Да съответства на престъплението
Приключенска фантастика

Джон Джейкс
И чудовищата тръгнаха

Бяхме нейде из Ла Манша, зад кърмата се намираше Франция, а право по курса — родната Англия. Бреговете и на двете се губеха в мъглата и непроницаемия мрак на нощта. Фрегатата „Куин ъф Мадагаскар“ се люшкаше от яростните вълни, а върху опустялата палуба се изливаха стотици тонове вода.

Това беше кораб на странници. Хората от екипажа не бяха нито англичани, нито пък американци или европейци. Имаха странни черти — мургави, някои от тях с жълтеникавия оттенък на ориенталци. Аз бях единственият англичанин в тази чудновата тълпа, а и пътя си за дома плащах с единственото, което умея — моряшкия занаят.

И ето ни на път през морето — екипаж от престъпни мутри с белязани, обветрени лица, мътни, кръвясали очи и затъкнати в поясите пистолети и ножове, само на един ден път от Англия. Последното ми денонощие на кораба, а любопитството ми вече бе като оголен нерв. Трябваше на всяка цена да узная какво караме в трюма. Преди няколко дни, край бреговете на Алжир, люкът бе открехнат и отдолу полъхна на нещо странно. Облегнах се учуден на парапета, под изгарящото слънце, можех да се закълна, че мирише на застояла, разложена плът. На отдавна умрели хора. Започна да ме преследва натрапчивата мисъл, че пътувам на кораб-ковчег, загадката разпалваше и изостряше любопитството ми — досадна черта на моя характер, която превърна следващите дни от живота ми в низ от ужасяващи приключения.

Бях забелязал, че на долната палуба има вход към трюма. Масивна желязна врата, неохранявана от никого. Веднага щом излязохме в открито море капитан Безаров бе информирал екипажа, че забранява влизането в трюма и наказанието за нарушаване на тази забрана ще бъде мигновена смърт. И ето ме тук, пред вратата, загубил ума си от любопитство, ала не лишен и от късмет. Защото, това което ми предстоеше да науча ме надари с познания, за които много други биха мечтали. Но за това по-късно. Та, казвам, дяволски късмет.

Коридорът беше пуст, подът ритмично се полюшваше. Нейде отгоре се носеше тъжна песен. Някой от моряците оплакваше тъжната си участ далеч от родния край. Вълните на бурното море се разбиваха в палубата и аз настръхнах от приглушеното бумтене.

Ослушах се за миг, застинал в нерешителност пред вратата. Не се чуваха стъпки. Нито пък нечий гласове наблизо. Натиснах внимателно масивната дръжка и открехнах тежката врата. Пантите бяха добре смазани. Не се чу никакъв звук.

В трюма беше тъмно. С влизането ме полъхна ужасната воня на разпадаща се плът. Оставих полуоткрехната вратата, като я подпрях с джобното ножче. Нямаше какво да губя. Не искам да кажа, че съм кой знае какъв храбрец. Всъщност, бих казал, че съм доста привързан към живота. Това което имах предвид е, че нямам жена и деца, за които да мисля. А и любопитството ме изгаряше като планинско слънце. Струваше ми се, че рискът е оправдан. Ако само открия нещо…

Запалих джобното фенерче и се огледах развълнуван. Наистина приличаха на ковчези! Редове от грубо сковани дървени сандъци. Приближих се и погледнах надписа: „Т. Недрос. Вносител. Ристър Лейн №8. Лондон. Англия.“ Огледах и останалите сандъци — навсякъде се мъдреше същият надпис. Всички ковчези принадлежаха на мистериозния вносител Т. Недрос.

Сандъците бяха захлупени с капаци и привързани със захабени въжета. Какво повече ми трябваше? Прехвърлих фенерчето в лявата ръка, отвързах едно от въжетата и повдигнах капака. Наведох се и надникнах вътре.

И тогава започна кошмарът.

Прекарах около четиресет и пет секунди надвесен над сандъка. Едва ли е било по-дълго. Но това, което видях едва не ме лиши от разсъдък. Беше някакво… очертание — дали така да го нарека? — което лежеше вътре. Почти седем фута дълго, запълваше изцяло сандъка. Очертание с човешка форма, но нямащо нищо общо с хората. Тъмна сянка с чудовищни космати ръце и въртоп от тъма вместо глава, сред която димяха чифт горящи като въглени очи, широко отворени, втренчени в тавана на трюма.

Това беше… нещо. Създание от древните времена, когато злото се е разпореждало на Земята. Създание не от нашето време, не от света на цивилизованите хора. Това бе демон в човешки вид, изкопан от един Господ знае коя страшна гробница и — което бе най-страшното — закован в този сандък и натоварен за Лондон! Сигурен бях, че и останалите сандъци имаха подобно съдържание.

Усетих че ми се повдига. В устата ми миришеше на разложено. А от мига, в който се надвесих бяха изминали само четиресет и пет секунди — като бясно въртяща се филмова лента. Като удавникът, който вижда целия си живот миг преди да умре. Защото тогава, в този момент, аз умирах. Умирах, за да се преродя в света на ужаса, където не всеки би могъл да оцелее.

Останалото стана много бързо. Чух шум откъм вратата, стъпки по металния под, внезапно въздухът се изпълни с чуждоезични проклятия. Нечии здрави ръце ме сграбчиха и ме запратиха на пода. Изцъклих очи в мрака.

Над мен се бе надвесил капитан Безаров, със стиснати от гняв юмруци.

— Марлоу, — заговори той с притихнал от страхотния гняв глас — ти си глупак. Иначе щеше да се досетиш, че няма да оставим такъв ценен товар без да вземем необходимите осигурителни мерки.

Не отговорих. Морето навън бушуваше приглушено. Единствената ми надежда бе да се добера до него. Изправих се с усилие на крака.

Безаров ме подхвана още докато се надигах. Той се надвеси над мен с лице обагрено от гняв, а белегът през носа му бе придобил ливиден оттенък. Върху фуражката му падна лъч светлина и вдигна ореол и аз се зачудих дали не е изглеждал така Сатаната, когато е бил изхвърлен от рая.

Пистолетът на Безаров разцепи със свистене въздуха. Направих безсмислен опит да се прикрия. Удари ме няколко пъти и после, в един изпълнен с болка делириум, почувствах, че ме вдига и понася нанякъде. Нагоре. Към палубата!

Бях предупреден за наказанието. Знаех какво ме чака. Усетих на лицето си свеж полъх примесен с дъждовни капки. Вълните се чуваха все по-близо. Още няколко крачки. Ръцете ме повдигнаха. Нагоре…

И след това изчезнаха. За миг увиснах във въздуха, след това полетях като камък към черните води на Ла Манша. Блъснах се във водата и ме обгърна мрак.

 

 

Съзнанието ми се връщаше бавно, почувствах светлина през затворените си очи. Събудих се като след дълбок сън. Останах със затворени очи, докато мислите в главата ми престанаха да се надбягват. Нямах никаква престава как съм се измъкнал жив и невредим от бушуващото море.

Припомних си за нещото в сандъка и отново ме завладя същия задгробен ужас. После си спомних за кошмарното падане във водите на Ла Манша. „Божичко, Марлоу — прошепна умът ми — та ти нямаш право да живееш!“

Но бях жив. Освен ако и в ада не раздават чаршафи. Отворих очи. Не почувствах болка. Главата ми бе ясна, мислите — подредени. Доколкото могат да бъдат, след ужасните видения, които още ме преследваха.

Стаята бе оскъдно мебелирана, легло, мивка, стол и писалище. Премигнах учудено. През облегалката на стола бяха преметнати дрехите ми — изсушени и изгладени, от шапката до панталона.

Изправих се и потръпнах от студ. Облякох се бързо, приближих се към прозореца, вдигнах щорите и надникнах. Сива и мрачно, небето бе надвиснало над опушените покриви на лондонския Ист Енд.

Значи бях жив и при това в Лондон! Но как? Кошмарът вече бе започнал. Закрачих из стаята, мъчейки се да открия някакъв разумен отговор. Но отговор нямаше. Ни то пък намирах някаква логика. Само поредица от безумни, ужасяващи събития — без връзка по между им, без каквото и да е разумно обяснение.

Измина известно време, докато забележа бележката на писалището. Сграбчих я и плъзнах поглед по разкривените, написани сякаш от детска ръка букви. Прочетеното само задълбочи объркването ми.

„Ние сме ваши приятели — пишеше там. — Не поставяйте под съмнение факта, че сте жив. Ще се свържем с вас отново.“

Гледах втрещен в този малък къс хартия, а въпросите продължаваха да ме заливат. Хлопнах им вратата. Сега не ми беше до тях. Имах по-важна работа. Намирах се в Лондон. Трябваше да открия точно къде съм и след това да отида в Скотланд ярд и да разкажа за преживяното.

Излязох от стаята, пресякох студения хол и по стълбите се спуснах във фоайето. На рецепцията дремеше пълна, червенокоса повлекана.

— Искам да знам как съм попаднал тук — казах и аз.

Тя ме погледна с досада и се изсмя дрезгаво.

— Не ме питай, приятелче. И ти си като другите, дето само гледат как да гушнат бутилката, а после се чудят къде са.

— Не бях пиян — продължих да настоявам аз. — Някой ме е докарал тук. Кой и кога?

— Как ти е името?

— Марлоу. Стивън Марлоу.

Тя прехвърли няколко мазни страници от регистрационната книга.

— Две нощувки. От понеделник.

— Кой ме е довел? — повторих аз.

— Откъде да знам? — отвърна раздразнено тя. — Не съм била на смяна. В понеделник през нощта е бил мистър Съдбъри. Той може да знае кой те е довел. Предполагам.

— И кога ще мога да говоря с този мистър Съдбъри?

— Няма да можеш — изрече почти триумфално тя. — Той напусна вчера.

— Напусна ли? — запитах потресен. Бъркотията продължаваше.

— Да, напусна! Слушай, приятелче, ние тук не обичаме въпросите. Мистър Съдбъри постъпи преди три седмици. Откъде да знам, че го търсят ченгетата? Откъде да знам, че се е забъркал с някакво момиче? — тя вдигна ръце. — Не ги знаех тия работи. Защото тук не задаваме въпроси. Така че, остави тия приказки и иди да си продължиш, откъдето си спрял.

Обърнах се разгневен и излязох. Над вратата висеше надпис „Страноприемница Омайна“. Очевидно жената ми бе казала всичко, което знае. Хвърлих и поглед през отдавна немития прозорец — отпусната в сладка дрямка на пухкавите си ръчички.

Отправих се по тясната улица. Божичко, как се нуждаех поне от капчица здрав разсъдък!

Скотланд ярд внушаваше здрав разсъдък. Кабинетът на инспектор Ром, при който бях изпратен след като поне десет пъти трябваше да обяснявам защо съм дошъл в Скотланд ярд, беше почти толкова богато мебелиран, колкото и мрачната стая, в която се бях събудил.

Инспектор Ром беше слаб мъж, с пронизителни сини очи, пясъчноруса коса и опънат като дъска гръб. Изслуша историята ми мълчаливо, без да се помръдва в креслото. Излях пред него всичко, което ми тежеше на душата в объркан, противоречив стил, а той ме слушаше така, сякаш някой му разкриваше тайните на вселената. Пропуснах единствено да спомена за мистериозната бележка от моите спасители, които и да бяха те…

Когато свърших той вдигна очи към мене.

— И това ли е всичко?

— Да — отвърнах аз. — И, кълна се, вярно до последната дума.

Ром се изсмя.

— Позволете ми да се усъмня — отвърна вежливо той. — Скъпи приятелю, не малко лунатици и умопобъркани са минали през тази стая, ала никога досега не съм чувал по-фантастична история.

— Но аз го видях с очите си!

— Дори ако приемем, че такива същества има, — продължи той — защо ще идвате да ни го съобщите?

Мълчах. Защо наистина? Може би защото там, на кораба, бях почувствал че в сандъците се крие някакво невероятно зло. И че срещу злото, може да се изправи единствено доброто, а законът в моите представи бе негово олицетворение.

Почувствах, че няма да успея да предам с думи усещането за надвиснала заплаха и затаена злонамереност, което ме бе обзело още на борда на „Куин ъф Мадагаскар“. Седях напълно безпомощен под критичния му поглед.

— Аз… не зная — рекох. — Аз съм един обикновен моряк, сър. Аз… хм… чувствам, че там нещо ни заплашва, някак… ще донесе зло на Англия… на света. Зло, разбирате ли?

Ром се изсмя повторно.

— Не-е, страхувам се, че ще ни трябва нещо по-конкретно.

— Но защо поне не проверите моята история? — замолих го аз. — Защо не проверите с какъв товар е пристигнал корабът?

Той помисли няколко минути, но накрая изглежда в него проговори гласът на дълга и желанието да не оставя непроверен и най-дребния случай.

— Добре. Ще позвъня в Митницата.

 

 

След няколко минутен разговор, изпълнен предимно с едносрични словосъчетания той постави слушалката, запали цигара и се обърна към мен.

— Е, добре, Марлоу, „Куин ъф Мадагаскар“ наистина е карал товар, предназначен за някой си Недрос от Ристър Лейн.

— И какъв е бил товарът? — попитах аз.

— Обичайни стоки от Ориента. Килими, тъкани, вина, наргилета — усмивката му бе малко подигравателна. — Стоки за ония магазини, дето хората влизат в тях от любопитство. Нали разбирате, за атмосфера — той се разсмя отново.

— Но аз видях това нещо, в сандъка — продължих да настоявам.

Той поклати глава.

— Не, товарът е бил деклариран. И проверен.

— Но нали зная името на човека, за който е бил предназначен. Аз бях на кораба!

— Напълно вярно. Но що се отнася до останалото, мистър Марлоу, вие или лъжете или се нуждаете от помощта на психиатър. А сега, моля да ме извините, но съм зает. Ако няма нещо друго, разбира се.

— Добре — рекох аз и се изправих. — Тръгвам си. Друго няма.

Излязох от стаята, като през цялото време чувствах неговия укорителен поглед в гърба си. Светът се бе побъркал. По някакъв начин, всички тези неща са успели да напуснат „Куин ъф Мадагаскар“ преди корабът да влезе в пристанището. Но аз ги бях видял. Спомнях си ги, помнех ужасната им воня. Чувствах, че носят заплаха, че са предвестници на някаква страшна опасност, но никой не ми вярваше. Знаех, сигурен бях, че вече са на брега, може би дори в Лондон. И никой не го беше грижа…

В този миг се сетих за бележката в джоба ми. Необяснимо как се бях спасил от бурното море. След като там, на подхвърляния от бурята кораб, бях надникнал в очите на нещо, което носеше вероятно най-страшната заплаха за човечеството от векове насам.

Влязох в една кръчма, твърдо решен да се напия. Опитах се да сложа край на този кошмар сред смеха и алкохолните изпарения. Но не се получи. Всеки път щом си спомнех за очертанието в сандъка, главата ми мигновено изтрезняваше.

Върнах се в страноприемница „Омайна“ за да прекарам нощта. Нямаше къде другаде да ида в Лондон. В стаята беше тъмно и студено и аз лежах с очи вперени в тавана. Така и не можах да заспя до сутринта.

 

 

На следващия ден главата ме цепеше от болка и изтощение, а ръцете ми сякаш бяха от олово. Надигнах се малко след седем, облякох се и излязох да потърся нещо за закуска. Авторите на бележката доброжелателно ми бяха оставили няколко банкноти.

Улицата тънеше в утринна мъгла. Всичко наоколо бе сиво, сякаш целият град бе покрит с гигантска плесен. Купих няколко вестника, докато търсех някой по-евтин ресторант. Улицата постепенно се изпълваше с движение, по тротоара се разминаваха добре облечени мъже с бомбета и чадъри в ръце. Завиждах им за спокойствието и сигурността.

Прегледах вестниците в един сумрачен ресторант, над твърдо сварено яйце и чаша чай. Ала още щом отворих първия вестник, мигом забравих за закуската, привлечен от сензационното заглавие, а кожата ми настръхна.

„ЛОРД УОЛТЪРС УБИТ. ДОМЪТ НА ХАРЛИ СКУЕР ОБРАН. ТАЙНСТВЕНИТЕ УБИЙЦИ СА НА СВОБОДА!“

Лорд Уолтърс. Името, разбира се, ми беше познато. Всеки го знаеше. Вероятно най-ценния член на Кабинета, особено в тези смутни времена. Човек с богат военен опит. Незаменим специалист в изграждане отбранителната стратегия на страната. Беше. Сега вече е мъртъв. Не зная защо, но струваше ми се че има връзка между смъртта му и ужасът, който бях преживял на „Куин ъф Мадагаскар“.

Прегледах и останалите вестници. Повечето повтаряха същата информация. Но в последния намерих нещо, което отново ме накара да се вцепеня от ужас. „Непотвърдено сведение от слугата на лорд Уолтърс, — пишеше там — според което трупът е бил насечен и разчленен и че голяма част от къщата, включително и няколко стени са били напълно разрушени.“

Не можеше да няма връзка. Трябваше да има. Безумието постепенно си пробиваше път по улиците на Лондон. В тези кризисни времена — какво общо можеше да има между тайнствената смърт на лорд Уолтърс и странният товар от Ориента?

Не знаех отговора. Ала чувствах, че в тъмнината нещо мъждука. Нещо злокобно и страшно.

Някъде към последните страници попаднах на друга статия, която потвърди подозренията ми. Съобщението беше за убит рибар от малко селце на източното крайбрежие. Преди да умре, той е крещял несвързано за някакви чудовищни фигури, които се надигали от водата, сякаш родени от нощния прилив и се нахвърлили върху него.

Това се случило преди две нощи, тъкво в онази нощ, когато бях изхвърлен през борда на „Куин ъф Мадагаскар“. Тези… неща… са излезли сами на брега, а на тяхно място капитан Безаров е поставил обичайните стоки, които спомена инспектора. А чудовищата са се отправили към Лондон, за да погубят ден по-късно лорд Уолтърс. Трябваше незабавно да отида на „Харли Скуер“. С всеки изминат миг, се чувствах все по-обвързан с тези тайнствени, изпълнени с прокоба събития.

Хвърлих вестниците на масата и изхвърчах от ресторанта. Малко след осем се смесих с тълпа любопитни пред желязната ограда, опасваща домът на лорд Уолтърс. Хората от Скотланд ярд вече бяха блокирали входа. От мястото, където се намирах не можеше да се види опустошената вътрешност на къщата.

— Изнесоха ли го вече? — запитах човека до мене.

— Да, преди няколко минути — човекът се намръщи и всмукна от лулата си. — Само че не беше на носилка. Двама санитари изнесоха голям платнен чувал. Чух че бил накълцан на малки парчета. И това ако не е работа на Дявола!

Обърнах се, потръпвайки в студената утрин. Дяволска работа! Да, живи дяволи. Сбърчих нос и едва тогава усетих тежката миризма, която се носеше из площада. Миришеше на невероятно стара, разложена плът. Вонята от трюма на кораба! Вонята на онези неща. Те са били тук!

Хората от тълпата възбудено коментираха странната миризма. Ала никой не смееше да предположи откъде се е появила. Идеше ми да им закрещя, вбесен от невежеството им. Ала те никога не ще ми повярват, най-много да ме приберат в полицията.

Някой ме дръпна за ръкава. Обърнах се, очаквайки да видя човекът с лулата, с който бях разговарял преди миг. Но срещу мен стоеше друг човек, дребен мъж с мише лице, мръсни дрехи и смачкана шапка в ръка. От покритото с ужасни белези лице ме гледаше едно единствено, млечнобяло око. Другото беше покрито с парче мръсночер плат. Човекът се наведе към мен.

— Мистър Марлоу — изхриптя той. Дъхът му смърдеше на алкохол.

— Да, името ми е Марлоу.

— Нося послание за вас.

Вероятно най-сетне моите спасители.

— От кого е? — запитах бързо.

— От Този Който Не Ходи — беше отговорът.

— От Този… — думите заседнаха на гърлото ми. — Вижте, — продължих разгневено — кой сте вие и кой е този, за когото говорите?

— Този Който Не Ходи — повтори човекът с писклив шепот. — Каза да ви кажа, че Той знае, че сте жив, след като не трябва. Каза още, че това няма да продължи дълго. Каза, че не ви остава много време.

— Време? Време за какво?

Мътното око ми намигна.

— Време да живеете, мистър Марлоу. Време да живеете.

 

 

Посегнах разгневен, с намерение да го закарам в някоя сбутана уличка и да измъкна с бой истината от него, за тоя въображаем тип дето Не Ходи. Но като по сигнал в този миг тълпата се люшна и той се отдръпна.

Препънах се и се свлякох върху две жени, притискайки ги на свой ред към оградата. С мъка запазих равновесие и се изправих. Една от жените се обърна и ме изгледа, докато нагласяваше шапката си.

— Виж какво, приятелче… — поде тя на висок глас.

— Съжалявам, мадам — побързах да я прекъсна аз и се обърнах. Потърсих мъжа сред тълпата, ала той вече бе изчезнал. Запромъквах се към центъра на площада. Човекът с черната превръзка не се виждаше никъде.

Продължих замислен. Още един инцидент, още едно име в безкрайния низ от ужасни случки. Този Който Не Ходи. И че не ми оставало много време да живея. Без съмнение тези хора нямаха нищо общо с моите спасители. Очевидно те не желаеха да ме оставят да живея след като съм узнал за ужасния товар в трюма и съм го свързал със смъртта на лорд Уолтърс. И по някакъв начин те могат да следят всяка моя стъпка, както вероятно могат да го правят и моите спасители.

Какво да сторя? Къде да избягам? Знаех толкова малко, ала изглежда и то бе достатъчно да осигури смъртта ми. Кога ли ще ме нападнат? Откъде?

Спрях пред една вестникарска будка, за да запаля поредната цигара. Към мен се приближи мъж, добре облечен, със сив балтон и бомбе. Имаше интелигентно лице, с блестящи черни очи, прав нос, тънки устни и мургава кожа. Беше на неопределена възраст — между четиресет и седемдесет. Чертите му бяха странни, със сигурност не беше англичанин.

— Извинете — проговори той. — Имате ли огънче?

Кимнах и му подадох кибрита. Изпитвах дивото желания да побягна. Можеше да е убиецът и всеки миг да ме промуши.

— Да се поразходим — рече той с тих глас. Имаше странен, сякаш ориенталски акцент, ала английският му бе перфектен. Той ме подхвана за лакътя и ме поведе надолу по една странична уличка. Не след дълго ме пусна и дръпна от цигарата. Чаках, готов да се хвърля върху му при първия признак на опасност.

— Аз ви написах бележката, мистър Марлоу — каза тихо той, с поглед зареян встрани. — Аз ви измъкнах от морето и ви настаних в страноприемница „Омайна“. Името ми е Джерасмин.

Името не ми говореше нищо.

— Можете ли… можете ли да ми обясните какво става? — заекнах аз. — В бележката пише, че сте мои приятели. Къде са другите?

— Има само още един — каза, с печална нотка в гласа Джерасмин. — Името и е Анджела. Ако ме придружите до моята стая ще ви обясня всичко.

— Откъде да знам, дали няма да ме убиете като стигнем там?

— Рискът си остава за вас — отвърна той. — Мога само да кажа, че ние ви имахме доверие и направихме всичко възможно да ви спасим от сигурна смърт. Можете да ни се отплатите със същото.

— Добре — съгласих се аз. — Да вървим. — Повече от всичко на света жадувах най-сетне да се добера до същината на нещата.

Стаята на Джерасмин бе в един от най-добрите хотели на Уест Енд. Чувствах се не на място с моряшките си дрехи сред този лукс. Той ме преведе по дълъг коридор, покрит с дебел килим, от който влязохме в просторен, богато обзаведен апартамент. Високи до тавана прозорци гледаха към улицата.

Девойката, която той назова Анджела стоеше край един от прозорците и пушеше, оглеждайки замислено сивото небе. Беше стройна, с прекрасна фигура и черна коса, привързана отзад. Красивата млада жена се обърна и впери в мен откритите си, кафяви очи.

— Това трябва да е мистър Марлоу — проговори тя с мек, топъл глас. Усмивката и беше уморена. — Как сте? — чух, че вратата зад мен се затваря.

— Благодаря, добре — отвърнах и се огледах притеснено. Джерасмин захвърли балтона и шапката на едно кресло и се отправи към барчето.

— Седнете, Марлоу. Ще сипя нещо за пиене. Скоч?

— Би било чудесно — почувствах, че мачкам безсмислено шапката си в ръце. Нуждаех се от отговори. Любопитството ме изгаряше отново, сякаш разпалвано от преживяните ужаси през последните трийсет и шест часа.

Докато Джерасмин раздаваше напитките настъпи мълчание. После той запали цигара и рече:

— Марлоу, ние те измъкнахме от морето преди две нощи.

— Как?

— Може би ще ти обясня по-лесно, ако преди това ти разкажа малко за Анджела и за мен. По рождение съм индиец, а по-голямата част от живота си съм прекарал в Тибет. Там посветих времето си на различни учения, които в Оксфорд са напълно непознати — той се почука усмихнат по челото. — Науката за духа, Марлоу. За прехвърляне на материя с помощта на мисълта. Това може да бъде направено. За второто зрение, ако може така да се нарече. Мога да виждам навсякъде и по всяко време.

Говореше със спокоен и тих глас и въпреки това, думите му сякаш ме удряха като юмруци. Не беше ли странно наистина, насред Лондон, в луксозен хотел, непознат човек да ми разказва с ориенталски акцент за сили, които той владее, сили за които се разказва само в античните легенди.

— Страхувам се, че не мога да ви повярвам — отвърнах с отпаднал глас.

— Така и предполагах — усмихна се той. — Виждате ли това? — той посочи малка синя ваза, поставена върху радио-фонографа. — Гледайте, Марлоу. Гледайте внимателно.

Той затвори очи и стисна устни. Мускулите на лицето му се опънаха. Вперих очи във вазата.

И внезапно — тя изчезна!

Обърнах се изумен към Джерасмин. Очите му бяха отворени, по лицето му трепкаше слаба усмивка. В ръката си стискаше нещо — синята ваза.

— Проста работа — каза той. — Аз те видях на „Мадагаскар“, видях как те хвърлят зад борда. Аз бях този, който те прехвърли от морето в тази стая, а после те закарах с кабриолет до страноприемницата.

Но какво говореше този човек? Магьосник… нима той наистина е един от древните магьосници, прероден отново? Тук, в тези времена, в Лондон?

— Но защо ме спасихте? — запитах аз объркан. — И как въобще научихте за мен?

— Ние, или по-точно Джерасмин държеше под око „Мадагаскар“, — започна да обяснява Анджела — още щом напусна бреговете на Индия със своя товар от демони. Защото това са демони, Марлоу. Създания на зла магия.

— А аз просто се оказах там, така ли?

— Да — кимна тя. — На корабът имаха нужда от още един моряк. Така се случи, че единствено вие не бяхте забъркан в този гнусен план. Само капитан Безаров и най-близките му помощници знаеха за истинското съдържание на сандъците. И когато Джерасмин видя, че сте обречен на гибел, той реши да ви спаси, с надежда, че ще се присъедините към нас.

— Но откъде… откъде идват тези създания? — продължих да упорствам с въпросите.

— Чудовищата ли? — отвърна тихо Джерасмин. — От Индия, Тибет, Русия — от всички тъмни кътчета на Изтока. Били са създавани повече от десет години от хора, които все още владеят тайните на черната магия. Това наистина са демони, мистър Марлоу, деца на онова, което наричате Ад. Често явление в древните времена. Хората, които са ги създали, едва ли са съзнавали, че са само изпълнители на Плана. Платено им е и те са прибавили своя злокобен дял.

— Но защо е всичко това? — запитах го аз.

— Този план е бил замислен преди много много години — отвърна почти шепнешком Анджела. — План за завладяването на Запада. Преди около двадесет години баща ми и Джерасмин са успели да го разкрият в Индия. Баща ми беше полковник от колониалната армия, казваше се Хилари Джил Сандърс.

Кимнах. Името беше добре познато сред военните среди в Индия.

Лицето и придоби суров изглед.

— Водачът на организацията попадна на дирите на баща ми и Джерасмин. Баща ми беше убит в Бомбай. Джерасмин успя да избяга и сега само той и аз знаем за организацията.

— Да завладеят западният свят ли? — почти се задавих аз. — Че това е немислимо!

— Напълно възможно е — поправи ме Джерасмин. — Никакъв проблем, за хора владеещи такива сили. Марлоу, вие дори не можете да си представите какви тайнствени учения има на Изток. Тези… неща… притежават чудовищна сила. Невероятно трудно е да бъдат убити. На пътя им стоим само двамата с Анджела. Ако се присъедините към нас ще станем трима. Не можем да направим много, но поне можем да се опитаме. Трябва да опитаме! От години ги дебнем с Анджела. И ето че те започнаха с плана и то в Лондон.

— От Изток — промърморих аз. — Русия?

Джерасмин се усмихна.

— Да, отчасти. Капитан Безаров вероятно е вторият човек в йерархията на организацията. Той е чист руснак. Истинският водач смесил в себе си всички най-отвратителни черти на източните раси.

— Има ли нещо общо всичко това с Този Който Не Ходи? — рекох аз.

Анджела ме погледна изумено.

— Откъде ви е известно това име?

Разказах им за инцидента на „Харли Скуер“ и за човека с превръзката.

Джерасмин подскочи и щракна с пръсти.

— Значи са по следите ви. Въпрос единствено на време е кога ще изпълнят заканата, тъй като могат да виждат не по-зле от мене. Да, Този Който Не Ходи е техният водач. Никога не съм го зървал, ала зная, че е сакат и не може да ходи, или дори че въобще няма крака.

— Къде е той? — запитах аз, осъзнавайки, че не ми остава нищо друго освен да се присъединя към тях двамата, ако не искам да остана сам срещу чудовищата.

— Някъде под Лондон — каза Анджела. — Дълбоко под земята, нейде из каналите, катакомбите, в някоя скрита стая — навсякъде. Успяхме да посъберем съвсем оскъдна информация, ала изглежда че години наред неговите съратници са прокопавали тунели и катакомби под града.

— Не можем ли да привлечем на помощ Скотланд ярд? — рекох, за миг забравил за собствения си горчив опит.

Джерасмин се усмихна мрачно.

— Нали сам опитахте, Марлоу. Знаехме, че ще го направите и не ви попречихме, защото предвиждахме как ще свърши опита ви. Смятат ви за луд. И ние се сблъскахме с този проблем. А и сега, когато Този Който Не Ходи е по петите ни, нямаме време за напразни опити.

Говореше с равен, безстрастен глас. За първи път почувствах, че и те имат нужда от мен, както аз от тях. Бяха рискували, като се разкриха пред мен. Усещах ги по-близки, а и не можех да откъсна очи от Анджела. Беше невероятно красива жена, за такава игра на умопобъркани.

— Вижте, Марлоу, — обади се Джерасмин — признавам, че нямаме кой знае какви шансове. Лорд Уолтърс вече е отстранен. Един Бог знае кой ще бъде следващият. Никой не обърна внимание на съобщението за убития рибар. Никой не иска да ни чуе, съвсем сами сме. Единствено вие можете да се присъедините към нас.

Вперих очи в него, в лицето, по което не се четеше възраст, в прекрасните черни коси. Благородник от един друг свят, воюващ срещу армия от създания на ада, родени от магия. После преместих очи върху Анджела.

— С вас съм, ако ме искате.

Приближих се към бара и си налях стабилна доза.

— А и засега не се справяте зле — продължих аз. — Погрижили сте се за всичко. Дори за всеки случай скрихте мистър Съдбъри.

Анджела се засмя и се отдръпна от прозореца.

— Ама той бил много умен, този мистър Марлоу, а Джерасмин?

— Откъде ще започнем? — запитах нетърпеливо. — Въобще, можем ли да започнем отнякъде?

— Сега, след като сте с нас, — отвърна живо Джерасмин — ще действаме двамата. Не обичам да работя сам, но и не исках да излагам на опасност Анджела. Твърде ценна е за мен.

— Страхувам се, че едва ли ще мога много да ви помогна — рекох им аз. — Не владея никакви сили…

— Това не ни тревожи. Струва ми се, че най-важното сега е да разберем откъде се слиза в подземията. Трябва да открием стаята, в която се крие Този Който Не Ходи. Ще се наложи да поразпитаме из кръчмите. Не зная защо, но струва ми се, че входът към катакомбите може би е през магазина на Т. Недрос. Той…

— Джерасмин! — извика откъм прозореца Анджела. Изтичахме при нея и погледнахме навън. Пред хотела бяха спрели два кабриолета пълни с мъже. Носеха широки шапки та не можехме да видим лицата им. Усетих, че ме залива хладна пот и неизвестно защо си спомних за думите на едноокия.

— Можеш ли да надникнеш в мислите им? — прошепна Анджела.

Джерасмин кимна и затвори очи. Само след миг ги отвори отново.

— От организацията са, няма съмнение. Този Който Не Ходи ни е видял, че сме заедно и е решил да свърши с всички ни веднъж завинаги. Да вървим!

Той изтича при гардероба, отвори го и извади от най-горния рафт два тежки пистолета. Единия даде на Анджела, а другия на мен. После разкопча сакото си и намести дръжките на затъкнатите в пояса му кинжали. Помисли малко, взе пистолета на Анджела и го пусна в джоба си.

— Вече са близо — каза Джерасмин. — Да побързаме. — Той излезе с бързи стъпки в коридора и заслиза по пожарната стълба. Изпреварих го и разтворих вратата, ала на долния етаж вече ни чакаше някаква фигура.

— Някой се качва — извиках аз. В мрака, лицето на непознатия сякаш светеше. — Малко приличат на хора. Долу има още един.

Джерасмин сви обратно, двамата с Анджела го последвахме. Той махна към една отворена врата, покрай която току-що бяхме преминали.

— Влизайте. Ще се опитаме…

Разнесе се страхотна експлозия, нещо изсвистя покрай ухото ми. Анджела нададе уплашен вик, а аз се извъртях с пистолет в ръка. Четирима от убийците тичаха към нас от другия край на коридора.

 

 

Вдигнах пистолета, прицелих се и стрелях. Един от нападателите падна, но другите трима продължиха да тичат към нас, с огромни ножове в ръце. Имаха смугла кожа и ориенталски черти като хората от екипажа на „Мадагаскар“. Бяха само на петдесет ярда от нас, в изпълнения с лютив дим и крясъци коридор. От нейде се разнесоха приглушени викове. Една две глави надникнаха през вратите и бързо се скриха.

Джерасмин се прицели без да бърза над рамото ми и стреля. Падна и вторият убиец. Почти веднага след него стрелях повторно. Третият нападател се препъна, блъсна се в стената и стисна ръката си, огласяйки въздуха с мощни проклятия на непознат език. Зад нас Анджела извика. Извърнахме се тъкмо в момента, в който се отваряше вратата на пожарната стълба. Първият убиец, който влезе през нея, запрати ножа си към нас с животинско ръмжене.

Блъснах Джерасмин и той изчезна през отворената врата на апартамента, а аз се проснах на килима. Ножът прелетя над главата ми. С ъгъла на окото си го видях да се забива в отсрещната стена.

Дотук изненадата беше на наша страна, едва ли са очаквали такава яростна съпротива. Това очевидно бе първия опит да бъде премахнат Джерасмин. Индиецът вдигна ръка и се приготви да хвърли следващия нож. Нещо невидимо го подхвана и го запрати назад през перилата и надолу по етажите, където той изчезна с див крясък.

Из коридора се разнесе тревожен звън. Изправих се, олюлявайки се, а Анджела, с разширени от ужас очи извади забития в стената нож. Тя замахна с ръка и аз инстинктивно се наведох. Зад гърба ми се разнесе предсмъртен вик. Когато се извърнах, четвъртият нападател отстъпваше назад, а на лицето му беше изписано учудване. Главата му се люшна и бомбето му тупна на пода. Той се обърна, направи няколко колебливи крачки, след което се преметна като акробат и застина проснат.

Анджела отпусна рамене. От ножът в ръката и капеше кръв. Лявата и ръка, обезкървена от притискане, се притискаше към лицето и.

— Трябваше да го сторя — повтаряше си тя, сякаш изправена пред някакъв невидим съдия. — Трябваше да го убия. Той беше зад теб. Всеки миг щеше да… — тя ме погледна и се разтърси от ридания. — Никога досега не съм убивала. Никога…

Джерасмин я обгърна нежно с ръка и я поведе обратно към апартамента. Последвах ги с димящ в ръката пищов. Усещах, че ужасният страх вече ме напуска. Тъкмо пресичахме вестибюла, когато Джерасмин внезапно спря и се извърна. Изглеждаше, сякаш току-що е надникнал в пещта на Дявола. В този момент подуших онази отвратителна воня. На смърт… на разложено…

— Този Който Не Ходи е видял как агентите му загиват — едва промърмори Джерасмин. — И сега е изпратил…

— Какво има? — извиках аз.

— Да не губим време. Застани близо до мен. Ще трябва да се махнем оттук час по-скоро. Прехвърлили са нещото направо в нашия хол.

Той притегли към себе си хлипащата девойка, а аз застанах от другата страна. Слава Богу, тя бе твърде притеснена за да разбере какво става.

Пердетата между вестибюла и хола бяха разкъсани в миг и то се изправи пред нас — с червени, димящи очи, от които надничаха огнените езици на ада, с тяло като злокобна сянка, огромните му космати ръце протегнати към нас, а от устата му се разнасяше смразяващо кръвта ръмжене. Бях направо парализиран, при мисълта за невероятната мощ на Този Който Не Ходи, успял да прехвърли това създание на злото направо в нашата стая единствено със силата на своята мисъл. За да ни унищожи.

То пристъпи към нас. Ръцете му се вдигнаха. Погледнах трескаво към Джерасмин, но той беше затворил очи и лицето му бе придобило странно, отсъстващо изражение. Ситни капчици пот блестяха на челото му. Анджела подсмърчаше уплашено. Побързай! — крещеше нещо в главата ми. За Бога, побързай!

Кожата ми настръхна. Създанието направи още една крачка към нас. Джерасмин изпъшка. Главата ми се обърка, почувствах че ме завладява безпомощност. Исках да зарежа всичко и да се оставя в ръцете на това безпределно зло. Като в просъница, чух Джерасмин да шепне някакви странни слова.

— Ние отиваме…

В главата ми избухна вихрушка. Стаята се наклони. Джерасмин и Анджела изчезнаха, а аз заплувах в море от сив вакуум. В ушите ми пищеше вятърът. Размахах ръце като пощурял, мъчейки се да се вкопча в нещо. Стомахът ми се лепна за гърлото, а някакъв невероятно силен вятър разкъсваше плътта ми.

Чувствах се, сякаш съм болен от морска болест. Постепенно, сивата мъгла около мене започна да се разсейва. Пред очите ми се появи тухлена стена, намирах се в тясна уличка, а стената пред мен се полюшваше.

До мен се озърташе Джерасмин. На около стотина ярда вдясно от нас минаваше оживена улица.

— Намираме се на около пет-шест къщи от хотела — каза Джерасмин. Надявам се, да е достатъчно. Приберете оръжията.

Анджела ме погледа с очи, в които можеше да се прочете изживеният ужас. Джерасмин ме стисна за ръката.

— Ела. Трябва да намерим такси.

Анджела пусна в чантата си окървавения нож, който все още стискаше. Кимнах и напъхах пистолета в един от вътрешните джобове на палтото. После го последвах мълчаливо.

— Никак не ми беше лесно — изпъшка Джерасмин докато вървяхме. — Трима души и то на такова разстояние… — той поклати глава и затвори уморено очи. — Главата ме боли ужасно…

Зачудих се, за тази невероятна сила, която ме е вдигнала от тъмните води на Ла Манша, за да ме пренесе в миг, на много, много мили, чак в Лондон. Очевидно, Джерасмин ме е смятал за много ценен съюзник, за да положи такова невероятно усилие и да ме спаси. И двамата ми станаха още по-близки.

Излязохме на улицата, сляхме се с тълпата нищо не подозиращи хора и поехме надолу, към ъгъла. Имах желанието да се разсмея неудържимо. Зачудих се, биха ли повярвали, дори и да научеха всички подробности около тези странни събития.

— Какво беше това в стаята? — запита Анджела.

— Едно от тях — отвърна Джерасмин.

— От кораба ли?

Джерасмин кимна и аз видях, че тя потрепери.

— Вижте — посочих аз с ръка. — Там има свободно такси. Ще го вземем ли?

След миг вече се возехме по улиците на Лондон в относителна безопасност. Ала всевиждащите очи на Този Който Не Ходи едва ли ни бяха изгубили. Налагаше се да бъдем максимално внимателни.

— Трябва да научим повече за подземията — промърмори Джерасмин, като си оправяше връзката.

— Не е ли рисковано да слизаме сега в тях? — запитах го аз. — Направо ще им се напъхаме в ръцете.

— Той е прав — съгласи се Анджела с тих глас.

— Те няма да се откажат да ни преследват, докато не ни убият — рече Джерасмин, вперил поглед в преградата, която ни делеше от шофьора. — Независимо къде сме и какво правим. Трябва да се помъчим да научим нещо повече за техните планове. Може да открием нещо важно. Вижте, Марлоу, — той обърна очи към мен — и в двата случая шансът да останем живи е нищожен. Нека поне ги накараме да се поизпотят.

Известно време обмислях думите му. Опитах се дори да се усмихна.

— Добре. Мисля, че не е лошо наистина да ги поизпотим малко.

— Дадено. Ще започнем от кръчмите…

Кимнах. Бях разбрал вече какво има предвид. Наведох се към шофьора и му казах:

— Карайте към „Ристер Лейн“.

— Къде там, нач’лство? — избоботи той като извърна глава. — На кой номер?

— Не на самата улица — поправих го аз. — Ще спрете в близост до нея.

— Добре нач’лство. Къде?

— Където и да е. Вие изберете мястото.

Той се извърна и ме погледна учудено.

— Както наредите — каза като клатеше глава. Всички ни мислеха за луди. Джерасмин, Анджела и аз — луди, отритнати от обществото. А бяхме надзърнали в една ужасна реалност, в която не всеки здрав разум би издържал.

Отпуснах се назад и запалих цигара. Джерасмин беше обхванал главата си с ръце и затворил очи. От доста време седеше в тази поза и аз започнах да осъзнавам в какво невероятно напрежение е живял през всичките тези години.

Анджела седеше между нас. Главата и клюмаше уморено на рамото ми. На един завой тя се стресна и се огледа объркано.

— Почивай — рекох и аз. Тя се отпусна изтощено.

Затворих очи. Малко отдих щеше да е от полза и за мен.

 

 

Двайсетина минути по-късно таксито ни стовари на малка уличка недалеч от „Ристър Лейн“. Джерасмин плати на шофьора. Погледнах си часовника. Един и пет. Огледахме се наоколо. Къщите бяха стари, почти руини. Тук там сред развалините изпъкваше някоя по-нова фасада. Бакалия, до нея магазин за продажба на фонографи. Някъде откъм Темза се чу корабна свирка. Прецених, че не е много далеч.

— Там долу — посочих с ръка една кръчма под близката сграда. Запътихме се към нея, а обувките ни тракаха по каменистия паваж. Докато влизахме в задимения бар, помислих си каква странна тройка сме. Барманът ни погледна с мътен поглед, заряза двамата клиенти, с които разговаряше и се приближи.

И тримата поръчахме бира, Анджела с очевидно неудоволствие. Джерасмин размени няколко думи с бармана. После барманът отиде да донесе бирите. Наведох се към Джерасмин горящ от нетърпение да започнем.

— Не можеш ли да надзърнеш в магазина на Недрос? — запитах го. — И да поогледаш там. Така ще спестим време, което и без това не ни стига.

— И Този Който Не Ходи веднага ще разбере, че някой ги шпионира. Той усеща безпогрешно, когато други умове го наблюдават — отвърна шепнешком Джерасмин.

— Значи възможно е да ни наблюдава в този момент и да подслушва разговора.

— Не — завъртя глава моят събеседник. — Още щом се пренесохме в малката уличка спуснах около нас мислено защитно поле. Ужасно трудно е да се поддържа, но така Този Който Не Ходи не може да ни вижда. В това поне му водим, струва ми се. От негова гледна точка, Клауд просто разговаря с празно пространство.

— Тихо — изсъска Анджела. Барманът, който Джерасмин нарече Клауд се връщаше с три халби бира. Той ги постави внимателно пред нас, за да не разпръсне пяната.

— Наздраве, приятели — каза той с дрезгав глас. Джерасмин плати, облегна се непринудено на барплота и го повика с пръст. Клауд хвърли поглед към двамата посетители на другия край, след което се приближи.

— Ще ти задам няколко въпроса, Клауд. Ако отговориш правилно на последния, получаваш десетачка.

Клауд се разсмя и червендалестото му лице цъфна.

— Давай, приятел. Да чуем въпросите.

— Първият е за ориентация. На какво разстояние сме от „Ристър Лейн“?

Клауд разпери тлъстите си пръсти.

— Стотина метра надолу по улицата към реката.

— Добре — Джерасмин отпи глътка бира и продължи. Анджела следеше разговора напрегнато, забравила напълно за своята бира. — Слушай следващия — рече Джерасмин. — Чувал ли си някога за човек на име Този Който Не Ходи?

Клауд се изцъкли. Ръцете му се впиха в ръба на барплота. Завладя ме странното злокобно усещане, че някаква ужасна сила или ум се мъчи да ни види, ала не може. Сякаш се бори с невидима бариера, блъска се в нея гневно, мъчи се да надзърне в това, което е вътре.

— Виж какво, приятелче — изговори почти задъхан от ужас барманът. — Не искам да си имам неприятности. Защо не заведеш приятелите си някъде другаде?

Джерасмин сведе поглед към банкнотите. В растящото си нетърпение, изпитах желание да сграбча нахалника за шията и да измъкна истината от него. Но Джерасмин остана абсолютно спокоен и небрежно размаха парите под носа на бармана.

— Та не разбрах, чувал ли си името? — повтори безгрижно той.

Клауд облиза устни, без да отделя очи от парите.

— Да.

— Ето го и най-важния въпрос — проговори с мек глас Джерасмин. — Отговориш ли, парите са твои.

— Първо да го чуя.

— Има един търговец на „Ристър Лейн“. Т. Недрос. Има ли в магазина му вход към… — Джерасмин се поколеба. После на лицето му се изписа решителност — … подземията?

Клауд задиша тежко, без да отговаря. Очите му обходиха кръчмата, на лицето му се изписа страх и алчност. Той погледна отново парите.

— Аз не… — поде барманът.

— Десет лири, — прекъсна го Джерасмин — са десет лири.

— Абе така си е — изхриптя Клауд. — Входът е в магазинът на Недрос. Не съм абсолютно сигурен. Запомнете това — той сграбчи парите и продължи грубо: — Най-добре е да си вървите.

Джерасмин се усмихна и ни даде знак да го последваме с Анджела. На излизане се обърнах. Клауд продължаваше да се блещи в парите. Бедният, помислих си аз. Ще има да се озърта за нож в гърба през следващите години.

Анджела вдигна глава към покритото с тъмни облаци небе. Макар че беше още ранен следобед вече притъмняваше, сякаш наближава нощ. Постояхме малко, да се проветрим от душната атмосфера в кръчмата. Първа се обади Анджела.

— Слушайте, вие двамата. От сега нататък ще съм с вас, където и да отидете.

— Не ставай глупава — рече Джерасмин.

— Говоря напълно сериозно.

— Предстои ни да се срещнем с неща, дето не всеки мъж би могъл да понесе — намесих се аз. — Камо ли жена.

— Забравяте, мистър Марлоу, — отвърна тя с твърд глас — че баща ми беше убит в Индия, заради това което става сега. Имам право да участвам в това дело и участието за мен е въпрос на чест. Жена или не, баща ми беше убит от Този Който Не Ходи.

— Мястото май не е много подходящо за спор — рекох аз като хвърлих поглед към кръчмата, от която бяхме излезли току-що. Двамата посетители ни следяха с любопитство през прозореца.

— Прав сте — съгласи се Джерасмин. — Да намерим някое по-закътано място, докато се стъмни. След това ще направим опит да влезем в магазина на Недрос.

— И аз ще дойда с вас — каза Анджела.

Наехме стая в близкия хотел, където прекарахме остатъка от следобеда в игра на карти. Говорехме малко. Небето зад отдавна немития прозорец ставаше все по-мрачно, от реката се носеха тъжните свирки на шлеповете.

Към шест часа слязох да потърся нещо за хапване и да купя последните вестници. Още с първия поглед към заглавията гърлото ми пресъхна, а стомахът ми се сви. Изтичах обратно, напълно забравил за храната и хвърлих развълнувано вестниците на моите другари.

— Продължава се — беше всичко, което успях да промълвя.

Те ме погледнаха уплашено и се наведоха над вестниците. Огромно заглавие „Масово клане“ се мъдреше над статията за инцидента в хотела. Ала най-потресаваща бе новината за убийството на сър Гай Фолвершам, министър на финансите, днес по обед, в неговата къща извън града. Намерили са го разкъсан на парчета, в огромния гараж за осем коли, до къщата. Отдолу имаше разказ на градинаря, който видял нещо да лети над полето, което приличало на „гигантска сянка“, както пишеше там.

Джерасмин ядно смачка цигарата.

— Ново убийство — изхриптя той. — До една седмица ще залеят страната в кръв. Ще избият правителството. Ще настъпи хаос и безредие.

— Към Недрос — рекох аз. — Да започваме.

Той кимна, стана и провери пистолета си. Анджела отново настоя, че трябва да ни придружи. Между нея и Джерасмин се завърза спор.

— Ще дойда — повтори тя.

— Добре — съгласи се той накрая и си облече палтото. — Стига сме губели време. Идваш с нас, но стане ли много напечено ще се върнеш тук и ще ни чакаш. Ясно ли е?

Тя кимна.

Навън ни обгърна гъста мъгла. Чувствах се подтиснат, усещах че злото е по-силно от нас. Стъпките ни самотно отекваха по опустелите улици. Най-сетне под една мъждукаща улична лампа съзряхме надписът „Ристър Лейн“. Кривнахме в тъмната уличка, като се спирахме пред потъналите в мрак витрини.

Не след дълго дръпнах Джерасмин за ръкава и посочих с ръка.

— Ето го.

Над вратата се мъдреше номер 8. Приближихме се. Магазинът тънеше в мрак, щорите бяха спуснати. На масивната табела бе изписано със златни букви: „Т. Недрос. Вносител“.

— Магазинът не е нещо особено — прошепна Анджела.

— Не е и необходимо — отвърнах аз. — Ако се има предвид какво се крие зад него.

Джерасмин натисна дръжката. Вратата, разбира се, беше заключена. Без да каже нищо, той затвори очи, стисна устни и сбърчи вежди. Анджела го хвана за ръката. Джерасмин изпъшка и в тишината се чу щракване. Той въздъхна, отпусна рамене и се подпря уморено на вратата. Вратата се отвори.

— Да вървим — рече Джерасмин. — Счупих бравата.

Едва щом влязохме в тъмния, изпълнен с тежък мирис на застояло магазин и от тавана блесна ярка светлина. В магазина нямаше никакви стоки. Изглежда Т. Недрос не обичаше да се престарава в работата. Бръкнах за пистолета, прикривайки Анджела с тялото си.

В тишината се разнесе глас:

— Оставете оръжията, господа.

Извърнахме се към гласа. Част от стената се бе плъзнала безшумно встрани. Отвътре ни гледаше мъж с почти чудовищни размери, облечен в мръсносиви панталони и покрита с лекета бяла риза. Главата му беше кръгла и гладка като яйце, а шията му бе набръчкана от подкожна мазнина. Мъничките му очички трепкаха нервно, езикът му беше дълъг и раздвоена като на змия. От него лъхаше отвратително на евтин лимонов одеколон. Пухкавите му ръце стискаха едрокалибрен автоматичен пистолет.

— Поставил съм сигнална инсталация — проговори той с равен глас. — Тя се включва винаги когато някой застане пред вратата.

— Вие сте Недрос? — запитах аз.

— Съвсем правилно. Ала струва ми се, нямам удоволствието да ви познавам.

— Можете да се разминете с това удоволствие — обади се хладно Джерасмин.

— Ще бъда кратък — отвърна Недрос. — Не зная кои сте, но мога да предположа какво търсите тук. Хората, които идват в магазина или са от организацията, или са шпиони. Никой не идва тук с цел бизнес, защото аз просто не въртя никакъв бизнес — той се изсмя гръмогласно, след това продължи мрачно. — Така че, не ми остава нищо друго освен да ви убия.

Стомахът ми се сви и се навърза на моряшки възли. Внезапно почувствах нещо хладно да допира ръката ми, отзад където Недрос не можеше да я види. Пръстите ми докоснаха метално острие. Нож! Един от онези, които запратиха по нас в хотела. Едва се сдържах да не прегърна застаналата зад мен Анджела. Пъхнах внимателно ножа в ръкава си и зачаках напрегнато.

— Дайте си оръжията — нареди Недрос. Той посочи Джерасмин. — Вие пръв.

Джерасмин направи крачка напред и извади пистолета. Недрос замахна и изби оръжието от ръката му с дулото на своя тежък револвер. Устните му се сгърчиха.

— Жалко, че трябва да ви убия. Как бих искал да се позабавлявам с вас. Да ви покажа що е болка. Ти! — изръмжа той към мен. — Оръжието!

Направих няколко крачки напред, усещайки тежестта на ножа в ръката си. Недрос прехвърли пистолета в лявата ръка и посегна към моя допотопен пищов. Продължих да вървя към него, сякаш съм излязъл на неделна разходка.

— Спри — нареди той, сякаш не знаеше дали да очаква атака или подчинение. Този миг на колебание, предизвикан от очевидното ми безгрижие, се оказа достатъчен. Пръстът му, стиснал спусъка започна да побелява. Измъкнах пищова и го ударих през ръката. Разнесе се изстрел и от стената се посипа мазилка. В този миг стиснах ножа и го забих с всичка сила в гърдите му.

Той изрева, очите му се разшириха от ужас и болка. Пистолетът в ръката му гръмна повторно, но куршумът се заби в пода. На гърдите му беше цъфнала голяма алена роза и бързо се разширяваше. Очите му се затвориха, сякаш бе заспал. Краката му се подкосиха. Грамадното му тяло се разтърси от конвулсии.

Ужас бе изписан на лицето на Анджела. Прегърнах я и тя извърна очи от проснатия на земята труп. Заобиколихме внимателно вече мъртвия господин Т. Недрос и влязохме в стаята зад него.

Мебелировката бе доста оскъдна — легло, маса, стол и умивалник, зад параван с японски мотиви. На стената светеше зелен абажур. Вероятно това бе сигналната лампа. В дъното имаше масивна желязна врата, цялата обкована с пирони.

Джерасмин ни погледна развълнувано.

— Изглежда оттук се влиза. От сега нататък трябва да си отваряме очите на четири.

Приближих се и натиснах масивната дръжка. Вратата безшумно се отвори. Стълбите чезнеха надолу в мрака. Някъде далеч на дъното мъждукаше бледа светлинка.

Извърнах се към Анджела.

— Мислиш ли, че ще издържиш?

— Разбира се — кимна тя. — Ръцете и трепереха видимо. — Да тръгваме.

— Заслизах пръв, а сърцето ми блъскаше като парен чук. Обгърнаха ни мрак и ужас.

 

 

Стълбата беше тясна и стръмна, та се наложи да слизаме обърнати на една страна. Опитвахме се да се спускаме колкото се може по-безшумно, стиснали револвери в ръце. Светлината растеше и се приближаваше страшно бавно. Сякаш бяха изминали часове от началото на спускането. Краката ми започнаха да треперят. Не след дълго Анджела се препъна и падна върху мен. Успях да се обърна навреме и да я подхвана, преди да се изтърколи надолу в бездната. Тя остана вкопчена в мен няколко минути като дишаше тежко. След това произнесе бавно:

— Добре съм вече. Да продължаваме.

Бяхме като ония герои от античните легенди, дето дръзвали да слязат в ада, само дето не бяхме никакви герои. Бяхме уплашени, дори Джерасмин вече бе поизгубил от предишната си самоувереност след схватката в хотела. Не знаехме какво ни чака там долу. Едно обаче, бе сигурно. Непоносимата воня на онези неща изпълваше въздуха.

Източникът на светлина се оказа малка синя лампа на стената в основата на стълбите. Обърнах се към останалите и прошепнах:

— На дъното сме. Оттук започва някакъв тунел.

— Чакай малко да си поемем дъх — отвърна Джерасмин. Кимнах и помогнах на Анджела да слезе до мен. Тя се облегна на рамото ми. Огледахме коридора, по който ни предстоеше да минем и от който лъхаше вече добре познатата ни миризма на разложена и преродена плът.

Коридорът се простираше в далечината, осветяван на равни интервали от сините лампи. Бяха като блестящите гирлянди на уличното осветление. Коридорът изглеждаше безкраен. Сякаш свършваше в царството на сенките.

Джерасмин и Анджела дадоха знак, че са готови. Поехме. Сините лампи една след друга оставаха зад нас. Най-сетне Джерасмин прошепна:

— Погледни там, Марлоу! Коридорът свършва!

Изглежда бяхме навлезли в задънен ход, прокаран за да обърква случайно попадналите. Но как бе възможно това? Никъде по пътя не срещнахме напречни коридори.

— Не — заявих аз. — Трябва да има врата.

Ускорих крачка, инстинктивно усещайки, че време за губене няма. Намирахме се дълбоко под земята, над нас бе Лондон, където в този момент вероятно се разиграваха все по-ужасни събития. Бяхме в крепостта на Този Който Не Ходи и макар че полето на Джерасмин ни защищаваше, знаех че сме само на косъм от смъртта.

Коридорът не завършваше с врата. В последният миг той завиваше рязко надясно и само няколко крачки по-натам наляво. Завих зад ъгъла и внезапно се притиснах към стената. Джерасмин и Анджела ме следваха по петите. Коридорът пред нас бе облян в светлина, която излизаше от една широко разтворена врата. В стаята боботеше някакъв глас, който ми се стори познат.

— Добре де, старче, — нареждаше гласът — и какво ще спечелиш като му се опънеш? Най-много да видиш речното дъно.

Друг, по-дълбок глас отвърна нещо, което не можах да чуя.

— Това е гласът на човека с черната превръзка — прошепнах на моите двама приятели. — Спомняте ли си, оня който ми предаде посланието на Този Който Не Ходи.

— Сам ли е там? — запита Джерасмин.

— Чува се още един глас. Това сигурно е охранителният пост.

— Ще трябва да ги нападнем — рече Джерасмин.

Кимнах. — Анджела, ти остани тук докато те повикаме. — Вдигнах ръка за да прекъсна възраженията и. — Готов ли си?

Джерасмин каза че е готов. Ала изглежда все още се колебаеше. Зад ъгъла без съмнение ни дебнеше смъртта. Самата мисъл за това бе в състояние да ме парализира. Поех дълбоко въздух, измъкнах пищова, стиснах го с потните си длани и се втурнах по коридора. Джерасмин ме последва.

Веднага след като свърнахме зад завоя се разнесе тревожния звън на алармата. Изругах, че не съм се сетил по-рано. А до вратата имаше поне трийсет крачки! Почти ги бяхме преполовили, когато алармата внезапно замлъкна. Така или иначе, имаха достатъчно време да се подготвят. Хвърлих се през вратата и се претърколих, едновременно натискайки спусъка. Приклекнали зад масивното бюро, двамата мъже отвърнаха на огъня. Единият беше мъжът с черната превръзка, който мигновено ме разпозна и избухна в истеричен смях. Явно беше уверен, че сме паднали в капана. Другият, мургав мъж с мустаци и златисти обици стреляше по нас с една ръка. С другата трескаво натискаше копчето на алармата.

Само в миг помещението се изпълни с пукотевица и дим. Прицелих се и гръмнах. Ръката на мургавия се обля в кръв. Алармата престана да звъни. Той подскочи назад и в този миг Джерасмин го простреля в главата.

Мъжът с превръзката изпищя и захвърли уплашено своя пистолет.

— Не ме убивайте — закърши се той. — Дайте ми последен шанс. — Той бавно вдигна ръце над главата, ала аз забелязах, че единственото му око се върти диво във всички посоки. Очевидно слушаше нечии нареждания…

От стаята се излизаше в поне половин дузина коридори, които водеха във всички посоки. По някой от тях, знаех, щяха да се появят и нашите убийци. Джерасмин се хвърли напред и опря дулото на пистолета в шията на едноокия.

— Започвай да говориш — прошепна със стиснати зъби той. — Веднага. Иначе приятелчетата, дето ги повика на помощ ще те заварят изстинал.

— Не зная много, ваша чест — захленчи едноокият. — Кълна се в живота на Исус, нищо не зная, ваша чест.

Джерасмин притисна по-силно дулото.

— Следващото нападение. Кога ще бъде? Коя е следващата жертва?

Мъжът се гърчеше, опрян в стената.

— Моля ви, ваша чест… — окото му блестеше диво.

— Казвай! — изръмжа страшно Джерасмин. От коридора повя тежка, застояла миризма. Не миризмата на чудовищата. Лъхаше на влага, на река. Вероятно този коридор излизаше на Темза. Запомних за всеки случай разположението му и се обърнах към Джерасмин и едноокият, който продължаваше да фъфли уплашено. В далечината, от друг коридор се чуха бързо приближаващи се стъпки. Разполагахме със съвсем малко време.

— Ще те застрелям преди да стигнат тук — шепнеше разгневеният Джерасмин. — Казвай! Следващото нападение!

— Утре… — изхриптя мъжът. — Мисля, че ще бъде утре, ваша чест…

— Искам да знам със сигурност.

— Така е — почти изкрещя едноокият. — Не стреляйте, ваша чест, сигурен съм. Самият капитан Безаров ми го каза, само преди час.

— По кое време?

— В десет часа сутринта.

— Къде?

— На „Даунинг стрийт“ десет.

— Мили Боже! — изкрещях аз. — Премиер министъра!

— Това искахме да узнаем — каза Джерасмин. — Повикай Анджела.

Съвсем я бях забравил. Върнах се в коридора и тихичко я повиках. Внезапно замръзнах. Тунелът беше изпълнен с онази отвратителна миризма, част от пода липсваше.

Приклекнах и в тъмнината видях надолу да се губи тясна желязна стълба. Усетих че ми се гади от зловонието, което лъхаше отдолу. Анджела беше изчезнала! В мен се надигна страх. Заслизах надолу по стълбите, но в този миг чух Джерасмин да ме вика.

— Марлоу! Идват!

— Анджела е изчезнала! — извиках аз. — Тя…

Останалото потъна в канонада от изстрели. Изправих се разкъсван от желанието да се втурна в две противоположни посоки. Анджела, прекрасната, крехка девойка бе изчезнала в мрака, отвлечена от вонящите чудовища. Някой бе наблюдавал коридора, не мислено, а наистина. Нещо се бе надигнало ненадейно от тъмата за да сграбчи Анджела…

От малката стая продължаваха да кънтят изстрели. Изведнъж чух сподавения вик на Джерасмин:

— Марлоу!

Изтичах обратно. Мъжът с черната превръзка беше изчезнал. Залегнал зад бюрото, Джерасмин стреляше към коридора. Ответните изстрели кънтяха из стаята, десетки куршуми се забиваха в стената. Претърколих се на пода и залегнах до него.

— Трябва да предупредим на всяка цена премиер-министъра — зашепна възбудено Джерасмин. — Да се връщаме обратно.

Посочих вратата зад нас.

— Мирише ли ти оттам на река или това е моето болно въображение?

— Мирише ми — отвърна той със стиснати зъби. Трябва да се доберем до нея. Твърде уморен съм за да опитаме прехвърляне през пространството.

От насрещния коридор стрелбата беше спряла. Но се чуваха тихи стъпки. все по-близо и по-близо… Джерасмин ме дръпна за ръкава, преви се на две и се втурна по задния коридор.

Във въздуха около нас свистяха куршуми, но не след дълго ни обгърна пълен мрак и ние продължихме безпрепятствено. От време на време се извръщахме и стреляхме, за да държим преследвачите на разстояние. Най-накрая се блъснахме в поредната желязна врата. Въздухът беше влажен, мирисът на река се прецеждаше през металната решетка на вратата.

Пипнешком затърсих дръжката, намерих я и я натиснах. Вратата бавно се отвори. Излязохме на хлъзгавия бряг на реката. Тежката врата зад нас се затръшна автоматично. Изкачихме се задъхано по хълма и залегнахме с готови пищови точно над изхода.

Ала убийците не идваха.

Постепенно дишането ми се успокои. Огледах се наоколо. Отсрещният бряг беше облян в светлини, по реката лениво се влачеше тъмният силует на един шлеп, а свирката му цепеше въздуха. Мислите ми престанаха безумния си бяг. Бяхме се измъкнали от това дяволско подземие, от този кошмарен свят на потънали в мрак коридори, в които на всяка крачка ни дебнеше смъртта. Две неща не ми даваха мира. Убийството, което се готвеше за идващия ден и съдбата на Анджела. Извърнах се към Джерасмин.

Лежеше до мен, проснат по корем. На пръв поглед изглеждаше просто изморен. Заговорих му. Той не отвърна. Заговорих по настоятелно — отново тишина. Обля ме студена пот. Протегнах ръка и го докоснах. Преобърнах го и с ужас се втрещих в големите тъмни петна, които красяха гърдите му. Широко отворените му очи гледаха право нагоре.

Той беше мъртъв.

Откъм реката отново се разнесе тъжната свирка на шлепа.

 

 

Нощта ме обгърна в мрак и заедно с него почувствах, че към мен се прокрадват ужасът и смъртта. Започнах да осъзнавам колко самотен съм вече. Джерасмин лежеше мъртъв и заедно с него си бяха отишли всички тези мистични сили, които ни помагаха. Този път смъртоносните куршуми бяха изпреварили неговите тайнствени умения. Нямаше го вече и защитното поле. Всевиждащите очи на противника ще са винаги зад мен. Този Който Не Ходи ще може да ме следи денем и нощем.

И Анджела. Мисълта за нея ме накара да потреперя. Тя бе останала там долу, в подземията, може би вече е мъртва. Завладя ме дивото желание да се върна при нея и аз запълзях надолу по брега, за да намеря желязната врата. Ала не можех да я открия никъде. Сякаш беше изчезнала. Навсякъде по брега ръцете ми опипваха само влажната пръст.

Марлоу е сам. Сам срещу тях, невидимите, а това ги правеше още по-страшни. Дълбоко в подсъзнанието си осъзнавах, че ако искам да остана жив и да имам достатъчно смелост да се възправя срещу тях, трябва да ги ненавиждам от цялата си душа. Само ненавистта можеше да ми даде сили срещу чудовищните оръжия на тези създания на мрака.

Бавно, методично, насочих мислите си към тях. Съсредоточих поглед върху трупа на Джерасмин, върху засъхналата по дрехите му кръв. Представих си Анджела, изтезавана в подземията на тези отвратителни същества, съкрушена от болка, поругана, мъртва, красивото и лице покрито с белези от безчислените мъчения. Почувствах напрежението в тялото ми да расте, да се концентрира. Спомних си за едноокия и подготвяното убийство.

Омразата се надигна в мен като яростно бушуващ вулкан. Драмата на всички тези хора вече бе и моя лична драма. Жадувах да се изправя срещу Безаров, утре, на „Даунинг стрийт“ 10 и да се бия с него до смърт.

Но, слава Богу, здравият разум не бе ме напуснал. Надигнах се с мъка и се отдалечих от брега. Хвърлих последен поглед към мъртвия Джерасмин, след което потънах в града. Иска или не, само един човек можеше да ми помогне. Трябваше да го накарам да ми помогне. Да го заразя със своята омраза, да му докажа, че друг избор няма.

Потърсих в телефонния указател адреса на инспектор Ром. Един кабриолет ме закара пред дома му. Изтичах нагоре по стълбите и през вмирисания на цигари и алкохол коридор и почуках на неговата врата.

— Момент — чух познатия глас отвътре.

Извадих пистолета.

Инспектор Ром отвори вратата и се вторачи в дулото. Сините му очи отскочиха разтревожено към лицето ми.

— Помните ли ме? — рекох аз. — Стивън Марлоу. Човекът с безумната история.

— Помня ви, разбира се — отвърна той с пребледняло лице.

— Пуснете ме да вляза — махнах с пистолета.

Той се отдръпна и аз го последвах в стаята, като затворих вратата след себе си.

— Облечете си палтото — наредих му аз.

— Къде отиваме?

— На „Даунинг стрийт“ 10.

— На "Даунинг стр… — той се задави. — Вие сте луд!

— Това е част от моята история — заговорих със спокоен глас. — История, която не е нито безумна, нито невероятна. Ако не дойдете с мен на „Даунинг стрийт“, утре в десет премиер-министърът ще бъде убит също като лорд Уолтърс и сър Гай Фолвершам. Искам да дойдете с мен, за да ми помогнете да убедя и други хора в правотата на това, което знам. И това е единствения начин самият вие да ми повярвате.

— А ако откажа? — запита тихо той.

— Ще бъда принуден да ви убия, инспектор Ром. Вярвате ли ми?

Той ми хвърли изпитателен поглед.

— Не — каза най-накрая. — Но ще си взема палтото.

Спряхме едно такси. Пъхнах пистолета в лицето на шофьора и му казах да се разкара. Наредих на инспектора да седне до мен и подкарах към „Даунинг стрийт“. Прекарахме последните часове на нощта паркирани в края на улицата, докато запознавах инспектора с преживяното до момента. Високо над нас звездите чезнеха в бледата светлина на утрото. Излях пред него всичко, и това което вече знае и това което не знае. Спирах се на всеки детайл, описвах всяка подробност, всеки миг.

А след това му рекох:

— Вярвате ли ми сега?

— Не — отвърна той. — Не ви вярвам. Ще ме убиете ли, само защото смятам всичко това за невероятно?

— Проклет да бъдете! — извиках му аз. — Това няма да спре дотук. Те ще подпалят Европа, ще унищожат Америка и никой няма да ги спре, защото всички ще мислят, че това е невероятно! И тогава ще нахлуят, от Изток, от Русия, ще дойдат тук и малкото оцелели ще съжаляват, че са останали живи.

— Единственото, в което съм съгласен е, че трябва да се вземат предпазни мерки — каза той, когато зората започна да оцветява тъмния хоризонт. — Лорд Уолтърс и сър Фолвершам бяха убити, така че повече не бива да се рискува. Трябва да позвъня в Скотланд ярд за подкрепление.

— Картечници — настоях аз. — Да докарат картечници!

— Освен това ще настоявам пред вишестоящото началство премиер-министърът да бъде преместен от споменатия адрес. Трябва да намерим телефон. Това е доверието, което мога да ви окажа, Марлоу. Поне до този миг вие нямате зад гърба си престъпление.

— Намерете вашия телефон — отвърнах почти с облекчение аз, като благодарих на Бога за тази негова педантичност. Макар и да не виждаше размерите на опасността, той се стараеше да вземе мерки срещу нея в размерите, в които си я представяше.

Целият бях плувнал в пот. Утрото беше ярко, доколкото може да е ярко едно утро под оловносивото небе. В уречения час премиер-министърът вече го нямаше на „Даунинг стрийт“ 10. Минути преди това той бе откаран в неизвестна посока. На прага се бе огледал безстрастно, с достойнство. Трябваше да го запазим от тези отвратителни същества. Него и всички честни, почтени хора, навсякъде по света. Те го заслужаваха!

Във всяка стая дебнеше по един агент въоръжен с картечница. Останах с Ром, двамата пушехме цигара от цигара. Чувствах се като на сън, жадувах да се пробудя и да разбера, че всичко е било само един кошмар. Часовникът в съседната стая започна да отброява. Беше десет.

Те изскочиха от пода, шест мрачни сенки, които се материализираха в черния смерч, който се изви насред стаята. Сред тях бе и капитан Безаров. Идеха направо от подземията.

Оглушително изреваха картечниците и съществата се замятаха с ужасни писъци, целите облени в черна кръв, а наоколо замириса на разложена плът. Безаров подскочи и се просна безжизнено на пода. Само за миг, ужасният отряд прехвърлен със силата на мисълта от подземията до тази сграда, бе срещнал своята смърт.

Наведох се над Безаров, полумъртъв, лицето му гърчещо се в предсмъртни конвулсии. Нуждаех се от съвсем малко информация и я изтръгнах от него. БОМБА. Под Лондон. Която ще унищожи града. Привечер. След два дни. Привечер.

— Ром — изхриптях аз. — Трябва да слезем в подземията.

— Да, Марлоу — отвърна той, вперил поглед в лицето ми. — В подземията. — Той млъкна и продължи да ме гледа с разширени от ужас очи.

Опитах се да кажа нещо. Не успях. Не можех да проговоря нито дума. Гърлото ми бе свито и пресъхнало. Парализиран от ужас, като в просъница чувах как Ром дава нареждания на хората си да се върнат в Скотланд ярд.

И тогава, в главата ми някой прошепна: "Ела с мен, Марлоу. В подземията. Искам да те убия, преди да си отида. Вече ми създаде достатъчно главоболия. Искам да те убия със собствените си ръце.

Гласът на инспектор Ром. Умът на инспектор Ром, който ме държеше в железните си обятия, парализиран, занемял. Сграбчен в страшен капан. БОМБАТА — исках да извикам аз. Но хората на инспектора вече бяха на улицата. Инспектор Ром бе втренчил очи в мен. Инспектор Ром…

Този Който Не Ходи.

Човекът, който наричаше себе си инспектор Ром се разсмя диво. Смехът му отекна като погребален звън в главата ми, все по-силно и по-силно докато най-накрая загубих съзнание.

С възвръщане на съзнанието започнах да виждам нещата по-ясно. Някой сякаш подреждаше мислите ми, сякаш разкриваше пред мен всичко, което исках да зная, за да ми се присмее, преди да ме убие. Защо от всички инспектори в Скотланд ярд бях попаднал имено при него? Защото той го бе пожелал. Той бе направлявал всички мои стъпки и същевременно се бе престорил, че поне малко ми вярва за нападението над премиер-министъра, за да не събуди подозрението ми. Сега вече разбирах.

Отново този ужасен смях.

За да се добере до мен, той си бе затворил очите пред провала на атаката и бе оставил Безаров да умре. Изпълнил бе дълга на инспектор Ром и бе спасил премиер-министъра. И после бе освободил своите подчинени. Само аз и той присъствахме на последните думи, които бе прошепнал Безаров. После ме бе прехвърлил тук, в подземията, за да се разправи безпрепятствено с мен. Един внимателно обмислен, грижливо подготвен и перфектно изпълнен план, чийто успешен край вече не бе далеч.

Мислите в главата ми ускориха своя бяг. Накъде ще поема сега? Париж, Берлин, Америка, където и да е. Стъпка по стъпка. Накъдето посочат с ръка „върховните“.

А къде бяха самите те? Сякаш някаква огромна невидима ръка сви в шепата си мозъка ми. Господарите бяха в Русия, на Изток. Ала жадуваха целия свят да е техен. Били сме слепци, да не го виждаме.

Бяхме съвсем сами в подземията, а до избухването на бомбата оставаха само два дни. Инспектор Ром би могъл да умре като герой, нали? Започнах все по-трудна да разбирам мислите му… премиер-министърът пощаден, за да умра аз… и някаква ужасна, бездънна ненавист в Този Който Не Ходи, океани от зло. Нещо за отмъщение, лично…

Събуди се, Марлоу!

Отворих очи. Стаята, в която се намирах по нищо не се отличаваше от онази, в която двамата с Джерасмин бяхме нападнали човека с превръзката. Пред очите ми плуваше тялото на инспектор Ром, очите му бяха вперени в моите. Но… но… мили Боже… той нямаше крака!

От кръста надолу нямаше нищо — само празно пространство! Панталоните, чорапите и обувките се въргаляха на пода. Ужасното видение се поклащаше ухилено пред мен. В ръцете си Този Който Не Ходи стискаше огромен пистолет.

— А сега, Марлоу, — каза той с равен глас — искам да ти кажа, че ти остават само още трийсетина секунди живот. — Говореше почти нежно. — А ти така си се втрещил в краката ми — той се изсмя при тия думи. — Мисълта, Марлоу. Силата на ума. Живот там, където го няма. Инспектор Ром ходеше с краката на мисълта.

На мисълта… отчаяно търсех някакъв отговор. Почувствах, че в главата ми се промъква друг глас, сякаш се мъчи да разчупи някаква стена. Усещах тежестта на пистолета в джоба си. Този Който Не Ходи бе увереч, че не ще мога да го използвам. Бих ли могъл наистина? Ако гласът… ако гласът…

— Трийсет секунди, мистър Марлоу — започвам да броя.

Лицето ми беше обляно в пот. Гласът… гласът идваше все по-близо, в компания на други древни гласове, като вятър който свири край опустелите храмове по заснежените планински върхове. Към мен летяха душите на хора, които са се докосвали до свещеното, божественото, повикани от оня първи глас за да ми помогнат. Ако само знаех как да им отворя вратата. Но как? И кой ги бе призовал, щом не бях аз?

— Двайсет секунди. Приготви се, Марлоу. Моли се на своя Бог, който не съществува — той се изсмя и дръпна петлето на пистолета. — За мен ще бъде удоволствие да те застрелям, Марлоу. Достатъчно ми попречи…

Ела! Ела! — из хиляди антични страни някой зовеше силата. Силата и животът… които се надигаха, бореха… някой разчупваше тази страшна преграда…

— Петнайсет секунди, Марлоу.

Идвам… мъча се… идвам… назови ме по име…

„Не мога“ — помислих си обезумял. „Не зная нищо за тези неща. Не познавам тези сили.“

— Десет секунди.

Трябва да ме назовеш по име.

„Не мога.“

Чуваш ли ме?

„Да.“

Повикай ме по име. То е в теб. Просто си уплашен.

„Да, така е.“

Не слушай страха си. Мисли за мен… мисли за мен… кой съм аз? Застинал в този миг от вечността, целият в очакване. Повикай ме… в мен са душите на милиони добри хора… аз съм с теб… повикай ме — продължаваше отчаяно да нарежда гласът.

— Пет секунди. Сбогом, мистър Марлоу — изсмя се Този Който Не Ходи.

Пръстът му натисна спусъка.

„Не… не…“ — хвърчаха мислите ми. „Не…“ — зачаках куршума и в този миг взривих стената от страх и мислите ми станаха ясни „… разбира се… как не се сетих по-рано… това е…“

— Джерасмин! — изкрещях аз и се хвърлих напред.

Този Който Не Ходи се облещи и изруга:

— Глупак! Джерасмин е мър…

Но не беше. Аз бях извикал името му, бях го призовал и той стоеше насред стаята, пребледнял, полюшващ се, с ръка насочена към Този Който Не Ходи, а от гърдите му се стичаше кръв. Устните му бяха здраво стиснати, очите затворени, а лицето излъчваше някаква неземна светлина.

В този миг Този Който Не Ходи се извърна и започна да стреля по него. Като обезумял. Видението изчезна като магичен облак така внезапно, както се бе появило. Ала аз вече бях измъкнал пистолета. Прицелих се, кипящ от омраза и натиснах спусъка. Жадувах да разкъсам с изстрелите си това безного чудовище. Когато димът се разнесе и грохотът от стрелбата отзвуча аз се наведох над него. Знаех, че никога не ще зърна истинското му лице. Защото лицето на инспектор Ром не бе неговото лице.

Главата му бе откъсната.

В главата ми отново задуха вятърът, който отнасяше със себе си безчислените духове — обратно в техния храм на покрива на света, при древните книги пълни с божествени истини, мъдрост и светлина. Сред тях чувах и познатия глас на Джерасмин, който се връщаше в мистичното царство на мъртвите с последно сбогом. Той ми бе дал силата да го повикам, беше отворил вратата към древното познание.

Погледнах часовника. Беше десет и половина. После бавно поех из подземията. Не след дълго открих бомбата и разкъсах кабела, който я свързваше с часовниковия механизъм. Малко по-късно открих и Анджела, упоена и захвърлена в една тъмница, встрани от главния коридор. Изглежда Този Който Не Ходи я бе забравил в яростното си желание да се добере до мен. Без да губя нито миг я понесох нагоре по стълбите и през магазина на Т. Недрос излязохме на огряната от слънце улица. Зад гърба си чувах ужасените и отчаяни писъци на внезапно осиротелите лакеи на страшното чудовище. Техният господар бе мъртъв и аз се надявах, че поне следващите десет хиляди години не ще има кой да ги призове.

 

 

Вестниците, разбира се, описаха цялата история. Не с нашите имена — аз не исках, а и правителството ме подкрепи. Трупът на инспектор Ром — истинският инспектор Ром, е бил намерен същия следобед в неговия собствен гардероб. Що се отнася до подземията — те бяха подпалени с огнепръскачки и така бяха унищожени последните остатъци от ужасните същества, които за първи път видях на борда на „Куин ъф Мадагаскар“.

За мен и Анджела кошмарът бе свършил. Бяхме свободни.

Лусиъс Шепард
Огнена зона Емералд

— Не е ли странно, войнико? — рече ГЛАСЪТ право в ухото на Куин. — Вървиш си безгрижно с твоя защитен костюм и се чувстваш в безопасност и… бам! Ето че се въргаляш по земята и всичко те боли. Трябва да признаеш, обаче, че костюмът си го бива. Доколкото си спомням, няма оцелели от среща с пехотна мина. Ти сигурно ще си първият.

Куин разтърси глава за да си проясни мислите. Нещо в шлемофона изтрака, което хич не беше на добре. Съмняваше се, дали връзките с компютъра в раницата са оцелели след взрива. Но по-важното е, че може да ходи. Гласът в ухото му звучеше малко налудничаво и Куин си помисли, че няма да е зле, ако потърси прикритие. Опита се да включи компютъра — излизаше само холографската карта на района. На визьорният дисплей той беше като малка червена точка, насред лабиринт от разнородна зеленина — близо единадесет мили от границата с Бразилия навътре в Гватемала, почти в сърцето на дъждовната гора Петен, на източния край на Огнена зона Емералд.

— Чуваш ли ме, войнико?

Куин приседна и изпъшка от острата болка в краката. Не изпитваше нито страх, нито паника. Макар едва на двадесет и една, това беше неговият втори поход в Гватемала и вече бе привикнал с трудните ситуации. Пък и едва ли това е най-лошото място, в което би могъл да попадне човек. Само допреди две години Емералд беше нещо като изпитателен полигон за кубинските партизански отряди, но след преместването на съюзническите артилерийски установки на запад, врагът на свой ред измести лагерите си на север и с изключение на отделни разузнавателни патрули като този на Куин Огнената зона беше пуста.

— Няма смисъл да се преструваш на умрял, мой човек. Само след петнадесет минути ще сме при теб с момчетата и тогава ще ни запееш.

Петнадесет минути. По дяволите! Куин си помисли, че ако заговори гласът, може би ще успее да го забави.

— Ами вие кои сте бе, хора? — попита той.

— Казвам се Матис. От Специалните части, бях на служба в Първи пехотен. Но както се казва, видях светлина в края на тунела и зарязах службата. Ами ти бе, човече? Имаш ли си именце?

— Куин. Едуард Куин — той вдигна визьора и огледа критично обгорения защитен костюм. Под разкъсаното външно покритие прозираше смачканата силиконова мрежа. Куин се огледа за автомата. Кабелът, който го свързваше с компютъра беше прекъснат, най-вероятно от шрапнел от мината, и оръжието не се виждаше никъде наоколо. — Да си виждал някой от моите хора?

Тишина изпълнена с радиопращене.

— Май имам да ти съобщя лоша вест, Куин Едуард. — Изглежда, че твоите приятелчета са ги пречукали партизаните.

Въпреки дистанцията Куин почувства, че гласът лъже. Той огледа околния терен. Седеше в края на малка полянка, с надвиснали отгоре клони на дървената като в катедрала. Около него се издигаха папрати, тук-там през гъстите листа проникваха ярки снопове светлина и в тях плуваха най-различни по размери предмети. От три страни поляната беше преградена от гъста джунгла, но на изток тя се отваряше към просторна, мътнозелена водна площ, насред която само на стотина метра от него се виждаше обрасъл в дървета остров. Само да си намери автомата — островът изглеждаше подходящо укритие. После няколко дена почивка и ще е готов за дългия преход, който го чака.

— Тия момчета май не ти бяха много големи приятели — обади се Матис. — Зарязаха те още щом стъпи на мината и се просна като печена мръвка.

Трябваше да се съгласи, че в това гласът бе прав. Изглежда останалите бяха попрекалили със стимулиращите ампули, за да може човек да разчита на тях. Най-вероятно са го зарязали за да не го носят.

— Е, значи заслужили са си съдбата — продължи Матис. — А ти, момче, си с късмет. Иначе току виж беше зърнал светлината.

— Това пък какво значи? — Куин бръкна в кутията и извади две стимулиращи ампули — като мънички сребристи патрони на дланта му.

— Светлината е божествена по тия места, войнико. Седнеш ли под някой сноп лъчи и тя ще проникне до дъното на душата ти и ще те пречисти от всякаква неистина.

— Сериозно? — отвърна малко объркан Куин.

— Напомняш ми за моя лейтенант — рече Матис. — Все ми викаше: „Ти си луд, старче“, а аз му отвръщах: „Не съм обикновен луд, сър. Аз съм луд, срещнал Христос“. И после му разказвах за това, какво съм научил от светлината и за божието царство, което ще построим на Земята. Място, където човек ще живее сред чистота. Без машини и замърсяване. Казвах му, че ще трябва да се научим да ловуваме с ножове и да проследяваме плячката по миризмата.

— И какво стана с лейтенанта? — попита Куин.

— Нали знаеш как е с лейтенантите, момче. Понякога работата с тях просто не върви.

Куин строши една от ампулите под носа си и пое дълбоко въздух. Вълната на псевдо-ендорфините го блъсна. Стимулантът имаше за цел да повиши физическите и психически способности до героично ниво за период от около тридесет минути. Куин се стремеше да избягва твърде честата им употреба заради тежките странични ефекти. На кутията с едри букви беше изписано предупреждение да не се злоупотребява — но Матис, ако се съди по налудничавите му изказвания не му бе обърнал внимание. Не един и двама от колегите на Куин бяха изкукали от прекалената употреба на стимуланти.

— Естествено — наруши отново тишината Матис. — въпросът не е само в светлината. Не бива да забравяме Кралицата. Тя върви заедно със светлината.

— Кралицата? — Куин почувства как се изострят всичките му сетива. Виждаше ясно разпънатите високо по дърветата паяжини, главата му се изпълни с хиляди нови звуци. Изведнъж забеляза зеленото пластично дуло на автомата да стърчи от близкия храст. Изправи се и накуцвайки болезнено се затътри към него. И двете цеви бяха запушени с пръст.

— Спомняш ли си за ония шибани кубински експерименти — дето правеха компютърни кръстоски на животни и човешки личности? Кръстосани имплантати, разбираш ли? Използваха ги за шпиони.

— Това са глупости! — възрази Куин и се приближи към водата.

— Не са глупости. Кралицата е една такава кръстоска — свързана е с тигрова котка. Индианците тук ги наричат тигрило. Нея не сме я виждали, но сме виждали котката. Веднъж дори успяхме да се включим към Кралицата, но тя веднага се зае да ни рови в мозъците. Така ти подработва мислите, че докато се усетиш и си свършил. Върти те на пръст.

— Щом е толкова могъща — прекъсна го Куин — тогава защо се крие, а не се покаже?

— Тя не се крие. Трябва да й докажем, че сме достойни за нея. Да пазим чиста джунглата от всякакви нашественици. И тогава ще дойде при нас.

— Нашественици? Като моя патрул, а? Затова ли ги избихте?

— Ауууу! — извика Матис. — Нищо не може да се скрие от теб, момче. Така ли е, Куин Едуард?

Куин се изкикоти със силата на двете счупени ампули.

— Ами да — отвърна той, като имитираше налудничавото произношение на Матис. — Не си мисли, че ще можеш.

— Твоите приятелчета хич не ги биваше за войници — отряза го Матис. — Таман вече ни привършваха ампулите — той внезапно смени темата. — Абе, човече, ама тия новите защитни костюми си ги бива, а? По мое време нямаше такива работи… компютри и прочие глупости. Я кажи, как стреляте с тия пущини?

— Прицелваш се и стреляш — Куин вече бе нагазил до пояс във водата и бавно крачеше към острова.

— Не се бъзикай със стария — отвърна Матис. — Пробвал съм ги тия.

— Като си такъв умник защо питаш?

— Момче, нещо не си много възпитан. Но предполагам, че Кралицата ще те оправи.

— Ха! Невидимата жена!

— Съвсем скоро ще я зърнеш, приятелче. Още малко и ще дойде при мен.

— При теб? — Куин се изкикоти. — Абе ти да не си кралят?

— Може и да съм — гласът на Матис стана заплашителен. — Не съм такъв селяндур, за какъвто ме мислиш. От две години обикалям по тия места. Даже и мухите ме питат преди да серат! Така че може и да съм господарят на джунглата!

Куин сдъвка подигравателния си отговор. Трябва внимателно да изучи този човек, щом е бил в патрул, сигурно са най-малко петнадесет души.

— Много хора ли загуби? — запита предпазливо той.

— А теб какво те интересува? Да не си намислил нещо? Виж какво, Куин. Твоите приятелчета със смешните си пушчици нищо не можаха да ми направят. Един по един ги изтрепах. Няма кой да ти помогне. Дори да ни избиеш всичките, няма да можеш да се справиш с Кралицата. Това че живее на острова не значи, че не се интересува какво става на брега. Може и да не вярваш, човече, но сигурен съм че вече те е надушила.

— Какъв остров? — дърветата пред него внезапно придобиха призрачни очертания.

— Ами един малък остров насред езерото. Ако си вдигнеш главата ще го видиш.

— Не мога да си мърдам главата — отвърна уморено Куин. — Вратът ми се е схванал.

— Послушай съвета ми, момче. Оправиш ли се — бягай надалече. Кралицата хич не обича да й се мотаят в територията.

 

 

Като стигна до острова Куин се огледа за подходяща позиция, от която да може да наблюдава брега. Ако Матис наистина е такъв специалист по оцеляване в джунглата, за какъвто се представя, няма да се затрудни да го проследи. Не се знаеше доколко е вярна тази история за Кралицата, но Куин реши че не си заслужава да рискува. Той отдели няколко скъпоценни минути и успя да почисти долната цев, която стреляше с миниатюрни гранати.

— И къде си се скрил, Куин Едуард? — разнесе се подигравателния глас на Матис. — Къде си се напъхал?

Куин огледа брега. Храстите отсреща тънеха в сянка. Слънцето беше закрито от облаци. Опита се да мисли за нещо приятно, но не можа да се сети за какво. Облиза устни и мъчително преглътна. Охладителят на костюма едвам работеше.

Изведнъж в края на гората нещо помръдна, после от храстите излезе мъж в камуфлажна униформа и автомат със сгъваем приклад… стар модел — АР-18. Той тихо навлезе във водата и заплува към острова. Куин насочи оптическия прицел и огледа мъжа — имаше дълги до раменете черни коси, лицето му беше насечено от резки черти. Куин търпеливо зачака останалите. Но друг не се появи и Куин осъзна, че Матис просто го подлага на изпитание, за да види колко струва.

— Назад! — извика заплашително той. Но мъжът продължи. Куин се зачуди за въздействието, което Матис имаше върху своите хора. Този човек знаеше, че ще умре. Може би просто се беше надъхал с ендорфини и не му пукаше. Или пък Кралицата му беше внушила сладки представи за отвъдния живот. Куин не искаше да го убива, но нямаше друг избор. Вгледа се за последен път в изкривените от ужас очи на войника и после натисна спусъка.

Гранатата излетя със свистене и мъжът в езерото избухна в огнен облак сред гейзер от водна пара. Уплашено закрещяха маймуни, от клоните на дърветата литнаха птици. Над езерото се разстла димна завеса, не след дълго на повърхността изплуваха чифт крака сред кърваво петно. Куин почувства, че му призлява.

— Боже, на какви неща ви учат в училище — обади се Матис.

Разярен, Куин изстреля три гранати към джунглата.

— Неточен мерник, Куин Едуард.

— Каква гадина си само! Да изпратиш момчето на смърт!

— И тоя път не позна! Изпратих го защото го обичам. От четири години сме заедно в пущинака, но напоследък нервите започнаха да му изневеряват. Ти му направи услуга, Куин… и нека вечно да свети! Е добре, човече! Искаш да си играем на бам-бам — ще го получиш! Но останеш ли още малко там и току виж Кралицата свършила работата вместо мен. Хич не обича да й навлизат в територията. Направо пощурява. Кожичката ще ти одере!

Смехът на Матис премина в истеричен писък, който говорителите в шлемофона почти не успяха да предадат. Но Куин вече не го слушаше. Той не откъсваше хипнотизиран поглед от бавно носещите се по повърхността на езерото крака, сред мътночервеното петно, и сякаш той самият потъваше в това мътно, кърваво петно.

 

 

По здрач, когато над езерото се спусна гъста мъгла, Куин се надигна уморено и се отправи да търси някое безопасно местенце, където да прекара нощта. Не след дълго пред него се изправи огромно дърво с толкова гъста корона, че би могъл без никакъв труд да се скрие в нея. Куин смръкна от поредната ампула за да прогони умората и болката, после се изкатери и се нагласи удобно.

Мракът се спусна, мъглата се сгъсти още и скри луната и звездите. Куин се втренчи в тъмнината, прекалено изтощен за да заспи. После, с надеждата че това ще му помогне, счупи още една ампула. Вълната го блъсна, отново започна да различава очертания в гъстия мрак и да чува и най-слабия шум. Нищо подозрително.

Никаква следа от Кралицата.

Замисли се, как ли Матис е стигнал до тази странна фантазия. Дали наистина я вижда? Сигурно си я представя русокоса, с къса пола от тигрова кожа — като приятелката на Тарзан.

Откъм езерото крякаха жаби, щурци свиреха в тревата, познатите звуци му напомниха за дома. Постепенно се унесе в сладки спомени от детството… тате… църквата… всичко се обърка, сля се в един странен сън, в който се преплитаха истински и измислени събития. В един миг му се стори, че към него се прокрадва някаква сянка, но колкото повече се взираше в нея, толкова по-нереална му се струваше тя. Накрая сянката се сля с образите от съня и той изгуби връзка с околния свят.

 

 

Рано призори Куин счупи поредната ампула и после се отправи да изследва острова. Пристъпваше внимателно по мократа трева, която в мъглата сякаш се сливаше с небето. Не се съмняваше, че днес Матис ще опита да го довърши. Матис едва ли ще понесе факта, че е останал невредим след нощта на острова, че Кралицата го закриля. Най-добре ще е ако успее да го предизвика, да го изкара извън нерви, да го накара да сгреши.

Островът беше дълъг близо стотина метра и широк не повече от тридесет. На единия край завършваше с мъничка скала и — като се изключи поляната около голямото дърво — целият беше обрасъл с гъсти шубраци. Скалистия край бе достатъчно висок да затрудни атакуващите, но в останалите райони Куин постави мини и осветителни ракети, като ги свърза с тънки, почти невидими нишки, които опъна между храстите.

Когато привърши слънцето вече се бе заело с мъглата и докато се връщаше към вчерашната позиция ненадейно видя тигровата котка. Приклекнала на брега тя пиеше вода. Беше малко по-голяма от домашна, гърба й бе изящно нашарен с тъмни резки. Куин и друг път бе виждал подобни животни, но това тук се отличаваше с нещо неуловимо — сякаш очите му бяха врати към един друг, непознат за човека свят. Котката спря да пие, погледна към Куин, после яростно изръмжа и изчезна в шубрака.

В мига, в който изчезна, Куин беше завладян от тревожно колебание. Как така бе избрал именно острова за прикритие? Как бе успял веднага да намери най-доброто място за стрелба? И да предвиди атаката на Матис. Всичко това можеше да се обясни със здрав разум и добра подготовка… и все пак, не беше ли прекалено уверен в действията си? Може би тази увереност се дължеше на честата употреба на стимуланти, но не говореше ли Матис за това колко лесно се промъквала тя в мислите ти, за да ги насочи накъдето иска? Докато не се превърнеш в неин роб. Куин опипа мислите си, сякаш търсеше доказателство, че някой е бъркал там. Почувства паника, породена от безсилието на този опит и побърза да я заглуши с поредната ампула. Добре де. Да става каквото ще става.

През следващия половин час той претършува внимателно острова. Никъде не откри и следа от Кралицата, нито пък от котката. Но ако тя контролираше мислите му, нищо не й пречеше да го насочва винаги към този район, където я няма. Би могла да върви след него и да го манипулира от съвсем близко. Като кукла на конци. Той се обърна рязко, надявайки се да я изненада. Нищо. Бавно полюшващи се в мъглата храсти. Куин се изкикоти. Божичко, какъв идиот е! Само защото на острова има котка, съвсем не значи че Кралицата съществува. По-скоро котката е първопричина за фантазията на Матис!

В храстите нещо изшумоля.

Куин насочи автомата натам. Обра мекия спусък, но след миг се отпусна. Счуло му се е. Сигурно е от умората. Стига с тия глупости за разни тайнствени жени! Трябва час по-скоро да убие Матис и да се махне от това проклето място. И ако Кралицата е истинска, тогава само ще спечели уважението й. Той счупи още една ампула и посрещна с радостен смях заливащата го вълна на възторга. О, не беше ли чудесно! Рамо до рамо с тези прекрасни постижения на химията и Невидимата, ловът на Матис ще е като преследване на мишки! От мощния удар на хормоните мислите му се оцветиха и той се видя като бъдещ величествен господар на джунглата.

 

 

Облегнат на едно дърво Куин грижливо почисти горната цев, която стреляше с куршуми 22 калибър. Автоматичен откос от тази цев можеше да пререже човек на две, но Куин искаше да пести амуниции и затова превключи на единична стрелба. Когато слънцето се издигна над дърветата той повика Матис по радиото. Известно време никой не отговаряше, най-сетне се чу дрезгавия глас на Матис:

— Къде, по дяволите, си се скрил, войнико?

— На острова — следващите думи се постара да обагри в безгрижно веселие: — Хей, знаеш ли, че се оказа прав за Кралицата?

— Какво искаш да кажеш?

— Красива е! Най-красивата жена, която съм виждал!

— Видял си я? — гласът на Матис звучеше тревожно. — Лъжеш!

— Има черна лъскава кожа и дълга до бедрата коса. Очите й блестят, сякаш са бисери! А гърдите й, човече! Не са големи, но ако ги видиш само как се полюшват — той издаде протяжен стон — направо ще изгориш!

— Глупости! — в гласът се долови истерия.

— Ами-и — рече Куин. — Истина е. Знаеш ли, Кралицата е доста самотна. Мислела е да се задоволи с някой от вас, но сега, когато на острова има истински мъж…

Шубраците до него бяха обсипани от куршуми.

— Неточен мерник — каза Куин. Огънят продължи, няколко куршума се забиха в стъблото на дървото. — Я ми кажи нещо, Матис — той с мъка подтисна своя кикот. — От колко време не си чукал? — откъм брега започна яростна канонада. Най-сетне забеляза пламък и веднага отвърна на огъня.

— Мръсна гадина! — изпищя в слушалките Матис.

— Да не съм оцелил някого? — ухили се Куин. — Какво става бе, човек? Светлината ли зърна?

От брега отвърнаха с ураганна стрелба. Наоколо свиреха куршуми, които косяха гъстите храсти. Куин усети че го завладява гняв, сигурно беше от стимулантите. Не отвърна на огъня, не искаше да се издава. После му дойде наум нова идея и той се провикна:

— Ей, внимавайте! Ще уцелите Кралицата!

Стрелбата внезапно спря.

— Куин Едуард! — повика го Матис. Куин мълчеше и чакаше.

— Куин Едуард!

— Добре де. Какво има?

— Време е — Матис се задъхваше от ярост. — Кралицата ми каза, че е дошло време да й докажа колко струвам. Идвам да те убия, човече!

Впил поглед в отсрещния бряг Куин сякаш предчувстваше какво ще последва. Но той само разтърси глава и извика в отговор:

— Чакам те, задник такъв!

 

 

Към обед слънцето се превърна в огромна, нажежена до бяло огнена топка и в нетърпимо ярката светлина джунглата придоби ливидна, почти избеляла оцветка. Куин отваряше една след друга ампулите и чакаше. Главата му беше натежала, мислите му сякаш се бяха свили на топка. Малко след като счупи поредната ампула откъм брега откриха спорадичен огън — изглежда искаха да му отвлекат вниманието. Куршумите шибаха храстите около него. Куин бързо определи ритъма на откосите и в едно кратко затишие надигна глава и се огледа. От различни посоки към острова се приближаваха четирима дългокоси, брадясали мъжаги. Бяха нагазили почти до пояс в езерото. Куин успя да свали двама преди да го притиснат с яростен огън. Той изчака следващото затишие, надигна се и мигновено покоси другите двама. Единият със сигурност бе убит на място, другият най-вероятно се отърва само с раняване. Този път противникът стреляше точно по него. По главата му се посипаха накъсани листа. Някъде наблизо капеше вода.

Стрелбата спря.

Куин лежеше неподвижно, заслушан. Никакъв шум. Освен капките вода. Откъде ли се чуваха? Не беше чак толкова близо до езерото. Той надигна глава, обхванат от лошо предчувствие … и извика от изненада.

Само на четири метра от него, над водата се бе изправил едър мъж, с мокра коса и брада. Приличаше на някакъв тайнствен подводен обитател — може би на свирепият цар на езерото. Имаше хлътнали бузи и огромни блестящи очи, а в ръката си стискаше нож с назъбено острие. Гледаше право в Куин. Дрехите бяха залепнали по тялото му, на корема се очертаваше голямо кърваво петно. Той размърда устни, мъчейки се да каже нещо.

— Божичко… лайнарска работа — произнесе объркано мъжът после се олюля. Ръката с ножа се вдигна и мъжът се хвърли към Куин.

Куин го посрещна с яростен откос. Една яркочервена звезда цъфна на челото на нападателя. Той се стовари тромаво върху Куин, прикривайки с тяло дулото на автомата, който продължаваше да гърми приглушено. Мокрите му коси се залепиха за визьора на каската, тялото му продължаваше да потръпва от изстрелите.

Две експлозии съвсем наблизо.

Куин избута тялото настрани, изпълзя пъргаво към съседния храст и пътьом счупи една ампула. От другия край на острова се разнесе уплашен вик и заедно с него във въздуха се издигна огнен стълб. Куин набързо пресметна убитите — девет, с този, който изскочи от водата. Значи отвличащия огън е дело на Матис. Дали му бяха останали още хора?

Той пропълзя по-навътре под храста. Стимулантът гореше в душата му с ярък пламък, сякаш вътре се раждаше друг човек, изкован от ярост. Гъстата трева се заплиташе в защитното стъкло и Куин за малко да не забележи обувката — стара, изгнила обувка, с изсушени лиани вместо връзки. Само на пет крачки пред него, зад следващия храсталак. Обувката помръдна и Куин видя, че в нея е затъкнат тъмнозелен военен клин.

Автоматът беше притиснат под него, едва ли ще успее да го извади навреме. Но мъжът очевидно не подозираше за близостта на Куин, той продължаваше да се оглежда наоколо. Куин вдигна оръжието и се прицели в крака, точно над обувката. После превключи на автоматичен и натисна спусъка. От дулото изригна огън, Куин завъртя автомата вляво и дясно от набелязаната цел.

От откъснатия крак бликна кръв и гората бе огласена от ужасяващ рев. Мъжът се стовари на земята. Куин пусна няколко куршума в тялото и ревът утихна.

Обувката остана на мястото, където я бе зърнал, от нея стърчеше пречупена, окървавена кост.

Куин отпусна глава в прохладната почва. Лежеше неподвижно, изтощен докрай. Сякаш времето бе спряло и го бе заровило под грамада от натежали секунди. Малко черно бръмбарче се изкачи пъргаво по каската и го загледа през визьора, като мърдаше неспокойно с мустачки.

— Куин Едуард? — прошепна в ухото му Матис.

Куин вдигна глава — бръмбарът падна.

— Изтрепа ги всичките, нали?

Куин бавно запълзя назад, към наблюдателния пост.

— Довечера, Куин Едуард. Ще видиш блясъка на моя нож… и после сбогом — Матис се изсмя дрезгаво. — Защото тя иска мен, човече. Ей сега ми го каза. Каза ми, че довечера ще спечеля.

 

 

Куин прекара следобеда в прочистване на острова от мъртъвците. Работата беше неприятна, но още по-неприятно му бе да ги гледа наоколо. Едва след като свърши си позволи да отвори една ампула. Сноповете на проникващото през короните на дърветата слънце отново станаха ярки като лазерни лъчи. Светлината им сякаш предаваше реалност на представата му за Кралицата. Струваше му се, че с всеки изминат миг се доближава все повече до нея. Виждаше я навсякъде — в мъглата, сенките, дори в гъстите шубраци наоколо. Всичко отразяваше нейния характер — тайнствена, примамлива, изпълнена с благородни мисли. Чувствена, любвеобилна — сближаването с нея бе като истинската любов — вечна и незабравима. Красива и… силна. Нищо общо с налудничавите представи на онзи маниак Матис.

Божичко!

Куин рязко се изправи. Божичко, мили Боже! Ама той наистина полудява! Проснал се е тук и си представя разни фантазии като мечтаещо за кинозвезда пубертетче. По-добре да се надига преди Матис да е предприел нещо.

Привечерният вятър размърда листата. Куин вдигна визьора. Беше задушно, миришеше на дъжд. Протегна ръка към поредната ампула. Стимулантът прогони мрачните мисли, които сякаш се блъскаха в главата му. Обхвана го увереност, почувства сила. Усмихна се, като се сети за предстоящия двубой и размърда нетърпеливо мускули. Погледът му се плъзна по зеленината наоколо, спомни си една стара поема: „… зелена плът, коси зелени, очи прохладно сиви…“ Дали така изглежда Кралицата? Ако е истинска? Превърната от Огнената зона Емералд в поетично и красиво създание. Имаше чувството, че всички те са персонажи от някоя древна драма, родени от сблъсъка между любовта и войната, затворени зад стените на неимоверен по размери изумруд, чиято истинска същност е видима само за онези, които съумяват да прозрат отвъд привидния хаос от клони и листа, който изпълва гората. Куин млясна и си представи Матис убит, а той коронясан за цар на джунглата с корона от папрат и лиани.

 

 

Когато се стъмни, Матис се обади отново. Разказваше разни глупави вицове, но по задоволството, което се долавяше в гласа му Куин заключи, че е достигнал острова. Изминаха още двадесет минути, през които двамата си играеха на криеница из потъналия в мрак остров. После ненадейно откъм южния край избухна ярка светлина, последвана от болезнен вик. Куин се усмихна. Викът беше доста смешна и неумела имитация. Той измъкна една осветителна ракета от джоба. Знаеше, че Матис няма да чака дълго.

— Ти си бил много предпазлив, Куин Едуард — обади се Матис. Куин не отговори. Използва момента да счупи две ампули.

— Е, няма да ти е за дълго.

Куин продължаваше да мълчи. След известно време в гласа на Матис започна да се долавя напрежение и Куин не бе никак изненадан когато — приблизително след около пет минути — недалеч от него се разнесоха изстрели от АР-18. Явно Матис бе започнал да стреля безогледно. Той бавно вдигна автомата… и изведнъж го споходи видение за Кралицата.

Лежеше превита от болка. Беше я ранил Матис.

В представите си Куин я видя като женска фигура подпряна на едно дърво и притиснала с ръце ранения си крак. Раната не беше сериозна, но Куин усещаше, че Кралицата иска двубоят да свърши час по-скоро. В мислите му изплуваха разпокъсани спомени, за които би могъл да се закълне, че са нейни, мярна му се прогнила барака с наклонен покрив, разходка край брега сред красиви орхидеи, въздух напоен с тежък аромат и множество насекоми. Куин усещаше някакъв интимен резонанс с тези мисли, знаеше, че именно там, в това тайнствено екзотично кътче Кралицата намира отдих.

Объркан, уплашен за нея и донякъде разтревожен, че е преминал границата на здравия разсъдък Куин възпламени ракетата и я запрати към малката полянка. Над острова се издигна огнен чадър. Куин вдигна оръжието и… там, на другия край на малкия остров той зърна мъж, облечен в защитен комбинезон! Преди още мъжът да успее да помръдне Куин го прониза с поток от трасиращи куршуми. После се понесе напред, завладян от възторга на победата. Но само след миг нещо в сцената го накара да спре. По време на стрелбата човекът бе останал неподвижен, не бе направил никакъв опит да се скрие. И автоматът му — беше същия като на Куин, а не АР-18! Значи е застрелял чучело, или труп!

Няколко куршума се забиха в гърба му, но костюмът издържа и той падна без да го засегнат. Беше замаян от удара. Тъкмо се надигаше, когато от мрака изскочи едрата фигура на Матис и стовари приклад върху визьора му! Фибропластичната материя издържа, макар че се пропука като паяжина, но докато се окопити от удара, Матис го беше яхнал през гърдите.

— Как ти харесва това? — задъхано извика мъжът.

Той мигом замахна с ръка, в която блесна нож и го заби в шията на Куин. Защитният костюм се втвърди на мястото на удара и ножът се плъзна. Куин се изви на една страна, но Матис отново го притисна и започна да удря с дръжката на ножа по напукания визьор. В очите на Куин попаднаха парченца пластмаса, визьорът хлътна и очевидно нямаше да издържи още много. С отчаян напън Куин успя да отблъсне Матис настрани и двамата се вкопчиха яростно. Без да се пускат, те се изправиха на колене, после на крака. Шлемовете им се сблъскаха. От удара радиото на Куин изпращя и този звук сякаш превключи възприятията му на нова вълна — стори му се, че са два черни исполина, със сърца от завихрени галактики и ръце от звездни мъглявини, вкопчени в битка за всичко женско на света. Това видение одесетори силата му. Той дръпна рязко Матис, двамата прелетяха през няколко шубрака и се опряха в някакво дърво, където застинаха за миг. Пот шуртеше от челото на Куин, ръцете му трепереха. Матис го блъсна във визьора с шлема си, мъчейки се да довърши това, което бе започнал с дръжката на ножа. Куин рязко изви глава и после заби рамо в стомаха на своя противник. Матис се преви на две, Куин нанесе още един удар и после го завъртя. Матис се просна по корем, Куин се стовари върху му, затършува и измъкна назъбения нож от колана. После опипа с ръка, намери съчленението между защитния костюм и каската и пъхна ножа, колкото да прониже кожата. Матис замря. Мълчеше.

— Къде остана жизнерадостната ти духовитост, мой човек? — попита задъхано Куин.

Матис продължи да мълчи, неподвижен и Куин се зачуди дали не е загубил съзнание. Светлината от ракетата бе угаснала, над тях се разстилаше само мекото сияние на нощното небе.

— Кучка! — ненадейно извика Матис. — Ти ме излъга, проклета да си!

— Млъквай — рече обидено Куин.

— Шибана кучка! — крещеше Матис. — Измами ме!

— Казах да млъкваш! — Куин натисна по-силно с ножа, но Матис продължаваше да се мята и да реве. — Млъквай! Престани! — Куин не искаше да го убива, но усещаше, че положението излиза извън неговия контрол.

— Ще те убия курво! — крещеше Матис. — Ще ти прережа гърлото, мръснице…

Завладя го гневна омраза. Куин стисна зъби и заби ножа в меката плът. Матис се задави от нахлулата в гърлото му кръв. Ръцете му задраскаха безпомощно в калта.

Куин се изправи, олюлявайки се. Не изпитваше никакъв възторг от победата. Той свали каската и пое с пълни гърди влажния въздух на джунглата. Изведнъж радиото изпращя и до него достигна глас:

— …ваш ли ме?

— Нямаме хора в Емералд — обади се друг глас. — Сигналната ракета може и да е клопка.

— Да, но компютърните данни са от наш тип екипировка. Ще огледам над езерото.

Вертолет, досети се Куин. Продължи да гледа с безумен поглед към каската с пропукания визьор, сякаш гласовете принадлежаха на някакви страшни каменни чудовища. После бавно вдигна шлема като не знаеше какво да каже.

Моля те, не…

Думите й прокънтяха в ушите му и той осъзна, че са достигнали до него с тихата песен на нощния вятър.

Отново пращене.

— …се махаме от тук!

И другият пилот:

— Чувате ли ме? Повтарям: чувате ли ме?

Ами ако Кралицата просто го е използвала за да се отърве от Матис? А после щеше да се отърве и от него.

Моля те, остани…

Куин си представи, че се връща у дома, сивите вечери, тъпото ежедневие, семейният живот с някоя фермерка, която непрестанно ще сравнява с Кралицата, алкохолът, отчаянието, докато накрая вземе среднощния експрес, който идва от дулото на пистолета. Но там поне всичко е истинско, докато тук…

Моля те…

Отново го завладяха нейните мисли, почувства ужасяваща тъга и самота.

— Майната му! — разнесе се гласът на пилота.

Пращенето в слушалките угасна и Куин бе обгърнат от нежния воал на нощта. Стоеше прикован, неподвижен. Стори му се, че отново чува нейния сладък глас да шепти: Моля те. В гърба му удари леден полъх. Почти машинално извади една ампула и я счупи. Вече не се чувстваше толкова самотен. Това бе неговия път, пътят за който е бил роден — пътят на смелите. Изправи се малко несигурно и заобиколи тъмната маса, която представляваше Матис. Нощта беше като вихър от тайнствени сенки и златиста светлина. В тревата дебнеха безмълвни мини и сигнални ракети.

Тя ще те води.

Така ли? Но нали тя измами Матис? Предаде го!

Отново го полъхна прохладния нощен вятър, който носеше със себе си дъхът на прекрасни утрини и страстни нощи, в опияняващото царство на нейните мисли. Тя го заобикаляше, беше навсякъде, по-ароматна от най-хубавия парфюм, по-солидна от почвата под краката му.

Само за миг отново го завладя съмнение.

— Боже, — рече той — моля те, не ме оставяй да полудея! Не искам да съм обикновен луд!

Моля те…

След това, потушавайки с всяка измината крачка бунта в сърцето си, той пое в мрака, към центъра на острова, към скалата, където го очакваше — с коленичил в краката й тигър и грееща в небето над нея тайнствена Луна — любов или съдба непозната.

Роджър Зелазни
Дяволска кола

Мърдок се носеше през Великата Западна Пътна Равнина.

Високо над него, слънцето беше нажежено огнено кълбо, грейнало над безчислените хълмове и възвишения на Равнината, през която колата летеше с не по-малко от сто и шейсет мили в час. Мърдок не се спираше пред никакви препятствия, Джени беше тази, която зорко следеше за дупки и скални отломъци и едва забележимо променяше курса, толкова внимателно, че и той не усещаше кога става това.

Дори през прозорците от тъмно стъкло и защитните очила, ослепителният блясък на огряната от слънцето радиоактивна Равнина изгаряше очите му, и имаше моменти, в които му се струваше, че се носи в непрогледен мрак, яхнал свръхмощен скутер, през море от сребрист пламък, под бисерна чужда луна. Зад него се вдигаха високи прашни вълни, които после бавно се спускаха към земята.

— Ще се измориш, — каза му радиото — ако продължаваш още дълго да стискаш кормилото и да се блещиш наоколо. Защо не си починеш малко? Позволи ми да замъгля стъклата. Можеш да си поспиш и да оставиш управлението на мен.

— Не — рече той. — Така искам.

— Добре — отвърна Джени. — Само ти предлагам.

— Благодаря.

Малко по-късно радиото засвири успокояваща музика.

— Спри това!

— Извинявай, шефе! Мислех, че ще ти хареса.

— Когато ми потрябва музика ще ти кажа.

— Разбрано, Сам. Съжалявам.

След краткия разговор, тишината изглеждаше още по-подтискаща. Но тя беше добра кола и Мърдок го знаеше. Грижеше се непрестанно за здравето му и с нетърпение бе очаквала тази мисия.

Бяха й придали безгрижния външен вид на „Суингър“ купе: яркочервен цвят, изящни линии, обтекаемост. Но под грациозните форми на калниците се криеха ракети, иззад фаровете стърчаха зловещи дула, калибър петдесет, в корема й беше скътана лента с пет и десет секунди гранати, а в багажника дебнеше готова за действие огнепръскачка.

…Защото неговата Джени беше смъртоносна кола със специална задача, която конструира по специална поръчка лично Архинжинерът на далекоизточната Джийемска династия и в конструкцията й беше вложена цялата изобретателност на този гениален човек.

* * *

— Този път ще я хванем, Джени. Разбери ме, не исках да съм груб с теб.

— Няма нищо, Сам — отвърна тя с деликатен глас. — Програмирана съм да те разбирам.

Продължаваха да се носят през Великата равнина, а слънцето вече се спускаше на запад. Цял ден и цяла нощ бяха прекарали в търсене и Мърдок чувстваше, че е изморен. Последната Укрепена мотелобензиностанция му се струваше толкова отдавна, толкова далеч назад…

Мърдок сведе глава и очите му се склопиха.

Прозорците бавно помътняха. Облегалката се отпусна назад и ръцете му се плъзнаха по кормилото. Тялото му постепенно зае хоризонтално положение. Навън захладня, но въздухът в колата стана по-топъл.

* * *

Малко преди пет сутринта седалката го разтърси.

— Събуди се, Сам! Събуди се!

— Какво има? — изпъшка той.

— Преди двайсетина минути засякох местна програма. Съвсем наскоро по тия места е имало автомобилно нападение. Веднага промених курса, вече наближаваме района.

— Защо не ме събуди на часа?

— Имаш нужда от почивка, а и сама щях да се справя.

— Сигурно си права. Разкажи ми за нападението.

— Шест автомобила, които пътували на запад, били нападнати тази нощ от неопределен брой диви коли. Патрулният хеликоптер предаваше направо от мястото на инцидента. Всичките шест автомобила са били разглобени, електронните им мозъци разбити, а пасажерите вероятно са били убити.

— На какво разстояние сме оттам?

— Две-три минути път.

Прозорците отново станаха прозрачни и Мърдок впери поглед в осветения от мощните прожектори път.

— Виждам нещо.

— Това е мястото — увери го Джени.

— Като пристигнем ще поогледам. А ти потърси инфрачервени следи. Няма да се бавя.

* * *

Вратата зад него се затвори и Джени даде газ. Мърдок измъкна джобното си фенерче и предпазливо се приближи към смачканите шасита.

Равнината под краката му беше като покрит с пясък дансинг. Навсякъде се виждаха следи от гуми.

Зад кормилото на първата кола седеше мъртвец. Вратът му беше прекършен. Смазаният циферблат на ръчния му часовник показваше 2:24. На трийсет-четиресет крачки от него се въргаляха още три трупа, две жени и млад мъж, които очевидно са били прегазени, докато са се мъчели да избягат.

И шестте коли бяха преобърнати. От тях бяха свалени колелата, както и всички по-важни части от двигателите, резервоарите им зееха отворени и празни, нямаше ги и резервните гуми. Никой от пътниците не беше останал жив.

Джени закова до него и вдигна врата.

— Сам, — повика го тя. — опитай се да извадиш кутията с електронния мозък на синята кола. Все още работи на аварийно захранване и се опитва да предава, макар и слабо.

Мърдок измъкна кутията с мозъка и се върна при Джени.

— Откри ли нещо?

— Следи, които водят на северозапад.

— Карай натам.

Следващите двадесет минути пътуваха в мълчание.

— Конвоят е бил от осем коли — най-сетне се обади Джени.

— Какво?

— Току що го чух в новините. По всичко изглежда, че две от колите са влезли във връзка с дивите. И сега са с тях. Те са издали местонахождението на конвоя и са предали останалите.

— А какво е станало с пътниците?

— Сигурно са ги елиминирали, преди да се присъединят към глутницата.

Мърдок запали цигара с треперещи ръце.

— Джени, какво кара една кола да подивее? Дали несигурността, породена от постоянния недостиг на гориво? Или желанието да разполага с неограничен брой резервни части? Защо го правят?

— Не зная, Сам. Никога не съм мислила за това.

* * *

— Преди десет години, техния водач Дяволската кола уби брат ми по време на атаката срещу неговата Укрепена бензиностанция и оттогава преследвам този черен „Кадилак“. Търсил съм го от въздуха, пеша, използвал съм и други коли преди да те имам. Въоръжени с ракети и инфрачервени детектори. Подреждал съм минни полета. Но все ми се изплъзваше, все ме изпреварваше, винаги беше на крачка пред мен. И тогава реших да построя теб.

— Знаех, че го мразиш, но все се чудех каква е причината — отвърна Джени.

Мърдок дръпна от цигарата.

— Накарах да те програмират, бронират и въоръжат така, че да станеш най-здравото, най-бързото и най-умното създание на колела, Джени. Ти си Алената лейди. Ти си единствената кола, която може да види сметката на „Кадилака“ и неговата глутница. Съоръжена си със зъби и нокти, каквито не са сънували. Този път ще ги пипна.

— Можеше да си останеш вкъщи, Сам, и да позволиш на мен да свърша тази работа.

— Не. Зная, че можех, но исках да съм там. Искам аз да давам заповедите, да натискам копчетата и да видя със собствените си очи как Дяволската кола ще се превърне в опушено скеле. Колко хора, колко коли е унищожила? Загубил съм им броя. Трябва да я спипам, Джени!

— Ще ти я намеря, Сам.

Продължиха да се носят напред, с близо двеста мили в час.

— Как сме с горивото, Джени?

— Имаме достатъчно, дори без да броим допълнителните резервоари. — Тук следата е съвсем прясна — добави тя.

Мърдок угаси цигарата и запали нова.

— …Някои от тях носят в себе си умрели пътници, привързани в седнало положение — рече той. — за да приличат на нормални коли. Черният „Кадилак“ го прави постоянно и колкото се може по-често сменя пасажерите. Поддържа ниска температура в купето, за да издържат по-дълго.

— Доста знаеш за него, Сам.

— Приспал бдителността на брат ми с лъжливи пътници и фалшиви номера. Накарал го да отвори вратата на неговата Укрепена бензиностанция. А след това нахлула глутницата. Казват, че „Кадилакът“ понякога променял цвета си, но винаги накрая неизменно се връщал към черния. Случвало се е дори да влиза в големи градове и да зарежда на обикновени бензиностанции, като използва фалшиви номера. А когато се приближавал бензинаджията за да получи пари — духвал яко дим! Може да имитира най-различни човешки гласове. Преследвали го, но безуспешно — следите се губели в просторите на Великата равнина…

Джени рязко смени посоката.

— Сам! Следата е доста интензивна! Отива към планините!

— Следвай я! — извика развълнувано Мърдок.

Продължиха да пътуват в мълчание. На изток се виждаха първите признаци на зараждащия се ден. Започнаха да се изкачват по един полегат хълм. Постепенно наклонът се увеличи. Джени забави скорост, за да се нагоди към неравния терен.

— Какво има? — попита Мърдок.

— Не мога да карам бързо по този терен — отвърна тя. — Освен това ми е трудно да следвам дирята.

— Защо?

— Остатъчната радиация е висока по тези места — обясни Джени. — Това създава смущения в системата за проследяване.

— Не искам да ги изпуснем, Джени.

— Следата води право към планината.

— Натам! Натам!

Но скоростта продължи да пада.

— Объркана съм, Сам! Загубих следата.

— Сигурно лагерът им е наблизо — може би е пещера, или нещо подобно, където да не могат да бъдат открити от въздуха.

— Какво да правя сега?

— Дръж тази посока и търси отвори в скалата. И внимавай! Всеки миг могат да ни нападнат!

Продължиха да се носят по ниските хълмове. Джени бе повдигнала максимално шасито и беше разперила изящните си криле, които блестяха, осветени от първите лъчи на слънцето.

— Все още нищо.

— Да направим още един кръг.

— Наляво, или надясно?

— Не знам. Ти накъде би тръгнала, ако беше кола-ренегат?

— Нямам представа.

— Избери една посока.

— Добре, тогава надясно — тя пое в тази посока.

* * *

Половин час по-късно и последните остатъци от нощния мрак си бяха отишли. Утрото вече царстваше над далечния край на Равнината, небето беше оцветено като есенно дърво. Мърдок измъкна термос с горещо кафе и отпи.

— Сам, мисля че открих нещо.

— Какво? Къде?

— Ей там, в онази падина нещо чернее.

— Добре, момичето ми, поемай натам. Ракети готови за стрелба.

Изкачиха хълма и се спуснаха надолу към черната точка.

— Пещера, или тунел — рече той. — Карай внимателно…

— Топлина! Топлина! — извика тя. — Отново съм по следите им!

— Дори се виждат отпечатъци от гумите! — възкликна Мърдок. — На прав път сме!

Летяха право към черния отвор.

— Ще влезем, но съвсем бавно — нареди той. — Мръдне ли нещо, стреляш!

Плъзнаха се под скалистия свод, подът беше от пясък. Джени изключи фаровете и мина на инфрачервени. Пред стъклото се спусна инфрачервен екран и Мърдок огледа пещерата. Висока бе почти десет метра и достатъчно широка, че вътре да минат три коли една до друга. От песъчлив, подът стана каменист, но беше все така равен. Не след дълго се появи наклон.

— Нещо свети отпред — прошепна Мърдок.

— Виждам.

— Може би е късче небе.

Продължиха още малко и най-сетне спряха на прага пред светлината. Инфрачервеният екран се вдигна.

Пред тях се отваряше покрит с пясък и камънаци тесен каньон. Надвисналите отгоре скали почти скриваха от погледа небето. Светлината беше съвсем слаба, но нищо необичайно не се виждаше наоколо.

Макар че по-близо…

Мърдок премигна.

По-близо, в бледата утринна светлина се издигаше най-голямото автогробище, което Мърдок бе виждал някога.

Части от коли, от най-различни марки и модели, бяха натрупани като малка планина пред тях. Наоколо се въргаляха акумулатори, гуми, от пясъка стърчаха жици и изгнили амортисьори, виждаха се бронии, калници, фарове и гривни за фарове, тук имаше врати и предни стъкла, цилиндри и бутала, карбуратори, генератори, волтажни регулатори и маслени помпи.

Мърдок не можеше да откъсне поглед.

— Джени, — прошепна той. — открихме тяхното автогробище!

Една ужасно стара кола, която Мърдок дори не бе забелязал при огледа, подскочи няколко метра към тях и замря така неочаквано, както бе тръгнала. Гумите й бяха спаднали почти до долу. Десният й фар беше счупен, я предното стъкло — пропукано. От двигателя се носеше пронизително скърцане.

— Какво става? — попита объркан Мърдок.

— Той говори с мен — отвърна Джени. — Ужасно стар е. Спидометърът му се е превъртял толкова много пъти, че е забравил броят на милите, които е изминал. Мрази хората, защото, както казва са го обиждали винаги, когато са могли. Той е пазачът на гробницата. Твърде стар е, за да излиза на набези с останалите и за това е останал да пази резервните части. Не може да се поправя сам, както по-новите модели и трябва да разчита на благоразположението на другите. Настоява да му кажа какво търся тук.

— Попитай го къде са другите.

Но още докато произнасяше тези думи гласът на Мърдок беше заглушен от рева на десетки форсирани докрай двигатели и не след дълго ехтеше цялата долина.

— Паркирали са на отвъдния край на гробището — рече тя. — Всеки миг ще се понесат насам.

— Няма да стреляш, докато не ти кажа — той се приведе зад кормилото и продължи да наблюдава през перископа. — Кажи им, че си дошла да си присъединиш към глутницата и че си елиминирала твоя шофьор. Опитай се незабелязано да се приближиш към черния „Кадилак“.

— Няма да ми позволи — отвърна тя. — В момента говоря с него. Може да предава чак от другия край на гробището без никакви затруднения. Казва, че ще изпрати шест от най-мощните си привърженици за да ме ескортират, докато реши какво да прави с мен. Заповяда ми да продължа напред бавно и да чакам нови нареждания.

Заобиколиха ги два „Линкълна“, два черни „Мерцедеса“ и един „Крайслер“, готови да ги таранират, ако се наложи.

Мърдок продължаваше да виси прегърбен над кормилото и да се преструва на умрял. Не след дълго от неудобната поза започнаха да го болят ръцете. Най-сетне Джени заговори отново:

— Той ми нареди да се отравя към далечния край на гробището, да паркирам в една ниша и да изчакам прегледа на неговата аварийна кола.

— Не можем да му позволим — отвърна Мърдок. — Карай натам. Ще ти кажа какво ще направим след като видя какво има оттатък.

„Мерцедесите“ им направиха път и Джени пое бавно в указаната посока. Мърдок надничаше с крайчеца на окото. Колата заобиколи издигащата се нагоре купчина от авточасти.

Не по-малко от петдесет коли ги чакаха на отвъдния край, разположени в боен ред само на стотина метра от тях. Пътят напред беше плътно блокиран, отзад шестте коли от ескорта направиха същото с изхода на каньона.

В най-далечния край на редицата, защитена от гъсто скупчените около нея автомобили, стоеше в очакване Дяволската кола.

Била е строена в ония далечни времена, когато автоинжинерите са проектирали колите с размах. Корпусът й беше огромен, ярко блестяха стоманените й лайсни, а зад кормилото се хилеше оголен череп. Хромираният й радиатор рязко контрастираше с черния цвят на боята, фаровете бяха като мътнокехлибарените очи на насекомо. Мощ се криеше във всяка извивка и гънка, крилата на задните стопове бяха като плавници на хищна риба, готова всеки миг да потъне в морето от сенки, за да се вкопчи смъртоносно в своята жертва.

— Ето я! — прошепна Мърдок. — Дяволската кола!

— Колко е голям! — възкликна Джени. — Никога не съм виждала толкова голяма кола!

Продължиха напред.

— Каза ми да паркирам в онази ниша — рече тя.

— Карай бавно натам. Но не влизай вътре — нареди й Мърдок.

Колата описа широк завой и намали.

— Провери всички оръжейни системи.

— В пълна бойна готовност.

Нишата беше само на десетина метра от тях.

— Когато извикам „сега“ ще изключиш от скорост и после ще завъртиш на сто и осемдесет градуса — но бързо! Искам да стане неочаквано. Не се безпокой — никой от тях не може да го направи. След това ще откриеш картечен огън с петдесет милиметровите и ще изстреляш ракетите по „Кадилака“, после правиш десен завой, поемаш към изхода и обсипваш всичко наоколо с огнепръскачката — трябва да подпалиш шестимата отзад…

— Сега! — изрева той и подскочи на седалката.

Колата се завъртя рязко и той потъна назад, чуваше дрезгавия пукот на оръдията. Докато му се проясни пред очите няколко коли пред тях вече горяха.

Дулата на оръдията се бяха подали напред и Джени брулеше редиците от коли с убийствен оловен дъжд. Тя се разтърси леко в мига, в който изстреля две ракети и след това се понесе с пълна газ, а цяла глутница коли се мъчеше да й пресече пътя.

Джени направи рязък завой и пое в посоката, от която бяха дошли — към югоизточния край на гробището. Оръдията гърмяха от упор по отстъпващия назад ескорт, за миг в задното огледало Мърдок успя да зърне издигащия се огнен стълб.

— Изпусна го! — извика ядно той. — Изпусна черния „Кадилак“! Ракетите попаднаха в колата пред него!

— Зная! Съжалявам!

Три от колите пред тях се разпаднаха от убийствения огън. Други две побързаха да се скрият в тунела. Шестата изглежда ги бе изпреварила преди това.

— Ето го — идва! — посочи с ръка Мърдок. — От другата страна на гробищата! Убий го! Убий го!

Но в този миг древният пазач на гробищата се изпречи пред тях и пое върху себе си оръдейния огън.

— Целта е блокирана!

— Изблъскай тая раздрънкана таратайка! Трябва да затворим тунела! Не позволявай на „Кадилака“ да се измъкне!

— Не мога! — извика тя.

— Защо?

— Просто не мога!

— Това е заповед. Блъскай я и затвори тунела!

Оръдията се насочиха към гробаря и покосиха изгнилите му колела.

„Кадилакът“ профуча пред тях и се скри в тесния проход.

— Ти му позволи да се измъкне! — изкрещя той. — След него!

— Слушам, Сам! Старая се! Не викай. Моля те, не викай!

Тя побърза да се насочи към тунела. Отвътре се чуваше ревът на мощната кола, която им се бе изплъзнала току що.

— Не стреляй в тунела! Ако го удариш ще ни затвори пътя!

— Зная! Няма да стрелям.

— Пусни няколко десетсекундни гранати зад нас и дай газ. Може би ще успеем да блокираме изхода за останалите.

Внезапно излязоха от тунела и ги заля слънчева светлина. Наоколо не се виждаха никакви други коли.

— Открий топлинната следа — нареди той — и карай след нея.

Хълмът зад тях се разтърси от мощна експлозия, земята потрепера, после всичко утихна.

— Тук има толкова много следи… — промърмори тя.

— Знаеш какво ни трябва. Най-голямата, най-широката, най-горещата! Намери я! Карай след нея!

— Мисля че я открих, Сам.

— Окей. Карай с максимална за терена скорост.

Мърдок напипа бутилката с бърбън и отпи глътка. После запали цигара и впери поглед в далечината.

— Защо го изпусна? — попита с мек глас той. — Защо го изпусна, Джени!

* * *

Най-сетне Джени отговори:

— Защото за мен той не е бездушен предмет. Много злини е сторил на коли и хора и това е ужасно. Но има нещо в него — нещо благородно. Начинът по който е обявил война на целия свят, Сам, война за свобода. Силата, с която е наложил властта си над тези подивели машини, размахът с който действа за да си осигури резервни части и гориво в необходимите количества Сам, за миг там, по време на битката ми се прииска да се присъединя към неговата глутница, да се нося редом с него през Великата равнина, да разбивам с ракетите си вратите на Укрепените бензиностанции за него… Но не можех да те елиминирам, Сам. Построена съм за теб. Прекалено опитомена съм. И прекалено слаба. Ала не можех да застрелям и него и затова нарочно промених прицела. Не бих могла да те елиминирам, Сам, повярвай ми.

— Благодаря — отвърна той. — Програмиран пепелник.

— Съжалявам, Сам.

— Млъквай, не, недей още. Първо ми кажи какво смяташ да направиш, за да го открием.

— Не зная.

— Мисли по-бързо. Виждаш ли оня прашен облак отпред, мисля че ще е най-добре ако караш натам. Почакай само да научат в Детройт. Ще има да се смеят, преди да им кажа, че искам да ми заплатят неустойка.

— Аз не съм с по-примитивна конструкция и дизайн. Знаеш добре това. Просто съм…

— По-емоционална — довърши Мърдок.

— … точно това щях да кажа — съгласи се тя. — Не съм се срещала с кой знае колко коли, освен ония младоци в халето, преди да ме откарат при теб. Нямах си и най-малка представа какво е това дива кола и никога преди не съм блъскала никакви други автомобили — само мишени. Бях млада и…

— Невинна — рече Мърдок. — Добре. Колко сантиментално. Приготви се да унищожиш следващата кола, която се появи пред нас. И ако се случи да е приятелят ти, и си позволиш за втори път да не стреляш — считай че сме загубени!

— Ще се постарая, Сам.

Колата пред тях внезапно спря. Беше жълтият „Крайслер“. Две от гумите му бяха спукани.

— Пропусни го! — нареди Мърдок. — Пести амуниции за по-важни цели.

Профучаха покрай изтощената кола.

— Нищо ли не каза?

— Автомобилни ругатни — отвърна тя. — Едва ли ще ти говорят нещо.

— Ама колите наистина ли се псуват? — изкикоти се той.

— И това се случва — рече Джени. — Колкото са по-примитивни — толкова по-често. А най-много при задръствания на магистралата.

— Кажи ми някоя мръсна дума.

— Не искам. Ти за каква кола ме имаш?

— Съжалявам — рече Мърдок. — Забравих, че си лейди. Наистина, забравих.

Откъм радиото се разнесе яростно изщракване.

Продължиха да се носят напред, в подножието на планината. Мърдок пийна още малко уиски, после мина на кафе.

— Десет години — мърмореше си той. — Десет проклети години…

Всичко свърши още преди да разбере, че е започнало.

В мига, в който минаваха покрай един оранжев, каменен масив, иззад него ненадейно се появи Дяволската кола. Тук ги беше издебнала в засада — разбрала, че не ще може да надбяга Алената лейди — и сега се носеше право към тях, готова за последна битка.

Джени натисна рязко спирачки и се поднесе на една страна. В същия миг проговориха петдесет милиметровите оръдия, предните калници се повдигнаха и колата се разтърси от изстреляните ракети, после се завъртя на място, зацепи с бронята близките камънаци, изстреля още две ракети, а оръдията продължаваха да бълват картечен огън, докато се изпразниха пълнителите, и ударниците затракаха на халост. Най-сетне настъпи тишина. Пред тях на хълма се издигаше огромен димен стълб.

Мърдок седеше, разтреперан, без да откъсва поглед от огненото зарево на фона на утринното небе.

— Ти успя, Джени. Ти го уби. Ти успя да убиеш Дяволската кола. Направи го заради мен.

Но тя не отговори. Двигателят изръмжа, колата направи остър завой и се понесе към най-близката Укрепена станция и цивилизацията.

* * *

Следващите два часа пътуваха мълчаливо, Мърдок продължи да се налива с бърбън, кафе и да пуши.

— Джени, кажи нещо — повика я той. — Какво има? Кажи ми.

Говорителите изпукаха и после се разнесе тихият й глас:

— Сам… той ми говореше, докато се носех надолу по хълма към него…

— Е, и какво ти каза? — извика нетърпеливо Мърдок.

— Каза ми: „Слушай, защо не елиминираш твоя шофьор и да тръгнеш с мен? Искам те, Алена лейди, искам да си до мен, да сме двамата. Заедно никога не ще успеят да ни хванат.“ А аз го убих.

Мърдок мълчеше.

— Каза го, за да ми отвлече вниманието, нали Сам? За да спре атаката ми и после да ни удари челно, нали? Не е говорил сериозно, нали Сам?

— Разбира се, че не — кимна Мърдок. — Разбира се, че не. Просто нямаше друг изход.

— Да, предполагам, че е така. Но, все пак, не мислиш ли, че може би наистина е искал да се присъединя към него — искам да кажа, когато се появихме в началото?

— Може би, момичето ми. Ти си доста добре екипирана.

— Благодаря — отвърна тя и изключи говорителите.

Но преди да го стори, до ушите му достигна странен, механичен звук, който по ритъм като че ли напомняше ругатня, или молитва.

Мърдок поклати глава и погали нежно с трепереща ръка меката седалка до него.

Брус Стърлинг, Луис Шайнър
Моцарт с огледални очила

От хълма на север от града Райс разглеждаше ширналия се пред него Залцбург от осемнайсети век. Приличаше на полуизядена пица.

Мрачно издигащи се към небето кули и сивкави неуютни хамбари заграждаха руините на катедралата Сейнт Руперт. Над рафинерията се издигаше гъст, бял дим. Дори тук, под клоните на разлистения дъб Райс чувстваше в устата си тежкия дъх на суров нефт.

От острото историческо несъответствие само му стана забавно. А също и от картината на подобната на гигантски фалос помпена станция, която пръхтеше на площада в градския център и от блестящия нефтопровод, който раздираше като светкавица лабиринта от лъкатушещи каменисти улички на Залцбург. Грубичко бяха постъпили с градчето, но вината не беше на Райс. Темпоралният лъч беше избрал една случайна точка от залежния пласт под Залцбург, а след това бе разширил прохода, подобно на раздут сапунен мехур, между този свят и епохата, от която идваше Райс.

Целият комплекс се разполагаше на площ от близо една миля и бе заграден с висока телена ограда. Вече две години Райс живееше и работеше зад тази ограда, изпращайки групи във всички посоки на света — едни от тях наемаха китоловци от Нантъкит да работят на танкерите, а други сформираха екипи от местните, за да прокарват нефтопроводи до далечни места като Синай и Мексиканския залив.

И ето че сега бе излязъл за пръв път, за да види как изглежда всичко това отвън — въпреки протестите на Съдърленд, завеждаща политическия отдел на компанията. Дори само появата му можеше да задълбочила още повече фючър шока, на който бяха изложени жителите на града.

Всъщност Райс с труд я понасяше. А и без това планът за добив се изпълняваше и преизпълняваше и крайно време бе да си вземе малко почивка.

Един мопед пърпореше нагоре по хълма, огласяйки скалите със задъхано скрибуцане. Стиснал под мишница масивен стереокасетофон, мопедистът загуби ритъм с педалите, подаде отчаяно газ и най-накрая замря недалеч от него. Едва сега Райс разпозна музиката, която се лееше от стереоколоните — Симфония 40 в G минор.

Момчето видя приближаващия се към него Райс и намали звука.

— Добър вечер, господин инсталационен управител. Надявам се, не ви попречих?

— Не, всичко е наред. — Райс веднага забеляза, че вместо старомодна перука, мопедистът имаше модерна прическа тип „конска опашка“. Често го бе виждал край вратите, младежът бе един от неизменните зяпачи, които кибичеха денем и нощем зад оградата и просеха транзистори, найлонови чорапи и пеницилинови ампули. Но този път музиката го накара да си спомни нещо друго.

— Ти си Моцарт, нали?

— Волфганг Амадеус Моцарт, ваш предан слуга.

— Проклет да съм. Знаеш ли какво слушаше току що?

— Отгоре на записа пише моето име.

— Точно така. Защото ти си го написал. — Или май трябваше да каже — щеше да го напишеш. — След приблизително петнадесет години. —

Моцарт кимна.

— Толкова е красиво. Познанията ми по английски са твърде слаби за да изразя своето възхищение от него.

Всеки друг от зяпачите, на мястото на младежа досега да му е досадил с безспирните си молби. Райс беше дълбоко впечатлен от неговата тактичност и не по-малко от доста добрияа му английски. Стандартният речник на туземците рядко се простираше отвъд термини като „радио“, „лекарства“ и „чукане“.

— В града ли се връщаш?

— Да, господин инсталационен управител.

Имаше нещо в това момче, което покоряваше. Ентусиазмът, блясъкът в очите. А и без съмнение, фактът, че можеше да стане един от най-великите композитори на всички времена.

— Остави тези титли — рече Райс. — Вие тук къде ходите да се забавлявате?

От начало Съдърленд не искаше Райс да присъства на срещата. Но Райс беше експертът на компанията по темпорална физика, а Джеферсън непрестанно измъчваше американския персонал с въпроси за дупки във времето и паралелни светове.

Самият Райс беше развълнуван от възможността да се срещне с Томас Джеферсън, първият президент на Съединените Американски щати.

Двамата със Съдърленд седяха в очакване в една оборудвана с еър-къндишън приемна зала на замъка Хохензалцбург. Райс почувства че се поти под плътния дакронов костюм.

— Бях забравил колко спаряващи са тези дрехи — промърмори той.

— Радвам се, че днес поне не носиш онази проклетата шапка — отвърна Съдърленд. Реактивният лайнер от Америка закъсняваше и тя все по-често си поглеждаше часовника.

— Моята любима триъгълна шапка? — възкликна Райс. — Не ти ли харесва?

— За Бога, това е шапката на масонистите! Символ на антимодернистичната реакция. — Освободителният фронт на свободното масонство, една местна религиозно-политическа групировка, която беше организирала няколко патетични нападения срещу нефтопровода, бе най-голямата треска в окото на Съдърленд.

— О, престани, Съдърленд. Тази шапка ми я подари един приятел на Моцарт, от онези, които се навъртат в онзи музикален вертеп в центъра.

— Моцарт? Да не си се сприятелил с него? Не мислиш ли, че трябва да го оставим на мира? След всичко, което му сторихме?

— Глупости — отвърна Райс. — За мен това беше удоволствие. Прекарах две години в здраво бачкане, докато ти си подритваше топката с Робеспиер и Томас Пейн. А сега се нахвърляш върху мен само защото с Моцарт си направихме заедно веселбата. А какво ще кажеш за Паркър? Всяка нощ им пуска по радиото най-новото от поп-музиката? Слушат го във всяка къща на проклетия ти град.

— Той отговаря за пропагандата. Повярвай ми, ако можех щях да го спра, но с Паркър случаят е особен. Има несъкрушими връзки на много важни места в Реалното време. Да оставим това, а? Просто се постарай да бъдеш вежлив с президента Джеферсън. И без това напоследък е имал достатъчно главоболия.

В този момент секретарката на Съдърленд, доскорошна местна матрона, обяви за пристигането на самолета. Само след миг Джеферсън нахлу гневно в стаята. Беше едър на ръст, с най-червената коса и най-пламтящите очи, които някога бе виждал Райс.

— Седнете, господин президент — Съдърленд махна с ръка към едно от креслата. — Кафе или чай?

Джеферсън се намръщи.

— Бих предпочел мадейра, — рече той, — ако имате.

Съдърленд кимна към секретарката.

— Как беше полетът? — запита тя.

— Впечатлен съм от вашите машини — отвърна Джеферсън. Райс забеляза, че при споменаването на полета ръцете му затрепераха. — Бих искал да сте толкова добри и в политическо отношение.

— Знаете, че не мога да отговарям за решенията на моите началници — отвърна Съдърленд. — Що се отнася лично до мен, искрено съжалявам за някои неприятни странични ефекти от нашата работа. Флорида ще ми липсва.

Райс се наведе напред подразнен от разговора.

— Не сме се събрали тук за да обсъждаме политиката, нали? — попита той.

— Свободата, сър — погледна го Джеферсън. — Това, за което говорим е свободата. — В този момент се появи секретарката и поднесе на президента поръчаната чаша мадейра. Докато я надигаше, ръцете му се тресяха видимо. Джеферсън отпи и лицето му отново придоби нормален цвят. — Дадохте доста обещания, когато сключихме съюза. Гарантирахте ни свобода, равенство и възможност сами да търсим щастието си. Вместо това разпростряхте навсякъде машинарийте си, вашите евтини стоки корумпират народа на моята велика страна, богатствата ни изчезват в бездънната паст на вашата крепост, за да не се появят никога вече! — при последното изречение Джеферсън скочи на крака.

Съдърленд се сви в креслото си.

— Нашето взаимно благоденствие изисква известен период за нагласа…

— О, я стига, Том — прекъсна я Райс. — Остави тия тъпанарщини за „сключване на съюз“ и прочие. Първо — ние изритахме британците и те сложихме на тяхно място. Второ — може наистина да изпомпваме нефт и да отнасяме картини, но това няма нищо общо с твоята свобода. Прави каквото искаш, само не ни се мотай под краката, ясно ли е? Ако ни трябваше политически събеседник можехме да си оставим британците.

Джеферсън приседна. Съдърленд побърза да му налее втора чаша.

— Не разбирам — промърмори той. — Идвате от далечното бъдеще, а кой знае защо искате да унищожите своето минало.

— Не е така — поклати раздразнено глава Райс. — Виж сега. Историята е като дърво, разбираш ли? И като се върнеш назад и объркаш нещо в миналото, това означава, че от стъблото се е отделил още един клон. Е, този клон е вашият свят.

— Значи така — кимна Джеферсън. — Този свят — моят свят — не води към вашето бъдеще.

— Правилно — рече Райс.

— И вие го поругавате и грабите на воля, докато вашият собствен свят остава неопетнен и сигурен! — Джеферсън отново скочи на крака. — Тази идея е чудовищна, тя надхвърля всякакво въображение! Нямате ли човешки чувства?

— О, за Бога — въздъхна Рейс. — Разбира се, че имаме. А какво ще кажеш за радиото, за списанията и за лекарствата, които ви донесохме? Мислиш ли, че ни беше лесно да се появим тук, с вашите едри шарки, немити якички и роби-негри, дрънкащи за свобода и човечност? — Райс впи поглед в лицето на Джеферсън. Президентът сведе глава и приседна за трети път. — Виж, — продължи Райс, — искам да се разберем. Може би наистина от твоя гледна точка нещата стоят така, но в края на краищата — това е животът, нали? Какво всъщност искаш? Коли? Филми? Телефон? Контрол на раждаемостта? Само ни кажи и ще го имаш.

Джеферсън притисна пръсти към слепоочията си.

— Вашите думи не значат нищо за мен… сър. Искам само… да се върна вкъщи. Колкото се може по-скоро.

Райс откри Моцарт да разчиства масите в една от залите на замъка Хохензалцбург.

— Волфганг! Как е новата работа?

Моцарт остави купчината от чинии, които носеше и прокара ръка през косата си.

— Волф — рече той. — Наричай ме Волф. Звучи… по-модерно, не мислиш ли? Иначе тук е чудесно.

— Все още ли живееш в града?

— Да, но вече имам собствена стая. Ще дойдеш ли тази вечер на гуляя?

— Ами да. Ако искаш, почакай ме да се преоблека и ще слезем заедно в града.

Докато се спускаха по криволичещите улички, оставили зад себе си охранявания участък на инсталацията, Райс долови празничното настроение, което бе завладяло градчето. Подобно на всички от своето време и той стърчеше с една глава над тълпата.

Когато влязоха в клуба и ги обгърна приятния сумрак Райс почувства, че се отпуска. Мястото бе набързо реконструирано от доскорошна изба, някои от стените още не бяха измазани. Посетителите бяха местни, повечето носеха по някой и друг парцал от Реалното време, който бяха успели да замъкнат от инсталацията. Едно от момчетата беше нахлузило на главата си копринени бикини.

Моцарт излезе на сцената. Минуетоподобно арпежио на китара се сля с оглушителни хорални мотиви. После отгоре им се стовари съкрушителния трясък на ситезатора. Публиката нададе възторжен рев и посипа Моцарт с празнични конфети, накъсани от ръчно-рисуваните тапети на стената.

След представлението Моцарт приседна до него и двамата запалиха цигари с турски хашиш. Моцарт започна да го разпитва за бъдещето.

— Имаш предвид моето? — попита Райс. — Няма да повярваш. Шест милиарда население и никой не трябва да работи, ако не иска. Петстотин канала на телевизията. Коли, хеликоптери, дрехи — да ти избодат очите. Лесно достъпен секс. В изобилие. Искаш музика? Можеш да имаш собствено звукозаписно студио.

— Наистина ли? Какво ли не бих дал да видя това. Не мога да разбера, защо си го напуснал?

Райс сви рамене.

— Е, ще постоя тук петнадесетина години, докато свърши проекта и сетне ще се прибера.

— Петнадесет години?

— Аха. Трябва да ти обясня как работи проходът. В момента е точно толкова голям, колкото през него да минава телефонния кабел и нефтопровода, а и някоя и друга пощенска пратка за Реалното време. Но ужасно скъпо е ако трябва да се разшири до такава степен, че през него да минават хора и техника. Толкова е скъпо, че го правим само два пъти — в началото и в края на проекта. Така че в известен смисъл ние сме отрязани от света.

Райс се закашля и изпусна гъст облак дим. Хашишът изглежда бе поразвързал езика му. Седи си тук и разказва на Моцарт за красотите на бъдещето, а знае добре, че момчето няма никакъв шанс да получи Зелена карта. Не беше само той — милиони мечтаеха да емигрират в бъдещето, местни помощници на най-различни проекти в Римската империя, Египет и къде ли не.

— Толкова съм щастлив, че попаднах тук — продължи Райс. — Това е като да размесваш колода от исторически събития. Никога не знаеш какво ще стане след това. — Той се наклони към Моцарт, поразен от внезапно хрумналата му мисъл. — Слушай, кажи ми какво мислиш. Смяташ ли, че оскърбяваме вашето време? Мразиш ли ни, задето се изтърсихме във вашия свят?

— Ти майтапиш ли се? Ами вие сте героите на Залцбург. Знаеш ли, че вашият мистър Паркър ми обеща да запише тазвечершното ми изпълнение? Скоро ще ме знае цяла Европа!

— Ами тази Съдърленд непрестанно се яде за симфониите, дето никога няма да ги напишеш.

— Глупости! Не искам да пиша никакви симфонии! Винаги когато поискам, мога да си ги пусна. Коя е тази Съдърленд? Да не ти е гадже?

— Не, тя отговаря при нас за местните. Дантон, Робеспиер и прочие. Ами ти? Имаш ли си някоя?

— А, нищо особено. От малък.

— Така ли?

— Да, когато бях на шест, приеха ме в двора на Мари Тереза. Играех си с дъщеря й — Мария Антония. Сега държи да я наричат Мария Антоанета. Обичахме да свирим заедно. Често се шегувахме, че като пораснем ще се оженим, но тя замина за Франция при онази свиня — Луи.

— По дяволите — възкликна Райс. — Това е страшно интересно. Знаеш ли, там откъдето идвам тя е само една легенда. По време на Френската революция са й отрязали главата.

— Не, не са…

— Става дума за нашата Френска революция — поправи го Райс. — Вашата не беше толкова кървава.

— Ако те интересува, защо не я посетиш? Трябва да ви е задължена след като сте й спасили живота.

— Защо не?

Образът на Мария Антоанета нахлу в него като пролетен вятър.

Райс седеше гол на крайчеца на покритото с балдахин легло и лекичко потреперваше от прохладния въздух, който идеше откъм вентилатора. Зад огромния прозорец се виждаше пасторалния пейзаж на осемнадесети век. Долу в градината бавно пристъпваха войниците от охраната, облечени в зелени камуфлажни якета, сини джинси и въоръжени с пластични автомати. Градината на Петит Трианон, подобно на Версайската беше истинско съкровище, което заслужаваше да бъде грижливо пазено. Принадлежеше на нацията, след като и без това бе прекалено голяма, за да бъде напъхана в темпоралния проход.

Мария Антоанета лежеше на леглото, облечена с черно ластично бельо и разглеждаше един брой на „Вог“. Стените на спалнята бяха изпъстрени с платна на Буше — десетки квадратни метри от пищни задници, розови хълбоци и страстни сочни устни. Райс премести поглед към прелестите на Антоанета, които преливаха в леглото зад него и пое дълбоко въздух.

— Божичко, — възкликна той, — как рисува само този човек.

Тоанет разкъса обвивката на един шоколад с фъстъци и посочи към списанието.

— Искам да ми донесеш кожени бикини. От съвсем малка, мама все ме пъхаше в този отвратителен корсет. Казваше че — как им викате там — ми били твърде големи.

Райс се облегна на масивната й снага и я потупа успокояващо. Чувстваше се приятно оглупял. Седмицата прекарана в безгрижни удоволствия го бе превърнала в еуфорично животно.

— Забрави майка си, сладурче. Сега си с мен. Щом искаш проклетите бикини, ще ги имаш.

Тоанет облиза шоколада от пръстите си.

— Какво ще кажеш утре да отскочим до вилата? Ще се облечем като селяни и ще правим любов в някоя нива.

За миг Райс се поколеба. Седмицата в Париж беше прераснала в две, сигурно вече го търсят. По дяволите, помисли си той.

— Страхотна идея. Ще поръчам по телефона да ни приготвят обяд за пикник. Фойе грас и трюфели…

Тоанет изду устни.

— Искам модерна храна. Пица, печено пиле и пържени картофи. — Райс вдигна рамене и тя го обви с ръце. — Обичаш ли ме, Райс?

— Да те обичам ли? Сладурче, влюбен съм дори в мисълта за теб — чувстваше се пиян от тази история без контрол, която се носеше по неведоми пътища като огромния черен мотоциклет на неговото въображение. Мисълта, че се намира в Париж, с малките магазинчета, неуспелите гилотини и шестгодишния Наполеон, предъвкващ ароматна дъвка в Корсика, го караше да се чувства като архангел Михаил на велосипед.

Рече си, че мегаломанията е нещо рисковано и заразително. Е, само още няколко дни и ще се върне отново на работа…

Телефонът иззвъня. Райс навлече мекия домашен халат, доскорошно притежание на Луи Шестнайсети. Луи едва ли щеше да се разсърди — след развода си живееше щастливо в Ница.

На малкия екран се появи лицето на Моцарт.

— Къде си бе, човек?

— Във Франция — отвърна Райс. — Какво има?

— Проблеми, братче. Съдърленд се побърка да пие успокояващи. Най-малко шестима от управата, включая и теб, са изчезнали — в гласът на Моцарт вече почти не се долавяше акцент.

— Слушай, аз не съм изчезнал. Ще се върна след няколко дни.

— Да ама работата е сериозна. Избухнаха бунтове. Команчите нападат нашите нефтени инсталации в Тексас. В Лондон и Виена има работнически стачки. Ония в Реалното време са се хванали за главата. Говорят, че щели да ни изтеглят обратно.

— Какво? — той почувства, че го завладя тревога.

— Ами да. Днес пристигна съобщението. Стоварват вината за провала на операцията върху вас. Прекалено забъркване с местните, фамилиарничене… Съдърленд също е спомогнала. Оказа се, че е организирала масонистите за нещо като пасивна съпротива или Бог знае какво.

— Майка му стара. — Политиците отново бяха оплели конците. Не стига, че се блъска две години да издигне инсталацията, а сега трябваше да оправя бъркотийте на Съдърленд. Той погледна към Моцарт. — Като говорим за това, какво значеше твоето „да ни изтеглят“? Да не искаш да кажеш, че си получил Зелена карта? И как стана това?

— Уф, чакай бе човек, сега няма време. Ще се върнеш, нали? Имаме нужда от теб — Моцарт надзърна над рамото му. — Можеш да доведеш и онази кукла зад теб. Но само побързай.

— О, добре де.

Хелимобила на Райс пуфтеше с осемдесет по прашната магистрала. Наближаваха баварската граница. В далечината се виждаха острите върхове на Алпите, по-наблизо, сред зелените поля се белееха живописни къщички.

Тъкмо бе завършило тяхното първо скарване. Тоанет бе настоявала за Зелена карта, а Райс се помъчи да я убеди, че не може да й уреди. В замяна й предложи Сива карта, която й позволяваше да посети някой друг клон на времето, но не и Реалното време. Така или иначе, ако закрият проекта ще го прехвърлят някъде другаде и тогава ще я вземе със себе си. Искаше да постъпи честно с нея и да не я оставя в един свят без „Вог“ и фастъчени шоколади.

Но Антоанета не беше доволна от предложението му. След близо няколко километра напрегната тишина тя започна да се гърчи на седалката.

— Трябва да се изчишкам — призна най-накрая. — Спри там, при онези проклети дървета.

— Окей — съгласи се Райс. — Окей.

— Той прибра крилата и бавно спусна машината. Няколко подплашени крави се втурнаха в обратна посока. Пътят беше пуст.

Райс излезе навън и се протегна, наблюдавайки как Тоанет се отдалечава към дърветата.

— Какво има? — извика той. — Наоколо няма жива душа. Хайде, свършвай по-бързо!

Изведнъж от канавката край пътя се надигнаха дузина въоръжени мъже и се нахвърлиха върху него. В ръцете си държаха архаични мускети. Носеха триъгълни шапки, перуки и наметала.

— Ама какво става бе? — извика Райс.

Водачът свали маската си и се поклони подигравателно. Красивото му тевтонско лице беше напудрено, устните начервени.

— Аз съм граф Аксел Ферсон. Ваш слуга, господине.

Името му беше познато, Ферсон беше любовник на Тоанет от времето преди революцията.

— Вижте, графе, сигурно ви е неприятно за онова, което става между мен и Антоанет, но струва ми се, че бихме могли да уредим въпроса. Какво ще кажете за цветен телевизор?

— Спестете ни сатанинските си изкушения, господине! — изрева гневно Ферсон. — Няма да си цапам ръцете с тази съзаклятническа крава. Ние сме Освободителен фронт на Свободните масони!

— Исусе! — възкликна Райс. — Сигурно се шегувате. Мислите ли, че можете да излезете срещу нас с тези тапешници?

— Известно ни е превъзходството ви в сферата на оръжията, господине. Ето защо смятам да ви взема за заложник — той нареди нещо на хората си. Завързаха Райс и го натикаха в една раздрънкана карета, която се бе появила от близката гора.

— Не можем ли поне да вземем моята кола? — проплака Райс. Той хвърли поглед назад, към облегналата се отчаяно на хелимобила Тоанет.

— Ние отричаме вашите машини — заяви тържествено Ферсон. — Те са още едно доказателство, че сте безбожници. Скоро ще ви натикаме обратно в пъкъла, откъдето сте дошли!

— И с какво смятате да го направите? С дръжки за метли? — Райс се облегна на стената на каретата, мъчейки се да не обръща внимание на вонята на волски изпражнения и пикоч. — Не приемайте нашата добронамереност за слабост. Ако решат да изпратят някоя армия Сиви карти през прохода, от вас няма да остане пепел дори и за един пепелник.

— Ние сме готови да се пожертваме! Всеки ден под знамето на Всевиждащото око застават нови бунтовници! Ние ще спасим нашето бъдеще! Бъдещето, което ни бе откраднато!

— Вашето бъдеще? — избухна Райс. — Слушайте, графе, знаете ли какво е това гилотина?

— Не искам да слушам повече за прокълнатите ви машинарии. — Ферсон се обърна към един от помощниците. — Завържи му устата.

Захвърлиха Райс в един обор недалеч от Залцбург. През петнадесетте мъчителни часа, докато се друсаше по пътя, той мислеше само за предателството на Тоанет. Ако й беше обещал Зелена карта дали пак щеше да го заведе до засадата? Картата беше заветна цел на живота й, но нима смяташе, че масонистите могат да й я осигурят?

Пазачите на Райс пристъпваха неспокойно зад прозорчето. От разговора им стигна до извода, че Залцбург е обсаден.

До момента никой не бе дошъл да уговаря условията за освобождаване на Райс и масонистите ставаха все по-нервни. Ако можеше да сдъвче превръзката на устата, Райс бе уверен, че ще ги убеди да го пуснат.

В далечината се разнесе тихо бръмчене, което не след дълго прерасна в оглушителен рев. Четирима от пазачите изтичаха към пътя, пред вратата остана само един. Райс се сгърчи и направи опит да седне.

Внезапно гредите на покрива бяха изпотрошени от картечен огън. Няколко гранати избухнаха едновременно отпред и през прозорците нахлу гъст бял дим. Полузадушения масонист насочи мускета си към Райс. Преди да успее да натисне спусъка един автоматичен откос го прикова към стената.

Нисък широкоплещест мъж, облечен в кожено яке с фашистки опознавателни знаци и обут в черни кожени панталони нахлу в стаята. Той смъкна очилата от обгорялото си лице и отдолу се показаха дръпнати, ориенталски очи. Косата му беше вързана на дълга плитка. В ръката си държеше автоматична пушка, а гърдите му бяха обкичени с гранати.

— Добре — изръмжа той. — Последният. — Мъжът скъса превръзката от устата на Райс. От него лъхаше на пот, обработена кожа и дим.

— Вие сте Райс?

Райс кимна и преглътна мъчително.

Неговият спасител го изправи на крака и преряза въжетата с щика си.

— Аз съм Джебе Нойон, Транс-темпорална армия. — Той напъха в ръката на Райс една кожена манерка с вкиснало мляко. — Пий! Това е кумис, добро е за теб. Пий, Джебе Нойон ти казва!

Райс отпи една глътка и почувства, че му се повдига.

— Вие сте от Сивите карти, нали? — запита отпаднало.

— Армия от Сиви карти, вярно — рече Джебе. — Най-злите войници на всички времена и светове. Само пет човека те пазили и аз ги избих всичките. Аз — Джебе Нойон — бях дясна ръка на Чингиз хан, ужас за всички, ясно? — Той погледна Райс с големите си печални очи. — Не си чувал за мен.

— Съжалявам, Джебе, не.

— Земята се въртеше под ударите на моя кон.

— Бас държа, че си прав, човече.

— Ще яздиш с мен — той задърпа Райс към вратата. — И ще видиш как се върти Земята под грайферите на моя хиляда и петстотин кубиков „Харлей“, окей?

От хълма над Залцбург пред тях се разкри гледката на един безумен анахронизъм.

Пред вратите на рафинерията се въргаляха трупове на местните войници, облечени с мундири и препасани с кожени паласки. Поредният батальон тъкмо приближаваше в каре, с вдигнати напред мускети. Шепа хуни и монголи, заели позиция на входа, отвърнаха с трасиращ картечен огън. Няколкото останали живи след пукотевицата, побързаха да се разбягат.

Джебе Нойон се разсмя глухо.

— Напомня ми обсадата на Камбалук! Само дето вече няма набити на кол глави и отрязани уши. Сега сме цивилизовани, нали приятел? Но ако много се спече, току виж повикаме хеликоптерите, малко напалм, като във Виетнам, а? Ще им припари.

— Не бива да го правим, Джебе — отвърна Райс. — Нещастните копелдаци нямат никакъв шанс.

Джебе сви рамене.

— Е, понякога забравям. Окей? Все ме сърби да завладея света. — Той натисна педала на мотора и се намръщи. Райс прегърна лъскавото кожено яке и двамата полетяха надолу по хълма. Джебе реши да си изкара яда на противника и се понесе с бясна скорост по улиците, разпръсквайки една група гренадири. Само страхът помогна на Райс да се задържи, когато под него се замяркаха откъснати ръце и крака.

Джебе спря едва зад вратата на инсталацията. Веднага ги заобиколи шумна орда от монголи в камуфлажни облекла, препасани с картечни ленти. Райс ги разблъска, превивайки се от болки в бъбреците.

Небето над замъка Хохензалцбург се озари от сиянието на йонизиращата радиация. Разширяваха прохода до максимално енергетично ниво, за да могат да изпратят още подразделения от Сиви карти, а в обратно посока не спираше потокът от нефт, картини и скъпоценности.

Над главите им се чуваше ревът на реактивните двигатели от кацащите самолети, с които евакуираха персонала от Африка. Римски центуриони, облечени в леки ризници и нарамили ракетомети охраняваха пътя от летището до прохода.

Сред тълпата евакуирани беше и Моцарт, който махаше ентусиазирано на Райс.

— Изтеглят ни, човече! Страхотно, а? Обратно в Реалното време.

Райс огледа купчината от полуразглобени помпи, охладители и сондажни елементи.

— Какъв срам — промърмори той. — Толкова работа и всичко отиде на вятъра.

— Не се ядосвай. Това не е единствения осемнайсети век. Важното е да не губим хора.

Изведнъж охраната при вратата се разбяга и през портите нахлу с рев хелимобила на Райс. Половин дузина маниаци масонисти продължаваха да висят по вратите и да блъскат с юмрук предното стъкло. Джебе Монголски се хвърли срещу нашествениците и ги посече с невероятна бързина, докато отряд от римски легионери, въоръжени с огнепръскачки заляха входа с пламъци.

От хелимобила изскочи Мария Антоанета. Джебе посегна да я сграбчи, но ръкавът й остана в ръката му. Тя забеляза Моцарт и се втурна към него. Джебе я следваше по петите.

— Волф, негоднико! — извика жената. — Значи ме изостави, а? А какво стана с обещанията ти, свиня такава?

Моцарт започна да си трие очилата. След това се обърна към Райс.

— Коя е тази жена?

— Зелената карта, Волф! Нали каза, че ако предам Райс на масонистите ще ми осигуриш Зелена карта! — тя спря да си поеме дъх и Джебе я сграбчи за рамото. Когато се извърна към него, монголецът я халоса по главата и Мария се свлече в несвяст.

Джебе присви очи към Моцарт.

— Значи ти си бил, а? Ти си предателят — с бързината на светкавица войникът измъкна пистолета от кобура си и го опря в носа на Моцарт. — Бас държа, че като гръмна от теб ще останат само ушите.

В двора екна самотен изстрел. Главата на Джебе подскочи и той се просна назад.

Райс се завъртя. На вратата на склада се хилеше Паркър, с пистолет Валтер в ръка.

— Успокой се, Райс — каза той и се приближи. — Такива като него имаме много.

— Но ти го уби!

— Е и какво? — отвърна Паркър и прегърна Моцарт през рамо. — Ето го моето момче. Миналият месец изпратих няколко негови парчета нагоре по кабела. И знаеш ли какво? Момчето сега е на пето място в поп-класацията! На пето!

— Паркър, ти ли му уреди Зелена карта?

— Не — поклати глава Моцарт. — Съдърленд.

— И защо го направи?

— Не знам бе, човек, кълна ти се! Е, може би изиграх пред нея ролята, която искаше да види. Съкрушеният човек, който вижда как крадат музиката му, опустушават душата му — Моцарт вдигна очи нагоре. — Тя ми даде Зелената карта, но и това не й помогна да се отърси от чувството за вина. Останалото го знаеш.

— Знам го. Уплашил си се, че няма скоро да се оттегляме. Затова реши да ме въвлечеш и мен в бъркотията. Ти накара Тоанет да ме предаде на масонистите. Идеята е била твоя.

Чула името си, Тоанет изпъшка в краката им. Райс сведе поглед към нея. Въпреки калта, охлузванията и скъсаните си джинси тя си оставаше най-красивото същество, което някога е виждал.

Моцарт сви рамене.

— Аз самият на времето бях свободен масон. Виж бе, човек, те са неспокойни души. Достатъчно беше да подхвърля нещо тук-там и ето какво стана. — Той махна с ръка към касапницата зад тях. — Знаех, че ще намериш начин да се измъкнеш.

— Не можеш да използваш хората по този начин!

— Глупости, Райс! Ами ти непрестанно ме използваше! Трябваше да предизвикам обсадата, за да накарам ония от Реалното време да ни изтеглят. За Бога, не мога да чакам петнадесет години! Според историята, след петнадесет години аз ще съм мъртъв! Не искам да умра в тази дупка! Искам да имам кола и собствено звукозаписно студио!

— Забрави това, приятелче! — поклати глава Райс. — Достатъчно е само да разберат в Реалното време какви си ги забъркал…

Паркър се разсмя.

— Грешиш, Райс. Тук става дума за върха на поп-класацията. Не за някаква пиклива рафинерия. — Той положи ръка на рамото на Моцарт. — Хайде, Волф, мой човек, да поемаме към прохода. Трябва да подпишеш някои документи веднага щом цъфнем в бъдещето.

Слънцето залезе, но далеч над града продължаваха да гърмят топове и да го засипват с картеч. Райс замръзна когато няколко шрапнела изтракаха по варелите наблизо. След това поклати глава. Времето на Залцбург беше изтекло.

Той привлече Тоанет към себе си и потъна в безопасността на прохода.

Джо Холдеман
Да съответства на престъплението

1

В изкуствена гравитация, всички посоки сякаш сочеха нагоре. Айзък Кроуел, дипломиран доктор по философия, спря за да си поеме дъх, преметна назад влажен кичур коса и почука на вратата на психиатричния кабинет. Вратата се плъзна встрани.

— Ах, доктор Кроуел — мъжът за бюрото бе толкова слаб, колкото Кроуел дебел. — Моля, заповядайте, седнете.

— Благодаря ви — Кроуел се отпусна в масивното кресло. — Разбрах че, сте искали…

— Да — психиатърът се наведе напред и произнесе с тих, но отчетлив глас:

— Сизиджи. Аардварк, демон-божество. Герундиум.

Кроуел бавно затвори и отново отвори очи. Сетне сведе поглед към огромния си корем и изумено поклати глава.

— Чудесна работа — подхвърли психиатърът.

— Великолепна. Не можахте ли да накарате онова старо магаре да смъкне малко килограми преди да ме натикате в него?

— Ото, това е необходимо за достоверността на образа.

— Ото… да. Сега си спомням всичко. Аз съм…

— Почакай! — мъжът натисна едно копче и вратата безшумно се затвори. — Съжалявам. Продължавай.

— Аз съм Ото МакГевин, първи оператор. Първи. На служба в Конфедерацията. А ти си толкова психиатър, колкото аз съм доктор Айзък Кроуел. Името ти е… Сам, по прякор Нимиц. Беше секционен ръководител, когато работех на Пролетен свят.

— Съвършено вярно, Ото — имаш страхотна памет. Мисля, че сме се срещали само два пъти.

— Три. Два коктейла и една игра на бридж. Ти ли си ръководител на настоящата операция?

— Да — Нимиц подхвърли през бюрото един запечатан плик. — Пет минутно мастило — предупреди той.

Ото прегледа набързо трите страници ситно изписан текст, след това ги прочете още веднъж, по-внимателно. Тъкмо когато подаваше обратно листовете мастилото започна да избледнява.

— Въпроси?

— Ами… да, ето сега аз съм този дебел професор. Ще мога ли да се справя с езика така добре като него?

— Едва ли. Не разполагахме с достатъчно материал за изучаване на брушиански. Всъщност, Кроуел е единственият човек, съумял да изучи този диалект. А ти прекара с него съвместна петседмична хипноза, докато го учеше. Как ти е гърлото?

Ото посегна машинално към Адамовата си ябълка, но вместо това ръката му потъна в четворната брадичка на Кроуел.

— Божичко, ама и този си е хапвал здравата. Да, гърлото наистина ме дразни.

— Защото езикът се състои предимно от ръмжащи звуци. Чуй това — Нимиц издаде гърлен стон, който сякаш идеше от смъртно ранен носорог.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Стандартен поздрав на брушиански, в превод: „Да се разсеят облаците над твоето семейство/ И нека да срещнеш смъртта си в слънчев ден.“ Разбира се, на диалекта тази фраза е римувана.

— Чудесно. Това значи, че само след десет минутен разговор ще получа ларингит.

— Няма. Всичко ще си дойде на мястото веднага щом се превърнеш отново в Кроуел.

— Само едно ме притеснява. Това — потупа се Кроуел по въздебелото бедро. — Надявам се, че случаят няма да изисква много действие. Ужасно е да мъкнеш навсякъде със себе си толкова много пластотъкан.

— Съгласен.

— Всъщност, в доклада е отбелязано, че Кроуел не е бил на тази планета цели единадесет години. Защо пък през това време да не е отслабнал?

— Съществува опасност, да попаднеш на някой, с когото докторът се е срещал наскоро. А освен това, задачата изисква да изглеждаш колкото се може по-безобидно.

— Нямам нищо против това да изглеждам безобидно… но при гравитация от 1.2 g аз наистина ще бъда безобиден! Да знаеш само какво ми костваше идването тук, а на кораба гравитацията е далеч под нормалната!

— Ото, ние вярваме в теб. Вие, първите, винаги се справяте с трудните задачи.

— … ако не ни видят сметката. Проклето хипнокондициране!

— Всичко е в твой личен интерес — Нимиц се зае да си пълни лулата. — Сизиджи. Аардварк, демон-божество. Герундиум.

Ото се отпусна назад в креслото и тихичко захърка.

— Ото, — заговори тихо Нимиц, — когато отново се събудиш ти ще си само десет процента Ото МакГевин и деветдесет процента доктор Айзък Кроуел — по-точно неговата изкуствено въведена в съзнанието ти матрица. Ще помниш задачата, подготовката си на първи оператор, но непосредствените ти реакции на всяка възникнала ситуация ще отговарят на личността и познанията на Кроуел. И само в стресови ситуации Ото МакГевин ще взима връх. Герундиум. Демон-божество, Аардварк, Сизиджи.

Кроуел/МакГевин отвори очи и изхърка за последен път. След това бавно се изправи и намигна на Нимиц.

— Благодаря ви, доктор Санчес — проговори с дебелия си глас той. — Чувствам се чудесно след проведения сеанс.

— Няма нищо, доктор Кроуел. Нали за това ми плащат на този кораб.

2

— Но това е отвратително! Млади човече, знаете ли кой съм аз?

Митническият инспектор се постара да си предаде едновременно заплашително и изпълнено с досада изражение. Той повторно пъхна микрокапсулата на идентификацията в проектора и я разгледа продължително.

— Ако се съди по това, вие сте Айзък Кроуел, идвате от Макробастия, а сте роден на Тера. Изглеждате на седемдесет, но всъщност сте на шестдесет. Но това съвсем не значи, че мога да ви освободя от пълен митнически преглед.

— Настоявам да се срещна с вашия началник.

— Днес не е на работа. Ако искате, почакайте го в онази стаичка там. Гледката е прекрасна.

— Ах, вие…

— Хей, хей — прекъсна възклицанията му дребен на ръст, набит мъж с буйни къдрици. — Какво виждат очите ми? Айзък? Айзък Кроуел! Какво те води насам?

Кроуел сграбчи десницата на мъжа и трескаво се разрови в бъркотията от изкуствени спомени, докато името и лицето не щракнаха в едно цяло.

— Джонатан Линдхам. Радвам се да те видя. Особено в този миг.

— Какво, някакви проблеми?

— Просто не знам как да ти кажа, Джонатан. Този… джентълмен не иска да ме пропусне докато не направя нещо като стриптийз.

Линдхам стисна устни и впери поглед в митничаря.

— Смити! Знаеш ли кой е този човек?

— Той е… не, сър.

— Ходил ли си на училище?

— Да, сър.

— Това е доктор Айзък Себастиан Кроуел — Линдхам протегна ръка през бариерата и я положи на рамото на доктора. — Автор на „Разгаданата аномалия“ — книгата, благодарение на която тази планета бе включена в регулярните маршрути на космическите лайнери.

Всъщност, споменатото произведение бе получило топъл прием само на Бруш и донякъде на Ефрат, където бяха възникнали подобни проблеми между колонисти и туземци. Що се отнася до останалите антрополози, колеги на Кроуел, те всички бяха на мнението, че при създаването на този труд чувствата на доктора са повлияли на обективните заключения. Както е известно, когато подлагаш на анализ нещо, към което изпитваш определена привързаност, принципът на несигурността поставя своя отпечатък върху твоята работа. А и така наречените регулярни маршрути, не бяха нищо повече от случайни отбивания на товарни кораби, при това винаги с голямо закъснение.

— Дай ми документите — нареди Линдхам и чиновникът побърза да подаде декларацията. — На моя отговорност — Линдхам драсна нещо на формуляра и го хвърли обратно. — Този човек не е случаен турист — ако не беше той и неговата книга, сега ти сигурно щеше да се потиш в мините.

Митничарят натисна копчето пред себе си и бариерата се вдигна.

— Да вървим, Айзък. Компанията черпи.

— Джонатан… — изпъшка Кроуел докато се настаняваха на креслата от абаносово дърво в бара. — Не знам, дали този път ще ми понесе гравитацията. Вече не съм млад както преди… и малко съм се поотпуснал.

Вътре в него десетте процента побързаха да напомнят: На тридесет и две съм и в чудесна форма.

— Ще свикнеш, Айзък. Ако искаш ще те запиша в спортния клуб — за нула време ще хвърлиш десетина килограма.

— Чудесна идея — отвърна малко прибързано Кроуел и едва тогава се сети, че никакви спортни упражнения няма да намалят количеството на пластотъканта. — Всъщност, едва ли ще имам време. Издателството ме изпрати тук за да събирам материал за ново, преработено издание на „Аномалията“. Няма да остана повече от месец.

— О, жалко. Всъщност, ще видиш, че доста неща са се променили от последното ти пребиваване тук.

— Променили? Не съм чул. Е, да, някои промени са съвсем очевидни — той махна с ръка към просторното помещение. — Но аз повече се интересувам от брушианците, отколкото от колонистите. При тях всичко както преди ли е?

— Хъм… не съвсем… не знам дали си чул, за драстичния спад в средната продължителност на живота при туземците през последните години.

На Ото МакГевин това му бе известно, но Кроуел поклати отрицателно глава.

— Спадът през последните шест години достигна двадесет и шест процента. Мисля че сега, средната продължителност на живота при мъжките екземпляри рядко надхвърля двадесет и пет години. Брушиански, което се равнява на шестнадесет стандартни. Всъщност, това изглежда не им прави впечатление.

— Естествено — кимна Кроуел. — Че то за тях си е чиста благословия.

Брушианците оставяха мъртъвците в домовете, в които живеят и се отнасяха към трупът като към живо същество, дори като глава на семейството или оракул, чийто мъдри съвети разчитаха с голямо търпение в застиналите черти на лицето.

— Някакви теории?

— Ами, по-голямата част от мъжките екземпляри работят в мините, а там заедно с всички останали залежи има бисмут, който е мощна кумулативна отрова за техния организъм. Но специалистите се кълнат, че бисмутната концентрация е твърде ниска, за да се получат странични ефекти. Местните, разбира се, не ни позволяват да изследваме техните мъртъвци. Така че, намираме се в задънена улица.

— Да, виждам. Доколкото си спомням, брушианците имаха навика да приемат малки дози бисмут като наркотик. Възможно ли е да са попаднали на по-големи количества?

— Съмнявам се. Доста време се занимавах с този въпрос. Не, не мисля, че туземците разполагат с необходимите технически познания за да пречистват бисмута, пък и откъде ще намерят такива количества? Компанията не го добива, вноса му е забранен. Лично аз стигнах до извода, че идеята с бисмутното отравяне е напълно погрешна.

Кроуел потропа замислено с пръсти по масата.

— Добре, но ако изключим метаболитни увреждания, тогава какво? Претоварване — едва ли. Местните са доста здрави и издръжливи същества.

— Виж това пък е направо невъзможно. Веднага след като публикуваха твоята книга тук бе изпратен представител на Конфедерацията — специалист по ксенобиология, който да се занимава с туземците. Всички до един носят сериен номер, татуиран на крака и минават на преглед преди началото на работния ден и след като излязат от мината. Не им позволяват да останат повече от осем часа долу. Странни същества, ако не ги изкараш навън ще си останат в мината.

— Вярно — кимна Кроуел, — брушианците винаги са били склонни да работят до пълно изтощаване. Това май не се връзва никак с теорията за оцеляването. Девет години работих над този проблем.

Безследно изчезналите — напомни онази част от мозъка, където беше Ото.

— Нещо друго? — попита той.

— Хм. Нали знаеш, тук сме малка група, не повече от петстотин човека. Компанията е против появата на заселници, свободни работни места няма. Знаем се всички, като едно голямо семейство сме. И през последните няколко месеца… имаше изчезнали. Сигурно са мъртви, хората не могат да оцелеят с туземна храна, а нашата се раздава под брой. Най-странното е, че всички до един потънаха без следа. Трима на брой, един от тях бе Главният надзирател на мината. Да ти призная честно, общото мнение тук, е че туземците са ги отвлекли…

— Невъзможно!

— … и както сам се досещаш, това предизвика доста неприятни инциденти. Няколко туземци бяха убити.

— Но… — Кроуел пое с пълни гърди развълнуван от чутото. — Просто не мога да си представя брушианец да отнеме човешки живот. Те не познават концепцията за „убийство“, дори не знаят какво е това да умъртвяваш, за да се храниш. В езика им няма подобни думи.

— Зная, но…

— Помниш ли, през 218-та един пиян миньор уби брушианец? Строши му черепа с дръжката на лопатата само защото туземецът прегазил крака му с ръчната количка. Наложи се да отида до селото за да дам обяснения. Новината вече ме беше изпреварила и там цареше трескава подготовка за празненството — никога досега брушианците не бяха изпращали толкова млад сънародник в страната на безмълвието. Гледаха на това едва ли не като на божествен знак. Вече бяха подготвили тялото, когато се появих аз. А след като им разказах, че го е сторил един от хората, туземците помислиха че се шегувам. Вярно — съгласиха се те, хората приличат на боговете, но те не са богове. Опитвах се да им обясня случилото се отново и отново, използвах най-различни методи на описание — но в отговор те само се смееха. Накрая дори ме накараха да повторя историята пред няколко съседи за тяхно собствено забавление. Толкова им хареса тази „невероятна шега“, че си я преразказваха години след случилото се.

— Не искам да кажа, че не съм съгласен с теб — отвърна Линдхам. — Защото обвинението ми се струва наистина абсурдно. Но туземците са доста силни физически и не малка част от нашите се страхуват от тях. Алтернативното обяснение — че убиецът е сред нас — е далеч по-неприятно.

— Може и да не е — поклати глава Кроуел. — Възможно е да сте пропуснали нещо от обкръжаващата среда на планетата, някаква скрита опасност. Претърсихте ли пясъчните кладенци за трупове?

— Някои от тях. Но не намерихме нищо.

Разговорът продължи още около половин час, но Кроуел/МакГевин не научи нищо повече.

Най-накрая Линдхам се надигна.

— Искаш ли да ти повикам някой, който да те заведе до хотела, Айзък? Чака ме доста работа.

— Не, ще се оправя и сам. Още ли работиш в отдела по внос и износ?

— Ами да. Всъщност, сега аз го ръководя — той се усмихна. — Шеф съм на импортната секция. Което означава, че потъвам до гуша в работа, когато се появи лайнерът.

— Е, поздравления — рече Кроуел. А МакГевин придвижи събеседника си с няколко стъпала нагоре в списъка на заподозрените.

3

Двуколката спря внезапно, Кроуел се люшна, после тромаво се надигна и слезе. Той бръкна в джоба, подаде на туземеца, който го бе докарал до тук една дребна монета и произнесе с тържествен глас:

— За твоя труд/ тази малка отплата.

Туземецът пое монетата в грубата си, трипръста ръка, пъхна я в устата си и я преглътна към висящата отпред торба. После промърмори ритуалния отговор, вдигна багажа на Кроуел и го внесе вътре. Кроуел го последва, минавайки под надписа:

ТРАНЗИТНО МИНАВАЩИ. ОТДЕЛ ПЪРВИ.

Туземецът припкаше гъвкаво далеч пред него и за миг Кроуел му завидя на лекотата, с която се движеше. Тялото на брушианеца беше покрито с гъста, кафеникава козина, слепнала от прах и пот. Погледнат отзад, той приличаше на едра земна маймуна, макар че нямаше опашка. Широките му, разперени встрани крака, подобно на ръцете завършваха с три срещуположни пръста. В сравнение с тялото, краката му бяха доста къси, но коленните стави бяха разположени високо и позволяваха сгъване в две посоки — почти на четиресет и пет градуса. Като се вземат пред вид и спускащите се отвесно почти до земята ръце, цялостната картина бе доста карикатурна.

Но погледнат отпред, в него нямаше нищо комично. Огромни, блестящи и немигащи очи, през които на всеки няколко секунди се спускаше прозрачна защитна мембрана, а над тях се подаваха израстъците на слепите очи, които благодарение на своята чувствителност в инфрачервения сектор му позволяваха да се ориентира в пълна тъмнина. А в полузатворената уста блестяха няколко едри зъби. Ушите бяха въздълги и отпуснати, но без козина и покрити с разширени и разклонени вени.

Туземецът се появи обратно на вратата още преди Кроуел да измине половината път. Той изтича покрай него без да издаде никакъв звук, привърза се към двуколката и пое в неизвестна посока.

На свой ред Кроуел наведе глава и влезе в прихлупената квартира за транзитно пътуващи пътници и веднага се отпусна в спартанското на вид легло. Трябваше да признае пред себе си, че му се беше случвало да отсяда в далеч по-елегантни хотелски стаи. Мебелировката се състоеше от грубо скована маса, стол — местно производство, някакво раздрънкано шкафче, което напомняше годините в казармата и душ, който всъщност се задействаше когато кофа пълна с вода се издигаше на равнището на главата. Имаше и втора, резервна кофа, а също замътено огледало. Що се отнася до останалата част от стандартното обзавеждане на една тоалетна, Кроуел предположи, че както и преди десетина години то е изнесено някъде на двора.

Тъкмо се чудеше дали ще намери сили за да се надигне от леглото, когато на вратата ненадейно се почука.

— Влезе — извика уморено Кроуел.

На прага стоеше млад брадат мъж с нахакан вид, облечен в груба памучна риза и панталони от същата материя. В ръката си носеше две бутилки бира.

— Аз съм Уолдо Стръкхаймер — представи се той, сякаш това обясняваше всичко.

— Добре дошъл — рече Кроуел, без да откъсва очи от бирата. Пътят до тук бе доста прашен.

— Помислих си, че сигурно няма да имате нищо против някоя и друга бира — рече влезлият, с две крачки премина стаята и спря до масата.

— Моля… — Кроуел махна с ръка към креслото и още докато Уолдо се настаняваше отпи гигантска глътка бира. — И вие ли сте от транзитните?

— Аз ли? Не — Уолдо отпуши втората бутилка, прибра тапата в джоба си и я надигна. — Аз съм местният ксенобиолог. Отговарям за здравното състояние на туземците. Казаха ми, че вие сте доктор Айзък Кроуел. За мен е удоволствие да се запозная с вас.

— Знаете ли, доктор Стръкхаймер, — поде Кроуел след като си размениха ръкостискания, — след пристигането си говорих само с един човек. Но това, което научих е доста тревожно…

— За изчезналите хора ли?

— И това също. Но най-вече съобщенията за прогресивното намаляване на средната продължителност на живота при брушианците.

— Не го ли знаехте?

— Не.

Уолдо поклати отчаяно глава.

— Написах статия за този проблем още преди две години. Но ми отказаха публикация. Всъщност, с кого по-точно разговаряхте?

— Джонатан Линдхам. Той спомена нещо за бисмута.

— Да, аз също в началото имах подобна идея. А и самите туземци показваха някои от симптомите на бисмутното отравяне. Но тези симптоми са доста неспецифични, подобно на гаденето и повръщането при човека, където могат да индицират най-различни заболявания. Всичко от махмурлук до рак. Все още не съм се отказал от подозренията си към бисмута.

— Възможно ли е да го изнасят по някакъв начин от мините?

— Безсмислено. Цялото количество бисмут, което се намира в десет кубически метра лантанидна руда не е в състояние да предизвика у туземците дори леко замайване. Изглежда, че все пак причината е някъде другаде.

— Някакви наскорошни промени в хранителните им навици, или опити за приемане на човешка храна?

— И това не. Местните просто не могат да понасят човешка храна, приемат само млякото на техните влечуго-бозайници и берат плодовете на месните шушулки. Направих няколко поредни анализа на реколтата, но не открих нищо необичайно. И нито следа от бисмут.

Известно време двамата седяха мълчаливо.

— Изглежда работата е по-дебела, отколкото предполагах. Издателите ме командироваха тук за да събера материал за ново, преработено издание на моята книга. Мислех, че ще се размине само с някои по-нови статистически данни, а исках и да се срещна с едновремешните приятели. Да си призная, мисълта, че ще трябва да пообиколя за повече информация направо ме подтиска. Вече не съм млад и тежа близо двадесет килограма повече от последния път. А дори тогава трябваше да вземам Гравитол за да понасям всичко по-леко.

— Сега нямате ли?

— Не, пропуснах да се снабдя. Уили Норман все още ли е доверен лекар на компанията?

— Да. Ето, вземете — мъжът отсреща бръкна в джоба си и извади мъничко шишенце. — Ще се почувствате по-добре. Тези ги получих безплатно.

— Хиляди благодарности — Кроуел пъхна две таблетки в устата си и ги погълна с малко бира. Почти веднага се почувства олекнал, изчезнала бе страшната хватка на гравитацията. — Ах! Бива си го! — за пръв път откакто се беше превъплатил в доктор Айзък Кроуел той се надигна без никакво усилие. — Имате ли нещо против да ми покажете вашата лаборатория? Струва ми се, че ще е най-добре да започна от там.

— Разбира се, днес следобед възнамерявах да отида.

Отвън по прашния път изтрополиха колелата на рикша. Уолдо изтича до вратата и изсвири пронизително. Водачът на рикшата го чу и мигновено замря сред облак прах. После зави и се понесе право към тях, сякаш от това зависеше животът му. Докато се настаняваха отзад той изръмжа една единствена дума:

— Накъде?

— Закараш нас в мина А — нареди Уолдо. Брушианецът кимна в знак, че е разбрал и потегли.

Мина А бе разположена на три километра от селището. Пътят бе прашен и почти отвратителен. Самата лаборатория представляваше просторен сребрист купол, който се издигаше до миньорския асансьор.

— Не е зле — отбеляза Кроуел. — Пясъчни кладенци? — той вдигна ръка към няколко оградени с въжета участъка наблизо.

— Да, от малките.

Повечето пясъчни кладенци изглеждаха не по-дълбоки от метър, ала стъпиш ли в тях, връщане назад нямаше. За туземците не представляваше никаква трудност да ги видят, денем, или нощем, защото виждаха и в инфра-червения спектър на светлината, а кладенците излъчваха топлина. Но за човешкото око равнината представляваше само една безформена, покрита с пясък и прах пустиня.

Близо до лабораторията Кроуел чу бръмченето на въздушния компресор. Куполът изглежда не бе от метал, а от алуминизирана пластмаса и се поддържаше надут с въздушна помпа. Влязоха вътре, през вратата-клапа. В помещението въздухът бе приятно прохладен и чист.

— Компресорът непрестанно нагнетява въздух през овлажнителите и няколко комплекта прахопречистватели — обясни Уолдо.

Самата лаборатория представляваше странна смесица от ултра-модерни прибори и ръждясали музейни експонати. Мебелировката беше вече познатата брушианска изработка, но в дъното Кроуел мярна един скъп и доста мощен компютър, калорична пещ, блестящия екран на масивен електронен микроскоп и огромно количество лабораторна стъклария, която без съмнение бе внесена отвън. Някои от уредите му бяха съвсем непознати.

— Впечатляващо. И как успяхте да измъкнете от компанията всичко това?

Стръкхаймер поклати глава.

— Съгласиха се да субсидират единствено построяването на сградата. Всичко останало достави Здравния отдел на Конфедеративната комисия. Аз самият шест работни дни в седмицата съм нещо като ветеринарен консултант на компанията. А през останалото време се занимавам с брушианската физиология. Или по-скоро — опитвам се да го правя — без дисекции и прочие.

— Но вместо това можете да правите рентгенови изследвания, сканиране…

— Разбира се — Уолдо зарови пръсти в брадата си без да откъсва очи от Кроуел. — Само че от това не излиза нищо. Какво знаете за брушианската анатомия?

— Ами… — Кроуел се намести на стола, който жално поскърцна. — По мое време изследванията все още бяха в начална фаза и аз…

— В начална фаза! Не знам да са минавали някога отвъд тази фаза. Според всеобщото мнение на специалистите, туземците имат няколко вътрешни органа, които не изпълняват абсолютно никаква функция. Освен това, не всички имат еднакви органи. А дори и да имат, не е задължително да са разположени на едно и също място в тялото. Единствените що годе интересни резултати съм получил ей от онова нещо — той посочи с пръст през рамо към някакъв странен уред, който приличаше на подводен звънец от края на деветнайсети век. — Мини-лаборатория за качествен и количествен метаболитен анализ. Наемам ги да седят вътре, да ядат и да екскретират. И това им се струва ужасно забавно — неочаквано Уолдо се плесна ядно по крака. — По дяволите, да можех да намеря отнякъде поне един труп! Чухте ли за нещастния случай миналия месец с лазера?

— Не.

— Всъщност, не съм сигурен, че е било точно нещастен случай. Но така казват другите. Както и да е, един от туземците паднал — или е бил блъснат — пред минния лазер. Лъчът го прерязал на две.

— Божичко!

— Незабавно се отправих натам. На десетата минута пристигнах на мястото на инцидента. Но близките на починалия вече бяха отнесли тялото. Сигурно сме се разминали в асансьора. Взех със себе си преводач и поех към селото. Намерих колибата му. Казах им… помъчих се да ги убедя, че мога отново да съединя разчлененото тяло, че ще се опитам да го спася. Боже, какво ли не приказвах, само и само да се добера до трупа! — той се почеса развълнувано по челото. — Повярваха ми. Но ми поднесоха извиненията си. Казаха ми, че според тях починалият вече бил готов да посрещне безмълвието и че те са го „изпратили“. Попитах ги, мога ли да видя тялото и те ми отвърнаха, че нямат нищо против, празненството тъкмо започвало.

— Изненадан съм, че са ви допуснали — рече Кроуел.

— Вече не са така строги както по-рано по този въпрос. Както и да е, знаете за семейната стая, където държат всички мумии на своите предци. Бяха най-малко петдесет, подредени покрай стената, някои от тях съвсем запазени. Показаха ми новопристигналият, приличаше на останалите, ако изключим обезкосмения кръг, който го опасваше през кръста — там, където бе минал лазерният лъч. Огледах съвсем от близо кожата — позволиха ми дори да използвам фенерче — но не видях никакъв белег, дори намек нямаше! За всеки случай проверих серийния номер на крака, но нямаше никакво съмнение. Трупът бе откаран там само преди десетина минути… а подобна рана би трябвало да заздравява дълги месеци, да не говорим, че тъканното възстановяване е невъзможно при мъртви организми. Да научиш как става това от самите тях е направо невъзможно — все едно да попиташ някой как кара сърцето си да бие. Мисля че просто няма да разберат смисъла на въпроса. Предполагам, знаете, че си нямат и понятие от медицина. Нито пък от шаманство и подобни. Ако някой се разболее просто се нареждат около него и пеят радостни песни. В случай че оздравее му поднасят съболезнованията си.

— Зная — кимна Кроуел. — а как въобще ги карате да идват на прегледи?

— Прегледи! Чисто и просто моите помощници ги оглеждат при влизане и излизане от мината. От Здравната комисия ни изпратиха дистанционен диагностичен апарат, подобен на лекарските. Той е свързан с моя компютър и проследява дихателната честота, кожната температура, пулса и така нататък. Ако се появи някакво несъответствие при две последователни изследвания изпращат пациента при мен. Докато пристигне изваждам от компютъра всички налични сведения, а после не ми остава нищо друго, освен да го лекувам емпирично, въз основа на известен клиничен опит и физиологични експерименти. В нито един от случаите не знаех какви ще са последствията от приложената терапия. На един лекарството би могло да действа идеално, а друг ще започне да се влошава и влошава, докато най-накрая просто умре. А после — нали знаете, какво казват другите.

— Да, че бил готов за безмълвието.

— Точно така — понасят моето лечение само защото то е едно от условията да постъпят на работа.

— А тези диагностични апарати… не дават ли някакви данни за възможните причини на ограничената продължителност на живота?

— Колкото искате… но главно, под формата на симптоми. Промените са статистически. Ето например — от началото на проследяването дихателната честота се е повишила с десет процента. Средната телесна температура почти с един градус. Това би могло да означава, че наистина се касае за кумулативно отравяне. Не е изключено, причината наистина да е в бисмута, който се натрупва в някой орган на тялото докато премине критичния праг. Каквато и да е причината, едно е сигурно — че има връзка с мината. Защото за онези, които не работят в нея, средната продължителност на живота не се е променила въобще.

— Не знаех това!

— Компанията не обича да се разгласява подобна информация.

Поговориха още половин час, Кроуел предимно слушаше, докато Ото обмисляше плана за по-нататъшни действия.

4

Едва по здрач Кроуел се дотътри до кабинета на доктора. Гравитолът отдавна бе преустановил действието си и тялото му се чувстваше по-разнебитено и тромаво от всякога.

— Айзък! Айзък Кроуел! — провикна се доктор Норман още щом го видя. — Я виж кой дошъл! — червендалестият мъжага в бяла престилка го потупа радостно по рамото, после изчезна в дъното на кабинета и след миг се появи с две чаши, които явно не съдържаха лекарство. — Винаги помня предпочитанията на пациентите си — рече той и му подаде чашата с бренди и сода.

— Знаеш ли, нещо подобно имах пред вид като отскочих насам — поде темата Кроуел. — Имам нужда от Гравитол, поне за един месец.

Лицето на доктора мигом придоби сериозно изражение, той остави чашата и приседна.

— Не, не бива, Айзък. Дори и едноседмичен запас за теб ще е много. Нищо чудно да ти е последното лекарство в живота. Не знаеш ли, че едно от противопоказанията на Гравитола е затлъстяването? И освен това, никога не го предписваме на пациенти над петдесет и пет. Самият аз отдавна спрях да го вземам.

Сърцето ми е на тридесет и две — крещеше в него МакГевин — и носи със себе си допълнителни петдесет килограма. Мисли, мисли.

— Няма ли някое по-безвредно лекарство, което да ми помогне да преживея тази отвратителна свръх-гравитация? Чака ме доста работа.

— Хммм… да, Пандроксина е далеч по-безопасен и от него ще се почувстваш добре. Ето, ще ти изпиша — докторът се зае да драска по бележника с рецептите. — Но, послушай съвета ми — забрави за Гравитола. За теб той е повече от отрова.

— Благодаря. Още утре ще взема лекарството.

— По-добре иди сега. Аптеката работи денонощно. И така… какво те води отново в тези безбожни места, Айзък? Да не си дошъл да изследваш ограничената продължителност на живота при брушианците?

— Не точно. Във всеки случай, когато тръгвах насам нямах подобна идея. Дойдох да събера материал за ново издание на книгата ми. Но това също е едно от нещата, които ме интересуват. Какво мислиш за бисмутната теория?

— Глупости — доктор Норман махна презрително с ръка. — Всичко е от претоварване — просто и ясно. Косматите копелдаци се скапват по цял ден от работа в мината, сетне се прибират в къщи и без да си отдъхнат се заемат да изрязват какво ли не от дърво.

— Но те и преди са си падали по работата. Особено мъжките. Може би все пак си прав — иначе защо най-засегнати ще са работещите в мината?

— Разбира се. Слушай, иди утре и ги погледай само как работят. Цяло чудо е, че издържат дори една седмица.

— Така и ще направя. А как е положението с хората?

И по-точно с изчезналите.

— Нищо особено. Почти всички са с десет до двадесет годишни договори, така че няма кой знае колко нови лица. А и билетът до Тера и струва почти колкото годишния доход, така че няма много желаещи за почивка. Имаме си нов конфедеративен посланик, който както и тримата си предшественици няма никаква работа. Нали знаеш — в дипломатическите среди на нашата планета се гледа като на последна спирка за онези, които са проявили невежество, или пък трябва да бъдат съдени. Що се отнася до настоящия — Сту Фитц-Джоунс, той просто е имал нещастието да бъде посланик на Ламар, когато там избухна гражданската война. Не по негова вина, разбира се, просто там никой не е разбирал от туземна политика. Но все някой е трябвало да обере пешкира. Иди си поговори с него, не е лош човек. Но гледай да е по-рано сутринта, докато е още трезвен. Иначе няма кой знае какво движение на популацията. Шест раждания, половината от тях законни и осемнадесет умрели — Уили Норман се намръщи. — По-точно, петнадесет умрели и трима изчезнали. И тримата — през последната година. Хората изглежда са започнали да стават невнимателни и забравят, че извън селището на компанията попадаш на една чужда планета. Един счупен крак, или погрешна стъпка в пясъчния кладенец и всичко свършва. Двама от изчезналите си бяха направо новаци. Най-вероятно агенти на Конфедерацията — Ото подскочи, това бе самата истина — а третият бе Главният надзирател на мината. А за онези двамата нямаше съмнение, че са агенти. Уж бяха дошли да правят геоложки проучвания, а се оказа че не работят за компанията. Тогава, кой ще субсидира изследванията им на тази забравена от Бога планета?

— Може би някой университет, нали аз дойдох така на времето.

— Ами те точно това твърдяха. Но си личеше, че нямат нищо общо с науката. Веднага разбрах, не малко време съм прекарал в научни среди. Зная, сигурно са ги натъпкали с всички необходими познания по геология под хипноза. Но факт беше, че все се появяваха там, където не им беше мястото — като мините например, които сигурно са изучени и анализирани до последната молекула. И все не можеха да се захванат със сериозна работа.

— Може и да си прав.

— Нали? Ще ти сипя още едно. Тук всички ме смятат за стар изкуфял параноик.

— Всички сме жертви на времето — усмихна се Айзък. — Благодаря за поканата, но време е да отида за лекарството иначе току виж съм припаднал. Денят беше дълъг.

— Добре, Айзък. Обади се пак. Още ли играеш шах?

— По-добре от когато и да било.

Особено с помощта на Ото.

5

Но Айзък не бързаше да отиде в аптеката. Поне не веднага. Вместо това се прибра в квартирата и позвъни в лабораторията.

— Уолдо, обажда се Айзък Кроуел. Мога ли да те помоля за една услуга?

— Давай.

— Отивам при доктор Норман, ще го помоля да ми предпише малко Гравитол. Таблетката, която ми даде днес подейства чудесно. Би ли погледнал дозировката?

— Знам я и така — пет милиграма. Но виж, Айзък, за теб може би ще е необходима по-ниска дозировка. Разбираш, възрастта…

— Така ли? Добре, ще поговоря с него. Все ми се струва, че е обратното.

— Не разчитай да убедиш Уили за каквото и да било. Той е най-упоритото магаре, което някога съм виждал.

— Знам, приятели сме.

Веднага след разговора Кроуел изпразни съдържанието на куфара и вдигна капака на фалшивото дъно. После извади дълга и остра писалка, чийто край завършваше с ултразвукова мастилена изтривалка. След като се потренира да изписва „тридесет дни по 5 мг. Гравитол на ден“ с почерка на Норман, той изтри прескрипцията за Пандроксин и написа отгоре новата.

Магазинът на компанията тънеше в мрак, светеше само прозорецът на аптеката. Кроуел натисна звънеца и влезе. Зад щанда аптекарят сънено потъркваше очи.

— С какво мога да ви бъда полезен?

— Бих искал да изпълните тази рецепта.

— Незабавно — младият аптекар се обърна към лавиците с лекарства. — Хей, — подвикна той изненадано през рамо. — Това не е за вас, нали?

Беше ред на Ото.

— Разбира се, че не. Аз самият предпочитам Пандроксин. Това е за доктор Стръкхаймер.

Само след миг аптекарят се появи с мъничко зеленикаво шишенце в ръка.

— Бих могъл да се закълна, — рече той, — че само преди седмица Уолдо беше тук за Гравитол. Може би все пак трябва да позвъня на доктор Норман.

— Не, те не са за него — отвърна с ленив глас кроуел. — Доколкото знам му трябват за някакъв експеримент с туземците.

— Е, тогава всичко е наред.

6

Малко след зазоряване на следващата сутрин Кроуел се отправи към мините. По пътя надзърна в лабораторията, но Уолдо го нямаше и той реши, че сигурно ще е в мина А.

Пред входа на мината имаше дълга опашка от нетърпеливи брушианци, които непрестанно размахваха ръце, за да не измръзнат в утринния хлад. С наближаване шума от оживеното им общуване ставаше все по-силен.

Мъж в бяла униформа тъкмо преглеждаше първия брушианец. Увлечен в работата, той забеляза Кроуел едва когато възпълният мъж застана до него.

— Здравейте! — извика Кроуел сред всеобщата шумотевица.

— Кой, по дяволите, сте вие? — мъжът го погледна изненадано.

— Казвам се Кроуел — Айзък Кроуел.

— А, да, бил съм може би хлапе, когато сте дошли тук предишния път.

Той вдигна мегафона пред устата си и извика на брушиански (разговорен стил):

— Вашият дух/ наранява моя дух/ като забавя движението на редицата/ и вашия път към безмълвието.

Разговорите незабавно утихнаха.

— Ето виждате ли, аз също съм чел вашата книга — той повика с ръка следващия брушианец и се зае да го изследва с една блестяща металическа сонда.

— Това ли е диагностичната машина? — Кроуел посочи черната кутия, прикрепена към колана на мъжа.

— Да. Тя проверява дали всичко е наред с чудовището и изпраща съобщение на доктор Стръкхаймер — техникът потупа „чудовището“ по рамото и то се завтече към входа на мината. — А също е и микрофон — мъжът се наведе да погледне татуираният на крака номер и после го повтори пред сондата с ясен глас. — Може би за вас ще е по-интересно да видите какво става долу в мините. Само внимавайте с туземците… тичат като побъркани и отдалечите ли се веднъж от асансьора могат и да ви прегазят.

— Благодаря — Кроуел закрачи към входа на служебния асансьор. В кабината, нетърпеливият брушианец вече подскачаше на място. Кроуел едва прекрачи прага и туземецът побърза да натисне червения бутон. Кабината полетя внезапно, сякаш се бе откъснала от въжето. Кроуел се вкопчи трескаво в дръжката, докато Ото безстрастно отчиташе нивата. Изминаха двадесет и две секунди почти свободен полет, преди да се включат отново реактивните спирачки. Машината замря, вероятно бяха летели почти цял километър надолу.

В мината бе тъмно, но за разлика от земляните, брушианците виждаха добре и в мрака. Наоколо кипеше трескава дейност, но Кроуел не можеше да види нищо.

— Айзък, тук! — извика някой наблизо. — Трябваше да ме предупредиш, че смяташ да дойдеш.

В тъмнината светна прожектор и кръгът от ярка светлина приближи към Кроуел.

— Ето, сложи си това — човекът подаде на Кроуел чифт очила за нощно виждане. Вече можеше да разгледа вътрешността на мината, мътновато-зеленикава, като на екран.

— Да, тук нещата наистина са се променили. Защо е толкова тъмно?

— Сами го поискаха, заявиха, че светлината ги забавяла.

— Боже мили! — възкликна Кроуел, впечатлен от яростно кипящата работа. — Уморявам се само като ги гледам.

Галерията не беше кой знае колко просторна, вътре работеха приблизително петдесетина брушианци, разпределени на двойки. Те копаеха в три от стените с вибро-сонди, а изкопаното товареха с лопати на миниатюрни вагонетки. Изкопаната руда се изсипваше в елеватора, разположен съвсем близо до Кроуел и Стръкхаймер и после се издигаше на повърхността. Сред на царящата на пръв поглед трескава бъркотия, един дребничък на ръст брушианец разпръскваше по влажния под някаква смесица от прах и пясък, като едва се разминаваше с шеметно летящите вагонетки. И все пак, във всичко това прозираше някакъв умопомрачителен ред, сякаш наблюдаваше деца, заиграли се в пъргава и сложна игра.

— Знаеш ли, — заговори Кроуел, — Уили Норман смята, че причината за скъсената продължителност на живота е претоварването. Като наблюдавам всичко това, склонен съм да се съглася с него.

— Вярно е, че тук, в мината работят далеч по-здраво, отколкото където и да е другаде. Особено след като се съгласихме да изгасим светлината. Но компанията ми позволи да намаля продължителността на работния ден, с което да компенсирам повишената трудова активност. Колко време работеха, когато ги изследва за пръв път?

— Единадесет, дванадесет часа на ден.

— А сега им разрешавам не повече от шест часа.

— Наистина ли? Нима разполагаш с такава власт над компанията?

— Теоретически — да. Би трябвало да ме гледат право в очите и да подскачат при всяка моя дума. Все пак, договорът им за тази планета е подписан и от Здравната комисия, а аз съм неин представител. Но все пак гледам да не прекалявам. Завися от тях, що се отнася до неща като условия на живот, помощници и средства за комуникация. Отношенията ни са доста близки — и как иначе, след като има поне още три-четири компании, готови да поискат разрешение за експлоатация при първата по-сериозна грешка. Не им остава нищо друго освен да се държат добре с туземците. Пък и работата върви повече от добре — мината се експлоатира непрестанно, на две застъпващи се смени. Добивът расте непрестанно.

— Интересно. — Добре дошъл в списъка на заподозрените, Уолдо. — Искаш да кажеш, че сега работят по-малко, отколкото преди, когато жизнената им продължителност е била по-голяма?

— Знам какво си мислиш — Уолдо се засмя. — Не, това не е атрофична дегенерация. Подобно заболяване лесно може да се докаже при лабораторните изследвания. Освен това, сега работят по-малко в мината, но значително повече в собственото си селище. Обзалагам се, че няма да го познаеш, с всичките тези небостъргачи и…

— Небостъргачи?

— Е, поне така ги наричаме — а всъщност, постройки от скеле и засъхнала кал. Понякога достигат три етажа. И това е още една мистерия… защо им трябва да строят на височина, след като разполагат с толкова свободно място наоколо? Хей, ето нещо интересно за твоята бъдеща книга — би могъл да откриеш причината. В края на краищата, говориш езика им по-добре от който и да било. Те знаят, че ти си причината за настъпилите промени и винаги са ти били благодарни.

В галерията беше хладно и влажно и Кроуел потрепери.

— Защо — задето ги приближих до безмълвието ли? — запита мрачно той.

В този момент с оглушително свистене зад тях се спусна кабината на асансьора.

— Здрасти, шефе, здравейте, доктор Кроуел. Ето ме и мен, донесох манджата на чудовищата. Да ги спра ли?

Уолдо погледна часовника.

— Да, време е.

Асистентът завъртя една ръчка на стената и вибро-сондите внезапно замряха. Известно време в галерията ехтяха звънливи удари на метал в скала. Едва след десетина секунди туземците осъзнаха, че машините са изключени и с неохота преустановиха работа. Сетне се подредиха в редица пред асансьора. Техникът подаваше на всеки по един едър месен плод и туземецът го отнасяше на работното си място. После, приседнали на групички, те се заеха да дъвчат и да мърморят полугласно.

— Тук май няма нужда от нас — рече Уолдо. — Какво ще кажеш да отскочим до селото?

— Чудесна идея. Само, нека да минем пътьом през квартирата, за да си взема бележника и фотоапарата.

7

Слънцето вече припичаше, когато двуколката закова пред селото. Кроуел отри потта и полепналия прах по челото си и надигна бутилката с бира.

— Божичко, колко е горещо — той слезе тромаво от двуколката.

Двамата с Уолдо се упътиха към входа на селото. Полето около тях бе обрасло с висока човешки бой трева и къщите се гушеха в нея. В тревата пасяха лениво стадо влечуго-бозайници. Страховитите чудовища не им обърнаха никакво внимание, докато двамата минаваха край тях. Едно-две ги проследиха с безразлични, стъклени погледи. На дължина достигаха десет метра, но опашката и муцуната заемаха по-голямата част от тялото. От тясната продуктивна ивица на гърба се поклащаха месните плодове, основно и единствено блюдо в диетата на брушианците. Всяка една от женските влечуго-бозайници (мъжките се пускаха на свобода веднага след раждането и се връщаха обратно в стадото през оплодителния период) даваше до тридесет килограма месни плодове за един сезон. Отглеждането и прибирането на плодове от животните беше основен поминък и средство за препитание за всяка брушианска фамилия.

На влечуго-бозайниците не се гледаше като на добитък, те бяха членове на семейството, макар и от по-ниска категория. Нещо като „втора ръка граждани“, защото не умехе да общуват и — което бе по-важно — не можеха да постигат безмълвие. Те просто умираха. Погребваха ги с тържествена церемония и почести.

Насреща им изтича един от туземците и се обърна към тях в разговорен стил:

— Вие сте Кроуел-който-се-шегува и Стръкхаймер-който-забавя/ Аз съм младият Балуурн/ Изпратен да ви посрещне.

— Английският ти е много добър, Балуурн — похвали го Кроуел. Учих езика ви цели десет години, но не мога да го говоря толкова добре, колкото ти говориш моя.

Балуурн се поклони мълчаливо.

Тревата около тях постепенно се разреждаше. Кроуел веднага забеляза онова, за което му бе споменал Стръкхаймер. Само половината от постройките представляваха добре познатите от миналото несиметрични колиби от кал и дърво. Новите постройки бяха с почти прави ъгли и на височина достигаха до десет метра.

— Балуурн, защо твоите хора са изоставили старите традиции?

Туземецът вървеше зад тях свел поглед в краката си, сякаш се страхуваше да не се спъне.

— Ние приехме нови ритуали. Оставихме безмълвните близо до земята, а заживяхме по-нагоре. Всеки ден се срещаме с тях. Много пъти. Разговаряме, защото безмълвните знаят много, безмълвните са щастливи и полезни.

— Май е прав — рече с вдървено лице Уолдо. — Не можеш да очакваш от тях да знаят какво става, ако ги заключиш в килера.

— О, никога не заключваме. Да заключваш е човешка дума. Но вие сте прав — безмълвните са много полезни.

— Доколкото си спомням, — намеси се Кроуел, — на времето тегнеше строга забрана за местене на безмълвните. Преместиш ли го, трябва да създадеш ново семейство.

— Това вярно, много вярно. Ние строим новата къща около старата. Махаме покрива, пробиваме дупка в тавана, купуваме въже от магазин на компания и издигаме безмълвните при нас много пъти всеки ден.

— Изглежда нещо ги кара да създават по-големи семейства — отбеляза Стръкхаймер. — Знам, че преди са си делели безмълвните, когато семейството се е увеличавало и новообразуваното семейство се е настанявало в края на селото.

— Може би има и друга причина. Например — запазване на пасищата около селото.

— Кроуел-който-се-шегува? — намеси се Балуурн, който досега ги слушаше мълчаливо.

— Да?

— Едно семейство помолило да го посетиш. Стара, много стара жена те помни. Иска говори с теб преди настъпи безмълвието.

— Слушай, но това е много странно — възкликна Уолдо. — Попитах ги, дали някой от тях те помни и те ми отвърнаха, че всички, които са те познавали отдавна са преминали в безмълвието.

Кроуел се усмихна.

— Сигурно си използвал разговорния стил?

— Естествено, аз друг не знам.

— Е, тогава най-вероятно не са те разбрали. Доста е трудно да се говори за жени в този стил, така че сигурно нещо си объркал.

— Кроуел-който-се-шегува е прав. Стръкхаймер-който-забавя трябвало повика мен. Всички в село познават старата Шуурна.

— Да вървим при нея. Сигурно ще е доста интересно.

Къщата на Шуурна беше една от новите постройки. Двамата мъже и брушианецът се промушиха през тясната врата.

Стаята вътре бе ниска и прихлупена, почти цялата беше запълнена от старата колиба, а на тавана се виждаше широк отвор. Вътре беше влажно и мрачно, миришеше на мухъл.

Балуурн произнесе ритуалния поздрав и някой отгоре му отвърна. После тримата се вмъкнаха в старата колиба и се оказаха заобиколени от дузина изправени трупове, с други думи — безмълвните на семейството, чийто отворени очи ги гледаха безизразно. Балуурн прошепна нещо едва чуто и след това повтори на висок глас.

— Аз качва горе, провери стара Шуурна готова говори с Кроуел-който-се-шегува.

Балуурн се изкатери пъргаво по въжето, Кроуел го проследи с поглед и промърмори.

— Дано да ме издържи.

Той глътна един Гравитол, после измъкна нещо от джоба и без да изпуска отвора на тавана от очи се приближи към един подпрян на стената безмълвен.

— Какво си намислил, Айзък?

— Само за миг — прошепна Айзък и протегна ръка към безмълвния. После прибра сгъваемия вибронож в джоба си. — Парченце тъкан от рамото — обясни Кроуел.

Очите на Уолдо станаха кръгли.

— Знаеш ли…

В този момент Балуурн се спусна обратно по въжето. Още двама туземци го последваха.

— Шуурна иска да говори с Кроуел-който-се-шегува насаме.

— Стискай палци — рече Кроуел. — Ако въобще ме издържи въжето.

С помощта на още един Гравитол и доста пъхтене той успя да издигне едрото си туловище на горния етаж. Шуурна лежеше на вълнена рогозка. Тя беше най-възрастната брушианка, която Кроуел някога е виждал, с пожълтели, окапали коси, замъглени очи и сивкава, набръчкана кожа. Макар и с отпаднал глас, тя все още не беше забравила разговорния стил.

— Кроуел-който-се-шегува/ познавам те от моите години на обучение/ и помня те по-добре от чадата си. Крачиш различно сега/ и стъпките ти са на млад човек.

Ето нещо, на което Кроуел не бе обърнал внимание.

— Времето бе по-милостиво към мен/ отколкото към теб/ Шуурна, която очаква безмълвието. Тази привидна младост/ ми дари с помощта на билки един лекар/ та си възвърнах силата на млад мъж.

— Големите ми очи са помръкнали/ но чрез многото малки очи виждам/ че си пораснал с два кернела/ Кроуел-който-се-шегува.

— Вярно/ Това често се случва/ с хората, които остаряват.

Можеш да добавяш сантиметри с пластотъкан, но не можеш да ги отнемаш.

Настъпи продължително мълчание, което в човешкото общество щеше да се окачестви като неловко.

— Шуурна/ Имаш ли да ми кажеш нещо/ Или да попиташ?

Още една пауза.

— Не/ Ти приличаш на Кроуел-който-се-шегува/ Исках да го видя/ Но той не е тук сега. / Не мога да чакам повече/ готова съм за безмълвието/ Моля те/ повикай младите и старите.

Кроуел се спусна по въжето.

— Балуурн!

— Да, Кроуел-който-се-шегува?

— Шуурна е готова да… премине в безмълвието. Можеш ли да повикаш младите и старите?

Балуурн и двамата му придружители се изкачиха по въжето. Кроуел ги последва и застана до Шуурна.

— Кроуел-който-се-шегува, — заговори единият от туземците, — ще ни помогнеш ли/ с нашето радостно тегло?/ Аз съм твърде стар/ а другият е прекалено млад/ за да отнесем Шуурна/ при останалите безмълвни.

При останалите? Кроуел се наведе и взе ръката на Шуурна. Беше твърда и неподатлива като дърво.

— Стари човече от фамилията на Шуурна/ аз не разбирам. / Мислех, че на никой човек не е позволено да присъства/ на безмълвния ритуал.

— Така беше/ — кимна старецът, — но наскоро жреците ни уведомиха за промяната. / Ти си вторият човек/ удостоен с тази велика чест.

Без особена церемониалност Кроуел придърпа нагоре вдървеното тяло на старата Шуурна.

— И кой е първият човек/ удостоен с тази чест?

— Не бях тук тогава/ — отвърна старецът, — но знам/ че той се казваше Малатеста.

Привързано през кръста, тялото на Шуурна бавно се спусна през отвора, докато Кроуел лекичко го насочваше. Отдолу го пое Балуурн, а тримата се спуснаха по въжето при него.

По време на церемонията Уолдо стоеше встрани с унесен и замислен вид. Старецът промърмори нещо на Кроуел, той му отвърна с вежлив отказ и едва тогава Стръкхаймер се оживи и попита.

— За какво става дума?

— Поканиха ни да присъстваме на празненството. Нали знаете — възпяват всички добри дела на отишлия си и обсъждат къде точно да разположат тялото. Благодарих и отказах. Подобни веселби нерядко продължават цял ден, а аз имам среща днес. Пък и струва ми се, че нашето присъствие ще повлияе на празненството. Но така или иначе — длъжни са да ни поканят, защото бяхме наблизо в момента на преминаване към безмълвието.

— По-близо от нас едва ли някой е бил. Все пак — добре че не прие. Чувствам се малко неспокоен след случилото се.

— Е, можем вече да тръгваме.

— Да вървим. Все пак се сдобихме с парченце от тъканта на безмълвните. Може би най-сетне ще разкрием загадката… Хей, та ти беше при старицата тъкмо когато умря! Забеляза ли нещо?

— Абсолютно нищо. Те просто се приближиха към нея, погледнаха я и казаха, че е готова. какъвто и начин за балсамиране да използват, вероятно го прилагат докато субектът е още жив — Кроуел потръпна въпреки горещината. — Дори не я докоснаха.

8

Кроуел съвсем преднамерено не обърна внимание на съвета на доктор Норман и си уговори среща с посланика надвечер. Предполагаше, че събеседникът му вече ще е достатъчно интоксикиран. На вратата го посрещна изненадващо красив мъж, с аристократични черти, посивели коси и широки, изправени рамене.

— Посланик Фитц-Джоунс?

— Да… а вие трябва да сте доктор Кроуел. Заповядайте, влезте.

Кроуел го последва в елегантно обзаведената стая, която Ото оцени като мебелирана в стил „Американски провинциален“ от края на двадесети век. Дори мебелите да бяха фалшиви, цената им беше умопомрачаваща.

Фитц-Джоунс посочи с ръка едно почти безформено меко кресло и Кроуел се отпусна в него.

— Ако позволите, ще ви предложа нещо за пиене. Разполагам със следните комбинации — бренди и вода, бренди и сода, бренди и натурален сок, бренди и лед, бренди и бренди, а също — той намигна заговорнически на Кроуел — съвсем малко бургундско „Шато дьо Ротшилд“, реколта двадесет и трета година.

— Мили Боже! — дори Кроуел бе чувал за тази прословута реколта.

— По някакъв невъобразим и за мен самия начин едно малко буренце от това вино бе докарано тук, вместо поръчания сандък с имиграционни формуляри — той поклати печално глава — Подобни неща се случват нерядко в бъркотията на междузвездната бюрокрация. Човек се учи докато е жив.

— Струва ми се, — рече Кроуел като разглеждаше леко зачервения нос на своя събеседник и се дивеше на човешката издръжливост към алкохола, — че няма да мога да устоя на предложението.

Фитц-Джоунс излезе и след миг се върна с две високи чаши, пълни с пенливо червено вино. Вкусът на виното, както се оказа след малко, бе наистина великолепен. Фитц-Джоунс изпразни на един дъх чашата си и го погледна в очите.

— Има ли някаква конкретна причина за да ме посетите? Това съвсем не значи, че ми е неприятна компанията ви, просто се интересувам.

— Ами, исках да се срещна с някой, който не работи за компанията. Интересувам се от гледни точки извън конкретния производствен интерес на служителите. Най-вече що се отнася до последните десет години. Доколкото разбрах, има доста промени.

Фитц-Джоунс махна с ръка и едва не събори чашата си. Ръката му прелетя на милиметри от нея, но изглежда в последния миг си казаха думата дългите години упорита тренировка под непрестанното въздействие на алкохолната отрова.

— Не съвсем… не съвсем — отвърна той. — Едва през последната година. Що се отнася до мен, да си призная честно, нямам никаква работа. Часовникът, така да се каже, си върви. Най-много веднъж в годината да изпратя някой скучен доклад. Имаше няколко по-особени случаи — на изчезнали хора. Например — Главният надзирател Малатеста, човек с положение, така че, когато изчезна трябваше да изпиша сума ти хартия. Прекарах часове в непрестанна връзка по хипо-пространственото радио, докато… можете ли да пазите тайна, доктор Кроуел?

— Като всеки друг.

— Е, не че тайната е кой знае каква, особено след като доктор Норман се натъкна на нея. Обзалагам се, че вече я знаят в цялата компания. Както и да е — разговарях с няколко служители от управлението на Конфедерацията и те се съгласиха да изпратят двама следователи. Не след дълго се появиха и самите следователи, великолепно замаскирани като научни работници и докато се пъхаха насам-натам, изведнъж също изчезнаха.

— Имате пред вид двамата геолози?

— Точно така. Човек би си помислил, че след като са изчезнали Конфедерацията ще изпрати цяла армия да ги търси. Нищо подобно. След доста време успях да се свържа с някакъв трети секретар и той ми съобщи, че не можели да си позволят, да губят повече хора за дребните интриги на някаква затънтена планета.

— Странно — Ото си спомни, че сред докладите на изчезналите геолози имаше и предупреждение, за това, че на посланикът не може да се разчита.

— Така е. Ако питате мен, тези агенти въобще не са изчезнали или убити, както се предполагаше за Малатеста. Най-вероятно са разполагали с мъничък крайцер, скрит някъде извън града и след като са научили онова, което ги е интересувало просто са се изпарили. Дяволски нечестно, защото ние все още не знаем какво се е случило с Малатеста. Сигурен съм обаче, че те са разкрили тайната.

Напълно възможно е да си прав — помисли си Ото.

— А не мислите ли, че Конфедерацията би могла да изпрати и други агенти, без да ви предупреждава?

— Невъзможно, законът го забранява. Поне мен са длъжни да уведомят. А освен това, след изчезването им на планетата са пристигнали само двама — единият беше новият асистент на доктор Стръкхаймер. Държа го непрестанно под око и сигурен съм, че е точно такъв какъвто изглежда, с други думи скучноват човечец. А другият новодошъл, сте разбира се, вие.

Кроуел се изкиска.

— Май не приличам много на агент, а? Макар че, може би ако ме подозирахте, щяхте по-често да ме поите с вино.

Фитц-Джоунс също се усмихна, но очите му останаха сериозни и студени.

— Защо не, и без това скоро ще се развали. Между нас казано, очаквам поредният агент да се появи в най-скоро време. Би могъл да бъде всеки. Нали сте чували за новите възможности за персонална имитация чрез наслагване…

— На пластотъкан? — прекъсна го доктор Кроуел.

— Съвършено вярно. Могат да направят ксеро-копие на когото си пожелаят. А преди това да го отвлекат и да го скрият някъде. Това естествено, поставя известни личности като вас извън подозрение. Прекалено много хора биха забелязали изчезването ви — но в очите му Ото прочете подозрителност.

— И все пак, — запита Кроуел, — докато отпиваше последната глътка заедно с поредния Прандоксин, — имате ли някаква теория за изчезването на Малатеста?

— Направо не знам, — сви рамене посланикът. — В едно съм сигурен, обаче — тези приказки, че го били отмъкнали местните за някакви си техни… ритуали, са пълна глупост.

— Съгласен съм. Те просто не са способни на насилие.

— Не само това. Малатеста им беше любимец. Доста добре се справяше с езика им. Приеха го като свой в едно от семействата, стана нещо като почетен брушианец.

— Не го знаех.

— О, да, той ходеше на всички техни събори. Дори жрецът го взе за нещо като съветник.

— Да, — кимна Кроуел, — днес ми казаха, че присъствал на ритуала за преминаване в безмълвието.

— Когато балсамират своите нещастни роднини? Виж, това пък не знаех. Интересно, защо ли не е разказал на никой? Стръкхаймер щеше да му стане доживотен приятел. Е, това още повече потвърждава факта, че Малатеста е бил техен човек и изключва всякакви възможности за насилие. Остават две възможности — нещастен случай или убийство. Предполагам, че агентите са разследвали и двете.

— И кой според вас може да е главният заподозрян?

— От гледна точка на мотивацията — Киндъл, новият надзирател. Но той никога не е желал тази работа истински. Натоварването е двойно, а заплатата — почти същата.

— Познавате ли го добре? — Внимавай, ставаш прекалено любопитен.

— Да. Работеше в Гражданския отдел, когато бях посланик на Ламар. Доколкото знам, има богат опит от работата си за компанията. Предложиха му да стане Помощник Надзирател тук и той с радост прие. След около година преместиха и мен, така че отново се срещнахме.

Време е да се смени темата.

— Мда, Ламар. Чух за събитията, но никога не съм бил там.

— Красив свят — Фитц-Джоунс въздъхна печално. — особено в сравнение с тази пустиня.

— Е, време е да вървя. Простете за безпокойството.

Размениха още няколко любезности и сетне Кроуел си тръгна.

9

Стаята беше претърсвана, но от някакъв аматьор. Най-вероятно помощникът на Фитц-Джоунс. Не беше забелязал залепените на ключови места косъмчета, нито подпрения на входната врата молив. Кроуел въздъхна. Ото заслужаваше повече.

Внимателният оглед не даде допълнителни резултати. Кроуел огледа навън, после затвори вратата и я залости. Мъчейки се да не обръща внимание на миризмата, той извади писалката си и махна капачето. Това автоматически включваше скрития в горния край на писалката източник на невидима за човешкото око ултра-виолетова светлина. Кроуел изтърси контактните лещи от капачето и ги постави в лявото си око. Сега вече виждаше доста ясно в мрака, който все още бе непрогледен за инфра-червени и усилващи зрението прибори.

Косъмчето върху фалшивото дъно на куфара не беше докосвано. Кроуел извади отвътре няколко предмета и после го натъкми на същото място.

Точно в полунощ уличното осветление угасна. Кроуел си постави очилата за нощно виждане, които бе взел в мината и се насочи към складовете на компанията, които се намираха на около километър от къщата. По пътя не срещна никого.

За да избегне срещата с охраната, която също щеше да носи нощни прибори, Кроуел се приближи по съседната улица и близо половин час внимателно разглежда входа. След като се увери, че складовете не са охранявани, той пресече площадката пред тях, спря се пред вратата и огледа бравата. Беше с прост магнитен механизъм и само след няколко минутни усилия, при помощта на антимагнетичния шперц бравата се отвори.

Когато затвори вратата зад гърба си, мракът се оказа толкова непроницаем, че се наложи да свали инфра-червените очила и да използва писалката, с ултра-виолетовия излъчвател. Беше предназначен за близки разстояния, но все пак вършеше работа. Насочен към краката, приборът осветяваше в ултра-виолетовия спектър кръг с размери около метър. Не търсеше нещо специално и нямаше кой знае какви големи очаквания. Просто още един рутинен оглед, също като посещението на мината. В следващия половин час Кроуел обходи всички помещения на складовете, разглеждайки внимателно всеки предмет. Накрая застана пред една разтворена врата.

Отворена — помисли си той, — значи зад нея няма нищо ценно. Но все пак беше длъжен да провери.

Покрай стената имаше голямо корито с някаква смес от прах и пясък. Отсреща беше подредена цяла купчина от пластмасови чували, пълни със същия материал. Няколко големи кофи бяха нахвърляни в дъното на стаята. Изглежда тук приготвяха субстанцията, която разпръскваха под краката на туземците, за да не се хлъзгат в мината.

Кроуел разгледа подредените по рафтовете метални контейнери, но те бяха надписани с етикета „Антисептик“. Вдигна един от тях и го разклати — беше пълен до половина. Той насочи светлината към дъното и там прочете надписа: КРИСТАЛИЗИРАН БИСМУТОВ НИТРАТ — 1/2 КГ.

От изненада Кроуел едва не изпусна контейнера. Изглежда, че надписът е бил изтрит, но част от него се е запазил в ултра-виолетовия сектор. Той остави контейнера на място и приседна. Ето значи причината за скъсената продължителност на живота при туземците, а също и за трескавото им поведение в мината. Бисмутът за тях е изключително мощен стимулатор и наркотик, но също и кумулативна отрова. Вероятно го абсорбират през стъпалата докато работят.

Но чия е тази идея? Работниците, които разместват отделните съставки едва ли се досещат за смисъла им. Нима надписите на контейнерите се фалшифицират още преди да бъдат транспортирани тук? Възможно е. И все пак — един разговор с Джонатан Линдхам е направо наложителен. Той е шеф на вноса.

Навън беше все така тъмно. Кроуел заключи бравата и с облекчение свали пластичните ръкавици.

Ненадейно зад гърба му се чу тихо, металическо щракване. Още преди Ото да произнесе думата „предпазител“ Кроуел вече се търкаляше в праха. Беше заслепен от изпадналите нощни очила, но поглеждайки, зърна тъничкият като игла лъч, който прониза въздуха там, където стоеше доскоро. В този миг вече бе измъкнал миниатюрния въздушен пистолет от скрития кобур. Прицели се в изчезналия преди секунда източник на лазерния лъч и изстреля в бърза последователност четири безшумни куршума. Три от тях рекушираха в металната стена на склада, а после се разнесе шум от бягащи крака.

Изгубени бяха ценни секунди докато постави нощните очила и още — докато ги нагласи и забележи отдалечаващата се фигура. Разстоянието беше пределно за миниатюрния пистолет, Кроуел се прицели високо, стреля и пропусна, стреля и пропусна отново. Едва при третия опит човекът се просна на пътя, но веднага се надигна и продължи, олюлявайки се, притиснал ръката си. В другата продължаваше да стиска лазерния пистолет, но изглежда нямаше намерение да го използва. Слава Богу — помисли си Ото. — Ако беше професионалист, веднага щеше да се досети, че съм въоръжен с тапешник и да ме простреля отдалече, без да ми дава никакъв шанс.

Той огледа стопяващата се в далечината фигура. Непознат, не особено висок, нито прекалено нисък. Кроуел трябваше да признае, че едва ли щеше да се досети кой е човекът, дори ако утре го срещне. Освен ако, разбира се, не носи превръзка на ръката си.

Още с влизането в квартирата радиофонът зазвъня тревожно. Кроуел постоя до него няколко секунди и после вдигна слушалката.

— Кроуел.

— Айзък? Къде, по дяволите, се губиш в този час? Насреща е Уолдо — опитвам се да се свържа с теб от три часа.

— Ами… събудих се, не ми се спеше и излязох да се поразходя.

— Добре, виж… извинявай, че те безпокоя по това време, но знаеш ли, онова парченце от кожа, което ми даде… клетките в него са още живи!

— Живи ли? От трупа на една двестагодишна баба?

— При това се наблюдава митоза — знаеш ли какво е митоза?

— Клетъчно делене, значи хромозомите…

— Всичко стана съвсем случайно — бях включил микроскопа на инкубаторен режим, поставих парченцето за да го огледам. Имаше една доста интересна клетка — едър неврон, който изглежда бе умрял по средата на анафазата — на митозата… разглеждах я няколко минути, после станах да си взема една бира, сетих се, че имам малко работа по спектрометъра, както и да е — когато след няколко часа се върнах при микроскопа същата тази нервна клетка беше достигнала нов стадий на анафазата! Клетките от тъканта се делят и растат, но с темпо, забавено до няколкостотин пъти в сравнение с нормалното темпо за растеж при брушианските клетки.

— Това е невероятно!

— Повече от невероятно — това е невъзможно! Просто не знам какво да мисля, Айзък. Аз съм само един прекалено любознателен ветеринар. Трябват ни биолози, истински биолози и — Бога ми! — аз ще ги докарам. Ще видиш, само да се разчуе! Няма да се учудя, ако след месец на всеки брушианец тук се падат по десетина учени.

— Може и да си прав — отвърна Кроуел, но се чудеше кой ли би могъл да подслушва разговора им.

10

— Радвам се, че се отби, Айзък — доктор Норман стисна десницата му.

— Не можах да устоя на изкушението. Не сме играли шах цели десет години.

— Ха… май когато се разделихме предния път ти водеше с четири победи.

Двамата се настаниха на масата с шаха и Уили направи своя първи ход. Кроуел отвърна почти инстинктивно, началото беше предпазливо.

— Рю Лопец, Айзък? Станал си доста консервативен на стари години. На времето се славеше като непредсказуем в началните ходове.

— Затова ми водиш с четири игри.

Играта продължи близо час с променлив успех и за двамата. Близо до края, когато Айзък държеше преднина както в позиция, така и в сила, доктор Норман неочаквано вдигна глава и запита:

— Кой сте вие?

— Какво каза, Уили?

Докторът измъкна от джоба си смачкана рецепта и я хвърли на масата.

— Ако вие бяхте Айзък Кроуел, досега да сте мъртъв, с толкова изпит Гравитол. Не се опитвайте да ме излъжете, от Прандоксина по кожата се появяват специфични жълтеникави петна. А при вас ги няма. Освен това стилът ви на шах е съвършено различен — по-добър, но различен. Айзък никога не е знаел как да разиграва позицията си.

Кроуел допи чашата си и се облегна назад. Почти незабележимо измъкна под масата пистолета и го насочи към корема на доктора.

— Името ми е Ото МакГевин. Аз съм агент на Конфедерацията. Но бих ви помолил да ме наричате Кроуел, в момента аз съм по-скоро добрият стар Айзък.

Докторът кимна.

— Добра работа. Далеч по-убедителна отколкото с предишните двама. Значи затова сте тук — за да разследвате изчезването им.

— За да разследвам смъртта им. И двамата бяха снабдени с имплантиран в сърцето монитор. Двата монитора преустановиха излъчване едновременно.

— Е, излишно е да казвам, че при мен тайната ви ще бъде запазена.

— Не за дълго. Мисля, че скоро всичко ще се разреши. А сега да се върнем към непосредственото занимание — мат в три хода.

— Да, видях го — докторът се усмихна. — Надявах се да ви отвлека вниманието.

— Докторе, това ми напомня — наскоро да сте имали случаи на огнестрелни рани?

— Какво? Защо?

— Някой ми устрои засада снощи. И аз стрелях в него.

— Божичко… в ръката ли?

Кроуел измъкна пистолета, отвори пълнителя и показа едно от куршумчетата.

— Раната ще е приблизително с такъв размер.

— Да, така беше — доктор Норман замислено разгледа куршумчето. — Изпотих се, докато го извадя — той пое дълбоко. — Рано тази сутрин ме събудиха посланик Фитц-Джоунс и Главен надзирател Киндъл. Помолиха ме да извадя заседнал куршум в рамото на Киндъл. Обясниха, че вечерта се напили, а след това решили да се поупражняват в стрелба. За целта използвали двора на посланика. А после при случаен изстрел Фитц-Джоунс прострелял Киндъл в рамото. И двамата миришеха на вино, но иначе си бяха съвсем трезви. Изглежда се бяха опитвали сами да извадят куршума.

— Киндъл — него още не съм го срещал.

— Изглежда, че все пак сте го срещали — снощи. Направо не мога да повярвам. Има толкова невинен изглед.

— По-добре още сега да ви разкажа всичко. Ако нещо се случи с мен, свържете се незабавно със службите за сигурност при Конфедерацията. Изглежда, че група, която включва посланика и Главния надзирател систематически трови брушианците, които работят в мината. Единственият възможен мотив, е да ги накарат да работят повече и по такъв начин да увеличат печалбата. Чух че Киндъл държи голям дял от акциите на компанията. Интересно, дали Фитц-Джоунс също няма участие?

— Не зная — поклати глава докторът. — Твърди, че е богат по наследство. Не виждам обаче причина, да не инвестира това богатство в компанията. Печалбата през последните няколко години нарасна десеторно. Дори аз самият се замислих да участвам в инвестициите.

— По добре недейте. Нещата скоро ще се променят.

— Ясно. С какво мога да ви бъда полезен?

— Имам нужда от хипо-пространствена връзка. На планетата има само два подобни апарата и те са на разположение на Главния надзирател и посланика. Ако успеете да задържите един от двамата дори за час във вашия кабинет, ще намеря начин да се свържа с началството.

— Лесна работа. Ще извикам Фитц-Джоунс да попълним протокол за нещастния случай. Казах му, че ще го чакам в три следобед.

— Няма ли възможност да измъкнем и Киндъл?

— Опасявам се, че не. Вече му назначих режим на покой… ще бъде подозрително да го викам отново тук. Не се безпокойте за него. Наложи се да направя доста дълбок разрез за да измъкна куршума. Сигурно вече се е дрогирал с аналгетици и спи. Ще го боли поне една седмица.

— Не бих казал, че ми е мъчно за него. Добре тогава, ще посетя покоите на посланика в три следобед. Ето, вземете това — той подаде пистолета на доктора. — Опасявам се, че бихте могли да се превърнете във втората цел за покушение.

— А на вас няма ли да ви е нужен?

— Ще си взема нещо по-едрокалибрено. Снощи Киндъл беше въоръжен с лазерен пистолет. Ако беше малко по-умен щеше да ме изпепели на място.

— Тогава ще го задържа. Но трябва да ви призная, че през живота си не съм стрелял с пистолет.

— Просто го насочете накъдето трябва и натиснете спусъка. В пълнителя има поне още стотина патрона. И внимавайте — няма предпазител.

— Дано ги приберете на топло преди да се наложи да го използвам — рече докторът и пусна пистолета в джоба си.

— Тази нощ ще прекарат в затвора на компанията.

11

От прозореца на квартирата Кроуел забеляза как посланика се отправи към лечебницата. Той свали пълнителя на лазерния пистолет и провери заряда — стигаше за близо две минути постоянно излъчване. Напълно достатъчно да спре щурма на рота войници. Кроуел прибра пистолета в куфарчето с останалите инструменти, преметна през него сакото си и се отправи към къщата на посланика. След като я заобиколи, той се приближи към нея от задната страна. Спря до прозореца, извади от куфарчето парченце креда и нарисува върху стъклото голям черен кръг. За кратко време черното побеля и плексигласовият кръг се отлепи. Доста усилия му костваше обаче, да прокара едрото си тяло през отвора. Пътьом глътна една таблетка Гравитол — предпоследната — и почти мигновено почувства как тялото му олеква.

Радиоапаратът се намираше в третата по ред стая — кабинета на посланика. Клавишът за връзка имаше специално покритие. Кроуел тихичко изруга, след като го разгледа по внимателно и забеляза, че върху него има ключалка с пръстов отпечатък. Щеше да му отнеме часове, докато се справи с нея.

Не му оставаше нищо друго, освен да чака завръщането на Фитц-Джоунс и след това да го принуди да отключи апарата. Докато се настаняваше ядосан в креслото, усещайки тежестта на виброножа в джоба си, мина му злокобната мисъл, че всъщност, единственото, което му трябва е палеца на посланика.

Не след дълго си спомни за запасите от „Шатьо дьо Ротшилд“. Защо да не поразведри малко скучното очакване? Кроуел приближи до бюфета, извади една чаша и се наведе към бурето с вино.

— Не прави глупости, Айзък.

Ото се обърна съвсем бавно. Стар лазерен модел „Вестингхузе“, модификация II, свален предпазител, на пълна мощност, в дясната ръка, разстояние три метра, никакъв шанс.

— Здравей, Джонатан. Изненадан съм, че те срещам тук.

Ръката му трепери, но на пълна мощност не би могъл да ме пропусне, все още не е натиснал спусъка и може би няма, мисли, мисли, мисли…

— Аз също съм изненадан от теб, Айзък. Всъщност, ти не си Айзък, нали? Колкото онези двамата бяха геолози. Така или иначе, скоро ще те изпратим при тях… Айзък. Можете да си припомняте старите времена в пясъчния кладенец.

— Млъквай! — от съседната стая се появи непознат мъж с превързана дясна ръка. — Дай ми пистолета — той пое лазера в здравата си ръка. Ото забеляза, че трепери дори повече от Джонатан, вероятно от гняв, болка и изтощение. — А сега го разоръжи.

Убий го, използвай тялото като щит, не, твърде съм бавен в това туловище и при тази гравитация… Джонатан измъкна затъкнатия в колана му пистолет и се отдръпна назад.

— Не си чак толкова опасен, колкото казваше Стюарт.

— Не се подвеждай, достатъчно опасен е, но ние му изтръгнахме ноктите. А сега се върни в офиса, Линдхам. Ние с Фитц ще свършим останалата работа.

Джонатан се отправи към задния изход.

— И така, мистър МакГевин, обзалагам се, че за професионалист като вас, обратът е доста неприятен. Но какво да се прави, тази сутрин имахме възможността да изслушаше разговора ви с доктор Норман. От известно време радиотелефонът му не работи — също и този на доктор Стръкхаймер — но затова пък и двата предават всичко произнесено в обсега им направо тук. Но, моля ви, мистър МакГевин, седнете. Наслаждавайте се на виното. Бих ви правил компания, но единствената ми здрава ръка е заета — както сам виждате.

Кроуел седна в старомодното кресло и се зачуди кога ли ще настъпи развръзката.

— Нима си мислите, че ще се измъквате вечно? — запита той.

— Избрал съм ви дълбок кладенец, един от най-дълбоките. Страхувам се, че доктор Норман и Стръкхаймер също ще ви последват в него. Знаят прекалено много.

— Ако не се свържа с когото трябва, — погледна го в очите Кроуел, — съвсем скоро ще си имате големи неприятности. Първо десант на космодрума и после цялата планета ще бъде поставена под карантина.

— Интересно защо не го направиха след изчезването на първите двама агенти. Доста неудачен блъф, МакГевин.

— Защото предишните двама бяха само агенти. А аз съм първи оператор, такива като мен са само дванадесет. Попитайте Фитц-Джоунс какво значи това веднага щом се върне.

— Дотогава може вече да не сте сред живите. Той не искаше да ви убиваме тук, защото ще се затрудним да пренесем тялото ви до кладенеца. Но сега си мисля, че бихме могли да го носим на няколко пъти.

— Злокобна перспектива. Наистина ли си мислите, че ще можете да разрежете човек сякаш е бифтек? Гледката е ужасяваща.

— Не бих казал, че имам избор…

— За какво си говорите? — на вратата стоеше Фитц-Джоунс. — По пътя срещнах Джонатан. Той трябваше да е при теб докато се върна.

— Казах му да си върви. Подозрително е да остава. А и никога не съм му вярвал кой знае колко.

— Може би си прав. И все пак, не исках да оставаш насаме с един експерт-убиец.

— Е, още не ме е убил. Фитц, той твърди, че бил първи оператор. Това говори ли ти нещо?

Фитц-Джоунс вдигна удивено вежди и погледна Кроуел.

— Това не е възможно. Планетата е прекалено затънтена, за да изпратят тук първи оператор.

— Винаги изпращаме първи за да разследва смъртта на агент — отвърна Кроуел. — Независимо от важността на случая.

— Възможно — рече замислено Фитц. — Ако е така наистина, то аз съм поласкан — той се поклони подигравателно. — Но и най-умелият картоиграч може да изгуби, ако не му потръгне в играта. А това е вашата позиция, сър.

— Знаете ли какво ще се случи, ако си позволите да ме премахнете, посланик?

— Не казвайте „ако“. След като ви премахнем… та какво ще последва тогава? Може би ще изпратят още един първи оператор? Скоро ще им се свърши запасът.

— Ще поставят планетата под карантина и ще задържат всички ви. Нямате никакъв шанс.

— Напротив, имаме шанс — и това е възможността вие да лъжете. Нищо чудно, като се имат пред вид обстоятелствата. Не тая нищо лично против вас, мистър МакГевин. На ваше място бих се държал по същия начин.

— Хайде стига сме дрънкали. Да намерим едно въже. Ръката ми се умори да стиска пистолета.

— Великолепно хрумване — Фитц-Джоунс излезе и след малко се върна с дълго въже.

— Изпите си виното, Айзък. Приближи се, Киндъл. Не искам да ме изпечеш заедно с него, ако намисли нещо.

Докато Фитц-Джоунс усукваше непохватно въжето около него, Ото се постара да надуе гърдите и мускулите си докрай. Стар и не особено хитър номер, но Фитц изглежда не забеляза нищо. Начинът по който го завърза напомни на Ото, че си има работа с неопитни аматьори и той отново се прокле, че е бил толкова невнимателен. Та те дори не го претърсиха, виброножът си стоеше необезпокояван в джоба му.

— Ще трябва да почакаме няколко часа, мистър МакГевин. Съветвам ви да подремнете — Фитц-Джоунс изчезна в кухнята и почти веднага се появи с пистолета на Ото и бутилка сода. Той се приближи с бързи стъпки към Ото и замахна с бутилката. МакГевин направи опит да се дръпне, но бутилката го халоса по главата и стаята избухна в искри. После всичко изчезна.

Близо час лежа с отворени очи, пред Фитц-Джоунс да се появи отново. Наведе се над него и изля на лицето му чаша вода.

— Събудете се, МакГевин. Полунощ е, светлините угаснаха и дойде време за малка разходка.

Ото се изправи, олюлявайки се и напъна мускули за да изглежда въжето опънато.

— Знаеш ли, Фитц, едва сега се сетих, че съм си забравил нощните очила. Имаш ли втори чифт?

— Какво? Не носиш ли твоите?

— Няма навика де си ги слагам посред бял ден.

— Добре, добре, аз ще се погрижа за него.

— О, не. Не съм съгласен. След онова, което ми стори, бих предпочел да го изпека собственоръчно — и бавно.

— Да, но току виж по пътя си пропаднал в някой пясъчен кладенец. Няма да те пусна навън без нощни очила, нито ще те оставя насаме с него. Ти не би могъл да оцелиш земята с камък, пък дори и ако мяташ с дясната ръка.

— Фитц, той е невъоръжен и завързан. И не може да вижда в тъмното.

— Невъоръжен, завързан и сляп, той пак ще е по-опасен отколкото ти, на мостика на боен крайцер. Край на разговора.

— Добре де. Само ми позволи аз да го премахна. Обещавам да ти вися на колана.

Фитц-Джоунс погледна към МакГевин, който се усмихваше на малкия спор.

— Разговорът ни май изгуби аристократичната си нотка. Виждам, че нашият приятел се забавлява. Добре, ела с мен, но ако предприеме нещо, ще оставиш аз да действам.

— Разбрано, Фитц. Нищо няма да му сторя, дори ако започне да ме замеря с атомни бомби по пътя. Но стигнем ли веднъж на мястото, ще ме оставиш да го посгрея на лазерна светлина.

— Да приключваме тогава. Мистър МакГевин, за нас ще е чест да ви последваме. Ако обичате — излязоха през вратата на кухнята и мракът навън ги погълна.

Ото знаеше, че му остава съвсем малко време за да предприеме нещо. Той започна да брои крачките.

Вървяха мълчаливо, само Фитц-Джоунс от време на време коригираше посоката. Ото преброи триста стъпки, след това незабележимо се премести в ляво. Той подпъхна лявата си ръка под въжето нагоре и не след дълго я освободи. Беше с гръб към Фитц-Джоунс. Имаше съвсем ясна представа за местоположението на човека зад него и можеше във всеки миг да нанесе смъртоносен удар в някоя витална точка.

Ото ненадейно спря и Фитц-Джоунс го подбутна в гърба с лазера, давайки му още по-точен ориентир. МакГевин се завъртя рязко, изби лазера от ръката му и преди още пистолета да тупне в праха нанесе страхотен удар в слабините на посланика. И двамата мъже се претърколиха от удара, а Ото вече търсеше пистолета. Но на третата стъпка краката му се оплетоха във въжето, той изгуби равновесие, строполи се напред и се преви за да се претърколи през рамо… но вместо това внезапно потъна.

Повърхността на пясъчния кладенец се затвори над главата му и Ото потъна в кошмарния свят на лепкавия прах. Затвори уста и се помъчи да задържи дъха си, докато ноздрите му се пълнеха с пясък. След това, като се бореше със завладяващата го паника той се изправи и протегна ръка нагоре. Не можеше да определи дали ръката му се подава над повърхността. Дробовете му горяха, той направи няколко несигурни крачки в посоката, от която бе пропаднал, после изведнъж осъзна, че е невъзможно да се ориентира. Опита се да върви в права линия, всяка посока бе правилна, диаметърът на кладенеца едва ли щеше да е повече от няколко метра. Но беше невъзможно да се върви и той запълзя, докато най-накрая след цяла вечност главата му опря в каменната стена. Ото бавно се изправи и с невероятни усилия притегли тромавото тяло на Кроуел нагоре по стената, сантиметър по сантиметър, с готови да се пръснат бицепси и пламтящи от праха очи. Губеше сетни сили, когато в лицето го блъсна вечерния вятър и той вдъхна дълбоко и жадно въздух.

Ото пое няколко пъти, издиша шумно и прехапа ядно език. Недалеч от него Киндъл крещеше с пълно гърло.

— Нищо те виждам! Счупил си ги, дявол да те вземе! — Фитц-Джоунс стенеше като ранено животно. Изведнъж цялата сцена бе озарена от блясъкът на лазерен лъч. Киндъл завъртя пистолета наоколо, използвайки го вместо фенерче. Глупаво, ако в града имаше будни, със сигурност щяха да забележат светлината. макар е, малко вероятно бе да дойдат нощем тук.

Фитц-Джоунс, който дори не трябваше да е жив, се полюшваше близо до него, превит от болка. Бясно мятащият се лъч го удари в крака, той се завъртя, обхванат от пламъци и изчезна. Още един пясъчен кладенец.

Светлината угасна.

— МакГевин! Дано да си жив, кучи сине! Защото скоро ще дойде денят! Ще почакам! И тогава… тогава ще те убия!

МакГевин предпазливо се измъкна от кладенеца и разви въжето. После се ориентира, при последният блясък на лазера бе забелязал скално струпване само на тридесетина метра в ляво. Бавно, безшумно, като опипваше на всяка крачка почвата пред себе си, той запълзя натам. На няколко пъти ръката му пропадна в топлата мекота на пясъчния кладенец и той внимателно го заобикаляше. Най-сетне стигна възвишението и се подпря зад един по-голям отломък.

Време за равносметка. С какво разполага — вибронож, две ръце, два крака и изобилие от камъни. А също въже. Значи имаше следните възможности — да удуши Киндъл, да го нареже на парченца или просто да изпочупи всички кости от тялото му. Срещу невъоръжен човек всяка една от тези техники щеше да е детска играчка. Ала срещу лазер това си беше чисто самоубийство.

И беше уморен, по-уморен от когато и да било. Разклати шишенцето с Гравитол. Само една таблетка, трябва да я запазя до зазоряване.

В главата му се блъскаха десетки възможни и невъзможни планове.

Изведнъж чу стъпки… Киндъл! — не, едва ли ще върви толкова непредпазливо в мрака. Беше един брушианец, който се приближи и седна само на метър от нето. Ото ясно чуваше дишането му.

МакГевин прошепна в разговорен стил:

— Познавам ли те/ приятеля, който стъпваш в мрака?

— Кроуел-който-се-шегува/ Аз съм Порнууран от семейството на Туурлг./ Не ме познаваш/ но аз те познавам./ Ти си приятел на моя брат/ Киндъл-който-води — брушианецът също шепнеше.

— Киндъл-който-води/ е от твоето семейство?

— Да/ жреците разрешиха на семейство Туурлг/ честта да осинови/ най-изтъкнатия сред хората/ Киндъл-който-води/ и преди него/ Малатеста-най-високият.

— Братко-на-моя-приятел-Порнууран/ можеш ли да ме изведеш/ от това място/ преди слънцето да огрее пустинята?

Брушианецът се засмя почти безшумно.

— Кроуел-който-се-шегува/ ти наистина си много забавен. / Братята ми и аз/ дойдохме за да наблюдаваме/ ритуалът на безмълвието при хората. / Разбира се, че не можем да се намесваме. Жреците зърнаха светлина в пустинята/ и ни изпратиха със заръката/ да ви помогнем/ в отнасянето на безмълвния.

— И къде са твоите братя?

— Моите по-млади и по-стари братя/ седят близо до нашия човешки брат/ Киндъл-който-води. Той също поиска/ да го заведем в мрака при теб/ но ние отказахме/ защото така ни заръчаха жреците.

Слава Богу, поне за това, помисли си Ото. За миг помисли, че би могъл да използва туземецът като щит, но веднага се отказа — беше просто неморално. После изведнъж осъзна, че вече различава очертанията му в мрака. Той побърза да погълне последната таблетка Гравитол. И незабавно изчезна умората.

Ото надзърна иззад скалата. Все още не виждаше Киндъл, но само след няколко минути ще настъпи зората. И тогава ще е във властта на Киндъл.

И тогава му хрумна план… удивително прост, но и ужасно рискован. Но нямаше друг избор.

Ото събра по-едрите камъни и се запрокрадва в полето. Най-сетне достигна един кладенец, опипа края, след това остави камъните и виброножа и бавно се потопи в топлия ситен пясък, борейки се с желанието да изскочи обратно. Стъпи на дъното и подреди камъните така, че главата му да е скрита зад тях, когато се потопи до брадичката.

Натисна бутона на виброножа, но острието излезе едва до половината. Ото внимателно опипа с пръст острието, което не помръдваше. Вероятно в механизмът бе попаднал пясък. и все пак си беше оръжие.

Чуваше ясно как Киндъл се движи недалеч от него. Не можеше да го види, но запрати един камък натам.

В отговор блесна лъчът на лазера. Един от камъните пред него изпука нажежен до червено, замириса на озон.

— Топличко ли ти става, МакГевин? Знам къде си — чух, когато моят малък приятел се изкатери на скалата при теб.

Вече почти различаваше фигурата на Киндъл. Близо до него вървяха тримата брушианци. Мъжът пристъпваше предпазливо и гледаше в краката си. Ото побърза да се потопи чак до носа.

— Краят е близо, МакГевин. Приготви се да умреш.

Ото си претърколи през ръба на кладенеца и зърна гърба на Киндъл само на пет метра. Ако само работеше ножа, щеше да го порази дори от тук. Но сега трябваше да се приближи още.

Ото вдигна ножа пред себе си и се понесе безшумно през пустинята. Всичко изглеждаше толкова лесно, Киндъл продължаваше да се взира в скалите, с насочен натам лазер.

И тогава един от брушианците го зърна и изви глава. Киндъл забеляза това и се обърна. Ото плонжира ниско за да го блъсне в краката. Лъчът го опърли по рамото и лицето, пластотъканта избухна в пламък и почти веднага загасна. Двамата се затъркаляха в облак от прах. Ото прикова ръката с лазера към земята, после подивял от болка и гняв заби ножа в гърба на Киндъл. От сътресението острието се включи и плавно проникна през плът, кости и органи. Киндъл изви гръбнак и застина.

Ото се надигна и една тогава забеляза, че в лазерът в стиснатата ръка на Киндъл продължава да работи. Скалата наблизо пукаше от страшната топлина. Беше невъзможно да се изтръгне оръжието от здраво стиснатия му юмрук. Отказа се, когато почувства как го заливат една след друга вълни на непоносима болка. После си спомни за тренировките.

Приседнал край трупа на Киндъл, Ото затвори очи и започна тихичко да нашепва самовнушението, което постепенно изолираше болката във все по-малко и по-малка точка. Когато точицата стана като върху на топлийка и бе нажежена, колкото повърхността на звезда, той я премести на един милиметър извън тялото си и я задържа там. А после освободи онази част от ума си, която бе необходима за други действия.

Докосна лицето си и когато отдръпна ръка, по нея бяха полепнали нишките на разтопената пластотъкан. Отдолу се подаваше истинската кожа, зачервена, покрита с едри мехури, на места изгоряла до черно. От пропусканата кожа течеше тъмно-виолетова кръв, но Ото безстрастно реши, че раната е твърде малка, за да я превързва.

Иззад скалата се появиха двама млади брушианци и застанаха до тялото на Киндъл. По-възрастният, който накуцваше промърмори нещо в разговорен стил, което Ото не можа да схване.

Двамата вдигнаха вкочаненото тяло на Киндъл и го метнаха на рамене, сякаш и отсечено дърво. Изведнъж Ото осъзна, че Киндъл не е съвсем умрял, брушианците го бяха подготвили за безмълвието, докато МакГевин го е пронизвал с ножа си. На лицето на Киндъл беше застинало изражение на болка и Ото си спомни за откритието на Уолдо.

Киндъл не беше мъртъв, но той умираше. И щеше да умира все така бавно, поне още няколко стотин години. Ото се усмихна.

Някъде към обед откъм града се зададоха доктор Норман и двама санитари с носилка. Те внимателно заобикаляха многобройните пясъчни кладенци в пустинята.

Дори трийсетте години лекарска практика не бяха подготвили доктора за странната гледка на приседналия в пясъка човек, с полуобгоряло, размазано и стичащо сe лице, чиято здрава половина се усмихваше щастливо.

Грег Игън
Дневник на сто светлинни години

Барът „При Мартин“ бе изпълнен с обичайната трескава обедна тълпа. Огледах неспокойно лицата, моментът почти бе наближил, а Алисън не се виждаше никаква. Един часа, двадесет и седем минути и четиринадесет секунди. Възможно ли е да греша за нещо толкова важно? И споменът за тази грешка да остава пресен в паметта ми? Но това едва ли може да означава нещо. Естествено, ще повлияе на душевното ви състояние и без съмнение би могло да промени действията ми, но аз вече знаех какъв ще е крайният резултат на това и всяко друго допълнително въздействие — бях прочел онова, което съм писал.

Нямаше смисъл да се тревожа. Погледнах часовника си и тъкмо когато 1:27:13 се превърна в 1:27:14, някой ме потупа по рамото. Извърнах се. Разбира се, това беше Алисън. Нямаше съмнение, макар никога преди да не бях я виждал. Поколебах се за миг, после произнесох репликата, колкото и неудачна да ми се струваше:

— Радвам се, че те срещам тук.

Тя се усмихна и изведнъж ме заля вълна на щастие — точно както бях чел най-малко сто пъти в дневника и както щях да го опиша тази нощ. Но — ако оставим настрана предчувствието — какво друго бих могъл да изпитвам в този момент освен еуфория? Най-сетне срещнах жената, с която щях да прекарам своя живот и която ще обичам до самия край.

— Е, къде ще обядваме?

Намръщих се леко, чудейки се дали се шегува, сетне отвърнах нерешително:

— При Фулвио. Не искаш ли…?

Знаех добре, какво е отношението й към такива подробности. В записките си от 14 декември 2047 отбелязвам с възхищение: „Алисън обръща внимание само на онова, което е от значение и не позволява да я отвличат дреболии“.

— Малко са мудни в сервирането… — заговорих аз, но тя постави пръст на устните ми, наведе се към мен и ме целуна. За един кратък миг бях толкова шокиран, че замръзнах като статуя, но само след няколко секунди се съвзех и отвърнах на целувката.

Когато настъпи пауза, промълвих объркано:

— Не знаех… мислех, че ние само… аз…

— Джеймс, ти се изчервяваш.

Права беше. Засмях се, засрамен. Беше направо абсурдно — само след седмица щяхме да се любим и аз знаех всяка подробност от това, което идваше, а ето че една единствена, неочаквана целувка беше всяла смут в душата ми.

— Хайде — каза тя. — Сигурно ще се забавят, докато ни обслужат, но затова пък имаме да си кажем толкова много. Надявам се, че не си прочел всичко предварително, защото в такъв случай ще ти е доста скучно.

Тя ме хвана за ръка и ме поведе. Следвах я напълно объркан. Когато наближихме ресторанта, най-сетне намерих сили да произнеса:

— Одеве… знаеше ли, че това ще се случи?

Тя избухна в смях.

— Не. Но аз не си разказвам всичко. Обичам от време на време да бъда изненадана. А ти?

Почувствах се леко обиден от подигравателното й отношение. „Не позволява да я отвличат дреболии“ — спомних си аз. Мъчех се да кажа нещо, целият този разговор ми бе съвършено непознат, а и никога не ме е бивало кой знае колко в подобни импровизации.

— Днешният ден е много важен за мен — рекох надуто. — Винаги съм си мислел, че след като приключи, ще напиша възможно най-подробни бележки за него — най-пълни — доколкото това е възможно. Смятам да опиша момента на срещата секунда по секунда. Не мога да си представя, че довечера ще седна пред дневника и няма да спомена нито дума за нашата първа целувка.

Тя ме стисна за ръката, после се наведе към мен и прошепна с престорена тайнственост:

— Сигурна съм че няма да го направиш. Както и аз. Знаеш добре точно какво ще напишеш, а сега вече и какво ще пропуснеш, а истината е, че тази целувка ще си остане нашата малка тайна.

* * *

Франсис Чен не е бил първият астроном, който издирва галактики с обратен ход на времето, но той бил първият, който го вършел от космоса. Взирал се в небето с помощта на миниатюрен уред, носейки се сред претъпканата от боклуци близка орбита на Земята. Само десетина години преди това, широка популярност, но и яростни критики си спечелила една нова космологична теория, според която съществувала хипотетична възможност да се наблюдават отражения от бъдещата реконтракция на вселената, по време на която ще се обърне обратно ходът на времето.

Чен захранвал своя светлинен детектор, а след това търсел участъци от небето, които да го разредят. Фотоните от нормалните галактики, които попадат в обектива на телескопа, оставят следа от своя заряд върху слой от електро-оптичен полимер. За разлика от тях — както хитроумно предположил Чен — една галактика с обратен ход на времето би предизвикала загуба на заряд в детектора, поглъщайки фотоните, които ще напуснат телескопа, поемайки дългия път към далечното бъдеще, където след десетки милиони години ще се слеят със звездите, пресъздавайки обратно процеса на своето съществуване — от изчезване към раждане.

Когато Чен обявил за своя успех, съобщението му било посрещнато със смесица от недоверие и скептицизъм. До известна степен това се дължало на факта, че той скрил координатите на своето откритие. Виждал съм записите от неговата първа и последна пресконференция.

— А какво ще стане, ако насочите към този участък незареден детектор? — запитал изумено един от присъстващите журналисти.

— Не можете.

— Какво искате да кажете с това не можете?

— Да предположим, че насочвате детектор към един обичаен светлинен източник. Освен ако не е повреден, в края на краищата детекторът пак ще си остане зареден. Безсмислено е да заявявате: Ще насоча този детектор към светлината и той ще се разреди. Това просто не може да се случи.

— Да, но…

— А сега обърнете тази ситуация. Ако решите да насочите детектор към светлинен източник с обратен ход на времето, той ще се зареди предварително.

— Но ако отново го изпразните и веднага след това…

— Съжалявам. Няма да стане. Казах ви, че не може.

Не след дълго Чен потънал в неизвестност и единственото, което останало от него били записките му, разхвърляни из различни библиотеки. Минаха пет години преди някой отново да се заинтересува от тях, във връзка с някои нови теоретични разработки, но само няколко дни след като координатите бяха публикувани във вестниците, най-малко дузина любопитни изследователи потвърдиха предположенията му.

За по-голяма част от астрономите въпросът приключи дотук, но имаше трима, които решиха да продължат напред в разсъжденията си. Да предположим, — казаха те — че на няколко стотици милиони километри от тук съществува астероид, който стои на правата между Земята и галактиката на Чен. Измерено в галактическо време, това ще означава забавяне от час, час и половина, докато фотоните заобиколят преградата и попаднат в околоземна орбита. Но тъй като за нас времето тече в обратен ред, това „забавяне“ ще бъде отрицателно. В такъв случай детекторът, който при тези обстоятелства си представяме като източник на фотони, ще трябва да преустанови излъчването им час и половина преди астероидът да засенчи видимостта между Земята и обърнатата галактика и ще започне да ги излъчва едва, когато отново се възстанови пряката видимост. Такива са изискванията на причинно-следствената връзка, детекторът се нуждае от конкретна причина за да се разреди и да излъчи фотони, дори ако тази причина се намира в бъдещето.

А сега да заменим този не само въображаем, но и трудно управляем астероид с една обикновена електронна завеса. Ако се използват огледала, експериментът може да се проведе в много по-изгодни условия, а завесата и детекторът да бъдат разположени почти един до друг. Насочете светлината на прожектора към огледалото и ще получите сигнал от миналото, ако сторите същото със светлината от галактиката на Чен, сигналът ще пристигне от далечното бъдеще.

Хаззард, Капалди и Уо подредили няколко огледала в близкия космос, на разстояние от хиляда километра едно от друго. С помощта на множествените отражения, получили оптичен път с дължина над две светлинни секунди. В единия край на този импровизиран „заобиколен път“ те разположили телескоп насочен към галактиката на Чен, на другия поставили детектора. При първите експерименти телескопът бил оборудван със завеса, която се спускала при случаен сигнал, подаден от разпадането на радиоактивни изотопи.

Последователността на спускането и вдигането на завесата, както и нивото на разреждане на светлинния детектор били проследявани с помощта на компютър. После информацията била подложена на сравнение и се оказало, че кривите съвпадат. С една малко, но важно изключение — детекторът винаги започвал да се разрежда две секунди, преди да се вдигне завесата и преустановявал експозицията две секунди преди тя да се спусне.

И тогава заменили изотопния спусък с ръчен и започнали да се опитват да променят неизменното бъдеще.

Няколко месеца по-късно, Хаззард сподели впечатленията си от опитите в едно интервю:

— В началото всичко приличаше на преобърнато наопаки определяне скоростта на реакцията — вместо да се натиска червения бутон, когато светне червената лампа, трябваше да натиснеш зеления. Отпърво, аз наистина вярвах, че се „подчинявам“ на сигнала само защото не мога да владея до такава степен своите рефлекси, че да си наложа да му се „съпротивлявам“. Сега разбирам, че това е било самовнушение. Използвах дори компютъра, но резултатът беше същия. Винаги, когато дисплеят показваше, че трябва да се вдигне завесата — колкото и да се борех със себе си — аз я вдигах.

— И как се чувствахте в този момент? Бездушен? Като робот? Пленник на обстоятелствата?

— Не. В началото… малко неловко. Некоординиран. И сякаш тази обърканост ми пречеше да натисна погрешния бутон, колкото и да се опитвах. Но… след известно време цялата ситуация започна да ми изглежда съвършено нормална. Никой не ме „принуждаваше“ да вдигам завесата, отварях я точно в мига, когато почувствах, че е време да я отворя и наблюдавах последствията — да, наблюдавах ги преди причината, но това вече не изглеждаше толкова важно. Да „не искам да я отворя“ ми изглеждаше толкова абсурдно, колкото да желая да променя нещо в миналото, което вече знам, че се е случило. Чувствате ли се „бездушен“ от факта, че не можете да промените историята?

— Не.

— И това е същото.

Не било трудно да се разшири обхвата на експеримента — просто свързали детектора в обратна връзка със завесата и двете секунди станали четири, или четири часа, или четири дни. Единственият проблем си останал ширината на излъчване, защото при подобни експерименти обикновено се кодирал само малък участък от светлинната информация. Този проблем си остава и до ден днешен, макар Машината на Хаззард да е проследила пътища с дължина стотици светлинни години, а огромни по площ детектори постоянно да се зареждат с неизчерпаема по рода си енергия. Не едно и две правителства и могъщи корпорации влагат огромни средства в подобни проекти, чиято крайна цел нерядко се пази в дълбока тайна.

Но от тогава, всеки гражданин на Земята от момента на своето раждане получава правото ежедневно на сто двадесет и осем бита. С помощта на най-модерните програми за компримиране на информация те се превръщат в текст от близо сто думи. Крайно недостатъчно да се опише бъдещето в детайлни подробности, но предостатъчно за конспектиране на събитията от деня.

Сто думи на ден, три милиона думи за един живот. Последният запис в моя собствен дневник е бил получен през 2032, тоест осемнадесет години преди да се родя и сто години преди смъртта ми. Историята на следващото хилядолетие се преподава в училище — епоха без глад и болести, без национализъм и геноцид, без недоимък, невежество и омраза. Очакват ни велики времена.

Ако, разбира се, нашите потомци казват истината.

* * *

Сватбеното тържество мина така, както знаех предварително. Още сутринта, напълно според очакванията ни Прия — нашият кум се появи с гипсирана ръка. Спомням си как десетина години преди това, когато за пръв път се срещнахме в двора на училището, двамата се смяхме над тази случка.

— Но какво щеше да стане, ако не бях минал по заледената улица? — пошегува се той.

— Предполагам, че в такъв случай щеше да се наложи собственоръчно да ти счупя китката. Да не искаш да отклониш моя сватбен ден?

Отклоняването на едно събитие всъщност беше детска фантазия, мечта, че би могло да се случи невъзможното. Отклоняване беше когато се мръщиш и стискаш зъби и абсолютно отказваш да участваш в нещо неприятно, което знаеш, че предстои да се случи. Но с течение на времето, човек постепенно развиваше онази умствена дисциплина, която помага невъзмутимо да приемеш всички добре познати предстоящи събития.

А в живота, с постепенното усъвършенстване на Машината на Хаззард, значително намаляха случаите на смърт при криминални престъпления, бедствия, индустриални и транспортни злополуки и различни видове заболявания — подобни случки не бяха „предвиждани“ и после „избягвани“, просто започнаха да изчезват от съобщенията от бъдещето — съобщения, които по достоверност се сравняваха с познанията ни за миналото.

Все пак остана известно количество „очевидно неизбежни“ трагични инциденти и хората, на които предстоеше да вземат участие в тях го приемаха по различен начин — едни преглъщаха спокойно горчивия хап на съдбата, други търсеха успокоение в сомнамбулистичните религии, а някои се предаваха на детските фантазии за отклоняване и до последния миг се бореха с неизбежното.

Що се отнася до мен, аз добросъвестно нанасях в дневника онова, което се бе случило през деня, независимо от отношението ми към него.

Добросъвестно? А може би просто нямах никакъв избор, кръгът се бе затворил и не ми оставаше нищо друго, освен да се подчиня на неумолимия ход на съдбата. Странни бяха тези записки за събития, които знаех, че ще се случат още откакто имам някакъв съзнателен живот. Някои философи продължават да оплакват отдавна изгубената „свободна воля“, но мисля че именно те не могат да схванат цялото величие на онова, което се бе случило с нас. Бъдещето винаги е било предопределено. Какво друго би могло да насочва човешките действия, ако не индивидуалното — уникално и неповторимо — наследство и опит от миналото? Кои сме ние да решаваме какво да правим, и за каква „свобода“ бихме могли да говорим? Ако „изборът“ не беше така неразривно свързан с причината и следствието, кой би могъл да въздейства върху него? Няколко случайни и безсмислени мозъчни връзки? Мистични измислици от типа на „душа“, но в такъв случай, кое определя нейното поведение? Законите на метафизиката бяха не по-малко проблемни от тези на неврофизиологията.

Алисън се надвеси над мен и прочете онова, което съм написал.

— Ти се шегуваш — засмя се тя. Натиснах „съхрани“, обърнах се и протегнах ръце към нея.

— Ще се любим ли тази нощ? — запитах. — Не можах да прочета.

— Не ме питай, Джеймс — отвърна усмихнато тя. — Ти си този, който пише подробно за тези неща.

Седнах объркан на леглото. В края на краищата — това бе нашата брачна нощ. Може би трябваше да чета между редовете.

Но никога не ме е бивало в импровизациите.

* * *

До следващите федерални избори на Австралия през 2077 оставаха петдесет години. Политическите сили бяха разпределени между десетина лидери, сред които и новият култ на невежеството, наречен „Бог отвърна взор“, но всички знаеха, че правителството е достатъчно стабилно да издържи четиригодишния период. Безсмислено бе опозицията да изтъква всички грешки, които предстоеше да извърши правителството, защото то на свой ред можеше да обърне внимание върху бъркотията, която щеше да настъпи през осемдесетте, когато на власт щяха да дойдат опонентите. Причините за тази предстояща рецесия бяха подложени на оживени дискусии от икономистите, някои твърдяха, че тя се явява „неизбежен предшественик“ на икономическото процъфтяване през деветдесетте и че Пазарът, със своята необхватна, простираща се далеч отвъд рамките на един човешки живот мъдрост, просто е избрал най-доброто от причинно-следствената връзка. Що се отнася до мен, винаги съм смятал, че предвиждането не е лек за невежеството.

Често съм се питал, как ли се чувстват политиците, когато трябва да предъвкват онези думи, които знаят че ще произнесат още от най-ранно детство. Не се изненадвах, когато гледах как някои политици произнасят с досада своите речи, дълбоко уверени, че всичко е безсмислено и предопределено и че така или иначе не ще успеят. Бях чел достатъчно исторически книги и знаех, че винаги това е била причината. По-скоро ме интересуваше какво става в главите им, докато механично отговарят на зададените от журналистите въпроси или развиват обречените си тези. Чувстваха ли се като марионетки, които подскачат при всяко дърпане на конците от причинно-следствената връзка. Или възприемаха нещата съвсем спокойно, като нещо обичайно. Така както се чувствах аз, всяка вечер, когато неизменно намирах подходяща причина за да напиша нещо в дневника си.

* * *

Лиза работеше в предизборния щаб на местния кандидат. Срещнахме се на една вечеря, две седмици преди изборите. В този момент нямах конкретна работа с кандидата, но към края на века, когато той отново щеше да бъде избран, при това със значително мнозинство — аз щях да ръководя една инженерингова фирма, която щеше да подпише изгоден контракт с бъдещото правителство.

Някъде към края на вечерта, (доста смътно и объркано описана от мен в дневника) когато гостите вече се разотиваха, Лиза застана до мен и произнесе многозначително:

— Струва ми се, че двамата ще вземем едно такси.

Седях мълчаливо до нея, докато робошофьорът ни откарваше към нейния апартамент. Алисън бе отишла за уикенда при една своя приятелка, чиято майка щеше да умре същата вечер. Знаех, че никога не бих й изневерил. Обичам жена си, винаги съм я обичал. Или поне, винаги съм твърдял, че я обичам. Но ако това е така, не мога да разбера как съм успял да запазя тази малка тайна от себе си чак до края на живота.

Когато таксито спря, запитах:

— А сега какво? Може би ще ме поканиш на кафе и аз вежливо ще откажа?

— Нямам представа — отвърна тя. — Целият уикенд за мен е една голяма тайна.

Асансьорът беше повреден, от ремонтната бригада бяха оставили бележка: ЩЕ БЪДЕ ПОПРАВЕН В 11 СУТРИНТА, НА 3.02.78. Тръгнах след Лиза нагоре по стълбите, като мислено се мъчех да се успокоя с твърдения като: Доказвам правото си на свобода, това е спонтанно решение, което потвърждава, че животът ми не е само верига от добре известни събития. Но истината беше, че никога досега не бях се движил в едно неизвестно бъдеще, никога не се бе налагало да си внушавам, че аз владея постъпките си. Мисълта за една тайна любовна връзка ме изпълваше със страх и объркване. Самият факт, който не веднъж бях повтарял, но в който никога не бях вярвал истински — че между две думи в дневника може да се случи всичко, означаваше, че наистина не знам нито кой съм, нито какъв бих могъл да стана. Целият ми досегашен и бъдещ живот сякаш в един миг се изпари.

Треперех докато се събличахме.

— Защо го правим?

— Защото можем.

— Познаваш ли ме? Ще пишеш ли за мен? За нас?

Тя само поклати глава.

— Не.

— Но… колко ще продължи това? Трябва да зная! Една нощ? Месец? Година? И как ще завърши? — чувствах, че губя почва под краката си, как можех да се захвана с нещо, когато дори не знам как ще завърши?

Тя се засмя.

— Не ме питай. Щом е толкова важно, защо не погледнеш в твоя речник?

Не можех да оставя нещата така. Трябваше да говоря, да кажа нещо.

— Но може би все пак си написала нещо. Нали каза, че знаеш за таксито?

— Не. Казах го просто така.

— Просто… — облещих се в нея.

— Но се оказах права, нали? Какво ще кажеш за това? — тя въздъхна, плъзна ръце по раменете ми и ме притегли към леглото. Сякаш потъвах в подвижни пясъци.

— Дали ние ще… — тя запуши устата ми с ръка.

— Никакви въпроси повече. Аз не водя дневник и не знам нищо.

* * *

Никак не беше трудно да излъжа Алисън, бях уверен в това. Още по-лесно бе да лъжа себе си. Попълването на дневника се бе превърнало в банална формалност, в един безсмислен ритуал, така че почти не следях онова, което пишех.

Култът на невежествените заявява, че да познаваш бъдещето си значи да се лишиш от душа — като губим правото да избираме между доброто и злото ние преставаме да бъдем хора. Според тях ние всички сме живи трупове — марионетки от плът и кръв, зомбита. Сомнанбулистите се придържат към подобни възгледи, единственото, което не споделят е песимизма на религиозния култ, който заменят с ентусиазиран унес.

За разлика от тях, аз винаги съм вярвал, че да познаваш своето собствено бъдеще означава да контролираш живота си. Всичко, което се случваше произлизаше от мен, от това кой съм бил и какъв ще бъда.

Едва когато започнах да разкъсвам живота си с лъжи се почувствах като бездушен автомат.

* * *

Малко са онези, които все още се интересуват от бъдеща или минала история след като завършат училище. Журналистите продължават да събират информация и да я разпръскват във времето, но няма никакво съмнение, че работата им е далеч от онези кипящи с новини дни, в пре-хаззардната епоха, когато предаванията „на живо“ и последните съобщения са имали истинско, макар и преходно значение. Тази професия и в наши дни не е отмряла напълно, сякаш е постигнато някакво равновесие между апатията и любопитството от текущите събития. Хората се задоволяваха точно с толкова, колкото им стигаше за да не искат да научат повече.

Когато на 8 юли 2079 година китайските войски навлязоха в Кашмир за да „стабилизират обстановката в района“ и отрязаха от света всички лагери на сепаратистите — аз почти не обърнах внимание. Знаех добре, че веднага с въпросът ще се заемат Обединените нации и че заради своите находчиви дипломатически решения на предстоящата криза, генералната секретарка е била удостоена още преди три години с Нобелова награда. Но тъй като не помнех добре подробностите, поисках допълнителна информация от „Книгата на годината“. Китайската армия щеше да се оттегли на 3-ти, инцидентът щеше да приключи почти без жертви. Напълно успокоен се върнах към ежедневните си задължения.

Първите слухове достигнаха до мен от Прия, който поддържаше компютърна връзка с безброй легални и полулегални информационни мрежи. Какво ли не се говори за „компютърните пирати“ и техните зловещи игри, но едно е вярно — те са онези, които непрестанно са „включени“ в пулсациите на световното село, обитавано от всички нас. Винаги съм се чудел, какво интересно намират в изследването на „момента“, когато бъдещето и миналото са познати и винаги можеш да получиш трезва, обмислена с години оценка на събитията, оценка която е издържала изпита на времето.

Така че, когато Прия ми съобщи с уморен глас, че в Кашмир се води истинска конвенционална война и че всеки миг загиват стотици и хиляди невинни, аз отвърнах:

— Как ли пък не. И Маура е получила Нобелова награда за геноцид.

Той вдигна рамене.

— Някога да си чувал за човек на име Хенри Кисинджър?

Признах, че не съм.

* * *

Разказах тази история на Лиза, дълбоко убеден, че ще й се стори забавна. Но тя впери поглед в мен и рече:

— Той е прав.

Не знаех, дали да се хвана на примамката — понякога Лиза имаше странно чувства за хумор. Поех дъх и отвърнах:

— Не може да е прав. Проверих. Всички исторически записки показват…

Лицето й придоби изненадан вид, после тя ме погледна със съжаление. В очите й се четеше колко наивен ме мисли.

— Джеймс, историята винаги е била писана от победителите. Защо трябва бъдещето да е различно? Повярвай ми — това наистина става.

— Откъде знаеш? — въпросът беше глупав. Нейният шеф беше член на Комисията по външните работи и вероятно имаше достъп до всички доклади от разузнаването.

— Опитваме се да потушим конфликта, заедно с Япония, Европа и Щатите. Благодарение на ембаргото след въстанието в Хонг Конг китайците не разполагат с военни роботи. Отсреща се бият живи хора, без големи шансове. Но при всички случаи ще загинат най-малко петстотин хиляди души — военни и цивилни — докато Съюзниците си седят в Берлин ни пускат лъжливите си филмчета.

Втренчих се невярващо в мрака зад нея.

— Но защо? Не можеше ли всичко това да бъде избегнато своевременно?

Тя се намръщи.

— Как? Искаш да кажеш отклонено? Заобиколено съзнателно?

— Не… но ако всички са знаели какво ще стане…

— И какво щяха да направят? Време е да пораснеш. Такива неща стават и ще стават и нищо не може да се направи.

Половин милион избити, мислех си докато се обличах. Нямаше никаква причина да бързам, но въпреки това исках да си тръгна час по-скоро. Алисън знаеше всичко за нас, очевидно го е знаела от началото, знаела е, че мъжът й ще се окаже едно лайно. Половин милион! Това не беше съдба, нито дело на Бога, нито някаква хипотетична историческа сила. Това произхождаше от факта кои и какви сме ние, от лъжите които произнасяхме и с които ни предстоеше да живеем. Половин милион загинали в пространството между две думи.

Повърнах на килима, сетне се залюлях замаяно. Лиза ме гледаше с печален поглед.

— Няма да се върнеш при мен, нали?

Изсмях се.

— Откъде, по дяволите, да знам?

— Няма да се върнеш.

— Нали ми каза, че нямаш дневник.

— Нямам.

И тогава най-сетне разбрах защо.

* * *

Алисън се събуди когато включих компютъра и промърмори сънено:

— Какво толкова спешно има, Джеймс. След като си мастурбирал с представата за тази нощ още когато си бил на дванадесет, обзалагам се, че ще можеш да запазиш спомените си до сутринта.

Не й обърнах внимание. Тя се надигна от леглото и дойде да види какво правя.

— Истина ли е? — аз кимнах. — И ти си знаел от самото начало? И смяташ да го изпратиш?

Вдигнах рамене и натиснах „провери“. След миг на екрана излезе: 95 ДУМИ; 95 ГРЕШКИ.

Дълго време не можех да откъсна очи от тази присъда. Какво си мислех? Че мога да променям историята? Че моят смешен изблик на гняв би могъл да отклони войната? Че реалността около мен ще се разтвори и друга, по-добра реалност ще заеме нейното място?

Не. Историята, била тя минала или бъдеща е предопределена и с нищо не можех да наклоня нейните везни в една или друга посока. Но не исках да съм част от лъжите.

Натиснах „съхрани“ и тези 95 думи се отпечатаха невъзвратимо на повърхността на чипа.

(Сигурен съм, че нямах друг избор)

Това беше моят последен запис в дневника. Мога само да предполагам, че същият този компютър, ще бъде и неговия редактор — след смъртта ми — когато ще допълни липсващите бележки и ще му предаде вид, подходящ за едно невинно дете.

Включих се в мрежата, без конкретен адресат и се заслушах в потоците от информация, разговори,, слухове, без да знам, на кое от всичкото да вярвам. Бях загубил жена си, моята работа, сринал бях всички мостове към бъдещето. Всичко, в което вярвах се бе изпарило в един миг, не знаех кога ще умра, не знаех кого ще обичам, не знаех дали светът върви към утопия или апокалипсис.

Но въпреки това, държах очите си отворени за всяка информация, която минаваше през мрежите. Може би и там имаше измама и корупция, но предпочитах да се нося в тази какафония от милиони противоречиви гласове, отколкото да потъна в успокоителните лъжи на геноцидните творци на историята, които контролираха Машината на Хаззард.

Понякога се чудя, какъв ли щеше да бъде животът ми без тяхната намеса, но този въпрос е безсмислен. Не можеше да бъде друг. Всеки е манипулиран, всеки е продукт на своето време. И обратното.

Каквото и да е сигурно и неизменно в назряващото бъдеще, аз знам едно: кой съм аз все още е неразделна част от онази невидима сила, която го решава и ще го решава.

Не мога да искам по-голяма свобода.

И по-голяма отговорност.

Допълнителна информация

$id = 456

$source = Моята библиотека

Издание:

Да съответства на престъплението (приключенска фантастика)

Изд. Неохрон, Пловдив, 1994

SF Трилър №19.

Редактор, съставител: Красномир Крачунов, Иво Христов

Превод: [не е указан]

Формат: 115×165. Страници: 192. Цена: 18.00 лв.