Иван Вазов
Нови екове

О, знам, че мойте нови песни

ще отлетят безследно; знам,

че отзив слаб на час голям,

те ще заглъхнат пак безвестни.

О, знам, че мойте песни веч

на есента цветя са бледни,

на есента листа последни,

що вятър ще отвей далеч.

Но що от туй? Аз пея пак!

Душа ми пей въпреки мене…

Попитай, що шумти и стене

при буря глухия букак?

Защо и птичка с звучен клик

денят здрависва, кой се ражда,

защо и екът се обажда

в леса на всякой гръм и вик?

Не конница — морски

вълни побеснели,

сонм зверове горски

от гняв пощръклели;

не конница — буря

от бесни демони,

що всичко катуря

ил тъпче, ил гони;

не конница — хала

от саблен звек, блясък,

от цвил, ура — цяла

от топот и трясък,

блян вихрен понесен

над степ ековита,

ужасната песен

на конски копита!

Не конница — лава

в димящи талази,

в прах, гръмот и слава

летящи витязи!

О, руси, о, братя славянски,

защо сте вий тука? Защо сте

дошли на полята балкански

немили, неканени гости?

Желали би вас възхитени

да срещнем со сълзи и с китки…

Но идете вий настървени,

на грозни зовете ни битки!

Желали би вас да прегърнем

и тоз път сърдечно, горещо.

Но взорът ви свети зловещо…

Как ръце сега да разгърнем?

О, руси! Аз друг път ви славях

за подвиг велик и чудесен,

високо ви лґкът поставях

във мойта душа, в мойта песен!

Вий някога знаме Христово

развяхте за благо човешко —

строшихте ни игото тежко,

а днеска ни носите ново!

И пак не ви мразим (не крия:

обича ви още народа);

но любим и свойта свобода,

стократно пµ любим я ния.

За тоз кумир ние се бием

и с чужд, и със близък упорно

и няма ний врат да превием

пред никакво иго позорно!

О, колко ви, братя, жалея!

О, как би желал, братя клети,

свобода и вам и за нея

кат нас да живейте и мрете!

Люлката на първото ни царство,

първо падало на Аспаруха

в бляна мъ към силно господарство,

чий меч бляскал над степта ти глуха —

Добруджа! Земя на жито, паши

прешироки, на полета плодни,

днес и лаври раждаш благородни,

лаври за борците горди наши!

Де им меча спомен не остави?

Де не им ечаха тям урата?

Де се знамето им не прослави,

водяйки след себе свободата?

На юг война — на север пак война.

Талази вражески бухтят, ревът

и блъскат се в гранитната стена

на нашта яка гръд.

О, боже, чуй молбата ми: бъди

баща, заслон на моя клет народ!

Велик е той в великите беди,

в борба на смърт, живот.

Аз вярвам в теб и в твоя прави съд,

и в правдата на твойте небеса,

че в милостта си, както и в гневът,

ти правиш чудеса.

Пази ни, слаби сме по брой и ръст —

духът ни само крепка е скала…

О, боже, лек да бъде наший кръст,

ти давай ни крила.

Виж, гънем се под тежкия товар

на подвига си; кръв се лей без край

из нашта гръд. О, нов прати ни жар

и нова мощ ни дай!

Недей допуска лаврите ни ти

да се покрусят — лаври чисти кат роса,

нахалост да отидат жертвите свети,

от храброст чудеса.

Чуй, боже, майките, чуй техний вик

за помощ, чуй ти вопъла ни слян,

чуй тоз народ — герой и мъченик, —

цял в кръв облян,

цял в кръв облян в ужасната борба

с врази безброй: през тежки векове

той теб вверил бе своята съдба —

и днес те пак зове.

Крепи го, боже, в подвига му свят —

за твойта милост е достоен той:

виж как е чист и прав, и как е млад —

пази го, боже мой!

Пак победи! Пак усилья

с нови лаври увенчани!

Пак великий дух окриля

ратниците-урагани

рицарите благородни

на велики идеали

из балканите свободни

орли на бой полетяли,

стяг издигащи победен

при Дойран, при Вардар мътни

и при Черна, с дъх последен

бранящи завет безсмъртни.

Храбреците вихрокрили,

легендарните витязи…

Но, деца народни, мили,

има ли слова за вази

толкоз силни и отбрани

да възславят доблестта ви?

И днес в нашите балкани —

толкоз рози за чела ви?

— Защо камбана бие, мамо,

тъй жално? — Чедо, за мъртвец,

със лавров украсен венец,

умрял за Македонья тамо.

— Кого погребват? Кой е той?

        — Един герой.

— Защо камбана, мамо, бие

тъй радостно, тъй силно днес?

— Тоз звън обажда драга вест.

— Какво, о, мале? — Синко драг,

        победа пак!

— Къде така с ура и с песни

вървят войници и сега?

— Отиват, чедо, без тъга

в борбата да се фърлят бесни.

— В борба с кого — кажи ми пак?

        — С нов, синко, враг.

— От Добруджа гърмеж топовен

пристига, мамо, като зов

за плач, ох, тъй е той тъжовен!

— Мъртвец един заравят нов.

— Ах, кой ще бъде там заровен?

        — Една любов!

Завоят на Черна! O, име печално,

о, спомен тъжовен за жертви безбройни!

O, гроб ненаситен, погълнал безжално

сърца на витязи крилати и знойни!

Завоят на Черна! Каква скръб дълбока

и гордост свещена се буди в духът ни

за дивни усилья в борбата жестока,

за подвизи славни, за лаври безсмъртни!

Завоят на Черна! Възторг безконечен

на вяра и младост, на духове смели.

Българьо, гордей сс! Увий венец вечен

на твойте герои при Черна умрели!

Възкръсна Полша, а ти загина,

дойде свобода, а ти замина.

Казах ли право? Не, полски сине:

не гасне слънце, духът не гине.

Ти жив си вечно в умът, в сърцата,

смърт на безсмъртие не е позната,

ни на тоз, който цял свят сладеше,

който ни даде „Камо грядеши!“

Охулиха те злобно враговете,

прокле те лицемер и фарисей,

но твоята съдба по-ярко свети:

Българио, живей!

Жестоки рани те покриха, злото

извика с радост: „Тя ще угасней!“

Но ти издигна гордо пак челото —

Българио, живей!

„Да мре! — решиха на съвет събрани

вразите, — щом за себе по милей!…“

Но ти каза: „Не ща да мра, душмани!“ —

Българио, живей!

Дене, ноще вие

смърт грозна при Черна,

в дим огнен се крие

зарята вечерна.

Дене, ноще — бури,

в небето — пожари,

тресят се клисури,

поля и чукари.

Реве, бучи ада

въз мощ вдъхновена,

желязо напада

идея нетленна;

все страшни, все нови,

пред вихрове бесни

стена от ножове.

Орел прелетял би

над тях — не човекът,

не стонове, жалби —

„Ура!“ носи екът.

Бой на луда хала

с гороломна сила —

България цяла

там очи вперила!

Войната гърми, а тук вести

пристигат за лаври все нови,

пристигат с тях вести злочести

за нови, все нови гробове,

за сили от смърт покосени

и младости йоще в разцвета,

за кърви юнашки разлени

по страшните бойни полета!

Отечество, ти си всевластно;

кой смей да роптай, да запитва?

Сърцето ми стене безгласно,

душата ми шъпне молитва.

Скръбта народна казва ми: „Жалей!“

Народният възторг крещи: „Ликувай!“

Светите жертви думат ми: „Тъгувай!“

Победата ми властно вика: „Пей! —

надежди, бодрост в дух народен вкарвай!“

Съмненьето нашъпва ми: „Потрай —

грядущето що носи, не се знай!“

А провиденьето ми казва: „Вярвай!“

Историята наша е богата —

историята на новите ни дни, —

едва ли миру друга е позната

по толкоза бури, бездни, висини!

Какви преломи, трусове, преврати,

народе, преживя! Какви борби

отчаяни и устреми крилати

имà — какви нечувани съдби!

Дали по някакъв закон върховен

ти трябва в бури да растеш, вирейш?

Или живот пропуснат в сън вековен

решил си в кратък срок да изживейш?