Артър Конан Дойл
Шерлок Холмс престъпник

I
Шерлок Холмс престъпник

Години изминаха от събитията, за които ще разкажа, и все пак го правя с известно колебание. За дълго време, дори да бях проявил крайно благоразумие и сдържаност, ми беше невъзможно да изнеса фактите. Но сега, главното заинтересувано лице е недосегаемо за човешките закони и за случката може да се разкаже по такъв начин, че никому да не навредим. Този разказ включва едно крайно забележително приключение в живота на Шерлок Холмс, както и в моя. Читателят ще ме извини, ако скрия датата или някой и друг факт, чрез който той би могъл да установи кога точно се е случило това. Ние с Холмс бяхме излезли на разходка. Завърнахме се в къщи към шест часа. Беше студена мразовита зимна вечер. Когато Холмс запали лампата и светлината падна върху масата, там лежеше някаква визитна картичка. Той хвърли поглед към нея и като възкликна с отвращение, я захвърли на пода. Вдигнах я и прочетох:

Чарлс Огъст Милвъртън
Айлдорф Тауърс
Хампстед

— Кой е той? — попитах аз.

— Най-лошият човек в Лондон! — отвърна Холмс, като седна и простря краката си пред огъня.

— Има ли нещо на гърба на картичката?

Аз я обърнах и прочетох:

„Ще ви посетя в 6.30 ч. сл. пл.“

— Хм! — каза Холмс. — Изпитваш ли някакво страхотно чувство на погнуса, Уотсън, когато стоиш пред змиите в зоологическата градина и гледаш тези плъзгави, огъващи се, отровни твари, с техните мъртвешки очи и злобни, сплескани глави? Ето какво впечатление ми прави Милвъртън. Занимавал съм се с пет убийства в своя живот, но дори и най-грозното от тях никога не ми е вдъхвало такова отвращение, каквото изпитвам към този човек. И все пак, не мога да се отърва от него — той е дошъл тук по моя покана.

— Но кой е той?

— Ще ти разправя, Уотсън. Това е царят на изнудваните. Небето му помага, а още повече жената, чиято тайна той знае и чиято репутация е в негова власт. С усмихнато лице и със сърце от мрамор Милвъртън стиска, стиска, докато те изцеди докрай. Той е гениален в своята област. Щеше да се прослави, ако се занимаваше с честен труд. Неговият метод е следния. Той разпространява слуха, че е готов да заплати значителни суми за писма, компрометиращи хора с голямо състояние или високо обществено положение. Стоката получава не само от предатели слуги и прислужнички, но често и от елегантно облечени негодници, спечелили доверието и предразположението на лековерни жени. И той не е скъперник. Случи ми се да науча, че е платил седемстотин лири стерлинги на някакъв лакей за една бележчица от два реда, която после довела до провалянето на благородна фамилия. Всичко, което е на пазара, отива в ръцете на Милвъртън. И в този град има стотици хора, които пребледняват като чуят неговото име. Никой не знае, къде може да попадне ръката му, защото той е достатъчно богат и крайно хитър, за да изкарва парите си с честен труд. Той би пазил една бележка с години, само за да я използва в момент, когато случаят е най-благоприятен за него. Той е най-лошият човек в Лондон.

Рядко бях чувал своя приятел да говори развълнувано.

— Но, разбира се — казах аз, — рано или късно този човек би трябвало да попадне в лапите на закона?

— Теоретически — без съмнение, но на практика — не! Какво ще спечели една жена, например, ако го вкара в затвора за няколко месеца, щом животът й ще бъде съсипан след това. Неговите жертви не смятат да си отмъщават. Ако някога той изнуди невинен човек, тогава наистина ще можем да го пипнем. Но той е хитър като дявола. Не, не! Трябва да открием други пътища за борба срещу него.

— А защо е идвал?

— Защото една високопоставена дама е поставила своята нещастна съдба в моите ръце. Това е лейди Ива Блакуел, най-красивата дебютантка през този сезон. След две седмици тя ще се венчае за граф Дейвънкорт. Онзи демон притежава няколко неблагоразумни писма — неблагоразумни, Уотсън, и нищо повече от това — писани до някакъв беден младеж от провинцията. Но те са достатъчни, за да направят брака невъзможен. Ако тя не му заплати една огромна сума, Милвъртън ще изпрати писмата на графа. Натоварен съм да се среща с него и да се споразумеем.

В този миг долу на улицата се чу шум. Погледнах през прозореца видях един разкошен автомобил. Лакей отвори вратата и от него слезе дребен пълен човек, с рошаво астраганено палто. Една минута по-късно той беше в стаята ни.

Чарлс Огъст Милвъртън бе петдесетгодишен, с голяма глава, обло, пълно голобрадо лице, вечно замръзнала усмивка и остри, сиви очи, светещи иззад широки очила със златна рамка. Гласът му беше толкова мазен и благ, колкото и физиономията му. Той изказа съжалението си, задето не ни намерил при първото си посещение.

Холмс не пое подадената му ръка. Той го гледаше строго. Усмивката на Милвъртън стана по-широка. Той повдигна рамене, свали палтото си, сгъна го много внимателно, постави го върху облегалото на един стол и тогава седна.

— Този джентълмен? — каза той, като махна небрежно към мен. — Благоразумно ли е? Добре ли е?

— Доктор Уотсън е мой приятел и съквартирант.

— Много добре, господин Холмс. Възражението ми е само в интерес на нашата клиентка. Работата е тъй деликатна…

— Тогава можем да започнем. Казвате, че действате от името на лейди Ива. Упълномощен ли сте от нея да приемате моите условия?

— Какви са вашите условия?

— Седем хиляди лири стерлинги.

— Или?

— Драги сър, болезнено е да говорим за това. Но ако парите не ми бъдат платени до 14-ти, безсъмнено на 18-и няма да има никаква сватба.

Неговата нетърпима усмивка беше безкрайно самодоволна.

Холмс помисли малко.

— Аз, разбира се, зная добре съдържанието на писмата. Моята клиентка ще направи това, което я посъветвам. Ще й предложа да разкаже цялата история на бъдещия си съпруг и да се надява на неговото великодушие.

Милвъртън се изкикоти.

— Вие очевидно не познавате графа! — каза той.

От смущението, което се изписа по лицето на Холмс, можах да заключа, че го познава достатъчно добре.

— Какво толкова има в тази писма?

— Те са жизнерадостни, много жизнерадостни — отговори Милвъртън. — Дамата е била очарователна кореспондентка, но уверявам ви, граф Дейвънкорт съвсем няма да ги оцени. Както и да е, тъй като вие сте на друго мнение, ще оставим нещата в това положение. Чисто търговска работа. Ако сега мислите, че ще е добре за клиентката ви тези писма да бъдат предадени в ръцете на графа, тогава вие наистина ще бъдете достатъчно глупави да откажете да платите една толкова голяма сума, за да си ги получите обратно.

Той стана и взе астраганеното си палто.

Холмс беше пребледнял от гняв и огорчение.

— Почакайте малко! — каза той. — Много бързо си отивате. Ние несъмнено ще се постараем да избегнем скандала, случаят е много деликатен.

Милвъртън отново седна.

— Бях уверен, че ще стигнете до това заключение — каза доволно той.

— Обаче, лейди Ива не е богата — продължи Холмс. — Уверявам ви, че две хиляди лири стерлинги са прекалено много и че сумата, която назовахте, съвсем не е по джоба й. Ето защо, аз моля да понамалите цената и да върнете писмата срещу споменатата от мене сума — повярвайте, това е най-многото, което бихте могли да получите.

Милвъртъновата усмивка стана по-широка, а очите му смешно запремигваха.

— Това, което говоря е вярно, — каза Холмс. — Не можем да намерим парите. Безспорно, за вас е по-добре да приемете доста голямата сума, отколкото да съсипете живота на тази жена, от което няма да спечелите нищо.

— Тук грешите, господин Холмс. Ако се разкрие работата, това ще ми донесе значителни облаги. Имам осем-девет подобни случая, които зреят. Ако се разчуе, че съм постъпил крайно строго с лейди Ива, тогава всички ще станат по-щедри.

Холмс скочи от стола си.

— Застани зад него, Уотсън! Не го оставяй да излезе! А сега, сър, нека да видим, какво има в този бележник!

Бърз, като плъх, Милвъртън се беше изплъзнал до стената и стоеше прилепил гръб до нея.

— Господин Холмс, Господин Холмс! — каза той, като разтвори палтото си и показа дулото на голям пистолет, който се подаваше от вътрешния му джоб. — Очаквах да направите нещо оригинално. Уверявам ви, че съм въоръжен до зъби и съм напълно готов да използвам своето оръжие, знаейки, че законът ще ме подкрепи. При това вашето предположение, че аз ще донеса писмата със себе си, е съвършено погрешно. Не бих направил подобна глупост. А сега, господа, имам една-две срещи тази вечер, а пътят до Хампстед е дълъг.

Той пристъпи напред, сложи ръка на пистолета си и се обърна към вратата. Вдигнах един стол, но Холмс поклати глава и аз го оставих.

С поклон и с усмивка Милвъртън излезе от стаята. Няколко минути по-късно чухме шума на отдалечаващ се автомобил.

Холмс седеше неподвижно край огъня, мушнал ръце в джобовете на панталоните си, оборил глава, втренчил поглед в жаравата. Половин час той изглеждаше тих и спокоен. После, с жест на човек, който е взел своето решение, скочи на крака и отиде в спалнята си. Малко след това, един разпуснат, млад работник с козя брадичка запали глинената си лула от камината, преди да излезе на улицата.

— Ще се върна, Уотсън, — каза той и изчезна в нощта.

Разбрах, че Холмс започваше борбата си срещу Чарлс Огъст Милвъртън.

Няколко дни идваше и излизаше по всяко време на денонощието, все с това облекло. Но след като загатна, че е прекарал времето си в Хампстед и че то не е било изгубено на вятъра, нищо друго не каза.

Най-сетне в една бурна нощ, когато вятърът виеше навън и блъскаше в прозорците, Холмс се завърна от последната си експедиция и като свали дегизировката си, седна край огъня и се засмя от сърце.

— Ти нали знаеш, че съм ерген, Уотсън?

— Да!

— Ще се зачудиш, ако ти кажа, че вече съм сгоден.

— Мой, скъпи приятелю! Аз не…

— За слугинята на Милвъртън.

— За бога, Холмс!

— Трябваха ми сведения, Уотсън.

— Отишъл си твърде далече, а?

— Това беше една необходима стъпка. Аз съм механик и се казвам Ескот. Излизах с нея всяка вечер и разговаряхме. Господи, тези разговори! Както и да е, получих всичко, което желаех. Познавам къщата на Милвъртън, като дланта си.

— А момичето, Холмс?

Той сви рамене.

— Какво да правя, драги приятелю. Трябва добре да се пипа, когато ти предстои едно такова рисковано действие. Както и да е, драго ми е да кажа, че имам един съперник, който ме мрази и непременно ще ми види сметката, щом обърна гърба си. Каква великолепна нощ!

— Ти харесваш това време?

— То подхожда на моите намерения, Уотсън. Тази нощ смятам да извърша кражба в къщата на Милвъртън.

При тия думи, изречени бавно, но решително, аз притаих дъх и изстинах. Тъй както светкавицата в миг открива всяка подробност на нощния пейзаж, тъй и аз с един поглед, като че видях всички възможни последствия от едно подобно действие — откриването, залавянето, краят на една почтена и уважавана кариера и позора, моят приятел в ръцете на гнусния Милвъртън.

— За Бога, Холмс, мисли какво правиш! — извиках аз.

— Драги приятелю, всичко съм обмислил. Не обичам прибързаните действия, нито пък бих избрал един толкова опасен начин на действие, ако имах други възможности. Нека да преценим случая ясно и справедливо. Предполагам ще приемеш, че действието може да бъде оправдано, от морална гледна точка, макар че технически погледнато това е престъпление. Да ограбя неговия дом е толкова престъпно, колкото да му отнема бележника — акт, в който ти беше готов да ми помогнеш.

Помислих малко.

— Да — казах, — то е морално оправдано, дотолкова, доколкото нашата цел е да вземем само нещата, които използва, за да изнудва хората.

— Точно така. Понеже е морално оправдано, остава ми само личният риск. Несъмнено, един джентълмен не трябва да мисли за него, когато една дама отчаяно се нуждае от неговата помощ. Няма друг начин да върнем тези писма. Нещастната дама не притежава толкова много пари. И няма друг близък човек, който да й помогне. Утре е последният срок и ако ние не се сдобием с писмата тази нощ, онзи злодей ще изпълни заплахата си и ще съсипе нейното бъдеще. Аз трябва или да оставя моята клиентка на съдбата й, или да опитам това последно средство.

— Не ми харесва, но мисля, че нямаме друг изход — казах аз. — Кога тръгваме?

— Ти няма да дойдеш!

— Тогава и ти няма да отиваш! Давам ти честната си дума — а никога през живота си не съм я нарушавал, че ако не ме оставиш да взема и аз участие в това приключение, то веднага ще повикам едно такси и ще отида право в полицейския участък да те издам.

— Ти не можеш да ми помогнеш.

— Откъде знаеш това? Може да се случи какво ли не. Както и да е, моето решение е взето.

Холмс изглеждаше загрижен, но скоро челото му се проясни и той ме потупа по рамото.

— Добре, добре, драги приятелю, нека бъде така! Години наред живяхме заедно и ще бъде забавно, ако завършим кариерата си пак заедно в една и съща затворническа килия.

Той извади от едно чекмедже красива кожена чантичка и като я разтвори, показа ми множество лъскави инструменти.

— Това е първокласен комплект апашки инструменти: никелиран железен лост, резец за стъкло с диамантено острие, разни ключове, шперцове, всички усъвършенствания, които развитието на цивилизацията изисква. Ето и фенерчето ми, с прикрита светлина. Всичко е наред. Имаш ли безшумни обувки?

— Обувки за тенис с гумени подметки.

— Отлично! А маска?

— Мога да си направя от парче черна коприна.

— Виждам, че имаш природен усет за подобни неща. Много добре! Приготви маските! Сега е девет и половина. В единайсет ще пристигнем на Чърг Роу. От там до Айлдорф Тауърс има четвърт час пеш. Ще се захванем за работа преди полунощ. Ако имаме щастие, трябва да се завърнем тук до 2 часа с писмата на лейди Ива в джоба.

Двамата се облякохме като за театър. На Оксфорд Стрийт наехме такси, което ни откара до един измислен адрес в Хампстед. Тук освободихме колата и след като закопчахме добре балтоните си, понеже беше ужасно студено, тръгнахме напред.

— Трябва да пипаме много деликатно — каза Холмс. — Документите на нашия приятел се намират в една каса в кабинета му, който е до спалнята му. От друга страна, както всички дебели, дребни хора, които обичат много да си угаждат, той е голям сънливец. Агата, моята годеница, ми разправи, че слугите се шегували помежду си, защото никой не можел да разбуди господаря им. Ето къщата! Тази голямата!… През вратата!… Сега в дясно… при храстите! Мисля, че тук бихме могли да сложим маските си. Прозорците са тъмни. Всичко върви отлично.

С маските от черна коприна върху лицата ние се промъкнахме до тихата мрачна къща. Нещо прилично на покрита веранда се простираше по едната й стена имаше няколко прозореца и две врати.

— Това е спалнята му — прошепна Холмс. — Тази врата води право в кабинета му. Би ни послужила, но тя е много здраво затворена и ще вдигнем твърде много шум, ако се опитаме да минем през нея. Обиколи насам!… Тук има цветарник, който води в приемната!

Бе заключено, но Холмс отмести едно стъкло и като мушна ръката си, завъртя ключа отвътре. След миг затвори вратата зад нас и в очите на закона ние вече бяхме престъпници. Гъстият, топъл въздух на оранжерията и изобилният, тежък аромат на екзотични растения ни задушаваха. Той сграбчи ръката ми в тъмнината и бързо ме поведе покрай някакви клонести растения, които драскаха лицата ни. Холмс притежаваше забележителна способност да вижда в тъмнината. Държейки още ръката ми в своята, той отвори една врата и аз смътно схванах, че сме влезли в някаква голяма стая, където неотдавна е било пушено. Той напипваше пътя си покрай мебелите, отвори друга врата и я затвори след нас. Прострях ръка и напипах няколко палта, които висяха на стената. Разбрах, че се намираме в коридор. Тръгнахме по него и Холмс много полека отвори една врата вдясно. Нещо се шмугна в краката ни… Изтръпнах… Но щях да се изсмея, когато разбрах, че това беше котката. В тази стая гореше огън. Холмс влезе на пръсти почака ме да го последвам и тогава извънредно тихо затвори вратата. Ние се намирахме в кабинета на Милвъртън, а зад завесите в дъното бе вратата на неговата спалня.

Огънят в камината гореше силно и осветяваше стаята. От едната страна на камината се спускаше тежка завеса, закриваща еркерния прозорец, който видяхме отвън. От другата страна бе вратата, която водеше към верандата. В средата на стаята имаше писалище и въртящ се стол, тапициран с лъскава, червена кожа. Срещу него се намираше голяма етажерка, върху която бе поставен мраморен бюст на Атина. В ъгъла между етажерката и стената се издигаше висок зелен сейф. Светлината на огъня се отразяваше в излъсканите му медни топчести дръжки. Холмс се промъкна до него и започна да го разглежда. После пропълзя до вратата на спалнята и се ослуша напрегнато. Никакъв звук не се чуваше от вътре. Междувременно ми хрумна, че ще бъде разумно да си осигурим път за отстъпление през външната врата, откъм верандата, затова се опитах да я отворя. За мое учудване тя не беше заключена. Бутнах Холмс по рамото и той обърна маскираното си лице. Видях го, че трепна. Очевидно, остана толкова учуден, колкото и аз.

— Не ми харесва това! — прошепна той, почти допрял устните си до ухото ми. — Както и да е, нямаме време за губене.

— Мога ли да направя нещо?

— Да! Стой на вратата! Ако чуеш, че идва някой, заключи я веднага с вътрешното резе и ще избягаме по пътя, по който дойдохме. Дойдат ли пък през другата врата, ако сме си свършили работата, можем да се измъкнем през тази, иначе ще трябва да се скрием зад тези пердета. Разбра ли?

Кимнах утвърдително и застанах до вратата. Първото ми чувство на страх бе изчезнало и сега треперех от възбуда. С възхищение наблюдавах как Холмс разтвори кожената си чантичка с инструментите и избра каквото му трябваше със спокойната точност на хирург, който извършва някаква деликатна операция. Знаех, че отварянето на сейфове е особено любимо удоволствие за него и разбрах радостта, която изпитваше, когато се изправи пред това зелено и златно чудовище, драконът, в чийто търбух се пазеше репутацията на много откровени жени.

Като запретна ръкави, Холмс извади два свредела, един лост и няколко шперца. Аз стоях до средната врата и държах под око другите две врати, готов за всяка изненада, макар всъщност да ми беше съвсем неясно, какво би трябвало да сторя, в случай че ни изненадат. В продължение на половин час Холмс работи енергично, оставяйки един инструмент, вземайки друг. Най-после чух щракане, широката зелена врата се разтвори и вътре съгледах множество пакети, всеки вързан, запечатан и подписан. Холмс извади един, но беше трудно да се прочете написаното при неспокойната, трепкаща светлина на огъня. Тогава той измъкна малкото си фенерче, защото беше крайно опасно да запалим електричеството, когато Милвъртън се намираше в съседната стая.

Внезапно той спря, ослуша се напрегнато, моментално затвори вратата на сейфа, грабна балтона си и, като натъпка инструментите в джобовете си, се шмугна зад пердето, правейки ми знак да сторя същото.

Едва когато се скрих и аз, успях да доловя онова, което беше разтревожило неговия остър слух. Някъде из къщата се вдигаше шум. Тръшна се врата. Сетне някакъв тропот се разнесе и изведнъж се превърна в отмерено потропване на тежки бързо приближаващи се стъпки. Чуха се в коридора отвън. Спряха пред вратата… Вратата се отвори. Остро щракане и електричеството светна. Вратата се затвори отново и до нашите ноздри достигна парливия дим на силна пура. После стъпките отново се чуха — напред и назад, само няколко метра от нас. Най-сетне скръцна стол и стъпките спряха. Тогава се чу щракването на ключ в някаква ключалка. Долових шумоленето на хартия.

До този момент не бях посмял да погледна, но сега полекичка разтворих краищата на пердето и надзърнах през процепа. Усетих рамото на Холмс до моето, и разбрах, че и той наблюдава.

Точно пред нас беше широкият заоблен гръб на Милвъртън. Ние напълно погрешно бяхме пресметнали неговите движения; той съвсем не е бил в своята спалня, а в пушалнята или в билярдната зала в по-отдалеченото крило на къщата, прозорецът на което не бяхме видели. Той седеше облегнат назад, почти се беше излегнал в креслото от червена кожа, с прострени напред крака. Дълга, черна пура висеше от единия ъгъл на устата му. Облечен бе с тъмночервен жакет, с черна, кадифена яка. В ръката си държеше някакъв продълговат документ, който четеше лениво, пускайки облачета тютюнев дим.

Нищо в неговото спокойно поведение и удобна поза не предсказваше, че скоро ще си тръгне оттук.

Усетих как ръката на Холмс успокоително потупа моята ръка, сякаш искаше да каже, че положението е под контрола му и знае какво трябва да се прави. Не бях уверен само, дали е видял това, което от моето място беше много явно — вратата на сейфа не бе добре затворена и Милвъртън можеше всеки момент да я забележи. За себе си бях решил, че ако я види, веднага ще изскоча. Ще хвърля балтона си върху него, ще го стисна и ще оставя останалото на Холмс. Но Милвъртън нито веднъж не вдигна погледа си. Той беше погълнат от листовете в ръцете си и обръщаше страница след страница.

Поне когато свърши четенето на документа и изпуши пурата си, мислех си аз, той ще си иде в спалнята. Но неочаквано настъпиха непредвидени събития, които дадоха друг обрат на всичко.

Няколко пъти бях забелязал, че Милвъртън поглежда часовника си и веднъж даже се надигна от стола си и седна отново с жест на нетърпение. Мисълта, че може да има някаква среща в този странен час, съвсем не беше ми се мярнала в главата, докато слаб шум откъм верандата не достигна до ушите ми. Шумът се повтори и тогава на вратата се потропа леко. Милвъртън стана и отвори.

— Закъсняхте близо половин час! — каза той.

Това беше обяснението за заключената врата и нощното бдение на Милвъртън. Женска рокля изшумоля.

Милвъртън се бе обърнал с лице към нас и аз бях затворил процепа между пердетата, но сега се осмелих да надзърна отново. Пред него, под обилния блясък на електрическата лампа, стоеше една висока стройна жена, с воал върху лицето. Тя дишаше често и бързо. Всяка частица от нейното тяло трепереше от силна възбуда.

— Е — каза Милвъртън, — накарахте ме да се лиша от една хубава нощна почивка, моя мила. Надявам се, че ще си струва. Не можехте ли да дойдете по друго време?

Жената поклати отрицателно глава.

— Е, нищо. Ако графинята е лоша господарка, вие имате случай да си разчистите сметките с нея. Но защо треперите? Съвземете се! Да минем към работата.

Той извади от чекмеджето на писалището си някаква бележка.

— Казвате, че разполагате с пет писма, компрометиращи графиня де Алберт. Искате да ги продадете. Аз желая да ги купя. До тук добре! Остава само да определим цената. Бих искал, разбира се, първо да прегледам писмата. Ако те наистина са достатъчно добри… За Бога!… Това сте вие?…

Жената безмълвно бе повдигнала своя воал. Едно мрачно, красиво лице с правилни черти се появи пред Милвъртън. Едно лице с деликатно извит нос, внушителни, тъмни вежди, които засенчваха ясни, блестящи очи, с прави, тънки устни, по които се беше разстлала опасна усмивка.

— Това съм аз! — каза тя. — Жената, чийто живот вие разрушихте!

Милвъртън се изсмя, но в гласа му прозвуча страх.

— Вие бяхте тъй упорита! — каза той. — Защо ме докарахте до крайности? Уверявам ви, че по собствена воля не бих навредил даже на една муха, но всеки човек има своя занаят, а какво трябваше да правя аз? Цената ми беше по вашите възможности. Но вие отказахте да платите.

— Затова ли изпратихте писмата на моя съпруг и той, най-благородният джентълмен на света, човек, на когото не съм била достойна дори да завържа обувките, той… бе съкрушен от това и… почина. Спомняте ли си онази нощ, когато аз влязох през тази врата и ви молех за милост, а вие се изсмяхте в лицето ми, както се опитвате да се изсмеете и сега, но вашето сърце е страхливо и устните ви треперят. Да! Никога не сте си помисляли, че ще ме видите тук отново, но онази нощ ме научи как мога да ви срещна лице в лице. Е, Чарлс Милвъртън, какво имате да ми кажете?

— Не си въобразявайте, че можете да ме сплашите! — каза той, ставайки от стола си. — Трябва само да повиша глас си и ще дойдат слугите да ви хванат. Напуснете веднага стаята! Нищо повече няма да кажа!

Жената стоеше, мушнала ръка в пазвата си, със същата безпощадна усмивка върху тънките си устни.

— Ти повече няма да разрушаваш чужди съдби, както разруши моята! Ти не ще измъчваш повече сърца, както измъчи моето! Аз ще освободя света от една отровна твар! На ти куче… и това… и това… и това… и това!!!

Тя беше извадила един малък лъскав пистолет и изпразваше куршум след куршум в тялото на Милвъртън. Дулото на пистолета бе само на две стъпки от гърдите му. Милвъртън отскочи назад и после се строполи напред върху писалището, като се давеше и драскаше конвулсивно с нокти по листовете. После се изправи колебливо, но нов изстрел го повали на пода.

— Край! — изрева и млъкна завинаги.

Тя го погледна внимателно и стисна зъби. Отново го погледна, но не последва никакъв звук, никакво движение.

Чух рязък шум, нощният въздух нахлу в задушната стая и — отмъстителката изчезна.

Никаква намеса от наша страна не би могла да спаси този човек от неговата участ. Когато жената изпращаше куршум след куршум в тялото на Милвъртън, аз едва не изскочих навън, ала Холмс ме хвана за китката с твърдата си и здрава ръка. Разбрах какво значеше това — не беше наша работа, възмездието бе застигнало един злодей, ние имахме своите собствени задължения и цели, които не трябваше да забравяме. Едва жената избяга от стаята, когато Холмс с бързи, безшумни стъпки се отзова пред вратата. Завъртя ключа. В същия миг чухме гласове и шум от тичащи крака. Изстрелите бяха събудили цялата къща. Със съвършено хладнокръвие Холмс се спусна към сейфа, награби от пакетите с писмата и ги захвърли всичките в огъня. Няколко пъти повтори същото, докато сейфът остана празен. Някой отново натисна бравата на вратата и започна да тропа. Холмс бързо се извърна. Писмото, куриерът на смъртта, лежеше върху писалището, цялото опръскано с червени петна от кръв. Холмс го хвърли сред горящите листове. После извади ключа от външната врата, излязохме през нея и той заключи вратата отвън.

— Насам, Уотсън, — каза Холмс — можем да прескочим градинския зид ей тук!

Не бих повярвал, че тревогата може да се разпространи тъй бързо. Погледнах назад и видях, че цялата къща блести от светлина. Главната врата беше разтворена и някакви фигури бързо се движеха по алеята. Някакъв тип ни видя от верандата, нададе вик и се втурна по петите ни. Изглеждаше, че Холмс познава мястото много добре. Той бързо мина покрай едни малки дървета. Аз тичах подир него. А първият ни преследвач бе тъй близо, че чухме запъхтяното му дишане. Зидът, който препречваше пътя ни, бе около два метра висок. Но ние бързо се покачихме и се прехвърлихме оттатък. Тъкмо когато бях горе, ръката на преследвача ни ме сграбчи за глезена. Със силен ритник успях да се освободя и се спуснах оттатък. Паднах по лице сред храсталаците, но Холмс ме вдигна и ние заедно се спуснахме по широкия булевард. Тичахме, струва ми се, поне две мили. Най-сетне Холмс спря. Ослуша се внимателно. Зад нас цареше пълна тишина. Бяхме се отървали от нашите преследвачи и се намирахме в безопасност.

На другата сутрин след това забележително приключение, когато пушехме след закуска, господин Лестрейд от Скотланд Ярд, беше въведен в нашата скромна трапезария.

— Добро утро, господин Холмс — каза той, — добро утро! Много ли сте зает?

— Не много. Мога да ви изслушам!

— Помислих, че може би, ако нямате нищо против, бихте ни помогнали да разкрием забележителен случай, станал тази нощ в Хампстед.

— За Бога! — възкликна Холмс. — Какво се е случило?

— Убийство, едно извънредно драматично и забележително убийство. Познавам вещината ви в подобни работи и бихте ми направили голяма услуга, ако прескочите до Айлдорф Тауърс и ни помогнете с вашия съвет. Това не е обикновено престъпление. От известно време ние бяхме насочили вниманието си към господин Милвъртън и, между нас казано, той бе донякъде негодник. Известно е, че притежава писма, с които изнудва много хора. Всички тези писма са били изгорени от убийците. Никакви ценни предмети не са взети и вероятно престъпниците са хора с добро положение. Единствената им цел е била да му попречат да ги изложи пред обществото.

— Престъпниците! — каза Холмс. — Много ли са?

— Да, двама. Хванати са били почти на самото местопрестъпление. Имаме отпечатъците от стъпките им и техните външни белези. Деветдесет на сто е сигурно, че сме по следите им. Първият приятел е бил по-подвижен, но градинарят е успял да хване втория и той се измъкнал с борба. Бил човек със среден ръст и здраво телосложение — добре облечен, с дебел врат, мустаци и маска на лицето.

— Това е едно доста неясно описание! — каза Холмс. — О, та това може да бъде и описанието на Уотсън!

— Наистина! — отговори инспекторът. — Това може да бъде описанието на Уотсън.

— Боя се, Лестрейд, че не мога да ви помогна, — каза Холмс. — Истината е, че аз познавах този Милвъртън и го смятах за един от най-опасните хора в Лондон. И мисля, че има известни престъпления, до които законът не бива да се докосва и поради тази причина, оправдавам личното отмъщение. Не, няма смисъл да спорим! Аз съм взел своето решение. Моите симпатии в случая са на страната на престъпниците. Аз няма да взема участие в разкриването на този случай.

Холмс не ми каза нито една дума за трагедията, на която ние бяхме станали свидетели, но цялата сутрин беше много замислен. По средата на обяда ни той внезапно скочи.

— За Бога, Уотсън! Открих! Вземи си шапката! Ела с мен!

Забърза с всички сили по Бейкър Стрийт, после по Оксфорд Стрийт, докато почти стигнахме до Риджънт Съркъс. Тук, от лявата страна се намираше една витрина, изпълнена с фотографски снимки на знаменитостите и на красавиците на деня. Очите на Холмс се спряха върху една от тях и, проследявайки погледа му, видях фотографията на царствена и благородна дама в аристократично облекло. Гледах този деликатно извит нос, изключителните вежди, правата уста и енергичната малка брадичка под нея и дъхът ми спря, когато прочетох титлата на знатния благородник и държавен мъж, чиято жената е била. Моите очи срещнаха погледа на Холмс и отдалечавайки се от витрината, той сложи пръст върху устните си.

II
Златните очила

Когато гледам трите дебели ръкописа, които съдържат работата ни през 1894 година, признавам, че ми е трудно да подбера от този обилен материал най-любопитните случаи, които заедно с това най-релефно илюстрират особените способности на моя другар Шерлок Холмс. Като преписвах тези книжа, попаднах на бележките си за неприятната история с червената пиявица и ужасната смърт на банкера Кросби. Там намерих и описанието на Адълтонската трагедия и нещичко за чудното съдържание на старинна британска гробница. Шумното дело на Смит и Мортимърското наследство се отнасят към това време, а също и проследяването и задържането на Хюрис — уличния убиец — подвиг, с който Холмс заслужи благодарствено писмо от френския министър-председател и ордена на Почетния легион. Всяка от тези случки би могла да ми послужи като тема за разказ, но аз мисля, че нито един от тях не съдържа толкова много чудни и любопитни събития, както случката в старото Йокелейско имение, в която се разказва не само за печалната смърт на младия Уилоуби Смит, но и последвалите събития хвърлят любопитна светлина върху причините за престъплението.

Беше мрачна и бурна нощ в края на ноември. Ние с Холмс седяхме мълчаливо цялата вечер — с помощта на силна лупа той изучаваше остатъците от надписа върху старинен пергамент, аз се бях задълбочил в едно ново съчинение по хирургия. Вятърът вееше по Бейкър Стрийт и дъждът яростно шибаше прозорците. Странно беше — в самия център на града да чувстваш силата на природата и да съзнаваш, че за нея Лондон не е нищо повече от къртичина, изникнала в полето. Аз се приближих до прозореца и погледнах на улицата. Редките фенери осветяваха калния път и блесналите от дъжда плочки. Един едничък файтон шляпаше по водата откъм Оксфорд Стрийт.

— Добре е, Уотсън, че няма да излизаме навън през тази нощ, — каза Холмс, като отмести настрана лупата и сгъна пергамента. — Доста поработих. Тази работа е уморителна за очите. Доколкото разбрах, представлява хроника, писана от някакъв абат от петнадесети век. Ех, хе, хе! Какво е това?

Сред воя на вятъра до слуха ни достигна шум от конски копита и протяжното скърцане на колела върху плочника. Файтонът, който бях видял, спря пред входа ни.

— За какво ли идва? — възкликнах аз, като забелязах, че от файтона слиза някакъв мъж.

— За какво идва ли? Идва при нас. А на нас, мой бедни Уотсън, ни трябват палта, завивки, галоши и всички спомагателни средства, каквито човек е изнамерил за борбата с лошото време. Но почакайте! Файтонът си отиде! Има още надежда. Човекът би го задържал, ако трябваше да излезем с него. Идете долу, драги, и отворете вратата, защото всички примерни хора отдавна вече спят.

Когато светлината от лампата в чакалнята освети нашия нощен посетител, аз можах лесно да го позная. Той беше младият Станли Хопкинс, многообещаващ детектив, към чиято служба Холмс неведнъж бе проявявал практичен интерес.

— В къщи ли е той? — попита бързо Хопкинс.

— Влезте, драги господине — обади се Холмс от горния етаж. — Надявам се, че нямате никакви задачки за нас тази нощ.

Детективът се качи горе и лампата освети измокрената му от дъжда мушама. Аз му помогнах да я свали, а през това време Холмс разпали огъня в камината.

— А сега, драги Хопкинс, седнете по-удобно и сгрейте краката си — каза той.

— Ето ви цигари, а докторът ще ви даде гореща вода с лимон — отлично лекарство в такава нощ. Трябва някаква важна работа да ви е измъкнала от къщи в тази буря.

— Наистина е важна, господин Холмс. Тежък товар нося на гърба си, уверявам ви. Чели ли сте нещо за Йокслейския случай в последните вестници?

— Напоследък не съм чел нищо, написано след петнадесети век.

— Е, това беше само една бележка и то твърде невярна, така че нищо не сте изгубили. А аз не съм си губил времето. Това е станало в графство Кент — на седем мили от Четъм и на три от железопътната линия. Телеграфираха ми в три часа и петнадесет минути, аз бях в старото имение Йокслей в пет часа, направих разследване, върнах се на гара Чаринг Крос с последния влак и от там ето ме право при вас.

— Което значи, предполагам, че случаят за вас е съвсем неясен.

— Това значи, че аз нищо не мога да проумея. Доколкото ми се струва, това е най-забърканият случай, който някога съм виждал, и при това отначало всичко изглеждаше така просто, че беше невъзможно да сбъркам. Няма никакви мотиви, господин Холмс. Ето кое ме смущава — не мога да намеря мотивите. Има мъртвец — това не може да се отрече — но доколкото виждам, няма ни най-малка причина някой да е искал да причини зло на този човек.

Холмс запали цигара и се облегна на канапето.

— Да чуем какъв е случаят — каза той.

— Събраните от мен факти са ясни — започна Станли Хопкинс. — Сега трябва само да проумея какво означават те. Историята е следната. Преди няколко години това селско имение Йокслей е било наето от един стар човек, който се е казвал професор Корам. Той бил болен и половината от времето си прекарвал в леглото, а през другата половина се разхождал около къщата, като се подпирал с бастун, или пък градинарят го возел в инвалидна количка. Малкото му съседи го обичали много, посещавали го, и той се ползвал с известността на много учен човек. Прислугата му се състояла от икономката госпожа Маркър и прислужницата Сюзан Тарлтън. И двете работели при него от деня, в който пристигнал, и както изглежда, и двете жени били много добри по душа. Професорът пише научна книга и затова преди една година решил да си потърси секретар. Първите двама кандидати да работят при него не успели, но третият, господин Уилоуби Смит, много млад човек, току-що завършил университета, се оказал много нужен на професора. Работата му се състояла в тава, че цяла сутрин пишел под диктовката на професора, а вечер обикновено търсел материалите, необходими за следващия ден. В миналото на тоя Уилоуби Смит няма нищо, което да говори против него — нито когато е бил момче в Упинхам, нито като студент в Кеймбриджкия университет. Видях дипломите му. Вижда се, че е бил възпитан, спокоен, работлив, без никакви слабости. А при това тъкмо този младеж е намерен мъртъв тази сутрин в кабинета на професора при обстоятелства, които говорят само за убийство.

Вятърът виеше под прозорците, ние с Холмс се преместихме по-близо до огъня, а младият инспектор разказваше своя дълъг разказ.

— Претърсете цяла Англия — каза той — и вие няма да намерите домакинство, в което прислугата да е по-сдържана и по-изолирана от външния свят. От цели седмици никой не е излизал през градинската врата. Професорът е бил погълнат от работата си и за него не е съществувало нищо друго. Младият Смит не е познавал никого от съседите и е живял почти като своя господар. Двете жени нямали близки. Градинарят Мортимър, който вози професора, е стар войник от запаса с отличен нрав. Той не живее в имението, а в къщичка с три стаи, която се намира в другия край на градината. Това са всички хора в старото имение Йокслей. Вратата на градината е на сто метра от големия път, който води от Лондон за Четам. Тя се затваря с резе, но и всеки може лесно да влезе през нея.

Сега ще ви предам показанията на Сюзан Тарлтън, единственият човек, който имаше да каже нещо положително за случая. Било преди обед, между единадесет и дванадесет часа. По това време тя закачвала една завеса в спалнята на горния етаж, която се намира в предната част на къщата. Професор Корам бил още в леглото, защото в лошо време той рядко ставал преди обед. Икономката била заета с нещо в задната част на къщата. Уилоуби Смит бил в спалнята си, която му служела за кабинет, но по това време слугинята чула как той минал по коридора и влязъл в кабинета, който се намирал тъкмо под стаята, дето била тя. Не го видяла, но казва, че не било възможно да не познае неговите бързи твърди стъпки. Тя не чула да се затваря вратата на кабинета, но след минути долетял страшен вик. Това бил див, задавен вик, толкова странен и неестествен, че не би могло да се разбере, кой го е издал — жена или мъж. Чул се тежък удар, който разтърсил цялата къща, и настъпила тишина. За миг момичето останало като вкаменено, после се посъвзела и слязло на долния етаж. Вратата на кабинета била затворена и тя е отворила. На пода лежал младия Уилоуби Смит. Отначало тя не забелязала никакви следи от насилие, но когато се опитала да го вдигне, видяла кръвта, която бликнала от долната част на шията му. Там имало много малка, но дълбока рана, била прерязана сънната артерия. Оръжието, с което е била нанесена раната, лежало на пода. То било едно от ония малки ножчета, които можете да намерите на някое старомодно писалище, с дръжка от слонова кост и несгъващо се острие. Било взето от писалището на професора. Отначало слугинята помислила, че младият Смит е вече мъртъв, но когато го поляла с вода от каната, той отворил очи. „Професоре“, промълвил той — „това беше тя“. Момичето е готово да се закълне, че точно това е казал. Той отчаяно се мъчел да каже още нещо и повдигнал дясната си ръка. После паднал мъртъв. През това време дошла и икономката, но тя не чула предсмъртните думи на младия човек. Като оставила Сюзан до тялото му, тя забързала към стаята на професора. Той уплашено седял в леглото си, бил развълнуван, защото бил чул достатъчно, за да разбере, че се е случило нещо ужасно. Госпожа Маркър е готова да се закълне, че професорът е бил още по нощна риза, пък и за него е немислимо да се облече сам, без помощта на Мортимър, който е трябвало да дойде в дванадесет часа. Професорът казал, че е чул само един вик и не знае нищо повече. Той не можел да даде никакво обяснение на последните думи на младия човек: „Професоре, това беше тя“, но мисли, че това е било бълнуване. Смята, че Уилоуби не е имал никакви врагове, и не може да си обясни престъплението. Най-напред изпратил градинаря Мортимър за местната полиция. Малко по-късно старият полицай повика и мене. До моето идване никой нищо не бе пипал, била е дадена строга заповед никой да не ходи по пътечките, водещи към къщата. Представя ви се прекрасен случай да приложите на практика своите теории, господин Шерлок Холмс. Всъщност, не липсваше нищо.

— С изключение на господин Шерлок Холмс — добави моят другар с усмивка. — Но да чуем какво сте свършили вие?

— Преди всичко, трябва да ви помоля, господин Холмс, да погледнете тази скица, която ще ви даде обща представа за разположението на кабинета на професора и различните етапи в развитието на случая. Тя ще ви помогне да проследите проведеното от мен разследване.

Хопкинс разгъна листа хартия и го сложи на коленете на Холмс. Аз станах и през рамото на Холмс разгледах плана.

— Това е, разбира се, много грубо нахвърлена скица и там е отбелязано само това, което аз съм открил за следствието. Преди всичко, ако се предположи, че убиецът е влязъл отвън, то по какъв начин тя или той е излязъл? Без съмнение, по градинската пътечка, водеща към задния вход, от където може да се влезе в кабинета. Всеки друг път би бил крайно сложен. Престъпникът трябва да е изчезнал по същия път, защото има и два други изхода от кабинета, но единият е бил препречен от Сюзан, която е слизала по стълбите, а другият води право в спалнята на професора. Затова аз веднага обърнах внимание на градинската пътечка, която беше мокра от дъжда и разбира се, би запазила следи от стъпките. Моето разследване ми доказа, че имам работа с предпазлив и опитен престъпник. По пътечката нямаше никакви следи. Но, несъмнено, някой бе минал по тревата покрай пътечката, за да не остави следи по пясъка. Не намерих нито един ясен отпечатък, но тревата беше поомачкана и някой навярно бе минал по нея. Това може да е бил само убиецът, защото нито градинарят, нито друг е минал оттам, а дъждът заваля едва през нощта.

— Почакайте — прекъсна го Холмс. — Къде води тази пътека?

— На големия път.

— Колко е дълга?

— Приблизително сто метра.

— Но около градинската врата вие сигурно сте открили следи?

— За нещастие, пътеката там е застлана с плочки.

— Ами на пътя?

— Той беше покрит с рядка кал.

— Жалко! А каква посока имаха следите по тревата?

— Невъзможно беше да се определи. Нямаше нито една ясна черта.

— От голям или от малък крак бяха?

— Не можеше да се разбере.

Холмс нетърпеливо извика.

— От тогава все вали дъжд и вилнее буря — каза той. — Това ще е по-трудно, отколкото да разчетеш старинен ръкопис. Нищо ли не може да се направи? Какво предприехте, Хопкинс, когато се убедихте, че нищо не можете да откриете.

— Мисля, господин Холмс, че аз открих много. Знаех, че някой предпазливо се е вмъкнал в къщата. После разгледах коридора. Той е застлан с плочки, по които не остават следи. Коридорът води до кабинета, който е оскъдно мебелиран. Главната мебел там е писалището, което има два вида чекмеджета, и шкаф между тях. Чекмеджетата бяха отворени, шкафът бе заключен с ключ. Излезе, че чекмеджетата винаги са били отворени и в тях не се е пазело нищо ценно. В шкафчето имало някои важни неща. Обаче нямаше никакви признаци, че някой се е опитвал да го отвори, а професорът ме уверяваше, че там държи всичко. Установи се, че не е извършена никаква кражба. Сега да видим трупа на младия човек. Той беше намерен до писалището, вляво, както е посочено на скицата. Ударът е бил нанесен в дясната страна на шията изотзад, така че е почти невъзможно той да се е ударил сам.

— Освен ако е паднал върху ножа — отбеляза Холмс.

— Именно това ми мина през ум. Но ножчето е намерено на няколко метра от тялото, така че това е немислимо. Пък и знаем неговите предсмъртни думи. И най-после, имаме това много важно веществено доказателство, което е намерено в ръката на убития.

Станли Хопкинс извади от джоба си малко пакетче. Той го разви и ни показа златни очила с черен копринен шнур.

— Уилоуби Смит е имал отлично зрение — прибави той. — Не може да има никакво съмнение, че това нещо е било смъкнато от носа или от шията на убиеца.

Шерлок Холмс взе очилата и ги разгледа с голямо внимание и любопитство. Той ги сложи на носа си, опита се да чете с тях, грижливо ги разгледа още веднъж на лампата, и най-после, като се усмихна, седна до масата и написа няколко реда на едно листче, което даде на Станли Хопкинс.

— Не мога да направя нищо повече за вас — каза той. — Това ще ви послужи.

Учуденият детектив прочете на глас записката. Тя гласеше:

„Търси се жена с добри обноски, облечена като дама. Тя има много широк нос и близко поставени очи, сбръчкано чело, втренчен поглед и, навярно, закръглени рамене. Знае се, че е ходила при оптик най-малко два пъти през последните няколко месеца. Понеже нейните очила са много силни, а оптиците не са много на брой, няма да е мъчно да бъде проследена.“

Холмс се усмихна, като видя учудването на Хопкинс, което трябва да се беше изписало и на моето лице.

— Уверявам ви, че изводите ми са много прости — каза той. — Мъчно ще се намери предмет, който да дава възможност за повече заключения от едни очила, особено като тия. Че те са на жена, заключавам от изящната изработка и, разбира се, защото се сетих за предсмъртните думи на Смит. Колкото за нейното изискано облекло, тъй като тия очила, както виждате, са от великолепно злато, не е възможно жена с такива очила, да е немарлива. Вие виждате, че те са много широки за вашия нос, което показва, че нейният нос е едър. Такива носове са обикновено къси и груби, но има и много изключения, така че аз не настоявам много за това. Моето лице е тясно и при това мога да намеря фокуса на тия стъкла. Това означава, че очите на дамата са близко поставени. Вие виждате, Уотсън, че стъклата са силно вдлъбнати. Жена, която цял живот е била толкова късогледа, трябва да има следи от това — черти, които се откриват по челото, по веждите и по раменете.

— Да — казах аз — успях да проследя всичките ви доказателства. Обаче, признавам си, че не мога да разбера по какъв път открихте, че тя е ходила два пъти при оптик.

Холмс взе очилата в ръце.

— Вижте — каза той — от двете страни на пружината има тънки уплътнения за смекчаване на притискане върху носа. Едното от тях е изменило цвета си и е малко изтрито, а другото е ново. Очевидно, едното е паднало и е било завинтено с ново. Мисля, че старото уплътнение е било сложено преди повече от четири месеца. Двете уплътнения са еднакви, от което следва, че дамата е ходила при един и същ оптик.

— Боже мой, това е вълшебство! — извика Хопкинс с възторг. — Като си помисля само, че в ръцете ми са били всички тия доказателства и аз не съм знаел нищо за тях! Но все пак смятах да обиколя всички лондонски оптици.

— Разбира се, това трябва да се направи. А дотогава имате ли да кажете още нещо за този случай?

— Нищо, господин Холмс. Мисля, че вие сега знаете толкова, колкото и аз, а може би дори повече. Опитахме се да установим, дали някой не е видял непознато лице на селския път или на гарата, но нищо не узнахме. Това, което ме вълнува, е пълното отсъствие на мотиви за престъплението. Никой не може дори да загатне за такова нещо.

— А! Тук не мога да ви помогна. Но предполагам, че искате утре да отидем там?

— Да, ако не смятате, че искам прекалено много. В шест часа сутринта влакът тръгва от Чаринг Крос за Четам. И ние ще стигнем в имението Йокслей между осем и девет часа.

— Добре, тогава ще пътуваме с този влак. Вашата работа има, разбира се, някои любопитни страни и аз с удоволствие ще се заема с нея. А сега е вече почти един и ще бъде добре да поспим малко. Мисля, ще се настаните добре на дивана пред камината. Преди да тръгнем, ще запаля спиртната лампа и ще ви направя кафе.

На утрото бурята стихна, но когато тръгнахме, денят изглеждаше тъжен. Ние видяхме как изгрява студеното зимно слънце над мрачните блата на Темза, След дълго и мъчително пътуване слязохме на една малка гара, на няколко мили от Четам. Докато впрягаха конете в колата, ние бързо закусихме и бяхме съвсем готови за работа, когато най-после стигнахме до имението Йокслей. Пред вратата на градината ни посрещна полицай.

— Какво ново има, господин Уотсън?

— Нищо, господине.

— Никакви известия за непозната личност наоколо?

— Никакви, господине. На гарата са сигурни, че вчера никакъв непознат човек не е идвал, нито е заминавал.

— Проверихте ли в коридора и в мебелираните стаи?

— Да, няма такъв човек.

— Е, разходката до Четам е лесно нещо. Там всеки може да спре или да си замине с влака. Ето, това е градинската пътечка, за която ви говорех, господин Холмс. Давам ви честна дума, че вчера там нямаше никакви следи.

— От коя страна имаше следи по тревата?

— От тази. По тази тясна ивица трева между пътечката и лехата. Сега не виждаме следи, но вчера бяха ясни.

— Да, да, някой е минал от тук — каза Холмс, като се наведе над тревата.

— Нашата дама трябва да е стъпвала много предпазливо, защото иначе би оставила следи на пътечката, а и още по-ясни следи върху меката пръст на лехата.

— О, да, господине, тя сигурно е хладнокръвна престъпница.

— Вие казвате, че е трябвало да се върне по този път.

— Да, господине, друг път няма.

— По тази ивица трева?

— Разбира се, господин Холмс.

— Хм! Това е забележително изпълнение, много забележително. Е, аз мисля, че свършихме с пътеката. Да вървим нататък. Тази врата сигурно обикновено е отворена. Значи за посетителката е оставало само да влезе през нея. Тя дори не е помисляла за убийство, иначе щеше да донесе някакво оръжие, вместо да си служи с ножчето от масата. Минала е по този коридор, без да остави следи върху плочките. После се е намерила пред кабинета. Колко време е била там? Нямаме данни за това.

— Не повече от пет минути. Забравих да ви кажа, че икономката госпожа Маркър малко преди това, около четвърт час, е почистила кабинета.

— Добре, това ограничава времето. Нашата дама влиза в тази стая и какво прави? Тя се доближава до писалището. Защо? Не заради съдържанието на чекмеджетата. Ако в тях е имало нещо ценно, те щяха да бъдат заключени. Не, тя идва за нещо, което е заключено в това бюро. Ехе! Каква е тази драскотина по повърхността му? Защо не ми казахте за нея, Хопкинс?

Драскотината, която Холмс разглеждаше, започваше от бронзовото украшение върху дясната страна на заключалката и бе дълга около десет сантиметра върху полировката.

— Аз я забелязах. Но около ключалките винаги има драскотини.

— Тази е нова, съвсем нова. Вижте как блести бронзът там, където е минала! Стара драскотина би имала същия цвят. Погледнете я през моята лупа. Полировката е останала във вид на прах от двете страни на резката. Тука ли е госпожа Маркър?

Възрастна жена със скръбно лице влезе в стаята.

— Вие ли изтрихте прахта от това бюро вчера сутринта?

— Да, господине.

— Забелязахте ли тая резка?

— Не, господине, не я забелязах.

— Уверен съм в това; иначе щяхте да избършете тия прашинки от полировката. У кого е ключът от това бюро?

— Професорът го носи на верижката на часовника си.

— Обикновен ли е?

— Не, господине, това е оригинален ключ, марка „Чъб“.

— Прекрасно. Можете да си вървите, госпожо Маркър. Вече напредваме. Нашата дама влиза в стаята, приближава се до бюрото и или го отваря, или се опитва да го отвори. В това време влиза младият Уилоуби Смит. В бързината тя така издърпва ключа, че прави драскотина на вратичката. Смит я напада, тя взема първия попаднал й под ръка предмет, това ножче, и му нанася удар, за да се освободи от него. Ударът се оказва съдбоносен. Той пада и тя избягва, като успява да вземе (или не успява) това, за което е дошла. Тук ли е слугинята Сюзан? Сюзан, възможно ли е било някой да излезе през тази врата, след като сте чули вика?

— Не, господине, това беше немислимо. Ако е слязъл по стълбата, щях да го видя в коридора. Освен това никой не е отварял вратата, иначе щях до го чуя.

— Значи трябва да изключим тази възможност. Дамата несъмнено си е отишла по същия път, по който е дошла; а както разбрах, другият коридор води само до спалнята на професора. Оттам няма ли изход?

— Не, господине.

— Да отидем там и да се запознаем с професора. Е, Хопкинс! Това е много важно, наистина много важно. Коридорът към стаята на професора също е покрит с плочки.

— Какво от това?

— Нима не се сещате? Добре, добре, не настоявам. Сигурно аз греша. А междувременно, струва ми се, че ми хрумна нещо. Да вървим, оставете всичко на мене.

Тръгнахме по коридора, който беше толкова дълъг, колкото и коридора, водещ към градината. На края, пред вратата имаше няколко стъпала. Нашият водач почука и ние влязохме в спалнята на професора.

Това беше голяма стая, стените й бяха покрити с книги в такова изобилие, че някои бяха изпадали от полиците и лежаха на купчини по ъглите или бяха наредени на пода. Леглото беше в средата на стаята и в него, обкръжен с възглавници, лежеше собственикът на къщата. Рядко съм виждал толкова особено лице — слабо, с орлов нос, с пронизващи черни очи, взиращи се от дълбоките хлътнатини, над които висяха гъсти вежди. Косите му бяха бели, а също и брадата, която около устните имаше странен жълтеникав цвят. Сред гъстите бели коси блестеше огънчето на цигарата, и въздухът в стаята беше пропит със зловонен тютюнев дим. Когато старецът протегна ръка на Холмс, забелязах, че тя беше пожълтяла от никотина.

— Вие пушите ли, господин Холмс? — попита той на прекрасен английски език с малко смешен, превзет изговор. — Моля, вземете си цигара. А вие, господине? Мога да ви препоръчам тези цигари, защото си ги поръчвам специално от Александрия. Търговецът Йонидис ми изпраща наведнъж по хиляда, но за голямо съжаление, на всеки две седмици ми се налага да се погрижа за нов запас. Това е лошо, господине, лошо е, но старците си имат своите дребни удоволствия. Тютюнът и работата — ето всичко, което ми остава.

Холмс запуши цигарата, като хвърляше къси проницателни погледи из стаята.

— Тютюнът и моята работа… а сега ми остана само тютюнът! — възкликна старецът. — Уви. Какъв фатален край! Кой можеше да предвиди такова ужасно нещастие! Такъв почтен млад човек! Уверявам ви, че след няколкомесечна работа той ми беше великолепен помощник. Какво мислите за случая, господин Холмс? Ще ви бъда наистина задължен, ако хвърлите светлина върху тази тъмна история. Такъв беден книжен червей и инвалид като мене може и да не издържи на подобен удар. Сякаш изгубих способността си да мисля. Но вие сте човек на действията, вие сте работлив човек. Работата е част от живота ви. Вие можете да запазите спокойствието си пред лицето на всяка съдбовна случайност. Ние сме наистина щастливи, че сте при нас.

Холмс ходеше напред-назад покрай едната стена на стаята, докато професорът говореше. Забелязах, че пуши много бързо. Очевидно, споделяше с нашия домакин вкуса към прекрасния александрийски тютюн.

— Да, господине, това е смайващ удар — повтори старецът. — Тази купчина книги, там на страничната маса, представлява моят МАГНУМ ОПУС. Това е мой анализ на документи, намерени в коптските обители, на Сирия и Египет — труд, който ще засегне дълбоко самите основи на старата религия. Поради слабото си здраве не знам ще мога ли някога да го довърша, след като ми отнеха помощника. Боже мой, господин Холмс, вие сте по-голям пушач от мен.

Холмс се усмихна.

— Аз съм познавач — каза той, като взе четвъртата цигара и я запали от предишната. — Няма да ви тревожа с повече въпроси, господин Корам, защото узнах, че сте били в леглото си по времето, когато е извършено престъплението и не бихте могли нищо да знаете за него. Бих желал само да ви попитам, какво е искал да каже бедният момък с последните си думи: „Професоре,… това е тя“.

Професорът поклати глава.

— Сюзан е селско момиче — отговори той, — а вие знаете колко са глупави тия селяни. Аз мисля, че бедният момък е промърморил няколко несвързани думи, а тя е съставила от тях това безсмислено изречение.

— Разбирам. Вие сам с нищо ли не можете да си обясните тази трагедия?

— Възможно е да е нещастен случай; може би (казвам го само между нас), това да е самоубийство. Младите хора си имат свои скрити скърби… може би някаква любовна история, за която ние не знаем. Това е по-вероятното предположение.

— А очилата?

— О! Аз съм само учен — човек на мечтите. Не мога да обясня нещо, което се отнася до практичния живот. А все пак знаем, че понякога символите на любовта приемат чудни форми. (Моля, вземете си още една цигара. Приятно ми е като виждам как ги оценихте). Ветрило, ръкавица, очила: откъде да зная какъв предмет може да бъде даден като залог за любов, а после човек го гали, преди да свърши със себе си. Тоя господин говори за следи по тревата, но всъщност лесно може да се сбърка. Що се отнася до ножа, той може да е отхвръкнал от ръцете на нещастния млад човек при падането му. Възможно е аз да се изразявам като дете, но мисля, че Уилоуби Смит сам отиде срещу съдбата си.

Холмс изглеждаше поразен от това предположение и продължи да крачи из стаята, потънал в мисли, като унищожаваше цигара след цигара.

— Кажете ми, професор Корам — заговори най-после той — какво има в шкафчето на бюрото?

— Нищо полезно за крадеца. Семейни книжа, писма от моята бедна жена, университетски дипломи, с които съм удостоен. Ето ключът. Можете сам да видите.

Холмс взе ключа, разгледа го и го върна на стареца.

— Не, това едва ли ще помогне — каза той. — Предпочитам спокойно да се поразходя из вашата градина и да пообмисля цялата работа. Има нещо, което говори в полза на вашата теория за самоубийството. Моля, простете ми, професор Корам, че се вмъкнахме при вас, но ви обещавам, че няма да ви безпокоим до обяд. В два часа ще се върнем и ще ви съобщим за всичко, което се е случило през това време.

Холмс беше много разсеян и ние се разхождахме мълчаливо по градинската пътека.

— Попаднахме ли на някаква следа? — попитах го най-после аз.

— Това зависи от цигарата, която изпуших — отговори той. — Възможно е, да се лъжа. Цигарите ще ми кажат това.

— Драги Холмс! — извиках аз. — За Бога, по какъв…

— После, после, сам ще видите. Ако не сполуча, не е страшно. Все пак остава ни оптикът, при когото можем да се върнем, но аз винаги вървя по най-късия път, ако успея да намеря такъв. А ето и милата госпожица Маркър! Да проведем един поучителен разговор с нея.

Забелязал съм, че Холмс можеше, когато пожелае, да се държи добре с жените и много бързо спечелваше доверието им. За няколко минути той спечели благоразположението на икономката и разговаряше с нея като стар познат.

— Да, господин Холмс. Това е така, както казвате. Той ужасно много пушеше. Денонощно, господине. Тая сутрин влязох в стаята му и така е, господине, бихте си помислили, че е пълна с лондонска мъгла. Бедният млад момък, господин Смит, също беше пушач, но не като професора. Неговото здраве… наистина не знам, дали се подобрява или влошава от пушенето.

— Но — каза Холмс — нали то убива апетита?

— Не разбирам от тия работи, господине.

— Професорът едва ли яде нещо.

— Понякога яде.

— Хващам се на бас, че тази сутрин той не е ял нищо и едва ли ще яде след всички тия цигари, които унищожи.

— Тоя път се излъгахте, господине, защото той днес много яде. Не си спомням някога да е ял толкова много, нито пък да е поръчвал котлет за закуска. Аз самата се учудвам, защото, откакто видях младия господин Смит, проснат на пода, не мога да погледна ядене. Но нали по света има всякакви хора, а нашият професор не изгуби апетита си след ужасната история.

Цялата сутрин прекарахме в градината. Станли Хопкинс отиде в село да проучи слуховете за странната жена, която децата видели на Четамския път в утрото преди случката. А моят другар Холмс сякаш беше позагубил обичайната си активност. Никога не съм го виждал да работи така без желание. Дори съобщението на Хопкинс, че е намерил децата и че те са видели жена, която отговаряла напълно на описанието на Холмс, и която носела очила, не възбуди у него никакъв видим интерес. Той беше по-внимателен, когато Сюзан ни каза на закуска, че както й се струвало, господин Уилоуби, излизал сутрин на разходка и че се бил върнал едва половин час преди трагедията. Аз не разбрах какво значение можеше да има тази случка, но забелязах ясно, че Холмс я включи в общия план. Изведнъж той скочи от масата, погледна часовника си и каза:

— Часът е два, господа, време е да се качим горе и да си свършим работата с нашия професор.

Старецът току-що беше закусил и празната чиния доказваше добрия му апетит, за който бе споменала икономката. Наистина, странен образ видяхме, когато той обърна към нас побелялата си глава и пламтящите си очи. Вечната цигара димеше в устата му. Беше облечен и седеше на канапето до печката.

— Е, господин Холмс, разкрихте ли тайната?

Той побутна голямата кутия с цигари към моя другар. Холмс протегна ръка и в неловкостта си събори кутията. В продължение на една-две минути всички ние на колене събирахме разсипаните цигари. Когато станахме, забелязах, че очите на Холмс блестяха и страните му се бяха зачервили. Само в критични мигове го бях виждал такъв.

— Да — отговори той — разкрих я.

Ние със Станли Хопкинс го гледахме учудено. Нещо прилично на подигравателна усмивка се мярна по лицето на стария професор.

— Наистина ли? В градината ли?

— Тук! Кога?

— Сега.

— Вие навярно се шегувате, господин Шерлок Холмс. Принуден съм да ви кажа, че тази работа е прекалено сериозна, за да се отнасяте така към нея.

— Аз свързах всяка брънка и изпробвах нейната здравина. Какви са вашите подбуди и какво участие имате вие в тази странна случка, още не мога да кажа. След няколко минути, навярно, ще узная това от вашите уста, а дотогава ще възпроизведа пред вас това, което е станало, за да разберете още какви сведения ми са нужни. Вчера дамата е влязла във вашия кабинет. Тя е дошла с намерение да вземе някои документи, които са били заключени във вашето бюро. Имала е свой ключ от него. Разгледах вашия и не видях по него следа, която би останала от издраскването на полировката. Това означава, че вие не сте й помагали. И доколкото мога да съдя по доказателствата, които имам, вие не сте знаели, че тя ще дойде да ви обере.

Професорът изпусна кълбо дим.

— Това е много любопитно и поучително — каза той. — Няма ли да прибавите още нещо? Разбира се, след като проследихте дамата до кабинета ми, вие можете да ми кажете и какво още е станало после.

— Ще се опитам да направя това. Била е заловена от вашия секретар и го е убила, за да се освободи. На това убийство аз съм склонен да гледам като на нещастен случай, защото дамата не е имала намерение да му причини такова ужасно зло. Убиецът не идва без оръжие. Като се ужасила от стореното, тя като безумна се е впуснала да бяга от мястото на трагедията. За свое нещастие при сборичкването е изгубила очилата си, и поради късогледството си е била съвсем безпомощна без тях. Тя е хукнала по коридора, като го е взела за този, по който е дошла (двата са застлани с еднакви плочки), твърде късно е разбрала, че е сбъркала, и че пътят й за отстъпление е отрязан. Какво й е оставало да направи? Нямало е как да се върне назад. Не е могла да остане и там, където е била. Тогава се е качила горе, блъснала е вратата и се намерила във вашата спалня.

Старецът седеше с отворени уста, вторачил див поглед в Холмс. По лицето му се четеше учудване и страх.

Той с усилие сви рамене и се изсмя с неестествен смях.

— Всичко това е прекрасно, господин Холмс — каза той, — но във вашата разкошна версия липсва нещо. Аз сам бях в спалнята си и не съм я напускал през целия ден.

— Това ми е известно, професор Корам.

— Значи вие искате да кажете, че е било възможно да лежа в легло и да не видя, че жената е влязла в стаята?

— Не, не искам да кажа това. Вие сте я видели. Вие сте разговаряли с нея, познали сте я. Вие сте й помогнали да се скрие.

Професорът отново се изсмя. Той стана на крака, очите му горяха като въглени.

— Вие сте полудели — извика той. — Вие говорите безсмислици! Аз съм й помогнал да се скрие! И къде е сега тя?

— Там — каза Холмс, като посочи високия шкаф за книги в ъгъла на стаята.

Старецът вдигна глава нагоре, ужасен трепет премина по изкривеното му лице и той падна в леглото си. В тоя миг вратата на шкафа, който посочи Холмс, се отвори и от него излезе една жена.

— Вие сте прав — каза тя с някакъв странен чужд акцент. — Вие сте прав. Аз съм тук.

Беше изцапана с прах и покрита с паяжини. Лицето й също беше изпоцапано, но и иначе тя навярно никога не е била хубава, защото имаше същите черти на лицето, както Холмс бе предположил, а при това още и дълга изострена брадичка. Поради късогледството си, и защото излизаше от тъмно на светло, тя стоеше като сляпа и мигаше ли, мигаше, като се мъчеше да види къде сме и кои сме ние. И все пак, дори в такова крайно неизгодно положение за нея, личеше си, че в обноските й има нещо благородно, както и в предизвикателната й брадичка и в изправената й глава; смелостта й будеше уважение и възторг.

Станли Хопкинс сложи ръка на рамото й, като да бе негова племенница, но тя леко го отстрани с някакво властно достойнство, което завладяваше. Старецът беше полулегнал и я гледаше втренчено с изкривено лице.

— Да господине, аз съм ваша пленница — каза тя. — Чух всяка ваша дума и знам, че всичко ви е известно. Признавам. Аз убих младия човек. Но вие не сте прав като казахте, че това беше нещастен случай. Дори не знаех, че държа в ръката си нож, защото в отчаянието си съм хванала това, което ми е попаднало под ръка, исках да го накарам да ме пусне. Казвам ви истината.

— Госпожо — заяви Холмс, — вярвам, че говорите истината. Но какво! Лошо ли ви е?

Лицето й се покри със смъртна бледост, която изглеждаше още по-страшна, защото бе изцапано с прах. Тя седна на края на леглото и продължи:

— Имам още малко време и искам да узнаете цялата истина. Аз съм жена на този човек. Той не е англичанин, той е руснак. Името му няма да ви кажа.

Старецът помръдна за пръв път.

— Ана! — възкликна той. — Бог да ти е на помощ.

Тя го погледна с презрение.

— Защо трепериш така за своя нещастен живот, Сергей? — попита тя. — Той на мнозина е причинил злини и никому не е донесъл добро, дори на самия теб. Но не е дадено на мен да скъсам тънката нишка на определеното от бога време. И тъй много ми се насъбра, откак пристъпих прага на тази проклета къща. Но аз трябва да говоря, иначе ще бъде късно. Вече казах, господа, че съм жена на този човек. Бях глупавичко двадесетгодишно момиче, а той беше петдесетгодишен, когато се ожени за мене. Това стана в един университетски град в Русия, но няма да кажа името му.

— Бог да ти е на помощ — промълви отново старецът.

— Ние бяхме революционери, нихилисти, разбирате ли? Той, аз и мнозина други. После настъпи неспокойното време; мнозина бяха задържани, нямаше доказателства и за да спаси живота си и да получи голяма награда, той предаде жена си и другарите си. Да, ние всички бяхме затворени, благодарение на неговите показания, после бяхме и осъдени. Моята присъда не беше доживотна. Съпругът ми замина за Англия с недостойно придобито богатство и си живееше спокойно досега, макар да знаеше добре, че ако членовете на нашето общество го открият, ще бъде справедливо наказан.

Старецът протегна треперещата си ръка за цигара.

— Аз съм в ръцете ти, Ана — каза той. — Ти винаги си била добра към мене.

— Още не съм ви описала цялата му низост. Сред другарите ни имаше един, който стана близък на сърцето ми. Беше благороден, самоотвержен, любещ — пълна противоположност на моя мъж. Той мразеше насилието. Ако ние всички бяхме престъпници, той не беше. Постоянно ни пишеше и настояваше да се откажем от нашите намерения. Тия писма можеха да го спасят, както и моят дневник, където всеки ден пишех за чувствата си към него, както и за убежденията ни. Моят мъж намери и дневника, и писмата. Той ги скри и по всякакъв начин се стараеше да изложи на опасност живота на младия човек. Това не му се удаде, но все пак Алексей беше изпратен на заточение. Помисли за това, подлец такъв!

— Ти всякога си била благородна жена, Ана — каза старецът, като изпусна кълбо дим.

Тя стана, но отново падна назад с болезнен вик.

— Трябва да свършвам — каза. — Когато изтече срокът на моето наказание, аз реших да си взема дневника и писмата. Ако те бъдат изпратени на руското правителство, моят другар ще бъде освободен. Знаех, че мъжът ми е в Англия. Търсих го няколко месеца и най-после разбрах къде е. Знаех, че той все още пази дневника, защото, когато бях в Сибир, получих от него писмо, в което ме упрекваше заради неща, които съм била писала в него. Но бях уверена, че при неговата отмъстителна природа, той никога не би ми го дал доброволно. Трябваше да си го взема сама. За тази цел наех един частен детектив, който постъпи на работа при моя мъж като секретар (той беше вторият секретар, който те напусна така бързо). Детективът узна, че книжата се пазят в бюрото и сне отпечатък от ключа. Не искаше да направи нищо повече. Снабди ме с плана на къщата и ми каза, че преди обяд кабинетът е винаги празен, защото по това време секретарят работи горе. Аз най-после се реших и дойдох да взема книжата. Това ми се удаде, но на каква цена! Едва бях взела книжата и бях заключила скрина, когато младият човек ме залови. Вече го бях срещала сутринта. Срещнахме се на пътя, и аз без да знам, че работи при професор Корам, го запитах къде живее той.

— Така, така — обади се Холмс. — Секретарят се е върнал и е казал за тази среща, а с предсмъртните си думи се е опитал да каже че това е тя, същата, за която току-що са говорили.

— Оставете ме да продължа — твърдо каза жената и лицето й се изкриви от страдание. — Когато той падна, аз избягах от стаята, попаднах на тая врата и се намерих в спалнята на мъжа си. Той каза, че ще ме издаде; аз му доказах, че животът му е в ръцете ми. Ако той ме предаде на властта, аз ще го предам на братството. Казах го, за да постигна целта си. Той знаеше, че аз ще удържа на думата си, че съдбата му е свързана с моята. И само по тая причина ме скри в това тъмно скривалище, известно само на него, където едва не се задуших. Хранеше се в спалнята си и затова можеше да ми отделя част от своята храна. Решихме, че когато полицията напусне къщата, аз ще се измъкна през нощта и вече никога няма да се върна. Но вие по някакъв начин узнахте за нашите кроежи.

Тя извади от пазвата си малък пакет.

— Ето последните ми думи: този пакет ще спаси Алексей. Разчитам на вашата чест и на обичта ви към правосъдието. Вземете го! Вие ще го предадете на руското посолство. Аз изпълних своя дълг и…

— Спрете я! — извика Холмс.

Той скочи и измъкна от ръцете й едно малко шишенце.

— Много е късно! — извика тя, като падна на леглото. — Много е късно! Аз изпих отровата още преди да напусна скривалището си. Умът ми се замъгли. Аз умирам. Не забравяйте за пакета.

— Прост случай, а при това в някои отношения е поучителен — забеляза Холмс, когато се връщахме в града. — Всичко зависеше от очилата. И ако, за щастие, умиращият не ги беше взел, аз се съмнявам, че щяхме да стигнем до правилното разрешение. Бяха с голям диоптър и това ми подсказа, че онази, която ги е носила, трябва да е била много късогледа и съвсем безпомощна без тях. Когато искаха да повярвам, че тя е минала по дългата тясна ивица трева, аз забелязах, както си спомняте, че това е бил забележителен подвиг. За себе си реших, че то е невъзможно, освен ако е имала други очила. Затова бях принуден да обмисля сериозно предположението, че тя не е излизала от къщата. Като забелязах колко си приличат двата коридора, аз реших, че тя лесно е могла да ги обърка и да попадне в стаята на професора. Затова бях нащрек и имайки това предположение, внимателно разгледах спалнята, като търсех нещо подобно на скривалище. Килимът изглеждаше цял и гладко опънат, така че се отказах от мисълта за дупка в пода. Вие знаете, че подобни неща се срещат в старите библиотеки. Забелязах, че книгите бяха натрупани навсякъде по пода, само не и пред този скрин, значи, там вероятно имаше тайна врата. Нищо не потвърждаваше моето предположение, но килимът е едноцветен, него лесно можех да изследвам, затова изпуших множество от ония прекрасни цигари и хвърлях пепелта на пода пред подозрителния шкаф. Това беше прост капан, но излезе много сполучлив. После слязохме долу и аз във ваше присъствие, Уотсън, се убедих (а вие не съвсем добре разбрахте моите въпроси), че храната на професор Корам се е увеличавала, което трябваше да очаквам, щом той явно хранеше и друг човек. След това се качихме отново горе, където съборих кутията с цигарите на пода, разгледах добре пода и по следите, останали върху пепелта, заключих, че в наше отсъствие пленницата е излизала от скривалището си. Е, Хопкинс, стигнахме до Чаринг Крос, а аз ви поздравявам с това, че доведохте работата до сполучлив край. Вие сигурно отивате в полицейското управление, а вас, Уотсън, ще помоля да дойдете с мен в руското посолство.

III
Шестте бюста на Наполеон

Посещенията на инспектор Лестрейд от Скотланд Ярд, който идваше при нас вечер, бяха доста желани и приятни за Шерлок Холмс, понеже му даваха възможност да следи какво става в главното полицейско управление. В отплата за новините, които донасяше Лестрейд, Холмс беше готов да изслуша внимателно и най-малките подробности за всички случаи и понякога можеше, без да взема дейно участие, да даде съвет или да изрази полезна мисъл, благодарение на своите широки знания и опитност.

През тази вечер Лестрейд говори за времето и за вестниците. После замълча, като пушеше цигарата си. Холмс го погледна внимателно.

— Вие сигурно знаете нещо необикновено? — попита той.

— О, не, господин Холмс, няма нищо особено.

— Тогава разкажете.

Лестрейд се засмя.

— Ах, господин Холмс, няма защо да отричам, че умът ми, наистина, е зает с един случай. Това е такава глупава история, че не се решавам да ви безпокоя с нея. От друга страна, макар и много обикновена, тя все пак е странна, а аз знам, че вие обичате всичко, което е извън реда на нещата. Но по мое мнение, тая работа е по специалността на лекаря.

— За болест ли става дума? — попитах аз.

— Във всеки случай, за безумие. При това, странно безумие. Вие не бихте и помислили, че в наше време съществува на света човек, хранещ такава омраза към Наполеон I, че разрушава всеки образ на тоя император, който му попадне пред очите.

Холмс се облегна на канапето.

— Тази работа не е за моя ум — каза той.

— Именно. И аз това казах. Но ако човек извършва кражби, за да разрушава непринадлежащи нему изображения, работата минава от ръцете на лекаря в ръцете на полицията.

Холмс се понадигна.

— Кражби! Това е по-любопитно. Я разкажете по-подробно!

Лестрейд извади от джоба си служебен бележник.

— Първият случай, за който е получено донесение, станал преди четири дни — започна той, — в магазина на Морис Хъдсън, в който се продават картини и статуи, на Кенсингтън Роуд. Продавачът влязъл за миг в задната стая, изведнъж чул трясък и като изтичал обратно, видял че гипсовият бюст на Наполеон, който стоял заедно с някои други художествени творби на полицата, е разбит на късове. Продавачът изтичал на пътя, но макар няколко минувачи да заявили, че са забелязали някакъв човек да излиза от магазина, той не видял и не могъл да разбере, кой е бил тоя негодник. Приели, че това е обикновен случай на хулиганство, и съобщили за него на дежурния полицай. Гипсовият бюст струвал само няколко франка и цялата работа изглеждала малко детинска, за да има нужда от особено разследване. Но вторият случай бил по-сериозен и заедно с това по-странен. Това се случило през нощта. На Кенсингтън Роуд, на няколкостотин метра от магазина на Морис Хъдсън, живее известният практикуващ лекар, Барнико, чиято клиентела е най-голяма на южния бряг на Темза. Жилището и кабинетът му са на Кенсингтън Роуд, но той има хирургическо отделение на Лоу Брикстън Стрийт, на две мили от дома си, там раздава безплатни лекарства. Този доктор Барнико е възторжен поклонник на Наполеон и неговата къща е пълна с книги, портрети и спомени за френския император. Наскоро си купил два еднакви бюста на Наполеон, работа на знаменития френски скулптор Девин. Един от тия бюстове поставил в чакалнята на своята къща на Кенсингтън Роуд, а другият на камината в хирургическото отделение на Лоу Брикстън Стрийт. Тази сутрин доктор Барнико влязъл в чакалнята и се учудил много, като видял, че е ограбен, и че не е било взето нищо друго, освен гипсовия бюст. Бил изнесен навън и разбит в градинската стена, около която се валяли парчетата. Холмс потри ръце.

— Това, разбира се, е нещо съвсем ново — каза той.

— И аз така си мислех, че тази работа ще ви се понрави. Но още не съм стигнал до края. Доктор Барнико трябвало да бъде в хирургическото отделение в дванадесет часа и, можете да си представите неговото учудване, когато видял, че през нощта прозорецът е бил отворен, а късчетата от втория бюст били разхвърляни по пода. Бюстът бил разбит на самото място, където е стоял. И в двата случая не е имало следи, които биха ни помогнали да намерим престъпника или лудия, който е направил това. Е, господин Холмс, това са всичките факти.

— Те са много чудни, за да не кажа смешни — отговори Холмс. — Позволявам си да ви попитам, и двата бюста в жилището на доктор Барнико ли са били точни копия на този, който е бил разбит в магазина на Морис Хъдсън?

— Те са били отлети с една и съща форма.

— Този факт говори, че човекът който троши бюстовете, не върши това от омраза изобщо към Наполеон? Ако се вземе предвид, че в Лондон има стотици бюстове на императора, не можем да допуснем чак такова съвпадение — нищо неразбиращият и смахнат иконоборец да е започнал тъкмо с три еднакви отливки.

— Аз си мислех същото — заяви Лестрейд. — А от друга страна, тоя Морис Хъдсън продава бюстове в тази част на Лондон и тия три бюста в продължение на няколко години са били единствени в неговия магазин. Както вие казвате, има стотици бюстове в Лондон, но твърде възможно е, тия трите да са били в неговия участък. Как мислите вие, доктор Уотсън?

— Няма граници за възможностите на маниака — отговорих аз. — Човек може да има натрапчива идея и напълно здрав разсъдък, що се отнася до всичко останало. Ако той е чел много за Наполеон или е преживял някакво семейно злочестие, причинено от голямата война, може да го обземе такава „натрапчива идея“ и под нейна власт да е способен на какви ли не фантастични постъпки.

— Това не решава въпроса, драги Уотсън — възрази Холмс, като поклати глава. — Защото никаква натрапчива идея не би могла да даде възможност на нашия маниак да узнае къде са били бюстовете.

— Е, а вие как си обяснявате това?

— Не се и мъча да си го обяснявам. Аз само бях забелязал, че в странните постъпки на този господин има известна последователност. Да речем, от чакалнята на доктор Барнико бюстът е бил изнесен и разбит на двора, а хирургическото отделение е по-изолирано и той е бил разбит на самото място, където е стоял. Работата изглежда невероятно проста, но аз не си позволявам да назова каквато и да е подробност, тъй като си мисля, че някои от най-съвършените мои случаи са имали най-малко обещаващо начало. Спомняте си, Уотсън, че страшната случка в семейство Абърнети започна да се изяснява за мен, когато забелязах как дълбоко потъва магданозът в маслото в онзи горещ ден. Затова аз не мога да се смея над вашите три разбити бюста, Лестрейд, и ще ви бъда много благодарен, ако ми съобщите за всичко ново в тази чудна верига от случки.

Онова, за което искаше сведения моят другар, стана по-бързо и бе несравнимо по-трагично, отколкото той можеше да очаква. На следващата сутрин аз още се обличах в спалнята, когато чух да се тропа на вратата. Влезе Холмс с телеграма в ръка. Той я прочете на глас.

— Елате незабавно на Пит Стрийт, Кенсингтън, Лестрейд.

— Какво ли значи това? — попитах аз.

— Не знам. Но подозирам, че е продължение на историята с бюстовете. Във всеки случай, нашият приятел иконоборецът развива своята дейност в друга част на Лондон. Кафето е на масата, Уотсън, а пред входа ни чака файтон!

 

 

След половин час ние стигнахме до Пит Стрийт — тихо ручейче, тъкмо отвъд най-бързия поток на лондонския живот. Номер 131 беше сред други къщи — всички тесни, почтени и крайно неромантични. Когато приближихме до оградата, пред самата къща се бе събрала любопитна тълпа. Холмс подсвирна.

— Господи! Тук е имало най-малкото опит за убийство. Нещо друго по-дребно не би могло да задържи един лондонски разсилен. Широките рамене на тоя момък и протегнатата му шия говорят за някакво насилие. Какво става, Уотсън? От горните стъпала тече вода, а останалите са сухи. Във всеки случай, тук има доста следи! А ето и Лестрейд е на прозореца, скоро ще узнаем всичко.

Официалният детектив ни посрещна много сериозно и ни въведе в гостната, където един твърде развълнуван възрастен господин с памучен халат се разхождаше напред-назад. Представиха ни го като собственика на тази къща, господин Харис Харкър, от „Обединението на централната преса“.

— Пак за Наполеоновия бюст — каза Лестрейд. — Снощи, струва ми се, вие се заинтересувахте от него и затова си помислих, че може ви ще ви бъде приятно да присъствате тук, тъй като работата взе по-сериозен обрат.

— Какъв обрат?

— Убийство. Господин Харкър, ще разкажете ли на тия господа, какво е станало?

Господинът с халата обърна към нас меланхоличното си лице.

— Чудна работа — каза той. — Аз по цял ден събирам новини наоколо, а сега, когато истинското събитие стана в собствената ми къща, толкова съм смутен и объркан, че не мога да свържа две думи. Ако бях се явил тук като журналист, щях да разпитам себе си и да поместя по две колонки във всички вечерни вестници. Сега аз губя ценната си статия, като преразказвам историята си на куп хора, а сам не мога да се възползвам от нея. Чувал съм името ви, господин Холмс, и ако вие обясните тая странна случка, ще бъда възнаграден за труда си — да разказвам истории.

Холмс седна и се приготви да слуша.

— Всичко сякаш се съсредоточаваше около бюста на Наполеон, който купих преди четири месеца. Купих го от братя Хардинг, една къща до Хай Стрийт Стейшън. По-голямата част от моята вестникарска работа върша през нощта и често пиша до зори. Така беше и този път. Седнах в стаята си, която е в задната част на къщата, на горния етаж, когато към три часа дочух шум от долу. Ослушах се, но шумът не се повтори и аз помислих, че е дошъл отвън. После изведнъж, пет минути по-късно, чух страшен вик, най-ужасния звук, който съм чувал, господин Холмс. Докато съм жив, ще звучи в ушите ми. Една-две минути бях като зашеметен. После взех ръжена и затичах надолу. Когато влязох в тази стая, прозорецът беше отворен, и аз изведнъж забелязах, че бюстът е изчезнал от печката. Защо крадецът е взел тъкмо него, това не мога да проумея, това беше просто гипсово копие, всъщност без никаква стойност. Вие сам можете да видите, че ако човек излезе през тоя прозорец, би успял — като направи голяма крачка — да стъпи на горното стъпало на парадния вход. Ясно беше, че крадецът е постъпил точно така, и за това аз се запътих към парадната врата и я отворих. Когато се опитах да изляза, едва не паднах, защото се спънах от мъртвото тяло, което лежеше там. Изтичах вкъщи за свещ и като се върнах, видях бедния момък с голяма рана на шията, потънал в кръв. Той лежеше по гръб със свити колене, ужасно раззинал уста. Ще го виждам и насън. Едва успях да изсвиря със стражарската си свирка, после трябва да съм паднал в несвяст, защото нищо повече не съзнавах, докато не видях полицаят, надвесил се над мен в предната стая.

— Кой беше убитият? — попита Холмс.

— Нямаше нищо, което би ни помогнало да установим самоличността му — отговори Лестрейд. — Вие ще видите трупа в моргата, но досега нищо не сме открили. Той е на висок мъж, загорял, с много здраво тяло, добре сложен, на не повече от тридесет години. Бедно облечен е, но не прилича на работник. Около него, в локва кръв лежеше нож с рогова дръжка. Дали с това оръжие е бил нанесен смъртоносният удар, или ножът принадлежи на покойника, не знам. По долните му дрехи нямаше никакви инициали и в джобовете му намерихме само една ябълка, връв, план на Лондон с цена един шилинг и снимка. Ето я.

Това очевидно беше малка моментална фотография. Изобразяваше човек с жив поглед, с остри маймунски черти, сгъсти вежди и особено силно издадена долна челюст, като муцуна на павиан.

— А какво стана с бюста? — попита Холмс, като разгледа грижливо портрета.

— Тъкмо преди да дойдете получих сведения за него. Намерили го до градинската порта на една празна къща в Кампуен, на Хоус Роуд. Бил строшен. Сега отивам да го видя. А вие ще дойдете ли?

— Разбира се. Само искам да огледам нещата тук.

Холмс разгледа килима и прозореца.

— Тоя юнак или има много дълги крака, или пък е много ловък. Не е лесна работа да стигнеш до корниза и да отвориш прозореца. Да се излезе през прозореца е било сравнително по-леко. Господин Харкър, ще дойдете ли с нас да видите остатъците от бюста?

Неутешимият журналист седна зад писалището.

— Аз трябва да се опитам да направя нещо — отговори той, — макар да не се съмнявам, че първите издания на вечерните вестници вече са излезли с всички подробности за случая. Такъв е късметът ми! Спомняте ли си, когато се продъниха зрителските трибуни в Донкастър? Е, аз бях единственият журналист там, и моят вестник единствен не пусна съобщение за случая, защото бях прекалено притеснен, за да го напиша. А сега закъснявам с убийството, станало на прага на собствената ми къща.

Като излизахме от стаята, ние чухме, как неговото перо пронизително заскърца по хартията.

Мястото, където бяха намерени парчетата от бюста, бе на няколкостотин крачки от къщата. Очите ни се заковаха върху образа на великия император, който, изглежда, бе възбудил такава бясна и разрушителна омраза към себе си в душата на непознатия. Бюстът лежеше разбит на късове върху тревата. Холмс вдигна няколко от тях и грижливо ги разгледа. Като видях неговия внимателен поглед и държанието му, аз се убедих, че е попаднал на следи.

— Е? — попита Лестрейд.

Холмс сви рамене.

— Предстои ни още дълъг път — отговори той. — Но ние имаме няколко улики, въз основа на които можем да действаме. Този евтин бюст е имал в очите на странния престъпник по-важно значение, отколкото човешкият живот. Това е първа точка. После, той е строшил бюста не в къщата и не близо до вратата — странно нещо, ако едничката му цел е била да счупи бюста. Срещата с другия не го е смутила. Той едва ли е съзнавал какво върши.

— Възможно е. Но аз искам първо да обърна вниманието ви върху разположението на къщата, в градината на която е бил строшен бюстът.

Лестрейд се огледа наоколо.

— Това е празна и усамотена къща и затова човекът е знаел, че никой няма да му попречи в градината.

— Да, но има друга къща по-нагоре по улицата, покрай която е трябвало да мине, за да дойде тук. Защо не е строшил бюста там? Очевидно е, че с всеки измина ярд се е увеличавала опасността да се срещне с някого.

— Не мога да отгатна — отговори Лестрейд.

Холмс посочи уличната лампа над нас.

— Тук той е могъл да види ясно това, което върши, а там — не. Ето причината.

— Кълна се в Юпитер, това е вярно! — извика детективът. — Сега си спомням, че другият бюст на доктора бе строшен близо до неговия червен фенер. Добре, господин Холмс, но до какво ще ни доведе този факт?

— До това, че трябва да го запомним, да си го запишем. Можем да попаднем на нещо, с което той е свързан. А сега, господин Лестрейд, какво мислите да предприемете?

— Според мене, най-практично ще е първо да се установи самоличността на покойния. Това няма да е мъчно. Щом узнаем кой е той и кои са другарите му, ние ще направим голяма крачка напред — ще узнаем, какво е вършил миналата нощ на Пит Стрийт, с кого се е срещнал и кой го е убил на прага на Харкъровата къща.

— При все това, аз не бих се заел да разследвам случая по този път.

— И какво бихте направили?

— О, не искам по никакъв начин да ви влияя! Аз бих ви посъветвал да вървите по вашия път, а аз ще тръгна по своя. После можем да сравним издирванията си и да ги допълним взаимно.

— Много добре — съгласи се Лестрейд. — Ако отидете на Пит Стрийт, може би ще видите господин Хорас Харкър. Кажете му от мое име, че съм напълно убеден, че човекът, който е бил миналата нощ в неговата къща е опасен луд, страдащ от мания. Това ще му послужи за статията.

Холмс се усмихна.

— Нима? Може би. Но аз съм уверен, че то ще бъде любопитно за господин Харас Харкър и за читателите на „Обединението на централната преса“. А сега, Уотсън, ние трябва да помислим за това, че днес ни предстои продължителна и донякъде сложна работа. Ще ми бъде приятно, Лестрейд, ако намерите за удобно да дойдете при нас довечера към шест часа на Бейкър Стрийт. Дотогава бих искал да задържа портрета, намерен в джоба на покойника. Възможно е да ми потрябва вашата помощ за малката обиколка, която ще предприемем през тая нощ, ако насоката на моите разсъждения се окаже вярна. А дотогава пожелавам ви успех.

Ние с Шерлок Холмс отидохме на Лай Стрийт в магазина на братя Хардинг, от където беше купен бюстът. Младият продавач ни каза, че господин Хардинг ще се върне едва след пладне и че самият той е от скоро време тук, та не може да ни даде никакви сведения. Лицето на Холмс изрази разочарование и досада.

— Какво да се прави, Уотсън, не може всичко да става както ни се иска — каза най-после той. — Ще трябва да се върнем, тук следобед. Вие, разбира се, не се съмнявате, че у мене се зароди подозрение, и че искам да проследя тия бюстове до първоизточника им, за да узная, няма ли в тях някаква особеност, която би ни обяснила забележителната им съдба. Да отидем при господин Морис Хъдсън и да видим, няма ли да хвърли той светлина върху нашата загадка.

Вървяхме цял час до магазина на търговеца на картини. Той беше нисък, дебел човечец с мораво лице и скърцащ глас.

— Да, господине. На същата тази лавица — отговори той. — Не разбирам защо плащаме данъци, когато всеки негодник може да влезе тук и да троши стоките ни. Да, господине! Аз продадох на доктор Барнико два бюста. Това е гнусно, господине. Това е заговор на нихилисти, ето какво мисля аз. Само един анархист, ще тръгне да троши статуи. Червените републиканци — ето как ги наричам аз. От къде съм взел бюстовете ли? Не виждам какво отношение има това към случая. Но ако ви е нужно наистина да знаете това, аз ги взех от „Хелдър и Сие“ на Чърч Стрийт. Това е търговска къща, ползуваща се с известност през последните двадесет години. Колко бяха те? Три. Два и един стават три — два у доктор Бранико и един строшен посред бял ден в моя собствен магазин. Позната ли ми е тази фотография? Не, не ми е позната. Собствено, да позната ми е. Да, това е Бепо! Той е нещо като италианец — работеше при мене в магазина. Той умееше да поправя, да позлатява, да слага рамки и да върши куп дребни работи. Момъкът си отиде миналата неделя, и оттогава нищо не съм чувал за него. Не, не знам, откъде дойде той и къде отиде. Нямах нищо против него, докато беше тука. Той си отиде два дни преди да бъде счупен бюстът.

— Е, повече от това не можехме и да се надяваме да узнаем от Морис Хъдсън — каза Холмс, когато излязохме от магазина. — Тоя Бепо е едно и също действуващо лице, както на Кенсингтън Роуд, така и в Кенсингтън и това заключение си струва една разходка от десет мили. А сега, Уотсън, да отидем в „Хелдър и Сие“, при производителя на бюстове. Ще се учудя много, ако там не сполучим.

Преминахме бързо покрай аристократичния Лондон, театралния Лондон, литературния Лондон, търговския Лондон, мореплавателния Лондон и стигнахме до крайречните квартали, където даваните под наем къщи гъмжат от отрепките на Европа. Тук, на широката улица, населена някога с богати лондонски търговци, намерихме работилницата, която търсехме. Отвън тя изглеждаше доста голяма, заобиколена със стари сгради. Влязохме в просторно помещение, където петдесетина работници ваеха и отливаха. Собственикът, снажен рус немец, ни прие учтиво и отговаряше разумно на всички въпроси на Холмс. Справката в неговите книги показа, че от мраморния оригинал на Наполеоновата глава, работа на Девин, са били отлети сто бюста, но онези три, които са били изпратени преди година на Морис Хъдсън, са половината от една поръчка от шест бюста, и че останалите три били доставени на братята Хардинг в Кенсингтън. Тия шест бюста по нищо се не отличавали от останалите. Той не виждал никаква причина да бъдат унищожени, засмя се при тази мисъл. Стрували шест шилинга, но търговецът, който ги препродава, можел да получи за тях по дванадесет шилинга. Отливането ставало с две форми — по една за всяка страна на лицето, след което двата гипсови профила се съединявали и образували целия бюст. Тази работа обикновено се вършела от италианци в същото помещение, където бяхме. След отливането, бюстовете се поставяли на маса в коридора, за да съхнат, а после се прибирали в склада. Ето всичко, което можеше да ни каже немецът.

Но портретът му оказа странно въздействие. Лицето му пламна от гняв, веждите се сбърчиха над гълъбовите му тевтонски очи.

— Ах, разбойник, такъв! — извика той. — Разбира се, че го познавам прекрасно. Моето предприятие винаги е било на почит, и едничкия път, когато тук се яви полицай, това стана заради същия този негодник. Беше преди повече от една година. Той намушка с нож на улицата друг италианец и след това влезе в работилницата ми. Полицията дойде по следите му и го задържаха тук. Викаха му Бепо, презимето му не знам. И така ми се падаше, защото наех човек с такова лице. Но беше добър работник, един от най-добрите.

— Как се отърва той?

— Другият остана жив, а той се отърва с една година затвор. Сигурно е освободен, но едва ли би посмял да си покаже, тук носа. При нас е неговият братовчед и мисля, че той би могъл да ви каже къде е Бепо.

— Не, не — възкликна Холмс — нито дума на братовчед му, нито дума, моля ви. Работата е много важна и колкото повече се разплита, толкова по-важна изглежда. Когато проверявахме в книжата за продажбата на тия бюстове, аз забелязах, че там е поставена дата 3 юни, миналата година. Не можете ли да ми кажете, кога беше задържан Бепо?

— Мога да ви кажа приблизително — отговори стопанинът. — Да — продължи той, като прелисти няколко страници — за последен път му е било платено на 20 май.

— Благодаря ви — каза Холмс. Мисля, че не бива да злоупотребявам повече с вашето време и търпение.

Като направихме на собственика последно предупреждение да не казва нито дума за нашите разследвания, ние се върнахме обратно.

Вече се свечеряваше, когато успяхме набързо да закусим в гостилницата. От вратата прочетохме заглавията във вестника: „Кенсингтънското престъпление. Убийство, извършено от луд“. И написаното показваше, че господин Хорас Харкър все пак е успял да състави своя репортаж. Две колонки бяха изпълнени с крайно любопитно и цветисто описание на случая. Холмс разгърна вестника и го прочете, без да прекъсва яденето си. На два пъти се разсмя.

— Ето това е хубаво, Уотсън — каза той. — Чуйте: „Приятно е да се знае, че не може да има различни мнения за тази случка, защото господин Лестрейд, един от най-опитните представители на официалната полиция, и господин Шерлок Холмс, известен експерт, са стигнали до заключението, че глупавата поредица от случки, завършили по такъв трагичен начин, се дължи на лудост, а не на умишлено престъпление. Само с умствено разстройство може да се обясни станалото.“ Вестниците, Уотсън, са крайно ценно нещо, когато умееш да се възползваш от тях. А сега, ако сте закусили, ще отидем пак в Кенсингънт и ще видим какво ще ни каже управителят на братята Хардинг.

Основателят на тая голяма търговска къща се оказа един дребен жив човечец, много ловък, с ясен ум и бъбрив език.

— Да, господа, аз вече четох за това във вечерните вестници. Господин Харас Харкър е един от нашите купувачи. Ние му продадохме бюстовете преди няколко месеца. Ние изписахме три такива бюста от „Халдър и Сие“ от Степни. Всички те са продадени. На кого ли? Мисля, че ако проверя в книгата, ще мога да ви кажа. Да, записани са тук. Един бюст е продаден на господин Харкър, един на господин Фосна Браун във вилата Лабъртнъм и един на господин Сандфорд от Лоу Гроув Роуд, Рединг. Не, никога не съм виждал лицето, изобразено на този портрет. То едва ли би могло да бъде забравено лесно, нали господине, защото не съм виждал по-безобразно лице. Има ли при нас на служба италианци? Има, господине; те са неколцина между майсторите и чистачите. Могат да надзъртат в тази книга, ако поискат. Нямам никаква особена причина да пазя тази книга. Да, да, това е много странна работа и аз се надявам, че вие ще ми разкажете, ако от вашето разследване излезе нещо.

Холмс направи няколко забележки върху показанията на господин Хардинг и аз видях, че е напълно доволен от обрата, който настъпи. Но все пак той не каза нищо, освен това, че ако не побързаме, ще закъснеем за срещата, определена на Лестрейд. И наистина, когато се върнахме у дома, детективът беше вече там и ние го заварихме да се разхожда из стаята, изпълнен с трескаво нетърпение. Неговият многозначителен поглед показваше, че денят не е изгубен напразно.

— Е? — попита той. — Какво ново ще ни кажете, господин Холмс?

— За нас денят беше отрупан с грижи и не пропадна съвсем напразно — отговори моят другар. — Видяхме двамата търговци, а също и фабриканта. Сега мога да проследя всеки бюст от самото начало.

— Бюстовете! — възкликна Лестрейд. — Е да, вие имате свой метод на работа, господин Шерлок Холмс, и няма защо да говоря против него, но мисля, че аз поработих днес по-добре от вас. Установих самоличността на убития.

— Така ли?

— И открих причината за престъплението.

— Разкошно.

— При нас имаме инспектор, който се занимава с италианския квартал. И понеже на яката на убития имаше някаква католическа значка, пък и при това той е мургав, аз помислих, че трябва да е южанин. Инспектор Хил изведнъж го позна, щом го видя. Името му е Петро Венучи, от Неапол е, и е бил един от най-големите престъпници в Лондон. Имал връзки с мафията, която, както знаете, налага решенията си чрез убийства. Сега вие виждате как работата започва да се изяснява. Другият, навярно също е италианец и е член на Мафията. Той с нищо не е нарушил законите й. Петро е бил определен да го следи. Навярно намереният портрет е на тоя човек, и е бил даден на Петро, за да го разпознае и да не го убие някой друг. Той е проследил човека, видял го е, че влиза в къщата, останал е да го чака до вратата и като са се сбили, сам е получил смъртоносен удар. Как ви се вижда това обяснение, господин Холмс?

Холмс одобрително изръкопляска.

— Превъзходно, Лестрейд, превъзходно! — възкликна той. — Но аз не изслушах внимателно вашето обяснение за строшените бюстове.

— Бюстовете! Вие не можете да ги забравите! Всъщност това са незначителни работи; дребна кражба, за която съдът осъжда на не повече от шест месеца затвор. Всъщност ние разследваме убийство и аз ви казвам, че държа всички нишки в ръцете си.

— А по-нататък?

— Много просто. Ще отида заедно с Хил в италианския квартал, ще намеря човека, чийто портрет е у нас, и ще го задържа, защото е обвинен в убийство. Ще дойдете ли и вие?

— Не. Струва ми се, че можем да постигнем целта си по много прост начин. Не мога да говоря, сигурно защото всичко зависи… е да, всичко зависи от един фактор, който е извън нашия контрол. Но имам големи надежди и ако вие дойдете тая нощ с нас, ще ви помогна да заловите убиеца.

— В италианския квартал ли?

— Не, аз мисля, че в Чизик ще го намерим по-скоро. Ако ме придружите тази нощ в Чизик, обещавам ви утре да дойда с вас в италианския квартал и тази отсрочка няма да ни навреди. А сега мисля, че няколко часа сън ще ни бъдат полезни, защото едва ли ще излезем преди единадесет часа и едва ли ще се върнем по-рано от сутринта. Вие ще вечеряте с нас, Лестрейд, а след това заповядайте да полегнете на дивана, докато дойде време за път. А сега, Уотсън, моля, позвънете и повикайте разсилния; аз трябва да изпратя писмо и е много важно то да замине още сега.

Холмс прекара вечерта, като се ровеше из старите вестници, с които беше пълна една от нашите стаи. Когато най-после ги остави, очите му блестяха тържествуващо, но той не ни каза нищо за резултата от своите дирения. Аз пак следях стъпка след стъпка начина, по който изучаваше детайлите на тоя сложен случай, и при все, че не видях целта, към която се приближавахме, разбрах добре, че Холмс очаква незнайният престъпник да разбие останалите два бюста, единият от които се намираше, както си спомнях, в Чизик. Нямаше съмнение, че целта на пътуването ни е да го заловим на местопрестъплението, и аз можех само да се възхищавам от остроумието на моя другар, който помести във вечерните вестници лъжливи сведения, та престъпникът да си въобрази, че може безнаказано да осъществи намерението си. Не се учудих, когато Холмс ме посъветва да си взема револвера. Сам той взе камшика си с оловна дръжка — неговото обичайно оръжие.

В единадесет часа пред входа спря четириместен файтон и с него потеглихме към едно място отвъд Хамърсмитския мост. Тук на файтонджията беше казано да чака. Като повървяхме пешком, ние стигнахме до един усамотен път, край който имаше хубави къщи с градини. Под светлината на уличния фенер прочетохме на вратата на една от тях: Вила Лабурнъм. Обитателите, очевидно, бяха легнали да спят, защото наоколо беше тъмно, само прозорецът над входа, хвърляше кръгло червено петно на пътеката в градината. Дървената ограда, която ограждаше вилата откъм пътя, хвърляше гъста черна сянка в градината, и ние се притаихме там.

— Боя се, че ще трябва да чакаме дълго — прошепна Холмс. — Да благодарим на небето, че няма да вали. Мисля, че няма да се изложим на опасност, ако позапушим, за да убием времето. Но ние имаме два шанса да получим награда за своя труд.

Чакахме така дълго, както се опасяваше Холмс, и нашето чакане завърши по най-неочакван и необикновен начин. В един миг, без да чуем никакъв шум, градинската вратичка се отвори и една гъвкава и пълна фигура се впусна по пътеката с бързината и ловкостта на маймуна. Видяхме как тя бързо се мярна в светлината, идваща от прозореца над входа, и изчезна в черната сянка на къщата. Последва продължително затишие, през което ние едва сдържахме дъха си, а след това дочухме съвсем слабо скърцане. Отваряше се прозорецът. Шумът секна и отново настъпи продължителна тишина. В къщата се промъкваше човек. Видяхме как внезапно светна фенер в стаята. Това, което онзи търсеше, очевидно, не бе там, защото светна и друг прозорец, а после и трети.

— Да се приближим до отворения прозорец. Ще го пипнем, когато излиза — прошепна Лестрейд.

Но още не бяхме се помръднали и човекът се появи отново. Когато навлезе в мътния сноп светлина, видяхме, че носи под мишница нещо бяло. Бързо се озърна. Безмълвието на безлюдната улица го успокои. Гърбом към нас, той пусна на земята това, което носеше, чу се шум от удар, а после трясък и звън. Той беше толкова зает, че не чу стъпките ни, когато го приближихме през тревата. Холмс скочи на гърба му, а Лестрейд и аз го хванахме за ръцете и му надянахме белезници. Когато го обърнахме към нас, видяхме отвратително бледо лице с безумно разкривени черти, и аз познах в него оригинала на онзи портрет.

Но Холмс отклони вниманието си от него. Като коленичи до прага, той много грижливо разглеждаше това, което човекът беше изнесъл от къщата — бюстът на Наполеон, такъв, какъвто го бяхме видели сутринта, сега разтрошен на късчета. Холмс внимателно поднасяше всяко късче към светлината, но нито едно не се отличаваше от обикновено парче гипс. Той тъкмо беше свършил изследването си, когато в предната стая на къщата светна, и на прага се показа стопанинът — жизнерадостен, пълен човек по риза и панталони.

— Господин Жозна Брун, струва ми се — каза Холмс.

— Да, господине, а вие сигурно сте господин Шерлок Холмс? Получих записката, изпратена от вас, и изпълних всичко, което искахте. Заключихме вратите и зачакахме. Доволен съм, че хванахте разбойника. Надявам се, че няма да откажете да влезете и да пийнете нещо, за да се подкрепите.

Но Лестрейд искаше да изпрати по-скоро заловения на сигурно място; след няколко минути дойде файтон и ние четиримата потеглихме за Лондон. Нашият пленник не промълви нито дума, но ни гледаше изпод чорлавите си коси, а веднъж, когато ръката ми му се стори достатъчно близко, той скръцна със зъби, като гладен вълк. Почакахме на полицейския пост, докато узнахме, че в дрехите на престъпника няма нищо друго, освен няколко шилинга и дълъг нож, по чиято дръжка личаха следи от прясна кръв.

— Всичко върви отлично — каза Лестрейд, когато си отивахме. — Хил познава всички тия господа и ще ни каже името на тоя юнак. Ще видите, че моето предположение за Мафията ще излезе вярно. Но, разбира се, аз съм ви много задължен, господин Холмс, за изкуството, с което го заловихте. Още не разбирам добре, как направихте това.

— Боя се, че в този късен час не е време за обяснения — възрази Холмс. — Освен това, липсват още една-две подробности, а случаят е такъв, че заслужава да бъде разнищен до край. Ако дойдете пак при мен утре в шест часа, мисля, че ще мога да ви докажа онова, което все още не сте разбрали от този особен случай в историята на престъпленията. Ако някога ви позволя, Уотсън, отново да публикувате разрешените от мен малки разкази, предвиждам, че ще оживите страниците си с описанието на необикновеното приключение с Наполеоновите бюстове.

На следващата вечер отново се срещнахме. Лестрейд беше събрал много сведения за нашия пленник. Оказа се, че името му е Бепо, а презимето — неизвестно. Той бил прочут негодник в италианската колония. Някога бил изкусен скулптор и честно изкарвал прехраната си, но започнал да се отдава на лош живот и два пъти попадал в затвора, — единият път за дребна кражба, а втория път, — както бяхме чули, за това, че намушкал с нож свой сънародник. Отлично говорел английски. Причината, която го бе накарала да троши бюстове, все още оставаше неизвестна; отказал да отговаря на въпросите, но полицията узнала, че е възможно тия бюстове да са направени от неговите ръце, защото той се бил занимавал с такава работа в работилницата на Хелдер и Сие. Всички тези сведения, много от които ние вече знаехме, Холмс изслуша с учтиво внимание; но аз, който го познавах така добре, виждах ясно, че мислите му са далече и дори долових у него неспокойство и очакване. Най-после той трепна и очите му засияха. Дочу се звън. След минутка доловихме стъпки по стълбата и в стаята влезе възрастен червендалест господин с бели бакенбарди. В дясната си ръка носеше старомодна торба, която сложи на масата.

— Тук ли е господин Шерлок Холмс?

Моят другар се поклони и се усмихна.

— Господин Сандфорд от Рединг, струва ми се — каза той.

— Да, господине, боя се, че пропуснах определения час, но влакът закъсня. Вие ми писахте за бюста, който имам.

— Да.

— У мен е вашето писмо. Ето: „Искам да имам копие от Наполеон на Давин, и съм готов да ви заплатя десет фунта за вашето!“ Нали така?

— Съвсем вярно.

— Вашето писмо ме учуди много, защото не можах да разбера, как сте узнали, че имам този бюст.

— Разбира се, че сте се учудили, но работата е много проста. Господин Хардинг ми каза, че ви е продал последния бюст, и ми даде адреса ви.

— А, ето как била работата! Каза ли ви той колко заплатих за бюста?

— Не.

— Все пак, аз съм честен човек, макар и беден. За тоя бюст дадох всичко петдесет шилинга и мисля, че вие трябва да знаете това, преди да взема от вас десет фунта.

— Това ви прави чест, господин Сандфорд. Но аз казах цената и няма да отстъпя от нея.

— Това е много великодушно от ваша страна, господин Холмс. Аз донесох бюста със себе си, както искахте. Ето го.

Господин Сандфорд отвори торбата си и най-после ние видяхме на масата цял бюст, а не парчетата му.

Холмс извади от джоба си лист хартия и сложи на масата десетфунтовата банкнота.

— Ще бъдете ли така добър да подпишете този лист, господин Сандфорд, в присъствието на свидетели? Тук просто се казва, че ми продавате всички свои права над този бюст. Аз съм точен човек, както виждате, а и не се знае, какъв обрат могат да вземат после събитията. Благодаря ви, господин Сандфорд; ето ви парите и ви пожелавам лека вечер.

Когато нашият гост си отиде, движенията на Шерлок Холмс привлякоха вниманието ми. Започна с това, че извади от скрина чиста бяла покривка и я застла на масата. После сложи новопридобития бюст на покривката, в средата на масата. Взе камшика си с оловната дръжка и удари бюста, който се разби на късчета, а Холмс бързо се наведе над тях. В следващия миг той с тържествуващ вик вдигна едно късче, върху което — като сушена слива в пудинг — бе лепнат, някакъв кръгъл тъмен предмет.

— Господа — извика той — позволете ми да ви покажа знаменития черен бисер на Борджиите.

Ние с Лестрейд няколко секунди седяхме смълчани, а после, движени от еднакви пориви, започнахме да ръкопляскаме едновременно, като в театър. Червенина обагри бледото лице на Холмс и той ни се поклони като драматичен артист, които приема почитта на зрителите си. В такива мигове Холмс преставаше да бъде разсъдъчна машина и показваше човешката си любов към възторга и одобрението. Този удивително горд и сдържан човек, който с презрение странеше от публичната известност, бе способен дълбоко да се затрогне от непосредственото удивление и похвалата на приятеля.

— Да, господа — каза той, — това е най-прочутият бисер в света, и аз имах щастието, благодарение на цяла верига индуктивни разсъждения, да го проследя от спалнята на княз Колон в хотел „Дакр“, откъдето той изчезнал, до вътрешността на тоя последен от шестте бюста на Наполеон, отлети в работилницата на „Хелдър и Сие“ в Степни. Вие помните, Лестрейд, сензацията, произведена от изчезването на тоя ценен бисер, и напразните усилия на лондонската полиция да го намери. От самия мене искаха съвет по този повод, но и аз не успях да хвърля никаква светлина върху случая. Подозрението падна върху прислужницата на княгинята, италианка, и бе установено, че тя има брат в Лондон, но не успяхме да открием никаква връзка помежду им. Слугинята се казваше Лукреция Венучи и аз не се съмнявах, че убитият през миналата нощ Петро е неин брат. Прегледах старите вестници и установих, че бисерът е изчезнал тъкмо два дни преди да бъде задържан Бепо, задето извършил някакво насилие, — задържането, станало в работилницата на „Хелдър и Сие“, точно когато са отливали бюстовете. Сега вие виждате ясно последователността на събитията — макар че ги виждате, разбира се, в обратен ред, а не както си ги представям аз. Бепо е имал бисера. Може би го е откраднал от Петро, може би е бил негов съучастник, може би е бил посредник между брата и сестрата. За нас не е важно кое от тия предположения е вярно. Главният факт е, че бисерът е бил у него — точно тогава той е бил преследван от полицията. Влязъл е в работилницата и е знаел, че има само няколко минути, за да скрие тази скъпоценност, която иначе биха намерили у него при обиска. В коридора са били оставени да съхнат шестте бюста на Наполеон. Единият от тях е бил още мек. В миг изкусният Бепо е направил дупка във влажния гипс, сложил е там бисера и е замазал отново отвора. Това е било великолепно скривалище. Никой не би и помислил да търси там бисера. Но Бепо е бил осъден на една година затвор и през това време неговите шест бюста са се пръснали из Лондон. Той не можел да отгатне, в кой от тях е неговото съкровище. Трябвало е да ги строши, за да открие това. Бепо не се отчайвал и започнал работата си, проявявайки значително остроумие и търпение. От своя братовчед, който работел при Хелдър, той узнал къде са разпродадените бюстове. Започнал да работи при Морис Хелдър и по такъв начин проследил три от бюстовете. Бисерът не бил в тях. Тогава, с помощта на някакъв служител във фирмата, италианец, му се удало да разбере, къде са отишли останалите три бюста. Първият е бил у Харкър. Там го е проследил неговият съучастник, който обвинил Бепо, че е изгубил бисера, и в последвалата борба бил убит.

— Ако той е бил негов съучастник, защо е носил у себе си портрета му? — попитах аз.

— Като средство да го проследи, при положение, че би пожелал да направи справка за него. Това е очевидната причина. И тъй, след убийството аз смятах, че Бепо навярно ще ускори действията си. Той се е боял, че полицията ще узнае тайната му и затова е побързал, да не би да го изпреварят. Разбира се, аз не можех да зная, дали не е намерил той бисера в бюста на Харкър. Дори не бях съвсем сигурен, че става въпрос именно за бисера, но за мене беше очевидно, че Бепо търси нещо. Отнесе бюста навън и го строши в градината, осветена от фенер. Щом бюстът, взет от Харкър, е бил един от трите, то вероятността бисерът да е в него беше две към едно. Оставаха два бюста, и за мене беше очевидно, че Бепо ще се запъти първо към лондонския. Аз предупредих обитателите на къщата, за да избегнем нова трагедия, и ние постигнахме отлични резултати. В това време, разбира се, вече знаех със сигурност, че търсим именно бисера на Борджиите. Името на убития свързваше едното произшествие с другото. Оставаше само един бюст, в Рединг; бисерът трябваше да е там. Аз го купих във ваше присъствие и ето го: той лежи тук. Ние седяхме смълчани няколко минути.

— Е — каза Лестрейд — видял съм много случай, разплетени от вас, господин Холмс, но едва ли мога да си припомня по-изкусна работа. Ние в Скотланд Ярд не ви завиждаме. Не, ние се гордеем с вас и ако дойдете утре при нас, няма да се намери нито един човек, от най-стария инспектор до най-младия полицай, който да не бъде щастлив да ви стисне ръката.

— Благодаря ви! — възкликна Холмс — благодаря ви!

И когато се обърна, стори ми се, че беше по-разчувстван, отколкото някога ми се е случвало да го видя. В следващия миг той отново се превърна в хладен и практичен мислител.

— Заключете бисера в огнеупорния шкаф, Уотсън — каза той. — И извадете от там книжата по делото за Конг-Сингълтънската фалшификация. Прощавайте, Лестрейд. Ако ви се случи да попаднете на нова загадка, ще бъда доволен да ви дам според силите си няколко съвета за нейното разрешаване.

IV
Изчезналият спортист

Свикнали сме да получаваме на Бейкър Стрийт доста странни телеграми, но аз особено помня тази, която получихме през едно мрачно февруарско утро преди седем или осем години и която хвърли в недоумение Шерлок Холмс за цял четвърт час.

Телеграмата беше адресирана до него и гласеше:

Моля да ме почакате. Страшно нещастие. Липсват три четвърти от дясното крило: нужен е утре.

Овъртън.

— Печатът е от Странд, изпратена е в десет часа и тридесет и шест минути — каза Холмс, след като прочете няколко пъти телеграмата. — Господин Овъртън очевидно е бил много възбуден и затова непоследователен. Но той сам ще дойде тук, докато прегледам „Таймс“, и тогава ще узнаем всичко. Дори най-незначителната загадка е добре дошла в тия дни на застой.

Наистина времето течеше за нас много еднообразно и аз започнах да се страхувам от такива периоди на бездействие, защото знаех от опит, колко е опасно прекалено деятелният мозък на моя другар да остане без материал за работа. В продължение на няколко години постоянно спасявах Холмс от страстта към опиума, която неведнъж застрашаваше неговото забележително поприще. Вече знаех, че при обикновени условия той не се стреми към този изкуствен стимулатор, но знаех и това, че врагът не е мъртъв, а само спи, че неговият сън е лек, и че е възможно да се събуди всеки път, когато в периодите на бездействие аскетичното лице на Шерлок Холмс се изопваше и неговите хлътнали, непроницаеми очи гледаха унесено. И ето аз благославях господин Овъртън, който и да беше той, защото неговата загадъчна телеграма наруши това опасно затишие, което заплашваше другаря ми повече, отколкото всички бури в неговия неспокоен живот.

Както и очаквахме, скоро след телеграмата се появи и този, който я беше изпратил. Визитната картичка на Сървил Овъртън от колежа Тринити, в Кеймбридж, предизвести посещението на едрия млад мъж, със здрави кости и мускули, който закри вратата с широките си плещи и обръщаше ту към единия от нас, ту към другия, своето хубаво лице, изкривено от безпокойство.

— Господин Шерлок Холмс, нали?

Другарят ми се поклони.

— Бях в Скотланд Ярд, господин Холмс. Видях се с инспектор Станли Хопкинс. Той ме посъветва да дойда при вас, каза, че моят случай е по-скоро за вас, отколкото за полицията.

— Моля, седнете и ми обяснете в какво се състои работата.

— Това е ужасно, господин Холмс, наистина е ужасно! Аз се чудя как още не са ми побелели косите. Годфри Стаунтън… вие, разбира се, сте чували за него? Той е опората на целия ни отбор. По-скоро бих пожертвал двама от другите, само да имам Годфри на линия. Никой не може да се сравни с него нито в нападението, нито в отбраната, има глава тоя човек, а и ни обединява всички. Какво да правя? Ето какво ви питам, господин Холмс. Имаме още и Мурхаус, първата ни резерва, но той е тренирал по-малко и винаги се впуска право в средата на игрището, вместо да се държи по-близо до задната линия. Той наистина има много добър удар, но нали не е особено умен и не го бива за късите разстояния. А пък Мактън и Джонсън, оксфордските играчи, и те са по-добри от него. Стивънсън е доста бърз, но не може нито да ни тласне напред, нито да надвие противника и не е достоен да заеме такова място. Не, господин Холмс, ние сме изгубени, ако не намеря Годфри Стаунтън.

Моят другар изслуша весело тая дълга реч, която младият човек произнесе гръмко и сериозно, като подчертаваше всяка дума с удар на загорялата си ръка по коляното. Когато той замълча, Холмс протегна ръка и взе книгата с буква С на корицата. Напразно се порови из разнообразните сведения.

— Тука има Артър Стаунтън, добил известност млад фалшификатор — каза той. — Имаше още един Хенри Стаунтън, помогнах да го обесят, но Годфри Стаунтън е ново име за мен.

Беше ред на нашия посетител да се учуди.

— Как така, господин Холмс, аз мислех, че знаете всичко! — възкликна той. — Значи, ако не сте слушали никога за Годфри Стаунтън, предполагам, че не знаете и за Сървил Овъртън?

Холмс добродушно поклати глава.

— Ама че работа! — извика атлетът. — Та нали аз бях първата резерва на Англия срещу Уелс и през цялата тази година водех университетския отбор. Но това е нищо! Не бях и помислял, че в Англия може да има поне един човек, който да не знае за Годфри Стаунтън — незаменимия играч на Кеймбридж, Блакхийт и на пет международни шампионата. Боже мой, господин Холмс, къде сте живели?

Холмс се разсмя над наивното учудване на младия исполин.

— За разлика от мен вие живеете в друг свят, господин Овъртън, по-приятен и по-здрав свят. Моята дейност пуска корени в много области на обществото, но никога, за щастие, не се е докосвала до любителския спорт, който представлява всичко най-добро и най-здраво в Англия. Обаче, вашето днешно неочаквано посещение ми показва, че дори в тоя свят на чист въздух и честна игра има работа за мен. И тъй, драги господине, моля ви, седнете и ми разкажете тихо и спокойно, какво се е случило и с какво мога да ви помогна.

Лицето на младия Овъртън придоби загриженото изражение на човек, повече свикнал да си служи с мускулите, отколкото с мозъка; но постепенно с много повторения и неясноти, които аз мога да изчистя от неговия разказ, той ни разказа чудната си история.

— Ето как стана това господин Холмс. Както вече ви казах, аз съм капитан на отбора на Кеймбриджския университет, а Годфри Стаунтън е моят най-добър играч. Утре ще играем в Оксфорд. Вчера пристигнахме всички и отседнахме в частния хотел „Бентли“. В десет часа направих обиколка и видях, че всички играчи са по местата си, защото аз вярвам в строгия режим и достатъчния сън, те правят сполучливата игра. Поговорих малко с Годфри. Стори ми се бледен и загрижен. Попитах го, какво му е. Отговори, че всичко е наред, че само го наболявала главата. Пожелах му лека нощ и си отидох. След половин час, както ми каза портиерът, някакъв човек с груб вид донесъл бележка за Годфри. Той още не бил си легнал и отнесли бележката в стаята му. Годфри я прочел и клюмнал на масата, като че са го ударили по главата. Портиерът толкова се изплашил, че искал да дойде при мене, но Годфри го спрял, пийнал вода и се посъвзел. После слязъл долу, казал няколко думи на човека, който го чакал във фоайето, и двамата излезли заедно. Портиерът видял, че почти тичали по улицата към Странд. Днес сутринта стаята на Годфри беше празна, леглото — непобутнато, и всички предмети бяха подредени, както ги видях аз снощи. Той излязъл с непознатия и оттогава не сме чули нищо за него. Мисля, че няма да се върне. Той беше спортсмен, да, Годфри беше спортсмен до мозъка на костите си и не би прекъснал тренировката си и не би изложил своя екип, ако за това няма причини, по-силни от него. Не, аз чувствам, че той няма да се върне, че ние вече няма да го видим.

Шерлок Холмс изслуша с дълбоко внимание този необикновен разказ.

— И какво направихте? — попита той.

— Телеграфирах в Кеймбридж, за да узная, не са ли чули там нещо за него. Получих отговор. Никой не го е виждал.

— А би ли могъл той да се върне в Кеймбридж?

— Да, има нощен влак, който тръгва в дванайсет без четвърт.

— Но, доколкото сте разбрали, той не е заминал с него, нали?

— Не, не са го видели.

— Какво направихте след това?

— Телеграфирах на лорд Маунт-Джеймс.

— Годфри е сирак, а лорд Маунт-Джеймс е негов най-близък роднина, мисля, че му е вуйчо.

— Така ли? Това хвърля нова светлина върху случая; лорд Маунт-Джеймс е един от най-богатите хор в Англия.

— Тъй съм чувал и аз от Годфри.

— А вашият приятел му е близък роднина?

— Да, той му е наследник, а старецът е на около осемдесет години и страда от подагра. Казват, че едвам се движел. Той не е дал на Годфри нито един шилинг, защото е голям скъперник, но все едно богатството по право му се полага.

— Получихте ли отговор от лорд Маунт-Джеймс?

— Не.

— Каква причина би могла да накара вашия другар да отиде при лорд Маунт-Джеймс?

— Да, нещо беше загрижен снощи и ако е било за пари, възможно е, да се е обърнал към своя близък роднина, който е толкова богат, при все че доколкото съм чувал, едва ли би му се удало да вземе нещо от него. Годфри не обичаше стареца. Той не би се обърнал към него, ако имаше друг изход.

— Но ние скоро ще узнаем това. Ако вашият другар е отишъл при своя роднина лорд Маунт-Джеймс, вие ще трябва да обясните посещението на онзи груб на вид човек в такъв късен час, и вълнението, предизвикано от идването му.

Сървил Овъртън стисна с ръце главата си.

— С нищо не мога да обясня това — рече той.

— Добре, добре, аз съм свободен днес и бих могъл да се заема с тая работа — каза Холмс. — Настойчиво ви моля да направите подготовката си за мача, без да говорите нищо за този млад човек. Сигурно, както сам казвате, някаква крайна нужда го е накарала да ви напусне: тогава същата тая крайна необходимост, навярно ще го задържи. Да отидем заедно в хотела и да видим, портиерът няма ли да може да хвърли нова светлина върху случая.

Шерлок Холмс можеше майсторски да предразположи всекиго и много скоро в изоставената стая на Годфри Стаунтън той измъкна от портиера всичко, което можеше да му каже. Нощният посетител не бил нито чиновник, нито работник. Бил просто, както го описа портиерът, нещо средно: петдесетгодишен човек, с бяла брада и бяло лице, облечен скромно. Той сам изглеждал развълнуван. Портиерът забелязал, че ръката му треперела, когато подал бележката. Годфри Стаунтън я взел и я мушнал в джоба си. Той не се ръкувал с човека във фоайето. Разменили няколко думи, от които портиерът доловил само думата „време“. След това двамата излезли бързо. Часовникът във фоайето показвал точно десет и половина.

— Ще видим — рече Холмс, като седна на Стаунтъновото легло. — Вие сте портиер през деня, нали?

— Да, господине, сменят ме в единайсет часа.

— Нощният портиер нищо ли не е видял?

— Не, някаква компания се върна късно от театър. Никой друг не е идвал.

— Вие ли пазехте вчера през целия ден?

— Да.

— Предавали ли сте някакви писма на господин Стаунтън?

— Да, господине, една телеграма.

— А! Това е любопитно. В колко часа?

— Около шест.

— Къде беше господин Стаунтън, когато я получи?

— Тук в стаята си.

— Видяхте ли как я прочете?

— Да, почаках да видя дали ще има отговор.

— И какво?

— Той написа отговор!

— Вие ли го отнесохте?

— Не, той сам.

— Но го написа пред вас, нали?

— Да, господине. Аз бях до вратата, а той седеше до тая маса, с гръб към мене. Когато написа телеграмата, каза: „Можете да си вървите, аз ще я изпратя сам“.

— С какво я написа?

— С перо, господине.

— На една от тези телеграфни бланки ли?

— Да, господине.

Холмс стана, взе бланките приближи се до прозореца и внимателно разгледа най-горната от тях.

— Колко жалко е, че не е написал телеграмата с молив — каза той, като хвърли с досада бланките на масата. — Вие Уотсън, сигурно сте забелязвали, че отпечатъкът от натискането на молива минава през листа, факт, който е развалил не малко щастливи бракове. Обаче съм доволен, че той е писал с мек и тъп писец и не се съмнявам, че ще намерим някакъв отпечатък върху тази попивателна. Аха! Ето го!

Холмс откъсна ивица от попивателната хартия и ни показа някакви йероглифи. Сървил Овъртън беше много развълнуван.

— Приближете хартията до огледалото! — извика той.

— Няма нужда от това — възрази Холмс — попивателната е много тънка и на обратната страна ще прочетем написаното. Ето го.

Той обърна ивицата и ние прочетохме: „Не ни напускайте, за Бога.“

— Това е краят на телеграмата, която Годфри Стаунтън е изпратил няколко часа преди да изчезне. Липсват най-малко шест думи, но и това, което е останало, доказва, че младия човек е виждал приближаването на страшната опасност, от която някой е можел да го спаси. „Ни“ забележете. Тук е замесен още един човек. Кой може да бъде той, ако не бледоликият брадат мъж, който сам е изглеждал толкова развълнуван? Каква връзка може да има между Годфри Стаунтън и брадатия мъж? И кой е тоя трети, от когото двамата са очаквали помощ пред настъпващата опасност? Нашето разследване вече се свежда до този въпрос.

— Остава ни само да узнаем, до кого е била изпратена телеграмата — добавих аз.

— Именно, драги Уотсън. Вашата мисъл, колкото и да е дълбока, и на мен ми мина през ум. Но вие, навярно, знаете, че ако отидете в пощата и поискате да ви покажат копие от телеграма, изпратена от друго лице, ще срещнете от страна на чиновника нежелание да ви окаже тази любезност. В тия работи има толкова много канцеларщина! Обаче аз не се съмнявам, че с известна деликатност и находчивост ще постигна целта. А дотогава бих желал във ваше присъствие, господин Овъртън, да разгледаме тия книжа, оставени на масата.

Там имаше няколко писма, сметки и бележници, които Холмс започна да прелиства с бързи нервни пръсти и да разглежда с остър, проницателен поглед.

— Нищо няма тук — каза най-после той. — А, мисля, че вашият приятел беше здрав? Никога не е боледувал, нали?

— Здрав като бик.

— Виждали ли сте го някога болен?

— Никога. Веднъж лежа, защото го бяха ударили лошо и веднъж си навехна коляното, но това бяха дребни работи.

— А може би той не е бил така здрав, както си мислите? Аз предполагам, че страдал от някакъв недъг, който е криел от вас. С ваше разрешение, някои от тия книжа, може би ще ми потрябват при бъдещите разследвания.

— Почакайте, почакайте! — извика един дрезгав глас и ние всички видяхме на прага някакво чудато старче, което размахваше ръце. Той беше облечен в избелял черен редингот, носеше развързана бяла връзка, а на главата му имаше широкопола шапка. Приличаше на пастор от някой затънтен селски край. Но все пак, ако оставим раздърпания му и смешен вид, той имаше такъв заповеднически глас и такива смели обноски, че мигом прикова вниманието към себе си.

— Кой сте вие господине и с какво право бъркате в книжата на този джентълмен? — попита той.

— Аз съм частен детектив и искам да разкрия причините за неговото изчезване.

— Този господин, другар на Стаунтън, е изпратен при мен от Скотланд Ярд.

— А вие кой сте господине?

— Сървил Овъртън.

— Значи вие ми изпратихте телеграмата. Аз съм лорд Маунт-Джеймс. Идвам направо тук от Бейсуотърския автобус. Значи вие сте повикали този детектив?

— Да, господине.

— И сте готов да му платите разноските?

— Не се съмнявам, че моят приятел Годфри ще бъде готов да направи това, когато го намерим.

— Ами ако никога не го намерите? Отговорете ми на въпроса.

— В такъв случай неговите роднини без съмнение…

— Нищо подобно няма да стане, господине! — извика старчето. — Не чакайте от мен нито пени… нито пени! Разбирате ли, господин детектив? Аз съм единственият роднина на този млад човек, и аз ви казвам, че не поемам подобна отговорност. Ако той има някакви надежди, то е само защото никога не съм пръскал пари и нямам намерение да започна да върша това сега. Колкото до книжата, с които вие така свободно се разпореждате, мога да ви кажа, че ако между тях има нещо ценно, вие ще бъдете длъжен да отговаряте.

— Много добре, господине — каза Шерлок Холмс. — А смея ли да ви запитам, можете ли по някакъв начин да ни обясните изчезването на младия човек?

— Не, не мога. Той е достатъчно голям, за да се грижи за себе си, и ако е бил толкова глупав, че да се е изгубил, аз съвсем се отказвам да го търся.

— Напълно ви разбирам — рече Шерлок Холмс с лукав блясък на очите. — Но може би вие не ме разбрахте съвсем. Изглежда, че Годфри Стаунтън е беден. Ако са го отвлекли, то разбира се, не е за това, което сам лично би могъл да притежава. Славата на вашето богатство се е разнесла надалече, лорд Маунт-Джеймс. Много е възможно, шайка разбойници да е хванала вашия племенник, с цел да извлече от него сведения за вашата къща, за вашите съкровища.

Лицето на нелюбезния старец стана бяло като вратовръзката му.

— Боже, каква мисъл, господине! И през ум не ми е минавала такава глупост! Какви безчовечни измамници има на земята! Но Годфри е славен момък, твърд момък, нищо няма да го накара да издаде вуйчо си. Още тази вечер ще преместя среброто си в банката. А дотогава, господин детектив, не жалете труда си! Моля ви да не оставите камък върху камък, докато не намерите Годфри. Колкото за пари, вие винаги можете да очаквате някоя и друга лира.

Макар да бе вече успокоен, благородният скъперник не можеше да ни даде никакви полезни сведения, защото не знаеше почти нищо за частния живот на племенника си. Единственият ключ в ръцете ни беше късчето от телеграмата и като му направи копие, Холмс тръгна да търси втората брънка от веригата. Ние се разделихме с лорд Маунт-Джеймс, а Овъртън отиде да се посъветва с другите членове на отбора си за станалото нещастие.

Телеграфната станция беше близо до хотела. Ние спряхме пред входа й.

— Струва си да опитаме, Уотсън — каза Холмс. — Ако имахме заповед в ръцете си, ние, разбира се, бихме могли да поискаме да видим копията, но нямаме такава. Не мисля, че чиновниците помнят клиентите си в такива многолюдни учреждения.

— Простете, че ви безпокоя — обърна се той с най-ласкав глас към младата жена зад прозорчето. — Трябва да е допусната някаква грешка в телеграмата, която изпратих вчера. Не получих отговор и се боя, че съм забравил да напиша името си. Не можете ли да проверите?

Младата жена започна да рови из един куп книжа.

— В колко часа пуснахте телеграмата? — попита тя.

— В седем и нещо.

— До кого беше изпратена?

Холмс сложи пръст на устните и ме погледна.

— Телеграмата завършваше с думите: „За Бога“ — прошепна той доверчиво. — Безпокоя се много, защото не получих отговор.

Младата жена отдели една бланка.

— Ето я, тук няма подпис — каза тя, като я разглеждаше.

— С това разбира се става ясно защо не получих никакъв отговор! — възкликна Холмс. — Боже мой, колко съм глупав! Прощавайте, госпожице, много ви благодаря, че ме успокоихте.

Когато излязохме навън, Холмс се засмя, потривайки ръце.

— Е, какво? — попитах аз.

— Ние успяхме, драги Уотсън, успяхме. Имах седем различни плана как да се добера до телеграмата, но не можех да очаквам, че ще сполуча при първия си опит.

— И какво постигнахте?

— Научих мястото, към което трябва да насочим разследванията си. — Той повика файтон. — На гара Кинчър — извика той.

— Значи тръгваме на път?

— Да. Мисля, че трябва да отидем заедно в Кеймбридж. Всичко ни води натам.

— Кажете ми — попитах аз, когато файтонът тръгна, — подозирате ли какви са причините за изчезването? Мисля, че никога не сме имали случай, при който мотивите за престъплението да са били толкова тъмни. Вие, разбира се, не мислите, че са отвлекли младежа, за да получат сведения за неговия вуйчо, нали?

— Признавам, драги Уотсън, че това не е приемливо обяснение. Обаче ми мина през ум, че единствено то би могло да заинтересува онази крайно неприятна личност.

— Без съмнение, то я заинтересува. Но какви други обяснения имате?

— Мога да изредя няколко. Вие трябва да се съгласите, че е доста любопитен и многозначителен фактът, че случката е станала тъкмо в навечерието на важно състезание и че е станала именно с човека, чието присъствие е било необходимо за успеха на отбора. Това, безспорно, може да е просто съвпадение, но все пак е любопитно. Любителският спорт е свободен от обзалагания, но сред публиката се правят облози, и е много възможно за някого да е било изгодно да отвлече играча, както измамниците при конни надбягвания отвличат коне. Това е едно обяснение. Друго, много е възможно младият човек да е наистина наследник на голямото богатство, колкото и малки да са сегашните му средства, и затова може да са го отвлекли за откуп.

— Тия предположения не обясняват изпращането на телеграмата.

— Съвсем вярно, Уотсън. Телеграмата все пак остава единственото реално нещо в случая и не трябва да допускаме вниманието ни да се отклонява от нея. Сега отиваме в Кеймбридж именно, за да узнаем нещо повече. Засега и пътят на нашите разследвания е тъмен, но ще бъде чудно, ако до довечера не го осветим и не направим важна стъпка напред.

Беше вече тъмно, когато стигнахме в стария университетски град. Холмс нае файтон и поръча да ни откарат при доктор Лесли Армстронг. След няколко минути спряхме пред една голяма къща на най-многолюдната улица. Влязохме и след дълго чакане най-после бяхме в кабинета на доктора, който седеше пред масата.

Фактът, че името на Лесли Армстронг ми беше неизвестно, доказва до каква степен се бях откъснал от професията си. Сега знам, че той се бореше не само да поеме ръководството на медицинския факултет, но и че заедно с това бе учен, ползващ се с европейска известност в няколко клона на науката. Но и да не знаех това, стигаше ми да зърна неговото широко лице, замислените очи под гъстите вежди и твърдата му брадичка. Бях дълбоко впечатлен. Човек със силен нрав, с жив ум, суров аскет, сдържан, странен — ето какъв ми се видя доктор Лесли Армстронг. Той държеше визитната картичка на моя другар и ни погледна не много любезно.

— Чувал съм вашето име, господин Шерлок Холмс, и знам с какво се занимавате, но в никакъв случай не го одобрявам.

— По това, докторе, вие приличате на всички престъпници в Англия — спокойно възрази моят другар.

— Колкото до усърдието ви в разкриването на престъпления, то ще намери подкрепа от всеки разумен член на обществото, макар да не се съмнявам, че официалната власт е достатъчна за тази цел. Вашето призвание по-скоро подлежи на критика, когато се месите в тайните на частни лица, когато изнасяте на показ най-интимни семейни работи и отнемате времето на хора, по-заети от вас. Сега, да речем, аз бих писал трактата си, вместо да разговарям с вас.

— Не се съмнявам, докторе, но все пак разговорът ни може да излезе много по-важен от този трактат. Мога да ви кажа, че вършим тъкмо противното на това, което вие справедливо осъждате, и че се мъчим да избегнем разгласяването на лични тайни, което по необходимост става, щом случаят попадне в ръцете на официалната полиция. Мене можете да смятате просто за пионер в дадената област. Дойдох да ви попитам за господин Годфри Стаунтън.

— Защо ви е той?

— Вие го познавате, нали?

— Той ми е близък приятел.

— Знаете ли, че е изчезнал?

— Наистина ли?

Суровото лице на доктора не се измени.

— Излязъл е снощи от хотела, където е бил отседнал, и оттогава нищо не се знае за него.

— Сигурно ще се върне.

— Утре трябва да играе във футболния мач на университета.

— Не ми харесват тия детски игри. Но съдбата на момчето ме интересува много, защото го познавам и обичам. Футболната игра е далеч от моите интереси.

— Тогава моля ви, помогнете ни да узнаем, какво е станало с господин Стаунтън. Знаете ли къде е той?

— Разбира се, че не знам.

— Не сте ли го виждали от вчера?

— Не.

— Здрав ли беше, когато го видяхте?

— Съвсем.

— Боледувал ли е?

— Никога.

Холмс разгъна бързо един лист пред очите на доктора.

— Тогава може би ще ми обясните произхода на тази сметка от тринадесет гвинеи, изплатена през миналия месец от господин Стаунтън на доктор Лесли Армстронг от Кеймбридж. Намерих я сред книжата върху масата на младия човек.

Докторът пламна от злоба.

— Не виждам, защо трябва да ви дам обяснение, господин Холмс.

Холмс прибра отново сметката в бележника си.

— Ако предпочитате да дадете публично обяснение, рано или късно и ще стане — заяви той. — Казах ви вече, че мога да премълча това, което другите биха разгласили, и наистина вие ще постъпите по-тактично, ако ми се доверите.

— Не знам нищо.

— Получихте ли някакво известие от господин Стаунтън от Лондон?

— Разбира се, че не.

— Ах, пак тази поща! — въздъхна Холмс. — Много важна телеграма ви е била изпратена от Годфри Стаунтън от Лондон вчера в шест часа и петнадесет минути вечерта, телеграма, която има несъмнена връзка с неговото изчезване, а при това вие не сте я получили. Голямо безредие. Непременно ще се оплача в пощата.

Доктор Лесли Армстронг скочи от стола и мургавото му лице пламна от гняв.

— Моля, напуснете моята къща, господине, — каза той. — Можете да кажете на лорд Маунт-Джеймс, който ви е наел, че не желая да имам никаква работа с него, нито с агентите му. Не, господине, нито дума повече! — той позвъни ядосано. — Джон, изпратете господата.

Надутият лакей строго ни посочи вратата и ние се озовахме на улицата. Холмс се изсмя.

— Доктор Лесли Армстронг несъмнено е човек, енергичен и с характер — каза той. — Не съм срещал друг такъв. Ако беше насочил правилно способностите си, можеше сполучливо да заеме празното място, оставено от знаменития Мориарти. А сега, мой бедни Уотсън, ние сме изхвърлени и сме самотни из улиците на този ужасно негостоприемен град, който не можем да напуснем, без да изоставим и работата си. Този малък хотел срещу къщата на Армстронг е особено подходящ за нашите нужди. Докато наемете стаята, която гледа към пътя, и купите най-необходимото, аз ще успея да събера някои сведения.

Оказа се, че за да събере сведения, на Холмс му трябваше повече време, отколкото предполагаше, защото се върна в хотела едва в девет часа. Беше бледен, покрит с прах и изтощен от умора и глад. На масата беше сервирана вечерята и когато Холмс хапна и запуши лулата си, вече беше готов да гледа на нещата полушеговито и съвсем философски, което толкова му допадаше в случаите, когато работите вървяха наопаки.

Пред входа на докторската къща бе спрял файтон, осветен с газови фенери.

— Нямаше го в продължение на три часа — каза Холмс. — Той излезе в седем и половина и се връща едва сега; пресметнато в път, това прави десет — дванадесет мили, и докторът ги изминава всекидневно, а понякога и два пъти на ден.

— Нещо обикновено за доктор с много ангажименти.

— Тъкмо в това е работата. Доктор Армстронг всъщност не е практикуващ лекар. Той е професор и консултант и не върши друга работа, която да го отвлича от научните му занимания. Защо прави той тия дълги пътувания, които сигурно много го уморяват и при кого отива?

— Неговият файтонджия…

— Мили Уотсън, можем ли да се съмняваме, че най-напред се обърнах към него? Не знам дали самият той е извратен или е подбуден от господаря си, но беше толкова жесток, че насъска кучето срещу мен. И на човека, и на кучето не се хареса моят бастун. След това отношенията ни станаха обтегнати и не можеше да става и дума за по-нататъшни разговори. Всичко, което научих, е от приятелски разположения слуга в двора на нашия хотел. Той ми разказа за навиците на доктора и за всекидневните му разходки.

В тази минута, сякаш за да потвърди думите на Холмс, файтонът са приближи до входа.

— Нима не можете да го проследите?

— Превъзходно, Уотсън! Вие сте гениален! Тая мисъл ми мина през ум. Вие може би забелязахте, че до нашия хотел има магазин за велосипеди. Изтичах там, взех един велосипед под наем и успях да тръгна след файтона. Бързо го догоних и се задържах на почетно разстояние от около стотина метра, като следвах фенерите, докато не излязохме от града. Пътувахме прекрасно по шосето, докато изведнъж стана нещо неприятно. Файтонът спря, докторът слезе бързо, приближи се до мястото, където аз също бях спрял, и ми каза с подигравателен глас, че пътят е много тесен, но се надява, че файтонът му няма да попречи на моя велосипед да премине. При това имаше възхитителни обноски. Аз веднага задминах файтона и след няколко километра по главния път, спрях на едно удобно място, за да видя дали файтонът няма да мине покрай мен. Но от него нямаше и помен и стана ясно, че той е свърнал по един от многото странични пътища, които забелязах. Аз се върнах, но не видях никаква следа от файтона, и сега, както виждате, той се прибра след мене. Разбира се, отначало нямах особена причина да свързвам тия разходки с изчезването на Годфри Стаунтън и бях готов само да ги разследвам на общо основание, че всичко, което се отнася до доктор Армстронг, засега е любопитно за нас. Но вече виждам, че той така зорко внимава да не би да бъде проследен по време на тия разходки, та работата ми изглежда по-важна, и няма да се успокоя докато не изясня всичко.

— Можем да го проследим утре.

— Така ли? Това не е толкова лесно, колкото си мислите. Вие познавате ли околностите на Кеймбридж? Няма къде да се скриеш. Цялата местност, през която минах тази вечер, е плоска и гола като моята длан, и човекът, когото следим, не е глупак; ясно го доказа днес. Аз телефонирах на Овъртън да ни съобщава тук за всичко, което може да стане в Лондон, а дотогава ще съсредоточим вниманието си върху доктор Армстронг, чието име любезната млада телефонистка ми позволи да прочета на копието от бързата телеграма на Стаунтън. Той знае къде е младият човек — в това съм готов да се закълна — а щом го знае, вината ще бъде наша, ако не го научим и ние. Трябва да си признаем, че сега той ни изигра, а както ви е добре известно, Уотсън, нямам обичай да се отказвам от играта при подобни обстоятелства.

Обаче и на следващия ден ние не се доближихме до разгадаването на тайната. След закуска Холмс получи бележка, която ми подаде с усмивка. Тя гласеше:

Господине, уверявам ви, че си губите времето, като ме следите. Моят файтон има прозорче отзад, както можахте да забележите вчера, и ако искате да си направите разходка от двадесет мили — само за да се върнете на мястото, от където сме тръгнали, последвайте ме. А засега мога да ви кажа, че най-добрата услуга, която можете да направите на този джентълмен, е да се върнете в Лондон и да съобщите на човека, който ви е наел, че не сте успели да откриете нищо. В Кеймбридж, несъмнено, ще изгубите напразно времето си.

Ваш Лесли Армстронг

— Докторът е откровен и честен противник — каза Холмс. — Добре, добре, то възбужда любопитството ми и преди да се разделя с него, аз трябва да узная нещо повече.

— Файтонът е пред входа — казах аз. — Ето, докторът се качва. Забелязах, че погледна към прозореца ни. Да си опитам ли щастието с велосипеда?

— Не, не, драги Уотсън! При цялото ми уважение към вашата съобразителност, не мисля, че бихте могли да се преборите с почтения доктор. Аз мога да постигна нашата цел чрез своите независими разследвания. Боя се, че трябва да ви оставя, защото появата на двама любопитни непознати в заспалата провинция ще възбуди повече подозрения, отколкото бих искал. Вие, без съмнение, ще намерите с какво да се забавлявате в този почтен град, а аз се надявам до довечера да ви донеса по-благоприятни вести.

Обаче и този път моят приятел беше разочарован. Той се върна през нощта уморен и без да е постигнал нищо.

— Тъжен ден, Уотсън. Като узнах в каква посока се разхожда докторът, аз изгубих доста време, за да разгледам всички села, разположени отвъд Кеймбридж, и за да сравнявам сведенията, които ми донесоха кръчмарите и другите местни агенти. Бях в Честъртън, в Гистън, в Уотърбийч и в Окингтън, но всичките ми разследвания не доведоха до нищо. Всекидневната поява на файтон с два сиви коня едва ли би могла да остане незабелязана в тия сънливи „дупки“. Докторът пак спечели. Няма ли телеграма за мен?

— Има, аз я отворих. Ето я: „Попитайте Помпей Джърсли Диксън, колежа Тринити.“ Не я разбирам.

— О, тя е доста ясна. От нашия приятел Овъртън е и е в отговор на зададения от мен въпрос. Ей сега ще изпратя записка на Джърсли Диксън и тогава щастието ще ни се усмихне. Няма ли нещо за мача?

— Има. В тукашния вечерен вестник има прекрасна статия за него. Спечелил е Оксфорд. Статията завършва така: „Поражението на Гълъбовите трябва напълно да се отдаде на отсъствието на международния шампион Годфри Стаунтън, което се чувстваше през целия мач.“

— Значи предположенията на нашия приятел Овъртън се оправдаха — каза Холмс. — Лично аз съм съгласен с доктор Армстронг, че футболът не влиза в кръга на моите интереси. Сега да си легнем по-рано, Уотсън, защото предвиждам, че утрешният ден ще е пълен със събития.

На следващото утро, като погледнах Холмс, аз се ужасих, защото той бе седнал пред камината и държеше спринцовка. За мен този инструмент бе свързан с единствената слабост на моя другар и аз се побоях от най-лошото, когато го зърнах в ръцете му. Той се изсмя, като видя отчаяното ми лице, и сложи спринцовката на масата.

— Не, не, приятелю, не се вълнувайте. Този път спринцовката не е оръдие на злото, а по-скоро ще ни послужи като ключ, за да открием тайната. На нея възлагам всичките си надежди. Току-що се върнах, правих оглед и всичко е благоприятно. Закусете добре, Уотсън, защото сега смятам да открия следите на Армстронг, а щом ги открия, няма да спра нито за почивка, нито за ядене, докато не стигна до неговото скривалище.

— В такъв случай — казах аз — май е по-добре да вземем закуската със себе си, защото днес той ще излезе рано. Файтонът му вече е готов.

— Нищо. Нека върви. Ако пак не успея да го проследя, значи е умен. Когато свършите, елате при мен и аз ще ви запозная с един детектив, който ще се окаже незаменим в предстоящата ни работа.

По-късно последвах Холмс на двора. Той отвори вратата на мазето и доведе едно късоного, слабо куче.

— Позволете ми да ви представя Помпей — каза Холмс. — Помпей е гордостта на местните ловци. Той не е бърз, както показва телосложението му, но не изпуска следата, щом попадне на нея. Е, хайде напред и покажи изкуството си.

Холмс заведе кучето до входа на къщата. То подуши наоколо и после се впусна по улицата, като дърпаше силно ремъка си. След половин час бяхме извън града и вървяхме по шосето.

— Какво направихте? — попитах Холмс.

— Използвах старо средство, изтъркано, но понякога полезно. Тази сутрин се промъкнах в двора на доктора и нацърках в оста на задното колело цяла спринцовка анасоново масло. Кучето ще върви по следата на анасона и нашият приятел Армстронг ще трябва да намери река по пътя си, за да обърка Помпей.

Изведнъж кучето свърна по обрасла с трева пътечка. След половин миля пътечката излезе на друг широк път и следата зави надясно към града, от където току-що бяхме тръгнали. Тя водеше на юг от града, в противоположна посока.

— Значи, докторът е направил тази обиколка, само заради нас. Не е чудно, че разследванията ни из тези села не сполучиха. Докторът играе, разбира се, много решително и аз бих искал да знам причината за такава сложна измама. Това село надясно от нас трябва да е Терпингтън. А, дявол да го вземе, ето и файтонът иде откъм ъгъла. Бързо, Уотсън, бързо, иначе сме изгубени!

Холмс скочи през оградата, като замъкна и Помпей със себе си. Едва успяхме да се скрием, и край нас прогърмя файтонът. Аз успях да хвърля поглед на доктор Армстронг, който седеше наведен, хванал с ръце главата си — в истинско отчаяние. По сериозното лице на Холмс се убедих, че и той е видял доктора.

— Боя се, че нашите търсения ще имат мрачен край. Но скоро ще узнаем. Хайде, Помпей! А, това е къщата в полето!

Нямаше съмнение, че сме достигнали целта на пътуването. Помпей тичаше наоколо и лаеше пред входа, където ясно се виждаха следите от колелата на файтона. Една пътечка водеше към усамотената къща. Холмс върза кучето за оградата и ние бързо тръгнахме по пътечката. Моят другар почука на малката дървена врата и като не получи отговор, почука отново. Къщата явно не беше празна, защото до нас долитаха тихи звуци — отчаяни и неизразимо скръбни. Холмс погледна нерешително пътя, по който бяхме дошли. По него идеше файтон и ние познахме сивите коне.

— Боже мой! — възкликна Холмс. — Това решава въпроса. До неговото идване трябва да узнаем какво значи всичко това.

Той отвори вратата и ние влязохме в празната стая. Звуците станаха по-силни и се превърнаха в дълъг отчаян стон. Той идеше някъде отгоре. Холмс се втурна по стълбата и аз го последвах. Блъсна полуотворената врата и ние двамата се стреснахме от гледката, която се откри пред очите ни.

Една млада и хубава жена лежеше мъртва на леглото. До нейното спокойно бледо лице с мътни широко отворени очи, обрамчено от златисти коси, бе коленичил някакъв човек, заровил глава в покривката на леглото. Той беше толкова унесен в скръбта си, че не вдигна глава, докато Холмс не го докосна по рамото.

— Вие сте господин Годфри Стаунтън, нали?

— Да, да… но вие закъсняхте. Тя умря.

Младият човек беше толкова зашеметен, та не можеше да разбере, че ние не сме лекари, изпратени за помощ. Холмс се опита да каже няколко утешителни думи и да му обясни тревогата на другарите му, породена от неговото внезапно изчезване, но изведнъж по стълбата се чуха стъпки и на вратата се появи суровото, озадачено лице на доктор Армстронг.

— И тъй, господа, вие достигнахте целта си и, разбира се, избрахте точно тази минута, за да проявите нахалството си. Няма да започна да викам пред лицето на смъртта, но мога да ви уверя, че ако бях по-млад, вашето чудовищно поведение не би останало безнаказано.

— Извинете, господин доктор Армстронг — каза с достойнство моят другар, — но изглежда между нас има малко недоразумение. Ако се съгласите да слезем долу, ние бихме могли да си отговорим на някои въпроси около тази скръбна история.

След една минута мрачният доктор седна заедно с нас в гостната.

— Е? — каза той.

— Първо бих желал да разберете, че не съм нает от лорд Маунт-Джеймс, и че съвсем не храня приятелски чувства към него. Когато изчезне някой, мое задължение е да разкрия неговата участ, и щом веднъж постигна това, задълженията ми свършват. Ако няма престъпление, аз по-скоро се старая да потуша скандала, отколкото да го раздухам. Ако в този случай, както предполагам, не е нарушен законът, вие напълно можете да разчитате на моята дискретност и на помощта ми, за да не попадне нищо във вестниците.

Доктор Армстронг бързо пристъпи напред и стисна ръката на Холмс.

— Вие сте добър човек — каза той. — Аз имах погрешно мнение за вас. Благодаря на бога, че се върнах тук. Съжалих, че съм оставил бедния Стаунтън сам в такова състояние и ето, затова се запознах с вас. Тъй като вие знаете доста, лесно мога да ви обясня положението. Преди една година Годфри Стаунтън живееше известно време в Лондон и там страстно се влюби в дъщерята на хазайката си, а после се ожениха. Тя беше толкова добра, колкото и хубава. А също и толкова умна, колкото и добра. Никой мъж не би се срамувал от такава жена. Но Годфри е наследник на оня богат скъперник и, разбира се, ако той бе узнал за този брак, би лишил момчето от наследство. Познавах добре Годфри и го обичах заради многото му хубави качества. Направих всичко, което беше по силите ми, за да прикрием тази работа. Стараехме се да скрием брака от всички, защото щеше да се разчуе. В тая усамотена къща, благодарение на сдържаността си, Годфри успя да запази тайната си. Знаехме я само аз и слугинята, която току-що отиде за помощ в Терпингтън. Но бедният момък бе сполетян от страшен удар — смъртоносната болест на жена му. Това беше най-тежка форма на охтика. Бедният губеше ума си от скръб, а трябваше да отиде в Лондон за мача. Не можеше да изостави другарите си, без да им даде някакви обяснения, които пък биха изложили на опасност неговата тайна. Опитах се да го подкрепя с телеграмата и той ми отговори, като ме молеше да сторя всичко, каквото мога. Такава беше телеграмата, която вие по някакъв начин сте успели да видите. Аз не му съобщавах колко голяма е опасността за живота на момичето, но писах истината на баща й, а той много безразсъдно я предал на Годфри. Затова той дойде право тук и едва не полудя от скръб. Остана в това положение на колене до леглото й, докато тази сутрин смъртта не прекъсна страданията й. Ето всичко, господин Холмс; уверен съм, че мога да разчитам на вашата дискретност, както и на вашия другар.

Холмс стисна ръката на доктора.

— Да вървим, Уотсън — каза той, и ние излязохме от тоя дом на скръбта на улицата, огряна от бледата светлина на зимния ден.

V
Приключението на тримата студенти

Така се стекоха обстоятелствата, че ние двамата с Шерлок Холмс прекарахме няколко седмици в един от големите университетски градове и тъкмо по това време стана едно малко, но поучително приключение, за което смятам да разкажа. Очевидно, би било неблагоразумие от моя страна да дам подробности, които биха помогнали на читателя да узнае името на колежа или на престъпника. Такъв тежък скандал трябва съвсем да заглъхне. Но все пак, въпреки необходимата сдържаност, самата случка може да бъде описана, защото така ще блеснат някои от ония качества, с които се славеше моят другар. Ще се опитам да избегна някои изрази, които биха ограничили случката в някакво определено място или биха дали ключ за разкриването на имената на замесените лица.

По онова време ние живеехме в мебелирано жилище до библиотеката, където Холмс се занимаваше с някакви трудни издирвания из стари английски книги — издирвания, които донесоха такива поразителни резултати, че биха могли да послужат за обект на някой от моите бъдещи разкази. Тъкмо в това мебелирано жилище при нас една вечер дойде познатият ни господин Хилтън Соумс, възпитател и лектор в колежа „Сейнт Люк“. Господин Соумс беше висок, сух мъж, нервен и сприхав. Винаги беше много неспокоен, но този път изглеждаше крайно възбуден, което означаваше, че е станало нещо съвсем необикновено.

— Надявам се, господин Холмс, че ще можете да ми отделите няколко часа от вашето скъпоценно време. При нас в колежа „Сейнт Люк“ стана много скръбно събитие и ако по една щастлива случайност вие не бяхте в града ни, аз нямаше да знам какво да правя.

— Сега съм много зает и не бих искал да ме отвличате от работата ми — отговори моят другар. — По-добре се обърнете към полицията.

— Не, не, драги господине, това е съвсем невъзможно. Ако повикаме полицаите, не се знае докъде ще стигнат, а случаят е такъв, че е крайно нужно да избегнем скандала. Вашата скромност е също така известна, както и способностите ви, вие сте единственият човек в света, който може да ми помогне. Моля ви, господин Холмс, направете всичко, което можете.

Настроението на Холмс не се подобряваше от това, че бе лишен от добре познатата му обстановка на Бейкър Стрийт. Без своите албуми, химически препарати и приветливата безредица, той се чувстваше нещастен. Сви рамене в знак на нелюбезно съгласие и нашият посетител, като жестикулираше възбудено, бързо ни разказа за случилото се.

— Трябва да ви кажа, господин Холмс, че утре е първият изпит за получаване на стипендията „Фортескю“. Аз съм един от професорите. Преподавам гръцки език и първият изпит представлява голям превод на гръцки текст, който кандидатът не е виждал. Този превод е напечатан и, естествено, кандидатът би имал грамадно предимство, ако можеше предварително да се подготви за него. Затова се вземат всевъзможни мерки той да остане в тайна. Днес, към три часа, донесоха от печатницата коректурите на изпитния текст, който съдържа половин глава от Тукидит. Аз трябваше внимателно да прочета коректурите, за да не остане нито една грешка. В четири часа още не бях свършил тази работа. Междувременно бях обещал на един приятел да отида при него на чай и затова излязох, като оставих коректурите на писалището си. Отсъствах повече от час. Вие знаете, господин Холмс, че вратите на нашия колеж са като двойни — отвътре са тапицирани със зелено сукно, а отвън са от тежки дъбови дъски. Като се приближих до външната врата, аз се учудих, защото видях, че ключът е в ключалката, помислих, че съм забравил в ключалката своя ключ, но пипнах джоба си и видях, че ключът ми е там. Единственият дубликат от ключа пази моят слуга Банистър — човек, който се грижи за стаята ми от цели десет години, и чиято честност несъмнено е безспорна. Разбрах, че това наистина е бил неговият ключ, че той е влязъл в стаята ми, за да попита не ми ли е нужно нещо, и после по невнимание си е забравил ключа на вратата. Трябва да е влязъл там няколко минути след моето излизане. Неговата немарливост не би имала никакво значение при други обстоятелства, но тъкмо в този ден тя ни докара най-плачевни последици. Едва погледнах към писалището си, и разбрах, че някой е ровил из книжата ми. Коректурите бяха три. Аз ги бях оставил една върху друга. Когато влязох, видях едната на пода, другата на масичката до прозореца, а третата си беше там, където я бях оставил. Холмс за първи път трепна.

— Първата коректура беше на пода, втората до прозореца, а третата там, където я бяхте оставили.

— Съвсем вярно, господин Холмс. Вие ме учудвате.

— Моля, продължете своя крайно любопитен разказ.

— За миг ми мина през ум, че Банистър си е позволил да разглежда моите книжа, но той категорично отричаше това, и аз съм убеден, че не лъже. Предположих, че някой е минавал оттам, забелязал е ключа на вратата и тъй като е знаел, че не съм вкъщи, влязъл е да види книжата. Става въпрос за крупна сума пари, защото стипендията е много голяма, и един човек без съвест лесно би могъл да се изложи на опасност, за да получи предимство пред другарите си. Банистър беше силно разстроен от тази случка. Едва не припадна, когато видяхме, че някой е пипал коректурите.

Дадох му малко ракия, и докато седеше съвсем отпаднал на стола, аз се заех да изследвам грижливо стаята си. Скоро забелязах, че неканеният гост е оставил и други следи.

На масата до прозореца някой бе острил молив. Там имаше късче от графит. Очевидно, негодникът е преписвал много набързо листовете, счупил е молива си и е трябвало да го подостри.

— Превъзходно! — възкликна Холмс, чието добро настроение се върна, щом случката завладя вниманието му. — Щастието ни се усмихва.

— Това не е всичко. Писалището ми е ново, отгоре е тапицирано с хубава червена кожа. Мога да се закълна, а и Банистър би се заклел, че тази кожа беше съвсем гладка и без петна. Сега видях на нея прясна цепнатина, дълга близо три сантиметра — не просто драскотина, а същински разрез. И това не е всичко: на масата видях бучка черна кал с точици, прилични на стърготини. Убеден съм, че всички тия следи са останали от човека, който се е ровил из книжата. Нямаше следи от стъпки и никакви други признаци, които биха помогнали да разкрием неговата самоличност. Изведнъж, за щастие, ми хрумна, че вие сте в града, и тутакси тръгнах насам, за да предам цялата работа във вашите ръце. Помогнете ми, господин Холмс! Вие виждате в какво положение съм. Или трябва да намеря този човек, или трябва да отложим изпита, докато приготвим новия текст за превод, и понеже второто не може да стане, без да обясним причината, неминуемо ще избухне твърде неприятен скандал, който ще хвърли сянка не само върху колежа, но и върху университета. Повече от всичко искам тази работа да свърши без шум.

— Ще бъда много доволен да се заема с нея и да ви дам съвет според силите си — каза Холмс, като стана. — Случаят е доста любопитен. Влизал ли е някой при вас в стаята, след като получихте книжата?

— Да, младият Даулат Ръс — студент индиец, който живее наблизо, идва при мене, за да научи някои подробности за изпита.

— Той допуснат ли е до него?

— Да.

— А книжата бяха ли на масата ви?

— Доколкото си спомням, те бяха свити на руло.

— А можеше ли да се познае, че това са коректури?

— Може би.

— Никой друг ли не е идвал?

— Никой.

— Знаеше ли някой, че коректурите ще са у вас?

— Само хората от печатницата.

— А Банистър знаеше ли?

— Не, разбира се. Никой не знаеше.

— Къде е сега Банистър?

— Той, бедният, беше много зле. Аз го оставих да седи на стола. Бързах толкова много да дойда при вас.

— И оставихте вратата отворена?

— Първо заключих книжата си.

— От това следва, господин Соумс, че ако студентът индиец не е познал какво съдържат коректурите, някой ги е видял случайно и навярно се е възползвал.

— И аз мисля така.

— Е — каза той — да вървим у вас. Този случай не е от вашите, Уотсън, той е свързан с психически, а не с физически явления. Но ако желаете, елате с нас. На ваше разположение сме, господин Соумс.

В дъното на приемната на нашия клиент имаше продълговат тесен прозорец. Готическа врата с арка се издигаше над каменната стълба с протрити стъпала. Квартирата на възпитателя беше на долния етаж. Над нея живееха трима студенти, по един на всеки етаж. Когато пристигнахме на мястото, вече се здрачаваше. Холмс спря и със сериозно изражение погледна през прозореца. После се приближи до него и, като се надигна на пръсти, надникна в стаята.

— Той трябва да е влязъл през вратата. Тук се отваря само едно малко прозорче — каза нашият високообразован водач.

— Ох! — възкликна Холмс и го погледна със странна усмивка. — Тук няма да разберем нищо, по-добре да влезем вътре.

Професорът отвори външната врата и ни покани в жилището си. Ние с него стояхме до входа, докато Холмс разглеждаше килима.

— За жалост не се виждат никакви следи — каза той. — Пък и не би трябвало да има в това сухо време. Вашият слуга, изглежда, е дошъл на себе си. Вие казахте, че сте го оставили да седи на стол. На кой стол?

— Там, до прозореца.

— Виждам. До тази масичка. Аз свърших с килима. Да се заемем първо с писалището. Човекът е влязъл и е взел листовете от писалището. Носил ги е един по един до масичката при прозореца, защото оттам е можел да ви види, ако минете през двора, и да се скрие.

— Не, не би могъл да ме види, защото влязох през страничната врата.

— А, добре! В такъв случай намеренията му са били други. Няма никакви следи от пръсти. Не! Така, той е взел първо този лист и го е преписал. Колко време му е трябвало за това? Четвърт час, не по-малко. После го е захвърлил и е взел втория. Преписвал е втория лист, когато вашето идване го е накарало да избяга и то много бързо; затова не е успял да остави листовете на мястото им и така да скрие следите от присъствието си тук. Вие не чухте ли някакви бързи стъпки, когато влязохте през външната врата?

— Не, не си спомням такова нещо.

— Писал е с трескава бързина и е счупил молива, трябвало е, както виждате, да го подостри. Това е любопитно, Уотсън. Моливът е бил необикновен — много голям, с мек графит, дървената му част е била тъмносиня, името на фабриката е било напечатано със сребърни букви. А останалото късче от молива не е било по-дълго от два и половина сантиметра. Намерете такъв молив, господин Соумс, и вие ще намерите човека. Мога да ви помогна още и като добавя, че този човек има голям и много тъп нож.

Господин Соумс беше смаян от потока сведения.

— Мога да приема останалите факти — заяви той, — но право да ви кажа, що се отнася до дължината…

Холмс вдигна една стърготина с буквите NN, изписани отгоре.

— Виждате ли?

— За съжаление, дори и сега…

— Уотсън, винаги съм бил несправедлив към вас. Има и други като вас. Какво могат да означават тия букви NN? Те са в края на думата. Вие знаете, че Johann Faber е най-разпространената марка. Нима не е ясно, че от тоя молив е останало тъкмо толкова, колкото разстоянието до думата Johann?

Холмс наклони масичката към лампата.

— Надявах се — каза той — че хартията, върху която е писал той, е била тънка и може би са останали някакви следи по тази гладко полирана повърхност. Не, не виждам нищо. Да видим сега писалището. Това навярно е черната спечена кал, за която говорихме, късчето има приблизително пирамидална форма, а, както виждам, има и вдлъбнатини. По него, както казахме, се виждат следи от стърготини. Боже мой, това е много любопитно. А разрезът започва с тънка драскотина и завършва със същинска цепнатина. Много съм ви задължен, господин Соумс, за това, че обърнахте вниманието ми върху тоя случай. Къде води тази врата?

— В спалнята ми.

— Влизахте ли там след случилото се?

— Не. Дойдох право при вас.

— Бих искал да надзърна там. Каква прекрасна старинна стая. Бъдете добър да почакате една минутка, докато разгледам пода. Не, не виждам нищо. А тая завеса? Закачвате ли зад нея дрехи? Ако някой е бил принуден да се скрие в тази стая, то той би трябвало да застане тъкмо зад завесата — леглото е много ниско, а скринът — много малък. Предполагам, че там няма никой.

Когато Холмс дръпна завесата, аз долових по неговото напрегнато и бдително лице, че е готов да посрещне всякаква изненада. Зад завесата нямаше нищо, освен дрехите, които висяха на закачалките. Холмс се обърна и изведнъж се наведе към пода.

— Ехе! Това какво е? — извика той.

Бучка от същата кал, каквато бяхме видели до масата в кабинета. Холмс я държеше върху дланта си под ярката светлина на електрическата лампа.

— Вашият посетител, господин Соумс, е оставил следи не само в кабинета, но и в спалнята.

— Какво е търсил там?

— Мисля, че това е достатъчно ясно. Вие сте се върнали неочаквано и той е разбрал това едва когато сте се приближили до самата врата. Какво му е оставало да прави? Набързо е прибрал, каквото е могъл, за да не се издаде, и се е шмугнал в спалнята ви, за да се скрие.

— Боже мой, господин Холмс, нима искате да кажете, че през цялото време, докато аз съм си говорил с Банистър в кабинета, онзи е бил в спалнята?

— Така смятам аз.

— Но има и друго обяснение, господин Холмс. Не знам, забелязахте ли прозореца в спалнята?

— Оловна решетка, три отделни прозореца, от които един е достатъчно голям, за да мине човек през него, резета.

— Съвсем вярно. И той гледа към двора. Човек може да влезе през този прозорец, да мине през спалнята, да остави следи и най-сетне, като види, че входната врата е отворена, да избяга през нея.

Холмс нетърпеливо заклати глава.

— Нека да бъдем практични в разсъжденията си — каза той. — От думите ви разбрах, че по тази стълба, покрай вашата врата минават трима студенти.

— Да.

— И всички те са допуснати до изпита?

— Да.

— Имате ли повод да подозирате някого от тях повече от останалите?

Соумс се колебаеше.

— Това е много деликатен въпрос — каза той. — Неприятно е да се хвърлят подозрения, когато няма доказателства.

— Да чуем вашите подозрения, аз ще потърся доказателствата.

— Добре, аз ще ви съобщя по нещо за тримата младежи, които живеят в тези стаи. Най-долу живее Хилкрайст, хубав, атлет; играе в отбора по футбол и в отбора по крикет. Получи награди на овчарски скок и на дълъг скок. Мъжествен е. Негов баща беше известният господин Джобинс Хилкрайст, който се разори по време на последните конни състезания. Моят ученик остана много беден, но е прилежен и работи усилено. От него ще излезе нещо. На втория етаж живее Даулат Ръс — индиецът. Той е тих, непроницаем, като повечето индийци. Учи се добре, при все че гръцкият език е слабото му място. Прилежен е и методичен. Стаята на по-горния етаж е на Майлс Макалистър. Той е отличен момък, когато желае да работи, — един от най-големите умове в университета, но е своеволен и едва не беше изгонен в първи курс, защото играеше комар. Той се излежаваше през целия последен семестър и сега сигурно очаква със страх изпита.

— Значи, подозирате именно него?

— Не рискувам да стигна чак до там. Но от тримата той може би е най-способен на подобна постъпка.

— Така. Сега, господин Соумс, да поразгледаме вашия слуга Банистър.

Той беше дребен петдесетгодишен човечец, гладко избръснат и побелял. Още не беше се съвзел след внезапната буря, объркала неговия тих живот, пълното му лице нервно потръпваше, пръстите му постоянно мърдаха.

— Ще разследваме този нещастен случай, Банистър — съобщи господарят му.

— Да, господине.

— Разбирам — подхвана Холмс — че сте забравили ключа си на вратата?

— Да, господине.

— Не е ли много странно, че сте направили това тъкмо в деня, когато коректурите на изпитния текст са били в стаята?

— За нещастие, така е, господине. Но ми се е случвало и друг път да забравям ключа.

— Кога влязохте в стаята?

— Към четири и половина, по това време господин Соумс пие чай.

— Колко дълго останахте в стаята?

— Щом видях, че господин Соумс го няма вкъщи, аз си тръгнах.

— Разглеждахте ли книжата на масата?

— Не, господине, разбира се, че не. Носех подноса с чая. Понечих да се върна за ключа, но после го забравих.

— Има ли ключалка на външната врата?

— Не.

— И ако в стаята е имало някой, той не би могъл да излезе, така ли?

— Да.

— Когато господин Соумс се върна и ви повика, вие бяхте ли много разстроен?

— Да, господине. Нищо подобно не се е случвало през дългогодишната ми служба. Едва не припаднах.

— Да, чух за това. Къде бяхте, когато се почувствахте зле?

— Къде бях ли? Ей тука, до вратата.

— Странно… Та вие сте седнали на този стол в ъгъла. Защо сте подминали другите столове?

— Не знам. Беше ми все едно къде ще седна.

— Струва ми се, господин Холмс, че той наистина нищо не е съзнавал. Имаше ужасен вид, направо страшен.

— Тук ли останахте, когато господарят ви излезе?

— Не повече от една-две минути, после заключих вратата и се прибрах.

— Кого подозирате?

— О, господине, не бих могъл да кажа. Не мисля, че в университета има човек, способен на подобна постъпка. Не, не може да бъде.

— Благодаря ви, това е достатъчно — каза Холмс. — Почакайте, само още една дума! Казахте ли на някого от тримата млади господа, че е станало нещастие?

— Не, господине, нито дума.

— Видяхте ли някого от тях?

— Не.

— Прекрасно. А сега, господин Соумс, да видим двора, ако обичате.

Три квадратни прозореца светеха над нас в гъстия мрак.

— Вашите три птички са в гнездата си — забеляза Холмс, като погледна нагоре. — Ехе! Това какво е? Една от тях изглежда много неспокойна.

Това беше индиецът, чийто черен силует изведнъж се очерта на завесата. Той бързо крачеше назад-напред из стаята.

— Бих искал да видя и тримата — каза Холмс. — Възможно ли е?

— Напълно — отговори Соумс. — Тия стаи са най-отдалечените в колежа и посетителите често ги разглеждат. Да вървим, аз сам ще ви придружа.

— Моля ви, не ме назовавайте по име — каза Холмс, когато почукахме на вратата на Хилкрайст.

Отвори ни висок, млад, строен човек, със светли коси и като узна целта на нашето посещение, покани ни да влезем. В стаята наистина имаше няколко любопитни образци на средновековната архитектура. Един от тях толкова възхити Холмс, че той пожела непременно да го нарисува в бележника си, при което счупи молива си, помоли стопанина на стаята да му даде друг и, най-после, поиска нож, за да подостри своя молив. Същото се случи и в стаята на индиеца — мълчалив човечец с гърбав нос, който ни гледаше въпросително и който се зарадва, когато Холмс свърши архитектурните си изследвания. Предположих, че в никоя от тези стаи Холмс не е намерил търсеното. С третата стая нямахме успех. Потропахме, но вратата не се отвори, а иззад нея се изсипа поток ругатни.

— Не искам да ви знам, които и да сте вие! Вървете по дяволите! — викаше сърдит глас. — Утре имам изпит и не искам да ми пречите.

— Грубиянин — забеляза водачът ни, пламнал от негодуване. Заслизахме по стълбите. — Той, разбира се, не знае, че чукам аз, но все пак неговото поведение беше крайно нелюбезно и да си кажа право, при сегашните обстоятелства, дори е подозрително.

Последва любопитният въпрос на Холмс:

— Можете ли да ми кажете колко е висок този студент?

— Наистина, господин Холмс, не мога да ви отговоря точно. Той е по-висок от индиеца и по-нисък от Хилкрайст. Мисля, че е около метър и седемдесет.

— Това е много важно да се знае — каза Холмс. — А сега, господин Соумс, пожелавам ви лека нощ.

Нашият водач ахна високо от учудване и отчаяние.

— Как, господин Холмс, нима ще ме оставите така неочаквано! Вие сякаш не искате да знаете за моето положение. Утре е изпитът. Аз трябва да взема решителни мерки през тази нощ, изпит няма да има, ако някой е пипал преводния текст. Трябва да се справим с положението.

— Оставете всичко, както си е. Аз ще дойда утре рано и ще уредим тази работа. Възможно е утре да ви кажа какво да правите, а дотогава не правете нищо, съвсем нищо.

— Добре, господин Холмс.

— Бъдете съвсем спокоен, непременно ще намерим начин да ви измъкнем от затруднението. Ще взема със себе си черната глина, а също и парченцата и стърготините от молива. Довиждане.

Когато излязохме от двора, погледнахме отново нагоре. Индиецът продължаваше да ходи напред-назад, а останалите не се забелязваха.

— Е, Уотсън, какво мислите за всичко това? — попита Холмс, когато излязохме на главната улица. — Забавна игра, нещо като фокус с три карти, нали? Имаме трима младежи. Един от тях е извършил престъплението. Избирайте! Кой от тях е вашият човек?

— Оня, дето ругаеше от най-горния етаж, той има най-лошо име. Но и индиецът, този малък хитрец. Защо непрекъснато се разхожда из стаята?

— В това няма нищо особено. Мнозина правят така, когато учат нещо наизуст.

— Той ни гледаше някак много странно.

— Така бихте гледали и вие, ако тълпа непознати нахлуе в стаята ви, когато се готвите за изпит, който ще се състои на следващия ден и когато всяка минута ви е скъпа. Не, аз не виждам нищо особено в това. А и моливите и ножовете — всичко беше в ред. Смущава ме друг човек.

— Кой?

— Банистър, слугата. Какво ли е неговото участие в тази работа?

— Той ми направи впечатление на честен човек.

— И на мен също. Но тъкмо това ме смущава. Как да си обясним това, че е честен човек… Ето и голям магазин с канцеларски принадлежности. Да започнем от него търсенията си.

В града имаше само четири големи магазина за канцеларски принадлежности и във всеки от тях Холмс показваше късчетата и предлагаше много пари за такъв молив. Всички бяха съгласни, че може да се поръча такъв молив, но че неговите размери са необикновени и че рядко може да се намери такъв за продан. Моят другар, както изглежда, не беше смутен от този неуспех и само сви рамене с полушеговита усмивка.

— Не ни върви, драги Уотсън. Това беше единственият ни ключ към загадката и той не ни доведе до нищо. Все пак, не се съмнявам, че ще успеем да намерим изход и без него. Ах, драги, вече е почти девет часът, а нашата домакиня разправяше нещо за зелен грах към осем и половина. Аз очаквам, Уотсън, да захвърлите своя вечерен тютюн и нередовното хранене, а аз ще споделя участта ви, но не преди да решим загадката с нервния преподавател, немарливия слуга и тримата предприемчиви студенти.

Тази вечер Холмс не каза нито дума за случая, при все че след закъснялата вечеря седя дълго време, дълбоко замислен. На сутринта в осем часа той влезе в стаята ми, когато привършвах тоалета си.

— Е, Уотсън — каза той — време е да отидем в колежа „Сейнт Люк“. Можете ли да минете без закуска?

— Разбира се.

— Соумс ще се тревожи много, докато не му кажем нещо положително.

— А вие можете ли да му кажете нещо положително?

— Мисля, че да.

— Стигнахте ли до някакво заключение?

— Да, драги Уотсън, аз разреших загадката.

— Какви нови доказателства успяхте да намерите?

— Аха! Ненапразно станах в шест часа сутринта. Цели два часа работих добре и изминах поне пет мили, затова пък имам какво да покажа. Вижте това!

Той протегна ръка. В шепата му имаше три бучки черна глина.

— Но вчера вие имахте само две!

— А сега намерих третата. Ще бъде правилно, ако кажем, че мястото, от където е взета третата, е същото, от където са дошли първите две. Какво ще кажете, Уотсън? Е, да вървим да спасим от беда нашия приятел Соумс.

Нещастният преподавател беше, разбира се, много неспокоен, когато влязохме в неговото жилище. След няколко часа щеше да започне изпитът, а пред него стоеше въпросът — да разкрие ли какво е станало, или да допусне виновника да се яви на конкурса за голямата стипендия. Соумс беше толкова силно развълнуван, че не можа да се сдържи и с прострени напред ръце се втурна към Холмс.

— Слава богу, че дойдохте! Боях се, че сте се отказали, че сте се отчаяли. Какво да сторя? Да допусна ли да се състои изпитът?

— Разбира се; той непременно трябва да се състои.

— Ами негодникът?

— Той няма да се яви на изпита.

— Знаете ли кой е?

— Мисля, че знам. Ако не искате да разгласявате този случай, ще трябва да уредим нещо като малък частен военен съд. Моля, седнете тук, Соумс! А вие, Уотсън, ей там. Аз ще седна между вас. Мисля, че сега имаме достатъчно внушителен вид, за да всеем ужас в престъпната душа. Позвънете, моля!

Влезе Банистър и от учудване и страх отстъпи назад.

— Бъдете добър да затворите вратата — помоли Холмс. — А сега, Банистър, кажете ни, моля, цялата истина за вчерашния случай.

Слугата пребледня.

— Аз ви казах всичко, господине.

— Нищо ли няма да добавите?

— Нищо, господине.

— Добре, тогава аз ще споделя с вас някои интересни предположения. Вчера сте седнали на този стол, за да скриете нещо, което би изобличило престъпника, нали така?

Лицето на Банистър стана страшно.

— Не, господине, разбира се, че не.

— Това е само предположение — каза Холмс с ласкав тон. — Признавам си чистосърдечно, че не мога да го докажа. Но мисля, че е било много възможно, защото господин Соумс едва е успял да тръгне и вие сте освободили човека, който е бил скрит в спалнята.

— Там не е имало никой, господине.

— Ах, Банистър, това е малко. Досега вие говорехте истината, но сега знам, че ме излъгахте.

Лицето на слугата доби мрачен, предизвикателен израз.

— Там нямаше никой, господине.

— Оставете, оставете, Банистър.

— Не, господине, там никой не е влизал.

— В такъв случай вие нищо повече не можете да ни кажете. Останете, моля, в стаята. Застанете там до вратата на спалнята. Сега, Соумс, ще ви помоля да бъдете така любезен да отидете в стаята на младия Хилкрайст и да му кажете да дойде.

След малко Холмс продължи:

— Ние сме съвсем сами и никой никога няма да узнае какво е станало тук между нас, нали така, господин Хилкрайст? Можем да бъдем напълно искрени един към друг. Бихме искали да знаем, господин Хилкрайст, какво е накарало вас, честния човек, да извършите вчера такава постъпка?

Нещастният млад човек се отдръпна и хвърли ужасен и укорен поглед към Банистър.

— Не, не, господин Хилкрайст, не съм казал нито дума! — извика слугата.

— Да, но сега я казахте — възрази Холмс. — Е, господине, вие виждате, че след думите на Банистър положението ви е безнадеждно и че имате един-единствен изход — да направите чистосърдечно признание.

В първия миг Хилкрайст размаха ръце, като се мъчеше да овладее разкривеното си лице. После той се тръшна на стола, хвана се за главата си и зарида.

— Стига, стига — ласкаво проговори Холмс. — Човек може да се заблуди, и все пак вас никой не би ви нарекъл закоравял престъпник. Може би ще ви бъде по-леко, ако разкажа аз на господин Соумс какво е станало, а вие ще ме спрете, щом се окаже, че греша. Съгласен ли сте? Добре, добре, не ми отговаряйте. Слушайте и внимавайте, да не би да кажа нещо невярно.

— От оня миг, господин Соумс, когато ми казахте, че никой, дори Банистър, не би могъл да съобщи, че изпитните текстове са във вашата стая, нещата започнаха да се оформят в съзнанието ми. Печатницата, разбира се, можеше да остане извън играта. Индиеца също не подозирах. Щом коректурите са били свити, той не е могъл да ги разпознае. От друга страна, изглеждаше немислимо някой да се е осмелил да влезе в стаята, и то случайно, тъкмо в деня, когато коректурите са на писалището. Изключих и това. По какъв начин нашият човек е узнал, че коректурите са там? Когато излязох отвън, аз разгледах прозореца ви, забавно ми се видя предположението ви, че някой би могъл посред бял ден да се промъкне вътре. Това е било невъзможно. Питах се, какъв ръст би трябвало да има човек, за да може, като минава край прозореца, да види какви книжа има на писалището ви. Аз съм един и осемдесет и ги видях, като се изправих на пръсти. Никой по-нисък от мене не би могъл да надникне през прозореца. Вие вече виждате, че имах причини да мисля така: ако един от вашите студенти е необикновено висок, то тъкмо него би трябвало да следим най-много. Казах ви предположенията си за масичката до прозореца. За писалището не можах да си извадя никакво заключение, докато вие, когато ми описвахте Хилкрайст, не споменахте, че е прочут скачач. Тогава в миг съобразих всичко и ми трябваха само някои допълнителни доказателства, които намерих бързо. Ето какво е станало. Този млад човек е прекарал следобеда, като се е упражнявал да скача. Върнал се е с шпайковете си в ръце, а те, както знаете, имат няколко остри шипа. Като е минавал покрай вашия прозорец, той, благодарение на високия си ръст, е видял коректурите на вашето писалище и се е досетил какво представляват. Нищо нямаше да се случи, ако, минавайки покрай вратата ви, той не е видял там ключа, оставен по невнимание от слугата. Влязъл е набързо, за да види дали наистина това са коректурите. Не е било опасно, защото винаги би могъл да каже, че е дошъл да попита за нещо. Като е видял, че това са наистина коректурите, тогава именно се е поддал на изкушението. Оставил е шпайковете на масата. А какво оставихте на тоя стол до прозореца?

— Ръкавиците — отговори младежът.

Холмс победоносно погледна Банистър.

— Той е сложил ръкавиците си на стола и е вземал един след друг коректурните листове, за да ги препише. Мислил е, че господин Соумс ще се върне през главния вход и че ще го види. Изведнъж го е чул до самата врата. Немислимо е било да бяга. Забравил е ръкавиците си, но е грабнал шпайковете и се е втурнал в спалнята. Мога да добавя, че тази сутрин бях на игрището, видях, че мястото за скачане е покрито с плътна черна глина. Взех една бучка заедно с песъчинките, с които смесват глината, за да не би атлетът да се подхлъзне. Така ли е, господин Хилкрайст?

Студентът се изправи.

— Да, господине, всичко това е истина — каза той.

— Боже господи, нима нищо няма да добавите? — извика Соумс.

— О, господине, този позор ме зашемети. Аз нося у себе се писмо, господин Соумс, което ви написах през безсънната си нощ. Написах го, преди да узная, че моят грях е разкрит. Ето го, вие ще видите какво съм написал: „Реших да не се явявам на изпит. Предложиха ми да работя в Родезия и заминавам в Южна Африка.“

— Колко съм доволен, че вие не сте имали намерение да се възползвате — каза Соумс. — Но защо променихте намерението си?

Хилкрайст посочи Банистър.

— Ето човекът, който ме върна на правия път — отговори той.

— Е, какво, Банистър — подхвана Холмс. — Стана ли ви ясно, че само вие единствен сте могли да пуснете този млад човек, защото сте останали сам в стаята и по-късно сте я заключили? Колкото до това, че той е можел да скочи през прозореца, то е неправдоподобно. Бихте ли ни разкрили останалата част от тайната и каква е била причината за вашите действия?

— Ако само знаехте, господине, това би ви се сторило много просто; но при всичкия си ум вие не можете да предположите. Някога, господине, аз слугувах при стареца Джобинс Хилкрайст, бащата на тоя млад човек. Когато той се разори, постъпих на работа в колежа, но никога не забравях стария си господар, защото той претърпя такъв неуспех в живота.

Грижех се, доколкото мога, за неговия син, заради миналото. И, господине, вчера, след като се вдигна тревога, влязох в стаята и първото нещо, което видях, бяха ръкавиците на господин Хилкрайст, които лежаха на тоя стол. Познавах добре тия ръкавици и разбрах какво означава това. Ако господин Соумс ги видеше, всичко щеше да стане ясно. Аз се строполих върху стола и нищо не можеше да ме накара да се помръдна от мястото си, докато господин Соумс не излезе. Тогава се появи младият господин, който някога скачаше по коленете ми и ми призна всичко. Не беше ли естествено да го спася, и не беше ли също така естествено да поговоря с него, както би направил неговият баща, и да го накарам да разбере, че не бива да се възползва от подобна постъпка? Можете ли да ме осъдите за това?

— Разбира се, че не — сърдечно отговори Холмс, като стана на крака. — Е, Соумс, мисля, че разрешихме вашата малка задача, а нас вкъщи ни чака закуската. Да вървим, Уотсън! А колкото до вас, господине, надявам се, че ви чака бляскаво бъдеще в Родезия. Един път паднахте ниско. Да даде Бог да видим, че след време ще се издигнете високо.

VI
Нещастният старец

Тази сутрин Шерлок Холмс беше меланхоличен и философски настроен. Този пъргав и практичен човек понякога изпадаше в такива настроения.

— Видяхте ли го?

— Кого? Старецът, който излезе от вашия дом ли?

— Да.

— Срещнах го на вратата.

— Какво впечатление ви направи?

— На нещастно, дрипаво същество, милостиво и безполезно. Този човек ваш клиент ли е?

— Боже мой, може и така да се нарече.

— За какво се отнася?

Холмс взе от масата си една изтъркана визитна картичка.

— Индивидът, който ни занимава, Джозиас Амбърли, беше вторият от съдружниците на фирмата „Брикфал и Амбърли“, производители на бои от добре познатата ни марка. След като забогатя, той се оттегли от фирмата си на 61-годишна възраст, купи си къща в Луишам и се настани там на почивка, след един живот, изпълнен с усилена работа. Изглеждаше, че приятното бъдеще му е осигурено.

— Наистина.

Холмс хвърли поглед към няколкото надраскани думи на гърба на един плик.

— Това се случи през 1896 година, Уотсън. В началото на 1897 той се ожени за една жена, по-млада от него с двайсет години. Удобства, жена, почивка, съвсем прав път се очертаваше пред него. И достатъчни бяха две години, за да се превърне той в това, което виждате — най-съсипаното, най-окаяното създание, пълзящо под слънцето.

— Какво му се е случило?

— Този Амбърли се беше пристрастил към шахматната игра, която допадаше и на един негов млад съсед — лекар. Доктор Рай Ърнест, забелязах името му, посещаваше често Амбърли. Жената на Амбърли и докторът са избягали миналата седмица и тя е ограбила касата, пълна с документи и ценности, трудолюбиво спечелени от добряка. Ще намерим ли дамата? Ще спасим ли парите?

— Какво ще правим?

— Непосредственият въпрос е, какво вие, драги Уотсън, ще направите. Например, дали ще бъдете тъй добър да разследвате случая заедно с мен. Вие знаете колко съм зает в този момент. Нямам време да отида в Луишам, а при това и събраните сведения са много неопределени. Старецът настояваше да замина, казах му, че не мога да напусна Лондон. Той е готов да приеме заместника ми.

— На ваше разположение съм. Наистина, едва ли ще мога да ви помогна много, но ще се постарая.

И тъй, през един летен следобед аз се запътих за Луишам, като мислех само за работата, която ми предстоеше да извърша, и за случая, за който се говореше из цяла Англия.

Смрачаваше се вече, когато се върнах на Бейкър Стрийт, за да дам отчет за извършеното. Шерлок Холмс се беше излегнал в плюшеното кресло с цялата дължина на сухото си тяло, с лула в устата, обвит в гъсти облачета дим, с натежали клепки. Щях да го помисля за заспал, ако блестящите му зеници не ме пронизваха като стрели всеки път, когато прекъсвах моя доклад или на ония места, които му се виждаха съмнителни.

— Къщата на господин Джозиас Амбърли — казах аз — се нарича „Убежището“. Тази подробност сигурно ще ви заинтересува, Холмс. Вие знаете какво е там, монотонните улици, тъмните пътища, центърът прилича на елегантен остров, там се намира тази стара къща, заградена с висока, обрасла с лишеи и мъх стена, стената…

— По-малко поезия, Уотсън! — строго рече Холмс. — Да кажем, че стената е била висока, тухлена.

— Така да бъде. Аз нямаше никога да узная, че къщата се нарича „Убежището“, ако не бях попитал един скитник, който пушеше на улицата. Беше висок, черноок, с дълги мустаци и с вид на военен. Той отговори на въпроса ми само с кимване, но погледът му беше тъй любопитен, тъй изпитателен, че даже и сега си го спомням. Като влязох в градината, видях господин Амбърли да слиза по една алея. Поразгледах го тази сутрин и ми се видя много странен, а сега — съвсем ненормален.

— Вие мислите — каза Холмс — че аз вече имам мнение по този въпрос, но ще изслушам първо вашето.

— От думите му си личеше, че някаква мъка го е обзела; мъчеше се, като че ли бе притиснат от тежък товар. При все това не изглеждаше слаб, както си го представях по-рано, защото мишците му и тялото му са грамадни, а краката му — тънки, подобни на вретена.

— Обувката на левия му крак е напукана, а десният му крак е прекалено прав.

— Не съм забелязал това.

— Не бихте могли да го забележите. Аз познах, че кракът му е изкуствен. Продължавайте.

— Най-много ме учудиха гъстите му къдри, които се подаваха изпод извехтялата сламена шапка, гневният му и страстен поглед и подозрителният му вид.

— Много добре, Уотсън. А какво ви каза той?

— Разправи ми цялата история на своите нещастия. През това време се разхождахме по алеята и аз скришом оглеждах всичко наоколо. Градината беше пълна с растения, там цареше такова безредие, сякаш природата се грижеше повече за тях, отколкото човекът. Аз се питам как една жена е могла да живее там и да търпи подобно състояние на нещата. Но като че ли нещастният човек съзнаваше това и се мъчеше да я приведе в ред. Държеше в лявата си ръка една четка и мъкнеше кофа със зелена боя, с която се готвеше да боядисва. Въведе ме в една нечиста стая, която му служеше за кабинет, там ние дълго приказвахме. Разбира се, той бе отчаян, защото вие не дойдохте.

„Какъвто съм нещастник, аз не се осмелявах да се надявам за неговата визита, ми каза той, а още повече сега, след като загубих парите си, което много ме наскърбява, аз не мога да очаквам визитата на един толкова знаменит човек, какъвто е Шерлок Холмс.“

Няма слуги и домакинската работа върши една жена, която идва всяка сутрин и остава до шест часа вечерта. В същата вечер, когато госпожа Амбърли избягала, мъжът й, за да я развлече, бил запазил две места в трета галерия на театър „Хеймаркет“; но в последната минута под претекст, че има силна мигрена, тя отказала да го последва и той отишъл сам. Изглеждаше вярно, защото Амбърли ми показа определения за жена му билет, който не е бил използван.

— Ето кое е любопитно — каза Холмс, чийто интерес явно се пробуждаше. — Продължавайте, моля ви, Уотсън. Разгледахте ли билета и случайно не запомнихте ли номера?

— Случайно го запомних — рекох аз с известна гордост. — Той съвпада с моя стар номер в колежа — 31. Случайно се е запазил в паметта ми.

— Отлично, Уотсън! Значи столът на мъжа й би трябвало да има номер 30 или 32?

— Сигурно — отговорих аз, без да отгатна мисълта на Холмс, и прибавих, че този стол е от ред „Б“.

— Чудесно. Какво още ви каза Амбърли?

— Показа ми сейфа си. Един истински банков сейф с вратички и железни прегради, приспособен да устои на всякакви престъпни намерения. Но жена му сигурно е имала ключ, тъй като двамата съучастници са успели да вземат седем хиляди лири в пари и ценни книжа.

— Ценни книжа? За какво са им? Амбърли е уведомил полицията.

— Към полунощ, връщайки се от театъра, той намерил касата отворена и ограбена. Жена му била избягала с доктора, без да му остави дори бележка. От тогава нямал никакви новини, макар че веднага се оплакал в полицията.

За миг Холмс се съсредоточи.

— Вие казвате, че когато сте пристигнали, Амбърли се е готвел да боядисва. Какво боядисваше?

— Коридора. Преди това той вече беше боядисал вратата, някои украшения и писалищната си маса.

— Не намирате ли, че в подобни обстоятелства такова занимание е странно?

— „Трябва да върша нещо, за да разсея мъката си“, така ми каза той. Очевидно, това е ексцентрично обяснение. О, той не е ли ексцентричен? В пристъп на ярост хвърли пред мене фотографията на жена си. „Не искам да виждам никога повече това проклето лице!“ — извика той.

— Добре. Какво още?

— Да, още едно нещо, което ме учуди най-много. Върнах се на Блекуей и се канех да се кача в тръгващия влак, когато видях един познат човек да се качва в съседното купе. Вие знаете, Холмс, че аз много добре помня физиономии. Това несъмнено беше черноокият, с когото разговарях на улицата. После още един път го видях на Лондонския мост и го изгубих в навалицата. Убеден съм, че ме следеше.

— Сигурно — каза Холмс — сигурно! Висок, с дълги мустаци, както ми казахте, и с черни очила.

— Холмс, вие сте магьосник. Наистина, тази подробност бях забравил, той имаше черни очила.

— И носеше на връзката си игла с емблема.

— Холмс!

— Всичко това се разбира от само себе си, драги ми Уотсън. Но да се върнем на въпроса. Признавам, че тази работа първо ми се видя абсурдна, за да заслужава вниманието ми, но тя започва да взема съвсем друг обрат. Така, в изпълнение на поръчката ми, сте пропуснали най-важното, тъкмо онова, което би могло да събуди у вас сериозни размишления.

— Какво съм пропуснал?

— Не се сърдете, драги ми приятелю. Не ви укорявам. Никой не би изпълнил по-добре подобна задача; друг дори не би могъл да събере толкова много полезни данни. Но все пак сте пропуснали някои обстоятелства от особена важност. Например, какво е мнението на съседите за семейство Амбърли? Това е едно ценно сведение. Какъв е доктор Ърнест, разсипник ли, прелъстител ли? Всеки човек с вашите способности, Уотсън, може да открие в една жена помощничка или съучастничка в извършването на дадено злодеяние. Разпитахте ли госпожицата, която му прислужва, или продавачката в близката бакалница? Аз вярвах, че поне ще си поговорите с младата собственичка на хотел „Синята котва“ и ще научите от нея доста солидни сведения.

— Това мога и сега да направя.

— Безполезно е. Благодарение на телефона и на Скотланд Ярд, без да напускам стаята си, мога да узная всичко, което ми е необходимо. Всъщност, то потвърждава разказа ви. В тази страна той има репутацията на един дрипльо и скъперник, а не на взискателен и твърд мъж. Фактът, че крие голяма сума в сейфа си, е несъмнен. Всичко се пази най-добре там, при това никой не може да знае, какво вадиш и прибамбошвяш…

На следващия ден станах рано. Трохите и двете черупки от яйца ясно показваха, че Холмс е станал преди мене. На масата намерих набързо надраскана бележка:

Драги ми Уотсън, има някои неясноти, за които искам да попитам господин Джозиас Амбърли, след което ще ми бъде по-лесно да се справя със случая или да открия самата му същност. Ще ви моля да бъдете готов към три часа, в случай на нужда.

Ш. Х.

Видях приятеля си в уречения час. Върна се неспокоен, важен и мълчалив. В подобни случаи най-разумно бе да го оставя сам.

— Амбърли няма ли го? — попита той.

— Не.

— А! Предвиждах това.

Разочарованието на Холмс бе кратко. Амбърли не закъсня да дойде. По строгото му лице се забелязваше учудване и безпокойство.

— Господин Холмс, преди малко получих една непонятна телеграма — заяви той и подаде телеграмата на Холмс, който я прочете високо:

Елате незабавно. Мога да ви дам сведения за наскоро сполетялата ви загуба.

Отец Елман

— Изпратена е в два часа и десет минути от Литъл Пълингтън — продължи Холмс. — Мисля, че Литъл Пълингтън е в Есекс. Е, добре! Вие ще заминете веднага. Елман е сериозен подател, той е местният викарий. Къде ми е църковният справочник? Да, ето: Ж. О. Елман, викарий на Мосмуър и Литъл Пълингтън. Вижте разписанието на влаковете, Уотсън.

— Има един, който тръгва от Ливърпул Стрийт в пет часа и двадесет минути.

— Много добре, вие ще придружите господин Амбърли, може да му потрябват вашия съвет и помощ. Случаят върви към приключване.

Но нашият клиент нямаше намерение да заминава.

— Тази телеграма не означава нищо, господин Холмс — каза той. — Защо да губим време и пари? Какво може да знае този викарий?

— Той нямаше да ви телеграфира, ако не е научил нещо. Съобщете му за вашето пристигане.

— Не мисля да правя подобна глупост.

Холмс стана строг.

— Господин Амбърли — каза той, — вашият отказ да тръгнете в най-удобния момент по една важна следа би направил много лошо впечатление, както на полицията, така и на мен. Изглежда, нямате желание да издирите виновниците.

При тези думи нашият човек се разтрепери от ужас.

— Добре, добре! Щом мислите така, аз ще отида да намеря този викарий. Помислих си, че от него няма да науча нищо особено, но от момента, в който ме уверихте в противното…

Въпросът беше решен. Съветът, който Холмс ми прошепна на ухото, преди да излезем, ми даде да разбера колко е важно за него нашето пътуване.

— Непременно заминете с Амбърли. И ако ви се изплъзне от ръцете, идете до първата телефонна кабина и ми съобщете само: „Избяга!“ Където и да съм, ще разбера.

Пътуването беше доста скучно. Много лош спомен запазих от него, защото не мина, както си мислех: времето беше тежко, влакът се движеше бавно, а и спътникът ми беше в лошо настроение. От всяка негова дума личеше, че за него нашето пътешествие е безполезно. Когато най-сетне стигнахме до малката гара, оставаше ни само да се качим на една кола, да изминем двете мили, които ни деляха от викария — важен човек, да не кажа високомерен. Прие ни в кабинета си.

— Е, добре, господа — попита ни той — какво желаете?

— Дойдохме — обясних му аз — в отговор на вашата телеграма. Говоря за телеграмата, която господин Амбърли е получил от вас, относно неговата жена и парите му.

— Ако това е някаква шега, аз я намирам за много неуместна — отговори ми гневно викарият.

Ние се спогледахме смутено.

— Станало е някакво недоразумение — отвърнах аз. — Може ли тук да има двама викарии? Ето телеграмата, изпратена е от викария и подписана с името Елман.

— Тук има само един викарий, господине. Тази телеграма е някаква мистификация, с която ще трябва да се заеме полицията. Безполезно е да продължаваме този разговор.

След няколко минути ние с господин Амбърли крачехме по едно селско шосе, което ми се видя най-примитивното в Англия. Обаче в малкия хотел до железопътната линия имаше телефон, тъй че аз можах да се свържа с Холмс. Той не се изненада никак от резултатите на нашето пътешествие.

— Чудесно! — долових слабия му глас — чудесно! Страхувам се, драги ми Уотсън, че няма да има вечерен влак. Без да искам, аз ви изложих на неудобствата в някоя селска странноприемница За щастие, остава ви природата. Уотсън, природата и господин Амбърли ще ви развличат. Вие можете да прекарате свободното си време и с двамата.

Лукав смях ми извести, че разговорът е свършил.

Аз забелязах, че моят клиент е заслужил репутацията си. Той постоянно изчисляваше разходите си, настояваше да пътуваме в трета класа и негодуваше срещу високите цени в странноприемницата. Когато на следващата сутрин пристигнахме в Лондон, не беше ясно кой от двама ни е в по-лошо настроение.

При все това, той се съгласи да ме последва. По телефона аз бях предизвестил Холмс за нашето завръщане. В къщи намерихме една бележка, с която той ни съобщаваше, че е отишъл в Луишам, където ще ни чака. Ако това беше изненада за нас, тя стана още по-голяма, когато влязохме в къщата на нашия клиент и видяхме, че в салона близо до Холмс се е настанил някакъв човек с намръщен и безчувствен вид, очите му бяха скрити зад черни очила, носеше на връзката си зидарска емблема. Холмс ни го представи:

— Приятелят ми Баркър. Той също работи, господин Амбърли, и се интересува от вашата работа; и двамата искаме да ви зададем един въпрос.

Господин Амбърли седна тежко. Беше уплашен, което личеше по облещените му очи и по изкривените черти на лицето му.

— Какъв е въпросът ви, господин Холмс?

— Какво направихте с труповете?

Амбърли нададе силен вик и скочи на крака. С изкривените си костеливи пръсти и със зиналата си уста приличаше на страшна граблива птица. В един миг ние видяхме внезапното появяване на истинския Джозиас Амбърли, с неговата демонска душа и безформено тяло. Падайки на стола, той бързо сложи ръка на устните си, като че искаше да заглуши вика си. Но Холмс скочи и го хвана за врата, наведе му главата до пода и го принуди да изплюе едно белезникаво хапче.

— Няма нужда от такива глупости, Джозиас Амбърли — каза той. — Всичко трябва да мине по реда си. Какво мислите, Баркър?

— Един файтон ни чака пред вратата — отговори мрачно последният.

— Гарата е на сто метра. Ще отидем заедно. Вие можете да останете тук, Уотсън, след един час ще се върна при вас.

Старият търговец на бои притежаваше лъвска сила. Но какво можеше да направи, когато се намираше в ръцете на двама толкова сръчни хора? Едва успяха да го довлекат до файтона, след което аз останах сам — пазач на злокобната къща. Холмс се върна по-рано, отколкото очаквах, придружен от един добре облечен полицейски инспектор.

— Оставих Баркър — ми каза Холмс — да се занимава със законните формалности. Вие още не познавате Баркър, Уотсън. Той е най-омразният ми съперник на Съсекското крайбрежие. Достатъчно бе да заговорите за черноокия и висок човек, за да се сетя кой е. Баркър има големи успехи, нали, инспекторе?

— Господин Холмс, вие сте сърцат човек. Похвалата и укорът не значат нищо за вас. С нас, обаче, работата е съвсем друга, когато журналистите ни отрупват с въпроси.

— Без съмнение. Но вие трябва по всякакъв начин да си приготвите отговорите. Например, какво бихте казали на досетливия и дързък репортер, който би ви запитал за причините на първите ви подозрения и за фактите?

Инспекторът не скри стеснението си.

— Фактите ли? Още нямаме положителни сведения, господин Холмс. Вие казахте, че обвиняемият се е признал за виновен пред трима свидетели, като се е опитал да се отрови. Какво знаете още?

— Наредили ли сте да се направи обиск?

— Трима агенти са изпратени с тази цел.

— Значи не след дълго ще имате налице най-категоричния от всички факти. Труповете са някъде наблизо. Претърсете градината, избите, прегледайте всички подозрителни места, това няма да ви отнеме много време. Къщата е построена преди водопроводната инсталация; трябва да има някъде кладенец: изследвайте го.

— Но как узнахте за това? Как е станало?

— Най-напред ще ви кажа как е станало, а след това ще ви дам обясненията, които дължа на вас, а още повече на приятеля ми доктор Уотсън, чиято помощ ми бе много полезна. Но преди това искам да ви кажа две думи за умственото състояние на Амбърли. Умственото му състояние трябваше да го заведе в лудницата, а не на бесилката. Амбърли притежава ума на италианец от средните векове, но не и на модерен англичанин. С голямото си скъперничество той е направил жена си тъй нещастна, че тя се е хвърлила на врата на първия авантюрист. Той й се е представил в лицето на доктора — страстен играч на шахмат. В тази игра Амбърли е много добър, Уотсън. Както всички скъперници, Амбърли е ревнив и ревността му се изражда в страшна лудост. Подозира интриги. Решава да си отмъсти и започва да крои дяволски план.

Холмс ни поведе по коридора с такава увереност, сякаш беше живял в къщата, и се спря пред сейфа, който беше отворен.

— Пфу! — провикна се инспекторът, — ужасна миризма на боя.

— Това е първият знак, който ме заинтересува — отговори Холмс. — Благодарение на доктор Уотсън, който изложи в подробности изследването си, аз можах да уловя главната следа. Защо в подобни случаи Амбърли изпълваше къщата с такава остра миризма? Просто, за да премахне друга, подозрителна, която може да го издаде. Аз се сетих след това за съществуването на стаята и на херметически затворения сейф с железни вратички и прегради. Съпоставете тези два факта. До какво ни довеждат? За да узная, трябваше да огледам къщата. Аз вече съзнавах важността на случая, защото имах още един факт, открит от доктор Уотсън — съществуването на билета от театъра „Хеймаркет“. Установих, че в онази вечер никой не е заемал нито стола номер 30, нито 32 в горната галерия. Значи, Амбърли не е ходил на театър, няма алиби; направил е голяма глупост, като е показал билета, определен за жена му, чийто номер приятелят ми бе запомнил. Оставаше ми да огледам къщата. Изпратих мой агент в едно по-далечно село, запомних името на добрия викарий и си послужих с него, за да устроя на Амбърли среща, от която да не може да се завърне същата вечер. След което накарах Уотсън да го придружи, за да избегна друга маневра от негова страна. Ясно ли е?

— Превъзходно! — каза инспекторът, изпълнен с възхищение и почит.

— През това време аз претърсих жилището му. Забелязах, че една тръбичка, завършваща с кранче, се губеше в сейфа на Амбърли.

— Слушам ви, господин Холмс.

— Междувременно стана едно произшествие. Призори, когато се промъквах през прозореца, една ръка ме сграбчи за яката. „Какво правиш тук, разбойнико?“, изкряска някой. А когато успях да обърна глава, познах съперника и приятеля господин Баркър. Това беше наистина една комична среща. И двамата се усмихнахме. Повикан от семейството на доктор Рай Ърнест, за да разследва случая, Баркър също бил по следите на престъплението. Той наблюдавал къщата няколко дни и сред повече или по-малко подозрителните личности, които идвали, доктор Уотсън особено възбудил подозренията му. Той не можел да го арестува. Но когато видял човек да прескача прозореца, сбогом, подозрения! Аз му обясних каква е работата и продължихме заедно.

— Защо без нас?

— Защото очаквах да назреят събитията.

Инспекторът се усмихна.

— Възможно е. Но сега, Холмс, обещайте ми да преустановите работата и да ми предадете резултатите от нея.

— Винаги така постъпвам.

— Е, добре! Благодаря ви от името на полицията! Както ми обяснявате случая, изглежда сте прав. Няма да е мъчно да се открият труповете.

— Ето — каза Холмс — още едно съвсем малко доказателство, което Амбърли не е забелязал. За да можете да сполучите във вашите издирвания, инспекторе, намерете си някой помощник с въображение и го попитайте какво мисли по въпроса. Представете си, че ви затворят в тази стая и че ви остават още две минути живот и че вие искате да си отмъстите на чудовището, което вероятно ви се смее. Какво бихте направили?

— Бих оставил някоя бележка.

— Прекрасно. Бележка, в която ще пише как сте умрели. Но вие няма да я напишете на хартийка, която убиецът ви ще види най-напред; вие ще я напишете на стената, където един ден някой би я прочел. Гледайте сега точно под основата на колоната, писано е с трепереща ръка и с химически молив: „Ние умир…“

— Какво иска да каже с това?

— Писаното е до самия под, където е лежал умиращият човек. Той е изгубил съзнание, преди да довърши. Искал е да напише: „Ние умираме, задушени!“ Така го разбирам аз. Ако намерите в него химически молив…

— Ние ще го претърсим, разчитайте на мен. Ами изчезналите ценни книжа? Никой не ги е откраднал, това е сигурно. Доказахме, че Амбърли е собственикът им.

— Мислите ли, че не им е намерил скривалище, та един ден, когато мълвата заглъхне, да си ги вземе. Ще каже, че виновниците, обхванати от угризения на съвестта, са му върнали ценните книжа.

— Вие имате отговор за всичко — каза инспекторът. — Амбърли би се възхитил от вашите разкрития.

— Ласкател! — възкликна Холмс. — Амбърли беше прекалено сигурен в себе се, в досетливостта си, за да се бои от каквото и да е. Ако някой от съседите го заподозреше в нещо, той би казал: „Видяхте ли мерките, които взех? Аз предупредих не само полицията, но дори и Шерлок Холмс!“

Инспекторът се засмя.

— Ето, господин Холмс, едно „дори“, което полицията ще ви прости. Защото това, което вие извършихте, ще остане завинаги в паметта ми.

Два дни по-късно Холмс ми подхвърли от креслото си един брой от двуседмичника „Норт Съри Обзървър“. В него имаше цял ред заглавия с едри букви, започващи с УЖАСНАТА ДРАМА В „УБЕЖИЩЕТО“ и завършващи с БЛЯСКАВИТЕ РАЗКРИТИЯ НА ПОЛИЦИЯТА. Първото описание на случая беше поместено в сбит текст на една цяла колона. Ще цитирам последните редове, от които можете да съдите за останалото:

Удивителната проницателност, която показа инспектор Маккинън, като се досети, че миризмата на боя би могла да послужи за прикриване на друга миризма, например тази на светилен газ, дързостта, с която заключи, че сейфът би могъл да послужи за умъртвяване на жертвите, допълнителните претърсвания, в резултат на които бяха открити двата трупа в изоставения кладенец, умело замаскиран с една кучешка колиба; всичко това ще остане в историята на криминалистиката, за да свидетелства за досетливостта и сръчността на нашите професионални детективи.

— Ха! Ха! Маккинън е добър момък — каза Холмс със снизходителна усмивка. — Отбележете това за вашите архиви, Уотсън. Един ден истината трябва да излезе наяве.

VII
Хитрото отмъщение

Бе студена и намръщена октомврийска сутрин. Обличах се и гледах през прозореца — вятърът брулеше и въртеше из въздуха последните листа на самотното дърво, което красеше двора зад нашата къща. Слязох за закуска, готов да намеря другаря си — знаменития детектив Шерлок Холмс, с когото от толкова време вече живеех — в лошо настроение, защото като всички велики артисти той се влияеше лесно от обстановката. Напротив, Холмс почти бе завършил закуската си и настроението му изглеждаше особено бодро и радостно — онази малко зловеща бодрост, която бе тъй характерна за веселите му моменти.

— Някакъв интересен случай, а Холмс? — попитах.

— Способността да си служим с дедуктивния метод е наистина заразителна, Уотсън — отговори той. — Тя ви помогна да налучкате тайната ми. Да, имам един интересен случай. След цял месец на застой колелата се раздвижват наново.

— Ще ми разкажете ли за него?

— Няма много за разказване. Можем да обсъдим случая, докато изядете двете преварени яйца, с които ни е удостоила новата ни готвачка. Тяхното състояние може би няма връзка със списанието „Фамили Харолд“, което забелязах вчера на масичката в коридора. Даже такава проста и дребна работа, като сваряването на едно яйце, изисква внимание, което е несъвместимо с любовния роман в това превъзходно списание.

След четвърт час масата бе прибрана и ние седяхме лице в лице. Холмс извади едно писмо от джоба си.

— Чували ли сте за Нийл Гибсън, царя на златото?

— Искате да кажете американския сенатор?

— Да, някога беше сенатор от един западен щат в Америка, но е известен повече като най-големия владетел на златни мини в света.

— Да, зная го. Той, струва ми, се живя известно време в Англия. Името му е твърде познато.

— Да, той е купил едно доста голямо имение в Хампшир, преди около пет години. Може би сте чули за трагичния край на жена му?

— Разбира се. Сега си спомням. Затова името му ми е толкова познато. Но всъщност аз не зная никакви подробности около този случай.

Холмс посочи някакви книжа.

— Съвсем не предполагах, че случаят ще ми бъде възложен, иначе щях да си приготвя извадките — каза той. — Факт е, че тази мистерия, макар и да е сензационна, изглежда няма да ми създаде особени затруднения. Интересната личност на обвинената жена не замъглява яснотата на доказателствата. Такова бе мнението на съдия-следователя, а също и на полицията. Сега делото ще се гледа в Уинчестър. Боя се, че това ще се окаже една неблагодарна работа. Аз мога да разкрия фактите, Уотсън, но не мога да ги променя. Ако някои съвсем нови и неочаквани факти не излязат на бял свят, не виждам на какво може да се надява моят клиент.

— Вашият клиент ли?

— А, забравих, че не съм ви казал. Аз усвоявам вашия навик, Уотсън, да разказвам отзад напред. Най-добре, прочетете това писмо.

Писмото, което той ми подаде, бе написано със смела, властна ръка и гласеше:

Хотел Кларидж, 3 октомври.

Драги господин Шерлок Холмс,

Не мога да гледам най-добрата жена, която Господ е създал някога, да отива към гибел, без да направя всичко, което е възможно, за да я спася. Аз не бих могъл да обясня нещата, не бих могъл даже да се опитам да ги обясня, но знам със сигурност, че госпожица Дънбар е невинна. Вие познавате фактите. Кой ли не ги знае? Из цялата страна се разправя за случая. И нито един глас в нейна защита! Ужасната несправедливост ме подлудява. Тази жена има сърце, което не би й позволило да убие и една муха. Е добре, аз ще дойда утре в 11 часа, за да видя дали Вие няма да успеете да хвърлите някаква светлина в мрака. Може би имам в ръцете си някаква следа, но не съм сигурен. Във всеки случай, всичко, което зная, всичко, каквото имам, и всичко, което представлявам, ще бъде на Ваше разположение, стига да можете да я спасите. Ако някога в живота си сте работили с всички сили, покажете сега на какво сте способен.

Ваш предан: Дж. Нийл Гибсън.

— Това е — каза Шерлок Холмс, като изчукваше пепелта от лулата си и бавно я пълнеше отново. — Този джентълмен очаквам сега. Колкото до случая, вие едва ли ще имате време да прегледате всичките тези книжа, тъй че аз трябва да ви го разкажа накратко, ако искате да участвате в издирванията. Този човек е най-големият финансов, магнат в света и, както разбирам, притежава най-бурен и опасен характер. Той е женен за жертвата на тази трагедия, но за нея не зная нищо. Само това, че тя не е в първа младост. Нещастно обстоятелство, като се има предвид, че една твърде привлекателна гувернантка се е грижила за възпитанието на двете малки деца. Тези трима души са замесени в случая, а за сцена служи един величествен стар замък в центъра на английско имение. А сега за трагедията. Жената е намерена в имението на около половин миля от замъка късно през нощта, облечена с вечерния си тоалет, с шал на раменете и с куршум в мозъка. Никакво оръжие около нея, както и никакви следи, от убиеца. Никакво оръжие около нея, Уотсън, забележете това! Престъплението изглежда е извършено късно през нощта, а тялото е намерено от един прислужник около единадесет часа. Прегледано е от полицията и от един доктор, преди да го отнесат в къщата. Ясно ли ви е всичко или разказът ми е твърде кратък?

— Всичко е много ясно. Но защо е заподозряна гувернантката?

— Е, на първо място съществуват някои твърде преки доказателства. В нейния гардероб е намерен пистолет, един от патроните е изстрелян и има същия калибър като на куршума, с който е убита жената.

Той впери поглед в една точка и повтори отсечено:

— В… нейния… гардероб…

После потъна в мълчание. Някаква мисъл го погълна всецяло и щеше да е глупаво да го прекъсвам. Внезапно той трепна и наново се оживи.

— Да, Уотсън, намерен е пистолет. Голямо доказателство, а? Тъй мислеха и двамата съдии. После у мъртвата жена е намерена една бележка, с която се определя среща на същото онова място и която е подписана от гувернантката. Как ви се струва това? А най-после има и мотиви. Сенатор Гибсън е привлекателна личност. Щом жена му умре, кой ще я наследи, ако не младата дама, която по всичко изглежда се е харесвала на господаря си? Любов, богатство, власт — постигането на всичко това зависи от смъртта на една жена на средна възраст. Лошо, Уотсън, много лошо!

— Да, наистина Холмс.

— Тя няма никакво алиби. Напротив, трябвало е да признае, че е била близо до моста Тор — тъй се казва сцената на трагедията. Не би могла да отрече това, защото един минаващ селянин я е видял там.

— Звучи ми като неоспоримо доказателство.

— При все това, Уотсън, при все това… Този мост — от камък е, има висок свод и каменни перила — е прехвърлен над най-тясното място на едно продълговато дълбоко езеро, чиито брегове са обрасли с тръстика. Казва се Тор Муър. Мъртвата жена е намерена в единия край на моста. Такива са основните факти. Но ето нашият клиент идва много преди уреченото време.

Били отвори вратата, но името, което ни съобщи бе непознато. Господин Марлоу Бетс бе непознат и на двама ни. Той бе нервен човек, който за мен като професионалист изглежда страдаше от пълно нервно изтощение.

— Вие изглеждате развълнуван, господин Бетс — каза Холмс. — Седнете, моля. Боя се, че мога да ви отделя много малко време. Имам среща в единадесет часа.

— Зная това — каза нашият посетител, който произнасяше късите си фрази, задъхано като човек, комуто не достига въздух. — Господин Гибсън иде. Той е мой господар. Аз съм управител на имението му. Господин Холмс, той е негодник, мръсен негодник.

— Силни думи, господин Бетс.

— Трябва да се изразявам силно, защото времето ми е ограничено. За нищо на света не искам той да ме свари тук. Ей сега ще пристигне. Не успях да дойда по-рано. Секретарят му, господин Фергюсън, едва тази сутрин ми каза за уговорената среща с вас.

— И вие сте негов управител?

— Аз съм му съобщил, че ще напусна. След две седмици ще се отърва от това проклето робство. Тежък човек, господин Холмс, тежък за всички около него. Тази негова обществена благотворителност е само прикритие за нечестните му дела. Но жена му беше главната му жертва. Той беше жесток към нея, да, сър, жесток! Аз не знам как тя е намерила смъртта си, но знам, че той бе превърнал живота й в истински ад. Тя беше създание на тропиците, бразилка по произход, както без съмнение вече знаете.

— Не, не знам, това ми се е изплъзнало.

— Родена в тропиците, с тропическа природа. Дете на слънцето и на страстта. Тя го е обичала, както такива жени могат да обичат, но когато нейните физически прелести повехнаха — казват, че те били някога големи — нямаше нищо, с което да го задържи. Ние всички я обичахме, съчувствахме й и го ненавиждахме за начина, по който я третираше. Но той е ловък и хитър. Това е всичко, което имам да кажа. Не го вземайте за такъв, какъвто се показва. Той е друг всъщност. Аз ще си вървя. Не ме задържайте! Той сега ще дойде.

Като погледна изплашено часовника, нашият странен посетител буквално хукна към вратата и изчезна.

— Да, да! — каза Холмс след кратко мълчание. — Господин Гибсън изглежда има много верни служители. Но предупреждението е полезно и сега можем само да чакаме, докато дойде самият той.

Точно в определения час по стълбите се зачуха тежки стъпки и прочутият милионер бе въведен в стаята. Като го гледах, разбрах не само страховете и ненавистта на неговия управител, но и проклятията, които неговите конкуренти сипеха върху главата му.

Ако бях скулптор и исках да идеализирам постигналия успехи човек на големия бизнес, с железни нерви и биволска съвест, бих избрал господин Гибсън за свой модел. Неговата висока, суха, кокалеста фигура намекваше за глад и хищничество.

Един Абрахам Линкълн, устремен към низки цели, вместо към възвишени идеали, би дал известна представа за този човек. Неговото лице като да бе издялано от гранит, кораво, грубо, безпощадно, набраздено с дълбоки бръчки — следите на множество грижи. Студени сиви очи ни оглеждаха хитро изпод рунтавите вежди. Той се поклони небрежно, когато Холмс спомена името ми, и после с властния жест на господар притегли един стол и седна точно до моя приятел, като опря в него кокалестите си колена.

— Нека ви кажа направо, господин Холмс — започна той, — че парите не са нищо за мен в този случай. Вие можете да ги запалите, ако искате с тях да осветите истината. Тази жена е невинна, тя трябва да бъде очистена от обвиненията и вие сте способен да направите това. Кажете вашата цена!

— Моята професионална такса е определена — студено каза Холмс. — Аз не я променям, освен когато реша съвсем да се откажа от възнаграждение.

— Е, ако доларите са ви безразлични, помислете за репутацията си. Ако вие успеете, всички вестници в Англия и Америка ще гръмнат. За вас ще заговорят два континента.

— Благодаря ви, господин Гибсън, но аз не мисля, че имам нужда от реклама. Вие може би ще се изненадате, ако узнаете, че предпочитам да работя анонимно и че ме привличат самите проблеми. Но ние губим време. Нека се заловим с фактите.

— Аз мисля, че всичките факти могат да се открият в съобщенията на печата. Не знам дали мога да добавя нещо, което ще ви помогне. Но ако има нещо, за което искате още сведения — ето аз съм тук, за да ви ги дам.

— Да, има само един пункт, който ме интересува.

— Какъв е той?

— Какви бяха истинските отношения между вас и госпожица Дънбар?

Царят на златото трепна силно и се надигна от стола си. После тежкото му спокойствие се върна отново.

— Предполагам, че вие сте в правото си и може би изпълнявате задълженията си, като ми задавате такъв въпрос, господин Холмс.

— Да предположим, че е тъй — каза Холмс.

— Тогава аз мога да ви уверя, че нашите отношения са били винаги отношения на господар и на млада гувернантка, с която той е разговарял само в присъствието на децата си.

Холмс стана от стола.

— Аз съм доста зает, господин Гибсън — каза той — и нямам нито време, нито вкус към безцелни разговори. Сбогом.

Нашият посетител също бе станал и едрата му фигура се извисяваше. Изпод щръкналите му вежди блесна гневен поглед и бледите му бузи се зачервиха.

— Какво по дяволите, искате да кажете с това, господин Холмс? Отказвате ли се от моето дело?

— Е, господин Гибсън, ако не от него, то поне се отказвам от вас. Мисля, че думите ми бяха ясни.

— Ясни, да, но какво има зад тях? Искате да вземете повече пари от мен, боите се да се заловите за това дело, или какво? Аз имам право да получа ясен отговор.

— Да, може би имате — каза Холмс. — Аз ще ви го дам. Това дело е достатъчно сложно, за да ме затруднявате с фалшиви сведения.

— Искате да кажете, че аз лъжа?

— Е, аз се помъчих да се изразя колкото се може по-деликатно, но ако вие настоявате на думата, няма да ви противореча.

Аз скочих на крака, защото върху лицето на милионера се изписа неистова ярост, той вдигна тежкия си юмрук. Холмс се усмихна вяло и посегна за лулата си.

— Не вдигайте шум, господин Гибсън. По моему, след закуска и най-дребният спор разстройва човека. Струва ми се, че една утринна разходка на въздух и малко спокойни размишления ще ви бъдат от полза.

С усилие царят на златото овладя яростта си.

Като го гледах, не можех да не се възхищавам от него — с върховно самообладание той в миг превърна пламъка на гнева си в презрително равнодушие.

— Е, ваша воля. Предполагам, че вие знаете как да вършите работата си. Аз не мога да ви накарам да се заемете с това дело против волята си. Вие не сторихте нищо добро за себе си тази сутрин, господин Холмс, защото аз съм смазвал и по-силни хора от вас.

— Толкова често са ми казвали това, а аз все още съм жив! — усмихнато каза Холмс.

— Сбогом, господин Холмс. Има още да учите.

Нашият посетител излезе шумно, но Холмс си пушеше в невъзмутимо мълчание, устремил очи към тавана.

— Нещо да кажете, Уотсън?

— Да, Холмс. Като се сетя, че този тип, несъмнено би унищожил всяка пречка по пътя си, и като си припомня, че жена му е била и пречка, и обект на ненавист, както ни каза ясно онзи господин Бетс, аз трябва да призная, че тази работа ми изглежда…

— Точно така. И на мене ми изглежда така.

— Но какви са били неговите отношения с гувернантката? Как ги открихте?

— Блъф, Уотсън, блъф! Когато взех предвид страстния, необикновен тон на неговото писмо и го съпоставих със самодоволния му вид и маниери, стана ми съвсем ясно, че тук се крие едно дълбоко чувство, по-скоро към обвинената жена, отколкото към жертвата. Ще трябва да разберем какви са били истинските им отношения, ако искаме да достигнем до истината. Вие видяхте фронталната ми атака срещу него и как я прие той. Аз го заблудих, като създадох впечатление, че съм абсолютно уверен в себе си, а имах само догадки.

— Той може би ще се върне.

— Непременно ще се върне. Трябва да се върне. Не може да остави това така. Ха! Не се ли звъни? Да, това са неговите стъпки. Така, господин Гибсън, аз току-що казах на доктор Уотсън, че вие позакъсняхте.

Царят на златото влезе в стаята с по-смирено изражение. Наранената гордост още проблясваше в сърдития му поглед, но здравият смисъл му бе подсказал, че трябва да отстъпи, ако иска да постигне целта си.

— Аз размислих, господин Холмс, прибързано съм разбрал думите ви накриво. Вие имате право да знаете фактите, каквито и да са те, и затова сега имам по-високо мнение за вас. Мога да ви уверя, обаче, че отношенията ми с госпожица Дънбар действително нямат нищо общо с делото.

— Това аз ще решавам, нали?

— Да, разбира се. Вие сте като лекар, който трябва да знае всички признаци на болестта, преди да определи диагнозата.

— Точно тъй. Добре казано. И само един пациент, който има за цел да измами лекаря си, би скрил симптомите на болестта си.

— Може и да е така, но ще признаете, господин Холмс, че повечето мъже биха се стеснявали малко, ако ги попитате направо, какви са техните отношения с някоя жена — при положение, че имат сериозни чувства към нея. Струва ми се, че повечето мъже имат по едно малко скривалище в някое кътче на душата си, където не допускат никого. А вие бръкнахте внезапно в моята. Но вашата цел ви оправдава, вие правите това, за да спасите една жена. Е добре, скривалището е открито и вие можете да го изследвате. Какво искате?

— Истината.

Царят на златото помълча малко, като човек който подрежда мислите си, мрачното му дълбоко набраздено лице стана още по-печално и тържествено.

— Аз ще ви я кажа с много малко думи, господин Холмс — заяви той най-после. — Има неща, които са мъчителни и трудни за казване, тъй че няма да се впускам надълго и нашироко в тази история. Срещнах жена си, когато търсех злато в Бразилия. Мария Пинто бе дъщеря на един държавен чиновник в Манаос и беше много хубава. Аз бях млад и пламенен тогава, но даже сега като погледна на миналото с по-критичен поглед и по-хладнокръвно, пак казвам, че тя бе рядка и удивително красива жена. Имаше дълбока, богата натура, при това бе страстна, сърдечна, тропически неуравновесена, твърде различна от американските жени, които познавах. Е, казано накъсо, аз се влюбих и се ожених за нея. И само когато романът ни свърши — а той продължи с години — разбрах, че ние нямаме нищо, абсолютно нищо общо помежду си. Моята любов угасна. Ако и нейната бе угаснала, можеше да бъде по-лесно. Но вие знаете това удивително свойство на жените! Каквото и да правех, нищо не можеше да я отдели от мен. Ако аз бях груб към нея, даже жесток, както казват някои, то е защото знаех, че ако успея да убия нейната любов, или тя се превърне в ненавист, ще е по-лесно и за двама ни. Но нищо не я променяше. Тя ме обожаваше в тези английски паркове, както ме бе обожавала преди двадесет години на бреговете на Амазонка. Каквото и да правех, тя бе тъй привързана към мен, както е била винаги.

После дойде госпожица Дънбар. Тя отговори на едно наше обявление във вестниците и стана гувернантка на двете ни деца. Вие може би сте виждали нейния портрет във вестниците.

Целият свят смята, че и тя е много красива жена. Аз не претендирам да съм по-морален от ближните си и ще ви призная, че не можех да живея под един покрив с такава жена и да не изпитвам страстно желание към нея. Осъждате ли ме, господин Холмс?

— Аз не ви осъждам за чувствата ви. Бих ви осъдил само, ако сте ги проявили, понеже тази млада дама в известен смисъл е била под ваша закрила.

— Е, може да е тъй! — каза милионерът, макар че при този укор по-раншният гневен блясък се появи в очите му. — Не претендирам да съм по-добър отколкото съм. През целия си живот съм бил човек, който протяга ръка за онова, което иска, а никога не съм искал нищо повече от любовта на тази жена. Аз й казах това.

— О, казахте й го, така ли?

Холмс можеше да изглежда твърде внушителен, когато бе развълнуван.

— Казах й, че бих се оженил за нея, ако можех, но че това е извън моята власт. Казах й, че парите са нищо за мене и че всичко, което мога да сторя, за да я направя щастлива и доволна, ще бъде сторено.

— Много великодушно, наистина! — с насмешка каза Холмс.

— Слушайте, господин Холмс. Аз дойдох при вас заради доказателствата, а не за да ми четете морал. Не ми трябва вашата критика.

— Заемам се с вашето дело само заради младата дама — строго каза Холмс. — Не зная дали това, в което е обвинена тя, е по-лошо от онова, което вие признахте — че сте се опитвали да опропастите едно беззащитно момиче, когато е било под вашия покрив. Вие, богатите хора, трябва да разберете, че целият свят не може да бъде подкупен, за да оправдава вашите грехове.

За моя изненада царят на златото спокойно понесе укора.

— Така мисля и аз сега. Благодаря на бога, че плановете ми не се осъществиха, както исках. Тя не желаеше и да ме чуе и заяви, че ще напусне къщата ни веднага. Е, на първо място други хора зависеха от нея и не й бе леко да ги остави в мизерия, като напусне работата си. Когато аз й се заклех, че никога вече няма да бъде принуждавана и преследвана, тя се съгласи да остане. Но имаше и друга причина. Тя знаеше, че има влияние над мен и че то е по-силно от всяко друго влияние. Искаше да го използва за добро.

— Как?

— Е, тя знаеше нещо за моите предприятия. Те са големи, господин Холмс, невероятно големи. Мога да създавам или да разрушавам — и обикновено разрушавам. И не само личности, а и общини, градове и даже нации. Това е една жестока игра и слабият пада на земята унищожен. Играех играта до край. Никога не съм се оплаквал и никога не съм искал да зная дали другите се оплакват. Но тя гледаше на това иначе. Струва ми се, че е права. Тя вярваше, че богатството на един човек, когато е повече от онова, което му е нужно, не трябва да се изгражда върху десетки хиляди съсипани съдби на хора, оставени без средства за живот. Тъй гледаше, тя на това и струва ми се, че през доларите можеше да вижда неща, които са по-трайни. Аз се вслушвах в думите й и тя вярваше, че служи на човечеството, като влияе върху действията ми. И така, тя остана, а после се случи това.

— Можете ли да хвърлите някаква светлина върху станалото?

Царят на златото помълча, подпрял глава на ръцете си, потънал в дълбок размисъл.

— Всичко е против нея. Не мога да отрека това. Жените си имат свой вътрешен живот и понякога вършат неща, които мъжете не разбират. Отначало бях тъй изненадан и поразен, бях готов да мисля, че по кривия път я е тласнало нещо необикновено, което е против природата й. През ум ми мина едно обяснение. Аз ще ви го кажа, колкото и несъстоятелно да е то. Няма никакво съмнение, че жена ми беше безумно ревнива. Има една ревност към душата, която може да е тъй бясна, както и ревността към тялото, и макар че жена ми нямаше никаква причина да ревнува тялото ми, тя знаеше, че това английско момиче упражнява такова влияние върху ума ми и действията ми, каквото тя самата никога не бе имала. Това влияние беше за добро, но то не оправяше работата. Тя бе луда от ненавист и страстта на амазонката гореше в нейната кръв. Може да е замислила да убие госпожица Дънбар, или пък да я заплаши с пистолет и така да я накара да ни напусне. Тогава може да е имало някаква борба и пистолетът да е изгърмял и да е улучил жената, която го е държала.

— И на мене ми мина през ум тази възможност — каза Холмс. — И наистина, това е едничката възможна алтернатива на предумишленото убийство.

— Но тя напълно отрича това.

— Е, то не е окончателно, нали? Не е чудно, че една жена, поставена в такова ужасно положение, хуква към къщи като в объркването си отнася със себе си и пистолета. Тя може да го хвърли между дрехите си, без да знае какво върши, и когато го намерят, може да лъже и да отрича всичко, защото никакви обяснения не са възможни. Кой може да оспори подобно предположение?

— Самата госпожица Дънбар.

— Да, може би.

Холмс погледна часовника.

— Тази сутрин сигурно ще успеем да получим разрешение да ни пуснат в затвора, за да можем да отидем в Уинчестър с вечерния влак. Когато видя тази млада дама, ще ви бъда по-полезен, макар, да не мога да ви обещая, че моите заключения ще са такива, каквито желаете.

Тъй като издаването на пропуск закъсня, ние отидохме вместо в Уинчестър в Тор Плейс, Хампширското имение на господин Нийл Гибсън. Самият той не дойде с нас, но ние имахме адреса на сержант Ковънтри от местната полиция, който пръв бе разследвал случая. Той бе висок, сух човек, с мистериозен вид и маниери, които караха човека да мисли, че знае или подозира много повече, отколкото смее да каже. При това имаше навика внезапно да снишава гласа си до шепот, като че ли е открил нещо жизненоважно, макар че сведението най-често биваше съвсем обикновено.

Въпреки маниерите си, той скоро показа, че е скромен и честен човек, като си призна откровено, че не знае какво да мисли за това дело и че ще приеме с радост каквато и да била помощ.

— Във всеки случай, аз предпочитам да работя с вас, отколкото със Скотланд Ярд, господин Холмс — каза той. — Ако от Скотланд Ярд дойдат да помогнат за някой случай, при успех, местната полиция губи всичката слава, а при неуспех всички укори се изсипват върху нея. А за вас съм чувал, че постъпвате правилно.

— Аз не обичам да се шуми около мен — каза Холмс, за облекчение на нашия меланхоличен познайник. — В случай че разкрия всичко, не искам да се споменава името ми.

— А, това е много хубаво от ваша страна, наистина. Знам, че и на вашия приятел, доктор Уотсън, човек може да разчита. А сега, господин Холмс, понеже отиваме на мястото, бих искал да ви задам един въпрос. Не бих го задал на никого, освен на вас. Той се огледа наоколо, като че ли едва се осмеляваше да произнесе думите.

— Не мислите ли, че тук е замесен самият господин Нийл Гибсън?

— Имам предвид това.

— Вие не сте виждали госпожица Дънбар. Тя е удивително красива. Твърде е възможно той да е искал да премахне жена си от пътя си. А тези американци си служат с револвера по-често, отколкото нашите хора. Пистолетът беше негов, да знаете.

— Доказано ли е това?

— Да, сър. Той има една кутия с чифт пистолети. Намереният е един от тях.

— Един от двата? А къде е другият?

— Е, джентълменът има много и най-различни огнестрелни оръжия. Ние не намерихме другия пистолет, но кутията е направена за два.

— Ако той е от чифта, ще можете да намерите и другия.

— Да, ние извадихме всичкото оръжие на една маса в къщата, в случай че поискате да го видите.

— По-късно, може би. А сега да вървим заедно и да разгледаме сцената на трагедията.

Този разговор ставаше в малката предна стая на скромното жилище на сержант Ковънтри, което служеше и за местен полицейски участък. Половин миля път през едно необработено поле, цялото златно и бронзово от повехналите папрати, ни доведе до една странична вратичка в оградата около имението Тор Плейс. По една пътека минахме през фазановите горички и после от една полянка видяхме високата просторна къща на билото на хълма. Близо до нас имаше едно продълговато, обрасло с тръстика езеро, по-тясно в средата, където коларският път минаваше по каменен мост. Нашият водач спря в началото на моста и посочи към земята.

— Тук лежеше тялото на госпожа Гибсън. Аз отбелязах мястото с онзи камък.

— Вие дойдохте преди да са вдигнали тялото, нали?

— Да, повикаха ме веднага.

— Кой ви повика?

— Самият господин Гибсън. Веднага щом получил известието, той хукнал заедно с другите от къщата и се разпоредил да не пипат нищо, докато не дойде полицията.

— Това е разумно. Разбрах от съобщението във вестниците, че изстрелът е бил даден много отблизо.

— Да, сър, много отблизо.

— Близо до дясното слепоочие ли?

— Точно така.

— Как лежеше тялото?

— По гръб. Никакви следи от борба. Никакви белези. Никакво оръжие. Малката бележка от госпожица Дънбар мъртвата жена стискаше в лявата си ръка.

— Стискаше ли казвате?

— Да, сър, ние едва успяхме да разтворим пръстите й.

— Това е много важно. То изключва възможността някой да е сложил там записката след смъртта на жертвата, за да се заблуди следствието! Наистина! Бележката, доколкото си спомням, е съвсем къса: „Аз ще бъда на моста Тор в девет часа, госпожица Дънбар.“ Не беше ли така?

— Да, сър.

— Признава ли госпожица Дънбар, че я е написала?

— Да, сър.

— Какво обяснение дава тя?

— Не иска да каже нищо. Ще се защитава пред съдебните заседатели.

— Проблемът, разбира се, е много интересен. Тази работа е малко тъмна, нали?

— О, сър! — каза нашият водач. — Това писмо може би е едничкият ясен пункт в цялото дело.

Холмс поклати глава.

— Ако приемем, че писмото е истинско и наистина е написано, то без друго е получено известно време преди убийството — един или два часа по-рано. Тогава, защо тази дама го е стискала все още в лявата си ръка? Защо ще го носи тя тъй грижливо? Не е имало нужда да говори за него на срещата. Не изглежда ли странно това?

— Е, да, сър, като поставяте така въпроса, може би, изглежда странно.

— Иска ми се да поседна спокойно за няколко минути и да обмисля това.

Той се разположи върху каменния парапет на моста и аз забелязах, как сивите му очи мятаха въпросителни погледи наоколо.

Внезапно Холмс скочи на крака и се завтече до отсрещния парапет, извади лупата от джоба си и започна да разглежда каменния ръб.

— Това е любопитно! — каза той.

— Да, сър, ние видяхме следата от отчупването по ръба. Мисля, че е направена от някой минувач.

Парапетът беше от сив камък, но на едно място, голямо колкото една монета от шест пенса, той се белееше. Отблизо се виждаше, че парченцето е отчупено със силен удар.

— Трябва голяма сила, за да се направи това — замислено каза Холмс.

Той няколко пъти удари с бастуна си по горния ръб на парапета, без да остави следа.

— Да, ударът е бил силен. И на странно място при това. Той е нанесен от горе на долу, защото вие виждате, че белегът сега е на долния ръб.

— Но той е най-малко на пет метра от тялото.

— Да, той е на пет метра от тялото. Може и да няма нищо общо с нашата работа, но все пак трябва да се отбележи. Струва ми се, че няма какво повече да научим тук. Казвате, че не сте открили никакви следи от стъпки, така ли?

— Земята бе твърда като желязо, сър. Нямаше абсолютно никакви следи.

— Тогава можем да вървим. Ще отидем най-напред в къщата и ще разгледаме оръжията, за които ни казахте. После ще заминем за Уинчестър, защото бих искал да видя госпожица Дънбар, преди да продължа.

Господин Нийл Гибсън не беше се завърнал от града, но ние заварихме в къщата неврастеничния господин Бетс, който ни бе посетил сутринта. Той ни показа със зловещо удоволствие страшната редица огнестрелни оръжия с различни форми и калибър, които неговият господар бе събрал през авантюристичния си живот.

— Господин Хибсън има неприятели, както би очаквал всеки, който го познава — каза той. — Спи със зареден пистолет на нощната масичка до леглото си. Той е буен човек и понякога ние всички се боим от него. Уверен съм, че бедната жена, която почина, често се е ужасявала от него.

— Виждали ли сте го някога да упражнява физическо насилие над нея?

— Не, не мога да кажа това. Но аз съм чувал думи, които са почти толкова лоши — думи на студено, убийствено презрение, казани даже пред слугите.

— Нашият милионер не изглежда да блести с добродетели в частния си живот — забеляза Холмс, когато отивахме към гарата. — Е, Уотсън, ние събрахме доста факти, някои от тях съвсем нови, обаче аз все още съм далеч от някакво заключение. Въпреки очевидната омраза, която господин Бетс храни към своя господар, аз разбрах от него, че когато се е вдигнала тревогата, той е бил в своята библиотека. Вечерята е свършила в осем и половина и после всичко е било нормално. Истина е, че тревогата е вдигната малко късно вечерта, но трагедията несъмнено е станала около времето, споменато в бележката. Няма никакви доказателства, че господин Гибсън е излизал от къщата, след като се е върнал от града в пет часа. От друга страна, госпожица Дънбар, както разбрах, признава, че е определила среща на госпожа Гибсън при моста. Нищо повече не искала да каже, тъй като адвокатът й я съветвал да пази защитата си за пред съда. Ние трябва да зададем куп твърде важни въпроси на тази млада дама и аз няма да се успокоя, докато не я видя. Трябва да призная, че всичко е против нея, освен едно нещо.

— А какво е то, Холмс?

— Това, че пистолетът е намерен в гардероба й.

— Моля ви се, Холмс! — възкликнах аз. — Че това е най-голямото доказателство против нея.

— Не е тъй, Уотсън. Това ми се видя много странно даже от пръв поглед, а сега, когато се запознах със случая по-отблизо, то ми е едничката надежда. Ние трябва да търсим логика. Където тя липсва, трябва да подозираме измама.

— Не ви разбирам?

— Е добре, Уотсън, да предположим, че вие сте жена, която хладнокръвно и обмислено се готви да се отърве от съперницата си. Вие сте си съставили план. Написана е бележката. Жертвата е дошла, оръжието ви е готово. Престъплението е извършено. Искате да кажете сега, че след извършването на тъй изкусното престъпление, вие ще съсипете репутацията си на престъпница, като забравите да хвърлите оръжието си в близките тръстики, които биха го скрили завинаги, и го занесете грижливо в къщи, за да го сложите в гардероба си — първото място, което ще бъде претърсено! Не мога да си представя, че някой би извършил такава груба грешка.

— А объркването в момента…

— Не, не, Уотсън, не допускам, че е възможно това. Когато едно престъпление е замислено и подготвено хладнокръвно, то и възможността да бъде разкрито се предвижда предварително. Затова аз смятам, че ние имаме работа с една сериозна измама.

— Но толкова неща остават необяснени.

— Е, да. И затова ще се заловим да ги обясняваме. Щом веднъж гледната ви точка се промени, тъкмо онова нещо, което изглежда най-опасно за обвиняемия, се превръща в ключ към истината. Например, госпожица Дънбар отрича, че е знаела за този пистолет. Според нашата нова теория тя говори истината. Следователно, той е бил сложен в нейния гардероб. Кой го е сложил там? Някой, който иска да я обвини. Не е ли това лице именно истинският престъпник? Вие виждате как веднага попадаме на един най-плодотворен път на разследване.

Бяхме принудени да прекараме нощта в Уинчестър, тъй като формалностите около издаването на пропуск не бяха приключени. На сутринта заедно с господин Къмингс, младия многообещаващ адвокат, който бе натоварен със защитата, ние бяхме допуснати да видим младата дама в нейната затворническа килия. От онова, което бях чул, аз очаквах да видя една красива жена, но очакванията ми бяха надминати.

Не бе чудно, че даже властният милионер е намерил в нея нещо по-силно от самия него, нещо, което можеше да го контролира и ръководи. Това силно, ясно и все пак чувствително лице говореше, че дори тази жена да е способна да се разяри, вътрешното благородство на характера рано или късно би надделяло. Тя беше брюнетка с висока благородна фигура и властно изражение, но тъмните й очи имаха умолителния, безпомощен поглед на преследвано животно, което усеща примката и не знае как да се отърве. След като разбра кой е моят знаменит приятел, по бледите й страни се появи руменина и в отправения й към нас поглед затрепка лъчът на надеждата.

— Може би господин Нийл Гибсън ви е казал какво се случи между нас — рече тя с тих развълнуван глас.

— Да! — отговори Холмс. — Няма нужда да се измъчвате с тази част на разказа. След като ви видях, аз съм готов да приема твърденията на господин Гибсън, както за влиянието, което сте имали върху него, така и за невинността на вашите отношения.

— Струваше ми се невероятно, че е възможно да се поддържа такова обвинение. Мислех, че ако почакаме, цялата работа ще се изясни от само себе си, без да бъдем принудени да разкриваме мъчителните подробности от интимния живот на семейството. Но аз виждам, че нещата не само не се изясняват, но работата става дори сериозна.

— Любезна госпожице — каза Холмс убедително, — аз ви моля да не си правите никакви илюзии. Ето господин Къмингс е тук и може да ви увери, че засега всичко е против вас и че ние трябва да направим много, ако искаме да спечелите делото. Би било жестоко заблуждение, ако си мислите, че не сте в много голяма опасност. Затова помогнете ми, с каквото можете, за да се добера до истината.

— Няма да скрия нищо.

— Разкажете ни тогава за вашите истински отношения с жената на господин Гибсън.

— Тя ме ненавиждаше, господин Холмс. Тя ме ненавиждаше с всичката жар на своята южна натура. Тя бе жена, която не върши нищо наполовина и колкото обичаше съпруга си, толкова ненавиждаше мен. Вероятно е изтълкувала зле нашите отношения. Не искам да говоря лошо за нея, но тя го обичаше тъй горещо във физическия смисъл, че едва ли можеше да разбере умствената, или даже духовната връзка, която привързваше нейния съпруг към мене. Не можеше да си представи, че под неговия покрив ме задържаше само желанието да му повлияя и да насочвам властта и силата му към добри цели.

Сега виждам, че аз съм била виновна. Нищо не може да оправдае оставането ми там, където останах причина за нещастие. Несъмнено е обаче, че това нещастие щеше да дойде само, даже ако аз бях напуснала къщата.

— Сега, госпожице Дънбар — каза Холмс — ще ви помоля да ни разкажете точно какво се случи онази вечер.

— Мога да ви кажа истината, доколкото я зная, господин Холмс, но аз не съм в състояние да докажа нищо, а има и неща — при това важни — които не мога нито да обясня, нито да проумея. Що се отнася до моето отиване на моста Тор в онази нощ, сутринта бях получила една бележка от госпожа Гибсън. Тя бе оставена на масата в класната стая, може би от самата нея. В бележката си тя ме умоляваше да се срещнем след вечеря, казваше, че има нещо много важно да ми съобщи и ме молеше да оставя отговор на слънчевия часовник в градината, тъй като тя не иска никой да знае за нашата среща. Не намирах никакви причини за подобна секретност, но постъпих, както искаше тя, и приех срещата. Тя ме молеше също да унищожа записката и аз я изгорих в печката в класната стая. Боеше се много от съпруга си, който я третираше грубо — нещо, за което аз често съм го укорявала — и си помислих, че тя постъпва по този начин, защото не иска той да се научи за нашата среща.

— Обаче тя е запазила вашия отговор много грижливо.

— Да. Бях изненадана, когато чух, че тя е стискала моята бележка дори в смъртта си.

— И какво се случи после?

— Аз отидох както бях обещала. Когато стигнах до моста, тя ме чакаше. Дотогава не разбирах колко много ме е ненавиждала бедната жена.

Беше като луда; аз наистина съм убедена, че тя беше луда, прикрита лудост, така само безумните хора умеят да мамят. Как иначе можеше тя да ме среща равнодушно всеки ден с такава бясна ненавист в сърцето си? Няма да повторя онова, което ми каза тя. Изля цялата си бясна ярост в горещи, ужасни думи. Не й отговорих даже, не можех да й отговоря. Страшно ми беше да я гледам. Запуших ушите си с ръце и хукнах да бягам. Когато я оставих, тя стоеше там в началото на моста и сипеше своите проклятия след мене.

— Където са я намерили по-късно?

— На няколко метра от мястото.

— Да допуснем, че тя е намерила смъртта си малко след като вие сте я оставили. Вие не чухте ли изстрел?

— Не, не чух нищо. Но аз бях така разстроена и ужасена от страшното й избухване, че тичах с все сила да се прибера в стаята си и не бях в състояние да забележа нищо.

— Казвате, че сте се върнали в стаята си. Излизахте ли от там?

— Да, когато вдигнаха тревога, че бедната жена е намерена убита, аз изтичах заедно с другите.

— Виждахте ли се с господин Гибсън?

— Да, той току-що се беше върнал от моста. Когато го видях, вече бе изпратил да повикат доктора и полицията.

— Изглеждаше ли ви много развълнуван?

— Господин Джибсън е много силен и сдържан човек. Той никога не издава чувствата си. Но в този момент видях, че е дълбоко развълнуван.

— Тогава, стигаме до най-важното място. Този пистолет е намерен във вашата стая. Бяхте ли го виждали по-рано?

— Никога, кълна се в това.

— Кога го намериха?

— На сутринта, когато полицията направи обиск.

— Между дрехите ви ли?

— Да, най-отдолу в гардероба ми, под дрехите.

— Можете ли да пресметнете, колко е стоял там?

— Предишната сутрин там нямаше никакъв пистолет.

— От къде знаете това?

— Зная, защото тогава чистих гардероба.

— Добре. Тогава някой е влязъл в стаята ви и е оставил пистолета там, за да ви обвини в престъплението.

— Тъй трябва да е.

— Но кога?

— Това е могло да стане само по обяд или пък по времето, когато бях в класната стая с децата.

— Където бяхте, когато получихте бележката?

— Да, от тогава до обяд аз бях все там, при децата.

— Благодаря ви, госпожице Дънбар. Нещо друго да кажете, което би ми помогнало при разследването?

— Друго не ми идва на ум.

— Върху каменния парапет на моста имаше един белег от удар — съвсем прясно отчупено парченце, тъкмо срещу мястото, където е лежало тялото. Можете ли да дадете някакво обяснение за това?

— Трябва да е просто съвпадение.

— Странно, госпожице Дънбар, много странно. Как се е появил този белег на самото място на трагедията и по същото време? И какво може да го е направило? Само силен удар може да отчупи парченце от парапета.

— Холмс замълча. Неговото бледо, сериозно лице внезапно прие напрегнато, отчуждено изражение, което аз бях свикнал да свързвам с върховните прояви на гения му. Никой от нас не смееше да говори и всички седяхме, адвокатът, затворницата и аз, наблюдавайки го в съсредоточено и напрегнато мълчание. Внезапно той скочи от стола си, тръпнейки от нервна енергия и настоятелна нужда да действа.

— Елате, Уотсън, елате! — извика Холмс.

— Какво има, господин Холмс?

— Бъдете спокойна, любезна госпожице. Вие ще чуете за мене, господин Къмингс. С божията помощ аз ще ви дам едно дело, за което цяла Англия ще говори. Утре ще получите известия, госпожице Дънбар, а дотогава приемете моите уверения, че облаците се вдигат и светлината на надеждата проблясва през тях.

Пътят от Уинчестър до Тор Плейс не е дълъг, но при моето нетърпение той ми се стори много дълъг, а за Холмс очевидно изглеждаше безкраен. Той не можеше да стои спокойно и се разхождаше назад-напред из вагона или барабанеше с дългите си чувствителни пръсти по кожената седалка. Внезапно, обаче, когато вече наближавахме гарата, на която трябваше да слезем, той седна насреща ми — ние бяхме сами в един първокласен вагон — и като положи ръцете си върху коленете ми, погледна ме в очите с особения лукав поглед, който бе характерен за по-дяволитите му настроения.

— Уотсън — каза той, — спомням си, че вие ходите въоръжен на тези наши екскурзии.

Аз правех това, защото той твърде малко се грижеше за своята безопасност, когато умът му беше погълнат от някоя загадка. Тъй че много пъти моят револвер се бе оказвал добър приятел в нужда. Припомних му това.

— Да, да, аз съм малко разсеян за такива работи. Но носите ли револвера си със себе си?

Аз го извадих от джоба си — едно късо, удобно и много сигурно малко оръжие. Той изтърси патроните и го разгледа внимателно.

— Тежък е, забележително тежък — каза Холмс.

— Да, солидно нещо.

Той се замисли.

— Знаете ли, Уотсън — каза той — аз вярвам, че вашият пистолет ще има твърде тясна връзка с мистерията, която разследваме.

— Драги ми Холмс, вие се шегувате.

— Не, Уотсън. Аз съм сериозен. Предстои ни един експеримент. Ако сполучим, всичко ще бъде ясно. А експериментът ще зависи от поведението на вашето малко оръжие. Да махнем един патрон. Сега ще поставим другите вътре и ще сложим предпазителя. Така! Това увеличава тежестта и го прави по-приличен.

Нямах представа, какво си е наумил и той не ми казваше нищо, а седеше, потънал в мисли, докато спряхме на Хампширската гара.

Наехме една разнебитена кола и след четвърт час бяхме в къщата на нашия близък приятел, сержанта.

— Някаква следа, господин Холмс? Какво е това?

— Всичко зависи от поведението на пистолета на доктор Уотсън! — каза моят приятел. — Ето го. А сега, сержанте, можете ли да ми дадете една десетметрова връв?

От селското магазинче се снабдихме с едно кълбо здрава връв.

— Струва ми се, че това е всичко, което ни е нужно — каза Холмс. — Сега, ако обичате, да тръгнем за последния етап на нашето пътешествие.

Слънцето залязваше и под последните му лъчи хълмистото Хампширско поле се превърна във вълшебна есенна панорама. Сержантът хвърляше много критични и недоверчиви погледи, които показваха дълбоките му съмнения в разума на моя другар.

С приближаването ни до сцената на престъплението, моят приятел, въпреки външната си студенина, явно се вълнуваше все повече.

— Да — каза той в отговор на моята забележка — вие сте ме виждали да правя грешки, Уотсън. Имам усет за такива работи, обаче понякога той ме лъже. Работата ми изглеждаше несъмнена, когато тази мисъл за пръв път блесна в ума ми в тъмничната килия, но едно неудобство на активния ум е, че човек винаги може да измисли противоположни обяснения, които да направят нашата следа фалшива. При все това… при все това… Е, Уотсън, можем само да опитаме.

Той върза здраво единия край на връвта за дръжката на пистолета. Стигнахме до сцената на трагедията. С помощта на полицая, Холмс отбеляза с най-голямо внимание точното място, където е била намерена убитата. После затърси из тревата и в папратите намери един доста голям камък. Завърза този камък за другия край на връвта и го провеси през парапета на моста, тъй че се люлееше току над водата. След това застана на фаталното място на известно разстояние от парапета на моста с моя пистолет в ръка, връвта силно опъната между оръжието и тежкия камък в другия й край.

— Хайде сега! — извика той.

С тези думи вдигна пистолета до главата си, след това го изпусна. Тежината на камъка моментално изтегли пистолета, той се удари с остър звук в парапета и изчезна от другата му страна във водата. Холмс се втурна веднага, коленичи край парапета и един радостен вик показа, че е намерил това, което очакваше.

— Имало ли е някога по-точен показател? — извика той. — Вижте, Уотсън, вашият пистолет разреши загадката. И той посочи едно ново отчупване, със същата големина и форма като първото, което се бе появило под ръба на каменния парапет.

— Аз ще остана в хотела тази нощ — продължи той, като се изправи и се обърна към учудения сержант. — Вие, разбира се, ще вземете едно гребло и с негова помощ лесно ще намерите пистолета, за да го върнете на моя приятел. Заедно с него ще намерите и пистолета, връвта и тежестта, с които онази отмъстителна жена се е опитала да замаскира своето престъпление и да хвърли обвинение в убийство върху една невинна жертва. Можете да съобщите на господин Гибсън, че ще се видим сутринта, тогава ще направим постъпки за освобождаването на госпожица Дънбар.

Късно вечерта седнахме и запушихме лулите си в селската гостилница, а Холмс направи кратък преглед на онова, което се бе случило.

— Боя се, Уотсън — каза той — че вие няма да увеличите репутацията, която може би съм си спечелил, като добавите мистерията на моста Тор към вашите разкази. Моят ум бе бавен, не му достигаше оная смесица от въображение и реалност, която е основата на моето изкуство. Признавам, че дупката в каменния парапет бе достатъчна, за да ми подскаже истинското разрешение на случая, и съжалявам, че то не ми дойде на ум по-рано. Трябва да се признае, че тази нещастна жена е била хитра и не беше лека работа да се отгатне замисъла й. В нашите приключения ние едва ли сме се натъквали на по-странен пример за онова, на което е способна извратената любов. Дали госпожица Дънбар е била нейна съперница във физически или в чисто духовен смисъл — това изглежда е било еднакво непростимо в нейните очи. Несъмнено, тя е обвинявала тази невинна дама за всички грубости и зли думи, с които нейният съпруг се е опитвал да отблъсне твърде бурната й привързаност. Първото й решение е било да сложи край на живота си. Второто й решение е било да направи това по такъв начин, че жертвата й да изпадне в положение, по-лошо от каквато и да било внезапна смърт. Ние можем да проследим действията й много ясно и те показват, че е притежавала забележително тънък ум. От госпожица Дънбар тя много ловко е изтръгнала една бележка, от която се разбира, че е избрала мястото на престъплението. В желанието си да успее, тя прекалява малко, като я държи в ръката си до край. Само това беше достатъчно да възбуди моите подозрения в самото начало. После тя е взела един от пистолетите на своя съпруг — както видяхте в къщата има цял арсенал — и го е задържала, за да си послужи с него. Друг, също такъв, е скрила в онази сутрин в гардероба на госпожица Дънбар, след като е изстреляла един патрон, което е можела да направи лесно в градинските храсталаци, без да привлече внимание. След това е отишла на моста, където измислила този извънредно остроумен начин да се избави от оръжието си. Когато госпожица Дънбар е дошла, тя е използувала последния си дъх, за да излее своята ненавист и после, след като тя се е отдалечила, е изпълнила ужасния си замисъл.

Сега всички брънки са на мястото си и веригата е цяла. Във вестниците може да ни питат защо още в началото не е било претърсено езерото, но след като всичко е разкрито, лесно е да се показваме умни, и във всеки случай, не е лека работа да се претърси едно обширно, обрасло с тръстика блато, ако човек няма ясна представа какво търси и къде да го търси.

И така, Уотсън, ние помогнахме на една забележителна жена, а също така и на един страшен човек.

Ако те в бъдеще обединят силите си, което не изглежда невероятно, финансовият свят може да открие, че господин Нийл Гибсън е научил нещо в това училище на скръбта, в което ние учим нашите земни уроци.

VIII
Кражбата на чертежите

През втората половина на ноември 1895 година над Лондон надвисна гъста, жълта мъгла. От понеделник до четвъртък през прозорците ни на Бейкър Стрийт едва можеха да се различат очертанията на къщите на отсрещната страна на улицата. Холмс прекара първия ден от тази седмица, като подреждаше своите големи книги със спомени. Вторият и третият бяха посветени на средновековната музика — любимото му занимание в последно време. Но на четвъртия ден, когато станахме след закуска и видяхме тежката, тъмна мъгла, която образуваше големи водни капки по стъклата, забелязах, че нетърпеливата и енергична натура на моя другар не може да се примирява повече с това безделие. Той започна да се разхожда неуморно из гостната, обзет от същинска треска, като търсеше отдушник за енергията си.

— Няма ли нещо интересно във вестниците, Уотсън?

Аз знаех, че под „интересно“ Холмс разбираше новини за извършени престъпления. Но новините бяха за възможната война, за неизбежната смяна на правителството, а всичко това не интересуваше моя другар. В рубриката за произшествията не намирах нищо, освен обичайните отегчителни пошлости. Холмс въздъхна тежко и започна отново да ходи из стаята.

— Лондонският престъпник е нетърпимо същество — каза той със сърдит тон, също като ловец, пропуснал лова. — Погледнете през прозореца, Уотсън. Вижте как тук-там се мяркат минувачи — едва изплуват от мъглата и тя отново ги поглъща. Крадецът или убиецът би могъл сега да се разпорежда из Лондон също така спокойно, както е спокоен тигърът в джунглите.

— Но тук станаха доста кражби — казах аз.

Холмс презрително подсвирна.

— Такова чудно време би могло да се използва за нещо по-хубаво — каза той. — За обществото е щастие, че аз не съм престъпник.

— Наистина, голямо щастие! — съгласих се аз.

— Предполагам, че аз щях да бъда като Арукс или Уодхаус, или който и да е друг от ония петдесет души, които с такава наслада биха ме лишили от живота. Добре, че в латиноамериканските страни — тези огнища на престъпността — няма такива мъгли, както у нас. О, Юпитер! Ето, струва ми се, нещо, което ще разсее малко нашето отегчение.

Това беше слугинята с телеграма в ръка. Холмс я отвори и избухна в смях.

— Отлично, отлично! — каза той. — Сега ще дойде брат ми Майкрофт Холмс. Можете ли да си представите?

— А защо не? — попитах аз.

— Защо не ли? Защото да го срещнете тук е все едно да срещнете трамвай в село. Майкрофт си има свои релси, по които се движи. Жилището в Пал Мал, Клубът на Диоген, Уайтхол — ето неговият кръг. Той е идвал при мен един-единствен път. Какво ли е могло да го застави да излезе от релсите си?

— Не обяснява ли за какво ще дойде?

Холмс ми подаде телеграмата.

Трябва да ви видя заради Кадоган Уест. Ще дойда сега.

Майкрофт.

— Кадоган Уест ли? Слушал съм това име.

— То нищо не говори нито на ума ми, нито на сърцето ми. Но да направи Майкрофт такъв coup d’état[1], това е все едно, планета да изхвръкне от орбитата си. Ама знаете ли, какъв е този Майкрофт?

Аз помнех смътно, че Холмс ми е разправял нещо за него по време на нашето приключение с преводача грък.

— Вие ми разправяхте — казах аз — че той изпълнява някакви тайни поръчения на британското правителство.

Холмс се усмихна.

— Твърде малко ви познавах тогава. Човек трябва да бъде скромен, когато говори за висши държавни работи. Вие сте прав, като мислите, че той изпълнява заповеди на британското правителство. Но няма да сгрешите, ако кажете, че той е самото британско правителство.

— Драги Холмс!

— Струва ми се, че ви учудих. Майкрофт получава 450 лири годишно, остава си на подчинение там, няма никаква гордост, няма да получи никога ордени или титли, но винаги ще бъде най-необходимият човек в страната.

— Как така?

— Неговото положение, виждате ли, е изключително. Той си го е измислил сам. Досега такъв чиновник не е имало и няма да има в бъдеще. Той има остър и методичен ум, обладава поразителна памет. Същите тези способности, които аз използвах в работата си на детектив, той използва за своята работа. Докладите на всяко отделно министерство се предават на него, а той е главното ведомство, което прави изводите. Всички останали там са специалисти, а неговата специалност е да бъде всезнаещ. Да предположим, че на някой министър са необходими сведения за флотата, за Индия, за Канада и биметализма; той може да получи сведения от всяко министерство поотделно за всеки от тези въпроси, но само Майкрофт може да ги събере в един фокус и да каже, как всеки фактор ще влияе на останалите. Отначало прибягваха до неговите услуги за удобство, но сега той съумя да им стане необходим. В неговия огромен мозък и най-разнообразният материал се разпределя в строг ред. Неговата дума неведнъж е направлявала политиката на Англия. Той живее с нея. Той мисли само за нея, освен в малкото случаи, когато аз искам съвети за моите дребни задачи. Но сега Юпитер се е спуснал от небесата на грешната земя. Какво ли означава това? Какъв е този Кадоган Уест и какво е отношението му към Майкрофт?

— Знам, знам! — извиках аз, като се впуснах да търся вестника. — Да, ето го! Кадоган Уест — това е същият млад човек, когото са намерили мъртъв до насипа на подземната железница във вторник сутринта.

Холмс стана от мястото си.

— Това е сериозна работа, Уотсън. Смърт, която е заставила моя брат да измени привичките си, не може да бъде обикновена. Какво общо има той с нея? Случаят, доколкото си спомням, беше доста прост. Младият човек, очевидно, е паднал от влака и е умрял. Той не е бил ограбен и не е имало никакви причини да се подозира, че е жертва на насилие. Нима не е така?

— Случаят е бил разследван и са се появили нови факти — казах аз. — Като се замисли човек, този случай изглежда доста любопитен.

— Ако се съди по впечатлението, което е произвел върху моя брат, трябва да е необикновен. — Холмс се протегна на канапето. — А сега, Уотсън, съобщете ми фактите.

— Името на младия човек е Артър Кадоган Уест. Двадесет и три годишен, среден на ръст, от знатен род, служещ във военния арсенал — в Уолидж.

— Чиновник. Ето ви и връзката с Майкрофт!

— Той е заминал от Уолидж в понеделник вечерта. Последна го е видяла през този ден неговата годеница, госпожица Вайолет Уестбъри, с която той се е разделил внезапно вечерта в седем и половина в мъглата. Недоразумение между тях не е имало и тя не може да даде никакво обяснение за неговото изчезване. Всичко, което знае за него е, че тялото му е било намерено от железопътния пазач Мейсън върху насипа на подземната железница в Лондон, близо до гара Елдхайт.

— Кога?

— В шест часа сутринта във вторник. Тялото лежало вляво от насипа, до самата гара, на мястото, където влакът излиза от тунела. Главата била разбита — това би могло да стане при падането от влака. Ако то е било пренесено на това място от съседната улица, престъпникът е трябвало да мине през бариерата, до която неотлъчно стои железопътен пазач. Този факт не подлежи на съмнение.

— Отлично. Работата е напълно ясна. Този човек, мъртъв или жив, е бил хвърлен или е паднал от влака. Продължавайте.

— Влаковете, минаващи по линията, на която е било намерено тялото, се движат от запад на изток; някои от тях са от Метрополитен, други от Уилсдънската линия. Може да се установи, че този млад човек е пътувал именно по тази посока и то късно през нощта; но къде именно се е качил на влака, това не може да се каже.

— Неговият билет би могъл да ни даде пълен отговор на този въпрос.

— У него не са намерили билет.

— Не са намерили? Боже мой, Уотсън, това е наистина странно. Моят опит ми показва, че не можеш да се качиш на влака от Метрополитен, без да имаш билет. Очевидно, младият човек е имал билет. Да не би да са му го взели, за да не се разбере от коя станция се е качил във влака? Много е възможно и това. Или пък го е изгубил във влака? Също — възможно. Във всеки случай интересен факт. Предполагам, че следи от грабеж не е имало?

— По всичко личи — не. Ето списъкът на намерените у него вещи. В кесията му е имало две лири и петнадесет шилинга. Друго — чекова книжка от Уолиджкия клон на Централната им банка. Благодарение на нея е било установено името му. Намерили са и два билета за Уолиджкия театър за същата тази вечер. И една малка връзка технически документи.

Холмс радостно възкликна:

— Ето ти на най-после, Уотсън! Британското правителство, Уолиджкия военен арсенал, технически документи, моят брат Майкрофт — и веригата е съставена. Но ето го и него самият, ако не се лъжа.

След минута в стаята се появи високата, едра фигура на Майкрофт Холмс. Неговото добре сложено, едро тяло беше въплъщение на самата инертност; той имаше такова могъщо чело, такива живи стоманени очи, такива рязко очертани устни, че всеки от пръв поглед забравяше тялото и виждаше само олицетворението на могъщ ум.

Зад него вървеше нашият стар приятел Лестрейд от Скотланд Ярд. Сериозните лица на двамата не предвещаваха нищо весело. Мълчаливо си стиснахме ръцете, Майкрофт свали палтото си и седна на едно кресло.

— Във висша степен неприятна случка, Шерлок — каза той. — Никак не обичам да променям привичките си, но тук вече нищо не можеше да се направи. При сегашното положение на нещата в Сиам, моето отсъствие от кантората може да доведе до ужасно нещастие. Но в случая това е истинска криза. Никога още не съм виждал министър-председателя така изплашен. Колкото пък до адмиралтейството — то гъмжи, като разтревожен кошер. Вие знаете ли за случая?

— От вестниците. Какви са тези технически документи?

— О, там е цялата работа! За щастие, те не са попаднали в печата. Вестникарите щяха да подскочат до небето, ако бяха узнали, какви документи са това. Това бяха чертежите на подводницата „Брус-Партингтън“.

Майкрофт Холмс говореше с тържествен тон, който показваше сериозността на работата.

— Вие сигурно сте слушали за тази подводница? Мислех, че за нея знаят всички.

— Слушал съм само името й — каза Шерлок.

— Нейното значение е огромно. Това е една от най-важните държавни тайни. Морската война става невъзможна там, където действат подводниците „Брус-Партингтън“. Преди две години за монопола върху тях беше заплатена огромна сума. За запазване на тайната бяха взети всички мерки. Тези чертежи, съдържащи около тридесет патента, всеки от който е необходим за правилното функциониране на цялото, се пазеха в особено помещение в Уолиджкия арсенал. Тях никой, под никакъв предлог, не смееше да изнесе от там, дори за минутка. Ако главният специалист по корабостроенето искаше да ги види, трябваше да идва в Уолидж. Така или иначе ние ги намираме в джоба на убития млад чертожник в центъра на Лондон! От служебна гледна точка това е ужасно.

— Но нали сте ги намерили?

— Не, Шерлок, не! Там е работата. Не ги намерихме. От Уолидж са взети всичко десет документа. В джобовете на Кадоган Уест намерихме седем. Трите най-важни чертежа липсват. Вие трябва да ги намерите, Шерлок. Забравете вашите малки полицейски задачи. Сега ви предстои да решите задача, засягаща жизнените интереси на нацията. Защо Кадоган Уест е взел тези книжа, къде са липсващите три чертежа, как го е сполетяла смъртта, как е попаднало тялото му там, по какъв начин може да се поправи злото? Дайте отговор на тези въпроси и вие ще направите голяма услуга на родината.

— Защо не я направите вие, Майкрофт? Вие обладавате същите способности на ясновидец, както и аз.

— Твърде е възможно, Шерлок. Но остава въпросът за откриването на подробностите. Дайте ми ги и аз, без да ставам от креслото, ще ви представя пълното решение на задачата. Но да тичам тук и там, да разпитвам железничарите, да лазя по земята с лупа в ръка — това не е за мен. Не, не, вие сте единственият човек, който може да разреши случая. Ако ви се иска да видите в скоро време името си в списъка на представените за орден…

Моят другар се усмихна и поклати глава.

— Аз водя играта, заради самата игра — каза той. — Загадката не е безинтересна и аз ще бъда доволен да се позанимая с нея. Нямате ли още някои факти?

— Аз набелязах по-важните от тях на един лист, заедно с някои адреси, които могат да ви бъдат полезни. Тези документи се пазят от господин Джеймс Уолтърс, изброяването на неговите титли и ордени представлява две колони от служебния му списък. Той е побелял в службата си, приеман е в най-добрите семейства в Лондон, а патриотизмът му е вън от всякакво подозрение. Той е един от двамата, които имат ключ от шкафа, където се пазеха чертежите. Мога да прибавя, че документите сигурно са били в кантората през цялото работно време в понеделник и че господин Джеймс е заминал за Лондон в три часа през деня, като е взел ключа си. Цялата вечер той е бил в дома на адмирал Синклър на Бъркли Скуеър.

— Проверен ли е този факт?

— Да, неговият брат, полковник Валънтайн Уолтърс, удостовери часа на неговото излизане от Уолидж, а адмирал Синклър — часа на пристигането му в Лондон; за това господин Джеймс престава да бъде действащо лице в драмата.

— Кой държал втория ключ от шкафа?

— Главният чертожник, господин Сидни Джонсън. Той е четиридесетгодишен, женен, с пет деца. Мълчалив човек, меланхоличен, ползва се с отлично име. Сред колегите си не е особено популярен, но много работи. Ние, разбира се, го викахме на разпит. Според думите му, потвърдени само от сведенията на жена му, той е прекарал цялата вечер в понеделник след работа вкъщи, неговият ключ от шкафа с документите през цялото време е бил окачен на верижката на часовника му.

— Разкажете сега нещо за чертожника Кадоган Уест.

— Той служи вече десет години и се справя добре. Има име на сприхав, несдържан, но честен и искрен човек. Нищо не можем да кажем против него. В кантората той беше подчинен на Джонсън. Поради естеството на работата си, той трябваше всекидневно да преглежда тези книжа. Друг никой нямаше достъп до тях.

— Кой е заключил шкафа с документите в онази вечер?

— Господин Сидни Джонсън.

— В такъв случай, ясно е, кой ги е взел. Те са били намерени у чертожника Кадоган Уест. Значи… нима това не е ясно?

— Да, да, всичко това е така, но все пак много неща остават неизяснени. Преди всичко, защо ги е взел той?

— Предполагам, че тези документи са били ценни?

— За тях лесно могат да се получат няколко хиляди лири.

— Може би е имало някаква друга причина да бъдат донесени в Лондон? Може да не е било само за пари?

— Едва ли.

— В такъв случай, трябва да приемем като основна хипотеза, че някой е искал да продаде книжата. Младият Уест ги е взел, можел е да направи това с подправен ключ…

— Трябвали са му няколко ключа, за да отвори и входната врата, и вратата на стаята.

— Значи е имал няколко подправени ключа. Той е занесъл книжата в Лондон, за да продаде тайната, като е имал намерение на следващото утро да ги върне обратно в шкафа, преди изчезването им да бъде забелязано. В Лондон, по време на своето изменническо начинание той е загинал.

— Как?

— Да предположим, че е пътувал обратно за Уолидж, бил е убит и изхвърлен от вагона.

— Елдхайт, където е открито тялото, се намира отвъд Лондонския мост, а там има разклонение за Уолидж.

— Навярно има и куп обстоятелства, които се могли да го накарат да мине покрай Лондонския мост. Може, например, да е имал неприятен разговор с някого във вагона. Разговорът да е довел до бурна разпра, по време на която са го убили. Възможно е, той да се е опитал да скочи от вагона и да е паднал. Имало е гъста мъгла и всичко това вероятно е останало незабелязано. По-добро обяснение засега нямаме. Но още колко подробности остават неизяснени. Да допуснем, че Кадоган Уест е избрал тази вечер за преговори с чужди агенти. И изведнъж е купил билети за театър, изпратил годеницата си до половината път и после изчезнал. Това е много странно. Ето възражение № 1. Възражение № 2: да допуснем, че той е стигнал до Лондон и се е срещнал с агентите. До сутринта трябва да върне книжата в шкафа, защото иначе измяната ще бъде открита. Но той е взел и десетте чертежа. В джоба му са намерени седем. Какво е станало с останалите три? Той сигурно не би ги оставил в ръцете на агента по свое желание. И после, къде са парите, които е получил? В джобовете му би трябвало да има голяма сума.

— За мене работата е напълно ясна — забеляза Лестрейд. — Той е взел книжата, за да ги продаде. Видял се е с агента. Не са се споразумели за цената. Той си е тръгнал, но агентът го е последвал. Във влака го е убил, взел е най-важните книжа и го е изхвърлил от купето. Това обяснение отговаря на всички факти, не е ли така?

— Защо у него не е намерен билет?

— С този билет може да се установи коя е най-близката гара до къщата на агента. И затова той го е извадил от джоба на убития.

— Добре, Лестрейд, много добре — каза Шерлок Холмс. — Вашата версия не е лоша. Но ако тя е вярна, всичко е свършено. От една страна изменникът е мъртъв, от друга — чертежите на подводницата „Брус-Партингтън“ се намират далече оттук. Какво ни остава да правим тогава?

— Да действате, Шерлок, да действате! — извика Майкрофт, като скочи на крака. — С цялото си същество не приемам това обяснение. Използвайте вашите способности! Идете на местопрестъплението! Не оставайте нищо непроверено. През цялата ваша кариера не ви е попадал друг такъв случай — да направите услуга на родината!

— Добре, добре — каза Холмс, като сви рамене. — Да вървим, Уотсън! А вие, Лестрейд, няма ли да се съгласите да прекарате няколко часа в нашата компания? Ще започнем разследването от гара Елдхайт. Довиждане, Майкрофт, до довечера ще ви известя как вървят работите, но предупреждавам ви още отсега — не очаквайте много.

След един час Холмс, Лестрейд и аз бяхме на платното на подземната железница, там където тя излиза от тунела до самата станция Елдхайт.

Управлението на железницата бе представено от един вежлив, възрастен господин с мораво лице.

— Ето тук лежеше тялото на младия човек — каза той, като сочеше на около три стъпки от релсите. — Не е могло да падне от горе, защото тука има само голи стени. Паднало е, значи, от влака, който, доколкото можахме да установим, е минал оттук в понеделник в полунощ.

— Бяха ли прегледани вагоните?

— Да, и в тях не бяха открити никакви следи от насилие, не се намери и билетът.

— Някоя врата не е ли била отворена?

— Нито една!

— Днес сутринта получихме нови показания — прибави Лестрейд. — Един човек, пътувал с влака около 23 часа и 40 минути покрай Елдхайт, заяви, че е чул тежък удар, като от падане на тяло — тъкмо преди влака да се приближи до станцията. Мъглата е била толкова гъста, че нищо не се е виждало. Той не отдал на случилото се никакво значение. Е, какво прави господин Холмс?

Моят другар стоеше с напрегнат израз на лицето и се вглеждаше в релсите — точно там, където те излизаха от тунела. Елдхайт е възлова гара и затова тук има цяла мрежа от стрелки. В тях бяха устремени внимателните, искрящи очи на Холмс и аз забелязах потръпване по неподвижното му лице. Забелязах онова свиване на устните, на ноздрите и веждите, което тъй добре познавах.

— Стрелките — шепнеше той — стрелките…

— Какво има? Какво искате да кажете?

— Мисля, че по тази линия няма много стрелки.

— Не, те не са много.

— А освен това тази извивка, стрелките и извивката. Кълна се в Юпитер, ако това не е било така.

— Но какво има, господин Холмс? Вие да не намерихте ключа на загадката?

— Идеята, по-добре казано, посоката, не повече. Но работата безусловно става интересна. Изключителна, съвсем изключителна, но… Защо пък да не е така? Не виждам по насипа никакви следи от кръв.

— Едва ли е имало.

— Но аз мислех, че раната е голяма.

— Костта е раздробена, но външните наранявания са незначителни.

— И все пак, би могло да се очаква да има поне малко кръвоизлив. Не може ли да огледам вагона, където е пътувал пътника, който е чул звук от падане в мъглата?

— Боя се, че не може, господин Холмс. Вагоните са откарани и са заминали с други влакове.

— Мога да ви уверя, господин Холмс — каза Лестрейд — че всеки вагон беше прегледан най-грижливо. Аз сам проверих това.

Една от слабостите на моя другар беше нетърпението, с което се отнасяше към хората, които съобразяваха по-бавно.

— Много е възможно — каза той, като се обърна настрана. — Но, както често се случва, не точно тези вагони имах предвид. Уотсън, ние направихме тук всичко, което можахме. Няма да ви безпокоим повече, господин Лестрейд. Мисля, че сега трябва да отидем в Уолидж.

На гарата Холмс написа телеграма до брат си, която ми даде да прочета. Тя гласеше:

Вижда се лъч светлина, но може би е и мираж. Моля изпратете на Бейкър Стрийт списъка на всички чуждестранни шпиони и международни агенти, известни в Англия, и техните пълни адреси.

Шерлок.

— Това може да ни е от полза, Уотсън — каза той, когато сядахме във влака за Уолидж. — Ние несъмнено сме задължени на брат ми Майкрофт за това, че ни даде такава разкошна и забележителна работа.

Енергичното му лице все още изглеждаше напрегнато, което ми говореше, че нещо ново и важно е дало тласък на неговите мисли. Каквато е разликата между ловджийското куче с увиснали уши и свита опашка, излегнало се на припек, и същото това куче, полетяло през глава по прясната следа с блеснали очи, напрегнало всичките си мускули — такава беше разликата между Холмс от тази сутрин и сегашния Холмс. Сега беше друг човек, нямащ нищо общо с меланхоличната фигура в сив халат, която така унило се влачеше от ъгъл в ъгъл.

— Имам достатъчно материал, за да направя изводи — каза той. — Глупак съм, че не предвидих тази възможност. Дори и сега не всичко разбирам. И за мен не всичко е ясно, но ми хрумна нещо, което може да ни отведе много напред. Този човек е намерил смъртта си не на железопътното платно, а на някое друго място и само трупът му е бил сложен на покрива на вагона.

— На покрива?

— Нали е интересно? Но разсъдете сам. Нима е случайност това, че тялото е било намерено на това място, където влакът се тресе и люшка поради разклоненията на линията? Тъкмо на такова място може да се очаква да падне предмет, лежащ на покрива на вагона. Стрелките не биха повлияли така на предмет, лежащ вътре във вагона. Или тялото е паднало от покрива, или имаме работа с твърде рядко съвпадение на случайности. Но да припомним липсата на кръв. Наистина, ако от тялото е текла кръв на друго място, на платното не би трябвало да има кръв. Всеки от тези факти има значение сам по себе си. Ако ги съпоставим, те придобиват двойно значение.

— Ами билета, билета? — извиках аз.

— Вярно. Ние не можахме да обясним липсата на билета. Моята хипотеза обяснява и този факт. С нея се обяснява всичко.

— Но ако предположим, че всичко е станало така, както вие казвате, то ние се отдалечаваме от обяснението на причината за смъртта на Уест. Неговата смърт става още по-загадъчна.

— Може би — каза Холмс — може би.

Той потъна в мълчалив размисъл, от който се отърси едва, когато влакът спря в Уолидж.

— Трябва да направим няколко малки посещения — рече той. — Мисля първо да посетим господин Джеймс Уолтърс.

Домът на знаменития сановник беше прекрасна вила сред зелени поляни, простиращи се до Темза. Когато стигнахме там, мъглата започна да се вдига и бледите лъчи на слънцето я пронизваха. Позвънихме и портиерът ни отвори.

— Господин Джеймс ли, господа? — каза той със скръбно лице. — Господин Джеймс почина тази сутрин.

— Боже мой! — извика поразен Холмс. — От какво е починал?

— Може би ще се качите горе, господа, и ще поговорите с неговия брат, полковник Валънтайн Уолтърс?

— Да, най-добре ще бъде да направим така.

Въведоха ни в полутъмна гостна, където след минута влезе висок, хубав човек с малка брадичка, около петдесетгодишен — по-младият брат на покойника. Блуждаещите очи, хлътналите страни и разрешените коси — всичко говореше за тежкия удар, сполетял семейството. Той едва можеше да говори.

— Всичко това се дължи на ужасния скандал — каза той. — Брат ми Джеймс беше много чувствителен, когато ставаше въпрос за честта му и затова не можеше да понесе позора. Това разби сърцето му. Джеймс винаги се гордееше със своето министерство и тази беда за него беше смъртоносен удар.

— Ние се надявахме, че той може да ни даде някакви указания, които да ни помогнат да изясним случая.

— Мога да ви уверя, че всичко това за него беше тайна, както и за вас. Той беше предоставил на полицията всичко, което знаеше. Разбира се, не се съмняваше, че Кадоган Уест е откраднал книжата, но останалото не можеше да проумее.

— Вие самият не можете ли да хвърлите някаква светлина върху тази история?

— Не знам нищо повече от това, което съм чул и чел. Не искам да бъда нелюбезен, но вие ще разберете, господин Холмс, че всички сме така разстроени, и затова бих ви помолил да завършим по възможност по-скоро този разговор.

— Ето, наистина, това е съвсем неочаквано — каза моят другар, когато стигнахме до файтона. — Интересно е да се знае, дали тази смърт е естествена или бедният е извършил самоубийство! Ако последното е вярно, не се ли е самонаказал по този начин за небрежното си отношение към служебните задължения? Ще трябва да отложим решаването на този въпрос. А сега да се отправим към роднините на Кадоган Уест.

Убитата от скръб майка на младия Уест живееше в малка, но уютна къщичка към края на града. Тя беше много разстроена и не можеше да ни бъде полезна, но при нея имаше една млада девойка с бледо лице, която ни се представи с името Вайълет Уестбъри, годеница на загиналия млад човек, и последното живо същество, което го е видяло в съдбовната нощ.

— Не мога да ви обясня това, господин Холмс — казваше тя. — Не съм мигнала, откакто стана тази трагедия и мислих, мислих, и премислях дни и нощи какво би могло да значи всичко това. Артър беше много благороден човек и добър патриот. Той по-скоро би дал да му отрежат дясната ръка, отколкото да продаде държавна тайна, която му е поверена. Всеки, който го познаваше, знае това.

— Но фактите, госпожице Уестбъри?

— Да, да, съгласна съм, но не мога да ги обясня.

— Нямаше ли той нужда от пари?

— Не, неговите нужди бяха ограничени, а заплатата му беше голяма. Беше спестил няколкостотин лири и ние щяхме да се венчаем около Нова година.

— Не забелязахте ли у него някакви признаци на вълнение? По-смело, госпожице Уестбъри, бъдете напълно искрена с мен.

Строгият поглед на моя другар забеляза лека промяна по лицето й. Тя почервеня и сякаш се колебаеше.

— Да — каза тя най-после. — У мен остана впечатлението, че нещо му тежеше.

— Отдавна ли беше това?

— През последната седмица, струва ми се. Той беше замислен и загрижен. Веднъж започнах да го разпитвам. Съгласи се, че имало нещо, което го мъчи; отнасяло се до служебната му работа. Много е сериозно и не мога да го съобщя дори на вас, ми каза той. Не успях да узная нищо повече.

Холмс изглеждаше сериозен.

— Продължавайте, госпожице Уестбъри. Дори ако ви се струва, че говорите против него — все едно, говорете. Не може да се каже още докъде ще ни доведе това.

— Всъщност аз нямам какво повече да кажа. Веднъж или два пъти той като че ли се готвеше да ми признае нещо. Една вечер говореше колко е важна тази тайна и аз си спомням, той каза, че без съмнение чуждестранните шпиони биха заплатили скъпо, за да я притежават.

Лицето на моя другар стана още по-сериозно.

— Нещо друго има ли?

— Той каза, че ние не знаем да пазим тайни, че за един предател не би било трудно да открадне плановете.

— Наскоро ли беше изказано това мнение?

— Да, съвсем наскоро.

— Разкажете ми за вашата последна вечер.

— Готвехме се за театър. Мъглата беше така гъста, че да търсим файтон беше безполезно. Вървяхме пешком и пътят ни минаваше покрай кантората. Изведнъж Уест побягна в мъглата.

— Без да ви каже нито дума?

— Извика нещо и само това беше. Почаках, но той не се върна. Тогава си отидох вкъщи. На сутринта от кантората дойдоха да питат за него. Към пладне получихме ужасната вест. О, господин Холмс, спасете неговата чест! Тя му беше така скъпа.

Холмс скръбно поклати глава.

— Да вървим, Уотсън — промълви той — тук няма какво да правим повече. Трябва да отидем в кантората, от където са откраднали книжата.

Всичко говореше против младия човек, а нашите разследвания само сгъстиха облаците около честното му име — каза той, като сядахме във файтона. — Той се е готвел да се жени, може това да е причината за предателството. Разбира се, били са му нужни пари. Той е имал такива намерения, защото е говорил за това с годеницата си. Едва не я е направил съучастница в измяната, като й е разказал за чертежите. Всичко това е много долно.

— Но, позволи, Холмс, нима неговата характеристика няма значение? После, защо е оставил момичето на улицата и е побягнал, за да извърши престъплението?

— Превъзходно! Да, тук могат да се намерят някои възражения.

Господин Сидни Джонсън, главният чертожник, ни посрещна в кантората с онази почтителност, която обикновено внушаваше на хората визитната картичка на моя другар. Това беше слаб, тънък човек с очила, на средна възраст, бледен и с треперещи ръце — последица от постигналата го скръб.

— Какво нещастие, господин Холмс, какво ужасно нещастие! Вие сигурно сте чули за смъртта на нашия началник?

— Току-що бяхме в неговия дом.

— Кантората ни е съсипана. Шефът ни умря, Кадоган Уест умря, книжата са откраднати. А при това, когато я затваряхме в понеделник, беше безупречна, като всяко друго правителствено учреждение в държавата. Боже мой, страшно е да се помисли дори за тази беда! Уест! Нашият Уест да извърши подобна гадост!

— Вие, значи, не се съмнявате в неговата вина?

— Не виждам друго обяснение на фактите. И все пак, аз бих му се доверил, както на себе си.

— В колко часа затворихте кантората в понеделник?

— В пет.

— Вие ли я затворихте?

— Аз винаги излизам последен.

— Къде се пазеха чертежите?

— В този шкаф. Аз ги и оставих там лично.

— Имате ли пазач?

— Да, но пази и другите отдели. Той е стар войник и е достоен за най-голямо доверие. Не е видял нищо особено през онази вечер. Пък и каква страшна гъста мъгла имаше.

— Да допуснем, че Кадоган Уест е имал намерение да влезе в сградата след затварянето на кантората. Трябвало ли е да има три ключа, за да се добере до документите?

— Съвсем вярно. Един ключ от входната врата, друг от кантората и ключ от шкафа.

— А такива ключове имаше само у вас и у господин Джеймс Уолтърс, така ли?

— Аз нямах ключ от вратата, у мен беше само ключът от шкафа.

— Точен човек ли беше господин Джеймс?

— Да, мисля, че беше такъв. Знам, че носеше трите ключа на една халка. Често съм ги виждал на нея.

— И тази халка той взе със себе си в Лондон?

— Каза, че я е взел.

— А вие не оставихте ли вашия ключ някъде за минутка?

— Нито за секунда.

— В такъв случай, ако кражбата е извършена от Уест, той е имал подправени ключове. А такива у него не са намерени. Още една забележка: ако някой чиновник от тази кантора би пожелал да продаде документите, не би ли било по-просто да снеме копия от тях, вместо да взема оригиналите, както е станало в действителност.

— За това са необходими известни технически познания.

— Но аз предполагам, че господин Джеймс, вие и господин Уест имате такива познания.

— Разбира се, но аз ви моля, господин Холмс, да не замесвате и мен в тази работа. Освен това, за какво са всички тези разсъждения, щом чертежите са намерени у Кадоган Уест?

— А нима не е странно, че той е дръзнал да вземе оригиналите, когато е имал възможност да снеме копия, без да се излага на опасност?

— Странно е наистина, но все пак той е постъпил така.

— Колкото по-дълбоко навлизаме в тази работа, толкова по-неразбираема става. Сега да минем към трите липсващи чертежа. Те са най-важните, ако не се лъжа?

— Съвсем вярно.

— Искате да кажете, че човек, който притежава тези три чертежа, без да има останалите седем, би могъл да построи подводницата „Брус-Партингтън“.

— Аз се изказах в този смисъл, когато ме запитаха от адмиралтейството. Но днес прегледах отново чертежите и сега не съм уверен в това. Двойните прегради с автоматичните клапи са изобразени на един от чертежите, които бяха върнати в кантората. Докато чужденците не ги изнамерят сами, не биха могли да построят подводницата „Брус-Партингтън“. Наистина, лесно биха могли да преодолеят това затруднение.

— Но трите липсващи документа имат огромно значение, нали?

— Несъмнено.

— С ваше позволение аз ще огледам помещението. Други въпроси нямам.

Той огледа ключалката на шкафа, вратата на стаята и най-после железните капаци на прозорците. Лицето му стана напрегнато, едва когато влязохме в градината. До прозореца имаше храст, някои от клоните му бяха превити или счупени. Той грижливо ги изследва с лупата си, като не остави без внимание и неясните следи по земята. Най-после помоли главния чертожник да затвори железните капаци и ми показа, че крилата им не прилепват плътно и че някой от улицата лесно би могъл да види какво става в стаята.

— Следите са били изтрити през тези три дни. Сега не значат нищо. Е, Уотсън, аз мисля, че няма какво да правим повече в Уолидж. Да видим няма ли да открием нещо в Лондон.

Но преди да отпътуваме от Уолидж ние успяхме да внесем в нашия списък от факти още един, който ни съобщи човекът от билетната каса на гарата. Той твърдеше с увереност, че е видял Кадоган Уест — когото отлично познавал — в понеделник вечерта, и че Уест бил тръгнал за Лондон с влака, който пристига в Лондон Бридж в 8 часа и 15 минути. Уест пътувал сам и си взел билет за трета класа. Касиерът бил поразен от неговата нервност. Ръцете му треперели така, че едва успял да прибере остатъкът от парите и чиновникът трябвало да му помогне. Разписанието на влаковете показваше, че влакът в 8 часа и 15 минути е бил първият, с който Уест е могъл да отиде в Лондон, след като се е разделил с госпожица Уестбъри.

— Да съпоставим още веднъж фактите, Уотсън — наруши Холмс мълчанието. — Не съм сигурен дали в ръцете ни е попадал някога толкова тежък случай. Тук всяка стъпка напред води до нови затруднения. Но все пак ние постигнахме някакъв успех. Длъжен съм да отбележа, че резултатът от нашите разпити в Уолидж говори против Кадоган Уест, но следите, които намерих под прозореца, дават начало на ново, по-благоприятно за него предположение. Да допуснем за минутка, че към него се е обърнал чуждестранен агент. Възможно е предложенията на последния да са били направени така, че Уест да не е можел да говори за тях, макар да са го впечатлили, за което свидетелства и фактът, че е намеквал за това пред годеницата си. Много добре. Сега да допуснем, че на път за театъра той е забелязал изведнъж в мъглата фигурата на същия този агент, който е отивал към кантората. Уест е бил буен човек, бързо е изпълнявал веднъж взетото решение. Той се е затичал след този човек, приближил се е до прозореца, забелязал е липсата на книжата и се е впуснал да гони крадеца. С това предположение ние отхвърляме тезата, че никой не би взел оригиналите, имайки възможност да снеме копия. Външният човек е трябвало да вземе оригиналите. Дотук няма противоречие.

— Добре, а по-нататък?

— Сега вече започват трудностите. Най-естествено за Уест би било да хване грабителя и да вдигне тревога. Защо не е постъпил така? Може би книжата са взети от висш чиновник? Това предположение обяснява поведението на Уест. Или крадецът е избягал и Уест е заминал за Лондон, за да го залови в дома му — в такъв случай, разбира се, адресът на крадеца му е бил известен. После, не може да има съмнение, че е трябвало да се бърза, защото Уест е оставил девойката сама в мъглата, без да й обясни нищо. Тука вече сме безсилни; между която и да е хипотеза и факта, че тялото на Уест е било оставено върху покрива на един вагон, лежи цяла бездна. Инстинктът ми подсказва да се заема за работа от другия край. Ако Майкрофт ни изпрати адресите, може би ще пипнем храбреца и ще тръгнем по две нишки вместо по една.

Както трябваше да се очаква, на Бейкър Стрийт беше пристигнало писмо. Донесъл го бе правителствен куриер. Холмс погледна писмото и ми го подхвърли. То съдържаше следното:

Има много дребни шпиони, но онези, които биха могли да извършат подобни големи работи са малцина. Заслужават да бъдат взети под внимание трима: Адолф Майер, Грейт Джорж Стрийт 13, Уестминстър; Луи ла Ратьор, Камдън Меншънс, Нотинг Хил, и Хуго Оберщайн, Коулфийлд Гардънс 13, Кенсингтън. За последния е известно, че в понеделник е бил в града, а сега е отпътувал. Доволен съм, че работата започва да се изяснява за Вас. Правителството очаква Вашите сведения с най-голямо нетърпение. Получени са настойчиви запитвания от много високо място. Зад Вас, ако се наложи, стоят всички сили на държавата.

Майкрофт.

— Боя се — усмихна се Холмс — че всички коне и хора на кралицата няма да могат да ни помогнат в тази работа. — Той извади своята огромна карта на Лондон и се наведе над нея. — Така, така — каза с доволен вид — щастието, изглежда, започва да ни се усмихва. Да, Уотсън, аз започвам да вярвам, че ние ще се справим с този случай. — Той ме тупна засмяно по рамото. — Излизам сега — само на разузнаване. Няма да предприемам нищо важно, без моя верен другар и биограф. Останете тука, ще се върна след един-два часа. Ако се забавя, вземете перо и хартия и започвайте разказа за това как спасихме отечеството.

Неговото радостно настроение се отрази и на мене, понеже знаех, че е предизвикано от сериозни причини. Чаках го цяла вечер, изпълнен с нетърпение. Най-после към десет часа ми донесоха една бележка.

Вечерям в „Галдини“, Глостър Роуд, Кенсингтън. Елате тук още сега. Вземете със себе си шперц, закрития фенер, длетото и пистолета.

Ш. Х.

Нелош набор от вещи за един мирен гражданин. Аз ги прибрах внимателно под палтото си и се запътих към посочения в писмото ресторант. Моят другар седеше до една малка маса край вратата.

— Вие сте вечеряли? Тогава изпийте чаша кафе и малко кюрасо. Опитайте тези цигари. Не са така люти, както би могло да се очаква. Взехте ли инструментите?

— Те са тук, под палтото ми.

— Превъзходно. Позволете ми да ви изложа накратко какво съм свършил, с някои пояснения за това, което ще правим от тук нататък. Трябва да е ясно, Уотсън, че трупът на този млад човек е бил поставен върху покрива на вагона. Това стана ясно, когато установих, че е паднал именно от покрива, а не от вагона.

— Не е ли било възможно да падне от моста?

— Бих казал, че това е било невъзможно. Ако изследвате покривите на вагоните, ще намерите, че те имат малък наклон и никакъв парапет. И затова ние можем да смятаме за доказано, че тялото на Кадоган Уест е било сложено върху вагона.

— Как са го сложили там?

— Това е въпросът, на който би трябвало да дадем отговор. Тука има един възможен отговор. Вие знаете, че подземната железница излиза на повърхността на няколко места в Уест Енд. Помня, че като съм пътувал, случвало ми се е да виждам понякога прозорци на къщи над главата си. Да допуснем, че влакът е спрял под такъв прозорец. Нима е трудно от там да се постави тялото върху покрива на влака?

— Съвсем невероятна работа.

— Трябва да се върнем към старата аксиома: като изключим всички възможности, онази, която остава, колкото и да е невероятна, трябва да е истината. В дадения случай всички версии се отхвърлят. Когато открих, че главният чужд агент живее в една от къщите, чиито прозорци гледат към подземната линия, толкова се зарадвах, че ви учудих с веселостта си.

— Това не може да бъде.

— И все пак е така. Хуго Оберщайн, Коулфийлд Гардънс 13, стана цел на моите стремежи. Започнах търсенията си от станцията Глостър Роуд Стейшън и се уверих, че всички задни прозорци на къщите в Коулфийлд Гардънс гледат към подземната железница, а освен това — най-важният факт — тъкмо под прозорците на № 13 спира влакът.

— Превъзходно, Холмс! Вие разрешихте загадката.

— Не съвсем, не съвсем, Уотсън. Ние напредваме, но целта е още далече. И така, като прегледах задната фасада на къщата в Коулфийлд Гардънс, аз се уверих, че птицата наистина е изхвръкнала. Тази къща е голяма и, доколкото разбрах, горните й стаи не са мебелирани. Оберщайн е живял с един лакей, който е бил доверено лице на своя господар. Не трябва да забравяме, че Оберщайн е заминал за континента, за да използва своята плячка, а не за да бяга; не е имал причини да се бои от обиск, а мисълта, че ще го посетят любители, не е могла очевидно никога да му мине през ум.

— Не можем ли да направим обиск на законно основание?

— Едва ли.

— Какво можем да направим там?

— А знаем ли ние каква кореспонденция има той?

— Не ми се харесва това, Холмс.

— Драги приятелю, вие ще стоите настрана, на улицата. Аз лично ще извърша цялата престъпна част от работата. Сега не е време да спорим за дреболии. Припомнете си бележката на Майкрофт за адмиралтейството, за правителството, за развълнуваната личност, която чака новини. Трябва да вървим.

В отговор на това аз станах от стола.

— Вие сте прав, Холмс, да вървим.

Той скочи и ми подаде ръка.

— Знаех, че ще дойдете — каза Холмс и за секунда видях в неговите очи, нещо подобно на нежност. В следващия миг той беше отново същият — сух, отдаден на работата си човек.

— До там има половин миля, но ние не бързаме. Да вървим пеша — каза той. — Да не изгубите инструментите. Задържането ви като подозрително лице би се оказало съвсем не на място.

Коулфийлд Гардънс представляваше квартал от тези ниски къщи с колонади и врати — наследство от царуването на кралица Виктория. Мъглата все още тегнеше над града и ни обгръщаше със своята сянка. Холмс светна с фенера и го насочи към масивната врата.

— Здрава работа — произнесе той. — Винтовете са така здрави, както и ключалката. По-добре да влезем в двора. Има отличен проход под арката, в случай че се покаже някой по-усърден полицай. Дайте ми ръка, Уотсън.

След минута ние бяхме в двора. Едва се скрихме в сянката, и в мъглата се чуха стъпките на полицая. Когато техният звук заглъхна, Холмс се зае с вратата. Той пъхтеше, натискаше, докато най-после вратата се отвори с трясък. Ние се хвърлихме в тъмния коридор и затворихме вратата. Холмс тръгна напред по извитата стълба. Малкото петно на неговия фенер освети прозореца.

— Ето целта, Уотсън — ето, това е той. — Холмс разтвори прозореца и изведнъж се чу глух тътен, който малко по малко се превърна в силен грохот — минаваше влакът. Холмс насочи фенера към рамката на прозореца. Тя беше покрита с гъст слой сажди, но на места тази черна повърхност беше изтрита.

— Тук може да се види, как са смъкнали тялото. Аха, Уотсън! Това какво е? Няма съмнение — това са кървави петна. А ето и други на стълбата. Работата е ясна. Да почакаме влака.

Почакахме малко. Следващият влак излезе от тунела, започна да намалява скорост и като се разтресе, спря със скърцане на спирачките точно под нас. От прозореца до покривите на вагоните нямаше повече от четири стъпки.

— Тъкмо това, което очаквахме — отбеляза Холмс. — Какво ще кажете, Уотсън?

— Това е шедьовър. Вие никога не сте се издигали до такава висота.

— Не мога да се съглася с вас. Откакто възприех мисълта, че тялото е било на покрива, — а това не е бог знае какво — всички останали изводи се наложиха от само себе си. Ако не бяха замесени такива висши интереси, тази точка би била съвсем незначителна. Трудностите са занапред. Но ние, може би, ще намерим още нещо тук.

Слязохме по задната стълба и минахме покрай редица стаи на първия етаж. Една от тях беше трапезарията, с хубава обстановка; в нея нямаше нищо интересно. Втората — спалня — даде същия резултат. Последната стая обещаваше повече и моят другар направи там подробен оглед. Тя беше пълна с книги и книжа и е била използвана като кабинет. Холмс претърсваше бързо и методично, но лицето му оставаше сериозно — нямаше успех. След един час ние не бяхме направили нито крачка напред.

— Старото куче е прикрило следите — произнесе Холмс. — Неговата опасна кореспонденция е унищожена или отнесена. Ето последната ни надежда.

Това беше малка кутия, поставена на писалището. Холмс я отвори с помощта на длетото. В нея имаше книжа с чертежи и цифри, но нито дума за какво се отнасяха. Холмс нетърпеливо ги избута настрана. В сандъчето оставаше още един плик, пълен с изрезки от вестници. Той ги изтърси на масата и по оживеното му лице изведнъж разбрах, че надеждата отново е възкръснала у него.

— Какво е това, Уотсън? Е? Какво е това? Редица съобщения в колонката за обявите. „Дейли Телеграф“, ако съдим по печата и хартията. Първият горен ъгъл от страницата. Дати няма, но за тях може да се съди по съдържанието. Ето тази трябва да е първата:

Надявах се да ви чуя по-скоро. Съгласен съм на условията. Пишете на адреса от картичката.

Пиеро.

По-нататък:

Много сложно за обяви. Трябва да имам пълен отчет. Плащането ще стане след доставянето на стоката.

Пиеро.

След това:

Работата не чака. Трябва да си оттегля предложението, ако не приемете условието. Дайте размерите на възнаграждението с писмо. Ще ви отговоря в обявите.

Пиеро.

И най-после:

Понеделник вечерта след девет. Два удара. Само насаме. Не бъдете така подозрителен. Заплащането в наличност веднага след получаване на стоката.

Пиеро.

— Пълен отчет, Уотсън! Само да го пипнем! — Той се задълбочи в размисъл, като потропваше с пръсти по масата. Най-после скочи на крака.

— Е, моля, това няма да е толкова мъчно. Тук няма какво да правим повече. А сега — в кантората на „Дейли Телеграф“, където ще довършим днешната си работа.

Майкрофт Холмс и Лестрейд дойдоха при нас на следващия ден след закуска и Шерлок Холмс им разказа събитията от вчерашния ден. Лестрейд поклати глава, когато признахме как сме се вмъкнали в къщата.

— Ние не можем да вършим такива работи, господин Холмс — каза той. — Не е чудно, че вие ни превъзхождате. Но няма да отидете много далече и ще поставите и себе си и вашия другар в неприятно положение.

— За Англия, за родината и красотата, а, Уотсън? Жертва пред олтара на отечеството. Какво ще кажете вие, Майкрофт?

— Превъзходно, Шерлок! Възхитително! Но как ще използвате това?

Холмс взе от стола един брой на „Дейли Телеграф“.

— Днес четохте ли обявата на Пиеро?

— Какво! Още една?

— Да, ето я.

Тази вечер. По същото време, същото място. Два удара. Много е важно. Вашата собствена безопасност е заложена на карта.

Пиеро.

— Боже господи! — възкликна Лестрейд. — Ако той се отзове на това, ще го пипнем!

— Така си и мислех, като изпратих обявата — каза Холмс. — Ако вие двамата можете да дойдете с мен към осем часа в Коулфийлд Гардънс, ще се приближим до разгадаването на тази тайна.

Една от най-забележителните способности на Шерлок Холмс беше да отвлича вниманието си от работата и да го насочва към по-леки неща, щом веднъж се убедеше, че работата му не е ползотворна в дадения момент. Спомням си, че през целия този забележителен ден той се посвети на работа върху монографията си за „Полифоничните мотиви на Ласаус“. Аз от своя страна съвсем нямах тази способност, и затова денят ми се стори безкраен. Важното национално значение на работата, вълнението на висшите кръгове, самият характер на предприетите от нас действия — всичко това изопна нервите ми. Истински ми олекна само, когато след леката закуска, се запътихме към нашата цел. Лестрейд и Макройфт ни посрещнаха, както бяхме уговорили в началото на Коулфийлд Гардънс. Вратата откъм двора беше отворена от предишния ден; аз трябваше да вляза през нея и да отворя входната врата, защото Макройфт Холмс решително отказа да мине през оградата. В девет часа ние всички седяхме в кабинета и чакахме търпеливо нашата жертва.

Измина един час, измина и втори. Когато удари единадесет, глухите удари звучаха като реквием за всички наши надежди. Лестрейд и Майкрофт се въртяха непрекъснато и по два пъти в минута поглеждаха часовниците си. Холмс седеше мълчаливо и тихо, с притворени очи, но цял в очакване. Изведнъж бързо вдигна глава.

— Иде! — промълви той.

Пред вратата се чуха бързи стъпки. Чухме скърцане и след това две почуквания. Холмс се изправи, като ни даде знак да останем по местата си. Той отвори вратата и когато покрай него се промъкна тъмна фигура, затвори и сложи резето. „Насам“, чухме неговия глас и след минута нашият храбрец беше при нас. Холмс вървеше зад него и когато той се дръпна назад с вик на удивление и тревога, Холмс го хвана за врата и го тласна към дъното на стаята. Преди да успее нашият пленник да се опомни, вратата се затвори и Холмс застана с гръб към нея и с лице към заловения. Непознатият се огледа наоколо, олюля се и се свлече на пода в безсъзнание. Неговата широкопола шапка падна от главата му, шалът се свлече и ние видяхме дългата светла брада и меките черти на изящния полковник Валънтайн Уолтърс.

Холмс учудено подсвирна.

— Този път можете да ме опишете в ролята на магаре, Уотсън — промълви той — аз гонех съвсем друг дивеч.

— Кой е този? — възбудено попита Макройфт.

— По-младият брат на покойния Джеймс Уолтърс. Да, да, разбирам каква е работата. Картите. Но ето той идва на себе си. Аз мисля, че ще ми позволите да го разпитам.

Пренесохме неподвижното тяло на канапето. Нашият пленник се надигна, погледна наоколо с изкривено от ужас лице и прокара ръка по челото се, сякаш не вярваше на очите си.

— Какво е това? — произнесе той. — Аз дойдох тук, за да навестя господин Оберщайн.

— Всичко това ни е известно, полковник Уолтърс — каза Холмс. — Не разбирам как един английски джентълмен може да се държи по такъв начин. Цялата ваша кореспонденция с Оберщайн ни е известна. А също и всичко около смъртта на Кадоган Уест. Позволете ми да ви посъветвам да покажете поне капка разкаяние, като ни откриете това, което можем да научим само от вас.

Пленникът започна да стене и закри лицето си с ръце. Ние чакахме, но той мълчеше.

— Мога да ви уверя — каза Холмс — че най-същественото ни е известно. Ние знаем, че сте имали нужда от пари, че сте подправили ключовете, като сте използвали пазените от вашия брат и че сте влезли във връзка с Оберщайн чрез обяви в „Дейли Телеграф“. Знаем също така, че в понеделник вечерта сте се вмъкнали в кантората, но сте били забелязани и проследени от Кадоган Уест, който, очевидно, е имал причини да ви подозира. Той е видял как сте извършили кражбата, но не е могъл да вдигне тревога, защото е било възможно да сте взели книжата, за да ги отнесете при вашия брат в Лондон. Изоставил е личните си работи, както подобава на един добър гражданин като него, проследил ви е в мъглата и е стигнал до тази къща. Тук той се е намесил и вие, полковник Уолтърс, сте прибавили към измяната и убийство.

— Не! Не! Кълна се в бога, аз не съм го убил! — извика нашият съсипан пленник.

— Разкажете ни в такъв случай как умря Кадоган Уест, преди да го сложите на покрива на вагона.

— Ще го направя. Кълна ви се. Аз извърших всичко останало. Признавам. Трябваше да си платя дълговете. Страшно ми трябваха пари. Оберщайн ми предложи 5000 лири. Тази сума ме спасяваше от разорение. Но що се отнася до убийство, за него аз съм виновен толкова, колкото и вие.

— Какво е станало тук всъщност?

— Той ме подозираше още от по-рано; той ме проследи, както вие казахте. Разбрах едва на вратата. Мъглата беше тъй гъста, че не можеше да се види нищо. Почуках два пъти и Оберщайн се приближи до вратата. Младият човек се хвърли към нас и поиска да узнае, какво ще правим с чертежите. Оберщайн имаше къса палка. Винаги я носеше със себе си. Когато Уест се опита насила да влезе след нас, Оберщайн го удари по главата. Ударът се оказа фатален. Той умря след няколко минути. Ние не знаехме какво да правим. После Оберщайн си спомни за влаковете, които спират под задните прозорци. Но преди това прегледа книжата, които бях донесъл. Каза, че три от чертежите са важни и че трябва да ги задържи у себе си. Аз не се съгласявах, защото в Уолидж щеше да се вдигне тревога на сутринта. „Трябва да ги задържа — казваше той — защото са много сложни; не мога да им направя копия сега.“ „В такъв случай трябва да ги върна още тази нощ“ — отвърнах аз. Той помисли малко, а после изведнъж извика: „Трите ще задържа у себе си, а останалите ще мушнем в джоба на младия човек. Когато го намерят, вината ще се стовари само върху него.“ Аз не виждах друг начин да се справим и всичко стана така, както каза той. Половин час чакахме влака, който щеше да спре под прозорците. Мъглата беше такава, че ни се удаде да спуснем трупа на покрива на вагона, без да ни забележи никой. Ето това е всичко, доколкото аз участвах в него.

— А вашият брат?

— Той не ми е казвал нищо, но ме завари веднъж с ключовете, и мисля, че ме подозираше. Виждах го по очите му.

В стаята се възцари мълчание. Наруши го Майкрофт Холмс.

— Не можете ли да поправите стореното? Това би облекчило вашата съвест, а може би и възмездието ще е по-леко.

— Как?

— Къде е сега Оберщайн с книжата?

— Не знам.

— Не ви ли е оставил адреса си?

— Той казваше, че мога да му пиша в хотел „Лувър“ в Париж.

— Ето перо и хартия. Седнете до масата и пишете под моя диктовка. На плика напишете дадения от него адрес. Ето така. Сега писмото:

Драги господине, Вие разбира се, помните, че в нашата работа липсваше една подробност. Сега аз имам възможност да Ви предоставя и нея. Това ми струваше много грижи и би трябвало да поискам от Вас една добавка от петстотин лири. Не бих искал да се доверя на пощата, а освен това бих приел само злато или банкноти. Бих дошъл при Вас сам, но пътуването ми ще събуди нежелани подозрения. Затова ще Ви чакам в пушалнята на Чаринг Крос в събота по обяд. Запомнете, че бих приел само злато или банкноти.

— Така е отлично. Ще бъда много учуден, ако нашият любимец не се хване на тази въдица.

И той се хвана! Факт е, че Оберщайн, в стремежа си да довърши своята работа, се хвана на въдицата и беше осъден да излежи 15 години в един от британските затвори. В неговата пътна чанта бяха намерени безценните чертежи на „Брус-Партингтън“, които той е носил из всички морски държави, увеличавайки тяхната цена.

Полковник Уолтърс умря в затвора на втората година след сполетялата го беда. Колкото до Холмс, той се върна с нови сили към своите „Полифонични мотиви на Ласаус“, които бяха отпечатани и предизвикаха възхищение у познавачите. След няколко седмици узнах случайно, че моят другар е прекарал един ден в Уинздор, където се върна с необикновено хубава изумрудена игла на вратовръзката. Когато го попитах, откъде я е купил, той отговори, че му е била подарена от една прекрасна дама, защото му се било паднало щастието да й направи неголяма услуга. Той не каза повече нито дума, но аз мисля, че мога да отгатна августейшото име на тази дама, и не се съмнявам, че иглата винаги ще напомня на моя другар за случая с чертежите на „Брус-Партингтън“.

IX
Човекът с разцепената устна

Айза Уитни се научи да пуши опиум. Още в колежа, като прочете книгата на де Куинси[2], в която се описват виденията и усещанията на пушачите на опиум, той започна да смесва тютюна си с опиум, за да преживее същото, което е преживял писателят. Подобно на много други, той скоро се убеди, че е по-лесно да започнеш да пушиш, отколкото да се откажеш, и в продължение на много години беше роб на страстта си, вдъхваше съжаление и ужас сред приятелите си. Аз виждам пред себе си неговото жълто, подпухнало лице, очите му с увиснали клепачи, свитите зеници, тялото му, безсилно лежащо в креслото — жалка развалина, а не човек.

Една вечер, през юни 1889 година, точно по времето, когато започваш вече да се прозяваш и да поглеждаш часовника, в нашата квартира се разнесе звън. Аз се надигнах от креслото, а и жена ми пусна ръкоделието на коленете си и недоволно се намръщи.

— Пациент! — каза тя. — Викат те при болен.

Въздъхнах, защото преди малко се бях върнал в къщи след уморителна работа през целия ден.

Чухме шум от отварянето на външната врата и бързи стъпки в коридора. Вратата на нашата стая се отвори и влезе една дама с черни дрехи и черен воал на лицето.

— Извинете, че идвам тъй късно, — започна тя и изведнъж, като загуби самообладание, хвърли се към жена ми, прегърна я и заплака на рамото й — толкова ми е необходима помощ!

— Но това е Кет Уитни — каза жена ми, като повдигна воала й. — Как ме изплаши Кет! И през ум не ми мина, че си ти.

— Обръщам се към тебе. Не зная какво да правя.

Това беше обичайно явление. Хората, които изпадаха в беда, се втурваха към жена ми, като птици към паяк.

— И добре постъпи! Седни по-удобно, пийни си вино с вода и разкажи какво се е случило. Може би искаш да пратя Джеймс да спи?

— О не, не! От доктора аз също очаквам съвет и помощ. Касае се за Айза. Два дена вече не се е връщал в къщи. Тъй се страхувам за него!

Не за първи път тя разговаряше с нас за своя нещастен мъж; с мен като с лекар, а с жена ми като със стара приятелка от училище. Ние я утешавахме и успокоявахме. Знаеше ли тя къде се намира мъжът й? Не можеше ли да отиде при него и да го заведе вкъщи?

Оказа се, че това е напълно възможно. Знаеше, че в последно време той обикновено пушел опиум във вертепа, който се намира в една от източните улици на Сити. Досега неговите оргии ставали само през деня, а вечер се връщал в къщи напълно разбит. Но този път той отсъствал вече четиридесет и осем часа и, разбира се, лежал там сред разни подозрителни личности, вдъхвал отровата или спял след пушенето. Тя беше убедена, че той се намира именно там, в „Самородно злато“, на Суондъм Лейн. Но как можеше тя, млада, стеснителна, покорна жена, да влезе в такова място и да измъкне мъжа си от тълпата хулигани?

Не можело ли аз да отида с нея? Впрочем, защо трябваше тя да отива? Аз лекувах Айза Уитни и като доктор можех да му въздействам. Бях уверен, че без нея по-леко ще се справя с него. Дадох й дума, че ако той наистина се намира в „Самородно злато“, ще го спася.

След десет минути напуснах уютната стая и бързо тръгнах към източната част на града. Знаех, че ми предстои доста необикновена работа, но всъщност тя се оказа по-странна, отколкото очаквах.

Отначало всичко вървеше добре. Ъпър Суондъм Лейн е нечиста уличка, разположена зад високите корабостроителници, които се издигат надолу по северния бряг на реката, съвсем близо до Лондонския мост. Вертепът, който дирех, се намираше под земята, между едно мръсно магазинче и една кръчма; вита стълба водеше в тази черна дупка, като в пещера. По средата стъпалата бяха силно вдлъбнати — толкова много пияни крака се бяха спускали и качвали по тях.

Като казах на файтонджията да ме почака, аз слязох долу. При светлината на газовата лампичка, която висеше над вратата, намерих ключалката и влязох в една продълговата, ниска стая, пълна с гъст, кафеникав дим; край стената се редяха дървени нарове.

В мрака мъчно можех да разпозная безжизнените тела, лежащи във фантастични пози: с превити плещи, с повдигнати колене, с отметнати назад глави, с вирнати нагоре брадички. Тук-там забелязвах тъмни, угаснали очи, устремени към мен. В мрака припламваха къси, червени огънчета, които гаснеха с намаляването на отровата в малките металически лулички. По-голямата част от пушачите лежаха безмълвно, но някои от тях мърмореха нещо под нос, а други разговаряха със странни монотонни гласове, ту по-възбудено и по-бързо, ту внезапно млъквайки, при което никой не слушаше своя събеседник — всеки беше погълнат само от собствените си мисли. В най-отдалечения ъгъл на вертепа имаше малък мангал с горящи въглени. Край него, на трикрако столче, седеше висок, слаб старец, подпрял брада с юмруци, сложил лакти на коленете си, загледан в огъня.

Щом влязох, към мене веднага се спусна един тъмен малаец, подаде ми луличка с опиум и ми показа едно свободно място.

— Благодаря, не мога да остана тук — казах аз. — Търся моя приятел господин Айза Уитни. Трябва да говоря с него.

Надясно от мене нещо се раздвижи, чух възклицание и като се взрях в тъмнината, видях Уитни, който втренчено ме гледаше, бледен и разчорлен.

— Боже, та това е Уотсън?

Той се намираше в най-плачевно състояние.

— Колко е часът, Уотсън?

— Близо единадесет.

— А какъв ден сме днес?

— Петък, дванадесети юни.

— Нима? А аз мислех, че е още сряда. Не, днес е сряда. Признайте, че се пошегувахте. Що за желание да плашите хората?

Той закри лицето си с длани и се разплака.

— Казвам ви, че днес е петък. Вашата жена ви чака от два дни. Наистина, вие би трябвало да се срамувате!

— Аз се срамувам. Но вие като че ли ме плашите, Уотсън. Аз съм тук само от няколко часа. Три лулички… четири лулички… забравих колко! Но аз ще си отида с вас вкъщи. Не искам Кет да се безпокои… Бедната малка Кет!

— Да. Чака на вратата.

— В такъв случай веднага тръгвам. Но аз им дължа. Разберете какво им дължа, Уотсън. Съвсем съм се отпуснал. Нямам сили да се разплатя.

По тесния проход между два реда спящи тръгнах да диря собственика, като сдържах дъха си, за да не вдишвам замайващите пари на запалената отрова. Като се изравних с високия старец, който седеше до мангала, почувствах, че някой ме дръпна за дрехата, и чух шепот:

— Минете край мен и после се огледайте.

Тези думи чух съвсем ясно. Те можеха да бъдат произнесени само от стареца, който се намираше до мене. Но той, както и преди, изглеждаше напълно вглъбен в себе си и като че ли нищо не забелязваше. Седеше си, тънък, намръщен, превит под тежестта на годините; луличката с опиум висеше между коленете му, като че ли се беше отронила от безсилните му пръсти. Аз направих две крачки напред и се огледах. Трябваше да мобилизирам цялото си самообладание, за да не извикам от удивление. Старецът така се извърна, че никой не можеше да види лицето му, освен мене. Гърбът му се изправи, бръчките се изгладиха, а в мътните очи се върна обикновения блясък. Край огъня седеше, като се надсмиваше над моето учудване, не някой друг, а самият Шерлок Холмс. Той ми направи таен знак да се приближа до него и пак се превърна в треперещия старец с увиснала устна.

— Какво правите в този вертеп? — прошепнах аз.

— Говорете колкото е възможно по-тихо — прошепна той, — аз имам превъзходен слух. Ако се избавите от вашия побъркан другар, ще бъда щастлив да мога да побеседвам с вас.

— Файтонът ме чака пред вратата.

— Тогава изпратете приятеля си сам с този файтон. Няма защо да се опасявате за него; много е слаб, за да се замеси в някой скандал. Най-добре ще е да изпратите по файтонджията една бележка до жена си, че сте ме срещнали и сте останали е мене. Почакайте ме на улицата, аз ще изляза след пет минути.

Мъчно бе да се откаже на Холмс: неговите желания винаги са така определени и точни и изразени с такъв повелителен тон. При това аз чувствувах, че щом настаня Уитни във файтона, ще изпълня дълга си към него и нищо няма да ми попречи да взема участие в едно от необикновените приключения, които съставляваха всекидневната практика на моя знаменит другар.

Да помагам на Шерлок Холмс в неговите издирвания беше за мене най-голямо щастие. Затова, веднага написах бележка на жена си, платих вместо Уитни, настаних го във файтона и търпеливо зачаках недалеч от къщата. Файтонът бързо се скри в мрака. След няколко минути от пушалнята излезе старикът и аз закрачих с него. Изминахме два квартала, без той да изправи гърба си, клатеше се все така неуверено на старческите си крака. След това бързо се огледа, изправи се и от душа се разсмя. Пред мене стоеше Шерлок Холмс.

— Уотсън — каза той, — вие си въобразявате, че съм се пристрастил към пушенето на опиум.

— Право да си кажа, наистина останах изненадан, като ви видях в тази дупка.

— Аз се изненадах още повече, като видях вас.

— Търсех там приятеля си.

— А аз врага си.

— Врага си ли?

— Да. Накратко, Уотсън, сега съм зает с една извънредно интересна работа и се надявах да узная нещичко от несвързаните брътвежи на замаяните пушачи на опиум. По-рано сполучвах понякога. Ако в тази дупка бяха ме познали, животът ми нямаше да струва пукната пара, тъй като неведнъж съм бил там и онзи негодник, собственикът на заведението, се е заклел да се справи с мене. В задния двор на тази къща, до ъгъла на корабостроителницата, има една тайна вратичка, която би могла да разкаже много страшни истории за онова, което изхвърлят през нея в черни, безлунни нощи.

— Нима трупове?

— Да, Уотсън, трупове. Ние с вас щяхме да бъдем милионери, ако получавахме по хиляда лири за всеки нещастник, убит в тази дупка. Това е най-страшния капан по целия бряг на реката и аз се опасявам, че Невил Сейнт Клеър, който е попаднал в нея, никога няма да се върне у дома си. Но и ние ще устроим капан.

Шерлок Холмс сложи два пръста в устата си и рязко изсвири. Веднага се чу същото изсвирване, а след това шум от колела и конски тропот.

— Е, как е, Уотсън, — каза Холмс, когато от тъмнината изникна една двуколка с два фенера, които хвърляха ярки струи светлина — ще дойдете ли с мене?

— Ако мога да ви бъда полезен…

— Верният другар винаги е полезен. В моята стая в „Кедрите“ има две легла.

— В „Кедрите“ ли?

— Да. Така се нарича домът на господин Сейнт Клеър. Аз ще живея в неговия дом, докато разнищя този случай.

— Къде е домът му?

— В Кент, близо до Ле. Ще изминем седем мили.

— Нищо не разбирам.

— Напълно естествено. Сега всичко ще ви обясня. Седнете… Добре, Джон, вие не ни трябвате повече. Ето ви половин крона. Чакайте ме утре в единадесет часа. Подайте ми юздите. Прощавайте.

Той шибна конете и ние се понесохме по безкрайни, тъмни и пусти улици. Най-после се озовахме на някакъв широк мост, под който течеше мътна река. Отвъд моста се редуваха също такива улици с тухлени къщи; тишината се нарушаваше само от тежките, отмерени стъпки на полицаите и песните на закъснелите гуляйджии.

По небето бавно пълзяха черни облаци и между тях мъждукаха звезди. Холмс мълчаливо караше конете, отпуснал глава, дълбоко замислен. Аз седях до него и се мъчех да отгатна какво занимава мислите му, без да смея да ги прекъсна. Изминахме така няколко мили и се зададоха последните вили, когато най-после Холмс дойде на себе си, разкърши рамене и запуши лулата си.

— Вие сте надарен с голям талант да мълчите, Уотсън — каза той. — Благодарение на тази си способност сте незаменим другар. Но сега аз имам нужда от човек, с когото да си побъбря, за да прогоня неприятните мисли. Нямам представа какво ще кажа на тази мила, малка жена, като ме посрещне на прага.

— Вие забравяте, че аз нищо не зная.

— Ще има време да ви разкажа всичко, докато стигнем до Ле. Работата изглежда смешно проста, а всъщност аз не зная как да я подхвана. Нишки много, но нито за една от тях не мога да се уловя. Аз ще ви разкажа всичко, Уотсън, и може би, вие ще успеете да откриете макар и слаба светлина в обкръжаващия ни мрак.

— Разказвайте.

— Преди няколко години, точно през май, 1884 година, в Ле се появи един джентълмен на име Невил Сейнт Клеър, който, както изглежда, имаше много пари. Той нае една голяма вила, направи прекрасна градина около нея и заживя нашироко, по господарски. Малко по малко се сприятели със съседите си и в 1887 г. се ожени за дъщерята на местния фабрикант на бира, от която сега вече има две деца. Сейнт Клеър няма определено занятие, но взема участие в няколко търговски предприятия и обикновено всяка сутрин отива в града и се връща от там с влака в 5 и 14. Той сега е на тридесет и седем години. Живее скромно и е добър мъж и любящ баща; онези, които го познават, се отзовават най-ласкаво за него. Мога още да добавя, че дълговете му възлизат само на осемдесет и осем лири стерлинги. Няма основание да се допуска, че става въпрос за парични затруднения.

Миналият понеделник господин Сейнт Клеър отишъл в града по-рано от обикновено, като казал, преди да тръгне, че има две важни работи да свърши и че ще донесе на момиченцето си кутия с кубчета. Случайно, в същия този ден, неговата жена получила телеграма, че на нейно име в Абърдийнското параходно дружество е пристигнала ценна пратка, която тя отдавна очаквала. Ако добре познавате Лондон, то сигурно знаете, че кантората на параходното дружество се намира на Фресно Стрийт, която пък опира на Ъпър Сноудъм Лейн, където ме намерихте тази вечер. Госпожа Сейнт Клеър закусила и тръгнала за града. Направила там някои покупки, отишла в кантората на дружеството, получила своята пратка и в четири часа и тридесет и пет минути вървяла по Суондъм Лейн на път за гарата… Дотук всичко ви е ясно, нали?

— Разбира се, няма нищо неясно.

— Ако си спомняте, в понеделник беше много горещо. Госпожа Сейнт Клеър вървяла бавно и се оглеждала за някой файтон, тъй като никак не и харесвала тази част на града. И както си вървяла по Суондъм Лейн, изведнъж чула вик и цяла изтръпнала, като видяла мъжа си, който я гледал от прозореца на втория етаж на някаква къща. Сторило й се, че ръкомахал и я викал при себе си. Прозорецът бил отворен и тя много добре видяла лицето му. То било много развълнувано. Той протегнал към нея двете си ръце и внезапно изчезнал, като че ли някой насила го дръпнал назад. Но нейното зорко око успяло да забележи, че макар да бил с черното си палто, с което излязъл от къщи, нямал нито яка, нито вратовръзка.

Уверена, че с мъжа й се е случило нещастие, тя се втурнала по стълбичката (в тази къща се помещава вертепът, където ме намерихте тази вечер), минала бързо през предната стая и се опитала да се изкачи по стълбата, която води за горния етаж. Но на стълбата я пресрещнал онзи негодник — собственикът, за когото току-що ви говорих. С помощта на своя помощник, той я изблъскал навън. Обезумяла от ужас, тя хукнала по улицата и, за щастие, на Фресно Стрийт срещнала група полицаи, които претърсвали квартала, под ръководството на един инспектор.

Инспекторът и двама полицаи последвали госпожа Сейнт Клеър и въпреки упоритата съпротива на собственика, успели да проникнат в стаята, на чийто прозорец тя била видяла мъжа си. Но стаята била празна. На целия етаж не намерили никого, освен един недъгав, отвратителен старец, който, както изглежда, живее там. Но той и собственикът упорито отричали да е имало друг човек. Инспекторът дори започнал да се съмнява, да не би госпожа Сейнт Клеър да се е излъгала. Но изведнъж, тя с вик се хвърлила към една малка дървена кутия и отворила капака й. От кутията се разсипали детски кубчета. Това била играчката, която мъжът й бил обещал да донесе от града.

Тази находка и внезапното смущение на сакатия убедили инспектора в сериозността на работата. Грижливо претърсили стаята и обискът довел до разкриването на едно гнусно престъпление.

Тази квартира, разбира се, е бедно обзаведена. Предната стая е нещо като гостна, а до нея има малка спалня, чийто прозорец гледа към задния двор на една корабостроителница. Между корабостроителницата и прозореца на спалнята има тесен канал, който пресъхва по време на отлив, а при прилив се пълни с вода. Прозорецът на спалнята е широк и се отваря отдолу.

При огледа били открити следи от кръв на перваза на прозореца; няколко кървави петна намерили и по дървения под. Зад транспаранта в предната стая успели да открият дрехите на господин Невил Сейнт Клеър. Липсвало само палтото. Обувките, шапката, чорапите, часовникът — всичко било там. Но самият господин Сейнт Клеър бил изчезнал безследно. Би могъл да изчезне само през прозореца. Зловещите кървави петна по долния перваз на прозореца ясно свидетелствали за това. Надали е успял да се спаси чрез плуване, тъй като в часа, когато се е разигравала трагедията, приливът е бил достигнал най-високото си ниво.

Сега да се върнем към негодника, върху когото пада подозрението. Собственикът е известен като човек с много тъмно минало, но от разказа на госпожа Сейнт Клеър ние знаем, че няколко минути след появяването на мъжа й на прозореца, той бил долу, и, следователно, може да се смята само за съучастник в престъплението. Той отрича всяко участие в тази работа. Според думите му, нямал ни най-малка представа за това, с какво се занимава неговият квартирант Хю Бън. Намирането на дрехата на загиналия джентълмен в стаята за него е пълна загадка. Ето всичко, което е известно за собственика на онова заведение. Да отправим сега вниманието си към мрачния сакат човек, който живее на втория етаж, над вертепа, и който безусловно е видял последен Невил Сейнт Клеър. Казва се Хю Бън и безобразното му лице е добре познато на всички, които често отиват в Сити. Хю Бън е професионален просяк; впрочем, за да заобиколи полицейските правила, той си дава вид, че продава кибрит.

Както, сигурно неведнъж сте забелязвали, на левия тротоар на Треднидъл Стрийт има нещо като ниша. В тази ниша седи сакатият, подгънал колене и наредил пред себе си няколко кибритени кутийки; неговият вид извиква състрадание, и дъжд от милостиня се сипе в мръсната му кожена шапка, която стои пред него. Аз неведнъж съм го наблюдавал, преди още да предполагам, че ще стане нужда да се запозная с него като с престъпник, и винаги съм се учудвал на богатата жетва, която събира за късо време. Той има такава необикновена външност, че никой не може да мине покрай него, без да го забележи. Оранжево-рижи коси, бледно лице, обезобразено от един чудовищен белег, чиято долна част разсича на две горната му устна, дълга брада и проницателни тъмни очи, цветът на които ярко контрастира с цвета на косите — всичко това го отделя от сивата тълпа просяци. Този сакат човек винаги има готова някоя ехидна шега за всеки, който се опита да го закачи с насмешлива дума.

Такъв е обитателят на горния етаж на тази подозрителна пушалня… След него никой вече не е видял джентълмена, когото търсим.

— Но нали той е сакат! — казах аз. — Как е успял сам да се справи със силния, мускулест млад човек?

— Само кракът му е изкълчен и той леко накуцва; изобщо е здрав и силен. Вие, Уотсън, като лекар, разбира се, знаете, че често слабостта на единия крайник се компенсира с необикновената сила на другия.

— Моля, разказвайте по-нататък.

— Като видяла кръвта на перваза на прозореца на госпожа Сейнт Клеър й станало лошо. Изпратили я в къщи с един полицай, още повече, че нейното присъствие не било необходимо. Инспектор Бартън, който се заел с това разследване, грижливо претърсил целия вертеп, но не намерил нищо ново. Направили грешка: не арестували Бън още в първата минута и така му дали възможност да размени няколко думи със своя другар, собственика. Но обискът не дал никакви улики против него. Наистина, на левия ръкав на дрехата му имало следи от кръв, но той показал на полицая палеца си, който бил порязан до самия нокът и добавил, че следите от кръв по перваза на прозореца сигурно са от това порязване, тъй като се бил приближил до прозореца, когато от палеца му течала кръв. Хю Бън упорито твърдял, че никога не е виждал господин Сейнт Клеър и се кълнял, че намирането на дрехата на този джентълмен в неговата стая е също тъй загадъчно за него, както и за полицията. А когато му казали, че госпожа Сейнт Клеър е видяла мъжа си на прозореца на стаята му, той отговорил, че сигурно така й се е сторило в припадък на безумие, или пък просто е сънувала. Бън бил заведен в полицейския участък. Той силно се съпротивлявал. Инспекторът останал да чака отлива, като се надявал да открие на дъното на канала някои нови улики. И наистина, в лепкавата кал, на самото дъно, намерили някои неща, но не това, което със страх очаквали да намерят. Когато водата се оттеглила, в канала открили не самия Невил Сейнт Клеър, а само палтото на Невил Сейнт Клеър. И какво мислите, че намерили в джобовете на палтото?

— Не мога да си представя.

— Изобщо не бихте могли да отгатнете. Всичките джобове били натъпкани с дребни монети — четиристотин двадесет и едно пенита и двеста и седемдесет монети от половин пени. Не е чудно, че отливът не е могъл да отнесе дрехата. А с трупа работата стои иначе. Между къщата и корабостроителницата има много силно течение. Много вероятно е, трупът да е бил отнесен в реката, докато тежкото палто е останало на дъното.

— Но ако не се лъжа, всички останали дрехи са били намерени в стаята. Нима на трупа е имало само едно палто?

— Не, сър, но това може да се обясни. Да предположим, че Бън е изхвърлил Невил Сейнт Клеър през прозореца и никой не е видял това. Какво е оставало да направи? Разбира се, че най-напред е трябвало да се опита да се отърве от дрехата. Той е взел палтото, искал е да го хвърли през прозореца, но в този момент му е дошло на ум, че палтото няма да потъне, а ще плава отгоре. Сакатият е бил принуден да бърза, защото е чувал суматохата на стълбището, чувал е как жената на Сейнт Клеър е настоявала да я пуснат при мъжа й, а освен това, може би, неговият съучастник, собственикът, го е предупредил за приближаването на полицията. Не е трябвало да губи нито минута. Той се е хвърлил към удобния ъгъл, където са били скрити плодовете на неговата просия, и натъпкал джобовете на палтото с първите монети, които му попаднали в ръцете. След това, хвърлил палтото и понечил да хвърли и останалите неща, но чул шум от стъпки по стълбата и преди появяването на полицията едва успял да затвори прозореца.

— Това е правдоподобно.

— Да приемем това като ръководна версия, по липса на по-добра… Бън, както ви казах вече, е бил арестуван и закаран в участъка. Предишният му живот, всъщност, е безупречен. Наистина, в продължение на много години е бил известен като професионален просяк, но живеел спокойно и не е бил замесен в нищо лошо.

Ето какво е положението сега. Както виждате, остават някои неразрешени въпроси: какво е правил Невил Сейнт Клеър в тази пушалня на опиум, какво се е случило с него, къде е той сега и какво отношение има Хю Бън към изчезването му. Трябва да си призная, че не помня нито един случай в моята практика, който да изглежда толкова прост, а всъщност да е така сложен.

Докато Шерлок Холмс ми описваше тези удивителни произшествия, ние прекосихме предградието на огромния град, оставихме зад нас последните къщи и забързахме по пътя, от двете страни на който се точеха селски плетища. Какво съвпадение — с пристигането ни в селото и разказът свърши. Тук-там прозорците светеха.

— Навлизаме в Ле — каза моят приятел. — По време на късото си пътешествие, ние бяхме в три графства на Англия: тръгнахме от Мидълсекс, прекосихме един ъгъл на Съри и пристигнахме в Кент. Виждате ли тези светлинки между дърветата? Това е „Кедрите“. Там край лампата седи една жена, чийто наострен слух сигурно вече е уловил тропота от копитата на нашите коне.

— Защо, ръководейки тази работа, вие живеете тук, а не на Бейкър Стрийт? — запитах аз.

— Защото тук трябва да разследвам много неща… Госпожа Сейнт Клеър любезно предостави на мое разположение две стаи и можете да бъдете сигурен, че с удоволствие ще окаже гостоприемство и на моя приятел, който ми помага при разследванията. О, как ми е тежко да се срещна с нея, Уотсън, като не мога да й съобщя нищо ново за нейния съпруг! Стигнахме. Тпру!…

Спряхме пред голяма вила, заобиколена с градина. Като предадохме конете на коняря, който се завтече насреща ни, ние с Холмс тръгнахме по една тясна пътека, покрита с чакъл. Щом се приближихме, вратата се разтвори, и на прага се появи дребна руса жена със светла копринена рокля, украсена с богат розов шифон. С едната си ръка се държеше за вратата, а другата нетърпеливо протегна към нас; наведена напред, с полуотворени устни, тя жадно ни гледаше, и като че ли с цялото си лице питаше, какво ново сме й донесли.

— Е? — високо попита жената.

Като забеляза, че сме двама, тя радостно извика, но нейния вик се превърна в стон, когато приятелят ми поклати глава и сви рамене.

— Узнахте ли нещо?

— Не.

— А нещо лошо има ли?

— Също не.

— И слава богу. Но влезте. Днес денят е бил тежък за вас, сигурно сте уморени.

— Това е моят приятел, доктор Уотсън. Той ми е бил извънредно полезен при много разследвания и по една щастлива случайност успях да го доведа тук, за да се възползвам от неговата помощ при издирванията си.

— Радвам се да ви видя — каза тя, като приветливо ми стисна ръка. — Страхувам се, че нашата квартира ще ви се стори неприветлива. Нали знаете какъв страшен удар се стовари върху нашето семейство…

— Госпожо — казах, — аз съм офицер в оставка, свикнал съм с походния живот, но виждам, че и да не бях войник, пак не би имало за какво да ми се извинявате. Щастлив ще бъда, ако успея да помогна на вас и на моя приятел.

— Господин Шерлок Холмс — каза тя, като ни въвеждаше в силно осветената дневна, където бяха сложили за нас студена вечеря, — аз искам да ви задам няколко откровени въпроса и ви моля да ми отговорите също тъй прямо и откровено.

— Моля, госпожо.

— Не трябва да щадите моите чувства. Аз не изпадам в истерия и не припадам. Искам да зная истинското ви мнение.

— За какво?

— Вярвате ли, наистина, че Невил е жив?

Изглежда, че този въпрос смути Шерлок Холмс.

— Говорете откровено — повтори тя, като стоеше на килима и втренчено гледаше Холмс в лицето.

— Право да си кажа, госпожо, не вярвам.

— Вие мислите, че той е мъртъв?

— Да.

— Убит?

— Не твърдя това.

— В кой ден е умрял?

— В понеделник.

— В такъв случай, бъдете така добър да ми обясните по какъв начин днес получих от него това писмо?

Шерлок Холмс подскочи от креслото, като че ли беше ударен от електрически ток.

— Какво? — извика той.

— Да, днес.

Тя се усмихна, като държеше в ръцете си лист хартия.

— Мога ли да го прочета?

— Моля.

Той грабна писмото от ръцете й, разтвори го на масата и започна внимателно да го разглежда. Аз станах от креслото и надникнах през рамото му. Пликът беше прост и носеше вчерашна дата, тъй като беше минало вече полунощ.

— Груб почерк — промърмори Холмс. — Сигурен съм, че това не е почеркът на мъжа ви, госпожо.

— Да, почеркът на плика е чужд, но вътре е писано с почерка на мъжа ми.

— Човекът, който е надписал плика, е бил принуден да търси адреса ви.

— От къде знаете това?

— Името на плика, както виждате, ясно изпъква, защото мастилото, с което е написано, е оставено да изсъхне. А адресът е бледен, защото са го попили с попивателна. Ако целият надпис на плика беше написан едновременно и написаното беше попито с попивателна, думите щяха да бъдат еднакво сиви. Този човек е написал най-напред на плика вашето име и едва след известно време е прибавил адреса. От това може да се заключи, че в началото не го е знаел. Разбира се, това е дребно нещо, но в моята работа дребните неща са най-важни. Дайте да видя писмото… Аха! Тук е имало приложено нещо.

— Да, там беше пръстенът. Този с печата.

— Уверена ли сте, че това е почеркът на мъжа ви?

— Един от почерците.

— Един от почерците?

— Да, когато пише бързо. Обикновено той пише съвсем иначе, но и този негов почерк ми е добре познат.

 

Мила, не се вълнувай. Всичко ще свърши добре. Стана една грешка, ще трябва да мине известно време, докато се поправи. Чакай търпеливо.

Невил

— Написано е с молив на лист, откъснат от книга, без препинателни знаци. Хм! Изпратено е днес от човек, чийто палец е бил малко изцапан. Ха! Ако не се лъжа, човекът, който е запечатал плика, употребява енфие… Убедена ли сте, госпожо, че този почерк е на мъжа ви?

— Убедена съм. Това писмо е написано от Невил.

— То е изпратено днес от Грейвзенд. Е, госпожо Сейнт Клеър, облаците се разнасят, макар да не мога да кажа, че опасността е минала вече.

— Но той е жив, господин Холмс!

— Само ако това не е изкусна примка, за да ни тласнат по лъжлив път. Пръстенът във всеки случай нищо не доказва. Те са могли да му го отнемат.

— Но това е неговият, неговият, неговият почерк!

— Добре. Но ако писмото е написано в понеделник и изпратено едва днес?

— Това е невъзможно.

— А през това време са могли да се случат много неща.

— О, не ми отнемайте радостта, господин Холмс! Аз зная, че нищо не му се е случило. Ние с него сме толкова близки, че сигурно щях да почувствам, ако го заплашваше опасност. Един ден преди да изчезне, той случайно поряза пръста си. Аз бях в дневната, а той — в спалнята, но веднага се завтекох при него, защото почувствах, че му се е случило нещо неприятно. Мислите ли, че нямаше да зная за смъртта му, щом дори такова дребно нещо може да ми повлияе?

— Аз съм опитен човек и зная, че женската интуиция понякога може да бъде много по-ценна от всякакви логични заключения. И това писмо, разбира се, доказва, че вие сте права. Но ако господин Сейнт Клеър е жив, ако може да ви пише писма, защо не е с вас?

— Не зная. Не мога дори да си представя.

— Като излизаше в понеделник, не ви ли предупреди за нещо?

— Не.

— И вие много ли се учудихте, като го видяхте на Суондъм Лейн?

— Много.

— Прозорецът отворен ли беше?

— Да.

— Можеше ли той да ви повика през прозореца?

— Да.

— А при това, доколкото разбрах, от устата му се изтръгнало само някакво неясно възклицание?

— Да.

— Вие помислихте, че ви вика на помощ?

— Да. Той ми махаше с ръце.

— Но може би е извикал от изненада. Плеснал е с ръце, защото не е очаквал да ви види?

— Възможно е.

— И на вас ви се стори, че го дръпнаха от прозореца?

— Той така внезапно изчезна…

— Може би просто е отскочил назад. Никого ли не видяхте в стаята?

— Никого. Но този отвратителен сакат просяк сам призна, че Невил бил там. А собственикът на пушалнята стоеше долу, на стълбите.

— Напълно вярно. Доколкото сте успели да видите, мъжът ви беше облечен както винаги, нали?

— Той нямаше нито яка, нито връзка. Аз ясно видях голия му врат.

— Говорил ли е той някога с вас за Суондъм Лейн?

— Никога.

— А вие никога ли не сте забелязвали някакви признаци, които да ви подсказват, че пуши опиум?

— Никога.

— Благодаря ви, госпожо Сейнт Клеър. Това са основните неща, за които исках да зная. Сега ще похапнем и ще си легнем, защото утре ни чака усилена работа.

Имахме на разположение една просторна, удобна стая с две легла и аз веднага си легнах, тъй като нощните похождения бяха ме изморили. Но Шерлок Холмс, когато имаше някаква неразрешена задача, можеше да не спи по цели денонощия и дори седмици; обмисляше, съпоставяше фактите и разглеждаше задачата от различни гледни точки до тогава, докато успееше или да я разреши, или да открие, че се намира на погрешен път. Скоро разбрах, че се готви да прекара нощта буден. Свали палтото и жилетката си, облече един син, широк халат и започна да събира накуп всички възглавници от леглото, кушетката и креслата. От тези възглавници той си направи нещо като източен диван и се отпусна на него, като подгъна крака и постави пред себе си пакетче тютюн и кутийка кибрит. При слабата светлина на лампата аз видях как седеше там сред облак син дим, със старата лула в уста, с очи разсеяно устремени в тавана, безмълвен и неподвижен. Светлината озаряваше резките черти на неговото орлово лице.

Така седеше той, когато заспивах, и така седеше той, когато при светлината на утринното слънце отворих очи, събуден от неговото внезапно възклицание. Лулата все още стърчеше от устата му, пушекът продължаваше да се вие нагоре, стаята беше пълна с тютюнев дим, а от пакетчето тютюн, което видях вчера, нищо не беше останало.

— Събудихте ли се, Уотсън?

— Да.

— Искате ли да се разходите?

— С удоволствие.

— Обличайте се тогава. В къщата всички спят още, но аз зная къде спи коняря и ние веднага ще имаме файтон.

При тези думи той се усмихна; очите му блестяха и ни най-малко не приличаше на онзи мрачен мислител, когото видях вчера.

Като се обличах, аз погледнах часовника си. Нищо чудно, че всички в къщата спяха: беше пет без двадесет и пет минути. Едва успях да се облека и Холмс влезе и каза, че коне вече са впрегнати.

— Искам да проверя една своя теория — заяви той, като обуваше обувките си. — Вие, Уотсън, виждате пред себе си един от най-кръглите глупаци в света. В цяла Европа няма такъв дръвник. Бях сляп като къртица. Заслужавам такъв ритник, че да литна от тук до Чаринг Крос! Но сега аз, както изглежда, намерих ключа на загадката.

— Къде е вашият ключ? — запитах аз с усмивка.

— Във ваната — отговори Холмс. — Не, аз не се шегувам, — продължи той, като забеляза недоверчивия ми поглед. — Аз бях вече във ваната, взех го и го скрих ето тук, в куфарчето. Да вървим, приятелю, и да видим дали този ключ ще влезе в ключалката.

Спуснахме се по стълбата, като се стараехме да стъпваме колкото е възможно по-тихо. На двора вече светеше утринното слънце. Пред вратата ни чакаше файтонът, конярят държеше юздите на впрегнатите коне.

Ние скочихме във файтона и бързо се понесохме по Лондонския път. Само от време на време догонвахме коли, които караха зеленчуци за столицата, но около вилите беше тихо — всичко спеше като в омагьосан град.

— В някои отношения това произшествие е съвсем необикновено, — каза Холмс, като пусна конете в галоп. — Признавам, че бях сляп като къртица, но по-добре да поумнееш късно, отколкото никога.

Влязохме в града откъм Съри. По прозорците започнаха да се появяват сънливите лица на току-що пробудилите се хора. Пресякохме реката по моста Уотърлоу, завихме надясно по Уелингтън Стрийт и се озовахме на Бауц Стрийт. В полицейското управление добре познаваха Шерлок Холмс и когато се приближихме, двама полицаи му отдадоха чест. Един от тях пое юздите на конете, а другият ни поведе навътре, в зданието.

— Кой е дежурен?

— Инспектор Бредстрит, сър.

В покрития с мокри каменни плочки коридор ни посрещна един висок и тромав полицай в пълна униформа.

— А, Бредстрит? Как сте? Искам да поговоря с вас.

— Моля, господин Холмс. Елате при мене, в моя кабинет.

Стаята приличаше на кантора; на масата — огромна книга — регистър, на стената — телефон. Инспекторът седна до масата.

— С какво мога да ви бъда полезен, господин Холмс?

— Искам да ви разпитам за сакатия, който е замесен в случая с изчезването на господин Невил Сейнт Клеър.

— Арестуваха го и го доведоха тук на разпит.

— Зная. Тук ли е той?

— В килията.

— Не буйства ли?

— Не, държи се тихо, но какъв мръсен негодник е!

— Мръсен?

— Да. Едва го накараха да си измие ръцете, а лицето му е черно, като на коминочистач. Нека само да свърши следствието, после няма да се отърве от ваната на затвора.

— Много бих искал да го разгледам.

— Да? Това не е мъчно. Елате след мене. Куфарчето можете да оставите тук.

— Не, ще го взема със себе си.

— Добре. Моля, елате.

Той отвори заключената врата, спусна се по една вита стълба и ни заведе в коридор с избелели стени. Отдясно и отляво имаше редица врати.

— Неговата килия е третата отдясно — каза инспекторът. — Ето тук.

Внимателно отмести дъсчицата в горната част на вратата и погледна през отвора.

— Спи — каза той. — Можете да го разгледате.

Ние и двамата се наведохме над решетката. Арестантът спеше дълбоко, като дишаше бавно и тежко. Лицето му беше обърнато към нас. Той беше мъж със среден ръст, облечен, както подобава на хората от неговата професия, много мизерно: през дупките на скъсаното палто се подаваше парцалива цветна риза. Наистина изглеждаше необикновено мръсен, но дори дебелият слой нечистотия, който покриваше лицето му, не можеше да скрие неговата отблъскваща грозота. Широкият белег минаваше от очите до брадата и през разрязаната горна устна стърчаха три зъба. Ярко-риж кичур падаше върху челото и върху очите му.

— Красавец, нали — каза инспекторът.

— Трябва да се измие — заяви Холмс. — Аз предвидих това и донесох със себе си всички инструменти.

Той отвори куфарчето и, за наша изненада, извади от него една голяма гъба.

— Хе, хе, вие сте голям шегаджия! — засмя се инспекторът.

— Бъдете така любезен, отворете ни вратата и ние на бърза ръка ще му придадем по-приличен вид.

— Добре — каза инспекторът, — така да бъде, защото той наистина позори нашата тъмница.

Инспекторът отвори вратата и ние тримата тихо влязохме в килията. Арестантът се раздвижи, но веднага заспа още по-дълбоко. Холмс се приближи до умивалника, намокри гъбата и два пъти силно я прокара по лицето на арестанта.

— Позволете ми да ви представя господин Невил Сейнт Клеър от Ле, графство Кент! — извика Холмс.

Никога в живота си не бях виждал нещо подобно. Лицето се смъкна от арестанта, като кора от дърво. Изчезна грубият тъмен загар. Изчезна ужасният белег, който пресичаше цялото лице. Изчезна разрязаната устна. Изчезнаха отвратителните зъби. Червените, разбъркани коси също изчезнаха — с един замах Холмс ги отстрани. Ние видяхме един бледен, тъжен и изящен човек с черни коси и нежна кожа, който, седнал в леглото, триеше очите си и с недоумение ни гледаше, тъй като още не беше дошъл на себе си. Изведнъж той разбра всичко, извика и зарови главата си във възглавницата.

— Боже! — възкликна инспекторът. — Та това е изчезналият! Аз го зная, виждал съм фотографията му.

Арестантът се обърна към нас. Лицето му имаше онова безнадеждно изражение, присъщо на хората, които са решили да се покорят на съдбата.

— Било каквото било! — каза той. — Защо ме държите тук?

— За убийството на господин Невил Сейнт… Тфу! Сега е невъзможно да ви обвинят в убийство. Биха могли да ви обвинят само в опит за самоубийство — каза с усмивка инспекторът. — Аз служа в полицията двадесет и седем години, но досега не съм виждал нищо подобно.

— Щом аз съм господин Невил Сейнт Клеър, значи не е имало престъпление и следователно, аз съм арестуван незаконно.

— Престъпление няма, но има голяма грешка — каза Холмс. — Вие напразно не сте се доверили на жена си.

— Не се касае за жена ми, а за децата ми — разгорещи се арестантът. — Аз не исках да се срамуват заради баща си. Боже, какъв позор! Какво да правя?

Шерлок Холмс седна до него и нежно го потупа по рамото.

— Ако допуснете съдът да се намеси във вашето дело, разбира се, неизбежно ще бъде да се даде гласност на случая — каза той. — Но ако сполучите да убедите полицията, че нямате никаква вина, вестниците няма да узнаят нищо. Инспектор Бредстрит може да запише вашите показания и да ги предаде на съответните власти. И случаят няма да стигне до съда.

— О, как съм ви благодарен! — извика арестантът. — С удоволствие бих понесъл заточение, дори смъртно наказание, само и само да не опозоря децата си с разкриването на моята нещастна тайна. Вие първи ще чуете моята история…

Моят баща беше учител в Честърфийлд и аз получих чудесно образование. На младини много пътешествах, играех на сцената и най-после станах репортер на един вечерен лондонски вестник. Веднъж редакторът реши да помести във вестника цяла серия от очерци за мизерията в столицата. Аз се заех с тази работа. Оттук започнаха моите приключения. За да получа необходимия за очерците материал, реших да се преоблека като просяк и да прося. Още като бях актьор се славех с изкуството да се гримирам. Сега можех да приложа това на практика. Гримирах лицето си и, за да извикам повече съчувствие, нарисувах на него един белег, а с помощта на пластир с телесен цвят обезобразих устната си, като леко я повдигнах. След това се облякох с парцали, сложих си рижа перука, седнах на най-оживеното място в Сити и като продавач на кибрит всъщност просех милостиня. Седем часа прекарах така, без да стана, а вечерта, като се върнах вкъщи, за най-голямо учудване, установих, че съм събрал двадесет и шест шилинга и четири пенса.

Написах очерците и забравих цялата тази история. Но след известно време стана нужда да платя полицата на един приятел, бях негов поръчител. Сумата възлизаше на двадесет и пет лири. Нямах понятие от къде ще взема тези пари. И ето че изведнъж в главата ми блесна чудна мисъл. Като помолих кредитора да изчака две седмици, аз взех отпуск и се настаних в Сити като просяк. За десет дни събрах необходимата сума и платих дълга. Съгласете се сега, лесно ли е да се работи за две лири на седмица, когато знаеш, че можеш да получиш тези две лири само за един ден, като нацапаш лицето си, сложиш шапката си на земята и нищо не вършиш?

Борбата между моята гордост и стремежа към лесна печалба дълго продължаваше, но любовта към парите най-после победи. Захвърлих работата си във вестника и започнах да стоя на любимия си ъгъл, да събуждам милосърдие в сърцата на хората с нещастния си вид и да пълня джобовете си с медни монети.

Само един човек беше посветен в моята тайна — собственикът на долнопробния вертеп на Суондъм Лейн, където се настаних. Всяка сутрин излизах оттам във вид на жалък просяк и всяка вечер се превръщах в добре облечен господин. Скъпо плащах на собственика за неговите стаи, тъй като бях сигурен, че той никога и при никакви обстоятелства няма да издаде тайната ми.

Скоро започнах да слагам настрана по-едри суми. Надали в Лондон има някой просяк, който да печели по седемстотин лири в година, а аз печелех и повече. С течение на времето усъвършенствах изкуството шеговито да отговарям на случайните забележки на минувачите и скоро се прославих. Поток от пенсове, смесени със сребро, се сипеха в шапката ми непрестанно и аз смятах, че не ми върви в онези дни, в които получавах по-малко от две лири. Колкото по-богат ставах, толкова по-нашироко живеех. Купих си къща далеч от града, ожених се и никой не подозираше с какво се занимавам всъщност. Моята мила жена знаеше, че участвам в някакви предприятия в Сити, но какви бяха тези предприятия, за това тя нямаше никаква представа.

Миналият понеделник, като свърших работата си, аз се преобличах в стаята. Изведнъж, погледнах през прозореца и с ужас видях, че жена ми стои на улицата и гледа право в мене. Извиках от учудване, вдигнах ръце, за да скрия лицето си и се спуснах при съучастника си. Помолих го никого да не пуска при мен. Слушах гласа на жена си долу, но знаех, че тя няма да успее да влезе. Бързо се съблякох, мушнах се в дрипавите дрехи, сложих перуката и нарисувах лицето си. Дори жена ми на би могла да ме познае в този вид.

После ми дойде на ум, че може да обискират стаята и тогава моите дрехи щяха да ме издадат. Разтворих прозореца, но в бързината закачих ранения си пръст (бях наранил сутринта пръста си в спалнята) и от раната пак потече кръв. След това взех палтото, натъпкано с медни монети от моята просия, хвърлих го през прозореца и то изчезна в Темза. Посегнах да хвърля и другите дрехи, но в този миг в стаята се втурнаха полицаите и след няколко минути, вместо да бъда изобличен като господин Невил Сейнт Клеър, аз бях арестуван като неговия убиец.

Няма какво повече да прибавя. Отказах да измия лицето си, защото исках да запазя грима. Тъй като знаех, че жена ми ще се тревожи, аз тайно от полицията свалих пръстена си и го предадох на собственика на пушалнята, заедно с една набързо надраскана бележка, в която й съобщавах, че не ме заплашва никаква опасност.

— Тя едва вчера получи тази бележка — каза Холмс.

— О, Боже! Каква седмица е прекарала тя!

— Полицията следеше собственика — рече инспектор Бредстрит — и той, сигурно, не е могъл веднага да изпрати бележката. По всяка вероятност я е предал на някой моряк, постоянен посетител на вертепа, а той в продължение на няколко дена все е забравял да я пусне в кутията.

— Така е било, без съмнение — потвърди Холмс. — Но нима никога не са ви привличали под отговорност за просия?

— Много пъти. Но какво представляваше за мен незначителната глоба?

— Сега, обаче, ще трябва да се откажете от вашия занаят — каза Бредстрит. — Ако искате полицията да замаже тази история, Хю Бън трябва да изчезне.

— Аз вече се заклех в себе си с най-тържествената клетва, каквато може да даде човек.

— В такъв случай всичко ще бъде забравено — заяви Бредстрит. — Но ако пак ви забележат, ние няма да скрием нищо… Господин Холмс, много сме ви признателни, че разкрихте този случай. Бих искал да зная, по какъв начин постигнахте подобни резултати?

— Този път — отговори моят приятел, — трябваше да поседя върху пет възглавници и да изпуша половин фунт тютюн… Струва ми се, Уотсън, че ако отидем сега на Бейкър Стрийт, ще успеем да закусим.

X
Тигърът от Сан Педро

Както се вижда от моя бележник, това беше през един навъсен и ветровит ден в края на март 1892 година. През този ден Холмс получи телеграма и веднага надраска отговор. Не промълви нито дума за нейното съдържание, но тя очевидно беше завладяла мислите му, защото след изпращането на отговора, застана срещу камината, замислено смучейки лулата си, като хвърляше понякога поглед на телеграмата. Изведнъж се обърна към мене с весел пламък в очите.

— Предполагам, Уотсън, че вие сте майстор на словесността — промълви той. — Какво разбирате под думата безсмислен?

— Глупав, объркан — казах аз.

Той поклати глава.

— Тук трябва да влизат и други елементи — нещо трагично, страшно. Спомнете си някои от разказите, с които награждавахте многострадалното общество, и ще видите колко често престъплението е било обграждано с безсмислени на пръв поглед подробности. Помислете поне за онзи прост случай — „заговора на червенокосите“. Отначало изглеждаше безсмислен, глупав, а завърши с грабеж. А петте портокалови зърна? Веригата от несвързани случки, в които нямаше нито сянка от смисъл, ни доведе накрая до разкриването на шайка убийци. Не, тази дума според мене обещава много.

— Тя ли е употребена в телеграмата? — попитах аз.

Холмс я прочете гласно.

С мен току-що се случи във висша степен невероятно и до глупост безсмислено приключение. Мога ли да се посъветвам с вас?

Скот Екълс, пощенска кантора, Чаринг Крос.

— От мъж ли е или от жена?

— От мъж, разбира се. Жена никога не би изпратила телеграма с платен отговор. Тя би дошла сама.

— Ще се срещнете ли с него?

— Драги Уотсън, нали виждате колко ми е скучно, откакто изпратихме в затвора полковник Карудърс. Моят ум е като машина, разпадаща се на парчета, ако се откъсне от работата, за която е построена. Животът стана така обикновен, вестниците — един от друг по-постни, романтиката и авантюрата изчезнаха, както изглежда, дори от света на престъпниците. Как можете след това да ме питате, готов ли съм да се заема с решаването на някаква задача, пък била тя и най-обикновена? Но ето, ако не се лъжа, това е нашият клиент.

По стълбите се чуха отмерени стъпки и след минута в стаята влезе висок, здрав човек, с побелели коси и с израз на достойнство. Историята на живота му се четеше ясно в тежките черти на неговото лице и в благородния начин на държане. Цялата му външност, като се започне от походката, говореше за това, че той до мозъка на костите си е консерватор, християнин и примерен гражданин. Но неговото вродено самообладание очевидно беше разклатено от някакво странно събитие, което бе оставило следите си в разрошените му коси, искрящите очи, пламналите бузи, бързия и възбуден говор.

— С мен стана нещо много странно и неприятно, господин Холмс — заговори той. — Нито веднъж в моя живот не се е случвало да попадна в такова положение. То е във висша степен фалшиво, във висша степен оскърбително за мене. Трябва да потърся някакво обяснение. — Той се задъхваше от гняв.

— Моля ви, седнете, господин Скот Екълс — заговори с успокоителен тон Холмс. — Мога ли да ви попитам първо по каква причина сте дошли при мене?

— Вижте, господине, отначало ми се струваше, че този случай не е за полицията, обаче, като изслушате фактите, ще трябва да се съгласите, че не мога да оставя работата така, както е. Аз не изпитвам решително никакви симпатии към частните детективи, но, тъй или иначе, като чух вашето име…

— Напълно разбрах мисълта ви. Второ: защо не дойдохте при мен веднага?

— Какво искате да кажете?

Холмс погледна часовника си.

— Сега е три и четвърт — рече той. — Телеграмата е изпратена в един. Но всеки, който види облеклото ви, ще разбере, че сте разстроен от мига, когато сте се събудили.

Нашият клиент приглади разчорлените си коси и прокара ръка по небръснатата си брада.

— Вие сте прав, господин Холмс. Съвсем не съм мислил днес за външността си. Бях много доволен, че ми се отдаде да се измъкна от тази къща, но преди да дойда при вас, бях там на мястото за справка. Аз отивах, разбирате ли, при агентите на комисионерската фирма и те ми казаха, че арендата за вилата била плащана от господин Харкен съвсем редовно и че в Уистрия Лодж всичко е в пълна изправност.

— Е, е, господине — със смях забеляза Холмс. — Вие приличате на моя другар Уотсън, който има лошата привичка да започва разказа си от края. Бъдете добър да приведете мислите си в ред и да разкажете последователно и ясно какви са тия случки, които са ви заставили да излезете от къщи за съвет и помощ, несресан и полуоблечен, по пантофи и с разкопчана жилетка.

Нашият посетител ни погледна объркано.

— Сигурно не изглеждам както трябва, господин Холмс, и мисля, че подобна небрежност едва ли съм проявявал досега. Но аз ще ви разкажа за целия този чуден инцидент и когато го направя, уверен съм, че вие с готовност ще ме извините.

Но неговият разказ беше прекъснат още в началото. Вратата се отвори и госпожа Хъдсън въведе двама индивиди, прилични на атлети, единият от които ми беше прекрасно известен под името инспектор Грегсън от Скотланд Ярд. Той беше енергичен, любезен и много способен в рамките на своята специалност чиновник. Стисна ръката на Холмс и ни представи своя другар, като го назова инспектор Бейнс от Съри.

— Ние търсим него, господин Холмс, и нашите полицаи идват насам. — Той изгледа със своите очи на булдог нашия посетител. — Вие ли сте господин Джон Скот Екълс от Попънхайм Хаус?

— Да.

— Следим ви от сутринта.

— Вие сте го проследили, разбира се, благодарение на телеграмата, която изпрати — каза Холмс.

— Точно така, господин Холмс. Ние го заварихме в пощенската кантора на гара Чаринг Крос.

— Но защо ме следите? Какво ви е нужно?

— Искаме, господин Скот Екълс, да установим причините, които са довели до смъртта на господин Алойзиъс Гарсиа от Уистриа Лодж, край Ешър.

Нашият клиент скочи от мястото си и опули очи от учудване; неговото изумено лице побеля като платно.

— Умрял ли? Вие казвате, че той е умрял?

— Да, господине.

— Но как? Някаква случайност ли?

— Убийство.

— Боже всемилостиви! Това е ужасно! Вие… да не би да ме подозирате в това?

— В джоба на убития беше намерено писмо от вас и ние узнахме от него, че сте имали намерение да прекарате миналата нощ в неговата къща.

— Да, аз бях там.

— О, вие спахте там, така ли?

И на сцената се появи служебният бележник.

— Почакайте малко, Грегсън — каза Шерлок Холмс. — Желанието ви е да получите ясни и точни показания.

— И служебният ми дълг изисква да предупредя господин Скот Екълс, че всяка негова дума може после да му навреди в съда.

— Господин Екълс се готвеше да ни разкаже всичко, тъкмо когато вие дойдохте. Аз мисля, Уотсън, че чашка бренди с вода няма да му навреди. А сега, господине, предполагам, че можете да не обръщате внимание на увеличената аудитория, и да продължите разказа.

Нашият гост изпи брендито и червенината отново заигра по страните му. Като погледна предпазливо бележника на инспектора, той започна чудния си разказ.

— Аз съм ерген и имам много приятели. Сред тях е и семейството на един бивш пивовар, Мелвил, което живее в Албърмейл Меншън, в Кенсингтън. Преди няколко седмици на обяд у тях срещнах един млад човек на име Гарсиа. Доколкото разбрах, той беше от испански произход и имаше връзки с испанското посолство. Говореше отлично английски, беше много любезен и толкова хубав, че подобен хубавец не бях виждал през целия си живот. По някакъв начин между нас се завърза дружба. Аз, както изглежда, съм му се понравил още от самото начало, и два дни след първата ни среща той дойде при мене на гости. Днес така, утре така, и всичко свърши с това, че той ме покани да прекарам няколко дни в неговата къща, Уистриа Лодж, близо до Ешър. И вчера вечерта аз отидох в Ешър. Той и по-рано често говореше за своята прислуга. Живееше там с верния си слуга съотечественик, който се грижеше за него. Този младеж говореше английски. Гарсиа имаше още, по неговите думи, чудесен готвач, когото открил по време на своите пътувания и който готвел чудесни ястия. Помня, той ми обърна внимание върху странностите на прислугата в къщата, намираща се в сърцето на Съри, и аз се съгласих с него тогава, при все че после тая прислуга излезе много по-странна, отколкото мислех в началото.

Отидох там с файтон — мястото беше на две мили на юг от Ешър. Къщата имаше приятно разположение: беше встрани от пътя и към нея водеше лъкатушна алея, обградена с вечно зелени храсти. Но тази къща бе много стара, сякаш всеки миг щеше да се събори, поради крайната си занемареност. Когато моят файтон преминаваше по обраслата с трева алея към калната и покрита с петна врата, запитах се дали постъпвам умно, като отивам на гости у човек, когото така малко познавам. Той сам ми отвори вратата и ме посрещна много сърдечно. Предаде ме на един слуга, меланхолен субект с мургаво лице, който взе багажа ми и ме отведе в определената за мене спалня. Ние обядвахме само двамата с моя домакин и макар че той се стараеше да ме забавлява, мислите му сякаш през цялото време бяха някъде далеко, и говореше така неясно и бързо, че аз едва го разбирах. Току потропваше с пръсти по масата, гризеше ноктите си и проявяваше други признаци на нетърпение. Нито в обстановката, нито в самия обяд имаше нещо интересно, и присъствието на мълчаливия и мрачен слуга не можеше да допринесе с нищо за нашето настроение. Мога да ви уверя, че много пъти през тази вечер аз молех небето да ми прати някакъв предлог, който би ми дал възможност да се върна у дома. Спомням си сега една случка, която би могла да има значение за вашето разследване, господин инспекторе. Аз тогава не й обърнах внимание. Малко преди края на вечерята слугата подаде на домакина една бележка. Аз забелязах, че след прочитането й, той стана още по-разсеян и странен. Отказа се от всеки опит да поддържа разговора и седеше, пушейки неспирно цигара след цигара, потънал в своите мисли. Бях много доволен, когато към единайсет най-после имах възможност да отида да спя. След малко Гарсиа дойде до вратата ми и попита, не съм ли позвънил. Казах, че не съм. Той се извини за безпокойството, като поясни, че вече е към един часът след полунощ. После аз заспах и спах отлично през цялата нощ.

Сега стигам до най-чудната част на моя разказ. Събудих се при пълна дневна светлина. Нарочно бях помолил да ме събудят в осем часа и затова бях много учуден от това невнимание. Скочих от кревата и позвъних за слугата, но напразно. Звънях пак и още веднъж, но все със същия успех. Тогава реших, че звънецът е развален. Навлякох дрехите си и вбесен се втурнах надолу по стълбите, за да поръчам да ми дадат гореща вода. Можете да си представите моето учудване, когато се убедих, че в къщата няма жива душа. Извиках колкото ми глас държи в приемната. Отговор нямаше. Започнах да тичам от стая в стая. Навсякъде беше празно. Домакинът ми беше показал вечерта своята стая и затова аз почуках там. Отговор нямаше. Тогава натиснах дръжката и влязох. Стаята беше празна, а креватът стоеше непобутнат. Домакинът ми беше излязъл заедно с останалите. Чужденецът домакин, чужденецът слуга, чужденецът готвач — те всички бяха изчезнали през нощта! Такъв беше краят на моето гостуване в Уистриа Лодж.

Шерлок Холмс потриваше ръце и от време на време се смееше, като се присъединяваше тоя странен случай към своята сбирка от невероятни приключения.

— Вашето приключение, доколкото мога да съдя, е единствено по рода си — забеляза той. — Ще си позволя да ви попитам какво предприехте по-нататък?

— Аз бях страшно ядосан. Първата ми мисъл беше, че съм станал жертва на глупава шега. Прибрах си нещата, хлопнах след себе си входната врата и с чантата в ръка тръгнах пешком за Ешър. Обърнах се към фирмата „Алан и сие“, занимаваща се с продажба на имоти, и узнах, че вилата е била дадена под наем именно от тази фирма. Порази ме мисълта, че случилото се едва ли представлява някаква шега, насочена против мене, и че сигурно, става въпрос за наема. Сега е краят на март и срокът за внасянето на наема е тъкмо по това време. Но трябваше да се откажа от това предположение. Представителят на фирмата ми поблагодари за предупреждението, но прибави, че наемът е внесен предварително. Тогава аз се отправих към града и се обърнах към испанското посолство. Името Гарсиа там не беше известно никому. Отидох у Мелвил, у когото се бях видял за първи път с Гарсиа, но излезе, че и той знае за него не повече от мен. Най-после, когато получих от вас отговор на моята телеграма, дойдох тук, защото само вие можете да ми дадете съвет. Но сега, господин инспекторе, аз разбирам, че след онова, което казахте при влизането си в стаята, вие можете да продължите моя разказ и че се е случила някаква трагедия. Мога да ви уверя, че всяка моя дума е чиста истина, и че освен това, което казах, не знам повече нищо за съдбата на тоя човек. Единственото ми желание е да помогна на закона с всички средства.

— Вярвам ви, господин Скот Екълс, напълно ви вярвам — каза най-приятелски инспектор Грегсън. — Аз съм длъжен да удостоверя, че всичко казано от вас напълно съвпада с отбелязаните от нас факти. Вие, например, споменахте за бележката, предадена по време на вечерята. Не успяхте ли да забележите какво стана с нея?

— Да, забелязах. Той я хвърли в огъня.

— Какво ще кажете за това, господин Бейнс?

Провинциалният детектив беше висок човек с мораво, месесто лице, чиято грубост бе смекчена от необикновено изразителните очи, скрити зад тежките надиплени бузи и клепки. Той бавно се усмихна и извади от джоба си свито парче избеляла хартия.

— Камината е имала решетка, и успях да извадя ей това пощадено от огъня крайче.

Холмс одобрително се усмихна.

— Вие навярно сте огледали къщата много грижливо, щом сте намерили това парче хартия.

— Да, господин Холмс. Това ми е станало привичка. Може ли да го прочете и господин Грегсън?

Лондончанинът кимна с глава.

— Бележката е написана на проста восъчна хартия без водни знаци. Размер — четвъртинка лист. Бил е разрязан на две парчета с помощта на остри ножици, сгънат три пъти и запечатан с червен восък, натиснат отгоре с някакъв плосък, овален предмет. Адресирана е до господин Гарсиа, Уистриа Лодж. Съдържа следното: Нашите собствени цветове, зелен и бял, зеленият е открит, белият — закрит. Главната стълба, първият коридор, седмото отдясно, зеленият плат. Да помага Бог. Д. Почеркът е женски, писано е с остро стоманено перо, но адресът е написан или с друго перо, или от друго лице. Почеркът на адреса е по-едър и по-сбит.

— Много любопитна записка — произнесе Холмс, като я разглеждаше. — Длъжен съм да ви поздравя, господин Бейнс, за подобно внимание към подробностите. Към вашето обяснение може да се прибави съвсем малко. Овалният печат, без съмнение, не е нищо друго, а плоско копче — какво друго би могло да има такава овална форма? Ножиците са били ножици за нокти. Колкото и да са били къси двете парчета, вие лесно ще различите, че краят им е изрязан в една и съща крива линия.

Провинциалният детектив се засмя.

— Аз мислех, че съм измъкнал от тая бележка всичко, но сега виждам, че нещо съм пропуснал — забеляза той. — Трябва да ви кажа, че за мен тая записка означава, че нещо е трябвало да се съобщи, и че тук, както навсякъде, е била замесена жена.

Господин Скот Екълс нетърпеливо се въртеше на стола си по време на тоя разговор.

— Доволен съм, че сте намерили тази бележка, защото тя потвърждава моя разказ — каза той. — Но аз бих се осмелил да забележа, че още не съм чул какво именно е станало с Гарсиа и къде се е дянала прислугата?

— Колкото до Гарсиа — каза Грегсън — отговорът е прост. Той беше намерен днес сутринта мъртъв близо до Оксхот, на около една миля от своята къща. Главата му беше смазана на пихтия от тежки удари с лопата или някакъв друг подобен инструмент, който изведнъж я е раздробил. Това място е много уединено — на четвърт миля наоколо няма нито една постройка. Очевидно първо са го ударили изотзад, а след това нападателят е продължавал да му нанася удари и след като е умрял. Нападението е било яростно. Около тялото няма никаква следа, нито какъвто и да е намек за това кой е убиецът.

— Грабеж?

— Не, тук не е имало опит за грабеж.

— Това е много скръбно и ужасно събитие — каза господин Скот Екълс — но за мен положително е и жесток удар. Аз нямах никакви връзки с моя домакин. Защо ме замесват в тази работа?

— Много просто, господине — каза инспектор Бейнс. — Единственият документ, намерен у покойния, е вашето писмо до него, в което е казано, че имате намерение да прекарате нощта в дома му, а в тази нощ той умира. От плика на това писмо ние узнахме името и адреса на убития. Отидохме в неговата къща след девет часа сутринта и не намерихме там нито вас, нито който и да било друг. Аз телеграфирах на господин Грегсън да ви проследи в Лондон, а сам се заех да огледам Уистриа Лодж. След това се върнах в Лондон, намерих господин Грегсън и дойдохме заедно тук.

— Предполагам — каза Грегсън — че е най-добре сега да оформим всичко според закона. Вие ще дойдете с нас в полицейския участък, господин Скот Екълс, и ще ни дадете писмени показания.

— Разбира се, но ви моля, господин Холмс, да не жалите нито средства, нито труд, за да се узнае истината.

Моят другар се обърна към провинциалиста.

— Предполагам, че няма да имате нищо против моето съдействие, господин Бейнс?

— Ще бъде голяма чест за мен, господине!

— Вие се показахте много ловък и деятелен човек, като се съди по всичко, постигнато от вас досега. Но нямате ли, ако смея да попитам, някаква нишка, която да ни помогне да установим в колко часа е умрял Гарсиа?

— Той е лежал там най-късно до един часа след полунощ. По това време валеше дъжд, а смъртта му е настъпила сигурно преди дъжда.

— Но това е съвсем невъзможно, господин Бейнс — извика нашият клиент. — Не е възможно да съм се излъгал. Готов съм да се закълна, че именно той говореше с мене точно по това време.

— Забележително, но не невъзможно — с усмивка промълви Холмс.

— А вие имате ли нишка? — попита Грегсън.

— След като узнахме тая подробност, работата изглежда съвсем не така сложна, но добива нови и интересни насоки. Необходими са още някои факти, за да мога да си съставя определено мнение. Господин Бейнс, не намерихте ли нещо друго интересно в къщата, освен тая бележка?

Детективът някак странно погледна моя другар.

— Да, там имаше още едно-две много интересни нещица — каза той. — Може би ще се съгласите да излезем заедно, аз ще отида да си свърша работата в управлението, а вие ще ми кажете мнението си за тях.

— На вашите услуги — рече Шерлок Холмс, като натисна копчето на звънеца. — Изпратете тия господа, госпожо Хъдсън, и кажете на момчето да предаде тая телеграма с платен отговор.

След излизането на нашите посетители ние седяхме известно време мълчаливо. Холмс ожесточено пушеше, прикрил зад ресниците си острия си поглед, с издадена брадичка, с това стремително движение, което беше тъй характерно за него.

— Е, Уотсън — обърна се той внезапно към мене, — какво мислите за тая работа?

— Не мога да кажа нищо определено.

— Е, а престъплението?

— Като се вземе под внимание изчезването на слугите на убития, бих предположил, че те имат някакво отношение към убийството.

— Това, разбира се, е напълно възможно. Но вие трябва, все пак, да се съгласите, че е странно да са подготвили заговор против господаря си и да са изпълнили намеренията си точно в нощта, когато в къщата е имало гост. Те са могли да го убият, през която и да е нощ.

— Но тогава, защо са избягали?

— Наистина, защо са избягали? Фактът е много важен. Друг важен факт е интересният разказ на господин Скот Екълс. Сега, драги Уотсън, възможно ли е човешкият ум да измисли обяснение, което да съпостави двата факта? Ако това обяснение не противоречи и на бележката със забележителните изрази, тогава то би могло да ни послужи за временна хипотеза. И ако всички нови факти, които ще узнаем, напълно се съгласуват с това обяснение, нашата хипотеза ще се слее с истината.

— Но каква е вашата хипотеза?

Холмс се облегна на креслото и притвори очи.

— Вие трябва да се съгласите, драги Уотсън, че за шега не може и да става дума. Предполагаемите събития са били много сериозни, както показва станалото, и това привличане на Скот Екълс в Уистриа Лодж има някаква връзка със събитията.

— Но каква връзка е възможна тук?

— Да я разгледаме брънка по брънка. В тая чудна дружба между младия испанец и Екълс има нещо неестествено. Гарсиа е сложил началото. Той е дошъл при Екълс на другия ден, след като са се запознали, и се е навъртал около него, докато не го е завел в Ешър. Сега, какво е искал от Екълс? За какво би могъл да му послужи Екълс? Аз не виждам в него особена прелест. Той съвсем не е интелигентен, съвсем не е това, което би могло да бъде привлекателно за притежаващия жив ум представител на латинската раса. Защо именно той е бил избран от Гарсиа между всички останали хора, като най-подходящ за неговите цели? Има ли у него някакво очебийно и рядко достойнство? Аз казвам, че той го има. Той представлява типичен британски джентълмен, човек, който като свидетел ще произведе най-добро впечатление на всеки друг британец. Вие видяхте сам, че нито единият, нито другият от инспекторите, като изслуша неговите показания, колкото и странни да бяха, дори и не помисли да му задава подробни въпроси.

— Но за какво би свидетелствал той?

— За нищо, при този обрат, който взеха нещата, и за всичко, ако изходът беше друг.

— Виждам, че той би могъл да осигури нечие алиби.

— Така, драги Уотсън, той би могъл да осигури нечие алиби. Да предположим за по-просто, че прислугата има някакво отношение към убийството. Нападението, каквото и да е било то, е трябвало да бъде извършено до един часа през нощта. Твърде е възможно, чрез някаква игра с часовника да са накарали Скот Екълс да си легне по-късно. Във всеки случай по-вярно е това: когато Гарсиа е казал на Екълс, че часът е вече един, всъщност не е било по-късно от дванайсет. Ако Гарсиа е имал възможност да свърши всичко и да се върне в къщи към един часа, ясно е, че той би бил защитен от всяко обвинение. Винаги би имал в запас тоя англичанин с безупречно име, готов да се закълне пред всеки съд, че обвиняемият е бил до един часа през нощта вкъщи. С това испанецът се е подсигурил против най-лошото.

— Да, да, разбирам. Но защо са изчезнали останалите?

— Нямам още всички факти, но не мисля, че този въпрос ще представлява непреодолима трудност.

— А бележката?

— Какво имаше там? „Нашите собствени цветове зелен и бял.“ Май става въпрос за надбягвания. „Зеленият е открит, белият закрит.“ Ясно е, че е някакъв сигнал. „Дясната стълба, първия коридор, седмото надясно, зелен плат.“ Среща, очевидно. В края на краищата лесно може да се окаже, че се намираме лице в лице с ревнив мъж. Ясно е, че поканата е била опасна. В противен случай тя не би писала „Да помага Бог. Д.“ Ето тази буква може да ни послужи за нишка.

— Гарсиа беше испанец, предполагам, че „Д.“ е вместо Доларес, много разпространено име в Испания.

— Добре, Уотсън, много добре, но това е съвсем недопустимо. Испанка би писала на испанец непременно на испански. Авторът на писмото е очевидно от английски произход. Но сега ние трябва да млъкнем, докато не се върне тоя отличен инспектор. През това време ще имаме възможност да поблагодарим на нашата съдба, която ни спаси за няколко часа от непоносимата скука.

Отговорът на телеграмата на Холмс дойде, преди нашият инспектор да се е върнал от Съри. Холмс я прочете и беше готов да я прибере в бележника си, когато изведнъж видя моето въпросително изражение. Той със смях ми я подаде.

Телеграмата съдържаше: „Лорд Харингби, Динъл; господин Жорж Фолио, Оксхот Тауърс; господин Хайнс, Парди Плейс, господин Джеймс Бейкър Уилямс, Фортън Олд Хол; господин Хендерсън, Хай Гейбъл; почитаемият Джошуа Стоун, Уолслинг.“

— Съвсем ясен начин да ограничим полето на нашите действия — каза Холмс. — Несъмнено, Бейнс с неговия методичен ум вече е направил някакъв подобен план.

— Не ви разбирам добре.

— Виждате ли, драги приятелю, ние вече стигнахме до заключението, че в бележката, получена от Гарсиа по време на вечерята, се е съобщавало или за някаква сделка или за среща. Ако прекият смисъл на записката е верен и ако на адресанта, е било необходимо, за да попадне на уговореното място, да се изкачи по главното стълбище и да търси седмата врата в първия коридор — от тук е напълно ясно, че къщата, за която се загатва в записката, е много голяма. Също така е вероятно, че тази къща не може да се намира на повече от една-две мили от Оксхот, защото Гарсиа е вървял именно в тая посока и се е надявал, доколкото разбирам съотношението на фактите, да се върне в Уистриа Лодж в такова време, че да си осигури алиби, което би могло да му се удаде само при условие, че връщането вкъщи ще стане преди един часа след полунощ. Понеже броят на големите къщи покрай Оксхот трябва да е ограничен, аз прибягнах към най-простия начин — отправих запитване до фирмата, която спомена Скот Екълс; тази телеграма е отговорът. Ето това са къщите и свободният край на нашето объркано кълбо трябва да се търси в една от тях.

Към шест часа вечерта ние се намирахме в хубавото градче Ешър на графство Съри заедно с инспектор Бейнс.

Двамата с Холмс намерихме отлично място за нощуване. Незабавно се упътихме заедно с инспектора да огледаме Уистриа Лодж. Беше мартенска вечер — тъмна, студена; лицата ни шибаха вятър и дъжд. Времето напълно отговаряше на дивия характер на местността, през която минаваше нашият път, и на трагичната цел, която ни бе довела тук.

След няколко мили тъжно пътуване ние стигнахме до висока дървена врата, която скриваше мрачната дъбова алея. Тя водеше към ниска и тъмна постройка, която се очертаваше с намръщените си стени на фона на сивото небе. Прозорецът вляво от вратата светеше.

— Там седи полицай — каза Бейнс. — Ще почукам на прозореца. — Той мина по тревата и чукна на стъклото. През замъгленото стъкло видях как някакъв човек, който седеше до огъня, скочи от стола и след това в стаята се чу остър вик. След минута вратата се отвори и на нея се показа бледен, едва дишащ полицай със свещ в треперещата си ръка.

— Какво е това, Уолтърс? — рязко попита Бейнс.

— Ужасно съм доволен, че дойдохте тук, господине. Тая вечер минаваше страшно бавно, а моите нерви, изглежда, не издържат.

— Нерви? Уолтърс, не мислех, че изобщо имате нерви.

— Ах, господине, всичко е заради уединената, тиха къща и онази странна вещ в кухнята. Освен това, когато почукахте на прозореца, аз помислих, че той ще се появи отново.

— Кой е „той“?

— Дяволът, господине, доколкото разбирам. Той се показа на прозореца.

— Кой се показа на прозореца? И кога стана това?

— Преди два часа. Свечеряваше се. Аз седях на стола и четях. Не знам какво ме накара да вдигна глава, но работата е там, че видях в долната половина на прозореца лице, което гледаше право в мене. Боже, какво лице беше това, господине! Дълго ще ми се явява насън.

— Е, е, Уолтърс. Тези думи са недостойни за един полицай.

— Знам, господине, знам, аз се изплаших, признавам си. Това лице не беше нито черно, нито бяло, нито изобщо в някакъв от известните ми цветове; това беше нещо странно — нещо като катран смесен с мляко. И неговият поглед — тия грамадни изпъкнали очи, и редицата бели зъби, озъбени като на голямо животно. Казвам ви, господине, не можех да се помръдна, дъхът ми спря, докато лицето не изчезна. Изтичах навън, но там нямаше вече никой.

— Ако ви нямах пълно доверие, Уолтърс, бих ви наказал за подобно поведение. Дори това да е бил и самият дявол, истинският полицай никога не би благодарил на Бога, че не му се е удало да го залови. Предполагам все пак, че цялата тази история не е плод на халюцинации и нерви?

— Лесно е да се провери — каза Холмс — Запалете своя малък фенер. — Да, — продължи той, след като огледа тревата — обувки номер дванадесет, бих казал аз. Ако тялото му отговаря на обувките, той трябва да е истински гигант.

— Какво е станало с него?

— По всичко личи, че се е спуснал през храстите към пътя.

— Отлично — каза инспекторът със сериозен и замислен израз на лицето. — Който и да е бил той и каквото и да му е било нужно тук, сега вече си е отишъл, а ние имаме още нещо, което е достойно за внимание. И затова ще ви покажа, с ваше позволение, къщата.

В множеството спални и гостни не открихме нищо особено. Очевидно бяха ги използвали малко — а възможно е и никак, и цялата мебелировка е била взета под наем заедно с къщата. Вътре бяха останали много и различни дрехи с марка „Марк и Сие, Хай Холбърн“. Веднага попитах по телефона и се оказа, че Марк знае за своя клиент само това, че той е бил платежоспособен и повече нищо не можа да каже. Разни дребни неща, няколко лули, пет-шест романа, два от които на испански, стар пистолет и китара — ето какво беше намерено сред вещите на убития.

— Тук няма нищо — казваше Бейнс, като минаваше със свещ в ръка от една стая в друга. — А сега, господин Холмс, да обърнем внимание на кухнята.

Това беше тъмна, висока стая в задната половина на къщата, със сламено легло в единия ъгъл, което явно бе служило на готвача. Масата беше затрупана с останки от храна и нечисти съдове — останали навярно от снощната вечеря.

— Погледнете тук — обади се Бейнс. — Какво ще кажете за това?

Бейнс повдигна свещта и освети един странен предмет, който бе подпрян до бюфета. Той беше тъй измачкан и раздърпан, че мъчно би могло да се отгатне какво представлява. Можеше да се каже само, че има черен цвят, че е направен от кожа, и че напомня човешка фигура, или по-добре джудже. На пръв поглед той ми заприлича на мумия на негърче, а после — на изсушена маймуна. Не можех да реша какво трябваше да изобразява: животно или човек.

— Много интересно наистина! — каза Холмс, като разглеждаше тая развалина. — Има ли още нещо?

Бейнс се приближи към масата и повдигна свещта. Масата беше отрупана с месо от някаква голяма бяла птица, разкъсана на парчета, заедно с перата и костите.

Холмс посочи с пръст гребена на откъснатата глава.

— Бял петел — каза той. — Извънредно много интересно! Наистина любопитен случай.

Но господин Бейнс пазеше най-поразителното за края. Изпод масата той измъкна поцинковано ведро, в което имаше кръв. После взе от масата чиния с дребни парчета обгорени кости.

— Нещо е било убито и после изгорено. Ние извадихме всичко това от печката. Показахме тия кости на доктора. Той казва, че не са човешки.

Холмс се усмихна и потри ръце.

— Длъжен съм да ви поздравя, инспекторе, за тази поучителна и рядка работа. Вашите способности, струва ми се, са много големи за провинцията.

Малките очи на инспектор Бейнс блеснаха.

— Вие сте прав, господин Холмс. Ние ще изгнием тук в провинцията. Случай, като този, дава възможност да се прояви човек и аз няма да го изпусна. Какво мислите за костите?

— Теленце или козле — бих предположил аз.

— Ами петелът, а?

— Странно, господин Бейнс, няма какво да се каже, много странна работа. Бих казал дори единствена по рода си.

— Да, господине, в тая къща трябва да са живели много странни хора, очевидно с много странни навици. Един от тях е умрял. Убили ли са го другите? Ако са го убили, ние ще ги хванем, защото всички врати се пазят. Но аз мисля съвсем друго. Да, господине, съвсем друго.

— Значи вие имате някаква версия?

— И аз ще я обработя сам, господин Холмс. Вие вече сте си създали име, а аз трябва още да се помъча за това. И ще бъда доволен, ако мога да каже по-късно, че съм решил задачата без ваша помощ.

Холмс добродушно се засмя.

— Добре, господин инспекторе — каза той — следвайте вашия собствен метод, а аз ще следвам моя. Откритото от мен ще бъде винаги на вашите услуги, ако се обърнете към мене. Мисля, че тук видях всичко, което трябваше, и предполагам, че ще бъда по-полезен на друго място. Довиждане и желая ви успех!

Отгатнах по множество дребни признаци, които всеки друг би пропуснал, че Холмс е попаднал на нова следа. Колкото и невъзмутим да изглеждаше той за случайния наблюдател, в неговите разширени, пламнали очи и в резките му движения имаше нещо, в което аз отгатвах началото на играта. Той, по стар навик, не ми казваше нищо, и аз също, както винаги, не попитах. Достатъчно беше и това, че можех да участвам в търсенията. Защо трябваше да безпокоя напрегнатия му мозък с ненужни въпроси? Всичко щеше да дойде по реда си.

И аз чаках, но чаках напразно. Дните минаваха, а моят другар не напредваше нито крачка. Една сутрин той отиде в града и аз случайно узнах, че е ходил в Британския музей. Иначе прекарваше дните си в дълги, често пъти самотни разходки, или в разговори с безделниците, с които беше завързал познанства.

— Уверен съм, Уотсън, за вас е необходимо да прекарате една седмица на село — каза той веднъж. — Колко е приятно да се поразходиш по първата зелена трева, а пък ако вземеш със себе си сака за пеперуди, хербария и ботаниката, ще излезе и поучително. — Той сам се занимаваше с тия неща, но рядко събираше растения.

При една от тези разходки случайно срещнахме Бейнс. Неговото едро мораво лице разцъфна в усмивка, а очите му светеха, когато поздрави моя другар. За случая той говори малко, но ние разбрахме, че не е доволен от напредъка на своята работа. Аз трябва, обаче, да призная, че бях много учуден, когато пет дни след престъплението, като отворих една сутрин вестника, намерих на първата страница следното заглавие, напечатано с едри букви: Тайната в Оксколт разкрита. Задържан е предполагаемият злодей.

Холмс скочи като ужилен, когато му прочетох това заглавие.

— Какво? — извика той. — Значи Бейнс го е хванал?

— Очевидно — прочетох аз следното съобщение:

В Ешър и околността произведе голяма сензация известието, че вчера, късно през нощта, е извършен арест, който има връзка с оксколтското убийство. Трябва да припомним, че господин Гарсиа от Уистриа Лодж беше намерен мъртъв около Оксколт със следи от страшни удари по тялото, и че в същата нощ изчезнаха неговият слуга и готвачът му, което изглежда е доказателство за тяхното участие в престъплението. Предполагаше се, че загиналият джентълмен е имал у себе си някакви ценности, които са послужили за примамка на престъпниците. Инспектор Бейнс е положил всички усилия да ги намери и, както се вижда, е имал доста сериозни причини да мисли, че те не са отишли далече, и че се крият в някое предварително приготвено убежище. Ясно беше, че рано или късно ще бъдат проследени, защото, като се съди по разказите на двама-трима работници, които са видели готвача през прозореца, той имал забележителна външност — мулат, лицето му носи типичните белези на негърския произход. Този човек е бил видян след престъплението — него е преследвал и полицаят Уолтърс в деня, когато той е имал смелостта да се върне в Уистриа Лодж. Инспектор Бейнс е решил, че той се е върнал, за да вземе нещо, и затова ще дойде още веднъж, и е заповядал да поставят засада в храстите. Мулатът се е хванал на въдицата и е бил заловен вчера през нощта след жестока борба, по време на която полицаят Доунинг бил силно ухапан от заловения. Очакваме, че пленникът ще бъде предаден на властите и че задържането му ще доведе до важни разкрития.

— Честна дума, ние трябва незабавно да се видим с Бейнс — извика Холмс, като взе шапката си. — Ще успеем да го намерим преди заминаването.

Втурнахме се по улицата и, както очаквахме, намерихме инспектора, когато излизаше от жилището си.

— Видяхте ли вестника, господин Холмс? — попита той, като ни предлагаше един брой.

— Да, Бейнс, видях го. Моля да не ми се сърдите, ако си позволя приятелски да ви предупредя.

— Да ме предупредите ли, господин Холмс?

— Аз изучих доста внимателно случая и не съм убеден, че вие сте на правия път. Не се доверявайте много на себе си.

— Вие сте много любезен, господин Холмс.

— Уверявам ви, искам да ви помогна.

Стори ми се, че господин Бейнс ни намигна.

— Нали се съгласихме, че всеки работи по свой начин, господин Холмс. И аз мисля да изпълня това.

— О, превъзходно — каза Холмс. — Моля ви, извинете ме за моята настойчивост.

— О, няма нищо, господине, аз вярвам в добрите ви намерения. Но всеки си има своя метод, господин Холмс. Вие имате своя и аз, може би, имам също своя. Да не говорим повече за това. Винаги ще бъда готов да ви съобщя моите новини. Този младеж е силен като бик и храбър като дявол. Той едва не отхапа пръста на Доунинг, докато се бореше с него. Знае само две-три английски думи и ние не успяхме да изтръгнем от него нищо, освен ръмжене.

— И вие мислите, че имате очевидни доказателства за неговата вина?

— Не съм казал това, господин Холмс; не съм казал това. Но всеки от нас има своя метод. Вие, господин Холмс, ще приложите вашия, аз — моя. Нали се условихме така?

Холмс сви рамене, когато се сбогувахме с инспектора.

— Какво да се прави? Та той сам се хвърля в пропастта. Е, какво, всеки ще опита сам, както казва той, и ще видим, какво ще излезе. Но у него има нещо, което аз не съвсем разбирам.

— Седнете тук Уотсън — каза Шерлок Холмс, когато се върнахме. — Искам да ви запозная с положението, защото може би тази вечер ще ми бъде нужна вашата помощ. Позволете ми да ви изложа развитието на нещата. Колкото и прост да изглежда случаят, толкова повече се затрудняваме, поради извършения арест. В тази посока има празни места, които трябва да запълним. Ние ще се върнем към бележката, която е била предадена на Гарсиа вечерта преди неговата смърт. Можем да отхвърлим предположението на Бейнс, че тука е замесена прислугата на Гарсиа. За доказателство ще ни послужи това, че именно Гарсиа е уредил посещението на Скот Екълс, което е било предизвикано от желанието да има алиби. Следователно сам Гарсиа е замислил през онази нощ някакво престъпление, което е и довело до гибел. Аз казвам престъпление, защото от алиби се нуждае само оня, който има престъпни замисли. Сега, кой е отнел живота на Гарсиа? Разбира се, лицето, против което е било насочено престъпното му деяние. Доколкото разбирам, ние сме стъпили на твърда почва.

Сега можем да посочим и причината за изчезването на прислугата. Те всички са били съучастници в същия този неизвестен нам престъпен замисъл. Ако той бе сполучил, Гарсиа щеше да се върне, всякакви подозрения щяха да отпаднат поради показанията на англичанина, и всичко би било отлично. Но замисълът е бил опасен и щом Гарсиа не се е върнал вкъщи в определения час, това е означавало, че сам той е бил убит. Било е уговорено, че ако той не се върне, двамата негови слуги ще отидат на предварително определено място, където биха могли да избегнат разпита и биха имали възможност после да възобновят предполагаемото нападение. Тази теория, изглежда, обяснява всички факти.

Цялата тази загадъчна история започна да ми се изяснява по малко. Аз се учудвах, както винаги, само на това, че тя не ми е била така ясна преди.

— Но защо ли се върнал един от слугите?

— Лесно може да се допусне, че в бъркотията на бягството нещо ценно или нещо тежко е било забравено в къщи. Това обяснява неговата настойчивост, а?

— Добре, а какво е станало по-нататък?

— След това идва бележката, получена от Гарсиа на вечерята. Тя посочва съучастник от другата страна. Къде е тази друга страна. Аз вече ви доказах, че тя трябва да се намира в някаква голяма къща, а броят на големите къщи е ограничен. Първите няколко дни на престоя си в селото аз посветих на разходки, по време на които, извън ботаническите си занимания, се запознах с всички големи къщи в околността и изучих семейния живот на техните обитатели. Вниманието ми беше привлечено от една, само от една къща. Това е известната вила Хай Гейбъл, намираща се на една миля от Оксхот и на половин миля от мястото на трагичната случка. Останалите сгради принадлежат на почтени и прозаични хора, в живота на които няма нищо романтично. Но господин Хендерсън от Хай Гейбъл е във всяко отношение особен човек, комуто се нравят приключенията. И затова аз съсредоточих вниманието си върху него и върху обитателите на неговата къща. Чудни хора са това, Уотсън. А сам той е по-странен от всички там, взети заедно. Отдаде ми се под благовиден предлог да си уредя среща с него и ми се стори, че в неговите тъмни, дълбоки очи се четеше, че отлично разбира, каква е моята истинска професия. Той е петдесетгодишен, още здрав и енергичен, въпреки сивите като стомана коси, походката му е решителна, а има царствен вид, решителен е, с една дума смел човек и с буен характер, въпреки пергаментовото си лице. Той е или чужденец, или е живял дълго време в тропическите страни, защото е жълт и сух, но затова пък е гъвкав като жица. Неговият приятел и секретар, господин Лукас, е сигурно чужденец — кожата му има шоколаден цвят; ловък е, притежава някаква отровна мекост на речта. Вие виждате, Уотсън, че имаме вече двама чужденци — единият в Устриа Лодж, а другият в Хай Гейбъл; по тоя начин празните места започват да се попълват.

Тия двамата са свързани с тясна дружба и взаимно доверие, те са главните обитатели на къщата, но там има още една личност, която за нас ще се окаже още по-забележителна. Хендерсън има две деца — момиченца на единадесет и тринадесет години. Тяхна гувернантка е госпожица Бърнет, англичанка на около четиридесет години. Там има и лакей, ползващ се с голямо доверие. Тази малка група образува отделно семейство, защото пътуват винаги заедно, а Хендерсън, трябва да се признае, е голям любител на пътуванията и никога не седи на едно място. Само преди две-три седмици той се е върнал тук, в Хай Гейбъл, след няколкогодишно отсъствие. Мога да прибавя още, че е страшно богат и лесно може да удовлетвори всичките си желания. Колкото до останалите, къщата е пълна с прислужници, лакей, и други — обикновения състав на прислугата в голяма английска, господарска къща. Това е всичко, което узнах отчасти от хорските приказки, отчасти от собствените си наблюдения. Най-добро средство да узнаеш каквото и да е за някой господин, това е да завържеш познанство с изпъден и оскърбен негов слуга. Случи ми се да намеря един такъв. И макар да казвам, че ми се „случи“, не би ми се отдало, ако сам не се стремях към него. Всеки има свой метод, както казва Бейнс. И моят метод ме научи да намеря Джон Уолтърс, по-рано градинар в Хай Гейбъл, изпъден от разгневения си господар. Той има приятели сред останалата прислуга, която ненавижда господаря си. Така намерих ключа към тайните на тая къща.

Любопитни хора, Уотсън! Не казвам, че съм разбрал всичко, но все пак много странни хора са те. Този дом е разделен на две крила: в едното живеят господарите, в другото — прислугата. Между тях — господа и прислуга — няма никаква връзка, ако не се смята камериерът на Хендерсън, който прислужва на трапезата. Всичко необходимо се носи до една врата, която единствено служи за връзка с външния свят. Гувернантката с децата почти не излиза от къщи — само понякога се разхожда в градината. Хендерсън никога не ходи сам. Тоя тайнствен секретар е неговата сянка. Между прислугата се носи слух, че техният господар е страшно разтревожен от нещо. „Продал е душата си на дявола за пари — казва Уолтърс — и чака да се яви кредиторът и да си поиска своето“. От къде са те и какви са, никой нищо не знае. Страшно са груби с хората. Хендерсън два пъти се е нахвърлял върху слугите си с бич в ръка и не е бил изправен пред съда, само поради това, че е успял да се откупи с много пари.

А сега, Уотсън, нека се опитаме да обсъдим положението като вземем под внимание и тази къща. Да допуснем, че писмото е дошло от тука, канили са Гарсиа да вземе участие в предварително замислен план. Кой е написал тая бележка? Очевидно някой от „крепостта“ и при това жена. Кой, значи, освен госпожица Бърнет, гувернантката? Всички разсъждения водят към това заключение. Във всеки случай, можем да приемем това като версия. Да видим, до какво ще ни доведе тя. Мога да прибавя, че възрастта и характерът на госпожица Бърнет изключват напълно моето първоначално предположение, че тука е била замесена любовна история. Ако Бърнет е авторка на писмото, тя очевидно е и другарка и съучастница на Гарсиа. Какво би трябвало да направи тя, като узнае за неговата смърт? Ако той е загинал, когато е извършвал някаква нечиста работа, това сигурно ще я застави да мълчи. Но в дълбочината на сърцето си тя трябва да изпитва ненавист към неговите убийци и трябва да помага, доколкото може, за да бъде отмъстено за Гарсиа. Не бих ли могъл да я видя? Това беше моята първа мисъл. Но сега ние се срещаме с необясним факт. Никой не е виждал госпожица Бърнет от нощта на убийството. Тя е изчезнала безследно. Жива ли е? Може би е намерила гибелта си през същата нощ, когато е загинал и нейният другар? Или я държат затворена? Ето точката, която е необходимо да изясним. Вие ще оцените цялата трудност на положението, Уотсън. Нямаме за какво да се хванем, за да докажем нашите заключения. Цялата наша система от разсъждения маже да се види на съда фантастична. Изчезването на жената почти нищо не значи, защото в тази необикновена къща членовете на семейството не се показват от стаите си по цели седмици. И все пак, нейният живот, може би, в тая минута е в голяма опасност. Всичко, което мога да направя, е да държа къщата под надзор и да поставя наблизо моя агент Уолтърс. Но не можем да продължаваме така по-нататък. Ако не е възможно да направим нищо на законно основание, ще трябва да рискуваме.

— Какво искате да кажете?

— Аз знам къде е нейната стая. Можем да се вмъкнем през покрива на една от служебните сгради. Аз бих ви предложил да дойдете през нощта заедно с мен, за да видим, няма ли да ни се отдаде да разгадаем тайната.

Длъжен съм да призная, че предложението не беше от приятните. Тази стара къща с нейната зловеща атмосфера, странните, жестоки обитатели, фалшът на положението, в което щяхме да попаднем, като нарушахме закона — всичко това охлаждаше моя ентусиазъм. Но в хладните разсъждения на Холмс имаше нещо, което не ми позволяваше да го убеждавам да се откажем от приключението, което той предлагаше. Беше ясно, че само по този начин можем да разкрием загадката.

Аз мълчаливо му стиснах ръка и всичко беше решено.

Но не ни беше съдено да завършим тази работа по такъв изключителен начин. Към пет часа в стаята ни се втурна един възбуден селянин.

— Те заминаха. Качиха се на последния влак. Госпожата се измъкна и аз я доведох с файтона.

— Превъзходно, Уолтърс! — извика Холмс. — Уотсън, нашите места бързо се попълват.

Във файтона седеше жена, която явно преживяваше нервно сътресение. Лицето й носеше следи от някаква скорошна драма. Главата й беше отпусната на гърдите, но когато повдигна своите мътни очи към нас, видях, че сивите й зеници потъмняха и се разшириха. Беше упоена с опиум.

— Аз пазех на вратата, както ми казахте вие, господин Холмс — рече градинарят. — Когато оттам излезе колата, аз я последвах до гарата. Жената, изглежда, спеше по пътя, но когато поискаха да я качат във влака, се събуди и започна да се бори. Вмъкнаха я в купето. Тя започна да се дърпа отново. Аз се застъпих за нея, взех я във файтона и я доведох тук. Никога няма да забравя лицето, което ме гледаше от прозореца на купето, когато я отвеждах. Няма да живея много, ако тоя жълт дявол ме намери.

Изкачихме я по стълбите, сложихме я на канапето, и няколко чаши силно кафе проясниха мозъка й. Холмс повика Бейнс и му обясни набързо каква е работата.

— Как, господине, та вие ми доставихте тъкмо свидетеля, който ми е толкова нужен — каза инспекторът, като стисна ръката на Холмс. — Аз вървях по същата следа, по която вървяхте и вие.

— Как следяхте Хендерсън?

— О, господин Холмс, нали видях как лазехте из храстите край Хай Гейбъл. Аз бях на дървото.

— А защо арестувахте мулата?

Бейнс се усмихна.

— Бях уверен, че Хендерсън, както той сам се нарича, усеща, че го подозират, и мислех, че ще си седи мирно и няма да помръдне от мястото си, докато няма опасност да бъде заподозрян. Аз задържах невинния, за да се увери той, че ние не го следим. Знаех, че сигурно ще се опита да избяга и по тоя начин ще ни даде възможност да му отнемем госпожа Бърнет.

Холмс сложи ръка на рамото на инспектора.

— Вие ще отидете далече — каза той. — Имате успех.

Бейнс пламна от удоволствие.

— Един мой агент в градски дрехи дежуреше цяла седмица на гарата, той следеше всеки обитател на Хай Гейбъл. Трябва много да се е увлякъл, за да е пропуснал госпожа Бърнет. Но вашият човек не я изпусна и затова всичко свърши отлично. Ние не можехме да ги задържим без нейните показания — това е ясно. Ето защо, колкото по-скоро тя ги даде, толкова по-добре.

— Ще се оправи — каза Холмс, като погледна гувернантката. — Е, кажете Бейнс, кой е тоя Хендерсън?

— Хендерсън, това е Дон Мурильо, когото наричаха някога Тигъра от Сан Педро.

Тигъра от Сан Педро! Името ми напомни в миг цялата история на този човек. Това беше името на най-жестокия и кръвожаден от тираните, управлявали някога която е да е от страните с претенции за цивилизация. Твърд, безстрашен и енергичен, той имаше доста достойнства, които му помагаха да управлява с ужасните си пороци цял народ в продължение на десет-дванадесет години. Неговото име внушаваше ужас в цяла средна Америка. После в страната се надигна въстание. Но той беше толкова, ловък и умен, колкото и жесток, и при първия признак на настъпващата буря, прехвърли всичките си богатства параход, чийто екипаж беше съставен от най-преданите му привърженици. На следващия ден неговият огромен дворец е бил сринат от бунтовниците. Диктаторът, двете му деца, секретарят му и цялото му богатство се изплъзнаха от ръцете на бунтовниците. Оттогава той съвсем изчезна и за съдбата му често се споменава в целия европейски печат.

— Да, господине, дон Мурильо, Тигърът от републиката Сан Педро — повтори Бейнс. — Ако направите справка, ще се убедите, че цветовете на Сан Педро — бял и зелен — са същите, за които се споменава и в бележката. Той се нарече Хендерсън, но аз го проследих от Париж, Рим и Мадрид до Барцелона, където неговият кораб пристигна в 1886 година. Отдавна го търсят, за да си отмъстят, но едва сега това започна да им се удава.

— Откриха го преди една година — заговори и госпожа Бърнет, която вече се беше надигнала и следеше внимателно разговора. — Веднъж срещу него беше извършено покушение, но го пазеше някакъв зъл дух. Сега падна рицарски благородният Гарсиа, а това чудовище остана пак недосегаемо. Но ще се появяват нови и нови отмъстители, докато правосъдието не възтържествува; това е така вярно, както е вярно, че утре ще изгрее слънцето. — Тя стисна тънките си ръце и нейното измъчено лице побледня от страстна ненавист.

— Но как попаднахте вие в тази история, госпожо Бърнет? — попита Холмс. — Как можахте вие, англичанката, да вземете участие в този злодейски план?

— Вземам участие в това, защото в света няма друг начин за възстановяване на справедливостта. Какво ги е грижа в Англия за законите, за реките от кръв, пролети преди години в Сан Педро или за кораба със съкровища, отмъкнати от този човек? За вас тия престъпления, все едно че са извършени на друга планета. Но ние знаем това. Ние се научихме на справедливост сред сълзи и страдания. За нас и в самия ад няма да се намери по-зъл враг от Мурильо и няма да има душевен покой, докато неговите жертви викат за мъст.

— Несъмнено той е такъв, какъвто го описвате — каза Холмс. — Слушал съм, че бил звяр. Но какви връзки имате вие с него?

— Ще ви разкажа всичко. Тоя човек убиваше под един или друг предлог всеки, който показваше някакви способности, с които след време би могъл да му стане съперник. Моят мъж — да, същинското ми име е госпожа Виктор Дюрандо — моят мъж беше представител на република Сан Педро в Лондон. Тук се срещнахме и се оженихме. Земята не е виждала преди него такъв благороден човек. За нещастие, Мурильо узна за неговите качества, отзова го под някакъв предлог и го застреля. Неговият имот беше отнет, а аз останах без пари и с разбито сърце. После тиранинът падна. Той избяга, както ей сега разказвахте. Но хората, чийто живот разби, чиито близки търпяха мъки и загинаха от неговата ръка, не пожелаха да оставят работата така. Те се обединиха и се заклеха да не се разделят, докато не постигнат целта си. След като открихме, че Хендерсън и деспотът са едно и също лице, на мен се падна да постъпя като гувернантка в неговия дом и да съобщавам на останалите за всяко негово движение. Той не подозираше, че жената, която всеки ден вижда на масата си, е негова жертва, защото с едно драсване на перото си е пратил мъжа й на оня свят. Аз му се усмихвах, изпълнявах своите задължения към децата и чаках. Едно покушение в Париж излезе несполучливо. Ние започнахме да скитаме из Европа, за да заблудим преследвачите, а после се върнахме тук, в този дом, нает от него при първото му идване в Англия.

Но и тука вече го чакаха слугите на справедливостта. Като знаеше, че той ще се върне тук, Гарсиа, син на един от първите аристократи в Сан Педро, го чакаше с двама верни помощници от по-низш произход; и тримата горяха от ненавист към тиранина. Гарсия не можеше нищо да направи денем, защото Мурильо вземаше всички предпазни мерки и никога и никъде не ходеше без своя секретар Лукас или Лопец, както го наричаха. Обаче нощем той спеше сам и отмъстителят можеше да свърши работата си. Една вечер, както се бяхме уговорили по-рано, аз изпратих на моя съюзник последни нареждания, защото нашият враг беше предпазлив и всяка вечер сменяше спалнята си. Аз трябваше да се погрижа вратите да бъдат отворени и да дам знак със зелен или бял огън от прозореца, който гледа към пътя; първият знак показваше, че всичко е наред, а вторият, че е по-добре отмъщението да се отложи. Но всичко излезе накриво и наопаки. Аз съм възбудила някакви подозрения у секретаря Лопец. И той ме нападна изотзад, тъкмо когато дописвах бележката. Той и неговият началник ме отвлякоха в моята стая и произнесоха над мене присъда като над изменница. Сигурно биха ме убили с ножовете си, ако знаеха само как да избегнат последиците. Накрая, след дълги разправии, те решиха, че е много опасно да ме убият. Но смятаха да се отърват от Гарсиа. Кълна се, че той би ми откъснал ръката, ако знаех, какво са замислили против Гарсиа. Лопец написа на моята бележка адреса на Гарсиа, запечата я с копчето си и я изпрати по слугата Жозе. Как са го убили, не знам, знам само, че това е било работа на Мурильо, защото Лопец остана да ме пази. Мисля, че той се е скрил в храстите край пътя и го е ударил отзад, когато Гарсиа е минавал. Отначало искаха да го оставят да влезе в къщата и там да го убият като разбойник; но после разсъдиха, че явяването им в съда би разкрило имената им и би ги изложило на нови покушения. Със смъртта на Гарсиа преследването можеше и да се прекрати, защото неговата смърт означаваше заплаха за другите заговорници.

Цялото това злодейство би останало безнаказано, ако не бях аз, която знаех всичко. Не се съмнявам, имаше мигове, когато животът ми висеше на косъм. Затвориха ме в моята стая, измъчваха ме със страшни закани, отнасяха се към мене със страшна жестокост — погледнете тая рана на гърба и синините по ръцете ми; в устата ми пъхнаха кърпа, за да не се опитвам да викам през прозореца. Това страшно затворничество продължи пет дни, даваха ми много тежка храна, както духовна, така и телесна. Днес през деня ми поднесоха добра закуска, но едва се допрях до нея и разбрах, че искат да ме приспят. Помня, като в полусън, че почти ме носеха към колата; в това състояние бях вкарана във влака. Едва когато влакът тръгна, ме осени мисълта, че свободата ми се намира в моите ръце. Аз скочих от вагона, те се опитаха да ме издърпат назад и ако не беше ми помогнал добрият човек, който ме доведе тука, надали бих се отървала. Сега, слава богу, аз съм спасена.

Ние всички внимателно слушахме тоя забележителен разказ. Холмс пръв наруши мълчанието:

— Трудностите още не са свършили. Нашата полицейска работа свършва, но започва работата на закона.

— Така е — съгласих се аз. — Ловкият адвокат би могъл да представи убийството на Гарсиа като извършено при самозащита и да оправдае Мурильо. Зад тая история може да има стотици престъпления, но английският съд няма да ги разглежда.

— Е, е — весело се усмихна Бейнс — аз имам по-добро мнение за закона. Самозащитата е едно, убийството на човек, само защото се опасяваш от него, е съвсем друго нещо. Не, не, всички тук присъстващи ще бъдем оправдани, когато обитателите на Хай Гейбъл видят залата на углавния съд.

Но все пак, измина още доста време, докато Тигърът от Сан Педро получи възмездие. Смел и съобразителен, той със своите другари излъгал преследвачите, като влязъл в хотел на Едмон Стрийт и излязъл през някакъв проход на Кързън Стрийт. Оттогава не са ги виждали в Англия. Половин година по-късно в Мадрид в стаите на хотел „Ескориал“ бяха намерени убити маркиз Монтолве и неговият секретар Рули. Убийството беше приписано на анархисти, а убийците не бяха заловени. Инспектор Бейнс ни посети на Бейкър Стрийт и ни показа два портрета — пълното лице на секретаря и властното лице с магнетичните черни очи и гъсти вежди на неговия господар. Ние не се усъмнихме, че правосъдието, макар и късно, все пак възтържествува.

— Объркан случай, драги Уотсън — каза веднъж Холмс. — Вие няма да можете да го изложите в онази сбита форма, която е тъй мила на сърцето ви. Той съединява два материка, две групи от тайнствени хора, и освен това много се усложнява от присъствието на нашия почтен приятел господин Скот Екълс, чието приключение показва, че покойният Гарсиа е имал необикновен ум и превъзходно развито чувство за самосъхранение. Има ли още нещо неясно за вас?

— Причината за връщането на готвача — мулат.

— Мисля, че тая странна статуя в кухнята е принадлежала именно на него. Той е дивак, син на лесовете на Сан Педро и това изображение е било негов фетиш. Когато е избягал с другарите си в предварително приготвеното — очевидно от трети съучастник — скривалище, уговорили са го да не взема със себе си подобен компрометиращ предмет. Но сърцето на мулата е останало при фетиша и затова се е върнал назад — тогава го е видял полицаят Уолтърс. Инспектор Бейнс, който омаловажи с обичайната си хитрост значението на тази случка, всъщност устрои на мулата капан, в който той бе заловен. Още нещо, Уотсън?

— Разкъсаната птица, кофата с кръв, изгорелите кости и целият този боклук в кухнята?

Холмс се усмихна и прелисти бележника си.

— Прекарах цяло утро в Британския музей, ровейки се из книгите. Ето откъс от „Водуизмът и Негърските религии“ на Екерман:

„Верният поклонник никога не предприема нещо важно, без да принесе жертва на своите богове. В изключителни случаи тези обреди изискват човешки жертвоприношения, придружавани от канибализъм. Най-обикновена жертва е белият петел, който те разкъсват на части жив, или черният пръч, на който прерязват гърлото и после го изгарят“.

— От тук можете да заключите, че нашият див приятел се е придържал строго към своя ритуал. То е, разбира се, безсмислено, Уотсън — прибави Холмс, като затваряше бавно бележника си. — Но както вече съм имал случай да ви кажа, от безсмислено — глупавото до ужасното — има само една стъпка и при това твърде малка…

Допълнителна информация

$id = 4965

$source = Моята библиотека

Издание:

Артър Конън Дойл. Шерлок Холмс престъпник

 

Ю. Дончев, Л. Весов, Ц. Добруджалиев, В. Каралийчева — преводачи, 1992 г

Н. Буков — художник

Издателска къща „Траяна“

Предпечатна подготовка: КФ „РЕПРОКО“

Печатница: ДФ „АБАГАР“ — В. Търново

ISBN 954–8216–02–7

 

Arthur Conan Doyle

The adventures of Sherlock Holmes

Бележки

[1] Държавен преврат

[2] Томас де Куинси, английски писател (1785–1859), автор на книгата „Изповед на един англичанин, пушач на опиум“