Латиноамерикански морски новели

Венко Кънев
Великият океан на Латинска Америка

Кога Писаро, завоевателят на инките, приближава бреговете на Перу, среща един сал на път за Панама. По-късно изследователите доказват съществуването на оживена търговия между Перу и Централна Америка, между Мексико и днешна Колумбия и между Антилските острови. Индианците от Панамския провлак са пътешествували на големи салове по тихоокеанското крайбрежие, достигайки до Колумбия и Северен Еквадор. Карибите, дали името на Карибско море, са кръстосвали морето между Антилите и са плавали на юг до езерото Маракайбо във Венецуела и река Магдалена в Колумбия. Индианците от племената тупигуарани и омагуа заради мореплавателските си способности са си спечелили славата на „финикийци на Америка“. Инките също са извършвали дълги пътешествия по обожествяваното от тях „Море Майка“. Намерени са изображения на плавателни съдове и гребла върху керамика от епохата на инкайските империи. За пътешествията си по океана жителите на Америка са използвали дървени пироги, салове и канута. На тихоокеанското крайбрежие са открити лодки от тюленови и моржови кожи. Греблата, намерени в Рио де Жанейро, наподобяват хлебарски лопати. Американските мореплаватели не са притежавали навигационни инструменти, но карибите например са се ориентирали добре по звездите.

От друга страна, европейските конкистадори носят със себе си традициите на най-опитни мореплаватели на времето. Стъпването им на американска земя е предшествувано от дълги месеци, дори години скитане по световните океани. Безкрайният низ от приключения — урагани, корабокрушения, открития на нови земи, а по-късно и пиратски нападения над конвоите, превозващи заграбените богатства, изпълват хиляди страници на испанската, английската и североамериканската литература. Логично е да се очаква, че потомците на европейската цивилизация, претопили се в края на краищата в нови нации, са наследници на мореплавателските качества на дедите си от двете страни на океана. Но още първите хронисти, добрали се до Новия свят, забравят морските неволи пред това, което ги очаква на сушата — завоюването на един континент, непрестанна и жестока борба с една величествена и могъща сила; безкрайни джунгли и пустини, високи и непристъпни планини, буйни и непокорни реки, великолепието на древни цивилизации, враждебни и бунтовни индианци като карибите или арауканците в Чили, които не прекланят глава до пълното им изтребване. Така авантюрата на необятния материк обсебва изцяло вниманието на преселниците европейци. А техните потомци, носители на духа и културата на два континента, а по-късно и на три — с включването на африканския етнически елемент — поемат стръмния път на покоряването на една природа, за нас екзотична и граничеща с фантастичното, но за тях неумолимо житие и битие, борба на живот и смърт за съществувание. От тази колизия се ражда литературата, посветена на борбата между „цивилизацията и варварството“ — цивилизацията на огромните свръхнаселени градове и варварството на необятните непокорени пространства, в които господства насилието — между прогреса и ретроградното. В един по-късен период световноизвестният кубински писател Алехо Карпентиер, отдаден изцяло на проблематиката на тази чудна реалност, използва „магическия реализъм“, за да проникне до сърцевината на този дивен свят, наречен Латинска Америка.

Ако погледнем картата, ще видим, че страните от Централна Америка са островни, а от южноамериканските само две нямат излаз на море — Парагвай и Боливия, като последната го губи преди около сто години във „Войната за Тихия океан“ (1879–1883), водена от Чили срещу Перу и Боливия. Но и един бегъл преглед на икономическите условия потвърждава истинността на кубинския израз, че до революцията са живели с гръб към морето, валиден и за другите латиноамерикански държави. Въпреки че огромното количество суровини, добивани в Латинска Америка, като венецуелският петрол, чилийската мед, боливийският калай и т.н. се изнасят по море, а външната им търговия зависи почти изключително от морския транспорт, мореплаването в тези страни е слабо развито. Защото след испанския и португалския монопол върху търговията и мореплаването им САЩ лишават латиноамериканските държави от възможността да развиват търговски флот.

Това са някои от причините, които в известна степен обясняват защо не съществува една литература или една литературна епоха, съответствуваща на океанските простори около континента. Но веднага искам да подчертая, че ако морските теми до този момент не са достигнали разработката, която би могло да се очаква, това не означава, че не съществуват крупни произведения за морето. Морето присъствува неизменно както в ежедневието, така и в литературата на латиноамериканските народи. Голяма е разликата между музикалния, жив, леснодостъпен жител на приморските области на Колумбия, Чили, Бразилия, Аржентина и т.н. и сдържания, пестелив на думи и жестове жител на Андите или джунглата и това се открива в техните литератури.

Ако проследим испано-американската литература от първите и напълно самостоятелни стъпки, от първия и автентичен израз — модернизма, ще видим, че основателят му, никарагуанският поет и писател Рубен Дарио посвещава с присъщия си естетицизъм изящни страници на тежкия труд на хората, изкарващи прехраната си от морето. Можем да споменем и нашумелия в цял свят колумбийски автор Габриел Гарсия Маркес, чиято повест „Разказ за един корабокрушенец…“ е изцяло морска или пък известните на българския читател романи на бразилеца Жоржи Амаду „Старите моряци“, „Мъртво море“ и „Хубиаба“.

Начините за изобразяване на морето са толкова разнородни и многообразни, колкото са и литературните направления в латиноамериканската литература — разказите в тази антология красноречиво илюстрират това. Могъщата, вулканична фантазия на Маркес в „Най-красивият удавник на света“ е характерна за голяма част от латиноамериканската литература. Той превръща морето в символ, мит и съдба. Така е и в „Кораби самоубийци“ на Орасио Кирога. Тук трябва да отворим скоби и да отбележим, че Кирога, както често го наричат „южноамериканският Киплинг“ е световноизвестен писател на джунглата, в която прекарва много години от живота си, но пак така, бих казал неизбежно, морето присъствува в творчеството му.

Разказите на кубинските белетристи Онелио Хорхе Кардосо и Енрике Серпа, на чилийците Мариано Латоре, Ернесто Барера, Мануел Рохас и др. проникват до същността на нещата и с дълбока ангажираност описват тежкия труд на моряци, рибари и пристанищни работници. Тези автори принадлежат на безспорно главното литературно направление в латиноамериканската литература от възникването й до наши дни — реализма.

И трябва да отбележим, че морската тематика е пуснала дълбоки корени предимно в бразилската, перуанската, кубинската и чилийската литература.

Безспорно морската тема има най-разнообразни проявления: в тази антология забелязваме и една нова трактовка — морето като освобождение и надежда („Един прозорец към морето“ на чилиеца Хорхе Егана). Морето е блян, мечта и символ на свободата в „Рододендрон“ на чилиеца Ернан де Солар или в „Да затвори и отвори очи“ на кубинския майстор на късия разказ Кардосо. Една тема в известна степен необичайна за испаноамериканската литература е Втората световна война. В „Зарево над нощта“ бразилецът Вашконселуш Майа пресъздава чувствата на народите от „Новия свят“ към войната — един бразилски моряк на хиляди километри от полето на бойните действия отдава с героизъм живота си в единствения случай, когато се среща лице с лице с фашизма.

Разбира се, с това не се изчерпват всичките вариации на морска тема. В наши дни морето около Антилските острови предлага все нови и нови сюжети: десанта на морската пехота на САЩ в Санто Доминго, военната блокада на Куба и героизма на плажа Хирон (например сборника разкази „Хората на плажа Хирон“ на кубинския автор Раул Гонсалес де Каскорро), злодейски обстрелвания от морето с картечници на мирни кубински граждани и т.н., дори ако щете, подводния риболов, който става все по-популярен. Освен споменатия Каскорро, много други млади автори пресъздават в разкази тези бурни години в Карибско море.

Морето е нов проблем в Латиноамериканската действителност. Да си припомним двестате мили териториални води, искани от Перу и Еквадор, за да защитят природните си богатства от мощните риболовни флотилии на Япония, САЩ и други, борбата на панамския народ за национализиране на Панамския канал. Започва създаването на национални търговски флотове в държавите от Латинска Америка, поели независим, прогресивен път на развитие. С една дума Латинска Америка се събужда. И тя все по-дълбоко осъзнава значението на този природен дар, който навлиза в нейния живот и в литературата й.

Венко Кънев

Леонидас Барлета
Аржентина

Леонидас Барлета (Аржентина) 1902–1975. Един от прогресивните аржентински писатели. Започва литературната са дейност в групата „Баедо“. Първите му книги включват стихотворения („Селски песни“), романи („Мария Фернанда“ и „Цирк Роял“), разкази („Реалистични разкази“). Автор е на много драми, проникнати от остра критика на буржоазното общество. Той е основател и директор на Театро дел пуебло. Сред по-зрелите творби на Барлета трябва да се отбележат романите и повестите му „Животът“ (1932), „Рейд“ (1943), „Градът на един човек“ (1945) и др.

Леонидас Барлета
Как потъна капитан Олсен

Призори пред семафора, на който имаше флагче за прииждане на реката, премина параходът „Пример Алберг“, за който се знае, че преди няколко месеца отплава за Австралия под командата на стария капитан дон Хуан Олсен, наречен от екипажа „Очи на треска“.

Аз съм сигурен, че собствениците никому не биха предали един параход за кръстосване на Атлантическия океан с такова доверие, с каквото го възложиха на Олсен, макар че добре се знаеше неговото предразположение към чашката.

„Пример Алберг“ отплава с 1200 тона трупи червено кебрачо[1] и трябваше да докара 60 тона олово на блокове.

Дисциплината на борда беше отлична, като се има пред вид, че от двадесет и четвъртия километър на Северния канал до Тоунсвил са се консумирали сто и деветдесет шишета хвойнова ракия, без да се говори за вяното при хранене.

Строг и добряк, скъперник на жестове и думи, отривист при заповедите си, Олсен никога не беше виждан да се смее нито когато пие (вече казахме, че обичаше да си попийва), нито когато дъщеря му Ерсилия слагаше свежите си устни по неговата обгорена и възсолена кожа.

Но собствениците очакваха парахода към последните дни на месеца, а бяха изминали две седмици без новини от „Пример Алберг“. Осем собственици на риболовни параходи бяха разпитани без никакъв резултат. Безжичните телеграфни станции предадоха съобщение:

„Чук… чук… към всички параходи, които се намират в района… да се постараят да открият «Пример Алберг», приблизително месторазположение 42 градуса…“

Да, знаем, че „Пример Алберг“ и капитан Олсен могат да се справят с най-силните бури по всички морета на света, обаче би могло да се случи…

И беше се случило: „Пример Алберг“ танцуваше тромаво в силно развълнуваното море и с мъка насочваше носовата си част извън опасния район, с лице към полуделия от ярост ураган.

Върху непроницаемата безкрайност от време на време просветваха с трагичния си блясък ослепителни светкавици. Вълните минаваха през палубата и отвличаха, разкъсваха всичко, огъваха железата. Параходът падаше в пропасти, с витло въртящо се във въздуха и веднага върху неговия скърцащ корпус се стоварваха планини от вода.

Капитан Олсен заповяда на моряците, които маневрираха на палубата или из междупалубното пространство, да се завържат през кръста.

— Искам да пристигна в Буенос Айрес с всичките си хора — каза той, без да трепне нито един мускул на лицето му, без да мигне.

В този миг товарът от оловни блокове се хлъзна към задната част и „Пример Алберг“ се наклони. Очи на треска хвана колелото на кормилото и през цялата безкрайна нощ очакваше потъване или спасение.

Междувременно всеки ден пред вратата на агенцията се трупаха хора с помръкнали лица, с питащи недоверчиви очи и очакваха окуражаваща дума. Отговорът беше все същият:

— Нищо ново. Но не се тревожете. Морето е широко, корабът е бързоходен, капитанът се казва Олсен. Може би ще пристигне тази нощ…

Жената на втория капитан настоя плахо:

— Ако искате, госпожо Олсен, бихте могли да дойдете да спите у дома.

Жената на Олсен отговори енергично:

— Благодаря ви, Марта, но предпочитам да бъда сама с нещастието си.

И когато тя се отдалечи по сгряната от слънце улица, дори и най-измъчените от скръб казаха:

— Моряшка жена!

Най-после собственикът на „Лас трес Мариас“ дон Пабло Бертани — Дебелата риба — донесе първата новина: „Пример Алберг“ пристига с малка скорост и; привечер ще бъде в пристанищния залив. На неговия поздрав капитан Олсен беше отговорил с едно просто: „Нищо особено!“

Сред голяма радост бе дадена заповед на влекачите „Трес бокас“ и „Наутилиус“ да излязат да го посрещнат.

И в пет и половина часа призори вече се хвърляха въжетата и лоцманът дон Педро Камбоа, Португалеца, както го наричаха, стискаше енергично ръцете на Олсен и на помощник-капитана. За него само се знаеше, че се нарича Сантяго Мандел, което на немски значи бадем или нещо подобно.

След това Португалеца каза на капитана, че имал да му съобщи една важна новина.

Отидоха в капитанската каюта и Очи на треска отстрани от масата два пакета с кратки надписи: Ерсилия, Росарио. И обясни:

— Подаръци от Австралия за дъщеря ми и жената.

Първата чаша изпиха мълчаливо и когато поднесе втората до устните си, Португалеца върна чашата на масата и каза:

— Капитан Олсен, имам да ви предам лоша новина.

Капитан Олсен изопна малко повече дългата си фигура. Португалеца застана по военному и каза:

— Капитан Олсен, изпълнявайки един тягостен дълг.

— Жена ми?

— Не — отговори с глух глас лоцманът, — вашата дъщеря…

Дълго време двамата мъже стояха прави, без да произнесат дума. После изпиха последната чаша, излязоха на палубата и се качиха на командния мостик.

Мръсна, жълтеникава мъгла обвиваше парахода. Чуваше се късото изсвирване на влекачите, които теглеха парахода с голяма предпазливост.

Някаква шамандура със звънец настойчиво разнасяше своя тъжен и далечен звън. От време на време помощник-капитанът дърпаше въженцето на свирката, която сякаш беше заглушена от гъстата морска мъгла.

Дон Хуан Олсен наблюдаваше бавната маневра, а лоцманът Петро Камбоа управляваше парахода.

Чайките чертаеха широки, вълнообразни кръгове, безредни и кресливи, и вече се появяваха първите познати и близки неща на брега: корабостроителницата с нейните големи навеси от цинк; първият пристан за лодки; бакалницата „Вита нова“; барът „Стар бар“… От една кореместа гемия, привързана редом до един разрушен къс от пристана, някакъв мъж с панталони, запретнати до колената, заслонил с ръка очите си, за да избегне блясъка на изгряващото слънце, се загледа как се придвижва черният параход по гъстата пристанищна вода. И когато командният мостик се намери пред него, сложи на устата си ръце като фуния и викна:

— Здравей, капитан Олсен!

Дон Хуан Олсен отговори с едно движение на ръката, докато лоцманът дърпаше въжето на свирката. Но Очи на треска би искал да е наново по посока на Кейптаун. Заповедта е зафиксирана точно в ума му: параходът ще се оттегли бавно, ще се насочи към канала и привечер наново щеше да се поклаща в суровите води на Атлантика. Наново щеше да потъне в тази сладостна самота, която позволява да се провери грижливо, подробно смутената душа. Защото за да обмисли своето ужасно нещастие, Олсен имаше нужда от много часове самота, размишления и море. А сега… сега ще трябва да срещне погледа на майката и на мъртвото му момиче, да присъедини своята болка към болката на своята жена, да прогони, както се подплашва ято птици, образите и картините от едно минало, издуто като хляб, от обикновено щастие.

Очи на треска силен, храбър както най-добрия в неговата професия, сега се чувствуваше слаб, обезсърчен, изпитваше страх да се срещне със скръбната майка.

Почувствува някаква мазна пот по студената си кожа. Не беше успял дори да сложи в ред мислите си, нито да измери дълбочината на нещастието си и вече трябваше да сподели с друг мъката си. Тази мисъл го ужасяваше, докато параходът минаваше край пристанището.

Лоцманът и помощник-капитанът уважават неговата скръб и си говорят тихо, но не могат да прикрият едно неволно движение на ентусиазъм, като съглеждат голямата, плътна маса хора, които чакаха на пристана параходът да хвърли котва.

Влекачите с кратки изсвирвания съобщават, че ще започнат маневрата за акостиране.

Един моряк размахва някакво въже и заповедта на боцмана е заглушена от грохота на спуснатата котва, която потъва бързо и повлича дебелата верига в покритата с масло сиво-кафеникава вода.

Сега капитанът не иска да гледа към сушата. Слиза в своята кабина, пие една глътка, сяда при масата и почва да пише с несигурна ръка:

„В седем часа и петнайсет минути акостирахме в пристанище Буенос Айрес на мястото, наречено Барака Биля, като маневрата беше извършена в пълен ред, с…“

— Хуан!

Едва има време да извърне главата си и се намира в прегръдките на жена си.

Той се изправя неузнаваем и прекарва разтворените си пръсти през сивите си коси. Тя го хваща нежна за рамената и го заставя да седне. Двамата разбират, че е дошъл абсурдният момент на приказките.

Боже мой! Защо да се говори?

И жената с кротко изхлипване и едно нежно гласче едва промълвя:

— Не тъгувай, Хуан!

(Тя утешава него, боже мой!)

Капитан Олсен изправя главата си и омекотява мрачния си израз. Една благородна гримаса се очертава на неговата солена уста. Той взема сакото и фуражката си и пред смаяните очи на екипажа слиза на пристана, хванал под ръка жена си, крачи по твърдата земя с обкованите си с гвоздеи обувки; раздава изобилни дружески жестове и дори… на лицето му е изписана гримаса, която прилича на усмивка.

В дома си, както толкова пъти, обува кожените къщни пантофи, запалва лулата си и облегнат в креслото с възглавници, преглежда вестниците.

Старият моряк чувствува сред обграждащото го спокойствие неизбежността на бурята и мислено дава първите заповеди:

— Екипажът на палубата!… Да се затворят трюмовете!

В кухнята тя препрочита, за кой ли път, една изрезка:

„Ерсилия Инес Олсен почина, взела светото причастие…“ Плаче и си мисли: „Сега ще трябва да говоря, защото… трябва да се говори…“ Тя се приближава мрачно и се заглежда през прозореца в шумните, тежки товарни коли.

Олсен разширява ноздрите си и дебне жена си с крайчеца на очите си, скрит зад вестника.

Чувствува как се надига първият пристъп на бурята. Мислено продължава да заповядва твърдо:

— Всеки човек на своя пост! Боцмане, въжетата!…

Жената казва кротко:

— Хуан…

И старият Олсен я възпира с едно бързо движение. Изразът на лицето му е страдалчески. От треперещата му уста пада лулата. Настава плътна тишина, зад която бурята сега развихря всичките си сили. И внезапно, останал сам в кораба, напуснат от всички, капитанът разбира, че този път потъва.

Никой не би го повярвал: дон Хуан Олсен, на тридесет и шест години, капитан от търговския флот, е скрил лице в ръцете си и плаче…

Хулио Кортасар
Аржентина

Хулио Кортасар (Аржентина) е роден през 1914 година в Брюксел (тогава баща му е работел в аржентинската легация). Прописва стихове на деветгодишна възраст, а доста по-късно и разкази, в които вече изпъква съществената отлика на цялото му творчество — фантастиката. Повече от 20 години Кортасар живее във Франция. По-известните му книги са „Бестиарий“, „Край на играта“, „Тайните оръжия“, „История на хронопи и фами“, „Последният рунд“ и др. Неговото творчество е познато на българския читател от сборника разкази „Южната автострада“, издаден през 1972 година.

Хулио Кортасар
Островът по обед

Когато за първи път видя острова, Марини беше вежливо наведен над седалките отляво и наместваше пластмасовата масичка, преди да сложи подноса с обеда. Пътничката го бе изгледала няколко пъти, докато той отиваше и се връщаше със списания или чаши уиски; Мари ни не бързаше да намести масичката и отегчено се питаше дали ще си струва да отговори на настоятелния поглед на пътничката, някаква американка, когато в синия овал на прозорчето влязоха брегът на острова, златистият пояс на плажа, хълмовете, изкачващи се към пустото плато. Марини изправи изкривената чаша бира и се усмихна на пътничката. „Гръцките острови“ каза той. „О, йес, Гърция“ с лъжлив интерес отвърна американката. Звънеше късо някакъв звънец и стюардът се изправи; професионалната усмивка не се изтри от устата му с нежни устни. Почна да обслужва една сирийска брачна двойка, която искаше доматен сок, но в опашката на самолета си позволи да погледне отново надолу за няколко секунди; островът беше малък и самотен, а Егея го заобикаляше с наситено синьо и го подсилваше ивицата от ослепително и сякаш вкаменено бяло, което там долу сигурно беше разбиваща се по рифовете и заливчетата пяна. Марини видя, че пустите пясъчни брегове тичаха на север и на запад, останалото беше спускащата се отвесно към морето планина. Беше някакъв скалист и пустинен остров, макар че оловносивото петно близо до северния плаж можеше да бъде къща или може би група колиби. Взе да отваря консервата със сок и когато се изправи, островът се заличи от прозорчето; остана само морето, един несвършващ зелен хоризонт. Без да знае защо, погледна ръчния си часовник; беше точно обед.

Марини се зарадва, че го бяха разпределили по линията Рим — Техеран, защото преходът не беше толкова унил, колкото по северните линии, а и момичетата изглеждаха винаги щастливи, че отиват в Ориента или че ще опознаят Италия. След четири дни, помагайки на едно дете, което си бе загубило лъжицата и безутешно сочеше чинията с десерта, той отново откри ръба на острова. Имаше разлика от осем минути, но когато се наведе през едно прозорче в опашката на самолета, у него не останаха съмнения; островът имаше своеобразна форма, приличаше на едва-едва извадила лапи от водата костенурка. Гледа го чак докато го извикаха, тоя път уверен, че оловносивото петно е група къщи; успя да различи рисунъка на няколко обработени ниви, стигащи до пясъчния бряг. По време на престоя в Бейрут погледна атласа на стюардесата и се запита дали островът не е Хорос. Радиотелеграфистът, равнодушен французин, се изненада от неговия интерес. „Всички тия острови си приличат, от две години съм по тая линия и никак не ме интересуват. Да, покажете ми го следващия път.“ Не беше Хорос, а Ксирос, един от многото острови, невключени в туристическите маршрути. „Няма да изтрае и пет години“, каза му стюардесата, докато пиеха по чаша в Рим. „Побързай, ако смяташ да идеш, ордите всеки момент могат да бъдат там, Чингиз-Кук бди.“ Но Марини продължи да мисли за острова, гледаше го, когато си спомнеше или когато наблизо имаше някое прозорче, и почти винаги на края свиваше рамене. Нищо от това нямаше смисъл, да лети три пъти седмично по обед над Ксирос беше толкова недействително, колкото и да сънува три пъти седмично, че лети по обед над Ксирос. Всичко в безполезното и повтарящо се видение беше изопачено, освен може би желанието да го повтори, поглеждането на ръчния часовник преди обед, краткия пронизващ допир с ослепителната бяла ивица по ръба на почти черното синьо в къщите, където рибарите едва-едва ще вдигат очи да проследят минаването на онази друга недействителност.

След осем-девет седмици, когато му предложиха нюйоркската линия с всичките й предимства, Марини си каза, че тъкмо му се представя удобен случай да сложи край на тази невинна и досадна мания. В джоба му лежеше книгата, в която някакъв неизвестен географ с левантинско име даваше за Ксирос повече подробности от обичайните в справочниците. Сякаш отдалече се чу да отговаря отрицателно и след като избягна възмутената изненада на един шеф и две секретарки, отиде да се нахрани в стола на компанията, където го чакаше Карла. Обърканото разочарование на Карла не го разтревожи; южният бряг на Ксирос бил необитаем, но към запад имало следи от лидийска или може би критомикенска колония, а професор Годман бил намерил два дялани камъка с йероглифи, които рибарите използвали за стълбове на малкия кей. Карла я болеше глава и си отиде почти веднага; октоподите били главното препитание на шепата обитатели на острова, през пет дни идвал кораб да товари улова и да остави някои провизии и стоки. В пътническата агенция му казаха, че трябва да наеме специален кораб до Ринос, или че вероятно може да се пътува с гемията, която прибира октоподите, но последното Марини ще узнаел в Ринос, където агенцията нямала кореспондент. Все пак идеята да прекара няколко дни на острова не беше нещо повече от проект за юнската отпуска; през следващите седмици се наложи да замества Уайт по туниската линия, а после започна стачка и Карла отиде при сестрите си в Палермо. Марини се настани на хотел близо до Пиаца Навона, където имаше антикварни книжарници. Търсеше, макар и без особено желание, книги за Гърция и с това убиваше времето; от време на време разлистваше един разговорник. Досмеша го думата калимера и я изпробва в едно кабаре с някакво червенокосо момиче, спа с него, научи за дядо й в Одос и за някакви необясними болки в гърлото. В Рим захвана да вали, в Бейрут го чакаше винаги Таня, имаше и други истории, все разни роднини или болки; един ден ето пак техеранската линия и островът по обед. Марини остана толкова време залепен до прозорчето, че новата стюардеса го нарече лош другар и направи сметка на подносите, които бе сервирала. Същата вечер Марини покани стюардесата на вечеря във „Фейруз“ и тя лесно му прости сутрешната разсеяност. Лусия го посъветва да се подстриже по американски; той й говори някое време за Ксирос, но после разбра, че предпочитала водката с лайм на „Хилтън“. Времето минаваше в такива работи, в безкрайни подноси с храна, придружени с усмивката, на която имаше право пътникът. В обратните полети самолетът прелиташе над Ксирос в осем сутринта, слънцето огряваше прозорчетата на левия борд и едва позволяваше да се зърне златистата костенурка; Марини предпочиташе да изчаква полетите на отиване, когато прелитаха по обед, защото знаеше, че тогава може да остане една дълга минута до прозорчето, докато Лусия (а после Фелиса) се грижеше малко иронично за работата. Веднъж направи снимка на Ксирос, но излезе размазана; вече знаеше някои неща от острова, в една-две книги се споменаваше тук-там за него и той си бе подчертал редките бележки. Фелиса му разказа, че летците го наричали лудия от острова, и това не го подразни. Карла тъкмо му беше писала, че решила да махне детето, Марини й прати две заплати и помисли, че остатъкът няма да му стигне за отпуската. Карла прие парите и го извести чрез една приятелка, че вероятно ще се омъжи за зъболекаря от Тревизо. Всичко имаше толкова малко значение по обед, в понеделник, четвъртък и събота (два пъти месечно в неделя).

С времето постепенно си даде сметка, че единствено Фелиса го разбира малко; имаше някакво негласно споразумение тя да се грижи за пътуването по обед, щом той се настанеше до прозорчето в опашката. Островът се виждаше само няколко минути, но въздухът беше винаги толкова чист и морето го изрязваше с такава дребнава жестокост, че и най-малките подробности прилягаха неумолимо към спомена от предишното прелитане — зеленото петно на северния висок нос, оловносивите къщи, съхнещите на пясъка мрежи. Когато ги нямаше мрежите, Марини чувствуваше това като обедняване, почти като обида. Помисли да заснеме преминаването на острова, за да повтаря картината в хотела, но предпочете да спести парите за камерата, защото му оставаше едва месец до отпуската. Не водеше прекалено строга сметка на дните: понякога Таня в Бейрут, понякога Фелиса в Техеран, почти винаги по-малкият му брат в Рим, всичко това беше малко размазано, вежливо, лесно и сърдечно и сякаш заместваше нещо друго и запълваше часовете преди и след полета, а по време на полета всичко биваше също размазано и лесно, и глупаво до часа, в който отива и се навежда над прозорчето в опашката и чувствува студеното стъкло като стена на аквариума, където бавно се движеше златистата костенурка в наситеното синьо.

Тоя ден мрежите се очертаваха ясно върху пясъка, а Марини би се заклел, че черната точка вляво, до ръба на морето, беше рибар, който сигурно гледа самолета. „Калимера“, помисли нелепо. Вече нямаше смисъл да чака повече, Марио Меролис ще му заеме парите, които не стигаха за пътуването, и за по-малко от три дни ще бъде в Ксирос. С прилепени към стъклото устни, той се усмихна при мисълта, че ще се изкатери чак до зеленото петно, че ще влиза гол в морето в заливчетата на север, че ще лови октоподи с мъжете и ще се разбира със знаци и смехове. Нищо не беше трудно, щом веднъж е решено един нощен влак, един кораб, после друг кораб, стар и мръсен, престоят в Ринос, безконечното уговаряне с капитана на гемията, нощта на мостика, прилепен до звездите, вкусът на мастиката и на овнешкото, зазоряването сред островите. Слезе на разсъмване и капитанът го представи на един старец, който навярно беше старейшината. Клайос го улови за лявата ръка и му заговори бавно, като го гледаше в очите. Дойдоха две момчета и Марини разбра, че са синовете на Клайос. Капитанът на гемията изчерпваше своя английски: двайсет жители, октоподи, риболов, пет къщи, италианец посетител ще плати квартира Клайос. Момичета се засмяха, когато Клайос почна да се пазари за драхмите; засмя се и Марини, вече сприятелил се с най-младите, и гледаше как слънцето изгрява от едно море не толкова тъмно, колкото изглеждаше отгоре, после една бедна и чиста стая, канче с вода, мирис на градински чай и на щавена кожа.

Оставиха го сам, за да отидат да товарят гемията. Той хвърли пътническите дрехи, сложи си бански гащета и сандали и тръгна из острова. Още не се виждаше никой, слънцето бавно набираше сила и от шубраците се вдигаше лек, възкисел мирис, примесен с йодния дъх на вятъра. Трябва да беше десет, когато стигна възвишението и разпозна най-голямото от заливчетата. Предпочиташе да бъде сам, въпреки че по би му харесало да се изкъпе на плажа; островът го обземаше и насищаше с блаженство тъй дълбоко, изотвътре, че не беше способен да мисли или избира. Кожата му пареше от слънце и от вятър, когато се съблече да се хвърли в морето от някаква скала; водата беше студена и предизвика у него приятно усещане, остави се подмолни течения да го отнесат до входа на една пещера, върна се навътре в морето, отпусна се по гръб, прие всичко като един-единствен акт на сливане, което беше и име за бъдещето. Даде си ясна сметка, че няма да си отиде от тоя остров, че по някакъв начин ще остане завинаги на острова. Успя да си представи брат си, Фелиса, лицата им, когато научат, че е останал да преживява от риболов на някаква самотна скала. Вече ги беше забравил, когато се обърна и заплува към брега.

Слънцето го изсуши веднага, слезе към къщите, където две жени го зяпнаха почудени и после изтичаха да се заключат. Махна за поздрав в празното и слезе към мрежите. Един от синовете на Клайос го чакаше на пясъка и Марини му посочи подканващо морето. Момчето се поколеба, показа платнените си панталони и червената си риза. После изтърча към една от къщите и се върна почти голо; двамата се хвърлиха в едно вече по-топло море, ослепително под слънцето в единайсет.

Докато съхнеха на пясъка, Йонас взе да назовава нещата. „Калимера“, каза Марини и момчето се смя до превиване. После Марини повтори новите фрази, научи Йонас на италиански думи. Почти на хоризонта гемията постепенно се смаляваше. Марини почувствува, че сега е наистина сам на острова с Клайос и неговите хора. Ще изчака да минат няколко дни, ще плати стаята и ще се научи да лови риба; някой подиробед, когато вече то познават добре, ще им каже, че иска да остане и да работи е тях. Изправи се, подаде ръка на Йонас и тръгна бавно към хълма. Склонът беше стръмен и той се закатери, като се наслаждаваше на всяко спиране, извръщаше се от време на време и гледаше мрежите по пясъчния бряг, силуетите на жените, които приказваха оживено с Йонас и Клайос, гледаха го под око и се смееха. Когато стигна зеленото петно, влезе в свят, където мирисът на мащерката и на градинския чай беше от една и съща материя с огъня на слънцето и бриза на морето. Марини погледна ръчния си часовник и после с нетърпеливо движение го измъкна от китката и го прибра в джоба на банските гащета. Няма да е лесно да убие предишния човек, но там, високо, напрегнат от слънцето и от пространството, почувствува, че начинанието е възможно. Беше в Ксирос, беше там, където толкова пъти се бе съмнявал, че някога ще може да отиде. Отпусна се по гръб между горещите камъни, изтърпя пламналите им ръбове и погледна право нагоре към небето; до слуха му достигна далечно бръмчене на мотор.

Затвори очи и си каза, че няма да погледне самолета, че няма да се остави да бъде заразен от най-лошото в самия себе си, което още веднъж щеше да мине над острова. Но в полузрака на клепачите си представи Фелиса е подносите, как в същия тоя миг разнася таблите, и заместника си, може би Джорджо или някой нов от друга линия, някой, който сигурно също се усмихва, докато подава бутилките вино или кафето. Неспособен да се бори срещу цялото това минало, той отвори очи и се изправи и в същия момент видя почти над главата си дясното крило на самолета да се наклонява необяснимо, промяната в звука на турбините, почти отвесното падане в морето. Затича се с все сила надолу по хълма, удряше се в скалите, разкървави си ръката между тръните. Островът скриваше от него мястото на падането, но преди да стигне пясъчния бряг, кривна, предвидил, че трябва да има пряка пътека, прехвърли първото разклонение на хълма и излезе на по-малкия плаж. Опашката на самолета тънеше на стотина метра сред пълна тишина. Марини се засили и хвърли във водата, все още с надеждата, че самолетът отново ще изплава; но само се виждаше меката линия на вълните, някаква картонена кутия, клатушкаща се нелепо до мястото на падането, и почти на края, когато вече нямаше смисъл да плува по-нататък, една ръка над водата, едва за миг, колкото Марини да смени посоката и да се гмурне, докато сграби за косата мъжа, който се бореше да се вкопчи в него и хъркащо глътна въздуха, който Марини му позволяваше да диша, без да се приближава прекалено. Завлече го лека-полека до брега, все на ръце облеченото в бяло тяло, просна го на пясъка, погледна покритото с пяна лице, където смъртта се беше вече настанила и кървеше през една огромна рана в гърлото. За какво можеше да послужи изкуственото дишане, щом при всяка конвулсия раната сякаш се отваряше още малко и беше като отвратителна уста, която викаше Марини, изтръгваше го от неговото малко няколкочасово щастие на острова, крещеше му сред мехурите нещо, което той вече не можеше да чуе. С всичка сила тичаха натам синовете на Клайос, а по-отзад и жените. Когато дойде Клайос, момчетата наобикаляха проснатото върху пясъка тяло и не разбираха как е имало сили да изплува до брега и да се довлече чак дотам. „Затвори му очите“, помоли през сълзи една от жените. Клайос погледна към морето, търсейки някой друг оцелял. Но както винаги, те бяха сами на острова и трупът с отворени очи беше единственото ново нещо между тях и морето.

Монтейру Лобату
Бразилия

Монтейру Лобату (Бразилия) 1882–1948. Многостранна е неговата литературна и издателска дейност. Води безкомпромисна борба в защита на интересите на народа против империалистическата експлоатация и това го отвежда в затвора по време на диктатурата на Жетулио Варгас. От 1921 година до смъртта си той пише главно детски книги и е смятан за най-популярния бразилски писател за деца.

Монтейру Лобату
Фаропазачите

— Параход?

Донякъде объркваше само червената светлина, която примигваше в нощната тъмнина. Тъмнина, за която не бих казал, че е като катран, защото катранът не е толкова черен, за да се сравни с мрак като този. Може да се сравни само с мрака, почувствуван от слепец по рождение.

Небе и море се сливаха като огромен въглен без пролука или лъч светлина. Освен червеното петно, което изведнъж се изменяше в жълто.

— Фарът вече промени цвета си!

И тъй като наистина беше фар, разговорът се пренесе върху фаровете.

Неочаквано Едуардо ме запита за представата, която имам за тях.

— Представата, която имат всички хора, естествено.

— Което ще каже — невярна представа. „Всички хора“ е едно чудовище с магарешки уши и мозък на маймуна, неспособна да си състави свястна идея за каквото и да било. Представата, която имаше за фара, е взета от улицата, от простолюдието, а не изработена от непосредствени лични впечатления. Греша ли?

— Чувствувам се годен да говоря пред една аудитория във фракове, ако ми хрумне да изнеса лекция на тази тема, но не мога да твърдя, че описаният от мене фар ще прилича на истински фар.

— Мога да те уверя, без да подценявам твоите дарби, че такава лекция, ако бъде слушана от фаропазач, ще накара човека да облещи очи и да каже като някой си: разбирам го, но не ми е лесно.

— Съгласен съм. Но би ли разбрал той по-добре твоите сухи приказки? — възразих аз възбудено.

— Така мисля. Аз вече живях известно време във фара на Албатросите и бих могъл да говоря пред всяка аудитория.

— Ти си живял във фар?… — възкликнах аз с изненада.

— И там бях участник в една нощна трагедия, от която да ти настръхнат косите. Тъмнината на сегашната нощ ми напомня онази ужасна драма.

Двамата облегнахме гърбове на вътрешната стена на „Орион“. Беше час, подходящ за разчопляне на някаква непозната драмичка. Подтикнат от любопитство, аз го предизвиках:

— Да говорим конкретно: този мрак вика за призраци, които да го населят. Трагедията е по Шекспир или по Ибсен?

— За моята драма трябва да потърсиш едно по-голямо име от това на Шекспир…

— ? ? ? !

— Животът — големият учител на по-големите и по-малките шекспировци.

Едуардо започна отначало:

— Фарът е един роман. Един роман започнат в античността с огньове, поддържани на вдадени в морето възвишения, за ориентиране на корабите е гребла и викове продължил на открито, до нашите днешни мощни електрически фарове. Докато на света съществува човекът, романът „Фар“ няма да има епилог. Спокойно, бавно в него се врязват на промеждутъци глави от трагедия и лудост — остри гравюри на Доре, които нарушават монотонността на някой бордов дневник. Една от тези глави беше случаят при Албатросите. Херебита се завря във фара на двадесет и три години. Това е странно…

— Кой е Херебита?

— Ще научиш, като му дойде времето. Странното е, че в тия кули обикновено се вмъкват зрели мъже над четирийсет, блъскани от живота и невярващи вече в своите илюзии.

Да се напусне зеленият килим на земята на двадесет години е ужасно. Земята!… Ние дори не си даваме сметка за нашата дълбока приспособеност към земната среда. Към нейната стабилност, към града и полето, към жените, дърветата… Фаропазачите знаят по-добре от всеки друг цената на тези неща. Обградени от един каменен блок, всичко онова, което за нас е усещане и възприятие на мига, за тях е тъга или желание.

Слухът престава да слуша музиката на земята, шума на гората, приятелските гласове, врявата на улицата, хиляда и едната ноти на една полифония, която ние чувствуваме и разбираме, че е очарователна, единствено след като продължителното изолиране ни научи да разпознаваме нейния ритъм.

Очите престават да виждат образите, които са му привични от детството. За слуха там има само ден и нощ, година след година, шумът на вълните, плясъкът им по каменните основи на кулата, а за погледа — вечната водна повърхност, която се полюшва ту яростно, ту спокойно синя. Разнообразие внасят единствено платноходките, които минават оттам, изящни като чапли, или пък презокеанските параходи с гребен от дим над тях.

Представи си живота на човек, откъснат от своята среда и поставен като осъден в каменна кула, залепена като молюска на някакво островче. Може да е поетично отдалече, но отблизо е кошмарно.

— Но Херебита?…

— Една книга от Киплинг пробуди у мене любопитството да опозная един фар отвътре.

— „Смутител на трафика“ ли?

— Поздравленията ми за досетливостта ти. Тъкмо историята на Доусе беше изходната точка в моята драма. Това желание се загнезди тук, у мене, в очакване да се намери случай да бъде осъществено.

Един ден отидох да се поразходя край пристанището. С ръце на гърба следях полета на чайките и се заглеждах в гамата зелени отблясъци, предизвикани от разлюляната от парахода застояла вода в пристанището, когато се приближи една моторница и от нея видях да скача на сушата мъж със сурови черти на лицето и обгоряла кожа. Като минаваше покрай една група носачи, един от тях подхвърли с подигравателен тон:

— Херебита, как е Мария Рита?

Човекът от моторницата изръмжа груба ругатня и продължи да крачи със силно навъсено чело.

Този тип ме заинтересува.

— Кой е този човек? — запитах аз.

— Кой друг може да бъде освен фаропазача на Албатросите? Не виждате ли моторницата?

Действително моторницата беше на фара. Старата идея започна да ме ръчка: сега му е времето!

Тръгнах след него и го приближих:

— Господин Херебита!…

Човекът се позапря, изненадан, че е повикан от непознат човек. Изравних се с него и докато се движехме, аз му изложих моите планове.

— Това не може да стане — отговори ми той. — Правилникът забранява да има „жаби“ в кулата. Това е заповед на началството.

Но аз съм походил доста по света и зная каква уловка е това. „заповед на началството“. Вмъкнах ръката си в джоба и му пошушнах решаващия аргумент. Фаропазачът се поколеба за миг, но се остави да бъде съблазнен по-бързо, отколкото предполагах. Прибра парите и каза:

— Потърсете Дунга, стопанина на „Бялата чайка“, при третия склад. Кажете му, че вече сте говорили с мене. От четвъртък нататък. Да си затваряте човката, нали?

Обещах му пълно мълчание и тръгнах из пристана, за да търся Дунга. Да, разбира се — беше отговорът на лодкаря, — бъбрив островитянин, след като му изложих сделката. Той вече правел това с „друг налудничав“ и умеел да държи езика зад зъбите си, за да не огорчава живота на приятеля си.

А ето какво ми съобщи за фаропазача:

— Херебита е прякор, печалба от „Пурус“, където той служи като юнга. Но след това се завря във фара от много любов и поради глупост — като че жени не се намират навсякъде, и то хубавички и лъскавички. Жени! Само да не започнат с глупостите си. Да ги вземат дяволите, тъй като аз…

И започна да напада жените сурово, грубо, на висок глас, с разсъждения нито по-добри, нито по-лоши от тези на Шопенхауер.

В предварително определения ден „Чайката“ се впусна по посока на фара.

Скочих на един грубоват пристан, на който мъчно се акостираше, и намерих фаропазача, зает с лъскане на металните части на фара. Той ме посрещна привидно добре, като изостави лъскането, за да се покаже добър домакин.

Всичко разгледах, като се започне от основите на самия фар, и по обед аз вече знаех за фаровете повече, отколкото е написано в енциклопедията.

Херебита си развърза езика и заговори за професията си с меланхолична задълбоченост. Разказа ми живота си от дете, за работата си като юнга на „Пурус“, за неговата страст към морето и на края за влизането си във фара на двадесет и три години.

— Защо толкова млад?

— Капризи на сърцето, лош късмет, разни неща… — отговори той с тъжен вид. И след кратка пауза добави с изменен тон:

— И така, животът тук е това, което виждате. Хубавичък, нали? Но между другото, добър или лош, ние, фаропазачите, се гордеем с него: без нас какво би излязло от тая купчина железа, която се разхожда по водата, пушейки своите дебели пури…

— Там виждам един! — прекъсна се той като съгледа през далекогледа далечен дим.

— Германско знаме… два комина… посока на юг… Трябва да е някой „Кап“ или може би „Трафалгар“. Нека е какъвто си ще дявол и нека върви е бога.

Но както казвах, без фаропазачите, които да маневрират с „оптиката“, тези лапачи на въглища щяха да се врязват из пясъчните натрупвания. Достатъчно е да припадне мъгла или мрак и те се объркват и почват да реват страховито през устата на сирените, за да разкъсват душите на хората. Защо не вървят без фарове и не знам що си? От слепота. Те плават със смъртта на кормилото. И ето защо ги спасява огънчето, там на върха.

Малко преди да постъпя тука, случи се нещастие.

Един товарен от Бремен заби човката си там, в Капеляум…

Какво е Капеляум? Ах, ах! Капеляум! И така Капеляум е лъч от третата скала вдясно. От тази страна са три: Менина, която е първата, Турутуба е по средата, а престъпната е Капеляум, която се появява повече по дължина и само показва короните на по-високите си скали. А тук отляво има още две: Вирхем и Малдикта, където се удари „Ротердам“.

— А онази самотната ей там?

— Това е една нещастна скала, която дори и име няма. Кротка е, много близко до земята е и не прави лошо на параходите.

Там живее един анеким[2], животинка дяволски голяма, която обича да обръща лодки. Но тук за нас, момко, това е глупост. Рибата живее из цялото море и няма леговище като земните животни. Това е суеверие или престараване на рибарите. Когато морето е развълнувано, нищо не се вижда наоколо. Но ако водата е спокойна и настъпва отливът, започва да се появява гърбът на някой гладък камък е вид на риба. Мине оттам някой занесен рибар, види това отдалече и… Това е Анеким! Това е Анеким! И бърза да се измъкне със свита от страх душа. Ако се случи да се развълнува водата, да се развихри буря и лодката да се обърне: какво стана с еди-кой си? Бър, бър, бър — обърнал го е Анеким. Всички хора започват като стара клюкарка: сторил го е Анекимът от фара. Ето така стоят нещата. Насам има много акули анеким и тингурейра.[3] Къде морето е без акули? Но да се каже, че някоя акула обитава тук или там, това е лъжа и глупост.

На своя живописен моряшки език, който понякога ставаше изключително техничен, той ми описа напълно живота из онези прокълнати места. Разказа ми как според традицията са се кръщавали подводните скали; за престъпленията на всяка една от тях; за периодическите избивания на нощни птици, които, заслепени от светлината, се блъскат с гърди в стъклата на фара, покривайки земята с потръпващите си телца; наприказва ми и за страхотните бури, по време на които фарът сякаш трепери от ужас. За какво ли не говори Херебита през този незабравим ден?

— А помощникът? Тук ли е? — запитах аз.

Лицето на моя фаропазач промени израза си. Веднага долових, че бяха врагове.

— Това е онзи дрипльо, който лови риба там — каза той, като посочи през прозореца някаква неподвижна купчина, присвита на една скала.

— Лови дребна риба. Това е Кабреа — лош другар, лош човек…

За малко замълча. Подразбрах, че предъвкваше някаква мъчна изповед. Но не се решаваше да я сподели. Херебита разтърси глава и измърмори като на себе си:

— Тук е отскоро и е единственият човек на света, който не биваше да идва тука. Аз вече протестирах: пред капитана на пристанището, посочих му и опасността, но напразно…

Странно създание, е човекът! Изолирани от света в тая пещ и двамата корабокрушенци в живота, а ги разделяше ненавист…

Във фара, между впрочем, не липсваха удобства за семействата на неговите пазачи. Защо не бяха с тях семействата им? Това би било частица от света, която би омекотила отшелничеството им. Запитах Херебита, но той ми възрази уклончиво:

— Семейство нямам, всъщност имам и нямам. Имам, защото съм женен, и нямам, защото… Ех, истории! Тия семейни истории е добре да си останат тука, вътре в човека.

Отново забелязах, че почти беше готов да ми изповяда нещо, но предъвка тайната си поради недоверие или срам. Чертите на лицето му станаха сурови и го помрачиха с нови сенки. И стори ми се, че лицето му стана още по-мрачно, когато Кабреа влезе, като носеше на ръка кошница с риба. Този мрачен тип премина по посока на кухнята, без дори да ни погледне. Едва изчезнал, и Херебита възкликна:

— Проклет дявол! — И стовари юмрука си върху едно сандъче.

После добави:

— Светът е толкова голям, толкова хора има по света, а мене ми се падна тук тъкмо единственият помощник, който не биваше да имам…

— Защо?

— Защо ли?… Защото… той е луд.

Между първото и второто защо забелязах някаква рязка промяна. Първото беше колебливо, а второто ми се стори като проблеснало от идея, изникнала в момента.

От този ден Херебита никога вече не изостави темата за лудостта на другия. Доказваше ми я по хиляди начини.

— Тук е място, където и здравите губят главата си — казваше той. — Ако някой се затвори в три на два метра, ще избухне като бомба в огън. Обзалагам се, че тоя няма да изтрае повече от месец. Не виждате ли неговото държане?

Донякъде по внушение, донякъде от повърхностно наблюдение, но пророчеството му ми се стори разумно. И тъй като Херебита не преставаше да удря на същия клавиш, на края се убедих, че този вироглавец е на път за лудницата, макар и да имаше малки промеждутъци на равновесие в мозъка му.

Един ден Херебита отново подхвана разговора на тази тема:

— Искам господинът да реши един случай. Двама мъже се намират сами в една къща. Внезапно единият полудява и се нахвърля като изгладняла акула върху другия. Трябва ли нападнатият да се остави да бъде убит като свиня или има право да забие ножа си в гърлото на животното?

Запитването беше прекалено ясно и отговорих като опитен адвокат:

— Ако Кабреа полудее и те нападне, то да го убиеш би било естествено право на самозащита, нямайки под ръка друга помощ. Да убиеш, за да не умреш, не е престъпление. Но само в краен случай — вие го разбирате…

— Разбирам, разбирам — отговори ми той разсеяно като човек, който вече следва скоковете на скритата си мисъл. И след дълга пауза добави:

— Ще бъде каквото бог е рекъл — промърмори той като на себе си през въздишка.

 

 

Стоях на прозореца и гледах как се спуска нощта. Няма нищо по-тъжно от вечерна молитва в пустинно място. Мъглата правеше по-гъста водата и поглъщаше последните отблясъци светлина по небето. Залезът като капризно ветрило почервеняваше с кървави петна облаците, които го замърсяваха с хоризонтални ивици.

Тъжно…

Морето беше гладко, първите звездички едва проблясваха, водата ритмично, леко и вечно се разбиваше в скалата: пляс… пляс… пляс.

Душата ми се разкъсваше от тъга. Виждах се вече корабокрушенец, задържан завинаги в този кораб от камък, залепен като някакво безформено мекотело върху купищата камъни на островчето. И за първи път в живота си почувствувах дълбока тъга по това противно и най-просташко нещо от всички ония, които е измислила цивилизацията — кафенето, с неговата врява и шум, с неговия прах, с вонята му на тютюн и неговите обичайни посетители — изпечени безделници, търговски агенти…

 

 

Изминаха дни. Не лъжа! При безсмисления и празен живот в тази пустош времето не бягаше — то се влачеше с бавността на охлюв върху равен и безкраен под.

Херебита стана скучен, досаден. Не разказваше вече живописни случки от моряшкия си живот. Хванал се здраво за натрапчивата идея за лудостта на Кабреа, той само се стараеше да ми доказва нейното прогресивно развитие.

Извън тази злокобна тема неговото занимание беше да проследява с очи параходите, които се появяваха в далечината, докато ги види да потъват в гънките на водата.

Белееха се нарядко платноходки — малки бързи риболовни корабчета. Но щом се появеше някоя, тя ни грабваше очите и въображението. Колко хубаво се ловува с платноходка! И колко мръсен, нищожен и грозен е в сравнение с нея параходът!

Двумачтови платноходки, корвети, малки скутери, фрегати, тримачтови платноходки, бригове, яхти… Какво ли не минаваше леко и грациозно край фара.

Тези леки чапли биваха измествани от грозни бръмбари от желязо и воня; онези, които живееха от бриз, бяха изместени от черни лапачи на въглища, животни, които мучат дрезгаво като прегракнали бикове.

Прогресът, приятелю, е прелестно нещо, но грозни са последствията.

Какво сторихме с онова хубаво нещо, каквото са добре издутите платна? С античния кораб, където се носеха моряшки песни и всичко се стягаше и връзваше с въжета. При корабните платна стоеше на пост юнга, на устата на всеки моряк имаше легенди за морски чудовища, света Богородица беше във всички души и страхът от сирените във всички въображения.

Омагьосаното царство на сирените беше унищожено от дрезгавия рев на сирените на разни „Лузитании“ — странствуващи хотели с „гарсони“ вместо морски вълци. Параходи безлични, космополитни, без привлекателност, без брадати капитани е живописен говор като; хиляда папагали. Въглищата премахнаха онази вълшебна картина, която от Ханон до Одисей платноходката рисуваше върху океанското платно…

— Ако спреш разказа за лудите — прекъснах го аз, — и почнеш да вмъкваш поетични интермецо, пригодни за непълнолетни пансионерки, ще отида да спя. Връщай се към фара, злополучни романтико!

— Би трябвало да накажа твоята прозаичност, като не ти разкажа епилога на драмата, о чедо на кафенето и каменните въглища.

— Разказвай, разказвай…

Един следобед Херебита привлече вниманието ми върху влошаващата се лудост на Кабреа и посочи редица убедителни доказателства.

— Дано с божия помощ не е днес!…

— Страх ли те е?

— Страх? Мене! От Кабреа?

Бих искал ти да можеш да видиш особения израз на свирепост, която изостри чертите на лицето му!…

Разговорът спря дотук. Херебита смучеше нервно лулата си, навъсил чело като човек, който обмисля сериозно някаква натрапчива идея. Остави ме и почти веднага се изкачи по стълбите. Тъй като се стъмваше, малко след това и аз се прибрах и си легнах. Заспах и сънувах кошмарен, много тежък сън с борби, бой с ножове и какво ли не… Спомням си, че бях нападнат от някакъв злодей и изстрелях в него пет куршума, които се забиваха в стената и отекваха така силно, че се разбудих. Но вече буден, аз продължавах да чувам същия шум, който идваше отгоре, от кулата на фара.

Предусетих очакваната катастрофа. Скочих от кревата и напрегнах слуха си: шум от борба. Изтичах до стълбата, изкачих я през три стъпала и на върха се намерих пред затворената врата. Опитах се да я отворя — не се поддава. Заслушах се — действително беше борба. По пода се търкаляха тела така, че звънтяха стъклата на фара и се чуваше някакво глухо, тежко дишане, размесено с блъскания по мебелите. Пълен мрак, отникъде не проникваше някаква светлинка към стълбището.

Моето положение беше много особено. Как можех да стоя, без да предприема нещо, когато там, зад вратата, двама души се избиваха взаимно?

Докато се колебаех какво да предприема, един силен удар разтвори внезапно вратата. Някаква слънчева светлина заслепи очите ми. Препънах се и се изтърколих надолу по стълбата върху здраво вкопчилите се две тела. Изправих се замаян и видях на пода да се търкалят сбилите се фаропазачи. Хвърлих се в борбата в помощ на Херебита.

— Двама против един! — изпъшка Кабреа задъхано. — Това е голяма подлост!

За първи път чувах гласа му и си дадох сметка, че нищо в него не подсказваше за лудост. Това помислих и в онзи миг, ако въобще мислех за нещо.

Херебита, за голяма моя изненада, също отказа помощта ми.

— Не! Не! Аз сам!

В това време силна струя северен вятър обгърна кулата и със силен трясък затвори вратата на стаята на фара. Наново потънахме в тъмнина.

И тогава започна ужасът…

Яростните викове, които слушах, оглушителните удари, падащи и пак ставащи тела и моето тревожно вълнение… Тези няколко минути от живота ми никога не бих искал да се повторят.

Загубих мярка за времето. Много ли продължи това? Не бих могъл да кажа. Само зная, че по едно време чух Херебита да надава силен вик от болка и веднага след това едно проклятие — „нещастнико!“ — чиито последни срички заглъхнаха при едно поскърцване на зъби, разкъсващи меса.

Кабреа издаде едно дрезгаво хъркане, което се сля с тежкото дишане на Херебита и борбата секна.

Без да мога да произнеса нито дума, ослепен от тъмнината, аз само слушах: навън воя на северняка и там, вътре, мъчителното тежко дишане на изтощения до краен предел победител, паднал близо до победения. Само с очите на въображението си аз виждах тази картина, понеже със собствените си очи ги виждах като да бяха увити в някакво черно кадифе.

Ще ти спестя подробностите на епилога. Снабдих се със светлина и какво видях, няма да ти разказвам. Няма да ти описвам и противния вид на Кабреа, паднал в локва кръв от сънната артерия, разкъсана със зъби. Нито ще ти говоря за състоянието на Херебита с лице и гърди, потънали в кръв, с окървавена ръка, проснат безчувствен на пода. Няма да ти разказвам я за моето състояние пред онези измъчени, изранени тела, през онзи нощен час — онази ужасна нощ, черна като тази сега и разтърсвана от адски вятър…

На следната утрин Херебита сложи ръка на рамото ми и каза:

— Морето не отнася оттук труповете на плажа и светът не се нуждае да знае от какво умря Кабреа. Паднал във водата — моряшка смърт, а вие сте свидетел, че убих, за да не умра. Беше при защита. Сега вие ще ми се закълнете, че това завинаги ще остане между нас.

Заклех се искрено, като леко докоснах осакатената му ръка. А той при един пристъп на безмерно униние остана неподвижен, с поглед в земята и мърморещ настойчиво.

— Аз предупредих. Не ми вярваха. Сега той е там, той е там, той е там…

 

 

Същия ден дойде да ме вземе Дунга. Едва откъснали се от брега, аз му описах смъртта на фаропазача малко романтично: полуделият Кабреа се хвърлил от кулата и завинаги изчезнал в обятията на вълните.

Дунга изненадан задържа във въздуха лопатите.

— Е, та умря ли? Луд ли беше?

— Разбира се, ясно…

— Ясно ви се струва на вас, но на мене…

— Познавахте ли го?

— Много добре го познавах. Откакто отвлече Мария Рита…

— Каква Мария Рита?

— Па Мария Рита, жената на Херебита! Значи, вие не знаете? Та той, човече, съблазни оная.

Зяпнах и широко разтворих очи:

— Откъде знаете това?

— И таз добра! Знам, както зная, че оная там чайка е една, че това море е море. Мария Рита е една екстра негърка, опасна като самия дявол. Тоя глупак Херебита полудя от любов по нея и се ожени. А тя, щом останеше самичка, вкарваше в къщата Кабреа. С тая игра живяха, докато един ден избягаха заедно към други земи. Бедният Херебита не умря от любов само защото е корав мъж. Но влезе във фара — нещо, което също е начин да умреш за хората. Е, добре. Топката се търкаля, времето бяга и как да не бяга, като на мястото на покойния Габриел изпратиха във фара кого мислите? Кабреа. Кабреа, който също беше загубил вяра в живота, защото Рита избягала е трети. Човешки работи! Сега вие ми разказвате, че човекът полудял, изтъркалял се по скалата и вече го гризат рибите. Така е добре. По-добре е така! Иначе тая история би свършила само с нож в ръка…

 

 

Замълчах. Има положения в живота, при които нещата така се заплитат, че най-добре е да се оставят да се наместят сами по себе си. Ето така, че…

— Великодушният Едуардо беше подмамен от един вулгарен убиец!

— Извинявай! Фактът, че не са въртели шпаги, не отнема на този двубой характер на дуел.

— Значи „Кавалерия рустикана“, а?

— А защо не?

Диаш да Коща
Бразилия

Диаш да Коща (Бразилия) е роден през 1907 година. Започва да пише на 20-годишна възраст, когато Жоржи Аморим Амаду и други образуват литературния кръжок „Бунтовниците“. Изтъкнат журналист и публицист, той е бил главен редактор на редица литературни списания.

Диаш да Коща
Един обикновен фар в морето

Фарът изпрати някъде отдалече своя приятелски поздрав и червената му струя светлина веднага угасна. Нощта беше ясна, но луната не блестеше на изпълненото със звезди небе. При всяко проблясване на струята червеникава светлина, която идваше от другата страна на залива, една пурпурна ивица се прокрадваше бегло по повърхността на спокойната вода. Нощната тишина беше съвсем леко милвана от разплискването на ленивите вълни по пясъка на плажа. Щурците не свиреха както през лятото, липсваше и кресливото квакане на жабите от езерцето зад къщата. Обгърнат от тишината, упоен от абсолютния покой на обкръжаващите го неща, Карлос стоеше съсредоточено и неподвижно, с напрегнати сетива, долавяйки жадно възприятията от този миг, който никога вече нямаше да се повтори в живота му. Чуваше плисъка на вълните, през ноздрите му проникваше миризмата на море, по лицето си усещаше милувките на свежия бриз, наслаждаваше се на лютивия вкус на цигарата, която висеше от устните му, очите му бавно блуждаеха по безмерното небе, допитвайки се с тревожно нетърпение до неуморно блещукащите звезди. Но не успя за дълго време да бяга сам от себе си. Един след друг се завръщаха измамно спомените. Те му отнемаха очарованието от обкръжаващия го свят и го караха наново да съживява миналото, онова ужасно минало, което сега му се явяваше като някакъв кошмар, едновременно много далечно и много близко. Това минало още го държеше във властта си, протягайки могъщите си лапи през спокойното море, за да го сграбчи дори и там, сред тишината на тази прелестна нощ.

Преди шест месеца вместо блясъка на звездите над бледото си изтощено лице виждаше (винаги, когато един миг на просветление нарушаваше кошмарното бълнуване) едни измъчени очи, които търсеха неговите очи, устни, стиснати в мъчително и нежно очакване. Това бяха Беатрис, Едмундо, Елвира или Хайме, или пък всички заедно, които винаги виждаше неуморими, наведени над неговото легло. Спомняше си за леко поклащащата се лампа, за абажура, омекотяващ млечнобялото развиделяване и очертаващ сенки по високия таван; сенки, които бълнуването му превръщаше в странни призраци. Като че всички странности на неговото въображение, потискани с години, бяха използвали тези часове на слабост, тези часове на борба между просветлението и лудостта, за да изникнат от дълбочината на неговото същество и се прелеят в кошмарни видения и бълнувания. Понякога това бяха непознати чудовища, широко разтворили огромните си челюсти; или пък бяха жени с дълги, мършави клатещи се ръце, с безмерно големи кореми, огромни бюстове и кожа, изпъстрена с най-чудновата татуировка. Друг път това бяха диви, пустинни и тъжни места, или пък главозамайващи пропасти с бледа светлина, плъзгаща се по теменужно оцветения гранит. Понякога пък бяха лица, които беше познавал преди, или пък някогашни случки в неговия живот, прожектирани на някакво деформирано платно, и превърнати в нелепи и отблъскващи карикатури. Дори и сега, когато е толкова далече от онова време, чувствуваше остър студ да пълзи по гърба му, сърцето му ускоряваше пулсирането си само като си спомняше за онези дни, изпълнени е ужаси. Да, миналото беше там, беше с него. Все още си спомняше за своето завръщане, за последния отчаян повик, който той отправи към изчерпаните му до краен предел сили, за да стигне до дома си, до неговия дом, който сякаш винаги бягаше все по-далече пред неговите колебливи, тромави крачки. Дните на мъчения, на глад, на тревоги и на унижения, след напрегнатата борба, водена в продължение на толкова време, бяха го превърнали в онази развалина, в онази шепа разкъсани нерви, която упорито се влачеше, мобилизирайки и последните трохички от енергия все още съществуващи в сломеното му тяло. Със свити до болка ръце, със стиснати челюсти, с бучещи уши и някакъв червен блясък, танцуващ пред очите му, той изкачи малкото стъпала, до които най-после беше стигнал, и почука на вратата. После настъпи абсолютната празнота през едно неизмеримо време, с кошмарни безгранични бълнувания. После малко по малко периодите на съзнание почваха да стават по-дълги и на края спането, без да сънува, му даде възможност да изпита отдавна забравения отдих.

През периода на възстановяването дните протичаха спокойно и приятно с кратки разходки на слънце, продължителни без определена насока разговори и четене — леко и през интервали. И тогава старият град, с насочените към небето игли на неговите черкви, с хълмовете, кръстосани от стръмни пътеки, със стогодишните господарски домове, закриващи хоризонтите, със самотните потайни кътчета из плажа, измити и блеснали на слънцето, вечерните шумове на обредните барабани, нарушаващи съня на спокойно спящите, провлечените гласове на хора, които носеха във вените си смесицата на различни раси, именно тогава всичко онова, което познаваше отпреди, сега вече му създаде едно ново и по-дълбоко очарование за неговата изострена и възраждаща се чувствителност. Пречистеното му от изтезанията сърце се изпълни с по-силно чувство на нежност към простите хора, които живееха там, на разбирателство към техните грешки, на човешка милост към страданията, които ги измъчваха. И тогава започна да разбира, че е съвсем незначително всичко онова, което беше изстрадал, сравнено с всичките страдания на онези, които живееха около него. И това разбиране му даде сили да се подчини на нареждането на командуването, което му беше дошло посредством Беатрис, Хайме, Едмундо и Елвира, събрани на съвет. Моментът не му позволяваше да се грижи за друго нещо освен за това, да възстанови смазаното си от бурята тяло, срещу която беше застанал. И трябваше да живее в продължение най-малко на шест месеца далече от всичко, отдалечен от всяка борба.

И ето, вече месеци откак се намираше там, сближаваше се с морето-приятел, което пееше около острова и ставаше ден след ден по-силно. Той се печеше на слънце и ловеше риба край подводните скали, блъскани от вълните, правеше продължителни разходки из зелените храсти и се сливаше с могъщата природа-покровителка. Но това не беше най-важното. Сега, в момента, когато трябваше да решава, чувствуваше, че в неговия живот Мариана се беше превърнала в една мъчна за разкъсване верига. Преди той никога не е мислил, че едно събиране, родено при случайна среща, може да се превърне в такава постоянна нужда от взаимен контакт, във все по-силно взаимно привличане, което се превръщаше в единствена цел в живота и на двамата. Когато я има за първи път, той се изненада от естествеността, с която тя се отдаваше, без нищо да иска в замяна. Дори когато това се повтори безброй пъти и тя винаги се показваше дружески безкористна, приветлива и всеотдайна, всякога щедра с нежностите си, той дори не помисли, че тя щеше толкова да натежи в този решителен момент от неговия живот.

Под блясъка на звездите, там, край морето, достатъчно беше да притвори очи, за да я види ясно до себе си: зелените й очи в пълен контраст е мургавата кожа, леко повдигнатото носле, малките и добре оформени уши, чувствителните уста с дебели и влажни устни. Неговото тяло все още не беше се наситило на топлотата на нейната млада моминска плът. Не беше се наситил на изправените й твърди гърди, на нежния й корем, извивката на добре оформения й задник, на учудващо тънкия й кръст. Достатъчно беше в този момент да отвори онази врата и да я събуди, за да я има отново в обятията си и да бъде сладко омаян от нейните милувки, да почувствува на лицето си топлината на нейния дъх и да долови в очите й мълчаливата покана за голямата, всеотдайната любов. После във върховния момент тя щеше да му пошепне с приглушения си глас недоизказаните думи, които познаваше толкова добре и които винаги възпламеняваха отново желанията, скрити в неговото сега възстановено и здраво тяло.

Но въпреки че всичко беше както преди, случило се беше нещо, което щеше да направи такова завръщане невъзможно. Действително ли ще е невъзможно? Звездите блестяха, морето се разстилаше по пустия и притихнал плаж, фарът отправяше оттам, от Понта да Бара, своята червена светлина, която приличаше на някакъв приятелски поздрав. Мариана беше спокойна и щастлива и мир царуваше навсякъде наоколо.

Тогава защо да се завръща? Ако остане, целият му живот щеше да бъде прост и хубав: такъв, какъвто му предлагаше този неизвестен на света кът. Тук щеше да има дълги часове на безделие и ясните привечери, когато ще наблюдава как платноходките плавно хлъзгат по спокойното море, тласкани от приятния полъх на свежия североизточен вятър. Щеше да има нощите на пълнолуние със силно развълнувано море, с вълни, които заливат крайбрежието и отдали се на бавна, но настойчива рушителна работа, разравят земята и изяждат късове от острова. На плажа при лунно осветление щеше да има песни, ще има самби, тъжни любовни романси, или пък кресливи дечица, които ще пеят своите детски песнички.

През зимата дните стават малки, а дъждът ще блъска по покривите и югоизточният вятър ще свири яростно. Силно развълнуваното море, опразнено от бели платноходки, ще надига яростни вълни, а хора, загърнати в големи наметала от синя мушама, ще наизлизат под дъжда, с лула, димяща в стиснатите им челюсти, за да подсилят внимателно слабите въжета на малките корабчета, приютили се на пристана. Утрините, млечнобели от мъглата, ще застава на прозореца, за да гледа как рибарите минават от южната част на острова, със запретнати крачоли, показващи мускулестите им прасци, потичващи по мокрия плаж, огънати под тежестта на препълнените с прясна риба кошове.

Привечер, когато се връща от града, ще пристигне параходът от Итапарика. Сату ще излезе с неговата платноходка със закърпено платно, за да превози малкото пътници. По височините кокосовите палми ще размахват клони, шепнейки на вятъра. Разпокъсани облаци ще чертаят фантастични животни по безмерното поле на синьото небе.

А той, потънал сред този покой от неща и хора, щеше да бъде само още едно човешко същество, едно безкрайно малко същество, но пък безкрайно щастливо, без проблеми и без злоба, без гняв и без мечти, върнал се към първобитния живот, който ще му помогне да заличи следите от раните в неговата смутена душа и да възвърне на тялото си загубената жизненост.

Да се завърне, това значи да изостави всичко, което го обкръжава. Значи, да се върне към буриите, изтощителни дни, към безкрайните нощи, изпълнени със страхове, в очакване всеки момент да се случи нещо трагично, да открива някакво предателство във всеки жест, да подозира някаква опасна клопка във всяка дума. Да се завърне, това значи да работи без отдих дори и когато силите му са стигнали до краен предел, да се сблъска с противоположни интереси, да изяснява с евангелско търпение най-абсурдно неразбиране. Да се завърне би значело, може би, отново да изпита предишните мъчения, ужаса от дните зад решетките, изтръпването на тялото и плашещата се от физическо страдание плът, кошмарните разпити, непрестанните мъчения в тяхната най-сурова и деморализираща форма.

Но писмото до Мариана беше в джоба му и сега трябваше да реши без отлагане. Платноходката на Леонардо беше там долу. Призивът на приятелите от града не допускаше никакво отлагане. Без неговото неотложно присъствие цялата работа би била без полза и никой по-добре от него не знаеше колко мъчно би било всичко да се започне отново. Но в края на краищата какво значение можеше да има провалянето на неговата работа? Струваше ли си за борбата да пожертвува своето щастие? Машинално запали нова цигара и почна леко да изпуска дима, който ме се виждаше в тъмнината. Внезапно пред уморените му очи налетяха едно през друго, размесвайки се безредно, видения като през миналите бълнувания. Изведнъж като че не се намираше там и една сила, по-могъща от неговата воля, го застави да види отново неща, за които не искаше да си спомня.

По всички краища на света страдаха хора. Нито за миг смъртта не е престанала да виси над земята. Печалбата и алчността създаваха роби и ковяха вериги за бедняците. Във фабриките лошо платени работници бяха принудени да произвеждат съоръжения на разрушението и ужаса. Гладни мъже надигаха ръце тук и там по света, за да искат хляб, мир, правда и работа. Два враждебни и непримирими свята са се изправили един срещу друг. Някакъв полъх на лудост, идващ от страха, изменя неспокойния свят под благосклонния поглед на алчни и продажни божества.

Тогава какво право имаше той сега да се връща назад? Защото е щастлив, защото повечето от нещата не ставаха пред неговия поглед? Как да се реши в този момент, без това да бъде прибързана крачка?

Червеният фар, там от далечния бряг на Бара, още веднъж му изпрати своята мощна светлина, която леко галеше неподвижната повърхност на задрямалата вода. Покоят, обхванал всичко, което го обкръжаваше, не се измени. Звездите не приставаха да проблясват, а кротките вълни не опираха да ближат лениво белия пясък на плажа. Но той почувствува, че всичко около него е престанало да бъде както преди. Той изведнъж разбра със сигурност, която го изненадваше, че този толкова преждевременен покой не би могъл да живее в неговото сърце, обгорено от горещия вятър на голяма буря. Покоят все още не беше за него, той все още не можеше да бъде за него.

Звездите блестяха, морето беше спокойно, кротките вълни се разливаха безшумно по плажа. В къщи Мариана спеше и може би сънуваше. Сега нямаше свирещи щурци, нито пък жабешко крякане, което да разкъсва нощната тишина от езерото зад къщата. Кокосовите палми се възправяха гордо и спокойно и украсяваха тихата нощ с дантелените си вейки. Под звездите цареше абсолютен покой. Но този покой не беше достъпен за него. И това му казваше фарът там отдалече, от другия край на залива, като му отправяше поздрава на своята червена бляскава светлина, която леко се хлъзгаше по повърхността на неподвижната вода!

Леонардо беше там долу, платноходката — готова за път, лулата проблясваше в нощната тъмнина, която сега беше лишена от тайнственост.

Карлос погледна звездите, погледна неподвижното море, погледна огърлицата светлини на отсрещния град, обхвана с последен поглед малкия свят, който се стремеше да го задържи. Тогава, решил се най-после, изчака фарът да блесне още веднъж и наново да загасне. След това слезе бавно, хлъзна писмото за Мариана под нейната врата, изправи се с рязко движение и разпери дългите си ръце, за да изпъне изтръпналите си мускули. Едва след това, без да погледне нито веднъж назад, той тръгна с отмерени крачки към плажа, за да потърси малката платноходка на Леонардо. Междувременно на небето звездите продължаваха да проблясват неуморно.

Мироел Силвейра
Бразилия

Мироел Силвейра (Бразилия) е роден през 1914 година. Той е един от основателите на Националния театър в Бразилия. Автор е на две театрални пиеси „Боливар“ и „Чудо на чудесата“. Той е преводач на Шекспир, Шоу, Сартр и друга големи имена на европейския театър. Сега е професор по история на бразилския театър в университета на Сао Пауло.

Мироел Силвейра
Размирната мис Доли

Мъчна работа беше да се издебват миговете, когато капитанът е зает. Тези мигове бяха редки. Той отговаряше за парахода, когато кръстосва далече из океана, но всички задачи бяха разпределени така, че онова, което всъщност му оставаше, беше да се занимава само с мис Доли.

Привидно нехайно и хитро, той почти никога не се отдалечаваше повече от няколко метра от своята кабина и когато излизаше, вземаше ключа. Най-малко опасно беше всъщност времето на двете леки закуски. Но много пъти той си измисляше да му я носят в каютата и превърташе отвътре ключа, навярно за да се наслади още повече на компанията на мис Доли.

Но това не беше ли забранено на борда?

Беше и е. Но капитанът доведе мис Доли внезапно. Екипажът изпитваше завист и ненавист, но никога и никой от моряците не помисли да отиде с донос при директорите на параходното дружество. Пътуванията бяха продължителни и безкрайни. Параходът беше много стар, люлееше се и се влачеше като някакъв астматик между Сантос и Кейптаун, Кейптаун и Аден, Аден и Коломбо, Коломбо и Сингапур, Сингапур и Сидни, Сидни и Оукланд, Оукланд и Самоа, Самоа и Таити, Таити и Гуаякил и оттук наново към една винаги несигурна и бавна обиколка в зависимост от товара, който други по-големи и по-добри параходи не са искали да вземат…

Параходът беше малък, наричаше се Доли, останка от някаква група параходи, заловени през последната война. Затова тайнственото създание, затворено там в каютата на капитана, също се наричаше мис Доли. Отначало никой не знаеше какво име да й даде. Мис Доли прозвуча добре. Беше единственото женско същество в парахода, тази разстройваща мис Доли, която растеше във въображението на хората от екипажа със силата на някакво забравено, но неудържимо желано създание.

Не беше и случайността, която беше събрала на парахода този екипаж. Почти всички бяха там по силата на един естествен процес на прочистване: отпадъци от други незаслужени от тях места. Капитанът например. Той нямаше нито един от привичните пороци: пиянството, опиатите, печалбата, но беше много необщителен човек. Не знаеше да каже две думи на своите подчинени, без те да са във връзка със службата. Беше сух, суров, страдаше от някакъв вид вътрешна бедност, която му пречеше да влиза в контакт с хората, като че не понасяше и най-малката частица прахосване на сърдечно усилие. Другите — те не бяха много, екипажът не стигаше до двайсетина души — макар и привидно всички да бяха различни, винаги имаха едно общо нещо: страстта към неразгадаемото очарование на жената, създание недостижимо и неразбираемо за тях.

Една любов на всяко пристанище?

Тази фраза нямаше значение за екипажа на „Доли“. Когато слизаха на някое пристанище, още полюляващи се от многото дни, прекарани на море, малкото часове на суша не им стигаха никога, за да установят каквито и да било човешки отношения е леките жени, които срещаха. Те само пиеха, пиеха и криеха парите си и спяха с първата жена, която ги приютяваше. После, на следния ден, идваше разстройството от преливането, досадата от заучените жестове без любов и наново съблазънта на мис Доли.

Кристобал, един панамец, беше първият, който откри това разстройващо женско присъствие на палубата. Отначало запази това в тайна — искаше да се увери. Наблюдаваше, следеше предпазливо капитана, докато напълно се увери: мис Доли беше влязла в парахода, скрита в един огромен куфар, който капитанът беше промъкнал в парахода при вдигането на котвата.

Тази увереност довеждаше до отчаяние малкия мозък на Кристобал. Мис Доли не излизаше ден и нощ от ума му: той отклоняваше всякакви спомени и всичко съсредоточаваше като в някаква главозамайваща ос около нея. Но не можеше да открие никому нищо. Капитанът не биваше да научи, че той знае. А другите още по-малко. Капитанът би се постарал да го свали от парахода по какъвто и да е начин, а другите пък щяха да му оспорват притежаването на мис Доли…

Само като си помисляше това, Кристобал скърцаше със зъби, когато призори стоеше скрит в една от спасителните лодки на външната страна на горната палуба. Оттам, без да бъде видян, той можеше да наблюдава кабината на капитана, да го следи с примигващи очи в часа, когато той още пипнешком излизаше в ранения час, за да провери посоката на кораба и малко да подиша чист въздух. В продължение на няколко секунди вратата оставаше леко притворена, пропускайки една потръпваща светла ивица, която прогонваше тъмнината. Но Кристобал не можеше да влезе, само можеше да пооблекчи пламтящите си очи от онзи огън, който изсушаваше гърлото му и го караше да беснее…

Един ден успя да намери същия ключ като този от кабината на капитана. През целия ден той го пази, ръмжейки като кученце; което крие кокал. Нощта изглеждаше безкрайна. Кой знае дали капитанът тоя път нямаше да направи своята обичайна обиколка и той ще трябва да стои там, разяждан от нетърпение.

Но изведнъж започна да чува привичния шум, който предшествуваше събуждането на капитана: едно изхрачване, две изхрачвания, лекото покашляне от лулата и после видя през процепа на вратата да се пали осветлението. Как подскачаше неговото сърце! Трябваше да разтвори широко устата си няколко пъти като да се прозява, за да изхвърли всичкия въздух от дробовете си и да се опита да отпусне напълно мускулите си. Не успяваше. Сърцето му се блъскаше неудържимо, вените на шията му бяха изпънати до пръсване.

Капитанът излезе. Заключи както винаги вратата, като се оглеждаше внимателно наоколо. Направи няколко крачки — дали нямаше да се върне? Не, той продължи и изчезна по посока на носовата част на палубата. За секунда Кристобал вече беше извън лодката и с крака, които дори не усещаше, той стигна до вратата на капитанската каюта — вратата на мис Доли! Припряно вмъкна ключа в ключалката — но за бога какъв шум правеше! Не, не се овладя и влезе лудешки неудържимо в осветената кабина. Наоколо нямаше нищо. Там в дъното имаше по-малка врата, която водеше към другата стая. Нямаше време за колебания: пристъпи към вратата и натисна дръжката. И тя беше заключена!

Русе още натискаше дръжката на вратата и я движеше на всички посоки, когато почувствува друга ръка да се слага върху неговата. Света дево, капитанът!

Не, не беше той.

Беше обгореното от слънцето лице на Густав, лоцмана швед, който го гледаше усмихнато със същата нервност и похотливо напрежение. Объркани и разочаровани и двамата се измъкнаха от каютата и побягнаха припряно.

 

 

Трябваше да споделят тайната, която Густав откри, като дебнеше Кристобал, също както той дебнеше капитана. Когато панамецът се скриваше в лодката, шведът лягаше на пода под нея и дори беше успял да чуе някои от приказките, с които Кристобал запълваше тези дебнения призори:

— Не идва… капитанът не излиза още! А мис Доли… искам да я видя… навярно ще да е руса, така си мисля аз!…

За да не се разпространи тайната, Густав настоя панамецът да му разкаже подробно всичко, което знае относно мис Доли и нейното присъствие на парахода. Отначало Кристобал се съпротивляваше, не искаше да казва повече, но изведнъж почна да намира облекчение, като говори за нея. Додето я описваше на другия, като си измисляше подробности, той като че в известна форма я обладаваше, тъй като шведът не знаеше нищо за нея, а той знаеше добре как изглежда това създание, макар и да беше само чрез гадание.

Продължително и скритом от другите разговори между две толкова различни същества: дебеличкият панамец и металният швед привлякоха вниманието на много хора и главно на готвача Линг Фо Чи Ну, чието име на неговия изящен език означаваше Усмихнато зазоряване. Моряк е толкова много кръстосвания из океана, Усмихнато зазоряване отначало помисли, че сближаването между двамата е нещо съвсем обикновено, както се случва при продължителните пътувания. След продължително плаване из океана симпатиите се разграничават и между хората се появяват чувства, подобни на приятелството в юношеските години, изпълнени с романтика, чувства почти като влюбване.

Но той забеляза, че сега случаят не е такъв. Двамата разговаряха, но не се слушаха един друг. Всеки говореше на свой ред, но погледът на онзи, който мълчеше, се рееше надалече, унесен в някакви свои особени мисли. Опиати? Не, защото Усмихнато зазоряване беше познавач на тия работи, бил е редовен посетител на толкова вертепи из старите китайски пристанища, когато опиумът и жената струваха по-малко дори от кученце… Успя да подслуша двойния монолог между панамеца и шведа, но когато ги проследи, без те да разберат, при едно нощно нахлуване в стаята на мис Доли за малко не бе намушкан с ножове от двамата. Толкова шум вдигнаха от уплаха, че при стремглавото им излитане из каютата капитанът забеляза от мостика бягащите им сенки.

На следния ден те очакваха наказание, тъй като драконът-капитан би могъл да ги разпознае дори от разстояние. Но не беше взета никаква мярка от висшето началство. Само ревнивият пазител на градината на насладите осъмна още по-мрачен и затворен.

Първоначално това облекчи и тримата от страха, но веднага след това панамецът, който беше майстор в отгадаването на хитростите на капитана, напомни, че това мълчание можеше да бъде само едно отлагане по изгода: до следващото пристанище, което беше Бомбай, четири дни по-късно. Четири дни по-късно, това означаваше само след три нощи. Почти не оставаше време за нищо. Усмихнато зазоряване беше най-огорчен — той с раздразнение си спомняше едно наказание, при което прекара седмици, изоставен на един от островите Фиджи. По-късно той се оплака пред морския трибунал, но по тези места законът, който още важеше, се отнасяше само до консумираното провинение и всичко беше изтълкувано като „политическо неподчинение“.

Густав влоши положението, като напомни, че преди да предприеме каквото и да било, капитанът ще се постарае да свали тайно от парахода мис Доли. Така той няма да има срещу себе си, ако го обвинят, нарушение, което би го изложило. Тогава щяха ли да останат без мис Доли? И отгоре на всичко да бъдат наказани!…

Параходът тежко напредваше. Той приличаше на животно, което се спасява от разлято масло — краката му сякаш ставаха все по-мокри и лепкави. Горещината беше повече от непоносима, подлудяваща всеки, който дръзнеше да излезе от сянката. Екипажът се потеше на най-горната палуба, търсейки в редките мигове на отпускане кътчета, където да няма слънце и където мъничко въображаем бриз да охлади горещината. От време на време някой човек от машинното се изкачваше със силно облещени очи, като да идваше направо от пещите на ада и дълго време стоеше като замаян, без да вижда нищо, отдаден на жадното поглъщане на въздух в дробовете си.

При това положение на всеобщо отчаяние, влошено от особеното състояние на тримата, беше невъзможно да се запази тайната на мис Доли. Когато Кристобал се опомни, той вече убеждаваше първия помощник-капитан, като че той знаеше положението от много време.

— Ние тук умираме, а това мизерно куче с мис Доли, скрита в неговата кабина…

Новината се стори вълшебна на първия помощник-капитан, който от много време вече очакваше някакъв конкретен повод, за да компрометира човека, който му пречеше да се издигне. Той се постара да разпространи бързо новината, като дори прибави някои съблазнителни подробности относно прелестите на мис Доли. Скоро мълвата се разнесе из парахода и вече не беше тайна нито на Кристобал, нито на Густав, нито на Усмихнато зазоряване, нито на никого. Тази новина сякаш обясняваше всичко: отчайващата горещина, половия глад, разочарованието, което всякога носеха жените и поради което те трябвало да прибегнат до това отчаяно средство — да заминат с първия попаднал им параход.

С настъпването на нощта положението беше напълно изяснено: на една страна капитанът и неговата егоистично притежавана мис Доли; на другата почти двадесет гладни мъже, готови на всичко. Те знаеха какво искат, но все още не бяха решили как да постигнат онова, което желаеха. Дори и след камбаната за прибиране в каютите по палубата се движеха мъже, увлечени в безкрайни спорове. Обектът беше мис Доли, но докато едни искаха просто да я притежават, други искаха да попречат тя да слезе от парахода, трети пък настояваха да се застави капитанът да я дели с всички.

Бяха обсъждани най-безсмислени идеи като да бяха нещо крайно разумно. Това продължи, докато здравият разум и находчивост на Усмихнато зазоряване не откри начина, който на всички се стори най-добър — да се наркотизира капитанът.

Но по какъв начин?

Два опита се провалиха, защото капитанът беше станал недоверчив и прикрито помирисваше и опитваше всичко, преди да го яде. Но третия път — ястието беше риба с много силна салца от кури и лютивият вкус на индианската подправка правеше неразпознаваем наркотика. Въпреки това напрежението сред екипажа растеше, докато очакваха капитанът да довърши гозбата си.

Колко безкрайно беше това очакване, додето и следващата гозба с месо беше изгълтана! После десертът, после ароматичната лула, която започна да разнася натрапчиви сексуални хрумвания сред присъствуващите.

Когато свърши лулата, вместо да стане бързо и да отиде в своята каюта, както му беше обичай, капитанът се заби на масата, позастоя се, прозина се, подиря с ръце брадата си, запали нова лула, която започна да пуши, сякаш димът й го успокояваше. Изведнъж дремещите му очи проблясваха. Някакво мигновено подозрение завладя неговото замъглено съзнание и го накара да опипа задния си джоб, търсейки оръжие. Не беше взел нищо със себе си — всичко беше оставил в каютата! Оглеждайки се яростно наоколо като ранено животно, той стана и се опита да изтича нагоре, за да спаси мис Доли. Но краката му вече не се подчиняваха и само след четири крачки той се търкулна на пода като пиян. Изправи се наполовина. Изгледа един по един всички, които го обграждаха в кръг, но не му помагаха. И разбра. Направи отчаяни усилия и успя да измине още няколко метра с влачене, докато повече не можеше, и се облегна на един стълб в салона. Мис Доли, мис Доли! Сега кой би могъл да те спаси!

Капитанът вече нямаше и глас, за да ругае. Но преди той да се опита да предприеме нещо, заговори първият помощник. Той приказваше и го влачеше нагоре към командната кабина.

— Искам да видя, господин подлец, дали, когато се разбудиш напълно, ще имаше куража да отнесеш тоя случай пред морския трибунал! С какво право би го сторил, когато ти, господин мръснико, ти именно наруши всички закони, всички правилници?

А Кристобал, Густав и Усмихнато зазоряване се надпреварваха да отправят стари упреци:

— Един закон за себе си, друг за другите!

— Защо не позволи и на мене да си доведа моята женска?

— Всички опечени до смърт край огъня, а той с мис Доли!

Сложиха го да седне в едно кресло в каютата, за да вижда всичко. Той дремеше, главата му падаше безсилно, но когато я изправеше, очите му, безизразни и унесени, продължаваха да стоят отворени.

Беше нещо ужасно. Отначало първият помощник се опита да наложи ред по йерархия, но Кристобал и Густав не се съгласяваха: те първи бяха открили мис Доли и затова би трябвало да се държи сметка. Те се опитаха да решат опора посредством заровете. Но останалите моряци не се съгласяваха да не участвуват: ако щастието е, което ще решава, тогава нека участвуват всички!

Междувременно се лееше ром, пиеше се ракия. Капитанът полюляваше глава в полусъзнание, настръхнал в напразните си усилия отново да стане господар на себе си. А вратата, която водеше към скривалището на мис Доли, оставаше затворена…

Оттук нататък онова, на което беше свидетел капитанът, беше ужасно. Макар че наркотикът му позволяваше едва да долавя нещата, сякаш се намираше много надалече. Безпомощността правеше мъката му още по-голяма.

Алкохолът започна постепенно да премахва преградите на страха, които налагаше йерархията, и малко по малко някакъв моряк започна да спори с Густав, друг предизвикваше първия помощник, а Усмихнато зазоряване вече не намираше начин да се разбира с Кристобал. Блесна една кама. Избухнаха груби ругатни и никой не можеше да каже кой нанесе първия юмручен удар и още по-малко — последния. Ключалката беше разбита, вратата на скривалището съборена с ритници и мис Доли беше извлечена от шумната тълпа. После потече кръв и сякаш вида на кръвта опияни още повече обезумелите моряци. Мис Доли вече не беше премията, за която се бореха, а борбата сама за себе си беше, която им носеше някакво животинско задоволяване, някакво чувство за свобода. Долу капитанът! Долу първият помощник! Долу робуването на жената!

Когато часове по-късно свърши всичко, параходът все още се полюляваше тромаво с намален ход, без да има някой на кормилото. Капитанът вече беше буден, единственият истински, печално буден човек в парахода. По време на оргията някой, без да иска или нарочно, беше прерязал въжетата, в които той беше привързан за канапето.

Още замаян той стана и потърси мис Доли, която беше извлечена навън. Със свито сърце той я намери струпана под стълбата за горната палуба, изнасилена, обкръжена от пияни моряци и мръсотия. Тя беше унищожена, разкъсана, като да е била завързана за крайниците на четири коня, подгонени да бягат в противоположни направления. Мигновено почувствува, че с нея умира и по-голямата част от неговото същество. Умираше онова негово затворено и изстрадало сърце, което никоя жена не беше успяла да приласкае с обич, нито дори самата му майка. Ах, неговата майка! Тя беше толкова строга и сурова с принципите си, които всъщност бяха само страх от живота. Мис Доли свърши и с нея също свърши последният негов начин да мечтае.

Събра всичките тези изнасилени късове — частите, които даваха възможност за подходящо затопляне, воняха и като някакъв автомат се изкачи на най-горната палуба. С голяма мъка той хвърли останките в масленото, пенливо сиво, мрачно море и се обърна гърбом, за да не гледа. Но един моряк, който още не беше напълно заспал, запечати в ума си онова, което видяха очите му — останките на мис Доли се появиха на водната повърхност и заплаваха. И не само защото бяха от каучук или пластмаса, но защото може би проклятието на митовете е да надживяват собственото си унищожение.

Леонарду Аройу
Бразилия

Леонарду Аройу (Бразилия) е роден през 1918 година. Носител е на литературната награда „Фабио Прадо“. Автор е и на много книги за деца.

Леонарду Аройу
Пътуване за Малага

Морякът се изкашля със силно хриплив глас и изпи наведнъж останалото в чашата вино. Той шумно отпусна чашата на масата, но не толкова силно, за да се счупи, понеже господин Матиас, стопанинът на кръчмата, още беше там и можеше да се разсърди. И защо да се кара в тази нощ на мир и покой? Морякът беше висок, с червен цвят на кожата, с черна фуражка, която закриваше плешивостта му, и огромен предизвикателен нос. Отново се изкашля хрипливо, като че искаше да изчисти наведнъж дробовете си, нападнати от зимната влага, която тази година беше много сурова.

— Ах, в Малага нямаше нито една жена, която да ми се измъкне… — Той сниши малко гласа си, като отправи поглед към ниския тезгях на кръчмата.

— Ей, келнер! — засили той хрипливия си глас и промени темата.

Погледна в дъното на чашата си, оцветена от виното, но празна, после си спомни прекъснатата мисъл и продължи:

— Да, в Малага… ако не дойдеха за пари, идваха за силата, да…

Но наново се сети за келнера:

— Келнер, не чуваш ли, глухчо! Друга чаша. И по-малко вода в тая бъчва, господин мошенико, че добре зная какво е вино. В Испания… е, добре, един път в Лисабон, по пристана на Содре, или пък в Алкантара… влязох в една кръчма. Беше през зимата… По дяволите! И тя беше толкова сурова и толкова глупава като тази зима.

— Ех, Червения, нека се върнем в Малага. Какво ще ми кажеш за ония жени там?

От другия ъгъл на салона един моряк с тъжно лице повиши бавно глас с подчертано спокойствие, обръщайки се към онзи, когото нарече Червения. Беше седнал върху малка купчина чували с дървени въглища и пушеше цигара, която никога не свършваше. Неговият приглушен глас беше мрачен като мрачната нощ навън, която падаше над залива и пристанището и скриваше корабите, спуснали котви край пристана. Студената нощ покриваше всичко наоколо с гъста мъгла и внезапно из мрака започна да свири сирената на някакъв кораб.

— Колкото до жените в Малага, какво да ти кажа? Еднакви са като другите: същите крака, същата миризма, дори и същата тъга. Веднъж в Сингапур…

Прекъсна фразата си и глътна половината чаша вино, току-що сложена от келнера на неговата самотна маса близо до затворената врата на кръчмата. После се обърна към събеседника си, като силно повиши глас:

— Какво правиш, та не отплаваш за там, човече? Стоиш тука като някакъв чувал въглища и…

Тъжният моряк разтърси рамене:

— Какво искаш — друг е пътят на „Аурора“. И освен това на море съм само от две години. Ти имаш поне петнайсет години на море, нали?

— Карамба! Да, петнайсет години! — потвърди той. После повиши глас, сякаш даваше съвет на запитващия го моряк:

— Защо не промениш парахода, а? В Ла Гайра веднъж смених парахода, както се сменя жена. Заминах за Америка…

— За Америка ли? — Беше господин Матиас, който сега заговори, докато броеше пръснатите върху тезгяха пари от продажбата през деня, и запита, без да повдигне очи от тях.

Тъжният моряк запали цигара и се изкашля:

— Ех, Червения, и в Америка ли вече си бил?

Морякът е черната шапка не отговори. В салона с малко маси и замърсени лампи имаше и други групи моряци, които бягаха от нощния студ, като играеха на карти и пиеха вино. В групата, която играеше, от време на време се извисяваха гласове, за да отправят някоя груба дума. Но никой не обърна внимание на онова, което казваше Червения, който през тази нощ беше зарязал твърде рано парахода си и пиеше прекалено в кръчмата на господин Матиас, намираща се на края на пристанището. Когато навън сред мъглата се разнесеше ревът на сирената, всички инстинктивно надигаха глава, сякаш преднамерено се заслушваха. Глухият, задавен рев на парахода беше тревожен като молба за помощ, която никога нямаше да бъде изпълнена.

Червения внезапно се сети за последния въпрос, отправен от тъжния моряк:

— Ех! — Той удари е дясната си ръка по мръсната маса и наново отпи от виното си. — Ех, сега питам аз: в коя ли част на света не съм бил?

— Вярно е, Червения — потвърди господин Матиас, привършвайки да брои парите: — А какво ще ми кажеш за Америка? Всъщност ти прекара много време навън.

Морякът направи е ръцете един жест на отчаяние и отговори:

— Ех, техници! Всички са техници, майната им! Слушай, господин Матиас, там аз не бих издържал да живея, карамба! Те са едни детиняци, които са овладели машините и е тях се забавляват.

Господин Матиас обичаше Америка и щеше да пита още, когато параходната сирена отново пресече мъглата в залива. Всички се смълчаха. Тъжният моряк наново се закашля и запали угасналата си цигара. От играещите на карти някой повиши глас:

— Проклета мъгла!

— Това е „Нептун“. Трябва да отпътува тази нощ.

Морякът, който съобщи тази новина, пак насочи вниманието си в картите, останалите притихнаха. През цялото време на играта и пиенето хората едновременно следяха и сирената в залива. Салонът беше наситен с тютюнев дим и изпарения от хората, които пиеха и играеха. Студът правеше по-плътен наситения е мирис на море въздух, но събраните тук мъже не долавяха това. Внезапно в салона настана тишина, която сякаш беше завладяла света, и Червения започна да разтрива очите си, за да неутрализира последиците от изпитото вино.

Тогава вратата на кръчмата се отвори и се появи слаба, леко облечена жена, загърната през рамената с шал. Тъмните й коси бяха посипани със скреж от мъглата, лицето — бледо и без грим, в очите й имаше израз на страх. Тя се спря на прага, като държеше с дясната си ръка полуотворена вратата. В салона навлезе силна струя студ. Червения, господин Матиас, а тъжният моряк забелязаха жената.

— Ех, малката, ще влезеш или ще излезеш? Или искаш да ни дариш с някоя пневмония?

Тя се поколеба за миг, докато напразно оглеждаше групите от играещи и пиещи мъже.

— Търся Северино — отговори тя с нисък глас, след това подчинявайки се на думите на Червения, затвора вратата.

Тъжният моряк кашляше в своя ъгъл. Червения повиши глас към нея.

— Северино ли? Карамба! Чуваш ли?

Сирената на парахода изрева по-силно. Жената насочи тревожен поглед към Червения.

— Чуваш ли?

Тъжният моряк отново се изкашля върху чувалите с въглища, а господин Матиас затвори е голям шум чекмеджето на тезгяха.

— Ела тук, малката!

Жената се доближи до Червения. Очите й бяха разширени, а устните — силно побелели.

— Но, Северино… Северино?…

Той вдигна поглед към нея — очите му бяха налети е кръв и неподвижни като водата в залива. В нощта, изпълнена с мъгла, параходът изрева отново.

— Чуваш ли? — запита той, като вдигна палеца на лявата си ръка.

Тогава жената разбра. За известно време остана неподвижна, заслушана в периодичния рев на сирената. Червения я подръпна за полата и покани:

— Седни тук, Мария! Ех, някой ден параходът ще се върне, светът е прекалено малък — в това никак не се съмнявай. Аз добре го познавам. Ах, светът… аз добре го познавам. Дори прекалено…

Подръпна пак жената за полата и я покани да седне до него. После викна към дъното на кръчмата:

— Ей, келнер!

Мария седна до Червения. Сви се в шала си и прокара ръце по влажните си коси. Потрепери от студ. Огледа салона с празен поглед. Навън параходът изсвири отново. Тя остана там, до Червения, в смирено и покорно очакване, сякаш беше в своята стая на разположение на моряците.

— Студено ли ти е, Мария? Не се тревожи за Северино — не отива далече. Скоро ще се завърне. Жалко е, че трябваше да замине днес, в тоя студ, нали? Хубава нощ за спане, Мария.

Досети се, че беше повикал келнера. Човечето вече беше там, до него, очакваше заповеди и разглеждаше предизвикателния нос на Червения и черната шапка, която скриваше плешивостта му.

— Още вино!

Келнерът посочи с едно движение на устните си мълчаливата жена.

— Тя ли?

Тъжният моряк, там на дъното на кръчмата, който също забеляза влизането на жената, повиши спокойния си глас:

— Ех, Червения, сякаш си в Магала, нали?

Червения го изгледа продължително и се обърна към жената, без да каже нищо. За миг помълча и после запита:

— Добре, какво ще пиеш, Мария?

Тя не отговори. Очите й бяха втренчени в средата на масата и сякаш мислено придружаваше там, навън, бавното хлъзгане на парахода сред мъглата. При всеки рев на сирената тя потреперваше, а лицето й ставаше все по-дребно и по-дребно. Тъй като жената не отговаряше, Червения се обърна към келнера.

— Е, господин мошеник, донеси от същото вино. Ама да е езичник и без кръщение, нали?

Гласът на тъжния моряк отново се разнесе заедно с изсвирването на парахода.

— Значи, Червения, сега сякаш си в Малага, а?

— Човече, не зная, карамба! Сега съм различно… Утре ще отплавам пак за там.

— Не е нужно повече, Червения. Сега не е ли като да си в Малага? Какво искаш тогава?

Тъжният моряк запита и замълча. Запали угасналата си цигара и наново закашля. Хъркането на парахода нахлу в кръчмата със сила, по-голяма от всякога, като да беше някакво предсмъртно хъркане. Жената потрепера по-силно. И кротко, смирено тя измърмори през въздишка:

— Все пак замина… без да зная…

Червения я изгледа с налетите си с кръв очи. Изпи половината чаша вино, която келнерът току-що беше донесъл, и се обърна към нея с тих глас:

— Без да знаеш какво? Глупачка излезе ти, Мария…

Зад тезгяха спокойният дотогава господин Матиас повиши глас и сякаш шибна с камшик Мария, като й каза, че студът е замразил кръвта й, а Северино, естествено, я е изцедил.

— Чуй ме, та нима вече си остаряла, малката? Все още има мъже… все още има мъже… — и господин Матиас се приведе над тезгяха, като че се готвеше да си подремне.

Червения наново се загледа в Мария с изненада, изписана на пияното му лице. По смаляващите се все повече бузи на Мария почнаха да се стичат сълзи, сякаш искаха да разкрият великата истина, която тя носеше в утробата си.

— Ех, Северино ще се върне. Пътуването е глупост, защото светът е малък. Не се тревожи, малката. Той все още не е извършил най-хубавото пътуване. И него той ще стори с твоето дете, да…

Внезапно Мария вдигна към него широко разтворените си очи. В този миг лицето й придоби жизненост. Но малко след това то посърна и тя наведе поглед.

Червения отново вдигна чашата вино с треперещите си ръце. И внезапно се обърна към тъжния моряк там, в дъното на салона, върху чувалите с въглища.

— В Малага беше различно, карамба!

Едно изхлипване последва грубата дума. Червения сложи лявата си ръка на бедрото на жената, като я потупваше нежно, сякаш за да я пробуди за любов. И каза много тихо:

— Да, най-хубавото пътуване той не е извършил.

Мария продължаваше да плаче тихо. Групата играещи моряци не чуваха разговора между двамата, нито пък тъжният моряк можеше да забележи каквото и да е. Той продължаваше да седи там, в своя кът, с безкрайната си цигара между пръстите. Салонът беше изпълнен е мъглата, която параходът режеше из залива и неспирно свиреше. После Червения пъхна ръка в джоба на панталона си, извади една банкнота, сложи я в скута на Мария, която продължаваше да стои, с изпълнени със сълзи очи, втренчени в средата на мръсната маса. Червения се оригна силно, сякаш изхлипа, огледа салона, групата играещи на карти, господин Матиас, който дремеше върху тезгяха, изгледа и тъжния моряк, който палеше нова цигара и кашляше.

— Ех, келнер, вземи това! Стига вече пиене, нали? Утре ще отплавам наново.

— За Малага ли, Червения? — запита тъжният морях с кроткия си глас.

— Разбира се, човече! Винаги трябва да се пътува!

— Сега не е като да се намираш в Малага, нали, Червения? — наново запита тъжният моряк.

— Не зная, човече! Сега съм различен… Мария остаря.

— Може би е от виното, Червения. А може и от студа.

Червения сведе поглед към Мария, седнала до него, и стана, без да каже нищо. Тя беше толкова съсредоточена в своите мисли, че не го забеляза. Параходът изсвири още по-дрезгаво сред мъглата на залива като някакъв призив. Червения нагласи каскета върху плешивото си теме и се изкашля дрезгаво и шумно. Тъжният моряк му отвърна с кашлицата си от дъното на салона.

— Е, сбогом на вас, които оставате…

Никой не му отговори. Само тъжният моряк вдигна ръка е жест на безразличие, който можеше да означава пожелание за добро плаване, както и Червения незабавно да замине с най-бързия параход за дъното на ада. Червения стори първите крачки и усети главата си замаяна, сякаш салонът беше почнал да се върти. Присви очи, за да види по-добре фигурата на Мария, която продължаваше да придружава мислено парахода из залива. После той се отправи към вратата, макар че чувствуваше краката си тежки като олово.

Навън го посрещна нощният мрак. Параходът продължаваше да свири в мъглата. Червения присви очите си, за да прозре през белезникавия, плътен мрак, през режещия студ. Не би могъл да каже със сигурност какво имаше в главата си, какво беше това неспирно бръмчене: зум… зум… зум… Изпитваше и някаква слабост по цялото си тяло. А сирената на парахода не го ли зовеше тревожно към Малага?

Още веднъж присви очи, сякаш да ги изостри, и сред дълбоката тишина на пристанището изтърси последната си груба фраза:

Проклета мъгла, карамба!

Започна да се движи, влачейки краката си по каменната настилка, за да намери своя параход. Пред него танцуваха някакви тъмни светлинки. Къде ли се намираше? Сирената на парахода, който отвеждаше незнаещия за сина си Северино, беше някакъв призив за пътуване…

Червения дори не усети, когато пристанищният плочник изчезна под краката му.

Едилберту Коутиню
Бразилия

Едилберту Коутиню (Бразилия) е роден през 1933 година. Автор е на много разкази, включени в няколко сборника. Разказът, който поместваме тук, е взет от книгата му „Разкази — II“.

Едилберту Коутиню
Мъртво слънце

Огради от забити в земята високи пръти, преплетени със слама, пазеха къщите от пристъпите на вихрушките пясък, които ставаха все по-силни и яростни. Понякога всичко изглеждаше готово да потъне, тъй като ужасът застрашаваше да завладее всички. Ураганните ветрове и силни дъждове бяха нещо постоянно. Опасност за живота имаше на сушата, животът беше в опасност и на море. Рибарите, които излизаха на море в този страшен месец юли, се изправяха пред една нова опасност. И не вземаха в своите платноходки целия товар от опасности. Сега не бяха сигурни както преди онези, които оставаха на суша. Да се остане на суша, стана почти толкова несигурно, колкото и да се излезе на море. Така щото много хора пожелаха да излязат срещу по-голямата опасност, да отидат смело лице е лице срещу нея. Ех, просто да се очаква, винаги да се очаква опасността, непрестанно, както очакваха жените от острова… Това не беше ли много пъти по-лошо? Макар и да не беше толкова несигурно, колкото да се замине. Очевидно не беше…

Нисиа искаше да замине, и то в най-лошия момент.

Сега тя може би се беше скрила зад някоя палма или зад някои камък, готова да ме изненада, след като едва съм стъпил на сушата. И щом като скочи от платноходката, тя ще се хвърли на шията ми, за да ме изплаши. Един път тя вече стори това. Да, беше глупост да си въобразя, че тя ме е напуснала. Но… ако тя не е дошла? Но вижте… Защо тази моя негърка да не дойде да ме посрещне? Да се мисли такова нещо е абсурдно. Като например аз да помисля, че някой ден, когато тръгна с моята платноходка, водите на морето ще се затворят и ще ме прогонят. Аз бих бил загубен, ако почнех да имам такива идеи в главата. Морето беше мое владение и жената ми принадлежеше. Така че без тях аз не бих могъл да живея и затова се страхувах да не ги загубя. Ако аз не отвеждах всеки ден моята платноходка надалече, толкова надалече, че едва да съглеждам острова… Ех, аз не бих могъл да живея повече. Но, ако след като се завърна, не намеря жената, която ме очаква, ако тя не се хвърли в моите обятия… също не бих могъл да живея повече. Това аз искрено чувствувах. Само морето и тази жена ме правеха да се чувствувам напълно задоволен. Това стана в мене нещо повече от обикновен навик… И не бих могъл, не бих съумял да живея… по друг начин. Не, без тях, не!

В града много ме съветваха: „Продължи да учиш, казваха ми те, че после ще станеш чиновник с копринена връзка. Лесно ще ти бъде с твоята интелигентност. И всички ще те уважават. След само няколко години никой няма да каже, че баща ти е бил лодкар. Дори да разказват истината, твоите приятели няма да повярват и ще мислят, че се шегуваш.“

Пожелах да видя отново острова, преди да взема решение. Аз ненавиждах вратовръзките, та дори да бяха и от коприна…

И имах нужда от още само едно нещо, едно нещо само, което аз не знаех да определя, за да остана завинаги тук. Тогава се появи Нисиа и аз останах, знаейки какво търсех.

Бях като замаян, сякаш неочакваното беше ме побъркало, когато насочих към сушата и оставих на пристана моята платноходка. Нисиа не дойде да ме посрещне. С шеги и закачки аз я бях накарал да разбере, че не мога да я взема с мене на море. Дали пък не беше се разсърдила от начина, по който й говорих? Може би беше се разсърдила сериозно? Негърка е, както на мене ми харесва. Но в нея имаше някои изящни неща, които от време на време проявяваше. Въпреки че никога не беше излизала от острова, тя беше много различна от другите тукашни жени. Това желание например никога никоя друга жена не беше предявявала. Да излезе на море!… Една жена! Но аз не исках да повярвам, че е възможно Нисиа сериозно да се е обидила от моя отказ. Да повярвам, че тя е скъсала с мене поради малкото внимание, което отдадох на онова нейно желание, като й отговорих, сякаш тя е някакво дете, изпълнено с фантазии, които не могат да се изпълнят… Сега какво да мисля?… Защо тя не ме очакваше като всяка привечер? Задавайки си този въпрос, аз си дадох сметка, че съм закъснял и че преди много време вече слънцето беше изчезнало.

Невъзможно беше Нисиа да забрави един следобед на плажа, когато още беше момиченце и присъствуваше на мигове на такова дълбоко страдание, че навярно там се беше свършило и нейното детство. Ах, никога вече — разказа ми тя, — никога вече не можах да играя безгрижно като всяко друго дете. Нито беше възможно вече оттогава на детето да тича като по-рано, игриво и волно като някакво животинче по мекия пясък на плажа. Тя си опомня тогава, че майка й наблюдавала, като играе с малка рибка, която тя искала да накара да плува в едно солено езерце, специално построено за рибката. Без да си даде сметка, докато я държала в една ръка и с другата копаела, тя я убила. Там имало и други жени да чакат, както и нейната майка, завръщането на лодките и мъжете. Една по една започнали да пристигат лодките и да докарват мъжете. И жените започнали да се отдалечават една по една, прегърнали своите мъже. Само една останала до късна нощ да очаква. Цялата нощ майката на Нисиа чакала напразно и рано призори на следния ден тя я намерила да стои още на плажа да чака без надежда. Тя приспала в полата си момиченцето, което изглеждало като мъртво. А жената сякаш била от камък. Нейното лице, толкова подвижно преди, което така лесно се разкривало в усмивка, станало завинаги сурово и затворено. Някогашните познати казваха за нея: „Дори не прилича на живо същество.“

Такава била нейната съдба. Жената на рибаря знае, че мъжът принадлежи на морето, а не на дома, на детето, на жената. Жените знаят, че мъжът принадлежи на морето тиранин. Мъжете пък знаят, че принадлежат на великодушното, щедро море. Така или иначе те са посветени на морето. Почти всички тука заминават прекалено рано по някой път, което неизбежно е и последното им пътуване. И са обречени на някаква насилствена смърт, както и самите риби. Само онези, които избягат от примамката на морето, потърсят работа в солниците, в земята на острова или в града и побегнат от зова на господаря, само те избягват тази участ. Мъчна работа е обаче да се отхвърли зовът на морето. И всички гледат на това като на една подла постъпка. Морето чака… Всекидневният път е коварен, а смъртта дебне и непрекъснато бди. Мъжете знаят това. И така всяка утрин, при всяко зазоряване рибарят се сбогува с жена си, сякаш никога вече няма да я види. Поради това той я; обича винаги, като че за първи път я има, или за последен и я гледа, сякаш не би могъл да има нищо друго по-скъпо пред очите си. Затова рибарят е един признателен човек и неговата вяра, и неговата обич завладяват сърцата на жените. Неговият кураж господствува над морето и над опасностите. Всеки път се сбогува с жена си без думи, само с един мълчалив поглед за сбогом. Същият поглед, който я придружава в къщи, на пристана при тръгване на лодката и когато на края навлиза с нея в морето, което не е владение на жената. И този поглед е толкова пронизващ, дълбок, сякаш това е последният акт на един живот и с него той иска да открие най-тайните си неща. А ако този човек няма достатъчно време?… О, небеса! Невъзможно е да се знае кога ще бъде това… Майката на Нисиа не очакваше, че онзи ден щеше да бъде последен за нея. Този ден, като сочеше слънцето, тя каза на малката:

— Гледай, Нисиа! — Слънцето се изкачваше, като излизаше от морето. — Баща ти ще се върне, когато то слезе — заключи тя със сигурност.

Майка й каза това, въпреки че се страхуваше светлият диск да не би да се опре там нависоко. Малката също се страхуваше, тъй като и двете вярваха, че той ще се завърне, след като слънцето слезе. Виждаха светлината право в очите си, после върху рамената си и чакаха, макар и неспокойно, момента, когато щяха да имат блясъка в гърбовете си, тъй като това щеше да бъде великият час на завръщането. Когато слънцето слезеше над палмите и се спусне да умре при солниците, мъжът ще се завърне в къщи, при жената, при земята. Но на следния ден слънцето неизменно се издигаше наново и като го видят, подало се над морето, мъжете наново и неотменимо пак заминаваха.

С поглед втренчен в морето и мисъл много далече от пясъка, в който потъват краката, жените с любов мислят за мъжете си. Нисиа ми разказа за страданието през тези часове. Тогава тя си мисли:

— Нищо няма да стане, ако Херсино се върне сега, съвсем скоро…

Тя оставя това желание да проникне в сърцето й, да се удължи като някаква сянка в следобедната горещина, макар че това няма да достигне платноходката, на която е нейният човек. Високо над морето слънцето плава и къпе целия остров в една прекалено ясна светлина, която нажежава непривикналите очи и малко по малко ще ослепи онези, които привикнат. Прекаленият блясък вече придаде на очите на Нисиа нежна копринена прозрачност. Една малка бяла точка е платноходката на Херсино, когато навлиза във владенията на бога на моретата и почти е невидим от плажа, където го чака жената. Платноходката е някакъв дребен знак на хоризонта, без определена форма, и вече става мъчно да се различи бялото платно. Внезапно престава да се вижда. Въпреки че всеки ден присъствуват, когато техните мъже изчезват в онази точка, събрала морето и небето, за да образуват една зелено-синя завеса, никоя жена все още не е привикнала с гледката. И когато той навлезе в непознатия свят на бога на морето, с големите риби и големите вълни, всякога, когато го загуби от погледа си, жената не може да не си помисли, че го загубва завинаги. И поради това нейното всекидневие е нещо като мъчителна авантюра. Жените търсят да работят, да вършат нещо, за да разсеят изпълнената си със страхове мисъл. Забелязах, че Нисиа закърпваше риболовни мрежи.

— Грижи се за къщата — казах й, когато открих това. — Риболовът е за мене.

— Защо — зачуди се тя. — Има ли нещо нередно в подреждането на къщата? Има ли? Не мета ли, не избърсвам ли прахта, не е ли готова и навреме храната? Тогава остави ме да изкърпвам мрежите, драги. Тъй дори се развличам. Ето виж — сега нямам какво да правя, а не обичам да стоя със скръстени ръце. Освен това шиенето никога не е било работа за мъже, доколкото зная.

— Да, но шиене на дрехи — казах й аз. — И понеже стоиш със скръстени ръце, ела насам…

Тя винаги се боричкаше, когато аз я вземех в прегръдките си, за да се помирим. След малко се отпускаше и казваше, че не би могла да обича никой друг, че би умряла, ако аз умра.

Все пак тя не се подчини на моята забрана и продължи да изкърпва всички мрежи, които намираше скъсани. Трябвало да ми помага с каквото може. Искала да бъде с мене винаги. Докато стигна до максималното — да иска да бъде с мене също и на море. „Да бъда до тебе — казваше тя, — когато дойде богът на морето“.

Това нещо тя пожела, сякаш вярваше, че великият час на опасността, прекаран заедно, ще придаде на нашата любов ново значение и нова сила, която нищо не би могло да разруши. Въпреки това моята мисъл беше съвсем друга… Жена… да отиде в открито море? На острова се считаше, че само луда може да помисли такъв абсурд. Нисиа беше добра жена, но понякога имаше такива внезапни хрумвания. Това не е място за жена и тя не го ли виждаше? Вероятно не го виждаше. Къщата беше владение на жената, но само мъжът може да отива на море. Това винаги е било така. И никоя жена никога не бе придружавала мъже, нещо, което според моето мнение придаваше значимост за неговото възприемане от всички. Те не отиваха с мъжете, не заминаваха, оставаха да чакат на плажа. Всеки ден те чакат. Много пъти съм придружавал майка ми и макар че много рано бяха ме откъснали от дома и отведоха в града — благодарение уловките на някаква даскалица, появила се по онова време, за да очовечава децата от острова — никога не забравих как жените очакват. Докато се стъмни съвсем, те чакат завръщането, чакат платноходките, които носят риба, донасят и мъжете. Но все пак колко пъти слънцето залязваше и за мнозина това не беше завръщане. Очакването продължаваше цяла нощ, която се удължаваше и гърчеше, както се гърчи змия, донасяше отчаяние, влачеше се и се увиваше властно като змия. А мъжете не се завръщаха. Тъжни бяха нощите, когато мъжете не се връщаха и обичащите жени оставаха с празни обятия, с празно сърце и се изправяха без кураж пред живота, който също ставаше празен за тях.

Те трепереха при всяка раздяла, знаейки, че това може да бъде последният път, когато виждат своите мъже, но се стараеха да чакат уверени и без страх завръщането. И вярваха, че молитвите им са помогнали, когато мъжът се завръща като победител на пристана…

Нисиа чака и в това чакане беше смисълът на нейния живот. Все пак тя не губеше надежда да ме придружи някой ден.

— Ще ме вземеш днес — каза ми тя — и ме ужаси.

След като преодолях объркването си, аз се усмихнах и се опитах да се пошегувам, за да я обезкуража, и тя сама да разбере, че нейното искане е детинско, лишено от разум. Тя не можеше да говори сериозно. Не трябваше. Освен ако не е полудяла.

Нейната ярост отново ме изненада:

— Ти мислиш, че аз винаги ще чакам, нали? Е, добре, когато получиш някоя изненада, не се оплаквай, чуващ ли?…

Изненада! Та тя вече ми направя две!…

Нисиа се отегчаваше и то много. Но в действителност нямаше намерение да ме напусне. Само искаше добра дума, с която да покажа загриженост към проблема, който изглеждаше толкова важен за нея. Но аз не разбрах това. Е, не й беше приятно пасивното и омразно положение, при което се намират жените на острова — да чакат, всякога неспирно да чакат. Тя би ми обяснила това, ако аз не бях отсякъл рязко… И като чакаше, тя страдаше, защото й беше невъзможно да не очаква най-лошото. Обичаше да действува, като мъжете да действува. Да ме придружава, това тя най-силно желаеше, тъй като толкова много ме обичаше, че ме ревнуваше и от опасността, която посрещах сам. Тогава разбрах защо тя настояваше да изкърпва мрежите, работа, която винаги е била за мъже. По този начин със закърпените от нея мрежи, идваше малко и от нея с нейния човек. Те минаваха през нейните ръце и в тях щяха да се уловят всички риби, които успяваха да измамят бдителността на бога на морето.

Нисиа ми разказа следния сън:

— Бях на плажа и чаках. Беше на свечеряване. Слънцето вече беше слязло по-ниско от най-малката палма и се готвеше да умре откъм страната на солниците. Скоро! — помислила си тя. Най-важният момент в живота й беше неизвестен. Това тя изстрадва всяка привечер. В момента, в който слънцето се скрива, тя мислела главно за мене и със затворени очи се молела да съгледа платноходката, когато ги отвори наново. Отворила ги, но било още рано. Почакала още някое време, все още спокойна, като се стараела да се разсее, да мисли за приятни неща, но всъщност мислела за майка си, за смъртта на баща си в един подобен момент преди много години. И започнала да изпитва предчувствия. А те били по-силни от желанието й да бъде силна. Настъпвало отчаянието. Гледайки настойчиво във водата, тя започнала да чувствува в морето някаква голяма мистерия. А не можела да я разбере. И изпитвала гняв към морето, което я разделя от нейния човек. Защото той заминавал, а тя оставала. И се измъчила да мисли, че в този следобед тя няма да срещне друго освен празна платноходка. Трагичен печат на нейната съдба! Нейната майка беше й казвала, че мъжът се завръща винаги, когато слънцето залезе. Те с трепет пожелавали слънчевият диск да не се задържа там на високото. Но един следобед, в който слънцето залязло като всички следобеди, баща й не се завърнал. Денят бил напълно погълнат от нощта и мъжът не се завърнал в дома си, при жената и детето си. Не се върнал той и на земята. „Какво щеше да стори майката, ако нямаше онова детенце, което играело с умрялата рибка?“ — помислила си Нисиа в съня, както си е мислила и будна много пъти. Този ден малката, изморена от игри, заспала в полата на майка си. След това майката живяла мълчаливо и като някаква сянка била унесена и чужда. Нисиа вижда в съня си, че не може повече да чака. Нейните крачки вече я водят към морето. Всякога нейното желание е било да ме придружава. Сега никой няма да й попречи. Водата докосвала края на роклята й. След още една вълна усеща мокри бедрата си. Напредва. Сега вече не може да се върне назад. Не желае и да се отбие от пътя… Вълните стават по-силни и обливат цялото й тяло. На Нисиа се струва, че чува някой да пее. За нея тази песен е доказателство, че не се сърдя, загдето не е губела надежда някой ден да ме придружи; сега вижда, че се изпълнява нейното желание, което аз смятах за детинско. Да, дошло онова, с което аз никога не се съгласявах. И аз съм бил доволен, както никога и някаква светлина ни била обграждала в момента, в който тя се събрала с мене…

— Но защо Нисиа не ме посрещна? Така аз съм като изоставен и не познавам този остров. Каква е тази земя? Какво правя тук, щом като се чувствувам чужд?

Образуваха се групи хора, обръщаха се и ме гледаха, сякаш съм някакво плашило, призрак, дошъл отнякъде. Никой не отговори на запитващия ми поглед. Само отваряха път, за да мога да си вляза в дома, а приятели ме потупваха по рамото при преминаването ми. Но какво означава това? Винаги съм обичал тишината на дългите часове в платноходката. Но сега бих искал да ми се каже какво има…

Усетих, че ми се подгъват краката, като видях Нисиа на кревата и ми се стори, че тя е мъртва. Дали е? Нейната кожа не беше черна, а възсинкава. Мъртва е, помислих си като насън, но аз съм жив. Нейните очи бяха затворени, лицето синьо, тя е мъртва, а аз… аз… Моята платноходка не се завърна сама и аз носех много риба. Но за какво служеше това, като тя е мъртва и беше синя? Гледах я е отчаяние, но усмивката, която освети лицето на винаги тъжната й майка, беше толкова ясна, та аз веднага разбрах, че тя не може да е умряла. Не можеше да бъде мъртва със светлата усмивка на лицето на майка и. Запитах я озадачен, като се мъчех да овладея гласа си:

— Чуй ме, можеш ли да ми кажеш нещо за мое успокоение?

— Ш-ш-ш-ш! Тя опи.

А аз губех спокойствието си.

— Кажи какво е станало, кажи…

Виждайки, че не мога да търпя повече тази неизвестност, тя обясни:

— Педро се връщал от риболов и намерил тая в морето почти мъртва. Изглежда, че е искала да умре, защото ти не се завръщаше. Но сега е добре. Докторът й даде нещо, за да спи, и каза, че ще се събуди здрава. Беше много възбудена, викаше… Не се тревожи, тя ще се събуди здрава.

Никога не бях чувал по-добро. Нисиа само спеше!

— Хайде да пием, хора! — извиках аз към групата, като сложих ръка на рамото на най-близкия до мене човек и поканих всички… Хайде, хайде да пием! — извиках още по-високо, като че канех някой много отдалече, та и той да се развесели. — Хайде, мили голтаци!

Вашконселуш Майа
Бразилия

Вашконселуш Майа
Зарево сред нощта

1

— Ей, капитан Сату, накъде отиваш толкова натоварен?

— За Валенса, черничък Чико, за Валенса.

Стопанинът на голямата платноходка „Фе ем деус“ — която пристигаше бавно от открито море, претоварена с големи делви, глинени грънци и кокосови орехи — направи продължителна кисела гримаса:

— Рискуваш с кратуната, човече!

Едрото, мазно лице на Сату засия, пресечено от една широка усмивка. Големите му зъби, подали се от червените и здрави венци, светнаха с белотата си на черното му лице:

— Може и така да е, но ще продължа напред. Уговореното е уговорено.

На рампата при Образцовия пазар започнаха да се събират хора: лодкари, търговци, рибари, сергиджии, момчетии и две пристанищни проститутки. Един войник попита:

— Чия е тази мутра?

Разнесоха се много гласове, които отговориха с крясъци на девствен, цветист местен език. Но войникът също разбираше малко нещо този странен език и разбра, че капитан Сату е най-смелият измежду преданите вярващи поклонници на бога на мореплавателите.

— Не казвам, че хора с такава закалка няма, но те стигат донякъде и спират. А тоя за нищо на тоя свят няма да спре да върши своите седмични пътувания до Валенса или Бел моите и да откарва или докарва разни стоки.

— За него бурята е като тих ветрец в града.

Морякът Том е преувеличаваше. Той обичаше да прави това. Смелостта на капитан Сату беше като смелостта на всеки един от тях. Да се превъзнася капитан Сату беше, като да хвали сам себе си и другарите си. Наивното им високомерие към тяхната храброст граничеше с невежествената им суетност.

— Истинският мъж познава опасността, с която може да се сблъска. Вече няколко парахода от компанията Костейра отидоха на дъното, торпилирани от германците. Вчера привечер товарното параходче „Йандира“, една нищо и никаква черупка, която карала работи от юг, също отиде на дъното. Тия мръсни чужденци я подпалили, след като ограбили целия й товар.

Капитан Сату знаеше всичко това, но прие риска. Не само от чувството на дълг, но и защото работата беше доходна. Параходите на компанията Кореа Рибейро бяха спрели малко по-нагоре от Илеуш поради липса на гориво. Правителството обеща да вземе мерки. Но определеният ескадрен миноносец не идваше. Такова голямо забавяне причиняваше загуби на фирмата. След като напразно се опита да намери един моторен параход, който да отиде да донесе необходимата помощ, компанията обърна погледа си към гемиите е платна. Това беше работа за капитан Сату и всички посочиха него. Стопанинът на „Кабокла“ дори не помисли да отказва. Неговото колебание беше само хитрост, за да увеличи цената на своята работа и да измъкне повече пари от компанията.

— Ама как хитрува негърът — шепнеха си свидетелите при сключване на договора.

Капитан Сату трябваше да тръгне с товара си в най-близките дни — оставаше само да ускори заминаването си.

— Наблизо се навърта подводница, капитан Сату. Тя е нещо по-лошо и от акула! — извика му отново Чико от „Фе ем деус“, докато завързваше своята гемия на пристана. — Съобщава ти го приятел.

— Подводницата да върви по дяволите! — Възрази му предизвикателно негърът. — Тука има само банани за грингото[4] — и се изкикоти гърлено, наслаждавайки се на собственото си остроумие.

Това беше истина: който и да погледнеше, ще види само банани, големи, зелени и златожълти клони, отрупани е банани, които блестяха на слънцето.

— Чувам, че германците не се интересуват дали товарът е само плодове за бедняци, стар хитрецо! — предупреди го капитан Силвино, който наглеждаше гозбата, къркореща в будката на неговата гемия.

— Нека дойдат тия гринговци — прогърмя Сату и самохвалството вибрираше в неговото гърло. — Нека дойдат само! — повтори той. — На палубата ще се срещнат е мъжко момче, капитан Силвино. — Тук байанецът е насреща дори и под водата. А за германеца байанецът има и това!

И с едно дръзко движение стопанинът на „Кабокла“ сви десницата си е изправен във въздуха юмрук. Сухожилията му се изопнаха, бицепсите на ръката му се издуха и образуваха голям сноп, тъмната му кожа силно се изпъна и блесна на слънцето. Избухна гръмогласен смях. Едно хлапе, пристанищен скитник, почувствува в негово лице своя идол — и той щеше да стане моряк в платноходка. Проститутките настръхнаха при вида на тази могъща, мускулеста, блеснала на слънцето, ръка. Тръпки на желание пропълзяха по кожата им. Сергиджията Елиас, който продаваше амулети и смокини на туристите, за първи път разбра, че неговият заседнал живот е напълно глупав, лишен дори от най-малки авантюри — авантюрите, за които мечтаеше през неговото почти забравено юношество в далечна Сирия, когато му говореха за Бразилия. Един моряк от митницата, изпънал се на една сергия, наслаждавайки се на хладината, загаси остатъка от пурата си, захвърли я на мръсната площадка на пазара и каза:

— Така говори един мъж, капитан Сату.

— Така е, ами! — потвърди без лицемерна скромност негърът.

Моряците от екипажа носеха последните бананови клони. Някакъв служител ги броеше. Един юнга управляваше помпата. От примитивния сифон шуртеше тъмна вода в стомните.

— Хайде! Остатъка от товара ще вземем от пристана на запалителните…

2

Капитан Сату огледа небето. Облаците се движеха към югоизток: облаци пухкави, леки и бели. По огромния хоризонт нямаше нито едно грозно петно.

— Момчета, тръгваме с божия помощ. Времето е пари!

Скрипецът настани последната бъчва в люка на Гемията. Водата тъмна, виолетова, покрита е машинно масло, ближеше дървения корпус. Слънчеви лъчи проблясваха върху вълните сред отпадъци, черупки от плодове и цели пасажи дребни рибки.

— Хайде, Вермейо, време е вече. Откачи!

Морякът откачи въжетата. Дебелите тежки въжета плеснаха във водата и плиснаха капчици, които блеснаха на слънцето.

— Кинкас, на кливера!

Малкото триъгълно платно беше издигнато на носовата част. Корабчето се поклати. Кинкас, Бейеудо, Тотонио и Робало е голи гърди ловко движеха дългите пръти, опрени на горните им краища. Техните широки гърбове, матови или черни, бяха като някакви капризни хълмчета от мускули. „Кабокла“ започна да се отделя от пристана. Сарара управляваше кормилото. Гемии, платноходки, моторни корабчета, гора от мачти с изпънати платна обкръжаваха форта Сао Марсело и „Кабокла“ ги остави зад себе си. Капитан Сату даде нова заповед. Беше издигнато платното на предната мачта и веднага след това тези на голямата мачта. Освободени, платната потреперваха. Корабните въжета ги възпряха. Халките реагираха, куките извикаха, въженцата изохкаха и платната на „Кабокла“ запълзяха нагоре, развяха се, издуха се и хванаха в плен въздушните течения. Платноходката се понесе покрай вълнолома извън залива „Тодос ос сантос“ за едно ново пътешествие, от което може би нямаше да има завръщане.

3

Студеният и солен вятър режеше нощта. С наклонен корпус, със скърцащи мачти „Кабокла“ се хлъзгаше под силния напор на вятъра. Нащърбената луна правеше тъжно морето. Залепен на небето, Южният кръст блестеше и бележеше пътя. „Кабокла“ бягаше бързо. Нейният кил беше ограден от дълги пенести мустаци. На задната част капитан Сату управляваше кормилото, на носовата част Кинкас бдеше. Трима души от екипажа скитаха безцелно и отпуснато по палубата. Силната и спокойна красота на времето, успокояващата свежест, приспивните полюлявания, тишината, нищо не беше в състояние да накара хората да спят в „стаята“. От крайбрежието се виждаха само неговите тъмни очертания. Не се виждаше никаква светлина нито на сушата, нито в морето. От доста време вече блясъците на фара при Барра се бяха загубили в далечината. Сякаш из просторния океан съществуваше само платноходката „Кабокла“.

4

Капитан Сату беше предал кормилото на Сарара и тежко спеше в своята каюта, когато го разбудиха силни викове. От наблюдателницата Тотонио крещеше към лоцмана, който му отвръщаше със същия изпълнен с тревога глас. Като разтриваше очи и се стараеше да прогони съня, притича капитан Сату.

— Каква е тая шумотевица, Сарара?

Морякът посочи причината: някакъв плавателен съд, тънък и дълъг, се появяваше на водната повърхност като ужасно морско чудовище, следвайки дирята, оставена във водата от „Кабокла“. То се приближаваше бързо и на дюнетката се очертаваха силуетите на хора, осветени от луната. Моряците от екипажа, които бяха будни, се струпаха на задната палуба на гемията. Капитан Сату измърмори като само за себе си:

— Робало, събуди хората. Всички да се съберат край вътрешната стена. Никакви крясъци, никакви сигнални изстрели — нищо не можем да сторим срещу оръдията. Тук оставаме Мулато, Сарара и аз.

Подводницата и „Кабокла“ се изравняваха. Един металически глас, изсъска:

— Свивай платната!

Капитан Сату предаде заповедта на своите хора, като каза на Сарара на нисък глас:

— Да се прави каквото заповядат тия гринговци, че хората не са от стомана.

Още от детските си години, когато тръгна след Сату, „капитан“ на една нищожна като черупка платноходка, Сарара за пръв път сега почувствува гласа му променен. Но не можеше да го критикува за това. Сам той чувствуваше някакъв странен студ по гръбнака си, едно почти неудържимо желание да побегне… Видя господаря на гемията да се навежда и да отстранява една дъска близо до кормилото. Появи се краят на някаква тръба.

— Дай ми една от твоите пури, Сарара.

— Имам само тая, която е в устата ми, Сату.

— Но дай ми я, човече, не виждаш ли, че гринговците вече идват?

Моряците свиваха платната. След като се хлъзга около триста метра, „Кабокла“ спря почти неподвижно, като леко се полюляваше на вълните. Преди подводницата да ги вземе на абордаж, Сату отново каза на Сарара и на Мулато:

— Идете при другите! Всички да стоят кротичко. Но ако започна да си чеша ухото, не чакайте други приказки — хвърляйте се във водата и плавайте към брега. С останалото се заемам аз.

Подводницата се изравни с платноходката. Дулото на едно оръдие беше насочено към нея. Един офицер и осем моряци прескочиха парапета на „Кабокла“. Капитан Сату избърза да ги посрещне с престорена сервилност:

— Банани, сушено месо и риба, шефе!

Думите произнасяше бавно, старателно, като поставяше ударения на сричките, страхувайки се, че русият офицер няма да го разбере. Но той му възрази:

— Иска цел товар! Пррехвърли цел товар, пр-р-ре-хвърли!

Капитан Сату се замоли със смирен глас:

— Имай милост за бедняка, шефе! Ще трябва да плащам на търговеца всички загуби.

Другият направи един презрителен жест:

— Фюрерът не краде. Фюрерът плаща загубите е марки, и то от добрите.

В действителност не беше загубата от бананите, сушеното месо и рибата, която тревожеше Сату. Нека да вземат всички клони банани, сандъците риба, денковете сушено месо. Но ако тия гринговци надникнат във вътрешността на платноходката? Смутеният ум на Сату работеше напрегнато и търсеше някакво решение. Как да предотврати те да стигнат до резервоара е нафтата? С наведена глава, свити рамена, с пушеща пура в устата, той плъзна замаян поглед по лицата, на чужденците. Трябва да са мъртво гладни! Те гледаха така лакомо клоните зрели банани, сякаш не бяха яли няколко дни. Въпреки това нито един не се осмели да наруши дисциплината. Започнаха да прехвърлят бананите в подводницата. Не бързаха — не ги заплашваше никаква опасност. Те знаеха, че отбраната на бразилските брегове беше неефикасна и че на платноходката няма радио, за да съобщи на някоя близка база. След бананите започнаха да отделят някои денкове сушено месо, няколко сандъка с риба. Когато прецени, че немците са задоволени, Сату, след като помълча известно време, се реши:

— Можем ли да си отидем, шефе?

Офицерът го прониза с острия си поглед:

— А в трюма, какво карате в трюма?

— Строителни материали, шефе. Карам само торби с цимент.

Офицерът извика някаква заповед на неговия режещ език. Сату помисли, че той нарежда да си отиват. Но не беше така: подчинявайки се на офицера, един въоръжен войник насили капака и с още двама други слязоха в трюма. Нервите на Сату се изопнаха до краен предел. Напрежението го накара да изправи глава. Очите му запримигаха нервно. На челото му блестяха едри като перли капки пот. Засмука яростно пурата, дадена му от Сарара. Погледна към своите хора. Събрани всички на лявата страна на платноходката, те се вълнуваха едва задържани от автоматите на двама германци.

Внезапно от дъното на кораба долетя тъп звук от удар на метал върху метал.

Русият офицер наблюдаваше негъра. Сату с мъка се преструваше на спокоен. Като чу предателския шум, който показваше, че неговата тайна е открита, той загуби самообладанието си. Погледът му заподскача от едно на друго място като на някакъв заграден от преследвачи звяр. Сега какво да прави? Какво да прави? Този въпрос неспирно се въртеше из объркания му ум. Но не му хрумваше никакъв отговор. За момент помисли да побегне. Знаеше, че чужденците нямаше да му простят лъжата за товара в резервоарите. Беше чувал разни истории за варварски торпилирания на търговски кораби, след което подводниците излизаха на повърхността, за да избиват с картечен огън беззащитни корабокрушенци, жени и деца, хванали се за задръстените от хора спасителни лодки. Защо трябваше да пощадят него? За момент помисли да се хвърли в морето и да побегне, както може от куршумите. Когато му хрумна тази мисъл, погледът му срещна очите на офицера. На Сату му се стори, че тези студени и сини очи знаеха неговите мисли. Срам на топли вълни се разнесе по тялото на стария моряк.

Един от слезлите в трюма моряци подаде глава на отвора. Червеното му лице сияеше от радост. Той извика нещо към офицера на техния креслив език, който на свой ред се разтърси от неудържимо вълнение и извика нови моряци от подводницата. Сату беше също човек на морето и за него беше лесно да отгатне какво означаваше тази находка за подводницата. В груби и живи картини той си представи нейната трагедия: преследвана от някой американски ескадрен миноносец или самолет, откъснала се от своя маршрут, далече от снабдителните си бази, без да може да си послужи с радиото, с храна вече на привършване, принудени да икономисват последните капки гориво, и гладът и отчаянието започнали да завладяват хората от екипажа. Сега, след подновяване на хранителните запаси, заредена е масло и газолин, безсилието на подводницата щеше пак да се превърне в агресивна сила за бавните търговски параходи на Лойд или на Костейра. Какъвто и плавателен съд да минеше от там: лодка, платноходка или корабче, щяха да бъдат нападнати и разрушени.

Моряците от подводницата започнаха да изнасят на палубата бурета с масло и тенекии с газолин. Офицерът даде нова заповед. Двамата германци, които пазеха екипажа на „Кабокла“, се раздвижиха и опряха автоматите си в гърдите на моряците. Капитан Сату се разяри: германците искаха и неговите хора да помагат. Те бяха втренчили очи в своя капитан. Сату повдигна ръка към ухото си. Неговият жест имаше ефекта на електрически ток: мигновено държанието на неговите подчинени се измени и те всички се хвърлиха във водата. Но гринговците все пак имаха по-голям опит. Две огнени струи прорязаха мрака и дъжд от куршуми се изсипа върху гмурналите се във водата хора. Разнесоха се викове на болка, размесени със зловещо бълбукане на водата и задъхано тежко дишане. Но за изненада на всички офицерът се спусна към войниците и им забрани да стрелят повече:

— Оставете да се удавят тия свини!

Не беше милост онова, което го накара да постъпи така. Налагаше се да пестят боеприпасите. Но на Сату това се стори оскърбително състрадание и викна:

— Гринго! Курвин сине! Бразилецът не се нуждае от закрилата на един неприятел. Убий още един човек, но не се гаври с него!

Гневът обезобразяваше неговото широко лице. Малодушието изчезна от дебнещия му поглед. Офицерът отново се изправи пред него, но този път е пистолет в ръка. Онова, което видя в очите на негъра, го накара инстинктивно да отстъпи. Сату засмука припряно е всичка сила остатъка от пурата. Германецът помисли, че негърът се кани да го нападне, макар и да не знаеше по какъв начин. Не се поколеба нито секунда и натисна спусъка на пистолета си. Викът на Сату беше толкова мъчителен и отсечен, колкото и гърмежът. От гърлото му бликна кръв. Той падна сред гърчове по лице. Все пак неговите пръсти упорито стискаха остатъка от разгорената пура. Когато стиснатият му юмрук започна да опипва пода на платноходката, офицерът видя при отстранената табла дупката на един отвор. Разбра, че играта е загубена. С ловък скок той ритна ръката, започнала да се втвърдява с настъпването на смъртта. Но стиснатите пръсти се разтвориха и успяха да пуснат въглена в отвора. Офицерът изтича изплашено към подводницата, като крещеше заповеди.

От хълма при Сан Пауло, отдалечен на много километри, внимателният прислужник при фара, забелязал по крайбрежието на юг внезапното избухване на блясък, веднага превърнал се във висок, огненочервен, виещ се на спирала стихиен стълб.

Габриел Гарсия Маркес
Колумбия

Габриел Гарсия Маркес (Колумбия) е роден през 1928 година. Неговата литературна дейност започва през 1947 година и досега е издал освен много разкази и следните романи: „Шумата“, „Никой не пише на полковника“, „Лошият час“, „Сто години самота“. Сред сборниците с разкази най-интересни са „Погребението на Мама Гранде“ и „Невероятна и тъжна история за благодушната Ерендира и за нейната безсърдечна баба“.

Габриел Гарсия Маркес
Най-красивият удавник на света

Първите деца, които видяха тъмното и мълчаливо възвишение да се приближава по морето, си въобразиха, че това е вражески кораб. После видяха, че не носеше ни знамена, ни мачти, и помислиха, че е кит. Но щом заседна в пясъчния бряг, те му свалиха саргасовите храсталаци, пипалата от медузи и останките от рибни пасажи и корабокрушения, които носеше по себе си, и едва тогава откриха, че беше удавник.

Бяха си играли цял следобед с него да го заравят и изравят в пясъка, когато някой ги видя случайно и нададе тревожен вик в селището. Мъжете, които го занесоха в най-близката къща, забелязаха, че тежеше повече от всички познати мъртъвци, почти колкото кон, и си рекоха, че може би е престоял прекалено дълго време, подмятан от вълните, и водата се е пъхнала вътре в костите му. Когато го проснаха на земята, видяха, че е бил много по-голям от всички мъже, защото едва-едва се побираше в къщата, но помислиха, че може би способността растенето да продължава отвъд смъртта е в естеството на определени удавници. Имаше мириса на морето и само формата позволяваше да се предполага, че това е трупът на човешко същество, защото кожата му бе облицована е кора от прилепала и тиня.

Не се наложи да му почистват лицето, за да узнаят, че беше чужд мъртвец. Селището имаше почти двайсетина дъсчени къщи, с каменни дворове без цветя, разпилени по края на един пустинен нос. Земята беше толкова оскъдна, че майките винаги се бояха вятърът да не отнесе децата, и малкото мъртъвци, които им причиняваха годините, трябваше да ги хвърлят от висналия бряг. Но морето беше кротко и разточително, а всички мъже се поместваха в седем лодки. И тъй, когато намериха удавника, достатъчно им бе да се спогледат едни други, за да разберат, че никой не отсъствува.

Оная вечер не излязоха на работа в морето. Докато мъжете проверяваха дали не липсва някой в съседните селища, жените се погрижиха за удавника. Махнаха му със свитки дреб тинята, размотаха от косата му подводните репеи и му остъргаха прилепалата[5] с железа за обезлюспване на риби. Със самото извършване забелязаха, че растителността беше от предалечни океани с дълбоки води и че дрехите му бяха в парцали, сякаш е плавал из коралови лабиринти. Забелязаха също, че понасяше смъртта високомерно, тъй като нямаше самотническото лице на другите удавници от морето, нито омърляния и изпаднал вид на речните удавници. Но едва когато го доочистиха, съзнаха що за човек е той, и тогава останаха без дъх. Не само беше най-високият, най-силният, и най-мъжественият, и най-стройният, който въобще бяха виждали, но дори и когато го виждаха, все още не им се побираше във въображението.

Не намериха в селището легло достатъчно голямо, за да го положат, нито маса достатъчно здрава, за да бдят над него. Не му станаха празничните панталони на най-високите мъже, нито неделните ризи на най-едрите, нито обувките на най-гиздавия. Омаяни от неговата несъразмерност и красотата му, жените тогава решиха да му направят панталони от едно внушително долно ветрило на задна мачта и риза от холандски ленен плат за годеници, та да може да продължи смъртта си достойно. Докато шиеха, насядали в кръг, съзерцавайки трупа между бод и бод, струваше им се, че вятърът не е бил никога тъй упорит, нито Карибското море е бивало някога тъй томително, както оная нощ, и предполагаха, че тия промени имаха нещо общо с мъртвия. Мислеха си, че ако оня прекрасен мъж бе живял в селището, къщата му щеше да има най-широките врати, най-високия покрив и най-коравия под и брезентовото му легло щеше да е от напречни ребра на кораб и с железни болтове, а жена му щеше да е най-щастливата. Мислеха, че щеше да има такава власт, че би изваждал рибите от морето само като ги назовава по имена и би се заел тъй усърдно е работата, че би накарал извори да бликнат между най-бездъждните камъни и би могъл да посее цветя по висналия бряг. Сравниха го тайно със собствените си мъже, мислейки си, че те не биха били способни да направят за цял живот онова, което оня бе способен да извърши за една нощ, и на края ги намразиха в дъното на сърцата си като най-дръгливите и окаяни същества на земята. Рееха се из тия фантазии криволици, когато най-старата от жените, която, нали беше най-стара, се бе любувала на удавника с по-малко страст, отколкото състрадание, въздъхна:

— Според лицето му трябва да се казва Естебан.

Истина беше. На повечето им бе достатъчно още веднъж да го погледнат, за да разберат, че не можеше да има друго име. Най-инатливите, които бяха най-младите, продължаваха да си въобразяват, че като му сложат дрехите, изпънат между цветя и с лачени обувки, би могъл да се нарича Лаутаро. Но това бе празна илюзия. Платното се оказа оскъдно, панталоните, зле скроени и още по-зле съшити, му излязоха тесни, и скритите сили на неговото сърце караха да хвърчат копчетата на ризата. След полунощ отслабнаха свиренията на вятъра и морето изпадна в понеделнишкия си унес. Тишината довърши съмненията: Естебан беше. Жените, които го бяха облекли, които го бяха сресали, които му бяха изрязали ноктите и остъргали брадата, не можаха да потиснат едно състрадателно потръпваме, когато трябваше да се примирят да го оставят проснат на земята. Тъкмо тогава проумяха колко ли е бил нещастен с онова необикновено тяло, щом дори и след като бе умрял, му пречеше. Видяха го осъден приживе да минава странишком през вратите, да блъска глава о мертеците, да стои на гости прав, без да знае какво да прави е нежните си и розови ръце на морски вол, докато стопанката на къщата търси най-държеливия стол и го моли, примряла от страх: седнете, Естебан, направете ми добрина, а той, облегнат на стената, усмихнат, не се безпокойте, сеньора, така съм добре, с разранени пети и ожулени плещи от толкова повтаряне на все същото при всяко гостуване, не се безпокойте, госпожо, така съм добре, само да не преживее срама да разпердушини стола и може би без никога да узнае, че които му казваха не си отивай, Естебан, чакай поне да кипне кафето, бяха същите, които после отдъхваха: отиде си вече големият глупчо, ей че хубаво, вече си отиде красавецът-глупак. Това си мислеха жените пред трупа малко преди разсъмване. По-късно, когато му покриха лицето е кърпа, за да не го дразни светлината, те го видяха тъй умрял завинаги, тъй беззащитен, тъй приличен на техните мъже, че им зейнаха първите пукнатини от сълзи в сърцата. Една от най-младите жени се разхлипа. Другите, насърчавайки се помежду си, минаха от въздишките към вайканията, и колкото повече хълцаха, толкова по-голямо желание изпитваха да плачат, защото удавникът за тях се превръщаше все повече и повече в Естебан, докато го заоплакваха толкова, че той стана най-беззащитният мъж на земята, най-хрисимият и най-услужливият, горкият Естебан. И тъй когато мъжете се завърнаха с вестта, че удавеният не е от съседните селища, те почувствуваха една ликуваща кухина между сълзите.

— Слава богу — отдъхнаха, — наш е!

Мъжете повярваха, че ония глезории не бяха друго освен женски лекомислия. Уморени от лъкатушните проверки през нощта, единственото, което искаха, бе да се отърват най-сетне от неудобството с натрапника, преди да пламне лютото слънце на оня бездъжден и безветрен ден. Стъкмиха една тарга е останки от фокмачти и рей, за да удържи тежестта на тялото, и ги скрепиха с шайби. Понечиха да оковат на глезените му котва от търговски кораб, за да потъне без препъвания в най-дълбоките морета, гдето рибите са безоки и водолазите замират от носталгия, тъй че лошите течения да не го върнат на брега, както се бе случвало с други тела. Но колкото по̀ бързаха, толкова повече неща хрумваха на жените, за да губят време. Ходеха като подплашени кокошки, бърникаха за морски амулети из раклите, едни ровейки тук, защото искали да турят на удавника нарамниците[6] за добрия вятър, други пречейки там, за да му закопчеели някаква гривна за ориентиране и на края след толкова махни се оттам, жено, застани, където да не пречиш, хубаво да гледаш, че без малко не ме накара да падна върху покойника, на мъжете, им додея от подозрителности и почнаха да мърморят, че от къде на къде пък толкова железария от голям олтар за някакъв си чуждоселец, че колкото и джунджурии и тенекии да носи по себе си, щели да го ръфат акулите, но те продължаваха да мъкнат долнокачествените си светини, да отнасят и донасят, препъвайки се, докато във въздишки изливаха онова, което не изливаха в сълзи, тъй че на края мъжете се разплямпотиха, че откога пък подобна бъркотия за някакъв си умрял нахалост, един ничий удавник, една лайняна пача. Една от жените, изтормозена сред толкова безчувствие, тогава свали от труда кърпата върху лицето и мъжете също останаха без дъх.

Естебан беше. Не трябваше да им се повтаря, за да го познаят. Ако им бяха казали сър Уолтър Рейли[7], може би дори биха им направили впечатление неговият грннговски изговор, папагалът гуакамайя върху рамото, аркебузът за биене на людоеди, но Естебан само можеше да бъде един на света и ей го там проснат като селда, без чепици, с панталони на седмаче и с тия скални нокти, които само е нож можеше да се режат. Достатъчно бе да му свалят кърпата, за да си дадат сметка, че го беше срам, че той не е виновен, дето е толкова голям, ни толкова тежък, ни толкова красив и ако знаеше, че онова ще се случи, щеше да потърси някое по-затулено място да се удави, сериозно, щях да си вържа самият една котва от галеон на врата и бих се препънал както някой, дето уж не му е притрябвало да пада от брега, за да не преча сега с тоя понеделнишки удавник, както вие казвате, за да не досаждам никому с тая свинска пача, която няма нищо общо с мене.

Толкова истина имаше в целия него, че дори най-мнителните мъже, които чувствуваха вгорчени блещукащите морски нощи от страха жените им да не се уморят да ги сънуват и да вземат да сънуват удавниците, даже те, че и друга, по-сурови, потръпнаха в мозъка на костите от искреността на Естебан.

И тъй му направиха най-чудното погребение, което можеха да си представят за един подхвърлен удавник. Някои жени, отишли да търсят цветя из съседните селища, се върнаха с други, които не вярваха каквото им разправяха, и последните отидоха за още цветя, щом видяха мъртвеца, и занесоха още и още, докато станаха толкова цветя и толкова хора, че едва-едва можеше да се ходи. В следния час ги заболя да го върнат сирак на водите и му избраха баща и майка сред най-добрите, и други му станаха братя и сестри, чичовци и лели, братовчеди и братовчедки, така че посредством него всички обитатели на селището на края се сродиха помежду си.

Някои моряци, чули отдалече плача, изгубиха усет за вярната посока и се узна за един, който накарал да го вържат о главната мачта, припомняйки си старинни басни за сирени. Докато си оспорваха предимството да го носят на рамо по стръмния склон към прибоя, мъжете и жените осъзнаха за пръв път безутешността на своите улици, бездъждието на своите дворове, теснотията на своите сънища пред великолепието и красотата на своя удавник. Пуснаха го без котва, за да се върне, ако поиска и когато поиска, и всички затаиха дъх през частицата от векове, докато се бави падането на трупа в бездната. Не стана нужда да се споглеждат едни други, за да си дадат сметка, че вече не бяха всички налице, нито изобщо ще бъдат. Но знаеха също, че отсега нататък всичко ще бъде различно, че вратите на техните къщи ще бъдат по-широки, покривите по-високи, подовете по-корави, за да може споменът за Естебан да ходи навсякъде, без да блъска глава о мертеците, и в бъдеще никой да не се осмелява да прошушва вече умря големият глупчо, колко жалко, вече умря красавецът-глупак, защото те щяха да боядисат фасадите в радостни багри, за да увековечат паметта на Естебан, и щяха гръбнака си да строшат в копаене на извори в камъните и в сеене на цветя по висналия бряг, та в разсъмванията на идните години пътниците на големите кораби да се пробуждат задушавани от мирис на градини в открито море и да се налага капитанът да слиза от своята кула с парадната си униформа, с астролабията си, с полярната си звезда и свислото си от военни медали и сочейки възвишението от рози в хоризонта на Карибското море, да казва на четиринайсет езика, гледайте там, гдето вятърът е сега тъй кротък, че остава да опи под къщите, там, гдето слънцето така грее, че слънчогледите не знаят накъде да гледат, да, там е селището на Естебан.

Хорхе Монтеро Мадригал
Коста Рика

Хорхе Монтеро Мадригал (Коста Рика) е роден през 1923 година. Бакалавър по социални науки и литература. Живял е няколко години в Гватемала. Смятан за най-талантлив и плодовит разказвач от поколението на 50-те години.

Хорхе Монтеро Мадригал
Безветрие

Аз съм лодкар на голяма товарна лодка.

И съм изпаднал в застой от безветрие.

Хората от сушата не знаят какво значи това. Но аз добре го зная: много пъти, плавайки из залива, спадаше ми платното също като сега и аз оставах да чакам, изпънат в дъното на голямата ми лодка, загледан в неподвижните облаци и заслушан в мълчанието…

Хората от вътрешността на сушата не знаят какво се изпитва, когато платното спадне и лодката само се полюлява, без да отива наникъде.

Аз имах жена и тя не беше лоша.

Също не беше добра, а само беше… като всички.

В деня, в който се сдобих с лодка, с моя лодка, направена от собствените ми ръце от кила до върха на мачтата, този ден аз я отведох в моята колиба.

Тогава дори не разбрах защо сторих това. Може би защото исках да имам някой, който да ме очаква. Но после тя навлезе дълбоко в мене.

Но да вървим постепенно, на части.

Да се живее е като да плаваш, като да държиш кормилото на някоя лодка. Има хора, които живеят живота си по света — в открито море. И има хора, които като мен го прекарват в залива.

Аз съм лодкар, вече казах това. Живеех в един залив, казано другояче, плавах в залива. Извършвах каботаж между пристанището и всички други малки пристанища и кейове, дори и такива, които бяха само стълб, около който да мога да хвърля швартова. Откарвах и докарвах сол, брашно и други неща от тук за там и от там за насам. И така през целия ми живот.

Мислех се за моряк.

Но никога не съм бил истински моряк.

За да бъда такъв, нужно е да се плава като мъжете — в открито море.

А аз винаги съм плавал със земя пред очите.

Защото заливът си е залив, а този, моят залив, е по-затворен от всеки друг.

Много пъти, като минавах край острова на затвора, мислех за хората, които живеят в него, без да могат да отидат по-далече от брега му и сравнявах техния живот с моя.

Това парче море, обградено от суша, не е нищо друго освен остров. Един остров от вода и моят живот стигаше само до брега, където пяната е стена, понякога непроходима, като стената на затвор.

Бих могъл истински да плавам, в който и да е от параходите, които пристигат или тръгват всеки ден от пристанището.

За жената не сторих това. Една жена завързва по-силно от най-здравото корабно въже. Когато излизах с лодката, я вземах със себе си. Или пък, ако тя останеше, докато откачех швартова, не вършех нищо друго, освен да броя часовете, които оставаха до завръщането ми. Нейният образ винаги беше на хоризонта ми сред блясъка на съзвездията.

Един път поисках да си отида от залива. Но не през откритата врата към морето, а като прескоча стената — навътре в сушата.

Обичам морето, но понякога не мога да избягна желанието за нещо по-солидно. Когато човек удря във водата, юмрукът му потъва. Аз исках нещо повече: исках да си разбия юмрука от една планина. И имах желание да се спра и земята да стои твърдо под краката ми.

Един ден обърнах гръб на водата. Но въжето, което ме държеше вързан, много се изпъна и все повече се изпъваше при всяка моя крачка на сушата.

Да знаете само как привързват един чифт плитки!

Бях закотвен при моята женя.

Много пъти съм присядал на малкия пристан или на насипите край лагуната, за да гледам закотвените лодки. Когато опада водата при отлив, въжетата и синджирите, на които са закачени котвите, изглеждат като че се изтеглят и лодките се отдалечават към другия бряг. Когато дойде приливът, котвите ги карат да се върнат, макар и да не им се иска това.

Така и тя мене. Идва отлив, въжето се отпуска и аз се отдалечавам навътре из залива. Но въжето почва да се изопва, чувствувах приливът да ми се изкачва отвътре и вече тичах през площада към моята колиба.

Така живях: на една лодка, в една лодка, закотвен за една жена.

Понякога въздухът е чист, светъл и морето спокойно, но без да знае как и откъде на човек му идва предчувствието. И ето че човек насочва носовата част към най-близкия пристан. Завързва лодката и… избухва бурята!

За едно предчувствие сега съм в застой от безветрие.

Това се случи напоследък преди няколко часа, при последното ми пътуване.

Трябваше да тръгна в полунощ, за да мога да вляза с прилива в определено малко пристанище.

Всичко беше, както винаги: откачих въжето и издигнах платното. Седнал до кормилото, обърнах глава, за да видя жена ми, изправена на пристана — много ясна под луната.

Насочих лодката навътре в залива. Небето беше ясно. Вдигнах глава към звездите, за да ориентирам лодката и тогава почувствувах това!

Все още не зная дали беше някакво предчувствие, което ме предупреждаваше за готвещата се буря, или беше приливът, който ми се изкачи отвътре по-силно от всякога и изопна силно въжето, което ме държеше вързан за котвата. Истината е, че още загледан в звездите, завъртях силно кормилото, направих пълен кръг и се насочих към моя пристан.

Лодката привързах как да е с разтреперани ръце: в моята колиба светеше.

Почувствувал над главата си застрашаващата ме буря, затичах се по пясъка.

Със силен тласък разтворих вратата от край до край и тогава…

Бурята избухна!

Хуан Ривас познавах отдавна. Беше безделник. От онези хора, които живеят като раците, залепени за камъните на брега.

Вече бях вдигнал ножа, когато видях лицето му. И изпитах погнуса да го спусна.

Отвориха ми се очите и видях целия си живот.

Затворен в един залив.

Върху една лодка.

Закотвен за една жена…

Видях, че ако опуша ножа, само щях да заменя моя воден остров с един остров от земя. Че щях да престана да бъда закотвен за жена, за да бъда закотвен за решетки.

И забих ножа във вратата!

Слънцето беше високо, когато преминах през вратата на залива.

Повече нищо не сторих.

Днес вятърът духаше в открито море…

Аз имах жена…

Отнесе я лош вятър!

Това, значи, да изпаднеш в застой от безветрие. И без да има накъде да насочиш лодката…

Морето е спокойно. Лодката почти не се поклаща и платното не се издува.

Лодката ми от безветрие е изпаднала в застой.

И душата ми.

В застой от безветрие съм.

Но без земя пред погледа ми.

В застой…

Но без котва.

В застой…

Но в открито море!

Енрике Серпа
Куба

Енрике Серпа (Куба). Роден е през 1899 година. Дебютира в кубинската литература с поетическите си книги „Медът на часовете“ (1925) и „Витрина“ (1940), в които отразява своите метафизични търсения. След това пише само проза. Автор е на много повести и разкази. Под влияние на натуралистичните течения в края на XIX век той издава две книги с разкази „Фелиса и аз“ (1937) и „Празнична нощ“ (1951). Автор е и на много други сборници като „Контрабанда“, „Клопка“ и др. Умира през 1938 г.

Енрике Серпа
Перки от акула

Фелипе имаше смътното усещане, че трясъкът на будилника го преследва като някаква замайващо бърза риба сред водите на съня. Още неразбудил се добре, той едва долови, че жена му, легнала до него, се обръща неспокойно в леглото. Тогава отвори очи. И като съгледа, че лъч светлина, проникнал през горния праг, потреперва със сребърен отблясък по пода, той скочи с боси крака на земята. Пипнешком потърси панталона и ризата си, сложени върху един сандък до горната част на кревата. После обу едни обувки без връзки и нахлупи някаква омазана шапка. От джоба на ризата извади кутия кибрит и запали газовия фенер.

В стаята беше душно, въздухът тежък и тръпчив от миризмата на влага, кисела пот и мизерия. Фелипе се обърна и неговите тъмни, разсеяни очи се опряха на тялото на жена му. Тя беше се проснала по корем, с глава между кръстосаните й ръце. Покриваше я наполовина една покривка за легло от изкуствена синя коприна, избеляла и осеяна с кръпки. Единият й крак беше открит до коляното и на него, след като се повъртя малко, кацна една муха. На една страна едно наскоро родено спеше с подгънати крачета и ръчички, свити на гърдите, в поза, запазена още от майчината утроба. Другите три момчета бяха увиснали като гроздове в една висяща люлка, пред която бяха наредени три разкривени стола, за да ги предпазят да не се изтъркалят на пода. Едно от тях, след като се размърда, започна да мърка неразбираемо. Фелипе, превърнал мазолестата си ръка невероятно бързо в мека и пухкава, го залюля бавно и го потупа по бедрата. Детето отрони една продължителна въздишка и замълча.

Големият жилищен дом започна да се раздвижва при повика на утринта. Разнесе се трясъкът на някаква желязна врата, отворена с грубо блъскане. После се дочу надалече скърцането на трамвай. И веднага, почти едновременно, грохотът на мотор и оглушителният вой на клаксон. Някакъв мъж се преви от остра, болезнена кашлица и на края започна да храчи просташки. През затворената врата проникна ясно потракването на чехли. Разнесе се весел детски глас, на който отговори мъж. Настъпи кратка пауза. И детският глас отново се разнесе с радостна изненада: „Татко, виж как гледа към тебе кучката!“

Фелипе взе кошницата, в която държеше своите рибарски съоръжения: канапите, въдиците, оловните топки, една дамаджанка за вода, и я сложи под мишницата си. Отправи един последен поглед към люлката, в която лежаха децата му, и излезе от стаята.

На уличната врата на дома той поздрави една старица, толкова стара, набръчкана и изтощена, че беше заприличала на сянка.

— Как е Амброзио? — запита я той.

Старицата изкриви лицето си в израз на мъка.

— Лошо, мойто момче, много лошо! Снощи Мерсе повика лекаря от болницата за бърза помощ, защото беше много зле. Но той не поискал да дойде, защото казал, че не знам какво, че не му се падало нему, но че сега, сутринта, щял да дойде друг. И ето ме тук да го чакам. Аз мисля, че умира, сине!

— Това никой не може да знае. Може и да се оправи и всички ни да закопае — каза Фелипе, подтикнат от желанието да окуражи старицата.

Случайното споменаване на смъртта все пак помрачи неговото настроение. И внезапно, продължавайки пътя си, той съобрази, че му се натрапва споменът за един инцидент, станал с него предния ден следобеда. Случката беше предизвикана от една от ония оскърбителни постъпки, които превръщат в убиец и най-мирния и търпелив човек, постъпка, която можеше да има трагични последици. Спорът беше изникнал за някакви перки от акула. От много време вече Фелипе, както и останалите рибари от Ла Пунта и Каса Бланка, избягваше да лови споменатия вид риби. Специален декрет на президента на републиката беше отдал монопола на този вид риболов на една компания, която като не беше в състояние да върши това сама, опита се да експлоатира несправедливо частните рибари. Дотогава уловът на акули беше издръжката на множество бедняшки семейства от крайбрежието. Един азиатец, търговец от улица Занха, купуваше, за да посоли и после да изнася за Сан Франциско в Калифорния перки и опашки на акули. Те заедно с лястовичите гнезда и супата от есетра са най-ценните лакомства в китайската кухня. Той плащаше две песети за комплекта перки. Това беше добра сделка за рибарите, като се има пред вид, че те използваха, и останалата част от животното: от гръбначния стълб, правеха интересни бастуни, изглеждащи като да са от слонова кост, от зъбите приготовляваха амулети против всякакви неблагополучия, а главата, след като бъде добре изсушена, продаваха като сувенири на североамериканските туристи.

И ето че съвсем неочаквано беше обявен онзи проклет декрет, който като е магическа пръчка накара китайския търговец да изхвръкне от тая търговия. Все пак в началото работата не изглеждаше прекалено лоша, докато въпросът се разглеждаше само на теория. При крайбрежието дойдоха някакви агенти на компанията за улов на акули и направиха оферта, която рибарите, без да могат да я преценят добре, приеха като разумна. Акулите щяха да им купуват на цена в зависимост от тяхната дължина. Тези хора говореха толкова увлекателно и бързо, че рибарите приеха предложението с ликуване и дори с малко благодарност. Но почти веднага можаха да си дадат сметка, че са били измамени. Работата не беше така, както я рисуваха агентите на компанията и за да се заплати едно песо, животното трябваше да има размери, които са далече по-големи от обичайните размери на тия животни. Освен това акулата трябваше да се предава цяла, без да й липсва опашката, някоя перка и дори нито едно късче от кожата.

Рибарите, почувствували се измамени, започнаха да протестират и да настояват за увеличение на цената. Но компанията, без да се съгласи да се обсъжда въпросът, се заканваше на рибарите, позоваваше се на президентския декрет, който ги покровителствуваше и ги заплашваше със затвор. Започна да налага своето право и с насилие. А за да не бъде измамена, компанията имаше на разположение пристанищната полиция, която, насърчена от една добавка към заплатата си, изплащана от компанията, проявяваше повече старание да дебне рибарите да не ловят скришом акули, отколкото в преследване на пристанищните крадци и контрабандисти. Това беше непоносима несправедливост, още повече и от факта, че компанията използваше всичко от акулата. Перките продаваше на китайците, костите на една фабрика за копчета, а кожите на кожарските фабрики. От черния дроб извличаха едно превъзходно масло, което предлагаха на пазара като китово масло. И като че всичко това беше малко, осоляваха малките, на няколко седмици акули, и ги продаваха под фирмата „треска без кости“.

Цялата тази работа доведе дотам, че след известно време рибарите решиха да не ловят вече акули. И ако въпреки тяхното решение някоя акула се хванеше на въдицата, предпочитаха да я убият и да я захвърлят, нарязана на късове, в морето, отколкото, да я дадат на компанията за трийсет или четирийсет цента.

Фелипе, естествено, беше солидарен със своите другари. Но, както той казваше: „… когато нещо има да стане“… От три дни вече как отиваше навътре в открито море и не беше успял да улови нито една есетра, нито една щука, нито дори един прост шаран, който макар и бързо да се разлага, винаги намира купувачи между безскрупулните гостилничари, които, за да припечелят някоя стотинка в повече, рискуват да изтровят клиентите си.

И изведнъж една акула беше започнала да обикаля около неговата лодка. Беше едно голямо животно около петнайсет стъпки дълго, с големи и широки перки като платна на малка лодка. Фелипе посегна инстинктивно към харпуна. Но веднага се почувствува възпрян от мисълта, че не бива да лови акули. И започна да наблюдава животното, което наподобяваше някакъв голям, тъмен и гъвкав дънер. Колко ли можеше да струва? Фелипе пресметна, че който и да е китаец от Занха би дал, без да спори, две песос за перките и за опашката. Всъщност той би трябвало да вземе тези две песос, които морето му предлагаше така щедро в момента на такава крайна немотия. Две песос означаваха три изобилни хранения за неговите изгладнели деца. Ами полицията? А агентите на компанията? В Малекон винаги бдеше някой от ония зли животни и изчакваха да се завърнат рибарските лодки, за да видят дали не носят акули или перки. И макар че понякога се задоволяваха с това да конфискуват улова, друг път, и то не нарядко, се заинатяваха и арестуваха рибарите. А след това се знаеше: пет песос глоба в мировото съдилище, където дори не им позволяваха да говорят, за да се защитят. Не, не е работа „да си търсиш белята“ без нужда. Така или иначе, но няма да се отърве от беднотията. Две песос все пак са две песос. И колкото и да се трудеше през този ден, неговата жена може би нямаше да може да стъкне огнището. В края на краищата риболовът е почти като хазартна игра и невинаги щастието съответствува на положеното усилие. Да можеше да зависи от човека да кълват рибите! А ония перки там, които му са толкова под ръка… Като че му казват: две песос…

Фелипе изведнъж се реши. Имаше на разположение две песос, другото по дяволите. За да задържи акулата, докато приготви харпуна, той й хвърли всичката стръв, с която разполагаше — няколко почти вмирисани риби. Акулата подаде извън водата твърдите си тръбни перки и на слънцето проблесна белезникавият й корем. Тя нагълта една след друга рибите, като едва отваряше стоманените си челюсти. След като свърши, тя кротко се потопи във водата и след няколко минути се появи отново откъм задната част на лодката.

Харпунът, точно изстрелян от Фелипе, се заби в тила на акулата, която се разтърси от конвулсивни потрепвания, докато опашката й бясно блъскаше водата сред пенест водовъртеж. Няколко удара със специалния чук по главата бяха достатъчни тя да утихне. И четвърт час след това тялото на акулата, очистено от перките и опашката, потъваше, въртейки се около себе си, за да послужи за храна на събратята си на дъното на морето. След осакатеното тяло остана като бегъл и мълчалив протест една кървава следа.

Като наниза перките и опашката на късо въженце, Фелипе почна да гребе към брега. Необходимо беше да стигне до Малекон колкото може по-бързо, за да отиде рано в китайския квартал и да потърси някой купувач. Щеше може би да се разбере с Чан, господаря на „Кантон“. В края на краищата ще замени перките срещу хранителни продукти.

И внезапно фаталността беше дошла, навлечена в една синя униформа. Фелипе едва беше успял да завърже лодката си на тихо, отстранено място, и го стресна един хриплив и подигравателен глас:

— Е, сега вече не можеш да отричаш — пипнах те с ръцете в тестото.

И като се обърна с разтреперано сърце, видя един полицай, който се усмихваше злобно, сочеше с показалеца си перките, на акулата. След миг мълчание пазачът добави:

— Ще ги взема.

Наведе се, за да вдигне перките. Но не успя дори и да ги докосне, защото Фелипе скочи и ги вдигна в силно свитата си десница.

— Мои са… мои!… — изхриптя той мъчително.

За момент полицаят остана като зашеметен, от това неочаквано поведение. Но веднага реагира, готов да си възвърне застрашения авторитет.

— Хайде, дай ги насам или ще те поведа пред мене заедно с перките.

Тогава Фелипе го изгледа продължително. Беше човек дребен на ръст, слаб и грубоват. Неговата невзрачна фигура силно контрастираше с гръмкия му глас и позата, която беше заел, на готов за бой петел. Фелипе, без да иска, навъси лицето си и изпъна мишците си. Почувствувал силата и еластичността на мускулите си, той си каза на ум: „Това типче не е нито за половин пестница на един мъж.“

Междувременно около Фелипе и полицая бяха се натрупали много любопитни:

— Дай ми ги или ще се каеш!

— Дай му ги, Фелипе! — посъветва го с натъртен глас един стар рибар с бронзово лице. И като промени тона си, добави: — Дано да му послужат за доктора.

Фелипе почувствува като мъчителна тежест погледите на множество очи, втренчени в него. И неговото мъжко достойнство, бунтуващо се от това неоправдано унижение, си представи подигравателните усмивки и иронични подмятания, с които отпосле щяха да го оскърбяват свидетелите на тази сцена. Освен това ясното и бунтуващо чувство, че е жертва на една нетърпима несправедливост, го подтикваше към неподчинение „та да става каквото ще става“.

— Чакам те! Ще ми ги дадеш ли или какво?

Повелителният глас на полицая потрепваше от гняв и заплаха.

— Нито за вас, нито за мене! — заяви Фелипе, подчинил, се на едно внезапно решение. И след като развъртя перките над главата си, хвърли ги в морето.

Полицаят, треперещ от възмущение, му заповяда да го придружи до пристанищното управление. Но Фелипе, отчасти защото го беше заслепила яростта, отчасти от самолюбие, отказа да бъде арестуван. Никой не можеше да си представя развръзката, която можеше да има тази сцена. Но за щастие един офицер от армията, който беше се приближил, се намеси. С властен глас той нареди на полицая да се успокои и на Фелипе да се остави да бъде отведен в пристанищното управление:

— По-добре е да отидеш, полицаят трябва да изпълни своя дълг.

Но Фелипе протестира и изложи своите основания: този полицай явно беше готов да го малтретира:

— А аз няма да му позволя това. Ако ми нанесе побой… Е, добре… и в неговата недомлъвка трепна прикрита заплаха.

На края той се съгласи с компромисна формула: позволяваше да бъде арестуван от поручика, но не и от полицая. Офицерът, който по изключение беше разбран човек, се съгласи. Полицаят също прие това разрешение, макар и с видимо недоволство, защото е приемането му считаше нарушен принципът за престижа на властта. И през целия път до самото пристанищно управление той мърмореше закани. От време на време той подхранваше гнева си, като поглеждаше накриво Фелипе.

И сега, вървейки по пътя към Малекон, Фелипе си припомняше всичко станало. Помисли си, че вероятно полицаят не е останал доволен. Не, сигурно не е останал доволен и когато се представи възможност, ще си го върне. Лоша сделка беше направил той за някакви проклети перки.

Като стигна до винарската изба „Куба и Куартеле“, видя бащата на Конго, с когото се беше нагласил да излязат заедно в открито море. Запита го за него.

— Е-хей-и-й, той отдавна е на плажа.

Той ускори крачките си. Внезапно, след като зави край някогашната артилерийска работилница, в очите му се набиха очертанията на една синя униформа, изправена на Малекон. „Забърка се вече кашата — помисли си той. — Тоя навярно е полицаят.“ За миг го завладя желание да се върне обратно. И не защото го беше страх. За това че не се страхува от никого и от нищо, нито от някой човек на земята, нито от лошото време в морето, (би могъл да гарантира всеки, който го познаваше. Не го беше страх, не, но „по-добре беше да се избегне“. Все лак мисълта, че беше помислил да бяга, го смути и на лицето му се появиха червени петна от срам. Тогава закрачи решително, със сигурни, почти вдървени крачки, с нервно напрежение, при което въпреки всичко бяха нащрек изчакването и тревогата.

Малко по-късно той можа да констатира, че неговата интуиция не беше го излъгала. Там беше същият полицай, който се държеше дръзко и предизвикателно, наежен като петле. Конго вече беше нагласил лодката близо до морето и поставяше мачтата, за да разгърне платното. Като се приближи Фелипе, забеляза, че полицаят го гледа накриво.

— … това са глупости — потвърди Конго, продължавайки разговора си с полицая.

— Глупости ли? Никакви глупости! — отвърна той. — Тук аз съм бикът. Виж го тоя, при първата магария, която ми направи, ще играе дървото.

Фелипе, почувствувал дълбоко в себе си оскърблението от тази груба заплаха, изпита за момент желание да го нашляпа, „за да играе дървото“. Но се овладя.

— Остави ме на спокойствие, приятелю! Не ти ли стига онова от вчера?

— Спокойствие ли? — Гласът му беше язвителен, режещ като остър нож. — Спокойствие идва от думата „дърво“.[8] Ти ще видиш какво те чака, когато най-малко се надяваш. Вчера те спаси онова поручиче, но… но при първия случай, когато се опиташ да хитруваш, ще играе дървото.

Фелипе, след напрегнато усилие на волята, успя да се овладее. Като се обърна към Конго, той се оплака:

— Виж какво сапунисване и толкова рано!

Полицаят го подигра:

— Сега си кротичък, а! Така е, като няма кой да те защищава.

В неговия глас имаше толкова презрителна язвителност, че Фелипе, загубил контрола над себе си, от гняв подскочи:

— За да ме защищават от вас?… От вас, който…

Фразата се прекъсна в гърлото му, разкъсана от яростта. Измина една минута, която му се стори цял век. Опита се да говори, но яростта беше свила на възел гърлото му. Беше като гъста съсирена кръв, която му пречеше да говори. И тогава, неспособен да произнесе нито една дума, почувствува ясно, че неговото мълчание ще бъде взето за страх. Тази мисъл го разтърси като юмручен удар в челюстта. Съсирената кръв се изкачи от гърлото в очите, от очите в главата. И сляп и ням от ярост, той пристъпи към полицая е вдигнати юмруци.

Един глух изстрел наруши утринното спокойствие. Без да разбере как, нито пък защо, Фелипе се почувствува внезапно задържан, после, че е паднал по гръб на брега с очи, втренчени в небето. Съгледа на прозрачно синьото небе един издължен и блестящ облак. „Изглежда като от седеф“ — помисли той. И си припомни с изключителна яснота нежните раковини, които бяха разкрасявали неговите бедняшки детски години. Той внимателно ги подбираше край морето. Едни бяха със съвършена белота, други е един по-нежен цвят — един вълшебен бледорозов цвят. Имаше много раковини, безброй раковини, пазени в картонени кутии, почти всички кутии от обувки. „А сега трябва да купя обувки на моите момчета, които ходят боси.“ Тази мисъл, дошла му внезапно, го върна към действителността. С главозамайваща последователност на образите той си спомни спора с полицая. Проклет човек, наумил си да го разсърди! Дали беше отишъл дотам да го удари? Някаква неописуема слабост, нещо като приятна умора на доволство го унасяше в дрямка. И внезапно осъзна ясно, че умира. Не беше нито слабост, нито умора, нито доволство, а беше животът, който го изоставяше. Да, умираше! А не искаше да умре! Не можеше да умре! Не трябваше да умре! Какво щеше да стане с неговите момчета? Трябваше да брани своя живот, който беше животът и на неговите момчета. Да го брани с ръцете, е краката, със зъбите си! Изпита желание да вика. Но устата му остана няма. Няма, неговата уста няма, като че вече беше пълна със земя. Но той още не е мъртъв, още не е мъртъв! И почувствува мъчителен копнеж да види своите деца. Да ги види, да ги види, макар и само за миг. Неговите деца! Как изглеждаха неговите деца? Опита се да си представи образите на своите момчета, които се очертаваха бързо, неясно, мъгляво. До него достигна отдалече, от километри разстояние гласът на Конго. И друг глас. Други някакви гласове. Какво говореха? Не успяваше да конкретизира образите на своите деца. Виждаше само неясни мъгляви очертания на някаква завоалирана фотография. Клепачите му като да са от олово и започнаха тежко да се затварят. Устата му се изкриви в едно отчаяно усилие. И на края успя да измърмори:

— Моите… деца… моите… моите…

Внезапно го разтърси силно потреперване. После застина неподвижен и ням, спокоен и ням, с очи, втренчени в небето.

На гърдите му, на лявата гърда имаше червена, едва доловима дупчица, голяма като една стотинка.

Рене Мендес Капоте
Куба

Рене Мендес Капоте (Куба). Авторка е на следните произведения: „Кубинска оратория“ (1927), „Щрихи“ (1927), „Доминго Мендес Капоте“ (1957), „Героични разкази“ (1969). През 1969 година излиза книгата й „Спомени на една кубинка, която се роди с века“, откъдето е взет и поместеният тук откъс.

Рене Мендес Капоте
Пепе — синът на рибаря

Бреговете на река Алмендарес бяха обрасли с бурени и диви лози. Горе, по посока на хълма, имаше дълбоки помийни ями, а в подножието му, разпръснати по брега, се издигаха рибарски къщи от дъски и поцинкована ламарина.

Две-три малки работилници се занимаваха с ремонта и калафатенето на лодките и малките гемии. Яхтите за разходка все още не бяха се появили в кубинската панорама. Акули можеха да се видят във Варадеро[9], по обед между първата и втората плитчина, където оставаха изхвърлени след буря и можеха да се ловят с изстрели. По отношение на морето, най-многото на което се осмеляваха тогавашните политици, беше да излязат на риболов из заливчетата с някоя крайбрежна платноходка или моторна лодка, а истинските запалянковци по риболова, един от тях беше баща ми, в ранните неделни утрини наемаха гребни лодки. При самото устие на канализацията на квартал Веладо имаше пристан за рибарски лодки. Тук се наемаха лодки и такъми, продаваше се прясна стръв и много хубава риба. Много недели, когато слънцето се издигаше вече високо в небето, баща ми и Еухенио се връщаха в къщи е големи червени паргос, рабирубиас и кабриляс[10], купени от рибарите на устието.

Не си спомням друг мост на Алмендарес освен един много стар, от дъски, който се отваряше, за да даде път на някои по-големи гемии, влизащи през реката в сухия док, където ги ремонтираха и боядисваха. Но това не се случваше често и беше щастлив случай да се види как се вдига мостът.

Ние познавахме няколко малчугани от устието, това бяха момчета, които живееха на брега на реката и ли снабдяваха с буркани, пълни с морски бълхи, жаби, червеи, а понякога и пеперуди.

Правехме дълги екскурзии по Алмендарес под предлог, че отиваме да търсим тази абсурдна стока, защото реката ни очароваше и когато успявахме да намерим лодка и да се изкачим срещу слабото течение, докъдето реката беше плавателна, бяхме убедени, че сме извършили истински подвиг.

Пепе е беше един от хлапаците, отраснали на устието. Нисък на ръст, с набито тяло и здрави мускули, ясно очертаващи се под обгорилата от слънцето кожа, със стройни крака, добре развити плещи и блестящи зъби. Косата му беше буйна и винаги влажна от морската вода.

Роден в колибата, направена от баща му, детството му протече между парчета от лодкарски кормила, изоставени гребла, въжета и една стара разядена котва, изровена като трофей от полусладката вода на устието. Калта на брега, дълбоките ями, лодката на баща му, реката и морето бяха местата на детските му игри.

В къщи — бедност, но храна не липсваше и не се нуждаеше от много дрехи освен един панталон и една риза за сушата и едно дебело сако, когато излизаше в морето. По прищявка на майка си, имаше чифт обувки, винаги нови, защото никога не ги слагаше, а ги носеше, вързани за връзките и преметнати през рамо, когато привечер ни донасяше улова си.

Беше оставил училището във втори клас, тъй като му струваше голямо усилие да го посещава всеки ден, и когато се научи да чете и да пише, реши, че това, което трябва да знае един рибар, е да хвърля въдицата, да слага стръвта и да върти добре ножа при изтеглянето в лодката на все още опасните акули. Риболовът на акули даваше добра печалба — перките се продаваха на китайците, а след като се одере добре кожата, предлагаха месото като месо от риба-меч, и© е много опасен и освен това са необходими специални принадлежности. Пепе и семейството му излизаха да ловят риба в открито море, докъдето стигаха силите на яките им ръце. Пепе научи занаята от баща си и братята си, които са „хора на място“. Познаваше кога ще вали дъжд, кога вятърът ще промени посоката и дори дали ураганът ще мине близо. По гребените на вълните и постоянството на вятъра можеше да предскаже дали морето ще бъде бурно или тихо.

Беше много опитен плувец, като баща си и по-големите си братя, а по издръжливост никой рибар от крайбрежието не беше способен да се мери е тях. Образуваха един затворен кръг, бащата и четиримата сина, начело с майката, която се грижеше и гордееше с тях. Тя се казваше Тересита и готвеше риба по моряшки, която Пепе описваше, като притваряше очи и се облизваше. Презираха „сухопътните плъхове“ и за малкия нямаше по-голямо удоволствие от това, да се сгуши след обед, когато слънцето беше все още високо в синьото небе, в краката на баща си, седнал на табуретката пред вратата на къщата и да го слуша да разказва за сетен път моряшките си приключения, докато почиваха след една изморителна нощ в очакване на следващата, плюейки през зъби при вида на някой „сухопътен плъх“, или запален рибар, които слизаха право към устието да си купят риба. Всяка нощ те преживяваха скромния си и героичен подвиг, е всичките опасности на истинската авантюра, неоценявана от никого, защото завършваше с няколкото монети, хвърлени на масата от непознати и безразлични хора.

Да се грижи за въдиците, макарите, мрежите, оловото, да остри ножовете, да приготвя консервените кутии със стръв на стъмване, когато се подготвяха да излязат в морето е добре калафатена и винаги прясно боядисана лодка, да си полегне след обяд като мъжете, докато другите деца играят и викат, беше единственият живот, който си струваше труда. Беше целият пропит от йод и сол, от въздух и слънце, отдаден напълно на морето. От всичките ни приятели най-много се възхищавахме на него. Зяпвахме с уста и ококорвахме очи, когато ни разправяше за онези места във Ведадо, където протичаше детството му. Колко широко ни се струваше тогава устието, колко чиста водата, малко по-нагоре от заустването на канализацията, колко синьо морето, щом се влезе навътре, и колко кротко, когато вълнението надигаше умиращите е тих шепот на брега вълни, размивайки се неусетно със сладката вода на Алмендарес. Какво го интересуваше, че другите момчета ходят на кино и играят бейзбол. Нему принадлежаха безкраят, непостоянството на теченията, опиянението на стихиите, когато вятърът блъска платното и „Тересита“ поема безумен бяг по белите пенести гребени на вълните, издигащи ги ненадейно и свалящи ги главоломно надолу, като че ли си играят с тях. Нему принадлежаха бурните нощи и силният северен вятър, напевът на проливния дъжд по ламарината и бученето на вятъра и океана.

Тогава бащата разказваше за опасностите, за внезапните вихри на вятъра, които връхлетяват неочаквано върху лодките и ги потапят, но досега Пепе не бе преживявал такива моменти и морето му бе приятел.

Тази нощ имаше пълнолуние и луната беше обагрена в червеникави и златистожълти окраски, бризът духаше от сушата и светлините на крайбрежния булевард „Малекон“ блестяха като брилянтна огърлица. Морето беше огромно, гладко и спокойно. Пасажи от паргос се бяха доближили до брега и старият и синовете му се надяваха да се върнат е препълнена лодка от розови люспи.

Тази година бяха боядисали „Тересита“ с най-голямо старание, изтеглиха една синя и една червена лента и изписаха името на майката е големи красиви букви на блестящ черен фон. Смениха платното и поправиха греблата, защото сезонът на ураганите бе отминал и рибарите се готвеха за тежка, но плодоносна работа. През декември щеше да се жени Раул, а Еулохио вече говореше, че бедните трябва отрано да си търсят другарка. Хуанильо порасна много и дрехите му окъсяха, на Пепе също трябваше от време на време да се купуват нови панталони. А там е морето, пълно е всичката риба, която биха желали да хванат.

Тази нощ ловиха парго. Лодката се изпълни с дебели и големи риби. Ръцете им се измориха да дърпат кордата. Вече нямаше къде да стъпват. Светлините на сушата една по една угаснаха. Отдавна беше превалило полунощ, на изток се раждаше зората.

Беше чудесна нощ. Всички бяха доволни. Вдигнаха платното и обърнаха носа към устието. След два часа, ако вятърът не утихне, щяха да влязат в реката и… В леглото! Момчетата запяха, Пепе на кърмата, вкопчен за руля, правеше неимоверни усилия да не заспи. Старият дремеше, наведен над скъпоценния товар, трептящ на дъното на лодката. Вятърът ги носеше стремително. Вече се виждаше хълмът на Ведадо. Оставаше още малко до устието.

„Ще ми се да пристигнем в къщи, мирише ми на кафе.“

Внезапно на Пепе му се стори, че земята върви назад. Изневиделица, без да разбере откъде, се беше вдигнал бурен вятър.

Предателският вихър се нахвърли върху тях, беше връхлетял от север неусетно, почувствуваха го ненадейно сред спокойствието на морето и чистотата на небето, обсипано със звезди. „Тересита“ се отзова сред вихрушката, блъскана и влачена към открито море. Цялата се тресеше, като че ли водата искаше да си възвърне рибата. Зоната е лошото време беше ограничена, но нямаше начин да се отскубнат от нея. Платното излетя като птица, рулят се разби на парчета, греблата изчезнаха и водата пълнеше лодката е ужасяваща бързина. Когато петимата рибари осъзнаха случилото се, намериха се корабокрушенци пред устието на реката, загубили по най-безбожен начин плода на труда и усилията си за толкова години. Лодката е красивите линии и скъпото име и стотиците фунтове риба вече не съществуваха.

Първият, който дойде на себе си от изненадата и ужаса, беше Раул — най-силният. Извика на баща си, той му отговори е дрезгав глас, после се обадиха Еулохио, Хуанильо и Пепе. Зората пукваше, всички бяха добре, плуваха и благославяха света Каридад дел Кобре за спасението си. Следвайки брега, вихърът продължи към Мариел смъртоносния си път, на лов за други рибари и други лодки.

Петимата плуваха един до друг. Бащата мълчеше. Той познаваше опасностите на хаванското крайбрежие, знаеше, че устието е предателско. Пепе плуваше радостно, макар да разбираше, че загубата на лодката ги обричаше на мизерия, че годината щеше да бъде лоша и че щяха да бъдат принудени да станат наемни работници. Тримата по-големи братя не проронваха нито дума. Плуваха яростно, предъвквайки нещастието.

Ненадейно от лявата им страна изникна една черна перка, зад нея друга. Приближаваха се мълчаливи и неумолими. Корабокрушенците бяха на едва няколко загребвания от брега. Домът им беше ей там, не беше възможно да им се случи нещо.

Старият пръв видя двете перки, приближаващи се устремно. Почувствува как ледените тръпки на страха пропълзяваха по тялото му и сковаваха сърцето му.

„Това е страхът — помисли той, — това е ужасът.“

Но веднага реагира отчаяно. Раул ги видя също. И почувствува същия леден ужас на смъртта в гърдите си. Погледна баща си и видя, че той, без да каже дума, започна да изостава последен, предлагайки се на най-близкия хищник. Най-големият син пое командуването. Извика на другите трима да плуват с всичка сила и се отправи към втората перка.

Момчетата разбраха злокобната заплаха и почувствуваха как ужасът ги завладява и парализира крака и ръце. Чуваха собствените си сърца да бият като огромни тъпани.

Пепе започна да вика нечовешки, като животно, на което одират кожата. Земята му се изплъзваше, брегът се издигна към небето. Струваше му се, че къщата им се изкачваше нагоре, извън обсега на очите му. Момчето продължи да крещи неистово и да плува отчаяно със силата, която придава жаждата за живот и страхът от акулите.

Всичко се случи за миг. Бащата изчезна пръв, с кратък стон, сподавен от полусладката вода на устието. А после потъна Раул е бясно ритане, ругатни и псувни. Последва го Еулохио, без да успее да произнесе нито звук. Хищникът е едно дръпване го беше отвлякъл на дъното. Хуанильо плуваше до малкия и го утешаваше, че има само едно ухапване на бедрото и една драскотина на другия крак. Но изведнъж пребледня и вече почти на самия бряг се удави, по-скоро в собствената си кръв, отколкото във водата.

Пепе крещеше с нечовешки и ужасяващи крясъци.

Спасен е. Виковете му привлякоха пазачите на лодки на пристана. Извадиха го полумъртъв, крайно изтощен от страхотното усилие и преживяния страх…

Сега е у дома си. Завит е одеяло гледаше майка си, останала безмълвна и закована на портата. Дни наред никой не успя да я отдели от вратата на къщата. Годеницата на Раул е до нея, лицето й изразява лудост, често вдига ръце и притиска сърцето си.

Чак сега Пепе осъзна величината на трагедията. Не преставаше да мисли нито за миг за онази нощ. Всяка нейна секунда е запечатана в паметта му. Нощта бе толкова хубава и спокойна; морето се полюшваше любовно; уловът на риба беше богат, обещаващ толкова хубави неща, светлините на града, устието на реката… И изведнъж дяволският вятър, появил се кой знае откъде… корабокрушението… ужасните перки… и гласът на Раул, заповядващ му да плува с всичката сила на ръцете си… стонът на баща му, сподавен от водата… предсмъртният хрип, който не успя да издаде Еулохио, но видя изписан на лицето му, преобразено от паниката, лице на непознат човек… и мъртвешката бледност на Хуанильо, чиято кръв изтичаше, без той да разбере…

Неговите собствени викове ще отекват завинаги в ушите му. Запечатани са в мозъка му и по време на нощен риболов, когато се вдигне ненадеен вятър, ще ги чува отново и един ужасен студ ще пролази по тялото му…

Защото сред ужаса на трагедията Пепе — син на рибар — нито за миг не помисля да остави морето.

Алехо Карпентиер
Куба

Алехо Карпентиер
Избраниците

I

Зората се изпълни с канута. В огромния залив, като огромно, подобно на езеро, вътрешно море, родено от невидимия приток на Реката, идваща отгоре, чиито извори бяха неизвестни, и от Реката отдясно пристигаха стремително лодките, тръпнещи от желание да влязат пищно и стройно с цялата си дължина и да пристигнат, отблъсквайки се с прътовете, там, където други — вече пристигнали — се събираха на гроздове, борд до борд, претъпкани с хора, които скачаха от носа на кърмата, за да се покажат пред другите, разказваха вицове и правеха гримаси, дори там, където никой не ги викаше. Там бяха неприятелските племена — вековни врагове поради отвличания на жени и кражби на храна — миролюбиво настроени, забравили враждите, наблюдавайки се е отпуснати усмивки, но все още не разговаряха, установяваха диалог. Там бяха хората от Уапишан и тези от Ширишан, които някога — може би два, три или четири века по-рано — си бяха изклали взаимно кучетата и бяха водили битки с такова ожесточение, че понякога не оставаше нито един жив свидетел, за да ги предаде на поколенията. Но шутовете с изписани лица, нацапани с дървесни сокове, продължаваха да скачат от кану на кану, излагайки на показ удължените си е еленови рога огромни части и размахвайки закачените на тестикулите си кастанети от миди. Това съдружество, този всеобщ мир учудваха новодошлите, чиито добре наредени оръжия, вързани с върви, готови за лесно отвързване, лежаха под ръка на дъното на канутата. И всичко това — съсредоточаването на плавателните съдове, царуващата хармония между братята врагове, безредието и лудориите на смешниците — се дължеше на известието, разпратено до всички народи — народите оттатък бързеите, народите без родина, народите без огън, народите чергари, народите от нарисуваните планини, народите от Далечните притоци — че на Стария му трябва помощ за едно голямо начинание. Неприятели или не, народите уважаваха стареца Амалиуак за мъдростта му, за познанията му, за добрите съвети, за преживяните на този свят години, за неговата мощ, позволила му да се издигне там горе, на билото на онези планини, трите грамади от камък, които, когато трещяха гръмовете, всички наричаха Тъпаните на Амалиуак. Не беше Амалиуак истински бог, но беше човекът, който знаеше, че човекът, който знаеше много неща, чието познание беше отказано на простосмъртните, човекът, който може би понякога разговаряше с Великата змия съзидателка, изтегнала се върху планините и сляла се с контурите им както една ръка ляга в другата, Великата змия съзидателка, заченала страшните богове, предопределящи съдбините на хората, която раздава Доброто с красивата си човка на птицата тукан с цветовете на дъгата, а злото — с дребната изящна глава на кораловата змия, криеща най-ужасната от всички отрови. Всеизвестна беше шегата, че Амалиуак, поради старостта си, говори сам на себе си и отговаря с глупости на собствените си въпроси или пък, че разпитва съдовете, кошниците, дървото на лъковете, сякаш са живи хора. Но щом Старецът от Трите тъпана свикваше всички хора, това означаваше, че предстои да се случи нещо. По тази причина най-спокойният залив, образуван от устието на Реката идваща отгоре, и Реката отдясно онази сутрин беше изпълнен, препълнен, задръстен от канута.

Когато старецът Амалиуак се появи на рифа, който се извисяваше над водата като гигантска трибуна, настъпи дълбока тишина. Смешниците се прибраха в канутата си, племенните магьосници обърнаха към него по-малко глухото си ухо, а жените престанаха да въртят кръглите си камъни върху царевичните зърна. Отдалеч, от последните редици лодки не се виждаше дали Стария е остарял или не. На гребена на рифа той приличаше на дребно и живо, жестикулиращо насекомо. Вдигна ръка и заговори. Каза, че са на път да настъпят Големи промени в живота на човека; каза, че тази година змиите снесли на върховете на дърветата; каза, че не му е възможно да говори за причините, но за да се избягнат големите нещастия, най-добре е всички да отидат по хълмовете и планинските масиви. „Там, където не никне нищо“, каза един Уапишан на един Ширишан, който слушаше Стария с лукава усмивка. Но най-висока глъч се вдигна на лявото крило, където се бяха струпали канутата, дошли отгоре. Някой викна: „Нима гребахме две денонощия, за да чуем само това?“ „Какво има в действителност“ — викаха тези отдясно. „Винаги най-много страдат най-безпомощните!“ — викаха тези отляво. „Истината! Истината!“ — викаха тези отдясно. Стария вдигна повторно ръка. Смешниците притихнаха отново. Стария повтори, че няма право да издава какво са му открили боговете, че засега се нуждае от мъжки ръце, които да повалят много дървета за възможно най-кратък срок. Той щял да плати с царевица — имал достатъчно насаждения — и с брашно от юка, от каквото пращели хамбарите му. Присъствуващите, дошли е децата, племенните магьосници и смешниците си, щели да разполагат с всичко необходимо, а много повече щели да получат на тръгване. Тази година — и това го каза със странен дрезгав глас, който силно изненада тези, които го познаваха — нямало да гладуват, нито щели да ядат червеи през дъждовния период. Но що се отнася до изсечените дървета, те трябвало да бъдат добре окастрени, коренищата обгорени, клоните — малки и големи — изрязани, а стволовете да му се предоставят почистени от израстъци и чепове, гладки и обелени като Тъпаните, които се извисяваха там горе (той ги посочваше), Изтърколените или спуснатите по реките трупи трябвало да бъдат натрупани на ей онази поляна — и той посочи едно обширно плато, — където доставките на всеки народ ще се осчетоводят с камъчета. Старият свърши, овациите секнаха и работата започна.

II

„Старият е полудял“ — говореха тези от Уапишан, казваха го и тези от Ширишан, признаваха го и другите от Гуайбес и Пиароас, съгласяваха се всички народи, заети със сеченето на дърва, когато видяха, че с готовите стъбла Стария започна да строи огромно кану — поне онова нещо придобиваше очертанията на едно огромно, каквото никога не е хрумвало в човешки ум. Абсурдно кану, неспособно да плава, е невероятна дължина — от отвесния склон на Хълма с трите Тъпана до брега на залива, с някакви напълно необясними вътрешни отделения с подвижни прегради. Освен това триетажното кану, върху което започна да се издига нещо като къща, покрита с листа от мориче, наредени едно върху друго на четири плътни пласта, с прозорец от всяка страна, газеше толкова дълбоко, че тукашните води, осеяни с многобройни пясъчни плитчини и едва прикрити от морето рифове, никога нямаше да са способни да го носят. Именно затова най-абсурдното и невероятното беше, че това нещо имаше формата на кану — с кил, ребра и всички други необходими за навигация неща. Това нещо нямаше да плува никога. Нито пък щеше да служи като храм, защото боговете се почитат в издълбаните в планинските хребети пещери, по чиито стени Прадедите са рисували животни, ловни сцени и жени с бухнали гърди. Стария беше полудял. Но лудостта му даваше живот. Имаше маниока и царевица, част от която слагаха да ферментира в делвите за чича. С чичата празнуваха пищни тържества в сянката на Огромното кану, което израстваше с всеки изминат ден. Сега Стария искаше от бялата смола, бликаща от дърветата е мазни листа, за да запълва цепнатините, образувани от зле поставените и лошо зацепените стъбла. Нощем, на светлината на огньовете, народите играеха родните си танци, магьосниците изваждаха Великите маски на Птицата и Демоните, смешниците имитираха елена и жабата; ставаха свади, пееха се заупокойни молитви, избухваха и безкръвни сблъсквания между племената. Нови народи идваха да предлагат услугите си. Беше истински празник, докато накрая Амалиуак, забивайки един цъфнал клон на покрива на къщата, извисяваща се над Огромното кану, обяви работата за приключена. На всички бе щедро заплатено с юка и царевица и не без тъга народите отплаваха за родните си места. Там, на светлината на пълнолунието, остана най-абсурдното и най-невероятното кану, строено на земята, което никога нямаше да плава въпреки профила си на кораб — с къща отгоре, по чийто покрив се разхождаше старецът Амалиуак, отдаден на странни жестикулации. Слушаше Великия — глас — на — този — който — всичко — направи. Беше прекрачил границата на бъдното и получаваше указания от боговете. „Да се засели отново земята с хора, като жена ти хвърли през рамо семена от палма.“ Понякога, ужасяващ с гибелната си сладост, прозвучаваше гласът на Великата змия съзидателка, чиито напевни слова смразяваха кръвта във вените. „Защо трябваше да съм аз — мислеше си старецът Амалиуак, довереникът на Великата тайна, забранена за хората? Защо съм аз избраникът, който трябва да произнесе страхотните заклинания и да се нагърби с такава исполинска задача?“ Някакъв любопитен смешник беше се скрил в една изоставена лодка, за да види какво ще се случи на Странното — място — на — Огромното — кану. И когато луната се скри зад близките планини, прозвучаха невъобразими, нечувани заклинания, изречени е толкова гръмък глас, че не можеше да бъде гласът на Амалиуак. Тогава нещото, прикрито зад клонаците на сечищата, съставено от растителност, дървета, почва, потегли напред. Настана страхотно блъскане, валмо от скокове, полети, влачения, галони, тласъци към Огромното кану. Още преди разсъмване небето побеля от чапли. Маса от ръмжения, удари с лапи и хоботи, ухапвания, къчове, изправяне на задни крака, мушения е рога; една прегазваща, страшна, забързана маса нахълтваше в невероятната лодка, затулена от птиците, които влитаха устремно между гора от рога и рогове, вдигнати лапи, озъбени муцуни. После почвата завря от водни и земни влечуги, не липсваха огромните гущери и хамелеоните, нито дребните змии, които свирят с опашка, маскират се като ананас или носят кехлибарени и коралови гривни по тялото си. До късно следобед пристигаха хора, които — както червените елени — не бяха получили съобщението навреме и костенурките, за които дългите пътувания са много мъчителни, особено сега по времето за снасяне на яйца. На края, когато и последната костенурка влезе в кануто, старецът Амалиуак вдигна Големия трап и се изкачи на най-високата част на къщата, където жените от неговото семейство, т.е. жените от неговото племе, тъй като хората му се женеха на тринадесет години — се бяха посветили с песнопения на нескончаемо мелене на царевично брашно. В онзи следобед небето придоби плътен черен цвят. Изглеждаше, че черната земя от черните области се беше издигнала от хоризонт до хоризонт. И в този миг прозвуча Великият — глас — на — този — който — всичко — направи: „Запуши си ушите!“ Едва Амалиуак успя да изпълни заповедта, когато прогърмя един толкова зловещ и продължителен гръм, че животните в Огромното кану оглушаха. Тогава започна да вали. Но нито един от познатите дъждове. Дъжд на Божия гняв, стена от вода е безкрайна дебелина падаше отгоре, подобна на покрив във вечно срутване. Тъй като под подобен дъжд беше невъзможно дори да се диша, старецът се прибра в къщата. Дъждът вече се просмукваше, жените вече плачеха, децата вече пищяха. И вече не се знаеше кога е ден и кога нощ. Всичко беше нощ. Наистина Амалиуак се беше запасил е факли, които изгаряха за около един ден или една нощ. Но сега при пълното отсъствие на светлина обърка сметките — вземаше дните за нощи, а нощите за дни. И изведнъж, в миг, който старецът нямаше никога да забрави, носът на кораба се разлюля. Някаква сила напираше, повдигаше, издигаше тази конструкция, изградена под диктовката на Могъщите от Планините и Небето. След известно напрежение, след известна нерешителност и страх, който принуди Амалиуак да изпие цяла делва с чича от царевица, се усети нещо като силен опън. Огромното кану беше скъсало последната си връзка със земята. Плуваше. И се отправяше към света на буйните бързеи, разсекли планините, чието непрестанно ръмжене сееше ужас в гърдите на хора и животни. Огромното кану плуваше.

III

Отначало Амалиуак и синовете, внуците, правнуците и праправнуците му, крещейки от ужас, разкрачили широко крака на палубата, се опитаха да направят с общи усилия някаква маневра е кормилото, но беше безполезно. Заобиколено от планини и блъскано от светкавиците, Огромното кану пропадаше от бързей в бързей, от завой в завой, избягвайки подводните скали, без да се удари никъде, следвайки бързото течение на водата. Когато старецът се показваше през борда на Огромното кану, виждаше как то се носи стремително и залутано в незнайна посока (нима можеха да се видят звездите?), напълно изгубено в това море от кал, което караше планините и вулканите да се снишават. Амалиуак видя отблизо незначителната дупка, която някога изригваше пламъци. Слабо впечатление му направиха козирките от лава на кратера. Планините губеха ръст с увеличаващото се изчезване на склоновете им. А Огромното кану следваше неведомите си пътища към неизвестни пристанища. Понякога, преди да се впусне в стрелналите се води, завършващи с вече обуздани от долните води водопади, то се завърташе около себе си. Така прекосиха незнайни дефилета и провлаци, докато най-сетне гъстата река (според зле направените изчисления на Амалиуак беше валяло повече от двадесет дни и все по този страхотен начин…) престана да се стича от небето. Образува се огромно езеро, необятно спокойно море, оградено от последните видими върхове, опасани е плажове от кал на хиляди стъпки височина и Огромното кану престана да се клати. Сякаш Великият — глас — на — този — който — всичко — направи беше заповядал почивка. Жените подеха отново меленето на царевично брашно. Гадините в трюмовете се успокоиха. От деня на Великото откровение всички животни — дори месоядните — се бяха примирили с ежедневната дажба от царевица и юка. Умореният Амалиуак изля в гърлото си солидна порция чича и заспа в хамака.

На третия ден го събуди сблъскването на лодката му с някакъв предмет. Не беше нито скала, нито камък, нито стар дънер от тези, които лежат вкаменени и непристъпни в откритите места на джунглата. Поради голямата си сила ударът повали няколко съдини, домашни принадлежности и оръжия. Но ударът беше мек, като от мокро дърво е мокро дърво, като на плаващ дънер с плаващ дънер, които, разкъсвайки си кората, продължаваха пътя си заедно, свързани като мъж и жена. Амалиуак се изкачи на горните етажи на лодката. Без да получи никакви аварии, кануто се беше сблъскало с нещо особено странно и чудновато, с един огромен плаващ съд с открити ребра и стърчащи извън борда стрингери — изглежда направени от бамбук и лиани — и мачта, около която се въртеше четириъгълно платно е четири лица, улавящо вятъра, духащ отдолу като от комин на колиба. Оглеждайки тъмната лодка, която не издаваше никакви признаци на живот, старецът Амалиуак я премери на око като добър търговец на делви — разбира се, пълни с чича. Беше около сто лакътя дълга, петдесет широка и тридесет висока. „Горе-долу като моето кану, въпреки че аз увеличих докрай размерите, които ми продиктува Всемогъщия. От толкова ходене по небето боговете малко разбират от мореплаване“ — помисли си той. Люкът на странния кораб се отвори и от него се показа дребно старче, окичено е червен фес, което изглеждаше прекомерно раздразнено. „Е, какво. Няма ли да се вържем?“ — извика то на странен език, съставен от тонални скокове, променящи се във всяка следваща дума, но Амалиуак го разбра, защото в онези времена мъдрите мъже разбираха всички езици, диалекти и жаргони на човешките същества. Амалиуак заповяда да хвърлят въжета на чудноватата лодка, двете се залепиха и единият старец прегърна другия с леко жълта кожа, който му каза, че идва от царството на Сем, чиито животни кара в трюмовете на Големия кораб. Отвори люка и показа на Амалиуак един свят от непознати животни, които, разпределени в различни отделения от дърво, ограничаващи движенията им, съставляваха неподозирани от него зоологически видове. Уплаши се, като видя, че към тях се катери грозна черна мечка. Долу се виждаше нещо като едри елени с гърбици и някакви неспокойни животни от рода на котките, които наричаха тигри. „Вие какво правите тук?“ — попита човекът от Сем. „А вие?“ — отвърна старецът. „Аз спасявам човешкия род и животинските видове“ — отговори старецът Амалиуак. И тъй като жените на човека от Сем донесоха оризово вино, тази нощ те не разговаряха повече по щекотливи въпроси. Човекът от Сем и старецът Амалиуак бяха вече леко пийнали, когато с първите лъчи на зората един страхотен удар отекна в двата кораба. Четвъртит плавателен съд, дълъг триста лакътя, широк петдесет и висок тридесет (май бяха петдесет), над който се извисяваше къща със странични прозорци, се беше блъснал в двата вързани кораба. Преди да му потърсят сметка за лошата мореходна маневра, на носа се показа старец на преклонна възраст с дълга брада, който четеше нещо, написано на животинския кожи. Рецитираше на висок глас, за да чуят всички и никой да не му се кара за неумелата маневра. И ми каза Йехова: „Ще направиш ковчег от дърво от Гофер, ще направиш отделения е ковчега и ще го измажеш със смола отвътре и отвън. Ще направиш първи, втори и трети етаж…“ „Тук също има три етажа“ — каза Амалиуак. Но другият продължаваше: „А аз ще излея потоп от вода върху земята, ще унищожа всяка жива твар под небето, всичко на земята ще загине. Но ще сключа договор с теб и ти ще влезеш в ковчега със синовете и жена си и жените на твоите синове…“ „Нима аз не направих същото?“ — каза старецът Амалиуак. Но другият продължи да цитира божествените откровения: „И ще сложиш в ковчега по една двойка от всички живи твари — по едно мъжко и едно женско — от всяка жива плът, от всеки зид, за да запазят живота си заедно с теб. Ще взимаш от птиците според вида им, от всяко влечуго — според вида му — по две твари от всеки вид ще влязат с теб, за да не изчезнат“. „Нима аз не направих същото?“ — питаше се старецът Амалиуак, намирайки чужденеца прекалено тщеславен със своите прозрения, които бяха подобни на всички останали. Но обикаляйки от кораб на кораб, се пораждаха симпатиите. Както човекът от Сем, така и старецът Амалиуак и току-що пристигналият Ной бяха големи пиячи. С виното на последния, чичата на стареца, оризовата ракия на първия душите започнаха да се отпускат. Задаваха си въпроси, първом скромни, за съответните народи, жени, ястия. Вече валеше само от време на време, сякаш за да се внесе малко яснота и светлина в морето. Ной с масивния ковчег предложи да направят нещо, за да узнаят дали на света беше изчезнал всичкият растителен живот. Хвърли един гълъб над спокойните, но невероятно кални води. След дълго очакване гълъбът се върна с маслиново клонче в човката. Тогава старецът Амалиуак пусна във водата един плъх. След дълго очакване плъхът се завърна с кочан царевица между лапите. Тогава човекът от страната на Сем изпрати един папагал, който се прибра с клас ориз под крилото. Животът се възвръщаше. Оставаше само да получат Указания от Онези, които от своите храмове и пещери следят движението на хората. Нивото на водата спадаше.

IV

Дните минаваха, а Великите гласове на Този — който — всичко — направи, на Йехова, с когото изглежда Ной беше водил дълги разговори и беше получил поточни указания, отколкото Амалиуак, на Този — който — всичко — сътвори и живее безтегловен и увиснал като мехур в пространството, слушан от човека от Сем, мълчаха. Капитаните на корабите, опрени борд до борд, бяха объркани и не знаеха какво да правят. Водата спадаше, планините растяха, планинските вериги се освободиха от мъглите и се очертаха отново на хоризонта. Един следобед, когато капитаните пиеха, за да заглушат собствените си тревоги и размишления, съобщиха за пристигането на четвъртия кораб. Беше почти бял, с възхитителна изящност на линиите, е полирани бордове и платна е невиждани по тези места форми. Акостира с лекота и увит в мантия от черна вълна, се появи капитанът: „Аз съм Девкалион — каза той. — От онази част на земята, където се издига планината, наричана Олимп. Натоварен съм от Бога на Небето и Светлината да населя отново света, когато свърши този ужасен потоп“. „А къде караш животните в този мизерен кораб?“ — попита Амалиуак. „Не ми е говорено за животни“ — отвърна новодошлият. „Когато всичко приключи, ще взема камъни — костите на земята — и жена ми Пира ще ги хвърля през рамо. От всеки чакъл ще се ражда човек“. „Аз трябва да направя същото е палмови семена“ — каза Амалиуак. В този миг от мъглата, вдигаща се от все по-близките брегове, сякаш вземайки ги на таран, изникна грамадата на кораб почти идентичен с Ноевия. Управляващите е изкусна маневра го обърнаха на борд и спряха на място с вдигнати платна. „Аз съм Оур-Напищим“ — съобщи новият Капитан, скачайки на кораба на Девкалион. „От — Господаря — на — водите узнах какво ще се случи. Тогава построих ковчега и; освен семейството си, натоварих в него образци от всички животински видове. Струва ми се, че най-лошото мина. Първо пуснах в пространството гълъб, но той се върна без да намери нищо, което да означава живот. Същото стана с лястовичката. Но гарванът не се завърна — доказателство, че е намерил нещо за ядене. Сигурен съм, че в моята страна, разположена на Устието на реките, са оцелели хора. Водата продължава да спада. Удари часът да се върнем по родните места. С толкова много земя, оттук и оттам завлечена и наложена върху нивята, ще имаме добра реколта.“ А човекът от Сем рече: „Скоро ще отворим трюмовете и животните ще излязат на калните пасища и ще се поднови войната между видовете и едните ще изяждат другите. Не бе ми съдено славата да спася расата на драконите и съжалявам, защото така те са осъдени на изчезване. Намерих само един мъжки дракон без женска в северните области, където пасат слонове със закривени бивни и огромни влечуги снасят яйца, подобни на чували, пълни със сусам…“ „Всичко се състои в това дали след тази авантюра хората са станали по-добри“ — каза Ной. „Много от тях трябва да са се спасили по планинските върхове“.

Капитаните вечеряха мълчаливо. Една несподелена мъка, скрита дълбоко в сърцето, свиваше гърлата. Беше се сгромолясала гордостта им да се считат избраници и миропомазани от боговете, които в крайна сметка бяха многобройни и говореха на хората си по един и същ начин. „Сигурно има и други кораби като нашите“ — каза Оур-Напищим с горчивина. — „Оттатък хоризонта трябва да има и други избраници, които плават с товара си от животни. Трябва да ги има и в Страната, където боготворят огъня и облаците. Трябва да ги има и в Северната империя, където, казват, са много сръчни в работата“. В този миг гласът на Този — който — всичко — направи, отекна в ушите на Амалиуак: „Отдалечи Се от корабите и се остави да те носи течението…“ Никой освен стареца не чу страшната заповед. Но на всички им ставаше нещо, тъй като тръгваха забързани и без да се сбогуват се прибраха на корабите си. Всеки кораб намери течението си в едни води, които приемаха формата на реки. Много скоро старецът Амалиуак се намери сам със своите животни. „Боговете са много“ — мислеше си той. „А където има толкова богове, колкото народи, не може да царува съгласието, ще се живее в разногласие и бъркотия във Вселената.“ Боговете се омаловажаваха. Но му оставаше да изпълни последната задача. Закотви Огромното кану до един бряг и слезе с една от жените си. Накара я да хвърля през гърба си семената от палма, които носеше в един чувал. И семената като по чудо се превръщаха веднага в хора, достигайки за секунда ръста на деца, на юноши, на младежи, на мъже. Със семената, съдържащи зародиши на жени, ставаше същото. В края на утрото гъмжащата тълпа от хора изпълваше брега. Но междувременно някаква тъмна история около отвличането на жена раздели множеството на две групи и войната се разгоря. Когато Амалиуак видя, че току-що опасените и създадени хора се избиваха, помежду си, се върна припряно на Огромното кану. От бойните позиции на брега, избран за тяхното възкръсване, беше очевидно, че бяха се вече формирали една „групировка-планина“ и друга „групировка-равнина“. Окото на един човек вече висеше насред бузата, на друг вътрешностите му се валяха в праха, на трети черепът зееше разцепен с камък. „Изглежда си изгубихме времето“ — каза старецът Амалиуак и отплава с Огромното кану.

Феликс Пита Родригес
Куба

Феликс Пита Родригес (Куба) е роден през 1909 г. Дълги години е живял в Мексико, Франция, Испания, Белгия. През 1937 година заедно с Хуан Маринело, Николас Гилен, Алехо Карпентиер и Леонардо Ф. Санчес представлява Куба на Конгреса на интелектуалците в защита на културата, заседавал в Испания през 1939 г. Автор е на много разкази, повести, романи и драми.

Феликс Пита Родригес
Морякът от „Басора“

— Едва три метра.

— Пълни четири…

— Нямаш представа… Четири квадратни метра е цял танцувален салон. А тука, ако повдигнеш малко ръката си, за да пиеш, ще блъснеш с лакътя си дон Чучо в мустаците.

— Дон Чучо, донеси метъра.

— Да се обзаложим и ще мерим…

— Вървете да инжектирате друг…

Чилиецът и Геро се задавиха от хриплив смях, който звучеше еднакво, макар че се смееха двамата.

— Ах, тоя дон Чучо…

— Премерете се… Добре се измерете, че скоричко ще дотрябва за погребението ви.

Наново избухна същият смях на Геро и чилиеца, като че се смееше само един от тях.

— Ще пиете ли още?… Защото, ако не пиете, по-добре е да се измъквате на двора. Не пиете само вие…

— Дай ми една портокаловка…

— На мене от билки.

— Първо парата… Имате ли?

— Ами, разбира се… Ах, тоя дон Чучо!

Късокрак и с голям корем, дон Чучо излизаше иззад тезгяха с разголени космати гърди, върху които лежеше непосредствено кръглата му глава, обградена с венче от редки, сиви коси и огромни, гъсти мустаци, жълтеникави от тютюна… Обърна се назад, за да вземе кристалните кани с ракия. Тесният и мръсен панталон едва стигаше до под колената му. Беше бос.

— Ех, какви бедра у тоя старец!

— А, баба ти? Ако сториш малко усилие, може би ще си спомниш задника й…

Гласът на дон Чучо беше плътен, бавен, хленчещ.

Геро наново се изсмя на пресекулки.

— Нямам баба, дон Чучо. Тя си загуби службата.

— Но и майка? Не вярвам…

Сега се разсмя дон Чучо, развеселен от намесата на чилиеца. Изпод жълтеникавите мустаци се носеше съскащият му глас като изпод капак на чайник, подскачащ от парата.

— Тая беше добра, чилиецо, добра!

Като разговаряха високо и смеейки се, влязоха трима моряци от „Басора“. Минималното пространство в кръчмичката, което искаха да мерят Геро и чилиецът, се изпълни. Дон Чучо се хлъзна угоднически към новодошлите.

— Какво желаете?

— Три ракии от билки и три портокалки.

— По една за всеки един ли?

— Да. Измисляме си разни примеси — изсмя се един от моряците. — Тоя си направи сега, преди малко, там, при Паскуал, един с ром, хвойнова ракия и чаша портокалов сок. Също като да беше урина, но не миришеше толкова.

Кикотенето отекваше в ниския, силно напукан таван. Дон Чучо също се изсмя, за да се хареса, докато сервираше ракиите.

— Един хубав примес с ром и хвойнов ликьор, подсилен с ракия от захарна тръстика.

Тримата от „Басора“ се обърнаха, за да видят лицето на чилиеца.

— Ех, това трябва да е хубаво… Сега ще го опитаме. Искате ли и вие една чаша?

— Не, благодаря. Дай ми една портокалка, дон Чучо!

— Добре. Но после постарай се да не започнеш да викаш в двора, както вчера.

— Хайде и не досаждай с глупости, испанецо!

Измежду тримата от „Басора“ един беше втренчил очи в чилиеца и не откъсваше погледа си от него. На дясната си ръка, на показалеца, имаше голям и тежък златен пръстен. Дон Чучо се повдигна със сумтене, за да запали газената ламба. Смачкани и мръсни, ходилата му приличаха на странни крака с плавателна ципа.

— Гледай само какви крачища — изсмя се Геро. — Не изглеждат да са на човек.

Наново избухна смях. Дон Чучо си оправи панталоните, които се смъкваха по издутия му корем. Светлината, жълтеникава и потреперваща, прибави своята миризма на изгоряло към лютивия дъх на ракията. Онзи от „Басора“, който гледаше чилиеца, се приближи.

— Чуйте ме… Ако не е любопитство, което ви дразни, да не би случайно да сте от Чили?

Очите на чилиеца го изгледаха с подозрение за секунда. Онзи от „Басора“ почувствува неговия поглед от фуражката до краката си.

— Да, точно оттам съм.

— И да не би случайно от Валпарайсо?

— Така е.

— Само е куриозно, защото не може да бъде… Понякога човек си мисли, че вижда едно лице, което вече е виждал преди това.

— Това се случва — отговори чилиецът. Но внезапно почувствува, сякаш някой комар беше забил жилото си отвътре в гърлото му.

— Все пак случайното е това, че вие сте от онзи край. Може би другият да е бил ваш роднина — каза морякът.

Чилиецът чу да казва думата „другият“, като че някой говореше от много далече. Другият? Кой може да бъде другият? Той направи знак на дон Чучо да напълни отново чашата му. В очите му имаше нещо толкова странно, че испанецът не можа да му откаже и приближи каната е ракия.

— За твое здраве, земляко!

— Поне по това няма никакво съмнение — изсмя се онзи от „Басора“. — Съотечественици сме.

— Чили е толкова далече, там е работата… — Това бе всичко, което можа да излезе от разбунената мъгла, която се надигна вътре в него. Онзи от „Басора“ се изсмя.

— Далече? Е, да, всичко е далече, когато по средата се вмъкне морето. От много време ли не сте били във Валпарайсо?

— Много ли? — гласът на чилиеца се пречупи някак смешно. — Много… Ще станат двайсет и пет години вече.

— Разбира се, че не може да бъде — изсмя се морякът. — Сега съм на двайсет и осем. А на тригодишна възраст не може да се запомни едно лице.

Чилиецът го загледа толкова кротко, че морякът помисли, че щеше да заспи. Както беше неподвижен, лицето му издаваше цялата негова мизерия. Липсваха му половината от зъбите и устната кухина наподобяваше нечиста дупка изпод увисналите му мустаци. Под мътните му очи се издигаха две червеникави торбички, присъединяваха се на снопчета бръчки към слепоочията, откъдето започваше рядка и сива косата, подала се под мръсната му фуражка. Онзи от „Басора“ заговори:

— Онзи, за когото аз казвам, беше много млад. А понякога ми се иска да си спомня, че той беше в офицерска униформа. Но вие можете да си мислите, че това не значи нищо. Аз още нямах четири години…

— Офицерска униформа, казвате? — Думите на чилиеца излизаха като че ги теглеше.

— Така е — разсмя се отново онзи от „Басора“, без да престане да гледа чилиеца. — Така е. Но онзи беше млад, освен ако всичко това не е някаква история, която измисля моята глава.

Ръцете на чилиеца се разхождаха от мръсния пояс, където се подаваше дръжката на ножа му, до разкъсаните му джобове. Не знаеше какво да прави е душата си, която все повече се свиваше из тялото му.

— Но защо пък да е измислена история? — каза накрай той. — Понякога децата запомнят завинаги.

— Ех, може би! — Морякът внезапно престана да се смее. — Но помислете си, че аз още нямах даже четири години…

— Да, зная…

Онзи от „Басора“ отново го загледа, без да откъсва от него очи, а чилиецът сведе поглед към мръсния под, като че останалите думи, които щеше да каже, бяха паднали там. Гласът на дон Чучо го разтърси посред настъпилия в него мрак.

— Какво ще пиете сега? Тая е от мене.

Геро спореше с другите моряци относно някакъв примес на ракия от агава[11] е бира и добавка на ром. Дон Чучо наливаше ракия от каните. С настъпващата навън нощ се засилваше светлината на ламбата.

— Аз мисля, че онзи човек беше моят баща.

Чилиецът така се стресна, че чашата с ракия се хлъзна от мръсната му ръка и падна при краката на моряка.

— Кой човек? — единствено това излезе из мъглата на помраченото му съзнание.

— Кой човек може да бъде! Морякът, офицерът, онзи, другият… Когато станах по-големичък, майка ми разказа. И тава обърка главата ми. Ако моят баща е умрял, тогава аз не съм имал повече от година. Не е ли така?

Той не можа да отговори. Глух, сляп, ням, той плаваше из мрачни, мълчаливи, далечни морета. Албертина му се появяваше с нейните странни, прозрачно сини очи. Тя плачеше. През прозореца, тесен и висок, почервенял от нацъфтял здравец, се виждаше един къс от небето на Валпарайсо. Беше като някаква далечна светлина, която се съсредоточаваше. Албертина казваше:

— А детето? Способен ли си на това? Вече не заради мене, защото на обичта не се заповядва, но за твоя син. Мисли, мисли…

— Оставам ти къщата. С наема от долния етаж няма да ти липсва нищо, за да живееш.

— Но детето? — настояваше тя. — И нейните думи се помрачаваха от тревогата, че причиняваха болка.

— Детето не знае. И като има необходимото…

— Един ден ще пита и тогава няма да зная какво да му кажа. Помисли! Аз ще мога да сложа хляба в устата му, но то ще иска твоята ръка върху главичката си. Всички деца се нуждаят от такава ръка. Не си отивай…

— Това не може да бъде… Трябва да си отида.

Погледна разкъсаните си обувки на пода в кръчмата на дон Чучо и се опомни, сякаш го влачеха, все още с цвета на здравеца в очите му. Онзи от „Басора“ почваше да чувствува ракията и говореше, без да се интересува за вниманието на чилиеца.

— Колкото до фрегатата, спомняте ли си? Трябва да си спомняте. Аз съм слушал да го разказват хиляди пъти.

— Спомням си. Спасиха се само пет души.

— Моят баща беше старши офицер.

— Във фрегатата ли? — чилиецът не разбра изведнъж. Тогава да не би да е друг? Почувствува се по-добре с това хрумнало му съмнение.

— Да.

— И е умрял?

— Разбира се. Майка ми го е разказвала много пъти. Когато пламъците преградили пътя към лодките, той решил да опита последното средство: да премине, за да пререже кабелите и да хвърли лодките във водата. Пламнал целият, но не успял.

Чилиецът го изгледа весело. Защо си беше въобразил всичко това толкова безсмислено? Не можеше да бъде. Другият беше мъртвец, който не би могъл да слуша собствената си история, както я слушаше той.

— А вие напуснахте Валпарайсо по свое желание? — каза морякът, забравяйки за запалената фрегата.

— Ех… — поколеба се чилиецът. — Не зная как да го кажа… Беше заради една жена, знаеш? Една такава…

— Ах! — изсмя се онзи от „Басора“. — Винаги се навира някаква жена по средата. Албертина ми казваше често: „Пази се от тия жени, които ходят из улиците и предлагат повече, отколкото имат, Алберто.“

Чилиецът чу двете имена и усети някакво бръмчене вътре в главата си. Едно тежко, пробуждащо като със свредел, бръмчене. Отново започна да плава из далечни, мрачни, мълчаливи морета. Неговите очи блуждаеха, докато се опряха на бялата фуражка на моряка. Албертина се появи, излъчваща прозрачна светлина, от прозореца със здравец:

— Помисли… Аз ще мота да сложа хляб в неговата уста, но той също ще иска твоята ръка върху главата си. Всички деца искат това един ден. То ще пита. И аз няма да зная какво да му кажа…

— Коя беше Албертина? — Гласът му беше като някакъв лепкав, плах, отчаян шепот.

— Коя може да бъде? Моята майка! Тя се наричаше Албертина. Заради нея моят баща ме кръсти Алберто.

— Ах! — Ръцете му плаваха блуждаещо от мръсния пояс до изпокъсаните джобове. Струваше му се, че никога вече няма да може да говори. Задържа странния импулс да вдигне своята ръка и да я сложи върху бялата фуражка на моряка.

— Моята майка не можеше да понася уличните жени — засмя се онзи от „Басора“. — Казваше, че в кръвта си имат отрова и в сърцето си желание да причиняват зло.

— Това е една голяма истина — пошепна той сега, без да си е възвърнал силите. — Така е.

Той плаваше, плаваше като някаква сянка из онова море от сенки. Прозорецът, почервенял от разцъфнал здравец, беше там, по-високо от газената ламба на дон Чучо. Виждаше ясното небе на Валпарайсо, люлката със заспалото дете, прозрачните очи на Албертина.

— Хайде да пием още по чаша! — Този от „Басора“ заговори наново. — Винаги е радостно да срещне човек един земляк. Припомнят се неща от родната земя, нали?

— Истина е…

Ръката му сама и неовладяна отиваше към бялата фуражка.

— Какво правите? — учуди се морякът.

— Нищо… Един комар… — смути се и сложи двете си ръце на влажния от ракия тезгях, като че искаше да ги има пред очите си, за да им попречи да се движат.

— Така че вашият баща е умрял при катастрофата е фрегатата?

— Да, аз вече ви казах това.

— Добре е да знае човек, че е имал такъв баща, нали? Макар и е мъката, че той е умрял.

— Добре е, макар и да е тъжно. Когато човек знае, че баща му е бил такъв, чувствува се задължен. Това му дава сигурност да се движи по света. Забележете, че моята майка никога не го забрави. И всеки път, когато аз бях на път да сторя нещо, което не е добро, тя ме предупреждаваше: „Мисли за баща си, Алберто! Той никога не би сторил това.“

— Наистина, че трябва да е хубаво.

Другите моряци и Геро бяха пияни. Дон Чучо бършеше тезгяха с един мръсен парцал и прибираше монетите.

— Вече ще си отида в „Басора“. Тия се напиха прекалено и сега ще искат да отидат в „квартала“. Всякога искат да ме отвлекат, но аз не мога. То е за Албертина.

— Да, разбира се, правите добре. — Той наново мислеше, плавайки из мълчаливото далечно море. Кръчмата се беше изпълнила е дим и той почувствува, че му се повдига. Би искал да седне на пода, да затвори очи и да изтръгне онова студено и тънко нещо, което се движеше от едно на друго място из цялото му тяло.

— Добре, земляк, приятно ми беше, че прекарах малко време е вас. Не очаквах да срещна някого от Валпарайсо насам. Ако не беше приликата с другия, не бих разбрал, че сте от там — и той се разсмя весело, протягайки му ръка.

— Сбогом, Алберто. — Той произнесе името, буква по буква, сякаш му се наслаждаваше. После изтри ръката си от панталона, за да я очисти от потта, и му я подаде.

— Може би при друго пътуване пак ще ви видя насам — каза онзи от „Басора“.

Но чилиецът не го чу. Очите му бяха втренчени в една далечна точка, малко по-високо от лампата на дон Чучо. Там имаше един прозорец, червен от цъфнал здравец, тесен и висок. И един къс от ясното небе на Валпарайсо.

Онзи от „Басора“ бутна вратата и излезе.

Онелио Хорхе Кардосо
Куба

Онелио Хорхе Кардосо (Куба), роден през 1914 г., е широко популярен като белетрист не само в Куба. През 1936 г., когато всъщност започва да пише, той печели наградата на списание „Сосиал“ за разказа си „Чудото“. По-известните му книги са „Събрани разкази“ (1962) „Другата смърт на котката“ (1964) и други.

Онелио Хорхе Кардосо
Мъжът моряк

Намирахме се на пет или шест мили от кубинския бряг на борда на една яхта. Аз бях хвърлил въдиците си от задната палуба, но бях се загледал в човека, който държеше греблата на една голяма лодка, намираща се на няколкостотин метра от нашата яхта.

Понякога човек се заглежда в едва каква да е дадена точка, без да знае защо върши това, докато почне да си дава сметка, че гледа нещо и започне да мисли върху него.

Така се случи и с мене. Започнах да преценявам неговата фигура. Макар че не можех да го разгледам добре, помислих си, че той е дребен, с къси ръце, които се сливаха с греблата, с ниско наведена глава, чието лице беше почти цялото закрито в сянката на разнищената палмова шапка. Аз не можех да мисля дали неговата работа беше само да държи греблата, докато приятелят му ловеше с мрежата, или това беше естествена прегърбеност, която придаваше тъжен вид на цялото му същество и го правеше да наподобява някаква сянка в средата на лодката. Не зная, но този човек от пръв поглед ми направи такова впечатление, без да мога да разбера до каква степен всичко това е вярно. И в този момент стана така, че друг човек, прибавен към нашия екипаж, също ловец на омари като този, когото наблюдавах, започна да говори зад мене:

— Тая риба, която вие гледате — рече той, — един ден каза, че който няма жена — да си остане на борда и отиде много самоуверен у дома си. Само че като си пристигнал, се оказало, че жена му била отишла с друг.

И избухна в смях, който беше подет от целия екипаж. Аз си помислих, че над спокойните води гласовете се носят надалече и казах това. Когато няма вятър, в морето се чува всякакъв разговор. Затова погледнах с тревога към човека, но той продължаваше да седи с наведена глава и късите му ръце движеха бавно греблата.

После започна лекият бриз и ние прибрахме въдиците, за да се върнем в пристанището.

Но тази история беше завладяла целия екипаж: говориха за изневярата и за това, че при даден случай човек трябва да убие или да стори онова, което веднъж направил един субект. Той накарал съперника си да му заплати едно песо в момента, когато го сварил с жена си, и после напуснал къщата. С това накарал съпругата си от десет години съвместен живот да разбере, че такова трябва да бъде отношението към жените, които освен на собствения си мъж мотат да принадлежат и на който и да е друг. После собственикът на яхтата започна да говори за това, колко вкусно било забраненото месо на манати[12] и колко жалко било да се убива поради неговата беззащитност.

Привечер, след като се прибрахме, отидох в бара, чиято цяла дървена конструкция е над морето. Там една платноходка може да мине под носа на човека. Започнах да гледам чайките, параходите и едно тъмно петно паяци, които пунктираха водната повърхност, когато забелязах носовата част на лодката и фигурата на човека, който ме интересуваше. Намираше се на същото разстояние както когато разказваха неговия случай и сега почувствувах любопитство да разгледам отблизо лицето му и също да видя как гледаха очите му. Но човекът спря да гребе и остана неподвижен. Помислих, че търси място къде да остави лодката и да излезе на суша, но после си дадох сметка, че той искаше да слуша музиката на грамофона в бара. И сам аз чух скандалната и похотлива песен, която се носеше далече наоколо:

Мъжът моряк

не бива да се жени,

защото щом парахода вдигне котва,

могат да го измамят.

Аз поисках да спра тая плоча, но не ми достигна време, защото докато търсех по апарата откъде се спира, човекът вече беше се обърнал и отново гребеше, а от борда едно кученце му лаеше гальовно.

После се върнахме в селището и тази привечер на масата господарят на яхтата седна до мене.

— Какво — каза ми той, — не ти ли хареса историята на ловеца на омари?

Отначало аз не си спомних, но той веднага ми помогна:

— На човечето, на което си отишла жената.

— Не го познавам — казах му аз.

Собственикът на яхтата замълча за момент и после се обърна към мене:

— Чувал съм историята много пъти и никога не ми е харесвала. Хората я разказват, защото животът е суров и онова, което един мъж не може да каже за друг, който стои над него, разправя го против всеки друг, който стои по-ниско от него.

Казаното беше така неочаквано, че аз продължавах да не разбирам и той се опита да ми го обясни по-добре:

— Ето какво, много са мъжете и всички са заети с някаква работа — тука със скаридите и омарите. Понякога трябва да се престои в морето до четири денонощия, хората живеят на борда на някоя платноходка, в която няма друга каюта освен коравия под, нито някаква завивка освен някой облак високо на небето през кратката нощ, доколкото я има. Със слънцето работата привидно се изменя, но не и мъката. Във всяка лодка има двама мъже: един с греблата и друг с мрежата. Това продължава през целия ден, за да се вадят един по един омарите. Много време трябва да стои наведен на носовата част онзи, който е с мрежата, и седнал, без да отдели ръцете си от греблата, онзи, който води лодката. Това се върши при вятър и без него, при дъжд и без него и не един ден, а всичките дни на един живот, които никога не се знае колко са. Даваш ли си сметка?

— Да.

— После хората се завръщат на пристана и ако не днес, то утре всеки от тях трябва да се вмъкне в резервоара, където има хиляди живи омари, и да ги лови с хамото[13], без да се гледа дали водата е до кръста или до гърдите му. А тия шипове на омарите, от които нито с крака, увити в чували, човек може да се спаси от убождането им! Тогава какво му остава на един мъж? Неговата част от няколко песос. Омарите се заплащат добре, но на следния ден ще трябва пак да се отиде с лодката. И човек не може да отиде до Хавана и да изхарчи нещо за малко живот, според това как всеки за себе си го разбира. Тогава идват в бара и тук се намират с грамофона, с една бутилка и с една жена. Даваш ли си сметка? И това до края на всичките дни.

— Сега разбирам.

— Говоря за всички мъже, които вършат една и съща работа, но взимам за пример само един от тях: онзи, който говори тази сутрин на борда, онзи, който посочи другия с греблата. Спомняш ли си? Този човек не може да каже, че не обича тоя живот, защото е единственият, който има. Само понякога би искал някое време от тоя живот само за себе си, но за да постигне това, трябва да злослови срещу много неща, които са над него и не знае кои са. Е, добре, тогава той се облекчава, като говори за онзи, който е долу, точно за онзи, комуто отнеха жената.

Стопанинът на яхтата замълча, поиска една пура, после, без аз да кажа нещо, започна отново:

— Познавам човека, на когото отнеха жената. Това е друга история. Той е ловец на омари като всички, но устната му е заешка и е нисък на ръст. Такъв един човек има различна уста и отделен свой свят и винаги когато е със своята уста, движи се и със своя свят. Разбираш ли това?

— Да, той трябва да е някакъв тъжен мъж.

— Тъжен или не, но е мъж и всички мъже имат един период, през който могат да станат весели. Но тъй като имат различна уста и свой свят, често пъти обичат, без да казват това. Има много мъже, които се спасяват от тези мисли. В техния живот се случва нещо добро и сигурно и с това се чувствуват сити до края. Други не, и този човек е един от тях. Те живеят с мисълта, че може би биха могли да се насладят на всичко в живота или почти на всичко, но не и на това чувствата им да бъдат споделени. Ясно ли ти е? И така един ден този човек отиде в равнината и оттам си дойде доволен. После отиде още много пъти, докато една привечер се завърна с една женичка, която го следваше отзад, а той се оглеждаше на всички страни, като че това там не му принадлежеше. Женичката, когато той я доведе, нямаше и обувки. Но един мъж като него не можеше да иска повече — беше му достатъчно това, че тя беше жена. В равнината се живее лошо. Там един мъж или жена никога не придобиват своя пълен ръст, но след като престоят малко време тука, веднага им израства перушината. И тази женичка от своя страна тук си взе каквото й липсваше. Тя никога вече не ходеше боса, защото тоя човек слизаше от кораба и без да си отпочине, отиваше да купува за нея онова, което все още не беше похабено, но на път да се износи. Много доволен и усмихнат, той веднага й го донасяше, макар и с наранени крака от обувките, които никога не обуваше освен когато имаше да излезе за някъде. Разбираш ли? Живееше само за нея и имаше един период, когато почти не живееше и за нея, и за детето, което щеше да дойде. Детето, за което трепереше душата му да не би тая негова устна да се повтори на света. Тогава беше неговото най-лошо време: понякога губеше улова, тъй като ако не придвижи на време греблата, течението го отвлича от избрания път. Работи на мъж, който има свой свят и своя уста, въпреки че ръцете му здраво са стиснали греблата и има пред себе си задължения. Тя най-сетне роди момче. Беше едно добре оформено момче, без нещо да му липсва или да е в повече, но той се хвалеше само с устата му, като че детето му нямаше нищо друго по-хубаво в тялото си…

Стопанинът на яхтата отново замълча, докато разкъсваше книжния пръстен на пурата и после се обърна към мене:

— Даваш ли си сметка? Тя най-малкото би трябвало да бъде благодарна, нали? Освен това имаше и дете. Но другото? Ти можеш ли да го разбереш?

Не разбрах какво искаше да каже. Стопанинът на яхтата сега ме гледаше, като че чакаше аз да кажа вместо него онова, което той имаше вече оформено в мисълта си, но без да се реши да го каже. Виждайки моето упорито мълчание, той го каза наведнъж:

— Но тази бедна негова уста? Може да се целува много време от благодарност, но по света има хиляди уста и всички са на улицата. Някой ден се целува само за да се целуне, и се търси друга уста. И този ден дойде, приятелю, и донесе своя мъж: един момък от северния бряг, комуто кръвта вреше във вените от жизненост и на когото господ беше сложил най-хубавото лице в това пристанище. Разбираш, нали? С прозорците един срещу друг и момъкът никога неизлизащ на море, защото нямаше нужда, и тя, която сега имаше всичко, което преди не е имала, която беше станала жена, но една истинска жена, разбираш, нали? С детето още пеленаче тя отиде с него. И тази същата вечер беше нощта, когато той каза онова, което каза при слизане на пристана, който няма жена, да остане.

— Но тогава човекът?

— Нищо. Известно време престана да идва на пристанището, докато веднъж дойде и осъмна на следния ден с ръце на греблата. Какво повече трябва на хората? Беше се опитал да не идва, но гладът го издуха насам. Само че сега се закле една нощ в бара, че се връща, за да събере малко по малко пари и после да се махне и че ако не постигне това, само господ знае какво би могло да му се случи.

— И спестява пари, нали?

— Да, спестява.

— Дали това не е някакво друго хитруване?

— Не, аз му пазя парите и понякога, когато мога, му прибавям някое и друго песо в повече.

— От състрадание?

— Не съвсем… — И стопанинът на яхтата се загледа в синия дим на пурата си, после продължи с нисък глас:

— За онова, което сам той каза, че само господ знае… ето за това — и добави, като гледаше пристанището, което изглеждаше, че спи с изключение на бара.

— Можеш ли да си представиш колко време може да бъде сам един мъж и да отстоява на всички, които вършат същата работа като него?

Това беше последното, което чух онази вечер от собственика на яхтата. След това дори стигнах дотам, да мисля, че се надува и сякаш беше изгубил нещо от своята личност с това, което ми каза:

Аз вече бях стигнал до моята стая, за да си легна, когато видях първия рибар, онзи, който подхвърли историята на човечето със заешката уста, и ми хрумна да го повикам. Той носеше вързоп въжета на рамото си и ходеше бос. Въжетата захвърли при портала и ме запита какво желая.

— Да разговаряме — казах му, — ако това не ви е досадно.

— Не, разбира се.

И въпреки това аз не знаех как да започва. Исках да го заговоря за измамения мъж, когато откъм брега дочух отново песента:

Мъжът моряк

не трябва да се жени

— Слушайте това — каза другият, — отново му я пуснаха. Днес са я свирили най-малко двайсет пъти… Ах, и при това спокойно море… Не е ли истина, господине?

— За кое не е ли истина?

— Ах — продължи той лукаво и многозначително. — Не си ли опомняте, когато казахте, че гласовете вървят много върху морето? Е, добре, представете си сега сред тая нощ, която стои над нас, без капчица вятър и тази плоча да се носи из въздуха… Ах, песенчицата трябва да достига до лодката на човечето…

Аз го гледах, докато се смееше, и го видях да прави усилия да предаде и на мене онази горчива наслада, която може би запълваше неговия живот. Но не почувствувах друго освен съжаление към него, за неговия живот и за неговото бедно недоразвито сърце като на хората от равнината. После той се смути и се сбогува, като натовари вързопа е въжета и се изгуби бос в нощта.

Аз не зная дали по-късно не са повторили плочата, защото тази нощ заспах, както обикновено, с глава, захлупена под възглавницата. Единственото, което зная, е, че трябва да е било призори, когато ме разбуди тичане насам-натам на хора и отворих прозореца, за да гледам. От пристанищното управление бяха изпратили двама моряци в бара. Аз ги видях, когато запалиха газолиновия фенер, който освети всичко. И през отворената врата съзрях до самия грамофон парчето от въже, което напразно бяха прерязали тичешком, и малкото тяло на човека, чиято шия беше на другия край на въжето.

После още няколко дни се говори за човека, затова че бил добър ловец на омари. След време, когато над пристанището падне тишина и започнат да се разказват станали неща, винаги ще се намери някой, който да повтори същите думи: „И така едно време имаше един човек, който каза… който няма жена…“ Естествено, не може да се плаче хиляда години за един човек. Освен това мъртвите са като ония, които си отиват с платноходка — стават все по-далечни и по-малки, докато вече не могат да се различат. Останалото е съвпадение: това, че има една плоча с неприлична песен и че има един човек, който иска да се хареса на ония, които са се качили на една яхта, с една тъжна история, разказвана толкова наблизо до онзи, който лови своите омари, с половин живот умрял вече преди много време в неговото сърце.

Оскар Уртадо
Куба

Оскар Уртадо (Куба) е роден през 1919 година. На дванадесетгодишна възраст пише приключенски романи, подражавайки на Салгари. Автор е на голямата поема „Ла сейба“, в която в символите на палмата и другото типично за Куба дърво сейба той изобразява живота на кубинското село. Издал е книги с разкази.

Оскар Уртадо
Писмо на един съдия

Пуертадеголпе е малко селище, съседно на Ленгуалиса в провинция Пинар дел Рио. Пътниците, които от време на време случайно стигнат до него, считат, че това е едно интересно място поради неговите стари къщи. На някои дори се вижда красиво. Ние, които живеем в това селище, не го виждаме така, но въпреки това не желаем да живеем никъде другаде. Предполагам, че това е, защото сме привикнали с нашите дюкяни, нашата черква и нашите ниви. Както и да е, но никога не се чувствуваме добре извън Пуертадеголпе.

Разбира се, жителите на Хавана, е огромните здания и изпълнените с шум улици, могат да ни наричат „селяни“, ако това им харесва. Но това няма да попречи Пуертадеголпе да бъде място по-добро за живеене от Хавана. Аз, който съм бил в селището съдия в продължение на двайсет и пет години, добре зная това. Ако не вярвате, чуйте нашия лекар, който казва, че когато отиде в Хавана, чувствува наранен мозъка си, макар че той, както и аз, произхождаме от столицата. Подобна двойка свидетели струват повече от цяла редица аргументи.

Скучно ли е? Е, добре, възможно е да го намерите за скучно. Но аз ви уверявам, че ония, които са успели да укрепят духа си е такава солидна опора като здравия живот сред природата, ще имат достатъчно здрави нерви, за да не треперят там пред някои неща.

При моето скорошно отиване в Хавана трябваше да слушам от устата на доста хора редица разкази за странни случки, станали в столицата. Като прецених по достойнство интереса към този вид разкази, помислих да ви разкажа това, което тук описвам, но се страхувах да не предизвикам някоя иронична бележка, която не бих понесъл. Затова прибягвам до перото и се освобождавам от тези дразнещи прекъсвания, които води след себе си всяко устно изложение.

Преди да започна, трябва да отправя към вас една принципна молба: тази, че човекът от селото трябва да се приеме като същество напълно различно от градския човек. Зная, че това е просто и ясно, но има неща, върху които винаги трябва да се връщаме отново, за да им изтърсим прахта.

Ако някой от вас, жители на Хавана, се срещнеше събота вечерта с призраците на момчетата, умрели през войната в 95 година, под ръка с момичетата, които лежат в гробищата, ще разкъсат нощната тишина с оглушителни крясъци. И призраците, обичащи самотата и тишината, ще потърсят друга по-плътна и непроницаема атмосфера.

Но ние с нашето спокойствие над всичко оставяме призраците да идват и да си отиват в тяхното измерение без никаква намеса. Няколко измерения могат да заемат едно и също пространство — това е доказано математически. И би трябвало да видите как един мъж без глава седи на перваза на някакъв кладенец и свири на китара при пълно лунно осветление, с играещи около него група деца.

Позволете да ви намигна и да ви пришепна на ухото тази тайна: духовете знаят къде могат да се чувствуват добре.

Приемам, че моят, разказ е странен като червената муха за тия околности, където една глутница кучета-призраци ловуват до зори и където ковачът е зает цялата нощ да подковава конете на мъртвите рицари.

Една нощ, в която алкохолът дращеше черепа му, ковачът ги упрекна, когато прекалиха с привичните си призрачни звуци, а на утринта една стотачка върху наковалнята блесна в неговата зеница, оставена за извинение. Тези неща не се случват в Хавана, където голямата употреба на огледалца е изменила зрението, защото макар и призраците да обитават друго пространство, това не значи, че не съществуват.

Това се случи в деня на онази страшна буря, станала през лятото на 1908 г. През този сезон се разразиха два големи циклона. Първият циклон вилня целия следобед и през нощта и спря призори.

Когато погледнах през оградата, видях вдовицата на Бенито да копае из онова, което беше останало от зеленчуковата й градина, е краката във въздуха. Наблюдавах я известно време и отидох в „Ел криольо и су перо“, за да споделя с бакалина онова, което бях видял. Хуан Перес беше женен човек и безчувствен към красивия пол.

— В тази връзка — каза ми той — бурята докара нещо в моята земя. Аз бях казал, че е нещо като кораб.

Аз се загрижих за неговите сладки картофи, но като се усмихна с благодарност, той ми обясни, че се отнася до един кораб-призрак, който не е в състояние да повреди неговата градина.

Поспорихме относно пътя на кораба от морето до земите на Хуан и после заговорихме за други работи.

От черквата силният вятър изтръгна една камбана и нейният език се заби в главата на някакво муле и го преобрази в еднорого муле.

Това беше един великолепен циклон, който щедро прояви силите си по всички направления и пръсна нашите призраци из целия остров. Малко по малко те се завърнаха едни пешком, други — на своите капнали от умора коне. Но бяха толкова щастливи, че се завръщат в Пуертадеголпе, че някои плачеха като деца. Естанислао ми каза, че неговият баща никога не е имал такъв изморен вид още от битката при „Мад тиемпо“.

Между едното и другото измина цяла седмица, докато всичко се нормализира. Но един следобед бакалинът много загрижен ми каза:

— Бих искал да дойдете до моята градина, за да хвърлите един поглед на кораба. Моята жена ми говори снощи… вие знаете…

Придружих го до неговия имот. Там насред поляната се намираше един красив кораб, какъвто никой човек никога не е виждал от триста години насам. Беше боядисан в черно, покрит със скулптурни украшения, и имаше голям прозорец на задната част. На палубата се виждаха струпани оръдия. Две котви бяха захапали земята. Виждал съм изключителни неща и пощенски картички е чудесата на света, но никое от тях не се равняваше на тази гледка.

— Изглежда много солиден, за да бъде някакъв кораб-призрак — казах аз, като видях, че бакалинът продължава да е загрижен.

— Може би е призрак наполовина — каза объркан той. — Единственото нещо, което зная, е, че ще унищожи моите сладки картофи, а жена ми…

Приближихме се до кораба и опитахме неговия корпус. Беше твърд и звучен като камбана.

— Хората ще приемат това като събитие — помислих си аз.

Аз много не разбирам от кораби, въпреки това готов бях да твърдя, че този кораб тежи около двеста тона и че е дошъл с намерение да остане тук. Помислих си за жената на Перес и изпитах малко съжаление към него.

— Всички коне от Пуертадеголпе не биха могли да го извлекат от моята земя — каза той навъсено.

Шум от палубата ни накара да погледнем нагоре. Видяхме някакъв мъж, който излизаше от една от каютите и ни гледаше спокойно. Беше облечен в черно, с кърпа на главата и меч на кръста.

— Аз съм капитан Педро Нау — неговият тон беше вежлив, — дойдох да търся нови моряци, но виждам, че съм навлязъл прекалено навътре в сушата.

— Без съмнение — каза бакалинът.

— Толкова ли е далече? — запита студено капитанът и извади кутийка е енфие.

Бакалинът отвори уста, но пак я затвори и заговори между зъби:

— Не желая да помислите, че съм лош съсед, но бих предпочел да не бяхте хвърлили котва в моята зеленчукова градина. Вижте какво… жена ми много цени своите сладки картофи… Е, вие разбирате…

Капитанът прибра кутията с енфие и изчисти пръстите си е копринена кърпа.

— Тук съм за кратко време и ако едно свидетелство за моето уважение би могло да успокои вашата благородна съпруга — докато казваше това той извади от пръста си един пръстен с огромен сапфир и го хвърли в краката на бакалина, — бих се зарадвал много да допринеса за това.

Хуан Перес стана червен като домат:

— Не отричам, че й харесват бижутата, но това е много скъпо нещо.

— Нищо такова, добри човече. Половината от пръстена е като обезщетение за щетите във вашата градина; другата — като доказателство за моето голямо уважение към нея и за моето приятелство към вас, съседе.

И като ни поздрави, той се завъртя на токовете си и изчезна пак в каютата.

Бакалинът се завърна в селището, сияещ от гордост. Аз знаех, че това не беше толкова за неговата жена, колкото…

— Много по-ценен е от стотачката на железаря — и издигна на слънцето пръстена, който дори и не се докосна до моята ръка.

През 1908 г. чествувахме стогодишнината от построяването на нашата черква. Развяха се знамена като при някое патриотично събитие, отслужиха се литургии. Нашите католици бяха активни — процесии, празненства и по тая причина нямахме време да се занимаем с кораба-призрак.

Бакалинът видя един или два пъти своя приятен наемател, докато неговата жена се показваше с пръстена при всеки случай.

С изключение на един момък идиот, който живееше от подаянията на съседите, ние много не се занимавахме с призраците. Този нещастник припечелваше някоя и друга стотинка, като решаваше по свой начин една аритметическа задача, която му задаваха шегаджиите. Поредният шегобиец му показваше на дланта на ръката си едно сребърно песо и на другата една стотинка.

— Хайде, Тото — така го наричахме, — коя от двете предпочиташ?

И Тото, без да се колебае, вземаше стотинката.

Един ден почувствувах съжаление към него и когато останахме сами, му казах ласкаво, стараейки се да не го засегна:

— Защо взимаш стотинката? Не знаеш ли, че едно песо струва сто пъти повече?

Неговият отговор ме накара да остана със зяпнала уста:

— Разбира се, че знам. Но в деня, когато прибера песото, никой вече няма да повтори играта.

Въпреки този проблясък на хитрина, момчето наистина си беше идиот.

В деня на стогодишнината бакалинът осведоми капитан Нау защо биеха черковните камбани. Капитанът веднага издигна някакво знаме, изстреля с оръдията един залп и по този начин се присъедини към тържеството. Топовете бяха от същото качество дърво като това на неговия кораб и имаха снаряди от добро желязо. Едно парче снаряд отвори дупка в дюкяна на бакалина.

Когато се приключиха чествуванията, забелязахме, че нещо не е в ред в Пуертадеголпе.

Обущарят пръв ми заговори по това една вечер, когато пиехме в „Ел криольо и су перо“.

— Вие познавате ли моя дядо, който умря още млад?

— Имате пред вид Зенайдо, спокойния момък.

— Спокоен ли? — изкрещя обущарят, като си помогна и с един юмручен удар върху масата. — Вие наричате спокоен един субект, който идва в три часа призори в дома си, пиян като свиня, и вдига такъв шум, че разбужда всички ни.

— Не е възможно да е Зенайдо — отговорих с изненада аз, защото го познавах като един от най-заслужаващите уважение призраци в селището.

— Той е! — настоя обущарят. — И някоя нощ ще го изхвърля на улицата с ритници.

Този негов език ме възмути, тъй като не харесвам човек да говори лошо за своето семейство. Готвех се да му отговоря с онзи мой бабаитски тон, с който си служа в такива случаи, когато влезе Анаклето месарят с един приятел и се развика:

— Наистина ще го убия тоя проклетник!

Имаше пред вид зет си, умрял през войната за независимостта ни.

— Какво? Идва си пиян в къщи, нали? — запита обущарят обнадежден, че ще намери компания в нещастието си.

— Да, проклетника… Ако не беше за сестра ми…

Тези случаи не бяха единствени — нашите младежи-призраци, без изключения, се завръщаха пияни рано призори. Те ме разбуждаха и аз ги виждах да преминават на групи пред моята къща, пеейки цинични песни, каквито никога не бяхме слушали.

От всичко най-лошото беше това, че се разчу до близкото селище и хората от Ленгуалиса започнаха да говорят за „пияните от Пуертадеголпе“.

Въпреки че сме толерантни, това не ни се хареса.

Разбира се, че не закъсняхме да открием причината за тази наша мъка. И въпреки че бакалинът се разсърди на своя наемател, неговата жена не искаше дори да чуе относно това „да се върне пръстенът“. Нещата още повече се влошиха и вече можеше по всяко време да се видят тези разпътни младежи да спят за отрезняване по всички кътове на селището.

Почти всяка привечер една кола-призрак подхранваше утробата на кораба със съответния товар ром и това даваше представа колко много се изливаше там от тази течност. И макар че по-сериозните призраци отказваха на капитана, то по-младите с готовност консумираха освен своите порциони също и тия, които отказваха старите.

Един следобед, когато си подремвах, почукаха на вратата на дома ми. Беше свещеникът с вид на човек, комуто предстои неприятна задача.

— Отивам да говоря с капитана и искам да ме придружите и вие — подхвърли ми той без предисловия.

Следобедното дремване е враг на волята, напада мозъка като термитите и го изпразва. Камъкът, който подхвърляме да падне в тази празнина, не издава звук. Опитах да се измъкна с един аргумент: „Това е работа на призраци и следователно един фантасмагоричен въпрос.“ Но свещеникът ми се опъна категорично: „Не зная защо небето или адът не саги приели до тоя час, но докато се намират на земята, аз съм отговорен за тяхното поведение.“

Винаги съм казвал, че няма нищо по-добро от един добър аргумент и особено ако онзи, който се аргументира, знае за някои наши грехове, наивно споделени при изповед.

— Вие ще дойдете с мене в случаи, че изникне нещо, свързано със законите.

Когато стигнахме до кораба, видяхме капитана на палубата, излязъл на хладина. Съгледал свещеника, той свали много вежливо шапката си и уверявам ви, че изпитах голямо облекчение от този негов жест на уважение. Свещеникът отговори на поздрава и със силен глас каза:

— Господине, много бих искал да разменя с вас няколко думи.

— Качете се на борда, господа, качете се на борда! — отговори много любезно капитанът.

Изкачихме се по една доста неудобна стълба и капитанът ни въведе в една огромна зала на задната част на кораба, където се намираше онзи голям прозорец, за който вече говорих. Беше най-необикновеното място, каквото човек може да си въобрази. Беше изпълнено със златни и сребърни чаши, със саби с дръжки, инкрустирани със скъпоценни камъни, столове с резба, с огромни сандъчета от ценно дърво, които толкова бяха претъпкани е монети, че сякаш щяха да се пръснат. Дори и свещеникът остана изненадан и не оказа голяма съпротива, когато капитанът извади сребърни чаши и ни сервира ром. Щом го опитах, признавам си, че моите разбирания за нещата се промениха напълно. Стори ми нелепо да се упрекват младежите, че пият това толкова възхитително питие, което сякаш изпълваше вените ми с мед и огън.

Свещеникът изложи на капитана причините за посещението ни без никакви усуквания, но аз не чух много от онова, което каза. Бях зает, като си попийвах от рома и гледах през прозореца рибите, които плаваха насам-натам над сладките картофи на бакалина. В този момент това ми се стори най-естественото нещо на света. Макар че ми се видя малко странна гледката с удавен моряк, плаващ из въздуха с коса и брада, изпълнени с мехурчета. За пръв път виждах подобно нещо в Пуертадеголпе.

Капитанът слушаше много внимателно нашия свещеник, като само се позоваваше на това, че младежите са си младежи и че младежта трябва да се забавлява.

Когато нашият добър духовен ръководител спря да говори, капитанът наново напълни нашите чаши.

— Много съжалявам, ако съм причинил неприятности на едно място, където ме посрещнаха толкова добре. Но зная, че ще се зарадвате, като научите, че утре вечерта ще изляза на море. Така че нека пием за моето щастливо плаване.

Станахме на крака и вдигнахме най-тържествено наздравица. После капитанът ни показа някои забележителни, редки неща, събрани из различни страни по време на неговите пътувания. За видяното не мога да си спомня въпреки всичките ми усилия.

Сбогуването беше сърдечно. Спомням си, и то много добре, че свещеникът беше много развълнуван и отиде дотам да нарече капитана „сине мой“.

Малко след тава вече вървях из градината със сладки картофи и споделях с моя приятел в расо чудесата, видени през прозореца. Той се обърна към мене и ми каза много сериозно:

— Ако аз бях на ваше място, бих си отишъл в къщи, за да продължа следобедната си почивка.

На следния ден започна да духа все по-силен вятър, докато някъде около осем часа вечерта затворих добре къщата и се отправих към бакалницата, за да прекарам бурята в компания.

— Какъв циклон! — Бакалинът сви устни загрижело, докато ми сервираше рома. — Казаха ми, че реката прииждала.

— Странно е как тези морски вълци познават времето — отговорих аз. — Когато капитанът каза, че ще отплава тази нощ, хрумна ми, че ще му е нужен много силен вятър, за да изкара своя кораб…

— Така ли! — прекъсна ме бакалинът. — Тази вечер си отива?… Въпреки че ми плати много щедро наема за земята, готов съм да заявя, че неговото заминаване няма да бъде загуба за селището. Не са ми приятни хората, които купуват напитките си от друго място, вместо да подпомагат местните търговци.

— Но вие нямате ром като този на капитана!

Лицето на бакалина лъсна с най-красивия червен цвят. Той избърса със сила тезгяха и по това аз можах да преценя колко беше сърдит. Трябваше да го успокоявам и почнах да хваля неговия ром. И нека небето ми прости, но се заклех, че е много по-добър от рома на капитана.

— Кажете има ли нещо по-хубаво от това — възкликна той, когато вдигнахме нагоре чашите…

Но внезапно се спряхме. Навън вятърът, който виеше, се превърна в тиха, нежна песен.

— Сигурно е, че това не е моята Марта — пошепна бакалинът, като имаше пред вид сестрата на неговата баба.

Отидохме към вратата. Беше корабът-призрак, който плаваше из въздуха, обкръжен от звезди. Всичките негови светлини бяха запалени, а от палубата достигаше до нас голям шум от веселба и песни.

— Отива си! — възкликна бакалинът. И веднага след това подехме двамата в хор:

— И отвежда със себе си половината народ от селището!

Следният ден беше запълнен с пресмятане на понесените щети. Бурята разпръсна нашите призраци, но този път малцина се завърнаха, тъй като всички младежи бяха заминали е капитана. Изчезна и онова момче, малко нещо идиот, и известно време след това научихме, че той се качил на борда, без да знае какво прави, и заминал е кораба.

Безкрайни бяха жалбите на момичетата-призраци. Селището беше смутено и объркано. И най-забележителното беше, че хората, които най-много бяха, се оплаквали от разюзданото поведение на своите покойници-младежи, сега съжаляваха много повече от другите.

Не беше ми възможно да изпитам съчувствие нито към месаря, нито към обущаря, които сега не се изморяваха да повтарят колко много чувствували липсата на своите предшественици. Но ми причиняваше мъка да слушам жалбите на горките момичета-призраци за загубата на техните ухажори, които те зовяха из улиците на селището, след като се стъмнеше. Струваше ми се несправедливо това, че бяха загубили своите мъже за „втори път“.

Но дори и един дух не може да скърби вечно. Няколко месеца по-късно дойдохме до заключението, че ония, които заминаха с кораба, никога вече няма да се върнат. И не се говори повече по тая работа.

После, един ден, може би някоя и друга година след това, когато цялата случка беше забравена, бас държа, че не знаете кой вървеше по пътя за Пуертадеголпе! Това беше онзи полусмахнат момък, който замина с кораба, без да дочака да умре и да се превърне в призрак. Сигурен съм, че няма да се повтори подобен случай. Носеше увиснал на кръста си огромен и ръждясал меч. Тялото му беше татуирано в хиляди цветове, така че наподобяваше едно от тия ръкоделия, които изработват момиченцата (както казваше бакалинът), или пък на един персийски килим (както казвах аз). В ръка носеше кърпа, пълна с редки раковини и много интересни старинни монети. Дойде до кладенеца в къщата на своята майка, извади едно ведро вода, започна да пие.

От всичко най-лошото беше това, че се завърна толкова смахнат, колкото и при заминаването си. Колкото и да се опитвахме, не можахме да изкараме от него нищо разумно. Постоянно говореше за абордажи, отвличания и за ужасни убийства, от което направих извод, че капитанът въпреки своето вежливо държание, трябва по-скоро да е някакъв пират, отколкото благороден кавалер.

Но да се опитаме да намерим смисъл в думите на момъка, беше толкова невъзможно, колкото да искаме да берем круши от бананово дърво. Все пак той повтаряше безспирно една от своите истории и като го слуша човек, би казал, че това беше единственото забележително нещо в неговия живот.

— Бяхме пуснали котва при един остров, наречен „Канастиля де Флорес“, и моряците хванаха цял куп папагали. Научиха ги да псуват цинично… после хвърчаха из парахода и псуваха ужасно… Гледахме из морето и видяхме една испанска галера… Пуснахме папагалите, и се приготвихме за абордаж… Папагалите се хвърлиха първи на испанците… Кълвяха ги в очите яростно… Испанците ръкомахаха и скачаха като луди… Един сляп артилерист подпали барутния погреб… Експлозията изхвърли нависоко папагалите и те блеснаха пред очите ни в хиляди цветове… Падаха на гроздове, а после в спирали… На опирали ги погълна и морето… като псуваха ужасно…

Такива бяха историите, които ни разказваше. Знаеше да говори само за глупави папагали. Не успяхме да намерим начин да научим нищо повече. Два дни след това изчезна. Не го видяхме никога вече.

Това е моят разказ и ви уверявам, че работи от тоя род се случват в Пуертадеголпе. Корабът не се завърна, но не зная защо всички предполагаме, че през някоя от тия ветровити нощи ще го видим да се появява наново заедно с всички изгубени призраци. Когато дойде, уверявам ви, че ще бъде добре дошъл.

Има едно момиче-призрак, което не се е изморило да очаква завръщането на своя любим. То може да се види всяка вечер, седнало сред полето, с поглед, втренчен в небето, очакващо да се появят там светлините на мачтите измежду звездите. Ето това аз наричам „едно момиче, вярно на своята любов“.

Градината на бакалина не беше пострадала от посещението на парахода, но оттогава сладките картофи имат вкус на ром.

 

Ваш слуга:

Съдия Транкилино Епифаниа.

Карлос Фуентес
Мексико

Карлос Фуентес (Мексико) е роден през 1928 година. Син на професионален дипломат, а по-късно и сам служител в дипломатически мисии, той прекарва дълги години в чужбина. Автор е на дълбоко психологически произведения със социална насоченост, в които отразява борбата на мексиканските трудещи се.

Карлос Фуентес
„Махай се, морско чудовище…“

На Хулио Кортасар

Млад английски моряк в бяла униформа й протегна ръце и каза: „Добре дошли“. Исабел пламна, докосвайки тези ръце, обрасли с меки косъмчета, и погледна сериозното му лице. Моторната лодка с глухо ръмжене се отдръпна от пристана. Исабел се отпусна на влажната пейка и загледа отдалечаващите се светлини от централните улици на Акапулко. И разбра, че нейното пътешествие най-после започна. Напред, обкръжен от безмълвието на пристанището, белееше параход. Слаб вятър развяваше краищата на копринената кърпа, която Исабел беше завързала около шията си. Докато лодката се приближаваше към парахода, хвърлил котва в тъмното огледало на тропическата нощ, Исабел отново се видя изгубена в пристанищната тълпа, сред кресливите продавачи на безвкусен сладолед, на гребени от костенурски черупки и седефени пепелници. Но лицето й, едва овлажнено от солените пръски на пяната, оставаше безстрастно. После тя отвори чантичката, извади оттам очила и започна трескаво да се рови в книжата, приготвени за пътешествие. Стана й страшно, че могат да се изгубят, но в същото време подсъзнателно искаше с това занимание да се отвлече от мисълта за брега, блещукащ и вече далечен. Паспорт. Име: Исабел Валес. Цвят на кожата: бял. Дата на раждане: 14 февруари 1926 г. Особени белези: няма. Издаден в град Мехико, Федерален окръг. Исабел скри паспорта и измъкна билета.

Sailing on the 27th July 1963 from Acapulco to Balboa, Colon, Trinidad, Barbados, Miami and Southampton.[14]

Тя дълбоко и свободно въздъхна. Погледът й за последен път огледа брега. Моторната лодка се спря до стълбата, спусната от борда на „Родезия“ и същият моряк в бяло отново й протегна ръце. Исабел свали очилата, пъхна ги в чантичката, потърка носа си и стъпвайки на първото стъпало, решително се отстрани от младия моряк.

 

 

— Четиридесетгодишна. Не блести с красота. Какви ще бъдат указанията?

— Dowdy, J guess.[15]

— Не, не може да се каже… В нея има такава една старомодна елегантност…

— Е, добре, да не се настанява на моята маса. Ясно ли е?

— Разбира се, Джек! Нали ти зная навиците… Not a chance.[16]

— Стига си дрънкал! Виждам, че длъжността старши стюард прави човек твърде подозрителен.

— Какви подозрения тук, Джек! Отдавна известни неща!

— Усмихвай се, усмихвай се, стар глупако, може би аз няма да се поскъпя за бакшиш.

— Какво? А не щеш ли да те изгонят оттука? Аз май си знам мястото, а ти според мен — не!

— Ех, Били, не искам да си виря носа! Но изобщо, ако помислиш… за първи път в живота си купих билет за първа класа и сега, след осем рейса на „Родезия“ като обикновен стюард, мога да се гавря с вас така, както по-рано се гавриха с мен нашите пътници.

— Хайде де! А мене и на моето място не ми е зле.

— Къде ще я настаниш?

— Чакай да помисля… При някой, дето й подхожда на възрастта… Тя говори ли английски? Е, добре… ще я сложа на масичката за двама, при оная американка. Също стара мома… да се развличат взаимно. Решено — двайсет и трета маса! С мис Дженкинс.

— Късаш ми сърцето, Били!

— Е, стига, изчезвай, артист!

— И наругай Лавджой. Кажи му, че когато искам сутрин чай, имам пред вид истински чай, а не тази помия, с която мият чиниите!

— Я го виж! Почакай, Джек! Ние пак ще се срещнем с теб на долната палуба!

— You jolly well won’t.[17]

 

 

Лавджой, стюардът, даде на Исабел ключовете и тя започна да разопакова своите вещи. Но тутакси ги остави, обзета от мисли за дома: Марилу, леля Аделаида, закуските в кафене „Санборн“…

Замислена и тъжна, Исабел седна на леглото и равнодушно погледна двата разтворени куфара. Стана и излезе от каютата. Почти всички пътници бяха слезли на брега, за да се запознаят с нощния Акапулко, и трябваше да се върнат не по-рано от три часа сутринта. „Родезия“ отплаваше в четири. Исабел се възползува от отсъствието им и разгледа всички опустели салони на парахода. Тя веднага усети новотата, непривичността на окръжаващата я обстановка, но все още не разбираше в какво собствено е същината на тази новота или по-скоро не се решаваше да мисли е какво е пълен този екзотичен, плаващ свят, подвластен на закони, съвършено различни от тези, които определят поведението на хората от сушата, в градовете. По същество салоните на „Родезия“ само въплъщаваха британските понятия за комфорт, „a home away from heme“[18], но всички тези цветисти пердета и дълбоки кресла, всички тези морски пейзажи в позлатени рамки и дивани, покрити с холандска дамаска, тези ламперии от скъпо светло дърво станаха за Исабел откровение, носещо в себе си нещо чуждо и ослепително. После тя попадна на палубата за разходка. И за първи път улови миризмата на параход — на прясно варосване, мокри въжета, катран, мазутно масло — и разпозна в нея грозната, плашеща необичайност на морския живот. Стари протъркани въжета като пръстен, напомнящ огромен нашийник, бяха омотали басейна, на чието дъно имаше застояла морска вода. Вдъхвайки дълбоко, Исабел пое рязко соления мирис на тая вода, без все още да разбира, но вече чувствувайки, че първото сблъскване с новия живот разшири ноздрите й и противно на нейното желание й припомни, че е съвършено сама. Отмерено-ритмичен шум отведе Исабел към самия нос на парахода. Когато се озова на подиума, по чиито страни се простираха бели тръби, Исабел погледна надолу и видя на палубата млади моряци в широки панталони, съблечени до кръста, боси. Те си попийваха бира и под акомпанимента на своите хармоники пееха старинна шотландска песничка. Моряците всячески преувеличаваха сантименталния й характер, усърдно въздишаха, притваряха очи… Незабелязано за самите тях песничката се превърна в дръзка и стремителна пародия. Лицата на моряците се развеселиха, очите им пламнаха закачливо. Все повече се разпалваха, нещо подвикваха, припляскваха, тресяха раменете и целите си тела.

Исабел не сдържа усмивката си и се отвърна от развеселените младежи.

Когато приближи до бара, тя се поколеба.

Влезе и седна на масичка, покрита с тънко сукно. Очите й заблестяха и тя припряно оправи гънките на полата си, когато иззад тезгяха изплува червенокос барман. Като й намигна, той попита:

— What is your ladyship’s pleasure?[19]

Исабел скопчи ръце. И почувствува как те овлажняха. Внимателно прокара длани по сукното. Зад изопнатата и усмивка сега се таеше мъчително желание — да се пренесе някъде в познато място, да се окаже сред познати хора. Искаше й се да се скрие от тоя връхлитащ над нея човек, който по главата си вместо коса имаше някакъв морково-червеникав мъх, а лицето му поразяваше, разсмиваше и даже плашеше с пълното отсъствие на вежди. Само миглите му подкрепяха надвисналата стена на челото, обсипана със сини лунички. Понеже барманът се движеше бавно, сякаш утвърждаваше с това реалното си съществуване, Исабел не успя да се съсредоточи и да помисли какво ще пие, но затова пък си спомни със страх, че никога не е поръчвала вино в бар. А човекът-морков се приближаваше почтително и неумолимо. Разбира се, той изпълняваше своя професионален дълг и в същото време — очите му, без ивицата на веждите, напомняха два жълтъка, в които са впръснали жлъчка — подушваше смут, стрес, миризма от потта на тази млада особа в пуловер е къси ръкави, която суетливо опипваше с едната си ръка масата, покрита със сукно, а с другата — дължината на карираната си пола, а после изведнъж отново скопчи ръце и без да владее гласа си, измъчено извика:

— Wisky soda… Without glass![20]

Барманът удивени я погледна — това беше учудване на професионалист, уязвен от невежество, — и замръзна в позата, в която го настигнаха нелепите думи на Исабел. Той безсилно отпусна рамене, затвори очи, сломен от вика й, и почувствува как от него, познавача на своята работа, избягва привичната му увереност.

— Ah! P’rhaps her ladyship would like a silver goblet… Glass is so common after all…[21]

Главата му, обхваната от рижи пламъци, се затресе от накъсан и задавен кикот. Той поднесе към устните си салфетка и някак успя да сподави смеха.

— Sans glace, s’il vous plaît[22] — повтаряше Исабел, без да повдига глава — Лед… аз не бива с лед… Имам болно гърло.

Иззад салфетката надникна зачервеното лице на бармана.

— Ah, madame est française?[23]

— Не, не! Аз съм мексиканка.

— Казвам се Ланселот… цял съм на вашите услуги… Ще си позволя да ви предложа „Southerly Buster“ — няма нищо по-добро при ангини… При това този коктейл е много гъст и съвсем не напива. Ланселот — това е, знаете ли… герой от „Рицари на кръглата маса“…

Барманът се поклони на Исабел, после някак странно се прегъна, обърна се с гръб към нея и тананикайки си нещо, запълзя на четири крака под тезгяха.

Сърцето на Исабел биеше неравно. Тя, както преди, не вдигаше глава от масата и с невиждащи очи гледаше в една точка.

— Искате ли да ви пусна плоча?

 

 

Исабел чу как паднаха в шейкъра тежките капки на гъста течност, как зажвака изцеденият лимон, как пронизително засъска изпуснатата от сифона струя вода. А после се раздаде професионално-виртуозният плисък на разбърквана смес. Тя кимна със съгласие.

— Как не ми провървя! — въздъхна Ланселот. — Не успях да сляза на брега. А вие от Акапулко ли сте?

Исабел отрицателно поклати глава. Ланселот постави стара, вече изхабена от свирене плоча. Исабел се усмихна и устреми поглед към бармана. Но какво е това? Тя извика, закри очите си е ръце. Ланселот имаше съвсем друго лице, по-скоро не лице, а някаква застинала каша, някаква маска с разлети черти, с остри зъби и очи на охлюв… Исабел рязко стана, прекатури масата и изскочи от бара, без да обръща внимание на виковете му:

— Milady! Look here! Milady! Shall J have it sent to your cabin?[24]

Алкохоликът-морковче смъкна от главата си светъл прозрачен чорап — някакво подобие на инквизиторски капишон — и като сви с недоумение рамене, започна да изтегля със сламчица тъмновиолетовото питие.

Едва дишайки, Исабел се спря в коридора. Объркала номерата на каюти и палуби, тя не знаеше къде да отиде. И чак в каютата си, където отмерено шумеше вентилацията и миришеше на свежо спално бельо, тя се разплака и през сълзи започна да произнася думи, които трябваше да я успокоят: названия на обичайни вещи, имена на познати, които незнайно защо за нищо не я предупредиха, не я разубедиха за тази рискована авантюра… И умора, и страх, и печал залюляха Исабел, приспаха я, попречиха й да затвори куфарите и да се върне на брега още същата нощ.

 

 

— Е, какво, Джек, не съжаляваш ли, че се раздели е долната палуба?

— Не се забравяй, жалък и мръсен Лавджой! Бих могъл да се оплача на капитана!

— Хайде, хайде… Нали знаеш — все едно ще си разчистят сметките с теб…

— Така ли? Къде? Може би в тъмна пресечка, когато пристигнем в Панама? Може би ще ме бият, а аз ще замоля за милост? Може би аз от чисто благородство ще премълчава това? Такъв ли ви е планът?

— Нещо от тоя род. Нима ще ти отрежат златните къдри!

— Ти пропускаш едно много просто нещо, нещастни глупако!

— Така ли?

— Така! Пет пари не давам за кодекса на честта. Всички ви ще издам и всички ще ви тикна в затвора.

— Сърце, ето кое не ти достига. Та и не само на тебе, а на всички вас, контета, тедибои, безделници, мошеници! По-рано истинският моряк струваше колкото морската сол. А вие? Да има сега нова война — би направила от вас истински мъже!

— Кого баламосваш, Лавджой, любов моя?

— Е, добре, Джеки… Няма да си спомняме старото. Но ми е мъчно, че не си е нас.

— Мъчно? Просто си вбесен, че трябва да ми прислушваш!

— Не, Джеки, не! Та нали знаеш — винаги си ми бил скъп. Хубави минути сме прекарали с тебе! Вкусих те аз тебе, птичко, вкусих те! А сега скучая за тебе наистина! Та нима ти можеш да забравиш!…

— Мълчи, оскубан папагал! Шантажът е най-калното престъпление и за него скъпо се плаща!

— О, не, Джек… Ти не ме разбираш. Искам да кажа, че ми е страшно да върша тия неща сам. А се е случвало е тебе да се чувствувам по-уверен. Но докъде стигна непредпазливият свят, Джеки! Помниш ли мис Болвин с нейните фалшиви украшения, които…

— Сбогом, Лавджой! Утре ще ми донесеш горещ чай! Ясно ли е?

— Почакай, почакай! Новичката, знаеш ли, оная латиноамериканка, дето се качи през нощта в Акапулко.

— Нищо не искам да знам! В седемте морета няма такава долна сирена като теб, плешив, стар, противен и жалък Лавджой!

— Но тя е толкова непредпазлива, Джеки! Просто е грях да не се намесиш. Представяш ли си? Девет хиляди долара в пътни чекове! Виждал ли си нещо подобно? Лежат си в чекмеджето като бледозелени листа — вземай и ги пускай в оборот, докато са още свежички.

— А ти, оказва се, си глупак, Лавджой! Та всеки знае, че на пътните чекове трябва да има два подписа: горе и долу. Не ти ли се е случвало да четеш за това? „Safer then money“.[25]

— Джеки, Джеки, спомни си как подправихме.

— Стига! Ако само още веднъж чуя твоето вонящо грачене, няма да ти се размине. Кълна се в каквото искаш! Ще отида и ще доложа на капитана. Ти имаш работа с почтен човек, с джентълмен. А джентълмените знаят как да… се държат, запомни това, стар дяволе, беззъб вампир, плешив, намазан е лайно лешояд!

— Е! Е, Джеки! Сега разбирам… О, Джек, колко се радвам наистина! Обичам, когато ме ругаеш. Нали знаеш това? Нима не знаеш? Но това сега не е важно. Поменувай ме в своето кралство, Джек, както, казва Варава.[26] Нали, Джек? Нали?

— Горещ чай, Лавджой! Заповядвам. Лека нощ.

Спящата Исабел не усети как „Родезия“ отплува от Акапулко, а настъпилото е нищо незабележително утро, изпълнено с все същите обичайни церемонии, които се повтаряха ежедневно на парахода от момента на неговото тръгване от Сидни, беше за нея успокоително и заедно с това необикновено. На тоалетната масичка, блъскайки се едно в друго, пътуваха назад и напред флакончета и буркани. Исабел беше още в леглото, когато, без да чука, в каютата влезе стюардът.

„Good morning I’m Lovejoy, your cabin steward“[27] — каза той и остави на коленете й поднос с димяща чашка чай. Тя бързо прикри гърдите си с одеялото, припряно прокара ръка по косите си и поглеждайки към поклащащия се на коленете й поднос, помисли, че чужденците твърде малко се съобразяват с правилата за приличие. След като изпи чая си, Исабел седна в дълбоката вана с подгрята морска вода, зеленикава на цвят и като разглеждаше голото си тяло, си спомни как протичаше къпането в интерната „Свето сърце“. Когато най-сетне слезе в столовата на палуба „Б“, към нея с поклон се приближи старшият стюард, представи се — Хигинс, каза, че ще бъде радостен да й услужи, изпрати я до масичка за двама и я настани срещу една петдесетгодишна жена, която ядеше омлет.

Сеньората се нарече мис Дженкинс и тресейки двойната си брадичка, започна да разказва, че е учителка, че работи и живее в Лос Анжелос, че на всеки три години със своите спестявания извършва круиз[28], че нито веднъж не й се е отдавало да пътешествува с параход през зимата, да посети слънчевите острови, когато там не е толкова горещо, т.е. през кадифения сезон, че ученическите ваканции за съжаление са само през лятото. И на Исабел на свой ред се наложи да разкаже на мис Дженкинс, че има собствен магазин в Мексико, на улица Ница, откъдето е отпътувала за първи път през живота си, че това въобще е първото й пътуване в чужбина, макар че в магазина й помага много работлива девойка, казва се Марилу, и на Марилу можеш да разчиташ, знае си работата; че магазинът изисква постоянно внимание — нали беше толкова трудно да му се създаде добра репутация и да се сдобие с постоянни клиенти, сред които има, разбира се, стари приятели, родственици и познати от почтени семейства, пострадали в революцията, а има и дами, забогатели съвсем неотдавна, и тия дами знаят, че всичко, купено в нейното boutique[29], ще се отличава с добър вкус и какво има да се говори, толкова е приятно да избереш за клиентката си красиво преспапие, да предложиш ръкавици от гласе, да затънеш парче модна коприна.

Сеньора Дженкинс прекъсна вдъхновения разказ на Исабел, за да я посъветва — никога да не поръчва английска закуска, защото сухият овес и мършавите херинги, който островитяните продават на „Родезия“, са годни само като средство за повръщане след нощни гуляи.

— Не, не можете да си представите колко може да изпие един човек, докато не видите това със собствените си очи. А вие какво пиете?

Исабел се разсмя и каза, че води твърде скромен живот. И че вече скучае без него, макар че тук всичко е ново, всичко е необикновено.

 

 

Каквото и да говорим, толкова е хубаво да се събуждаш в своя дом — тя живее заедно с леля Аделаида, — да отидеш пеш до магазина и там заедно с Марилу, такава млада и разумна, спокойно да се занимаваш с работите си, после да обядваш в „Санборн“, това е отсреща, на същата улица… Леля Аделаида я очакваше към седем, припомняха си стари семейни истории, обсъждаха случилото се през деня, а в осем правеха лека вечеря. Всяка неделя ходеха на меса, всеки четвъртък се изповядваха, в петъците вземаха причастие. А зад ъгъла е кинотеатър „Латино“. И всичко е толкова подредено!

Тя поръча за закуска портокалов сок, рохки яйца и кафе… Мис Дженкинс леко бутна Исабел с крака си, обръщайки й внимание на това, колко млади и красиви са тук сервитьорите.

— Всички те са не по-стари от двадесет и пет години и, пита се, що за страна е това, щом младите хора мъкнат подноси, вместо да учат в университета. Не, неслучайно англичаните изгубиха всичките си колонии.

Исабел беше готова да продължи разказа си, но вместо това тя поднесе към устните си салфетка и измери мис Дженкинс със студен поглед:

— Не обичам разговори за прислугата. Достатъчно е да проявиш към тях внимание и те веднага забравят мястото си!

Американката се намръщи и стана от масата, като каза, че е време да тръгва.

— Моята „конституция“ гласи, че трябва ежедневно да правя шест кръга по палубата за разходка, т.е. една миля, иначе стомахът ми няма да работи добре… Довиждане, окъпа! Ще се видим на обяд.

Каквото и да е, но Исабел още повече се успокои в обществото на тази огромна сеньора, увита в щампиран сатен, на който бяха изобразени английски пуритани, слизащи на Скалата на Плимут.[30] Мис Дженкинс се заклатушка към изхода, като приветствуваше своите многочислени познати, пробягвайки с пръсти по въздуха, сякаш по невидими клавиши. Исабел я проследи с усмивка, притвори очи и бавно допи кафето си. Лекият шум на столовата — бълбукането на разливания чай, подрънкването на лъжичките, звънът на чашите — я обгръщаше, убеждаваше я, че тя е попаднала в царство на покой, порядъчност и добър вкус; това усещане растеше в нея през цялата сутрин, дълга и приятна, докато се любуваше на океана, докато пиеше бульон от чаша, отпусната върху гърба на шезлонга, докато слушаше валс от Лехар, изпълняван от струнния оркестър в главния салон, докато разглеждаше пътниците на „Родезия“.

В един часа по коридорите мина младичък моряк, който канеше всички на обяд, свирейки на маримба[31]. Исабел слезе в столовата, разгъна салфетката и след като прибра бисерната си огърлица, се зае с менюто. Без да погледне нито веднъж стройния млад сервитьор, тя поръча шведска сьомга, ростбиф и кашкавал. И почувствува, че много й се иска по-скоро да дойде съседката й по маса — сеньора Дженкинс.

— Hallo! My name’s Harrison Beatle.[32]

Исабел престана да изцежда лимоновия сок върху розовото месо на рибата и видя пред себе си почернял млад човек със светли коси, сресани на прав път. Тя веднага забеляза и тънкия му профил, и красиво очертаните устни, и сивите, весело усмихващи се очи, които криеха известна маниерност и принуда в поклона му. Младият блондин издърпа настрани стола и мълчаливо зачака покана да седне.

— Навярно има някаква грешка — измърмори с труд Исабел. — Това е мястото на сеньора Дженкинс.

Мистър Харисън Битъл седна, разстла на коленете си салфетка, разкопча сакото си от бял лен и е едва уловимо движение показа безупречно изгладените маншети на своята синя, раирана риза.

— Нова диспозиция! Такъв е тук редът — усмихна се той, преглеждайки менюто. — Старшият стюард е истински Йехова на тази столова. Той е, който открива и съединява родствените души. Той е, който разединява несъвместимото… А може би спътницата ви се е оплакала от вас. И е помолила да я преместят? Разбира се, аз се шегувам!

— О, не! Ние бяхме напълно доволни една от друга — много сериозно отговори Исабел, като изговаряше старателно английските думи.

— Е, тогава припишете това на прозорливостта на старшия стюард. Don’t know what’s becoming of these ships. Rotten service nowadays. Boy![33] Искате ли малко вино? Не? Същото, което и за синьората, и половин бутилка „шато-икем“.

Той отново се усмихна на Исабел. Тя се наведе и бързо преглътна сьомгата.

— Suppose we ought to be properly introduced. Pity you didn’t show up at the Captain’s gala the other night[34].

— Аз вчера се качих на парахода. В Акапулко.

— А-а! Значи, вие сте латиноамериканка?

— Да, от Мексико съм.

— Харисън Битъл. Филаделфия.

— Исабел Валес. Собствен дом на улица Хамбургска, 211. Сеньорита Исабел Валес.

— Ах, така ли? И пътешествувате без охрана? А аз винаги съм смятал, че латиноамериканците поставят някоя стара дуеня в дантелена мантилия да наглежда неомъжените девойки. Но не се тревожете! Keep an eye on yog![35]

Исабел се усмихна и за втори път през деня започна да разказва за себе си. От съседната маса, където седяха четирима, се протегна към тях дебела набръчкана ръка и засвири с пръсти по въздуха. Исабел отново се усмихна, пламна от смущение и припряно заразказва за това, че цели петнадесет години подред отдава всичките си сили на този магазин, че леля Аделаида най-сетне я убедила да отиде на почивка и че тя вече тъгува за boutique — ако можехте да видите! Всичко наоколо е бяло и златно! — и че на нея самата и е странно как всички тия прости грижи за магазина — сметки, поръчки, разговори с купувачи, на които е предлагала, а главното — продавала е разни чантички, кърпи, фуркети, маниста, козметика, скъпи дреболии — са могли да й запълнят живота, да станат за нея нещо съвършено необходимо. Може би тя толкова силно се е привързала към своето магазинче, защото след смъртта на мама и татко — Исабел още повече се обърка — приятели на семейството я посъветваха да се вложат в него всички пари, е, по-точно, тия не много пари, които тя получи в наследство.

Осветен от златните слънчеви лъчи, мистър Харисън Битъл я слушаше, подпрял главата си с ръка, и очите му се замрежваха от леката мъгла на фин воал от фирмата „Benson and Hedges“.

 

 

Английският параход „Родезия“, верен на заповедта, която приписва победата при Ватерло на усилените тренировки в спортните лагери на Итън, напомняше стадион за съревнования от всякакъв род; властите на „Родезия“ — това Плаващо учреждение — сякаш бяха встъпили в заговор, с помощта на своите ревностни служители (администратори, разпределители на игри, дългокраки синьорити в бяла униформа, моряци с широки панталони и раирани фланелки и прочие лица, повече или по-малко далеч от мисълта, че пародират герои от оперети на Съливан и Джилбер) да докажат действената сила на британската традиция „Fair Play“[36], и не само да докажат, но и използвайки опита на кръстоносните походи, за кратък срок, означен от провидението, да я наложат на всички чуждоземни, на които най-сетне се сбъдна да влязат в контакт със самия Албион. Само разбирането на тия особености на британския характер, станали вече общоизвестни, дава възможност да се опише спортната треска, царяща на палубите на „Родезия“; но даже при най-непреднамерено отношение към действията на екипажа би възникнал въпросът: имало ли е сред служителите и пътниците поне един човек, който не е съзнавал и, още по-лошо, не се е гордял, че е олицетворение на същото това поведение и на тези постъпки, в безсмислена борба с които са били счупени толкова сатирични копия. И все пак тук има една тайна! Англичанинът охотно измисля повърхностна карикатура за самия себе си и я предлага на публиката като чиста истина, а самият той, укрил се зад нейните проблясващи външни черти, живее своя, отделен е преграда от чуждото око, живот, разнообразен и нерядко ексцентричен!

— Да поиграем крокет! — ще каже привечер мистър Харисън Битъл, облечен по този тържествен случай с бели панталони от тънко сукно и спортна риза, обточена е тъмнозелен кант.

— Да погледаме състезанията по плуване за деца! — ще каже на сутринта мистър Харисън Битъл, ослепителен в бялата си мъхната риза.

— Никога ли не сте виждали как танцуват скоч-рил? — пита по-късно мистър Харисън Битъл — в синя куртка с герба „Тринити колидж“, избродиран на гърдите — влизайки в салона за танци.

— Днес е първият тур от шампионата по тенис на маса! — ще обяви на следващото утро мистър Харисън Битъл в поло и шорти, откриващи крака, обрасли със златист мъх.

— Довечера на Lounge[37] ще има конни надбягвания. Лично аз заложих на Оливър Туист и решително настоявам в знак на солидарност вие да направите същото — в смокинг с матови ревери и лачени обувки.

Исабел, без да затруднява ума си, реши, че щом се намира на борда на параход, плаващ под флага Ha „Union Jack“[38], главен неин дълг е да присъствува на всички съревнования, дори и да не взема никакво участие в тях. Облечена в любимата си плисирана пола и блуза или пуловер в пастелни тонове, обувки е нисък ток (единствената волност, която тя си позволи по време на почивката), Исабел, играейки с бисерната си огърлица, обходи в обществото на сеньор Битъл всички палуби на „Родезия“, изкачи се и се спусна по всичките й стълби, седна на всички пейки, присъствува на всички предобедни партии крокет, получи лек неврит от извиване на врата си по време на състезанията по тенис и веднъж дори извика с цяло гърло: „Браво!“ на отбора разлепени туристи, силещи се да вземат въжето от отбора на екипажа, който нарушаваше правилата, излизайки зад бялата черта, прекарана е тебешир по пода:

— Chin up![39]

— Knuckle down![40]

— Character will carry the day![41]

— Shame! Measure those twenty-two yards between wickets again![42]

— Mr. Beatle plays bowler for the Sherwood Forest Greans![43]

— Come now, miss4! Valles, hold your partner by the waist and keep your left arm up! Good sport![44]

— Good sport![45] — прошепна на ухото й мистър Харисън Битъл, притискайки я към гърдите си, когато завърши вечерта на шотландския танц и остана само половин час до прослушването на стерео плочи, което се провеждаше в същия този танцувален салон.

Исабел не се изчерви. Тя поднесе ръка към бузата си, сякаш искаше да запази дъха на мистър Харисън, който показваше с усмивка безупречните си зъби и преглеждаше програмата на концерта. Увертюри на Масне, Верди и Росини.

— Да пием чай преди концерта? — предложи сияещият от младост американец.

Исабел се съгласи.

— У вас има много от англичанина… е, как да кажа,… за един американец — прошепна тя в момента, когато Харисън акуратно постави сухите сладкиши върху блюдото.

— Philadelphia. Main Lain. Scranton, 64[46] — усмихна се Харисън, заставайки на опашката за чай.

Той лукаво погледна Исабел. Вече отдавна му беше ясно, че синьоритата не разбира нито един от намеците му.

— Голяма част от детството си аз прекарах с родителите си в Лондон. Виждал съм самия Гилгуд в „Хамлет“, отреклия се от престола Едуард, Чембърлейн, когато се върна от Мюнхен под чадър, но с подмокрена репутация. Анна Нигъл в стотици кадри от времето на кралица Виктория. Беатрис Лили, която пееше съмнителни песнички, Джек Хобс, когато стана шампион по крокет.

— Мистър Грейс беше и ще остане най-великият играч на крокет от всички, които познава Англия — каза, обърнат към тях, широкоплещест човек с бели, засукани нагоре мустаци.

— Хобс беше звездата на Сурей — намеси се, почесвайки брадичка, малък некрасив човечец, е огромен транзистор под мишница.

— Местните звезди на Сурей малко ни вълнуват нас, жителите на Глоустър — важно изрече сеньорът е извитите мустаци.

— Бристол ли? — полюбопитствува човекът с брадичката.

— Блекени — отметна глава с възмущение мустакатият. — Forest of Dean. On the Severn![47] Това не са ви тухли, а земя, сеньор.

— Туй няма да ни попречи хубавичко да си пийнем — изкашля се мъничкият и отвори капачето на транзистора, където на мястото на запасните батерийки се бе наместила бутилка коняк. Със завидна ловкост и бързина той извади бутилката, отпуши я и я подаде на джентълмена от Глоустър. А оня одобрително кимна с глава, като видя как в чая му потече струйка коняк. И двамата звънко се закикотиха.

— Ще се видим вечерта в бара, чуваш ли, Томи — сърдито каза сеньорът от Глоустър.

— Непременно, Чарли — отговори Томи от Сурей, запуши с тапа бутилката и намигна на Исабел. — А ако изобщо не искаш моите ябълки — не друсай ябълката ми.

— Помислих, че ще се скарат. Колко са симпатични!

— Дружбата се забранява! — каза Харисън и направи сериозна гримаса. — Половината от английското население са най-порядъчните хора на света, другата половина — най-безсъвестните и пропаднали.

Те седнаха един до друг в малкия салон за писма и заговориха полугласно.

— Как добре познавате живота, сеньор Битъл!

— Наричайте ме Хари.

Исабел замря и дочу как скрибуца перото по небесносинята гладка хартия.

— Да… да, Хари…

В салона кашляха, шумяха страници, отваряха се пликове.

— Хари… Беше ми така хубаво с вас… извинете… Навярно ви се струвам твърде… е, откровена, разголена, както казват в Мексико… Но… Но отначало аз си мислех, че ще бъда съвсем сама… че няма да има с кого да си продумам… вие сигурно разбирате.

— Не, не разбирам. Та на мен ми е толкова скъпо вашето общество. Вие, както виждам, се подценявате!

— Наистина ли? Нима?

— Вие за мен сте най-прелестната жена на борда на „Родезия“! Тази изисканост…

— Вие за мен ли!?

— Да, изисканост и вътрешна чистота. Щастлив съм да бъда с вас, Исабел!

— Вие?

Без да разбира какво става с нея, Исабел издърпа изпод кадифената верижка на часовника си дантелена кърпичка, смачка я в изпотените си длани и изскочи от салона.

 

 

Ето този син молив, не, не, не, толкова пъти са й казвали, че очите — това е най-хубавото, че тя го има, защо да го разваля, само едва да гримира клепачите, господи, къде е моливът за вежди, не, не е възможно да го е изгубила, просто го е забравила и е взела от глупост тази синя боя, която никога в живота си не е употребявала; мистър Лавджой, да, звънеца, но какво да прави, тя натиска копчето, тя чака мистър Лавджой, ах, той е вече тук, плешив, с голям нос, нека той да направя всичко, моля, купете ми молив за вежди от павилиона, Halfcrown[48], не, целият остатък е за вас; и тия ролки, ще има ли време, не, косите са още съвсем мокри, е истинска глупачка да си измие главата два часа преди вечеря! Но нали в салона на красотата вечно някой седи, там трябва да се предупреждава едно денонощие напред, ох, ох, поне парфюмът е хубав, което си е, то е Ma Griffe, винаги бързо ги разграбват, а вечерната рокля? Току-виж, че тя не се хареса на Харисън? Т.е. Хари? Може би деколтето е твърде малко? Иди, че разбери, въобще роклите-туники винаги изглеждат елегантно, това се знае, за това говорят всички дами, които се отбиват в нейния boutique, благодаря, сеньор Лавджой, да, точно това ми е нужно, благодаря, не, не, рестото оставете за себе си, свободен сте; изглежда е сложила твърде много крем. Колко пъти са я предупреждавали, че не се нуждае от червило, че и така е хубава кожата й, с лека естествена руменина, ах, ах, изпоцапа си пръстите с тази боя, господи, ще има ли край, как да се оправи, когато всички тия буркани се движат по масичката, плъзгат се, ето сега падна кутийката със салфетки, и водата от капачето се изля на полата й, опръска чорапите й, да викаш, да плачеш, и кой дявол я накара да опре ръце на колене и да се изпоцапа с боя!

И ето, тя става, крещи, драска огледалото с изцапани пръсти, оставяйки по него розови следи, после, ридаейки, го размазва цялото, отскубва ролките и цап! — хвърля на пода всичко, което стоеше на тясната неудобна масичка и в стаята се смесват миризмите от излети парфюми, разсипана пудра, отворена помада, кремове, червила; тя безсилно навежда глава, вижда в мътното боядисано огледало лицето си, набраздено от сълзи, отваря веднага бурканче с течен крем, изтрива със салфетка следите от козметика, взема малък бръснач, насапунисва се под мишниците и обръсва малките къси косъмчета, след това се изтрива с влажна кърпа и — но къде е дезодорантът? — търси тубичката навсякъде. Търси, оглеждайки се настрани, седнала на табуретката пред огледалото, а после пълзи на колене по тясната каюта, събирайки накуп всички разхвърлени вещи. Хари, Хари, тя няма да успее, ще изглежда зле! О, Хари, Хари…

 

 

— Как лети времето! Преди четири дни бяхме в Акапулко, а утре ще тръгнем към Панама! Къде свършва пътешествието ти?

— В Маями. Оттам ще полетя за Мексико. Така е решено отпреди и…

— И ние сигурно повече никога няма да се срещнем.

— Хари! Хари!

— Всеки от нас ще се върне в къщи. Задължения. Работа… Ще забравим за това пътешествие. По-точно, няма да му придадем особено значение. Всичко ще ни се стори кратък сън.

— Не, Хари, не може да бъде така!

— А как?

— Но ето, аз нищо не знам за вас… за тебе…

— Харисън Битъл. Тридесет и седем години, кълна се, макар всички да ми дават много по-малко. Местожителство — Филаделфия, Пенсилвания, САЩ. Католик. Републиканец. Харвард и Кеймбридж. В градски дом — четиринадесет стаи. Вила в резерват. Малко ценности. Платна на Сарджънт, Уистлър и Уинслъв Хоумър. Характер — скромен. Костюми от „Братя Брукс“. Любител на кучета и коне. Грижовен син. Майка — мила вдовица на шейсет години с твърд характер и слаба памет. Сега тъмната страна на живота — десет часа ежедневна работа. Борсов агент. Е, как? Устройва ли те?

— Аз… аз не… т.е. искам да кажа, че имате много хубав живот. Леля Аделаида казва, че на времето всичко е било толкова шикозно… и празниците, и хората, всичко. А на мен не ми провървя да го видя… учех в интерната „Свето сърце“. Е, а после? Млади хора в нашия дом не идваха, пък и аз, право да си кажа, за тях много не съм мислила. Момичетата разказваха, но на мен ми се струваше, че те чисто и просто съчиняват. Общо взето, и аз живеех добре, не, наистина! Т.е. аз не мисля, че моят живот по нещо се отличава от живота на другите. Разбирате ли ме, Хари? Хари!

Никога досега съмнението не е предвещавало такава твърда увереност. Никога досега увереността не се е изразявала е такава дума, е такива думи като страх и наслаждение, с думи, които означаваха това, което от долу до горе пронизваше гръбнака на Исабел, отслабналия студенеещ гръбнак, трепетно отзивчив към силните пръсти на Хари, ласкаещи открития й гръб, толкова много електричество имаше в тези пръсти, плъзгащи се по вечерната рокля, ушита от матова тъкан на дупчици-звездички, която се закопчаваше отзад. Съмнение, увереност, страх и наслаждение — всичко заедно беше тази студена, безсилна пот, която Исабел усещаше като нещо отделно от смеещото й се тяло, упорито чуждо сега на предишната предпазливост. Съмнение, увереност, страх и наслаждение бяха тези изгарящи тръпки, които разрушаваха системата на съдовете, пулсиращи и осезаемо топли, надарени сега с особена чувствителност и стремително понесени към повърхността на кожата. И тръпчивия вкус, който усещаше езикът й, плътно прилепнал към мекото грапаво небце. И умората на ръцете, покорно лежащи върху раменете на Хари. Съмнение, увереност, страх и наслаждение имаше в страшната тежест на краката й, безводно движещи се по танцувалния салон, едва осветен със сини огънчета, разсипани в нощното небе. И в странното изчезване на току-що кръжащите около тях двойки. По-точно в това, че Исабел престана да ги забелязва, тази, която сега откровено и покорно се притискаше към Хари, тази, която се стараеше да докосне с къдрица реверите на сакото му, тази, която скланяше глава към врата му, към свежия аромат на лавандула. Всичко изчезна. Нямаше го ни джентълмена с белите засукани мустаци, ни малкия човечец с прошарена козя брадичка, ни калифорнийската учителка, драпирана е червена коприна, която току-що шареше по залата, свирейки с пръсти, ни оня млад блондин, който неочаквано се оказваше редом и я гледаше в упор, дори й намигаше от време на време, докато тя се въртеше в прегръдката на Хари, ту улавяйки, ту изгубвайки мелодията, заслушана в биенето на собственото си сърце.

— Хайде, Исабел! Да идем на палубата!

— Хари, аз не трябва. Аз никога…

— Сега там няма никой.

И тая светеща ивица, тая топла пяна на неподвижната нощ увлече в своя обречен смут всички мисли за Марилу, за леля Аделаида, за магазинчето на улица Ница и уютната квартира на Хамбургска, хвърли ги към замлъкналото корабно витло, разкъса ги, превърна ги в частици море, а после ги запокити в тъмнината и остави Исабел — изгубена, клюмнала, влажна, със затворени очи, с полуотворени устни, с горещи струйки сълзи — в обятията на Харисън Битъл.

 

 

— Хайде, разкажи каква беше сватбата, Джек?

— Романтична, Били, романтична като в стар филм с участието на Филис Калверт.

— Никого ли не са поканили наистина?

— Не, бяха само двамата в църквата около „Хилтън“. А аз ги наблюдавах иззад една колона. Тия неща много ме вълнуват.

— Дай ми половината от твоя сладкиш, де!

— Болезнено много искаш и малко даваш в замяна. Не забравяй, че сега не си ми равен!

— И по-рано аз бях! Припомни си моите думи: ще те видя някога да миеш клозети.

— Е, а сега?

— Добре, де! Ще кажа на Ланселот да ти остави бутилка.

— Виж, това е друг разговор, Били.

— Е-е! Маймуната и в коприна пак си е маймуна…

— Колко си досетлив! Тя беше облечена точно с бяла копринена рокля и воал от органдин.

— Имах пред вид тебе, кретен!

— Billy, you’ re a bloody bastard![49]

— Е, стига! Хайде, кажи, да ти оставя ли тази бутилка или не?

— Бутилка бира! Редом е тебе е старият Скрудж[50], ангелче! Нима аз мога да предложа на приятелите си бутилка бира, докато не изпием с тях бутилка вино? Ти мислиш, че това подхожда на положението ми на джентълмен?

— Плюя аз… По-добре разказвай.

— Тя, значи, беше цялата зачервена и разплакана. А мистър Битъл — самото достойнство: синьо сако, бели панталонки, направо смърт за жените.

— Хайде де! Мистър Битъл — истински джентълмен. Него напълно могат да го сметнат за англичанин. И аз не се стеснявам да ти кажа, че той е истински красавец. И е доста по-млад от нея, това бие в очи, когато са заедно.

— Да… нямаш сърце ти. Та какво може да знае старият изсушен гущер за любовта.

— Виж го ти! Аз бих могъл да те понауча на нещичко, но къде ти, сополанко, ще разбереш. В наше време…

— Престани да се впускаш в историята и дай да спечеля бутилката си. Забавна, трябва да се каже, беше гледката, когато излязоха от църквата. Тя искаше да излезе с воала, а той ни в клин, ни в ръкав взе, че го скъса без дълги увещания. А тя, миличката, целува тоя воал, а той, какво мислиш: застанал до нея съвсем като часовой пред кралски дворец. Добро начало на меден месец!

— А ти чу ли какво си говореха?

— Откъде, глупако! Нали не биваше да се приближавам! Съобрази ли? После те се отправиха към хотела в такъв пек, какъвто има само в Панама, когато ти се струва, че са те пъхнали направо в ада. Роклята на сеньората цялата се намокри от пот и стърчеше отзад като опашка. Но Хари, като никога досега, истински лорд. Общо взето, влязоха те в хотела, тя веднага — да изпраща телеграми, а мистър Харисън седна на бара; смуче си пунш и гледа тия разярени макаци, които танцуват тамбурито.

— Защо не си отпразнуваха сватбата при нас? Толкова весело щеше да бъде! Колко сватби съм видял на „Родезия“. Капитанът има права и всичко, което е нужно…

— Тя е католичка, разбираш ли, църквата й е напълно достатъчна.

— Откъде знаеш?

— Лавджой е видял паспорта и документите й. Тя е повече католичка от Мария Кървавата. Чиста еретичка на разкошна подложка от стерлинги, шилинги и пфениги.

— А ти какво? Намислил си да я получиш направо от тигана, готовичка?

— Ох, Били! Пусни ми ухото! Почакай, стар пес, аз сам ще те изпържа в тоя тиган.

— Няма да го бъде това, чуваш ли, Джек! Ще си отварям очите за тебе! Всекиму каквото се полага, а на мене добре са ми известни всичките ти нещица. Или ще оставиш на мира тия добри, порядъчни, влюбени един в друг, хора, или ще разбереш на какво е способен Били Хигинс. И не забравяй, че аз двайсет години съм свирил в екипажа, преди да стана старши стюард, и умея да бия по-долу от кръста. С една дума, върви си с добро и не криви от тясната си пътечка или ще разбереш защо на гърдите ми е татуирано името на Гуендолин Брофи.

— Да се продъниш, куча кръв!

 

 

„Родезия“ напусна Балбоа точно в четири часа сутринта с товар пийнали пътници, натрупали множество различни дреболии и дантелени мантилии от индианските павилиони на Главната улица, обезсилени от сивосинкавия дим на шумните кабарета, зашеметени от тропическата музика на органите, които се отразяваха на вълнисти ивици дъга в кръглия бар, развълнувани от червено-черното въртене на рулетката по зеленото сукно, хипнотизирани от подмигванията на автоматите, жадно гълтащи монети,… въздъхнали с облекчение, когато останаха назад старите жилища на Каледония в жълти и лилави сенки, когато изчезнаха разклатените рахитични дворци с дебелогъзести негърки, които танцуваха в здрача, подобно сини от слънцето чадъри, когато се показваха на края малки градинки с равно подстригана тревичка и здрави къщи в зоната на канала, когато лъхна възгнило от океанската вода, когато се изкачиха по стълбата на привързания към пристана параход.

— Thanks for the tip[51] — извика шофьорът и добави на испански: — Ние нямаме тук ни родина, ни медни монети.

Харисън Битъл подаде ръка на жена си. И след час огромните врати на шлюза Мирафлорес, напълнен е мръснозелена вода, се разтвориха, за да пропуснат тържествената и горделива „Родезия“, която внимателно затеглиха през мрака две механични мулета, стъпващи по черни, омаслени релси. И параходът, цял в светлини, се устреми право към изгрева, пресече всички шлюзове Педро Мигел и както беше предрешено, влезе, осветен от хоризонталните лъчи на утринното тропическо слънце, във водите на Корте-де-ла-кулебър, приличащ на бляскав кинжал, разрязал и разпръснал настрани буйната зеленина на платаните и мангровите дървета, които при най-малка небрежност навярно биха могли да разрушат всичко, сътворено от техниката.

В стъклото на илюминатора все още проникваше сивкаво оловна светлина, когато мистър Лавджой, каютният стюард, се наведе над бельото, за да отдели спалните чаршафи, и започна да ги души със своя чувствителен нос, да ги оглежда с тесните процепи на очите си. Зад гърба му гръмко се разсмя Джек, който стоеше на вратата, скръстил ръце. Мистър Лавджой стреснато се изправи, до веднага отново се зае да оправя леглото.

— Наканиха ли се да сменят каютата? — попита Джек.

— Да! Когато върви — върви! Сам капитанът им предложи семейна каюта. — Мистър Лавджой се закашля и започна да тръска одеялото. — Двойката, която я заемаше, слиза в Колон.

— Непрекъснато им върви! — усмихна се Джек и перна угарката право в лисината на Лавджой.

 

 

Сияещата Исабел се въртеше в танц из новата каюта, разперила ръце, подчинявайки се на тая звучаща в сърцето й мелодия, която повтаряха безмълвните устни. Килимът приятно гъделичкаше краката й, протегнатите й ръце докосваха пердетата. В един миг тя се спря, захапа пръст и затича на пръсти към шкафа, където Хари подреждаше ризите си.

— Хари, а може ли телеграмата да дойде направо тук?

— Телеграфът работи без жици, скъпа — каза Хари, деловито намръщен.

Исабел го прегърна толкова силно, че сама се учуди.

— Представяш ли си, Хари, какво ще бъде лицето на леля Аделаида, когато узнае всичко. Как да ти обясня това… е, когато успях да спестя порядъчна сума пари, аз започнах да мисля за пътешествие, но се страхувах да тръгна сама, е, а леля Аделаида ми каза, че може така да се случи, в мен да се влюби някой порядъчен човек, още не съвсем стар, около петдесетгодишен. Ще я опознаеш леля Аделаида. Езикът й е като бръснач. А дълго ли пътува телеграмата до Мексико?

— Не, няколко часа.

Хари внимателно подреждаше ризите в първото чекмедже. Една купчина за спорт, друга — за всеки ден.

— Ами Марилу? Тя, разбира се, ще се зарадва, но и ще позавиди. Ох! Но тя просто ще умре от завист!

Младоженката се разсмя и ръцете й се плъзнаха по талията на Хари.

— Скъпа! Ако не подредим всички вещи, каютата ни ще заприлича на панаир!

Хари направи слаб опит да се отдръпне от Исабел, но се спря и погали ръката й.

— Да, да! После. — Исабел облегна глава на рамото на мъжа си. — Нали за мене започна нов живот, любими… — заслуша се в последната дума и я повтори само е устни.

Хари се наведе и прокара ръка по купчинката ризи, сякаш искаше да ги убеди, че тук ще им бъде спокойно и хубаво.

— За теб е по-добре да заемеш рафтовете на този шкаф. Няма да се навеждаш. Знаеш ли, ще разделим шкафа наполовина. Изобщо на американските параходи каютите са къде по-удобни, но и тук може да се приспособи.

— Да, да, да! — пропя Исабел, освободи от прегръдката си Хари и затанцува.

— А сега тоалетните принадлежности — промърмори Хари, отправяйки се към банята. Исабел го последва на пръсти и отпусна скръстените си ръце. Вървешком, тя играеше със сянката, която лягаше на пода, от нейния строен светлорус мъж, а той, без да вижда тази игра, разкопчаваше ризата си и озадачено поглеждаше решетката, откъдето постъпваше кондициониран въздух.

— Можеш да поставиш вещите си в тази аптечка — предложи Хари, — а аз ще се разположа на масичката пред банята. Във всеки случай твоите флакончета ще бъдат в пълна безопасност. — Той отвори аптечката и одобрително кимна с глава.

Исабел промуши ръка през разкопчаната риза на Хари, погали гърдите му, добра се до влажните му мишници, леко одраска с пръсти гърба му, притисна рамо до него и те двамата се видяха в огледалото.

— Нали аз не знаех, не знаех, не знаех — проточи Исабел, замъглявайки огледалото е дъха си. — Мислех, че момичетата просто лъжат. Срамувах се да ги слушам. Те ми се присмиваха, защото винаги се изчервявах. След това се умълчаваха, като ме зърнат. Ще закрият уста с длан и ще мълчат. Понякога гледам детските си снимки, а после себе си в огледалото и ми се струва, че с мен нещо се е случило, че съм станала друга, нима косите ми блестят като преди и очите са също такива големи, е, също и кожата… А устните ми някак са се свили и носът ми е станал по-тънък… да, сякаш съм напуснала самата себе си и съм забравила за това. Или просто не съм знаела. Хари, разбираш ли ме?

— Моя скъпа Исабел!

Младоженката повдигна очи към огледалото и видя, че тя и Хари гледат към Хари. Исабел прокара разтрепераната си длан по страните на мъжа си.

— Трябва да се обръснеш за вечеря. А на теб въобще би ти отивала брада! Сигурно тя е такава светла…

— Грешиш! Рижа е — Хари изпъна брадичка.

— Много жени ли си имал? — Исабел рисуваше въображаеми вълни по разголените му гърди.

— Съответна доза — усмихна се младият съпруг.

— А мен по-рано никой не ме е обичал, никой…

Исабел целуна гърдите на Хари, обрасли с къдрици светла коса, и той изведнъж рязко я отблъсна от себе си.

— Стига, Исабел. Престани с това самоунижение. Полудявам, когато хората ни в клин, ни в ръкав започват да се оплакват.

Хари излезе от банята. Исабел за първи път се погледна в огледалото, сне очилата и докосна устните си.

— Трябва да се заема с твоето възпитание — властно каза мистър Харисън Битъл, разхождайки се по каютата. — И по-рано ми беше известно, че тропическият климат разрушава личността. Ненапразно съм чел своя любим Конрад!

— В тропиците… — повтори Исабел, като се боеше да погледне в огледалото. — Но нали Мексико стои толкова високо, че… Харисън, ти вече втори път ми се сърдиш, а пие едва от вчера сме женени…

В отговор се раздаде скърцане на издърпано и отново затворено чекмедже, шум на дръпнато перде и после настъпи дълго мълчание.

Исабел чакаше.

Хари се закашля.

— Исабел?

— Какво?

— Прости ми, ако съм бил малко рязък. Аз съм получил сурово възпитание, както и ти вероятно. Да си призная, мен ме привлече преди всичко твоята вътрешна чистота, достойнството ти… Но ти, според мен, си слабохарактерна. Защо да се занимаваш със самоунижение, щом аз съм твоят мъж. Съпругата на Харисън Битъл трябва да ходи с високо вдигната глава. Говоря ти всичко това, защото те обичам, Исабел! Моя обожаема Исабел!

Стиснала очилата във влажните си ръце, Исабел изтича от банята, хвърли се в обятията на Хари и тихо заплака, прониквайки в него с благодарност. И тази благодарност задържа сълзите й и сля в едно физическите ласки с душевната нежност, която тук, в полумрака на каютата точно така, както в първата нощ, освобождаваше от печата на греха и неудържимия трепет, и безкрайно желаното премаляване. Тя носеше в себе си свежест и мека топлина, като тези бели чаршафи, дръпнати настрани от предвидливия Хари. Някакво смътно усещане, че ръцете на Хари докосват не само тялото й, а и нейната душа, не напускаше Исабел. С една дума, това беше благословена любов, духовен, съюз, глас на плътта, уравновесен с божията благодат. Напразно Исабел се опитваше да намери думи, за да изрази тази благодарност, напразно се опитваше да измисли текст за още една телеграма до леля Аделаида, за да й обясни всичко, да я убеди, че тя, Исабел, е любима със същата тая любов, която… да, са имали навярно нейните родители… Мисълта за това изпълваше Исабел със сладко успокоение, обгръщаше я с ясна светлина и тя чувствуваше, че някаква друга сила се намотаваше около нея със забравено детско съновидение, увличаше след себе в тъмни вълни и в същото време й даряваше възможност да шепти: „Аз съм Щастлива! Аз съм Щастлива!“

 

 

Исабел погледна ръчното си часовниче в момента, когато прибраха дългия понтонен мост, за да пропуснат „Родезия“. Бавно и тържествено параходът влезе в пристанището на Вилемстад. Едва сега Исабел разбра, че календарът на часовника й отдавна е спрял. До нея беше Хари; опрял лакти на дървените перила с излющена боя, той разглеждаше плаващите покрай тях холандски кулички, островърхите, почти вертикални двусклонни покриви, пренесени от Утрехт, и Харлем тук, на този плосък и зноен карибски остров с нажежен небосвод, който ту тук, ту там пронизваха плътни стълбове дим от захарните заводи. Исабел попита Хари какъв ден е днес. Той разсеяно я погледна и каза, че е неделя. Исабел се засмя: вчера той каза същото, а тя дори не се сети да провери в календара. Едва сега Исабел разбра, че след Панама тя беше забравила за часовника си, показващ и времето, и дните от седмицата, и месеците с тая безупречна точност, която определи процъфтяването на магазина от улица Ница. Нали там, в Мексико, можеха да я глобят, че е затворила по-рано от… Исабел едва не каза за тава на Хари, но се въздържа. Горкият Хари имаше толкова забавна представа за Мексико: безхарактерност на тропическите жители, неомъжени девици в обществото на дуени, наивност, пробуждаща се страна.

Усмихвайки се, тя погали ръката му и също започна да гледа тесните къщи под шиферни покриви, боядисаните в пастелни тонове фасади, увенчани с хералдически емблеми. Исабел се обърна назад, към кърмата: прииска й се да види как се съединяват звената на стария понтонен мост, за да пропуснат струпаните на двата бряга автомобили, автобуси, велосипеди и тълпи хора. Когато опорите на понтонния мост отново прилепнаха към горещата повърхност на асфалта, пронизително изсвирване проряза въздуха и веднага след него заръмжаха моторите, завиха автомобилните клаксони, зазвъняха камбанки, възобнови се глъчката от човешки гласове; сякаш животът на Кюрасао беше прекъснат за известно време от тържественото пребиваване на „Родезия“ и всичките му всекидневни неща се стопиха, изчезнаха в тоя суеверен възторг, който предизвика белият кораб, плъзгащ се безшумно по тихата, почти необезпокоена гладкост. Исабел, разбира се, не мислеше за това: тя все повече се изпълваше с радостна възбуда при вида на тая пъстра тълпа от беззъби негърки, нервно-стройни негри, потни венецуелци, студено-спретнати холандци, лошо избръснати испанци, дългокраки метиски, пристегнати в тесни рокли е огромни деколтета — с една дума тия, които са следили бавното и плавно приближаване на „Родезия“, за да увлекат после пътниците й по знойните пристанищни улици с разноезично многогласие, монотонни подвиквания, досадни молби да купят банани, папая, кокосови орехи и батати, манго и пушена барбуна. Търговията се вършеше на улиците, на вълнолома и направо от лодките, под платната-навеси, където в сянката прекарваха своята безкрайна сиеста продавачите-негри, като използваха в качеството на възглавници сандъци, препълнени с ухаещи плодове; понякога те полугласно заповядваха нещо на негърките, които приканваха купувачи, извикваха названията на стоките и се движеха лениво и без желание като в забавен кадър. От време на време те се сменяха да отдъхнат за малко от горещината и да заплетат на плитки острите си опърничави коси или да завържат черна, влажна от пот кърпа.

Исабел слезе на брега заедно с Хари. Разглеждайки града, тя не усети резкия контраст между пъстрата суматоха на плаващия пазар и северното спокойствие на централния площад с неговите правителствени здания и статуята на младата холандска кралица Вилхелмина на пищен пиедестал; Исабел не съпостави нито това, нито другото с предишния си живот; в нея все повече нарастваше усещането, което изпита, когато видя спрялото календарче на часовника си. Това беше усещане за неподвижно и заедно с това стремително летящо време, с което се измерваше новият й живот, като че ли зачертал достоверността на всичко, което е било в миналото. Изправеният гръб и еластичната млада походка на Хари, който я държеше подръка, когато излязоха на Кьокенстраат, й вдъхнаха силния аромат на тропическо кафе, бяха неопровержимо доказателство за съществуването на този нов живот, където непостижимо се съчетаваха това, което беше усвоила по-рано, това, което беше свикнала да цени, е това, което неотдавна отхвърляше, считайки го за себе си съвършено неприемливо. Исабел се спря и почувствува неволен трепет в гърлото и влага в ъгълчетата на очите… Този красавец със сиви очи, в които жизнерадостта се приглушаваше от израза на достойнство, този млад човек с гъсти светлоруси коси и твърда линия на устата, е дълги силни ръце бе неин мъж!

Докато пиеха кафе, Исабел каза на Хари, че пътешествието й напомня игрите от детството, когато още бяха живи родителите й, когато заемаха голяма къща редом е Тиволи дел Елисео. В мазето на дома още от детството на баща й беше запазено нещо от рода на гимнастически салон и всяка събота тук се събираха братовчеди и братовчедки. Момчетата се занимаваха с лоста, халките, успоредката, премятаха се от кожения кон. Момичетата си имаха свои игри. Детските игри в Мексико са много забавни, в стихове… „Зад стълба златен, сребърен, стои там доня Бланка. Ние стълба ще разбием, доня Бланка ще открием…“, „Малка мексиканка рано-рано бърза посред слънчеви градини, в кошниците носи чабакано[52], портокали, пъпеши и дини…“ Исабел произнасяше думите напевно и тихичко пляскаше с ръце. „Махай се, морско чудовище, в синия морски безкрай. Които оттука премине, нека скръбта не познай…“

Хари слушаше внимателно, навел глава към Исабел. Той даже я помоли да повтори последната песничка. Тя охотно се съгласи, а Хари се опита да преведе песента на английски. Той подбираше думите, загледан в огромното вертикално небе на острова.

— The snakes of the sea. Guite. The sea-snakes. Oh God[53].

Хари беззвучно се засмя. Плати сметката. Като видя на отсрещната страна на улицата магазинче за почистване на часовници и ювелирни изделия, Исабел машинално докосна китката на лявата си ръка — спомни си за календарчето.

Часовникарят, стар червенокос холандец с отпуснати бузи, огледа часовника, пипна нещо и веднага го върна на Исабел, която припряно сложи очилата си и започна да рови в чантичката.

— Колко? Може ли да платя с долари? Имам само чекова книжка.

— Един долар — каза часовникарят.

Хари остави един долар на полицата, а Исабел, розова от смущение, замръзна с разтворена чекова книжка в ръце. И покорно се усмихна.

— Благодаря. Заповядайте пак.

— Не се сърди, Хари — прошепна Исабел, — нали винаги съм плащала за всичко сама. Просто забравих.

— Това са дреболии, скъпа. Ти ще успееш да свикнеш с това, че аз съм твой мъж. Кажи, какво има по-нататък в тази песничка?

„Махай се, морско чудовище, в тъмните морски води — тези, които преминат оттука, да не узнаят скръб и беди… Първите трябва по-бързо да бягат, а последните да окаменеят веднага…“

— Oh, Godl[54]

— Знаеш ли, Хари, струва ми се, че отново съм се върнала в детството. Така ми е хубаво и весело, както тогава, когато играехме нашите игри. Та нито веднъж оттогава не съм била щастлива!

— Да си призная, в онази, първата нощ, на мен ми стана страшно! — каза Исабел, любовно сгъвайки нощницата си, която криеше под възглавницата.

Изтегнат на леглото, Хари изпусна новия брой на „Форчън“ върху коленете си, покрити с чаршаф.

— Наистина ли? Та този славен английски параход е абсолютно плаващо благонравие!

— Да, сега виждам. Но тогава всичко ми беше много чуждо! Погледни колко се отдалечиха светлините на Кюрасао.

— А не ти ли внушава доверие тоя отлично избръснат капитан? Този благочестив англиканец? Цялата тази старческа добропорядъчност на палубите на „Родезия“?

— О, не! Свещениците-цротестанти ми вдъхват повече страх, отколкото оня побъркан барман…

Исабел се засмя. Хари се прозина. Исабел погледна поправеното си часовниче. Хари неохотно прелисти няколко страници от списанието. Исабел припомни на мъжа си, че наближава времето за вечеря, той се извини и каза, че чувствува безумна умора. Тя се обърка.

— Но нали всички ще забележат, че съм сама.

Хари ласкаво я притегли към себе си.

— Кажи да ми донесат бульон с баничка. Бъди разумна.

— Ако искаш, аз ще остана тук.

Навел глава, Хари я погледна и лукаво се усмихна.

— И двамата прекрасно знаем, че не ти се иска да пропуснеш нито една вечер!

— Да, но най-важното е да бъда с тебе!

— Чудесно. Какво по-хубаво! Иди да вечеряш, потъгувай без мен, поговори с хората, помисли си какъв щеше да бъде животът ти без мен, пийни малко вино, а когато почувствуваш, че раздялата е непоносима — тичай в каютата, за да ми кажеш, че ме обичаш!

Исабел седна до мъжа си, дълбоко въздъхна и го прегърна.

— Ти си толкова необикновен! Във всичко намираш повод за радост… А не може да те нарече човек лекомислен. Знаеш ли, много ми е хубаво, но в същото време и много страшно…

— Страшно? — Хари вдигна глава и притисна буза към лицето на Исабел. Списанието падна на пода. — Погледни, нали вече излязохме от залива!

— Ти нито веднъж не си говорил за бъдещето ни?

— Непростима грешка! Но, разбира се, ще отидем у нас, във Филаделфия…

— А леля Аделаида?

— Тя може да живее с нас… Ще се сприятели с майка ми. Тя може ли да играе бридж?

— Това е тежко бреме! Леля е съвсем стара. А и характерът й е опърничав. Щом нещо стане не според нея — вече не е в настроение.

— Горката ми Исабел! Тя навярно те е измъчила?

— О, не! Не е точно така… Та на нея й е хубаво при мен, а и на мен — също. Леля Аделаида върши всичко — води домакинството. А моята грижа е магазинът. А как умее да се справя с прислугата! На това аз тъй и не се научих… Много ми е лесно да намеря общ език с търговските агенти, е комерсантите, с доставчиците… Само не с прислужничките! Тия твари просто не мога да ги понасям! Марилу — това е съвсем друго нещо. Тя, разбира се, е от много бедно семейство, но винаги уважава, знае си мястото, а и по-човешки се облича… Знаеш ли, веднъж се разболях, а прислужничката, която държахме, изведнъж се приближи до мене и си слага ръката на челото ми — имате ли, казва, температура? Представяш ли си, Хари? Едва не повърнах! Завъждат деца и даже не знаят кой е бащата. Ужас! Не, не мога да ги понасям тия твари наистина!

— В нашия дом прислугата ще ходи по въже! Кълна ти се, Исабел!

— Ох, прости ми! Нали не обичаш, когато ти се оплакват! Та аз ли да се оплаквам! — Исабел се усмихна с крива усмивка и втренчено погледна Хари. — Като си спомня само този интернат! Там ни обличаха в зелени униформени рокли с дълги ръкави и затворена яка. Къпехме се в дълги безформени роби. А преди да легнем, изгасяхме лампите, за да се съблечем…

— Darling![55] Вече е осем, а ти още не си готова. Бъди умна. Докато видя какво става по света, ще ти домъчнее… и ще ме заобичаш още по-силно… Въобще, Исабел, ти трябва да преодолееш плахостта си. Отиди сама и се поразсей в обществото на пътниците. Не забравяй, че във Филаделфия ще водим светски живот.

— Да, Хари. Ти си прав! Благодаря, Хари!

— Hurry on now. That’s a nice girl.[56]

 

 

— Необикновено произшествие, мистър Джек — Лавджой почтително се наведе над самото ухо на младия човек, който дояждаше калкан на маса, където седяха още трима. Шепотът на плешивия стюард се стопи в шума на гласовете, подрънкването на съдове и благопристоен смях.

— Какво има, Лавджой?

— Съпругът не дойде на вечеря.

— Какъв съпруг? Ти си въобразяваш, че на този кораб аз представлявам градското кметство?

— Съпругът на латиноамериканката.

— А-а, оня! Да не се е разболял? Повикахте ли лекар? Предполага се — внезапно изнемощяване?

— Не, не, мистър Джек. Той поиска бульон и баничка с месо. Току-що му отнесох в каютата.

— Добре, Лавджой. Можеш да си вървиш.

— Винаги на вашите услуги, сеньор!

Джек се усмихна на съседите си по маса, изтри устни със салфетка и вдигна пръст.

— „Сомелие“ — полугласно каза той на младия келнер с очила, който галеше позлатения си медальон. — И „Дом Периньон“ за сеньората от двайсет и трета маса. — Джек подписа чек и отново се усмихна.

— Ах, така ли! — каза сеньора Дженкинс в същия момент, когато Джек се успокои, че бутилката вино в сребърна кофичка с влажни салфетки попадна най-после на масата на Исабел.

— Защо ахкате? — зло полита Джек.

— Нима може да бъдете толкова груб, мистър Джек! — засмя се мис Дженкинс; — Джентълмени, нима ще търпим на нашата маса този „бунтар без причина“?

Англичанинът от Глоустър зави мустаци, напери се и реверите на белия му смокинг щръкнаха още повече.

— Демокрация! Вие я искахте — ето я пред вас! Не съм мислил през живота си, че мога да вечерям на една маса е бивш лакей!

И се изсмя сито, но Джек вече не слушаше думите му.

Скрил брадичка в дланите си, той следеше всяко движение на Исабел, която беше получила френското шампанско.

— О! Противно момченце! — Замърка мис Дженкинс, като все повече заприличваше на мелез от слон и котка. — Виждам всичко, което става там. Тя се изчервя, разбира се! Казва, че ле е поръчвала шампанско към вечерята! А келнерът й обяснява, че бутилката е изпратена в знак на почит от младия човек на кръглата маса. Тя се изчерви още повече. Навярно си мисли, че това е по случай неотдавнашния й брак. Чуйте, Мистър Чарли, виждали ли сте някога толкова несъчетаемо съчетани, както тая мексиканка и моя земляк?

— Ох, всички тези „бунтари без причина“ — заръмжа светломустакатият джентълмен, — всички тези суинги, контета, папараци[57] — са язвата на нашия век!

— Не бъди невежа, Чарли! — Възрастният човек с брадичката е ловко движение измъкна гръбнака на печения калкан. — Папараци — това — това съвсем не са млади сърдити хора, а италиански макарони.

— Хо-хо-хо! — загърмя като слон мис Дженкинс. — Ето ви и цената на английската преса! Папараци са толкова далече от спагети, скъпи мистър Томи, колкото евнусите от мъжете, макар че в последния случай външният вид може да заблуди!

— Млъкнете най-после! — извика Джек през кикота на съседите по маса и веднага изпрати на Исабел една от най-ослепителните си усмивки, която тя прие, макар и да се смути, и да наведе главата си съвсем ниско над чинията.

— Тогава какво значи папараци? — попита мистър Томи, като дъвчеше с удоволствие филе.

Чарли — Италиански войник с петльови пера на главата.

Мис Дженкинс — Египетска кокошка с пера от италианец на опашката!

Томи — Средновековно изтезание: нагорещено желязо, което тикат в това място, откъдето расте опашка.

Чарли — Опашката ли стана тема на днешната вечер? Прекрасно! Представете си какво ще бъде, ако хората започнат да се познават по опашките?!

Томи — Добър ден, сеньор! Колко ви е пищна опашката днес!

Мис Дженкинс — Намажете опашката си е червило и ще бъдете без недостатъци!

Томи — Как ще позная опашката ви на карнавала с тази маска?

Чарли — С развитието на опашната хирургия сега ти можеш да станеш знаменита кинозвезда!

Мис Дженкинс — Приемането на храната ще стане пълно неприличие, затова приятелите ще се приемат в клозетите!

Томи — И келнерите няма да носят, а само ще изнасят.

Чарли — Oh, what a jolly world![58]

Джек удари с юмрук по масата:

— Затворете си мръсните уста!

— Той уцели същността! — зави Томи. — Именно това: да се затворят устата и да се отворят…

— Папараци — това са ония циници, на които им хрумна да фотографират в едър план бюста на Анита Екберг! — завика Джек, давейки се от смях, който подхванаха и другите.

— Няма нищо по-лошо от това да се веселиш с хора от низшите класи — каза пурпурният от смях Чарли, като се бършеше със салфетката. — Спаси Британия! — изхълца високо Чарли, вдигайки чашата си.

— Някои хора изгубват чувството за мярка — каза с леден глас дамата, която мина покрай тяхната маса.

— Спаси — повтори Томи, вдигна чаша и изгледа дамата с презрителен поглед.

— Този кралски трон за уличници, този остров със скиптър, взет назаем, тази земя на величества, това кресло на Стефан Уорд, на още един Антони Идън и demitasse[59], this happy breed of nymphs and kinkys[60], тази кърмачка на гигантите на Ямайка, тази утроба, заченала от Батенберг, тази благословена земя, тази Англия!

Томи се пльосна на стола и загледа мис Дженкинс с изцъклени очи.

— Е, какво? Имат ли американците такава поезия?

Мис Дженкинс се изправи величествено и тресейки двойната си брадичка, запищя, без да обръща внимание на подигравките на келнерите, които наблюдаваха това действие в опустялата столова.

— Oh say! Can yen see by the dawn’s early light, what so proudly we hailed at the twilight’s last gleaning.[61]

Учителката драматично протегна напред ръце и лицето й се ожесточи.

— Бум! Алабамските дечица вече стрелят. Бац! Дик и Лиза мушват се в постелята! Бам! Убежища-лукс продава славният Роки, купувайте бързо — кратък е срокът! Джек Паар е нашият Омир, а Фултън Шийн си има номер — да бъде пример за всички! Тряс! Трогнаха Никсън до сълзи е едно куче, в Сан Куентин Чесман го пекат с кеф! Е, какво липсва? Искаш небе? Спелман ще ти подари! Искаш сантименти! Слушай Либерейч! Искаш ли да имаш приятели и да станеш влиятелен? Дари милиони на Испания и Виетнам! Искаш да играещ на пирати? Потопи се в залива Кочинос! Искаш култура? Ти имаш Джеки — украшение на Белия дом! О, наивност на вчерашния ден! О, пионери на далечния Запад! О, набези на индианците сиу! О, буколически гьол на Уолдън! О, лов на салемските вещици! О, Милър! Да живее Линкълн, гъсто напудрен! Да живее Гранд, натъркан с дезодорант! Да живее Джеферсън, набучен върху десегрегацията! Консумирайте! Консумирайте всичко, земни кретени! Миришете лайна с носа на Буратино. Като огромен студен товар, по-скоро като слоница или брадва падна мис Дженкинс в ръцете на Чарли. Аленото й лице едва не докосна разтворената уста на Исабел, която стоеше до Джеки.

— Вие така не пиете ли, скъпа екс-дево? — простена мис Дженкинск и изгуби съзнание.

— Какво й е? — извика изплашената Исабел. — Нищо не разбирам. Сеньор, вие бяхте много внимателен с мен, но вече е време да се прибирам в каютата…

Джек внимателно я хвана за лакътя.

— Вие няма ли да ни помогнете да свестим мис Дженкинс?

— Къде да завлечем този розов цепелин на свободата? — попита Томи и едва не падна, повлечен от транзистора.

— Вдигайте я по-бързо! — извън себе си извика Чарли, едва удържайки деветдесетте и осем килограма, увити в коприна.

— В бара! В бара! — оживи се Томи и като протегна напред ръка, започна да люлее транзистора, в който подобно дрънкалка чукаше бутилка уиски.

— Сега приличаш на Джордж, Вашингтон, преплуващ река Делауер — измърмори мис Дженкинс, като отвори едното си око.

— Реката от чисто уиски, с ледени айсберги! — записка Чарли, подхващайки мис Дженкинс под мишниците. — Нетърпимост и революция на скалите!

Като се наведе, Томи хвана учителката за краката, Чарли за раменете и веселата процесия, която свършваше с Исабел и Джек, се отправи към бара.

— Виждате ли, сеньора Битъл! И на „Родезия“ може да се повесели човек!

— Сеньора? Ах, да, да, сеньора Битъл… А той каза… моят мъж каза, че аз трябва да се повеселя… Само че аз не знаех.

— А какво знаехте, сеньора? Изабела? Позволете ми да ви наричам Изабела?

Вратата на асансьора се отвори и цялата компания се наблъска вътре. Момчето от асансьора, още съвсем младо, прикри уста с длан, едва удържайки смеха си.

Калифорнийската учителка стоеше по средата на асансьора също като тежка стена без фундамент, а двамата й кавалери безпомощно се озъртаха настрани, без да знаят на какво да се опрат в тази безмълвна лакирана клетка. Джек и Исабел предпазливо се отдръпнаха от тях в ъгъла.

— Но аз се казвам Исабел, а не Изабела. И откъде ме познавате?

Джек направи жест, в който имаше и вдъхновение, и великолепна небрежност и даже снизходителна умора.

— Изабела — това звучи романтично… латиноамериканка ли сте. На „Родезия“ има списък на пътниците.

— Все едно.

— Злоупотреба с доверие? Липса на такт? Огледайте се наоколо! Всички сме безумци.

Исабел прихна. Вратата на асансьора се отвори и те попаднаха в салона, където пътниците, разпалени от дух на съперничество, играеха на въпроси и отговори. Разпоредителят извикваше въпросително микрофона, а двата отбора пишеха отговорите. Те заемаха около двайсетина стола. Щом отговорът на някой от участниците беше готов, той скачаше от стола и източваше до масата на журито. Чарли и Томи уверено минаха покрай моряк в широки панталони, който записваше на черната дъска точките, набрани от двата отбора. Исабел беше прикрила лице е чантичката си й вървеше зад Джек.

— Кой е изобретил психоанализата? — раздаде се въпросът на разпоредителя.

— Монтгомъри Клифт! — изтърси Чарли.

— Неправилно! Неправилно! — закрещя Томи. — Това е владетел на фабрика, в която се произвежда спална мебел. Голям шмекер!

— Какво беше отначало? Легло или психоанализа? — прекъсна го Чарли.

Сякаш се бяха уговорили, те пуснаха на земята своята дама, като че това беше чувал с брашно. След това те се хванаха един друг през кръста, заподскачаха, тропайки с крака, и завиха:

Едип, Едип — той бе безсрамен тип

и със своята майка…

Органистът веднага засвири мелодия от операта на Офенбах, като се стараеше да попадне в такт с песничката им…

Когато Чарли и Томи, прибрали от пода безчувствената мис Дженкинс, напускаха ярко осветения салон, бяха изпратени от смях и шумни аплодисменти. Влизайки в бара, те тръшнаха мис Дженкинс на една, табуретка близо до Ланселот, за да може той, ако се случеше нещо, да не и позволи да падне на пода. Томи веднага седна на рояла и клавишите зазвъняха а ла Дебюси. А Чарли се опря с лакти на бара и казана части:

— Ти си загадка за мен, Ланселот! Коктейл „Кадифето на нощта“.

— Шампанско и портър, милорд?

— По дяволите! — Чарли удари е юмрук по масата. — „Скарлет О’Хара“.

С непостижима бързина барманът смеси в шейкъра, пълен с ледена пудра, уиски, лимонов сок и половин кутия малини. После няколко пъти разклати тази смес пред яростното и налято е кръв лице на Чарли:

— Да се изхвърли! Да се изхвърли Ланселот! Свърши ми търпението! За какъв дявол стърчиш тука, в това корито на украински емигранти, когато Марли, Фонтенбло, Уиндзор, Петерхоф, Сан Суси, Шьонбрун, всички дворци, построени от Сарди, те чакат! Всеки кралски дворец, всяко кралско небе жадува да се наслади на твоето изкуство! Скакалец! Grasshopper![62]

Ланселот отново изчезна зад бара и отново се появи. Сега той постави на очите си монокъл с черен шнур и сложи високо бомбе. После прибави към коктейла лъжичка маслен крем, лъжичка крем от шоколад и мента и доближи студената чаша до горещото лице на Чарли.

При вида на трите смеси — кафява, червена и зеленикава — англичанинът от Глоустър притихна. Внимателно — на глътки — той отпи от всяка чаша и мустаците му се боядисаха в цветовете на националния флаг на някаква страна, която още не беше провъзгласила независимостта си.

— Един „Аламо“! — успя да изрече Чарли, преди да изгуби съзнание.

Исабел, седнала до Джек, взе от ръцете на Ланселот висока чаша е грейпфрутов сок, разреден с уиски.

— Remember the Alamo?[63] — попита, намигайки с безвежди очи барманът, на чиято глава вече стърчеше фригийски калпак.

— Грейпфрутов сок! — каза Джек.

Исабел отпи една глътка и се намръщи.

— Но аз въобще не пия.

— Значи, ти върна шампанското ми?

— Не, не! Аз пих. Но нали шампанското не напива.

— Спомням си за времето в Калифорния — с нега в гласа си каза Томи. В очите му се появи мечтателен израз. Бяхме толкова млади и лекомислени. Раменете ни не познаваха още товара на грижите, който расте с годините… Аз бях млад само веднъж в живота си, синьора — Томи намигна на Исабел, — и обичах обикновена статистка, която, ако й се вярва, се казваше Лейвърн О’Моли. В един от филмите тя подаваше въжето на Дъглас Феърбанкс, който се промъкваше в замъка. Тогава бяхме млади, романтични и много обичахме да пеем.

Томи силно удари по клавишите и измъкна от диафрагмата си глухо ръмжене. Влажните му очи внимателно погледнаха Исабел и Джек.

— Не губете времето си напразно, мечки-коала! Постелята — това е единственото място за дружба и любов, познание и жестокост, разочарования и емоции. Сега Лейвърн О’Моли е съдържателка на пансионат за ветерани от сцената в една от пресечките на булевард Уилшайр.

Гласът на Томи се счупи и плачещото му лице падна върху клавишите на рояла. Когато Джек стисна ръката, на сеньора Битъл, тя не се опита да я освободи от твърдите пръсти на младия човек и само обгърна с нетрезвия си поглед трите неподвижни тела…

Мис Дженкинс здраво спеше, подпряна на бара. Чарли, свит на кравайче, лежеше на пода, сложил главата си на медния плювалник. Томи тихо хълцаше, притиснат към белите клавиши. И Джек, без да сваля дълбокия си поглед от Исабел нито за миг, като държеше влажната й ръка, започна да си тананика първия куплет на английския химн: „Боже, пази кралицата!…“

Ланселот приближи на пръсти грамофона и пусна на воля гласът на Сара Воон. И тогава Джек вдигна сеньора Битъл от стола, притегли я към себе си, хвана я през кръста и намери оня съвсем бавен, почти неуловим ритъм на танца, който започна да я люлее, да я въвлича в някакво неведомо вцепенение. Сякаш в полусън Исабел видя откъси от детски игри, голите гърди на Хари, вълни, прорязани от острия нос на „Родезия“, усети мириса на дезинфекция и разлети коктейли.

Вторият мъж не беше дързък, не я притискаше към себе си. Едва отстранил се, той я гледаше в очите и почти не се движеше. Сега Исабел беше съвсем друга, нова, както беше съвсем друга тази жена, която остана на вълнолома на Акапулко, далечна и почти нереална. Рушеше се сводът от прилични правила и тя вече не знаеше как да се държи й какво да говори в тази странна компания: Чарли, Томи, мис Дженкинс и Джек. Джек, който не откъсваше от нея втренчения си поглед.

— Наблюдавам те от деня, в който ти се появи на борда на „Родезия“, Изабела!

„Зад стълба златен, сребърен, доня Бланка стои…“

— Добре ли ти е?

„Ние стълба ще разбием…“

— Поне веднъж да ме беше погледнала…

— Поне веднъж да те бях погледнала…

По тялото й премина гореща вълна.

Исабел се притисна към Джек и го целуна по устните. Но веднага с ужас се отдръпна назад, после присви очи и го погледна. Той се усмихваше. Тя закри лице с две ръце. И падна на колене пред неподвижния Джек, който стоеше уверено на краката си, сраснали с пода като две стройни дървета.

— О, Джек! Джек! Джек!

— Стани! Дай си ръката! Да излезем на въздух!

— Прости ми! Навярно съм пияна. Никога не съм пила… Никога. Никога! Моля ви, изпратете ме до моята каюта. Лошо ми е!

— Искаш да се върнеш при мъжа си в това състояние?

— Не! Не! Какво да правя?

— Навън ще се съвземеш. Дръж се за рамото ми!

— Какво ще си помислиш за мен?

— Това, което и преди. Ти си най-прелестното момиче на борда на „Родезия“!

— Не е вярно! Не ми се присмивай!

Тя изведнъж разбра, че напразно се опитва да надвика вятъра, който отнемаше силата на гласа й, на думите й, и че да вика тук, на този вятър — все едно да бъде няма. Беззвучни мълнии, също неми, осветяваха хоризонта. Джек движеше устни, но тя нищо не чуваше. Вятърът развяваше косите им. Джек свали очилата й и ги хвърли в морето. Исабел протегна напред ръка и срещна черната пустота на океана. Джек издърпа чантата на Исабел, измъкна оттам молива за вежди и бързо, но в същото време съсредоточено, започна да рисува новото й лице: изви дъгата на веждите, направи сочни устните й/и разроши с ръка косата й. Исабел усещаше ласкавия допир на неговите пръсти ту на бузите си, ту по очите си, ту на устните си, и когато на края Джек й подаде малкото огледалце, тя видя, че тия едва уловими изменения са я направили съвсем друга. Вятърът неусетно стихна и гласовете пак придобиха своята сила.

Когато Исабел и Джек се върнаха в салона, Чарли, Томи и мис Дженкинс — това неразлъчно трио застарели шегаджии — бяха вече във форма. Те седяха в креслата и играеха на собствено изобретена игра: разговор от шекспировски цитати.

— Защо напразно да мъчим сивото си вещество, както би се изразил моят любим детектив, и отново да откриваме това, което вече отдавна е казано? — дрънкаше Чарли. — За здравето на стария Уили! Кой е той! Педераст или Марлоу? Нека с това да се заеме ЦРУ. Важното е, че той е казал всичко, така че „да седнем на земята черна! Нека да ни разкажат тъжните предания как са умирали крале.“ — „Ричард Втори“.

Мис Дженкинс с мъка преодоля гаденето:

— „Главата ми е много слаба на вино“ — „Отело“. Томи засвири сватбения марш на Менделсон.

— „Признавам, още досега тъй весело от смях не съм аз плакал! О, весела трагедия във стих!“ — „Сън в лятна нощ“.

— „На лекомислена съпруга мъж мрачен тъкмо й прилича“ — „Венецианският търговец“.

— „Кога ще дойдем трите пак? Сред мълнии, гръм и дъжд? По мрак?“ — закудкудяка мис Дженкинс.

Чарли и Томи станаха весели и бодри, чукнаха чаши и дружно извикаха:

— „Щом притихне тази врява, щом спре битката — тогава!“

— Кръгли идиоти! — сви рамене Джек и се обърна. — Дай ми свобода и аз ще поставя в задниците им истински ракети.

— Какво говорите, Джек! Аз трябва веднага да се прибирам!

Джек повдигна вежди.

— Значи, вежливостта свърши и край на романа! Изчезвай оттука, пияна глупачко! Знаеш ли с кого си се свързала? Край на комедията! Сега ще узнаеш и калта под ноктите на Джек Мърфи, който осем години подред е изхвърлял боклука на този параход и е похарчил всичките си спестени пари, за да може поне веднъж да бъде в обществото на прилични джентълмени и мили дами!

— Ти… Вие сте слуга? Аз… Аз съм целунала обикновен слуга?

— И още нещо, радост моя. Ето с тия наманикюрени пръсти аз съм мил клозетите! Какво ще кажеш?

— Пуснете ме!

— Не, почакай! Не ми се е случвало досега да срещна така високомерна особа, на която не е по вкуса любовник-слуга!

— Сеньора Дженкинс! За бога, помогнете ми!

Джек задържа Исабел за ръката.

— А днес получих телеграма — какво ще кажеш за това?

— Не знам, не знам… каква телеграма? За бога… Ох! Марилу… леля Аделаида… те…

— Майка ми, старата ми майка цял живот е търгувала с цветя по улиците на Блекпул, до театрите, като в стари мелодрами… А аз пропилях всичко за това пътешествие.

— Пуснете ме, за бога, заради всичко свято, в името на мъжа ми…

— А на теб ти е безразлично какво става с майка ми?

— Сеньор, аз нищо не разбирам… пуснете ме… моля ви…

— Сърце. Тя ще умре след три месеца, а аз нямам нито пфениг, за да платя за тази окаяна болница… Аз тичам след тебе, а тя…

Джек падна на колене пред Исабел и се разплака.

— Джек, сеньор, боже мой, какво трябва да се прави в такива случаи… та аз никога…

Тя отвори чантата си, измъкна носна кърпа и тихо се изсекна.

— „Fair is foul and foul is fair“[64]

Като помисли, Исабел измъкна от чантичката си писалка и бързо постави акуратния си подпис върху два чека. В интерната „Свето сърце“ я бяха научили да се подписва красиво.

— Колко ви трябват? — попита тя със сух и уморен глас. — Двеста долара? Петстотин? Кажете!

Джек мълчаливо поклати глава и неговите беззвучни ридания преминаха в протяжен и отчаян стон.

Исабел пъхна чековете в джоба на сакото му, свали главата на Джек от коленете си така, сякаш това беше чупливо, стъклено кълбо и бавно излезе от бара.

— Лайно! — оригна се Чарли.

Ехидният поглед на Ланселот изпрати Исабел до самата врата.

 

 

— Добре ще е сега да се облекчиш — каза мистър Харисън Битъл.

Той беше в синьо ленено сако и бели панталони от тънко сукно — любимото му съчетание на цветове. Оправяше се пред огледалото.

В това време Исабел лежеше на леглото под изображението на Гваделупската дева, която стюардът Лавджой окачи на обикновен гвоздей. Тя също се огледа в малкото си ръчно огледалце и се намръщи от досада. После изплези език и дълго го разглежда, долавяйки свежия аромат на одеколона, с който Хари мокреше кърпичката.

— Ау, Хари, погледни! Никога не съм имала такъв език! Господи, какъв позор!

Хари придирчиво се изучаваше в огледалото.

— И досега не ми се вярва, Исабел! Да попаднеш в такова неприлично общество.

Той развърза вратовръзката си.

— Ох, Хари, напразно ти разказах всичко!

Той отвори шкафа, съсредоточено свивайки вежди.

— Не, ненапразно! Ние не трябва да крием нищо един от друг. Аз, съм ти благодарен за такава откровеност. В края на краищата, сега, е ясно, че след две чаши шампанско и един коктейл, ти можеш да паднеш в морето. С една дума, предстои ми да те науча на още нещо: да пиеш в общество.

Той въздъхна и избра синя вратовръзка на червени райета.

— Виждаш, ли. По-добре да бях останала с тебе. А ти изведнъж реши да се развличам.

Той вдигна яката на ризата.

— Но аз мислех, че ти ще бъдеш сред порядъчни хора. Тук има толкова достойни и приятни двойки. А ти се натъкна на пияни безделници.

Той завърза на красив възел новата вратовръзка.

— Точно в три ще пристигнем в Тринидад. Are you up to it?[65]

Той внимателно се погледна в огледалото.

— Не, Хари, едва ли ще мога да сляза. Нещо става с корема ми и главата ми е като чугунена. Хари…

С лека усмивка той одобри синята връзка на червени райета.

— Никога не съм предполагал, че ще ми се наложи да лекувам собствената си съпруга от напиване. Nasty business![66] Ако ние не се придържаме към правилата за поведение, то кой.

Исабел успя да се изправи на крака, разчорлена, с кръгове под очите, със землистожълто лице.

— Хари, Хари, не ме карай да страдам… Хари, та аз не съм ти казала най-страшното… О, Хари!…

Като ридаеше високо, жената падна на колене и прегърна краката на мъжа си.

— Какво има? — Хари не се докосна до нея. — Исабел! Аз умея да бъда търпелив. Но всичко си има граница, Исабел! Какво си направила с честта ми?

— Не, не, не! — изчурулика през сълзи Исабел. — Съвсем не това… Хари! Как можа да помислиш? О, Хари, Хари, моя любов, съпруже мой! Не знам защо, но реших, че само така мога да му отмъстя, че само така ще ми плати за всички оскърбления… аз…

— Speak up, woman![67]

Исабел вдигна поглед към съпруга си: той стоеше пред нея висок, светлокос, подобно узрял клас.

— Дадох му пари, за да го унизя, разбираш ли, само за да го унизя…

— Какво лекомислие! — Хари със сила отблъсна от себе си ръцете й. — И все пак ти няма за какао да се оправдаваш пред тоя измет. Още днес ще поговоря с него и ще го заставя да върне всички пари, макар че ми е противно да имам работа с подобен негодяй. Колко му даде?

— Не зная. — Исабел като преди лежеше на пода. — Вероятно петстотин долара. Трябва да проверя чековете, за да пресметна… Не се занимавай с него, Хари, моля те, хайде да забравим това. — Исабел все не успяваше да се изправи на крака. Отначало тя с усилие застана на четири крака. — Ето сега аз знам! Толкова неща наведнъж, че се обърках. Сега знам! Нека всички пари да бъдат у теб, вземи ги, моля те!

Хари й протегна ръка и тя успя да се повдигне.

— Не искам нищо да знам за твоите пари! Можеш да ги подариш на своята леля, ако искаш. Ти забравяш кой е пред теб! Но рано или късно ще го разбереш. Рано или късно ще разбереш, че моята чест…

Исабел закри устата му с ръка, после едва-едва се дотътри до нощната масичка и взе чантичката си. Седна и започна да подписва чекове, един след друг, много бързо.

— Сега не трябва да се страхувам за себе си. Сега не бива да мисля, че онова, вчерашното, може да се повтори… гади ми се, Хари.

— Моите и твоите пари трябва да са отделно! Това е неоспоримо условие за нашия съвместен живот.

— О, не! Тия чекове ми изгарят ръцете… Вземи, вземи, вземи ги!

Тя откъсваше всеки подписан чек и го протягаше към Хари.

— Е, добре! Щом това е твоята воля…

Отначало Хари ги вземаше с неохота, после с делова решителност.

— В Тринидад ще открия сметка в банката на твое име и когато се върнем в Щатите, ще можеш да ги получиш при първо желание. Надявам се, че до това време ще възвърнеш предишните си качества.

— О, да, Хари! А сега искам да бъда послушна във всичко, искам ти да ми купуваш вещи, искам ти да ми даваш пари за всяка дреболия, даже за фризьор. — Тя прокара ръка по косите си. — Вероятно съм страшна като смъртен грях!

Хари взе ръката й и я целуна.

— Исабел, моя обожаема Исабел!

— Добре, Хари. Но побързай, Тринидад наближава! И главно, не се безпокой за нищо. Ще си почивам през цялата вечер.

„Родезия“ забави ход. Исабел пооправи кърпичката и връзката на Хари, притича до нощната масичка, отвори чекмеджето, извади оттам паспорт и го подаде на мъжа си.

— Вземи! Едва не го забрави.

— А-а! Благодаря!

Хари излезе от каютата. Исабел по нощница се хвърли към илюминатора и видя как се приближават вълноломите на Порт-ъв-Спейн. Гласовете на негрите, ловящи хвърлените от борда на „Родезия“ въжета, и скърцането на стълбата, спусната на вълнолома, не проникваха през стъклото на илюминатора. Зад сновящите насам-натам товарачи се точеха складови помещения — дълги, с тъмни отвори на вратите и вехти стени. Исабел видя на стълбата своя Хари и забарабани с кокалчетата на пръстите си по стъклото. Хари не се огледа. Изчезна в една от тъмните врати. В тоя миг някой почука на вратата на каютата. Исабел се покри с одеялото и облегна глава на възглавницата.

— Come in.[68]

Заедно с думите за извинение от вратата се показа дългият нос на Лавджой; стюардът влезе в каютата подмилкващ се, с целофанена кутийка под мишница и стиснал плик между бледите си пръсти. Той внимателно сложи едното и другото на коленете на Исабел и почтително се отдръпна назад към вратата.

Исабел отвори изпотената влажна кутия, в която лежаха две орхидеи — жълта и червена. После скъса плика; оттам изпадаха три чека, няколко петфунтови хартийки и бележка. Исабел зажумя, но все пак не се стърпя и прочете:

„Dear Isabella, I love you. Will you ever believe it?

Jack

P.S. I bought the flowers with your money. Hope the change ic O. R. Impudent, but adoring your, J.“[69]

Гаденето отново застана като топка на гърлото, а после се разля с лепкава противна сладост по зъбите. Исабел не смееше да се докосне нито до орхидеите, нито до чековете, нито до парите. Тя допря бележката до гърдите си и зашепна, притваряйки очи:

„Обичам те.“ Подчертано. „Можеш ли да повярваш в това?“

„Скъпа Изабела“… Зарови лице във възглавницата, но след няколко секунди протегна ръка и напипа целофанената кутия. Пръстите й докоснаха кадифеното цвете и погалиха сочните му листенца.

 

 

— Ах, Джек! Болно ми е!

— А как изглеждаше лицето й?

— Тя започва да се съвзема по малко…

— Какво искаш да кажеш? Нищожество, прогнила плацента, мразя те!

— Чакай да ти обясня, Джеки.

— Целият съм слух…

— Нито едно мускулче не трепна по лицето й.

— Това ли е всичко, което узна?

— Опитах се да подслушам зад вратата, но тя само въздъхна.

— Вземи за услугите!

— Ах! Не още! Джеки, моля те! Не още! Да! Не крий ремъка. Бий ме за каквото си искаш, заради всичко свято!

— Мръсна твар, черен сперматозоид, смрадлив сопол, вземай…

— О, Джек! Не още! Но кажи ми какво да направя за тебе?

 

— На колене, жалък Лавджой! Нима не чуваш сигнала? Сбогом, Тринидад! Ние отплаваме и наближава краят на нашето пътешествие? Това проумяваш ли го? Какво ще правиш, когато свърши пътешествието?

— Не зная, Джек, но ако още веднъж, само още веднъж ти би поискал, не, само…

— Никога, Лавджой! Това няма повече да се случи! Хайде, ставай проклето паяче! По-бързо се скривай в паяжината си!

— О, Джеки! О!

 

 

„Родезия“ се оттегли от Порт-ъв-Спейн по време на вечеря. След десерта Хари покани Исабел да се качат в салона и да пият кафе. Те седнаха на мекия диван и приветливо закимаха на всички двойки, които се разхождаха в очакване да започне филмът. Минаващият покрай тях капитан ги поздрави. („А-а! Младоженци! Е, как, доволни ли сте от пътешествието? Кога ще дойдете на капитанския мостик?“). Чистокръвен англикански пастор. („Наистина съжалявам, че ми се изплъзна възможността да ви съединя, но в крайна сметка всички ние сме божи деца, не е ли истина? Нали най-главното — това е вярата, а не обредите, да, да!“) И старши механикът. („Нашият параход вероятно е твърде малък за вашето щастие? Признайте! Но при първото ви желание ще ви разведа из машините, за да добиете представа за неговите размери!“) И разпоредителят на игрите („Ние си спомняхме за вас на състезанията по крокет, мистър Битъл. Трябва да ви кажа, сеньора, че сте се омъжили за най-добрия играч на крокет на «Родезия». В това той е по-скоро англичанин. No offense mean, I am sure“)[70]. И двойка северноамериканци на средна възраст („Най-после ни се удаде случай да ви поздравим. Това е най-романтичното събитие по време на нашето пътешествие. Всички единодушно твърдят!“). И двойка съвсем възрастни англичани („Няма по-добра почивка от морското пътешествие. Тъжно ни е, че се връщаме в къщи. Тридесет и четири внука!“). И една колумбийка със сини клепачи, облечена цялата в черно, която говореше, втренчена в очите на Исабел. А на няколко метра от тях, на неголяма маса играеше карти Джек, той ги размесваше, раздаваше, прибираше картите, залагаше, печелеше, губеше и нито за миг не изпускаше от погледа си Исабел.

— Трябва по-често да се срещаме! Нали сме единствените латиноамериканки на парахода!

— Да, радвам се да се запозная с вас. Но слава богу, че сме само две.

— Разбира се. Вие нали току-що се омъжихте за беличкия си?

— Какво?

— За беличкия, за блондина, за светлокосия, как ги наричате вие?

— А-а Да, да!

— И така доскоро виждане!

— Довиждане. Ще се радвам.

— Какво те заинтригува така, скъпа? — попита Хари, когато колумбийката се отдалечи.

— Нищо, Хари, повярвай ми. Разглеждам хората.

— Ето виждаш ли как мило може да се прекара вечерта на борда на моторен кораб.

— Да, Хари.

— Тогава защо си така тъжна?

— Не, не съм тъжна. Спокойна съм, а това са различни неща.

— Всяка жена на твое място би била щастлива, би се чувствувала щастлива. Не е ли така?

— Да! Това и исках да кажа. Когато човек е щастлив, той е спокоен. Нали?

— Разбира се. Още повече при двама мъже. — Мисля, че нито една жена на парахода не е съумяла да впримчи двама мъже наведнъж.

— Какво имаш пред вид, Хари, миличък, кажи ми за бога! Нали те помолих да не ми напомняш повече за това…

— Ти си много непредпазлива: billet doux[71] не се крият под възглавницата!

— Хари!

— Oh God![72] „Дръзкият, но обожаващ те Дж.“ Ти си и неакуратна, и не твърде придирчива! Това е, радост моя!

— Но аз…

— Да, всичко е ясно. Защо да се различаваш от другите жени? Сега, когато виждаш как ревнувам, на теб ти е приятно да ме измъчваш!

Хари нервно се засмя и лицето му веднага стана сурово. Исабел не знаеше какво да каже, но в погледа й се появи израз на самодоволство.

— Ти даже си измени прическата и започна да се гримираш по-иначе. Откъде се взеха у тебе тия удължени вежди и тия устни? Исабел, на тебе говоря!

Тя смело срещна настойчивия поглед на Джек. Младият блондин мълчаливо размесваше картите.

 

 

„Here, sir“, „Look here, daddy-o“, „Comme, sir“, „Penny, daddy“[73].

Млади негри яростно плуваха около „Родезия“ и падаха като камъни на дъното, за да съберат монетките, хвърлени от пътниците. Няколко гребни лодки се поклащаха върху вълните, около този отбор от доброволни гмурци, които изскачаха от водата с очи, налети с кръв и гъста пяна, потекла по брадите им. Сред тях имаше едно-единствено момиче — негърка на около петнайсет години, стройна, слабичка, с едва наболи гърди. Тя викаше по-настойчиво от другите, мигновено изчезваше под водата, показвайки малкото си задниче, пристегнато в стар зелен бански, като остро копие излиташе на повърхността и отново започваше диво да крещи:

— Look at me, daddy-o! Silver here, sir! Please![74]

И нейните огромни бели очи, разглеждащи монетната, сияеха с такъв възторг, сякаш не печелеше, за да живее, а играеше някаква увлекателна весела игра.

В средата на нагорещения, покрит с трептяща мараня ден, моторните лодки на „Родезия“ пренесоха на брега пътниците, желаещи да се поразходят по Бриджтаун.

Червените дървени постройки и черно-зелените храсталаци сакатон, мяркащи се по крайбрежието на Барбадос, контрастираха с опасващата го бяла ивица вода, която покриваше почти безцветния пясък.

— Утре ще бъдем в Барбадос — каза Хари на жена си, когато след вечерното кафе се прибраха в каютата, за да се преоблекат. — Това е последната спирка преди Маями… От Маями ние ще излетим за Ню Йорк, а оттам ще отпътуваме за Филаделфия. Аз съм търпелив човек и съвсем не съм дивак, Исабел. Разбирам състоянието ти. Тоя мошеник се е влюбил в теб? И предполагам, без твое желание… В такава ситуация ти никога не си попадала, а и едва ли ще попаднеш. Едва ли! В моя дом те чака съвсем друг живот. По-точно животът, с който ти очевидно си свикнала и за който са те подготвили твоите наставници. С една дума, изясни си всичко сама, Исабел. Постой сама в Бриджтаун. Поразходи се, ако искаш с твоя странен поклонник. Можеш да пийнеш с него някоя и друга чашка! Да, да! Имам ти доверие и съм съгласен дори на това. Иска ми се да погледнеш този човек, както се казва, на дневна светлина, и да разбереш, че той е най-обикновен лакей. Нещо повече, настоявам да изпълниш желанието ми. Нека ти се отворят очите! Тогава отново ще намерим покой.

Докато Исабел се спускаше по стълбата към моторната лодка и докато седеше в тая лодка, бързо приближаваща се към пристана, тя действително мислеше само за писмата, които й се щеше да изпрати на леля Аделаида и Марилу, за да им разкаже за чудесните събития в твоя живот: сватба, любов, ново лице, направено с молив и помада, двама желаещи я мъже… Тя мислено подбираше нужните думи, които там, в Мексико, трябваше да предизвикат възхищение, завист, разочарование, тревога, страх пред неумолимо надвисващата старост редом с възродената младост, усещането за затворническа скука редом с неудържима радост… „Как ще изглеждат лицата им?“ — повтаряше на ум Исабел с усмивка, която нямаше никакво отношение към това как сладко и неволно замираше сърцето й.

— Когато спрем тук, Джек ще замине на плаж в Акра — й каза Лавджой, като намигна и стисна в юмрук петфунтовата хартийка. — Водата в Акра е като сълза, сеньора, и Джек в своите бикини подлудява всички жени.

Исабел пъхна парите, като се стараеше да не докосне ръката му: беше уверена, че ръката на стюарда е влажна, лепкава и студена. И от изплувалата в паметта, почти забравена ругатня — „Скапан сводник“ — я засърбя небцето.

А на брега оркестърът от ударни инструменти с подчертана небрежност свиреше модните на Уестиндийските острови калипсо. Негри с бели панталони и жълти блузи ловко барабаняха по празни бъчви и металически чинии, по техните линирани и номерирани с бели бои секции.

„Shut your month“, „Go away!“, „Mamma!“, „Look a Bubu Dad!“[75]]

Исабел взе такси около морската гара и заповяда да карат към Акра. Машината се движеше покрай брега, отдалечаваше се от него, от викторианския ужас на боядисаните в кървавочервен цвят сгради с високи мансарди, с ветропоказатели по покривите, с фалшиви куполи и дълги балкони от ковано желязо, оставяйки назад пременени негърски семейства, които излизаха от църквата след неделната меса, деловити мъже, натрапващи на туристите оскърбителна за господния ден стока, набрилянтинени млади хора, сновящи пред вратите на пристанищните кръчмички.

Таксито спря пред розов хотел. За плажа Исабел мина направо през неговите салони. Беше й неудобно да ходи с високи токчета по пясъка. Исабел събу обувките и веднага почувствува как горещият пясък се сляга под босите й стъпала.

Придържайки с ръка развятата от вятъра пола, леко прегърбена, Исабел вървеше бързо към пясъчния нос. После тя забрави и за обувките и за твърде широката пола и започна да се рови в чантичката, за да намери тъмните очила.

Жумейки от ярката светлина, Исабел се опитваше да намери Джек сред всички тия мъже, които почерняваха, подлагайки на слънцето лице или гръб, разговаряха помежду си, играеха белот и се плискаха във водата. Карибското слънце жълтееше подобно далечен лимон през белезникавата гореща мъгла. Исабел сложи ръка над очите си и огледа целия плаж. Седна на сянка и зачака. Все пак на края тя задряма и едва в полусън разбра колко са напрегнати нервите й и как скъпо заплаща своята непрекъсната възбуда. В сънена забрава Исабел слушаше всички звукове на плажа. Тя сякаш съзнателно не затваряше плътно дверите на съня, за да познае и гласа, и стъпките, и потта на Джек.

Усетила глад, Исабел отвори очи. Погледна часовника: точно три. Стана, прибра обувките и чантата, изтърси пясъка от полата и се отправи към хотела. Между тези, които излизаха от морето, и тези, които стояха пред кабините за душ, и тези, които седяха в шезлонгите, Исабел с лекота разпознаваше пътниците от „Родезия“. Направо през водата шляпаха в сандали Томи и Чарли, запели някаква неприлична песничка. Исабел си помисли, че Джек е навярно в бара.

Малко обезсилена от горещината, тя избра свободна масичка в едно сепаре. Наоколо беше почти безлюдно. Няколко мъже, без съмнение местни чиновници, седяха на високи табуретки пред бара. Две-три компании се разположиха в сепаретата.

Сега Исабел не изпитваше никакво смущение. Поръчвайки чаша херес, тя не наведе очи, ръцете й не се изпотиха и гласът й не трепна. Зад гърба й, през преградката, неочаквано се раздаде пискливият глас на мис Дженкинс, седнала в обществото на пътници от „Родезия“.

— … Като англичани. През живота си не съм виждала някой да пие така! Това е нов Том Колинс, ако си послужим с олимпийски мащаби… О, момчето ми, и подир туй цели три години в колеж…

Келнерът постави пред Исабел чаша херес. Мексиканката се усмихна и помпели, че трябва да се приближи до мис Дженкинс, да я поздрави… Може би тя знае къде е Джек? Но по-добре първо да си изпие хереса.

— … половината от учениците стават непълнолетни престъпници. И прекрасно! На техните години аз бях истинска въртиопашка, обличах се като кинозвезда, по цяла нощ се разхождах с кабриолет и крещях, без да жаля гърлото си!

Хересът се плъзна в стомаха на Исабел и загоря там като приятно леко огънче. Тя отново се усмихна. Гласът на мис Дженкинс потъваше в дружния смях на компанията.

— … но най-гневният „бунтар без причина“ е сукалчето редом с тия англичани. Пияници, жиголо, развратници и какво ли не и на всичко отгоре такива тържествени лица, сякаш самата кралица сега ще се приближи към тях и ще им окачи на шията Ордена на жартиерата. Ха-ха!

Исабел с труд сподави смеха си и чу как точната храчка на сеньора Дженкинс попадна право в медния плювалник.

— Charle and Tommy just don’t have any visible means of support.[76] На чии разноски се влачат по морета-океани и барове-ресторанти. А този нахал Джек? По какъв начин си урежда работите, та пътува в първа класа. И още дрънка, че натрупал пари от миене на клозети! Ха-ха-ха! И за какво се разхождаше вчера по тъмните алеи на парка с оня тип, дето се облича като камерхер от кралския двор! Да, с мъжа на мексиканката? И какво намери сеньор Битъл, толкова интересен мъж, в тая стара мома? Поне капчица обаяние…

Исабел обхвана чашата с две ръце. И я стисна така, сякаш се боеше, че тя самата, по собствено желание, ще падне на пода, постлан с мраморни плочи, бели и черни.

Още в началото на пътешествието някой беше казал, че носът на кораба е най-тихото място. Но за да попадне там, трябваше да слезе по три стълби, да мине покрай всички служебни помещения. Водеха я навярно миризмите. Както и тогава, в първата нощ, тя отново възприемаше кораба само с обоняние.

Натам, където няма миризма на дезинфекция и сапунена вода! Покрай басмени перденца и меки килимчета, покрай мирис на боя и застояла в басейна солена вода, през сития лъх на кашкавал и оваляно в брашно месо, покрай разтворени каюти, привличащи с дъх на овлажнели чаршафи, покрай матросите, които надничат от вратите, показвайки насапунисаните си с крем за бръснене лица, потни мишници и татуирани ръце! Плаващата с пълен ход „Родезия“ се вслушваше в диханието на Атлантическия океан. Стъпвайки на палубата, където се разхождаше вятърът, Исабел дори не погледна пепелявосивите и боси индийци с бели тюрбани и широки панталони с копринен кант. Индийците играеха на зарове и си разменяха думи със стържещи гласове. Мярнаха се нечии брадати лица, нечии очи, приличащи на изстинали въглени, откровено й намигнаха; и тия странни, скрити от пътниците, хора се засмяха след нея, откривайки жълти от никотин зъби.

Исабел се изкачи на носа на кораба и се хвана с ръце за ръждивите перила. Шумът и миризмите останаха назад. Дишането на „Родезия“, както и приспиващото дишане на океана тук бяха особено дълбоки. Носът на кораба се повдигаше и спускаше в бавен, безмълвен и тържествен ритъм. През масивния пръстен на котвената верига се виждаше вечерната синева на морето. Исабел не изпускаше от ръце желязното перило. Океанът беше отмерено биещо сърце, огледало без светлина, в което надникна Исабел, огромна репродукция от менящите се бои на сумрачното небе, подвижен живак, където човешките очи не биха могли да намерят и две еднакви отсенки. Исабел свали ръце от желязното перило и погледна изцапаните си с ръжда ръце. Бавно се свлече на пода и като свря брадичка между коленете, обхвана раменете си. Тя усети солен вкус по устните си и тихата ласка на ветреца, който развяваше покорните й коси.

Атлантическият океан се разтвори пред нея и я повика при себе си.

Били Хигинс я видя как мина нагоре. Старият стюард отделяше тия вечерни часове, за да почернее. Стиснал със зъби цигара, купена в Тринидад, той лежеше в шезлонга, излагайки на залязващото слънце откритите си гърди с татуираното име на Гуендолин Брофи, което се перчеше между зърната, в гъстите побелели кичури косми.

Били видя как мина напред и се попита какво е могло да доведе сеньора Битъл на палубата, отредена за екипажа. Той забеляза как бавно и неуверено се изкачваше нагоре, а после помисли за Джек и за заплахите си към тоя юнак. Били въздъхна и свали от голия си корем романа на Макс Бранд. Като помисли, че не му е работа да се бърка в чужди неща, той отново се задълбочи в книгата. Но като прочете главата докрай, все пак погледна към носа на кораба. Нали не някой друг, а именно той взе от мистър Харисън бакшиш, за да го настани на маса двайсет и три. Били се намръщи, отметна книгата встрани и стана от шезлонга.

 

 

— Хайде, успокой се, Хари. Още три дни и ще бъдем в Маями.

— Дотегна ми тая комедия!

— Е, не бива! Тези трудности не са пречка. А ти славно я изпрати в Барбадос.

— Представяш ли си, Джеки, как те е търсила там със своите смешни очила, пълна с надежди.

— Бъди снизходителен, скъпи! Благодари на съдбата за сполуката, която ни донесе и — точка!

— Осем хиляди долара! Лесно е да се каже! Ще живеем разкошно три-четири месеца. Ще наемем стаичка в Ню Йорк, ще излизаме всяка вечер, ще приемаме гости.

— Разбира се, Хари. В Маями ще слезем на брега и след няколко часа ще ни се усмихват светлините на Бродуей. А после — какво?

— Като си починем, ще помислим. Такива работи трябва да се вършат умно! Нали се занимавам с това пет години! И, знаеш ли, не винаги ми върви така.

— It’s breeding that does it, Harry.[77]

При твоето възпитание ти можеш да надминеш и самия лорд Астор! На какво ли не ме научи! И този Sommelier, Dom Perignon, all those fansy things.[78] Цял живот няма да ти се отплатя, повярвай, Хари.

— Колко смешно! Изплаших се само един път, когато ми взе паспорта и едва не видя на колко години съм всъщност! Сърцето ми спря, когато в Тринидад тя ми подаде паспорта. Смешно, понякога дреболии могат така да те наплашат!

— А в църквата как мина?

— Та аз съм адвентист на Седмия ден и никога не се женя за дами от моето вероизповедание.

— А сега добре ли ти е?

— Не е тая думата! Хубаво ми е, откакто се срещнахме в оня бирен бар миналата пролет! Помниш ли?

— Сега можеш да си върнеш изгубеното за всички тия нощи.

— Не съм и предполагал, че мексиканките са толкова скучни! Но така или иначе — жалко за нея. Започнах да свиквам с нея, е, да кажем, както със своя леля. Помисли само — още цели три дни да играя тази комедия. Ужас!

— Забрави сега за това, Хари! Хайде де, хайде!

— Махай се, морско чудовище, чудовище от морето…

Рохелио Синан
Панама

Рохелио Синан (Панама) — псевдоним на Бернардо Домингес Алба, е роден през 1904 година. Като консул на Панама в Калкута (1938 г.) той посещава редица страни в Азия. През 1941 година той основава в своята страна „Избрана библиотека“, която публикува книгите на млади разказвачи. Писал е стихотворения, драми и един роман — „Пълнолуние“. Но в литературата на Латинска Америка е известен най-вече като майстор на разказа. Издал е няколко сборника: „Цял кървав конфликт“, „На брега на мъртвите статуи“, „Две авантюри в Далечния изток“, „Червената барета и пет разказа“ и др.

Рохелио Синан
Червената барета

— Вижте какво, доктор Паул Екер, вашето мълчание никак не отговаря на доброто желание, което сме имали във вашия случай. Трябва да разберете, че правосъдието изисква конкретни факти. Не мога да си обясня упоритостта, която проявявате с мълчанието си.

Паул Екер забива зелените си очи в празното пространство. Горещо му е. Поти се. Равномерните паузи на големия вентилатор му изпращат от време на време лек ветрец, който за миг играе с космите на неговата червеникава брада.

Там, на островчето, не беше толкова топло. Беше приятно да се седне на скалите край брега на морето… Да се потопи погледът в просторната океанска раздвиженост… Да се гледа как се забавляват бързите акули… И да се чувствуват милувките на вятъра, който хвърля в лицето ти пяната на вълните…

— Държали сме сметка, докторе, не само за заслужения престиж, на който се радвате като биолог и лекар, но също така и на множеството молби, изпратени от знаменити учени, от университети, академии, музеи… Вижте какъв куп писма!… От Лондон, Буенос Айрес, Стокхолм, Париж… Това писмо от Франция ни припомня, че преди две години вие сте имали честта да председателствувате големия Световен конгрес по ихтиология, който е заседавал в Сорбоната… Спомняте ли си? Добре е поне, че се усмихвате.

Сорбоната!… Да, там се запозна с нея… Имаше вид на някаква наивна гимназистка, но каква само чародейка беше!… Онова, което най-много го очарова, беше нейната къса поличка в морско синьо и онази червена барета, леко наклонена на една страна… „Искам само вашия автограф — каза му тя. — Аз се казвам Линда Олсен и следвам в Сорбоната. Интересува ме науката. Бих искала да извърша чудеса като мадам Кюри… От кой щат сте вие? Аз съм от Атланта.“

Паул Екер потреперва, без да може да определи дали това е от въздуха на вентилаторите, или от други хиляди причини, които напразно се опитва да забрави. Съдията продължава:

— В тези писма ни молят да бъдем снизходителни… Споменават ни вашите неотдавнашни проучвания върху различни въпроси на ихтиологията, а също така, както казва Джон Хамилтън, за голямото значение на вашите „Записки върху еротичния живот на рибите“, в които свързвате с лунните фази промените на цвета, които настъпват в известни видове риби по време на хвърляне на хайвера.

По вина на Джон Хамилтън той наново я срещна в Пенсилвания… „Не си ли спомняте вече за мене? Аз съм Линда Олсен, онази с червената барета!… Каква лоша памет, доктор Екер! Разбира се, като не нося моята пурпурна барета, нито синята ми поличка!… Как изглеждам с очила? Изглеждам сериозен човек, нали? Може би и затова не ме познахте… Никога няма да забравя нашите разходки в Париж… Спомняте ли си през есента как падаха листата? А вечерните разходки с големите лодки по Сена? И онзи весел следобед, на върха на Айфеловата кула? Снимката пазя в къщи, спомняте ли си я? Добре, докторе, не искам да ви отегчавам… Но, така или иначе, трябва да ви кажа, че тази среща не е случайна… Дойдох да ви търся, тъй като прочетох във вестниците, че Институтът по рибовъдство ви праща да изучавате рибите от Архипелага на перлите, близо до Панама… Каква прелест! Да се прекара цяла година, наслаждавайки се на Тропика, на морето, на слънцето, на въздуха, свободно и в близък контакт с природата… Трябва да ме вземете… Нужно е аз да стана ваш асистент… Докторе, много ви моля!… Аз имам и основание да ви отправям тази молба… Отчаяна съм… И Как да не съм! Вие знаете, че се дипломирах в Париж… Но, за нищо не ми послужи това. Още съм без работа… Да, да, няма да отричам, че получих едно предложение от Джон Хамилтън… Каква обида! Представяте ли си? Аз асистент на един цветнокож!… Ах, да! Колкото и да е знаменит… Не ми го казвайте дори… Зная също, че е кандидат за Нобеловата премия… Да, да!… Но дори и така… вие разбирате, докторе…“

Съдията диша с досада и суши с навлажнена кърпа плешивата си глава. След много усилия, за да запази спокойствие, той казва:

— Всичко това ни задължава да бъдем донякъде снизходителни… но трябва да знаем, така или иначе, къде се намира мис Олсен… Когато ви намерили на плажа на Сабога, изглеждали, сте като умопомрачен… На главата си сте носели нейната червена барета… Вашите изпокъсани дрехи подсказвали за борба с вълните между подводните скали… Освен това ръцете и краката ви са били изподраскани… Кръв от по-дълбока рана била изцапала част от ризата… Постепенно, с възвръщане на умственото ви равновесие, вие сте разказвали различни и дори противоречиви подробности за бедствието, а това било добър повод за моряците от военната база да си въобразят и да пуснат в обръщение най-странни версии за случката… Едни, като видели разбита малката лодка, помислили, че в нея сте били вие и мис Олсен, когато ви изненадала бурята… Други, от известни несвързани данни, които вие сте подсказали, предположили, че сте бутнали мис Олсен сред акулите… Имаше дори и хора, помислили за самоубийство поради не зная каква сантиментална несполука…

Как да я убие? Самоубийство? Дори не може и да се помисли. Причините и фактите бяха много различни. Но как да ги каже, без да пробуди съмнение, че те са резултат на объркване от потъването на лодката? Още ехтеше в ушите му смразяващият смях на хаитянката и още му се струваше, че чува над вълните песента на Линда Олсен, потръпваща като някакво флагче…

— Затова решихме да проведем това предварително заседание съвсем насаме. Ще присъствуват само строго необходимите лица, и то когато са нужни. Не сме дали пропуски дори и на господата от печата. Вие разбирате — това ще бъде голямо неуважение към науката. Така ни предупредиха с шифрована телефонограма и от Института по писцикултура[79]… Дори и от Вашингтон се получи едно съобщение, в което настояват върху дискретността, необходима в този процес, тъй като се отнася до знаменитост като вас… Въпреки това не можем да се отречем от приетата задължителна процедура… Е, само за привидност… Още повече че, както са потвърдили и вашите колеги от университета, няма никакъв признак, който да не доказва по абсолютен начин вашата невинност. Така или иначе вие трябва да ни помогнете. Защо упорствувате в своето категорично мълчание? Аз не мога да ви освободя, без да дадете показания относно случилото се… Законът изисква това, драги докторе… Но за да ви помогна, ще освежа паметта ви… Преди една година, може би година и половина, вие пристигнахте във военната база Сабога с добри акредитивни писма, придружен от асистентката си Линда Олсен… Вие сте щели да изследвате целия бряг на Архипелага и да продължите да изучавате, както се казва в тази бележка на института, „… периода на хвърляне хайвера на някои риби, а също така образуването на яйцата в така наречените партеногенетични женски…“ Военното командуване на базата ви е оказало най-голямо съдействие… Определена била за ползване една моторна лодка само от вас и асистентката ви и от двамата ви помощници: един механик от африкански произход — Жое Хард и един бял моряк — Бен Паркър…

… Паул Екер се вижда във военната база Сабога. Началникът го посрещна сърдечно и се показа много любезен към мис Олсен, която пак беше си сложила червената барета. „Ще се отегчите на това скалисто островче“ — каза и той. Мис Олсен изненадана запита на свой ред: „Нима няма да живеем тука?“ И той, като отиде към вратата, отговори: „Не, господа, елате с мене в преддверието.“ И като им посочи едно близко скалисто островче, той добави: „Виждате ли това островче с няколко остри скали? Там се намира лабораторията. Изследванията започна Франк Ръсел, но той беше военен лекар и неотдавна замина за Азия. Самият аз подсказах предимството да пратят един цивилен. Уверявам ви, че ще се чувствувате много удобно. В островчето ще намерите една добре екипирана къщурка. За нея се грижи Йейа, хаитянка, която гледа кокошките и обработва земята. Стара е. Наричат я «Вуду». Говори на странен жаргон, но разбира английски. Тя ще се погрижи нищо да не ви липсва. Ако имате нужда от нещо, можете да ми изпратите Жое. Той е добър момък, ще живее при вас и ще ви бъде много полезен. Няма нещо, което да не знае: той е готвач, механик, моряк и дори — не се изненадвайте! — голям свирач на банджо. Бен Паркър е добър помощник и свири на хармоника. Съселянин е на Жое и винаги са заедно…“

Следователят раздвижи едрото си тяло, предизвиквайки дразнещо скърцане на пружини и похабени дървени части.

— Не зная по каква причина, по-късно, вие сам сте изискали оттеглянето на двамата младежи. Не е ли така?

Доктор Екер потреперва с цялото си тяло. Гледа умоляващо съдията. И разсичайки въздуха с двете си ръце с нетърпелив жест, каза:

— Има обстоятелства, при които… Толкова сложно е всичко това, че… За да се обяснят нещата и да се установи ясно самата истина, би се наложило да се задържат лица, които може би са невинни…

— Ако вярвате в тази невинност, не ги замесвайте по никакъв начин… Освен това аз вече ви казах, че този случай разглеждаме при най-строга тайна… Можете да бъдете напълно сигурен, че нищо от онова, което ще се каже тука, няма да излезе навън от това помещение. Продължете:

— Нашите първи дни на островчето бяха неизразимо красиви… Къщата беше много удобна. Докато старата оправяше къщата и се грижеше за кухнята, Линда, момчетата и аз скитахме от скала на скала, разучавайки вълшебните брегове. Не бих могъл да опиша усещането за вълшебство, което ни обхващаше в онази прохладна обстановка на светлина, цветове и трели. Аз, бедният грешник, си губих времето, ако така може да се каже, ентусиазиран от множество открития от чисто научен характер. Бен и Жое, двамата младежи, трябваше да ме придружават, натоварени с моите инструменти… Това, изглежда, че ги разсейваше, а тя, в разгара на своята бурна, стихийна младост, линееше от скука… Понякога ни следваше и събираше раковини и охлюви, но по-приятно й беше да скита между дърветата. Това правеше, защото не искаше да остава сама в къщата, тъй като изпитвала някакво си недоверие към старата… То беше по-скоро нещо като отвращение, гнусливост, някакво неясно предчувствие. Следобедите след свършване на работата аз често правех с нея дълги, романтични разходки.

Трябва да ви предупредя, че никога не съм помислял дори за някаква идилия. Би било нелепо, разбирате ли това? Възрастта ми, задачата, която изпълнявах, ми налагаха известно отношение на наставник към нея… Така, щото от професионална етика и преди всичко поради моето постоянно състояние на екстаз и вглъбеност, не можеше да се случи онова…

Екер овладя едно движение, издаващо мъката му.

Съдията разбира, че е натиснал някаква невралгична точка. Почти механично той натиска един звънец.

— Починете си, докторе.

При влизане на вратаря той избърсва лицето си и му казва:

— Донесете ни прясна вода!

Докторът отново впива очите си в зелената далечина на своите спомени.

Как да обясни, за да може да го разбере тоя затлъстял господин с мазна кожа какво беше за тях онзи проход между две скали към морето? По какъв начин да го накара да проумее, че онова тогава имаше известен вкус на антична епикурейска еклога[80], на езически пасторал, на тропическа идилична симфония?

… Объркан от веселата природа на острова, заслепен от великата самота, която го обграждаше откъм морето и от небето, завладян от младежката възторженост на Линда Олсен, Паул Екер се пробуди за един свят, какъвто никога не беше си представял. Той претърпя нещо като магическа метаморфоза и изоставяйки като какавида състоянието, което го правеше да изглежда строг учен, изведнъж почувствува слънчевите избухвания и възбуждащия аромат на вълните… Напразни се оказваха опитите да се захване за науката и да се скрие между килиите на своите разсъждения… Когато съвсем съсредоточено анализираше известни странни феномени като този на змиорките, които променят цвета си през периода на оплождане… и внезапно чуваше гласа на Линда, която, покатерила се на някое дърво или потънала сред вълните, намираше начин да съгледа нейната червена барета… Паул Екер си спомняше няколко стръмни скалисти заливчета с естествени стъпала, където морето беше образувало малки недълбоки вирчета, в които мис Олсен се къпеше. Един път падна в едно вирче и не можеше да излезе, защото бреговете му бяха много хлъзгави… Той чу нейните викове и, мислейки за Андромеда, нападната от чудовището, се хвърли да я спасява… Оттам трябваше да я извадя гола — проклета негова свенливост! — след огромни усилия и опасни подхлъзвания…

Тази вечер Линда Олсен се шегува и се смя при лунно осветление, правейки намеци за неговата мъжественост. Разбира се, имаше един миг, когато кръвта му изведнъж пламна… Почувствува, че потъва в някаква много дълбока пропаст. И тази вечер беше Андромеда, която разкъса Персей… Оттогава…

Една лакома муха е хваната от крилата на големия вентилатор.

Бузестият блюстител на Закона си вее с ветрило:

— Говори се, че Линда Олсен е щяла да има дете, така ли е?

— Разбира се.

— Това като последица…

— На какво?

— На вашата любов?…

— Не зная какво имате пред вид.

— Е, добре, най-сетне… Всичко е почти установено…

— Че детето не е било мое.

— Това пък какво е, драги ми, докторе!

— Мисля, вече ви казах, че мис Олсен скиташе от едно място на друго, пращяща от жизненост, преливаща от младост, главозамаяна от магическите очарования на острова. Аз не можех да удовлетворявам желанията й… Вие сам разбирате. Духом и тялом се бях посветил да следя в локвите и между подводните скали странното оплождане на рибите… Моите сурови привички поставяха между нас някаква непреодолима стена на въздържаност…

… По-нататък от тази стена всичко беше варварска еклога, езическа свобода, при която той сладострастно подскачаше като сатир след разпасалата се нимфа…

— Как тогава да се разбира, че Линда Олсен…

— Оставете ме да ви обясня… Убедена, че аз не съм типът, който изискваха нейните младежки прищевки, тя привличаше на смени Бен и Жое с претекста да я придружат, за да търсят плодове… В това не виждах нищо лошо… Разбирах, че това са работи на младостта. В началото ми се стори, че мис Олсен се забавлява, флиртувайки с Бен Паркър… Това беше нормално, като се има пред вид нейната враждебност към цветнокожите хора. И действително Бен и Линда често изчезваха. Въпреки това можах да забележа, че след време Бен Паркър я отбягваше… Оттогава (нещо твърде ненормално!) тя търсеше Жое за нейните игри и скитания… Това изглеждаше, че я забавлява, тъй като я чувах да се смее от сърце… Изненада ме също колко размекнат беше негърът Жое, който при лунна светлина често пееше тъжни песни, акомпаниран от банджото. Още си спомням една от тях, без съмнение с любовно настроение:

„Каква хубава червена барета!

Моята барета,

ох, синьо море…

Когато я видя, сещам се за

една диня

от Южна Каролина!…“

Един следобед, това си спомням много добре, аз изучавах под микроскопа някакви ципи. Бях позадрямал поради летния зной, когато чух виковете на мис Олсен. Помислих, че може би я ухапала някоя отровна змия или тарантула[81]… Като се подадох, видях я, смаян, да тича разрошена и да вика: „Помощ! Изнасили ме!…“ Забелязах, че негърът Жое, полудял от уплаха, се спускаше към пристанищното заливче, сякаш летеше… Припряно се спуснах по дола, за да му искам обяснения, но той успя да се качи на лодката, пошушна си нещо с Бен Паркър и двамата заминаха с лодката… Без да губя нито минута, аз се изкачих на височината, вдадена над морето, за да сигнализирам със семафора и да уведомя базата. Но изненадващото, невероятното беше това, че в този момент се приближи мис Олсен, много смирена и привидно успокоена, за да ме моли да се откажа да дам тревога… Обясни ми, че един скандал би могъл да й навреди много… Предпочитала насилието да остане ненаказано. Аз, който мислех, че тя е преизпълнена цялата с предразсъдъци, изпитах към нея най-дълбоко уважение и реших да я защищавам, да я покровителствувам и дори да й дам името си, тъй като нейният жест за мене беше указание за пълна зрялост и благоразумие… От този следобед, като я виждах тъжна, реших да я разсея и се постарах наново да я заинтересувам в научните занимания, които тя беше изоставила кой знае защо…

— Извинете, Бен и Жое не се ли върнаха на острова?

— Не, наистина… Когато комендантът дойде да разследва…

— Какво измислихте?

— Накарали са го да повярва, че аз искам да бъда сам на острова. Разбира се, предпочетох да поддържам тая версия… И дори казах на коменданта, че тъй като е време за хвърляне на хайвера, да забрани на своите хора да се приближават до островчето, защото плашат рибите и дори могат да прекъснат хвърлянето на хайвера. Той настоя и аз го уверих, че Вуду ни стига за домакинската работа… Оттогава вече нямаше развлечения и се отдадохме напълно на оглеждане и внимателно наблюдаване на водите… Хаитянката живееше далече от нас и малко я виждахме, най-вече защото прекарваше времето си в ловене на риби навътре в морето. Служеше си с една крехка лодчица, която изглеждаше като орех между вълните… По това време беше, когато на Линда се стори, че в корема й…

— Детето? Тогава то е било от негъра?

— Мога само да ви кажа, че то бе нейно. Ах щях да го призная, като да е мое, но работите тръгнаха по друг път.

Доктор Екер се заслушва внимателно. Струва му се, че чува надалече тайнствена песен, която сякаш изниква измежду вълните и наново чувствува адския кикот на хаитянката, който го преследва по всяко време.

Съдията настоя:

— И в крайна сметка вие не бяхте сигурен дали детето е ваше или от негъра. Зная, че е имало връзки…

— Точно така. Тя и аз… вие разбирате. Оттук и моето състояние, съмнението ми. Преди всичко, защото в живота ми съществува един прецедент, който ме караше да предчувствувам усложнения. Имам пред вид… Не зная дали вече съм ви говорил за развода ми поради моята генетична негодност… Моят тъст, който беше богат и много държеше на тия глупости за родословие, искаше на всяка цена едно здраво, снажно и силно внуче, което да наследи името и богатството му. Роди се едно момче, но дефектно, гърбаво, деформирано… Толкова по-добре, че живя само няколко часа… Проучи се клиничната история на моя род и се откри… Вие знаете… Не е нужно да подчертавам тези неща. Моят тъст ме застави да отстъпя поста си на един породист субект… На онзи начален провал дължа моята слава в науката… Като предвиждах оскърбителното си бъдеще, предпочетох да се скрия сред книгите и се отказах от радостите на семейството. Защо да настоявам, като знаех, че моите деца ще се родят уродливи?… Поради това на островчето се стараех да стоя далеч от мис Олсен… Въпреки това нещата не всякога стават, както ние ги искаме. Самотата понякога ни хвърля в обятията на сладострастието… Стана впрочем онова и тя очакваше дете, което предполагаше, че е мое дете, изпълнено с жизненост; прелестно и красиво… Аз, понеже бях несигурен в бащинството си, се измъчвах… Тревогата ми растеше заедно с онова, което щеше да се роди… Тази дилема не можеше да се разреши. Представях си чудовища, ненормални същества. А ако е от негъра… Представете си!…

Някаква тайна надежда понякога ме утешаваше, като си мислех, че онази вълшебна обстановка на острова може би ще упражни някакво благотворно влияние върху оформянето на детето… Само поради това и може би движен от моя научен интерес, не пожелах да разваля онова, което бе отредила природата. Но най-много ме ужасяваше мисълта, че Линда би могла да ме напусне, като разбере моята безпомощност. Поради това между двете възможни раждания аз предпочитах негърчето… Линда Олсен ме молеше да я отведа в базата, за да бъде обслужена, както трябва. Аз й обещавах, но бях решил сам да извърша операцията на острова, за да нямам свидетели. Бях решил да я приспя така, че тя да научи истината едва в подходящ момент… Такова беше моето нетърпение, че дните и месеците ми се струваха много бавни… Оставаха още около седем седмици до точната дата, когато започнах да мисля, че може би изчислението е погрешно, тъй като ми се струваха прекалени нейните страдания и голямата издутост и изопнатост на кожата… Забравих да ви кажа, че заедно с напредването на бременността Линда беше обхваната от странни капризи… Приятно й беше да прекарва часове, потопена в морето, и въпреки нейното почти чудовищно неприлично състояние тя отказваше да облича бански костюм под предлог, че не може да го понася… В часа за хранене даваше признаци на пълна липса на апетит… Въпреки това аз я изненадвах да яде живи стриди и други морски миди… Онази нощ гръмотевиците и светкавиците много бяха изплашили Линда Олсен. Тя беше ужасена. Страхуваше се да не умре на острова… И вече помрачена от ужаса пред смъртта, викаше хаитянката да й помогне, за да умре леко… Аз си бях дал сметка, че през моите отсъствия негърката Вуду вършеше някакви тайнствени заклинания, за да облекчи болките на Линда… Бурята ревеше под напора на силния дъжд. Като се гърчеше на кревата, бременната стенеше, разкъсвана от ужасни, непоносими болки. Аз полудявах от нервно напрежение и предпочетох (а нямаше и друг изход) да ускоря нещата, за да спася Линда. Иначе, бях много сигурен, че нейният организъм не би могъл да издържи още един месец… Обзет от треска, изпаднал в мъчително отчаяние, аз се реших да оперирам… Инжектирах я… След малко тя заспа дълбоко… В това състояние като при много неспокоен сън най-сетне се роди онова… Не искам и да си го спомням… беше нещо безформено, мъртво, пихтиесто… Страхувайки се, че при пробуждането си Линда Олсен може да си даде сметка, изтичах под още силния дъжд и хвърлих изрода в морето. Оттогава нервите ми са разстроени.

— Не бива да се тревожите. Важно беше да се спаси Линда Олсен.

— И действително я спасих, но се страхувах да не ме напусне, като научи истината, и предпочетох да измисля лъжата за едно негърче. „Къде е? — викаше тя. — Искам да го видя!“ Не знаейки да лъжа, аз се заплитах все повече, докато останах пред нея, превърнат в един вулгарен убиец.

… Паул Екер силно потреперва… Широко разтваря очите си като слисан от някакво странно видение. Струва му се, че наново чува кикотенето на хаитянката и тайнствената песен на урагана. Пред очите му се простира безмерното море и му се струва, като че из неговите вълни се появява главата на Линда с очи, втренчени като в състояние на транс. Само Екер чува нейния глас, който казва:

— Негрите не са ми приятни… От това не мога да се освободя… То е нещо, което нося в кръвта си още от малка… И въпреки това, изповядвам се, че Жое Уард нямаше нищо общо с нашия случай… Ако някой е виновен, то това съм аз… Аз те излъгах, Паул Екер, преднамерено или поради моментно недомислие. По-добре казано, не е имало никакво преструване, по-скоро бе недоразумение… Вярното е, че обстановката на острова беше ме омагьосала, преобразила и ме накара да виждам в себе си друга личност, различна на предишната… За мене, бедна жертва на социалните запрещения, това беше някакво чудо на свободата. Тук, на острова, нямаше предразсъдъци, които да ме обвързват. Разкъсах моите вериги и се почувствувах волна, с желание да викам, да се потопя изцяло в опиянението от обкръжаващата ме среда… Всичко на острова ми се струваше като някакво чудо на природата… Цветовете на морето, веселите игри на пяната и чайките, песните на птиците, блясъкът на светлината, пищността на живота, горещината и проникващата миризма на земята след бурята… Всичко говореше за любов, всичко беше един езически химн, който ме потапяше в някакъв сладострастен, похотлив водовъртеж… Моята младост гореше… Младото ми тяло се рушеше сред ослепителен делириум. Затова с пълно съзнание за моите постъпки аз подскачах боса под дъжда… Исках да бъда нотка във великата песен на природата… С каква наслада жадувах да си отмъстя на живота, оставен назад!…… Затова се отдадох без заобикалки на русия Паркър… Сторих го просто, както го правят птичетата или морските птици. Това за Бен беше само един миг на помрачение… Помисли си за последствията и ужасен не пожела вече да се доближи до мене… Отбягваше ме… А аз, в замяна, го желаех без никакво задължение към мене… Исках да наситя моята жажда, тъй като вече беше късно да спра импулсите си. И решила да преодолея неговите страхове, намислих да го накарам да ревнува, като кокетирам с Жое. Няма да отричам, че макар и да чувствувам отвращение към черните, не изпитах неприятно чувство, а по-скоро удоволствие… Причиняваха ми наслада пируетите и хиляди хрумвания на Жое Уард… Млад, силен, блестящ, той имаше бели зъби и привлекателен смях… Атмосферата на острова и благоуханието на йодирания бриз ме накараха да го виждам красив като черен аполон… Започнах да си давам сметка, че се намирах пред опасност да му се отдам, тъй като той вече ми го подмяташе настойчиво… Един следобед (Бен Паркър го очакваше в моторницата, но той предпочете да играе с мене) аз му хвърлях плодове, покачена на едно дърво, когато една земна пчела забръмча около мене. Изплашена, аз поисках да сляза от дървото и се подхлъзнах… Жое се приближи, пое ме в прегръдките си и ме целуна в устата… Почувствувах нещо като водовъртеж, който ме увличаше… На път да падна, аз успях да надам вик и побягнах ужасена… Когато ти, Паул, излезе, изпитах срам да не ме вземеш за някакво смешно момиченце и без да мисля, извиках като истерична: „Помощ! Изнасили ме!“… Бедният Жое!… Слисан от страх, той полетя по нанадолнището и избяга към базата заедно с Бен… После, споразумели се, не пожелаха да се върнат… Негърът казал, че бил видял призраци на острова. Сигурно бе предчувствувал само бесилото и призрака на Линч… Припряността, с която ти ме защити, твоите големи грижи, отделно от предложението ти за брак (за което аз не разбрах веднага), ме накараха да се приближа до твоя живот, до твоите проучвания… После, като забелязах, че ще стана майка, побързах да приема предложението ти за брак… Че детето беше на Паркър, нямаше никакво съмнение, но какво значение имаше това… Аз знаех, че ти беше очарован… Щях да се омъжа за тебе и детето щеше да има един баща, по-достоен от русия моряк… Когато се влоши състоянието ми… Спомням си, че тази нощ валеше ужасно… Хиляди светкавици бляскаха… И ме ужасяваха гръмотевиците и грохотът на морето… После не разбрах нищо… Като се събудих, вече беше призори… Помислих за моето момиченце… Не зная защо, но мислех, че е момиченце с хубавичко личице и ръчички, които аз щях да целувам… Дали приличаше на Бен?… Отворих очи и се намерих сама в жилището… Помисли си: „Какво ще стане с Паул Екер и с моето момиченце?… Повиках — не получих отговор. Изведнъж чух твоите стъпки. Зачаках нетърпеливо. Ти влезе… Но какво ставаше с тебе? Забелязах, че си загрижен, с мокри дрехи и мрачен израз на лицето. «Бедният! — помислих си аз. — Сигурно е много уморен.» Ти се приближи до мене с безмерна благост, целуна ме по слепоочията, говори ми за твоето предложение за брак и дори ми каза, че вече остава малко до завръщането ни във Филаделфия… Аз, разбира се, настоявах в моя копнеж да видя детето, но ти не ми обръщаше внимание… Продължаваше да говориш, като че нищо не бе станало… Когато, обзета от подозрение, настоях да ми покажеш детето, ти започна да мънкаш… Първо ми каза, че било невъзможно да се спаси детето. После се съжали и ми каза, че било едно черно момиченце… Тази лъжа ми помогна изведнъж да разбера — видях ясно престъплението… Веднага разбрах, че ти си убил моето дете от ревност към Бен Паркър. Много добре знаеше, че е от него… Ти уби моето момиче, моето малко и прелестно момиченце!… Убиец!… Убиец!…

Съдията удря нетърпеливо с молив по масата, за да привлече вниманието на обвиняемия. После, с голямо търпение той каза:

— Обстоятелствата при катастрофата, а може би и получените удари са запечатали в паметта ви фактите пресилено, до степен, че са създали в съзнанието ви един неприятен комплекс за вина. Все пак онова, което сте сторили през онази нощ, е нормалното. Кой може да ви обвини, че не сте запазили един урод? Но аз искам да зная причините, които са ви накарали да се качите на малката лодка сред бурята, придружен от Линда Олсен. Аз помислих, че като сте се видели неспособен да я оперирате, сте поискали да я отведете на всяка цена в базата, но трябва да е друга причината. Не е ли така?

… Как да обясни на съдията голямата истина, която колкото повече се приближаваше до нея, толкова по-нереална я виждаше? Самият той започваше да се съмнява върху онова, което беше установил с ръцете си. Как да го накара да разбере, без никакво доказателство, че онова странно чудо не беше илюзия на неговите сетива? Паул Екер знае добре, че ако каже истината, която той знае, ще докарат психиатър, за да го прегледа. Въпреки това той мисли само за онова… Тази нощ, докато бурята развихряше своя ад от светлини и трясъци, той, желаейки да види истината и изморен да гледа страданията на Линда, реши да я приспи… В този момент се появи странната мистерия… Той видя едно фино, много нежно, възрозово личице и едни гладки, безупречни ръчички. Изпита такъв възторг, че за малко не отвлече вниманието си от раждането. И вече жадуваше да поеме в ръцете си това създание, за да го почувствува свое, съвършено и здраво, когато това нещо подскочи, удари с опашката си и отскочи върху леглото… Остана втрещен. Онова, което се гърчеше пред него върху чаршафите, беше един жив мит: една възрозова риба, красива мряна, но с човешка снага, с неспокойни ръчички и с ангелско личице… Това нещо с женски черти приличаше напълно на сирена… Той се беше възхищавал от тях по картини, в поеми. Още си спомняше божествените хекзаметри на Одисеята, но никога не можеше дори да помисли, че едно негово момиченце… Дявол го взел! Какъв ли тайнствен генезис пораждаше това?… Спомни си, че след като си отидоха Бен и Жое, т.е. когато Линда възвърна край него своето влечение към науката, една сутрин, още с първите светлини на деня, те се канеха да се къпят между скалите, когато тя го повика, правейки му знаци от една канара… Нетърпението, с което го викаше, го накара да подозре значението на откритието. Прикри се набързо и след като се приближи, двамата бяха свидетели на една любовна сцена, която беше някаква поема на природата… Из водата плуваше една огромна риба в пищни цветове… Седефеното животно (което беше женско) се закрепи на перките си и почна да пуска по малко яйцата си към пясъчното дъно. След свършване на мисията си тя се оттегли с леко размахване на перките си… След малко дойде напереният мъжкар, поплува тържествено върху хайвера и като се нагласи с някаква ритуална церемония, го покри с белезникавата си роса… След задоволяване на инстинкта той важно се отдалечи. Видът беше спасен… Заслепени от научна страст, Линда и той се спуснаха под водата, за да наблюдават отблизо оплождането… В този момент ги обединяваше науката… Впечатлението от видяното, хладката вода и възбуждащата миризма на онази смес… Само като си помисли за онова и нервите му се изопват до скъсване. Беше един вик на кръвта, който не можаха да заглушат… Това диктуваше природата… И паднаха сред онази пихтиеста субстанция.

Всичко беше много ясно: малката сирена с нейната възрозова кожа имаше океански произход… Беше брак между риба и човешко същество… Въпреки това в него надделя страстта към науката… тя беше по-силна от неговия родов провал… И забравяйки подигравката, на която го излагаше съдбата, помисли за огромното значение на факта сам по себе си… Нищо в света не би имало по-голямо значение от този научен факт. Неговото име би полетяло на крилата на триумфа, на славата на гения… Университетите ще му отдадат почести и отличия… И вече виждаше името си по афишите, които оповестяват славата на Паул Екер, когато забеляза, че сирената губеше жизненост и постепенно забавяше подскачанията си, както правят това рибите на плажа… Разбра, че бидейки морето нейният елемент, нямаше да мине много и тя ще умре извън него… Вече едва поемаше въздух с широко разтворени уста, обзета от задух и правеше последни усилия за живота… Ох, в този миг всичко би дал, за да я спаси… Взе я в прегръдките си най-внимателно и припряно се затича към морето…

Първите светлини вече оповестяваха зората и ураганът беше спрял… Само продължаваше ситен, настойчив дъждец… Влезе във водата почти до кръста и в нея потопи сирената с тържественост като за кръщение. Забеляза, че тя постепенно оживяваше. И като видя, че започна слабо да размахва опашката си, той я пусна свободно, за да види дали ще плува. Това беше една абсурдна лудост… В никакъв случай не би трябвало да го стори…

Сирената плесна силно водата с опашката си, направи остър завой и макар че той се опита да го предотврати, тя светкавично потъна… За миг още видя нейните отблясъци из водата и след като окончателно я загуби от погледа си, остана като замаян… Беше оставил да избяга от ръцете му славата и всичко беше станало с такава бързина, че на Паул Екер още се струваше това като запомнени откъслеци от някакъв сън. Как да обясни на Линда тази мистерия? Как да я накара да повярва онова, в което сам той почваше да се съмнява?

Съдията настоя:

— След като всичко беше станало, защо предизвикахте бурята и излязохте с мис Олсен в морето с тази малка лодка? Тя не пожела да се примири със свършения факт, така ли?

— Изглеждаше, че действително се примирява, вярва дословно каквото й казвах… Аз бях много внимателен с нея и повиках хаитянката да я пази… Беше много отслабнала и се налагаше да се възстановява с укрепителни и бульони… Когато вече се почувствува позасилена, аз я придружавах няколко дена при нейните разходки и понеже дъждовете вече бяха спрели, продължих моите проучвания между подводните скали… По това време беше, когато забелязах в Линда промените, които ме накараха да бъда нащрек… Линда изпитваше някаква мъка, чиито причини не можех да си обясня… При нощни кошмари винаги я нападаха някакви морски призраци и тя се стряскаше… Страхуваше се да заспи, тъй като се виждаше обградена от рибообразни чудовища, които играеха странно хоро около нея сред смехове, песни, пяна и плясък на опашките… Краката й почваха да изтръпват, аз трябваше дати разтривам, а тя твърдеше, че били като буца лед… Старата хаитянка настояваше, че това било ревматично, защото Линда Олсен прекарваше с часове в морето и не само за удоволствието от къпането, но и поради противния й навик да се храни с живи миди и мекотели… Тази странна мания, която преди предполагах като хрумване при бременността й, толкова се засили, че ми стана непоносима… В нейното настървение и лакомство тя вече не правеше разлика между водорасли и голи охлюви… Виждал съм я да гълта лакомо медузи…

Съдията не успява да прикрие гримасата на погнуса. Объркан, той не знае какво да каже и обяснява:

— Както виждам, отнася се до някаква странна психоза… За щастие психоанализата…

— Няма по-добър лек от слънцето, морето и въздуха… Лошото бе, че състоянието й се влошаваше с изяви на ужас…

— Причини?…

— Поради някаква неизвестна сила… Тя обясняваше, че се чувствувала привлечена от някаква бездна с възхитителна прозрачност… Тази мъглява идея на нейното разстройство понякога придобиваше съблазнителните образи на тритони, които я обграждат, пеейки цинизми, или пък подскачащи с пиянски кикотения… оттук и нейното желание постоянно да пляска сред вълните. Толкова силно беше това желание, че понякога ставаше от леглото гола като сомнамбул и се отправяше към плажа с големи скокове… Тези различни симптоми ми подсказваха нейната фатална склонност да се превърне в сирена. Трябваше да я догонвам, да я пробудя и да я върна в леглото… В това състояние на екстаз тя ми говореше и разсъждаваше, без да контролира своите действия… Една нощ ми изповяда, че е влюбена в морето, съблазнена от него и ме уверяваше, че ще дойде моментът, в който ще трябва да му се отдаде окончателно… Размишлявайки върху това, догадих се за комплекса на Главк, за който толкова се е писало във вестниците. Вие навярно си спомняте, че този митически герой ял някакви треви и се почувствувал привлечен от морето до степен да не може да овладее слепия си импулс… На бедния не оставало друго, освен да загине. Потънал сред вълните и нереидите го превърнали в тритон или нещо подобно… В моята теза аз се опитах да докажа, че такъв комплекс е твърде чест в наши дни… Тази странна болест се манифестира в различно степенуване, от лекото пляскане във водата до фатално самоубийство, когато удавеният с отворени очи най-сетне почива върху водораслите, които му служат едновременно и за саван…

Съдията леко потреперва. Обзелото го неприятно чувство го кара да изрази раздразнителността си:

— Като сте знаели, че болестта е могла да стигне до такива ужасни крайности, защо показахте немарливост, поради какви причини не взехте мерки? Мисля, че най-добре би било да я отведете в базата.

— Не съм и помислил това.

— Защо? Ще ми обясните ли?

— Защото Линда за мене беше единственото опитно поле. Ох, вие не знаете какво означава това за един научен работник! Аз поисках да направя изводите си върху този нов комплекс, нещо, което би било невъзможно, без нужното изучаване на еволюционния му процес, докато намеря и неговото терапевтично решение… И макар този довод да ви се стори егоистичен, той не беше единствен. Като се чувствувах годен да подобря Линда Олсен, как да се призная за победен? От моя страна това бих приел като провал. Да оставя на други колеги да се занимаят със случая, би ми се сторило абсурдно? Разбирате ли? Би се сгромолясала моята теория за комплекса. По тази причина…

— И това не ви възпря да изложите на риск един живот?

— Не! Това не! Кълна ви се! Кой би могъл по-добре от мене да се грижи за нея, още повече че при случая с нея аз не виждах случаен пациент, а нещо интимно близко и свързано с моите чувства? Моята страст към науката не беше такава, че да мога да пожертвувам Линда Олсен. Тъкмо обратното… Дал бих своя живот, за да живее тя. Аз исках да я лекувам по един предварително изработен план. Лошото е, че ние понякога създаваме симптоми, които пациентът дори и не си е въобразил. Много право е казано, че болестите сме измислили ние, лекарите. При случая с Линда ме увлече комплексът на Главк до такава крайност, че говорех само за него. И всичко това може би беше с обратен ефект.

— За какво намеквате с това?

— Не зная… Предположения… Може би моята настойчивост е, която я накара да мисли, че може да се превърне в сирена.

— Продължавайте.

— Действително, в нея видях да се появяват симптоми като тези при Главк… Например забелязах, че това за парализирането на краката й беше донякъде фиктивно, тъй като можеше да ги движи… Вярно е, че си въобразяваше, че са съединени, сякаш нещо невидимо ги възпрепятствуваше да се движат самостоятелно… Всеки момент тя опипваше краката си, тъй като имаше чувството, че кожата й придобива характерната лепкавост… Нямаше съмнение, че болестта напредваше, без аз да бях намерил начин да я подобря…

— Правилно погледнато, вие нямате вина — каза съдията. — От онова, което ми разказахте, можах да направя извод, че всъщност мис Олсен е била само жертва на фаталността… Ако, както вече сте забелязали, ме интересуват само фактите, то не е защото съм имал съмнения относно вашата невинност, а за да ви освободя от комплекса за вина, който ви потиска. Продължете, докторе!

— Вероятно не съм ви разказал всичко с нужната последователност, но си спомням един признак, който увеличи моята тревога. Една сутрин бях се отдалечил малко между дърветата с намерение да ловувам, когато започна да вали и реших да се върна. Като стигнах до възвишението край морето, аз си дадох сметка, че това бе само леко преваляване и разсеяно останах да наблюдавам стремителния полет на чайките. Изведнъж видях Линда Олсен да скача гола по посока на вълните. Побързах да сляза, за да я отнеса наново в кревата. Хаитянката беше излязла със същото намерение, но като видя кълченията при всяко подскачане на болната, почна да се смее с онзи груб смях, характерен за негрите. Като я чу, Линда Олсен веднага показа неудоволствието си… Аз помислих, че подигравката можеше да помогне: като се почувствува смешна, болната престана да скача и да си служи нормално с краката… Мислейки за нея и освен“ това, заразен от смеха, почнах и аз да се смея, така че Йейа и аз обкръжихме Линда с кикотенето си… Онова, което аз бях предвидил, не стана, тъй като, без да може да се спре, Линда загуби спокойствие и продължи яростно да скача. Почувствувала се изтощена до крайност и силно възбудена, тя се хвърли на земята, крещейки, обзета от пристъп на истерия… Побързах да се погрижа за нея и като я доближих, забелязах, че се задушаваше от липса на въздух. Не зная защо помислих, че най-разумното е да я отнеса в морето. Така и сторих с тичане и щом я хвърлих във водата, останах изненадан… Линда се смееше щастливо, като нищо да не беше станало и като пляскаше във водата, правеше странни извивки, без да разделя краката си. Вече не се съмнявах, че морето, бидейки причината, можеше да бъде и лек за нейното разстройство…

— Смехът на хаитянката няма ли неприятни последствия?

— Мисля, че да, за нещастие. Онази подигравка беше един злополучен опит. Както можеше да се предположи, от онзи ден Линда не понасяше край себе си Вуду. Пронизителността на онова кикотене беше засегнало нейната чувствителност така, че го чуваше навсякъде: в рева на морето, в шепота на вятъра и в песента на морските птици. Понякога се събуждаше и запушваше с ръце ушите си, за да не чува смеха и някаква тайнствена песен, която я измъчваше, без да може да я определи. Сам аз, като се събудих една нощ, за да се погрижа за нея, помислих, че чувам и аз… Вие ме разбирате… Чувствувах се вече изтощен до крайност… Спомням си, че като се освободи от ужасния кошмар, тя ми изповяда, че вече чувствувала много близко своята отвратителна и пълна метаморфоза. Била сънувала, че се виждала в морето, вече превърната в сирена и изпитала какво е да ти бъдат превърнати краката в опашка. „Не искам това да се случи — казваше ми тя. — Не ме оставяй!“ И се хвърли на врата ми с плач. На следния ден, вече по-успокоена, тя ми направи една много странна изповед. С лека отсенка на дяволитост и зачервена, тя ми каза, че била видяла един силен тритон, с дълги къдрици и гъста руса брада като моята… Като си припомняше съня, тя започна весело да се смее. Изглежда, че тритонът я бе ухажвал по много груб начин… Той я избутал на плажа без много заобикалки и там я обладал сред сумтения и свирепи хапания. „Още чувствувам неговите хапания по цялото си тяло“ — каза ми тя.

Съдията си вее с ветрило, почувствувал се неудобно и на няколко пъти се покашля.

Екер продължава:

— Не зная защо ви разказвам всичко това… По-добре е да ви опиша без отклонения ужасната развръзка. Ще ми позволите ли да изпия глътка вода?

— Разбира се, докторе.

Паул Екер пие.

— И после?…

— Вятърът се беше изменил и леко развълнуваното море беше сигурно указание, че вече са близки дъждовете. Изглежда, че атмосферата, претоварена с магнетични течения, бе възбудила Линда Олсен през тези нощи до степен да се разярява всеки миг. Искаше да излезе на всяка цена. „Имам среща с морето!“ — викаше тя. Аз вече бях уморен и повиках хаитянката да ми помогне да я пазим. И така протичаха нещата, докато настъпи нощта на бурята. Дъждът се появи със силни гръмове и светкавици. Свистенето на вятъра се размесваше с плясъка на вълните. Всичко караше да се предполага, че се приближава страхотен ураган. Аз наблюдавах Линда Олсен, за да видя ефекта, който й причиняваше атмосферният грохот. И можах да потвърдя, че моята диагноза не беше погрешна, защото я видях да се успокоява и дори можах да забележа, че беше забравила за вцепеняването на краката си. Като видях, че е заспала, счетох, че кризата беше преминала и виждайки, че хаитянката иска да си отиде, осмелих се да я освободя… „Няма опасност — казах й аз, — можеш да си отидеш.“ Хаитянката ми обясни, че тя искала да си отиде, защото лодката й се блъскала в скалите и трябвало да я извади между подводните скали. Когато тя затвори вратата, почувствувах се толкова уморен, че се изпънах на леглото и се приготвих да пуша. Не вярвам да съм имал време да запаля лулата си, тъй като веднага заспах дълбоко…

Събуди ме изведнъж някакъв силен трясък. Вратата беше отворена. Шумната ярост на урагана ревеше, а вятърът развяваше пердетата. Веднага помислих, че може би хаитянката не беше затворила добре вратата, но като потърсих Линда, не я намерих. Напразно претърсих къщата. Изведнъж помислих, видях нещастието. Спуснах се към плажа под дъжда. Нощта беше някакъв ад от шумове и светлини. Започнах да викам:

— Линда Олсен! Линда Олсен!

Никой не ми отговаряше. Старата беше приближила своята лодка на плажа, но вятърът и вълните й пречеха да я привърже. Продължаваше да вали силно и бурята изнасяше в мрачната нощ един концерт от ревове и гръмотевици… Изкачих се на надвисналите над морето скали и при светлината на една светкавица ми се стори, че виждам Линда Олсен, носена от течението навътре в морето. Отново почнах да я викам, като направих фуния с ръцете си:

— Линда Олсен!!!

Стори ми се, като че чувам много надалече нейния глас като жалостив вой.

Изтичах на плажа, качих се на лодката и блъснах настрана старата.

— Вече е безполезно — изръмжа тя.

Грабнах греблата и навлязох с лодката навътре в морето. Като се борех бясно с вятъра и яростта на вълните, почнах да се приближавам до мястото, където мислех, че бях я съгледал. Блясъкът на светкавиците ме караше да я виждам понякога да плува по течението и понякога я губех. Но сега си давам сметка, че може би не бях я виждал никога, нито пък съм чувал нейния жалостив вой. Може би това бе само измама на моите сетива. В действителност, когато ми се струваше, че се приближавам до нея, виждах я още по-надалече. Докато настъпи един момент, след като бях изтощил силите си, когато изгубих чувство за нещата. Не си спомням да съм вдигал платното, нито дали беше течението, което ме е блъснало в скалите на близкия остров. Също не си спомням момента, в който съм си сложил червената барета. Може би е било още при излизане от къщата. Онова, което никога не забравям, е, че поради обзелия ме безумен ужас или поради шума на дъжда не престанах нито за миг да чувам, жалостивия вой на мис Олсен и някаква тайнствена песен.

… Как съм дошъл на плажа? Не зная това. Може би съм се лутал между скалите, докато съм паднал без сити върху пясъка. Истина е, че като дойдох на себе си, настъпваше зората и бурята беше отслабнала. Но аз продължавах да чувам вътре в мене далечното ехо на онази песен, примесена с дълбокия екот на морето, сякаш цялата ми душа беше се трансформирала в някакъв гигантски охлюв…

Хулио Рамон Рибейро
Перу

Хулио Рамон Рибейро (Перу) е роден през 1929 година в Лима. Сега живее в Париж. Автор е на реалистични, творби, в които герои са обикновените перуанци, отрудени и мечтаещи за справедлив живот.

Хулио Рамон Рибейро
На стръмния склон

Ние сме като капуша, като този див бурен, който пониква от земята и пълзи, пълзи по най-безплодните, по най-стръмните склонове. Вижте го как расте върху пясъчните дюни и сред голите каменни хълмове, в; изсъхналите корита на ручеи, в канавките и по сметищата. Той не моли за помощ — за да израсне, на него му е необходимо само парченце място. Не го щадят нито слънцето, нито солените морски ветрове; хората го тъпчат и тракторите го разравят, но жилавите храсталаци растат и се разширяват — на ширина и височина, като се хранят само с камъни и боклуци. И точно затова аз казвам, че ние сме като капуша. Най-обикновените хора. Нашият брат — жителят на крайбрежието — ще си построи жилището там, където намери храсти на капуш, защото знае, че и той ще може да живее там.

 

 

Ние намерихме храсти от капуш на дъното на дълбока урва близо до старите къпални „Магдалена“. Избягахме от града, защото съдебните изпълнители и полицията ни гонеха като бандити от едно предградие в друго, от един пущинак в друг. Но ето че видяхме този жалък храсталак, стърчащ сред развалините, сред изсъхнала трева, сред купища камъни и решихме тук да си построим къщурка.

Хората казват, че къпалните „Магдалена“ били модерни в онези времена, когато мъжете ходели с полуботушки, а жените се къпели, облечени в ризи. Тогава още ги нямало плажовете „Агуа Дулсе“ и „Ла Ерадура“. Казват още, че собствениците на „Магдалена“ не издържали на конкуренцията на новите плажове, безлюдието и запустяването и заминали оттук, като взели със себе си всичко, което можело да се вземе: врати, прозорци, парапети, тръби. Останалото довършило времето. Затова, когато дойдохме, ние видяхме само развалини и сред развалините — храсти на капуш.

В началото не бяхме сигурни дали ще се намери някаква прехрана и скитахме по брега, събирайки миди и други мекотели. После започнахме да събираме охлюви — тук ги наричат „муи-муи“ — и от тях готвехме вкусна, опияняваща чорба. Вече по-късно, не помня точно кога, заедно с по-големия ми син Пепе се присъединихме към рибарския артел, който се намираше на около километър оттук, а малкият син Торибио ни приготвяше обяда. Малко по малко ние усвоихме занаята, снабдихме се с въдици, кукички и започнахме да ловим риба самостоятелно, ловяхме тойо, робато, бонито и улова продавахме на пазара при пристанището Санта Круз.

Ето така започнахме тримата: аз и двамата ми синове. Никой не ни помагаше. Никой не ни даде нито грош, а и ние от никого не искахме. След година на дъното на урвата вече си имахме своя къща и можехме да плюем на това, че горе градът разширяваше своите граници, че се разкрасяваше с дворци и полицейски участъци. И така пуснахме корени тук — на солената земя.

 

 

Трябва да си призная, че животът ни беше тежичък. Понякога си мислех, че Свети Петър, закрилникът на морските труженици, ни помага. А понякога ми се струваше тъкмо обратното — че той ни се подиграва, обърнал към нас широкия си гръб.

Една сутрин Пепе дотича в къщи целият настръхнал, сякаш е видял самия дявол. Уплаших се не на шега. Той долетя оттам, откъдето по склона на дерето се стича вода, хвана ме за ръката и ме повлече към края на пропастта, в чието подножие стоеше нашата къща и ми показа огромна пукнатина, достигаща до самия бряг. Ние не знаехме как и кога се е появила тя тук — важното беше, че се е появила. Измерих с пръчка нейната дълбочина и поседнах върху камъните да обмисля случилото се.

— Глупаци сме ние, глупаци — ругаех се аз. — Как може? Кой дявол ни караше да строим къща на това място? Чак сега ми стана ясно, защо никой друг не е искал да се засели на този пущинак. С времето брегът все повече и повече се свлича. Може би, ако не днес или утре, то в един прекрасен ден все пак той ще се смъкне надолу и ще ни засипе като хлебарки. Трябва да се махаме оттук!

Тази сутрин обиколихме целия бряг. Казвам „бряг“, но трябва да се види що за бряг е това — тясна ивичка между морето и отвесната песъчлива скала. Когато морето е развълнувано, вълните заливат тази трошичка земя и бият в подножието на скалата. После ние се изкачихме нагоре по дерето, което продължава към града, но и там не намерихме подходящо място. Дерето беше тясно, цялото изпълнено с боклуци и изровено от колите, които са изкарвали оттук камъни.

Да си кажа истината, аз сякаш започнах да се отчайвам. Но моят син Пепе ми подхвърли идеята.

— Виж какво — каза той, — трябва да построим опора, за да спрем свличането. Ще поставим дървени щатове, ще ги подпрем със стълбове и всичко ще си остане на мястото.

Работата продължи няколко дни. Ние измъквахме изпод камъните дърветата от старите плажни кабини. А когато насъбрахме достатъчно, разбрахме, че за укрепването ще ни трябват и железни подпори. В града щяха да ни одерат кожите за парче релса. Сега обаче до нас беше морето. Никой не знае какво е скрито в него. Така, както преди то ни даваше риба, миди, гладки камъни и йод, сега ни даде и желязо.

Още когато дойдохме тук, ние забелязахме тези черни дебели железа, стърчащи от водата по време на отлива на около петдесет метра от брега. Мислехме, че тук някога е потънал някакъв кораб. Оказа се, че не е така. Това бяха три гемии, потопени от старите господари на плажа, за да построят вълнолом. Двадесет години вълните ги обръщали, влачили, затрупвали с пясък. Дървената обшивка беше паднала или изгнила (макар че и досега наоколо плаваха трески), а железата се подаваха изпод водата като рифове.

— Трябва да измъкнем това желязо — обърнах се към Пепе.

Още от самото начало на лятото ние влизахме в морето и се гмуркахме около гемиите. Това беше опасно: вълните, една от друга по-големи, налитаха, образуваха водовъртежи, разпенваха се при удрянето им в железата. Но ние упорито си вършехме работата: разранявайки ръцете си, изтръгвахме от морското дъно това ръждясало желязо и го изтегляхме с въжета на брега. После го почистихме, боядисахме. С тези железа подпряхме стеничката от греди, изправена пред скалата. Така нашият дом беше предпазен от срутването. Когато видяхме, че свличането е спряло до поставената от нас преграда, ние си отдъхнахме:

— Сега, слава на Свети Петър, даже и земетресението не е страшно за нас.

Малко по-малко домът ни започна да се оживява. Най-напред се появиха кучетата — всички мършави скитащи псета, които градът изхвърля като хора, неуспели да заплатят своето пребиваване в него. Не зная какво доведе кучетата при нас: дали доловиха миризмата на кухня, дали защото, за да живеят и на кучетата, както и на много от нас, им е нужен господар.

Първото куче дотича откъм плажа, откъм рибарския залив. Синът ми Торибио, необщителен и мълчалив момък, го нахрани и оттогава то не се отделяше от него. После откъм планината се спусна овчарско псе немска порода, такова зло, че се налагаше да го връзваме винаги, когато се отбиваше някой чужд човек. И най на края се появиха още две кални, непригодни за нищо дворни кучета, готови на всичко за жалко кокалче. Неизвестно откъде се взеха и три шарени котки, които по цял ден лазеха из дупките на лов за мишки и змии. Всичкия този „добитък“ ние се опитвахме да го прогоним с камъни и тояги — беше много трудно да изхраним самите себе си. Но прогонените се връщаха пак и пак, без да обръщат внимание на заплахите ни. И трябваше да се види с каква признателност светеха очите им.

Колкото и коравосърдечен да е човек, нещастието на другите го смекчава. С една дума, цялата тази история завърши с това, че ние оставихме животните при себе си.

По същото време при нас се засели и съсед. Това беше мъж, който докара в чувал своя палатка.

Той дойде някак си неочаквано — привечер, без шум, сякаш знаеше всички дерета и оврази наоколо. Най-напред ни се стори, че е глухоням или глуповат: не казваше нищо и не отговаряше на въпросите ни, по цели дни скиташе по брега, събираше морски таралежи и мачкаше медузи. Проговори чак след седмица. Ние пържехме риба на терасата, наоколо се разнасяше приятна миризма от току-що приготвената закуска. Чужденецът се приближи откъм морето и спря, гледайки моите обувки.

— Дайте, аз ще ги поправя — рече той.

Сам не зная защо му ги дадох, но за няколко минути той смени скъсаните подметки и то с такава ловкост, че ни накара да зяпнем с отворени уста.

В отговор аз преместих тиганчето към него. Непознатият взе с ръце едно парче, после второ, трето и ги гълташе с такава припряност, че се задави с кост, та трябваше да му дадем хапка хляб и да го потупаме по гърба, за да излезе костта от гърлото му.

От този ден той започна да работи при нас около къщата, макар че нито аз, нито синовете ми сме го молили за това. Най-напред направи ключалки за вратите, после наостри риболовните ни кукички, после от палмови листа направи водопровод, по който доведе вода от изворчето до къщата. Чувалът му изглеждаше като бездънен — той вадеше от него най-чудновати инструменти, а онези, които му липсваха, правеше сам от най-различни вехтории, намерени на сметището. Той поправяше всичко, което беше развалено, дори и съвсем негодното превръщаше в нужна вещ. Нашият дом започна да се обогатява, да се изпълва с дребни и едри предмети, полезни или красиви и всичко благодарение на този човек, изгарящ от желанието да поправя. Той никога не искаше нищо за своята работа: задоволяваше се с парче риба и с това, че не го разпитвахме за нищо.

Настъпи лятото, а на нас ни беше известно само неговото име — Самуел.

През лятото брегът малко се оживяваше. Бедняците, които не разполагаха с пари, за да ходят на големите пясъчни плажове, се спускаха по стръмнината и се къпеха в морето. Аз виждах как те пресичаха площадката пред нашата къща и се разпръскваха по каменистия впряг, за да се разположат между тръните и перата от пеликан на най-удобна полянка.

Най-много тук идваха деца на работници, ученици в общинското училище, разпуснати във ваканция, а също така и занаятчии от покрайнините. Те се приличаха на слънцето до самия залез. А когато се връщаха и минаваха покрай нашата къща, те се караха:

— Плажът ви е много замърсен! Трябва да го почистите.

Аз не обичам, когато ми се карат. Но ми харесваше, че хората наричат плажа мой. Затова реших малко да се погрижа за него. Няколко сутрини ние с Торибио обикаляхме по брега и събирахме хартийки, семки и парчета от храсти, които, след като изсъхваха, оставяха сред камъните своите бодли.

— Сега вече е хубаво — започнаха да казват онези, които се къпеха, — сега стана много хубаво.

После аз построих навес, за да могат хората да си починат на сянка. Самуел издълба кладенец и постави четири каменни стъпала на най-стръмната част на склона. Броят на посетителите започна да се увеличава. Тръгнаха и слуховете: „Там брегът е чист, има сенници — и всичко това е безплатно.“ В разгара на лятото тук се събираха повече от стотина души на ден. Та точно тогава ми дойде на ум да вземем от тях „вход“. Честно казано, това не беше замислено преди — тази мисъл ми дойде някак си изведнъж.

— Но това е напълно справедливо — убеждавах аз хората. — Ние направихме за вас стълба, поставихме навес, осигуряваме ви вода за пиене, а освен това, за да стигнете до плажа, вие минавате през нашия двор.

— Ние бихме плащали — отговаряха къпещите се, — но ако имаше къде да се събличаме.

На брега се бяха запазили още няколко кабини от стария плаж. Ние ги почистихме от цимента и боклука и направихме дузина нови кабини за събличане.

— Е, сега вече всичко е наред — казах аз. — Входът ще бъде само десет сентаво. Къде за такава цена бихте…

Но хората се смееха.

— Още нещо не достига. Трябва да се измъкнат от водата онези железа там, които стърчат в морето. Нима не виждате, че тук не може да се плува? Що за къпане е това до самия бряг? Така не върви.

— Ще бъде, както казвате — отговорих аз. — Ще ги измъкнем.

И въпреки че лятото вече мина и гостите ни ставаха все по-малко и по-малко, ние с Пепе започнахме да работим с всички сили, за да почистим морето от железните пръти и всякакви парчета. Познавахме тази работа още от онова време, когато вадехме железните подпори за укрепване на склона. Но сега трябваше да се извади всичко, дори и онова, което беше пуснало корени под водата. Като се въоръжихме с куки и лостове, ние атакувахме гемиите, сякаш бяха акули. Цели дни прекарвахме във водата, учудвайки хората, които идваха понякога през тази есен до морето, да се любуват на залеза.

— Какво правите? — питаха те. — С часове стоите въз водата и все заради някакви си ръждясали железа…

Пепе се отдаваше всецяло на тази борба с морето и желязото, работеше не по задължение, а с голямо желание. Торибио, напротив, гледаше на работата като страничен човек, без никакъв интерес. Морето не го привличаше. Очите му забелязваха само хората от града. Много ме безпокоеше това, как ги гледа той, как отива след тях и се връща вечер с джобове, напълнени с металически капачки от бутилки, изгорели лампички или други глупости, които му се виждаха атрибути на висшия свят.

 

 

Когато дойде зимата, Пепе още се занимаваше с железните парчета в морето. Дните бяха мрачни, сутрин над морето падаше мъгла, пълзеше по дерето и закриваше града. Вечер по крайбрежната улица се губеха ясните очертания на фенерите и ако човек ги гледа отдолу, те се сливаха с млечнобялата ивица, проточила се от носа до Моро Соляр.

В такова време Самуел дишаше тежко и казваше, че влагата ще го погуби.

— А пък на мен, напротив, мъглата ми хареса — казвах аз. — Вечер някак си се оживявам и изпитвам удоволствие, когато вадя въдиците от водата.

Но Самуел се задавяше от кашлица и една вечер заяви, че ще се премести по-нависоко, на онази площадка, която изровиха работниците, когато вадеха камъни.

И започна да носи камъни за своята нова къща. На брега той ги подбираше с любов по форма и цвят и ги изнасяше на гръб нагоре по склона, като си пееше и спираше на всеки десет крачки, за да си почине. Ние с децата учудено гледахме как работеше. Шегувахме се помежду си, че така Самуел може да почисти от камъни целия бряг.

Когато първите ята прелетни птици с крясъци преминаха по хоризонта, той вече издигаше стените на новата си къща. А в същото време и Пепе завършваше; работата си. Само на около осемдесет метра от брега, все още стоеше скелетът на едната гемия и беше невъзможно да се помръдне.

— Не се мъчи напразно — казвах му. — За да го измъкнем, ще ни трябва кран.

Въпреки това, когато се връщаше от риболов или от пазара, Пепе пак плуваше до този скелет, балансираше на железните рейки или се гмуркаше във водата, търсейки място, където ще може да удари по-точно. В къщи се връщаше късно вечерта, смъртно уморен, но продължаваше да твърди:

— Когато махнем всичките тези железа, тук ще идват да се къпят стотици хора. И тогава парите ще заканят като дъжд.

Странно, но в този ден аз нямах никакви предчувствия, даже и лоши сънища не сънувах. Бях толкова спокоен, че на връщане от града се задържах горе, поприказвах със Самуел, който поставяше покрива на новата си къща.

— Скоро ще започнат да идват нови жители — каза Самуел и ми показа камъните, подредени на земята. — Днес видях много хора тук… Оставиха тези камъни като знак. Аз пръв си построих тук къща, но скоро и другите ще започнат да строят.

— Това ще бъде много хубаво — казах аз. — Няма да се мъкнем чак до града да продаваме рибата.

Започна да се стъмва и аз се спуснах долу. Торибио стоеше на площадката и все гледаше към морето. Слънцето вече беше залязло, само на хоризонта още се виждаше оранжева ивица, която минаваше зад остров Сан Лоренцо и продължаваше някъде на север. Може би това беше знамението, което аз не разбрах.

— Пепе нещо не се вижда — каза Торибио. — Той много отдавна отплува в морето, но аз не го виждам. Взе със себе си ножовка и лост.

Тогава почувствувах страх, който ме стисна силно за гърлото, но се овладях.

— Гмурнал се е навярно — казах аз.

— Не може да прекара толкова време под водата — отговори Торибио.

И отново ме обхвана страхът. Напразно се вглеждах в морето, за да видя скелета на гемията. И оранжевата ивица вече не се виждаше. Големи вълни идваха една след друга, издигаха се под брега и като с тежки чукове удряха в подножието на нашата площадка.

За да си съсредоточа мислите, казах:

— Може би той е отплувал към залива.

— Не — отговори Торибио, — видях го да плува към гемията. Няколко пъти си вдигаше главата, за да си почине. А после слънцето залезе и нищо не се виждаше.

Тогава започнах да се събличам, все по-бързо и по-бързо, късайки копчетата на ризата и връзките на обувките.

— Тичай да извикаш Самуел! — викнах аз, скачайки във водата.

Плувах, а всичко около мен беше черно: черна вода, черно небе, черен бряг. Плувах слепешката, пресичах вълните и сам не знаех какво искам. Задъхвах се, студените течения ме удряха по краката, а на мен ми се струваше, че това са големи риби, които търсят плячка. Най-после разбрах: по-нататък не бива да плувам, не се вижда нищо и всеки момент мога да се разпоря на някое желязо, стърчащо под водата. Срамувах се, но се върнах обратно. Докато плувах към брега, светнаха фенерите на крайбрежната улица и те изглеждаха като огърлица. Сега вече знаех какво трябва да правя. На брега ме чакаше Самуел.

— Към залива! — викнах аз. — Да тичаме към залива!

И двамата се спуснахме бегом по тъмния бряг. Камъните режеха босите ми крака. Самуел спря, за да ми предложи своите обувки, но аз не исках да слушам нищо, дори го наругах. Гледах само напред, търсейки фенерите на рибарските лодки. А най на края паднах от умора и останах да лежа на брега. Нямах сили да се вдигна. Даже заплаках от досада. Самуел ме домъкна до морето и няколко пъти ме потопи в студената вода.

— Малко остана, Леандро, ето, вече се виждат светлините.

Не помня как дотичахме. Няколко рибари бяха излезли в морето. Другите бяха готови да отплават.

— Моля ви! На колене ви моля! — завиках аз. — Никога за нищо не съм молил, но сега ви моля. Ето вече час, откакто не се връща от морето големият ми син Пепе. Трябва да го търсим.

Навярно, за да трогнеш сърцето на мъжете, трябва да им говориш някак особено. В този миг аз веднага разбрах, че те всички са с мен. Рибарите ме обиколиха, задаваха ми въпроси, дадоха ми да пийна нещо. Бързо захвърлиха на брега своите мрежи и въжета. Онези, които вече бяха отплавали, като чуха виковете, се върнаха назад.

Ние тръгнахме с единадесет лодки в посока към „Магдалена“, като осветявахме водата със запалени факли. Когато се приближихме към гемията, лодките застанаха в кръг. Едни от нас държаха в ръцете си факлите, други скачаха във водата. До среднощ плувахме под водата. Светлината на факлите не достигаше до дъното, ние се блъскахме един друг, удряхме се в железните ребра на гемията, но не намерихме нищо — нито лоста, нито матроската шапка на Пепе. Аз не чувствувах умора и бях готов да търся до сутринта. Но другите, разбира се, бяха прави.

— Навярно вече са го отнесли вълните. Сега трябва да се търси там, зад плитчината.

Ето така, тръгнахме си, без да го намерим. В ръцете си Самуел държеше дълъг прът и го спускаше във водата винаги когато там — долу — нещо му се привиждаше. Лодките правеха големи кръгове и се завръщаха една след друга. Аз вече не съобразявах нищо, на мен ми се повдигаше, навярно от изпития алкохол. Като погледнах към нашия бряг, зад парапета на крайбрежната улица видях автомобили и някакви хора.

— Дявол ги взел тия зяпачи — промърморих аз, — навярно си мислят, че ние тук празнуваме и сме запалили факлите за развлечение.

Разбира се, на тях и през ум не им минаваше, че аз се късах от мъка и бях готов да изпия водата на океана, само и само да намеря сина си.

— Преди да го изядат акулите… — повтарях аз машинално. — Преди да го изядат…

Защо да плача? Сълзите не убиват, не хранят. На рибарите аз казах:

— Морето дава, морето и взема.

 

 

Не поисках да го видя.

Някой го беше намерил: той плавал с корема нагоре върху блестящото на слънцето море. Това беше вече на следващия ден. Цялото утро ние скитахме по брега. После аз, смъртно уморен, приседнах на камъните и даже заспах, докато горещината не ме събуди. Изведнъж дочух викове: „Той е тук!“ Нещо се чернееше във водата. Вълните постепенно подбутваха към брега някакъв черен предмет.

— Той е — каза Торибио. — Това са неговите панталони.

Хората скочиха в морето. Гледах как те нито вървяха по дъното, нито плуваха срещу вълните — гледах и не чувствувах нищо. Да си кажа истината, повече нямах сили. Даже не можех и да скърбя. Подпухналото тяло се люлееше върху вълните и хората, като го наобиколиха, започнаха да го подблъскват. После ми казаха, че той бил съвсем посинял и целият бил изпояден от рибите. Докараха го по-близо, но аз не го погледнах, а тръгнах нагоре. И без да се обръщам, викнах:

— Погребете го на брега, сред камбанките. (Той много обичаше тези цветчета, които растат по деретата, тези скромни цветя, които няма да зарадват никого и никой няма да пожелае да ги поставят дори и на собствения му гроб.)

Но не ме послушаха. Погребаха го в гробището на Суркильо.

Да загубиш син-работник, това е все едно да загубиш крак или птицата да си загуби крилото. Няколко месеца аз се чувствувах като изхвърлен от живота. Но той си искаше своето — толкова грижи има човек… Настъпи времето на слабия риболов, морето стана скъперник. На риболов отиваха само онези, които имаха лодки, но и те се завръщаха сутрин с възпалени очи и с няколко рибчици в мрежите — едва стигаха за чорба. Счупих с камък статуетката на Свети Петър. Но Самуел я залепи и я постави до входа на моята къща. Под нея постави глинена чаша и хората, които минаваха през двора ми, виждаха фигурката на своя спасител — те всички бяха рибари — и хвърляха в чашката кой пет, кой десет сентаво. Така криво-ляво изкарахме до лятото.

Казвам „лято“ за това, защото всичко на света трябва да се нарича по някакъв начин. А нали в нашия край всички месеци си приличат, само понякога има повече мъгли, а друг път слънцето грее по-силно. Иначе всичко е еднакво. Казват, че живеем във вечна пролет. За мен годишните времена се различават помежду си не по слънцето и не по дъждовете, а по прелетните птици и по рибата, която ту заминава, ту се завръща. Изобщо не е леко да се живее, а понякога става и по-трудно — това е всичко.

Точно това лято беше тежко, мрачно. Не беше горещо — на плажа нямаше хора. На входа закачих обява: „За мъжете — 20 сентаво, за дамите — 10.“ Разбира се, някои плащаха, но те можеха да се преброят на пръсти. Тези, които се отбиваха на моя плаж, обикновено набързо се потопяваха и после, треперейки, тичаха нагоре и ругаеха, като че ли аз бях виновен, че слънцето не грее.

— Но във водата няма повече железа! — виках аз след тях.

— Че е така, така е — отговаряха ми, — но водата е страшно студена!

Точно през това лято стана още едно важно събитие: в горната част на брега започнаха да строят къщи. Самуел се оказа прав. Първи тук се появиха онези, които някога оставиха камъните, а след тях дойдоха и други. Идваха сами и на групи, разглеждаха брега, спускаха се надолу по склона, обикаляха около моята къща. Дишаха морския въздух. Пак се изкачваха по стръмния бряг, поглеждаха нагоре и надолу, сочеха с ръце, обмисляха нещо, а после изведнъж започваха бързо да строят жилища, използувайки всичко, което им попаднеше под ръка. Строяха къщурки от картон, от изправени консервени кутии, от камъни, пръчки, чували, рогозки — от всичко, което можеше да отдели парченце земя и да го скрие от останалия свят. Не зная с какво живееше този народ. От риболовство те не разбираха. Сутрин някои от мъжете отиваха в града, други лягаха пред вратата на жилището си и гледаха как кръжат лешоядите. Жените през цялото време бяха заети с нещо. Привечер те се спускаха към морето да перат бельо.

— Имали сте късмет — казваха ми жените. — Успели сте да си изберете хубаво местенце за къща.

— Хе, че аз вече три години живея тук. Единият ми син се удави в морето. А вторият, виж, нищо не иска да прави. Аз също би трябвало да си намеря жена, за да не ми е така студено през нощта — отговарях аз.

Но те всички бяха омъжени или си имаха съжители. Отначало моите думи сякаш минаваха покрай ушите им, а после започнаха да се поусмихват. За да преживявам някак, започнах да продавам по малко храни и напитки. Така измина още една година.

Август — това е месец на ветровете и момчетата бягат по откритите места и пускат книжни хвърчила. Някои от децата се изкачват чак на старите индиански гробища, за да се издигат по-високо техните хвърчила. Винаги ми беше тъжно, когато гледах играта им: конецът може да се скъса всеки миг и хвърчилото, чудесното многоцветно хвърчило с дълга опашка, ще се закачи на някои жици или ще се загуби върху нечий покрив.

Така беше и с моя Торибио. Аз едва го удържах с тънкия конец и не можеше да не забележа, че той все повече и повече се отдалечава от мен и всеки миг съвсем ще го изгубя от погледа си. Все по-рядко разговаряхме. Аз се убеждавах: „Не е моя вината, че той живее тук, на брега. В крайна сметка той има покрив над главата си, има какво да яде. А нали много хора даже нямат дърво, под което да пренощуват.“ Но Торибио не разбираше това, той гледаше само към града. Никога не му се искаше да отиде за риба и обикновено в такива случаи той казваше: „Нещо нямам желание да се давя.“ Той предпочиташе да отиде със Самуел в града и да му помага да ремонтира басейни за плуване, да поставя стъкла, да поправя комини. Със спечелените пари купуваше билети за кино или списания с приключения — Самуел го научи да чете.

Не ми харесваше неговото безделие и веднъж му казах:

— Ако ли толкова те влече градът, научи някакъв занаят и постъпи на работа. Вече си на осемнадесет години. Не искам да издържам безделници.

Това, разбира се, не беше истина: аз бих го издържал цял живот не само за това, че беше мой син, а главно защото не исках да остана сам. Вечер, нямаше с кого да поприказвам. Ако имаше луна, очите ми неволно се насочваха към морето и намираха скелета на потъналата гемия, сякаш някакъв глас ми викаше оттам.

Един ден Торибио ми каза:

— Ако беше ме дал в училище, сега щях да си имам занаят и щях да си изкарвам прехраната.

Вместо да му отговоря, аз му ударих плесница: думите на момчето ме засегнаха много. Няколко дни след това той не се появи в къщи. После се върна, без да каже дума, и известно време ходеше всеки ден в града — наистина, вечер се връщаше. Аз не исках да го питам за нищо, въпреки че се досещах: щом се връща, значи не е без причина. Очите ми отвори Самуел: „Той си идва заради Делия, дъщерята на шивача.“

Не един път самият аз съм я канил тази Делия да поседне при мен на двора, гощавал съм я с лимонада. Закръгленичка, пъргава и весела — като пчеличка — тя се отличаваше сред другите жени, които минаваха покрай моя дом, когато слизаха към морето. Разбира се, тя не ме забелязваше, тя гледаше Торибио. Та аз можех да й бъда баща, бях слаб, сякаш ме бяха държали в солена вода, а после са ме изсушили, и с бръчки — от постоянното примижаване срещу слънцето.

Те се срещаха тайно в прикрити кътчета, каквито имаше много наоколо: в гъстите храсталаци или в пещерите, размити от водата. Каквото е писано, това и става. Една сутрин Торибио отиде в града. Заедно с него изчезна и Делия. Шивачът като полудял дотича при мен, започна да заплашва с полиция, но на края се разплака. Той беше беден старец, почти сляп и си изкарваше прехраната, като поправяше дрехите на хората от селището.

— Аз отгледах здрав син — рекох му, като исках да утеша стареца. — Наистина засега той не умее нищо, но животът ще го научи да работи. Освен това, ако се харесват и ако е рекъл господ, те ще се оженят.

Шивачът се успокои. Разбрах, че Делия му е била в тежест, но той викаше само защото така е редно. След това по жените, които слизаха към морето да перат, той ми изпращаше паница, за да му налея малко чорба.

Което си е право, право си е — тъжно е човек да остава сам с кучетата и котките. Хората твърдят, че аз разговарям с животните, с къщата и даже с морето. Това, разбира се, са празни приказки — от завист говорят така. Но едно е истина: като се връщах от града, аз отивах на брега на морето и виках, а за мое удоволствие ехото се разнасяше по дерето.

За себе си правех всичко сам: ловях риба, готвех и я продавах, перях си дрехите и подреждах двора. Навярно на всичко това ме научи моята самотност. Понякога дълго си разглеждах ръцете: познавах всяка тяхна бръчица, всеки белег. А друг път гледах залезите и даже се научих да разбирам какво предсказваха всеки един от тях. Летните залези бяха празници за мен. По яркостта на цветовете аз отгатвах как ще угаснат те, какви цветове ще заменят един или друг, или по нюансите на облаците определях къде ще угасне последният лъч.

Въпреки че работата не беше малко, оставаше ми свободно време. Та тогава, за да не го губя в празни приказки, реших да си построя лодка. Извиках Самуел и заедно отидохме в залива при рибарите — да погледаме техните лодчици. Самуел нахвърли чертежа и каза какво дърво ще бъде необходимо за построяването. Тогава надълго и нашироко разговаряхме с него. Той ме разпитваше за Торибио и казваше:

— Добър момък. Но жалко, че се захвана с жена. За какъв дявол са ни те? От тях само грях и омраза…

Строителството на лодката вървеше бързо, ние вече направихме носовата й част. Беше приятно да се работи на брега, да пушим, да си разказваме най-различни истории и да правим онова, което щеше да ме направи стопанин на морето. Когато жените идваха да перат дрехи — а те ставаха все повече и повече — казваха:

— Дон Леандро, хубава работа сте замислили. Знаете ли колко е хубаво, че и вие ще ловите риба в морето и ще ни я продавате по-евтино.

А Самуел забелязваше:

— Горната площадка вече е съвсем запълнена. Изглежда, там повече никой няма да се смести, а все прииждат и прииждат. Скоро май ще започнат да строят къщи по самия склон и ще стигнат до водата.

Така и стана. Селището се стичаше като поток по склона.

 

 

Лодката остана недовършена, защото станаха неочаквани събития.

Лятото, общо взето, не беше лошо. На нашия плаж имаше много хора, чиято кожа първо почервеняваше, после се обелваше и най на края почерняваше. Най-главното — всички акуратно си плащаха входа и за пръв път видях дъжд от пари, както се изразяваше покойният ми син Пепе. Парите криех в двата сандъка под кревата, а вратата заключвах с два катинара…

Но, както вече ви казах, през това лято стана нещо неочаквано.

Един ден сутринта ние със Самуел работехме, както винаги, по лодката и изведнъж видяхме трима мъже с меки шапки, които се спускаха по склона с широко разперени ръце: явно, така искаха да запазят равновесие по стръмнината. И тримата бяха гладко избръснати, а обувките им — така старателно лъснати, че даже и праха не полепваше по тях. Това, разбира се, бяха градски жители.

Когато Самуел видя тези хора, в очите му забелязах страх. Изведнъж той наведе глава и внимателно започна да разглежда някаква треска, без да мога да разбера защо — нищо интересно нямаше в нея.

Непознатите минаха покрай моята къща и се спуснаха към плажа. Двама от тях сега вървяха под ръка, а третият показваше към стръмния бряг и говореше нещо. Така те се разхождаха няколко минути по плажа, сякаш вървяха по коридора на собствената си кантора. След това един от тези типове се приближи към мен, попита ме за някакви глупости и те като гъски се насочиха натам, откъдето дойдоха, като си помагаха един на друг да се изкачват по стръмната пътечка.

— Не ми харесват тези хора — казах аз. — Сега ще започнат да ни искат данъци, да се заяждат…

— На мен също не ми харесват — отговори Самуел. — С тия тенджери на главата — лош белег е това…

От този ден Самуел загуби спокойствие. Винаги когато някой се спускаше по склона, той внимателно го наблюдаваше, ръцете му трепереха, на челото му избиваше пот.

— Мен като че ли ме тресе — казваше той, изтривайки потта.

Но това не беше истина — той трепереше от страх. След известно време него го отведоха.

Аз не видях как е станало това. Разправят, че дошли трима полицаи, а още един вървял горе, по Пера дел Амор. Самуел затичал към дома, обаче по средата на пътя, той, който никога не беше стъпвал накриво, изведнъж се подхлъзнал на някакъв камък. Полицаите го отвели, като му извили ръцете и го удряли с юмруци в зъбите.

Хората в селището се разтревожили — никой не знаел за какво са арестували Самуел. Едни казвали, че той бил крадец, други — че преди много години поставил бомба в къщата на някакъв господин. Ние не купувахме вестници, затова в продължение на няколко дни не знаехме какво да мислим. После случайно в ръцете ни попадна някакъв вестник и ние прочетохме: преди пет години Самуел убил жена си, която го излъгала, като й нанесъл осем удара с дърводелско длето. Не зная истина ли е това или не, само че ако той не беше се подхлъзнал и беше дотичал до моята къща, със зъбите си щях да му изровя убежище в скалата на брега или бих го скрил сред камъните. Самуел винаги беше добър с мен и плюя на това, какъв е бил с другите.

Немското овчарско куче, което живееше при него, слезе при мен и скимтейки, скиташе по плажа. Аз гладех гъстата козина, разбирайки и споделяйки тъгата му. Ръцете не ме слушаха. Продадох недовършената лодка — не можех сам да довърша започнатата работа. Стар глупак, стар и уморен глупак — това бях аз. Защо обичах толкова много своето жилище, своето парченце море? Като гледах оградата около къщата и тръстиковия покрив — всичко, което беше направено от моите ръце или от ръцете на близките ми хора, аз си казвах: „Нали това е мое. Тук толкова преживях, тук и ще умра.“

Много ми липсваше Торибио. Аз си мислех, че рано или късно — не е важно кога — той трябва да дойде; в края на краищата все едно децата се връщат даже и за да видят колко сме остарели и много ли още ни остава до смъртта. Торибио дойде точно когато към моята стаичка започнах да пристроявам още една голяма стая за него — прекрасна, с прозорец към морето.

Той беше слаб и бледен, с лице на старец. Такива лица имат понякога децата, които постоянно не си дояждат и не знаят какво да правят с живота си.

— Дай ми петстотин сола[82] — каза той. — Умря едното ми дете и не искам същото да стане и с другото, а то ще се роди скоро.

И си отиде. Аз не го задържах, но продължих да строя стаята. Сам боядисах стените.

Когато се изморявах, аз се изкачвах в селището да поговоря с хората. Опитвах се да си намеря приятели, но всички се отнасяха предпазливо с мен. Много трудно си спечелва приятели човек, когато е вече стар и живее сам. Хората си мислят: „Навярно не е добър човек, щом живее сам.“ Момчетата, които не разбират нищо от живота, понякога тичаха след мен и хвърляха камъни. Да, самотният човек е също като призрак, скитащ сред живите хора.

 

 

Онези господа с шапките и с обувки от шевро се появяваха още няколко пъти и се разхождаха по брега. Не ми харесваха: според мен те бяха виновни за нещастието на Самуел. И веднъж им казах:

— Онзи, който ми помагаше да правя лодката, беше добър християнин. Вие постъпихте лошо, като го предадохте. А ако той е убил жена си, значи е имал причини за това.

Те се засмяха:

— Вие грешите. Ние не сме от полицията, ние сме от кметството.

Навярно това беше истина, защото след няколко дни дойде съобщение. От селището при мен се спусна цяла делегация, за да им прочета тази книжка. Всички бяха много развълнувани, разговаряха почтително с мен, наричаха ме „татко Леандро“. Ясно, аз бях най-старият и най-опитният и те се надяваха, че ще ги избавя от бедата. В книжката се казваше, че в тримесечен срок всички жители на селището трябва да освободят заетите от тях участъци.

— Оправяйте се, както искате — казах им аз. — Мен никой не може да ме мръдне от мястото ми. Аз вече седем години живея тук.

Но те така настойчиво ме молеха да им помогна, че на края се съгласих.

— Трябва да намерим адвокат — казах аз. — Тази земя не е на никой, те нямат право да ни гонят.

Когато адвокатът дойде, всички се събраха в моя дом. Адвокатът беше невисок на ръст, с очила и бомбе. Носеше изтъркана чанта, пълна с книжа.

— Кметството има намерение да строи нова къпалия. За да направи удобно слизането към нея, трябва да ви изгонят от този склон. Но тази земя не е на кметството, а е държавна и никой не може да ви прогони оттук.

После той събра по петдесет сола от всяко семейство и замина, като си отнесе книжата, които ни накара да подпишем. Съседите ми благодариха:

— Не знаем какво бихме правили без вас.

Действително, идването на адвоката много ободри всички — каквото и да приказваме сега, но тогава ние просто бяхме щастливи.

— Никой — повтаряхме ние думите му, — никой не може да ни прогони оттук. Тази земя е държавна.

Изминаха няколко седмици. Хората от кметството не се появиха повече. Аз завърших измазването на стаята за Торибио и поставих стъкла на прозореца. Няколко пъти идва адвокатът, повтаряше своите заплетени речи и ни караше да подписваме нови книжа. Аз важно се разхождах сред жителите на селището и нареждах:

— Видяхте ли? Трябва да се уважават старците! Ако не бях аз, къде щяхте да поставите сега своите дюшеци?

Но още през първата седмица от зимата при мен изведнъж с викове дотичаха хората от селището.

— Те са там! Те са вече там! — и показваха нагоре.

— Кои? — попитах аз.

— Работниците! Вече започнаха да събарят!

Веднага се затичах към селището, но когато стигнах, вече бяха разрушили първата къща. Навсякъде беше пълно с различни машини. До един висок мъж стояха полицаи, а така също и до един друг — по-нисък. По-ниският записваше нещо в дебела тетрадка. Аз веднага го познах, той идва при нас и направи описите.

— Така е заповядано… — казваха работниците и събаряха стените, — ние какво можем да направим?

И наистина, виждаше се, че тежката работа и облаците от прах не доставяха никакво удоволствие на работниците.

— Кой е заповядал? — попитах аз.

— Съдията. — Те посочиха към високия мъж.

Аз се приближих към него. Полицаите искаха да ме спрат, но той им даде знак — разреши да ме пуснат.

— Тук има някаква грешка — казвам аз, — ние живеем на държавна земя и нашият адвокат ни каза, че никой не може да ни изсели оттука.

— Съвършено вярно — отговаря той, — земята е държавна, но точно затова ние ви изселваме.

Чуха се викове. Полицаите застанаха като стена около съдията. Писарят, сякаш нищо не е станало, спокойно си гледаше ту към небето, ту към морето и продължаваше да си пише в своята тетрадка.

— Всеки от вас има роднини — продължаваше съдията — и онези, които днес останат без жилище, могат временно да се заселят при тях. После всичко ще се оправи. Аз лично много съжалявам, че така се случи, и вярвайте, ще се постарая да направя нещо за вас.

— Почакайте да извикаме нашия адвокат — казвам аз. — И нека до неговото идване работниците не събарят.

— Вие, разбира се, можете да извикате адвоката, но работата трябва да продължи!

— Кой ще дойде с мен в града? — попитах аз.

Пожелаха да дойдат мнозина, но аз избрах двама, които имаха ризи. Наехме такси, стигнахме до центъра на града и се изкачихме в кантората. Адвокатът си беше там. Отначало той не ни позна, а като разбра какво искаме от него, изведнъж се развика:

— В съда делата или се печелят, или се губят и аз не мога нищо да направя! Това не ви е лавка, където за недоброкачествена стока ще ви върнат парите. Това е адвокатска кантора!

Дълго спорихме с него, но се наложи да се върнем, без да сме постигнали нищо. По пътя мълчахме — не знаехме за какво да говорим. Съдиите вече ги нямаше на нашия склон, но полицаите бяха останали. Народът ни посрещна сърдито. Някой започна да говори, че за всичко съм виновен аз, че аз съм се бил уговорил с адвоката. Не обръщах внимание на думите му. Домът на Самуел — първият от построените тук — вече беше съборен и неговите камъни — пръснати по земята. Познах един от тях — бял камък, който дълго време лежеше на брега, недалеч от моя дом. Целият беше напукан. Учудих се: толкова години морето го беше гладило и полирало, а сега е съвсем напукан. Той се разпадаше в ръцете ми. Тръгнах надолу към моята къща, гледайки останките от камъка върху дланта си, а хората крещяха след мен оскърбления и аз изведнъж почувствувах, че очите ми се изпълват със сълзи.

— Кучета ги яли! — убеждавах себе си през следващите дни. — Нека им съборят и счупят всичко. А до моята къща машините не могат да стигнат…

Още повече че бригадата работеше, без да бърза. Работниците, когато никой не ги наблюдаваше, сядаха да попушат и да си побъбрят.

— Жалко, разбира се, за тези хора — казваха те, — но какво да се прави — заповед…

Въпреки обидата на мен също ми беше жал за съседите. Затова аз не се изкачвах горе — не исках да гледам разрушените къщи. А когато се налагаше да отида до града, заобикалях — изкачвах се през Ла Пампиля. Когато срещах рибарите, аз се оплаквах:

— Събарят селището право в морето…

А рибарите обикновено отговаряха:

— Беззаконие!

На нас също ни беше ясно, че това е беззаконие, но какво можехме да сторим? Ние бяхме разединени, изпокарахме се помежду си, нямахме единен план, всеки искаше да действува както намери за добре. Едни се канеха да се местят, други искаха да протестират. Имаше и такива, които отдавна нямаха никаква работа. Те се наемаха в бригадата и сами започваха да събарят своите къщи.

Но повечето се спускаха надолу по склона, сковаваха набързо някакво жилище на двайсетина метра от тракторите, на следващия ден пак събираха парчетата и се спускаха с още десет метра, за да строят нова колиба. Селището все повече наближаваше и наближаваше към моята къща и на мен ми се струваше, че то скоро ще ме натисне. След четири седмици къщите на съседите съвсем се доближиха до моята ограда. Направени набързо, тези полуразвалини бяха натъпкани с облечени в прашни дрехи мъже и жени, които ми викаха през оградата:

— Дон Леандро, ще трябва да се преместим в твоя двор. Ще поживеем там, докато намерим друго място.

— При мен няма място — отговарях аз. — А голямата стая, която виждате — тя е за сина ми Торибио, който ще се премести тук с Делия. Освен това вие никога не сте ми помагали. И изчезвайте оттука, вървете, където искате, вървете, ако щете, и в пустинята, за да изгниете там!

От моя страна това беше най-малкото несправедливо. Аз знаех, че можех да настаня на плажа хората, лишени от покрив, — в дървените женски кабини и в тръстиковите — мъжки. Тази мисъл не ми излизаше от главата. Беше зима, кабините пустееха. Но аз не исках да кажа на хората за това… Може би, за да ги накарам и те да познаят цялата дълбочина на страданието. Но самият аз не издържах.

— Нека преминат бременните жени… — (А те почти всички бяха бременни, защото в нашите безплодни краища, където всичко съхне и увяхва, единственото, което винаги цъфти и връзва плод — това са коремите на нашите жени.) — И да се настанят в дървените кабини.

Жените минаха. На следващия ден аз бях принуден да пусна и децата. А после и мъжете…

Въпреки че работеше, без да бърза, бригадата все повече и повече се приближаваше към моя дом. Страшно ревяха машините, камъните падаха в товарните коли. Дворът ми се изпълни с гласове. Който не можа да се скрие под покрив, се разполагаше направо на брега. Това беше някакъв своеобразен лагер на обречени, чийто конец всеки миг можеше да се скъса.

Така преживяхме още седмица, въпреки че не знаех защо: та все едно, те щяха да нахълтат и тук.

Една сутрин бригадата спря машините до моята ограда. Като ни видяха, работниците спряха нерешително. Никой не се осмели да удари пръв по оградата.

— Вие какво, май се готвите да ни хвърлите в морето? — попитах аз. — Имайте пред вид, че през моя двор няма да минете! Всички знаят, че това е мой дом, мой плаж, мой участък от морето. Аз направих всичко това със синовете си и живея тук вече седем години, а всички, които сега са при мен, са мои гости.

Бригадирът се опита да ме убеди. После дойде инженерът. Но ние бяхме непреклонни. Бяхме повече от петдесет човека и камъните на брега бяха нашето оръжие.

— Няма да минат — казвахме си ние, като се оглеждахме с гордост.

Машините стояха през целия ден. Постоянно при нас идваше бригадирът или ние се качвахме горе при него за преговори.

В края на краищата бригадирът каза, че пак ще извика съдията. Оставаше ни да се надяваме само на някакво чудо.

На следващия ден дойде съдията заедно с полицаи и с други някакви господа. Като се облакъти на оградата, той каза:

— Повярвайте, за мен това също е много неприятно и аз обещавам да ви помогна. Разбира се, че не могат да ви изхвърлят в морето. Но ние ще се постараем да ви намерим друго място за жилища.

— Лъже — убеждавах аз хората. — Ще ни излъжат. Ще ни изгонят на някакъв негоден пущинак.

Разговаряхме до късна нощ. Някои бяха склонни да отстъпим.

— Може пък и да ни дадат хубава земя — казваха най-страхливите. — Още повече че има и полиция с палки и пушки. Могат да ни избият.

— Ние не трябва да се предаваме — настоявах аз. — Ако се държим заедно, няма да ни изгонят.

На сутринта съдията се върна.

— Който иска да се премести в Пампа де Комас, да си вдигне ръката — каза той. — Аз настоявах и за вас отделиха двадесет участъка земя. Ще изпратят и два камиона. Това е подарък от кметството.

Тогава почувствувах, че съм изгубил. Знаех, че всички ще ме предадат. Исках да възразя, но гласът ми отказа. Видях как в тишината се вдигна една ръка, после друга, трета — и скоро във въздуха имаше вече цяла гора от ръце, протегнати като за милостиня.

— Там няма вода! — викнах аз. — И работа няма да намерите там! Пясък ще ядете! Слънцето ще ви изпече!

Но никой не ме слушаше. Хората започнаха да връзват своите партакеши така бързо, сякаш се бояха да не загубят и последната възможност.

Чак до вечерта се нижеха нагоре по пътечката. Когато се скри и последният, аз застанах по средата на моя двор, погледнах към работниците, които седяха и почиваха до моята ограда. Дълго гледах към тях и не намирах думи, разбирах, че ме съжаляват.

— Можете да започвате — рекох на края.

Но никой не помръдна. Аз взех лоста и добавих:

— Сам ще ви дам пример!

Никой не се засмя. Станаха няколко човека.

— Късно е вече за днес. Работният ден свърши. Ще дойдем утре.

Заминаха си. Отидоха си, като ме съжалиха — все още аз си бях стопанин на парчето земя и на къщата.

Тази нощ беше последна. Тръгнах рано сутринта, за да не видя онова, което ще стане тук. Като се натоварих с всичко, с което можах, аз потеглих, съпроводен от моите кучета към Мирафлорес — през цялото време вървях по брега: не исках да се отдалечавам от морето. Крачех и се оглеждах: гледах ту към вълните, ту към склона. И което е истина — истина си е: уморих се аз от живота. От всичко се уморих.

Малко по малко се разсъмваше. Когато стигнах до голямата тръба, по която черната вода от града се стича в морето, аз чух, че някой ме вика. Обърнах се и видях, че след мен по брега тича човек. Това беше Торибио.

— Научих, че са ви изгонили — каза той. — Прочетох във вестниците. Исках да дойда вчера, но не можах. Там, горе, чака Делия… с багажа.

— Изчезвай оттук! — отговорих аз. — Не ми трябваш.

Торибио ме хвана за лакътя. Погледнах ръката му и видях, че тя вече доста беше позагрубяла — ръка на истински мъж.

— На теб, може би, аз не ти трябвам, но ти можеш да ме научиш на още нещо.

А аз продължавах да гледам ръката му.

— Няма какво да те уча! — казах аз. — Е, добре, ще те почакам… Върви, доведи Делия.

Съвсем се разсъмна, когато ние тримата закрачихме по брега. Въздухът беше свеж и се дишаше леко, но ние вървяхме бавно — Делия беше бременна. Аз гледах наоколо, избирах подходящо място. Всичко изглеждаше изгорено и изоставено. Не растяха даже и камбанки. Изведнъж Торибио, който вървеше напред, извика:

— Виж! Капуш!

Аз притичах. Под една отвесна скала, сред бели раковини растеше храст от капуш. Аз дълго гледах неговите грапави листа, разкривеното грубо стъбло, плодовете, покрити с остри бодли, които се забиват в ръката на всеки, който се опита да ги откъсне. Очите ми се замъглиха.

— Тук ще спрем — казах на Торибио. — Дай ми лоста.

И като разчистихме малка площадка сред камъните, ние забихме първото колче на новото ни жилище.

Орасио Кирога
Уругвай

Орасио Кирога (Уругвай) 1878–1937. Един от най-изтъкнатите майстори на разказа в Латинска Америка. В ранното му творчество се чувствува влиянието на Гогол и Чехов. Автор е на много стихотворения, повести и разкази („Разкази за тропическия лес“ — 1919, „Дивият“ — 1919, „Пустинята“ — 1924, „От там“ — 1935 и др.). Разказът „Кораби самоубийци“ е взет от книгата му „Разкази за любов, лудост и смърт“.

Орасио Кирога
Кораби самоубийци

Едва ли има нещо по-ужасно от това да срещнеш в открито море един изоставен кораб. Ако опасността през деня е по-малка, то през нощта корабът не се вижда и няма никаква възможност за предупреждение: сблъскването погубва и единия и другия кораб.

Тези кораби, изоставени по една или друга причина, плават упорито в посоката на морските течения или вятъра, ако платната им са вдигнати. По този начин те обикалят моретата, сменяйки капризно посоката.

Не са малко корабите, които не пристигат в пристанището си, защото по пътя са се сблъскали с някой от тези мълчаливи кораби. За щастие теченията често пъти ги омотават в някое саргасово море. Така те най-после спират тук или там, замрели завинаги в тази водна пустиня. И там започват малко по малко да се рушат. Тук всеки ден пристигат други кораби и безумно заемат мястото на изчезналите, така че спокойното и зловещо пристанище винаги е посещавано.

Главните причини за изоставянето на кораби са без съмнение бурите и пожарите, които даряват на водната повърхност скитащи черни скелети. Но има и други, странни причини, между които може да се посочи и случилото се с „Мария Магдалена“. Той вдигна котва от нюйоркското пристанище на 24 август 1903 година и на 26 сутринта влезе във връзка с една корвета, без да отбележи нищо особено. Четири часа по-късно един пътнически кораб, след като не получил никакъв отговор, отправил една моторна лодка и моряците се изкачили на „Мария Магдалена“. В кораба нямало никого. На носовата част се сушели моряшки фланелки. В кухнята печката още горяла. На шевната машина иглата стояла върху плата, сякаш е била оставена само преди един момент. Нямало ни най-малък признак за борба, нито за паника — всичко било в пълен порядък. А липсвали всички моряци. Какво се е случило?

Вечерта, когато научих това, бяхме се събрали на палубата. Пътувахме за Европа и капитанът ни разказваше своята загадъчна моряшка история, но абсолютно вярна, от друга страна.

Присъствуващите жени изпаднали в унес от шепота на леките вълни, сега слушаха възбудено. Нервните девойки, без да искат, се вслушваха неспокойно в дрезгавите гласове на моряците от носовата част. Една много млада и наскоро омъжена жена се осмели да каже:

— Не са ли били орлите? Капитанът се усмихна добродушно:

— Какво, госпожо? Орли, които отнасят екипажа ли? Всички се разсмяха, също и младата жена, но малко засрамена.

За щастие един от пътниците знаеше нещо по този въпрос. Изгледахме го с любопитство. През време на пътуването той беше един прекрасен другар, който открито и смело се възхищаваше от всичко и говореше малко.

— Ах, да бяхте ни разказали, господине! — помоли се младата жена с орлите.

— Нямам нищо против — съгласи се този сдържан човек. — С две думи: из водните простори, също като „Мария Магдалена“ на капитана, веднъж срещнахме един платноходен кораб. Нашата посока — пътувахме също с платноход — ни отведе почти до него. Странният изглед на изоставеност, който не може да измами, когато се отнася до кораб, привлече вниманието ни и намалихме скоростта, като го наблюдавахме. Спуснахме една лодка: из кораба не беше намерен никой и също така всичко беше в абсолютен ред. Последната бележка в дневника беше отпреди четири дни, така че не ни направи особено впечатление. Дори малко се посмяхме относно прословутите внезапни изчезвания.

Осем души от нашите хора останаха на палубата, за да управляват новия кораб. Пътувахме, охранявайки напуснатия кораб. Привечер той взе малко преднина. На следния ден го настигнахме, но не видяхме никого на палубата. Отново спуснахме лодката. Онези, които отидоха, напразно обиколиха кораба: всички моряци бяха изчезнали. Нито един предмет не беше намерен не на мястото си. Морето беше като полирано, докъдето стигаше погледът. В кухнята още вреше тенджера с картофи.

Както можете да си представите, суеверният ужас сред нашите хора стигна до краен предел. След продължително време шестима души се решиха да запълнят празнотата и аз отидох с тях. Едва настанили се на борда, моите нови другари решиха да пият, за да прогонят всякаква натрапчива мисъл. Бяха седнали в кръг и след един час повечето от тях вече пееха.

Дойде обед и премина следобедната почивка. В шестнайсет часа престана лекият бриз и платната паднаха. Един моряк се приближи до парапета и се загледа в огледалната повърхност на морето. Всички бяха станали, разхождаха се, но вече без желание дори и да говорят. Един седна на купчина навито въже и свали фланелката си, за да я кърпи. Той кърпи малко и мълчаливо. Изведнъж стана и изсвири продължително. Неговите другари се обърнаха. Той ги погледна разсеяно, също изненадан, и наново седна. Малко след това остави до себе си фланелата, пристъпи към парапета и се хвърли във водата. Дочули шума, другите обърнаха глави с леко навъсени лица, но веднага забравиха и отново изпаднаха в някаква обща апатия.

След малко друг се протегна, разтри очите си в движение и се хвърли във водата. Измина половин час, слънцето залязваше. Внезапно усетих, че ме докосваха по едното рамо.

— Колко е часът?

— Седемнайсет — отговорих аз.

Старият моряк, който беше запитал, ме погледна недоверчиво, като се облегна срещу мене с ръце в джобовете. Дълго гледа разсеяно моя панталон. На края се хвърли във водата.

Тримата, които оставаха, бързо се приближиха и се загледаха във водовъртежа. Седнаха на парапета, като леко си подсвиркваха с поглед, зареян надалече. Един от тях слезе и уморено се просна на мостика. Другите изчезнаха един след друг. В шест часа последният (той стана и си оправи дрехите) отстрани падналата на челото му коса, пристъпи още сънен и се хвърли във водата.

Тогава останах сам, загледан като идиот в пустото море. Всички, без да знаят какво вършат, бяха се хвърлили в морето, обхванати от онзи патогенен сомнамбулизъм, който се носеше из кораба. Когато някой се хвърлеше във водата, другите моментално се обръщаха загрижено, сякаш си спомняха нещо, но веднага го забравяха. Така бяха изчезнали всички и предполагам, че по същия начин и ония от предишния ден, както и онези от всички други кораби. Това е всичко.

Стояхме загледани в странния човек с обяснимо любопитство.

— А вие нищо ли не почувствувахте? — запита го моят съсед по каюта.

— Да, едно голямо безразличие и натрапчивост на същите идеи, но нищо повече. Не зная защо не почувствувах нищо повече. Предполагам, че причината е следната: вместо да се изтощавам с мъчителната защита против онова, което чувствувах, както навярно бяха постъпили всички, без да си дадат сметка — просто приех тази хипнотична смърт, като да бях вече унищожен. Нещо много подобно на това състояние е станало без съмнение с часовоите от онзи прословут караул, които се бесели всяка нощ един след друг.

Тъй като тълкуването беше доста сложно, никой не отговори. Малко след това разказвачът се оттегли в своята каюта. Капитанът го проследи за малко под очи:

— Комедиант! — измърмори той.

— Обратното — каза един болен пътник, който отиваше да умре на родна земя. — Ако беше комедиант, не би престанал да мисли тогава и също би се хвърлил във водата.

Марио Арегиш
Уругвай

Марио Арегиш (Уругвай) 1917. Неговото творчество не е обемисто, но забележително по своята оригиналност. Автор е на три сборника разкази.

Марио Арегиш
Южният вятър

Моята къща е издигната на пътя на вятъра, стария и мощен южен вятър. Сам аз определих мястото и тук, в пустинния тесен проход между хълмовете, на три левги от най-близкото селище и на една левга от морето — точно на пътя, където вятърът е най-буен. На къщата не пожелах да прибавя нито едно дръвче, което да я защити… Тук живея, без да правя нищо друго, освен да живея — бавно и напразно.

Вятърът духа винаги или почти винаги и за мене цялото плесенясало колело на годината е зима или нещо много приличащо на зима. Вятърът излиза от морето, излиза с бурни дъждове, с полярни видения и мрачни гласове, заплетени в пяната, напада брега и до безкрай се катери по хълмовете, преследвайки сам себе си. Бурите кървят и налитат върху мене; ниските облаци плачат в прозорците и ме блъскат в лицето, когато ходя или яздя. От морето също така излизат самотните дни и се изкачват по хълмовете; това са кратки, бледи, досадни дни, които сякаш бързат да достигнат върховете и да се изтъркалят към бездънната пропаст на дните. Нощите в замяна на това падат като мъртви от мрачното небе и са дълги, ужасно дълги и тогава морето се приближава както армия, а вкочаняващата мъгла се мъчи да насили вратата ми… Аз не зная дали обичам или мразя вятъра; зная само, че живея в него и че ще умра тук на неговия път и в негово присъствие.

Моята жена е бяла и мълчалива. Тя има влажна и тъжна уста и много хубави, замечтани зелени очи. Тя прекарва времето си, пушейки непрекъснато на един прозорец, който не гледа към морето. Понякога тя пее с глас също толкова влажен и тъжен като нейната уста, а понякога чете книги, писани на език, който аз не разбирам. Аз не зная дали я обичам. Живеем заедно, храним се на една и съща маса, спим в общ креват, целуваме се понякога усърдно, поривисто и мълчаливо се любим до късни часове през изпълнените с вятър и дъжд нощи — но все пак аз не зная дали я обичам. Също така не зная дали и тя ме обича. Аз зная само със сигурност, че тя ненавижда вятъра.

И тя не знае — никой не знае — защо избрах това необикновено място, за да издигна моята къща. Всичко идва от случилото се тук една нощ преди години. Аз живеех — с амбиции, и по часовник — в един голям град, където хората бързат в надпревара между безсмъртни високи сгради. По една случайност, която няма да се опитам нито да възстановявам, нито да разяснявам, тази нощ се намирах тук и вървях самотен по брега на океана, като тласках тялото си срещу тъмната и сурова материя на южния вятър. На хоризонта висеше нащърбена, мокра луна, полумъртва от студ, като да беше едва спасена от водата. На другата страна хълмовете и небето се сливаха в една висока стена от мъгли. Самотата беше пълна, изненадваща. Това беше простата, съвършена самота на планетата без хора, същата, която сега за мене е като образа, който всяка сутрин ми показва огледалото. Аз вървях неспирно, наклонявах напред тялото си и не допусках да се колебаят крачките ми. Движех се не към някакво определено място, а към зората, светлината, които бяха моята крайна цел. Междувременно луната се издигаше с мъка, а нощта ставаше за мене все по-гробовна и просторна, като че се огъваше и отстъпваше пред мене. Почувствувах се неспособен да дочакам зората и потърсих закрилата на някакви скали. С отпадъци и парчета дъски, които нашепваха разкази за корабокрушения, успях да запаля огън, който веднага ме изпълни с някаква почти свещена наслада. Замаян от умора, но също така и щастлив, аз се проснах и отпуснах напълно на пясъка.

Една девойка с много красиво и нежно лице — гола, мургава и много мокра — съвсем бавно пристъпваше към мене. Нейните устни ми се усмихваха и мен ми се стори, че в тази усмивка виждам позната и древна обич; нейните очи проникваха дълбоко в моите. Някаква нежна зелена лунна светлина струеше над нея и я обгръщаше като със странен парфюм и леко възпламеняваше по нейната кожа водните браздички. Тя напредваше, без да движи краката си, без да прави нито едно движение, хлъзгайки се също като кораб. От косите й неспирно се стичаше вода, а ръцете й бяха разтворени като цветя на височината на малките й гърди. Някаква сладостна нежност лъхаше не само от лицето й, от спокойния, благ поглед на очите й, но и от цялото нейно свободно и спокойно тяло, от нежното сияние, което я обгръщаше и дори от самото й идване: спокойна, усмихната, като да беше заспала сред вятъра, който я носеше. Аз я очаквах прав, треперещ, мъжествен и също й се усмихвах. Не пристъпих да я посрещна, а я очаквах неподвижен, щастлив, без ни най-малка проява на нетърпение. Дойде до мене, отдаде ми целия жар на своята усмивка, протегна любовно към мен ръцете си и склони уморено и нежно главата си. Аз я прегърнах и задържах. Беше студена, ледена. Аз я притиснах в прегръдките си, тя притисна до мене голото си тяло и неговият студ проникна през дрехите ми.

Студът ме разбуди: треперех от студ до полуизгасналото огнище. Трябваше да направя голямо усилие, за да дойда на себе си и не зная до каква степен успях да успокоя и уравновеся душата си. Изправих се и се облегнах на една скала, замаян като да ми липсваше кръв. Луната беше достигнала до средата на небето и там стоеше разпната от вятъра — обезсилена и чудотворна. На височината на очите ми, над накъдрените води, очертаващи хоризонта, потрепваха няколко влажни звезди. Стори ми се, че нощта не беше същата, че беше още по-бездънна, по-населена с мистерии, повече господар на всичко, повече нощ, отколкото преди. Почувствувах също нещо променено вътре в мене: моята самота беше по-голяма или по-дълбока, болеше ме някаква рана без име и без място, някакъв импулс ме отпращаше към вълните… Започнах да ходя, може би с клатушкане. В лицето си почувствувах ударите на вятъра и на яростните капки, стигнах до границите на вълните, спрях се и паднах на колене: една гола, мургава девойка, мокра лежеше по гръб посред пяната. Протегнах ръце — беше студена, ледена и по кожата й имаше водорасли и пясък. Отстраних косите от челото й, наведох се над красивото й нежно лице, слабо осветено от луната, и почувствувах застиналата й усмивка като някакъв друг живот, умрял върху нейната уста. Може би съм плакал, може би съм ридаел, но не си спомням. Не зная също колко време съм престоял коленичил, неподвижен, с лице близо до нейното и ръцете ми пленници на студеното й тяло и кожа. На края я прегърнах и се изправих с нея с лице към морето, а вятърът ни шибаше яростно. Аз я придържах, прегръщах я, гледах я и няколко пъти я целунах с безкрайно внимание. Тя продължаваше да се усмихва. Нейният студ проникваше през дрехите ми. Очите й бяха полузатворени и дъгите на веждите й много изпъкнали… Ударите на вятъра се засилваха, засилваха, засилваха като нещо, което се разраства и се крепи на собствената си сила. Една вълна, по-мощна от другите, дойде с един скок, разби се в моите колена и ни обгърна с някаква бяла и гладка пяна. Тогава притиснах до себе си девойката с всичките си сили, обърнах се и почнах да бягам като полудял. Аз бягах, бягах от морето, от вятъра и тичах с нея, притисната до гърдите ми, по плажа, из мъртвото поле, което се спуска от хълмовете. Вятърът ме преследваше, блъскаше ме, удряше ме в гърба и се опитваше да препъне краката ми. Бедната луна осветяваше колкото можеше пясъка, локвичките, голото поле, пустинната местност, която започваше да става камениста. Аз притисках девойката и тичах, тичах с препъване, задъхан, като се заплитах в мизерните храсти и с мъка заобикалях големите камъни… Тичах, докато не можах да стана след едно падане. Вятърът премина над мене: през цялата нощ, през цялата безкрайна старост на нощта той преминаваше над мене, като галопираше и се влачеше върху мене, а аз закрилях с тялото си умрялата девойка.

Точно на онова място, където паднах и където прекарах до настъпването на деня, прегърнал моята покойница, после издигнах тази къща. И тук живея, без да върша друго нищо, освен да живея, и тук при вятъра да умра. Вятърът духа винаги или почти винаги и моята жена, бяла и мълчалива, пуши цигари на прозореца. А аз живея бавно, напразно, или по-точно казано — оставям да живеят бързите, влажни метали на дните ми и плътта и кокалите ми да извървяват бавната, плътна, черна материя на нощите.

Чили

Заливът на Наранхо
Легенда

Според една версия испанецът Николас Наранхо от Ла Серена отишъл в Кокимбо с намерение да търгува с риба в северната част на страната. След много и настойчиви опити успял да накара Чанго Веласко да го отведе до Папосо. Слязъл от кораба, отправил се към вътрешността и се завърнал, когато Веласко вече го считал за изчезнал. Наранхо носел голям пакет със злато — намерил бил една мина, която щяла да го направи многократен милионер.

Той добавил, че Наранхо се бил отправил с кораб на юг, по на юг никой не го видял.

Когато бил намерен Чанго Веласко, първоначално помислили да го обвинят за изчезването на Наранхо. Веласко описал пътя, по който се бил отправил Наранхо, и мнозина го търсили, без да го намерят.

Наранхо бил намерен мъртъв на Пунта де Театинос. Това се случило през 1806 година.

Версията, която предлагаме, е различна. Тя може да е в противоречие с историята, но ние я разказваме, защото легендата се базира на някоя история без история. В нея не правим хронология на станалото и възможно е дори и материалната част да е само връхната точка на някаква мечта.

Не беше истина, че лоцманът Наранхо познавал всички морски пътища, нито пък пределите на сънищата, както той често твърдеше из кръчмите на Кокимбо, когато заедно с приятелите си пиеше ракията от Валье де Елки, за която казват, че вместо да напива възбужда най-изискани миражи.

— Аз — казваше той — се срещнах там, точно там, на Пунта де Театинос, с една сирена. Тя закусваше в една раковина, която изглеждаше да е от голяма стрида и блестеше като полирано злато. Приближих се предпазливо — беше хубава. На няколко пъти я бях чувал да пее, когато се връщах от лов за морски раци. Както казах, приближих се готов да я докопам, но уви! Паднах и тя потъна в морето. Стори ми се, че я чух да се смее. Намислих да остана да я дебна, но морето започна така да се вълнува, че ме застави да се отправя към Ла Херадура де Гуаякан.

Приятелите му го слушаха невярващи и с ирония:

— А когато се събуди?

— Не вярвате ли? Но това е вярно, толкова вярно, колкото и фактът, че сега сме тук заедно; и колкото е вярно, че ще умрем…

Ракията запали песните и всички запяха в импровизиран хор моряшката песен, която завършваше така:

Моряка спи в морето,

в морето;

По морето минава пътя за небето,

по морето:

на море, на море, моряко,

на море, ако искаш да се спасиш.

Ако някои устни те омагьосат на сушата,

отивай в морето;

любовта е измамна клопка,

отивай на море;

В морето е истинската наслада,

отивай в морето, ако искаш да се спасиш.

Тази нощ лоцманът Наранхо заспа, пиян от ракия, от песни и от разкази за приключения. Когато отново отвори очи, времето го беше покорило със слънчев блясък. Спомни си своята история за сирената и се замисли — той искаше да разбере дали този разказ беше в или извън неговите мечти. В някои моменти той беше сигурен, че сирената има зелени очи и мургаво лице. И освен това тя го викаше, когато той с неговата малка платноходка, която беше по-моряшка и от тримачтов пиратски платноход — се хлъзгаше по небесносините води, които разбиваха блестящите си вълни във фантастичните скали на Пунта де Театинос.

Чувствуваше някакво голямо безпокойствие, нещо като че неговите сили спяха… Всъщност не това, а… по-точно казано… струваше му се, че една нежна женска ръка ляга върху сърцето му, кара го да потъва в сладка отпадналост, която го изпълва с някакво приятно, но и мъчително безпокойство.

— Защо не се ожених? — помисли си той.

А после:

— Защо не оставя морето?

… Малко земя на морския бряг, една здрава и добра жена, обикновена и естествена като другар, няколко деца, които ще станат моряци…

Лоцманът Наранхо беше смел. Със своята орехова черупка той беше обиколил почти целия бряг на Тихия океан и имаше търговски връзки по всички пристанища и заливчета на чилийския бряг.

Той отиде към пристана. Там беше завързана „Роса Амелия“, неговият кораб, чието име даваше повод за множество догадки.

— Навярно някоя дебелокрака е завъртяла някъде ума му — казваха шегаджиите — и той кръстил корабчето на нея.

Той отговаряше:

— „Роса Амелия“ ще умре с мене — заедно ще отидем на морското дъно… или пък ще се отдалечим от брега. На суша в него ще живея, в корабчето ще бъде моят дом.

Преди да обядва, той натовари своята голяма лодка, прегледа я внимателно още веднъж и само когато се почувствува сигурен, че корабчето ще му се подчинява напълно, се отправи към кръчмата, където беше и неговият пансион.

След като изпи своя гъст „Херес“, каза на приятелите си:

— Нямам никакво желание да вдигам котва… Преди никога не ми се е случвало това.

— А къде мислиш да отиваш?

— До Чанярал, Каризал и до всички пристанища и заливи на север. Натоварил съм много и добри хранителни припаси и преди всичко ракия.

Когато се сбогува, той каза:

— Приятели, до скорошно виждане. Върна ли се или не, това ще е моето последно пътуване.

Докато се движеше към пристана, струваше му се, че някаква странна сила го задържаше и че от всички страни се надигаха гласове, които му казваха да остане на сушата.

Най-сетне се качи на корабчето. Морето в този момент беше като неподвижна зеница, която спеше, която сънуваше… Той се отправи към съдбата си, но не пропусна преди това да се сбогува със своята сирена. С песен разгърна платното:

Не отивай на море, моряко,

имам любовни целувки за тебе.

Четиридесет часа как пътува лоцманът Наранхо. Четиридесет часа на интимност с морето, което го обсипваше безмерно с пенести пръски.

По пътя си не срещна нито един плавателен съд. В далечината брегът изглеждаше като димна линия, която очертава морето. Изведнъж му се стори, че планинските върхове се изправят и се движат. Изпитваше желание да стигне донякъде, но нямаше никакъв вятър.

Внезапно на индиговосиньото небе се появи един тъмен облак, после друг и като че тези незначителни облаци бяха отворили шлюза на дъжда, вратите на урагана.

Над морето се спуснаха всички фурии на най-страшната буря, каквато не беше виждал Наранхо през тридесетгодишното си плаване. Вълните наподобяваха черни хищни лапи, които си играеха с неговата платноходка, скърцаща объркано и пълнеща се с вода. Наранхо работи с отчаяние, с ярост. В тази ужасна борба загуби пътя. В действителност той не познаваше всичките пътища на морето…

Ураганът го увлече навътре в морето и го захвърли сред безмерната самота на океана.

Изтощен от десетчасовата борба, Наранхо заспа върху своя товар, който — нещо много странно — не беше се повредил. Когато се събуди, видя, че се намира пред някакъв пристан, който му беше напълно непознат. Едва когато слезе на суша, видя да идват няколко индианци, червеникави, с величествено държание и загърнеш в много пищно, но много странно облекло. Един от тях носеше команден жезъл.

Заговориха му на испански, като му заповядаха веднага да разтовари хранителните стоки, и да ги предаде на някакви войници, които пък бързо ги отнесоха.

Наранхо изгледа онзи, който дава заповеди — той имаше вид и държание на цар. След като разтовариха всичко, индианецът каза:

— Остани си с мир! Утре призори ще дойде един водач — следвай го!

Свитата се отдалечи, а Наранхо остана с вид на човек, който вижда призраци…

— Този е царят Инка — каза си той. — Сега остава само да ме направят принц по рождение. Аз ще бъда негово величество Наранхо Първи — и той се разсмя шумно.

Откъде ли го беше гледала синята небесна зеница и към какви географски ширини щяха да го отправят пътеките на приветливото море? В този момент Наранхо помисли:

— Ами ако сънувам?

Рано призори пристигна водачът индианец.

— Вземи — каза му той — един чувал или каквото имаш под ръка, за да си донесеш онова, което ще ти дадат.

После се отправиха по един широк каменен път, който водеше до стените на един извънмерно блестящ и тих град. Наранхо не видя нито градини, нито фонтани, нито пажове и принцеси, но градът беше обкръжен от една безкрайна стена от злато.

— Това е злато! Чисто злато!… Чисто злато! Дявол да го вземе!

Един пълномощник на монарха, като му подаде длето и чук, каза:

— Господарят ти позволява да вземеш от метала колкото можеш да носиш, но трябва да го откъртиш ти лично.

Наранхо не беше алчен, и взе един скромен товар. После се отправи към брега, натовари го на „Роса Амелия“ и отплава, като си мърмореше:

— Когато се събудя, кой знае къде ще се намеря…

Морето продължаваше да е благоприятно, въздухът настройваше към мечти. Наранхо никога не беше виждал толкова злато и си даваше сметка, че е безкрайно богат.

Защо Наранхо написа информацията за това свое пътуване и с това наруши обещанието, дадено на индианците, вечно да мълчи? Дали се беше уплашил от смъртта? Или пък беше пожелал да не остане скрито това съкровище?

Работата е там, че едва приключил да описва случилото се, и се събраха всички урагани и бури. Скоро „Роса Амелия“ стана като някаква риба, ранена от един харпун-мълния. Наранхо видя смъртта, но почувствува, че не иска да се брани. Помисли за смъртта, за своите мечти за покой, спомни си за някои добри приятели и зачака…

Информацията, сложена в една бутилка, паднала във водата, последвана от корабчето и от лоцмана, които са заспали завинаги на дъното на морето.

„Не би трябвало да разкривам нищо“, пишеше той в бележката, намерена вътре в бутилката, извадена от морето при Кокимбо. Информацията била придружена от няколко къса злато. Освен това в нея се даваше описание на малкия залив и нещо като карта.

Заливът беше кръстен с неговото име „Лоцман Наранхо“.

Стотици експедиции напразно са търсили града със стените от злато, управляван от един цар Инка, със свещен жезъл и спокойна, царствена осанка.

Мариано Латоре
Чили

Мариано Латоре (Чили) 1886–1955. Класик на чилийската литература. Автор е на романи и разкази: „Люлка на кондори“ (1918), „Хора и лисици“ (1937), „Мапу“ (1942), „Вятър в Малинес“ (1944) и др. Мариано Латоре е един от малцината писатели на Латинска Америка, посветил значителна част от творчеството си на морската тема.

Мариано Латоре
Лоцманът Ойарсо

Едва бях седнал зад моето бюро през онзи приятен следобед на месец юни. Бях дошъл, както обикновено, пет минути по-рано. Животът ми в това английско предприятие за износ така се беше механизирал, че бих могъл да изпълня моя бележник (подарък от фирмата) с това, какво ще извърша през всичките дни на годината; и през всичките години, които още имах пред себе си.

Пушех моята цигара „Капстан“ (автентични!) и гледах разсеяно стъклената, автоматична врата, която при всяко блъскане от влизащите чиновници издаваше силен сух звук, и дебелите й стъкла остро проблясваха. През нея влизаха много добре облечени местни девойчета, машинописки от различните канцеларии, чилийски младежи, които подражаваха на чиновниците-англичани, американци с бавна походка, с кокалести гърбове и разкривени жилетки от вълна на викуня и миризлива лула в устата. Това отрупано с работа множество се разпределяше във всеки отвор на канцеларията като пчелици по килиите на своя кошер. Умът ми, приспан за малко, сега наново влизаше в такт с целия механизъм. Трябваше да отговоря на някои писма, да отида до вълнолома и да ускоря разтоварването на стоки, които вече се намираха в шлеповете на фирмата; да посетя и управителя на митницата. Още няколко минути и високата и суха фигура на мистър Маккензи, моя шеф, с червен нос и червено лице, ще се появи на онзи пречист квадрат, заграден с четири лакирани прегради, наподобяващи перила. Той ще запита „Какво ново днес?“ с лулата между зъбите, като има пред вид работите, отбелязани в бележника, който е на два сантиметра от ръката ми.

През широкия прозорец обилно влизаше светлина.

Току-що бях седнал, когато портиерът, преминал през лабиринта от дъсчени прегради, ми съобщи, че ме търси някакъв човек.

Когато вдигнах глава, пред погледа ми се изпречи един съсухрен стар човек, полузагърнат в доста протрито сако, със странно свенливо държание. Неговите черновати дебели пръсти стискаха с несръчни движения периферията на една много стара шапка.

— С какво мога да ви бъда полезен? — запитах аз с неприкривана студенина.

Това, че ме търси човек с такъв вид, в мене предизвикваше досада, макар и да не исках да си го призная.

Старият човек навярно беше открил по лицето ми това чувство, тъй като не отговори. Той потреперваше и цялото му същество излъчваше някаква неподдаваща се на описание мъка. На края, изглежда, че се беше решил. Неговите разредени зъби се показаха през една пресилена, жалка, би могло да се каже сплескана, усмивка.

— Вече не ме ли познавате, господин Санчес? — проплака той.

Неговият глас предизвика в мене странно вълнение. Този глас беше запазен, младежки, не беше остарял. Стори ми се, че съм го чувал в други времена и ми навя спомени, които се разсеяха, преди да са се оформили напълно. Човекът с плах шепот обясни:

— Много съм се променил, господин Санчес. Двайсет години! Аз съм Хосе Ойарсо, патронът[83] Ойарсо, ваша милост.

Неговият висок, ясен и уверен тон се промени внезапно на края и последната дума произнесе със смирен, плачевен глас, когато смени „господин“ с „ваша милост“.

Множество спомени бурно се надигнаха от дъното на моята памет. Някакво остро до болка вълнение ме накара несъзнателно да се хвърля върху стареца и да стисна неговата мръсна ръка, която трябваше да грабна почти насила против волята му.

— Никога не бих те познал, Ойарсо! Станал си друг. Много си остарял.

 

 

Опомнил се изведнъж и за да залича в него впечатлението за високомерие, което може би съм му направил, казах:

— Мислех, че още плаваш. Казаха ми, че притежаваш една двумачтова платноходка в Лебу.

Моят жест на сърдечност изглежда, че му възвърна равновесието. Думите му изгубиха смирения и плачлив тон.

— Да, господарю. Купих я в Корал, малко време след онова пътуване, но германските параходи провалиха работата по крайбрежието. Товарите, разбира се, бяха по-сигурни в параходите. Жертвата не си струваше труда и аз наново се завърнах в къщи, в Талкахуано.

И като че изпълнен с нетърпение скоро да стигне до въпроса, който го беше довел, наново промени тона на гласа си. Неговата звучност загасна по неуловим начин и зашепна смирено с умоляващ акцент, който отново ме отдалечи от образа на някогашния лоцман на фирмата Милнес.

— Затова дойдох, господарю. Току-що пристигнах контрабанда с един параход на Судамерикана. Извинете за; дързостта ми, но аз си спомних за вас — единственото лице, което познавам във Валпарайсо и във фирмата…

Той се поколеба и аз го поканих да седне. Над ниските прегради чиновниците и машинописките наблюдаваха сцената. Видях и усмивки на техните тъпи лица.

— Казвай, човече. На твое разположение съм.

— Намират, че съм стар, господарю, и искат да си отида. Ревматизмът… ясно… понякога събаря човека… Толкова години във водата… и сам. Единственият ми син, спомняте ли си го? Сега щеше да бъде мъж…

Старият Ойарсо не каза нищо повече. Гласът му отслабна и прегракна при произнасяне на последните думи. А аз си спомних и други случаи. Нещо обикновено беше да се изхвърлят като безполезен баласт старите капитани на малките плавателни съдове, след като са ги използвали през целия им живот. Тогава още не бяха времената на работническите федерации и на трудовия закон.

— Добре, Ойарсо, това ще уредя колкото е възможно по-добре. За нещастие мистър Мери умря. Но мистър Маккензи е прекрасен човек и вярвам, че ще уреди твоето положение, макар и на суша. Как мислиш?

— Ще ви бъда много признателен, господарю. Кога да дойда пак?

— Още утре.

— Вие не можете да си представите колко ще ви бъдат благодарни старата и девойчетата.

Гласът му стана плачлив. Виждаше се, че беше повтарял тази история много пъти.

— Пет са и живеят от онова, което аз припечеля — добави той.

Той беше без съмнение победен човек. Малко нещо беше останало от онзи Ойарсо, когото аз знаех преди двайсетина години: силен, могъщ, властен като могъщо дърво, Ойарсо беше от остров Чилое. Протегна ми ръката си с едно спонтанно движение на благодарност, но изведнъж я оттегли засрамено. В неговите сълзливи очички се отрази някаква детинска радост, когато го поведох към просторния хол, с ръка върху неговия превит гръб. Беше без съмнение победен човек. Проследих го с поглед, докато неговата смалена, унила, незначителна фигура изчезна зад дебелата стъклена врата. Моето въображение се стараеше да коригира някак си този сбръчкан скелет, да го ободря, като му вдъхна живот. Но спомените следваха един след друг.

Подобно някакъв неудържим поток цялата моя младост се натрупа в паметта ми: с нейната нищета и героични дела, със сляпата жажда за живот и нейните смъртни разочарования, с нейното щедро великодушие и нейния безподобен егоизъм.

Видях се в онзи далечен следобед в началото на януари да натиквам припряно ризата и чорапите си в куфар, който ми зае един приятел, за да се кача на парахода на компанията Браун и Бланшард. Изминала беше година, откак работех във фирмата Милнес, и това беше първата ми отпуска. С търпелива настойчивост мънках моите първи думи на английски, пушех само ароматни цигари и дори походката ми беше придобила саксонския ритъм на мистър Мери. Толкова се приспособявах към този начин на живот, че дори вече ми харесваха само русите момичета, слаби и играещи тенис. Не можех да понасям креолската леност, дебелите прасци на чилийските момичета, които бърбореха всяка привечер на площада Виктория. За мене идеалната жена трябваше да носи цветно шалче в следобедите, да бъде заангажирана с подготовката на псалми за протестантската черква и на пудинги със златиста вътрешност за родилките от тяхната колония. Така се влюбих до безумие в онова девойче със златисти плитки — Руби Томпсън, дъщеря на един търговец-янки, приятелка мистър Мери, което беше си поставило задачата да ме научи да говоря добре английски. Онези монотонни уроци все пак за мене бяха най-идиличното и сладко нещо, което ми беше харесвало в живота. Истина е също, че с идването на лятото ние се къпехме заедно в Торпедерас. Аз правех атлетически усилия да настигна моята приятелка Руби, която навлизаше навътре в морето със своя черен бански костюм, прилепнал върху бляскавата белота на нейното тяло и шапчицата й от гумирана тъкан, украсена със синя панделка.

В началото на януари мистър Томпсън замина на почивка. Той имаше някакви роднини в околностите на Консепсион, собственици на чифлик, и запази места в парахода „Чилос“. Избързах и аз да си взема годишния отпуск и се качих на същия параход през онзи далечен следобед в началото на януари. В себе си имах съвсем малко пари — естествено, тук не се отразяваше моят англосаксонски вкус. Сърцето ми, изпълнено с нежност, изоставяше на случая близкото бъдеще. Това бяха латинските зародиши, все още ферментиращи в моя дух, непредвидливостта на расата ми, които малко по малко щяха да се шлифоват при режима във фирмата Милнес. В парахода трябваше да харча като моите приятели Томпсън и при слизане в Талкахуано ми оставаха точно средствата, необходими, за да прекарам няколко дни на това пристанище. Любимата ми се отдели от мене още същата привечер на пристигането ни. Нищо не спомена относно нашето бъдеще. Не направи никакъв намек да я посетя в чифлика. Изгледах я как се отдалечава в колата на нейните роднини сред облак червена прах по пътя за Консепсион. Моята любовна страст също свърши там. Изминаха десет години на опит, които проникнаха с леда си в младежкото ми сърце. Вътре в мене изглежда се пробуждаше друг човек, по-уравновесен, по-съзнателен. Без да мога да го избягна, вкусих първата глътка на разочарованието. Кой бях аз? Креолско охлювче в милионерското предприятие Милнес. А това момиче беше от друга раса, богата, капризна и красива, което никога нямаше и да видя, защото нейният баща, както научих това по-късно, заминал за Европа през март на същата година.

Бях решил да пиша до предприятието, за да искам аванс, нещо, което доста ме дразнеше. На неумолимата саксонска строгост на дирекцията това би се сторило една безразсъдна непредвидливост, макар че разчитах на подкрепата на мистър Мери, женен за чилийка и голям защитник на местния персонал във фирмата Милнес. Вече мислех как да редактирам писмото, когато срещнах в Сан Висенте един стар другар от Валпарайсо, който след няколко години, прекарани в пристанището, беше приел представителството на фирмата на Лебу. В пристъп на откровеност аз му изложих положението си, без обаче да му искам пари.

Приятелят ми каза откровено, че пари не може да ми предложи: беше женен и заплатата му беше недостатъчна. Какво можех да сторя? Но, заинтересуван за моята участ, той ми предложи да отида с него в Лебу. На следния ден трябваше да замине за Валпарайсо един влекач с два шлепа, натоварени с въглища. Затова бил дошъл в Талкахуано. Хосе Ойарсо, собственик на влекача „Кауполикан“, щял да ме откара на север с голямо удоволствие.

— Можеш да бъдеш вдругиден във Валпарайсо, без да похарчиш нито стотинка. Кабината е малко неудобна и много топла, защото е до машината. Недей да искаш този аванс, който ще създаде около тебе лоша атмосфера, макар че мистър Мери те цени много. По той винаги ще си остане англичанин и нищо повече.

Аз приех с благодарност, защото това беше най-доброто, макар и неочаквано решение. Този следобед отидох в Лебу с моя приятел. На следния ден се запознах с патрон Ойарсо на кея на фирмата. Там беше акостирал и „Кауполикан“, готов за тръгване. Това беше модерен влекач за далечно плаване, почти квадратен, с мощна машина и с огромно витло. Дървените части и бронзът по него лъщяха, а тъмният му огромен комин блестеше пресечен в центъра с един сив пръстен — знак на параходите на фирмата Милнес. Неговият патрон Ойарсо по онова време имаше някаква странна прилика със своя параход — квадратен, дебел, пращящ от сила. Но всичко в него показваше благоденствие — и скромният му костюм, и масивната златна верижка, която в две разклонения пресичаше неговата плетена вълнена жилетка. Очите му, сини и малки, излъчваха открита симпатия… На предложението на моя приятел той не направи никакво възражение. Само с едно рязко движение каза:

— Качете се направо, господине. Ако няма силен вятър, утре след обед ще бъдем на пристанището.

Един човек в изцапан от сажди комбинезон взе куфара ми и хлътна в единствената капандура на палубата. Сбогувах се с моя приятел и се изкачих на мостика при Ойарсо.

Влекачът се отдели от пристана и тъмният стопор на въжето започна да се развива.

На задната част двама души следяха за маневрата. Дебелият, преплетен кабел плющеше върху плътната зеленина на водата. Двата шлепа, натоварени с високи пирамиди въглища, стояха неподвижни на достатъчно разстояние: черни, груби, странно недодялани. Напомняха някакви стари товарни животни. На задната част на по-близкия шлеп с мушамена дреха и високи ботуши един младок управляваше дръжката на импровизираното кормило. В по-далечния шлеп стоеше мъж с черна брада.

Когато тегленето свърши, един от двамата мъже извика на момчето:

— Баааауча, внимавай при дърпането!

Ойарсо, с ръце на дървените дръжки на кормилното колело, гледаше силуета на малкия кормчия, който бързо се отдалечаваше. Нежна усмивка играеше на възрозовите му устни. Неговите открити очи ме погледнаха поверително:

— Това е моят син — каза той. — Пътува за първи път. Това е неговото кръщение в морето.

Почувствувах, че машината под краката ми лъхтеше като астматик. Шумът на буталата беше оглушителен, въпреки това витлото напразно преобръщаше инертната вода. Влекачът не помръдваше. С големи усилия той най-сетне поднови своя ход. На черната носова част на шлеповете се очертаха две дъги къдрава пяна. Конвоят започна да плава из залива и заобиколи стария корпус на някакъв изоставен кораб. Един параход на компанията „Судамерикана“ с червен комин плавно навлизаше в залива.

Беше горещ ден от началото на февруари. Морето се простираше леко набраздено до линията на хоризонта, където се сливаше със синьото небе. На черната крайбрежна ивица се очертаваше хвърчащата белота на чайките. Върху плътните вълни, образувани от носовата част на влекача, се поклащаха тежките тела на албатроси, които невъзмутимо гледаха минаващия покрай тях влекач, чийто пушек се носеше като тирбушон право към небето, и поклащащите се черни въглищни шлепове внасяха в тази ясна, чиста утрин, наситена с едно лятно слънце, една нехармонираща и мръсна нотка.

Когато брегът се разтвори в далечината и морето ни обгради от всички страни, Ойарсо изостави кормилото и като седна, започна да ми описва живота си. Той имаше чиста и открита като морето душа. В неговите думи вибрираше радостта, че живее, една твърда увереност в бъдещето, нещо, което в известни хора е като някакъв завладяващ магнетизъм. Така аз научих, че от моряк в големи рибарски лодки и двумачтови платноходки беше преминал на параходите и оттам — като капитан на влекачи в Лебу. Имаше около четиридесет години. На двадесет години беше се оженил за една братовчедка, която живееше в неговия дом на едно островче в Чилос. Имаше шест деца, от които най-голямото — единственото мъжко дете — сега за първи път пътуваше като кормчия в един от шлеповете. Мислеше да си купи двумачтова платноходка. Това била мечтата на неговия живот — да плаза със собствен кораб и да търгува с него.

Видях как настъпваше морската привечер. В леко набразденото с оловен цвят море, пресечено от сенчести пояси, потъваше слънцето с отблясъци на разгорена жарава. Морето блестя продължително време. Вълните имаха потръпващи очертания с кървави отблясъци. За миг нощта се изпълни със свеж ветрец.

Сивите вълни се покоряваха пред корпуса на влекача. Тъмните шлепове бяха като тежки петна в сивия въздух. Над нашите глави блесна едно безкрайно ясно, прозрачно небе.

Спах доста лошо в тясното легло под палубата. Топлината на парните котли изпълваше с изпаренията си малката каюта. Пулсиращият грохот на машината кънтеше в ушите ми. Този малък параход всъщност беше една мощна машина. В неговия корпус имаше само най-необходимото за настаняване на персонала и за защита от бури и вълнения.

Моряците и механиците се събудиха почти на разсъмване с новата смяна, но аз се изкачих на палубата едва след като изгря слънцето. След като излязох от каютата, почувствувах ожесточеното шибане на южняка. Морето беше някакъв бял и кипящ чаршаф от пяна. Късите, скокливи вълни нападаха отстрани влекача и се разбиваха в носовата и в задната му част в игрив, лудешки смях. Обърнах внимание на Ойарсо върху света на морето.

— Разиграло се е — отговори ми той. — Дано да не продължи.

— Има ли изгледи да продължи?

— По това време южняците са чести.

— А има ли опасност?

— Да, за шлеповете. Не може да се насочи носовата част срещу вълните, а откъм задницата те са още по-коварни… Може да се откачи витлото. Няма да е за пръв път. Когато служех във военния флот, южнякът ни настигна някъде около Корел… На витлото на един ескадрен миноносец бяха се разхлабили болтовете, та трябваше да го повдигнем до борда и така, влачен наполовина, да продължим до Талкахуано.

Несъмнено морето изоставаше своя игрив вид. Вече не се виждаше нито една ивица от онзи зелен, леко синкав от въздуха цвят — всичко наоколо беше млечнобяло и раздвижено. Видях влекача да забива носовата си част в морето — една вълна беше стоварила своя пенест товар върху задната му част. Разнесе се трясъкът на витлото в празно пространство сред кипежа на разбитата пяна. Долових още нещо като потръпване, преминало по дървената конструкция и въжето, свързващо шлеповете, което затрудни за миг пъргавината на параходчето. Помислих за шлеповете и се надигнах да погледна назад. През изпръсканите с вода стъкла те едва се виждаха — далечни, поклащащи несръчно черните си носови части сред бляскавата белота на вълните. Южнякът се развихряше с ярост. Макар и да не си давах сметка за степента на неговата сила, това видях по лицето на собственика и в кратките бързи фрази, които той размени с другия лоцман.

— Вълнението откъм задницата може да повреди витлото и шлеповете ще се стоварят върху нас — забеляза стопанинът, надвесил се през прозорчето.

— А ако променим курса, вълнението ще удари шлеповете откъм борда — отговори боцманът, хванал се за перилата, от чиято кафява мушама струеше вода.

— Да почакаме — отговори Ойарсо.

— Да почакаме! — каза другият, като пъхна главата си в черния отвор на машинното отделение.

Пред мене морето, разкъсано на милион бели къдрици, образуваше странен контраст с обезцветената неподвижност на небето. Нито един облак не нарушаваше неговото мрачно спокойствие, като че полярният вятър подобно на някакъв гигантски шмиргел беше изстъргал предното спокойствие и блясък. Линията на хоризонта все още се виждаше и там, много далече на юг, едно тъмно петно предвещаваше ураганен вихър, който разярява вълните и ги разкъсва, както му хрумне.

Под тежкия и закръглен корпус на влекача се чувствуваше силата на морето. Вълните го издигаха, сякаш беше някаква незначителна дъска, и го захвърляха в бялата бездна. Люлеенето ставаше все по-усилено. Дървените части скриптяха жалостиво.

Димът, грабнат от вятъра, едва показал се от комина, придобиваше характерната си права линия по посока на носовата част на парахода. И така правеше впечатление на някаква огромна опашка, която докосваше главата на животното.

Капитан Ойарсо гледаше нервно през дебелите стъкла на кабината към задната част. С поглед на познавач той предвиждаше опасната вълна и посредством енергични въртения на кормилното колело успяваше да намали до минимум нападенията на тези чудовища от кипяща пяна. Морето беше се развълнувало толкова, че понякога гривата на вълната закриваше линията на хоризонта, където южният вятър сякаш беше забил своите ледени челюсти. Сега вълната не беше само една, а много и бързи, неуморими. Сред техния трескав кипеж вече не се виждаха шлеповете, само при всяко повдигане на задната част на влекача се появяваше дебелият стопор, от който се стичаше вода, както че някой теглеше от дъното на морето влекача, за да го унищожи. В този момент една огромна вълна се разби върху парахода. Мигновено вятърът я направи на прах и ние се видяхме обсипани от някакъв бял дъжд, който се хлъзна с лудешка скорост по стъклата, затича се наляво по палубата и се върна пак в морето през отворите. При спускането на влекача от огромния хълм вода се почувствува вибрирането на машината и пукотът на витлото, което разбиваше пяната. Видях как стопорът се извиваше, обхванат от болезнена конвулсия. Изправих се развълнувано. Лицето на Ойарсо оставаше неподвижно, леко пребледняло. Неговите движения, вместо да показват нервност или нетърпение, бяха станали съзнателно безразлични. Само ръцете му, подчиняващи се на студения му стоманен поглед, се движеха по дървените клинове на кормилното колело. Под ударите на този неумолим южняк шлеповете никакви не се виждаха. Синът на капитана се намираше на по-близкия шлеп. Единственият му син. Спомних си гордия поглед на капитана, когато видя момъка на носа на шлепа с кормилния прът в ръка. Момчето беше продължението на самия него, неговият наследник на влекачите на фирмата Милнес, а може би и на нещо повече. Разнесе се мелодичният кратък звън на параходния телефон. Появи се боцманът, който при смените в открито море замества капитана и е нещо като помощник-капитан във влекача. Гласът на Ойарсо издаваше странна слабост:

— Виждат ли се шлеповете през задната част, Перес?

— Понякога за момент се вижда само очертанието на първия шлеп.

— Не са ли давани някакви сигнали?

— Никакви.

Моето състояние на нервно напрежение ме караше да възприемам тези разпокъсани наблюдения и да ги увеличавам до фантастични размери. Но си давах точна сметка за застрашаващата ни опасност, за мъчителната мълчалива борба, която ставаше в душата на Ойарсо. Нови вълни, но вече не пенести и шумни, а агресивни и коварни, впиваха своите пипала по издадените части на влекача. Те се приближаваха до мостика, от чиито ъгли се стичаше вода като при проливен дъжд. Една колона пенеста вода достигна чак до черния облак дим, наподобяващ нещо като ветрило, което се губеше над кабестана[84] и се разпиляваше върху морето. Отново се разнесе гласът на боцмана: люкът на десния борд се отвори и се чуха следните думи:

— Във влекача прониква вода.

Ойарсо отговори:

— Трябва да се промени курсът.

В този момент един механик — потен, почернял от въглищата, като чистеше пръстите си с мръсен парцал, подаде глава през малката врата на машинното отделение. Неговият глас кресна предизвикателно, без никакво уважение: „Не остава нищо друго, освен да се пукне стопора, макар и да се загубят шлеповете и да се дави, който ще се дави.“

С един удар Ойарсо затвори прозорчето на кабината. С гняв и безсилие той прехапа пресъхналите си устни и това беше единственото движение, което донякъде разкри неговото вътрешно състояние. Чертите на лицето му, напомнящи далечен прадядо испанец от островите, ©станаха неподвижни. Обезцветяваше ги само бледност, подобна на безмерния небесен свод, пометен от южния вятър.

Отново се разнесе звън на вътрешния телеграф. Иглата на квадранта се завъртя до максимума на напрежение. Носовата част на влекача се насочи на североизток. Това беше последната възможност да се спасят шлеповете, да се спасят и кормчиите, на които не можеше да се окаже никаква друга помощ. След малко яростните вълни почнаха една през друга да се разбиват в едната страна на „Кауполикан“ и да изхвърлят върху палубата му своите шумни и ледени води. При олюляване на обратната страна тази вода, замърсена от допира си с въжета и железа, се изливаше през борда. Виждаше се, че параходчето зле се брани от вълните. На мен то ми правеше впечатление на някаква птица, вързана за един крак, която напразно размахва криле, за да полети. Беше несъмнено мъртвата тежест на шлеповете, която възпираше силата на влекача и му пречеше да преодолява вълните. Равносметката беше наистина тревожна. Всеки две секунди лакираният правоъгълник на кабината губеше хоризонталната си линия, наклоняваше се ту на една страна, ту на друга и образуваше тъп ъгъл с хоризонта. Започнах да усещам, макар и много късно, повдиганията на морската болест. Студена пот обливаше цялото ми тяло. Седнах на малкото канапе, прилепено до дървената стена, и затворих за момент очи. Независимо от булото на несъзнание, което се разпростря между външния свят и мене, долових подробности, които макар и откъслечни, ми позволиха да възстановя онова, което става по-късно. До мене достигнаха припрени, гневни гласове, които, както това научих после, съобщаваха на Ойарсо, че от един от шлеповете, тъкмо този, който управляваше неговият син, се дават уговорените сигнали. Беше в момент на затишие, когато може да се види червеното знаме на гребена на една вълна. Това знаме можеше да означава или че кормилото е счупено, или че стените са се разхлабили и вода нахлува в трюма, или пък че по-задният другар вече е потънал в морето. Във водата се хвърлиха спасителни пояси, та дано някой от кормчиите успее да ги улови, когато се потопи неговият шлеп. Спомням си изпотената глава на Ойарсо; глава разрошена и разстроена, която се подаде на прозорчето и изрече с дрезгав глас смъртната присъда на своя син:

— Отсечете стопора.

Не чух удара на брадвата при прерязването на въжето, с което се изоставяха шлеповете на произвола на съдбата сред тази бяла вихрушка от пяна при безучастната ведрина на този летен ден. Но никога няма да забравя разстроеното лице на този човек с чело, опряно на кормилното колело, и конвулсивното потръпване на неговите могъщи плещи.

Освободен от тежестта, която го потопяваше в морето подобно на някакъв плувец, за чийто крак се е вкопчил удавник, но изведнъж се освобождава, влекачът пъргаво се закатери по вълните сякаш радостен от своето освобождаване. Неговата желязна носова част, надупчена от огромни клюзове[85], които непрекъснато повръщаха вода, разкъсваше бялата водна маса на вълните с всичките сили на могъщите си дробове.

 

 

На следния ден, на разсъмване, вятърът се удави в една безцветна зора, която сякаш беше уморена от снощното усилие. Влекачът промени курса, за да търси корабокрушенците. Не се намери никаква следа, само на палубата беше закачен един от хвърлените предния ден спасителни пояси. Имаше и една надежда — вълните можеха да ги изхвърлят на брега. На обед бяхме във Валпарайсо. В един часа влекачът акостира на пристана на фирмата Милнес. Измежду железата на огромния подемен кран, който се гласеше да започне работа, видях да се появява приятелят ми Педро Гонсалес, който ме заместваше:

— Как? Ти? А шлеповете?

Направих му знак да замълчи:

— Тихо! Ще ти разкажа после.

И му сочех Ойарсо, който след моряците и механиците стъпваше на циментовата стълбичка и се изкачваше на вълнолома, придружен от пристанищния капитан, който беше дошъл да посрещне „Кауполикан“. В неговите очи имаше мрачна тъга, крачките му бяха уморени и несигурни.

„Кауполикан“, побелял от сол, се полюляваше невредим, вързан с дебело въже за носовата част и със спусната котва.

Поради моето свидетелство и това на екипажа фирмата поздрави Ойарсо.

Фирмата Милнем загуби своите шлепове и няколкостотин тона въглища. Какво беше това за нея? Ойарсо от своя страна беше загубил сина си.

Мистър Джон Мери, тогава шеф на отдела „Товари“, препоръча Ойарсо на дирекцията. Два дни по-късно той се завърна в Лебу с товари от копринени платове и ликьори. Някое време след това срещнах боцмана, който беше пътувал с „Кауполикан“. Запитах го дали беше видял някаква следа от шлеповете след прерязване на въжето.

— Последният шлеп потъна пръв — каза ми той. — Другият шлеп, в който беше бедният Бауча, почти го видях като потъва. Момчето се катереше по купа въглища и после една вълна закри всичко.

Този случай, на който бях свидетел, почувствувах като нещо неотделимо от моя живот. Изпитах дълбока мъка за този човек, състарен и болен, който смирено молеше да не го изхвърлят от службата му, без да си служи с друг аргумент освен милостта на шефовете. Беше като ония стари мостове, разядени от червеи, които превръщат на дърва за огрев, защото вече не могат да останат дори само да стърчат във водата. И сред изненадата на машинописките, който ме виждаха да жестикулирам възбудено и да говоря несвързано, аз се отправих да търся мистър Маккензи.

Мануел Рохас
Чили

Мануел Рохас (Чили) 1896–1973. Бурен и пълен с превратности е животът на този класик на чилийската литература. Още с първите си литературни опити той печели широка популярност. Автор е на разкази, събрани в книгите „Хората на юг“ (1926), „Шапка от мауле“ (1943) и др., и на романите „Син на крадец“ (1951), „По-добро от виното“ (1958) и др.

Мануел Рохас
Лодки в залива

I

— Внимание!

— Отваряй си очите и да не заспиш!

— До утре!

Стоях прав на борда на моторницата с ръце, опрени на перилата на шлепа, и като използвах един миг… когато вълнението съвсем приближи фланговете на двата плавателни съда, приклекнах енергично, подскочих във въздуха и паднах на пръсти върху долната палуба. Оттам махнах в знак на поздрав на другарите.

— Внимание с разтоварването.

— Всичко ще е наред.

Моторът изпръхтя като тюлен, когато излиза на повърхността, витлото се завъртя и моторницата се откъсна от пристана с подскачания. Проследих я с поглед. Колкото се отдалечаваше, лицата на хората се заличаваха, потъмняваха, ставаха гладки, плоски като дискове, докато съвсем изчезнаха. Изправих се и хвърлих един поглед наоколо. Това беше същият шлеп от предишните вечери, с железен корпус, строг вид, завързан с вериги за тумбестите шамандури. Придвижих се по края към задната част, оставих одеялото и револвера до отвора на трюма и после почнах да преглеждам печатите, които свидетелствуваха за непокътнатостта на товара. Те бяха напълно запазени. Един подскок ме изхвърли на горната палуба, покрита с импрегниран плат, който служеше за капак на централния трюм, и прекарах на него кратко време. Докато стоях там, си помислих, че трябва само да счупя един печат, да отместя една греда, да отгърна завивката, да повдигна едва дъска и моите ръце щяха да потънат като ръце на скъперник в топовете коприна, натоварени в металическия търбух. Един вик прекъсна моите мисли. На петдесет метра от палубата на друг шлеп някакъв човек поздравяваше, размахвайки ръцете си. Отговорих с едно движение и вик:

— Е-ха-а-а!

Десет шлепа на къщата „Б. и компания“ плаваха пред вълнолома и във всеки от тях по това време имаше по един човек, който като мене трябваше да прекара нощта с отворени очи. Нареждането беше да се бди и да не се заспи под заплахата пазачът да бъде пратен на дъното от пиратите или уволнен от службата. Изпълнявайки нареждането, първата нощ прекарах седнал на края на трюма на задната част с крака, опрени на стъпалата на стълбата. Тялото ми бе неподвижно, главата ми се поклащаше от дясно на ляво я от ляво на дясно, очите ми бяха втренчени като на кайман. Неспокоен, аз се изправях при най-лекия шум, с пръсти, вкопчени в дръжката на револвера, който може би беше негоден, даден ми от един приятел. Когато сутринта дойде да ме вземе моторницата, аз едва можех да движа ръцете и краката си.

— Как си? Как прекара? — запитаха ме.

Отговорът издаде лошото ми настроение. Не ми беше ясно защо оставяха пазачи на борда на натоварените шлепове. Не бях нито видял, нито чул нещо необикновено, никой не се опита да се приближи до шлепа, който пазех, никой не се опита да говори с мене през цялата нощ. Пирати? Свих рамене — глупости…

— Не мисли така, младо — каза шефът. — Знаеш ли, че миналата седмица те са нахълтали в „Киро-Мару“. И ако се осмеляват да нахълтат в един параход, с още по-голямо основание ще нахълтат в един шлеп. Ако ти заспиш и бъдеш изненадан, една кърпа в устата, едно въже и… във водата. А после: за десет минути ще напълнят лодката. Няма да е за пръв път…

— Очите на четири — пръста на спусъка. И стрелба! — възкликна един старчок, който сигурно прекарваше нощта в хъркане и който ми намигна многозначително, като да ми казваше да не взимам на сериозно неговите думи. Пред началниците трябваше така да се говори.

Постепенно свикнах с нощите на море, неспокойствието от първата нощ изчезна и се осмелявах да поспя: първо седнал, а после легнал на палубата, с крака, завити с одеялото, с револвер, скрит под ръката, на която почиваше главата. Другата ръка слагах на дръжката на револвера и спях, спях за кратко време със сън, изпълнен с кошмари. Сънят ми беше лек, сякаш покриваше главата ми с някакъв воал, през който виждах да преминават сенки, светлини, образи в тъмносин цвят, въртящи се червени дискове. Събуждах се изплашен, вкочанясал от допира с палубата. Сграбчвах револвера и гледах към сянката, без да виждам друго освен мрака, в който изчезваха виденията на моите сънища…

— Дежурната моторница!

Викът сякаш изникваше от водата.

— Какво има?

Една лодка се хлъзгаше близо до шлепа.

— Не си ли видял дежурната моторница? — запита човекът, който подръпваше едно гребло на задната част на лодката.

— Не съм. Какво се е случило?

— То е… Едни лодкари имат нужда от нея. Те искат да отидат на брега.

— Защо не ги откарате вие?

— То е… Какво си мислите вие? Аз да не съм пристанищен пазач.

— Добре: отдалечи лодката.

Не се страхувай, господарю. От мене ли те е страх? Та аз не съм пират.

Не отговорих и човекът, като правеше кръгли движения с греблата, сякаш искаше да разбърка морето, се отдалечи, като мърмореше недоволно:

— Тия ястреби… Света Богородице! Не може дори и да им се говори на тия хубавци.

Малко по-нататък викът се издигна като чайка над морето:

— Дежурната моторница!

Някой невидим улови пътем вика и отговори:

— Какво искаш?

И той прикачи на края на въпроса си едно звучно междуметие. Из нощта се разнесе кикот, докато едно тъмно петно, по-тъмно от мрака, се появи от лявата страна на шлепа. Над нея бавно се полюляваше една бяла, тънка линия.

Животът!

Ако знаех, че като пея,

облекчение някакво бих имал,

с китарата в ръце,

пеейки бих осъмнал.

Един мъж, изправен в дъното на лодката, с ръце, опрени на борда, пееше, сякаш без желание да пее. Друг човек на задната част, облечен в брашнени чували и хванал се за едно голямо гребло, гребеше, движейки тялото си напред-назад, като ту лягаше по очи, ту падаше по гръб над водата. Третият лежеше неподвижно на палубата на носовата част.

— Ако животът знаеше!… Ех! — викна човекът и спря да пее. — Ето тук има един ястреб!

Онзи, който гребеше, чу с безразличие този вик, а този, дето лежеше неподвижно, не се и помръдна. Засмях се. Работниците от залива наричаха ястреби пазачите на шлеповете.

— Не те ли е срам да пазиш онова, което не е твое? — запита ме той, като се отправи към мене.

Лодката минаваше на три метра от задната част на шлепа.

— Не, не ме е срам — отговорих аз. — А тебе не те ли е срам да пееш, докато твоят другар си издува дробовете, за да гребе?

— Да ме е срам? Мене? Ти не ме познаваш… Имаш ли една цигара, господарю?

Възбуден, аз не отговорих, но лодкарят реагира:

— Не се занасяй и отговори — каза той.

— Нямам цигари.

— Много добре тогава. Трябва да си кавалер, макар и да нямаш цигари. Лека нощ.

Започваше тъжният час на морето: часът, в който спира всякакво по-енергично движение, часът, в който палят светлините в параходите, правейки по-мрачна самотата в залива. Последните гласове заглъхваха с настъпването на нощта. Започваха потайните плъзгания, беглите шумове, провлечените движения, дефилирането на лодки, карани кой знае от кого, които се отправяха кой знае накъде. Светлини вече имаше в града, на равното, по хълмовете и се разпростираха на гроздове, на гирлянди, като в чест на някой и придаваха на гравитиращата над пристанището атмосфера един червеникавобял тон. Изображение на светата дева, обградена от светлини, сияеше като диамант на гърдите на един хълм.

— Дежурната!… Ах, да би знаял животът!

На вълнолома още работеха и блясъкът на светлините се разпростираше върху водата като пасаж от червени риби; чуваше се грохотът на крановете, повдигаха се из въздуха големи вързопи с полюляване и изведнъж изчезваха, като да бяха паднали в морето. Хората минаваха и се връщаха под светлините дребни, но решителни и настойчиви като насекоми. Аз ги гледах със завист, с желание да изоставя моята самота и моето мълчание, за да отида при тях, при черните и мощни машини, сред заповедническите гласове и виковете за осторожност.

— Вдигай! Още малко!… Придвижи! Внимание долу!

Камбаната на един параход отмери часа.

— Девет!

Силно подухване на вятъра се добра до камбанния звън и го отнесе навътре в морето. Беше часът за хранене. От джоба си извадих пакетче с два сандвича и започнах да ям бавно с наведена глава, с тъга в душата. Това хранене сам и в тъмнината ме караше да се чувствувам повече от всякога самотен. Имаше миг, в който спрях да ям и с глава, наведена върху гърдите, готов да заплача, стоях с очи, втренчени в късчето хляб, което държах между пръстите си, сякаш се колебаех дали да го изям. Но после реагирах и го поднесох към устата си. Всяка вечер ми се случваше същото и макар че всеки път си поставях за цел да не се сещам по този час за родителите ми или за моя дом, на следната нощ заедно с поднасяне към устата на първия залък, появяваше се и споменът. Това ме караше да се засрамвам, тъй като, исках да бъда корав мъж, без хленчения, без сантименталности, каквито бяха останалите мъже, какъвто беше например баща ми. Но напразно!… Извадих малка бутилка мляко и отпих една глътка. Млякото беше още топличко и изпитах от това наслада като котка или като дете. После почнах да ходя към задната част, където тъмнината спря погледа ми като стена пред разсеян пешеходец. Не беше възможно да се види нещо на повече от десет крачки разстояние: мракът се издигаше от морето като мъгла и плаваше над водата плътен, почти като твърдо тяло. Все пак в далечината се виждаха светлините на параходите в кръг, като правоъгълници или квадрати и блестяха като седефени пулове върху много черен тапет. Един параход вдигна котва, последван от своите светлини, които се смесваха със звездите. Всичко, което беше светлина, движение, топлина, интимност, беше далеч от мене, обитателя на мрака, неподвижен в нощта, черен в нощта, като ястреб, слял се с покрива на изоставена къща. Върнах се към задната част на шлепа, но там също ме очакваше мракът, плътен, безразличен към моята съдба. Небето пламтеше от звезди, бледи като намокрени кибритени клечки.

— Дан, дан, дан! Единадесет часа!

— Дан, дан, дан! Дванадесет…

Чуваше се само шумът при блъскането на водата от кила на шлепа и нищо повече — нито глас, нито вик. Седнал на перваза на трюма, с крака, опрени на стъпалата на стълбата, с гръб, завит с одеялото, с револвера и фенерчето под ръка, аз затварях очи и стоях така, без да зная дали спя, или бдя. През мозъка ми преминаваха образ след образ, заминаващи влакове, параходи, плаващи навътре в морето в един слънчев ден, мъже с тъмни лица и много бели зъби и всичко се разбъркваше. Отварях си очите, виждах тъмнината и наново ги затварях: и пак заминаващи влакове, параходи, хора, зъби.

— Дан! Един часът…

— Дан, дан! Два…

— Дан!…

Първият камбанен звън ме събуди. Отворих очи и се изправих. Бях доловил един шум, който вече познавах много добре: сигурно беше някоя от ония мизерни тайнствени лодчици, карани кой знае от кого, която се отправяше кой знае накъде. Взех револвера и фенера, изправих се и се приближих до борда. Само на един метър от шлепа беше спряла една лодка и в нея стоеше изправен мъж, приведен, като че искаше да се закрие от погледите на някой.

— Отдалечи лодката, бързо! — викнах аз с глас, който не ми се стори да е моят глас.

Като ме чу човекът, изправи тялото си, сякаш продължаваше едно движение, без да го прекъсва, и лодката малко се поотдалечи.

— Спри!

Натиснах копчето на фенера. Другата ми ръка стискаше силно дръжката на револвера и показалецът ми несъзнателно търсеше спусъка.

— Спри, казвам ти!

Разгледах доста голямата лодка. На дъното и имаше проснати двама мъже. Онзи, правият, беше слаб, мизерен, бос, с открита глава, мръсно лице от мрака или от въглища и ме гледаше с очи, които блестяха като на животно, когато се насочи насреща му светлината на фенера.

— Какво правиш насам?

— Отивам за „Мапочо“, господарю.

— А тия хора?

— Те са от екипажа на парахода.

— А защо са легнали?

— То е, защото са пияни…

Засмя се без желание, със смях, който приличаше на плач. Гласът му се стремеше да бъде ясен и спокоен, но страхът го помрачаваше, както дъхът огледалото. Този човек беше толкова изплашен, колкото и аз.

— Във водата падна един сандък бира и те го извадиха. Ха, ха, ха! Сега са като въшчици!…

Докато човекът говореше, хвърлих един поглед на греблата и видях, че лопатите им са увити със зебло. Това ми подсказа истината: те бяха крадци, пирати, както пресилено ти наричаха в залива. Това откритие ме обърка. Не знаех какво да правя. Помислих да вдигна ръка и да стрелям във въздуха, за да повикам морската полиция, но се страхувах да не стана смешен: револверът, който стисках в ръката си, не заслужаваше никакво доверие, а да извикам, като съм въоръжен, струваше ми се дори още по-смешно. Освен това онези нищо не бяха сторили, нито бяха се опитали да сторят. Ако повиках патрулния катер, тези трима души щяха да се хвърлят без колебание във водата, както вършеха това винаги, когато са преследвани, и ще се удавят или ще прекарат нощта, увиснали на някоя шамандура, или пък ще ги ловят с изстрели.

— Да си отида ли, господине? — запита човекът.

Думата „господине“ ме накара да се реша. При нормални условия този човек никога не би ме нарекъл „господине“, но в този момент, когато неговата свобода или неговият живот зависеха от мене, той прибягваше до тази дума като към някакво стимулиране на моята добрина.

— Върви си! — отговорих аз с тон, който претендираше да бъде великодушен.

И като чу думата, която го правеше свободен, която също освобождаваше и мен, човекът от голямата лодка се наведе, изви греблата назад и с един енергичен удар се отдалечи. При второто загребване лодката изчезна в мрака.

II

Събудих се, като чух, че ме викат:

— Чувай, чуй, събуди се!

— Какво има?

— Тука е вече моторницата.

— Моторницата ли? Каква моторница?

Полузаспал, аз не си спомнях нито в какво място лежа, нито за каква моторница ми говореха. Но когато човекът вдигна капака на отвора на трюма и видях, че през него влиза дневната светлина, стана ми ясно положението. Бях заспал в дъното на трюма на задната палуба. С един скок се изправих гневно.

— Заспал съм като някакъв идиот. Проклятие!…

Прибрах одеялото, револвера, фенера и шапката си и изкачих стълбата с препъвания. Показах се на палубата обзет от срам и гняв, очаквайки някой да ми каже нещо, за да го наругая здраво. Но никой не каза нищо, само ме гледаха с погледи нито състрадателни, нито иронични.

— Понеже не отговаряше на виковете, качих се да те търся. Помислихме, че са те пратили на дъното — обясни ми човекът, който ме беше викал.

— Няма значение да спиш цялата нощ; важно е да си буден, когато дойде моторницата — каза старчокът тихичко.

Скочих на моторницата, напрегнал мускули, като да блъскам някого. Моите другари, прави в моторницата, стояха мълчаливо и разглеждаха всичко с вид на изненадани, сякаш никога не бяха виждали морето, параходите, града.

— Заспал си — каза ми началникът, след като мина малко време.

— Заспах призори.

— Това е най-опасният час, защото…

— Не се извинявам, господине. Само казвам, че съм заспал призори — прекъснах го аз.

— Тъкмо призори трябва най-много да се бди, защото по този час се отваря пристанището и заедно с работниците влизат всякакви хора. Между един честен човек и друг, който не е, няма никаква разлика от пръв поглед, разбира се.

— Да, зная това.

— Има крадци, които изглеждат като току-що излезли от калугерско училище… Но когато човек се отпусне, открадват му дори и потника — каза старчокът с писклив глас.

Изгледах го. Беше облечен в черно като за погребение. Слаб, дребен, с бели мустачки, подрязани като четка за маса, с твърда яка и подвижни ръкавели. Говореше се, че бил собственик на бакалничка, но като не му били достатъчни получаваните доходи, станал и нощен пазач, за да ги увеличи.

Междувременно моторницата бягаше между редици различни видове лодки като автомобил по улицата, набраздяваше водната повърхност и повдигаше вълни… които правеха да танцуват като мечки тежките шамандури и флегматичните гемии. В някои плавателни съдове вече имаше работници. Те разговаряха с безразличие, сънливи, още незагрели се. Като чуеха шума на мотора, те обръщаха глави и ни изглеждаха с любопитство. Вълноломът беше пълен с работници, трудещи се от плоскодънните съдове, на бента, лодкари, надничари, които викаха и се суетяха. Отдалече те изглеждаха като някакъв безформен, шумен куп, но едновременно с приближаването на моторницата почваха да се очертават телата, лицата, жестовете. Чуваха се и виковете на лодкарите пред старото пристанище:

— За „Мапочо“! За „Фреска“! Господарю, тука е „Ла линдора“! Слушай, ей!

— Пристигнаха ястребите!

Притискаха се, за да ни видят, като слизаме.

Пристигането на тези хора беше любопитно зрелище — неспали, олюляващи се, които идваха от нощния свят на морето и които всяка сутрин моторницата изхвърляше на пристана като някакъв фантастичен улов. Дефилирахме към улицата с глави, потънали между рамената, неми, без желание да говорим, нито да се смеем, мислейки само за леглото; да спим… да спим…

— До утре!

— До довечера искаш да кажеш!

— Да, вярно: до довечера!

Общ кикот се разпръсна като вълна. Старчокът, опитвайки се да скочи от моторницата на пристана, пресметна лошо разстоянието, падна във водата и потъна прав. На повърхността остана само една черна шапка, малка, сякаш беше детска, с траурна панделка. След миг стопанинът й се появи, изпръхка силно и мъчително, погледна с облещени очи и ужасено лице и отново потъна.

— Извадете го, за бога! — извикахме ние.

Моторницата беше отдалечена от пристана от една вълна, която се връщаше от вълнолома, и хората, които бяхме останали в моторницата, не можехме да достигнем и хванем падналия. Но един надничар слезе тичешком по стълбата на пристана, хвана се с една ръка за перилата и като изопна почти хоризонтално тялото си над водата, хвана удавника за яката и без усилие го издигна на платформата. Там старчокът кашля, изхвърли струя вода през носа и устата, си, после се попипа по главата и каза:

— Шапката ми, господа…

Някой му я подаде, като я нахлупи на главата му и по лицето му се разля струя вода. Отново започна да кашля и да киха, сърдит, треперещ от студ и докато мърмореше несвързани думи, се изкачваше като мокра мишка по стълбата на пристана. Из въздуха се разнесе висок смях, той се обърна, вдигна юмрук към хората и след като кашля и киха, ритайки с крака от, ярост, викна:

— Пум, пум, бандити!

След него оставаха локви вода.

Прекосих площада, извървях няколкостотин метра наляво и започнах да се изкачвам по хълма. Градът се пробуждаше, отваряха се дюкяните, отвратителните агенции, противните лавки, благоуханните хлебарници. Асансьорите вече работеха и няколко старици, които можеха да имат и хиляда години и изглеждаха, сякаш приближават носа си към пръстите на краката си, метяха тротоарите. Сирените на параходи и фабрики ревяха, бойните кораби изпускаха викове на бикове, които те задушават, конските коли на разносвачи на хляб и бира безмилостно се търкаляха по каменната настилка, от просторните къщи и от претъпканите бедняшки жилища идваше на вълни силна миризма на влага, някакъв лепкав, топъл въздух, като да дишаха едновременно много хора. Аз чувах и чувствувах, но едва гледах с полузатворени очи, капнал за сън, като се ориентирах из уличките благодарение на слуха си, на нюха си и на подсъзнателната си памет, тъй като моят мозък беше увит в нещо като сив желатин, като консервиран.

— Без съмнение животът не е да се пръсне човек от смях, но за това няма вина тази старица, която мете улицата, както нямам вина аз, нито пък старецът, който падна във водата. Ха, ха, ха! Където спреше, оставяше по една локва вода… Изглежда, че изгрява слънцето, тъй като усещам топлинка на гърба си. Мигел и неговата жена вече трябва да са на крака и аз ще заема тяхното легло; тяхното легло ще да е хладно и с мирис на жена и мъж, на мъж и жена заедно. Заспал съм на шлепа, какъв идиот! Кому може да хрумне да легне да спи в четири часа сутринта и сигурно ще ме уволнят от работата, мисля, че се препънах о едно куче, но тоя час те ядат из боклука, който е в кофите, свине! Но това никак не ме интересува, само искам да спя, да спя, да спя и когато стана ще работя като лодкар или надничар, каквото и да е — все ми е едно, но денем, да, денем, защото човек трябва да работи денем и нощта да остави за пазачите, за пиратите, за хлебарите… хлебари, пирати, пирати, пазачи, пирати, хлебари и все още ми остава малко, за да стигна до дома, защото този е ъгълът и тука е бакалницата „Ла марина“, базар, провизии за семействата на едро и на дребно; колко интересно! Не съм уморен, но ми се спи и ми се струва, че не ходя, а се хлъзгам по палубата на шлепа, сякаш сънувам; един полукръг, един, два, три, сега едно място, оградено с клевети, майордомът е болен…

— Добър ден! — подвикна Мигел, като ме видя да се появявам на вратата на стаята.

— Добър… — отговорих аз и се стоварих върху един стол.

Беше една крайно бедна стая, без други мебели освен един двоен креват, три стола, една масичка и една нощна лампичка. Един сандък, покрит с вестници, служеше за мивка, и един куфар, за гардероб. Стените бяха облепени с листи от списания. Седнал край масата, Мигел, мъж на около четиридесет години, с тъмен цвят на кожата и големи мустаци, облечен в униформата на морската полиция, бързо сърбаше закуската си.

— Какво има?

— Нищо, спи ми се. Спало ли ти се е някой път?

— Легни си.

Погледнах към кревата, зает от едно мургаво и дебело дете с черни коси.

— Искате ли да ви сервирам закуската?

— Не, благодаря, госпожо. Спи ми се…

— Искате да си легнете? Отивам си веднага…

Гласът беше ласкав и ми напомняше за моята майка. Повдигнах очи към нея: беше висока жена, с много черни и къдрави коси, бяла, със светли очи и висок бюст; кожата й сигурно беше мека и хладка. Нейната интимна миризма на чиста жена познавах, тъй като понякога я намирах в кревата, забравена може би от нея и й се наслаждавах, докато заспя.

Започнах да се разсъбличам като сомнамбул с несръчни движения и както всеки ден при разкопчаване на панталоните падна револверът ми на земята. Ударът стресна детето, което спеше — то изопна ръцете си, изпъшка и полуотвори очи. Застанах неподвижно, с панталоните в ръце, страхувайки се моите движения да не привлекат вниманието му и да го разбудят съвсем. Но детето не затваряше очите си, то ме гледаше през дългите си мигли и това ме задържаше.

— Но, то спи… Легни си!

— Спи ли?

— Да. Понякога спи така с полуотворени очи… Мигелито! — повика го тихичко бащата.

Но Мигелито не благоволи да го погледне. Спеше.

— Виждаш ли?

— Ще бъде добър за нощен пазач: ще спи с отворени очи.

Като се изсмя високо и наново стресна детето, Мигел стана и излезе:

— Довиждане.

Отговорих само с едно поклащане на главата: мислех как да се вмъкна в кревата, без да ме усети детето. Това успях да сторя, свих се като куче и заспах с лице, обърнато към моя другар по креват. Не зная колко време съм спал — час, два. Събудих се, като усетих, че ме хващат за носа. Отворих очи и видях пред себе си лицето на детето, което ме гледаше усмихнато.

— Спи, Мигелито, спи!…

Но Мигелито вече беше спал достатъчно. Повдигна едната си ръка и я отпусна върху лицето ми като покана, за да играем.

— Спи, Мигелито.

То ме изгледа сериозно за миг, като изненадано от моя глас. После обърна очи към тавана, сви краката си и като хвана единия си крак, опита се да вкара пръстите в устата си. Зъбките му бяха като на мишле. Наново заспах, докато междувременно чувах бърборенията на малкия. Усетих, че отново ме дърпа за носа и косата, говореше, сърдеше се, като че искаше да ме накара да наруша моето мълчание и неподвижност, непонятни за него. Но някой го взе и отнесе. Аз се усмихнах заспал, без да зная на кого се усмихвах…

— Еухенио, готов е обедът.

Мигел ме побутваше по рамото с ръка. Събудих се. Очите ми горяха, чувствувах устата си изсъхнала, главата празна или като да бе изпълнена с някакъв вятър, който свиреше и ме заглушаваше. Седнах на кревата, като си разтривах очите. Започнах да се храня мълчаливо, без да усещам вкуса на яденето, като че устата ми не беше вече моята уста или бях загубил вкус.

— Значи, заспал си, а?

— Научи ли се вече?

— Да, разказаха ми.

— Ще ме уволнят ли?

— Сегашният началник е много взискателен и изглежда, че си му отговорил лошо. Защо?

Повдигнах рамена.

— Тази работа ми е досадна вече… Освен това беше ме яд, че съм заспал и защото ме бяха намерили, че спя.

Настъпи мълчание, през което Мигел и жена му се спогледаха настойчиво.

— Сега е много мъчно да се намери работа — промърмори тя под формата на съвет.

— Ако те уволнят, какво ще правиш?

— Не зная.

— Защо не се завърнеш у дома си?

— В къщи? Не.

— Защо?

— Не, не.

Престанах да се храня. Перспективата да остана без работа не беше от естество да увеличи апетита ми, тъй като с работата губех и квартирата. Разбира се, че щяха да предложат да ми направят легло на пода, но аз не бих приел. Те бяха се отнесли към мене така, както не съм очаквал от никого и повече нямаше да злоупотребявам с това. Мигел ме намери на пристана петнайсет дена след пристигането ми в пристанището, когато в джоба ми бяха останали само четиридесет цента и без никаква, надежда да намеря работа, неопитен и без смелост във всекидневната борба. Познавахме се от много години, Мигел, останал сирак, беше отгледан и възпитан от моята баба. Той беше ми намерил, работата на частен нощен пазач.

— Не е някаква много блестяща работа и макар че цялата нощ ще прекараш в плаване, по-лошо е само да гледаш морето. А за жилище не се грижи — ще спиш в нашия креват, докато си подобриш положението, а после ще видим…

Тогава приех, но сега…

— Няма ли да ядеш повече?

— Не, благодаря, не ми се яде.

— Ако срещна началника, ще говоря с него. Той е малко грубоват, но ме цени, може би защото и аз съм такъв — каза Мигел на отиване.

Останах сам в стаята, трескав, с пламнало тяло и втренчени очи. Исках да мисля за нещо, за това, какво бих сторил, ако остана без работа, мислех за моя дом, за родителите ми. Но умът ми не се задържаше на никоя идея и само ми възвръщаше образи, несвързани спомени, картини от нощите, прекарани в морето, откъслечни фрази… Дежурна моторница!… Те идваха без връзка с това, което ставаше с мене и които аз повтарях мислено, като да бях задължен за това веднъж и много пъти, докато се ядосам и направя усилия да ги отстраня и забравя. При тая игра заспах. Моята младост беше по-силна от грижите ми. Събудих се в шест и се облякох, ядох нещо, взех одеялото и револвера, шапката и фенера и отидох на пристана. Беше още светло и морето имаше тъмносин цвят без никаква къдрица, неподвижно, само натрапваше на погледа петна с цвят на изумруди, които плаваха без посока. Около корабите летяха стотици птици с бели отблясъци на крилата, когато светлината паднеше косо на тях. После те свиваха крила, спускаха се и падаха във водата като пакети с човките напред и весело преследваха бързите рибки.

Параходите, закотвени, отегчени, пушеха с дългите си комини и отправяха бавно дима си към небето. Въздухът беше един вдлъбнат кристал, една голяма преобърната синкава чаша, която потопяваше в хоризонта върха на своята прозрачна стена. Хълмовете очертаваха на небето своите променящи се профили, извити или равни, които се гонеха, без да се стигнат. Едни бяха голи, други покрити с тъмнозелени гори или със самотни дървета, слаби, клатещи се като уморени часови. И всички, всички хълмове покрити с къщи, с колиби, със стени бели, жълти, червени, сини, зелени, приличащи на играчки, изложени в някакъв фантастичен пазар. Някои колиби, изградени от тенекии и стари сандъци, висяха върху стените на хълмовете, нагиздени с карамфили, слез, кардинали, мушкато и разни други цветя.

Вървях с широки крачки, наслаждавах се на удоволствието на ходенето без усилие, освежен, възстановен, сякаш сънят беше ме обновил и минавах между продавачите на плодове и цветя, на сладкиши и разхладителни питиета. Ловко заобикалях минувачите, които се изкачваха по хълма, без да мисля за нищо и като че нищо не беше ми се случило, сякаш моят живот протичаше така добре, както вървях и аз с твърди крачки. Беше ме овладял един безсмислен оптимизъм и нему се отдавах без съпротива, щастлив, както се отдавах на съня след продължително бдение.

— Хайде на двойните карамфили! Двойните карамфили!

— Босилек, босилек!

— Сладки от „Ла лигуа“! По три за двайсет сладките!

— Пъпеши от север! Зрелички са пъпешите!

— Бадемово мляко! Прясно бадемово мляко!

Улицата свърши пред малък площад, откъдето започваха други улици. Тръгнах наляво по една тясна улица с високи здания. По тротоарите множеството напираше. Трамваи и автомобили изпълваха тясното улично платно. Там, сред шума на хората и на колите, се чувствуваше диханието на града. Аз се движех като из въздуха, запазил равновесие над моята душа, като еквилибрист върху изпъната тел. Една витрина погълна моя образ, размеси го с други и ми го върна с бързината на фокусник. Това беше изображението на един младеж висок, слаб, с превити плещи, облечен в черно, с малко криви крака и с едно тъмно одеяло на ръката. Това бях аз. Изненадах се, тъй като в този момент се чувствувах силен, едър, с изпънати гърди и изправени плещи и започнах да мисля, че витрината беше отнесла моето изображение и ми връщаше друго, чуждо. Но следващата витрина ми показа същото изображение — беше моето и тогава изведнъж яснотата и свежестта намаляха като водна струя, пресечена внезапно. Все пак помъчих се да се боря, да се наложа, отново да се изпълня със сила, но след като завих край ъгъла, появи се морето, морето, което вече потъмняваше като небето и което беше там, като всички нощи, очаквайки ме, полюляващо се в своето корито от кал и камъни. Стреснат, изправен грубо пред действителността на моя живот, аз се поколебах и като да се бях препънал, в мене рухна равновесието, което ме крепеше из улиците.

Когато ме видя началникът, подаде ми един плик и каза:

— Компанията е решила да те уволни. Тук е твоята заплата.

Такава беше съдбата ми: без приказки и обяснения. Взех плика и останах с него в ръка, без да зная какво да кажа. Бях уволнен. Отидох до края на пристана. Смрачаваше се и морето навлизаше в нощното си мълчание. На някои кораби се палеха светлините. Чуваха се далечни викове. Като ме видя, един лодкар подвикна, вдигайки една ръка:

— В „Империал“ ли, господарю!

И като направих отрицателен жест, човекът отпусна бавно ръката си, седна, загледал се на друга страна, и плю в морето.

Моторницата беше привързана на пристана: бяла, лека, олюлявайки се лениво като чайка. Много нощи тя беше ме отвеждала към мрака и много утрини ме е връщала към светлината. Вече нямаше да се кача на нейната палуба и не знаех дали да се радвам, или да бъда тъжен за това. Нощните пазачи пристигаха един по един. Върна се и старчокът — коректен както винаги, облечен в черно, с блестящо бялата си яка и подвижни маншети, с белите си мустачки и глас на морска птица. Моторът изхърка, лодката се пробуди стресната, размърда се, отстъпи малко и след като зави надясно, започна гладко да бяга. Сега я гледах, като се отдалечава, както я гледах преди. Лицата на хората почнаха да се заличават в тъмнината. Те станаха гладки, плоски, без релеф, като дъсчени плочи, докато съвсем изчезнаха.

Морето удряше по стените на вълнолома и един вик долиташе от средата на залива:

— Дежурна моторница!… Моторница!…

III

— Дежурна моторница!…

Бях спрял да греба и сложил на устата дланите си като тръба, надавах през нея тоя призив. Викът излизаше направо, в само един тон, но вятърът го подхващаше и го разделяше на много викове, които поемаха различни траектории. Те вибрираха над морето в различни тонове, докато паднеха във водата като птички, летели продължително време.

— Вика си човекът… — измърмори Русио дел Норте.

— Струва ми се, че ще трябва да спим в лодката — възкликна Алехандро, изправил се на носовата част.

Отново извиках.

— Струва ми се, че викаш, за да си починеш от греблата — каза иронично Русио, като извърна червената си едра глава.

Алехандро се изсмя, а аз отговорих засегнат:

— Ако не трябва, няма да викам…

Русио се изкикоти. Една чайка, спряла се на шамандурата, излетя припряно.

— Ха, ха, ха! — обадиха се от една лодка.

— За какво се смееш, пеликан такъв! — измърмори сърдито лодкарят.

— Смея се на смеха — отговори другият.

В тъмнината се виждаше само един пътник. Лицето и останалата част от тялото се губеха в мрака.

— А защо не се смееш на баба си?

— Защото нямам, дрипльо нахакан.

Човекът се наведе, нещо премина със свистене над лодката и падна във водата. Русио потърси около себе си нещо за хвърляне, но там нямаше нищо друго освен карбидни буренца, които бяха много тежки.

— Не хвърлям карбидно буренце, за да не те убия.

— Накъде отивате? — запита човекът вече с дружески тон.

— Към пристана. Ако видиш дежурната моторница, прати я насам… На въглищата ли работи?

— Да, на въглищата.

— Тогава предай поздрави на чаршафите.

Всички се изсмяхме и пак почнах да греба: напред-назад, напред-назад, едно, две, три…

— Стига с едното гребло! Спри! — извика Алехандро и вдигна ръка.

Спрях. Бях потънал в пот и уморен, но се чувствувах весел и доволен. От няколко дни се намирах на тази голяма лодка, при слънчеви дни и вятър и работех от призори с голи крака, по потник, като се закалявах и печах на слънцето. Все пак, когато ме поканиха да работя като лодкар, изплаших се, струваше ми се, че тази работа далече надхвърля моите сили, присъща само на хора, които виждах от брега: решителни, ловки, силни.

— Не е някаква работа от другия свят — каза ми Алехандро, — само е въпрос на навик и желание. Няма такава работа, която да може да изплаши истинския мъж.

Запознахме се на вълнолома. Този ден, като гледах как един параход влиза в залива и подтикнат от любопитството към работите на морето, запитах някакъв човек, който стоеше близо до мене:

— Какъв ли е този параход? Човекът отговори, без да се колебае:

— Този е „Фрезия“, брат на онзи, който стои ей там — „Флора“.

И отговаряйки на моите въпроси, той ми наименуваше параход след параход, платноходка след платноходка. Ето там се намират параходите на компанията „Козмос“, с червен и черен цвят, мълчаливи, неподвижни, спрени поради войната; параходите на „Судамерикана“, с черни корпуси, бяла палуба и червени комини; параходи, които пътуваха до Панама, Еквадор и Ню Йорк и които се връщаха натоварени с банани, захар, ананас и портокали; малките товарни параходи за въглища, с жълти комини, от които работниците излизаха като из пещера — черни и мръсни, сякаш из самия търбух на параходчето; параходите от южните канали с широк кил и звезда охра на комина; двумачтовите платноходки, които отиват за Сан Фернандес, с екипаж чилийци, капитани испанци и водолази гърци…

Тази моторница принадлежеше на еди-коя си компания, онази на друга… Алехандро знаеше дори имената и на лодките:

— Ето „Сака-пика“, тази е „Син пепа“, онази „Ел кокимбано“…

Докато говореше, аз го проучвах: беше висок, строен, с възрозова кожа, голобрад, със светли очи, много бели зъби. Беше облечен в синьо. Неговите жестове и гласът му издаваха човек от народа. По дрехите му нямаше нито едно петно.

— Вие на пристанището ли работите?

— Да — отговори той, — капатас съм във фирмата „Б и компания“ един от нейните морски капатаси.

— Пазач на „Б и компания“ — спомних си аз.

— Да не сте случайно пазач?

Той се изсмя добродушно:

— Не. Пазачи са хора стари, настрана от напрегната работа.

Продължихме да разговаряме. Когато научи, че съм без работа, предложи ми да работя с него.

— Но ще ме приемат ли? — запитах аз почти зачервен от радост.

— Защо да не ви приемат? Началникът на група има право да избира своите хора.

— Но… — казах колебливо аз — бях нощен пазач във фирмата „Б и компания“.

— Това какво ме интересува и какво интересува когото и да е? Вие сте човек без работа и нищо повече — трябва да ви се помогне. Но тогава непременно, ако искате да работите с мене, ще трябва да станете член на Синдиката на индустриалните работници на света. Аз принадлежа на този синдикат и без негово разрешение не мога да ви взема в моята група.

— Аз нямам нищо против, но има друго нещо: не зная дали ще мога да бъда полезен в тази работа.

— Ами! А защо не?

На следващия ден Мигел се смая, когато ме видя придружен от Алехандро да се качвам на влекача на фирмата „Б и компания“. Аз вече бях морски работник. На борда капатасът ме представи на другия другар по работа, който, застанал като слон на своите крачища, не ме поздрави, а само ме изгледа от горе до долу.

— Това другарче ще работи с нас.

— Много добре.

Беше Русио дел Норте. Вече на борда на товарната лодка, без да зная какво да правя, погледнах изплашено около себе си, без да се реша да седна, нито пък да стоя прав. Междувременно моите другари отвързаха лодката. Русио започна да гребе и малко след това се прилепихме до едната страна на голям тъмен параход. От неговата палуба ни хвърлиха въже, за да акостираме и там си останахме загледани нагоре в очакване, докато един човек се надвеси над борда на парахода и викна:

— Пазете долу!

— Готови! — отговориха лодкарите.

Разнесе се глух удар, който разтърси стената на парахода и от него подскочи из въздуха голяма мрежа, пълна с бъчви. Почувствувах нещо ледено да пропълзява по гърба ми и потърсих наоколо някое място, за да се заслоня или скрия. Стори ми се, че онзи товар ще изпълни цялата лодка, ще ни смаже като гущери и ще я потопи. Но товарът не падна, а се спусна полека, на малки скокове и подръпвания и се спря на височина един метър над лодката.

— Спускай полека! Спри!

Човекът направляваше маневрата от палубата на парахода. Алехандро и Русио се хванаха за въжетата и се опитаха да балансират товара, но той беше тежък и едва се помръдна. Аз, целият объркан, само ги гледах какво правят. Но гласът на Русио ме разтърси:

— Хващай се, момчето ми!

В подвикването му имаше такова дълбоко и нежно чувство на другарство, че забравяйки страха си и вече без да мисля за друго, освен да помогна на моите другари, аз се хвърлих към мрежата като насекомо срещу скала, увиснах на нея и почнах да дърпам, за да я сваля. Товарът се олюля:

— Спускай! — викнаха лодкарите, когато при своето клатене мрежата дойде до центъра на лодката. Товарът падна на палубата, откачиха мрежата и издигнаха нагоре тежката кука. Алехандро и Русио плюха на ръцете си и започнаха да спускат в трюма буретата. Разбрах, че трябва да върша същото като тях и като плюх и аз на ръцете си (макар и да не знаех защо), хванах едно буре и се опитах да го повдигна, но то не помръдна нито на сантиметър от земята. Повторих опита, като добре разтворих краката си и я повдигнах малко, но тъй като не знаех какво да правя с нея и силите ми се изчерпаха, отпуснах я да падне. Наново плюх на ръцете си ядосан, готов да почна да ритам всички бурета в лодката и го хванах пак. Но един кикот ме спря. Русио се приближи и каза:

— Не, другарче, така не! Първото нещо, което трябва да направиш, е да си свалиш дрехата, яката и връзката. Така ще имаш повече сили. Второто — тук не е необходимо да се трепеш от работа. Тия бурета тежат сто и пет кила всяко едно и ако речеш да ги хващаш и изправяш, след час ще капнеш от умора. Тук е нужно повече сръчност, отколкото сила и особено когато човек има малко сила. Гледай мене.

Той се приближи до едно буре, което лежеше хоризонтално на палубата, хвана двата му края и като натисна с тялото си надясно, докато с лявата ръка дърпаше към себе си, накара бурето да се обърне и мигновено, използвайки същото, му движение, той го бутна и го отърколи без никакво усилие.

— Видя ли? — каза ми той. — Дори не се задъхах. Направи го и ти.

Алехандро ни гледаше и се смееше. Свалих си сакото, яката и връзката и повторих, без да сгреша движенията, които току-що бяха ми показали.

— Браво, браво! — викна Русио дел Норте и стовари на рамото ми една ръка, която изглеждаше като рудан. За тоя лодкар ще има да се говори, когато умре…

Това ми даде неподозирани сили. Два часа по-късно аз ръководех маневрирането на лодката, като виках заповедите. Но при наближаване на обеда, когато моят ентусиазъм и старание бяха най-големи, Русио ме извика на носовата част и след като ме потупа по гърдите, в знак на приятелство и доверие, ми каза:

— Чуй, мойто момче! Първото нещо, което трябва да знае един лодкар, е да готви, а това също трябва да се учи. Направи огън в това котле. Тук има дърва и въглища, а тука кибрит. В тази дамаджанка има вода, а в тази торба са продуктите. Ето ти и тенджерата…

И като се смееше високо, той ми подаде една празна, отворена зехтинена кутия… Така аз бях присъединен към съсловието на хората на морето, деен член на профсъюза на трудещите се от промишлеността на света. Между Русио дел Норте, плещест и масивен, сякаш изваян от стомана, и Алехандро — строен и енергичен като предна мачта, аз с моите тесни рамене и слаби ръце бях само като мачтата на малка платноходка, току-що пусната на море.

— Дежурната моторница!

Изправен на палубата на носовата част, направил с ръка заслон над устата си, сякаш да попречи викът да не поеме посока, която той не желае, Русио дел Норте викаше.

— Ш-т! Откъде извади това гласче? — запитах аз през смях.

— Това е мъжки глас, другарю — отговори Русио, като се удари силно по гърдите, — а не глас на козел като твоя.

— Хващам се на бас кой ще вика по-силно!

— Давай, ако ти стиска!

Той наново разтвори огромната си уста и викът му се понесе над морето като медна топка по цинков покрив. Извиках след него, като вложих в това всичката моя сила и дъх. Но едва свършил, избухнах в смях: в сравнение с гласа на Русио дел Норте моят глас проехтя като гласа на някое дете, редом до този на баща му.

— Защо викаш толкова, животно? — запита наблизо един дрезгав, сълзлив глас.

Русио се разсмя:

— Чуй, Еухенио, тоя извади най-силен глас… Побързай ти, дяволски старец! Пазач на дяволите…

— Гледайте това момчище колко се е разбързал… Да не те чакат нещо милинките?

— Защо пък да не ме очакват? Мъж млад и никак не изглеждаш лошо — отвърна Русио, като се поклащаше по палубата.

Проснахме един насмолен плат върху товара и след като се обухме и прибрахме дрехите си, слязохме в миниатюрната лодчица на дежурния — хилав човечец, стар морски вълк из залива. Отправихме се към една гостилничка и там се нахранихме набързо и мълчаливо, надвити от умората и съня. Русио си отиде, а Алехандро и аз, с когото живеехме заедно, продължихме пътя си.

— Ако няма къде да спиш, ела при мене — беше ми казал капатасът. — Имам един широк креват, за двама души, почти по-голям от стаята. Купих го някога, когато ми беше хрумнало да имам жена и креватът ми устоя повече от жената… Безсмислени разходи, които понякога прави човек.

Алехандро живееше под наем в стая на върха на един хълм, от който се виждаше целият град и морето. Вечер, докато капатасът полузаспал се опитваше да чете някакви книги, които имаше на една разкривена етажерка, аз се подавах на прозореца и оттам гледах града: широките булеварди, които отиваха към „Лас Делисиас“, улиците в центъра — тесни, струпани, които внезапно се разделяха на две, разсечени от лицевата страна на зданията; голямото, тъмно петно на малките улички, които се раждат на площад „Ечаурен“, тоя лабиринт от тесни улички по хълмовете, изпъстрени със светлини, които се жълтееха като обърнати наопаки напръстници и се разрастваха нощем долу върху черната земя. После морето, светлините на параходите, яркият отблясък на фара при „Пунта Анхелес“.

— Тази нощ много ми се спи — измърмори Алехандро.

— Аз също едва гледам…

— Да лягаме, че утре трябва да ставаме рано. Преди дванайсет трябва лодката да бъде опразнена.

Легнахме си мълчаливо, с бавни движения, сякаш се страхувахме да не прогоним съня.

Спахме на един дъх и призори вече бяхме на крака и си приготвяхме закуската. На пристана стигнахме, преди да е изгряло слънцето.

Този ден един влекач откара товарната ни лодка при вълнолома и там я завързахме с дебели въжета за късите, дебели железни стълбове. Подемният кран се раздвижи и на брега се подаде един човек, облечен в синьо.

— Готови ли сте, деца?

— Винаги готови, чипоносия!

Куката се спусна и закачихме първия товар, после втория, третия… Работехме, без да говорим, като неми, без да губим нито секунда, понякога пъшкахме поради голямото напрежение, но пъшкахме с яд, като бутахме буретата, търкаляхме ги, борехме се с тях и ги ругаехме. По лицето и тялото ни струяха ручейчета пот и мокреха потниците, пречеха на зрението, квасеха устата ни с една възсолена течност, която облизвахме несъзнателно с езика. Когато свършихме да товарим мрежата, ние се изтегляхме от центъра на шлепа и облегнати на парапета с разтворени ръце, дишахме с пълни гърди, отхвърлили назад лицата си, загледани в небето, където слънцето беше като паст на пещ, бълваща пламъци.

— Това е много добре, за да премахнем сгорещяването — възкликна Русио дел Норте, дишайки шумно.

Не му отговорих, а само го гледах. Облечен в брашнени чували, бос, Русио се опираше с гръб на парапета и издаваше напред огромния си гръден кош, чиито движения напомняха тези на вълните. По червения му широк, къс врат кръвта се гонеше като разтопена мед по калъпите в леярната, врат, който без умора поддържаше едрото му главище, обрасло с дебели, червеникави косми, глава твърда и здрава като железните стълбове, за които беше завързан шлепът. Лицето му поради отражението на косата изглеждаше бяло, но отблизо цветът му беше бакърен с мазен блясък на кожата. Космите на брадата му бяха твърди, устата голяма, деформирана, с подути устни и бели, квадратни, агресивни зъби. Цялото му лице наподобяваше чук от твърдо, бяло дърво, а смачканият му, широк нос беше като възел сред този чук. И целият беше изтъкан от мускули, които се простираха по цялото му тяло като корени на дърво. В него нямаше нищо меко, нежно, освен очите — малки, сини и влажни.

На обяд кранът вдигна последния товар. Откачихме лодката и като опрях греблото в стената, отдалечихме се от пристана. Щях да почна да греба, когато се появи влекачът. Тогава оставих лопатата, изпънах се по гръб на задната палуба и сложих едната си ръка пред лицето, за да запазя очите си от силната слънчева светлина. Лежах неподвижно, чувствувайки как лодката ни тичаше кротко след влекача. Алехандро стоеше прав на носовата част, а Русио, седнал на палубата, с лице, изпълнено с безброй капчици пот, удряше с голите си пети по грапавите ребра на голямата лодка.

— За днес нямаме друго какво да правим — каза Алехандро, след като стигнахме на пристана. — След като обядваме, ще отида до фирмата да видя какво ще й дадат за утре.

— Струва ми се, че ще ни пратят на въглищата. Днес пристига „Дон Карлос“ от Лота — отвърна Русио.

Той се прозя и след като се плесна по корема, каза:

— Мисля, че съм гладен. Ще обядваме ли?

Русио дел Норте не ядеше, а просто поглъщаше и унищожаваше. Лъжицата хвърчеше от чинията до устата и от устата до чинията без прекъсване, механично, като гребалката на багер. Когато свършваше със супата, оставяше лъжицата и като вземаше от чинията с пръсти парчето месо, той го гълташе наведнъж почти цялото. Ако имаше някое кокалче, той го хвърляше под масата.

— Това за келнерите, да не взимат заплата, без да вършат нищо…

Картофите режеше наполовина и като ги набождаше с върха на ножа, ги вмъкваше в устата си с квадратни зъби. Отпиваше глътка вино, избърсваше устните си с пръсти и като се задържаше за перваза на масата, се отпускаше назад. Аз се смеех. Този човек беше като някакъв котел.

— Готово! — казваше той на края.

Всеки път, когато свършваше една чиния, той се удряше по корема, сякаш проверяваше състоянието на стомаха си:

— Остава ми още една дупчица.

Най-сетне се насищаше и разтърсван от конвулсии, които го караха да подскача на стола си, той шумно се оригваше.

— Няма повече да ям! Няма да ям повече, та дори и да ме молят! — ръмжеше той.

След обеда седнахме на края на вълнолома. Ято чайки грачеха, прелитайки над останки храна, плаващи над водата. Една група работници заминаваше на север. Мъжете седяха на пода или върху багажа си и лицата им бяха сериозни, тъжни. Имаше и тъмни жени, слаби, мръсни, разчорлени, също тъжни, и деца, рахитични и нечисти, които се притискаха край родителите си и гледаха морето с тъжни очи. Мнозина вече се товареха в една голяма лодка и за да се качат, минаваха по една дъска, закрепена с единия си край на задната част на лодката, а с другия на плажа. Някои багажи паднаха във водата и ги извадиха добре измокрени. Падна и един мъж и излезе по посока на плажа, мокър до пояса, превърнат в парцал. Хората сякаш бяха като животни. Предприемачите гледаха с безразличие и направляваха качването от брега.

Внезапно, като стискаше юмруци, Русио дел Норте каза:

— Идва ми да скоча на плажа, да пипна някой от предприемачите за шията и да го оставя сред морето. Видя ли по какъв начин товарят хората? По-лошо от свини… Изглежда, че вината е на работниците, загдето се оставят така да бъдат третирани, но това не е вярно, защото ако откажат да се качат по този начин, ще ги зарежат на плажа. И какво ще правят? Почти всички са от юг и преди да умрат от глад, предпочитат каквото и да е друго нещо. А на север е по-лошо… В парахода, струпани като вързопи, ще спят по палубата, зле нахранени и децата ще се разболеят… По дяволите! Да се махаме оттука, защото ми идва да убия някого.

Изскърца със зъби:

— Животни! Мене да ме карат така… С един юмрук ще им пръсна главата.

Беше възмутен и движейки се, продължи да мърмори и да се гневи. Плюеше сърдито, риташе срещаните кучета и блъскаше с юмрук по стените и стълбовете. Смутен от внезапния гняв на този човек, не се решавах нищо да му кажа, за да го успокоя. Изведнъж се спря:

— Аз си отивам оттука. До утре!

— Не си отивай, Русио, придружи ме до Синдиката.

— До Синдиката ли? За какво? Да ги слушам, като говорят глупости ли? Другарю оттук, другарю оттам и По-далеч от това не отиват. По-добре е да отида да спя.

И се отдалечи, като олюляваше огромното си тяло.

— Тоя Русио е животно. За него няма нищо друго освен насилието, насилие във всичко. Работи, яде и пие като животно. Член е на Синдиката, но не се мярка там освен когато има стачка: иска да убие тоя, да удуши другия и става така, че бързичко го арестуват. Почва с юмруци с първия, който го погледне накриво, и докато се усети, е в участъка… Въпреки това той е добър човек, прекрасен другар. Но такова животно!…

— Откъде е?

— От Икике: син е на моряк англичанин и на чилийка.

— И така се нарича: Русио дел Норте?

— Не. Нарича се Джон Мулхолянд. Но никога да не ти хрумне да го наречеш с неговото име — способен е да те хвърли в морето. Ненавижда баща си, който се наричаше като него и който го изостави, когато беше много малък.

— А майката?

— Умря от глад и мъка. Аз я познавах, също познавах и бащата — и аз съм от Икике. Тя беше много хубавичка, слаба, мургава. Той беше рус, едър. В Икике го наричаха Куката. Пияница, грубиян, побойник и нямаше мъж, който да издържи повече от един негов шамар… Дезертира от един английски военен параход, влюбен в майката на Русио, която по това време беше проститутка, и се ожени за нея. Но един ден се качи на кораба и вече не го видяха. Майката умря, когато Русио беше на осем години. Той израсна на улицата, спеше, където намери, крадеше, просеше…

IV

В събота Русио дел Норте ми направи едно предложение. В началото не го разбрах ясно. Никой дотогава не беше ми правил такова предложение.

— Къде искаш да отидеш?

Като ме мушна в ребрата и ми се усмихна особено, лодкарят каза:

— Където има момичета, господинчо… Да не би пък да не ти харесват момичетата?

— Но какви момичета?

— Момичета, момче, момичета… За да се позабавляваме малко.

— Добре, да отидем — съгласих се аз. Идеята да се забавлявам не ме плашеше, макар че не знаех добре в какво се състоеше това забавление. Привечер се срещнахме на пристана. Рано следобед бяхме свършили с разтоварването на въглищата и след като слязохме на суша и получихме парите си за седмичната ни работа, ние се разделихме. Като ме видя да се появявам на пристана, Русио каза:

— Хубава работа, Еухенио, хубави момчета сме…

Той също се появи чист, избръснат, изящен. Един кафяв костюм с много гънки с мъка го покриваше, като калъф на някакъв прекалено голям вързоп — костюмът му беше къс и тесен, а копчетата и шевовете сякаш щяха да се пръснат, когато се движеше или жестикулираше. Беше обут в големи, цветни обувки, ризата му беше от сива фланела с връвчици на яката, които висяха като вратовръзка. Но на яката нямаше копче и откриваше кожата на гърдите му — червена и грапава.

— Нямаш ли там копче?

— Не се задържа. Когато се наведа или прозина и то отскача.

— Сложи друго.

— За да отскочи пак ли? Не си струва труда. Ще ядем ли?

Не се хранихме в обичайната гостилничка.

— Ако отидем толкова елегантни там, могат да ни откраднат и шапките.

Той имаше светла шапка, с черна панделка, която стоеше на главата му като гъба върху скала. Не я слагаше освен в празнични дни и съботните следобеди. Носеше я почти винаги в ръце и я слагаше само когато трябваше да действува, но я махаше веднага, след като свърши спорът.

Хранихме се спокойно и разговаряхме за работата, параходите и залива. Русио дел Норте изпи една бутилка вино. Тази вечер той не ядеше, както винаги, а спокойно, коректно, като кавалер, може би страхувайки се да не изцапа кафявия си костюм или светлата си шапка, която бе сложил внимателно на стол до себе си. След като се нахранихме, тръгнахме да се разходим край пристанището по тези тесни улички, които почват и свършват почти на същото място, спрени от хълмовете и от морето. По тях се движеха клатушкащи се хора, които неочаквано биваха поглъщани от кръчмите, или пък изхвърляни оттам. Вратите се отваряха внезапно като с ритници и заедно с хората оттам излизаше някакво топло и лепкаво изпарение като от ясли, разнасяха се акорди от пиано, които сякаш идваха изпод водата, и викове, кикотения и ругатни, които ехтяха и се отразяваха в стените на сградите.

Вървяхме без охота като без посока. Спряхме се при началото на една уличка на площада „Ечаурен“, която с нейното бедно осветление и дървета с тъмен листак приличаше на засенчена дупка, разделена от жълтеникавата лента на уличното осветление. Няколко мъже и две-три жени се скитаха между дърветата. Пейзажът ме постресна малко. Погледнах другаря си и го видях спокоен, много равнодушен, съвсем различен от мене, тъй като бях започнал да се чувствувам разтревожен. На няколко пъти бях готов да се сбогувам и да отида да спя, но желанието ми не беше достатъчно силно. Имаше друго по-силно желание: моето любопитство и страхът да не стана смешен или вдетинен. Освен това, винаги когато пожелая, бях свободен да си отида.

Моят приятел, като ме побутна с лакът, ме покани да го следвам и продължихме. Прекосихме улицата и навлязохме в мрака на площадчето. Отдалече освен онези хора, които се хлъзгаха между дърветата, бях предположил, че тъмното площадче е пусто, но колкото повече навлизахме в него, се появяваха хора, които се движеха из мрака като из блатна вода. Това бяха групи, които си говореха тихо, жени, които сновяха нагоре и надолу, почуквайки нервно с токчетата си, сякаш искаха да привлекат вниманието на някого. Малко по-нататък из тъмнината изникна песен, една песен от много гласове, които се носеха на вълни из притихналата нощ:

Утре отивам на пристанището

да танцувам пристанищна куека…

Близо до нас минаха някакви мъже. Техните нехармониращи гласове се силеха да издигнат и поддържат във въздуха песента, която застрашаваше да падне като балон без газ — те я съживяваха с крясъци, с пляскания на ръце и насърчителни викове. Когато стигна до улицата, песента спря, разпръснала се от светлината. Една жена се откъсна от тъмнината, мина близо до мене и ме докосна. В мрака видях само нейния силует и блясъка на очите й, които сякаш изпълваха цялото й лице, увеличени от боите. Следваше я мирис на пудра и одеколон.

— Сомът почва да кълве…

Тази, макар и удачна шеговита фраза ми беше безразлична. Вървях пипнешком из този път, който не познавах, нито бях подозирал. Гледах на всички страни: напред, назад, към земята, към тъмните затворени къщи, със стрехи, които им придаваха изглед на хора, закрити с козирките на каскети, наблюдаващи живота, който кипеше там. Мислех, че отнякъде щеше да изникне нещо непредвидено и се стрясках и плашех, но не се случваше нищо. Внезапно изникна една улица, която лениво криволичеше по хълма и по която през интервали се виждаха светлини: червени, бели, сини, зелени, закачени високо над вратите. Те блестяха в нощта с бледа светлина и правеха впечатление, че улицата е осветена през някакво дебело стъкло, боядисано в червено, бяло, синьо и зелено.

— Коя е тази улица, Русио?

— Стръмната Клавер.

Това беше пазарът на пристанищната проституция, но пазар беден, обитаван от жени, облечени с платове, които увяхваха толкова бързо, колкото и те, и толкова евтини, колкото са самите те. Пазар, посещаван от пролетариите на море и земя — бавните хлебари, шумните параходни работници, живите обущари, опушените работници от доковете, моряците от военноморския флот със сините си галанки и широки панталони; чуждестранни моряци: мълчаливи японци, апатични англичани, янки с лица като юмруци, бъбриви германци, избухливи испанци. Там бяха също и жените, облечени в хиляди цветове, седнали на праговете на къщите, очертавайки се като буйни цветя със силен аромат, цветя, израснали при нощните приливи и отливи на пристанището и поливани с кръвта на моряците на океана. Имаше мургави и руси жени, бели и бледи, стройни като тополи, дебелички и грациозни като кученца, чудовищни като жаби — повечето от тях се смееха и разговаряха, а някои бяха сериозни и важни като добросъвестни търговци. Улицата гъмжеше от мъже и жени и се носеха викове, подсвирквания, примамни изрази, чилийски ругатни, германски джафкания, японски шепот, предъвкания на янките.

Когато Русио дел Норте започна да се възкачва по улицата, за малко щях да го хвана подръка. Стори ми се, че навлизам в някакво разбунтувано море, където един начеващ моряк щеше да плава като изоставена на каприза на вълните моторница. Но срамът ме възпря и продължих, а през това време главата ми се изпълваше с подсвирквания и ми се виеше свят. Ходех несръчно, объркан от необичайните гласове, дръзките жестове, гледах всичко, без нищо да виждам, тъй като погледът ми прескачаше от едно място на друго, без да се спре на нищо. В гърлото ми потръпваше нещо, което не успявах да погълна и което се съпротивляваше да бъде изхвърлено. Засрамен от моята чувствителност, насилих се да се овладея, да преодолея това, да се държа като мъж, независимо от моята мъка. Разбрах, че трябва да се спра, да се успокоя, като сторя нужното усилие, и да овладея моите нерви. Но като се спрях, един моряк се блъсна силно в мене, в същото време, когато една жена, умислила, че се спирам за нея, започна да ме вика. Замаян от сблъскването и без да зная какво правя, аз се приближих:

— Какво казвате? — запитах със свенлив глас.

— Защо не влезеш, малкият?

— Къде?

— Тук, в моята къща, за да си поговорим малко.

— Но аз… съм с един приятел — смънках аз.

— Повикай също и твоя приятел.

Не знаех какво да отговоря на това и останах изправен пред жената като глупак.

— Влез…

И когато вече нямах никакво основание да откажа и щях да вляза, гласът на моя приятел ме извади като с кука от замайването:

— Какво има, Еухенио! Хайде!

Гласът ме успокои и за извинение казах на жената:

— Не виждаш ли? Вика ме моят другар…

— Върви си тогава — отвърна сухо тя.

Рязката промяна в тона й ме изненада. Помислих, че съм я обидил с моя отказ и се готвех да измърморя ново извинение, когато тя, след като вече не ми обръщаше внимание, повика друг мъж:

— Влез, малкия.

„Малкия“ беше един мъжага като шамандура и аз, след като бях се изпотил и бях почнал да изпитвам срам, се оттеглих, смеейки се нервно.

— Какво ти говореше оная? За какво се смееш?

— Не зная… Смея се, без да зная за какво… Тая жена ме повика и аз помислих, че ме вика, защото… Не, не зная. Помислих, че вика мене, защото аз й се… Но когато й отказах и тя сърдито ми каза да вървя… Помислих, че съм я обидил, но тя повика друг, както повика мене…

— А ти какво си помисли? Че ще те моли и ще плаче, за да влезеш?

— Не, но защо се разсърди?

— Не се е разсърдила. Виждайки, че ти не се интересуваш от нея, тя няма да ти каже: влез, хубаво момченце!… Такава е тая работа.

Стигнахме до края на пазара. Морето се успокояваше върху брега, но шумът на обратната вълна още блъскаше старите стени. Някои жени, отдалечени от центъра на водовъртежа, шъткаха тихичко по мъжете. Те напомняха онези бедни търговци, които заемат периферията на пазарите, и предлагат стоката си с по-малко шум и повече любезност от другите.

— Чуй, Русио, къде отиваме?

— Да се забавляваме.

— Тука ли?

— Тука не! Ти мислиш ли, че тези хора се забавляват? Аз обичам да се забавлявам, да танцувам, да пея и да пия шумно, по чилийски…

Напуснахме „Стръмната Клавер“ и навлязохме в някаква уличка, която сякаш беше; се изгубила из хълма с много завои, спускания и изкачвания, като че търсеше сама себе си. Там също имаше жени и мъже и от вътрешността на къщите излизаше гълчава като от много хора, гълчава, която не можеше да се разбере дали е от веселие или от мъка.

— Тук…

Отново почувствувах виене на свят и неловкост. Беше една бедна къща, потънала от годините под нивото на тротоара. Отвън не се чуваше никакъв шум. Но когато Русио дел Норте, следван от мене като сянка, слезе по стълбата, разтвори стъклената врата с бели и червени стъкла и след като пристъпи няколко крачки по коридора и се спря пред една осветена стая, пет вика го поздравиха и пет жени изтичаха към него:

— Русио! Това е Русио!

Прегръщаха го, целуваха го и го дърпаха на различни страни, а той не се съпротивяваше, разтворил уста в добряшка усмивка, щастлив, че неговото идване предизвика толкова радост. Но се отегчи:

— Добре, стига вече, дяволски жени!…

Измъкна се от тях и отиде да поздрави една старица, седнала до пианото, старица, която беше като човешко отражение на фасадата на къщата — годините бяха я направили да хлътне и тя.

— Как сте, тъщо?

Старата повдигна очи, които склерозата сякаш беше напълнила с трохички, изтегли измежду ешарпа си една ръка, наподобяваща малка костенурка, сложи я в червените ръце на Русио и с глас, който не й се подчиняваше, му каза:

— Как са работите, куха тръстико? Какво търсиш насам?

Аз останах при вратата с шапка в ръка, усмихнат като срамежлив гост. После бях представен на стопанката на това заведение за развлечение така:

— Представям ви този младеж, мой приятел. Тази госпожа е доня Исабел Аумада де Рикелме, моя тъща и на всеки, който пожелае да му бъде такава…

Изпълнил тази формалност, Русио дел Норте, без да може да задържа повече своето желание за веселие и буйства, хвърли във въздуха шапката си, разтвори ръце и викна:

— Ей, че ми се искаше да танцувам и да пия!

Пет минути след това салонът за танци беше като камбана, в която гласът на лодкаря прелиташе от стена на стена, от огледало на огледало, от ъгъл на ъгъл, като някакъв неуморен камбанен език винаги със същия висок тон. Само понякога биваше придружен от кикотенията на жените, с гами от пианото и прибързаното, неритмично барабанене на жената. Когато спираше акомпаниментът, гласът продължаваше сам и той говореше, пееше, смееше се. Русио дел Норте преследваше жените, грабваше ги в обятията си и ги събаряше върху креслата. Те се смееха високо, възбудени от силата и разгорещеността на този човек, който изпълваше всичко, който владееше всичко с широките си плещи и още по-широкия си глас.

Седнал до старата жена, с шапката на колената, като при някое кратко посещение, аз присъствувах на шумотевицата, вдигана от моя приятел, който, отдаден на нея, беше ме забравил. Но внезапно се изтърси до мене като аеролит:

— Слушай, момченце!… Забавлявай се, танцувай, пий, пей…

Той беше червен, потен, възбуден и ме прегърна.

— Към това дете трябва да се отнасяте много добре, защото е мой приятел… Дайте му да пие каквото поиска — аз плащам. А когато ми се свършат парите… той има повече.

Избухнаха смехове, пианото, спряло за момент, отново засвири, отекна барабаненето, повиши своя дрезгав глас и певицата и Русио дел Норте ме изостави и се върна в своя водовъртеж.

— Не знае ли да танцува младият човек? — запита ме старицата със своя троснат глас.

— Не, госпожо, не зная.

— Научете се.

— Да, после…

И там си останах, забравен, с вид на апатичен зрител. Жените, привлечени от центъра, образуван около Русио, дори и не поглеждаха към младежа, който нито се смееше, нито говореше, с разсеян поглед, който сякаш искаше разрешение дори и за да диша. Три жени обграждаха Русио дел Норте, но изглежда, че те не му бяха достатъчни. С две от тях танцуваше едновременно, докато третата крещеше до прегракване безкрайни двустишия и подвиквания, за да оживява танците. Лодкарят, комуто шумът се струваше малко, се спираше, пееше, както би могъл да пее бик, и пляскаше ръце, които ехтяха като плясък на две плочи. Жената чукаше в такт с обувките си и кръжеше около него. После Русио дел Норте изоставяше пеенето и обзет от внезапна лудост, удряше с токове по пода, загледан в краката си, като че имаше намерение да направи дупка. Такъв беше неговият устрем, че продължаваше да блъска в такт с обувките си дори и след като спряха пианото и песента, докато не бе задържан от жените. Тогава се огледа наоколо си и изненадан каза:

— Ба! Значи, много силен е конят, а…

От устата му излизаше истински вой, вой на зажадняло животно. Двама мъже, които Русио прегръщаше и нарече приятели и другари, но които той сигурно не познаваше, увеличиха шумотевицата. Веселието се повиши до прегряване и застрашаваше да вземе размери на безредие.

Междувременно аз се отегчавах — онова се повтаряше с малко варианти. Прозях се един, два пъти, чувствувах очите си натежали и гледах хората, огледалата, канапетата, тавана. Какво правех тук? Изпих наведнъж бутилка бира, изпих и втора, но нищо не ставаше с мене, нито около мене — чувствувах се като закотвен. Как да си отида и да оставя приятеля си? Накрай опрях глава на стената и затворих очи, като че спя…

— Добър вечер…

До мене седеше една мургава жена, облечена в бяло, жена, която не видях преди в салона и която не усетих да влиза, нито като дойде до мене.

— Добър вечер — отговорих аз, оглеждайки я с любопитство, изненадан от необичайния за там поздрав, място, където хората се поздравяваха с викове и дърпания.

— Спи ли ви се?

— Не…

— Защо не танцувате?

— Не зная да танцувам…

— Искате ли да ви сервирам нещо?

— Добре.

Тя донесе две чаши и бутилка бира и пихме. Докато пиехме, се гледахме. Тя отиде да остави на една маса чашите и бутилката и отново седна до мене. Тогава я изгледах настойчиво и тя издържа усмихната погледа ми. Не беше нито грозна, нито красива, но симпатична, с правилен нос и нормални, месести устни, без накити, с леко повдигната брадичка. Тялото й беше закръглено и изящно. Усмихваше ми се и в нейната усмивка не виждах друго освен една непреднамерена усмивка, една приятелска усмивка; големите й тъмни очи се усмихваха заедно с устата. Когато свърших да я проучвам, започна да ме проучва тя: тоя младеж не е нито грозен, нито красавец, сериозен, висок, слаб, с мургава почти бакърена кожа, очи черни с дълги мигли, уста обикновена; челото му е високо и косите черни, нос правилен. Много е млад и мъжът вече се ражда в него.

— Сам ли сте тука?

— Не, дойдох с един приятел.

— С кого?

— С Русио.

— Вие негов приятел ли сте?

— Да, работим заедно… А вие къде бяхте?

— Бях полегнала, болеше ме главата.

Разговаряхме, като се гледахме отстрани. Аз извърнах лице и отново я загледах настойчиво, но тя издържа усмихната погледа ми. Почувствувах, че нещо ставаше в гърлото ми и направих усилие, като че преглъщах суха плюнка. Премина. Продължихме да разговаряме с кратки изрази, с въпроси и отговори и малко по малко се отпусках, а тя ме насърчаваше с усмивки. Изглежда, имаше дарба да вдъхва доверие и нейните сдържани движения, без грубостта на другите жени, притежаваха известна деликатност, която привличаше; нейният глас беше мек, без глезене, открит. Не изглеждаше да има някакви други намерения, освен да разговаря и отказа на един от мъжете, който поиска да танцува с нея, като го уверяваше, че не умее.

Докато разговарях, си спомних, че тази жена живееше при подобни условия като ония, които преди това бях видял на улицата. Заедно с припомнянето на това, изненада ме откритието, че между онези жени и тази имаше много голяма разлика: онези ме плашеха, а тази не. Защо? Да не е поради нейното поведение, което бе различно от това на другите? Да не би пък да се представяше пред мене не такава, каквато е, а каквато искаше да бъде? Тази вероятност ме обърка. Какво искаше да бъде тя и какво можеше да стане? Нещо като много мека топлина или съвсем лек студ започна да пълзи по кожата ми. Много пъти бях виждал жени, които ми харесваха и които пожелавах, макар и да не знаех защо ги пожелавам. Но те бяха жени, с които беше нужно да се сближавам, да разговарям, да ги карам да се влюбват — неща, за които дотогава бях неспособен и които ми се струваше, че надвишават моите сили, тъй като моята свенливост се издигаше високо между тях и мене. И ето сега, без да съм сторил нищо за това, една жена, която почваше да ми харесва, която вече ми харесваше, както ми харесваха онези, до които не се приближих, нито заговорих, сега седи до мене. Тази беше проститутка, но в този момент не виждах добре разликата, която съществува между една почтена жена и друга, която не е. Израсъл в строга, почти сурова домашна обстановка, от която излязох насилствено прогонен с натиск, на който моят духовен ръст не можеше да устои, без никаква близост с жена освен със сестра ми и майка ми, без никакви външни контакти, за да мога да сравнявам, до тази нощ за мене думата „проститутка“ беше имала само някакво абстрактно значение. Първото конкретно значение ми дадоха жените, които викаха като улични търговци от вратите на публичните домове по „Стръмната Клавер“. Те бяха проститутки. Тази също беше, но въпреки това не я чувствувах като такава… И как да я почувствувам, като нейните жестове, поведението й, думите й не предизвикваха в мене чувството, което бяха предизвикали другите?

В мене настъпи остър спор, борба между желанието и страха, между любопитството и невежеството ми. Но новото започваше да надделява и колкото повече надделяваше, толкова повече растеше и усещането за хлад и за топлина едновременно с моите разсъждения и мисли.

В салона избухна врява. Русио дел Норте беше съблякъл дрехата си, застанал прав в средата на салона, едва сдържайки смеха си, на главата му изсипаха съдържанието на една бутилка бира. Течността се стичаше по бузите, шията му и изчезна под ризата му, която се изпълни с големи черни петна. Мъжете се задавяха от смях, тръшкаха се по креслата, а разрошените жени хълцаха и викаха като истерични. Лудостта стигаше до връхната си точка.

— Ах! — изръмжа Русио. — Но сега е мой ред.

Той взе пълна чаша вино и като хвана една от жените, която най-много се смееше и викаше, висока, дебела и червендалеста, изсипа виното в деколтето й. Жената извика и се преви: течността се спусна между гърдите й, по корема и стигна до чорапите й. Тя реагира като се нахвърли бурно и почна да удря Русио и да го щипе. Той се смееше доволно под този град от удари, които сякаш го гъделичкаха. Но жената, може би от това, че беше пияна, или защото нейните удари не причиняваха и най-лека болка на лодкаря, нададе остър писък, падна на земята и почна да вика:

— Рикардо! Рикардо!

Побледняла изведнъж, тя трепереше като от студ и скърцаше със зъби. В салона настъпи смут. Мъжете стояха неподвижно, а изплашените жени изтичаха при падналата с писъци. След моментното вцепеняване мъжете също се приближиха и обградиха жената, която стенеше, а от очите през затворените клепачи се стичаха едри сълзи.

— Това е нервна криза…

— Дръпни средния й пръст — това е много добро.

— Една насапунена кърпа и одеколон.

— Една глътка пикоч от куче-ерген — каза един мъж, шегувайки се.

Той получи един юмрук по главата и за малко не падна върху жената. Русио я вдигна на ръце и я понесе към вътрешността на къщата. След него тръгнаха жените, след тях мъжете и всички спореха кой е най-добрият начин за спиране на нервните кризи. Старицата, дребничка и слаба като свещица, тръгна, треперейки след тях, като си шепнеше, сякаш се молеше:

— Това момиче, господи, бедничката…

— Какво й стана? — запитах аз.

— Няма нищо — отговори ми Йоланда. — Всяка събота има такава криза, но й минава много скоро.

— А защо всяка събота?

— Кой знае… Може би защото пие много, или пък защото…

Замълчахме. Отвътре се чуваше шум. Мъжете, използвайки тъмнината в коридора, закачаха жените и те отвръщаха с шамари. Точно когато останах сам с Йоланда, моите предишни намерения се охладиха и макар да си давах сметка, че това беше само страхливост, почти глупост, не можех да я преодолея. Така стояхме известно време: аз, изпълнен със срам и раздразнителност, без да говоря, без да помръдна, без да я погледна; а тя, схванала, че може би съм срамежлив и още много дете, също мълчеше. Но тъй като мълчанието бе почнало да става неудобно, тя ме хвана за ръка и може би с желание да ме извади от това положение, запита:

— Чувайте, сърдит ли сте ми?

Гласът беше примирителен и нежен. Аз бях подпрял лакти на колената си, закрил лице с длани, гласът й ме накара да извърна лицето си към нея:

— Защо да съм ви сърдит, като нищо не сте ми сторила? Сърдит съм на себе си.

— Защо?

— Защото съм глупак…

Тя разбра какво ставаше с това момче и като се приближи още, запита ме с нисък глас:

— Я ми разкажете: защо сте сърдит на себе си? Защо сте глупак?

Гореща, изтощаваща пот като при треска бе полазила по ръцете, лицето, по цялото ми тяло. Какво да й кажа и как да й го кажа? Моето желание имаше съвсем мъгляво очертание и това ми пречеше да го конкретизирам с думи. Никой не беше ме научил нищо за такива случаи. Вярно е, че нямаше нужда нищо да й се казва, но аз също не знаех и това. За мене всички жени бяха еднакви, внушаваха ми същата плахост и само се различаваха в това, че едни ми харесваха повече от другите.

Най-после с разтреперан глас, който ми се струваше да е на друг човек, почти против волята ми, ужасно смутен, като че щях да кажа нещо много срамно, много интимно, отговорих:

— Защото вие ми харесвате много и аз…

Гласът на Русио ме стресна:

— Гледайте какво момченце! Довеждам го тука на гости и докато се поразсея, той ми открадва малката… Чувай, тъщо, не беше ли ми казала, че Йоланда е за мене? Значи, така е… а аз похарчих тука всичките си грошове и сега ще трябва да си отида без стотинка и без момиченце!

Но шегите му вече не ме караха да се засрамвам. Старицата, докато се отправяше към своя стол до пианото, му отговори:

— Ами, нямаш ли там и други четири годеници?

— Годеници? Наричаш годеници тия рибожаби?

Избухнаха смехове и веселието се поднови, но вече не така бурно. Забелязваше се, че Русио беше уморен, може би преситена беше жаждата му за всичко, започна бавно да се укротява и да гасне като жарава. Лицето му се помрачи. Постоя малко време седнал, без да говори, без да се смее, сериозен, сякаш мислеше за нещо много важно. Занемя и салонът. Мъжете си отидоха, а жените, с лица зачервени от напитките и веселието, си вееха с ръце. Настана пълна тишина; старицата дремеше.

Русио стана:

— Хайде, Еухенио! Или ще останеш?

Усетих, че Йоланда стискаше едната ми ръка:

— Ще се върна… Добре, Русио, да вървим…

Лодкарят изгледа всички, които бяха там, сякаш изненадан, че ги вижда. Изглеждаше, като да се пробужда от неспокоен сън и по лицето му беше изписана изненада. Накани се да каже нещо, но само измърмори неразбираемо и на края се запъти към вратата.

— Не се бави — каза тихо тя.

— Чуй, Еухенио, ако искаш, остани — каза ми Русио вече на улицата.

— Не, ще те придружа…

— Живея много наблизо.

Беше пиян, но когато се опитах да го хвана подръка, той ме отблъсна. Започна да върви по средата на улицата, навел глава, с ръце в джобовете, с шапка, кривната към едното ухо, готова да падне всеки момент и той я оправяше с удари.

— Тая шапчица си мисли, че съм пиян и иска да падне, но на мене тия… Хм! С мене не са се смели жените, та ще ми се смее една шапка! Способен съм да я изям и да…!

„Стръмната Клавер“ беше почти пуста и бързо я прекосихме. Русио правеше добри крачки, изпънат като стълб. Само през известно разстояние той малко се олюляваше, сякаш някаква невидима вълна го разклащаше и тогава мърмореше и проклинаше, но като възстановеше равновесието си, онемяваше. Русио не живееше много нависоко из хълма и едва изминали двеста метра, той спря пред една широка врата:

— Остави ме тука… До утре, момко!

Прегърна ме нежно, плесна пак шапката, която при прегръдката се изкриви повече и като зави, сякаш бе лодка, натоварена с вино и бира, той потъна в мрака на общежитието. Чух го да мърмори сърдито, някаква тенекиена кутия се изтърколи по настилката на двора, която събуди едно куче и то излая. После нищо.

Поех силно въздух и започнах да се спускам. Нощта беше звездна и сякаш бе заспала над пристанището. Откъм морето се изкачваше прохладен вятър. Чувствувах се лек, пъргав, без никаква боязън, без никакви грижи. Преминах пред площада „Ечаурен“. Един баничар викна:

— Хубави банички!

Не усещах глад. Изкачих „Стръмната Клавер“ и завих по уличката. Тук започна да тупти силно сърцето ми; не се спрях и стигнах до малката, бедна къщичка. Една част от вратата беше притворена — зад нея беше Йоланда.

V

През деня животът сякаш спираше в тази къща. Нейните обитатели, като завладени от някаква химера, говореха приглушено, с апатия. Старицата, която лежеше в кревата целия ден, ставаше едва привечер. Жените, станали на обед, след като почистеха и подредяха къщата, се събираха в една от стаите, където си приказваха или мълчаха, шиеха или почиваха, излегнали се на стари кресла в червен плюш. Там прекарваха целия следобед. Разговорите им се въртяха винаги около едни и същи теми. Не знаеха и не се интересуваха от живота, който кипеше оттатък стъклената врата, като че съдбите им имаха като крайни граници стените на техните стаи. Дните се раждаха в морето, издуваха се върху хълмовете и изчезваха зад тях, без да се доловят крачките им във вътрешността на къщата. Като че не я виждаха — толкова малка и толкова смирена беше тя.

Когато падаше здрачът, жените почваха да се вчесват и обличат и това правеха механично и лошо като някой, който знае, че върши нещо безполезно, но се налага да го стори. Нужно беше да се припечелва хлябът ден след ден и мисълта за него ги въодушевяваше и ги обезкуражаваше. Посещавах ги почти всеки следобед и им носех бисквити и сладки. Чаят пиехме в стаята на старицата, която ме наричаше „сине“ и ме потупваше гальовно по бузите, считайки ме може би като индивид от техния сорт. Разговаряха жените, аз най-често мълчах или, по-точно казано, мислех или мечтаех. Не си спомням добре какво правех. През тези дни моят живот се люшкаше между радостта и отчаянието. Любов ли беше това? Така ли се обичаше? Такава ли беше всяка любов? Как можеше така да се живее и така да се обича? Когато аз не бях в къщата, какво правеше тя? А вечерите, когато не отивах, какво ставаше там? Знаех каква беше тя и каква беше онази къща и на нищо не можех да попреча, освен да стоя там, а не можех да бъда винаги… Това ме измъчваше, изгаряше кръвта ми. Да се показвам равнодушен беше недостойно; да съм равнодушен, значеше да призная, че не я обичам, а аз я обичах. Обичах ли я? Мислех, казвах си, че я обичам, тъй като постоянно спомнях нейните думи, жестове, нейните усмивки и ласки. Като всеки мъж със силно разгорещени страсти, мислех, че тази първа обич в моя живот ще бъде и единствена. Понякога се събуждах и изпитвах гняв против себе си, гняв против нея, против публичния дом, но се примирявах. Бях глупав… Каква вина имаше Йоланда, че аз я обичах? Защо не престанех да я обичам и да я изоставя?

Русио бях направил мой изповедник. Алехандро, независимо от неговата усмивка и добрината му, ме смущаваше. Той сякаш винаги беше под властта на своята натрапчива идея — синдиката. За капатаса на търговската фирма „В и компания“ не съществуваше друго освен синдиката, социалната борба, освобождението на работниците, експроприиране на частната собственост и нейното разпределение. Всичко друго му беше безразлично, дори и самите жени. Неговата страст към обществените проблеми изключваше всяка друга страст. Аз си давах сметка за това и тъкмо поради това обичах и ценях Алехандро и не се осмелявах да му говоря за моето увлечение. Така дори против моето желание Русио дел Норте, безгрижен дух, възприемащ всичко без предпочитание към нищо, бе човекът, с когото споделях своите мисли, съмненията си. Всеки момент имах какво да му кажа. Лодкарят ме слушаше търпеливо, с почти бащинско разположение и се усмихваше на моята наивност и глупост, учуден, че някой може да мисли за такива неща и да се заема с тях до подобна крайност. Никога не ми даде и най-малък съвет, тъй като освен че аз не му исках това и сам той не би знаял какво да ми каже. В любовта Русио имаше само най-елементарен опит, тъй като за него любовта никога не е имала сантиментални усложнения. Въпреки това, когато му изповядах моето намерение да извадя Йоланда от оная къща, за да живее с мене, той изръмжа сърдито:

— Но, Еухенио, ти луд ли си?

— Защо? — запитах аз изплашено.

— Откъде, по дяволите, измисляш толкова неща и докога ще мислиш за това? Струва ми се, че почваш да изглупяваш… Защо искаш да вземеш от там Йоланда?

— За да живее с мене…

— Но, човече, не говори глупости, за бога! Човек отвежда в къщата си една жена, когато не може да стори друго нещо. Но с тебе не стои така работата. Да не би да мислиш да се жениш за нея?

Не успях да отговоря ясно.

— И ако не искаш и не мислиш да стане твоя жена, тогава за какво ти е? За любовница? Тя вече е, без да има нужда да живееш с нея.

— Но аз страдам, като си помисля.

— Това, което мислиш сега, трябваше да го знаеш още в началото. Човек страда, когато нещата стават или ще станат, но когато винаги са ставали, или пък са станали преди време… Освен това помисли за кого се отнася и не ставай дете.

— Аз я обичам.

— Каква ти обич, човече! Увлечен си, харесва ти и ще я забравиш веднага след като срещнеш друга. Това става с всички мъже при първата жена…

Така продължи, докато един ден осъмна, пуснал котва в залива, сякаш беше го докарала нощта, един голям, бял параход с два червени комина.

— Какъв е този параход, Алехандро?

— Това е „Лимари“, пътува до Панама.

Безброй лодки, големи и малки, бяха заобиколили парахода, без да се приближават до него. Очакваха заповедта да се спусне стълбата, за да се нахвърлят на него като насекоми на умряло животно. Тази сутрин небето беше облачно и придаваше на морето отражение на течен цинк. Разнесе се гърмящият рев на сирената и лодките потеглиха към парахода. За една минута параходът беше заобиколен от лодките и стълбата почерня от мъже, които викаха като разпрани и действуваха като несвестни. Те се качваха на палубата, обикаляха припряно коридорите, завираха носове из кабините, като изглеждаха всеки с вид, сякаш искаха да го откарат на суша дори и насила:

— Господарю на сушата! Лодка, господине! Тук, кавалери, тука! Номер 23, госпожице, казвам се Хуан Гомес, ето ви плацкартата! Отдръпни лодката и си затвори човката, глупак! Неговата мамка.

Аз минавах с моторницата близо до парахода и се смеех на надпреварата и споровете на лодкарите. Те се заплашваха помежду си с греблата и си отправяха най-ужасни оскърбления, без да чуват с какво им отвръщаха, тъй като в този момент интересите им бяха над достойнството.

— Приличат на мишки…

— Мишки ли? Така си е… В състояние са да откраднат котвата и отгоре да искат да им се плати за превоза…

Сутринта бях станал с добро настроение и зрелището на нападнатия параход ме забавляваше, без да зная, че неговите пещи ми носеха едно решително за моя живот събитие. Този следобед, като влязох в стаята на Йоланда, не я намерих сама — при нея беше някакъв млад мъж, мургав, със сплескано и кръгло лице като медна монета. Един мъж, който, като ме видя да влизам, не стори никакво движение да стане или да си отиде, сякаш имаше толкова право да бъде там, колкото и аз. Седнала на кревата, Йоланда го слушаше внимателно. Той стоеше в креслото пред нея, изгледа ме студено, без любопитство и веднага продължи разговора си. Изненадан, аз поздравих несръчно и останах прав при вратата с шапка в ръка. Йоланда ме покани да седна на кревата до нея, но аз отказах, а мъжът, след като ми отправи нов поглед, сега с повече внимание, отново продължи речта си. Кожата на лицето му беше много бляскава, особено на скулите, а зъбите му — много бели. Беше моряк от екипажа на „Лимари“. Косите му бяха грижливо вчесани… Говореше за пътуването, разказваше малки случки от живота в парахода, за престоя си в топлите тропически пристанища, за скитанията си из крайните квартали и любовните си авантюри, които на мен ми се струваха глупави. От този човек се излъчваше самодоволство и самоувереност, които нараняваха като обида. Когато се измори да говори, извади от джоба си едно пакетче и каза:

— Донесох ти подарък, Йоланда…

А аз, докато през цялото това време бях се мъчил да отгадая какво правеше там този човек и какви връзки имаше с Йоланда, като чух последната фраза, помислих, че съм разбрал всичко и викнах:

— Сбогом!

Мъжът ме погледна учудено, а тя стана:

— Отиваш ли си?

— Да! — измърморих аз между зъби.

И излязох. Но тя ме настигна на дворчето и ме хвана за ръка:

— Чуй ме…

— Остави ме — казах сурово аз.

— Но какво става с тебе?

— Остави ме, моля те! — викнах извън себе си аз, почувствувал желание да я ударя. Дръпнах се и излязох на улицата. Кръвта ми кипеше…

— Ще я убия! — казах си внезапно аз.

— В името на майка ми!… Не зная… но… вече не съм дете и тази жена, и този мъж… Никой няма да ми се смее, та дори и да ме убият. Какво ме интересува животът, щом съм мъж, и то истински мъж, и не искам да зная за нищо, нито за моята майка… Този мъж и тази жена какво правят: „Лимари“ тук, „Лимари“ там… Ще видим това.

Оплитах се в думите и в мислите си като сред разлютени кучета и от това също се гневях. Внезапно ме нападаха хрумвания, обгръщаха ме като пламъци и чувствувах желание да викам, докато разкъсам гърлото си, и да блъскам главата си в камъните на ъглите. Не виждах къщите, нито хората, нито небето, нито морето и само навикът ме водеше из улиците като слепец. Така стигнах до вълнолома и много се изненадах, когато се намерих пред морето. Струваше ми се, че макар и да ходех, не се движех, нито пък отивах нанякъде. Бих искал да продължа, отдаден на моя ад, докато умра от изтощение. Но там беше Русио, хванах го под ръка, измъкнах го от групата, в която приказваше и се смееше, и веднага му казах:

— В стаята на Йоланда намерих един мъж, не се смей, животно! Зная, че за тебе всичко, което казвам и мисля, е глупости, но това не ме интересува — трябва някому да го кажа, иначе ще се пръсна. В стаята на Йоланда намерих един мъж и не зная кой е, нито пък искам да го зная. Мисля, че е моряк от „Лимари“… Носи й подаръци. Защо й носи подаръци? Не зная, но трябва да го зная…

— Защо не запита него?

— Толкова се разгневих, че не знаех какво да сторя… Аз зная, че не мога да я ревнувам, защото… Но ако не мога да я ревнувам от кой и да е мъж, ревнувам я от любовници и този човек…

— Добре. А каква вина имам аз?

Русио се шегуваше, като искаше да ме разсее, но аз застанах пред него, загледах го остро, със стиснати зъби и устни, като човек, очакващ удар. Хванах го под ръка и като издигнах дясната си ръка, като че щях да го ударя, запитах:

— Приятел ли си ми или не?

— Приятел съм ти.

— Тогава, ако си ми приятел и си мъж, не се подигравай. Или върви си, остави ме сам.

Русио ме гледаше озадачен. Аз вече не бях младото, което една сутрин той видя на борда на влекача и на когото лодкарите се смееха, като го видеха увиснал като котка на чувалите въглища или натоварените мрежи. Бях загубил онзи си вид: сега бях строен, с рамена, издути от мускули, с изправени гърди и равен гръб. Той ме прегърна:

— Не се сърди, момче, и ми кажи какво искаш… Трябва някой да се бие ли?

— Не зная. Само искам тази вечер да ме придружиш до къщата на йоланда и нищо повече.

Останахме прави на края на вълнолома. След малка настъпи нощта и спусна котвата си в центъра на залива. Морето се изпълни със светлини и отражения, с петна и сенки. Беше часът, когато параходите тръгват, бягайки от нощта, за да отидат да търсят зората и светлината по-надалече из морето, при височините на Кокимбо. Часът, когато потеглят в своите лодки и моторници мръсните рибари от Калета Хайме и от Мембрильо, които се връщат призори мокри до костите и с мрежи, препълнени с риба. Един влак заминаваше на юг и неговото метално сърце пухтеше усилено, като че се сбогуваше с морето. Стоях мълчаливо: гневът ми беше намалял, откакто взех решение да изясня въпроса, Русио, седнал на стената, пееше нисичко любимата са песенчица:

Тръгнах от Куба,

по посока на Мексико,

в един параход за Ню Йорк…

Тум-би-ри-тумби-тумби-тор!

Той имитираше свирене на китара. Работниците, минавайки край нас, ни поздравяваха, аз отговарях нещо, което не се разбираше, а Русио пееше:

След като една година не видях земя,

защото ми попречи войната,

съгледах пристанището, където се намираше

онази, която обожаваше моето сърце…

Тум-би-ри-тумби-тумби-тон!

— Хайде да ядеме!

— Тум-би-ри-тумби-тумби-тер!

— Ще я спреш ли най-сетне!

— Защо да я прекъсна, като ми харесва? Весело ми е и пея… Или си мислиш, че ме е страх от някоя и друга плесница? Ако аз събера всички юмручни удари, които съм нанесъл и получил през живота си, бих могъл да напълня една голяма лодка и даже биха ми останали да я закотвя…

Той продължи да се шегува по време на храненето и яде с всекидневния си апетит. Аз едва хапнах — гърлото ми беше като затворено, мускулите на лицето твърди и това ми пречеше да дъвча. Русио между шега и шега, между хапка и хапка ме поглеждаше със сините си очички.

— Да, да!… — въздъхна той. — Изглежда невероятно, но е така…

— За какво става дума?

— Нещата са такива. Мъжете не могат да живеят спокойно и винаги си търсят усложнения: едни залитат по едно, други по друго — хазарта, виното, жените, Синдиката…

— А ти по какво залиташ?

— Аз залитам по всичко и то внезапно, както бесът по кучетата, но отдалече и накратко. Защото аз не затъвам като другите, както ти — едва стигнал до първото заливче и искаш да се обвържеш чак до носа… Какъв моряк си ми ти! Ха, ха, ха! То е само за смях и…

— Мълчи и хайде!

— Да, да отиваме.

Русио беше облечен, както и аз, в работни дрехи, с много износен панталон с неопределен цвят. Потникът му, измърсен от прахта и потенето, лепнеше по тялото чу и очертаваше при движение мускулите му. Беше обут в гуменки и без чорапи. Стигнахме до къщата на Йоланда и при влизане Русио застана пред мене и ми каза:

— Слушай, Еухенио…

Аз го отстраних леко:

— Остави ме.

Русио вдигна рамена и сви юмруците си. Вътре се чуваше песен. Слязохме по стълбите, отворихме стъклената врата и влязохме в салона. Там имаше трима мъже, които танцуваха и между тях беше и морякът. Като ме видяха, жените спряха да танцуват, занемя пианото и замълча певицата. Йоланда се спусна към мене:

— Еухенио…

Изгледах я, сякаш не я познавах — аз не търсех нея. Моите очи търсеха и виждаха само моряка. Той стоеше прав в центъра на салона — строен, мускулест, може би огняр, с блеснали скули и малки, маймунски очички, святкащи под много черните му вежди. Спрях се пред него и като опрях показалеца си на гърдите му, казах:

— Има една работа, която трябва да уредим между двамата…

Гласът ми, без никакви потрепвания, отекна ясно в притихналия салон. Никой не се опита да говори или да се намеси, нито дори Йоланда, която сигурно беше слисана от изумление и от страх. Русио беше останал пред вратата и неговото тяло с кръстосани на гърдите ръце и разтворени крака заемаше почти целия отвор. Оттам не можеше да се излезе освен с цената на един сериозен юмручен удар. Но морякът, изненадан в началото, се опомни и като видя, че сбиването е неизбежно, не се опита да иска или да дава каквито и да е обяснения. Въпреки неговото нахално самодоволство, той беше решителен човек, дори храбър и разбра, че е нужно да се бием възможно по-скоро. Така той отстъпи назад малко и като ме гледаше остро, каза:

— Е, какво пък…

Получих първия удар в устата — една струйка кръв бързо потече към потника. Пристъпих доволен и разярен и морякът, засегнат от солиден удар в сърцето, падна върху една маса, пълна с бирени бутилки и големи чаши вино.

На улицата се разнесе силен женски писък. В същото време една чаша се разби в едно огледало и аз бързо се изправих, протегнах ръката си като прашка и морякът от „Лимари“, ранен в едната вежда от удар с бутилка, заслепен от кръвоизлив, седна на едно кресло с ръка на челото, сякаш се канеше да си помисли. Почаках го малко, предизвиквайки го да стане и да поднови борбата, но на човека му беше достатъчно каквото бе получил. Никой не се помръдна, нито дори Русио, който ме гледаше с отворена уста.

— Да вървим, Русио!

Но двама полицаи, които бяха привлечени от виковете на Йоланда, влизаха в това време:

— Какво става тука?

Бях арестуван, Йоланда плачеше със задавени хълцания и сдържани викове. Останалите жени също плачеха, а старицата, бедната старица, искаше да говори, но не можеше. Русио беше като ням. Раненият беше изведен на улицата заедно с мене и раната вече бе покрила с кръв гърдите на яснозелената му риза и реверите на дрехата му. Един полицай отведе ранения, а другият — мене. Русио ме придружи до вратата на участъка и там се сбогувахме с едно ръкостискане.

VI

Шестдесет дена по-късно, на края на шестдесетия ден, дежурният старшина при предварителния затвор отвори вратата, освободи ме и каза:

— Добре да внимаваш, да не се върнеш насам…

— Един път ми стига, старши…

От затвора излязох отслабнал, но със слабост на здраво животно. Под ръката си носех малък вързоп с дрехи. Защо не беше дошъл Русио да ме чака? Двамата ми приятели ме посещаваха всяка неделя и ми носеха чисти дрехи, кафе, захар, цигари, тъй като затворът ме научи да пуша, също вестници и списания.

Мигел ме посети един път, а Йоланда дойде два пъти и само плачеше. Тя престана да идва и Русио, заставен от моите настоятелни въпроси, ми разказа, че Йоланда била напуснала публичния дом и заминала… без да се знае накъде — може би на север, може би на юг… За моя голяма изненада тази новина не ме засегна много. Колко интересно! А ми се струваше, че толкова много я обичах! За нея сторих онова, което сторих. За нея ли? В действителност не беше за нея. Тогава за какво? Може би защото в лицето на моряка виждах всички мъже, които бяха имали, имаха или биха поискали да имат йоланда. Тези мъже ме водеха до отчаяние и измъчваха, когато мислех за тях и за нея, но които аз не можех да спра или да им забраня нищо. Станалото беше лична работа, в която жената не беше взела никакво участие. Да, така беше! Но всичко мина вече: тя беше изчезнала и аз бях свободен…

Но въпреки свободата, моята хубава свобода, аз се чувствувах малко тъжен. Множеството ме обграждаше, както преди, и аз с удоволствие потъвах в него. Все пак аз ходех малко несръчно, почти забравил моята пъргавина на градски човек. Но ще я придобия. Не е ли вярно, Русио? Не е ли вярно, Алехандро?

Къде ли са моите другари? Сигурно хванати за люлеещите се каци или скърцащите мрежи, борейки се с тях, надвиващи ги, за да могат да живеят. Изкачих се на хълма на един дъх, доволен, че мускулите ми се подчиняваха без съпротива и умора.

Влязох в къщата, където живееше Алехандро и като не видях никого на двора, почуках на вратата на домоуправителката. Появи се една стара женица, дребна, бяла, която ме изгледа над очилата си:

— Гледай ти, момче! Пуснаха ли те вече?

— Да, дона Хосефина, пуснаха ме вече.

— Видя ли? Толкова млад и вече забъркан в бели! Хубава работа! Искаш ли ключа?

— Да, госпожо.

— Вземи го и вече си знаеш: ако ти е нужно да се поправи някоя дреха, приказвай със старата Хосефина.

— Много благодаря, бабке!

Старата се усмихна. Стаята беше така, както я бях оставил: креватът, столовете, масата, един куфар, разкривената поличка с неподвързаните книги, книги винаги започнати и никога недочетени. При нощната ламба имаше една бяла книга.

Измих се, преоблякох се и излязох. Още малко слънце оставаше по хълмовете, но морето и равните места се покриваха с тъмнина. Плавателните съдове приличаха на ято птици, накацали в залива, за да прекарат там нощта. Когато стигнах на вълнолома, бяха започнали да се връщат лодкарите и надничарите. Запитах за моите другари и един познат ме осведоми:

— Работят на борда на „Империал“, който утре вдига котва за Гуаякил. Но скоричко ще си дойдат…

Действително дойдоха веднага. Прегърнахме се усмихнати, малко развълнувани, като здраво се потупвахме по гърбовете.

— Значи работите в „Империал“?

— И също заминаваме с „Империал“.

— Заминавате? За къде?

— Да печем маймуни в Гуаякил.

— Наистина ли?

— Да, утре тръгваме. Предполагаме, че и ти ще дойдеш с нас.

— Аз?

— Разбира се… Ти си наш другар от групата и такъв ще бъдеш, докато искаш или докато умреш.

— Да, но…

— Ако не искаш да дойдеш, то е друга работа.

— Да, но това ме изненадва…

— Не се изненадвай от нищо и хайде да ядем. Утре или вдругиден ще говорим повече; по-добре вдругиден, защото утре няма да имаме време дори да дишаме… Гладен съм, жаден съм и ми се спи — трите добродетели на слабака.

Хранихме се изобилно, както преди: мълчаливо, полузадрямали, без желание да говорим, мислейки за съня и за работата на следния ден. Разделихме се на излизане и Русио измърмори:

— До утре!

Той вече беше полузадрямал. На нас също ни се спеше и натежалите ни глави падаха на гърдите ни.

Франсиско Колоане
Чили

Франсиско Колоане (Чили) е роден през 1910 година. Критиката понякога го нарича латиноамериканския Джек Лондон. Детството му преминава на северния бряг на Магелановия проток. Оттогава са и най-ранните му впечатления от живота на моряците и рибарите — герои на неговото по-късно творчество. Колоане много пътува, сменя различни професии. Дебютът му в литературата е повестта „Последният юнга от Бакендио“. През 1941 година излиза книгата му „Нос Хорн“, получила наградата по случай 400-годишнината на град Сантяго. След това той издава и други книги с разкази, повести и романи: „Заливът на страданието“, „Завоюването на Антарктида“, „Огнена земя“ и др.

Франсиско Колоане
Нос Хорн

Край западния бряг на Огнена земя са пръснати безброй острови, между тях се извиват като змии тайнствени протоци, които изчезват някъде към Дяволския гроб, съвсем на края на света.

Моряци от различни страни твърдят, че при нос Хорн, на една миля от тази мрачна скала, от този несменяем секундант в безкрайния дуел между двата най-големи океана в света, е хвърлил котва самият дявол; в страшните бурни нощи дяволът със скърцане влачи по дъното тежка верига и тогава изглежда, като че ли вълни и черни сенки се издигат към небето и оттам рухват в бездната.

Тук идват само безстрашните ловци на тюлени и бобри — хора с най-различна националност, но всички до един отчаяни храбреци, които не се боят ни от бога, ни от дявола.

Някои от тях се заселват на островите и остават тук завинаги. Други — безименна тълпа, подгонена от глада — чергаруват от изток на запад и от време на време се появяват в тези негостолюбиви краища, където вятърът и снегът постепенно ожесточават човешкото сърце, правят го твърдо като желязо и студено като лед.

На границите между протоците се намира едно място, което си е спечелило мрачна слава — каторгата Ушуая. Сред индианците, живеещи на островите, понякога се срещат избягали каторжници, които с кървава борба са успели да си спечелят свободата; цената на тази свобода е точният изстрел и затова бегълците не смеят да се показват там, където царува правосъдието.

Тук никой не се учудва на нищо: дори ако в морето излязат четирима, а се върнат трима, или ако изчезне катер с цялата си команда. Когато пък делят кожи или злато, тогава вече няма място за учудване…

На границата на протоците, недалеч от нос Хорн е разположен остров Сън Стар.

Дълга декемврийска привечер. Двамата единствени жители на острова, двамата гринго Джеки и Питър седят на прага на своето ранчо. Ранчото — това е къща, построена от недялани греди, в която има само две стаи; по покрива й растат жълто-зелени лишеи и мъх — тези смели деца на дивата природа са се покатерили високо и упорито се стремят към озлобеното и неприветливо небе, което през по-голямата част от годината изсипва върху тях безкраен сняг.

Местните ловци смятат, че Джеки и Питър са братя, но тук никой нищо не знае точно; във всеки случай те самите никога не говорят за това, може би защото отварят устата си само когато се хранят или при друга крайна необходимост.

Джеки е среден на ръст, лицето му е пълно и неопределено като на новородено, очичките му святкат изпод подпухналите клепачи без мигли и той целият прилича на необикновено голям ембрион или на съвсем светъл тюлен.

Лицето на Питър е по-изразително, в него има нещо лисиче, смесено с котешко лукавство и мързел. На пръв поглед то изглежда дори приятно, но в рошавата златисточервена коса неочаквано лъсват няколко тъмни, сякаш боядисани кичури и това кой знае защо навежда на мисълта, че зад благодушната му външност се крие нещо мръсно и жестоко.

Говори се, че братята имали скрити доста пари и са се сдружили всъщност с единствената цел да се върнат заедно у дома. Но къде е този техен дом? Къде са родени те?

Никой не знае родното място на повече от хората, живеещи по тези места, никой не знае къде ще отидат те, къде ще се установят; изглежда, че те са изникнали от самата земя или са излезли от тези тайнствени, изоставени на края на света води.

Братята говорят на език, смес от испанския и гърления английски. Продължителната самота ги е отучила да изказват свързано мислите си и да произнасят дълги фрази. Отделните думи, които си разменят, са почти неразбираеми за цивилизованите хора, които прекосяват Магелановия проток с надеждата да добият скъпоценни кожи.

След като се навечерят с риба, Джеки и Питър си почиват на прага на своето ранчо; наоколо — странни отблясъци и неясни полусенки, характерни за полярните вечери.

Пред ранчото — дълбок притихнал проток; по-нататък — заливчета, чиито брегове са обрасли с дъб, там тъмнината се сгъстява, над гладката водна повърхност, като неспокойни черни сенки се издигат изпарения.

Тишина — хладна, вечна.

Отваряйки широко уста, Джеки се прозява като тюлен и подпрял с ръка бузата си, гледа в далечината към покритата със сняг планина; не, това не е вълнуващата тъга по прекрасното — просто човек трябва да гледа към нещо.

Изведнъж той се вслушва внимателно и обръща глава към близкия бряг, откъдето се чува слаб шум. Отначало изглежда, че това е бобър, който е излязъл от водата, стъпва по мокрите камъни, но после се разнася мек и внимателен плясък, подобен на плясък на весла.

Джеки, както това би направил всеки ловец на неговото място, отива за пушката и в очакване спира до вратата. Питър също става и чака.

След известно време плясъкът спира, после зашумоляват раздвижени клони и вече ясно се чува как някой се промъква през храсталаците на младата дъбова горичка, която обкръжава ранчото.

Тук не е прието да се употребява оръжие, когато се посреща гост, и Джеки, загубил всякакъв интерес, оставя пушката зад вратата.

Тук не стрелят по хора — та нали всеки куршум означава кожа от тюлен или от бобър, а ако ли някому омръзне да дели улова със съдружника си, то последния просто го забравят на някое самотно островче сред морето или в тиха нощ по време на плаване го блъсват зад борда.

Сред зелените храсталаци се появи кафяво петно и то се превърна в човек, облечен в мръсни мокри дрехи.

Той приличаше на животно, изгонено с тояги от мръсната вода върху това малко парче пампа[86].

Братята се спогледаха; непознатият спря на няколко крачки от тях. Въпреки ужасната му слабост и скъсаното облекло, от него се излъчваше някакво благородство; неподстригваните отдавна брада и мустаци бяха черни от кал. Той вдигна глава и като хвърли отчаян, умоляващ поглед, сякаш за да се защити от удар е камшик, рече:

— Дайте ми да ям! Съвсем малко… Аз избягах от Ушуая!

Гласът му беше странен, глух, сякаш поръждавял през дългите безмълвни затворнически дни.

Питър, онзи с тъмните кичури в червените коси, поклати отрицателно глава и сочейки към пътя, по който току-що беше дошъл човекът, каза, като заекваше и избираше с труд нужните му думи:

— Върви, върви!… Нямаш работа тук!… Изчезвай!

Непознатият не започна да моли, разбирайки, че това е безполезно; той вече реши да си тръгне, когато изведнъж погледът му се спря върху кожите на млади тюлени, закачени по стените на ранчото.

След ловците най-много се ценят петнистите тюлени; обаче европейските производители се научиха много добре да подправят техния цвят, използувайки кожите на малките тюленчета, убити и одрани в първите осем дни от живота им.

Тази обработена кожа се нарича „попи“ и за нея изкупвачите от Огнена земя плащат от четиридесет до петдесет пенса.

В Антарктическите райони има много едноцветни тюлени. Трудното е да се намери лежбището[87] и да се разбере точно времето на раждането, защото, както вече казахме, малките тюленчета трябва да се убиват в първите осем дни след раждането им.

— Вие сте ловци на „попи“!… — възкликна непознатият и на неговото лице се появи нещо подобно на усмивка. — Аз зная една пещера, едно огромно лежбище, където има толкова много „попи“, че никога няма да смогнете да ги избиете.

Устата на Питър се разтвори в усмивка и очите му заблестяха; така понякога в лунна нощ блести блатото, като че в него бликва чиста вода.

— Но най-напред ми дайте да хапна… Умирам от глад! — добави каторжникът.

— Не, първо ни кажи къде е това лежбище! — прекъсна го единият от тях.

— Чували ли сте някога за Птичия остров?

— Е, хубава работа! Разбира се, знаем, че там има тюленово лежбище, но никой още не е стъпвал на острова — входът на пещерата е в открит океан сред скали и подводни камъни.

— Всичко това е вярно!… — с явно удоволствие отбеляза беглецът. — През този проход действително не ще стигнеш до острова. Но където има птици, там има и тюлени, а където са тюлените, там е и рибата! Та, значи, при изхода към открито море, съвсем до завоя, на средата на острова, където играят стадата тюлена, има още един скрит проход.

— Е, добре, ела тук! — на хитрото лице на Питър отново блесна усмивка.

Дадоха на непознатия малко сушена риба, после той изяде и остатъците от печено месо и легна да спи върху кожите в мръсната, покрита с плесен кухня.

Братята се наместиха на наровете, сковани от груби дъбови дъски. Пролуките на стената, към която се допираше тяхното ложе, бяха запълнени с кълчища и парчета прогнила кожа, за да предпазват от снега и вятъра.

Отново настъпи тишина. Започна тиха мразовита полярна нощ.

Тук, както и навсякъде по света, времето е пари! На разсъмване, някъде към два и половина, тримата вече бяха на катера; човек би помислил, че те се познават много отдавна и сега заедно опъват ветрилото и се готвят да вдигнат котвата.

Точно в онзи момент, когато трясъкът на запаления мотор разкъса тишината и катерът бавно отблъсна и заплава надолу по течението, поел курс на юг, бледото полярно слънце насочи към земята коси лъчи, подобни на светлините на далечен слаб прожектор.

След три часа стигнаха края на протока. В далечината се виждаше океанът: огромните яростни вълни се успокояваха в тясното устие, за да се впуснат отново в широкото бурно море, особено опасно в часовете на приливите и отливите.

Катерът легна на левия си борд, направи лек завой и се насочи към малкото заливче в средата на острова, където Джеки хвърли малката котва.

Птичият остров е продълговат, прилича на легнал тюлен или на някакво чудовище, чиято глава е попаднала в здравата примка на южните ветрове, духащи откъм нос Хорн, напряга се с цялото си тяло и изригва парчета скали срещу вечно бушуващото море.

— Тука е! — рече бившият каторжник и показа от борда на катера една трудно забележима цепнатина, която влизаше дълбоко в тялото на острова и се губеше в гъстата растителност; той дълго гледа към сивата стена на брега и от гърдите му се изтръгна тежка въздишка.

И как иначе! — та това някога беше негов остров; той го видя за последен път преди осем години. И пещерата беше известна само на него. Точно в тези тесни проходи и цепнатини един път той се кри с контрабандна водка, забелязан от проклетите прожектори на бреговата охрана на Ушуая… Наложи се да се отбранява със стрелба и куршумите не пропаднаха напразно. Кой знае колко беше убил!… Но всичко това бе отдавна.

Високата скала завършваше с гладка наклонена козирка, надвиснала над морето. Нейната сянка като тъмно петно тежеше върху водата.

Мястото би било някакъв странен мъртъв свят, ако не бяха хилядите птици, свили гнезда в малките пукнатини и вдлъбнатини, които образуват стъпала на естествена стълба, съградена по капризите на природата; тук, на балконите на този странен небостъргач, се бяха приютили морски врани — корморани, гагари, бели кайкени, албатроси, чайки и гълъби.

На този „птичарник“, от който бе получил названието си и островът, цареше образцов ред. Най-долу се буна настанили пингвините с белоснежни гърдички, лениви и тлъсти; над тях живееха кормораните и гагарите, глупави и любопитни, готови да вдигнат скандал за всяка дреболия. Най-горе сновяха чайки и албатроси — те долитаха и отлитаха, като че ли се готвеха за далечни и смели експедиции.

От време на време започваше бой, някой корморан, изхвърлен от скалата с удар на клюна, се премяташе надолу и разперваше криле, за да не се разбие; друг с крякане се устремяваше сред стотиците птици, готов да си разчисти място и да го защити с помощта на клюна, крилете и ноктите.

„… Където има птици, там има и тюлени, а където са тюлените, там е и рибата!“ — така каза непознатият. Птичият остров с дълбок залив, покрай който минава като тясна лента подводно течение, се намира на централния път, по който непрекъснато плуват всякакви обитатели на морето.

Тук може да се наблюдава вечната борба, която се води в океана: изведнъж над водата се показва кръглата глава на тюлен, звярът изплува, като държи в зъбите си морски костур, треперещ, приличащ на бяла мокра ръка. На повърхността на морето отчетливо се откроява скулптурна група — тюлен с тъмна блестяща кожа, с могъща широка шия; мустаците му като филтър задържат парченца лед; силните челюсти приличат и на кучешки, и на човешки — навярно това е от мустаците — и в ненаситната уста, здраво стисната, се мята риба, извива се и удря звяра по устните и зъбите.

Малко по-надалеч на двойки и на групи плуват петнисти тюлени, те се гмуркат, за миг проблясват изящните им вретеновидни тела…

Като се прехвърлиха на малка лодка, тримата ловци се приближиха към тесен проход, скрит сред лишеи и виещи се растения. Те разтвориха зелената завеса и навлязоха по тъмен канал. Това беше тайният вход на пещерата. От скалата, покрита с влага, излизаше вода, събираше се на едри капки и по малко улейче се стичаше надолу.

Осветявайки пътя с фенер и отблъсквайки се с греблата от мокрите хлъзгави стени, ловците се придвижваха напред. Приблизително след тридесет метра забелязаха пред себе си слаба светлина, която постепенно се приближаваше. После малко по малко в гробната тишина на коридора започна да прониква неясен глух шум, подобен на биене на огромен барабан. Това беше бушуващото море, което разбиваше своите вълни при непристъпния вход на пещерата край нос Хорн.

Постепенно полутъмнината се разсея и светлината стана по-равномерна. Чувствуваше се, че стените се изкачват някъде нагоре, таванът на пещерата не се виждаше, над главите лежеше гъст, потискащ мрак.

Бившият каторжник пое управлението на лодката и я поведе с голяма предпазливост. Плавните и внимателни загребвания е веслата почти не издаваха шум, а слабото ехо се поглъщаше от пещерата.

Когато ставаше особено страшно, и тримата инстинктивно свиваха глави между раменете си и настръхваха.

Внезапно като топла струя в лицата ги удари неприятна миризма на кръв и гниеща риба. Тя нарастваше все повече и повече, топлата струя се превърна в задушаваща вълна, скоро се дочу приглушен мек шум.

Внезапно стените на тъмната пещера се разтвориха и в дълбочината на огромен, закрит от всички страни залив хората видяха хиляди големи закръглени кафяви тела, които се придвижваха тромаво и несръчно.

— Ето го лежбището! — извика каторжникът с хрипкав глас и допълни: — Трябва да се пазим от старите мъжкари, ето тези здравеняци, брадатите. Те охраняват женските по време на раждането. Пригответе пушките и когато се приближим, стреляйте. Женските тюлени ще се отдалечат от брега и там ще се разчисти място, където ще можем да пристанем.

При изстрела животните се раздвижиха и освободиха тясна ивица земя, където пристана лодката, ловците слязоха на брега, като всеки от тях държеше тежка тояга.

Огромен тюлен с чудовищни остри мустаци се озъби и като гледаше свирепо с малките си очички, заплашително се надигна… Раздаде се изстрел, беше стрелял Джеки и тюленът с глух рев рухна на земята.

Тук, в дъното на пещерата, в самия център на острова, заобиколени от мрачни сенки, замаяни от тежкото зловоние и горещина, хората за миг загубиха увереност и спряха объркани, когато прозвуча този предсмъртен рев…

Разбира се, хората са привикнали на всичко… но това беше там, в морето, където в лицето те бият вълните и вятърът, а тук, в тази чудовищна бърлога цареше тъмнина и неизвестност.

— Така им се пада на тези каналии! — викна Джеки, сочейки убития звяр.

Раждането беше в разгара си. Някои женски тюлени съвсем без сили лежаха на страните си, а около тях пълзяха току-що родилите се мокри тюленчета, приличащи на огромни тлъсти гъсеници със зачатъци на плавници. Други, мъчейки се в последните родилни напъни, издаваха отривисти, жални, почти човешки стонове. Понякога раждащите се събираха и притискаха една върху друга, като в такива моменти малките ги заплашваше опасността да бъдат смачкани и майките започнаха отчаяно да се хапят и блъскат. Някои тюленчета, непохватни и смешни като детски играчки — мечета, нравеха своите първи крачки: те се катереха по гърбовете на майките си и се прекатурваха долу.

От цялата тази страдаща безформена маса закръглени тъмнокафяви тела започваше бавният трепет на здравия и неизтощим живот.

Ниски глухи стонове. Удари на меки тела. Пляскания на плавници, сумтене. Нещо тайнствено като самия живот, който непрестанно се заражда във влажните недра на природата.

Изглеждаше, че не животните, а самият остров се превива от болка. Остров в родилни конвулсии!… Плачът на майката-природа в това ложе от черни води и вонящ въздух. Плодоносната утроба на земята, износваща безценните деца на морето!… А морето, бурен и неудържим самец, измива отвън принадлежащите му скали!… Създателят, който отново се връща в белия ореол на пяната и дарява ненаситни ласки на пещерата, за да изпита тя отново родилните болки! Кътче от изоставения свят!… Тюлени, ловци, чудни острови! Земя, внушаваща страх, незабравима, безкрайно скъпа. Човекът, който поне един път е вкусил от нейните тайнства, вечно ще помни бреговете й! Тази земя и нейните хора приличат на айсберг: когато бурите вече съвсем разрушат основата на синия леден блок, той внезапно се обръща с другата си страна и отново плува сред забравените брегове като неразрушима бяла грамада!…

Животът иска да се скрие по-дълбоко, в самите недра на тази земя, но напразно — човекът прониква навсякъде и върху всичко слага отпечатъците от своята алчна ръка.

Тримата ловци се заеха с обикновената си работа: да убиват, да убиват… да унищожават живота даже при неговите извори.

С вдигнати нагоре смъртоносни тояги те прескачаха телата на майките и стоварваха град от точни удари върху главичките на новородените. Без да издават нито звук, нежните тюленчета падаха безжизнени, простили се завинаги с живота, който бе продължил само миг…

Да убиват, да убиват… Колкото по-бързо, толкова по-добре! Сякаш овладени от някакво безумие, хората нанасяха удари и събираха малките телца на купчина.

Изпотени и уморени, те спряха за минута на кратка почивка. Наложи се да убият с пушка голям самец, който няколко пъти се опита да ги нападне. Женските тюлени не се защищаваха, те гледаха убийците на своите деца с неподвижни, безизразни очи.

Като прецениха какъв товар може да вземе лодката, ловците започнаха да хвърлят плячката на дъното и хвърляха дотогава, докато водолинията не се скри под водата.

И ето, лодката, напълнена до горе с блестящи телца, се отправи в обратен рейс, по тесния каменен проход; най-после хората излязоха на светло със своя товар. Те приличаха на някакви тайнствени рибари, хвърлили мрежа в ада и изтеглили оттам този необикновен улов.

За целия ден те успяха два пъти да влязат в пещерата, като за отправна база им служеше катерът. Здрачът вече се сгъстяваше, когато ловците пристанаха до брега, недалеч от ранчото и веднага, даже без да си починат, започнаха да дерат тюленчетата — през нощта нежните кожи можеха да се развалят.

На следващата сутрин кожите „попи“, закачени да съхнат навсякъде, където беше възможно, изпълниха ранчото.

— Колко са, а? Като че ли настъпи краят на сезона… — каза единият гринго, без да се опитва да скрива възторга си.

Пет дни наред катерът се връщаше у дома, препълнен с „попи“. Ловът завършваше. Изминаха осем дни от появяването на бял свят на малките тюленчета.

Вечер, по време на кратката почивка след обработването на кожите, братята разговаряха с госта, оказал се така полезен за тях. Сега те бяха много по-приветливи с него. А за тези дни той също се измени: резките му черти, замръзнали в напрегнато очакване, малко се бяха смекчили, под тъмните мустаци от време на време се появяваше и усмивка.

В полярното утро, светло и студено, натрапчивият трясък на мотора на отблъскващия катер още един път наруши тишината и приглушеното ехо полетя над протоците.

— Днес е последен ден и трябва да се върнем три пъти! — каза Джеки, обирайки рифовете, та слабият бриз, духащ по борда, да помогне на катера да развие по-голяма скорост.

Избягалият каторжник блажено се усмихна и бавно произнесе, гледайки към небето:

— А когато завършим всичко, аз ще потегля на север! Нали знаете!… На мен ми трябва малко — само две-три кожи, за да заплатя на собственика на първия кораб, който може да ме вземе! Аз бих останал, но каква полза ще имате сега от мен? Сезонът на лова мина, а и близо до Ушуая никога не се чувствувам спокоен…

Гринго се спогледаха, очите им светнаха студено… В тежки моменти те винаги си разменяха такива погледи. И двамата бяха мерзавци, но кой би си признал откровено това… И братята се стараеха да си подхвърлят един на друг мръсното кълбо от черни мисли.

Както в миналите дни, ловците проникнаха в пещерата през тъмния канал и пристанаха до тънката ивичка на брега, незаета от животните.

И както винаги, дори в момента на раждането, ведно с живота вървеше и смъртта.

С отворена уста, сякаш застинала в усмивка, бившият каторжник се спусна в пещерата и започна да нанася удари наляво и надясно, стоварвайки дървото върху крехките главички на тюленчетата. Той отиваше все по-навътре и по-навътре, скривайки се постепенно сред черните сенки; овладян от жаждата да убива, човекът като дявол скачаше върху гърбовете на животните и неговата тояга с глух звук, подобен на ехо от далечен взрив, падаше в гъстата тъмнина. И точно тогава братята пак се спогледаха. В техните погледи искреше страхът. Те не си казаха нито дума, но мръсните им мисли вървяха в една посока. Всичко беше ясно… и двамата, подчинени на общ инстинкт, скочиха в лодката и бързо се отдалечиха.

Каторжникът уморен спря за минута и бавно се огледа. Лодката вече се приближаваше към тъмния отвор на пещерата. Беше твърде късно. Човекът замря изумен, като че ли целият свят изчезна някъде и е останал само той, захвърлен в тази бездна, в тази пустиня без земя и небе.

Когато вашият кораб, съоръжен с такова внимание, натоварен с най-радостни мечти и илюзии, изведнъж отплава, а вие вкаменен стоите на брега на лъжата и измамата и гледате как той изчезва в далечината, оставяйки след себе си само разпенена ивица, по която даже не може да се тръгне… ето тогава идва отчаянието; не все пак човекът, наполовина сломен, прегърбен под бремето на тежкия кръст, легнал на плещите му, се оглежда, за да търси обратен път, напряга сили, изправя се, отхвърля кръста и отново се връща към живота.

Но ако няма път назад, тогава е трудно да се запази душевното равновесие. От едната страна е острието на ножа, а от другата — пропастта. Известно време още човекът балансира и се опитва да се задържи, но все пак пада.

Каторжникът се приближи до самата вода. Седна на пясъка и машинално плъзна поглед по кафявите гърбове на животните, по мрачните стени, по зловещата неподвижна вода на черната пещера…

Някъде навън лодката вече излизаше в протока, срещу жизнерадостната светлина и птиците…

Задушен зной… Отвратителната миризма приижда на вълни, обвива като мек памук… прониква в носа, в устата, застава на гърлото…

Тюлен, огромен, черен… да, да, тюлен с остри мустаци, стърчащи от отвратителни тлъсти устни над смрадлива паст… тюлен, който излъчва отвратителна воня, тюлен, който сега ще му смачка гърдите с плавниците си, огромни, меки, лепкави и тежки, тежки като дъски на ковчег…

Но не, това не е тюлен! Това е Лучано, италианчето, мъртво пиян, той го натиска с тялото си. Дебелите му устни, вмирисани на тютюн, не се движат, но очите питат: къде са кожите? Именно онези кожи, заради които се скараха и Лучано остана да лежи на пясъка с нож, забит до самата дръжка в корема му!

Кръв!… И съвсем не боли!… Сега той бавно плува в морето, а до него, в светлозелената кристалночиста вода си играят познатите тюлени… Но изведнъж водата пак потъмнява… Впрочем това вече не е вода… Това е кръв, гъста и мътна… а до него плуват два дълги белезникави тюлена… Не, това не са тюлени, а някакви чудовища — полутюлени, полухора… Но не! Това са Джеки и Питър — те показват белите си зъби, те се смеят…

Но какво е това? Боже мой, боже мой! На лицето му се покатери раждащ тюлен… Малкото прилича на хлъзгав тъмен червей… Проклетият звяр го задушава… Не… всичко премина! Сега е добре. И изведнъж раззиналата утроба на майката започва да го поема, да го всмуква, той е вече в нея… И тя го смачква с чудовищна сила.

Сега тюленът го ражда и съвсем не може да го роди! Мускулите го изтласкват, притискат, извиват цялото му тяло… и всичко е черно, всичко е кръв… тъмна, гъста.

И най-после облекчение!… Някъде в далечината бавно се разнася погребален звън. Постепенно той преминава в мелодичен хор от детски гласове. Настъпва вечер, лазурна, прозрачна, пещерата се изпълва с деца… Не, това са ята птици… Или не, не, това са тюленчета, плавниците са се превърнали в крила… те летят, те пеят…

А той, какво прави той?… Той е ударил с кинжал тюлена, който плуваше до него. Но това бе Лучано и той го зарови в пясъка…

Но, господи, нали аз съм добър… как можах да го сторя? И защо нападнах тюленчетата, които пеят над мен като ангели? И защо ги убивах с дръжката на кинжала? Защо бях така жесток?…

… А малките тюленчета все падат и падат… и постепенно замлъкват небесните им гласове.

Сега всичко е покой, блаженство, мълчание… Израстват му крила. Той става безтегловен и иска да се слее с лъча светлина, за да излезе навън. Той се повдига леко и лети към чистото небе покрай скалистите облаци… Все по-високо и по-високо… Натам, където има сияние и тишина…

 

 

След няколко години в един от вестниците, излизащи на Огнена земя, се появи къса бележка. Тя не учуди никого, защото в тези краища хората са привикнали с мрачните трагични произшествия, които стават от време на време в морето:

„Капитанът на кораба, извършващ изследване в протоците на крайния юг, съобщи на морското командуване, че край острова, известен с названието Птичи, разположен до нос Хорн, срещнал катер, по всяка вероятност отдавна изоставен от екипажа.“

Един стар ловец, който научи новината в бара на дон Паулино, астуриеца, изказа мнението си по този повод. Отпивайки глътка след глътка гроздова водка, той рече:

— Мисля, че това е катерът на Джеки и Питър… Гринго бяха така алчни… Те преобърнаха света, за да открият пещерата на Птичия остров. Но входът се намира в открития океан, където е пълно с подводни скали и рифове… Казват, там, вътре, имало голямо тюленово лежбище.

… Двамата гринго успели да влязат в пещерата, но не могли да излязат… и повече никога не ще излязат…

Ернесто Барера
Чили

Ернесто Барера (Чили) е роден през 1922 година. Автор е на много разкази и романи. Получил е редица награди. През 1962 година неговият сборник — разкази „Онези, които живеят от своите ръце“ е отличен на континенталния конкурс, организиран от списание „Каса де лае Америка“ — Хавана.

Ернесто Барера
Една пристанищна мишка

Както обикновено остана до късно на пристанището. Денят си отиваше. Изсвири някакъв влекач, отправил се нанякъде. Не се виждаше добре, но наподобяваше някакъв тъмен и удължен чувал, нещо подобно на носорог с цвят на здрача, който се движеше с големи скокове, очертани от пяната. Запалиха се светлините в железопътната станция, в митницата, в параходите. Само в Хунин още работеха. Какво товареха? Ах, да: тикви. Шегобийци — тикви! Колко души биха могли да изядат ония планини от тикви? Параходът заминаваше за Икике. Там е топло. Да бяха натоварили поне пъпеши или дини. А то тия разкривени, сладникави и без никаква привлекателност кълба… Пфю!

Плю във водата и проследи с поглед кривата на плюнката. Едновременно напрегна слуха си, но не можа да локализира мястото, където падна слюнката. Беше вече много тъмно. Не чу и плясъка й във водата. Попречи му шумът от лекото вълнение, което удряше твърдо по насипа. Помисли да отправи нова храчка, но се отказа. Това беше по-забавно сутрин. При слънчевата светлина той наблюдаваше траекторията на белезникавото кръгче, което падаше между зелено-сините къдри на морето. Заболяваха го очите, но той не се предаваше, докато не се разпилееше и последната частица. Едва тогава се заглеждаше наоколо. Той дишаше дълбоко и присвиваше очи. Облегнат на металическата преграда, той пилееше поглед над димящите комини, които плетяха странни фигури в небесната синевина.

Сцената почти винаги беше същата: параходи, акостиращи наблизо или далеко; моторната лодка на пристанищното управление — астматична и натруфена с бронз като ботата старица; шамандурите, които поклащаха своите заоблени туловища, легнали във водата. Кабелът им внезапно изчезваше под повърхността, после се появяваше изопнат като ластик. Тогава той си спомняше за „Ел Пернико“, лодката на дон Дамиан, която за малко не бе потопена от хитро скрилия се кабел. Дамиан беше стар и слаб и не виждаше добре. Затова беше понятна и неговата несръчност. За щастие лодката не потъна. Не се случи нищо особено освен уплахата, мокренето и закачливите подвиквания на свидетелите на сцената…

Очите му продължиха привичното си пътуване: в дъното на залива бяха китоловните параходчета — малки херкулесовци, които очакваха своя ред; сребристите военни параходи; защитния вълнолом с посрещачите и изпращачите, вцепенени от неспирно шибащия вятър, но всякога готови да тръгнат; гора от мачти в далечината и планински върхове. И на всички страни чистият въздух, изпъстрен от чайки.

Тук, на брега, бяха лодките „Лолита“, „Ми флор“, „Ла преферида“. Ако притежаваше лодка, би й дал някое гальовно име. Естествено не женско. Какво означава „Лолита“? Лодката си е лодка, също както мъжът си е мъж. Нежност, но и уважение. Никакви женски имена! Например неговото име — Хуан. И така ще бъдат едно цяло той и неговата лодка. Заповядайте на „Дон Хуан“, моля леко возеща и летяща! Качете се, господине, госпожице! Заповядайте на разходка из залива е „Дон Хуан“!

От много време той не се връщаше към тези мечти. Когато му се дощяваше да надникне в потъналите в миналото дни, в главата му се образуваше нещо като кълба от памук. Болеше го черепа. Толкова далече беше миналото! Разбира се, че понякога, подпомогнат от виното, успяваше да разчисти натрупаните от времето паяжини. Тогава виждаше нещо. Пред него възникваше един пъргав мъж, обгорен от слънцето, който се катереше по широката дъска с чувал на рамото. Той имаше далечна прилика е него. Ако затвореше добре очите си, често пъти възникваше едно момченце: един дрипав, немирен и черен дребосък, бит и недоял, но въпреки всичко дързък. Той слизаше от хълмовете, като да беше изхвърлен от оръдие и не спираше до брега. После сядаше на стената с крака, провиснали на водата. „Ел кокимбано“, „Ла Дална“ се поклащаха тромаво, но сръчно в съседство с кресливите чайки. Стопаните им, разкрачени широко, режеха вълните с греблата. С бляскави мускулести, със загорели от слънцето ръце, те гледаха спокойно минаващите хора. Внезапно някой слизаше по влажните стъпала, за да предприеме своята малка авантюра. Морето приятно се затваряше след килватера. Пристигаха и други пътници. Падаше нощта и тя слагаше люспи светлина върху залива, пристанището и по хълмовете. Призори пристанището се раждаше наново. И следобедите се умножаваха все еднакви и в безкрайна редица. Нека тече времето: след някоя и друга година тук ще има още един стопанин — той. И той ще се полюлява сладко и продължително с ръце на греблата и поглед нависоко.

Но проклетата лодка не пожела да се появи никога. Никой не забогатяваше с работа на пристанището. Припечелваше се за чиния яхния или боб, за литър вино и за стаята. А на следния ден отново да товари чували, хиляди чували и хиляди параходи. Те влизаха в пристанището, заминаваха, отново идваха и пак тръгваха. А той товареше чували и години. И годините бяха по-тежки от чувалите. Един ден дойде нещастието — един лошо прикачен сандък падна върху него. Извадиха го с премазан крак. Не му го отрязаха, но ползата беше никаква. Кракът му остана крив, смазан и висеше като парцал. Свърши се вече с ранното ставане, показването на сила, припрените пътувания на обед до гостилничката на дона Пепа. Обезщетението той изпи. Парите биха стигнали може би да купи една лодка, но не и да купи друг крак, а лодкарят има нужда и от двата крака. На пристанището се върна по силата на навика. Параходите продължаваха да хвърлят котва и да заминават към хоризонта. Надничарите балансираха по дъските. Моторниците кашляха оловния пушек, който замърсяваше бриза и оставяха върху водата бяла пенеста следа. Пеликаните наблюдаваха строго от шамандурите. Но той не фигурираше вече в инвентара на пристанището. Той беше в списъка на корабокрушенците. Беше само някакъв отпадък, някаква мъртва мишка в залива.

Премина бавно през пристанищния площад. Един локомотив маневрираше на глухата линия. Машината напредваше и се връщаше без охота, като че се колебаеше, но изведнъж ускори хода си. Той трябваше да се закове рязко до самия край на линията.

— Внимание, Кривхуан, че ще те сплескам!

Машинистът беше в добро настроение и отмина със своите железа. Момчетата викаха и разнасяха вечерните вестници. Из въздуха се носеше миризмата на риба и на кафе. Един тролей разтърсваше настилката по улица Еразуриз; пешеходците се движеха, без да бързат и без цел. Часовникът на кметството отмери девет. Това го стресна и той приседна на тротоара, за да размишлява. Часът за него нямаше особено значение, но тялото му, подтикнато може би от звъна на часовниковите камбани, започна да предявява своите права. Потърси из джобовете си: едно парче корав хляб — запас за по-лоши дни; лист от вестник, сгънат на осем; няколко угарки, една от тях „Либерти“ (нея ще изпуши последна); един парцал, с който симулираше, че избърсва колите, в момента, когато ще се качва собственикът, за да получи някакъв бакшиш. Ех, а ето и лапачката! Той преброи парите: банкнотите бяха грижливо отделени от монетите. Всичко сто и девет песос — лош беше денят. В странноприемницата на дон Гонсало можеше да получи квартира срещу осемдесет песос. Ще му останат двадесет и девет песос. Една питка от царевично брашно струва двайсет, а беше и жаден. Задълбочи се в сложни изчисления. Никое от тях не решаваше проблема за жаждата. Стана и се отправи към количкарите. Продавачът на питки се прозяваше.

— Колко искаш, Кривхуан?

— Една.

— Добре, момче, хвърли двайсетачката.

Придвижи се по тротоара, залепен до стените на къщите. Приличаше на паяк, макар че се движеше не толкова пъргаво. Питката гризеше бавно. Така удължаваше удоволствието и предотвратяваше крехката и чуплива питка да се изплъзва измежду пръстите му. Наблизо жълтееха светлините на кръчмата на дон Феликс. Размазаната светлина беше се плиснала по тротоара като от кутия е мръсна боя. Добър човек е старецът. Сигурно щеше да му сипе две големи чаши за осем-девет песос. Млясна с език, предварително предвкусвайки насладата от пийването. Между виното и леглото — сламен дюшек, хвърлен на пода — той предпочете първото. Безсъмнено — той не е глупак! Виното беше напълно негово, той ще си го изпие и никой нямаше да му поиска да го върне на следния ден, за да го наеме друг. Дояде питката с въздишка. Всеки ден ги правеха все по-малки. Разбунтувалият се стомах се опита да протестира. За щастие вече беше стигнал до пристанището. Слезе по мръсните стъпала, бутна вратата и спусна котва на една маса.

Той изпълни намерението си. Пиеше на малки глътки, като оставяше малките капчици да се хлъзгат по брадата му. Но те не се губеха — връщаше ги обратно с пръст. Отпочина за миг и погледна към улицата. Премина жена, но се виждаха само краката й — закръглени и гъвкави. Как ли изглеждаха нагоре? Зад тях преминаха широки моряшки панталони. От кафене „Ла Калета“ на няколко метра от тук идваше на вълни музика. Те навлизаха на талази, примесени с благоуханието на море и леки късчета мъгла. Разходи погледа си из помещението. Имаше и други другари от странноприемницата, които тази нощ бяха мислили като него. Отправи им дружеска усмивка. Една лятна нощ може да се прекара където и да е. А за него тази не беше първата. Чувствуваше някаква сладка топлина. Доизпи виното си и поиска втора чаша. Винаги ставаше така: след топлината следваха спомените. Памуците в главата му се разтапяха. Настъпваше някакво временно просветление, което угасваше прекалено бързо. В дъното на салона се появи жена. Защо ли си спомен това? Сигурно вината беше в краката, които видя горе на тротоара. Смехът пропълзя по плещите му и после се очерта на синкавите му устни. Някога искаше да се ожени за нея. Това беше, разбира се, преди злополуката. После… ех, момичето се омъжи за ефрейтора Мартинес от митницата. Сега имаше осем деца. Колко беше погрозняла! Дори и той не би я погледнал два пъти. Жени! Малко работа беше имал той с тях. Само най-необходимото. Когато кръвта му се разбунтуваше, той събираше каквото е нужно и почукваше нощем на една врата на улица „Клаве“, скрита зад един червен фенер. Но от това време, разбира се, бяха изминали много луни! Понастоящем живееше по-спокоен, също като изсъхнало дърво. Протягаше ръка и си обезпечаваше храната, подслона през зимата и алкохола. Тютюн не липсваше. Привечер отиваше на пристанището — дом за всички, голям открит, а за покрив едно привично и свое небе. Минаваха часове: часове и параходи. И води е маслен и тъжен гръб, пленени води, които без надежда захапваха дебелите пристанищни зидове. Изправен горе на вълнолома, той наподобяваше някаква вертикална локвичка, една безполезна, шамандура, бунтуваща се по-малко от водата. Изправен на дневна светлина, той беше кротък и празен.

 

 

Най-после пристигна на брега. В такива нощи, след разходката до кръчмата на дон Феликс, вълноломът често си правеше лоша шега с него. Той навлизаше навътре в морето предпазливо като отегчен от своите вечни котви стар кораб. Тук и там гаснеха светлините — изстрелваха своето последно мигане и умираха. „Хунин“ почиваше и уморено се полюляваше, претъпкан с тикви. Колко странно! Водата се изкачваше мълчаливо, бавно и сигурно. Дали не беше пиян? Наведе се и се опита да съсредоточи разсеяния си поглед. Не. Ето тя идваше от дъното и буташе заспалите лодки. Вече наближаваше нивото на плочника. „Лолита“, бяла и изящна като госпожица, почти допираше краката му. Е, добре, той би могъл да се закълне, че беше се отказал от всякакви претенции относно лодките. Един толкова отдавна закопан сън! А сега морето му предлагаше една лодка. Не, той не е пиян. Знае, че тази лодка не е негова, че никога и не би станала негова — нито тази, нито някоя друга. Но пък би могъл да й се наслади да я притежава за една нощ, също както някога, когато отиваше на улица „Клаве“. Щеше да спи залепен на дървения под, приспиван от влажната мъгла и плискането на тъмните вълни. Повдигна се на още силните си ръце и се прехвърли през парапета. „Лолита“ го чакаше. Той леко се отпусна…

— Човек във водата!

Разнесоха се бързи стъпки. Едно фенерче проряза тъмнината. Откачваха се брезентите от лодките, още сънливите мъже разтриваха очите си. Греблата започнаха да удрят черната вода.

— Къде?

— Тук! Изглежда, че Кривхуан!

Куката беше потопявана няколко пъти.

— Докопах го!

— Потърпи малко… Сега!

От Кривхуан, хвърлен на дъното на лодката, течеше вода. Беше леден. Въпреки това не чувствуваше никакво неудобство. Почти точно така, както той беше мечтал: да се полюлява сладко и продължително, с ръце на греблата и поглед нависоко. Гребла безполезни, мъртви до него и поглед впит толкова нависоко, че никога вече нямаше да гледа по друг начин.

Хорхе Соса Егана
Чили

Хорхе Соса Егана (Чили) е роден през 1925 година. Основател е на списание „Лагарто“, оставило дълбоки следи в съвременната чилийска литература. Поместеният тук разказ е взет от антологията „Новият чилийски реалистичен разказ“.

Хорхе Соса Егана
Прозорец към морето

Никой не го попита защо не тръгва с тях, вито пък къде ще отиде. Това, че остава в пампата, никого не изненада. Знаеха, че той ще си намери място някъде на север, за да продължи да живее и да се бори.

Ранната утринна мъгла беше изчезнала и другарят Асторга можеше ясно да различава мълчаливите, тъжни лица.

Неподвижен, с разбъркана от вятъра бяла коса и поглед, втренчен в далечината, той изгледа отдалечаващия се към хоризонта влак.

Аз бях най-старият от всички — помисли си той. И си опомни, че беше още почти дете, когато дойде в пампата със своя побратим Мигел. По онова време те не знаеха да четат, нито да пишат и мечтаеха да спечелят много пари, за да си купят парче земя близо до реката. В продължение на много години те бяха минали през всичките селитрени мини и бяха извършвали най-различна работа. Но кризата през 1929 г. превърна неговия побратим в рибар. Сега той живееше край морето с жена си Маргарита. Припомни си хората от своето време и помисли, че може би той е последният останал жив. Опомни си, че някогашните селитрени мини: Аурора, Агуа санта, Трес Мариас, Пампа, Унион също вече не съществуват.

— Всички мини са осъдени — каза си той. — И тази умря. Убиваха я по малко. Скоро ще дойдат работници да я демонтират и ще отнесат нейните останки. Едва почувствували миризмата на смъртта, мините се оставят да бъдат повалени.

Вятърът духаше силно и вихрушки от прах и книги нахлуваха в канцеларията, когато той тръгна на запад. Минавайки пред изоставените къщи, той не можа да задържи сълзите си:

— По дяволите! — рече той и ускори крачките си.

Преди да дойде до пътеката, той спря набързо в малкото гробище. Там, посред пампата, шибани от вятъра, се издигаха купчина разбити кръстове. На всички страни се виждаха парчета дъски, тенекиени и железни късове, обезцветени хартии, които някога са били цветя.

— Тука е моята стара — каза си той — и се загледа в един кръст, прояден от времето. Редом с него имаше друг кръст, готов да падне.

— Педро Тапиа — прочете на висок глас той. И си го представи проснат на пътя с три куршума в главата.

— Сбогом, старо! — каза той. — Сбогом, другарю! Началните сенки на нощта го изненадаха посред пампата. Земята, разровена от непрекъснатата употреба на експлозиви, изглеждаше, като да бяха се изсипали върху нея безброй дъждове от ситни камъни. Не съществуваше нищо, което да напомня за живот, нито дори най-дребната тревичка. Последните слънчеви лъчи хвърляха странни светлини и сенки върху неподвижния пейзаж. Ужасната и смазваща тишина беше нарушавана понякога само от свиренето на източния вятър.

Помисли, че може би е сбъркал пътя или може би е все още далече от него. Но пред очите му видимо растеше някаква светлина. Зарадва се, че беше настъпила нощта, защото предположи, че се намира близо до мината „Мас а тиера“. После се учуди, като не долови нито характерния шум, нито специфичния стълб от фина прах, който се издига винаги над мелниците, където се мели селитрата.

Поне тук има някой — помисли той, — когато забеляза, че светлината, която беше видял, е блясък на запален огън. Клекнал мъж се грееше край огъня.

— А, вие? — каза мъжът, като се изправи. — Откъде изскочихте?

— Идвам от Виктория.

— От Виктория ли?

— Мислиш, че не съм способен ли, човече?

— А не, старче. Но не знаех, че и Виктория е спряла да работи. А остават ли хора там?

— Никой.

Човекът се усмихна леко и другарят Асторга забеляза, че той е много млад и че има лисиче лице.

— А ти оттук ли си?

— Не, старче. Аз съм отвсякъде.

— И сега отиваш към пристанището, нали?

— Оттам идвам. Защо не дойдеш с мене?

— Не, момче — каза другарят Асторга е твърд и добряшки глас. — Отивам на пристанището, за да търся работа.

— Работа ли? — каза през смях младежът. — Не знаеш ли, че има криза и че са спрели работа всички стари селитрени мини?

— Все нещо ще се намери.

— Нещо ли? — възкликна с пресилен смях младежът.

После добави:

— Приближи се до огънеца, старче. Трябва да се затоплят кокалите ти, преди да се е появила мократа мъгла — каманчака.

От една торба той извади парче пастърма и му го подаде.

— Яж, старче! Трябва да се залъжат червата.

Извади една бутилка и пи с наслада.

— Това е боливийска ракия. И мъртвите възкресява. Пийни си една глътчица. Помага против студа.

Докато разгаряше огъня, младежът наблюдаваше под вежди стареца и си спомни ония огромни обитатели на пампата, които беше виждал в някакви много стари фотографии. За малко двамата се изгледаха мълчаливо.

Неусетно вятърът беше изменил посоката си и крайбрежната мъгла, ужасната каманчака, напредваше застрашително като тъмно петно.

— Да се вмъкнем в тази стая, старче — каза младежът. — Тук можем да прекараме нощта.

Другарят Асторга огледа небето, както правеше това, когато очакваше край пътя своя побратим Мигел.

— Аз също съм от пампата — каза младежът. — Моите родители се родиха, работиха и умряха при селитрените мини. Обичам тази земя — нося я вътре в себе си. Но тук вече няма място за мен.

— Аз не съм се родил тука, момко. Но сякаш тази земя ме е родила. На своите години аз вече бях я кръстосал почти цялата. Вече не съм млад, но вярвам, че все ще се намери нещо и за нас.

— Не, старче, нищо вече няма! Всички сме загубени, осъдени. Изглежда, че ние, бедните, сме в повече. Но аз не се признавам за победен, по дяволите! И живея по някакъв начин.

Реакцията на младия човек изненада стареца. После той се усмихна и го изгледа бащински. И взе да му обяснява онова, което беше повтарял толкова пъти в пампата: работническата класа, революцията, бъдещето.

Скитникът го гледаше учудено, почти без да разбира, но беше развълнуван. Вятърът, който се беше засилил много и блъскаше силно по стените на стаичката, изведнъж отвори малкия прозорец.

— На думи е добре — каза младежът, — но по-добре е да поспим.

Тъмнината и самотата бяха пълни — никакво дърво, нито една птичка, никакво животно. Само вятърът свистеше надалече застрашително, като че излизаше от дъното на земята.

Другарят Асторга се остави да бъде завладян от нощта и затвори очи. Веждите му бяха гъсти и черни, на места посребрени от дебели бели косми; ушите му бяха големи и космати, а носът широк и енергичен. След като беше загасен блясъкът на очите му, които му придаваха жизненост, лицето му разкриви неумолимите следи на времето.

С една едва очертана усмивка и ръце, кръстосани на гърдите, той сънуваше малкия влак от селитреното поле. Видя го да се отдалечава по релсите и изпита мъка, че хората напускат мината. Сънува белите памучни блузи на копачите с лостове, чуваше далечните и монотонни удари на изкопчиите. После сънува долината Елки и реката, видя и себе си като дете да бяга бос по тревата и почувствува мекотата на тревата, миризмата на мократа земя, пеенето на птичките.

Изведнъж отвори очи, а това винаги му се случваше, когато сънува птички. Почувствува на лицето си ледения нощен вятър, който проникваше през счупеното стъкло на прозореца. Покри главата си със старото одеяло и започна да сънува партийните си другари. Хора, които вече не съществуваха или бяха се изгубили в дните и нощите, наново се събираха под небето на пампата, далече от бдителното око на компанията. Той беше пак там сред пустинята с Мигел и Маргарита, Без да шуми, с будно съзнание, той се чувствуваше могъщ и непобедим и очите му блестяха…

Беше още тъмно, когато се събуди. С онова негово чувство за времето, което беше се развило с течение на годините, предусети, че зората ще настъпи скоро.

— Ставай, старче! — викна му младият скитник, усмихнат, е димяща чаша в ръка. — Пий! Това е чайче с ракия.

Когато тръгнаха към пътя, младият скитник почувствува на лицето си влажното присъствие на каманчака: сякаш безброй ледени иглички се забиваха в кожата му. Погледна стареца и се запита дали той би могъл да издържи на мъглата посред пампата. Тогава, почти без да се замисли, той сне вълнения си шал и покри плещите му.

— Да се пазиш от студа, старче — рече той и изчезна в мъглата.

Каманчака беше могъщ неприятел. Мнозина се страхуваха от нея повече от обедното слънце. Някои предпочитаха да не рискуват да ходят из пампата, когато тя пада.

Но аз не се плаша — помисли си другарят Асторга. Сто пъти съм я чувствувал върху моите плещи и съм я побеждавал.

Слънцето се появи внезапно и неговият силен блясък замъгли погледа му.

Изглежда, че днес излиза по-рано — помисли си той. Но е добре, защото вече ми измръзват кокалите. Трябва да се върви бързо, преди да е дошъл обедният час.

Слънцето беше най-лошият неприятел на онези, които се осмеляваха да прекосят пампата. И най-вече, когато слънцето блестеше в очите на човека, идващ от брега.

— Но сега то е в гръб — каза си той.

Само краката му създаваха грижи. Той съзнаваше, че неговото тяло е старо, а може да се ходи ле с добро желание, а с добри крака.

Чувствуваше пътя по-тежък и слънцето по-горещо. Просна се на земята, за да отпочине, и притвори очи. После си помисли, че може да заспи и ги отвори. Стори му се, че пампата беше се разраснала и че в далечината небето се вълнува. Беше някакво вълнообразно и синьо движение, което изведнъж ставаше прозрачно. Погледна по дължината на пътеката и видя, че и тя се движи.

— Трябва да е морето — каза си той и отново затвори очи.

Обзе го някакво приятно усещане и заспа. Събуди се отчаян, защото слънцето беше точно над главата му.

— Но трябва да продължиш, братко — помисли той й тръгна на път.

По това време слънцето смазва. Дишането става мъчително, пресъхват устата и носните кухини. Тогава жаждата е най-страшният неприятел. А най-страшната мисъл — мисълта за вода.

— Но аз имам две бутилки — каза си той.

Вървеше с твърда крачка, уверен, че пътеката, по която се движи, е истинската. Там, не много надалече, се виждаха телеграфните стълбове — безпогрешен пътеводител. Мнозина се загубваха, защото не държаха сметка за това.

Почувствува устата си твърда като гьон и си припомни за Сеферино, онзи другар, който беше намерил един ден в пампата с език, прерязан от жаждата.

— Но аз имам две бутилки — повтори си той.

Някога, когато той и неговият побратим бяха млади, стигаше им само една бутилка. Те можеха да извървят дълъг път и да устоят на жаждата. „Много пъти сме обикаляли половината пампа, за да търсим загубени другари“ — помисли си той.

Главата му гореше силно и той почувствува краката си като от олово. Съзнанието му се възвърна, когато беше вече проснат на земята. Беше с лице залепено върху пръстта и една бегла мисъл мина през ума му: да остане така и завинаги да заспи. Едновременно един тъмен образ изникна в мозъка му и си спомни онова изсушено тяло, като някаква голяма пушена риба, което намери един ден в мината.

С мъка се изправи и погледна към небето. Слънцето беше се спуснало. По-добре е така, отколкото да стои отгоре — помисли си той. Няма нищо по-хубаво от това човек да махне от себе си слънцето!

Жаждата го стискаше за гърлото, а му оставаше само една бутилка. Спомни си лисичето лице на младия скитник и помисли, че трябва вече да е пристигнал.

— Млад е и има здрави крака — каза си той.

Беше изминал най-лошото, но му оставаше още да върви целия следобед, може би и докато се стъмни.

Изглежда, че скоро ще се появи ветрецът — помисли си той. Добре е, защото малко ще се освежа. Дано само не вдига много прах и да не ме докопа някоя вихрушка.

— Нима съм искал това?

Пред него, почти на самата пътека, започна да се образува облак от прах. През своя живот той беше виждал много вихрушки и знаеше, че често те са опасни. Понякога имаха такава сила, че откъртваха дори покривите на къщите.

Облакът започна да расте и да се движи със замайваща скорост. Когато вихрушката изчезна по пътеката, той се сети за коката, която беше му дал скитникът, и си опомни, че боливийците са в състояние да извървят големи разстояния е малко кока в устата.

— Ако е нужно, ще си послужа с нея — каза си той. И си спомни за своя побратим Мигел. Нямаше никакво съмнение, че ще се зарадва, като ги види. Колко години имаше, откакто не са се виждали? Двайсет? Може би и повече. Може би и по-малко. Помисли си за Маргарита и си я опомни със същата прическа и синята рокля, както беше я видял последния път на партийното събрание.

— Тя е знаменита жена — каза си той.

За пристанището имаше някакъв смътен спомен: една дълга улица, която се спускаше от хълма към морето, една дъсчена черква, боядисана в жълто, един ъгъл и срещу него постройките на рибарската корпорация, където живееше неговият побратим.

Малцина сме вече ония, които останаха оттогава — помисли си той. А на ония, които все още сме на крака, се падна щастието да видим големи работи по тоя свят.

— И тепърва има да виждаме, побратиме — каза той.

Слънцето се спускаше все по-ниско и вятърът започна да става леден. Покри се с вълнения шал и си помисли, че младежът скитник беше добър момък.

— Малко ми остава, младежо — беше му казал той. — Трябва да стигна преди слънцето. Тоя дявол ме е преследвал през целия път.

Спомни си наново за своя побратим Мигел и за другарката Маргарита. Като млада тя беше много хубава. Тогава тя не беше съпруга на Мигел и му харесваше. Всички бяха влюбени в нея. Защо да отрича това сега, когато вече е стар? Тогава тя не обичаше побратима му и беше влюбена в друг, в един от ония донжуани, които никога не липсват. Когато забременя, въпросният донжуан изчезна. Тогава Мигел й каза: „Защо не се омъжиш за мене, другарко?“ Тя му каза, че се нуждае от време, за да си помисли. А той й отговори, че може да си помисли колкото време си иска. И така стана, че не се ожени за нея. Сам той би могъл да й каже същото, но беше толкова свенлив! С неговата бабичка бяха се оженили, защото тя му се изповяда. В онзи ден, след събранието, тя му каза: „Слушай, другарю Асторга, а защо ние не се оженим? Всички ни считат за годеници…“

Той се спря за миг и изгледа хоризонта с възторг. Пред невярващите му очи земята беше променила цвета си: пампата беше друга — безмерна и синя.

Това е само мираж — помисли си той. Но почти неусетно той започна да възприема мирис, различен от този на пампата. Той имаше някакъв смешен спомен от тази миризма, приятна и солена, която ставаше все по-натрапчива. Не искаше да повярва, но миризмата беше там, в неговите ноздри.

— Морето! — възкликна той.

Не беше жаден, само изпитваше безмерното желание да пристигне. Помисли, че трябва да се движи с по-голяма бързина, но краката му не се подчиниха и той падна. С мъка се надигна, направи няколко крачки и наново падна. Тогава си опомни за коката. Започна да я дъвче, като я намокри добре със слюнка, докато направи от нея топчица. Вкусът й не му хареса и почувствува желание да повърне. Но продължи да дъвче.

— Не го правя за себе си — промълви той. — Правя го за вас, проклети крака!

Започна наново да ходи, като пристъпваше с мъка и се олюляваше при всяка крачка. Цялото негово внимание беше съсредоточено в морето, което се намираше там, пред очите му.

Слънцето беше много ниско, когато той се намери пред пристанището. Обхванат все още от мрака на полусъзнанието, той не схвана веднага и ясно онова, което виждаше. Очите му бяха зачервени, възпалени и пълни с прах. Когато му се възвърна напълно съзнанието, слънцето вече се губеше в океана. Погледна по дължината на улицата, която се спускаше към морето. Камбанарията на черквата се открояваше под светлината на залеза, а рибарските лодки се полюляваха върху вълните. В двора на общежитието се развяваше проснатото пране.

Шумът от плисъка на вълните стигаше до слуха му размесен е шума от работата на пристанището. Бризът погали приятно лицето му.

— Изглежда, че е тази — каза си той. И продължи да се спуска надолу по улицата, олюлявайки се като пиян.

Миризмата на морето и шумът на вълните, които се разбиваха в скалите, изпълваха с радост сърцето му.

„Трябва да съм наблизо до черквата“ — помисли си той.

Изведнъж камбанният звън за вечерната служба изпълни улицата. Последните отблясъци на залеза осветяваха бледо небето, когато той пристигна при кооперативното общежитие. На всички страни се виждаха групи рибари, заети със своите работи: едни кърпеха мрежите си, други подготвяха своите сечива. На плажа бяха се размесили мъже, женя и деца, стараещи се да помогнат е нещо на ония, които пристигаха или които излизаха на море.

За малко се спря на плажа и полегна на пясъка. Неговата мекота му хареса и си спомни колко корава и сурова беше земята на пампата. Погледна вълните, идващи бавно към него, и почувствува желание да легне и да се покрие с пяна. Беше уморен, ужасно уморен.

— Повече не можеш, другарю — каза си той. И се спря да гледа морето.

— Слънцето отива да спи — помисли той. — То също им в нужда от почивка.

Едва когато намери къщата на своя побратим, тогава забеляза, че е настъпила нощта.

Посрещна го една жена, облечена в черно.

— Тук ли живее дон Мигел Гонзалес?

Жената го изгледа за миг безучастно.

— Другарят Мигел умря преди три години — каза тя. — Аз съм неговата вдовица.

— Умрял моят побратим! По дяволите!

Надалече се разнесе воят на сирената на един параход.

— Другарят Асторга? — възкликна жената.

Старите хора се прегърнаха мълчаливо, сякаш искаха с тази прегръдка да обхванат цялото изминало време.

— Само двамата бяхме останали на този свят — каза тя, — сега съм сама.

— А аз идвам от пампата — отговори той. — Вие знаете — бяхме като, братя.

Маргарита живееше обградена от спомени. По стените на нейната къщурка, облепена с вестници от друга времена — в които можеха да се четат новини, сякаш току-що станали, — висяха избледнели снимки. В един специално подреден кът беше снимката на неговия побратим, другаря Мигел, обкръжен от ръководството на Синдиката на рибарите.

Върху масата имаше чиния е храна.

— Това са късове от риби, донесени от другарите — каза тя. — Отпадъци. Хората почти не ги ядат, но не са лоши. Ти трябва да си гладен, побратиме. Не, не ми казвай нищо! Първо стомаха. А също и жаден, нали? Имам нещо забутано някъде, за да се прокара рибата. Другарите тук са толкова добри…

Другарят Асторга седна край масата, без да каже нищо. Но после го завладя тъгата и той заточва да говори. Говореше за някога, за изминалото време, когато всички бяха млади. А побратимът Мигел беше един от най-добрите,… а може би и най-самоотверженият и най-храбрият.

— Мигел беше с чисто сърце — каза тя.

Морето беше развълнувано и старецът си помисли, не, вълните могат да нахлуят в къщата.

— Няма нищо — каза тя. — Морето е наш другар.

Говориха всеки за своя живот, за пътя, който бяха извървели, откакто се познаваха.

— Знаеш ли, другарко Маргарита, аз винаги съм се възхищавал от тебе.

— Аз също от тебе, другарю Асторга.

Хор от морски птици изпълни нощта.

— Тава са чайки — поясни тя. — Винаги летят заедно. Не мотат да живеят сами. Те са също като хората.

— Защо не направим като чайките. Аз мога да се науча да ловя риба, да греба,… с една дума да върша каквото е нужно. Още съм мъж!

Маргарита сякаш се подмлади.

— Аз също имам още сили, другарю Асторга. Все още мога да приготвя рибена чорбица, да пера дрехите, да кърпя, да се грижа за един другар.

Мъглата нахлу от морето и малкото рибарско селище потъна в нощта и влагата.

 

 

Едва появила се зората на новия ден и другарят Асторга отвори очи. За миг остана объркан, загледан в слънчевите лъчи, които проникваха през цепнатините на прозореца. И изведнъж си припомни — до него, с повехнало, но осветено от усмивка лице, беше Маргарита.

Внезапно изпита голяма, почти детинска радост. Стана и отвори прозореца. Струя свеж й солен въздух помилва лицето и разголените му гърди. Там пред неговите очи почти достигащ го с ръката си, се намираше морето…

Допълнителна информация

$id = 4616

$source = Моята библиотека

Издание:

Латиноамерикански морски новели

 

Книгоиздателство „Г. Бакалов“ — Варна, 1977

Поредица „Световни морски новели“

Книга XIII

 

Съставител: Тодор Ценков

Редактор: Панко Анчев

Художник: Кънчо Кънев

Худ. редактор: Иван Кенаров

Техн. редактор: К. Константинов

Коректор; Светла Димитрова

 

Латиноамериканска, I издание

Дадена за набор на 19. V. 1977 г.

Подписана за печат на 14. XII. 1977 г.

Излязла от печат на 25. XII. 1977 г.

Изд. № 1109 Печ. коли 23,25 Изд. коли 19,53

Формат 32/84/108

Код 08 9536872511/5770 — — 77

 

Цена 1,80 лв.

 

Книгоиздателство „Г. Бакалов“ — Варна

ДП „Ст. Добрев-Странджата“ — Варна, Пор. №138

Бележки

[1] Кебрачо — дърво с голямо съдържание на танин. — Б.пр.

[2] Анеким — вид акула.

[3] Тингурейра — вид акула.

[4] Гринго — презрителен епитет, главно за северноамериканците. Б.пр.

[5] Прилепало — вретенообразна морска риба, дълга около 40 см, на главата си има диск от подвижни хрущялни люспи, с които образува вакуум и се залепя към плаващи предмети. В древността на прилепалото са приписвали способността да спира кораби.

[6] Нарамник — ивица или парче плат с отвор, през който се провира главата, тъй че да виси върху гърдите и гърба, и служи за отличие на религиозни ордени; прави се също от две парченца плат, съединени с две дълги ленти.

[7] Английски политик, дипломат, известен поет и мореплавател (1552–1618), любимец на Елизабет I. Предприел колонизаторски експедиции в Северна Америка и Гвиана. Екзекутиран при Джеймс I.

[8] Игра на думи: tranquilidad — спокойствие, tranca — кол, дърво. Б.пр.

[9] Най-големият кубински курорт на 130 км от Хавана.

[10] Различни видове риба.

[11] Агава — американско многоцветно растение. Б.ред.

[12] Манати — американско водно, тревопасно животно, достигащо до 5 м дължина. Б.пр.

[13] Хамо — мрежа с форма на ръкав. Б.пр.

[14] Дата на тръгване 27 юли 1963 година по маршрут: Акапулко — Балбоа — Колон — Тринидад — Барбадос — Маями — Саутхемптън. (В оригинала е на английски. Б. пр.)

[15] Навярно е облечена като чучело (англ.).

[16] Не е този случаят (англ.).

[17] Дяволите да те вземат (англ.).

[18] „Съвсем като у дома“ (англ.).

[19] Какво желае ваша милост? (англ.).

[20] Уиски със сода… Без чаша! (англ.).

[21] — О! Може би, ваша милост, желае в сребърна чаша… макар в тоя случай да се взема стъклена (англ.).

[22] Без лед… моля ви (фр.).

[23] А, мадам французойка ли е? (фр.).

[24] Милейди, послушайте! Може би трябва да ви изпратя до каютата? (англ.).

[25] „По-сигурно от парите“ (англ.).

[26] Варава — персонаж от драмата на английския драматург К. Марлоу (1564 — 1593) „Малтийският евреин“. — Бел. рус. прев.

[27] Добро утро, аз съм Лавджой, вашият каютен стюард (англ.).

[28] Круиз — морско пътешествие. Бел.прев.

[29] Магазинче (фр.).

[30] Скалата на Плимут — мястото на първото слизане на англичаните на територията на Америка (1690 г.).

[31] Маримба — ударен инструмент, разпространен сред народите на Африка и Америка.

[32] Хелоу! Казвам се Харисън Битъл (англ.).

[33] Какво е станало с това параходно обслужване? Просто ужас! Келнер! (англ.).

[34] Извинете, трябва да се представим. Жалко, че вчера не бяхте на приема у капитана, (англ.).

[35] Ще ви наблюдават! (англ.).

[36] „Честна игра“ (англ.).

[37] Място за почивка и спортни игри (англ.).

[38] Националният флаг на Великобритания (англ.).

[39] Тук: Дръж се! (англ.).

[40] Натисни! (англ.)

[41] Побеждава най-силният (англ.).

[42] Позор! Още веднъж измерете тези 22 ярда между вратите (англ.).

[43] Мистър Битъл играе за Шерууд Форест Грийн (англ.).

[44] А сега, мис Валес, хванете партньора си за талията, а лявата ръка вдигнете по-високо. Юнаци! (англ.).

[45] Браво! (англ.).

[46] Филаделфия. Мейн Лайн. Скрентън, 64.

[47] Гората на Абатството. На Севърн! (англ.).

[48] Половин крона — парична единица в Англия, (англ.).

[49] Ти си просто измет, Били (англ.).

[50] Персонаж от „Коледна песен в проза“ на Чарлз Дикенс.

[51] Благодаря за бакшиша! (англ.).

[52] Чабакано — плод, напомнящ по форма кайсия.

[53] Морски змей… Колко точно. Морско чудовище. О, Господи! (англ.).

[54] О, господи! (англ.).

[55] Скъпа! (англ.).

[56] Побързай! Чудесна си! (англ.).

[57] Папараци (итал.) — фотографи, които без разрешение снимат знаменити личности.

[58] Какъв весел свят! (англ.).

[59] Малка чашка кафе (фр.).

[60] Това щастливо поколение на нимфоманки и психопати (англ.).

[61] О, кажи, виждаш ли в ранния блясък на зората това, което славихме на залез (първите редове от химна на САЩ).

[62] Щурец.

[63] Помните ли Аламо? (англ.).

[64] „Добрите зли са — злите са добри“ — „Макбет“. (англ.)

[65] Готова ли си? (англ.).

[66] Работата е спукана! (англ.).

[67] Разкрий се пред мен, жена! (англ.).

[68] Влезте (англ.).

[69] „Скъпа Изабела, обичам те. Можеш ли да повярваш в това? Джек. P.S. Цветята купих с твоите пари. Надявам се, че са МИ върнали рестото точно. Дръзкият, но обожаващ те Дж.“ (англ.).

[70] Не го казвам като обида. (англ.).

[71] Любовна бележка (фр.).

[72] О, господи! (англ.).

[73] Насам, сър! Ей, татенце! Хвърляйте, сър! Поне едно пени, татенце (англ.).

[74] На мен татенце сребърна, сър! Моля ви! (англ.).

[75] „Запуши си устата!“ „Изчезвай!“ „Мама!“ „Вижте татко Бу-бу!“ (англ.).

[76] Не разбирам от какво живеят Чарли и Томи? (англ.).

[77] Цялата работа е във възпитанието, Хари (англ.).

[78] „Сомелиер“. „Дон Периньон“. Всички тия нещица! (англ.).

[79] Рибовъдство. Б.ред.

[80] Стихотворение със съдържание из пастирския живот. Б.ред.

[81] Голям отровен паяк, безопасен за човека. Б.ред.

[82] Сол — основна парична единица в Перу. Б.пр.

[83] Патрон — така наричат собственика на неголям плавателен съд.

[84] Кабестан — влекач. Б.ред.

[85] Клюз — отвор, през който се спуска котвената верига. Б.ред.

[86] Равнинни територии в Южна Америка, покрити с тревна растителност. Б.пр.

[87] Място на сушата, където се разполагат морски животни: тюлени, моржове и др. Б.пр.