Павел Вежинов
Белият гущер
Повести и разкази

Христо Стефанов
Космосът на човека
предговор към сборника „Белият гущер“

Павел Вежинов — доскоро сред нас — е, както все по-ясно осъзнаваме, един от класиците на нашата литература. Той беше и фантаст. Можем ли да завършим силогизма — творбите му са класика на българската научна фантастика?

Не зная — макар че поне едно от включените в тази книга заглавия ще остане, според мен, в златния фонд на нашата литература. Но, честно казано, този въпрос ми се струва несъществен. Далеч по-важно е, че творчеството на Павел Вежинов дава рядката възможност да видим как един голям писател е използувал — в различни моменти от творческия си път — по различен начин научнофантастичния елемент, подчинявайки го на все по-мащабни идейно-художествени задачи. В тази светлина по новому се очертава и въпросът за същността на онова, което твърде общо наричаме научно-фантастична литература, за границите на възможностите и, за тяхното разширяване и окончателно преодоляване…

Естествено един предговор не е място за литературно-исторически и теоретически „екскурзии“. Тук само мимоходом искам да отбележа, че напоследък и създатели, и теоретици на научната фантастика предпочитат да забравят първата съставка на названието, когато говорят за нейната „генеалогия“. Така тя става неочаквано внушителна — фантастична литература са писали и Булгаков, но и Гогол, а всъщност и Гьоте, както и Шекспир, впрочем защо не и Омир („Одисея“)?… Подобно „разширяване на понятието“ може да бъде дори полезно — поне като напомняне към какви върхове трябва да се стреми научната фантастика, — ако не замъгляваше един ключов, по моему, въпрос: как, по какъв начин1 е мотивирано фантастичното като израз на повишена художествена условност? Всички помним „магистъра по черна магия“, от „Майстора и Маргарита“ и не е трудно да се досетим, че аналогични нему „създания“ се срещат и в „Понеделник започва в събота“ или „Резерватът на таласъмите“ примерно. Само че на Булгаков не му е била необходима дори онази квазинаучна мотивировка и псевдоправдоподобност, която се оказва задължителна за братя Стругацки или Кл. Саймък… Примерът не е доказателство, разбира се — с него искам само да загатна, че литературата много по-лесно и ползотворно черпи фантастичното от изворите на онова, което най-общо наричаме митология (имам предвид и фолклорно-легендарното, и цялостния културно-митологически арсенал на човечеството), отколкото от „ареала“ на — пак в най-широкия смисъл — научните идеи. Защо е така, представлява отделен въпрос, с който в случая няма да се занимаваме; а че наистина е така даже в нашия XX в., момеем да се убедим чрез простото припомнят на имена и направления — от Джойс, Т. Ман, Булгаков или Т. Улф до т. нар. „магически реализъм“…

Павел Вежинов е сред малкото изключения от това правило. В неговите творби фантастичното — като сюжетен ход или въобще детайл — е натоварено с максимално богато и разностранно социално и нравствено-философско съдържание (дотолкова, че сме склонни да го възприемаме просто като символ — напр. полетът на Доротея в „Бариерата“); и същевременно то е „съгласувано“ с — в смисъл че не им противоречи — основните естественонаучни истини. И изобщо писателят показва (в цялостното си творчество) колко разнообразно и оригинално може да се подчини научният (респ. научно-фантастчен) елемент на основния идейно-художествен замисъл — да си припомним примерно „Нощем с белите коне“, където една научна хипотеза (подмяната на здравите с патологични клетъчни структури като механизъм на раковата болест) от обикновен сюжетен елемент постепенно прераства в многостепенна метафора, изпълнена и със социално, и с етично съдържание… Говоря, естествено, за зрелите творби на писателя (дори и за такива, които не могат да бъдат причислени към „сайънс фикшън“); а настоящият сборник ще покаже и пътя на писателя към тези върхове в творчеството му. И същевременно — как при цялото му развитие остава постоянен единствено интересът към космоса на човешката душа, към необятността на човешкия живот, на които истинският космос — когато присъствува фабулно — е само скромна „проекция“…

Ето например „В една тъмна нощ“ — тук научно-фантастичният елемент (уред за четене на мисли) не е нито оригинален, нито е нещо повече от най-обикновена условност (героят би могъл да придобие тази способност и по друг начин, без това да се отрази на същността на разказа). Всъщност творбата започва оттук нататък — в анализа на човешките отношения, в психологическата им дисекция и нравствена оценка… Безсмислено е да се питаме дали това представлява „наистина“ научна фантастика, защото безпогрешно усещаме главното — то е литература. Или „Историята на едно привидение“ — анекдотична шега с някои недотам мили човешки черти, чието присъствие в сборника е оправдано поне като свидетелство, че и хумористичните разновидности на жанра не са чужди на писателя…

Три творби — „В един есенен ден по шосето“, „Сините пеперуди“ и „Когато си в лодката“ — на пръв поглед са най-близо до представата ни за „канонична“ научна фантастика. И същевременно те най-добре показват как при големия писател творби с различни жанрови и изразни конвенции се оказват вплетени в един проблемен кръг, осветлявайки го от неочаквани страни. Срещата с представител на друга цивилизация („Един есенен ден по шосето“) не е за Павел Вежинов опит да даде своя версия на централния в научната фантастика мотив за контакта, а напротив — възможност в една условна ситуация да постави въпроса за моралната стойност на хуманната пасивност или активност… Което пък включва тази новела в проблемното „силово поле“ на толкова различни творби като „Звездите над нас“ или „Дълъг летен ден“. Сюжетно погледнато, „Когато си в лодката“ не е нищо повече от белетристично въплъщение на известната (и много модна по някое време) хипотеза за външно вмешателство при зараждане живота на Земята… Но така е само за онези, които не стигат по-далеч от интригата. А мотивът за Мойсей (и легендарния, и знаменитата статуя), както и някои от „визиите“ на различни моменти от човешката история(минала и бъдеща) ни насочват всъщност към друг проблем — проблема за разума и творческия дух като единствени „гаранти“ на всяка цивилизация…

А какво от пръв поглед представлява „Сините пеперуди“? Просто „хрумване“, „каприз на перото“ или най-много — конструиране на един „свят по вероятност“, чиито различия се дължат на друго биологическо устройство. Е, разбира се — и косвена съпоставка на облика на подобен свят с нашия… Такива творби в „редовата“ научна фантастика има много и те безспорно не са без-интересни. Но в „Сините пеперуди“ акцентът е другаде — върху загубите, до които води пълното разделяне на емоции и интелект, върху (все още само) предусещането, че проблемът за тяхното хармонично единство може би ще се окаже основен за човека, а оттам — и за човечеството… Трябваше да се появят „Белият гущер“ (по-късно и „Везни“), за да видим цялата актуалност на този въпрос, както и истинската му значимост… (Като казвам това, не го съпоставям с други съдбоносни въпроси пред човечеството, а само изтъквам колко малко внимание е привличал досега.) Впрочем подобни експли-кации на проблематиката неизбежно я схематизират до крайност — в „Белият гущер“ става дума не просто за „разлада“ между мисъл и чувство, а за опасността от интелект, лишен от нравствен „коректив“, за гибелната му антихуманна сила, която неизбежно се насочва и срещу носителя му, и срещу другите… (В този смисъл връзката с проблема за мира, за ядрената заплаха и ролята, т.е. отговорността на науката в тази небивала за човечеството ситуация, е явна.)

Така стигаме до „Бариерата“. За тази кратка повест се изписа цяла критическа литература и едва ли тук ще мога да добавя нещо съществено. Бих искал да подчертая само две неща. Първото — това е органичната връзка между отделните пластове на проблематиката (социална, нравствено-психологическа и философска). И то даже не „връзка“, а желязна логика, с която големите, битийни проблеми „се извеждат“ от плътната битова фактура, от пресечения релеф на делничните конфликти и нрави. Това според мене винаги е било един от същностните белези на голямата литература. А другото е, че нейната научнофантастична „окраска“, ако мога да се изразя така, идва не само — и не толкова — от мотивировката, с която са въведени необичайните способности на Доротея (макар че и тук писателят е безупречен — тя с нищо не противоречи на допустимото за съвременната наука), колкото от впечатлението, че днешните ни конфликти и проблеми, мъчителният ни път към изграждането на една нова духовно-нравствена хармония се анализират и оценяват от позицията на бъдещето. Което пък, по моему, се случва в онези много редки случаи, когато първата част от определението научнофантастична литература изгубва смисъла си на ограничение (оставайки само като отличителен белег) и ни позволява отново да подчертаем втората му съставка — литература…

И ако читателят от всичко дотук е останал с впечатлението, че прекалено подчертавам онова, което отличава творчеството на Павел Вежинов от „стандартната“ научна фантастика, длъжен съм да се извиня за умишлената едностранчивост. Но този сборник я оправдава донякъде — защото нагледно показва дългия творчески път на един голям писател в рамките на жанра, и пълното им преодоляване в най-зрелите му произведения. И за сетен път доказва истината, че изкуството — каквито и други определения да поставяме пред него — в автентичните си образци винаги представлява пътешествие в космоса на човека.

В една тъмна нощ

За пръв и последен път се видях с тоя странен човек точно преди десет години. Много добре помня тоя ден, който трябваше да бъде първият ден на пролетта. Времето беше чисто мартенско — духаше остър ветрец, който прехвърляше във въздуха редки студени снежинки. Небето бе оловносиво като през най-противните дни на зимата, улиците на града — почти пусти. Спомням си, че времето омекна едва вечерта, но не побързах да се прибера у дома, тъй като от цяла седмица парното отопление у нас не работеше. От скука изпих в клуба три червени вина, поклюкарствувахме с колегите на вечните досадни теми и когато тая редовна вечерна програма ми омръзна съвсем, бавно се запътих към дома.

И тогава, както и сега, живеех на „Раковски“, в центъра на града. Влязох разсеяно в тъмното антре на стълбището и с привично движение посегнах към електрическото копче. Но преди още да съм го докоснал, чу се познатото щракане в кутията и стълбището светна. На две крачки от мен стоеше изправен до стената мъж на средна възраст, с лице, почти скрито във вдигнатата яка на балтона. В първия миг видях само очите му — напрегнати и изпитателни. Той ме гледаше така, сякаш искаше да ме закове на място с погледа си.

Тая неочаквана среща никак не ми се понрави. Седмица преди това в едно такова тъмно стълбище някакъв също такъв тъмен тип бе халосал с желязо по главата мой стар познат, културен редактор в един от столичните вестници. Той му бе задигнал портфейла, обувките и кожената чанта, в която за беда се намираше и един мой ръкопис. Дали тоя нощен гост нямаше някакви подобни намерения? Извадих ръцете от джобовете си и бързо съобразих къде точно трябва да го ритна, ако ме нападне.

— Не се плашете! — каза меко непознатият. — Не съм разбойник!

Като се усмихна, той добави със същия тон:

— Нито пък имам такъв вид, струва ми се…

Едва сега забелязах, че изгледът му е съвсем почтен. Преди всичко той беше добре облечен, балтонът му беше ушит при добър майстор. По-силно впечатление ми направи лицето му — дълго, възсухо, с добър и много тъжен израз. Само очите му безпокояха — решителни и малко мрачни, неподвижно впити в мен. Кого ли чакаше тук в тъмното и студено стълбище?

— Вас чаках! — отвърна като ехо непознатият и едва забележимо се усмихна. — Тъкмо си мислех, че ще ви стресна…

И това не ми хареса. Обикновено възрастните литературни маниаци са по-упорити и дотегливи от младите, с тях е много по-трудно да се справи човек. Те не оставят ръкописите си за преглед, както правят младите, те сами ти ги четат — докато ти се завие свят и пред очите ти почнат да излизат тъмни кръгове. Непознатият, който ме гледаше все така втренчено, се усмихна иронично.

— И от това не се плашете! — каза той. — Не ви нося ни роман, ни стихове!…

— Моля ви се! — измърморих аз, малко сепнат от неговата прозорливост. — А с какво мога да ви услужа?

— Искам просто да поговоря с вас…

— Сега?

— Да, сега…

— Но сега е много късно! — измърморих аз учудено. — По-добре утре…

— Нужно е! — меко, но настойчиво каза непознатият. — Утре може да бъде късно…

Отново се замислих. Стаята ми е студена, неразтребена — как да поканя външен човек?

— Това няма значение! — каза непознатият. — Не съм дошъл да ви оглеждам квартирата, а да поговоря сериозно с вас…

Тоя път наистина малко ококорено погледнах странния гост. Що за човек? Ясновидец ли е, или луд? Не, сигурно е луд, нещо налудничаво има в погледа му.

— Не съм луд! — каза тъжно непознатият. — Аз съм така нормален, както и вие…

— По дяволите! — възкликнах смаяно аз. — Вие наистина ми четете мислите!…

— Да, аз наистина ви чета мислите! — кимна сериозно непознатият.

— И твърдите, че не сте луд?

— Никой луд не умее да чете мисли! — малко иронично забеляза моят среднощен гост.

За съжаление, това беше точно така и никой не можеше да го оспори. Аз вече гледах крайно смутено и за миг ми се стори, че сънувам.

— Не, не сънувате! — въздъхна непознатият и с бързо движение протегна ръка, за да ме успокои. — Не се стряскайте, тук няма нищо чудно и свръхестествено! Сега ще ви покажа!…

Той свали яката на палтото си. Сега човекът ми се видя още по-обикновен, по-добър и по-тъжен. Но какво трябваше да видя? Нямаше нищо особено за виждане освен може би слуховия апарат, чиято корделка се спускаше от дясното му ухо. Навярно неведнъж сте виждали такива апарати — малка мембранка, затъкната в ухото, проводник и електрическа батерия, която се носи обикновено в най-близкия джоб.

— Това не е слухов апарат — каза меко непознатият. — Това е микроприемник, изобретен от мен… Но вместо обикновените радиовълни той може да приема ония биотокове, които излъчва човешкият мозък. С две думи казано: той улавя човешките мисли…

Колкото и невероятно да изглеждаше това, вече не ми беше никак трудно да го повярвам. Човек може да не вярва в духове, но ако види дух — ще не ще, — ще повярва, колкото и да му се разсърди за това партийният секретар. Аз гледах удивен странния си гост и тихо измърморих:

— Е, добре, елате горе…

И след миг нервно добавих:

— Само че, за бога, махнете тая шушулка от ухото си!…

За пръв път непознатият се усмихна. Усмивката му беше сърдечна и добра, това съвсем ме успокои.

— Добре, няма да ви тормозя повече! — отвърна той и свали апаратчето от ухото си.

Ние се изкачихме у дома и аз го въведох в кабинета си, който, както се досещате, ми служеше и за спалня. Трябваше да преместя едни непрани чорапи от стола, една обувка от масата и вестника с люспи от салам от леглото.

— Знаете ли сега какво мисля? — попитах аз шеговито.

— Знам! — отвърна в същия тон непознатият. — Вие си мислите — тежък е ергенският живот… И без да бъда пророк, ще ви кажа, че скоро ще се ожените…

— Амин! — казах аз, чувствувайки хладни тръпки по гърба си. — А вие женен ли сте?

Лицето на непознатия сякаш посърна.

— Женен съм — отвърна той. — Но ще чуете и за това… Аз всичко ще ви разкажа.

— Готов съм да ви слушам! — казах аз тихо. — Но кажете ми по-напред — защо точно с мен искате да приказвате? Та аз съм ви съвсем непознат човек!…

— Не, ние се познаваме! — каза непознатият с въздишка. — Вие може би не си спомняте, но ние се познаваме… Преди три вечери бяхме заедно в един ресторант… Наистина ли не си спомняте?… Масите ни бяха почти една до друга…

Като блясък от магнезий в ума ми светна споменът. Наистина!… Да, наистина!… Но тогава не му обърнах почти никакво внимание…

— Спомнихте ли си? — попита той с надежда.

— Разбира се… Вие и тогава носехте тая шушулка на ухото си…

— Да, носех я — кимна той. — И вие си помислихте: „Всъщност не е толкова грозно!… Ако ми се наложи и на мен — няма да бъде болка за умиране“… Вие не чувате добре с дясното ухо, нали така?

— Да! — възкликнах аз поразен. — И си спомням, че наистина помислих това…

— А спомняте ли си каква компания имаше на една от съседните маси?

Това си спомних много по-добре. Бяха две млади жени и няколко младежи почти на тяхната възраст. Една от жените беше съвсем младичка, дребнолика, много мила и при това до уши влюбена в съпруга си — през цялото време го гледаше с обожание. Но мъжът й не й обръщаше никакво внимание. От време на време неговият мътен поглед се спираше върху другата жена, много по-елегантно облечена, с плътни предизвикателни устни. Когато се понапиха, за мен, пък и за другите хора на масата му вече не бяха тайна чувствата, които изпитваше към приятелката на жена си. Само съпругата сякаш нищо не подозираше, все така весело чуруликаше, още по-влюбено гледаше хубавия си мъж.

— Спомням си! — кимнах аз.

— Вие бяхте съвсем прав… Тя наистина нищо не подозираше, аз подслушвах мислите им…

Неволно изтръпнах. Да подслушва мислите им? В тоя миг това ми се видя още по-интересно и още по-страшно.

— А имаше ли нещо между ония двамата?

— Разбира се… Те я мамеха под носа й, вие тогава съвсем правилно разбрахте отношенията им… Вие ги дебнехте не по-лошо от мен — дори още по-настойчиво, с много повече изследователска стръв. Когато се уверихте съвсем, вие помислихте: „Горката жена!… Добре, че не може да надзърне зад черепите им!… Как би се попарила, как би клюмнала като прекършено цвете!“ Така ли беше?…

— Точно така!…

Вече всичкото вино бе изветряло от главата ми, аз следях моя гост с крайно напрежение. Съмненията ми изчезнаха, бях дълбоко убеден, че странният човек с тънко и умно лице наистина е изобретил тоя страшен апарат. Той ме погледна замислен, сякаш си припомняше нещо, после без желание каза:

— Така си помислихте вие тая вечер: „Добре, че не може да надникне зад черепите им!“… Добре, че не може!… Точно туй мислех и аз — добре, че не може!… Тая мисъл ме доведе сега при вас!…

— Но разкажете отначало! — казах аз развълнувано.

Непознатият се замисли, гладкото му чело се покри с мрежа от тънки бръчици.

— Не ми се иска да ви разказвам нищо за себе си — каза той малко неловко. — Не ми се иска дори да ви казвам името си… Вие не бива да се интересувате нито от моя живот, нито от моята по-нататъшна съдба. Не трябва да се интересувате даже за подробности около изобретението…

— Тогава защо сте дошли тук? — попитах аз малко нервно.

— Ще разберете! — каза той уморено. — Ще ви кажа само, че над това изобретение работих около десет години… Първия сериозен успех постигнах преди две години… Но успехът не беше пълен… За да приема мислите от обекта, той трябваше да носи върху главата си тежък и неудобен шлем, който приемаше и преработваше нервните токове на мозъка… Трябваше да минат още две години, за да доведа апарата до това съвършенство… Може да не вярвате в технически чудеса, но това, което постигнах, е истинско техническо чудо…

— За съжаление — не само техническо! — казах аз умърлушен.

— Прав сте… Наистина прав! — възкликна той горещо. — Но отначало сам аз нямах съзнание, че проблемата далеч не е само техническа… За нравствената й страна не бях и помислял… Все пак, когато чух в слушалката първата човешка мисъл, превърната в звук от един апарат, трябва да ви призная, че изпитах истински нравствен потрес… за пръв път тогава се попитах — имам ли право да върша това?… Имам ли човешкото право да надниквам в мислите на хората без тяхно разрешение?… Аз разбирам колко е варварско човек да експлоатира труда на своя подобен… А какво е това — да експлоатираш мислите му?…

Моят гост позаекна и за миг спря да говори. Лицето му беше попребледняло, горчива мъка се появи в погледа му.

— Там е работата, че човекът, с когото правех своите експерименти, беше много стар и болен, в ума му не се въртяха повече от няколко мисли, които не ми разкриваха нищо от света. При това изобретението ми се струваше така гигантско, че заглуши всички други гласове… За свое успокоение набързо си измислих някаква теорийка, за да се оправдая…

— Винаги така става! — поклатих глава аз. — На света половината от теориите са измислени, за да оправдаят нещо…

— Сигурно сте прав! — кимна гостът. — Сам аз разбрах на каква тънка дъска съм стъпил едва когато усъвършенствувах апарата си… Трябва да ви кажа предварително, че пазех около изобретението пълна тайна. Вие сте първият човек, който узнава за него… За да мога да го ползувам, почнах да се преструвам на глух — една игра, която никак не ми беше приятна, но беше съвсем неизбежна. Един прекрасен ден съобщих на близките си хора, че съм си изписал от чужбина апарат за усилване на звука, и с това всички затруднения се ликвидираха. Но огорченията почнаха още докато траеха експериментите…

Гостът запали цигара, челото му отново се покри с мрежа от тънки бръчици.

— По това време вече правех опитите си с моята слугиня… То беше още малко момиче, петнайсет или шестнайсетгодишно — сънливо и апатично същество, на което не обръщах почти никакво внимание… Ходеше със селските си дрешки, беше анемично, движеше се из моята лаборатория като насън… Това беше и първата мисъл, която улових у него: „Спи ми се!…“ Дори се поразгневих: нима под тоя малък корав череп не може да се появи и някаква друга човешка мисъл?… Или пък апаратът ми е дефектен, не може да улавя всичко?

Не, апаратът не беше дефектен… Скоро се появи и нова мисъл:

„Гладна съм!… — Внезапно мислите потекоха бързо, някак трескави и уплашени… — Кака пак е скрила яденето — мислеше то. — Какво да ям довечера? Ако е оставила малко хляб — хубаво, ами ако не е оставила? Имам си три захарчета, скрити под дюшека, дано не ги е намерила!… А може и да ги е намерила, тя често ми рови под дюшека!… Навсякъде рови, да не съм откраднала нещо… Беше ми намерила всички писма и ги е прочела до едно!… Гладна съм!… Ох, колко съм гладна и ми се спи… Да кажа ли на батко да ме пусне днес по-рано?… Той е много добър, ще му кажа!“…

— Можете ли да си представите моето смайване? — продължи гостът с горчивина. — Вие не познавате жена ми, трудно ми е да ви я опиша… Тя е още млада, към 35-годишна, облича се много хубаво, минава за интелигентна и много културна жена… Тя ходи по вашите клубове, говори за изкуство, хората я поздравяват с уважение… А да крие яденето от слугинчето? Не, невъзможно!… Но как невъзможно!… Човек може да лъже другите, но не и себе си…

Свалих слушалката и погледнах момиченцето. То почти дремеше на столчето, където го бях оставил.

— Марийке, гладна ли си? — попитах аз внезапно.

Момиченцето трепна и ме погледна уплашено:

— Не съм гладна…

— Да не ме лъжеш?

— Не те лъжа! — трепна то. — За какво да те лъжа!…

— Кака ти да не би да заключва яденето от теб?

— Не, за какво да го заключва, никога не го заключва!…

Поставих отново слушалката.

— Кажи ми истината — казах аз кротко. — Хайде, кажи!

— Ами туй е! — отвърна умолително момиченцето, но аз чувах потресен мислите му: „Страх ме е да му кажа, много ме е страх!… Ако научи кака, че съм му казала — ще ме пребие от бой!“…

Свалих отново слушалката и се замислих. Нямаше никакво съмнение, че това, което мислеше детето, е чиста истина. Дадох му пари със заръка да отиде в сладкарницата и да не казва нищо на жена ми. Марийка ги взе уплашено, нещо като мъгла от сълзи се появи на очите й. Като я погалих по главичката на излизане, тя едва не изхлипа…

Бях така разстроен, че веднага забравих какъв важен и тържествен ден е за мен днешният… След толкова годишен труд най-после бях постигнал пълна, невероятна сполука, трябваше да тържествувам, а чувствувах сърцето си едва ли не смачкано. Сега не знам какво повече ме беше потресло — съдбата на нещастното момиченце ли, което живееше под носа ми, или ужасното разкритие за моята жена, която познавах от четиринайсет години. Та нима е могла да бъде толкова притворна, да крие така старателно от мен истинското си лице, че да не го открия вече толкова години, дори да не се усъмня в него?…

Моят гост въздъхна тежко и сякаш забрави за миг, че не е сам в стаята. Внезапно той вдигна глава, погледна ме и продължи:

— Можете да си представите с какво тягостно нетърпение се прибрах вкъщи… Това чувство надали можете да си представите… Бях живял с жена си десетилетие и половина и сега за пръв път щях да погледна със собствените си очи в душата й. Какво щях да намеря там? Нямаше ли то да разруши нашия живот? И изобщо — имах ли право да го направя?… Престъпление е да отвориш чуждо писмо, та камо ли чужда душа!… Дълго ходих сам по влажната и студена улица, преди да вляза вкъщи. Когато отворих вратата на стаята, сърцето ми биеше така силно, сякаш щеше да се случи нещо съдбоносно… Жена ми лежеше на кушетката, четеше някаква книга. Поздравих я с половин глас, попитах я има ли нещо ново.

— Нищо особено! — отвърна тя, без да вдига очи от книгата си.

— Какво каза? — запитах я аз отново.

— Нищо особено! — отвърна тя отново.

— Съвсем съм оглушал! — казах аз с въздишка. — Затуй пък виж какво си изписах от чужбина…

Извадих апаратчето и с леко трепкащи пръсти сложих слушалката. Тя ме погледна изненадано и измърмори:

— Само туй ти липсваше.

Но аз отлично чух продължението на мисълта: „Хептен ще заприличаш на пенсионер!“

— Не е толкова грозно! — казах аз примирително. — Даже ми прилича…

„Остана само и патерици да вземеш!“ — гласеше отговорът в слушалката, макар тя само да повдигна рамене…

Седнах край бюрото, взех някаква книга. Жена ми продължаваше да чете. В ушите ми ясно звучеше текстът, после гласът почна да става колеблив и неясен. И ето че изведнъж се появи нейна собствена мисъл: „Дали да му поискам сега пари?… Не, по-хубаво след вечеря, тогава той не е така кисел!“ След това отново текст от книгата и отново нейна собствена мисъл: „Откакто се захвана с тия идиотски опити, стана съвсем стиснат… Да не мисли, че трябва да му изпросвам всеки лев като някоя бедна роднина?… Тая запушалка за ухото сигурно струва цяла месечна заплата, но щом е за неговите прищевки — там той хич не е стиснат!“

— Наистина ли толкова не чуваш? — достигна до мен гласът й.

— Не чувам! — отвърнах аз. — Особено напоследък!

„Горкият, вярно е, че някак изведнъж застаря!“ — помисли тя и затвори книгата.

— Вие изглеждате съвсем добре! — прекъснах госта си.

Той се усмихна, но усмивката му не беше никак весела:

— Във вашите очи — възможно, но не и в очите на една млада жена… Впрочем веднъж отидох с нея в един от клубовете и макар тя да ме помоли да не слагам апаратчето, аз не можах да се въздържа и го сложих… Разбрах, че тя се стеснява от мен и дори се срамува… Не бях нито така приказлив като нейните приятели, нито така духовит и дори не така млад… И понеже, увлечен в моето подслушване, съм бил твърде разсеян, тя веднъж с досада си помисли: „Само се излагам с него… Не бива вече да го водя тук, не е за такава компания!“

— А слугинчето? — попитах аз.

— Още първата вечер отворих въпрос за това — кимна гостът. — Казах й, че Марийка ми се вижда напоследък доста бледа и отслабнала — да не би да не си дояжда? Тя ме погледна сърдито, но отвърна нехайно: „Това ли ми е работата — да гледам какво яде и какво не яде!“ Но мислите й бяха съвсем други, съвсем различни: „Да не искаш с една професорска заплата да устройвам и на слугините угощения?“ — мислеше тя.

— Значи, сте професор? — попитах аз.

— Да — кимна гостът.

— Господин професоре, явно е, че не сте попаднали на жена! — казах аз намръщено.

Моят гост ме изгледа продължително.

— Всъщност тя съвсем не е толкова лоша жена! — каза той без желание. — Всеки външен наблюдател би ви казал, че е много добра съпруга… Тя винаги поддържа дома хубав и приветлив, готви добре, грижи се усърдно за бельото ми… Тя не ми досажда, не прави кавги и скандали, не ме тиранизира, не мърмори, когато закъснея… Тя дори ми е вярна… Както разбрах, тя се е влюбвала няколко пъти през последните години, в душата й са останали от това хубави и човешки спомени. Но физически никога не ми е изневерявала… Въпреки своята душевна дребнавост, въпреки студенината си, въпреки егоизма у нея се е запазило чувството за почтеност… Аз подслушвах дълго мислите и, стигнах до дъното на душата й… Тя не ме обичаше… Понякога тя ме съжаляваше, понякога ме поглеждаше с доброта, но обикновено възбуждах у нея досада, смесена дори с физическо отвращение, появило се навярно през последните години… Аз й бях съвършено чужд… Разбрах колко страшно съм се лъгал, колко съм бил сам на тоя свят, колко студено и празно е било около мен — без да съзнавам това… Разбрах, че вината не е само у нея, че за това съм виновен и аз с моята ужасна слепота и глухота, която, изглежда, е присъща на почти всички съпрузи…

— Напразно я извинявате! — казах аз сухо. — Както разбирам, празен и лош човек е именно тя… А което вие смятате за почтеност, е всъщност най-ординерна еснафщина…

— Не зная! — въздъхна той. — Мъча се все пак да бъда обективен… да бъда справедлив… Ако вие можехте да чувате като мен, щяхте да разберете, че светът далеч не е това, което си мислите… Човешката душа се изменя много по-бавно, отколкото външните условия… Ако можехте да чувате като мен, щяхте да имате малко по-друга представа за доброто и лошото… У вас щяха да изгорят много илюзии, които всъщност са полезни, особено пък за един писател… Човек не може да учи хората на добро, ако сам твърдо не вярва в него, ако не е убеден, че то е силно и че живее навсякъде около нас.

— Вие имате ли приятели? — прекъснах го аз внезапно.

— Очаквах да ме запитате за това! — отвърна той. — Да, аз имам приятели… Имам един добър приятел още от ранни младежки години… Виждаме се с него често, говорим откровено… Но едва когато сложих тая малка шушулчица на ухото си, разбрах, че нито сме говорили откровено, нито сме познавали истинските си лица. Само на него аз бях доверил под най-голям секрет от какъв характер са моите изследвания, без да му казвам, че съм постигнал решителни успехи. Едва напоследък веднъж му подхвърлих, че съм осъществил голям напредък в работата си. Той ме погледна с крайчеца на окото си и с изкуствено оживление измърмори:

— А, браво!…

Но мислите му бяха съвсем други: „Тоя луд човек наистина ли вярва, че работи нещо! — мислеше той. — Що ли не си седне на задника да печели пари, ами е тръгнал да гони Михаля!“

— Вярвам скоро да постигна нещо — продължих аз. „Вярвай, вярвай! — мислеше той. — Далеч тъй няма да отидеш… По-добре е, душо златна, да си гледаш женичката, че ми е жал да те гледам с тия рога!“

Признавам си, че тия негови мисли ме ядосаха, и реших да го понакажа.

— Ана не ми изневерява! — казах аз спокойно.

Той ме погледна така смаяно, така озадачено, че неволно се развеселих.

— Кой каза, че ти изневерява?…

— Ами ти каза…

— Нищо не съм казал! — измърмори той стреснато, но в очите му имаше истинска уплаха…

— Ти да не си болен? — попитах аз загрижено. — Току-що ми каза, че ти е жал да ме гледаш с тия рога…

„Изглежда, че съм се изтървал! — помисли той, крайно объркан. — Казал съм си гласно мислите!… Дяволите да ме вземат, какво става с мен?“

— Слушай, братле! — продължих аз. — Не мисли, че в края на краищата съм толкова глупав, колкото изглеждам… Сигурен съм, че Ана не ми изневерява, както съм сигурен, че ти ме смяташ за малко смахнат…

— Кой? Аз? Глупости! — опъна се той. — Откъде накъде?…

— Приятелите трябва да бъдат по-честни един към друг — продължих аз безжалостно. — Трябва да бъдат по-откровени и доверени… Иначе за какво са приятели?

— То е така, разбира се! — мънкаше той. — Та аз винаги съм бил с теб искрен!…

Моят гост се замисли за миг, после продължи:

— Но той не беше искрен… Навярно той не съзнаваше колко е далеч от истинската човешка искреност!… Това ме поразяваше и у мнозина други хора — те лъжеха, без да съзнават, че лъжат… Те бяха готови да се възмущават при всяка чужда лъжа, а не съзнаваха, че употребяват в своя всекидневен живот лъжата така изобилно, както храната например или както водата… Хора побелели, хора на обществена почит и уважение, хора, които вдъхват респект с имената и титлите си — учени мъже, артисти, ръководители, — всички те лъжеха с такава лекота, че понякога ме обземаше най-мрачен песимизъм… Те лъжеха в своя обикновен живот — безочливо и хладнокръвно, бих казал, дори несъзнателно, — лъжеха приятелите си, жените си, децата си — често без нужда и за най-обикновени дреболии… Но по-тежко беше да се слуша, когато лъжеха за своята работа, за своите планове, за своите идеали… Разбрах, че за някои хора лъжата е стил на живота — без лъжата животът им и тяхната дейност биха били чисто и просто немислими…

— Това са стари истини! — казах аз с въздишка.

— Вярно е! — отговори той оживено. — Но друго е да си го осъзнал като някаква мъдрост на живота, а друго — да можеш да го виждаш и го наблюдаваш непосредствено… След лъжата най-силно ме поразяваше глупостта… В нашия съвременен живот да скриваш глупостта си е цяло изкуство… То е така усъвършенствувано, че понякога трябва да живееш с години с един човек, докато разбереш, че той е кръгъл глупак… Моят апарат сваляше безмилостно за миг и най-изкусната фасада, пред мен веднага се появяваше истинското лице на човека — истинският му ум, истинският му характер, истинските му чувства… Бях поразен с колко погрешни представи за хората живеем ние в обикновеното ежедневие… Видях най-примитивни чувства, най-феодални разбирания, най-грозен егоизъм у хората, у които съм предполагал висока човешка същност… И обратно — видях истинска човешка душа там, където никой не я подозираше… Отначало това ме поразяваше, но после свикнах…

— Но ставахте от ден на ден все по-печален и по-тъжен — добавих аз.

— Не, не! — възкликна той енергично. — Не мислете, че съм станал някой човекомразец… Аз добре разбрах истината… Човешката душа, потопена в лошото, се свива, задушава се, огрубява или пък започва бързо да се разлага… Това не е нейната естествена среда… Но човешката душа, потопена в доброто, се разцъфва, разхубавява се, от нея още по-бързо започват да отпадат тия пороци, които ти се струват едва ли не вкоренени, едва ли не нейна същност… Аз вярвам твърдо, че когато ние изградим истинско ново общество, хората в него ще бъдат съвсем други — ще бъдат истински нови хора…

— Много съм щастлив! — казах аз развълнувано. — Щастлив съм, че точно вие можете да мислите така!…

— Аз казах, че го вярвам… Да познаваш лошото, не значи да станеш лош… Това значи да виждаш по-ясно истинския път на доброто…

— Вие сте направили чудно изобретение! — възкликнах аз развълнуван.

Той се усмихна тъжно:

— Не, само така ви се струва!… Аз съм решил да унищожа моето изобретение! Твърдо съм решил и вече никой не може да ме върне назад!

— Ще го унищожите? — казах аз смаян.

— Да… И може би още тая нощ…

— Това не бива да правите! — възкликнах аз горещо. — Не разбирате ли, че унищожавате едно страшно оръжие…

— Точно така! — кимна той. — Наистина едно страшно оръжие…

— Оръжие в борбата за истина! — казах аз разпалено. — Ако лъжата бъде демаскирана, ако глупостта бъде изобличена — кой ще спечели от това?… Не сте ли помислили?

— По-скоро вие не сте помислили! — каза той уморено. — А аз съм помислил много добре… Вие знаете, че преди няколко години бе овладяна една от най-великите тайни на природата — атомната енергия… И какво?… Стана ли от това човечеството по-щастливо?… Ако това чудно откритие бе направено в ерата на комунизма, то щеше да донесе на човечеството истинско благоденствие… А сега — не се знае — може би то ще доведе до неговата гибел… Мога ли да зная аз в какви ръце ще попадне моето изобретение?… Ами ако то попадне в ръцете на тия, които имат власт срещу истината?… Няма ли да станат те от това десеторно по-силни?

Аз мълчах смутен и объркан.

— А тогава защо дойдохте при мен? — казах аз отчаян. — За съвет или за какво?

— Не за съвет — поклати той глава. — Нямам нужда от съвети, сам аз доста добре размислих… Може зле да съм преценил, това е друг въпрос… Но аз се питам — добре ли прецениха атомните учени?… И понеже всичко лежи само на моята съвест, само аз имам право да взема решение… Аз съм го взел вече… Но у мен през последните дни възникна едно страшно подозрение… Да, наистина страшно…

Моят гост млъкна, някакъв особен огън блесна в тъмните му очи.

— Подозрение? — измърморих аз.

— Да, подозрение!… Аз си помислих — не халюцинирам ли?… Не съм ли луд?… Ами ако всичко това е болно въображение на побъркан човек?

Внезапно ми се стори, че някакъв студен полъх мина из стаята. И защо така странно блестяха очите на непознатия? Да, ами ако той наистина е луд? От мястото си виждах големия трикрил прозорец — сега нощта, залепнала на стъклото, ми се стори още по-черна и безмълвна.

— А какво мога да помогна? — попитах аз със свито гърло.

— Много просто — аз ще ви дам да пробвате апарата ми… Вие ще бъдете единственият човек освен мен, който ще се докосне до това страшно знание… Ако апаратът е истински, вие също ще трябва да чуете мислите ми…

Настана късо, угнетяващо мълчание, в което чувствувах как сърцето бие в гърлото ми.

— Добре! — казах аз тихо.

Той бръкна в джоба на черното си палто и извади апаратчето. По-скоро чувствувах, отколкото виждах как треперят тънките пръсти на ръцете му.

— Това е всичко! — каза той с едва прикривано вълнение. — Аз съм написал тук няколко реда… Ще ви ги прочета — мислено, разбира се, — след това ще можете да сравните дали правилно сте приели…

— Добре! — кимнах аз.

— Ето вземете слушалката…

Поех апаратчето и сложих черната пъпчица в ухото си. Известно време чувах само някакво нежно мелодично шумолене, след това прозвуча глас, така отчетлив и ясен, че неволно трепнах.

„Чувате ли ме?… Отговорете ми с глас — чувате ли ме?…“

— Чувам ви! — отвърнах аз смаян.

Моят гост наведе тънкото си лице над белия лист, който току-що бе разгънал.

„Слушайте нататък — отвърна гласът. — Дойдох при вас като честен човек при честен човек… Вие трябва да ми дадете обещание, че няма да казвате никому за нашата среща… Сега е 22 март 1947 година… След десет години вашето задължение ще отпадне — вие ще можете да разкажете свободно за моето изобретение… Аз ще разчитам на вас… Хората трябва да знаят какво съм постигнал и защо не съм им го дал… Това е всичко!…“

Гласът звучеше меко и необикновено приятно.

— А вие? — трепнах аз. — Къде ще бъдете вие тогава?

„Свалете слушалката! — каза гласът. — Моля ви, свалете веднага слушалката!…“

Подчиних се автоматично, погледнах смаяно моя гост. Той се бе облегнал на креслото, лицето му бе прояснено, погледът — изпълнен с тиха тържествуваща радост.

— Вие чухте! — каза той с променен глас. — Ето ви листа!… Същото ли беше?

Само един поглед ми беше достатъчен, за да разбера.

— Да, съвсем същото…

— Тая нощ ще спя съвсем спокоен — каза гостът. — Спокоен и с чиста съвест!…

— А ако аз ви предам?

— Няма да го направите! — каза той с едва доловима усмивка. — Аз ви познавам. Но и да го направите — все едно… Тая нощ изобретението ще изчезне и никой няма да може да го върне назад…

— Но то ще остане у вас, в ума ви… След десет години вие отново ще го предложите на човечеството, нали така?

— Може би! — каза той шеговито. — А може би тогава няма да бъда жив… Годините ще покажат…

Учудих се колко променен изглеждаше моят гост, колко оживен и бодър, сякаш някаква лоша тежест бе паднала от гърдите му. Неговото настроение по някакви неведоми пътища се бе предало и на мен, аз бях забравил всичките си лоши мисли.

— Трябва да бъдем хора! — каза той. — Трябва да вярваме в бъдещето…

— Трябва! — казах аз.

Той стана и някак дълбоко си пое въздух.

— Ще си ходите ли? — попитах аз разтревожен.

— Време е да спите! — каза той усмихнат.

— Ако мога! — отвърнах аз.

— Не е толкова страшно! — каза той. — Сам аз съм прекарал много безсънни нощи… Не е толкова страшно…

— Може би е полезно…

— Да, сигурно! — усмихна се той.

След това моят гост си отиде. На вратата той ми подаде своята тънка мека ръка, здраво стисна моята.

— Аз съм първият, който чу тия чудни звуци! — каза той. — Вие сте последният!… Лека нощ!…

Когато се върнах в стаята, неволно погледнах през прозореца. Той прекосяваше улицата — тънък, черен, изправен — и в стъпките му някак неуловимо се чувствуваше надеждата.

 

 

Оттогава минаха точно десет години. Никъде не видях моя странен среднощен гост, никога нищо не чух за него. И тая нощ, като привършвах последната страница на тоя чуден спомен, отново погледнах през големия трикрил прозорец и за миг ми се стори, че виждам високата тънка фигура, облечена в черно. Дали ще го видя пак? Дали някой ден ще позвъни отново на звънеца ми? Или пък е мъртъв? Никой не може да отговори на този въпрос. Може би лежи сега някъде под черната размекната земя, или пък може би седи в чакалнята на някоя гара със своята черна шушулка в ухото и замислено слуша тъмните и светли мисли на хората.

Това никой не може да каже.

Върнах се отново при черната машинка, при моя стар, изстрадал „Ремингтон“. В прозорците духаше влажен вятър, прехвърчаше рядък пролетен снежец.

 

Историята на едно привидение

Да, това е една съвсем истинска и съвсем тъжна история за привидение. Още отсега чувствувам как скептикът ще ме погледне насмешливо или как средният гражданин, минал през кръжоците за придобиване на научен мироглед, ще повдигне смаяно вежди. Още по-голямо ще бъде недоумението, ако кажа, че става дума не за какво и да е, а за истинско българско привидение — навярно първото, описано в нашата литература…

Най-чудното е, че това привидение има човешко име и човешка професия. То се казва — или по-точно, казваше се — Никифор Седларов и беше главен референт в познатия на вас и уважаван дори и в чужбина Институт за конюнктурни изследвания. Даже мога да опиша външността му — той беше мъж около четиридесетгодишен, доста анемичен, с рядка пепелява на цвят коса и с пастелносиви, едва доловими печални очи. Фигурата му бе височка, но някак мека и неприятно гъвкава — като ония маркучи, с които портиерите отпушват запушените канали. Гласът му бе мек, тих и приятен. Не беше женен, живееше сам в една стаичка, която му служеше и за кабинет, на петия етаж на едно хубаво здание на булевард „Патриарх Евтимий“.

Кажете ми наистина, кой писател може да се похвали, че познава така добре своето привидение? Обикновено всички други се задоволяват с неясно описание на някакви изумруденозелени очи и протегнати в здрачината ръце. При мене всичко ще бъде точно, макар не съвсем обяснимо.

Впрочем ето и самата история!

* * *

Самата история? Не, нищо няма да разберете от нея, ако не ви разкажа и за директора на Института за конюнктурни изследвания, сега вече покойник, достойния и уважаван в нашето общество труженик Стоил Граматиков. Той беше директор на института от самото му основаване до последния си смъртен дъх и остави след своята кончина толкова спомени, че само за тях би могло да се напише един голям тритомник. Той беше едър, бял, пълен, с мустаци и гърмящ глас, с бляскащ поглед, със здрави зъби — як като канара. Не мога да кажа, че познаваше добре работата на института, но аз съм от тия старомодни хора, които и досега смятат, че най-важното за един директор е не да познава работата, а да умее да управлява.

Само ако можете да си представите с какъв жест, с каква класическа пълнота управляваше той своя институт. Ако назначеше някого на работа, той извършваше това с тържественост, с каквато не са били посвещавани в рицарство васалите на средновековните сеньори. Ако изругаеше или анатемосаше някого — това беше все едно господ да изпъди Адам от рая. Тоя учрежденски Зевс — великолепен, як и пълнокръвен като фигура от Рубенсовите композиции — внушаваше такова чувство на мощ и важност, че в негово присъствие обикновените му служители се чувствуваха като мишки, а началниците — най-много като плъхове.

Само Никифор Седларов правеше изключение от това общо правило. Той се чувствуваше като негова сянка или, по-точно казано, като негово дихание.

Тук му е мястото да кажем, че Никифор Седларов беше най-довереното лице и пръв помощник на директора в института независимо от служебното си положение. В това нямаше нищо чудно. Седларов работеше в института почти от същия тоя час, от който работеше в него директорът. Първата заповед за назначение, която подписа Стоил Граматиков — това беше именно заповедта за назначение на Никифор Седларов. Главният референт се въртеше около своя шеф по всяко време и беше в течение на всичките му мисли и чувства, дори на най-съкровените му намерения. Директорът се съветваше с главния референт по същия начин, по който се съветваше и със себе си, разговаряше с него по същия доверителен начин, по който човек разговаря със своето отражение в огледалото. Техните разговори не се отличаваха с някаква особена сложност, пък това не беше и особено нужно. Те се разбираха отлично помежду си. Не, изразът не е съвсем точен. Седларов отлично разбираше своя шеф.

Ето например как те разговаряха…

Директорът седи в своя тапициран с кожа фотьойл, мълчи и разсеяно потраква с пръсти по бюрото. Между гъстите му тъмни вежди са се изрязали няколко гънчици. Именно тия гънки наблюдава с напрегнато внимание сам Никифор Седларов. По техния брой, по тяхната дълбочина, по начина, по който те се доближават и пресичат, главният референт умее да чете като по книга мислите и чувствата на своя шеф. Най-после, макар това да е излишно, Стоил Граматиков нарушава пръв мълчанието.

Директорът казваше:

— Слушай, Седларов, не ти ли се струва, че тоя Клисурски е станал напоследък някакъв такъв… страшно опърничав?

— Съвършено вярно, другарю директор — отвръщаше като ехо главният референт. — И на мен това ми прави впечатление… Той дори вратата не затваря като хората! Така ще я хлопне, че цялото здание ще се разтърси!…

— М-да! — поклащаше глава директорът. — Трябва да поговоря с него.

— Непременно, другарю директор! — възкликваше главният референт. — Ако не му обърнете внимание, съвсем ще вирне нос!

Както сами виждате, в разговора им няма нищо особено. Подобни разговори ще намерите в десетки фейлетони, в които се описват подлизурки. Но там е работата, че Никифор Седларов не беше подлизурко. Той беше нещо друго — нещо по-сложно, по-съвършено, по-кристализирано. Така например той не беше користен. Той не се държеше по тоя начин, за да получи по-голяма служба. Той нямаше такива амбиции. Той би се уплашил, ако го назначеха например зам.-директор. Никога той не се беше опитвал да назначи в института свой роднина. Никога никому не бе ходатайствувал. Никога не бе търсил защитата или застъпничеството на своя шеф. Самият директор чувствуваше това и по своему беше благодарен на главния референт за неговото поведение. Той му имаше такова доверие, каквото би имал на своята сянка или на ехото си.

След всяка измината година Никифор Седларов все повече заприличваше на шефа си. Гласът му някак неуловимо добиваше неговите интонации, в маниерите му се промъкваха негови жестове, дори в походката му се чувствуваше нещо от солидната походка на шефа. Той хем си беше Никифор Седларов — такъв безличен и невзрачен, — хем носеше около себе си цялата атмосфера на своя началник, която, както вече казахме, се отличаваше с изключителна мощ и важност. Без да има своя светлина, главният референт все пак светеше — макар и по-бледо — с печалната светлина на луната.

И тук трябва да кажем, че това не беше тайна за никого от служителите на института. Всички ясно разбираха или чувствуваха това. Никак не беше необходимо директорът да ходи по стаите или да беседва с хората. Не, съвсем никак!… Достатъчно беше главният референт само да погледне някого, за да разбере той още в същия момент какво мисли за него началникът му. Достатъчно беше да направи с най-тих глас някаква обикновена забележка, за да разберат всички какво мисли или дори какво ще мисли за тая или оная работа директорът. Дори когато на деловодителя Панайотов се роди трето момиче и главният референт измърмори само едно „хъм!“, за всички стана ясно — директорът няма добро мнение за женските бащи.

Никифор Седларов нямаше свои обичаи, свои навици, свой живот. Той не ходеше нито на кино, нито на театър, нито по ресторанти, нито дори на именни дни. От учреждението той се прибираше направо у дома си — в тясната тиха стаичка на петия етаж — и се заемаше с дребни домакински работи. Случваше се да си изпере носната кърпичка или чорапите, помиташе внимателно стаичката, изчеткваше грижливо дрехите си. След това той лягаше и бързо заспиваше. В душата му нямаше тревоги и съмнения, които да го държат буден до късно.

Впрочем през една пролетна вечер той не можа да заспи така бързо, както се случваше обикновено.

Това стана срещу един Първи май. През деня директорът повика сянката си и когато главният референт седна на своето обикновено място, той някак без желание заговори:

— Слушай, Седларов, знаеш ли, че довечера профкомитетът при института устройва първомайска вечер?

— Знам — кимна главният референт.

— Тоя път май че и ние трябва да отидем… Иначе ще почнат да приказват, че съм се възгордял…

Главният референт погледна малко учудено шефа си. От думите му идваше лек полъх на нещо ново и не съвсем понятно.

— Ами че да отидем, другарю директор — измънка главният референт със своята обикновена готовност, но и с някаква неясна тревога в сърцето си.

И тъй, те отидоха на вечеринката. След това за тая вечеринка се говори още няколко дни и всички намираха, че тя е била особено приятна, весела и задушевна. В програмата имаше песни, декламации и дори една цяла пиеска. Всички много се смяха. Не се смя, разбира се, главният референт и това беше съвсем понятно — не се смееше директорът. Напротив — неговото лице ставаше все по-сдържано, все по-ледовито и накрая дори начумерено. На пръв поглед като че ли нямаше някаква причина за това, а все пак имаше. Директорът смътно усещаше, че в декламациите, в басните и особено в сценката се промъкваше нещичко, предназначено като че ли, макар и под прикрита форма, да го бодне, да го обиди, да го уязви. Споменаваше се там за някакви си вирнати носове, за някакъв си бюрократизъм, за някакво си губернаторство, служеха си по най-неприятен начин с измислени имена като например Развейфлагов или Мощен Гласов. Най-обидното беше, че всички се смееха с голямо удоволствие, просто презглава. Въпреки че гледаше само пред себе си, директорът чувствуваше, че служителите му от време на време го попоглеждат — макар и издалече, макар и скритичко. Да, всичко това беше крайно неприятно и директорът едва се въздържа да не се скара или да не напусне залата. „Това е то тълпата! — мислеше той с неприязън. — Блъскай се заради тях, закриляй ги, бори се като звяр за бюджета по разни комисии, стой като дъб срещу всички нападки и накрая, разбира се, вместо благодарност може и губернатор да те изкарат!“

Но когато започнаха хората и танците, Стоил Граматиков отново се отпусна. Хората бяха приветливи, весели, сториха му се даже добронамерени. Те го поканиха да води, както се полага на директор, първото хоро. Когато Стоил Граматиков го изтропа от начало до край, на лицето му се появи първата усмивка. Именно тогава и главният референт за пръв път се усмихна. Той се поотпусна, защото се беше отпуснал и шефът му. Кой знае защо, той дори се позагледа във веселата и радостна навалица от хора. Тук всички изглеждаха много по-различни, отколкото в учреждението, много по-приятни, много по-нови. И понеже залата ехтеше от смехове и весели възгласи, главният референт усети в главата си някакво съвсем леко, едва забележимо замайване като след първата чаша изпито вино.

Да, други, като че ли променени му се сториха сега хората. Досега той никак не бе забелязал, че през течение на годините те бяха станали по-всели и по-жизнерадостни, по-изправени и по-бодри. Дори и дрехите им бяха по-добри и гласовете — по-ясни. Притиснат до стената и прибрал грижливо обувките си, за да не го настъпят, главният референт наблюдаваше с какво увлечение девойките играят на хорото, как бляскат тъмните им очи и чистите им зъби, как подскачат по възбудените им лица прясно навитите къдри. Нещо много хубаво, много младо и много жизнено имаше в гледката и макар главният референт да не можеше да го разбере, нейният аромат неуловимо се вливаше в душата му. Хорото свърши, девойките се пуснаха — запъхтени, пламнали от руменина. Главният референт не можеше да откъсне от тях очите си. И странно — колкото повече ги гледаше, толкова повече в сърцето му преливаше печал и някакво дълбоко, съвсем неясно чувство на неудовлетвореност. Той сякаш целият се смали, лицето му се удължи и придоби съвсем несвойствено горчиво-унило изражение.

Точно в тоя миг — повече по навик — той погледна към шефа си. О, чудо! Директорът се усмихваше! Главният референт бе все още печален и унил, а директорът се усмихваше! Като че ли само за миг се бе скъсала някаква незабележимо тънка нишчица!

Тая вечер Никифор Седларов не можа да заспи в обикновения час. Той дълго стоя на прозореца с някаква смътна тревога в душата си, с неясни предчувствия за някакво нещастие. Беше нощ, над града светеше едра, спокойна луна, в далечината едва-едва се провиждаше тъмният глух масив на Витоша с тънката виолетова линия на билото. Долу на булеварда мина тролей и на пресечката стрелката му пусна за миг ослепително синя електрическа мълния. В яркия блясък Никифор Седларов съзря като на снимка прегърната двойка младежи, които ненаситно се гледаха един друг. Главният референт въздъхна и бавно се запъти към леглото си.

На другия ден той почти нищо не си спомняше и това, което си спомняше — нито можеше да го разбере, нито да си го обясни. Скоро след това съвсем внезапно почина Стоил Граматиков.

* * *

Той почина от глупава и безсмислена смърт — отрови се с гъби. Щом главният референт научи за нещастието, още в същия миг заряза всякаква работа и затича към болницата. По пътя взе такси — това беше първото такси, което наемаше в живота си. Тревога и ужас се бяха надигнали в душата му, сякаш не умираше някакъв чужд човек, който не му беше нито роднина, нито дори приятел, а смъртта заплашваше самия него.

Щом видя болния, Никифор Седларов като че ли се успокои. Директорът изглеждаше съвсем обикновено — може би само малко по-блед и с притворени очи. Край леглото седеше обляна в сълзи жена му. Главният референт приседна на столчето с присвито сърце и плахо зачака. И наистина директорът като че ли почувствува присъствието на своя предан служител, бавно отвори очи и го погледна.

Никифор Седларов трепна. Това като че ли не беше погледът на директора — това беше някакъв съвсем нов и непознат за него поглед. Той не можа в тоя миг да го разбере и проумее, но почувствува как сърцето му още по-силно се сви.

— Ти ли си? — попита тихо директорът.

И гласът се стори на главния референт нов и непознат.

— Аз съм, другарю директор! — почти с дъха си отвърна Никифор Седларов.

На устните на директора се появи едва забележима иронична усмивчица.

— Е, как ти се струва, братле, ще оживея ли? — попита той сухо.

— Ами как! — откликна уплашено главният референт. — Ще живеете, другарю директор!

— Не разбираш, братле! — горчиво и с укор измърмори директорът. — Нищо не разбираш!… Защо живееш!…

След тия думи директорът се обърна и вече не му проговори.

Погребението беше много хубаво — тържествено, строго и мълчаливо. Никифор Седларов вървеше като замаян след катафалката, без още да съзнава какво страшно нещо се беше случило, колко съдбоносно за неговото собствено съществуване. Като връх на нещастията денят беше дъждовен и мрачен и това още повече потискаше главния референт. Дойде най-после и страшният момент — пускането на ковчега в студената влажна уста на гроба. Вдовицата болезнено изхлипа, главният референт замря на мястото си. Обзе го чудно, необикновено усещане — сякаш нещо се откъсна в душата му и изведнъж тялото му олекна, загуби като че ли половината от теглото си. Смаян и уплашен от това неестествено явление, Никифор Седларов вече нищо повече не чу, нито видя, нито разбра.

След традиционното посещение при вдовицата главният референт се прибра у дома си. Той мина като зашеметен през стаята и се изправи пред прозореца. Дъждът беше спрял, по неравния гръб на Витоша бягаха бързи мъгли и облаци. Насреща в казармения двор методично и без усърдие маршируваха войници. Някъде през отворените прозорци на етажите долитаха звуци на радио — меки, меланхолични, протяжни. Главният референт нищо не виждаше и нищо не чуваше.

Той дойде на себе си едва когато бе настъпила нощта. Позата му бе все същата, сякаш през цялото време не бе помръднал нито на милиметър от мястото си. Сега вече Витоша не се виждаше в здрачината, но под нея блестяха хилядите светлинки на града. По булеварда мина тролей и когато на пресечката светна синята електрическа мълния, така както и преди месец, той видя в блясъка й прегърната двойка младежи. В същия миг в съзнанието му изплаваха последните думи на директора преди неговата смърт:

— Защо живееш?…

Изведнъж го достраша. Дали наистина живееше, или се беше преселил заедно със своя шеф в страната на сенките? Той се разсъблече бавно, легна и се зави до носа със стария протрит юрган. Чувствуваше се целият изпразнен, изразходван, обезличен. В отпуснатото, спокойно пулсиращо тяло сякаш не беше останало нищо негово. Той сам не забеляза кога дойде сънят, кога настъпи утрото, кога се облече и отиде на работа. Едва когато пристъпи прага на института, за пръв път от вчерашния ден усети, макар и слабо, пулса на собствената си душа.

Именно от тоя ден започнаха ония чудновати и необясними събития, които направиха от почетния главен референт на уважавания институт едно истинско, изрядно привидение.

През първите дни никой от служителите не обърна особено внимание на странното състояние на своя колега. Всеки си имаше своя работа и свои грижи, пък и беше близко до ума да се обясни особеното състояние на главния референт с покрусата му от смъртта на директора.

Едва на третия ден референтът Ковачев отиде в кабинета му за подпис и понеже беше човек бърз и сприхав, с няколко думи му изложи становището си. Главният референт бавно вдигна глава, погледна го с празен и безсмислен поглед, мълчаливо прочете писмото. След това той се облегна на креслото и сякаш съвсем забрави, че в кабинета му има човек. Ковачев го погледна накриво, окашля се, но и това не направи необходимото впечатление.

— Е, ще подпишете ли? — запита той нетърпеливо.

Главният референт посегна с автоматичен жест към писалката си, взе я в бледите си пръсти, но в мига, когато се готвеше да сложи подписа си, ръката му сякаш се парализира — остана безжизнена и като че ли закована на мястото си.

— Не мога! — каза той беззвучно.

— Е, как така? Кой ще подпише? — нетърпеливо попита референтът.

— Не знам — все в същия тон отвърна главният референт.

Ковачев озадачено погледна безцветното лице на шефа си. В сърцето му се прокрадна някаква необяснима милост и съчувствие.

— Да го занеса тогава на Спиридонов? — запита той примирително.

— Занесете го…

Спиридонов беше старши референт и заместваше Седларов при нужда — нещо, което досега извънредно рядко се беше случвало. Той прочете внимателно писмото и озадачено се почеса. В него нямаше нищо особено, нищо опасно, нищо рисковано. Такова писмо би се съгласил да подпише и портиерът. Все пак самият факт, че главният референт бе отказал да го подпише, разтревожи Спиридонов до такава степен, че той само отрицателно поклати глава.

— Това не е моя работа! — заяви той решително. — И нямам право!… Седларов е жив и здрав, не е нито болен, нито в отпуск, нито в командировка!… Нека го подпише той.

Не на шега разгневен, Ковачев отнесе писмото при зам.-директора Йосифов. Той го прочете внимателно, замисли се дълбоко, след това позвъни да извикат в кабинета му главния референт. Когато Никифор Седларов, все така бледен и безцветен, се настани в креслото за посетители и го погледна с празния си поглед, зам.-директорът почувствува изведнъж, че го напуска всяко желание да води какъвто и да било разговор. Все пак той се понасили и каза мрачно:

— Седларов, защо не подпишете писмото? Как да си обясня това?

— Не мога — отвърна бавно с безизразния си глас главният референт.

Зам.-директорът се загледа внимателно в лицето му.

— Да не сте болен? — запита той съчувствено. — Да не сте преуморен?… Кажете — ако е нужно, ще ви дадем отпуск по болест!

— Не, не, не! — за пръв път със съживен глас възкликна главният референт.

Скоро след тая случка в института назначиха нов директор. За разлика от миналия той беше дребен, жив, енергичен човек и при това рядко общителен. Ако трябваше да му се намери някакъв физически недостатък, това беше неговата изобилна косматост. А що се отнася до качествата на характера — тук мненията бяха раздвоени. На мнозина той се струваше прекалено земен, прекалено интимен и свой, прекалено неважен. Някои мислеха, че това ще изпорти солидния принцип на ръководството и единоначалието. Но случи се така, че все пак работата тръгна много добре, макар причините за това да не ми са съвсем ясни. Веднъж един от старите служители намери за уместно да предупреди новия шеф:

— Другарю директор, съветвайте се при нужда с главния референт… Няма да сбъркате — той беше дясна ръка на покойния директор и познаваше всички тънкости на машинката…

— Не ми трябва това! — живо и весело отвърна директорът. — Моят принцип е — всеки при нужда да ми бъде дясна ръка…

Все пак в интереса на истината трябва да кажем, че директорът още същия ден извика при себе си Никифор Седларов. Щом му съобщиха това, главният референт трепна и по лицето му за пръв път от фаталната смърт на Стоил Граматиков мина вълна на руменец. Той стана енергично от мястото си и се запъти към кабинета на новия директор. И — о, чудо! Колкото повече наближаваше познатата масивна тежка врата, толкова повече силата му растеше, толкова по-осезателно чувствуваше, че се налива с приятна тежест тялото му. Той отвори с разтуптяно сърце вратата и влезе. Директорът седеше на мястото си и въпреки че минаваше вече петдесетте години, гледаше към служителя си с чисто момчешки интерес и любопитство.

— Заповядайте, другарю директор! — доста бодро се обади главният референт.

— Седнете! — каза директорът.

Никифор Седларов седна на познатото кресло с чувство на дълбока удовлетвореност и замайващо блаженство. Директорът наведе глава над преписките. Ако бе продължил да гледа своя служител, той веднага би забелязал странния израз в очите му — и жаждущ, и пълен с томителна надежда.

— Да-а-а! — провлече многозначително директорът. — Вашият отдел констатира залежаване на готовата продукция от тенджери и тигани… Как вие си обяснявате това? Какво е вашето мнение?

Неговото мнение? Главният референт погледна с празен поглед директора. Що за въпрос? Неговото мнение! Той отново усети как силите му го напускат, как след всеки миг става все по-леко и по-леко тялото му.

— Кажете! — малко нетърпеливо попита директорът. Главният референт отвори уста и отвърна беззвучно:

— Не знам, другарю директор…

— Как така — не знаете? — намръщено каза директорът. — Държавата ви плаща да знаете!… Проучете въпроса и ми докладвайте…

Главният референт стана от мястото си и автоматично се запъти към вратата.

От тоя ден събитията започнаха да се развиват в ускорени темпове. На служителите най-напред направи впечатление, че външността на главния референт започна бързо да се променя. След всеки изминат ден той ставаше все по-бледен, все по-безплътен, все по-безшумен. Анемичното му лице сякаш се обезкърви, очите му добиха цвят на застояла вода. Меката му фигура стана съвсем лека и нетленна, контурите й започнаха сякаш да се сливат с околната среда. Особено много се промени гласът му — той ставаше все по-тих, по-недоловим, по-далечен, сякаш идеше от разстояние, от някаква далечна стая. Но най-много от всичко стряскаше служителите неговата походка. Той се движеше из института безшумно като сянка, почти незрим. Никой не можеше да разбере кога е влязъл в стаята, кога се е изправил до някое бюро. Изведнъж прозвучаваше неговият слаб, далечен глас — сякаш не глас, а някакво тихо повикване от небитието. Служителите стреснато поглеждаха около себе си, дори някъде нагоре и към тавана, преди да го забележат. Веднъж книговодителката Клементина Добрева, която беше бременна, така се уплаши от внезапното му появяване, че взе петдневен, непредвиден в кодекса отпуск, за да се успокои.

— Тоя човек вече започна да ни действува на нервите — оплакваха се жените в учреждението. — Движи се по стаите като някакъв задгробен дух!

След една седмица главният референт стана толкова безплътен и безшумен, че хората едва го забелязваха. Вече никой не се питаше — работи ли нещо, или не работи. Хората го жалеха, клатеха глави, тихо си шушукаха.

В края на втората седмица стана нещо съвсем необяснимо за здравия човешки разум. Референтът Спиридонов, който вече от десетина дни фактически заместваше главния референт в учрежденските дела, отиде в кабинета му, за да го запита за някаква загубена преписка. Когато влезе при него, стори му се, че вътре няма никакъв човек. Той дори обърна гръб да излезе, когато до него долетя много далечен, тих, скръбен глас:

— Влезте, Спиридонов, влезте!

Спиридонов почувствува как ледени тръпки пробягнаха по гърба му. Масивната му долна челюст увисна от уплаха, той се обърна бавно и смаяно се взря.

В стаята нямаше никого!

— Влезте, седнете! — долетя отново гласът.

Спиридонов опули очи към посоката му — към масивното бюро — и едва сега забеляза, че главният референт спокойно седеше на стола си. Но той бе станал така безплътен и незрим, че едва се отделяше от околната обстановка.

— Прощавайте, другарю Седларов! — изломоти бързо и стреснато Спиридонов. — Не видях, че сте тук!…

Все пак той приседна на един от столовете и се опита вече по-хладнокръвно да разгледа началника си. Отново по тялото му минаха тръпки. Чертите на главния референт едва се различаваха, контурите му бяха станали така неясни, като че ли целият бе направен не от плът и кръв, а от дим.

— Другарю Седларов, не можем да намерим преписката за тиганите и тенджерите — оплака се неуверено Спиридонов.

— При мене е, сега ще ви я дам! — отвърна главният референт.

Той се наведе и бръкна в едно чекмедже на бюрото. Когато се изправи, Спиридонов едва не подскочи от мястото си. Макар и само за един кратък миг, той видя през тялото на шефа си дървеното облегало на стола.

Главният референт бе станал прозрачен!

Спиридонов се измъкна набързо от кабинета и веднага отиде при директора. Когато му разказа за това, което бе видял преди малко, директорът се усмихна добродушно.

— Нещо си се преуморил, Спиридонов… Така ти се е сторило…

— Дума да не става — възкликна обидено Спиридонов. — Аз имам очи като ястреб!

— Тогава, значи, не си с ума си — все така в порядък на шега отвърна директорът. — Невидими хора има само по фантастичните романи.

— Добре, викнете го поне да го видите! — намусено каза Спиридонов. — Най-малкото човекът е сериозно болен!…

Директорът нареди да извикат при него главния референт. Когато Никифор Седларов влезе в кабинета му, и двамата мъже вътре останаха поразени. Спиридонов — защото не очакваше да го види в такъв подобрен вид, а директорът — защото не очакваше да го види в толкова лош.

— Какво става с вас, Седларов? — заговори бързо и разтревожено директорът. — Вашата работа не ми се вижда никак хубава!…

От креслото главният референт го гледаше умолително с тъжните си безцветни очи. Той отвори уста да каже нещо, но никакъв звук не излезе от устата му. Двамата мъже го гледаха с мъчителното чувство, че внезапно е онемял. Най-после от устата му се отрониха две тихички скръбни думи, които сякаш прободоха добряшкото сърце на неговия началник.

— Другарю директор…

В тона му имаше и молба, и надежда, и глухо, безнадеждно оплакване.

— Слушайте, Седларов, вие сте болен! — каза загрижено директорът. — Трябва да се лекувате. Просто ви заповядвам да се лекувате!

— Добре, другарю директор — отвърна сломено главният референт.

Видът му отново бе станал такъв, какъвто Спиридонов го видя малко преди това в неговия кабинет. Когато стана да излезе, той отново бе заприличал не на човек, а на истинско солидно привидение. И отново стана чудото! Пред изхода той сякаш се разтопи съвсем и директорът ясно видя през тялото му лъскавата бронзова дръжка на вратата.

След миг двамата мъже останаха сами в кабинета, но не смееха нито да се погледнат, нито да си проговорят. В тишината всеки трескаво размисляше и до нищо свястно не можеше да се стигне. Естествено истинската причина на всички тия необикновени събития бе съвсем далеч от ума им, макар иначе често да я споменаваха не само в разговорите, но и в най-официалните доклади. Като размислиха достатъчно, най-после директорът неуверено се обади:

— Това е някакво чудо на природата! — измънка той, обладан от най-смущаващи съмнения. — Трябва да го предадем на някой от научноизследователските институти… Кой знае, може да се разкрие някоя от тайните на природата!

* * *

Ще съкратим останалата част на историята, макар сама по себе си тя да е особено интересна и показателна. Научноизследователският институт, който се зае със „случая Седларов“, преживя часове на големи тревоги и вълнения в очакване наистина да открие някаква тайна на природата. Никому не мина през ума, че тая тайна е вече разкрита и за умните хора не остава нищо друго, освен да си направят изводите.

Изследванията в института до нищо не доведоха. Здравето на Никифор Седларов беше съвсем нормално. Той имаше добра кръвна картина, кръвното му налягане беше в естествените си граници. Никифор Седларов беше съвсем нормален човек и въпреки това просто изчезваше след всеки изминат ден от очите им, разтваряше се сякаш във въздуха.

Тук трябва да кажем, че той бе настанен в отделна стая и се намираше под постоянен контрол. Нощем край леглото му бдеше медицинска сестра, която заключваше вратата и държеше ключа в джоба си. Лекарите не без основание се плашеха, че техният полупрозрачен пациент може внезапно да изчезне и тогава всичките им усилия щяха да отидат по дяволите.

И все пак въпреки всички предпазни мерки един ден Никифор Седларов изчезна. Това се случи през нощта. Медицинската сестра бе заспала за около половин час край леглото и когато се събуди, от нейния пациент нямаше нито помен. В леглото бе останала само неговата болнична пижама, и то точно в същото положение, в което преди малко бе лежал самият човек. Двата ръкава на пижамата лежаха кротко на одеялото, панталонът бе небрежно втъкнат в горнището, двата крачола се бяха протегнали в естествена гънка върху чистия чаршаф.

Всичко си беше на мястото, само човекът беше изчезнал! По някакъв невероятен начин той се беше измъкнал из дрехите си, както змията от своята кожа!

Но къде се намираше сега? Медицинската сестра се огледа ужасено и почувствува как кожата й настръхва. Може би някъде около нея, невидим и прозрачен като въздух? Макар да беше много спокойна и разумна жена, тя почувствува как й прилошава от страх. В следния миг медицинската сестра вече летеше като луда към вратата, улови дръжката и я дръпна с все сили.

Уви, вратата беше заключена и ключът, както знаете, беше в джоба й. Но в тоя миг тя беше забравила за това. Тя се обърна ужасена, нададе страшен вик и се строполи на мястото си.

В това положение я намери след няколко минути дежурният лекар, който се бе притекъл на вика. Веднага претърсиха цялата стая, но не намериха нищо. От Никифор Седларов не беше останал никакъв помен.

Как беше изчезнал? Това никой никога не разбра! Вратата беше заключена, прозорецът здраво затворен отвътре. Истинските затруднения започнаха, когато трябваше да оформят положението на пациента. В обикновените случаи тук или ги изписваха, или даваха на техните сродници препис от смъртния акт. А какъв документ трябваше да издадат на Никифор Седларов? Това никой не можеше да каже! Най-после след много колебания го обявиха за „доброволно напуснал“ и уведомиха за това милицията, макар доброволното напущане на едно болнично заведение да не представлява никакво нарушение на законите. За това ние не бива да им се сърдим. Във века на социализма ще бъде естествено истинска дивотия да се състави някакъв такъв мистичен протокол, че, видите ли, еди-кой си пациент се е превърнал в привидение и се измъкнал от стаята си през ключалката на вратата.

Ще кажем само, че в милицията не обърнаха никакво внимание на странната заявка на научния институт. Поискал човекът да напусне — напуснал! Каква работа има тук милицията? Щеше да бъде друго, ако някой от близките му подадеше молба за издирване на изчезнал човек. Такава молба никой не подаде.

Ще кажем още, че скоро хората забравиха за това необикновено произшествие или — по-точно — помъчиха се да го забравят. То беше толкова невероятно, толкова нелепо и толкова противоречеше на здравия разум, че всички, които познаваха случая, с тягостно чувство пропъждаха всяка най-малка мисъл за него. Това е съвсем обикновено нещо и отговаря напълно на човешката природа. И до ден-днешен, когато хората не могат да разберат нещо или когато не искат да го признаят — те го обявяват за несъществуващо.

Така измина цял месец.

И ето че един прекрасен юлски ден привидението отново се появи. Това стана в кабинета на директора на Института за конюнктурни изследвания. Беше хубаво лятно утро и другарят директор спокойно проучваше някаква преписка. Той бе в добро настроение, отпочинал и работата му спореше. Така както беше целият потънал в работата си, той внезапно чу тих, далечен печален повик:

— Другарю директор…

Директорът стреснато вдигна глава. В стаята нямаше никого! „Глупости! — помисли той. — Така ми се е счуло!“ Но гласът му беше познат, напомняше му за нещо, което не искаше да признае. Той отново се наведе над бюрото, макар и мислите му да бяха смутени и разпилени. В тоя миг до ушите му достигна дълбока скръбна въздишка, тиха и далечна като повей на планински вятър.

— Другарю директор! — чу се отново печалният молещ глас.

Пребледнял като смъртник, директорът излезе на пръсти от кабинета си. За него вече нямаше никакво съмнение — това беше гласът на бившия главен референт. Директорът си отиде вкъщи и още на другия ден нареди да се смени кабинетът му. Напразно! След два дни и в новия кабинет той дочу далечния печален и умолителен глас:

— Другарю директор!…

Това вече беше прекалено, това беше твърде много за нервите му. Като се разтича по приятели и познати, той успя да си издействува преместване на нова служба, макар и не такава хубава и обществено важна. Но в новата служба вече никой не въздишаше и никакви привидения не го викаха на име.

* * *

От тоя ден в института се смениха седем директори. Хората стояха по седмица-две и напускаха. Никой никому не каза истинската причина на напускането. Ако не вярвате на тая история, можете сами да проверите. Постъпете на служба в института като директор, седнете на мекото удобно кресло. Ако не през първия ден, в някой от следващите ще чуете скръбната въздишка, далечния глас:

— Другарю директор…

Не се плашете. Всъщност това е едно съвсем безобидно и безопасно привидение, което вече няма никакъв друг изход, освен да въздиша по своята печална съдба. Не се плашете, гледайте си спокойно работата. Навярно след още няколко въздишки то съвсем ще изчезне, както ще изчезне от света и споменът за неговия ненужен живот.

В един есенен ден по шосето

Белият стол нямаше облегало, усещах целия си гръб изтръпнал. Бях стоял тук повече от час и през цялото време той нито веднъж не помръдна в тясното си легло. Може би затова чаршафите му бяха така гладки, сякаш в тях лежеше не човек, а труп.

— Няма смисъл — каза той уморено. — Няма никакъв смисъл в цялата тая история…

Исках да му възразя, но усещах, че нямам сили. Той помълча малко, после продължи без никаква връзка:

— Всичко, което наричаме субективен живот, е всъщност нещо съвсем нереално… Както са нереални облаците, отразени в гладкото езеро. Ако езерото се развълнува и отражението изчезне, това не означава, че са изчезнали и самите облаци… Всичко, което се е случило на неговата повърхност, е смърт без значение…

— И все пак трябва да се живее — отвърнах аз безсмислено.

— Защо?

— Защото така е естествено…

— Сигурно си прав! — отвърна той колебливо. — Естествено, но безрадостно. Излизаш от нищо, съществуваш и се превръщаш отново в нищо… Друго е, разбира се, ако пристигаше до някаква цел, в която да се осъществи собственият ти смисъл…

Аз замълчах. Голямата бяла стая бавно потъмня, някъде в далечината се чу тътен. Само неговото лице си остана все тъй бяло, с чисти, гладко обръснати бузи, с трепкащи ръждиви клепачи. Той погледна към прозореца и каза тихо:

— Идва буря, трябва да си вървиш…

— Нищо — отвърнах аз. — С кола съм, няма значение…

— Не, не — върви… Пътят ще стане хлъзгав, опасно е…

Наистина като че ли нямаше смисъл да стопя вече и малкото, което с толкова труд бях изградил. Станах и храбро му протегнах ръка, но той се усмихна посърнало и не подаде своята.

— Върви, върви!…

Доктор Веселинов беше в кабинета си, наведен над своите рентгенови снимки. Тая, която държеше в ръката си, кой знае защо, ми напомни на далечна, разсеяна в черния мрак, галактика.

— Има ли напредък? — попита той, без да повдига глава.

— Мисля, че има — отвърнах аз несигурно.

— В края на краищата трябва някак си да го убедите — каза той. — Операцията е все пак някакъв шанс. Макар и нищожен!…

— Да знам — казах аз.

Едва сега той се поизправи и ме погледна със своите странни очи с цвят на зехтин…

— Сега разчитам само на вас… За негова собствена воля не бива да се говори…

Излязох навън с душа, натежала от болнични миризми и тревоги. Над дефилето наистина се бяха надвесили черни буреносни облаци, но тогава не им обърнах внимание. Къси, нервни вихрушки танцуваха по циментовия двор и заливаха с прахоляци колата ми. Тъкмо потеглих, и закапаха първите капки — едри и силни като летящи куршуми. Едва тогава ми мина през ума, че гумите ми са съвсем изтъркани. Не се тревожех особено — така отпаднал и угнетен се чувствувах след тежкия разговор. Изтеглих колата на заден ход и бавно запъплах по стръмнината.

Бурята ме завари още в първите километри. Беше позакъсняла септемврийска буря, но пълна с грохот и трясъци. Върху предното стъкло се заизливаха такива потоци вода, че се принудих да спра. Отбих внимателно колата на червеникавия банкет и угасих мотора. Дъждът все тъй плющеше, трясъците следваха един след друг. Познавах тия бури в кънтящото искърско дефиле, някога ги обичах. И все пак бях направил добре, че спрях. По асфалта течеше като река черна искряща вода, която от време на време блясваше с мъртвото отражение на мълниите. Оттатък асфалта, без никаква преграда, идваше червената, дъхаща на изпарения пропаст. От мястото си не виждах нейното дъно, но бях сигурен, че там колата ми не би изглеждала по-голяма от детска играчка.

Отворих страничното стъкло и се поотместих от кормилото, за да не ме пръска дъждът. После запалих цигара и се облегнах назад. Чувствувах се много гадно в тоя момент, мисълта за смъртта не ме напускаше. Той се беше примирил с нея и това беше най-страшното. Никак не разбирах какво значи това — да се примириш със смъртта, — нито пък можех да го усетя. Дрехите ми все още издаваха противната миризма на санаториума, чувствувах, че ми се гади. А какво би станало, ако тръгнех внезапно направо към пропастта? Всеки би нарекъл това безумие. А тогава защо да не е безумие всичко, което вършим в своето съществуване? Ето това е може би, което има в душата си моят приятел. Рамената ми леко потрепераха и аз побързах да затворя стъклото.

Най-после бурята като че ли попремина. Все още валеше — слаб дъжд, носен от вятъра, мътен и сив. Отново запалих мотора. Там някъде далече на запад в гъстата маса на облаците навярно се беше отворило малко прозорче, защото асфалтът порозовя. Потеглих бавно по стръмнината, след това постепенно усилих хода. В тоя момент съвсем бях забравил моите гуми, които така приятно свистяха по наводнения асфалт. Розовината още повече се усили, червеникави изглеждаха дори ниските брезови горички, които растяха по планинския склон.

Не бях изминал може би и два километра, когато за пръв път видях човека. Зърнах го отдалече — вървеше от лявата страна на пътя, леко приведен и унил, съвсем сам сред околната пустотия. Така както го гледах откъм гърба, стори ми се възрастен човек, почти старец. Фигурата му беше суха, раменете охлузени, в мършавата му шия се усещаше напрежението на стария вол, който безнадеждно мъкне нанякъде колата си. Когато наближих съвсем, забелязах, че е облечен в груб, износен панталон и в брезентово яке. На гърба си носеше мръсна, полупразна раница, която висеше на кръста му като зелена, отбрулена от бурята круша. Бях го вече отминал, когато неочаквано и за себе си спрях. Наистина преди години често взимах в колата си случайни хора, но отдавна не бях го правил. Не ми се вярваше да съм станал по-равнодушен, може би малко по-мързелив. Но все пак тогава спрях. Усетих как при внезапния удар на спирачката колата лекичко се подхлъзна, но отново не обърнах внимание. Без да бързам, отворих вратата и погледнах назад към стареца. Всъщност не беше старец, навярно нямаше и шейсет години. Както очаквах, лицето му беше доста мършаво, силно набраздено, почти грубо, като лицата на старите гъбари, които през всичките сезони скитат из тия гори. Човекът ме погледна бегло, но продължи пътя си, навярно не беше помислил, че спирам заради него. Направи ми впечатление, че не изглеждаше много мокър, навярно се беше прислонил някъде през бурята.

— Качете се! — казах аз. — Стига да съм по пътя ви…

Той погледна със съжаление калните си обуща.

— Ще ви изцапам…

— Нищо, качете се…

Човекът колебливо приближи колата. Обърнах се и му отворих задната врата. Отново ми направи впечатление, че дългополото му яке е почти сухо.

— Благодаря — каза той тихо и седна отзад.

Но не свали раницата си — това също ми направи впечатление. Навярно го беше страх, като слезе, да не забрави в колата своите гъби. Или пък изобщо не се беше качвал в кола, та нямаше и такива навици.

— За къде сте? — попитах аз, колкото да кажа нещо.

Човекът не ми отговори веднага.

— Без посока — отговори той. — Накъдето ме отвее вятърът…

Това бяха простичките думи, но гласът му все пак ме учуди. Такъв обработен и културен глас би могъл да има най-малкото някой бивш гимназиален учител.

— Тъй е по-добре — отвърнах аз. — Защото съм само до Владо Тричков…

— Да, знам — каза човекът. — Вие имате там вила…

— Извинете, да не би да се познаваме?… Аз съм много слаб физиономист.

— А, не — вие сте ме виждали — отвърна той. — Но аз ви видях веднъж с вашата въздушна пушка…

Стана ми неприятно. Наистина преди две години бях купил такава пушка за сина си, но не се успокоих, докато не изтребих врабците из цялата околност. Тоя спомен ми тежеше и колкото повече минаваше времето, толкова повече ме потискаше.

— Да, вярно е — измърморих аз недоволно. — Бяха ме хванали тогава някакви бесове…

Имах чувството, че човекът зад гърба ми се усмихва. Опитах се да го погледна в огледалото за обратно виждане, но той не беше в полето ми.

— Тая страст у хората май ще изчезне последна — отвърна той тихо.

— Коя страст?

— Тая — да се убива.

Гласът му звучеше меко, без никакъв укор.

— Е, много е да се каже убийство — измърморих аз обидено. — Всъщност това е лов.

— Е, да — лов — съгласи се той. — Но в края на краищата изчезва някакво живо същество…

Обърнах се и го погледнах. Стори ми се още по-тъжен и унил, очите му разсеяно гледаха някъде през стъклото.

— Вие да не сте вегетарианец? — попитах аз глупаво.

— Не съм — отвърна той. — Пък и не виждам смисъл. Преди години измъчвахме конете и застарели, ги давахме на касапите. И все пак страната беше пълна с коне. Сега ги заменихме с трактори… И какво спечелиха от това конете? Нищо, разбира се… Може би след някое и друго десетилетие коне ще има само в зоологическите градини…

— За съжаление, тъй е — казах аз.

— Наистина за съжаление… Доброто в природата е нещо безкрайно трудно за определяне…

Никога не бях очаквал такива думи от толкова простичък наглед човечец. И изведнъж ми се стори странно, че досега не бях чул нищо за него. Ако живееше някъде наоколо, както изглеждаше, как можеше да остане незабелязан? При всички случаи в тоя човек наистина имаше нещо загадъчно.

— Вие наблизо ли живеете? — запитах аз.

— Не, не съвсем — отвърна непознатият.

— Стори ми се, че сте излезли наоколо от някаква къща…

— А, не. Защо?

— Ами дрехите ви бяха почти сухи, когато се срещнахме.

— Да, съвсем забравих, че се занимавате и с криминални истории — отвърна той шеговито.

Това беше наистина прекалено. Аз се обърнах отново, погледите ни се срещнаха. Стори ми се в тоя миг, че никога досега не бях виждал такъв спокоен и проницателен поглед. И изведнъж нещо в очите му трепна.

— Внимавайте! — извика той.

В гласа му нямаше уплаха, аз не се стреснах. И едва в следния миг усетих, че колата се е подхлъзнала. Бързо се обърнах напред. Тъкмо бях започнал да слизам по дълъг и доста стръмен наклон, който се губеше някъде из завоите. Сега колата летеше с все сила надолу без никакво управление. Даже не успях да помръдна. И друг път ми се беше случвало да изпитвам такива мигове на пълно вцепенение. Просто стоях зад кормилото и нямах в себе си нищо — ни страх, ни мисъл, ни предчувствие. Успях само да схвана, че колата излезе от пътя и литна в пропастта.

Именно литна — това като че ли е най-точната дума. Помня, че дори не успях да затворя очи в очакване на страшния удар. И изведнъж забелязах изумен, че вместо да се срине в пропастта, колата изведнъж повдигна нос и плавно като птица полетя над бездната. Аз само държах кормилото, тя направи лек завой, после се върна над шосето и меко, почти неусетно прилепи гумите си на пътния асфалт.

Един миг стоях като вцепенен. И първата ми мисъл беше, разбира се, че сънувам. Но не — по нищо не приличаше на сън. Аз помнех всичко, виждах ясно замърсения асфалт, покапалите листа, водата, която се стичаше по изровения бряг. Видях и птиците, накацали по телефонната жица, съвсем ясно чух далечното свиркане на влак, който минаваше по дефилето. Но по-ясно от всичко друго виждах бездната, вдясно от себе си, и мътните води на реката, разкаляни от бурята. Сън — не, но може би халюцинация? Не, никога не бях чувал за халюцинации в нормално и бодро състояние.

В тоя миг съвсем бях забравил за човека зад гърба си. И изведнъж чух гласа му, все така спокоен и тих:

— Не, няма защо да се стряскате… Всичко, което стана, е нормално и истинско…

Трепнах и се обърнах. Той все така спокойно седеше на мястото си, сякаш нищо не се бе случило.

— Как така истинско?

— Напълно истинско! — отвърна той сериозно. — Вие сте културен човек, нима не знаете как се нарича това явление?

— Там е работата, че не съществува такова явление — отвърнах аз, все още не на себе си. — Или поне никой жив човек досега не го е виждал…

— Не бъдете толкова сигурен… Чували ли сте нещо за левитацията?

— Е, да, разбира се, но това е някаква факирска шмекерия… И освен това надали го правят с леки коли…

Непознатият се усмихна:

— Да, с колата е по-трудно… Но принципът е същият…

— Искате да кажете, че познавате антигравитационните сили?

— Да, нещо подобно…

— Но за това навярно са нужни огромни енергии — измърморих аз недоверчиво.

— Енергиите съвсем не се изчерпват с това, което хората знаят за тях…

Което хората знаят! Какво искаше да каже с тия думи? Нима той не беше човек? Но какво значение имаха всякакви думи, когато фактът си оставаше факт. Пред очите ми все още бяха калните следи на колата, които завършваха до ръба на пропастта. И вместо да бъда там някъде долу, разбит на късчета, аз мирничко си стоях на пътя, само на няколко метра от мястото на невероятния инцидент. Не съм човек с предразсъдъци, бих признал, че съществува и дяволът, стига да го видя с очите си. Но човекът зад гърба ми приличаше на всичко, но не и на дявол.

— Заради мен ли го направихте? — попитах аз отново.

— Не съвсем точно… Но вие се подхлъзнахте заради мен. Ако не бях се качил в колата ви, може би това нямаше да се случи…

Той се обърна назад и добави:

— Хайде да вървим!…

Аз мълчаливо запалих колата и едва сега си припомних, че изобщо не бях я угасвал. След това включих на скорост и бавно потеглих. Ръцете ми все още леко трепереха. Като изминахме тъй стотина метра, аз отново се обадих:

— Всъщност всеки земен човек, какъвто и да е той, тайно в себе си вярва в чудеса… И едва сега разбрах ясно къде се крие причината. То е, защото не може да се примири със смъртта…

— Това не е кой знае какво чудо — отвърна той. — Нито пък е някакво особено благо. Безсмъртието на съзнанието не е проблем на съществуващата и възможна природа. Проблемът е съвсем другаде…

— А къде именно?

— Много искате да знаете — отвърна той шеговито. — Изобщо проблемът е в самото съществуване…

— А вие земен човек ли сте? — попитах аз внезапно.

Той замълча за миг.

— Интересно е да чуя вашето мнение по тоя въпрос.

— Вижда ми се съвсем невероятно — отвърнах аз. — Това, което вие направихте, хората навярно ще могат да го правят след стотици години…

— Оптимизмът е хубаво нещо — отвърна той. — И все пак не вярвам да е толкова скоро.

— Тогава излиза, че сте пратеник на някаква извънземна цивилизация?

— Логично е да мислите така! — отвърна той.

— И не е ли вярно?

— Защо пък, доверявайте се на своята логика…

— А защо не ми отговорите директно?

— Много просто! — каза той. — Мъча се поне формално да спазвам инструкциите, които са ми дадени.

— Да, ясно! — кимнах аз.

Известно време пътувахме мълчаливо, но през цялото време умът ми трескаво работеше. И все пак интересно е колко бързо и лесно човек се примирява с най-необикновените факти, стига веднъж да повярва в тях. А изглежда, че наистина бях повярвал, макар че разумът ми все още се съпротивяваше. Дъждът бе престанал да вали и за пръв път, откакто бе започнала бурята, срещу мен минаха два камиона. Това като че ли ми даде кураж, аз запитах внимателно:

— Всъщност къде отивате?

— Нали ви казах — просто тъй, обикалям…

— Бихте ли ми дошли на гости?

— Защо не? — отвърна той. — Хора като мен няма къде да бързат…

Наближавахме Владо Тричков. Вече се мяркаха хора, край пътя босо момченце водеше на къса връв едра бяла коза. Както винаги, пред ханчето бяха спрели няколко камиона, отвътре се носеше обичайната врява. Свих вдясно от шосето и тесен неравен коловоз ме заведе до вратата на вилата.

— Пристигнахме! — измърморих аз с облекчение.

Слязохме и поехме пеша по пътеката. На дворната врата нарочно му направих път да мине пръв. Вървяхме двамата между ниските клони на дърветата, които ни докосваха с влажните си листа. Едри земни червеи, розови и измити от дъжда, бяха плъзнали навсякъде и аз забелязах как той внимателно ги прескачаше. Господи! Колко обикновен човек наистина! Всичко в него беше съвсем земно, съвсем делнично — смачканите му обувки, панталоните от извехтял плат, дори раницата, в която навярно криеше своите необикновени съкровища. Наистина дори насън през ума ми не би минало, че ще срещна точно такъв представител на звездните светове.

В хола той свали раницата си и я сложи до мекия стол, на който бе седнал. Аз се разположих срещу него. В момента не чувствувах ни смущение, ни безпокойство, ни респект дори, все едно че вкъщи бе дошъл някакъв стар приятел. Вече можех да го гледам право в лицето, макар че надали печелех нещо от това — и то бе обикновено като всичко друго у него. Той си беше точно човек от плът и кръв — от белите косъмчета в брадата му до ръждивите изрусели клепачи. Изведнъж ме обзе неприятното чувство, че съм станал жертва на някаква мистификация.

— Какво ще пиете? — попитах аз.

— Може чаша доматен сок — отвърна той спокойно.

Наистина имах доматен сок в хладилника.

— С малко водка?

— Не, чист…

— Знаете ли какво друго имам в хладилника?

— Доста е натъпкан — отвърна той шеговито. — Но освен всичко и една чиния с дребна пържена риба.

Това беше напълно вярно. Бях хванал рибата преди няколко дни в началото на Искрецката река. И сам си я бях опържил, макар да не успях сам да я изям.

— Разгеле! — казах аз зарадван. — Да я донеса ли и нея?

— Не, не, мерси, не съм гладен…

— В края на краищата вие сте като мен от плът и кръв… И сигурно огладнявате…

— Не е точно тъй — отвърна той. — Това, което виждате, е по-скоро чудесна имитация…

— Как да го разбирам?

— Ето така!

Той се съсредоточи за миг, после вдигна дясната си ръка и нанесе с дланта си удар по кръглата масичка, която стоеше между нас. Но вместо да се чуе звукът на удара, ръката спокойно мина през твърдата материя, сякаш беше безплътна. Гледах го смаян. Кой знае защо, това ми направи по-силно впечатление, отколкото невероятната маневра на моята лека кола над бездната.

— Сега видяхте какви странни свойства може да има материята — каза той шеговито. — От нея наистина може да се направи всичко…

— Бях чел някъде — измърморих аз поразен, — че това не може да стане.

— И аз го четох — усмихна се той. — Вие наистина не можете. Както и ние не можем безкрайно много неща. Но във вселената всичко може. Освен да се създаде субстанцията, разбира се. Тя съществува и това я изчерпва напълно…

Аз замълчах, в тоя момент даже и мисли нямах в главата си.

— А какво стана с вашия доматен сок? — попита той.

Станах и мълчаливо отидох в кухнята. Като отворих хладилника, най-напред видях моите риби. Взех две кутии доматен сок, две чисти чаши и се върнах в хола. Непознатият все тъй седеше на стола си и гледаше замислено през широкия прозорец. Докато пробивах тенекиените кутии, той все тъй мълчеше, имах чувството, че даже не присъствува в стаята. Най-сетне налях и вдигнах моята чаша.

— Ами да се чукнем!… Макар и с доматен сок…

— Да се чукнем! — съгласи се той.

Чашите звъннаха, той поднесе своята към изпръхналите си устни. И както ми се стори, изпи я с известно удоволствие.

— Сега ще ви задам един неудобен въпрос — казах аз. — Както разбирам, вие не сте тук, на земята, за да помагате на нашата цивилизация с вашите знания. А тогава защо?… За да ни контролирате?…

— Не, разбира се. Да ви контролираме или да ви помагаме по принцип това е все едно и също нещо — да се месим във вашите работи… Но ние никога няма да направим това. Аз съм тук чисто и просто един обикновен наблюдател и безпристрастен информатор на нашата цивилизация…

Кой знае защо тая декларация не ме учуди.

— Тъй си и мислех — измърморих аз.

Той ме погледна любопитно:

— А защо именно?

— По най-простата логика — отвърнах аз. — Сред безкрайната вселена практически трябва да се осъществяват безкрайно число комбинации на материята. И, разбира се, не може да се допусне, че само тук, на нашата малка планетка, съществува тая единствена комбинация, която се нарича човешко съществувание. Според мен това е съвсем абсурдно.

Той едва забележимо се усмихна.

— Не е ли така? — запитах аз учудено.

— Нищо, говорете…

— Е, добре, нашата цивилизация съществува само няколко хиляди години и въпреки това е една мощна цивилизация. А ако съществуваше няколко милиона години? В кръга на тая логика не е възможно някъде из вселената да не съществуват цивилизации с огромна мощ. За тях не би представлявало някакъв особен проблем и да влязат в контакт с нас. И аз неведнъж съм си задавал въпроса, защо всъщност това не става, защо сме така изолирани и самотни на нашата малка планета?

Замълчах и го погледнах с очакване. Той също мълчеше и бавно, сякаш несъзнателно, поклащаше главата си.

— Трябва да ви кажа, че вашата логика съвсем не е лишена от основания — отвърна той най-сетне. — И въпреки всичко тя е съвсем произволна. Ще ви дам един прост пример. Ако възможностите, както казахте вие, наистина се комбинират, би трябвало да съществува и такава комбинация — една галактика с една човешка цивилизация.

— А защо не? — попитах аз лекомислено.

— Ами тогава пропада и вашата теория за задължителните контакти.

Да, разбира се, той беше съвсем прав.

— И освен това — продължи непознатият — не бива да приписвате на всяко съзнание качествата на човешкото земно съзнание. Би могло да има и такова съзнание, което да се разминава с вашето земно съзнание просто без да ви забелязва или без да ви обръща внимание. Или пък да ви забелязва, но да не лежите по пътя на неговите цели. Нима вие забелязвате мравките, които пъплят из вашата градина, макар да знаете, че са живи същества? И нима се стараете с нещо да им помогнете в тяхното съществуване?

— Но те нямат съзнание!

— Кой ви каза?… Това не е толкова сигурно, колкото вие си мислите. А може би е по-съвършено от вашето от гледна точка на това, което вие човеците наричате развитие. Освен това вие говорите за съзнанието изобщо, в космически мащаб, без да сте в състояние да ми покажете едно негово трайно и общо качество. Би могло да се допусне например, че най-същественото качество на съзнанието е неговата нетрайност. Или пък неговото самоунищожение на определени етапи на развитието му. Така че отпада и вашето основно твърдение за неговото безкрайно усъвършенстване в огромните периоди от време.

— Да, наистина, прав сте — отвърнах аз смутено. — Макар че самият факт на вашето присъствие не говори в полза на такива доводи.

— Сега аз не говоря за фактите, а за вашата логика.

— Тогава наистина бих предпочел да говорим за фактите — казах аз.

Той отново поклати глава:

— За съжаление, точно за това не можем да говорим.

— Но защо? — попитах аз нервно.

— Това бих могъл да ви кажа… Вие сами трябва да постигнете своите знания… И със свои собствени сили да изминете пътя. Защо не можете да си представите, че точно това е смисълът на земното човешко съществуване?

Гласът му беше тих, но дълбок, с някакво особено звучене и на мен за пръв път ми мина мисълта, че това не е точно човешки глас.

— Навярно сте прав — отвърнах аз. — Това, което казвате, мога да си го представя. Но не мога да си представя вашата нравствена същност. В края на краищата вие живеете между нас, виждате нашите страдания, неправдите, насилието, виждате как понякога нещастни и безпомощни се въртим в омагьосания кръг на своето невежество. И в същото време навярно ясно съзнавате, че е толкова лесно да помогнете на всичко, което е добро и справедливо. Но не го правите. Това не загрозява ли смисъла на вашето собствено съществуване?

Той ме погледна някак особено:

— Тогава представете си, че в нашата нравствена същност има много повече разум и по-малко чувства.

— Мъчно ми е да си го представя — казах аз. — Ами вие живеете тука, сред нас. Как може у вас да не предизвикват нравствен ужас някои неща, с които сме свикнали. Войните например. Представете си, че утре нашето човечество се изправи пред ядрено самоунищожение. Нима пак няма да ни попречите?

— Не, разбира се! — каза той твърдо. — Вие трябва сами да изживеете кризата. Ако изкуствено ви попречим, вие няма да придобиете имунитет и следния път ще загинете от още по-страшна катастрофа.

Аз поклатих печално глава:

— Да, логично е!… И все пак не мога да го приема. Защо поне не ни помогнете в страданията, за които не сме виновни?… Спасете ни поне от рака… Или туберкулозата…

— Вече ви казах — отвърна той леко намръщен. — По-умни хора от мен са разбрали какво ви е нужно… И аз нямам право да го променям…

Внезапно една спасителна мисъл мина през ума ми:

— Тогава помогнете поне на моя приятел!… Съгласете се, че един-единствен случай на намеса съвсем не може да промени историческия път на човешкото развитие.

Той се облегна мълчаливо назад. И ми се стори, че в тоя момент се колебаеше.

— Не, нямам право да сторя това! — каза той леко намръщен.

— А на мен защо помогнахте?… Защо ме избавихте от смърт?

— Защото си въобразих в момента, че за това ще бъда виновен аз… А естествено аз нямам правото да бъда виновен.

Изведнъж ме обзе чувство на безнадеждност, аз замълчах. Мълчахме и двамата. Навън се беше вече стъмнило, но в стаята беше все тъй светло, с естествена и ясна дневна светлина. Колкото и странно да беше това, тогава то не ми направи някакво особено впечатление.

— И все пак вие се намесвате в земните работи — казах аз. — Аз ще напиша всичко това, което днес ми се случи.

— Това не е никакъв проблем — усмихна се той. — Само за един миг бих могъл да излича от ума ви всичко, което не искам да си припомните.

— Наистина ли ще го направите? — трепнах аз.

— Не, разбира се… Пишете каквото искате… И без това никой няма да ви повярва…

— Може би няма да повярват на случката… Но ще повярват на истините, които тя съдържа.

— Тия истини са отдавна известни на хората — отвърна той. — Аз не съм ви открил някаква нова Америка…

Това бяха последните му думи, които си спомням. Събудих се на разсъмване. Бях спал с дрехите си на креслото, на което снощи седях. Или по-скоро на това място съм бил приспан. Непознатият ме бе завил с едно леко одеяло и, разбира се, беше изчезнал. Но аз всичко помнех, той не бе посегнал на паметта ми. Станах и отворих прозореца. Слънцето още не се беше показало над насрещните върхове, но целият двор пред мен беше потопен в нежна светлина. На дъното на двора като малки бели планети светеха хризантемите. Беше тихо, нито един лист на дърветата не се поклащаше. Само росата едва забележимо блестеше със своя все още мътен бисерен блясък. Не зная в какъв свят живееше той, но нашият беше наистина неизмеримо красив. И може би това беше единствената награда тук за самотата му.

Няколко дни живях като насън. Работех, разбира се, но всичко, което излизаше на белия лист, ми се струваше постно и безвкусно като трева. После оставих работата и започнах да чета. Но и това не помагаше. Най-сетне в неделя запалих колата и бавно я спуснах надолу по тесния коловоз. Излязох на шосето и завих наляво — в посоката на санаториума, макар да не исках да мисля за това. Колкото повече напредвах, толкова повече растеше в мен треската, усещах как коленете ми неуловимо потрепват. И въпреки това все по-силно натисках газта, колата летеше на старите си изтрити гуми. Скоро минах край мястото, дето се беше случила катастрофата, но не спрях. В тия мигове вътрешното нетърпение просто ме изгаряше.

Дори не помня как съм пристигнал до санаториума. Почуках на бялата врата на доктор Веселинов и влязох, без да дочакам отговор. Както винаги, лекарят седеше на своето обикновено място с рентгеновите снимки в ръка. Той гледаше право към мен, лицето му бе смаяно.

— Стана нещо невероятно! — каза той с глас, който едва разпознах.

Почувствувах как огромно облекчение се разля като чужда кръв в жилите ми.

— Тъй ли? А какво именно?

— Вашият приятел оздравя.

— Как тъй — оздравя? — учудих се аз лицемерно.

— Ами чисто и просто оздравя. Ето ви снимките — сякаш никога не е боледувал от нищо… Имам чувството, че дробовете му са напълно възобновени…

Не погледнах неговите снимки, беше съвсем излишно.

— Това не може да бъде! — казах аз. — Навярно сте объркали снимките…

— Как не може да бъде, като е факт! — отвърна той раздразнено. — Това са втори снимки, всичко беше извършено под мой личен контрол.

Намерих за благоразумно да замълча. Той ме гледаше все тъй смаяно, мигаше глупаво с опърлените си клепки.

— Още утре ще направя научно съобщение! — каза той разпалено. — Моите колеги ще се шашнат.

— Няма да правите никакво съобщение — усмихнах се аз.

— Защо? — трепна той.

— Защото не може да бъде научно — отвърнах аз. — Вие чисто и просто ще съобщите един факт, който не можете да обясните…

Той се понамръщи, но замълча.

— И второ — което е по-важно, — дори да съобщите тоя факт, бъдете сигурен, че никой няма да ви повярва.

— Как няма да ми повярва! — каза той троснато. — Та това са снимки…

— Глупости, снимки… Вие сте виждали поне двайсет снимки на „летящи чинии“, но нима им вярвате?

Той отново започна да мига глупаво:

— Е, да, но… насреща аз пък имам оздравял човек…

— Бъдете сигурен, че и това няма да ви помогне…

— Вие не вярвате ли? — попита той рязко.

— Разбира се, че ви вярвам… Но другите няма да ви повярват. Та вие сте научен работник, нима не разбирате, че това не може да стане. Всички ваши колеги ще си помислят, че или сте луд, или пък мошеник… При това второто е по-вероятно и заедно с това и по-неприятно.

Едва сега той престана да мига, изглеждаше напълно изтрезнял. Скрито го наблюдавах как мълчи и размисля, как здравият му, суров ум просто пращи под якия череп.

— Знаете ли, че вие сте напълно прав! — каза той с облекчение. — Ами, разбира се, един факт не е никакъв факт…

— Къде е сега той?

— Кой? — запита той разсеяно.

— Моят приятел…

— Ами стана, разбира се… Преди малко се разхождаше из парка.

Само няколко крачки ме деляха от отворения прозорец. Веднага го забелязах — стоеше прав край един от декоративните храсти и държеше в ръка нещо беличко, съвсем прилично на птиче яйце. Той го разглеждаше съсредоточено, от време на време нещо човъркаше с нокът.

— Какво правиш там? — извиках му аз от прозореца.

Той трепна и се обърна. Лицето му съвсем не приличаше на онова, което бях оставил преди няколко дни.

— Нищо — отвърна той смутено.

— Какво държиш в ръцете си?

— Охлюв…

— Веднага да го оставиш на мястото му — казах аз раздразнено. — Чуваш ли?

— Защо?

— Защото аз ти казвам!… Хайде, по-бързо!…

Без да спори повече, той се обърна и започна внимателно да закрепва охлюва върху едно от клончетата на декоративния храст. Но когато вдигна ръка, охлювът се изтърколи и падна на земята. Той се наведе.

Сините пеперуди

1

Сънуваше в тоя миг зелено небе с чисти и нежни облаци, които спокойно се носеха над безкрайната равнина. Сънуваше кафяви скали, всред които блестеше като синьо око малко планинско езеро. Сънуваше червени покриви всред тъмните клони на боровете, усещаше дълбоко в душата си сладкия дъх на смолата.

— Време е да ставаш, Алек…

— Да, майко — отвърна той тихо.

И някаква спокойна и плаха нежност погали като с ръка сърцето му.

— Време е, Алек!…

Сега се носеше като облаче над степта и гледаше пъстрите гърбове на антилопите, които плаваха всред древната трева. След това внезапно отвори очи и видя надвесено над себе си желязното лице на Дирак.

— Пристигаме ли? — попита той глухо.

— Да, Алек — отвърна спокойно роботът. — Време е да се събудиш…

Човекът въздъхна едва забележимо и се огледа. Съзнанието му се бе възвърнало внезапно и остро, сега той знаеше много добре, че се намира в рековалесцентната камера на „Нептун“, на шестнайсет светлинни години от Земята, която сънуваше. Но през всеки един от тия дни, където и да се намираше тая загубена в хаоса прашинка, той я носеше със страшна мощ в себе си, във всяка от своите клетки.

— Вие споменахте майка си, Алек — каза роботът. — Не знаех, че сте имали майка.

Човекът усети как сърцето му потрепера. Чудното творение на Багратионов, с маска на Роденовия мислител, говореше на най-жестокия от всички езици — безпогрешния и точен език на машината. Тая мисъл всъщност беше ужасна. Да, имал е, било е някога!… Неговите шестнайсет години, които звездният кораб неумолимо разтягаше, отдавна се бяха превърнали в гроб за най-скъпите хора, които бе оставил на Земята.

— Да, имах — отвърна той тихо.

— Защо не дойде да ви изпрати на космодрома?

— Тя нямаше сърце за тия работи, Дирак! — каза Алек горчиво. — Тя имаше съвсем обикновено, слабо майчинско сърце…

— Да, разбирам — каза роботът.

Но не разбираше, това никога нямаше да разбере.

— И все пак толкова хора ви изпратиха — каза той. — Нима всички бяха безсърдечни?

Внезапно камерата сякаш изчезна от очите на човека, той видя себе си под кристалния купол на обсерваторията, видя съвсем близо до своите нейните нежни късогледи очи.

„Сигурен ли си, че трябва, Алек?“

„Да, трябва, мила — каза той. — Наистина трябва.“

„Бедничък мой, миличък! — каза тя с мокро от сълзите лице. — Бедничък мой, нещастен!“

Слънцето блестеше на чистото небе, духаха леки, топли ветрове, слаба пролетна тревица растеше между бетонните блокове на космодрома. Когато се изкачваше по стръмните стъпала на звездолета, стотици обективи следяха най-малкото му движение. Той не се обърна, нямаше сили да погледне назад, да види още веднъж тия, които се прощаваха с него завинаги. Месеци след това нямаше сили да погледне малката Звездица, нежно и печално пулсираща своята бледа светлинка в безкрая. Не, нямаше сили, нямаше откъде да ги вземе…

— Зле ли ти е, Алек? — попита роботът. Човекът трепна.

— Не, нищо!… Бъди спокоен, Дирак… Чувствувам се съвсем нормално. А как е Казимир?

— Сега е в биологичната камера…

— Искам да го видя! — каза Алек.

Роботът натисна едно от копчетата на малкия пулт, екранът светна. Казимир лежеше полугол под блестящия рефлектор и поемаше неподвижен и блед своята загубена жизненост. По тънките биопроводници, обхванали в гъста мрежа силните му гърди, пулсираше плазма. Нямаше никакво съмнение, че Дирак е направил всичко, което е нужно, и все пак Алек усещаше в сърцето си неясен страх. Неговият строг и малко суров профил изглеждаше сега съвсем безжизнен, очите му бяха хлътнали като на мъртвец. Въпреки всичко анабиозата беше един вид смърт, макар и затворена в определени граници.

— Какво му е състоянието? — запита той неспокойно.

— Всичко е наред… След два часа ще го събудя…

— Да, добре — каза тихо човекът.

— Сега ще ти донеса храна… И не прави глупости, моля ти се, опитай се да я погълнеш…

— Бъде спокоен — каза Алек и се усмихна мъчително. — Как мислиш, бих ли могъл да стана?

— Не по-зле от всеки друг път — каза уверено Дирак.

— Тогава да опитаме.

— Не, рано е още…

— Искам, Дирак… Моля ти се, подай ми ръката си… Роботът неуверено замълча. Желанията на хората бяха за него закон, освен когато ги подлагаха на някоя сериозна опасност. Но сега очевидно случаят не беше такъв.

— Добре — каза той. — Но само за малко…

И му подаде студената си ръка, облечена в мека ръкавица. Алек се повдигна бавно, но усети, че веднага му прилоша.

— Да, наистина рано е — каза той с обезсилен глас. — Върви, Дирак, донеси да похапна… Може би това ще оправи работата…

Дирак го погледна с гладките, искрящи лещи на очите си и безшумно излезе.

Часовникът работеше неуморно над главата му, кръглият, стар, смешен часовник. Времето си правеше с него всякакви шеги, но той все тъй педантично и уверено отбройваше своите лъжливи часове. Беше съвсем сляп и безпомощен, само Дирак му обръщаше от някаква своя гледна точка по-сериозно внимание. Но хората дори не го поглеждаха. И Алек не го гледаше, той наблюдаваше с притаен дъх грамадната блестяща звезда, към която бе летял години наред всред безкрая. С просто око се виждаше и Хела — мъничка, синя Звездица, — студена и нетрепкаща. Сега чувствуваше някаква странна враждебност към нея, смесена с горчивата тиха мъка, която от години запълваше сърцето му. Каквото и да има там, то нямаше да бъде същото, ще си остане винаги чуждо, далечно и непонятно. Колкото и живи да бъдат там непознатите същества, те никога няма да го разберат и почувствуват. Пред прага на целта той дори се плашеше да мисли за нея.

Внезапно екранът светна и той видя пред себе си Казимир — неговото бледо лице и очите му, които се усмихваха.

— Здрасти, Казимир — каза Алек нежно. — Как се чувствуваш?

— Отлично! — отвърна Казимир със слаб глас. — Отлично, старо момче. А ти?

— Като Винету — индианския вожд! — засмя се Алек. — Знаеш ли, че си се изменил?… И на всичко отгоре станал си по-млад!…

— Честна дума — и ти… Видя ли Хела?

— Да, нищо и никаква Звездица — каза Алек. — Изглежда, мойто момче, че не си струваше да бъхтаме толкова път заради нея…

Мъничка, тъмна сянка падна върху лицето на пилота.

— Заради нея ли? — каза той. — Честна дума, Алек, заради нея не бих си помръднал и малкия пръст…

— Да, знам какво си мислиш — усмихна се горчиво Алек. — Но не ти ли се струва, че нещо, което трябва да доказва себе си, не е истинско нещо… Смисълът на нещата е в самите тях, Казимир…

Пилотът не отговори веднага. И той бе имал горчиви и страшни часове, но тогава тоя дребничък учен с очи и лице на поет много по-добре умееше да го утешава.

— Не мисли за това, Алек! — отвърна той. — Тръгнали сме и ще стигнем. А щом стигнем, ще имаме вече още по-хубава цел — да се върнем обратно…

— Тъй е — каза Алек и едва забележимо се усмихна.

— Докато спяхме, имало ли е някакви произшествия?

— Не, нищо особено… Обикновените и банални истории — астероиди, полета на силно лъчение… Но старата черупка се държи блестящо…

— С помощта на Дирак, естествено — отвърна Казимир. — Не мислиш ли, Алек, че тая вселена е дяволски еднаква…

— Защото все още не сме се срещали с живата природа, мойто момче…

Пилотът вдигна рамене.

— Кой знае! — измърмори той. — Да ти кажа право, никак няма да се учудя, ако на Хела ни посрещне Багратионов… Ама съвсем никак…

Вратата на Алек безшумно се отвори и Дирак влезе в камерата. Първата му работа беше да погледне към таблата, с която беше донесъл храна.

— Да, добре! — кимна той. — Гладен ли си, Казимир?

— Ужасно — каза пилотът. — Но не за твоята кухня, приятелю…

— Защо моята?… Ти забравяш, че вашето меню е изготвено от три института…

— Да вървят по дяволите! — каза пилотът искрено възмутен.

— Не помниш ли какви изявления направи по тоя случай в пресата? — обади се Дирак безмилостно.

— Винаги ще се проклинам за това…

— Имаш страшно лош жаргон, приятелю! — забеляза невъзмутимо роботът. — Това не е език за космически пътешественици…

— Прав си!… И затова можеш спокойно да вървиш и ти по дяволите…

Дирак взе таблата.

— Искате ли да ви пусна някой филм?

— Не, благодаря — каза пилотът. — Наспал съм се много добре.

— Ти, Алек?

— Бих погледал нещичко — каза колебливо Алек.

— Какво да бъде?

— Ами… избери от най-стария архив — отвърна Алек. — Нещо за индианци или привидения.

— Браво! — обади се Казимир. — Привидения бих погледал и аз… До смърт ми омръзна тая космическа скука…

Вратата безшумно се затвори.

2

Ракетата се отдели от звездолета без никакво сътресение, така леко и безшумно, както малкото кенгуру се отделя от благословената утроба на майка си. Застанал пред командния пулт, Казимир видя само за няколко мига тънката червена диря, после ракетата бързо изостана и угасна като захвърлена в мрака цигара. За миг той почувствува панически ужас от самотата, мъчителна спазма сви гърлото му. Къде отиваха, защо ги бе пуснал? Какво щеше да прави сам в огромната пустош, ако с тях се случеше нещо?

Под него, все тъй синя и тайнствена, плуваше Хела, малко по-голяма от една земна луна. Под тънката завеса на облаците едва се прозираше нейната гладка повърхност, по-тъмна около екватора, прозрачно синя около полюсите. Мощният телескоп на звездолета я беше опипвал внимателно в продължение на три дни, преди да изберат място за кацане. Планетата под тях нямаше континенти — сушата опасваше в широк пояс цялата централна част. Нямаше ни планини, ни вътрешни морета. Нямаше дори острови по двата спокойни, призрачни океана около полюсите. Цялата суша бе покрита с безкрайни лесове, тук-там прорязани от сините мечове на езерата. Ако наистина имаше някакви хора в тоя свят — мислеше Казимир, — те надали биха се различавали много от земните орангутани. И в тоя зверилник ли трябваше да изпрати своя единствен приятел?

Казимир протегна неспокойно ръка към пулта, екранът светна. Той веднага видя възбуденото лице на Алек, който се взираше в планетата. До него Дирак спокойно боравеше с пулта за управление, желязното му лице изглеждаше, както винаги, спокойно и безжизнено.

— Как си, старо момче? — запита Казимир весело. — Как ти се вижда скоростта?

— Просто кошмарна! — отвърна Алек доволно. — Ето сто километра в секунда.

— Как работят уредите?

— Превъзходно!…

— Все пак пазете се! — каза пилотът и в гласа му за миг трепна едва скривана тревога. — Предполагам, че ще намерите там комари като гълъби…

— Това е нищо! — усмихна се Алек. — Мене ме е страх някоя водна змия да не глътне ракетата…

— Тоя път ще й преседне! — каза сърдито пилотът. — И все пак внимавай, старо момче, на четири си отваряй очите…

Екранът върху ракетата угасна. Сега пред тях още по-ясно светеше Хела — красива и спокойна. Оставаха им десетина часа до нея — нищожна крачка в безкрая, който бяха преминали. Дирак все тъй сигурно и безучастно боравеше с апаратурата, без да обръща никакво внимание на планетата. И, разбира се, в това нямаше нищо чудно — за него тя беше просто цел, а не повод за преживяване. Тя не можеше да предизвика в него никакви чувства. Всъщност именно в това се състоеше неговата сила и неговото превъзходство над хората през годините на пътуването. Иначе навярно сто пъти би полудял, сто пъти би върнал звездолета назад или обзет от безумна ярост, сто пъти би го насочил към някое пламтящо слънце. Но хората знаеха неговата сила и спокойно се бяха оставили в ръцете му. Лишен от чувства, той бе по-страшен и от природата, тъй като не зависеше от нея. За него не съществуваха ни времето, ни пространството, за него не съществуваше дори материята, от която бе сътворен. За него всичко бе само повод за размишление. Но и гигантският му ум, който съдържаше в себе си милион знания, не беше основното за неговото съществуване. Единствената и неотменима същност за него бяха хората и техните заповеди. Те бяха по-силни и по-категорични от всички инстинкти, които природата би могла да вложи в живите същества. Багратионов наистина бе сътворил едно чудо, може би по-велико от безкрайния Космос, из който бродеха.

Алек много добре разбираше това и понякога със затаен дъх се взираше в мъдрото, благородно лице на робота. Неговите черти, измислени от древния скулптор, бяха наистина превъзходни. Но той се страхуваше да гледа в неговите кухи очи, в блестящите лещи, които светеха неподвижни на лицето му. Тогава му се струваше, че ще издаде някаква тайна, ще наруши някаква съдбоносна заповед. И ще се случи най-страшното — машината изведнъж ще осъзнае себе си. В края на краищата това беше нейно право и в такива мигове Алек изпитваше дълбоко и неясно чувство за вина. В такива мигове кой знае защо той се опитваше да му говори топло и ласкаво, но роботът му отвръщаше, както винаги, неизменно вежливо и разумно. Това го дразнеше.

Да, Алек често се улавяше, че роботът го дразни. Дразнеше го преди всичко неговият непротиворечив начин на мислене. Дразнеше го неговата самоувереност, пренебрежението му към всяко съмнително и непотвърдено знание. Това чувство се бореше с безкрайната му признателност, която винаги взимаше връх. И тогава Алек отново ставаше дружелюбен и ласкав.

Когато наближиха съвсем, той запита:

— Как е положението, Дирак?

Сега роботът не вдигаше нито за миг очи от уредите.

— Скорост — 15 километра в секунда — отвърна той. — Отстояние от…

— Питам те — ще кацнем ли благополучно?

— Няма нито една причина да не кацнем…

Сега Хела бе изпълнила почти целия им хоризонт — вече не тъй синя, с примеси на много нежна резеда. Тънки, ослепителни бели пера от облаци закриваха в прозирна мрежа далечния континент. В тоя миг те не виждаха езерото, на което трябваше да кацнат, то бе на обратната страна на планетата, там, където едва съзряваше утрото.

— Навлизаме в най-горните слоеве на атмосферата! — докладва след малко Дирак. — Гъстота на въздуха — осем процента — по-висока от очакваната…

— Намали скоростта!

— Знаеш много добре, Алек, че регулаторът е автоматичен.

— Не вярвам много на автомати — отвърна любезно човекът.

— А аз пък вярвам — каза роботът. — Досега нито един от автоматите не ни е излъгал…

— Досега не значи винаги…

— Да, разбира се — отвърна спокойно Дирак. — И все пак не виждам причини за безпокойство. В автомата са включени и изненадите.

След един час те прелетяха над езерото — тънка синя ивица всред безкраен лес. Дирак все тъй не откъсваше поглед от своите прибори.

— Дължина на езерото 80 километра — докладва той. — Средна широчина около петнадесет километра. Дълбочина в централната част около триста метра, близо до бреговете около двайсет…

И след няколко секунди добави:

— Извънредно удобно за кацане и за отлитане. Трябваше да прелетят още веднъж цялата планета, постепенно да убият височината и да кацнат с минимална скорост на водната повърхност. Отново нощ и отново ден — като насън. Облачната пелена се бе сгъстила, вече много рядко пред очите им се мяркаше сушата на континента. Най-после Дирак каза:

— Приготви се!…

Когато ракетата потъна в млечната белота на облаците, Алек почувствува как сърцето му потрепера от блаженство. След безутешната пустош на вселената, след неизбродните океани от леден мрак тая чудна мека топла белота му се стори като нежна прегръдка, като гукане на диви гълъби, като песен — като всичко, което бе загубил на далечната земя.

След това светна и заблестя синята гладка повърхност на езерото, синината изпълни до края цялото му същество. Все по-близо и по-близо, удар! Ракетата се гмурна във водната бездна и сега около нея нямаше нищо друго освен зеленикав здрач, който струеше и бягаше край кристалнопрозрачните илюминатори.

3

Когато слязоха на брега, валеше слаб, светъл дъждец, но скоро облаците се разкъсаха и над тях светна чистото небе.

Алек стоеше на брега и усещаше земята под себе си като жива. Той гледаше небето и не можеше да спре сълзите, които свободно течаха по лицето му. Всичко в него трепереше. И все пак наистина се беше случило чудото, което очакваха през дългите години. Имаше отново земя, небе и облаци. Имаше естествен въздух и чиста небесна светлина. Имаше топлина, която извираше от природата. Имаше сетива, които му служеха. Но глас нямаше, гласът бе угаснал в гърлото му, не можеше да каже нито дума. И не можеше да направи нищо в тоя миг, освен да диша дълбоко и да усеща как постепенно се възвръщат силата му и неугасимата жажда за живот.

На две крачки от него стоеше роботът и въртеше бавно като камера своята желязна глава. И всъщност тя наистина беше камера. От тоя миг всичко около него щеше да се запечата в миниатюрните му касетки като образ и звук. И щеше да се възпроизвежда след това хиляди и милиони пъти, докато хората желаят да го виждат. Всичко, което докосваха студените му очи, ставаше в тоя миг безсмъртно.

Най-после Алек каза:

— Как ти се струва, Дирак?

— Всичко очаквах да видя — отвърна роботът, — само не и това…

Той наистина беше запознат с всичко, което космонавтите бяха открили досега.

— Какво толкова чудно? — запита Алек.

— Прилича ми на някаква бутафория…

Алек беше готов да се закълне, че в гласа му прозвучаха нотки на разочарование. Едва сега той обхвана гледката около себе си с критичен поглед. Да, наистина имаше нещо нередно, но още не можеше да го разбере. Дърветата около него не приличаха на земните дървета, а на гигантски цветя. Огромните мечовидни листа, няколко десетки метра високи, никнеха направо от земята. Масивните стебла, гладки и зелени, растяха между тях и завършваха с гигантски цветове с формата на камбани — жълти, бледорозови, синьозелени. В един миг Алек изпита неясното чувство, че се е превърнал в нищожна мравчица и в тоя вид пълзи из безкрайна леха от лалета. Земята бе покрита с жилав мъх, който по-скоро приличаше на някаква синтетична материя. Наистина странна гора, чиста и непокътната, сякаш това беше първият ден на нейното сътворение.

— Всъщност какво ти прави впечатление? — запита Алек.

— Не виждаш ли? — каза Дирак. — Абсолютно никакъв белег на живот. Вече двайсет минути стоим на брега, а не съм видял дори мушица…

— Тъй ли? — запита Алек неуверено.

— Бих забелязал и мравчица всред тревата — каза Дирак уверено. — Но наистина няма. Като че ли всичко това е сътворено в някаква гигантска лаборатория…

Алек го погледна озадачен. Някакво неясно чувство на страх мина като полъх през душата му.

— Не бързай, Дирак! — каза той. — Ще се поразходим, ще видим…

— Да, разбира се — отвърна бързо работът. — Всъщност не виждам нито една причина да няма и по-висш живот…

— Тогава да вървим… Взе ли оръжие?

Дирак би се усмихнал снизходително — ако можеше. Понякога хората задаваха наистина невероятно глупави въпроси. Неговата главна задача в тая експедиция беше да охранява човека, да бди над неговата безопасност и сигурност. Всичко друго беше второстепенно.

Те тръгнаха бавно край брега. Не беше възможно да бързат — така жилава беше тревата и на всяка крачка ги спъваше като изкуствено заложени примки. Дирак успя да откъсне един стрък и внимателно го разгледа.

— Съвсем обикновено растение — констатира той. — На принципа на фотосинтезата. И не може да бъде друго, иначе откъде би се взел тоя кислород?

Те скитаха тъй около един час, докато Алек съвсем се умори.

— По-добре да се върнем — предложи той. — Ще продължим с всъдеходката…

Точно в тоя миг прелетя първата пеперуда. Тя се откъсна от едно огромно жълто цвете и кацна на десетина метра от тях. Беше наистина грамадна пеперуда — размахът на крилете й надминаваше три метра. Но тя порази Алек не толкова с размерите си, колкото с необикновената си красота — малко странна и декоративна като всичко друго наоколо. Крилете й бяха кадифено-сини с тъмни жилчици и бледожълти петна. Грациозни пипалца, които завършваха с малки жълти топчици, мърдаха неспокойно над главата й. Тялото й сякаш бе облечено в някаква нежна материя с меки отблясъци, каквато човешката ръка надали би могла да сътвори. Въпреки грамадните си размери тя изглеждаше лека, стройна и изящна като цветче.

— Тя ни гледа! — каза Алек развълнувано. Пеперудата наистина гледаше право към тях със своите грамадни черни очи, бляскави като диаманти. Колкото и да бе далече, Алек съвсем ясно почувствува в нейния поглед любопитство, вълнение, жив интерес. Внезапно пеперудата раздвижи леко крилете си, някаква странна музика долетя до слуха им.

— Тя ни проговори! — възкликна Алек.

Но Дирак загадъчно мълчеше. Неговият суперум навярно правеше своите хиляди преценки в секундата. И все пак изводът му беше съвсем скромен.

— Това е обикновено насекомо! — каза той.

Алек се запъти към пеперудата — съвсем бавно, за да не я изплаши. Тя не помръдна, само пипалцата й щръкнаха като антенки. Но той ясно забеляза тревогата в погледа й, която постепенно премина в уплаха. Внезапно пеперудата разтвори криле и литна. Летежът й бе спокоен и хармоничен, не приличаше никак на хаотичното движение на земните пеперуди. И тъкмо когато приближаваше най-близкото дърво, тя внезапно се превъртя във въздуха и тежко полетя към земята.

Алек се обърна поразен. Зад гърба му Дирак, както винаги спокоен и безучастен, тъкмо прибираше своето ужасно фотонно оръжие.

— Ти луд ли си?

Дирак го погледна с кухите си безизразни лещи.

— Тя щеше да ни избяга, Алек — отвърна той спокойно. — Така или иначе, но трябва да занесем един екземпляр на Земята…

— Но това не е насекомо, глупако! — изкрещя Алек яростно. — Не виждаш ли, че това е разумно същество.

Неговият гняв смути робота, той объркан наведе глава.

— Да разсъдим спокойно, Алек — обади се Дирак с понижен тон. — Очевидно това е най-обикновено насекомо. Разумно същество не лети по дърветата, то живее в домове, труди се, създава блага… А ти видя много добре, че пеперудата дори няма ръце, как би могла тя да се труди?

В миг Алек разбра колко е безсмислен гневът му.

— Ти не си никакъв Дирак — каза той с горчивина. — Ти си най-обикновен дурак…

Но роботът не се предаваше.

— Не се сърди, Алек, само спокойно помисли! — продължи той с равния си глас. — Ти знаеш много добре, че дори кроманьонският човек е носил със себе си някакво оръдие — камък или дърво. Имал е орган, за да си служи с него. Носил е все пак някаква дреха. А тая пеперуда нямаше нищо друго освен това, което природата й е дала. Съвсем очевидно е, че не може да бъде разумно същество. Ти просто се поддаваш на импулси и афектации…

Както винаги, логиката на Дирак беше безупречна.

— И все пак ти извърши днес едно убийство — каза Алек. — Ти си първият робот-убиец на света…

Но това беше мисъл, която Дирак не можеше да възприеме. Тя се самоизключваше в неговия мисловен апарат.

— Добре, Алек, кажи ми поне своите основания — отвърна той. — От какво съдиш, че е разумно същество?

— От погледа й! — каза човекът троснато. — Само от поглед… Такъв поглед не може да има ни звяр, ни насекомо… Такъв поглед може да има само разумно същество.

— Това не е научно обяснение! — отвърна Дирак уверено.

Алек махна с ръка и се запъти към мъртвата пеперуда. Дирак бе стрелял превъзходно, светлинният лъч бе улучил пеперудата в гръдния кош, малко обгоряло петно показваше точното място на попадението. Черните красиви очи бяха угаснали, мъртвата пеперуда едва напомняше за това изящно същество, което преди малко го бе гледало с очи на човек.

— Пренеси я в ракетата — каза Алек сухо. — И се опитай да я балсамираш.

Дирак вдигна пеперудата и мълчаливо я понесе. Сините й криле висяха към земята като криле на ангел. Алек разстроен тръгна след него. Едва когато наближиха ракетата, Дирак тихо се обади:

— Нямаш представа колко е лека… Човекът мрачно мълчеше.

След два часа те потеглиха на път с малката електрическа всъдеходка. Облаците бяха изчезнали от целия хоризонт, на чистото небе като грамадна звезда светеше далечното слънце. Машината се хлъзгаше безшумно по мекия килим на почвата без никаква нужда да търси път, тъй като дърветата растяха доста отдалечени едно от друго. И двамата мълчаха — Алек все още потиснат от неприятния инцидент, Дирак зает със своите уреди. Не бяха изминали няколко километра, и Дирак внезапно спря.

— Пеперуди! — каза той тихо.

— Тоя път бяха три пеперуди, все тъй сини и изящни като тая, която бяха убили. Те без никакъв страх кацнаха точно пред всъдеходката. Алек ясно забеляза в погледите им любопитство, но не и тревога. След като я разгледаха добре, пеперудите като три стари приятелки обърнаха глави една към друга, пипалцата им оживено замърдаха. Отново на Алек се стори, че до слуха му достигна тиха музика.

— Подай ми магнетофона! — каза той.

Алек бързо смени ролката, след това предпазливо отвори вратата. Отначало пеперудите не реагираха, но когато той се отдели съвсем от машината, те ужасено трепнаха с крилете си, после с паническа бързина отлетяха.

— Басирам се, че ще се върнат! — каза Алек тихо. — Но ти не излизай, ще ги изплашиш с твоята желязна глава…

Той остави магнетофона на земята и натисна контакта. Само след миг в странната гора зазвуча една от прелюдиите на стария Бритън. Звуците излизаха от миниатюрния апарат чисти и съвършени, гората ги поемаше, мекият кристален въздух ги отнасяше в далечината. Измина близо минута, преди да долети първата пеперуда. Тя кацна съвсем близо и впери своя очарован поглед в магнетофона. Веднага след това прелетяха и другите две. Алек дори не помръдна — те го погледнаха с плахо любопитство и веднага след това сякаш го забравиха. Малкият апарат ги привличаше с някаква неудържима сила, те пристъпваха все по-близо и по-близо до него, доверчиви и кротки, забравили сякаш всичко друго на света. Сега в погледите им нямаше нищо друго освен някаква тиха радост, някакво щастливо опиянение. Но при мотива на бурята те внезапно се разтревожиха, дори политнаха уплашено във въздуха, но бързо се върнаха. Финалната част изслушаха като втрещени. Алек натисна контакта, музиката прекъсна. Настана дълъг миг на тишина, след това към небето се понесе хор от неописуеми звуци — едновременно и нежни, и умолителни. Алек се усмихна.

— Искат още — каза той тихо.

— Несъмнено — измърмори в своята желязна кабинка роботът.

Пеперудите уплашено погледнаха нататък и веднага отлетяха, Алек забеляза, че кацнаха на близките дървета, и до слуха му отново стигна тяхната нежна молба.

— Е, стига за днес! — усмихна се отново Алек и влезе в машината. — Карай, Дирак!…

Всъдеходката безшумно запълзя по килима.

— Имаш думата, Дирак! — обади се Алек. — Чакам да чуя твоето компетентно мнение…

Но тоя път роботът не бързаше да отговори.

— Първите изводи ми се виждат доста абсурдни! — каза Дирак някак без желание.

— А именно? — запита иронично човекът.

— Направи ми впечатление, че те не се изплашиха от машината, а от нас. Може да се допусне, че машина са виждали и друг път, а хора не. Това, че именно ние излязохме от машината, ги изненада, може би те са очаквали да видят нещо друго…

— Точно тъй… — кимна Алек. — И друго?

— Това е същественото…

— Не ти ли направи впечатление как възприемаха музиката? Та те я слушаха съвсем като хора… Й при това като че ли по-добре от хората я разбираха…

Но по тоя пункт Дирак не беше съгласен.

— Не знам дали си чел книгата на Фанзен „Животните и музиката“ — каза той. — Там има описани дори още по-любопитни случаи…

В продължение на няколко часа сините пеперуди се мяркаха непрекъснато пред очите ми, след това безследно изчезнаха. Едва към обяд те направиха едно откритие, което накара мисловният апарат на Дирак да се нажежи едва ли не до бяло. Те намериха домовете на пеперудите.

А бяха наистина домове, строени от разумни същества, в това нямаше никакво съмнение. Дори Алек, който очакваше да види нещо подобно, стоеше пред тях озадачен. Къщите бяха три, изработени от стъкло или някаква подобна на стъкло материя. И трите бяха вдигнати на няколко метра от земята върху метални пилони. Всички връзки между отделните стени и детайли също бяха метални. И домовете не приличаха всъщност на жилища, а на огромни кафези, без никакви вътрешни съоръжения освен няколко тънки напречни греди. На една от тях бяха кацнали две пеперуди и ги гледаха стреснато и уплашено. Всезнаещият Дирак веднага се зае да анализира обстановката.

— Металът е по всяка вероятност никел — каза той. — А стъклото е много фино производство, почти не отстъпва на нашето кристално стъкло. Вдигнати са над земята вероятно за да се избягнат влагата и наводненията. Прозорци няма, но виждам нещо, което прилича на естествени вентилатори.

— А според теб за какво служат тия гълъбарници? — попита Алек.

— Очевидно в тях живеят пеперудите…

— Искаш да кажеш, че неразумни същества могат да строят жилища от стъкло и никел? — запита Алек иронично.

— Съвсем не искам да кажа това — отвърна Дирак. — Но ясно е, че разумни същества са построили това за твоите музикални безделници.

Изразът съвсем не беше лош за един робот и Алек се усмихна.

— А къде са според теб тия разумни същества? Нима те нямат свои собствени къщи?… Нима нямат пътища, складове, магазини?

Дирак мълчеше затруднен.

— Наистина всичко това е много странно — отвърна най-сетне той. — Но ако смяташ, че тия пеперуди влизат в шахти да копаят руда и след това леят от нея метал — горчиво се лъжеш…

— Все пак размърдай си малко ума! — каза Алек отмъстително. — Все трябва да имаш някакви предположения…

— Имам най-малко двеста — отвърна Дирак недоволно. — Но е безсмислено да се правят предположения, преди да имаш достатъчно факти…

— Все пак кажи най-сериозното между тях.

— Най-сериозното?… Ами да кажем, че това е някакъв резерват за пеперуди и че разумните същества са им осигурили тук възможно най-добри условия за съществуване…

— Можеш пък да излезеш прав — вдигна рамене човекът.

До вечерта те видяха още няколко групи домове за пеперуди. И те бяха направени от същите материали, макар да се различаваха по форма. Можеше наистина да се говори за някакво архитектурно разнообразие, но по своето вътрешно устройство всички бяха еднакви. И в нито един от тях не намираха някаква вещ, която да докаже, че пеперудите водят разумно съществуване.

Нощта ги завари всред безкрайния лес. Въпреки че нямаше от какво да се плашат, Дирак настоя да пренощуват във всъдеходката. Наистина на Алек щеше да му бъде много по-удобно да преспи на открито в спален чувал, но роботът беше неумолим. Алек веднага се свърза със звездолета и подробно разказа на Казимир последните новини. Казимир го изслуша внимателно, без да го прекъсва, но накрая отбеляза:

— Не е възможно, Алек, да няма никакъв друг живот. Щом има пеперуди, не може да няма поне и гъсеници…

— Наистина — трепна Алек. — Как не ми мина през ума…

— На мене ми мина — обади се Дирак. — Но факт е, че не срещнахме нито една… Възможно е тук пеперудите да се размножават по някакъв друг начин.

— Може и така да е — вдигна рамене Казимир. — Ако има гъсеници, те трябва да бъдат големи като телета… Не е възможно да не ги забележите…

— Не сме ги търсили — каза Алек.

— Не, по дърветата няма гъсеници — каза категорично Дирак. — Аз установих това… Пък в края на краищата те нали ще се хранят с листа? Колкото и да гледах — не видях нито един прояден лист…

— И все пак внимавайте! — каза загрижено пилотът. — Тая прекалено стерилна природа крие в себе си някакви съвсем непознати опасности…

След разговора с Казимир те угасиха всички светлини и всьдеходката като че ли потъна в някаква черна бездна — така тъмна беше нощта. Хела нямаше луни, само звездите трепкаха на далечното непознато небе. Никакъв звук не достигаше до слуха им, сякаш се намираха в някаква изолационна камера. Пустош и тишина, по-потискащи, отколкото в междузвездните пространства. Алек се опитваше да заспи, а не можеше — въображението му бе все още възбудено, сетивата изострени. „Що за призрачен свят! — мислеше той неспокойно. — Нима е възможно природа, която да роди само един-единствен животински вид?“

— Не спиш ли, Алек? — чу той мекия глас на Дирак до себе си. — Да ти дам някакво успокоително хапче?

— Не, няма нужда, приятелю! — отвърна с благодарност човекът.

Той заспа с тревожните мисли и все пак сънят му бе спокоен и непробуден. Когато отвори очи, стори му се, че е спал едва ли не мигове, а над него в илюминатора блестеше ярко и топло синьото небе.

4

На другия ден към обед те се натъкнаха на своето най-голямо откритие.

Отначало нямаха чувството, че са видели нещо необикновено. Постройките бяха изградени на малко, голо възвишение, богато огряно от слънцето, и по всичко напомняха на гигантски оранжерии. И при това бяха построени не върху метални пилони, а направо върху земята. Както навсякъде досега, никакъв път или пътека не водеха към тях, никакъв признак на живот не се забелязваше наоколо. Странните постройки блестяха на върха на хълма самотни и нереални като в някаква старинна приказка.

Всъдеходката леко изпъпли по възвишението, двамата побързаха да слязат. Но още щом наближиха стъклените стени, те смаяни спряха. Не, това не бяха домове на пеперуди, това беше нещо съвсем друго. Вътре имаше тръби, проводници, някакви мебели, прилични на шкафове, дълги емайлирани хладилници. И още доста неща можеха да се видят през прозрачните стени, само хора нямаше, макар че всеки предмет напомняше за присъствието на разумни същества.

И врати нямаше. Те обходиха от всички страни просторната стъклена сграда, но не видяха ни най-малък белег на каквото и да е отвърстие, сякаш тя бе отделена херметически от света.

— Как си обясняваш това чудо? — попита Алек озадачен.

— Може би се отварят с някакъв механизъм — каза Дирак. — Или пък имат подземни входове.

— Направи ми един отвор!… Колкото да влезем!…

Дирак нагласи лъчевия пистолет на най-малък интензитет и само с едно леко движение на ръката изряза в дебелата стъклена стена отвор с размерите на една малка врата. Пръв влезе Дирак, след него човекът. Още след първите крачки Алек възбудено възкликна:

— Погледни, Дирак!… Басирам се, че това е термометър! И то най-обикновен живачен термометър…

— А това е отоплителен радиатор! — каза Дирак, като отлепи ръката си от някакво бяло емайлирано шкафче.

Наистина вътре беше много топло, но меката равномерна топлина приличаше на жива и бе много приятна. Алек приближи един от хладилниците и внимателно отвори похлупака. На неговото дъно бяха наредени шест превъзходни жълтозелени пъпеша. Алек ги погледна учуден, после взе един от тях в ръката си.

— Това според теб какво е, Дирак? — запита той весело.

— Навярно яйца — отвърна спокойно Дирак. — Яйца на синята пеперуда…

— Точно тъй! — каза Алек зарадвано — То е топло, Дирак… Това съвсем не е хладилник, това е най-обикновен инкубатор…

Но Дирак не отговори — погледът му бе насочен някъде над рамото на човека.

— Гъсениците! — каза той тихо.

Дирак рязко се обърна. В дъното на дългото помещение той наистина видя две гигантски гъсеници, мъхнати и зелени, впили възмутените си погледи в неканените гости. И двете стояха изправени, като се придържаха леко с горните си крачка към най-близките предмети. Целият им вид подсказваше, че те са господарите тук, че това е техен дом.

— Здравейте, господа! — каза Алек дружелюбно.

Не се чу никакъв отговор, гъсениците все тъй гневно го гледаха. „Доста глупаво излезе“ — помисли смутено човекът. И с яйцето в ръце той се почувствува едва ли не като крадец, влязъл без разрешение в чужд дом. Алек се обърна да го остави, но движението му излезе непресметнато, яйцето се изплъзна от ръцете му и с трясък се разби на пода.

Алек бързо погледна към гъсениците. Техният гняв бе преминал в уплаха. И преди да направи най-малкото движение внезапно рухна като скосен на пода. Дирак светкавично насочи оръжието си към неочаквания враг, двете гъсеници просто пламнаха под изстрелите му. И в същия миг той усети как тялото му се разтърси, като при силен удар на електрически ток, нишката на неговите възприятия за света мигновено се скъса. Но той не падна, само ръцете му безжизнено се отпуснаха в металния му корпус — затихна тоя едва доловим шум, който беше неговият живот. Внезапно стъкленият дом сякаш се наводни с гъсеници, които бързо запълзяха към своите жертви.

5

Една електрическа крушка светва тъй бързо, както и угасва. Лентата на възприятието внезапно се включи и Дирак се видя окръжен от три гъсеници в смешни работни мантии, с никелови инструменти в ръце. Само в един миг той разбра, че те вършеха това, което веднъж и техниците на Багратионов бяха извършили — те го поправяха. В момента най-близката до тях с бързи ловки движения завинтваше левия му гръден капак, под който бе монтирана неговата предпазна инсталация. Ди-рак бързо се извърна. Намираше се в някаква просторна стая със стени като от слонова кост, изобилна мека светлина блестеше в лещите му.

— Къде е Алек? — запита той гръмко. — Жив ли е?

Изглежда, че бяха разстроили звуковия му регулатор. Той го коригира сам и отново запита със своя обикновен глас:

— Къде е Алек?

Гъсениците не отговориха, гледаха го мълчаливо с очи, в които имаше любопитство и страх. И внезапно в неговия вътрешен автоматичен радиоприемник зазвуча тих и приятен човешки глас:

— Станете!…

Той не разбра смисъла на думата, но бързо се изправи. На няколко крачки от него, подпряна на черно металическо бюро, стоеше сравнително по-дребна сива гъсеница и го гледаше втренчено със своя спокоен и умен поглед.

— Къде е Алек? — за трети път попита Дирак.

Сивата гъсеница го гледаше с недоумение. В следния миг роботът разбра какво трябва да направи и включи гласа си в радиопредавателя. Лицето на сивата гъсеница светна.

— Аз съм Лос от планетата Вар! — каза тя. — Сега ви чувам… Ние сме нечувствителни към звуковите вълни. На звукови вълни приемат нашите пеперуди… Говорете ми чрез вашия апарат.

Дирак не отвърна няколко минути. През цялото време неговият сложен ум с трескава бързина пробваше милиони комбинации. Най-после той реши, че е раз-шифровал основните думи.

— Аз съм Дирак от планетата Земя! — отвърна роботът. — Аз съм мислеща машина БА-6 на конструктора Багратионов.

По сивото мъхнато лице на Лос се появи някакво изражение, което странно напомняше за усмивка.

— Дирак! — каза той. — Здравейте, Дирак!… И простете за малката неприятност, която ви сторихме!…

По-късно Дирак възстанови в репродуктора целия разговор, но сега разбра само смисъла на поздрава.

— Къде е Алек? — запита той. — Алек е човекът! — Той посочи с ръка ръста му. — Искам да знам, жив ли е Алек?

Лос кимна, след това протегна ръка към някакво копче. Светна екран и Дирак ясно видя своя господар и приятел. Той лежеше под кристален купол в някаква камера, която твърде много напомняше биокамерата на звездолета. Лос приближи кадъра до най-едър план, роботът съвсем ясно долови, че Алек диша.

— Алек е жив! — каза Лос. — Той има електрически шок, който временно го е парализирал… Не се безпокойте за него, ние ще го възстановим…

Дирак отново потъна в своите милиони комбинации.

— Благодаря ви! — каза той. — Да се надявам ли, че това няма да доведе до лоши последици за здравето му?

Но сега пък Лос не разбра.

— Елате с мен! — каза той.

Трите гъсеници, които току-що бяха извършили ремонта, разтревожено се спогледнаха. Лос забеляза това.

— Не се безпокойте! — каза той. — Не ме грози ни най-малка опасност. От него може да се очаква всичко друго освен неразумна постъпка.

Лос се отправи бързо към една от стените, натисна копче, пред него се отвори малка врата.

— Заповядайте! — каза той.

Те се спуснаха с шеметна бързина с асансьора. Когато Дирак преброи осемнайсетия етаж, той спря и те се озоваха в дълъг коридор без никакви видими врати или прозорци. Същата мека дневна светлина, която сякаш не идваше отникъде, правеше ясно видими и най-далечните предмети. Дори за Дирак беше странно да гледа колко бързо Лос запълзя по мекия под, изработен като че ли от някаква коркова материя. Отново спряха пред някакъв знак, Лос натисна кристално копче и те се озоваха в просторна, дълга стая. И тук нямаше прозорци, но въздухът бе необикновено свеж и светлината все тъй ясна. Дългите стени бяха заети с металически шкафове.

— Това е част от моята библиотека — каза Лос. — Тук ще намерите всичко, което ви е нужно — речници, енциклопедии, атласи, предметни помагала. Това ще ви помогне да научите бързо и ефикасно езика ни и да се запознаете с основите на нашата цивилизация… Надявам се, че няма много да ви затрудним… Разбрах, че вие сте една отлична мислеща машина, Дирак, трябва да ви призная, че такива ние още нямаме…

— Аз се безпокоя за Алек — каза роботът. — Ще ми бъде трудно да работя, като не знам какво е неговото състояние.

Лос не разбра, но в неговия добър и умен поглед се появи нещо ласкаво:

— Не ви разбирам, Дирак!… Поработете сега, след туй ще говорим.

След малко Дирак остана сам в библиотеката и веднага се залови за работа. За него не беше нужно да чете безконечните текстове, те просто се отпечатваха в неговото механично съзнание заедно с точките и запетайките и оставаха там завинаги. Той прелистваше и прелистваше неуморно и педантично и само от време на време спираше за няколко минути. Тогава в него с бясна бързина започваха да работят милионите клетки, за да асимилират храната и да я превърнат в плътно знание. В края на осмия час при него отново дойде Лос.

— Алек е в пълно съзнание — каза той. — Първата му работа беше да попита за вас…

Нещо нечуто избръмча в металическите гърди на робота.

— Благодаря ви — отвърна Дирак на езика на Вар. — А мога ли да го видя?

— Разбира се — каза Лос. — Но за да не губите време — по-добре на телеекрана…

Лос натисна контакта, на широкия сребрист екран веднага се появи лицето на Алек. Сега изглеждаше малко омърлушено и бледо като на човек, който е преминал тежка болест. Но щом видя Дирак, очите му радостно светнаха, слаба руменина зачерви бузите му.

— Здрасти, Дирак! — каза той.

— Здравей, момче!… Как се чувствуваш?

— Сносно — каза Алек. — Най-странното е, че за пръв път от толкова време се чувствувам наистина гладен…

— Нима не те хранят?

— Дават ми някакъв гаден петмез… Изглежда, че нашите домакини не обръщат особено внимание на вкусовите усещания.

Дирак се обърна към Лос и му преведе. Като получи отговора, отново погледна към екрана.

— Каза, че храната била достатъчно калорична и витаминозна… И специално приготвена за организми, които се възстановяват…

— Ти говориш с тях? — попита смаяно Алек.

— Да, макар и по доста особен начин.

— Може и да е калорична — въздъхна Алек. — Но да ти кажа право, на мен просто ми се присънва едно добре сварено пиле…

— Съжалявам, Алек — отвърна сериозно роботът. — Но на тая планета няма нищо друго освен гъсеници и пеперуди…

— Да, разбирам… А какво се беше случило с мен?

— Нищо особено… Само един малък електрически шок…

— Не ще да е бил толкова малък — усмихна се човекът. — И досега чувствувам мозъка си корав като билярдна топка…

— Лос каза, че ще ти дадат от нашите хранителни припаси. Имаш ли някакви други нужди?

— Други нужди?… Да, Дирак, тия странни господа нямат нито легла, нито столове… Да не говорим за възглавници и дюшеци. Трябва да ти кажа, че гърбът ми просто се схвана от техните корави гладки плоскости…

Това не беше толкова лесно да се преведе, но Лос схвана в какво се състои работата.

— Разбира се, че имаме меки материи — каза той. — Ще се опитаме да пригодим нещо…

Дирак преведе. И след това побърза да заключи.

— А сега почивай и се възстановявай!… Трябва да те предупредя, че ни чака доста работа.

Дирак прекара в библиотеката още три дни. През цялото време само Лос го посети на няколко пъти и си отиде доволен от постиженията на своя ученик. На края на третия ден той води дълъг, обстоен разговор с робота. Дирак разбра, че Лос сериозно се готвеше за своя пръв разговор с човека.

6

Двамата стояха на верандата на лечебния институт, която гледаше към гората. Тук природата напомняше малко повече на земната природа, особено с дърветата, които приличаха на гигантски храсти, обсипани с хиляди цветове — едри и ярки. И въздухът бе малко по-хладен и влажен, носеше в себе си едва доловимия солен дъх на океана. Гъсениците се бяха погрижили да ги оставят на спокойствие и сега тук никой не пречеше на разговора им. Алек внимателно слушаше спокойния и равен разказ на Дирак.

— Вар е една от трите планети на звездата, която те наричат Зита — започна той. — На най-близката до Зита планета няма живот, тя е нещо като нашия Меркурий. На втората планета има богат и разнообразен живот, който много напомня нашата мезозойска ера…

— Тъй ли? — погледна го любопитно Алек. — Ще трябва, изглежда, да се отбием и там…

— Няма да бъде съвсем безопасно — каза Дирак. — И Вар е сравнително млада планета. Най-древната й фауна не се е различавала съществено от земната. Но в палеолита се появява за пръв път синята пеперуда. Именно нейните ларви, гъсениците, са наложили коренен прелом в развитието на животинските видове, като просто са прекратили това развитие. За разлика от всички други животни те са притежавали едно необикновено оръжие — електрически заряд. Това не е ново нещо в природата, но гъсениците на Вар го притежават в изключителна сила. Впрочем ти сам можа да се увериш в това, макар че те не са искали да те убият, а просто да те зашеметят…

— И доста успешно — измърмори Алек. — Навярно ще се чувствувам зашеметен за цял живот…

— Отначало те са избивали другите животни просто за самоотбрана — продължи Дирак. — Храната на гъсениците е изключително растителна, те в никаква степен не са били заинтересувани от запазването на някои животински видове, По-късно те са започнали да ги унищожават напълно съзнателно, за да осигурят пълна безопасност за себе си и особено за пеперудите, които са съвсем безпомощни в средствата си за самоотбрана…

— У кого се явява по-напред съзнанието — у гъсениците или пеперудите? — запита Алек.

— Според мен у гъсениците — отвърна Дирак. — Но те никъде не твърдят такова нещо, за тях при всички положения пеперудите си остават по-висши същества. Но факт е, че при гъсениците за пръв път се появяват трудът и организираният обществен живот. Разбира се, при тях то е станало на друга основа, главно за защита от неблагоприятни атмосферни условия, особено то се отнася до пеперудите. След като изтребили просто до крак всички по-висши организми на планетата, по-къс но те са унищожили с химически и други средства и низшите видове — насекоми, паразити и пр…

— Доста кръвожадно племе! — обади се Алек.

— Ни най-малко!… Тая дума изобщо не съществува в техния речник. Не съществуват също такива понятия като омраза, жестокост, ненавист, алчност и други от тоя род. Понятията щастлив, радостен, тъжен те употребяват само когато говорят за пеперудите. Гъсениците просто нямат емоционален живот в земния смисъл на тая дума…

— Това не може да бъде! — възкликна неволно Алек.

— Точно тъй е! — отвърна сериозно Дирак. — Изглежда, че цялото им съществуване е определено от биологичния принцип. Те не са в точния смисъл на думата безполови, но са лишени съвсем от полово чувство. Инстинктът им за продължение на рода се проявява в грижата, която полагат за пеперудите, и в стремежа да стигнат невредими до тая фаза. Това е толкова силно у тях, че определило всичките им обществени отношения…

— Не ми се вижда много научно — пошегува се Алек.

— За Вар то е напълно научно — отвърна сериозно роботът. — И на тая основа развитието на тяхното общество е съвсем различно от нашето. Преди всичко те не са имали раси и нации. На Вар не е имало нито една война освен войната им срещу животинските видове. Но не е имало също така класи и класови стълкновения. От самото начало досега тяхното общество е колективно и в най-общия смисъл на думата комунистическо… Но за тях принципът „всекиму според нуждите“ е неприложим…

— Не те разбирам.

— Ами при тях просто не съществува понятието нужда. Нужди те като че ли нямат, от живота вземат само необходимото. Всички свои мечти, надежди и желания те прехвърлят на своето второ съществуване като пеперуди. И това за тях не е ни религия, ни някаква идея, а съвсем естествено състояние. Щом като са лишени от чувства и страсти — тяхното настояще в известен смисъл им е безразлично…

— Но тогава те са дълбоко нещастни! — възкликна неволно човекът.

— Надали! — отвърна роботът. — По-скоро те са спокойни и уравновесени, понеже се движат към определена цел и са сигурни, че ще я постигнат. Всяко мислещо същество, което има някаква цел пред себе си, не може да бъде нещастно, Алек! Та нима според тебе аз съм нещастен?

— Е, не, разбира се — измънка Алек. — Но тогава не разбирам какво подтиква към наука и прогрес тяхната цивилизация?

— Ти разсъждаваш съвсем като земен човек — отвърна Дирак. — Науката може да се развива дори ако няма хора. Представи си, Алек, че човешкият род измре внезапно от някаква непозната епидемия. И на света останат само машините на Багратионов. Не, науката няма да умре! Ние ще продължаваме да я развиваме, докато ви възпроизведем отново, та макар да почнем от обикновената амеба. В края на краищата науката е такава материя, която, веднъж създадена, почва да се разви на неудържимо по своите собствени закони, понякога дори против интереса на хората, но на Вар не е така. Тук хората-гъсеници се отнасят към науката строго рационално. Понякога те съзнателно ограничават разви тието на някои науки, особено на техниката. Те правят всичко възможно да се придържат към един колкото е възможно по-естествен, почти спартански живот. Например те никога не са произвеждали оръжие за самоизтребление. Те познават атомната енергия, но си служат с нея главно за отопление на планетата. На теория те познават термоядрената енергия и анихилацията на антивеществото, но не се стремят към практическото им осъществяване. Те познават и трите форми на съществуването на материята, а транспортните им средства са ограничени до минимум и се отнасят главно до превоза на стоки. Преди три века те са имали космически кораби, с които са разучили системата на Зита. Сега те са престанали да ги произвеждат, защото смятат това за напълно безсмислено. Но в замяна на това при тях на особено високо ниво са медицината и отчасти биологията, която не е наука за обществено достояние. Те например не познават инцидентната смърт вследствие на болест или нещастен случай.

— Философия имат ли? — прекъсна го Алек. Дирак замълча затруднен.

— Срещнах това понятие — каза той. — Но не срещнах никъде названието на нито един философски труд… Може би тя се отнася само до пеперудите…

— Започна да ми става ясно! — каза Алек. — По цялата тая логика гъсениците навярно нямат изкуство…

— Почти нямат, ако не се смята архитектурата и някои елементи на декоративната живопис. Изкуството е достояние на пеперудите, у които емоционалният живот е силно развит и представлява основа на тяхното съществуване. Те смятат тая фаза за по-висша, макар да не им е съвсем ясно защо. Това е фазата на щастливото съществуване — на емоциите, на красотата, на любовта и в крайна сметка на половото размножение…

— Та нима емоционалният им живот е свързан само с наличието на полово чувство? — запита учуден Алек.

— В края на краищата така излиза — отвърна Дирак затруднен. — Но може би моето заключение е прибързано. Впрочем ти знаеш какъв тежък период преживя човешкият род във връзка с повяхването на половото чувство. Хората на нашата земя бяха почнали да приличат на гъсеници, без да имат надеждата да станат пеперуди…

— Това е така — кимна Алек.

— Тук гъсениците са спасени от тая драма, защото тя е за тях естествено и временно състояние. Те живеят с надеждата, а понякога тя е повече от живот…

— И ти знаеш повече, отколкото трябва да знае една мислеща машина — измърмори Алек. — Интересно, докъде ще стигне това?…

— Ти мислиш — до някакво чувство? — запита предпазливо Дирак.

— Възможно! — още по-предпазливо отвърна човекът. — Но кой е тоя Лос?…

— Сега ще разбереш… У тях двете фази на съществуване са строго ограничени по време. Първата фаза — на гъсениците — е точно четиридесет години. Те могат да увеличат или намалят тоя срок, тъй като отдавна им е известен кодът на наследствеността, но го смятат за най-целесъобразния срок по много причини. Точно в края на срока те се превръщат в какавиди и след десет месеца от тия какавиди излитат пеперудите. Както разбрах — те помнят своето минало и не представляват една нова, току-що родена индивидуалност. Гъсениците им са оставили за техния живот най-хубавата и най-стабилна в климатично отношение част на континента — тая около екватора. Самите те са останали да живеят в по-суровия климат край океаните — тук са техните градове, заводи, тяхната цивилизация. Пеперудите живеят, без да полагат никакъв труд. Единствената им полезна дейност е продължението на рода. Любовният живот не е ограничен по двойки в никакъв съпружески институт. Изглежда, че у тях това чувство се ражда стихийно и времето му е неопределено. Цялото им задължение към тяхното целокупно общество е да снасят яйцата на определени места — за всичко друго имат грижа гъсениците. Но за своето красиво безделие те са наказани от природата да живеят твърде малко — само десет години…

— Десет години безделие съвсем не са малко! — усмихна се Алек.

— Сега да се върнем към Лос — продължи Алек. — Както сам разбираш, 40 години е твърде къс срок, за да се поддържа на необходимото ниво една толкова сложна цивилизация. За да се превъзмогне това, начело на тяхното общество стои съвет от двайсет старейшини, всеки от които носи името Лос. На езика на Вар това значи тъжен. Светът на тъжните управлява цяло едно общество, на което единствената цел е щастие чрез прераждане…

— Чудесно! — измърмори Алек.

— Но те надали мислят така! — каза Дирак. — В края на четиридесетте години всеки от тях, избран за Лос, спира по изкуствен начин своето биологично развитие. Лос не стават ни какавиди, ни пеперуди. След десет-месечна летаргия те отново се събуждат гъсеници, изкупителна жертва на своето общество. Те нямат своя лична цел, своя надежда за щастие. Те са не само тъжни, те са и безнадеждни… Единствената им цел е да обслужват низшата фаза в развитието на тяхното общество…

— Може да са безнадеждни и тъжни, но аз наистина им завиждам! — каза тихо човекът.

Дирак не отговори веднага, неговите кухи лещи някак особено настойчиво се впиха в човека.

— Много се съмнявам, че си напълно искрен, Алек — каза най-сетне той. — Ненапразно Казимир твърди, че не е виждал по-жизнен човек от тебе в живота си.

— Какво значение има това?

— Как да няма!… Та ти не можеш да се откажеш от нищо, Алек. Дори от един дюшек или от едно варено пиле…

— Та именно затова! — възкликна човекът. — И трябва да ти кажа, че винаги съм се съмнявал в смисъла на тия висши цивилизации, които не могат да раждат мъченици и герои…

— Това е глупаво — каза Дирак. — Ти наистина ме учудваш…

— Може и да е глупаво — сви рамене човекът. — Но аз така го разбирам…

— Дори Лос не го разбира така, макар да е един вид мъченик на обществото си…

— Той е Лос номер едно?

— Точно тъй…

— А кой ги избира?

— Ти се досещаш, че това не става по парламентарен начин. Това е власт, към която никой не се стреми, тъй като не носи облаги, а тъга. Съветът сам посочва бъдещия Лос между най-способните в отделните клонове на науката и цивилизацията. Всеки Лос, щом стигне 150-годишна възраст, независимо от своите заслуги към обществото автоматично се изключва от съвета и скоро след това, оставен без цел и смисъл в своето съществуване, умира…

— Малко жестоко е — каза Алек. — Но така трябва да бъде…

Той помисли малко и добави:

— Искам да видя Лос…

— Ще го видиш утре — каза Дирак. — Но те съветвам да бъдеш с него крайно предпазлив и внимателен…

— Какво искаш да кажеш?

— Може би с това трябваше да почна — каза Дирак. — Там е работата, че Лос отказа да ме пусне до всъдеходката. Аз исках да се свържа с Казимир, но от предпазливост не му казах това. И все пак той не ме пусна. Струва ми се, че те ни смятат за нещо като свои пленници.

— Мислиш ли?

— Може би се страхуват от нас, затова искат да ни изолират от нашата база. И трябва да кажа нещо важно, Алек. Те смятат, че сме пристигнали тук с ракетата, те не знаят, че около Вар кръжи нашият звездолет. От своя страна аз не им казах истината.

Алек го погледна любопитно.

— Честна дума, Дирак, не знаех, че си способен на лъжа — каза той.

— Способен съм на всичко, щом става дума за вашата безопасност — отвърна роботът. — И затова смятам, че трябва да бъдеш предпазлив с него и да разсееш всичките му съмнения.

Алек замълча.

— Мисля, че ще се разберем — каза той най-сетне. — С един тъжен човек винаги можеш да се разбереш. Само не с един безчувствен.

При последната дума той трепна вътрешно, но Дирак по нищо не се издаде, че е разбрал последната дума като някакъв лош намек. И за да отклони разговора, човекът бързо погледна часовника си.

— Точно след четиридесет и пет секунди те ще ми донесат храна — каза Алек. — Тия гъсеници са наистина дяволски точни…

— И на мен това ми направи впечатление — отвърна безстрастно Дирак.

Той се загледа в часовника си. Сега и двамата мълчаха и Алек ясно усещаше соления дъх на океана, който привечер се усилваше. Слънцето се бе скрило, чудната гора бе потънала в мек здрач, неизмеримо самотна и тъжна в тоя час на деня. Алек тихо въздъхна.

— Много ми се иска да видя една сърна — каза той тихо. — Или поне една обикновена козичка…

Дирак не отговори. Той вдигна глава от часовника си и погледна към дъното на верандата. Там се бе появила една зелена гъсеница, която бавно тикаше пред себе си маса на колелца.

7

Вратата пред тях се отвори и те влязоха в грамадна зала със син, сводест таван, който приличаше на небе. Никакви мебели не се виждаха в залата и все пак тя изглеждаше някак особено празнична и тържествена. В дъното, облегнат на тънка метална рамка, ги чакаше Лос. Човекът любопитно се взря в него. Сивото мъхнато лице на старейшината му се видя добро и кротко, но погледът му бе доста жив, съсредоточен и проницателен.

— Приготвил съм ви изненада — каза Лос и посочи към стената. — Това ли вие наричате стол?

Дирак превеждаше извънредно бързо, почти едновременно с думите на Лос. Човекът погледна натам и се усмихна. Едва сега той забеляза предмета. Стол, разбира се, в никакъв случай не беше, но все пак можеше да служи. Той приближи и се отпусна внимателно върху него. Лос все тъй го гледаше със своя внимателен, нетрепкащ поглед.

— Имам няколко въпроса към вас, Алек — каза той. — А след това ще бъда на ваше разположение.

— Моля!…

— Дирак ми каза, че у земните хора тяхната разумна и емоционална природа съществува съвместно. Смятате ли, че тоя начин на живот е по-съвършен?

— Мъчно ми е да отговоря — каза Алек. — Съвсем повърхностно познавам вашия свят. Но той ми се вижда съвсем разумно и естествено устроен.

— Все пак не можете да нямате някакво принципно становище по тоя въпрос?

— Бих могъл да кажа само, че индивидът, който притежава в себе си двете природи, е по-пълноценен ако не за обществото, то поне за себе си.

— Как да го разбирам? („Внимавай, Алек!“ — прибави Дирак на себе си.)

Алек бързо съобрази, но все пак не можа да разбере какво иска да му каже роботът.

— Ами по най-простия начин — отвърна той внимателно. — Едно плюс едно правят две…

— Тоя начин на размишление ми се вижда доста механичен — каза Лос. — Въглерод плюс кислород правят, струва ми се, отрова…

— Признавам, че примерът ми излезе несполучлив — каза Алек. — Но положително е, че двойствената природа на човека предизвиква в неговата душевност много по-интензивно горене.

— Да, естествено — кимна Лос. — Но трябва ли да се смята интензивността на душевния живот за някакво решително предимство? Не са ли по-важни вътрешната хармония и единство на душевния живот?

— Исках да кажа, че съвместното съществуване на двете природи ги обогатява взаимно и изпълва с вътрешно съдържание — отвърна Алек. — Индивид, кой-та притежава само едната природа, е всъщност полуиндивид.

— Да, това исках да разбера! — каза Лос замислено. — Вие смятате, че на Вар живеят полусъщества? („Много внимавай“ — прибави Дирак от себе си.)

Едва сега Алек разбра накъде клони разговорът.

— Не, не, моля ви се, съвсем не исках да кажа това! — възрази той. — Аз напълно допускам, че вашето общество е по-съвършено и по-естествено устроено от нашето… Но кажете, Лос, нима вие не съжалявате, че не носите в себе си красотата, чувствата и щастието на пеперудите?

— Разбирам въпроса ви — кимна Лос. — Но в края на краищата нали всеки обикновен жител на Вар получава своето щастие. И то не в смесен, а в чист вид, който като качество вие дори не можете да си представите…

Алек се замисли — наистина кой път да избере.

— Сигурно сте прав — каза той колебливо.

— Помислете, Алек! — някак по-живо и по-сърдечно пое разговора Лос. — Нима последователното изявяване на двете начала не е по-целесъобразно? Така те са в чист вид, не си пречат взаимно и могат да се изявят с пълната си сила…

— Нещата не са толкова прости — отвърна сдържано Алек. — Ние се стремим хубавите чувства да облагородяват нашия ум, а умът да прибавя към чувствата своята дълбочина и проницание.

— Това не е отговор по същество — отвърна Лос. — Същата зависимост съществува и при нас, макар етапите да са последователни. Иначе емоционалният живот на пеперудите би бил съвсем примитивен.

— Аз не споря с вас за предимствата на нашите два свята, Лос — каза Алек. — Щом двата са създадени от природата, не могат да бъдат неестествени. Но не могат да бъдат и съвършени. Всеки от тях трябва да търси това съвършенство по законите на своето собствено развитие.

— Това е наистина така — кимна Лос, а Дирак прибави: „Успя да се измъкнеш донякъде…“

Лос помълча малко, после продължи сърдечно:

— Струва ми се, Алек, че вашето общество е изправено пред много по-големи трудности в своето развитие. Тия две начала са много силни, много обособени и много различни. Неизбежно едното ще се стреми да вземе връх и да измести другото… А да търсите хармония и контакт между тях, ми се струва крайно трудна задача…

— Това наистина е така — каза Алек. — Но какво развитие бихме могли да имаме ние, ако не бяха тия две противоречиви същности, които да го подтикват?

— А ако те взаимно се отричат?

— Дори така да е. Все пак това е един подтик към съревнование и прогрес. Но фактически при нас сега положението не е такова…

— Искате да кажете, че разумът се е примирил?…

— Напротив, на мен ми се струва, че по начало той е по-неотстъпчив и неговата агресия е била винаги по-настойчива. И именно няколко негови сериозни победи в историята на нашето развитие му показаха, че сам на бойното поле той е просто един нещастник.

Лос продължително се замисли.

— Представях си, че вашата емоционална природа е много дръзка, жизнена и силна — каза той най-сетне. — И си представях, че вашият разум много трудно може да й се съпротивлява.

— А защо смятахте така? — запита Алек любопитно.

— Както разбрах, вие спадате към хищните животни?

Алек го погледна учудено.

— Какво значи това?

— Та вие се храните и досега с месо на животни — каза Лос. — У нас само хищниците от предисторически-те времена са се хранили с месо…

— Това не е нищо — намръщи се Алек. — И не може да има никакво значение за човешкия род, претърпял толкова дълго историческо развитие.

— Доста произволно твърдение! — каза Лос с горчивина. — И най-дългото развитие остава навеки кодирано в наследствеността. Иначе как да си обясня вашите войни, вашите революции, вашето взаимно изтребление през вековете. Кървавата история на вашето развитие, съпътствувана от опасния състав на храната, която приемате, не може да не дава една червена окраска на вашата емоционалност… И как тя може да се примири с чистия и безпристрастен разум…

Алек с учудване забеляза, че тия думи го раздразниха. Дали пък човекът-гъсеница не беше прав? Или просто искаше да изтръгне от него някакво опасно признание?

— Мъчно ми е да намеря убедителни доводи, Лос — каза той. — Но за съжаление фактите говорят обратното. Проблем на нашите последни епохи е увяхването на чувствата, а не техният бурен цъфтеж. И въпреки всичките ви предположения трябва да кажа, че нашето общество ми се вижда много по-хуманно от вашето. Ние не сме изтребили живота на нашата планета. У нас живеят на свобода хиляди диви и питомни животни…

— За да имате възможност да ги убивате? — запита Лос. — За да не забравите стария и хубав занаят?

— Не, не е точно така! Ние наистина убиваме някои. Но има огромни резервати, в които изобщо е забранено да стъпва човешки крак…

— Но гъсениците и пеперудите все пак изтребвате…

— Прощавайте, Лос, но при нас те не са разумни същества. Те са просто насекоми. И трябва да ви кажа, че ние не сме изтребили гъсениците, макар да нанасят много сериозни щети на нашите гори. Ние ги пазим само заради красотата на пеперудите, които радват очите на нашите деца…

— Жалко, че не сте донесли някои екземпляри от тях — каза замислено Лос. — Това щеше да представлява безкраен интерес за нашите учени…

— Втори път няма да пропуснем…

— Смятате да установите постоянен контакт с нас? („Много внимавай, Алек“ — предупреди настойчиво Дирак.)

— Целта на нашето пътуване е само една — знанието — отвърна Алек предпазливо. — Но ако вие имате някаква нужда от нас — помощ никога няма да ви откажем…

— Благодаря! — отвърна късо Лос. — Това е, което исках да зная. И сега съм на ваше разположение.

Алек го погледна внимателно.

— Преди всичко имам една молба към вас, Лос — каза той. — Позволете ни да влезем във връзка с нашия въздушен кораб.

Погледът на Лос някак особено се промени.

— За какво ви е тая връзка? — попита той. — Та нали в кораба няма други хора?

— Вие не ме разбирате… Не става дума за ракетата, с която кацнахме. Става дума за фотонния звездолет, кой-та сега кръжи около Вар. Ние имаме с тях уговорена всекидневна връзка. Нашите другари вече се безпокоят за нас…

Лос внимателно впи в него своя проницателен поглед.

— Наистина ли има такъв звездолет?

— Учудвате ме, Лос… Ако не вярвате на мен, попитайте вашите учени… Та с нашата ракета може да се прелети най-много между две планети…

— Да не би всъщност да искате да влезете във връзка с вашата Земя?

— Не е ли все едно?

— За нас не е все едно…

— Не ви разбирам, Лос… Нима се страхувате от нас?

— Може би имаме някакви причини — отвърна Лос. — И то доста сериозни.

— Наистина е любопитно да ги чуем — каза Алек.

Лос бавно поклати сивата си мъхната глава.

— Не сте искрен, Алек! — каза той с горчивина. — Вие не можете да не ги знаете… Преди всичко вие убихте една пеперуда. От хиляди години пеперуда не е загивала от насилствена смърт. Трябва да ви кажа, че това просто потресе нашето общество…

— Сега бъдете и вие искрен, Лос… Вие много добре знаете, че това е недоразумение… Ние мислехме, че пеперудата е обикновено насекомо. Дори според жителите на Вар да се изтребват насекоми не е никакво престъпление… Вие сте изтребили милиони видове…

— Това е наистина така… Но и убийството на пеперудата е факт. Жителите на Вар са уплашени и разтревожени.

— Вие трябва да им обясните недоразумението и да ги успокоите. Техният здрав и спокоен разум ще разбере истината.

— За съжаление не е само това. Съветът се страхува, че вашата планета е изчерпана или застрашена от унищожение. И сега вие търсите друга, с подходящи климатични условия, която да колонизирате. Съветът се страхува, че ще ни сметнете за низши същества и с пълно право ще ни изтребите, за да създадете условия за една по-висша цивилизация. Особено много съветът се плаши от вашия хищен произход. И в крайна сметка не е без значение фактът, че вашият разум може да се повлияе от непознати за нас чувства.

Алек дълбоко се замисли.

— Трябва да ви кажа, че всички ваши опасения са по принцип основателни — отвърна той най-сетне. — Но в нашия случай те са съвършено безпредметни. Разбира се, вие не познавате нашия свят, неговите хуманни принципи, така че всяко наше обяснение вие можете да тълкувате просто като измама. Все пак аз ви казвам, че ние нямаме никакво намерение да колонизираме Вар, и аз ви моля да ми повярвате…

— А ако съветът не повярва? Не забравяйте, Алек, че става дума за нашето съществуване.

— Това при всички положения е най-изгодно за вас — отвърна Алек. — Ако се опитате да ни задържите или погубите, нашите другари няма да оставят това без последствие.

— Как да го разбирам? — запита Лос сдържано.

— Достатъчно е само нашият звездолет да прелети ниско над Вар, за да превърне всичко на пепелища. А това не са единствените му възможности.

— Това да го смятам ли за заплаха? Или просто за обикновено изнудване?

— Нито едното, нито другото, Лос… Ние сме дошли при вас като братя. За да не ви нанесем някаква неволна щета, ние напълно обеззаразихме и най-малката вещ, която внесохме във вашия свят. Навярно сте проверили вече нашата храна и нашите вещи и знаете, че това е истина. И при това, очевидно е, че един звездолет не може да колонизира цяла планета. Във ваш интерес е да се отървете от нас с добро. А ако не ни вярвате — пригответе се след това за отбрана. По-рано от 32 светлинни години ние не можем да дойдем тук, а това са за вас векове…

Алек млъкна. И Лос мълчеше, сивото му лице изглеждаше потиснато и мрачно.

— Благодаря ви, Алек, за вашата откровеност! — каза най-сетне той, — Лично аз смятам, че вие имате право. Но решение може да вземе само съветът. Утре ще ви съобщя неговото становище…

След малко двамата крачеха по дългия коридор.

— Мисля, че старият е наистина на наша страна — каза най-сетне Дирак.

— Защо? — усмихна се едва забележимо човекът.

— Твоята логика беше безукорна. Като разумни същества те сигурно ще я възприемат… И не съществува наистина опасност да ги заслепят някакви чувства…

8

Екранът светна и в същия миг Алек видя разтревоженото лице на Казимир.

— Алек! — възкликна той. — Какво се беше случило?

— Нищо особено — отвърна Алек спокойно. — Имахме едно малко премеждие, но всичко мина…

— С пеперудите?

— Пеперудите се превърнаха на гъсеници!… Искаш ли да ги видиш?

— Ами щом нямам по-добър избор! — засмя се Казимир.

Известно време Казимир с мълчаливо любопитство наблюдава картините на телеекрана.

— Да, сносна архитектура! — каза той. — Високи врати!… Те прави ли ходят?

— Сега ще разбереш… Но сградите си имат и своите неудобства, разбира се. Стълбите им приличат на детски дървени пързалки… Да се изкачиш до втория етаж е истински подвиг.

— Това ли са те! — трепна Казимир.

— Защо, не ти ли харесват? — усмихна се Алек.

— Бррр!… Навярно ги сънуваш нощем…

— Отблизо са по-симпатични — каза Алек. — И в края на краищата няма никаква опасност да те поканят на танц. Те са съвършено глухонеми.

— Тъй ли?

Няколко минути Казимир ги наблюдава мълчаливо и съсредоточено.

— Факт, че са поносими — обади се той най-сетне. — Изследователите на Алфагея имаха по-лош шанс от теб… Какво ти сториха, Алек?…

— Ще ти разкажа по-късно… Но сега сме в добри отношения, водим философска дискусия…

— На каква тема?

— Старите досадни теми, разбира се.

— Алек, да не криеш нещо от мен?… Къде е Дирак?…

— Бъди спокоен, в пълна изправност е! — отвърна Алек. — Те ни смятаха за нещо като свои пленници, но сега сме свободни… При едно условие, че ще докажем съществуването на звездолета.

Нещо лошо се появи в погледа на пилота.

— Това не е проблем…

— Не, моля ти се, Казимир, не прави глупости. От теб искам само едно — довечера в 11 часа да пуснеш сигнална ракета… Избери най-мощната…

— Сигурен ли си, че си в пълна безопасност? — запита Казимир намръщено.

— Напълно сигурен…

— Колко време ще останеш между тях?

— Мисля, още десетина дни…

— И все пак предупреди ги да внимават… Ако стане нещо с вас, ще им пукна планетата като сапунен мехур.

— Не знаех, че си толкова кръвожаден — усмихна се Алек. — Но кажи нещо за себе си…

— Какво мога да кажа за себе си? — вдигна рамене Казимир. — Просто скучая като бесен… Иде ми да курдисам Дирак втори път, за да побъбря с него.

— Не е лоша идея. Но не забравяй да го прибереш, когато се върнем…

— Защо?

— Как да ти кажа — може би на Дирак първи ще му бъде неприятно да види своето второ аз…

Казимир се засмя.

— Ти си все същият — каза той. — Не забравяй да поздравиш Дирак. Може би е станал чувствителен между тия гъсеници.

— В края на краищата Багратионов не изключва и такава възможност…

— Хайде, не ме разсмивай!…

— Трябва да вървя, Казимир… — каза Алек. — В бъдеще ще поддържаме редовна връзка…

— На банкет ли си канен?

— Слава богу, поне тая беда ме е отминала — усмихна се Алек. — В менюто си нямат нищо друго освен хлорофил… А понякога дори той е изкуствен.

— Наистина не ти завиждам…

— Довиждане, Казимир…

Екранът угасна.

9

Алек седеше на своя мек стол без облегало и мислеше колко бързо човешкото съзнание се приспособява към най-странните обстановки. Сега всичко около него му се струваше естествено и дори мъхнатото лице на Лос в тоя миг му изглеждаше съвсем човешко. И все пак той не можа да сдържи усмивката си, когато президентът на Вар с чудна ловкост се покатери по отвесната стена до един от най-горните шкафове на библиотеката. Когато се върна, Лос държеше в ръката си лека метална пластинка с изображение, подобно на гравюра.

— Това е първият Лос на нашия свят — каза той. — Наричали са го Лос Философа…

Алек го погледна учуден.

— Дирак ми каза, че вие нямате такава наука.

— Да, сега наистина нямаме — отвърна Лос. — Преди три века тя бе отменена със специален указ на съвета…

Алек се усмихна.

— Това надали би могло да се нарече свобода на мисълта.

— Не знам какво точно разбирате под думата „свобода“, Алек… За нас това е, най общо взето, липса на принуда…

— Да, нещо подобно…

— При нас няма принуда… При нас свободата на всеки индивид е гарантирана в рамките на нашите закони и традиции…

— За нас е доста повечко — отново се усмихна Алек. — Ние под никакъв предлог не пречим на хората да мислят каквото си щат и да излагат това в писмена форма…

Лос се замисли.

— Не знам дали е разумно — каза той.

— И все пак, защо е било нужно да забраните философията?

— Тя се оказа ненужна — отвърна Лос. — Нашата философия търсеше да открие законите на развитието. Тия закони ни ги даде науката. А що се отнася до най-общия закон и най-общата цел, ние приехме, че те не могат да бъдат други освен тия, които природата ни предлага — развитието на индивида от едно по-низше към едно по-висше състояние.

— Ясно и просто! — промърмори Алек. — И все пак предполагам, че е имало и други мнения?

— Да, разбира се — кимна Лос. — Особено силна беше школата на монистите, които защищаваха възгледи, доста подобни на вашите. Те смятаха, че човешката природа трябва да бъде единна и неделима и че науките трябва да се стремят да осигурят това единство. Монист беше и един от най-известните ни философи, наречен Син Тъмния… Сега ще ви го покажа…

Лос отново се покатери по рафтовете и след малко донесе тънка книжка, отпечатана върху някаква специална хартия. На титулната страница имаше фотография, която веднага грабна вниманието на Алек.

— Тоя човек съвсем не е бил лишен от чувства — каза той замислено.

— Може би — отвърна колебливо Лос. — Неговият ум беше особено дързък и неспокоен.

— Бихте ли ни прочели нещо?

Лос някак неохотно разтвори първата страница и започна бавно да чете:

„Накъде се стремиш ти, сляпо същество? Към какво тъмно море текат ручеите на твоите желания? Ти нямаш очи, очите ти са слепи за чудото, което те окръжава. Ти нямаш слух да чуеш гласа на истината. Синият лед на полюсите е замразил навеки сърцето ти. За какво е твоят изстинал ум и за какво са твоите мъртви ръце, щом всичко, което творят, е тъга и безсмислица?“

Лос внезапно спря.

— Но това не е философия! — каза Алек. — Това е поезия…

— Не, не е поезия — отвърна недоволно Лос. — Това са просто мисли, дръзки и необосновани… Поезия могат да творят само пеперудите…

— Бихте ли ми показали някакъв образец на поезия? Лос го погледна учудено.

— Тя не се записва — каза той. — Това е забранено…

— Забранено?… А защо?

— Нима не разбирате?… Поезията на пеперудите е по-високо от нас и нашия разум… Щом нямаме сетива да я възприемем, по тоя начин ние просто ще я оскверним…

— Но какво е поезия всъщност?

— Поезията е красота! — отвърна Лос убедено.

— И природата е красота…

— Не, това е красотата на тяхното отношение към природата. Красотата на тяхното отношение към любовта… Не зная как точно да се изразя, Алек. Поезията е материализиран израз на движението на душите им. Това са просто квантите на тяхното духовно излъчване, на тяхното непонятно за нас щастие…

Алек мълчеше.

— Но нима поезията им е лишена от мисли? — запита той най-сетне.

— Не, разбира се…

— А те откъде се взимат?…

— Пеперудите мислят въз основа на знанието, което са придобили в своето предишно съществуване — отвърна Лос. — Но това са мисли, огрени от светлина, и тяхната дълбочина е навярно неизмерима…

Дирак неспокойно погледна часовника си.

— Време е да вървим — каза той.

След малко и тримата се изкачиха върху равния покрив на резиденцията: Океанът беше съвсем близо и на осветеното пристанище бяха спрели няколко кораба, широки и плоски като костенурки. Фосфоресциращи кулокранове безшумно стовариха от тях някаква пихтиеста маса, която в тъмнината не можеше да се види. Дъхът на йод и солено тая вечер като че ли беше много по-силен.

— Това са морски водорасли — обади се Дирак. — Те извличат от тях хлорофил…

Но Алек сякаш не го чу.

— Лос, ще ми дадете ли книгата на Син Тъмния? — обади се внезапно той.

— Не, Алек, забранено е да се изнася — каза Лос.

— Забранено е да се изнася на Вар… Но не и на далечната непозната Земя…

— И без туй ще занесете на земята прекалено много знания…

— Аз искам да им отнеса мисли, Лос! — отвърна човекът. — Знанията може би ще се окажат ненужни… Вече никой от нас не може да каже какви знания са нужни на земните хора… Но мислите…

— Вижте! — прекъсна го Дирак.

Те повдигнаха лице към черното небе. Близо до зенита светна облаче и бързо се разрасна като прозрачна виолетова медуза. След няколко минути тя стана съвсем прозрачна, през нея бледо заблещукаха звездите. Алек погледна скрито към Лос — лицето му в този миг сякаш бе озарено от някакви чудни и непривични мисли.

— Красиво, нали? — тихо запита Алек.

— Да, наистина — отвърна Лос.

Човекът мълчаливо се усмихна.

10

Тримата стояха на брега на Ин, близо до сребристия корпус на ракетата. Поляната около тях бе синя от пеперудите, които бяха накацали по нея. Отново звучеше музика, езерото трептеше като живо, гората на Вар ликуваше. Лос слушаше чрез Дирак, лицето му бе съсредоточено и внимателно, но изразът му не подсказваше нищо. Както винаги, пеперудите се вълнуваха неудържимо, трептяха като езерото и ликуваха като гората. Само желязното лице на Дирак бе безучастно, той гледаше към ракетата.

Най-сетне музиката свърши, пеперудите затрептяха с нежните си криле, въздухът отново се изпълни със звуци — тихи и молещи. Но магнетофонът безчувствено мълчеше. Алек го подаде на Дирак и запита:

— Хареса ли ви, Лос?

— Струва ми се, че ме разбирате! — отвърна замислено президентът на Вар.

— И с право! — усмихна се човекът. — Разбрах, че понякога наистина сте тъжен, Лос… Но никога не сте нещастен…

Нищо не трепна в погледа на Лос.

— Но вие не сте щастлив, Алек! — отвърна той. — Имате и сърце, и ум… Какво повече ви е нужно?

— Аз загубих хората, Лос!…

— Но нали се връщате при тях?…

— Не зная, Лос… Струва ми се, че те ще ми бъдат съвсем чужди.

Лос помълча.

— Вие сте като Син — каза той. — Като Син Тъмния… Аз ви донесох книгата му.

Лос остана на брега. Ракетата се плъзгаше бавно по гладкото езеро, след това усили хода си меки вълни започнаха да плискат в краката му. И дойде мигът, в който тя литна и като сребърна стрела се заби в синята плът на небето. Оставаха само мигове и над тях отново щеше да се отвори величествената и страшна пустиня от звезди и мрак.

Белият гущер

Първа част

Втора част

Трета част

Когато си в лодката

1

Вече втори ден — по нашите земни часовници — „Сириус“ се въртеше около тая проклета Луна, червена и гладка като огромен детски балон. Всъщност наричахме я Луна само защото не знаехме какво друго име да й дадем. Нейната майка-планета представляваше съвършено мъртво небесно тяло; на което според нашите специалисти никога не е имало органичен живот. Някъде далече в черното небе светеше с призрачна светлина тяхното зелено слънце. И изобщо намирахме се в един разреден и пустинен край на нашата галактика, където всичко ме потискаше и внушаваше предчувствия за нещастия и беди. Усещах, че и другите членове на екипажа са обхванати от някаква непонятна нервност, най-лошото, което можеше да се случи в кой да е галактически кораб. Само нашият комендант беше, както винаги, спокоен и уверен. На своите двеста и тринайсет биологически години той изглеждаше все тъй непоклатим, железен и мъдър — истински жив плакат на Столетието на големите космически завоевания. Такива като него бяха останали не повече от десетина и, струва ми се, благодарение само на тяхната дяволска упоритост Големият съвет за космически проучвания все още пращаше разузнавачески кораби по различните краища на галактиката. Но ние струвахме на човечеството невероятно скъпо — почти всеки трети от земното население трябваше да работи заради нашите доста безплодни скитания из пустошта. На всичко отгоре нашият век бе започнал да затъва в някакво непонятно и непредвидено от науката епикурейство, тъй че на земята всички ни гледаха като някакви празноскитащи негодници. Нашият комендант им отвръщаше с нямо презрение, което на борда на нашия кораб всъщност не беше и толкова нямо. Имах чувството, че ако зависеше от него, той би останал да скита вечно между своите доста скучни звезди.

Точно в пет часа на екрана се показа неговото студено и костеливо лице.

— В пет и трийсет всички при мен! — заповяда той, както винаги, малко безучастно и сухо.

— Слушам, Пер…

Той ни виждаше и слушаше всички едновременно. Това право на коменданта съществуваше сега само в галактическите кораби. Но само след миг чух на екрана познатия тих, меден звук — знак, че бяхме останали сами.

— Славин, защо се усмихна преди малко? — запита той.

Тонът му не беше нито строг, нито любопитен.

— Не помня, Пер…

— Не хитрувай, Славин… Когато чу заповедта, ти се усмихна…

Понасъбрах малко кураж.

— Уважаеми Пер, заклевам се, че не се усмихнах. И все пак имате право да мислите така.

— А каква беше причината? Аз се поколебах.

— Искрено, Славин.

— Просто ми е чудно защо събирате съвета, като и без туй всичко решавате сам.

— И това ви дразни?

— Ни най-малко… Вие сам казахте, че съм се усмихнал.

— Но тоя път грешиш! — поклати костеливата си глава комендантът. — Тоя път наистина ще вземем решението общо…

— Аз съм винаги на ваше разположение, Пер…

— Но интересно е, че се усмихна само ти, Славин… Другите го приеха като естествено.

— Страхувам се, че сте наблюдавали само мен — отвърнах аз.

Но комендантът сякаш не ме чу, погледът му ме следеше внимателно.

— Славин, в никой случай не взимай думите ми за забележка — каза той и тоя път гласът му звучеше много по-меко. — Но аз винаги съм смятал, че на тоя кораб най-добре ме разбираш именно ти.

Преди още да отворя уста, екранът угасна. Признавам, че се смутих. Всъщност той беше прав — аз наистина трябваше да го разбирам най-добре. Преди всичко именно аз бях историкът, който най-добре познаваше неговите двеста години. И освен това със своите лични деветдесет и шест години бях на второ място по възраст всред екипажа. Много повече неща ни събираха, отколкото ни разделяха. И все пак не го разбирах — той ми се виждаше странен, героичен и малко смешен, като някакъв древен хидалго. И малко тъжен понякога, както стават тъжни хората у нас, преди да умрат. Но аз дълбоко чувствувах, че той скоро няма да умре. Като че ли никога нямаше да умре_това ми се виждаше просто противоестествено. Без него животът като че ли би загубил истинската си стойност. Аз наистина се бях усмихнал, макар и в себе си. Беше ми просто смешно да съветваш такъв човек.

Екранът светна, показа се бледо, малко уродливо лице.

— Как си, Славин?

— Защо ме питаш, щом знаеш? — измърморих аз недоволно.

— Виждаш ми се малко потиснат — каза той. — Нищо, ще ти мине. И изобщо готви се за път, момченце!

Това ме изненада.

— Сигурен ли си, Херц?

— Е, не съвсем… В нашата работа винаги има рискове… Това е добър шанс за теб, момченце, тоя път здравата се наскучахме…

И беше прав, разбира се. Това невероятно червено кълбо, около което сега кръжехме, беше единственият свестен обект в рейса ни.

— Имаш ли чувство, че ни чакат изненади? — запитах аз.

— И още какви! — отвърна Херц доволно. — Да не мислиш, че са я построили току-тъй — за нищо.

Екранът отново угасна. Но точно в пет и трийсет ние влязохме с Херц в голямата зала, след като добре си бяхме побъбрали. Всички места освен нашите вече бяха заети. Голямата зала ни служеше и за банкети — в нея се събирахме на някой по-важен празник или при тържествени случаи. Тогава Пер вдигаше своята голяма чаша с комендантския знак и произнасяше къс тост. Много странен беше комендантският му знак — глава на антилопа, животно, което сега трудно се намира дори по зоологическите градини. Всички смятаха, че не особено му подхожда, но в края на краищата човек познава себе си и своите вкусове по-добре от другите. Сега Пер седеше на своето място мълчалив и замислен и съсредоточено наблюдаваше ръцете си. Леко посивялата коса наистина му приличаше. Това напоследък като че ли беше станало мода, особено на Марсовите колонии, но аз, разбира се не вярвах, че се интересува от модите. Той чисто и просто не се интересуваше от външността си.

— Ами да започнем — обади се най-сетне той. — За втори път всички данни, включително и най-новите, бяха предадени на анализатора. И този път заключението е категорично — касае се за изкуствено, създадено от ръцете на мислещи същества небесно тяло. Всъщност да се стигне до такова заключение няма нужда и от анализатор. По всяка вероятност става дума за нещо като жалон, като маяк или ориентировъчен знак. Не е изключено да е и снабдителна база на някоя неизвестна на нас цивилизация. Или пък има някаква друга функция, която ние дори не подозираме. Едно само е ясно, че това огромно тяло не е поставено тук без никакъв смисъл. Й наш дълг е да проникнем в тоя смисъл, да разгадаем тайната му. Вие сами разбирате колко важно е това. За пръв път из нашите странствувания из Космоса ние влизаме в контакт с някаква цивилизация, която в техническо отношение стои по-високо от нас. Защото, съгласете се, такова нещо ние не бихме могли да сътворим и след хилядолетия. Можете ли да си представите какви гигантски кораби са пренесли тоя огромен материал, какви неизмерими средства са похарчени за строежа. И ако някой каже, че всичко това е направено, за да ни смае, сигурно ще се излъже.

Той спря за миг и механично посегна към джоба си. Знаех, че е потърсил там цигарите си, но, разбира се, не ги извади. Той пушеше винаги сам, и то в часовете, определени за сън. Доколкото си спомням, цигарите уж подпомагали мисловния процес, макар че това ми се виждаше глупаво. Техният безобразен дим надали можеше да се сравни с нашите съвременни стимулатори. Херц твърдеше, че комендантът сам си отглеждал тютюна в своята дача на Кордилерите. И макар да беше официалният психолог на експедицията, и през ум не му минаваше, че това странно занимание на коменданта може да се нарече и порок. За него Пер беше чисто и просто съвършенство.

— Има ли някакъв въпрос? — запита внезапно комендантът.

Залата мълчеше. И тъкмо Пер се готвеше да продължи, обади се Гавон:

— Възможно ли е на Луната да има живи човешки същества? — попита той. — От тия, които са я построили?

— Тая възможност анализаторът не отрича — отвърна Пер. — И в това се състои цялата сложност на нашето положение. Ако има, навярно те се крият под видимата повърхност на Луната. А защо?… През последните дни аз усещах у вас някаква спотаена тревога. Херц нарича това чувство за опасност, което идва от непознатото. Анализаторът е лишен от чувства, но и той предупреждава за известна опасност. Представете си, че изкуствената Луна е някаква гигантска мина, която ще се задействува при определени контакти. Ние наистина изпратихме там четири сонди. И макар че не успяха да вземат никакви проби, все пак не се получи и никакъв отрицателен резултат. Но от тоя опит, разбира се, не бива да се вадят крайни заключения. Ако Луната е заредена с антиматерия, която анихилира само при определени обстоятелства, можете ли да си представите каква експлозия от галактичен мащаб ще се получи. Именно затова ви събрах. Ако ние решим да слезем с разузнавателна ракета на Луната, това ще стане след тайно гласуване напълно в предписанията на нашия устав. Ако се получат повече от осем гласа против, ние ще си спестим риска и като се върнем на Земята, ще потърсим мнението на Големия съвет. Ако се интересувате от моето лично мнение, за не вярвам в реална опасност. Но все пак съветвам ви — забравете го и гласувайте според своето дълбоко вътрешно убеждение. Давам ви половин час за размисляне, след това отново ще се съберем тук.

В залата настана леко движение, всички мълчаливо се отправиха към изходите. Вътре останахме само двамата с Херц и комендантът.

— А вие? — погледна ни той въпросително.

— Аз отдавна съм премислил, Пер!… — отвърна Херц.

— А според теб какъв ще бъде резултатът? Усетих в гласа му едва доловимо любопитство.

Никога преди това не ми се беше случвало да го улавям в тоя малък грях.

— Пет гласа против, Пер — отвърна Херц убедено.

— Наистина? — Той се поусмихна. — Добре, няма да те питам за имената им.

— Вие и без това ги знаете, Пер…

— Интересно е, мен къде ме слагаш? — обадих се аз шеговито.

— Преди един час си мислех, че можеш да бъдеш шестият.

— Затова ли ме потърси?

— Може би! — Херц се ухили глупаво като дете. Стана ми неприятно.

— Признавам си, че тоя обект не може да бъде интересен за мен — отвърнах аз. — Той просто не ме засяга.

— Аз пък мисля точно обратното — каза замислено комендантът. — И затова именно ти ще ръководиш експедицията до Луната…

Херц наистина позна — само с пет гласа против бе решено на Луната да бъде изпратена малката ни четири-местна ракета. Нареждането да ръководя аз експедицията предизвика малка сензация, тъй като, естествено, всички, включително и аз, смятахме, че проучванията ще имат предимно технически характер. И наистина другите двама членове на екипажа бяха инженерите Лусин и Лоу, специалисти от изключителен ранг по космическите въпроси. Водеше ни Гавон, най-опитният пилот всред екипажа на „Сириус“. И изобщо в цялата тая плътна и опитна група като че ли аз бях най-слабото звено. Пък и изобщо никога в никаква работа не съм бил ръководител, винаги съм се занимавал с моята наука сам. За какво можеше да ни потрябва тя на тая гладка като яйце Луна, на никой не беше ясно.

Ракетата ни беше изстреляна точно в 12 часа. След четири часа ние бяхме над самата Луна — на няколко километра над нейната ярка, гладка повърхност. Задачата ни беше съвсем проста — трябваше да летим ниско, да я кръстосаме няколко пъти, след това, като огледаме добре терена, да кацнем и да вземем всички възможни проби. Не ни беше ясно само какви проби да вземем, като не виждахме нищо друго освен една безкрайна червена пустиня. Прекосихме я най-напред по екватора. Летяхме с възможно най-малката скорост, не откъсвахме очи от екрана. Телескопичното устройство ни даваше възможност да видим дори сравнително малки предмети, да ги фокусираме при нужда, но ние нищо не успяхме да видим. Най-сетне след едночасово мълчание Гавон се обади:

— Като че ли сънувам. Как е възможно да няма нито една драскотина, нито едно метеоритно парче. Изглежда че някой най-старателно е измел тоя проклет балон, за да ни дразни…

Не му отвърнах. Кой знае защо в тоя момент изпитвах чувството на леко гадене.

— Бас слагам, че това нещо не е строено! — измърмори Лусин. — То като че ли е излято в някакъв огромен калъп….

— Имам чувството, че ако стъпим върху тая повърхност, ще потънем като във вода — обади се и Лоу.

— Не сън, а просто кошмар! — едва не изстена Гавон.

— Моля, без нерви!… — обадих се аз сухо. — Не забравяйте, че от кораба ни виждат и чуват…

Не, никак не бях роден за началник. Навярно Пер би им вдъхнал спокойствие само с две думи. Но тия думи сега не ми идваха на езика, главата ми беше съвсем празна. Според инструкцията още веднъж обиколихме екватора, макар това да ми се струваше съвсем безсмислено.

— Курс Северен полюс; — обадих се аз най-сетне. — Същата височина, същата скорост.

Гавон трябваше да отвърне на командата, но не го направи, само мълчаливо смени курса. Изображението на екрана си остана, все същото, сякаш не се движехме, а стояхме на едно място. Вече нищо не очаквахме, просто летяхме, колкото да изпълним неприятното задължение.

— След две минути сме на полюса! — обади се най-сетне Гавон. — Ако искате, мога да сляза малко по-ниско.

— Няма нужда — казах аз. — Изпълнявай каквото ти е заповядано.

— Слушам, комендант — отвърна иронично Гавон. Никога не бях го виждал толкова нервен и неспокоен и ми се виждаше странно, че Херц не бе забелязал това. Ако Гавон не можеше да запази самообладание, какво оставаше за другите. Погледнах разсеяно часовника над главата на Гавон, след това отново сведох поглед към екрана.

— Полюсът! — каза Гавон.

И точно в същия миг някаква бяла звезда прелетя през екрана. Не успях дори да помръдна от учудване. — Какво беше това? — възкликнах аз.

Но никой не беше видял повече от мене. В тясното помещение на ракетата настана оживление, хората радостно се спогледнаха.

— Да се върна ли? — попита Гавон. Замислих се само за миг.

— Върни се и кацни в непосредствена близост до обекта — наредих аз.

— Слушам — в непосредствена близост до обекта! — отвърна Гавон зарадван.

Той направи елегантен кръг и отново се насочи към полюса. Спирачните дюзи меко работеха, ракетата бавно губеше скорост. След малко Лусин отново намери това, което беше прелетяло пред погледа ни, умело го фокусира. Предметът все още беше доста неясен, но след няколко минути вече доста добре го виждахме. Представях си и озадачените лица на екипажа на „Сириус“, които виждаха чрез нас това, което и ние виждахме. И малко трудно беше да повярвам на очите си. В идеалната точка на полюса се виждаше нещо като розов пиедестал, около десетина метра висок, с вид на пресечена пирамида. На самия връх на пирамидата ясно личеше бялата звезда, която бе преминала през екрана. Колкото и да насочвахме фокуса, не можехме да получим съвсем ясно изображение, но бях готов да се закълна, че белият предмет на пирамидата прилича на седнала човешка фигура.

— Включвам ви коменданта! — обади се развълнувано Лусин.

И след миг наистина чухме гласа му, както ми се стори, някак особено весел и възбуден:

— Славин, искрено ви завиждам… Досега никой космически пътешественик не е намирал това, което вие ще видите…

— Не бързате ли малко, Пер?

— Не, никак, очите ми са добри — продължи комендантът все тъй весело. — И по-спокойно, вече няма опасност. Ясно, че това е построено, за да го видите.

— Искате да кажете, че са ни чакали, Пер?

— Ами така изглежда…

Изображението изчезна от екрана, тй като кацането пречеше на двата обектива да бъдат правилно насочени. Гавон спусна ракетата така меко и неусетно, че дори не усетихме кога се е докоснала до повърхността. Според инструкцията пръв трябваше да слезе Лоу. Инженерът имаше превъзходна атлетическа фигура, удобният скафандър го затрудняваше не повече от обикновен костюм. Спуснахме стълбата, той ловко слезе по нея. Видях го как внимателно се разтъпка почервения грунд, после вдигна към мен озадаченото си лице.

— Прилича на някаква гумирана материя! — каза той. — Като атлетическа писта…

След това се обърна към пирамидата и изумено възкликна:

— Господи боже, та това е човек!

И остана като замръзнал на мястото си. Втори слязох аз. Дъхът просто спря в гърлото ми, когато погледнах пирамидата. Очаквах всичко, само не това, което видях. Наистина беше човек или по-точно статуя на човек, седнал върху каменен трон. Беше облечен в древна туника, могъщото му мъжествено лице беше отправено някъде над главите ни, към безкрая. Много добре знаех какво представлява тая статуя и именно това ме караше да не вярвам на очите си. Трябваше да видя и по-отблизо да проверя. И точно в тоя миг чух в шлема спокойния глас на коменданта:

— Славин, признай, че само това не очакваше.

— А вие, Пер? — попитах аз стреснато.

— Ще говорим по-късно по тия въпроси, Славин… Сега иди провери…

Слязоха всичките. Пирамидата бе построена стъпаловидно и стъпалата съвсем отговаряха на човешките мерки. Лусин дълго се взира в розовата материя, от която бе изградена.

— Няма нужда да взимам проба? — каза той тихо. — Това е мрамор. Строителите го наричат италиански мрамор, макар че в самата Италия отдавна е изчерпан. Изкачихме се бавно до върха, на пирамидата, като не сваляхме очи от бялата статуя, която сякаш сияеше на фона на черното небе. Нейната сила все повече ни покоряваше, тя сякаш растеше пред очите и ни покриваше с необикновеното си могъщество. Най-после пристигнахме и спряхме.

— И все пак това е човек! — обади се отново Лоу. — Макар че вече хората не носят такива бради…

Лоу дори не подозираше колко ме дразни.

— Нещо повече, Лоу! — казах аз сдържано. — Това не е кой да е човек, това е Мойсей.

— Какъв Мойсей? — трепна Лоу.

— Нима това име нищо не ти говори? — попитах аз иронично.

— Съвсем нищо! — отвърна Лоу обидено.

Това можеше да се очаква от такъв тесен специалист като Лоу. Но работата беше там, че и другите не го знаеха.

— Ако говорим съвсем точно, това е копие от статуята на Мойсей, направена от Микеланджело през XVI век… Или не знаете кой е Микеланджело?

Само Гавон го знаеше.

— Тая статуя — продължих аз — е била унищожена в Рим към края на XX век по време на първата термоядрена война. Както ви е известно, тая война е избухнала малко неочаквано и в нея са загинали огромен брой изключителни паметници на изкуството и културата. Лично аз познавам статуята от репродукции и по-късни възпроизводства. Искам само да ви кажа, че копието е абсолютно точно по фактура и по размери.

Гавон ме гледаше като невменяем.

— Ти чуваш ли се какво приказваш? — обади се той нервно. — Кой може да донесе тук статуята на Мойсей?… Това е абсурд!

— А защо, любезни Гавон?… Моля ти се да го обясниш на другите….

— Та те да не са кретени? — избухна внезапно Гавон. — Всички отлично знаят, че в тоя квадрант на галактиката досега не е прониквал никакъв космически кораб… Ние сме първите хора, които пристигат тук, не разбираш ли?

— Много добре разбирам — казах аз. — Но фактът си е факт, той не може да се оспори. Това е статуята на Мойсей.

— Може и да се лъжеш, Славин — обади се Лусин. — Може би само прилича на твоя Мойсей…

— Е, добре, да кажем, че се лъжа — отвърнах аз нетърпеливо. — Все пак можете ли да оспорите, че това е човек?… А Гавон каза, че ние сме първите хора, които проникват тук, и той е прав, разбира се… Тогава откъде се е взел тоя човек?

Настана неприятно мълчание.

— Слушайте, Славин — обади се неуверено Лоу, — аз наистина съм слабо запознат с проблемите. Все пак струва ми се, че никой не е изключил възможността някъде из галактиката да има хора, подобни на нас…

— Но това не е подобен на нас човек, Лусин… Това е точно човек, и то в определен исторически костюм… И на всичко отгоре това е Мойсей от Микеланджело…

— Глупости — каза Гавон злобно. — Искаш да ме направиш и луд на всичко отгоре…

— Слушайте ме всички! — обади се в шлема ми гласът на коменданта. — Гавон, ти наистина не си с ума си…

Теоретически съвсем не е изключено тук да са проникнали хора, макар и от по-късна епоха. Чуваш ли ме, Гавон?

— Да, Пер….

— Те могат да тръгнат от Земята и стотици години след вас — продължи сухо комендантът. — Но ако пътуват субпространствено, което сега не можем, какво им пречи да пристигнат и преди нас? По тоя начин след немного сложни изчисления те биха могли да пристигнат тук и едновременно със „Сириус“.

— Това е абсурд каза Гавон мрачно.

— Защо, Гавон?

— Защото, Пер, това ще опровергае класическата причинно-следствена теория. Представете си, че в Аналите на космическите изследвания са записани точните дати на тръгването и пристигането на „Сириус“. Според вас излиза, че те биха могли с късна дата да променят тоя факт.

— Никой факт не може да се опровергае, Гавон.

— Но ако пристигнат едновременно с нас, каква сила би им попречила да ни унищожат, ако поискат? Тогава очевидно ще се опровергае фактът, че „Сириус“ е пристигнал на Земята.

— Ти питаш каква сила ли, Гавон?… Ами силата ще се крие във факта, че не са го сторили.

— Това са празни софистики, Пер! — отвърна Гавон нетърпеливо. — Аз не ви питам какво те са направили. Питам ви, могат ли да разрушат фактите на създадената вече история?

— Разбира се, че не могат — каза комендантът. — Там е работата, че твоят въпрос е въобще лишен от смисъл. Защото нещата са винаги такива, каквито са. Ти се заблуждаваш, като мислиш, че причинно следствената верига тече в една посока. Тя изобщо не тече, тя съществува в своето пълно взаимодействие.

Много ясно видях как Гавон погледна към черното небе, сякаш търсеше там „Сириус“, и лицето му внезапно омекна:

— Моля да ме извините Пер, но щом те могат да бъдат тук заедно е нас, какво им пречи да се върнат заедно с нас на Земята? И по този начин да се озоват в своето минало?

— По принцип — нищо.

— А тогава защо не го правят?

— Ти знаеш много добре, Гавон, че ако забавим нашето пътуване, и ние можем да се озовем в кой да е от бъдещите векове… Тогава защо не го правим?

Гавон объркано мълчеше.

— Очевидно, защото това за нас е лишено от смисъл…

— Тогава къде е смисълът? — попита Гавон и в гласа му като че ли трепна отчаяние.

— Не знам, Гавон, може би трябва да попитаме каменния Мойсей — отвърна комендантът шеговито. — Ти, Славин, какво мислиш по този въпрос?

Аз трепнах. Всичко това, което ставаше около мен, ми се струваше невероятно като сън.

— Не зная, Пер — отвърнах аз унило. — Там е работата, че не мога да мисля така бързо като Гавон.

— Без излишна скромност, Славин… Твой дълг е да ни кажеш своите съображения.

— Да, Пер! — Аз замълчах за момент. — Да ви кажа правото, не вярвам, че тая статуя е поставена тук от земни човеци. Остава една втора възможност. Статуята е построена от някоя друга, по-могъща от нас човешка цивилизация. Очевидно тая цивилизация ни познава много добре, дори по-добре от Лоу например, който не знае кой е Мойсей и не е чувал името на Микеланджело. Ако всичко това е вярно, налага се още едно заключение. Те са знаели, че някой ден ние ще пристигнем тук. И нарочно са поставили тая статуя, за да я видим. Защото за всеки друг освен за нас нейното съществуване е лишено от смисъл.

— Това не е възможно! — обади се Лоу обидено. — Ти мислиш, че ще построят това невероятно скъпо съоръжение, за да ни покажат една глупава статуя?

— Първо — статуята съвсем не е глупава — отвърнах аз. — И, второ — изкуствената Луна може да има и друго, по-съществено предназначение. Но сега нас ни интересува преди всичко статуята. Защо са я поставили тук, какъв е смисълът? Най-вероятно е е тя да представлява някакъв документ, някакъв знак, някакъв паметник за знания. Нещо подобно е била например прочутата Хеопсова пирамида, чиято тайна бе разгада-на едва през XXII век…

— А може би тук загадката е по-проста, Славин — каза комендантът.

— Надали, Пер! — въздъхнах аз омърлушено. — Лесни загадки се поставят само на деца. Преди всичко трудно е да решим дали тая загадка се крие в личността на Мойсей, или в личността на Микеланджело… Или може би в самата статуя и нейната трагична съдба. Аз мисля, че ще решим тоя проблем, след като много внимателно проучим всички материали. А това би могло да стане успешно едва когато се върнем на Земята.

— Да, Славин, но представи си, че в загадката се крие предупреждение — каза комендантът. — И ако не го знаем, може би няма да успеем да се върнем назад…

— Да, Пер, това наистина ще бъде най-лошата от всички възможности….

— Ами тогава не е зле малко да си напънем мозъците… Разкажи какво знаеш за Мойсей…

— За съжаление твърде малко, Пер… Той е бил полулегенда, полуисторическа личност от сферата на религиозните митове, описани в библията. Във всеки случай сега никой не спори за неговото реално съществуване. Доколкото си спомням, живял е около хиляда и двеста години преди новата ера. Несъмнено е бил образован човек и опитен пълководец. А ето нещо интересно — той е извел, именно извел Израелевото племе от Египет на път за Обетованата земя. Походът му е бил много дълъг и мъчителен и самият Мойсей е умрял, преди да стигнат до целта си. Както при всички случаи, свързани с религиозните митове, на Мойсей се приписват различни чудеса.

— Какви чудеса? — запита комендантът.

— Малко наивни, разбира се, каквито са всичките библейски чудеса. Например с едно махване разделил на две Червеното море, за да мине през него племето му. И какво още — май че съм ги забравил. Нещо за небесната манна и водата в пустинята. Да, армията му останала съвсем без вода… Тогава Мойсей ударил с жезъла си скалата и от нея потекла вода…

— Какво е това „жезъл“? — попита Гавон. — Нещо като меч?…

— Малко е трудно да ти обясня… Представи си къса пръчка, изработена от благородни метали и украсена със скъпоценни камъни. Освен това забравих да ви кажа, че Мойсей е автор на един от най-старите законници в историята на човешките общества — така наречените „Десет божи заповеди“. За нас те са прекалено елементарни, но навремето са играли огромна роля в етичното възпитание на народите….

Аз замълчах, беше ми трудно да се сетя нещо повече.

— Знае ли се какво е предизвикало Микеланджело да направи именно неговата статуя? — запита комендантът.

— В „Енциклопедията на древните изкуства“, която се намира в моята картотека, има подобна справка за статуята — отвърнах аз. — Може би ще трябва да я прочетете, Пер, сега ми е трудно да си спомня подробности. Но знам, че през вековете статуята на Мойсей е била символ на величието и могъществото на човешкия дух…

— Да, това е нещо! — измърмори заинтригуван Гавон.

— Според преданието сам Микеланджело е бил много доволен от творбата си. Когато статуята била съвсем готова, той я ударил с чука си по коляното и произнесъл знаменитата фраза: „Говори, Мойсей!“

Аз трепнах и замълчах. И другите се спогледаха. Мисълта ми беше съвсем нелепа, но кое ли от това, което ни обкръжаваше, изглеждаше в тоя миг естествено и реално?

— Ами опитай, Славин, какво ти струва? — обади се в шлема гласът на коменданта.

— Да, наистина — измърморих аз.

След това бавно се изкачих още две стъпала и спрях в подножието на величествената статуя. Спомням си, че някаква неясна тревога глождеше сърцето ми. Но това бяха глупости, разбира се. Усмихнах се малко пресилено, после вдигнах бронирания юмрук на скафандъра и ударих мраморното коляно: „Говори, Мойсей!“

В следния миг опората под краката ми изчезна, погълна ме необятен мрак. Усещах само, че летя с шеметна бързина към дъното на някаква бездна. И след това загубих съзнание.

2

Лежах по гръб на някакво тясно, кораво легло, облян в ослепителна светлина. Нищо не помнех, нищо не разбирах. Усещах само, че не съм сам, но светлината ми пречеше да видя тия, които ме заобикаляха. Не можех да помръдна, сякаш бях вцепенен, пък и изобщо не чувствувах тялото си. Чувах само лек шум около себе си и слаби, неясни човешки гласове, които нещо тихо си говореха.

С все сила се напрягах, за да разбера къде съм, но нищо не стигаше до ума ми. Не изпитвах никакво чувство за опасност и страх. Просто лежах като зашеметен или парализиран, измъчван от силната светлина. Лежех съвършено безпаметен, като че ли лишен от собствена личност. Най-сетне в слабия шум около мен се открои ясен и силен глас:

— Да започнем, колеги.

Това беше казано на някакъв странен език, но още по-странно беше, че го разбирах. Шумът около мен бавно утихна, после гласът продължи:

— Драги колеги, това, което виждате пред себе си, е прекрасен екземпляр от хуманоидна маймуна. Преди десет дни ние я заловихме в умерения пояс на тая доста любопитна планета. Според нашите зоолози Сваск и Фертекс тия маймуни може би вече са стъпили по пътя на развитието към човешко съзнание. Те обитават сравнително голи и скалисти планински масиви, което ги е улеснило да се изправят на задните си крака. За предните крака ние спокойно можем да говорим като за ръце — пръстите са добре развити и с тях те могат да боравят в някои случаи даже по-добре от нас. Нещо повече — хуманоидите ходят на лов не само индивидуално, но и колективно. Най-важното е, че за разлика от всички други животни на планетата те единствени си служат с камъка като оръжие за самозащита и нападение. Така например екземплярът, който виждате, е улучил Сваск точно по шлема на скафандъра от едно разстояние, което трийсет пъти надминава дължината му.

Настана кратко мълчание, навярно сега всички разглеждаха камъка. Започна да ми става ясно, че се намирам в експерименталната зала на някакъв космически кораб и някъде наблизо разглеждаха някакъв експонат.

— Да, камъка си го бива! — обади се някой шеговито. — Ако Сваск не е бил с шлема, сега щяхме да разглеждаме тука мозъка му.

— Ако изобщо му се намира такъв — добави друг. — Иначе как да си обясня, че така глупаво се е оставил да го улучи.

— Как го залови, Сваск?

— Ами върнах му комплимента — обади се някакъв добродушен глас. — И аз го улучих точно на същото място с ампула безвреден упойващ газ… Най-интересното беше, че жена му напусна панически полесражението. В това отношение, както виждате, съвсем приличат на нашите жени.

— Да продължим нататък! — каза този, който бе заговорил пръв. — Според Сваск и особено според Фертекс възможната еволюция на хуманоида към човешко съзнание ще бъде изключително бавна. Развитието на планетата е навлязло в много стабилна геологическа ера при слаба радиация, а това, както знаете, не благоприятствува пораждането на мутации. Това още повече важи за топлокръвните млекопитаещи, които сега са доминиращ животински тип на планетата. Тоя нещастен гигант, който виждате тук, е доста объркано животно. Макар по хранене да принадлежи по-скоро към хищниците, той няма никакви органи за нападение освен ръцете. Физическата му сила е нищожна в сравнение с другите хищници, а и средствата му за отбрана са незначителни. За него е доста трудно да си намира храна и да се пази от другите зверове. Нашите зоолози смятат, че не е никак чудно да изчезне като вид още преди сериозно да стъпи по пътя на човешкото развитие. Ето защо ние решихме да направим един експеримент, който, ако успее, ще има решителни последици за развитието на планетата. Но по тоя въпрос ще докладва нашият старши биолог, любезният Уртекс. Имаш думата, Уртекс. Но ако може, брате мой, тоя път по-късо.

— Съвсем късо! — обади се някой с припрян глас. — Ние заложихме опита върху пет екземпляра от същия вид хуманоиди. Те не са съвсем еднакви, има между тях някаква разлика, главно в състоянието на умствените способности. Този, който виждате, е сравнително най-добре развит. Аз го наблюдавах дълго време как лови риба — вършеше това доста умело. При това хвърляше уловената риба на брега, където я събираше жена му. Когато ме забеляза, той видимо се стъписа, но не избяга. Зяпаше ме така любопитно, сякаш разбираше, че сме пристигнали от Космоса. И съм сигурен, че ме халоса по главата повече от любопитство, тъй като по всичко изглежда, че те не ядат себеподобните си…

— Казахме късо, Уртекс! — обади се този, който водеше съвещанието.

— Добре, късо — продължи недоволно Уртекс. — Опитът се състои в следното. Ние ще предизвикаме у хуманоидите изкуствено насочени мутации в следното поколение. Техните наследници ще се различават от своите родители. Те ще бъдат по-малко окосмени, с тенденция тяхната окосменост постепенно да изчезне. Това ще ги принуди да се обличат с нещо, да покриват голотата си с труд. Ще се изправят съвсем. За пръв път ще си служат с ръцете не само да хвърлят камъни, но и да изработват е тях примитивни оръдия за защита и нападение. Мозъкът им ще бъде значително увеличен и по относително тегло, и по функции. Още твърде ранните породи ще имат определена склонност към някои по-примитивни изкуства. Много по-трудно се оказа изработването на наклонности, свързани със социалния живот, например взаимопомощ, милосърдие, привързаност към себеподобните…

— А каква е гаранцията, че тая мутация ще се окаже жизнеспособна и приспособима? — обади се някой.

— Да, това е законен въпрос — отвърна биологът. — Първото поколение наистина няма да бъде много жизнеспособно, особено в ранните си години. То ще разчита главно на защитата на своите родители. На тях ние въздействувахме с качества, които няма да бъдат унаследени. Така например ние въздействувахме пряко на техните мозъци. Те ще бъдат достатъчно умни, хитри, даже жестоки и в същото време жертвоготовни за своето поколение. Спокойно и свободно ще си служат с огъня с тенденцията да предадат това умение на децата си. Те ще бъдат чисто и просто разумни същества, хора, които ще съумеят и при най-лоши условия да съхранят своите поколения. Ето това е същественото на нашия експеримент.

Настана кратко мълчание.

— Има ли въпроси? — запита ръководителят.

— Аз имам един въпрос! — обади се някой. — Влагането на определено човешко съзнание у хуманоидите няма ли да ги дезориентира в новата за тях действителност? И няма ли да създаде у самите тях някакви тежки вътрешни конфликти.

— Да, подобна опасност наистина съществува — отвърна малко неохотно биологът. — Прякото въздействие върху мозъците на хуманоидите беше оперативно и дифузно. Ние не можем да гарантираме напълно дифузните въздействия, тъй като си служихме с наши, човешки екстракти. И, разбира се, крайно трудно беше да намерим точните дозировки. Така например ние рязко увеличихме половото влечение и у хуманоидите, и у техните поколения. Този господин, който виждате тук, ще бъде истински полигамист, за да не кажа развратник. Ние го правим, за да осигурим значителни по брой поколения. Но това ще създаде конфликти с другите естествени самци, които могат да бъдат и кръвопролитни…

— Щом е така — каза някой, — пет опита не са ли твърде малко?

— Можем и да ги увеличим — отвърна биологът. — Но ще изгубим доста време.

— Какво значи време? — обади се друг недоволно. — Ако ще поставяме основите на нова човешка цивилизация, трябва да я поставим, както се следва. Всяко бързане ни се вижда безотговорно и неуместно…

— Аз имам един въпрос… В новия вид заложени ли са основите на втора мутация след известен брой поколения?

— Не, това не се предвижда! — отвърна биологът. — Ако новата мутация се появи при неблагоприятни условия, които ние не можем да предвидим, последиците могат да бъдат фатални. Но в замяна на това ние им ампулирахме известни знания, някои от които могат да се появят и след хилядолетия. А също така някои сложни за ума им истини, в достъпен за тях вид, които дълго време ще им бъдат необясними…

— Например? — обади се някой любопитно.

— Ами например ей такава сентенция! — измърмори биологът неохотно. — „Колкото е по-малко яйцето, толкова по-голяма ще бъде птицата, която ще излети от него“…

— Уф, че посредствено! — обади се някой.

— Ами не съм го измислил аз! — отвърна биологът обидено. — Хук съчини тая история…

— Какво можеш да чакаш от един шантав поет…

— Защо?… Аз пък си го харесвам! — каза Хук. — Не „излюпи“, а „излети“. Това е умно…

— И какво друго?

— „Когато си на брега, движи се лодката. Когато си в лодката, променят се бреговете!“ — продължи Хук.

Настана кратко мълчание.

— Това е малко по-добре! — каза някой неуверено. — Но аз се съмнявам, че когато вашите ампули се пукнат, някой ще прояви интерес към такива съмнителни каламбури.

— Да продължим по-нататък! — обади се ръководителят. — Има ли принципни възражения против експеримента?

— Да, аз имам! — каза някой. Гласът беше спокоен и уверен.

— Говори, Хет!…

— Аз изобщо не одобрявам вашия експеримент. Според мен ние нямаме право да се намесваме в еволюционните процеси на тая чудесна планета. Вие ще създадете един изкуствен вид, който ще се изолира от своята естествена среда. Нещо повече, той ще й се противопостави, ще бъде сам по себе си неестествено явление в тая среда. Аз смятам, че природата е по-умна от нас и ще успее да създаде за своите условия тук по-съвършена форма на човешко съзнание. Аз съм убеден, че последиците от вашия експеримент могат да имат дори трагичен характер, ако това бъдещо човешко съзнание не успее да влезе в пълна хармония с природата, която не го е създала…

— Той неизбежно ще влезе! — обади се Уртекс, биологът. — Иначе ще се самоунищожи…

— Това именно трябваше Да му вложите като основна истина на неговото съществуване! — каза Хет. — А не жестокост… Той и без това си е достатъчно жесток.

— А според мен той е един добродушен веселяк! — каза Сваск.

— Съжалявам, че не ти пукна главата! — прекъсна го Хет. — Иначе не би бил така снизходителен… Тия гънки около устните според теб за какво говорят?

Усетих, че нещо ме докосна по бузата. И в същия миг изтръпнах от ужас. Нима аз бях маймуната, за която приказваха? Глупости, откъде-накъде?… Та нали разбирах всичко, за което приказваха, нали бях човек като тях? Но тогава защо ме докоснаха именно по бузата, именно край устните, където трябваше да личи жестокостта на маймуната? Тая мисъл така ме потресе, че напрегнах всички сила, за да се изправя на леглото. И не успях, разбира се, усетих, че съм здраво привързан… Но тогава защо ще привържат един себеподобен, един истински човек.

— Уртекс, твоят красавец май че се събуди! — измърмори озадачено Хет.

— Не, не е възможно! — отвърна Уртекс. — Това трябва да стане след два дни.

— Поразмърда се нещо! — каза Хет. — И се опита да си отвори очите…

— Я угасете светлините! — обади се Уртекс загрижено. — Веднага ги угасете.

И наистина светлината над мен угасна. Тогава бавно отворих очи. Точно над главата ми имаше голям огледален рефлектор и аз само за миг разбрах, че виждам в него себе си. Отново изтръпнах от ужас. От рефлектора ме гледаше право в очите някакъв невероятен звяр — и понятен, и страшен едновременно, — целият изцъклен от ужас. Ето това бях аз, вече не се съмнявах. Изведнъж ме обзе някаква безумна ярост, опрях здраво лакти в леглото и като се изпънах с все сили, усетих, че скъсах връзките на ръцете.

Сега вече седях на леглото, макара и с привързани крака. Но поне можех да се огледам. Това, което видях, ни най-малко не ме изненада. Намирах се между истински хора, такива, каквито знаех, че съществуват. Бяха високи и много тънки, с едри четвъртити глави. Виждах, че са изплашени, и ясно съзнавах, че съм ги изплашил аз. Това ме вбеси още повече.

— Какво сте направили с мен, негодници! — изкрещях аз неистово. — Какво е това безобразие?

Вече ме гледаха не уплашено, а смаяно. И как нямаше да ме гледат смаяно, нима беше възможно тоя страшен звяр да говори с човешки думи. Двама души стояха прави много близо до мен и навярно единият от тях беше Уртекс. Впрочем веднага го разпознах по гласа му.

— Успокойте се, Еден! — каза той кротко. — Ей сега ще ви обясня….

— Какво има да обясняваш! — изкрещях аз. — Та нали ви чух какво приказвате. Ти си ме преселил в някакво диво животно.

— Не, не си прав! — каза Уртекс ласкаво. — Ти не си животно, Еден… Ти си нещо повече и от мен… Аз съм просто един от милионите, а ти ще бъдеш прародителят на една велика човешка цивилизация….

Едва сега почувствувах целия (трагизъм на моето положение, гърлото ми съвсем пресъхна.

— Не, не искам, Уртекс, умолявам те — казах аз дрезгаво. — Не искам да бъда прародител… Искам да бъда човек…

— Ти си вече човек, Еден…

— Искам да бъда човек като вас… Нямам сила да измина път от хилядолетия, за да намеря отново себе си. Това е страшно. Моля те, Уртекс, върни ме обратно там, отдето си ме взел.

Уртекс не отговори веднага. Виждах как другите ме гледат потресени, като замръзнали по местата си.

— Не мога да направя това, Еден! — каза Уртекс тъжно. — Пък и да мога, нямаш от това никакъв интерес… Тогава ти ще се превърнеш в някакви мъртви ампули.

Усетих как Уртекс погледна бързо към операционната масичка, но тогава не разбрах смисъла на тоя мигновен поглед.

— Щом е тъй — по-добре ме убий… Не искам да почвам отначало. Не искам да изминавам тоя ужасен път….

— Никак не е ужасен, Еден… В тоя път е смисълът на цялото човешко съществуване.

Той отново погледна към операционната маса и взе оттам някаква тънка спринцовка. Много добре разбрах какво се готви да ми направи.

— Да не си посмял, подлец! — изкрещях аз. Огледах се инстинктивно, дано ми попадне в ръцете някакъв предмет, с който бих могъл да се защитя. Точно в тоя миг някъде в бедрото ми се впи едва забележимото жило. Силите ми мигновено отпаднаха, аз бавно се отпуснах на леглото. Виеше ми се свят, но — странно! — сега се усещах щастлив и лек, изпълнен с вътрешна светлина и блаженство.

Около мене се чуха възбудени възклицания и скоро над тях се издигна гласът на ръководителя, когото не бях успял да разпозная.

— Уртекс, какво значи всичко това?

Сега гласът му беше съвсем разстроен.

— Трудно ми е сега да ви обясня! — каза Уртекс уморено. — Но не смятам, че явлението е ненормално. Непредвидено и ненормално е това, че преждевременно се събуди, докато основата още не е асимилирала дифузионните разтвори.

— Слушай, Уртекс, твърдо държа да провериш още веднъж целия експеримент — каза ръководителят строго. — Представи си, че отново се събуди със същото човешко съзнание…

— Това е изключено! — каза Уртекс сериозно. — При всички положения…

Гласът му угасна, не чувах вече никакви шумове и последните ми искрици от съзнание бавно умираха. Вече не бях нещастен, но не бях и щастлив, едва виждах белия път, който се губеше някъде във великата безконечност.

3

Военното автобусче спря на малкото старинно площадче, там слязохме само двамата с Коноли. Беше топличък за сезона, малко влажен неделен ден и към девет часа по това време улиците на града са така пусти и безлюдни, както и в моето малко градче в Айдахо. Минахме бавно през площадчето. Над старинните покриви спокойно, топло и ласкаво лежеше вечното италианско небе.

— Какъв чуден ден! — измърморих аз неволно.

— Да, наистина! — отвърна тихо Коноли. Погледнах го учудено — той никога не говореше. По-мълчалив от Коноли надали се е раждал някога по света.

— Да пийнем по нещо — предложих аз.

— Може — кимна Коноли. — Във „Флора“, ако нямаш нищо против…

Неволно се усмихнах. Във „Флора“ се събираха предимно писатели и художници, дребни, артистично облечени, бъбриви италианци, които млъкваха намръщено, щом погледнеха нашите униформи. Но днес ние бяхме цивилно облечени, така че можехме да отидем там, без да им развалим хубавото празнично настроение. Не разбирах защо Коноли предпочиташе това кафене. Не ми се вярваше да има писателски наклонности. Макар да четеше много, никога не бях го виждал с писалка в ръка. Дори писма не пишеше, макар да купуваше често красиви цветни картички из италианските градове. Може би нямаше и и на кого да пише. Казваха, че е израсъл в някакъв интернат за подхвърлени деца. И още много други работи говореха за него, а най-вече че не е съвсем с ума си. Разбира се, не вярвах на тия глупави приказки, пък и никога не го питах каква е истината, никога не любопитствувах за неговия странен и малко загадъчен живот. А може би това беше истинската причина за неговата още по-странна привързаност към моята скромна личност. Това, че летяхме заедно на „ФР-11“, не обясняваше нищо, тъй като на тоя най-бърз и съвършен самолет на епохата летяха още девет души. Всъщност и двамата бяхме дребни саможивци и нещастници и като че ли нямахме друг изход.

Седяхме под тясната зелена тента на „Флора“ и пиехме от високи кристални чаши горчивичко кампари. Коноли се беше облегнал на плетения стол, както винаги мълчалив и неподвижен, може би малко по-тъжен от обикновено. Беше среден на ръст, доста сух и въпреки това тежеше над осемдесет килограма, сякаш костите му бяха пълни с желязо. И сега ми се струваше, че столът просто праши под него, макар да седеше спокойно и отпуснато. Слънцето все тъй меко грееше, фонтанът пред нас тихо плискаше зеленикава сънлива вода. По улицата мина някакъв девически клас, воден от две увехнали калугерки, като восъчни под своите колосани забрадки. Момичетата бяха пъпчиви, набити и грознички като повечето италианки, вървяха две по две и крадешком поглеждаха към витрините. Видях, че Коноли особено се зазяпа в тях, но когато най-сетне отминаха, лицето му бе станало още по-тъжно.

— Май че не ти харесаха — подхвърлих аз. Коноли едва забележимо въздъхна:

— Мъчно ми стана за тях…

— Е, да — ако се съди по музеите, древните римлянки са били много по-хубави…

— Не, не за това — кимна той. — Но са още толкова чисти и непокварени…

— Не бъди толкова сигурен! — казах аз. — Откакто се появи телевизията на тоя свят, загина и последната човешка невинност…

— Не е загинала — отвърна тихо Коноли — и ми е страшно, че толкова рано ще умрат….

Стори ми се, че не го чух добре.

— Защо да умрат?

— Не само те — отвърна Коноли колебливо. — Всички, ако не се сложи край на това атомно безумие.

Погледнах го стреснато. Не бях чувал досега такива думи от устата му, пък и никак не подхождаха за един военен летец.

— Не ставай глупак! — казах аз недоволно. — Дори една кокошка няма да загине от термоядрена експлозия… Целият този шум е да получаваме заплати отнякъде…

Той бавно поклати глава:

— Чул ли си за Бредбъри? — Не съм чул — отвърнах аз.

— Той умря от автомобилна катастрофа преди десетина години — продължи някак равнодушно Коноли. — Отличен писател!… Името му е сложено в списъка на забранените автори за войската, но аз все успявам да прочета нещо от него през отпуските. Нашите бомби, които ние разнасяме над европейските градове, той нарича бялата чума на вселената. Защото смята, че рано или късно всички човешки цивилизации из Космоса загиват от атомна смърт.

Просто не вярвах на ушите си. Преди всичко никого не бях го чувал да каже толкова много думи наведнъж. Но това не беше най-лошото. Според железния закон на генерал Маккормик аз незабавно трябваше да съобщя на командира на ескадрилата какво бях чул от Коноли. Нямаше да го направя, разбира се, но защо трябваше да ме постави в такова неудобно положение.

— Това е стара банална теория — казах аз. — И не му прави чест на твоя… как се казваше там… Но по-добре да прекратим тоя разговор…

— Защо, Джек? — Той ме погледна втренчено.

— Много добре знаеш защо…

Коноли сякаш не ме чу, замислено отпи от чашата си.

— Бялата чума! — повтори той натъртено. — А ние сме нейните плъхове, Джек… Затова хората се стряскат само като ни видят…

— В края на краищата никой не те държи насила при нас — казах аз обидено. — Напусни, ако е толкова чувствителна съвестта ти…

— Ти мислиш, че ме е страх? — запита Коноли рязко.

— Не, ноо… май че не сме годни за никаква друга свястна работа…

— Още утре бих напуснал — все тъй рязко отвърна Коноли. — Но се страхувам, че без мен работата ще стане още по-безнадеждна…

Не го разбрах какво иска да каже, но не бях и любопитен. В края на краищата човек може да мисли каквото си ще, но защо трябва да прави и другите свои съучастници. Приятелите за това са приятели — да не се затрудняват.

— Казах ти, че тоя разговор не ми е приятен.

— Добре, Джек — отвърна той унило. — Но поне едно нещо трябва да разбереш. Време е хората да се стреснат… Да се стреснат, преди още всичко да е отишло по дяволите….

Но тоя път аз не му отвърнах и той замълча. Изпихме още по две чашки кампари с лед, без да продумаме дума. Военният правилник строго забраняваше да се пие алкохол в деня на полет, но никой не изпълняваше тая заповед. До среднощ имаше още толкова време, че всичкият алкохол щеше да изветрее от главите ни. Кафенето започна да се пълни бавно със своите постоянни посетители, стана шумно и весело, както в обикновените делнични дни. По площадчето започнаха да се нижат богомолците — цели семейства, празнично издокарани, които пристъпваха бавно по изтритите плочи, малки проститутки, очистени — от греховете си, улични продавачи. Отново замириса противно на бензинови пари, малките като бръмбари италиански коли обидено ръмжаха по стръмните улици. Пред мраморното корито на фонтана се събраха деца, пъстри като пеперудки, които се забавляваха да хвърлят там малки бели камъчета. Изпихме още по две кампарита, главата ми се позамая, стана ми хубаво. Вече бях съвсем забравил мрачните думи на бъбривеца, съвсем бях забравил и военния правилник. Все пак хубаво е да си военен летец в цивилни дрехи, да скиташ по най-красивите градове на света, да пиеш каквото си поискаш, без да държиш сметка за джоба си. А колкото за бомбите, каквото и да мисли Коноли, те никога няма да полетят над градовете.

— Искаш ли да се поразходим — обади се Коноли след петата чаша.

Не ми се разхождаше, но благоразумно се съгласих. Все пак трябваше да се откъснем някак от чашките. Платихме и тръгнахме по тесните римски улици — но тоя най-очарователен старинен музей на света. Коноли все тъй мълчеше, от време на време спираше и се зазяпваше в някоя статуя или някой позеленял параклис. Мислех си, че започва вече да се превзема — хубавото не става по хубаво, ако почнеш прекалено да се вторачваш в него.

— Джек, имаш ли си момиче в Америка? — попита той внезапно.

Наистина, какво ставаше с тоя човек? Понамръщих се.

— Имах! — отвърнах аз кратко.

— Какво значи това?

— Аз бях женен, Коноли… Но тя ме напусна заедно с детето ми…

— Не знаех, Джек, прощавай! — каза той меко. — И може би тъй да е по-добре.

И преди още да му отвърна, побърза да каже:

— Искаш ли да отидем до катедралата?

— До каква катедрала? — не разбрах аз. — Тая, дето миналия път те водих….

— Какво да правим там? — запитах аз учудено.

— Искам да видя Мойсей…

— Ами нали миналия път го видяхме?… Какво повече да му гледам…

— Ти не разбираш! — отвърна той упорито. — Искам още веднъж да го видя…

— Ами да отидем — вдигнах аз рамене. — Но искам да те предупредя, Коноли, че днес се държиш като истински кретен.

— Добре де, добре — измърмори той. — Аз след туй ще се реабилитирам…

И веднага с лека стъпка ме помъкна към своята „Сан Пиетро ин Винколи“. Но мене не ми се бързаше — слънцето сега печеше по-силно, краката ми бяха понатежали от чашките. С много по-голямо удоволствие бих седнал на някоя пейка под пожълтелите листа на кестените, бих позяпал малките трътлести момичета, които разнасяха насам-натам по тротоарите масивните си крачета. И на всичко отгоре нямах никакво отношение към църкви. Ако не се смятат военните служби, на църква не бях ходил от дете. Всеки нормален човек знае, че няма на тоя свят нищо по-противно от методистка църква. Нашата в Айдахо по вътрешна архитектура приличаше повече на модерна немска сладкарница, почти толкова безвкусна, дори и повече. Майка ми неизмеримо страдаше, ако нямаше подходяща шапка за неделната служба, а нейните шапки обикновено варираха между светлосиньо и бледорозово. Не знам защо и досега грозните шапки струват най-скъпо, а баща ми беше най-обикновен пожарникар. По тая причина той не само намрази църквата, но успя да предаде тая омраза и на първородния си син.

Все пак трябва да призная честно, че „Сан Пиетро“ в никаква степен не приличаше на нашата виенска сладкарница. Първия път наистина не я разгледах добре, но сега, докато седяхме на излъсканата пейка, тя бавно като тих есенен дъжд попи в душата ми. Вътре беше здрачно, тихо и величествено. Сигурен бях, че преди векове хората съвсем не са идвали тук да си разглеждат шапките. Коноли не откъсваше поглед от своя Мойсей. Там е работата, че първия път аз едва бях го погледнал. Имаше нещо много по-интересно за гледане в неговото подножие и живо при това, твърде улисано в брадатия старец. Беше млада англичанка навярно, от тия с най-свежата и най-румена кожа, с такъв профил, за какъвто съм мечтал още от школските години. Не си откъснах погледа от нея, докато не си отиде. След това старецът не ми се видя толкова интересен. Но сега, както бях пийнал, май че се позасрамих от себе си. Нещо изключително могъщо и властно имаше в тоя каменен Мойсей, нещо изключително духовно въпреки атлетическата му фигура. Неволно го сравних с нашите генерали, даже с тия, които идваха направо от Пентагона, тъй като за мен те бяха най-яркият символ на авторитет и власт. Не, трудно им беше да издържат дори най-малката степен на сравнение. Нашите генерали приличаха на изрязани от бекон или в най-добрия случай на изплетени от стари телефонни кабели. Даже Хю Дри, най-великолепният бейзболист на века, най-великият идеал на момчетата от въздушните сили, представляваше в сравнение с него едно обикновено породисто говедо. Само един човек бях виждал в живота си, и то у нас — в Айдахо Лейк. Казваше се дядо Тигран, истински патриарх на многолюдно арменско племе. Беше много по-мършав от тоя Мойсей, но изглеждаше по-могъщ и по-властен. Никой в града не знаеше годините му, защото бе много по-стар от града. Когато дядо Тигран, горд и непристъпен като пророк, крачеше по платното на главната улица, спираше цялото движение, дори автоматичните поливачки. Даже губернаторът на щата, като се отбиваше понякога в градчето ни, отиваше най-напред при дядо Тигран. Не, такива хора нашето жалко време вече не ражда.

— А какви са тия жени около него? — попитах аз. Коноли ме погледна с невиждащи очи.

— Не знам — отвърна той тихо. — Не съм се интересувал…

— Във всеки случай жени никак не му отиват — продължих аз. — Може би трябваше да го обкръжат с библейски пророци…

— Или пък с тръбачите на Ерихон! — каза Коноли замислено. — Дето разрушили до основи крепостните стени на града.

Да, спомних си тая мила библейска лъжа.

— Не го виждам като символ на разрушението… По-скоро като спасител.

Коноли някак много особено ме погледна.

— Да, прав си! — отвърна той живо. — Мойсей ще спаси и нас, ще видиш.

На тоя въртоглав човек днес му идваха само налудничави идеи.

— Сигурно — измърморих аз. — Само не виждам начин да оживее…

— Ще оживее! — възкликна той екзалтирано. — Ще възкръсне от пепелищата…

Едва сега напълно разбрах защо Коноли така упорито мълчи — щом отвореше уста, започваше да дърдори глупости. За щастие, той отново здравата ги затвори. След малко напуснахме църквата. Сега улиците на града бяха изпълнени до ръба на тротоарите с изконтени хора, също такива, каквито са в неделен ден и у нас. Само че нашите, вместо да си тътрят краката по паважа, се качваха на луксозните си коли и заминаваха за прашната горичка, която се намира точно зад новата асфалтова база. Това те наричаха пикник, макар че, като се върнеха, миришеха повече на асфалт, отколкото на шума. А тия тук щяха да се отбият в някоя тратория, щяха да си поръчат спагети и щяха да изпият с достойнство няколко канчета евтино вино. И щяха може би да съжаляват за това. На другия ден трябваше още по-енергично да ме дърпат за палтото пред своите безлюдни магазинчета с надежда да наваксат вчерашните загуби. Нашата работа с Коноли беше много по-лесна. Ние наехме едно луксозно такси и отидохме у „Фра Контини“, тъй като джобовете ни бяха пълни с пари. Ресторантът беше нов, много прохладен през лятото, тъй като бе издълбан в скалите, но слава богу в него готвеха така, както са готвели дедите им. Най-напред изядохме по един голям омар, който главният готвач приготви пред очите ни. След това прибавихме към него и едно пиле „по дяволски“. Завършихме яденето с бифтек и палачинки, като не забравихме да полеем всичко това с две бутилки бяло „Фраскати“. Бях готов да поръчам трета, но Коноли най-неочаквано се възпротиви:

— Не бива, Джек, нощес сме дежурни… Трябва да поспим малко…

— Две силни кафета ще ни свършат същата работа! — казах аз недоволно.

— Знаеш, че не бива… Трябва да бъдем с бистър ум… Все пак изпихме по един коняк и Коноли побърза да извика келнера. Не знам какви дяволи го бяха прихванали днес, но на всичко отгоре плати цялата сметка. Никак не обичам да ми плащат сметките, но може ли човек да спори с такава корава глава като Коноли. Взехме отново военния рейс. Летището беше доста далече, но Дик караше като бесен. През цялото време Коноли де каза нито дума, беше се наприказвал за днес. Виждах само как упорито гледа през прозореца, макар че нямаше нищо интересно за гледане. Като пристигнахме, той каза кратко:

— Иди да спиш!… Аз ще проверя механизмите!…

Благослових го мислено, макар че той правеше това не за пръв път. И без това цялата проверка е една формалност, всички механизми на нашия самолет-чудо бяха безукорни. Той возеше две водородни бомби по двайсет мегатона, а двамата с Коноли бяхме бомбардери, седяхме, кажи-речи, един до друг. При нужда той трябваше да откачи пръв, но слава богу това никога нямаше да се случи. Дори не знам дали бях годен за такава работа. През живота си бях убил само няколко врабчета и една сляпа къртица, а да потопя в пламъци цял град ми се виждаше направо абсурдно. Все пак такъв е животът, не можеш едновременно да наливаш бензин в Айдахо Лейк и да обядваш у „Фра Контини“.

Коноли ми кимна небрежно. Погледнах го как спокойно и отпуснато се отправи към хангарите и тръгнах към спалните помещения.

Летяхме на обикновената височина към 20 хиляди метра. По това време италианското небе винаги е чисто, ние гледахме под нас разкошните съзвездия на градовете, които бързо изчезваха в нощния мрак. Настроението в самолета беше направо противно, както си е винаги в неделен ден. Празникът е за почивка или пък да заседне човек в някой от нощните клубове, докато съвсем му олекнат нервите. Хората мълчаха кисели, дори избягваха да се гледат. Само полковник Купър от време на време се обръщаше и ни поглеждаше мрачно със стъклените си очи. Купър беше началник на ескадрата допреди три месеца, но го понижиха заради никаква гадна история с малолетни момичета. Оттогава никой не го бе видял да се усмихне. Не бяхме умрели за постната му усмивка, но и киселото му настроение едва се понасяше. Във въздуха ние приличахме на истински летящ ковчег.

Минахме над Месинския проток, направихме широк кръг около Палермо и полетяхме обратно. Коноли, вдясно от мен, през цялото време мълчеше. Разбира се, и другите си бяха свили устата, но не знам защо тоя път неговото държане ме тревожеше. Седеше на мястото си като гипсиран, нещо остро и напрегнато имаше в изражението на сухото му лице. След тоя твърде бъбрив ден сегашното му потиснато настроение може би беше естествено. Най-лошото беше, че не виждах очите му, той просто избягваше да погледне към мен. Най-сетне не се въздържах и тихичко го запитах:

— Да не ти е лошо?

— Отде-накъде? — отвърна той малко сопнато и отново не ме погледна.

Летяхме над морето, черно и невидимо в мрака, докато видяхме светлините на Неапол. След това отново минахме над сушата. Бях ходил два пъти в Неапол, но не ми хареса, както очаквах. На всичко отгоре преди две години Везувий бе размазал цялата растителност под себе си, почти до брега на морето. Пък и нощните им клубове бяха пълни с долнопробни проститутки, доста наплашени от нашите моряци. Последния път…

Внезапно самолетът леко подскочи. Много добре познавах това движение, то бе враснало в цялата ми душа. Но тоя път се бях излъгал, разбира се, ние не се намирахме на бойно учение, бомбите бяха истински. И все пак неволно погледнах към Коноли. И замръзнах на мястото си от ужас. Неговата ръка бе във включено положение, стрелката на манометъра бе вече започнала да отбройва своето зловещо време. В първия миг помислих, че сънувам, дори разтърсих глава. Не, не сънувах, всичко беше ужасяващо ясно и реално. В същия миг видях как полковник Купър се поразмърда, дори направи движение, като че ли ще се обърне назад, но не се обърна. Седях като замръзнал на мястото си, съвсем лишен от мисли и чувства. И отново погледнах към Коноли.

Сега и той гледаше към мен, очите му бяха неописуемо тъжни.

— Прощавай, Джек — каза той тихо.

— Ти луд ли си? — креснах аз.

Купър се обърна към нас леко шокиран.

— Какво става там? — попита той сухо.

Без да съзнавам какво правя, аз се изправих на мястото си.

— Господин полковник, Коноли откачи бомбата. Коноли все тъй стоеше на мястото си, неподвижен като статуя. Лицето му нищо не изразяваше.

— Какви глупости дрънкаш, системата е блокирана! — каза Купър сърдито.

— Бомбата лети, господин полковник… Вижте таблото…

Едва сега това тъпо говедо погледна таблото пред себе си. Когато се обърна отново към нас, лицето му бе пожълтяло.

— Коноли! — изрева полковникът като див.

— Йес, сър!

— Взривният механизъм на бомбата изключен ли е?

— Не, сър, включен е — отвърна Коноли с неузнаваем глас. — След малко бомбата ще избухне…

— Защо го направи? Животно мръсно! — крещеше Купър.

Отново погледнах таблото — бомбата неумолимо летеше към своята цел… Каква цел, можеше ли да бъде това цел?… Та точно под нас бе Рим, под нас бе милионният град, претъпкан със спящи невинни хора. Как можеше да бъде това вярно, какъв сатана бе влязъл в душата на Коноли?

Когато отново повдигнах очи, Купър държеше пистолет, насочен към Коноли. В същия миг оглушително тресна изстрелът, Коноли само трепна силно, но остана неподвижен на мястото си. Купър се хвърли към слушалките.

— „Ка-3“, чуваш ли ме? — крещеше той като луд. — „Ка-3“, чуваш ли? Спиш ли, говедо… Полковник Купър говори, „ЛЗ-8“!… Дай бойна тревога… Бойна тревога, чуваш ли?… „ЛЗ-8“!… Дай бойна тревога… Термоядрено нападение над Рим и базата…

— Нещастник! — каза Коноли с едва доловим глас. Той беше прав, разбира се, вече никаква сила не можеше да спаси ония долу. Нито сирените, нито паническите вопли на алармената сигнализация щяха да помогнат Някому. Сякаш виждах с очите си как ужасените летци и служители скачат от леглата си, как се втурват към дрехите си, как като подивели животни се скупчват на вратите. Напразно, съвсем напразно… Гигантската експлозия не можеше да настигне само нас, сега само ние бяхме по-бързи от нея.

Гледах само стрелката, която трепкаше ритмично все по-близко и по-близко до червената линия. Докато най-после двете се сляха.

— Господин полковник, бомбата е възпламенена! — докладва с мъртвешки глас наблюдателят.

Не, никой, включително и Купър, не беше виждал в живота си експлозия на водородна бомба. Опитите с атомни и термоядрени оръжия бяха забранени за човечеството от десетилетия. Но сега всички видяхме това, за което хиляди пъти бяхме слушали. Най-напред блесна малко, ослепително слънце, което в следните мигове сякаш изпълни всички илюминатори. И след това отново се сви и изчезна. Мигове, в които от лицето на земята бяха изчезнали стотици хиляди живи хора. Не, само Коноли не беше видял белия ужас, който бе сътворил с ръцете си. Погледнах го, главата му беше клюмнала, приличаше на мъртъв. Колкото и да беше странно, в тоя миг не мислех за другите, в тоя миг сърцето ме болеше за него.

— „Ка-3“, чуваш ли ме? „Ка-3“, чуваш ли ме? — говореше дрезгаво Купър.

Но радиостанцията на базата, скрита сред железобетона на трийсет метра под земята, не отговаряше. Тогава Купър бързо превключи и започна трескаво да търси главното командуване на военновъздушните сили. Отново се обърнах към Коноли и пипнах ръката му. Тя беше топла, Коноли живееше. Не виждах от мястото си къде е раната му, само кървавите му устни подсказваха, че Купър го е улучил.

— Коноли! — повиках го аз съвсем тихо.

— Чувам те, Джек…

— Защо го направи, Коноли? — казах аз отчаяно. — Защо го направи?

— Трябваше — отвърна Коноли едва чуто. Помислих, че не съм го чул добре.

— Какво каза?

— Рим трябваше да загине — отвърна с мъчително усилие Коноли. — За да се спаси светът…

— Ти си полудял, Коноли… Ти не си с ума си…

— Не аз, Джек, те са луди… Те забравиха Хирошима, всичко забравиха. Те отново обезумяха… Трябва да видят една още по-ужасна Хирошима, за да изтрезнеят завинаги… Иначе ще загине целият свят, ще загине всичко, което…

Не можах да го чуя. Купър отново се беше разкрещял по радиотелефона. Навярно го бяха свързали с главното командуване, сега искаше да събудят някого. Гласът му бе станал съвсем хрипкав, едва се разбираше какво приказва. После млъкна и зачака.

— Мойсей! — дочух аз от устата на Коноли.

— Не те разбрах, Коноли…

— Мойсей — повтори той. — Мойсей древният… спаси евреите… Каменният ще спаси целия свят… чрез своето унищожение…

Едва сега го разбрах — нещастния, самотния мой приятел Коноли. Едва сега разбрах неговата трагична жертва. Това бяха последните думи, които чух от устата му. И едва сега ми стана ясен целият смисъл на неговия последен ден, в който е живял като обречен, в който всеки миг е преживял ужаса, който ние преди малко преживяхме. Коноли като че ли загуби свяст, макар че все още дишаше. Дори не разбрах кога спря дъхът му, кога точно умря в последвалите ужасни събития.

Най-сетне Купър се свърза, с когото трябваше. Без да бърза, той ясно и точно докладва, че в еди-колко си часа някакъв психопат от екипажа взривил една от водородните бомби над Рим. Най-страшното беше, че веднага, без никаква допълнителна проверка, му повярваха. Дадоха ни нов въздушен коридор през Алпите към Западна Германия. Като свърши тоя разговор, Купър се облегна назад и около пет минути не помръдна от мястото си.

Пътувахме в пълно мълчание, сякаш завинаги изолирани от света около нас. След малко Купър отново се поизправи, без да сваля слушалките от ушите си. Нито веднъж не се обърна да ни погледне, сякаш се гнусеше от нас. Мършавият му врат съвсем заприлича на напудрен, но и лицата на другите не бяха в по-добро състояние. Под нас земята все тъй светеше с мирните си светлини, след това внезапно угасна. Най-сетне ние усетихме как полковникът трепна и с нервен жест намести слушалките на ушите си. Не слуша дълго. Когато се обърна към нас, в лицето му нямаше нито капка кръв. И гласът му беше като мъртвешки.

— Тази нощ комунистическият блок е нападнал нашите градове. Заповед: да се унищожи незабавно обект „А-2“ … Летище за кацане ще ни бъде съобщено допълнително.

Самолетът едва забележимо се наклони — вече влизаше в новия курс. Земята под нас беше все тъй тъмна, но сега тоя зловещ мрак бе раздиран от истеричните вопли на сирените. Човешкият мравуняк се бе събудил и сляп в мрака, в безизходица се мяташе на всички страни. Наистина какъв смисъл имаше да гасят светлините, когато всички оръжия бяха автоматично насочени. Копчето беше натиснато, вече никаква сила не можеше да спре разрушенията. Горкият нещастен Коноли, той бе запалил войната. Нашите генерали бяха решили да използуват неговата наивност и глупост. Или пък наистина бяха разбрали, че след тая фатална нощ войната щеше да се изплъзне завинаги от ръцете им. Така или иначе, по-силни бяха, винаги щяха да бъдат по-силни от нещастния самотник. Сега и моята бомба трябваше да полети и да възпламени само за миг стотици хиляди хора. Но това все още зависеше от мен, все още ръчката беше в ръцете ми. Усетих как, макар и страхливо, в душата ми се роди мисълта да отмъстя за нещастника… После тая бомба не трябваше да убива хора, не трябваше да превърне в пара стотици хиляди хора.

Погледнах към Коноли — беше мъртъв навярно. Пипнах ръката му — да, наистина мъртъв. Няма що, щастлив куршум беше изпратил Купър в стомаха му.

Коноли не би могъл да преживее неговата последна заповед. И изведнъж чух гласа на полковника:

— Капитан Гордън!…

— Слушам ви, господин полковник! — трепнах аз. Той ме гледаше мрачно, почти с омраза.

— Напуснете веднага мястото си! — заповяда сухо полковникът. — Ще ви замести лейтенант Хук…

— Слушам, господин полковник!…

Ние сменихме местата си с уплашения лейтенант, аз седнах на неговото. Наистина бяха по-силни от нас, по-силни и по-хитри. Неподвижен във въздуха, без да трепне, нашият самолет неотклонно летеше към целта си.

— Господин полковник! Гласът на Грегори ме стресна:

— Господин полковник, в следите ни противосамолетна ракета.

— Виждам! — отвърна рязко полковникът.

И ние я виждахме в зеленикавия екран. Тя сякаш все още се колебаеше и ни търсеше, после стремително влезе в курса ни — зловеща, светла точка в центъра на разчертания като мишена екран. И веднага след това започна луда гоненица. Нашият самолет рязко смени посоката, после с цялата мощ на реактивните си двигатели полетя към звездите. Светлата точка изчезна от екрана, но след малко отново се появи — все тъй безжалостна и настойчива. Отново сменихме посоката, рязко се гмурнахме към земята. Напразно!… Ракетата отново се появяваше на нашия екран, отначало неуверена и търсеща, след това все по-застрашителна и близка.

Не знам колко време продължи тая игра. Всички седяхме на местата си като парализирани, не смеехме да помръднем. И вече смятахме, че ракетата е изчерпала всичкото си гориво, когато нещо с грозен трясък се вряза в лекия корпус на нашия самолет, блесна ослепителна мълния…

4

За един световен шампион по лека атлетика всяка разходка из града е сложен проблем. Разбира се, най-простото разрешение е да се повика въздушно такси. За съжаление, това не ми се полага. Световният шампион по атлетика е длъжен да се движи пеша и само пеша. Десет километра са минималната дневна норма и човек наистина трябва да бъде много изобретателен, за да успее да ги навакса. По улиците на града моите най-опасни врагове са „пълзящите“. И най-безжалостните и досадните. Откакто излезе новият световен закон за транспорта, на всички малолетни бе отнето правото да се движат из градовете с каквото и да било превозно средство. Сега те заливат с десетки хиляди градските улици и площади, вдигат безобразен шум и поради липса на по-добри възможности жестоко преследват за автографи всяка що-годе знаменитост. Пък да не говорим за световен шампион, нашият град не е имал световен шампион от трийсет години. Най-лошото е, че номерът с изкуствена брада отдавна вече не се котира. Малките зверове се нахвърлят стръвно на всяка брада даже когато е естествена, готови да й отскубнат и последния косъм. Това принуди да си обръснат брадите дори най-закостенелите университетски професори. Пък да не говорим за тъмните очила, които не могат да бъдат никаква пречка. Наистина, какво може да направи бедният атлет, когато портретът му виси едва ли не на всяка витрина.

Няма никакво спасение, освен да облека униформата на регулировчик и да тръгна като глупак по платното на улицата между летящите с бясна скорост коли и автобуси. При всички случаи това е по-безопасно, отколкото да се движа по тротоарите. В края на краищата тротоарите съвсем не са писта, по която бих могъл да се надбягвам.

Най-хубавото е, че моите „колеги“ в светлосини униформи вече добре ме познават. Като ми се усмихват съзаклятнически, те се стараят по всякакъв начин да ме улеснят. Разбира се, и при тях не минава без автограф-чета, но все пак това е нищо в сравнение с жадния океан на тротоарите. Движех се спокойно и равномерно по осевата линия, точно в центъра на вихрушката, която образуваха двете насрещни движения. Изминах безпрепятствено пет-шест квартала и дори започнах да си подсвирквам в пристъп на добро настроение. Утрото беше чудесно, въздухът свеж и озониран като в лаборатория. Съгласно седмичното разписание дъжд се полагаше да вали едва в събота — и то дъжд от шеста степен, която фактически е едно малко наводнение. Но събота беше далече, аз продължавах да крача с лека стъпка по оранжевата настилка — свежа и чиста като портокалова кора. В събота дъждът ще измие и последната прашинка по сградите, градът ще заблести още по-приказен в своите нежни глазури.

Но на булевард „Менделсон“ настроението ми изведнъж помръкна. Много ясно видях как един самоубиец се стрелна като сребърна искра с апарата си и като мина над покривите на къщите, се разби точно сред платното на булеварда. Само за десети от секундата автоматичните водачи затормозиха колите си, движението се люшна и угасна. Около мен не се чу нито един звук на сблъскване, но аз знаех, че около мястото на катастрофата картината е, както винаги, отвратителна. Продължих бавно напред, защото нямах никакво желание да попадна сред мелницата от човешки кости. С остър вой над покривите прелетяха червените шасита на „Бърза помощ“, стрелваха се бусовете на цивилната гвардия. Моята униформа не ми позволяваше да се шляя повече между замрялото движение, искам не искам, трябваше да ускоря стъпките си.

Гледката беше наистина отвратителна. Около две дузини коли се бяха струпали и смачкали като консервени кутии, все още тук-там се чуваха писъци и охкания, макар че белите прилепи на „Бързата помощ“ работеха бързо и сръчно като автомати. Наистина, голяма част от жертвите щяха да бъдат възстановени в Операционния корпус, който издигаше сребърния си купол точно в центъра на града. И все пак нямаше земна сила, която можеше да възстанови разбитите мозъци, навярно никога нямаше и да има. Около микрокара на самоубиеца се беше образувал кордон от сини униформи, служителите мълчаха намръщени. Там не бе останало нищо, съвсем нищо, което би могло да се рековаленсцира. От мястото си не можех да разбера дали е мъж или жена. Навярно съм бил доста пребледнял от гледката, защото чух до себе си мек, дружелюбен глас:

— Върви, Ник, не е работа за тебе…

Обърнах се — беше капитан Леонарди, в чийто отряд, макар и формално, бях зачислен. Кръглото му лице на добродушен здравеняк беше леко изпотено.

— Защо точно на булеварда! — казах аз мрачно. — Той не е никакъв самоубиец, той е просто убиец…

— Навярно тук са му изневерили нервите — отвърна капитанът — и този е третият днес…

Макар да го правеха демонстративно, много рядко се случваше някой от тях да връхлети върху уличното движение. Обикновено се хвърляха със своите пластмасови кутии на Площада на победата и особено на Площада на трите надежди, понякога направо върху двайсетметровата скулптурна група. След толкова атаки горките надежди бяха дошли до съвсем безнадеждно състояние.

— Мъж или жена? — запитах аз.

— Жена, разбира се! — отвърна Леонарди и в гласа му трепна едва сдържана ярост: — И както ми се стори, не съвсем млада. Ако тая мръсница се беше потрудила да си роди децата сама…

Той не довърши, махна с ръка и додаде:

— Върви, върви… Не заслужава да си разваляш настроението…

Жената на Леонарди беше родила двете си деца сама и приятелите му го гледаха малко нещо като звяр. И наистина си беше звяр милият Леонарди. Тъкмо тръгнах, и отново дочух гласа му:

— Да не забравиш за неделя…

Не бях забравил, макар да не ми се ходеше. Беше ме поканил на обед у тях, за да ме нагости с някаква „пица“, каквато днес никъде не поднасяли. Не знаех какво е то, все пак се надявах да не е сготвено от човешки уши. От звяр като Леонарди всичко можеше да се очаква — работа ли му беше да ми напомня за ядене тъкмо при такива обстоятелства.

По-нататък пътят ми премина почти без премеждия. Само като излязох от уличното платно, на път към аула-та ме погна тълпа от „пълзящи“’. Нямаше да ме стигнат, разбира се но в края на краищата сам се предадох. След като оставих в движение около стотина подписа по портрета си, Най-сетне успях да се вмъкна в сградата. Там вече бях в безопасност, квесторите веднага окупираха входа. Още един залп от крясъци, после херметическата врата ме откъсна, от човешката лудница.

И Тишина!… Меката тишина на деканата, най-старинната сграда в тоя град. Всичко тук е особено и неповторимо — нежната венецианска мозайка на пода, облицовката на стените от натурално дърво, орнаментираният гипсов таван. Един престар електрически асансьор скрибуца по етажите. И никакъв човек. Много отдавна тук не се мяркат студенти, професорите четат своите лекции, скрити в унилите камери за видеопластика. Само професор Богомолов прави изключение и чете лекциите си по най-древна история в аулата, тъй като всичките му студенти са петдесетина ентусиасти. За толкова малко хора, разбира се, не може да се отделя специален канал по доста слабичката по мощност дифузна станция на университета.

Без да бързам, тръгнах по чистите розови стъпала. След втория етаж те стават бели, но все тъй чисти и гладки, само малко поизтъркани след вековното употребление. Аулата е на единайсетия етаж. Влязох в залата през една от малките странични врати и хвърлих предпазлив поглед към амфитеатъра.

Професор Богомолов не ме забеляза. Както обикновено, той едва виждаше какво става около него в залата, така дълбоко изглеждаше улисан в своите собствени приказки. Мекото му гладко лице изглеждаше възбудено и вдъхновено, най-вдъхновеното лице, което съм виждал в нашия град. Точно в тоя миг той стоеше пред своите студенти с властно вдигната над главата десница, нещо, което не хармонираше твърде с кръглото му коремче. Но студентите го слушаха като хипнотизирани. Знаех къде сяда обикновено Елза, веднага открих нейната синя момчешка коса някъде на втория ред. Елза е много тъничка и дребна, рамената й нямат твърдите атлетически очертания на нейните колежки, да не говорим за деликатните й като на момиче крака. Най-хубавото у нея са косите й, невероятно нежни и меки. Винаги съм се надявал, че са естествени, макар че никога не бях ги пробвал. В края на краищата никоя нормална жена не би носила изкуствена коса повече от година. Докато се промъквах към банките, беше ми много трудно да откъсна погледа си от нея. Както винаги, тя слушаше много внимателно, даже екзалтирано. Милата, добра малка Елза умееше понякога да се екзалтира истински, а не фалшиво. За един шампион на къси дистанции това е понятно и естествено. Ако не успееш да се вдъхновиш достатъчно, винаги ще гледаш гърба на другите. Но Елза беше научен работник, физичка от Опитния център. С най-древна история, както повече от студентите, тя се занимаваше, кажи-речи, любителски.

Седнах и неволно се заслушах.

— Повечето от чудесата на Мойсей и изобщо библейските чудеса нямат никаква реална стойност — говореше с убеден глас Богомолов. — За други е намерено елементарно и правдоподобно обяснение. Например чудото в Синайските планини, когато Мойсей ударил скалата с жезъла си и потекла вода. Археолозите през XX век доказаха, че точно на това място, където са се разиграли историческите събития, наистина има плитки подпочвени води. Или пък чудото с небесната манна, която се оказа капки втвърден сок от някакъв вид акациево дърво. Но някои от чудесата трябва да се смятат направо измислени, макар и нелишени от някои обективни поводи. Кой би могъл да повярва, че бойците на Исус Навин наистина са разрушили стените на Йерихон с тръбите си. Сега това ние можем да направим, но древните израелци по това време едва са познавали желязото. Разни намеци на археолози от миналите векове, че може би древните хора са имали практически познания, предадени им от извънземни цивилизации, трябва да се смятат лишени от всякакво основание. Наистина сега вече някои смятат за доказано, че извънземни цивилизации са оставили на земята следи от своето пребиваване. С тях аз не искам да споря. Но сигурно е според мен, че те не биха могли да им дадат някакви ултразвукови апарати, с които да разрушават стени. По всяка вероятност стените на Йерихон са били разрушени от земетресение, а бойците на Исус Навин са използували това положение. И изобщо чудесата са по-скоро плод на вродената склонност на човека към мечти и фантазии, нещо, което аз безкрайно уважавам. Или пък на поетични хиперболи, които с течение на годините са се превърнали в съзнанието на хората в реални стойности. Въпреки че е бил изключителна личност, самият Мойсей никога не се е занимавал с чудеса. Чудесата са му били приписвани от следващите поколения. Лично аз съм убеден, че нравственият кодекс, за който стана дума преди малко, не е негово дело. Дори не е дело на неговата непосредствена епоха, а по-късна измишльотина от чисто практичен характер. Едно скитащо племе, което с оръжие в ръка си е пробивало път към Обетованата земя, надали е могло да има за ръководно начало ония добродетели, които са отразени в скрижалите. Например — „Не убивай!“ Та би ли могла да се роди тая понятна и естествена нравствена норма именно по време на походи и войни?… На мен лично това ми се вижда почти изключено…

Богомолов замълча, извади от джоба си страшно омачкана носна кърпичка и с припрян жест изтри достойното си лице. Въпреки това доста прозаично занимание студентите му продължаваха да го зяпат като прехласнати.

— Откритията на археолозите през XXII век недвусмислено показват, че Мойсей е бил за времето си изключително образована личност. Той е познавал много добре всички съвременни науки, някои от които са били, макар и относително, много добре развити. За съжаление, още не може да се каже от какъв произход са някои от неговите знания, които далеч надхвърлят възможностите на епохата му. Трябва да ви кажа, че лично аз се чувствувам потиснат и засрамен пред вас, че не мога да ви дам никакво правдоподобно обяснение. И все пак най-малко вярвам в намесата на извънземни цивилизации. По-скоро може да става дума за изчезнали човешки цивилизации, много по-съвършени от атлантите. Като казвам съвършени, не разбирайте най-посредствения смисъл на тая дума — техническата цивилизация. Пътищата към съвършеното знание са минали по това време главно през дълбините на човешкия ум и душевност. Древните философи са стигнали до обобщения, които имат обективно по-голяма научна стойност от някои съвременни научни открития. Иначе как да си обяснил, тая странна фраза в един от Мойсеевите папируси: „Човече, никога не забравяй, че от най-малкото яйце ще излети най-голямата птица“… Какъв по-ясен намек за строежа на материята или за кварковата енергия, която откри нови хоризонти пред човешкото съществуване. Но дори госпожица Елза навярно ще се затрудни в една друга Мойсеева фраза: „И не забравяй най-простото — когато си в лодката, променят се бреговете, когато си на брега, се движи лодката“… Какво ще кажете по тоя въпрос, госпожице Елза?

Милата синя коса израсна над другите. Не виждах лицето й, но бях сигурен, че е смутена.

— Кажете, кажете! — подкани я дружелюбно Богомолов.

— Мисля, че е опит да се обясни същността на времето — отвърна най-сетне. Елза наистина с доста смутен глас.

— Ето това е истината, госпожице Елза! — възкликна Богомолов с необикновено въодушевление. — Благодаря ви!…

Никога не можех да разбера дали сериозно, или на шега Богомолов нарича своите студентки „госпожици“. Тая дума, колкото и мило да звучи, сега се среща само по старите романи. Той се поклони доста сръчно на Елза, след това отново се обърна към аудиторията си:

— Изобщо по много поводи Мойсей ни кара да се замислим върху думите и делата му… Ето например разгледайте внимателно тая карта.

Богомолов се обърна и натисна някакво копче — На смешния старомоден екран над главата му се появи нещо като историческа карта. Сега лицето му беше почти тържествено.

— Това е копие на оригинална карта, правена към средата на XX век — продължи той. — Макар и не съвсем точно, тя ни показва похода на Мойсей от Египет до Обетованата земя — Ханаан… Още на пръв поглед се вижда колко странен, дори бих казал, нелеп изглежда тоя поход…

И той беше напълно прав — линията на похода напомняше безпомощното движение на слепец, оставен без никакви ориентири. Тя ту се въртеше безсмислено в кръг, ту правеше ненужни зигзаги, ту се устремяваше в някаква посока, съвсем обратна на набелязаната цел.

— Ето виждате ли? — каза той, като клатеше замислено глава. — Вече ви предупредих, че Мойсей е бил високо образован човек. Той е знаел много добре къде се намира Обетованата земя, целта на техните странствувания. Според библията дори изпратил там Исус Навин да я проучи. Тогава защо не е завел племето на Израил направо в Ханаан? Цели четиридесет години Мойсей е скитал из най-пустинните и слабонаселени райони на тая древна земя. За това време неговата малка армия е изпитала безброй страдания… Питам ви — защо?

И Богомолов наистина ги питаше. Той стоеше раз-крачен, с ръце, пъхнати в плитките си джобове, и чакаше търпеливо.

— Защо? — повтори той. Аудиторията мълчеше.

— Ще ви кажа, че историците дават известно обяснение на тоя загадъчен факт — продължи той най-сетне. — Те смятат, че Мойсей умишлено е избрал тоя дълъг и мъчителен път. Той е искал да закали своя народ, да го подготви за бъдещите тежки изпитания.

Както виждате, доста правдоподобно и убедително. И при това нелишено от известна истина. Но според мен това е по-скоро външната страна на тая истина. Ако се замислим по-дълбоко, ще видим, че фактите са доста противоречиви. Вие вече знаете, че съдбата на еврейския народ в Египет и без това е била тежка и безрадостна. И без това те са били достатъчно калени в трудности и изпитания. Да ги поведе от една беда към друга още по-голяма беда, не ми се вижда много разумно и убедително. Фалкенщайн твърди, че Мойсей е искал да подготви военно своя народ, тъй като преди това те са били прости пастири. И това е вероятно, но не съвсем. Наистина по това време на територията на Ханаан са съществували няколко доста силни във военно отношение държавици, с които трябвало да се воюва. Но съгласете се, че четиридесет години е прекалено голям срок за каквато и да е подготовка. И ако е искал да им даде по-добра военна подготовка, той би избрал за тая цел и по-подходящ маршрут. А както виждате, той е скитал из най-слабо населените райони, където техните мечове по-скоро биха могли да ръждясат. Тогава как да си обясним това четиридесетгодишно странствуване.

Богомолов безпомощно разпери ръце. Аз неволно се усмихнах, но видях, че студентите го гледаха с напрежение.

— Ето виждате ли колко е трудно да се отговори — продължи Богомолов с известна горчивина. — И не очаквайте от мен някакви особени откровения или истини. По-скоро ще ви изкажа едно свое предположение, което няма дори стойността на хипотеза. Мойсей наистина съзнателно е избрал дългия и труден път. Чрез тоя огромен поход към Обетованата земя той сякаш е искал да изрази своето мислене, своята философия за същността на човешкото съществуване. Както виждате, доста претенциозно обяснение, но все пак като че ли най-близко до голямата истина. Тогава какво излиза от цялата тая история, млади приятели? Очевидно според Мойсей тая същност се крие в непрекъснатото движение към една голяма цел или по-точно към една мечтана цел, цялата обляна от сиянието на надеждите. Мойсей е знаел, че това, което най-трудно постигаме, най-високо ценим. И според него като че ли движението е по-съществено и от целта. Целите могат да бъдат мимолетни или преходни, велики и трайни, но всички цели, които си е поставяло човечеството, рано или късно са били постигани. Вечно е само движението и целите, които си поставяме, са неговият вътрешен мотор. И все пак не е възможно движение без цели, такова механично движение в човешкото общество е абсурдно. Смисълът на човешкото съществуване е да се движим непрекъснато към нашите човешки цели, да преодоляваме по тоя път трудности и препятствия, да постигаме все нови и нови хоризонти, вечно да търсим. А да достигнем бързо и лесно Обетованата земя, да се настаним завинаги в нея като в рая на християните, да берем без труд плодовете на нейното изобилие, да получаваме, без да даваме — това е все едно да се самоунищожим като човеци…

И тук стана нещо странно — в залата бурно заръкопляскаха. Никак, ама съвсем не е никак прието да се ръкопляска на професори, но те го направиха. Дори не усетих, че ръкопляскам и аз — така общото настроение ме бе заразило. Богомолов ни погледна учудено.

— Моля, тишина! — каза той с укор.

След това се обърна и отново натисна едно от своите копчета. На екрана се появи репродукция на статуя, която досега не бях виждал. Тя представляваше мъж в туника, едър, силен и величествен, седнал на трон. Богомолов мълчеше, всички я гледаха.

— Надявам се, че познавате тая статуя, това е Мойсей от Микеланджело. Наистина, сега тя не съществува, беше унищожена през първата термоядрена война в края на XX век. Нейното унищожение и досега се смята за едно от най-големите престъпления на бившите класови държави, които провокираха и запалиха тая война. По-късно статуята беше възстановена по най-съвършен начин, но все пак това не е истинският Мойсей на Микеланджело. Погледнете я добре — нима сте виждали по-внушително изображение на величието на човешката личност. Сдържана сила и могъщество, мъдрост и съвършенство — ето какво се излъчва от нея. И обърнете внимание на погледа му. Той не е насочен нито към небето, нито към земята. Той е насочен право напред, към глъбините на бъдещето. И това бъдеще нито го плаши, нито го смайва със своите смътни видения. Мойсей просто вижда пътя на хората — строг, спокоен и мъдър… Ето с това искам да свърша днес, млади приятели…

Той натисна копчето, екранът угасна. И още преди да си поема дъха, неговата дребна фигурка изчезна от погледа ни. В залата все още беше съвсем тихо, студентите седяха по пейките, без да помръднат. Мина повече от минута, докато стане първият. А Елза стана последна. Стори ми се, че дори и не ме забеляза в мига, в който попаднах пред погледа й. Просто не ме видя. Погледът й беше много унесен, лицето й някак пребледняло и опънато. Най-сетне тя ме забеляза, не можеше да не ме види в моята ярка униформа. И се усмихна, както винаги, мило, макар и тоя път малко посърнало.

— Да вървим, Ник…

Като излязохме, аз я хванах леко за лакътя, но сега той ми се стори някак корав и чужд…

— Какво ти е?

— Нищо, Ник… Но това ще стане днес… Тая вечер… Изтръпнах. Винаги гледах на тая работа като на нещо, което никога няма да стане.

— Защо така ненадейно? — попитах аз смутено.

— Не е ненадейно! — поклати тя синята си главичка.

— Време е… Даже мисля, че малко сме закъснели…

— Аз ще присъствувам ли?

— Разбира се, обещала съм ти! — Тя внезапно се усмихна. — Не се плаши, няма никаква опасност за мене… На твое място аз просто бих се гордяла…

Може би имаше право, но аз никак не се гордеех. Навярно отдавна съм загубил това чувство, за което така много се е писало в старите романи. Сега просто ме беше страх, макар да не разбирах от какво точно. Елза ме погледна внимателно, после ласкаво ме хвана за лакътя.

— Но затова пък съм свободна до вечерта — каза тя.

— Хайде, измисли къде да отидем…

— Не знам — казах аз.

Но знаех. Искаше ми се да я заведа у дома, да прекараме целия ден заедно. Никога досега не бяхме оставали някъде съвсем сами. Искаше ми се, но не посмях да й кажа. Това беше толкова чудно за хора, които са съвсем свободни…

— Тогава да отидем в Спортния лагер — предложи тя.

— Никога не си ме водил там…

— Добре — казах аз.

Наистина, не беше съвсем зле. Спортният лагер е едно от малкото места в нашия град, където хората могат да останат сами. Изкачихме се на авиоплощадката и взехме въздушно такси. Сега вече имах право да забравя моите задължения. Но това проклето червенокосо момиче, което караше таксито, едва не се блъсна в един бус — така често се обръщаше назад да ни гледа. Или поточно гледаше мен и при това доста нахално.

— Харесват те младите момичета — каза най-сетне Елза. — И друг път съм го забелязала…

Но в гласа й нямаше ни завист, ни тревога. Това ме жегна.

— Вярно е — казах аз. — За разлика от тебе наистина ме харесват.

Тя тихичко се засмя:

— Ами че и аз те харесвам…

— Може би… Но никак не ти личи…

— Как да ми личи, като няма нужда да се обръщам… Та аз съм до тебе…

Много мило го каза и макар да си го бях изпросил, стана ми много приятно…

— Но в аулата нито веднъж не се обърна… Да видиш дали съм дошъл…

— Аз винаги знам, когато влизаш, Ник — каза тя сериозно. — Защо е нужно да се обръщам?

И друг път ми го беше казвала. Много странно момиче беше Елза, тя винаги знаеше кой се обажда по телефона. И винаги знаеше какво става в мен, сякаш четеше мислите ми.

— Все пак друго е да знаеш, друго е да видиш-отвърнах аз малко обидено.

— Ами да, наистина бих се обърнала — каза тя. — Но Богомолов се обижда, когато студентите са разсеяни…

— Искаш да кажеш, когато ти си разсеяна…

— Вярно е — каза тя. — Той ме смята за своята най-способна студентка…

За отмъщение момичето от таксито така силно ни друсна при кацането, че подскочихме на местата си. Достъпът за външни липа в лагера е строго забранен, но за един световен шампион винаги може да се направи изключение. Заведох Елза на моето любимо място — в горичката. Никога не бях се запитвал как се наричат тия бели и тънкостволи дървета с нежни листа. Важното е, че растяха близо едно до друго, така че мястото не беше удобно за кросове. Щяхме да бъдем тук сами, в това бях сигурен. Лежахме на хълма, до самия край на горичката, и гледахме към полето, осеяно с ниски декоративни храсти и изкуствени езерца. Беше много тихо през тоя час, никъде наблизо не се мяркаха хора. Тук винаги е много тихо, не се чуват никакви звуци освен от време на време смешният писък на някое от жълтите като лимон папагалчета. Елза мълчеше, гледаше възхитено спокойното, сгряно от пролетното слънце поле.

— Ти знаеш ли, че съм ти сърдита? — обади се тя най-сетне. — Защо никога не си ме водил тук?

— Не знаех, че ще ти хареса.

— Защо да не ми хареса? Замълчах затруднен.

— Как да ти кажа — ами тук няма нищо забележително…. Съвсем нищо освен трева и дървета…

— Ами това е всичко! — каза тя с укор. Погледнах я учудено:

— Ти сама си ми казвала, че всичко на тоя свят за теб са хората.

— Да, разбира се, но това е всичко, което им трябва…

Никак не разбрах шегува ли се, или сериозно говори. Никога досега не бях чувал, че на хората са нужни треви и дървета. Ако наистина бяха нужни, щяха да ги продават по магазините.

— Май че не те разбирам — казах аз. — Вярно е, че е красиво… Но ако ме затворят тук за една седмица, ще го намразя за цял живот… Пък и ти, струва ми се.

Тя се замисли, после едва доловимо въздъхна.

— Сигурно си прав — каза тя тихо. — Там е работата, че ние вече сме се завъртели в омагьосания кръг… И може би никога няма да се спасим…

Отново не я разбрах. Моята Елза понякога има такива странни идеи, че просто се чудя откъде пристигат в главата й. Може би е виновна тая нейна древна история с цялата й детска наивност. Или пък професор Богомолов, който със своята момчешка разпаленост сам прилича на забравените си през вековете герои. Дълго мълчахме, тя все тъй не откъсваше поглед от гледката. Започнах вече да мисля, че съвсем мъничко се превзема. Виждал съм няколко сноби в университета, които страшно охкат по природата, а не са пипвали истинско дърво с ръката си.

— Ето това е раят! — каза най-сетне Елза.

— Ако е тъй, значи, съвсем не ни е нужен…

Тя се повдигна на лакти и ме погледна внимателно:

— Защо мислиш така?

— Не съм мислил изобщо… Но нали днес Богомолов го каза.

— И е прав, разбира се — отвърна живо Елза. — Хиляди пъти е прав. Човек не може да живее в рая. Човек трябва само да се стреми към него…

— Ето, виждаш ли?… Значи, сбърках, че те доведох…

— Не си сбъркал… — каза тя тъжно.

Не я бях виждал с такова объркано настроение. И изведнъж ми мина през ума, че това е може би нейната предстартова треска. Разбира се, че е така. И тревогите й са наистина основателни. В края на краищата тя няма да се надбягва на стадиона, тя ще полети към неизвестното.

— Елза, сигурна ли си, че точно ти трябваше да се заемеш с тая работа? — обадих се аз без настроение.

— Трябва, Ник…

Но всички казват, че това е извънредно опасно…

— Не всички, Ник… Само разни невежи журналисти…

— И учени, Елза…. Чел съм изявления и на известни учени…

— Но преди година… Разбери, Ник, че досега сме изпратили на Марс 62 капсули… Всички пристигат там невредими….

— Да, но без хора…

— Какво значение има това? Принципът е един и същ. И после ти знаеш, че сме изпратили с тях най-малко две дузини маймунки и всякакви други животни…. Всички се чувствуваха отлично, когато пристигаха…

— И все пак три капсули не пристигнаха — казах аз. — Стопиха се като мъгла пред погледа на журналистите…

Елза поклати упорито глава:

— Това беше преди двайсет месеца, Ник… Сега положението е съвсем друго. И не мисли повече за тия работи, безопасността е напълно гарантирана…

— И все пак не разбирам защо трябва да бъдеш точно ти, Елза…

— Ей тъй! — отвърна тя малко троснато. — Защото искам да бъда първата, която ще полети под пространството.

Замълчах обидено. Беше съвсем очевидно, че не фигурирам в нито едно от нейните съображения.

— И все пак на по-прост език това чувство се нарича суетност! — казах аз недоволно.

— А ти от суетност ли си станал световен шампион: — запита Елза намръщено.

Вече съжалявах, че започнах тоя глупав разговор.

— Не, по необходимост… Какво да правя, като краката ми бягат по-бързо от техните…

— И аз по необходимост, Ник — отвърна Елза уморено. — Какво да правя, като съм по-дребна от другите?… Все пак без маймунки не може…

Много по-късно, когато се връщахме пеша през парка, тя сама подхвана прекъснатия разговор:

— Ти сам виждаш, Ник, че вече нямаме друг изход… Човечеството се завъртя в някакъв омагьосан кръг. И на всичко отгоре му е приятно да се върти там, в никой случай не иска да го напусне. То издигна едва ли не в култ своето благополучие, своята безопасност и сигурност. Тоя начин на живот му се струва толкова съвършен, че вече не се стреми към никакъв друг…

— Нима това е толкова лошо, Елза? — попитах аз унило.

— Лошо е! — отвърна Елза нервно. — Нима не разбираш колко е лошо?… Вече цяло столетие и науките, и философията фактически тъпчат на едно място. Те нищо ново не откриват, те просто се мотаят в постигнатото…

— И какво от това? — запитах аз. — Кое е по-важно — състоянието на науките или състоянието на хората?… Науките не могат да бъдат фетиш, по-важен от хората… Ако ние бихме могли да живеем по-добре без науки, тогава нека те вървят по дяволите…

— Там е работата, че не живеем по-добре… Само си въобразяваме. А всъщност нашето общество почва да се разпада…

Погледнах я смаяно:

— Глупости, Елза… И най-простият ученик ще ти каже, че сега нашето общество е в апогея си…

— Да, наистина така ги учат! — отвърна Елза пренебрежително. — Не само ние и други общества са си внушавали тая идиотска идея. И неизбежно са загивали. А според мен нашето общество се изчерпва, изворите му пресъхват един след друг. Ето един пример — изкуствата ни просто отмират. Ние вече нямаме поезия, нямаме драма. Това, което наричаме музика, едва ли отговаря на името си. А защо? Теоретиците казват, че жанровете са изчерпали напълно своите възможности и след като ги изопачиха до краен предел, сега се мъчат да измислят нови. Истина ли е това? Не е, разбира се. Всъщност не изкуството, а човекът е изчерпал своите емоционални запаси, така както някои мъртви планети са загубили атмосферата си. Вместо да се събират, хората се разбягват един от друг, както се разбягват галактиките. Макар и в привидно благополучие, човекът на нашето общество вътрешно обеднява и все повече се дезинтересира от всичко, което го заобикаля—Случайно ли мислиш след всяка година все повече се увеличават самоубийствата?

Признавам си, че не я слушах особено внимателно. Пък и не чувах такива думи за пръв път. В нашия университет имаше половин дузина клубове, които си чупеха мозъците с подобни любителски проблеми — архаисти, сунисти, неонационалисти. Всички те смятаха, че с разрешаването на своите основни противоречия човечеството е загубило и основните си стимули. Изчезването на класовите общества и нациите те смятаха едва ли не за проклятия на човешкия род. Разбира се, те не се осмеляваха да проповядват връщане към миналото, както някои крайни архаисти. И все пак…

— Ти не ме слушаш, Ник! — каза Елза укоризнено.

— Слушам те, Елза… Но не разбирам какво общо има то с твоята капсула?

— Разбира се, че има! — отвърна Елза нетърпеливо. — Ти днес чу най-важната част от лекцията на Богомолов. На вид какво смешно човече, нали? А в сравнение с него твоите колеги от атлетическите писти са само жалки и бездушни роботи. Богомолов е жив и млад, защото е пълен с идеи и стремежи. И е наистина странно, че хората днес не знаят това, което е знаел Мойсей в дълбоката древност. Без движение няма съществуване. Молекулите не знаят за какво се движат, но престанат ли да се движат, застиват в точката на абсолютния мраз. За съжаление, човешкото движение не може да бъде механично, човешкото съзнание винаги ще търси цел за своето движение. Дори вие, спортистите, тичате само когато ви опънат отпред бялата лента. Философите на нашия век твърдят, че ексцентричното движение било изчерпило своите възможности и трябвало да се смени с концентрично. Или, с други думи, навътре към себе си, вместо навън към света. Това не е ли абсурд?… Много рано се спряхме по пътя на познанието, много рано харесахме своето малко гнездо. Всъщност тия две движения не са различни и независими едно от друго, те представляват едно по-сложно целокупно движение. Не може човек да открива нови светове в себе си, ако се откъсне от другите хора и от света, ако се откъсне от всеобщото движение. Но архаистите са съвсем прави, като ни обвиняват, че нямаме цели и стимули. Но и те не могат да обяснят защо трябва да се търсят целите в миналото, а не в настоящето…

Едва сега разбрах накъде води разговора Елза, трябваше веднага да се сетя.

— И ти смяташ, че твоята капсула може да спаси света? — попитах аз разочаровано.

Тя ме погледна, огорчена от тона ми…

— Не, не съм сигурна, разбира се. Но все пак това е някакъв път, някаква възможност. През миналия век на тая карта се залагаше всичко и това беше прекалено, съгласна съм. От тая прекаленост дойде и разочарованието, а също така и от ограничените ни възможности. „Космическата ера“, която бе възвестена с фанфари още през XX век, сега интересува само специалистите… Защо? Защото целта се оказа много по-малка, отколкото очаквахме. Е, добре, ние овладяхме Слънчевата система, удовлетворихме любопитството си. Но ние намерихме там твърде малко за огромните — усилия, които положихме. Овладяването на Слънчевата система не реши нито една от практическите проблеми на човечеството. Тя се оказа по-ограничена и по-крайна от собствената ни Земя. Всичките ни усилия да излезем в големия Космос дадоха нищожни резултати. Построяването на фотонни кораби се оказа нереално. И досега всички наши междузвездни кораби са ужасно скъпи и бавни. Тия, които излетяха в големия Космос, или изобщо не се върнаха, или се връщат с нищожни резултати. Как тогава разочарованието няма да бъде всеобщо. Хората се изплашиха, дезинтересираха, побързаха твърде рано да се върнат на своята малка черупка. И като нямаха вече други шансове, едва ли не започнаха да я обожествяват… Ние се завъртяхме в омагьосания кръг… От тоя кръг могат да ни извадят само субпространствените ракети…

Тя ме погледна с надежда, но моето лице изглежда, че я разочарова.

— Не си ли съгласен с мен? — попита тя обидено.

Там е работата, че не исках да се съгласявам. Колкото и да се бяха изчерпали шансовете на човечеството, нашите собствени шансове ние даже не бяхме попробвали. Нима не можехме да намерим щастието само помежду си, между нас двамата? Мислех го, а не смеех да го кажа.

— Не съм съгласен — отвърнах аз.

— Защо, Ник?

— Много просто, Елза… Каква е гаранцията, че и в големия Космос ние няма да попаднем на същата пустиня, каквато намерихме и в нашата Слънчева система. Няма такава гаранция… Но да речем, че не е така, че там ни чакат небивали изненади… И какво? Все пак в тоя нов свят ще имат възможност да попаднат хиляди, а ние сме милиарди…. Или ти искаш цялото човечество да се разлети из Космоса, да напусне завинаги нашата Земя?… В търсене на някакви идеали?…Както искаш, мисли, но за мен това направо е отвратително. Аз искам да намеря моето щастие на Земята… И предпочитам да загина тук заедно с всичките, отколкото завинаги да я напусна… За миг ми се стори, че лицето на Елза някак особено се опъна и стана нещастно. Никога не бях виждал толкова нещастно човешко лице. Почувствувах огромно желание да протегна ръка, да я погаля. Но не го направих, никога не бях го правил.

— Ник! — обади се тя и аз съвсем ясно усетих в гласа й нотките на отчаяние.

— Слушам те, Елза…

— Представи си, че открием в Космоса една нова Обетована земя… Тогава защо да не поведем натам цялото човечество… Защо да не напуснем нашата изтощена Земя?

— Елза, мила, ти преди малко сама каза, че човечеството не може да живее в рай…

— Все едно, Ник, важното е веднъж да тръгнем…

— Аз няма да тръгна, Елза… В края на краищата Ханаан не е бил нито по-богат, нито по-цветущ от Египет…

— Там е работата, че Мойсей е знаел, Ник… И въпреки това е тръгнал. Никак не е бързал, но все пак е вървял рамо до рамо с другите… Не разбираш ли защо?

— Наистина не разбирам…

— Заради другите, Ник… Заради тези, които не са знаели. Заради тези, които са вярвали и са очаквали. В това се състояло неговото лично щастие, неговото движение…

Внезапно се почувствувах много изморен. Или пък много измъчен, не разбирах точно какво. Може би никога не съм познавал себе си, дори не съм се опитвал.

— Мога много лесно да ти отговоря и на това, Елза! — казах аз най-сетне. — Там е работата, че за мен „другите“ си ти… Ти и всичко, което е около тебе. За мен ти си моето движение, моето странствуване към целта. Това не са прости думи, Елза, така го чувствувам… Можеш да ме мислиш за обикновен и посредствен, но за мен това е истината.

Елза спря и ме погледна втренчено.

— Но тока значи, че ти си щастлив, Ник! — каза тя и внезапно заплака: — Но аз не съм… Аз искам да тръгна като Мойсей през пустините. Искам да търся някаква Обетована земя… Просто искам, не разбираш ли?

Тя млъкна и нервно изтри сълзите от бузите си. Нямаше нужда да говори повече, беше ми вече съвсем ясно, че съм извън нейните мисли, извън чувствата й, извън всичките и стремежи. И все пак заемах някакво място в живота й, може би на брат, на приятел? Не, това не ме радваше, това ме правеше по-скоро нещастен. Елза, изглежда, разбра, че е прекалила, защото ме хвана под ръка.

— Всичко това са глупости, Ник! — каза тя унило. — Никъде няма да стигна с моята жалка капсула… Само до Марс за един миг и после две седмици по обратния, път…

И понеже мълчах огорчен, добави съвсем меко:

— А сега да изпием нещичко… Гърлото ми пресъхна от толкова приказки…

Отбихме се в бюфета на спортната база, изпихме по един лимонов сок. Тук беше доста шумно, моите колеги ми кимаха почтително отдалече, малко учудено се вглеждаха в Елза. Трудно им беше да я възприемат като спортистка, нашите момичета изглеждаха в сравнение с нея истински колоси. По едно време на масата ни седна Дик, моят старши треньор. Бях го запознал с Елза, той доста внимателно стисна пръстите й в своята огромна ръка. И какъвто си беше простичък и откровен, веднага запита:

— Какво сте се умърлушили? Да не се връщате от погребение?

— Да, нещо подобно — отвърна шеговито Елза. Вече се беше съвзела, намираше сила и за шега. Дик веднага заряза огромния си сандвич.

— Как така нещо подобно? — учуди се той искрено. — Само на това няма нищо подобно?…

— Има — каза кратко Елза.

— Какво например?

— Ами например раждането…

— Отде-накъде! — изсумтя Дик. — Раждането е нещо точно обратно.

— Обратно съвсем не значи различно — усмихна се Елза. — Според вас двата края на метъра не са ли еднакви?

— Разбира се, че не са… На единия му край пише нула, на другия сто.

— Вярно е — кимна Елза. — Но когато мерите нещо с метъра, нима гледате от кой край ще започнете?

— Да, разбира се! — не се предаваше Дик.

— А според мен това е напразен труд… Както и да обръщате метъра, реалната мярка си остава една и съща, нали така?

— Май че е така! — засмя се Дик. После, като помисли малко, добави:

— Това момиче има ум в главата си… Двамата с нея като нищо можете да станете шампиони и на нашата викторина…

Не можах нищо да отвърна на тоя доста съмнителен комплимент. Хубавото беше само това, че Елза се развесели и съвсем забрави неприятния си разговор. Но след като Дик си отиде, между нас отново настана неловко мълчание.

— Ник, да отидем някъде, където е по-весело — предложи Елза.

— Да, разбира се… Но не знам къде днес може да бъде весело.

— Ами например на новото ревю на Мишел…

— Да се опитаме — казах аз.

Отново взехме въздушно такси. Тоя път водач ни беше една толкова огромна жена че едва се побираше в кабинката си. Като чу адреса, тя ни погледна неодобрително.

— Това не е сериозно. Чудя се как хората могат да гледат такива глупости…

— Днес сме решили да бъдем несериозни — обади се предпазливо Елза.

— Едва ли ви е за пръв път — каза намръщено жената. — Хайде, качвайте се.

Но добрият стар Мишел не ни разочарова. Той беше поставил прекрасна пантомима — „Момиче, уший си рокличка“. Хореографията беше изключителна, да не говорим за самите момичета. Но тия, които бяха в залата, нито носеха рокли, нито желаеха да ги шият. През цялото време те се смееха гръмогласно и подхвърляха закачки на актьорите. Бих цапнал с удоволствие някоя от тях, но нямах настроение за това. Все още ми беше тъжно, макар че Елза, както виждах, не снемаше от сцената възхитените си очи. Тя само няколко пъти крадешком ме погледна, после леко докосна ръката ми.

— Прости ми, Ник — прошепна тя. — Ще видиш колко хубаво ще се нареди всичко… Като се върна, ще видиш…

След края на пантомимата, според неписания закон на театъра, Мишел излезе на сцената бял като албатрос и усмихнат като момченце. Неговият вид беше наистина чаровен и покоряващ — тия, които преди малко дюдюкаха, сега ентусиазирано ръкопляскаха. Като се усмихваше и раздаваше смешни въздушни целувки, вечният актьор леко се изтегли зад кулисите.

— Да вървим! — каза Елза уплашено. Да вървим, докато не са светнали лампите…

Едва ли не панически се оттеглихме към терасата. Беше все още светло, слънцето току-що бе залязло. Под зачервеното небе летяха несметните рояци па въздушните таксита. Много по-високо от тях плавно кръжеше нашето нощно изкуствено слънце. Най-много след половин час то щеше да светне с прозрачна нежно синя светлина. Започваше най-хубавата част на нашето денонощие — времето за забавите. Тогава целият транспорт спира, улиците се изпълват с оживени тълпи. Точно в десет всички малолетни трябва да се приберат по домовете си. А тая нощ в десет започваше карнавалът на медиците — най-хубавият от студентските карнавали. Сутринта мислех, че ще бъдем там заедно с Елза, сами в огромния рояк, маскирани като бели прилепи. И щяхме да се приберем чак призори, когато нощното слънце избледнее съвсем на чистото небе. Нищо не излезе от цялата работа и май за всичко беше виновен тоя проклет Мойсей…

— Ник, трябва да вървя да се приготвя — каза Елза. За пръв път в гласа й почувствувах вина.

— Да те чакам ли?

— Да, разбира се… Точно в десет ще дойда да те взема…

И тя наистина дойде точно в десет с един от блестящите бусове на Научния център, украсен със знака на дежурните служби. Не беше сама, още десетина млади хора седяха по меките фотьойли и ме поглеждаха недружелюбно. Не им обърнах внимание, изглеждаха съвсем невзрачни с оределите си коси и безцветни погледи. И не бях аз виновен, че не можеха да се грижат поне за косите си. Ако искаха да кажат с това, че са далече от земните суети, предани роби на науката, надали щях да им повярвам. Те някак престорено и тържествено мълчеха, но аз усещах, че всъщност ревнуват Елза… Тя ми се стори радостно възбудена и оживена, с голямо удоволствие им разказваше за пантомимата на Мишел, която никой от тях не беше виждал. Не вярвам и да я слушаха, само я гледаха с обожание, което им беше трудно да скрият. Най-сетне бусът кацна сред чудовищните антени на центъра. Но щом останахме сами, настроението на Елза изведнъж помръкна, очите й станаха тъжни.

— Ник, бъди сигурен, че всичко ще свърши добре.

— Никога не съм се съмнявал! — отвърнах аз достатъчно бодро.

— Ами тогава?

— Не, нищо — казах аз. — Не съм глупак, разбирам каква висока чест ти се прави…

Тя се зарадва.

— Ето виждаш!… Сега трябва да се усмихваш…

— Не мога, Елза… Страхувам се, че колкото и да ми са бързи краката, вече никога няма да те настигна…

Тя ме погледна изумено:

— Не бива да говориш така, Ник… Обидно е…

— Елза, кога ще се върнеш обратно?

— Не зная точно, ще го научиш от пресата… Но съм сигурна — с първия междупланетен кораб… Ти ще ме чакаш ли?

— Аз ще те чакам, но ти няма да ме видиш… На посрещането ще присъствува навярно целият град…

— Ще те видя, Ник, бъди сигурен! — каза тя.

После се повдигна на пръсти и ме целуна по устните. Това беше толкова неочаквано, че даже не успях да я прегърна.

— Довиждане, Ник…

След час аз вече стоях в бункера и заедно с още десетина души със свито сърце очаквах излитането. Стартовата площадка бе заградена от четири кули с доста причудливи форми. Това бяха четирите най-добри кваркови генератори на света — истинско чудо на техниката. Между тях върху ниска метална платформа бе положена капсулата — идеална сребриста сфера с иридиеви отблясъци. Не ми се виждаше по-висока от човешки ръст, просто изтръпвах, като си представих Елза свита в нея като червейче. Между тия, които бяха около мен, веднага разпознах няколко младежи от буса. Именно техните лица ми се видяха най-сериозни и загрижени, в погледа им се усещаше тревога. Изведнъж съжалих за пренебрежителните мисли, които ми бяха минали през главата, докато летяхме насам. Всъщност те я обичаха и се плашеха за нея. Като че ли за пръв път истински се изплаших и аз. В дванайсет без една минута в репродуктора се чу тих звън, после отсечено и ясно заговори спокоен мъжки глас:

— Бъдете готови!

— Готова съм! — отвърна ясният глас на Елза.

— Готов съм! — отвърна мъжки глас, в който личеше вълнение.

— „ЕР-8“, включвайте…

— Включвам! — каза мъжът.

Над четирите енергетични кули блеснаха синкави мълнии и мигом угаснаха. Елза ми беше казала, че около капсулата ще се образува гигантско силово поле, което човешката мисъл не може да си представи. В миг капсулата сякаш изчезна, просто се изпари пред очите ни. След това отново се появи, все така блестяща и чиста, но вече на цял метър над площадката. Докато я наблюдавахме със затаен дъх, сферата бавно се издигна и застана неподвижна на нивото на генераторите.

— „Сигма-Ю“ — чувате ли ме?

— Чувам ви — каза ясният глас на Елза.

— Отклонение от индикациите?

— Никакви! — отвърна Елза.

— Включете…

— Включвам! — каза Елза.

Това бяха последните й думи. В следния миг сферата блесна като слънце, което ни ослепи. И вече не видях, по-скоро усетих гигантската унищожителна експлозия.

5

Когато дойдох в съзнание, първото нещо, което видях над себе си, беше загриженото лице на Лоу. Но много по-късно съзнах, че това е именно Лоу, в тоя миг виждах просто едно обикновено човешко лице.

— Елза! — казах аз отчаяно.

— Елза ли? — трепна Лоу. — Каква Елза?

Не знаех каква Елза, нищо не помнех. Като насъбрах сили, едва-едва се огледах. Намирах се в малка ракета, която навярно се движеше. Някакъв човек край пулта за управление ме гледаше с широко отворени очи. И изведнъж като че ли малка експлозия блесна в моето помътено съзнание, Но това, което тя освети, беше нищожно.

— Ти ли си, Гавон? — попитах аз неуверено.

— Да, Славин! — отвърна зарадван летецът. — Аз съм, братко…

— Къде се намирам?

— В ракетата, в нашата ракета… Ние се връщаме на „Сириус“…

Но не помнех нищо — ни за ракетата, ни за „Сириус“.

— Ти си Лоу, нали?

— Ами да, разбира се… Цял-целеничък! — едва не изрева Лоу. — Нима нищо не помниш?

— Малко! — казах аз. — Много малко…

— Не помниш ли червената Луна и статуята на Мойсей?… Леле, какъв номер ни изигра тоя брадат старик…

Мойсей?… Да, да — нещо си спомнях. Статуята, разбира се, прекрасната бяла статуя…

— Разкажи, Лоу, може би нещо ще си припомня. Лоу ме погледна озадачено.

— Като че ли може да се разкаже! — замънка той. — Това е чисто и просто някаква дивотия… Ние четиримата стояхме пред статуята и дрънкахме глупости. Тогава ти я удари с юмрук по коляното… И изведнъж изчезна, сякаш се превърна на въздух. Зер нищо не помниш?

Да, спомням си нещичко… Падах… падах…

— И после? — запитах аз.

— После ли? — Лоу погледна изпитателно към Гавон.

— Разказвай! — кимна Гавон.

— Просто побесняхме, като изчезна… Гледахме насам-натам — нищо. Тогава Гавон май си загуби съвсем нервите — и той удари с юмрук статуята по коляното. Пак нищо — старецът тоя път изобщо не реагира. Така се ядосахме, че решихме да разрушим статуята, и пиедестала, но на всяка цена да те намерим… В края на краищата как тъй ще изчезнеш, все трябва да си някъде. Но нямаше с какво, затова се върнахме в ракетата да вземем оръдия… И…

Лоу нерешително млъкна, сякаш се срамуваше да продължи нататък.

— Говори, щом си започнал! — подхвърли му нетърпеливо Гавон.

— Там е цялата работа! — въздъхна Лоу. — Сега, момче, пази си ума… Като влязохме в ракетата, представи би, намерихме те там легнал в ей това положение, в каквото си и сега.

Лоу ме гледаше така смаяно, сякаш сам не вярваше на думите си. Но кой знае защо аз никак не се учудих, всичко ми се виждаше съвсем естествено.

— Може и да сме полудели — каза Лоу с огорчение. — Но това е, което видяхме… Пък ти сега, ако искаш, вярвай, ако искаш, не вярвай…

Едно трето лице се надвеси над мен — Лусин. — Ти не му каза най-важното! — обади се той.

— Ах, да, наистина…

— В дясната ти ръка, Славин, ние намерихме ей тая хартийка — каза Лусин озадачено.

И той наистина ми подаде някаква съвсем обикновена хартийка. На нея с печатен текст, очевидно на машина, бе написано някакво изречение. Аз с усилие го зачетох:

„Запомни, човече, че когато си в лодката…“

Дори не го дочетох докрай. Изведнъж в съзнанието ми сякаш се отпуши някакъв бент и върху мен като водопад започнаха да се изливат образи, картини, спомени…

Бариерата

На Нина

1

И все по-често нощем започва да ме застига самотата, това най-чуждо и най-непонятно за мен чувство в досегашния ми живот. Появява се обикновено около полунощ, когато застиват всички живи и мъртви шумове освен постоянното пукане на панелите като кости на изстиващ мъртвец. Винаги в такива мигове ме обхваща нелепото чувство за някакво едва доловимо дихание на хищно животно, но толкова близко и плътно, сякаш съм в огромната му уста. Ставам и започвам да се разхождам нервно из грамадния хол, който всъщност е моето работно помещение. Няма спасение. Усещането за самотата не е гъсто и лепкаво, то е остро и бляскаво като връх на кама. Застига ме съвсем ненадейно, мъчи се да ме притисне в ъгъла, край глупавата зеленясала амфора или край фикуса, натикан там от моята чистачка. Едва намирам сили да се изплъзна и да изскоча през вратата, без да изгася зад себе си нито една светлина. Качвам се в асансьора, смъквам се със затаен дъх от четиринайсетия етаж в партера. Знам много добре, че в такава нощ бих загинал, докато ме намерят, ако тая скърцаща катафалка внезапно спре. Качвам се в колата, бързо запалвам мотора. Неговият тих, ромонещ шум, безкрайно по-приятен от бълбукането на прочутите планински потоци, мигновено ме съвзема. Усмихвам се на глупостта си, потеглям бавно. И все пак се чувствувам някак хладно изтръпнал, сякаш са ме извадили от хладилник. Зиморничаво свивам рамене. И отварям прозореца, за да изветрее вонящото дихание на звяра, което ме е преследвало до самата кола. Не знам какво става с мен, май нещо съм се невротизирал, откакто се разведох с жена си.

Гумите пърпорят под мене меко и монотонно, като дъжд. Свивам много остро към алеята, която ни служи за улица, за да чуя обидения и ободряващ в същото време писък на спирачките. Фаровете задраскват като с пръст тъмните фасади на блоковете. Някой далечен полилей, спипан от светлините им, пламва за миг пред очите ми и угасва. Бялва се и изчезва в небитието тънко дантелено перде. Вече не съм сам, моторът е с мен, напразно ругаят това търпеливо и непретенциозно същество, че бълвало мръсотии. Е, бълва, разбира се, но поне го прави с такт и прецизно, не се уригва като хората на кисело вино и чесън.

По това време май че е отворен само нощният ресторант на хотел „София“. Паркирах, както винаги, на площада и доста разколебан се пъхнах в елегантния асансьор. Бях се успокоил съвсем, заведението с нищо не ме привличаше. Не съм пристрастен към алкохола, не обичам празни компании, пияни дърдорковци, ласкатели. И все пак това като че ли е постоянната ми среда, натам ме тика всекидневната човешка инерция. Минах през ресторанта, без да посмея да се огледам, и седнах на една отстранена маса. По природа съм недружелюбен, малко навъсен човек, устните ми са винаги здраво стиснати. Знам, че съм търсен, но не разбирам защо. Като че ли неприветливите хора, които само от време на време ще изтърсят някой заядлив парадокс, са много по-силен притегателен център от веселите дърдорковци, особено около жена ми, която събираше около себе си рояци от хора. А сега, вместо да се успокоя, изведнъж се почувствувах в някакъв идиотски вакуум.

Поръчах си бял италиански вермут, сладникаво и блудкаво питие, което е по-добре да не се пие. Но с какво друго да се налива човек в тоя закъснял час? Едва сега предпазливо се поогледах. Тая вечер ресторантът ми се стори доста празен, поне додето стигаше погледът ми. Беше непривично тихо, тишината сякаш бе фиброзирала между червените кадифени завеси. В нейната призрачна мрежа безшумно, като паяци, се плъзгаха келнерите, сервираха мълчаливо и сръчно. Това май че е най-голямото достойнство на ресторанта, иначе студеното телешко месо, което си бях поръчал, ми се стори доста жилаво. Изпих още един вермут, после едно съвсем сухо уиски, само с една малка бучка лед. Започнах да се разгрявам вътрешно. Както винаги в такива случаи, първо се събужда въображението, протяга тънките си крилца, сини като на водно конче, и се приготвя да литне. Но не успя тоя път, някакъв келнер се приближи до мен и каза учтиво:

— Канят ви на голямата маса, другарю Манев.

Не бях видял никаква голяма маса.

— Кой ме кани?

— Големия Жан.

— Пиян ли е?

— Не, ни най-малко…

Въздъхнах притеснено. Големия Жан е моят шивач. Наричат го Големия Жан за разлика от Малкия Жан, който все още работи като частник. Не може току-тъй човек да обиди шивача си, особено ако държи да е добре облечен.

— Кажете му, че след малко ще дойда — отвърнах аз.

Доядох, без да бързам, студеното телешко и мрачно се понесох към неизвестната маса. Да, Жан наистина бе събрал поне десетина души между своите почитатели и клиенти. Като ме видя, той стана прав в своя безукорно изгладен, хризантемен костюм. Тоя човек, който с такъв вкус обличаше другите, наистина не знаеше как да облече себе си.

— Няма нужда да ви го представям, всички го знаете.

Едва ли — помислих с досада аз, докато сядах на почетното място до него. Не бях естраден композитор, за да ме гледат с опулени очи момичетата от модерните кафенета. Все пак имаше няколко познати, нищо особено, един режисьор от анимационната студия, барманката на дневния бар. Изобщо, както напоследък се случва, жените бяха повече от мъжете и по-добре се забавляваха, макар че алкохолът вече бе успял да направи гласовете им доста кресливи. В края на краищата сам си бях виновен, дори острият кинжал на самотата не е така страшен, като една леко пийнала, бъбрива и досадна компания.

И все пак можеше да бъде и по лошо — ако бяха съвсем пияни, да речем, или говореха за коли и футболни мачове. Тия поне бърбореха нещо за филми, макар и български. Животът ми е пълен с такива празни вечери и ненужни познанства, които понякога ми тежат с години. Стараех се да гледам само в чашата си, да не поемам реплики, да не се усмихвам, да не проявявам излишен интерес към нищо и никого. Изобщо хубавичко се наскучах. И тая вечер навярно щеше да изчезне докрай от паметта ми, ако все пак не се беше случило нещо особено. Но то се случи малко по-късно и сега, както бях изпълнен с досада, нямах никакво усещане, че ме очакват някакви изненади. Само от време на време поглеждах съвсем дискретно часовника си, който си тракаше все така акуратно, без да се интересува в каква компания бях попаднал. И когато сам той ме увери, че времето на доброто възпитание е кажи-речи изтекло, станах, извиних се и си отидох. Разбрах, че Жан никак не е доволен от мене, но какво да правя? Щях да му изпратя покана за някоя оперна премиера, той много обича всякакви премиери.

Навън бе станало доста хладно, вятърът мъкнеше ниско над града жълти разпокъсани облаци. И катедралата сякаш бе залята с гъст зарзалев сок, кубетата й мътно проблясваха под небето. Никакви хора не се мяркаха по площада освен тия на паметника, запътени към своята безкрайна участ. Нямах никаква връхна дреха, затова побързах да се пъхна в колата. И тъкмо бях потеглил, усетих зад себе си някакво човешко движение. Така се стреснах, че заковах на място колата. И се обърнах рязко назад с чувството, че в следния миг ще ме сполети жестокият удар — на обвита в плат метална тръба, както обикновено се случва. Разбира се, нищо подобно не стана — от задната седалка ме гледаше уплашено женско лице, доста продълговато, опулено, бледо. Едва повярвах на очите си.

— Какво правите тук? — креснах аз гневно.

Разбира се, не бях толкова ядосан, колкото засрамен от собствения си страх. Но за ядосване си беше — как тъй ще се пъха без разрешение в колата ми.

— Нищо, чаках ви — отвърна тя уплашено. — Но вие тръгнахте толкова бързо.

— Защо ме чакахте?

— Не ме ли познахте? — попита тя учудено.

— Откъде да ви познавам? — отвърнах аз почти грубо.

Разбира се, това не е най-добрият начин да се разговаря с млади момичета. А тя наистина беше съвсем младо момиче, около двайсетинагодишно, в тоя момент ми се стори малко немито и износено.

— Ами ние бяхме заедно в ресторанта… И вие специално ме погледнахте.

Глупости — специално! Може и да съм я погледнал, но сигурно съм си мислил за нещо друго. И изобщо не обичам ресторантски момичета, тия малки хоботници, които смучат алкохол много по-добре от организираните хамали. Пък и как да ги види човек, като непрекъснато са обвити в облаци цигарен дим.

— Е, добре де!… И нима това е причина да се напъхате в колата ми?

Гневът ми бе преминал, бе се превърнал в леко раздразнение.

— Ами аз ви чаках! — отвърна тя. — Вие нали казахте по едно време, че ще си тръгвате… А навън ми се стори много студено.

— Откъде разбрахте коя е колата ми?

— Нямаше друго пежо… Пък и вратата беше отворена.

— Да, добре! И за какво ме чакахте?… Ако ми е разрешено, разбира се, да попитам?

Но тоя вид ирония надали действува на момичета като нея, на младите хоботници, искам да кажа. Тя само примигна и отвърна простичко:

— Исках да ви помоля да ме заведете до вкъщи… Защото е вече късно и трамваите не работят.

Е! Не толкова глупав претекст!… Но на такава въдица обикновено кълват по-млади или доста по-стари шарани от мен.

— Къде живеете?

— Към Централния затвор — отвърна тя сериозно.

Ама пък посока! Пък може да не е претекст! Как се бъхта дотам пеша посред нощ! Това си е цяло пътешествие.

— Виж какво, мойто момиче — отвърнах аз с доста променен тон. — Вие сама видяхте, че изпих няколко чаши… Как да се мотая из града в това състояние? Представете си, че ме срещне някой патрул на КАТ!…

— Вие нали и без това си тръгвахте? — попита тя учудено. — С колата, искам да кажа…

— Е, да, но щях да мина по странични, тъмни улици.

— Да, прав сте щом е така! — отвърна покорно тя и посегна към вратата.

Много по-късно, когато това немито и нескопосно момиче по един или друг начин стана част от живота ми, тая нейна примирена покорност щеше да къса из ден в ден сърцето и нервите ми.

— Чакайте! — казах аз. — Къде тръгнахте?

— Ами щом е така!

— Ще ви закарам поне до пиацата за таксита.

— Не, няма нужда!

И слезе от колата. Но като видях нейната убита, някак несвястна походка, не разбрах как съм излязъл навън. Като я настигнах, тя плачеше, безмълвно наистина, но сълзите обилно течеха по лицето й. Съвсем се обърках. С моето малко хладно и може би отчуждено сърце все пак не можех да понасям женски сълзи, те винаги ме разстройваха. Изглежда, момичето не беше това, което отначало помислих.

— Ако нямате пари за таксито — казах аз, — с удоволствие ще ви услужа. Как тъй ще вървите пеша по това време!

— Не, не! — възкликна тя. — Не, няма нужда!

Горда на всичко отгоре! Ако не се беше разплакала, щях отново да я нахокам. Горда, пък се пъха в чужди коли!

— Добре, вървете с мен, ще ви закарам! — казах аз. — Докато не сте се удавили в тия сълзи.

И тръгнах ядосан към колата си. Тръгнах, но не чух никакви стъпки след себе си. Като се обърнах, тя стоеше с гръб към мен и гледаше към небето тъй, сякаш се готвеше да полети към него. Това усещане беше много силно, струваше ми се, че вятърът всеки миг ще я отвее — толкова лека и безплътна ми се стори в тоя миг.

— Хайде, защо не идвате? — попитах аз нетърпеливо.

Тя тръгна послушно към мене, после нерешително спря.

— Не смея да се върна у дома — каза тя. — Страх ме е…

— От кого ви е страх?

— От майка ми… Тя и без това няма да ме пусне по това време. Пък и да ме пусне — все едно. Вие нямате представа що за човек е тя! — В гласа й прозвуча съвсем искрено отвращение.

— Добре де, тогава какви комедии ми устройвате?

Тя примига смутено, после каза просто и ясно:

— Аз… аз си помислих, че вие ще ме поканите…

Сега ми е трудно да си представя чувствата, които тогава съм изпитвал. Не бях нито стреснат, нито ядосан, нито изненадан дори. От всичко най-малко бях съблазнен, разбира се. Гледах я такава неустойчива, недооблечена, вятърът увиваше роклята около слабичките й бедра. Не усещах никакъв срам в нейните думи, никакво стеснение, но и никакъв порок в същото време, сякаш не говореше с мен, а с леля си. Именно тогава в мен трябва да се е родила милостта или някакво друго чувство, доста непонятно, но все пак естествено. Въздъхнах, вдигнах рамене и измърморих:

— Ами да вървим тогава!… Няма да ви оставя на улицата.

Лицето й изведнъж светна, вятърът сякаш изтри с ръка сълзите й. Случаят явно беше по-невинен, но в същото време и много по-лош, отколкото съм могъл да очаквам. Но дори не се мъчех да размишлявам в тоя миг. Всъщност кой ли би могъл да ги разбере истински тия днешни момичета, като те сами себе си не разбират.

— Как се казвате? — запитах аз.

— Доротея…

— Е, добре, Доротея, изглежда, че все пак знаете доста за мен… Името ми, марката на колата. А как разбрахте, че жена ми няма да ви напердаши, като отидем сега у дома?

— Вие сте разведен — отвърна тя. — И живеете съвсем самичък.

— А това откъде знаете?

— Ами докато ви чакахме на масата, Жан разказа за вас разни работи… Хвалеше ви, разбира се. Каза между другото, че сте сопнат, но много добър човек.

Да, ясно, трябваше да се досетя. Но и момичето не беше толкова загубено, колкото изглеждаше на пръв поглед. Много добре бе съобразило какво трябва да се направи. И не разиграваше ли сега, без само̀ да разбира, някаква много тънка и далечна игра? Никак не беше изключено. Само едно нещо много ясно съзнавах в тоя момент — въпреки всичко в нея нямаше ни хитрина, ни преднамереност. Това поколение е всъщност достатъчно лишено от скрупули, за да има нужда от лъжи и тънки преструвки.

Качихме се в колата, аз отново я оставих да седне отзад. Нямах никакво желание да скъсявам първоначалната дистанция. Дори да е имала някаква инстинктивна хитрина в себе си, нищо няма да я огрее. Така се беше сгушила в ъгъла, че не я виждах дори в огледалото за обратно виждане. Мълчеше си, може би бе заспала. Не беше никак чудно, наближаваше три часът. А тя, естествено, бе преживяла доста неизвестности и несгоди, докато си хване това глупаво пиле, каквото бях аз. Както и да е, чувствувах се съвсем нормално. Пък и обичам да карам нощем по пусти улици, по булеварди, из които вятърът мъкне пияници и мръсни хартии. Обичам да усещам как ме облъхва топлият дъх на мотора, как го поемам на едри глътки като от кислороден мехур. Ще я оставя да спи в хола, разбира се. В най-лошия случай да ми задигне някоя от голите абаносови фигурки, които моят брат бе донесъл от Африка. А сега-засега най-важното беше да се качим незабелязано в асансьора. Не че държа толкова много на чуждите мнения, но младата лейди явно не ми подхождаше. Пък и с тоя блудкав вермут в стомаха кой знае как щяхме да изпълзим четиринайсет етажа. Живеех на последния от тях, над мене имаше само облаци, небе и добре охранени, мързеливички музи.

Но, слава богу, асансьорът работеше. Отключих вратата и я въведох с облекчение.

— У вас свети! — каза учудено тя. — Наистина — да не е дошла жена ви?

— Не се страхувайте — отвърнах аз шеговито. — При всички случаи боя ще изям аз…

Едва сега успях да я разгледам по-добре. Пристъпваше пред мен с малко странна походка — много лека и малко скована в същото време — като гълъб или като чайка, която предпазливо крачи по мокрия пясъчен бряг. Беше облечена в евтина импримена поличка и някакво черно елече — и двете доста омачкани. Не носеше чорапи, макар че пролетта беше доста хладничка. Нямаше чанта или джобче по дрехите, не държеше в ръцете си ни ключ, ни дори носна кърпичка — приличаше наистина на птичка божия, която спи нощем по клоните на дърветата. Доротея огледа предпазливо обстановката, после обърна към мен прозрачните си очи.

— Много хубаво е у вас! — каза тя искрено.

— Не намирам…

Наистина нищо особено. Нямам склонност към вещи, а най-хубавите от тях бе прибрала жена ми, с основание, разбира се, понеже ги бе купувала самата тя. Имаше няколко добри картини по стените, пиано и много хубав виенски мокет на пода, нежно портокалов на цвят, който отначало много ме дразнеше. И мокета бе купила жена ми, с валута при това, макар че бяхме вече разведени. Казваше, че отива много хубаво на цвета на стените, с тая типично женска логика, която ги задължава да си ушият син костюм, ако случайно имат синя чантичка. А според мен най-добре отиваше на черния, плътен цвят на пианото, много красиво и старо, което отлично се открояваше на нежния тон. Доротея отиде право при него, отвори капака и внимателно разгледа поизхабените жълтеникави клавиши.

— Това ли е вашето пиано? — попита тя. — Искам да кажа — на него ли работите?

— Да, на него…

— Не е ли много старо? — попита тя разочаровано.

— Нищо, върши ми работа.

Тя отново вдигна към мен прозрачните си очи. Първоначалното й стеснение беше съвсем изчезнало, сега се държеше така естествено, сякаш бе у дома си.

— Ще ми изсвирите ли нещичко? — помоли се тя. — Съвсем малко макар… Но да бъде ваше, естествено.

— И за какво ви е?

— Искам да усетя какъв човек сте… Макар да не разбирам много от музика.

Това ми се видя интересно. Малкият нощен хоботник, колкото и да бе симпатичен и странен, какво ли можеше да открие в един откъс? Но от жените, както се бях уверил през моя доста дълъг живот, всичко може да се очаква. Както от жена ми например. Тя си бе отишла от мен съвсем внезапно, без никакви особени причини. Или поне на мен така ми се струваше. Нямаше ни причини, ни основания, просто си отиде, дори без баналния скандал или сълзи, които се полагат в такива случаи. Няма жена на тоя свят, която поне веднъж през живота си да не направи нещо безумно и непоправимо. Просто се чудехме какво да измислим на бракоразводния процес. Може би вече съжаляваше, но не беше от хората, които се връщат назад по средата на пътя. Прежълтя като отровена на процеса, излезе навън и едва тогава заплака. Престорих се, че не съм забелязал — за мое удобство, разбира се. Не съжалявах особено, макар че я обичах. Беше много силна и властна натура, непрекъснато ми налагаше своя стил на живот. И аз едва съществувах в артистичния безпорядък, в който живеехме. След това останах сам, отначало бях много по-продуктивен, някои критици казваха, че се намирам в подем на таланта.

Доротея стоеше пред мен и чакаше.

— Много е късно — казах аз колебливо. — Ще събудим съседите.

— Съвсем тихичко! — помоли отново тя. — Никой нищо няма да чуе.

Позамислих се малко. Преди два дни бях завършил нещичко и все още не знаех как изглежда. Нарочно го бях оставил настрана за някое време, колкото да поузрее само̀, пък и аз да се отдалеча от него. Но докато още работех, усещах в себе си слабички гласове на вътрешно ликуване. А това не беше малко. Имах доста трезва преценка за своето творчество, разчитах повече на моята музикална култура, отколкото на някакво вдъхновение. Според мен човек да разчита само на таланта си, е все едно да разчита на вятъра да подкара колата му.

— Ами тогава седнете! — казах аз.

— Къде да седна?

— Където искате…

Тя седна на първата табуретка, която се мярна пред очите й. Всъщност не седна, а сякаш кацна там като зиморничаво врабче. И щом докоснах клавишите, изведнъж забравих за нейното съществуване. Винаги просвирвах нощем това, което бях написал през деня. Лошо работя, когато в очите ми блести слънцето, изобщо не обичам ясни слънчеви дни. Истински мога да почувствувам своята музика само нощем или в някой тих, дъжделив ден, когато ярките блясъци на деня и природата не са пред очите ми.

И сега, докато свирех, отново усетих тия леки изблици на вътрешно ликуване. Увлякох се и изсвирих всичко докрай. Май че съвсем заприличах на тия глупци поети, които се опиват от собствените си стихове и мъчно се сещат да спрат, като почнат веднъж. Едва когато свърших, се досетих, че не съм сам. Повдигнах глава и я погледнах. Нейният вид можеше само да ме поласкае.

— Хареса ли ви? — запитах аз шеговито.

— Много! — отвърна тя спонтанно.

— А знаете ли как се казва?

— Знам! — отвърна тя простичко. — Нарича се „Кастилски нощи“…

Надали щях да се слисам повече, ако внезапно ме беше ухапала. Там е работата, че композицията наистина се казваше „Кастилски нощи“. Но това знаех само аз и никой друг човек на света. Не бях го написал дори на нотните листове. Гледах я тъй, сякаш не беше човек, а някакво провидение.

— А откъде знаете? — попитах аз едва-едва.

— Просто знам…

И докато я гледах все така слисан, тя добави спокойно:

— Аз не съм съвсем като другите… Аз съм луда…

2

Аз не съм млад човек. Но не съм и стар, миналата есен навърших ония фатални четиридесет години, които в днешния свят се смятат за последния предел към зрялата възраст. На вид изглеждам може би малко повече. За това впечатление най-много допринася гъстата ми, но доста посивяла коса. И двете дълбоки бръчки, които разделят на две малко хлътналите ми бузи. Всичко това се усилва и от моята обичайна неприветливост и сдържаност. А всъщност не съм чак толкова неприветлив човек, разговарям възпитано и любезно, дори имам не лошо чувство за хумор, което добре се връзва с моето сериозно лице. Минавам за най-добрия специалист по филмовата музика. Не е кой знае какъв комплимент, но поне нямам никакви материални грижи. Написал съм и няколко други, по-сериозни неща, две-три от които са много известни.

По природа съм здравомислещ човек, освен от музика интересувам се още от космогония и астрофизика, дори от математика, която смятам за основа на всяко сериозно човешко знание. Винаги съм смятал, че най-съществената черта в строежа на природата, дори в строежа на изкуствата, е хармонията. В това съм се уверил дори от най-простите природни закони. Ако в някое явление на света не мога да открия хармония, това означава за мен, че не съм го разбрал. Или че не е нормално и завършено явление.

Казвам всичко това, за да разберете в какво трудно положение се оказах изведнъж. Но не съм момче, разбира се, съвзех се бързо, минах спокойно през стаята.

— А кой ви е казал, че не сте като другите?

Едва ли бих могъл да формулирам по-любезно въпроса.

— Установено е — отвърна тя неохотно.

Установено било! Може да съм малко груб човек, но съвсем не съм неделикатен. Не посмях нищо повече да попитам. Тя, изглежда, разбра това, защото добави все така без желание:

— Аз нямам дом, живея в лудницата… И затова нямаше къде да се прибера.

— Да не сте избягали оттам?

— Не, не! — възкликна тя едва ли не обидено. — Аз само спя там, иначе през деня си ходя на работа. Стационарна съм, както те казват.

Само това не знаех — че на тоя свят има и стационарно луди. Навярно се касаеше за някой съвършено лек случай, такива се срещат навсякъде, дори в съюза ни. Във всеки случай не бях забелязал досега у нея някаква вътрешна дисхармония. А даже напротив. Такова нещо можеше да се открие тая вечер с по-голям успех в моето поведение.

— Кой ви лекува?

— Доктор Юрукова — отвърна тя и лицето й изведнъж се оживи.

— А това често ли ви се случва? Да не се приберете… там?

— Не много често… И доктор Юрукова никога не ми се сърди. Но другите се мръщят, разбира се, особено доктор Стрезов. Казва, че това било болнично заведение, а не пансион.

Изглежда, че съм се усмихнал, защото тя побърза да добави:

— Аз знам — дисциплина и прочие. Но не мога да не го правя. Доктор Юрукова навярно смята, че и това влиза в лечението. Та кой човек не иска да бъде като другите хора?

Погледнах я озадачен. Разсъждаваше съвсем разумно, лицето й в тоя момент изглеждаше спокойно и чисто. Не си ли правеше някаква шега с мене? Не, направо изгоних тая мисъл.

— Е, значи, не сте съвсем като тях?

— Не съм наистина, макар че съм имала такива пристъпи. Раздвоение на личността, вие сте чували. Но дори когато това стане, аз все пак имам съзнание кое е истинско и кое лъжливо.

Тоя спомен изглежда, че й тежеше, защото лицето й изведнъж потъмня. Усетих, че трябва някак си да я откъсна от неприятната тема.

— А кой ви доведе там? В ресторанта, искам да кажа.

— Никой.

— Как тъй — никой?

— Ами никой!… Понякога изведнъж ми се приисква да бъда на хубаво място, всред хубаво облечени хора. Тогава започвам да си мисля, че и аз съм хубава и нормална. Разбира се, съзнавам много добре, че обикновените хора могат да подтиснат такива желания в себе си. Но аз не мога и затова все още не се смятам за съвсем нормален човек. Просто отидох там и седнах на първата голяма маса. Това е толкова лесно. И всеки си мислеше, че ме е довел някой друг на масата.

— Не е толкова лесно — измърморих аз.

— Не е лесно за възпитани хора като вас. Но аз не мога да си позволя такъв лукс. Ето затова се пъхнах в колата ви. Какво друго можех да сторя?

— Да, разбирам ви — отвърнах аз, тоя път съвсем меко.

Помълчах малко, после запитах:

— И все пак, кажете ми, как разбрахте за „Кастилските нощи“?

— Не знам! — отвърна тя неохотно. — Не разбирам всички неща, които умея да правя. И според мен не е нужно…

Не, нищо повече нямаше да науча от нея. И затова прибавих малко троснато:

— Ти ще спиш тук — в хола. В тоя шкаф са завивките… Мисля, че можеш да се справиш сама…

— Да, разбира се — отвърна тя смутена.

Но ясно почувствувах облекчението, което мина по лицето й. Имаше много чувствително лице, по него можеше да се чете като по книга. Знаех много добре откъде идва това облекчение. Тая вечер тя не беше длъжна да плати за спането си.

Прибрах се в спалнята си, но не заспах лесно. Мъчех се да си обясня някак си нейната невероятна интуиция. Разбира се, имаше нещо испанско в това, което й бях изсвирил. Но то беше толкова далечно и незабележимо. Би могъл да го открие в някои интонации само един добър специалист. Но нямаше никакви кастилски нощи, разбира се. Просто не познавах кастилските нощи. Мадридските си нощи прекарвах като всички други туристи по разните заведения. Нито веднъж не повдигнах поглед към небето, за да видя звездите му. Пък и нямаше смисъл. Мадридското небе е като софийското небе или като парижкото небе и като всяко друго. И нощите са горе-долу еднакви в тоя стандартен свят със стандартни заведения и стандартни напитки. Колкото и да ги подбираш в техните национални особености, в края на краищата всички се смесват в един общ коктейл. Вече ми е все едно дали съм бил на „Виа Венето“ или на „Шанз Елизе“. Постепенно загубих интерес към тия пътувания, към които някога бях така алчен.

Впрочем като че ли имаше една по-истинска кастилска нощ. Да, наистина бях я забравил съвсем. А може би точно там ми хрумна основният мотив. Или пък заглавието, вече не си спомням, но вечерта си спомням много добре. Връщахме се от „Ескориал“ с колата на търговското представителство. Свечеряваше се, небето тъмнееше, ранните светлини на прозорците правеха едва видими фасадите на къщите, които се мяркаха тук-там по шосето. Тъй че ресторантчето, в което влязохме, се оказа доста старо и мръсно. Масите бяха голи, по пода се търкаляха огризки, глави от риба, розови люспести опашчици от скариди. Нямаше нито един турист, разбира се, няколко пътни работници висяха прави край тезгяха на бара. Бяха момчета в комбинезони и жълти защитни каски, вече развеселени, но доста тихи за испанския темперамент. Ясно, че ги респектираше съдържателката зад тезгяха, доста възрастна, която приличаше по-скоро на немкиня с червеникавата си коса и пълно лице. Тъкмо се колебаехме да останем ли, или да се върнем назад, чу се доста звънлив женски глас:

— Заповядайте, господа, какво обичате?

Четирима чужденци наведнъж не са за изпускане. Съдържателката излезе да ни посрещне и с това изведнъж сложи край на всички колебания. Беше малко кривогледа. Това я правеше по-симпатична.

— Може ли да седнем навън? — запита тоя, който ни водеше.

— Както обичате, господа — отвърна тя усмихнато. — Макар че тук ще ви мирише на наденици, а вън — на бензин.

— Нищо, ще рискуваме.

Седнахме вън край единствената широка дървена маса, посипана с увехнали листа и курешки. Дона Пелайа изтри всичко това с някакъв не много чист парцал, после метна отгоре хубава книжна покривка. Поръчахме си херес — силно, ароматно вино с цвят на коняк. Тя го донесе с благоговение, внимателно го постави върху масата в красива бутилка. Очевидно в това малко ресторантче не пиеха всеки ден херес.

— Най-хубавото, което имам! — каза тя гордо. — Наздраве, приятели!

Истинският испански херес е прекрасно вино. Изпихме втора бутилка, дори опитахме някакви кървавица, която приличаше на черво, натъпкано със сажди и какавиди на майски бръмбари. Едва я докоснах, повече от любопитство. В никакъв случай не можеше да се сравни с нашите коледни кървавици. Мълчахме. Беше се стъмнило съвсем, но нощта беше съвсем безлунна. И затова за пръв път видях едрите кастилски звезди, които светеха над главите ни. Да, така беше. Но мотивът, който ми хрумна малко по-късно, съвсем не идваше от звездите, а от златното кадиско вино.

Тогава как се бяха родили у нея тия асоциации? Може би наистина и самата тя не знаеше. Когато черчеветата в главата ти са напукани и пропускат, какво ли не може да мине през тях? Най-сетне заспах, а когато на другата сутрин се събудих, от нея нямаше ни следа. Щях да си помисля дори, че съм сънувал, ако в бързината не бе застлала дивана от опаката страна на одеялото. Поогледах се дали не е оставила някаква бележка. Нямаше бележка. Махнах с ръка, но усетих в себе си някаква празнота. Ето защо не обичам да се държа човешки с хората — за да не изглеждам наивен след това. Тая страна на човешкия характер, колкото и да е привлекателна, винаги ми е била обидна.

3

Така изминаха три дни или — по-точно — три странни дни. Колкото и да пъдех от спомените това лудо момиче, част от него като че ли бе останало трайно в мен. Все по-често се улавях, че върша разни дребни глупости. Няколко пъти съвсем погрешно включих автомобилните скорости. Появих се на един концерт като боянски шоп — без вратовръзка. А веднъж дори се намъкнах в кооперацията на бившата ми жена с мисълта, че се прибирам у дома си. Казват, че всички болести са заразителни, включително и ревматизмът. Може и тъй да е, главата ми очевидно не беше в ред.

В събота вечер отново отидох в нощния ресторант. Но тоя път не бях подгонен дотам от чувството за самота, просто ей тъй — отидох. Седнах на същата маса, на която бях седял и последния път. Но сега заведението беше доста пълно, до мен по-плътно достигаше досадното бръмчене на разговорите. Не исках да си давам сметка защо съм дошъл. И защо не взех поне някой приятел със себе си. Може би нямах приятели. Или пък някаква друга надежда е живяла в мен, избягвах да си дам сметка. Във всеки случай през ума ми мина мисълта: какво всъщност бих направил, ако тя се появи внезапно на стъклената врата, такава, каквато си е — боса, с омачкана рокличка. Навярно тайничко бих се измъкнал през задния вход. От скрупульозен човек като мен всичко може да се очаква.

Прибрах се у дома съвсем трезвен. Отново тихичко изсвирих „Кастилските нощи“. Така, както бях, без настроение — тоя път никак не ми хареса. Хубави, красиви фрази, но доста пусти. Навярно не съм бил много справедлив към себе си, истинската красота никога не може да бъде безсмислена.

В понеделник позвъних на доктор Юрукова в института. Не знаех нищо за нея освен името, дори не бях сигурен, че наистина съществува. Обади се плътен женски глас, толкова уравновесен и спокоен, че изведнъж се засрамих от себе си. Едва не затворих слушалката. Всяко обяснение, което можех да дам, сега ми се видя фалшиво и глупаво. Дано поне моето име я респектира.

— Да, знам за вас — отвърна тя съвсем свободно. — Доротея ми разказа нещичко… Разбира се, че можете да дойдете. И без това искам да ви помоля нещо.

Навярно мнозина от вас са виждали това старо, печално здание със зарешетени прозорци. Все още си спомнях хубавите дървета, меките сенки по алеите, болните, които се разминаваха по тях, студени и далечни като галактики. Бяха истински луди, целите изпълнени с достойнството на своя въображаем свят, но добродушни като деца. Направиха ми толкова силно впечатление, че не стъпих втори път в клиниката, макар че ми бяха предписали някакви противоалергични процедури. И сега, докато пътувах с колата си, се чувствувах малко неспокоен и респектиран.

Но като спрях там, озадачен се огледах. Бях попаднал на някакъв претъпкан паркинг, където коли непрекъснато пристигаха и заминаваха, сякаш градът изведнъж се бе препълнил с невротици и ненормални. Слава богу, нямаше никакъв портиер на пропуска. Но затова пък новата постройка ми се стори шеметно непривлекателна и грозна като всички ония модерни сгради, които остаряват още преди да са ги построили. Оказа се, че никой не знае къде е кабинетът на доктор Юрукова. Докато се мотаех притеснен по етажите, пред очите ми като в карусел се въртеше човешката тълпа, делнична и забързана. Особено впечатление ми направиха болните с техните памучни райета и делови физиономии, сякаш не бяха хора, а овци, дошли тук, колкото да им острижат вълната и да си вървят след това отново по своите работи. Лекари с писалки сновяха загрижено между тях, никой никого не поглеждаше и не поздравяваше.

Аз ли бях станал прекалено чувствителен? Или светът някак неизмеримо се бе променил, докато аз лекомислено си подрънквах на пианото? Най-сетне някаква трътлеста санитарка ми показа една най-обикновена врата без никакъв номер или надпис. Почуках и влязох. Всъщност едва ли имаше къде да се влезе. Малката като килерче стаичка бе изпълнена от край до край от тясна болнична кушетка, два стола и някакво изтумбено недоразумение, което трябваше да представлява бюро. На всичко отгоре бе покрито с изтънял пласт бяла блажна боя, която оставяше впечатление за кухненска похабеност и занемареност.

Край бюрото седеше немлада жена в бяла болнична манта. Зад гърба й като ръждив страж бе изправен грамаден цилиндър със сгъстен кислород. От смущение и досада в първия момент дори не успях да видя как изглежда. Само си казах името, тя кимна и ме покани. Принудих се да седна на болничната кушетка, тъй като поради теснотията и двата стола бяха обърнати към вратата. Едва сега успях да я разгледам малко по-добре. Навярно беше към петдесетгодишна, лицето й имаше цвят на пчелен восък без какви да е остатъци от някогашен мед. Но не се забелязваха никакви бръчки по него, никакви други белези и цветове, сякаш беше лице на недоработена фигура от паноптикум. Това впечатление се усилваше още повече от нейния високо вдигнат девичи бюст, прав, идеално закръглен, но също така безжизнен, сътворен сякаш от стеаринови смеси.

Но това бяха впечатления, изградени само за секунди. Тя се облегна на стола си и неочаквано се засмя. Кой знае защо, тоя смях ми се стори кух и зловещ, макар че сега разбирам колко е бил шеговит и добронамерен. Но с моите възбудени нерви изведнъж си помислих, че съм попаднал в някакъв хитър капан, който те двете с Доротея ми бяха заложили.

— Успокойте се, другарю Манев — обади се тя. — Няма да чуете нищо страшно…

— Защо смятате, че не съм спокоен? — попитах сдържано аз.

— Защото така изглеждате. Тъй, както си седя на стола, виждам у вас сериозни белези на невроза.

— Извинете, но не съм дошъл тук да се лекувам! — казах аз недружелюбно.

— Знам — отвърна тя. — И все пак защо наистина?

Сега пък аз се затрудних. Бях си представил тоя разговор много по-интимен и задушевен. И не съзнавах май, че сам аз съм причина за това малко остро начало. На всичко отгоре през цялото време, докато разговаряхме, поне десетина глави се пъхнаха в процепа на вратата, някакви личности в бели манти постоянно питаха къде е този или онзи, сякаш никой в тоя огромен дом не беше на мястото си.

— Интересувам се от Доротея — отвърнах аз. — И от нейното състояние. При положение че това не противоречи на вашата лекарска практика.

— Не, нямам тайни! — каза Юрукова. — Но изглежда, че Доротея добре ви е стреснала.

— Ако смятате, че ме е изплашила… — започнах аз.

— Поне в колата!

— Тя всичко ли ви разказва?

— Така сме се договорили — отвърна лекарката. — Постъпили сте много тактично тая вечер. И много човешки. Така че нямам причини да крия нищо от вас. В момента тя е практически здрава… Наблюдавам я от пет-шест години — имаше леки пристъпи на шизофрения, периодични, разбира се. Бих ги нарекла пред вас и натрапчиви идеи. Въобразява си, че е някоя от героините на книгите, които чете… Да кажем — Ирина от „Тютюн“… Или Козета от „Клетниците“… Последния път се превъплъти в Таис и това трая доста дълго за съжаление. Но от шест месеца няма никакви рецидиви.

— Съвсем никакви?

— Не… После ще ви кажа.

— Според вас на какво се дължи нейната болест?

Погледът, който хвърли към мен, беше така бърз и остър, че едва го долових. По-скоро като че ли дочух острието на елмаз върху стъкло.

— Да, ще ви кажа и това — отвърна тя неохотно. — Наистина е по-добре да го знаете. Като момиче тя е преживяла две много силни душевни сътресения. На единайсетгодишна възраст лека кола е прегазила нейния баща просто пред очите й. И починал на място. Майка й се омъжила отново, животът в новия дом скоро станал съвсем невъзможен… Тя отишла да живее при чичо си. Когато била на тринайсет години, едва в зората на своето девичество, както се казва, той посегнал на нея.

Доктор Юрукова млъкна за момент, лицето й бе намръщено. „Да, наистина отвратително — помислих аз стреснат. — По-добре да не бях питал.“

— Според мен не точно това е причинило нейното заболяване — продължи тя. — И все пак тия неща са свързани. Както сам се досетихте, тук играят роля и някои наследствени фактори… Но сега тя е много добре, да чукнем на дърво, както се казва! Стига, разбира се, с нея да не се случи някой нов стрес…

Тя млъкна, без да ме погледне дори. Но усетих много добре, че в гласа й прозвуча лека предупредителна нотка.

— Тогава защо не я изпишете? — попитах аз.

— А къде да я пратя?… При чичо й?… Или при нейната отвратителна майка? Все още намирам начини, за да я задържа. Водя я нещо като научен експеримент… Трудова среда и прочие. Но това не може да продължи вечно, тая обстановка започва да става опасна за нея. И изтръпвам, като си представям нейния бъдещ живот.

Почувствувах, че и аз едва забележимо изтръпвам. Не бях ли се запътил малко лекомислено по съвсем непознат път? Какво всъщност търсех тук — белята си? И тъкмо си мислех как по-възпитано да потегля към изхода, тя внезапно запита:

— Май и вие имахте да ми казвате нещо?

— Да, наистина…

И с малко пресилено оживление й разказах как бе налучкала името на моите „Кастилски пощи“. По-скоро усетих, отколкото разбрах, че моят разказ не й направи особено впечатление. Впрочем така, както го разказах, той сега и на мен ми се стори съвсем нелеп.

— Тук няма нищо странно — каза спокойно лекарката. — Тя просто е прочела вашата мисъл. Отначало и мен ме стряскаше, но сега свикнах.

— И казвате, че тук няма нищо странно? — погледнах я учудено аз.

— Телепатията не е празна работа… Доротея има редки, но понякога наистина поразителни попадения. Кой знае, след векове телепатията ще стане може би нормален начин за общуване между хората.

— Да, след векове — измърморих аз. — Но сега сме все още двайсетия век… Пък и тя едва ли знае къде се намира тая Кастилия.

— Не, не я подценявайте, тя чете много. Разбира се, все още не й разрешавам романи, особено хубави. Но иначе чете каквото й падне, дори моите медицински книги. Със своята удивителна памет тя знае някои неща по-добре дори от много мои колеги…

— Може би не е толкова трудно — усмихнах се аз.

Но лекарката сякаш не разбра намека ми.

— При това нейната памет не е механична — кимна тя. — И интуицията й помага отлично там, където не достигат знания или логика. Изобщо Доротея е много интересно момиче. У нея има характер…

Само това не очаквах да чуя.

— Видя ми се много плаха — отвърнах аз.

— Е, не е нахална. Но ако мислите, че е слаба — много ще се излъжете. Тя и физически е доста издръжлива. Нейните колеги се чудят с каква лекота работи на пресата.

— А къде работи?

— В една занаятчийска работилница. Щампова детайли. Или нещо подобно. Работа като работа, но ми се струва не съвсем подходяща за нея. Много е еднообразна, с нищо не заангажирва нейното въображение. А точно това е слабото й място. То трябва да се насели с нещо, не с химери във всеки случай. Ето това исках да ви помоля. Вие сте влиятелен човек, не бихте ли могли да й намерите някаква по-подходяща работа?

— Каква например?

— Ами да прави кукли, да речем. Или пък да рисува нещо върху чаши, вази, чинии. Тя има много лека и артистична ръка.

— Ще опитам — отвърнах аз. — Но не й казвайте. Не искам да се огорчи, ако нищо не стане.

— Няма да се огорчи. Сега за нея е все едно къде работи. И какво получава. Парите са като празни хартийки в ръцете й. Много е непрактична в житейските работи.

— Е, не чак толкова! Оная нощ много добре се ориентира в обстановката…

— Това е по-скоро инстинкт. Там, където разумът не достига, понякога природата мобилизира странни и невъобразими сили. Наблюдавала съм го често у моите пациенти. И просто ми е било невъзможно да си го обясня като лекар.

Отидох си от тоя странен дом едва ли не със зашеметена глава. Последните думи на доктор Юрукова се тътреха като някакви досадни просяци по петите ми. Мислех си, че ще се отърва от тях в колата. И не успях. Настаниха се на задната седалка, продължаваха да ме тормозят със своите идиотски въпроси и предположения. Пуснах силно радиото — същият ефект. Ако природата наистина умееше да се защищава, както твърдеше доктор Юрукова, в тоя случай тя бе избрала съвсем непонятни за мен пътища.

4

Измина още една седмица. Единствената ми придобивка през това време беше, че изгоних веднъж завинаги от моя дом самотата. Вече не бях сам. Доротея сякаш съществуваше незримо в мен и край мен, макар и не като човек, дори не и като спомен. Не бяха приятни спомени, успявах да ги отпъдя. На тяхно място като утайка от дим оставаше чувството, смътно и тягостно, но все пак живо. Чувство за какво? Сега ми е много трудно да го определя с думи. Може би чувство за някакъв неизплатен дълг, за горчив укор, за несподелена човечност. Улавях се често, че водя безкрайни разговори наум — не с нея, със себе си. Опитвах се да разбера какво се беше случило. Нищо особено не се беше случило освен това, че не бях сам. Доротея бе изпъдила самотата. И всичко щеше да бъде съвсем в ред, ако тя самата не се бе настанила на нейно място. Сега, вместо да се чувствувам сам, се чувствувам просто объркан.

Една нощ, докато се мъчех да заспя, опитах се да си припомня лицето й. И странно, пред очите ми не можеше да застане ни една зрима нейна черта, ясна и определена. Имах чувството, че изобщо не бих я познал, ако я срещна на улицата, облечена в някакви други дрехи.

Не, ни най-малко не беше безлична, само това не можеше да се каже за нея. Ето спомням си — носът й бе малко дълъг, устните малко бледи и тънки, косата опъната и сресана като на Мона Лиза. И все пак това не бяха черти, лицето й сякаш непрекъснато се менеше — като повърхността на река, по която се преливат бързо слънчевите отблясъци. Или която спи в сянката на дълбоките вирове. Лицето й сякаш отразяваше външния свят, без да показва нищо от себе си — навярно в това се състоеше нейната изменчивост и непознатост.

От нашата първа вечер е изминала повече от година. Сега тя е мъртва и аз с ужас и дълбока мъка разбирам, че отново не помня лицето й, макар че толкова необикновени и странни неща станаха с нас. Не само че не помня лицето й, но не притежавам нищо от нея — никаква вещ, никаква следа от пръсти, никакво петънце, дори от кръв — такава, каквато веднъж я видях, ясна и рядка като сок от череши. Все едно че не е била, че не е съществувала, макар че на тоя свят не е имало съществуване като нейното. Все едно че беше сън, измислица някаква на малко болен и трескав ум. Сега човек може във всичко да се усъмни. И нищо да не повярва. Нищо освен нейната истина.

И така, тикан от съдбата, както се казва в подобни случаи, аз някак неочаквано бързо и леко успях да свърша това, което доктор Юрукова ме беше помолила. Веднага й се обадих по телефона, тя съвсем искрено се зарадва. И, разбира се, обеща веднага да прати при мен Доротея. Но тя не се появи още няколко дни. И през тия дни сякаш не знаех какво точно изпитвам — трепетно очакване или някакъв вътрешен страх. Никога не съм се чувствувал така несигурен, никога така объркан. Но моят здрав и трезвен ум ме съветваше поне към въздържаност. Няма къде толкова да се бърза на тоя свят, всички човешки разстояния са премерени. Тъй че не се обадих втори път на лекарката, както ми се искаше. Нека съдбата сама реши, защо трябва да я насилвам.

И най-сетне в един божи ден тя се обади, по телефона, разбира се:

— Вие ли сте, другарю Манев?

Веднага познах гласа й.

— Аз съм. Защо чак сега се обаждаш?

Изглежда, че моят решителен глас я смути.

— Защо ли?… Ами аз ви търсих няколко пъти.

Стори ми се тогава, че ме излъга. Много по-късно разбрах, че от всички човешки пороци за нея този е най-непознатият.

— По кое време?

— През обедната почивка.

Да, по това време отивах да обядвам, естествено.

— Добре. Ела веднага при мен. Имам хубави новини за тебе.

— Ами сега не мога — отвърна тя малко смутено. — Сега съм на работа. Обаждам ти се от един външен телефон.

— Няма значение — отвърнах аз. — Ела веднага, намерил съм ти нова работа.

Тя се поколеба още малко, но в крайна сметка се съгласи. Спомням си, че тоя ден беше много хладен. Тя дойде със съвсем същите дрехи, видя ми се дори малко посиняла от студа, сякаш бе спала нощес на някоя градинска скамейка. А кой знае — може би наистина бе спала. И може би именно заради това носът й ми се стори още мъничко удължен. Това заедно с малко кръглите й очи й придаваше лек израз на изненада. Не беше никаква красавица, разбира се, но видът й в никакъв случай не бе обикновен и банален. Много по-късно, когато започнахме да ходим заедно по ресторанти, винаги забелязвах някакво вътрешно сепване, учудване дори в погледите на приятели и познати, които за пръв път я виждаха.

— Каква работа? — запита тя от прага.

— Ще пишеш ноти… Писала ли си някога?

— Никога! — отвърна тя учудено. — Нима това е работа?

— Като всяка друга. Не се страхувай, ще се научиш… Ти имаш лека и артистична ръка.

Но Доротея не ме чу, сякаш се вслушваше в самата себе си.

— Интересно — отвърна тя. — Ноти, много хубаво. Къде е това?

Имах приятели в музикалното издателство, не беше толкова трудно да я настаня. Та кое съвременно момиче е готово да си вади очите с осминки и диези? Да се преписват ноти е много трудна работа, иска се изключително внимание и търпение. Кой знае защо, си бях внушил, че тя ще се справи добре.

— Искам веднага! — каза тя. Изглеждаше много въодушевена.

— Добре, ще те заведа още днес. Поне да те представя на директора.

Но едва като я разгледах по-внимателно, разбрах, че ще прибързам. С тая омачкана рокличка и посиняло лице приличаше на улична цветопродавачка, каквито ги имаше някога.

— Имаш ли други дрехи? — запитах аз.

— Нямам. Оставих ги у една приятелка.

— Ами ще ги вземеш от тая приятелка.

— Не, не! — Лицето й видимо помрачня.

— А пари?

— Да, след няколко дни ще получа заплата.

— След няколко дни е късно. Аз ще ти дам сега назаем, по-късно ще ми ги върнеш.

— Добре! — съгласи се тя веднага. — Ще ти ги върна, разбира се.

Мислех да я пратя сама, но се разколебах. Аз по-добре от нея знаех как трябва да изглежда една порядъчна нотна калиграфка. Но не беше само в това въпросът. Чувствувах се някак особено възбуден, исках сам да свърша тая работа. И защо, като никога преди това не бях го правил? Заведох я във „Валентина“. Роклята, която й купих, беше доста солидна, почти зимна, но днес много ми се искаше да я стопля. Като излезе от стаичката за проба, лицето й ми се стори озадачено.

— Хубава ли е? — попита тя с леко съмнение.

Нищо особено, най-обикновена готова рокля, но поне платът беше хубав. И все пак стоеше много добре на нейната съвършена фигура на манекенка. Купихме освен това обувки и някои други дреболии. Отбихме се в няколко магазина, тя приемаше всичко така естествено, че дори ми стана малко неприятно. Сам аз бях преживял доста трудничко младежките си години, не обичам хора, които смятат, че е естествено всички блага да ти падат даром от небето. А може би наистина нямаше отношение към парите и вещите, както ми бе намекнала доктор Юрукова. Не питаше никъде за цени, не поглеждаше разписките, приемаше всичко така естествено, както гълъбите приемат разпиляното край бирената фабрика ечемичено зърно.

На всичко отгоре бях прегладнял, не бях закусвал дори. Хапнахме как да е в бирхалето на „България“, после се върнахме вкъщи. Доста търпеливо й обясних как се пишат ноти, дори преписах пред очите й два-три реда от „Кастилски нощи“. Тя ме наблюдаваше много внимателно, после сама направи първия си опит. Просто ме порази колко нейните ноти приличаха на моите. Занимавахме се тъй близо два часа, не усетих как е изтекло времето. Когато си погледнах часовника, наближаваше шест часът.

— Слушай, Доротея, аз трябва да вървя на събрание. Ще се върна към девет. Ти си работи тук. И ме чакай… Ще отидем след това да вечеряме някъде.

— Добре — каза тя.

Но се върнах към десет. Събранието беше много тежко, решаваха се важни въпроси — не толкова, колкото се разпалваха страсти и амбиции, както обикновено се случва. Като се прибрах у дома, намерих я опулена от страх. Тя не разбираше какво е това събрание, от което да не може да излезе човек.

— Помислих, че са те убили! — добави тя все още уплашено. — По тия ваши ужасно тъмни улици.

— Кой да ме убие?

— Има кой — отвърна тя убедено. — Карбонарите.

Да, много поздрави от мен за доктор Юрукова! Практически — здрава! Дали просто не й се беше приискало да прехвърли на мен своите грижи? Като идея — не чак толкова лошо. Богат човек, съвременен, какво пък толкова, ако гледа и една луда. В тоя миг изглежда, че и тя самата се осъзна, защото добави смутено:

— Говоря глупости!… Така е, като се изплаши човек!

— Някой те е излъгал за карбонарите — измърморих аз недоволно. — Те не са били такива хора.

— Знам! Разбира се! — отвърна тя спонтанно. — Останало ми е от някоя идиотска книга.

Погледна ме внимателно, след това запита:

— Доктор Юрукова всичко ли ти каза?

— Не знам кое е всичко — отвърнах аз.

— Поне най-важното?

— Да. Предполагам.

— И не е чак толкова страшно! — отвърна Доротея малко троснато. — По-добре човек да си въобразява, че е нещо. Отколкото да е нищо.

— Не мисли за тия работи. По-добре дай да видя какво си направила.

Лицето й изведнъж светна, тя ми донесе куп нотни листа. Отново ме обзе чувството, че не е преписала нотите, а просто ги е префотографирала, толкова приличаха те на моите. Наистина аз не пишех красиви ноти, но все пак нейният успех ме слиса. Човек, който може да направи това, навярно може да направи всичко. Но тогава все още не знаех колко тая най-обща мисъл е била близо до истината.

— Да, добре — казах аз сдържано. — Лесно ли свикна?

Смътно усещах, че не бива да я хваля излишно.

— Е, не е като да се преписва от книга. Тука не знаеш какво преписваш. И въпреки това накрая запомнях по цял ред наведнъж. Без никаква грешка.

Тоя път не се съмнявах, че казва чистата истина. Не могат да се препишат току-тъй цял куп ноти.

— А ще ме научиш ли да ги чета? Много те моля!

— Това не е толкова лесно.

— Няма значение. Просто умирам от любопитство какво е написано. Може би е много хубаво.

— Всичко мое е хубаво! — засмях се аз. — Ти хапна ли нещо?

— Не съм! — отвърна тя учудено.

— Искаш ли да отидем някъде?

— Сега? Не, не искам. Няма ли да се намери нещо у вас?

Стъкмихме с общи усилия нещичко — масло, конфитюр, по две рохки яйца. Само хлябът беше ужасно сух, едва не ми одра гърлото.

— Наистина ли те одра? — попита тя слисано.

— Не виждаш ли, че се шегувам?

— Не обичам шегите — отвърна Доротея. — Просто не разбирам кога са шеги. Затова и не ходя на смешни филми. Другите се смеят, пък на мен ми се плаче.

Моята майка също ми е разказвала, че като съвсем малко момче съм ревнал здравата на „Модерни времена“. Помислил съм, че машината наистина е сплескала Чарли Чаплин.

— Може и да си права — отвърнах аз.

— Разбира се, че съм права! — възкликна Доротея. — Какво смешно има в това да те гонят, да те ритат, даже да те хвърлят от някой балкон…

Да, съвсем логично. Не е комплимент за хората да се кискат така откровено на чуждите беди и нещастия. Доротея никак не приличаше на тях, макар че не по-лошо от тях лапаше нашата оскъдна вечеря. Когато поднесох яйцата, тя ги погледна едва ли не с нежност.

— Знаеш ли откога не съм яла яйца?… Още като беше жив баща ми. Той много обичаше.

Усетих, че помръкна вътрешно, погледът й сякаш угасна. След днешния славен ден на успехи това не биваше да се допуска. Извадих от хладилника бутилка „Каберне“, вече начената, поставих чашите.

— На мене — не! — каза тя.

— Защо? — погледнах я аз учудено.

— Доктор Юрукова не разрешава.

Ами щом е тъй, какво да се прави. Налях само на себе си. Но Доротея все не откъсваше поглед от бутилката, изглеждаше много разколебана.

— Нищо, налей ми половин чаша! — каза тя. — Няма да ме отрови… Ами всеки ден човек не отива на нова работа.

Налях й малко повече от половин чаша, от любезност, разбира се. Нямах никакво желание да я напивам. И все пак тя се напи — от тия няколко глътки. Лицето й силно поруменя, в погледа й се появи онова едва забележимо разцентроване, по което жена ми безпогрешно познаваше една чашка ли съм пил, или три. И някак особено изтъня и щръкна на мястото си, сякаш изведнъж се бе превърнала в цвете.

— Малко ми се зави свят — каза тя. — Мога ли да си легна?

— Ами, разбира се… и без това утре трябва да ставаме рано.

За всеки случай я отведох до хола. Нищо, ходеше си съвсем нормално. Но както я гледах отзад, ушите й бяха станали като вишни.

— Няма значение, легни да поспиш!… Утре ще се чувствуваш чудесно.

Но тя продължаваше да ме гледа втренчено. И ми се видя малко смешна с тия ококорени очи и мътен поглед.

— Ако искаш, можеш да останеш при мен! — заяви тя внезапно.

— Не, бъди спокойна!… В тоя дом няма да ти се случи.

— Никак не съм спокойна — отвърна тя. — И изобщо не съм свикнала да бъда длъжница на хората.

Гласът й беше малко дързък. Никога след това не чух у нея такъв глас. Но това бе и последната глътка вино в живота й.

— Аз пък не съм свикнал да ми се отплащат по най-лесния начин — казах аз малко рязко. — Лека нощ!

Тя дори не ми отвърна. Отидох си в спалнята слисан не толкова от нейните думи, колкото от моите. Разбира се, можех да намеря някакъв по-любезен и възпитан отговор. Но това не беше най-важното. Моите думи отговаряха ли на някаква истина? Там е работата, че отговаряха. И причината не се криеше в това, че бе изпила няколко глътки вино. И че изобщо не беше съвсем на себе си. Тогава все още не разбирах в какво точно се състои това усещане. Наистина, тя в никой случай не ми беше неприятна физически. Особено при нейния толкова мил и безобиден характер. И все пак имаше някаква преграда между нас, която преди това не съзнавах. Може би вечната преграда на инстинкта към всяка болест, дори когато не е заразна. Може би…

5

Тя остана да живее при мен, без да сме говорили за това, така естествено, като гълъбите, които си бяха намерили дом на терасата. Ставаше сутрин рано, движеше се безшумно, като сянка, в огромния празен хол и излизаше така тихо, че дори когато бях буден, не чувах нито стъпките й, нито щракването на секретната брава. Само шумът на водопроводните тръби в банята ми подсказваше, че вече е станала и се къпе. След това виждах нейната влажна хавлия на закачалката. Пред тоалетното огледало се появи нейната четчица за зъби. Скоро разбрах, че се къпе и сутрин, и вечер, с някакво невероятно настървение, сякаш искаше да свали от себе си всичко — тежите миризми на болницата, спомените, последното петънце от своя минал живот. Ставаше все по-измита и чиста, все по-прозрачна, все по-лека. И все по-спокойна в същото време. И всичко по нея сякаш светеше от чистота — от якичката до обувките. Дори и походката й се измени — не приличаше вече на чайка, която крачи край брега на морето. Всичко у нея се поотпусна, устните й сякаш се удължиха, дори нейният унил нос сега ми се виждаше съвсем редовен.

Доротея отиваше на работа към седем часа, връщаше се неизменно в четири. Не знаех къде се храни, не ми беше удобно да питам. Пък отначало и тя малко говореше — и никога за своето минало, никога за своето бъдеще — само за най-обикновени всекидневни неща. Дори в такива случаи фразата й беше някак отривиста и недовършена, за да не кажа неразбрана. Отначало си мислех, че това е някакъв дефект на ума. Много по-късно разбрах колко съм бил несправедлив. Тя просто говореше с хора, които носеше в себе си, които живееха заедно с нейните мисли. Те бяха длъжни да я разбират, така, както тя понякога разбираше дори помислите ми. В края на нашия общ живот тя стана доста словоохотлива — бърбореше за цветя, за дървета, за витрините по улицата, за пътническите бюра, за самолетите, които преминаваха с трясък над града. Само за хора не говореше, дори за своите безобидни колежки.

Никъде не излизаше, не се интересуваше какво става зад стените на нашия дом. Дори телевизора не поглеждаше, сякаш, като котките, не виждаше в него никакъв образ. Докато аз четях нещо, тя седеше неподвижна и замислена, но разбирах, че не скучае. Имах чувството, че носи в себе си всичко, което я интересуваше — до последното цветче или тревица. Това, което е вън — за нея бе вътре, тя можеше да го наблюдава с часове, сякаш се раждаше непрекъснато и непрекъснато се изменяше пред очите й. Много, много рядко на устните й виждах бледичка усмивка, сякаш през ума й минаваше някакъв спомен — един-единствен, който с все сила пестеше.

През свободното си време я учех да чете нотите. Понякога до вечерта подрънквах на пианото, обяснявах й, карах я да го повтаря. Дори не знаех, че в мен съществува преподавателска страст. Откакто бях завършил консерваторията, дори насън я заобикалях. Тя напредваше в тая сложна материя не с дни, а с часове… Това ме изпълваше с малки суетни радости, като че ли нейните успехи бяха мои. Никога не бях се занимавал така с детето си, дори не знаех, че такива грижи могат да представляват някаква радост. И дали в мен не се бяха породили внезапно закъснелите родителски чувства? Не — глупости!… Та тя не беше дете, дори и момиче не беше. Тя си беше жена като всяка друга.

Спомням си деня, когато някакъв оживен женски глас ми съобщи по телефона, че ми се е родил син. Изпитах мигновено разочарование, защото очаквах момиче. Дори не очаквах, просто бях сигурен. Така то бе живяло с месеци в мисълта ми. И след това като че ли никога не можах да му простя тая метаморфоза. Детето беше много живо и шумно, по темперамент приличаше повече на майка си. Не обичам шумни деца. Може би изобщо не обичам деца, особено събрани на едно място. Никога не минавам край училищни дворове, мразя да гледам как децата се блъскат с чанти по стриганите глави. С някаква спонтанна вътрешна неприязън се мъча да се изолирам от техните шумове, колкото и да са невинни, от каквато и естествена среда да идват. Винаги ми се е струвало, че децата на хората в тая ранна възраст с много по-голяма сила проявяват своите спонтанни инстинкти, отколкото децата на животните.

Тъй или иначе, откакто Доротея дойде да живее у дома, аз сякаш позабравих, че има и други хора по света. Моите грижи към детето и досега не бяха на висота. Минавах два-три пъти месечно през старата си квартира, погалвах го разсеяно по главата, давах му омекналия от няколко дни в джоба ми шоколад. И то не ми обръщаше никакво особено внимание, често се опитваше да ме застреля с дървената си пушка. Най-сетне един ден по телефона се обади жена ми, язвителна, както винаги, сега малко повече. Нарече ме „господине“. Има ли намерение господинът да види как живее синът му. Или ако няма такова намерение, защо поне не се интересува по телефона. Да, господинът има такова намерение, но е бил много зает досега, довършвал е своето ново колосално произведение.

— Знам твоите нови произведения — изръмжа тя. — Няма ли да се засрамиш?

— А що се отнася до издръжката — засякох я аз, — ще ти я донеса още утре.

Времето най-сетне се беше затоплило, белият гребен на Витоша ставаше все по-дрипав и кален. Малко по-ниско бе избила бледа зеленина, която преливаше на сочни вълни към полите на планината. Все по-често се качвах на терасата — така наричахме гладкия покрив на нашия небостъргач. Май че я използувах само аз и няколко домашни котки, които гонеха там гълъбите. От въздушната бездна я отделяше невисока преграда. Избягвах да се приближавам до нея, протягах се на някой от платнените шезлонги, с наслада дишах свежия въздух. Между мен и планината имаше само поле, пресечено като с черен тебешир от шосето. Може би някаква малка рекичка, защото тъмнееха ивици върби. Тук-там някое запустяло стопанство, някои изоставени тухларни или някои, които все още димяха, сякаш земята издишваше през цепките си своя отровен дъх. Гледката беше доста парцалива, но на мен ми доставяше удоволствие. Все пак не е като да се простира пред теб фантастичното гробище на антените.

Сега вече не ходя на терасата, просто се страхувам от нея.

На другия ден наистина позвъних на Надя. Тя се позабави оттатък, след това се чу леко шляпане на пантофи. Вратата се отвори, тя ме погледна враждебно и се отмести да вляза. Знам много добре тоя поглед, с който ме е посрещала безброй пъти. Отнякъде изскочи котката, която някога беше моя котка, ласкаво се отри в панталона ми. Жълтата й опашка стоеше изправена като мачта, на която невидимо се развяваше бялото знаме на мира. Наричахме я Коца.

— Как е Коца? — запитах аз.

— Нищо, има запек… Влез де, или забрави къде е вратата?

Не бях забравил, но просто не ми се влизаше. Като се упътих натам, имах чувството, че ще ме хласне с длан някъде между плешките, както се прави с непослушно дете. В хола беше неразтребено, детето го нямаше. Сега ми беше непонятно как съм живял толкова време в тая неразтребена къща.

— Чакай за момент, да се заметна с нещо.

Жена ми имаше лошия навик да се разхожда из къщи с износените си пеньоари и рокли, докато новите й дрехи тъй си и вехтееха в гардероба. И сега беше в някакво вехто памучно поло, без сутиен, плоските й гърди се люлееха с едрите си зърна под тънката материя. Но иначе беше красива жена, макар и доста мършава, с крака на породиста арабска кобила — сухи, елегантни, винаги неспокойни. Лицето й имаше цвят на тютюн, устните — на презрели сливи, проклети, стиснати, енергични. Малцина хора на тоя свят можеха да издържат нейния пламенен, откровено мразещ поглед. Аз дори не се опитвах, това много я дразнеше.

— Как си? — попита тя, докато сядаше на стола си, както винаги малко разкрачена, за да подчертае и по тоя начин своето пълно пренебрежение към света, включително и към мен.

— Нищо особено.

— Тръгнал си с някакво курве! — каза тя почти грубо.

— Не е така! — отвърнах аз и усетих как ноздрите ми се разшириха.

— А как е?…

— Тя е едно роднинско момиче… Студентка е, временно без квартира.

Надя ме погледна презрително.

— Станал си лъжец на всичко отгоре.

— Винаги съм си бил! — отвърнах аз ядосано. — Как човек може да говори с теб откровено. Трябва да се бронира по-напред.

— Вярно ли, че е шантава?

— А теб какво те засяга?

— Мене — не, но имаш дете най-сетне.

— То едва ли се интересува от тия проблеми! — отвърнах аз сухо.

— Да, но утре няма да му бъде все едно какво братче ще има. Или какво сестриче.

— Виж какво, ето ти парите… Ще дойда друг път да видя детето.

— Ти дори не попита къде е, нахал такъв!

Тъй и не разбрах къде е, сърдито крачех към изхода. Всъщност не бях чак толкова сърдит, отдавна бях свикнал с отровния й език. Но в края на краищата не съм се развел с нея, за да търпя отново скандалите й. На вратата едва не прегазих котката, която бе клекнала пред прага и с надежда поглеждаше към ключалката. Навярно и на нея бе омръзнал тоя тормоз. Не оставаше друго, освен да я взема под мишница, за да се изчерпят всичките ни отношения.

Обядвах и се върнах у дома. Пишех музика за филм и както обикновено се случва, трябваше да я завърша за няколко дни. Не ми вървеше особено, някакви гневни, обидени нотки се вмъкнаха в моята музика, а действието се развиваше в една най-обикновена кравеферма. Доячките се спогаждаха добре, само някакъв пройдоха се мъчеше да им развали личните отношения. В края на краищата колективът надделя над дребно-буржоазния индивидуализъм. Това трябваше да изразя някак си с музиката, но не успявах.

Доротея се върна, както обикновено, към четири часа. Изглеждаше доста оживена, с приповдигнато настроение. Тя мина няколко пъти през хола със своята така характерна, малко зашеметена походка, после спря пред мен и каза:

— Аз вече я чувам!

— Какво чуваш!

— Твоята музика! — отвърна тя сериозно.

Тогава не обърнах внимание на думите й, не толкова, колкото на фразата, доста необичайна за момиче с нейния манталитет. Пък в момента тя наистина преписваше нещо мое, което бях представил в издателството. Там от доста време всички я смятаха едва ли не за феномен, за някакво чудо на природата.

— Харесва ли ти? — запитах аз шеговито.

— Да! Разбира се! — отвърна тя спонтанно.

В края на краищата какво толкова чудно, нали с часове я учех да чете нотите. От човек с нейните необикновени и необясними дарби това можеше да се очаква. Пък не ми беше и до музика, в ума ми все още се мотаеше неприятният разговор с Надя. Най-много ме безпокоеше мисълта — как всъщност бе научила за момичето? Ние много рядко излизахме заедно, и то по места, където обикновено не ходят мои познати. Мои — да, но нейни? Може би е доста по-известна, отколкото предполагах, между някои мъжки компании главно. Тая мисъл ми беше толкова неприятна, че неволно съм се намръщил. Кой знае, може да съм станал и за смях всред тях. Известен композитор, приятен, с големи възможности, а ето че се хванал с едно най-обнкновено ресторантско момиче. И шантаво на всичко отгоре, както доста вежливо се бе изразила жена ми.

Така си мислех, докато лежах с вкиснато настроение на диванчето. Изведнъж усетих, че тя ме гледа, и повдигнах глава. Наистина ме гледаше, доста втренчено при това, сякаш се прислушваше в нещо, което никой друг не би могъл да чуе.

— Ти си бил днес при жена си? — каза внезапно тя.

— Откъде знаеш?

— Не, просто питам.

— Вярно е — отвърнах аз.

Тя помълча малко, после добави нервно:

— Това, което си мислиш за мен, не е истина.

Никога досега не ми беше говорила с нервен тон. Нито с повдигнат. Все си мислех, че това е най-главното й качество.

— А ти откъде знаеш какво аз мисля за теб?

Станах от диванчето и минах неспокойно през хола. Сега тя мълчеше, дори не ме поглеждаше. Много неща се бяха натрупали в главата ми, просто не знаех откъде да почна.

— Ти наистина ли четеш мислите ми? — попитах аз нетърпеливо.

— Не знам! Понякога! — отвърна тя смутено.

— Какво значи понякога?

— Много рядко.

— И как става? — Гласът ми беше едва ли не раздразнен.

— Не знам как става — отвърна тя безпомощно. — Не го чувам. Но просто се появява в главата ми.

— Доктор Юрукова говорила ли ти е за телепатия?

— Да, разбира се. И сме правили някои опити.

— Сполучливо?

— Не знам. Изглежда, че не особено… То не става по волята ми, става съвсем внезапно.

— Добре, Доротея. Забрави тоя глупав разговор.

Тя ме погледна и се усмихна, наистина малко посърнало.

Скоро след това при мен дойде домоначалникът, доста износен човек, бивш полковник. Пиореята здраво бе разклатила зъбите му, имах чувството, че ако кихне, ще се разлетят на всички страни. И може би точно затова говореше бавничко и предпазливо:

— Мога ли да вляза за момент?

Въведох го в хола. Беше рано следобед, Доротея още не се беше прибрала. Той поспря и хвърли около себе си широк панорамен поглед, сякаш оглеждаше бойно поле.

— Седнете, полковник.

Ниските модерни кресла не бяха никак удобни за неговия вдървен гръбнак. Костеливите колене щръкнаха до ушите му, кафяви и месести като ластовичи гнезда. Усещах, че се чувствува много притеснен не само поради неудобната си поза.

— Моля да ме извините, господин Манев. Вие знаете колко ви уважаваме, не само аз и синовете ми… Просто не знам как да почна.

— Карайте, полковник! — казах аз. — Като в атака!

Той ме погледна обнадежден. Вече знаех какво ще ми каже…

— Ето, говори се… аз не съм виждал, но се говори, че у вас живеело някакво младо момиче.

— Колко младо? — попитах иронично.

— Доста младо!… В края на краищата вие сте сам човек… Знаете, че не е удобно!

— Вижте какво, полковник, момичето ми е роднина… Няма да го оставя да спи на улицата!

— Да, разбира се, защо да спи на улицата? — Грапавият му безжизнен нос сякаш порасна пред очите ми. — И все пак има закони в тая страна!

— Според вас кой закон съм нарушил?

— Ами тя живее тук без адресен билет.

— Това ли било? — отвърнах аз. — Още утре ще й извадя.

С това нашият делови разговор фактически свърши. Полковникът се чувствуваше безкрайно облекчен, изведнъж се развесели, погледът му стана старчески дружелюбен. Почерпих го чашка хубав коняк, той я огледа внимателно, после каза:

— Да, може!… Жена ми отиде на бани…

Той не се доизказа, внимателно и с наслада изсмука чашката. Когато след малко си отиде, походката му беше доста омекнала. Колко му трябва на един стар човек, за да заклати главата. Едва като останах сам, разбрах, че това, което бях обещал, надали е толкова лесно. Доротея бе дошла у дома без нито една вещ, дори без носна кърпичка. Обзе ме смътна тревога — ами ако изобщо няма никакви документи? Като се върна от работа, аз я започнах от прага. Има ли паспорт? Къде е?

— Ами не знам — каза тя объркано. — Навярно имам. Разбира се, че имам. Но остана при доктор Юрукова.

— Тогава още днес ще отидеш да си го вземеш.

— Не, не! — възкликна тя. — Срам ме е!

Наистина си беше за срам. Съвсем я бяхме забравили, откакто Доротея бе дошла да живее в моя дом. Дори по телефона не се бяхме обадили. И сега как да се явя пред очите й? И в каква роля? На настойник? На съблазнител? Само аз можех да й дам някакво свястно обяснение.

Нямаше какво да се прави, на другия ден седнах в колата. Големият дом мрачно дишаше в сянката на дърветата, но суетнята около него ни най-малко не бе намаляла. Включих се успешно във въртележката и човешкият поток скоро ме отнесе до вратата й. Слава богу, доктор Юрукова бе там, зад бюрото си, тоя път с бляскащи на слънцето очила. Тя ги свали, като влязох, позна ме и едва забележимо се усмихна. Казах й за какво съм дошъл. И не забравих да се извиня, разбира се. Тя прие всичко това така естествено, сякаш моят дом бе само някакъв филиал на нейната болница.

— А как се чувствува сега? — попита Юрукова.

— Струва ми се — много добре. Изрично ме помоли да я извиня, че не се е обадила досега.

— Няма значение — кимна лекарката. — Аз много добре я разбирам. За да се съвземе съвсем, трябва да се откъсне преди всичко от тия спомени. Сега-засега, колкото повече изчезнем ние, толкова по-добре.

Разказах и за нейната нова работа. И за внезапното и горещо увлечение по музиката. Тя ме слушаше малко разсеяно, сякаш мислеше за нещо друго. Не, не мислеше за нищо друго, просто се вслушваше по някакъв свой начин в ехото на думите, в техния скрит смисъл и значение.

— Това е хубаво! — каза тя, когато най-сетне свърших. — И малко опасно в същото време, като всяко друго човешко увлечение. Доротея не бива прекалено да се вълнува. Музиката все пак носи доста емоции.

— Много по-малко, отколкото вие си мислите.

Тя сякаш изчезна в някакъв пад, после отново се появи.

— Аз съм била на един ваш концерт. И знаете ли какво ми направи най-силно впечатление?… Вашата безупречна, изящна логика.

Погледнах я учуден. Откъде тя може да знае това? Дори един критик не би се изразил по такъв начин.

— Какво наричате логика в музиката?

— Не съм специалистка, трудно ми е да обясня. Музика като вашата би била полезна за нея. Но не и тая, която вие наричате съвременна и модерна.

Не знам дали не трябваше да се обидя.

— Не се тревожете — отвърнах аз. — Тая, която преписва в издателството, е преди всичко досадна и скучна. Така че няма опасност.

— Да, вярно е — съгласи се тя. — Дори музиката може да бъде скучна. И може би точно в това се състои нейният парадокс. Във вашата музика например всичко изглежда много точно пресметнато. Но на някой примитивен човек тя може да се стори скучна…

— Може би сте права — отвърнах аз. — В известен смисъл музиката е математика.

Това като че ли я изненада, тя ме погледна с по-жив интерес.

— Едно време харесвах много повече литературата. Но тя наистина не може да бъде така математически съвършена като музиката. Преди всичко думите са много груби, изхабени, даже опорочени. Не може с такъв компрометиран материал да се твори съвършено изкуство.

— Вярно ли е, че сте завършили литература?

— Кой ви каза?

— Доротея.

— Не ви е излъгала. Най-напред завърших литература, а след това медицина.

— Извинете, но не виждам нищо общо между тях.

— И горчиво се лъжете! — отвърна малко троснато лекарката. — И двете имат за обект човека. И човешката душа, разбира се… За съжаление литературата не можа да отговори на някои от най-важните въпроси, които ме интересуваха. И тогава аз се обърнах към медицината.

— А намерихте ли отговорите?

Любопитството ми беше съвсем искрено. Тя някак неопределено се усмихна.

— Не може всички отговори да се намерят наведнъж. Но най-важният от тях като че ли намерих у Доротея.

— Сериозно? И кой точно?

— Е, трябва сам да си го намерите! — отвърна тя шеговито. — Тя го носи неизменно в себе си. А вие сте интелигентен човек.

— Благодаря — казах аз.

— А докога смятате Доротея да живее у вас?

Никак не очаквах тоя въпрос. И в първия миг дори се обърках, но успях да смотолевя някак си:

— Не съм мислил по тоя въпрос.

— Трябва да помислите! — каза тя твърдо. — Тя не бива да се привързва прекалено към вас. Защото след това всяка раздяла ще бъде за нея много болезнена.

— Ако съдя по вашата раздяла, надали е особено вярно.

Усетих, че я засегнах. Тя някак зиморничаво сви рамене, но отвърна съвсем спокойно:

— И толкова по-добре… Това означава, че влиза в своите нормални релси. И все пак бъдете внимателен, при всяко съмнение идвайте да се съветвате.

— Какво значи съмнение? — попитах аз предпазливо. — Тя буквално всеки втори ден намира с какво да име стресне.

— Например?

— Дреболии наистина. Вече ви разказах за нейните телепатии.

— Не, това не бива да ви тревожи! — усмихна се тя. — Тая хубава пъпчица се крие във всяка човешка душа. И все някой ден ще цъфне.

— И смятате, че у нея е вече цъфнала?

— Е, не съвсем. Но аз съм виждала да цъфтят бадеми и по средата на януари. Предлагала ли ви е някой път да летите?

— Не! — стреснах се аз. — Как тъй да летим?

— Както птиците, да речем… Това е една от нейните натрапчиви идеи… Или една от нейните мечти, които най-добре я характеризират. Вие никога ли не сте сънували, че летите?

— Не — отвърнах аз.

— А пък аз съм сънувала. Летяла съм свободно и спокойно като птица. Над езера и над гори. Мислите ли, че това е съвсем случайно?

Не, не мислех, че е случайно. Мислех, че е взела все пак нещичко от своите пациенти. И тя навярно разбра, че е прекалила, защото се облегна на стола и неволно изпъчи своя девически бюст.

— Не се стряскайте от някои малки рецидиви! — продължи тя. — Не бива и нея да стряскате. Аз съм я лекувала с някои силни лекарствени средства. В известен смисъл тя е все още малко зашеметена.

— Да, вярно е — съгласих се аз неохотно.

— И това не е толкова страшно. По тоя начин вие получавате възможност да надникнете поне малко в душата й. И сам ще разберете — по същество тя има много ведра душа. А това е истинско щастие. Човешката душа е нещо много по-странно и невъобразимо, отколкото е могъл да си я представи дори писател като Достоевски. Сега-засега никой не познава ни нейната истинска сила, ни ужасяващата й слабост. Може би писателите донякъде. И психиатрите. Те поне от време на време имат възможност да погледнат през дупките на стобора…

Мълчах известно време. И двамата мълчахме, всеки със своите мисли и страхове.

— Дойдох тук да ме окуражите — казах аз най-сетне. — А вие май че ме изплашихте.

— А може би нарочно! — Тя се усмихна. — Макар да съм сигурна в себе си, че никога няма да минете бариерата.

— Каква бариера! — трепнах аз.

Тя се поколеба за миг, после отвърна спокойно:

— Така е думата… Искам да кажа, че не бива да се случва нищо, което да наруши рязко нейното вътрешно равновесие.

— Да, разбирам — казах аз.

Но нищо не бях разбрал, в това се уверих много по-късно. А сега просто почувствувах, че няма какво повече да си кажем, без наистина да се стреснем и изплашим един от друг. Най-добре беше да се махна от тоя кабинет, в който бавно, като слуз, се процеждаше болният въздух на дома. Станах, без да й подам ръка.

— Благодаря ви, доктор Юрукова. Ще ви държа в течение.

— Чакайте. Забравихте за какво сте дошли.

Тя излезе и се върна след малко с някакво прозрачно найлоново пликче.

— Нейните вещи — каза тя. — Трябва да ги проверите и се подпишете.

Нямаше какво да се прави, изсипах съдържанието на пликчето върху бюрото. Освен паспорта имаше още златно кръстче, малка златна монета, зелено камъче за пръстен, яспис навярно. И една съвсем руса къдрица, почти прозрачна, като мъничък сърп на луната върху светло небе.

— Това е всичко, което има… Не бива да й го давате. Особено паспорта. Може да ви се види смешно, но сега вие сте нещо като неин настойник.

— Не е смешно — отвърнах аз.

— Искате ли да ви покажа къде е живяла?

— Не, не! — възкликнах аз почти уплашено.

— Много хубава стая! — отвърна лекарката обидено. — През последните месеци живя там самичка.

Нямаше как, трябваше да изпия докрай горчивата чаша. Длъжен бях, щом съм тръгнал веднъж по тоя път. Трябваше да знам как тя е живяла. Едва по-късно разбрах каква груба грешка съм направил, колко съм бил неподготвен за тая визита. Но грешката не беше само моя, разбира се, и доктор Юрукова бе направила лош ход, макар че като някакъв бог и сатана се занимаваше именно с душите на хората.

Отначало — нищо особено. Дълъг, чист коридор, бели болнични врати. Без дръжки. Най-сетне спряхме пред една от тях, която по нищо не се различаваше от другите. Доктор Юрукова бръкна в джоба на болничната престилка и извади оттам някаква дръжка, доста похабена, както ми се видя. Тя я пъхна с привичен жест в бравата и отвори вратата.

— Влезте!…

Влязох с малко свито сърце. И сега за нищо на света не бих могъл да кажа какво представляваше тая стая. Навярно най-обикновена болнична стая с две чисти легла. Решетки на прозореца. Но тогава не видях почти нищо. Едно остригано момиче с остри уши мина край мен, като държеше нещо невидимо в шепите си, вдигнати до равнището на брадичката.

— Какво ти е, Бети? — попита ласкаво доктор Юрукова. — Не виждаш ли, че е мръсна?

Момичето неохотно изля нищото от шепите си. После погледна несвястно лекарката и отмина безшумно. За миг погледът й ми се стори съвсем прозрачен.

— Да вървим! — казах аз.

Навярно доктор Юрукова разбра по гласа ми, че е сбъркала. Тя затвори вратата зад себе си, двамата мълчаливо тръгнахме по безлюдния коридор. Когато след малко се качвах в колата си, чувствувах, че неудържимо ми се повръща. Трябваше да отида някъде между хора, да пийна нещичко, за да се успокоя. Дори не усетих как съм паркирал край клуба. Бях се посъвзел, но все още ми се повръщаше.

Как да е, успях да хапна малко. Пък и виното съвсем ме оправи. Май че няма по-хубаво лекарство за душевни смутове от няколко чашки хубаво вино. После отидох да играя карти с приятели. Чувствувах се като избавен от някаква страшна беда, имах нужда да се разсея. Осъзнах се едва към единайсет часа. Разплатих се набързо, после си тръгнах въпреки протестите на карето. Когато се прибрах, намерих Доротея във входното антре, гледаше ме тъй, сякаш бях призрак.

— Защо висиш в антрето?

— Чух асансьора! — отвърна тя. — Още като тръгна от партера.

Само това ми липсваше — да ме чака в антрето, ококорена и прежълтяла, както жена ми едно време, преди да свикне.

— Знаеш ли колко е часът? — попитах аз сухо.

— Единайсет и половина.

— Виждаш ли? А в единайсет трябва да бъдеш в леглото.

— Страх ме беше…

— Това не ме интересува. Или искаш да си изменя навиците заради тебе? Аз не ги измених и за жена си!

— Не, не! — възкликна тя. — Аз ще свикна, ще видиш…

— Хайде, върви да спиш! — едва не й креснах аз.

Изобщо действувах точно по наставленията на доктор Юрукова. Но като че ли не можех и по друг начин, бях изнервен и от болницата, и от неудачните игри. Хапнах набързо каквото намерих в хладилника. Бях свикнал вече със сухата храна като гарван с мърша. След това полях всичко с две чаши бяло вино, нервите ми се поотпуснаха. Като минавах през хола, погледнах дали Доротея си е легнала. Наистина си беше легнала, завита почти до носа, светлите й очи сияеха от затаено вътрешно възбуждение.

— Антони! — обади се тя, като видя, че отминавам.

Спрях неволно.

— Антони, аз чувам музиката!

— Каза ми вече! — отвърнах с досада аз.

— Не, не е същото… Преди я четях… А сега просто я чувам в себе си. С истински звуци… Като оркестър.

— Да не би да чуваш нещо друго? — попитах аз сдържано.

— Не, точно това, което преписвам. Все едно че в главата ми е скрит някакъв малък транзистор.

Гледаше ме все тъй със своите прозрачни очи, изпълнени с радостно възбуждение.

— А като си махнеш погледа от нотите, музиката спира ли?

— Да, разбира се. Мигновено.

— Интересно! — измърморих аз.

Но в себе си мислех: „По дяволите! Не можеш ли и ти да бъдеш като всички други момичета по света?“

— Вярно! — възкликна тя. — Нямаш представа колко е интересно. Дано и утре е същото.

— Дано не е — отвърнах сърдито аз. — Предпочитам да ти купя два транзистора, отколкото да ти бръмчи нещо в главата.

И отминах бързо, за да не видя как мигновено ще угасне радостният блясък в очите й.

6

Десетина дни тя живя като насън. Както винаги, се прибираше от работа направо вкъщи и веднага грабваше нотите, все едно какви. Имам голяма библиотека — на всички велики композитори, които обичам и харесвам, които ми помагат в моята работа. Тя се настаняваше удобно на дивана, на който спеше, с подвити под себе си крака, момичешките й колене светеха над зеленикавото одеяло като малки вечерни луни, И почваше. Чудни промени ставаха по лицето й, сякаш сама дирижираше това, което четеше. Дори беше малко смешно да я гледа човек, ако не знаех колко е сериозно. Можех да проследя по лицето й всяка част от концерта, всеки пасаж. За мен вече нямаше никакво съмнение, че чува всичко, което чете — толкова то съвпадаше. Понеже знаех повечето от тях, а някои дори бях дирижирал, поглеждах от време на време часовника. Не, нямаше никаква грешка, нейните вътрешни концерти отговаряха съвсем на истинските.

Не бих казал, че тая странна дарба на Доротея особено ме е изненадала или слисала. От нея човек можеше да очаква всичко. По-скоро тя ме разтревожи. Аз помнех предупрежденията на доктор Юрукова. Всяко увлечение, всяка прекомерна възбуда сериозно заплашваха нейния душевен мир. И все пак това не беше най-главното. Имаше и нещо друго, много по-дълбоко и по-силно, свързано може би с инстинктивната човешка природа. Като всеки нормален човек, аз смятах за ненормално всичко, което не можех сам да извърша. Или което не можеха да извършат другите като мен. Сега много добре разбирам, че името на такава позиция е невежество и посредственост. Но какво да се прави, така е устроен човекът. Така е устроена и кокошката, която уплашено кътка от брега своите жълти патета, понесени от щастливото течение на реката.

Аз не само се тревожех. Аз чисто и просто се плашех. Искаше ми се да изскубна из ръцете й проклетите ноти и да ги изхвърля през прозореца. И все пак не го правех, човек не може да стъпче току-тъй това, което надминава ръста му. Враждебно мълчах, тайно се притеснявах. Мъчех се да я отклоня със странични разговори и често успявах. Но щом останеше самичка, тя отново забиваше нос в нотите.

— Кое най-много ти хареса? — попитах я аз един път. — От всичко, което си чела досега.

— Лебедово езеро! — отвърна тя с готовност.

Не се учудих, даже се зарадвах. Това ми даваше някои добри шансове.

— Чудесно! — казах аз. — Искаш ли да те заведа в операта?… Мисля, че тая седмица ще го дават.

— Защо?

— Как защо? Ами това е балет. Трябва да го видиш, за да го разбереш.

— Добре — отвърна тя.

Но нещо неуверено, дори унило усетих в гласа й. Много добре разбрах от какво всъщност се плашеше. На това разчитах и аз. Взех две хубави места в една от ложите, замъкнах я на представлението със скрито вътрешно злорадство. Тя се бе облегнала на парапета, не поглеждаше към залата. Което е право, и залата не поглеждаше към нея. Видът й бе много неспокоен, усещах я как се вслушва в себе си, сякаш се мъчеше да си припомни нещо.

— Ето, прочети програмата! — обадих се аз.

— После! — отвърна тя малко нетърпеливо.

Може би за пръв път ми отказваше нещо — иначе безпротиворечиво изпълняваше всичките ми желания. Щом прозвучаха първите звуци, много добре забелязах как лицето й се напрегна, как самата тя притихна и се сниши на мястото си. После лицето й постепенно се отпусна, тя едва забележимо се усмихна. Явно, моят експеримент не бе сполучил. През антракта, докато я водех към бюфета, уж небрежно запитах:

— Същото ли е?

— Е, не съвсем — отвърна тя. — Но почти същото…

— А кое е по-хубаво?

— Оперното, разбира се. И все пак е друго. Това, което аз сама слушам, като че ли излиза от мен. Като че ли аз си го правя.

Много добре я разбирах — това неизразимо чувство на вътрешно ликуване, което така рядко ме спохождаше. В самата нея то навярно се изливаше като водопад, удавяше я със силата и тържеството си. А съвсем на друго разчитах, когато я доведох тук. Смятах, че ще се отчае от своите глупости, като чуе истинската красота на оркестъра. И тъкмо я черпех с лоша топла лимонада, когато някакъв дурак, мой колега, безцеремонно се залепи за нас.

— Ти да не си се оженил? — запита той направо.

— Не още — отвърнах аз.

Но ми направи впечатление с какво презрение го погледна самата Доротея. Нахалникът се пообърка и побърза да се върне при жена си, която чакаше със зяпнала от нетърпение уста да чуе новината. Изгледахме докрай балета, после отидохме да вечеряме в някакъв ресторант. Едва тук Доротея малко снизходително измърмори:

— Хубава приказка. Но малко наивна, разбира се.

Само това не очаквах да чуя от нея.

— Защо наивна?

— Не знам дали си струва да се превърнеш от лебед в човек. И то в царкиня на всичко отгоре. В тоя скучен дворец.

Очевидно не се шегуваше, гласът й звучеше съвсем искрено.

— А роклите? — пошегувах се аз. — А принцът?

— Да, но лебедите летят! — отвърна тя простичко.

Трепнах вътрешно. Трябваше да търпя малките рецидиви, както ме бе посъветвала доктор Юрукова. И не трябваше да я предизвиквам. Добре. Направих се, че не съм я чул. Вечеряхме доста добре, но се прибрахме у дома мълчаливи и отдалечени.

После изведнъж дойде лятото, толкова горещо, че разтопи асфалта по алеите. Сега на терасата можеше да се излиза само вечер, след залязването на слънцето. Едва тогава от Владайското дефиле лъхваше прохладен вятър. Просто го виждах как идва като жив по околовръстното шосе, след това някъде около Бояна свиваше надолу към града. Най-напред пристигаше при нас, все още млад и самоуверен, отъркваше се в острите ръбове на зданията и продължаваше по-нататък. И, разбира се, скоро след това изчезваше, смесен с бензиновата воня на града.

Но въпреки горещото лятно слънце Доротея ми се виждаше все тъй бледа. Тъй че я заведох веднъж на Искърския язовир, не толкова да я разходя, колкото да я види слънцето. Отивахме уж на риболов. Не съм рибар, дори нямам рибарски билет. Но вилата на генерал Кръстев е в забранената вододайна зона, риболовните надзиратели не стигат до нея. Генералът не беше там, пък не ни и трябваше — имахме си всичко. Стъкмих дългата бамбукова пръчка и потеглихме към заливчето. Беше прекрасно лятно утро, езерото блестеше пред нас като калаено. Слънцето все още не бе успяло да разкъса съвсем тънката покривка на изпаренията, движехме се в някакъв приказен, забулен свят, в трева до коленете. Скоро краката ни тъй се измокриха от утринната роса, сякаш бяхме прегазили някакво ручейче. Но Доротея нищо не усещаше, гледаше като прехласната.

— Боже, колко е хубаво! — обади се най-сетне тя.

В гласа й се чувствуваше някакво невероятно учудване. Кой знае, може би за пръв път попадаше сред природата. Може би за пръв път газеше роса. Това никога не разбрах. Но местността беше наистина много красива. Рибарите я бяха нарекли „Златния рог“ не само заради рибата. Точно тук езерото се врязваше като фиорд в младата борова гора. Нямаше бряг. Водата се бе вдигнала от буйните пролетни дъждове и бе заляла тревата и младите насаждения. Сега над гладката й повърхност стърчеха острите върхове на борчетата, зелените гугли на залетите крайбрежни върби. И всичко бе потънало в жълти и сини цветя, толкова много цветя тя навярно не бе виждала през целия си живот. Вързах на пръта двуметрова корда, закачих куката. В тоя сезон на лека плувка кълвеше най-добре така наречената „наташка“, бяла езерна риба с възрозови перки.

— Какво правиш? — попита Доротея учудено.

— Ще ти наловя риба.

— Не искам. Не ям риба, никога не съм яла.

— Аз пък ям!… Много е вкусна…

— А аз какво да правя?

— Ами вземи одеяла от колата, постели ги ей там, край горичката. Почивай, чети, прави слънчеви бани — каквото искаш.

Толкова възможности наведнъж. И всичките хубави и приятни. Тя се успокои, обърна ми гръб и се запиля някъде към колата. Тоя ден рибата кълвеше като несвястна. Нямаше кой да я плаши по тия брегове, може би не знаеше какво е опасност. Нямах време дори да я събирам, просто я хвърлях през рамо зад гърба си. Тя тупваше на брега, от време на време чувах как се премята конвулсивно в тревата. Някои успяваха да стигнат тъй до брега, виждах ги как се стрелваха като зашеметени в дълбините. Тяхна си работа, не им бях враг, просто се забавлявах.

— Антони! — обади се най-сетне Доротея.

Тъкмо си мислех: „Къде се запиля това момиче?“ Гласът й звучеше доста ясно и все пак като че ли не идваше съвсем отблизо. Обърнах се — нямаше жива душа по брега.

— Антони! — обади се тя отново.

Сега уплашено погледнах към самото езеро. Изпаренията се бяха вдигнали, то блестеше пред очите ми синьо и гладко. Едва когато се взрях добре, зърнах русата й глава някъде към насрещния бряг на залива.

— Ти луда ли си? — извиках ядосано аз.

Надали можех да кажа нещо по-неуместно. Но тя го прие съвсем нормално, видях как се ухили, обърнала към мен бялото петно на лицето си.

— Връщай се назад — добавих аз успокоен. Знаех, че ще ме чуе дори ако шепна. Както винаги, тя покорно тръгна назад, но все още се смееше — на страховете ми може би. Това отново ме ядоса. Оставаше само да се зададе отнякъде генералът. Вододайната зона беше строго забранена за къпане, но тя откъде можеше да знае това. Сам си бях виновен, разбира се, трябваше да я предупредя. Доротея все повече наближаваше нашия бряг, вече не се усмихваше, навярно бе усетила гнева ми. Плуваше удивително леко и красиво, но малко несръчно, като съвсем мъничко жабче, което скоро е загубило опашчицата си. Най-сетне приближи брега, стъпи на дъното и се изправи. Беше съвсем гола, но сякаш не разбираше това. И наистина не разбираше — погледът й бе съвсем спокоен и чист, не се забелязваше в него никакво смущение, нито капка женско предизвикателство. Като децата или като античните дриади, изглежда, просто нямаше никакво чувство за свян. И тръгна към мен, като обираше с ръка светлите капки по раменете си. Изглеждаше точно така, както съм очаквал да я видя — прозрачно бяла, почти синкава, с доста слаби бедра и малки гърди.

— Не знаех, че е забранено — каза смутено тя. — Отде да знам, за пръв път идвам тук.

— Нищо… Аз пък отде да знам, че умееш да плуваш.

— Ами аз?… Просто се потопих във водата и потеглих… За пръв път в живота си, честна дума, Антони.

Погледнах я недоверчиво. Знаех много добре, че никога не лъже. И все пак…

— И никога не си се учила?

— Никога! — отвърна тя и най-сетне спря на няколко крачки от мен. — Защо трябва да се учи човек на нещо, което му е естествено.

— Може и да си права — отвърнах аз. — Ти плуваше съвсем естествено… И то като някаква мъничка жабка. Още едно доказателство, че човек наистина е произлязъл от земноводните. И по-специално от жабите.

— Човекът е произлязъл от птиците! — отвърна тя с укор.

— А тогава ти защо плуваше като жабка?… Кой те е учил?… Това е дълбок инстинкт.

— Не знам… Ти може да произлизаш от жабите, Антони. Но аз произлизам от птиците. Сигурна съм в това.

— Добре — казах аз. — Иди се облечи. И изобщо не те ли е срам от мене?

— От тебе — не! — отвърна тя, като свиваше на кок мократа си коса.

Не е кой знае какъв комплимент за един мъж да не се срамуват от него.

— А защо не?

— Ти си Антони.

— Кой Антони? — засмях се аз малко накриво. — Чичо Антони?

Отново гаф — бях забравил за момент тая страничка от нейното минало. Но тя отново не реагира, сякаш не бях казал нищо особено.

— Ти си Антони Смешния — каза тя. — Знаеш ли да пържиш риба?

— Защо, ти не можеш ли?

— Мога, разбира се, но не искам… Нито да варя пилета, нито пък да ги скубя…

— Прекаляваш наистина с тия пилета! — казах аз ядосано. — Хайде, върви!…

Тя се обърна и тръгна към дрехите си. Кривеше се, като вървеше, тъй като тревата боцкаше деликатните й стъпала. Събрах всички „наташки“, които все още даваха признаци на живот, и ги хвърлих в езерото. Някои веднага побягнаха към дълбините, други останаха да се въртят безпомощно с белите си коремчета в плитчините. Знаех от опит, че повечето от тях ще се съвземат и ще поемат отново пътя си. Стоех така, докато една след друга изчезнаха, някои все още по гръб, други малко накриво, с отворени уста. Обзе ме тягостно, мъчително чувство — все един ден някой щеше да ми плати за това безобразие. Остана само една, неподвижна и безжизнена. Почаках доста. По едно време помръдна леко жълтата си опашчица, но с това всичко свърши.

Доротея бе постлала двете одеяла под рядката сянка на дърветата, лежеше по гръб и гледаше своите птици, които се рееха в ясната виделина на небето. Бяха лястовички с черни остри крилца, с опънати шийки, навярно не гонеха насекомите, просто се опиваха от прозрачния въздух. Легнах и аз на карираното одеяло в ярки пламенни цветове, които сега ме дразнеха. Доротея дъвчеше някаква тревица, лицето й ставаше все по-вглъбено.

— Антони, искаш ли да ти разкажа нещо? — обади се най-сетне тя.

— Какво, Доротея?

— Как загина баща ми!

— Не сега — отвърнах аз със свито сърце. — Малко по-късно.

— По-късно няма да имам сили — каза тя.

Знаех, че не бива да й преча. Това трябваше да излезе от нея.

— Добре! Но не бива да се вълнуваш!

— Никому не съм го разказвала досега — продължи Доротея. — Дори на доктор Юрукова. Но тя много добре го знае.

От мястото си виждах само бледозелените класове на овсигата. И някъде в далечината късче от езерото, синьо и твърдо като стъкло.

— Добре, слушам те — казах аз.

* * *

„Знаеш ли, Антони, моят баща беше чиновник. Сам той казваше, че е чиновник. Сега никой не употребява тая дума, сега всички казват «служещ». Защо — служещ? Струва ми се глупаво и обидно. Тая дума не отива на хората. Ние имахме куче, Барон. Казвахме му: «Хайде, Барон, служи!» И Барон се изправяше на задните си крака. Предните му лапички бяха свити, коремчето бяло, та чак прозрачно, с малки розови цицки. Горкият Барон, винаги ми се виждаше много смешен, а очите му бяха толкова жални, че чак сълзяха. Кучетата никак не обичат да служат. И хората не обичат, и кучетата, и животните, да не говорим за птиците. Ходил ли си някога в Зоологическата градина? Виждал ли си орли зад решетките? Няма по-мрачни животни на тоя свят от затворените орли. Може ли орелът да бъде «служещ»? Не може, разбира се.

Баща ми беше ужасно слаб. Отначало не беше толкова слаб, но след всяка година ставаше все по-тънък и по-прозрачен. Знаеш ли защо? Мама редовно му изсмукваше всичката кръв. Нощем, докато спеше. Просто му забиваше една тръбичка отзад, точно под малкия мозък, и я изсмукваше. Не се стряскай, Антони, не съм луда. Тогава си мислех така, като бях малка. Доктор Юрукова казваше, че имам необикновено въображение. И оттам идвали всичките ми нещастия, тъй като не съм успявала да различа въображенията от живота. Наистина имах, но после започна да ми дава ония лекарства и аз просто затъпях. Сега живея като насън. И татко живееше като насън. Никога не се усмихваше, говореше тихо, носът му беше винаги влажен — като на Барон. И като Барон служеше, който и да се обади, какъвто и да е той. Просто се подпираше на стената и служеше, докато капне нещо прозрачничко от носа му. И беше тъй жален, Антони, толкова покорни бяха очите му. Дори в най-горещото време все се секнеше с една много омачкана кърпичка. Макар да беше много тъжен и мълчалив, никак не приличаше на орлите. По-скоро на дългокосите печални врани, които зиме се гушат в перушината си и никого не поглеждат. Аз съм го виждала да плаче. Тогава не знаех, че мама си имала любовник, някакъв пожарникар. Като умря татко, те се ожениха, пожарникарят беше толкова силен, че като се съблечеше през зимата по фланелка, от него се вдигаше пара като от кон. Никога не бях чула татко и мама да се карат заради него, макар че понякога той идваше вкъщи и все козириваше и козируваше, много му харесваше да козирува и да си търка ботушите един о друг, докато съвсем замирише на боя. Беше ужасно лаком. Веднъж, когато бяхме сами в кухнята, той започна да отваря капаците на тенджерите и отвсякъде си взимаше по нещичко. После се засмя и ме ощипа там. Толкова се засрамих, че плаках цял ден, но не посмях да кажа на мама. Преди татко да умре, той започна да идва по-често. Тогава татко излизаше, може да си е плакал сам по пустите улици. Доктор Юрукова казваше, че имам обременена наследственост, приличала съм на баща си, затова съм била толкова слаба и чувствителна.

Когато през оная сутрин тръгнахме да ми купи палто, той беше много разстроен. Аз се правех, че не го виждам, но усещах как от време на време вдига ръка, за да обърше сълзите си. Той нямаше балтон, зиме ходеше с шлифер, подплатен с ярешка кожа. Откакто съм се родила, Антони, не съм виждала по-износен шлифер от неговия, беше избелял от слънцето като бакалска престилка. Но тоя ден не беше много студено, само дето беше ужасно хлъзгаво. Туй се случи през декември, два дни преди Нова година. Предния ден дори валя дъжд, после духна студен вятър и го пресече. Капките тъй си и замръзнаха, на мехури, и като ходехме и ги газехме, те се пукаха под подметките ни като човешки очи. Много беше страшно да ходиш по човешки очи, но ние все вървяхме и вървяхме, а татко понякога стискаше толкова силно ръката ми, че едва не заплаквах. Тъй стигнахме до центъра на града, там хората, слава богу, бях изпогазили всичко, та можахме да вървим съвсем спокойно.

Татко ми купи синьо палто с бяла якичка от изкуствена кожа. Никога дотогава не бях носила толкова хубаво палто. Продавачата искаше да го свие в пакет, но аз веднага го облякох, а в пакета свиха старото палто. Дори баща ми се развесели, като видя колко то ми прилича. Излязохме на улицата, тръгнахме да се връщаме у дома. Той отново ме улови за ръка и просто навири нос — толкова беше горд, че върви по улицата с момиче като кукличка. Моят нос съвсем приличаше на неговия, затова в училище ми казваха Диди, малайското мече. Аз не се сърдех. Тия мечета, те са ужасно мили, нослетата им приличат на хоботчета, само дето са много черни и лъскави.

И тъй, вървяхме с татко по улицата, здраво заловени за ръка. Тротоарите бяха просто претъпкани с хора, всеки мъкнеше нещо: кой елха, кой детски играчки. На мен никога не ми купуваха елха, водеха ме на елха в учреждението, дето работеше татко. Каква е тая елха, дето я гледаш само половин час, а след това идва пиян Дядо Мраз с изкуствен нос и ти подарява дървено конче на колело. За какво ми е дървено конче на колело, аз веднага го сменявах с някоя книга, кой няма да смени книга за конче? Но сега не си мислех за никакви елхи, даже за една книга не го помолих, макар че толкова ми се искаше. Тогава бях доволна и на онова проклето палто, за което се случиха всички бели в живота ми.

А най-лошото бе, че като вървяхме тъй, татко отново се омърлуши. Най-напред почувствувах как ръката му се овлажни и омекна. След това изобщо ме пусна. Ето това го погуби. Аз не виждах очите му, но просто усещах как погледът му стана несвестен. С такива слепи очи съм го виждала и друг път да се мъкне по улиците. Минахме Градската градина и тръгнахме по «Иван Вазов». На ъгъла с «Раковски», тъкмо се готвехме да я пресечем, татко внезапно спря. На тротоара беше натрупан сняг, той се поколеба и го прескочи. Съвсем бе забравил за мен. Без да се огледа, той стъпи на тротоара. Не много — само една крачка. Все още се колебаеше вътрешно, навярно се чудеше какво е забравил там някъде, зад гърба си. А аз просто стоех с пакета и гледах.

И точно в тоя миг като някаква хала го връхлетя автомобилът. Сто живота да живея, Антони, картината все тъй ще стои като жива пред мен. Няма сила, която да я изличи. Когато бях най-болна, тя все тъй си стоеше, врязана в паметта ми, все едно какви бяха моите просветления и помрачения. Още не мога да го преживея тоя ужас, наистина не мога, иначе за какво да ти го разказвам, та да разстройвам и тебе? И сега сякаш виждам колата пред очите си, зелена, със силно излъскани никелирани части. Караше като бясна. Предницата й просто загреба татко и го метна върху себе си. Лежеше разперен, там, колата профуча и го отнесе. Миг след това спря рязко. От инерцията баща ми излетя напред. Имах чувство, че лети тъй цяла вечност, времето бе като замръзнало. Ръцете и краката му бяха разперени, главата му висеше малко надолу, съвсем ясно виждах бялата плешивина на темето му. След това изведнъж се срина, главата му се пръсна на тротоара като яйце. Не припаднах, не отместих поглед, гледах ужасена, но безчувствена.

Отвсякъде се затичаха хора. От колата се измъкна убиецът. Беше младо момче, без никакви косми, но набръчкано като бабичка. Някои се опитваха да вдигнат баща ми, но повечето се натрупаха около момчето. Един го хвана за яката, друг го блъсна с юмрук по врата. Изглеждаха като побеснели. Момчето се тресеше като парцалена кукла. После се хвърли по лице на разкаляния асфалт, скубеше косата си и виеше, но аз разбрах, че се преструва. Хората се отдръпнаха отвратени, някои мрачно отминаха. През цялото време аз не помръднах.

Качиха баща ми на една случайна кола. Видях разбитата му глава, знаех, че е мъртъв. Но никой не ме забеляза, никой не разбра, че съм с него. Един милиционер отведе момчето с колата, тълпата бавно се разпръсна. Само там, дето беше паднал татко, на асфалта, се червенееше малко петно. Най-сетне и аз си тръгнах. Прескочих като насън страшната улица и поех към дома. Колкото и да бях сломена вътрешно и убита, нито за миг не забравих, че съм с новото палто. Просто се движех като мъртвец с ново палто, едва премествах краката си крачка по крачка, все едно накъде.

Не помня как съм се върнала у дома, какво съм казала на мама. Помня само, че лицето й стана бяло като тесто, но очите й бяха съвсем пусти. Нямаше никаква мъка в тях, но и никаква радост, нищо освен пустота. След това съм тръгнала бързо към кухнята, паднала съм на пода, преди да стигна до умивалника, и съм почнала да повръщам там нещо зелено и страшно. Жлъчката си повръщах. До смърт ми се искаше да промуша с нещо остро мекия търбух на мама, да бликне оттам цялата й вътрешна мръсотия. Така ужасно исках, че ми се напукаха устните. Ето това е човекът, Антони, да не мислиш, че е нещо повече?“

* * *

С това Доротея свърши, последните думи сякаш умряха в устата й. Изглеждаше много изтощена, погледът й беше угаснал.

— Остави ме малко да поспя, Антони — каза тя. — Много се изморих.

Тръгнах сам по брега. Вървях дълго, може би час. Имах чувството, че ходя по небе от застинали облаци, така ясно се отразяваше то в успокоеното езеро. По природа съм затворен човек, рядко забелязвам какво става около мен. То не ме интересува, не ражда нищо в душата ми, даже когато другите се прехласват от него. Така съм стоял и пред Хеопсовата пирамида и пред Ниагарския водопад. Но тоя път всичко, което бе вън, бавно и неудържимо преливаше в мене. Не знам, инстинкт за самосъхранение може би. Успокоих се толкова бързо, колкото сам не очаквах. „Права е Доротея, това е човекът — мислех си аз. — Човекът, омесен от кал, езерна вода и облаци. Каквито и да са пропорциите, тая смес навярно ще остане вечна.“

Така стигнах до гората, която съвсем внезапно се изправи пред очите ми. Беше млада борова гора, но необикновено гъста. Долните им клони бяха отдавна изсъхнали, зеленееха само връхчета, които стигаха до светлината. Под тях всичко бе мъртво. Не растяха ни треви, ни цветя, ни папрат дори, нищо освен някакви непознати за мен гъби, бели и гладки, като птичи яйца. И все пак нещо ме теглеше със смътна сила към дълбините й, усещането за неизвестност и тайнственост може би, толкова старо, колкото е и човекът. След това се обърнах и бавно тръгнах назад.

Като се върнах, Доротея се беше събудила и замислено гледаше в далечината. Тя не чу стъпките ми, но като ме видя, се усмихна все още малко посърнало.

— Колко време съм спала?

— Около час — отвърнах аз.

Тя никога не носеше часовник, времето не я интересуваше.

— Гладна ли си?

— Не особено.

— Ако искаш да те заведа някъде? Тук наблизо има едно хубаво ханче.

— Ами добре — съгласи се тя, както винаги.

Носехме си храна, разбира се. Но след тоя тежък разговор не можех да си представя как ще седнем коляно срещу коляно и ще почнем да лапаме с апетит салам и сварени яйца. Прибрахме мълчаливо багажа си. Все още се усещаше някакво едва доловимо напрежение между нас, някаква неловкост може би. Да, разбира се, всяка изповед ражда стеснение и неловкост — и за двете страни. Най-сетне седнахме в колата, запалих мотора. И едва когато тръгнахме, с облекчение усетих как отново всичко стана просто и естествено, какъвто си е животът всъщност.

Навярно и Доротея бе разбрала това, защото видях как с облекчение се усмихна. Нямах време да се занимавам повече с нея, защото бяхме навлезли в гората. Пътят беше много тесен и във вечната сянка на дърветата все още разкалян. На няколко пъти колата забуксува, с последни усилия успявах да я измъкна на по-сух терен. Целият се изпотих, докато я изведох на шосето. Всичко можех да си представя, освен как Доротея ще бута колата с тънките си ръце.

— Аз ти помогнах! — засмя се тя, когато най-сетне гумите запърпориха по паважа.

— Тъй ли? А как?

— С мисълта си.

— Внушаваше ми?

— Не, просто я бутах.

И аз се засмях. Така обикновено говорят децата. И не само говорят, но си вярват. Помня като дете — веднъж една каруца бе затънала в дълбоката кал. Каруцарят немилостиво биеше конете с някакъв кол, едва не обели с него нещастните им глави. И когато най-сетне каруцата се измъкна, бях дълбоко убеден, че аз съм й помогнал — с мисълта си.

— То е друго! — каза Доротея. — Аз наистина мога да правя някои неща с мисълта си.

Тогава не обърнах внимание на тези думи. Или просто не пожелах да ги чуя. Достатъчно се бях наслушал за днес. Много по-късно щяха отново да се родят в паметта ми, тоя път с неудържима сила.

Скоро стигнахме до пасарелското ханче. Това не е никакво ханче, разбира се, а най-обикновен крайпътен селски ресторант. Славеше се с добрата си скара между другото, но сега не ми беше до кебапчета. В страничния двор растяха няколко стари дървета, там слагаха две-три маси, без покривки обикновено. Но келнерът застла нашата и се изправи като войник до нея. Отдавна бях забелязал, че внушавам особен респект на обикновените хора, навярно смятаха, че съм някакъв преоблечен генерал. А може би хубавата ми кола им внушаваше такива мисли. Поръчах по шест кебапчета и една голяма ментовка за мене. Келнерът веднага донесе ментовката, кебапчетата още не бяха готови.

Ментовката е много леко питие, шофьорите не се страхуват от него. И напразно — понякога и то може да поднесе изненади. Както впрочем се случи с мен още след първите глътки. Може би съм бил малко изморен и омаломощен от лятното слънце. Така или иначе, но алкохолът ми подействува с необикновена бързина, вля в мен някакво особено лекомислие.

— И какво стана по-нататък? — запитах аз.

— Какво да стане? — трепна тя едва забележимо.

— Ти знаеш по-добре!

Доротея мълчеше, сякаш не ме бе чула.

— Хайде, Доротея! — поканих я аз. — Знам, че не ти е приятно. Но кой ходи да му вадят всяка сливица поотделно… По-добре всичко да свърши наведнъж.

Точно в тоя момент келнерът донесе кебапчетата. Така си останаха недокоснати.

* * *

„Скоро след като умря татко, те двамата се ожениха, тайно от мен, разбира се. Но, слава богу, поне не останахме да живеем в нашия дом, отидохме другаде. Не го направиха от морал някакъв, а от стиснатост. Ние живеехме в квартира с нормиран наем, но все пак наем. Тогава решиха да се преместят у Цтан. Сам той се наричаше така, просто изпускаше една-две букви. А на всичко отгоре мама му викаше Цецо. Беше ужасно стиснат човек, пестеше не само левчето, а и стотинките. Оттогава съм намразила стиснатите хора, Антони, не мога да понасям ни тях, ни парите им. Докато има пари на тоя свят, хората все ще си остават нищожни и дребни като тях, както и да се пребоядисват. Парите нямат свое лице и свой образ, стават като човека, който ги носи. Има мръсни пари, Антони, има нищожни пари, има жалки пари. А има и пари, които не струват нищо, и с тях нищо не можеш да купиш. Това са стиснатите пари.

Помня деня, в който се преместихме у Цецови. Дойде камион, но без хамали. Всичко сами си пренесоха. Мама беше много яка жена, можеше да повдигне сама цял кон. А да не говорим за Цецо. Двамата се нахвърлиха на мебелите като на плячка. Имахме много хубави мебели, останали още от дядо ми. Награбиха ги, понесоха ги по стълбите. Където не можеха да ги носят, ги тътреха, пръхтяха, пот обливаше мускулестите им шии. Само бюфетът много ги затрудни. Беше дълъг и тежък бюфет, от словенски дъб, както ми бе казал татко. Като сега ги виждам разкрачени и опулени, просто очите им ще изскочат. А бюфетът си стои на мястото, не помръдва. Прасците им се пропукаха, устните им побеляха като на риби. Най-сетне го повдигнаха малко. И точно тогава за пръв път се скараха — забълваха несвестни и неразбрани думи, плюнка им потече от устата, наскачаха жабчета, малки и зелени като копчета за жилетка. Не можеха май да се разберат кой в каква посока да тегли. На мен отново ми прилоша, заключих се в клозета, може би цял час повръщах и плаках. Когато най-сетне ме измъкнаха оттам, целият багаж бе качен на камиона. Всичко, Антони, дори бюфетът. Не е за вярване, но точно тъй стана. От мъка и притеснение понякога на човека му идват сили, които после с нищо не може да си обясни.

Пристигнахме у Цецови, някъде в Ючбунар. Господи, Антони, никога до тоя ден не бях виждала такава къщичка, малка и крива, само с две прозорчета, толкова нескопосна, сякаш бе рисувана от дете. Те и досега живеят там. Просто не приличаше на къща, а на ряпа някаква, полузабита в земята. Цецо садеше такива в двора, през есента ме караха да ги вадя, едва ги измъквах, сякаш не бяха репи, а кътници. Къщата бе много стара, измазана с кал, след това боядисана с боя като синка. Но боята се беше доста олющила, когато заваляваха дългите дъждове, цялата заприличваше на кална топка. В нея се слизаше по две стъпала. Не знам как бе станало тъй, дворът ли бе насипан, или самата тя бе пропаднала. Друга такава къща нямаше по цялата улица. Мама и Цецо отново се нахвърлиха върху мебелите. Но бюфетът, разбира се, не можа да влезе в къщата. Оставиха го под покрива, и досега си е там. Седем години го валяха какви ли не дъждове, сняг го затрупваше през зимата, лете по цял ден го печеше слънце, все едно че нищо. Само дето малко се е изкривил, иначе си е същият бюфет. Вече не смея да погледна към него, но и той не поглежда към нас, толкова е отвратен от нашата простотия и неблагодарност. Можеха да го продадат, разбира се, но все се надяваха, че ще им се падне апартамент от лотарията и ще го приберат. Слава богу, не им се падна, макар че ми беше много жал за бюфета.

Тъй че седем години живях в тая къща. И досега не знам как не се събори над главите ни. Имаше само една голяма стая и една кухничка. Аз живеех в кухнята с бабата. Тя не беше майка на Цецо, а негова баба или може би прабаба. Навярно минаваше сто години, и самата тя не знаеше на колко е. Нямаше нито един зъб в устата си. Но и нито един бял косъм на малката си птича глава. Беше доста пълна, затова ужасно хъркаше, като спеше. Хъркаше денем и нощем, защото или спеше, или нещо дъвчеше. Просто не мога да ти обясня с думи какво представляваше нейното хъркане. Понякога цели нощи не съм мигвала. Но търпях, дори не я намразих. Какво друго можех да направя, освен да търпя, да търпя. Нямаше друго спасение за човек като мен. Всъщност имаше. Точно тогава се научих да летя, пак от мъка и притеснение, от какво друго. Но човек може да лети само нощем, и то рядко. Какво ще кажат хората, ако видят да подхвърча денем над покривите някакво лудо момиче? Само от време на време ме прибираха при доктор Юрукова, все едно в санаториум.

Но най-много ме премазваше тая ужасна стиснатост на Цецо, пък и на мама, защото тя скоро стана съвсем като него. Казваха, че пестят за апартамент. Не вярвам. Така алчно пестяха, че съм сигурна — никога няма да похарчат нито лев от тях, освен ако къщата наистина се събори над главите им. Цецо заключваше цялата храна вкъщи, от всички, даже от мама. Когато купеше месо, веднъж в седмицата, винаги го разделяше на десет части, точно до грам. Сготвяха го обикновено с картофи в някакъв бакърен съд, който приличаше на леген. А като седнехме да обядваме, Цецо сипваше на себе си четири парчета, на мама две, а на бабата, на мен и на близнаците по едно. Не знам защо така се тъпчеше, като не работеше нищо. През целия си живот не беше угасил нито един пожар, най-много няколко фасове, които е размазал с пети по коридорите на учреждението. Но не беше дебел, само се чудеше какво да прави със силата си. Но мама много отслабна. Сега и тя работеше: като санитарка в една поликлиника, вонеше страшно на карбол и някакви други мръсотии, започнаха да й растат брадавици по ръцете и мустаци. Мислех си, че все пак има съдба или нещо такова, което ще отмъсти за татко. Но досега нищо не се е случило, даже мисля, че са щастливи двамата с Цецо. Ето това не разбирам — как може да има нищожно щастие. Или даже противно щастие. Но изглежда, че има. А аз си мислех, че единственото човешко щастие е да летиш.

И дрехи не ми купуваха. Нито учебници, нито тетрадки. Пък не ми и трябваха, да ти кажа. Аз имам страшна памет. Каквото влезе в главата ми, не излиза оттам. Навярно това е истинската природна памет, Антони, всичко друго е човешки дефект. Имах по всичко шестици освен по гимнастика. А колкото до мини-жупа, трябва да знаеш, че съм го измислила аз. По едно време много израснах, рокличката ми изведнъж се вдигна до нейде си. Тъй си и ходех, с голи крака, толкова слабички, колкото са сега ръцете ми. Дори чорапи нямах. Купуваха ми един чифт чорапи годишно, целите ги покривах с репризи. Тая дума, Антони, ми е най-омразната на света. Мама все ми казваше как един офицер се оженил за едно бедно момиче. Като видял какви хубави репризи прави, той си рекъл — ето жена за мене!… И се оженили. Отначало ми беше ужасно мъчно, дето нямам хубави дрехи. Много се срамувах за външността си. Но сега съм им благодарна, честна дума ти казвам. Какво ли не съм била през живота си. И Таис, и Космодемянская, дори Сонечка Мармеладова. А те бяха и си останаха нищо.

Още през първата година в нашия дом се родиха близнаците. Те бяха руси, къдрави, тлъстички като прасенца. И като прасенца цял ден квичеха от глад. Много ги обичах, докато бяха малки. Аз ги хранех, аз ги къпех, аз миех розовите им дупета. Изобщо аз се грижех за тях, когато бях здрава. Но като станаха на шест години, веднъж ги заварих да правят нещо. Детска работа, може да не е било сериозно. Никога през живота си така не съм побеснявала. Сега просто не разбирам защо. Бих ги, докато посиняха. След това Цецо ме изпъди, а аз отидох да живея при доктор Юрукова. И после се срещнахме с тебе, Антони, това е всичко.“

* * *

Тя завърши разказа си и веднага се залови за лимонадата. Съвсем не изглеждаше така изнурена и подтисната, както първия път. И точно тогава, леко замаян от ментовката, направих глупав и погрешен ход.

— Знаеш много добре, че не е всичко!

— Какво, Антони? — погледна ме тя неспокойно.

— Искам да ми разкажеш за чичо си.

— Не! — едва не кресна тя и подскочи от стола.

Не бях я виждал така изплашена. Или може би думата ми не е толкова точна. Но беше съвсем пребледняла, устните й бяха здраво стиснати.

— Не! — повтори тя. — Много те моля, Антони!…

— Нищо, нищо! — стреснах се аз, не по-малко от нея. — Щом не искаш — не искаш!

Скоро след това си отидохме. Но настроението ни отново беше помръкнало.

 

 

Нещо се промени в нашите отношения от тоя ден. Те станаха много по-обикновени и естествени. И животът ни стана по-естествен. Тя се прибираше вкъщи, винаги малко поруменяла и забързана, с лекота разтребваше къщата. Имах странното усещане, че предметите нямат никаква тежест в ръцете й, просто сами се плъзгаха по местата си. Понякога четеше нещо, какво да е, от моите книги — освен романи, разбира се. Друг път се залавяше за нотите. Но забелязах, че сега вече не ги слуша с предишното увлечение. Все по-често пускаше магнетофона. Понякога ме разпитваше с часове за някои автори, особено за Чайковски. Чудех се какво мога да й разкажа и докъде, особено във връзка е неговата женитба. Слушаше ме много внимателно, навярно сама си разгадаваше недоизказаното. Или поне на мен така ми се струваше.

Много свикнах с нея, скучаех, когато не беше вкъщи. Вече не трепвах нервно, когато случайно докоснех ръката й. Не се плашех, когато понякога мълчеше с часове. Или с часове гледаше летежа на птиците. Всеки ден се качвахме на терасата, обикновено привечер, стояхме там, докато заблестят звездите. Едва сега и аз забелязах, че птиците не са толкова малко на света. А гаргите — повече, отколкото трябва. Безупречно различавах само тях и лястовиците донякъде, главно по гламавия им летеж. Но Доротея беше забележителен орнитолог, за птиците знаеше поне колкото един старши научен сътрудник. Може би по-малко за строежа на костната им система, но безкрайно повече за характера и навиците им. Тя говореше за тях като за хора със свой живот, своя съдба, дори свои мечти. Това вече ни най-малко не ме стряскаше. Понякога нощем без никакъв страх си давах сметка, че може би и аз вече не съм с ума си. Но ми беше приятно така, не търсех от живота нищо друго.

След това ходехме да вечеряме някъде, обикновено на терасата на нощния ресторант. Тя се бе пристрастила към него, макар че не възразяваше, ако й предложех някой път да отидем другаде. Като че ли хубавата и елегантна обстановка беше единствената й земна суета. Разбирах я много добре, бях видял вече нейната стаичка в психиатрията. Но сега се държеше много естествено, усмихваше се на шегите ми, похапваше с апетит. Само когато някакъв мой приятел или познат седнеше случайно на масата, изведнъж ставаше навъсена и недружелюбна, почти до границата на лошото възпитание. Само за това понякога я водех и другаде.

А иначе ставаше все по-приветлива и спокойна. И главно — по-обикновена. Навярно бе прибавила няколко грама към теглото си, главно към своите малко хлътнали бузи. Много се радвах на тия нейни промени, бях сигурен, че постепенно навлиза в истинското си душевно здраве. За пръв път тя имаше свой дом и аз смятах, че сега-засега това е съвсем достатъчно. Не исках да мисля докога ще продължи, важното беше да оздравее напълно.

И тъй отново дойде денят, в който обикновено носех издръжката на детето. Но сега се обадих предварително по телефона, за да подготвя почвата. Никак не ми се слушаха обиди и ругатни.

— Слушай, Надя — казах миролюбиво, — много те моля, ако може, този път без идиотски намеци.

— Гледай си работата! — отвърна тя сухо. — Ако искаш, идвай, ако искаш — не идвай. Не работя с ултиматуми.

Много се колебах дали не е по-благоразумно да изпратя парите по пощата. И все пак отидох. Не съм от хората, които прескачат своите задължения, колкото и да са неприятни. Почти с отвращение докоснах звънеца. После Надя ми каза, че като чула звъна, котката като стрела се спуснала към антрето. Дори аз я чух как дрезгаво измяука зад вратата. В хола тя седна на няколко крачки от мен и ме загледа укоризено. Навярно съвсем се бях компрометирал пред очите й с моето поведение.

И Надя се настани срещу мен. Едва сега забелязах, че е облякла чиста, току-що изгладена блузка. И не мъкнеше, както винаги, своите овехтели пантофи. Но в замяна на това мълчеше и гледаше разсеяно през прозореца. Имах чувството, че ме е забравила съвсем, унесена в някакви свои делнични неприятни мисли. Но не беше ядосана, това си личеше. Най-сетне се обърна към мен и каза:

— Аз видях онова — лудото!

Навярно трябваше да стана и мълчаливо да си изляза. С парите в джоба си. Но както обикновено става, любопитството надделя над обидата.

— Къде? — запитах аз неприязнено.

— Причаках я пред вашето издателство.

Това толкова й приличаше!

— Там работят още десетина момичета — казах аз.

— Но само едно от тях е лудо. И не беше толкова трудно да я различа между другите. Тя се качи в трамвая, аз след нея. Исках да я разгледам малко по-хубаво. Нищо, не е лошо момиче, но краката му са доста тънки за твоя вкус. За теб жената се състои само от крака, Антони, и нищо повече. Не знам дали забелязваш главите им.

— При теб тя изобщо липсваше! — отвърнах аз мрачно.

— Не си духовит! — отвърна Надя неочаквано спокойно. — Е, не е като твоята кофа, но ми служи доста добре. И Диди има приятна главичка, малко смешна, разбира се, но какво от това? Макар да е много чувствителна, тя дори не ме забеляза, толкова бе обзета от мисълта да се прибере колкото се може по-скоро. Като слезе на вашата спирка, изведнъж се затича. И аз след нея, естествено. Е, добре де, тя тича, понеже е луда, а аз защо тичам? Всички жени сме малко шантави, Антони, не сме като вас. И докато тъй берях душа от умора, май че мъничко я обикнах. Едно празно и суетно момиче, влюбено в себе си, няма да тича така.

Никога досега не бях чул Надя да каже нещо добро за друга жена. Или може би не я смяташе съвсем за жена, каквато си беше и истината.

— Да, жалко за момичето! — продължи тя неохотно. — Какво може да чака от тебе? Не съм виждала в живота си друг такъв внимателен и предпазлив егоист. Пък и законът е на твоя страна.

Погледнах я учудено, това я ядоса.

— Какво ме зяпаш, много добре знаеш какво искам да кажа! Законът не позволява да се ожениш за нея, тъй че нищо особено не рискуваш освен малко пикантен гъдел за нервите.

— Глупости! — ядосах се и аз. — Такива мисли изобщо не са ми минавали през ума.

— Тогава защо го правиш?

— Не ставай вулгарна. Просто искам да й помогна.

— Един вид филантропия? — погледна ме тя презрително. — А всъщност си правиш някаква тънка сметчица. Не се ежѝ — може би несъзнателно. Но ако слушаш мене — трябва да спреш дотук. Ти, изглежда, не познаваш това момиче. Знаеш къде е спирката — тя тича̀ като щура близо половин километър. Аз я оставих насред път, изругах и се върнах. Но се засрамих от себе си, естествено. Всеки би се засрамил.

— Затова ли днес си се така издокарала? — попитах аз.

Само за миг в погледа й блесна ненавист.

— Да! — каза тя твърдо. — Човек трябва да уважава себе си. Поне за капчицата човешко, което носи.

С това разговорът ни фактически свърши. Какво можехме да си кажем повече? Какво бе останало между нас? Извадих парите и ги оставих на масата. След това се изправих в малко глупава и притеснена поза.

— А няма ли да попиташ за сина си? — погледна ме тя.

— Ето — питам те!

— Питаш ме ти! Аз пък ти отговарям — не пожела да дойде! Като ревна — искам при баба. Искал при баба си! Няма на кого да се метне! Повечето мъже са като тебе, Антони, плашат се от истинските жени. Виждат им се неудобни и непонятни. Виж, бабичките са друга работа. Тая моя покорна майка, тая всеотдайна баба, ще ми го върне душевен инвалид.

— Ами да го дадем на моята! — казах аз. — Като дете тя здравата ме пердашеше.

— Както виждаш — и боят не помага — отвърна Надя. — Хайде, върви си, не обичам да ми стърчат всред стаята.

Тръгнах си, съпроводен от котката. Тя решително не ме разбираше, може би беше до дъното на душата си възмутена от мен. Какво ми липсваше тук? Имам удобен креват, жена ми винаги купуваше много хубаво телешко месо. Е, разбира се, слага прекалено много лук и черен пипер в кюфтетата, понякога не можеш да си доближиш носа до тях. И все пак нима това е причина да спиш на покрива като ония глупаци, котараците! Наведох се да я погаля, после с облекчение се измъкнах от неразтребеното антре. Не знаех, че ще минат много, много нещастни месеци, преди отново да стъпя тук.

Лятото ставаше все по-горещо. Дори утрините бяха така задушни, че Доротея се връщаше от работа като сварено пиле. Но това не й правеше никакво впечатление, тя изобщо не обръщаше внимание на малките човешки несгоди. А аз престанах да работя, дори не се докосвах до парещите клавиши на пианото. И въпреки това се чувствувах съвсем спокоен, не ме подяждаше вечната неугасима жажда да попълвам с чертички и точки нотните листове. Нека се попълват сами, ако искат, понякога човек има право да принадлежи на себе си. През тоя месец много по-често ходехме на язовира, обикновено рано сутрин, още по тъмно. Беше толкова приятно да пътуваш с пълна скорост, да усещаш как те брули раздвиженият от колата въздух. Далечните върхове се раждаха един по един от мрачините, някои от тях се запалваха от най-ранните зари на утрото. Над езерцата по пътя ни лежеше бледа прозирна мъглица — колкото и да бе топло утрото, водата бе много по-топла. Рибата се криеше в дълбините или пък излизаше на самата повърхност да глътне мъничко въздух. Но рибата вече не ме интересуваше, аз дори не носех пръчката си. Имаше кой да лови риба вместо мен.

Генерал Кръстев си бе взел отпуск и живееше на вилата заедно с леля Зорка. Вечерта той нанизваше на своите грамадни куки уклейчета или мренки, хвърляше волти в плитчините. Сутрин вадеше, без да се е трудил, грамадни бели риби, понякога цели зверове, които разглеждаше дълго и с наслаждение. Леля Зорка ги вареше с масло, приготвяше за тях чудни студени майонези. Ядяхме с апетит. Доротея за пръв път се пристрасти към рибешкото меню, което преди това почти не познаваше. Понякога изпивахме с генерала по някоя и друга чаша силно изстудено бяло вино. Имах чувството, че Доротея е щастлива — за пръв път, откакто я познавах. Генералът и жена му някак особено се привързаха към нея. Наистина те нямаха деца, но дали това беше единствената причина. Навярно генерал Кръстев беше научил нещо за нея. Работата му беше такава — задължаваше го, ако не може, поне да знае. Във всеки случай ни веднъж не ме попита коя е и каква ми е. Но с чувствителното си сърце леля Зорка навярно усещаше, че не ми е любовница. И двамата вървяха като кученца след нея, чудеха се как да й угаждат. А най-странното беше, че самата Доротея не се притесняваше от това необикновено внимание, намираше го съвсем естествено. Може би смяташе, че им се изплаща докрай точно с това, което получаваше — взаимна обич.

Веднъж лежахме по бански костюми на брега на езерото и се печехме на слънцето. Чувствувах се така спокоен и уравновесен, както рядко в живота си. И точно тогава чух някакъв шум до себе си. Доротея се беше изправила и търпеливо се мажеше с бадемово масло. Беше много почерняла през последния месец, на тъмния фон на кожата очите й блестяха като елмазени.

— Дай да те намажа! — казах аз.

Дори не разбрах как съм го казал. Доротея само се усмихна и ми подаде шишенцето. Налях съвсем малко в шепата си и го положих върху слабичката й мургава плешка. Взрив не последва, разбира се. Размазвах спокойно гъстата мазна течност, без никакво вътрешно стеснение, но и без никакъв трепет.

— Много си мил, Антони! — обади се най-сетне тя.

— Е, не колкото леля ти Зорка — казах аз шеговито.

— Те и двамата са ужасно добри! — отвърна Доротея сериозно. — Защото са били много нещастни.

— Ти знаеш нещо за тях?

— Да, защото нямат деца!

Стояхме при тях на вилата, докато се мръкне. Вечеряхме, изпивахме още една-две изстудени в хладилника бири. Едва тогава си тръгвахме. Пристигахме късно и въпреки това в града беше нетърпимо задушно, тежко вонеше на асфалт и прахоляци. Обикновено не бързахме да се приберем в апартамента, качвахме се на терасата. Там босоногият отдавна се разхождаше по покривите на къщите, едва забележимо разклащаше антените. Лежахме, гълтахме свежия въздух. Обикновено не говорехме, просто съществувахме с онова вътрешно усещане за мир и покой, което в такива нощи е свойствено може би само на кротките преживни животни. И затова така ме изненадаха веднъж нейните думи:

— Антони, искаш ли да ти разкажа за чичо ми?

— Да, разбира се — трепнах аз.

— Страх ме е, Антони!

— От какво те е страх?

— Да не се настани в тебе… Непоносимо е да го носи човек.

— Аз съм мъж, Доротея. Това за мен е без значение.

— Не е без значение — отвърна тя с горчивина.

И дълго мълча, преди да започне.

* * *

„Аз нали ти разказах, Антони, за бабата? Тя беше много стара, едва ходеше. Съвсем рядко, обикновено пролет, излизаше пред прага на къщата, седеше там с часове. Или пък ако кажеше нещичко, не й разбирах нито думичка. Нали нямаше ни един зъб, думите просто тъй се размазваха в устата й. Тя никога не ходеше на баня. Каква баня, как да стигне дотам? Разбира се, Цецо можеше да я изнесе на ръце чак на Витоша, ако иска. Но навярно смяташе това за съвсем излишно. Сам той се къпеше ведкъж-два пъти на година, макар че мама здравата му натякваше. «Чист съм, мъри! — все се оправдаваше той. — Мене работата ми е чиста!»

Мама понякога миеше главата на бабата. Обикновено през лятото, вън на двора. Един леген с гореща вода, един чайник, сапун за пране. Хубаво я натъркваше със сапуна, заливаше я с вода от чайника. Главата на бабата ставаше мъничка, мъничка като круша, вода шуртеше от носа й. Бабата търпеше, само от време на време изпръхтяваше като бивол. Започваше да хвърчи вода, мама се ядосваше страшно, кълнеше я като селянка. Но като видя колко хубаво къпя близнаците, веднъж ме остави аз да измия главата на бабата. Бутна ми в ръцете сапуна и излезе.

Никога не съм очаквала, Антони, че ще бъде толкова страшно. Намазах й главата как да е, но като почнах да я търкам, изведнъж ме обзе някакво неописуемо отвращение. Сега ми е чудно защо, никак не мога да си го обясня, но така беше. Хвърлих сапуна и побягнах по улицата и все ми се струваше, че тя тича след мене, мокра и страшна, и се мъчи да ме улови за плитките. Не знам колко съм тичала и накъде. По едно време дойдох на себе си. И тогава чак си помислих, че бабичката може да е умряла, да се е задавила в пяната или не знам що. И отново започнах да тичам — тичах, тичах, докато стигнах. Нищо й нямаше на бабичката, беше се прибрала в кухнята, седеше там с мократа си глава и плачеше. Като се върна, Цецо ме наби, а мама ме заведе при чичо.

Чичо ме прие много добре, разбира се. Като му разказах как съм мила главата на бабата, той много се натъжи. Най-страшното беше, Антони, че страшно приличаше на баща ми. Беше само доста по-стар, косата му съвсем бе оредяла на темето. Само дето не беше чак толкова слаб, но затова пък брадичката му беше още по-малка, почти никаква. Приличаше ми на морско свинче, ама много старо морско свинче, дето вече му е омръзнало да живее. Приличаше ми на опосум, макар че такова животно никога не съм виждала. Но все си мислех, че като се изправи на задните си крака, коремчето му ще увисне като торбичка между тях. Точно такъв беше и чичо ми. Двата предни зъба леко прехапваха долната му устна. По едно време ми се струваше, че трябва да се храни само с човешки глави, да ги прегризва някъде на върха, после да ги изхвърля през прозореца, като изпразнени кокосови орехи. И други неприятни неща ми се привиждаха. Все ми се струваше, че няма кости, дори че няма ни форма, ни определен обем. Все си мислех, че може да се удължи като червей или, напротив, да запълни цялата стая, от ъгълче до ъгълче, като гъста пихтиеста маса. Просто си умирах от страх да не се случи, но вече нямаше къде да бягам, страх ме беше от бабата.

А иначе беше много добър човек, Антони, набожен и милостив. Зиме стриваше на трохи останалия от яденето хляб и хранеше с него врабците и гълъбите. Много обичаше гълъби, много нежно ги коткаше, а очите му святкаха, святкаха. Но иначе защо да не е добър? Очите му сълзяха като татковите, може би защото и неговата жена го беше напуснала. Живеехме съвсем сами в целия мъртъв дом, не, в етажа, разбира се, но и това малко ли е? Понякога умирах от страх, но не винаги. По-често ми беше мъчно за него, че е толкова нищожен и гаден. Беше ми мъчно дори когато кашляше или се секнеше. Много смешно се секнеше, очите му се ококорваха, ставаше синкав. Все си мислех, че ще загине по някакъв трагичен начин, но той си е жив и досега и навярно не е остарял нито с половин ден, само тича по дърветата със своята торбичка на корема и лапа лешници. Трябва да ти кажа, че татко не го обичаше, никога не ме бе водил при него, докато беше жив. Чичо беше ужасно страхлив, плашеше се от коне, от кучета, от светкавици, дори от автобуси. И автобусите се плашеха от него, не знам защо, може би им се виждаше прекалено гнусен. Веднъж един автобус, като го видя, така се стресна, че възви рязко и се набута в една витрина. После казваха, че се е подхлъзнал, но не беше вярно, просто не му се щеше да срещне чичо.

Казвам ти туй, Антони, защото и аз се плашех от него. Когато ме погалваше по косата, аз се парализирвах като зайче. Понякога и по коленете ме галеше и тогава очите му ставаха неподвижни и потни, сякаш бяха направени от стъкло. Аз живеех в отделна стая, в която преди това бе живяла стринка. Отначало там нямаше нищо освен една пружина на земята и един продупчен дюшек, в който живееха мишки. После чичо ми донесе завивки, маса и още някои дреболии. И стана още по-мил с мене.

Но аз не се успокоих. А всъщност сама не знаех от какво се страхувам, външно той като че ли не ми даваше никакви поводи. Само понякога нощем ходеше пред стаята ми. Ходеше тихичко, на пръсти, от време на време тихо скимтеше, едва чуто, като новородено кученце. Не вярвам тъй да ми се е струвало, макар че от напрежение и страх едва дишах. Тогава хич не ми минаваше през ум за това. Все си мислех, че ще прегризе и моята главичка и ще я хвърли през прозореца като кокосов орех.

В тоя ден небето беше много сиво, почти есенно, валеше слаб дъждец. Тогава той ме помоли да се качим заедно на тавана, за да сме намерели някакъв плик с разписки и квитанции, който уж бил забравил по старите куфари. Аз веднага разбрах, Антони, какво ще ми се случи. Само не разбирах защо трябва да се качваме на тавана, като и без това къщата беше пуста — и да викаш, и да не викаш, все едно. Мина ми крез ума, че навярно ще ме удуши, пък после ще ме окачи на някоя греда, уж съм се обесила. Сега ти си мислиш, Антони, че съм била просто като хипнотизирана от страх и не съм знаела какво правя. Не е така, не бях вече така уплашена. Можех да изкрещя по стълбите, да побягна. И все пак не го направих. Виждах го, Антони, как се тресе вътрешно и ми стана ужасно жал за него. Никога преди това не бях изпитвала такава жал и болка за друг човек, просто и аз цялата се разтърсвах от жал, толкова беше слаб, отвратителен и нещастен. След това тъй ми е било жал само за едно момиче, с което живеехме заедно при доктор Юрукова. Иначе беше много мило и кротко, съвсем, ама съвсем нормално, само нощем му се привиждаше, че го нападат плъхове. Тя крещеше и се биеше с тях, толкова ми беше трудно да я събудя истински, да й докажа, че няма нищо. Отслабнах ужасно, най-сетне доктор Юрукова разбра и ме премести в друга стая.

Ето сега разбираш. Навярно с нормалните хора не е тъй, но с мен така стана. Изкачих се на тавана като осъдена. Беше много тъмно, миришеше ужасно на износени, гнили дрехи. И когато той се наведе към мен, изведнъж съм загубила свяст и съм припаднала. Сега си мисля, че точно това ме е спасило. Той се е уплашил още повече, просто го виждам как се е тресял и е нямал сили за нищо. А може би всичко това са въображения, той наистина беше много нещастен.“

* * *

Небето беше много тъмно, тишината просто неописуема. Сега разбирам, че това не е било тишина, а някаква непонятна глухота, която ме е погълнала като яма. Мислех трескаво, зашеметен и блъскан от думи, на които бях загубил истинското значение. Досега си мислех, че знам за хората всичко или почти всичко, все едно откъде — от книгите или от себе си. И едва сега съзнах, че и думите, и книгите се страхуват от пълната истина. Или просто се стъписват пред нея.

— Антони, тежко ли ти е?

— Защо да ми е тежко? — запитах смутено аз.

— Сега всичко премина в тебе!…

— Не мисли за това! — отвърнах аз. — То можеше да живее само в теб… Извън теб то няма никаква сила.

— Ти си ужасно добър, Антони.

— Не, Доротея… Не искам да бъда добър. Поне както ти го разбираш.

— Искаш ли да ти олекне?… Ама съвсем, съвсем…

— Не, не искам! — отвърнах аз твърдо.

Наистина не исках. И точно обратното. Сега исках да задържа в себе си всичко, което бях придобил, да го нажежа до бяло, докато почне само да свети. Просто не разбирах как съм могъл да живея досега толкова празен и кух, без никаква своя тежест. Защо да ми олекне? И от какво? Но тя сякаш не ме разбра, обърна се и ме погледна. Не я виждах в мрака, толкова бях унесен в себе си.

— Стани, Антони! — каза тя тихо. — И не се плаши. Няма да ти причиня никакво зло.

Аз автоматично станах.

— Подай ми ръката си!

Подадох й ръката си. Нейната ми се стори някак неочаквано топла и силна.

— А сега, Антони, погледни към небето. Трябва да свикнеш с него.

Да свикна с него? Може ли да свикне човек с небето? Аз го гледах, сега то ми се виждаше много по-ниско, сякаш изведнъж бях израсъл до висините му. Ниско, черно и много по-хладно от всеки друг път. Но самите звезди ми се сториха така бляскави, че просто ме заболяха очите, като ги гледах.

— След малко, Антони, ще почувствуваш някаква необикновена лекота. Все едно че изведнъж си се превърнал във въздух… Не говори!… Ако го усетиш, кажи ми само „да“ или „не“! Това е всичко.

— Да! — казах след малко.

— Ето, ние тръгваме, Антони!… Отпусни се вътрешно… Не прави резки движения. И най-важното — не мисли!… Ето, това е всичко — бъди щастлив!

Сега ми се струваше, че гласът й е необикновено звънлив и мелодичен. Дори не усетих как сме се отделили от терасата. Бяхме някъде във висините, под нас трепкаха светлините на града, точно така, както човек ги вижда и от борда на самолет, който вече се спуска за кацане. Плавахме сред самите светлини, не виждахме бреговете, сякаш бяхме в сърцевината им. И все пак не беше същото, ние не летяхме, а се реехме като птици, които вече здраво са се закрепили на крилете си. Много добре усещах тялото си и въздуха, който ме обливаше като вода.

— Страх ли те е, Антони? — запита тя. — Да или не?

— Не, ни най-малко!

— Искаш ли да излетим по-високо?

— Да!… Да!…

Ние летяхме към звездите, които ставаха все по-едри и по-бляскави. Сега въздухът като ураган биеше в лицето ми, челото ме заболя, ноздрите ми изтръпнаха. Не бях нито безплътен, нито безчувствен в тоя миг, много по-силна и топла, почти гореща усещах ръката й, която здраво държеше моята. После ураганът съвсем отслабна, макар че въздухът стана много по-студен, почти пронизващ. Отново се реехме във висините, но сега виждах само звезди, които режеха очите ми с диамантените си остриета.

— Доротея, къде е земята?

— Под нас! — отвърна тя. — Не се плаши, ние летим по гръб.

Да се плаша ли? Що за глупава мисъл! Всичко, което изпитвах в тоя миг, ми се струваше по-естествено и по-истинско от целия ми досегашен живот. Значи Доротея е била права, хората наистина са произлезли от птиците.

— Антони, щастлив ли си?

— Да, Доротея…

— Ето, виждаш ли? Но човек не може да бъде щастлив, без да го е заслужил.

— А аз с какво, Доротея?

— С мене… С мене, Антони, понеже си ми повярвал.

Ние отново се обърнахме към топлото дихание на земята. Колко далеч бяха останали светлините на града. И колко едва забележими. Сега ми приличаха на малка земна галактика, загубена в нейната пустош.

— Къде се намираме, Доротея?

— Над планините… Затова е толкова черно под нас.

— Черно и мъртво!… Но и така е хубаво.

Реехме се над планините, по-високо от техните спящи орли.

— Студено ли ти е, Антони?

— Да, малко!

— На мен никога не ми е студено — каза тя. — Усещаш ли колко съм гореща? Аз мислех, че то преминава от мен в теб, Антони… Но нищо, ето слизаме.

Наистина слизахме и все повече и повече приближавахме към града, светлините му ставаха все по-ясни и по-отчетливи. Непрекъснато ни обливаха ту по-хладни, ту по-топли течения, сякаш плувахме из море. Усещах се все по-лек и свободен, едва ли не звънтящ от лекотата си.

— Доротея, летяла ли си и друг път?

— Много пъти, Антони.

— Колко много?

— Не знам. Но то не е толкова просто, не можеш да го правиш като птиците — когато си искаш…

Гласът й бавно заглъхваше. Навярно беше права — не биваше да говорим. Може би това й отнемаше силата. Слизахме все по-ниско и по-ниско, вече ясно различавах шосетата, плъзгащите се светлини на колите. След това започнах да различавам улиците и площадите, даже отделните сгради с техните неонови корони. И същевременно усещах как нейната ръка бавно изстива в моята, как потръпват пръстите й.

— Трябва да слезем, Антони! — каза тя едва чуто.

— Добре! — отвърнах аз.

Но не можех да си представя как отново ще имам твърдина под мен. Как с усилие ще мъкна тежките си крака. Как мъчително ще дишам горещия въздух. Това, за което мислех, че е безмерна свобода, изведнъж се бе оказало робство, съвсем безутешно поради своята неотменимост.

— Ще намериш ли къщата, Доротея? — запитах аз.

— Не говори, Антони! — отвърна тя глухо.

Едва усетих как се докоснахме до топлия бетон на терасата. Не слязохме, а кацнахме като птици. Не я виждах добре, но ми се струваше пребледняла. Улових ледената й ръка и я поведох. Слязохме по неосветената стълба, отворих вратата на апартамента. Вдигнах ръка и бавно завъртях ключа. Лампата светна. Не спях. Не бях се събуждал, значи не бях сънувал. Усетих как ръката й отново потрепера в моята.

— Загаси, Антони! — каза тя умолително.

Отново завъртях ключа, двамата потънахме в мрака, топъл и влажен като хралупа на звяр. След това усетих как тя се отдели от мен и изчезна, сякаш се бе превърнала във въздух. Усещах, че зъзна, от страх нявярно след всичко, което се бе случило. Или което не се бе случило, не знаех какво да мисля. Но страхът все пак идваше, гъст и пихтиест, прецеждаше се през всички цепки на душата ми, готвеше се да ме удави.

— Антони! — обади се тя. — Антони, защо не идваш?

Изпитах огромно облекчение, като чух гласа й. Наистина все още глупаво и безсмислено стоех до вратата, дори не бях я притворил.

— Не те виждам! — отвърнах аз.

— А аз те виждам — каза тя. — Върви направо пред себе си.

Гласът й не беше така звънлив и ясен, както, когато бяхме там горе. И все пак това беше нейният глас, малко задъхан, истински жив човешки глас. Тръгнах предпазливо напред, блъснах се в нещо, в някакъв ръб може би, но не усетих болка. Навярно бях съвсем близо до дивана, на който тя спеше.

— Студено ли ти е? — запита тя.

Трепнах силно, толкова близо и ненадейно прозвуча гласът й.

— Не особено.

— Но ти трепериш, Антони?

— Не знам!… Горе…

Но не посмях да довърша мисълта си, А ако не е имало никакво горе? Не, не е имало, разбира се, невъзможно е. Това е вечер като всяка друга, току-що сме се прибрали от терасата, готвим се да спим.

— Ела, ще те стопля! — каза тя.

Усещах как се съблича малко трескаво в тъмното. Чувах ускореното й дишане. В мрака някак призрачно ми се мярнаха нейните тънки, голи ръце. Прегърнах я поривисто и в същия миг уплашено се дръпнах назад. Раздра ме острото отвратително чувство, че съм прегърнал мъртвец.

— Какво ти е? — трепна тя.

— Ти… ти си просто ледена! — възкликнах аз, стреснат от собствения си глас.

Тя помълча миг, после добави:

— Антони, тая сила излиза от самата мен! А сега трябваше да ни издържи и двамата… Не се плаши, Антони, аз не съм лебед, аз съм човек.

Да, наистина се е случило, щом така спокойно говори за него. Така е, никой не може да лети даром из висините. Даром и без всякаква разумна цел могат да летят само библейските ангели. Отново се успокоих, така както бях спокоен там горе. Галех с изстинали пръсти гладките й бузи, раменете й, момичешката й шия. Усещах как бавно се възвръща в нея истинската човешка топлина, как кожата й отново става жива и топла. Първи се наляха със сила ръцете й, после стройните й крака. Все по-горещ ставаше дъхът й, все по-жива и гъвкава слабата й снага. Дори леките й коси се увиваха в ръцете ми като живи. Усещах, че се зашеметявам все повече и повече, сякаш падах с безумна скорост от висините. Сега ми беше все едно, там долу ме чакаше земята, с която бях свикнал. Да, все едно дали ще ми донесе живот, или смърт, все едно. В тоя миг като зверовете и като дърветата носех в себе си простата истина, че това са само двете илюзорни, сменяващи се лица на вечното съществуване.

 

 

Събудих се късно сутринта. Леглото беше празно. Нейното легло беше празно. Нямаше никакви, ни най-малки следи от нея, сякаш никога не бе съществувала. Имах странното усещане, че съм се върнал назад във времето, че съм се озовал внезапно в някакво отдавна изминало лято на моя живот. Или в някой изминал век, вече пуст и безжизнен, като спомен за мъртъвци. Огледах се предпазливо — никакъв изминал век. Оранжев мокет, две кресла с дървени облегала, капакът на пианото, който блестеше като стъклен на лятното слънце. Аз бях у дома… И вече бях съзрял дрехите си, разхвърляни небрежно по пода. Да, случвало ми се е и това през моя дълъг безразборен живот — да не знам къде съм, кога съм, защо съм. Но сега поне знаех, че съм си у дома.

Спомените ми се връщаха един по един — пределно живи и ясни. И все пак не бяха съвсем до мен. Имах усещането, че от тях ме дели тънка преграда. Дъсчена стена може би или просто врата без дръжка и ключ. Бях виждал това. Дълъг, тъжен коридор с мозаичен под, още влажен от избърсването на санитарките. Зарешетени прозорци. Бях виждал това. Момиче, което държеше въздух в шепите си, бледо, с остри уши. Кога и къде? Натисках с все сила вратата, не исках да пусна никого и нищо. Но той се процеждаже упорито през ключалката и през всички цепки — моят страх.

Не усетих как съм станал, кога съм събрал разпилените дрехи. Спуснах се към банята. Там, на стъклената поставка пред огледалото, видях нейни вещи — малка четчица за зъби, нивеа, лосион за коса. Господи, луд ли бях наистина? Пуснах душа със студена вода, пъхнах се разтреперан под него. Стоях, колкото можах, после като опарен изскочих оттам, облякох се трескаво, отново се върнах в хола. Сега се чувствувах малко по-добре, дори погледнах през прозореца. Нищо, обикновен летен ден, горещ и досаден, лъх на асфалт, остър блясък на никелирани автомобилни брони на паркинга. Малко по-нататък, на затревената площ, бръмчеше досадно моторна косачка. Унило и разсеяно я тикаше пред себе си старик с бяла коса и омачкани дочени панталони. Погледнах часовника си — девет и двайсет и две минути. Датникът — двадесет и шести. Ами, разбира се, двадесет и шести юли, вчера беше двадесет и пети. Знаех, че сега най-разумно е да изляза някъде, да се озова между хората. Достатъчно беше да послушам само четвърт час най-обикновено човешко бърборене, за да дойда отново на себе си.

С облекчение влязох в колата, запалих мотора — моят единствен приятел, безчувствен, но верен, съставен от стоманени късове, кабели и тенекии, тикан от отровни газове — за кой ли път ме спасяваше? Завих бавно на ъгъла, след малко излязох на булеварда. Там, по твърдия гранит на паважа, лениво пъплеше гигантски екскаватор. Уродливата му главичка, толкова малка за грамадния труп, бе сведена омърлушено, сякаш душеше пътя. Заминах го внимателно и продължих. Вече не мислех, знаех къде отивам. Само там щяха да ми помогнат, никъде другаде.

Беше малко по-безлюдно тая сутрин в института. Тежката болнична миризма, по-скоро въображаема, отколкото истинска, отново ме зашемети. Влязох при доктор Юрукова, тя седеше, както винаги, зад бюрото си, внимателно се взираше в някакъв гъсто изписан машинен текст. Като чу шума, тя разсеяно вдигна глава. Колкото и да бе добре устроена и свикнала с изненади, усетих как вътрешно трепна.

— Седнете, другарю Манев!

Аз мълчаливо седнах. Не бързах да заговоря, исках да се съвзема поне от изкачването на стълбите. Едва сега разбрах, че не съм бързал, а просто съм тичал по тях.

— Виждате ми се нещо разстроен? — заговори тя първа.

— Личи ли ми?

— Да, малко сте бледен. Да не са ви изплашили?

Говореше ми с някакъв променен глас, мек, ласкав и дружелюбен.

— Да, има нещо подобно.

— И какво е станало?

— Ние летяхме! — отвърнах аз. — Двамата с Доротея.

Сега си давам сметка, че в гласа ми навярно е имало злост и ненавист. И в никой случай не очаквах, че моите думи ще й направят толкова силно впечатление. Нейното меко, восъчно лице, вече потънало в някакво неподвижно иконно спокойствие, само за миг се преобрази, стана изострено и напрегнато. Имах чувството, че бе изпаднала в някаква вътрешна паника, която с все сила се мъчеше да преодолее.

— Разкажете ми по-подробно! — каза тя сдържано.

Струва ми се, че доста сносно й разказах това, което едва ли подлежеше на разумно разказване. Когато най-сетне свърших, тя не каза нито дума. Усещах я, че размисля трескаво, че с все сила се самоорганизирва. По време на разказа се бях успокоил съвсем, главно от неговата нелепост. Сега отново ме достраша. Най-сетне лекарката вдигна към мен неподвижните си очи.

— Преди всичко трябва да се успокоите! — каза тя меко. — Вие сте напълно нормален, вас не ви грози никаква опасност.

— Напълно нормалните хора не летят! — казах аз троснато.

— Няма никакви доказателства, че сте летели! — продължи тя. — Понякога човешките халюцинации могат да изглеждат по-действителни от самата действителност.

— Да, но никога не съм имал халюцинации! Един здрав човек за какво ще халюцинира? При това нямаше абсолютно никаква външна причина!

— Имало е! — отвърна тя. — Вие знаете, че Доротея не е съвсем обикновено момиче. Щом понякога така успешно чете мисли, защо да не е способна да внушава и поведение?

Погледнах я поразен. Само това не беше минавало през ума ми.

— Смятате, че ме е хипнотизирала?

— Не точно това. Но нещо подобно.

Да, разбира се, какво друго? Погледнах я с нечовешко облекчение.

— Изключвате да сме летели, нали?

— Не го изключвам съвсем — отвърна тя меко. — Макар че ми се вижда невероятно.

— Но как така? — едва не креснах аз.

Стори ми се, че в погледа й се мярна досада. Или някакво едва доловимо презрение.

— А как иначе?… Аз мога да твърдя само това, което знам и разбирам. Вие сте съвсем нормален човек и нищо не ви заплашва. Това не ви ли е достатъчно?

Не, не ми беше достатъчно, продължавах да я гледам с недоумение.

— Доктор Юрукова, вие знаете ли какво значи думата гравитация?

— Не, не знам! — отвърна тя малко троснато. — Дори физиците не знаят.

— Не е въпросът до формулите… А до същината. Сигурно сте чували какви огромни енергии са необходими, за да се изведе една ракета в орбита?

— А вие смятате ли, че човечеството знае всичко за така наречените енергии?

— Наистина не ви разбирам.

Доктор Юрукова се понамръщи.

— Другарю Манев, научно е доказано, че има енергии, които са присъщи само на живата материя! — каза тя. — И не могат да се обяснят с известните до сега физически закони.

Тая жена навярно не беше с ума си. Или поне не разбираше своята професия. Толкова ли беше трудно да надникне в душата ми? И просто да ме успокои. Аз не исках да съм летял — това ми се виждаше ненормално и страшно. Хиляди пъти предпочитах да съм бил хипнотизиран.

— Вие не трябва да се плашите от тая мисъл! — продължи тя. — Не в интереса на някаква истина. Явно, че не сте подготвен за нея. Но в интереса на вашето душевно здраве. Не твърдя пред вас, че сте летели, наистина е невероятно. Но не е глупаво или страшно, както вие си мислите. Ние все още не знаем всички възможности на човешкото съзнание. Нито какво е заложено в развитието на мислещата материя.

— Никой не може да лети! — казах аз с доста отпаднал глас. — Това не е по възможностите на хората. Това е лудост.

— Другарю Манев, защо се правите насила дурак! — разсърди се тя внезапно. — Опитайте се да мислите малко по-съвременно. Това не е ни мистика, ни лудост! Това е наука!

Тоя път аз замълчах. Съзнавах, че колкото повече разговарям с нея, толкова по-зле за мен. Изобщо не исках да споря с нейните съмнителни научни истини. Някой бил преместил дамско копче с мисълта си! Голяма работа! Не съм толкова прост, знам какво е телекинеза и психотроника. Но да летиш?

— Да оставим тоя разговор! — измърморих аз. — Не се безпокойте за мен, все ще се справя някак си.

Юрукова се поусмихна, малко неловко наистина.

— Ще ви дам едни хапчета! — каза тя. — Ще ги взимате три пъти на ден, три дни поред. После отново ще дойдете при мен.

— Да, благодаря.

— И в никой случай не бива да тревожите Доротея. Не я питайте, не я разубеждавайте. Естествено тя вярва в това, което прави. Или това, което не прави. Сега-засега не бива да й противоречим. Но ако ви предложи отново да летите — трябва да й откажете. Колкото и силно да я наскърби това.

— Бъдете спокойна! — казах аз неприязнено.

— Не съм спокойна! Не разбирате ли защо е направила именно с вас тоя — как да го наречем — експеримент?

— Това повече не ме интересува! — отвърнах аз сухо.

С това нашият разговор свърши. Прибрах се у дома към два часа. Сега вече не се страхувах от това, което се беше случило. А от това, което щеше да се случи. Страхувах се от нашата среща с Доротея, от самата нея се страхувах, от думите, които щяхме да си кажем. Чувствувах към нея някаква непонятна враждебност. Та какво друго беше тя освен неканен гост, който е насилил грубо моята истинска човешка природа?

Не я дочаках. Малко преди четири часа, когато тя обикновено се връщаше у дома, аз панически хукнах към асансьора, качих се на колата и офейках, без дори да се огледам. Отидох в дневния бар на „София“, изгълтах сто грама водка и едва тогава събрах кураж да се обадя по телефона:

— Ти ли си, Доротея?

— Аз съм, Антони, откъде се обаждаш?

Много ясно усетих тревогата в гласа й.

— От съюза — излъгах най-хладнокръвно. — Доротея, имаме важно събрание на ръководството. Ще се върна към десет часа.

— Добре — каза тя.

— Нали няма да ходиш никъде?

— Не, разбира се. И без това не ходя никъде.

Прибрах се малко преди десет часа, окуражен от алкохола. Доста добре го бях смесил с лимонов сок, за да не разбере, че съм пил. Може би времето ще изтрие доста неща от паметта ми. Но знам, че и до последния ми дъх ще остане в мен нейният поглед. Безкрайно ми е трудно да определя с думи какво съдържаше той. Да улуча думите, значи да разбера всичко. Но навярно това не е по силите ми. Имаше в него и надежда, и недоумение, имаше някакъв мълчалив въпрос, който може би граничеше с ужаса.

— Здрасти! — казах аз колкото се може по-естествено и оживено. — Поскуча ли?

— Ти знаеш, че никога не скучая, Антони — отвърна тя тихичко.

— Именно — защото зная.

Продължих да играя тая жалка комедия още десетина минути. Признах, че съм пил една-две чашки заедно с другите. И че за разлика от нея съм ужасно скучал. Тя изведнъж се усмихна, сякаш някаква тежест се смъкна от гърдите й. Навярно си е обяснила с алкохола моето неестествено поведение. Докато накрая малко неочаквано дори за себе си изтърсих:

— Знаеш ли, Доротея, утре заминавам за Пловдив… Само за два-три дни…

— Защо? — трепна тя.

— Има концерт на мои творби… Трябва да чуя последните две репетиции.

— Добре — каза тя.

Но не беше никак добре. Доротея изведнъж помръкна, слабичките й бузи хлътнаха. Стори ми се някак отслабнала през последния ден, наистина се беше стопила. Изведнъж почти осезаема болка сви сърцето ми.

— Ще те заведа на концерта! — прибавих аз с изкуствено оживление. — Ходила ли си в Пловдив?

Но тя сякаш не ме чу. Бавно отиде до отворения прозорец, дълго стоя там. Като се обърна, лицето й бе много бледо.

— Антони, аз сбърках! — каза тя едва чуто. — Не исках да те изплаша. Аз мислех… аз мислех, че ти ще ме разбереш.

За какво е сбъркала? Толкова много неща станаха снощи. Едва намерих сили да й отвърна:

— Доротея, нека не говорим днес за това…

— Добре — каза тя. — Искаш ли да ти направя един чай?

— Не, моля ти се… Много съм изморен.

Като че ли нещо се пречупи в мен, нещо, което не знаех, че съществува. Станах и бавно се запътих към спалнята.

На другата сутрин тръгнах много рано, почти на разсъмване. За да не събудя Доротея, минах на пръсти през хола — като крадец. Тя спеше, обърнала главата си към прозореца, едва-едва озарен от утрото. Гладката й гола шия меко сияеше на слабата светлина. Сега вече не съм сигурен, че наистина е спала. Може би просто не е искала да забележа, че е будна, че не е спала цяла нощ. Или пък не е имала сили да се сбогува с мене. Но дълбоко в себе си аз знаех, че ще се върна. Вярвах в това, както вярвах в съдбата си. И не след три… Само след два дни. Въпросът е да се успокоя малко, да събера в себе си кураж и сили. Не исках, наистина не исках да бягам от съдбата си, каквато и да е тя. До тая мисъл бях стигнал през дългата неспокойна нощ.

Като тръгнах, дори не знаех къде отивам. Във всеки случай не в Пловдив! Пловдив е град като всеки друг, пълен с шум и движение. На мен ми трябваше спокойствие и тишина. И нито един познат човек да не се мерне пред очите ми. Отидох в Боровец. Беше доста оживено през тоя сезон, хотелите бяха препълнени. Намерих съвсем случайно стая, настаних багажа си — какъв багаж, само едно малко куфарче. Там наистина беше много тихо, но и пусто освен това, тая кристално прозрачна пустота, пълна с неподвижни дървета, ме потискаше. През първата сутрин се поразходих из гората. Нямаше никакви птици из мъртвата стара гора. Срещнах по пътя си само един мравуняк, един малък Вавилон от пръст, сухи листа и клечки, който гъмжеше от грамадни червени мравки. Излязох на някаква просторна слънчева поляна, цялата жълта от разцъфтялата млечка. Само я погледнах, и се върнах назад.

Следобед слязох на терасата, която служеше и за кафе. Пих евтин, лош коняк, нямаше друго. Пиех бавно, но много. За пръв път през живота си пиех сам. Слънцето рано залязваше зад планинските скатове, улиците и алеите се заляха в дълбоки сенки. Колкото повече пиех, толкова по-силно усещах своята глупост. И своята безмерна подлост. Страхувах се да мисля за Доротея, но от време на време тя изникваше пред очите ми със своя ням въпрос, в който бях усетил ужаса.

През първия ден се прибрах в стаята си едва като затвориха, пиян и трезвен едновременно, изпълнен с лоши предчувствия. В просъница ми се стори, че летя отново над града, над планините, между леките облаци, които се стелеха като дим във висините. Чувствувах се много щастлив. Но се събудих изплашен, навън грееше ослепително лятно слънце, миришеше силно на борова смола от гората, която слизаше почти до прозореца. Излязох на плиткия циментов балкон — всъщност беше доста рано, дълбоките долини на планината тъмнееха в сенки, някъде наблизо шуртеше вода. Понаведох се — чистачките търкаха с парцали шахматните карета на терасата, нещо оживено си бърбореха. Слязох долу, поръчах си шунка с яйца и бутилка бира. Донесоха ми я толкова студена, че изведнъж се ободрих. В края на краищата нима е толкова важно дали човек е луд, или нормален? Важното е да се усеща добре. А аз бях щастлив в съня си, какво повече?

Вечерта ме завари на терасата пиян и отпаднал. Не бях помръднал от масата. В най-оживените часове от време на време край мен сядаха немски туристи, повечето по къси гащета, със смешни кожени шапчици на главите си. Някои ме поглеждаха, жените главно, с любопитство, но и с известен респект — тоя посивял мрачен бухал, който гледа през хората като през въздух! В края на краищата днес е вторият и последен ден, утре си тръгвам. А защо утре?… Защо пък непременно утре?… Кой ми е втълпил тая идиотска идея? Намерих ли тука това, което търсех? Не го намерих, естествено. Защо тогава ще чакам утрешния горещ и ослепителен ден? Станах и като сляп се запътих към колата си — без да платя, без да се обадя, без да взема багажа си. Запалих мотора и потеглих. Ръцете ми все още потреперваха, сухо и зиморничаво потракваха зъбите ми. Слава богу, поне пътят ми беше много добре познат, можех да го премина в какво да е състояние. Когато стигнах града, вече бях съвсем изтрезнял от напрежението. Дори не разбрах как съм преминал през него. Осъзнах се едва когато спрях пред високата тъмна кула на нашия дом. После, без дори да заключа колата, литнах към стълбите. Асансьорът работеше. Изкачих се на етажа, с разтреперана ръка пъхнах ключа в секретната ключалка, рязко отворих вратата. О, слава богу, светци и мъченици — антрето светеше! И холът светеше, от мястото си видях синята й чантичка на стола.

— Доротея! — извиках аз радостно.

Но Доротея не беше вкъщи.

Не, не беше вкъщи, но всичко подсказваше, че току-що е излязла. И навярно всеки момент ще се върне, щом дори не е угасила лампите. Внимателно, педя по педя, изследвах целия апартамент. Не беше вечеряла. Не беше взела никакви дрехи. Навярно не беше взела и никакви пари, щом бе оставила чантичката си. Но особено ме порази и изплаши това, че намерих в антрето обувките й, единствените, които имаше. Да е излязла боса? Немислимо, разбира се, освен ако е отишла на терасата. Ами да, разбира се, как мога да бъда толкова глупав? Не усетих как литнах по стълбите.

Но терасата беше съвсем празна. Прекосих я разстроен, изправих се пред ниския парапет. Някак несъзнателно вдигнах поглед към небето, сякаш Доротея не беше човек, а птица, която всеки миг може да долети от мрачините. Нищо освен бледи, изпоцапани звезди, тъмни сенки на облаци. Върнах се у дома, погледнах часовника си. Оставаха десетина минути до полунощ. Седнах в едно от креслата и зачаках.

Сега вече едва помня тая кошмарна нощ. Нямаше какво да се помни. Бавно и лепкаво като грамадна гъсеница в дома ми допълзя ужасът. Не можех да му попреча, да го смачкам, да избягам от него, сякаш бях привързан с невидимо въже за креслото. Напразно се мъчех да се успокоя с куп разумни доводи. Какви ли не странни неща могат да се случат с човека в тоя живот. Глупави, обикновени и все пак неочаквани. Може да е умрял някой у дома й, майка й, да речем, и внезапно да са я извикали. Може да си е купила нови обувки. Може да седи разстроена на някоя чужда маса в нощния ресторант и да се вслушва в чуждите разговори. Може да се е случило и най-лошото — да се е възвърнала неочаквано болестта й, да скита сега несвястна по пустите улици. Но дори това предпочитах пред най-страшното. Исках да я виждам пред мен с обезумелите й очи, вместо да я няма никаква. Да я вържат на леглото й, да крещи и стене, но да е тука! Щях да намеря, непременно щях да намеря сили и начини, за да я върна към нормален живот.

Към три часа се досетих за проклетите лекарства на доктор Юрукова. Взех две хапчета, след половин час още едно. Прекарах тъй до сутринта, вътрешно вцепенен и безчувствен, без никаква мисъл в главата си. Към осем часа успях най-сетне да се пораздвижа. Взех един студен душ, смених си ризата и бельото, после бавно се изкачих на терасата. Оттам се виждаше много по-добре — на всички посоки. Никой не можеше да приближи до нашия дом, без да го видя.

Именно затова веднага забелязах малката групичка разтревожени хора. Бяха доста близо, на стотина метра от нас, всред откритото неравно поле, осеяно с ями и остатъци от строежите. Бяха се скупчили, наведени към земята, някои дори бяха коленичили. Усещах тревогата по нервните им движения, дочувах едва-едва уплашените им гласове. Повечето от тях бяха строителни работници от близката недовършена сграда, разпознах ги по предпазните каски на главите им. После те вдигнаха нещо от земята и с усилие и суетня го понесоха насам. Много добре видях, че е жена, тънките й боси крака висяха като мъртви. Като наближиха съвсем, разпознах роклята й. Не помня как съм затичал надолу по стълбите, нямах дори сили да дочакам асансьора.

Носеха Доротея. Както по-късно разбрах, бе престояла мъртва цялата нощ в това пусто, оръфано от грейдерите поле. Бе лежала там, докато някакъв кранист я бе забелязал случайно от своята висока кабина.

Успях да вляза във връзка с генерал Кръстев едва към обед. Само с няколко думи му обясних какво се е случило. Той замълча за миг, после ми отвърна със своя обичаен, малко забавен глас:

— Добре, ела при мен. Ще ти оставя пропуск.

След половин час бях в кабинета му. Сякаш виждах пред себе си друг човек — малко чужд, съсредоточен и спокоен. Но най-силно впечатление ми направиха очите му — не можех дори насън да си представя, че може да има такъв студен, остър и проницателен поглед. Едва като ми заговори, в гласа му прозвуча нещо познато и свойско.

— Сега се успокой! — каза генералът. — И ми разкажи всичко подробно. Всичко, което се е случило между вас.

Всичко, което се е случило между нас? Та нима можеше да се изрази с думи? Нима го разбирах самият аз? И можех ли да му разкажа как сме летели двамата посред нощ в тъмните дълбини на небето. Много добре познавах неговия спокоен, малко бавен, но неумолимо логичен ум. Просто нямах сили в себе си да му разкажа това. И понеже скрих от него най-важното, сега усещах как разказът ми звучи малко нелепо и неубедително. Най-сетне свърших и замълчах.

— Ти скри нещо от мене! — каза генералът.

— Нищо! — отвърнах аз твърдо.

— Тогава не разбирам защо така внезапно си заминал за Боровец?

— Казах ти защо! Тая нощ ние за първи път прекарахме заедно. Но ти надали би могъл да разбереш колко това ме разтърси. Все пак тя не беше обикновено момиче, с обикновена съдба. Аз исках да събера малко мислите си, да се успокоя.

— Да, доста глупаво си постъпил! — каза намръщено генералът. — А не ти ли мина през ума, че и тя е имала нужда от добра дума, от успокояване? Особено след такава нощ, както ти казваш.

Сякаш ме бе уловил за гърлото с яката си космата ръка.

— Ето така стана! — казах аз безпомощно. — Сега разбирам, но каква полза?

— А защо поне не й се обади от Боровец?… Една добра дума щеше непременно да й помогне.

— Да, да, мина ми през ума, разбира се. Но трябваше да се свържа с нея чрез градската централа, тя щеше да разбере, че не съм в Пловдив.

Изглежда, че той бе очаквал от мен тоя отговор, защото лицето му леко се проясни. И все пак остана тъй, неподвижен, дълбоко потънал в мислите си. Едва сега усетих колко е разстроен и покрусен, колко трудно му бе да се владее.

— Както виждам, ти ме разпитваш — казах аз.

— Разбира се, че те разпитвам! — отвърна той малко рязко. — Но съвсем не както се полага в такива случаи.

— В какви случаи?

— Станало е нещо ужасно! — отвърна той. — Доротея е била убита. И то не как да е. Тя е била хвърлена отнякъде. От някой много висок прозорец, от някоя висока тераса, като вашата, да речем. Костите й са жестоко изпочупени, вътрешностите разкъсани, прости ми, че ти го казвам…

Усетих как силно и остро ми прилоша, макар да очаквах такъв отговор. Но се съвзех доста бързо и отново запитах:

— А защо смяташ, че е хвърлена? А не се е хвърлила сама?

— Защото там, където е била намерена, няма никаква сграда!… Очевидно е била пренесена след това… А кой ще я пренесе освен тоя, който е бил виновен за смъртта й?…

Разсъждаваше съвсем логично, разбира се.

— А към колко часа е станало това?

— Медицинската експертиза е доста категорична — между единайсет и дванайсет. Точно по времето, когато ти си се прибирал вкъщи.

— Да, сега разбирам, че върху мен лежи доста сериозно подозрение! — казах аз равнодушно. — И това е логично!

Наистина бях равнодушен. Какво значение има, че ще ме подозират? Тя беше мъртва, това бе най-страшното. И сега никакво следствие не можеше да ми я върне обратно. Пък и имах ли морално право да се оправдавам, когато наистина бях виновен за нейната смърт.

— Не съм казал такова нещо! — отвърна доста сухо генералът. — Има някои факти, които сериозно му противоречат!

— И кои именно? — попитах аз без интерес.

— Ами ако е била хвърлена от вашата тераса, тя би трябвало да падне някъде върху плочника, който опасва цялата сграда. Тогава там щяха да останат следи от многобройните кръвоизливи. А няма следи! Глупаво е да се мисли, че това е станало другаде, а след това си пренесъл трупа й. Защо? За да създадеш улики против себе си?

— Това ли е всичко? — попитах аз.

— Е, не, разбира се! Но това е основното. И все пак остава открит въпросът — кой е убиецът? Защо е пренесъл трупа? За да бъде създадена фалшива улика? Но тогава трябваше да го остави някъде по плочника. Имам чувството, че цялата тая работа е извършена от някой луд или психопат.

Естествено!… Какво друго можеше да помисли? Нима някой нормален ум би допуснал, че тя просто е паднала от небето? Аз мълчах, генералът мрачно ме гледаше.

— Изглеждаш съсипан! — обади се той с променен глас. — Върви си у дома, опитай се да поспиш, ако можеш… Срещу теб няма да има никакво дирене.

— Какво дирене? — отвърнах аз с отвращение. — Какво ме интересува вашето дирене?

Върнах се у дома. Нямаше къде да отида, всяко кътче на земята сега за мен бе непоносимо. Празни, нагорещени стаи, пламнали от слънце пердета, жесток блясък на металните пепелници. Дори мъката и страданието сякаш моментално се изпаряваха в нагорещения въздух. И това бе най-страшното. Чувствувах се не толкова нещастен, колкото неизмеримо празен. Сега най-много ме потискаше моята жалка лъжа пред генерала. Защо не му казах истината? Нямаше да повярва, разбира се. Щеше да ме помисли за луд! И какво от това? Истината стоеше ли над всичко друго? Да, но коя истина — луташе се душата ми. Все едно коя! Ако я бях погубил със своето нищожество или слабост, какво изкупление би могъл да измисли моят злощастен ум? И защо трябваше да измисли?

Дълго стоях под студения душ в банята, но и това не ми донесе никакво просветление. И нямаше откъде да дойде. Мъчех се да се успокоя с надеждата, че може би нямам вина за смъртта й. Наистина изобщо не бях помислил, че може да се случи нещастие. Пък и досега не знаех какво е станало всъщност. Никой никога нямаше да разбере. Може би нарочно е прибрала крилете си. А може внезапно и за себе си да е загубила сили и е полетяла в бездната. Но какъв смисъл да търся вина или да се оправдавам? Всичко това се отнасяше само до моята личност. А Доротея? Никаква сила на света не можеше да възвърне към живот единственото човешко същество, което бе летяло. Все едно къде. Все едно как.

Късно вечерта се изкачих със свито сърце на терасата. Дори не посмях да погледна към небето, към невзрачните звезди, които едва забележимо мигаха над главата ми. Те никога вече нямаше да бъдат мои. Просто нямах криле за тях. Или пък нямах сили. Както веднага бе разбрала доктор Юрукова, аз никога нямаше да премина бариерата. И нямаше да стигна по-високо от тая нагорещена от слънцето гола бетонна площадка, по която от време на време кацаха самотни гълъби.

Допълнителна информация

$id = 475

$source = Моята библиотека

Издание:

Павел Вежинов. Белият гущер

Повести и разкази

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1985

Библиотека „Галактика“, №61

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Съставител: Христо Стефанов

Редактори: Каталина Събева, Валентин Кържилов

Библиотечно оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Паунка Камбурова

Българска, I издание

Дадена за набор на 25.X.1984 г. Подписана за печат на 7.III.1985 г.

Излязла от печат месец март 1985 г. Формат 70×100/32 Изд. №1821. Тираж 60112

Печ. коли 31. Изд. коли 20,07. УИК 19,03. Цена 2,50 лв.

Страници: 496. ЕКП 95362 21631 5605-61-85

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Б-31

© Павел Вежинов, 1985

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1985

c/o Jusautor, Sofia