Иван Вазов
В чужбина

Тебе, Боже, аз се моля,

Теб изливам си сърцето,

Тебе, по чиято воля

дишам, страдам под небето;

Тебе, кой живот ми даде

и в мен разума запали,

и душата ми създаде

за мечти и идеали;

Тебе, кой от свода тамо

сейш ми пътя със надежди,

за кого си спомням само

във великите премежди;

прати, Боже, крепка вяра

на душа ми безотрадна,

та на кръста си под твара

малодушно да не падна.

Дай Ти мощ на мойта слабост —

днес е час на изпитанье, —

дай ми Ти велика храброст

в туй великото страданье —

да не умрат мъжки сили

в боя тежки със неволи,

де се чупят толкоз криле,

гордости и яки воли;

да не клюмне мен челото

пред кумира на тълпата,

пред вида на тържеството

на силата, на лъжата.

Не оставяй стидно ази

да пропадна в бой със злото

и съмненье да ме сгази

в тебе, в правдата, в доброто.

Вчера настъпи нова година.

Сухо и ледно срещнах я аз:

както и тая, дето замина,

нищо не носи ново за нас.

Нищо тя ново за нас не носи

на свойто черно, младо крило,

ни ответ ясен на зли въпроси,

ни лек врачовен на старо зло.

Кривди жестоки пак вред царуват,

голото зъзне, гладното мре,

вражди, омрази света вълнуват —

простата дата не ще ги спре.

Вражди, омрази!… Чувам им екът!

Той предвещава беди и смрът;

мильони саби зловещо звекат

с кръв да залеят сега светът!

А човек щастье се ожидава

с здравици, с песни, с възторг голям.

А речта „Мир вам!“ пуст звук остава

от деветнайсет века насам.

Неволно отбих се във Божия храм —

кат пътник отпаднал под сенчица хладна,

свещена молитва възлизаше там

и лейше мир сладък в душата ми страдна.

Наведох смирено, покорно глава,

смущение тайно обзе ме неволно,

и някакви чудни и нови слова

из моето сърце извираха болно.

Аз молех се жежко към Бога велик

за помощ, утеха в живота ми тежки —

за мене, за братя, за всеки клетник,

за всичкия страждущи род человешки.

И молех на кръста разпетий Христа

да вдъхне мен свойта любов и търпенье…

И дълго йощ шъпнеха мойте уста,

и леко и светло ставаше на мене…

Беше време, когато не знаех

ни унинье, ни мрачно безсилье

и с световните хали играех,

кат орел със разперени криле;

беше време, когато бедите

не страшаха душата ми млада

и с усмивка се фърлях в борбите

и във бурите търсех услада,

и за удара удар отдавах,

и на хулата с песен отвръщах,

и омразата малко познавах,

и вразите си често прегръщах.

И бях силен и млад, и бях жаден

за живот и за труд, и за радост…

Беше време… но що да повтарям

вечний стон на фръкна̀лата младост?

Не съм борец, не съм герой прославен,

но никога покорно не пълзях,

за прошка не молих се в бой неравен

и падналий противник не тъпках.

Не съм поет възлюблен па тълпата,

аз идол не ставах и не имах,

аз не лъстих на глупостта, разврата,

гневът им и венците им презрях.

Не съм кат други „мъж на идеала“,

на търга модно знаме не развих

и в името на никакви начала

аз подлост не сторих, не одобрих.

Нощта царува, тихо навън е.

Улици мъртви спят запустели,

в сладка почивка животът тъне,

спят борби, грижи, ядове, цели.

Ангел небесен тих сън навява

на клепки морни, на гърди страдни;

само теб, мисъл, сън не смирява,

само ти нямаш покой отрадни.

Спи, що се риеш в бездни дълбоки?

Що будиш скърби в плесен завити?

Що буташ в сърце рани жестоки?

Що от сън дигаш змий ядовити?

Виж, навън свети месец омайни,

сладко заспал е сводът небесен.

Спи! Или фъркай в мирът безкрайни!

Що се вреш, бъхтиш в тоз затвор тесен!

Не съм от ония, що кълнат живота

и виждат му само опакия лик,

които се дърлят от свойта голгота

и пълнят въздуха със плачевен вик;

които му пишат присъди ужасни

и дават му най-чер, най-траурен шар;

не съм в легиона на тия нещастни,

макар че се гъна под техний товар.

Аз съм нещастен — има пък благатки,

ако аз повехнах, други пък цъфтят,

за мен са горчиви — а за тях са сладки

същите плодове, що дава светът.

Има за кого йощ да грей месец ясни,

гората да шушне, славеят да пей,

нощта да запазва сънища прекрасни,

любовта омайна радости да лей.

Любовта омайна! Тя едната стига

да изкупи всички на света беди!

Тя из ада жертви до рая ги дига

и господ вложи я в всичките гърди.

Защо да проклинам? Бивал съм и ази

честит и любил съм живота кат дар,

и весело плувах в светли му талази,

и в чашата пих му сладкия нектар.

Сега в душа хлад е… Сърцето горчиво

спомня и въздиша. Есента наста…

Но няма да фърля око завистливо

на онез, що жънат радости в света.

И не се оплаквам люто от живота,

и пих покорно горкий му пелин,

и кал да му фърля нямам аз охота,

макар че и ази на века съм син.

Скръбен си, поете… В твойта душа страстна,

виждам, ври, клокочи море скръб безгласна.

О поете мрачни, бог я в теб тури —

твойта мисъл жива в лен да не мухлясва,

творческият пламък в теб да не угасва,

да има той пища, светлив да гори,

Защото скръбта е същи дар небесни,

майка благородна на вечните песни…

Черпи ги ти свойте из тоз извор скъп;

всяко сърце болно тях ще ги обикне,

всяка скръб човешка тям ще се откликне,

че човекът сам е въплотена скръб.

И тез песни тъжни, кат молитви чудни,

ще крепят душите в минутите трудни

и на тях ще леят врачебен елей…

Пей за братска обич, сей мисли високи

да омекнат чувства и сърца жестоки,

пей ти за доброто, за любовта пей!

Защото, поете, скръбта милост ражда

и на всеки вопъл братски се обажда,

защото във всяко сърце, що тупти,

има едно кътче жадно и готово

да чуй блага дума, да чуй топло слово

и от чувства честни сладко да трепти.

Безсъница, задуха… мисли безчет!

Излязох да дъхна на въздуха нощни.

Луната златеше заспалия свет

и свода, засипан с брилянти разкошни.

Каква тишина величава, света —

и долу гор! Какъв мир и радост!

Аз гълтах я с очи, с уста и с душа

на лятната нощ чародейната сладост.

И никакъв стон, ни въздишка, ни глас

не идеха в тая вселена заспала…

И тъй беше тихо, като че тогаз

всемирната скръб бе навеки умряла…

Като пчели, когато се роят,

изфръкнали из кошура си тесни,

така и мойте тъговити песни

на облак из сърцето ми летят;

като поток, отприщен от яруга

висока, мойта скръб лудей —

по-скоро, в миг, да се излей —

бухти, една вълна залива друга.

И леко мойте стихове текат,

и всяка песен е едно мъченье

изляно, едно сладко облекченье

за раните, в душа ми що горят.

Благодаря ти, творче, в тоз час тежки,

че дал ми си за песните дарът:

и песните, като сълзите жежки,

скръбта услаждат, мъките церйът.

Приятели, вий не забравихте

        прокудений беден поет,

в скръбта му го сам не оставихте,

        сгряхте го с братски привет.

Изпитах аз тежки гонения

        там, в моята родна страна.

Във чуждата — нови мъчения:

        самотност, тъга, тъмнина…

О боже, защо туй страдание —

        далеко от моя народ

да тлея в горчиво изгнание,

        да влача печално живот?

Да крия от чужди сълзите си,

        да чезна ненужен, нечут —

аз сила ли нямам в гърдите си

        за работа честна, за труд?

Не свети ли ум под челото ми

        и в мен не кипи ли кръвта,

не трябва ли вече живота ми

        за нищо добро във света?

Ил няма кому подкрепление

        духовно в бедата да дам,

да влея заря, пробуждение

        в заспалите съвести там?

Напразно… А сърце прободено

        копнее в чужбина и мре…

Не тебе се сърдя, о родино,

        не ти ме отфърли, презре.

Ти пак ми разгръщаш обятия,

        но ти си сама под ярем,

еднакви са наште проклятия,

        под същите удари мрем.

Приятели — вий не забравихте

        поета в таз тежка тъга,

да плаче от радост направихте

        сърцето ми клето сега,

когато за дъх освежителен

        копнее в тоз чужди предял,

за братски привет ободрителен

        от родна земя долетял.

С бяла зимна пелена покрита,

вкочанясала земята дреме.

Злобно пее хала снеговита,

скръб и мраз навява на сърце ми.

Скоро ли ще слънчице да пекне —

пак да видя цвете и тревица,

пак да чуя славейче в горица

на сърце ми клето да олекне —

да се слея в всемирната радост,

да забравя скръбта на челяка —

свойта фръкнала навеки младост,

свойта зима, що пролет не чака!

Et toi, dis donc, toi que voila.

Qu’as tu fait de ta jeunesse?

Verlaine

Години фъркат, живот отива.

Уморен, отдих търси духът.

Тревожно поглед назад се впива —

в минало шумно, в изминат път.

Много ли в него следи оставих

от благородни, честни дела?

Що добро нещо ази прибавих

в общата скудост, лен и мъгла?

Фърлих ли семе за жътва плодна

в почвата млада, дето минах?

Мисъл пуснах ли там благородна?

Светло и вечно що завещах?

Как си послужих с дарът господен?

Почетох ли го с достоен труд?…

Тъжно аз гледам пътя изходен,

сърце ми свива нъравствен студ…

Безумно ази изхарчих сили,

на вятър фърлях, нахалост сях,

не пестих младий жар в мойте жили,

запас духовен лудо пилях.

В страсти метежни, в борби несвесни

що чудо чувства пръснах, слепец!

Пръсках всеместно цветя чудесни,

но красен, вечен свих ли венец?

Не цених доста мойто призванье,

ни в душа тайний пламък свещен;

аз пях, но рядко гордо съзнанье

за дълг високи сгрева ме мен.

И мойте песни тъй отлетяха…

Много ли отклик има от тях?

Случайно скудни зърна паднаха

в ровката нива, аз дето пях…

Как много пръснах — и посях малко —

от толкоз сили, младост, живот!

О син разсипник, прахосал жалко

в безумни оргий безцен имот!

Майко жална, мъченице клета,

откъде се взе у тебе сила

да изтърпиш таз съдба проклета,

да пренесеш толкова теглила?

Какви горки ти не пи отрови!

Каква скръб те, майко, не нагази!

Окол теб изникнаха гробове

и всяк — къс от твойто сърце пази!

Не чух клетва грешна да изпъшка

твойта душа чиста, кат светиня,

не чух злоба — се тъй кротка, мъжка,

се таз славна майка героиня!

* * *

Не можах щастлива да те стора,

не можа крило ми да те спази.

Сам аз падах, ти знайш, и подпора

в твойта пак любов намирах ази.

И как чудно твойта дума нежна

дигаше ми силите сломени!

Ти, сама разбита, безнадежна —

дух и бодрост даваше на мене.

Неведнъж дължа ти аз живота —

колко пъти в мен ти възроди го!

Ах, но твоят… твоят бе голгота:

вечен траур него затъмни го!

* * *

И сега, из мрака безизходен,

пак простирам къмто теб ръцете;

твоят образ тъжен, благороден

и тук, във чужбината, ми свети.

Той един, о майко, днес крепи ме,

той един във мойта нощ не гасне

и венеца му трънлив мири ме

с бурите на тоз живот ужасни.

О бедно сърце, пак се вълнуваш,

пак се безумно в гърди ми тръшкаш,

примреш минутно — и забеснуваш,

и пейш пияно, и болно пъшкаш.

О сърце мое, сърце несвястно,

кога ще имаш отдих надежден?

Смутове вечни люшкат те бясно,

няма за тебе час безметежен?

Най-слабий удар болки в теб буди,

най-ситна искра в пожар те туря,

ту спомен горки, ту скърби луди —

се ще в теб има някоя буря.

И ти пак жадно пийш мъки нови

и сладко, сладко гориш, копнееш —

стига, че нещо те мъчи, рови,

стига, че страдаш и — че живееш!

Не сили се на изповед тежка,

не откривай свойта тайна жална,

твойте сълзи казват я без грешка:

ти си жертва на съдба печална.

И теб рано измени живота,

скръб забули твойто чело ясно,

ти, йощ млада, влачиш веч хомота

тежкия на битие нещастно.

И ти мълчиш! Ти си длъжна, бедна,

да си мяташ на скръбта покривка,

да излазаш пред тълпата ледна

с ад в душата — на лице с усмивка.

Само аз ги зная какво значат

тез усмивки, като мраз студени,

тия влажни очи, що не плачат,

тез въздишки по лице разлени…

Горчив е животът, когато си сам,

когато светът се от тебе чуждее,

когато в душа ти небесният плам,

кат ламба без масло, печално мъждее;

когато във цял свят открита душа

не можеш да найдеш — ти свойта да кажеш,

усещаш измяна и виждаш лъжа,

там, дето горещо участие тражиш.

Как мъчно тогаз се живей на света!

Отчаянье мрачно във теб се пробужда,

ти чувствуваш страшна навред теснота

и цяла вселена за тебе е чужда.

Не знайш към кого ти ръка да простреш,

кому ти да вярваш, къде да се плачеш,

нито де да идеш и де да се спреш —

помазан, отруден от твара, що влачиш.

Макар ти да бъдеш и бодър, и як,

и с горда привичка да криеш тегло си,

но има минути, в които челяк

неволно утеха, съчувствие проси.

Тогава сърцето ожида, копней

и доста е, мислиш, в туй пагубно време

една заря светла, за да те съгрей,

една топла дума пак да те поднеме.

Но няма! И страдаш… и стенеш без глас,

и гълташ сълзи си, готови да бликнат —

от страх да не би, ах, наокол тогаз

язвителен присмех те йощ да подигнат.

Царю, почиваш ти във тоя гроб отдавна

и тоя хладен мрамор пази ти прахът;

но твойто светло име, памет славна

изпълнюват светът.

Загина ти, кога живот на нази даде

и в тоз жестоки, безсърдечни век

ти пръв дело велико и божествено създаде:

строши оковите на роба-человек.

„Гряди вон. Лазаре!“ — ти викна към умрелий

и ний възкръснахме при твоя сладък зов,

народите се удивиха — невидели

подир Христа такова чудо и любов,

и ний, царю — на таз любов създанье, —

ний с друго чудо смаяхме светът:

осмяхме твоето благодеянье

и в нашите сърца за тебе няма кът.

Презряхме твойта воля и завет свещени,

оклеветихме твоя царски идеал,

скъсахме родни връзки с порой кръв скрепени,

след бомбата — и ний убихме те без жал!

Мислил ли си, царю, че щяло тъй да стане —

когато с кръст в ръка на руския народ

показа ти великото призванье —

за младший брат да жертвува живот?

Каква любов велика и безмерна!

Какви свети мечти тогаз си ти таил!

Мислил ли си, царю, за тая жътва черна?

Мислил ли си — и кой го бе мислил?

Прости, прости, о сянко вечна — на колене

тук моля се пред гроба твой!

Шумът от нашто грозно умопомраченье

смути свещений ти покой!

Прости, прости, от твойто жилище безбрежно

за моя клет народ простирам аз ръце,

за милост моля аз към твойто нежно,

вселюбяще и всепрощаваще сърце!

Прости ни ти жестоката измяна —

бъди ни и в небето пак добър отец —

във името на толкоз света кръв проляна,

във името на мъченишкий ти венец!

Недей изрича съд, ни клетва люта

(гласът на праведните чува бог),

корабът ни из бурите се лута,

не види бряг из тоя мрак жесток.

Но тя ще блесне, истината, яркозрачна,

в нощта на нашето съзнанье и сърца,

но дотогаз, о сянко мрачна,

моли се там за твоите деца!

Война позорна, война проклета!

(О боже, всяка война такваз е!) —

рано ти наште мирни полета

с гроби насея, с кърви накваси.

Омразна ми си с твоята слава,

с кървавий празник, що завеща ни;

радост на други нек тя внушава —

в мен буди болки, негодуванье.

Помня аз живо време нещастно,

кога ти пламна с фурий си бледи

и зверски страсти раздуха бясно

и два народа трепетни сведе —

не на труд общи, на пир домашен,

а на сеч кървав, на смърт, проклятья!

Брат на брат гневно дигна меч страшен,

вместо да падне нему в обятья.

* * *

Сливнице, ти си гроб, кой погълна

хиляди сили, надежди, вери…

Враждата само там не потъна:

тя дебне злобно, за мъст трепери.

Сливнице славна, кому требва ти

с твоята слава, ужаси, лаври?

Кой два народа при теб изпрати?

Кой се безбожно над тях погаври?

…………………………………………………

Теб те подготви зъл гений адски,

та с твойте венци, срамове, гроби

вечно да будиш във души братски

радости зверски и зверски злоби.

* * *

И мойта муза възпя таз слава!

И сви на гроба венец кръвнишки!

И сля гласа си в шумната врява,

заглуши в гърди честни въздишки.

И не каза тя думи високи

за любов, прошка и примиренье,

и не навлече траур дълбоки

посред народний триумф пиени.

И в песента й звучеше ярост —

от тьмний вихър и тя обзета —

господи, ти ще простиш, от жалост,

човека слаби, но не поета!

Чудна нощ приспа земята морна.

Светнаха с брилянти небесата

и зефир прохлада животворна

лейше, сладко шъпнеше с листата.

Ний седяхме мълчешком под свода

тъмен на акацийте зелени,

и ведно с заспалата природа

тънехме във сладко упоенье.

И мечтаехме за щастье вечно,

за нощ? чаровни, дни безбурни…

И души в блаженство безконечно

сливахме ги във мечти лазурни.

И летяхме в други мир тогази,

пълен с наште блянове небесни…

И живота ний оставяхме зад нази

да гърми с талазите си бесни!

Благодаря. Ти внесе нова сила,

ти внесе здраве, радост, благодат

в душата ми. Обикнах тоя свят,

откакто ти, жена вълшебна, мила,

вложи в мен ново чувство — да горя

и да обичам пак. Благодаря.

Живота зле, жестоко ме измами.

Слетя ме рано злоба и печал,

разлюбих всичко, що бях обичал,

напуснах честен труд, зафърлих знаме

и рекох малодушно: нека мря!

Тогаз се ти яви. Благодаря…

Тогаз се ти яви и в твойте очи

приветни, нежни светна за мен май…

Из туй върховно, славно чувство, знай,

вълшебнице, че нов човек изскочи!

Сега съм смел, та ще ли се смиря

пред страшната съдба? Благодаря.

Ти вля в душа ми синий цвят небесни,

сияньето на майската зора,

приветний шум на младата гора

и полский дъх, и славейските песни…

Успях живота тежки да съзря

пак мил и хубав… О, благодаря.

Аз бях отчаян, аз бях озлобен,

аз бях намразил всичко световно,

но ти ме сгря, мила, ангело нежни,

с твоята ласка, слово любовно.

Горещо, дълго аз се упивах

в твойте обятья страстни и жежки

и в любовта си ази забравях

минали мъки — нови по-тежки.

Забравях всичко: ядове, грижи,

под дъх любовен злоба заглъхна,

сдобих криле пак, сърце разбито

под нежни ласки сладко отдъхна.

Отде се взе ти в пътя ми трудни

изгнаник беден с любов да сгрееш,

сладка отрада и примиренье

с живота в него, жено, да влееш?

Помня ги ази онез минути

за мене скъпи, що отлетеха…

И ти сама бе, душо печална,

жадна за обич и за утеха.

И ти жеднейше в душа душа си

да излейш волно и без преструвка,

да срещнеш отклик на стон болезнен,

на сълзи — усмих, на плач — цалувка.

Горка и сладка бе нашта среща

и кат сън кратка нашата радост.

Раздяла бърза разлъчи люто

две сърца, пълни с мъка и сладост.

Прости! Ох, няма да те забравя.

Как се забравят спомени сладки?

Много ли има в тоз живот пусти

таквиз минути чудни, благатки?

Кога отплува, аз я не изпратих.

Кога корабът скри се в бледний кръгозор,

                аз дойдох на брега и дълго, дълго

                        изглеждах морския простор.

        Талазите насам търчаха пенни

и с рев разбиваха ми се отпреж,

                но нищо не разбрах за нея в техний

                        безсмислен и сърдит гърмеж.

        И пак дигнах очи и шушнех тъжно:

„Прости! Прости!“ — вторачен в тайний кръгозор,

                но нито в безконечното пространство

                не улови смутений взор!

        И дълго време на брега стоях йощ

и взирах се напред с измокрено лице,

                като че чаках някой да ми върне

                        назад полвината сърце.

Вейте, хали тъжни, хали есенешки!

Слуша ми се вашта песен меланхолна,

сфащам нещо сродно в стона ви човешки,

чувам някой отклик на душа си болна.

Има нещо гробно в вийнето ви диво,

сякаш плаче сърце кърваво, разбито,

сякаш че това е опело горчиво

на мойте надежди, щастие убито…

Пейте, вихри, вашта песен погребална.

Нека тя говори за гроб, за почивка,

нека ечи се тъй мрачна и печална:

друга по-приветна — счел бих за присмивка.

Малка птичко треперлива,

що уплашена цвъртиш?

Снежна пелена покрива

твоите поляни, виж!

Лоша зима е настала —

тръпне твоето крилце,

вятър вей и мраз, и хала —

падна слабо ти гнездце.

Що те мъчи, птичко мила?

Страх ли, скръб ли или глад?

Ах, неволи и теглила

има и във ваший свят!

„Птичката без труд живее“,

дядо Господ е казал —

и за нея зло беснее!

И за нея има жал!

Буря ревне — гасне слънце,

рухва гняздо — чада мрат!

Падне сняг — и няма зрънце,

ни мушици във студът

ил ястребът, като дебне,

впива в тебе своя клъв,

ил ловецът пък враждебни

сваля те обляна с кръв.

Скръб, беди!… Беди вред, дето

диша клета жива твар!

На земята, във небето

злото влада и е цар!

Вред неволи, злочестии!

Без тях няма миг и кът —

и човеци, и стихии

с мрачна жажда ги множат.

И вселената безкрайна

пълна е с ужасен стон…

Боже, страшна е таз тайна!

Лют е вечний ти закон!

………………………………

Но ти зъзнеш, пиле жалко,

на фъртуната, отвън!

Влез у мене, влез за малко —

имам завет и огън.

Влез ми, пиленце, под свода

и от плен се ти не бой.

Ах, живота без свобода

знам го как е мъчен той.

Отдавна немей той, от света забравен.

Живей той, певецът, но с мъртвий е равен.

Една нощ у него музата тропна̀.

— Кой ме буди в мрака? — каза той в смущенье.

— Ставай, о поете, светло вдъхновенье

аз за тебе нося — девата викна.

— Ох, иди, богиньо, късен час сега е!

Моят дух озлобен сън, отдих желае,

сън, отдих, ти чуйш ли! — вечни като смрът.

Сърцето ми трепка в сънища гробовни,

в него вместо песни съскат змий отровни

и парливи рани пъшкат и горят.

Ил не знайш? Неволи страшни ме сломиха

и рано измами горчиви затриха

вярата ми в всичко, що възпях, любих.

Видях, че мечтите мечти се остаят,

че на злото земно далеко е краят,

и ази сърдито лирата разбих.

Неведнъж чело ми сред буря клюмна,

не с една надежда света и безумна

простих се навеки и почти без жал…

Тежък бе животът и всяк удар нови,

що падна въз мене — един гроб изрови

за някой сън златен, призрак умилял.

Видях силна младост без време строшена

в усилья безплодни, видях преломена

мойта горда воля от страшний живот.

С много вече кривди мълком помирих се

и сторих това аз, и не възмутих се —

стискан на теглата в зверския хомот.

Видях как грохнаха моите кумири —

и как злото светско без жалост изтири

всякой култ и вяра из мойта душа;

видях в кал светите мои идеали,

знамената честни — оплюти парцали,

с които търгува мръсната лъжа.

Видях я аз нея в царска багреница,

честността в окови, правдата — в тъмница,

видях аз на злото стихийната мощ,

видях му и наглий триумф, тържеството,

изгубих аз вяра в бога и в доброто

и наста в душа ми безконечна нощ.

И сега, о музо, без олтар живея…

Любовта една би… Уви, и от нея

раните ще нося, дор бъда човек.

Из чашата й сладка пих със всичка сила,

но с капката нектар — море от горчила

изпих и отровен останах навек.

За какво да пея? Де извор за песен?

В душата ми само уломки и плесен,

и тиня от бури, и отчаян мрак…

Искра светла божа тамо не прониква

и тя на доброто веч се не откликва,

и дори да плаче тя забрави как!

Де извор за песни? В природата дивна?

Тя ми стои чужда, като гроб противна

с вечната си хубост и нетлен покой.

Едно само чувство в душата ми свети,

цъфти и вирее, като майско цвете:

злобата — изчадье на мъки безброй.

Злобата, о музо, пъклената сила,

що всичко човешко в мен е угасила,

змия, що ме гложди и ми дава мощ…

Кажи ми, анчарът ражда ли мед пресен,

отровата — нектар, а злъчката песен?

Остави ме, музо! Бягай! Лека нощ!

* * *

Музата фърчеше в пространствата звездни.

Един ангел, жител на висшите бездни,

срещн? я. „Що плачеш? Отде таз тъга?“ —

попита я трогнат, кат видя сълзите,

на девата кротка че блещят в очите.

„От един покойник връщам се сега!“

Днеска излязох вън на полето.

Пак се засмяла бедната есен,

пак е лазурно, светло небето —

само въздуха — без птича песен,

само дървята — голи, без шума,

а в треви няма миличко цвете;

едното слънце, като за глума,

с пролетна сладост над земя свети.

Па й говори: „Виж, аз те грея

с мойте най-нежни лучи небесни,

сила и младост щедро ти лея…

Де твойте рози? Де твойте песни?“

— Ох, цветя, песни (шъпне тя тамо),

не ми се мислят — веч иде зима…

Топличко искам, топличко само,

по-длъжко време, слънце, топли ме!

Да бях искал аз всичко да изкажа —

що чувствувам, що мисля, що страдая,

да бих можал аз смело да покажа

на хладний свят туй, що в сърце си тая —

терзанията, язвите дълбоки,

враждите, жаждите неутолени,

болежът от съмнения жестоки

и мъките до днес неподелени;

и всичко, що в душа ми скрито глъхне,

и всичко, що в гърди е накипяло —

то мойто сърце щеше си отдъхне —

едно сърце поне го би разбрало.

Напразно. Песните са неспособни

да предадат затиснатата буря…

Та па и храброст нямам тайни гробни

на смешен показ пред света да туря.

Като скъпец златото си, аз рия,

ревнив, скръбта си в бездна непристъпна…

А как желал бих всичко да разкрия,

на братски гърди всичко да пришъпна!

Да си поплача, да си потъгувам

без страх от присмех, злобен съд човешки,

любовни имена да споменувам

с благословии… и със клетви жежки;

да кажа как злочест живота влача,

изневерен от всичко във борбите,

кат майка жална тихо да поплача

над толкоз гробове в душа ми скрити,

та тежък твар от мен да се поснеме,

та да олекне на гърди ми страдни

и бар едно сърце тъга ми да приеме,

преди да я вверя на гроба хладни.