Навред зелено: лесове,
гори, гори до кръгозора,
зелени чуки, долове,
в зеленина потъва взора;
в зелено къпят се очите,
в зелено къпи се душата,
смарагдени са планините
и сенките, и светлината.
Зелени красоти, омая!
Кипи живот във сила мощна.
Вред рай зелен! О, вред все тая
природа царствено-разкошна!
Цяла нощ гърмя, светка̀
небосвода разярени,
над главата ми треска̀ —
над бърдата озарени.
И аз, буден, все стоях
на прозореца, внимавах,
в сладостен и тайнствен страх
дивна гледка съзерцавах:
адский блясък на нощта,
феерията на свода,
на сърдитата природа
демонската красота.
Сънувах, че съм умрел
и че закопали мене
някъде във тоз предел,
под тез дъбове зелени.
И не беше мойта смрът
вечна с тоя свят раздяла:
мъртва бе едната плът,
а душата бе остала.
И долавях в гроба свой
глухий ромон на реката,
слушах нощния покой
и дъхът на планината;
как над гроба ми зелен
стъпки лекички нагазват
и аз слушах как над мен
самодивите приказват…
И душа ми като в храм,
в храм надземен и чудесен,
продължаваше и там
недопятата си песен.
Навел се здравец над вълните
и те го пръскат с росен прах,
израсъл тъмен бор в скалите —
здрависва пътника от тях;
литна̀ орел над върховете,
потъна скоро в свода син,
обадиха се ековете,
събудени от вик един;
събудиха се и мечтите
за минали и бъдни дни,
избликнаха от гръд сълзите,
обляха тия планини.
Войник във отпуск из долът
с мома приказва хубавица —
деца на тоз планински кът:
той — млад орел, тя — гургувица.
Какво й разправя мил герой?
За свойта ли любов гореща,
или за някой страшен бой,
де ад и смърт имал насреща?
Той маха силно със ръце,
тя руменей и се вълнува…
Внезапно с пламнало лице
сграбчи я той и зацалува.
Юначе, гълтай радостта,
дор младо сърце в гърди гука:
ти там прегръщал бе смъртта —
прегръщай пък живота тука.