Добри Немиров
Когато бях малък

Аз и Славчо Горнокрайчето

Вие можете да си подсвирквате с уста, когато пожелаете. Свивате устни, духвате през тях и — свършено. Така можете да изкарате каквато песничка пожелаете.

Но когато бях малък, за мене това не беше лесно. Голяма мъка ми беше, че не можех да свиря с уста. По цели дни духах през свити устни, ту слабо, ту силно, но напразно — звук не се чуваше.

Най-малко ме ядосваше Славчо Горнокрайчето. Той, като знаеше мъката ми, дохождаше при мене, сядаше на тротоара и започваше разговор. И уж съвсем случайно засвирваше с уста. Ах, какви хубави песни знаеше той! Когато минаваше войска с музика начело, всякога ще видите Славчо Горнокрайчето да припка до войниците и да свири с уста това, което свиреше музиката. Той знаеше всички песни, а те бяха много.

И тъй, седнал на тротоара, той си подсвиркваше и ме гледаше със своите мънички дяволити очи.

— Чудна работа — рече той, — как тъй да не можеш да свириш!

— Малък съм още — рекох аз. — Мъчно е.

— Никак не е мъчно! Направиш си устните така, после духнеш и… туй то.

И той свиваше уста и започваше да пищи с всичка сила.

О, какво не бих дал на Славчо само да ме научи!

Славчо беше много по-голям от мене и затова по-хитър. Веднъж ми взе цял един геврек, уж да ме изучи, друг път му дадох едно хубаво копче от дрехата на леля ми и все пак не ме изучи.

Но един зимен ден, като ковях гвоздей на шейничката си, съвсем случайно свирнах с уста. Как стана това? Помъчих се да повторя и пак успях. Сега разбрах колко лесно било, стига да знаеш как да свиеш устните си и как да си подгънеш езика.

И писва една песен из улицата, та се понася чак до другата махала. Аз тичах по снега и свирех с всичка сила. Струваше ми се, само аз знам да свиря и че всички хора ми завиждат.

Така с тичане съм стигнал до малкото кафене, гдето Славчо слугуваше от известно време. Той стоеше отвън до вратата, отпуснал гръб на стобора, и навъсено мълчеше.

Аз юнашки запристъпвах към него и свирех песничката, която той най-много обичаше.

— Не свири! — ме изруга той.

— Защо?

За пръв път Славчо не свиреше и не искаше това да правят и други.

— Не ща да слушам!

— Ама аз се научих и мога да свиря всичките песни.

— Махни се оттука! — сопна се пак той. — Не ми се слуша нищо.

— Да не си болен бе, Славчо? — попитах аз загрижено.

— Не! Изпъди ме господарят. Изтървах табличката с кафетата. Той се разсърди и ме изпъди.

— По-хубаво! Ще си свиркаш цял ден.

— Ами какво ще ям? Господарят ми даваше хляб.

Като видя, че не го разбирам добре, навъси се и добави:

— Я се махни бе, дете! Ти знаеш ли какво нещо е да си без работа?

Право, че не знаех какво нещо е да си без работа, но като видях, че Славчо не свири, разбрах, че то трябва да е много лошо нещо. Господарят давал хляб, а сега не дава! Лошо!

Тогава ми стана много жално за Славчо Горнокрайчето, та застанах до него, отпуснах и аз гръб на стобора и силно слепих устни. Нещастието на Славчо подплаши моята свирка.

На път

— На път за прехрана! — извика баща ми, когато всичко беше готово за тръгване.

Той не искаше вече да работи занаята си. С обущарството вече не можел да ни прехранва, затова трябвало да вземе една длъжност. След дълго чакане най-после го назначиха на някаква длъжност в малко съседно градче.

И ето, най-после ние трябваше да тръгваме. Каруцата чакаше отвън, баща ми наместваше в нея покъщнината, а майка ми в стаите свързваше големи връзки с потребни неща.

Аз подскачах около каруцата, милвах коня по врата, смеех се на висок глас и не знаех радвах ли се, или не.

Когато къщата започна да се опразва, аз разбрах, че освен радостта имало и нещо друго. Беше ми мъчно, че стените и подът са голи, че на огнището няма вече да играят пламъчета и че котката днес гледа тъй жално. Аз приближих при нея и й се обадих:

— Писи, писи!

Тя вдигна своите светли големи очи и ми отговори с едно слабо мяукане.

— Ще дойдеш ли и ти? — попитах аз.

Тя се приближи, притърка се о крака ми и продължи все тъй да ме гледа.

— Ще дойдеш, как няма да дойдеш! Може ли без тебе!

Тя ми стана много мила и заедно с това домиля ми и за целия дом. Беше ми мъчно и за окованата порта, и за покрива със старите керемиди, и за чардачето, и за гредите, които покриваха покрива, и за дворчето, и за маковите китки… за всичко, за всичко, каквото виждаха очите ми. Аз се готвех да тръгвам, а спомените тъй ме грабнаха, като че искаха насила да ме задържат. Наведох се, прегърнах котката и я понесох. Всичко оставаше тук, поне котката да си взема! Но стана нещо лошо. Баща ми я грабна от ръцете ми и я пусна на земята.

— Какво си я помъкнал? Намерихме място за нас, че и за котката!

Аз с почуда попитах:

— Няма ли да я вземем?

— Хайде сега — изгълча ме той, — не ми се пречи!

Уплашиха ме думите на татко. Отидох при мама.

— Няма ли да вземем Мица?

— Ха — отвърна тя, — само котка ни трябваше!

— Кажи де!

— Я се махни! — тя стягаше една голяма връзка и изглеждаше много замислена.

Уплаших се още повече и тъй се озърнах, като че дирех помощ отнякъде.

Най-после разбрах, че Мица ще остане.

— Нека се погрижи сама за себе си — каза баща ми и реши съдбата й.

Тя седна до вратата и с тъжни очи гледаше ту майка ми, ту баща ми.

И така изчезна от мене и последната искрица радост. Аз сега разбрах колко много съм обичал Мица. Какво да направя? Да плача, за да смиля някого — няма да сполуча. Да се моля на баща си — няма да ме чуе.

Мислех за нея най-страшните работи. Тя ще скита из пустия двор, ще се заглежда към прозорците, ще се катери по гредите и покрива, ще обикаля из двора, ще лежи между маковите стръкчета и ще се мъчи от скръб. И тогава ще застане под сливата, гдето се люлеехме с нея на люлката, па ще започне да плаче. Никой няма да й надроби трошици или да й подаде вода в паничката. Тя ще стане скитница, бялата й копринена кожа ще се изцапа, по челото й ще изпадат космите… Отвсякъде ще я гонят.

А каруцата вече беше съвсем готова за път.

— Хайде, Дочко — каза майка ми, като ми помогна да се кача.

— Мамо — замолих аз, — нека вземем Мица!

— Котка не се носи! Не ставай глупав!

— Тя ще умре тука сама!

— Не се грижи! Котката има девет душѝ.

Всички се наместихме. Каруцарят шибна конете и колата с шум потегли.

Очите ми жадно гледаха стобора от стари посивели дъски, стария покрив, улицата, по която отивах на училище, старото дюкянче до нашата къща.

Когато се отдалечихме още няколко крачки, през откъртената врата се провря Мица и застана неподвижна. Тя гледаше не към нас, а към стобора на отсрещната къща. „Ето — мислех си аз, — тя толкова ми се сърди, че не иска и да ме погледне.“

Каруцата се отдалечаваше. Мица ставаше все по-малка. Аз наведох очи и се загледах пред себе си. Не смеех да издам сълзите си, които бяха почнали вече да глождят очите ми.

Като се отправихме по широката улица, татко весело извика:

— На прехрана! На прехрана!

Мама се прекръсти, а аз тихо и през потиснати сълзи прошепнах:

— Не бой се, Мицке, ти имаш девет душѝ!

Свобода и хляб

Раснах като птичка божия — волен, безгрижен, радостен. Не се питах отгде иде хлябът в къщи, отгде извира нашата бедна гозбица. Баща ми се тъй губеше — от ранна сутрин до късна вечер по работа, че аз едва ли не му бях забравил лицето. За мене никой не мислеше.

Грижите на моите родители бяха тъй големи, че не им оставаше време да помислят за мене.

Така аз отрано изучих улиците на нашия град и отрано измерих ширината на полетата и пасбищата. Хубаво се живееше така — легнал по гръб на поляната, с очи, обърнати към гордите бели облаци, които като бързи кервани пътуваха по лазура към далечните морета. Лежах, гледах и си пеех песнички, които бяха меки като облаците, цветисти като поляните и мелодични като песните на ветреца.

Но един ден баща ми ме заведе в една обущарница и каза:

— Стига си измервал улиците и полетата! Време е да понаучиш и ти нещо.

Така аз хлътнах в обущарницата на бай Петра и задълго останах там, за да уча занаят.

Но колкото по-мъчна ми се виждаше работата, колкото по-дълго стоях пред тезгяхчето, толкова по-мила ми ставаше изгубената свобода. Аз чуках върху стъпалото на стара обувка, а пред очите ми се разгръщаха изоставените ливади, воденичката на дядо Нестор, бостаните с цъфналите зелки и безспирните игри с другарите. Всичко преживяно се повтаряше стотици пъти пред очите ми, растеше, ставаше тежко, грамадно и тъй натежаваше в душата ми, като че с това изплащах стари грехове.

— Не, не, не мога! Зове ме изгубената свобода, която ми даваше време да пея, да играя, да скачам.

О, чудо се извършваше в душата ми! Как всичко ставаше все по-скъпо и по-важно! Тревицата е по-зелена и по-сочна, облаците тъй многообразни и плътни, улиците толкова хубави с тия весели деца по тях!…

Искам да хвърля чука, да разсипя тия омразни клечки и да се махна оттука. Но аз знаех, че не бива да се бяга. Господарят ми каза, че всички хора с труд вадели хляба си — така и аз трябвало да правя.

Но някакво чудо се извършваше с мене. Когато вечер се прибирах от работа, майка ми ме гледаше тъй, както никога не ме е гледала. Сега тя ме обичаше повече от всички, даваше ми предно място на софрата и говореше с мене като с голям.

Един ден работих дълго. Имаше работа и трябваше да се върна късно през нощта. Когато влязох в къщи, майка ми загрижено ме посрещна:

— Днес нищо не сготвих, Дочко — ми каза тя. — Нямаме нито петаче в къщи. Затуй ще хапнеш само хлебец… Пък утре, бог е добър.

— Нищо, мамо, дай хляб! — рекох аз и сграбчих комата. О, аз бях така огладнял, че хлябът ми се виждаше по-сладък и от симид!

Аз млясках и весело поглеждах комата си. Страх ме беше да не се свърши скоро.

Толкова дни да ядеш и да не си усещал, че хлябът е тъй сладък!… Не, дори да имаше гозба, аз не щях да взема от нея, за да не изгубя тая чудна сладост на хляба.

— Хубав ли е хлябът, Дочко? — попита ме майка ми, доволна, че ям тъй сладко.

— О, мамо, никога не съм ял такъв хляб!

— Тъй е, синко. Когато човек вади хляба си с труд и пот, той е сладък, вкусен!

И аз разбрах, че хлябът ми беше тъй сладък, както сладък ми се виждаше свободният неделен ден… защото той ми беше едничък за през цялата седмица.

„Тежко̀ му, мислех аз, който не се труди, защото той не знае сладостта нито на хляба, нито на свободата“.

Скъпото наследство

Някога сме били имотни хора, но аз не помня това. Знам само онова време, когато рогозката в къщи беше студена, та не можех бос да играя по нея. Баща ми работеше на парче в една обущарница и едвам ни изхранваше със своята малка надница.

Един ден той остана без работа. Зимно време беше. Всички работници се бяха настанили и никому не идеше на ум да отстъпи мястото си на баща ми. Няколко дни той ходи без работа и през това време ние търпеливо чакахме.

В най-студения ден през тази зима се случи с мене нещо, което, както виждате, и досега не съм забравил. До обед баща ми нямаше пари, а подир обед донесе в къщи само два гроша.

Какво можехме да направим с тия пари? Да купим за един грош хляб и за другия въглища, нито щяхме да се нахраним, нито да се стоплим. Майка ми реши да купи за всичките пари въглища, а за хляб — „бог да ни е на помощ“.

На мене ми се пада да ида при въглищаря дядо Ангел. Взех чувалчето и затърчах. Снегът пищеше под стъпките ми.

— Дядо Ангеле, дай ми за два гроша въглища.

Имаше голяма навалица, но аз се наместих първи, взех въглищата, които дядо Ангел отмери на кантара, метнах ги на гърба си и си тръгнах.

Като вървях и си подсвирквах, неочаквано усетих, че в едната си ръка стискам нещо. Отварям вкочанената си шепичка и виждам парите за въглищата. Аз съм забравил да ги дам на дядо Ангел, а и той, залисан от навалицата, не се сетил да ми ги поиска. Сега? Да се върна ли да му ги дам? Обръщам се и направям няколко крачки, но се спирам изведнъж.

— Ах, че ний нямаме троха хляб в къщи! Не е ли по-добре с тия два гроша да купя два хляба?

Без да мисля много, отбивам се в хлебарницата, вземам два топли хляба, плащам и като ги стисвам под мишниците си, радостен и победоносен си отивам в къщи.

Навъсен и все тъй бледен, баща ми стоеше до прозореца, а майка ми загрижено изкърпваше една вехтошия.

Загледаха ме с голямо учудване.

— Ура! — викам аз радостен. — Ето ви въглища, ето ви и хляб.

Но като разказах как се сдобих с пари, баща ми и майка ми се спогледаха. Лицето на баща ми се изкриви от мъка, а майка ми още по-ниско наведе глава над вехтошията.

Никой нищо не каза. Аз се уплаших, без да знам защо.

Сложих чувалчето и хлябовете и зачаках, изправен смирено до вратата.

След като дълго мълчаха, баща ми мрачно погледна майка ми и каза:

— Видя ли накъде води моята безработица? Децата ми стават вече крадци!

Той сви устни, сякаш се мъчеше да спре поток от тежки думи, помисли малко и бързо излезе. Накъде отиде? Какво смяташе да прави! Но дълго не ни държа в неизвестност. Десетина минути след излизането той пак се върна при нас.

— Облечи се — каза ми той.

Аз смирено го послушах.

— Ела сега с мене. Ето ти два гроша. Ще идем при дядо ти Ангел да му дадеш парите. Аз не ща моите деца да стават крадци. Щом не си се върнал да му дадеш парите, направил си кражба. Един ден моята безработица ще се свърши и в къщи пак ще има хляб и въглища, но кражбата, когато човек свикне с нея, може да вкара човека в затвора, а и на бесилката…

Отидохме при дядо Ангел. Навалица вече нямаше. Добродушен и весел, той се ухили срещу баща ми.

— Какво те носи насам? — попита той.

— Идем да оправим една сметчица, Ангеле. Моето момче преди малко взело от тебе въглища, пък не ти дало парите.

Аз се свих от ужас. Очаквах лицето на дядо Ангел да стане свирепо, очите му да ме загледат зверски и плесниците да заиграят по главата ми.

Но той спря тих, спокоен поглед върху мене и дълго ме гледа, после се усмихна и рече:

— Имаш грешка, съседе. Момчето ми плати за въглищата.

— Не е платило — отвърна баща ми.

Дядо Ангел видя, че цял треперя. Той бавно отпусна ръка на рамото ми и пак рече:

— Плати ми. Два нови гроша ми даде.

— Виждам, Ангеле, че искаш да запазиш сина ми, но по-добре недей го пази.

Той подаде парите на дядо Ангел и добави:

— Вземи ги. Аз не искам синът ми да прави такива работи. Я го питай знае ли отгде ти взимаш въглища и с какво ги плащаш? Знае ли какво ще стане с тебе, ако и другите хора вземат въглища и не ги плащат?

Дядо Ангел весело се засмя, взе парите от баща ми и ми ги подаде.

— Вземи ги! Нека бъдат твои тези пари. Купи си с тях тетрадка и моливче?

„Как? — помислих аз. — Дядо Ангел, вместо да ме добие с бой, ми дава тези пари?“

— Купи си тетрадка — продължи той — и с моливчето искам да напишеш на нея тези думи: „Щом си такъв честен човек, тате, децата ти крадци няма да станат!“

Едва сега разбрах, че постъпката ми била много страшна, и заплаках. Не взех парите, а скрих ръка отзад и вече заревах с всичкия си глас. Дядо Ангел не отстъпи. Той отвори горното джобче на палтото ми и спусна там парите.

Баща ми и дядо Ангел се сбогуваха сърдечно и си тръгнахме.

Аз все още плачех, а баща ми мълчеше. Като избърсах лице с ръкав, погледнах го, да видя все тъй ли е гневен. Не! Неговото лице беше спокойно, само очите му бяха мокри… може би от студа…

Минаха години. Аз станах възрастен човек и бог ме надари с деца. Днес те покрай хубавите неща, които наследяват от мене, имат и моята тетрадка… с думите на дядо Ангел. Най-скъпото им наследство.

Радости и скърби

Трябваше да се извади един прякор на новия ни учител Теньо Аврамов. Тая грижа изцяло беше обхванала отделението. Да се измисли един прякор, който да внесе радост в цялото училище и да покаже на господа учителите, че ученикът зорко ги следи.

Но Теньо Аврамов си остана само Теньо без никаква прибавка. Той беше строг, отваряше си очите на четири и така отбиваше всичките ни намерения.

„Може би тъй трябва да бъде — си мислех аз. — Ние се готвим за първи клас. Последното отделение не бива да бъде разпасано, както в миналото. Не сме вече деца“.

Но мъката си остана мъка. Уроците бяха дълги, пръчката на учителя постоянно скачаше по масата, за да ни смирява, а глаголите ни задушаваха със своите безкрайни спрежения.

И все пак колко хубаво беше онова време! Ние учим, четем, пишем изречения на черната дъска, а на двора играем с пълна душа, блъскаме се, бием се… Тук някой ти отрони няколко зрънца рубиново есенно грозде, оттатък друг се свил в ъгълчето, реже си тънки ароматични резенчета от жълта сочна дюля, трети се задиря с тоз, с онзи и гледа да примами някого за борба.

Есента в училищния двор е тъй хубава! Салкъми и овощни дръвчета край стобора са изтърсил и вече листата си и постлали широк килим от зелени, червени, жълти и морави шарки. Ние играем по този килим, скачаме по него, цепим небесата с виковете си…

 

 

Толкова ни е хубаво, че не усещаме кога дохожда обед. Няма по-хубаво нещо от другарите. Те ти дават смях, носят ги радост, командуват набрания вик в гърдите ти, който от време на време щедро се разлива из въздуха. С тях и игрите са хубави, и песните са сладки, дори и сръдните са приятни.

И когато се залисам така във весели игри, става ми чудно, че в къщи не е тъй светло. Мама седи пред нощвите и пресява брашно. Виждам я загрижена и ми се иска да кажа две-три благи думи.

— Какво правиш, мамо?

Без да дигне глава, тя отвръща:

— Отсявам — не виждаш ли?

Аз се дръпвам настрана и погледвам към рафта.

— Ами няма ли нещо за ядене?

Ако дядо е наблизо, побързва да отвърне:

— Има, как да няма? Я му дай от гъската! Отчесни му едната кълка.

Когато в къщи е нямало нищо за ядене, все така са ми отговаряли. Ах, това нямане! Как ме е карало да фантазирам! Вървя из улиците и си мисля — какво ли ще бъде, както вървя, изведнъж да намеря пълна кесия с наполеони.

Най-напред ще я скрия в пазвата си и ще си вървя полека, за да ме познаят. Ще отида в магазините, гдето продават сардели, тлъсти маслини, разни сухи риби и пушени бутове, ще накупя много. След това от дрехарницата ще взема най-хубавите дрехи за баща ми, други за дядо, платове за мама… Ще натоваря един хамалин и ще го вкарам в къщи. Ще ги сложа всред стаята. Тогава ще се дръпна настрана, ще се поклоня и ще кажа:

— Заповядайте господа!

Но фантазията скоро се разбива и аз виждам, че на мястото й седи баба Грижа, протегнала ръка, чака да й пусна нещичко. Отгде да го взема?

Не е ли по-добре, вместо да фантазирам, сам да спечеля някоя пара и да занеса на мама?

Решено — свършено. Аз извиквам приятеля си Коста и му казвам, че много хубаво ще бъде да отворим една панорама-стрелбище. И той намира, че хубаво ще бъде. Ние веднага се съгласяваме и се залавяме за работа. Аз започвам да рисувам човечета върху картон, изрязвам ги, снадвам с канап ръцете и краката им и ги разигравам. Коста загражда с черги едно място в големия двор, човечетата се нареждат, а зад тях се скривам аз, готов да ги управлявам.

В късо време Коста извиква момчетата от улицата и им събира петачетата.

Представлението почва. Момчето стреля върху човечетата с една пушка-играчка и аз движа ръцете и краката, на което човече пожелая. Наистина, отвън често става препирня кое човече е ударено, но за да ги задоволя, аз размърдвам и друго, и трето — па и всичките — и препирнята се свършва благополучно.

Така ние с Коста разделяхме по четири петачета.

Отивам си у дома. Намирам мама в двора и спущам петачетата в ръката й.

— Какво е туй?

— Спечелих ги.

Тя протяга ръка да ми ги върне и казва:

— Я ги вземи! Те са си твои.

Но още преди да отговоря, тя сгъва ръката си под престилката, без да ми върне парите, поглежда към небето и казва:

— То май пак ще вали.

А мене ми става тъй весело! Колко много са трябвали тия четири петачета и колко работи ще свършат! Че това е половин хляб!

Но не са рядко и веселите дни. Тате е имал работа през цялата седмица и днес влиза в къщи не с празни ръце.

Всичко има на софрата. Всичко, каквото е измислил тате, когато е минавал край магазините с хубавите неща. Еха, яде се не на шега! Дядо, макар неговата стара болка да стяга коляното, все пак се е ухилил и мляска с цялата си уста.

— Дядо — вика баща ми, — не мляскай толкоз, че ей сега ще се съберат всичките душѝ, за които не е раздавано… Какво прайваш после?

Мама реже порязаници, но те бързо изчезват и на местата им дохождат други, трети… В това време в кухнята пращи нова пържола.

Хубаво нещо е да са всички весели!

Но зимата дохожда и в къщи се почва борба с нея. Пъдете я вие колко искате, тя няма да се мръдне. Тя се е загнездила из кътовете, под завивките, край стените и мълчи, и се смее…

Тя е навсякъде, отвсякъде наднича и отвсякъде ви подхвърля ледени примки.

Дядо пак започва да ме подиграва с кълките от гъската, но вече не го вярвам. Аз поемам дългия и труден път от къщи до училището и всеки ден се блъскам с виелицата. Тя иска да ме върне назад, аз искам пея да върна и така продължава всеки ден.

Но за нас в училището е всякога весело. Ето, утъпкали сме едно малко пространство в двора и се търкаляме в него като луди. Не, тук и баба Зима нищо не може да направи. Ние я газим здравата.

— Деца — казва учителят, — не забравяйте, че утре ще ходим на причестяване. Който е постил, да дойде. Ще се облечете в по-новичко и тъй ще ви наредя двама по двама.

Че отгде ще намеря „по-новичко“? Нямам нито парцал повече от ония дрешки, които нося всеки ден, но те не са нито новички, нито чистички.

Майка ми също се замисля.

— Бре — вика тя, — другите деца да идат с нови дрехи, а само Дочко да не иде! Ще иде! Как няма да иде!

Тя отваря сандъка и изважда оттам едно палто с панталони.

— Тези дрехи са на вуйчо ти Борис. Той каза, като го уволнят от казармата, ще ги облече. Нищо! Нека си купи други.

И тя се залавя да ми преправи дрешки. И какви! Бели панталони и бяло палто на черни пръчки, без подплата. Най-летни дрехи — за горещините.

— Тънки, дебели, все едно. Нали са чисти! — рече майка ми.

Тя ме облече в тия дрехи и ме пусна на училище. Колко им се радвах! Наистина, ръкавите ми бяха тъй дълги, че стигаха до пръстите ми, но аз се надявах, че ще свикна с тях.

Наредени двама по двама, ние потеглихме за църква.

— Не ти ли е студено, Дочко? — казва ми учителят, като се изравнява и тръгва с мене.

— Не, господин учителю!

— Не, ама носът ти посинял!

Учителят, като видя, че в църковния двор има да чакаме ред, пак дойде при мене и ме побутна.

— Иди си, Дочко! Иди да ти облекат други дрешки. Тъй е студено.

— Нямам други, господин учителю.

Той не каза нищо, а се дръпна настрана и отправи поглед напред.

На другия ден, когато отидох в училището, стана ми чудно, че учителят ми се много зарадва. Той дори ме удари леко по бузата и отпусна ръка на главата ми.

— А бе ти не си настинал!

— Не съм, господин учителю.

— Браво бе! Юначага!

И аз исках да му кажа „браво“, толкоз ми се хареса Теньо Аврамов. Но друг един път ми се хареса още повече и тогава си казах, че да си строг, не значи да си лош. Може дори да си по-добър и от добрия.

Хубавите дни ни напуснаха, напусна ни и баба Коледа. Празници, празници! Най-хубавото нещо са празниците, особено когато в къщи е топло и има хляб.

Но всякога тъй не се случва. Ще минат дни, мама пак ще заотсява брашното и дядо ще ми каже, че на рафта ме чака гъската с всичките си кълки.

Тогаз ме хваща яд на всички и бягам на училище колкото се може по-рано.

Един ден пак ми се случи да се порадвам на Теньо Аврамов.

Играем с един мой другар в коридорчето. Дворът не беше за игра, защото там дядо Мраз на всички страни беше развял бичовете си.

В това време, когато се сборичкахме до стената, аз се наблегнах назад и строших с гърба си стъклото на прозореца. Хвана ме ужас. Разтича се слугата, събраха се ученици и всички ме посочиха като най-непоправим пакостник.

— Ще го платиш! Ще го платиш още днес, пъси сине! — викаше разярено слугата.

Ние потеглихме с него към дома. Той идеше да вземе парите за стъклото.

— Сега нека плаща баща ти, че да ти дойде умът в главата!

Стиснал зъби, побледнял и треперещ от страх и от студ, аз вървя пред слугата, а той след мене безспир мърмори.

У дома бяха родителите ми и дядо. Аз разказах как съм строшил стъклото и всички се навъсиха. Те се спогледаха. Разбрах, че нямаха пари за стъклото.

— Трябва да се плати — настояваше слугата. — Трябва да се плати, защото ще влиза студ и ще изпостинат децата.

— Добре де, добре де — каза строго баща ми. — Ще платим бедата на моя син, ама и вие трябва да си държите сметка. Не разбрахте ли, че той не е искал да го счупи?

— Е хубаво, ама — възрази слугата — този не искал, онзи не искал, ами кой искал?

— Хайде стига! — го прекъсна баща ми и зарови с пръст из джобовете на жилетката. О, горкият татко! Той бързо ровеше, търсеше из всички джобове и вадеше по рупета оттук-оттам. Дядо също започна да тършува. И той извади няколко дребни монети. Най-после и майка ми дигна рогозката и извади оттам три-четири рупчета.

Преброихме събраното. Точно колкото трябваше.

Баща ми ги подаде на мене и каза:

— Ще ги дадеш сам на учителя си. Нека те погълчи, че да си отваряш очите друг път!

Подир обед влязох в стаята на учителя и сложих пред него цяла шепа дребни пари. О, как се засрамих от тях! Сякаш съм грабнал паничката на слепия просяк дядо Макавей и съм я изтърсил пред учителя.

Той преброи парите, загледа се в тях и се замисли. Стори ми се, че лицето му стана малко бледно и очите му червени като на болен.

Аз тръгнах да си отивам, но той ме хвана за ръката, прибра парите и ги изсипа в шепата ми.

— Вземи си ги, Дочко Ламбев — каза той, като побара из джобчето на жилетката си. — Ти си добър ученик и аз ти ги подарявам като награда за добрия успех. Чу ли? Само друг път да не излизаш с ония дрехи. Току-виж, си докарал някоя беда.

Като излязох на улицата, аз с голяма почуда забелязах, че между парите, които учителят ми върна, блестеше и едно ново сребърно левче.

— О, драги учителю Теньо Аврамов — шепнех си аз, грабнат от лудешка радост, — кажи ми какъв прякор да ти дам?

Така минуват дните в училището, така и в къщи — радости и скърби.

Соколчето

За пръв път отивахме на гости в чифлика на чичо Филип. Не знаехме колко хубаво било там. Навсякъде из двора се виждаха кокошки, пуяци, гъски, па дори и два пауна — пъстри и натруфени като сурвакници. Ние с Кольо, братовчеда ми, не можехме да им се нарадваме. Научихме се да крякаме като тях, гонехме ги из двора, а когато пожелавахме да накараме пуяците да се надуват, започвахме да им свирим с уста.

Хубаво беше! От хубаво по-хубаво!

В чифлика на чичо Филип всичко можеше да се намери. Погледнете към покрива на сиренарницата, и ще видите гнездото с щъркелите и малките им. Погледнете към стряхата — ще забележите не едно, не две, а няколко лястовичи гнезда. Отвсякъде се мяркат крилати немирници и отвсякъде ви се обаждат и ви закачат.

Радостта ни тук нямаше край. Как няма да се радваш, когато се намираш всред красиви планини, чист въздух и безброй крилати другари?

Ти се разхождаш, да речем, из зеленчуковата градина и изведнъж насреща ти се задава костенурка. Размахала тромави крака, протегнала набръчкана шия, тя бърза, бърза, сякаш на сватба я чакат…

Току-що изминала, ето че нещо изшумоли в шубрака и ти си мислиш: „Това е сигурно змия или гущер!“ А то какво било? Чепатото пиле се заплело в шубрака, та не може да излезе. По-нагоре майка му го дири. А знаете ли, коя е тя? Името й е Маджунка. Така я кръстили, защото през пролетта паднала в маджунената делва и едва не се удавила.

Но и другите пернатки имат имена и прякори. Ей го Късокрачко. Това е стар червен петел. Той се намира в постоянна вражда с другите петли. Затова гребенът му е всякога разкървавен.

Ето и Лапнишаранко — стар пуяк, който е толкова лаком, че гълта всичко, каквото му попадне под човката. И много още имена и прякори можете да чуете в чифлика на чичо Филип.

Така ние с моя братовчед Кольо прекарахме между тия крилати другари най-веселите дни на ваканцията.

Един ден чичо Филип се завърна от лов. Заедно с разните избити птици донесе и едно живо соколче — тежко ранено в крилото.

Живо соколче! О, то бе нечувана радост! Едно от ония соколчета, които се виеха в небесата и дебнеха жертвите си, сега стоеше при нас измъчено и безпомощно! Ние можехме да си играем с него, да го разглеждаме, да го ядосваме, без да му позволим да ни клъвне. И то като че знаеше колко е безпомощно, та си стоеше неподвижно на мястото.

Чичо Филип се зае да го излекува. Той намери билки, свари ги, направи лековит мехлем и здраво обвърза крилото. Сега ние с Кольо трябваше да го храним и пазим, та да оздравее по-скоро. То стоеше върху рафтчето на прозореца, без да мръдне. Очите му гледаха строго и свирепо. Никой не можеше да доближи ръка до човката му. То мислеше, че посягат да го измъчват, та бързаше да кълве и да се защищава.

Нощта прекара все там — на прозореца.

На сутринта ние, още неразсънени добре, отправихме погледи към нашия ранен роб. Беше хубаво лятно утро. Слънцето още не беше изгряло.

Ние гледахме и се радвахме на соколчето. Решихме — след като оздравее, да го опитомим и дори да го научим да вади билети.

— Аз ще му поднасям кутийката — рече Кольо. — Ще му викам: „Хайде, соколче, не плаши се, извади билетче, че бате ще ти купи месце от крехко теленце, от сладко агънце!…“

Разговорът ни изведнъж се прекъсна. Щом се показаха първите лъчи на слънцето и светлината обля прозореца, соколчето подскокна, обърна се към изток и радостно изписка. Но какъв беше тоя писък?! Сякаш се разсмя малко дете, току-що получило хубав подарък.

Соколчето изписка още веднъж, загледа се право в слънцето и вече не отдръпна поглед. Но какви чудни изглеждаха очите му! Те се разтвориха още повече, станаха ясни и тъй бляскави, като че сами издаваха светлина.

— Дочко — рече тихичко Кольо, — я виж, соколчето като че ли плаче!

— И мене тъй се стори! Не плаче ли наистина? Ей на, крилцето му се е строшило и вече никога няма да лети из небесата.

Соколчето пак трепна, наново изкряка, но болката пресекна гласа му и то занемя на мястото си…

Ние поставихме соколчето сред двора, да се порадва на хубавия ден. Но тук стана нещо друго. Кокошките изплашено се разшаваха. Маджунка ядосано закълва своето чепато пиле и сякаш му приказваше:

„Хем не се завирай около тоя звяр, че ще хвръкнеш в гушата му!“

Лапнишаранко мърмореше отдалеч и хвърляше плахи и недоволни погледи към свирепия звяр. Късокрачко, уж борец, а се бе заврял чак до стобора в тръните.

В това време изплашените лястовички забелязаха неприятеля си, събраха се в голямо ято и започнаха да летят над него и да пискат.

И щъркелицата се изплаши. Тя дълго чака да дойде щъркелът и пази малките под крилете си. Като щъркът дойде и узна всичко, отиде към стряхата и надникна да види де е звярът. Той погледна на едната страна на двора, погледна на другата и си каза:

„Женски тупурдии! Няма сокол, няма дявол!“ — ала погледът му най-после падна на соколчето и той побърза да се дръпне.

Само костенурката мина току край соколчето, без да иска да знае. Понесла гиздава коруба, тя поглеждаше насам-натам, хилеше се безгрижно и отминаваше към градината.

А соколчето гледаше все тъй тъжно и свирепо. То мислеше само за слънцето и за раненото си крило.

Два дена не яде нищо. Давахме му прясно месо, рязахме малки късчета, но то не ги поглеждаше. Късчетата, които нощем оставяхме пред него, на заранта си стояха небутнати.

Минаха още два дни и ние напуснахме чифлика на чичо Филип. Соколчето, разбира се, беше с нас. Ние го поставихме в широк кафез, турнахме му вода и храна и чакахме да свикне, да се отсрами, както казваше татко, и да прояде. Но то си остана все тъй тъжно.

— Чудни деца сте вие — каза татко. — Не виждате ли, че то ще умре? То тъжи за простора, за свободата, за слънцето… То не може да живее без тях. Не е лесно да превърнеш волния господар на лазура изведнъж на роб. Той от глад ще умре и пак няма да се помири.

На другия ден соколчето бе изчезнало. Де може да е отишло още е неоздравяло крило? Навярно то е излязло на улицата и котките са го разкъсали.

Скръбта ни беше голяма. Кольо дори се разплака. Ние тъй се бяхме свикнали с нашия пленник, че сякаш близък човек бе напуснал дома ни.

Но един ден, когато по обед се върнахме от училище, соколчето пак беше кацнало на прозореца. Разперило криле, то гледаше към небето, готово да полети. Нима е оздравяло? Ние се разскачахме и се втурнахме към него. Уви, соколчето беше препарирано. Татко видял, че скоро ще умре, та решил да го отнесе при препаратора и после да накичи стаята ни с него.

И ето го сега, смелият и горд сокол, разперил криле, готви се за дълъг път. Но той никога няма да полети. Години ще минат и крилете му все тъй разперени ще бъдат, и очите му все тъй отправени към изток ще останат…

И всяка сутрин ще изгрява слънцето, но оня радостен смях няма вече никога да се чуе…

„Соколче, соколче, не плаши се, соколче!… Бате ще ти донесе месце от крехко теленце, от сладко агънце…“

Моят приятел Бечо

Много често ме е сгълчавал и огорчавал моят сприхав дядо, но радостта, която ми донесе един ден, изкупи всичките му грешки. Той бутна с крак пътните врата (най-често така ги отваряше), влезе в двора и се обърна към портата, като че отвън имаше някой важен господин.

— Заповядайте, господине, не се срамувайте!

Аз стоях на прага на къщните врата. С нетърпение гледах към улицата.

Дядо стоеше, все тъй чинно наведен.

— Хайде де, къщата ни не е богатска, но все ще се намери нещо, та да нагостим един такъв бял господин.

„Какъв ли ще е? — помислих аз. — Щом е срамежлив, значи, навел си е главата надолу и с единия пръст си чопли зъба. И щом е бял господин, значи, облякъл е чисти бели дрехи, с тънко бастунче в ръка и сламена шапка, сложена върху гъста къдрава коса.“ Без да искам, аз го оприличих на нашия учител, който ни казваше, че косата му била толкова гъста, че често чупел гребените, когато се решел.

Но господинът не влизаше. Тогава дядо се обърна и рече:

— Щом не влизаш с добро, аз и насила мога — той излезе и веднага след това се върна с агънце в ръка. То беше бяло и само около очите му имаше черни кръгли петна. Така изглеждаше, като да има черни очила. Толкова красиво агънце не бях виждал.

Аз се втурнах и заскачах весело около дядо си.

— Ето ти, Дочко, гергьовско агне. Щом дойде Гергьовден, ще го пратим на фурната или с лучец, или с картофки.

Така правеше дядо ми. Ще мълчи, ще мълчи, па току ще донесе такава радост в къщи, гдето не се е чувала по света.

Агнето получи името Бечо и стана най-глезеният член от нашето семейство. Всички искаха да му служат, да го милват, да го галят…

А колкото за мене, аз всичко забравих, всичко оставих настрана и се спрях само при Бечо.

Някой ходи на пазар, друг — в работилницата, трети — по търговия, четвърти — по работа из нивите, а аз — на паша с Бечо. Аз станах овчар, а Бечо — моето стадо.

Колко хубави дни ми донесе Бечо!

Лежа по гръб на полето, а той около мене ту преживя росна тревица, ту се хвърля на бяг из простора. Бечо и аз еднакво се радвахме на слънцето, на тревата и на чистия въздух. Никой не можеше да каже, че животът е лош и че бог не се е погрижил да наспори земята с радости.

— Хей, Бечо! — викам аз след него, когато го видя да се отдалечава от мене. — Няма да мърдаш нататък! Чу ли?

Я чува, я не чува! Такова палаво агне може ли да чува? Но все пак, когато виждаше, че се отдалечава много, то се спираше, оглеждаше наоколо си и бързо се връщаше.

— Хем те е страх, хем се храбрееш. Ти не си още овен. Чу ли?

Той ме гледа през своите черни очила и чака още веднъж да повторя. Но аз пропълзявам, прегръщам го и започвам да се търкалям с него по тревата.

Просто да не повярваш, че е възможно да се обича толкова много едно агне.

Но малко по малко ние започваме да си разбираме от езиците. Той познаваше вече гласа ми — разбираше кога го викам и кога му се карам.

— Слушай — казвам му аз. — Ти си сираче, а сирачетата трябва да мируват и да бъдат послушни, защото инак… влизат в тавата, минават през пещта и отиват в зъбите на хората. Разбра ли?

То навежда глава, обръща се надясно, заглежда се в една мравка и пак спира очи на мене.

Но агънцето взе да става агне. То пусна по-гъсто и по-голямо руно, рогцата му се издължиха и се изкривиха, очите му загледаха решително и строго. И неговите игри вече не бяха да си припка на воля из полето, а съвсем други. Той навеждаше глава, изтичваше към мене, дигаше се на двата си задни крака и ме мушваше с челото си.

С тая нова майстория Бечо стана най-големият любимец на другарите ми от улицата. Те го примамваха с ръка и така го караха да се впуща и да мушка. Тая игра го направи още по-силен, по-безстрашен.

Той вече разбираше думите ми по-добре и тъй ме обикна, че не се делеше от мене. Откак го доведоха в нашата къща, не се отделих от него нито за ден.

Но все тъй не можеше да продължава. Гергьовден най-после дойде.

Беше един хубав пролетен ден. Всичко се радваше на живота си, всичко бързаше да си вземе скъпия дял от слънчеви лъчи. Само Бечо се намираше в края на живота си. Усещаше ли той това? След като стана тъй умен и хитър, може би е разбрал, че краят наближава?

Сутринта на Герьовден още със събуждането си усещах, че денят ми е приготвил горчивина. Тежко ми беше. Нямах никакво желание да се радвам на хубавия ден. Щом се измих и облякох, аз излязох на двора и отидох рано при малката кошарка на Бечо. Той хрупаше прясна тревица. Дядо, преди да излезе, се сетил за него и му отнесъл.

Мама беше накичила горния праг със зелени бурени и клончета. Така тя всяка година правеше, за да бъдел Гергьовденът зелен и весел.

Да, той беше зелен, но весел не беше. Аз бях тъжен и всеки час ставах все по-тъжен. Още снощи се казваше, че днес дядо ще заколи Бечо. Играх си с него, припках по полетата, радвахме се заедно на чистия простор, а ето, че това се свърши. Бечо ще умре.

Не, не мога! Аз усещах, че плач се събира в гърлото ми и ми се струваше, че ако му дам воля — цяла река от сълзи ще потече.

Милвах го, крих лицето в руното му, а той току навеждаше глава — готов да се бори. Зер — нали е мъжкар!

Тоя ден всичко ставаше тъй бързо, че не намирах време дори скръбта си да изкажа. Ненамилвал се още на Бечо, аз видях, че дядо отваря вратата и носи в ръката си нашия голям нож — току-що наточен.

— Хайде сега, Дочко, нека приготвим курбана на свети Георги, че е вече късно. Пекарницата е задръстена от агнета.

Изтръпнал от мъка, аз отидох при дядо.

— Дядо, моля ти се, нека не колим Бечо!

— Ами кирпичи ли ще ядем днес? — сопна се той.

— И друго можем да ядем бе, дядо! Аз месо не искам. Сух хляб ще ям.

— Ти добре, ами аз? Знаеш ли какво месце ни е приготвил твоят Бечо! Пръстите си да изядеш от сладост.

— Не ща, не ща! — извиках, този път през сълзи.

— Хайде мълчи! В първи клас ученик! Не го е срам да хленчи за едно агне!

— Не хленча бе, дядо! Искам само да го не колиш!

— Дръпни се настрана и недей се меша в нашите работи! Когато пораснеш, тогаз ще заповядваш.

Изтичах при Бечо. Той беше излязъл от кошарката си и спокойно се разхождаше из двора.

Прегърнах го, след това го пуснах и го загледах. Чудно ми беше, че той не знае какво го очаква.

Изблейваше радостно, след това дигаше глава и се заглеждаше в зелените клони на сливата, пак подрипваше и вторачваше черните си очи в мене. Аз разбирах за какво се готвеше. Той ще направи крачка назад и ще ме мушне с рогцата си. И още недомислил, виждам го как се впуща върху ми, за да ме мушне в коляното. Гледа ме ту закачливо, ту с почуда. Той се чудеше, че не му говорех. Как можех да говоря спокойно на един умиращ?

Колкото по-весел ставаше Бечо, толкова по-силна скръб притискаше гърдите ми. Плачът тъй ме душеше, че още малко, и ще захлипам.

Майка ми излезе от къщи, за да помага на дядо — било да вържат агнето, било да приготвят мястото за клането. Ето че и баща ми отвори пътните врата.

— Ще колите ли? — рече той весело, като застана при дядо.

— Ще колим, ще колим — отвърна дядо, който в това време заглаждаше ножа на каиша си.

О, само да знаете колко безмилостни ми се виждаха всички! „Агне ще колят! Голяма работа! Зер мъчно е да вземеш живота на едно безсилно агънце! Пакост ли им направи? Тревата ли им изпасе? Запретнали ръкави, заточили ножове… Чудо ще направят! Не ща чудото ви, не ща месото ви — нищо не ща! Немилостиви хора сте и туй то!“

Такива бяха мислите ми, когато гледах какво става около Бечо.

В това време дядо захапа ножа, грабна Бечо и го понесе всред двора, а Бечо помисли, че става весела игра, завъртя глава, готов да мушка.

— Свършено! — прошепнах си аз. Затворих очи и в това време чух, че Бечо високо изблея.

Тогава с мене стана нещо лошо. Аз усетих, че силите ме напущат, политнах и паднах по лицето си. От гърдите ми се изтръгна силен рев. Страшна мъка ме ядеше. Още минутка, и моят невинен, съвсем невинен Бечо ще бъде заклан.

Моите викове проехтяха в цялата улица. Тогава две ръце бавно ме дигнаха от земята.

— Какво има, Дочко! — попита баща ми. — Удари ли се?

Аз не можех да проговоря. Плачът съвсем ме бе задушил. Направих усилие и извиках:

— Татко, моля ти се, не колете Бечо!

Какъв трябва да е бил гласът ми, каква трябва да е била молбата ми, че татко изведнъж се промени.

— Чакай! — рече той на дядо. — Чакай да видим какво иска Дочко!

— Не го колете! — едва изговорих аз, задавен от хълцания.

Мама отиде при баща ми, каза му нещо, след това повикаха дядо, поговориха си нещо за късо време и татко рече:

— Добре. Няма да го колим сега. Били сте добри приятели. Карайте и сега! Но когато стане овен, тогаз плачът ти няма да му помогне. Рано или късно, краят дохожда, затова нека се порадва още малко. Хайде! — извика той радостно, като дигна и двете си ръце. — Пущайте Бечо, а пък като стане овен, ще му видим работата. Единия бут ще вземе чичо ти Кольо, другия дядо ти, предницата — баба ти Мика, а пък главичката за мене — той ме дръпна за ръката и галено ме перна по врата.

Аз грабнах Бечо. С неописуема радост го понесох из полето.

Сега искате ли да знаете нещо повече? Добре! Когато Бечо стана овен и беше познал полетата край града с всичката си хубост и когато най-после последният му час удари, аз се помъчих пак да го спася. Предпазливо го изведох из задната врата и го заведох далеч из полето зад воденицата. Оставих го там и се върнах. Дядо пак беше наточил ножа. Този път се готвеше да бъде съвсем безжалостен.

Цели два часа го търсиха. Аз неизказано се радвах, че и сега му спасих живота. Очаквах някой да го намери из ливадите и да си го вземе.

Бях намислил, когато Бечо се спаси, да призная пред родителите си своя грях, пък да става каквото ще.

Но не дойде ред за наказанието, защото когато дядо се канеше да спохожда съседните дворове, за да го търси, Бечо бутна вратата с рогата си и влезе. Жилестите ръце на дяда се вкопчиха в руното му.

— Всичко е свършено с тебе, Бечо. Право каза татко, че рано или късно краят дохожда. Дано си се понарадвал на живота си, защото инак още по-мъчно ще ми бъде.

Погледах дядо и ми се видя, че едната му вежда се бе дигнала нагоре, а другата — паднала близо над окото. О, колко свиреп изглеждаше така!

Аз наведох глава. Бързо излязох на улицата.

„Меее!“ — се чу откъм двора и затихна.

Щастливият внук

Когато някой започне да ви отрупва с лъжи, вие побързвате да го спрете с познатата на всички българска закачка „Посмали, манго“ и той се вижда принуден да замлъкне. Но когато Любо Драката се залови да ви лъже, с нищо не можете го прекъсна. Той лъже през всичките часове на денонощието.

Тънък като свирка, както го наричаше нашият учител, с голяма, вечно бъбреща уста и дълги като на горила ръце, дълга глава и клепнали уши, той с право беше избран за смешко на целия наш квартал. Лъжите му извикваха голяма веселост между нас и ние му се смеехме почти на всяка дума. Например, знаел, че най-малката къща в Америка била на сто и петдесет етажа, че по река Искър плували малки параходчета, че във Витоша една нощ хората видели един човек със свинска глава и много други измислици.

Всичко това добре, но лошото беше, че не знаеше как да се задиря. Например, изливаше цяло канче вода в гърба на някого от нас, за да го стреснел, или неочаквано цапваше силна плесница на другиго, за да се започнело гоненица, и разни такива. Той нямаше мярка на своите шеги, затова търпяхме го, само когато разказваше безкрайните си измислици — иначе не го допущахме около нас.

Един ден ме поведе към лозята.

— Ще те заведа на нашето лозе — каза той. — Гроздето е вече съвсем узряло.

Че гроздето узряло, това не беше лъжа. Из улиците вече продаваха хубаво узряло грозде, макар че август още не беше дошъл. Поканата на Любо ми хареса. Кой не би се съгласил да се налапа с грозде, откъснато направо от лозята?

Това ни развесели. Слава богу, ще видя и аз нещо добро от Драката! Мисълта за гроздето ме направи бодър и весел.

Когато тръгнахме в пътя между лозята, Любо ме запита имам ли кърпа, за да си наберем за връщане. Аз му показах кърпата си. Той я одобри, макар че не беше много чиста.

Стигнахме до едно лозе. Той смело прескочи синора и влезе.

— Ела бе, какво гледаш? — подвикна той.

Аз също скочих в лозето. Отрупаните с едри гроздове лози гостолюбиво ни приканваха.

— Ах, колко хубаво грозде! — извиках аз, като хвърлих в устата си шепичка зърна.

— Хо, нататък ще видиш, какво грозде имаме! — се разхвали Любо и ме поведе по пътеката. — Отворѝ кърпата си сега и пълни! Не държа сметка! Колкото искаш, вземай!

Много ме зарадва гостоприемството на Любо. Аз весело засвирих с уста и започнах да пълня кърпата със сочни, кристално светли гроздове. Любо мълчаливо и лакомо пълнеше устата си със зърна. Когато запях на висок глас, той ме смушка.

— Какво си викнал такъв! Искаш и лозите ли да разиграеш? Бери там и мълчи!

— Ама че си, Любо! — извиках аз, като подскочих весело на мястото си. — В лозе мълчи ли се?

Той още по-гневно ме сгълча.

— Не скачай, навеждай се! Развъртял се като калайджия.

Любо започна да шепне и да се озърта плахо. Това ме съмни, но нямах време да се окопитя, защото като се обърнах, видях зад нас до малката череша пъдаря с пушка през рамо и тояга в ръката.

— Пипнах ли ви? — викна той.

Познах страшния пъдарин Косто. Засукал дебели мустаци, свалил вежди, той ни гледаше тъй, като че искаше с погледа си да ни стопи. Косто беше най-лошият пъдарин. Дори казваха, че някога убил един човек в лозята.

Залюля ме страх като пред смъртта. Любо, който се беше навел, като чу гласа на пъдарина, литна над синора и с всичка сила се втурна да бяга. Пъдаринът не искаше да ме остави и да подгони Любо, затуй запрати тоягата си след него и ме хвана за ръката.

— Чакай сега, сине майчин, аз да те науча как се краде грозде! — той извади от джоба си малка връвчица, навърза гроздовете един за друг и като ги уви около врата ми, върза двата края и така аз бях накичен с голям гроздов венец. — Тръгни сега с мене!

Лозята проечаха от моя плач. Аз му се молих, казах му, че приятелят ми ме излъга, но той не вярваше.

— Ела да те водя сега в полицията и да те прекарам накичен през целия град, та да се научиш как наказва Косто пъдаринът.

Той ме блъсна пред себе си.

О, аз бях готов веднага да се проваля, стига да ме видят в града с тия страшни накити. А ако ме срещнат приятелите ми, ще ми се почерни животът, догде умра.

Страшно нещо! Всяко крачка към града правеше нещастието ми все по-голямо. Плачех непрекъснато. Сълзите не преставаха да обливат лицето ми и устните да мълвят:

— Моля ти се бе, чичо! Моля ти се бе, чичо!

Тия думи изговарях хиляди пъти, но пъдаринът не ме чу.

— Трябва да те видят из града — нареждаше той, — да те видят за срам и позор, и за смях пред мало и голямо. — Само тъй ще се оправите вий, хайдуци такива!

Спасение отникъде не дойде. Когато минахме през бариерата и влязохме в града, аз заревах още по-силно и с молба гледах гражданите, които се спираха и с присмех ме изпращаха.

О, жестоки хора! Идеше ми да викна пред тях, на колене да им падна — само да ме отърват. Но те се смееха, сочеха ме, изговаряха някакви страшни думи пред лицето ми и отминаваха.

В завоя, който водеше към главната улица, ни пресрещна един добре облечен стар господин с посивяла брада.

Той се спря, изгледа ме и застана срещу нас.

— Чакайте! — рече той строго. — Косто, чакай! Какво е направил този приятел?

Пъдаринът се залови да обяснява и да клевети, че съм газил лозите, разпилял съм цели гроздове и съм си напълнил кърпата ей с този венец.

Човекът обърна погледа си към мене.

— Не е така, чичо — рекох аз, задавен от плач. И аз обясних как Любо Драката ме заведе и как ме излъга, че влизаме в тяхното лозе.

— Аха — рече Косто заканително. — Значи, синът на Петра Драката — агента от градския съвет? Добре, и него ще пипнем!

— Слушай сега, Косто — рече господинът, — снеми венеца от това момче!

— Как така, господине, ще снемем венеца… — заговори Косто гневно навъсен, но господинът го пресече:

— Снеми го! Това момче е мой внук.

Пъдаринът се накани пак да викне, но човекът се доближи и му каза нещо. Пъдаринът покорно извади тежкия венец от врата ми.

— Хайде, върви си сега, Косто, и си гледай работата! Виновникът е друг. Иди него търси.

Косто потегли назад из улицата.

— Слушай сега. Аз повярвах на думите ти, затуй те отървах. Иди си и помни, че когато човек говори истината, все ще се намери кой да му повярва.

Аз исках да грабна ръката му и да я целуна, но се стеснявах.

— Чичо… Вий казахте, че съм…

— Казах, че си мой внук. Не излъгах. Всички деца, които говорят истината, са все мои внуци.

След тия думи той си тръгна.

— Благодаря ти, чичо!

— Добре — отвърна той.

Но не се задоволих с това, аз изтичах след него и попитах:

— Кой си ти, чичо?

— Дядо господ! — рече той, весело се засмя и продължи из улицата.

Аз останах на мястото си като закован и гледах широкия му гръб, цял тръпнещ от радост.

Защо? Може пък наистина да е дядо господ? А може и да не е! Все пак той в този час беше най-скъпият човек на земята и аз най-щастливият негов внук.

Хей

Той нямаше име. Викаха му само „Хей“. Впрегнат пред кладенеца в грамадната зеленчукова градина, Хей се движеше в кръг и така непрекъснато обикаляше едно малко пространство. Това тежко и еднообразно обикаляне носеше истинска благодат за градината. Хей движеше един лост, който беше свързан с тръба, спусната дълбоко в кладенеца. От този труд на неуморимия Хей водата излизаше през тръбата, изливаше се в големи корита и се пръскаше из градината. Жадните плодове поглъщаха бистрата студена вода и така се наливаха с вкусни сокове.

Колко лесно било да намериш вода за градината! Ще впрегнеш едно дребно конче, ще го накараш през целия си живот да се върти в малък кръг и туй то!

Жълт, с космат корем, космати крака, малка проскубана грива и клепнали уши, човек би го взел за катър, ако не беше тъй малък и тънък.

Той не разбираше, че нему е дадена най-тежката работа. Навел глава, поел своя безкраен кръгъл път, той покорно гледаше пред себе си. От време на време зад него изплющяваше камшик и след това някой извикваше:

— Хей, какво дремеш?

Минават часовете — тежки, дълги — а Хей все чака търпеливо се движи и покорно чака края на деня. Той не мисли нищо, защото все гледа да не изплющи камшикът по гърба му. След всеки удар мускулите му тръпнат цял час. Какъв ли страшен е оня, който върти камшика? Той трябва да е едър, грозен, с изпъкнали от злоба очи, със зъби, едри като керемиди… Хей усещаше, че не всякога един и същ вика зад гърба му, но всички са едни и същи, когато замахвате камшика.

Но кои са тези страшни господари? Хей не знаеше колко проста беше работата. Стопанинът на градината вземаше момчета от улицата и като ни плащаше по два гроша, караше ги по цял ден да разиграват камшика по костеливия гръб на коня. Тежка беше тая работа и затова почти всекидневно се меняха момчетата. Това беше и причината конят да остане без име!

Един от тия страшни господари бях и аз. Също като другите, и аз въртях камшика над нещастния кон.

На пладне, когато му сложих да обядва, той завря муцуна в сеното и не почувствува нужда да ме види. Навъсен и тъжен, той бавно преживяше. О, аз виждах, че му е тъжно. Не му се яде, не му се пие. След като се нахрани, той пак се загледа в земята.

— А бе, Хей! Че дигни глава, погледни колко е хубаво наоколо! Я виж нивите, виж пълните класове как се вишат нагоре, сякаш се мъчат облаците да стигнат, виж по-нататък могилата, побеляла от стада… Ясно, светло, чисто!… Порадвай се и ти на хубавия ден!

Мъчно ми стана за него, протегнах ръце и му прегърнах главата.

— О, Хейчо, Хейчо! — мълвях аз ласкаво. Когато се отдръпнах и огледах лицето му, видях, че и двете му очи са изтекли. Той бил сляп и може би твърде отдавна.

Камшикът се изхлузи от ръката ми. О, чудни деца! Няколко години наред те блъскат тоя кон, без да искат да знаят колко е злочест! Не, аз няма да го блъскам.

Когато се нахрани добре, аз наново го подкарах. Той наведе врат и пак тръгна. Сега вече ясно видях, че краката му мъчно се дигат от земята, че мускулите му силно се обтягат и потръпват, когато забърза. Разбира се, че не е лесно да се вади толкова тежка вода, а за бедния Хей — още по-мъчно.

Аз вече не исках да работя с Хей. На всяка крачка неговото нещастие ми се виждаше все по-голямо. Той стана мъченик, ограден от жестоки хора. Какво им е направил? Може ли някой да се оплаче от него?

Но изведнъж кончето неочаквано спря, кожата по хълбоците му проигра и миглите му затрепераха върху белите му очи.

Докато разбера какво му е, Хей се олюля, приклекна и полулегна на земята.

Аз изтичах в градината и казах на един от градинарите, че конят ще умре.

— Ха! — засмя се прислужникът. — Пак ли се търколил този дявол? Извърти му два-три камшика, да видиш как ще стане.

— Той ще умре! — настоях аз.

Заведох градинаря при кладенеца, за да се увери, че конят ще умре. Но градинарят не само че не повярва, но взе камшика от ръката ми, хвана коня за юздата и започна силно да го шиба и да му вика. Хей заклати глава, направи усилие и стана.

„Слава богу! — помислих аз. — Не е умрял.“

— Вземи сега камшика — ми рече той — и блъскай! Когато не го блъскат, той тъй ляга.

Но не взех вече камшика.

— Не ща! — отвърнах аз.

— Защо?

— Не ща да бия коня.

— Ама защо бе, момче?

— Защото се мъчи! Слаб кон… Защо не го пуснете на свобода?

— Много си бил умен! — присмя ми се градинарят. — Де бива кон без стопанин? Стане ли един кон недъгав, убиват го. Така се прави с всички коне, които не могат вече да работят. Тъй ли искаш да направим?

Аз се засмях. О, колко трудно ми беше да реша какво трябва да се направи! Да остане жив и да се мъчи ли, или да го убият? След дълго размишление аз казах:

— Нека си живее! Нека си живее!…

— Видя ли? — отвърна градинарят. — Где има по-хубаво нещо от живота?

Но макар и след тоя разговор, аз вече не исках да шибам бедния Хей. Отщя ми се и работата.

— Не ща! — рекох и си тръгнах.

Градинарят ми извика нещо, изсмя се, но аз не обърнах глава. Когато тръгнах из улицата, погледнах към Хей. Той пак беше поел своя кръгъл път, а зад него градинарят ревеше с всичкия си глас и плющеше с камшика.

Бързо закрачих, за да не чувам нито гласа на градинаря, нито тропота на уморените копита.

Искаше ми се да попитам всеки срещнат човек как може да се помогне на Хей.

Приятел

Да си намериш един истински приятел, това не е лесна работа. Много трябва да търсиш, в много души трябва да надзърнеш и чак тогава да го намериш. Един тежък случай ме доведе до добрия приятел и сега ще ви разкажа как.

В игрите има нещо, на което човек не може да се насити, особено ако играта е около някоя новострояща се постройка. Скели се пресрещат оттук-оттам, прозорци и врати зеят от всички страни, тухли се червенеят, греди се кръстосват около стените, а вътре цял лабиринт. Влезеш в една стая, влезеш в друга, в трета… Студенина лъха от всички страни, а всеки ъгъл те мами и те вика, сякаш иска да разкаже нещо тайнствено. Тухли, греди, трески, вар, железа, камъни — всичко това те зове, за да го гледаш и сам в главата си да си строиш свой дом, пълен с тайни и чудни неща. Ние замръкваме, майките ни подвикват от разни страни, канят ни да се прибираме, но кой ще ги чуе? Сега в полумрака е тъй интересно! Някой от другарите изведнъж ще се покаже, ще извика пред лицето ти и пак ще се скрие. А полумракът става все по-чуден и почуден. Иска ни се да си говорим за разни духове, за тайнствени случки, за героични приключения…

Ала виковете на майките стават още по-настойчиви и ние оставяме постройката, но на другия ден привечер, след като зидарите си отидат, пак се втурваме там. Най-красивият идеал на малкия е да бъде голям, затова всичко, което вършат големите, му се вижда примамливо, интересно. Например, оная мъчна работа, която зидарят извършва, като върти подемното колело, за да издърпа кофа с мазилка, беше най-любимата ни забава. Ние спущахме кофата, пълнехме я с камъни и тухли и въртяхме, за да проверим силите си.

Но това управление — да се покажем един от друг по-силни — извърши нещо неочаквано. Аз се забравих дотам, та подхвърлих, че мога да дигна дори и някого от другарите си. Като казах това, не помислих, че някой може да пожелае.

— Аз искам! — каза Лечко.

Той застана пред мене и в лицето му се четеше радост и решителност. Лечко беше нов жител на нашата улица. Той беше дребно, слабо момче, замислено и мирно. Виждаше се, че не желае да изпъква много, защото правеше всичко, за да не го забелязват. Тоя път желанието му да влезе в кофата ме учуди. Той ме гледаше весело и с очакване.

Беше вече доста затъмняло. Повечето от другарите си бяха отишли. Аз бях доволен от това. По-добре! Ако не успея да изкача Лечко, хората, които ще ми се присмеят, ще бъдат малко.

— Добре — казах аз твърдо. — Влез в кофата!

Лечко, увлечен от желанието да се подеме високо над земята, само това чакаше. Той чевръсто влезе в кофата и удобно се намести в нея.

Качих се на третия етаж и плюх на ръцете си. Беше вече мръкнало. Време беше да се турне край на игрите, но за край никой от останалите другари не мислеше. Имаше да се направи най-големия фокус.

Аз започнах да въртя колелото и кофата заедно с Лечка бързо започна да тежи. Всеки миг тая тежина се увеличаваше. С всичка сила се мъчех да движа колелото, жилите ми се опъваха, лицето ми червенееше, но колелото ставаше все по-упорито.

Наближаваше третият етаж.

Изведнъж смелостта ме напусна и аз се уплаших. Но не посмях да поискам помощ от другарите си, а напънах последните останки от сили.

Другарите ми започнаха да се смеят, да ме одумват, но това не ми помогна. Аз направих още едно усилие и отслабналите ми ръце се отпуснаха като отсечени. В тоя миг колелото се завъртя силно от тежестта и Лечко полетя надолу. Като видях това, аз се впуснах по задното скеле и изчезнах в мрачната улица. „Лечко се е пребил, Лечко е мъртъв!“ — си шепнех аз ужасѐн и бягах из улицата.

Скитах цял час край Дунава и когато грохнах от умора, тръгнах за към дома.

Никой в къщи не ми каза нищо. Не знаят що се е случило. Види се, хората се занимават с пребитото дете и не им е останало време да търсят пакостника. Нищо! Ще си легна и ще заспя… Аз не исках да го убия… Крив ли съм, че ръцете ми отмаляха?…

Легнах си и се завих презглава. От умора ли, или от изтръпване, аз още не бях измерил колко е страшно това, което стана. Когато започнах да се загъвам в завивката, някой изпищя до самото ми ухо. Вцепених се на мястото си. Почаках да видя дали ще се повтори писъкът, но вместо това усетих, че въздухът стана плътен и неудобен за дишане. Започнах да пъшкам и да крия главата си в загънатия лакът на ръката. Искаше ми се не само главата си да скрия, а и цял да изчезна в лакътя си. И изведнъж от снагата ми бликна обилна пот. Аз плувах в хладна влага. Завивката, леглото, възглавниците — всичко се измокри.

— Ах, Лечко! — се изтръгна от гърдите ми. Мъчителна жал ме обхвана… — Лечко е мъртъв, мъртъв, мъртъв! — шепнеха устните ми. — Лечко сега е бледен, бездушен, със затворени очи и студено… съвсем студено тяло.

Сега вече не ме беше страх от нищо. Убих Лечко и утре ще ме вкарат в затвора… Но това не беше страшно. Аз исках Лечко да бъде жив. Може би всеки убиец, когато съвестта го измъчи добре, пожелава жертвата му да е жива, но тъй както желаех сега аз… едва ли се е случвало.

Мъка, страшна мъка ме души. Убих Лечко, без да се попитам иска ли му се да живее… Да, защото ако се бях попитал, щях да добия сили и да го издигна с кофата горе. А не се попитах… Аз не знаех, че всеки обича живота си и бяга от смъртта. Сега Лечко е умрял… И аз не исках да живея.

Аз извиках, скочих от леглото си и се огледах.

Мракът беше пълен с тягост и ужас… Пак се скрих в леглото и наново се завих презглава.

Лечко! Лечко! Колко хубав и мирен беше той! Цял месец, как го познавах, но не забелязах каква хубава и чиста душа имаше. Той се усмихваше тихо, нежно… Очите му гледаха спокойно и приятелски топло… Чудно как не съм го ценял, как не съм го обичал! Той беше най-добрият, най-милият, най-нежният приятел. Никой от другарите ми не можеше да се сравни с него…

Как утре ще погледна майка му. Няма ли тя да полудее от скръб?

Нова вълна от страх ме обля. Поиска ми се да извикам майка си и да се скрия в скутите и… Но тя какво ще каже? Няма ли да извика: „Махни се!“ И като че ли чувам думите й: „Махни се, не съм ти майка!“

Не може да се спи. Лечко, хубавият, скъпият, добрият Лечко, не бива да е мъртъв… Едно момче заслужава да го обичам и това е само Лечко… Бива ли да не е жив?

Когато прозорците побледняха, станах от леглото си и зачаках деня. Решението да разкажа всичко на мама ме поуспокои.

Ето, най-после слънцето освети върха на срещната голяма сграда. Като видях светлите багри по стената, сълзите наново започнаха да ме душат. Ако беше жив, сега двама с него щяхме вече да бъдем на улицата и да се къпем в топлите лъчи на слънцето…

Приготвих се да отида в съседната стая и да разкажа всичко на мама, но едва тръгнах, пътните врата се отвориха и в двора влезе Лечко.

Сънувах ли? Здрав и бодър, той изприпка по пътеката и застана пред вратата. Изхвръкнах като луд и се втурнах върху своя скъп неочакван гост.

— Ти жив ли си бе! — извиках аз, като отворих прегръдки и тъй го притиснах до гърдите си, сякаш след големи блянове някой ми го беше подарил.

— Нищо ми не е? Цяла нощ се осъждах, загдето още снощи не дойдох, да ти се покажа здрав и читав.

— Как тъй! Нима може да се падне от третия етаж и да се оживее?

— Може, разбира се. Паднах върху пясъка и тъй леко, че дори не се и натъртих.

Аз още веднъж го прегърнах. От очите ми бликнаха радостни сълзи.

О, колко хубаво било да не си направил нищо лошо, да си чист и спокоен, весел и радостен!…

От тази минута се почна моето приятелство с Лечко. То не беше приятелство, а повече от братство.

Аз и Лечко заживяхме един за друг.

Гостоприемство

Когато дохождаше неделен ден, за нас, тримата приятели, настъпваше истински празник. Рано сутринта, още преди изгрев, ние напълняхме раницата с храна и потегляхме на дълга разходка. Северна България, гдето е нашият град, не може да се похвали с планини, затова пък обширни са полетата й със своите разкошни ливади, градини, ниви и гиздави горички.

И в един такъв ден ние нагазихме из полетата — препълнени с радост и бодрост. Пред нас се простираха безкрайни килими от сочни зелени треви, а из чистия светъл въздух безспирно се разливаше упоителна миризма на сено, равнец и мащерка.

Ние вървим и пеем. Гласовете ни се носят из въздуха като звуци от малки звънчета, а крачките ни, силни и бодри, ни водят, без да знаем накъде.

Тук се спрем да ядем, там подгоним бърза невестулка, оттатък полежим под някоя сенчица. Но неочаквано под склона на някоя могилка ни спира нещо прекрасно. Ние нагазваме в малко пространство, пълно с току-що поникнали гъби. Тогава се хвърляме върху тях с неописуема радост. Ние бързо започваме да си пълним кърпичките, за да зарадваме вечерта родителите си.

— Чудно поле! Каквото дириш в него, това и ще намериш! — извиках аз, като нагазих в поляна, пълна с ягоди. Полските ягоди са дребни, но упояват със своя чудесен мирис. Тия хубави неща, които срещахме в пътя си, ни накараха да лудуваме от радост. Подобно на палави пеперуди ние тичахме из полетата и цепехме въздуха с виковете си. А когато срещахме някой селянин с кола, започвахме да му приказваме смешни неща, докато обведрим угриженото му лице.

Колко пъти ядохме тоя ден, не си спомням — зная само, че привечер раницата беше съвсем празна, а това ни наумяваше да бързаме за града. Но… човешка слабост!… Щом видяхме, че сме без храна, обхвана ни страшен глад. Тоя глад бързо порасна, когато пресметнахме, че ни трябват цели три часа, докато стигнем в града. Песните ни пресекнаха, разговорите ни се свършиха. Веселите ни доскоро лица изведнъж станаха морни и мрачни. На всяка направена крачка гладът ни ставаше по-остър, а когато замърча и ние се намерихме в тъмно и съвсем пусто поле, уплашихме се от нещастието.

Ние се вслушахме дано чуем скриптения на колелета или да видим огънче на застоял керван, но нищо не се виждаше.

Кой предполагаше, че ще огладнеем тъй много? Идеше ми да скубя трева, че корените да захрускам.

— Е? — обади се единият от другарите. — Ти казваш, че полето дава всичко, каквото дириш. Поискай хляб, де!

Не можех да му възразя, защото се усещах победен. Гладът ни умори дотолкова, че почти не можехме да се движим.

— Хайде да спим тука! — рече единият, като се спря на синора на една пожъната нива.

— Нека да вървим, по-добре! Може да видим някое село.

И пак потеглихме. Сега вече краката ни едва се отлепяха от земята. Станаха тежки като от камък.

— Стойте! — извика единият от приятелите ми, като се загледа нейде вдясно от пътя.

Ние се спряхме и видяхме, че недалеч всред полето мъждукаше огънче.

Без да си кажем нещо, потеглихме нататък. Вярата, че ще намерим храна, ни направи бодри. Ние почти тичахме.

Когато наближихме, видяхме една чудна картина: цигански катун.

Старата парцалива черга, метната върху три забити пръта, образуваше колибата, а пред нея се виждаше цялото циганско семейство.

От лявата страна, до разгорения огън, двама цигани дялкаха дървени лъжици, до тях една млада циганка отсяваше в малко коритце брашно, а една стара циганка гледаше в едно пълно джезве, сложено върху жаравата.

От дясната страна полулежаха, подпрени на лакът, един млад и един стар циганин с рядка бяла брада, а пред тях се боричкаха две циганчета — дрипави, та почти голи.

— Добър вечер! — обадих се аз.

— Дал бог добро! — отвърна старият циганин, като се надигна и седна. — По какво сте тръгнали?

— Отивахме си в града, чичо, пък закъсняхме.

В това време най-дяволитият от нашата дружина проточи врат към ухото ми и насмешливо ми прошепна:

— Ако то беше срещнал в града, главата му щеше да строшиш с камъни, а пък сега му викаш „чичо“!

Другият се наду да се изсмее, а аз станах още по-сериозен.

Ние се огъвахме от глад, а нито един от нас не намери смелост да поиска хляб. Че нали са мръсни, нечисти… нали са просяци? Но най-смелият от нас се престраши и каза:

— А бе, чичо, ний си свършихме храната, пък градът е още далеч. Ще ни дадеш ли малко хляб? Пари имаме, ще ви платим.

Старият циганин поглади брада, помисли малко и се обърна към младата циганка, на която каза нещо по цигански. Тя чевръсто скочи, изгледа ни и влезе в колибата. Подир малко излезе и подаде на стареца половина бяла погача, печена в жарава и остъргана околовръст. Така, отчупена на коляно и цяла обгалвана от топла па̀ра, погачата беше толкова примамлива, че ние бяхме готови да се сбием за нея.

Той я раздели на три равни части и всекиму подаде по една. Ние се нахвърлихме лакомо върху нашите топли дялове.

— Стига ли? — рече циганинът, като погледна всекиго от нас поотделно.

— Стига, чичо, благодарим!

Не само че никой не се срамеше вече да го нарича чичо, но бяхме готови да го обявим за наш близък роднина.

„Стига ли? Стига ли? Стига ли?“ — звучеше безспирно в ушите ми. Тия думи бяха толкова добри, толкова благи… в тях усетих една истинска бащинска грижа.

Но той не се задоволи с това, а още веднъж извика на циганката. Тя пак стана и донесе една голяма буца мазно вкусно сирене. Той ни накара да отворим нашите комати и така постави вътре по едно голямо парче. В една минута сиренето се стопи в коматите и ние ядяхме вече същинска баница.

Не се съмнявам, че сте яли вкусни яденета, но топла пита със сирене — такава, каквато ни даде циганинът — не сте яли.

Единият от другарите, трогнат от гостоприемството, ми прошепна:

— Ще му дадем всичките си пари!

— Да! — потвърдих аз.

Циганинът ни покани да седнем и с видима гордост започна да ни следи как ядем.

— Сладко ли е? — питаше той от време на време.

Ние отвръщахме само с поклащане на глави, защото устата ни бяха пълни със залъци и не можехме да говорим.

Старият беше доволен. Той извика нещо на двете деца и те се изправиха едно срещу друго. Старата циганка му поднесе кафе, седна до него и запя срещу циганчетата. Те дигнаха ръце и започнаха да играят пред нас. Разкършили гъвкави телца, те сръчно подскачаха, кривяха се от кръстовете, чаткаха с пръстчета и весело ни поглеждаха.

Когато гостоприемството стигна върха си, ние станахме. Трябваше да вървим. Тогава аз, касиерът на дружината, извадих от джоба всичките пари, които пазех, и ги подадох на стария.

— Благодарим ти, чичо. Парите са малко, но нямаме повече…

Старецът кимна с глава и се засмя.

— Не трябва пари, момчета! Гости пари не плащат.

Той взе парите и ги пусна в джоба ми.

Ние останахме гръмнати. Никой не очакваше, че гостоприемството на един циганин може да отиде дотам.

След като се сбогувахме и пак поехме пътя всред мрачното поле, аз казах:

— Циганинът знаел що е добрина, както всички други хора — и после добавих, като се обърнах към своя весел приятел: — А и полето може да ти даде всичко, каквото пожелаеш.

Ние бодро се задвижихме всред оросената поляна и аз весело запях една песен, в която се повтаряха само думите: „Топъл хляб и сирене, топъл хляб и сирене…“ Подхванаха я и другите и полето наново екна от гласовете ни.

Бай Йордан гледа

Някои хора си почиваха през лятната ваканция, а някои работеха още по-усилено. Аз бях един от тия, които работеха. Всяка ваканция баща ми ме настаняваше при някой познат търговец, да му работя, догде почне учебната година.

Сега ме настани при книжаря бай Йордан.

Бай Йордан харесваше работата ми. Аз бях сръчен, весел и усвоих книжарството още в първите дни. Бай Йордан беше мълчалив човек, сериозен и замислен, затова и по цели часове в книжарницата не разменяхме нито по две думи.

Но той беше чуден човек. Когато ми се поискаше да отида на Дунава да се окъпя, аз не му казвах нищо, защото той усещаше това мое желание и ми казваше:

— Иди се окъпи на Дунава, да се поразхладиш.

Аз отивах и щом се окъпвах добре, бързах пак да се прибера в книжарницата.

Друг път ми се прияждаше геврек и той повикваше геврекчия и ми купуваше, без да съм му казал. Чуден човек! Но и аз не изоставях работата си. И аз също така се досещах какво трябва да извърша в книжарницата, за да го зарадвам.

Тъй в работа минаваха дните. Залисан, потънал в грижи да угодя на господаря си, аз почти не усетих кога дойде краят на ваканцията. Началото на учебната година създаваше много работа на книжарите, затова и бай Йордан взе грижата да се подготви. Той ми поръча да изтрия, джамовете, да подредя учебниците, да изчистя пособията, да изтупам стоката по лавиците и така да се приготвим за посрещане на нашите малки купувачи.

Един ден, когато в книжарницата влезе моят най-добър приятел Коста, стана нещо неочаквано. Коста поиска да купи два листа хартия. Аз много му се зарадвах. Цялото лято той беше в едно село на летовище и едва сега се виждахме.

Идеше ми да заскачам около него, да го сборичкам — така, както си правехме всякога. Но бай Йордан беше в книжарницата. Разтворил вестник, спуснал очилата над носа си, четеше и никого не поглеждаше.

Какво да правя? Как да зарадвам своето най-добро другарче? Сетих се изведнъж! Той плати за два листа, а аз му дадох десет.

Но злото почна оттука. Когато завих листовете и ги мушнах в ръката на Коста, бай Йордан бавно стана и го посрещна до вратата.

— Я дай хартиите, момченце — каза той меко и добродушно. — Ти плати за два листа, а тука имаш десет — като каза това, той отдели осем листа и му даде само два. След това пак седна да чете, без да каже дума. Аз цял изтръпнах от срам. Какво да кажа, да се оправдая? Напразно очаквах бай Йордан да ми каже нещо.

Хитър човек беше той! Нисичък, загледан в земята, замислен, скромен, сякаш нищо не вижда наоколо си, а всичко знае.

Един ден ми поръча да изчистя витринката с книжарските предмети, сложена върху тезгяха. Като ми каза това, той наложи шапката си и излезе по някаква работа.

След оная случка с Коста аз много исках да се отлича пред бай Йордана, затова дюкянчето лъщеше от чистота и ред. Но било писано пак да стане нещо лошо. Когато чистех с кърпата витринката, натиснал съм по-силно и стъклото неочаквано се строши. О, боже мой! Аз налитам от пакост на пакост. Бях готов най-тежко да се накажа от яд. Но стореното — сторено. Като наближи времето бай Йордан да се върне, една мисъл неочаквано ми дойде на помощ. Ако му кажа, че съм строшил стъклото, когато съм го чистил, той ще ме сметне за неспособен и пипкав, та ще ми иска да заплатя стъклото. Затова реших да кажа, че от най-горното рафтче е паднал топ хартия върху витринката. Бързо се разшетах и тъй нагласих, че бай Йордан да повярва.

Топа поставих върху ъгълчето на витринката, а предметите в нея разбърках така, като че нещо тежко бе паднало върху тях. Всичко беше наред. Когато бай Йордан дойде и му разказах своята измислица, той тежко се отпусна на стола, навъси се, потърка сива четинясала челюст и рече:

— Добре. Ако е истина туй нещо, добре е! Няма нищо.

— Истина, бай Йордане!

— Ами ако не е истина? — той почака да му отговоря, но аз мълчах. Тогава той добави: — Когато един лош човек извърши убийство, той най-напред си измива ръцете от кръвта, премахва кървавите капки по дъските и подрежда така, като че ли нищо не е ставало. Но работите дохождат тъй, че убиецът пак бива хванат. Кажи ми сега как го хващат? Нали премахнал следите? Нали изтрил петната?

Аз наведох очи надолу. Думите на бай Йордан започнаха да падат върху ми като удари.

— Ха кажи де!

Аз мълчах.

— Таквоз нещо станало и тука. Ти строши стъклото и помисли, че ако нагласиш една лъжа, ще бъде по-добре.

— Отгде знаеш, бай Йордане? — се помъчих да се оправдавам аз.

— Аз гледах. Ей там от крайчеца на кепенка гледах какво ще направиш.

Тогава аз едва чуто му казах:

— Прости ме, бай Йордане, ще ти платя стъклото!

— Добре, ама лъжата не можеш ми плати! Туй стъкло тази сутрин аз поразкъртих, без да искам, та добре знаех, че като го понатиснеш — ще се счупи. След онази работа с хартиите аз исках напълно да узная какви дяволчета криеш под кожата си. И ей на̀, че узнах. Като един убиец, ти сне от лавицата топа с хартията, разбърка стоката във витрината и замаза всичко. Тъй би направил, ако беше извършил и голямо престъпление.

Той поклати глава и замълча.

Какво да му кажа? Как да му се оправдая?

— Мъчно ми е, моето момче! След първата грешка ти разбра, че трябва да криеш другите, и добре започна… Ако върви все тъй, ти ще станеш голям майстор. Само не забравяй, че няма да останеш невиден. Едни очи все ще се намерят да те видят.

И повече бай Йордан не ми каза нищо. Аз слугувах още няколко дни и след това напуснах, за да продължа училището.

Чуден спомен ми остави бай Йордан. Години минаха, той умря, но неговите очи останаха живи. И днес, когато посегна да направя нещо, което не е в ред, аз си казвам: „Внимавай, приятелю, бай Йордан гледа!“

Майстор Тасо

— Момчета, искате ли тази ваканция да спечелим пари? — извика един от моите съученици, много старателно и пъргаво момче.

— Кой бяга от пари? — отвърнахме ние, тримата мускетари, както ни наричаха поради постоянната ни дружба.

Никой не искаше да се откаже от пари, които ще бъдат тъй полезни през цялата идеща учебна година.

Един от нас взе грижата да настани всички ни чрез зидарското сдружение. Така аз се паднах при майстор Тасо, един от най-сръчните майстори-зидари.

Аз бях само тринадесетгодишен, но това не ми пречеше да нося на гръб по цели десет тухли. За пръв път ми се случваше да видя как расте една къща. Само пет-шест души работници, а работата растеше от час на час. Те лепяха тухли, ковяха греди, дялкаха камъни и всичко това сякаш се нижеше съвсем безразборно, а при все това къщата ставаше все по-голяма.

Но трябва само да види човек майстор Тасо, за да разбере защо спори работата и как се нагажда, та да върви тъй сговорно. Сух, висок, с редки спъстрени мустаци и лице, готово всяка минута да се озари от усмивка, той се движеше между работниците, показваше им нещо, чертаеше, измерваше, сгълчаваше един, засмиваше се на друг и командуваше с голяма вещина. На всекиго беше прикачил по един прякор. Тъй аз бях наречен Дочко Стрелата. Той ми се много радваше, че съм сръчен и бърз, и се постара да ми измисли най-верния прякор.

Радвах се на майстор Тасо. Сега аз можех да видя, че един майстор, като строи дома на някого, той трябва да го изкара от хубав по-хубав. А такъв човек трябва да има повече ум и разум от своите работници.

— Хей, Стрела! — подвикна ми някой. — Я ми донеси хе ония дъски!

— Стрела, ела ми хвърли тухли отдолу, ама гледай да не си строшиш кратуната!

— Братченце Стрелчо, иди ми купи половин хляб и две-три зелени пиперки!

Аз бях всичко за майстора и за големите зидари.

Когато дохождаше събота, майстор Тасо ми заплащаше за изработеното през седмицата. Шепата ми се изпълваше с пари, но аз не можех да разбера с радост ли ги гледах. Не, то не беше радост, а гордост, че успях с труда си да спечеля и спестя. Сега тия пари не ми се виждаха много, защото знам какъв беше и трудът ми.

— Слушай, Стрела! Като свършим тази къща, идваш ли с мене в София? Там имаме да строим един много хубав дом.

— Не, майсторе, благодаря! Ваканцията се свършва и аз ще трябва да тръгна на училище.

— Добре, добре, все пак най-накрая учението свършва всичко.

Работата кипеше. Понякога, когато ми омръзваше да нося тухли и греди, аз отивах при зида и поисквах разрешение да зидам. О, колко хубава била зидарската работа! Ти поставяш тухла върху тухла и под ръцете ти расте грамадна стена. Сега вече не бих седнал да градя къща-играчка тъй, както правехме с другарите си. О, не ми се иска да пръскам труда си на вятъра!

Аз не изгубих любовта си към работата, защото ми се харесваше това, че ще приготвя един дом и в неговите стаи ще живеят хора. Децата ще седят вътре над учебниците си, печките ще бумтят и ще разнасят хубава топлина и отвсякъде ще наднича тишина и приятност.

Така е в дома на моя съученик Владо и така трябва да бъде във всички хубави и нови домове.

Най-после постройката се свърши. Край улицата изникна хубав дом с големи прозорци, в които слънцето, като благословен дар, изпращаше всичките си лъчи — с бели чисти колони пред вратата, с нова светла мазилка и с малки китни балкончета, на които бяха направени места за саксийки. Тогава аз видях как я преглеждаше майстор Тасо и как измерваше работата на всекиго от нас. Колкото хубава беше къщата, толкова порасъл ми се виждаше и майстор Тасо. Той даде душа на тухлите и затова домът е тъй жив и весел.

Като раздаде последната ни надница, той каза:

— Хайде вече да се разделим! Работихте ми честно и сговорно. Когато поискате работа, ще дойдете пак при мене. Гладни няма да ви оставя!

Поех пътя за към дома. Аз стъпвах тъй гордо и смело, като че бях победил чудовището от някоя приказка. За пръв път видях, че в живота, освен игрите има труд и радост, и гордост.

Видях се изведнъж пораснал.

Един ден привечер, когато учебната година беше почнала, майстор Тасо ме срещна на улицата. Той извика от радост и разтвори ръце, като че искаше да ме прегърне.

— Стрелчо! Ела бре, синче! Где отиваш?

Аз се зарадвах не по-малко от него. Той вървеше бодро и носеше на рамото си зимбил и сечива.

— Отивам да се поразходя, майсторе.

— Тогаз ела с мене! Моята къщурка е ей тук наблизо. Ела да те видят жената, децата… Колко съм им приказвал за Стрелчо!

Приех поканата изведнъж и тръгнах до майстор Тасо. Исках да видя где живее Тасо. Един човек ако може да строи такива големи и хубави домове — какъв ли ще да е построил за себе си? Трябва да е и от палат по-хубав.

Из пътя имахме малко време за разговор, защото къщата беше наблизо и скоро стигнахме пред портата. Отворихме. Голям двор с китна градинка разтвори пазвите си за нас. На дъното на двора ни поздравяваше малка, но гиздава къща с четвъртити прозорчета в зелени рамки и златножълта мазилка. Сякаш гледах играчката на някой великан.

Ние седнахме на столове под стряхата. Хубав, приятен хлад се носеше наоколо, а градинката разнасяше мирис на шибой и на босилек.

— Хей! — извика майстор Тасо. — Елате да видите Стрелата!

В две минути пред нас се изправиха четири деца, а между тях се усмихваше майка им. О, колко хубави и светли деца! Каква хубава майка! Сякаш и тя бе дошла от някоя приказка. Те ми се радваха от сърце. Кой знае какво им е говорил майсторът, та показваха такава обич към мене.

Когато огледах къщичката добре, аз казах:

— Аз мислех, майсторе, че като правиш големи къщи за хората, за себе си ще направиш палат.

— Ех, мойто момче — рече той, като хвърли поглед на дома си, на децата и на жена си. — Когато човек не е честит, и в палати да е, пак ще прилича на просяк, но когато е честит, и в колиба да е, пак ще прилича на цар.

Толкова ми се харесаха думите на майстор Тасо, че реших не само да ги запомня, но и да ги завещая на целия свой род.

Скъпоценният камък

Аз, мама и дядо се връщахме от църква. Мама носеше в кърпата си две хапки нафора, а ние с дядо си купихме мекици и лакомо правехме закуската си. Бях истински щастливец, когато мама ме повеждаше в църква, защото ми предстояха две удоволствия: едното беше хорът, който ме омайваше със своите хубави песни, и другото — мекикът, който ме придружаваше от църковната порта чак до дома.

Хубаво нещо! Това се случваше рядко и може би затова се и услаждаваше. Йордан и Коста можеха всеки ден да ядат мекици, но не искаха. Когато можеш лесно да имаш едно нещо, не се стремиш силно към него. Но когато го нямаш лесно…

И тъй, като се връщахме един неделен ден от църква, погледът ми, които шареше на всички страни, съвсем случайно падна върху едно светло стъклено зърно. Дигнах го от земята. Загледах го. Дядо, проследил това, също спря поглед върху него.

— Какво е туй? — попита той и го взе от ръката ми.

— Копче — отвърнах аз, като си спомних, че Йордановата майка имаше на дрешката си също такива стъклени гиздави копчета.

— Копче ли? То от пръстен, бе!

Аз не знаех значи ли нещо тази разлика и оставих стъкленото зрънце в ръцете на дядо. И може би съвсем щях да го забравя, но дядо сам ме подсещаше за него. Той ту го скриваше в джоба на жилетката си, ту го вадеше и го обръщаше десетки пъти пред очите си. Любопитството му го правеше пъргав, караше го да бърза, да се развеселява, сегиз-тогиз да си казва по някоя думичка.

Дори ме догневя, че намерих това зрънце, защото то изцяло погълна вниманието на дядо. Иначе щяхме да се разговаряме чак до дома.

— Хвърли го бе, дядо! Все за него ли ще мислиш? — рекох аз, като замахнах презрително към копчето. — Ако искаш, мога да ти намеря двайсет такива.

— Хе — отвърна дядо. — Ти сам не знаеш какво си намерил.

— Какво?

— Елмаз бре, муле! Я го гледай! Сляп да е човек, пак ще познае, че е елмаз.

Аз се учудих, макар да не ми беше напълно ясно какво е всъщност елмаз. Знаех само, че го турят на пръстените, но скъпо нещо ли е — не знаех.

Мама чак тогава се сети да прекъсне разговора с една своя приятелка, която вървеше близо до нас. Като разбра, че този разговор не трябва да бъде чут от други, побърза да си вземе сбогом от приятелката и да я пусне напред.

— Какво било? — попита мама сепнато.

— А бе я го виж! Дочко намери един елмаз!

Мама ококори очи.

— Елмаз ли?

— Елмаз ами! На, гледай!

Той й го показа.

Сдържано оживена, тя взе камъчето, почука с него по зъбите си и каза:

— Не знам… Не ми се вярва.

— Ти не вярваш, ама аз вярвам. Не е ли то камъче от пръстен?

— От пръстен е.

— Тогаз бъди сигурна, че е елмаз.

— Ама защо?

— Защото аз ти казвам.

— Де, де, на стъклото вика елмаз.

— Стъклото тъй не бива. Аз и в тъмнината мога да позная кое е елмаз, кое не е. Я го виж как свети!… Пък и колкото лешник голямо.

Мама пак посегна да го вземе от дядо, но той си дръпна ръката.

— Чакай, стой си настрана! Може да го изтървеш.

— Как ще го изтърва? Дай, дай да го видя!

Дядо не даваше.

— Я гледай, не го дава! Пък дай го най-после! То е Дочково нещо.

— Хубаво де! Трай си сега! Ще го скрия, да не го угадят хората, пък в къщи си го гледай колкото искаш.

Дядо стана още по-пъргав, лицето му сияеше от радост. Той вече не вървеше, а подтичваше из улицата… Подтичваше и мама, а след нея и аз. Трябваше да се бърза, за да не ни спре някой, да си го поиска.

Аз се радвах най-много, защото и двамата казваха, че ако не бях отишъл с тях на църква, не щяхме сега да имаме скъпо камъче.

— Колко ли ще струва? — попита мама. От бързина ли, или от радостно вълнение, тя се беше силно задъхала.

— Колко ли? Хиляди!

Мама като че ли престана да диша.

— Хиляди! — но като се съвзе бързо, добави: — Ти все на едро приказваш.

— Разбира се, елмаз е то. Не е шега!

Мама се огледа и тихо рече:

— Хайде, мълчи сега! Като си отидем, тогаз ще говорим.

Ние мълчаливо бързахме из улицата. Колкото по бързахме, толкова по-дълъг ставаше пътят. Най-после стигнахме и се блъснахме в двора. Тате седеше на хаетя и пушеше.

Мама влезе в къщи, а дядо повика тате с движение.

Трябваше ние четиримата да се уверим, че в нашия дом има цяло богатство.

Татко добре разгледа камъчето и като прехапа долна устна, смаян и смутен, прошепна:

— Сега я наредихме! Елмаз!!

За мама татковата дума беше най-силното и най-вярното нещо. Ето защо и тя се увери, че това камъче, голямо колкото лешник, не е нищо друго, освен елмаз.

— Ами колко ще струва бе, Ламбо?

— Колко ли?

Той не отговори, а ей тъй замахна с ръка, отгдето разбрахме, че много нещо струва.

Мама, бледна, ококорена и слисана, преглътна смутено и устните й се разтеглиха в широка, но плаха усмивка.

— Я гледай! — едва произнесе тя.

— Гледай, не гледай, толкоз!

Едно зрънце елмаз преобрази цялата ни къща. Татко, мама и дядо като че ли станаха други хора. Те ту се тревожеха за нещо, ту се оглеждаха с невяра един към друг, ту пък започваха шепнешком да се разправят — нещо, което избиваше на караница.

Аз не разбирах какво значи това, но започнах да се безпокоя. Във време на такива тайни разговори татко и дядо неочаквано избухваха, бързо се отрупваха с груби думи и веднага замлъкваха.

— Не съм бе, човече! — оправдаваше се дядо.

— Как не си? Вчера подир обед камъчето не беше в сандъка. Не виждам ли аз, че си ходил на златаря с него?

— Не съм ходил!

— Не си ходил?! Закълни се де!

— Пък, ако щеш, вярвай!

— Ами кой е ходил?

— Кой! — сепна се дядо. — Жена ти! Ама да знаеш, че чудо ще направя, ако липсва камъчето. Имаме еднакъв дял, туй трябва да се знае!

— А бе, хора! Казах, казвам и сега. Никой да не показва камъчето по златарите, защото, който го е изгубил, ще узнае где е и ще си го вземе. Чакайте да мине някой другиден… да се позабрави!

Аз разбрах, че камъчето се е позагубвало от сандъка и се е връщало пак на три пъти. Значи, всеки поотделно го е носил на златаря и не е обаждал за това. Само че не можах да разбера защо е носено на златар.

Но по-после и това разбрах. Само златарят можел да каже колко струва.

Най-после всички си признаха, че са го носили, но че всеки златар различно го е оценявал. Едни казвали, че е елмаз, други — че е от праха на елмаза, а трети — че е само стъкло.

Таткови вярваха само на оня, който казал, че е елмаз, защото той беше най-старият и най-опитният златар.

И аз вече вярвах. Един човек отивал на църква или се връщал оттам и като ударил пръстена си о нещо твърдо, камъчето паднало. Така си мислех и, изглежда, така ще да е станало.

Но какво направи това камъче? Обърка всички ни, замая ни, накара ни само за него да мислим!

Татко каза, че най-добре е да отиде с него в Букурещ и там да го продаде.

— Добре си намислил — рече дядо и добави: — Ще дойда и аз с тебе.

— Защо си ми?

Той се усмихна загадъчно и отвърна:

— А бе нека дойда и аз, че да ми е мирна главата.

— Искаш да кажеш, че нямаш доверие в мене?

— Не е за доверие думата… Трябва да сме си на ясно и на чисто. Пък ако искаш да знаеш, аз имам доверие само в себе си.

— Ти ли искаш да идеш в Букурещ.

— Пък защо да не ида?

Но мама заядливо възрази:

— Ха! На тебе останало да ходиш в Букурещ! Не си грамотен. Ще те излъжат. Нека Ламбо иде.

— Де, де! — отвърна също тъй заядливо дядо. — Колкото Ламбо все ще сме грамотни.

— Добре, господине — отвърна татко. — Заповядай, иди!

Всички се съгласихме, че камъчето трябва да се продаде в Букурещ, а никой не тръгваше. Сякаш нещо ги спираше.

Един ден камъчето изчезна. И тримата наклякаха пред сандъка, извадиха и разпръснаха всичките парцали отвътре, но камъчето не се намери.

Те шевно се изгледаха. Татко процеди през зъби към дядо:

— До един час камъкът да бъде в сандъка!

Тези думи бяха изговорени тъй, че кръвта ми се смрази в жилите.

Дядо сепнато се изправи:

— Слушай, Ламбо! — със закана произнесе той. — Наместо да ми ръмжиш тъй и да ми се преструваш, по-добре остави камъчето на мястото му, защото… не знам какво ще стане!

— Искаш да кажеш, че съм го взел аз ли?

— Ти, ами кой!

Татко се дръпна настрана. Той беше бледен от гняв. Сякаш чакаше да чуе една дума от дядо, за да го смачка с един удар.

— Вуйчо! — обърна се мама към дядо. — Не искам аз такива работи! Върни камъчето, не ставай такъв! Най-напред, то е Дочково. Дай му го, нека той го даде, на когото иска.

И тоя път камъчето пак се върна от разходката си. Един го вземаше, носеше го в себе си един ден и пак го слагаше на мястото му, за да го вземе другият.

Нито татко ходеше на работа, нито дядо се отлъчваше далеч от къщата, а когато случайно мръдваше за малко, мама и татко — ако беше вече мръкнало — изгасяха лампата, туряха камъчето на кревата и като се дръпваха настрана, гледаха към него, за да видят свети ли в мрачината.

— Гледай, гледай! — викаше той. — Нали свети?

Мама гледа известно време и с радостно вълнение отговаря:

— Виждам, виждам, Ламбо! Сякаш малка звездичка.

— Повече на светулка прилича.

Как виждаха светлината — бог знае! Аз не виждах нито звездичка, нито светулка. Мрак и нищо повече.

— Где свети, ма! Аз не виждам!

— Хайде, хайде, отваряй си очите по-добре! — сгълчава ме тя недоволна.

Мама и тате образуваха партия срещу дядо, който, от весел и шеговит човек, стана зъл като оса. Не можеш нищо да го попиташ, дума не можеш да му кажеш.

Нашата къща потъмня. Като че дяволът беше влязъл и обърнал всичко надолу с главата. От мисъл за богатството мама беше запуснала къщата, забравяше ястията на огъня и те прегаряха, докато станат горчиви като пелин.

Никой вече не се засмиваше, а мама, която сутрин обичаше да пее, стана залисана, сопната и плаха. Само нощем чувах как тя и татко крояха да си наредят живота, каква къща ще си построят и на кое място ще си купят лозе. Но на сутринта пак мълчание от всички.

Аз видях ясно, че загубвам и баща, и майка, и дядо. Тия умни, добри и мъдри хора станаха груби, студени и тъпи!…

Една сутрин, като играех с приятели из улицата, един от тях ми пукна главата с камък. При такъв случай по-рано мама ще ме цери, ще кълне приятелите ми и ще ги гони с точилка из улицата, а този път не обърна никакво внимание. Нещо друго беше за нея важното, а моята рана не е голямо нещо. „Ще оздравее като на кученце!“

Това именно ме накара да видя, че съм загубил и майка, и баща, и дядо. Смутих се. Проклинах часа, когато намерих тоя омразен камък. Идеше ми да го взема и да го запратя някъде или да го стрия на прах с теслата.

Но един добър случай ми дойде на помощ. Една сутрин на площадката между двете улички барабанчето заби.

Аз изтичах и с радост изслушах думите на глашатая: „Загубен е един камък от пръстен близо при църквата «Св. Троица». Който го е намерил, да го предаде на семейство Иван Гатеви, еди-коя си улица и еди-кой си номер, срещу добро възнаграждение.“

Глашатаят добави още, че за трети и последен път подканя гражданството.

Тая новина се посрещна у дома не с благодарност. Мама здраво нагълча татко, защото се забавил и не продал в Букурещ камъка, а дядо се ухили широко и победоносно.

— Ха сега да видим какво ще правите! Докато не знаехте чий е камъкът, свободно си крояхте високи и скъпи работи. Ами сега? Ха де? Продайте го де!

— Че защо да не мога? — рече татко сухо. — Да не са го загубвали! Мога още утре да го продам. Това е намерен камък.

— Хубаво, намерен! Ха, продай го де! За мене не се грижи. Халал да ти е всичко. Змийска кост не ща.

На следния ден татко не намери камъка в сандъка, но не обади. Вечерта той каза:

— Тоя ваджийски камък пак липсва. До гуша ми дойде от него. Който го е взел, да го остави, пък утре ще го върнем на хората. Съсипахме се от него. Живота си развалихме. Хайде, казвайте кой го е взел!

Всички мълчаха.

Тогава аз извадих от джоба си една шепичка левове и ги показах.

— Ето! — извиках.

— Какво е туй!

— Тази сутрин аз взех камъка и го занесох у Иван Гатеви. Голяма похвала получих от тях и… тези пари.

Облекчителна усмивка озари потъмнелите лица на моите старци.

Ние пак се намерихме, слава богу!

Обида

Вуйчо Борис се женеше. Сватбата трябваше да стане у дома на невястата. Този ден беше един от най-радостните дни. Моят обичан вуйчо днес ставаше причина едно момиче на име Ганка да ни стане роднина. Ето че и ние си имаме роднини най-после. Когато приятелите ми говореха за роднините си, аз разбирах, че се родят почти с половината град. А аз, освен дядо, леля и вуйчо Борис не можех да посоча никого. Много мъчно ми беше, че и тук трябваше да не бъда от първите.

Но ето, че вуйчо ще има невяста! Аз вече знаех как ще й викам и вярвах, че ще й е много драго, когато ме вижда. Тя беше тънка, кръшна, с бледно лице и едва заруменели бузи и с очи, които обичат всичко. С тия очи тя погледна и мене преди една седмица — през време на годежа. И оттук аз вече разбрах колко скъпа ще ми бъде вуйна Ганка.

Мама се заготви още от сутринта. Тя си поправи новата рокля, уши си нова шамия и изглеждаше, че и тя ще бъде харесана от родителите на Ганка.

Нови роднини! Хубаво нещо е да имаш свои и всички да те гледат мило и обичливо.

Към обед мама, тате и дядо се приготвиха. Стана ми чудно, че за мене не казаха нищо.

— Мамо? — прошепнах й аз малко смутен. Аз какво ще облека?

— Какво ще облечеш, като нямаш?

— И аз нали ще дойда?

— Няма къде да ходиш. Ще ти оставя нещо за обед… Нали трябва да има кой да пази къщата?

Цял изстудях…

— Няма ли да ме вземете?

— Не може, Дочко! Нямаш си дрешки, майка!

Колкото и да беше нежен гласът на мама, думите й все пак се изсипваха отгоре ми като удари. Не повярвах напълно и затова още веднъж я попитах истина ли говори.

— Значи, няма да видя сватбата на вуйчо!

Ами че аз няколко нощи вече сънувам тази сватба? Как сега ще се помиря без нея?

— Недей тъй, ма! — прохленцах аз с такава болка, та ми идеше на колене да падна само да ме вземе.

— Еха, не прави тъй де! — ме сгълча тя кротко. Искаш булката да те види такъв? Че не ме ли е срам мене? Я мълчи? Я виж там на огнището се вари цял бут! Довечера, като се върнем, ще ядеш колкото искаш. А сега за обед имаш в кошницата хляб, яйца и сурови чушки.

И повече нищо не ми каза. Те излязоха, радостни и безгрижни, и потеглиха към къщата на невястата.

Обидата ми беше толкова голяма, че не можех и да заплача. Всичките ми сълзи се превърнаха в гняв и злоба… Искаше ми се да направя някаква пакост, че да помнят кога са ме оставяли „да пазя къщата“. Сега и дядо, и татко, и мама ми се видяха жестоки, безмилостни… Сякаш не бях тяхно дете… Разбира се, че е така. Кога са ме галили? Кога са ме милвали? Никога.

И сега, като си спомних всичко това, аз започнах да мисля, че съм наистина чуждо дете. Може би съм хранениче, може би някой ме е оставил пред портата, тъй както се случи веднъж с нашите съседи.

Очите ми изведнъж овлажняха. Аз се виждах нещастно дете, съжалявах се, оплаквах се… Светът потъмня наоколо… О, да можех още тази минута да умра, колко хубаво ще бъде!… Те ще се върнат от сватбата, ще влязат и ще ме видят умрял… Тогаз има да реват… има да си скубят косите, но аз ще бъда мъртъв… „Ревете сега, а никой няма да ви чуе“…

Срам ме е да си призная, че е имало в живота часове, когато не обичах нито мама, нито татко.

Мъката, събрана като буца на гърлото ми, ме придружаваше през целия ден. Обядвах самичък и стоях все в къщи. Не исках нито улицата, нито другарите си.

Вечерта, когато се върнаха мама и татко, и дядо, завариха ме мълчалив и навъсен. Питаха ме нещо, отговарях им под нос и не ги поглеждах.

— Ха де, ха де!… — сгълчи мама. — Намусил се като баба Марта. Какво изгуби? Нищо! Венчаха ги и ний си дойдохме. Какво имаше за виждане? Ей сега ще седнем да се храним. Бутът станал като мозък. Има да ядеш на провала.

На всичко това аз не отговорих нито с една думичка.

„Яжте си бута самички“ — рекох си аз на ум и се оттеглих настрана.

Мама сложи софрата и занесе там тенджерата. В тоя миг въздухът се изпълни с такава вкусна миризма, че сърцето ми се сви… Аз едва сега се сетих, че от гняв почти не ядох през целия ден.

Те седяха във вътрешната стая, а аз стоях изправен до прозореца в предната тъмна стаичка.

— Хайде, Дочко! — извика мама, след като надникна и видя къде съм.

На нея не отговорих, но прошепнах на себе си:

— Не ща! Яжте си сами!

Аз чувах как лакомо мляскат и напълно вярвах, че с това искат да ме ядосват. Мама пак се обади:

— Дочко, върви да ядеш!

Аз вече усещах, че те разбират защо се сърдя.

Ето най-после и мой ред дойде да ги огорча. Нека! Не ща да ям и туй то!

— Ех! — извика баща ми. — Тоя синковец сега намерил да се сърди. Ела се наяж, па пак се сърди!

Но аз им отговорих с едно гневно движение.

Млясканията продължаваха и миризмата от вареното месо ставаше все по-силна и по-примамлива.

„Ще отида — си помислих аз, — но нека ме извикат още два-три пъти“.

Те ме извикаха още няколко пъти, но аз все отлагах до следното извикване.

Но подканите спряха. Заедно с това аз усещах как бутът ставаше все по-малък и знаех, че лицата на всички са омазани с тлъстото.

Те си мляскаха, смееха се, говореха за булката и за вуйчо Борис, но никой не се сети да ме повика. Тогава реших — щом ме повикат, веднага ще отида. Апетитът ми беше разбунтуван до краен предел.

— Хайде бе! — високо и остро извика баща ми. — Върви тука!

— Хе, хе, хе! — се засмя дядо. — Струва ми се, че ще си хапнеш от камъка.

Какво искаше да каже дядо, не знам, но в тая минута аз го мразех от дъното на душата си. Пак не отидох, но вече взех пълно решение, че при следващото повикване ще отида.

Обади се мама:

— Дочко!

Аз тихичко отвърнах:

— Ха!

Но тя повече не се обади. О, няма да се бавя нито един миг повече. Стига да ме повикат още веднъж.

— Дочко, побързай, че малко остана!

„Хо! — помислих аз. — Те, хората, лапали, без да искат да знаят за мене. Малко останало!… Изяжте си го! Защо ме викате? Да ви глозгам кокалите ли?“

Аз пак отложих до следното повикване, но повече никой не се обади. Гладът тъй порасна, че едва се държах на краката си.

Но напразно чаках. Като разбрах най-после, че никой не мисли да ме вика, аз се тръшнах на леглото си и се завих презглава. И тук, гдето никой не можеше да ме види, аз изхлипах с всичката си оскърбена душа. Не… не съм тяхно дете!… Тука аз съм хранениче… слуга… нищо повече.

През това време дядо излиза, връща се пак, чуваха се смехове, весели разговори… Всичко сякаш беше нагодено, за да се стопи душата ми от страдание.

След известно време дядо отвори, влезе и сложи тенджерата до огнището. Трепнах. Слава богу, най-после и аз ще ям от бута.

И когато татко разправяше на висок глас нещо весело, а дядо се смееше до задавяне, аз се измъкнах от леглото и клекнах до тенджерата. Предпазливо отворих похлупака и втикнах вътре ръка, но… за голям мой ужас напипах не бут, а един голям камък. Сега разбрах, защо дядо каза, че ще ям камък. Той излязъл, донесъл го и го сложил в тенджерата, за да ме нагости.

Разочарован, убит, облян в сълзи, аз пак се вмъкнах в леглото си и скрих лице във възглавницата, готов още тая минута да умра.

Мъка ме души, неизмерима тежина лежи на гърдите, ми… Какво да направя? О! Дано не осъмна!

Заспах. Това беше една нощ, в която дяволите от ада играеха лудо хоро върху тялото ми. Мъка… мъка… безкрайна мъка…

Сутринта с голямо усилие отворих очи, но стаята беше пълна с мъгла, през която не се виждаше нищо. Исках някой да ме държи за ръката, защото ми се струваше, че съм съвсем сам всред мъглата, сам и нещастен като сирак.

Когато се раздвижих, ръката ми падна върху друга ръка. Обърнах глава и видях мама.

— Мамо, мамо, мамо… — замълвиха устните ми, сълзи наново започнаха да ме душат. Аз исках да се надигна и да скрия лице о гърдите й, но нямах сили.

— Дочко… майка!… — нежно произнесе тя, като се наведе над мене и ме прегърна.

О, толкова сладка, толкова желана беше тази прегръдка, че аз отмалях до припадък.

Замириса ми на оцет. По бузите ми се стичаше оцетна влага. Дигнах ръка и напипах мокра кърпа на челото си.

— Аз болен ли съм, мамо?

— Ще оздравееш, Дочко. Имаш треска… Само треска.

— Чудно нещо… — промълвих, вече спокоен.

До вечерта ли ми мина, или изтекоха няколко дни, не знам. Виждах само, че с мене се извършва едно нещо, което ставаше за пръв път. Мама ме милваше. Тя допираше буза до моята и въздишаше. Когато подигах натежали клепачи и я поглеждах, виждах, че мокрите й очи се давеха в голяма скръб и двойно по-голяма обич към мене. Искаше ми се да извикам приятелите си, за да видят, че не само те са милвани и галени. И ако е работата да се знае кой най-добре милва, нека дадат бузите си на мама.

Топлата мамина ръка със захабените пръсти за пръв път беше толкова щедра сега.

Всичкото ми негодувание за вуйчовата сватба и за камъка в тенджерата мина бързо. Аз се топях от щастие под нежните погледи на мама. Това стократно изкупи моята горчивина.

Цели три дни се продължи така. Над леглото ми дохождаше баща ми, който също допираше ръка до челото ми. Ето че и той имал топло сърце, каквито са сърцата на всички добри бащи. А дядо ме целуна по челото и каза, че щом оздравея ще ми купи хубави моряшки дрехи. Потреперах от щастие.

Но върхът на моята радост беше, когато на третия ден в стаичката ми влязоха вуйчо Борис и вуйна Ганка. О, трябваше да видите колко е добра, колко е хубава вуйна Ганка — моята нова роднина! Ако беше забулена със синя забрадка, щеше да прилича на света Богородица.

Аз вторачих очи в нея и се захласнах. Тя ме питаше нещо, но аз не й отговарях, а само я гледах.

Когато се доближи до мене и започна да рови с пръсти из косите ми, аз притворих очи. Стори ми се, че двама ангели ме грабнаха и ме понесоха към облаците.

Заспал съм. Когато се събудих, пожелах да стана. Мама просия. Тя каза, че вече съм нямал огън.

Оздравях.

Мама потъна в своите грижи, татко — също. Те изведнъж забравиха, че съм боледувал. Никой не се сещаше да ме погали. Минаваха край мене, но сякаш не ме виждаха, и ми говореха, както по-рано — малко, студено, малко загрижено.

Не, аз исках пак да ме галят. Исках никога, никога да не ме лишават от милувките си.

Често заставах пред мама и я гледах в очите като малко котенце, което чака нежна ласка, но тя нищо не ми казваше… „Ах! — бързах аз да облекча горчивината в душата си. — Туй ли й е останало сега? Малко ли й са грижите?“

Всичко ми мина и аз пак поех игрите със своите другари. Колко е хубаво да си здрав, бодър и лек като перушинка!

Един ден дядо ме намери в двора и ми подаде едно малко кавалче.

— На̀ ти, Дочко, да си свиркаш!

— Ами моряшки дрехи? — попитах аз, вече напълно уверен, че никога няма да ги видя.

— За моряшките… Чакай! Сега ще ходим на голям риболов. Като взема пари, ще ти купя… Пък да ти кажа правото — защо ти са моряшки дрехи? Ти вече не си дете! Не е ли по-добре наесен, като отида на село, да ти донеса едно топло кожухче?

Аз от сърце се засмях. Когато дядо лъжеше, единият му мустак падаше надолу.

Не е сън

Не ви ли се е случвало понякога, както си вървите по улицата, изведнъж да намерите нещо много хубаво? И колко по-голяма е радостта, ако това нещо случайно ви е трябвало? Вие си го вземете и си го скривате в джоба. Тръгвате си пак из пътя, но не забравяте радостта си. Тя ви следва на всяка крачка.

Така веднъж и аз, когато си вървях из главната улица на нашия град, намерих пред един магазин едно металическо пружинено моливче. Аз го грабнах и бързо го скрих в пазвата си. Струваше ми се, че ще дойде някой и ще ми го грабне.

Не беше обикновена радостта ми. В училището често виждах как мои съученици държат в ръцете си такива моливчета. Но отгде можех да очаквам такова моливче? Татко ли ще ми го купи? Где имаше той пари за излишни работи? А той такива неща наричаше излишни. Човек можел да мине и с обикновен молив. Това обикновено, онова обикновено и аз съвсем се отказах да мечтая за каквото и да е.

Но ето че сега съвсем неочаквано в пазвата си имах едно лъскаво, може би и сребърно моливче. Натиснеш го отдолу, и моливчето излиза. Можеш да пишеш колкото искаш и след това натиснеш го пак, и то наново се скрие. Цяла магия!

Сега, когато измервах колко голяма беше радостта ми, ставаше ми чудно, че моите съученици не показваха, че се радват на своите хубави предмети. Как може да не се радваш на такова светло, скъпо и красиво нещо?

Когато отминах нататък, аз го извадих от пазвата си и го разгледах. О, ненагледно нещо? Лъщи тъй, като че слънцето се оглежда в него. Не е важно дали е сребърно. Важното е, че прилича на магия с тая леснина да си написва нещо. Сякаш няма нужда да се научиш да пишеш. То само знае да пише.

Догде се мръкне, аз обикалях града със своята скъпа придобивка. Може би тя струва пет лева или петнайсет, двайсет, петдесет.

Страшно ме радваше почудата, която трябваше да внеса между другарите си. Те ще ме начочолят, ще го разглеждат и ще виждат, че то е по-хубаво и по-скъпо от техните. Някои ще се ядосат, други ще се чудят, а трети ще искат да го откраднат.

Голямата радост, която ми донесе това моливче, се почувствува от целия град, защото аз вървях из улиците и пеех с всичкия си глас. Радостта ми ме водеше към песни и свирни, които нямаха край.

След като се уморявах, аз сядах на края на някой тротоар, взимах от земята каква да е хартийка и започвах да пиша. И като се заглеждах в написаните букви, струваше ми се, чете започват да светят, като че бяха извезани от тънки слънчеви лъчи. Те светеха и тъй трептяха, сякаш и всред тях щастието размахваше крилете си.

Радостта ми беше толкова голяма, че ме караше и глупости да правя. Например привечер, когато наближих дома си, аз изведнъж уплашено се спрях.

— Ами ако това е сън? — се попитах аз гласно и тъй се сепнах, сякаш светкавица мина през главата ми. Такива хубави неща се само сънуват. Може би и сега сънувам? Спрях се, отворих очи и се огледах. — Не, всичко е истина! От нищо не се боя.

Вечерта баща ми се върна от работа много загрижен — та и майка ми поради него също стана загрижена. Какъв ли облак пак се е спуснал над нашата бедна къща? Това нещо ми пречеше да им покажа моливчето. Ето защо, след като се нахраних, аз стиснах моливчето в ръката си и се заврях в леглото си.

Сега? О, сега ще трябва да се проспят безкрайно дълги часове, без да се знае, че имам такова богатство. Искаше ми се никак да не заспя, постоянно да си гледам и опитвам скъпата придобивка и да си водя разговор с нея през цялата нощ. Тая мисъл ми се хареса.

Всички спят, а аз лежа, изправил пред очи скъпия предмет, и се мъча да го гледам през мрака. Аз гледам, гледам и виждам как той малко по малко се откроява, докато започва съвсем ясно да се вижда. Неочаквано дохождат слънчевите лъчи и като златни паяжини започват да се движат около него.

Но малко по малко наоколо потъмнява и моливчето изчезва някъде. Изчезвам и аз.

Аз сънувам, че преминавам дълги пространства, за да намеря една голяма хартия, която трябва да се изпълни с едри, светли като слънцето букви.

Цяла нощ се повтаряше едно и също нещо. Когато се събудих, едно слънчево петно светеше точно върху лицето ми. Мисълта ми за моливчето се проясни и аз се заозъртах. То не беше в ръцете ми, но го нямаше и никъде другаде.

Аз скочих и започнах да търся в леглото си, грабнах завивката, размахах я насам-натам, обръщах възглавниците, но моливчето не намерих.

Изведнъж се спрях и се замислих. И след като дълго мислих, убито изговорих:

— Да, всичко това било сън! Никакво моливче не съм намирал, а всичко това съм видял в съня си тая нощ. Това е цялата история!

Само един бог знае какво беше нещастието ми, идеше ми да плача от мъка. И ако по-рано завистта ми към моите другари, които имаха такива моливчета, беше малка, сега изведнъж стана грамадна. Никога не съм завиждал така, както сега, когато се видях по̀ сиромах от всички сиромаси в света.

Майка ми влезе и с почуда се хвана за главата.

— Какво е туй? Защо си разхвърлил завивките? Зер, нали има кой да ги оправя!

И тя се наведе, размаха завивката, отмести леглото и… о чудо! — пред нея се търколи моливчето.

Аз извиках като луд, хвърлих се и легнах отгоре му. Страх ме беше да не избяга.

И ако вчера се радвах, че съм намерил металическо моливче, сега се радвах сто пъти повече, че има неща в света, които не са сън.

Сбогом, училище!

В един ясен неделен ден, когато краят на август обещаваше хубава есен, татко излезе от стаята и седна на миндерчето в градинката. Аз ковях някаква своя играчка зад портата. Не подозирах, че в тоя ден ми се готви нещо незабравимо.

— Дочко — извика той, — я ела мъничко!

Всякога така ме викаше татко, когато имаше да ми каже нещо важно.

Аз оставих играчките си и боязливо пристъпих към него.

Той започна да вие цигара, загледан замислено пред себе си. Като че избираше думи да започне. Затруднение помръдна в бръчките на челото му.

„Какво ли има да ми каже? Ако ми пак забрани да ходя с Йордан, защото бил хаймана, тогава трябва да се откажа и от другите си приятели, защото, те не биха се отделили от него. Тогава?“ През това време, когато виеше цигарата си, аз си помислих много такива страшни неща, но не знаех на кое да се спра.

Най-после той заговори:

— Кога почвате учебната година, Дочко?

— Подир десет дена.

Бог знае защо ми стана хладно, като ми заговори за училището.

— Хм… — подкачи той пак. — Значи, ти не влизаш в четвърти клас, ха?^[1]

„Защо ми казва това? Той нали знае?“ — се попитах аз смутен, като си помислих, че още веднъж ще бъда гълчан.

— Не! — отвърнах.

— Ще повтаряш, дето се е рекло.

Не отговорих, но усетих хлад по цялото си тяло.

През цялата ваканция нито веднъж не си зададох въпрос какво значи да повтарям един клас, макар че тъй много ревах, когато си получих фаталното свидетелство. Но сега, когато началото на учебната година беше вече съвсем близо, въпросът на татко неочаквано застана пред мен, ясен и застрашителен. Сега вече знаех какво значи да остана с една година назад от всичките си приятели и да се приравня с ония, които до вчера наричах деца.

Татко запали цигарата, смукна два-три пъти и ме изгледа отдолу нагоре.

— Когичко порасна толкова брей! Надминал си и моя бой.

Тия думи на татко усетих като подигравка, макар че бяха изказани кротко. „Колко голям ще бъдеш за третия клас!“ — сякаш искаше да каже той.

За пръв път сега положението на второгодник ми стана тъй нетърпимо.

— Има и от мене по-големи, тате — се заоправдавах аз.

— Ама сигур не ще са в трети клас.

Нищо не казах. Преди, когато татко ме би за лошото свидетелство, не се усетих тъй измъчен, както сега, когато ми говореше кротко и тихо.

— Слушай, Дочко — продължи той. — Ти наведе глава като виновен. Не си виновен, моето момче. Бъди спокоен! Твоят трети клас се падна таман, когато ревматизмата ме свали на леглото за цяла зима. Имахме ли пари да ти купим учебници?

— Да, тате — насърчих се аз. — Нямах учебници, нямах тетрадки, ходех у другари, да уча от техните учебници, дотягвах им, досрамяваше ме.

— Знам, всичко знам! Там е работата, че и тази година няма да ме бъде за работа… Ами тогаз?

— Нищо тате. Тази година добре ще се старая.

— Какво ще спечелиш, като се постараеш, бог знае… Виж какво ще ти река. Ти си сега петнайсетгодишен. Повтори третото отделение по болест, повтаряш сега и трети клас. Ами че годините вървят. Кога ще свършиш, кога ще се заловиш за работа, та да видим и твоята помощ в къщи? Без учебници работа не се върши. Виж какво намислих. От мъчни по-мъчни години идат. Ще дойде един ден, че за да станеш стражар, ще ти искат класове. Ето защо най-добре е още сега да помислиш за своето бъдеще. Ти имаш хубав почерк… Таман за писар! Не е ли по-добре сега да станеш писар, та като дойдат тежките времена ти да си напреднал до архивар, до подсекретар, че и до секретар?

Той дълбоко смукна от цигарата и добави:

— По тази причина намислихме двама с майка ти да те извадим от училището и да те дадем нейде за писар. Секретарят в околийското управление ме познава. Ще му се помоля — не вярвам да ми скърши хатъра.

Нещо ме залюля. Сякаш от всички страни духнаха ветрове и аз трябваше да се свия, за да не падна. Какво? Да не ходя на училище ли?

Чудно нещо! Помъчих се да възнегодувам, а вместо това чувствувах, че ми става добре. Не съм ли искал да уча?

Едва сега разбрах, че съм нямал нито капка готовност да повторя класа и да стана съученик на децата… Това мое нежелание се е промъквало в душата ми, но съм избягвал да си го проясня. И ето, татко ми го проясни.

Не му отговорих, но той беше добре разбрал какво мисля.

Той тежко се изправи и закуца със своите болни крака към хаета.

— Още днес ще ида при секретаря — завърши той. — Ще влезеш в работа, ще получаваш заплата и… ще поемеш и ти малко къщна грижа.

Като останах сам, аз се огледах наоколо. Видях, че всеки предмет доби друг вид. Сякаш за един миг други очи се настаниха под веждите ми: очи на голям човек.

Да!… Голям! Слава богу! Слава богу, че вече няма да ходя на училище, няма да треперя, когато учителят търси някое име в тефтерчето си, няма да тръпна от стеснение, когато надничам в чужд учебник, за да прочета поне две думички… Свършиха се мъки и стеснения. Ще стана писар, ще печеля пари… Ще внасям в къщи, за радост на родителите си.

Излязох и поех улиците. Колко малко ми трябвало, за да се видя по-високо над земята, отколкото бях!

Аз вървя и никой не може да ме увери, че не съм голям.

Свободен, свободен, свободен!… Сега мога всичко да направя и няма да се плаша от забележка в класната книга. Другарите ми ще зубрят по дни и нощи, а аз ще ходя в управлението и ще пиша. Ще говоря всичко…

Животът пред мене стана розов, светъл, очистен от изпити, от бележки, от мъмрения… Живот, в който никой не ти забранява да се смееш, да се веселиш…

„Добре, добре, татко! Ще бъде тъй, както ти искаш!“ — си шепнех аз и правех дълги обиколки из града.

Привечер поех пътя към дома. В големия двор на изоставената джамия — нашето любимо игрище — се бяха събрали другарите ми и оживено се разговаряха. Приятна възбуда оживяваше очите им, изблик на сили се чувствуваше във всяко тяхно движение.

Доближих се, сякаш малко чужд. Те не знаеха, че съм вече свободен.

— Дочко — обърна се Коста. — Чакай ме утре заран, че ще идем за именници. Хей, момчета, сега по география ще ни бъде Давидов.

— Ама че стокица е този Давидов! — разклати глава Йордан, който вече беше учил при него. — Ядох му попарата! — той стана, вирна рамене, изпъчи корем и важно тръгна пред нас.

— Невежество! — започна той да подражава на Давидов, като направи гласа си дрезгав. — Иди, глава букова, в Кайро, че стани там хамалин, или в остров Цейлон иди, да се далдисваш за бисерни миди… белки ще се удавиш — че да се спаси света от тебе…

— Марш на място — допълни Митьо, който също го познаваше.

— Лальо „Козлоногий“ е добър… Съща гадинка…

Макар и добър, все пак и на него намерихме какво да прикачим.

Започнаха да си спомнят имена на учители, да ги подражават, да се смеят… Аз стоях мълчаливо, но видях, че ще внеса почуда, затова помъчих се да участвувам и аз от време на време. Но без сърце участвувах. Сега изведнъж някой ми забрани не само да говоря за учители и училище, но и да си спомням за тях.

„Да — помислих. — Утре другарите ми тръгват, а аз оставам. Ще гръмнат класните стаи от песни и викове, ще се залюлеят чиновете от лудории и гоненици“…

Пред мене оживя класната стая и аз вече виждах зачервените лица, чорлавите глави, пламналите очи, черната дъска с недоизбърсани цифри от миналия час…

Хиляди пръсти полазиха по гърба ми. Стана ми тъй мъчно, като че някой бе ми откраднал нещо. Защо ми е мъчно? Не се ли радвах преди малко, че ще бъда свободен?

— Скъпи са новите учебници — сети се Филката. — Ако намеря на вехто, ще си купя.

— Аз от братовчеда си имам алгебра, френски и латински, а Мирчо ще ми продаде химия.

— Хубав предмет е химията! — с тон на знаещ каза Йордан, който беше два класа напред от нас.

Нови предмети звучаха в ушите ми. Нова нужда се откри, ново прозорче светна в живота на моите другари.

Те се радваха, смееха се, но аз станах — за чудо на всички — мълчалив и смутен. Силно изплува мъката ми. Тя ме повлече със страшна сила.

От утре моите другари ще имат в живота си нещо ново. Те ще знаят химия, алгебра, латински… Ще знаят неща, който ще бъдат тъй далече от мене!

Свободен?!

Ще минат още две, три, четири години, те ще свършат гимназията, а аз?… Ще бъда писар! Хубаво ли е да си писар — не знам! Знаех само, че с мене се извърши нещо несправедливо. Две неприятелски ръце ме теглеха от другарите ми… Да, защото те ще се учат, а аз ще работя… Ние вече не сме приятели.

Нещо задраска в гърлото ми. Плачеше ли ми се?

Поисках да се отделя. Очите ми вече овлажняха. Ако остана, те ще ги забележат и може би ще ми се смеят. Ако си отида, ще се питат какво ли ми е станало. Нищо! Нека се питат — само да не видят сълзите ми…

Ще си вървя! Ще си вървя!…

Едва помислих това и в същия миг се обърнах и забързах към дома. Другарите започнаха да ме викат, но аз не можех да се обърна…

— Не!… На училище, на училище! Нека съм второгодник, нека съм голям. Ще внимавам в клас и ще запомням уроците… Не ми трябват учебници! Само тетрадки — нищо повече.

Чудно нещо! Как се съгласих изведнъж да напусна! Ако учението не беше хубаво, хората не щяха да ламтят за него.

Неочаквана сила се промъкна в душата ми. Не! Аз ще ходя на училище! Нека повтарям. Нищо! Пак ще отида напред и ще уча и аз химия, алгебра, френски, латински…

Радост се разля в душата ми. Ще кажа на татко, че не искам да напущам… Най-после, от мене зависи.

Защо се толкова безпокоя? Не ща учебници… Имам памет… Това ми стига. Блъснах портата и влязох. Татко седеше на миндерчето в двора. Ръката му беше оголена и мама я мажеше с лекарство. Той беше жълт, лицето му — изкривено от болка.

Загрижена и също тъй бледна, мама мълчаливо намаза ръката му, смъкна ръкава и стана.

— Иди — рече татко, — кажи му, че не мога да работя… Ако мога, добре, но вече не мога да държа чука. За нищо не ме бива. Да ме прощава, му кажи… Много стана, да ме извинява. Още един чувал брашно нека даде и няма вече!…

О! Пак за Поликраев ставаше дума. Той ни даваше брашно от мелницата си ей тъй, само за добро, и ние вземахме през цялата зима. Сега, като чух, че пак при него сме потърсили спасение, лицето ми плувна в гъста червенина. Какво да направя? Да спра ли мама да не отива?

Огледах се. Двама старци седяха пред мене — и двамата слаби, болни, неспособни. Ами че тъй от глад може да се умре!

Мама беше вторачила поглед в земята, а лицето на татко изглеждаше тъй, като че някаква шепа го беше смачкала като лист хартия.

Аз прехапах устни. Колело бръмна пред лицето ми, завъртя се и повлече със себе си всичко, което прекарах през главата си досега.

„Сляп ли си, приятелю, че не виждаш?“ — помислих аз и високо и решително изговорих:

— Не бойте се! Аз ще стана писар и ще ви нося пари. От мене зависи! Само от мене зависи!

Разбрах, че моят път беше начертан и с никакво усилие не бих могъл да го изменя.

— Сбогом, сбогом, училище!

Ключът за живота

Най-после една вечер татко се върна в къщи зарадван. Намерил ми работа. Казвам „най-после“, защото през цялата есен той срещаше само отказ. Не можаха да помогнат нито приятели, нито познати. И ето сега, когато влезе зимата и ние усетихме страшните закани на виелицата, татко отвори вратата не навъсен и не тъжен. Лицето му беше весело, очите му светеха.

— Хайде, Дочко, утре на работа!

Аз подскочих.

— Къде? — попита възрадвана мама.

— Къде? — извиках и аз в същото време.

— От утре ставаш писар при адвоката Васил Дочев.

Объркахме се от радост. Ще ми плаща трийсет лева на месец. Трийсет лева! Че кой днес взима толкоз пари току-тъй? Какво са трийсет лева? Хе, на трийсет места по един лев? Нови, чисти, звънтящи, сребърни левове! Или пък на шейсет места по петдесет стотинки! В главата ми забръмчаха чудновати мисли, които никога не са ме спохождали… Тия пари бяха толкова много, че почнах да се плаша да не е сбъркал адвокатът, или пък татко да не е разбрал криво. Не, не е разбрал криво! Той повтори, потрети думите на господаря…

— Как ще му викам на Васил Дочев? — попитах аз, като си представих, че вече съм лице срещу лице с него.

— Ще му викаш господин Дочев — и татко подробно ми разправи как трябва да се държа към него, за да ме хареса, та при добър случай да ми увеличи и заплатата.

Наредено — свършено. Утре сутринта, преди да се съмне, ще отида у прошенописеца бай Никола, да взема ключа от него и отворя писалището на господин Дочев. Ще помета, ще почистя масите, ще запаля печката и ще чакам адвоката.

Аз забравих всичко наоколо си. В главата ми стоеше високата фигура на господин Дочев, писалището с черните железни врати, улицата, в която бяха наредени едно до друго още десетина писалища, и най-после късокракият плешив бай Никола, който държеше ключа на писалището…

Аз го виждах как е дигнал ръка нагоре и чака да се хвърля, за да грабна тоя чудноват ключ, който трябваше да отвори първите врати на моето бъдеще.

Трябва да стана рано… Да не се успя. Трябва и бай Никола, и господин Дочев да видят, че аз съм работлив и точен… Да ме похвалят, да се порадват на работата ми.

Легнах да спя, но не ме хваща сън. Какво ли ще бъде? Ще седя пред масата и ще пиша нещо… Всички казват, че пиша красиво. Господин Дочев ще види и ще каже: „Браво… много добре, Дочко Ламбев!…“

Обръщам се наляво, надясно, но сън не иде… Колко дълга нощ! Трябва много часове да се прекарат в сън и чак тогава да стане време. О, да може изведнъж да се съмне!

Родителите ми спяха спокойно, а аз се мятах в леглото си бодър, ококорен, готов цялата нощ да не мигна. Мислите ми ставаха по-будни, поживи. Тридесетте левчета звънтяха непрекъснато в ушите ми, а нощта се беше заковала на едно място, сякаш се беше зарекла никога да не отвори път на деня.

Но дойде час и моите мисли бързо потъмняха… Аз усещах вече, че заспивам… Нека… Ще поспя, догде дойде часът… Дано не се успя… Залюля ме неспокоен сън, пълен със сънища. О! Какво не се мярна пред очите ми. Аз сънувах училището, другарите си, учителите, улицата, игрите… Всичко, което оставаше зад гърба ми, поиска да ми се покаже сега за последен път.

Почувствувах, че трябва да се събудя, но очите ми не се подчиняваха. Те спяха въпреки големия дълг, който лежеше на душата ми. Тя беше вече будна, а тялото спеше. Трябва да се става!… Да се става! Направям усилие и отварям очи, но те наново се затварят. Стани, стани, приятелю!… Ти трябва да отидеш да вземеш ключа от бай Никола — иначе никога няма да станеш писар…

Надигнах се със страшни усилия. Победих съня… Сега да се облека ли? Добре… Ето, ще запаля лампата… Де е кибритът?

— Дочко, ти ли си?

— Аз съм!…

— Че не е ли рано?

— Не е!… Трябва навреме да взема ключа.

— Запали лампата! Кибритът е на лавичката.

Аз запалих лампата, но кибритът все още гореше в ръката ми. Най-после, когато пламъчето опари пръстите ми, аз го пуснах.

— Какво правиш, Дочко?

— Нали се обличам?

— Какво е туй обличане? Тикаш си ръцете в панталоните. Ти май, че още спиш?

Аз отворих широко очи и видях, че мама и татко, седнали на постелите си, неспокойно ме гледат.

— Какво ме гледате, ма — не виждате ли, че се обличам?

— Че събуди се хубаво де!

— Ха! Вий пък! — се възпротивих аз и като разкърших снага, енергично се заобличах.

— Не биваше отсега! — каза с нисък глас татко. — Още е дете, а ний сме го подгонили да работи!

— Защо дете? — попита мама недоволна. — Не видиш ли, че му се спи!

— Е, на кого не му се спи?

Да, сънищата не бяха изчезнали от главата ми. Образи на приятели и мигове от игри още стояха пред мене и мъждукащата лампичка напразно се стараеше да ги разбие.

Не… Не бива сън… Буден съм! Не съм дете! На петнайсет години дете бива ли?

Още малко и ще се съмне. Бай Никола чака с ключа. Той се озърта и си мисли: „Къде се дяна туй момче, та не се види? Ето че се съмва, а то ще спи!“ Не! Не спя. Не спя!…

Майка ми ме попита още нещо, но не знам какво отговорих.

Студено! Пръстите на ръцете замръзнаха… Какво ли е отвън!

— Облечи се добре, Дочко! Отвън е страшна поразия!

Стига съм се морил! Нахлузвам своето бяло калпаче с кадифеното дъно и излизам, без да си спомням казах ли сбогом…

Бързам… Студено, ясно, звездно време. Снегът пищи под стъпките ми… Краката ми са изтръпнали… Клепачите са поскрежени и тежат… Спя ли още? Вървя ли, или стоя на едно място? Дохожда минутка, в която не чувам, не виждам, не разбирам нищо. Сякаш изчезвам…

Пред мене от невиделица застава едно грамадно куче.

— Къц, къц, къц!… — произнасям аз и го потупвам по главата с вкочанясалата си ръка. Отминавам го и потеглям… Вървя, вървя, вървя… но пак изчезвам… нито зная къде съм нито разбирам какво става с мен… Но само един миг. Улицата на бай Никола е близо… Ще взема ключа… Дано не съм закъснял!

Край мене минава Иван — бакалчето от нашата улица…

— Хей, лапе, какво търсиш по туй време из улиците? За тебе сън няма ли?

— Аде бе! — отвръщам аз и отминавам.

„Сън зер! Който отива на работа, за него много сън не трябва!“ — почти изговарям аз и вече виждам, че влизам в улицата на бай Никола. Но и тук се случва същото: аз пак се забравям! Хей, дали не сънувам? Дали всичката история с моето писарство, с тридесетте левчета, със свободата не е сън? Защото ето, че уж вървя, а ми се спи, спи.

Чувам силни удари. Широко отварям очи и виждам, че стоя пред портата на бай Никола. Ръката ми държи желязното чукало на портата и енергично блъска с него. Удар след удар огласят улицата…

Но никой не се обажда! Аз станах бодър. Отворих очи. Тъмна, пуста снежна улица се простираше пред мене… Прозорчетата на бай Никола са тъмни. Ще чакам пак.

Моята бодрост бързо порасна и заедно с това тръпките по гърба ми станаха по-силни и по-бързи.

— Бай Никола! Бай Никола! — завиках аз с всичкия си глас.

Наново удари. Те бяха толкова силни, че прозорецът на една съседна къща се отвори и някой надникна. Като разбра, че моите викове не се отнасяха до него, изръмжа и пак затвори.

Най-после ударите събудиха бай Никола. Той излезе на хаета, наметнат с тъмно одеяло, и извика:

— Кой е там бе!

— Аз съм, бай Никола! Синът на Ламбо. Дойдох да ми дадеш ключа от писалището.

— А бе какво правиш ти! Толкоз рано иде ли се? Часът няма още единайсет!

Той се поколеба малко и добави:

— Щом си дошъл, чакай барем да ти го дам, че да не идваш още веднъж.

Най-после ключът беше в ръката ми!

Ключът! Черен, голям, тежък ключ! О, това не е ключ, а магия, с която се отварят вратите на някакъв друг свят, гдето трудът, мечтите, желанията, радостите се превръщат в пари, създадени за радост на всички домове. Сега този свят всяка минутка може да блесне пред очите ми — стига да искам.

И аз потеглих към писалището. Не е важно много ли е рано, или не! Аз ще вляза и ще почна работа.

Горд, бодър, и щастлив съм!…

Песничката

Не е мъчно да се съчини една песничка, стига само да се яви невидимата ръка, да пусне семенцето в душата и от това семенце да изникне тя. Когато съчиних своята песничка и си я изпях цялата, виждаше ми се толкова позната, като че съм я знаял много, много отдавна, а то… колко отдавна можеше да бъде, когато аз бях тогава едва шестгодишен.

Татко беше общински писар в село Гайтаново. Много се мъчихме в това село. Там върлуваше тежка малария, която люлееше всички ни. Най-тежко я прекарах аз.

Един ден татко си дойде от общината много радостен.

— Хайде, тръгвайте да вървим! — извика той просиял. — Назначен съм в града общински писар! Пригответе всичко и утре рано сутринта ще се качим на каруцата!

И вие може би сте се радвали, и вие сте подскачали от блаженство, когато радостта е грабвала душите ви, но моята радост беше толкова голяма, та мислех, че с нея съм залял целия свят.

През задния двор на нашата къща се излизаше направо на полето. Аз се прехвърлих през плета и с всички сили се втурнах да бягам из простора. Радостен смях издуваше гърдите ми. Аз се смеех, а с мене се смееха и гаргите, и облаците, и тревите, и всичко, което беше наоколо ми… Изведнъж сякаш магическа пръчка проигра над земята — всичко оживя и заприказва. Трънкосливката казваше нещо на дивата круша и от това нейните клони се разклатиха на всички страни; лютичето тичаше по стъпките ми и викаше нещо, след него припкаше подрумчето, а пчелата, която знаеше само мед да събира, сега забръмча на ухото ми и сладко-сладко запя. В това време облаците слязоха ниско над земята и се понесоха нейде накрай света. Всичко се раздвижи зашумя, заговори. Аз тичах, поспирвах се, оглеждах цялата зашумяла околност и така се втурнах из полето.

Запях нещо, изпях го повторно… Откърти се една кратка песенчица, в която се оглеждаше целият свят. Как стана тая песенчица? О, много лесно! Взех звуците от пчелата, от шубрака, от дивата круша, от лютичето и подрумчето, от гаргите и свраките… И тия звуци се нареждаха един до друг — ясни, мелодични, весели и бодри… О, какви звуци! Сякаш някой нареждаше тия звуци в душата ми и аз ги изпявах със своето тънко и ясно гласче.

О, да можехте да чуете тази моя песничка!

Уморен от бягане, аз се отпуснах на тревата и легнах по гръб. Над мене надничаха бели облаци. Ах! То не бяха облаци, а грамадни риби, грамадни скали, още по-грамадни човеци, които се движеха бавно и нареждаха някаква хубава приказка, също тъй светла и грамадна като тях…

Гледах облаците и си мислех как утре ще се качим на каруцата и как ще потеглим.

Бързо, бързо да се бяга! Тук сега за нищо не ми е мъчно. Имах един приятел и той умря от малария… Друго нищо нямам тук. Спомних си го. Колко весел, колко пъргав беше Друмчо!

Обичаха го всички… Но дойде маларията и го грабна! Че само Друмчо ли умря тук? Ами Янко? Ами Петьо? Ами Христо?

Нещо пречупи радостта ми. Пак си спомних Друмчо и сега ми се стори, че той стои пред мене със своите нови потурки и червено поясче и ме гледа, а очите му мокри, мокри като от сълзи. Защо така? Станах и се огледах. Кой направи клоните на дивата круша да се сведат към земята? Кой направи лютичето да увехне? Кой накара пчелата да кацне върху един гол трън и да остане там неподвижна? Где се дянаха гаргите? Нали те хвърчаха над главата ми? Кажете ми кой преобрази света? Защо той замлъкна? Защо никой не пее? Облаците потъмняха и стана мрачно, мрачно…

Аз погледнах нагоре. Трябваше да си вървя, защото небето се изпълни с дъждовни облаци. Подухна вятър, скоро след това закапаха първите капчици. Бързо затичах към дома.

Не пресекна песничката ми, а стана друга. О, ако беше жив Друмчо, би се просълзил от тая песничка! Сега той не беше жив и вместо него сълзеше небето. Тихи капки ръсеха тревата и аз виждах как тия капки падаха върху голата глава на Друмчо и обливаха лицето му…

Днес аз съм вече голям мъж. Много неща забравих в живота си, но песничката си остана. Тя за мене се превърна в едно прозорче, отдето ясно виждам както радостите, така и скърбите на хората.

Диня, хляб и сирене

Вие искате да знаете защо ядох днес с такава охота диня, хляб и сирене? Ще ви разкажа.

Една сутрин в края на лятото се случи следното нещо.

— Ставай, Дочко! — извика някой над леглото ми.

Разбрах, че искат да ме събудят. И вас са будили сутрин, та добре знаете става ли му се на човека, след като миналия ден е играл до капване с другари от махалата. Но когато, отворих очи и видях лицето на баща си, скочих изведнъж. Още вечерта татко беше решил утре в зори да иде на кланицата да купи прясно месо за обед. За да не бъде сам, той поиска и аз да го придружа. С радост се съгласих.

И ето сега той, станал още в тъмно, побърза да ме подсети. Аз се надигнах, протегнах се два пъти и скочих на крака. Не усетих кога се измих и облякох.

Още не беше се разсъмнало, когато потеглихме към полето. Кланицата се намираше на два километра от града — между бостаните и тухлената фабрика.

Ние вървим и мълчим. От двете страни на пътя се простират обширни ливади, които отиват към хоризонта, за да се допрат до небето и да му прошепнат нещо. Наоколо дрезгавината бавно изтънява и пътят пред нас става по-дълъг и по-светъл. Сутринен хлад се носи от всички страни. Аз гледам наоколо и в полусветлината виждам как потрепнуват бурени и храсти, подухвани от хладния сутринак.

Недалеч пред нас нещо тъмнее.

— Какво е туй? — попитах.

— Бостани. Тук ще направим закуска. Аз нося в чантата хляб и сирене. Ще нарежем и една прясна диня, па ще се нахраним богато.

Наистина, ние направихме една такава закуска, която ще бъде запомнена през цял живот. Беше се разсъмнало. Влязохме в бостана и седнахме под високия чардак на пазача. Обширните бостани бяха пълни с дини. Натъркаляни по земята, окичени с широки зелени листа, те чакаха първите лъчи на слънцето, за да вземат от него още малко светлина и топлина.

Седнахме, а малко след това от чардака слезе тънък висок човек със сухо, но здраво и изпечено от слънцето лице. Той размени няколко думи с татко и след малко влезе в бостана между дините. Слънцето вече се показа на хоризонта. То беше цяло ухилено, сякаш се връщаше от някаква веселба.

— Поемай, дишай въздух! — ме подкани татко. — Ти знаеш само прахуляка и миризмите из улиците. А тук е чисто, светло, хубаво…

Наистина, как леко се дишаше! Въздухът беше чист, прозрачен, светъл, изпълнен с мирис от сено, от зреещи бурени.

Пазачът донесе една голяма диня. Татко постла една кърпичка на тревата, сложи там хляба и сиренето и наряза динята. Тя беше червена като кръв и толкова прясна, че сама отваряше път на ножа, като се цепеше пред самото острие.

Хляб, сирене и диня! Може би сте яли хляб, сирене и диня, но направете една такава закуска в бостан, и то с такава диня, каквато ядохме ние с татко. Тогава ще видите, че няма нищо по-щедро от божата земя. Тя ражда хляба, тя отглежда овци и крави, за да добиваме хубаво, мазно сирене, тя се погрижва да даде на хората сладки плодове — един от друг по-вкусни, по-ароматни, по-зрели…

— Хей, Дочко! — с весела загриженост казва татко. — Ти ядеш като гладен бе!

— Толкова ми се яде, татко, че целия бостан бих изял, ако стомахът ми беше хе като оная кошара.

— Без да е като кошара, ти изгълта половина хляб. Добре, че взех повечко сирене.

Татко ме закачаше за моето лакомство, а не виждаше себе си. Той също като мене здраво дъвчеше и обръщаше хапките.

„О, дано не се свърши храната!“ — мислех аз, като продължавах да омитам всичко, което ми попаднеше под ръка. Струваше ми се, че до другата сутрин да ям, пак не щях да се нахраня.

Но татко погледна часовника и рече:

— Да не се бавим повече, защото хубавото месо се взема рано сутринта, преди да са го прибрали месарите.

Ние свършихме закуската и потеглихме. Аз бях щастлив. Великолепната закуска, чистият въздух, светлото сутринно слънце, безкрайните чуруликания на врабците, овчарите със стадата си, които кръстосваха ливадите — всичко това изпълни душата ми с голяма радост. В тази минута аз завиждах не само на овчарите и говедарите, загдето взимат най-хубавата част на деня, но дори и на овцете и кравите, които спокойно хрупкаха крехката и сочна тревица.

И на татковата душа бе светло. Той бодро крачеше по тревата и тихичко тананикаше някаква песенчица.

— Видиш ли оная постройка с тухлената ограда? — рече той, като посочи с ръка към една ниска сграда с голям двор.

— Виждам.

— Това е кланицата.

— Какво правят сега там?

— Казват го кланица, защото там колят говеда.

В същото това време пред вратата на кланицата видях една картина, която никога няма да забравя. Една млада крава с черно петно на челото се беше спряла до вратата и не искаше да влезе в двора. Един работник с кървави дрехи — види се, касапин — беше завързал рогата й с дебело въже и дърпаше с всички сили, а друг й нанасяше силни удари с тояга по задните бутове.

— Диййй! — викаха двамата, ядосани.

— Диййй! Ти не разбираш от дума, ама аз ще те науча ей сега — вторият касапин измъкна ножа от ботуша и започна да боде животното по твърдите места. Но то и от това не се стресна. Напрегнало сили, забило предни крака в земята, то се дърпаше назад и ревеше с всичкия си глас.

Ние се спряхме до вратата и мълчаливо гледахме.

— Защо прави тъй кравата, татко?

— Водят я… искат да я колят…

— Че тя знае ли, та се дърпа?

— Знае… Разбира се… Когато говеда влизат в тая врата, те всякога реват и се дърпат.

Аз пак се загледах в кравата и този път очите й ми се видяха страшни. Те тъй гледаха, като че се молят, като че кълнат, като че виждат смъртта си.

Как да й помогна? Какво да направя? Двамата касапи с нови сили заблъскаха животното. Единият дърпаше въжето и викаше колкото му глас държи, а другият бодеше треперещия от болки крак и ругаеше с най-груби думи.

Най-после успяха да я тласнат в двора. Вратата се затвори след тях.

— Хайде, Дочко — рече татко, като отвори и прекрачи прага с единия крак.

— Не ща да вляза! — рекох аз с преляла мъка в душата.

— Че нали сме дошли за прясно месо?

— Не искам месо!

Той като че разбра, та застана до мене и леко ме побутна към вратата. Аз се задърпах подобно на животното, сякаш и мене искаха да водят на клане.

— Не искам, не искам, татко! — и като казах тия думи, аз се обърнах и тръгнах по пътя към града. В душата ми стояха очите на животното, пълни с ужас, с молба, със страдание…

Татко тръгна до мене. Той ме разбра. Като помълча малко, усмихна се и рече:

— Не щеш месо — добре. Ще ядем диня и сирене, пък ще видиш живее ли се тъй.

— Живее се, татко! — радостно извиках аз, като си спомних чудесната закуска в бостана. — До края на живота си само това ще ям.

Ето защо, приятели, аз ядох с такава охота диня, хляб и сирене.

Чичо Захари

Татко и мама сутрин много обичат да сядат пред печката и тихо и спокойно да се разговарят. Отвън зимата нарежда своята скрежна песен, а вътре печката победоносно бумти. Топло, тихо, спокойно… Денят е дошъл, но още е тъмно. Лампата, окачена на стената, мъждука. Аз съм в леглото си. Ту се събуждам, ту заспивам… Колко е сладко да се дреме, когато знаеш, че още след минута или две майка ти ще извика:

— Ставай, че късно стана за училище!…

И-их! Само в такива мигове ми дотегваше училището. Как сега ще станеш, когато е тъй сладка сутринната дрямка?

Аз дремя, но слушам целия разговор между мама и татко. Те се разговарят за баба, за дядо, за вуйна Гана, за вуйчо Борис, одумват някого, недоволни са от нещо… Дори татко не се сдържа и започна да се заканва на някого от тях…

Сутрешните разговори между мама и татко се отнасяха само до роднините. Ето защо, макар рядко, татко си спомняше и за още един човек. Това беше чичо Захари! Чуден човек беше тоя чичо Захари. Един ден, дълго време преди да се родя, той изчезнал. Намерили обущарницата му отворена, а него нямало вътре. Къде може да е отишъл? Какво ще е станало с него?

Минал ден, два, минала неделя, месец — за чичо Захари от никъде вест. Много неща се помислили, разпитвали, но нищо не помогнало. Той си изчезнал, и то без ни най-малка следичка, по която би могъл да се намери. Тъй изминали десет години.

Добър човек бил! Най-опитният обущар, най-умният, най-разумният човек…

Но за мен чичо Захари си остана една обикновена сянка. Нито го познавах, нито пък имах какъв да е спомен от него. Ето защо и не ме засягаше нито скръбта на татко, нито хвалбите, които мама нареждаше за него.

Един ден, когато се връщах от училище, видях нещо, което страшно ме изплаши. В нашия двор до стобора седеше на голата земя бледен, изпит, съсипан старец — цял в дрипи. Аз се загледах в него и едва не извиках от изненада: „Този човек е чичо Захари! Светът да се обърне — той е!“

Втурнах се в къщи да намеря мама, но я нямаше. Може би е отишла да купи нещо от бакалина…

Седнах на малкото столче в градината и се загледах в госта. Как беше влязъл? Защо е седнал на земята? Кой го е поканил?

Всяка измината минута ми казваше, че този дрипав беден човек е чичо Захари. Аз го гледах и усещах, че в мене расте жал към него и в същото време чудна радост.

Той е! Сух, с хлътнали бузи, изпъкнало чело като татковото… Той е! Да му се обадя ли? Да му извикам ли: „Хей, чичо Захари“!

Той като че разбра мисълта ми, та бързо дигна очи и ги вторачи в мене. Той е! Ето, очите му са добри… дори се усмихват малко… Не! Ще извикам! Ще се обърна на другата страна и ще извикам: Чичо Захари! О, той ще се изсмее с пълен глас… Защото този старец може да бъде само чичо Захари, никой друг…

Кой е чичо Захари? Брат на баща ми! Горкият! Колко е беден, колко е дрипав… Охо, мама ще му даде таткови дрехи. Той изведнъж ще се промени — ще стане хубав и весел, какъвто е бил някога. Сега е гладен… Ще му се насипе топла храна, на огнището клокочи тенджерата и разнася приятна миризма на вкусна яхния, каквато само мама може да наготви…

Чичо Захари ме разглеждаше и вече ми се усмихваше. Изглеждаше, че още малко и ще ми заговори.

Радостта свободно се разливаше в душата ми. Той е! Не може да бъде друг тоя добър старец… Нека е беден… Нищо! И ние сме бедни… Иска ми се да се втурна в къщи, да извадя хляб, сирене, пестил, отвара и сложа всичко това пред него.

„Яж, чичо Захари! Да не мислиш, че няма да те позная?“

А той клати глава и казва:

„Позна ме… Браво!“ — и сухата му челюст дъвче големи хапки, а очите му ме гледат тъй кротко, както само татко гледа понякога.

Той е!

Вече никой не може да ме убеди, че този старец е друг. Ръцете му са едри и широки като татковите. Аз сега мога да кацна на коляното му и той веднага ще сложи ръка на главата ми — тъй, както понякога прави татко.

Ето ти още един роднина! И то толкова близък роднина! Чичо… Какво е чичо? Най-близък до баща.

Горкият чичо Захари!

Старецът не пророни нито думица. Той ме само гледаше и ми се усмихваше — и нищо повече…

Изведнъж пътната врата се отвори и мама влезе в двора.

— Мамо! — посрещнах я аз. — Искаш ли да видиш чича Захари?

— Какъв чичо Захари? — учуди се тя. — Ти сънуваш ли?

— Погледни там! — рекох аз, като посочих към стобора.

Тя се обърна.

— Я гледай! Че кога е влязъл тоз човек? Кого търсиш? — попита тя, като пристъпи към него.

Той нищо не отговори. Очите му гледаха все тъй дружелюбно и спокойно.

— Кого търсиш? Просяк ли си? — попита отново мама.

Но старецът си стоеше пак на мястото и не отговаряше.

— Чудна си, мамо! — извиках аз, недоволен, че го нарече просяк. — Не виждаш ли, че е чичо Захари?

— Хайде! Приказки на вятъра! — ме сгълча тя и влезе в къщи.

— Кажи — извиках аз към стареца, — кажи, старче, нали си чичо Захари?

Глух ли беше, обезумял ли, но отговор не получих.

— Кажи! — настоях пак почти пред лицето му, но и тоя път не получих отговор.

Мама изнесе хляб и сирене и му подаде.

— Хайде сега, дядо — рече тя, — иди си!

Той се подвоуми, пое храната и бавно, с усилие стана.

— Не го пъди, мамо! Помисли малко, може да е чичо Захари.

Но мама настоя. Старецът стисна комата в ръка, спря се за миг пред мене и ме погледа, като ми се ухили широко и свободно. В устата му се виждаше само един преден зъб.

— Мамо, чакай! — извиках аз, озарен от нова надежда, но тя не дочака и го поведе за лакътя към пътната врата.

— Не ставай глупав! Този човек не, е чичо ти Захари. Ти ли го знаеш, или аз?

Старецът излезе от вратата и бавно тръгна из улицата, загледан упорито в комата.

Аз трябваше да се убедя, че той не беше чичо Захари, но нещо друго ми донесе тоя старец. За мене чичо Захари имаше вече ясен образ. Това беше човек като всичките хора — с очи, които гледат топло, и устни, които се усмихват като бащини…

Във всеки старец, във всеки беден и немощен, във всеки дрипав просяк аз виждах образа на един човек, който е брат на баща ми и нещастен като всички хора без покрив и без подкрепа.

Най-бедният

На първия ден след коледната ваканция нашият учител Теньо Аврамов влезе в клас не както всякога. Замисленото му лице тоя път изглеждаше гордо и някак тържествено, очилата му бяха яхнали местния нос не на върха, както всякога, а горе, при очите. Така стояха очилата, когато очаквахме да ни навести инспектор или някой училищен настоятел. Няколко мига след влизането му се яви и слугата, отрупан с училищни потреби. Той сложи върху масата тетрадки, моливи, гуми, блокове за рисуване, разни бои и много още други неща, от които четиридесет чифта очи едва не щяха да изпъкнат от ревност и любопитство.

Теньо Аврамов започна:

— Деца, едно дружество ми изпрати тези неща, да ви ги раздам. Това дружество се нарича „Майчина любов“. Между другите полезни работи, които върши, дружеството преглежда и бедните ученици от нашите училища. Ето защо сега ще раздам нещата на най-бедните от вас. Знам какво е бедност и затова днес заедно с вас бързам да се радвам на тоя хубав дар. И тъй, ще викам най-бедните един по един.

И Теньо Аврамов със своя благи топъл глас викаше най-бедните един след друг и им даваше моливи, гуми, тетрадки, бои…

Аз наистина минавах за беден, но не обичах да се казва това пред другите. Ала сега викаха най-бедните… и мене ли ще повикат?… О, цялата ми душа се противеше на това! Да бъдеш беден — както и да е — но най-беден? Това е ужасно! И аз със свито сърце започнах да си крия главата зад гърбовете на съучениците си… „Боже, дано не ме повикат! Не ща моливи, не ща гуми — нищо не желая — само най-беден да не съм!“ Струваше ми се, че с извикването на името ми Теньо Аврамов веднъж завинаги ще ми удари печат за бедност…

Аз се обърнах и погледнах неколцина от богатите си съученици. Изведнъж ми се стори, че се ухилиха, че в очите им проигра нескрит присмех. Още веднъж ги погледнах и тоя миг вече бях готов на мястото си да умра, но да не си чуя името.

— Христо Яръмов! — изреждаше Теньо Аврамов. — Зарко Пенев!

„Боже, боженце, мили боже, дано не съм от най-бедните!…“

Душата ми негодуваше… Сега вече, вместо да се радвам на подаръците, аз ги мразех… Сякаш и те оживяха, и те се захилиха срещу мене…

Но време за дълго размишление нямах. Или трябваше да избягам от класната стая, или да превия врат…

Най-после присъдата дойде. Теньо Аврамов извика:

— Дочко Ламбев!

Ледена плоча легна на гърба ми. Аз се отпуснах на чина и скрих лице в лакът.

— Дочко Ламбев!

Вместо да се обадя, усетих, че ме душат сълзи.

— Хайде де! — настоява Теньо Аврамов. — Какъв си се смълчал такъв! Я гледай какви неща съм ти приготвил!

В отговор аз изхлипах и в същия миг гърдите ми изригнаха цял наниз от хълцания. Понесе се сподавен плач.

— Я гледай! — обезпокоен, рече Теньо Аврамов, като избърза до мен. — Защо плачеш?

Тая загриженост на учителя удвои страданието ми. Аз заридах с пълна душа. Чинът се обливаше в сълзи, раменете ми се тресяха, хълцанията ме давеха…

— И таз хубава! Защо плачеш?

Нима можех да му отговоря?

— Не искаш ли подаръци?

През плач едва разбрано промълвих:

— Не искам!

Някои се разсмяха.

— Шт! — строго извика учителят. — Не се смейте! Аз разбирам Дочко Ламбев. Той не иска дар, защото се засрами от бедността си. Не ми харесва това. Нима е грях да си беден, още повече, като си наредил такъв хубав успех? Нима е грях да се бориш с немотията и пак да си един от най-прилежните ученици? Вие се смеете, но не му ли завиждате на бележките? Някои от вас учат в топли стаи, той — в студена. Някои от вас се хранят с хубави храни, той си не дояжда. Вие спите в затоплени стаи, той зъзне в студена… И все пак Дочко е здрав, умен и прилежен. Премерете се сега с него и вижте кой повече струва — вие ли, на които учението не се покорява, или той, който здраво държи ключа на знанията и уменията?

Той помълча малко. Покорен и обезоръжен от думите му, бавно се изправих. Учителят продължи:

— Слушайте сега за мене. Аз още от малко момче започнах да слугувам на чуждите хора. Така в труд и немотия следвах учението си. Беден син на бедни родители… Също като Дочко Ламбев. Но ето че днес съм ваш учител — преминал всички тегла, всички спънки на немотията, и съм станал учител. Виждате ли по мене някакъв страшен белег, че съм бил беден? Някакъв печат виждате ли? Не! Следа от бедността никога не остава, но тя те научава да бъдеш милостив. Когато обичаш труда, пътят на бедността става кратък. Но невежеството, грубостта и жестокостта водят човека до гроба. Побързайте да стигнете Дочка по ум и способност, защото, както му се смеете днес, така ще се червите пред него утре!

Той отиде при масата, взе подаръците и ми ги подаде.

— Вземи, Дочко Ламбев! Днес ти си щастливият, защото напълно заслужено получаваш подарък, а и аз съм щастлив, че виждам едно момче, което е тръгнало по моя път.

Аз покорно посегнах и поех подаръка. Тишина цареше наоколо. Сякаш стаята мислеше.

Григорий Калистратов

Никога животът на човека не върви като по вода — така и с мене беше, макар и да имах за покровител най-силното нещо в света — младостта. Всичко беше хубаво — и игрите, и песните, и дългите пътувания из околностите, и дните, и нощите… Не беше хубаво в училището, и то само в час по български език.

Трябва да познавате Григорий Калистратов, за да разберете защо бях недоволен от неговия предмет. Той никога не оставаше доволен от знанията ни. Според него ние бяхме „тъпаци“, „бунаци“, напразно сме ядели хляба на бащите си и много още думи, които ни унищожаваха съвсем.

— Казвам ви хей! — се провикваше той в минути на избухване. — Урока ще разправяте като молитва! Ръцете — на чина, лицето — право към черната дъска и очите — да святкат като факли. Иначе двойките ще играят!

Никой не можеше да разбере защо беше нужно това смирение при разказване на урока, но всички знаеха, че неговият остарял фанатизъм беше непобедим. Ненапразно го бяхме кръстили Григориа Калистратов Ланкастерски.

— И после… — продължаваше той — гласът трябва да бъде ясен, силен и чист. Трябва да знаете, че този глас отива към небето. Не мога аз да търпя гласовете на моите ученици да бръмчат по небесата като спукани масури.

Много ни измъчваше Григорий Калистратов. Урокът трябва да се разкаже дума по дума — точно тъй, както ни е разказан от него. Прибавиш ли нещо, или изпуснеш ли някоя дума, Ланкастерски свиваше вежди и лицето му потъмняваше.

— Седни!

Това значеше — двойката е готова.

— Вие трябва да знаете — ревеше той, — че моят учител беше Доброплодни. Малък бях в негово време, ала добре разбирах какъв велик ум е той! Хе, в онова тъмно време, когато за учение хората даваха мило и драго, Доброплодни беше голям… голям като Балкана. Разбирате ли, тъпаци?

Калистратов беше сух, висок човек с рошава светлоруса коса и остри, висящи надолу мустаци. Сините му очи ту светеха — в миг на спомен за Доброплодни или в миг на гняв към някого от нас — ту потъмняваха като оборени от тежка умора — когато волята му оставаше неизпълнена.

Калистратов живееше в миналото с такъв фанатизъм, като че беше врял и кипял в оная епоха. Познаваше я в най-дребни подробности и когато искахме да го откъснем от урока, предизвиквахме го да ни разправя за миналото. И той се впущаше да ни обяснява как са се нареждали някогашните училища, по какви методи са преподавали, за строгостта на учителите, за тяхната ученост, за големите хора като поета Добри Чинтулов, за Берон… Когато дохождаше до Берон и неговия Рибен буквар, лицето му ставаше тъй тържествено, като че сам Берон влизаше в класната стая.

— Да — продължаваше той, — на вас всичко ви е готово: и учебници, и помагала, и тетрадки… но в ония времена един Рибен буквар беше грамадно нещо. Той е най-светлата, най-хубавата книга… Няма по-хубава от нея. В библиотеката ми тя стои на най-предното място.

Но макар и да беше забавен с увлечението си към миналото, Калистратов беше все пак суров човек, искаше от нас да зубрим и да разказваме като папагали и безжалостно пишеше двойки. Никой не беше видял усмивка на лицето му, с никого не беше си позволил да се пошегува.

Един ден, като никога, Калистратов беше заболял и не дойде на урок. Замести го един млад учител. Тоя ден беше празник за всички ни. Младият учител със своето открито лице внесе след себе си жива струя от веселост и свобода. След като разбра, че ще му е мъчно да води класа по Калистратовата метода, остави урока и започна да ни разказва за шарения и светъл живот в Европа. Някаква божествена ръка ни залюля и ни понесе из облаците. Пред нас се разкри светът в неговата бурна красота, в неговото многоличие, в шеметната му пъстрота… Учителят ли разказваше добре, или днешният живот на европейците беше тъй възторжен, но младият учител изникна в сърцата ни.

— Ей туй се казва учител! — викахме си ние, когато часът се свърши и излязохме на двора. — Всичко видял, всичко знае. А нашият? Рибния буквар и нищо повече!…

Можете да си представите колко по-неприятен ни се видя на следния ден Григорий Калистратов, когато влезе и извика със своя носов глас:

— Ръцете на чиновете!

Но едно нещастие дойде съвсем неочаквано да измени чувствата ни към Калистратов.

Един неделен ден пожарната тръба поведе нас, безделниците, към някакъв пожар. Четирите големи коли полетяха през главната улица, а след тях — ние, които бяхме завзели улицата с игрите и виковете си.

Дълго бягахме след колите. За пострадалия пожарът, разбира се, е страшно нещастие, но за луди глави като нас е ненагледна картина. Пламъците се виждаха вече отдалеч. Те бяха обгърнали цялата къща. Когато приближихме, ние извикахме от изненада!… Та това беше къщата на Калистратов! Пламъците я бяха така обгърнали, че за спасение и дума не можеше да става. И наистина пожарникарите насочиха помпите си към съседните къщи, за да ги запазят от подпалване, а къщата на Калистратов оставиха да си изгори. Тя беше стара, схлупена, останала още от турско, та гореше „като барут“, както казваха пожарникарите.

Пламъците плющяха като огнени исполински бичове, стени се рушеха, горящи греди падаха… Дим, горещина, задушлив мирис…

Но ние, недоволните от Калистратов, какво правехме? Радост беше озарила лицата ни. Ухилени до уши, ние скачахме като диваци пред огъня и тържествувахме за това, че оня, който ни измъчваше със своята суровост, сега е нещастен. Жестоко юношество!

Но где беше сам Калистратов? Ние се заозъртахме, подирихме го тук-таме и го намерихме. Изправен с високия си ръст, още по-сух, отколкото беше, със спуснати надолу ръце и загледан в пламъците, той беше съвсем неподвижен. В първия миг ние бяхме готови да се заогъваме от смях, защото поразително приличаше на бостанско плашило — с тънките крака, силно разкрачени, и с чорлави руси коси, сякаш направени от царевична брада… Но само няколко мига трая това настроение. Лицето му беше съвсем сухо, обтегнато и още по-жалко и очите му гледаха пламъците с такова болно спокойствие, като че пред него се разкриваше някаква майсторски нарисувана жестока картина. От сините му очи струеше странна студенина, която трептеше между отчаянието и примирението.

Ние застанахме отстрана и не се помръднахме повече. Нещо ни вцепени. Оставихме пожара… Нашето тържество се стопи между страданието и огъня. Ние сега по-ясно от всякога виждахме, че Калистратов е съвсем самотен. Жена, деца нямаше. Родители — също. А сега изчезваше и последното — къщата, останала да го свързва с паметта може би на скъпи хора.

Нашето нямо вцепенение се наруши за един миг. Калистратов изведнъж откъсна очи от пламъците, раздвижи се като пробуден от тежък сън и се втурна нататък, зад току-що пламналата стена на горния край. Той възви край стената и изчезна в дима.

Къде отиде? Почти луди от любопитство, ние го последвахме, но нийде не го видяхме. Димът не ни позволяваше да идем по-нататък.

В това време помпите наново заизливаха вода върху горящата стряха, но нямаше нужда, защото покривът запращя и грохна със силен трясък. Останаха да стърчат само няколко черни димящи греди.

Какво става с Калистратов? Пламъците ли го затиснаха? Пожарът почна да се потушава. Всичко беше изгоряло. Цялата бекярска покъщнина беше станала на пепел.

Изведнъж Калистратов изпъкна отнякъде. Той широко размахваше крака по отсрещния тротоар. Очернен, опърлен, още по-чорлав и изцапан, той вървеше по тротоара тъй, като че пожарът не се отнасяше до него. Сега изглеждаше така вдълбочен, сякаш някаква важна и преважна работа го чакаше нейде. Очите му гледаха напред, без да мигат. Аз изтичах и го изгледах. Горкият! Това тихо спокойствие след преживяното нещастие можеше да показва само лудост. Той не ни забелязваше и все тъй съсредоточен, вървеше напред. В ръката му имаше нещо… Какво беше то? Загледахме се и с необяснимо удивление видяхме Рибния буквар на Берон. Рибният буквар! Ето защо се впуснал Калистратов в пламъците! Да спаси Рибния буквар — самия Берон да извади от пламъците!

Но какво стана с нас? Кое беше това, което промени и изравни чувствата и мислите ни? Ние, четиримата негови ученици, без да се наговорим, тръгнахме до него също тъй мълчаливи и сериозни. Сякаш предчувствувахме, че трябва да го придружим в страданието.

Изведнъж се спря, сепнато погледна в ръката си и се усмихна самодоволно. В това време погледът му падна върху нас. Той ни загледа добре, спомни си, че сме негови ученици, и върху студеното, сурово и нещастно лице се появи тиха приятелска усмивка.

— Какво нещо! Цялата ми библиотека изгоря, а Рибният буквар невредим! Само по края малко обгорял — и като сви вежди, дигна глас и размаха дългите си ръце. — Всичко гори — сподавено и внушително зашепна той, — всичко на пепел става, а тази книжка стои цяла-целеничка. Пламък не я лови! — и като каза тия думи, той стисна книжката под мишница и потегли нагоре. Рибният буквар сега му беше единственият приятел в тая тежка самота, която беше пред него. Той крачеше нагоре по тротоара и аз видях как зад него вървяха Доброплодни, Чинтулов, Берон и много още хора, които също като Рибния буквар бяха незасегнати от пламъците, а само малко обгорели… Довиждане, довиждане, учителю!

Где си, Поликраище

Отидохме с татко и мама на гарата да посрещнем вуйчо Борис. Може да ви е чудно, че цялата фамилия сме излезли да посрещаме — като че ли вуйчо пристигаше не от Разград, а от Лондон. Въпросът беше, че с него идеше вуйна Ганка, а с тях — малкото им бебе Любчо. Мама беше като смахната от радост. Тя тъй очакваше бебето, като че й носеха не бебе, а цяла крина с жълтици. Разправяше, ръкомахаше, гледаше към железния път и от време на време избухваше от нетърпение, че тъй бавно пълзяла железницата. Всъщност влакът съвсем не се движеше бавно, а маминото бързане ни закара на гарата един час преди определеното време. Тя зарази и нас със своето неспокойствие. И ние вече чакахме бебето с треперещи сърца, защото все пак то си е наше и дори, както ни се писа след раждането, откъснало чипавия нос на дядо си Ламбо.

Да си кажа правото, моето очакване скоро се изпари. В това време, когато ние стояхме на перона, в нашата улица се нареждаше една знаменита експедиция: другарите в пълния си състав се готвеха да идат на Дунава с въдици. Това значеше, че ще се наредят по крайбрежието, ще нахвърлят въдиците и ще се погълнат от онова сладко очакване, за което могат да ви говорят само истинските ловци и рибари. Хубаво нещо е рибарството, а особено когато се случи въдицата ти да попадне всред стада от лакоми сомчета.

Ето защо закъснението на влака призова скуката тъй бързо. Аз трябваше да подиря каква да е забава, главно, за да забравя щастливата експедиция на приятелите си.

Разходих се малко и се спрях пред някаква карта, закачена на стената. По нея се виждаха кръстосани на разни страни линии, между които се четяха имена на градове и селища в малки и по-големи квадратчета. Значи, това беше някаква специална карта на България, но какво показваха линиите и квадратчетата, не можех да разбера. В това време, когато очите ми шареха от град на град, зад гърба ми застана някой. Обърнах се и видях един сух, с рядка сива брада старец. Той беше дрипав и изгорял от слънцето.

— Градове ли гледаш, момченце?

— Градове.

Той вторачи сивите си очи, премигна няколко пъти със зачервените си клепки и въздъхна.

— Можеш ли ми показа — рече той — къде е записано Поликраище?

Очите ми бързо заподскачаха от квадратче на квадратче. Аз бях доволен от този въпрос на стареца, защото така можах да си отворя работа, която да ме погълне всецяло.

— Ето го! — радостно извиках аз, като спрях пръста си на едно квадратче. — Тук пише Поликраище.

— Тъй ли? — старецът отвори широко очи. По бледото му лице проигра слаба розовина. — Поликраище ли пише?

— Поликраище.

Той бързо дигна ръка и сложи грубия си старчески пръст върху буквите.

— Я гледай… Поликраище — забълнува той, просиял от радост.

Повече нищо не каза, но не дигна пръст от буквите и не прогони усмивката си. Той стоеше, все тъй загледан и радостен. Не говореше, но устните му бързо се мърдаха, като че водеше разговор с някой невидим човек, който наднича от квадратчето.

— Гледай колко лесно било! — рече най-после старецът, като ме погледна усмихнат. — Турнеш пръста си, и ето ти го Поликраище!

Не разбирах добре какво става със стареца. Той ми дотегна затова, че пръстът и очите му залепнаха на Поликраище. Оставих го и затърсих друга забава.

* * *

Минаха три години оттогава. С мене се случиха много неща, които ясно начертаха моя труден път към бъдещето. Аз станах писар в едно село от друга околия. Цял ден трябваше да се пътува, за да се стигне дотам. О, един бог знае как се помирих! Едно пусто село, заградено с голи хълмове, с тинести герани, с толкова кал, колкото и в пъкъла не би се намерило. Докато се радвах на своя хубав почерк, аз скоро го намразих, защото той стана причина да бъда назначен тъй бърже в село. Нямаше какво… трябваше да се работи и в работата да намеря успокоение и забрава. Както казват — навикът е втора природа на човека… аз потънах в работа, свикнах с нея и отвърнах очи от неудобствата, които ме ограждаха.

Но след усилен труд в канцеларията, вечер се прибирах в малката си стаичка, лягах си на леглото и като тиквах ръце под глава, спирах поглед на опушените греди на тавана. Малката стара лампичка, закачена на стената, пръскаше през опушеното си стъкло бледа, тиха светлинка, която беше тъй слаба, че не можеше да стигне и до кътовете.

И тогава малко по малко в душата ми засядаше някаква тъга и заедно с това в полусветлината започваше да се очертава един далечен град — с улиците, с покривите, с градините, с хората… Един далечен град, който обичах, но който се намираше далеч, далеч, накрай света. Това беше родният ми град — тъй бързо напуснат от мене. Той сега ми се виждаше далечен, защото работата не ми позволяваше да го навестявам. Аз трябваше да изкарвам пари, за да изпращам на бедните си родители.

И сега, загледан в оживелия град, аз виждах приятелите си, скитах по познати улици, ходех по бостани, лозя и ливади с моите приятели, висях край Дунава с въдица в ръка и ловях своите любими другарчета — лакомите сомчета…

Но куче излайваше отвън и изведнъж всичко изчезваше пред очите ми… само в душата ми оставаше някаква чудна следа — сякаш нечии пръсти бяха прекарали горещи бразди по нея и бързо изчезнали. И малко по малко там започваше да цари страшна мъка. О, дайте ми града, дайте ми другарите, дайте ми пързалките, игрите, песните!… Искаше ми се да хвръкна, да кацна на камбанарията на нашата църква и без насита да гледам хубавия, ненагледния, светлия мой град… Но где по дяволите да отида? Ето кучето пак лае! Аз трябва да стоя тук и да работя.

В една такава нощ неочаквано в душата ми се откри фигурата на стареца от Поликраище. Сега вече аз знаех защо залепна пръстът му на картата и защо бледното му лице потъна в радост и розовина. И той подобно на мене тогава е страдал за своето родно място, и той е сънувал улиците и къщите, и той е страдал за своите близки, които са там, но които не може да види, защото трябва да работи цял ден, а може би и ноще.

И аз също имах едно Поликраище сега, а може би много, много хора имат в душите си по една тъга за нещо свое, родно, изгубено или непостигнато. Те минават край нас, заминават, смеят се или говорят, мълчат или пеят и все пак носят по една скрита скръб за нещо хубаво като зората и светло като слънцето.

Поликраище, ах ти, Поликраище!

Златният пръстен

Има случки, които човек през целия си живот помни. Уж не са нещо важно, а не могат да се забравят. Една такава случка има и в моя живот — от онова щастливо време, когато бях малък. Много събития се натрупаха върху тая случка, много преживелици се помъчиха да е заличат и все пак тя си остана тъй ясна, като че бе станала вчера.

Работата беше много проста. Славко Ценов, моят най-близък приятел по онова време, беше заболял от простуда. Трябваше да го споходя. Може би простудата не беше голяма, но моето внимание щеше да донесе приятно чувство на приятеля ми и така дружбата ни можеше да стане още по-близка. Отидох. Славко се зарадва много. Той вече ходеше из двора, нямаше огън, а само гърлото му беше още вързано.

Ние седнахме на пейката под салкъма и сладко си приказвахме. През това време из двора се виждаха родителите му, мяркаше се неговият вуйчо, който повече от половин час се ми пред мивката под сайваната. Славко не можеше да ми се нарадва. Той ми носи картинки, подари ми унищожени пощенски марки, оплете ми една малка кошничка от слама и така засвидетелствува и той любовта си към мене. Ние се бяхме толкова залисали в нашия разговор, че не забелязахме какво става в двора. Когато вуйчото извика с всичкия си глас, тогава обърнахме очи към него.

В двора бяха родителите на Славко, двете му сестри и вуйчото. Всички изглеждаха загрижени. Какво ще да се е случило?

— Ей тука беше! — викаше разтреперан вуйчото.

— Ама, Марине — намеси се със слаб укор бащата. — Знам те какъв си заплес. Добре помниш ли, че тука си го оставил?

— Добре помня. Не ме правете на шашав! Знам кое къде турям.

— Че къде ще бъде? Кой ще го вземе?

Скоро разбрахме, че вуйчото, като се миел, извадил пръстена си, турнал го на камъка до мивката и след като се облякъл, върнал се да го вземе и не го намерил.

— Не е шега работа! — викаше той. — Златен пръстен е!

— Е? Какво да направим сега?

Вуйчото се навъси и прозубри:

— Който го е взел, да го даде! Не обичам аз таквиз шеги.

Всички се спогледаха. Те се питаха един друг с погледи, но с това не помогнаха на пострадалия.

— Ей тук го турнах! Извадих го от пръста си и го сложих ей тукачка!

— Ако си го сложил там, пак там трябва да е. Щом не си го сложил там, значи, сложил си го другаде — сопна му се Славчовата майка.

— Тогаз — рече бащата с привидно спокойствие — какво искаш да кажеш? Че сме го взели ние ли?

— Че как ще изчезне иначе?

— Туй тоооо! Казвайте бе! — вече съвсем сърдит, извика бащата. — Ако го е взел някой, да го даде по-скоро, защото не мога да търпя да ме наричат крадец!

Вуйчото изглеждаше жалък и смешен. Един перчем коса почти закриваше едното му око, а в другото трептеше нескрита злоба, която беше готова при най-малък знак да се излее върху главата на някого. Единият му крак беше обут в шарен чорап, а другият беше съвсем бос.

— Аз не казвам, че сте го откраднали — изрече сурово той, — но може някой да се е пошегувал.

— Никой не се е пошегувал!

Той се огледа и спря поглед върху нас. Необяснима надежда заигра в ядовитото му око.

— Славко — рече той, — май ти идва насам.

— Не, вуйчо. Аз влизах вътре да взема картинки — при това обяснение Славко ме погледна неспокойно и добави: — И Дочко не е ставал от мястото си.

— О, ставах! — побързах аз. — Ходих при чимшира, но някой да е взел пръстена — не видях.

Вуйчото бързо се изправи до мен.

— До кой чимшир ходи? — попита той. — При онзи големия ли?

— При него.

— Хм… дето е мивката?

— Там.

За мое голямо удивление погледите на всички се спряха върху мене. Значи, единственият, който през това време е бил близо при мивката, това съм бил аз.

Вуйчото отхвърли назад перчема си и с престорено спокойствие рече:

— Я ела тука, момченце!

Аз станах и спокойно отидох при него.

— Като си се приближил до мивката… ей тъй, не ти ли се пощя да вземеш пръстена и да го погледаш?

— Не съм вземал пръстен — вече уплашен, промълвих аз.

— Не казвам туй — обясни със същото фалшиво добродушие вуйчото. — Може ей тъй, да ти се е поискало да го видиш и после… да си го изтървал… Кажи, къде си го изтървал?

Смутен и отровен от огорчение, аз мълчах и безсмислено гледах полупобеснелия човек.

— Не съм го изтървал! — промълвих.

— Тъй, разбира се, то не е просо да го изтървеш. Турнал си го в джоба си и после си го забравил там. Нали?

— Не съм вземал никакъв пръстен! — при последната дума гореща пот заля гърба ми.

Бащата се намеси:

— Слушай, момченце, ако си го взел и после си го забравил в джоба си, върни го. То не е нито играчка, нито…

— Разбира се — побърза вуйчото. — Той да ми каже, че му трябва някаква играчка — да му купя. Я питай Славко не му ли купувам играчки, когато поиска.

Сълзите вече покриха очите ми с първата влага.

— Нищо не съм взел! — рекох аз, като преглътнах плача. — Нито пръстен, нито нищо.

Очите на вуйчото пак станаха злобни.

— Как не си го взел? — грубо изрева той. — В земята ли ще потъне пръстенът? Я да видим не е ли тука — рече той и веднага совна ръката си в единия джоб на панталона ми. Като не намери нищо там, той претършува и другия ми джоб. От тоя миг нататък той като че ли се настърви, та се впусна да ме тършува навсякъде. Като не намери нищо, побледня от гняв и извика:

— Кажи де, где си го турнал, хлапе!

Оскърблението беше толкова голямо, че място за плач вече нямаше.

— Не съм го взел! — грубо извиках аз и погледнах към вратата. Искаше ми се да избягам навън, да напълня джобовете си с камъни и да изпотроша джамовете на цялата къща. Тук, в тоя дом, нямаше вече мил човек за мене. Славко също ме гледаше студено и подозрително. Очите на всички станаха свирепи и жестоки. Как ще ги убедя, че не съм аз откраднал пръстена, когато всички желаеха аз да бъда крадецът? Видях, че колкото повече се защищавам, толкова по-подозрителен ставам. Какво да направя?

Аз се възползувах от минутното мълчание и тръгнах към вратата, но вуйчото здраво ме хвана.

— Къде? — изрева той. — Докато не дадеш пръстена, няма да те пусна!

Треперещ от яд и обида, аз не знаех какво да кажа и мълчах.

Майката повика Славко и му пошушна нещо, след това направи някакви знаци с очи на другите и се дръпна настрана. Същото направиха и останалите. Те вече не гледаха към нас.

— Дочко, виж — тихо започна Славко, сконфузен. — Ако си взел пръстена, подхвърли го татъка, към одъра. Аз ще отида и уж че съм го намерил там…

— Не съм взел нищо! — извиках аз.

— Дай го бе, дай го бе!… — настоя Славко, вече доста остро.

Вуйчото пак се приближи.

— Слушай — решително настоя той, — ако не го дадеш, ще повикам стражар!

— Повикай! Не съм взел нищо!

— Тъй ли? Добре. Ей сега ще ида в полицията. Дано е там старшията… Колко е часът? — той бръкна в джоба на жилетката си да извади часовника и бързо измъкна нещо оттам. Всички видяхме, че това беше пръстенът.

— Я гледай! — възчуди се вуйчото, омекнал и възрадван. Сияние озари лицето му.

— Нали казах аз, че си заплес? — го сгълча бащата, като закопча палтото си и излезе от вратата.

— Маринови щуротии! — добави майката и си влезна в кухнята. Вуйчото тръгна след нея. Той започна да й обяснява как ще да е турнал пръстена в жилетката си и ще се е залисал.

Останахме само ние със Славко. О, никой не знаеше колко ми трябваха две-три топли думи! Изстиналата ми от омраза и негодувание душа искаше да се пораздвижи. Те намериха пръстена и сметнаха, че всичко е в ред, а никой не се сети да смъкне това тежко рухо на крадец, което всички хвърлиха отгоре ми… За какво да стоя повече тук? Ще си вървя и няма да погледна тази страшна къща!

Наскоро след тая случка ние се преместихме в друг квартал, гдето успях да завържа нови познанства и приятелства. Славко беше забравен, а малко по малко и случката започна да бледнее. Подобно на всички други, и моята душа гледаше напред и не се занимаваше с онова, което ставаше история. Рядко срещах Славко, но навикът да не му говоря си остана за дълги години. Един ден, когато бях вече зрял мъж, след дългогодишно отсъствие от тоя град, бях изненадан от чудна среща. Пред мене застана бледен симпатичен човек със спокойни очи и тиха добродушна усмивка.

— Чакайте! — каза той, като ме хвана с особена нежност под ръка. — Вижте тук! — той посочи, към една висока двукрила къща току пред нас. — Погледайте малко тази топола!

Действително, в дворовата градина се издигаше висока права топола, устремила върха си тъй, като че се готвеше да пробие облаците.

— Тази топола — продължи той — аз я посадих в тоя двор, когато бях малко момче. Тогаз на мястото на този голям двор имаше стара вековна къща. Посадих тополата в същия ден, когато ние скъсахме приятелството с вас.

Той още не беше довършил думите си, когато вече познах в неговото лице моя някогашен приятел Славко Ценов.

— И чудно нещо — продължи той. — Колкото повече растеше тополата, толкова по-голяма ставаше мъката ми за онова тежко оскърбление, което ви нанесохме. Сякаш тя порасна, за да ми напомня грешката, догде бъда жив.

— Добре, Славко — казах аз, като стиснах сърдечно ръката му и я задържах в своята. — Щом ти причинява мъка — защо не я отсечеш?

— О — отвърна той строго, — блажен е оня, който помни грешката си. И другиму пожелавам една такава вълшебна топола, особено ако той е съдия като мене.

И под сянката на тази топола аз мълком благодарих на Славко. След това признание имаше за какво да му се благодари.

Отмъщение

В нашето семейство от време на време ставаше нещо, което не можех да разбера. Когато най не очаквахме, баща ми се явяваше в къщи страшно ядосан. Той сядаше на софрата навъсен, мълчалив, с искрящи очи и лице, съвсем изгубило кръвта си. Изглеждаше тъй, че трябваше само една малка закачка, за да избухне и да направи бог знае какво из къщи. Затова и никой нищо не му казваше. Знаеше се, че сам той ще си разкаже.

Мама шеташе около софрата, мълчеше и не го поглеждаше, а дядо бърбореше що трябва и не трябва, само да наруши бодливото мълчание, легнало с всичката си тежест върху душите ни.

Ние се нахранихме много бързо. Хапките се нижеха, без да усетим сладостта им, и така се дръпвахме настрани един след друг и чакахме. Въпреки татковото мълчание ние знаехме какво ще да се е случило. Оня пак е направил нещо. Оня! Това беше един човек, който от няколко месеца насам играеше страшна роля в нашия живот. В кратко време той отхрани такава омраза у нас, каквато никой не е могъл със спокойствие да понесе. Отхрани я и не я остави, а постоянно я поливаше, за да хваща още по-дълбоки корени в сърцата ни.

„Оня!“ Очите му ли вадим ние на тоя човек? Защо е запретнал ръкави като джелатин и ни измъчва тъй много? Защо се занимава само с нас? Ако му става добре, като измъчва хората, нека отиде и при други!

В съзнанието ми той беше нещо като тежка болест, захранвана от някакъв скрит дявол. И както болестите често се спират на едно семейство и изреждат всички, така и оня ни изреждаше, човъркайки в сърцата ни с остри криви сатанински нокти.

Някога татко и той били добри познайници. Никой не можел да си помисли, че неговата душа може да побира толкова много омраза. Татко беше писар в общинското управление, а него по-късно назначиха за старшия на всички писари.

И оттук се почна историята. Днес Гаваза, така се казваше той, е сърдит, утре връща писмото, написано от татко, защото почеркът бил лош, вдругиден мъмрене за нещо друго, и така се нареждат дни, един през друг по-черни. Разбра се най-назад, че Гаваза искал да изгони татко и затуй му намирал грешки.

— Слушай, Гаваз! — кипва татко един ден, но Гаваза дига пръст и строго извиква:

— Шшт! Аз не съм Гаваз, а господин Гавазов.

— Аз пък господин няма да ти кажа и туй то!

— Ще кажеш! Ще те накарам да кажеш! — заканително изръмжава Гаваза и затваря вратата на канцеларията си под носа му.

И така татко почти всеки ден ни донасяше по една новина, в която Гаваза се рисуваше черен като дявол и жесток като разбойник.

Мама често казваше на татко да си подаде оставката, но той не искаше и да чуе.

— Ха! Ти искаш да направя волята на този… на този джелатин? Никога! Нека той да ме уволни — да видим, може ли. Кметът няма него да слуша, а ще види кой как си гледа работата. Не бил добър почеркът ми, изядал съм букви — добре, ако е тъй, защо не ме уволни?

Но колкото и да беше смел тонът на татко, все пак виждаше се, че пред Гаваза той е слаб и безпомощен.

Аз не можех да разбера защо Гаваза да е бил добър преди, а като станал началник на татко, да се превърне на звяр? Па и не се питах много. Важното беше друго. Аз тайно в себе си желаех най-голямото нещастие за Гаваза. Дори когато татко се връщаше позеленял от мъка, искаше ми се да бръкна с пръсти в очите на тоя страшен мъчител и да ги измъкна от черепа му.

Минаха още няколко месеца. Гаваза, надут, навъсен, всекидневно вилнеел. Па и кметът го слушал за всичко.

И един ден Гаваза сполучи. Той глоби татко с четвърт от заплатата, загдето капнал една капка мастило върху едно важно писмо.

Последвал следният разговор:

— Слушай, Гаваз, не прави такива работи! За една капка мастило четвърт от заплатата дава ли се?

— Ще дадеш! Искам да запомниш кога си служил при мене!

— Не ща да запомня! Повече ще се радвам, ако съвсем забравя лицето ти.

— Мъчно ще го забравиш!

— А бе я ми кажи да зная — защо се превърна на звяр? Когато не беше тука, човек беше.

— Как? Звяр?! Звяр?! — той се обърнал към другите писари, посинял от яд, и извикал: — Чухте ли? Звяр ми каза тази… тази дървеница! Ще се разправяме! — Така казал и затръшнал вратата зад гърба си.

Тогава татко откачил шапката си, наложил я и казал на писарите:

— Сбогом, приятели! Честит е онзи, който има занаят. Утре бате ви Ламбо ще размаха чука и пак ще заработи кундури. Хлябът все ще излезе. Бог здраве да дава на душманите!

И излязъл.

Така се свърши историята с Гаваза, а свършиха се и тревогите. Татко се връщаше от своето малко дюкянче уморен наистина, но тих, спокоен и добър. О, вие не сте виждали какъв е татко, когато е спокоен! Колко е весел, колко нежен, колко благ!… Такъв стана и сега.

— Ей на, че тъй сме по-добре — му рече един ден мама, когато седяхме около софрата. Имаше сложено печено агне, чиния със салата и една вкусна баница, цяла обляна с отвара.

— Благодаря на бога — отвърна татко. — Не съм зле. Станах писар, защото се поблазних от заплатата. Редовни пари, па и повечко, отколкото дава занаятът. Ама пръждома му парите, като няма мир и спокойствие!

И татко след тия думи обърна чашата с вино и изтри с длан плътните си мустаци.

Но как се чувствувах аз? О, не може да се опише! Радостта ми, че този Гаваз няма вече да се мярка в живота ни, беше безгранична. Душата ми се беше толкова отровила, та изгубих вяра, че някога всичко може да се превърне на добро.

Услаждаше ми се денят тъй, както може би се услажда на затворник, неочаквано пуснат на свобода. И слънцето, и чудните привечери, изпълнени с игри и песни, и разните приумици из бостани и градини, и лудориите из реката… всичко беше прелестно, великолепно. Колко хубаво нещо е да си здрав, бодър, весел, да виждаш безгрижието по лицата на родителите си и нищо да не ти тежи!

При все това дълбоко в душата си аз носех непрекъснато едно тъмно облаче. Както всички обущарски синове, така и аз бях дрипав в краката. Обущата — вечно цъфнали, токовете — съвсем изтрити, бомбетата — вирнати като цървули и озъбени… Баща ми все се канеше да ги изкърпи и все отлагаше.

— Като ти думам, че нямам време да ти изкърпя обувките — ми казваше той, — ти се радвай! То показва, че имам работа, а като имам работа, има и хляб!

Не оставаше, освен и аз да се примирявам със своите дрипави крака и да чакам, когато татко няма да има работа.

Един ден отидохме с мама в дюкянчето. Той поставяше подметка на един стар ботуш и силно очукваше гьона.

— Ще оставиш ботуша! — рече мама троснато, като седна и почти ядосана, започна да развързва връзките на обущата ми. — Стига е ходило босо! Срам ме е вече от хората!

— Добре де, добре де! — побърза с успокоителен тон баща ми. — Днес вече ще ги направим.

Аз събух обущата си и между чуждите, оставени за кърпене, започнах да диря други, за да ги нося, догде се свърши с моите.

В това време една изненада като светкавица прониза всички ни.

Съвсем неочаквано пред вратата застана Гаваза. Аз се закашлях, мама изтърва обувката ми, а татко впи неопределен поглед в лицето на неочаквания гост.

„Сега?“ — се попитах аз смутен. Като познавах избухливостта на татко, аз със свито сърце заочаквах нещо страшно.

Гаваза постоя няколко мига на прага и боязливо прекрачи.

Моето смущение се разби за един миг. Тоя беше толкова жалък, тъй вехт, тъй убит, отчаян, че нищо страшно не можеше да се очаква от него. Какво ще да се е случило?

Татко не откъсна погледа си от лицето му. Все още не можеше да се разбере какви чувства го вълнуваха в тази минута.

— Добър ден! — глухо произнесе Гаваза. Като не получи отговор, той се поизкашля, заглъхнал от смущение, и продължи: — Знам, Ламбо, че не съм приет от тебе. Нищо! Може да си прав. Аз дойдох да те моля за едно нещо. Сега ще дойде Рангелов — от общината — и ще вземе твоите показания. Ще те пита за мене… Какъв ме знаеш… и разни други неща ще пита. Кажи му каквото искаш, само че да знаеш — ако му речеш добро, ще ми се върне службата, ако речеш лошо, ще остана без работа.

— Гледай ти! — извика майка ми, цяла разтреперана. Тя се беше наканила да изсипе върху му всичкия си гняв, трупан цели месеци, но татко неочаквано се намеси:

— Шшшт! — извика той.

Тя занемя.

— Твоя воля, Ламбо. Речи каквото искаш. От тебе ще зависи да мрат ли децата ми от глад, или не.

— Ама как тъй до мен опря тая работа? Какво значение ще имат моите думи?

— Най-голямо! С твоите думи ще се разбере накъде ще натежи. Разпитани са и други.

Той помълча малко и добави:

— Твоя воля… твоя…

Баща ми се навъси, в очите му пламна дива злоба.

— Иди си, Гаваз! — извика той с клокочеща буря в гърдите.

Гаваза наведе глава и излезе.

Горчиво мълчание зацари наоколо. Никой дума не отрони. Аз вече знаех какво мисли да прави татко, като виждах с каква сила беше избухнал гневът му. Но чудно беше моето чувство. Аз не мислех, че този жесток човек Гаваза ще стане изведнъж тъй жалък, тъй слаб и тъй безпомощен. Лош ли е бил, когато измъчвал татко? Ако е бил, где му е сега лошотията?

Или човек може да бъде и лош, и добър, щом пожелае? Тогава не е ли сега ред на татко да стане лош?

Аз го погледнах. Лицето му беше позеленяло. О, сега той изглеждаше много по-свиреп, отколкото по-рано, когато се държеше между мъката и жаждата за мъст.

Бързо отвърнах поглед от него. Не можех да издържа опънатите жили от двете страни на гушата му. Ето… сега вече татко ще му отмъсти. Само една негова дума ще направи Гаваза просяк.

Пак си спомних жалката му фигура. О, той беше готов на колене да падне пред татко!

— Мръсник с мръсник! — процеди мама след дълго мълчание. — Падна най-после! — злорадството в гласа й ме уплаши. В него личеше изблик от убийствена омраза.

Ясно… съвсем ясно беше, че Гаваза ще бъде разбит.

Аз също тъй не издържах погледа и на мама. От смущение дърпах връзката на обувката и я скъсах, без да искам.

Той ще тръгне гладен по улиците и съсипан. Ето какво може да сполети един човек, когато не мисли какво прави… Защо не е бил по-добър към татко? Защо не е сдържал страшната си лошотия, която накара татко да избяга от общината?

Не излизаше от главата ми фигурата на Гаваза. Страшно нещо!

Мама виждаше, че татко е цял обзет от тая случка, и затова не му говореше нищо.

Нашето мълчание скоро беше нарушено от влизането на общинския чиновник. Той поздрави, седна на стола и отвори папката, която носеше под мишницата си.

— Бай Ламбо! По една важна работа дойдох.

— Какво има? — попита татко тихо.

— За Гаваза рекох. Калпава глава и туй то! Бе хей, човече, биваше ли да ставаш звяр, когато не знаеш утре какво ще ти се случи? Той се яде не само с тебе. Заяде се и с други. Кощерява душа… Добре, ама станаха някои работи, които…

— А за какво ви трябвам? — прекъсна татко думите на чиновника.

— Гледай сега!

Той се доближи до татко и дълго му шепна. След това гласно добави:

— Значи, тъй се стекоха работите, че трябва още едно мнение. Ако е добро, Гаваза ще остане на работа. Ако е лошо — ще измерва сокаците.

Татко зачука върху подметката, но тъй удари чука, че шилото се счупи в гьона. Хвана го яд и затръшна чука настрана. Аз със свито сърце чаках думите му, но той мълчеше.

— Не мълчи, ами казвай! — рече остро мама.

— Шшшт! — извика той пак.

Чиновникът не смееше да наруши мълчанието. Нещо остро беше сграбчило сърцето ми. Аз също с трепет очаквах отговора на татко.

Но той мълчеше.

— Ти добре си помисли, бай Ламбо — пак замълви чиновникът. — Аз не бързам. Трябва да се отговори честно. Тъй дойде редът, че твоята дума стана важна. Или — или, дето казват. Този човек правеше разни работи, а не мислеше, че има жена и деца.

Баща ми сопнато дигна глава.

— Колко му са децата?

— Четири.

— Ху!

Четири деца! О, аз знаех що е бащата да не е на работа, но когато бащата не е на работа и децата са четири…

Знам какво ще отговори татко. Той толкова се мъчи, толкова страда от този Гаваз, че сега няма да го изпусне, ако ще светът да се обърне.

Гаваза ще бъде наказан!

Като че на чиновника се видя малко прекалено мълчанието на татко, та пак повтори:

— Разбира се… — трябва по съвест… Още повече, като се знае колко е важна работата.

— Добре де — с досада отсече татко, — по съвест… по съвест… Зер на бесилка ще качваме хората. Нищо не мога да кажа за Гаваза. Толкоз!

Чиновникът учудено загледа татко.

— Ама как тъй…

— Ей тъй! Нищо лошо не мога да кажа. Малко сприхав беше — само туй. Инак… добър беше — толкоз…

— Ама, бай Ламбо… доколкото знам…

— Нищо не знаеш! — го прекъсна татко. — Ти ерген ли си?

— Ерген.

— Ха сега дай да подпиша.

Татко пое перото и книжката и се подписа.

Чиновникът, види се, беше недоволен от тоя край, та се понавъси:

— Тъй или инак — завърши той, — нека Гаваза знай, че ти го спаси.

— Ако ще да знай — рече татко и замахна с ръка.

Чиновникът затвори папката и излезе.

Татко изпусна ботуша. Ръцете му бяха отмалели, лицето му изглеждаше тъй уморено, като че досега носеше на гърба си тежък товар.

Уморен, но спокоен.

Така морна, но спокойна изглеждаше и мама.

Малко след като чиновникът си отиде, в дюкянчето се втурна Гаваза. Той грабна ръката на татко и я целуна. На очите му имаше сълзи. Искаше да каже нещо, но гласът му беше схванат. Той стискаше татковата ръка, гледаше го с мокрите си очи и дълбоко дишаше. Изглеждаше, че ще полудее от радост.

И аз, и мама, и татко вече разбирахме какви думи се бяха набрали в душата на занемелия Гаваз. О, каква ще да е била тая радост, че зарази всички ни?

Той, все тъй ням и развълнуван, стоеше пред нас.

Най-после татко му показа столчето срещу себе си и му подаде цигарите.

Треперещите ръце на Гаваза не можеха да държат цигарата. След като я стисна между пръстите си, озърна се за кибрит.

Аз му подадох кутията. Той рече.

— Благодаря… много благодаря! — и жадно засмука от цигарата.

Свада

Един ден съвсем неочаквано тишината влезе в нашата къща, простря пипалата си във всичките ъгли и тъй се намести, като че не мислеше вече да излиза. Как стана това и защо точно с нас трябваше да стане, а не с други? Една нощ се събудих от силна глъчка. Мама и татко се разправяха толкова високо, че дори успяха да прекъснат моя дълбок юношески сън. Но прекъснаха го за малко, защото въпреки виковете аз пак заспах и може би щях да спя до сутринта, ако не беше острият трясък от строшаване на една силно захвърлена чиния.

Тогава сепнато отворих очи и седнах на леглото си. Едва сега разбрах, че разправията е била много сериозна и опасна. Чинията е хвърлена от баща ми, но върху кого? Дали не върху мама, защото всред силния трясък се чу едно кратко тънко извикване?

Сърцето ми силно заби. Какво да правя? Не знаех какво да мисля — съвсем неясна ми се виждаше случката. Все пак, захвърлена ли беше чинията, или е паднала от ръцете на мама? Може би разправията е била за дребни работи…

Заслушах се… Беше тихо, сякаш никого нямаше в стаята. Тая тишина ми навя ново неспокойствие. Какво ли става? Умряха ли тези хора, че не разменят нито дума?

Облада ме страх. Бързо легнах и се завих през глава, но тутакси скочих на крака. Трябва да видя през ключалката какво става там. Залепих око на ключалката. Никой не спеше. Мама седеше, подгънала колене до зиданата печка, а татко се беше изтегнал на миндера. Всред стаята стоеше нераздигната софрата. И двамата мълчаха. Татко пушеше и лицето му се губеше в гъсти кълба дим, а мама беше навела глава толкова ниско, като че дремеше. Не! Тя не дремеше… Аз с ужас видях как дигна ръка и изтри с длан бузата си под окото. Плачеше ли? Значи, вярно е, че там е имало тежка разправия? Какво да правя? Защо плачеше мама? Един от двамата е виновен за нещо, но кой?

Както във всяка къща, така и у дома е имало малки, дребни разправии, за които ту татко е бил виновен, ту мама, но сега виновността изглежда да е много, много голяма. Какво да направя? Погледът ми пак се спря върху мама. Главата й беше съвсем отпусната на гърдите. Какво правят? Защо мълчат?… Трябва да съм натиснал бравата силно, защото в миг съвсем неочаквано вратата се отвори… Мама сепнато плахо обърна лице към мене… Татко също се подигна.

— Какво има, Дочко? — попита тя.

Без да мисля много, аз промълвих:

— Боли ме ръката.

Тя стана, приближи ме до себе си и ме заопипва. Татко стоеше на мястото си и гледаше към мене. Защо той не стана? Мама ме разпитваше, аз отговарях, без да зная какво, и се взирах в лицето й. Плакала е! Не, не е плакала!… Очите й са червени, сълзливи, защо? От дима на цигарите ли?

— Ще оздравее — рече мама, като ме поведе към вратата. — Утре, като се събудиш, няма да те боли.

Аз покорно тръгнах до нея и също тъй покорно си легнах. Когато тя подтикваше завивката под гърба ми, за да ме огъне добре, аз исках да й извикам да не отива оттатък, а цялата нощ да прекара при мене. Късно заспах.

На сутринта с цялата си душа бях готов да забравя снощната случка. Слънцето беше обляло двора ни с весела светлина и аз бях вече наредил радостите, които трябваше да ме люлеят през целия ден. Душата ми не търпеше грижи.

Грабнах шапката си и полетях из улицата, да търся ранобудните си приятели. Зад мене тичаше нашият малък Шаро и радостно лаеше.

Но на обед, когато всички насядахме около софрата, разбрах, че снощната разправия ще да е оставила тежки следи. Мама мълчаливо ни отсипваше, а татко уж се готви да яде, пък пушеше със страшна жажда. Стаята се изпълни с неговия дим. Тихо… Чуваше се шумът от вилиците и чиниите, чуваха се стъпките на мама, която ту влизаше, ту излизаше — нищо повече.

Ядем. Татко преживяше без никаква охота, а мама почти не ядеше. Види се, и аз съм спрял да ям, та мама ме сбута:

— Яж, яж, какво си се загледал в паницата?

Обедът се свърши, без мама и татко да разменят по една дума. Да, те бяха сърдити. Някой беше виновен. Някой беше направил нещо лошо, но кой? Мама ли? Че какво лошо може да направи тя? Или татко? Че где имаше по-добър човек от него?

След обед тя раздигна софрата, а той се възлегна на миндера и запали нова цигара. Аз си правех работа около тях и крадливо поглеждах ту него, ту нея. Докато изглеждаха оборени от някаква грижа, изведнъж в очите им бликваше мъка, която нямаха сили да скрият. Но и това не траеше много, защото веждите на татко неочаквано падаха ниско над очите и той ставаше ядовит, зъл… Тогава от душата ми бликаше цял поток милост към мама. Да, тя страдаше! Всеки миг би заплакала и би обляла със сълзите си целия ни дом… Но и с нея ставаше нещо, до което не можех да проникна. Докато я виждах тъжна и нещастна, очите й ставаха изведнъж строги, между веждите й се появяваше една дълбока бразда и брадицата й отляво силно потрепваше.

Те не забелязваха, че аз ти следя, дори и не ме виждаха около себе си. Залисията им беше голяма, дори страшна.

Какво да направя?

Излизах да диря приятелите си и се впущах в игрите им, но сам не разбирах защо не ми се играеше… Така аз се отдръпвах настрана и ги напущах.

Но още с влизането си виждах, че мама е залисана около кухнята. Татко е на работа. Значи, щом го няма, тя трябва да бъде по-приказлива.

— Мамо… Гошови си купили крава.

Тя само мръдва глава.

— Каква хубава!… Има бяло петно на челото си, също като звезда.

Мама отлива вряла вода в легена и мълчи.

Не спирам. Аз още й приказвам, питам я за разни неща, но тя едва ми отвръща с една-две думички.

Чудна работа! По цели часове си говорехме с нея по-рано, а сега… Сякаш и на мене се сърдеше.

* * *

Един приятел се погрижи да ме откъсне от залисията около свадата. Това беше младостта.

Тя нямаше сили да понася мъката, с която я обсипвах три денонощия, и затова побърза да ме изнесе всред светлината и безпределността на хубавото лято. Как можеш да гледаш събуждането и заспиването на летния ден, без да пълниш душата си със светлината на изгрева и залеза?

Решихме да се разходим до чифлика на един приятел. Получих позволение от мама цяла седмица да прекарам там. И аз заминах с двамата си приятели.

Чифликът изпълни душата ми с нови радости! Тук часовете летяха като най-кратки мигове и ние грабехме прелестите на спокойния живот с лакомството на освободени затворници. Господи! Дано не изтече скоро времето! Тук и работниците, и мелничарите, и жетварите, и градинарите, и господарите, и овчарите — всички бяха добри, умни и безгрижни. Изобилна стока се товареше тук и цялата се превръщаше в пари, които вземаше бащата на приятеля ми. Какъв баща! Бива ли такъв баща да не се скара с никого? Ето, той ходи, работи, тича разгърден и със запретнати ръкави над лакти, вика, смее се с глас, шегува се с този, с онзи.

Вечер сме на софрата. Бащата режеше хляба, отрупваше, ме с порязаници и непрекъснато разправяше весели неща ту за някоя овца или крава, ту за тъпоумния ратай и ние се смеехме от сърце. Колко хубава и здрава беше майката на приятеля ми! Едра, с живи, весели очи, приказлива, закачлива, тя също като мъжа си работеше през целия ден.

Но седмицата изтече и трябваше да се върна. Когато, отворих вратата, видях татко, седнал под сливата, а мама до стобора, переше в коритото.

Аз бях забравил за свадата у дома, та сега с трепет се заглеждах в лицата на родителите си. О, хубавият живот в чифлика с веселите хора там, с безгрижието и доволството бе хвърлил неприятна сянка в моя дом. Тук пак бавно потече времето. Сърцето се сви, очите ми тревожно се защураха по лицата на родителите ми…

Но скоро видях, че все има някаква промяна — мълчанието не беше толкова упорито. Мама и татко често се спираха един срещу друг и разменяха думи. Но не знаех да се радвам ли на това. Те не се усмихваха. Татко не си тананикаше, както по-рано, а все пушеше… пушеше.

Един ден застанах пред мама и я загледах в очите, без да знам какво да й кажа.

— Какво има, Дочко?

Аз помълчах малко и без да знам защо, попитах я:

— Кога се свършва ваканцията?

— Дотегна ли ти? Я виж как си играят момчетата из улицата, а ти си седнал като старец в двора. Я тичай!

Да, истина… Те си вече говореха! Макар и по-тихо, все пак питаха се за нещо, отговаряха си… Чудна работа! Едва съм се зарадвал от това, аз забелязвам, че те не се усмихват, че не си викат на име… „О, нищо, нищо… — бързам да се утеша — всичко ще дойде по реда си…“?

Поемам улицата. Моят приятел — младостта — насила ме извлече от къщи и ме понесе из града. „Не виждаш ли — си казах аз, — че в къщи вече всичко е в ред?“

Да, уморих се да спирам очи ту върху нея, ту върху него. Пък и нямаше защо да се безпокоя много. Вчера татко гледаше как котето играе с опашката си и се засмя. И аз се засмях, а може би и котето се засмя… ей тъй, по котешки.

Някакви нови игри бяха измислили приятелите ми и аз потънах в тях. Хубаво беше… Играеш и ти е светло… весело…

Един ден майка ми ме притегли при себе си и ме огледа от горе до долу.

— Боже, на какво си заприличал! Нямаш нито едно копче на дрехите си, връзките на обущата ти скъсани… кален, прашен, окъсан…

Аз също се гледах и сам се почудих. Наистина, кой ме е дърпал така? Защо съм се изцапал. Отгде тия дупки на лактите? Сякаш някаква пакостна ръка ме е влякла из улиците…

Играя с приятелите си, а умът ми е в къщи. Стоя в къщи, а мисля за улицата… Чувствувах, че не обичам приятелите си, а явно беше, че и те не ме обичаха… И може би имаха право, защото неочаквано станах груб, налитах на бой или им устройвах пакостни изненади, които ме караха да се пръскам от смях.

Ноще вече не се впущах в разсъждения, както отначало, а почти смазан от умората през деня, се хвърлях в леглото си и потъвах в дълбок, тежък сън. Чак на сутринта отварях очи, за да видя пак същото: няма смях, няма весел разговор… Слънцето пръскаше лъчите си в двора, но те бяха съвсем, съвсем студени.

Един ден се попитах ще плачат ли родителите ми, ако умра, и разбрах, че няма да плачат. Те не ме виждаха, не ме чувствуваха, защото не ме обичаха. Тогава разбрах, че онази виновност, която изстуди къщата ни, е страшно голяма. Тя е изпълнила всички ъгли… целия дом…

Но всичко има край!…

Една нощ стана нещо неочаквано. Легнах си рано. Бях убит от игрите през деня и спях мъртвешки сън. Изведнъж в ушите ми се понесе силен трясък, като от падане на захвърлена чиния. Скочих ужасен… Пак ли се повтаря онова? Докато чаках да изчезне съвсем, то иде наново, и то със страшна сила! Възмутен, уплашен, разлюлян като от треска, аз се изправих пред вратата, блъснах я с всички сила и се намерих вътре. Те бяха будни. Баща ми лежеше на миндера, а мама плетеше нещо, седнала на мястото си до зиданата печка.

Треперещ и пламнал от кипнало негодувание, аз извиках:

— Защо пак строшихте чинията? Стига вече!

Мама бързо изтърча при мен, татко също се изправи.

— Каква чиния, каква чиния? — смутена и уплашена, извика мама, като ме прегърна. — Не трепери тъй де!

Татко също дойде при мене.

— Ти си сънувал, моето момче! — рече той, като отпусна ръка на главата ми.

Аз се огледах и видях, че пред мене няма части от строшена чиния. В ушите ми се носеха последните думи на татко… „моето момче“, „моето момче“… Отгде дойдоха тези думи? Ние ги имахме, ала бяха потънали в земята… Сега… сега… ги беше изхвърлил един вулкан и те пак се върнаха тук.

— На ти водица, Дочко! — каза мама, като допря до устните ми чаша с вода. Ръката й трепереше. Аз глътнах две глътки и бог знае защо, заплаках.

И чудно! Татко ме притегли при себе си и ме прегърна, а мама ми шепнеше някакви думи, които падаха като топли капки в душата ми.

Не, няма никаква чиния вече! Никаква, никаква!…

* * *

На другия ден — сякаш някой беше заповядал това — дворът ни се беше преобразил. Там грееше слънцето, но то беше съвсем друго… Светлината беше ярка, розова, топла… От лицето на родителите ми беше изчезнало страшното мълчание. Мама беше весела, хубава, а татко ме поведе към градинарите отвъд града, за да купим пресен зеленчук и плодове.

Да загубиш нещо, да мислиш, че никога вече няма да го имаш, и изведнъж да го намериш! Не е ли това щастие?

Моят дядо

Много пъти ми се е случвало да разказвам за моя дядо и все пак мисля, че не съм казал най-важното за него. Всъщност, дядо е нещо много по-сложно, отколкото можете да си го представите, когато го виждате да крачи с тънките си дълги крака из улицата. Не е като всичките. В него има и радост, и скръб, и злоба, и доброта, и хитрост, и наивност — всичко в двойна мяра. Липсва му само разумността и мъдростта на хората от неговата възраст.

— О, мамо, я виж дядо носи пъпеш! — викам аз, като го посрещам на вратата, зарадван до скачане. Едва съм изразил възторга си, и той, кипнал изведнъж, дига нагоре пъпеша и силното пльосва о земята. Картината на пъпеша ви е ясна.

— На̀ ти пъпеш — яж! — сподавено изръмжава той.

— Ха де, ха де! — го смъмря мама. — Умрели са хората за твоя пъпеш!

Без да каже дума повече, той сяда на одъра пред градината и мълчи. Малко по малко му минава ядът, но безполезно. Пъпешът лежи пред него пръснат, разлян и размазан. За ядене и дума не може да става.

— Сега, вуйчо, кажи ми, добре ли направи? — намесва се мама. — Щеше да дадеш на детето едно резенче и другото сам щеше да си изядеш, а пък сега нито за него, нито за тебе.

— Не обичам да ме гледат в ръцете.

От тона му се вижда, че е съвсем омекнал и дори малко разкаян, но гордостта налага двете бръчки между веждите да си останат.

Но разкайванията не можеха да го направят нито по-мъдър, нито по-сдържан. Той си избухваше по няколко пъти на ден.

Когато бутне портата и влезе навъсен и уморен, ние знаехме, че нещо необмислено непременно ще стане.

Бил из лозята по работа. Десет дена въртял мотиката и най-после се връща. Като син от стар богат род, той се стараеше да бъде прилично облечен, затова след работата обуваше, чорапите си и тъй нахлузваше старите си емении. Но умората е променила настроението му и той влиза, без дори да каже „добър ден“. Оставя торбата до миндерлъка и сяда.

Ние знаем, че нещо ще стане, и чакаме. Мама дори не може да скрие и леката си закачлива усмивка.

— Не ме гледай — казва той сърдито, — ами донеси легена да си умия краката!

Мама отива да му донесе. В това време той изува еменията и започва да свлича чорапа. Но изпотеният крак затруднява работата му. Той обтяга с всичка сила и лицето му се изкривява от напрежение и гняв, но вълненият чорап, здраво залепнал о крака му, не иска и да чуе.

— Хей, да му се не види и чорапът!

В тоя миг ръката му случайно се допира до ножицата, оставена върху миндера. Без да му мисли много-много, той грабва ножицата, стисва гневно зъби и започва да реже чорапа от горе на долу. Същото направя и с другия чорап. И тъй двата му крака остават голи, готови жадно да се гмурнат в легена. Единият е свил пръстите си, прилича на сърдит, а другият ги разперил тъй, сякаш се готви да каже някаква ръбата клюка.

Разбира се, погрешно ще бъде, ако мислите, че той е все такъв. Има случаи, когато и неговата веселост и задирливост нямат край. Тогава става словоохотлив, хили се непрекъснато и от време на време пее.

— Слушай, Дочко, не те чувам да пееш — ми казва той. — Трябва да знаеш, че който пее, зло не мисли!

— Какво да пея, дядо?

— Какво да е.

Колкото и да беше своеобразен, за дома ни той беше почти необходим.

Отсъствуваше по пет-шест месеца от града. Пролет и лете се главеше пъдарин из лозята, в края на лятото ставаше воденичарски работник, а през късната есен ловеше риба на Дунава и я продаваше из улиците. Увличаше ли се от пъдарството, не знам, но рибарството го поглъщаше до глупост. По цял ден се печеше по жаркото слънце, върху скалата и непрекъснато гребеше с кепчето из водата. Сухото му полукьосаво лице изразяваше и най-тънките трептения на душата. А душата… неговата душа беше нещо съвсем особено. Прилича на някоя торба, в която стоят и смехът, и псувнята, и клюката, и ласката, и грубостта, и най-тънката нежност, която понякога избухваше с изненадваща откровеност.

Това беше дядо. Той забива кепчето и подвижните му устни са непрекъснато в движение. Те нареждат истории, ругаят някого, заканват се някому, хилят се с всичката си широта и добросърдечност и дребните рибчици по две, по три падат в зимбила.

Най-после стоката става достойна за продаване и я понася из града, нанизана на тънки върбови пръчици.

— Прясна риба!

— Чичо, ела, прясна ли е?

Дядо се въси.

— Не е прясна. Лани я лових.

Купувачката наднича в зимбила и прави недоволно лице.

— Много е дребна.

Дядо затваря зимбила и обиден, тръгва.

— Ако искаш по-едра, иди в Индустан. Там продават китове — и като размахва своите мотовили, той дига лице нагоре и пак извиква: — Прясна рибица!

Жената се поразкаяла, види се, вика след него, но той не се обръща, а си мърмори:

— Други път да знаеш какво приказваш!

Много сме се смели на тази негова рибарска търговия. Когато се намираше в града, обичаше да спи на одъра пред дворовата градинка. Толкова беше примамливо това място, че и аз понякога измолвах разрешение да спя при него. Една вечер ние лежим на одъра и се наслаждаваме на хубавата лятна нощ. Разбира се, както всякога в такива случаи, той ми разказваше приказки, които през есенните тихи вечери като воденичар е слушал от работниците. Като разказваше така приказката, тъкмо на най-интересното място той изведнъж заспа и захърка. Мислех да го събудя, но той сам се размърда и каза:

— Брей, изминал съм улицата, пък не съм извикал нито веднъж! — и като пое дъх, високо извика: — Прясна рибица! — веднага след това вдигна глава и се огледа: — Я гледай! Аз съм сънувал!

Рядък чудак беше дядо. Обичаше неудобствата. Защо ги обичаше, бог знае, но когато изпадаше в неудобно положение, изглеждаше напълно щастлив.

Мама му даваше да яде. Той не сядаше като всички хора на земята или на масичката в хаета, а отиваше при пейката в градинката и слагаше чинията на самия крайчец, тъй че само да се понатисне, и чинийката ще се обърне… И, разбира се, ядеше прав.

— А бе, вуйчо, коджамити пейка, че седни като хората! — го моли мама.

— Тъй ми е по-сладко.

Дневния сън пак на пейката изкарваше. Тя беше широка само една педя, но той се простираше с целия си ръст и изкарваше чудесен сън, като се пазеше през цялото време да не падне. Мама го вика на одъра, сочи му миндерлъка. Той отказва.

Един ден една котка се окулиса в нашия двор и не излезе оттам. Спеше в боклученото сандъче, катереше се по сливата и тъй успя да мине за наша. Дядо беше недоволен от това, че някаква си дръглива котка си е присвоила толкова големи права в къщи. Реши да я убие. Тя като че ли разбираше намеренията му, та беше много предпазлива, когато го виждаше.

— Дядо, остави бе! Очите ли ти вади? — го моля аз.

— Не е твоя работа! Знаеш ли какъв калпак носи на гърба си? — пита той, като струпва цял сноп бръчки над едното си око.

— Как тъй?

— Ей тъй! Нека одера кожата й, че ще видиш какъв калпак ще направя от нея. Михай Витязу има да ми завиди!

Когато дядо си турне нещо на ум, не можеш го отклони. След дълги дебнения и обикаляния най-после котката беше претрепана.

Един ден след това дядо влиза в двора с кожата в ръка.

— Защо направи тъй? — укорих го аз с нескрито, негодувание. Беше ми страшно мъчно за животното.

— Ти кютай!

Аз кютех, но дядо много не сполучи. Той ряза кожата, снажда я, пак я ряза, ши я цяла седмица и най-после скалъпява един калпак. И не досущ калпак, а нещо подобно на вълнеста гаванка, която беше толкова малка, че стоеше на темето му.

— Да махнеш тази капа от главата си! — го замъмра мама. — На папищаш приличаш с нея.

Не! Той сам си беше ушил този калпак и ще си го носи, дорде го скъса. Никой няма право да му се меси.

Тъй си живееше дядо.

Когато е в лозята, облечен в законните права и длъжности на пъдарин, той си отива пак същият дядо, изпълнен до гуша с хиляди приумици. Сутрин става още в тъмно и не тръгва, ами сяда на пейката пред колибата си и мълчи. Тоя пъргав, подвижен човек летните предутрини прекарва в неподвижно седене. Може би крои нещо? Може би нарежда обиколките си за през деня? Не! Щом стане от леглото и седне на пейката пред колибата си, започва последният сън. Затваря очи и потъва в дрямка. Чудно ви е как не пада, как не клюмва като всички дремещи… Не, той си седи с изправена глава и в продължение на цял час изкарва чуден сън. Челюстта му е паднала настрана, едното му око е почти изцяло отворено и из гърдите му се къртят силни хъркания. Това нещо прави често, защото нощните обиколки из лозята нарушават почивката му. По два и по три часа дебне край синорите. Напълно щастлив човек! Рядко можеш да си доставиш такова разнообразие, от което беше изпълнен целият му живот. Едва се наситил на пъдарството, ето ти го в село Сваленик при Рангел Картала.

— Хей, Картал! — вика дядо и чука с тоягата си по старата, вековна врата на воденицата.

Отвън тъмно като в рог. Той намерил за удобно да пътува ноще по хладинка.

— Картал, ставай! — вика той пак и отпуща грамадна лапа на вратата.

Най-после вътре се чуват стъпки… Кибритче светва, лампено фитилче проиграва.

Като чувате „Картал“, струва ви се, че ще видите някакъв великан, с глава на вълк и ръце като метли. Нищо подобно. Картала е малко сухо човече, с остри редки мустаци и дълъг врат, тънък като царевичен кочан.

— Казвай, Картал, има ли работа за мене! Ако има, влизам, ако няма, поемам в Костанденец при Кощрявата.

— О, ти ли си бе! — извика Картала. — Влез де!

— Нямам време. Казвай има ли работа за мене!

— Де, влез де!

— Няма да вляза!

— А бе как ще се блъскаш чак до Костанденец? Чакай барем да се съмне!

— Разбрах. Работа за мене няма. Добре, хайде остани си!

— Чакай! Каква ти е работата утре?

Но дългите крачуни са отнесли моя дядо вече на триста крачки, а докато Картала се вмъкне назад и затвори вратата, мракът изцяло е погълнал и дядо, и стъпките му…

— Кощрява! — вика отдалеч дядо.

Работниците се движат из воденицата на Кощрявата, товарят, разнасят, чукат, отварят…

— Мераба, Кощрява!

Вие сте уверени, че именцето Кощрява ще да е дадено на малко, нищожно човече. А съвсем не е така. Кощрявата е великан, с гръб, цяла стена, и мустаци, които засуква не с пръсти, а с шепи. Шест Картала правят една Кощрява.

— Какво те носи? Свърши ли пазарлъкът?

— Казвай, Кощрява, ще има ли работа за мене, защото нямам време.

— Бре да му се не види! Много бързаш! Е, да речем, че нямам — какво ще правиш?

— Ще ида в Кацелово при Маджара.

— Върви тука! Шест ми са кречаталата — ти ще ми си седмото. Само че шестях хем крякат, хем работа вършат.

Всичко е хубаво за дядо. Гърбът му е здрав, ръцете жилави и краката тънки, сухи, ама държат. Разнася той пълни чували и пее. Ще кажете, че не е до песен, но не е истина. Всичко с песен върши. Ходи ли, на едно място ли стои, работи ли, с него непрекъснато припка някаква песенчица, която той си тананика, без да усеща. Един ден преди доста години го намират из лозята и му казват, че жена му умряла. Той много я обичал и като луд скочил да отиде в града. И тичайки по шосето, той си тананикал песничката „Мари Мариоло, детето ти плаче“. Пеел и сам не чувал, та някой го подсетил:

— Хей, като пееш тъй хубаво, иди в Синджирлихан. Хем парса ще събираш!

Работи той, спечелва, но где отиват парите му, не се знае. Наистина, в празнични дни си погулява хубавичко, но все пак всичките пари не изгулява.

— Коя ли банка пращи от твоите пари? — се закача Кощрявата, когато му плаща за седмицата в събота вечер.

— Коя ще бъде? — отвръща дядо също тъй закачливо. — Банка „Афиф“!

Много нещо знам за дядо. Мога да опиша премеждията му, като че съм бил там. Много пъти се е приказвало в къщи за неговите преживелици и аз съм се така приобщил с тях, като че са и мои.

Не можеше да се разбере към коя категория хора принадлежи. Към лошите не е, а между добрите не може направо да влезе, ако трябва да се държи сметка за сприхавостта му. Но един случай, най-важният и най-последният случай в живота му, подсказва нещо по-ясно за него. Това беше във време на едно голямо наводнение, когато той работеше в Кацелово при Маджара.

Ще опиша този случай тъй, като че съм бил там. Така, мисля, ще дам по-жива картина на едно истинско събитие.

През деня беше тежко. Из полето лежеше непоносима мараня.

Към четири часа подир обед Маджара се спря до крушата и се загледа в небето. По тлъстото му лице проигра уплаха.

— Ще имаме работа май — рече той на качегаря си, когато минаваше край него.

— Каква работа?

— Има да се излее един дъжд, че света ще потопи — рече Маджара, без да се долавя в гласа му обикновената шеговита нотка.

Качегарят дигна глава и се загледа към небето. Брашнените му клепки леко потрепнаха от блясъка.

— Кой знае! — лениво измънка той и отмина.

Тия разменени няколко думи не останаха незапомнени. Мина не мина един час, небето позеленя от гъсти зловещи облаци. Догде се усетят работниците да приберат на сушина някои неща, дъждът започна, а няколко минути след това водата ливна от облаците като из бездънна огромна бъчва. Стана тъмно — от летния светъл ден не остана нито помен. Спря и работата. Работниците гледаха загрижени и посивели. Не е чакан този дъжд. Харманите са в разгара си. Дано е само на облак… Започна град. От първия още миг по земята западаха големи парчета лед.

— А бе, хора… Харманите и нивите са пълни с жетвари и жетварки! Водата — как да е, понася се — ами градът? Я гледайте, колкото яйца голям!… — рече един от работниците. Той ненапразно беше загрижен. В тяхната нива са двете му снахи с децата си.

Той рипна от мястото си и се изправи на прага. Двоумеше се. Да се втурне всред тоя трясък от ледени парчета, значи, да остане на пътя пребит. Да чака да престане — това е не по-малко лошо. Градът ще изчука неговите хора, без да има кой да спаси поне децата.

А градът се изсипваше със страхотна сила от тъмното небе. Мълчание беше сковало челюстите на работниците.

— Не бързайте! — рече Маджара, бледен и тревожен. — Такъв град дълго не може да трае. Още няколко минути, и ще спре.

Маджара имаше право. Градът намаля и спря. Облаците се разкъсаха тук-таме, цветът им от гъстосин стана куршумен, мрачен.

Но спокойствие не дойде. Всички знаеха какво предстои след такъв дъжд. Горе над баира реката преля и водата се впусна над прелезите надолу със стихийна бързина. От всички впадини на баира летяха грамадни потоци и от всеки поток се носеше някакъв зловещ вой, сякаш откъснат от гърлата на неизброима глутница гладни вълци.

За воденицата опасност нямаше, но всичко, което се намираше в долината, беше осъдено да загине. Водата вече мъкнеше части от съборени къщи, трупове добитък, а малко след това работниците от воденицата видяха и трупа на човек.

— За кога стоим бе, аркадаши? — извика дядо, бледен като платно. Долната му устна се беше пукнала от напрежение. — Тая вода ще помете всичко — добави той — и ще повлече де що си е хора и добитък из пътищата и нивите — и едва доизрекъл тия думи, той избута другарите си, излезе пред вратата и се втурна към долината.

Този беше последният подвиг на моя дядо, защото след като спасил много хора и много добитък от пороите, след като пренасял на гръб полуудавени жени и деца, нещо внезапно подкосило силите му и той паднал.

Една биволска кола, след като го влачила един ден и една нощ, най-после го донесла у дома полужив.

— Какво ти е бе, вуйчо?

— Какво ти е?

— Какво ти е…

От всички страни го обсипваха с един и същ въпрос, но отговор не можехме да получим. Една привечер заговори. Трябваше татко да доближи съвсем до устата му ухото си, за да чуе. Нещо се скъсало у него, когато вадел от реката хора и добитък, и паднал.

— Аз ще умра, Ламбо — каза той на татко късно през нощта. — То се видя накъде отивам… Закълни ми се, че честно ще направиш едно нещо…

— Заклевам се!

— Заклеваш се, ама не си за вярване.

— Бъди спокоен! — рече строго татко. — Аз държа на клетвата си.

— Добре. Слушай сега. Иди утре зад къщата — болките наново го стегнаха и той прекъсна. Никой не можеше да се досети каква ще е тая предсмъртна поръка. Търпеливо дочакахме да го поотпуснат болките.

— Дигнете камъка до крушата и разровете пръстта. Там имам пари.

Той пое дъх, направи усилие, за да победи болките, и рече:

— Хубаво чуйте! От тези пари искам да се направи едно училище в село Сваленик.

Ние останахме поразени от тия думи на дядо. Как можа да послужи за идеал просветата на едно село, в което нямаше за него нищо повече от един Картал?

— И в село Басарово да се построи друго училище.

— Слушай бе, вуйчо! — рече татко. — Не бълнуваш ли?

— На баща ти потурите бълнуват! — изгълча той, все тъй сгърчен от болки, и добави: — Не видиш ли, че не бълнувам?

— За две училища трябват много пари, вуйчо.

— Там има, не се бойте! — и като въздъхна дълбоко, за да поеме нови сили, той продължи: — В село Бабово на Ненко кръчмаря слугата… Да се издържа в училище… Искам да му помогна… Мераклия момченце, хрисимо, умно, обича учението…

Може би дядо щеше да направи и други поръчки, но агонията му попречи повече да говори. Призори почина.

Татко не позволи да бутаме парите му преди погребението. Чак след като минаха третините, дигнахме камъка зад къщата и намерихме делвичка с пари.

Тя беше почти пълна със сребърни пари, между които се срещнаха и няколко златни.

Странно беше желанието на дядо! Тия пари не стигаха да се построи половин училище, камо ли две. Ние се понасмяхме на дядовата предсмъртна поръка, но татко си остана сериозен.

— Не е важно колко са парите, важното е, че в душата му е зряло нещо добро, хубаво, светло, което ние не сме знаели…

Със своето устно завещание дядо наистина остави една светла следа подире си. И тая следа светеше дълго — свети и сега. Училище наистина не построихме, но затова пък дадохме наука на Ненковия слуга — палавия Лъчко. Не се излъгал дядо. Той беше наистина един необикновено паметлив момък, който летеше от клас в клас, след това замина в чужбина и се върна инженер с богато бъдеще.

Така свърши живота си моят дядо.

Вуйчо Борис

Когато в душата ми се трупаше омразата към вуйчо Борис, аз не се запитах ще ли го срещна някога, или ако го срещна, какво ще трябва да направя. Но сама омразата се погрижи да ме напъти. Един ден неочаквано се срещнахме. Вместо да ми се покаже студен и зъл — както трябваше да се очаква — той едва ли не подскочи от радост, когато ме видя. Но щом пожела да се ръкува с мене, аз бързо скрих ръце зад гърба си.

— Я гледай! Не съм те виждал две години бре, муле! Дай ръка де! — и без да дочака, той посегна да ме прегърне, но аз скърших рамо и сръчно се изтръгнах от ръцете му.

— Ах!… Разбирам… разбирам… Вие ми се сърдите… и кака, и свако, и ти… Сърдите ми се без никаква причина — но когато произнасяше последната си дума, аз вече бях поел почти бежешком пътя из страничната улица.

— Дочко, Дочко, хей, Дочко! — викаше той зад мене, но аз бързах. Ясно беше, че омразата към него е страшно голяма, за да не мога да изтрая вуйчо си и две минути. Чудна работа! Един човек, който ми беше толкова близък и при когото съм расъл, дето се казва, от дете, успял да стане тъй лош и нетърпим. Едва сега видях какво нещо е да откъснеш човека от душата си.

Вечерта разправих пред родителите си за тая среща.

— Тъй, ха? — рече мама. — Значи, вика след тебе, ха? Гледай го ти пъдарина! Пък и имал лице да вика!

Нито веднъж не се бях запитвал как се зароди тая омраза между нас и тях. Знаех, че един ден преди две години се разправяха за нещо у дома. Разправията стана по-висока, по-креслива, дорде се обърна на свада, но за какво ставаше дума, не можах да узная. Разбира се, аз по чувство и по дълг държах страната на родителите си и всеки техен протест срещу вуйчо и вуйна ми се виждаше съвсем на място.

След тая свада домашната картина стана съвсем друга. От стената изчезнаха портретите на вуйчо и на вуйна, изчезнаха също и от големия албум в гостната. Но на тяхно място се яви съвсем друго. Сутрин мама и татко говореха само за тях. Татко сърбаше кафето, слушаше, обаждаше се от време на време с две-три люти думички и пак замлъкваше. Той оставяше мама да говори, защото нейните думи бяха още по-парливи.

От всичките тези одумки аз разбрах, че вуйна Гана прилича на камила, че вуйчо Борис е некадърник… продал едното си лозе, за да има какво да лочи из кръчмите. Всеки ден чувах все по-нови и по-нови неща. Вуйна от камила стана на мършава овца, а вуйчо приличал на дядо Йорго, гдето скитал по имане, а от панталоните му висели парцали. На вуйчо му трябвало само едно уволнение и тогаз щял да пада на колене пред татко.

Сутрин, по обед и вечер за нищо не се говореше в къщи, освен за вуйчо и за неговата жена. От всички тези разговори се разбираше, че той е опасен човек, че го направили касиер, но че скоро ще проиграе държавните пари на комар и тогаз… разбира се, в затвора.

Вуйна Гана е наистина проста жена, крадла и „черна душа“, но е чужда — греха й нека други да берат — но как е могло от нашия род да излезе такъв престъпник като вуйчо? Че нашият род е дал все честни хора, честни, за пример и чудо на целия град, а вуйчо? Изиграл едни селяни, измамил съседа си, взел в заем пари и после отказал, че е вземал, и още много, много страшни неща, от които татко и мама тъй се срамели, че не смеели да се показват пред хората.

У мене растеше едно презрение, което се преливаше между омраза и погнуса. Вуйчо и вуйна бяха страшни хора, с тъмни и лакоми души.

Чудно нещо! Да растеш при своя вуйчо, да живееш, постоянно съгряван от любовта му, и изведнъж да стане тъй, че завинаги да се отървеш от него!

Те живееха в друг квартал на града и ние почти не се срещахме, но аз измерих омразата си тоя ден, когато се видяхме на улицата. Едва тогава видях, че тия разговори между мама и татко са успели да издигнат страшна преграда между мене и вуйчо. Когато той посегна да ме прегърне, аз усетих как снагата ми настръхна, като че това бяха не две ръце, а две змии, крито се плъзгаха около врата ми, готови да ме задушат.

Не познавах омразата и, за нещастие, познах я, когато трябваше да намразя най-близкия си човек. И след тая среща съвсем неочаквано в ушите ми прозвучаха последните му думи: „Дочко, Дочко, хей, Дочко!…“

„Дочко ли? — мислех си аз. — Има да викаш, ама няма кой да те чуе!“

Един ден, когато се връщах от бостаните с група приятели, видяхме неочаквана картина. Без да искам, трябваше да минем покрай къщата на вуйчови. Омразата ми не позволи дори погледа си да обърна към портата и затова упорито гледах пред себе си. Но порази ме нещо неочаквано. Отдолу се зададе един покрит файтон. Проследих го и видях, че спря пред вуйчови. Но какво беше това? От файтона слезнаха двама души, измъкнаха един умрял човек и го понесоха на ръце. Изтичах… О… това беше вуйчо! Умрял ли? Жълтото му лице ме страшно уплаши. Попитах коларя и от него разбрах, че паднал от кон, закачил се кракът му на стремето… Конят се подплашил и дълго влачил вуйчо из улиците. Оставих приятелите и се втурнах към дома. Не знаех да се радвам ли, че тъй наричаният „дявол“ и „изедник“ е най-после свършил, или да съжалявам? В душата ми нямаше още нищо определено. Но когато наближих дома, разбрах, че трябва да се радвам. Портата ми казваше това, стоборът ми казваше това, дворът, лозницата, каменната пътечка, крушата — всичко тук ми подшепваше, че трябва да се радвам… Тук всяко кътче беше напоено с клетвите на мама, от които разбрах, че тя желае да го види „мъртъв и студен“. Ето го сега и мъртъв, и студен… свършил!…

Блъснах вратата и възбудено извиках:

— Мамо, мамо!

— Какво има? — се обади тя откъм кухнята.

— Умря… Той умря!…

През последно време ние не ги наричахме с имената им, а само „той“, „него“, „тя“, „нея“.

Тя надникна от вратата ококорена.

— Кой, кой умрял?

— Той ма… вуйчо Борис!

— Хайде, хайде, какви са тези приказки! — ме смъмра тя.

— Не бе, мамо, сега минувах край тях и видях, като го снеха мъртъв от файтона и го вкараха вътре.

— Ама истина ли думаш?

— Истина ма!

Аз стоях срещу нея, цял треперещ от възбуждение и готов веднага да се ухиля, ако тя покажеше, че се радва. Но това не стана.

Тя гледа пред себе си няколко мига и дигна глава. Лицето й беше бледно. Очите й влажни.

— Я гледай! Че какво ще да е станало?

В това време татко, който току-що се беше върнал от работа, влезе и застана срещу мен. Той погледна мама, погледна мене и попита.

— Какво има? Какво е станало?

Разправихме му.

— Трябва да отидем — рече той, също побледнял.

Мама тръгна към стълбите и наведе глава, но аз видях, че тя плачеше вече съвсем свободно.

„Чудно нещо — мислех си аз, — че нали се мразим?“

Тя се облече набързо. Мълчаливи и замислени ние излязохме. Татко спря един файтон и с него потеглихме за вуйчови.

През цялото време поглеждах ту мама, ту татко.

— Гледай ти! — почти през сълзи нареждаше мама. — Че нали знае да язди? Нали в кавалерията служи? Как тъй пък да се закачи кракът му на стремето?

Моето учудване растеше от минута на минута. Нали вуйчо беше „черна душа“? Нали мама искаше да го види „мъртъв и студен“? Нали татко искаше да го види в затвора? Защо сега се вайкат? Каква е тази скръб?… Аз мислех, че ние трябва да мразим вуйчови, догде сме живи, а ето, че и мама, и татко…

Стигнахме и тичешком влезнахме в двора. Отвън на одъра стояха трима души и тихо си приказваха, една жена — съседка — влезе с леген топла вода, друга излезе със запретнати ръкави…

Ние последвахме мама и се втурнахме вътре. Вуйна плачеше, а на кревата лежеше вуйчо Борис, бледен като мъртвец, с обинтована глава. Той поглеждаше от време на време, произнасяше нещо едва чуто и пак затваряше очи. Пред него стоеше докторът и го наблюдаваше.

— Борьо, Борко! — ревна мама и залепи буза на челото му.

— Како… ти ли си? — едва прошепна той.

— Аз съм, Борко, кака ти.

Той отвори очи, погледна я, след това погледна мене, татко и пак зажумя. Чудно нещо! Когато погледна мене, аз снех погледа си към земята. Смутих се… Уплаших се. Мислех, че с този поглед той вече прониква в душата ми и видя какво се беше натрупало там против него.

След две-три минути той пак отвори очи и отново ме погледна. Какво да направя? Аз наведох глава и излязох на двора. Позна ли вуйчо? Разбра ли той какви черни мисли против него са се роили в главата ми? Разбра ли колко силна беше оная омраза, която се бе загнездила в душата ми? Не, той нищо не е разбрал и аз пак мога да се върна при него. Защо мама и татко стоят при него и плачат, а аз да не съм там? Че какво съм му направил? Аз само го мразех, защото тъй трябваше да бъде. Трябва му на човек само един ден да чуе думите и клетвите на мама, за да разбере колко страшно нещо е вуйчо. А ето сега те плачат пред него, а аз не смеех да се върна. Срам ме беше за нещо и тоя срам ме закова отвън.

„Не!… Не!… Вуйчо не трябва да умре…“ — аз си спомних колко ме обичаше той, спомних си как ме е разхождал из лозята, как ме е учил да пея, да чета, да пиша, спомних си много, много неща, които показваха, че е хранел голяма, много голяма любов към мене… Така беше и все пак аз му се отплащах зле… Вуйчо не трябва да умре!… Душата ми вече на воля крещеше срещу омразната и жестока смърт, която е отворила вече вратата, готова да понесе вуйчо!… Не, не, не!… Не бива!

В това време стана нещо неочаквано. Откъм отворения прозорец леко долетяха към мене няколко светли думи, тъй светли, като че бяха изпратени направо от небето.

Вуйчо викаше отвътре:

— Дочко!… Дочко… ей, Дочко!…

Аз рипнах като луд и се втурнах вътре. Той ме гледаше бодро и протягаше едната си ръка към мене, леко усмихнат.

Грабнах ръката му, сложих буза на нея и заплаках. И този плач се превърна на жив поток, по който минаха всички чути думи и клетви и по който изтече всичката ми жестоко трупана омраза. Този повик на вуйчо ми спомни ония среща, когато същите думи ме подгониха и аз бягах от тях, препълнен от омраза. Сега те бяха топли… сладки, мили думи…

„Моля ти се, боженце — нареждах аз в мисълта си, — не вземай живота на вуйчо! Моля ти се, моля ти се, моля ти се!“

Така също се молеха и родителите ми. Аз не смеех да ги погледна, като че и пред тях бях виновен за нещо, но чувах въздишките на мама и им се радвах от душа. Няма да има вече клетви и одумки… Само вуйчо да оздравее!

Нашите общи грижи прогониха смъртта, а вуйчо стана най-обичният човек в дома ни.

Бучка захар

Цели три деня наред аз обикалях из софийските улици да си намеря работа, но напразно. Никой ми не даде работа, нито ме попита дали не съм гладен. Току-що напуснал училище, аз дойдох в столицата, за да започна нов живот, и още при първите стъпки срещнах неговата жестока суровост.

— Няма работа, момче!

Всички отговаряха все тъй.

Още като ученик четях книги, гдето се отразяваха неизгледните прелести на София, но като пристигнах, видях, че прелести няма. Дори когато се впуснах да диря работа, виждаше ми се, че всеки срещнат човек на улицата е безработен и гладен, всеки младеж като мене е бездомен и нещастен.

Първия ден след пристигането си тук посрещнах нощта в градската градина с една надежда, че утрешният ден ще бъде по-гостолюбив. Но и на другия ден работа не се намери, а и третият не беше по-малко жесток.

На четвъртия ден привечер, когато се движех край магазините вече съвсем отчаян, за голям ужас видях, че улиците са станали двойно по-дълги и по-уморителни. Разбрах, че гладът е отнел силите ми до последна капка.

Пристъпях вече съвсем бавно и доста неуверено. При една колеблива стъпка, когато се сблъсках с един бързащ минувач, разбрах, че е време да заболея. Краката ми тежаха, като да бяха от олово, ръцете ми висяха тежки и неподвижни като прикачени, а главата ми се пръскаше от болки.

— Ей, какво ме блъскаш? — сгълча ме един млад едър момък, който едва ме задържа да не грохна.

Аз само го погледнах безпомощно.

— Пиян ли си? Болен ли си? — попита той пак.

Помислих дали да му кажа какво ми е, но той ми помогна:

— Да не си гладен?

Мръднах глава и след това добавих:

— Завчера пристигнах тук да си търся работа, но не намерих, пък…

— Разбирам, тръгвай с мене!

Аз го последвах. Той ме разпитваше, но аз или не го чух, или му отговарях само с две-три думи.

И ето ние влязохме в жилището на моя случаен благодетел. Голо, порутено кътче, прашно и влажно, но все пак има где да подслони глава човек. Завидях. В такава стаичка мога целия си живот да прекарам.

— Аз тук живея — рече той. — От обяд имам доста храна. Ще си я поделим.

Погледнах го с благодарност, без да продумам. Той отвори чекмеджето, извади оттам хляб и колбаси и ме покани:

— Вземи, нахрани се!

О, каква вкусна вечеря! Всеки залък събуждаше в мене някаква затаена сила, след всеки залък наоколо ми ставаше светло, приветливо.

Той ми каза, че е работил в една фабрика, и обеща да ме нареди там. Търсили нови работници.

— Не се бой, момче! Тук може да се гладува, ама все пак не се умира от глад. Не се бой, утре може да бъде по-добре!

Неговите думи разливаха благост в душата ми.

Ние свършихме вечерята и потънахме в приятни разговори.

— Защо дойде чак тук за работа? — попита той.

Отговорих му без стеснение:

— Искам да стана писател. Тук в София има книги, писатели, библиотеки, университети…

— Разбирам, разбирам — рече напълно задоволен от искреността ми. — Значи, ти съчиняваш?

— Да… моите съчинения са още прости, дребнички, но надявам се…

Той се разсмя, взе една папка от масата и извади оттам един ръкопис.

— Щом пишеш, ще познаеш хубаво ли е това нещо.

И работникът прочете едно стихотворение. О, то беше толкова хубаво, че сълзи се показаха на очите ми!

Той разбра възторга ми и гордо проговори:

— Брат ми го е съчинил. И той е работник в една фабрика, но умее хубаво да пише. Ще те запозная с него. Нали е хубаво?

— Много, много е хубаво… прекрасно! — отвърнах аз, но нямах смелост да извадя от джоба си сгънатата тетрадка с мои стихове. Това, което работникът прочете, отне всичката ми смелост. О, видно беше, че има много още да се уча!

— Сега аз ще си легна там върху кожата, а ти легни на кревата. Малко е тесничко, но нищо.

Гостоприемството на работника ме преизпълни с благодарност, но на сутринта, когато се облякохме, за да отидем във фабриката, видях нещо, което никога през живота си няма да забравя.

Той извади бучка захар и я сложи пред себе си.

— Виж сега как аз закусвам — рече той, весело ухилен, като започна да натопява в пълната чаша с вода крайчеца на бучката и да си отхапва по малко.

Той така сръчно и предпазливо отгризваше от захарта, че трябваше да минат цели десет минути, за да го свърши.

— Хубава закуска — заключи той. — Дава сила, и укрепява, раздвижва кръвта. Ето ти и на тебе бучка захар. — Той сложи и пред мене бучка и с удоволствие гледаше как я отгризвам и аз.

— Тъй. Ако вземеш и за закуска да харчиш пари, где ще му излезе краят? Една бучка захар или едно парче баница са едно и също нещо, само че едното е много по-евтино, а другото — скъпо.

Няма да разказвам какво стана по-нататък, па и не е нужно. Важното е, че една бучка захар оживя в сърцето ми и се разля като чудодейна капка.

И днес, когато съм преживял толкова много, когато съм видял и узнал толкова неща и съм успял да стана писател в своето отечество все пак, за да си спомня величието на една душа, не ми трябва нищо повече от една бучка захар. Погледът ми пада върху нея и виждам една бедна трапеза, едно твърдо легло, един здрав, силен и с добро сърце момък и един глас, който казва:

„Не се бой, момче, утре може да бъде по-добре!“

Шляпа-шлюпа

Да си много малък не е много лошо. Ще те милват, ще те галят, ще ти купуват хубави неща… Но случва се тъй, че както те милват, току-виж са те и натупали за нещо, което не било уж добро. Че кое е добро? — Да стоя като бабичка на столчето си и да не се мърдам ли? Как може тъй без мърдане? Ами — хи-и там, над градинката в двора видяхте ли локвата, станала от снощния дъжд? Вижте я по-добре и се попитайте не ви ли се иска да нагазите в нея? Широка, мътна — дъното не се вижда.

Гана пере в коритото до вратата, мърмори нещо и наднича да види седя ли още на столчето. Хе, седя, седя, ама като стана веднъж, няма и да усети как ще припна при локвата. О, колко искам да нагазя в нея! Ей тъй, ще събуя чорапите И хоп — вътре! Жаби не вярвам да има във водата. Все с жабите ме плашат: „Не прави това, че жабата ще ти попълзи по врата, не прави онова, че жабата ще те глътне…“

Не бях виждал жаба. Един ден нещо меко, сиво, дългокрако, с големи очи и пъпчиво тяло неочаквано скочи пред мене. Ей тъй — цопна се пред краката ми и очите му изведнъж изпъкнаха. Страшно нещо! Изплаших се и писнах да рева. Тогава казаха, че то било жаба. Но сега, когато си помисля за нея, никак не ме е страх. Ще я цапна с тоягата на дяда, та на пита ще стане.

Сега? Ето, седя си на столчето уж съвсем мирничко, а умът ми все в локвата. Миналото лято в двора ни имаше наводнение — тъй го казаха — и тогава ми се случи да ме прекарат през една вода. Държаха ме за ръка и аз газех във водата. Ей, че хубаво беше!… Цамбур-ламбур, цамбур-ламбур! Да се не насити човек!

Ще ида! Тая локва е малка — я се намокря до коленете, я не. Ей, какво нещо! Цамбур-ламбур!… Да стана ли? Тихичко ще се изправя, никой няма да усети!

Гана наднича и мърмори нещо. Тая проклетия се готви да ми попречи, ама и аз съм хитър. Ще чакам, когато се загледа в коритото, и…

… Ето… ето! Ставай, Дочко! Аз се изправих, шибнах се между чимширите и право при локвата. Да се събуя ли? Нямам време — Гана току-виж ме настигнала и иди се разправяй! По-добре с чорапите.

Локвата се мъдри пред мене жълта и кръгла като грамадна баница и чака ли, чака… Хайде, Дочко, по-скоро!

Аз нагазвам. О, колко е хубаво! Цамбур-ламбур, цамбур-ламбур стигам до средата и какво мислите виждам? Не жаба, а една голяма, много голяма муха със зелен гръб. Кацнала върху едно листо, тя стои и ме гледа право в очите. Ами, ако кацне на главата ми? Уплашен и смутен, аз бързо се обърнах назад, но като направих една крачка, плъзнах се, кой знай как, и цял се цамбурнах във водата.

По нататък вече знаете: изтича Гана, зла като жаба и започна по голо — шляпа-шлюпа, шляпа-шлюпа, шляпа-шлюпа!…

Сам-самичък

Чичо Никола дойде много загрижен. Той прошепна нещо на мама и татко, па ги поведе нанякъде. И ето ме сам-самичък в цялата къща.

Седя на столчето. Пред мене стоят няколко глупави играчки, които са ми дошли до гуша, а до масата виждам скъсаните чехли на мама — единият накриво, а другият с обърнато стъпало. Сега? Какво да правя? Казаха, че ще дойдат скоро, но може ли да им се вярва? Колко пъти ме е лъгала мама! — чет няма.

Сега какво да правя? Изправям се до прозореца, потърквам пръст по стъклото, за да ми попее, но бързо се дръпвам. Много неща са ми омръзнали… Вместо играчки, мама да беше ми дала боите… но… мисля, че и те са ми омръзнали… О, боже, господи! Колко е часът? Той нарежда нещо на стената с махалото си, но не ми казва нищо. Хе, трябва да порасна, чак тогава ще познавам часовника.

Реди часовникът старата си песен. Аз се заслушвам и виждам, че цялата стая е изпълнена с нея. Отивам в другата стая — същото се чува, отивам в третата — същото! Чудно, чудно нещо!

Но минават няколко минути и аз преставам да се чудя. Сещам се за кубчетата. Ха, ето, тая игра е най-добрата! Аз пак се покатервам на стола и вземам кутията от лавичката. Виж ти каква хубава работа!

Започвам да редя. Всичките фокуси с кубчетата съм правил много пъти, затова бързо ги оставям.

Какво да правя сега? Обикалям пак стаите и ми се доплаква. Да заплача ли? Ще заплача! Защо не? Аз тука съм съвсем самичък! Няма никой! Ще заплача, защото мама ме би, загдето съм бъркал с ръце в мармалада. Защо ме биха? Аз плачех и тя пак ме биеше. Защо, ха? Че какво като съм бъркал в мармалада? Ето на — ще заплача! Усещам, че аха — ще ревна, но изведнъж си казвам: „Пък защо да плача, когато мама я няма? Кому ще дожалее, като плача? На столовете ли? На масата ли? Да плачеш, ама да те чуе някой, пък то — реви колкото искаш — няма полза!“

Една муха кацна на масичката. Не е ли добре да я хвана? Да, ще я хвана и… ще я изям. Като звяр ще я изям. Дигам вежди, насочвам ръка да я хвана, но тя хвръкна. Нека хвръкне! Не ми е гладно? Я гледай! Едва казах, че не ми е гладно, и ето ти, че огладнях! Ами сега? О, страшно огладнях! И като разбрах, че всичко, което е за ядене, мама го е заключила, аз вече бях готов да зарева с всичкия си глас… Да съм бил толкова гладен и да не усетя! Аз знам — в долапа има половин кокошка, кашкавал, сирене, парче от вчерашния тутманик, маслинки… Ох!… Ох!…

Отивам при долапа и дърпам, но без полза. Здраво заключен, той крие толкова хубави неща! Такава е тя, мама. Всичко, всичко заключва! Хем ме кара да ям, хем крие яденето! О, не мога повече да търпя! Гладен съм! Умирам от глад!

Ходя из стаята, лутам се и наистина ми се плаче. Оставили ме тука сам-самичък гладен, а те си хооодят из града.

Сълзи бликват от очите ми… Гладът и мъката ме обхващат здраво. Аз заплаквам отначало съвсем тихо, но малко след това заревавам с всичкия си глас. Нищо, че никой няма да ме чуе — ще плача, защото ме оставиха съвсем гладен… защото не мислят за мене!

Рева… Лицето ми се облива със сълзи, мъка издува гърдите ми, а в главата ми грамадна тава пълна с опечена пуйка, разни симиди, баници, тутманици…

Ох! Ох!… Ще умра! Нека умра, че да видят те как оставят детето си гладно!

Тръшвам се на кревата си, скривам лице във възглавницата и на воля отпущам глас.

— Ах, ах, ах, боже, боженце! — нареждат устните ми…

Малко по малко плачът затихва. Очите ми се спират върху една точка на тавана. Муха ли е? Ако е муха — защо не се мърда? О, не, не, не! Мърда се… пълзи! Клепачите ми натежават и все пак виждам мухата! Мърда се, пълзи уж, а не върви по-нататък. Все на едно място стои… На едно място стои… На едно мясссс…

* * *

— Дочко! Дочко! Ставай! Какво си се унесъл всред бял ден! — чувам аз гласа на мама.

Събуждам се и скачам на крака. Мама и татко си дошли, изправили се пред мене и се хилят. На ръката ми са нанизани четири гевречета, а пред мен, в една жълта книга, се мъдри цял балсуджук, пълен с орехови ядки. Хвърлих се в полата на мама, омаян от радост, че я виждам.

— Ху, даже не погледна гевречетата! — учуди се мама. — Че яж, де!

Аз ги погледнах, отпуснах глава на гърдите на мама и отвърнах:

— Не съм още гладен…

Татко ровеше с пръсти из косата ми и за сега това ми се харесваше повече от гевречетата.

Първият ми училищен приятел

Училището, училището, ето ти го и училището! Докато го намесвахме само в игрите си и се преправяхме на учители и ученици, стана тъй, че най-после и аз влязох в него. Наистина, записаха ме, след като бяха започнали вече занятията, но това не попречи да получа светлото име „ученик“.

Ето ме на чина. Седя и си мисля как мама ме доведе, как поприказва с учителя и как бях записан в дневника. Но гласът на учителя ме откъсна от мислите ми и ме стресна. Тъй трябва! Седнеш ли на чина, трябва да внимаваш.

И мама… кой знае защо бързаше толкоз! Сякаш й бях дотегнал. Училището, та училището!

При тая мисъл сълзи заглождиха в очите ми, но… нали вуйчо казваше, че съм мъж? Не трябва да се плаче и вайка.

Слушам урока и си мисля за мама. Право да си кажа, много ми е мъчно за нея. Да бъдеш все до нея, откак си се родил, и изведнъж да не бъдеш!

Разбира се, че ми е мъчно. Сякаш са ме закачили о една греда и аз вися във въздуха съвсем, съвсем без помощ!

Учителят разказва. Уж бил строг, пък се усмихва тъй хубаво, тъй благо! Очите му бяха добри и засмени, ръцете му — чисти, чисти, сякаш никаква работа не са похващали. Вижте му лицето — гладко, розово вижте му дрехите — изгладени, чисти, косъмче не можеш да видиш по тях… Косите му гладко сресани, отхвърлени назад — също както у вуйчо Борис.

Разказва урока той, побутва си очилата и от време на време добавя: „Нали така?“. Че отгде да зная аз така ли е, или не е!

Всичко хубаво — остава само мама да е тук. Без нея се стеснявам, срамя се, боя се… Тя като е при мене, аз и срещу лъв мога да изляза — от нищо не ме е страх.

Но какво става зад мене? Някой ме бута, чуват се шушукания, затаен смях… Обръщам се и веднага разбирам: нещо ми правят зад гърба.

Изчервявам се, занемявам, дума не мога да им кажа. Единият с трапчинката на брадицата, не е добро момче — по всичко се познава. Той иска да ме ядоса, че да се сбием… Мисли се силен!

Пак ми се доплаква. Ето, той пак шари по гърба ми, чуват се кискания, а аз потъвам в земята… Нека ни е учител вуйчо Борис, че ще види той… веднага на колене до стената!

Момчето, което стои до мен, усеща шума зад гърба си и се обръща.

— Не го закачайте, хей! Какво ви прави момчето? Като излезем, аз ще ви науча!

Тая защита изведнъж ме насърчи. Слава богу, имало и добри момчета около мене! Моите неприятели се изсмяха на забележката на съседа ми и пак зашариха по гърба ми, но аз вече имах пазител.

Той пак се обърна и вече съвсем разгневен им се скара. От думите му разбрах, че те пишели с тебешир по гърба ми. Какво ли са изподраскали? И изведнъж на гърба ми нещо страшно натежава, сякаш са сложили там цяла скала.

Свел съм очи надолу и от срам не смея да ги вдигна. Ще забележат и другите момчета и ще стана за смях…

Страшно ми тежи… Да има някаква леснина, бих си съблякъл палтото.

И ето на, пак се сетих за мама. Ако тя беше сега при мене, никой не би дръзнал да се подиграва.

Те вече престанаха да дращят по гърба ми, пък и где ще дращят? Той беше цял изподраскан.

Плаче ми се… А учителят разказваше урока. Той не забелязваше какво става зад гърба ми.

Като видяха, че аз си стоя мирно, моите неприятели почнаха да ме мушкат с моливчетата си… Ето — един път, два пъти, три пъти…

Аз отпуснах глава на лакът и заплаках.

В това време звънецът удари. Моят съсед се обърна към палавците и страшно им се закани. Той беше по-едър и изглеждаше да е много силен… Но и ония разбраха, че тука шега няма, та щом излязохме на двора, те изчезнаха — сякаш в земята потънаха!

Успокоен и насърчен напълно, аз съблякох палтото си, изтърсих тебеширените шарила по него, след това се изравних до моя съсед и тръгнах с него. Искам да му говоря, пък не зная какво да му кажа. И той мълчеше. Така в мълчание изминахме и уличката. Аз се сетих, че имам в джоба си една ябълка, бързо я извадих и му я подадох.

Вземи… аз изядох две…

Той я пое, извади ножчето си, разряза я на две и подаде половинката. „Гледай ти какво възпитано момче!“ — си помислих аз.

Като повървяхме пак в мълчание, аз го изгледах от горе до долу и казах:

— Имаш ли големи мускули?

Без да ми отговори, той сгъна лакътя си, напрегна го и го насочи към мене.

— Ей, голямо нещо! — рекох аз учуден. — Ти можеш да биеш когото искаш — и след малко мълчание попитах: — Как ти е името?

— Ради Ганчев — отвърна той.

В тоя час аз спечелих първия си училищен приятел.

Бъдни вечер

— Ето ти тебе история! — занедоволствува мама. — Обеща да донесеш на Дочко ботушки и той чака горкият с голямо нетърпение, пък то Коледа вече, а ти нищо не му донесе. Внимавай не е малък, та да го залъгваме — във второ отделение е!

Там бяха мама, татко и вуйчо Борис.

Вуйчо Борис се обади нещо, възрази му мама, добави и татко, но не можах да разбера за какво се говореше. Усещах, че все за мене ставаше дума.

— Где е сега Дочко? — попита татко.

— Где ще е? — отвърна недоволна мама. — Оттатък е. Пише си урока. Никакъв урок, ами се сърди детето.

— Значи, чака още ботушки, ха?

— Как ще чака? Нали тая сутрин, сам си му казал, че нямаш време да ги работиш?

— Не е добре — обади се вуйчо Борис, — не е добре да се обещае толкова пъти и да не се изпълни. Бъдете по-внимателни! Бъдни вечер е — в душата му сега трябва да бъде светло, радостно…

— Истина, че нямам време. Работата всеки ден се трупа. Калфи, работници чукат на провала и едва насмогват. Не че се оплаквам. Нека все тъй да върви, само че ето на̀… на Дочко… все обещание остава… Ама този път ще бъде изпълнено. Щом минат празниците, и ботушките на Дочко ще бъдат направени.

— Тогаз — настоя мама — иди се разправяй с него!

Аз си пиша урока в другата стаичка и чувам тоя разговор. Моят идеал да имам ботушки за празниците изчезна съвсем. Страшна мъка ми е, но какво да сторя? Не ми върви на ботушки и туй то.

И като потънах в своите тежки мисли, аз вече бях готов да се сметна пълен нещастник. И си казвам: „Че какво друго имам, та и ботушки да имам? Обущата ли са мои? Дрехите ли са мои? Фу, дотегна ми да нося все вуйчови палтета — все широки и все с дълги ръкави!… За смях съм вече пред другарите си… Нали ги виждам? Облечени, накичени, нахранени, минуват край мене, като че съм сирак. Не е живот това и туй то!“. Тия мисли ме накараха да погледна към кревата си. Доспа ми се от тях. Нека заспя барем, че така да изгоня мъката си!

И точно в това време съседната врата се отваря и влиза вуйчо Борис. Колко пъти ме е утешавал този мой вуйчо, колко пъти е изгонвал скърбите ми! Ето го и сега. Той е усмихнат, обичливо ме гледат очите му и обичливо се слага ръката му върху главата ми.

— Като седях оттатък — заговори той със своя мек галещ глас, — поиска ми се да дойда при тебе и да ти разкажа една приказчица. Искаш ли?

Той потътра столчето до кревата ми и лицето му стана някак друго… като че нещо друго вижда в стаята. Такъв става той всякога, когато ми разказва приказки, измислени от него. Разбрах, че и сега иска да ми разкаже нещо приятно, че да заспя по-спокоен.

— Една малка приказчица… Искаш, нали?

— Чудна работа, вуйчо! Че где има по-добър разказвач на приказки от тебе? Искам и съм готов цяла нощ да те слушам!

— Ха — засмя се той. — Не цяла нощ, а само пет-шест минути. Такава е приказката — той помълча малко, поизкашля се и започна: — Сега приказчицата ще бъде за дядо Коледа. Сега е Бъдни вечер, тъкмо време е за такива приказки. Въпросът е за дядо Коледа. За него и за друг още един човек искам да ти поговоря. Тъй. Ето ти една бедна, бедна до немай-къде стаичка. На огнището слабо мъждука загасваща главня, а от синджирчето виси черно котле с вода.

— Като у чичови Ненови!

— Да, като у чичови ти Ненови. Пред огнището седят дядо, внучето му и пъстрото коте. Дядото бил днес съвсем болен, та не успял да поспечели някоя пара̀ за храна. Стар, грохнал човек. Да имаше родители, внучето нямаше да остане ненахранено тая вечер, но от две години останало сетно сираче и легнало на дядовите си грижи. А сам дядото вече осемдесетгодишен, вадел прехраната си с голям труд.

— Гладно ми е бе, дядо! — хленчи внучето.

Дядото седнал на столчето до огнището, дреме и мълчи, но като чува думите на внучето си, прегръща го, притиска го до себе си и казва:

— Потрай, детче, до утре! Тогаз ще се намери. Потрай!

Детето въздъхна и отпуща ръка върху топлото гръбче на котето. То, като усеща ръка върху себе си, пропълзява до детето, качва се на коляното му и се свива там на топка.

И двете гладни, само че котето по-търпеливо.

Дядото дреме, котето преде, а момченцето си шепне нещо. Но ето, че и на него се додрямва.

Изведнъж вратата шумно се отваря и вътре влиза — кой мислиш? Дядо Коледа! Облечен в бял, чист като снега кожух, с дебели ръкавици, дебели ботуши, цял ухилен — а лицето му? Гладко, чисто, розово, бузите — същински ябълки.

Аз слушам и виждам всичко. Напоследък вуйчо рядко е сядал да ми разказва приказки, но когато ги разказва, аз се увличам в тях до самозабрава.

— Но дядо Коледа не е с празни ръце — продължава вуйчо Борис. — На гърба му виси голям кош, пълен с играчки. Тук се виждат железнички, параходчета, кукли, разни видове кънки, големи гумени топки, разни палячовци, мечета, маймунки, кончета…

„Нали тук живее дядо Никола с внучето си?“ — пита дядо Коледа. Захласнатото момченце отговаря само с глава и продължава да гледа все тъй опулено и смаяно. „Добре, значи, ти си неговото внуче. Много добре, много, много добре!“

Едва тогаз смаяното момченце видяло, че дядо Коледа държи в ръката си голям комат бял хляб и лакомо яде.

„Какво ме гледаш! — учудва се дядо Коледа. — Дето ям ли? Много бързам, момченце, та не ми остава време да седна на някоя софра. Канят ме, дърпат ме, но аз не сядам. Работа си имам! Тук дам играчка, там дам друга и тъй изпълнявам своя дълг. Е? Сега каква играчка искаш да ти дам? Тука имаме — ухили се широко дядо Коледа, — имаме, уважаеми господинчо, параходчета — най-отлична направа. Имаме железнички с локомотиви, с фургони, с вагони — товарни и пътнишки — и с всички служещи вътре, имаме барабанчета… Като заблъскаш палките върху тях, ще се чуе чак във Вароша имаме… — дядо Коледа изведнъж прекъсна: — Ти хем не ме слушаш, като ти приказвам! Другаде гледаш… Казвай, казвай каква играчка искаш, защото нямам време за чакане!“

Момченцето се поизкашлюва и без да откъсне очи от дядо Коледа, тихо промълви:

— Хляба!

— Какво? Не разбрах.

— Хляба искам, дето е в ръката ти, дядо Коледа!

— Хайде, хайде не се шегувай! Казвай какво искаш, че бързам!

— Само хляба!

Дядо Коледа поглежда хляба си и тихо си решава: „Идещата Коледа ще взема и хлебчета. Ето, че и те трябвали.“ Като си казва това, той протяга ръка с хляба и момченцето посяга да го вземе, но в тая минута поглежда към вратата и с почуда вижда, че дядо Коледа изчезнал. Сън ли беше това — се пита момченцето — истина ли? Огнището е угаснало, в стаята се носи голям студ и дядото с отпусната на гърди глава дълбоко хърка. Момчето вдига котето и скрива лице в мекото му коремче.

Вуйчо Борис замълча. След няколко секунди той започна:

— Смяташ се, Дочко, за нещастен, че нямаш ботушки, а не знаеш, че има хора, които, макар да е бъдни вечер, си лягат гладни, защото нямат пари да си купят храна. А баща ти работи! Дюкянът му сега за празниците пращи от работа! Остави го да извърши поръчките си, пък ботушките — ще намерим време и за тях. Нямаш ботушки — добре, ама я виж каква миризма се носи от кухнята? На кебап, на сърмички, на баница, на пържоли и какво ли още не? Този, чийто дълг е да се грижи за дома, не го оставя без храна. Той денонощно работи, печели, макар по малко и все пак намира леснина да принесе храна в къщи. Това е татко ти, Дочко!

Но аз не слушах думите на вуйчо Борис. Картината, която ми откри той, беше тъй жива и тъй скромна, че не можех да я избягна!

— Хайде — завърши вуйчо, — остави сега урока, пък ела на вечеря! Бъдни вечер е — ще си хапнем постничко, пък утре — вуйчо се засмя, — утре стомахът ти да му мисли!

Победен от кротките думи на вуйчо Борис, аз затворих тетрадката и влязох при таткови, гдето беше приготвена вечерята с ошава, с постните сърмички, с бъдника…

Татко ме прегърна през рамо.

— Нареждай се, Дочко, сега тука, че да почвам молитвата — рече той. Гласът му изведнъж изпълни стаята с мека, приятна топлина.

Кандилцето пред иконостаса весело заигра.

На харман

Стоиш всред хармана, потънал до колене в разстланото житище, въртиш камшика и пред теб препускат двете охранени кончета на чичо Друми и газят най-безжалостно отрупаните със зърна класове — и колкото по-безжалостно, толкоз по-добре. Така бива на вършитба.

Белчо и Дорчо ми станаха най-близки с това послушание, което показаха към мене. И когато им подхвърлях разни думи, за да ги направя по-старателни, вярвах, че напълно ме разбират. Па и кой знае — може би всъщност те всички ни разбират, но ние сме свикнали да гледаме на тях само като на животни. А мога да кажа, че Белчо и Дорчо съвсем не са само животни. Понякога дори като ги гледам известно време, почвам да си мисля, че това са двамата омагьосани царски синове, които чакат спасителя си — да дойде и да разбие магията.

— Чакай, Белчо! Стооой!

Дорчо, който е доста мързеливичък, се спира първи.

— Слушай, Белчо, какво ще ти кажа! — започвам аз с наставнически тон. — Няма вече да хапеш Дорчо по врата, чу ли? От твоите хапения е станал мързелив — не му се работи.

Белчо ме поглежда някак тъй, като че се учудва на думите ми, и се замисля. Но аз знам какво се реди в главата му: „Ха, от моите зъби станал мързелив! Не го знам аз, че такъв се е родил!“

Това са те, Белчо и Дорчо. Поохапват се, посритат се, па пак тръгнат наедно. Тъй им е писано: ще си бъдат наедно, догде са живи! Лошо ли е? Истинско другарство!

Аз въртя камшика, викам, командувам, а около мене по целия харман се носи гласът на класовете. И те също уж само шумят под краката на конете, а всъщност и те си говорят посвоему. Под твърдите стъпки на конете, всред оглушителния шум се долавят викове, копитата нареждат удар след удар и хиляди гласове се откъртват от шума и ту заприличват на плач, ту на писък, ту на песен, ту пък на весел кръшен смях, откъснат от хиляди гърла. Всред шума на хармана чувам каквото си искам. Той ми се покорява тъй, както ми се покоряват Белчо и Дорчо, както ми се покорява и Шаро — пъстрото овчарско куче на чичо Друми, което непрекъснато тича след конете. Шаро е едро куче с голяма глава и рунтава, извита нагоре опашка и с черни тъжни очи, с които гледа като човек. Щом ме загледа, аз чувам как ме пита за това, за онова и най-често пита кога ще дойде обед. Храна има както за конете, тъй и за него. Чичо Друми си обича животните, не ги оставя ненаградени за работата, която му изработват.

И много често Дорчо ми казва: „Аз работя най-много“.

— Мълчи, хитрецо! Не виждам ли аз как гледаш да изклинчиш.

А Шаро, макар и с тъжни очи, гледа към мене и се огъва от смях. Толкова се смее, че дори сълзи му се показват… но дига крак и сити изтрива. Бърза да махне сълзите, за да не се помисли, че плаче. Шаро никога не се хвали, нито подсилва заслугите си. „Нищо — казва си той. — Аз нищо не правя. Пазя само ноще къщата и затова хубаво ме нахранва господарят. Стига ми.“ Зер като заприказваха животните, защо и Шаро да не си каже думата?

— Хайде! Обед иде! — викам аз след кончетата и моят вик ги сепва. Те се напъват и се втурват с нови сили. Камшикът заплющява над главите им и Шаро наостря уши, хуква след тях и из хармана се понася силен радостен лай.

Който не е бил на харман, само той не знае колко е хубаво и приятно там, а за нас, гражданчетата, харманът е нещо безкрайно хубаво. Бях малко момче, за пръв път отивах на харман, но всичко помня. В това село баща ми беше назначен общински писар и ние всички в къщи напущахме града и тръгвахме след него. Но както в града има хубави неща, така има и в село. Хубавото веднага се вижда. Гледайте какъв широк двор! Такова нещо можеш да видиш само в село. Тука има плевня, има сайвант, има кола, па и хе там, под сухата круша, се вижда като клекнала столетница баба пещта, гдето стринка Еленка пече хлябовете. И какъв двор, че за всичко се намерило място, че дори и за хармана!… Огледаш всичко и около тебе се носи безкрайна вълна от хубава миризма. Мирише на билки, на бурени, на цветя, на… сено и още нещо… Каква ли е тая миризма още? Охо… разбирам. Откъм пещта се носи хубав мирис на топъл хляб, вече готов да надникне в гърлата ни.

„Шаро, кажи на господаря да ме извади от пещта!“ — се моли хлябът.

Шаро обръща глава на другата страна и лениво отвръща:

„В господарските работи не се меся. Той си знае работата!“

Как няма да се радваш? Хиляди зрели зърна изпълват хармана и ти знаеш, че всичко това ще ни храни, ще украсява трапезата ни и ще прави живота на хората лек, приятен, весел… Че отгде идат радостите? Нали от спокойствието, което носи само житното зрънце?

— Не спирай, Дорчо! — викам аз на хитрото конче, което все гледа да се позабави.

Белчо и Дорчо са по-доволни от диканята. Впрегнат ги, и те тръгват без никакви усилия, пък и камшикът не ги подканя… Тъй диканята бавно тръгва по класищата и наглед нищо особено не става… Само класовете знаят какво извършват острите кремъкови ножчета…

Въртял камшика над главите на Белчо и Дорчо или стоял спокойно върху диканята — все пак часовете изтичат неусетно бързо и дохожда ред… — знаете ли на какво? — на доматената чорбица. Идете поработете на хармана до обед и вижте какво ще стане. Чичо Друми, стринка Еленка, двете снахи, двамата зетьове и четири деца между тях — всички се наместват около паралията и започват да сърбат с дървените лъжици. Много неща забравих, но обеда на харман никога няма да забравя! Като сега виждам пълната паница с чорба, тлъстичка, пламнала от червения пипер и закитена със стръкче чубрица и вкусна, вкусна… чак ти иде и цялата лъжица да изгълташ!…

Какво е направила тая пуста стринка Еленка, какви неща е измислила, как е готвила, че чорбицата да стане толкова вкусна? Тя мирише на мащерка, на равнец, на див босилек, мирише на харман, на сено, на хляб… Ние сърбаме, дъвчем черната пита, печена в жарава, и гълтаме… и мисъл не ни иде да станем от паралията.

… Че още една паница, че още една, че още една…

— Ха сега дайте динята! — командува чичо Друми.

Разрязва я Радан — първият зет на чичо Друми. Но какво ти рязане? Едвам насочил ножа, и динята — прас! — сама се пука.

Не, аз мисля тук да свърша разказа си, за да не ви възбудя апетита много. Ще ви кажа само това: Искате ли да ви се услади доматената чорбица, идете на хармана, поработете до обед и след това седнете да ядете. И нека си призная: тайната не се крие в майсторията на стринка Еленка — всяка стринка или всяка мама може да наготви вкусна доматена чорбица, но за да стане тя истински вкусна, ще потърсите друг майстор, такъв един майстор, който покрива челата с пот, но знае добре да благославя храната.

Приятели

Всеки е имал между близките си приятели един най-близък, с когото е делил всичкото си свободно време. Нещо повече — когато настъпваше вечерта и ние с Коста трябваше да се разделим, аз си казвах: „Баба уж думаше, че летните дни били големи, а то, поиграеш малко, и мръква“. Така беше с Коста тогава. Времето не ни стигаше. Дори когато разговорите ни се свършваха и ние потъвахме в мълчание, пак беше добре. Тогава мълчахме, но мълчанието говореше с нас… Ала когато мръкнеше и ние трябваше да се разделим, веднага събуждахме в душите си жаждата за идващия ден, придружена с истинско нетърпение.

Но днес сигурно има нещо неприятно. Току-що съм се нахранил и търкам едно орехче о белия камък до оградата, за да го пригодя за игра, ето че отвън се понася сигналът. Това е едно бодро подсвиркване, украсено с тънки извивки, нежни като копринени нишки, бликащо от приятелска преданост и топлота. Това подсвиркване ясно нарежда:

— „Дочко, Дочко бе! Дочко, Дочко бе!“…

Но тоя път в подсвиркването имаше нещо непривично, нервно и тревожно…

Бързо излязох. Тъжен и малко бледен, Коста протегна ръка към мене.

— Ха сбогом!… Отиваме на село… — мълви той, като се мъчи да се усмихне.

— Защо?

— Че нали всяко лято отиваме там? При чичо… на мандрата… Право да ти кажа, никак не ми се ходи.

Когато Коста изчезваше от пътя ми, аз започвах истински да страдам за него. Едва тогава виждах колко ми е близък. Наистина, след като минат няколко дена, аз потъвах в нови залисии и не се сещах много за Коста. Денят със своето златно слънце, небето с хубавия, дълбокия лазур, улицата със своето гостоприемство, пренаситена с игри, песни и лудории — всичко това ме поглъщаше всецяло.

Училищният разпус гълташе дните, които изчезваха, уморени от нашата жажда да награбим колкото се може повече радости и бегли удоволствия от лудориите. Така ние изгубвахме представа за времето и го пропущахме, без да усетим — сякаш минутите и часовете се изсипваха между пръстите на ръцете ни и изчезваха, невидими и нечути.

Тъй отсъствието на Коста минаваше почти незабелязано за мене. Но ето че една вечер, когато всички сме се прибрали в къщи, до слуха ми долита сигналът. Аз в миг скоквам, сякаш подхвърлен от пружина.

Майка ми изкърпва нещо до масата и ме поглежда с шеговит укор:

— Можеш ли да не чуеш? Коста, свири — шега работа ли е то?

А Коста нарежда:

„Дочко, Дочко бе! Дочко бе!“ — и целият сигнал трепти от набрана радост, готова света да залее.

Изхвръквам на улицата. Коста се доближава към мене и протяга ръка, треперещ от радост.

— Добър вечер! — казва той, цял разнежен от велики приятелски чувства, стиска ми ръката и трепери. А очите му — малките жълти очички — излъчват чудна, необикновена преданост, сякаш през целия разпус само за мене е мислил и само мене е сънувал. Тоя час той беше готов да умре за мене. И като се ухили широко, още веднъж произнесе:

— Добър вечер! — но сети се изведнъж за нещо и бързо измъкна от джоба си едно старо, дрипаво тефтерче. — Донесох ти армаган. Хубаво тефтерче… има много празни листове…

Едва сега виждах, че без него игрите ми са били бедни, дотегливи, сухи… Друго е с него — смях, викове, къпания в Дунава, походи из лозята… какво не!

Това наше приятелство, види се, не се харесваше на някои от уличните другари, та често се мъчеха да ни скарат, но не сполучиха.

Ала един ден Коста беше притиснат от тях, здраво надуман, дори подкупен с някои подаръчета — и спечелен. Той ми се разсърди без никаква причина. Точно тъй, както обикновено се случва с децата.

И ето, аз стоя, отпуснал гръб на нашия стобор, а Коста — ограден от пакостниците — стои до стобора на своя дом току насреща и говори нещо. Явно беше, че искат да ме разгневят. Смееха се високо, гледаха насмешливо към мене, прошепваха си нещо, за да избухне по-голям смях.

„Охо — мисля си аз, — не ще ме ядосате! Пет пари не давам за вас!“

Но какво беше моето положение, само аз си знам. С Коста вече здраво се сърдехме — дори се гледахме доста враждебно. Впрочем, аз бях готов всеки миг да го обгърна през врата, както правехме всякога, но той изглеждаше здраво потънал в интригата на приятелите си.

Съвсем неочаквано Коста каза нещо на подстрекателите и се запъти към мене. Не иде ли да се сдобрим? Радост обля душата ми. Свърши се нашата вражда! Лицето ми засия, душата ми пак се предаде в ръцете на Коста.

Но какво стана? Той се изправи пред мене, дигна ръка и ми залепи страшна плесница. „Приятелите“ викнаха да се смеят, а Коста се обърна и спокойно отиде при тях.

Аз притиснах с ръка пламналата си от удара буза. Отпуснах гръб на стобора и започнах неудържимо да плача. Обидата ми беше страшна. Коста, моят Коста, дигна ръка и ме удари! Че нали ме обичаше? Нали не можеше без мене? Какво е сега това? Да, аз разбрах, че той беше накаран от другите, но нима това смекчаваше вината му пред мене?

О, страшно нещо! Аз вече нямах Коста, нямах искрен приятел… Страшно! Сякаш майка ми, баща ми, всичките ми близки са измрели и аз съм сам на улицата… пълен сирак! Да обичам толкова много това момче и то да ме удари! И нова вълна от плач ме заливаше, след нея друга, трета…

Почерня животът! Мога и да умра! Не ми се живее!

Скрих се от очите на приятелите и Коста. Няколко дни стоях в къщи. Срам ме беше да се покажа. Струваше ми се, че и улицата, и къщите, и стоборите, и всичко, всичко ще ме обсипе с присмехи: „Ето го бития… Даже окото му пострадало!… Горкият! Горкият!“

Един ден подир обед, като си лежах върху миндерчето на хаета, загледан в един стар учебник, съвсем неочаквано в слуха ми се понесе сигналът. Страшно се изненадах! Какво? Коста ме вика? В свирнята му имаше нещо плахо, нещо притеснено, но все пак аз чувах:

„Дочко, Дочко бе! Дочко, Дочко бе!“

Не знаех какво да правя. Той ме би! Удари ми плесница, а сега иде да се сдобрим! Кипнах. Не го ли е срам?! Нейде зад всичките тия чувства се тулеше спотаена, потисната радост, но гневът ми беше по-голям. Изглеждаше, че обидата ми била по-дълбока, отколкото можеше да се помисли.

Излизам засрамен и измъчен, той се приближи към мене. Защо? Аз заставам като човек, който се готви за отбрана.

— Дочко! — едва чуто произнесе той.

— Какво има! Иди си!

— Не! — отвърна той и като издаде лице към мене, все тъй сериозен и измъчен, добави: — Моля ти се, Дочко, удари ми една плесница!

Аз се сетих. Да, той иде да се сдобрим, като си измие по-напред греха към мене с една разплата. Я го гледай! Засрами ме, унижи ме, а сега иде да… Не!

— Не ща! Хайде иди си! — отвърнах аз, тоя път съвсем обладан от жестоко чувство.

— Недей, Дочко! Удари ми една плесница… С най-голяма сила!

Тия думи на Коста бяха толкова силни, че бързо успяха да ме откъснат от обидата ми. В разкаянието на Коста аз измерих колко е било голямо прегрешението му. Добре! Все пак обидата върху мене беше по-голяма. Аз не искам такива приятели!

— Моля ти се… Удари ме!… Ти не знаеш колко ми е мъчно!… О, страшно ми е мъчно, гдето послушах ония! Иде ми да умра!

Разкаянието на Коста не беше по-слабо от моята обида. И аз също желаех да умра! Какво да направя?

— Иди си! — пак настоях аз. — Няма да ти ударя плесница! Хайде… свършено, иди си!

Тия мои думи то съвсем сразиха. Той въздъхна. Лицето му се беше изкривило от мъка.

— Значи, не щеш?

— Не ща! — настоях рязко аз, макар и да чувствувах, че гневът ми е разколебан.

Тогава той наведе глава, отиде до своя стобор, допря чело до дъските и зарида. Раменете му се затресоха. Той отчаяно плачеше.

За един миг топла вълна обля сърцето ми. Той плаче! Мъчно му е!… И без да разсъждавам много, с бавни крачки се доближих до него и застанах зад гърба му.

— Коста! — прошепнах.

Той сепнато се обърна. Лицето му беше обляно в сълзи. Аз всичко разбрах. На душата му е страшно тежала тая плесница. Съвестта не го е оставяла на мира. Не щеше да бъде така, ако не бяхме приятели. А ето че ние пак се обичахме и пак бяхме готови да продължим дружбата, стига да се измиеше някак прегрешението.

Всичко ми беше вече напълно ясно, защото обичта ми към Коста просветна с всичкия си блясък.

Аз го загледах весело и рязко дигнах ръка.

Той наведе лице в очакване да получи исканата плесница, но ръката ми бавно се сложи на бузата му и леко, топло, приятелски нежно я замилва.

Той дълбоко въздъхна, обгърна врата ми и допря глава до моята. Ето… ето… и от моите очи бликнаха сълзи…

Добре дошла, пролет

Вие, които сте се родили и расли около планините, как ли мислите за нас, които сме расли из равнината? Сигурно си казвате: „Горките! Те не знаят каква прелест е да се изкачваш по планина, да се бориш с непроходими места, да ги преодоляваш и пак да продължиш нагоре и все нагоре“.

Наистина, ние, които не познаваме планината — как ли ще сме израсли без нейното очарование?

А погледнете как пристъпя пролетта у нас в равнината! Уж бавно върви, а не може да я стигне и най-упоритият южняк. Юрне се той, полети, излезе пред нея, развилнее се, па току остане пак назад. А тя, пролетта, винаги прелестната и ненагледната пролет, си върви, без да иска да знае кой се надбягва с нея.

О, пролет! Не бързай! Не се повеждай по лудориите на ветрищата! Те дигат врява — уж се надбягват, а как го правят всъщност? Танцуват около тебе най-леки танци. Недей им се сърди! Нека танцуват! Така те улесняват твоите стъпки и правят шествието ти по-тържествено.

И ние, които не познаваме планинските прелести, посрещаме пролетта със същата радост като вас — планинците. И ако мислите, че към вас тя е по-щедра, лъжете се! Тя е еднаква към всички.

Ето я. Небето се понадига на хоризонта. Нещо става там. Една тиха, зелена вълна пълзи по полета и ливади и иде насам. И ето — като по вълшебен знак тук-таме надниква ухилено кукуряче или съсенче, в шубрака се таят два-три току-що пукнали земята свежи стръкчета синчец, а полето е изпъстрено с различни цветица, току-що видели синьото небе…

Отиваме при тях и ги гледаме тъй мило, като че виждаме излюпени пиленца. Вчера те не бяха тук, а днес ето ги, първи гостенчета на полето! Тук клекнем, там клекнем — иска ни се да облеем всяко цвете с радостта си… А вижте каква е прясната тревица! Тя е толкоз примамлива, толкоз крехка, че ви се иска като агънца да захрупате от нея.

Но няма време за губене! Нали сме излезли да гледаме шествието на пролетта?

Да, нещо става там. Ето я иде, приближава се… Зад нея се движи грамадна, бяла, светла вълна от живи същества. Те пеят нещо, смеят се, викат… Кои са те? Защо са толкова много? Или това е свитата на пролетта? Да, това е свитата! Наредени след нея, те пеят някаква песен, която сякаш иде изпод земята… Може би самата земя пее? Да, тя пее, защото вижда, че свитата носи дълбоки кошове със семена и ги пръска по земята. И едва допрели се до нея, те показват пресни, крехки, весели стръкчета. Ето, за това пее земята! Послушайте я да видите колко радост, здраве, сила и весел труд трепти в нейните игриви лесни.

Накъдето и да се обърнеш, все нея виждаш.

Тя царува сега и тя е, която пръска радост в душите ни.

А какъв е оня тънък дим там над угарите, над локвите, над градините, над блатата, над полетата?… Дим ли е това, или са тънките полупрозрачни була, от които е стъкмена дрехата на пролетта? Не, не са була това, не е дим, а па̀ри, които земята изпуща, заливайки със своето пролетно дихание божия свят…

Ние скитаме из полетата и не можем да разбереме — нас ли люлее нещо, или самите те се люлеят, обхванати от младежки смях… И може би от това е тъй гъст мирисът на тревите, на цветята, на земята… А погледнете трънкосливката — не е ли тя набъбнала? Струва ви се, че ще се пукне ножицата й от напряла луда мъзга… По нея са накацали множество пъпки и сякаш не са това пъпки, а очи, които гледат, смеят се и се радват.

Навсякъде мъзга, мирис на трева, на земя, на цветя. Аз видях как от майката дъга се откъснаха цветовете и накацаха по тревите, цветята и дърветата.

Ето защо е тъй пъстра пролетта.

— Фууу! — пее вятърът и носи на крилете си птичките, които цвърчат със своите златни човчици и разправят, разправят без край!

— Хайде на разходка! — се провикват приятелите.

— Хайде! Утре рано!

— Хайде!

— Хайде!…

Чакайте сега и замлъкнете, и само гледайте! Там онова на запад не е пожар, не са златни планини. Не! Там е домът на слънцето. То се вече прибира, за да спи… Каква хубава нощ пристъпя!

Но ето че нощта, както пристъпя, така и преваля. Торбите пълни ли са? Тоягите приготвени ли са? Добре, хайде!

Още тъмно, а ние сме поели пътя към село Красен, на разходка, бодри, пеещи, викащи!…

Ето, това се казва пролет. Тя върви с нас, а около нея цветята танцуват, пеят и се кискат.

Урок по български език

Учителят Теню Аврамов един ден доста много ни затрудни. Той поръча всеки от нас да напише нещо за Хаджи Димитра. Никакви подробности не прибави — само толкова — „нещо за Хаджи Димитра“.

Никога не съм бивал поставян в по-голямо затруднение. Аз трябва да напиша за Хаджи Димитра! Че какво мога повече да кажа за него от това, че сабята му е на две строшена и и пушката захвърлена на една страна?

Аз го виждам легнал в едно усое. Вековни дървета стоят около него и тъжно мълчат, а той тежко диша. Раната на гърдите му страшно зее и очите му тъмнеят. Кой ще му помогне?

Кой ще спаси от смърт тоя велик човек, който се е бил с потерята и е мрял за честта и славата на България? О, има, има кой! Ето пристъпят самодивите, дохожда и вълкът… Тоя звяр забравя, че е гладен, а бърза да му даде изцеление, като ближе кротко раната му.

— … Бързай, вълк — почти шепна аз, — изцери раната му! Тогаз той ще стане, ще грабне захвърлената пушка и ще полети след ония, които избиха другарите му.

Но Хаджи Димитър не чува думите ми. Той само чака да дойде изцелението.

Гдето и да отида, накъдето и да се движа, каквото и да правя, този огромен войвода стои пред мене. Аз искам да напиша нещо, каквото никой не е написал за него. Устните ми мълвят нещо, но то не е мое. Всичкото юначество на тоя герой е разгърнато пред мене и аз знам, че гледам не със свои очи. Христо Ботев с бащинска загриженост ми шепне по нещичко и аз повтарям сричка по сричка:

А на небето слънцето спряно, сърдито пече…

Повтарям, повтарям, повтарям безкрай…

Но стига съм бълнувал!

За утре трябва да приготвя едно описание на Хаджи Димитър. Часовете текат, а аз още нито думица не съм измислил. Яд ме хваща. Не мога да мръдна от стихотворението на Ботев. То ме преследва на всяка крачка, шепне ми някакви думи, изпълва душата ми с чувства, които не познавах досега. Аз толкова съм обладан от стихотворението на Ботев, та ми се струва, че, ако не беше той, щях аз да го напиша! Тия думи като че не ги е казал Ботев, а сам Хаджи Димитър ги е прошепнал, и то не само на Ботев, а на целия народ.

Мъча се да измисля нещо, неизмислено, да напиша нещо ненаписано, и промълвявам:

Гора зашуми, вятър повее,

Балканът пее хайдушка песен…

Их… пак това! Буден ли съм, или спя?

Часове се нижат… ето, свечерява се, а аз още нищо не съм написал. Главата ми е съвсем празна, а в гърдите ми нещо напъва, напъва…

И стана тъй, както трябваше — аз си легнах, за да прекарам цялата нощ в бълнувания и сънища…

Една едра, широка лапа ме държи за ръката и ме води нанякъде. Аз съм спокоен, защото знам, че тоя човек е най-силният в света. Той ми показа някакво царство с горите, нивите и пасищата, със стадата, реките и бистрите студени води.

Събуждам се пак, заспивам и, заспивайки, промълвям: „Аз искам, сестро, тук да загина…“ — О, боже мой! Че стига де!

На другия ден отивам на училище, без да съм написал нещо. Ще излъжа учителя. Ще му кажа, че съм бил болен или че са ме накарали на тежка домашна работа…

Теню Аврамов още с влизането си в клас започна:

— Не ви искам тетрадките. Искам някои от вас сами да ми прочетат какво са написали за Хаджи Димитър.

Излизат един по един. Учителят търпеливо слуша и нищо не казва.

Най-после, след като се изреждат всички, Теню Аврамов заговори:

— Благодаря ви, деца! Всички сте писали с оня материал, който сте намерили в Ботевото стихотворение… — В това време той надниква и погледът му се спира върху мене.

— Дочко Ламбев, от тебе нищо не чух!

Аз ниско навеждам глава.

— Да, аз нищо не казах — отвърнах засрамено.

— Защо?

Само мръднах рамене.

Теню Аврамов се навъси.

— За пръв път те виждам вироглав и мързелив! Защо така?

Мълчах.

— Отговори, отговори!

— Не знаех какво да напиша, господин учителю.

— Хубаво де! Един от най-прилежните ученици се нарежда най-отзад! Не се надявах!

Аз наведох още по-ниско глава.

— Да, не се надявах. Как ще ми се оправдаеш сега?

— Не мога да се оправдая, господин учителю. Аз прочетох повече от двадесет пъти стихотворението и при всяко прочитане намирах все по нещо ново и още по-хубаво. Не съм чел някога по-хубаво стихотворение, нито ще прочета.

— Е? — попита Аврамов. — Кое му е хубавото? Поне това ми кажи.

— Всяка дума е хубава, толкова хубава, че не дръзнах да пиша каквото и да е за Хаджи Димитра.

— Не се ли опита?

— Много се мъчих, но не можах. Думите на Ботева заглушаваха моите думи.

Учителят ме загледа. Тържествена усмивка заигра по устните му.

— Така, деца! Вие сте напълно прави. Това, което Ботев написа за Хаджи Димитра, е нещо твърде голямо, твърде велико. С това стихотворение той ни разгръща душата си и ни показва блясъка на ония мисли и чувства на Хаджи Димитра, които е криел в себе си. Две неща са продиктували на Ботев това стихотворение. Едното нещо е неизмеримата любов, която и двамата са хранели към отечеството, и другото — голямата вяра в героизма на борците за свобода. Също така двама души живеят в това стихотворение — това са Ботев и Хаджи Димитър.

Той помисли малко и продължи:

— Бележки няма да пиша. Зададох ви тоя урок, без да ви кажа защо съм се спрял на него. Исках по-напред да видя какво ще напишете и видях, че оня, който е възпял най-проникновено юначеството на Хаджи Димитра, е само един и това е Христо Ботев. Утре е годишнината от геройската смърт на Ботева. Днес исках да изпълня душите ви с неговия образ и сполучих.

Той пак спря погледа си върху мене и извика:

— Дочко Ламбев, прочети ми стихотворението на Ботева. Дайте една читанка!

Аз побързах:

— Не трябва читанка, господин учителю. Аз знам стихотворението.

И започнах. В класната стая се разнесе гласът ми и чудно зазвънтя. Тръпка премина през телата на всички. Аз чувствувах как моите палави другарчета бяха бързо грабнати от образа на бореца за българската свобода.

Как ще да съм чел — не зная, но картината, която видях след четенето, беше следната: в очите на учителя блещукаше неописуем възторг, а учениците бяха станали прави.

При господин Тифенбах

За да отидем по-скоро на Дунава и се гмурнем във водата — както правехме всеки ден лете — за по-лесно, минахме по тясната уличка край старата гимназия и се спуснахме надолу към брега. И всеки ден с мене ставаше едно и също нещо — погледът ми се спираше на една стара фирма и прочиташе: „Алфред Тифенбах — комисионер-експедитор“ — а след това името Тифенбах се повтаряше в главата ми най-малко хиляда пъти. Това име вече знаех не само наизуст, но бях запомнил и петната на старите букви на фирмата, та можех дори и да кажа на колко градуса е наклонът на самата фирма. Разбира се, както си му е редът, когато минавахме край кантората, трябваше, просто като по заповед, да надникнем вътре, да изревем като магарета с всички сили и да си изплезим езиците във всичката им дължина. Това ставаше причина да излезе някой отвътре, да ни изпрати два-три камъка и да ни обсипе с най-груби ругатни.

И кой можеше да си помисли, че един ден този Алфред Тифенбах ще стане изведнъж толкова важен и потребен!

Беше през време на разпуса между втори и трети клас. Както всяка сутрин, майка ми и баща ми сядаха пред камината и си варяха кафе, потънали в безкрайни разговори. Аз лежах на кревата си до стената и, без да искам, чух разговора им. Чудна работа! Аз непрекъснато мисля само за игрите, а тия хора тъй безпощадно са се топели в тежки грижи за дома! Идело ред да се плати годишната вноска от ипотеката, а пари на лице нямало никакви. Още десетина деня и…

— Десетина деня ли? — се сепна мама. — Че какво ще стане след десетина деня?

Баща ми изпуфтя от мъка и процеди:

— Какво ли? Една сутрин ще дойде барабанът… И да ти кажа ли? Не ми е толкова мъка, че банката ще я продаде, но купувач ще стане Копоя — ето где е мизерията!

Сепнах се. Банката ще продаде къщата ни и ще я купи нашият съсед, ей тъй, за да ни изгони от нея! Нашата свада с Копоя е започнала още далеч преди да се родя. Всичките ужаси, които сме преживели от това съседство, неочаквано изплуваха в душата ми.

Копоя! Гледайте го вие? Ще купи къщата ни и ще ни изгони. Че как се търпи това?

— Дявол да го вземе! — изговори с гняв татко, — от нийде помощ! Ако бях взел една служба, по-добре щеше да бъде! А аз се хванах със занаята и се влека в празния дюкян като пребит. А къщата зинала — чака ли, чака!

Майка ми въздъхна:

— Да беше Дочко малко по-голям — с мъка рече тя, — че да го дадем на работа, все щеше да ни бъде в помощ!…

„Гледай ти — си мисля аз с гняв — не стига, гдето грижата ни гази всеки ден, ами и да изгубим къщата си, дома, гдето съм се родил и расъл… А на всичко отгоре, да се намести вътре и нашият черен душманин Копоя!“ Умът ми не можеше да побере тия ужасни неща!

Един случай неочаквано ми се яви в помощ. Приятелят ми Коста, който знаеше мъката ми добре, ме посрещна на улицата и весело подскочи.

— Дочко, ще се уреди работата. Вуйчо снощи ми каза да ти обадя, че при Тифенбах имало свободно място за писар. Ти имаш хубав почерк. Хайде, бягай!

— При Тифенбах? — се учудих аз и бързо добавих: — Ако ще търсят момче, че мене ли ще вземат?

— Защо не? Ще те вземат ами! С този почерк… ехе!

Решихме да отида и да ги помоля да ме назначат, като им покажа почерка си.

„Виж ти случай! — разсъждавам си аз. — Плезих си езика, смущавах добрите хора с лудориите си, пък сега ще ида да им искам работа! Няма ли да ме изгонят!“ Но успокоих се с това, че не вярвах да са ме запомнили. Само аз ли съм с червена риза и сини гащи?

И така ще трябва да отида час по-скоро. Ей тъй, ще приближа до масата, ще поздравя господин Тифенбах и ще му кажа, че имам хубав почерк, че родителите ми са бедни и… дори ще му кажа, че имаме ипотека.

Ами ако той рече, че нямат нужда от писар, да му се помоля ли пак? Да, ще му се помоля, от сърце ще му се помоля! Но как се молят хората от сърце? Ей тъй ще се понаведа, ще изкривя глава и ще кажа до три пъти: „Моля ви се, моля ви се, моля ви се.“

И без много труд, аз станах роб на тая мисъл, особено след като научих подробно как в такива случаи дохожда приставът, как разсилният започва да бие барабанчето и да обявява на събралите се съседи и минувачи, че къщата се продава за толкоз и толкоз лева… Настръхнах при тая позорна картина. Едва помислил това, друга картина се мярваше пред очите ми: Копоя с жълтото китайско лице и гола като пъпеш глава се хили с всичките си зъби и прегракнало нарежда: — „Хайде, хайде, махайте се, аз съм господарят!…“

Тогава крачките ми се ускоряваха и, без да усетя, ме понасяха тичешком из улицата. След мен се дигаше облак прах, който караше минувачите с негодувание да прибягват настрана.

Две сенки ме следваха на всяка крачка. Едната сянка беше на Тифенбах. Тя беше добра, защото ми подаваше длъжността, която ще бъде наша спасителка, а другата сянка беше зверското лице на Копоя… След тия две сенки непрекъснато дрънкаше барабанчето. Аз виждах как двете палки лудо блъскаха по него и разнасяха остър, мъчителен шум…

И все това! Всяка минута, всеки миг — все това.

Какво да правя? Защо се бавя още? Утре барабанчето ще забие — и после?

Буден ли съм, спя ли — все едно и също нещо. След мен припкаха Тифенбах и Копоя. Те се бореха, мъчеха се да се удушат един друг, защото очевидно беше, че се мразят.

Така Тифенбах за мене стана ангел на доброто. Докато отначало мъчно се решавах да се приближа до кантората, сега нещо непрекъснато ме влечеше там.

Най-после един ден… един хубав топъл ден, най-хубавият и най-приятният от всички изминали дни, най-гостоприемният за лудетини като мене и другарите ми, аз почуках на кантората на Тифенбах. Сякаш някой откъсна тоя ден от душата ми и го хвърли в мрака. Ще седна тук, а приятелите ми ще са си свободни, весели, радостни, ще играят, ще тичат… Но трябва да се помага в къщи — там е всичкото!

Влизам… Мъгла… Само Тифенбах е пред очите ми.

— Добър ден, господин Тифенбах! — едва сега се попитах: — „Ами ако ми откаже“. Досега бях сигурен, че ще бъда приет, но сега тая мисъл изведнъж ме напусна. Кой ме увери, че ще ме приемат? Само аз ли съм, който иска да помогне на родителите си?

— Какво има? — ме попита Тифенбах. В гласа му нямаше нито една груба нотка, и това ме насърчи.

— Господин Тифенбах… — заекнах, смутих се, изчервих се. — Научих се, господин Тифенбах, че имате място за писар… Аз пиша много красиво. Ако искате… — нещо спря мислите ми. Господин Тифенбах гледаше пред себе си и може би обмисляше думите ми. Не е ли по-добре да почакам отговора му? Повече от пет минути минаха все така в мълчание. Тогава реших да го омилостивя още по-бързо и произнесох с умолителен глас:

— Моля ви се, моля ви се, моля ви се!…

Най-после той дигна глава и ме загледа учудено, сякаш ме виждаше за пръв път.

— Дойдох… — замълвих аз съвсем смутено, — нали имате една работа за мене…

„Ангелът на доброто“ ме прекъсна тоя път доста грубо.

— Хайде, хайде, бягай! Няма работа!

Още не беше довършил последната си дума, и из се намерих на улицата. Слънце ли имаше, дъжд ли валеше, нощ ли беше, или ден — нищо не виждах. Изпотен от срам, загдето ме изгониха толкова грубо, аз се озъртах насам-нататък и наново понесох мъката на човек, който или трябва да помогне с нещо на своя потъмнял от скръб дом, или да потъне в земята.

Но в главната улица етапа нещо неочаквано. На няколко крачки пред мене, като из невиделица, изпъкнаха баща ми и майка ми.

— А! Дочко! — рече радостно майка ми.

Баща ми също се ухили.

— Где си бил? — попита той.

— Ей там… с приятели бях.

— Я гледай колко е изпотен! Пак си се борил с момчетата! — рече мама, като совна ръка в гърба ми.

— А… не… — замълвих аз, без да зная какво да кажа, и добавих: — Ами вий где сте ходили?

Радост затрептя по лицата им.

— Ходихме в банката… да внесем ипотеката.

Бях поразен от учудване.

— В банката… Че нали нямахте пари?

— Охо, като има нужда, да видиш как бързо се намират! Пък не съм сакат. Два чифта обуща да изчукам, ще ги изплатя като нищо.

Макар и да виждах ясно, че да вземеш в заем, за да плащаш дълг, е да наливаш от пусто в празно, все пак черният призрак на позора и разорението се беше скрил от очите ми. Ние се гледахме в очите и се радвахме, без да ни стеснява това. Защо не? Един товар днес е паднал от плещите ни. Малко ли е?

Аз ги пуснах да си вървят, а сам тръгнах направо из улицата. Улицата! Обляна от слънце, тя наново, като добра майка-закрилница, откри прегръдките си, и аз потънах в тях, зашеметен и щастлив.

О, улице, улице, колко злини си ми причинила, но и колко радости съм запомнил от тебе!

На война

Минават, не минават десетина дена, момчетата от два съседни квартала най-неочаквано се втурват във война. И избухваше война без никакви предупреждения. И ето, профучи камък, профучи друг, трети. Запресрещат се, зашибат стобори, затрошат прозорци… Вик, олелия, намесят се минувачи, викат бащи и майки, ругаят, кълнат пакостниците, но кой чува? Война може ли без пакост? Два-три прозореца все ще се строшат…

Ето и днешният ден не мина без бой.

— Играят ли децата на война, не е на хубаво! — тъй казваше майка ми често, когато ме видеше да полетя из улицата с пълни джобове с камъни. Може и тъй да е, все пак това не пречи на играта ни. В днешният бой стана нещо, което не беше се случвало друг път. Ние си набирахме камъни от Дунава. По крайбрежието имаше хубави камъни, изгладени от водата и чисти като едри бонбони. Като вземеш такова камъче, че като го запратиш, сякаш само излиза от ръката ти и фучи, като че Крали Марко го е запратил. За днес имахме цял склад. Събирахме цяла седмица тия камъни и ги скрихме в празния двор зад дюкяна на бай Илия. С тия камъни ние имахме осигурена победата си и затова ги скрихме зад едрите бурени, за да не може никой да ги намери.

И тъй, започнахме боя. Неприятелят беше по-малко съобразителен: той ни замерваше с натрошена керемида, която не вършеше никаква работа.

Но какво стана? В разгара на боя ние видяхме, че ни замерят с камъни като нашите. Кога се озърнахме, какво да видим! Неприятелят беше превзел двора, на бай Илия и открито разполагаше с камъните. От всичко това произлезе една победа върху нас, и то рядка, позорна, защото се спасихме с бягство.

След боя, като се събрахме в двора на старата джамия, един въпрос неочаквано възникна.

Монката, нашият главатар, строго запита:

— Я ми кажете, момчета, кой е предателят между вас? Ония не знаеха джепането ни. Кой им го е обадил?

Ние се заогледахме. Наистина, тук сигурно има предателство — иначе те нямаше да дойдат и при това с бой да завладеят двора на бай Илия.

— Казвайте, ей! — настоя още по-строго Монката.

— Казвайте бе! — обади се един. — Тук има предателство.

— Ха, че кой ще вземе да каже: „Аз съм“? Кой ще иска да мине за предател? — възрази Лежу.

Можеше да се помисли, че Лежу е предателят, но към него съмнение нямаше. Той беше най-смелият и най-героичният от всички ни. Такъв човек предател не може да стане!

— Е? Хайде де! — извика нетърпеливо Монката.

Тоя път се заоглеждахме вече твърде нервно. Ние искахме колкото се може по-скоро предателят да се обади. Най-после мълчанието се наруши: някой съвсем неочаквано изхлипа. Погледите ни се спряха върху Любчо — най-малкия от нас. „Нима?“ — учудвахме се всички. Любчо беше мирно, честно момче! За другарството той беше готов в огъня да се хвърли! Ние разбрахме, че на неговата душа е затегнало нещо.

— Я! Любчо! — учуди се Монката. — Защо плачеш бе, Любчо! Човек може да помисли, че ти си предателят.

Любчо вече зарева съвсем на воля и през плач изговори:

— Аз съм!

Всички бяхме поразени. Любчо признава, че е предал джепането на варошци… Значи, предател! Гледай ти! Просто да не повярваш!

Сериозността на Монката се разколеба. Колкото и да е строг по характер, към Любчо той не можеше да бъде строг. Както всички други, така и той обичаше малкия Любчо заради честната му и откровена душа.

— Защо така бе, Любчо! Че биваше ли? Ето ние сме бити, изгонени сме, защото нямахме припаси. Варошци превзеха джепането ни и ни победиха. Ти не помисли ли за това?

Но Любчо не можеше да дава никакви обяснения, защото плачът беше неудържимо стихиен и му пречеше да говори.

Монката пак му заговори:

— Кажи си! Ето, ние ще те почакаме.

Всички бяхме вторачили погледи в Любчо и чакахме неговото обяснение. Всички искахме той да се оправдае… да каже някаква причина, която го е поставила в безизходност. Най-после някой от варошци може да го е насилил и той се е видял принуден…

С една реч — никой не желаеше Любчо да бъде очернен.

Като престана да плаче, той през дълбоки хълцания занарежда обяснението си. Той каза, че му дотегнали тези войни. Стига чупене на глави и прозорци, стига пакости, от които цялата улица е пропищяла!

— Е, добре, защо не кажеше да не играем на война? — попита Монката.

— О, казах аз, но никой не ме чува. Най-после намислих да направя тъй, че неприятелят да ни победи. Все ние побеждавахме и това ни даваше смелост. Сега нека нас победят. Тогава сигурно ние ще престанем…

Монката се замисли.

— Наистина, момчета, ний се увлякохме във войните, защото никой не беше ни победил. А какви хубави други игри има! Нека оставим войните! Когато пораснем, тогаз България сама ще ни дръпне.

Той ласкаво потупа Любчо по рамото и извика:

— Свършено, момчета! Няма вече на война! Имаме и други игри!

Радост бликна на Любчовото лице. Той каза:

— Това, което направих, то е предателство. Признавам, но обещавам ви, че един ден тоя грях ще бъде изплатен. Тъй няма да го оставя!

Тъй Любчо с риск да бъде наречен предател турна край на войните.

Всички му се зарадвахме, че благодарение на него обърнахме погледите си към хубавите наши игри.

Няколко години след това, в Балканската война, щастието неведнъж се усмихна на Любчо. И когато се видяхме след войната, вече се говореше как Любчо само с трима войници, останали живи в неговия взвод, успял да нападне с пристъп една неприятелска батарея и да я превземе, като пленил цялата прислуга заедно с командира й и припасите, които били твърде много.

— Само с трима души да се плени цяла батарея! — учудихме се ние. Скромният, дребният Любчо не знаеше къде да се дене от притеснение.

— Стига, стига, момчета! — мъчеше се той да прекрати разговора. — Нищо не съм направил. Оставете тия работи!

Той се засмя весело и добави:

— Пък най-после имах дълг! Нашето джапане, което аз предадох тогава, трябваше да се върне честно и почтено!

— Да… вярно! — засмях се и аз. — Един изплатен дълг е едно задоволство, а един преизплатен дълг е една гордост.

Аз бях прав, защото тая гордост беше изписана върху лицата на всички ни.

При Илийчо за маслинки

— Дочко! Хайде, пиленце, тичай при бате си Илийчо да ми купиш за рупче маслинки! — помоли ми се дядо сладко-сладко и едва изказал поръката си, аз вече летях с рупчето в ръка към бате Илийчовия дюкян.

— Бате Илийчо, дай ми за едно рупче маслинки!

— За кого са?

— За дядо.

— Ха, чакай тогиз пък да му избера по-едрите и по-мазните — отвърна бакалинът Илийчо и заотмерва едри крачки по мокрия под към качето с маслинки. Гледаш ги и ти иде да се впуснеш, че с две ръце да грабиш. Виждал съм маслинки, ама като Илийчовите сякаш нигде няма. Не стига само маслинки, ами тук-таме из качето се мяркат и филийки тънко нарязан лимон — уж за красота, а те стават така по-вкусни, по-примамливи.

— Само това ли, Дочко?

— Само това.

Маслинките влязоха във фунийката, фунийката влезе във везничката и везничката, като ги претегли добре, позволи на бате Илийчо да вземе вкусната стока и да ми я подаде. Толкова са мазни пустите му маслинки, че едва влезли във фунийката, и тя се намазни.

Знае дядо какво да си хапва! Когато съм гладен, не ми дават нито една маслинка. Ще ми отчупят комата и нищо повече. Е, вкусен е и хлябът, ама без маслинки не се гълта лесно. Може и маслинки, може и сиренце, пък може и кашкавалец, а понякога и пестил… ей от оня, дебелия… побелял отгоре от сладост. С хлебец можеш всичко да ядеш, само ако си гладен, както сега аз… ей на, видях маслинките и огладнях.

Без да се каня много, аз лапнах една маслинка. Бързо я сдъвках и лапнах още една.

— Ха, стига вече! И за дядо да има.

Вървя си и мисля… Мисля си и гледам маслинките… Гледам ги и си казвам: „Защо да не изям още една? Въз фунийката има много. Дядо няма да усети.“ Маслинките лъщяха като очите на малкия ми братовчед Бобо и ме гледаха блажно-блажно. Те загъмжаха във фунийката, оживяха, размърдаха се и една от тях се отдели и се совна в устата ми. Вярно, аз не я бутнах, тя сама влезе. Засмях се. „Хайде, хайде, гладнико! Свий там фунийката и бързай, че дядо ти откога е зачакал!…“ Аз я свих, но… преди това лапнах още две, а когато наближих към дома, лапнах още една.

О, никога през живота си не съм ял толкова сладки маслинки! То сякаш не са маслинки, а кой знае какъв чудесен плод!

— Сега, Дочко — поканих се аз за последен път, — лапни още една и не забравяй дядо си!

Сладко нещо! Такива маслинки мога да изям не двадесет, не петдесет, а и сто! Стига да има! Колкото повече ги ям, по ми се услаждат… А какво ли щеше да бъде, ако имах и хляб!

Но… точка на лакомията. Влязох, спънах се о прага, ритнах тенекиеното канче, котката се стресна и изсъска. Подадох на дядо фунийката. Ще познае ли? Няма ли да е по-добре още тая минута да се измета оттука? Накъсо казано, смутих се здравата! Лапаш маслинките, сладко ти беше и нито веднъж не се попита дали дядо няма да познае. Но време за размишления нямаше.

— Браво, Доченце, браво мойто момченце!

Не усетих кога отиде и кога се върна.

Дядо разви фунийката. О, що да види! Вътре имаше само пет маслинки! Че колко съм изял аз? Тя беше пълна! В същия миг се обърнах, готов да хукна да бягам, но дядо ме спря. Той ме погледна със сините си мънистени очи и каза:

— Чакай!

Изтръпнах. Значи, дядо позна! Изтръпнах и плахо заочаквах да ми каже нещо, да ме замъмре да ми удари плесница, но не стана тъй. Той дълго мълча, мисли нещо и най-после се изправи. Ей сега ще почне!… Изведнъж всички изядени маслинки се обърнаха на гърлото ми. „А бре, лакомец такъв! — заосъждах се аз. — Изял маслинките на дядо си и сега има смелостта още да го гледа! Почакай, още не са заплющели плесниците!“

— Знаеш ли какво ще направим, Дочко? Ще отидем с тебе при бате ти Илийчо да си купя тютюн и оттам ще отидем да се поразходим. Пък ще попитаме и колко дава килото маслинки. Мисля си — дали везните му са нещо развалени, че отмерват по-малко… И туй ще узнаем.

Тръгнахме. Защо ми трябваше? Всичко ще се разбере! Защо не потраях малко? Дядо сам щеше да ми даде. Ах ти, гладнико такъв! Късмета си ще изядеш!

Вървим към дюкяна на Илийчо, а аз усещам, че краката ми са страшно натегнали. Едва ги движа.

— Какво се влечеш така. Бързай де! — подкани ме дядо.

— Боли ме коляното, че…

— Нищо, ще оздравее — отвърна той и пак тръгна.

Не! Повече нито крачка няма да направя. Ето дюкяна. Ние ще влезем и бате Илийчо ще каже, че е дал пълна фунийка. После? Значи, този лакомец ги иззобал като череши и не мислил, че гладен човек чака.

Ами сега? Не, ще избягам! Срам ме е! Аз се наканих да се дръпна и да хукна из улицата, но дядо вече прекрачи прага и ме хвана за ръката.

Навел глава, с разтреперени колене, аз мълча и чакам. Илийчо ще каже, че е дал повече от двайсет маслинки, ами аз какво ще кажа? Мога и оттука да избягам. „Хайде!“ — командувам си аз и се мъча да събера сили за бягство, но в това време дядо се обърна към Илийча.

— Я, Илийчо, дай на две места по за рупче маслинки. Искаме с моя внук да си позакусиме.

— Че нали сега преди малко… — започна той, но дядо го пресече:

— Нищо, нищо, дай още!

Илийчо отмерва, дядо ми подава едната фунийка и ние излязохме. Вървя и се чудя! Вместо бой, дадоха ми маслинки.

Излизаме. Дядо се спира пред Симовата фурна, която е току пред бакалницата.

— Симо? Я ми дай половин хляб! Ох, ох, в пара е плувнал! Току-що си го извадил.

— Плува, плува, дядо Георге — възхищава се сам Симо. — Хляб ли е, симид ли е — не може да се разбере…

И знаете ли какво стана? Ние си тръгнахме. Дядо откъсна половината от хляба, подаде ми и каза:

— Ха сега, Дочко, яж и се не бой! По-вкусна закуска не си правил.

Тъй се зарадвах, че ми се искаше още същия миг да се хвърля на дядовия си врат. Златен човек! Вместо да ме набие, той взе, че ми купи още.

— А пък когато свършиш закуската — добави той, — ще те изправя напреде си и ще ти лепна няколко топли-топли плеснички, загдето си ял и не си помислил за дядо си.

Засрамен и притеснен, аз погледнах дядо в лицето. Той примигна два-три пъти и като дигна ръка, прегърна ме и ме целуна по бузата.

— Хайде сега, лакомецо, тичай при приятелите! Ей ги хи… събрали се и те чакат.

Радостен и щастлив, аз тичам към приятелите и съм запял с цяло гърло.

Приключение

Не се чудете, че тая историйка се свърши не тъй, както искахме. Достатъчно е да узнаете, че водачът ни беше Гого, че всичко направихме по негов план и че ядохме бой пак поради неговия план. Но душите ни горяха за приключения, а Гого беше майсторът на приключенията. Ето защо поехме героично пътя към бостаните. Планът ни беше да се промъкнем откъм дерето и пълзешком да стигнем до грамадните дини, които се валяха по рохкавата земя до самия синор. Ще накъсаме десетина, ще се спуснем в дерето, гдето ще бъдат скрити в шубрака, и пак ще се върнем за нови десетина.

Скроихме ние една голяма работа. Ще натрупаме на пазара дините и ще ги продаваме. Пара ще падне не на шега! Трябва само сръчност и пъргавост, че като ти се наложи да бягаш, да не се оставиш да те настигне тоягата на пъдарина.

Гого ни насърчаваше и ни уверяваше, че работата е много лесна. Тоя неканен наш приятел ни подмамваше, за да направим приключенията му по-интересни. Той не можеше да живее, без да извърши някоя беда и дори без да бъде бит в участъка… Една бурна душа, колкото безпътна, толкова понякога и героична…

Излизаме от града и песните ни проечават из полето, но Гого замахва с ръка:

— Не пейте! Наближаваме бостана!

Да, вече трябва да се движим тихо. Ето, спуснахме се в дерето и се закатерихме по склона.

— Тихо ей! Никой дума да не продума! С ножчето ще резнете опашката и ще трупате ей там, на края!

Изкачваме се. Пред нас се разкри чудесна картина. Нечия ръка беше пръснала в безреда големи едри дини по рохкавата земя и те бяха толкова много, че и сто да откраднеш, пак няма да се познае.

— Полека! Пълзи! — изкомандува Гого.

Ние започнахме трескава работа. С ножчета и ръце пълзяхме от диня на диня и по една по две отнасяхме в склада.

Изведнъж на горния край на бостана като изпод земята изникнаха двама души. Аз замръзнах на мястото си. Лицата на тия хора бяха озверени и страшни. Те се втурнаха към пас, размахваха тояги и прегракнало ревяха:

— Стой! Стой!

Гого ни извика да бягаме, но време нямаше. Едва направихме няколко крачки, и пъдарите ни настигнаха. Това бяха един възрастен човек, едър, голям, в бозови дрехи и с разтворени космати пазви, другият — по-млад, види се, негов син, защото и той беше едър и силен и също така разгърден.

Няма да забравя лицата на тия хора. Очите им бяха изпъкнали, широко отворени и кръвясали. Нещо животински свирепо излъчваха тия червени като божури лица, тия страшни тигрови очи… Залепен от гняв, старият ревеше:

— Взех ви животеца, хайдуци недни!

Ние ревнахме ужасени пред смъртоносните удари на тоягите и догде се усетим, един страшен удар се стовари върху Гого и той падна безчувствен на земята. Пъдарите не очакваха, че ударът ще бъде толкова силен. Аз бях сигурен, че Гого е убит. Пъдарите забравиха нас, изпуснаха тоягите и се вгледаха в Гого.

— Я гледай — рече младият, — че аз не го ударих силно!

Големият се смути.

— Казал съм ти и друг път да не удряш силно! Ей на какво направихме!

Младият се наведе, загледа го и едва изрече:

— Не е умрял.

— Не е умрял зер! Не го ли видиш, че свършил!

Смутени от нещастието, ние забравихме да бягаме, па и те, слисани от това неочаквано нещастие, не се сещаха, че ние сме при тях.

— Ами сега?

Старият спря поглед върху мене и с кротък глас запита:

— Брат ли ти е?

Единият от приятелите каза, че ни е другар.

Аз гледах пъдарите и не можех да се начудя как тъй зверовете се превърнаха на хора. Те имаха кротки лица, очите им бяха потънали в бръчки, сякаш изведнъж и двамата остаряха.

— Имаме ли вода? — попита старият.

Младият отвърна, че преди малко се строшила стомната и няма нито капка.

— Трябва да се опитаме да го свестим. Може и да не е умрял.

Аз казах, че в дерето тече отнякъде вода и веднага се впуснах надолу по склона. Наистина, долу течеше в тънка струя мътна вода. Гребнах с шапката си, напълних я и се изкачих горе.

— Разкопчайте го! — смутено говореше старият.

И се започна едно силно пръскане на вода по лицето, разтвориха се пазвите и там старият пъдарин пръсна няколко капки вода.

О, той беше тъй добър, толкова загрижен, сякаш Гого беше негов син. А младият стоеше прав и цял трепереше.

— Чакайте! — извика изненадано старият. — Миглите му мръднаха!

Ние надникнахме. Радост обхваща всички ни. Вярно, че Гого се мъчеше да погледне. Той бавно мръдна глава на две страни, подигна ръка, подигна и отпусна другата и отвори очи…

— Ха тъй!… Ха тъй!… Стой така!… Боли ли те някъде? — забърза старият, ту радостен, ту загрижен.

— Ох, ооох! — пъшкаше Гого. Главата му тежеше, та я отпущаше ту към едното рамо, ту към другото.

— Можеш ли да ходиш? Ха, момченца, подигнете го и си тръгнете!…

От върли врагове ние станахме приятели. Участта на Гого премахна злобата на пъдарите и заличи нашия страх. Колко били добри хората пред страшния лик на злото! Двамата пъдари не били убийци, не били свирепи тигри, а хора като всичките.

Гого с мъка се понадигна и седна.

— Ха почини си малко… и си тръгнете! И не правете друг път такива работи… И аз имам синче като вас, ама той…

В това време Гого изрева от внезапна болка и се катурна на земята.

Наново се почнаха разтривания по слепите очи, по краката и ръцете. Най-после се ободри и с обща помощ стана.

Старият гледаше да очисти бостана си от нас, та непрекъснато ни подканяше да си тръгнем.

Ние хванахме Гого за ръцете и си тръгнахме. Той едва стъпваше, коленете му се подгъваха, но се движеше напред. Като излязохме от бостана, ние се обърнахме и видяхме, че пъдарите се бяха скрили някъде. Гого се спря, огледа всички ни и ни накара да се вцепеним от почуда. Той чевръсто дръпна ръцете си от нас, цял се ухили и се разскача.

— Че кога оздравя? — питахме ние, все тъй смаяни.

— Никога не съм бил зле. Той ме удари по главата, но само с крайчеца на тоягата. Силата на удара беше на рамото ми.

— Защо падна?

— Хубаво де, ами че ако не бях се престорил на пребит, мислите ли, че тия приятели щяха да ни оставят живи?

Ние се движим към града, а пред очите ми стои страшната картина, когато двамата пъдари застанаха пред нас. И мисля си: от зверове те се превърнаха на човеци, станаха добри, благи, мирни. А ние станахме ли по-добри? Едва отминахме стотина крачки и Гого начерта друг подобен план за лозята. При Хаджигеновата чешма имало лозя, които не се пазели от никого.

И без да мислят много, другарите ми поеха пътя към лозята. Аз останах на мястото си. Нямах нито капка воля да продължа с тях.

— Хайде бе, какво стоиш! — обърна се единият.

— Оставете го, той е страхливец! — отвърна Гого.

Но разколеба се още един, след него и другият. Гого остана сам всред пътя, а другите се присъединиха към мене.

И стана тъй, както трябваше. Гого, бездомникът, безпътникът, изоставеното, расло като бурен дете, наведе глава и мълчаливо продължи пътя си. Много мъчно ми стана за него. Той няма нито баща, нито майка. Кой ще го вземе под своя грижа?

Ние тръгнахме към града и от време на време се обръщахме да видим Гого. Той се движеше бавно, но стъпките му бяха тъй твърди, сякаш отиваше сам да изпълни новия план.

Цигулар

Дядо седеше в градинката и с ръка раздвижваше от време на време китните босилкови стръкчета. От това целият двор се обливаше с някакъв тънък упоителен мирис, който сякаш идеше от небесата, подухван от малките шестокрили серафимчета.

Татко каза нещо, отвърна мама и дядо добави:

— Вървиш си из улиците и гледаш хората спокойни, тихи, безгрижни, а не знаеш какво има в душите им.

Тия думи на дядо ме разсмяха. „И дядо ще каже нещо, че ще го разбереш! — помислих си аз. — За каква душа ми говори? Че не е торба душата, та да я пълниш с какво да е!“

Философиите на дядо не ми се харесаха и аз намерих за по-добре да изляза на улицата и да намеря приятелите си.

Един ден ме пратиха да купя хляб от Симовата фурна. Той вадел по-хубав хляб, а за дядо хлябът беше всичко. Можеш да нямаш нищо друго за ядене, но хляб от Симо имаш ли, ще се нахраниш чудесно.

Отидох. В това време, когато Симо ми подаваше хляба, до слуха ми долетяха звуци от цигулка. Заслушах се. Чудна работа! Каква ще е тая цигулка, че издава такива особени звуци? Сякаш някоя необикновена птица нарежда безкрайни сладкозвучни извивки…

— Хайде, хайде, давай парите — ми се сопна хлебарят, — стига си се заплесвал!

Звуците идеха от съседната кръчма, затова побързах да платя и да застана до вратата на кръчмата.

Изправен до масата, стоеше едър широкоплещ човек с гъсти черни вежди, черни дълги мустаци и също така черни очи, дълбоко изсенчени с тъмни кръгове… Аз си спомних, че често съм го срещал из улиците, но че е цигулар, не знаех. Но защо свири тук? Ако е за пари, в кръчмата нямаше никого, освен кръчмаря. Ясно беше, че свири само за себе си. Пред него стоеше полуизпита оканица с вино и останки от ядене, а долу, изправена до стената, се виждаше кутията на цигулката.

Но колко хубаво свиреше той! Кръчмата се изпълваше с хубави звуци, на които човек никога не би се наситил. Черни вълнисти коси покриваха главата на свирача и един плътен кичур небрежно падаше по челото му.

Той свиреше тъй старателно, сякаш пред него стояха много хора, които се опиваха от песните му — занемели и унесени. За пръв път виждах цигулка, от която могат да се откъсват толкова омайни звуци. Но стана нещо неочаквано. Погледът му случайно попадна върху мене. Той широко отвори очи и спря да свири. Каза ми нещо на румънски, след това седна на стола, усмихна се тъй топло и приветливо, като да бях негово дете, и ме повика с ръка.

Да вляза ли? Подвоумих се малко, но прекрачих прага. Сега той ме хвана за ръката и нежно ме притегли към себе си. Той замълви някакви думи, замилва главата ми, лицето ми, постави ме на стола до масата и попита кръчмаря няма ли нещо сладко за мене. Бог знае какъв бе тоя човек! От неговите милувки аз нямах нужда, но изглежда, че той имаше нужда да ги даде от себе си.

Той ме попита нещо. Кръчмарят каза, че човекът питал харесвам ли свирнята му. Аз казах, че много я харесвам. Той се зарадва, дигна цигулката и каза на кръчмаря, че сега ще свири само за мене.

Не знаех ще чуя ли някога такава музика, каквато се откъсна от цигулката му. Сякаш някой нареждаше думи, една от друга по-тъжни, по-омайни… и като че тия думи минаваха през златни човчици на някакви чудновати птички.

Тая песен ме накара да погледна свирача в лицето. Нещо сграби сърцето ми и го стисна. Такова беше лицето на татко, когато лани мама боледуваше. Лекарят бе казал, че можем да я загубим. Няма да забравя изкривеното от скръб лице на татко. Мина време, мама оздравя, а аз дори забравих, че е била тъй тежко болна, но лицето на татко, обляно в скръб, не забравих. И ето, точно тъй ми се виждаше сега лицето на свирача. Очите му станаха мътни, измъчени и черните кръгове под тях — още по-дълбоки.

Какво да направя? Да си вървя ли? Неговата скръб отклони вниманието ми от песента и аз мислех да се махна. Той свиреше за мене. Може би и той има дете като мене, но то е тежко болно или може би не е живо вече?

Защо не си вървя? Но в това време той спря да свири и ми заговори. Устните му бяха почернели, очите му гледаха през сълзи. Тогава погледнах ръцете му и видях, че те са сухи, безкръвни, и треперещи… Да, той ми се видя едър човек, но сега го виждам измъчен, немощен… страдащ…

Полутъмната кръчма ми се видя тясна. Нещо затежа на гърдите ми… Бързо се обърнах и излязох на улицата. О, какво виждам! Слънцето е обсипало със злато улици, къщи и покриви… Очите ми навсякъде виждаха пъстрота и спокойствие… И като видях всичко това, от гърдите ми се откърти една почти луда радост. Скръбта на тоя човек ме толкова помрачи, та ми се стори, че за пръв път виждах колко светъл, хубав и радостен е животът. Сега аз благодарих за това, че нито татко, нито мама, нито дядо са тъй изпълнени със скръб, както тоя нещастен човек…

От тая среща с цигуларя аз научих нещо „Вървиш си из улиците и гледаш хората спокойни, тихи, дори безгрижни, а не знаеш какво има в душата им.“ Едва сега разбрах какво искаше да каже дядо.

И като стиснах под мишница купения хляб, аз весело си засвирках с уста, а около мене от всички страни хлуеше упоителният мирис на цъфналите акации.

Един постигнат идеал

Да вземе човек учебниците ми, ще се ужаси. Това, че са измачкани, още е нищо. То показва, че съм небрежен и колко слабо понятие имам за чистота и ред. Но да погледне полетата в четирите им страни, направо ще ги хвърли в печката. Аз съм ги изпълнил с човечета, драскал съм разни фигурки и не съм мислил, че това е осъдително за един ученик, влязъл вече в прогимназията. Но от тия рисунки моите другари намираха, че аз съм художник и дори ми завиждаха. Аз сам виждах, че изкуството да рисувам ми се поддава най-много и това ме много ласкаеше. Разбира се, по тоя начин в душата ми се очерта един неподозиран идеал: аз ще стана художник! Че това е голямо нещо! То значи да вземеш молива и да можеш да рисуваш. Имали по-голямо щастие от това?

Тоя идеал хващаше все по-дълбоки корени. Аз непрекъснато носех тефтерче от рисувателни листове и често карах приятелите си да ми позират. И като им давах рисунките, те се радваха, защото виждаха, че вярно съм ги нарисувал. Но един ден призванието още по-дълбоко заседна в душата ми. То беше, когато видях как рисува художникът Влаев.

Беше лятно време и прозорецът на стаята му беше отворен. Той седеше до прозореца и рисуваше върху обтегната хартия някакъв портрет. Боже мой! Какъв ти портрет? Та това е жив човек! Очи, нос, уста, вежди… всичко, всичко тъй плътно, че можеш с пръст да го хванеш. И все пак това беше само креда и нищо повече!

Ясно, напълно ясно е, че аз ще стана художник. Аз често вземах портрети и ги рисувах върху рисувателни хартии. И като ги гледах, виждах, че и аз съм оживил мъртвата фотография… същински живи човеци.

Един ден… тоя ден за мене беше съдбоносен, защото той ми посочи бъдещето и пътя, по който трябва да вървя, учителят ми по рисуване Георги Шойлев ни зададе свободна тема — всеки може да си нарисува каквото желае и да му го донесе. Очевидно, той искаше да види кой има дарба на художник, за да спре вниманието си по-добре върху него.

И тъй, всички се отдадохме на работа. Подир два дена трябваше да занесем рисунките си.

Аз взех една картичка и се залових да я нарисувам.

Гледам картичката и като на длан виждам всичко. Ето ти го Стаменчо нарамил торбичка, пълна с хляб, чушки и сирене, и потеглил към града. Името на картинката беше „Към града“. Момчето се е спряло отвъд селото на баира, направило сянка с ръка на чело и упорито гледа към селото. И аз виждам как развълнувано диша то и с каква болка гледа към селото си… Разбира се, то може би отива да се учи на занаят? То е сухо, скоклесто момче, със здраво, набито тяло, със стегнати цървули и дълга гуня, метната през рамене — подвеяна от вятъра. Вижда се селцето — глухо, дребно, мълчаливо — с реката, която минава край него, с моста, преметнал старо тяло от бряг на бряг… Над баира се виждат ниви, а над тях горичка, която се слива с хоризонта. Тук е и червеният залез, тук е и извитата пътека — тръгнала по баира и забила край в селото… Чудесен пейзаж! Аз рисувам и виждам как старият баща вади от кесията дребни пари и подава на момчето си, как се е просълзила майката, натъжена от раздялата, как кучето подскача около верния си другар и как една от овцете, които е водило толкова пъти на паша, е застанала до него и го гледа в лицето, сякаш го пита — няма ли вече да се върне в село.

Взема си момчето сбогом от старците и потегля, но след него тича братчето му и плаче — чакай, бате, вземи и мене, бате!…

Но момчето не се обръща, а бърза по пътеката към баира. Няма време за губене! В градското училище трябва да се отиде час по-скоро за учение. Нали тъй казваше Иван Вазов?

„Едно време бе пара̀та,

тя ум даваше на двама.

Сега питат — във главата

какво има, какво няма“…

Така и Стаменчо ще иде — наука да бере, голям човек да стане. И потеглил той из пътеката, прехвърлил баира и се спрял. Мъка притиска душата му. В ушите му още звучи плачът на малкото му братче, а в паметта му никога няма да изчезне тъжният образ на майка му. И нему е мъка, но не бива да се плаче!

Той се обръща към селото и се заглежда в сламените покриви. Ето там е бахчата на чичо Никола, хе там е къщата на Неда… вижда се оттук забития конски череп на плета, а там, отляво на училището, е тяхната къща.

В това време нещо мокро се плъзва по ръката му.

Той снема поглед и какво да види? Кучето Бошо? Поело само пътя и настигнало малкия си господар!

— Ох, Бошо, Бошо! — нарежда Стаменчо, клеква и прегръща своето вярно другарче. — Какво да те правя? Ти тука трябва да стоиш! Кой ще пази стоката ни?

Той го прегръща, милва го, завира лице в козината му, и Бошо лудува от радост. Най-после Стаменчо успява да накара кучето да се върне и потегля към равния коларски път за към града…

„Сега питат във главата какво има, какво няма“ — шепне си Стаменчо и се мъчи да засенчи тъгата по родителите, по стадото и по лудия Бошо.

Рисувам аз и си фантазирам. Пред мене е разгърнат целия дом на Стаменчо с всичката оная хубост, от която е изтъкано цялото му детинство…

Рисувах почти цял ден, но когато свърших и се вгледах в рисунката си, извиках от почуда. Това беше една почти свършена картина! Цялото село, с моста, с гъските, с реката, с къщите, с училището, с църквата, с всичко, което го прави тъй хубаво и живо!

Да, аз виждах съвсем ясно, че съм художник. На ръката ми се подчиняваше кредата тъй, както й заповядвах.

Показвам рисунката на дядо. Той свива очи, гледа, гледа, па току попитва:

— Нива ли си изписал?

— Каква ти нива, бе дядо, не видиш ли, че е село?

— Ха тъй, тъй — поправя се дядо. — Много хубаво! Прилича!

Всички си носим рисунките. Класът гъмжи от възбуда. Кой ли ще е най-щастливият? Сигурно между всичките рисунки все ще има една най-хубава! Че коя може да бъде тя, ако не моята? Ние започнахме да ги показваме един на друг, но учителят Шойлев влезе в клас. Той ги прибра от всички ни и си ги занесе в учителската стая.

На следния ден влезе в клас. Докато връщаше картините, на всеки казваше по нещо, но като дойде до моята картина, широко се усмихна.

— Ха — помислих си аз, — познава се, че я много харесал.

Той ми подаде рисунката и рече с глас, в който звучеше снизхождение и участие:

— Не си сполучил, Дочко, макар че много си се старал. Няма свободна линия, няма перспектива, няма верен рисунък!

Заглъхнал от страшна изненада, аз едва продумах:

— Как тъй, господин учителю, ами че нали…

Той ме пресече:

— Няма защо да се смущаваш. Бележка никому няма да пиша. Но аз ще ти задам една нарочна задача. Искам да ми нарисуваш тоя пейзаж с думи. Ще го опишеш така, като че имаш домашно по български.

Отчаян и убит, аз с ужас видях колко е жесток учителят Шойлев.

Целият подиробед правих описание на картината и на следния ден, след като му дадох описанието и той го прочете, лицето му засия. Какво иска да каже с това? Пак ли не съм направил нищо?

Все тъй с просияло лице, той заговори:

— Слушайте, деца! Ще ви прочета описанието, което Дочко Ламбев направил с думи.

Като помислих, че Шойлев с тая моя работа ще покаже образец на некадърност, изтръпнах и неволно извиках:

— Не! Не!… — и посегнах… Исках да грабна ръкописа си от ръката на учителя.

Той кротко ми направи знак да си седна.

— Седни си сега и слушай!

И зачете.

— Как!? — мислех си аз, — никой ли не се смее? Нима не е много лошо това?

Да, всички слушаха с голямо внимание. Аз не смеех да погледна никого от страх да не забелела иронията по лицата им.

Но как хубаво четеше учителят! Аз виждах жива картина, която кипеше пред мен, картина на село, което сякаш от години съм познавал. Тук бяха и стадата, и кравите, и реката, и мостът, и конският череп на плета, и Стаменчо, и кучето Бошо, и родителите, и тъжната раздяла… Хубаво, светло, топло… Учениците изказват шумно възторга си, а учителят четеше, четеше, четеше…

Най-после свърши. Той дигна глава и прекара поглед по лицата на учениците.

— Няма защо да ви питам как ви се вижда — рече той. — Ето лицата ви сияят от задоволство. Вие се радвате, че ваш съученик е направил едно тъй хубаво описание.

Оттук, оттам се обаждаха:

— Чудесно, господин учителю!

— Много хубаво!

— Отлично, отлично!

Шойлев заговори:

— Сега нека, Дочко, да ти кажа и своето мнение. Както виждам, ти художник няма да станеш, но че ще станеш писател, това ей сега да ти подпиша с две ръце. Запомни днешния ден и тия мои думи!

Аз почувствувах, че очите ми се изпълват със сълзи, и за да си крия лицето, отпуснах го върху лакътя си. В тая минута ужасно страдах, че няма да стана художник. Да обичам толкова да рисувам, да кроя своето бъдеще като художник и изведнъж да се разбере, че ще стана писател, а не художник. Как ще стана писател, когато то е най-мъчното нещо? При тая мисъл аз на воля се разревах. Прощавах се с художеството, като се лишавах от един идеал, тъй дълго захранван и пазен.

Но Шойлев пак заговори:

— Разбирам, че ти искаш по-скоро художник да бъдеш, отколкото писател. Твоя воля. Може и художник, макар че дарбата ти друго подсказва. Всяко старание се увенчава с успех, дори при минимални дарби. Но ако питаш мене, аз в твоето лице виждам един бъдещ писател. За мене е съвсем ясно. Но защо се смущаваш, че няма да бъдеш художник? Като писател ти ще вложиш в работата си в цветове и линии, и перспективи, ще вложиш художеството изцяло там. В твоите мисли и чувства, които ще разгръщаш пред читателя, ще се виждат всичките изкуства. Нима има нещо по-хубаво от това?

Аз жадно поглъщах думите му, за да мота да намеря малко утеха след току-що нанесения удар.

Но ето, минаха години. Сега виждам, че съм постигнал своя идеал. Право каза тогава учителят Шойлев. И днес моята най-голяма радост просветва, когато, пишейки своя книга, аз успявам да вложа в нея боите на спектъра, тоновете на музиката и красотата на хубавия български език.

Прочее, да живеят изкуствата! Без тях няма песен, няма картина, няма приказка.

Допълнителна информация

$id = 4641

$source = Моята библиотека

Издание:

Добри Немиров. Когато бях малък

Редактор: Цветан Пешев

Коректор: Албена Янкова

Издателство „Отечество“, София, 1977