на гравьорското майсторство.

През зеленикавата прозрачност на водата Златков успя да забележи, че страничните облегала представляваха два лъва. Във фигурите и главно в главите на лъвовете неизвестният майстор бе успял да съчетае израз на царствена сила и самоувереност, на горда властност и докато ги съзерцаваше, на капитана се стори като че ли те внезапно оживяват и с цялото съзнание за могъществото си показват на света, че са господари на животинското царство.

В най-горната част на високото задно облегало някакъв дъгообразен надпис обграждаше един релефен кръст: властниците, които преди много векове са седели на този трон, навярно са искали непрекъснато да напомнят на поданиците си, че само кръстът — олицетворение на божествената сила — стои по-горе от тяхната власт и че сам вездесъщият бог е дал в ръцете им правото да владеят и господствуват. Под кръста и надписа се виждаха изваяни бойни сцени. Златков беше слаб в археологията, но предположи, че това са навярно картини от миналите победи по бранните полета на онези, които от височината на този престол бяха решавали съдбините на хиляди човешки души.

Очарован, омаян, Златков беше забравил къде се намираше и какво трябваше да върши и само гледаше захласнато тази неповторима творба на изкуството. Но внезапно едно побутване по рамото го накара да се върне към действителността. Той се обърна рязко и се озова лице в лице срещу Трейнор. Бездействието продължи по-малко от секунда — секунда, в която по-изненадан и объркан беше безспорно англичанинът. Но в следващия миг Трейнор можа да се увери, че нищо не беше по-измамно от меланхоличния и флегматичен вид на българина. Преди още той да беше съобразил каквото и да било, Златков протегна ръце и с ненадейно и стремително движение смъкна маската от очите и изтръгна мундщука на апарата от зъбите му.

Капитанът не загуби време да види последиците от светкавичната си атака, а се втурна да плува по-далеч от светлината. Като измина около двадесетина метра, той се спотаи в цепнатината между две скали и се ослуша. Учестен шум на няколко апарата бързо приближаваше към него — цялата група на леководолазите като глутница се бе спуснала по петите му. Какво да направи? Златков беше сравнително добър плувец, но не можеше да се сравнява с майсторството на тези професионални леководолази — нямаше да преплува и петдесет метра и те щяха да го настигнат. А да приеме борба сам срещу пет-шест силни мъже не щеше да бъде нищо друго освен глупав и безсмислен героизъм.

Той се промуши по-дълбоко в цепнатината и замря неподвижно. Шумът наближаваше и след малко Златков забеляза как на два метра над него премина с бясна скорост леководолаз — дали не се излъга, че това беше сам Артър Лемингтън? — като остави фосфоресцираща диря зад перките си. О, какво щастие беше, че хората на Трейнор нямаха със себе си непромокаеми фенерчета!

Като изчака още около минута, за да се отдалечат преследвачите, Златков напусна скривалището си и се устреми към кораба. За връщане на съоръженията на мястото им не можеше да се мисли — сега всяка секунда беше решителна. Затова щом достигна до въжето, което още висеше от илюминатора на кабината му, той захвърли във водата апарата, перките и маската и като използуваше възлите по въжето за стъпала, сръчно се покачи нагоре. Озовал се в кабината, той посвети няколко минути на трескава работа — отвърза и изхвърли през прозорчето въжето, затвори илюминатора, избърса се в хавлията си, навлече дрехите и се хвърли в леглото.

Не успя да определи дали беше изтекла минута или половин час, когато в коридора изтрополяха стъпките на тичащи хора и някой грубо натисна бравата на вратата му. После ключът се обърна и няколко души влязоха в кабината. Златков се размърда неспокойно, но продължи „съня“ си. Стъпките приближиха до леглото му.

— Казах ви, че спи, сър — обади се гласът на Майк Дорн. — Аз се уверих с очите си, че упойката го е хванала.

— А аз ви уверявам, че беше Слейткоу, сър — противопостави му се Трейнор. — Видях го само за миг, но затова пък съвършено ясно!

Както беше обърнат с лице към стената, капитанът усети, че някой се навежда над него и го изучава.

— Знаете ли, Трейнор — каза след малко Лемингтън, — отдавна имам впечатление, че вие сте един ненадминат глупак.

— Но аз съм сигурен, сър — обиди се леководолазът. — Как да не съм сигурен, като го видях с очите си… — Дотук Трейнор казваше истината, но после си приписа и несъществуващи заслуги: — Даже се сборичкахме и аз почти го бях надвил, когато маската ми се свлече и…

— Тогава навярно ще можете да ми обясните — прекъсна го Лемингтън — как е успял да заключи вратата отвън, след като се е върнал? Или ако е използувал прозореца, дали е подскочил от водата като хвърчаща риба?

Някой завря пръсти в косата на капитана.

— Ето, косите му са влажни — настоя Трейнор и Златков изтръпна — проклетата му руса коса щеше да го предаде. Но тогава камериерът му се притече на помощ:

— Изпий и ти такава доза приспивателно и не само косите, но целият ще плувнеш в пот…

За малко се възцари мълчание. Изглежда Лемингтън размишляваше, а останалите изчакваха последната му дума.

— Утре вечер вдигаме престола и изчезваме — произнесе най-сетне Артър Лемингтън. — Нашият шпионин не е напущал леглото си тази нощ, но може да е бил друг от брега. Така или иначе, положението става опасно. С другите неща, които са заровени по-надолу в пясъка, няма да се занимаваме. „All covet, all lose“^[69]. Чувате ли, Макензи? — Едно изджвакване показа, че и капитан Макензи беше между среднощните гости в каютата на Златков. — Всяка минута бъдете готов за отплаване. Първата ни цел ще бъде да излезем от българските териториални води, а нататък вече е лесно. Българите не ще дръзнат да нападнат кораб под английски флаг в неутрални води. Все пак кажете на Джек да улови вълната на турския черноморски флот. Ако забележим, че българите се готвят да ни преследват, ще поискаме помощ по радиото… — Хитър и съобразителен, Артър Лемингтън наистина не оставяше нищо на случайността.

Четиримата излязоха от кабината. Предвидливият Майк Дорн не пропусна отново да премести ключа.

Пленник

На сутринта Златков потърси шефа на експедицията и като намери благовиден предлог, помоли една лодка да го заведе до града.

— Съжалявам много, но не мога да ви услужа — отговори на молбата му Лемингтън. Тонът му беше образец на учтивост. — Тази нощ пристанищното управление е пратило съобщение на капитан Макензи, че на брега е избухнала епидемия на тифус и е обявена обща карантина. — Англичанинът лъжеше спокойно и безочливо. — Всяка връзка с брега ни е забранена.

— В такъв случай — моля да се свържа по радиото с пристанищното управление. Ще поискам индивидуално разрешение и ще греба сам до брега.

— Принуден съм повторно да ви откажа, мистър Златков — поклати глава Лемингтън. Лицето му, закрито зад синкавия дим на лулата, беше непроницаемо. — Морякът Дик Слоун се е разболял тази нощ и Джералд Шейдлс, който, както знаете, изпълнява при нас и функциите на лекар, се съмнява, че е тифус. Капитан Макензи поиска от пристанището да ни изпратят специалист и оттам наредиха до идването на лекаря всички хора на борда да се изолират един от друг. Така че и ние с вас…

— Искате да кажете…

— Вярвайте, безкрайно съжалявам, но е точно така. Трябва да отидете в кабината си и да изчакате идването на санитарните власти.

Борислав Златков се огледа. Нямаше възможност да се възпротиви — покрай фалшбордовете крачеха двама моряци с ръце в издутите джобове и му отрязваха пътя за бягство. Той се подчини мълчаливо на заповедта и тръгна към кабината си. Артър Лемингтън любезно го съпроводи.

Първото нещо, което Златков забеляза, беше, че външният метален капак на илюминатора му беше затворен със здрави болтове. Той се засмя и се обърна иронично към придружителя си:

— Моята болнична стая твърде напомня на затворническа килия, мистър Лемингтън…

— Това е само за ваше добро — отговори му в същия тон англичанинът. — Тифусът е ужасна болест с голям процент смъртност. Но аз се надявам, че санитарните власти не ще закъснеят и отшелничеството ви няма да продължи много. Храната ще ви се сервира тук. Ще ми дадете ли възможност да ви услужа с още нещо? Мога да ви предложа няколко чудесни книги…

— Благодаря — отказа капитанът, като си придаваше вид на пълно безгрижие. — Имам тук една книга върху цистозира барбата. Честна дума, това е много поучително съчинение!

Разкланяха се и Артър Лемингтън излезе, като безцеремонно обърна ключа от външната страна на вратата. Щом остана сам, маската на безгрижие падна от лицето на капитана. Той се заразхожда из тясната кабина и затананика арията на тореадора. Ако чуеше отнякъде това изпълнение, Жорж Бизе би се самоубил от отчаяние.

Златков беше пленник. Какво щяха да правят по-нататък с него и Маринова? Дали се готвеха да ги отвлекат? Или може би някъде навътре в морето щяха да ги натоварят на една лодка и да ги пуснат сами да гребат към брега? Той разтърси глава — сега тези проблеми не трябваше да го занимават. Истинската му задача беше да попречи на готвещата се чудовищна кражба. Да попречи — но как? Да разбие стоманения капак на илюминатора беше абсурдна мисъл. Не можеше и да разчита на някаква подкрепа отвън — според уговорката им с полковника, помощта щеше да дойде след съответен сигнал от капитана. Тогава?

След дълго преценяване Златков реши, че единствената възможност беше да нападне човека, който щеше да му донесе храната, и тогава да опита щастието си в пътя до брега. Но надеждите му се оказаха напразни. Лемингтън беше чужд на рисковете: храната донесе Майк Дорн, но съпроводен от един моряк с ясно очертан пистолет в джоба.

— Какво ново има из кораба, Дорн? — запита капитанът.

— Нищо, сър — почтително отговори камериерът. — Работата е замряла напълно.

— Но чувам един мотор, който работи.

— Моторът на климатичната инсталация, сър — нагло излъга другият. — Както всички кабини са запечатани, не може да не се пусне климатичната инсталация. Иначе хората ще се издушат…

— А как е бедният болен Дик Слоун?

— Върви на лошо — лицемерно въздъхна Майк Дорн. — Пък и тези лекари още се бавят…

Като се страхуваше от нова порция упойка, Златков не се докосна до храната и питието, а се задоволи да пие от блудкавата вода в банята.

Следобедът премина в мъчително бездействие. Капитанът знаеше, че изтеглянето на скъпоценния трон няма да стане преди да падне нощта — за извличането на такава тежест трябваше да се използува винчът^[70], а Лемингтън не можеше да си позволи лукса да привлече с него вниманието на евентуалните наблюдатели от брега, — но въпреки това не знаеше какво да предприеме, как да действува.

По-късно му донесоха и вечеря, но той и от нея не хапна, а продължи да се разхожда нагоре-надолу из кабината си.

Часът стана девет, после десет… единадесет… Моторът на драгата отдавна беше заглъхнал и сега се разнесе скрипливият звук на винча, съпроводен от гръмките команди и проклятия на капитан Макензи.

Златков чувствуваше, че главата му ще се пръсне. Той напрягаше ум, но не намираше изход.

Към единадесет и половина крадливи стъпки приближиха до вратата му и ключът в бравата се обърна. Настръхнал, готов на всичко, Златков с бързо движение отвори вратата. Навън стоеше Мери Джойнър. Изненадан, капитанът сложи предупредително пръст на устните си и й обясни със знаци, че в стаята има микрофон. Придърпа я навън по коридора и тогава младата жена му каза шепнешком:

— Всички са на палубата. Ако искате да правите нещо, сега е сгодната минута…

Не беше време за дълги разговори и обяснения. Златков стисна ръката й и отговори задавено:

— Благодаря ви, Мери. — Той за пръв път я наричаше с малкото й име. — Никога не ще забравя…

— Вървете — прекъсна го тя. Гласът й звучеше топло и със сподавена интимност. — Вървете и, моля ви, пазете се! Тези хора са ужасни!…

Златков безпрепятствено се промъкна по коридора, излезе на палубата и се сви до една от спасителните лодки — двамата стражи продължаваха да крачат покрай фалшбордовете. Пропълзя в сянката на лодките и надзърна. На кърмата кипеше напрегната работа — сновяха хора, трещяха машини, разнасяха се викове. Капитанът погледа и се отдръпна пълзешком. Раненото му предната нощ рамо го болеше, но той се насилваше да забравя болката. Заобиколи люка^[71] на машинното отделение и като се увери, че наоколо нямаше хора, изтича по стълбичката до горната палуба. Тук също беше спокойно. Мери Джойнър бе имала право — с изключение на двамата пазачи сега всички бяха заети на кърмата.

Като се провираше в сянката на надстройките, капитан Златков достигна целта на „експедицията“ си. В рубката^[72] на радиотелеграфиста светеше — изглежда и Джек бе останал на поста си. Вратата беше открехната, но капитанът не посмя да влезе — за да я отвори напълно, да се ориентира и да достигне до радиотелеграфиста, му бяха необходими поне десет секунди, а те щяха да бъдат безкрайно дълго време, ако Джек беше, да речем, с пистолет в ръка. Поколеба се, после намери някакво желязо и застана до вратата. Втикна пръст между зъбите си и като се мъчеше да имитира съскащия говор на Артър Лемингтън, изговори високо:

— Халоу, Джек!

Отговорът на Джек щеше да бъде решителен; той щеше да донесе успех или катастрофа.

— Заповядайте, сър — обади се отвътре радиотелеграфистът и капитанът въздъхна облекчено.

— Свързахте ли се с турските военни кораби? — Този въпрос имаше за цел да разсее евентуалното съмнение на моряка.

— На тяхната вълна̀ съм, сър. Да предам ли нещо?

— Вземете този текст — все с пръст между зъбите, сякаш държеше лула, продължи Златков. — Като ви дам знак, и ще го предадете.

Чу се как Джек става от стола и изминава няколкото крачки до вратата. Златков се притисна о стената и вдигна ръката с желязото. Джек се показа от осветената врата, удар! — и радиотелеграфистът се строполи в безсъзнание на палубата.

Капитанът завлече безжизненото тяло в рубката. Да върже пленника си и да натика една кърпа в устата му беше работа за минута. После приближи до радиостанцията и я прегледа. Уви, още първият поглед му донесе разочарование — ска̀лата не беше разграфена на метри, а на ярдове и футове^[73]… Златков постави слушалките на ушите си и бавно завъртя копчето. Лъстив женски глас пее чувствена песен… Обърна още малко копчето. Италиански скородумец предава новини… Скеч от парижко вариете… Някаква екзотична музика… По челото на капитана лъснаха капчици пот. Някакви побеснели барабани… „Овладей се! — повтаряше си Златков. — Запази спокойствие! Започнеш ли да нервничиш — загубен си!“ Шестата на Чайковски… Малко по-нататък: Говорит Москва, говорит Москва… Остри синкопи на тромпети… И изведнъж се разнесе един божествен глас:

— … Вятър работа значи. Коле? Колеее? Чуваш ли ме, бе? Кажи на онзи в самолета, че всичко, което хвърчи, не се яде… Тъй, тъй му кажи… Никакъв паламуд няма значи… Свети, бе. Свети водата, ама от цаца. Ца-ца! Напразно бъхтахме пътя!…

Златков включи предавателя и заговори в микрофона:

— Ало! Ало! Откъде говорите?

Кратко мълчание. И после:

— Ти пък кой си, бе?

— Отговорете бързо! Откъде говорите?

Ново замълчаване.

— Колеее, ако си правиш майтапи с мене…

— Престанете с глупостите — скара се капитанът. — Въпросът е от държавно значение!…

„Държавно значение — помисли той. — Какво ли, дявол да го вземе, очаквам да се разбере от тези думи?“

Но изглежда неясното за него беше съвсем ясно за непознатия говорител. Той най-сетне схвана, че това не е „майтап“ на Колето, защото гласът му веднага се измени:

— Говори РеКе^[74]-12. Говори РеКе-12. Намираме се на четиридесет мили изток-югоизток от Созопол. Кой е насреща?

— Слушайте ме и не ме прекъсвайте! Говори капитан Борислав Златков. Чухте ли? Ка-пи-тан Злат-ков! Предайте веднага до милицията във Варна, че капитан Златков иска помощ. По-мощ! Тази нощ корабът „Блу скай“ ще…

Златков не успя да завърши. Върху черепа му се стовари страхотен удар и той загуби съзнание.

Бягството на „Блу скай“

— Скорост?

Капитан Макензи изплю тютюна от устата си и отговори:

— Двадесет възела^[75], сър.

— Вдигнете още!

— Не може, сър. — Капитан Макензи се колебаеше. — Аварийната е двадесет и четири възла, но рискуваме да стопим машините…

— Вдигнете, ви казвам! — кресна не на шега Лемингтън. — Какво предпочитате: да запазите мотора или да загубите кожата си?!

Капитан Макензи сви примирително рамене, взе тръбата, която като телефон го свързваше с машинното отделение, и извика:

— Тапат, дай аварийна!… Нищо, нека се стопи. Дай аварийна!

Моторът изгърмя яростно. За миг корабът като че ли подскочи, после се втурна бясно напред. Артър Лемингтън погледа няколко минути в черната пелена на нощта, после бавно слезе от капитанския мостик и със спокойни крачки се отправи към кабината, където Майк Дорн и един моряк пазеха вързания Златков.

Пленникът се бе свестил, но един чудовищен оток на главата му още сочеше мястото на удара.

— Радвам се да ви видя жив и здрав — каза Лемингтън, като премести лулата в другия ъгъл на устата си. В гласа му нямаше ирония, а по-скоро спортсменско уважение към победения противник.

Лицето на Златков се сви от болка, но той произнесе ясно и отчетливо:

— Мистър Лемингтън, пред вас е капитанът от Българската народна милиция Борислав Златков. В името на закона ви заповядвам да обърнете кораба и да се отправите към най-близкото пристанище. Не мога да ви обещая пълно освобождаване от отговорност, но поемам задължение изпълнението на заповедта ми да се счита смекчаващо вината обстоятелство.

Лемингтън се престори, че не чул последните думи на пленника.

— Капитан? О-о-о! Поздравявам ви. Като съдех от възрастта ви, не допущах да сте повече от лейтенант…

— Изпълнете заповедта ми, иначе ще понесете всички последици — повтори натъртено Златков.

— Последици? Засега не сме още във фазата на последиците, драги капитане, а на простото настояще. В този момент „Блу скай“ със златния престол на борда плава с двадесет и четири възла скорост на изток и след четвърт час ще излезе от българските териториални води. — Лемингтън замълча, като очакваше, че капитанът ще възрази нещо, но Златков предпочете да не се обади. — Вие бяхте превъзходен противник, капитане — продължи с неподправено уважение англичанинът, — противник умен, съобразителен и ловък. Искрено съжалявам, че между спомените ви от нашата експедиция ще остане и този, хм, неприятен инцидент…

Златков се задоволи да скрива колкото може мъчителната си болка и да мълчи.

— Струва ми се, че безпогрешно чета мислите ви, капитане. В този момент вие си казвате, че „he laughs best who laughs last“^[76], нали? Е добре, трябва да ви разочаровам. Джек ми предаде съдържанието на вашето съобщение по радиото. Не се изненадвате, че Джек говори български? Значи и това не е тайна за вас? О, не мога да скрия, че възхищението ми към вас непрекъснато расте. Та, казвам, Джек ми преведе вашето съобщение. Уверявам ви, то е твърде объркано и неясно, за да очаквате някакъв съществен резултат. При това, хм, нещастният инцидент попречи да го довършите. Но дори и да приемем, че то ще бъде разбрано. Мислите ли, че ще изиграе някаква роля? „Милувката“, която получихте от Дик Слоун…

— Твърде тежка милувка за човек, болен от тифус — не се сдържа и подхвърли Златков.

— Морският въздух лекува бързо — прие шегата Лемингтън. — Йодни пари и така нататък. Та „милувката“ съвпадна по време с изваждането на златния трон и точно осемнадесет минути по-късно „Блу скай“ вече летеше на изток. Е, кажете, капитане, можете ли да разчитате на някаква помощ?

Пленникът не отговори. Той се стремеше да показва твърдост, но дълбоко в себе си напълно споделяше съмненията на англичанина.

— Къде е Вера Маринова? — попита той след малко.

— Браво! Вие сте истински джентълмен, Златков. Дори и в положението, в което се намирате, вие продължавате да бдите над вашата сънародница. Мога да ви успокоя. Мис Маринова се радва на всички удобства, които можем да й създадем… зад заключената врата на кабината й. Впрочем бихте ли имали любезността да ми отговорите на един въпрос? Как успяхте на два пъти да се измъкнете от кабината си?

Лемингтън почака за отговор, но Златков упорито мълчеше. Той забеляза връзката, която англичанинът правеше между Вера Маринова и неговото, на капитана, освобождаване от кабината и предпочете с мълчанието си да продължи заблуждението му.

На вратата се почука и в кабината влезе морякът Ели Бос. Зачервеният му нос издаваше, че той бе успял да докопа алкохолните запаси на „Блу скай“.

— Изпраща ме капитан Макензи, сър — изфъфли той, като се усмихваше глуповато. — Моли да отидете при него на мостика.

— Ще дойда след малко — отговори Лемингтън и с махване на ръка отпрати моряка. После се обърна отново към пленника: — Да се върнем на нашия разговор, капитане. Вие искате да се отправим към най-близкото пристанище и да се предадем на вашата милиция. Това, разбира се, е най-изгодното за вас. Но, помислете си, какво бихте направили, ако бяхте на мое място.

— Ако бях на ваше място, аз положително не бих застанал начело на една организирана кражба.

Лемингтън предпочете да пропусне обидата покрай ушите си.

— И да изтърва от ръцете си най-редкия шанс, който ми е давала съдбата? Слушайте, мистър Златков. Вероятно знаете, че миналата година аз летувах на вашия Слънчев бряг. Един ден, преследвайки риба с харпун в ръка, аз неочаквано попаднах на този златен трон. Изглежда водата беше отмила горния пласт на наноса, защото една част от трона стърчеше над дъното. Е добре, какво според вас трябваше да направя? Да подаря на България това откритие? Да ви поднеса трона на табличка? О, не, капитане. „Nothing venture, nothing have“^[77]. За този трон Бритиш музеум ще ми плати цена с толкова много нули, че ще получите виене на свят, преди да ги изброите.

— Доколкото зная, вие сте достатъчно богат човек, мистър Лемингтън, за да не ламтите за тези нули.

— За един истински мъж броят на парите и на покорените жени никога не е достатъчен, драги капитане — сдържано се усмихна англичанинът. — Затова аз затрупах находката с камъни, направих една скица на района и се върнах в добрата стара Англия, за да организирам експедицията.

— А как въвлякохте в плановете си Брайтънския институт за океанография и хидробиология?

— Това беше най-лесното. Нашите научни институти толкова рядко намират меценати, че… — Лемингтън не довърши. — И сега, след едногодишна работа и похарчени няколко хиляди лири стерлинги, тронът е в ръцете ми. Можете ли сериозно да очаквате, че именно в този момент аз ще реша да преклоня глава?

Ели Бос отново влезе в кабината и зашепна нещо в ухото на Лемингтън. Съобщението изглежда заслужаваше внимание, защото шефът на експедицията бързо последва моряка. Той изтича към командния мостик, където го чакаше капитан Макензи, и с нервност, която противоречеше на прословутото му самообладание, запита:

— Какво се е случило, капитан Макензи? — Вятърът откъсваше думите от устата му и ги запокитваше някъде назад.

— Ослушайте се, сър — между две предъвквания отговори Макензи. — Внимателно се ослушайте. Чувате ли нещо?

Лемингтън се ослуша. Някъде откъм левия борд се носеше мощен грохот, който заглушаваше мотора на „Блу скай“ — сякаш със заплашителен тътен зад тъмната завеса на нощта настъпваше стихийна буря, която всеки миг можеше да се стовари върху кораба.

— Какво е това?

— Радарът показва три точки, сър, които се носят с бясна скорост откъм Варна. Доколкото мога да съдя, те препускат с петдесет и пет или шестдесет възела… Навярно са торпедни катери^[78], сър.

— Посока?

— Югоизток. Целта им е да преградят пътя ни. — Капитан Макензи изхрачи сдъвкания тютюн. — И да ме порази гръм, ако след десет минути не го направят…

— Угасете всички светлини на кораба — заповяда Лемингтън. — Завийте на юг и дръжте този курс около половин час, после обърнете пак на изток.

Капитанът даде съответните нареждания и корабът потъна в тъмнина. Няколко минути двамата мъже на мостика не проговориха.

— И това няма да ни помогне, сър — рече най-сетне Макензи, като отхапа нова порция тютюн. — Много по-бързи са от нас. — Лемингтън замълча и капитанът продължи след малко: — Какво ще кажете за тази идея, сър — да върнем на дядо Нептун неговия трон, като с него изпратим през борда и двамата българи? Тогава ще можем спокойно да дочакаме тези приятели и още по-спокойно да отговорим на въпросите им…

Артър Лемингтън се задоволи да отговори студено, без да повиши тон:

— Вие сте изкуфял дръвник, капитан Макензи.

Старият морски вълк не се залови да спори, само изсумтя под носа си:

— „As well be hanged for a sheep as for a lamb“^[79].

Корабният мотор започна леко да се дави, но „Блу скай“ продължи да лети напред сред гейзери от бяла пяна.

Минаха още няколко минути. Изведнъж някъде от небето бликнаха светлини. Няколко мощни прожектори зашариха по морето с лъчите си и скоро „уловиха“ кораба.

— Хеликоптери — рече капитан Макензи. — Нашето затъмнение става излишно. — После добави апатично: — Моята бабичка в Лъндъндери ще има дълго да ме чака…

— Обърнете пак на изток! — изкрещя Лемингтън, като засенчваше с ръка очите си.

Рулевият не дочака заповедта на капитана и бързо обърна по новия курс. На мостика се появи радиотелеграфистът Джек. Главата му беше превързана.

— Радарът показва други три кораба южно от нас, сър — доложи той. — Предадоха по радиото да спрем.

— Продължавайте така! — заповяда Лемингтън. Джек вдигна рамене и се върна в рубката си. Примирен със съдбата, капитан Макензи скръсти ръце на гърдите.

Щяха ли да се измъкнат? Колко мили ги деляха още от неутралните води? Ще посмеят ли българите да ги преследват и нататък?

Лемингтън не успя да си отговори на тези въпроси. Някъде от дясно залаяха картечници и снопове трасиращи куршуми заподскачаха по гребените на вълните на около петдесет метра пред носа на „Блу скай“.

— Стоп, капитане — тихо нареди Артър Лемингтън. — Ние загубихме играта…

Вместо епилог

Приятна прохлада изпълваше кабинета на началника на Варненското управление на МВР. Бризът, който издуваше леките завеси на прозорците, носеше мирис на сол и водорасли. Отнякъде долитаха звънливи гласчета на деца, които играеха футбол.

— И най-после с двама специалисти византолози прегледахме находката — завърши Камен Страшимиров. — Това е наистина тронът на Исаврите. Вашият Лемингтън е имал право, другарю Златков. За този трон директорът на Бритиш музеум би дал и ризата от гърба си…

— Искате да кажете, че си заслужава една пукната глава? — пошегува се Борислав Златков и тримата мъже се разсмяха. „Миналото страдание ни служи за сладки разговори“, както казва Шекспир.

— Какво смятате да правите нататък? — попита археологът.

— Най-близките ми планове предвиждат да дам утре прощален обед на моите приятели — английските хидробиолози — отговори капитанът. — Просто не зная как да изразя благодарността си на тези хора и по-специално на Мери Джойнър.

— Не забравяйте, че дължите благодарност и на готвача — напомни полковникът.

— Какъв готвач? — залови се за думите му Камен Страшимиров. Както е известно, археолозите са най-любопитните представители на човешкия род.

Полковникът се ухили — случката, която щеше да разкаже, явно го забавляваше.

— Радиотелеграфистът на РК-12 бил болен и го замествал корабният готвач. Той криво-ляво се справял с новата си задача, но, както сам пише в показанията си, приятелите му от брега непрекъснато го „будалкали“. Затова и не повярвал, когато отначало Златков му се обадил по радиото.

— Но все пак свърши работа човекът — оправда го капитанът.

— Слушайте какво пише — покани ги полковникът, извади от чекмеджето си един лист и зачете: — „Мислех, че Колето пак ме будалка, ама си рекох — по-добре да ме майтапят цяла година, ако е лъжа, отколкото да изпортя работата, ако е истина. И като помислих, помислих, предадох съобщението на капитана, макар че го чух само до средата.“ И слава богу, че го е направил — допълни полковникът. — Благодарение на него нашите торпедни катери излязоха в открито море пет минути преди „Блу скай“…

— А вие какво ще правите с трона? — запита Борислав Златков, като се обръщаше към археолога.

— Консерваторите ще поработят месец-два по него и ще го изложим в музея. Чух едно предложение тронът да бъде изложен в музея на Несебър — мястото, където бореят, както някога са наричали северния вятър, е спасил българската държава от нашествениците. Хубава идея, нали?

Другите двама се съгласиха с въодушевление.

— А, да не забравя! — сети се нещо Страшимиров. — Направих оглед на мястото, където англичаните са копали. По всичко личи, че там дъното крие и много други богатства.

Полковникът се засмя хитро:

— Не вярвам името на Борислав Златков да фигурира в списъка на бъдещата експедиция. Той, знаете, се готви да прекара в Рила своя закъснял меден месец…

Погребаният град

На д-р Андрей Дворски

Събитието, за което се разказва в следващите страници, положително е познато на повечето от читателите. И тъй като напоследък то се превърна в постоянна злободневна тема за разговори и коментарии (без да споменаваме безкрайните разкрасявания на истината, които се носят упорито от уста на уста), а същевременно отговорните институти, които биха могли да осветлят случая пред нашата общественост, необяснимо мълчат, ние се постарахме да дадем на читателите възможната най-точна информация. За целта се обърнахме към тримата главни герои на събитието. От тях очаквахме един колективно написан подробен отчет, но вместо него те ни предадоха три, в които всеки един от тримата разказваше за случката и откритието така, както го е видял и преценил през собствените си очи. След известно колебание ние решихме да запазим тази разноликост на материала, като си позволихме само да разделим отчетите на части и с незначително съкращение на повторенията да ги подредим като глави на единен разказ. Заглавията на главите са измислени от нас.

Използуваме случая да се извиним на тримата автори за малката преработка и съкращенията в материалите им.

Зеленият базалт

Евгени:

Забелязали ли сте, че съществуват хора, които са просто лишени от дарбата да бездействуват и за които dolce far niente^[80] е непознато състояние? Такива хора са опасни. Отнемете ли работата им, те са способни да измислят какви ли не щуротии, но да запълнят бясната си нужда за деятелност. Уви, по всичко изглежда, че аз съм точно от тази категория хора и точно в такова положение изпаднах на 17 октомври. Нямам никаква склонност към съзерцание, сондата щеше да бъде спряна до понеделник сутринта, а пристанището на Каварна е последното място на света, което може да предложи някакво развлечение на един външен човек. Затова само един час след принудителното ми оставане аз вече бях в такова състояние, като че ли страдах от копривна треска.

За да запълня времето си, реших отново — за кой ли път вече? — да отида да прегледам сондата.

Но преди да продължа, нека ви дам накратко някои подробности за работата ми — без тях много от последвалите събития биха се оказали неразбираеми. Аз съм от състава на геоложката група, която преди няколко години откри първия български нефт при село Тюленово, а сега изследвах околностите на находището, за да търся нови залежи на земно масло. Сондата, която споменах, е лично мое дело и, струва ми се, имам известно право на законна гордост — тя е първата българска сонда, построена направо във водата. Издигната е на сто и шестдесет метра югоизточно от пирса^[81] на Каварненското пристанище и под нея има хубави осем метра вода — едно значително постижение на инженерското изкуство, особено като се има предвид, че морето при Каварна не е от най-кротките. Но кулата ми е изчислена отлично и дори шквалът^[82], който вилня на 13 октомври, не можа да я прекатури.

Та, както казах, аз натоварих на мауната^[83] леководолазния си апарат и неопреновия костюм^[84], изгребах до сондата, спуснах се на дъното и още веднъж прегледах всичко — котвите, понтона^[85], състоянието на пробойната и свредела, измерих ъгъла на тръбите. Но всичко беше в ред, а в такива случаи човек, колкото и да се мотае, не може дълго да си измисля работа.

Върнах се на брега и отидох в помещението, което Управлението на риболова бе отстъпило за склад и канцелария на сондажната група. Залових се отново да разгледам земните проби, извадени досега от недрата на земята — напълно ненужна работа, като се има предвид, че всички тези проби бяха многократно разглеждани, описани в съответните дневници и протоколи и изследвани в лабораторията. И точно когато разглеждах парчето зелен базалт, което сондата извади от шестметровата дълбочина (без да се брои дебелината на водния пласт над дъното), имах глупавото хрумване да направя един шеговит подарък на моя приятел Страшо.

Досега ме разпитваха най-малко една дузина журналисти, кой от кой по-жаден за сензации, и всички се залавяха все за това мое хрумване — защо ми е дошло на ум да изпращам осемкилограмовия базалтов къс в София. Трябва да похваля усилията им да изтръгнат от мене дума за нещо изключително, неимоверно, фантастично; един ми подсказваше думата „интуиция“, друг — „гениално прозрение“, трети — „някакво необяснимо съмнение“, четвърти ми напомняше ябълката на Нютон и така нататък и така нататък. Абсолютно на всички аз отговарях с простата истина — че в момента дяволски много скучаех и че просто исках да се пошегувам с техния колега от София Страхил Смилов. Но въпреки това впоследствие във вестниците прочетох такива небивалици, такива гръмки измислици, чути уж от самия мене, че просто ме досрамя за недобросъвестността на тези съчинители.

Базалтът представляваше цилиндър с диаметър десет сантиметра (колкото е диаметърът на сондажната тръба) и дължина около шестдесет сантиметра. Единствената особеност на камъка беше неговият цвят — той нямаше онази мръсна масленозелена окраска, както повечето наши базалти, а беше с матово нежна зеленина („с цвят на некосена ливада“, както го нарече един от журналистите), полупрозрачен, сякаш беше цилиндър, излян от стъкло.

Поставих базалта в едно сандъче, написах отгоре адреса на Страхил Смилов, а вътре прибавих едно кратко писмо приблизително със следното съдържание:

„Исках да ти пратя паламуд или скумрия, но онзиденшната буря прогони рибата, някъде дълбоко в царството на Нептун. Затова пък ти пращам това камъче — то има цвят на рибешка перка и за човек с въображение като твоето вярвам ще има не по-малка цена от няколко солени риби.“

Пак повтарям: всичко това не беше нищо повече от идиотска приумица на човек, който умира от досада. Представях си как Страшо получава съобщението от пощата, как във въображението си чува цвъртенето на рибата и долавя миризмата, която се носи от скарата, как се огъва под килограмите на колета и накрая — как носът му увисва при вида на камъка. Представях си всичко това и, да призная откровено, мисълта, че ще стоваря част от досадата си върху чужди плещи, ми доставяше някакво злорадо задоволство.

Минаха десетина дни, в които аз напълно забравих и досадата, и камъка, и колета до Страшо. И изведнъж получих телеграма:

„Евгени Белинов, геологическа експедиция, пристанище Каварна. Колетът получен. Точка. Важно откритие. Точка. Съобщи телеграфически пълни подробности. Страшо.“

Ех, какъв шегобиец е това момче! Представете си само: „важно откритие“, направено от него, журналиста, по един камък, изпратен му от мене, геолога! Така, както през пролетта той успя да подлуди хората със статиите си за разни древни ръкописи, сега се опитваше със същите средства да отмъсти за разочарованието си от колета, като ми „пущаше муха“ за някакви открития. О, не, драги. На мен тези не минават!

И побързах да му отговоря:

„Направени нови важни открития. Точка. Шест черупки от миди. Точка. Щипка от рак. Точка. Ако искаш, ела да ги видиш.“

Но след още три дни — на 30 октомври сутринта ме повикаха в канцеларията, където ме чакал гост от София.

Отидох. Беше Страхил. Имаше най-сериозното изражение, което някога съм виждал на лицето му.

Другарят Божилов разчита буквата „гама“

Страшо:

Нямаше нужда да вдигна глава, за да разбера кой беше влязъл — когато се появява другарят Божилов, нашият заместник главен редактор, не само колегите ми, но и цветята във вазата увяхват… Престорих се на вдълбочен в ръкописа пред мене — винаги е полезно човек да се показва пред шефовете си като сериозен работник. Божилов полека прекоси стаята и спря пред бюрото ми.

— Какво е това, Смилов?

Проследих погледа му. Божилов гледаше камъка „с цвят на рибешка перка“ на бюрото ми. После го взе, повдигна го и се изкриви под тежестта му.

— Нищо особено — казах безразлично. — Това е смарагдът от венчалния пръстен на Клеопатра.

— Хмм — изсумтя Божилов и този звук съвсем не приличаше на ласкаво мърморене на котенце.

— Но аз не го използувам за украшение — продължих. — На мен ми служи като последен аргумент в споровете с особено настойчивите автори.

Божилов пое в дробовете си три литра въздух и ги прецеди като едно безконечно и злокобно „хмммм“ през мустаците си. Едва сега си спомних, че той няма никакво чувство за хумор — това може да се провери и от книгата със заповедите за наказания.

Но буря не последва. Може би Божилов изобщо не ме чу — така сериозно изучаваше той зеления камък.

— Откъде имате този базалт? — попита той по едно време.

— За пръв път чувам, че е базалт — отговорих. — В моя инвентарен списък това се води като рибешка опашка. — После благоразумно побързах да добавя: — Изпрати ми го от Каварна един приятел геолог.

— Защо?

— Ей така, подарък.

— Писа ли ви нещо по този повод?

— Че нямало паламуд и затова ми праща камък. За да е смахнат, човек не трябва да е непременно журналист, артист или художник.

Божилов остави пак камъка на бюрото ми, но този път по-близо до прозореца, наведе се над него и продължи да го изучава. Помня, че в този момент плешивата му глава блестеше като стъклото на електрическа крушка.

В стаята бяхме останали само двама: колегите ми предвидливо се бяха изнизали през вратата. Няколко минути не проговорихме. Най-сетне Божилов се изправи, изсумтя по навик и каза:

— Този камък е част от древногръцка колона. Забелязахте ли това тука?

Той ми сочеше едната основа на цилиндъра. По нея имаше някакви неясни грапавини.

— Не виждам нищо особено.

— Това е гръцката буква „гама“ — обясни той, като прекара пръст по очертанията на буквата. — На колоната е бил издялан надпис и тук случайно се е запазила една буква. Може би знаете, че в древността най-важните договори и съобщения са били гравирани с длето върху плочи и колони?

Очевидно искаше да ме уязви. Затова не му останах длъжен:

— С длето ли? Защо не са използували пишещите си машини?

Отново замълчахме. По нервното помръдване на четинестите мустаци разбрах, че Божилов мислеше напрегнато.

— Слушайте, Смилов — каза той най-после. — Ще ви възложа една задача, която е точно подходяща за вас. (Помислих си: „Охо, Божилов прави комплименти! Играта взема сериозни размери!“) В този камък подушвам нещо твърде необикновено. Всеки античен надпис сам по себе си представлява важна находка. Но в този случай перспективите са още по-примамливи, понеже, хм, надписът не е издялан на варовик или мрамор, а върху базалт. Доколкото ми е известно, у нас не са намирани надписи върху базалт. Те изобщо се срещат твърде рядко. Ако не греша — само в Египет. И за да избере този рядък материал, древният писач положително е имал да каже нещо особено важно.

— Всичко това е много хубаво — отговорих, — само не виждам какво общо има с мене. И аз съм писач, но използувам хартия, а не камък.

— Вие трябва да намерите тази колона, Смилов. Ако вашият приятел я е разкопал, вие ще я фотографирате, ще се погрижите някой добър познавач на гръцкия език да разчете надписа и всичко това ще публикуваме в списанието. Ако колоната още е в земята, толкова по-добре. Вие ще се погрижите да я изкопаете и, хм, тогава ще направите всичко останало. — Изглежда Божилов забеляза слисания ми поглед, защото поясни: — Ние сме научно-популярно списание, Смилов, а нищо не издига реномето на едно научно-популярно списание така, както едно откритие, направено от самата редакция.

Може заместник-главният да е проклет като свекърва и дребнав като фелдфебел, но не може да му се отрече, че е вестникар до мозъка на костите си. Той не е от онези журналисти, които се задоволяват да преписват бюлетина на БТА, а умее не само да гони новината, но и сам да я създава. Сигурен съм, че ако не беше така, нашето списание нямаше да има сегашния си многохиляден тираж или дори отдавна „би предало богу дух“. Ето сега Божилов отново измисли един от своите великолепни удари.

— Но аз не разбирам нищо от археология — казах — и при това…

Но с него е излишно да се спори:

— Мисля, че няма какво повече да говорим, Смилов. Давам ви петнадесет дни, за да се справите, хм, с тази задача. Ще наредя на касиера да ви достави, хм, необходимите средства.

Нямаше място за избор. Трябваше да се заловя за работа.

Пратих телеграма на Евгени, в която го питах за подробности, но тази земекопна машина, наречена по погрешка инженер Белинов, не е в състояние да различи истината от шегата и ми отговори с един куп глупости за разни мидени черупки и рачешки щипци. Затова в едно хубаво слънчево утро аз се озовах в пристанището на Каварна.

Евгени не можа да ми даде никакви подробности. Парчето базалт било извадено от неговата сонда, с която той се гордееше като дявол, от десетина метра дълбочина под морското дъно и тъй като от геоложка гледна точка нямало особена стойност, Евгени изобщо не проявил никакъв интерес към него. Разказах му за откритието на Божилов, показах му буквата „гама“ върху зеления базалт, който в куфара ми отново измина пътя от София до Каварна, но и това не събуди интереса му. А когато му казах за намерението си да извадя колоната, той недоверчиво поклати глава:

— Това не е лъжица за твоята уста, Страшо. Над колоната, ако това наистина е колона, има шест метра пясък и наноси и още осем метра вода. Как си представяш това изваждане? Отиваш в магазина и казваш: „Завийте ми, моля, тази колона“, така ли?

— Обещай, че няма да ми пречиш, а другото остави на мене.

— Не само, че няма да ти преча, но, доколкото мога, и ще ти помагам. И все пак се съмнявам в успеха на тази операция…

Обадих се по телефона на другаря Божилов и му обясних затрудненията. Той обаче е от тези хора, които, веднъж захванали се за нещо, лесно не се отказват.

— Толкова по-добре! — каза той. — Така и заслугите на списанието ще бъдат по-големи.

— Ами ако се окаже, че не е никаква колона?

— Какво друго би могло да бъде?

— Например клечка за зъби на човек от каменната ера. — Мълчание. Навярно Божилов търсеше най-острата дума от речника си. — Е, какво — запитах, — при това положение да продължавам ли работата?

— Остават ви още само дванадесет дни. Ако на тринадесетия не сте готов, можете да помолите вашия приятел инженера да ви остави на работа при себе си…

— Но задачата става много сложна! Ще имам нужда от съответна литература.

— Археологическа?

— Не, от онзи вид илюстрована литература, на всяка страница от която има заглавие: Българска народна банка.

— Колко?

— Мисля, на първо време поне триста…

— „На първо време“ и „поне“! Хмм, ще ви ги пратя, но… опичайте си ума, Смилов…

Разбира се, работата не свърши в дванадесет дни, а продължи почти месец. Няма да я описвам подробно. Ще ви кажа само, че се наложи да ангажирам специален водолазен катер от АСО^[86] — Варна, с четирима юначаги водолази, че почти три седмици не слязох от катера, а спях и се храних в кубрика^[87] му, че още два пъти трябваше да говоря на тема парични знаци с Божилов и след всеки разговор гласът му ставаше все по-миньорен и че водолазите прекараха общо около четиристотин часа под водата, а земесмукателната им помпа изхвърли няколко десетки тона тиня и пясък, докато дойде онзи желан ден, когато винчът на катера заскърца под тежестта на зеления камък.

Едва когато колоната с хиляди мъки бе пренесена в склада на Евгени, можах спокойно да я разгледам. Предположението на Божилов отговаряше само три четвърти на истината. Това действително бе гладко полирана базалтова колона с диаметър около шестдесет сантиметра и дължина приблизително два метра и половина, с издълбани по нея красиви букви. Казвам — три четвърти от истината, защото колоната изглеждаше някак си недонаправена. Единият й край (долният, както разбрах по-късно) завършваше с голям необработен къс базалт, безформена маса, която в съседство със стройната колона приличаше на някакъв отвратителен тумор. От пръв поглед можеше да се помисли, че този „тумор“ беше оставен нарочно, за да бъде забит в земята и да послужи за масивна основа на колоната. Но при по-внимателно вглеждане това впечатление бързо изчезваше. Безформената маса пресичаше по диагонал долния край на колоната и под нея се губеха част от буквите на надписа. Не ме разбирайте грешно! Това не беше друг камък, който притискаше част от колоната, не. Колоната с надписа и онова, което нарекох „тумор“, представляваха единен къс базалт. Но докато в единия си край този къс беше обработен с много любов и умение, другият край изглеждаше като заоблена буца базалт, разкривена и грозна, сякаш някакви гигантски ръце се бяха забавлявали да мачкат тази част на колоната като пластелин.

Но по онова време тези подробности не ме интересуваха. Аз бях изпълнил най-тежката част от задачата си. Извадих „рибешката опашка“ от куфара и я поставих в дупката, която пронизваше стройния зелен корпус на колоната — парчето прилягаше напълно, като ръка в ръкавица. Това щеше да бъде абсолютно доказателство пред Божилов, че съм свършил работата си и съм извадил точно същата колона, която той ме бе пратил да търся.

Седнах на едно столче, запалих цигара и с вид на победител подпрях крака на колоната. Едва тогава забелязах странното поведение на Евгени. Улисан, забравил всичко наоколо, с изпънато от напрежение лице, моят приятел изучаваше извадената от морското дъно находка. Но да не мислите, че, се беше заловил да изучава надписа? О, не! Вниманието му бе привлечено не от колоната, а от „тумора“, по-точно — от границата между колоната и „тумора“. Той я изследваше с такова задълбочение, като че ли това беше някакво микроскопично кристалче, а не камък от тон и половина.

— Е, какво, инженере? — подхвърлих. — Да не би надписът да казва къде има скрит нефт?

Той ме погледна с разсеяни очи:

— Надписът? Ах, да, надписът… — Евгени твърде бавно се откъсваше от мислите си. — Не, разглеждах камъка.

— Какво толкова ще го разглеждаш? — подразних го аз. — Камъче с цвета на рибешка опашка и за човек с въображение като твоето…

Засмя се и не отговори. Седна до мене, запуши и си придаде вид на човек незаинтересуван към околното, обаче пулсиращата артерия на челото му издаваше, че продължава да мисли напрегнато.

— Какво смяташ да правиш сега? — попита той по едно време.

— Остава ми много малко. Трябва да намеря човек, който да разчете надписа, да направя хубави снимки на колоната и накрая да организирам едно помпозно предаване на рядкото археологическо откритие на някой музей, в което да има речи, гръмки думи и така нататък.

Евгени ме слушаше, но виждаше се, че мисли за друго.

— Мога да ти предложа нещо за първата част на програмата ти.

— Някой археолог от Варненския музей? Не, благодаря. Той така ще се ядоса, дето съм нарушил периметъра им, че ще провали третата част на програмата.

— Имах предвид друго. Тук, съвсем наблизо, сега работи един отличен археолог и при това не е от Варна. Казва се Камен Страшимиров.

— Камен Страшимиров? Не е ли този, който при Калиакра?…

— Именно — прекъсна ме Евгени. — От два месеца Камен Страшимиров ръководи разкопките на нос Калиакра. Не го познавам лично, но, доколкото съм чувал, в него можеш да имаш пълно доверие.

Старите летописи разказват

Камен:

В края на ноември времето така се развали, че продължаването на работата стана безсмислено и опасно. Затова аз обявих първия етап на разкопките за завършен, разпуснах работниците до следващата пролет, а сам останах още няколко дни при моите стари приятели от даляна на Суджас. След напрегнатата двумесечна работа имах нужда от почивка и спокойствие, за да подготвя доклада си за хода на разкопките. А никъде в България няма по-подходящо място за почивка и съсредоточение от рибарската хижа на Суджас и по-внимателни домакини от бай Теньо Слабака и неговата „тайфа“.

В една мрачна утрин, в която свъсените дъждовни облаци придаваха на морето неприветлив, оловносив отблясък, аз бях излязъл да се разходя нагоре по пътеката над хижата и неочаквано срещу мене се зададоха двама непознати мъже. Разгледах ги — тук, на Суджас, рядко идват чужди хора. Единият, облечен в топла ватенка, чийто истински цвят се губеше под многобройните петна от машинно масло, беше светлокос, синеок, с хубаво и малко меланхолично лице. Другият, който трепереше неудържимо под тънкия си шлифер, имаше мургаво, тясно и дълго лице, подвижни хитри очи и припрени движения.

Спряха на няколко крачки от мене и мургавият попита:

— Вие от даляна ли сте?

— Може да се каже — отговорих. — Какво ви трябва?

— Казаха ни, че тук бил археологът Камен Страшимиров. Да сте чували нещо за него?

— Чувал съм доста често. Камен Страшимиров е пред вас.

Мургавият недоверчиво изгледа изцапаните ми работни дрехи, другият спря пълен с любопитство поглед на лицето ми.

Запознахме се. Светлокосият беше инженер-геолог, спътникът му, който продължаваше да трепери от студ — журналист. Последното обстоятелство веднага развали настроението ми: от една година, откакто направих откритието при Калиакра, журналистите търчаха по петите ми като глутница изгладнели вълци по дирите на елен и не ми даваха нито ден спокойствие. Ето че сега откриха и това мое тихо убежище…

Въздъхнах и ги поканих в стаичката, която рибарите бяха оставили на мое разположение. Мислено изреждах стереотипните въпроси, които щяха да последват: „Как попаднахте на…“, „Какво изпитахте, когато…“, „Какво ще бъде значението…“

Но трябва да призная, че този път се излъгах. След няколко банални приказки, в които инженерът изобщо не отвори уста, Страхил Смилов запита:

— Извинете неосведомеността ми, но кое е по-важно за археологията — гърне със злато или древен надпис?

— Трудно е да се отговори — усмихнах се аз. — При един случай — едното, при друг — другото.

— От какво зависи предпочитанието?

— От научните изводи, които могат да се направят въз основа на находката. Ако, да речем, гърнето със злато ще подскаже на историка неизвестни досега търговски връзки на България и Египет от девети век, а надписът има съдържание „О, пътниче, тук почива Ксенандър, син на Хекатодор, мъж умен, благочестив и от добър род, грабнат от смъртта далеч от неговата съпруга“, то естествено значението на златото ще бъде много по-голямо.

— Може ли да се случи и обратното?

— Много често. Дайте ми например един каменен надпис с договор между одесосци и далечната им прародина Милет и поставете до него пълна делва със златни монети на Сюлейман Великолепни, аз ще се нахвърля на надписа и няма да погледна златото.

В очите на журналиста трепна тържество и радостна възбуда.

— Тъкмо по повод на един древен надпис сме дошли при вас — каза той. — Бихте ли се съгласили да дойдете с нас и да разчетете текста на надписа, но без да претендирате за предимство при публикуването му?

Условието ми прозвуча неприятно. Имаше нещо прекалено сметкаджийско и хитруващо в него. Насилих се да не покажа раздразнението си и попитах:

— Какъв е този надпис?

— Нямам никаква представа — чистосърдечно призна Смилов и с тези прости думи отведнъж пропъди яда ми. Изобщо той беше от онези хора, които съвсем естествено стават само за минута на „ти“ със събеседниците си. — Надписът е на гръцки, а аз зная само две гръцки букви — „алфа“ и „гама“. При това втората научих едва преди месец…

Засмях се:

— „Graecum est, non legitur“.

— Моля? — каза той, без да трепне.

— „По гръцки е, не се чете“ — преведох аз. — Така казвали и пишели средновековните монаси, които не са били „на ти“ с гръцкия език. Впрочем сега си спомням откъде ми е известно вашето име. Не беше ли свързано то именно със старогръцки текстове?

Той се ухили. Страхил Смилов беше на около тридесет години, спортната му фигура — на не повече от двадесет, а усмивката му сега тръгваше на училище.

— Така е — въздъхна той комично. — Ние, журналистите, пишем най-добре за онова, което най-малко познаваме.

Извадих бутилката сливова, която „тайфата“ пазеше само за специални гости, почерпихме се и от това разговорът тръгна още по-леко.

— Разкажете ми повече за надписа, който ви доведе при мене.

И Страхил Смилов ми разказа. Това беше дълга и малко фантастична история, в която бяха невъобразимо преплетени сонди, базалт, рибешки опашки, строги заместник-главни редактори, водолази и интересите на неговото списание.

— Така или иначе, извадихме колоната — завърши той. — Извадихме я и оттогава моят приятел Евгени е ням като адвокат, на когото не са изплатили хонорара, а от постоянното пулене лицето му стана кръгло и плоско като палачинка.

— Пропуснахте да ми кажете само едно: къде намерихте тази колона?

— В морето пред пристанището на Каварна.

— Охо! — възкликнах аз неволно.

— Защо „охо“? Какво ви направи толкова силно впечатление?

— Мястото на находката — обясних аз. — При Каварна някога е имало цветущ град, наречен Бизоне. Преди няколко години една подводна археологическа експедиция, от варненски леководолази изследва района на пристанището, но, доколкото си спомням, нямаше вашето щастие.

— Кажете ни нещо повече за това — помоли Смилов.

— За града или за експедицията?

— За града. Трябва да ви призная, че за мен историята винаги е била една дама, която упорито е оставала равнодушна на ухажванията ми. Така си и останахме чужди един на друг…

— В такъв случай ще трябва да се въоръжите с търпение.

— Разчитайте на нас… особено ако оставите бутилката на масата…

Ето как се наложи да изнеса една съвсем импровизирана лекция върху историята на нашето крайбрежие.

— Няма да ви разказвам за първите поселения по крайбрежието. Тук е живял още предисторическият човек, после са нахлули многобройните тракийски племена. Това все още не ви интересува. Ще ви занимая повече с онзи период, който е прието да се нарича „гръцка колонизация“. — Облегнах лакти на масата и се наведох към събеседниците си. Страхил Смилов ме слушаше внимателно и съсредоточено, Евгени Белинов гледаше с разсеяни очи към някаква далечна точка. — Периодът на гръцката колонизация е започнал в седми век преди нашата ера и е продължил няколко столетия. За някои от полисите, както тогава са наричали основаните градове-държави, например Аполония, Месамбрия, Одесос, Анхиало,^[88] ние имаме многобройни сведения, че са били цъфтящи културни, икономически и военни центрове, средища на античната цивилизация. Но следва ли оттук да правим извода, че другите основани полиси, които знаем само по име или пък дори името им не е пощадено от забравата, са били някакви незначителни селища? Няма ли така да бъдем несправедливи, да речем, към Навлох, който се е намирал при днешното село Обзор, към Тиризис, издигал се тук на скалистия нос пред очите ни, към Дионисополис — сегашния Балчик, или към онези непознати по име колонии, които са се намирали на мястото на днешните Атия, Мичурин или Ахтопол? Не, под праха на забравата, натрупан от вековете, може би се крият не по-малко величествени старини.

Журналистът жадно поглъщаше всяка моя дума, но личеше, че не разбира връзката между моя увод и неговата колона.

— Бизоне е точно един от тези онеправдани от историята градове, — продължих аз. — За него се знае малко или по-скоро — почти нищо. Кой го е основал, кога, какви са големите моменти от неговата история — всичко това е тайна на вековете. Името на Бизоне е споменато само във връзка с неуспелия поход на Буребиста, царя на даките, към нашето северно черноморско крайбрежие някъде около средата на първото столетие преди нашата ера, скоро преди градът да загине от земетресение.

— Какво?

Изненадах се. Това кратко „какво“ не беше казано, а изстреляно от Евгени Белинов — може би първата дума, която той произнасяше в този ден.

— Казах земетресение — повторих аз. — Има абсолютно сигурни данни, че стотици години преди Скопие, Лисабон или Порт Роял, градът Бизоне е бил унищожен от земетръс.

— Това е невъзможно.

Раздразних се. Мнозина не причисляват историята към тъй наречените „точни науки“, но някои данни от нея са известни абсолютно точно.

— И все пак е така — настоях. — Бизоне е разрушен от земетръс около началото на нашето летоброене.

— Това е невъзможно — упорито натърти за втори път Белинов. — Вие сте историк и говорите онова, което пише в книгите, а аз съм геолог, който ви говори това, което пише в земята, и който вече пет години изследва тази област на страната. Тук не е земетръсен район. Градът Бизоне не е могъл да бъде унищожен от земетръс.

— Искате да кажете, че тук изобщо не е имало земетръси?

— Не — той махна нетърпеливо ръка, — не ми поставяйте такива евтини капани. Сигурно и местните хора понякога са усещали трусове или са виждали лампите им да се клатят. Но това са отгласи от трусове, които имат епицентър далеч, много далеч от Каварна. За да бъде разрушен напълно или отчасти един град, той трябва да бъде над или много близо до епицентъра на земетръса. А тук не е земетръсна област и нито преди две, нито преди десет хиляди години не е имало унищожителен земетръс. Под това се подписвам и залагам целия си авторитет на геолог.

— В края на краищата тази подробност няма особено значение — примирително рече журналистът, като посегна отново към бутилката.

— Защо? — разпалено възразих аз. — Има неща, които могат да се докажат и краят на Бизоне е едно от тях. — Разрових се из книгите си и извадих един том. — Да видим най-напред какво казва Страбон. Впрочем вие може би не познавате това име, нали?

— Отгатнахте — отговори за двамата Смилов.

— Страбон е велик древен гръцки географ, който в своята седемнадесеттомна „География“ ни е оставил подробно описание на целия античен свят около началото на нашата ера. Та ето какво казва Страбон в седмата си книга: „Между Калатис и Аполония се намира Бизоне, по-голямата част от който е унищожена от земетресения“. Градът Калатис се е намирал на мястото на днешната Мангалия в Румъния; Аполония е старото име на Созопол. Ако погледнете картата на крайбрежието, ще видите, че мястото на Бизоне, за който Страбон недвусмислено казва, че е разрушен от земетръс, е горе-долу при Каварна.

— Разбирам — кимна Смилов. — Работата е ясна.

Евгени Белинов отново бе потънал в разсеяното си съзерцание. То може би ме дразнеше повече, отколкото бъбривостта на журналиста.

— Не бързайте, Смилов. „Бързането е оправдано само когато се гонят бълхи“, казва една индийска поговорка, а аз ще допълня, че най-неуместно е то за науката. Да обърнем сега и римските географи. — Оставих Страбон и намерих книгата, която ми трябваше. — Ето втория том на Помпоний Мела^[89]: „Тук бил градът Бизоне, разрушен от земетръс“. Ясно и категорично, нали? Но да продължим, нататък. Плиний Стари^[90], за когото положително сте чували, също споменава тази древна колония. Чета ви от книга четвърта, част единадесета: „Имало там и град Бизоне, погълнат от земята; сега на това място се намира Дионисополис, по-рано наричан Крунон.“ Трябва веднага да ви предупредя, че тук Плиний е допуснал грешка. Бизоне не се е намирал на мястото на Дионисополис. Както вече ви казах, Дионисополис, Крунон или Круни, както го наричат други автори, още лежи някъде под днешния Балчик. Това, доколкото си спомням, беше изрично указано от Флавий Ариан^[91]. — Отново се зарових в книгите. — Да, имал съм право. Слушайте какво казва Ариан в неговия Периплус: „От Карийското пристанище — то се е намирало при нос Шабла — до Тетрасиада има сто и двадесет стадии. Оттук до Бизоне, пусто място, има шестдесет стадии; от Бизоне до Дионисополис — осемдесет стадии.“ Схващате ли, приятели? Щом като осемдесет стадии делят Бизоне от Дионисополис, ясно е, че Плиний погрешно ги е отъждествявал. И друго нещо. Една стадия има кръгло сто седемдесет и осем метра. Осемдесет стадии са около четиринадесет километра и половина, колкото е разстоянието по въздушна линия от Балчик до Каварна. — Смилов се опита да каже нещо, но аз го изпреварих: — Е, сега ще се съгласите ли с мене, Белинов, че точно на това място е имало град Бизоне и че той е бил разрушен от земетръс?

Инженерът не отговори, но затова пък с двойно по-голяма охота се обади журналистът:

— Всичко това е великолепно, другарю Страшимиров. Но онова, което ни прочетохте от старите летописи, не ви ли изкушава да дойдете с нас до Каварна? Кой знае, може би нашата колона ще разкаже неща, за които дори и моите колеги Страбон, Плиний Стари и… — той не можа да си припомни останалите имена — … както там се казваха, не са чували.

Засмях се. Този човек имаше такъв странен начин на говорене, че просто беше невъзможно едновременно и да го слушаш, и да останеш сериозен.

— Не ме убеждавайте, ще дойда. Това го бях решил още в същия момент, когато споменахте за колоната.

Колоната

Страшо:

Докато се връщахме към Каварна, мислех непрекъснато за Евгени. Нещо ставаше с този човек. Познавам го още от казармата, по-късно не една отпуска сме прекарали заедно, но такъв мълчалив и необщителен никога не съм го виждал. И всичко това започна от деня, когато извадихме колоната. Дотогава той беше както обикновено: весел, находчив, с неизменно добро настроение. А сега сякаш бе забравил азбуката или, ако проговореше, това беше, за да направи безсмислен скандал, както например се заяде днес с археолога за земетръсите. Дявол да ги вземе тези земетръси! Като че ли имаше някакво значение дали преди две хиляди години един град е пострадал от земетръс, пожар или война!

И тъй, следобед „джипът“ на геоложката група ни стовари в Каварна — Евгени, Камен Страшимиров и мен. Още преди да тръгнем към Калиакра, ние с Евгени приготвихме колоната „като за пред гости“ — изправихме я и я закрепихме на безформената й част, а в склада подредихме такова осветление, че надписът да бъде осветен отвсякъде и същевременно да личи матовата зелена прозрачност на камъка. Сега избързах напред и запалих всички лампи. И когато Камен Страшимиров прекрачи в склада, колоната изглеждаше така внушително, че той спря поразен и запелтечи несвързано:

— Това… това… Тази колона е нещо невиждано…

Не съм виждал сомнамбул, но мисля, че точно така археологът измина разстоянието до колоната — с протегнати напред ръце и с бавни, тържествени крачки. Приближи се до нея и докато ние с Евгени го наблюдавахме с любопитство отстрани, започна да чете надписа, като продължаваше да възклицава гласно:

— Чудесно!… Невероятно!… Единствено!…

Когато видях, че се готви да прочете надписа за трети път, реших, че е време да се обадя:

— Не бъдете егоист, другарю Страшимиров. Не ни правете повече скомина, а прочетете веднъж на глас.

Той се обърна към нас. Погледът му блуждаеше, като че за пръв път ни виждаше.

— Извинете, какво казахте, другарю Смилов?

— Не е ли много сложно да си говорим на „вие“, и на „другарю еди-кой си“? — попитах аз. — Мен например ми викат Страшо и това ми е напълно достатъчно.

— Много добре — усмихна се той. — А моите най-стари приятели ме наричат Пъчо. Глупав прякор, но кратък и удобен. Та какво каза преди малко, Страшо?

Както виждате, Камен Страшимиров беше човек съвсем „на място“ и въпреки всичките си титли умееше да се държи просто и непосредствено.

— Казах да не бъдеш егоист и да прочетеш надписа гласно.

Той се извърна отново към колоната и мълчаливо я съзерцава няколко минути.

— Надписът представляваше един забележителен документ — каза най-сетне Пъчо, както ще го наричам занапред. — Един от най-забележителните, които са намирани някога по нашите земи. В него се разказва за един изключителен мъж, който може би ще затъмни славата на Акорнион^[92] от Дионисополис.

— Какво толкова е направил?

— Ще ви прочета надписа. В края той отчасти липсва, но най-важното е запазено. Нека не ви правят впечатление някои стилни и граматически неправилности — те са характерни за древния начин на изразяване. — Археологът приближи до колоната и се приготви да чете. Аз пък извадих бележника си, за да стенографирам. — Слушайте. „На добър час! Съветът и народът на Бизоне реши. Тъй като Астроанакс Арнав, мъж добродетелен и мъдър, се показа благосклонен и стори много добрини на града, нему да се изкаже похвала, по възможност по-скоро. Сам, без чужда помощ, Арнав спря Буребиста далеч извън стената на града и след като не можа да ги уговори, прогони ги. Той научи служителите на Асклепий^[93] да лекуват непознати болести, дърводелците — да строят бързоплувни кораби без весла, ковачите — да топят камъка и да вземат от него ктум, който е по-здрав от оловото, медта и бронза. За тези му заслуги, за другите и за приятелството му към града, Арнав да бъде прославен и да бъде увенчан в театъра със златен венец на стойност сто статера^[94] и с бронзова статуя през време на празника Дионисий, освен това да бъде увенчаван и в бъдеще ежегодно на Дионисиите със златен венец и да му се даде най-хубавото място на градския площад, за да постави статуята си. На него и на потомците му да се даде бизонийско гражданство, проксения^[95], правото да заема почетно място при състезанията, освобождаване от данъци, правото да влиза и излиза с кораб от пристанището на Бизоне както в мирно време, така и във война, и то неприкосновен и без договор предварително.“ Дотук надписът е напълно запазен — прекъсна четенето археологът. — Нататък обаче част от редовете са повредени. „Ковчежникът, след като напише… с вдлъбнати букви върху скъп камък, да постави… а другия при кораба… син… полето източно от града… ав ще замине с хората си.“

— Чудесно време е било тогава, няма какво да се каже! — възкликнах аз. — Направиш нищо и никаква рационализация и веднага получаваш златен венец и освобождаване от данъци. Ненапразно хората казват „доброто старо време“! — После признах: — Да си кажа откровено, аз твърде малко разбрах от цялата работа. Статери, ктум, проксения, пък и всичко останало…

— Астроанакс Арнав изглежда е бил чужденец, дошъл с кораба си в Бизоне и гостувал твърде дълго. Наистина Астроанакс е гръцко име, но Арнав не е и не ми напомня на никой от древните езици. Гостуването му може да се датира около средата на първия век преди нашата ера.

— Ха! Как пък разбра това?

— По името на Буребиста. Надписът недвусмислено показва, че този Астроанакс Арнав е помогнал на бизонийци във войната срещу Буребиста, амбициозния и талантлив цар на даките, когото дионисополският надпис за Акорнион нарича „първия по сила и най-велик между царете в Тракия“ и който неведнъж е поставял в шах дори и непобедимите римски легиони на Гней Помпей. Знае се, че Буребиста е бил убит от съзаклятници в края на четиридесет и пета или началото на четиридесет и четвърта година преди нашата ера.

— Трябва да е бил някакъв Крали Марко, този Астроанакс Арнав, щом е можал сам, без чужда помощ да спре и прогони войските, от които са треперели римските легиони.

Камен се задоволи да отговори с многозначително повдигане на рамене — за силата на Астроанакс Арнав той не знаеше повече от онова, което се казваше в надписа.

— Той е бил рядко надарена личност. Освен воинските му добродетели надписът го показва и като човек със знания, значително превишаващи знанията на съвременниците му. Той очевидно е бил вещ в такива разнородни науки като медицината, корабостроенето и металообработването. А това е само част от нещата, на които е научил бизонийци. Надписът ясно казва: „За тези му заслуги и за другите…“, т.е. тези, които не са изброени.

— Но какво, според тебе, значи „ктум“?

— Не е гръцка дума. Навярно е някакъв метал, непознат по онова време на гърците. Може би желязо или стомана. Тъй като не са имали свое наименование на метала, бизонийците вероятно са възприели названието, което гостът е употребявал.

— Работата започва постепенно да се изяснява — обобщих аз. — В Бизоне дошъл гост от неизвестна страна, спасил града от даките на — как се казваше? — Буребиста, научил гражданите на разни занаяти, а от благодарност те му дигнали статуя и му дали разни привилегии, включително софийско, пардон, бизонийско жителство и карта за безплатно посещаване мачовете от „А“ републиканска футболна група. Но какво ще кажеш за края на надписа, там, където липсва част от текста?

— Откровено казано, този край на колоната много ме озадачава. Отначало помислих, че просто обработената част на камъка се е оказала недостатъчна, за да събере целия надпис. Но това не може да бъде вярно. Каменоделецът не е продължил да пише по обработената повърхност, а сякаш е прескачал част от текста, която е оставял да нанесе след довършването на колоната. Това е абсурд — никой разумен човек не ще работи по този начин, пък и скъпият материал, фината обработка на колоната и грижливото изписване на буквите показват, че за надписа не са пестени нито средства, нито време. — Камен помълча малко. — Има и друго нещо, което ме удивлява. В края на надписа е допусната грешка, която звучи твърде странно на фона на общата грижливост.

— Как? Нима разбра нещо от надписа?

— На нас, археолозите, често се налага да възстановяваме повредени или липсващи части на надписи, като използуваме аналогии със запазения текст.

— И каква е грешката, която забеляза?

— Че корабът на Астроанакс Арнав не се е намирал на пристанището, а в полето.

Евгени започна да става еднообразен. За втори път днес той се намеси в разговора, като прогърмя с всички сили едно кратко:

— Какво?!

— Казах, че корабът на Астроанакс Арнав е бил в полето. Това по начало не е кой знае каква изненада. Когато им предстоял дълъг престой на сушата, гърците имали обичай да изтеглят корабите си на брега. Спомнете си от Илиадата — при обсадата на Троя гърците били изтеглили корабите си на сушата и при тях станало едно от най-кръвопролитните сражения.

— Щом е така, какво толкова те удивлява? — попитах аз.

— Слушайте, ще направя една приблизителна възстановка на края на надписа и тогава ще ви обясня причините за удивлението ми. „Ковчежникът, след като напише ДВА ПЪТИ ТОВА РЕШЕНИЕ С вдлъбнати букви върху скъп камък, да постави ЕДИНИЯ ПРЕД ХРАМА НА ЕДИ-КОГО СИ (вероятно главния бог на града), а другия при кораба НА АСТРОАНАКС АРНАВ, син НА ЕДИ-КОГО СИ, КОЙТО СЕ НАМИРА НА полето източно от града И ОТ КЪДЕТО АСТРОАНАКС АРНав ще замине с хората си.“ Разбирате ли вече? Корабът може да е изваден на брега, но така или иначе, ще тръгне от пристанището — надписът ясно говори, че Бизоне е имал пристанище, — а не от полето. Ето кое ме удивлява и смущава.

— В края на краищата това не е много важно — казах. — Може би в щата на Бизоне са липсвали бройки за редактори и коректори…

— И все пак — жалко — въздъхна археологът. — Ако тази част от колоната не беше повредена…

И тогава Евгени хвърли голямата си бомба:

— Аз мога да ви обясня какво е станало с колоната!

Камъкът проговаря

Евгени:

Не можех да мълча повече. Смелата и лудешка мисъл, която ме завладя още от онзи час, когато видях за пръв път колоната, не ми даваше покой. Тя ме измъчваше, глождеше ме, превърна се в мой постоянен кошмар. Трябваше да я споделя, иначе тя би ме задушила.

Може би ще попитате защо не съм я споделил веднага? Ще ви отговоря. Обикновено аз минавам за твърде уравновесен и трезвомислещ човек, чужд на всякакви фантазии, пък и професията ми не търпи никакво фантазиране — земята и земните недра са най-реалното нещо на света и не случайно изразът „да стъпиш на земята“ означава да обуздаеш въображението си и да погледнеш трезво на действителността. А тази мисъл, това внезапно хрумване, което отрови последните ми дни, беше така фантастично, че ме доведе до истинско объркване. Вярвах си и не си вярвах. Самоубеждавах се и не можех да се убедя. Спорех сам със себе си и не стигах до никакво решение. Ето затова не споделих досега тази мисъл.

Не зная как съм произнесъл думите „Аз мога да ви обясня какво е станало с колоната!“, но Страшо, който до този момент спокойно се люлееше на стола си, подскочи. А той, както може би знаете, е от онази порода хора, които много трудно се развълнуват.

— Да — продължих аз. — Мисля, че мога доста точно да ви кажа какво се е случило с колоната.

— Хайде говори! — извика той припряно. — Изплюй камъчето!

— Говори, Евгени — присъедини се към него и Камен Страшимиров. — Едно правдоподобно обяснение на повредата би могло да ни разясни много съществени неща.

Замълчах за минута, за да овладея вълнението си, после казах ясно:

— Долната част на колоната е стопена!…

Археологът ме изгледа разочаровано, после отмести погледа си. Страшо вдигна рамене и пак се отпусна на стола си.

— Бомбата се оказа „кьорфишек“, момчето ми — безстрастно рече Страшо. И с онази сигурност, с която той и неговите събратя пишат по въпроси, които не познават, добави една глупост: — Колоната е камък, а не восък или калай. Помня още от училище, че при висока температура камъните се превръщат в негасена вар…

— Не бързай с „компетентните“ си изказвания — срязах го аз. — В негасена вар се превръщат само варовиците, които са утаечни скали. А базалтът, както всички неовулканити и изобщо всички масивни скали, може да бъде стопен.

Любопитството им се възвърна — това пролича от начина, по който се заслушаха, и от новия блясък в очите им.

— За бога, ако искаш да те разберем, остави мъчните думи! — възкликна Страшо. — Не говори като лекарите и музикалните критици, за които да си създаваш авторитет и да говориш неразбираемо е едно и също нещо…

— Не се опитвам да си създавам авторитет — отговорих. — Чисто и просто не подозирах, че сте толкова боси. — Сега, когато бях „изплюл камъчето“, можех да говоря по-спокойно. — Надявам се поне да сте чували, че във вътрешността на земята има огнетечна маса. — Те потвърдиха мълчаливо. — Е, слава богу. Когато се намира под повърхността, тази огнетечна маса се нарича магма; когато достигне земната повърхност и се излее през гърлата на вулканите, наричаме я лава. При застиването на огнетечната маса се образуват скали, които носят общото име масивни. От застиването на магмата, т.е. когато застиването е под повърхността, се образуват масивни скали, наречени плутонити, а от застиването на лавата — ефузивни скали или, както още ги наричат, вулканити. По-рано образуваните вулканити се казват палеовулканити, а по-късно образуваните — неовулканити. Базалтът е именно неовулканит. Дявол да го вземе, ако професорите ми ме чуеха как говоря, биха ми скъсали дипломата…

— Продължавай, Евгени — подкани ме Пъчо. — Ние не сме професори и затова те разбираме чудесно.

— Като оставите стопеното масло да изстине, то се втвърдява; ако отново го загреете, то става течно. И този процес може да се повтори безброй пъти. Същото е и с масивните скали. Този базалт — аз посочих изправената пред нас колона — преди стотици хиляди години е текъл като олио по скалите на някой вулкан, после е застинал и се е превърнал в камък. Хората го взели, пренесли го в Бизоне (защото тук няма базалти), превърнали го в колона и издялали върху него историята на Астроанакс Арнав. Но ето че при някакъв неизвестен случай долният край на колоната е бил подложен на загряване. Щом температурата е достигнала евтектичната точка — Страшо се изкашля многозначително и аз побързах да се поправя, — т.е. точката на топенето на базалта, тази част от камъка се е стопила, деформирала се е, деформацията е унищожила част от надписа и после стопената маса отново е застинала, като е заела тази форма, която виждаме сега.

Замълчах. От предишното спокойствие в атмосферата нямаше и следа. Избърсах челото си — онова, което тепърва ми предстоеше да кажа, така ме вълнуваше, че въпреки хладното време се бях изпотил.

— Всичко зависи от това при колко градуса се топи базалтът — замислено произнесе археологът.

— Точно това ме вълнува — казах аз и гласът ми неволно потрепера. — Евтектичната точка на базалта е над хиляда и триста градуса. — И добавих съвършено тихо: — Да се постигне такава температура на открито е почти невъзможно дори и днес, при цялото съвършенство на модерната физика. А преди две хиляди години, когато единственото средство за нагряване са били запалените дърва…

Не довърших. За няколко минути в склада се възцари напрегнато мълчание. Напразен остана и опитът на Страшо да разведри напрежението с една шега от неизчерпаемия му арсенал:

— Божичко — въздъхна той, — винаги съм знаел, че за сериозни неща не бива да се говори със сериозни хора — ще те заплетат със сериозността си и съвсем ще те объркат…

— Продължавай, Евгени — отново ме подкани Пъчо. — Чувствувам, че си мислил дълго върху тази задача. Разкажи ни нататък… колкото и да ти се виждат абсурдни собствените ти мисли.

— Един предварителен въпрос. Надписът е бил издялан в два екземпляра. Според тебе, ние на кой от двата сме попаднали — на поставения пред храма или на другия при кораба?

— Почти съм напълно сигурен, че колоната е вторият надпис, който е бил при кораба. Съображенията ми са две: надписите, които се поставят на стена, винаги имат формата на плоча; другите, които се оставят на открито — милиарни камъни, паметници на важни събития и прочие, — са най-често като колони. Може да се случи плоча да бъде оставена на открито, но не и обратното — колоната не може да се вгради в стената на храма.

— Така и предполагах. Сега ще ви кажа само съвсем очевидните неща, някои от които открих сам, а други — с твоя помощ, Пъчо. Внимавайте. Първо, температурата, която е стопила базалта, е постигната изкуствено, и то със средствата на „голямата физика“. Всякакви случайни причини — гръм или нещо подобно — трябва категорично да се изключат. Второ, температурата се е развила бързо, почти мигновено, и локално, върху сравнително малка площ.

— Хайде де — обади се Страшо. — Как пък разбра това?

— Разказа ми го камъкът — отговорих аз. — Ако колоната беше подложена на бавно и постепенно нагряване, докато се достигнеше точката на топене, температурата щеше да се разпростре по цялата колона и когато в единия край се стигнеше до пълно разтапяне, в другия най-лесно разтопимите минерали от състава на скалата също биха се разтопили. А това би било достатъчно поне, за да се загуби полировката на колоната и да се изличат буквите. Не, температурата се е развила бързо и локално, така че е обхванала само долния край на колоната. Последвало е също така мигновено охлаждане, което е спряло и ограничило процеса на разтапянето.

— Има нещо тъмно и неясно в обяснението ти, Евгени — намеси се и Камен Страшимиров. — Трябва да се предполага, че колоната е завършвала с необработена или полуобработена част, която е имала предназначението да бъде забита в земята. Сега тази част изобщо не личи, а представлява едно цяло с безформената маса, която покрива долните редове на надписа. Според обяснението ти, или температурата ще е дошла отдолу, откъм земята, или пък трябва да се приеме…

— Това е третото, което исках да ви кажа — прекъснах го аз. — Топлинното излъчване е било придружено едновременно или почти едновременно и от силна ударна вълна̀. Тя изтръгнала колоната от гнездото й и я захвърлила настрана, но все пак достатъчно близо, за да остане долният край на колоната заедно с необработената основа в поразения от топлината участък.

— Аха! — прошепна археологът. — Сега разбирам защо сутринта спореше с такава настървеност, че тук не е земетръсен район.

— Продължавам да го твърдя. Бизоне е пострадал от земетресение или е погълнат от земята, както там пишеше в твоите книги, но причината не е в някакво обикновено разместване на земни пластове, почувствувано на повърхността като трус, а точно обратното — мощен външен механичен удар е предизвикал трус, трусът — разместване на земните пластове, и в крайна сметка градът е бил разрушен. — Отново избърсах потта от челото си. — Сега, като ви казах отделните си впечатления и съображения, ще се опитам да ви нарисувам цялата картина. Там, където сега е моята сонда, някога било поле и на това поле се намирал корабът на Астроанакс Арнав и неговите хора. Признателните бизонийци издигнали наблизо до кораба паметна колона…

— Кой знае — вметна Пъчо, — не е изключено да е имало и други благодарствени надписи наоколо.

— … за да се отблагодарят за добрините на госта. Но неочаквано… или, напротив, очаквано… на мястото на кораба избухнал силен топлинен източник и се породила гигантска взривна вълна. Всичко останало продължило само няколко секунди: колоната била повалена, долният й край — стопен като восък, земните пластове хлътнали на около четиринадесет метра под нивото на морето, водата нахлула над града и над мястото на взрива и сред гейзери от па̀ра охладила колоната и спряла по-нататъшното топене. „Останалото е мълчание“ — както казал Хамлет.

И все пак най-важното не казах. Просто не намерих сили да го изрека. Но сигурен съм, че и двамата мислеха точно онова, което устните ми не произнесоха.

— Преди малко ви казах — тихо и някак тържествено изговори най-сетне Пъчо, — че първото име на благодетеля на Бизоне е гръцко, а второто — на непознат език. Всички гръцки имена имат своето конкретно значение, както например нашите имена Божидар, Надежда, Любомир или моето Камен. Да речем, името на Александър Велики означава „водач на мъжете“, името на баща му Филип — „който обича конете“, името на Астеанакс, сина на бързоногия Ахил — „герой (или бранител) на крепостта“, и така нататък, и така нататък. Бих могъл да дам стотици примери. Името Астроанакс е гръцко, но не съм го срещал никога и никъде досега. То означава… „звезден герой“…

— Бог да ми е на помощ! — простена Страшо. — Ще трябва пак да се обаждам на Божилов за пари…

През съмнения и трудности

Камен:

Всъщност думите на моя нов приятел, журналиста, имаха съвсем друго значение. Преведени на български, те биха звучали горе-долу така: „Ясно е, че не можем да спрем дотука. Пред прага сме на голямо откритие и онова, което смятахме край на нашата работа, трябва да стане начало. Аз съм решително за продължаване на издирванията. А те ще струват пари…“

Едва сега си дадох сметка как неволно причиних ужасна пакост на двамата откриватели. Аз, уж опитният археолог, се бях оставил да попадна под властния чар на тази интересна, но случайна находка и да се увлека от миражните фантазии на тези двама ентусиасти и за минута се превърнах в хлапе, което вярва, че приказките понякога оживяват. Но това в края на краищата още не беше беда; истинското нещастие започваше оттам нататък. Защо допуснах с непредпазливите си думи да породя пагубните илюзии във въображението на Евгени и Страшо? Как дръзнах да изговоря неща, които може би бяха хубава приказка, но във всички случаи — съдбоносна грешка? Защо си позволих да мечтая гласно пред хора, които явно не можеха да прокарат граница между реалността и абсурда, между съня и действителността, между легендата и научно обоснования факт? Илюзията им, която така неблагоразумно подхраних, не се ли превръщаше пред очите ми в програма, в която двамата щяха да строшат главите си?

Терзан от подобни мисли, аз побързах да поправя грешката си:

— Слушайте, момчета, нека да не се увличаме, а да разгледаме нещата хладно и спокойно. Вашите бързи решения значително изпреварват здравия разум. Онова, за което помечтахме заедно, от гледна точка на науката не е нищо повече от лошо съчинена приказка за деца от предучилищна възраст. Защо ти, Страшо, ще искаш пари от твоя Божилов? За да накараш Алиса, Кумчо Вълчо и Храбрият оловен войник наистина да оживеят? Какво всъщност искате да откриете, да докажете? Не си правете никакви илюзии! Давам ви честна дума, че със същия успех вие бихте могли да се мъчите да докажете, че щом се казвам Камен, аз съм от камък…

Те ме изгледаха като попарени.

— А доказателствата на Евгени? — подозрително попита Страшо.

— Дявол да го вземе, вие май прекалено сте се налапали с научна фантастика или… вярвате в чудеса. Добре, доказателствата на Евгени, казвате. И после? Какво ще направите после? Ще търсите и други факти около Астроанакс Арнав? Това е лудост. Откъде ще се вземат тези факти? От Бизоне? Но няма никакво съмнение, че Бизоне е разрушен. Повтарям ви, че тук работи нарочна експедиция на варненци и не намери нищо. Тогава? Ще търсите втора колона? Ще направите курбан, за да стане чудо? Безумие и нищо повече!

— Е, да оставим всичко по средата, така ли? — язвително подхвърли Евгени.

— Да не мислите, че Астроанакс Арнав е единственото необяснимо нещо в археологията? Мога да ви изброя сто открития, безкрайно по-странни от нашия Арнав. Науката ги е отделила в папката „недоказано“ и… толкова.

— Искрен ли си, Пъчо? — тихо запита журналистът.

— Напълно — отговорих аз откровено.

— И ще ни оставиш? — Потвърдих с кимване на глава. — Жалко — въздъхна той, — аз бях свикнал да се надявам, че ще имаме на разположение такъв странствуващ исторически справочник като тебе.

— Искаш да кажеш, че вие няма да се откажете?

Те размениха един бърз поглед, пълен с разбирателство.

— Естествено — отговори за двамата Страшо. — Ако пиша в списанието онова, което мисля в този момент, редакцията ще ми се види тясна. — Той се обърна към геолога и просто ме изключи от разговора. — Утре аз ще прескоча до Варна. Ще събера по-подробни сведения за предишната експедиция и ще се обадя на Божилов за парични знаци…

Сбогувах се с тях и си тръгнах. Кой знае защо, но вместо да съм доволен и радостен от новата изключителна археологическа находка, усещах в устата си някакъв кисело-горчив вкус. Поскитах безцелно около пристанището и случайно налетях на бай Теньо Слабака, който бе дошъл с малката моторница да донесе уловената през деня риба в приемателния пункт на Риболова. Върнах се с него в Суджас. По пътя не говорихме нищо. Имах чувството, че съм ял хляб, обилно поръсен със счукана стипца.

Цяла нощ не мигнах. В съзнанието ми непрекъснато се въртяха събитията от този чудноват ден, който преживях: посещението на двамата приятели, колоната, надписа, фантастичното предположение на Евгени… Лежах с отворени очи, слушах плясъка на вълните, припомнях си всяка подробност и се питах: правилно ли постъпих?

Правилно ли постъпих наистина? Съветът, който дадох на Евгени и Страшо, беше искрен. Да се разчита на допълнителни открития около Астроанакс Арнав беше първокачествена лудост, крилата и безпочвена фантазия, която не можеше да доведе до нищо. Да намерят някакви по-съществени останки от Бизоне? И тази надежда беше илюзорна: пепелищата и разрушенията на древния град, ако изобщо съществуваха, лежаха някъде дълбоко под водата и под морското дъно. Нали колоната бе намерена под осем метра вода и шест метра земен пласт? А експедицията на варненци, проведена по всички правила на подводната археология и с помощта на отлични леководолази и най-добра техника — не донесе ли тя само няколко фрагмента от амфори? А ентусиазмът на двамата случайни откриватели? Не се ли дължеше той на масовата психоза, последвала забележителните подводни археологически открития при Калиакра и Несебър, която накара хората с иманярско въображение да очакват под всеки камък на морското дъно да се намери съкровище?

Да, всичко това беше вярно и все пак… Уви, имаше няколко „все пак“ и въпреки съзнанието, че съм невинен, те ме караха да се чувствувам гузен.

С такива мисли прекарах безкрайно дългата нощ на Суджас. И когато червеното студено слънце се подаде иззад морето и надзърна в стаята ми, аз реших: трябваше да отида пак в Каварна, да отида и с всички сили да предпазя приятелите си от грешки и разочарования. Точно такова беше твърдото ми решение. Но тогава защо освен малкото топли дрехи в моторницата натоварих и леководолазната си екипировка? На този въпрос аз и досега не мога да отговоря.

В пристанището на Каварна заварих само Евгени. Той седеше на един стол срещу колоната и я съзерцаваше. Когато влязох, той ме погледна за миг и пак се извърна към зеления камък. Не зная кой от двамата беше по-студен — колоната или геологът.

— Страшо е още във Варна — отговори Евгени на първия ми въпрос. — Ще се върне довечера с рейса.

Почувствувах се задължен да обясня повторното си идване:

— Дойдох да ви предпазя от грешки и разочарования…

— Страх ме е, че по-скоро ще ни пречиш — каза той. — Ние имаме нужда от сътрудник и научен ръководител, а не от бавачка.

Седнах на един стол до него, но повече не говорихме. Така два часа по-късно ни завари Страшо при връщането си. Този непоправим веселяк сега беше олицетворение на мировата скръб и или не забеляза присъствието ми, или го сметна нещо напълно естествено.

— Във Варна ударих на камък — произнесе той мрачно. — Името на камъка е Божилов и той за съжаление не спада към масивните скали, защото иначе щеше да се стопи от горещината на моето красноречие. Не позволи и дума да се спомене за нови пари. Бил съм го вече достатъчно натопил, казва.

— Е, хайде, не въздишай толкова — утеши го Евгени. — От твоите въздишки стаята заприлича на парна баня.

— А как ще продължим работата? — злъчно продължи Страшо. — Ние ще трябва да правим разкопки, да викаме отново катера на АСО-то, да опитваме на едно, на две, на десет места, да сме подготвени финансово да издържим на цяла серия неуспехи. Финансово, разбираш ли? Или мислиш, че ще трябва да преместваме нагоре-надолу твоята сонда и да копаем с нея? Пфу!

— Не обясни ли тези неща на твоя Божилов?

— Не можех да му кажа цялата истина около находката. Такива неща не се говорят по телефон, пък и той не ми остави време да му обяснявам. Нашият разговор беше всъщност монолог: никакви пари, в срок от четиридесет и осем часа да предам колоната на музея и да се явя в редакцията с добре подредена папка с отчетни документи за досегашните разходи.

— А ти?

— Какво аз? Дадох си оставката по телефона и тръснах слушалката. Доколкото го познавам, Божилов сигурно вече е завъртял един елегантен подпис под заповедта за уволнението ми. В такива случаи подписът му е направо художествено произведение.

Ето че първото нещастие беше дошло! И негова жертва стана точно Страшо, когото досега тайно смятах празнодумен тарикат и сметкаджия!

— Нека да спрем, докато е време, момчета — казах аз. — Залагате много, а няма да постигнете нищо. Абсолютно нищо!

Те изобщо не ме чуха. Забелязах как думите ми се хлъзнаха покрай ушите им. А Страшо завърши:

— Така че можем да разчитаме само на ръцете си и на десетака, който е в портфейла ми.

Изпразниха джобовете си на масата. След известно колебание последвах примера им. Не ме разбирайте грешно: не се колебаех от стиснатост, а поради старото съмнение — имам ли право по какъвто и да е начин да подкрепям илюзиите на двамата приятели. Събраха се около стотина лева.

— А ти… защо? — попита ме Евгени. — Нали не вярваше…

— Продължавам да не вярвам. Но ще остана още няколко дни при вас. Редно е да участвувам в общата каса.

— Ходи ли в музея? — обърна се към Страшо геологът.

— И там не свърших нищо. Археоложката, която ръководила експедицията, заминала на конференция в София. Но успях в друго. Отидох в Морския клуб на ДОСО и се свързах с водолазите, участвували в археологическата работа. Така стигнах до инженер Бечев, който е бил леководолазен ръководител на експедицията — симпатично, отворено момче, за което светът започва и свършва при подводния спорт, но отчаян лимонададжия. Говорихме повече от два часа и той ми разказа подробно всичко, каквото са вършили тука.

— И какво са свършили?

— Не е много. Ето, даде ми една статия, в която са описани резултатите от експедицията им. Ще ви прочета оттам. — Страшо извади едно списание и се зарови в страниците му. — Да, ето го: „… по време на изследванията леководолазите извадиха 12 амфори, повечето от тях гърла с две дръжки, от елинистическата и византийската епоха. Бяха открити и котва, и античен зид, изграден от тухли и големи варовикови блокове.“^[96] Това е всичко.

— Да-а-а — замислено проточих аз. — Наистина не е много. Не ти ли даде и някои устни обяснения?

— Всичките, които му поисках. Най-същественото е за мястото на този зид. Знаете ли кое тук наричат „Чаракмана“?

— Зная — обади се веднага Евгени, който покрай работата си бе успял да изучи околностите на Каварна. — „Чаракмана“ е каменистият висок нос, който се намира западно от пристанището.

За да предотвратя недоразуменията, тук се налага в скоби да дам едно пояснение. Ние сме навикнали да смятаме, че навсякъде по нашето крайбрежие морето е източно от брега. Това не е вярно. Северно от Балчик брегът прави един голям завой на изток, който завършва чак при нос Калиакра, и специално при Каварна морето не е източно, а южно от брега.

— Точно така — кимна Страшо. — Зидът се намирал пред „Чаракмана“, на около един кабелт^[97] от брега. „Има нещо в този зид — повтаряше непрекъснато Бечев. — Не мога да кажа какво е, но има нещо.“ Според мен, трябва и ние да почнем от този същия зид…

Проходът

Страшо:

Нищо не е по-лесно от това да се пише за успехи. Това известно правило си спомних преди малко, когато прочетох страниците, написани от моите приятели. Там всичко е много просто — гмурнахме се, извадихме колоната, разчетохме надписа… С една дума, точно като по вестниците. А когато дойде ред на дванадесетте дни след връщането ми от Варна — тогава нито дума. Да, да, именно така — нито дума. А тези дванадесет дни бяха кошмарни, изпълнени със студ, отчаяние, умора, надежди, разочарования, хапливи думи, стискане на зъби, тракане на зъби и изобщо все с неща, които е по-приятно да бъдат прескочени.

Разбира се, започнахме с едно сериозно търсене на „Чаракмана“. За четвърт час намерихме зида. Уви, не споделих впечатленията на Бечев. Зид като зид! Стърчи на метър от дъното, а самият той дълъг около три и широк към метър и половина. Напразно се въртях около него с надежда да почувствувам онова „нещо“, за което ми бе говорил инженерът. Но колкото и да го съзерцавах, той все си оставаше обикновен зид от дялани камъни и големи квадратни тухли. Надеждите на Евгени не отиваха по-далеч от моите. Принудих се да помоля Пъчо да го прегледа. Досега археологът идваше навсякъде с нас, но отказваше да вземе участие в работата ни. Но този път за голяма изненада той се съгласи.

— Типичен елинистичен градеж — каза той, след като излезе от морето. — Точно както е описан в статията. — И добави кисело: — Ако имаше нещо интересно по него, варненци щяха да го открият…

И въпреки това почти две седмици ние се въртяхме все около този зид. Ето как нормално протичаше работата ни.

При зида ние закотвихме една веха^[98], която избрахме за център на проучванията си, и в бавни спирали преброждахме дъното наоколо, като изследвахме района педя по педя. В първите дни, както ви казах, Пъчо изобщо отказваше да влиза във водата и само гледаше да използува всяка секунда, за да ни мърмори вечните си песимистични подканяния да се откажем. После обаче малко по малко се предаде на молбите и подигравките ми и прие да търси заедно с нас, макар че не престана да мърмори. Работехме един по един, а в това време другите двама клечаха край един хубав огън на брега, приказваха тихичко или високо ругаеха времето и изобщо се мъчеха да не издадат обезнадеждяването си. Тази „идилия“ се наруши само веднъж, когато шефовете на Евгени дойдоха на инспекция, завариха го по леководолазен костюм на „Чаракмана“ и му направиха такъв скандал, пред който и другарят Божилов би свалил шапка.

Така изминаха тези дванадесет дни, за които приятелите ми избягват да споменават.

Вечерта на дванадесетия ден ние мълчаливо крачехме назад към пристанището, когато Евгени изведнъж каза:

— Ако слушате мене, трябва да гръмнем този зид.

— Какво искаш да кажеш с това „да гръмнем“? — някак си сърдито му се сопна Пъчо.

— Ей така, да му турим един динамитен патрон и да го гръмнем.

— Не е виновен зидът, че ние не намираме нищо — казах аз.

— Грешно ме разбрахте — заоправдава се Евгени. — Не искам да го разрушим от отмъщение, а за да видим какво има под него.

— Божичко — обадих се пак, — този черногледец — така аз наричах на шега археолога — ще излезе прав, като те подиграва за научно-фантастичната литература. Какво очакваш от това гръмване? Да стане като в страниците на фантастичен роман — разбиваш зида и веднага намираш добре запазен свитък, в който всичко е написано ясно: вид на кораба, произход, гориво, скорост и тъй нататък? Да, в свитъка ти ще има всичко освен едно — няма да се споменава за свадливи старци като моя Божилов. Изобщо сигурен съм, че в рая няма заместник-главни редактори…

Евгени спря и ние застанахме до него. Откъм Калиакра идваше лек, но пронизващ вятър — „леденото дихание на зимата“, както биха казали поетите.

— Не се шегувам — заговори Евгени. — Базалтовата колона открихме на четиринадесет метра под водната повърхност — осем метра вода и шест метра чакъл, пясък и наноси. Следователно онзи пласт, на който се е намирало полето източно от Бизоне, а вероятно и самият град, сега е на четиринадесет метра под нивото на водата. В такъв случай какво ще представлява този самотен зид? Ще кажете — възможно е пластът да не е потънал равномерно и да е хлътнал повече при полето и по-малко при града. Добре, но тогава защо не намираме и други останки от Бизоне? Нали този град не се е състоял от един-единствен зид? Къде са другите останки?

— „Сезам, отвори се!“, съвсем като в приказките — подхвърлих аз заядливо, защото студът ме правеше злъчен. Но неочаквано Евгени получи подкрепа от археолога:

— Схващам мисълта ти. Какво пък, да опитаме — каза той и този ден не говорихме повече за това.

Към обед на тринадесетия ден Евгени наистина „гръмна“ зида. Той приготви малък динамитен патрон с много дълъг бикфордов фитил — толкова дълъг, че след като го запали, имаше достатъчно време да изплува до брега и дори да се поогрее на огъня, преди да избухне взривът. После почака около половин час, за да се утаи водата, и влезе да разгледа резултатите от „гръмването“. Ние от брега следяхме пътя на въздушните мехури от апарата му.

Евгени достигна мястото на взрива, позавъртя се наоколо, после се показа над водата и като размаха ръка, извика нещо, което не достигна до нас. След това отново се потопи.

— Случило се е нещастие! — уплашено извика Пъчо и без повече подканяне двамата обрамчихме дихателните апарати, хвърлихме се във водата и заплувахме като дяволи нататък.

На десет метра от мястото на взрива ни посрещна Евгени. Нямаше белези да е пострадал от нещо, но под маската лицето му имаше цвета на базалтовата колона. Той се подаде на повърхността, извади мундщука от устата си и каза хрипливо:

— Елате! — Гласът му, дрезгав и задъхан, звучеше страшно.

Последвахме го. Мътилката от взрива още не се беше слегнала напълно. Ние се спуснахме до дъното и така изминахме последните метри. Тогава Евгени посочи нещо с ръка.

Зидът, ако си спомняте, беше широк около метър и половина. Сега той не съществуваше. На негово място на дъното се очертаваха основите на два нови зида по около четиридесет-петдесет сантиметра всеки, а между тях се откриваше тесен и дълъг процеп. Този процеп представляваше ограден със зидове проход, който се спущаше почти отвесно надолу в дъното — грозен, ням, заплашителен.

Къде отвеждаше този проход? Какво криеше неговият непрогледен мрак? Ново откритие или смърт?

Поех дълбоко въздух и се гмурнах в черната паст на прохода…

Усетих как Пъчо и Евгени се провряха след мене. Това ми вдъхна ободряващото съзнание, че не съм сам, и аз храбро се спуснах надолу. Почти веднага под дъното тесният процеп се разшири и се превърна в нещо като комин, иззидан от тухли и дялан камък, с размери приблизително три на два метра. Тъмнината бързо се сгъстяваше, шумът от апаратите ни отекваше грозно и тревожно в зидовете, но аз продължавах да се спущам. На около шест-седем метра под нивото на дъното коминът изведнъж се прекъсна, затвори се и протегнатите ми ръце потънаха до лактите в гъста и лепкава тиня. След секунда до мене се озоваха и двамата ми приятели. Ние приближихме глави и се посъветвахме с очи какво да правим нататък. Евгени направи знак да почакаме и посочи очите си. Разбрах — искаше да изчакаме, докато очите ни свикнат с тъмнината.

Останахме няколко минути неподвижни, като се стремяхме да не размътваме тинята с перките си. После се огледахме. Коминът завършваше в някакво разширение, прилично на стая, около шест на четири метра и с височина около три и половина. В оскъдната светлина, проникваща от синия процеп над главите ни, ние огледахме това разширение, но между шестте зида, които го ограждаха, не намерихме нищо друго освен вода и тиня. За какво е могло да служи това помещение? Колкото и да напрягах мозъка си, не можах да намеря някакъв правдоподобен отговор — то приличаше на иззидана от тухли и камък кутия с комин, отвеждащ нагоре, но без никаква следа от прозорци или врати.

Посочих на приятелите си с палец нагоре — знак, че трябва да изплуваме. Един след друг се измъкнахме през процепа, излязохме на повърхността и бавно доплувахме до брега. Свалихме апаратите, хвърлихме сухи съчки в тлеещия огън и едва тогава заговорихме.

— Не ни провървя в научната фантастика — казах аз. — Прословутият свитък остана само във въображението на фантастите…

Евгени и Пъчо изглеждаха просто смазани. Такава е човешката природа — ако под зида имаше само скала или пясък, те почти не биха изпитали разочарование; но сега, когато проходът бе събудил надеждите им, а долу се намери само една затворена кутия, те бяха покрусени…

— Странно помещение — тихо произнесе археологът. — Не съм виждал подобно в живота си. Ако имаше стълба, бих казал, че е зимник на някаква разрушена сграда. Но сега, дявол да го вземе, не зная какво да мисля!

Огънят се разгоря буйно. Ние махнахме неопреновите костюми, изсушихме се, облякохме топли дрехи и седнахме около огъня да изпушим традиционната цигара. Термометърът на настроението показваше хиляда градуса под нулата.

— Утре трябва пак да дойдем тука — с пресилена войнственост рече Евгени. — Ще вземем фенерчетата и ще огледаме хубаво. Стаята не може да е така затворена, както изглежда. Никой на този свят не строи така нелепо…

— Според мен, тук няма какво повече да се прави — каза Пъчо. Обърнете внимание: под влияние на разочарованието „черногледецът“ сега не казваше „ние“, „да правим“, но не казваше и „да правите“. Очевидно той продължаваше да се колебае. — Да се търсят останките на Бизоне и в останките — някакви нови сведения за Астроанакс Арнав и неговия кораб е безнадеждна работа. По-правилно е да се разрови пак мястото около сондата. И по-рано ви казвах, че освен базалтовата колона при кораба може да са били поставени и други паметни надписи. На водолазите от АСО вие сте поръчали да търсят колоната. Може да е имало и нещо друго интересно, но те просто да са го отминали с безразличие.

— И да зарежем тази чудновата стая, така ли? — злъчно подхвърли Евгени. Той още не беше простил на археолога, че ни изостави в началото, и винаги гледаше да се заяде с него.

— Мисля, че този път черногледецът е прав, Евгени — намесих се аз. — В края на краищата това му е занаятът, да търси старини.

— Правете, каквото знаете, но утре аз съм пак тука. С фенер…

Ново откритие

Камен:

Четиринадесетия ден отделихме, за да се увери Евгени, че странната подводна „кутия“ на „Чаракмана“ не крие никакви тайни, а на петнадесетия се прехвърлихме на понтона, върху който като Париж^[99] се крепеше кулата на неговата сонда.

Трудно ми е да ви предам състоянието, в което се намирах по това време. Както знаете, с цялото си съзнание и дългогодишен опит на археолог аз осъждах търсенията и ги наричах „безцелни“, „напразно губене на време“, „илюзии“ и т.н. Но когато бивах с Евгени и Страшо — а аз всъщност бях непрекъснато с тях, неусетно се поддавах на техния трескав ентусиазъм, на пионерската им амбиция, на непоколебимостта им пред трудностите, жертвите и неуспехите и в такива случаи забравях съмненията си. Днес за мен е най-лесно да кажа, че винаги съм вярвал в успеха на делото, но че по някакви си там хуманни причини съм сдържал и възпирал тяхната разпаленост. За съжаление това не е вярно. Но в моя защита ще кажа, че действително от гледна точка на „чистата наука“ търсенето и надеждите, свързани с него, бяха кръгъл абсурд.

И така на петнадесетия ден ние натоварихме на мауната леководолазните апарати, костюмите и малкото компресорче и се прехвърлихме на понтона. Работихме пак един по един — водата беше дяволски студена и дори през неопрена замръзвахме до кости. Пръв се потопи Евгени, а ние останахме горе да следим излизащите от апарата му на повърхността въздушни мехури — по тях едно опитно око може да разбере дали на дъното всичко се развива нормално. След около половин час Евгени се подаде на повърхността и поклати глава. Не беше намерил нищо. По-късно, докато компресорът с равномерно пърпорене зареждаше апарата му, а Евгени зъзнеше под двете дебели хавлии, той ни се оплака:

— Морето е още много мътно. Онзиденшната буря е вдигнала мътилка от дъното и сега не се вижда нито на метър. Човек трябва да плува като слепец и непрекъснато да долепя маската си до дъното, за да различи нещо…

Екипирах се, сложих апарата на гърба и скочих във водата. Брадата и китките на ръцете ми — единствените незащитени места — веднага изтръпнаха и се вкочаниха. Полека се спуснах до дъното. Водата наистина беше толкова мътна, че като протегнех ръка, не виждах пръстите си. Повече с пипане, отколкото с гледане, се запознах с обстановката. Около сондата, там, където бяха работили водолазите от АС0, имаше конусовиден изкоп с дълбочина около пет-шест метра. Отбелязах с въже една черта на стената на конуса, за да имам отправна точка, и започнах бавно, сантиметър по сантиметър, да изследвам дъното. Опипвах и разглеждах всеки камък, ровех с ръце в тинята и пясъка, връщах се, проверявах отново. А когато започнах да дишам по-трудно, изплувах и разперих безпомощно ръце — и моето спущане се бе оказало безплодно.

Също и Страшо не можа да се похвали с по-голям успех. Не зная дали от студ или от отчаяние, но когато се качи при нас на мауната, лицето му беше по-сиво от надвисналите над главите ни облаци.

Наближаваше обед, когато Евгени се спусна повторно. Не минаха и десет минути от потапянето му и на повърхността изскочи един бял маркер^[100] и весело затанцува по малките вълнички — Евгени беше открил нещо! След малко се появи и той самият, изплува до понтона, свали мундщука и заговори отривисто:

— Този път реших да изследвам не дупката, а онова, което водолазите са изхвърлили извън нея. Попаднах на някаква мраморна плоча. Не можах да я разгледам добре, но ми се стори, че в единия й край личат следи от обработка. За всеки случай — да проверим!

— Какво предлагаш да направим?

— Да дойдете с мене. Плочата трябва да се обърне, а не мога да я обърна сам.

Ние със Страшо навлякохме пак апаратите и скочихме във водата. Малко извън ръба на конуса наистина лежеше тежка мраморна плоча — разрушена в единия край и правилно издялана под прав ъгъл и полирана в другия. Заловихме се за камъка и с нечовешки труд успяхме да го обърнем. Тогава аз залепих стъклото на маската си до повърхността на плочата и така през мътилката успях да различа няколко гръцки букви. После дадох знак на приятелите си, че трябва да я изтеглим.

Беше лесно да се каже, но много трудно да се изпълни. Ние довлякохме мауната точно над мястото на находката, спуснахме от нея едно здраво корабно въже и с него вързахме мраморната плоча. После изплувахме и се опитахме да изтеглим камъка, но той се оказа премного тежък за три чифта ръце. Тогава повикахме няколко души от сондьорите (за които, да отбележа мимоходом, всичките ни действия бяха чудесен повод за изпробване на остроумието им) и с тяхна помощ измъкнахме мрамора. Беше наистина част от плоча с няколко реда добре запазени релефни букви.

Евгени едва ми остави няколко минути да се запозная с надписа и подхвърли нетърпеливо:

— Е?

— Пак начало на интересен надпис.

— Интересен? — намеси се Страшо. — За нашия човек ли се отнася? — Под „нашия човек“ журналистът очевидно разбираше Астроанакс Арнав.

— За нашия човек — отговорих, — макар че този път го наричат другояче. Излекувал няколко души от проказа, включително едно цяло семейство от мъж, жена и син. Да ви прочета ли?

— Глупав въпрос. Чети веднага, разбира се.

— „На добър час! На Астроанер Арнав, мъж добросърдечен и умен, който изцери от проказа Ксенариста, съпруга на Атанайон, Хекатодор, син на Артемон, Каликрита, дъщеря на Хегесагор, Питодор, син на Моним, Хризеида, съпруга на Питодор и Моним, син на Питодор, признателните…“ Тук надписът свършва. — Въздъхнах. — Жалко че плочата е счупена. Може би ако потърсим наоколо…

Но Евгени поклати глава:

— Няма да я намерим, Пъчо. — Трябва да отбележа, че за пръв път от конфликта ни преди половин месец Евгени ме наричаше с прякора ми. Досега или изобщо не ми говореше, или избягваше да споменава името ми. — Плочата не е счупена, а липсващата част е изгорена. Не ме гледай така! Плочата е изгорена от същия огън, който е стопил базалтовата колона.

— Изглеждаш много сигурен в това.

— И наистина съм сигурен. Погледни гърба на плочата. От тази ивица горе личи, че гърбът е бил гладко полиран. По-надолу обаче полировката липсва. Човек би казал, че плочата е разядена. Причината е, че взривната вълна е изхвърлила плочата с лицето надолу и част от гърба, заедно с долната половина на плочата, са били изпечени и са се превърнали в негасена вар. По-късно водата е свършила останалото.

Той замълча да си поеме дъх и този момент бе използуван от Страшо, за да се намеси:

— Но момчето си го бива, а?

— Кой? Евгени ли?

— Не, бе. Астроанакс Арнав. Доколкото зная, нашите лекари и досега се препъват в проказата, а той — по пет-шест наведнъж.

Да упорствувам и след новото откритие не би било нищо друго освен глупав магарешки инат. Моля колегите ми археолози, пък и всички научни работници да не ме упрекват — те вече знаят колко дълго браних „чистата наука“ и се съпротивлявах на напорите на двамата мечтатели. Но най-после бях принуден да призная, че тогава, когато „чистата наука“ се оказа безпомощна и доведе до задънена улица, обоснованата с логика фантастика се оказа права, на верния път, а ентусиазмът на фантастите — по-силен, по-гъвкав и по-жизнеспособен от строгите рамки на науката.

Признах се за бит и вдигнах бяло знаме:

— Кой знае — казах аз в отговор на Страшовите думи, — може Арнав да е бил представител на една цивилизация, пред която днешната наша да е все още прощъпалник…

Двамата проявиха достатъчно снизходителност, за да не ме подиграят за капитулацията ми. Или може би бяха толкова погълнати от новото откритие, че изобщо не й обърнаха внимание.

— Забелязах — поде пак Евгени, — че тук го наричат Астроанер, а не Астроанакс.

— Това ви казах още в началото. Името Астроанер, също непознато за мене, в превод означава „звезден мъж“. Схващате ли? Веднъж го наричат герой, друг път — само мъж, но винаги „звезден“…

Запалихме по една цигара и не проговорихме, докато не хвърлихме угарките в морето.

— Когато за пръв път прочетох надписа на колоната — най-сетне казах аз в дух на разкаяние, — приех Астроанакс като име, нещо подобно на нашето Звезделин. Рядко, непознато име, но име. Затова и тъй упорито противоречех на вашето предположение. После обаче в мен малко по малко се загнезди съмнението, че „звезден герой“ не е име, а прозвище, както понякога в надписите се среща например „месамбриеца Антестерий“, „олбиеца Калип“ и тъй нататък. Основание за това съмнение ми даваше фактът, че в надписа на колоната понякога се говори за Астроанакс Арнав, друг път — само за Арнав. При гърците е имало хора с две имена, но ако употребявали само едното, то е било непременно първото.

— Защо не го каза тогава?

Вдигнах рамене:

— За вас е лесно — из областта на археологията можете да говорите и мислите, каквото искате. Но как би реагирал ти, Евгени, ако аз започна да настоявам например, че може да се построи сонда, която не се опира на земята? Да, не забравяйте, че аз съм обременен с толкова знания за стария свят, че… — Разбраха ме. Не стана нужда да им обяснявам надълго и нашироко. — Сега предположението ми се потвърждава. „Звезден герой“ е заменено със „звезден мъж“, но чудноватото име Арнав е непроменено.

Евгени мълчаливо натисна греблата на мауната.

Облаците над нас се разкъсаха и зад тях плахо надникна слънцето.

„Сезам, отвори се!“

Страшо:

Няма защо да ви казвам, че следните няколко дни посветихме на сериозно търсене около сондата на Евгени. Водата постепенно се избистри, видимостта достигна до седем-осем метра, но едно е да има видимост, друго — да се намери нещо. Много часове обикаляхме ние наоколо, не оставихме камък необърнат, но всеки ден се връщахме с празни ръце и всяка вечер носовете ни все повече клюмваха. А ледената вода съвсем не помагаше да се поддържа високият градус на нашия ентусиазъм.

Всъщност в търсенията участвувахме само Пъчо и аз. В същото време Евгени се изхитри да направи от разни събрани оттук-оттам части една земесмукателна помпа. Ако поне малко го познавате, няма да се учудите — той е от онези хора, които, веднъж наумили си нещо, не спират пред никакви трудности, докато го осъществят. А в случая „нещото“ беше основното претърсване на онази дяволска кабина на „Чаракмана“.

В един щастлив ден в края на декември ние пренесохме помпата му (той я наричаше „драга“) с мауната на „Чаракмана“, Евгени се вмъкна с края на тръбата в прохода, а ние пуснахме мотора. След малко горният край на тръбата забълва гъсти вълма мътилка на десетина метра настрана от процепа. Подир час Евгени обяви работата за свършена и докато се утаи водата, ни даде още един час почивка край огъня на брега.

Когато след почивката се спуснахме в помещението, картината беше променена — сега нямаше повече от един-два сантиметра тиня и пясък. Ние с Пъчо пак не открихме нищо забележително, но Евгени ни повика и ни посочи с пръст една особеност, която ни бе убягнала — зидът, който служеше за под на помещението, не достигаше околните стени.

— Разбирате ли — казваше по-късно Евгени, докато гребяхме с мауната към пристанището, — подът е фалшив, неистински, по-скоро — двоен. При катастрофата, сполетяла Бизоне, някоя от страничните стени се е съборила и е легнала върху пода.

— Е? Какво от това? — попитах аз, като не разбирах докъде искаше да ни доведе с думите си. — Какво значение има, че подът е двоен?

— Наистина ли не разбираш? — учуди се той. — Съборената стена навярно лежи в единия си край на пода на стаята, а в другия… затваря продължението на прохода надолу…

Пъчо яростно се плесна по коляното:

— Дявол да го вземе, как не се сетих досега! И ако се отвори…

— Това и смятам да направя — кратко каза Евгени.

— Значи пак „Сезам, отвори се!“, така ли? — обадих се аз. — Но какво ще стане, ако вместо да се отвори проходът, се срине и онова, което сега е открито?

— Остави това на мене. То е вече по моя занаят.

И наистина целия следобед и вечерта той прекара надвесен над някакви изчисления, а после дълго и внимателно — много по-дълго и по-внимателно от миналия път — подготвя взрива. На сутринта се повтори същото, както в деня след връщането ми от Варна — взрив, изчакване да се утаи мътилката и нова рекогносцировка на Евгени.

Ние го видяхме как достигна мястото на взрива и как се спусна под водата. Минаха няколко минути, а той не се показа на повърхността.

— Започвам да се боя! — с тревога произнесе Пъчо. — Защо не се показва? Да не му се е случило нещо?

Вдигнах бинокъла и внимателно огледах мястото. Въздушните мехури се появяваха равномерно все в една и съща точка.

— Виждам мехурите от апарата му. Засега не забелязвам нищо тревожно.

Но след още две-три минути археологът се изправи, хвърли настрана дрехата си и обрамчи дихателния апарат. Обаче не стана нужда да влиза във водата — в същия момент Евгени се появи на повърхността и започна да гребе към нас с такъв устрем, като че ли беше апаш, гонен от хиляда стражари. Не мога да ви кажа точно какво, но имаше нещо необичайно в плуването му. Това ние с Пъчо не разбрахме, а почувствувахме; просто го усетихме с кожите си. И без да разменим дума, станахме едновременно и слязохме надолу към водата, за да посрещнем плувеца.

Той доплува до нас, изправи се, свали мундщука от устата си и задъхано изговори:

— „Сезам, отвори се!“ Точно това се случи: казах „Сезам, отвори се!“ и пещерата на Али-баба се отвори.

Заведохме го до огъня, помогнахме му да свали апарата и почакахме да успокои дишането си.

— И аз ще кажа като Пъчо: предположенията ми се потвърдиха — заразказва Евгени. — Когато се спуснах в прохода, от повалената стена нямаше и следа.

— И на нейно място?…

— Проходът продължава надолу така, както го знаете — около два на три метра. И знаете ли до каква дълбочина? — Евгени ни изгледа победоносно. — До двадесет и два метра от повърхността на морето или деветнадесет, ако мерим от нивото на дъното.

Пропуснах да ви кажа, че при зида дъното е на дълбочина три метра.

— Двадесет и два метра! — извиках аз. — Да не би да имаш халюцинации, Евгени?

— Когато стигнах до долу, дълбокомерът ми показваше точно двадесет и два метра!

— Как!? Нима посмя да слезеш сам до долу?

— Не ме прекъсвайте и ще ви разкажа всичко. И така коминът започва от дъното и се спуща почти отвесно надолу. Като отминах разширението, което познавате, аз си помислих да се връщам — да си кажа искрено, достраша ме. В тази дупка е тъмно като в пъкъла… После обаче забелязах, че отворът на пролуката над главата ми се вижда напълно ясно и винаги може да ми послужи за ориентиране. Това ми даде кураж и аз продължих да се спущам надолу. Второ разширение, напълно прилично на първото, имаше и на дванадесет метра дълбочина, мерено от дъното. И там се порових, но пак не намерих нищо.

Сега разказът на Евгени бе прекъснат от археолога:

— Какви размери има това разширение?

— Горе-долу като първото, приблизително шест на четири метра и височина около три и половина. Изградено е също от тухли и камък.

— В каква посока е спрямо оста на комина?

— Първото разширение беше към пристанището, нали? Второто е в обратната посока. Оставете ме сега да разказвам нататък. Аз отминах тези две разширения и продължих да се спущам, докато стъпих на твърда земя. Първото, което ми направи впечатление, беше, че стъпих на твърда почва, а не върху тиня. Тогава погледнах дълбокомера на ръката си. Светещите стрелки показваха точно двадесет и два метра.

Винаги съм се дразнил от сухотата в речника на инженерите. Те сякаш са неспособни да говорят по друг начин освен с първо, второ и трето. Ако не вярвате, разгънете предишните страници и ще се уверите.

Подхвърлих:

— Казваш „първото, което ми направи впечатление“. А кое беше второто?

— Второто беше дълбочината. А третото…

— О! Значи имаше и трето!

— … че долу имаше много силно течение. Просто ме влечеше със себе си и трябваше да правя страшни усилия, за да се задържам под светлия правоъгълник над главата ми. Не се виждаше нищо, но имах чувството, че течението се носи по някаква дълга и права галерия.

— С каква посока? — запита Пъчо.

— Най-общо казано — успоредно на брега. Много ми се искаше да изследвам тази галерия (ако това наистина е галерия), но не посмях, понеже ми липсваше „нишката на Ариадна“^[101] и предпочетох да се върна.

Замълчахме. Евгени като че ли беше свършил, а ние с Пъчо бяхме напълно омаяни и объркани от разказа му. Историята наистина започваше да прилича на фантастичен роман.

— Какво мислиш за всичко това? — прекъсна мълчанието археологът, като се обръщаше към Евгени.

— Имам една теория, но тя е толкова дръзка, че просто се смущавам да я изкажа. — Евгени се премести по-близо до огъня. — Да приемем, че при труса, който е свлякъл Бизоне под водата, някои по-стабилни сгради напълно или частично са се запазили. В следващия момент от околните брегове над града са се свлекли хиляди кубици пръст, пясък, чакъл, а вероятно и цели земни пластове. Като съдя от геологическия строеж на „Чаракмана“, допущам, че над погребания град може да са легнали варовикови и глинени шисти, които са се опрели на земните струпвания, на масивните сгради и, да речем, на крепостните стени; ако е имало такива. Така само за няколко секунди градът се е озовал едновременно и под земята, и под водата. Но както вероятно знаете, покрай нашето крайбрежие минава тъй нареченото „Дяволско течение“. С него водите на Дунава се стремят да се излеят през Босфора в Средиземно море. И когато от Бизоне е останало само „пусто място“, както беше писал не помня кой от древните географи, тогава е започнала тихата, но непрестанна двехилядна работа на „Дяволското течение“. Отначало то срещало новата преграда по пътя си и я заобикаляло. Но да допуснем, че в един щастлив ден някъде под шистите част от тази преграда се поддала на непрекъснатия натиск на милионите тонове вода. Образувала се е дупчица, после кухина, пещера и накрая… тунел…

— Тунел, който минава през улиците на Бизоне? — тихо запитах аз. — Смяташ ли, че това е възможно?

— Не само е възможно, но е и сравнително често явление в природата. На езика на геолозите то се нарича „частично еродиране“ или „частична ерозия“. Пък и как да не е възможно? Сметнете сами: ако на дадено податливо място водата отзема от преградата само по метър на година, за две хиляди години ще се образува тунел, дълъг два километра! А ерозионното действие на такова мощно течение като „Дяволското“ съвсем не е по един метър на година…

— Значи допущаш, че някакъв подводен и подземен тунел пресича Бизоне от единия край до другия?

— Един или няколко — отговори Евгени веднага. — Вижте, момчета. Теорията ми не е изсмукана от пръстите, а се основава на няколко факта. Първо — забелязвате ли, пак започна да изброява, — съществуването на тази сграда, в която преди малко влязох. Второ, земният пласт, под който се намира тази сграда. Трето, течението, което ясно усетих и което е изчистило наноса там, където стъпих. Четвърто, съществуването на „Дяволското течение“, което можете да проверите на всяка морска карта. Е, кажете, може ли теорията ми да се нарече голословна.

Пъчо се изправи и отново посегна към апарата си.

— Няма защо да умуваме. Да отидем и да проверим сами.

Но Евгени поклати неодобрително глава.

— Нищо не ще направим. Ако можеше да се направи нещо, бих го свършил сам преди малко. Трябва да се спуснем с добре заредени апарати, мощни подводни фенерчета и точни компаси.

Пещерата на Али-баба

Камен:

Събрахме се над пролуката и отново огледахме съоръженията си. Предстоеше ни спущане, при което всеки пропуск в екипировката можеше да бъде съдбоносен. Освен обичайните принадлежности сега всеки от нас носеше фенерче и целулоидна плочка за писане — долу тя щеше да бъде единственото ни средство за разговор и общуване. Освен това Евгени, когото избрахме за старши на нашата малка група, беше снабдени с непромокаем компас със светещ циферблат.

За последен път си повторихме да не се делим, „каквото и да се случи“, и Евгени посочи с палец надолу — на безмълвния, леководолазен език това означава: „Да се спущаме!“. Като старши на групата, а и понеже вече бе минавал този път, той пръв проникна в черното гърло на процепа, след него се проврях аз и накрая — Страшо. Помня, че след няколко метра погледнах нагоре. В четириъгълния отвор на процепа се синееше студеното декемврийско небе, а между камъните и тухлите на градежа се оцеждаше оскъдното злато на слънцето.

Полека отминахме двете разширения — горното, познатото, и другото, за което бе говорил Евгени. Чудех се как бе имал смелостта да се спусне сам в тази бездна! Още от десетина метра дълбочина попаднахме сред непроницаем мрак и само мъждеещият отвор над главите ни напомняше за светлината на деня. Стигнахме до дъното. Да, още веднъж се потвърдиха наблюденията на Евгени — долу ясно се усещаше силно течение, което непрекъснато се стремеше да ни изтласка някъде към запад, в посока, успоредна на брега.

Запалихме фенерчетата и с жълтите им лъчи опипахме околния мрак. Онова, което Евгени бе нарекъл „галерия“, представляваше всъщност просторно помещение в някаква сграда. Обхвана ме някакво неизпитвано досега вълнение. В него имаше и трепет пред неизвестното, и страхопочитание пред размерите на тази сграда, и просто осезателно усещане, че ми предстои да преживея нещо неповторимо. Потърсих очите на Евгени. Разменихме един продължителен поглед, пълен с нямо разбирателство. После, се огледахме за Страшо. Но нашият приятел беше изчезнал!

Ледени тръпки пролазиха по тялото ми. Страх, не, ужас изпълни сърцето ми при мисълта, че Страшо е отвлечен от течението. От резките и нервни движения на Евгени разбрах, че и той беше в същото състояние. Ние шарихме с фенерчетата си наоколо, взирахме се, но от Страшо нямаше и диря. Моят спътник ми направи знак да угася светлината. Попаднахме отново сред гъст мрак и почакахме няколко секунди, за да се приспособят очите ни към непрогледната тъмнина. После бавно се извъртяхме.

Там, някъде наляво, мержелееше едва видима жълта точка…

В миг страхът се превърна в безпределен гняв. Ние се втурнахме по посока на светлината. Бях се вече приближил до Страшо и се готвех да дръпна ръката му, когато неволно проследих с поглед лъча на неговото фенерче. Смръзнах се от удивление — пред очите ми беше дивна гледка: на висок тържествен трон седеше един мраморен Посейдон, божествено-величествен в съвършенството на формите си, облегнат с царствена небрежност на своя тризъбец и вперил спокоен поглед някъде към безкрая. Вие вече знаете, че аз съм виждал немалко велики творби на скулптурата, а познавам по репродукции и всичко онова, което се пази в музеите. Но нищо не може да се сравни с триметровата фигура на този бог, която беше пред очите ми!

Страшо долови шума на апаратите ни и без да се обърне, надраска нещо върху целулоидната си плочка и ни я подаде. Прочетох: „Мисля — храм на Посейдон, навярно покровител на града. Честна дума, скулптурата е от Праксител^[102]!!!“ Праксител? Защо пък не — като гледах божественото съвършенство на фигурата, аз започнах да разбирам как гърците са могли да вярват в своите богове…

Евгени ни подръпна и с това ни даде знак, че трябва да продължим. Направих усилие да се освободя от обаянието на това удивително творение на изкуството и в този момент ми хрумна нещо. Та нали уж така добре познавах устройството на гръцките храмове? И ако катастрофата е била така мигновена?… Размятах ръце в яростна жестикулация — молех приятелите си да отделим няколко минути за една малка проверка. След кратко колебание Евгени кимна с глава и аз се отправих към вътрешността на храма. По-късно Страшо ми казваше с тон на похвала, че едва успявал да ме следва — така самоуверено и без колебание съм се оправял в сложния лабиринт на светилището. „Сякаш беше прослужил времето за пенсия като клисар в Посейдоновия храм“, завършваше той неизменно по свойствения му начин.

Така тримата достигнахме до едно малко (за мащабите на храма) помещение, приблизително четири на пет метра, покрито с около половинметров слой наноси. Отправих се веднага към едно слабо възвишение в средата на помещението и зарових ръце в лепкавата тиня. Потърсих малко и напипах онова, което търсех. Измъкнах ръце и изплакнах „нещото“ във водата. Спътниците ми го осветиха с фенерчетата си. В ръцете ми се намираше един изящен златен съд, обсипан с инкрустирани скъпоценни камъни, които сияеха с разноцветните си отблясъци.

Още няколко пъти рових в тинята и всеки път измъквах пред смаяните очи на Евгени и Страшо все нови и нови златни съдове с най-прелестни форми. След това им подадох всичко и написах върху плочката си: „Свещените съдове на жреците. Какво ще ги правим?“

Евгени се поколеба. Разбирах смущението му — ние имахме съвсем ясно определена задача и иманярските ни открития не трябваше да ни отклоняват от нея, а същевременно той съзнаваше нашата отговорност за опазването на това изключително богатство. Помисли малко, после посочи към тинята — както беше вършила това две хиляди години, тя и сега щеше да съхрани съкровището. Не без съжаление го послушах и зарових златните съдове.

След малко тримата отново видяхме над главите си светлия правоъгълник на прохода към повърхността. Евгени се ориентира по компаса и като се увери още веднъж, че Страшо не е изчезнал пак нанякъде, се отправи по галерията срещу течението.

Тази галерия, както по инерция продължавам да я наричам, се оказа всъщност главната зала на храма. Ние я преплувахме по цялата й дължина, пресякохме и просторното преддверие и след малко се провряхме под свода на тържествената врата на светилището на Посейдона. Обърнах се и осветих външната страна на входа. На мраморната облицовка от двете страни на вратата бяха закрепени множество плочи с дълги текстове на гръцки език. Изтръпнах от любопитство — това навярно бяха договори със съседни полиси или далечни приятелски страни, цяла една история, издялана върху камък. Полека тръгнах от плоча на плоча. Върху камъните срещнах имената на Аполония, на Милет, на тракийския цар Садала, на Олбия^[103] и Одесос, на някой си тесалиец Терсандрид, син на Хипарх, и още много, много други. Душата ми беше ненаситна да поглъща думите, изписани с длето. Изведнъж някой ме подръпна за рамото. Обърнах се. Беше Евгени, който ме викаше след себе си. Последвах го. От другата страна на вратата бе закрепена една зелена базалтова плоча. Още първите думи по нея ми показаха, че това бе вторият екземпляр от онзи надпис, който стана причина за всичките ни търсения. Сега трябва да ви призная една моя дребна суета. Прочетох текста и първото, което ме изпълни със задоволство, беше, че почти напълно вярно бях възстановил липсващата част от текста. Тук последните редове гласяха: „Ковчежникът, след като напише два пъти това решение с вдлъбнати букви върху скъп камък, да постави единия пред храма на Посейдон, а другия при кораба на Арнав, син на Уранос, който е изправен на полето източно от града и откъдето Астроанер Арнав ще замине с хората си.“ Разбирате ли? Разликите бяха незначителни: допълваха се имената на бога и на бащата, вместо Астроанакс накрая беше употребено Астроанер, а за кораба се казваше „който е изправен на полето“, а не „който се намира на полето“.

Застанали от двете ми страни, Страшо и Евгени следяха всяко мое движение. Взех бялата си целулоидна плочка и написах: „Корабът е стоял на полето изправен. Арнав е син на Уранос. На гръцки Уранос значи небе!“ Нямаше нужда от повече думи — те щяха да ме разберат…

Огледахме набързо другите плочи, после се извърнахме. Пред вратата на храма, там, където започваше внушителното мраморно стълбище, се издигаше прекрасна дорийска колонада, която поддържаше фриза на храма и над него — триъгълния фронтон. Фризът и фронтонът бяха покрити с релефи. Изплувах по-високо, докато опрях глава о земния пласт, похлупил Бизоне, и в светлината на фенерчето очите ми съзряха чудни сцени от гръцката митология, в които централно място заемаше Посейдон, а в дивна хармония около него бяха разположени нереиди, тритони, найади и други морски божества.

Спуснах се пак долу при двамата ми спътници и една минута се съвещавахме с жестове — „най-тихото съвещание, проведено някога в България“, както се изрази по-късно Страшо. Евгени настояваше да се връщаме, като многозначително сочеше часовника на ръката си; ние със Страшо твърдяхме, че онова, което сме открили, е твърде малко и настоявахме да продължим още няколко минути търсенията си. Накрая Евгени отстъпи — той разбираше, че истинският ни мотив беше желанието ни да побродим още малко из приказната пещера на Али-баба, но така или иначе, бяхме два гласа срещу един…

Вляво пред храма започваше дълъг и леко извит мраморен перистил^[104]. Между двете първи стройни колони на перистила се възправяше в естествен ръст бронзовата статуя на някакъв заслужил гражданин на Бизоне. Съвършенството на нейното изпълнение издаваше ръката на някой от големите майстори на античната скулптура. Тогава предположих, пък и досега съм убеден, че именно някъде под перистила се намираше и онази статуя на Астроанакс Арнав, за която говореха надписите. За съжаление ние не можахме да проверим това предположение — останалата част от перистила беше затрупана под непробиваема купчина от скали, глина и чакъл. Вдясно обаче, в центъра на площада, заграден от перистила, се издигаше напълно разчистена от наносите друга колосална статуя на Посейдон — мъжествен, изправен във величествена стойка, обърнал поглед нататък, където някога се е синеел просторът на неговите морски владения.

Като се борехме с течението, ние пресякохме площада, хлъзнахме се над едно импозантно стълбище и се озовахме пред нова величествена сграда — булевтерионът^[105]. Той също беше с колонади и скулптурни фризове, около церемониалния му вход пак имаше мраморни плочи с текстове на договори, възхвали на заслужили граждани и важни съобщения на агораномите^[106]. Но булевтерионът бе останал малко настрана от силния поток на „Дяволското течение“ и за разлика от храма на Посейдон по-голямата част от фасадата заедно с повечето надписи беше скрита под земните струпвания. Преминах от надпис към надпис, като търсех някакво указание за пребиваването на Арнав и неговите хора в Бизоне. Бях се вече отчаял, когато на последната плоча, която едва-едва се показваше над тъмната маса на струпванията, зърнах името на „звездния мъж“. Първите три реда гласяха: „На добър час! Арнав, син на Уранос, предупреждава гостолюбивите граждани на Бизоне, че…“ Разрових горния слой чакъл. Той беше така сбит, че разраних пръстите и дланите си, докато разкрих още един ред: „… при тръгването на неговия кораб ще…“ По-надолу не можах да стигна. Останалата част от плочата бе захлупена под тежка скала, която дори не успях да поклатя. Но и това, което прочетох, не беше малко. Още едно наше предположение се потвърди: Арнав е знаел, научно е предсказал, че ще последва катастрофа, и е предупредил жителите на Бизоне. Какво? Да напуснат града? Да укрепят земните пластове? А защо бизонийци не са го послушали? Не са го разбрали или са били дяволски твърдоглави? Не мога да отговоря на тези въпроси — истината е все още скрита под водата и морското дъно.

Отминахме булевтериона. По-нататък, тясна и дълга, се простираше агората, пазарният площад на Бизоне. Тук всичко сякаш бе заспало дълговечен сън — безбройните магазини на двата покрити базара като че ли ей сега щяха да оживеят, в тях щяха да се появят чудните стоки, изработени от сръчните ръце на траките или донесени на бързоплувни триери от далечни богати страни, а гласовете на търговците щяха да се надпреварват да привличат с примамни обещания наметнатите с хламиди или хитони купувачи…

Когато агората остана зад гърбовете ни, ние попаднахме в квартала на богатите граждани. От двете страни на широката, покрита с големи равни каменни блокове улица се издигаха прекрасни обширни домове, всеки от които представляваше сам по себе си едно завършено произведение на античното архитектурно изкуство. Всичко тук беше в същото състояние, както в момента на катастрофата — само да затворехме очи, ние като че ли щяхме да чуем веселия глъч на децата, тежките стъпки на архонтите и старейшините, нервната шетня на робите и тъжната песен на робините. Какви ли богатства се криеха зад каменните стени на тези сгради? Колко ли творби на изкуството, златни съдове, украшения? Неведнъж аз забравях даденото обещание и се втурвах в приветливо отворената врата на някой дом, но всеки път Евгени ме догонваше и ме повеждаше отново по леко наклонения път…

Плувахме още няколко минути, като следвахме наклона на улицата, и изведнъж се озовахме на водната повърхност.

Премеждие

Евгени:

Тримата се спогледахме смаяни, после завъртяхме фенерчетата наоколо. Нататък градът продължаваше на сухо, притиснат под естествения похлупак на земните пластове. Едва се измъкнахме от водата и археологът заговори оживено:

— Ощипете ме, момчета! Ощипете ме, за да се събудя! Честна дума, не мога да повярвам на очите си. Кажете ми: истина ли е това, което преживях в последния час? Действително ли съществува този приказен град или след малко ще се събудя в бараката на Риболова?

При звука на глас неволно потръпнах — имаше нещо недействително в тези звуци, нарушили хилядолетния сън на погребания град.

— Кълна се в къдравата брада на Посейдона — извика Страшо, — тази разходка ми заплати с лихвите всички ядове, които имах с Божилов, включително и оставката ми. — Той седна на земята и изведнъж избухна в неудържим, истеричен смях — неволен отдушник на напрежението, което бяхме преживели в последния половин час. Ехото му отвръщаше с един нестроен, многогласен хохот, от който по кожата ми пролазиха нервни тръпки. Когато се поуспокои, Страшо избърса сълзите си и въздъхна комично: — Дядо Посейдоне, направи чудо и ми достави една цигара! Искам да се прославя като първи жител на античен гръцки полис, който е бил пушач…

— Забелязвате ли — обади се пак Камен, — че въздухът е свеж, а земята почти суха?

— Забелязах — отговорих аз. Най-после дарбата ми да говоря се беше възвърнала. — Навярно незалятата част на града има някаква връзка с повърхността, откъдето нахлува сух и по-топъл въздух.

— Но как изобщо е възможно да има такова чисто място в Бизоне? — продължи в недоумение археологът. — Според мене, сега се намираме някъде по средата на разстоянието между „Чаракмана“ и пристанището на Каварна. Не противоречи ли това на твоите геологически хипотези?

— И аз се кълна в брадата на Посейдона, че ние сме свидетели на най-удивителната проява на епирогенезата…

— Ох, нещастен аз! — проплака Страшо. — Дори и тук, на две хиляди години разстояние, ме преследваш с твоите мъчни думи.

Не можах да се сдържа и се усмихнах:

— Думата е гръцка и затова съвсем подходяща за мястото, където се намираме.

— Оставете шегите — смъмри ни Пъчо. — Обясни, моля те, какво е това чудо, което е пред очите ни.

— Епирогенеза се нарича бавното вертикално движение на земната кора. Нали знаете, че в разстояние на векове някои точки на земята се издигат, а други спадат по-ниско? Именно това е епирогенезата.

— А защо сега говориш за „най-удивителната проява на епирогенезата“?

— Защото само за някакви си двадесет столетия — незначителен период за историята на земята — тук са се извършили смайващи геологически промени. Започнало е с труса, който е пратил Бизоне на морското дъно и даже под него. После се е намесило „Дяволското течение“ и чрез частичното еродиране е изчистило от земните натрупвания този квартал на древния град. И най-после си е казала думата епирогенезата, която — нещо почти рекордно за нея — за две хиляди години е издигнала тази част на града заедно със земния калпак върху него на десетина метра, докато тя се е озовала над нивото на морето. Кажете, не е ли това удивително?

— Значи ние стотици пъти сме минавали над разчистения град, без да предположим, че под нас, изметено и измито, е най-голямото археологическо откритие на нашия век! — тихо произнесе Камен.

Но за разлика от него Страшо не е човек на тихите съзерцания:

— Е, какво — избухна той, — нима няма да минем по „корсото“ на Бизоне? Да оставим тук съоръженията си и да пообиколим малко.

— Разбира се, че ще се поразходим — казах аз — но няма да оставяме съоръженията си. Ако намерим някакъв проход към повърхността, ще завършим разходката си по сухо. Но във всички случаи не бива да оставаме дълго. Страх ме е, че батериите на фенерчетата ни са вече доста изтощени.

Ние станахме и с апарати на гърба, с маски над очите и перки в ръцете закрачихме със страхопочитание по смълчаните улици на Бизоне. Избрахме напосоки една къща и влязохме. Високата ограда образуваше обширен, почти квадратен двор. В дъното се забелязваха някакви стопански сгради, а отпред, към улицата, бяха разположени сенчести аркади, дантели от мраморни бръшляни се спущаха от стройните колони, белокаменни пейки се гушеха в кътчетата, където преди две хиляди години са растели чимшир и алое и са се издигали гиздави тополи. А сред цялото това великолепие се съзираше един фонтан. Тримата приближихме към него и изведнъж ахнахме от изумление — в средата на фонтана три нимфи обграждаха един бронзов Пан^[107], а по някакво чудо на природата от ръцете на козокракия бог продължаваха с весел шум да бликат струи вода…

Обиколихме двора, после влязохме и в дома, в който от двадесет столетия не бяха отеквали човешки стъпки. Някои от стаите бяха чисти, други — пълни с втвърдена като камък тиня.

— Ето едно потвърждение, че епирогенезата е започнала тогава, когато частичната ерозия е завършила своята работа — казах аз, като посочих втвърдената тиня. — В стаите, които са били по-близо до течението, водата е размила и отнесла наносите, а в другите тинята е останала и тогава, когато къщата се е оказала вече над морската повърхност.

Ние напуснахме мъртвия дом и се залутахме по улиците на погребания град. Движехме се като сомнамбули — очаровани, зашеметени, слисани, пияни от възторг! Всяка крачка ни поднасяше ново обаяние, всеки дом ни караше да се задъхваме от удивление, всеки двор ни поразяваше. Ние сядахме по мраморните скамейки, смирено заставахме пред статуите на домашните богове, с треперещи от вълнение пръсти се докосвахме до изящните вази и канделабри. Не мога да изброя цялото великолепие, на което се насладиха очите ни в тази невероятна разходка в мъртвия град — в паметта ми всичко е слято в една обща картина, изпълнена с неизмерима, недействителна красота.

Доколкото успяваше, Пъчо ни обясняваше нещата, които виждахме: безкрайна поредица богове — от олимпийския гръмовержец Зевс до „варненеца“ Дарзалас^[108] — произведения на изкуството, на художествените занаяти, архитектурни названия на частите на древните сгради и на покъщнината. Но от всичко чуто аз съм запомнил само едно:

Бяхме влезли в някакъв невъобразимо разкошен дом и изведнъж се стъписахме — от стената ни гледаше едно сякаш живо лице на млад мъж.

— Стенописи! — възкликна Пъчо. — Приказни стенописи! Този тук изобразява сцена от Троянската война, другият — навярно победоносните походи на Александър Македонски. — Той ме попита, без да отмества поглед от картините: — Можеш ли да обясниш как са се запазили, щом тук е текла водата на „Дяволското течение“?

— Нямам никаква представа — признах аз. — Вероятно боите са притежавали качества, каквито днес са непознати…

— Това е дело на много голям майстор — благоговейно произнесе археологът. — Не бих се изненадал, ако тук виждаме произведения на Апелес^[109] или на равен нему майстор. Археологията не познава други тъй съвършени стенописи, без да изключвам онези от Помпей!…

Изведнъж разходката ни изведе пред подземния бряг на морето. Сякаш се събудихме от дълбок сън — едва сега се сетихме да погледнем часовника (бяхме прекарали повече от час и половина по улиците и къщите на надводната част на Бизоне), да забележим, че фенерчетата ни едва мъждеят, да си спомним, че ни чака още дълъг и опасен път.

— Ние се увлякохме, момчета — казах аз. — Красотата на Бизоне ни омагьоса и ни накара да забравим, че от „горната земя“ ни дели едно сложно препятствие — наводнената част на града.

— Не се бой, Евгени — утеши ме Страшо. — Дяволът не е толкова черен, колкото ти го виждаш. След пет минути сме в храма на Посейдон.

Аз се справих с компаса и определих посоката, която трябваше да поддържаме на връщане. Екипирахме се, предупредих спътниците си, че трябва да се движим без никакви отклонения, и се спуснахме във водата. Но едва изминахме няколко метра и аз отново издърпах Камен и Страшо на сушата.

— Не се вижда нищо — казах аз, като старателно се мъчех да скрия тревогата, която ме беше обхванала. — Светлината на фенерчетата не прониква дори и на двадесет сантиметра във водата. — Свалих колана си за ножа, накарах и Страшо да направи същото. — Слушайте, единственото средство да не се загубим е да се завържете за мене. Аз ще се движа по компаса и ще ви водя, вие плувайте с протегнати напред ръце, за да не се нараните о някой зид.

Отново се потопихме във водата и заплувахме. Около нас цареше непрогледен мрак. Като се мъчех да забравя безпокойството си, аз се взирах във фосфорнозеленикавите цифри на компаса и плувах толкова бързо, колкото бяха възможностите ни. Казах преди малко, че „се мъчех да забравя безпокойството си.“ Всъщност наравно с безпокойството аз изпитвах и ужасни угризения. Как можах да допусна тази почти престъпна небрежност? Затова ли приятелите ми ме избраха за старши на групата, за да се увлека дотолкова в красотите на Бизоне, че да забравя обратния път, да забравя, че отговарям не само за себе си, но и за още два живота?

Пресмятах, че ако се движехме все с тази скорост, след десет минути трябваше да бъдем пред храма на Посейдон. За да потисна тревогата си, аз започнах да броя на ум секундите. Сто… двеста… петстотин… Като отброих до седемстотин, аз спрях и в слабата светлина на фенерчето се опитах да открия докъде сме стигнали. Приближих до някаква сграда и като напрягах очи, я огледах. Нищо в нея, нито един камък, не ми се стори познато. Отидох по-нататък, като се надявах да се озова пред стройните колони на перистила. Но пред мен беше друга някаква постройка, която никога досега не бях виждал.

Отново се справих с компаса и продължих да плувам. Край мен приятелите ми дишаха все по-тежко и по-тежко. Като преброих още до двеста, аз пак спрях и пак потърсих нещо познато наоколо. Уви, и този път същият резултат! В този момент престанах да се самозаблуждавам — тримата се бяхме загубили в лабиринта на потъналия град!

Къде бях сгрешил? За секунда се върнах мислено назад по изминатия път и потърсих грешката си. И бързо я открих: ние бяхме тръгнали от надводната част на Бизоне не от същото място, където бяхме пристигнали. Улицата приличаше на предишната, но нито един от нас не се досети да провери дали там наблизо беше онзи фантастичен двор, където продължаваше да блика вода от фонтана! Да, тази беше причината да не намерим храма, да не попаднем в пътеуказателния поток на „Дяволското течение“!

Пъчо ме почука по рамото, за да привлече вниманието ми, и издигна юмрук нагоре. На леководолазния език това означава: „Отворих резервата на апарата!“ Страшо и аз, които от няколко минути също с мъка изсмуквахме глътките въздух от апаратите си, последвахме неговия пример. Знаех какво значи това — имахме въздух за още десетина минути и после… Яростно разтърсих глава: видението на трите ни трупа, които след няколко дни или седмици хората щяха да намерят по улиците на Бизоне, вледеняваше сърцето и парализираше мозъка ми. Погледнах спътниците си. В очите им имаше страх, но не и упрек.

Какво да направя? Аз не се колебах дълго над тази проблема — вече не можеше да се мисли за намиране спасителния проход, а единственият изход беше да се доберем отново до надводната част на Бизоне и там да чакаме помощ отвън или да търсим „комина“, който доставяше въздух от повърхността. И това трудно можеше да се нарече „изход“, „спасение“, защото може би не бихме издържали на студа и глада до идването на спасителите, но то поне би отложило фаталния час на смъртта, би увеличило надеждата.

По компаса избрах същия курс, който преди два часа ни бе отвел от храма на Посейдон до сухата част на града, и повлякох нататък приятелите си. Но сега пред нас не беше широката и чиста главна улица на Бизоне, а някаква безкрайна плетеница от тесни улички, затворени дворове, купчини земни струпвания, зидове и тесни процепи между сградите. Разбрах — ние вече напълно се бяхме загубили…

Блъснах рамото си в някакъв ръбест камък. Лявата ми ръка увисна безпомощно и изпусна компаса. Не направих усилие да го потърся — за какво ми служеше още този компас? И изобщо имаше ли смисъл да продължаваме да се борим? Не трябваше ли да използувам тези последни минути, за да поискам прошка от приятелите си?…

Докато тези мисли бавно завладяваха съзнанието ми, аз изведнъж усетих съвсем лек тласък. Застанах неподвижно. Да, нямаше съмнение — бяхме попаднали в някакъв поток на „Дяволското течение“, не така силен и устремен като в Посейдоновйя храм, но все пак достатъчен, за да се усеща. В сърцето ми трепна надежда. Щом има течение, значи съществува тунел; а щом съществува тунел, той сигурно отвежда някъде извън погребания град. Извиках до мене Страшо и Камен и написах на плочката си: „Тръгваме по течението. Не се отклонявайте! Плувайте бързо и пестете въздуха!“

Те схванаха веднага единствения шанс, който ни се предлагаше. Гмурнахме се, насочихме се по течението и като се стремяхме да не се отделяме един от друг, заплувахме бързо. Започнах да дишам пестеливо: поемах въздух в дробовете си и го задържах до когато можех. Лявата ми ръка беше като парализирана, а освен това усещах силен студ — при удара в камъка бях разкъсал костюма си и сега водата нахлуваше през пробитото място и се стичаше в ледени струи по тялото ми. След малко течението видимо се усили. Навярно бяхме попаднали в някой от централните проходи на водата през Бизоне. Ние използувахме нейния напор и устремност, помагахме си с перките и бързахме, бързахме с всички сили.

Почти не виждах през къде минавахме. Пред очите ми се мярваха сводове и гладки стени, огромни безформени купчини от скални блокове и глина, колони и аркади, проядени зидове, повалени статуи, после отново струпвания и отново зидове — всичко течеше с бясната скорост на въртяща се кинематографическа лента, а напрегнатото ми съзнание не успяваше да се спре на никакъв предмет, да запамети подробностите…

Провряхме се през някакъв разрушен широк зид. Зад него вече нямаше никакви следи от строежи. Разбрах — бяхме излезли извън крепостната стена на Бизоне и сега тунелът ни водеше през земните пластове. Единствената ми мисъл беше: „Ще успеем ли?“ Ние се състезавахме срещу времето и наградата в състезанието беше онази малка искрица, която се нарича живот. Ще успеем ли да победим времето? Ще издържим ли?

Все по-мъчно и по-мъчно изсмуквах животворните глътки въздух от апарата си, когато изведнъж мракът свърши! Течението ни изхвърли извън тунела, и ние се озовахме сред познатата синьо-зелена прозрачност на морето, а над главите ни се диплеше сребърната плащаница на повърхността. Бяхме спасени!

Изплувахме. Приятелите ми бяха пребледнели, с удължени лица, но в очите им се четеше възторг. Вероятно и аз съм изглеждал по същия начин. Огледахме се. Намирахме се на около триста-четиристотин метра западно от „Чаракмана“ и на стотина метра от брега.

Ръката продължаваше да ме измъчва и затрудняваше плуването ми. Свалих апарата и с него се натовари Страшо, а Пъчо плуваше до мене и ме подпомагаше. Така стигнахме до брега и се проснахме обезсилени на студения пясък.

— И този път се отървахме — обади се по едно време Страшо. — Аз вече си представях как Божилов сумти и пише съобщението: „Нашият уважаван сътрудник и редактор Страхил Смилов…“

— Аз пък предлагам — измъчено се ухили Пъчо — от днес нататък течението да не се нарича вече „Дяволско“, а „Ангелско“…

Починахме десетина минути, после се изправихме и затътрихме уморените си крака по брега. Сега не ругаехме вятъра — напротив, той бе най-приятното нещо на света. Докато вървяхме и се радвахме на светлината и простора, Пъчо ни разказа съдържанието на последния надпис.

— Ние трябва пак да се върнем в Бизоне — казах аз, след като той свърши. — В погребания град положително има още много важни сведения за гостуването на Арнав, записани от бизонийци. Неговата статуя, която също е скрита някъде там, ще ни даде известни анатомически подробности за него и неговата раса. Може би някой художник или ваятел е оставил и външно описание на кораба. Но в предположенията си аз не спирам дотука. Няма съмнение, че Арнав е познавал законите на еволюцията и е знаел, че след хиляда или няколко хиляди години човечеството ще се научи да говори с езика на науката, че ще открие не само Бизоне, но и следите от посещението на гостите. Той и хората му сигурно не са пропуснали да установят контакт с онези земни жители, които ще могат да говорят с тях като равни с равни. Убеден съм, че някъде в Бизоне — защо да не бъде например в някое от подземията на Посейдоновия храм? — кротко лежи и чака един контейнер с огромна научна информация. Всичко това ние трябва да открием.

— Благодаря! — кисело рече Страшо. — Този път ние измамихме „безносата“ и се отървахме с няколко бели косъма над ушите. Втори път не желая да опитвам.

— И най-важното, няма никакъв смисъл — продължи мисълта му археологът. — Ние направихме всичко, каквото трима души могат да направят. Останалото ще бъде губене на време и напразен риск.

Стигнахме до „Чаракмана“ и подкладохме тлеещите въглени на огъня. После седнахме около него и запалихме по една цигара. Вярвайте, това е най-сладката цигара, която съм пушил в живота си. След малко подех прекъснатия разговор:

— Е, какво? Значи ще спрем по средата и ще оставим всичко да потъне пак в забрава, така ли?

— Защо такива гръмки думи? — възрази Страшо. — Ние свършихме нашата работа и можем да я предадем в ръцете на археолозите.

— За разкопки? Как си представяш тези разкопки на двадесет метра под нивото на водата?

— Много просто. Ще се направи една преградна стена откъм морето, достатъчно дълбоко врязана в дъното, за да изолира напълно влагата. Когато всичко изсъхне, археолозите ще могат спокойно да копаят.

— Щом мечтаете, поне мечтайте на едро — сериозно заговори Пъчо. — Бизоне е едно от най-крупните археологически открития на всички времена, без да изключвам Помпей, Микена, Троя или египетските разкопки. Такова изключително богатство заслужава много, много повече от онова, което предлага Страшо.

— Например?

Той се отпусна по гръб на земята до огъня, тури ръце под главата си и се загледа някъде в небето.

— Затворете очи, момчета. Сега си представете целия този град — разкопан, очистен от наносите и възстановен — поставен на една грамадна плоча и заедно с нея издигнат върху железобетонни колони на десет-дванадесет метра над нивото на морето, така че и най-големите вълни да не могат да го достигат. За съвременната техника това е трудна, но не и невъзможна задача. — Той повтори замечтано: — Огромна тераса с един втори Помпей върху нея! След две хиляди години сън градът отново ще се пробуди за живот, яките му крепостни стени отново ще се изправят срещу бурите, отново ще затрополят човешки стъпки по улиците, площадите и къщите. А около града ще шуми и кипи цивилизацията на двадесетия век — кораби и бързоходни моторни лодки ще порят морето и ще се провират между колоните под терасата, обширни плажове ще дават приют на хиляди летовници, на мястото на сегашното пристанище ще се издигнат комплекси от хотели за милионите поклонници — да, именно поклонници — които ще се стичат тук от четирите краища на света, за да усетят лъха на далечната древност или да поставят цветя пред статуята на „звездния герой“ Арнав…

Археологът прекъсна разказа си, но във въображението ми продължаваше да живее чудната картина, която той рисуваше със смелите си думи.

Чудовището от залива Флуру

Вече бях готов да се представя според предписанията на устава, когато полковник Шивачев тръгна със сърдечно протегната десница към мене и ме превари:

— Капитан Борислав Златков, нали? — Той разтърси ръката ми; уплаших се, че тайното му намерение беше да я откъсне от рамото. — Много се радвам, че дойдохте, Златков. Поисках да ви командироват при мене в Бургас, защото имам една задача точно като за вас…

Настанихме се на удобното канапе срещу бюрото му и запушихме.

Чудовището

Полковник Шивачев беше на около петдесет години, нито висок, нито нисък, с посивели на слепоочията коси, лицето му носеше белезите на отдавна прекарана сипаница, а в очите му грееше неувехнала младежка жизненост.

— Защо смятате задачата „точно като за мене“, другарю полковник? — ухилих се аз. — Допреди минута вие изобщо не ме познавахте.

— Не ви познавах лично, но съм слушал много за вас. — Той подмигна закачливо. — Заповедта за награждаването ви по повод миналогодишната история с онази чуждестранна „научна експедиция“ в Несебър беше изпълнена с толкова суперлативи, че човек трудно може да ги забрави. Не е без значение и това, че сте леководолаз.

— Каква е задачата, с която ще ме натоварите?

— Чудовището от залива Флуру̀. — Тези странни думи той произнесе без никаква следа от хумор и аз неволно се провикнах:

— Какво?! Страхувам се, че не ви чух добре.

— Чудовището от залива Флуру̀ — повтори Шивачев отчетливо. — Не сте ли слушали за него?

Мълчаливо поклатих глава. В деветгодишната си работа в милицията бях имал случаи да се сблъскам с много чудновати неща — фантастични изобретения, наркотици, потънали съкровища и какво ли още не — но за пръв път от детските си години насам чувах някой да говори сериозно за чудовища.

— Знаете ли къде е заливът Флуру̀? — продължи полковникът.

— Не е ли между нос Коракя̀ и Маслен нос?

— Именно. Между нос Коракя и Маслен нос има три пусти заливчета. Южното, най-близкото до Маслен нос, на езика на рибарите се нарича Зигра; средното носи името Света Параскева; северното, което опира до нос Коракя, е Флуру̀. Чудовището, за което ви говоря и за което говори целият Бургаски окръг, живее точно в този залив.

Полковник Шивачев нямаше вид на човек, който обича да разказва приказки. И когато твърдеше, че целият Бургаски окръг говори за някакво чудовище, той очевидно не се опитваше да създава сензации. Дали пък наистина не ми предстоеше да се срещна с някакво по чудо запазено прадревно чудовище? Чел съм, че понякога природата обича да си устройва такива шеги — рибата с крака „латимерия“, тайнствените обитатели на езерото Лох-Нес, хималайския снежен Човек „йети“…

— Разкажете по-подробно за това чудовище — помолих аз.

— По нашия край за него се говори отдавна — започна полковникът, — но никой не гледаше сериозно на приказките. Цялата работа, знаете, прекалено напомня легендите: тайнствено чудовище, което се крие в малък залив, пламъци, бликащи от очите му, зловещ нощен рев и така нататък, и така нататък. Съгласете се, че такива истории не могат да предизвикат друго освен снизходителни усмивки. Специално ние — полковникът имаше предвид милицията — знаем за тези разкази от години, но ги отминавахме по същия начин, както, да речем, брътвежите на свещениците и бабичките за „страшния съд“ и „второто пришествие“.

— Кое ви накара сега да погледнете по друг начин на същите разкази?

— Ще ви обясня, Златков. Преди година и половина, през ноември 1962 година, риболовният кораб „Свобода“ претърпя авария при твърде странни обстоятелства. — Шивачев се премести до бюрото си и се справи с някакви листове. — Късно вечерта на 16 ноември корабът плавал от Ахтопол към Созопол. Имало три бала вълнение и лека мъгла. И когато „Свобода“ минавал пред залива Флуру̀… Слушайте, ще ви прочета извадки от показанията на капитана.

„… През мъглата видях, че сме точно в траверс^[110] на залива Флуру, а вляво пред мен вече смътно се очертаваше нос Коракя. Часът беше около 11 вечерта — не мога да определя точно, защото мина повече от час, докато се сетя да погледна часовника. Изведнъж пред носа на кораба се разнесе клокочене и се издигна бял воден стълб с височина около пет метра и дебелина около метър, метър и половина. Носът на кораба бе отхвърлен настрана, сякаш бе получил удар отляво. Веднага дадох «дясно на борд» и корабът мина покрай водния стълб. Излязох от рубката и го разгледах. Водният стълб беше бял и над него се носеше светъл пушек. Гръм не чух, а само свистене. Почти веднага след това на палубата излезе механикът и каза, че едновременно с удара в машинното отделение станало много горещо и че започнала да нахлува вода. Ударих склянката^[111] и вдигнах екипажа в тревога. Оказа се, че в носовата част на кораба под ватерлинията^[112] има пробойна^[113]. С голяма мъка затворихме отсека^[114] към машинното. Опитахме се да запушим пробойната, но не успяхме. Заповядах някои тежки предмети да бъдат преместени от бака^[115] на кърмата, но корабът не измени положението си — носовата част беше почти пълна с вода. Корабът започна да губи ход — газехме дълбоко, вълните прехвърляха бордовете и проникваха в трюма^[116]. Пуснах в действие водната помпа, но корабът продължаваше бавно да потъва. Затова, след като минах нос Коракя, измених посоката и се отправих към устието на Ропотамо. Подготвих екипажа за изоставяне на кораба, но реших да се боря до последна възможност за спасяването му. Особен героизъм прояви механикът, който през цялото време стоя до кръста в ледената вода и поддържаше работата на машината. Ходът ни намаля до два възела. И когато бяхме пред потъване, корабът най-сетне заседна на пясъчната банка^[117] между устието на Ропотамо и Аркутино. Тогава напуснахме кораба и от заставата на Ропотамо съобщих по телефона за аварията.“

— Странна история — казах. — Нямате ли повече сведения за този бял стълб, предизвикал аварията?

— По-нататък в показанията си капитанът пише, че белият стълб се задържал около минута и след това изчезнал също така внезапно, както се появил. Но странното в историята не свършва дотука, Златков. Още на сутринта били предприети бързи действия за спасяването на „Свобода“. От Созопол дошли леководолази, които поставили пластир^[118] на пробойната, а от Бургас — мощен влекач. Така корабът бил изваден, водата в трюма — изпомпена, и той закаран на док^[119] в Бургас. Знаете ли какво е констатирала комисията, която е анкетирала аварията? Че металната обшивка на корпуса на „Свобода“ е била стопена…

— Стопена? — възкликнах аз.

— Точно така, стопена — повтори полковникът. — Стопена от свръхвисока температура.

— Как е възможно такова нещо? Не съм специалист, но мисля, че за да се стопи металът, трябва да е имало температура над хиляда градуса. При това под водата…

— Чудовището, Златков — замислено се усмихна полковникът. — За чудовището няма нищо невъзможно. Военните претърсиха района, но не откриха нищо. Не ги упрекнахме — мястото на аварията беше определено твърде приблизително. И анкетата приключи със заключение, че „корабът вероятно се е натъкнал на мина, останала от войната“, но на това заключение не повярва никой, дори и съставителите му — взривяването на мина винаги е придружено с експлозия, а целият екипаж на „Свобода“ твърдеше единодушно, че експлозия нямало. Рибарите и населението приписаха случая на чудовището и оттогава насам никой не смее да приближи залива Флуру̀. Вече година и половина по цялото южно крайбрежие не се говори за нищо друго освен за рева на чудовището и за пламъците от очите му — една масова психоза, която с всеки изминат ден взема все по-застрашителни размери.

Понечих да кажа нещо, но Шивачев ме изпревари:

— Това не е всичко, Златков. Като се занимавахме със случая, ние си спомнихме, че през пролетта на 1955 година вече имаше една подобна случка пред залива Флуру̀. Шведският товарен кораб „Арабела“ се бе оплакал, че като преминавал край това място, на около двеста метра от него паднал тежък снаряд, който вдигнал висок стълб вода. Тогава работата приключи с размяната на няколко дипломатически ноти и с хвърляне вината отново на необезвредена мина. Но докато случаят с „Арабела“ не достигна до населението, за аварията на „Свобода“ знаят всички. За чудовището вече говорят не само бабичките и поповете, а и хора с трезва и ясна мисъл. Ще ви кажа например, че сведения за ревове и пламъци получихме и от войници и офицери от заставата на Маслен нос — комсомолци, които нямат склонност да обясняват нещата с бога или дявола.

Замълчахме. Запалих нова цигара и се опитах да се съсредоточа. Напразно — аз съм човек на реалността, а онова, което чух в този половин час, беше премного фантастично за моите възможности.

— Добре — казах най-сетне. — Да приемем, че в залива Флуру̀ има някакво чудовище. Защо с него не се занимават съответните научни институти, а Държавна сигурност?

— Ще ви отговоря. Във всички случаи наш дълг е да избавим населението от това състояние на уплаха и несигурност. Ако в залива има чудовище, тогава всичко е наред: ще го вържем за синджирче и ще го заведем в Аквариума да го показваме на любопитните. Но да приемем обратното — че аварията със „Свобода“ не е дело на чудовище, а на човек. Не, не се смейте, Златков. Вие вече се уверихте, че действителността надмина всички фантазии. Да допуснем например, че около залива Флуру̀ действува добре законспирирана група диверсанти, която разполага с някакво ново оръжие, способно да предизвика висока температура на далечно разстояние. В този случай обект на нападението беше български кораб. Но помислете си какво би станало, ако вместо „Свобода“ се бе случил, да речем, гръцки кораб. За подобряване отношенията ни с Гърция бяха необходими години. Сега при едно нападение върху гръцки кораб никой не би повярвал, че е дело на чудовище, а случката би била приписана на нашата власт. И само за минута плодът на многогодишните усилия би отишъл по дяволите…

Разбрах всичко. По-ясно полковникът не би могъл да се изрази. Изправих се.

— Какво ще заповядате, другарю полковник?

— Да се занимаете с чудовището, Златков. Ще бъда откровен. Не ви предсказвам успех и няма да се разочаровам, ако не откриете нищо. Имате думата ми за това. И все пак…

Не довърши. Всичко останало той изрази с ръкостискането си.

Робинзониада

Естествено първата ми работа беше да науча всичко, което се знаеше за чудовището. Проучих досието в управлението на МВР в Бургас, после отделих цяла седмица, за да събера лично сведения. В Созопол се срещнах с капитана на „Свобода“, но той не можа да ми каже нищо повече от онова, което се съдържаше в показанията му. После слязох на юг и поговорих с рибари от Ропотамо и от даляните на Еля, Мириус, Кондрос и Стомопло^[120], с войници и офицери от крайбрежните застави, със селяни от Приморско и Китен. Какво съм открил, ще разберете след малко; сега обаче мога да ви кажа, че единственото, което не открих, беше човек, който да не е чувал за чудовището. Попаднах дори на три „напълно достоверни“ рисунки на тайнствения морски звяр, които… бяха съвсем различни: на едната чудовището изглеждаше като гигантска костенурка, но с човешки ръце, които се подаваха от черупката; втората представляваше нещо като прилеп с рибешка опашка; според третата чудовището всъщност беше онзи крилат змей, за който уж знаехме сигурно, че е убит преди две-три хиляди години от свети Георги…

Съзнателно отхвърлих всички показания, които започваха със „Зная от сигурно място…“, „Брат ми казваше…“ или „Един рибар като минавал…“ и си отбелязах само онези, които говореха в първо лице единствено число. Общо открих 27 души, които бяха чули рева на чудовището, и 19, видели пламъците на очите му. От тях 15 души твърдяха, че чудовището реве, когато наближава буря, а 12 — когато идва хубаво време; 11 души се кълнеха, че светлината на очите е винаги от сушата към морето, а 8 — от морето към сушата…

Въоръжен с тази „точна“ информация, аз се оказах точно на същото място в издирването, където бях след разговора ми с полковник Шивачев. Очевидно на чужди сведения не можех да разчитам и трябваше да поискам лична аудиенция от чудовището. И през един щастлив ден в края на юни един бързоходен катер ме стовари в залива Флуру̀ като нов Робинзон Крузо.

Да ви призная откровено, аз работя от девет години в милицията, но никога не съм прекарвал двадесет по-хубави дни от онези, които представляваха моята робинзониада на Флуру̀. Живеех в удобна палатка, снабден с всичко за един приятен живот — от сандъчето с книги, които от години не намирах време да прочета, до чудесния транзистор, който непрекъснато ме веселеше с музика от целия свят. Ще ви доверя в скоби, че между багажа ми се намираше и една късоцевна карабина и кутия патрони, включително взривни — въпреки недоверието си бях готов и за среща с чудовището. Два пъти на седмица посрещах с шлюпката^[121] рейсовия кораб за Мичурин и чрез него получавах прясна храна, зеленчуци и малка бъчвичка вода. Това беше единствената задължителна точка в програмата ми. В останалото време четях, къпех се, лежах на плажа, ловях риба с въдица и харпун, която по-късно пържех или печах на шиш, слушах радио или с леководолазен апарат на гърба преброждах дъното на залива в търсене диря от чудовището или просто за развлечение. Любим обект на леководолазните ми разходки бяха останките на френския кораб „Жак Фресине“, който и сега лежи на двадесет и пет метра под водната повърхност точно до нос Коракя.

Има нещо страшно, недействително и призрачно в гледката на един потънал кораб. Нарамил леководолазния апарат аз обикновено отивах пеша по скалите до носа — там, където на метър от водата незнайна ръка е поставила бетонно блокче с надраскан с пирон надпис: „Жак Фресине, 1925“. Скромен и трогателен паметник! Тук аз се екипирах, хлъзвах се по скалата и след секунда морето ме поглъщаше. Спокойно и без бързане се спущах към дълбочината. Наоколо играеха риби — златно-зелени лапини и цели облаци сребристи сафриди, понякога край мене важно и с достойнство преминаваше едър лефер, хвърляше ми един пълен с незачитане поглед и отминаваше надменно, друг път плоски като резен хляб спари висяха като закачени във водата и ме наблюдаваха любопитно с червеникавите си очички… Аз продължавах да се спущам. Синевината на водата се сгъстяваше, посивяваше и тогава пред мен се появяваше корабът. Не, най-напред се появяваха онези дълги влакнести водорасли, налепени по вантите и мачтата, които течението развяваше като празнични вимпели. После се показваха гърбавите лодбалки^[122] с увисналите по тях гроздове черни миди и след миг се озовавах на палубата. Наистина страшна и прелестна гледка! Тук всичко приличаше на замъка на Спящата красавица — покритите с молюски леери, зеещите люкове и прозорците без стъкла, целият този смълчан в сънен унес кораб. Аз се провирах под капитанския мостик, разхождах се като последен пасажер по променад-дека^[123], прониквах в мрачните каюти, спущах се по стръмните стълбички, по които почти четиридесет години не са трополели подковани моряшки обуща. Сега единствените живи същества, които срещах, бяха няколко изплашени от появяването ми попчета или ленива морска лисица, която след бягството си оставяше светъл отпечатък от своето сплескано тяло върху покритата с тиня палуба…

Вечерите обичах да прекарвам пред палатката. Тогава лежах по гръб на гумения си дюшек, гледах златната пътека, която луната прекарваше през морето, слушах как музиката от радиото ми се смесваше с приспивното припляскване на вълните и — да си призная ли? — съжалявах, че при мен не са жена ми и моят малък син…

Когато по този начин изминаха двадесет дни, реших, че доброволната ми робинзониада е напразно губене на време. Натоварих целия си багаж на шлюпката и го превозих до близката (на час и половина път по брега) гранична застава, после с рейсовия кораб отидох в Бургас да докладвам на полковник Шивачев. И стана точно като в романите — тъкмо разговарях с полковника и от същата застава, където беше багажът ми, се обадиха по телефона, за да съобщят, че същата нощ след заминаването ми патрулна двойка от заставата бе видяла светлините на чудовището… Идеше ми да се пръсна от мъка! Полковник Шивачев не ме упрекна, не каза нито дума. Пък и не беше нужно — макар и да знаех, че съм станал жертва на сляпа и непредвидима случайност, аз се чувствувах виновен като разкаян злоумишленик.

Върнах се в залива Флуру̀ и прекарах още една седмица. Напразно! Чудовището очевидно не проявяваше никаква симпатия към представителите на милицията…

Когато обмислих — за кой ли път вече? — положението, стигнах до заключение, че в издирванията си бях избрал най-глупавия възможен начин. За пръв път в практиката си аз разчитах на случайността. Какво всъщност очаквах да се случи? Да срещна чудовището? Да видя светлините му или да чуя неговия рев? Добре, да приемем, че някоя нощ зърнех светлини на един-два кабелта в морето. После? Какво щях да направя после? Да стрелям? Глупости, аз не съм като онези герои на Дикенс, които „първо стрелят, после питат кой е“. Тогава? Може би ще се приближа с шлюпката? Но източникът на светлината, чудовище или човек, нямаше ли да долови приближаването ми и да изчезне?

Не, пътят беше погрешен. Бях се задоволил със съвсем повърхностна информация — безшумни взривове, светлини и ревове — а разполагах само с три точно установени факта. Ето как бяха записани те в малкия ми бележник, от който никога не се деля:

18 юли 1964 — радиално движещи се светлини от център на около 200 м срещу Флуру̀; светлината се е появила неизвестно кога, може би още през деня, когато не е можело да бъде забелязана; угаснала изведнъж в 21 часа 23 минути; обяснение — никакво (чудовище?).

16 ноември 1962 — воден стълб, придружен със свистене и буйно отделяне на па̀ра, който стопил металната обшивка на „Свобода“; появил се около 23 часа и се задържал една минута; обяснение — взривяване на мина.

8 февруари 1955 — воден стълб, забелязан от шведския кораб „Арабела“; обяснение — тежък снаряд или мина.

Това бяха трите твърди данни, с които разполагах. Само тези три. След известно колебание не вписах при тях и моя приятел „Жак Фресине“ — за него знаех само, че е потънал през 1925 година, а това още не показваше връзка с чудовището, пък и въобще нямаше данни то, чудовището, да е обитавало тези места толкова отдавна. Както виждате, запасът ми от факти беше повече от скромен. Аз просто се бях поддал на общата психоза, свързана с това „проклето място“, както местните хора наричаха залива Флуру̀, и бях пренебрегнал основното правило на моя „занаят“: да се събира пълна информация и едва тогава да се действува.

И така, аз за втори път разтурих моя малък лагер и, грижливо опакован, го стоварих при любезните граничари от заставата.

Възелът се затяга

След като полковник Шивачев одобри новия ми план за действие, аз се прехвърлих във Варна. Десет дни прекарах в изучаване архивите на щаба на Военноморските сили и на Параходството при Българския морски флот, после преминах в Народната библиотека и още една седмица посветих на четене годишнините на всички стари вестници и списания, които намерих. По-нататък сами ще прецените дали резултатът оправдаваше вложения труд.

Една вечер в средата на август се прибирах в къщи. Този ден бях приключил с библиотечните си занимания и настроението ми беше „под нулата“: наистина бях се добрал до някои факти, но те не направиха проблемите по-ясни. Вървях замислен, обезкуражен, не обръщах внимание на безкрайния поток весели летовници около мене, не чувах примамните мелодии на оркестрите от ресторантите. И точно тогава се сблъсках с моя приятел Евгени Белинов.

Тъй като нататък Евгени ще бъде главен герой на моя разказ, нека да ви го опиша накратко.

Той е инженер-геолог и специалността му е да търси и открива залежи на нефт и земен газ. Евгени е със среден ръст, русоват и с една от онези светли (щях да кажа: немски) кожи, които, колкото и да се излагат на слънце, не почерняват. Има весел и приятен характер и двойното качество на отличен приятел и превъзходен работник — миналата година вестниците го прочуха като конструктор на първата българска сонда, издигната на понтони направо в морето. И все пак, когато с внезапен подтик реших да му доверя въпросите, които ме измъчваха, това не беше нито поради плаващата сонда, нито поради цвета на кожата му, нито поради доказаната му дискретност. Избрах го за мой довереник, защото той единствен от моите познати проявява белези на гениалност. Питате какво разбирам под думата гениалност? — Дарба да се гледа сериозно на несериозни неща.

Поканих го в къщи, вечеряхме, говорихме си за последните шест месеца, в които не бяхме се виждали. А когато пиехме кафето, заприказвах го за чудовището от залива Флуру̀. Описах му задачата, както ми я беше поставил началникът на Окръжното управление на МВР в Бургас, първите сигурни данни, множеството полудостоверни сведения от разни очевидци и лъжеочевидци, разказах му за едномесечната ми робинзониада и най-сетне стигнах до последните ми издирвания. През цялото време той ме слушаше с внимание и понякога си записваше нещо на едно листче.

— Освен тези данни, които вече знаеш — продължавах аз, — в архивите и библиотеката се добрах до още няколко. Не мога да преценя доколко всичките имат някаква връзка с чудовището, но ще ти ги кажа. Изреждам ги, както ги научих — в обратен ред. Първите две са, така да се каже, от природонаучен характер. В списание „Природа и знание“ професор Малчев е описал рева на чудовището, който той е слушал в залива Флуру̀ на 1 септември 1953 година, по време на хидробиологически изследвания. Всъщност той не споменава нито думата чудовище, нито рев. Около седем часа сутринта професорът доловил особени звуци, които охарактеризира като „странна, необичайна, непривична за човешкото ухо музика на орган“. Морето било тихо и звуците се чували напълно ясно. Долитали сякаш направо от морето и ту заглъхвали, ту се усилвали. Този чудноват концерт продължил до девет часа и тринадесет минути.

— Какво обяснение дава професорът?

— Той е твърде сдържан и предпазлив в обясненията си. Напомня само за „пеенето на пустинята“, когато поради бързата смяна на температурата или на атмосферното налягане въздухът между пясъците се оцежда с подобен звук, и свързва това с карстовите скали, които са наоколо.

— Хм — изсумтя Евгени, но не каза нищо повече.

— На 4 май 1947 година всички наши вестници са описали едно интересно събитие, станало предния ден, на 3 май. Тогава морето изхвърлило на Маслен нос и в заливите Света Параскева, Флуру̀ и Зигра неимоверно количество умряла риба. Чудното в случая е, че рибата била… сварена. Да, да, именно сварена риба. Просто да вземеш къшей хляб, да седнеш край брега и да ядеш. Впрочем точно така постъпило и цялото население между Ропотамо и Китен. Обяснение — внезапно бликване на термален извор с много висока температура някъде на морското дъно, като още първата гореща вода заляла случайно минаващ рибен пасаж.

— Сварени риби появявали ли са се и по-късно?

— Не, чудото е било само на тази дата.

— В такъв случай обяснението за термалния извор не може да се приеме…

— Ясно — казах аз. — Ако беше извор, все от време на време местните хора щяха да си устройват и други пиршества за сметка на непредпазливите риби. Но сега да не коментираме, а само да се запознаем с фактите. Нов воден стълб, подобен на другите, се е появил пред залива Флуру̀ на 26 юли 1939 година, към 13 часа. Описан е много картинно във вестник „Зора“ под гръмкото заглавие: „Дръзка провокация на неизвестна подводница пред нашите южни брегове. Мина или торпедо?“. Вестник „Дневник“ изказва друго предположение: „Катастрофа на подводница от неопределена националност в наши териториални води“. В архивите на ВМС събитието е само отбелязано без коментарии. Фактите станаха шест. Ето и седмия: минута преди пладне на 12 декември 1925 година френският параход „Жак Фресине“ се блъснал в скалите на нос Коракя и за четвърт час потънал с целия си товар. Екипажът се спасил. Прибавям този случай към „актива“ на чудовището, макар че около катастрофата на „Жак Фресине“ не се споменава за взривове, рев или светлини, защото в него има нещо тайнствено, необяснено и досега. Според капитана и вписванията в корабния дневник, спасен при катастрофата, параходът се движел във фарватера^[124] на пътя Истанбул — Бургас. Изваденият от водолази корабен компас бил напълно изправен.

— Тогава какво е причинило катастрофата?

— Имало гъста мъгла. Толкова гъста, че наблюдателят на бака видял скалите едва когато корабът бил на десет метра от тях.

— Питам друго. Как може корабът да се е движил във фарватера с изправен компас и въпреки това да е налетял на скалите?

— Малък трик на чудовището, Евгени — усмихнах се аз. — Или трик на девиацията^[125]. Друго обяснение не мога да дам.

Замълчахме. Евгени се взираше в тънката струйка дим от цигарата си и мислеше съсредоточено.

— Имаш ли някаква морска карта? — попита той по едно време.

— Имам една явна^[126] от 1955 година за района Блатница — Инеада.

— Извади я, ако обичаш. Катастрофата на „Жак Фресине“ ми припомни нещо, което искам да проверя.

Намерих картата и я разгънах на масата. Евгени се порови из нея и извика победоносно. Погледнах онова, което ми сочеше с пръст. Някъде около Маслен нос на картата имаше надпис: „Внимание! Между Созопол и Куру бурну^[127] склонението^[128] несигурно“^[129].

— Разбираш ли? — нервно заговори Евгени. — Магнитните смущения са толкова чести в този район, че дори са отбелязани на картата. А твоят залив е приблизително точно в средата на разстоянието между Созопол и Куру бурну.

— Какво толкова интересно виждаш в това? Не е чудно някъде там да има минерални залежи, които да влияят на компаса.

— Не забравяй, че съм геолог — все така припряно възрази Евгени. — Минералните залежи биха влияли с постоянна интензивност на компаса. Постоянно и с постоянна интензивност. Това влияние би било измерено и съответното склонение, нанесено на картата. В случая положението е друго. В района на Флуру̀ компасът обикновено показва нормално и само от време на време дава силни отклонения. Именно на такова отклонение е станал жертва „Жак Фресине“!

— Ако не с минерални залежи, как ще си обясниш това отклонение на компаса?

— Че там действува мощен импулсен магнитен източник, който изменя силовите линии на земния магнетизъм.

— Значи изключваш… — започнах аз, но Евгени ме прекъсна:

— Продължи нататък с фактите, които си събрал. Ще обобщаваме накрая… ако изобщо може да се обобщава.

— Всъщност аз почти свърших. Открих още само едно съобщение. Ще ти го прочета така, както съм го преписал от вестник „Пряпорец“ от 5 април 1916 година.

— Коя година?

— Хиляда деветстотин и шестнадесета.

— Интервалите между твоите „твърди данни“ са много объркани.

— Това е едно от нещата, които ме измъчват. Не мога да открия никаква закономерност в появяването на чудовището. Слушай само: шестнадесета година, двадесет и пета, тридесет и девета, четиридесет и седма, петдесет и трета, петдесет и пета, шейсет и втора и шейсет и четвърта! Колкото и да си играх, не можах да извлека никаква логика от тези дати.

— Добре, старче. — Ще отбележа мимоходом, че аз, „старецът“ Борислав Златков, съм точно двадесет и четири часа по-възрастен от „младежа“ Евгени Белинов. — Сега чети вестник „Пряпорец“.

Разлистих бележника си и намерих страницата, където бях преписал съобщението.

— Да, ето го: „Както ни известява нашият дописник г-н Стамат Пешев от гр. Бургас, завчера на 3 априлий чужда подводна лодка е извършила нападение срещу българския морски бряг. Атаката е била насочена срещу едно ненаселено заливче на север от Зехтин бурун^[130], което тамошните рибари именуват Флуру̀. Изстреляната торпила е вдигнала бял пушлив гейзер, който се задържал няколко минути над морето. Висши военни чинове са изказали предположение, че атаката е дело на руски подводник, погрешил заливчето Флуру̀ с пристанищния порт на Созопол или Бургас.“

— Това ли е всичко?

— Това. Не открих никакви други подробности — кой го е забелязал, на кое място в залива е избухнала „торпилата“, в колко часа, нищо.

— А в архивите на ВМС?

— Изобщо не е отбелязано. Предполагам, че „гейзерът“ е бил видян от местен жител, който е съобщил за него само на господин Стамат Пешев.

Около половин час не проговорихме. Жена ми и детето вече спяха в другата стая и в къщата цареше тишина. През прозореца долиташе далечният отглас на кипящия в големия град живот. Ние пушехме и мислехме.

— Е, какво ще кажеш? — наруших най-сетне мълчанието аз.

— Всичко е много странно — заговори Евгени, след като затисна угарката си в пепелницата и отпи глътка коняк. — Твоето чудовище е някакъв малък технически феномен, старче. Слушай само какви качества притежава: светлина, звук, топлина и електромагнитност. Просто да се чудиш!

— Знаех, че ще изключиш чудовището. Добре. Тогава трябва да приемеш другата хипотеза на полковника: чудовището е човек, по всяка вероятност вредител.

— И тази хипотеза не струва. Липсва й логика. — Изглежда съм направил някаква кисела гримаса, защото Евгени побърза да разясни думите си: — Ако наистина е вредителство, то не е дело на един човек, а на цяла династия вредители. Между шестнадесета и четиридесет и шеста година има почти петдесет години. Следователно вредителският занаят се предава от баща на син, освен ако не е намесен вече и внукът. Второ, на кого служат тези потомствени вредители? До тридесет и девета година включително те вредят на царска България, по предположение в полза на Съветския съюз. След войната обаче те вредят на социалистическа България и в полза на дявол знае кого. Трето, техническите им средства. „Гейзерът“ от шестнадесета година напълно прилича на водния стълб, отворил дупка в търбуха на „Свобода“. Следователно, ако използуват „базука“ или нещо още по-модерно твоите вредители са го имали още в Първата световна война, когато се атакуваше „на щик“, а от самолетите се пущаха ръчни бомби. Немският „танков юмрук“ и съветската „катюша“ бяха измислени през Втората световна война, и то във втората й половина. Значи твоите гениални изобретатели са изпреварили цяла епоха в техниката… за да варят риба в морето или да плашат рибарите с разни допотопни чудовища.

— Не се залавяй за думата „вредител“ — казах аз. — Говори само за „човек“. Няма да отречеш, че качествата на чудовището са дело на голямата техника. А техниката пък е дело на човека.

Евгени се нацупи, сякаш бях изрекъл нещо много обидно или глупаво.

— Всяко разумно човешко действие има своя определен смисъл. Може да е погрешен или нехуманен, но все пак е смисъл. Нямат го действията на лудите, но затова пък лудите не изобретяват такива термо-свето-звуко-магнитни дяволии. Къде е здравият смисъл в употребата на голямата техника, за която говориш? Нападението върху „Свобода“ разбирам — вредителство. Но защо този хитър и умен човек ще използува изобретението си, за да вари риба, да плаши шведи, да прави гейзери или ей така, само да дава материал за сензации на „Зора“ и „Дневник“? Защо ще хаби светлините си през деня, когато те остават незабелязани, а ще ги угаси в девет часа вечерта, когато през юли е още светло? Защо ще използува електромагнитните импулси в ясно време, когато корабите от Маслен нос виждат Емине? Отговори ми на тези въпроси и аз ще вдигна бяло знаме.

— Изглежда се връщаш пак към идеята за чудовището…

— Защо пък не? Чудовището е толкова удобно за обясняване на всичко необяснимо.

Нямаше защо да го измъчвам повече. Евгени очевидно също не можеше да се оправи в онзи лабиринт, в който се лутах и аз самият.

— Какво смяташ да правиш нататък? — попита той след нова порция мълчание.

Вдигнах рамене. Бих искал да имам готов отговор на този въпрос.

— Знам ли? Навярно ще се върна пак в залива. Там поне не бездействувам. Или най-малкото — давам си вид, че върша нещо…

Останки от… бъдещето

Бях излязъл с шлюпката да взема провизиите и бъчвичката вода от рейсовия кораб, когато внезапно пред мен се появи ухилената физиономия на Евгени.

— Хайде, хайде, не се блещи такъв! — подвикна ми той. — По-добре поемай багажите ми.

— Ама ти… какво?…

— Нищо. Взех отпуска и дойдох да я прекарам при тебе. Спомни си, че и Робинзон имаше своя Петкан.

Но когато започнахме да товарим, оказа се, че той е понесъл толкова багаж, сякаш имаше намерение през отпуската да построи на бърза ръка малък завод. Освен раницата с дрехи той носеше още леководолазен апарат и някакви ужасно тежки сандъци с тайнствени съоръжения. Стана така, че когато натоварихме багажа му, лодката затъна до самия ръб, пък и не остана място за втори пътник. Затова Евгени се съблече по гащета, тури перките на краката и с едно „Хайде да те видим, старче, кой ще стигне пръв до брега!“ заплува бързо пред шлюпката, като поспираше само за да подхвърли някоя шега по адрес на гребното ми майсторство.

Ако познавате инженер Евгени Белинов, сигурно няма да се изненадате, че той до вечерта не ми обясни причината на неочакваното си посещение. Просто се забавляваше да дразни любопитството ми с глупости от рода на „Петкан“, „красотата на усамотението“, „далеч от земната суета“ и така нататък. Аз пък му отмъстих, като престанах да го разпитвам и се залових словесно и нагледно да му обяснявам малко познатия кулинарен специалитет — как се пече кефал на шиш: как се подготвя жаравата, как кефалът се нанизва на шиша по цялата си дължина и как после шишът се забива сред жаравата ту от единия, ту от другия му край… Изглежда че моите нерви се оказаха по-устойчиви, понеже, след като изядохме обилно полетия с лимонов сок кефал и изтегнати край тлеещия огън, запушихме традиционната вечерна цигара, Евгени пръв заговори:

— Знаеш ли, старче, ние с тебе сме кръгли идиоти. И не се засягай, но аз те превъзхождам в идиотщината. Да не се оправи в техниката и математиката човек като тебе, който има работа само с кокошкари, махленски клюкарки и пияни скандалджии, е все пак оправдано. Но аз, уж опитен инженер…

Опитах се да имитирам монотонния глас на радиоговорителите:

— След кратък увод в дух на откровеност и справедлива самокритика видният български инженер Евгени Белинов пристъпи към същината на изказването си.

— Когато разглеждахме твоя поменик с „твърдите данни“, ние се препънахме в логиката и не можахме да открием никаква закономерност в появяването на твоето частно чудовище. И знаеш ли къде е нашата грешка? Тя е в това, че броихме наред и лещата, и фасула, и граха…

— Какво?

— Виждам, че нямаш склонност към поетичните сравнения. Добре, ние грешахме, като изброявахме наред и светлините, и ревовете, и белите стълбове вода, и магнитните фокуси на чудовището. А това е първокачествена глупост.

Признавам, че все още бях изпълнен с недоверие. С „твърдите данни“ бях правил толкова комбинации, че не допущах нещо да се е изплъзнало от погледа ми.

— Отлично. Постарай се тогава да поправиш грешката ни.

Евгени измъкна от огъня едно въгленче и с него запали нова цигара.

— Ето какво, старче. С източниците на светлина, звук и електромагнитни импулси ние не можем да се занимаваме. В твоя списък те фигурират само с по едно точно датирано появяване, а от единичен изолиран факт дори и Айнщайн не би могъл да извлече някаква закономерност. Да ти припомня ли тези изолирани факти?

— Няма нужда. Мога и насън да ги изредя: 12 декември 1925 година — магнитни импулси предизвикват катастрофата на „Жак Фресине“; 1 септември 1953 година — професор Малчев слуша рева на чудовището; 18 юли 1964 година — българският Шерлок Холмс Борислав Златков пропуща светлините.

— Точно така, Холмсе. По тези три линии ние сме безсилни да направим нещо. Но с водните стълбове, гейзерите, снарядите и варените риби е друго. Безспорно е, че и петте случая са еднородни по характер — задействуване на свръхмощен топлинен източник. Както виждаш, към тези случаи прибавям и сварените на 3 май 1947 година риби. Наистина тогава никой не е видял водния стълб, но затова пък цялото местно население се е облажило от резултата. Все пак на драго сърце съм съгласен да го изключим, ако липсата на водния стълб те смущава.

— Щом работим с абсолютно твърди данни — да го изключим — предложих аз.

— Добре. В такъв случай остават водните стълбове на 3 април 1916 година, 26 юли 1939 година, 8 февруари 1955 година и 16 ноември 1962 година.

— Мислил съм вече върху това и мога наизуст да ти кажа интервалите между тези четири случая: двадесет и три, шестнадесет и седем години. За да намериш някаква закономерност, трябва да откриеш кратното на тези три величини. Аз не успях.

Преди да продължи, Евгени стана, хвърли нови дърва в огъня и почака да лумнат веселите пламъци.

— Между вредите, които ни е нанесла нашата цивилизация, е и тази, че ние прекалено сме свикнали да уедряваме и закръгляме създадените уж за точност мерки. Например ако говорим за разстояния до два-три метра, ние ги определяме в метри и сантиметри. Но ако разстоянието е, да речем, четиридесет и девет метра и двадесет и пет сантиметра, казваме кръгло петдесет метра. Когато пък работим с километри, ние изпущаме метрите, дори стотиците метри.

— Какво общо има това с моето частно чудовище?

— Че когато работиш с години, ти пренебрегваш месеците и изобщо не помисляш за дните. По тази система ти определяш интервала между 8 февруари 1955 година и 16 ноември 1962 година на кръгло седем години. А всъщност интервалът е седем години по триста шейсет и пет дни, тоест без високосните, девет месеца по тридесет дни и още тринадесет дни. Или другояче казано — 2838 дни. Разликите в часовете не вземам предвид, защото те са ни дадени твърде приблизително.

— Добре, нека са 2838 дни — казах аз. — После?

— После следва малко математика. Започни да се връщаш с по 2838 дни от датата 8 февруари 1955 година, като не забравяш, че високосните години имат по 366 дни. Ще се получат твърде любопитни съвпадения. 2838 дни преди тази дата е 3 май 1947 година, когато Нептун поднесе варени риби на хората от този край. Още 2838 дни назад е 26 юли 1939 година, когато неизвестна подводница изпълни колоните на „Зора“ и „Дневник“. Следващите по обратен ред дати са 18 октомври 1931 и 10 януари 1924 година, когато за зла слука не се е намерил човек, който да забележи водните стълбове. Връщаме се още 2838 дни и налитаме на датата 3 април 1916 година, когато господин Стамат Пешев е видял бял гейзер северно от Зехтин бурун.

— Изключително! — извиках аз. — Просто не мога да повярвам!

— Не ти остава друго, освен да вземеш молив и лист и да провериш. Аз самият поне сто пъти проверих изчисленията си. Името Евгени Белинов не фигурира в списъка на библейските пророци, но мога със сигурност да предскажа, че на 14 август 1970 година тук ще има интересно природно явление — бял воден стълб, от който ще се отделя па̀ра. Съветвам те отсега да си ангажираш място на по-предните редове.

Бях така поразен, че не можех да му отговоря в неговия шеговит стил. Историята с чудовището беше взела неочакван обрат. Затананиках някаква мелодия и Евгени затисна с длани ушите си — певческата ми дарба никога не е намирала признанието на публиката.

— Затвори си човката, старче — проплака Евгени, — или по-добре нека арията ти да премине в речитатив. Прав ли бях, като казвах, че ние с тебе сме кръгли идиоти?

— Смутен съм и объркан — признах аз. — Щом има закономерност, тя е дело на човек.

— Говори по-добре за мислещо същество — вметна Евгени.

— Нека да е мислещо същество, макар че не вярвам закономерността да е измислена от делфин, кон или твоята прабаба — маймуната. Но защо това мислещо същество е избрало такъв чудноват цикъл за машината си? Защо не се е ориентирало към някоя позната величина — месец, година, век? Не съм специалист по история, но не си спомням някой някога да е делял времето на цикли от по 2838 дни. Имаше там някакви индикти^[131], но в края на краищата и те са изхождали от календарната година.

— Втора пакост на нашата цивилизация: изкуствено създаваме абстрактни мерни единици и после се мъчим да натикаме в тях цялата природа.

— Какво искаш да кажеш?

— Че може да има мислещи същества, за които 2838 земни дни да са единица мярка за време — ден, месец или година. Преодолей за малко артериосклерозата си, старче, и си спомни, че годината на марсианците е от 687 земни денонощия, на Юпитер — 4332, а на Сатурн — 10 759.

Погледнах го със смесеното чувство на любопитство и изненада. Не, нито един мускул по лицето му не издаваше несполучлив опит за шегуване. Всичко в него говореше за вътрешно убеждение, достигнато след дълго размишление:

— Не се ли увличаш, младежо? Цвайг беше писал някъде, че „животът обича чудесното, но се скъпи за истинските чудеса“…

— Знам — кимна Евгени. — „Лионска легенда“. А ти чел ли си Кусто^[132], Холмсе? Да? Кусто казва на едно място, че цивилизациите — той има предвид древните цивилизации — са настлали морското дъно покрай бреговете с приказни останки. И двамата знаем, че това е вярно — където да се гмурнеш по нашето крайбрежие, ще се натъкнеш на амфори. Твоето чудовище обаче прави изключение. То е останка от… бъдещето…

Гърлото ми беше пресъхнало от вълнение. Отидох до палатката, наточих от бъчвичката голяма чаша вода и я изпих на бавни глътки. Евгени подвикна откъм огъня:

— По-добре пийни чашка коняк да освежиш въображението си!…

Не се разсърдих на закачката. А наистина бях в такова състояние, че ако не ми беше жал за мене самия, бих си се смял дори повече и от Евгени. Но сега, честна дума, никак не ми беше до смях.

Боже мой, разбирате ли какво ставаше? Покрай суеверието на крайбрежното население и професионалния реализъм на началниците ми от милицията, между които се разкъсвах досега, се нареждаше и една дръзка хипотеза на фантастите. Три обяснения на едно необяснимо явление, а в средата аз, Борислав Златков. Какво трябваше да правя? Как да постъпя? На кое обяснение да дам предпочитание?

— Слушай, Евгени — казах аз, като се върнах при него, — да оставим този библейски иносказателен стил и да поговорим ясно и разбрано. Доколкото схващам, според тебе, чудовището е някакъв уред, машина или изобщо нещо, създадено и оставено от някаква друга, извънземна цивилизация. Така ли е? — Той потвърди с кимване на глава. — А всичките там шумове, светлини и магнити са предварително програмирани системи на сигнализация, която да привлече вниманието на хората върху това „нещо“. — Евгени отново потвърди. — Тогава, обясни ми, ако обичаш, защо това „нещо“ е оставено от представителите на тази друга цивилизация на дъното на морето, а не на някой връх в планината, където може да се види от километри? Когато искаш някакъв предмет да бъде забелязан, ти го оставяш на масата, а не го скриваш в чекмеджето.

— Грешката ти е в думата „оставено“, старче. „Нещото“ не е оставено, а изпратено. То е изпратено на Земята и по някаква чиста случайност е паднало тук, в залива Флуру̀, а не на мечтания от тебе връх. Отново те приканвам да освежиш въображението си. Представи си, че ти си установил живот на деветдесет и деветата планета от съзвездието „Хитър Петър“ на нашата галактика и имаш възможност да изпратиш до нея безпилотен междупланетен кораб с информация за нашата стара Земя и предложение за установяване контакт. Как ще постъпиш? Ясно: ще натовариш кораба със съответната информация и ще го изпратиш. Но това не е достатъчно. Ти трябва да се погрижиш твоето послание да бъде получено. Ако си сигурен, че на деветдесет и деветата планета от съзвездието „Хитър Петър“ цивилизацията е достигнала нашето ниво, тогава е лесно — достатъчен ти е един какъвто и да е сигнал, а може да се мине и без него. Ами ако там животът е още в своята каменна епоха? Или в епохата на религиозния мистицизъм? Тогава? — Евгени отговори сам на въпросите си: — Тогава ти ще снабдиш твоята машинка с такава сигнализация, която в продължение на хиляди години периодически да привлича вниманието на разумните същества върху себе си. Първата и най-проста сигнализация, с която ти ще снабдиш уреда, ще бъде топлинна — веднъж на година, на десет или на сто години контейнерът, съдържащ твоето послание, ще излъчва висока температура, за да предизвиква пожари…

— Пожари? Една напреднала цивилизация не може да известява за себе си, причинявайки нещастия.

— Когато човечеството е брояло няколко стотици хиляди души, изгарянето на пет-шест квадратни километра гора не е било нещастие. То не е нещастие в световен смисъл на думата дори и сега, когато сме няколко милиарда. Искам да кажа, че висшата цел — установяването на контакт с друг свят — си заслужава тази жертва.

— Да, при положение, че контейнерът падне в джунглите на Бразилия. Но ако падне в центъра на Париж?

— Съществуването на Париж само по себе си е гаранция, че земната цивилизация е достигнала такова ниво, което поне приблизително отговаря на техническото съвършенство на контейнера. Париж може да се справи със сигналните му системи и да не допусне пожарите. Но допусни, че контейнерът е паднал действително в джунглите на Бразилия. Там само един пожар, избухващ на равни промеждутъци от време, може да привлече вниманието на човечеството. Втората сигнална система, която ще поставиш на твоя кораб, старче, ще бъде звукова. И тя ще работи на цикъл, различен от цикъла на първата и вероятно по-кратък. Третата система ще бъде светлинна. Четвъртата — импулсно-магнитна. Кой знае, ако си изобретателен, ти може би ще сложиш и пета, и шеста, и десета системи — разни биотокове, телепатични импулси и други дяволии, каквито сега се срещат само във фантастичните романи. И така, ти ще изпратиш твоя звезден кораб. Самият факт, че той ще улучи съответната планета, е вече огромно постижение. А дали той ще падне на някой връх в тамошните Родопи или в морето пред техния залив Флуру̀, това, старче, съвсем не зависи от тебе, а от онзи дядо господ, който се разпорежда с господните работи в съзвездието „Хитър Петър“.

Главните в огъня се сринаха шумно и от тях полетяха хиляди искри.

Иззад морето плахо надникна месечината.

Тайната на залива Флуру̀

Сандъците на Евгени съдържаха апаратура, с която той се надяваше да установим точното място на „чудовището“. Както забелязвате, аз вече поставям „чудовището“ в кавички — след дългия разговор с моя приятел, който ви предадох подробно, аз се убедих, че във фантастичното му предположение имаше страшно много логика… Освен прецизни компаси в сандъците имаше още два теодолита и един непознат за мене уред, наречен шумопеленгатор, с който във военните флоти откривали по акустичен път местоположението на подводниците. Този шумопеленгатор Евгени бе успял да вземе временно от ВМС дявол знае под какъв предлог. Както се досещате, той щеше да ни потрябва, ако дойдеше ред „чудовището“ да се обади със своя рев; компасите щяхме да употребим, ако се включеха електромагнитните му импулси; теодолитите — за засичане на светлинния му лъч. С тези уреди ние устроихме две станции: едната на брега пред палатката, другата — на скалите на нос Коракя. Като го засечем от две точки, „чудовището“ не можеше да остане повече скрито.

С идването на Евгени „красотата на усамотението“ в залива Флуру̀ окончателно приключи. Свършиха и многочасовите безцелни разходки по дъното на залива, както и лекциите ми по печене кефал на шиш — вече нямаше време за подводен лов. Сега ние бяхме претрупани с работа: два пъти на ден проверявахме изправността на уредите, установихме денонощно дежурство за проверяване на компаса и за наблюдение за светлини или звук, започнахме да водим и дневник на наблюденията си. Не си доспивахме, непрекъснатото напрежение ни изнерви, твърде скоро започнахме да чувствуваме умора от програмата, която сами си създадохме.

Евгени дойде в петък, 21 август. В началото на септември по крайбрежието се разрази ужасна буря, която за малко не отнесе лагера ни и не повреди нашите две наблюдателни станции, с които толкова се гордеехме, а вълните достигаха почти до самия вход на палатката ни.

Към седем и половина часа сутринта на 19 септември Евгени разпалваше огъня, а аз подреждах трапезата за закуска. Изведнъж ми се стори, че долавям някакъв особен протяжен звук. Напрегнах слух, после изтичах да предупредя моя приятел, който в това време раздухваше огъня и бършеше сълзите от опушените си очи.

— Нищо не чувам — каза Евгени, след като се ослушва около минута. — Но не се учудвам, старче. Цяла Източна България познава твоя изтънчен музикален слух…

Но четвърт час по-късно, когато вече пиехме чай от алуминиевите си канчета, аз отново чух чудноватия звук. Срещу мен Евгени трепна и ръката му с канчето някак неестествено увисна във въздуха. Застанали неподвижно, вкаменени от напрежение, ние се заслушахме.

„Чудовището“ ревеше!

По-късно неведнъж бях разпитван, много хора — учени, служебни лица, приятели — искаха да им опиша този „рев“. Никога не успях да го направя — тези звуци не могат да се опишат. Около нас тогава се носеше някаква странна музика, каквато никое човешко ухо не е слушало; някаква музика без мелодия, неизразима хармония от звуци, непривичен и неописуем ритъм. Тази музика беше безспорно красива и вълнуваща, но не зная някаква позната величина, за да я сравня; тя приличаше само на себе си и на нищо друго. Не съм специалист и като ученик не можех да се отърва от поправителни изпити по пеене, а цялата си „музикална култура“ дължа на радиото, на двадесетина концерта на Варненския симфоничен оркестър и още толкова представления на нашата опера. Все пак надявам се, че няма да сгреша много, ако кажа, че долавях стройното съзвучие на хилядогласен орган, над който понякога надделяваха нежни цигулки, арфи или непознати за мене духови инструменти. Тази музика беше над нас, около нас и в самите нас. Тя се лееше като широка река, увличаше ни в потоците на неземните си звуци, обливаше ни със струите на своята божествена хармония. Да, именно божествена — това го казвам аз, капитанът от Народната милиция. Отговорете вие: може ли да се опише такава музика?

Не зная колко време сме престояли така вцепенени. Може да е било минута, може — цяла вечност. Има състояния, които не могат да се измерят с нашите обикновени човешки мерки.

После изведнъж се събудихме. Евгени се втурна към шумопеленгатора, надяна слушалките на ушите и улови командните копчета. Аз пък се хвърлих с дрехите в морето и се потопих под повърхността. Сега музиката се чуваше много по-ясно. Звънлива, прозрачна и ведра, тя беше навред около мене. Струваше ми се, че нейният източник е само на една ръка разстояние от мене. Изтичах да взема шнорхела^[133] си и отново се хвърлих във водата. Бях ненаситен в жаждата си да слушам тази вълшебна и упойваща хармония. Моля ви, не ми се смейте и не ме упреквайте, че съм забравил задълженията си. Поне почакайте още малко. Доколкото разбрах, тази музика скоро ще бъде излъчена от Радио София и всички земни радиостанции ще я препредават. Послушайте я и едва тогава ме упрекнете, ако можете…

Евгени ме повика при себе си. Той беше определил точната посока на звука и сега искаше да използува продължаващото действие на звукоизточника, за да открие точното му местонахождение. Ние внимателно монтирахме шумопеленгатора на кърмата на шлюпката, Евгени се настани със слушалки на ушите при него, а аз улових веслата. Гребях плавно, безшумно и равномерно, като следвах едносричните указания за посоката, които получавах от Евгени. Едва бяхме изминали двадесетина метра, когато откъм заставата на Маслен нос се разнесе изстрел, а след малко към нас полетяха едновременно три червени ракети — уговореният сигнал, че и там са чули „рева“ на „чудовището“. Но ние бяхме забравили нашия ракетен пистолет и не можехме да им отговорим, че сме разбрали съобщението им. Затова на всяка минута от заставата изстрелваха към нас по три ракети, сякаш с тях символично поздравяваха тази величава среща на две цивилизации.

Излязохме от залива и изминахме още стотина метра. Няколко минути Евгени търси точното място, после извика пискливо:

— Пусни буя^[134]!… Чуваш ли? Точно над него сме. Пусни!…

Хвърлих буя (от месец той стоеше готов в лодката) и се уверих, че котвичката му се е закачила здраво за дъното. После загребах към брега. Когато бяхме по средата на разстоянието, музиката изведнъж престана. Евгени свали слушалките, погледна часовника на ръката си и каза с пресилено спокойствие:

— Единадесет часът и три минути.

Машинално погледнах и моя часовник. Напълнил се с вода при непредвидената ми сутрешна баня, той беше спрял, а стрелките му сочеха точно осем часа.

На брега ни чакаха двама задъхани войници от заставата — бяха изминали пътеката до нашия лагер в бърз бяг. Обясниха ни на пресекулки, че всички в заставата били много разтревожени, дето не отговаряме на сигналите им. Видели ни в лодката, но помислили, че може да сме излезли за риба…

Изстреляхме една зелена ракета, за да успокоим приятелите си от заставата, после почакахме двамата войници да починат и ги взехме като гребци в шлюпката, а ние приготвихме леководолазните си съоръжения. Морето беше гладко и спокойно; за такова море рибарите казват, че „мравките ходят да пият вода“. Отидохме до буя и спуснахме лота^[135] — дълбочината беше тридесет и четири метра. Екипирахме се, за последен път повторихме уговорките си и скочихме във водата.

Приближихме буя и заслизахме по въжето му. Пет метра… десет… петнадесет… Когато стрелката на дълбокомера показваше осемнадесет метра, ние изведнъж спряхме стъписани — откъм дъното ни посрещаше някаква червена светлина? Разбирате ли? Светлината беше червена! Трябва да сте леководолази, за да разберете вълнението и учудването ни. В дълбините на морето няма червен цвят. Червените лъчи на спектъра първи се поглъщат от водата и още на пет метра под повърхността се загубват за човешкото око. По-надолу дори и кръвта изглежда зелена! А нас ни посрещна яркочервен, пурпурен лъч… При това още шестнадесет метра ни деляха от дъното!

Ние се отклонихме и заплувахме хоризонтално, като описахме един широк кръг около въжето на буя. Така открихме второто „чудо“ на „чудовището“ — червеният лъч ни следеше, движеше се заедно с нас, сякаш беше някакво пламтящо око, което не изпущаше нито едно наше движение!

Посъветвахме се с жестове и продължихме да се спущаме. Когато бяхме на около двадесет и пет метра дълбочина, пред нас се появи то, „чудовището“.

Представете си един грамаден детски снежен човек, но направен изцяло от метал. Тялото му представлява изправен цилиндър с диаметър един метър и височина около три. Горе, на мястото на главата, е закрепено метално кълбо с четири, диаметрално разположени матови прозорчета. Дали именно от тях не се появяваха понякога онези мощни лъчи, които пронизваха тридесетметровия слой вода, за да се видят далеч на сушата? От горната страна, на темето на „главата“, има още едно прозорче, от което се излъчваше червената светлина, която ни следеше. На „гърдите“ и „гърба“ на тялото се намират два матови четириъгълни прозореца, които ми напомниха екрани на телевизори, а на мястото на „ръцете“ — няколко дюзи със златисти филтри. Ето това беше „чудовището“ от залива Флуру̀ — тромаво и наглед трогателно безпомощно.

Понечих да приближа до „чудовището“, но Евгени ме спря с нетърпящ възражение жест. Разбрах го веднага — ние неведнъж бяхме говорили, че пратеникът от другия свят освен със сигнални, навярно е снабден и със защитни системи за предпазване от нападение в случай, че земното човечество е още в стадия на примитивната техника или в другия по-късен стадий, когато всяко необяснимо нещо бива унищожено като „изчадие на дявола“; той е предназначен за хора с високи технически знания, които ще съумеят да открият и неутрализират тези опасни за невежите предпазни системи. Червеният лъч, който продължаваше да не изпуща нито едно наше движение, потвърждаваше предположението ни.

Ние се повъртяхме няколко минути около „чудовището“ и върху бялата си целулоидна плочка аз му направих две подробни скици. Преди да тръгнем към повърхността, ми хрумна още нещо. Взех непромокаемото си фенерче и с бледия му жълтеникав лъч осветих госта от далечния свят. Резултатът беше поразителен: червената светлина за пръв път се отклони от нас и се съсредоточи върху фенерчето, а на единия екран се появиха някакви непонятни и бързо сменящи се фигури — електронният мозък на „чудовището“ мислеше и преценяваше…

Тайната на залива Флуру̀ бе престанала да съществува.

Ние махнахме с ръка на „чудовището“ за сбогом и полека изплувахме нагоре, изпратени от светлината на неговото червено око…

Епилог или начало

Веднага отидохме с шлюпката до заставата. Чрез военната телефонна линия се свързах с полковник Шивачев и му докладвах за невероятното ни откритие. Той ме изслуша търпеливо, като само от време навреме не успяваше да сподави възклицанията си, после дълго мисли мълчаливо и накрая ме поздрави за успеха. Стори ми се, че в гласа му долових добре прикрити нотки на съмнение. Не се засегнах — обратното щеше да бъде просто неестествено. Помолих го спешно да занимае най-висшите държавни органи и да предизвика изпращането на експедиция от научни работници и специалисти, разполагаща с необходимата техника. Обеща да го направи и ми предложи да приключа моята робинзониада.

— Дума да не става, другарю полковник — отговорих аз веднага. — Положих толкова труд и време да открия „чудовището“. Сега няма да мръдна оттука, докато не го видя вързано на синджирче, както вие предсказвахте. Ще стоя и ще го пазя!

Той се засмя. Добре, нямал нищо против.

— Но и на мен не ми се стои още дълго тука. Затова, моля, побързайте да пратите експедицията.

— Обещавам, Златков. Ще отлетя още днес за София и ще уредя работата. А после ще дойда да ви правя компания като Петкан…

— Съжалявам, другарю полковник, но, както знаете, при мене щатът на Петкан е зает от инженер Евгени Белинов, истинския откривател на „чудовището“.

— Нищо — отново се засмя той. — Тогава аз ще играя папагала Пол!

Евгени и аз обядвахме на заставата, където този ден цареше небивало оживление. В чест на „чудовището“ и неговите откриватели командирът даже отпусна по чаша вино и това още повече повиши настроението. Следобед двамата с Евгени пак се натоварихме на нашата черупка и лениво загребахме към Флуру̀.

— И така, приключението завърши — казах аз по едно време. — Не се ли чувствуваш щастлив? В края на краищата заслугата е главно твоя…

Приятелят ми не отговори. Погледнах го. Лицето му изразяваше всичко друго, но не и щастие.

— Какво, не си ли доволен? — подех отново. — Успяхме да докараме нещата до щастлив епилог. Съвсем като на кино.

— Епилог или начало? — запита в отговор Евгени.

— Честна дума, не разбирам за какво начало говориш. Останалото е само техническа работа.

Един делфин изскочи от морето на стотина метра от нашата лодка и след секунда шумно плесна във водата. Евгени отпусна греблата и няколко минути наблюдава веселата игра на делфина.

— Има нещо, което не съм ти казал досега, старче — заговори той най-сетне. — Един въпрос, чийто отговор очаквам с болезнено любопитство. Господин Стамат Пешев е видял белия гейзер на 3 април 1916 година. Ако се върнеш още 2838 дни назад, ще получиш датата 30 юни 1908 година.

— Е? Какво от това?

— Нищо ли не ти напомня тази дата?

Помислих, после се плеснах по челото с толкова енергично движение, че лодката едва не се прекатури.

— Да, разбира се. На 30 юни 1908 година е паднал „Тунгуският метеорит“!

— Именно — кимна Евгени. — „Тунгуският метеорит“, за който досега са изказани поне десетина хипотези: метеорит, катастрофа на атомен звездолет, комета, опашка на комета, леден къс, лазеров лъч и какво ли още не.

— Изглежда че си склонен да се върнеш към хипотезата на Казанцев за звездолета — подхвърлих недоверчиво.

— Защо пък не? — отговори той сериозно. — Съвпадението в датите може да е случайно, но е повече от многозначително.

„Дяволското течение“, което тук минава съвсем близо до брега, подхвана шлюпката ни и бавно я понесе назад към Маслен нос, но ние не посегнахме към греблата.

— На времето учените отхвърлиха теорията на Казанцев — рекох аз замислено.

— Но ние не сме учени и затова ни е позволено да фантазираме и мечтаем. Представи си, старче, че един звезден кораб лети през пространството към нашата планета. Той е преодолял безброй опасности, но на хиляда или сто хиляди километра екипажът изведнъж разбира, че поради повреда корабът не ще може да се приземи, а ще се разбие при падането. Катастрофата е неизбежна. Спасяването на екипажа — изключено. Тогава какво да правят? Те знаят, че по-важно от живота им е изпълнението на върховната цел — установяването на контакт със земните хора. Щом не могат да го установят лично, те ще го направят косвено, чрез техниката. Затова те зареждат с информация един контейнер — същият, който по-късно ще получи името „чудовището от залива Флуру̀“ — и го катапултират. Какво се случва нататък? Звездолетът и контейнерът летят с една и съща скорост, но по самостоятелни траектории. Звездолетът се разбива в Сибир, а с незначителна разлика във времето контейнерът плавно пада в морето пред залива Флуру̀.

— Дръзка хипотеза, но, дявол да го вземе, нелишена от логика — тихо вметнах аз.

— Тогава да продължим нататък. Каква е информацията, която се съдържа в контейнера? Могат да се изброят хиляди неща, но три са абсолютно сигурни: метод за разбиране езика и разчитане писмеността на разумните същества, които изпращат информацията, сведения за тяхната далечна планета и точно описание на звездолета, преодолял безкрая на вселената, включително данни за летателната му способност и за причината на катастрофата. И после? Нима човечеството ще се задоволи да разчете информацията и да я остави „към дело“? О, не! На човечеството никога не е липсвала дързост във вечния му стремеж да открие и покори неизвестното. То ще се възползува от информацията, за да създаде свой звездолет и да го изпрати по обратния път към непознатия чужд свят. Смели хора, които да предприемат това рисковано пътешествие, винаги ще се намерят. — Срещнах погледа на Евгени. В очите му грееше възторжена възбуда. — Е, сега отговори ти, старче, в епилога ли сме или в началото?

Обяснения на морските термини

Акостирам — установявам плавателен съд на пристанището.

Бак — носова част на горната палуба.

Бал — мярка за определяне силата на вятъра и вълнението.

Банка — отделно лежаща морска плитковина.

Батискаф — подводен кораб за достигане най-големите океански дълбочини.

Борд — страничната стена на корабния корпус.

Боцман — старши матрос.

Бриз — морски вятър, който денем духа към сушата, а нощем — към морето.

Буй — плаващ воден знак; шамандура.

Ванти — въжета, които крепят мачтите на кораба.

Ватерлиния — черта на борда на кораб, до която той нормално потъва във водата.

Вахта — дежурство на кораб; вахтен — матрос, който носи вахта.

Веха — плавок с флагче или друг забележим знак.

Вимпел — малко (обикновено триъгълно) флагче на плавателен съд.

Винч — корабна торавоподемна машина; корабен кран.

Възел — морска мярка за скорост, равна на броя на изминатите мили за един час.

Грунт (грунд) — повърхността на дъното.

Дебаркирам — свалям войски от кораб на брега.

Девиация — отклонение на компасната стрелка от магнитния меридиан в резултат на действието на корабния магнетизъм.

Док — пристанищно съоръжение за поправка, пребоядисване и почистване на подводните части на кораби.

Драга — земесмукателна помпа.

Дрейф — оставяне на плавателния съд да се движи под влияние на вятъра или течението.

Ехолот — електрически уред за прецизно измерване на морските дълбочини.

Илюминатор — кръгло прозорче с дебело стъкло на кораб, яхта и пр.

Кабелт — морска мярка за разстояние, равна на 1/10 от милята или на 185.2 метра.

Катер — малък кораб за къси плавания.

Каюта — отделно помещение за пътници или команден персонал на плавателен съд.

Каюткомпания — общо помещение за пътниците, а на военен кораб — за командния състав, в което почиват, обядват и пр.

Кей — място в пристанището, където спират корабите.

Кил — долната заострена надлъжна част на кораб или лодка.

Крен (накреняване) — наклоняване на плавателен съд по надлъжната ос.

Кубрик — общо спално помещение на кораб, на който няма отделни каюти.

Кърма — задната част на кораб или лодка.

Леери — опънати стоманени въжета, които служат за перила на кораб.

Лодбалки — железни греди по бордовете на кораб, извити в дъга нагоре, служещи за издигане и спущане на лодки.

Лот — прост уред за измерване водна дълбочина, състоящ се от оловна тежест и въженце, награфено през един метър.

Лоция — помощна мореплавателна книга, в която е дадено подробно описание на крайбрежието — дълбочината, грунта, теченията, и хидрометеорологическа справка за района.

Люк — отвор върху палуба на кораб за слизане, за товарене и пр.

Маркер — малък плавок, снабден с корда и котвичка, използуван от леководолазите за отбелязване определени места от дъното.

Мауна — голяма лодка за пренасяне стоки до параход, който не може да приближи пристанището.

Мезоскаф — подводен кораб за достигане средните океански дълбочини (800–1200 метра).

Морска миля — морска мярка за разстояние, равна на една минута от меридиана при 45 градуса ширина или 1852 метра (за разлика от земната миля, която е равна на 1609.35 метра).

Отсек — отделение вътре в кораба, образувано от водонепроницаеми прегради. Когато поради авария в някой отсек попадне вода, благодарение на преградите тя не може да напълни целия кораб и той не загубва плавателността си.

Палуба — горната повърхност на плавателен съд.

Пирс — лек пристанищен мост, изграден върху набити в дъното греди.

Пластир — средство за временно затваряне на пробойна на кораб.

Понтон — лодка или друг плаващ съд за закрепване върху него на мост или друго съоръжение.

Пробойна — дупка, пробив, продупчено място в корпуса на кораб при авария.

Променад-дек — палуба за разходка на кораб, обикновено закрита.

Рубка — кабина със специално предназначение (за управление, радарна или радиослужба и пр.).

Рул — кормило на кораб; рулеви — матросът, който е на руля.

Секстант — оптически астрономически уред за определяне географското положение по височината на слънцето или звездите над видимия хоризонт.

Склонение — отклонение на компасната стрелка от магнитния меридиан вследствие земния магнетизъм.

Склянка — корабна камбана.

Траверс — посока, перпендикулярна по отношение курса на кораба.

Трап — корабна стълба.

Трюм — помещение в долната част на кораб за машините, складовете за гориво, за храна и т.н.

Фалшборд — продължение на бордовата стена над нивото на палубата, което служи като парапет.

Фарватер — безопасен път за плавателни съдове, обикновено определен със знаци.

Шквал — краткотраен (обикновено до половин час), но много силен вятър, който предизвиква опасни морски бури.

Шлюпка — гребна лодка, приспособима и за плаване с платна.

Щил — тихо време; пълно затишие на морето.

Щорм — морска буря.

Допълнителна информация

$id = 5016

$source = Моята библиотека

Издание:

Цончо Родев. Съкровището на Лизимах, 1966

Редактор: Антон Дончев

Художник: Симеон Венов

Художествен редактор: Иван Стоилов

Технически редактор: Лазар Христов

Коректор: Емилия Кожухарова

Издателство „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“, София 1966 г.