Нина Божидарова
Някъде на север, някъде на юг

A mes amours или nazdarov’e

Всеки ден свещеници изследват Дхарма

и безкрай разпяват тези сложни сутри.

Ала нужно е преди това да се научат

да четат любовните писма.

Ти стоиш, слаб и изнежен, и аз презирам себе си. Защо, защо на пътя ми не се изпречи рицар в доспехи, на бял кон, може и черен всъщност. Смел и силен, който да не се страхува да предложи едно кръгче с коня, само едно кръгче… когато тръгна за Солун, ще взема колата… той би могъл да не се притеснява, няма да яздя след него чак до там…

 

 

Но не, уви, срещнах теб, блед и слаб, европеец…

 

 

Той трябваше да замине. Да се качи на самолет, да прелети над града, в който тя живееше и да продължи на изток, докато след много безкрайни дни не стигне до снежните степи, където хората препускаха, с кожени калпаци на главите, даваха си сигнали с изстрели и готвеха месо на огън. И ето, той щеше да се върне в ежедневния си живот, да охранява уюта до огнището, а в мигове на опасност, като всички мъже там, щеше да стреля през прозореца. В суматохата преди заминаването, щеше да забрави ключа от сърцето й в купа ужасно нужни книги, които по никакъв начин не влизаха в багажа. Но тя си пазеше дубликат. Всичко това всъщност бяха все копия, а къде ли бе изчезнал оригиналът, този въпрос тя никога не се бе сетила да си зададе. И тогава отново щеше да настъпи свободата. Свободата изглеждаше тиха и спокойна.

 

 

Сутрешен джогинг с дете на колело, с куче, оплитащо се в собствената си каишка и с бебето на съседката в специална количка, за да я буташ, докато тичаш. Следваше шумен обяд с куп мръсни чинии, които оставаха струпани в умивалника, за да може тя да ги мие, тананикайки, вечерта, когато най-сетне са се изкатерили на петия етаж след уморителната разходка в парка, срещата с приятелите и техните невъзпитани деца, по пет кръга на въртележката за всеки и дълъг разговор за детските зимни обувки с подметки от суров каучук.

 

 

Така от много години насам изглеждаше свободата. Свободата имаше график и се състоеше в бързане. И в спокойни кротки развлечения, които подготвяха за ритъма на почтената възраст, за коси, спретнато оцветени в синкава белота и скромна, но достатъчна пенсия.

 

 

И в цялото това щастие се втурна образът на мъжа от степите, даже не той самият, случаен и кратковременен познат, а именно образът му, в чийто абстрактен контур се сливаха куп забравени лица.

 

 

Да, той трябваше да замине, нейната скрита любов, скрита от самата нея преди всичко, но и от останалите, разбира се…

 

 

„Ако искаш да се върна…“, написа й, а един смел пощенски гълъб донесе писмото, загърнато в станиол, за да не го навали дъжда и да не му размаже мастилото.

 

 

Та:

„Ако искаш да се върна, не бива да мислиш че съм умрял.

Спри да мислиш, че съм мъртъв“.

 

 

Как трябваше да изглежда животът после, тя не можеше да разбере. Може би като преди. Или като след.

 

 

Степите бяха покрити с вечен сняг и техният ритъм имаше собствените си размити правила, жестоки и романтични едновременно. Но степите бяха далече. И единствената връзка с тях оставеше непроницаемо черният екран на компютъра, зад който по неведоми канали вееше степният вятър. Понякога черната завеса се приповдигаше, и оттам полъхваше мирис на сняг, на барут и на необработена кожа. Всъщност степта бе достижима за тези, които достатъчно силно я пожелаеха. И отчаян, готов на всичко самолет всяка седмица откарваше натам организирани групи ловци на нови усещания, златотърсачи и презрели богати вдовици.

 

 

Степта не я освобождаваше от магнитното си привличане. Степта я следваше в сутрешните джогинги със загадъчната сянка на екрана, който предаваше пряко конски тропот и ударите на подкови в лед. Изкушението бе твърде голямо, за да може да му се устои, особено когато съзнанието за приближаващите сини коси и екипи за тенис с поли до под коляното се втурваше в съня й всяка сутрин в безумно ранния час преди изгрев слънце.

Черният екран внезапно започна да предава революция, може би това бе шега, може би годишнина, а може би реалност. Тук, където всичко миришеше на дезодорант без спирт, а сутрин миеха улицата със сапун, без да пестят водата, никой не разбираше какво става в степта. Правеха прогнози и анализи, пишеха книги за степта, започващи с фрази от типа „Там винаги много се яде. И по цял ден се пие чай“

 

 

Степта всъщност беше любовта й, или любовта й беше като степ. Любовта имаше приглушения мек ритъм на компютърна клавиатура, а как изглеждаше всичко това там, на края, в нечий друг екран, в нечий друг въздух, където мирише на барут и революцията е реалност, а не тема за дисертация… кой знае.

 

 

Вечер огънят приятно шуми в камината, гостите пият вино от високи чаши, говорят за демокрацията, и възможна ли е тя в степта, в онази, истинската, която е накрая на света, а някъде между последните прешлени на гръбначния стълб пулсира черният екран, в който може би вече са пристигнали думи, и искат да бъдат прочетени, думите които тя чака дни и нощи, часове, минути, думите които се бавят, защото степите са далече, защото вестоносците умират, тичайки по маратонските дистанции, или барутеният дим е прекалено гъст. Думите се бавят. Те имат свой независим ритъм, независим от нейния, по-спокоен, по-равномерен или просто по-бавен. По-скучен, по-трезв, по-обикновен, ритъм, чиито твърде мудни темпове разстройват ежедневието й, убиват го с очакване и напрежение, с отчаяние и болки в диафрагмата. И тези думи, думите на компютъра, пълнят деня, пълнят нощта, стават по-реални от огромния паркинг пред супермаркета, от новите саксии, ужасно тежки, от посадената в тях марихуана.

 

 

А има ли изобщо нещо отзад, зад черното стъкло на екрана, има ли някой там? Ку-ку!

 

 

Тишина, компютърът мълчи, и млада китайка намига съзаклятнически от реклама на сайт, забранен за малолетни.

 

 

Напиши ми!

 

 

Компютърът е пълен с тайни, с програми, с вируси и с шпионаж. И сега в него се оказва и твоята тайна. Частица от паяжината. Абелар и неговите писма, неговата любов, а обичал ли е наистина или просто му е било скучно… да живее толкова отдавна, да пише на ръка и да няма компютър. Векове тайна кореспонденция, тайна от всички, от самия адресат дори. И от подателя също…

 

 

… има ли значение на какъв език пишеш, има ли значение какво пишеш, има ли значение пишеш ли…

 

 

Сбогом, довиждане, до нови срещи, не мога да пиша повече, нямам сили, нямам думи да чакам, нямам време да се вслушвам. И твоята революция не ме интересува, синът ми иска да играе футбол, ето я революцията, разрушението на системата, на моята система, на моите амбиции за нечие чуждо бъдеще…

 

 

Довиждане, винаги ще си спомням за теб.

 

 

Хиляди хора пишат, на всички езици, за да хвърлят душата си в компютъра, да удавят мъката и самотата, да забравят ненаписаните думи, и неполучените никога писма. Защото има мрежи под Айфеловата кула, за да не можеш да скочиш, а колко ти се иска… повече отколкото да скочиш в Коринтския провлак. Там може, скачай. Но е страшно. Тогава се завържи, ето ти ластици по един за всеки крак. Така не искам. Пиша писмо. Здравей, обичам те. Адресът не съществува. Нищо, писмото се връща, пазя го, за да го пратя другиму, друг път, на друг адрес, или не, всъщност… винаги мога да го напиша наново. На друг език, с други думи, с друг глас, за друг, по-чужд, по-смътен.

 

 

Моите мазонаклонности. Да пиеш и плачеш — заложено ми е в генетичния фонд. Да страдаш. С болка и упоение.

 

 

Ще се осмелиш ли? Да ми поискаш всичко, даже ако вече ти е обещано…

 

 

Липсваш ми.

Вече нищо не усещам, не знам какво правиш, за какво мислиш, пътуваш ли, чакаш ли, дишаш ли.

 

 

Пустотата ме прободе, прониза… ами ако си умрял?

Ако си пропаднал в чаровните мрежи на местната лъвица… или на онази, която командва в степите…

Не знам кое ме ужасява повече…

 

 

Щастлива съм, че си спомни за мен. Даже само в една дума. Сърцераздирателна като цял латиноамерикански сериал. Много по-добре от нищо. Фраза, заради която всичко ти обещах.

 

 

Ще ми пишеш ли пак? Сега, когато нямам повече какво да обещая?

 

 

Прегръщам те и те мисля.

Може би, защото те губя. Не знам какво ти се случва, не знам съществуваш ли още. Съществуваш ли вече.

Спомняш ли си за мене понякога.

Всеки знак на живот, всеки знак от спомен… е като едно парче щастие.

 

 

Как се казва „обичам те“ на твоя език?

Може да се каже така, а може и ето така, може и да се покаже.

Не, все пак, как казваш „обичам те“, когато искаш да кажеш „обичам те“?… Всъщност, ние никога не казваме това.

Така си и знаех.

Извини ме, ако не ти отговарям. Значи, че мисля, или че не разбирам. Извини ме, ако не ти отговарям.

Не мога. Не искам, няма. Ти си фантом, и ми трябват знаците на твоето присъствие. Знаците на твоя призрачен живот зад екраните на паметта ми.

 

 

В моя език също има думи, които не съществуват. И аз понякога се сещам за тях. Спомням си моя език, моите планини и хората, които живеят в тях. Те имат кози и пушки, с които ги пазят, обичат бързо и натрапчиво, а после пият и пеят и ти трябва да плачеш, защото е твърде непоносимо, и цигулките режат душата ти както се реже козе кисело мляко. От там е трудно да се замине, трудно е да се прекоси планината, без да те прострелят, мислейки, че искаш да вземеш нещо, което не ти принадлежи. Трудно е да се стигне до самолета, трудно е да се качиш в него. И на самолета му е трудно да лети. В онези планини притеглянето е по-силно, въпреки че местните хора летят на парапланер, ако са достатъчно богати, за да има кой друг да им пази козите. Трудно е да се забрави тази музика и тези планини. Носиш си дискове и снимки, но не е същото, не е същото, когато превеждаш „никога“ и „винаги“ на чужди езици. Прекалено честата употреба на „никога“ и „винаги“ издава произхода ти повече от специфичния акцент и р-то: твърдо и хитро като монголското на очите ти.

Кой от нас двамата е чужденец? Кой е по-чужд и по-непознат? Защо трябва винаги да съм аз?

Забрави ме, отивам си.

Именно, тук е разликата. Славянинът ще напише „липсваш ми“ дори и да не му пука за теб. Просто докато пише, той е творец. Поет. Пушкин. Или Тургенев. Защо не. А французинът ще ти напише „с уважение“. Фактът, че е започнал да ти пише, вече е знак на чувство, на „липсваш ми“. Мистерията на френската душа.

Кой от нас двамата е чужденец? Кой е по-чужд и по-непознат? Защо трябва винаги да съм аз? Забрави ме, отивам си.

Best. Или по скоро: Miss you. Или даже и това е прекалено…

Може да се каже също — I’ll be writing to you soon.

А на френски: „Моля ви да приемете най искрени почитания“

Вместо да кажеш — Липсваш ми.

Няма среда. Или едното — драматически славянско. Или другото — уважение и нищо повече.

Малко ли е?

А паралелно с всичко това животът продължава. Без даже да забелязва. Всъщност за какво става дума?

За нетърпение или натъртване, за улица без изход, само с вход…

 

 

Трябва да умеем да спрем нещата, когато започнат да се развиват по правата. Правата крие монотоннност. Ето го противоречието: простото удоволствие между монотонност и магнетизъм. Монотонността на удоволствието е клопката.

Всъщност, това е най-рафинираният конформизъм.

 

 

Всичко е прекалено еднакво, уморително еднакво, и под диафрагмата почти не трепва, никога и от нищо. Може би само когато синът ти носи плюшеното коте, за да поспиш малко и ти с него.

И ми трепва под диафрагмата, и ми призлява от щастие и радост, и изненада. Това е щастието. Кратко и парещо.

Всеки ден, всеки миг, хайка за щастие.

Пак закъсняхме за училище.

 

 

Може би и мъж се раждаш.

Един мъж повече на тази земя.

 

 

Обичай ме.

 

 

Чао, белла миа…

Значи ли нещо това за тебе?

А за мен… пробождане. Спомен. Опарване. Само на върха на езика. Да, помня те. Мразя те. Къде си? В степта с богатите вдовици. С русите отчаяни славянки, в чиято любов всеки се дави. Рано или късно.

Мразя те, защото те чакам. Всеки миг, всяка нощ. През деня също, но по-малко, нямам време заета съм, правя кариера, гледам дете, имам семейство.

Върни се…

Животът ми е само това белла миа, което, знам, не значи нищо. Което може би са го получили още много, много други някъде в други градове, под нажежени ламаринени покриви на средиземноморски мансарди, а може би и в този град, студен и надменен като забравен от вчера чай… може би даже на нашата улица. Още някой получава същото писмо… думите значат ли нещо, ще ги пазим, ще ги пестим, ще ги изпращаме, по няколко пъти, вечно, винаги, едни и същи. Отново и отново, чао белла миа…

 

 

Дезертьор. Страхливец.

 

 

Всъщност, просто мъж. Случайно срещнат. На курс по автотренинг и самоусъвършенстване. Мъж, облепен от жени.

О, Боже!

 

 

Не ме забравяй. Върни се. Чакам те.

Тук, или другаде. Сега и преди. Винаги и никога.

Целуни ме!

Той бе затрупан от жени, купища жени — жени млади и нетолкова, красиви или само по своему интересни, блестящи или скромни, перверзни, искрени, добри, истерички… всякакви, наистина всякакви. Но винаги фатални, пагубни и изпепеляващо неотразими… омагьосващи го с поглед, или даже с жест, припряно дръпване от цигара, втъкната в изящно цигаре, механично завъртане на пръстен, отразил светлината на свещите, разсеяно разкопчаване на жартиер, нервно натискане на амбреаж с рязко сменяне от четвърта на втора…

Боже!

Да, всичко това бе в мисълта му, в плавното реене в прозрачната мараня, напълнила прашната му стая, в мечтанията край камината. В чашата вино, която следваше след бутилката уиски, в сънищата, кратки и болезнени, накъсани като проядени от молци тъка̀ни покривала, някъде в зората на века… а истината… но кой се интересува от истината… изобщо за какво става дума, реалноста му служеше само за отправна точка, за рехаво дъно, в което да захвърли ръждясалата котва на своята самотна лудост.

 

 

От своята задимена квартира той излизаше понякога, блуждаеше сам по улиците, когато го болеше главата от много книги, всичките напълнени с образи, образи на красиви и фатални жени, на самотни мъже, до един неразбрани и несправедливо отхвърлени, а в крайна сметка всички те, и мъжете, и жените, бяха винаги жертви, но на какво… на страстите, на случайностите, на любовта или омразата, или просто на Града, толкова отчужден и мръсен?

Градът наистина бе твърде суров, под прозаичните му подметки се разплискваше рядка кал, жени с ужасни дрехи тичаха към смрадни автобуси, вулгарно се кискаха по спирките и говореха страшни думи… и те бях жертви разбира се, но на нещо друго, на какво той не искаше да мисли.

Друго го интересуваше, друго… къде, къде са онези, онези, с цигаретата и жартиерите, с пръстените, с жестовете, с диалога, о да, да не забравяме диалога… като от филмите, снимани на лента, от сър Орсън Уелс примерно… Къде са тези жени… И той се прибираще като наранено животно, което за пореден път се връща гладно, самотно и с възпалени рани…

Навън всеки поглед го раняваше, а за репликите да не говорим, „к’во зяпаш, бе дебил“, чуваше понякога зад себе си груб глас и гадно пошло хилене съпрвождаше отчаяния му възпален поглед…

И той тичаше, тичаше, тичаше да се прибере далеч, далеч от тях, в мъглата на задимената си стая, сред алкохолните пари, книгите, в своя постоянен транс, по-жив от мерзката действителност зад почти непрозрачния от мръсотия прозорец… та кой ще мие сега прозорци… дойде веднъж Пепа, която чистеше у братовчед му, изпъната като струна, енергична, с бързи уверени движения, черна коса до кръста и куп звънящи златни гривни по тънките китки. Пепа не успя да стигне до миенето на прозорците, защото му зашлеви звънка плесница, не взе парите и си тръгна тряскайки вратата, даже си забрави в банята много еротичните гумени ръкавици в порочно лилав цвят. После братовчед му се обади да вдигне скандал, защото Пепа ги напуснала, сега къде ще намерят съвестна помощничка, толкова били свикнали с нея, как можел, да ги излага пред жената, три деца има, познават се от седем години… толкова ли нямало други жени около него… и да, той се замисли… естествено, други жени, но какви…

Той само я беше хванал за тънката китка, Пепа — искаше да звъннат гривните й близо до ухото му, да преживее Маларме и неговата „Кармен“ отново, както някога в детството си, когато го чете за пръв път, докато учеше френски… но вместо това звънна рязката твърда длан на Пепа по бузата му… безобразие, каза рязко тя. Той само я беше попитал шепнешком иска ли да правят любов сега, тук, веднага, заради нея той ще смени чаршафите…

 

 

Хм.

 

 

Баровете бяха пълни. Жените се кискаха там, пошло, с ужасни червила по безформени устни, с огромни деколтета от които преливаще жълтовата плът.

Когато се взираше отблизо, струваще му се, че под макиажа, под прическите, под дрехите, взети назаем от улица „Сен Дени“, за краткото време на безвкусен карнавал… под всичко това ще се окажат безформени пъпчиви пубертетки, преяли мазни картофки в макдоналдс. Боже, казваше си той и мислено се прекръстваше, бързо изпиваше уискито си на бара, без да чака ледът да се разтопи и отиваще в следващия.

 

 

Веднъж, случайно, се оказа пред някаква врата, която никога по-рано не бе забелязвал, а вътре имаше красиви хора, въздухът бе прозрачен, музиката тиха, хората почти безшумно разговаряха, никой не го поглеждаше. Той остана да наблюдава света наоколо и му ставаше все по-спокойно, все по-уютно.

Постепенно мястото се оживи, някакъв черен мъж свиреше на саксофон, красиво русо момиче пя, хората ръкопляскаха, вечерта минаваше неусетно, елегантни силуети сновяха около него, може би танцуваха…

Той приказва на френски със саксофониста, на руски с певицата и на английски с бармана. Животът му стори… като в книгите, с толкова открити възможности… Късно същата вечер забеляза красива жена до себе си, о, колко красива, колко съвършена, да ти спре дъхът… като току-що излязла от някоя книга… изтупала праха от косата си, опънала гънките на роклята… „Ако искаш си дръпни“, каза му жената и докато разбере какво става, тя вече му бе тикнала цигарето си, вероятно от кост, между устните, сладникава миризма на сено го залюля и проникна в тялото му, той погледна жената с учудване, „малко силен го навих, но нищо“, каза тя и смехът й бе като перли, падащи от високо… Започна да вижда времето отчетливо, минутата се точеше дълго, изтъкана от многозначителни жестове, а той успяваше да ги разгледа, да живее в тях, да се гмурне и да излезе отново, всичко се случваще по един красив и много плавен начин, усети фините хладни пръсти на жената леко да се плъзгат по небръснатото му от няколко дни лице, тя му говореше, а сладката миризма на сено го олюляваше и постепенно до съзананието му достигаха думите й: „у нас или у вас“… след няколко музикални фрази на заспиващия саксофон той осъзна смисъла им, и каза „да тръгваме“… и те се изкачваха, изкачваха, изкачваха и бяха заедно по безкрайните стъпала, талията й бе тънка, ханшът стегнат, нейният ритъм бе неговият…

Най-сетне излязоха на улицата, тя изпусна ключовете и той ги взимаше дълго, дълго, стори му се, че ще настъпи утрото, докато той вдигне тези ключове от мръсните павета под краката си, но не, то не настъпи. Третата кола, на която ги опита, се оказа подходящата и те седнаха в нея, и тя караше уверено и плавно, а той колебливо й показваше пътя.

Тя озари с красотата си прашната му стая, нещата падаха от нея и като лъчи северно сияние прерязваха димната завеса на мрака, тук цигаре от кост, там пръстен, колие, диадема, рокля, обувки. Първо едната, а после втората, копчетата на жартиерите проблясвяха и те със свой собствен живот, чорапите, и накрая тя самата, толкова изящна, че той затвори очи, не можеше да понесе тази красота, това мълчание, този транс със сламен вкус.

Жената се долепи до него и мирисът й бе болезнено прекрасен, той проникваше в дробовете му, както бе проникнал и сладкият дъх на цигарата й, прерязваше го в диафрагмата, избистряше мозъка му, и той усещаше вибрациите на вселената, през този аромат и през тази жена. Жената искаше да правят любов. А той не знаеше как. Просто се раждаше в този момент, в тази прегръдка, в този мирис на слама, на сапун, на пудра може би… раждаше се за първи път, на тази земя, където — сигурен бе, не го чака повече нищо добро, нищо хубаво… и изведнъж целият ужас на бъдещото му битие се стовари върху него и го премаза, той грубо отблъсна жената от себе си, тя все още нежно се усмихваше. Той замахна, тя се изсмя, и тогава… о, тогава, ураган от думи се надигна в душата му, ураган от обиди, от подтиснати сълзи и забравени рани… жената мълчеше и страх постепенно се промъкна в очите й с широко разтворени зеници. Тя продължи да мълчи, но го чуваше, той знаеше, че го чува, тя трябваше да чуе всеки стон на парализирана му душа, но вместо това тя събра вещите си, погледна го бързо и само сви рамене преди вратата да се затвори с глухо щракване зад слабия й, издължен гръб, в средата на който прешлените напомняха перлена огърлица.

Чуждо куче

Алекс Украинеца се появи внезапно. Просто един ден той се оказа в центъра на нашето малко провинциално градче. Дойде неясно откъде, но съдейки по името му, от Украйна. Колкото и невероятно да звучеше това. Да, от градчето хората само заминаваха. Никой никога не пристигаше. Заминаваха обикновено за далечни западни страни. Понякога даже за Австралия. Заминаваха на юг. И дори на изток. Заминаваха за по-големите градове, или за столицата. Но никой, абсолютно никой не пристигаше. Много рядко хора се връщаше. Много рядко наистина.

Още първата вечер Алекс започна работа като охранител на единствения нощен бар, свежобоядисан като кожата на зебра.

Всички отидоха в бара да видят човека, пристигнал в нашия град. Той си бе сложил снежнобяла риза, която подчертаваше великанския му силует. И не обръщаше внимание на нашето любопитство. Стоеше на вратата. Вършеше си работата.

 

 

Аз живееех в един чужд, просторен и пуст апартамент… не мой, там трябваше да правя ремонт…

При мен дойде приятелят ми, който чакаще инструкции от майка си от Калифорния, за тапетите, банята и други подробности — затова ремонтът все не почваше — и ми каза:

— Виж, там в бившия кабинет, ще поживее малко Алекс Украинеца. Докато се устрои.

Аз кимнах. Беше ми абсолютно все едно, място имаше предостатъчно.

Късно същата вечер към мен се приближи Алекс. Сред всеобщото бурно веселие на петъчната нощ той бе единственият сериозен, леко даже тъжен, или може така да ми се е сторило в мрака на уморения вече бар.

— Слушай, имам едно куче. То е вече в кабинета, Много добро, но трябва да се приберем с тебе заедно, иначе няма да те пусне да влезеш… така е научено, истинско куче.

Каза с неприкрита гордост в гласа си, както разни досадни жени се гордеят с децата. Украинеца говореше на руски, но аз всичко разбирах, улеснен от известното количество алкохол, което плуваше, предполагам с удоволствие, в кръвта ми.

— Ок — казах лаконично.

Алекс кимна и отиде да помага на барманите.

Случи се така обаче, че нощта, звездна, топла, лятна нощ, ме завъртя в своя кръговрат и ме заведе съвсем другаде, изменяйки плановете ни с новия ми съсед да се приберем заедно, за да се запозная с кучето. Случиха се много неща тогава, всичко се променяше твърде бързо в живота ми, а аз се стараех да забравям старото, за да има повече място за ново.

Когато след неясно колко време, дни и нощи, се оказах на прага на апартамента си, вътре стоеше кучето и се взираше съсредоточено в мен. Голямо куче. Великанско даже, като великанския си собственик. Хубаво.

— Алекс — извиках.

Но Алекс го нямаше. Само кучето му гледаше изпитателно. Аз не бях спал от доста време, може би една нощ, а може би три… Олюлявах се на прага, виждах вещите си разхвърляни пред мен, но на пътя ми стоеше кучето, и кротко някак си ме разпитваше с поглед.

— О, Боже, не ме гледай така — казах му, — не съм длъжен да ти давам обяснения.

— Здравей — звънко извика зад мен някаква бодра съседка, и стъпките й претичаха надолу.

Малко преди да се струполя на прага се сетих, че е по-добре да изтичам до тоалетната:

— Виж какво, всеки момент ще повърна — казах на кучето истината и минах пред укорителните му тъжни очи. Кучето не отговори, не изръмжа, само отиде и побутна вратата, за да може течението да я тресне.

После усещах как кучето седи недалеч от мен, където аз повръщах прегръщайки тоалетната чиния. Седи и ме гледа. Все едно ми казва: „пийни една Алка Селтцер“.

„Голям специалист си“, казах си на ум, но послушно се запътих към кухнята, където на масата услужливо лежеше кутийка Алка Селтцер. „Сигурно е негова“, помислих и после се улових, че мисля за кучето. „На Алекс“, поправих се.

Когато той се прибра от урок по цигулка — да, оказа се, че Алекс обича музиката, силно се учуди като ни завари нас двамата с кучето да спим прегърнати на пода. Учуди се, видях го в очите му, но великанското му червендалесто лице с нищо не издаде удивлението. Все едно така бе прието у тях, в Украйна.

 

 

Дните се заредиха монотонни, обикновени дни.

 

 

А ние тримата живеехме, все едно никога не сме се разделяли.

Веднъж се събудих, плувнал в лепкавата пот от сънищата-кошмари. Сънувах, че са убили Алекс. И искат да вземат кучето, което аз стискам в прегръдките си като дете. Изтичах да видя в кабинета, Алекс четеше на бледата светлина на нощна лампа, удивено ме погдедна с големи сини очи.

— Кошмари ли имаш? — попита. По интонацията му разбрах, че той знае много по въпроса.

— Не — казах и го погледнах въпросително.

Алекс акуратно сложи пощенска картичка, за да отбележи до къде е стигнал и затвори книгата.

— Ела да пием чай.

Кучето само повдигна глава, за да се разбере къде отиваме.

 

 

Откакто живеех с Алекс и кучето, започнах да пия чай не само когато съм болен. Отивахме в бара често, преди да отворят, сядахме, наливахме си два чая и си приказвахме. Преди Алекс да почне работа. А понякога и след като затвореше.

Но аз пиех и много алкохол в онези времена и полягвах в някое кресло. Алекс си изпиваше чая и после си тръгвахме заедно, към къщи, където ни чакаше кучето.

— Откъде идваш? — попитах веднъж. Сигурно съм бил пиян, по-пиян от обикновено. Та Алекс с целия си вид показваше, че не идва от никъде и никъде не отива. НО все пак. Все пак.

Не отговори. Само видях как стисна челюсти. Както по филмите, когато героят… не, какви филми, той може би просто не ме чу.

Бързо с е прибра в кабинета и затвори вратата. Ние по принцип никога не затваряхме вратите, може би защото повечето ги бях свалил, подготвяйки вечно отлагащия се ремонт… Естествено, аз никога повече не питах Алекс откъде идва.

Нито къде отива. А той май наистина никъде не отиваше. Веднъж го видях да чете обявите в безплатния вестник.

— Работа ли си търсиш? — попитах.

— Не — каза той, — квартира.

— А, да — отговорих. Наистисна трябваше все пак един ден да освободим апратамента.

— Кажи? — погледнах Алекс, усещайки, че той не е свършил да ми говори.

— Виж — каза той, — ако такова… бе, ако случайно… ти ще вземеш кучето, нали…

Аз стоях в средата на кухнята с нелепия стар алуминиев чайник в ръце.

— Нямаш проблеми — отговорих и гласът ми се оказа като на някой непознат, дрезгав и тих.

 

 

Алекс си намери квартира, пренесе се, аз ги изпратих, великанския мъж с великанското куче до техния нов апартамент, с балкон и изглед към планината.

Виждахме се все по-рядко, но винаги с удоволствие пиехме чай, мълчаливо. Някакси нямаше какво да си кажем.

Но все пак, все пак…

Започнах да пътувам, често, но за кратко, прибирах се да спя в отремонтираната, празна квартира. Почти не пиех, не излизах вечер, а и барът се бе променил, други хора ходеха вече там. И Алекс го нямаше на вратата. Стените бяха боядисани в черно, за зебрената кожа напомняше само циферблата на стенния часовник.

 

 

Когато работех там, на бара, много преди да се появи Алекс, си мислех, че този часовник показва вечността, толкова бавно течеше неговото време понякога.

 

 

Една сутрин, минавайки с кафето си по коридора, долових, че някой диша зад вратата.

Отворих. Там стоеше кучето, великанското куче, с раница — специална кучешка раница на гръб. В нея носеше своето спално одеало, нелепия алуминиев чайник на Алекс Украинеца. И кутийка Алка Селтцер.

Непознати влюбени

Малък и скучен град. Мръсен и горещ. Седя на паравана на градинката и си клатя краката. Клат-клат. Досадно, тъпо и лепкаво. Няма интрига, нито интерес, няма и пари. Няма къде да отида, нито какво да правя. Моята майка, всъщност аз вече си нямам никого, но жената, която ми беше майка доскоро, захлопна вратата на дома зад гърба ми и каза, че е завинаги. Зад гърба ми, защото аз излизах, за да не се върна повече. Захлопването беше само детайл. Условност.

Старецът се усмихна. Показа между месестите си устни жълти и големи зъби. Грозни зъби, но те го правеха трогателен. Както и плешивината — откровена, лъскава и обширна. Старецът изплува изведнъж от лепкавото празно пространство пред мен. Празно, ако не се броят мухите и тримата цигани, които тъжно пиеха бира. Тъжните цигани са голяма рядкост. Може би като трогателните старци.

— Искаш ли сладолед?

В тоя град сладолед нямаше. Единственият град на света без сладолед. Това аз знаех много добре.

— Ц — казах аз. Понякога съжалявах, че младея, младея прекалено и никой не ми предлага нищо друго освен сладолед. Искам да кажа не ми предлагат цигара или по едно малко. И даже не ме питат колко е часът. Малките рядко носят часовници. Поне по мое време беше така.

— Нямаш ли приятелки?

— Ц — повторих аз. Всъщност приятелки имах. Те старееха за разлика от мен. И го правеха за пари — не стареенето, а може би и него, ако се замисли човек. Чудя се защо са тия пари (чудя се, защото нямам). Могат да ти ги откраднат. Да ги загубиш или… Да се чукаш, за да ги дадеш. Т.е. обратното — да ги дадеш, за да се чукаш. Смешно нали?

— Как се казваш?

— Ц — отговорих по инерция. После свих рамене. Старецът отново показа масивни жълти зъби. Той може би съвсем не беше старец. Не знам. Сега ми е трудно да определя. Не помня нищо, освен че беше трогателен. Ръцете му също бяха трогателни. Малки и пухкави, те държаха коленете ми. Държаха ги удивено.

— Каква си малка — той искаше да каже още нещо, но само въздъхна.

Старецът дойде право при мене. Всъщност той нямаше при кого другиго да отиде — мухи, тъжни цигани и аз. Избор — не ще и дума. И старецът отнякъде знаеше, че няма да избягам и да кажа, че мама ме чака. Очите на стареца бяха твърде пошло обикновени, за да бъде той магьосник. Дори и да не беше старец, той бе живял достатъчно дълго. Достатъчно дълго, за да знае. Ако е въпрос и аз знаех, въпреки че бях малка. Сигурно и мухите еднодневки също знаеха.

Късите дебелички пръсти на стареца се движеха странно бързо и напомняха кебапчета, по неизвестна причина търкалящи се по наклонена чинийка. Наклонената чинийка беше моята рокля на пеперудки. Рокля с осемнайсет копчета. От момента, когато напуснаха раменете ми ръцете му престанаха да бъдат удивени. Станаха просто сръчни. И бързи и смели също. Въпреки че естествено нямаше нищо страшно. Старецът ме разгледа внимателно и бавно както някои хора оглеждат месото в месарница, за да не им пробутат скрит кокал или повече тлъстина.

— Свали това — той посочи оставащото от облеклото ми. И продължи критично да ме разглежда. Вече в него нямаше нищо трогателно. И даже плешивината му изглеждаше като добре излъскан под на месарница.

Тревата боцкаше и гъделичкаше. Пухкавите ръчички на стареца притискаха силно и без никакво удивление това, което след година-две щях да нарека бюст. Старецът дишаше шумно, сумтеше и лигавеше врата ми. Вратът ми беше мръсен. Аз се чувствах виновна за това. Въпреки че нищо и никога не би могло да ме накара да усетя в себе си истинска вина.

Започвах дяволски да се отегчавам, когато най-сетне, старецът премина към съшината на нещата. Рязко, грубо, вероятно по старчески… но аз не изпитах болка. Както не изпитах и нищо друго. Мислех си, че би трябвало да се самосъжалявам. Явно не знам колкото него. Даже съвсем нищичко не знам. Но то не е нужно. Нещата са едни и същи. Винаги и навсякъде. Със или без сладолед. Старецът би могъл да ме почерпи една боза или да ми купи кифла с мармалад. Но той…

И в това нямаше нищо странно. Беше си в реда на нещата — очевидно.

Тревата под гърба ми се беше сплескала, не боцкаше и не гъделичкаше. Едно усещане по-малко. Небето над мене беше бледо, синьо и сигурно лепкаво на пипане. Като гърба на стареца. Въпреки че той май не беше син. Камъче с много ръбчета ми убиваше.

Старецът започна да хрипти. Сториха ми се почти отчаяни хрипове, които никога не издава човек. Старецът имаше чувство за ритъм и може би това беше единственото му положително качество.

Ритъмът беше правилен и непроменлив. Ритъм 2/4. Съвсем неочаквано от един старец.

По обширната му плешивина се появиха ситни капчици. Много, но не толкова ситни, за да бъдат трогателни.

Старецът ускори рязко и аз престанах да отчитам равноделните 2/4. Аз само затворих очи и го последвах като покорна танцьорка на ръченица. Ръченица по стръмен планински склон, от който се спускаш и пропадаш някъде, където няма нито дъно, нито хоризонт. Или по-скоро ръченицата на Виенското колело — внезапно рязко изчезване надолу до спазми в стомаха.

И след това нагоре. Възход? Подем? Или просто тласък — мощен и елементарен. На чиято основа работи четиритактовият двигател. И двутактовият сигурно също.

С ръце се впивах в пръстта, но естествено го забелязах доста по-късно. Докато дълго се опитвах да изстържа набитата под ноктите ми пръст. Ще да е било чернозем. В тези географски ширини…

Ускорението внезапно свърши и старецът се разля по слабините ми. Виенското колело бавно спираше и бавно в съзнанието ми премина съжаление, че не съм взела повече билетчета.

Ако можеше да обикнеш старец в момента докато той се разлива по слабините ти, аз бих обикнала стареца…

Хрип. Странен и дълбок. И повече нищо. Вятър. Или собственото ми дишане. И трева с корените и пръст в ръцете ми.

Старецът остана неподвижен. Замрял танцьор на ръченица, изчакващ музикантите да започнат отново. Но те се бавеха.

Аз леко отместих главата му и безсъзнателен хладен поглед се допря до лицето ми.

Старецът не дишаше. Старецът не виждаше. И беше повече от сигурно, че той не помни, не мисли и не знае.

Внезапно усетих тежестта му върху себе си. Все едно цялото виенско колело ме беше притиснало. Успях да бутна стареца настрани и той се просна до мен на смачканата трева с тъп и ужасяващ звук.

Трябваше да бягам бързо, бързо от тоя град, където дори нямаше сладолед. Краката ми трепереха и аз не вярвах, че мога да се изправя на тях. Лицето ми бе мокро. Трябва да са били сълзи, защото лигавите целувки на стареца бяха отдава изсъхнали. Отдавна, преди няколко дълги и пусти мигове, в които освен дишането ми нямаше нищо друго.

Предпоследно желание

Животът се разпадна пред очите й. Уж бавно, пък всъщност… Никола хем беще тук, хем в общи линии го нямаше… предимно го нямаше, нямаше го, когато наистина й трябваше, когато я болеше сърцето, когато душата й бе омачкана като хартиена кукла, уж била красива някога, даже женствена, а пък то — оказва се — просто празен лист с неугледен вид. Хартиена топка, която никой не си прави труда даже¶е да разтвори, да види няма ли там нещо ценно, написано, или пък просто увито като в амбалаж…

Е, оставаше й водката, тя поне винаги си беше на мястото. Ако имаше нещо, за което все още й бе интересно да се грижи, то това бе водката и то не заради друго, а защото самата тя, тази водка, също се грижеше за нея. Гонеше страховете й, заливаше сърцето й с топло спокойствие, запълваше времето й, отделяше я от всичко наоколо… забравяше че телефонът отдавна вече не звъни, че никой не я кани повече, нито на снимки, нито на дублажи… никъде… а преди, е преди… тя бе красива, тя бе ухажвана, тя бе свободна, можеше да има всичко и го имаше, понякога за по-дълго, понякога съвсем за кратко, именно така както го искаше… къде изчезна животът й… така и не стана много ясно, но тя и не го потърси особено силно, нямаше го, това бе очевидно… случваше й се да няма пари, да няма пари даже за такси, случваше й се и да отваря очи и с някакво тъпо равнодушие да разбира че лежи на самите павета, на непозната улица в непозната нощ… всичко това се случваше… вероятно с всички ставаха такива неща, след като се случваха и с нея, бивша красавица, бивша късметлийка, бивша звезда… такъв й бе късметът, оказа се, кратък и болезнен, а после нищо… само от време на време непознатите павета, понякога и някакви непознати хора, непознато груби и твърде силни…

Животът очевидно нещо я излъга, така както лъжеше тя някога, лъжеше влюбените в нея мъже, без скрупули и без да се замисля нито миг… или пък както мамеше на покер. Просто насреща се оказа някой по-умел, както оня път в транссибирския експрес, когато слезе в Пекин, завита в одеало. Тъй като без пориграла даже бельото си… за малко да стане дипоматически скандал тогава, но не, китайците се оказаха твърде тактични, а посланикът — кавалер и отчаян комарджия. Тя, естествено, тогава спа с него… или не спа… или това бе всъщност консулът… или консулът бе във Виена…

Това бе отдавна и нямаше значение, то просто не съществуваще. Такива бяха конфузните моменти от живота на актрисата Петринова, а такава актриса вече отдавна не съществуваше. Да.

Започна да събира пари. За да изпълни едно желание, за което никога не бе имала време. А сега, когато животът се срутваше пред очите й, и може би скоро щеше неусетно някак си да изчезне напълно, той самият, самият живот… вероятно бе тъкмо време, да си плати последното желание… като че ли стоеше пред бесилката… която наистина й се привиждаше понякога сутрин. Една такаква самотна, ярко черна на бял фон, като тази, на която са обесили Левски…

Да, парите бяха събрани, телефонът намерен, „някакви екстри желаете ли“, попита делово гласът в слушалката, „екстри в смисъл…“ …заколеба се тя… „ами цветя, бутилка, нещо по-специално“…

„Да.“ Каза тя категорично. „Бутилка водка. Някоя по-евтина.“

В уречения час, точно на време, на вратата се звънна, Мъжът носеше цветя и поръчаната евтина водка. Усмихна се мазно и леко виновно. Един такъв омачкан мъж, не много млад, но и не стар… смътно познат отнякъде. Седнаха делово някакси, един срещу друг на зацапаната маса в кухнята. Тя отвори бутилката, също така делово и щедро няла две големи чаши.

— Отдавна ли сте в пофесията? — попита тя, както бе виждала по филмите, по класическите филми, които показваха на студентите в театралния институт.

Мъжът кимна. След няколко подобни банално-сценични въпроса, тя постепенно го позна, това бе нейният съученик от началното училише, банално момче с банално име, което седеше до нея на чина в продължение на три години. И с обожание я гдедаше в очите. Говориха много, цяла нощ, за живота, за приятелите от детството, за училището, за първите любови… все банални неща…

Тя подпря чело на зацапаната кухненска маса, както бе правила много пъти, и в минутата преди да потъне в привичния си яркоцветен пиянски сън, си помисли, че последното й желание не се изпълни… вместо поръчковия мъж-мечта се бе явил тъжен, омачкан съученик, някога плахо влюбен в нея…… Нямаше последно желание, може би защото имаше прекалено много предпоследни… и значат ли тези знаци, че черната бесилка на бял фон се отлага, или това е само една шега…

Далече на север, далече на юг

Евдокия погледна живота си в очите и той й заприлича на мъж, блед и уплашен.

„Все такива се срещат по пътя ми…“

Мъжете от пътя й наистина си приличаха. Бяха прекалено. Прекалено смели. Или прекалено страхливи. Готови винаги за отстъпление.

Животът също като тях имаше хлъзгав поглед и от него лъхаше на безразличие.

„Проточи се твърде дълго“, помисли тя с досада. И ядът й, отдавна изчезнал от тясната гама на ежедневните й чувства, се раздвижи, изскочи като феникс от кафеникавото стърнище, на което приличаше просторната земя на душата й. След като от там бе преминал Милчевски, поскърцвайки с жалките амортисьори на инвалидната си количка. Да, Милчевски изпепели обширните декари на нейната душа, или по-скоро Евдокия сама ги подпали, по невнимание може би… или защото така е трябвало.

А в последствие се оказа, че те си останаха димящи и зловонни и по тях не никнеше трева, само понякога някой рядък бодил осветяваше пустотата с лилавите си цветове.

Да, споменът за Милчевски възроди гнева, възроди чувствата след години, дълги и пусти като векове без войни.

Време е да тръгвам, каза си тя.

Купи си нови куфари. Бежови и много красиви. Въпреки че нямаше какво да сложи в тях. Не искаше повече спомени. Повече прах и лъх на нафталин.

Заключи дюкянчето с дантелите. Това бе случайна спирка в монотонното, както се оказа, пътуване на живота й.

На пристанището духаше.

Това бе единственото чисто пристанище, което Евдокия бе виждала през купищата принудителни спирки на своите безкрайни и безнадежни пътешествия.

Корабите бяха красиви и тържествени. Огромни играчки за непорастващи момчета. Евдокия стоеше гордо, като че тръгваше на война. А зад нея смирен носач буташе камарата бежови куфари. Всичките празни.

„Ще ги напълня по време на пътуването. С новите си преживявания. Които ще бъдат до едно приятни, като мекия допир на китайска коприна“.

Накъде?

Тук на пристанището все пак трябваше да избере посока. Или поне кораб. За да може да тръгне. Да се понесе срещу вятъра с отворени обятия, готова за всички възможности.

Вече го бе правила, тоест беше се опитвала, но тогава се оказа, че пристига винаги на едно и също място. Макар и привидно различно, населено с уж различни езици, с уж различни хора.

Но сега всичко бе друго. Край на бягствата, на отлагането, на страховете. Всичко това оставаше отзад. Зад строгата и незабележима ключалка на дантеленото дюкянче. А тя с новия си костюм от кожа шевро, устремената осанка и бежовите куфари, започваше отново. Даже си бе приготвила ново име, но после си каза, че би трябвало да може да изживее новия си живот даже без име. Със старото, или с някое чуждо…

На касата възпитаната северна жена чакаше решението й.

Очите й бяха безцветни като небето на северния град. Евдокия си помисли, че й се ходи на място, където хората имат ярки очи.

— Всъщност винаги съм искала да се върна при Вангелуда.

Северната жена с нищо не показа, че е чула.

— Един билет за тук — рязко и категорично Евдокия заби изящния си показалец в стерилно чистата географска карта… може би северните клиенти никога не я пипаха.

Жената я обгърна с призрачен ветровит поглед.

— До там може да не стигнете за Нова година. И да трябва да посрещате на борда.

И тя многозначително потропа с молив по цифрите на календара…

Евдокия се замисли. Взе билета си за първа класа и следвана от стройната колона бежови куфари се устреми към миналото, към спомена за Вангелуда, „която по всяка вероятност още ме чака в люлеещия се стол… дори и да не е вече между нас…“

Бе съвсем забравила, че следващата година е фатално многозначителна, че се очаква края на света заедно с цял ред катаклизми, които никой не би искал да посреща в открито море.

„И с празни куфари, — помисли — дано да успея да ги напълня предварително.“

Евдокия, възпитана от прабабата Вангелуда, Евдокия, която бе убила съседа и съученик на баща си от търговската гимназия през една коледна вечер на гала концет във виенската опера, Евдокия, която бе преминала през школата на Милчевски и за малко не се бе оженила за него, „госпожа Милчевска,“ изсмя се тя наум… тази Евдокия, не се страхуваше от края на света, колкото и близък да бе той. Даже не се замисли намираше ли се наистина в навечерието на такова злокобно събитие. Никой край не можеше да бъде по-страшен от любовта на Милчевски… Даже прокобите на мощните непознати магьосници за края, не можеха да се сравняват с разплескания мозък на жертвата, на нейната жертва, по кадифените тапицерии на оперната ложа…

Тогава светът наистина свърши, свърши въздухът и пространството и тя се оказа заслепена от ужаса и от себе си, от любовта и вярата, които умираха пред очите й. Тичаше по тъмните улици, а светът бе свършил. Нямаше нищо, нито зад нея, нито напред, всичко бе празно, изпълнено само с мириса на пистолет от който току-що си убил.

… това беше отдавна, следваха години, прекарани в мълчаливи разговори с могъщата Вангелуда, която — Евдокия твърдо вярваше — притежава тайните кодове към всички секрети и ключа от всички затворени входове… „Въпреки че на мен обикновено ми трябват изходите“, помисли Евдокия и потрепера. Забеляза, че не си беше взела кашмирения шал, единствената вещ, която на допир й напомняше за миналото, за вангелудината къща, претъпкана с чудни предмети, до един топли, като че живи и гостоприемни… Беше ли жива Вангедуда, Евдокия не знаеше. Противоречиви слухове долитаха до нея в изгнанието на северния й живот, противоречиви знаци се провираха в дантеленото й студено ежедневие, двусмислени сигнали разкъсваха неспокойните й ветровити сънища.

Вангелуда никога не бе споменавала за края на света. Значи може би той не съществуваше. Поне не в обозримо бъдеще. Или щеше да се случи на някого другиго, без това да промени спокойния ритъм на живота в градчето, винаги запълнено с аромата на смокини, на узо и на зацапани зарчета за табла…

Евдокия си спомни този задушаващ бавен уют и поиска да се разплаче, да седне и да признае умората, самотата, нуждата да бъде обичана.

Разбира се, тези моментна слабост бе веднага прогонена от раздосадения жест на тънката евдокийна ръка. А също и от спомена за Милчевски и неговите пророчества — той не говореше за край, а за начало. За новия свят. В името на който войната трябваше да бъде безсмилостна.

Евдокия сбърчи нос, проповедите му винаги й бяха скучни, даже когато бе готова на всичко, за да заслужи неговата любов…

И усети присъствието му до себе си, защото да, заслужила беше любовта му, макар и да не я искаше вече, панически бягаше от нея, изтриваше я от спомените, от болките и радостите, но тя пак оживяваше — лек повей на зрели смокини, мирис на барут или на застояла кръв я донасяха неочаквано…

И тогава Евдокия се разболяваше, еврейският лекар идваше да я лекува със смеха си и с алкохолните капки на доктор Бош.

Сега, на пристанището, любовта на Милчевски бе сякаш дошла да се сбогува.

Евдокия се огледа.

На кея се полюшваше, клатена от вятъра, инвалидна количка. Милчевски, или някой друг, бе обърнал лице към бледото северно слънце и криеше очите си зад демодирани тъмни очила.

Човекът чакаше.

„Да бягам ли“, бе първото нещо, което Евдокия си помисли, но после се сети, че вече не бяга. Че е свободна. И само тъжно въздъхна.

Количката се приближи, човекът приличаше много на Милчевски, но бе друг. Подаде й пакет.

От пакета й лъхна на смърт.

— Това да не би да е краят на света? — попита тя с високомерна насмешка.

Двойникът на Милчевски сериозно каза:

— Ще стане, когато го занесеш. На крайбрежната улица. При цветаря с черните далии.

— Не мога. Нямам място в багажа — Евдокия кимна към стройната колона бежови куфари.

Кутията изглеждаше жалка, някакси скучна. Кутия без тайна. Завита в банална амбалажна хартия. Евдокия се изкуши да я вдигне за да провери тежка ли е.

Спомни си колко млада и устремена бе, когато стреля в операта. Спомни си как бе запленена от Милчевски, сякаш от неизвестна планета с непоносимо притегляне. Да, той тогава можеше да поиска от нея всичко. Дори и края на света. И шеще да го получи. Но той си избра някакво дребно убийство. И любовта бе изчезнала все едно никога не я бе имало.

— Хубава кутия все пак. Гладка. — Каза тя снисходително. — Сигурно не е много тежка.

Целият й живот до сега беше в кутията. Разбит и опръскан с мозъка на някакъв субект… животът й се бе притаил под амбалажната хартия. С етикет „край на света“.

Тя поглади с ръка пакета и се удиви от неговата топлина. Като че беше жив. Може би вътре наистина пулсираше любовта й, простреляна тогава в операта, тъжна и изоставена. Евдокия погледна заместника на Милчевски в очите, уж скрити зад слънчевите очила.

— Не ми трябва Нов живот, нито Нов свят. Кажете го на Милчевски при случай. Аз се връщам. В стария.

— Опасно е — каза той многозначително.

— Не е. Мен куршум не ме лови.

— А лоша дума? — Попита човекът и количката му проскърца. — Всъщност, Милчевски вече не е между нас. Остави ни това. Вътре е и прахът му. Заедно с края на света. Това бе последната му воля, да го върнете. — Мъжът се замисли. — Е, и да участва в края на света.

Евдокия прехапа устни. Значи топлото в кутията бе прахът на Милчевски.

Зад гърба си усещаше празните бежови куфари и свободата си, а отпред на везните на нейното колебание се поклащаше кутията с Милчевски вътре, с цялото й минало и с края на света в добавък.

Свали от количката един от новите празни куфари и седна върху него на самия ръб на кея, над плътната вода, която като че ли я викаше.

Зачака.

Чакаше знак.

Искаше й се някой да реши вместо нея. Вместо нея да тръгне на път с лекотата на свършения избор.

С лекотата на бягството. Само преди миг бе лека като вятъра, мислеше се за свободна, за господарка на живота си, на мечтите и на решенията. А сега… какво се оказа… усещаше как кутията натежава с всеки изминат миг.

Огледа се. На кея бяха останали само тя и човекът в количката.

Настъпваше ветровитият северен здрач и тя отново, за кой ли път, стоеше на ръба, сама с въпросите си.

Някъде на Балканите

Въздухът беше мокър и лепкав и миризмата на море се смесваше с дъха на зрели смокини. Вангелуда дишаше тежко и огромният й бюст се издигаше нагоре, за да се върне много бързо там, откъдето бе тръгнал. В ръка Вангелуда държеше чиния, върху която двама пълнички китайци се усмихваха един на друг или може би не се усмихваха, а само така изглеждаше. Може би те разговаряха помежду си на своя китайски порцеланов език. В пожълтялата трева на двора се търкаляха парчета порцелан с остри, току-що направени ръбове. Вангелуда тържествено прекоси двора. Тържествено, като че я гледаха всички държавни глави на великите сили. Или по-скоро тържествено като една от тях. Една държавна глава или една велика сила. Вангелуда седна на плетеното кресло, което беше по-близко до ствола на смокинята; винаги седеше на креслото, което беше по-близко до ствола на смокинята. От това място се виждаше тънка ивица море. Но да гледа морето на нея отдавна й беше омръзнало. Вангелуда седна в своето кресло и едва тогава забеляза, че държи чинията с двамата китайци, пресегна се да я остави на масичката пред себе си, но между чинийките, омазани със сладко, чашките със засъхнало кафе на дъното и фруктиерата, пълна с огризки, нямаше място. Вангелуда хвърли чинията на земята със спокойно и по своему грациозно движение на могъщата си ръка. Китайците не сгърчиха от болка лица, а чинията остана цяла. Вятърът шумолеше в листата на дърветата, луташе се в копринените дипли на Вангелудините поли и си играеше с краищата на дантелената покривчица.

— Марче, ела да прибереш боклуците!

От къщата изприпка бледо слабо момиче със сива рокля, бледа като лицето му. Момичето имаше също така бледи коси, а очите му нямаха цвят. Вангелуда го погледна втренчено. Момичето пъргаво събираше парчетата порцелан и дългата плитка подскачаше на гърба му при всяко навеждане.

— Слушай, Марче, с тая коса не може, да ни се смеят хората. Утре ще сложим къна.

По огризките във фруктиерата се разхождаха няколко мухи. Мухите от време на време се срещаха, литваха с бръмчене, прехвърляха се върху краищата на малките чашки, после се издигаха в короната на дървото и отново се връщаха. Същите, или може би други…

— Донеси круши. Направи кафе. И викни Атинула.

Вангелуда с погнуса побутна чашката пред себе си. Чашите, омазани с кафе, й се сториха много смешни. Защо Вангелуда искаше да види в черните безформени петна бъдещето, след като бе достатъчно просто да затвори очи? Всъщност да затвори очи бе достатъчно някога. Сега Вангелуда не виждаше нищо. Нищо ново. Виждаше само отдавна отминали събития и отдавна изчезнали лица. Това бяха спомени. Вангелуда знаеше, че в нейното бъдеще е останало само едно-единствено нещо — цел, за която никой не бърза, защото така и така ще стигне по-рано отколкото му се иска. Но защо не виждаше нищо в бъдещето на Атинула, на Асенчо, Вангелуда не знаеше. Когато помисли за Асенчо яркосините й очи станаха много тъжни и в тоя момент тя се преобрази, лицето й се отпусна и бялата кожа се сгърчи като омачкана цигарена хартийка. Всичко това трая само миг, после тъгата в погледа изчезна. Заедно с мисълта за Асенчо изчезнаха и бръчките, изчезнаха годините. Теменужената светлина на ирисите оживи лицето, изчисти от него следите на времето и остави само спокойствие.

— Пак ще пием каже — Атинула говореше тихо, но гласът й беше рязък и остър и по нещо напомняше ръбовете на тия късове порцелан, които се валяха до преди малко по изсъхналата трева на двора.

Атинула седна срещу майка си и се опита да се усмихне. Тя имаше същите сини очи и същата бяла кожа, но не приличаше на Вангелуда. Гънките на кафявата й рокля очертаваха много стройно и здраво тяло, но от това тяло се излъчваше напрежение и умора. Атинула погледна майка си. Лицето й можеше да бъде красиво. Ако не беше толкова отегчено.

— Не не оцелих нито веднъж. — Вангелуда се засмя с детски весел смях и два реда равни бели зъби се показаха в усмивката й. — Стара съм вече, за нищо не ме бива.

Атинула сви рамене и попипа с нервно движение кока си.

Вангелуда дълбоко въздъхна. В лицето й можеха да се открият чертите на Атинула, размити в голямо количество плът. Но тая плът не беше противна. Беше приятно да я гледа човек тая плът, загатваща благосъстояние, безметежни дни, здрав сън и добър апетит.

— Какво още можем да правим освен да пием кафе? — Вангелуда се засмя пак.

Атинула отново повдигна рамене, след това въздъхна и кръстоса ръце в скута си.

Момичето в сивата рокля донесе димящо джезве на меден поднос и малки порцеланови чашчици. На главата си бе завързало бяла кърпа.

— И да се криеш и да не се криеш, утре слагаме къната.

Атинула кимна и тихо каза:

— Да, може да сложим къна, да не ни се смеят хората.

— И аз така викам. За това може да не се караме.

Момичето беше изчезнало безшумно, отнасяйки огризките и чашките със засъхнало по тях кафе.

Вангелуда шумно сръбна и след това подпъхна един завит кичур в кока си. Косата беше точно такава, каквато беше преди двайсет години, преди четирийсет. Гъста, тежка и тъмна, почти черна. Такава коса имаше и Атинула. И Асенчо.

— Как е Асенчо?

Атинула присви уморени очи срещу майка си:

— Докторът каза да му купим кон. — Атинула въздъхна и отпи от кафето като държеше с два пръста почти прозрачната дръжчица на чашата. — Нещо ми е скучно. Нещо непрекъснато ми е скучно.

— Що бе, що ти е скучно? Утре ще идем да купим на Асенчо кон. Бял кон. После ще намажем Марчето с къна, после ще идеш при мъжа си да се разведриш — Вангелуда шумно отсръбна.

Атинула не отговори.

Винаги, когато ставаше въпрос за Петър, Атинула млъкваше и трябваше да мине много време, за да заговори отново.

Откакто той влезе в затвора, всяка неделя Вангелуда тържествено минаваше по крайбрежната улица и му носеше баница. Когато приготви за него първата баница, тя попита Атинула: „Ще отидеш на свиждането, нали?“ Тогава Атинула отговори веднага: „Не. Отиди ти, защото ако никой не отиде, какво ще си помислят хората?“ Вангелуда се заля в звънкия си смях: „А какво си помислиха хората, когато намериха машината за пари под тая масичка, а?“

Щом се появи Петър, Вангелуда веднага разбра, че нещо не е както трябва. Едва по-късно, когато Петър заживя в техния дом, на нея й стана ясно, че той просто е много глупав. Петър позвъни на вратата. И като му отвориха попита дали Атинула иска да стане негова жена. Вангелуда се провикна: „Атинуло, искаш ли да станеш негова жена?“ Атинула седеше в креслото до прозореца и подпираше главата си с ръка. Изгледа го с уморените си очи и безразлично повдигна рамене. Вангелуда също повдигна рамене. Петър си тръгна, забравяйки на земята голям букет бели рози. Направиха сватбата след няколко дни. Петър се появи, когато никой не го очакваше. И Вангелуда никога не можа да разбере как той е успял да измами способностите й да гледа в бъдещето. Може би благодарение на своята глупост.

Когато узна, че Петър има машина за пари, тя не се изненада. За да узнае това беше достатъчно да влезе в стаята, където Петър прекарваше малката част от времето си, незаето с мълчаливо съзерцание на уморената Атинула. И Вангелуда каза:

— Имаме достатъчно пари. Продай го туй нещо или го изхвърли. Няма да ти донесе щастие.

Вангелуда знаеше какво говори. Тя усещаше на какво е способен един мъж. И това усещане не я беше мамило никога. Преди много, много години, когато беше съвсем млада (когато беше съвсем млада Вангелуда бе същата като сега, само тялото й не бе така могъщо, бе стройно и здраво като Атинулиното), когато Вангелуда беше съвсем млада, тя безумно обичаше своя съпруг. Защото той беше силен. С дребната си фигурка и с безобразната си физиономия. Единственият източник на силата му бяха умът и злобата. И Вангелуда знаеше, че той ще успее да отмъсти на враговете си, но няма да се върне при нея никога повече. Защото на него му липсваше силата на любовта. Тя дълго ми кльощавото му тяло с розова вода и в солената вода на своите сълзи, а после три години не повдигна черния воал над лицето си. Тя повдигна воала в края на третата година, когато вятърът носеше по морската повърхност мръсно-сивкави вълни с назъбени ръбове от бяла пяна. Вдигна воала, защото видя един красив, силен мъж и му каза, че неговата съдба е тя самата и че щастието му не е в далечния нов континент. Но той не й повярва. Защото силата на любовта му беше сляпата сила на човек, вярващ единствено на себе си. Корабът се разби недалеч от брега и дълго след това морето изхвърляше прогнили дъски, парцали, а понякога и мъртви хора. Вангелуда този път не плака. Да плаче нямаше смисъл. Сълзите бяха ненужни. В морето имаше достатъчно солена вода, за да умие тялото на красив мъж.

Вангелуда смяташе, че няма право да затвори вратата пред Петър, след като той искаше да влезе. Знаеше, че той няма да донесе щастие на Атинула, но всъщност на нея никой не можеше да й донесе щастие. Може би и затова Асенчо се роди толкова болен.

На следващия ден след разговора около машината за пари Петър изкопа дупка под смокиновото дърво и я зарови там. А след три дни дойдоха хора и я откопаха. Съдът свърши бързо в една неделя Вангелуда мина бавно и тържествено по крайбрежната улица с баница, увита в кърпа. Отиваше в затвора. В живота им, нейния и на Атинула, почти нищо не се промени. И изключение на тая баница, която увиваха в кърпа. Това не беше кой знае каква промяна, защото в дома и баница се печеше всеки ден, но обикновено я изяждаха веднага. С появата на Петър в техния дом не се случи нищо особено, не се случи нищо и след изчезването му. Малко след Петър дойде Асенчо. Вангелуда подозираше, че дъщеря й твърде често забравя за неговото съществуване. Просто седи в креслото до прозореца и гледа неясно къде с уморени очи. Вангелуда никога не беше виждала човек така уморен от самия себе си. За нея, за самата Вангелуда, Асенчо значеше нещо. Какво, тя не би могла да отговори. Но може би само заради него тя все още се опитваше да прочете бъдещето по неясните тъмни петна в дъната на порцелановите чашчици. Неговото бъдеще. След като Атинула усети появата на Асенчо, умората внезапно изчезна от погледа й, чертите на лицето й станаха спокойни и красиви и нищо, нито досада, нито напрежение не нарушаваше тяхното изящество. Това се случи отдавна. И продължи не дълго, а после Атинула остави Асенчо в ръцете на дебела червенобуза мома, която му пееше някакви непонятни песни на своя непонятен език. Да вземе Асенчо в своите ръце, Вангелуда не посмя. Или по-скоро не пожела. Защото тъмните петна в дъното на чашките й бяха казали, че не бива да прави това. Асенчо бе много болен и Вангелуда знаеше, че не може да му помогне.

Дните минаваха спокойно и равномерно, така, както бяха минавали винаги. Само вятърът ставаше по-силен, а въздухът — не така топъл. Атинула седеше под смокинята и скучаеше. Тя даже не отиде да избере кон на Асенчо. И Вангелуда сама трябваше да купи най-скъпия и най-красив кон. Бял като морска пяна. Асенчо се разхождаше из двора на белия кон. Върху здравото и лъскаво тяло на животното момчето изглеждаше още по-слабо и цветът на кожата му още по-жълт и неестествен. Вангелуда следеше коня с поглед. Все й се струваше, че Асенчо може да падне от него. И Асенчо наистина падна. Как успя да измами нейната бдителност, тя не разбра. Както тогава не разбра как Петър измами способността й да гледа в бдещето. След падането болестта на Асенчо се влоши и той вече не можеше да става от леглото. Вангелуда пренесе до кревата му един плетен стол и започна да рекарва дните си, разказвайки на Асенчо за дядо му и за мъжа, който бе тръгнал за Америка, без никога да стигне до нея. За Петър Вангелуда нямаше какво да каже. Атинула също напусна смокиновата сянка и седна до прозореца, там, където седеше, когато дойде Петър и поиска да се ожени за нея. Премести се за да е по-близо до Асенчо, пък и защото лятото свърши и беше започнало да захладнява.

Вангелуда рано сутрин плачеше в кухнята, докато наблюдаваше как Марчето вари първото за деня кафе в голямо медено джезве. После Вангелуда носеше на Асенчо закуската, милваше го по главицата и тихо му говореше:

— Недей, Асенчо, миличък, да плачеш (Асенчо всъщност изобщо не плачеше). Знаеш ли колко хубаво ще бъде. Ти скоро ще умреш ще станеш ангел, а аз ще идвам на гроба ти, ще садя цветя и много, много ще плача.

Това беше самата истина. Вангелуда я беше видяла на дъното на малките порцеланови чашчици и не смяташе за нужно да я крие.

В началото на пролетта Асенчо наистина умря. Една сутрин, след като се беше наплакала в кухнята, Вангелуда се качи при него и видя, че той е по-блед отвсякога, а ръцете му са съвсем студени. Студени и безцветни бяха и устните му. Вангелуда го прекръсти с тържествено движение на могъщата си ръка.

След смъртта на Асенчо тя престана да се взира в тъмните петна в дъното на чашките, защото мислеше, че бъдеще вече няма. Какво можеше да се случи в Атинулиния живот?

Но тук тя сбърка. В средата на лятото се появи странно човече с яркочервена коса и лунички. Човечето дойде по море на свой собствен кораб, произнасяше неразбираеми думи, широко се усмихваше и радостно переше малките си ръчички. То натовари собствения си кораб със стоки и замина на север, откъдето беше дошло. Заедно с него замина и Атинула. Вангелуда не знаеше какво да мисли. И затова не мислеше нищо.

След като излезе от затвора, Петър дойде и й целуна ръка. Сбогува се и отиде в големия град. Вангелуда видя в чашката си, че там той отново си е направил машина за пари.

Един ден от това лято, което Вангелуда мислеше, че ще е последното нейно лято, на вратата се появи малко червенокосо същество. Въпреки червената си коса, то толкова приличаше на Асенчо, че даже смути Вангелуда. То водеше лъскав бял кон. С тих гласец съществото произнесе:

— Поздрави от Атинула. Докторите казаха, че трябва да живея на юг.

Вангелуда направи крачка встрани, за да го пусне в къщата си.

Умората на последното събитие

Въздухът, топъл и неподвижен, пълнеше стаята с миризма на сол, на гнили водорасли, на миди, които вече трети ден се търкалят по пясъка. Вангелуда си мислеше, че ето, точно три години откакто убиха родителите и всичко се повтаря — морските бури, корабокрушенията, страшната жега. Даже бризът беше изчезнал, което всъщност е невъзможно. Само в града е спокойно и никой никого не убива. Преди три години убиха родителите — почти всички. Улиците опустяха. Останаха младежи, облечени в черно. И тези, които бяха заминали за близки и далечни градове, а после се бяха върнали без нищо да подозират.

Вангелуда също беше на възрастта на родителите. И имаше дъщеря — замислената Атинула. Защо Атинула не е сираче, Вангелуда не можеше да разбере. В случайности тя не вярваше. Защото те не съществуваха. Чувстваше се виновна — ето, тя е жива, а другите — не. Търсеше причината в себе си, в думите, в жестовете, но не можеше да я открие.

Е, остана и Андро, но никой не убива такива като Андро. Казваха: „Андро е божи човек“, но Вангелуда знаеше, че не е вярно. Андро бе човек сам на себе си и на някакви тайни сили без име.

Къщата беше голяма и пуста. Нощем се пълнеше със странни звуци като всяка пуста къща. А денем с тъга. Друг на мястото на Вангелуда би плакал всеки ден, гледайки снимките в рамки, фиксирали смутени усмивки, напрегнати в кокетството си жестове и неестествено мъжествени пози. Историята в портрети на огромния род, от който бяха останали само трима. Но Вангелуда никога не плачеше. Сутрин отваряше всички врати, за да може тъгата да се разстеле равномерно, да заеме цялото предоставено й пространство. И Вангелуда да се движи спокойно, царствено и бавно из влажния и солен въздух, пълен със спомени. Струваше й се, че тъгата е тяхна обща — нейна и на голямата родителска къща. Тъгата, напоена с миризмата на сол, кафе, канела и нафталин, обвиваше едното вангелудино тяло като плътен ореол даже между сергиите на пазара и в лепкавите следобедни разходки по крайбрежната улица. В къщата ореолът се разтваряше и изчезваше в поскърцващата влага. Вангелуда чувстваше тежестта му и затова престана да излиза. Навън той я дърпаше, сякаш й шепнеше „върни се“, а вътре я оставяше да царства спокойно из пустотата.

Дъщеря й Атинула не се променяше с времето. Нито със събитията. Растеше наистина, но това не можеше да се смята за промяна. Вече бе госпожица, бе даже хубава — едра и стройна. Но беше прекалено замислена, прекалено мълчалива, прекалено безразлична. Това плашеше хората и никой от тези, които идваха да се сватосват, не настояваше след резкия първи отказ. Атинула прекарваше времето си на двора, под смокинята, полюшвайки се в плетения стол.

Андро също не се промени, ходеше да говори с морето, както бе правил винаги. Разказвал му разни измислени истории, твърдяха рибарите, а Вангелуда не смяташе за нужно да проверява така ли е наистина. Андро се скиташе из дюните, събираше шарени камъчета и правеше от тях разни картинки, като истински мозайки. Подаряваше ги на Атинула или ги продаваше на чуждестранните моряци. Парите даваше на Вангелуда и казваше:

— Сестро, пази ми ги за пътешествието.

Вангелуда повдигаше високо черните си вежди и криеше парите в кадифена торбичка. Нищо на този свят не можеше да я учуди. Неочакваните неща тя научаваше предварително от сънищата си или ги виждаше нарисувани по дъното на чашките за кафе.

Един горещ следобед, докато Вангелуда пиеше кафе под смокинята и говореше на Атинула, на дъното на второто филджанче се изобрази пътешествие. Пътешествието на Андро. Вангелуда извади от скрина кадифената торбичка и преброи парите. Те стигаха за едно скромно пътешествие по море до някое не много отдалечено място. Вангелуда се върна под смокинята. Атинула разглеждаше дъното на второто филджанче.

— И да гледаш и да не гледаш, две мнения няма.

Атинула остави чашките и сви рамене. Погледна майка си и бледа сянка на интерес се мерна в погледа й и изчезна като сянка на крадец. В такива моменти Вангелуда си спомняше за първия си мъж. В неговите очи интересът никога не изчезваше, властваше там по-силен от всичко друго — от страстите, от спомените, от страховете. Даже след смъртта му този интерес остави сянката си в очите на Атинула. Но сянката, като всяка сянка, беше подвижна, неустойчива и своеволна. Понякога изчезваше за дълго, за дни и за седмици. Вангелуда знаеше, че така ще бъде винаги и че нищо не може да направи връзката на Атинула със света по-плътна. Това беше очевидно, а и сънищата го бяха потвърдили, имитирайки мозайките на Андро.

— Андро ще заминава — каза Вангелуда и отпусна със странна грация едрото си тяло в плетения стол. Атинула не отговори, може би дори не беше чула.

Андро се върна привечер. Изсипа пясъка от обувките си и изтича по стълбата, която даже не успя да изскърца в отговор на стъпките му. На верандата седеше Вангелуда и записваше разходките в тефтера. Андро застана срещу сестра си и се усмихна.

— За къде? — попита Вангелуда.

— Как за къде? За Божи гроб. — В гласа му прозвуча подозрение — нима е възможно Вангелуда да не знае нещо толкова очевидно. Вангелуда разгледа внимателно брат си — той приличаше на скитник, но всъщност никога не беше пътувал. Не беше ходил даже до големия град. Казваше, че няма време. Защото морето го чака.

— Ще тръгна утре по обед. С един северен кораб.

Вангелуда си помисли, че никога не беше виждала северни кораби. Тези, които спираха в пристанището, бяха южни, източни и западни, но никога северен кораб не бе стигал до техния град.

Слухът за Андровото пътешествие се бе разнесъл в мига на зараждането си. И вечерта хората започнаха да идват. Отначало се обръщаха към смокинята, кимваха или махаха с ръка; искаха да поздравят Атинула, която продължаваше да се полюшва в плетения си стол. Фигурата й се очертаваше като белезникаво петно в мрака, наоколо й кръжаха светулки, но не се виждаше дали тя отговаря на поздрава и дали изобщо го забелязваха.

Хората носеха погачи и баници.

— Остави това на Божи гроб и ни спомени там. А ето и малко пари. Да ни запалиш свещи. — Така казваха хората и поглеждаха Вангелуда с благодарност, като че ли тя заминаваше.

На другия ден Андро се появи на верандата доста по-късно от обикновено. Вангелуда не му обърна внимание. Броеше чуждите пари и ги криеше в кадифена торбичка. После рязко се изправи, като че бе чула да пробива часът на Андровото заминаване.

— Е, лек път — зачуди се за миг дали си струва да прекръства Андро, след като неговите тайни сили го пазеха повече от всяка благословия. Но той бе навел глава в очакване Вангелуда разбра, че за него е важен ритуалът — Андро искаше да пътува като всички. Той нарами чувала с баниците, скри двете торбички — със своите пари и с чуждите — и се огледа като че ли търсеше нещо. Нещото го нямаше или то изобщо не съществуваше и Вангелуда си помисли, че той сигурно общува със силите, но след миг решително прекъсна мълчанието. Северният кораб можеше да отпътува.

— Хайде, пак се върни. — Тя внезапно се бе сетила, че може има навсякъде. И че Андро обича само него.

Нищо не се промени след Андровото заминаване. Само хората идваха от време на време да питат има ли новини и поглеждаха към кафените филджанчета. Вангелуда лъжеше, че новини няма.

А всъщност кафето непрекъснато съобщаваше странни неща. Андро беше в някакъв чужд град — красив и богат, пълен с магазини. Имаше лодки, мостове и нито следа от Божи гроб. Вангелуда знаеше, че Андро не беше излъгал, просто бе променил решението си по пътя или пък някаква тайна сила го беше отклонила. Но Вангелуда не можеше да обясни това на хората. Те нямаше да разберат. Нямаше и да повярват.

Времето минаваше спокойно и бавно. Хора пристигаха, други заминаваха и никой не носеше вести от Андро. А кафето повтаряше все едно и също. Вангелуда даже престана да мисли за брат си. Един ден той може би щеше да се върна. А може би нямаше.

Някога, всъщност само преди три години, когато родът беше огромен, а къщата — пълна с народ, щяха да говорят за Андро така, както говорят за герой от приказка: „замина и никой повече не го видя, но всички го чакат и знаят, че нищо лошо не му се е лучило“. Сега, в мократа тъга на пустите стаи нямаше място за приказки. Нямаше кой да ги разказва. Нямаше и кому.

Атинула се поклащаше на сламения стол и лицето й, както обикновено, не изразяваше нищо.

Веднъж, когато Вангелуда по навик хвърли поглед на дъното на филджанчето си, там се беше оформила странна картина — Андро се връщаше с някаква жена. До тях вървеше дете. Или може би куче. Вангелуда си беше забравила очилата на верандата.

Андро се появи няколко дни по-късно. На Вангелуда й се стори, че той въобще не е заминавал. Все едно идваше от дюните, изморен, доволен, с матовия блясък на безименните сили в погледа.

— Тя се казва Сара. — Андро посочи към стълбата. Вангелуда много искаше да види Сара на живо, а не в кафената утайка. Но там, където сочеше ръката на Андро, нямаше никого.

След минута или две в плътния, пълен с миризми въздух на верандата изплува жената на Андро. Слаба и мургава, с кадифена рокля, каквито се носят в чуждите градове, тя изобщо нямаше вид на истинска. Беше като размърдала се картина. Лицето й, също като Атинулиното, не изразяваше абсолютно нищо. Може би само някаква смътна умора. „Уморената Сара“ каза си Вангелуда. С тях имаше и дете, но Вангелуда не можа да го разгледа добре — то беше под смокинята и говореше с Атинула.

— Какво ще правим сега? — попита Вангелуда. — Ти излъга хората.

Андро загледа Сара, тя също се вторачи в него и в такова взаимно разглеждане преминаха няколко минути. Вангелуда реши, че може би всъщност Сара е една въплътена тайна сила.

— Хората няма да разберат — гласът на Андро беше глух като след дълго общуване с тайна сила. — Ако ти не им кажеш.

— За първи път ще лъжем хората — въздъхна примирено Вангелуда. И си помисли, че всъщност няма нищо по-лесно от това да бъдат излъгани хората, когато се налага.

И отново нищо не се промени. Тъгата продължаваше да се стеле из къщата и да се смесва с мириса на кафе и на нафталин. От време на време в рамките на вечно отворените врати се очертаваше силуетът на Сара. За да изчезне след миг в мократа тъга.

Хората наричаха Андро Хаджи, както си му е редът. Питаха Вангелуда какво е това дете, толкова тъжно, а тя само свиваше рамене. Кафето не й бе казало нищо по въпроса. Да питат Андро, хората не смееха. Той ходеше при морето, както по-рано, говореше му, събираше камъчета. Както по-рано продаваше мозайките си, даваше парите на Вангелуда и казваше: „пази ни ги за пътуването“. Вангелуда ги криеше в торбичка, този път велурена, защото Андро бе загубил кадифената.

Пътуването. Вангелуда знаеше, че скоро Андро и Сара ще отпътуват. Кафето не рисуваше нищо конкретно. Само красиви линии като по новите мебели, които хората носеха от Европа. Сънищата бяха пусти и тъжни като къщата. Знаци нямаше. Но Вангелуда предусещаше тяхното заминаване, както някога бе предусетила смъртта на родителите. Имаше неща, за които тя със сигурност знаеше, че ще се случат. Адро и Сара заминаваха. За някаква далечна земя без име. Те просто нямаше какво да правят в пустата и тъжна къща на някога огромния род. Сега това беше къщата на Вангелуда, пълна с Вангелудината тъга.

Всеки път, когато Сара идваше да пие кафе под смокинята, Вангелуда вадеше филджанчетата от виенски порцелан. След смъртта на родителите тя ги бе скрила, почти убедена, че никога няма да й потрябват.

Да, Сара беше гостенка, както всъщност бе гост и Андро. За това и не го убиха тогава. Гостите ги канят или ги гонят. Но никой не убива гостите.

Вангелуда плуваше из мократа тъга на къщата си и чакаше. Раздялата не я плашеше, както не я плашеше самотата. Или смъртта. Струваше й се, че всичко вече се е случило. Почти всичко. На хората, останали от огромния род, можеха да се случат малко неща. Само събитията на техния живот.

Един късен следобед, когато шумът на вълните бе сякаш обсебил къщата и мирисът на зрели смокини правеше въздуха още по-тежък и лепкав, Андро каза:

— Ние си отиваме.

— Беше крайно време. Защото това чакане започна да ми омръзва.

Андро стоеше замислен, а около него с плавни движения кръжеше Сара и приличаше на неговата сянка — смугла, слаба и безплътна.

Андро бе казал: „отиваме си“, а не да речем „заминаваме“. Вангелуда не попита „къде“, беше ясно — при тайните сили. В безименната земя. Да пита „кога“ и „как“ нямаше смисъл. Това беше без значение.

— А детето? — Вангелуда погледна към смокинята, където тъжното дете седеше до замислената Атинула и двамата се поклащаха синхронно в плетените столове. Андро и Сара също погледнаха натам.

— Ние не го познаваме. То просто дойде с нас.

В съня си Вангелуда видя Андро да отива на Божи гроб.

Сутринта тя попита:

— Отиваш на Божи гроб. Какво ще си помислят хората?

Андро се усмихна.

— Баниците бяха много вкусни. А парите стигнаха за мляко. По целия път до там. Но сега няма време. Тръгваме. Защото ни чакат.

Вангелуда не попита „кой“. Андро и неговата жена бяха съвсем сами и никой никъде не ги чакаше. Може би само безименните сили, но те бяха винаги с тях. Носеха се наоколо им, шепнеха им, шумуляха в дрехите и в косите, поскърцваха сред вангелудината тъга, правейки се на шум от стъпки.

Андро и Сара си тръгнаха наистина. Държаха се за ръце и на Вангелуда й се стори, че стъпалата им не докосват земята. На прага на дворната врата те се обърнаха за миг преди да изчезнат в лепкавия въздух: След обед Вангелуда видя за първи път на дъното на кафената чашка своя образ. И нищо друго. Животът без събития й се стори много хубав. Като вечност. Вангелуда затвори очи и усети странна умора. „Умората на последното събитие“ помисли тя и сама не можа да разбере дали това й доставя удоволствие.

Сънят обви едрото й тяло, мирисът на собствената й нафталинено канелена тъга я опияни и тя потъна в своето застинало бъдеще, където нямаше време, защото то не можеше да бъде измерено, а отминалите събития висяха из гъстия въздух като тежки ковани полилеи.

За рибите, за краля и за монахинята

1. „Разказва монахинята —

за някогашния живот в двореца кралски.

А пък наоколо — безкрайни снегове.“

(из старата източна поезия)

Копринените клепачи се повдигнаха. Очи с формата на бадеми гледаха тъжно в нищото. Кралят го няма вече. Зад прозореца всичко е затрупано в сняг. Сняг, сняг — този сняг вали в деня, когато умират кралете.

Тя имаше най-големи основания да убие краля, но не го направи. Да убие спомените, да убие себе си — защото беше жива само в миналото — тя нямаше достатъчно сила.

Кралят се появяваше пред народа. А пред очите й, като на кино се редуваха картините на щастието. Нима не е щастие да играеш на зарове с краля? Щастие е да разгадаеш края на войната по небрежно разхвърляните карти, а после да се смееш на кралските сълзи и да ги попиваш с кърпичка… Щастие е да строиш нов флот.

В грешката няма щастие. Но да сбъркаш веднъж, губейки всичко — това е странно и безнадеждно удоволствие.

Кралят е мъртъв.

Тя трябва да побърза, за да го настигне и да поиска прошка.

 

 

2. „Различни морски осолени риби висят озъбени.

О, колко е студено във това дюкянче“ /…/

Само преди месец си играех със сребърните прибори и говорех на Моцарт за синдрома на немитата шия. Моцарт се заливаше от смях, а мадам де Бернардин вписваше в мен гладно блестящи очи.

В дюкянчето е студено и вони.

Аз също съм студен и воня.

Благодарение на цигулката днес ще имам и вино, и хляб, и даже риба. Ех, моя стара госпожа…

Оставиха ни тук. Отплуваха. Никой вече няма да си спомни за нас. Искаха да ми отнемат всичко, но Вас, мила госпожо, те забравиха. И ето, че сме двамата.

И не ни трябва нищо повече. Ако беше наистина така…

А може би, мила моя, някога пак ще се върнем в Европа…

 

 

3. „Товар дърва отнесе кончето в града.

Сега за вкъщи бърза.

Със буре вино на гърба си“ /…/

Сините очи са насълзени. Сигурно е от вятъра. Когато той се мръщи очите му се превръщат в тънички цепнатинки и само цветът им напомня за далечния край, където ядат по-малко ориз, а жените имат дълги руси плитки. Ех, Анна…

В бурето не е останало почти нищо. Кончето често се спира. Чака. То е търпеливо. Понякога той се спъва и пада. Тогава кончето прави няколко стъпки назад. То се казва Анна.

Когато стигнат до дома си, бурето ще бъде празно. Ще е тъмно. И никой няма да даде на Анна сено.

Бъдеще в миналото

Иван беше писател. Някога много отдавна, в друга държава, в друго време, в друг живот. Всичко това бе изчезнало неусетно, без да предизвика по-големи сътресения от изчезването на Наташка, красивата, прозрачна и злобна Наташка, която му тръшна вратата пред носа, във вмирисаната на противоплъхова отрова стая на една комунална московска квартира. Преди това Наташка се беше напила, бе взела празната бутилка за гърлото, бе я счупила в радиатора както правеха по филмите и се бе опитала да му я забие в гръкляна. Той така и не разбра кое я беше спряло, някаква следа от любов, страхът от тънката алена струйка, протекла по вече дебелата му шия, или просто аокохолът не й бе дал достатъчно сили… Да, това бе отдавна. Това бе част от неговия живот, колкото и успешно да го бе забравил. Наташка изчезна внезапно, с гърлото на счупената бутилка в ръка, изцапано с неговата кръв. Държавата, комуналната квартира, онзи окичен с лозунги град, прашната редакция, където ходеше на работа всеки ден без неделя, съшо се разтвориха в някакво особено небитие, но не така внезапно и не така бурно както се бе разтворила Наташка. Те престанаха да съществуват даже и на картата на света, изчезнаха от новините, от вестниците, превърнаха се в някакви други обекти: комуналната квартира бе престроена в мол, заедно с няколко стотин други такива квартири, редакцията и разните прашни канцеларии наоколо й станаха казино, където в последствие хора убиваха други хора, но с повече техника от злобната Наташка. Може би бяха гледали повече филми, или по-качествени… Самата Наташка, някой му каза, също работела в казино, но като барманка, някъде в топлия Лас Вегас. Била все така красива.

Всичко това си спомняше писателят Иван, докато чакаше пред ярките светофари по улиците на града Париж. "Цялата работа е в светофарите", бе му казал колегата Олег, млад, красив, студент по политология, работещ като шофьор през лятната ваканция. И Иван започна да обръща внимание. На него винаги му се падаше червения светофар, като в някаква многозначителна рулетка.

Каквото и да правеше, той просто бе неспособен да прекоси две зелени кръстовища подред. Докато Олег, о, Олег понякога минаваше целия път от техния паркинг, недалеч от музея Лувър до някой от луксозните хотели, наречени паласи, без да спре нито веднъж… И Иван тайно му завиждаше. Момичетата на рецепциите на същите тези паласи се усмихваха на Олег, когато той понякога придружаваше богатите клиенти, за да им превежда… и му даваха номера на телофона си, написан на релефно благоуханно картонче… Иван също придружаваше клиентите до рецепцията, но него, дебел и стар, момичетата просто не забелязваха. И възпитаните им усмивки бяха само част от тяхната работна униформа. Разбира се, Иван не изпитваше никаква потребност от телефонни номера, нито от интереса на безлични, макар и красиви жени, а към униформите бе развил параноидална нетърпимост, даже към тези на стюардесите.

Но в хотелите паласи, сред тези млади и гъвкави хора, той усещаше своята собствена миризма, миризма на прах като в несъществуващата отдавна редакция, миризма на стара комунална квартира, на водка, която бе напила Наташка в онази злокобна нощ. Миришеше на своето минало и мирисът на изчезналия от картата свят го следваше неотстъпно, въпреки дезодорантите, които купуваше с педантична точност веднъж месечно в супермаркета.

Клиентите обичаха да си говорят с него и му даваха щедри бакшиши. Той им разказваше много неизвестни за тях неща, за съдбата на царското семейство и на Троцки, за заговори и предателства, за талантите на Катерина Медичи, за усмивката на Джокондата, за президента Саркози. Говореше им уморено, с едва прикрита досада и може би заради това те се чувстваха привлечени от него, от неговото миришещо на старо тяло. Канеха го в скъпи ресторанти, толкова скъпи, че сметката би му стигнала… но да не ставаме дребнави. Той бе престанал да обръща внимание на тези хора, президенти на крупни компании, на правителствени комисии, на министерства и полулегални организации. Отдавна вече не пишеше, нямаше защо, беше уморен, прибираше се и сядаше пред телевизора с бира в ръка. Литературата го бе предала, както го бе предала Наташка, както го предаде миналото му, комуналната квартира, редакцията, града, държавата.

Жената, която живееше с него, го обичаше по своему. И това непрекъсното го учудваше. „Неразбираема е човешката душа“, мислеше си той тогава с омерзение. Жената не умееше да готви, не умееше да говори френски и също като него миришеше на несъществуваща прашна редакция, на хартия в избелели зеленикави папки, на зацапани червени пътеки по безкрайни коридори… това му се присънваше понякога, в тясната парижка стая, с прозорец към надземното метро. В съня си караше скъпия мерцедес, пълен с богатите клиенти и с техните красиви компаньонки по несвършващите лабиринти на редакцията, потънала в прах, сив, като мръсния сняг в града на неговото литературно минало. На завоите прахта летеше под колелата на скъпия мерцедес и цапаше дрехите на богатите клиенти, полепваше по техните кожени куфари и той правеше слаломи сред папките и тракащите пишещи машини и търсеше хотела Риц. Сънят се повтаряше често, един и същ, от който той се будеше с вопъл и с тъпа болка отляво. Веднъж мерцедесът от съня му нямаше прозорци, прахта запълваше купето и го душеше, но той не можеще да спре, защото клиентите щяха да закъснеят за кабарето Лидо, прахта се лепеше по лицето му, по стъклото, той не виждаше нищо, но интуитивно караше по непоносимо познатия коридор, пълен с папки и пишещи машини… докато мерцедесът не спря сам, затънал в преспа прах. Събуди го сирена, красиво момиче в униформа му слагаше кислородна маска, но той искаше да вдишва миризмата на праха, родна, близка, опияняваща…

 

 

Жената, с която живееше, извади икономиите си от картонената кутия за обувки, ходи и плака при кмета, а колегата Олег, по-ослепителен отвсякога, бе дошъл да й превежда. Това бе неочаквано красив жест от негова страна, още повече, че до знаменитото, класифицирано от Ионеско руско гробище в Сен Женевиев-де-буа те пристигнаха без да спрат на нито един светофар. За първи път Иван имаше само зелени светлини по целия си път.

Понякога, на гробището идваха богатите клиенти, придружени от красивия Олег, или от някого другиго. Спираха пред гробовете на любовницата на царя, на генерали и атамани от бялата армия, на балетисти и балерини, и художници, и писатели, и писатели, и писатели.

Парижките мостове

Откакто се преместих, много хора почнаха да ми завиждат.

Един вид, какво знаеш за живота ти, там в лъскавия, порочен, блестящ на вечния дъжд, вечен град Париж…

Да наистина, какво ли знам… Знам, че сега живея под Новия мост, който всъщност е най-старият. И през особено проливен дъжд тече. Като студентска мансарда. Но това аз не им го разказвам по време на редките ни срещи на Адриатическото крайбрежие… Тече и тече.

Аз, казвам, живея под Новия мост. А те се понамръщват в отговор: е, а пък ние сме си все там, под моста Чавдар.

Да, там живеехме навремето, когато по вратовете ни висяха златни вериги. Скромно казвахме, живея в провинцията, а тук, под моста Чавдар имам склад. Чавдар, за тези които не знаят, е богатир или на френски шевалие. Тук обичат яснотата на понятията.

Та в склада складирахме, натрупвахме и извършвахме стокообмен.

Обменяхме хора за вещи, течности за приятели, приятели за свобода. Последното се случваше рядко. Винаги ни се намираше по някоя златна верига да оставим в полицейския участък. Знаехме на кого да я дадем и как да я увием, та хем да се вижда, хем да на блести…

От този обмен започна да ми се вие свят. Изпаднах в депресия, свих се под моста Чавдар. Той е горе-долу нов и горе-долу в центъра. Не тече, даже е топло. Свалих си златните вериги, зарязах всичко и гледах паважа.

Трябва да отбележа, че мостът Чавдар е мост над нищото. Под него няма река, в чиито мътни води да гледаш, докато пиеш вино. Под него има само паваж и делови хора заети с обмен.

И аз си седях и се чудех, накъде.

И един ден ми се стори, че нямам избор. Париж е единственото, което ми остава, до края на визата ми оставаха десет дни. Това бе отдавна и за там все още трябваха визи. И аз заминах за Париж.

Преди обикновено ходех до Белград, по-близо и без езикова бариера. А и имах там братчед.

Но сега Белград не е това, което беше. А и братчедът стана мълчалив и смущаващо мъжествен.

Белград, Белград, хубав град, Белвиль, Париж, Новия мост,…

 

 

Напоследък вали, вали без край. Новият мост тече. Просто е много стар. Най-старият в Париж. Към старците винаги сме снизходителни, както към антиките, към музеите, към чужденците, въпреки че това последното е под въпрос. За това и аз не се местя — ако го оставим Новия мост, той ще е самотен, когато в мътната река Сена се леят потопи.

Неотдавна написах стихотворение. За Сена. После един англичанин ми каза, че било от Вийон. Той бил професор по френски в Итака. Итака има и в Америка, и в митологията, а той не уточни. Все пак му вярвам, познаваме се отдавна, няма защо да ме лъже. Вийон, значи Вийон.

Седяхме ние в Итака с англичанина, а там всички бяха по сандали. Мислех си, Боже колко е студено, но какво ли не правиш заради пустия имидж. А и не искахме да видят, че сме чужденци. Та си мръзнехме по сандали и мълчахме да не ни чуят акцента. Античните гърци, като всички цивилизовани народи, се отнасят подозрително към групите чужденци под моста. Чудех се тоя мост наистина ли е гръцки или отново ни лъжат… мостът бе железобетонен и подозрително приличаше на моста Чавдар. После Вийон изведнъж скочи и каза: окрал си ме, графоман проклет…

Сбихме се. Всички се оказаха против мен… и някакъв грък от митично американската Итака заби нещо остро в крака ми. Отворих очи. Английският професор ми дърпаше краката и странно защо ми каза на руски: водата се е вдигнала през нощта. Ще замръзнеш.

Опитах се да стана. Вийон каза, че е твърде късно. Водата на мътната Сена твърде дълго се е плискала около коленете ми… Той имаше мобилен телефон. Обади се на бърза помощ, а и нали говореше без акцент… на старофренски…

В колата бе топло и благоуханно. Аз заспах.

Когато отворих очи над леглото ми се навеждаше някакъв сърбин. Не мога никога да сбъркам сърбин, а и на престилката му се поклащаше табелка „ДР. Милорад Павич“.

— Чел съм ви — казах аз снизходително.

Милорад Павич се усмихна:

— Просто еднофамилец. Къде ще отидете сега? Мостът вече го няма.

Д-р Павич погледна през прозореца, за да докаже думите си с факти… Вярвах му, какво по-лесно за един мост… Мостът Чавдар бе изчезнал така внезапно, както се бе появил Новият мост и цялата тази неизбежна екзистенциална зависимост от мостовете.

Аз се опитах да свия рамене, доколкото ми позволяваше състоянието… Това нямаше особено значение… то беше моят свят твърде дълго… И сега бе изместено от обемното присъствие на доктор Павич. Улових погледа му, който се плъзгаше по леглото ми. А там нямаше нищо… само един идеално опънат чаршаф.

Сезонът на изложбите

Сега има работа и трябва да се радвам. Скоро свършва сезонът на изложбите. И няма да има нужда от хора, които да пазят, докато другите гледат картини.

Ето онзи с очилата стои твърде дълго пред големия натюрморт в дъното. И се навежда много близко. Трябва да се приближа и, ако прекали с взирането, да му кажа: извинете, господине, не допирайте носа си в платното, нали разбирате, все пак деветнайсти век. Не дай боже, да имате хрема… Разбира се, не казвам нищо такова, само си го мисля. Вторачвам се в гърба на взиращия се господин. Той усеща острия ми трениран поглед и му става неприятно да гледа повече. Обръща се и виновно се усмихва. Даже ми кимва. Естествено, на такива и през ум не им минава да крадат картини. И защо аз стоя тук… Ако нещо трябва да бъде откраднато то непременно ще изчезне… Винаги е било така. А аз съм тук, за да мога да живея. Да си купувам биричка и цигарки.

Онази дебелата германка сяда на оградката. Оградката не е за сядане. А е за да не си завират носовете в нарисуваното. Прощавайте госпожо, вдигнете си дебелия задник. О, я, я! Я, разбира се. Ето там, виждате ли, има столче за прекалено изтощени туристи… Туристите са щастливи хора… Откога не съм била туристка… Преди двайсет години, Венеция! О, Венеция, градът на мечтите ми, градът на спомените ми… Градът на живота ми… Беше толкова отдавна и толкова хубаво. И аз имах пътеводител. Имах карта на града. Имах хотел, в който ми се усмихваха и ме наричаха „сеньора“, имах пари, имах до себе си Чезаре…

Ха, тия двете какви са смешни. Ан Мари си била купила едно много прекрасно ренуарово копие в Санкт Петербург. „О, нима? Да, да. В Санкт Петербург било чудесно. Предлага ми да заминем в края на месеца, но тогава ще съм ангажирана…“ Да, зализани, чистички, дами на средна възраст, а роклите им на цветенца струват поне петстотин… има същите и за по петдесет, но тези са за петстотин, усеща се някак си… въпреки че не се вижда… а казват, парите нямали миризма.

На мен за целия този месец я ми дадат хиляда и двеста, я не. Поне хиляда ще дадат. И пак нищо няма да мога да спестя, наем, телефон, сто на госпожата от долния етаж…

Къде е тоалетната? Надясно и нагоре по стълбата. Възрастната госпожа отива да пишка. Или може би й се е приискало да си измие ръцете. Във Венеция аз също ходех да пишкам в музеите. Не знам защо. Просто влезех ли в музей първо отивах в тоалетната. И после спокойно разглеждах, разглеждах… но това бе преди двайсет години.

Остават само още четирийсет минути. Нищо работа. Като си помисля колко по четирийсет са минали, става ми приятно. После ще се кача на двайсет седем и до последната спирка ще си седя и ще гледам през прозореца. Въпреки че там няма нищо ново. Понякога се случват аварии, катастрофи и пожари, но много рядко. Например, наводнение никога не съм виждала. Вкъщи ще изям една голяма порция пържени картофи, а после с биричката ще си запаля цигара. В музея не взимат пушачи. Отначало се криех в клозета за две — три дръпвания, но рискът е твърде голям… Сега пуша само вечер, докато седя в лилавото кресло и чакам синкавата светлина на телевизора да ме приспи. О, колко е хубаво вечер!…

Тълпа японки. Обичам японките. Не разбирам какво казват и това ми харесва. Нито пък по техните плоски лица може да се види как не ме забелязват Те никога не се приближават твърде близко, никога не сядат на оградката, никога не питат къде е тоалетната… Смеят се. Сигурно в Япония няма такива ябълки като на голямата картина в дъното. Във Венеция преди двайсет години също имаше много японки…

Ето го звънецът. Край. Денят свърши. Остава ми автобусът, биричката, цигарата, синкавата светлина на телевизора.

Дами и господа, побързайте!

И те бързат.

А аз гася след тях лампите.

Преди и след

Госпожа Старибратова беше отегчена. От живота — от своя и от този на другите; от големия свят на големите хора като президента на Щатите и черната манекенка Наоми и от малкия свят, света на улица „Станимир Пенчев“ с плачещите нощем котки и с есхибиционистите, бързащи към парка. Постепенно, с годините, госпожа Старибратова загуби интерес към всичко. Не ходеше на кино, на изложби и на концерти, не се разхождаше в Княжево, не си купуваше дебели книги за чужди страни. Всяка сутрин закъсняваше в чертожната кантора на съседната пресечка, където чертаеше по половин ден. Останалото време прекарваше вкъщи пред включения телевизор. Телевизорът също беше разочаровал госпожа Старибратова и тя изобщо не го гледаше — слагаше си очилата за близко виждане и плетеше две лице две опако, а звукът намаляваше до минимум. Не пожела да си купят сателитна антена, защото предварително знаеше, че ще се разочарова и от нея. Това огорчи господин Старибратов, но после той си спомни, че всъщност цял живот бе преживял без сателитна антена, а се чувстваше прекрасно. В събота и неделя ходеше на тенис в клуба и се срещаше там с отбрано тенисно общество, а през останалото време работеше в нотариата. Госпожа Старибратова бе запазила интереса си само към него, към своя съпруг. Това беше единственото, заради което все още си струваше да се живее на тази земя, оплюта от продавачите на разни неща. Госпожа Старибратова обичаше да се грижи за своя съпруг, да му приготвя вкусни неща за ядене и да му глади ризите. А вечер обичаше да си приказва с него за изминалия ден, за политика и дори за тенис. Някога госпожа Старибратова печелеше разни любителски турнири и се славеше с прекрасния си лифтиран бекхенд. После тенисът й омръзна и тя подари ракетата си на едно пълничко момиченце с пълничко оранжево куче, които идваха да я гледат всяка събота.

Веднъж, когато госпожа Старибратова се прибираше след половин дневното си чертане, тя си даде сметка, че мъжът й изневерява. Това беше съвършено очевидно и госпожа Старибратова не можеш да разбере как не е забелязала по-рано. Познати потвърдиха подозренията.

Госпожа Старибратова се разболя. Лекарите не можеха да разберат какво й е и водеха при нея все нови и нови колеги. Госпожа Стариратова ги отпъждаше с царствено движение на ръката си. Клепачите й бяха станали по-прозрачни от обикновено и през тях слънчевата светлина нахлуваше в помръкналия й свят. Животът загуби смисъл, опустя дотолкова, че в него не остана дори отчаяние. Тя се чувстваше като пред включения телевизор с очилата за близко виждане. Някъде далече пред нея имаше екран и на него се изобразяваха различни събития. Някъде далече съществуваше светът и там се случваха много неща, а в стаята влизаха и излизаха хора.

Госпожа Старибратова инстинктивно усещаше, че е минало много време. Един ден тя видя цъфналите кестени пред прозореца. Бавно и предпазливо стана от леглото. Слабостта и замайването й се сториха много приятни и тя си помисли, че ако беше по-млада би станала наркоманка, след като е толкова хубаво… В хола седеше господин Старибратов и четеше вестник. А, да, той ми изневерява, спомни си госпожа Старибратова. Очите му, надничащи над роговите рамки й се видяха съвсем непознати. „Искам да се разведа“ чу тя собствения си глас и си помисли, че да, наистина, това е добра идея, след като той й изневерява.

Кестените все още цъфтяха, когато госпожа Старибратова се почувства свободна. И богата. За първи път откакто се беше запознала с господин Старибратов, той щеше да й дава пари. И то много. „Условията на наследството“ бяха казали в съда. Какво наследство, госпожа Старибратова не попита.

Постепенно силите и здравето се възвърнаха у госпожа Старибратова, а заедно с тях у нея се възвръщаше и интересът. Към всичко. В разгара на лятото госпожа Старибратова си купи прекрасен екип за тенис и започна отново да тренира лифтирания си бекхенд с платени партньори. Платените партньори бяха млади и красиви и фино ухажваха госпожа Старибратова. Също така фино я ухажваха и възрастните господа, с които тя играеше в събота и неделя.

За първи път от много време — колко — тя не знаеше, госпожа Старибратова се почувства щастлива…

Вечната любов

Виждах отражението си в тъмния прозорец пред мен. Зад проекцията на физиономията ми върху стъклото сякаш нямаше нищо друго. Но аз знаех, че там съществуват дървета. И къщи. И в къщите — хора. Които спят. Или се карат. Защото са се напили. Или защото не са успели да се напият. За тях днешният ден е същия като вчерашния и даже като утрешния. И за да не се объркат имат календари по стените си. А за мен започва нещо ново, нещо непознато и прекрасно. Усетих вечната любов. Или по-скоро усетих себе си в нейната орбита. Започнах да се въртя като най-близката и най-силно омагьосаната планета, която никога няма да напусне своята кръгла траектория — концентрична до безнадеждност.

Днес вървях по улиците на мокрия град. Чувствах велурените обувки като студени компреси. По носа и скулите ми се стичаха капчици, падащи от бретона. Над покривите тук-там блестяха звезди. Мислех си как ще ме боли гърлото. Утре. И как ще преглъщам с болка и гримаса докато мия мръсните чинии, по които носещ са тичали черните буболечки, устремени към огризките. Мислех си, че това ще се повтаря близо седмица, а после — както винаги пак същото, но когато преглъщам вече няма да боли.

Моето отражение в стъклото… Хубава съм. Може би съм глупава, но съм хубава… Все още… В метрото Го видях. И животът ми се промени. Превърнах се в най-близката планета, която няма да напусне своята концентрична до безнадеждност траектория. Най-близката до какво аз не можах да разбера веднага. След няколко минути в съзнанието ми проблесна — до вечната любов, разбира се. Аз вече знаех, че съм влюбена. Както никога не съм била. И както няма да бъда.

Русите коси бяха разположени с неестествено изящество по арийския череп. Седмица по-късно той ми каза, че фризьорката не работела, а просто усещала косата му. Само два дни по-късно след първата ни среща в метрото той ми се представи като гениален поет и композитор. Името му не запомних.

— Струва ми се че сме се виждали някъде?

Аз повдигнах вежди в отговор. Мислено довършвах диалога: „Кажете ми, че ме обичате!“ — Не мога. (Аз като истинска дама се преструвам и като истинска дама, само в началото) Или не, по-добре така:

— Кажете ми, че ме обичате.

— Защо?

Не, не, може би:

— Целунете ме.

— Ще ви изцапам — отговарям аз и дъвчейки устни се наслаждавам на куса на червилото си.

Кога съм се появила пред синия му взор, кога съм се отразила в леко продълговатите и блестящи като скъпоценни камъни очи… Не знам. През тъмната позлата на зениците прозираше син блясък. Устните му нямаха вкус. Бяха някъде в моите и нямаше нито страст, нито нежност. Първично движение на лицевите мускули. Може би просто гимнастика за избягване на преждевременни бръчки. Може би… Но за мен това нямаше значение.

На дългия, фин, но не женски пръст халката залепна като в реклама от лъскав моден журнал. Струваше ми се, че винаги е била там. Или ако не, то се е усещало, че липсва.

Никога не бях виждала такива красиви ръце. По цял ден те бягаха по клавишите с главозамайваща бързина. Аз знаех, че движенията му са движения на неврастеник, но в тях виждах само нещо демонско, нещо зловещо привлекателно. Вечер красивите ръце държаха сребърните прибори почти с такова изящество, с каквото прелитваха нотите. Оркестърът свиреше специално за нас, а келнерът донасяше комплимента на заведението под формата на цветя и бисквити.

Нощем тези ръце бягаха по тялото ми като по клавиатура. Да, аз се чувствах като клавиатура, но направена от странен материал, който се топи като ледени кристалчета върху челото на болен.

И всичко това се повтаряше. Минаваха години, изчезваха — глупаво проиграни жетони в автоматите на казиното. Аз престанах да наблюдавам ръцете му. Беше ми омръзнало. Фитнесът го нямаше. Нямаше я халката — оказа се, че тя не се разширява заедно с болните стави и кръвоносни съдове. Фризьорката не чувстваше косата му, защото е много трудно да се чувствах остатъците от нещо. Очите му продължаваха да бъдат скъпоценни камъни, но камъни без етикет на прашна полица в скучен музей. Отдавна вече аз не получавах ничии комплименти освен комплиментите на собствената си газова печка. С почти същото движение, с което пробягваха по клавишите, ръцете му пробягваха сега по мръсната кухненска маса, където оставаха все по-малко съдове от старите сервизи. В тези движения нямаше вече нищо демонично.

Всичко беше за мене като разгряване пред крос. Дълъг и приятен. Равномерно темпо — две вдишване, две издишване и поскърцване на шушляково яке „Адидас“. Ако разбира се приемем, че животът е крос, а не тенис-мач, който ще загубиш в два сета и това е известно още преди излизането ти на корта. Аз загрявах. През цялото време. И някъде далече в бледа мъгла с цикламен оттенък, отпред и малко встрани се намираше очакваното „после“. После, когато ще чета Шопенхауер. Когато ще карам „Ролс-ройс“. После, когато ще имам деца с японска гувернантка. После, когато ще кача връх в Хималаите, който изведнъж ще се окаже по-висок от Еверест — грешка на измерванията. И това после беше някъде в джобовете му. Той просто забравяше да го извади от там. Не се сещаше. И аз разбрах, интуитивно усетих, че го няма — моето после. Изпаднало е през дупката на хастара, или се е изхлузило, когато е провесвал панталоните си на закачалката в нечий чужд апартамент. И не е чул тихия звън. На моето после. Оказа се, че после го няма вече. Все едно торбичка мушмули, които е трябвало да узреят, а те са мухлясали, защото си забравил къде са. Нещо такова. И аз усетих, че мразя своя мъж — идеал, в чиито вериги търсих дълго и с лекота се наврях между тях. Идеалът се строши пред очите ми, така както се пръсва кристална чаша в забавен кадър. Това не беше видеото. Това беше животът ми. И не можех да върна касетата, за да разгледам добре къде отиват парчетата. А те просто изчезнаха. Сигурно са се търкулнали под пералнята. Но там е толкова тясно за всички тези кристални късове — за пръстите, дълги и изящни, за бицепсите, за загорелите рамене, за русата коса, за златните мигли, за блясъка на ирисите… и за моето мечтано после.

Той започна да се взира в стъклото на бутилките, които поставяше пред себе си. Както аз се оглеждах в тъмния прозорец пред мен, докато пишех дневниците си. Но тогава имаше какво да видя там — бях хубава. А в неговите бутилки не се отразяваше нищо. Може би затова и гледаше в тях.

Той изчезна завинаги от живота ми. Никога повече не го видях. Чувствах се като скъп магазин за кристали, в който див индианец е обяздвал най-непокорния мустанг. Усещах, че вече нямам време за нищо. Може би само да се огледам в тъмното стъкло пред мен. След толкова години — еднакви, кръгли и белезникави като купчина жетони, хладнеещи в шепата ти.

Лицето ми приличаше на мозайка. Скулите стърчаха сякаш издялкани от некадърен занаятчия. Кожата ми беше като лист с глупави думи, смачкан и захвърлен в ъгъла. В нея се впиваха разноцветни камъчета с остри ръбове и странна форма, впиваха дълбоко, но кръв нямаше. Защо ли нямаше кръв…

Животът, какъвто е

Енчо Доминото си гризеше ноктите.

Винаги, когато нещо го терзаеше, той си гризеше ноктите. А сега го терзаеха много неща, бизнесът не вървеше, през зимата наистина не би могло да се очаква, че хората ще купуват толкова италиански сладолед, колкото през лятото, но все пак… А защо сезоните се отразяваха на продажбата на мобифони, на пистолети 43 калибър, на благоуханна марихуана, Енчо Доминото нямаше представа. Но това беше неговия живот — бизнес, бизнес, бизнес и нищо светло, нищо прекрасно, нищо, към което да се стреми с цялата си закърняла за прекрасното душа. Преди Енчо Доминото работеше като охрана на Двореща на културата и тогава често му се случваше да слуша опера, класика, Вивалди там и Мусоргски. Да, Енчо Доминото беше интелектуалец и се гордееше с това. Но настанаха нови времена, Енчо забрави предишния си живот в суматоха на бизнеса — преговори, сделки, чужди партньори, офиси и пак офиси, безкраен внос и малко даже износ, разтоварване на кораби, обезмитяване… И Енчо понякога си спомняше с тъга за времето, когато напълно узаконено можеше да изведе хулигана от залата за гала вечери и ако навън е достатъчно тъмно или са спрели тока, той можеше да му прасне един ъперкут право в отслабената от липса на витамини челюст. И сега понякога му искаше да се сбие с някой просто ей така, но не вървеше пък и какво шяха да си помислят бодигардовете му. А и ризата му беше прекалено бяла, пистолетът скрит под сакото само му пречеше, чуждите моряци го наричаха мистер и нямаха намерение да с бият с него.

Енчо Доминото внезапно се ожени.

Тя бе най-прекрасното и нежно същество, което бе виждал някога. Светли коси се виеха като пружинки по дългия като на балерина врат, късоподстригана и слаба приличаше на момче, но бе едновременно много женствена, нежна и порцеланова. Не се гримираше и единственото й украшение бе неясен символ, татуиран в средата на гърба. Енчо я видя в един бар. Тя стоеше сама, пиеше уиски и познаваше барманите и диджея. Енчо бе внезапно обзет от плахост и смущение, после се осмели да я попита как се казва. Тя равнодушно, без да го гледа, каза Елена. Когато тя стана Енчо я последва, отвори вратата на бмвето си пред нея и тя спокойно влезе, без да казва нищо. Енчо бе тотално потресен от тази женственост, от това безразлично спокойствие, от тази лекота, с която тя присъстваше до него. Тя протегна ръка пред себе си, за да му покаже посоката. Енчо се подчини като хипнотизиран. Елена живееше на един таван, затрупан с картини. Елена рисуваше непрекъснато без да вади цигарата от устата си и пепелта се сипеше около статива. Трябва да ти наема една чистачка, каза й Енчо. Елена го погледна втренчено и продълджи да рисува. Енчо заобиколи статива и видя себе си на златна колесница с крила на глезените, увит в бял чаршаф. Той остана поразен, защото точно така се бе сънувал предишната нощ.

Елена му стана жена без да променя своя живот, нито неговия. Отказа да напусне тавана, а и не го покани да се нанесе.

Енчо носеше на тавана храна от ресторанта на Шератон. На тавана котлон нямаше, а и жена му не знаеше какво има в едно несварено яйце. Единствените прибори, които притежаваше, бяха комплект пластмасови вилици и ножчета, взети от някакъв самолет. Понякога Енчо се питаше къде е ходила Елена и с кого, но после си казваше, че няма значение. Нали се бе върнала… Веднъж, докато наблюдаваше как изящната му жена се къпе — на тавана баня нямаше, а само напълно прозрачна душ кабина в единия ъгъл — Енчо с ужас забеляза как зловещо прозира скелетът й под нежна като розов лист кожа. Той механично се поглади по корема — искаше с реалността на собствената си плът да прогони зловещата картина.

Тогава Енчо си даде сметка, че тя не се храни. И си спомни купчините стара храна, търкалящи се из мансардата. Когато дойде за първи път, бе преклено смутен от елениното съвършенство, а после нали нае чистачка… Започна да следи Елена — как живее, какво купува. Елена пушеше много без да забелязва какви цигари си пали. Пиеше често, но Енчо никога не забеляза промяна в отнесената маниера на Елена да разговаря или просто да мълчи. Понякога дъвчеше дъвки. Боите й не се свършваха, винаги имаше опънато платно. Обличаше си каквото Енчо я помолеше — понякога за пред хората, той й купуваше рокли с деколте.

Енчо се чувстваше неразбран. Всеки път когато погледнеше през рамото на рисуващата си жена, Енчо виждеше себе си в последния си сън и разбираше, че той е най-разбраният човек в тази държава, но от това му ставаше още по-тежко. Постепенно той разбра, че всъщност Елена е нещо друго — самодива, ангел или вещица. Това натъжи Енчо ужасно. Той мечтаеше за семейство с много деца и миришеща на храна кухня, пък била тя претоплена от ресторанта на Шератон. Енчо седеше в бмвето и мислеше. Наоколо вървяха стройни пищни девойки с рокли с диколтета. Енчо рязко слезе от колата и с тубичка златна боя, случайно взета от тавана, написа на задното стъкло „продава се“. После си купи колело и раница, и сутринта, преди да тръгне на път, отиде да се прости с Елена. Качи се до петия етаж на кооперацията и видя, че нямаше повече стълби. Позвъни и попита къде е тавана. „Какъв таван“ отговориха му. Той отвори уста да обясни, но срещна удивления поглед на дебел мъж със златни ланци. Усети, че няма да го разберат. „Извинете, сбъркал съм номера“, „Нема нищо“, отговориха ланците.

Наистина, нема нищо, каза си Енчо и завъртя педалите. Колелото му зажужа приятно, равномерно и ненатрапчиво като гласа на Елена в снощния му сън.

Колко го обичах

Госпожа Карамфилова не правеше нищо. В последно време тя изобщо не правеше нищо, дори не спеше, защото смяташе, че има прекалено малко време на разположение, за да си позволи лукса да го пропилява в сън. По тази причина тя не правеше абсолютно нищо. Усещаше, че няма време. По цял ден и по цяла нощ седеше в люлеещия се стол и пълнеше пространството наоколо с невидимата материя на спомените. И стаята беше даже предостатъчно голяма, за да събере хора, срещани в продължение на почти цял век и събития, случили се през време, запълващо не един том на общата история. Вълненият шал, наметнат върху раменете на госпожа Карамфилова силно миришеше на нафталин и дървен гардероб. Така миришеше цялата стая, която за първи път от толкова много време се стори на госпожа Карамфилова ненужно просторна. Зад вратата от дебело стъкло този мирис, започнал да се харесва на госпожа Карамфилова изчезваше, подтиснат от страшна смрад. Всичко смърдеше. Смърдеше на цигарите, които пушеха и Минерва, и Методи, и онази… неговата жена… Роза… смърдяха техните парфюми, одеколони, дезодорантите им, в редките случаи, когато Роза готвеше, смърдеше на манджа и на прегоряло. Всичко това беше ужасно. Госпожа Карамфилова отдавна вече не пускаше никого в стаята си, за да не донася този противен външен дъх. От време на време й се налагаше да отиде до кухнята, за да си свари кафе или да си приготви нещо за ядене. Веднъж седмично, както по-рано, тя правеше сладкиш, от който отрязваше само едно парче — просто по навик, а не за да пази фигурата си. В банята госпожа Карамфилова ходеше призори и взимаше половинчасова вана. Призори, в момента на развиделяването смрадовете й се струваха по-приглушени. Но понякога в антрето се разминаваше с току-що влизащата Минерва и тогава силна миризма на алкохол се опитваше да я удуши.

Пътем хвърляше поглед в огледалото и виждаше там смътно позната отнякъде жена, която приличаше на вехтория. После госпожа Карамфилова си даваше сметка, че това е собственият й образ и тръсваше неодобрително глава. Нищо не беше останало — нито финес, нито грация, нито красива усмивка; нищо, абсолютно нищо. Госпожа Карамфилова чувстваше, че скоро, съвсем скоро ще отиде при Евлоги. И ще му поиска прошка.

Много безсънни нощи прекара госпожа Карамфилова, мокрейки дантелените чаршафи на чеиза си в молби за прошка. С времето тези сълзливи разкаяния й помогнаха да се успокои и да забрави, но болезненото усещане за самота не изчезна никога, ставайки още по-болезнено от сякаш непрекъснато топлото място на Евлоги в огромното дървено легло. Госпожа Карамфилова плачеше и в църквата, но само в неделя и то не много, за да не я гледат хората. После започна да ходи на църква няколко пъти в годината — на задушница. Когато престана да излиза от къщи, а тя направи това щом усети, че смрадта на улицата е непоносима, госпожа Карамфилова за първи път в живота си започна да се моли сутрин и вечер и в един определен момент се убеди, че Бог вече й е простил. От хората, които преминаваха през излишното пространство на стаята, миришеща на нафталин и дървен гардероб, тя разговаряше с всеки поотделно и знаеше, че получава прошка, че получава не само хладното опрощение на висша сила, но и едно дълбоко човешко разбиране, един вид: та това е напълно естествено, аз на твое място щях да направя същото. И госпожа Карамфилова беше в прекрасно разположение на духа. Единственото, което я притесняваше, беше времето… то можеше да не й стигне. Госпожа Карамфилова знаеше, че й остава малко. Много малко. И искаше да получи само едно нещо преди да отиде при Евлоги. Да получи прошка от живите. През целия си живот тя знаеше предварително резултатите на всички свои начинания. Знаеше и сега, както знаеше и тогава — единственият човек, който никога не би й простил — това беше сестрата на Евлоги. Тогава само тя разбра, тоест не разбра — та това никой не можеше да разбере — тя усети. Долови с онзи верен усет на красивите жени, които преди векове биха станали магьосници на племето си или блудници, което в представите на госпожа Карамфилова беше едно и също.

Сестрата на Евлоги учеше в католически колеж в Рим. Специално отложиха сватбата, за да съвпада с нейната лятна ваканция. Вечерта преди венчаването Евлоги ги запозна. Макар и малка, колежанката умееше да се държи като истинска дама. И въпреки годините и физиката й, бъдещата госпожа Карамфилова видя пред себе си една жена, една жена — вещица, която се е родила такава и по-скоро би се върнала в утробата на майка си, отколкото да се промени.

Докато се ръкуваха, докосвайки своите еднакво хладни пръсти, лицето на младата госпожица се изопна за момент, а зелено-сивите й очи се втренчиха със студенината на сиамска котка. Бъдещата госпожа Карамфилова потръпна от напрежението, което прекоси тялото й по цялата му дължина, педантично следвайки оста на гръбначния стълб. Сестрата на Евлоги имаше звънък смях, който напомняше звука на перли, падащи по мраморен под. Този звук не се хареса на госпожа Карамфилова от първия път, когато го чу — в хладния хол на една вила край Кавала, тя, тогава още госпожица, от притеснение скъса перлената си огърлица. Звукът ехтеше в ушите й докато присъстващите събираха пръснатите мъниста. Този звук кънтеше в ушите й и по време на венчалния обяд, а снежнобелите зъби на младата госпожица бяха непрекъснато пред очите й.

Видяха се пак на рождения ден на Евлоги, после на Коледа и така без промяна до погребението на Евлоги, което прекъсна редките размени на студени стъклени усмивки, силно напомнящи заскрежени прозорци.

Госпожа Карамфилова дълго мисли. Накрая реши: Минерва. Поколеба се дали да викне Минерва в стаята си и тя да я усмърди на цигари, парфюми и кой знае още какво или да изтърпи вонята на хола. В стаята, където живееше Минерва, госпожа Карамфилова не влизаше от мига, когато дъщеря й завърши гимназия. Защото, по думите на самата госпожа Карамфилова, нейният крак никога не бил стъпвал в бардак и нямало да стъпи. Госпожа Карамфилова избра хола. Отвори гардероба, извади тъмносинята рокля на точиците, взе от чекмедженцето дантелена якичка. Коприната, каквато по-рано можеше да се намери само при модистката Рафаилова, лежеше на леглото като жалък ненужен парцал. Госпожа Карамфилова се задъха докато измъкне ютията от особено скришното място, на което я държеше, за да не може снахата да я продаде в антиквариата, както направи с грамофона. Госпожа Карамфилова се приготви по-бързо от друг път, защото знаеше, че каквото и да направи, няма да се хареса. Сложи тези от пръстените, които все още преминаваха през разширените й стави, взе дантелена кърпичка и понечи да я напарфюмира, но от прекрасното шишенце в сребърна обкова не се стече дори капчица. Госпожа Карамфилова прехапа устни и отново си помисли, че вече действително няма време.

На канапето, с гръб към открехнатия френски прозорец, седеше Минерва. Правеше си маникюр и миризмата на бензин и прах, която идваше от улицата, не можеше да надделее вонята на лак за нокти. Госпожа Карамфилова усети, че й прилошава и затисна носа си с кърпичката. Прилошаваше й не само от лака, прилошаваше й от дима на цигарата, оставена в нейния собствен пепелник от зелен кристал, прилошаваше й от силната музика с неприличен текст на френски, от който госпожа Карамфилова се ужаси. Не по-добре действаше на госпожа Карамфилова голото тяло на Минерва. Минерва вдигна поглед от ноктите си и каза:

— Къде отиваш.

Точно „каза“, а не „попита“, каза го просто за да каже нещо, защото сигурно й беше пресъхнало гърлото, както си помисли госпожа Карамфилова. Госпожа Карамфилова намали звука на музиката, зачуди се за момент дали си струва да отваря широко прозореца — отвред се носеха всевъзможни зловония, после се сети, че няма време да се превзема и седна в креслото срещу Минерва. Кръстоса крака и с безразличие забеляза, че не се и е обула обувките, а е по домашни пантофи. След това помисли, че всъщност се намира в своя собствен дом. Пое въздух дълбоко, сбърчи нос, затисна го отново с кърпичката. Минерва затвори шишенцето с лак и постави смешно длани с разперени пръсти върху голите си бледи бедра.

— Ти какво знаеш за баща си?

Госпожа Карамфилова се беше втренчила в лицето й. Минерва сключи вежди и се пресегна към пепелника. Докато издухваше дима, веждите й бяха все така сключени.

— Евлоги Карамфилов. Адвокат. От буржоазно семейство. Богат. — Минерва огледа стаята. — Може би интелигентен — погледът й пробяга по дебелите томове в кожени подвързии — сноб — кимна към пейзажа над камината… — май е бил красив — Минерва за първи път присви очи срещу майка си — ти си го обичала много, поне така изглежда… — Минерва се замисли. — А! И е бил късметлия… не е доживял до това тука — Минерва направи неопределен кръг с глава. Госпожа Карамфилова не разбра какво има предвид — лудницата, на която приличаше така спокойният някога дом и за която самата Минерва имаше може би най-голям принос, или пълната с различни отвратителни миризми улица, или двора на вилата, който Методи засади с домати, или пък нещо съвсем друго…

— Виж сега, Минерво… ти този човек, твоя баща, не го помниш… беше бебе… — госпожа Карамфилова прекара език по пресъхналите си устни. — Тогава… беше война… имаше бомбардировки. Тогава всеки можеше да направи, каквото поиска без изобщо да бъде забелязан.

Минерва разглеждаше ноктите си.

— Бяхме на гости у господин Люцканов. Лед сирените се скрихме в мазето — нашата компания бяхме десетина човека, а там имаше и други хора… от кооперацията.

Минерва палеше нова цигара като продължаваше да внимава за маникюра си.

Госпожа Карамфилова внезапно повиши глас, напрегнато се премести на ръба на креслото.

— Угасна тока, аз извадих от чантичката си голямата игла, която носех от няколко дни — госпожа карамфилова показа с пръсти колко е била голяма иглата. — И… госпожа Карамфилова отново облиза устните си. Минерва я гледаше, веждите й се губеха в чорлавата коса и в погледа й, за първи път откакто беше навършила шестнайсет години, госпожа Карамфилова можеше да види интерес, можеше да види нещо живо, истинско, човешко, но госпожа Карамфилова не го видя. Преглътна. Оправи полата си, сключи пръсти и каза:

— Промуших тила му… малкия мозък…

Госпожа Карамфилова гледаше някъде пред себе си. Попи с кърпичката една капка, която се търкаляше по увисналата кожа на дясната й буза. Не се разплака. Можеше да се разплаче. Дори й се искаше, но подтисна това желание. Защото знаеше, че няма време. А и беше плакала достатъчно близо половин век.

— После махнах иглата — гласът й леко потреперваше. Погледна Минерва. Безцветните й очи бяха станали по-сини от всякога, а по вечно пепелявото й лице се беше появила някаква руменина. Госпожа Карамфилова видя живото, истинското, човешкото, не само в погледа, но и по цялото лице. А би могла да го открие дори в движението на плоския й корем и в потръпването на пръстите на краката. Минерва се усмихна като много бавно си разтягаше усмивката, показвайки жълтеникави зъби. След това тихо, с особен, жив човешки глас, който госпожа Карамфилова чуваше за първи път, откакто дъщеря й навърши шестнайсет години, Минерва каза:

— Страхотно.

Госпожа Карамфилова застана така, сякаш всеки миг ще излети през открехнатия френски прозорец и винаги живите й очи се изцъклиха зловещо и заприличаха на стъклени.

— Ама чакай да ти обясня. Аз го обичах, боже мой, колко го обичах! Но той ми изневери! — госпожа Карамфилова гневно извика последната дума, сякаш съпругът бе извършил това току-що. Минерва я гледаше в странен унес и като че ли изобщо не я слушаше. Живото, човешкото не беше напуснало тялото й, тя продължаваше да се усмихва и от време на време прошепваше:

— Страхоотно — като че повтаряше магическа дума.

Госпожа Карамфилова гледаше в някакво много неопределено място и мачкаше кърпичката. Личеше си, че само преди миг се е отказала от намерението си да лети през открехнатия френски прозорец.

— Аз нямам доказателства. Никакви доказателства. — Нито следа от червило, нито косъм на ревера… нищо… но гласът на сърцето ми… аз знаех това… Знаех го… защото това беше истината… — госпожа Карамфилова направи театрален жест с едната ръка, докато продължаваше да стиска кърпичката в другата. — Гласът на сърцето ми никога не ме е лъгал — когато видях Евлоги, веднага разбрах, че това е мъжът на живота ми… и че няма да му изневеря никога, дори в мислите си. И той ще ми прости. Да. Той ще ми прости. — Госпожа Карамфилова с декламаторски патос наблегна на последните думи и се втренчи в Минерва. Минерва продължаваше да седи, светеща със своето живо човешко озарение, да се усмихва и да повтаря тихичко през равни интервали от време:

— Страхоотно!

Госпожа Карамфилова се отпусна в креслото. Сложи кърпичката пред носа си, кръстоса крака и поседя така малко. Когато Минерва каза пак своето „страхоотно“, госпожа Карамфилова се изправи и без да маха кърпичката от носа си заключи:

— Това е, което исках да ти разкажа.

Докато излизаше от хола си помисли, че следващия път трябва все пак да си обуе обувките. Тъмносините. Лаченките. А после с някакво съжаление се сети, че следващ път всъщност няма да има. Съблече се, прибра дрехите и бижутата на местата им и си легна, въпреки че никога не спеше през деня. Но сега се почувства много изморена.

Привечер в стаята влезе Минерва. Беше облечена в единствената рокля, която госпожа Карамфилова одобряваше, беше сресана и продължаваше да изглежда по-жива от всякога и да се доближава до представата на майка си за нормално човешко създание. Неумело крепеше в ръце чаша кафе и чиния месо със зеле, което замириса ужасно на госпожа Карамфилова. Ако не беше тази противна миризма, госпожа Карамфилова би си помислила, че има видения. Тя оцъкли сините си очи и те отново заприличаха на стъклени. Проследи Минерва, която прекосяваше бавно стаята, съсредоточена в съдовете. Занесената усмивка сякаш изобщо не беше мръднала от лицето й. Госпожа Карамфилова чакаше да чуе какво ще каже Минерва. От известно време докато лежеше и гледаше пукнатините в мазилката на тавана, госпожа Карамфилова се опитваше да си спомни какво точно повтаряше Минерва… беше някакъв жаргон и звучеше като „изумително“, „невероятно“, или нещо подобно. — Минерва прибута люлеещия се стол до леглото и седна.

— Тук мирише на нафталин и дървен гардероб. Трябва да напръскаме с дезодоранти.

Госпожа Карамфилова се надигна с рязко движение:

— В никакъв случай! Само през трупа ми. Ще потърпиш още малко. — И след като се отпусна върху възглавниците, които Минерва нагласи зад гърба й, допълни — Още съвсем малко…

Минерва сви рамене като продължи да се усмихва със занесената си усмивка. Започна да идва по три пъти на ден с кафе и чиния смрадливо ядене, сресана и с почти човешкото си, леко сънено изражение. Госпожа Карамфилова беше престанала да мисли. Беше престанала да си спомня. Просто чакаше.

Една вечер заедно с Минерва и с миришещото ядене, влезе още някой. В полумрака госпожа Карамфилова не можа да разбере кой. На жълтата електрическа светлина тя веднага позна сестрата на Евлоги, въпреки че не я беше виждала близо половин век. Беше много остаряла. Госпожа Карамфилова отбеляза този факт с истинско удоволствие, защото за нея вече дори времето беше загубило значението си. А за влязлата току-що повехнала дама все още имаха значение толкова много неща. Минерва избута люлеещия се стол в ъгъла и седна, крепейки в скута си някакво ядене с чушки — госпожа Карамфилова определи това по миризмата. Повехналата дама ровеше в чантата си. Пред погледа на госпожа Карамфилова всичко ставаше все по-бяло и все по-чисто, а от ъглите на стаята започваше да се разнася лек аромат на препечени филийки и мляко. През прозрачната белота госпожа Карамфилова видя как повехналата дама извади от чантата си нещо дълго и остро. През хаотични екзерсиси на пиано, които звучаха в ушите на госпожа Карамфилова се провря неприятният познат глас на повехналата дама:

— Ти го уби с това, нали?

Госпожа Карамфилова бавно обърна глава и с усилие различи повехналата дама през сгъстяващата се колосана белота. Попита тихо и ако не знаеше, че това е собствения й глас, никога не би се досетила:

— Кого?

Там, където преди имаше пукнатини в мазилката на таван, сега от бялото постепенно се появяваше Евлоги и й махаше с кърпа. Госпожа Карамфилова отвори широко очи, за да го разгледа.

Кльощави пръсти с добре направен маникюр затвориха клепачите много нежно и внимателно, сякаш дълго се бяха упражнявали.

Моят дом — моята крепост

Стрелят.

Навън отново стрелят. Или, може би, това са фойерверки. Не знам. И не ме интересува. Добре правя, че не излизам. Той всъщност Чарли, миличкият, първи се сети и престана да излиза. Нищо, че няма родословно дърво, знае как да живее.

Когато обявиха СПИН-а, аз си сложих ръкавици и спрях да ходя в кафенето — и без това там от моите приятелки бе останала само госпожа Димитриева, но тя не винаги се сещаше коя съм, пък и беше загубила напълно слуха си, беше загубила и слуховия си апарат, а аз, както не мога да говоря високо от хроничния си ларингит (или фарингит), та само се усмихвахме срамежливо една на друга… И тогава Чарли престана да души. Даже мястото, за да… такова… да отиде по голяма нужда си избираше без да души. Погледне-погледне и си избере.

Но от ден на ден все по-лошо почна да става. И тези гърмежи! Не знам — веселят ли се или убиват. Чарли, миличкият, се крие под канапето. И аз се скрих няколко пъти там, но после ме сецна дископатията. Като затрещят гърмежите се покривам с възглавници.

Чарли реши да пробва да ходи в клозета. И му се получава. Е, понякога не улучва, но то се случваше и с покойния ми съпруг. А за приятелите му да не говорим, но Бог ще прости. За мъртвите или добро, или… Хич не е хубаво да сплетничиш за нещастните мъртъвци — разлага се човекът, а ти говориш ли, говориш… но всички бяха виждали как се гърчи мъжът ми, когато белите мишки по полазваха, когато се катереха по него и любовно му хапеха ушите. Поне той така твърдеше, че било любовно. Много малко хора познаваха мишките — само неговото най-близко обкръжение… Но аз се отвлякох… Та Чарли вече ходи в клозета.

На улицата рано се стъмва. Тогава проверявам заключена ли е вратата, прегръщам Чарли и се свивам в ъгъла до радиото. То не работи. Развали се в момента, когато донесоха мъжа ми за последен път. Трябва да е било доста привързано към него.

Никога не паля лампата — да не привличам вниманието им, на тези, които са отвън. Които измислиха СПИН-а и си живеят сега с него. И на всичкото отгоре стреля.

За мене се грижи един съсед. Взима пенсията, купува разни неща за вечерята на Чарли. На мене почти нищо не ми трябва, почти нищо. Съседът оставя всичко пред вратата, звъни, изчаква да чуе стъпките ми и си отива… Аз не желая да общувам с външния свят — там сега има дезинтерия или може би дифтерия, или коклюш — забравих. Освен това се е събудил туберкулозният бацил. Има и холера.

Пък на едно гробище решили да построят детска градина и съборили паметниците. Всичко разровили и се разбрало, че там са погребани умрели от чума. Вярно — умрели са миналия век, но аз никога не бих пратила внука си в такъв детски дом и колко добре, че изобщо нямам никакъв внук.

Ако се забавя малко, съседът решава, че съм умряла и започва да звъни много силно. Сигурно предполага, че така със звънене се съживяват обикновено мъртвите. Не мога да му се сърдя, но Чарли се скрива под канапето и дълго след това не излиза оттам; естествено, такъв шок… Идването на съседа ми създава някои неудобства, защото не винаги си спомням как се отваря вратата. Има толкова много ключалки. Мъжът ми, преди да го нападнат мишките, имаше хоби, старинните ключалки… останаха ми толкова много, все едно е бил надзирател. А той бе професор. После говореха, че бил шпионин, но аз не повярвах. Нито не вярвам на един мъж. Ни нито един мъж.

Напоследък усещам съседа още преди да е стигнал нашия етаж и хуквам към вратата. Не искам да се шокира миличкият Чарли. Като се скрие под канапето, той цял ден не излиза, даже и до клозета не ходи. Което не е хубаво, нали не отварям прозорците, за да не влизат бацили…

Но вече посвиквам, преди бях толкова чувствителна към миризми. Всъщност, уличната смрад също бе една от причините да се заключа вкъщи…

И все пак тази сутрин съседът звъня много дълго. Чарли се скри, пък аз се изплаших, за малко да отворя преди съседът да си е отишъл. И чух гласа му — прощава се с мене. Заминава за Южна Африка. Щях да припадна. Отдавна бях забравила, че съществуват човешки гласове — моят глас, на Чарли, на съседа, на онези, от които се крием. Пък и нали радиото отдавна не работи… И ми се стори, че чувам собствената си мисъл: „Заминавам за Южна Африка“. Аз това. Причерня ми, зави ми се свят, а сърцето ми удари в гръкляна. Свестих се навреме и не отворих.

Сега ще трябва да икономисвам. Бедният Чарли! Но пък запасите ми сигурно ще стигнат. Бюфетът е натъпкан с консерви. Е, някои са останали още от войната, но първо ще ги пробвам аз…

 

 

Наоколо е странно тихо. Даже са спрели да гърмят. Чарли не излиза изпод канапето вече четвърти ден. Мисля, че се досещам какво е станало. А аз ще проверя още веднъж ключалките и ще седна в ъгъла до радиото, за да не трябва да се местя като се стъмни. Ще поседя така още малко. Още съвсем малко.

Сомените на тоталитарното дете

Каменните плочи на алеите са неравни и е много лесно да се спънеш. Затова хората ходят бавно. Бавно носят ракети за тенис, с които бавно ще играят. Бавно отиват в кафенето, където бавно ще пият коктейл или ракия. Това са необикновени хора. Пристигнали са тук малко да си починат. Да, съвсем не е лощо да си почиваш на брега на Черното море, между кипарисите и сенчестите орехи. Необикновените хора докарват със себе си всичко, жена, деца, куче или котка и много, много куфари. Всяка година. По едно и също време.

Това място не ми харесваше. Но аз не можех да наруша външната хармония на нашето семейство. А неравните плочки ми пречеха да опозная света. Искаше ми се на юг — там, където има истински рибари, където мирише на сол, а не на кокосово плажно масло, където брегът е див, а нощем хората свирят на китара, танцуват, пушат марихуана и гръмко се смеят. Но трябваше да почакам.

 

 

И това лято, както и всички до сега, аз се настаних на задната седалка на семейната колесница. Трябваше да се разделя с мръсните джинси, с избелелите тениски. В куфарите имаше дантелени роклички, бели якички, панделки и дявол знае още какво.

Баща ми караше с превишена скорост, а някъде пред нас беше морето. Бяха кипарисите, неравните алеи и сенчестите орехи. Знаех това със сигурност, но даже не подозирах, че ме чака истинска историческа среща. Както обикновено, в колата мама ми напомняше, че не трябва да говоря нецензурни думи, да си слагам лактите на масата и че непрекъснато трябва да се усмихвам.

Дните между кипарисите и сенчестите орехи минаваха еднакво. Накъдето и да погледнеш само корифеи. Корифей на краткия разказ и корифей на докладната риторика. И разбира се, корифеите на поезията. Най-старият от доайените на детската лирика беше толкова про славен, че всяка вечер по „Лека нощ, деца“ обезобразени с панделки хлапета четяха неговите, ухаещи на нафталин стихотворения. Всъщност, това няма особено значение.

Мене много ме обичаха.

Смятаха, че съм добре възпитано дете. Никога не забравях да поздравя. Усмихвах се. Понякога казвах „Много добре изглеждате“, но бързо ми омръзна. Почиващите даже ми се възхищаваха. Особено, когато играех тенис. „Красиво, елегантно, много добър стил, вижда се школата на сестрите Малееви“. Вече не млад спортсмен — спортсмен в живота и в поезията, обясняваше на всички тайните на моя елегантен стил, после казваше, че баща ми е просто герой, а дъщеря му, тоест аз — тя е просто чудо. Баща ми действително е герой, но все пак не той тичаше по три часа на ден по прашните кортове под виковете на сърдити треньори. Спортсменът се канеше да ме изгони от корта — време е те, класиците, да поиграят, но изведнъж се появи Най Най сред тях и се застъпи: „Нека децата да свършат“. Накуцвайки от приятна умора, аз минавах покрай разговарящите и възпитано се усмихвах. Докато вървях към нашата стая, за да се преоблека в някоя дантелена рокличка, в каквито е срамно да се покажеш на улицата, ме срещна корифей на родната критика. Той много приличаше на истински дебил. Когато започваше да говори, това впечатление не се разсейваше. Даже напротив, защото от неговата широко отворена уста излизаха нечленоразделни звуци, съпроводени с пишен фонтан от слюнки. Той се спря и с дебелите си пръсти дълго се опитваше да ощипе мократа ми от потта буза. В края на краищата това му са отдаде. Смръщвайка се от болка, аз се усмихвах само със свободната част от лицето си. Когато критикът най-после ме освободи от менгемето на пръстите си, той ме обля със слюнките, които този път бяха приятно студени и попита „Кауиусто“. Не ми беше нужно да се чудя дълго какво значи това, зашото винаги питаше едно и също: „Върви ли училишето?“. Той сигурно грижливо пазеше енергията на своя мозък за решаване на често наразрешимите проблеми на съвременната ни литература и в общуването си с мен изразходваше само енергията на своите пръсти. Аз тъпо отговорих „сега сме във ваканция“, но много ми се искаше да попитам „А как е любовникът на вашата жена, разправят, че той й е насинил окото, а не някакъв случаен пияница на улицата“…

Обувайки маратонки към дантелената рокличка, аз отидох да вечерям. Масата ни беше на терасата и на всички минаващи трябваше да се усмихвам. Към мен се приближи млад поет. Говореше се, че неговият по-малък син всъщност е син на един талантллив художник, който понякога, не часто, продава картини в Париж.

Младият поет попита не искам ли да му покажа как се играе тенис. Устата ми беше пълна със салата, а да говоря с пълна уста мама ми бе забранила. Не можеше да откажа. Да отговоря „няма смисъл, ти няма да се научиш“, също. Аз тежко въздъхнах и се канех да се съглася, но втози момент по терасата премина помощникът на Най Най и младият поет се устреми към него. Аз можех спокойно да завърша вечерята си и да помисля как ще прекарам вечерта. Въпреки че избор нямаше. На скрити в храстите пейки се събираха децата. Пиеха, пушеха и си разказваха идиотски истории. Когато спореха чий баща играе най-добре тенис, питаха мене. Аз малко говорех, не пушех, пиех понякога водка от чаша за кафе. Току-виж се появила някоя от корифейските жени и после разказала на всички. А татко ми позводяваше да пия само бяло вино. Въпреки всичко това, децата се отнасяха към мене много добре. Аз играех прилично тенис и освен това нелошо плувах. Псувах по-хубаво от тях, но го правех рядко, съзнавайки, че никак не отива на дантелена рокличка. Точно в полунощ си лягах. Децата не се удивляваха, бяха вече свикнали, въпреки че това изглеждаше много странно. Сутрин закусвах сама на още пустата тераса, после отивах на плаж. Бяло въженце отделяше къс пясък — това е за нашите, на останалото нека лежи, който иска. Нас ни пазеше специален спасител. Току-виж някой се удавил. Спасителят бе мой стар приятел. Ние обсъждахме света на големия спорт, а понякога и света на голямото изкуство, който се разстилаше наоколо. Изкушението беше прекалено голямо и си струваше да се рискува. Рискувах само аз — да наруша крехката семейна хармония изцяло за своя сметка.

Много обичах да плувам. Да плувам дълго и да се радвам на мокра самота. Понякога плувах с баща си. От време на време спирахме да си поприказваме. Морето беще единственото място, където никой не можеше да ни чуе.

— Какво ще правиш днес? — попита баща ми в началото на онзи паметен ден.

— Ще играя тенис. Какво друго бих могла да правя тук?

— Много неша, можеш, например, да учиш френски.

Баше ми се шегуваше. Нито един нормален човек не учи френски през лятото, на брега на Черното море, между кипарисите и сенчестите орехи. Въпреки че на мен понякога ми се налагаше да се затворя в стаята и под строгия мамин поглед да повтарям — аз чета, ти четеш, аз чакам, ти чакаш, аз умирам, ти умираш и така под ред един неправилен глагол след друг, докато на мама не й писне.

 

 

Ние продължавахме да плуваме. Брегът остана далече зад нас и вече не се виждаха нито необикновените хора, нито техните жени и деца, нито даже приятелят ми спасител. Искаше ми се да продължа и с такъв ритмичен бруст да избягам от неправилните френски глаголи, от дантелените роклички, да избягам на юг, или някъде в Одеса.

Но строгият глас на баща ми ме спря.

— Давай обратно. А впрочем днес няма да играеш тенис. Ти ще Му поднесеш цветя — и татко многозначително погледна нагоре.

Ние заплувахме към брега.

Всяка година при необикновените хора идваше Най-първият национален гений — гений политически, държавен, партиен. Всички го чакаха с нетърпение. Шиеха си красиви рокли и подготвяха програма. Пишеха стихотворения. Нас, децата, предварително ни скриваха в някоя от съседните почивни станции, където можехме да правим каквото си искаме. И ние използвахме максимално тази възможност. Танцувахме по масите, чупехма чаши и се наливахме с шампанско. Струваше ни се, че се държим като босове на мафията в Шатите по време на сухия режим. Ние с удоволствие бихме се държали така всяка вечер, а и денем също, но до някаква степен ни възпираше общественото мнение. А в тоя ден не съществуваше нито обществено мнение, нито просто мнение, нито даже обшество. Всичко някак се топеше и разтваряше. После Той си тръгваше и ние с диви викове се хвърляхме на терасата. По празничната трапеза ни чакаха сладкиши, плодове, сладолед и ухаещо вино. Ставаше много весело. В самото начало на церемонията, когато премиерът правеше първите крачки по неравните плочки, към него са затичваше момиченце с огромен букет. Най-красивото, разбира се. И ето, бях достигнала възрастта да Му поднеса цветя.

Когато аз, след дългото плуване търсех хавлията си по плажа, усешах оценяващите погледи на корифеите. Сигурно проверяваха за последен път не са ли сбъркали с избора. Едно от първите неща, които разбрах в този живот бе, че съм най-красивата и такава ще остана до гроба. Тогава бях все още прекалено млада, за да се усъмня в това. Но всеобщото признание беше много приятно. Написаха ми приветствие — колко се радваме, позволете ни да ви поздравим, ние сме шастливи и така нататък.

С труд се вмъкнах в ужасяваща копринена рокличка с панделки и дантели. Кагато си обувах маратонките, ми казаха, „обувки, обувки“. Тонът не търпеше възражение, но аз все пак се осмелих: „ами ако се спъна?“. Отговор нямаше.

По неравните плочки бавно се движеха млади мъже с еднакви сака и характерна подутина под лявата мишница. Други тичаха насам-натам, все едно тренираха за световна купа. Винаги ми е било забавно да наблюдавам техните сериозни лица. Но този път не ми беше до смях.

Тесните корави обувки стискаха стъпалата ми. Пред мен стоеше възрастен критик в ролята на Най Най. Аз отивах към него с гъвкава походка и от това краката ме боляха още повече. Правейки се, че нося букета в ръка, аз звънко декламирах приветствието. Десетина души стояха наоколо и оценяваха. „Лошо — казваха те — трябва по-бавно и по-игриво“. А освен това, аз не се усмихвах достатъчно. Вътре в мен груб глас страшно ругаеше. Ругаеше идиотските обувки, и плочките, прекалено неравни, и орехите, недостатъчно сенчести, и стария критик, и особено тия, оценяващите. Най Най аз естествено не ругаех. Аз му съчувствах. Представях си как той, стар и болен, стои някъде под недостатъчно сенчести орехи, а към него тича чичко с подутина под лявата мишница и се прави, че носи букет цветя. И десет правителствени мъже наблюдават и с кротки гласове казват, „Другарю генерален секретар, вие не се усмихвате достатъчно“.

 

 

Аз вървях към стария критик и по-бавно, и бо-бързо, и по-игриво и даже щастливо се усмихвах, забравяйки за секунда слънцето, умората, досадата. През цялото време ме преследваше страх — мога да се спъна изведнъж и тогава ще изберат някоя друга на мястото на най-красивата. На моето място тоест. Но все пак не ми се получаваше много добре. От безкрайното повтаряне започнах да бъркам думите и да държа въображаемия букет в другата ръка. А обувките убиваха все по-силно.

Виеше ми се свят от умора. Пред мене вече не стоеше старият критик, а Най първият, не само критик, но и въобще… Но ми беше все тая.

Аз не се спънах.

А той не ме целуна. И не ме изслуша. И никой не ни фотографира…

И въпреки че много години по-късно опозицията оцени това като грях на миналото, все пак рещи, че може да ми бъде простено.

Най-красивата

Небето над него беше сивкаво-синьо и той за миг си помисли, че вдига глава, за да го погледа, но всъщност той вдигна глава, за да види нея. Една много хубава жена. Не — една необикновено хубава жена. Или по-скоро — една неповторимо хубава жена. По всички балкони имаше хора, около него тълпата се движеше, мъчейки се да догони безспирен фолклорен ритъм. Но той видя само нея. Беше млад, беше красив, беше офицер и всеобщото празненство се дължеше на него. Може би не много, но беше допринесъл за шумния празник наоколо. Съзнаваше го и това съзнание ясно се открояваше по лицето му. Ако самият той се замислеше в този момент „съзнание за какво?“, не би могъл да си отговори. Във всеки случай не беше съзнание за изпълнен дълг. Защото дългът му бе поставен в рамка, в рамка-клетва — пред бога, пред царя, пред отечеството, клетва, която наруши. Но той не мислеше за това. Не мислеше и за нищо друго. Просто гледаше жената. Знаеше, че ще слезе още преди да й помаха. Както знаеше, че може да постигне всичко в живота си — всичко, каквото поиска. Когато я хвана за ръка и я поведе пред тълпата след неравноделния ритъм, той знаеше, че тя ще бъде негова жена. Няколко дни по-късно се нахвърли срещу годеника й с намерение да го убие и бе убеден, че ще успее. Всичко беше съвсем насериозно, съвсем наистина и той дори в най-затънтените ъгли на душата си не се зарадва, когато му попречиха.

Навсякъде — и по улиците, и в театрите, и на приемите, и дори в тясната кухня, ту беше най-хубавата и той го знаеше. Ревността го терзаеше, но не чак толкова, за да може да го отдалечи на крачка от мечтата цел. И той замина. Пристъпвайки прага на академията, си каза: „Аз ще стана генерал“. За първи път се осмели да го каже гласно, защото вече знаеше, че ще успее. И успя.

Връщаше се при своята най-красива жена, която въпреки умората от работата и изтощението покрай децата продължаваше да бъде най-красивата. Връщаше се, за да я ревнува. Защото там, в голямата студена страна, това чувство се притъпяваше от амбицията.

Тя все още бе най-красивата. А той — все още млад, а много преуспял. Имаше фигурата, осанката, погледа, разсъдъка на истински офицер — такъв, какъвто в представите му трябваше да бъде всеки военен. Нещата вървяха по своя нормален, естествен може би могло — заради онази клетва — рамка на младежкия му дълг. Не успяваше да разбере само, защо на нея й е нужно да говори с други мъже. Просто да разговаря (в съзнанието си той не допускаше нищо повече, но и това бе достатъчно). Той не харесваше работата й. Защото там, естествено, всички забелязваха, че тя е най-красивата. Това не можеше да остане незабелязано. Съпругата на един генерал — толкова млад, а вече генерал… та тя не би трябвало да ходи на работа, където да разговаря с… мъже. На нея би й било напълно достатъчно да се радва на успехите му. Както правеше той — той се радваше на успехите си.

Не успя да разбере какво точно се случи тогава — случи се нещо ужасно, нещо неочаквано. Хвърчаха предмети, звъняха стъкла, абажури, кристали… Той взе всичко, каквото остана. Защото то му принадлежеше. Както му принадлежеше съвсем доскоро и тя. Не можеше да се направи нищо. Той страдаше. Един далечен, скрит под дебел слой прах и паяжини кът в душата му се гърчеше в ужасни мъчения. И това бе всичко. Той продължи да се радва на успехите си. Постигаше ги с лекота, защото може би нещата бяха създадени, за да му принадлежат. Веднъж усети, че по-нататък успехите му се свързват с някакво странно чувство, непознато за него — чувството на унижение.

И се отказа. Защото нещата, които са били създадени, за да му принадлежат, изглежда, се бяха свършили. Затвори се в прохладния дом на втората си жена. И заживя със спомени. Със спомени за успехите си. И за онази, най-красивата. Защото не можеше да си представи изминалото време без нея. Годините и болестите го сковаха между кварталната градинка, военния клуб на съседната пресечка, телевизора и вестниците. Животът за него спря. Защото изчезна удоволствието — удоволствието от всеки миг, от всеки ден, от всяка нощ… Остана едно единствено удоволствие — удоволствието от спомените. Търсеше грешките в миналото си, но не можеше да ги открие. Грешки нямаше. Амбицията не му беше позволявала да ги допуска… или късметът го бе пазил грижливо от тях… Само онази, най-красивата… Той наистина не разбра какво стана тогава. Не беше грешка… Беше нещо друго — без име. Не можеше да си обясни защо в миналото време, с което все още разполага, мисли за нея, а не за тази, втората. С нея живееше повече от четвърт век.

Децата на втората му жена и техните семейства пълнеха къщата с проблемите си. Той прие нейните деца като свои, без да може да си обясни защо. Неговите собствени деца бяха безродни, несвързани с нищо и с никого, но той не ги винеше — те нямаха никаква вина.

Втората жена се движеше из прохладния си дом плавно като котка и беше много красива. Някога. Но тя е съществувала в пространството около него само за да му докаже, че на света има и други жени освен онази, най-красивата. Да, така му се е струвало през годините, повече от четвърт век. А той забеляза това едва сега, когато вече не можеше да мисли за успехи, а само да си спомня за тях. Питаше се дали всъщност има значение, отговаряше си с „не“, а после задаваше въпроса отново. Това бързо го уморяваше и той се връщаше с почти младежко безгрижие към пъстрите картинки на миналото, в които освен бляскава кариера — низ от зашеметяващи успехи, нямаше нищо друго.

Наближаваше краят. И той го усещаше. Знаеше, че е постигнал всичко, каквото бе пожелал. И разбра, че щастието е нещо много по-безцветно, отколкото хората си го представят.

А че е постигнал щастието, в това той не се съмняваше.

За да ме обича

Искам да я накарам да ме обича. Тя просто не ми обръща внимание. Държи се с мен така, както се отнася и към хладилника. Консумира това, което сама е поставила вътре. Когато е празен, го заобикаля. Внимава да не остави синини върху красивото си тяло. Обича котката, кучето, папагалите. Не обича хамстера. Но се грижи за него. А за мен не. Или поне не толкова. Ако не приемаме сключването на граждански брак за грижа. Носи цветя на майка ми в болницата. И понички, които сама приготвя. А мен сякаш не забелязва. Почти не ми говори. Имам чувството, че ме е взела като мебел. Подбрала ме е съобразно стените, килимите, пердетата. Очите — два тона потъмни от светлосиния латекс. Коса — подобна на плюша на завесите. Размер — 185 — според големината на хола. Да не се губя съвсем в него, но и да не го изпълвам. Предназначение — декоративно.

В махагоновата ламперия зачуквам пирон. Закачам въжето. Правя примка. Пробвам я. Не е много удобна, но… Въжето боде. След час тя трябва да дойде. Идва си винаги точно в седем. Години наред. Седем, седем и пет. Никога не по-късно, нито по-рано. Ще ме види увиснал, ще прочете прощалното писмо. А! Писмото! Разбира се писмото! Мислех, че всичко съм приготвил, а то най-важното…

„Скъпа Ана“. Дали името й се пишеше с едно или две „н“? Не, по-добре само „скъпа“. „Аз те напускам завинаги. Една вещ по-малко вкъщи. Едва ли някой, дори и ти самата, ще забележиш това. Мисля, че не съм оставил очертанията си върху стената като шкаф, който са махнали от мястото му. Пък аз нямаш точно определено място. Седях добре в четирите ъгъла на хола. В онази, най-тъмния, където ме поставяше по време на парти, приличах на Питър О’Тул. Извинявай. Наистина съжалявам, че ще намаля екзотиката на дома ти, но някак ми стана скучно. Искам да носиш карамфили на гроба ми“. Това за карамфилите ще я сбърка. Мисля, че е силно. „И да ме обичаш. Да. Да. Да ме обичаш. Поне на погребението.“ Следва дата, подпис и сладникаво сантиментален послепис.

Чакам я да дойде. За мен ще почне нов живот. Тя ще се върти наоколо, ще ми вари чай, кафе, ще ми носи закуска в леглото. Ще й е жал в началото, виждайки следата от въжето на шията ми. Ще я гризе съвестта. Ще се чувства виновна. Сигурно ще ме целува за лека нощ. Винаги съм искал някой да ме целуне за „лека нощ“, но никога никой не го е правил. В един миг вероятно ще бъде щастлива, че съм й простил за всичко минало. И тогава! О, тогава дали цикълът ще се затвори? Ужасно! Отново началото. Самоуверената сигурност в моята любов, в това, че й принадлежа. Ще може да прави каквото си иска, без да мисли, че мога да изчезна, да ме няма и гостите да усещат как нещо липсва в най-тъмния ъгъл на хола. И това не е фикусът, изхвърлен миналата зима, а предмет далеч по-забележителен, леко напомнящ на Питър О’Тул. Всъщност една малка прилика с известен актьор не ми дава основание да се считам за по-забележителен от онова противно растение — семейна реликва. Тя толкова страда за него. Дали би страдала така и за мене… Седем и пет. Напасвам въжето и се приготвям. Токчета. Дрънчете на ключове. Ритвам стола и той се преобръща. Вратата се отключва, но не е нашата. Кошмар. Задушавам се и не мога нищо да направя. Е, така е трябвало. Може би е по-хубаво, по-оригинално и никога няма да се повтори, дори и в най-общи линии. Никога вече няма да се повтори. Каквото и да било. Тя, честно казано не съществува. Не съществувам дори и аз. Беше измислено, за да е забавно. Ако трябваше да бъде трагично може би наистина би било весело. Някак не се получи. Аз просто умрях. Но не страдам от това, защото ме няма. Не съм материален. Бях в нечие съзнание, бях нечие отражение. Без да знам дори чие.

Речник

Любовта ми живееше във въздуха. И ако за миг я забравех, достатъчно бе да го погледна този прашен градски въздух, който все още миришеше на изгоряло.

Нечовешката височина на всичко наоколо съдаваше илюзия за декор, за сън — кошмар и за научнофантастичен филм. Тълпи от чужденци смесваха лицата и акцентите си, правейки спектакъла чужд и необезателен. Градът бе бетонен и с грешни пропорции. Кулите му караха главата ти да се върти като на селски луна парк и току-що погълнатия бърбан да се повдига към гърлото ти. И в този град кънтяха стъпки, нечии твърди стъпки, напомняйки на някакъв предишен живот, където нощта бе пак така сиво синя, а височината се превръщаше в ширина и всички улица водеха към морето. Хладно неприветливо и оловно. В онзи град нощите бяха безкрайни, а снегът хрустеше като бисквитка. В него витаеше спомен за любов и обещание за нещо светло. И това бе толкова отдавна, че приличаше на книга, прочетена в бавен влак, а не на собствено преживяване. Всъщност, вече нямаше преживявания, имаше само „си-ви“, пълно с цифри, ефемерни успехи, минало свършено и публикации на чужди езици.

Бе студено и нямаше мисли. Нямаше даже любов, тя още не се бе родила, не бе навършила 18, не бе получила паспорта си, за да може като гражданка на света да се качи на самолет и да заживее самстоятелен живот.

Само зародишът й се бе размърдал под диафрагмата ми, загърнат в плацента от напрежение и страх.

Но както е положено на гражданите на света, тя извърши всичко това с мълниеносна скорост и заживя под покрива в стария вечен град, където подът скърцаше с въздишките на четири поколения.

Единственото необичайно нещо бе, че любовта ми, за разлика от гражданите на света, не си нае квартира, а заживя в моята къща, в моята стая, узурпира леглото ми, оставаше с часове в тоалетната и взимаше вана когато трябваше да къпя детето.

Тя бе нежна и въздушна. Нимфа, от морска пяна. Богиня излязла от зевсов череп. Или просто родена в обикновен сеанс с перидюрал — това чудо на модерната наука, което инжектират в гръбнака и ти можеш да присъстваш като страничен наблюдател, докато неопитни студенти режат с току-що наточени ножове утробата ти и вадят от там недоволно парче кърваво месо. И докато ти се съвземаш от шока след спектакъла, за чието асимилиране си се оказала силно неподготвена, парчето месо се е превърнало в изящество и златни къдрици се сипят по матовата кожа на ангелските рамена, крилцата се обличат само за празника в края на годината, а нощем неведомо знание бърчи млечното чело. И с този богат житейски опит, с жълт куфар и дебел син речник под мишница, любовта ми бе нахлула в моя дом и в моя живот. Любовта ми почти не говореше, бяхме й неинтересни, твърде обикновени хора, които ходят с кола в супермаркета и купуват минерална вода в бутилки. Тя бе над всичко това, проблясваше с белозъба усмивка, надзърташе при нужда в речника и говореше с омаен акцент на всички езици.

Тя ми пречеше. Седеше на бюрото ми, четеше книгите ми, чертаейки в тях с молив и о, боже, продгъваше страниците. Като флуид, тя заемаше цялото пространство около себе си. Аз не знаех как да й намекна, че всъщност, извинете, станала е грешка, ние сме непознати, не чакаме никого. Любовта ми говореше цели часове по телефона, набирайки размазаните в петна от кафе номера на стари приятели, излизаше и се веселеше с тези приятели в модерни барове, пробваше нови коктейли. Любовта ми миеше пода с дезинфекционни средства, благоухаещи на горски плодове. Четеше приказки на моето дете и строеше замъци от „Лего“. Любовта ми ме риташе с неподозирано остри колене нощем, докато спеше, помърквайки в широкото ми легло стил ретро, купено в Икеа миналата година. Понякога тя отиваше в старото ни легло от румънски бук, определено за мъжа ми и тогава сенките ми сутрин бяха още по-тъмни и се простираха по половината лице, а докато тичахме към детската градина, детето с безизходен укор шептеше: „отново закъсняхме“. Любовта ми харчеше малкото ми пари, купувайки прекрасни, нужни само на нея предмети. Тя блатоухаеше на щастие и на леки пролетни аромати от знаменитата парфюмена фабрика в Грас, които се опитваха да разтопят скрежа по прозорците и да сменят сезона. Тя бе самодостатъчна и доволна, а аз чаках заминаването й.

Като всяка нимфа, любовта ми четеше мислите. Когато вдигаше глава от въглавницата ми, тя казваше с прелестния си акцент „Знаеш много добре, че аз съм твоята любов, и нямам къде другаде да отида, билетът ми е в една посока и натам, откъдето идвам, вече не летят самолети“. И това бе самата истина. Светът се бе разделил с невидима бариера, която превозните средства не доближаваха. Бариерата бе нежна и прозрачна, тюл от омагьосани снежинки. И пространството се разпадна като в някаква студена или безразлична война на две взаимонесвързани части, които само времената можеха да обеденят, с миналите си форми и с условните си наклонения.

И някъде там, в другата половина на разделения свят, живееше, може би, нечия друга любов, пътуваше на самолети и имаше куфар, в който носеше парфюмите си.

 

 

И аз не можех да я изгоня, моята любов, такава нежна и благоуханна, такава весела и млада, с кожа, по която тънки вени описваха еднозначния маршрут на нейното пътешествие. Аз исках да я прогоня с куфара и речника и тя, зевсова дъщеря, би могла да върне времето, да омагьоса пилота и да си отиде там, където я забелязах за пръв път, във въздуха с цвят на океменяла водка, както бе казал някой, някога, за някъде другаде. И тя щеше да ме послуша, да си събере парфюмите, за да се скита, бързо стареейки, по мръсните нощни улици. Там градският вятър гони въглероден двуокис из пресечените като в кръстословица автомобилни платна и плаши закъснелите минувачи с разветите крила на чуждестранни вестници, пълни с призрачните събития от миналия ден. И после щеше да умре на някакъв мръсен дюшек, разстлан до решетката на метрото, от която като от подово отопление духа топъл въздух. И интересно кой щеше да я погребе там, моята сиротна любов и какво щеше да напишат върху семплия шлюз към отвъдното, след като тя си нямаше име.

Да, да беше ми жал да изпратя любовта си назад и да я обрека на самотна, болна старост.

Освен това аз я обичах тази любов, такава красива и въздушна, такава лека и необезателна, като самата мене, много много отдавна, и много много далече, мъничко на юг и мъничко на изток. Трабва да съм била и аз такава прекрасна и ухаеща на пролет, иначе на кого прилича незваната ми любовта. Опитвах се да разбера дали наистина сме толкова близки, някогашната аз и тази младата, лека и небрежна, полу жена полунимфа. И преди да ги изхвърля, четях внимателно купа стари дневници и писма от забравени момчета, пълни със съкровени тайни, но те миришеха само на прах и на време, а между страниците им живееха бледни хартиени червейчета, може би бъдещи пеперуди…

Нима можех да осъдя любовта си на самота и на страх.

Та аз я обичах с трепет и възторг.

Аз я обичах така, както обичат лолити.

Всяка нощ я съзерцавах, осмелявайки се да я докосвам плахо, ужасена от упоителния допир на хладната й кожа. А тя, както подобава на истинска любов, не се будеше никога, заета в своите любовни сънища.

Времето минаваше, аз започнах да свиквам с натрапчивото присъствие на любовта си, а тя започна да отстъпва. Не стоеше на бюрото ми и не четеше книги, не говореше по телефона, не лежеше във ваната и не миршеше на пролет. Губеше се по цял ден, връщаше се късно и спеше на пода. Да не ми пречи, обясняваше бързо, повдигайки рамене. Акцентът й бе изчезнал, а речникът го нямаше. Куфарът го дадохме на един приятел, а той не го върна. Беше ми мъчно за моята любов, но бе приятно, че мога да поработя на бюрото си и да поспя в широко празно легло. Ежедневието запълваше дните с леки ангажименти и даже нямах време да попитам любовта си да не би да е болна. А тя бе болна, тя бе тъжна, тя бе самотна и уморена. Тя приличаше на сянка. Ние заминахме на море. Не помня дали успях да кажа довиждане на любовта си, но когато се върнахме, къщата бе пуста, а растенията жадни. На бюрото ми лежеше дебелия син речник, с който пристигна любовта ми. Когато го отворих, от там ме лъхна мирис на пролет и на щастие. Речникът бе пълен с думи, и трябваше внимателно да се вчитам в чуждия език, за да си спомня значението на всяка от тях.

Сън за бели котки

От ярко зеленото пространство пред прозореца се образува Тя — фина, нежна, елегантна. С походка на кинозвезда пристъпва по перваза. С грациозни движения поставя лапите си една пред друга. Не откъсва очи от него — големи, студени, безизразно зловещи със странния зелен блясък на скъпоценни камъни. Зеленото зад прозореца прилича на трева, а нейният поглед е много повече морски отколкото тревен. Очите й са водораслени, носят дъх на мокър пясък и сол, но продължават да бъдат зелени — със злокобното зелено на сънищата, което никога не предвещава нищо добро. В първия момент му се стори, че е облечена в кожено палто, но после осъзна, че това е просто Тя — с дълга, бляскава на места снежнобяла козина. Най-накрая Тя влезе. Бавно и убедено тръгна към него, а на мястото й се появи друга — съвсем същата. Постепенно цялата стая се напълни с котки. За тях той беше притегателен център, локва с валериан, нещо като Еверест за амбициозни алпинисти. Искаха да се покатерят върху него, сигурно да му се качат на главата — в буквален смисъл. Ако беше само една, може би щеше да успее — той сам би я допуснал, защото би бил в плен на удивителната й хипноза, но при толкова много хипнотизатори въздействието изчезва. Но ужасът се увеличава, появява се някаква фобия от затвореното, изпълнено с мистични същества пространство. Всичко се завърта от непрекъснатото бавно и преплитащо се движение на отделните фигури. Котките достигат почти до тавана. Натрапчивото чувство за пух в носа и ушите, за липса на въздух и неосъзнатия страх го карат да се събуди. Свит на кълбо, изтощен от ужас, той въздъхва облекчено, виждайки пред себе си само една котка Джина, която майка му гледа с огромна любов и внимание по всички правила, споменати в специализираната литература. Майката е дебела и красива. Може би малко прилича на Марлон Брандо. С деспотичния си нрав и широките тъмни дрехи напомня суров властелин от мрачни средновековни замъци. Опитва се да знае всичко за него — какво прави, какво мисли — и доста често успява. Според някои представи е идеалната майка и той не би могъл да е недоволен от грижите й. Но тайно го преследва мисълта, че все пак котката е най-обичаното от нея същество. Джина е със снежнобяла, на места блестяща козина, със зелени като водорасли или по-скоро като скъпоценни камъни очи. Елегантно, с походка на кинозвезда се качва на леглото — както всяка сутрин, но сега той потрепва от ужас и скача. Джина обидено си тръгва, показвайки му дългата си, почти съвършена опашка. Когато някой сънува бели и зелени неща, не го очаква нищо добро. Това са двата цвята, които появили се в съня означават само нещастия, а когато са и съчетани, кошмарът е неизбежен. Сигурно апокалипсис, потоп, или изобщо нещо огромно и всеобхватно, което странно защо ще види и усети само този, който цяла нощ е гледал белите и зелени неща, неразгадани символи, послания от минали епохи, или евентуално и още някой, който е сънувал същата нощ подобен ужас. Майката всяка сутрин разказва своите цветни сънища, построени като интригуващи мултифилми. Тълкува странните образи с непоколебимата сигурност на познавач. Знае кое е добро и кое зло, кое хубаво, кое не. Ако живее в Средновековието и по грешка на съдбата не е властелин, сигурно би била изгорена като вещица.

Той дори не си свари кафе — може вътре да има отрова причинител на бавна и мъчителна смърт. Някаква смес без мирис и вкус, която негър роб, прокрадвайки се в черна като него нощ, поставя в сандъците, готови да отплуват всеки миг от далечната южна страна. Така той отмъщава на господаря си с негърски белите зъби за това, че го е бил на тенис в два сета.

Седна в едно кресло, пусна музика, затвори очи и си представи всичко, което фантазията успя да му предложи. А тя взаимстваше от гръцката митология, от библията, от идеите на великия инквизитор. Дълбоко в себе си той беше убеден, че всичко това е бледа залъгалка в сравнение с тайнствената и неотменима трагедия, която го очаква. Остана така неподвижен и блед почти целия ден. Телефонът звънеше често, котката, изнемощяла от глад и жажда, лежеше в ъгъла и го хипнотизираше със зелените си очи. Той стана, яде, свари си кафе. Страхуваше се от цианкалия и дори от обикновената отрова за хлебарки, но реши, че каквото има да става ще стане, въпреки всички предпазни мерки. Продължителен звън го принуди да отвори: на вратата стоеше Камелия. Приличаше повече от всякога на котка. С белите си дрехи, грациозната походка на кинозвезда, зелените като скъпоценни камъни очи. Тя не говореше, леко мъркаше, мяучеше и в погледа й имаше нещо заплашително. Полазиха го тръпки. Наистина не беше отишъл на срещата снощи, не й беше върнал много касети и книги вече месеци, но това съвсем не бе повод за такъв смъртоносен блясък в студените водораслени петна. Усети, че от сърцето му капе кръв — погледна пред себе си и видя локва с тревен цвят на белия мокет. Тя си отиде — победителка и на вратата се превърна в котка. Това, което течеше от сърцето му напълни цялата стая. Усети, че лети, лети надолу от десетия етаж. Приземява се с тъп удар, отваря очи и вижда белия таван, лампата, рисунките на стената и две зелени очи, безразлично втренчили поглед в него. Ужасеният му писък се провря в пространството и той се събуди наистина. Майка му се беше навела над него и го гледаше загрижено със зелените си, подобни на скъпоценни камъни очи.

Шапка, пълна с пари

Най-сетне съм щастлив. Постигнах това, което исках повече от всичко, може би защото го нямах. Постигнах състоянието, в което мога да кажа — имам пари, парите ми стигат, аз съм богат. Божичко, аз съм богат! Не мога да повярвам. Но това е факт. Ето, джобовете ми са пълни с пари. С пари също така е пълна и шапката на тротоара пред Джингъл. Джингъл стои пред една шапка. И нищо повече. Това е тайната на моя успех. Е, и очилата с телени рамки на муцуната на Джингъл. Шапката постепенно се пълни с пари. Като че ли от само себе си. Но всъщност парите ги пускат хора. Пускат обикновено български левчета, но понякога и валутка — няма чендж наблизо. На особено щедрите Джингъл подава лапа. Това си беше негова инициатива. Не знам как му хрумна. Много е умен. Повече от преди, като беше още лавинно куче. Да, да не се смейте, Джингъл беше лавинно куче. Аз бях собственик на лавинното куче, а ми се струваше, че съм и собственикът на лавините. Нямах пари, но за какво ли ми бяха пари. А, исках да си купя мотор. Само за това ми трябваха пари — да си купя мотор.

Сега изобщо не напускам очертанията на нашата махала между четирите големи улици. Защото хората знаят къде да ме търсят. Ако спешно им потрябвам аз, Джингъл или неговата шапка. Всъщност може да им потрябва само шапката на Джингъл — за да пуснат в нея малко пари. Ние иначе за какво сме им… двама стари инвалиди. Истината е, че Джингъл е отчаян пияница, той е болен. И го разболяха именно тия хора, дето сега си плащат за това. Все се пъхаха дето не им е работата, а Джингъл ходеше с една бутилчица на врата да ги измъква, вместо да ги остави да си сърбат каквото са си надробили. Та представете си Джингъл незабелязано от мен се пропи. Отначало си мислех, че шишенцето пропуска и му мокри козината, за това смърди на кръчма от километър, но после истината лъсна с цялата си жестокост. Какво да правиш, човещинка. Кучетата също са способни на човещини. Пие само коняк. От време на време му купувам „Наполеон“. Щото той не може да си каже. Не говори. „Наполеонът“ сто на сто е полски. Сигурно за това Джингъл с радост пие и „Плиска“ „Арарат“. Е, „Слънчев бряг“ сърце не ми дава да му предложа… Та така, Джингъл, както ви обясних надълго и нашироко е инвалид. Пияница. Пияниците са половин хора. Аз не пия. Един в семейството стига. Но също съм инвалид. Няма ми част от стъпалата. Защото отидох веднъж в една много висока планина, каквато тук си нямаме. Пък обувките, дето ги бяха предназначили за нас, ги взе един тип и ги даде на синовете си да ходят през ваканциите в Алпите. Тоя тип си имаше достатъчно пари, ама… Ортакът ми си продаде мотора и купи чудесни обувки — отрязаха му само пръстите. Ходи, все едно нищо… а аз без колело не мога. Но нали сега имаме пари, Джингъл ми е подарил „Бианки“ бегач. Това се казва движение — песен! Може да купим и кола един ден. Но ремонтът много глътна. Джингъл обича телешко варено. Може и свинско, също и овче. И задушено, и даже сурово. Аз пък обичам италианска кухня. Пици, лазаня, спагети. Холът не го използваме. Никога не каним гости. Познатите на Джингъл не пият. Моят ортак… Дето само без пръсти се отърва… та той отиде в подножието на високата планина. Работел в хотел, така ми писа. И гледал планината по цял ден, а ако не може да заспи и нощем. В неделя се качвал малко нагоре — до някаква скала. Писа ми, че прилича на Вучия камък. Може. Кани ни с Джингъл. Ама като си помисля, колко пари ще загубим, ако отидем… Пък и тая планина, нали съм я виждал. Нищо хубаво няма в нея.

Стана късно. Гася и си лягам. През стената се чува как Джингъл хърка в съседната стая, спи и сънува своите бурни кучешки сънища. Утре рано ставаме. Пием кафе. Разхождаме се. И отиваме на работното място. Аз чета вестници, а Джингъл дава лапа на особено щедрите минувачи. А, за малко да забравя — ние сме на ъгъла срещу черквата, като ви е на път — обадете се. Ако е в добро настроение, Джингъл ще ви даде лапа и без да пускате крупни суми в шапката.

Допълнителна информация

$id = 4826

$source = Моята библиотека