Дейвид Гемел – Призрачният крал • Последният Меч на Силата

Глава 1

Момчето разсеяно оглеждаше студените сиви стени и се чудеше дали подземните тъмници на замъка може да са по-негостоприемни от тази студена стая високо в кулата, с един-единствен прозорец, втренчил се като око в гонените от северния вятър облаци. Вярно, в огнището пламтеше огън, но и той можеше да е поредната илюзия на Медлин, доколкото можеше да се съди по топлината му. Огромните сиви плочи я изсмукваха и в замяна връщаха само призрачни отражения, които сякаш се присмиваха над пламъците.

Туро седна на леглото и уви наметалото на баща си — от бяла мечешка кожа — около слабите си рамене.

— Ама че отвратително място — каза той, затвори очи и изхвърли стаята от мислите си. Пренесе се в голямата вила на баща си в Еборакум и към пасбищата отвъд белите стени, където могъщият Цефон зимуваше с кобилите си. После мислите му го върнаха в собствената му стая, уютна и топла, далеч от хапещите зимни ветрове и пълна с любовта на младия му живот — неговите книги, неговите прекрасни книги. Баща му му беше забранил да вземе дори един том в този самотен замък, за да не би някой от другите бойни вождове да види принца с книга в ръка и да разкрие тъмната тайна на краля. Защото макар в крепостта Керлин да беше добре известно, че момчето Туро е слабо по тяло и дух, хората на краля пазеха тази тъжна истина, това петно върху семейната чест.

Туро потрепери, стана от леглото и седна на постелката от козя кожа пред огъня. Никога не се беше чувствал по-отвратително. Далеч долу в голямата зала на замъка Деистър баща му се опитваше да сключи съюз срещу варварите, идващи отвъд морето — грабители със студени очи, които се бяха настанили в поселища далеч на юг и нападаха оттам богатите северни земи. Бяха дошли в Деистър въпреки предупрежденията на Медлин. Туро не искаше да придружи баща си, но не от страх пред опасностите, които дори не можеше разбере напълно. Принцът просто не обичаше студа, мразеше дългите пътувания на кон и, което беше по-важно, мразеше да го отделят от книгите му дори за един ден, да не говорим за цели два месеца.

Вратата се отвори и влезе високият Галчмай — носеше дърва за огрев в яките си ръце. Усмихна се на момчето и Туро засрамено забеляза, че за разлика от него, Галчмай е облечен само с една вълнена туника въпреки хапещия студ.

— Никога ли не ти е студено, Галчмай?

— Студено ми е — отговори мъжът и коленичи да сложи дърва в огъня.

— Баща ми още ли говори?

— Не. Когато минах покрай вратата, вече говореше Елдаред.

— Не харесваш ли Елдаред?

— Не съм казвал такова нещо.

„Напротив — помисли си Туро. — Личи си по очите ти и по това как казваш името му.“ Впери поглед в тъмните очи на Галчмай, но той извърна глава.

— Имаш ли му доверие? — попита момчето.

— Баща ти явно му има доверие, тъй че кой съм аз да си изказвам мнението? Мислиш ли, че кралят щеше да дойде тук само със свита от двайсетина души, ако се страхуваше от предателство?

— На въпроса ми отговаряш с въпроси. Това не е ли измъкване според теб?

Галчмай се ухили.

— Трябва да се връщам на поста си. Но помисли върху следното, Туро — такива като мен не могат да се бъркат в работата на великите. Рискувам не само да ме набият, но и живота си.

— Мислиш, че тук сме в опасност, така ли? — настоя на своето принцът.

— Ти ми харесваш, момче, макар че само Митра знае защо. Имаш остър ум. Жалко, че си слабоват. Но ще се опитам да отговоря на въпроса ти. Един крал винаги е в опасност — за мен е истинска загадка защо му е на човек да се стреми към такава власт. Служа на баща ти от шестнайсет години и за това време той оцеля в четири войни, единайсет битки и пет опита да отнемат живота му. Той е умен мъж. Но щях да съм по-спокоен, ако лорд чародея беше тук.

— Медлин няма доверие на Елдаред, така каза и на баща ми.

Галчмай се изправи.

— Твърде лесно се доверяваш, Туро. Не трябва да споделяш това нито с мен, нито с никой от хората на краля.

— Но на теб мога да имам доверие, нали?

— Откъде знаеш?

— Чета го в очите ти — тихо каза Туро.

Галчмай се усмихна, после поклати глава и подръпна сплетената си брада.

— Трябва да си починеш. Утре ще ходим на лов за елени.

— Аз няма да дойда — каза Туро. — Не обичам язденето.

— Объркваш ме, момче. Понякога виждам у теб толкова много от баща ти, че ми иде да се разкрещя от радост. А после… е, няма значение. Ще се видим утре сутринта. Лека нощ.

— Благодаря за дървата.

— Мой дълг е да се грижа за здравето ти.

Галчмай излезе. Туро стана, отиде до прозореца, отмести тежката кадифена завеса и се загледа в зимния пейзаж — хълм след хълм, покрити със сняг, и оголени дървета, черни като въглени. Потръпна и отново му се прииска да си е вкъщи.

Той също щеше да се радва, ако Медлин беше дошъл с тях. Беше му приятно да е със стареца и обичаше гатанките, които му задаваше чародеят. Миналото лято си беше блъскал главата цял ден над една — тогава баща му беше на юг и изтикваше ютите от леговищата им. Туро седеше с Медлин в терасираната градина под статуята на великия Юлий.

— Имало един принц — каза Медлин. Зелените му очи искряха закачливо. — И този принц бил мразен от своя крал, но обичан от народа. Кралят решил, че принцът трябва да умре, но го било страх от гнева на хората, затова измислил хитроумен план, така че да сложи край както на народната обич, така и на живота на принца. Обвинил го в измяна и му предложил да мине през изпитанието на Митра. Така римският бог щял да отсъди невинността или вината на подсъдимия. Завели принца пред краля. Била се събрала голяма тълпа, за да види отсъждането. Пред принца застанал един жрец, който държал кожена кесия. В кесията имало две гроздови зърна. Според закона едното зърно трябвало да е бяло, а другото черно. Ако подсъдимият извадел бялото зърно, значи бил невинен. Черното зърно означавало смърт. Следиш ли мисълта ми, Туро?

— Дотук няма нищо сложно, учителю.

— Принцът знаел за омразата на краля и правилно предположил, че в кесията има две черни зърна. Отговори ми на следното, младежо — как принцът успял да извади бяло зърно и да докаже невинността си?

— Не е възможно, освен ако не е използвал магия.

— Никаква магия не е имало, само ум — каза Медлин и почука многозначително с пръст слепоочието си. — Утре ела при мен с отговора.

Туро мисли цял ден, но не успя да измисли нищо. Взе една кесия, взе и две гроздови зърна от готвача Листра, седна в градината и се втренчи в тях, сякаш можеха да му отговорят. Когато се смрачи, се отказа, взе едното зърно и го лапна. Посегна към другото… и спря.

На следващата сутрин отиде при Медлин. Старецът беше намусен — бил прекарал тежка нощ, смущавана от тъмни сънища.

— Намерих отговора на гатанката ти, учителю — каза му момчето и очите на чародея оживяха.

— Толкова бързо, млади принце? На благородния Александър му трябвали десет дни, но пък може би Аристотел не е бил толкова талантлив учител като мен! — Медлин се засмя. — Е, кажи ми, Туро, как принцът доказал своята невинност?

— Бръкнал в кесията, взел едното зърно и го лапнал. После казал на жреца: „Не знам какъв беше цветът на това зърно, но вижте другото.“

Медлин плесна с ръце и се засмя.

— Браво на теб, Туро. И все пак кажи как стигна до този отговор?

— Изядох зърното.

— Това е добре. И носи и поука. Решил си задачата, като си я свел до съставните й части. Когато се опитват да разгадават гатанки, повечето хора позволяват на ума си да скача като маймунка от клон на клон, без въобще да си дават сметка, че отговорът се крие в корена. Никога не забравяй това, млади принце. То се отнася както за гатанките, така и за хората.

Туро с усилие върна мислите си от златните дни на лятото към мрачната зимна нощ. Съблече се, пъхна се под завивките, обърна се на една страна и се загледа в игривите пламъци в огнището.

Мислеше за баща си — висок и широкоплещест, очите му — огън и лед, човек, уважаван за воинската си доблест и почитан дори от враговете си.

— Не искам да бъда крал — прошепна Туро.

Галчмай гледаше как благородниците се подготвят за лова. Погледнеше ли властната фигура на краля, яхнал черня си жребец, го изпълваше яростна гордост. Жребецът се казваше Кървав пламък и злобният му поглед държеше конниците на разстояние. Но кралят беше спокоен, защото конят знаеше кой е господарят му — по темперамент си приличаха като братя. Ала гордостта на Галчмай бе примесена с неизбежната тъга, която вгорчаваше настроението му винаги когато видеше принц Туро до баща му. Момчето седеше със свити рамене на гърба на една кротка ниска кобила и стискаше наметалото на гърдите си. Светлорусата му коса се вееше около слабото му лице. „Взело е твърде много от майка си“ — помисли си Галчмай и си спомни първия път, когато бе зърнал Девата от Мъглите. Оттогава бяха минали шестнайсет години, но кралицата се възправяше пред взора му, сякаш не беше минал и час. Помнеше я как излезе на бял кон до краля-воин — крехка и странна като лед върху роза. Говореше се, че господарят излязъл на разходка с Медлин из покритата с мъгли северна долина и изчезнал за осем дни. Когато се върна, брадата му беше порасла почти половин педя и до него яздеше тази дивна жена със златна коса и сиви очи, които се меняха като мъгла над северно езеро.

Отначало много от хората в крепостта Керлин я мислеха за магьосница, защото дори там се разказваха истории за Страната на мъглите — земя на древна магия. Но месеците минаваха и тя омая всички с добротата и нежното си сърце. Новината за бременността й бе посрещната с искрена радост и бе отпразнувана подобаващо. Галчмай никога нямаше да забрави вдигнатия тогава пир, нито разгулната нощ, която го беше последвала.

Но осем месеца по-късно Алайда, Девата от Мъглите, беше мъртва, а новороденият й син бе на ръба на смъртта, защото не успяваха да го захранят с никакво мляко. Повикаха чародея Медлин и той успя да спаси мъничкия Туро с магиите си. Но момчето така и не израсна силно. Придворните се бяха надявали на младеж, който да е образ и подобие на краля, а се сдобиха с едно сериозно дете, което мразеше всички мъжки занимания. И все пак у него имаше достатъчно от нежността на майка му, за да превърне презрението в приятелска тъга. Всички обичаха Туро, но когато го видеха, мъжете клатеха глави и се замисляха за онова, което би могъл да бъде.

Всичко това се въртеше в главата на Галчмай, докато ловната дружина потегляше, предвождана от лорд Елдаред и двамата му сина — Сел и Морет.

След смъртта на Алайда кралят така и не се съвзе. Рядко се смееше, а предишното му оживление се връщаше само когато преследваше зверове или хора. А за това не му липсваха възможности в тяхното кърваво време, защото саксите и ютите опустошаваха юга, а викингите навлизаха с корабите си в дълбоките реки на Източната земя. Към тях се прибавяха и кървавите набези на по-малките кланове и племена, които така и не приеха правото на римско-британските военни лордове да управляват древните земи на белгите, икените и кантийците.

На Галчмай не му беше трудно да разбере гледната им точка, защото самият той беше чистокръвен кантиец, роден на един хвърлей от Призрачните скали.

Остана на двора още малко, докато благородниците се отдалечаваха в лек галоп към гористите хълмове, после се върна в казармите зад дългите конюшни. Очите му пробягаха по мъжете от Деистър, излегнали се край пивницата, и той усети как го обхваща неясно безпокойство. Разнородните свити, сбрани тук, бяха отколешни врагове, макар че примирието се спазваше стриктно — някой и друг счупен нос или изкълчена китка, но като цяло хората на различните лордове не се мешаха помежду си. Днес обаче Галчмай надушваше във въздуха стаено напрежение и съзираше блясък в очите на войниците.

Влезе в дългото помещение. Само двама от хората на краля бяха вътре — Викторин и Карадок. Играеха на ашици и римлянинът губеше с достойнство.

— Ела да ме спасиш, Гал — каза Викторин. — Спаси ме от собствената ми глупост.

— Виж, това никой не може да го направи! — Галчмай отиде до койката си с навитите отгоре одеяла, измъкна гладиуса и ножницата от рулото и закачи меча на кръста си.

— Да не би да надушваш неприятности? — попита Карадок, слаб висок мъж от племето на белгите.

— Къде са другите? — попита той, избягвайки въпроса.

— Повечето отидоха до селото. Има панаир.

— И кога ви казаха за панаира?

— Тази сутрин — обади се Викторин. — Какво е станало?

— Засега нищо — каза Галчмай. — И се моля на Митра така да си остане. Но ми мирише на гнило.

— На мен пък на нищо не ми мирише — отвърна Викторин.

— Защото си римлянин — подхвърли Карадок, отиде до свитите си на руло завивки и също измъкна меча си.

— Няма да споря с двама суеверни туземци, но помислете върху следното — ако тръгнем да се разхождаме насам-натам въоръжени, може да си докараме неприятности. Току-виж ни обвинили, че нарушаваме духа на примирието.

Галчмай изруга и седна.

— Прав си. Какво предлагаш?

Викторин, макар и по-млад от другите двама, се ползваше с уважение сред Кралската стража. Беше спокоен, храбър и разумен. Освен това римското му възпитание уравновесяваше съвършено неуравновесения, буен темперамент на британците, които служеха на краля.

— Не съм съвсем сигурен, Гал. Не ме разбирай погрешно — високо ценя талантите ти. Имаш нюх за капаните и око за човеците. Щом казваш, че нещо не е наред, значи не е наред. Мисля, че трябва да държим мечовете си скрити под туниките и да се поразмотаем из крепостта. Може пък хората от Деистър още да се цупят, дето снощи нашият Карадок им обра парите на турнира по хвърляне на ножове и това да е всичко.

— Не мисля така — възрази Карадок. — Всъщност даже си помислих, че го приемат прекалено добре. Още снощи ми направи впечатление и дори спах с ръка на кинжала.

— Нека не даваме воля на въображението си, приятели — каза Викторин. — Предлагам след един час да се срещнем тук. Ако из въздуха се носи мирис на опасност, дотогава ще сме го надушили.

— А ако забележим нещо, тогава какво? — попита Карадок.

— Не правете нищо. Ако е възможно, гледайте да не се забърквате в неприятности. Преглътнете гордостта си.

— Не можеш да молиш един мъж за такова нещо — възрази белгът.

— Може и така да е, избухливи ми приятелю. Но ако ще има неприятности, нека да ги започнат хората от Деистър. На краля никак няма да му хареса, ако нарушиш примирието — направо ще те одере жив.

Галчмай отиде до прозореца и отвори дървените кепенци. После тихо каза:

— Не виждам защо да си крием оръжията. Хората от Деистър са въоръжени до един.

Викторин грабна навитите си завивки.

— Вземете си нещата и ме последвайте. Бързо.

— Десетина идат насам с извадени мечове — каза Галчмай и приклекна под прозореца. Събра нещата си и последва другите двама към грубо резбованата дървена врата, която водеше към конюшните. Извадиха мечовете си, прекрачиха прага и затвориха вратата. Оседлаха набързо три коня, яхнаха ги и излязоха на двора.

— Ето ги! — извика някой и войниците затичаха да препречат пътя на ездачите. Викторин срита коня си, вряза се в тях и те заотскачаха, някои изпопадаха на калдъръма. Сетне тримата профучаха през голямата порта и препуснаха към снежните хълмове.

След около миля видяха труповете на своите другари, нахвърляни в широка яма край един замръзнал поток. Бяха въоръжени само с ножове, но поне десетина от седемнайсетте бяха загинали от стрели. Останалите бяха съсечени с мечове и бойни брадви.

Тримата мъже седяха мълчаливо на седлата. Нямаше смисъл да слизат. Взираха се в мъртвите лица на хората, които доскоро бяха били техни приятели, или поне бойни другари. До дънера на чепат дъб лежеше тялото на Атиций, въжеиграча. Явно само той от цялата кралска свита беше успял да нанесе рани на нападателите.

— Най-малко на трима — каза Карадок, сякаш прочел мислите на другарите си. — Но пък Атиций беше здраво копеле. Какво ще правим сега, Викторин?

Младият римлянин помълча още миг, после каза:

— Кралят.

— И момчето! — каза Галчмай. — Юнона! Трябва да ги намерим и да ги предупредим.

— Те са мъртви — каза Викторин, свали бронзовия се шлем и се втренчи в изкривения си образ. — Точно затова са подмамили хората ни, а него поканиха на лов. На лов на кралски елен. Трябва да се върнем в Керлин и да предупредим Аквила.

— Не! — извика Карадок. — Това предателство не може да остане ненаказано.

Викторин видя болката в очите на белга, но каза:

— И какво ще направиш? Ще препуснеш назад към Деистър и ще се покатериш по стените, за да намериш Елдаред?

— Защо не?

— Защото ще е напразно — ще умреш преди да си се добрал до Елдаред. Мисли с главата си, човече. Аквила не очаква кралят да се върне преди пролетта и ще бъде неподготвен. А после от север ще му се изсипе армията на Деистър заедно със съюзниците, които Елдаред си е намерил. Ще превземат Еборакум и предателят ще е постигнал своето.

— Но трябва да намерим тялото на краля — каза Галчмай. — Не можем да го оставим на гарваните. Не е редно.

— А я си представи, че още не е мъртъв? — настоя Карадок. — Никога няма да си простя, че съм го изоставил.

— Знам как се чувствате и също скърбя. Но ви моля да забравите чувствата и да се доверите на римската логика. Да, бихме могли да погребем краля — но какво ще стане с Еборакум? Мислите ли, че сянката на краля ще ни благодари, задето сме поставили мъртвото му тяло му пред съдбата на неговия народ?

— Ами ако не е мъртъв? — не се отказваше Карадок.

— Знаеш, че е мъртъв — тъжно изрече Викторин.

Глава 2

Туро се беше изгубил. Случи се малко след като ездачите напуснаха замъка, когато кучетата надушиха следа и хукнаха сред тъмната гора, следвани от кавалкадата на ловците. Нямаше намерение да галопира сред дърветата, така че дръпна юздите на кобилата и продължи с по-спокойна стъпка, но по някое време, изглежда, бе свил в погрешна посока и сега не чуваше дори кучетата. Зимното слънце висеше високо над главата му, беше премръзнал до кости… и беше гладен. Тук дърветата растяха по-нарядко, а земята се издигаше полегато. Вятърът беше утихнал. Туро спря до един замръзнал поток, слезе от кобилата, счупи леда и се напи. Баща му щеше да му се сърди. Нямаше да каже нищо, но недоволството щеше да проличи в очите му.

Туро разчисти снега от един плосък камък и седна. Обмисляше възможностите. Можеше да продължи да язди слепешката с надеждата, че все някога ще се натъкне на ловците, или да се върне по собствената си следа в замъка. Не беше трудно да отсъди кой е правилният начин на действие при възможности като тези. Яхна кобилата и пое на юг.

Един голям елен стъпи безшумно на пътеката, спря и го загледа. Туро дръпна юздите и се наведе напред.

— Добро утро, горски принце, и ти ли си се загубил? — Еленът му обърна презрително гръб, прекоси пътеката със същата ленива походка и се скри сред дърветата. — Напомняш ми за баща ми — извика след него Туро.

— Често ли си говориш с животни? — чу се глас. Туро се обърна и видя младо момиче, облечено в зелена вълнена туника с качулка, тесни кожени панталони и високи до коленете ботуши, обточени с овча кожа. Косата й беше къса, истинска смесица от есенни цветове — светлокестенява с намек за златно и червено. Лицето й беше поразително, без намек за красота дори, и все пак…

Туро сведе глава в учтив поклон, после попита:

— Тук ли живееш?

— Може би. Но ти явно не живееш тук. От колко време се мотаеш изгубен из гората?

— А ти откъде знаеш, че съм се изгубил? — не й остана длъжен той.

Момичето се отдръпна от дървото, до което стоеше, и Туро видя, че носи красив лък от тъмен рог.

— Може и да не си се загубил — каза тя и се усмихна. — Може просто толкова да си харесал собствените си следи, че да си решил да се върнеш, за да им се порадваш.

— Добре де, признавам — каза той. — Търся замъка Деистър.

— Приятели ли имаш там?

— Баща ми е там. На гости сме.

— И товар злато да ми дават, не бих гостувала на онова отвратително семейство — каза момичето. — Продължи по тази пътека, докато не стигнеш до един ударен от гръм дъб, после тръгни надясно и следвай потока. Така ще си спестиш време.

— Благодаря ти. Как ти е името?

— Имената са за приятели, лордче, а не да влизат в устата на непознати.

— Непознатите могат да станат приятели. Всъщност всички приятели отначало са били непознати.

— Прав си — призна тя. — Но щом държиш да ти го кажа в очите, така да е — не желая да завързвам приятелство с гост на Елдаред.

— Жалко, че мислиш така. Срамота е духът на човек да бъде опетнен само защото нощува в един студен замък. Аз се казвам Туро.

— Хубаво приказваш, Туро — усмихна се тя. — И имаш набито око за коне. Хайде, ела да хапнем.

Туро не попита на какво се дължи внезапната промяна в отношението й, а се смъкна от седлото и поведе кобилата след момичето по някаква тясна извиваща се пътечка. След малко стигнаха до плитка пещера под надвиснала гладка скала от пясъчник. Под подпряна на два камъка медна съдина гореше огън. Туро завърза юздите на кобилата за един храст и приседна до огъня. Момичето седна до него и сложи във врящата вода овес и щипка сол от малка кесийка на колана си.

— Събери дърва — каза тя. — За да си заслужиш храната.

Туро стана, събра дебели клони край пътечката и ги занесе в пещерата.

— Сигнален огън ли ще палиш? — попита тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Това е огън за готвене. Задачата му е да свари яденето и да ни топли за около час. Трябват ни сухи съчки. Никога ли не си палил огън за готвене?

— Не. Съжалявам, но това е удоволствие, което още не съм имал честта да изпитам.

— На колко си години?

— От следващата есен ще ме броят за мъж — вдървено отговори той. — А ти?

— Колкото теб, Туро. На петнайсет.

— Ще донеса съчки — каза той.

— Вземи си и чиния.

— Чиния?

— Иначе как ще си ядеш кашата?

Туро се ядоса — чувство, което изпитваше рядко и с което не знаеше как да се справя. Докато вървеше след девойката, не му бяха убягнали ритмичното движение на бедрата й и плавното изящество на походката й. За разлика от нея, него го бе обхванала растящата увереност, че не е в състояние да направи и крачка, без да се спъне. Имаше чувството, че стъпалата му внезапно са станали двойно по-големи. Искаше му се да я впечатли по някакъв начин и за пръв път му се прииска поне малко да прилича на баща си. Прогони тези мисли от главата си, събра съчки и намери и един плосък кръгъл камък, който да му послужи като чиния.

— Гладен ли си? — попита го тя, когато пак влезе в пещерата.

— Не много — отговори той.

С една къса пръчка тя умело свали съдината от огъня и разбърка гъстата каша. Туро й подаде камъка и тя се изкиска.

— На. — И му подаде собствената си дървена чиния. — Използвай това.

— Камъкът ще свърши работа.

— Извинявай, Туро, не е честно да ти се присмивам. Ти не си виновен, че си лордско синче. Трябваше да си вземеш слугата.

— Не съм лордско синче, принц съм — син на върховния крал Максим. И, без съмнение, ако ти седеше в голямата зала в Керлин, щеше да се чувстваш също толкова неудобно, когато ти се наложи да обсъждаш достойнствата на написаното от Плутарх за Ликург.

Очите й засвяткаха и Туро осъзна, че и те са в същите есенни цветове като косата й — светлокафяви със златни точици.

— Вероятно сте прав, принц Туро — каза тя и му се поклони присмехулно, — защото Ликург никога не ми е бил по вкуса и съм съгласна с думите на Плутарх, когато го сравнява с Нума. Как го беше казал? „Добродетелността правеше единия толкова достоен за уважение, че да заслужава трон, а другия толкова велик, че да бъде над всички земни тронове.“

Туро й върна поклона, но без присмехулната част.

— Прости ми самонадеяността — каза той. — Не съм свикнал да се чувствам невежа.

— Сигурно се чувстваш в свои води, когато преследваш елени и се упражняваш с меча и копието.

— Не, и в тези дейности съм също толкова невеж. Аз съм най-голямото разочарование на баща си. Надявах се да те впечатля със знанията си, но освен с тях почти нямам с какво друго да се похваля.

Тя погледна встрани, после сипа каша в чинията си и я подаде на Туро.

— Казвам се Лаита. Добре дошъл край огнището ми, принц Туро.

Той се вгледа в лицето й за следи от присмех, но такива нямаше.

Взе чинията и мълчаливо започна да се храни. Лаита остави съдината на земята, облегна се на скалната стена и загледа момъка. Красотата му беше някак нежна и кротка, очите му — сиви като дим, тъжни и омайно невинни. Но въпреки цялата тази нежност Лаита не откри и следа от слабост върху лицето му. Очите не примигваха неспокойно и не се извръщаха, устата не се свиваше сприхаво. А и начинът, по който бе говорил за физическите си недостатъци, подръпваше струна в сърцето на момичето — беше се нагледала на достатъчно гръмогласни фукльовци, които си мряха да доказват силата и мъжеството си.

— Защо нямаш успех с меча? — попита тя. — Да не би учителят ти да не струва?

— Изкуството на боя с меч не ми е интересно. Уморява ме и след това се разболявам.

— Как се разболяваш?

Той сви рамене.

— Казват, че едва не съм умрял при раждането си и оттогава гърдите ми са слаби. Винаги когато се напрегна физически, ми се завива свят — а после главата ми започва да тупти и понякога губя зрението си.

— Как реагира баща ти на всичко това?

— С голямо търпение и с голяма тъга. Боя се, че аз не съм синът, който е искал. Но това няма значение. Той е силен като бик и безстрашен като дракон. Ще царува още много години, може би ще се ожени повторно и ще му се роди подходящ наследник.

— Какво е станало с майка ти?

— Умряла е два дни след раждането ми. Родил съм се месец по-рано, а Медлин — нашият чародей — бил заминал по кралска работа.

— И баща ти не се е оженил повторно? Доста необичайно за един крал.

— Никога не съм говорил за това с него… но Медлин казва, че тя е била спокойната вода в душата му и след като си заминала, там останал само огън. Около Максим и мъката му е издигната стена. Никой не се допуска вътре. Той дори не може да ме погледне в лицето, защото много приличам на майка си. И, откакто се помня, никога не ме е прегръщал, нито е разрошвал бащински косата ми. Медлин казва, че когато съм бил на четири години, ме повалила ужасна треска и душата ми била изгубена сред мрака на Бездната. Тогава баща ми дошъл при мен, взел ме на ръце и духът му се отправил през тъмнината да търси моя. Открил ме и ме върнал у дома. Но аз не си спомням нищо и това ме натъжава. Ще ми се да можех да си спомня този момент.

— Сигурно много те обича — прошепна тя.

— Не знам. — Туро я погледна и се усмихна. — Благодаря ти за овесената каша. Трябва да тръгвам.

— Ще те заведа до укреплението над Деистър.

Туро не възрази и я изчака да почисти съдината, чинията и лъжицата. Лаита ги прибра в една платнена торба, метна я на рамо, после взе лъка и колчана и тръгна до него. Снегът се сипеше на гъсти парцали и Туро се радваше, че ще вървят заедно. Следите им се бяха скрили под снежната покривка и сам би се изгубил след броени минути.

Още не бяха стигнали до пътеката, когато чуха шум от галопиращи коне. В първия миг Туро се зарадва — скоро щеше пак да е на топло в замъка. После осъзна, че това ще означава да се сбогува с Лаита и подчинявайки се на внезапен импулс, поведе кобилата зад някакви храсталаци под пътеката.

Лаита го последва, без да каже нищо. Мъжете бяха четирима, въоръжени с мечове и копия. Спряха точно над храстите и към тях се присъединиха още трима ездачи, дошли от противоположната посока.

— Някаква следа? — Думите долетяха до Туро почти заглушени от вятъра и той се засрами, че се крие. Тези мъже обикаляха в студа и явно търсеха него — не беше честно да удължава неприятната им задача. И тъкмо щеше да се покаже, когато един от мъжете каза:

— Не, нищо не открихме. Невероятно. Убихме бащата за броени минути, а голобрадото момче ни създава повече неприятности.

— Глупости говориш, Калин. Бащата уби шест мъже, и то със стрела в гърдите. Момчето само ни губи времето.

— Е, аз смятам да го накарам да си плати, задето ми губи времето. Ще опека очите му на върха на кинжала си.

Туро остана замръзнал като статуя дълго след като ездачите продължиха по пътя си.

— Май не бива да се връщаш в Деистър — прошепна Лаита и нежно го докосна по рамото.

Туро стоеше, без да помръдва, вперил очи в пътеката. Мислите му прескачаха от страха към съжалението, от паниката към тъгата. Бяха убили баща му и неговият свят се беше променил изцяло. Сутринта се бе чувствал окаян и премръзнал, сам-самичък в безрадостния замък. Ала сега знаеше, че не е бил сам, че гигантската сила на Аврелий Максим, върховния крал, го е покривала като мантия, а приятелството на мъже като Галчмай и Викторин го е предпазливо от тъмните страни на живота. Права беше Лаита — той беше едно разглезено лордско синче и не можеше да напали дори и огън за готвене. Сега в света му цареше смут. Елдаред беше предател и кралеубиец, точно както се бе опасявал Медлин. Принцът се бе превърнал в дивеч без никакъв шанс да избяга от ловците. Каква полза от знанията му сега? Плутарх, Аристотел и Светоний не можеха да помогнат на едно слабо момче в гъмжаща от опасности гора.

— Туро?

Той бавно се обърна и видя тревога в очите на Лаита.

— По-добре да си тръгнеш — каза Туро. — Ако останеш с мен, може да си навлечеш неприятности.

— Какво ще правиш?

Той сви рамене.

— Ще намеря тялото на баща си и ще го погреба. После… изглежда, ще трябва да стигна някак до Керлин.

— Сега ти си кралят, Туро. Какво ще правиш, когато стигнеш там?

— Ще се откажа от трона. Не ставам за управник. Бащиният ми генерал, Луций Аквила, е и негов втори братовчед. Той ще управлява мъдро… ако оцелее.

— Защо да не оцелее?

— Елдаред разполага със сили, равняващи се на пет легиона, и с четиристотин души кавалерия. В Керлин има само два легиона. Останалата част от армията на баща ми се състои от доброволци, които се прибират по домовете си през зимата. Убийството на баща ми ще сложи началото на война, която никой не може да си позволи. Саксонците опустошават целия юг и амбициите на Елдаред са истинска лудост. Но пък бригантите винаги са мразели римляните, дори преди Адриан да построи стената, от която толкова си патят^[1].

— Учили са ме, че Адриан е построил стената, защото се е страхувал от тях — каза Лаита.

— Ако беше така, портите, гледащи на север, щяха да се броят на пръсти. Всъщност портите са служели за внезапни нападения дълбоко в територията на бригантите. — Туро потръпна. Снегът се сипеше все по-нагъсто от притъмнялото небе. — Къде е най-близкото селище? — попита той.

— Като се изключи Деистър, остава Дарис, на около осем мили на югоизток. Но Елдаред ще прати там хора да те търсят. Защо не дойдеш в моя дом? Там ще си на сигурно място.

— Никъде няма да съм на сигурно място. А и не искам да те излагам на опасност, Лаита.

— Ти не разбираш. Аз живея с наставника си, а той не ще позволи на никого да ти стори зло.

Туро се усмихна.

— Току-що ти казах, че Елдаред има пет легиона. Освен това е човекът, дръзнал да убие върховния крал. Твоят наставник едва ли е силен колкото враговете ми.

— Ако продължаваме да стоим тук и да спорим, ще измръзнем до смърт. Пусни кобилата да си върви и ме последвай. Имай ми вяра, Туро, защото аз съм единственият ти шанс за живот.

— Но защо да си оставям кобилата?

— Тя не може да отиде там, където ще те заведа. И което е по-важно, твоите преследвачи гонят момче на кон и едва ли ще претърсват пътеките, по които ще минем ние. Хайде, тръгвай.

Туро закачи юздата за седлото, плесна кобилата и тръгна след жилавото горско момиче. Вървяха все по-навътре и по-навътре сред дърветата, докато най-накрая не излязоха в подножието на висок хълм в сянката на северните планини. Краката на Туро бяха леденостудени, ботушите — подгизнали. Малко след като започнаха да се изкачват по склона, той спря и седна тежко в снега — лицето му беше бяло, а дишането накъсано. Лаита, която се беше отдалечила на двайсетина крачки, се обърна, видя го свит край пътеката, изтича назад и клекна до него.

— Какво има?

— Съжалявам… не мога да продължа. Трябва да си почина.

— Не тук, Туро. На открито сме. Хайде, още мъничко. — Помогна му да стане и той успя да направи още десетина крачки. После краката му се подкосиха. Когато Лаита се наведе да му помогне, той зърна някакво движение на около двеста крачки назад по пътеката. Трима ездачи. Те също ги видяха и сритаха конете си в галоп.

— Враговете ти ни откриха, Туро! — извика тя, свали светкавично торбата от рамото си и бързо опъна тетивата на лъка си от рог. Туро се опита да стане, но силите му се бяха стопили. Гледаше безпомощно как ездачите вадят мечовете си, видя триумфалния блясък в очите им, чу злорадството в крясъците им. Очите му се стрелнаха към Лаита, която стоеше спокойно с опънат лък, тетивата бе опряна до бузата й. Времето сякаш забави ход и Туро наблюдаваше сцената с безстрастно удивление — Лаита издиша бавно, затаи дъх и в секундата преди да вдиша отново, отпусна тетивата. Стрелата прониза първия конник в гърдите и го свали от седлото.

Но другите ездачи бяха твърде близо и Лаита нямаше време да се прицели добре. Следващата й стрела облиза шлема на втория конник и главата му се килна, той загуби равновесие и конят му подскочи вдясно… но последният мъж се хвърли от седлото върху горското момиче, което тъкмо вадеше нова стрела от колчана си. Лаита светкавично посегна към ловджийския нож в колана си, но мъжът стовари юмрук върху челюстта й и тя се строполи зашеметена в снега. Другият ездач, вече овладял коня си, слезе от гърба му и се приближи към Туро с изваден меч.

— Е, малко принцче, надявам се ловът да ти е харесал.

Туро не каза нищо, само бавно се изправи и погледна убиеца в очите.

— Няма ли да ме молиш за живота си? Какво разочарование! Мислех, че поне ще ни предложиш кралски откуп.

— Не ме е страх от теб — спокойно изрече Туро. — Ти си човек без чест. Хайде, детеубиецо, какво чакаш? Спечели си солта!

Мъжът се напрегна и вдигна меча, но изведнъж погледът му трепна и се насочи някъде зад гърба на Туро.

— Кой си ти? — попита той и Туро извъртя глава. Зад него, сякаш появил се от нищото, стоеше мъж с наметало от бяла мечешка кожа. Косата му беше черна, само по слепоочията прозираха сребърни нишки. Лицето му беше като изсечено, беше гладко избръснат, а очите му бяха сиви. Носеше тъмна кожена туника над зелени вълнени панталони, а в ръката си държеше сребърно копие с две абаносови дръжки — едната в края, а втората по средата.

— Попитах кой си — повтори убиецът.

— Чух те — отвърна новодошлият. Гласът му бе дълбок и по-студен от ветровете на зимата.

— Отговори ми тогава.

— Аз съм Кулаин лах Фера, а вие нападнахте моята повереница.

Мъжът погледна момичето, което лежеше в безсъзнание.

— Само е зашеметена, а и уби Пагис.

— Справи се добре и ще я похваля, когато се свести. Ти, момче — тихо се обърна той към Туро, — мини зад мен. — Туро направи както му беше казано и Кулаин пристъпи напред.

— Не обичам да убивам — каза той, — но за съжаление ти и твоят другар не може да си тръгнете оттук живи, така че нямам избор. Хайде, защитавайте си.

За миг двамата убийци само стояха, зяпнали мъжа с копието. Сетне първият се втурна напред с боен вик на уста.

Ръката на Кулаин се спусна към дръжката в средата и я завъртя. Копието се раздели на две и в дясната му ръка се появи сребърно острие. Той парира мощния удар на меча и отвърна със стремително хоризонтално помитащо движение към гърлото на убиеца. Острието преряза плътта като масло и главата на мъжа бавно се катурна от раменете. В продължение на една ужасяваща секунда тялото продължи да стои изправено, после дясното коляно се подгъна и трупът се срина до окървавената глава. Туро преглътна и откъсна очи от обезглавеното тяло.

Вторият убиец хвърли меча и хукна към коня си. Кулаин прекрачи трупа и вдигна лъка на Лаита. Избра си стрела, опъна тетивата и я пусна с такова съвършено умение и хладнокръвие, че Туро знаеше какъв ще е резултатът още преди стрелата да се забие в гърба на бягащия. Кулаин захвърли лъка, приближи се до Лаита и я вдигна внимателно.

След малко очите й се отвориха.

— Никога ли няма да се откажеш, Гиан? — прошепна той. — Още едно сърне за колекцията ти?

— Той е синът на краля. Елдаред иска да го убие.

Кулаин се обърна към принца и Туро видя как нещо в погледа му се променя, някакво чувство, което не успя да определи.

— Добре дошъл в дома ми — беше единственото, което каза Кулаин.

Глава 3

Елдаред, крал на бригантите, господар на Северната стена, седеше мълчаливо и изслушваше докладите на ловците си. Синовете му, Сел и Морет, седяха зад него с пълното съзнание, че настроението на баща им се влошава с всяка изминала секунда, въпреки привидното му спокойствие.

Елдаред беше на петдесет и една и истински ветеран в тъмните интриги. Преди двайсет години бе преминал на противниковата страна, като бе подкрепил младия римлянин Аврелий Максим в борбата му за трона и бе предал собствения си брат Касиок. Оттогава властта му беше нараснала и съюзът с Максим му бе донесъл огромно богатство, но амбициите му бяха твърде големи, за да се задоволи с управлението на Високите земи. През последните пет години той постепенно бе засилвал подкрепата си за воюващите местни племена и бе укрепил властта си сред бритите на юг. За да падне тронът, трябваше само Аврелий и слабоватият му син да умрат. След това едно изненадващо нападение над Еборакум щеше да му осигури непревземаема позиция.

Но сега този зашеметяващ в своята простота план се беше провалил заради една нищо и никаква човешка грешка. Трима от хората на краля бяха избягали, а момчето, Туро, се беше скрило някъде в планината. Лицето на краля оставаше спокойно, а присвитите му очи не издаваха и частица от тревогата му. Само по себе си момчето не беше пречка, защото по всичко личеше, че е безгръбначно и лишено от сила. Успееше ли обаче да се добере до Керлин, Луций Аквила, хитрият генерал на Максим, щеше да го използва като марионетка, за да си осигури подкрепа срещу Елдаред. Освен това, ако дори един от избягалите войници оцелееше достатъчно дълго, за да предупреди Аквила, нападението срещу Еборакум щеше да стане два пъти по-рисковано.

Елдаред освободи ловците си и обърна поглед към по-големия си син, Сел, воин с ястребови очи, току-що навършил двайсет години.

— Някакви предложения? — подкани го кралят и Сел се усмихна.

— Не се нуждаеш от мен, за да назова очевидното, татко.

— Не. Но искам да ми покажеш, че разбираш очевидното.

Сел сведе глава в поклон.

— За момента момчето не е от първостепенна важност. Скрило се е на някое затънтено местенце в земите ни и винаги можем да се оправим с него. Първо трябва да открием тримата, които избягаха, и най-вече римлянина Викторин. Аврелий го беше набелязал за бъдещ командир и смятам, че именно той е спрял останалите да не се върнат да търсят краля.

— Добре казано, момче. Но какво предлагаш да направим?

— Предлагам да съсредоточим усилията си на югозапад. Викторин ще пресече стената при Норчестър и после ще се отправи на изток и на юг към Еборакум.

— Защо да минава по дългия път? — попита Морет. — Така би рискувал повече.

Очите на Сел примижаха презрително, но гласът му остана неутрален.

— Викторин не е глупав, братко. Знае, че ще изпратим хора на югоизток, и по този начин ще спечели време. Трябва да използваме Гороиен.

Морет се изкашля и се размърда неспокойно. Елдаред не каза нищо.

— Какъв друг избор имаме, татко? — продължи Сел.

— Избор? — озъби се Морет. — Още едно мъртво бригантско бебе за тази отвратителна жена!

— А колко бригантски мъже ще паднат мъртви пред стените на Еборакум, ако не използваме вещицата? — отвърна Сел. — Ако бях сигурен, че това ще ни гарантира победата, бих позволил на Гороиен да принесе и сто бебета в жертва.

— Морет има известно основание — тихо каза Елдаред. — Играта е на живот и смърт, така че предпочитам да имам власт над събитията. Нейните магии може и да ни дават предимство, но на каква цена? Струва ми се, че тя играе своя собствена игра. — Облегна се назад и подпря брадичка на свитата си в юмрук ръка. — Ще дадем на хората си още два дни да хванат бегълците. Ако се провалят, ще призовем Гороиен. Колкото до момчето… може и да лежи мъртво в някоя пряспа. Но все пак изпрати Алантрик да огледа високите места.

— На него това няма да му хареса — каза Морет. — Кралският поборник изпратен да търси някакво си избягало момченце?

— Неговите предпочитания зависят от мен — както и твоите — каза Елдаред. — През пролетта Алантрик ще има достатъчно възможности да покаже бойните си умения.

— Ами мечът? — попита Морет.

В очите на Елдаред проблеснаха светкавици, а лицето му потъмня.

— Не говори за него! Никога!

Викторин седеше до тесния прозорец в странноприемницата и се взираше в останките от стената на Антоний, издигната далеч на север от огромните укрепления на Адриан и простираща се от бряг до бряг на повече от четиридесет мили. Беше издигната от торф върху каменни основи и докато я гледаше разсеяно, младият римлянин я вида в нова светлина — като материално доказателство за падението на Римската империя. Преди триста години три легиона бяха патрулирали из този район, а на всяка римска миля се бе издигало укрепление. Сега тук патрулираше единствено вятърът, земята бе почти обезлюдена, с изключение на отдалечени селища като Норчестър, намиращи се край все още използваните търговски пътища. Той отпи от ейла си и погледна крадешком към другия край на стаята, където Галчмай и Карадок седяха заедно, току отвъд шестимата бриганти. Тримата бяха на път вече от девет дни. Бяха успели да купят провизии и нови дрехи от един гръцки търговец по пътя южно оттук. Сега Викторин беше облечен като изкупчия — с дълга вълнена роба и къс, прилепнал кожен жакет. През рамото му висеше кожена чанта, съдържаща стило, пергамент и писмо от Публий Аристархос, което го назоваваше като Варий Сенека, изкупчия от Еборакум.

Съдържателят на странноприемницата, застаряващ британски римлянин, седна на пейката до Викторин и попита:

— За колко време ще ми доставят стоката, ако я поръчам по тебе?

— Ще бъде тук през втората седмица на пролетта — отговори Викторин, без за миг да забравя за шестимата бриганти, седнали близо до него. — Разбира се, зависи от какво имате нужда — продължи той. — Беше лоша година за виното в Галия и запасите не са изобилни.

— Не съм им умрял за галското вино, но виж, сол наистина ми трябва — каза човекът. — По нашите хълмове имаме добър улов, но без сол не мога да запазя много месо. Та кажи ми, колко иска твоят търговец за солта?

Викторин си пое дълбоко дъх — не беше никакъв изкупчия и нищо не разбираше от тези неща.

— Колко ти взимат напоследък? — попита той.

— Шест сестерции на фунт. Пет, ако купя целия товар и после го препродам на племената.

— Цената се качи — каза Викторин. — Боя се, че не мога да се състезавам с цената, която спомена.

— И колко можеш да предложиш?

— Шест и половина. Но ако можеш да подсигуриш поръчки от околните села, ще ти направя отстъпка. Една на всеки десет продадени торби ще ти бъде безплатна.

— Не знам как имате безочието да продавате на такива цени, не е като да сме във война. Търговските пътища са си съвсем сигурни.

— Много провинциално гледаш на нещата, приятелю. Повечето от търговските пътища в територията на бригантите може и да са отворени, но на юг се води война, и това намалява печалбите ни.

Един висок бригантски воин с дълбок белег на бузата стана от масата, приближи се до тях и каза:

— Не съм те виждал преди.

— А трябва ли да си ме виждал? — отвърна Викторин. — Често ли пътуваш до Еборакум?

— Повече приличаш на войник, отколкото на изкупчия.

— Така припечелвам доста повече сол, приятелю, и то при много по-малък риск.

— Сам ли пътуваш?

— Нали виждаш? Но пък нося малко пари, а и не са много ония, дето ще нападнат изкупчия. По-скоро биха почакали, докато си свърша работата, и после да нападнат фургоните с поръчаните стоки.

Мъжът кимна, но острите му сини очи не се отместиха от младия римлянин. Най-накрая му обърна гръб и се върна при другарите си. Викторин поднови разговора си със съдържателя, като от време на време поглеждаше разтревожено в бригантите. По едно време войникът с белега се обърна към Карадок и Галчмай.

— Откъде сте? — попита той.

— От юг — каза Карадок.

— Белг, нали?

Карадок кимна.

— Правилно си помислих, че ми мирише на риба! — Останалите бриганти се изхилиха и Карадок почервеня, но все пак отмести поглед от войника. — Веднъж спах с една от вашите — продължи Белязания. — Взимаше по меден петак. Приличаше на тебе, сигурно е била майка ти.

Галчмай сграбчи ръката на Карадок, който посегна към меча си.

— Наистина може да е била майка му — тихо вметна той. — Доколкото си спомням, тя си падаше по животните.

Бригантът се надигна от пейката.

— Не е умно да обиждаш хората, когато си толкова далеч от вкъщи.

— Въпрос на възпитание — каза Галчмай и бавно се изправи. — Учили са ме винаги да затварям устата на джавкащите кучета.

Стоманени остриета излязоха със съскащ звук от ножниците. Галчмай преобърна масата и скочи вдясно, изваждайки в движение гладиуса си. Карадок мина вляво с насочен напред меч.

— Шестима срещу двама — каза Галчмай и се ухили. — Съвсем по бригантски!

— Целта на битката е да спечелиш — каза Белязания. Очите му святкаха, лицето му беше почервеняло. Карадок посегна с лявата си ръка към колана и извади тежък кинжал. Бригантите тъкмо напрягаха мускули за атаката, когато ръката на Карадок се стрелна напред и кинжалът се заби в гърлото на Белязания, току под каишката, която придържаше бронзовия му шлем. Той изхърка и се срина на пода, а Карадок и Галчмай се хвърлиха срещу останалите като сечаха и мушкаха където сварят.

Викторин изпсува, издърпа гладиуса си изпод робата и скочи да им помогне — заби острието дълбоко в гърба на един нисък набит войник. Странноприемницата се изпълни със звуците на битката — стомана о стомана, стомана в плът. Само след няколко секунди всичко свърши. Викторин видя сметката на двама от мъжете, същото направи и Галчмай. Карадок довърши собствения си противник, а после тежко седна на пода. Викторин коленичи до него и се втренчи объркано в меча, който стърчеше от корема му.

— Май ми видя сметката — каза Карадок и изскърца със зъби от болка.

— Боя се, че е така — тихо се съгласи Викторин.

— По-добре ме оставете тук. Има доста неща, за които да помисля.

Викторин кимна и каза:

— Ти беше добър приятел.

— Ти също… като за римлянин!

Галчмай клекна до тях.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Можеш да се грижиш за жена ми, Гал. Пак е бременна. Можеш да… — Искрицата в очите му изгасна и последният дъх излезе шумно от гърлото му.

Галчмай изпсува, после попита:

— Мислиш ли, че се бяха сетили кои сме?

— Може би — отвърна Викторин. — Но по-вероятно е било поредната проява на естествената британска склонност към междуплеменна ненавист. Хайде, по-добре да хващаме пътя.

— Колко остава до Стената на Адриан?

— Много — освен ако боговете не ни се усмихнат.

Докато пресичаха настлания с камъни вътрешен двор, Сел се изхили на мрачната физиономия на брат си.

— Не трябваше да споменаваш за меча.

— Давай, злорадствай, Сел. Но аз го видях с очите си. Когато той хвърли меча, една ръка се подаде от водата и го завлече към дъното.

— Да, братко. Ръката мъжка ли беше?

— Подигравките ти не ме притесняват. И други двама видяха ръката, дори ти да не си я видял.

— По онова време бях доста зает — все някой трябваше да довърши римското копеле — сопна му се Сел.

— С удар във врата, който, както забелязах, дойде изотзад. Дори обезоръжен, на теб не ти стигна куражът да го убиеш лице в лице.

— Ти ли ще ми говориш за кураж? — Сел се ухили злобно и спря пред дъбовите врати. — Къде беше ти? Не ти нанесе последния удар.

— Реших, че осемнайсет срещу един е достатъчно добро съотношение дори за теб, Сел.

— Нещастна овца такава! Блей си колкото искаш. Не те чух да спориш, когато татко ни уведоми за плана си.

— Това, което направихме, е позорно. Няма чест в такова убийство. А и боговете са ми свидетели, че той умря достойно. Дори ти трябва да го признаеш.

— Значи е имал избор, така ли мислиш? Дори и един плъх ще се бори за живота си, ако е изправен до стената.

Сел сложи край на разговора, като обърна гръб на брат си и влезе в слабо осветената казарма да потърси Алантрик. Морет пресече двора и се върна в покоите си, където го чакаше младата му съпруга Алифа. Беше тъмнокоса, с големи, леко дръпнати очи, и страстта на Морет към нея растеше с всеки ден. Не беше искал да се жени за саксонското момиче и беше спорил с баща си до среднощ. Но накрая се беше предал, както и бе знаел, че ще стане, и годежът бе тайно одобрен. Беше се качил на кораб и бе плавал покрай брега чак до земите, които напоследък наричаха Южна Саксония, за да се срещне с невястата си.

Баща й го бе посрещнал при едно заливче близо до гората Андерида и го заведе в голямата зала, за да види бъдещата си съпруга. Сърцето му бе тежало от лоши предчувствия до мига, в който тя бе влязла в залата… а тогава едва не бе спряло да бие. Как бе възможно варварско животно като Хенгист да даде живот на такава красавица? Когато се приближи, той се поклони ниско — прецедент във вековната традиция. Дори да бе изненадана, тя не го показа. Понечи да падне на колене, но Морет я спря и прошепна:

— Никога не ще ти се налага да коленичиш пред мен.

И беше удържал думата си, факт, който бе изненадал Алифа, особено след презрителните думи на баща й за подлото семейство, в което й предстоеше да влезе.

— Не се страхувай — беше й казал той. — След няколко сезона аз ще съм влязъл в крепостта Деистър с армията си и тогава ще ти намерим достоен съпруг.

Сега обаче Алифа не беше толкова сигурна, че иска баща й да връхлети от юг и да я отведе у дома. Съпругът й не беше нито силен, нито слаб, но беше нежен, обичаше я и събуждаше у нея чувство, не много по-различно от любовта. Когато влезе в стаята, лицето му се промени пред очите й — от обичайната си тъга до една почти младежка радост. Той я сграбчи и я завъртя във въздуха.

Тя го прегърна през широките рамене и го целуна лекичко.

— Липсваше ми — каза той.

— Лъжец! Нямаше те по-малко от час.

— Вярно е, кълна се.

— Как мина при баща ти?

Той сви рамене и я пусна, лицето му отново стана тъжно и замислено.

— Не разбирам ламтежа му за власт. А и брат ми е същият — ако не и по-лош. Знаеш ли, Аврелий Максим беше добър върховен крал.

— Баща ми винаги говореше с уважение за него.

— И въпреки това си затвори очите пред убийството му.

Тя го дръпна към пейката под прозореца и седна до него, обляна от слънчевите лъчи.

— Върховният крал също би си затворил очите пред убийството на Хенгист, макар да не се съмнявам, че и той е уважавал баща ми. Никога не е имало крал с чисти ръце, Морет. Ти си прекалено чувствителен. — Той се усмихна широко и изведнъж й се стори толкова млад, че тя обхвана лицето му в шепи и го целуна по бузите, прокарвайки пръсти през дългата му руса коса. — Ти ми даде щастие. Моля се на Один да бъдеш възнаграден за това.

— Ти си достатъчна награда за всеки мъж.

— Сега казваш така, млади ми принце, но какво ще стане, когато красотата ми увехне?

— Попитай ме след двайсет години. Или след трийсет. Или след четирийсет. Или след сто!

Лицето й стана сериозно.

— Не си пожелавай полета на времето, Морет, любов моя. Никой не знае какво ни е приготвило бъдещето.

— Шшт. Не гледай толкова тъжно. Чакат ни само хубави неща, обещавам ти.

Алифа придърпа главата му на гърдите си и го загали по косата, а небесносините й очи се впериха на юг. Видя трима ездачи, всеки вдигнал пред себе си отрязана глава. Приближиха се — яздеха през небесата към прозореца, до който седеше — и небето потъмня, светкавица раздра въздуха зад тях. Не можеше да види лицата им, нито би погледнала към главите, които носеха. Затвори вътрешното си зрение за тях и чу горчивия им смях — пратениците на Один, Гарваните на бурята, които й се присмиваха и вещаеха погром.

Никога не беше изпитвала обич към баща си и затова никога не се бе вълнувала от победите и пораженията му. Но сега се разкъсваше вътрешно. Семейството на Морет беше свързано с Хенгист и следователно беше редно да му желае успех. Но веднъж успял, баща й щеше да се обърне срещу Елдаред и да унищожи него и целия му род. Елдаред имаше достатъчно опит в интригите и това едва ли му беше убягнало, следователно и той залагаше на същата тактика. И какво бъдеще чакаше тогава дъщерята на Хенгист?

— Не мисли за утрешния ден, Морет. Радвай се на днешния, защото той е единственото, което всеки от нас притежава наистина.

Глава 4

Туро се събуди в тясна стая със стени от цели дънери и един-единствен прозорец с изглед към планината. Стаята беше леденостудена и младият принц се размърда под завивките, подпъхвайки ги под затопленото си от съня тяло. Не помнеше да си е лягал, помнеше само безкрайния, както му се стори, преход до дървената хижа на Кулаин, сгушила се в пазвите на борова гора. По някое време краката бяха отказали да го държат и Кулаин го бе вдигнал без никакво усилие и го беше понесъл на ръце като бебе. Помнеше, че го бяха оставили в някакъв широк кожен стол, после воинът беше запалил огън в каменното огнище и Туро се бе взирал дълго в пламъците. Някъде по това време сигурно бе изгубил съзнание.

Огледа стаята и видя дрехите си върху един тесен стол. Надникна под завивките — беше гол. Горещо се надяваше, че Лаита не е присъствала на събличането му.

Вратата се отвори и влезе Кулаин. Дългата му тъмна коса беше вързана на тила, носеше дебела вълнена блуза с висока яка и тъмни кожени панталони, краката му бяха обути в ботуши от обработена овча кожа.

— Време е да ставаш, принце! Работа ни чака!

Пристъпи към леглото и дръпна завивките.

— Облечи се, ще те чакам в другата стая.

— Добро утро — каза Туро на гърба му, но Кулаин не отговори, а продължи към вратата. Туро стана и нахлузи зелените си вълнени панталони и вълнената риза с цвят на бита сметана и цветен ширит по края. После си обу ботушите и седна на леглото. Събитията от предния ден го заляха като ледена вода. Баща му беше мъртъв, а собственият му живот беше в опасност. Стотици мили го деляха от дома и приятелите, беше оставен на милостта на един непознат със сурово лице.

— Сега помощта ти би ми била добре дошла, Медлин — прошепна той.

Пое си дълбоко дъх, отправи молитва към Богинята на Земята и излезе в другата стая при Кулаин. Воинът — тъкмо слагаше дебели цепеници в огнището — изобщо не го погледна, а каза:

— Отвън ще видиш една секира. Нацепи двайсет дърва като тези. Действай, момче.

— Защо да ти цепя дървата? — попита Туро, подразнен от тона му.

— Защото спа в леглото ми, а без съмнение ще искаш да ядеш и от храната ми. Или стоиш над отплатата, принце?

— Ще ти нацепя дървата, а после си тръгвам — каза Туро. — Маниерите ти не ми се нравят.

Кулаин се засмя.

— Върви си, щом искаш, но ми е интересно в коя точно пряспа смяташ да умреш. По-слабовато момче от тебе не съм виждал. Съмнявам се, че имаш сили да слезеш пеша от планината, а и със сигурност нямаш достатъчно ум, за да уцелиш вярната посока.

— И защо си толкова загрижен за съдбата ми?

— На този въпрос ще ти отговоря тогава, когато съм готов — каза Кулаин, изправи се и пристъпи към него, направо надвисна застрашително над главата му. Туро обаче не отстъпи и крачка и отвърна на строгия поглед с високо вирната брадичка.

Кулаин се усмихна.

— Е, момко, може и да нямаш сила в мишците, но духът ти си е на място, да благодарим на Извора. Сега върви да нацепиш дървата, а заминаването ти ще го обсъдим на закуска.

Туро почувства, че е извоювал малка победа, но нямаше представа каква е наградата, нито дали победата му струва и едно близване сол. Излезе от хижата. Дървата бяха струпани наблизо.

Видя брадвата забита в един пън и я издърпа. После нагласи едно дърво и я вдигна. При първото замахване брадвата профуча покрай дървото и се заби в покритата със сняг земя. Туро я измъкна, разкрачи се за по-добра опора и направи втори опит. Този път брадвата отскочи от дървото и излетя от ръцете му. При третото острието уцели дървото, разсече го до половината и заседна. След няколко минути борба Туро успя да го освободи. После отстъпи няколко крачки и се замисли за действията, необходими за изпълнението на задачата. Разкрачи се по-широко, с десния крак малко по-напред, замахна с брадвата — и разцепи дървото. Продължи да работи още известно време, докато дишането му не се накъса и лицето му не побеля от изтощение. Преброи нацепените дърва. Единайсет… а Кулаин му беше казал да нацепи двайсет! Продължи по-бавно. Ръцете го заболяха и той остави брадвата, за да провери какво става — четири големи мехура красяха дланите му. Погледна към хижата, но Кулаин не се виждаше никъде. Още веднъж преброи дървата — осемнайсет. Стисна брадвата и продължи, докато цепениците не станаха четирийсет — от двайсет нацепени дебели дърва.

Върна се в хижата и завари Кулаин да седи в широкия кожен стол, вдигнал крака на малката маса.

— Вече помислих, че си заспал навън, принце — каза воинът.

— Не съм заспал, но не ми харесва как изричаш титлата ми — в твоите уста звучи като име на куче. Казвам се Туро. Ако хората с кралско потекло те притесняват, можеш да ме наричаш така.

— Можело значи. Рядка чест! Какво стана с дървата?

— Нацепих ги.

— Но трябва да са тук, за да послужат за нещо, момче.

Туро преглътна, излезе пак навън, взе три цепеници и ги занесе с лекота до хижата, нагоре по трите стъпала и до огнището. След осмото повторение на същата маневра ръцете му горяха като в огън и краката му се влачеха в снега. Кулаин просто си седеше и го гледаше. Туро донесе, препъвайки се, още две порции дърва, после залитна и се строполи на пода. Кулаин се наведе, без да става от стола, и потупа момчето по гърба.

— Ако не се лъжа, остават още седем, Туро.

Принцът се надигна на колене, черпейки сили от гнева си, излезе някак навън и този път взе четири парчета, които бавно внесе в хижата. Дясната му ръка гореше и беше лепкава и когато стовари цепениците до огнището, той видя, че от спуканите мехури тече кръв. Върна се при дървата и с огромно усилие на волята внесе и последните в хижата.

— Никога не оставяй брадва на въздуха — каза Кулаин. — Винаги забивай острието в дърво, това го предпазва.

Туро кимна, но не намери сили да отвърне подобаващо. Излезе навън, вдигна брадвата и заби острието в една цепеница.

— Нещо друго? — извика той. — Или играта е такава, че първо трябва да се върна в хижата?

— Ела да хапнеш — извика Кулаин.

Двамата си разделиха малко студено месо и сирене и Туро за нула време омете нищожната си порция. Следваше по чаша тъмен ейл, който беше толкова горчив, че принцът се задави. Кулаин не каза нищо, но Туро пресуши отвратителното пиво, за да предотврати подигравателното сумтене.

— Как си? — попита Кулаин.

— Добре съм.

— Искаш ли да ти погледна ръката?

Туро се канеше да откаже, но си даде сметка, че Кулаин очаква от него точно това. Припомни си съвета на Птоломей, така, както го беше предал Плутарх: „Докато ти си този, който реагира, врагът държи съдбата ти в ръцете си. Принудиш ли го той да реагира, значи си стиснал врата му в своите.“ Туро се усмихна.

— Би било добре.

Кулаин вдигна вежди.

— Дай си ръката. — Туро протегна ръка, воинът взе солницата и поръси сол право върху раната. Сякаш огнени иглички се забиха в плътта му. — Това би трябвало да свърши работа — каза Кулаин. — Сега искам да ми направиш една услуга.

— Нищо не ти дължа. Вече платих за закуската си.

— Вярно, но бих искал да предадеш едно съобщение на Лаита. Едва ли би си тръгнал, без да се сбогуваш с нея.

— Добре. Къде е тя?

— Двамата построихме хижа по-високо в планината. На нея й харесва усамотението. Иди и й кажи, че бих се радвал, ако ми прави компания довечера.

— Това ли е всичко?

— Да.

— В такъв случай ти казвам сбогом, Кулаин лах Фера — каквото и да значи тази титла — и ти благодаря за ужасното гостоприемство.

— Мисля, че трябва да отложиш заминаването си — поне докато не разбереш къде да търсиш Лаита.

— Тогава бъди така добър да ми кажеш.

Кулаин му даде кратки напътствия и Туро тръгна, без да каже и дума повече. Утрото беше ясно и студено, без полъх на вятър, и той се скита из безрадостния зимен пейзаж повече от час преди да открие пътеката с поваленото дърво, за която му беше казал Кулаин. Тръгна надясно и продължи да се изкачва, като често спираше да почине. Почти се смрачаваше, когато изтощеният принц стигна до малката хижа на Лаита. Тя му помогна да влезе, а Туро се отпусна пред огъня и седя там няколко минути, докато си поеме дъх.

— Мислех, че така и ще си умра преди да стигна тук — най-накрая каза той.

Тя седна до него.

— Свали тези мокри дрехи и се стопли.

— Не е редно — отвърна Туро с надеждата, че тя ще продължи да настоява. Което не стана.

— Ще ти донеса нещо за ядене. Хляб и сирене?

— Би било чудесно. Не съм бил толкова гладен от… и аз не знам откога.

— Пътят до дома ми е дълъг и труден. Защо дойде? — Тя му подаде парче черен хляб и бучка саламурено сирене.

— Кулаин ме помоли да ти предам съобщение. Каза, че искал да му правиш компания тази вечер.

— Много странно.

— Той си е странен и определено е най-нелюбезният човек, който съм срещал.

— Е, тогава ще е най-добре да си събереш силите и да се постоплиш малко преди да тръгнем по обратния път.

— Аз няма да се връщам. Вече се сбогувах с него — каза Туро.

— Трябва да се върнеш. Няма друг път надолу, а и отдавна ще се е стъмнило, когато стигнем до хижата му. Ще трябва да прекараш поне още една нощ там.

— Не може ли да остана тук? С теб?

— Както сам каза, принц Туро, това не би било редно.

— Той го е знаел — каза Туро. — Знаел е, че няма да мога да се измъкна оттук. Що за мръсна игра играе?

— Твърде много си позволяваш — сопна му се тя. — Говориш за мой приятел — най-добрият приятел, който може да има човек. Може Кулаин да не си пада по разглезени малки принцчета. Но той ти спаси живота, както спаси и моя преди десет години — при немалък риск за себе си. Поиска ли ти отплата за това, Туро?

Той посегна инстинктивно към нея и докосна ръката й. Тя я дръпна рязко, сякаш се беше опарила.

— Извинявай — каза той. — Не исках да те обидя. Сега ти си единственият приятел, който имам на север от стената. Но дори ти каза, че е странно дето ме помоли да дойда тук. Защо мислиш така?

— Няма значение. Трябва да тръгваме.

— Има значение, Лаита. Нека се опитам да позная. Изненада се, защото и без това си щяла да ходиш при него. Вярно е, нали?

— Може би. А може и да е забравил.

— Не ми прилича на човек, който забравя лесно. Знаел е, че така ще бъда принуден да се върна в хижата му.

— Сам го попитай като го видиш — отвърна му тя, навлече дебел къс кожух от овча кожа и отвори вратата на хижата. Снегът се сипеше на гъсти парцали и вятърът виеше заплашително. Лаита изпсува по войнишки и тресна вратата. — Не можем да тръгнем сега. Ще трябва да останеш за през нощта.

Настроението на Туро се подобри значително.

В същия миг вратата се отвори и Кулаин влезе. Спря, колкото да изтръска снега от раменете си, и каза:

— Нощта не е добра за пътуване, принце. Както и да е, една-две задачи утре сутринта и ще си платил за престоя си.

Викторин и Галчмай яздеха от четири дни, а през последните два не бяха слагали и троха в устата си. Римлянинът беше загрижен повече за състоянието на припасите им, отколкото за евентуалното им залавяне, защото конете се нуждаеха от зърно, а без коне нямаха никакъв шанс да се измъкнат от земите на бригантите.

— Какво ли не бих дал за един свестен лък — каза Галчмай, когато мернаха няколко сърни в подножието на един нисък хълм.

Викторин не отвърна. Беше уморен, а четината върху квадратната му брадичка го правеше раздразнителен. Обичаше чистотата и миризмата на собствената му пот го вбесяваше не по-малко, докато се дръгнеше по лицето, проклинайки наум липсата на бръснач.

— Започваш да приличаш на човек — каза Галчмай. — Още няколко месеца и ще ти сплета брадата. Тогава ще можеш да се движиш в достойна компания.

Викторин се ухили и част от лошото му настроение се изпари.

— И петак не ни е останал, Гал, но все някак трябва да намерим храна за конете.

— Предлагам да тръгнем към планините — каза Галчмай — и да потърсим някое село. Може да спазарим нещо от снаряжението на Карадок — за меча му можем да вземем добра цена. — Викторин кимна, но предложението не му хареса. Най-тъжното нещо по отношение на британските племена бе неспособността им да общуват, без това да доведе до незабавно кръвопролитие. Мисълта как Галчмай влиза в някое бригантско или триновантско селище, го изпълваше с лоши предчувствия.

Нощуваха на една закътана горска полянка, скрита на завет в една падина сред възвишенията. Снегът не спираше да вали, но двамата мъже и конете им се бяха сгушили под надвисналите клони на голям бор, а огънят помагаше на кръвта им да не замръзне.

На следващата сутрин откриха малко селце от десетина колиби и влязоха предпазливо в него. Галчмай не изглеждаше разтревожен и Викторин за пореден път се възхити на британския оптимизъм, с който се отличаваха всички тукашни племена. Бяха напълно неспособни да се поучат от миналите си грешки и посрещаха всеки нов ден като още една възможност да повторят грешките от последните двайсет и четири часа.

— Опитай се да не обиждаш никого — настоятелно каза Викторин.

— Не се бой, римлянино. Денят е добър.

Посрещна ги първенецът на селото, стар воин със сплетена бяла коса и синя паяжина, татуирана на челото.

— Поздравяваме те, бащице — каза Галчмай. Все повече хора прииждаха и се трупаха около вожда.

— Никакъв баща не съм ти аз, южен плъх такъв — отвърна мъжът и се ухили — един-единствен зъб лъщеше на горната му челюст.

— Не бъди толкова сигурен, бащице. Приличаш ми на мъж, който на младини е пръскал семето си нашир и надлъж, а майка ми беше жена, която привличаше мъже като теб.

Хората се захилиха, а старецът пристъпи напред. Сините му очи искряха.

— Сега като го споменаваш, наистина откривам известна семейна прилика. Да разбирам ли, че носиш дар на стария си татко?

— Така е — каза Галчмай, смъкна се от седлото и връчи на стареца най-хубавия нож на Карадок, оръжие с леко извито острие и дръжка от резбована кост.

— От другата страна на водата — каза старият и претегли оръжието в ръка. — Хубава стомана, а и острието си го бива.

— Хубаво е да се прибереш у дома — каза Галчмай. — Може ли да си починем през нощта и да нахраним конете?

— Ами че разбира се, синко. — Старецът извика на двама младежи, които поведоха конете към едно заградено място на изток от селото. — Бъдете ми гости в моята колиба.

Колибата беше оскъдно мебелирана, но предлагаше уютен заслон от режещия вятър. Имаше ниско легло и няколко черги, а в железния мангал горяха въглища. Една възрастна жена се поклони, когато влязоха, и им донесе купи с тъмен ейл и хляб и сирене. Тримата мъже седнаха край мангала и старецът им се представи — казвал се Голарик и навремето бил Кралски поборник при стария крал Касиок.

— Добър крал беше, умееше да върти и меча, и копието. Убиха го брат му и онзи проклет римлянин — Аврелий. — Искрящите очи на Голарик се преместиха върху Викторин. — Не се случва често изкупчия да се спре в малко село като нашето.

— Не съм изкупчия — заяви Викторин.

— Това го знам. Зъбите ми може и да ги няма, но умът ми си е на мястото. Ти си Викторин, центурионът. А ти, незнайни ми сине, си кантиецът Галчмай, Кралската хрътка. Слуховете пътуват с удивителна скорост.

— Лоши хора ни преследват, бащице — каза Галчмай.

— Така си е. Вярно ли е, че онова римско копеле е мъртво?

— Да — каза Викторин, — и не желая никой да го нарича с тази дума — жив или мъртъв.

— Избухлив си ми, а? — попита Голарик като видя ръката на Викторин да се помества към гладиуса на кръста му.

— Нали ги знаеш какви са римляните, бащице. Не могат да се владеят — каза Галчмай. — Защо си толкова откровен с нас?

— Така ми харесва.

Галчмай се усмихна.

— Поназнайвам нещичко от историята на бригантите. Касиок е бил по-големият брат на Елдаред и е бил убит в леглото си. За малко да избухне гражданска война между племената от стария Каледонски съюз. Ти каква роля си играл във всичко това, бащице?

— Както вече казах, аз бях Кралски поборник. По онова време ръцете ми бяха силни и трябваше да ида при Елдаред и да му прережа гърлото, но не го направих. Злината вече беше сторена, а аз се бях клел с кръвна клетва, че ще защитавам краля с цената на живота си. Но Елдаред не беше кралят, така че си тръгнах, напуснах службата. А сега той предлага много злато на онзи, който убие хората, които са заплаха за него. Мен неговото злато не ме интересува. Интересува ме само провалът му.

— Това не мога да ти го обещая — каза Викторин. — Мога само да кажа, че със сигурност ще успее, ако не стигнем до Еборакум. Елдаред се хвали, че разполага с петнайсет хиляди бойци, които само чакат да ги призове. Луций Аквила има не повече от четири хиляди в Еборакум. Хванат ли го неподготвен, това ще е краят.

— Хич не ме е грижа дали някакъв си римлянин ще оцелее в Еборакум, или не, но разбирам какво имаш предвид. Тази нощ конете ви ще бъдат нахранени и напоени, но утре трябва да си тръгнете. Ще ви дам храна за из път — няма да е много, защото селото ни е бедно. Но знайте — на юг и на изток оттук обикалят отряди, които ви търсят под дърво и камък. Трябва да тръгнете за запад и после да свърнете на юг.

— Ще внимаваме, бащице — каза Галчмай.

— И можеш да спреш да ми викаш „бащице“. Никога не съм спал с кантийка — те всичките са брадати.

Галчмай се ухили.

— Прав е — каза той на Викторин. — Това беше една от причините да се запиша в кралската армия.

— Има и още нещо, върху което да помислите — каза Голарик. — Преследвачите ви, изглежда, не се тревожат много за залавянето ви — казват, че по петите ви била пусната магия от Мъглите. Ако е вярно, горко ви.

Лицето на Галчмай побеля.

— За какво говори той? — попита Викторин.

— За смъртта — прошепна Галчмай.

През целия дълъг ден двамата яздиха стреме до стреме и на Викторин мълчанието му натежаваше все повече. Местността беше открита, вятърът режеше, но римлянинът не можеше да откъсне мислите си от уплахата, която беше прочел в очите на Галчмай. Познаваше го от четири години, откакто бе пристигнал в Камулодунум като осемнайсетгодишен новак направо от Рим. За това време се бе научил да го уважава заради безкрайния му оптимизъм и безразсъдната храброст, а ето че сега той яздеше като обладан от зъл дух, очите му гледаха, но не виждаха, а приведените му рамене бяха огледало на чувството му за поражение. Спряха на завет под една скала и Викторин се зае да напали огън.

— Какво ти става, човече? — попита той, когато Галчмай седна край огъня и се взря безизразно в пламъците.

— По-добре, че не разбираш — каза Галчмай.

— Разбирам страха и не мога да го сбъркам, щом го видя.

— Това е по-лошо от страха, то е предчувствие за смърт. Трябва да се подготвя за пътуването.

Като не знаеше как иначе да реагира, Викторин му се изсмя в лицето.

— Този човек пред мен Галчмай ли е? Кралската хрътка? Повече прилича на заек в светлината на факла, който чака стрелата да го прониже. Какво ти става бе, човек?

— Ти не разбираш — повтори Галчмай. — То е в костите на тази земя… в боговете на гората и на езерото. Тази земя преди е била дом на боговете и те все още бродят по нея в Мъглата. Не ми се присмивай, римлянино, защото знам какво говоря. Виждал съм покрити с люспи дракони да порят въздуха. Виждал съм атрол. Чувал съм как съска дъхът на мъртвите. От това не можеш да избягаш — ако старите богове са тръгнали по петите ни, няма къде да се скриеш.

— Говориш като някоя бабичка. Онова, което мога да видя, мога да го пронижа. Онова, което мога да пронижа, мога да го убия. Няма какво да се говори повече. Богове, моля ви се! Огледай се. Къде са ти атролите? Къде са ти драконите? Къде са ти ходещите мъртъвци?

— Ще ги видиш, Викторин. Преди да те отнесат, ще ги видиш.

Облак закри луната и една сова се спусна над лагерния им огън.

— Ето го твоя дракон, Галчмай. Излязъл е да лови мишки!

— Веднъж баща ми разгневи един чародей — тихо каза Галчмай — и той призова на помощ магьосница. Откриха баща ми на склона на един хълм — или по-скоро откриха долната му половина. Горната е била откъсната, видях следите от нокти по гърба му.

— Може би си прав — отстъпи Викторин — и може би демони наистина се разхождат из света на живите. Но ако е така, човек трябва да ги посрещне лице в лице. Страхът е този, който погубва, Гал.

Някъде в далечината се чу зловещ вълчи вой. Викторин потръпна, изруга наум, придърпа одеялото на раменете си и добави още съчки в огъня.

— Ще стоя на пост няколко часа — каза той. — Ти се опитай да поспиш.

Галчмай послушно се уви в завивките си и легна до огъня, а Викторин извади гладиуса си и седна, като облегна гръб на едно дърво. Нощта напредваше и ставаше все по-студено. Римлянинът подхрани отново огъня, докато не свърши и последната съчка, после стана, разкърши гръб и се гмурна в мрака да събере още откършени клони. Остави гладиуса си на земята и тъкмо се бе навел да вдигне един дълъг, откършен от вятъра клон, когато го стресна някакъв нисък шептящ звук. Все още изнервен от разговора с Галчмай, той пусна клона, грабна меча и се хвърли вдясно. Нещо го докосна по гърба и той се извъртя, разсичайки с гладиуса си тъмнината, която заплашваше да го погълне. Острието се вряза в нещо твърдо. Последва животински писък. Тъмна сянка надвисна над него и той скочи и с боен вик се хвърли да посрещне нападателя си. Мечът му се вряза в целта, но миг по-късно нещо го удари отстрани по главата и го запрати към червената жарава на лагерния огън. В облаците се отвори пролука и луната изсипа сребристата си светлина върху сцената. Викторин се изправи и замръзна… Пред него стоеше същество, високо поне девет стъпки, цялото обрасло с дълга кафеникава козина. Очите му бяха червени и лъщяха като прясно пролята кръв, а зъбите му бяха дълги като кинжали и зловещо извити. Ръцете на съществото бяха несъразмерно дълги и висяха почти до земята, а всеки от четирите му пръста завършваше с лъскав крив нокът.

Сива мъгла се закълби около краката на Викторин и се заиздига. Съществото тръгна към него. Римлянинът бързо изтри потта от дланите си и стисна обвитата с кожа дръжка на гладиуса си. Беше твърде неподходящо оръжие срещу това същество, копие му трябваше, а не меч.

— Ела насам и умри! — извика той. — Опитай вкуса на римската стомана!

Съществото спря… и заговори. Викторин беше толкова изненадан, че за малко да изпусне меча.

— Не можеш да се бориш със съдбата, Викторин — каза то със съскащ глас. — Това е денят на твоята смърт. Не се противи. Отпусни се и приветствай покоя. Отпусни се и приветствай радостта. Отпусни се… — Гласът беше хипнотичен и когато съществото отново тръгна напред, Викторин примигна и се опита да отхвърли отпадналостта, която то му внушаваше. Мъглата стигна до раменете му — надигаше се на талази като дим от горски пожар.

— Не! — извика той и отстъпи назад.

Внезапно нечовешки вик раздра тишината. Мъглата се разцепи и Викторин вида Галчмай зад гърба на звяра да надига окървавения си меч за повторен удар. Римлянинът се хвърли напред и заби меча си в косматото гърло. Острите нокти раздраха предницата на дрехата му и го одраскаха. Галчмай нанесе още един удар изотзад и съществото се срина. Мъглата се сгъсти и изчезна.

Звяра го нямаше.

Викторин се довлече до огъня, събра жаравата с острието на меча си и се зае да раздуха пламъците. Галчмай дойде да му помогне, но и двамата не казаха нищо, докато огънят не запламтя отново.

— Прости ми — каза римлянинът. — Подигравах се от невежество.

— Няма какво да ти прощавам. Ти беше прав — човек трябва да си бори за живота си дори ако вярва, че всичко е изгубено. Днес ми даде добър урок, римлянино. И аз няма да го забравя.

— Днес явно е ден за уроци. Какво беше това нещо?

— Атрол, при това малък. Имахме късмет. Сигурно вече са разбрали за провала си и следващият демон няма да умре толкова лесно.

— Може и да не е лесно, но ще умре.

Галчмай се ухили и го плесна по рамото.

— Вярвам ти.

— Поне единият от нас трябва да вярва — каза римлянинът.

— Мисля, че трябва да се махаме оттук — каза Галчмай. — Вече са ни надушили и няма да закъснеят.

Сякаш в потвърждение на думите му от север се надигна ужасяващ вой. Отговориха му от изток и от запад.

— Вълци ли са това? — попита Викторин и с ужас зачака отговора.

— Атроли. Давай да се мятаме на конете.

Глава 5

Туро гледаше сериозния Кулаин и за пръв път в живота си усети как в гърдите му се надига омраза. Баща му беше мъртъв, собственият му живот беше съсипан, а на всичкото отгоре трябваше да разчита на милостта на този странен планинец. Той стана от пода до огъня и каза:

— Ще отработя престоя си въпреки твоята подлост. Но след това си тръгвам.

— Нямам подобни опасения, млади принце — каза Кулаин, съблече коженото си палто и пристъпи към огъня. — До сутринта по-ниските места ще бъдат отрязани и снегът ще натрупа десет стъпки. Боя се, че ще трябва да изтърпим компанията ти още поне два месеца.

— Лъжеш!

— Това рядко е вярно — тихо отговори Кулаин, коленичи и протегна ръце към пламъците. — И определено не е в дадения случай. Все пак, погледни го откъм добрата му страна, Туро. Няма да ти се налага да ме виждаш често — няколко лесни задачи и после ще се радваш на компанията на Лаита. Освен това ти няма как да си тръгнеш, но пък и враговете ти няма да могат да се доберат до теб. През пролетта пътуването ти до дома няма да е толкова опасно. Може дори да понаучиш нещо.

— От теб няма какво да науча. Не са ми притрябвали знанията ти.

Кулаин сви рамене.

— Както искаш. Уморен съм. Вече не съм млад. Може ли да положа старите си кокали на леглото ти, Гиан?

— Разбира се — каза Лаита. Туро забеляза погледа в очите й и си пожела и той да може да вдъхнови подобен отклик. Обичта й към Кулаин се пропиваше във всяка нейна дума и движение и Туро се учуди защо не го е разбрал досега. Почувства се като натрапник и сърцето му се сви. И защо горското момиче да не обичаше този мъж, висок и силен като дъб, зрял и могъщ? Туро обърна гръб на обичта в очите й и се приближи до прозореца на отсрещната стена. Кепенците бяха затворени, за да спират вятъра, и той почна да ги разглежда — бяха напаснати толкова плътно, че не се усещаше никакво течение. Когато се обърна, Кулаин и Лаита се бяха оттеглили в задната стая. Туро се върна при огнището. Чуваше ги да си говорят приглушено, но не различаваше думите.

След няколко минути Лаита се върна, запали две свещи и каза:

— Заспа.

— Прости ми, Лаита. Не исках да се натрапвам.

Големите й кафяви очи се спряха на него и го изгледаха неразбиращо.

— В какъв смисъл да се натрапваш?

Той преглътна с усилие, осъзнавайки, че е поел по опасна пътека.

— На теб и Кулаин. Изглеждате щастливи заедно и вероятно не ви е притрябвала… чужда компания. Ще си тръгна веднага щом стане възможно.

— Грешиш, Туро. Тук можеш да научиш много — стига да се възползваш правилно от времето си. Кулаин е добър човек — най-добрият, когото познавам. В сърцето му няма злоба — каквото и да си мислиш ти. Но за действията му винаги има някаква причина и тя няма нищо общо със себелюбието.

— Аз не го познавам толкова добре като теб — каза Туро с най-добрия си безразличен тон.

— Това е вярно. Но би могъл да го опознаеш, стига да започнеш да мислиш вместо да скачаш като ощипан.

— Не разбирам какво имаш предвид. Мисленето е единствената ми сила. През целия ми живот умът ми никога не ме е изоставял, за разлика от краката и дробовете ми.

Лаита се усмихна, докосна го по рамото и той усети как кръвта му завира.

— Ами помисли тогава, Туро. Защо е тук той?

— Как мога да отговоря на това?

— Като изучиш доказателствата пред себе си и стигнеш до заключение. Приеми го като гатанка.

Гатанките бяха неговата стихия. Дори самата дума го накара да се почувства у дома, понеже извика спомена за вечерите с Медлин в облицования му с дъбова ламперия кабинет. Мислите му с лекота поеха по новата пътека. Кулаин го беше помолил да отиде при Лаита и да занесе съобщение, а после също бе дошъл, което лишаваше прехода на Туро от всякакъв смисъл. Защо? Спомни си за дългото и трудно изкачване до тази самотна хижа и осъзна, че планинецът трябва да е тръгнал малко след него. Вдигна очи и видя, че Лаита го гледа напрегнато. Усмихна се, но нейното лице остана безизразно.

— Намери ли отговора? — попита тя.

— Навярно. Притеснявал се е да не би да припадна в снега.

Сега беше неин ред да се усмихне и напрежението видимо се отля от раменете й.

— Все още ли ти прилича на чудовище?

— Остава фактът, че нямаше причина да идвам тук.

— Помисли и за това — каза Лаита, стана и отиде до една дълга ракла край отсрещната стена. Извади две одеяла и му ги подаде. — Легни до огъня. Утре ще се видим.

— Ти къде ще спиш? — попита той.

— При Кулаин.

— О. Да, разбира се.

— Да, разбира се — повтори тя и за миг в очите й проблесна огънче. Туро се изчерви и отмести поглед.

— Не исках да те обидя. Наистина.

— Думите ти не са толкова обидни, колкото ти изглеждат на теб.

Той кимна и разпери ръце.

— Ревнувам. Прости ми.

— И защо да ти прощавам? Какво престъпление си извършил? Гледаш, а не виждаш. Вадиш си заключения от най-малките доказателства. Не се заблуждавай, Туро, що се отнася до силата ти. Вярно, тялото ти не е толкова силно като ума. Но какво означава това? Тялото ти е толкова слабо, че ти си си създал погрешно раздута представа за истинската сила на интелекта ти. Умът ти е недисциплиниран, а самонадеяността ти — неприемлива. Лека нощ.

Той дълго стоя до огъня и гледа пламъците, добавя нови цепеници и размишлява над думите й. Трябваше да се досети, че Кулаин го е последвал, още когато воинът беше влязъл в хижата, както трябваше да се досети и за причината да го изпрати тук. Вярно, така щеше да го задържи в планината до края на зимата, но от това Кулаин не печелеше нищо, печелеше единствено Туро, защото така се спасяваше от враговете си. Легна на пода, зави се с одеялата и се почувства глупав, млад и безпомощен. Първо Лаита, а после и Кулаин му бяха спасили живота. А той им се бе отплатил със самонадеяност и неблагодарност.

Събуди се рано след нощ без сънища. От огъня беше останала сивкава пепел, само тук-там някой въглен просветваше в червено. Туро внимателно разбута пепелта и сложи последната цепеница. После стана и излезе от хижата. Снегът беше спрял и въздухът трептеше свеж и ядно студен. Видя складираните дърва и взе брадвата. Още с първия си удар разцепи дебелото дърво и в гърдите му се надигна гордост. Той се ухили и напълни гърдите си със студения въздух. Мехурите по дланите му вече не кървяха, но кожата още беше наранена. Той пренебрегна растящата болка и продължи да цепи дърва. После ги събра и седна на дръвника, на който ги беше нацепил. По лицето му се стичаше пот. Вече не чувстваше студа, чувстваше как животът пулсира във вените му. Ръцете и раменете му горяха от физическото усилие и той почака малко, докато дишането му се успокои. После започна да пренася дървата в хижата. Също както и предния ден, след малко се почувства замаян, така че намали темпото и често-често спираше да почине. Този път не припадна и го изпълни някакво абсурдно чувство на гордост от постигнатото. Накрая заби брадвата в дръвника. Ръцете му отново кървяха. Той седна и се взря в съсирващата се кръв, горд с нея, сякаш беше белег от битка.

Някаква птичка с ярко оперение изпърха и кацна на един клон над главата му. Гърдите й бяха червеникавокафяви, а главичката — черна като мъничка накривена шапка. Перата по гърба й бяха сиви, като миниатюрно наметало, а краищата на опашката и крилете бяха обагрени в черно с бяло райе, като символа на Пилус Примус — първия центурион.

Туро беше виждал такива птички в гората на Еборакум, но никога не се беше спирал да погледа красотата им. Птичето подсвирна тихичко и изчезна в гората.

— Това беше Pyrrhula, червенушка — каза Кулаин и Туро подскочи. Мъжът се беше приближил толкова безшумно, колкото се сипва зората. — По тези планини има много красиви птици. Виж там! — Туро погледна и видя нещо наистина смешно. Беше малка оранжева птичка с бяла брада и черни мустаци, досущ миниатюрен магьосник. — Това е Panurus Biarmicus, брадат синигер — каза Кулаин. — Останали са много малко.

— Прилича на един мой приятел. Ще ми се да можеше да я види.

— Говориш за Медлин. Той я е виждал.

— Познаваш Медлин?

— Познавам Медлин още от времето, когато светът беше млад. Израснахме в град Балакрида преди да потъне Атлантида. Попита за титлата ми — Кулаин лах Фера. Означава Кулаин Безсмъртния. — Той се усмихна. — Но вече не. Сега съм Кулаин човекът и това ме прави дваж по-щастлив. Всеки нов бял косъм посрещам като дар.

— Ти си от Страната на Мъглите?

— Медлин, аз и няколко други я създадохме. Не беше лесно и дори сега не съм сигурен, че си заслужаваше труда. Ти как мислиш?

— Как бих могъл да ти отговоря на този въпрос? Не съм бил там. Сигурно е пълна с чудеса.

— С чудесата на скуката, момче! Можеш ли да си представиш безсмъртието? Какво ново има в света, което да събужда любопитството ти? Какви амбиции можеш да си отгледаш, когато всяка амбиция е предварително постигната? Каква радост може да има в една безкрайна поредица от сменящи се сезони? Много по-добре е да си смъртен и да остаряваш заедно със света около теб.

— Има и любов все пак — каза Туро.

— Винаги има любов. Но след сто или след хиляда години пламъците на страстта са се превърнали в блед проблясък сред пепелта на отдавна загаснал огън.

— Лаита безсмъртна ли е?

— Не, тя не е от Мъглите. Харесва ли ти тя, Туро? Или ти е скучно сред тези гори, от които не можеш да се измъкнеш?

— Не ми е скучно. И да, тя наистина е красива.

— Не това те попитах.

— Тогава не мога да ти отговоря. Но не бих си позволил да се натрапвам на дамата ти, дори ако беше склонна да приеме ухажването ми.

Сивите очи на Кулаин заискриха, после той се усмихна широко.

— Добре казано! Само дето тя не ми е дама. А повереница.

— Но тя спи с теб!

— Спи, да. Нима са те пазили от всичко истинско в Еборакум? Къде му е бил умът на Медлин?

— Все пак тя те обича — каза Туро. — Не можеш да го отречеш.

— Надявам се да ме обича, защото й бях баща… доколкото ми беше по силите.

За пръв път в краткото си познанство с воина от Мъглите Туро почувства необяснимо превъзходство над него. Защото той знаеше, че Лаита обича Кулаин като мъж — беше го видял в очите й и в начина, по който накланяше глава. А Кулаин не го виждаше и това го правеше наистина смъртен.

— На колко си години? — попита Туро, сменяйки темата.

— Отговорът ще те замае, затова няма да ти отговоря. Но ще кажа, че наблюдавам този остров и хората му повече от седем столетия. Дори бях крал веднъж.

— На кое племе?

— На всички племена. Не си ли чувал за Кунобелин?

— За триновантския крал? Да. Това ти ли си бил?

— Царувах повече от четиридесет години. Казват, че съм бил легенда. Помогнах да построят Камулодунум. Светоний писа за мен, че съм бил Британорум Рекс — кралят на цяла Британия — най-великият от белгските крале. Е, по онова време бях самолюбив и обичах да ме ласкаят.

— Някои от племената вярват, че ще се върнеш, ако голяма заплаха надвисне над земята ни. Мислех го за приказна легенда, но може и да е вярно. Наистина можеш да се върнеш, да станеш отново крал.

Кулаин видя надеждата да свети в очите на момчето.

— Вече не съм кралят, Туро. И нямам желание да управлявам. Но ти можеш.

Туро поклати глава.

— Не съм като баща си.

— Не. У теб има много от майка ти.

— Нея познаваше ли я?

— Да, бях там в деня, когато Медлин доведе баща ти. Алайда се отказа от всичко заради него, включително и от живота. Не обичам да говоря за това, но ти имаш правото да го чуеш. Алайда беше моя дъщеря, единственото дете, на което съм дал живот въпреки дълголетието си. Беше на деветнайсет, когато напусна Фера, и на двайсет, когато умря. На двайсет! Исках да убия Медлин със собствените си ръце. И едва не го направих. Но вината го измъчваше жестоко и си дадох сметка, че за него ще е по-голямо наказание, ако го оставя жив.

— Значи си мой дядо? — попита Туро невярващо. Чак сега забеляза, че опушеносивите очи на Кулаин са същите като неговите.

— Да — каза Кулаин.

— Защо така и не дойде да ме видиш? Мразил си ме, задето съм убил майка си?

— Мисля, че беше точно така, Туро. Дългият живот не винаги върви ръка за ръка с голямата мъдрост, както Медлин знае много добре! Можех да спася Алайда, но не й позволих да вземе и един камък от Фера.

— Камъните там магически ли са?

— Не всички, но има един особен камък, който наричаме сипстраси, и той е изворът на цялата магия. Каквото си пожелае човек, може да го създаде. Онези от нас, чието въображение е най-могъщо, стават чародеи и живеят отегчителен живот в компанията на оживелите си желания.

— Медлин е един от тях — каза Туро. — Виждал съм го да създава крилати коне не по-големи от пръста ми, и цели армии, които се бият върху бюрото на баща ми. Показа ми Маратон и Термопилите, Платея и Филипи. Видях как Касвалон надвива великия Юлий в Британия. Слушах надгробните слова на погребението на Антоний…

— Да, и аз съм виждал всички тези неща — каза Кулаин. — Но ти говорех за Алайда.

— Извинявай — каза Туро, изпълнен с разкаяние.

— Не се извинявай. Събери момче с магия и ето ти въодушевление. Тя си имаше свой камък, но аз не й позволих да го изнесе от Фера. Мислех, че когато се нуждае от мен, ще ме извика. Знаех, че ще я чуя, където и да съм. Но тя не ме повика. Предпочете да умре. Толкова голяма беше гордостта й.

— И ти се обвиняваш за смъртта й?

— Кого другиго да обвинявам? Но всичко това е минало, а ти си тук и сега. Какво да правя с теб?

— Помогни ми да се върна в Еборакум?

— Не и какъвто си в момента, Туро. Сега си само наполовина мъж. Трябва да те направим силен — иначе и един ден няма да оцелееш.

— Магията на камъка ли ще използваш, за да ме направиш силен?

— Не. Магията на Земята — каза Кулаин. — Ще погледнем в теб и ще видим какво ще намерим там.

— Не съм роден за воин.

— Ти си мой внук и син на Аврелий и Алайда. Скоро ще се убедиш, че кръвта вода не става. Вече знаем, че можеш да въртиш брадвата. Какви други изненади криеш?

Туро вдигна рамене.

— Не искам да те разочаровам, както разочаровах баща си.

— Урок номер едно, Туро — отсега нататък можеш да разочароваш единствено себе си. Но трябва да си готов да живееш според моите правила и да се подчиняваш на всяка моя дума. Ще го направиш ли?

— Да.

— Тогава се приготви да умреш — каза Кулаин. И в очите му ги нямаше искрите на шегата.

Кулаин се изправи и извади гладиуса от ножницата на колана си. Острието беше дълго две педи и двойно заострено, дръжката — обвита с кожа. Туро застина. Кулаин обърна меча с дръжката напред и го подаде на Туро. Беше тежък и неудобен.

— Преди да те науча как да живееш, трябва да се научиш да умираш — да разбереш какво е да те надвият — каза Кулаин. — Сега чакай. — Туро зачака, а Кулаин извади от джоба си малък златен камък и го стисна в юмрука си. Въздухът пред Туро се сгъсти и прие формата на римски войник с бронзов нагръдник и кожен шлем. Изглеждаше млад, но очите му бяха стари. Войникът сгъна коляно в бойна стойка с протегнат напред меч и Туро неуверено отстъпи.

Войникът настъпи, уловил погледа му. Острието се стрелна напред. Туро парира инстинктивно, но гладиусът на противника му се завъртя над неговия и се заби в гърдите на принца. От болката му се зави свят, цялата сила изтече от тялото му и коленете му се подгънаха. Римлянинът изтегли меча си и принцът с вик се строполи на земята.

След няколко секунди се отърси от мрака и усети снега, в който беше заровено лицето му. Изправи се на колене и опипа гърдите си за раната. Рана нямаше. Силната ръка на Кулаин го изправи на крака и Туро се огледа неразбиращо. Кулаин му помогна да седне на дръвника и каза:

— Мъжът, с когото се би, беше римски легионер, служил под командването на Агрикола. Беше на седемнайсет, когато се прочу като обещаващ гладиатор, а по-късно надмина всички. Пратих ти го в ранните му години. Научи ли нещо?

— Разбрах, че не ме бива с меча — жално призна Туро.

— Искам да използваш мозъка си и да престанеш да мислиш с чувствата си. Не си знаел нищо за Плутарх преди Медлин да те научи. Никой не се ражда с умението да върти меча — и това се учи, както и всичко останало. Нужни са само добри рефлекси, подплатени с кураж. Ти имаш и двете. Повярвай ми! А сега ела с мен — има нещо, което искам да ти покажа.

Туро подаде гладиуса на Кулаин, но той махна с ръка.

— Винаги го носи със себе си. Трябва да свикнеш с тежестта му и да си изградиш усет за оръжието. И се грижи винаги да е наточен.

Воинът от Мъглите отмина хижата и продължи по склона към долината в ниското. Туро го последва, въпреки че празният му стомах гневно напомняше за съществуването си. Върнаха се в хижата на Кулаин за по-малко от час — докато стигнат, принцът беше замръзнал до кости. Хижата беше студена, а в огнището нямаше дърва.

— Аз ще приготвя закуската — каза Кулаин. — А ти…

— Знам. Ще нацепя дърва.

Кулаин се усмихна. Туро излезе, взе брадвата с изранените си ръце и започна да се труди. Силите му стигнаха само за шест цепеници и той ги внесе в хижата и ги струпа в огнището. Този път Кулаин не го сгълча, а му подаде дървена купа с гореща овесена каша, подсладена с мед. Ястието беше божествено.

Кулаин раздига съдовете и се върна с широка купа, пълна догоре с прясна вода. Остави я пред Туро и изчака повърхността да се успокои.

— Погледни във водата, Туро. — Когато принцът се наведе напред, Кулаин вдигна златния камък над купата и затвори очи.

Отначало Туро виждаше само собственото си отражение и това на дървените греди на тавана. Сетне водната повърхност се замъгли и той осъзна, че се взира от голяма височина към замръзнало езеро. Група ездачи бяха спрели на брега. Сцената се изду, сякаш Туро се спускаше в бръснещ полет към тях, и тогава позна баща си. Силна болка пролази от гърдите му, стисна гърлото му и сълзи замъглиха очите му. Той примигна да ги прогони. Долу край езерото някакъв мъж пристъпи иззад висока скала с опънат лък. Стрелата излетя, заби се в гърба на баща му, конят му се изправи на задните си крака, когато тежестта на ездача се измести върху врата му, но кралят не падна. Останалите ездачи се хвърлиха напред, кралят изтегли меча си и събори първия мъж от седлото. Втора стрела улучи коня му в гърлото и животното падна. Кралят скочи навреме, изтича към замръзналата вода и се обърна с лице към убийците си. Ездачите — седемнайсет на брой — наскачаха от конете. Туро видя Елдаред най-отзад, заедно с един от синовете му. Групата се втурна напред и кралят — брадата му бе обагрена с кръв — ги посрещна, сечейки и пронизвайки с тежкия си меч. Убийците отстъпиха объркани. Петима лежаха на земята, а двама се бяха оттеглили от битката с дълбоки рани, единият в ръката, другият в рамото. Кралят залитна и се преви, кървава пяна изби на устата му. Туро искаше да извърне поглед, но очите му бяха като приковани в грозната сцена. Един от убийците се опита да забие кинжал в хълбока на краля, но умиращият монарх замахна с меча си и почти обезглави нападателя си. После кралят се обърна, тръгна залитайки по леда и с последните остатъци от силата си хвърли меча далеч над езерото. Убийците се струпаха около падналия крал и Туро видя как Сел нанася смъртоносния удар. И в този ужасен момент принцът видя как нещо близко до триумф проблясва в очите на Аврелий. Мечът увисна във въздуха с дръжката надолу, точно в средата на езерото, и една изящна ръка се подаде от дълбините и пак се скри, отнасяйки меча.

Образът потрепна, размаза се и на повърхността остана само удивеното лице на Туро. Принцът разтърси глава. Кулаин го наблюдаваше напрегнато.

— Видя смъртта на един мъж — каза Кулаин, тихо и почтително, сякаш изричаше най-големия комплимент. — Беше редно да я видиш.

— Радвам се, че я видях. Видя ли очите му накрая? Аз ли не съм ги разчел правилно, или в тях наистина имаше радост?

— И аз се чудех за това, но само времето ще ни даде отговор. Видя ли меча?

— Да. Какво означава всичко това?

— Само че не е у Елдаред. А без него той не може да стане върховен крал. Това е Мечът на Кунобелин. Моят меч!

— Разбира се. Моят баща го е взел от камъка в Камулодунум — единствен той е успял да го извади.

Кулаин се засмя.

— Не му е било необходимо голямо умение. Аврелий имаше Медлин, който да го направлява, освен това не друг, а именно Медлин направи този майтап с камъка. Никой друг не можеше да издърпа меча, защото той винаги беше с един удар на сърцето напред във времето. Да го издърпа? Никой човек не можеше да го докосне. Той беше част от легендата на Кунобелин, легенда, която двамата с Медлин създадохме преди четиристотин години.

— Защо? — попита Туро.

— От суета. Вече ти казах, че по онова време бях много самолюбив. А и беше забавно да си играеш на крал. С помощта на Медлин успях да остарея подобаващо. Все още имах силата на млад мъж в тяло, което изглеждаше сбръчкано и немощно. Но после се отегчих и Медлин уреди да умра — но не преди да съм забил драматично меча си в един голям камък и да съм създал легендата за завръщането си. Кой знае — току-виж някога ми се приискало да го направя — така разсъждавах тогава. За съжаление, нещата не тръгнаха на добре след оттеглянето ми. Един млад мъж, казваше се Карактак, реши да разгневи римляните и те превзеха острова със сила. По онова време вече бях другаде. Двамата с Медлин пресякохме Мъглите към друга епоха. Той се беше влюбил в гръцката култура и се превъплъти в пътуващ философ. Но не можа да устои на изкушението да си пъха носа във всичко, така че обучи едно младо момче и го направи император — по-късно той покори почти целия свят.

— А ти какво направи?

— Прибрах се у дома и направих каквото можах за бритите. Чувствах се донякъде отговорен за бедите им. Но смъртта на Прасутаг ме разгневи окончателно. След неговата смърт римляните бичуваха жена му Будика, а дъщерите му изнасилиха. Вдигнах икените под знамето на Будика и гонихме непобедимите римляни чак до Лондиниум и го изгорихме до основи. Но племената така и не се научиха на дисциплина и онази хитра лисица Павлиний ни размаза при Адърстоун. Взех Будика и дъщерите й във Фера и там те живяха спокойно още дълги години.

— А след това участвал ли си в битки? — попита Туро.

— Друг ден, Туро. Как се чувстваш?

— Уморен.

— Добре. — Кулаин съблече обточеното си с кожи палто и го подаде на момчето. — С това няма да ти е студено. Искам да се върнеш в хижата на Лаита, да се възстановиш под нейните грижи и после пак да дойдеш тук.

— Не може ли да си почина малко?

— Тръгвай — каза Кулаин. — И ако можеш, когато видиш хижата й, тичай. Искам да влеем малко сила в тези дълги крака!

Глава 6

Прасамак се гордееше със славата си на най-добър ловец в Трите долини. Беше се трудил много върху уменията си с лъка, но знаеше, че търпението е онова, което го прави по-добър от другите. Без значение какво е времето, нетърпимо горещо или убийствено студено, той можеше да стои неподвижно с часове, изчаквайки най-подходящия момент да изпрати стрелата си. Месото, което носеше у дома, никога не беше жилаво, защото плячката му издъхваше моментално, пронизана в сърцето. Елените, които убиваше, не тичаха по цяла миля с бълбукаща в дробовете им кръв и сокове, които издуват мускулите, докато станат толкова твърди, че да си счупиш зъбите в тях.

Лъкът му му беше подарък от водача на клана им — Морет, син на Елдаред. Беше римско оръжие от тъмен рог и той го пазеше като зеницата на окото си. Стрелите му бяха прави като слънчев лъч, а гъшите пера подрязваше с особено внимание. На един турнир на последния Ден на Астарта беше накарал тълпата да ахне, когато беше пронизал повторно бика, разцепвайки собствената си стрела. Попадението беше случайно, но въпреки това удвои славата на вече известното му с точността си око.

Сега, докато седеше скрит в храстите до хълма, се нуждаеше от цялото си търпение. Сърните бавно, но сигурно се приближаваха към него. Криеше се тук от два часа и кръвта му беше замръзнала, въпреки наметалото от овча кожа, увито плътно около тънкото му тяло. Не беше висок мъж, а лицето му беше слабо и ъгловато, сините очи — разположени близко до носа. Брадичката му беше остра, подчертана още повече от рядка руса брада. Както беше клекнал, недъгът, разделил го от другарите му и лишил този най-добър сред ловците от невяста, не се забелязваше.

Стадото почти беше навлязло в обсега на стрелите му и като си набеляза една охранена сърна, Прасамак с удивително спокойствие извади една дълга стрела от колчана си и я нагласи на тетивата.

В същия момент еленът водач вдигна рязко глава и малкото стадо се пръсна на всички страни. Прасамак въздъхна, изправи се и закуцука напред. Тъкмо беше проходил, когато падна под копитата на галопиращ кон и в резултат костите на левия му крак се бяха разтрошили на десетки парчета. Сега кракът му беше с осем пръста по-къс от другия, а стъпалото бе осакатено и изкривено навън. Той погледна галопиращите към него ездачи. Бяха двама, а конете им изглеждаха изтощени. Не му обърнаха внимание и профучаха покрай него. Като ловец не му беше трудно да отгатне, че някой ги преследва, затова погледна натам, откъдето бяха дошли. Три огромни звяра се придвижваха с големи скокове през снега. Прасамак примигна объркано. Мечки? Никоя мечка не можеше да се движи толкова бързо. Очите му се разшириха. Той вдигна ръка към устата си, свирна пронизително с пръсти и червеникавокафявата му кобила се приближи в галоп откъм дърветата. Прасамак се метна на седлото и я перна по задницата. Несвикнала на подобно отношение от страна на обикновено грижовния си господар, кобилата се впусна в лудешки бяг и Прасамак бързо настигна уморените коне на двамата ездачи.

— Свийте наляво! — извика той. — Има кръг от камъни и висок кух олтар.

И без да проверява дали са го последвали, смуши кобилата нагоре към билото на заснежения хълм, където черни камъни обрамчваха върха като корона от счупени зъби. Скочи от седлото и закуцука към центъра, където огромен олтарен камък се крепеше върху рушаща се основа, висока осем стъпки. Прасамак се изкатери с мъка до върха, преметна колчана на гърдите си и нагласи стрела на лъка си.

Двамата ездачи, чиито коне бяха полумъртви от изтощение, стигнаха до кръга броени секунди преди зверовете. Прасамак опъна лъка и стреля. Стрелата полетя към първия звяр, който тъкмо скачаше върху единия мъж — висок, със сплетена руса брада. Прониза го право в дясното око и звярът падна назад с пронизителен вик, който прозвуча почти като човешки. Двамата мъже се изкатериха по камъните до Прасамак, като изваждаха в движение мечовете си.

Около кръга се надигна мъгла, закълби се между камъните и се изправи като сива стена. Двата живи звяра изчезнаха от полезрението им и тримата мъже останаха сами в центъра на призрачната тишина.

— Какви са тези твари? — попита Прасамак.

— Атроли — отговори Галчмай.

— Така си и помислих, но очаквах да са по-големи — каза стрелецът.

Викторин се усмихна сурово. Мъглата около камъните се беше сгъстила до непрогледност, но не беше проникнала към центъра. Викторин погледна нагоре. Нямаше небе, само плътен сив облак, надвиснал на височината на камъните.

— Защо не нападат? — попита римлянинът. Галчмай вдигна рамене. Отвъд камъните се чу съскаш, шепнещ глас:

— Ела, Галчмай. Ела! Аз съм баща ти. — Една фигура се появи на ръба на мъглата, брадат мъж със сини татуировки на двете бузи. — Ела при мен, сине! — Галчмай се надигна, но Викторин го сграбчи за ръката. Очите на Галчмай бяха като стъклени. Викторин го зашлеви жестоко по бузата, но британецът не реагира. После гласът заговори отново:

— Викторин… аз съм майка ти. — И една стройна жена в бяла роба застана до брадатия мъж.

От устните на Викторин се отрони стон и той пусна ръката на Галчмай и заслиза тромаво надолу. Прасамак, без да разбира нищо от ставащото, се изправи и пусна една стрела в главата на бащата на Галчмай. За миг всичко се промени. Образът на мъжа изчезна, заменен от чудовищната фигура на атрол, който дърпаше стрелата, забила се в бузата му. Галчмай се закова на място, отърсил се от заклинанието. Образът на майката на Викторин избледня и се стопи в мъглата.

— Браво, стрелецо! — каза Викторин. — Връщай се, Гал!

Галчмай тъкмо се обръщаше, когато мъглата се вдигна. По ръба на каменния кръг стояха десетина огромни вълци, почти като телета.

— Майко на Митра! — възкликна Прасамак.

Галчмай хукна към олтара, а вълците се спуснаха след него в кръга. Той подскочи, хвана се за ръката на Викторин и римлянинът го издърпа горе точно преди челюстите на първия вълк да щракнат на педя от стъпалото му.

Прасамак простреля звяра в гърлото и той падна. Друг вълк скочи към олтара, но Викторин го ритна жестоко в муцуната и той отхвръкна назад. Вълците ги бяха обградили отвсякъде, ръмжаха и се зъбеха. Тримата мъже отстъпиха към центъра на олтара. Прасамак стреля два пъти, но останалите зверове не обърнаха внимание на ранените си другари. Бяха му останали само три стрели, така че се въздържа от по-нататъшна стрелба.

— Не ми е приятно да го признавам — каза Галчмай, — но на този етап всяко римско предложение би било добре дошло.

Един вълк се засили и прескочи скалната преграда около мъжете. Мечът на Галчмай го порази едновременно със стрелата на Прасамак.

Внезапно земята под тях се разтресе и камъните се разместиха. Галчмай за малко да падне, но успя да се задържи на крака и видя как Викторин полита извън убежището на олтара. Хвърли се към него, сграбчи го за дрехата и го издърпа. Вълците също отстъпиха уплашено. Земята продължаваше да се тресе. Над кръга блесна светкавица и един от огромните вълци се изправи на задните си лапи; плътта му стана прозрачна, страховитият му скелет прозираше през нея. След миг звярът падна на земята и кръгът се изпълни с вонята на изпепелена плът. Проблесна още една светкавица и уби още три вълка. Останалите избягаха извън каменния кръг и се скриха в мъглата.

Край олтара се появи златно сияние и някакъв мъж пристъпи напред. Беше висок, дългите му черни мустаци се спускаха над късо подрязаната му бяла брада. Беше облечен с пурпурна роба.

— По-добре да дойдете с мен — каза той, — защото се боя, че почти изцяло изчерпах магията си.

Викторин скочи от олтара, Галчмай също.

— Побързайте, порталът се затваря — каза чародеят.

Но Прасамак, със сакатата си нога, не можеше да се движи бързо, а кръглото златно сияние започна да се смалява. Галчмай последва вълшебника през прага, но Викторин изтича назад да помогне на ловеца. Задъхан от усилието, Прасамак закуцука към отвора. Сиянието бързо се смаляваше. Вълците се втурнаха към тях. Една ръка се протегна през златната светлина и издърпа Викторин миг преди сиянието да се стопи. Усещането беше като от лед върху гореща плът и когато отвори очи, Галчмай още го държеше за дрехата… само дето сега стояха в Керлинската гора над Еборакум.

— Преценката ви за подходящия момент е непогрешима, господарю Медлин — каза Викторин.

— Понатрупал съм малко опит — отвърна чародеят. — Трябва да докладвате на Аквила, макар той вече да знае, че Аврелий е мъртъв.

— Откъде? — попита Галчмай. — И някой друг ли е успял да избяга?

— Знае, защото аз му казах — сопна му се Медлин. — Нали затова съм чародей, а не сиренар, невеж глупак такъв.

Галчмай се ядоса.

— Като си чародей, защо кралят е мъртъв? Защо не го спаси със силата си?

— Няма да споря с теб, смъртни — изсъска Медлин застрашително. — Кралят е мъртъв, защото не ме послуша, но момчето е живо, защото аз се погрижих за това. А къде беше ти, Кралска хрътко?

Челюстта на Галчмай увисна.

— Туро е жив?

— Жив е, макар и не благодарение на теб. А сега заминавайте към казармите. — Галчмай се затътри в указаната посока, а Викторин се приближи към чародея.

— Дълбоко съм ви благодарен за помощта, милорд. Но не бяхте прав да се карате на Галчмай. Аз го убедих да напуснем Деистър. Мислехме, че момчето е мъртво.

Медлин махна, сякаш да прогони досадна муха.

— Не съм бил прав значи! И какво от това? Глупакът му с глупак ме ядоса. Има късмет, че не го превърнах в дърво.

— Ако го бяхте направили, милорд — каза Викторин с мрачна усмивка, — щях да ви прережа гърлото. — Поклони се и последва Галчмай към казармите.

— А каква е твоята роля във всичко това? — попита Медлин Прасамак.

— Бях излязъл на лов за сърни. Но нямах късмет.

Прасамак докуцука до площада, около който бяха построени казармите. Отдавна бе изгубил от поглед по-бързите си спътници. Няколко деца тръгнаха след него и започнаха да го имитират подигравателно, но той беше свикнал и не им обърна внимание.

Постройките бяха стабилни и просторни, но си личеше, че старите римски сгради са поправяни и обновявани — качеството на по-скорошните строителни работи не можеше да се сравнява със стария римски майсторлък.

Прасамак пресече площада с казармите и тръгна по Търговската улица, като спираше да позяпа сергиите пред магазините, опипваше различни платове, разглеждаше грънчарските изделия и дори оръжията в една по-голяма сграда на ъгъла на улицата. Дебел мъж с кожена престилка се приближи към него, докато разглеждаше извит ловен лък.

— Добро оръжие — каза мъжът и се усмихна широко. — Но не е толкоз хубаво, колкото това, което носиш ти. Искаш ли да направим размяна?

— Не.

— Имам лъкове, които стрелят с петдесет крачки по-далече от твоя. От хубав, здрав тис, добре обработен.

— Вамера не се продава — каза Прасамак, — но не бих се отказал от няколко стрели.

— По пет денария едната.

Прасамак кимна. От две години не беше виждал монети, а дори и тогава парите не бяха негови. Усмихна се на мъжа и си тръгна. Денят беше слънчев и по улиците на града нямаше сняг, макар че околните хълмове все още се кипреха с меките му пелени. Прасамак се замисли за трудното положение, в което се беше озовал. Беше ловец без кон и само с две стрели на чужда земя. Нямаше нито пари, нито приятели. Освен това беше гладен. Въздъхна и се запита кого ли от боговете е разгневил този път. Откакто се помнеше, хората все му повтаряха, че боговете не го обичат. Сакатият му крак бил доказателство за това, така казваха. Единственото момиче, което бе обичал, беше умряло от червената чума. Не че Прасамак й беше споменавал за чувствата си, но пък едва си бе дал сметка за тях и съдбата му я отне. Вдигна бледосините си очи към небето. Не се сърдеше на боговете. А и как би могъл? Не беше негова работа да поставя под въпрос предпочитанията им. Но си мислеше, че би било добре поне да знае кой от тях го ненавижда толкова силно.

— Какво ти е на крака? — попита го едно светлокосо момченце.

— Един дракон го изгори с дъха си — каза Прасамак.

— Заболя ли те?

— О, да. И още ме боли, когато времето се развали.

— Ти уби ли дракона?

— С една-единствена стрела, която изстрелях с вълшебния си лък.

— Те не са ли покрити със златни люспи?

— Доста знаеш за драконите.

— Баща ми е убил стотици дракони. Казва, че можеш да ги убиеш само ако ги уцелиш точно зад дългите уши — там има меко място, което води право в мозъка.

— Правилно — каза Прасамак. — Точно така и аз убих моя.

— С вълшебния си лък?

— Да. Искаш ли да го пипнеш? — Очите на момчето заискриха и ръчичката му се протегна да погали тъмния лъскав рог.

— Човек може ли да прихване магията?

— Разбира се. Като видиш дракон следващия път, Вамера ще се появи в ръката ти със златна стрела на тетивата.

Без да каже довиждане, момченцето хукна да търси баща си, за да му разкаже за последното си приключение. Прасамак се почувства по-добре. Закуца обратно към площада с казармите, и воден от миризмата на печено, стигна до просторна сграда от златист пясъчник и влезе. Озова се в столова с редове от грубо сковани маси и огромно огнище, в което цвърчеше цял вол. Прасамак бавно се приближи до опашката чакащи за храна мъже, без да обръща внимание на погледите, които привличаше походката му, и взе една от големите дървени чинии. Опашката се придвижваше бавно. Всеки мъж получаваше по две големи парчета месо и черпак зеле и моркови. Дойде ред на Прасамак и той пристъпи към готвача — нисък мъж, който се потеше обилно. Мъжът го изгледа продължително, без да посяга към мръвките, после изсумтя:

— Ти какво правиш тук, куцльо?

— Чакам да ми сипеш.

— Това е столовата на помощните части. Ти не си войник.

— Лорд Медлин каза, че мога да ям тук — преспокойно излъга Прасамак. — Но щом искаш, ще ида при него и ще му кажа, че си ме изгонил. Как ти е името?

Мъжът пльосна две парчета месо в чинията му и подвикна:

— Следващият! Хайде мърдай.

Прасамак се огледа за свободна маса. Беше важно да не сяда твърде близо до други хора, защото всички, които го видеха, веднага разбираха, че е презрян от боговете, и се страхуваха да не прихванат от лошия му късмет. Видя една маса близо до прозореца и седна на нея. Извади от канията ловджийския си нож, наряза месото и бавно го изяде. Беше вкусно, но и много тлъсто. Оригна се и се облегна назад, за пръв път доволен след случката с атролите. Храната вече не беше проблем. Изглежда, вълшебното име на Медлин само по себе си беше мощно заклинание.

Набит, здрав мъж с квадратно подрязана брада седна срещу него. Прасамак вдигна глава и срещна погледа на чифт тъмнокафяви очи.

— Разбрах, че лорд чародеят ти е казал да ядеш тук — каза мъжът.

— Да.

— И защо? — продължи мъжът, без да прикрива недоверието си.

— Току-що се върнах от север с Галчмай и с… с другия.

— Бил си с краля?

— Не. Срещнах Галчмай и пристигнах с тях.

— Той къде е сега?

— Докладва.

— Какви са новините от север? — попита мъжът. — Вярно ли е, че кралят е мъртъв?

Прасамак си спомни дивашката радост, обхванала бригантските му съселяни, когато новината беше стигнала до тях.

— Да — отговори той, — боя се, че е вярно.

— Не ми изглеждаш много загрижен.

Прасамак се наведе напред.

— Аз не познавах лично краля. Затова пък Галчмай е съсипан от загубата.

— Нищо чудно — каза мъжът и най-после започна да се отпуска. — Той беше Кралската хрътка. Как е станало?

— Не знам всички подробности. Трябва да питаш Галчмай и…

— И кого?

— Не помня имена. Висок мъж, тъмнокос, с гърбав нос.

— Викторин?

— Вярно, че така се казваше — каза Прасамак като си спомни съскащите призиви на атролите.

— Какво стана с другите?

— С кои други?

— С кралската свита?

— Не знам. Галчмай ще отговори на всичките ти въпроси.

— В това не се и съмнявам, мой бригантски приятелю, а докато той дойде, ще трябва да се смяташ за мой гост. — Мъжът стана и повика двама войници. — Задръжте този човек.

Прасамак въздъхна. Боговете днес със сигурност се смееха.

Двамата войници го преведоха през площада, като внимаваха да не се доближат на повече от една ръка до него. Единият носеше лъка и колчана му, другият му беше взел ловджийския нож. Вкараха го в малка стая с решетъчна врата и без прозорци. Вътре имаше тесен сламеник. Прасамак чу резето да хлопва и се изтегна на сламеника. Имаше само едно одеяло и той се зави с него. За храната се беше погрижил, а ето че му бяха дали и легло. Затвори очи и заспа почти моментално.

Сънищата му бяха хубави. Беше убил демон от Мъглите — той, Прасамак Куцльото. Сънува, че кракът му е оздравял и че около него грижовно се въртят хубави девойки.

Не беше доволен, че го събудиха.

— Приятелю, моля, приеми най-искрените ми извинения — каза Викторин, когато Прасамак се надигна на сламеника, търкайки сънено очи. — Трябваше да докладвам и съвсем забравих за теб.

— Нахраниха ме и ми дадоха място да поспя.

— Да, виждам. Но искам да ми гостуваш в дома ми.

Прасамак стана и попита:

— Може ли да ми върнат лъка?

Викторин се засмя.

— Можеш да си вземеш лъка, както и колкото стрели можеш да носиш, плюс добър кон от обора ми. Който сам си избереш.

Прасамак кимна. Може бе още сънуваше, в края на краищата.

Глава 7

От три седмици Туро изпълняваше указанията на Кулаин. Беше тичал по планинските пътеки, беше цепил и рязал дърва, носил и работил до изнемога и беше „убиван“ безброй пъти от различни майстори на меча, които воинът от Мъглите бе извиквал с магията си. Най-прекрасният момент дойде, когато най-после успя да победи младия римлянин. При предишните им три стълкновения беше забелязал, че противникът му е тежък в талията и неповратлив, затова при последната си атака бе паднал на колене и бе забил гладиуса си в слабините му. Войникът се бе стопил моментално във въздуха. Кулаин явно бе останал доволен, но въпреки това добави предупредително:

— Спечели и с право се радваш на успеха си. Но атаката ти беше опасна. Ако противникът ти я беше очаквал, щеше като нищо да те прониже във врата.

— Но не я очакваше.

— Така е. Но я ми кажи, кой е основният принцип на боя с меч?

— Да убиеш противника си.

— Не. Основният принцип е ти да не бъдеш убит от противника си. Майсторите на меча рядко се откриват. Понякога и това се налага, особено ако се окаже, че противникът ти е по-добър от теб, но подобни рискове по принцип се избягват.

След това Кулаин бе призовал един македонски воин от армията на Александър. Този мъж със сурови очи и тъмна брада причини на Туро големи неприятности. Той изпробва удара, с който беше победил римлянина, но като награда си спечели единствено страховитото усещане от призрачен меч, който пронизва врата му. Почервенял от срам, той сведе очи, избягвайки погледа на Кулаин, но воинът от Мъглите не го смъмри.

— Някои хора винаги държат да научават уроците си по трудния начин — беше единственото, което каза.

Една сутрин Лаита дойде да го погледа, но крайниците му явно не желаеха да реагират нормално и той се спъна във внезапно порасналите си крака. Кулаин поклати глава и отпрати Лаита, която се заливаше от смях.

Туро най-накрая уби македонеца с удар, на който го беше научил Кулаин: блокира бръснещия му напад отляво, завъртя се на пети, заби лакът в лицето на противника и го довърши със смъртоносен удар във врата.

— Кажи ми, те чувстват ли болка?

— Те?

— Войниците, които извикваш.

— Те не съществуват, Туро. Не са призраци, а мъже, които съм познавал. Създавам ги, черпейки от спомените си. Ако искаш, приеми ги като илюзии.

— Те са много добри с меча.

— Напротив, никак не бяха добри с меча — именно затова са ни от полза в момента. Но скоро ще си в състояние да се справяш с по-подходящи войници.

Когато Туро не работеше, Кулаин го взимаше на разходки из гората, посочваше му разни следи и му обясняваше кое животно ги е оставило. Скоро Туро разпознаваше дирите на лисицата с техните пет заострени възглавнички, както и тези от раздвоените копита на сърните, леки и изящни върху пътечките. Някои животни оставяха странни доказателства за преминаването си. Едно такова намериха край замръзнал поток — четири близко разположени отпечатъка във формата на квадрат. На две крачки по-нататък имаше още четири и така нататък.

— Това е подскачаща видра — каза Кулаин. — Отблъсква се със силните си задни крака и стъпва върху четирите си лапи, като задните две са съвсем близко до предните. След това се отблъсква за следващия скок и така оставя четири отпечатъка близо един до друг. Явно е била уплашена от нещо.

Друг път Туро се разхождаше с Лаита, която се интересуваше най-вече от дърветата и цветята, от билките и гъбите. В хижата си имаше богато оцветени рисунки на всякакви растения. Туро беше очарован.

— Обичаш ли гъби? — попита го Лаита. Вече се беше запролетило.

— Да, пържени в масло.

— Тези вкусни ли ти изглеждат? — Тя му показа красива рисунка на четири гъбки, израснали върху ствола на дърво. Бяха с цвета на слънчева светлина през лятото.

— Да, вкусни изглеждат.

— Тогава ще е добре да запомниш как изглеждат. Това са жълти пискюли и ако ги сготвиш и изядеш, ще си докараш жестоки болки, а може и да умреш. Какво ще кажеш за тази? — Въпросното нещо изглеждаше ужасно, в сивкав мъртвешки цвят.

— Ядивна?

— Да, и много хранителна. Освен това има приятен вкус.

— Кои са най-отровните? — попита той.

— Би трябвало да се интересуваш от най-хранителните, но щом питаш, може би тази — отговори тя и му показа рисунка на изящна гъба в бяло и жълто-зелено. — Обикновено расте близо до някой дъб — каза тя — и се нарича „шапчица на смъртта“. Оставям на теб да познаеш защо.

— Никога ли не ти става самотно тук в планината?

— Защо да ми става самотно? — отвърна тя и почна да прибира рисунките. — Кулаин ми прави компания, а има и толкова много животни, птици и дървета, които да изучавам и рисувам.

— Но не ти ли липсват хората, тълпите, панаирите, пировете?

— Никога не съм била сред много хора, нито съм ходила на пир. Тези неща не ме вълнуват. Ти нещастен ли си тук, Туро?

Той се взря в изпъстрените й със златни петънца очи.

— Не, не се чувствам самотен… поне когато ти си с мен. — Даваше си сметка, че думите му звучат многозначително, и се изчерви. Тя докосна ръката му и каза:

— Мен никога не можеш да ме имаш.

Той кимна и се опита да се усмихне.

— Ти обичаш Кулаин.

— Да. Откакто се помня.

— И въпреки това не можеш да го имаш, така, както аз не мога да имам теб.

Тя поклати глава.

— Това тепърва ще се решава. В неговите очи аз все още съм детето, което е отгледал. Ще му трябва време да осъзнае, че съм жена.

Туро стисна устни, за да не изрече очевидното. Щом Кулаин не го виждаше сега, значи никога нямаше да го види. Освен това беше мъж, който познаваше живота още от зората на историята. Колко ли жени беше имал? За колко ли се беше женил? Колко ли красавици бяха споделяли леглото му през вековете?

— Теб как те откри? — попита Туро. Искаше да се отдалечи от болезнената тема.

— Родителите ми бяха тринованти, селото ни беше на шейсетина мили на юг оттук. Един ден ни нападнаха бриганти. Не помня много, защото по онова време бях само на пет, но още виждам горящата слама по покривите и чувам писъците на умиращите. Хукнах към хълмовете и двама ездачи ме последваха. Сетне се появи Кулаин със сребърното си копие, уби конниците и ме отведе високо в планината. По-късно се върнахме, но всички бяха мъртви, така че той ме задържа при себе си — отгледа ме и ме научи на всичко, което зная.

— Не е чудно, че го обичаш. Желая ти успех… и щастие.

Всяка сутрин Кулаин подлагаше Туро на два часа тежки тренировки — караше го да бяга, да вдига тежки камъни или пък да увисне на някой клон и да се набира, докато брадичката му го докосне. В началото Туро успяваше да се набере само три пъти, преди ръцете му да се разтреперят и да се отпуснат безсилно. Но сега, когато пролетта заливаше планината с шеметните си цветове, правеше по трийсет набирания. Можеше да бяга цял час, без да се умори, и беше надвил дванайсет от призрачните противници, които създаваше Кулаин. Последният не се беше дал лесно — беше персиец от армията на Ксеркс и се биеше с кинжал и сабя. Побеждава Туро четири пъти преди младежът да го надвие. Направи го, като на два пъти се откри частично и закъсня с блокадата. На третия път подлъга персиеца да се хвърли напред, отстъпи встрани и заби гладиуса си във врата му. Кулаин го бе потупал по рамото, без да каже нищо. Туро беше потънал в пот, защото битката бе продължила повече от десет минути.

— Смятам — каза Кулаин, — че вече си готов за един истински майстор на меча.

Нещо се раздвижи вляво от Туро и призрачен меч прониза рамото му. Лявата му ръка увисна безчувствена. Той се хвърли от пъна, на който седеше, претърколи се и скочи на крака. Мъжът пред него беше рус гигант с бронзов шлем, украсен с бичи рога. Мечът му беше с дълго острие, а на гърдите си носеше ризница от метални брънки.

Туро блокира внезапната атака, но противникът му го блъсна с рамо и го повали по гръб на тревата. Туро успя да се претърколи само миг преди дългото острие да го съсече. Преди врагът му да е възстановил равновесието си, Туро скочи и се втурна светкавично напред, но ръката му беше уморена и гигантът го отблъсна с лекота. На три пъти за малко да открие пролука в защитата на противника, но той — с по-дългия си меч и по-големия замах на огромните си ръце — успяваше да парира ударите му. На четвъртата атака, щом воинът се хвърли напред, Туро парира, завъртя се на пета и заби лакът в лицето му. Нападателят залитна, а Туро завърши завъртането и заби меча си в гърдите му. Противникът му се стопи във въздуха и младият принц се строполи на колене. Едва си поемаше дъх. След няколко минути вдигна очи към Кулаин и го погледна ядно.

— Това не беше честно!

— Животът е нечестен. Да не мислиш, че враговете ти ще седят и ще те чакат да се съвземеш? Научи се да пестиш силите си. Ако сега ти извикам още един воин, няма да оцелееш и пет удара на сърцето.

— Силата на всеки човек си има край — отбеляза Туро.

— Наистина е така, и е добре да го запомниш. Един ден може да поведеш войска в битка. Тогава ще гориш от желание да изтеглиш меча си и да се биеш наравно с войниците си. Ще смяташ, че е героична постъпка, но врагът ти ще ликува, защото ще знае, че е проява на върховна глупост. Докато дългият ден свършва и слънцето залязва, всички вражески очи ще следят теб и умореното ти тяло. Всичките им атаки ще бъдат насочени към теб. Така че никога не забравяй това, млади принце. Всеки човек рано или късно стига до края на силите си.

— И все пак не мислиш ли, че за хората е важно да знаят, че с готовност би застанал редом с тях в боя? Това не повдига ли духа им? — попита Туро.

— Разбира се.

— Тогава какъв е отговорът на гатанката? Да се бия ли, или да не се бия?

— Само ти можеш да решиш това. Но използвай главата си. Във всяка битка настъпва момент, в който нещата могат да се обърнат. По-слабите мъже обвиняват за това боговете, но то е свързано по-скоро със сърцата на воините. Трябва да се научиш да познаваш тези моменти — точно тогава идва твоят ред да се включиш в битката и да всееш объркване в редовете на врага.

— И по какво се познават тези моменти?

— Повечето мъже ги разпознават едва когато е твърде късно. Истински великите военачалници ги съзират моментално. Но на това не мога да те науча, Туро. Това е умение, което или притежаваш, или не.

— Ти притежаваш ли го?

— Мислех, че го притежавам, но когато Павлиний ме подмами да го атакувам при Адърстоун, дарбата ми ми изневери. Той усети момента и нападна, а храбрите ми британци падаха мъртви около мен. А по брой го надвишавахме с двайсет към едно. Неприятен човек беше този Павлиний, но като военачалник беше безпогрешен.

Често, когато нито Кулаин, нито Лаита бяха с него, Туро тръгваше безцелно из хълмовете — наслаждаваше се на пролетната свежест, заляла планините. Цветовете бяха навсякъде — горски анемони с бели листенца, обагрени по краищата с цикламено, златни жълтурчета, тъмнолилави теменужки, снежнобял киселец и високите, великолепни виолетови орхидеи с опръскани с черни точки листа и венчелистчета във формата на крилати шлемове.

Рано една сутрин, след като приключи със задачите си, Туро се запиля сам в падината под хижата на Кулаин. Раменете му се бяха разширили и вече не се събираше в дрехите, които бе носил само преди два месеца. Сега носеше обикновена туника от еленова кожа, вълнени панталони и ботуши от овча кожа.

Седна край един поток и се загледа в рибите, които се плъзгаха под водата.

Тропот на конски копита по пътеката наруши съзерцанието му. Принцът стана и видя ездача — беше сам. Мъжът също го видя и слезе от седлото. Беше висок и строен, с дълга до раменете червена коса и зелени очи, а на кръста му висеше меч с дълго острие. Приближи се до Туро и застана с ръце на кръста.

— Е, преследването беше дълго — каза той — и ти доста си се променил. — Усмихна се. Лицето му беше открито и Туро не откри зъл умисъл в него.

— Името ми е Алантрик — представи се новодошлият. — Аз съм Кралският поборник. — Седна на един плосък камък, откъсна стрък трева и го захапа. — Много тъжно наистина, момче. Изпратен съм да намеря тялото ти и да занеса главата ти на краля. — Мъжът въздъхна. — Не обичам да убивам деца.

— Ами тогава се върни и кажи, че не си ме намерил.

— Бих искал… наистина. Но аз съм човек, който държи на думата си. За жалост служа на крал, чийто нрав далеч не е безгрешен. Знаеш ли как да използваш този меч, момче?

— Това сам ще разбереш — каза Туро. Усещаше как пулсът му се ускорява от възбуда, примесена със страх.

— Ще се бия с теб с лявата ръка. Така изглежда по-справедливо.

— Не ти искам предимството — сопна му се Туро и съжали за думите си преди още да ги е изрекъл.

— Добре казано. Все пак си син на баща си, нали така? Когато го видиш, кажи му, че нямам нищо общо с убийството му.

— Сам му го кажи — отвърна Туро.

Алантрик се изправи и изтегли дългия си меч. Гладиусът на Туро също проблесна под слънцето. Алантрик нападна, принцът отстъпи встрани и парира, плъзна гладиуса по острието на меча и поряза ръката на Алантрик под лакътя.

— Браво! — извика Кралският поборник и отстъпи със светнали очи. — Имал си добър учител.

Нападна още веднъж, този път по-предпазливо. Туро забеляза плавната грация, с която се биеше противникът му, съвършения баланс и търпението, което личеше във всяко негово движение. Кулаин би оценил уменията на този мъж, ако можеше да го види. Туро не атакува нито веднъж, само блокираше всеки удар на врага си и търпеливо изучаваше техниката му.

Алантрик нападна за пореден път: мечът му проблясваше стремително под лъчите на слънцето, звън на стомана ехтеше в гората. Внезапно бригантът направи лъжливо замахване, после завъртя китката си и се хвърли напред. Хванат неподготвен, Туро парира прибързано и усети как острият като бръснач меч се плъзга по десния му бицепс. Ризата му се напои с кръв. При следващата атака Алантрик нанесе подобна рана високо върху рамото му, близо до ключицата. Младежът отстъпи и Алантрик се хвърли след него. Този път Туро предвиди атаката му, завъртя се и заби гладиуса си в хълбока на Алантрик. Но бригантът беше бърз и отскочи преди острието да се е забило на повече от пръст между ребрата му.

— Добър учител си имал — повтори той, вдигна меча до устните си за поздрав, после нападна отново. Туро беше на ръба на отчаянието и прибегна до удара, на който го бе научил Кулаин. Блокира поредната атака, завъртя се на пета и заби лакът в… в празния въздух! Изгубил равновесие, младият принц падна на тревата. Претърколи се бързо, но въпреки това усети меча на Алантрик на гърлото си.

— Умен ход, принц Туро, но тялото ти се напрегна и прочетох намерението в очите ти.

— Поне се… — Както говореше, Туро подкоси с ритник краката на другия мъж, превъртя се и скочи. Алантрик седна в тревата и се усмихна.

— Пълен си с изненади — каза той, докато се изправяше. После прибра меча си в ножницата. — Мисля, че бих могъл да те убия, но истината е, че не искам. Ти струваш колкото десет Елдаредовци. Изглежда, ще трябва да престъпя думата си.

— Няма да е необходимо — каза Туро и на свой ред прибра гладиуса си. — Бил си изпратен да търсиш трупа ми. Няма да е лъжа, ако кажеш, че не си го намерил.

Алантрик кимна.

— Бих могъл да ти служа, принц Туро… ако някога станеш крал.

— Ще запомня това — каза Туро, — както ще запомня и благородството ти.

Алантрик се поклони и тръгна към коня си.

— Запомни едно, принц Туро. Никога не позволявай на врага да чете по очите ти. Не мисли за атаката, просто нападай!

Туро му върна поклона. Воинът се качи на коня си и скоро изчезна от погледа му.

В конюшнята Викторин заповяда да оседлаят за Прасамак един кафяв кон с бели чорапки на три от краката. Бригантът поначало не бе повярвал, че наистина ще му позволят сам да си избере кон, но остана доволен от животното, което му дадоха. Викторин яхна висок черен жребец и двамата пришпориха конете си на запад по широкия римски път извън Керлин. Заобиколиха Еборакум и яздиха на запад още час, докато не стигнаха до укрепения град Калцария.

— Вилата ми е отвъд следващия хълм — каза Викторин. — Там ще можем да си починем и да се изкъпем.

Прасамак се усмихна покорно и се зачуди, какво ли, в името на боговете, е това „вила“. Въпреки всичко, слънцето грееше, кракът почти не го притесняваше и още не беше огладнял. По всичко личеше, че боговете спят. Оказа се, че „вила“ е римското название за палат — бели стени, покрити с лози, терасирана градина и хубави моми, които изтичаха да поемат юздите. Великолепни млади създания — всичките до една.

Постара се да изглежда важен, подражавайки на сериозното изражение върху мургавото лице на Викторин. За съжаление, не можеше да се плъзне от седлото с грацията на римлянина, но въпреки това се смъкна без произшествия и положи всички усилия да сведе куцукането си до минимум. Въобще не се изненада, че никой не избухва в подигравателен смях. Кой би се присмял на госта на един толкова важен човек? Влязоха вътре и Прасамак се огледа да види огнището, но огнище нямаше. Покритият с мозайка под изобразяваше ловна сцена във великолепни червени и сини, златни и зелени цветове. Минаха през една арка и там им помогнаха да се съблекат и им връчиха по чаша греяно вино. Стори му се възслабичко в сравнение с водата на живота, която дестилираха на север, но въпреки това усети как напитката сгорещява кръвта във вените му.

В следващата стая имаше дълбок басейн и Прасамак страхливо последва римлянина в топлата вода. Под повърхността имаше каменни пейки, така че бригантът отпусна главата си назад върху ръба на басейна и затвори очи. Помисли си, че никога не се е чувствал по-близко до рая. След двайсетина минути римлянинът излезе от водата и Прасамак покорно го последва. Седнаха на дълга мраморна пейка, без да си кажат и дума. Две млади момичета, едната черна като нощта, дойдоха откъм арката, носейки купи с масло. Ако банята му бе напомнила за рая, то не му оставаше нищо, с което да сравни последвалото усещане, докато момичетата втриваха маслото в кожата им, а после го остъргваха с притъпени костени ножове.

— Какво ще кажеш за един масаж? — попита Викторин, когато момичетата си тръгнаха.

— Става — каза Прасамак, чудейки се дали масажът се яде, или плуваш в него.

Викторин го заведе в една странична стая с две маси една до друга и опъна стройното си голо тяло върху едната. Прасамак се разположи върху втората. Дойдоха други две момичета и отново започнаха да втриват масло в телата им, но този път без да го остъргват. Вместо това се заеха да размачкват мускулите по раменете и гърбовете им, отпускайки възли от насъбрало се напрежение, за чието съществуване Прасамак дори не бе подозирал. Сетне покриха раменете им с топли бели кърпи и ръцете им бавно се придвижиха надолу. Бригантът усети притеснението на момичето, когато стигна до сакатия му крак. Пръстите й пробягаха по кожата като крилца на молец, а после с умели движения ръцете й се заеха да облекчат дълбоката болка, която той открай време носеше със себе си. Умението й не можеше да се опише с думи и бригантът усети как бавно се плъзга към съня на блажените. Накрая момичетата отстъпиха назад и местата им заеха двама слуги с бели роби в ръце. Прасамак се намъкна в едната, чувствайки се смешен и гол в тази символична одежда. Минаха в поредната от явно безкрайната поредица стаи. Там имаше отрупана с плодове, студени меса и сладкиши маса, а до нея две тапицирани пейки. Прасамак изчака римлянина да се настани на едната — полегнал настрани и подпрян на лакът — и за пореден път копира позата му.

— Ти явно си културен човек — каза Викторин. — Надявам се да се чувстваш у дома си в къщата ми.

— Разбира се.

— Смелостта ти няма да остане невъзнаградена, макар да съм сигурен, че ненадейното ти откъсване от дом и семейство трябва да е голям удар за теб.

Прасамак разпери ръце с надеждата, че лицето му изразява подходящите за случая чувства — каквито и да бяха те.

— Както без съмнение знаеш, ще има война между следващите Елдаред племена и нашите сили. Ние, разбира се, ще спечелим, но войната ще затрудни битките, които водим на юг срещу саксонците и ютите. Искам да кажа, че ще ми е трудно да те придружа до дома ти. Но си добре дошъл да останеш тук.

— Във вилата ти? — попита Прасамак.

— Да, макар да не се съмнявам, че по-скоро би поел риска на опасностите, дебнещи по пътя на север. Ако е така, както вече казах, можеш да си избереш кон от обора, а аз ще ти помогна с провизии и пари.

— Галчмай тук ли живее?

— Не. Той е войник и живее в казармите в Керлин. Струва ми се, че си има някаква жена там.

— Аа, жена. Да.

— Какъв глупак съм! — възкликна Викторин. — Ако си харесаш някоя робиня, чувствай се свободен да я извикаш в леглото си. Бих ти препоръчал нубийката — с нея е сигурно, че ще се събудиш бодър. А сега се налага да те оставя. Трябва да присъствам на една среща в замъка, но към полунощ ще се върна. Моят слуга Грефон ще те заведе в стаята ти.

Прасамак го изчака да излезе и после се нахвърли върху храната. Не беше гладен, но от опит знаеше, че възможността да се натъпчеш никога не е за изпускане.

Слугата Грефон се приближи мълчаливо, после се изкашля многозначително. Гледаше как британецът се тъпче като невидял, но внимаваше лицето му да остане напълно безизразно. Щом господарят бе намерил за необходимо да доведе този дивак във вилата, значи за това си имаше причина. Човекът трябваше да е най-малкото принц сред северните племена и следователно, въпреки очевидно варварските му обноски, щеше да получи отношение, подобаващо на сенатор. През целия си живот Грефон беше работил за семейство Кирина, седем години беше служил и при знатния баща на Викторин в Рим, и ръководеше домакинството с желязна ръка. Беше нисък човек, набит и плешив — въпреки че беше само на двайсет и пет — с кръгли немигащи очи, черни като самур. Беше роден в Тракия и беше започнал робската си кариера като конярче в домакинството на семейство Кирина.

Острият му ум бе привлякъл вниманието на Марк Линтий, който го бе взел в къщата за другарче в игрите на сина си Викторин. С годините репутацията на Грефон растеше. Лоялността и дискретността му не подлежаха на съмнение, а имаше и нюх към реда. На деветнайсет вече ръководеше цялото домакинство. Преди четири години Марк Линтий беше умрял и тогава младият Викторин го бе помолил да дойде с него в Британия. На Грефон не му се искаше да го последва тук и можеше да откаже, тъй като след смъртта на Марк беше станал свободен човек. Но семейство Кирина беше богато и докато работеше за тях, бъдещето му щеше да е осигурено, така че с натежало сърце той бе потеглил на дългото пътуване през Галия и морето до Дубрис, и оттам през тази проклета земя чак до вилата в Калцария. Беше наел хора и бе довел управлението й до съвършенство, докато Викторин бе следвал върховния крал като първи центурион в сбирщината, каквато на практика беше войската на Аврелий. Грефон не разбираше защо римлянин с благородно потекло като Викторин би се занимавал с подобна паплач.

Изкашля се повторно и този път дивакът го забеляза. Грефон се поклони.

— Мога ли да направя нещо за вас?

Мъжът се оригна, после каза само:

— Жена.

— Да, господине. Имате ли някоя определена предвид?

Бледосините очи на британеца се спряха върху Грефон.

— Не. Ти избери.

— Добре, господине. Нека ви заведа в стаята ви, а после ще изпратя някоя при вас.

Грефон тръгна бавно, за да не притеснява сакатия гост, поведе го по едно късо стълбище, оттам по тесен коридор, докато не стигнаха до тежка дъбова врата. В стаята имаше голямо легло, оградено с кадифени завеси. Беше топло, макар да нямаше огън. Прасамак седна на леглото, а Грефон се поклони и излезе. Проклет да бе ако изпратеше нубийката на такъв като този. Отиде в кухнята и извика германската робиня Хелга. Беше ниска, с коса като лен и бледосини безстрастни очи. Гласът й беше гърлен, още не бе усвоила езика и макар да я биваше за тежка работа, досега никой не си беше направил труда да я вкара в леглото. Със сигурност не беше достатъчно хубава, за да хване окото на Викторин.

Обясни й какво се очаква от нея и бе възнаграден с нещо близко до страх, което проблесна в очите й. Тя наведе глава и бавно тръгна към вътрешната част на къщата. Грефон си сипа бокал хубаво вино и отпи със затворени очи — представяше си лозята отвъд река Тибър.

Хелга се качи по стълбите с натежало сърце. Винаги бе знаела, че този ден ще дойде, и го бе очаквала с ужас. Откакто мъже от Четвърти легион я бяха заловили и изнасилили в родната й земя, беше живяла с тайния страх, че това може да се случи отново. Почти се беше почувствала в безопасност тук, защото мъжете се отнасяха към нея с безразличие. А сега трябваше да забавлява някакъв сакат дивак — мъж, чието уродство би му донесло смърт, ако се беше родил в нейното племе.

Отвори вратата на спалнята и завари британския принц да клечи до един отдушник за топъл въздух и да наднича в тъмната му вътрешност. Той вдигна глава и се усмихна, но тя не отговори на усмивката му, а отиде до леглото и развърза обикновената си зелена рокля — цвят, който не отиваше на очите й.

Британецът докуцука до леглото и седна.

— Как се казваш?

— Хелга.

Той кимна.

— Аз съм Прасамак. — Той докосна нежно меката кожа на лицето й, после се изправи, успя някак да съблече тогата си, мушна се под завивките и я покани да легне до него. Тя се подчини и легна по гръб — протегнатата му ръка остана под врата й. Няколко секунди лежаха неподвижни, после Прасамак, усетил топлината й до тялото си, се унесе и скоро заспа.

Хелга внимателно се надигна на лакът и погледна надолу към лицето му. Чертите му бяха правилни и лишени от обичайната жестокост. Още усещаше лекото докосване на ръката му до бузата си. Нямаше представа какво трябва да направи сега. Беше й казано да се погрижи за доброто му настроение, така че той да може да си почине добре. Сега, когато британецът си почиваше, тя трябваше да се върне в кухните. Ако го направеше обаче, щяха да я разпитват защо се е върнала толкова скоро. Щяха да си помислят, че я е отпратил, а можеше и да я накажат. Хелга пак легна до него и затвори очи.

Призори се събуди — нечия ръка докосваше леко тялото й. Не отвори очи. Сърцето й се заблъска в гърдите. Ръката се плъзна бавно по раменете й, после свърна надолу и обви в шепа тежката й гърда. Палецът обиколи зърното, сетне докосването продължи по пътя си надолу, проследявайки линията на хълбока й. Тя отвори очи — британецът гледаше захласнат тялото й с израз на искрено удивление. Видя, че е будна, и се изчерви целият, после бързо дръпна завивките отгоре й. Легна до нея, премести се по-близо, нежно я целуна по челото, после по бузата и най-накрая по устните. Без да се замисля, тя вдигна ръка и го прегърна през раменете. Той простена… и тя разбра. В този миг тя разбра всичко, сякаш държеше душата на Прасамак в шепата си.

За пръв път в живота си Хелга разбра какво е значението на властта. От нея зависеше дали ще даде, или няма да даде. Мъжът до нея щеше да приеме избора й. Мислите й се върнаха към бруталността на похитителите й, мъже, които с радост би убила собственоръчно. Но онези мъже не бяха като този тук.

Този й даваше възможност за избор, без дори да разбира, че го е направил. Тя погледна още веднъж в очите му и видя, че са мокри от непролети сълзи. Наведе се към него, целуна едното, после и другото, и го придърпа към себе си.

И като се отдаде по собствена воля, получи в замяна по-ценен дар.

Спомените й за лъст и жестокост се стопиха и избягаха в миналото, лишени веднъж завинаги от силата да я преследват отново.

Няколко дни поред Викторин ставаше рано и се прибираше късно и рядко виждаше госта си, който прекарваше по-голяма част от времето си затворен в стаята с кухненската помощничка. Римлянинът имаше по-сериозни проблеми. Пети легион беше разквартируван в Калцария — сбирщина от местни мъже, отбиващи военните си задължения, които през пролетта се връщаха у дома да видят семействата си и да се погрижат за нивите си. Сега, когато Елдаред и съюзниците му селгови и нованти бяха готови да нахлуят, а саксонският крал Хенгист се готвеше да опустоши юга, беше невъзможно помощните войски да бъдат разпуснати за цели два месеца. Сред мъжете се усещаше напрежение, много от тях не бяха виждали жените си от миналия септември, и Викторин се боеше от метеж.

Аквила го беше помолил да повдигне духа им, като им предложи пари и сол, но това се оказа недостатъчно и все повече мъже дезертираха. Нямаше голям избор. Ако допуснеше мъжете да се разотидат, Еборакум и земите около него щяха да разчитат само на един редовен легион, наброяващ пет хиляди бойци. Срещу тях щяха да се изправят трийсет хиляди. Можеха да извикат един легион от юга, но генерал Амброзий имаше не по-малка нужда от мъже при Дубрис и Лондиниум.

Третата възможност беше да мобилизират и обучат нови хора, но това щеше да е същото като да изпратиш деца да се бият с вълци. Бригантите и васалните им племена бяха всеизвестни с бойните си умения.

Викторин отпрати нубийската робиня Орешия, стана от леглото, облече се и отиде в централната стая. Завари Прасамак да седи до прозореца и да се взира в огрените от луната южни хълмове.

— Добър вечер — каза Викторин. — Как си?

— Добре, благодаря. Изглеждаш уморен.

— Много работа ми се струпа. Доволен ли си от Хелга?

— Да, много.

Викторин си наля бокал разредено с вода вино. Наближаваше полунощ и очите му смъдяха от безсъние. Дразнеше се, че британецът още е тук — вече шести ден. Беше го поканил само за да компенсира грубото отношение, на което го бяха подложили в затвора, в противен случай щеше да го настани в казармите при Галчмай. А сега, изглежда, се бе обзавел с гост за постоянно. Малкият укрепен град гъмжеше от слухове за бриганта — според всичките той беше най-малкото принц. Грефон му беше купил нови дрехи и те само потвърждаваха новосъздадения му образ — мека кремава вълна с шевици по края, тесни кожени панталони, украсени със сребърни дискове, и хубави ботуши за езда от най-мека еленова кожа.

— Какво те притеснява? — попита Прасамак.

— Де да беше само едно.

— Винаги има един проблем, който е по-голям от останалите — каза бригантът.

Викторин вдигна рамене и му обясни — макар сам да не знаеше защо — за проблемите си с местните войници. Прасамак мълчаливо изслуша възможностите, които Викторин очерта с по няколко думи, и попита:

— Колко пари можеш да раздадеш на мъжете?

— Сумата не е голяма — навярно една месечна плата допълнително.

— Ако пуснеш част от мъжете да си идат у дома, парите за всеки един от останалите ще се увеличат, нали?

— Разбира се.

— Тогава разгласи пълната сума на предложението и кажи на мъжете, че могат да си вървят. Но не забравяй да обясниш, че парите ще бъдат разпределени между тези, които решат да останат.

— И каква ще е ползата? Ами ако остане само един? Ще бъде богат като Крез.

— Именно — съгласи се Прасамак, макар да нямаше представа кой е този Крез.

— Не разбирам.

— Не разбираш, защото си богат. Повечето мъже мечтаят за богатство. Самият аз винаги съм искал да имам два коня. Но мъжете, които искат да си идат у дома, ще започнат да се питат колко ще загубят, ако го направят. Какво ако — както сам казваш — остане само един? Или десет?

— Ти колко мислиш, че ще останат?

— Повече от половината, ако поне малко приличат на бригантите, които познавам.

— Би означавало да поема голям риск, ако постъпя както предлагаш, но имам чувството, че съветът ти е разумен. Ще опитаме и ще видим. Къде си се научил на такава хитрост?

— Това е дарбата, с която Майката Земя дарява самотниците — отвърна Прасамак.

Съветът му доказа мъдростта си, когато три хиляди души решиха да останат и да прибавят по две допълнителни месечни плати към парите, които получаваха. Това свали част от товара от плещите на Викторин и му спечели одобрението на Аквила.

След три дни във вилата пристигна неочакван гост. Беше Медлин — запотен, прашен и раздразнителен след дългата езда. Час по-късно, освежен от горещата баня и няколкото бокала греяно вино, той седна да поговори с Викторин. А после извикаха Прасамак. Като видя едрия чародей, бригантът усети как сърцето му се свива. Седна мълчаливо и отказа виното, което му предложи Викторин.

Медлин седна срещу него и го прониза с ястребовия си поглед.

— Имам проблем, Прасамак, и смятаме, че ти ще можеш да го разрешиш. Има един млад мъж, който се крие на бригантска територия далеч на север от стената на Антоний в Каледонските планини. Той е важен за нас и искаме да го доведем у дома. Но не можем да изпратим свои хора, защото те не познават земите там. Ти обаче ги познаваш и можеш да се движиш, без да събудиш подозрения.

Прасамак не каза нищо, само посегна към виното и отпи голяма глътка. Боговете дали, боговете взели. Но този път бяха отишли твърде далеч — бяха му позволили да вкуси от щастие, което бе смятал, че съществува единствено в легендите.

— Такаа — продължи Медлин. — С моята магия мога да те прехвърля в един каменен кръг близо до Пината Кастра, това е на около три дни езда от замъка Деистър. Трябва да откриеш момчето — Туро, и да го върнеш в кръга след шест дни. Аз ще ви чакам там и ще се връщам всяка следваща нощ точно в полунощ в случай, че нещо ви забави. Какво ще кажеш?

— Не искам да се връщам на север — тихо каза Прасамак.

Медлин изсумтя и погледна Викторин, който тъкмо сядаше до бриганта.

— Така ще ни направиш голяма услуга и ще бъдеш възнаграден подобаващо — каза римлянинът.

— Ще ми трябват медна гривна, обточена със злато, малка къща, както и достатъчно пари, за да си купя кон и да осигуря храна и дрехи за жена в продължение на година. Освен това искам Хелга да бъде освободена, така че да живее в къщата. — Докато говореше, цветът постепенно се отцеди от лицето му и той изтръпна от страх, че е поискал твърде висока цена.

— Това ли е всичко? — попита Викторин и Прасамак кимна. — В такъв случай всичко е наред. Щом се върнеш, ще уредим нещата.

— Не — упорито каза бригантът. — Ще го уредите още утре. Аз не съм глупак и знам, че може да не се върна жив. Земята на каледоните е дива земя и странниците не са добре дошли. Освен това момчето, Туро, е синът на римския крал. Елдаред ще направи и невъзможното, за да го убие. Не е редно да искате от мен да ви свърша работата, но щом така и така го поискахте, поне си платете… и то сега.

— Съгласни сме — побърза да каже Медлин. — Кога искаш да бъде сватбата?

— Утре.

— Като друид с дълъг опит аз лично ще ръководя церемонията — заяви Медлин. — Надолу по пътеката има един дъб и ще стигнем дотам навреме за раждането на новото слънце. Най-добре уведоми избраницата си.

Прасамак стана, поклони се и с всичкото достойнство, достъпно за един сакат човек, се върна в стаята си.

— Какво беше това за женитба? — попита Викторин.

— Гривната е за нея. Тя е символ на кръга на вечността и на безкрайния кръговрат на живота, който извира от любовния съюз. Трогателно!

Глава 8

Алантрик знаеше, че животът му няма да струва и пукната пара, ако някой разбере за срещата му с принца, и бе казал единствено на жена си Фрика, понеже тя беше зашила раната на ръката му. Фрика го обичаше много и не би направила нищо, с което да му навреди, но се гордееше с благородната му постъпка и разказа за нея на сестра си Марфия, като я закле да пази тайна. Марфия каза на съпруга си Брикис, който го сподели единствено с най-добрия си приятел, защото беше сигурен, че тайната ще си остане само между двамата.

След два дни трима от войниците на Елдаред измъкнаха Алантрик от дома му. Той знаеше, че е обречен. Обърна се и извика на Фрика:

— Твоят неверен език ме уби, жено!

Не се дърпаше, докато го водеха към конете, а вървеше с наведена глава, напълно отпуснат. Когато войниците на свой ред се отпуснаха, той издърпа дясната си ръка и удари единия по ухото. Мъжът залитна, Алантрик изтегли меча от ножницата му и прониза втория войник в корема. Третият отстъпи и извади меча си. Алантрик скочи към най-близкия кон, но животното се дръпна уплашено. Още дузина войници тичаха към тях, така че Алантрик отстъпи с гръб към оградата. Лицето му бе разкривено от безумна усмивка.

— Хайде, елате, братя — извика той. — Подготвил съм ви урок, който ще помните до края на живота си.

Двама мъже се хвърлиха напред. Алантрик блокира един удар, преряза гърлото на първия войник с обратен замах и изпъшка, когато мечът на втория нападател го прониза в хълбока. Извъртя се така, че да затисне острието с ребрата си, и прободе и този противник.

— Жив! Хванете го жив! — изкрещя Сел откъм укрепленията на височината.

— Слез долу и го направи сам, кучи сине! — извика Алантрик и мечът му заплете паяжина от смърт. В последвалото меле нечий меч го прониза в гърба, разкъсвайки дробовете му. Той се строполи на земята и войниците го завлякоха в замъка. Умря точно когато Сел дотича до решетката на крепостната врата.

— Глупаци тъпи! — изкрещя Сел. — Гърбовете ще ви съдера с камшика. Доведете жена му!

Но обезумялата Фрика си бе прерязала гърлото с ловджийския нож на съпруга си и сега лежеше в локва кръв край огнището.

Палачът на Елдаред се труди цялата нощ върху останалите, които знаеха тайната, но единственият неоспорим факт, до който се добра, беше следният: принцът наистина бил жив и се криел някъде в Каледонските планини.

Елдаред извика Сел и нареди:

— Ще идеш при Гороиен и ще й кажеш, че ми трябват Душекрадите. Долу имаме шест души, чиято кръв ще я зарадва, ще й дадем и колкото хлапета пожелае. Но момчето ми трябва!

Сел не каза нищо. Сред всички същества, населяващи тъмните легенди на Мъглите, Душекрадите бяха единствените, от които кръвта му се смразяваше. Поклони се и остави замисления крал да седи сам, загледан в хълмовете на юг.

Туро се свести. Все още усещаше болката от раната, която го беше убила — бързо като светкавица завъртане и пробождане с късия меч на гърка. Кулаин му помогна да се изправи.

— Справи се добре, по-добре, отколкото можех да се надявам. Дай ми още един месец и в цяла Британия не ще има майстор на меча, който да ти се опре.

— Но аз загубих — каза Туро и потръпна при спомена за леденостудените очи на младия си противник.

— Разбира се, че ще загубиш. Това беше Ахил, най-добрият воин на своето време, истински демон на меча и копието. Изключителен боец.

— Какво точно е станало с него?

— Умря. Всички хора умират.

— Това го знам — каза Туро. — Имах предвид подробности.

— Аз го убих — каза Кулаин. — По онова време имах друго име. Бях Еней и по време на Троянската война Ахил уби един мой приятел. И не се задоволи с това, а завърза тялото му за колесницата си и го влачи около стените на града. Унизи един мъж, притежавал изключителна смелост, и причини голяма болка на баща му.

— Чувал съм за Троя. Била превзета от дървен кон с мъже, скрити в корема му.

— Не се оставяй Омир да те подведе — той се шегуваше. „Дървен кон“ е жаргонен израз за безполезен предмет или за нещо, което се преструва на каквото не е. Дървеният кон всъщност беше един човек, който отиде при троянците, преструвайки се, че иска да предаде господарите си, гърците. Крал Приам му повярва. За разлика от мен. Напуснах града с тези, които пожелаха да ме последват, и се пробих път до морския бряг. По-късно чух, че мъжът, Одисей, отворил една странична врата и пуснал гръцките войници в града.

— А кралят защо му е повярвал?

— Приам беше романтик по душа и виждаше у хората само доброто. Точно затова допусна тази война — като видя само доброто у Елена. Красивото лице, което пришпори хиляди кораби към Троя, принадлежеше на една интригантка с боядисана жълта коса. Троянската война беше започната от съпруга й, Менелай, и планирана от Елена. Тя съблазни сина на Приам, Парис, и го убеди да я вземе със себе си в Троя. Тогава Менелай потърси помощта на другите гръцки царе, за да си я върне.

— Но защо е трябвало да си правят целия този труд заради една жена?

— Не го правеха нито заради жената, нито заради някаква чест. Троя контролираше търговските пътища и облагаше с огромни данъци корабите, които плаваха към Гърция. И тази война — като всички войни — се водеше заради печалбата.

— Версията на Омир ми харесва повече — каза Туро.

— Чети си Омир, щом ти харесва, но не го бъркай с истинския живот.

— Защо си толкова мрачен днес? — попита Туро. — Да не те боли нещо?

Очите на Кулаин за миг просветнаха, после той тръгна към хижата. Отначало Туро не мислеше да го последва, но после видя, че Кулаин поглежда към него през рамо. Принцът се засмя, прибра гладиуса в ножницата и тръгна към хижата. Завари Кулаин да седи на масата, обхванал с шепи голям бокал с неразредено вино.

— Заради Гаин е — каза Кулаин. — Обидих я — не че съм искал да стане така, но тя определено ме хвана неподготвен.

— Казала ти е, че те обича?

— Не се прави на много умен, Туро — сопна му се Кулаин. После махна с ръка сякаш да заличи гневните думи. — Да, прав си. Било е глупаво от моя страна да не го забележа. Но тя греши — аз съм единственият мъж, когото познава, и ме е издигнала на пиедестал, висок до небето. Отдавна трябваше да я заведа в някое село.

— Какво й каза?

— Казах й, че я чувствам като своя дъщеря и че не мога да я обичам по друг начин.

— Защо?

— Що за въпрос е това? Защо какво?

— Защо не можеш да я вземеш за жена?

— Това беше и втората ми грешка, защото тя ми зададе същия въпрос. Вече съм подарил сърцето си, за мен не може да има друга, докато любимата ми е жива. — Кулаин се усмихна. — Но тя не ме иска, защото избрах да живея като смъртен, а аз не мога да я обичам, докато живее като богиня.

— И си казал това на Лаита?

— Да.

— Не си постъпил много умно — каза Туро. — Според мен е трябвало да я излъжеш. Не разбирам много от жени, но мисля, че Лаита би ти простила всичко друго, но не и че си влюбен в друга.

— Много неща мога да направя, Туро, но не е по силите ми да върна часовете на живота си. Не искам Гиан да страда, но злото вече е сторено. Иди при нея, помогни й да разбере.

— Не е лесна задача, и още по-трудна, защото самият аз я обичам и още утре бих я взел за жена.

— Знам. И тя го знае. Ето защо именно ти трябва да отидеш при нея.

Туро стана, но Кулаин му махна да седне пак.

— Преди да тръгнеш, има нещо, което искам да видиш, и един дар, който искам да ти дам. — Той донесе купа с вода и я сложи пред принца. — Вгледай се във водата и ще разбереш. — Кулаин извади от джоба си златния камък и го задържа над купата, докато водата не се замъгли. После излезе от хижата и затвори вратата след себе си.

Туро сведе поглед надолу и пред очите му се разкри осветена от свещи стая. Няколко мъже стояха мълчаливо около широко легло, в което лежеше слабо дете с руса, почти бяла коса. Единият от мъжете, в когото Туро позна Медлин, се наведе и сложи ръка върху главата на детето.

— Духът му не е тук. — Гласът на Медлин зазвуча приглушено в главата на Туро. — В Бездната е, няма да се върне.

— Къде е Бездната? — попита друг глас, от който сърцето на Туро се сви болезнено. Беше на Аврелий, неговия баща.

— Това е едно място между рая и ада. Никой не може да го доведе обратно.

— Аз мога — каза кралят.

— Не, господарю. Това е място на мрак, където обитават демоните от Мъглите. Ще се изгубиш като момчето.

— Той ми е син. Използвай магията си, за да ме пратиш там. Заповядвам ти!

Медлин въздъхна.

— Вземи момчето на ръце и чакай.

Водата се замъгли още веднъж и Туро видя как детето се скита замаяно в подножието на тъмна планина, очите му — празни и незрящи. Дебнеха го черни вълци с кървясали очи, от муцуните им се стичаха лиги. Преди да се промъкнат до момчето една блестяща фигура се появи от нищото с ужасен меч в ръка. Мъжът замахна към вълците и те избягаха. После грабна детето и коленичи край един черен поток, по чиито брегове не растяха цветя. Детето се събуди и се сгуши в мъжа, който разроши косата му и му каза, че всичко е наред. Три ужасни звяра пропълзяха към него от внезапно падналата мъгла, но мечът на краля проблесна като огън.

— Назад! — извика той. — Изчезнете или посрещнете смъртта си. Изборът е ваш.

Зверовете го огледаха, преценявайки силата му, после потънаха в мъглата.

— Ще те заведа у дома, Туро. И ти ще оздравееш — каза баща му и го целуна.

Сълзите на Туро капнаха в купата и сцената се размаза.

Кулаин влезе тихо.

— Гаин каза, че ти е мъчно, задето не помниш нищо за това. Надявам се, че дарът, който ти направих, си заслужава.

Туро се изкашля и избърса очите си.

— Сега съм ти в дълг повече от всякога. Отишъл е в ада, за да ме намери.

— Колкото и недостатъци да имаше, липсата на смелост не беше сред тях. Според всички закони на магията, би трябвало да умре там заедно с теб, но се раждат и мъже, които имат силата да надвиват тези закони. Трябва да се гордееш, Туро.

— Още един въпрос, Кулаин. Познаваш ли мъж със сиво лице и опалови очи?

— Къде си виждал такъв мъж?

— Тъкмо преди видението да изчезне зърнах някакъв мъж в черно да тича напред с вдигнат меч. Лицето му беше сиво, а очите замъглени, като на слепец — само че не беше сляп.

— И ти усети, че гледа към теб?

— Да. Нямах време да се уплаша, видението изчезна само миг след това.

— А е редно да се страхуваш, защото този мъж е бил Душекрад, от онези, които пият кръв. Обитават Бездната и никой не знае откъде са дошли. Този въпрос открай време предизвиква горещи спорове във Фера. Според някои това са душите на убити злодеи, според други произхождат от раса, подобна на нашата. Но каквато и да е истината, те са опасни, защото се движат с бързина, непонятна на човешкия ум, а силата им е огромна. Хранят се единствено с кръв и не понасят силната слънчева светлина. От нея се покриват с мехури, кожата им започва да се бели, а останат ли прекалено дълго на слънце, умират.

— И защо видях един от тях?

— Защо наистина? Но не забравяй, че гледаше към Бездната, а тя е техният дом.

— Могат ли да бъдат убити?

— Само със сребро, но дори и така малко са мъжете, които могат да ги надвият. Те се движат като сенки и нанасят удара си преди да имаш време да го отбиеш. Ножовете и мечовете им не оставят кървящи рани, само карат тялото ти да изтръпне безсилно. Сетне усещаш как дългите им кухи зъби се впиват в гърлото ти и изсмукват кръвта ти до последната капка. Дай ми гладиуса си.

Туро му подаде оръжието с дръжката напред. Кулаин прокара златния си камък по двата ръба на острието, после върна меча на Туро. Принцът го огледа от всички страни, но не забеляза никаква разлика.

— Да се надяваме, че никога няма да разбереш какво направих току-що — каза Кулаин.

Туро откри Лаита високо в планината — седеше на един камък и рисуваше лилав магарешки трън. Очите й бяха зачервени, а в рисунката й липсваше обичайната прецизност.

— Мога ли да седна при теб?

Тя кимна, после остави пергамента и пръчицата въглен вляво от себе си. Беше облечена само с лека зелена вълнена туника и ръцете й бяха посинели от студ чак до раменете. Туро свали палтото си и я наметна с него.

— Значи ти е казал — промълви тя, без да го поглежда.

— Да. Тук е студено, хайде да отидем в хижата ти и да запалим огън.

— Сигурно ме мислиш за голяма глупачка.

— Не е вярно. Рядко съм срещал по-умен човек от теб. Кулаин е глупакът. Хайде да се прибираме.

Тя се усмихна вяло и стана. Слънцето залязваше в небе от огън и режещ вятър шептеше сред скалите.

След като се прибраха в хижата и напалиха огън в огнището, Лаита седна пред пламъците, обгърнала коленете си с ръце. Той седна срещу нея, стиснал в шепи бокал с разредено вино, което си бе сипал от бурето в задната стаичка.

— Той обича друга — каза тя.

— Обича я още отпреди ти да се родиш, а той не е променчив човек. Самата ти нямаше да го обичаш, ако беше.

— Помоли ли те да говориш вместо него?

— Не — излъга Туро. — Само ми каза колко му е мъчно, задето те е наранил.

— Сама си бях виновна. Трябваше да изчакам година, не е толкова много. Още съм тънка като момче. Догодина повече ще приличам на жена. Може пък дотогава да осъзнае истинските си чувства.

— А може би не — тихо я предупреди Туро.

— Тя не е тук, която и да е. Аз съм тук. Един ден ще дойде при мен.

— Ти и сега си красива, Лаита, но мисля, че го подценяваш. Какво е една година за човек, който е вкусил от вечността? Той никога не ще те обича така, както искаш ти. Със страстта си ще нараниш и него, и себе си.

Тя вдигна очи и погледът й го удари като юмрук.

— Мислиш, че не знам защо го казваш? Искаш ме за себе си. Чета го във влажния ти поглед. Е, няма да ме имаш. Никога! Щом не мога да имам Кулаин, друг мъж не ми трябва.

— На петнайсет си твърде млада, за да взимаш подобни решения.

— Благодаря ви за съвета, чичко.

— Сега наистина се държиш като глупачка, Лаита. Аз не съм ти враг и не печелиш нищо, като ме нараняваш. Да, обичам те. Това прави ли ме злодей? Някога да съм ти досаждал с ухажването си?

Тя се взира няколко минути в пламъците, после се усмихна и докосна ръката му.

— Извинявай, Туро. Наистина. Толкова ме боли, че ми иде да си го изкарам на някой друг.

— Има нещо, за което трябва да ти благодаря — промълви той. — Казала си на Кулаин, че искам да си спомня деня, когато баща ми ме прегърна, и той използва магическия си камък, за да ми го покаже. — И й разказа за видението и какво бе направил Кулаин с меча му.

— Дай да видя — помоли го тя.

— Няма какво да се види. — Туро извади гладиуса си и острието просветна като огледало.

— Направил го е сребърно — каза Лаита.

Тъмна сянка се стрелна пред прозореца и Туро се хвърли през стаята тъкмо когато вратата се открехна, удари я с рамо и тя се затвори с трясък. Туро заопипва трескаво за резето и я залости.

— Какво става? — извика Лаита. Туро се огледа. Капакът на прозореца беше затворен и залостен заради студа. Вратата към задната стая обаче се отвори и една тъмна сянка се стрелна покрай огнището, замахна към Лаита и тя се просна безжизнена на пода. Туро се хвърли вляво. С неестествена бързина сянката се стрелна към него, той вдигна инстинктивно меча си и го заби в тъмната, развяваща се мантия. Последва нечовешки вик и Туро зърна сиво като на труп лице и опалови очи миг преди създанието да изчезне сред кълбета дим. Смрад изпълни стаята и Туро едва се удържа да не повърне. Падна на колене и пролази до Лаита. Очите й бяха отворени, но тялото й не помръдваше. Той изтича в задната стая точно когато втора сянка затъмни прозореца. Мечът му се стрелна навън и привидението избяга в нощта. Туро трескаво затвори кепенците и ги залости.

Върна се при Лаита и впи поглед в очите й. Тя примигна.

— Ако ме чуваш, мигни два пъти. — Тя го направи. — А сега мигай един път за „да“ и два пъти за „не“. Можеш ли да движиш някой от крайниците си?

Тя мигна два пъти.

Откъм прозореца се разнесе трясък и острие на меч прониза дървото. Туро, чийто гладиус гореше със син огън, изтича до прозореца и зачака. Чу се трясък и откъм задната стая, сетне отвън се чу още един нечовешки вик. Туро рискува и хвърли бърз поглед през разбития прозорец.

Кулаин стоеше сам на поляната и стискаше сребърното си копие. Три фигури се хвърлиха към него с неописуема скорост. Той падна на колене, копието му проблясваше и се стрелкаше. Двама от забулените убийци паднаха. Туро изхвърча през вратата и се хвърли в нощта, тъкмо когато четири нови силуета обградиха Кулаин.

— Не, Туро! — изрева Кулаин, но беше твърде късно, защото един Душекрад вече летеше към принца. Туро блокира удара му, преряза гърлото на противника си и съществото изчезна. Други двама напираха да го заместят. Кулаин се хвърли върху двамата си противници, блокираше и мушкаше, докато не унищожи единия с удар в корема. Вторият нападна, но Кулаин натисна някакъв кабар на копието си и едно остро сребърно острие се стрелна през въздуха и се заби в гърдите на Душекрада.

Туро успя да убие първия от нападателите си, но вторият заби между ребрата му студен нож и той усети как силата се изцеди от тялото му. Краката му се подгънаха. Падна по гръб и видя сивото лице да се надвесва над него, огромните кухи зъби се снишиха към гърлото му…

Кулаин хукна към тях и хвърли копието. То се заби в гърба на съществото, прониза го и върхът му излезе през гърдите. Душекрадът се стопи във въздуха и копието падна на земята до Туро.

Кулаин вдигна парализирания принц и го внесе в хижата. Лаита вече бе успяла да седне.

— Разпали огъня и залости вратата — каза той.

Отиде при лъка й и изпразни колчана. Имаше двайсет стрели. Докосна върха на всяка с камъка сипстраси, но нищо не се случи. После вдигна гладиуса на Туро — острието му отново беше от обикновена стомана.

— Какви бяха тези? — попита Лаита.

— Убийци от Бездната. Вече не сме в безопасност тук. Ела! — Когато тя се приближи до него, той хвана ръката й. Над лакътя на лявата й ръка имаше медна гривна и той я докосна с камъка. — Ако стане сребърна, знаеш какво означава това, нали?

Тя кимна.

— Съжалявам, Кулаин. Ще ми простиш ли?

— Няма какво да ти прощавам, Гаин Авур. Трябваше да ти кажа за жената, която обичам, но не съм я виждал от четирийсет години и повече.

— Как се казва?

— Името й е старо и означава „Светлина в живота“. Казва се Гороиен.

Кулаин остана буден през цялата нощ, но Душекрадите не се върнаха. Сутринта Туро се събуди — главата му бе замаяна, а движенията му бяха бавни и тромави. Кулаин го изведе навън и щипещият въздух разсея сънливостта му.

— Ще дойдат пак — каза Кулаин. — Безчет са. Не очакваха, че ще си въоръжен със сребро.

— Не мога да се бия с тях, твърде бързи са.

— Вече съм ти говорил за Елеари-мас, Опразването. Това е нещо, което трябва да усвоиш до съвършенство. Само умение не стига, бързината е недостатъчна. Трябва да освободиш инстинкта си, да изпразниш ума си.

— Опитах се, Кулаин. Не мога да го направя.

— На мен ми отне трийсет години, Туро. Не си мисли, че ще го усвоиш за няколко часа. — Слънцето грееше като топка от искрящо злато и снощните събития сякаш принадлежаха към друга епоха. Лаита още спеше. Воинът от Мъглите изглеждаше изпит и преуморен, среброто по слепоочията му блестеше като снега по планинските върхове. Тъмни сенки обграждаха очите му. — Елдаред си е намерил съюзник от Фера — каза той. — Никой друг не може да отвори Бездната. Благодаря на Извора, че зърна Душекрада във видението, но кой знае какво ще е следващото? Атроли, змии, дракони, демони. Опасностите, които се крият в Мъглите, нямат край. Виня себе си, защото аз пръв използвах плаващите портали.

— В какъв смисъл? — попита Туро.

— Когато поведох икените на Будика срещу римляните, имаше един елитен легион, Деветия. Те бяха поели в бърз марш на юг от Еборакум, за да ни настигнат и да ни приклещят между себе си и силите на Павлиний. Но аз изпратих Мъглите и те навлязоха в тях — и излязоха от историята.

— Легендарният девети — прошепна Туро. — Никой не знае какво е станало с тях.

— Нито пък някога ще научи. Това се отнася и до самия мен. Загинаха далеч от приятелите си, семействата си, дори от земята си.

— Пет хиляди души — каза Туро. — Това се казва сила.

— Никога не бих го направил отново… но явно някой друг го е направил.

— Кой притежава необходимата за това сила?

— Медлин. Аз. И може би още десетина други. Но това предполага липса на интелект и въображение във всеки от стотината хиляди свята, които съставляват Мъглите. Може би някой е открил нов път.

— Какво мога да направя аз? Не мога просто да остана тук, докато ме намерят, а така поставям в опасност и двама ви с Лаита.

— Трябва да откриеш меча на баща си и своята собствена съдба.

— Да открия… Меча го взе някаква призрачна ръка от дълбините на езерото. Не мога да отида там.

— Де да беше толкова лесно. Но мечът не е в езерото — вече го търсих там. Не, той е в Мъглите и трябва да отидем там, за да го намерим.

— Каза, че в Мъглите имало хиляди светове. Откъде ще знаем къде да го търсим?

— Ти си свързан с меча. Ще поемем наслуки по някоя пътека и ще видим къде ще ни отведе.

— Извинявай, че го казвам, но това не ми звучи много обнадеждаващо.

Кулаин се засмя.

— Аз ще съм с теб, Туро. Макар че, да, наистина ще е като да търсиш определен камък в скално свлачище. Но по-добре това, отколкото да чакаме демоните да ни нападнат отново, нали?

— Кога тръгваме?

— Утре. Трябва да подготвя пътеката.

— И ще прекараме още една нощ, чакайки Душекрадите?

— Да, но сега имаме предимство. Знаем, че идват.

— Голямо предимство, няма що.

— Навярно толкова малко, колкото разликата между живота и смъртта.

Глава 9

Прасамак беше благодарен за сълзите, които Хелга проля пред очите на всички, докато той яхаше огромния черен жребец, който сутринта си беше избрал от обора на Викторин. Беше си редно — всеки войник, потеглящ на опасна задача, следваше да бъде изпратен с подобна проява на чувствата от страна на любящата си съпруга. Беше извадил неочакван късмет — магията на Медлин му беше разкрила, че проходите в Каледонските планини са непроходими от многото сняг и се бе наложило да изчакат цял месец. Прасамак се бе възползвал добре от отпуснатото му време, което му позволи да опознае Хелга, а и тя него. За щастие, и двамата харесаха онова, което откриха един в друг. Грефон купи една къща в покрайнините на Калцария за нищожна част от истинската й цена, защото собственикът й се беше уплашил до смърт от предстоящата война и бързаше да продава. Зад малката бяла къщичка имаше паянтово заграждение за коне и две ниви, които чакаха да ги разорат и засеят.

Прасамак се наведе от седлото и каза:

— Тихо, жено! Не е прилично.

Но сълзите на Хелга нямаха край и когато потегли заедно с чародея към останките от каменния кръг над Еборакум, Прасамак имаше чувството, че са му поникнали криле.

От своя страна, Медлин не беше чак толкова доволен от пратеника, когото изпращаше при Туро. Стройният русокос куцльо очевидно беше умен мъж, но трудно можеше да мине за боец. А колкото до това дали може да му се има доверие… кой знае?

Бригантът не обърна никакво внимание на съмненията, които прочете в мрачното изражение на Медлин. В действителност Каледоните бяха рядко населени, а вакомагите, които живееха в подножието на планината, бяха известни като дружелюбни хора. С малко късмет, мисията му нямаше да продължи повече от шест дни път, а после бързо щеше да се върне в белия си палат. Хвърли неспокоен поглед към небето — беше се старал лицето му да не изразява нищо, но боговете си имаха начини да четат по очите на хората.

От кръга бяха останали само два счупени зъба и Прасамак застана на същото място, където се бе появил преди почти два месеца — на високия хълм, гледащ към укрепения град.

— Нали разбра? Шест дни — каза Медлин.

— Да. Ще си отбелязвам с резки върху някоя пръчка — отвърна Прасамак.

— Не ми се прави на интересен. Ще се появиш над Пината Кастра. В планината ще срещнеш един мъж, който се казва Кулаин. Той е висок, очите му са с цвета на буреносни облаци. Гледай да не го ядосаш. Той ще те заведе при принца.

— Буреносни очи. Да, готов съм.

Медлин изруга под мустак, извади някакво жълто като злато камъче и го размаха над главата си. Златисто сияние изпълни кръга.

— Язди на запад — каза чародеят.

Прасамак се метна на гърба на жребеца и го пришпори. Животното хукна право към най-големия камък. Прасамак затвори очи. Миризма като от изгоряло почти го задуши, ушите го заболяха. Отвори очи тъкмо когато конят излизаше в галоп от кръга, на същото място, където беше убил атрола. Прасамак издърпа Вамера от калъфа на седлото и бързо му сложи тетивата. После ядно изруга:

— Тъп магьосник! Това е друг кръг. Сега съм на дни път от Каледоните.

През целия ден Кулаин се труди, изграждайки кръг от тънка златна жица на полянката под хижата си. Опъна жицата покрай четири брези, сетне начерта с тебешир серия петоъгълници в заградения кръг. В центъра му очерта съвършен квадрат, измервайки прецизно разстоянията от ъглите на квадрата до най-далечните точки на петоъгълниците.

По обяд спря за малко и Туро му донесе бокал вино, който той отказа.

— За това е необходима ясна глава, Туро.

— Какво правиш?

— Пресъздавам основната структура на малък кръг — създавам портал, ако искаш. Но ако сбъркам и на косъм с изчисленията, ще се окажем в неподходящ свят или време.

— Къде е Лаита?

— Наблюдава долината за ловците на Елдаред.

— Да ти донеса ли нещо за ядене?

— Не. Трябва да довърша кръга и да положа линиите на магията. Ще проработи само веднъж — няма да можем да се върнем тук.

— Ще ида при Лаита.

— Не — категорично заяви Кулаин. — Трябваш ми тук. Целият кръг е настроен в хармония с теб. Това е единствената ни надежда да открием меча.

По залез-слънце Лаита дотърча на поляната.

— Някакъв ездач идва от долината. Сам е — каза тя. — Да го убия ли?

Кулаин изглеждаше уморен до смърт.

— Не. Засега не е необходимо. Почти привърших. Туро, иди с Лаита да видиш онзи мъж. Гаин, ти се скрий и ако ездачът има враждебни намерения, използвай лъка си.

— Нали каза, че съм нужен тук? — попита Туро.

— Вече е почти готово, посоката е зададена. Ще тръгнем на зазоряване.

— Няма ли да е по-безопасно, ако тръгнем сега? — попита Лаита.

— Слънцето почти залезе, а се нуждаем от енергията му. Не, ще трябва да оцелеем още една нощ в планините.

Туро и Лаита тръгнаха да пресрещнат конника. Докато тичаше зад стройното момиче, Туро все по-малко се тревожеше за непознатия конник и все повече мислеше за плавната, мека грация в движенията на Лаита.

Туро зърна ездача, който се изкачваше предпазливо по планинската пътека, и клекна до Лаита зад гъсто преплетените клонки на един храст. Мъжът яздеше висок черен жребец и беше облечен с кремава вълнена туника, бродирана по краищата, и черни тесни панталони, украсени с малки сребърни пулове. Носеше лък от тъмен рог. Беше двайсетинагодишен, с руса коса и проскубана светла брада.

Туро излезе на пътеката, а Лаита нагласи стрела на лъка си.

— Добре дошъл, страннико — каза Туро.

Мъжът дръпна юздите.

— Принц Туро?

— Да.

— Изпратиха ме да те намеря.

— Тогава слез от коня и извади меча си.

Лаита нямаше намерение да оставя Туро да се бие и стреля. В същия момент някаква птица излетя от близкото дърво, жребецът се дръпна уплашено и стрелата на Лаита прониза гърлото на коня и той падна, като изхвърли ездача си в храстите. Побеснял, Туро изтича и помогна на мъжа да се изправи. Чак сега забеляза, че човекът е куц. Лаита стоеше с втора стрела на тетивата.

— Проклета да си! — изкрещя Туро. — Махай се от очите ми! — Приближи се до коня, който се гърчеше на земята, и му преряза гърлото с ловджийския си нож. После каза на мъжа: — Съжалявам. Нямам нищо общо с това.

— Хубав кон беше — по-хубав никога не съм имал. Дано ти да имаш други.

— Нямам.

Мъжът въздъхна.

— Боговете дали, боговете взели.

— Къде ти е мечът? — попита Туро.

— За какво ми е меч?

— За да се биеш с мен, разбира се. Или възнамеряваше да използваш лъка си?

— Медлин ме прати да те заведа при него. Казвам се Прасамак. Отседнал съм при Викторин.

— Туро! — извика Лаита. — Виж!

В подножието на хълма десетина ездачи вървяха по следите, оставени от Прасамак.

— Приятелите ти идват — каза принцът.

— Не са ми приятели. Казах ти истината.

— В такъв случай по-добре ме последвай. Обаче дай да ти нося лъка.

Прасамак му го подаде и тръгнаха, като гледаха да не приближават до пътеката. Слънцето залязваше и те скоро се скриха в сгъстяващия се мрак. Вървяха повече от четвърт час — бавно, та накуцващият Прасамак да не изостава.

Когато стигнаха до хижата, луната бе пробила воала на облаците. Кулаин изтича да ги посрещне.

— Кой е този?

— Казва, че го бил изпратил Медлин — отговори Туро, — но хората на Елдаред идват след него.

Кулаин изруга.

Лаита ахна и тримата мъже се обърнаха към нея. Бе вдигнала ръката си и се взираше в гривната над лакътя си. Тя беше започнала едва доловимо да блести.

— Душекрадите — прошепна Туро.

— Възможно ли е да си получа лъка? — попита Прасамак.

Кулаин извади един сребърен нож и внимателно го допря до гърлото на бриганта, после взе камъка сипстраси от джоба си, докосна с него слепоочието на мъжа и попита:

— Защо те изпрати Медлин?

— Каза да заведа принца в каменния кръг до Пината Кастра. И той щял да ни вземе.

Ножът се озова обратно в канията на Кулаин.

— Върни му лъка и ми дай стрелите.

Воинът от Мъглите докосна с камъка си остриетата на всичките двайсет стрели и подаде колчана на Прасамак.

Той сложи една на тетивата. Острието й блестеше със синкавобяла светлина.

— Много е хубаво — каза бригантът.

Тъмна сянка изникна откъм дърветата и преди Лаита да успее да реагира, Прасамак вече бе опънал лъка и бе пуснал стрелата. Острието й се заби в гърдите на нападателя. Тъмният плащ се развя и се свлече на земята до стрелата на бриганта.

— В кръга! — изкрещя Кулаин. Още тъмни сенки наизскачаха от дърветата. Прасамак и Лаита стреляха почти едновременно, а Кулаин изтича напред, грабна копието си, което лежеше на земята край златната жица, и викна: — Минете в централния квадрат! Докато Туро, Лаита и Прасамак прекрачваха жицата, воинът от Мъглите успя да блокира удара на едно сиво острие, после заби копието си във врата на убиеца. Още сенки се приближиха до кръга. Кулаин прескочи жицата, но един студен нож се заби в рамото му. Силата се отцеди от ръцете и краката му и той извика някаква дума. Златна светлина изпълни кръга, принуждавайки призрачните убийци да отстъпят. Ярък като ден по пладне, след миг блясъкът грейна ослепителен. Когато се стопи, кръгът беше празен, златната жица я нямаше, а от пръстта се вдигаше горещ дим.

Кулаин се събуди в разрушен каменен кръг на склона на висок хълм, гледащ към безлюдна римска крепост. Седна и вдиша дълбоко няколко пъти, докато неестествената слабост не напусна тялото му. Крепостта в ниското отчасти се бе срутила и няколкото колиби край нея бяха построени с камъни от порутения строеж. Кулаин погледна небето — имаше само една луна. Небесният свод беше ясен и той огледа внимателно звездите. Още беше в Британия. Изпсува високо.

Отляво пламна сияние и той вдигна копието си и зачака. Появи се Медлин.

— О, ти ли си — каза чародеят. — Къде е момчето?

— Отиде да търси меча на баща си.

— Сам?

— Не. С него има едно момиче и един сакат.

— Прекрасно — каза Медлин.

Кулаин се изправи.

— По-добре е, отколкото ако беше мъртъв.

— Да, макар и не много по-добре — съгласи се Медлин. — Какво стана?

— Нападнаха ни Душекради. Пратих Туро и другите през портал.

— Кой портал?

— Аз го направих.

— Направил си го? О, Кулаин, много дръзко от твоя страна, наистина.

— Даже по-лошо. Наложи се да ги изпратя през нощта.

— Става все по-добре и по-добре. — Медлин подсмръкна шумно и се изкашля. — Изглеждаш остарял — каза той. — Имаш ли нужда от камък?

— Имам си. И изглеждам остарял, защото така искам. Време е да умра, Медлин. Живях прекалено дълго.

— Да умреш? — прошепна Медлин и се ококори. — Това пък що за глупост е? Ние сме безсмъртни.

— Само защото сме избрали да бъдем такива. Аз избрах да не бъда.

— И какво мисли Атина за това?

— Името й е Гороиен. Зарязахме онази гръцка приумица преди векове, а нея не съм я виждал от четирийсет години.

— Тук е студено. Да отидем в палата ми, там ще говорим.

Кулаин го последва в сиянието и двамата тръгнаха надолу по дългия склон към Еборакум и вилата на Медлин близо до южната стена. Вътре, в огнището от дялани камъни гореше весел огън. Чародеят открай време страстно ненавиждаше римското централно отопление — твърдеше, че му замайвало главата и нарушавало концентрацията му.

— Преди не мислеше, че е приумица — каза чародеят, когато седнаха до огъня с бокали разредено вино в ръце. — От теб излезе чудесен Арес, добър бог на войната. И все пак помогнахме на гърците, по един или друг начин. Дадохме им философията и математиката.

— Ти винаги си обичал да си пъхаш носа където не ти е работата, Медлин. Как поддържаш вкуса си към интригите?

— Хората са чудесни същества — каза чародеят. — Толкова изобретателни. Никога не ми омръзват, те и великолепните им дребни войни.

— Споменавал ли съм досега колко много не те харесвам?

— Един-два пъти, Кулаин… макар че не разбирам защо. Знаеш, че бих дал живота си, за да спася Алайда.

— Не смей да говориш за нея!

Медлин се отпусна в дълбокия си кожен стол и каза:

— Остаряването не ти отива.

Кулаин се засмя, но в смеха му нямаше веселие.

— Остаряването? Аз съм стар — стар колкото времето. Трябваше да умрем с вълните, които унищожиха Балакрида.

— Но не умряхме, слава на Извора! Защо напусна Гороиен?

— Тя не разбираше желанието ми да стана смъртен.

— Което е разбираемо. Ако си спомняш, тя се влюби в героя Гилгамеш и трябваше да го гледа как остарява пред очите й. Имаше някакъв проблем с кръвта му, който камъкът не успя да преодолее. Разбирам защо не иска да става повторно свидетел на подобно нещо.

— Той ми харесваше — каза Кулаин.

— Въпреки че ти отне Гороиен? Странен човек си ти.

— Беше кратко увлечение, при това много отдавна. Та какви са плановете ти сега, мародер такъв, сега, когато и някой друг се е включил в играта ти?

— Не обиждай. И въобще не се притеснявам. Който и да е, със сигурност не владее играта така добре като мен. Ти би трябвало да го знаеш, Кулаин — цели епохи си бил свидетел на моя гений. Нима не вдъхнових построяването на Троя? Нима не доведох Александър до ръба на световното господство? И това са само две мои дребни постижения. Мислиш ли, че нищо и никаквият магьосник на Елдаред може да ми се опре?

— Както винаги, самонадеяността ти е радост за окото. Изглежда, забравяш как те е посрамвала тя в миналото. Троя падна въпреки старанията ти да я спасиш. Александър се разболя от треска и умря. Колкото до Калигула… какво въобще видя в това момче?

— Умът му беше остър като бръснач — слуховете го изкарваха по-лош, отколкото беше в действителност. Но разбирам какво имаш предвид. Та кой мислиш стои зад Елдаред?

— Нямам представа. Пендарик притежава необходимата сила, но смъртните му омръзнаха много отдавна. Бригамартис може би.

— Беше се заиграла на богове с норвежците, но сега я няма. Не съм чувал нищо за нея от век и повече. Какво ще кажеш за Гороиен?

— Тя никога не би използвала Душекрадите.

— Май забравяш колко безмилостна може да бъде.

— Това го знам. Но не и в услуга на някой друг — най-малко пък заради дребно кралче като Елдаред. Той не може да й се наплати. Както и да е, това вече е твой проблем, чародею. Повече не искам да имам нищо общо с това.

— Изненадваш ме. Щом Елдаред разполага със силата да призове Душекрадите и да отвори портал в планината ти, значи може и да изпрати убийци след момчето, където и да е то сега. Предполагам, че не си оставил в планината нищо, което да е принадлежало на момчето.

Кулаин затвори очи.

— Оставих старите му дрехи в една ракла.

— Значи могат да го намерят. Освен ако не ги спреш.

— Какво предлагаш?

— Открий силата зад Елдаред и я унищожи. Или убий краля.

— А какво ще правиш ти, докато аз обръщам страната с главата надолу?

— Ще използвам това — каза чародеят и вдигна един пожълтял, обвит с кожа дебел свитък пергамент. — Това е най-ценната вещ, която притежаваше Туро. Писанията на Плутарх. Много от хармонията му е останала в този свитък. Ще последвам принца през Мъглите.

Прасамак се огледа. Теренът се беше променил — сега бе по-насечен и открит, планините се извисяваха над гористата долина наоколо. И беше светло… погледна нагоре и сърцето му се сви. Две луни висяха в небето, едната — огромна и сребристолилава, другата — малка и бяла. Бригантът изтръпна от предчувствието, че знае какво означава това. Нямаше и помен от воина с буреносните очи.

— Къде е Кулаин? — изкрещя Лаита.

— Не успя да стигне до централния квадрат — тихо каза Туро. Очите му срещнаха погледа на Прасамак, който разбра неизречената мисъл. Кулаин беше паднал сред Душекрадите — и двамата го бяха видели. Лаита изтича извън кръга от бели камъни и започна да вика Кулаин. Туро седна до Прасамак.

— Не вярвах, че нещо може да го убие — каза принцът. — Той беше изключителен човек.

— Съжалявам, че нямах възможност да го опозная — отвърна Прасамак с толкова искреност, колкото успя да изстиска от себе си. — Според теб как ще се приберем?

— Нямам представа.

— Така си и мислех. Знаеш ли къде сме?

— Не.

— Трябваше да стана предсказател. Знам какво ще ми отговориш още преди да си си отворил устата. Един последен въпрос. Тази втора луна горе според теб означава ли, каквото си мисля?

— Боя се, че да.

Прасамак въздъхна, отвори кесията си и извади малко кексче, наръсено с подправки. Туро се усмихна — сакатият стрелец започваше да му харесва.

— Как се запозна с Викторин?

Прасамак преглътна последната хапка от кексчето.

— Бях излязъл на лов… — Разказа на Туро как бе видял атролите и бе хукнал към каменния кръг, а после и за пътуването с Медлин до Еборакум. Не спомена за Хелга — мисълта да не я види повече беше твърде болезнена. Междувременно Лаита се върна и седна до тях, без да каже и дума. Прасамак й предложи последното си кексче с подправки, но тя отказа.

— Ти си виновен, куцльо — сопна му се момичето. — Ако не се бяхме забавили заради теб, можехме да избягаме заедно с Кулаин.

Прасамак кимна и не каза нищо. Беше си губене на време да спориш с жени.

— Глупости! — нахвърли се Туро върху нея. — Ако не беше убила коня му, щяхме да пристигнем по-рано.

— Да не би да казваш, че аз съм виновна?

— Ти повдигна въпроса за вината, не аз. А сега, ако не можеш да се държиш прилично, по-добре си затваряй устата!

— Как смееш? Не си ми нито роднина, нито господар, нищо не ти дължа.

— Ако ми разрешите да… — започна Прасамак.

— Мълчи! — озъби се Туро и пак се обърна към Лаита. — Може и да не съм ти господар, но отговарям за безопасността ти. Така би искал Кулаин.

— Ти пък откъде знаеш какво би искал? Ти си още момче, той беше мъж. — Лаита стана и се скри с ядни стъпки в мрака.

— Нищо хубаво не се ражда от спора с жена — тихо каза Прасамак. — Те винаги са прави, неведнъж съм го виждал в селото си. Сега ще трябва да й се извиняваш.

— За какво?

— Задето си й доказал, че греши. Какви са плановете ти, принце?

Туро се отпусна назад.

— Не й ли се сърдиш, че те обвини?

— Че защо да й се сърдя? Тя беше права — аз наистина ви забавих.

— Но…

— Знам, тя уби коня ми. Но докъде ще стигнем, ако започнем да се връщаме назад? Ако не бях яздил в планината, вие въобще нямаше да се забавите. Ако ти не се беше изгубил незнайно къде, аз нямаше да яздя в планината. Ти ли си виновен? Споровете нито ще ни запалят огън, нито ще ни намерят храна.

— Голям философ си.

— Разбира се — съгласи се Прасамак, като се чудеше какво ли означава това. Стана и изкуцука извън кръга, за да потърси съчки за огън, но не намери нито една. — Мисля, че трябва да пренощуваме в гората — каза той.

— Ще ида да доведа Лаита.

— Остави това на мен — бързо каза Прасамак и тръгна накуцвайки към мястото, където беше седнала девойката.

Откриха една малка падина на завет и запалиха огън до дънера на едно повалено дърво. Без завивки и храна, седяха мълчаливо, всеки потънал в мислите си. Лаита се бореше със скръбта си и с раздиращия я погрешно насочен гняв. Туро се чудеше какво ли бе смятал да правят Кулаин след като пристигнат тук. Дали беше познавал тази земя? И ако не я бе познавал, как би постъпил? На север ли би тръгнал? Или на юг? Прасамак лежеше край огъня и си мислеше за Хелга. Пет седмици блаженство. Надяваше се, че няма да й се наложи да го чака твърде дълго.

Когато Туро се събуди, Прасамак вече беше разпалил огъня и в пламъците му се печаха четири глинени топки. Принцът протегна схванатите си крайници. Лаита още спеше.

— Рано си станал — каза Туро, като погледна зазоряващото се небе.

— Гълъбите се ловят най-лесно, докато спят. Гладен ли си?

— Като вълк.

Прасамак избута с къса пръчка една от глинените топки и я удари с камък. Глината се разпука на две, оскубвайки до едно перата на птицата. Месото беше тъмно, на вкус се доближаваше до телешкото и Туро го изгълта настървено, осмуквайки крехките кости.

— Открих един висок хълм — каза Прасамак — и от него огледах околността. Не видях сгради, но на запад има нещо като ниви.

Извади още една топка от огъня и я разцепи, после отиде при заспалата Лаита и я побутна по рамото. Тя се събуди и той й се усмихна.

— Има топла закуска. Ела да хапнеш. — Тя мълчаливо прие поканата му, като внимаваше да не поглежда към Туро.

— Защо ви изпрати тук човекът с буреносните очи? — попита бригантът.

— За да открия меча на баща си, Меча на Кунобелин. Но не знам къде да го търся, а дори не съм сигурен, че сме попаднали в света, където Кулаин възнамеряваше да ни изпрати. Той каза, че се нуждаем от силата на слънцето, а когато тръгнахме, то отдавна беше залязло.

Прасамак разпукна още една глинена топка и мълчаливо почна да яде. Вамера беше с него, а това означаваше, че храната му е осигурена. Когато откриеха хора, можеше да размени кожи и месо, а по-нататък можеше дори и кон да си купи. Нямаше да гладува, но какво щеше да прави с поверениците си? С какви умения можеше да се похвали младият принц в този нов свят, в който дори не беше принц? За девойката не се притесняваше, защото беше млада и хубава, а и хълбоците й изглеждаха добри за раждане. Нямаше да остане гладна. Внезапно му хрумна една неприятна мисъл. Това беше друг свят. Ами ако тук живееха атролите и другите демони? Сети се за нивите и се поуспокои. Демони, които орат ниви, някак не му изглеждаха толкова демонични.

— Ще тръгнем на запад — каза Туро — и ще открием собствениците на нивите.

Прасамак се почувства облекчен, задето Туро бе решил да се нагърби с водачеството — самият той предпочиташе да следва и да дава съвети, пък и така нямаше да го обвинят, ако нещо се обърка.

Тръгнаха през гората, следвайки проправените от дивите животни пътечки, и често се натъкваха на следи от сърни и диви кози. Отпечатъците бяха малко по-големи от тези, които Прасамак познаваше, но не толкова, че да предизвикат тревога. Сутринта преваляше, когато видяха първия елен. Беше висок почти шест стъпки и леко изгърбен, а под гърлото му висеше отпусната кожа. Рогата му бяха остри, плоски и се разклоняваха във всички посоки.

— Ще трябва добре да се прицеля, ако искам да убия звяр като този — обади се Прасамак. Не каза нищо повече, защото сакатият му крак започваше да го боли от дългото натоварване. Туро забеляза, че накуцването му става все по-забележимо и предложи да поспрат.

— Не сме изминали и три мили — възрази Лаита.

— Уморен съм — сопна й се Туро, седна и се облегна на едно дърво. Бригантът се отпусна признателно на тревата. От момчето щеше да излезе добър водач, стига да оцелееше достатъчно дълго.

След кратка почивка не друг, а Прасамак предложи да продължат, като се усмихна признателно на Туро, и в късния следобед тримата най-после излязоха от гората и се озоваха пред хълмиста земя, осеяна с долчинки и ниски могили. Планините се издигаха в бяло и синьо към хоризонта, а в сянката им — на около две мили на запад — се виждаше малко укрепено село. Говеда и кози пасяха на склона на един хълм.

Туро дълго се взира в селото, претегляйки наум всички „за“ и „против“. Какъв избор имаше всъщност? Не можеха да прекарат живота си, криейки се в горите. Пътеката стана по-широка и те продължиха по нея, докато не чуха чаткането на конски копита. Туро спря по средата на пътя, Прасамак застана от лявата му страна, а Лаита — от дясната.

Конниците бяха четирима, всичките тежко въоръжени, с високи, окичени с пера шлемове от излъскан месинг. Водачът дръпна юздите на коня си и заговори на език, който Туро никога не беше чувал. Принцът с мъка преглътна, защото това беше проблем, за който не беше помислял. Каквото и да бе казал мъжът, го повтори отново, този път по-настоятелно. Ръката на Туро инстинктивно се стегна около дръжката на гладиуса му.

— Попитах какво правите тук — каза ездачът.

— Ние сме пътници — отговори Туро — и търсим подслон за през нощта.

— По-нататък има странноприемница. Да сте виждали една млада жена в напреднала бременност?

— Не, току-що излязохме от гората. Загубила ли се е?

— Тя е бегълка.

Воинът се обърна към хората си, вдигна ръка и четиримата конници изтрополиха в галоп покрай пътниците. Туро си пое дълбоко дъх и го изпусна облекчено. Прасамак докуцука до него и заговори. Думите му бяха неразбираеми — някаква лишена от ритъм поредица от случайно подбрани звуци.

— Какви ги говориш? — попита принцът. Прасамак, изглежда, се стресна и се завъртя към Лаита, чиито думи бяха също толкова непознати, макар и доста по-мелодични. Туро плесна с ръце и двамата се обърнаха към него. Той бавно извади гладиуса си и го подаде с дръжката напред на Прасамак. Бригантът протегна ръка и я докосна. — Сега разбираш ли ме?

— Да. Откъде се сдоби с тази магия?

Лаита ги прекъсна с неразбираем въпрос.

— Може би ще е по-добре, ако я оставим така — каза Прасамак. Лаита явно започваше да се вбесява, защото размаха юмрук срещу Туро и в резултат медната гривна се плъзна по ръката й и докосна голата кожа на китката й.

— Туро, мръсник такъв! Да не си посмял да ме оставиш така.

— Няма — каза Туро. Очите й се затвориха облекчено, сетне отново се ококориха.

— Какво стана?

— Кулаин докосна моя меч и твоята гривна с магическия си камък. Предполагам, че в момента говорим езика на този свят.

— Какво искаха конниците? — попита Лаита.

— Търсеха някаква бегълка в напреднала бременност.

— Тя се крие сред ей онези скали — каза Прасамак. — Видях я точно когато чухме конниците да приближават.

— По-добре да я оставим на мира — заяви Туро. — И така си имаме достатъчно неприятности.

— Тя е ранена — каза Прасамак. — Мисля, че са я бичували.

— Не! Достатъчно проблеми си имаме.

Прасамак кимна, но Лаита тръгна към скалите и скоро намери там младо момиче, не по-голямо от самата нея. Очите на момичето се разшириха от ужас, то прехапа устни и тънката му ръка притисна огромния корем, сякаш да го защити.

— Няма да ти направя нищо — каза Лаита и коленичи до бременната. Раменете й бяха в кръв — беше очевидно, че са я били с камшик, при това без да си пестят силата. — Защо те търсят?

— Аз съм една от Седемте — каза тя, сякаш това отговаряше на въпроса.

— Как да ти помогнем?

— Заведете ме в Марийн-са.

— Къде е това? — Момичето, изглежда, се изненада, но въпреки това посочи към хълмовете, към една покрита с гора падина зад група мраморни блокове. — Ела — каза Лаита и й подаде ръка.

Под тях Прасамак въздъхна, а Туро направи поредния опит да овладее гнева си.

— По-лесно е да опитомиш див кон, отколкото непокорна жена — промърмори бригантът. — Макар да казват, че усилието си струвало.

Туро усети как гневът му се стопява и попита:

— Нищо ли не може да те ядоса, приятелю?

— Разбира се — каза Прасамак и тръгна след жените.

Туро го последва, като оглеждаше хълмовете за следа от ездачите.

Глава 10

Авангардът на бригантската армия — около седем хиляди войници — пресече стената на Адриан при Цилурний и продължи в нестройни редици към укрепения град Корстопит. Армията се предвождаше от Сел, следван от седемстотин конници от племето новонти, умели ездачи и безмилостни майстори на меча.

Корстопит беше градец, в който живееха по-малко от четиристотин души. Членовете на съвета, който го управляваше, изпратиха на Елдаред послания, в които го уверяваха в подкрепата си и обещаваха да осигурят храна за войниците му, когато пристигне. Освен това наредиха на британския гарнизон да се оттегли и стотината войници поеха към Виндомара на дванайсет мили югоизточно от Корстопит. Градските първенци на това по-голямо поселище бяха разучили предзнаменованията и последваха примера на северните си съседи — и този гарнизон беше отпратен.

Елдаред печелеше войната още преди да е стигнал до бойното поле.

Клекнал в храсталаците над Корстопит, Викторин оглеждаше лагера долу. Бригантите бяха опънали шатрите си на три големи поляни пред стените на града. Новонтските конници се бяха разположили малко по на запад, край брега на пълноводен поток.

Галчмай се приближи безшумно и клекна до смуглия римлянин.

— Поне с две хиляди повече, отколкото очаквахме, а основните им сили още не са пристигнали — каза кантиецът.

— Елдаред се надява, че тази демонстрация на сила ще уплаши Аквила.

— И има основание. Градовете не искат война.

Зад двамата мъже чакаше цяла кохорта от Алиа, четиристотин и осемдесет специално подбрани бойци, обучени във воинското изкуство, част от тях пехотинци, останалите Cohors Equitana, тоест кавалерия. Викторин излази от храстите и повика командирите при себе си. Както при старата римска армия, конницата се делеше на turma — или кавалерийски взводове — всеки от по трийсет и двама души. Шестнайсет турми оформяха една кохорта.

Командирите се събраха в стегнат кръг около Викторин и той им начерта плана за нощните действия. На всеки командир бе зададена строго определена цел, както и варианти за действие в зависимост от начина, по който се развиеше битката. При ожесточени сблъсъци като този и най-добрите планове можеха да отидат на вятъра, а Викторин знаеше, че след началото на битката няма да има възможност за тактически промени. Всяка турма щеше да изпълни задачата си и да се оттегли. При никакви обстоятелства един взвод не биваше да се отклонява от задачата си, за да помогне на друг.

Обсъждаха вариантите повече от час, после Викторин тръгна сред войниците — проверяваше оръжието и конете и окуражаваше бойците. Също като тях и той носеше подсилен кожен нагръдник и дървен шлем, покрит с лакирана волска кожа, с вързани под брадичката извити наушници. Панталоните му бяха защитени от кожена поличка, разделена на пет парчета, а традиционните наколенници бяха заменени от подсилени с медни плочки ботуши. Мъжете бяха неспокойни и в същото време нетърпеливи да накажат гордите бриганти.

Един час след полунощ, когато бригантският лагер беше вече утихнал, триста конници се спуснаха в галоп по хълма. Четири турми връхлетяха върху обозните каруци, преобърнаха ги и ги подпалиха. Друг взвод се насочи към новонтския преден пост, изби охраната и разпръсна конете по съседните хълмове. Бригантски войници се заизсипваха от шатрите, но сто ветерани копиеносци, предвождани от Галчмай, се стовариха като чук отгоре им и ги принудиха да отстъпят. Копиеносците бяха последвани от две турми, които галопираха сред шатрите и мятаха запалени факли върху платнищата им. В лагера се възцари хаос.

Високо над Корстопит Викторин наблюдаваше сражението със свито сърце. Пламъците набираха сила, сякаш самият ад се бе стоварил върху земята.

— Сега, Галчмай! Сега! — прошепна римлянинът. Но битката все още беше в разгара си и бригантските командири започваха да възстановяват реда във войската си. Викторин вече усещаше как самообладанието му поддава пред натиска на неконтролируем бяс — и тогава видя копиеносците на Галчмай да се строяват в клин и да нападат. Клинът, начело с Галчмай, се вряза в нестройните редици на бригантите, а останалите турми се втурнаха в галоп покрай двата фланга на копиеносците, които в същия момент пробиха отчаяната отбрана и върхът на клина се показа от другата страна на бойното поле. Няколко коня бяха повалени, но основните сили избягаха към хълмовете. Викторин доволно обходи с поглед горящите каруци и шатри и множеството бригантски трупове, осеяли полето.

Дните на кръвопролитие бяха започнали…

Горчивината се бе вкоренила в гърдите на Корин Рогюр така дълбоко, че му беше трудно да си спомни времето, когато други чувства бяха ръководили духа му. Сега стоеше в началото на гората Марийн-са и гледаше как малката група слиза надолу по хълма към дърветата. Позна Ерулда и се зарадва, че е избягала — макар не заради самата нея, а заради неприятностите, които бягството й щеше да причини на магистрата. Единствените мигове на радост в света на Корин Рогюр идваха от тревогите на враговете му.

Беше висок мъж, слаб като клечка, и носеше ловджийски дрехи в кафяви и тъмнозелени цветове, които му помагаха да се слива с гората. На хълбока му висеше дълъг меч, а на гърба си носеше дълъг лък от тис и колчан, пълен със стрели с черни пера. Очите му бяха тъмни, а вечно смръщената му гримаса беше вдълбала бръчки по челото и бузите, които го състаряваха твърде много за двайсет и четирите му години.

Групичката се приближи и той огледа подробно жената, която помагаше на Ерулда. Беше млада, висока и жилава, дългокрака и наперена като кобилка. Зад нея вървеше светлокос млад мъж, а най-отзад се влачеше някакъв куцльо.

Корин огледа хоризонта за следи от дебнещи в засада войници — появяването на Ерулда можеше да разкрие някой капан, — после даде знак на мъжете, които се криеха в храстите, и пристъпи на открито. Ерулда го забеляза първа и му махна. Той не й обърна внимание, а попита другата жена:

— И накъде си тръгнала така, хубавице?

Лаита не каза нищо. Сред нещата, които беше научила от Кулаин, липсваха някои по-тънки нюанси на общуването. Обаче извади ножа си и пристъпи напред.

— Леле, леле — каза Корин, — кобилката имала лош нрав! Да не смяташ да ме набучиш с карфицата си?

— Казвай какво имаш да казваш, грознико, и се махай от пътя ни — сопна му се Лаита.

Корин не й обърна внимание, а погледна Туро и каза:

— Жените ти се бият вместо теб, така ли? Колко удобно.

Туро застана пред горянина, който стърчеше доста над него.

— Първо, тя не ми е жена. Второ, не ми се нрави тонът ти. Това може и да изглежда дребна работа, особено при наличието на петимата ти приятели, които се крият в храстите с опънати лъкове. Все пак ще е добре да ми повярваш, че мога да те убия преди те да ти се притекат на помощ.

Корин се ухили, заобиколи Туро и се насочи към Прасамак, който беше седнал на тревата.

— Май е твой ред да ми отправиш кървави заплахи.

— Подхванахте глупава и опасна игра — каза бригантът, без да спира да разтрива сакатия си крак. — Това момиче го преследват войници и всеки момент може да ни се изсипят на главите. Ако съдя по това как се зарадва на появата ти, ти си й приятел, така че защо не се държиш като такъв?

— Харесваш ми, куцльо. Единствен ти от дружината ви прояви здрав разум. Последвайте ме.

— Не — тихо каза Туро, — не ни трябват неприятности с войниците. Ти вземи момичето, а ние ще си вървим по пътя.

Корин вдигна ръка и петимата мъже с опънатите лъкове излязоха иззад дърветата.

— Мен не ме е страх — каза той. — Настоявам да дойдете и да обядвате с нас. Това е най-малкото, което мога да ви предложа.

Туро вдигна рамене, помогна на Прасамак да стане и тримата последваха горянина сред дърветата. Ерулда изтича напред, хвана Корин за ръка и тръгна до него.

Вървяха твърде бързо за Прасамак, въпреки юмрука, който току го подбутваше в гърба, и на един хлъзгав стръмен участък от пътеката той се спъна и падна. Туро се наведе да му помогне, но един горянин с тъмна брада изрита Прасамак в гърба и го повали пак. Туро удари мъжа през лицето с опакото на ръката си и той залитна и тупна на земята. Още един скочи напред, но Туро повали и него. Прасамак се изправи с мъка, а останалите се втурнаха да се разправят с принца.

— Спрете! — изкрещя Корин и мъжете застинаха. — Какво става?

— Той ме удари — развика се първият мъж и посочи Туро.

— А ти все си търсиш белята — каза Корин.

— Кеорл ритна куцльото — обади се друг от мъжете. — Каквото повикало, такова се обадило.

Кеорл изпсува и тръгна към заговорилия, но Корин застана помежду им.

— Ще се биете, когато ви кажа, и само тогава. И да не съм те видял да удряш свой брат, Кеорл. Никога. Имаме само връзката помежду си и нищо друго. Нарушиш ли я, ще те убия. — Сетне се завъртя към Туро. — Ще го кажа само веднъж — за момента сте гости, макар и нежелани. Така че удържай нрава си, освен ако не искаш да се отнесем с вас като с врагове.

— Нима между двете има разлика?

— Да. Враговете ги убиваме. Не го забравяй.

Продължиха по-бавно и Прасамак с облекчение отбеляза липсата на ръчкащия го в гърба юмрук. Въпреки това, докато стигнат до лагера — надупчена от пещери оголена скална стена — кракът вече го болеше жестоко. С Туро и Лаита ги оставиха да седят на открито под зоркия поглед на четирима пазачи, а Корин и Ерулда влязоха в широкия вход на една пещера.

— Трябва да се научиш да не се палиш толкова — каза Прасамак. — Можеше да те убият.

— Прав си, но нямах време да мисля. Как ти е кракът?

— Не ме притеснява особено.

— Тя дори не ми благодари — внезапно каза Лаита. Туро си пое дълбоко дъх, но Прасамак го тупна силно по рамото.

— Въпреки това постъпката ти беше благородна — каза бригантът.

Лаита сведе глава.

— Съжалявам за онова, което казах, Прасамак. Не ти си виновен за смъртта на Кулаин. Ще ми простиш ли?

— Бързо забравям думи, изречени от гняв или мъка. Няма какво да ти прощавам. Сега трябва да помислим как да се справим с настоящото си положение. Изглежда, се насадихме право в центъра на война.

— Ами! — възрази Лаита. — Само някаква си банда разбойници.

— Не — каза Туро, — момичето е било нещо като заложничка. А ако тези мъже наистина бяха разбойници, щяха да ни претърсят за пари. Изглежда, са някакво братство.

— Малко при това — вметна бригантът. — Което вероятно означава, че са губещата страна.

— И това какво общо има с нас? — попита Лаита. — Не им мислим злото.

— Не е важно какво им мислим — каза Туро. — Това тук прилича на повече или по-малко постоянен лагер, а ние знаем как да го намерим. Ако войниците ни разпитат, може да издадем местоположението му.

— И? Какво ще стане според теб?

— Много е просто. Или ще ни убият, или ще ни предложат да се присъединим към тях. Второто е по-вероятно, защото иначе щяха да ни убият още в началото.

Прасамак не каза нищо, само кимна.

— И какво трябва да правим? — попита Лаита.

— Ще се присъединим към тях. И при първа възможност ще избягаме.

Корин се показа на входа на пещерата, махна на Туро и каза:

— Остави меча и ножа при приятелите си и ела.

Принцът направи както му беше казано и последва горянина в осветения от факли лабиринт на пещерите. Стигнаха до широк портал, изрязан в пясъчника. Корин спря и тихо каза:

— Влез.

Отвътре чу дълбок гърлен рев и Туро замръзна.

— Какво има там?

— Живот или смърт.

Принцът направи няколко крачки и се озова в населена със сенки вътрешност. Помещението се осветяваше само от една мъждива свещ и Туро зачака очите му да се нагодят към тъмнината. В ъгъла седеше прегърбена фигура — изглеждаше огромна сред сенките. Принцът пристъпи напред, фигурата се обърна, надигна се и надвисна над него. Главата беше гротескна — с изпъкнали очи и множество белези, смесица от лицето на човек и муцуната на мечка. От челюстите на съществото се точеше слюнка и макар да беше облечено в бяло като човек, огромните лапи, подаващи се от ръкавите, завършваха с извити нокти и определено бяха животински.

— Добре дошъл в Марийн-са — каза съществото. Гласът му беше дълбок и гръмлив, думите — завалени до неузнаваемост. — Разкажи ми за себе си.

— Казвам се Туро. Пътник съм.

— На кого служиш?

— На никого.

— Всеки човек служи. Откъде идваш?

— Минах през Мъглите. Моят свят е далеч оттук.

— Мъглите! — прошепна съществото, приближи се и сложи лапи на раменете на Туро, съвсем близо до гърлото му. — Тогава служиш на кралицата вещица?

— Не съм чувал за нея. Не познавам никого тук.

— Знаеш, че съм готов да те убия, нали?

— Така изглежда — отвърна Туро.

— Не искам да го правя. Не съм такъв, какъвто ме виждаш, момче. Навремето бях висок и хубав като брат ми Корин. Но нищо добро не те чака, попаднеш ли в ръцете на Астарта. Още по-лошо е ако я обичаш, както я обичах аз. Защото тогава тя не те убива. Няма значение… върви си, уморен съм.

— Ще живеем ли, или ще умрем?

— Ще живеете… днес. Утре? Утре пак ще говорим.

Принцът излезе заднишком, а изгърбената фигура пак се сви в ъгъла. Корин го чакаше.

— Хареса ли ти срещата? — попита горянинът. Туро го погледна в очите и усети болката, скрита там.

— Може ли да поговорим някъде?

Мъжът сви рамене и тръгна към светлината. Влязоха в едно помещение встрани от главния проход. Вътре имаше койка и два стола. Корин седна на единия и махна на Туро да седне до него.

— За какво искаш да говорим?

— Може и да не е за вярване, но аз и приятелите ми не знаем нищо за земята ви и за неприятностите, които си имате. Коя е Астарта?

— Не е за вярване ли? Не. Невъзможно е. Щом сте пътували по лицето на тази земя, не може да не знаете коя е Астарта.

— И така да е, кажи ми. Коя е тя?

— Нямам време за игрички — каза Корин и стана.

— Това не е игра. Казвам се Туро и минах през Мъглите. Вашата земя, вашият свят е непознат за мен.

— Ти си магьосник? Трудно ми е да го повярвам. Или наистина си на стотици години и само се преструваш на голобрадо момче?

— Дойдох тук, или по-право бях изпратен тук, от един мъж, който владее магията. Направи го, защото иначе щяха да ни убият. Това е простата истина — питай приятелите ми. А сега ми кажи коя е Астарта?

Корин пак седна на стола си.

— Не ти вярвам, Туро, но няма да спечелиш нищо, ако ме чуеш да говоря за нея, така че ще ти кажа. Тя е Тъмната кралица на Пинре. Владенията й се простират от океан до океан, а ако може да се вярва на моряците, владее дори земите отвъд тях. Злото у нея е толкова голямо, че ако наистина не си чувал за нея, няма да повярваш на какво е способна. Момичето, на което помогнахте, беше едно от Седемте. Ориста й бе да я заведат в Пердита, Железния замък, и там да гледа как кралицата вещица поглъща новороденото й бебе. Само си помисли! По седем новородени всеки сезон!

— Изядени? — възкликна Туро.

— Казах погълнати. От Кървавия камък.

— Но защо?

— Как можеш да задаваш този въпрос на един нормален човек? Защо унищожава, вместо да цери? Защо взе мъж като Палин и го превърна в звяра, който постепенно надвива човешкото у него? Знаеш ли защо го направи? Защото той я обичаше. Сега разбираш ли злото? С всеки следващ ден този добър човек се превръща все повече в звяр. Не след дълго ще се обърне срещу нас, ще разкъсва и ще беснее и ние ще сме принудени да го убием. Такава е волята на кралицата вещица, дано боговете я изкормят!

— Разбирам, че разполага с армия.

— Десет хиляди мъже, макар че разпусна два пъти по толкова, след като завладя Шестте народа. Но тя има други оръжия — зверове на ужаса, които може да призове по всяко време, и които разкъсват човека на парченца. Това достатъчно ли ти е?

— И как сте оцелели срещу такъв враг?

— Как ли? Ако ни убие сега, няма да страдаме. А като ни оставя да живеем и да гледаме как Палин полудява — толкова прекрасно противно е, не мислиш ли? Когато се видим принудени да го убием и сами прекършим духа си, тогава те ще дойдат.

— Изглежда, наистина е изтъкана от зло — каза Туро. — Сега разбирам какво имаше предвид за връзката в братството. Но кажи ми едно — защо хората търпят такова зло? Защо не се надигнат, всичките?

Корин впери черните си очи в Туро, сякаш го виждаше за пръв път.

— И защо да го правят? Самият аз не го бях и помислял… докато не изтеглиха името на жена ми от списъка. Докато не я извлякоха пищяща от дома ни, с дете в утробата, дете, което никога нямаше да видя. Животът в Пинре не е лош. Има достатъчно храна и работа, а вече и врагове нямаме. Сега опасност грози само бременните жени — и то само двайсет и осем на година. Какво е това за народ, който наброява незнайно колко хиляди? Не, защо им е на хората да се бунтуват срещу една толкова добра владетелка? Освен ако жена ти и детето ти не са убити… освен ако брат ти не е превърнат в отвратително чудовище, обречено да умре от ръката на своите.

— И откога Астарта управлява Пинре?

Корин вдигна рамене.

— Това е работа на историците. Винаги е била кралица. Макар че като я погледнеш… Брат ми измина целия път до Железния замък, за да измоли милост за жена ми Иштура. Кралицата го взела в прегръдките си и той се влюбил в златокосата й красота. Каква цена плати само, за да спи с нея!

— Защо не избягате? — попита принцът.

— Къде? През океаните? Кой знае какво зло владее тамошните земи? Не, ще остана и ще направя всичко по силите си, за да унищожа нея и онези, които й служат. Какъв огън ще гори, когато настъпи този прекрасен ден!

Туро стана и каза:

— С масло огън не се гаси. Ще се върна при приятелите си.

— Огънят, който ще запаля аз, никога няма да изгасне — каза Корин. Очите му горяха на светлината на факлите. — Имам имената им на списък. И когато тя умре, други ще бъдат назовани, и те ще я последват с писъци в мрака.

— Имената на хора, които не са се борили против нея?

— Именно.

— Имена като твоето — преди да отведат жена ти?

— Ти не разбираш. Пък и как ли би могъл?

— Надявам се никога да не разбера — каза Туро и излезе.

Нито Туро, нито някой от другите бяха повикани при човека звяр Палин през следващите четири дни, а Корин Рогюр почти не им обръщаше внимание. Прасамак се вбесяваше все повече от неумението на ловците на братството, които всяка вечер се връщаха с празни ръце и се оплакваха, че сърните били прекалено бързи или прекалено хитри, или че лъковете им не били достатъчно далекобойни, а стрелите били криви. На четвъртия ден донесоха една сърна, чието месо беше толкова жилаво, че направо не можеше да се яде. Прасамак отиде да търси Корин, който тъкмо тръгваше да огледа гората на север.

— Какво има, куцльо? Времето ми е малко.

— Както и храната… а пък умението ви е по-малко и от тях.

— Говори ясно.

— В братството ви няма и един ловец, който да уцели оборска стена отвътре, а на мене ми омръзна да дъвча корени или месо, което е срам за ловеца. Позволи ми да си взема лъка и да ви донеса малко прясно месо.

— Сам?

— Не. Дай ми някой, който да има малко търпение и който ще прави каквото му кажа.

— Много си нахакан, Прасамак — каза Корин. За пръв път се обръщаше към бриганта по име.

— Не съм нахакан, просто ми омръзна компанията на некадърници.

Корин вдигна вежди.

— Добре. Имаш ли някого предвид?

— Мълчаливеца, който говори срещу Кеорл.

— Добре правиш, като избираш Хогун. Ще му кажа да те убие, ако прецени, че се каниш да избягаш.

— Кажи му каквото искаш, само побързай!

Туро гледаше двамата мъже, докато навлизаха в гората. Прасамак куцукаше след високия Хогун. Корин Рогюр се приближи до него и попита:

— Може ли да си служи с този лък?

— Времето ще покаже — каза Туро. Корин поклати глава и тръгна заедно с четирима от дружината си. Лаита седна до принца и каза:

— Нощес доведоха още три бременни жени. Чух ги като си говореха. Изглежда, Корин е нападнал конвоя, с който са се движили. Убили са четирима войници, а още няколко са ранили.

Туро кимна.

— Само така може да нарани Астарта — като я лиши от ритуалните й жертви. Но и той е обречен, бедният, също като брат си.

— Докато си жив, надежда има — така казваше Кулаин.

Туро пак кимна.

— Има нещо вярно. Но той разполага само с петдесетина мъже срещу десетхилядна армия. Не могат да победят. А и забеляза ли, че им липсва всякаква организация? Не само са лоши ловци — те просто си седят и чакат Палин да полудее. Съгледвачите, които пращат, са недостатъчни да защитят лагера, не се събират да обсъдят стратегията си, дори не се упражняват с оръжията си. Никога не съм чувал за толкова неорганизирана банда бунтовници — те просто са обречени на поражение.

— Може би просто са чакали да се появи някой принц с боен опит като твоя — сопна му се Лаита.

— Може пък и така да е! — Туро се изправи, приближи се до най-близкия пазач — тромав младеж, въоръжен с дълъг лък — и го попита: — Как се казваш?

— Риал.

— Кажи, Риал, ако тръгна да излизам от лагера, какво ще направиш?

— Ще те убия. Нима очакваш да се поколебая? — Думите му предизвикаха висок смях сред другите трима пазачи, които се бяха приближили да видят какво става.

— Не мисля, че можеш да ме убиеш с този лък, дори да бях десет стъпки висок, шест широк и да яздех гигантска костенурка. — Мъжете се ухилиха на стъписания Риал. — Вие пък на какво се смеете? Ти! — изсъска Туро и посочи един слаб мъж с тъмна брада и зелени очи. — Твоят лък дори няма тетива. Ако тръгна да бягам към дърветата, не можеш да направиш нищо.

— Не е много разумно да ни обиждаш, момче — каза ловецът.

— Грешиш — отвърна Туро. — Не е разумно да обиждаш мъже. Какво сте вие, избягали от господаря си слуги? Знахари? Пекари? Сред вас няма и един воин.

— Сега вече прекали! — викна слабият мъж. — Време е някой да ти даде урок, момче.

Туро направи крачка назад, та мъжът да може да извади меча си. В следващия миг и гладиусът на принца проблесна на слънцето.

— За уроците си прав, горянино.

Принцът отскочи пъргаво назад, когато ловецът вдигна меча си и нападна, изписвайки с оръжието си висока дъга към лявата му страна, блокира с лекота удара, извъртя се и подкоси мъжа, който тупна на земята. Мечът на ловеца литна във въздуха и издрънча в дънера на едно дърво.

— Урок номер едно — каза Туро. — Гневът не е брат на умението.

Още един мъж пристъпи напред, този път по-предпазливо. Туро го посрещна и остриетата им затанцуваха. Този беше по-сръчен от другаря си, но не се беше учил при Кулаин лах Фера. Туро направи крачка напред, плъзна меча си по острието на противника и завъртя китката си. Мечът на ловеца последва този на другаря му и мъжът отстъпи. Туро прибра гладиуса си.

— Лаита, ела тук!

Момичето се намръщи, но се подчини. Туро се обърна към пазачите.

— Няма да слизам толкова ниско, че да се състезавам с вас по стрелба с лък, но залагам меча си срещу вашите лъкове, че дори тази девойка може да ви победи.

— Приемам облога — каза слабият мъж.

— Няма да участвам в игричките ти — викна Лаита, но Туро рязко се обърна към нея и я удари през лицето. Тя залитна, стресната и обидена.

— Ще правиш това, което ти казвам — изсъска й той. Очите му пламтяха. — Писна ми от детинските ти капризи. Твоята глупост ни докара тук. Порасни най-после! И мисли за Кулаин!

При споменаването на Кулаин гневът на Лаита се стопи и тя отиде при най-близкия мъж и каза:

— Посочи целта.

— Ей онова дърво — посочи Риал.

— Казах цел, а не природен паметник!

— Тогава ти я посочи.

— Добре.

Лаита грабна тъмната шапка от главата на Риал и отиде при дървото, което беше посочил той. Извади ловджийския си нож и прикова шапката към дънера. След това изброи тридесет крачки и зачака мъжът да отиде при нея.

Риал нагласи стрела на лъка си.

— Беше хубава шапка — измърмори сърдито той, опъна тетивата, прицели се и стреля. Стрелата се отплесна в дънера и изчезна в гората. Вторият мъж пропусна шапката с една стъпка, третият уцели тясната й периферия и останалите се развикаха одобрително. Последен се прицели слабият ловец. Стрелата му удари дръжката на ловджийския нож на Лаита и не успя да прониже мишената.

— Стреляй пак — каза Лаита.

Той го направи и този път стрелата прониза дъното на шапката. Лаита взе лъка на Риал и се отдалечи с още десет крачки. Обърна се, опъна тетивата, застина, издиша и стреля. Стрелата се заби в дъното на шапката, досами тази на слабия мъж.

Той изсумтя, отиде до мястото, от което беше стреляла тя, прицели се и пусна тетивата. Стрелата облиза периферията на шапката. Лаита се отдалечи с още десет крачки и отново уцели шапката. После се приближи до Туро, пусна лъка в краката му и приближи лице до неговото.

— Докосни ме още веднъж — прошепна тя — и ще те убия. — Обърна му гръб и се върна на мястото си близо до кръга от камъни. Слабият ловец пристъпи напред.

— Казвам се Болдрик. Съгласен ли си да ме научиш на движението, с което ме обезоръжи?

— С удоволствие — каза Туро. — А ако искате да преживеете пролетта, трябва да се упражнявате с оръжията си. Не е далеч денят, когато войниците ще дойдат.

— Не от войниците ни е страх — каза Болдрик. — А от ворите.

— Ворите? Не съм чувал това име.

— Огромни котки. Могат да смажат волски череп със зъбите си. Астарта обича да ловува с тях, а плячката сме ние. Пусне ли ги в гората, с нас е свършено.

— Ако звярът е смъртен, може да бъде убит. Ако един може да бъде убит, могат да умрат десет, или сто. Трябва да обмислите какво и как да се направи, когато ворите се появят в гората.

— Как можеш да планираш битка със същество, което бяга по-бързо от кон и убива и с лапи, и със зъби? Когато бях момче, често организираха лов на вори — двайсет мъже с лъкове и още десет на коне и с дълги копия. И въпреки това давахме жертви. А сега говорим за двайсет вори, или трийсет. А нямаме нито ловни коне, нито копия.

— Жалка група сте, това поне е сигурно. Ворите ядат ли месо?

— Разбира се.

— Тогава заложете капани. Изкопайте ями със заострени колове на дъното. Човек не е победен, докато и последната капка кръв не изтече от раните му. А ако нямате сърце за битка, по-добре напуснете гората. Но не се крийте разтреперани в тези дупки.

— Теб пък какво те интересува? — попита тромавият Риал. — Не си един от нас.

— За щастие не съм. Но съм тук и вие имате нужда от мен.

— Защо? — попита Болдрик.

— За да ви науча как да победите. Опитайте вкуса на тази дума. Победа.

Ужасяващ рев изригна откъм входа на пещерата и мъжете се обърнаха стреснато. Там, застинала пред скалната стена, се извисяваше мечка, напълно лишена от човешки облик. Звярът видя мъжете, събрани около Туро, отпусна се на четири крака… и нападна.

Звярът, който преди беше Палин, се движеше със светкавична бързина и се вряза в групата преди мъжете да се разбягат. Риал, най-бавният, бе запратен на десет стъпки във въздуха и се срина в безсъзнание до една висока скала. Останалите хукнаха към относителната защита на дърветата. Туро отскочи вляво и зачака. Звярът се беше изправил на задните си лапи и страшните му нокти деряха въздуха. Принцът извади гладиуса си и отстъпи. Мечката направи крачка напред, отпусна се на четири крака и нападна отново. Този път Туро скочи високо и възседна гърба на животното с вдигнат меч, но сърце не му даде да забие острието във врата му — знаеше какво е било то преди. Мечката се замята като луда, за да хвърли младия воин от гърба си. В усилието си да се задържи, Туро изпусна меча, той падна върху гърба на звяра и от острието припламна ослепителна бяла светлина. Мечката се строполи без звук и Туро скочи встрани преди тежкото тяло да го е затиснало. Животинските черти се смекчиха и пред очите на младия британец козината се отдръпна, разкривайки наполовина човешкото лице, което той помнеше от първата им среща дълбоко в недрата на пещерите. Туро посегна да вземе меча си и усети горещината, която се излъчваше от острието. И отговорът сам проблесна в главата му.

— Лаита! — изкрещя той. — Ела бързо!

Тя изтича при него и с ужас се взря в обезобразеното лице на Палин.

— Убий го преди да е дошло на себе си! Бързо!

— Дай ми гривната си. Веднага!

Тя бързо изхлузи медната гривна, Туро я взе и я допря до разкривеното лице. Светлината проблесна отново и чертите на Палин се смекчиха още повече.

— Ами стрелите? — прошепна Лаита. — Кулаин докосна и тях с камъка си.

Туро кимна и тя хукна през поляната да донесе колчана си. Туро започна да допира остриетата на стрелите до падналия полузвяр и с всяко докосване човешкото у него ставаше все по-зримо. Накрая магията се изчерпа и лицето на Палин определено беше по-човешко отпреди, но мечешките лапи останаха, както и огромните, приведени и покрити с козина плещи. Очите му се отвориха.

— Защо не съм мъртъв? — попита той. Мъката в гласа му сви сърцата на всички.

Пазачите хукнаха напред и коленичиха до него.

— Този младеж те излекува, господарю — каза Болдрик. — Докосна те с вълшебния си меч. Лицето ти…

Болдрик свали месинговия си шлем и го вдигна пред очите на Палин. Човекът-чудовище се взира дълго в изкривеното си отражение, после обърна тъжните си сини очи към Туро.

— Ти само отложи неотвратимото, но все пак ти благодаря.

— Приятелят ми Прасамак има още двайсет стрели, докоснати с магия. Когато се върне, ще ти ги донеса.

— Не! Срещу Астарта няма магия. По-добре ги запази. Аз съм обречен, макар че с твоя помощ ще живея още месец в образа на човек. — Палин погледна страховитите си ръце. — На човек? Мили богове на земята и водата! Що за човек съм аз?

— Добър човек, струва ми се — каза Туро. — Имай вяра. Което е сътворено с магия, може да бъде разтурено пак с нея. Нямате ли чародеи във вашия свят?

— Имаш предвид Сънетворците ли? — попита Болдрик.

— Ако владеят магията, да.

— Преди имаше един в Етрусите — това са планини на запад оттук.

— Знаеш ли къде точно в планините живее?

— Да, мога да те заведа.

— Не! — каза Палин. — Не искам никой да рискува заради мен.

— Смяташ, че в тази гора опасността е по-малка? — попита Туро. — Колко време ще мине преди ворите или войниците да унищожат братството и да завлекат хората ти пред Астарта, за да изстрадат същата съдба като теб?

— Ти не разбираш. За кралицата вещица това е само игра — каза Палин. — Каза ми, че може да ме вижда във всеки един миг и ще гледа как ме убиват собствените ми братя. Дори сега тя вече знае за плановете ти и няма никакъв шанс да успееш. Тя ни наблюдава и в момента.

Пазачите се дръпнаха от поваленото чудовище и заоглеждаха страхливо небето. Самият Туро почувства студена тръпка да пролазва по гръбнака му, но се насили да се засмее и стана.

— Да не мислиш, че тя е единствената сила на света? Щом е толкова непобедима, защо не си мъртъв? Чуваш ли ме, вещерска кралице? Защо не е мъртъв? Хайде, Болдрик, води ме при Сънетвореца.

На двеста мили оттам посребреното огледало потрепна, когато Астарта прокара бялата си ръка пред него.

— Ти ме заинтригува, момко. Ела при мен. Ела при Гороиен!

Глава 11

По здрач Прасамак се върна и завари Туро и Болдрик да се приготвят за заминаване. След него вървеше зачервеният Хогун, превит под тежестта на елена, който сакатият бригант беше убил преди два часа. Прасамак се отпусна тежко на земята до Лаита и попита:

— Какво става?

— Благородният принц е решил да види сметката на кралицата вещица — отговори тя. — Тръгва към някаква планина да търси някакъв магьосник.

— А ти защо си сърдита? Явно е спечелил доверието им.

— Той е още момче — пренебрежително заяви Лаита.

Колкото и да беше уморен, Прасамак стана и докуцука до групичката, събрала се около Туро, който говореше за станалото през деня. Бригантът не каза нищо, но ясно усещаше растящото вълнение, обхванало мъжете. Човекът-звяр Палин се бе оттеглил в пещерата.

— Как ще открием Сънетвореца? — попита Туро.

Болдрик тъкмо се канеше да отговори, когато Прасамак се намеси рязко в разговора:

— Може ли да поговорим за малко, принце?

Туро последва бриганта до един висок дъб.

— Явно не вярваш, че кралицата вещица ни наблюдава, но това е чисто предположение и следователно на него не може да се разчита. Остави човека да ни води, но не обсъждай точното място.

— Не може да е навсякъде, не е богиня.

— Това не го знаем. Но тя вероятно знае каква е продължителността на заклинанието, което е направила на Палин, и следи за смъртта му. Дай ми меча си.

Туро го направи, Прасамак извади три стрели от колчана си и ги прокара по острието.

— Не знам дали магията може да се пренесе по този начин, но не виждам причина да не може. — Той върна меча на принца. — А сега да вървим да намерим онзи чародей.

— Не, приятелю. Палин каза, че ти и Лаита трябва да останете. Няма да ни позволят всички да си тръгнем оттук. Грижи се за нея, а аз ще се върна възможно по-скоро.

Прасамак въздъхна и поклати глава, но не каза нищо, само изгледа мълчаливо двамата мъже, докато потъваха сред сенките на дърветата. Хелга му изглеждаше толкова далечна. Жените, живеещи в лагера, се събраха около елена и го нарязаха умело, а бригантът се изтегна до Лаита, като се зави с едно взето на заем одеяло.

— Дори не се сбогува — каза Лаита.

Прасамак затвори очи и заспа.

След два часа се събуди от върха на ботуш, който го ръчкаше в ребрата. Седна и видя Корин Рогюр, наведен над него.

— Ако приятелят ти не се върне, ще ти прережа гърлото.

— Следващия път ме събуди да ми кажеш нещо, което не знам.

Корин седна и разтърка уморените си очи.

— Благодаря ти за елена — каза той така, сякаш някой насила изтръгваше думите от гърлото му. — И съм признателен на приятеля ти, задето помогна на брат ми.

— Разузнаването ти успешно ли беше?

— И да, и не. На северната граница има военен лагер — около хиляда войници. Отначало мислехме, че ще навлязат в гората, но после им заповядаха да слязат от конете и да се върнат в лагера. Изглежда, е било по времето, когато момчето е използвало магията си върху Палин.

— Това означава, че е спасил не само брат ти, но и хората ти — каза Прасамак.

— Така изглежда — призна Корин. — Тук сме обречени и това ме вбесява. Когато бях дете, баща ми ми разказваше приказки за юнаци, които излизали победители и от най-трудните положения. Но в живота не е така, нали? Тук имаме трийсет и четирима бойци. Трийсет и четирима! Това едва ли може да се нарече армия.

— Погледни го от гледната точка на Астарта — каза бригантът. — Явно те смята за достатъчно важен, щом заслужаваш вниманието на една десета от армията й. Изглежда, по някаква причина се страхува от теб.

— Нямаме нищо, от което да я е страх.

— Имате пламъче, Корин. Вярно, малко пламъче, но веднъж видях как цяла гора пламна и изгоря от жарта на небрежно запален лагерен огън. От това се страхува тя — че пламъчето ви може да се разгори.

— Уморен съм, Прасамак. Ще се видим утре сутринта.

— Ела с мен на лов.

— Може и да дойда. — Корин се изправи и тръгна към пещерите.

— Ти си мъдър човек — каза Лаита, изрита одеялото си и седна до Прасамак. Той се усмихна.

— Де да бях. Ако наистина беше така, сега щях да съм в Калцария при жена си.

— Ти си женен? Не си ми споменавал за това.

— Спомените понякога са мъчителни, затова се опитвам да не мисля за жена си. Където и да е тя сега, звездите над нея са различни от тези, които виждам аз. Лека нощ, Лаита.

— Лека нощ, Прасамак. — Помълчаха няколко минути, после Лаита прошепна: — Радвам се, че си тук.

Той се усмихна, но не каза нищо. Не беше време за разговори… точно сега, когато Хелга го чакаше в сънищата му.

Туро и Болдрик вървяха почти цяла нощ. Гората бе осветена от ярката светлина на двете луни — едно посребрено, сякаш омагьосано горско царство, което граничеше с красивото, или поне така изглеждаше в очите на Туро. Поспаха два часа и призори стигнаха до западния край на гората. Пред тях се простираха откритите долини, а отвъд тях се синееха белите планински върхове.

— Оттук започва опасността — каза Болдрик. — Нека духовете ни пазят!

Продължиха през откритата равнина. Болдрик вървеше с готова стрела на лъка си. Туро оглеждаше напрегнато хоризонта, но нямаше и следа от войници. Малки колиби и по-големи къщи разнообразяваха пейзажа, а по склоновете на ниските хълмове пасеше добитък.

— На кои духове се молиш? — попита Туро.

— На Армията на мъртвите — отговори слабият ловец.

По обяд спряха в една селска къща и Болдрик получи самун черен хляб. Обитателите й — млади мъж и жена — изглеждаха притеснени и нямаха търпение да видят гърбовете на пътниците. Болдрик им благодари за храната и те се скриха в къщата.

— Познаваш ли ги? — попита принцът.

— Това са сестра ми и съпругът й.

— Не бяха много дружелюбни.

— Да говориш с мен е равносилно на смърт, откакто издадоха присъдата.

— Какво престъпление си извършил?

— Убих войника, който дойде за жената на съседа ми. Тя беше една от Зимните седем.

Спряха за нощувка в някаква изоставена хижа и Туро пое първата смяна. Замисли се за Кулаин, после за баща си. Никога не бяха разговаряли като баща и син…

Някаква сянка се раздвижи на поляната пред хижата и Туро се стресна и извади меча си — острието блестеше като мътно сребро.

Вратата се отвори с трясък, но Туро вече беше подготвен. Сянката се плъзна към него. В същия миг Болдрик се събуди и посегна към лъка си. Туро замахна и разсече мъртвешки сивото лице. Демонът се стопи мигновено. Туро изтича при Болдрик и допря меча си до върха на стрелата му. Зачакаха, но нищо не помръдваше в бурята. Туро погледна към меча си. Острието още ли беше сребърно, или проблясваше със сивия цвят на стоманата? Не можеше да прецени.

Лицето на Болдрик беше пребледняло.

— Какво беше това същество? — прегракнало попита той.

— Същество от Бездната. Мъртво е.

— Ако се съди по лицето му, било е мъртво още преди да дойде. Как успя да го убиеш? Никога не съм виждал нещо да се движи толкова бързо.

— Използвах нещо, на което ме научи един майстор на меча. Нарича се Елеари-мас — Опразването. — Туро благодари мълчаливо на покойния Кулаин и най-сетне си позволи да се отпусне и заби гладиуса в дървения под. — Ако острието стане сребърно, значи са се върнали — обясни той на ловеца.

— В теб има повече, отколкото се вижда на пръв поглед, момче. Много повече.

— Мисля, че за последните няколко дни от момче станах мъж. Не ме наричай момче. — Той млъкна и се усмихна. — До днес носех момчешко име. От днес обаче Туро е само спомен, който мъжът ще носи със себе си, спомен за младостта и безгрижните дни. Този меч е мой. Това е мечът на Утер Пендрагон, мъжа.

Болдрик стана и му протегна ръка. Утер я стисна по воински — китка до китка.

— Повече от мъж — каза Болдрик. — Ти си брат.

Галчмай седеше с наведена глава. От превръзката на ръката му на тревата капеше кръв. Турмата му беше разбита в битка на три мили от търговския град Лонговикум. Двайсет и седем мъже бяха убити или пленени. Останалите четирима седяха с Галчмай под дърветата и мислеха за другарите си — мъже, които бяха посрещнали светлото утро, а сега се взираха невиждащо в потъмняващото небе на късния следобед.

Лятото беше дошло в северна Британия, но не бе донесло радост на обсадената армия на Луций Аквила. Бригантите, предвождани от Елдаред и Сел, бяха превзели Корстопит, Виндомара, Лонговикум, Вореда и Брокав. Сега бяха обсадили укрепения град Катарактониум, като бяха разбили шест кохорти от Пети легион. Новините от юг не бяха по-добри — Амброзий бе принуден да отстъпи пред Хенгист и саксонският крал бе превзел Дуробриве на югоизток.

Един ют, Сердик, беше опустошил югозапада и бе плячкосал град Линдинис, като беше избил до крак две кохорти от помощната войска. Вече никой не говореше за победа, защото британската армия губеше хора и надежда, а поражението на бригантите при Корстопит отдавна не повдигаше духа на войниците. Дори имаше обратния ефект, защото бе родило очаквания, които не се бяха оправдали.

Галчмай седеше и гледаше как кръвта върху ръката му се сгъстява и изсъхва. Стисна пръсти в юмрук и усети болката в бицепса. С времето щеше да мине. Но с колко ли време разполагаше?

— Ако кралят беше жив… — промърмори един нисък плешив войник, казваше се Касмарис. Нямаше нужда да завършва изречението си.

— Но не е — сопна му се Галчмай, разкъсван между истината в неизреченото твърдение и лоялността си към Аквила. — Какъв е смисълът да въздишаме за неща, които са останали в миналото? Ако кралят беше жив. Ако на Елдаред можеше да се има доверие. Ако имахме още десет легиона.

— Е, на мен ми омръзна да бягам и да се бия за поредния град, който е ясно, че ще загубим — каза Касмарис. — Защо да не използваме Четвъртия и да им видим сметката в една решителна битка?

— Всичко или нищо? — попита Галчмай.

— А защо не? И без това няма надежда. Това нашето си е бавна смърт и нищо повече.

Галчмай нямаше какво да възрази. Той беше кантиец, британец по рождение и нрав, и не разбираше нищо от безконечните римски стратегии. Желанието му беше простичко — посрещни врага лице в лице и се бий, докато някой не загуби. Но Аквила беше римлянин с безкрайно търпение, който не би заложил цяла империя на едно хвърляне на зара. Дълбоко в себе си Галчмай чувстваше, че и двамата грешат. Може би наистина имаше време за търпение, но идваше и момент, когато смелостта и сляпото предизвикателство решаваха съдбата на цели народи. Той се изправи и каза:

— Време е да яхваме конете.

— Време е да умрем — измърмори Касмарис.

Утер се събуди. Сърцето му се блъскаше като полудяло, страхът беше толкова силен, че той скочи и заопипва слепешката за меча си. Беше заспал на пост!

— Не се бой — каза Болдрик, който точеше ловджийския си нож под бледата светлина на зората, сипваща се през отворения прозорец. Бурята беше отминала и утрото светлееше ярко и чисто под синьо небе.

Утер се усмихна криво. Болдрик му подаде последното парче от черния хляб и принцът трябваше да го полее с вода от манерката му, за да може да го сдъвче. Скоро след това отново тръгнаха на път, все по-нагоре и по-нагоре, където дърветата се разреждаха и отстъпваха на голи скали и ниска растителност. Вървяха по тясна пътека, изпъстрена със следите на диви кози и муфлони. Най-накрая, когато слънцето вече се издигаше към най-високата си точка на небосклона, стигнаха до малка долчинка. Къща от гранитни блокове се гушеше на завет до висока канара. Сламеният покрив беше почернял и полупропаднал — явно от пожар.

Спотаиха се сред редките дървета, като оглеждаха околността за войници. Когато се увериха, че са сами, се спуснаха към къщата и спряха до един висок дъб. На ствола му висеше разпънат човешки скелет.

— Това трябва да е Андиак — каза Болдрик. — Май няма да може да ни помогне.

Костите на краката липсваха, явно откъснати от вълци или диви кучета, а черепът беше паднал край корените на дървото. Утер се приближи до къщата. Беше стабилна постройка с каменно огнище в средната стая. Навсякъде цареше хаос — книги и свитъци се търкаляха по пода, чекмеджетата висяха, издърпани от скриновете, масите бяха преобърнати, чергите бяха сритани в ъглите. Трите задни стаи бяха в същото състояние. Утер изправи един плетен стол, седна и се замисли.

— Време е да тръгваме — каза Болдрик от прага.

— Не още. Който и да е направил това, е търсил извора на силата на чародея. И не го е намерил.

— Откъде знаеш? Не виждаш ли, че всичко е преровено?

— Именно, Болдрик. Не личи да се спрели някъде с тършуването. Или са намерили търсеното най-накрая, или въобще не са го намерили. Второто е по-вероятно.

— Щом те не са го намерили, защо смяташ, че ние ще го намерим?

— Знаем къде да не го търсим. Помогни ми да разчистя този хаос.

— Защо? Никой не живее тук.

— Довери ми се.

С общи усилия изправиха преобърнатите мебели, после Утер отново седна и се втренчи в стените на голямата стая. След малко стана и отиде в спалнята. Десетките, дори стотици книги и свитъци говореха, че Андиак е бил учен човек. Някои от ръкописите още бяха навити на рула и Утер ги разгледа внимателно. Бяха грижливо обозначени.

— Какво търсим? — попита ловецът.

— Камък. Златен камък с черни жилки, вероятно с големината на речно камъче.

— Мислиш, че го е скрил преди да го убият?

— Не. Мисля, че го е криел по принцип, навярно всяка нощ. И не е бил у него, когато са го заловили, което може да означава, че са го хванали, докато е спял.

— Ако го е бил скрил, трябва да са го намерили.

— Не. Ако ти го беше скрил, щяха да го намерят. Става въпрос за чародей и за вълшебен камък. Скрил го е на видно място, но го е променил. Остава само да решим в какво го е превърнал.

Болдрик седна и каза:

— Гладен съм, уморен съм и не разбирам нищо от това, което казваш. Но снощи някакво същество от мрака се опита да ни убие и искам да се махна от тези планини преди да се е стъмнило.

Утер кимна. И той беше мислил за Душекрада и се бе чудил дали са го изпратили Елдаред или Астарта, или появата му няма нищо общо с никой от двамата. Изтласка страховете от ума си и се зае с настоящата си задача. Медлин често му бе повтарял да не хаби силата си за неща, които са извън възможностите му.

Убитият чародей или беше скрил камъка, или го беше превърнал в нещо друго. Ако го беше скрил, убийците щяха да го намерят. Значи го беше преобърнал. Утер стана. Всеки от разпилените по пода предмети можеше да е камъкът сипстраси. „Мисли, Утер — каза си той. — Използвай ума си. Защо чародеят би превърнал камъка?“ За да го предпази от кражба. Из стаята се търкаляха бокали, пера за писане със златни писци, дрехи, одеяла, свещници, дори един фенер. Имаше свитъци, книги, амулети от сребро, бронз и дори от злато. Всички те биха били ценни за един крадец и следователно безполезни като прикритие на магически камък. Утер ги изхвърли от мислите си и очите му отново заоглеждаха стаята в търсене на предмет, който да е полезен и в същото време без стойност. До прозореца имаше писалище, чекмеджетата бяха извадени и потрошени. До него имаше куп разпилени листове хартия… а в ъгъла, сгушено до стената, бе паднало продълговато преспапие от обикновен гранит.

Утер го вдигна. Беше тежко и идеално за предназначението си. Задържа го над писалището и се съсредоточи. След няколко секунди ръката му се затопли и върху плота на писалището се появиха две чинии с току-що изпечени телешки пържоли. Гранитът в ръката му изчезна, заменен от голям колкото нокътя на палеца му камък сипстраси — с черни жилки, пресичащи се по златната му повърхност.

— Успя! — прошепна Болдрик. — Магията на Сънетвореца.

Утер се усмихна. Наслаждаваше се на победата на мисълта си. После каза:

— Да. Но силата на камъка не е голяма. Колкото повече се изтощава магията, толкова по-плътни стават черните жилки. Когато златото изчезне, изчезва и магията. Хапни си месце. Не бива да пилеем повече магия, ако искаме да излекуваме Палин.

Храната беше направо божествена. След като се нахраниха, Утер и Болдрик излязоха — принцът носеше камъка сипстраси в шепа. Докато минаваха покрай скелета, камъкът се затопли и Утер спря. Шепот като вятър през сухи листа отекна в главата му и оформи една-единствена дума.

„Покой“. Беше молба, родена от огромно страдание. Утер си спомни разказа на Болдрик за армията бунтовници, които били разпънати, но не им било позволено да умрат. Наведе се, взе черепа и допря камъка до слепоочието му. Проблесна бяла светлина и гласът в главата на Утер набра сила.

„Благодаря ти, приятелю. Занеси камъка на платото Ерин. Нека духовете си идат у дома.“

Шепотът заглъхна и се стопи, а черните жилки върху камъка станаха още по-плътни.

— Защо направи това? — попита Болдрик.

— Той не беше мъртъв — отвърна Утер. — Да вървим.

Медлин хвърли черното камъче на масата и Кулаин го взе. Никой от двамата не проговори. Медлин напълни догоре бокала си с бледозлатисто вино и го пресуши на един дъх. Чародеят изглеждаше ужасно — лицето му беше изпито, кожата под брадата му бе увиснала. Очите му бяха кървясали, движенията — забавени. Седем дни се бе опитвал да последва Туро, но Стоящите камъни над Еборакум само бяха изцедили силата от неговия сипстраси. Двамата мъже бяха отишли при друг каменен кръг на запад, извън Камбодун. И там се бяха натъкнали на същата загадка. Дни наред Медлин работи над изчисленията си, като си открадваше само по час сън късно следобед. Накрая се опита да се прехвърли обратно в Еборакум, но дори и това му начинание се провали.

После се върнаха в столицата и Медлин прерови огромната си библиотека — търсеше вдъхновение, което и там не успя да открие.

— Предавам се — прошепна той и си наля още една чаша.

— Как е възможно Стоящите камъни да не действат? — попита Кулаин.

— Върху какво мислиш работих през последните две седмици? Върху покачващата се цена на ябълките?

— Успокой се. Не търся отговори, търся вдъхновение. Няма причина Камъните да се повредят. Те не са машини, просто резонират в тон със сипстраси. Някога чувал ли си кръг да се повреди?

— Не. И как искаш да съм спокоен? Необратимите закони на тайнството са преобърнати с главата надолу. Магията вече не действа. — Очите на Медлин засвяткаха страховито. Изправи рязко гръб, бръкна в джоба на тъмносинята си роба и извади втори камък сипстраси. Задържа го над масата и когато се появи още една стомна с вино, видимо си отдъхна. — Изхабих силата на два камъка, които щяха да действат още десетки години, но поне още мога да направя вино.

— Някога случвало ли се е да не можеш да пътуваш?

— Разбира се. Никой не може да пътува там, където вече е, това го знаеш. Закон номер едно. Всяка времева скала създава свои собствени противоположни сили. Избутва ни и ни принуждава да приемем основното, линейно време. В началото мислех, че не мога да последвам Туро, защото вече съм там. Никой кръг не би осъществил пътуването ми при тези условия. Където и да е той и в което и време да е, аз също трябва да съм там. Но случаят не е такъв. Това не би трябвало да се отрази на пътуване от Камбодун до Еборакум в една и съща времева скала. Кръговете не работят… и не разбирам защо.

Кулаин разкърши жилавото си тяло и каза:

— Мисля, че е дошъл моментът да се свържем с Пендарик.

— Ще ми се да можех да възразя — каза Медлин. — Той е голям досадник.

— Освен това е много по-мъдър и от двама ни, въпреки твоята самонадеяност.

— Не може ли да почакаме до утре?

— Не. Туро е в опасност, а ние дори не знаем къде е. Направи го, Медлин!

— „Досадник“ не е най-точната дума за Пендарик — измърмори чародеят, взе камъка, протегна юмрук над масата и прошепна заветните думи, клетвата на Балакрида. Въздухът над масата запращя и Медлин побърза да махне двете стомни с вино. Свеж вятър изпълни стаята с мирис на рози и се появи прозорец, гледащ към градина, в която седеше достолепен мъж в бяла тога. Брадата му беше златна и грижливо накъдрена, очите му — пронизващо сини. Мъжът се обърна и остави на земята кошница с прекрасни рози.

— Е? — каза той и Медлин преглътна яда си. Тази единствена дума бе сбрала изобилие от подтекстове и напомни на чародея за баща му, който бе използвал същия тон, когато бяха хванали младия Медлин с една прислужничка в каруцата със сеното. Той прогони унизителния спомен от мислите си.

— Имаме нужда от съвета ти, господарю — промърмори Медлин малко уплашено. Пендарик се засмя.

— Представям си колко ти струва това, Талиесан. Или да те наричам Зевс? Или Аристотел? Или Локи?

— Медлин, господарю. Кръговете са се повредили.

Ако беше очаквал, че новината ще обезпокои Пендарик, значи трябваше да се разочарова. Някогашният крал на Атлантида кимна — и само толкова.

— Не са се повредили, Медлин. Затворени са. Ако останат затворени, тогава да, ще се повредят. Резонансът ще се промени.

— Как е възможно това? Кой ги е затворил?

— Аз. Може би искаш да оспориш правото ми?

— Не, господарю — побърза да отговори Медлин. — Но може ли да попитам каква е причината?

— Може. Нямах нищо против по-капризните ми поданици да станат богове на диваците — това ги забавляваше и не причиняваше кой знае каква вреда — но няма да позволя същата лудост, от която вече веднъж пострадахме. И преди да ми припомниш, Медлин, да, тогава аз бях полуделият. Но светът се срина. Приливните вълни, вулканите и земетресенията едва не разкъсаха Земята.

— И защо смятате, че това ще се случи отново?

— Една от нас е решила, че не е достатъчно да си играе на богиня. Решила е да стане такава. Построила е замък, обхващащ четири портала, и е готова да отприщи Бездната над всички съществуващи светове. Така че аз затворих пътищата.

Медлин забеляза известно колебание в думите на Пендарик и се възползва от него.

— Но не всички пътища?

По лицето на краля пробяга сянка на раздразнение.

— Да. Открай време си схватлив, Талиесан. Не мога да затворя нейния свят, поне засега. Но пък и не вярвах, че някой смъртен ще е достатъчно глупав, за да повтори моята грешка.

Кулаин се наведе напред и попита:

— Може ли да кажа нещо, господарю?

— Разбира се, Кулаин. Още ли държиш на решението си да станеш смъртен?

— Да. Като казвате „грешка“, Кървавия камък ли имате предвид?

— Да.

— И кой е предателят? — попита Кулаин със свито сърце.

— Гороиен.

— И защо ще го прави? Необяснимо е.

Пендарик се усмихна.

— Помниш ли Гилгамеш — смъртния, който не можа да приеме безсмъртието на сипстраси? Изглежда, е имал някаква болест на кръвта и я е предал на Гороиен. Тя започна да остарява, Кулаин. От всички нас ти най-добре можеш да си представиш какво означава това за нея. Сега извлича жизнената сила от бременни жени и я влива в Кървавия камък. Но това няма да е достатъчно — ще са й необходими все повече и повече души. Накрая и кръвта на цял народ няма да й стига, на цял свят дори. Тя е обречена и смята да обрече всички ни.

— Не мога да го приема — каза Кулаин. — Да, тя наистина е безмилостна. Нима всички ние не сме такива? Но аз съм я виждал да се грижи за болно сърне, да помага при раждане…

— Но не си виждал ефекта от Кървавите камъни. Те прояждат душата като рак. Аз знам, Кулаин. Ти беше прекалено млад, но питай Медлин какъв бях, когато Кървавият камък властваше над Атлантида. Изтръгвах сърцата на враговете си. Веднъж заповядах десет хиляди бунтовници да бъдат набити на кол. Единствено краят на света ме спаси. Гороиен няма да я спаси нищо.

— Внукът ми изчезна в Мъглите. Трябва да го намеря.

— Той е в света на Гороиен и тя също го търси.

— Тогава позволи ми да отида там. Позволи ми да му помогна. Тя ще го намрази, защото е син на Алайда, а ти знаеш какви са чувствата на Гороиен към нея.

— Тъжно е, Кулаин, но аз знам и друго. Както и Медлин. А колкото до порталите — отговорът ми е „не“. Те ще си останат затворени. Освен, разбира се, ако не обещаеш да я унищожиш.

— Не мога!

— Тя не е жената, която обичаше навремето. Обсебена е от злото и нищо друго не е останало у нея.

— Казах не. Нима изобщо не ме познаваш, Пендарик?

Кралят замълча за миг.

— Дали те познавам? Разбира се, че те познавам. Нещо повече, ти ми харесваш, Кулаин. Ти си човек на честта. В случай, че премислиш, отиди на Скитис. Един портал все още е отворен. Но ще трябва да я убиеш.

Буреносни облаци се стълпиха в очите на Кулаин и лицето му пребледня.

— Ти оцеля след Кървавия камък, Пендарик, макар че не са малко онези, които биха искали да те убият. Хиляди вдовици и сираци биха ликували да пролеят кръвта ти.

Кралят кимна в знак на съгласие и каза:

— Но аз не бях болен, Кулаин. Гороиен трябва да умре. Не като наказание — макар някои да биха възразили, че го заслужава — а защото болестта й я изяжда отвътре. В момента тя жертва по двеста и осемдесет жени годишно от десетте народа под неин контрол. Преди две години й бяха необходими само седем жени. По мои изчисления следващата година ще й трябват хиляда. Това за какво ти говори?

Кулаин удари с юмрук по масата.

— Тогава защо ти не тръгнеш срещу нея? Нали навремето беше воин! Или Бригамартис?

— Подобно решение би ти допаднало, нали, Кулаин? Би ти донесло душевно удовлетворение. Не, Гороиен е част от теб и само ти можеш да се приближиш до нея. Силата й е нараснала. Ако аз трябва да я унищожа, това ще означава да унищожа и света, в който живее. Тогава хиляди ще умрат заедно с нея, защото ще надигна океаните. Изборът е твой, Кулаин. Сега ви оставям, имам работа.

Прозорецът изчезна. Медлин наля още един бокал вино и го бутна към Кулаин, но воинът от Мъглите не му обърна внимание, а попита:

— Колко от всичко това знаеше?

Чародеят отпи от виното, притворил зелените си очи.

— По-малко, отколкото си мислиш. И бих те посъветвал да последваш собствения си съвет и да се успокоиш. — Погледите им се срещнаха и Медлин преглътна с усилие, съзнавайки, че животът му виси на косъм. — Не знаех за болестта на Гороиен, знаех само, че пак е започнала да си играе на богиня. Кълна се.

— Има и нещо друго, мародерю — нещо, което Пендарик знае. Така че изплюй камъчето!

— Първо трябва да обещаеш, че няма да ме убиеш.

— Ще те убия, ако не ми кажеш! — извика Кулаин и се надигна от стола си.

— Седни! — озъби му се Медлин, чийто страх бе отстъпил пред гнева. — Каква полза да ме заплашваш? Нима съм ти бил враг някога? Спомни си, Кулаин! Двамата с Гороиен тръгнахте всеки по свой път. Ти взе Шалеат за жена и тя ти роди Алайда. Но Шалеат умря, ухапана от змия. Ти знаеше — и не смей да го отричаш, — че я уби Гороиен. Или ако не си го знаел, най-малкото си го подозирал. Точно затова позволи на Аврелий да отведе Алайда от Фера. Мислеше, че омразата на Гороиен ще утихне, ако Алайда се отрече от безсмъртието. Дори не й позволи да вземе камък.

— Не искам да слушам това! — извика Кулаин. В очите му проблесна страх.

— Гороиен уби Алайда. Отиде при нея в замъка на Аврелий и я отрови. Бебето пое отровата и тя промени кръвта на Алайда. Когато роди, получи кръвоизлив и той я уби.

— Не! — прошепна Кулаин, но вече нищо не можеше да спре чародея.

— Колкото до Туро, той нямаше волята да живее и се наложи да използвам цялата сила на един камък, за да го спася. Но Гороиен винаги беше наблизо през онези първи години и аз не можех да позволя на Туро да израсте силен. Аз причинявах слабостта в гърдите му. Аз му отнемах силата. Гороиен виждаше страданието на краля и остави момчето да живее. Винаги е била отмъстителна кучка, но ти беше прекалено заслепен, за да го видиш. Най-накрая реши, че е дошло време да отприщи цялата си злоба. Именно тя отиде при Елдаред и му напълни главата с мечти за величие. Не за да убие краля, а сина на Алайда — твоя внук. Ти ме обвини за смъртта на Алайда. И аз не казах нищо. Но когато я оставих през онова съдбовно утро, пулсът й беше силен, а тялото — здраво. Тогава не беше болна от болестта на кралете, Кулаин.

Воинът от Мъглите вдигна бокала си, изпи виното на един дъх и усети как топлината плъзва по жилите му.

— Обичал ли си някого през живота си, Медлин?

— Не — отвърна чародеят и докато го казваше, си даде сметка за празнотата, която носеше в себе си тази кратка дума.

— Прав си. Знаех, че тя е убила Шалеат, и въпреки това не можех да я намразя за това. Точно затова избрах да стана смъртен. — Кулаин се засмя горчиво. — Какво жалко решение за един воин. Исках да умра, за да накажа Гороиен.

— Има ирония в това, Кулаин. Ти умираш, без да е необходимо, а тя умира, въпреки че не го желае. Какво ще правиш?

— Нима имам избор? Внукът ми се скита някъде в нейния свят, а с него има и друг човек, на когото държа. За да ги спася, трябва да убия жената, която съм обичал повече от две хиляди години.

— Ще дойда с теб на остров Скитис.

— Не, Медлин. Остани тук и помогни на онзи римлянин, Аквила. Опази земята на Туро.

— Не можем да я опазим. Мислех, че е дошло време отново да си стягам багажа.

— И къде ще отидеш? — попита Кулаин. — Вече се наслади на величието на Асирия, Гърция и Рим. Какво ти остава?

— Има и други светове, Кулаин.

— Изчакай малко. И двамата дадохме много на този незначителен остров. Не ми се иска да го наследи Елдаред, нито онзи варварин Хенгист.

Медлин се усмихна тъжно.

— Както каза, и двамата сме дали много. Ще остана още известно време. Но имам чувството, че задържаме морето с бариера от лед… а лятото идва.

Глава 12

Прасамак и Корин Рогюр клечаха в храсталаците на един хълм източно от Марийн-са и наблюдаваха стадо сърни, които пасяха на триста стъпки от тях.

— Как ще се приближим до тях? — попита Корин.

— Няма да се приближаваме. Ще чакаме те да се приближат.

— А ако не го направят?

— Тогава ще се приберем гладни. Ловуването е въпрос на търпение. Следите показват, че сърните минават оттук, за да пият вода. Затова стоим тук и чакаме. Твоят приятел Хогун предпочете да проспи времето, което също е начин, не по-лош от другите — стига някой да стои на пост.

— Ти си спокоен човек, Прасамак. Завиждам ти.

— Спокоен съм, защото не разбирам омразата.

— Нима никой не е постъпвал зле с теб?

— Напротив. Бях много малък, когато един пиян ловец ме прегази с коня си. Оттогава болката е мой постоянен спътник — както тази в сакатия ми крак, така и другата, от самотата. Омразата не би ми помогнала да оцелея.

Смуглият ловец се усмихна.

— Не мога да бъда като теб, но да съм с теб ме успокоява. Защо сте тук, в Пинре?

— Доколкото разбрах, търсим някакъв меч. Или по-скоро Туро търси меч. Той е кралски син — на велик крал, който беше убит преди няколко месеца.

— От коя страна отвъд великата вода идвате?

Прасамак размърда сакатия си крак.

— Това е страна на вълшебство и мъгла. Римляните я наричат Британия, но в действителност се състои от много и различни земи. Аз съм от племето на бригантите, вероятно най-добрите ловци на света и със сигурност най-безпощадните воини.

Корин се ухили.

— Безпощадни? Значи не са като теб?

Преди Прасамак да успее да отговори, сърните побягнаха на запад. Бригантът се изправи и изръмжа:

— Бързо. Върви след мен!

И закуцука към един стар дъб. Корин го последва.

— Какво правиш?

— Помогни ми да се кача. — Корин сплете ръце и повдигна бриганта достатъчно, за да се хване за един клон и да се покатери на дървото.

— Качвай се! Бързо! — подкани го Прасамак.

В гората отекна страховит рев. Корин подскочи и се изкатери на клона миг преди първият вор да изскочи на поляната. Стрелата на Прасамак се заби в гърлото на звяра, но той продължи напред, сякаш не се беше случило нищо.

Втората стрела отскочи от черепа му, докато той скачаше към ловците. Ноктите му задраскаха по клона, но Корин го изрита в зейналата паст и звярът отскочи. Още два като него обаче се появиха от гората и започнаха да обикалят около дървото. Прасамак стоеше неподвижно с трета стрела на тетивата и се взираше в огромните котки. Бяха дълги по осем стъпки, с големи сплескани муцуни, продълговати жълти очи и зъби, дълги колкото човешки пръст. Първият звяр се отпусна на една страна и задраска с лапа стрелата в гърлото си, след това поднови обиколките си под дървото.

— Стреляй! — настоя Корин. Щом чуха гласа му, зверовете зареваха и отново започнаха да скачат към клона, но нито един не успяваше да се задържи. Прасамак сложи пръст на устните си и прошепна една-единствена дума:

— Търпение!

Прехвърли колчана си отпред и се зае да прегледа стрелите си. Някои бяха с по един зъбец, други с по два. Имаше и такива с гладки върхове за по-лесно изваждане, едни бяха леки, други — тежки. Най-накрая избра една с двоен зъбец и тежък връх и я сложи на лъка. Струваше му се, че единственото слабо място на ворите беше зад предните крака в долната част на ребрата. Ако успееше да се прицели добре…

Изчака няколко минути, като от време на време опъваше лъка, но после се разколебаваше. Корин не го изпускаше от поглед и напрежението му нарастваше с всеки неосъществен изстрел, но въпреки това си мълчеше. Един от ворите се отдалечи от дървото, обръщайки се с гръб, и Прасамак тихичко подсвирна. Звярът спря и се обърна. В същия миг стрелата изсвистя, заби се под плешката на вора и прониза сърцето му. Животното се строполи на земята, без да издаде звук.

Бригантът избра още една стрела и зачака. Друг вор се приближи до мъртвия си събрат и побутна трупа с муцуна, опитвайки се да го изправи. Втора стрела иззвънтя през поляната, ворът се изправи на задните си лапи, падна по гръб и зарита във въздуха. После застина. Третият звяр, изглежда, се обърка, приближи се до другарите си и отстъпи, подушил кръвта. После изрева гневно към небето.

Тръбен зов от ловджийски рог проехтя из гората, ворът се обърна към звука и бавно се отдалечи. Няколко минути двамата мъже останаха по местата си, после Корин понечи да слезе от дървото.

— Къде тръгна?

— Звярът си отиде.

— Може да има и други. Нека почакаме още малко.

— Добър съвет, приятелю. Как разбра, че ворите идват?

— От това как избягаха сърните. Човешката миризма не би ги хвърлила в подобен ужас, нито вълчата.

— Хубаво е човек да има край себе си умник като теб, Прасамак. Може пък най-после да ни излезе късметът.

Сякаш в потвърждение на думите му един голям вор изскочи на поляната, явно без да ги усети, мина покрай труповете и продължи стремителния си бяг в посоката, от която се бе чул тръбният зов.

— Мислиш ли, че вече можем да слезем? — попита Корин.

— Да почакаме още малко. — Прасамак усети как го наляга тъга. Корин още не бе имал време да си даде сметка какво се крие зад нападението, а бригантът се колебаеше дали да изкаже на глас страховете си. Щом бяха пуснати четири вора, защо не и всичките? И ако наистина беше така, то какво ли се бе случило с братството в пещерите? — Мисля, че вече можем да слезем — каза накрая той.

Корин скочи на земята и се обърна да му помогне.

— Дължа ти живота си. Няма да го забравя.

И закрачи към лагера, но ръката на Прасамак легна на рамото му.

— Почакай, Корин.

Той се обърна и лицето му пребледня, когато разчете тревогата в очите на бриганта. После истината се стовари отгоре му.

— Не! — изкрещя той, блъсна ръката на Прасамак и хукна през дърветата. Бригантът нагласи стрела в лъка си и го последва. Не бързаше — нямаше желание да стигне скоро. Когато най-после видя пещерите, разбра, че най-лошите му страхове са се оправдали. Поляната беше осеяна с трупове, един откъснат крак се въргаляше в тревата — от него още течеше кръв. Истинско клане. При входа на пещерата Корин бе коленичил до огромното тяло на брат си. Човекът-звяр лежеше до труповете на три вора, а ноктите му бяха червени от кръвта им. Три деца и Лаита се бяха сгушили ужасени малко навътре в пещерата. Част от тревогите на Прасамак се разсеяха, когато видя, че Лаита е жива и здрава. Корин ридаеше и стискаше окървавената лапа в скута си. Очите на човека-звяр се отвориха.

Прасамак докосна Корин по рамото и прошепна:

— Жив е.

— Корин?

— Да?

— Спрях ги, Корин. Излиза, че кралицата вещица все пак ми е направила услуга. Даде ми силата да спра собствените й ловни котки. — Той си пое дълбоко и накъсано дъх. Прасамак гледаше как кръвта му изтича от ужасните рани и отнася живота със себе си. — Четири от Седемте са на сигурно място в пещерите. Част от мъжете избягаха в гората, не знам дали са оцелели. Отведи ги далеч оттук, Корин.

— Ще го направя, братко. Почини си. Почивай в мир. — Тялото потрепна като в мараня, после се сви до размерите на човешки бой, на строен и добре сложен мъж с красиво и нежно лице. — О, богове! — прошепна Корин.

— Много трогателно — обади се женски глас. Прасамак и Корин се обърнаха едновременно. На един голям камък наблизо седеше златокоса жена в сребротъкана дреха, преметната през бяло като слонова кост рамо.

Корин скочи, извади меча си и хукна към жената, но тя вдигна ръка и махна с пръсти, сякаш да прогони досадна муха, и той политна във въздуха и се блъсна в скалите.

— Казах, че ще видя смъртта му… и го направих. Доведете моите жени в лагера на север. И може би ще позволя на останалите от вас да живеят.

Прасамак остави лъка си на земята. Усещаше тежкия й поглед върху себе си.

— Защо не се опитваш да ме убиеш? — попита тя.

— Какъв е смисълът? Ти не си тук.

— Колко проницателно от твоя страна.

— Не е необходима голяма проницателност, за да забележи човек, че не хвърляш сянка.

— Поведението ти е непочтително — смъмри го тя. — Ела при мен. — Повдигна ръка и Прасамак усети придърпване в гърдите, което го принуди да се изправи. Спъна се със сакатия си крак и чу тихия й подигравателен смях. — Куцльо? Каква прелест! Смятах да си поиграя с теб, дребосъчко, да те накарам да страдаш, както страда Палин. Но сега виждам, че не е необходимо. Изглежда, съдбата се е отнесла с теб по-жестоко, отколкото бих могла да направя аз. И въпреки това трябва да изстрадаш някаква болка заради нахалството си. — Очите й заискриха.

Прасамак още държеше стрелата, която на идване бе сложил на тетивата, и когато жената вдигна повторно ръка, я протегна пред себе си. От пръстите на жената изригна лъч бяла светлина, докосна стрелата, върна се назад и я удари право в гърдите. Тя изпищя и скочи… и за миг Прасамак видя сребро да се прокрадва в златната коса при слепоочията й. Ръката й се стрелна към стареещото лице и злобната й усмивка се смени с ужасена гримаса. В следващия миг жената вече я нямаше.

— Какво направи? — попита Корин.

Прасамак погледна стрелата — беше черна и не ставаше за нищо — върхът й се бе стопил в безформено метално парче. Захвърли я настрани.

— Трябва да отведем жените преди да са дошли войниците, а те няма да закъснеят. Има ли друго скривалище в гората?

— Къде можем да се скрием от нея?

— Всяко нещо с времето си, Корин. Има ли скривалище?

— Може би.

— Тогава да съберем каквото ще ни е от полза и да тръгваме. — Докато говореше, петима мъже се показаха от гората. Прасамак позна високия Хогун и тромавия Риал.

— Е — каза бригантът, — братството още е живо.

Лаита излезе от пещерата, отиде до тялото на един мъртъв боец и свали колана с меча му. Закопча го на тънкия си кръст, извади меча и го завъртя в ръка, преценявайки тежестта му. Дръжката беше дълга и плътно обвита с тъмна кожа — можеше да я хване с две ръце. Острието обаче не беше толкова дълго или тежко, че да не може да използва оръжието и с една. Намери брус и се зае да го наточи. Прасамак се приближи до нея.

— Съжалявам, че трябваше да преживееш такова изпитание.

— Нищо не преживях — Палин се погрижи ворите да не стигнат до мен. Но писъците на умиращите…

— Знам.

— От онази жена се излъчваше зло и в същото време беше толкова красива…

— В това няма нищо странно, Лаита. Палин беше добър човек, а от външността му човек го побиваха тръпки. Не всичко добро е и непременно красиво.

— Не ми е приятно да го призная, но онази жена ме изплаши. Направо се вцепених от страх. Преди да се разделим с Кулаин, зърнах един Душекрад от Бездната. Лицето му беше сиво като на труп и въпреки това от него се изплаших по-малко, отколкото от кралицата вещица. Ти как успя да заговориш в нейно присъствие?

— Не те разбирам.

— В гласа ти нямаше страх.

— Страхът беше в сърцето ми, но очите ми съзираха само една зла жена. В най-лошия случай щеше да ме убие. Нима това е толкова ужасно? След петдесет години никой няма да си спомня името ми. Ще бъда само купчинка прах, останала в миналото. Ако имам късмет, ще остарея и ще склопя очи в леглото си. Ако не — ще умра млад. При всяко положение все ще умра.

— Не искам да умирам — нито да остарявам. Искам да живея вечно — каза Лаита. — Като Кулаин преди да направи своя избор. Искам да видя света след сто години, или след хиляда. Не искам никога слънцето да изгрее, без да огрее и мен.

— Разбирам защо това би било… приятно — каза бригантът, — но за себе си мисля, че не бих искал да съм безсмъртен. Ако си готова, по-добре да тръгваме.

Лаита впери поглед в тъжните му сини очи, търсейки извора на меланхолията, която го беше налегнала и която тя не разбираше. Усмихна се, скочи с лекота и му помогна да се изправи.

— Жена ти е родена с късмет — каза тя.

— В какъв смисъл?

— Намерила си е добър и силен мъж. А колкото до въпроса ти — да, готова съм.

Малката група, към която се присъединиха още четирима оцелели, наброяваше деветнайсет души. Скупчиха се близо един до друг и тръгнаха сред хълмовете на Марийн-са. Имаше четири бременни жени, три деца и — ако се броеше и Лаита — дванайсет бойци. Заради напредналата бременност на една от жените, групата се движеше бавно.

Вече се смрачаваше, когато Корин ги поведе нагоре по дълъг склон към кръг от черни камъни, високи по трийсетина стъпки. Кръгът беше с диаметър повече от сто метра и около високия олтар в центъра бяха издигнати няколко необитаеми постройки. Корин отвори прогнилата врата на най-голямата сграда и влезе. Прасамак го последва. Покрити с прах паянтови маси стояха под прав ъгъл спрямо стените, от двете им страни имаше пейки.

В голямото огнище грижливо бяха подредени цепеници, които сякаш само чакаха някой да ги запали. Огромна паяжина се проточваше нагоре към комина. Корин не й обърна внимание и разпали праханта. Пламъците се издигнаха гладно, обхванаха сухото дърво и топла червена светлина окъпа помещението.

— Какво е това място? — попита Прасамак.

— Навремето тук живееха последователите на Орловата секта — седемдесет мъже, които вярваха, че могат да общуват с духовете.

— И какво стана с тях?

— Астарта нареди да ги убият. Сега никой не идва тук.

— Нищо чудно — каза бригантът, заслушан във вятъра, който виеше навън. Една от жените изпъшка и се сви на пода. Беше Ерулда.

— Бебето идва — каза Хогун. — По-добре да я оставим на жените.

Корин заведе мъжете в една по-малка постройка с дузина прогнили легла, наредени покрай стените. Миришеше на мишки. Тук също ги чакаше стъкнат огън и Корин го запали.

Прасамак изпробва няколко легла, после предпазливо се отпусна в едно от тях. Никой не подхващаше разговор и бригантът се замисли за Туро — питаше се дали ворите не са го убили.

Събуди се час преди разсъмване с неясното чувство, че е чул думкане на барабани и звук от стъпките на маршируващи мъже. Протегна се и седна в леглото. Корин и другите още спяха. Той стана, като едва се удържа да не изохка, когато тежестта падна върху сакатия му крак, взе лъка и колчана си и излезе. Зазоряваше се. Вратата на централната постройка беше отворена и Лаита се появи на прага. Усмихна му се вместо поздрав и изтича при него.

— Чакам те вече цял час.

— Чу ли барабаните?

— Не. Какви барабани?

— Сигурно съм сънувал. Ела, ще потърсим месо.

Двамата, всеки с лък на рамо, тръгнаха надолу по хълма.

В ден като този Прасамак не можеше да сбърка. Уби две сърни, а Лаита — един муфлон. Нямаше как да занесат животните в лагера, така че ги нарязаха и овесиха парчетата на три високи клона.

Прасамак се бе натоварил със сочните филета на сърните, така че Лаита спря да набере гъби, напъха ги под блузата си и го настигна.

Посрещнаха ги радушно и след вкусната закуска Корин изпрати Хогун, Риал и още един мъж — казваше се Логай — да огледат района за войници, а Прасамак им обясни къде е останалото месо. Ужасяващите събития от предния ден изглеждаха някак по-малко страховити след раждането на малкото момченце на Ерулда. Силният му плач извикваше усмивки по лицата на жените и Прасамак за пореден път се удиви на способността на хората да оцеляват и след най-страшното. Дори Корин не изглеждаше толкова напрегнат.

В подножието на хълма имаше поток и открито глинено находище. Останалите три жени прекараха деня в правене на грънци и стомни, които изпекоха в построена за целта пещ. Пещта не димеше много. Прасамак ги гледаше как работят и си мислеше за Хелга. Дали войната беше стигнала и до Калцария? Как се справяше тя? И той ли й липсваше толкова, колкото тя на него, или вече си беше намерила друг съпруг с два здрави крака? Не би я винил. Беше му дала безценен дар и ако вярваше в съществуването на благосклонни богове, Прасамак би отправил молитва за нейното щастие.

Погледна кожените си панталони. Бяха мръсни и окъсани, а няколко от сребърните пулове едва се държаха. Хубавата му вълнена туника беше покрита с петна, а златната шевица на маншетите се беше разнищила. Докуцука до потока, съблече туниката си, натопи я в студената вода и я затърка в един объл камък. После внезапно събу панталоните си, седна във водата и започна да плиска бледите си гърди. Жените се разкискаха и му замахаха, той им кимна сериозно и продължи да се мие.

Лаита бавно слизаше по хълма. Една от жените се приближи до нея и й подаде нещо — Прасамак не видя какво. Момичето й благодари с усмивка, събу ботушите си, нагази във водата и тръгна към Прасамак.

— Какво искаше жената?

— Подарък за ловеца — отговори Лаита и му показа малък мускал с восъчна запушалка. — С това ще си измиеш косата.

И изведнъж го дръпна назад и го потопи под водата. Той успя да се измъкне, отърси се като куче и започна да плюе възмутено, но Лаита счупи восъчния печат и изля половината от съдържанието на мускала върху главата му. После пъхна шишенцето в колана си и започна да му търка косата — усещане, което достойно можеше да се мери с онова, което беше преживял в ръцете на робините на Викторин. За съжаление, Лаита развали всичко, като пак го потопи под водата. Когато Прасамак отново се показа над повърхността, го посрещна кикотенето на работещите жени и дълбокият, гърлен смях на мъжете, насядали по билото на хълма.

Доброто настроение продължи до залез-слънце, когато се върнаха Хогун и останалите. Прасамак разбра, че нещо не е наред, още като видя, че не са отишли да приберат месото. Докуцука до мястото, където седеше Корин, и смуглият ловец вдигна глава към него и каза само две думи:

— Войниците идват.

В малкия амфитеатър нямаше други зрители освен кралицата, която седеше в центъра му на покрит с кожи диван. На пясъка под нея стояха четирима бойци с вдигнати за поздрав мечове. Тя се наведе напред.

— Всеки от вас е най-добрият гладиатор в своята страна. Нито един не е усетил вкуса на поражението и всеки е убил десетки противници. Днес имате възможността да си тръгнете от Пердита със злато и скъпоценни камъни, равни на собственото ви тегло. Това събужда ли трепет в сърцата ви? — Докато говореше, се галеше с дясната ръка по шията и ключиците и се наслаждаваше на гладкия копринен допир на младата плът. Сините й очи пронизваха воините — силни мъже, стройни и застанали нащрек като надушили кръв вълци; в очите им се четеше самоувереност — всеки бе убеден, че съдбата му е отредила победа. Гороиен се усмихна.

— Не е време да премервате силите си. Днес ще се биете заедно, срещу противник, когото сама ще избера. Убийте го и ще получите обещаните ви награди.

— Всички ще се бием срещу един мъж? — попита един висок воин с катраненочерна брада.

— Срещу един-единствен — прошепна тя. Гласът й бе предрезгавял от възбуда. — Ето го!

Мъжете се обърнаха. В другия край на арената стоеше висок мъж. Лицето му бе скрито зад черен шлем, раменете му бяха широки, бедрата — стройни и силни. Беше облечен в ризница без ръкави и бедрена превръзка, в ръцете си стискаше къс меч и кама.

— Ето го — повтори тя. — Това е избраникът на кралицата, най-великият воин на тази и на всички епохи. Той също не познава поражение. Бийте се с него един по един или всичките наедно.

Четиримата мъже се спогледаха. Богатството ги чакаше, така че защо да рискуват? Разгърнаха се в полукръг и бавно тръгнаха към високия воин с черния шлем. Когато го наближиха, той се стрелна сред тях със зашеметяваща скорост, сякаш в стъпките на незнаен танц — но след него на земята останаха двама мъже, и двамата изкормени. Останалите двама заобикаляха предпазливо в кръг. Той се хвърли напред, камата му разряза въздуха и се заби в гърлото на чернобрадия. Без да прекъсва скока си, воинът стигна до последния гладиатор, блокира удара му и със светкавичен ответен удар му преряза гърлото. После се изправи и се поклони на кралицата.

— Непобедим както винаги — каза тя. Страните й горяха. Протегна ръка и той се издигна над земята и се озова пред нея. Тя се изправи, прокара ръце по раменете му и надолу по лъщящите от пот ръце и прошепна:

— Обичаш ли ме?

— Обичам те. Винаги съм те обичал. — Гласът му беше тих и далечен.

— Не ме ли мразиш, задето те върнах?

— Не, стига да изпълниш обещанието си, Гороиен. — Ръката му се обви около раменете й и я притегли към него. — Тогава ще те обичам, докато звездите угаснат завинаги.

— Защо трябва да мислиш за него?

— Защото трябва да бъда Господар на битките. Само това имам. Никога не съм имал друго. Сега съм по-бърз, по-опасен. Но той все още ме преследва в мислите ми. Докато не го убия, никога няма да бъда онова, което искам да бъда.

— Но той отдавна не може да се мери с теб. Избра да бъде смъртен и остарява. Не е онова, което беше.

— Той трябва да умре, Гороиен. Ти ми го обеща.

— Какъв е смисълът? Дори и в силата си не би могъл да те победи. Какво ще докажеш, като убиеш един застаряващ мъж?

— Ще знам, че съм онова, което бях преди, че съм воин. — Ръцете му се плъзнаха грубо по тялото й. — Ще знам, че още съм мъж.

— Но ти си, любов моя. Най-великият воин, живял някога.

— Значи ще ми го доведеш?

— Да. Ще ти го доведа.

Той бавно свали шлема си. Тя не го погледна в очите — не можеше. Още от деня, когато го бе върнала от гроба, те я надвиваха неотвратимо.

Оцъклени в смъртта, очите на Гилгамеш се взираха в нея и я измъчваха непоносимо.

Утер и Болдрик навлязоха в гората на Марийн-са малко след зазоряване след изпълнено с опасности пътуване. На три пъти се бяха крили от войници, а веднъж ги бяха преследвали четирима конници, от които едва се бяха измъкнали. Бяха капнали от умора, но Утер бе в приповдигнато настроение, защото им оставаше малко път. Щеше да развали заклинанието, превърнало Палин в звяр, а после щеше да продължи да търси меча на баща си.

Донякъде се срамуваше от картините, които рисуваше въображението му, замислеше ли се за сцените на всеобща радост, когато освободи Палин от магията, за поздравленията и възгласите и за скромността, с която той щеше да приеме поздравленията за героизма си. Представяше си Лаита, възхищението, което щеше да прочете в очите й — тя най-после щеше да признае, че е станал истински мъж. От последната картина направо му се зави свят и той смутено заповяда на мислите си да се върнат към тясната пътечка, по която вървяха. Очите му попаднаха на голяма следа встрани от отъпканата пръст и той спря и я огледа внимателно — беше отпечатък от лапата на огромна котка.

Болдрик, който вървеше напред, се обърна и видя принца да коленичи край пътеката. Върна се и застина, видял следата, сетне бързо извади стрела от колчана си.

— Ворите — прошепна той и се огледа уплашено.

Утер се изправи и замислено присви сивите си очи. Наблизо имаше ручей. Той отиде до него и започна да копае тесен канал в брега му.

— Какво правиш? — попита Болдрик, но Утер не му отговори. Разшири канала в кръг и водата бавно го изпълни. Когато повърхността се успокои, той се просна по корем, задържа камъка сипстраси над водата и се втренчи в нея, като прошепна магическите думи, които беше използвал Кулаин. Повърхността затрептя и той видя пещерите и труповете. Две лисици ръфаха откъснат крак. Утер се изправи и каза:

— Нападнали са лагера. Убитите са много, но няма следа от Корин, Прасамак и Лаита.

— Мислиш, че са ги взели в плен?

— Не знам, Болдрик. Къде другаде може да са?

Мъжът вдигна рамене.

— Свършено е с нас.

Седна на земята и зарови лице в шепите си. Утер зърна някаква сянка да се стрелва по земята, вдигна глава и видя огромен орел да се носи високо над тях. Стисна камъка и го насочи към птицата. Главата му се замая и съзнанието му се сля със съзнанието на орела. Гората лежеше далече под него и зрението му се изостри както никога — виждаше заек, притихнал във високата трева, малко еленче, сгушено в храстите. И войници, придвижващи се към висок хълм с кръг от черни камъни на върха. Бяха около триста, пешаци, и крачеха след редица вори, държани от четиридесетина облечени в тъмни дрехи горяни. Утер се върна в тялото си, залитна и за малко да падне.

Пое си дълбоко дъх, докато дойде на себе си, после хукна, забравил за свилия се край пътеката Болдрик.

Огромен елен изскочи на пътя му. Той вдигна камъка и животното застина. Утер скочи на гърба му и еленът хукна към хълма. На няколко пъти Утер едва не падна, но краката му стискаха здраво корема на животното. Еленът изскочи на открито, стрелна се по склона на хълма, зави рязко и застана пред ворите. Зад гърба на Утер бяха Прасамак, Лаита и още няколко души, които чакаха с опънати лъкове. Пред него се изкачваха войниците — тъмнооки мъже с бронзови шлемове и черни плащове.

Еленът стоеше неподвижен като статуя.

— Назад или ви чака смърт! — извика Утер.

След първоначалното стъписване при вида на яхналия елен русокос младеж войниците се разсмяха. Прозвуча команда и горяните в тъмни дрехи пуснаха четиридесетте огромни котки. Те скочиха напред и ревовете им заляха Утер като гръмотевица. Той вдигна камъка. Сивите му очи бяха студени като лед.

Ворите спряха, обърнаха се и се стрелнаха към сбитите редове на войниците. Нокти се врязаха в плът, зъби се сключиха около черепи и кости. Коне се вдигаха на задните си крака и цвилеха ужасено, докато мощните зверове сееха смърт сред обърканите войници. След секунди кървавото меле прерасна в масова паника и войниците се разбягаха кой накъдето види, а ворите продължиха да ги преследват и да ги разкъсват. Утер сръга елена с коляно, животното се обърна и бавно тръгна нагоре по хълма. На билото принцът скочи от гърба му, потупа го по врата и еленът избяга с огромни подскоци.

Писъците на умиращите кънтяха откъм гората. Корин се приближи към Утер и възкликна:

— Ти да не си бог?

Утер сведе очи към камъка. Вече не беше златен с черни жилки, а черен със златни жилки. Малко беше останало от магията.

— Не, Корин, не съм бог. Просто човек, който пристигна твърде късно. Вчера можех да спася Палин и другите.

— Радвам се да те видя, Туро — каза Прасамак.

— Не Туро, приятелю. Детето е мъртво. И се роди мъжът. Аз съм Утер Пендрагон, син на Аврелий. И крал, по право и по съдба.

Прасамак не каза нищо, само се поклони дълбоко. Останалите мъже, все още смаяни от неочакваното спасение, последваха примера му. Утер мълчаливо прие почитта им, слезе по склона и седна на една скала над потока. Прасамак отиде при него и попита:

— Може ли да седна при вас, ваше величество? — В гласа му нямаше и следа от сарказъм.

— Не мисли, че съм самонадеян, Прасамак. Не съм. Но убих немъртвите и летях на крилете на орел. Яздих принца на гората и унищожих цяла армия. Знам кой съм. Нещо повече, знам какво съм.

— И какво си, Утер?

Утер го погледна и се усмихна.

— Аз съм един много млад мъж, който се нуждае от мъдрите съвети на верни приятели. Но също така съм крал на цяла Британия и съм решен да си върна бащиния трон. Никоя сила в този свят, нито в който и да било друг, не ще ме разколебае.

— Казват, че кръвта вода не става — промълви Прасамак. — Виждал съм и обратното — как синовете на смели мъже се превръщат в страхливци. Но в твоя случай, принц Утер, мисля, че поговорката е вярна. Във вените ти тече кръвта на един велик крал и духът на воин като Кулаин. Мисля да те последвам, макар и не сляпо. И ще те съветвам винаги когато поискаш съвета ми. Трябва ли да коленича?

Утер се засмя.

— Първата ми заповед към теб е никога да не коленичиш пред мен. Втората е винаги да ми казваш, щом усетиш, че самонадеяността взима връх над здравия ми разум. Обучили са ме добре, Прасамак, и знам, че властта крие много опасности. Баща ми беше склонен да вярва, че винаги е прав, само защото е крал. Изгони от двора си свой приятел и добър воин, с когото бяха израснали заедно. Защото той изрази несъгласие относно стратегията му в една битка и баща ми го заклейми като предател. И все пак Аврелий не беше лош човек. Чел съм за живота на великите и всички те рано или късно прихващат заразата на гордостта. Твоята служба е да ме пазиш от невъздържаност.

— Тежка задача ми поставяш — каза Прасамак, — но това е задача за други дни. Днес ти не си крал, а преследван човек в гората на чужд свят. Ако се съди по появата ти, явно си намерил Сънетвореца.

— Така е. Беше мъртъв, но изворът на магията му е у мен.

— Достатъчно силен ли е, за да ни върне у дома?

— Едва ли. Почти се изчерпа.

— Тогава какви са плановете ти?

— Духът на Сънетвореца ми каза да върна духовете. Според Болдрик духовете са армия на мъртвите. Ще се опитам да ги вдигна срещу кралицата.

Бригантът потръпна.

— Ще вдигнеш мъртвите?

— Да, стига да намеря платото Ерин.

Прасамак въздъхна.

— Е, това едва ли ще е много трудно. В момента седиш на платото Ерин, което не ме изненадва, защото напоследък късметът си прави странни шеги с нас.

— Нямам избор, Прасамак. В плановете ми не влиза да умирам тук — най-малко сега, когато убийците на баща ми разкъсват сърцето на моето кралство. Ако можех, щях да призова самия крал на демоните.

Бригантът кимна, изправи се и каза тъжно:

— Ще те оставя да обмислиш плановете си.

Лаита седеше с помръкнало лице под светлината на двете луни. Откакто се беше върнал, Туро нито я беше заговорил, нито беше показал, че забелязва присъствието й. Отначало гневът й беше достатъчно силен, за да не обръща внимание, но с напредването на деня ядът й се беше смекчил и тя се почувства самотна и отблъсната. Той беше единствената й връзка с безгрижния свят на детството. Беше познавал Кулаин и знаеше за несподелената й любов. Именно с него би трябвало да сподели скръбта си, с негова помощ да я надмогне. А ето че го беше изгубила, както беше изгубила Кулаин и Каледоните.

И я беше ударил! Пред всички. Всъщност като се замислеше, наистина се беше държала като опърничава глупачка, но с поведението си целеше единствено да се почувства по-уверена в силите си. Животът с Кулаин я бе научил да разчита на себе си, но в същото време винаги бе знаела, че воинът от Мъглите ще е до нея в случай на истинска опасност. Беше приела Туро за верен приятел и й бе станал мил на сърцето през онези първи седмици, когато нежната му душа се провиждаше във всяка дума и действие. Беше несръчен с оръжията и това я бе настроило закрилнически. По-късно, когато започна да израства и да набира кураж под ръководството на Кулаин, тя започна да го мрази заради времето, което прекарваше с нейния любим. Всичко това сега й изглеждаше глупаво и безсмислено.

Подухна студен вятър, тя потръпна зиморничаво и обгърна тялото си с ръце. Трябваше да се сети да си вземе одеяло, но сега не й се връщаше. Чудеше се дали болката от смъртта на Кулаин ще затихне някога. Нещо топло обви раменете й, тя вдигна поглед и видя Прасамак. Беше донесъл затоплено на огъня одеяло. Лаита го придърпа около себе си, после изведнъж се разплака. Той седна до нея и я прегърна през раменете.

— Толкова съм самотна… — изхлипа тя.

— Не си — прошепна той. — Аз съм тук. Утер е тук.

— Той ме презира.

— Мисля, че не е така.

— Утер! — изсъска тя. — За кой се мисли? Може би ще си измисля по едно име за всеки ден?

— О, Лаита! Ти май наистина не разбираш, а? Момчето си е отишло. Сама си ми разказвала какво слабовато дете е бил, когато си го видяла за пръв път. Но вече не е такъв. Спомни си как се изправи сам срещу ворите. Не беше сигурен дали ще има силата или властта да обърне котките срещу господарите им и въпреки това го направи. Това беше постъпка на мъж, а не на дете. Каза, че магията почти се е изчерпала — на негово място много мъже биха избягали. За разлика от Утер. Други биха използвали остатъка от магията, за да намерят меча. Утер — не. Той иска да помогне на хората, които е започнал да чувства като свои приятели. Не съди за него по вчерашни спомени.

— Той не ми говори.

— Всички пътеки вървят в две посоки.

— Веднъж каза, че ме обича.

— Значи още те обича, защото не е пустословен човек.

— Не мога да ида при него. А и защо? Защо само на мъжете е позволено да имат гордост?

— Не съм сигурен, че гордостта е голяма добродетел. Както и да е, аз съм ваш приятел. А понякога приятелите са безсилни в битката между двама влюбени.

— Не сме влюбени. Аз обичах Кулаин…

— Който е мъртъв. Но няма значение — влюбени или приятели, не виждам голяма разлика. Не е нужно аз да ти казвам каква опасност ни грози. Никой от нас не може да се надява, че ще оцелее достатъчно дълго срещу кралицата вещица. Утре тя може да се върне начело на хиляда мъже, на десет хиляди. Тогава ще сме мъртви и сегашните ти проблеми ще изглеждат още по-нищожни. Иди при Утер и му се извини.

— Няма. Нямам за какво да му се извинявам.

— Чуй ме. Иди при него и му се извини. Тогава той ще ти каже онова, което искаш да чуеш. Довери ми се… дори ако това означава да излъжеш.

— А ако ми се изсмее в лицето?

— Твърде дълго си живяла в гората, Лаита, и не разбираш света. Мъжете се ласкаят от мисълта, че сами определят пътя си, но това са глупости. Определят го жените и така е открай време. Внушават на мъжа, че е богоподобен. И в мига, в който той им повярва, вече е в тяхна власт. Защото ако ги няма тях да му го повтарят, ще се превърне в обикновен човек. Иди при него.

Тя поклати глава, но все пак стана.

— Ще приема съвета ти, приятелю. Но отсега нататък ме наричай Гиан. Това име е скъпо на сърцето ми. На езика на Фера Гиан Авур означава Горска сърничка.

После се усмихна и тръгна към главната постройка. Отвори вратата и прекрачи прага. Утер седеше с другите мъже и те слушаха съсредоточено думите му. Той вдигна очи и я видя. Разговорът утихна. Той бавно се изправи, тръгна към нея и двамата излязоха под нощното небе. Прасамак не се виждаше никъде.

— Какво има? — попита той с вирната брадичка и високомерен тон.

— Исках да те поздравя и… да ти се извиня.

Той се отпусна, чертите му се смекчиха и на лицето му се появи свенливата усмивка, която Лаита помнеше от първата им среща.

— Няма за какво да се извиняваш. Беше ми трудно да стана мъж. Кулаин ме научи да се бия, а Медлин — да мисля. Сам трябваше да сбера двете в едно. Но ти изстрада много, а аз не бях до теб да ти помогна. Прощаваш ли ми?

Той протегна ръце и тя се сгуши в прегръдката му.

В тъмното, свит зад скалите, Прасамак въздъхна. Надяваше се, че няма да стоят дълго на студа. Кракът го болеше, а и умираше за сън.

Утер се върна в къщата, събра одеялата си и заведе Лаита на запад от билото, където една откъснала се от скалите канара пазеше завет от вятъра. Събра съчки за огън и разстла одеялата. Всичко това се извърши в мълчание, на фона на растящото напрежение в телата им и тихия разговор на очите. Когато огънят се разгоря, двамата седнаха един до друг. Не забелязаха Прасамак, който се потътри накуцвайки към леглото си.

Утер целуна косата й и я придърпа към себе си. Лаита вдигна лице. Той вдиша аромата на кожата й и допря лекичко устни до бузата й. Главата му се замая и сякаш сън промени сетивата му. Той, нощта и Лаита се бяха слели в едно. Ако само леко напрегнеше слух, можеше да чуе прошепнатите спомени на гигантските скали, да усети пулсиращото разстояние до звездите. Тя легна и ръцете й обгърнаха раменете му. Ръката му се спусна бавно по извивката на гърба й. Разкъсваше се между порива да раздере дрехите й и нуждата да се наслади докрай на този най-важен в живота му миг. Целуна я и простена. Тя нежно го отмести и свали туниката и панталоните си. Той гледаше как кожата й се появява изпод дрехите — гледаше я как блести под меката светлина на огъня. И също свали дрехите си — но не бързаше да я привлече към себе си. Очите му пиеха жадно хубостта й. Когато най-сетне посегна към нея, ръцете му трепереха. Лаита се притисна меко към него и там, където телата им се докосваха, пареше като от огън. Тя понечи да се намести под него, но той не й позволи. Лаита отвори широко и изненадано очи, но той само се усмихна нежно.

— Нека не бързаме — прошепна той. — Нека никога не бързаме!

Тя разбра. Главата му се сведе за нова целувка, ръката му се плъзгаше по кожата й, нежна и топла като утринно слънце, докосваше, галеше, проучваше. Накрая, когато кръвта затуптя в главата му, той коленичи над нея. Краката й обгърнаха хълбоците му и той влезе в нея. Мисли и чувства се блъскаха обезумели в главата му и той с изненада откри и съжаление, примесено с радостта. Беше мечтал за този миг, миг, който никога нямаше да се повтори. Отвори очи и погледна към лицето й с отчаяната надежда да запамети всяка безценна секунда.

Очите й се отвориха и тя се усмихна. Протегна ръце, хвана главата му, дръпна го към себе си и го целуна с неочаквана нежност. Страст погълна съжалението и той потъна в света на екстаза.

За Лаита усещането беше различно. Тя също бе мечтала за деня, когато ще отдаде моминството си на мъжа, когото обича. И в известен смисъл беше направила точно това. Защото Утер беше единственото, останало от Кулаин, и тя съзираше воина от Мъглите в облачно забулените му очи. Прасамак се беше оказал прав. Слабоватият младеж от гората беше изчезнал завинаги, заменен от този силен, уверен млад мъж. Знаеше, че може да се научи да го обича, макар и не с дивата, дивна страст, която бе изпитвала към Кулаин. Докато мислеше за него, спомените се сляха с бавния, ритмичен контакт в центъра на съществото й, и ето че именно Господарят на копието бе мъжът, който я изпълваше с уверените си движения. Тялото й се разтърси сред жежко море от наслада, граничеща с болката. И в екстаза си тя прошепна неговото име.

Утер го чу и разбра, че като я е взел, я е загубил…

Глава 13

Болдрик се върна на платото Ерин рано сутринта. Когато ворите се бяха обърнали срещу войниците, той се беше покатерил на едно дърво и бе изгледал всичко до края. Зверовете бяха убили много мъже и коне и бяха изтласкали армията от гората. Болдрик ги бе следвал известно време и сега докладва, че над Марийн-са вече не тегне заплаха. Корин разпрати съгледвачи, които да следят за завръщането на врага. Преди да го направи погледна Утер за одобрение. Утер кимна.

— Врагът ще се върне — каза принцът, — но трябва да обърнем отлагането в наша полза.

Извика Прасамак и го изпрати заедно с Хогун на лов. Лаита отиде с тях да набере гъби, билки и ядливи корени. Риал и Кеорл изпрати в град Калиа да разберат какъв е отзвукът от поражението на войниците.

Накрая Утер извика Корин и двамата отидоха в края на каменния кръг, над огромната гора и ширналите се хълмове на Марийн-са.

— Разкажи ми за духовете — каза Утер. Корин сви рамене.

— Виждал съм ги само веднъж — и то отдалече.

— Тогава ми разкажи легендата.

— Мъдро ли е да призовеш армия от мъртви?

— А мъдро ли е деветнайсет души да въстанат срещу кралицата вещица?

— Разбирам какво имаш предвид. Виж, според легендата духовете са били войници на някакъв древен крал. Когато той умрял, те слезли в долния свят да го върнат. Но се загубили и сега се скитат в пустошта на Бездната.

— Колко са?

— Нямам представа.

— Къде ги видя?

— Тук — каза Корин. — На Ерин.

— Тогава защо още не сме ги видели?

— Заради луните. Но пък ти няма откъде да го знаеш. През определени нощи в годината светлината на Априк, по-голямата луна, не се вижда. Свети само Сеник. В тези нощи духовете се появяват и кръгът е забулен в мъгли.

— Още колко остава преди Сеник да засвети сама?

Корин сви рамене.

— Съжалявам, Утер, но не знам. Това става три-четири пъти в годината, понякога и шест. Риал сигурно знае. Баща му изучаваше звездите и все трябва и той да е научил нещо. Когато се върне, ще го питам.

Утер цял ден обикаля гората около хълма. Търсеше скривалища и пътеки — можеше да опрат до тях, когато войниците се върнеха. Беше притеснен, защото всички воини, чийто живот беше описал Плутарх, имаха едно общо нещо — всеки от тях, рано или късно, бе предвождал войска. Утер едва ли можеше да постигне много с десет горяни, един сакат ловец и едно момиче, което умееше да стреля с лък. А дори и да успееше да набере доброволци сред местното население, колко време щеше да му е необходимо, за да ги обучи? И колко време щеше да му отпусне Астарта?

Тревогите на Прасамак и Корин относно армията от мъртъвци не бяха чужди и на него. И все пак армията си беше армия. Без нея бяха загубени.

Уморен и гладен, той седна до един поток и се замисли за нещата, които досега съзнателно бе отбягвал. В сюблимния миг на страстта Лаита бе промълвила името на Кулаин и това беше смутило чувствата му. Доскоро Кулаин го бе изпълвал с благоговение — но вече не. Той обичаше Лаита и едновременно с това в душата му бушуваше гняв. Разумът му казваше, че тя не е виновна, задето още обича Кулаин, но сърцето и гордостта му не можеха да приемат второто място.

— Здравей — каза нечий глас и Утер скочи и посегна към меча си. До него седеше млада жена, облечена в семпла бяла туника от снежнобяла материя. Косата й беше златна, очите — сини.

— Извинявай — каза той. — Стресна ме.

— В такъв случай аз трябва да се извиня. Изглежда, прекъснах размишленията ти.

Беше най-красивата жена, която бе виждал. Стана, приближи се до него и го докосна по ръката. Очите й му се сториха някак странни.

— Какво има? — попита той.

— Нищо — бързо каза тя. — Ела да поседнем.

Песните на горските птички се претопиха в мелодия толкова нежна, сякаш се изливаше от струните на лира. Слънцето окъпа и двамата и цветовете на гората засияха с неземна красота. Утер седна.

— Напомняш ми на един човек, когото познавах някога — каза тя. Лицето й беше съвсем близо до неговото, дъхът й бе сладък.

— Някого, когото си харесвала, надявам се.

— Харесвах го, наистина. И твоите очи са с цвета на Мъглите, също като неговите.

— Коя си ти? — прошепна той.

— Сън може би. Или горска нимфа. Или любима?

Устните й докоснаха за миг лицето му, тя хвана ръката му и я притисна към гърдите си.

— Коя си ти? — повтори той. — Кажи ми.

— Аз съм Атина.

— Гръцката богиня?

Жената се дръпна изненадано.

— Откъде знаеш за мен? Този свят е далеч от Гърция.

— Аз също съм далеч от дома.

— От Мъглите ли си?

— Не. Какви други имена имаш?

— Виждам, че знаеш за Фера. Наричат ме и Гороиен.

Сега беше ред на Утер да се изненада.

— Значи ти си любимата на Кулаин? Той често говореше за теб.

Тя едва забележимо потрепна.

— Какво по-точно?

— Че те е обичал още от зората на времето. Надявам се ще ми простиш, ако кажа, че личи защо.

Тя прие комплимента с лека усмивка.

— Любовта му не беше толкова голяма, колкото си мислиш. Той ме остави и предпочете да заживее като смъртен. Ти как би го обяснил?

— Не мога. Но познавах Кулаин и знам, че той постоянно мислеше за теб.

— Казваш „познавах“ и „мислеше“. Отдавна ли не си го виждал?

Утер притеснено облиза устни.

— Той е мъртъв.

— Мъртъв? Как?

— Моите врагове го убиха — Душекради от Бездната.

— Видя ли го да умира?

— Не, но го видях да пада точно преди кръгът да ни пренесе в Пинре.

— А ти кой си? — попита тя със сладка усмивка. Лявата й ръка бе зад гърба му — и ноктите й се издължиха, засияха сребърни и надвиснаха над сърцето му.

— Утер.

Ноктите се стопиха.

— Не съм чувала за теб — каза тя, стана и тръгна към средата на полянката.

— Ще ни помогнеш ли? — попита той.

— С какво?

— Този свят се управлява от една кралица вещица и аз търся начин да я сваля от престола.

Гороиен се засмя и поклати глава.

— Глупаво момче! Сладко глупаво момче. Аз съм кралицата вещица. Това е моят свят.

Утер скочи.

— Не мога да повярвам!

— Повярвай, принц Утер — каза Прасамак и излезе от сянката на дърветата.

— А, куцльото с вълшебните стрели — каза Гороиен.

— Да я убия ли? — попита бригантът, насочил стрела към сърцето й. Гороиен се обърна към Утер и вдигна вежди.

— Не!

— Мъдро решение, миличък. Засега ще ви позволя да живеете… засега. Кажи, откога името ти е Утер?

— Отскоро.

— И аз така си помислих. Ти си Туро, синът на Алайда. Има нещо, което искам да знаеш, Утер. Аз убих майка ти, аз предизвиках смъртта на баща ти и аз пратих Душекрадите в Каледонските планини.

— Защо?

— Защото така исках. — Тя се обърна към Прасамак. — Стреляй, глупако!

— Не! — извика Утер, но бригантът вече беше пуснал стрелата. Тя прониза въздуха, улавяйки за миг слънчевите лъчи, после нежната ръка на жената я улови и я пречупи на две.

— Ти се държа мило с мен, Утер. Няма да те убия днес. Махни се оттук и се скрий някъде. Няма да те търся. Но след четири дни ще пратя в гората армия със заповед да избият всички, които заварят тук. Така че гледай теб да те няма.

Вдигна рязко ръка и въздухът до нея се раздели като дръпната завеса. От другата й страна се видя стая, украсена с щитове, мечове и други оръжия, а в средата й стоеше висок мъж с черен шлем. След миг всичко това изчезна заедно с жената.

— Тя дойде да те убие — каза Прасамак.

— Но не го направи.

— Своенравна е. Да се върнем за Лаита и да се махаме оттук.

— Трябва да изчакам нощта с една луна.

— Поиска от мен да ти бъда мъдър съветник…

— Сега не е време за мъдрост — сопна се Утер. — Сега е време за смелост.

Една самотна фигура се катереше по външната стена на замъка Деистър под светлината на ярка луна. Силните пръсти откриваха и най-малките пукнатини и неравности. Кулаин се придвижваше бавно и с крайна предпазливост. Беше скрил коня и копието си в гората на две мили оттук и единственото оръжие, с което разполагаше в момента, бе дълъг ловджийски нож.

Изкачването не би било трудно на дневна светлина, защото замъкът бе строен преди повече от двеста години и външните стени бяха изронени и надупчени. Но през нощта се налагаше да търси пипнешком всяка пукнатина за ръката или крака си. Стигна до назъбения парапет малко след полунощ и не се изненада, че там няма часови. Пък и от кого ли да се страхува Елдаред? Чия армия би навлязла толкова навътре в територията му? Кулаин се прехвърли през стената и клекна в сенките под парапета. Беше облечен с тъмни панталони и прилепнала кожена риза, толкова мека, сякаш беше от плат. Застина неподвижен, наострил слух за нощните шумове. В казармите долу и вдясно имаше само десетина войници — беше ги преброил от скривалището си през деня. Сега чуваше как някои от тях играят на зарове. Вляво от него постовият при портата спеше, седнал на един стол и качил краката си на друг. Дори се беше увил с одеяло. Кулаин безшумно отиде до стълбите. Стъпалата бяха дървени и той заслиза бавно, като се придържаше плътно до стената, далеч от центъра на дъските, за да не изскърцат. След здрачаване беше наблюдавал потрепващата светлинка в най-високия западен прозорец на централната кула. Другите прозорци бяха останали тъмни.

Пресече на бегом двора, влезе в кулата и се ослуша. Не се чуваше нищо. Тръгна нагоре по стълбите. Някакво куче заръмжа и Кулаин развърза кесията на колана си и извади парче прясно заешко. Кучето се надигна заплашително, оголило дългите си зъби. Кулаин клекна и протегна ръка. Подушило месото, кучето се приближи и го дръпна със зъби от ръката му. Кулаин го потупа по главата и продължи.

Мина по коридора и спря пред последната врата. През пролуките покрай рамката се процеждаше светлина. Той извади ловджийския си нож и влезе. Почти разтопила се свещ хвърляше треперлива светлина от нощната масичка, а в широкия креват лежаха мъж и жена. И двамата бяха млади — жената още почти момиче, а мъжът — с няколко години по-голям. Спяха прегърнати като деца и сърцето на Кулаин се сви. Лицето на жената беше с нежен овал и едновременно с това силно дори в съня. Мъжът беше светлокос и с фини черти. Кулаин опря студената стомана на ножа до гърлото му. Той отвори рязко очи, подскочи и ножът го одраска.

— Не я наранявай! — прошепна умолително младият мъж.

Кулаин дори се трогна, че първата мисъл на мъжа е за жената до него. Направи знак на Морет да стане, взе свещта и го отведе в съседната стая, като затвори вратата между двете помещения.

— Какво искаш? — попита младият мъж.

— Искам да знам как се свързвате с кралицата вещица.

Морет застана до високия прозорец, който гледаше към Каледонските планини.

— Защо ти е да се срещаш с нея?

— Това си е моя грижа, момче. Отговори ми и може да ти подаря живота.

— Не — тихо каза Морет. — Трябва да знам.

Кулаин се поколеба дали да не убие мъжа и да разпита жената. Но ако тя не знаеше нищо, трудът му щеше да отиде на вятъра, защото Сел и Елдаред бяха заминали с армията.

— Смятам да я унищожа — каза той накрая.

Морет се усмихна.

— Отиди при езерото Еарн. Знаеш ли го? — Кулаин кимна. — Там има каменен кръг и една малка хижа. Пред хижата има купчинка кръгли камъни. Трябва да запалиш огън върху нея, когато вятърът духа от юг. Димът влиза в хижата и Гороиен се появява.

— Ти виждал ли си я?

— Не, брат ми ходи там.

Кулаин прибра ножа в канията и каза:

— И инстинктите, и опитът ми подсказват, че ще е грешка да ти подаря живота, но въпреки това ще го направя. Не ме карай да съжалявам за решението си, защото не би искал да имаш враг като мен.

— Никой човек, тръгнал срещу Гороиен, не може да ми бъде враг — отговори Морет.

Кулаин отстъпи към вратата и безшумно излезе. Морет постоя още малко до прозореца, после се върна в леглото. Зад вратата, Кулаин чу ложето да изскърцва и още веднъж прибра ножа в канията.

Риал и Кеорл се върнаха от Калиа доволни. Зад тях се движеше конвой от три покрити каруци, шейсет и осем мъже и дванайсет жени, две от тях — бременни. Едрият младеж хукна нагоре по склона и сграбчи Корин за ръката.

— Войниците плячкосаха града. Отведоха двайсет бременни жени и подпалиха храма на Берек. Обесиха двама от градските първенци. Хората са подивели.

— Тези какво правят тук? — попита Корин и кимна към тълпата в подножието на хълма.

— Дойдоха да видят преродения Берек. Историята се разпространява като горски пожар — че Берек се е върнал на земята, яхнал див елен и готов да се пребори с кралицата вещица.

— И ти си ги оставил да вярват в това?

Лицето на Риал се помрачи.

— Кой може да каже, че не е вярно? Той наистина яздеше елен, точно като Берек, и магията му надви войниците.

— Какво има в каруците?

Доброто настроение на Риал се върна.

— Храна, Корин. Брашно, сол, сушени плодове, овес, вино, мед. Има и одеяла, дрехи, оръжие.

Утер се приближи и се загледа в събралите се хора, които внезапно се умълчаха. Слънцето беше зад гърба му и в очите на тълпата фигурата му бе окъпана в златна светлина. Няколко души паднаха на колене.

Риал и Корин се приближиха до него.

— Колко от тях могат да се бият? — попита Утер.

— Шейсет и осем.

Утер се усмихна широко и сложи ръка на рамото на Риал.

— Това е добър знак. В моя свят мъжете се бият в центурии по осемдесет души всяка. Като прибавим нашите хора към тези тук, става точно една центурия.

Корин се ухили.

— В смятането май не си толкова добър като в магията. Центурията не е ли от сто души?

— Така е, но като се махнат готвачите, снабдителите и друга подобни, остават точно осемдесет бойци. Нашата армия е съставена от такива единици. Шест центурии се равняват на четиристотин и осемдесет мъже, или една кохорта, а десет кохорти правят легион. Не е много за начало, но пък е обещаващо. Корин, слез при тях и разбери кои са водачите им. Раздели мъжете на групи по десет. Сложи един от твоите хора във всяка десятка, двама в последната. Намери им работа, за да се почувстват част от братството, и отстрани малодушните, защото до четири дни ще им се наложи да влязат в бой.

— Има един малък проблем, Утер — каза Корин. — Те те мислят за бог. Когато разберат, че си човек, може да ги изгубим всичките.

— Разкажи ми за този бог — всичко, за което се сетиш.

— Значи ще играеш ролята? — попита Риал.

— Няма да рискувам да загубя шейсет и осем бойци. А и не е необходимо да лъжа или да прибягвам до измама. Щом вярват, няма да им пречим. След четири дни или ще разполагаме с армия, или ще наторим гората с труповете си.

— Това не зависи ли от луните, в смисъл кога Сеник ще засвети сама? — вметна Корин.

— Да. — Двамата се обърнаха към Риал. — Кога ще стане? — попита Утер.

— След около месец — отговори младежът. Утер не каза нищо, но Корин тихо изпсува.

— Раздели хората по групи — каза принцът и се отдалечи към края на каменния кръг, преглъщайки с мъка горчивия си гняв. След четири дни страховит враг щеше да се изсипе в гората. Армията на мъртвите беше единствената му надежда, а те щяха да се появят чак след месец. Трябваше да помисли, да състави план, но нима можеше да изгради стратегия, опирайки се на ограничените сили, с които разполагаше? През целия си живот беше учил за войната и воюването, беше анализирал тактиките на пълководци като Ксеркс и Александър, Птоломей и Цезар, Павлиний и Аврелий. Но те никога не бяха изпадали в положение като неговото. Несправедливостта на ситуацията, в която беше попаднал, се стовари отгоре му като удар под кръста. Но пък къде е казано, че животът трябва да е справедлив? Човек можеше само да направи всичко по силите си и да се надява боговете да са благосклонни.

Усетил безпокойството му, Прасамак се приближи до него и попита:

— Благосклонни ли са боговете?

— Навярно — отвърна Утер и се сети, че още не е научил нищо за живота на Берек.

— Бремето на отговорността не е леко.

Утер се засмя.

— Щеше да е по-леко, ако имах Викторин и няколко легиона зад себе си. Къде е Лаита?

— Помага да разтоварят каруците. Нещата помежду ви оправиха ли се?

Утер стисна устни, преглъщайки гневния си отговор, после срещна спокойните, разбиращи очи на бриганта и каза:

— Обичам я и я направих своя.

— Но?

— Откъде знаеш, че има „но“?

Прасамак вдигна рамене.

— Няма ли?

— Къде си научил толкова много за живота?

— На склона на един хълм. Какво не е наред?

— Тя обичаше Кулаин и тази любов още оковава сърцето й. Не мога да се състезавам с него в живота — нито в смъртта, както изглежда.

Прасамак помълча, после каза:

— Сигурно й е много трудно. През целия си живот е живяла с един герой, възхищавала му се е като на баща, обичала го е като брат и се е нуждаела от него като от приятел. Не е трудно да се разбере защо е повярвала, че го желае като любим. А ти си прав, принц Туро — не можеш да се състезаваш с него. Но с времето Кулаин ще избледнее.

— Знам, че е признак на високомерие — каза Утер, — но не искам жена, която вижда в мен само сянката на някой друг. Любих я и беше прекрасно… а после тя прошепна името на Кулаин. Лежеше под мен, а в мислите й не бях аз.

Нямаше какво да се каже и бригантът беше достатъчно мъдър, за да го разбере. Лаита беше глупаво, разглезено дете. Нямаше да има значение, ако бе изкрещяла името наум, но да го изрече в такъв момент беше глупост, неподлежаща на сравнение. С известна изненада Прасамак осъзна, че го е яд на момичето — това чувство рядко обземаше душата му. Постоя още малко при принца, а когато Утер потъна в мисли, стана и закуцука към Корин, който чакаше с група непознати.

— Това са водачите на мъжете от Калиа — каза горянинът. — Готов ли е… богът да ги приеме?

— Не, в момента общува с духовете — отвърна Прасамак. Някои от мъжете се отдръпнаха стреснато. Бригантът не им обърна внимание и продължи към голямата къща.

Мъжът Утер се взираше в гората под себе си, а момчето Туро се бе свило в главата му. Само преди някакви си два-три месеца момчето бе плакало в стаята си, уплашено от тъмнината и нощните звуци. Сега играеше ролята на мъж, но мъките на юношеството още го терзаеха. В началото на миналото лято момчето Туро се бе разхождало из горите край Еборакум и си бе фантазирало, че е герой, който надвива демони и дракони. Сега, когато лятото отново беше дошло, той седеше на самотен хълм и демоните бяха истински. Само дето Медлин не беше до него. Нито Аврелий и неговите непобедими легиони. Нито Кулаин лах Фера. Само измисленият мъж Утер. „Аз съм кралят, по право и по съдба.“ Как го преследваха тези думи в отчаянието му!

Едно уплашено дете седеше край камъните на един чужд свят и играеше игра, в която залог беше смъртта. Меланхолията му ставаше все по-дълбока и той си помисли, че би дал лявата си ръка само Медлин или Кулаин да се появят отнякъде. Нещо повече, би дал десет години от живота си. Но вятърът бръснеше билото, а той си оставаше все така сам. Обърна се и погледна мъжете, които чакаха мълчаливо на трийсетина крачки встрани. Млади и стари стояха търпеливо и чакаха „бога“ да ги забележи и да приеме клетвите им за вярност. Сети се за Кулаин и се усмихна. Кулаин наистина беше бил бог — Арес, гръцкият бог на войната, по-късно Марс във вярванията на римляните. Безсмъртният Кулаин!

„Е — помисли си Утер, — щом дядо ми е бил бог, защо и аз да не бъда? Ако орисниците са решили да умра в тази смъртоносна игра, нека поне я изиграя докрай.“

И без да поглежда назад, той вдигна ръка, давайки знак на мъжете да се приближат. Бяха дванайсет и тръгнаха колебливо. Той разпери ръце в знак да седнат на земята и те се подчиниха.

— Говори! — каза той и Корин представи всеки от мъжете, макар че Утер не си направи труда да запомни имената им. Накрая се наведе напред и се вгледа в очите на всеки от тях. Всички отклоняваха поглед в мига, в който срещнеха неговия. — Ти! — каза Утер на най-възрастния мъж, сивобрад и мършав като вълк единак. — Кой съм аз?

— Казват, че си бог Берек.

— А какво казваш ти?

Мъжът почервеня.

— Господарю, онова, дето го казах снощи, беше от невежество. — Мъжът преглътна. — Само изрекох на глас съмненията, които терзаеха всинца ни.

Утер се усмихна и каза:

— И с пълно право. Не съм дошъл тук, за да ви обещая победа, а само да ви науча как да се биете. Боговете дават, боговете взимат. Важно е само онова, което човек сам постигне с пот на челото си, с куража си, та дори и с цената на живота си. Знайте следното — може и да не победите. Аз не ще се издигна в небето и не ще унищожа вещицата с мълнии и светкавици. Тук съм, защото Корин ме повика. Ще си тръгна, когато сам реша. Имате ли куража да се биете сами?

Брадатият мъж надигна глава и го погледна гордо.

— Аз имам. Отне ми време да го разбера, но сега вече го знам.

— Значи си научил нещо по-велико от всеки дар на боговете. Вървете си. Корин да остане.

Мъжете побързаха да се подчинят — някои се заотдръпваха заднишком, други се покланяха на всяка крачка. Утер не им обърна никакво внимание, а когато се отдалечиха достатъчно, за да не ги чуват, Корин попита:

— Откъде разбра какво е казал старецът?

— Какво мислиш за тях?

Горянинът вдигна рамене.

— Улучи точно човека, на когото да заговориш. Казва се Магриг, оръжейник. Навремето беше най-страховитият майстор на меча в Пинре. Ако той застане зад теб, всички ще го последват. Искаш ли да ти разкажа за Берек?

— Не.

— Добре ли си, Утер? Очите ти гледат така, сякаш не си тук, а някъде далеч.

— Добре съм, Корин — отговори принцът и се насили да се усмихне. — Но трябва да помисля.

Зеленоокият ловец кимна разбиращо.

— Ще кажа да ти донесат нещо за хапване.

След като Корин си тръгна, мислите на Утер се върнаха към разговора му с мъжете. Нищо тайнствено нямаше в решението му да заговори точно Магриг — стойката му подсказваше, че е воин, а и той пръв се бе приближил, докато останалите се тълпяха зад него. Беше му добре дошло, макар и неочаквано, че Магриг бе разтълкувал неправилно въпроса му. Но пък, както често бе повтарял Медлин, принцът имаше бърз ум.

Не знаеше защо, но след срещата духът му се беше повдигнал. Толкова лесно ли беше да бъдеш бог?

Отговорът щеше да дойде след четири дни.

И щеше да е написан с кръв.

Глава 14

Кулаин лах Фера седеше пред купчината камъни и гледаше дима от малкия огън, който беше запалил. Димът се кълбеше нагоре, а после бавно се просмукваше през разкривените прозорци на порутената хижа. Воинът от Мъглите бе оставил копието до себе си и си бе сложил кожени ръкавици, обковани по ръбовете със сребро. Дългата му коса беше вързана на тила, а на раменете си носеше ризница от сребърни брънки, умело прикрепена към къс плащ от обработена кожа. Кръстът му бе стегнат с дебел колан, инкрустиран със сребро, а краката му бяха защитени от високи до бедрата ботуши, подсилени със сребърни брони отпред и отстрани. Трептяща синкава светлина се появи в хижата и Кулаин се изправи плавно, сложи на главата си шлем със сребърни крила и го завърза под брадичката си.

Стройна фигура пристъпи сред дима, който се завихри и разнесе. В същия миг огънят угасна. Когато я видя, устата му пресъхна, а сърцето му се изпълни с непреодолим копнеж да пристъпи напред и да я притисне в прегръдките си. На свой ред тя се закова на място и ръката й литна към устните.

— Ти си жив! — прошепна тя.

— Засега.

Беше с рокля от сребротъкан плат, а златната й коса бе прихваната с черна лента през челото.

— Кажи ми, че си се върнал, за да останеш с мен.

— Не мога.

— Тогава защо ме призова? — сопна му се тя и в сините й очи проблесна гняв.

— Пендарик каза, че злото е превзело душата ти, и поиска от мен да те унищожа. Но не мога да го направя преди да се убедя, че е прав.

— Винаги е бил баба. Държеше целия свят в ръцете си и го захвърли. Сега е ред на други да опитат късмета си. С него е свършено, Кулаин. Ела с мен, имам цял свят само за себе си. Скоро световете ще станат четири. Притежавам сила, за която никой дори не е мечтал от падането на Атлантида досега.

— Но умираш — каза той и думите го прерязаха като нож.

— Кой го казва? — изсъска тя. — Погледни ме! Нима съм различна отпреди? Да виждаш и следа от старост или болест?

— На повърхността — не, Гороиен. Но колко са умрели… и колко ще умрат, за да те поддържат такава?

Тя пристъпи към него и в главата му зазвуча музиката. Въздухът не помръдваше, целият свят беше притихнал. Ръцете й се вдигнаха и обгърнаха врата му, той вдиша аромата на кожата й и усети топлината на допира й. Посегна, освободи се от ръцете й и я отблъсна.

— Какво ще докажеш? — попита той. — Че още те обичам? Така е. Че те желая? И това е така. Но никога не ще те взема. Ти уби Шалеат, ти уби Алайда… а сега възнамеряваш да унищожиш цял един свят.

— Теб пък какво те е грижа за онези диваци с техния кратък живот? Винаги ще има други, които да заменят умрелите. Те са без значение, Кулаин. И винаги са били, но ти беше твърде заслепен, за да го видиш. Какво значение има сега, че Троя падна, или че приятелят ти Хектор беше убит от Ахил? Какво значение има, че римляните завладяха Британия? Животът продължава. За теб и мен тези хора не са нищо повече от сенки. Съществуват единствено за да служат на господарите си.

— Сега аз съм един от тях, Гороиен — каза той. — Моят кратък живот е изпълнен с радост. Преди така и не разбирах зимата, нито се радвах на първата пролет. Ела с мен. Изживей живот, който свършва със смърт, и заедно ще разберем какво има отвъд нея.

— Никога! — изкрещя тя. — Никога няма да умра. Говориш за наслада. Но аз виждам остаряващото ти лице и ми иде да повърна — около очите ти са се врязали бръчки, а не се и съмнявам, че под шлема среброто е плъзнало като рак по косата ти. На колко си сега според човешките мерки — на трийсет? На четирийсет? Скоро ще започнеш да се прегърбваш, зъбите ти ще изгният. Младите ще те бутат и ще ти се присмиват. А после ще умреш и червеите ще изядат очите ти. Как можеш да се подлагаш на това?

— Всичко умира, любов моя. Дори световете.

— Не смей да ми говориш за любов, ти никога не си ме обичал. Само един мъж ме е обичал и аз го върнах от гроба. Ето това е силата, Кулаин. Гилгамеш отново е с мен.

Той отстъпи пред триумфа, струящ от очите й.

— Това е невъзможно!

— През всичките тези векове пазих тялото му, обградено от сиянието на пет камъка. Работих и учих. И дойде денят, в който успях. Върви си и умри в някоя дупка, Кулаин, а аз ще намеря тялото ти и ще те върна. И тогава ще бъдеш мой.

— Идвам на Скитис, Гороиен — тихо каза той. — Ще унищожа силата ти.

Тя се разсмя — дълбок, подигравателен смях, от който страните му пламнаха.

— Ти идваш? Навремето това би ме ужасило, но вече не. Един застаряващ мъж идва да предизвика на двубой Гилгамеш? Нямаш представа колко често говори той за теб, как мечтае да те убие. Искаш да се изправиш срещу него? Ще ти покажа как собствената ти самонадеяност те предаде. Винаги си обичал игрите със сенки. Изиграй тази. — Тя махна с дясната си ръка и въздухът затрептя като при лятна омара. Висок воин със златиста коса и ярки синьо-зелени очи се изправи пред Кулаин. Беше въоръжен със закривен меч и кама. — Това е Гилгамеш, такъв, какъвто беше.

Воинът се хвърли напред. Кулаин грабна копието, завъртя дръжката и издърпа скрития вътре меч. Направи го точно навреме, за да блокира жестокия удар. После още един… и още един. Кулаин се биеше с целия опит, натрупан през вековете, но Гороиен се оказа права — остаряващото му тяло вече не можеше да се справи с бързината и ожесточението на Гилгамеш, Господаря на битките. На крачка от отчаянието, Кулаин реши да рискува и се завъртя на пета, както беше учил Туро. Противникът му скочи вляво, избягвайки вдигнатия му лакът, и студено острие прониза меката плът под ребрата на воина от Мъглите.

Той се преви и се срина върху твърдата глинеста почва, сребърният шлем се търкулна до него. Направи последно усилие да остане в съзнание, но мракът го погълна.

Когато дойде на себе си, Гороиен още седеше до купчината обли камъни.

— Върви си, Кулаин — каза тя. — Би се с Гилгамеш, такъв, какъвто беше преди. Сега е по-силен и по-бърз — ще те убие с първия удар. Освен ако не използваш това. — Тя хвърли на земята до него едно жълто камъче. Беше чист сипстраси без следа от черни жилки. — Върни си безсмъртието. Стани такъв, какъвто беше… какъвто би трябвало да бъдеш. Тогава ще имаш шанс.

Той с мъка се изправи и каза:

— Никой не дава на врага си шанс за живот.

— Нима можеш да ми бъдеш враг? Обичам те още отпреди падението. Ще те обичам и в деня, когато вселената загине в огън.

— Повече никога няма да бъдем любовници — каза той. — Ще се срещнем на остров Скитис.

Тя стана.

— Глупак такъв! Няма да се срещнеш с мен. Ще се срещнеш със смъртта си, която ще крачи към теб със стъпките на Гилгамеш.

И тя тръгна към порутената хижа, без да погледне назад, а Кулаин се отпусна на земята с насълзени очи. Бе призовал цялата си сила, за да й каже, че с любовта им е свършено. Погледна камъка сипстраси и го взе. Беше права — не можеше да се изправи срещу Гилгамеш в сегашното си състояние. Гласът й долетя до него, сякаш от огромно разстояние:

— Внукът ти е красиво момче. Мисля да го взема. Помниш ли времето, когато бях Цирцея? — Смехът й прокънтя и заглъхна.

Кулаин седеше със сведена глава. След Троянската война Гороиен си бе отмъстила на гърците, причинявайки жестоката смърт на пълководеца Агамемнон и на Менелай, царя на Спарта. Но най-жестокото си отмъщение бе запазила за Одисей и неговите корабокрушенци. Превъплътила се като магьосницата Цирцея, Гороиен беше превърнала част от оцелелите му другари в свине и бе подлъгала останалите да ги изпекат и изядат.

Кулаин вдигна меча и избърса пръстта от острието му.

Отиде при коня си и допря камъка сипстраси до слепоочието му. Животното се срина на земята, после тялото му се разду и удължи, обточени със сребро люспи с цвета на тъмна ръжда покриха гладките му хълбоци. Главата му потрепна, очите се издължиха като на огромна котка, муцуната се разшири, показаха се дълги зъби. Гигантски криле се разгънаха отстрани, а копитата се превърнаха в ноктести лапи. Дългият врат се изви назад и страховит писък прониза въздуха. Кулаин сведе поглед към черното камъче в ръката си и го хвърли на земята. Прибра меча в дръжката на копието, покатери се на седлото на гърба на дракона и прошепна заповедната дума. Звярът се изправи на мощните си крака, разпери широко криле, издигна се в нощното небе и полетя на северозапад към Скитис.

На третата нощ над платото Ерин се разрази страховита буря. Огнени светкавици раздираха една подир друга небето. Утер остана там, където беше стоял през последните три дни — седнал в края на каменния кръг. Прасамак и Корин взеха храна и одеяла за принца и излязоха под проливния дъжд. В същия миг светкавица проряза небето и двамата видяха Утер да се изправя и да вдига ръце над главата си — светлата му коса се вееше под поривите на вятъра. После изчезна. Корин хукна към камъните, Прасамак го последва, насилвайки докрай сакатия си крак. От принца нямаше и следа.

Бурята утихна, проливният дъжд премина в лек ръмеж. Корин се отпусна на един камък.

— Свърши се — каза той и в гласа му се прокрадна горчивина: за пръв път, откакто ворите се бяха обърнали срещу войниците. Започна да псува и ругае ядно и бригантът му обърна гръб. Самият той се чувстваше не по-малко унил. Седна на един повален камък и се загледа в гората долу.

— Какво ще им кажем? — попита Корин.

Бригантът се уви в наметалото си. Кракът го болеше, както при всяка промяна на времето, а сърцето му нашепваше, че никога вече не ще види Хелга. Не знаеше какъв съвет да даде на Корин. В същия миг двете луни се показаха през разкъсващите се облаци и един мъж се приближи към тях. Беше Магриг.

— Къде е Берек? — попита той, но никой от двамата не му отговори. — Е, значи сме сами, както ни каза, че може да се случи. — Почеса прошарената си брада и седна до Корин. — Заложихме някой и друг капан и изкопахме ями, които би трябвало да ги забавят малко. Открихме и пет подходящи за засада места.

Корин го погледна изненадано. Изглежда, изчезването на Берек не беше обезпокоило Магриг.

— Най-напред трябва да ги ударим при Брястова дупка. Кавалерията ще се забави при изкачването на склона и това ще ни осигури сто крачки боен терен. Дори и нашите стрелци не би трябвало да пропуснат от такова разстояние. Ще можем да свалим поне стотина.

— Говориш за осемдесет мъже срещу цяла армия — каза Корин. — Да не си луд?

— Тези осемдесет мъже бяха всичко, с което разполагахме и вчера. Богове, Корин, никой не живее вечно.

— Освен кралицата вещица — каза Корин и изруга ожесточено.

— Приеми един съвет от стар воин като мен — не казвай на никого, че Берек си е заминал завинаги. Кажи им, че просто е… че просто е прескочил до замъка си в облаците. А междувременно ние ще ги ударим, колкото ни позволяват силите.

— Добър съвет — каза Прасамак. — Не знаем колко войници са тръгнали насам, а и гората е огромна. Не виждам защо да не си поиграем на криеница.

Долу, в малкото палатково селце, изникнало край потока, една млада жена тръгна към гората, за да остане за малко сама. Когато навлезе сред мрака, видя в далечината отблясък на метал. Качи се на един дъб и се взря на запад.

През дърветата бавно се движеше армията на Гороиен.

Повече от трийсет часа Утер беше будувал, търсейки изход от безизходицата. Прехвърляше през ума си всичко, което знаеше за Бездната, обмисляше всеки от малкото факти, с които разполагаше. Разумът и обучението му му подсказваха, че пропуска нещо важно, но колкото и да се опитваше да го улови, то упорито му се изплъзваше.

А после, тъкмо когато се разрази бурята, отговорът изплува без никакво усилие. Това, че армията духове не можеше да бъде видяна, не значеше, че я няма.

Беше съвсем просто. Той забрави за ледения дъжд. Прасамак му беше споменал, че първата нощ на платото Ерин му се сторило, че чува барабани и звук от маршируващи крака, а Утер небрежно бе пропуснал думите му покрай ушите си.

Сега му оставаше само едно — да влезе в Бездната, дома на атролите и Душекрадите. Да, само това. „Недей да губиш време в мислене, Утер. Просто го направи!“ Той се изправи, вдигна високо ръце, стисна здраво камъка и съсредоточи мислите си върху Бездната.

Главата му се замая и той се строполи на земята. Мъглите се завихриха около него. Изправи се на колене и извади меча си. Камъкът сипстраси беше почти черен. Той реши да рискува и го допря до острието на меча — и то засвети с бяла светлина. В Мъглите наоколо се провиждаха тъмни сенки и сиви, студени лица. Преди много време детето Туро се бе скитало тук в лапите на трескав сън и Аврелий го беше върнал в света на живите. Тогавашният страх го връхлетя отново и колкото по-силен ставаше страхът, толкова повече се приближаваха сенките. Мъжът Утер стана, изправи гордо глава и вдигна високо меча си. Светлината заискри около острието и отблъсна както Мъглите, така и сенките, които дебнеха в тях.

И тогава Утер видя безжизнената земя на Бездната, земя на пепелносиви хълмове и мъртви дървета под тъмносиво небе. И потръпна. Никой човек не би искал да срещне смъртта си на място като това. Далеч вдясно се чу едва доловимо думкане на барабани. Вдигнал меча си високо като факла, той тръгна към звука. Сенките го последваха, шепнещи гласове го зовяха по име. Принцът не им обърна внимание. Изкачи един нисък хълм и се спря като закован. В прашната долина отдолу се издигаше защитно ограждение, направено от насипи сива пръст, изкопани от огромна квадратна яма в земята. Заострени колове стърчаха набити по насипите. Вътре в ограждението имаше безчет палатки, а в центъра на квадрата се възправяше пилон със златен орел на върха, орел с разперени криле. Утер се взря невярващо в лагера. Всичко, което виждаше, говореше за едно. Корин бе споменал за Сектата на Орела, която се опитвала да общува с духовете. Войниците маршируваха в синхрон с ритъма на барабаните.

А Кулаин беше споменал за постъпката, която най-много тежала на съвестта му — за армията, която захвърлил да се скита из Мъглите.

Утер стоеше на хълма и се взираше невярващо в орела на Девети легион.

Тръгна бавно надолу и спря пред широкия отвор на ограждението. Двама легионери му препречиха пътя и му наредиха да спре. Езикът, който говореха, му беше познат, макар да му липсваха по-късните британски заемки. Той се върна мислено към уроците на Медлин и им отговори на собствения им древен език.

— Кой е вашият легат?

Легионерите се спогледаха и по-високият пристъпи напред.

— Ти римлянин ли си?

— Да.

— Близо ли сме до дома? — Гласът му потрепна.

— Дойдох, за да ви върна у дома. Кой е вашият легат?

— Северин Албин. Чакай тук.

Войникът се отдалечи на бегом, а Утер зачака, все още вдигнал високо светещия меч. След няколко минути дойдоха десет мъже и го въведоха в ограждението — маршируваха в колона по петима вляво и вдясно от него като почетна стража. От палатките наизлязоха мъже — лицата им бяха пепеляви, очите — без блясък. Почетната стража наби крак и спря пред една голяма палатка. Утер предаде оръжията си на центуриона при входа и влезе. Млад мъж, на около двайсет и пет години, с излъскан бронзов нагръдник, седеше на ниско столче.

— Как ти е името? — попита той.

— Ти ли си Северин Албин? — отвърна Утер. Съзнаваше, че успехът му зависи от това дали ще успее да задържи инициативата.

— Да.

— Легатът на Девети легион?

— Не. Нашият легат е Петилий Цериалис. Той не дойде с нас. Ти кой си?

Утер усети, че младият мъж, както и всички мъже, които беше видял досега, е на ръба на отчаянието.

— Аз съм Утер.

— Какво е това място? — попита Северин и се изправи. — В поход сме от месеци. Няма храна. Няма вода. Макар че не усещаме ни жажда, ни глад. В трижди проклетата мъгла бродят същества, които пият кръв. Има зверове, каквито не съм виждал и в най-страшните си кошмари. Мъртви ли сме?

— Мога да ви върна в Еборакум — каза Утер, — но преди това има много, което трябва да ви кажа. — Мина покрай младия воин и седна на една пейка. Северин Албин седна до него. — Първо, вие сте тръгнали от Еборакум, за да помогнете на Павлиний да потуши въстанието на икените. Озовали сте се в Мъглите, света на мъртвите.

— Всичко това го знам — каза Северин. — Как ще се приберем у дома?

Утер вдига ръка.

— Едно по едно. Слушай ме внимателно. Павлиний разби Будика преди повече от четиристотин години.

— Значи сме мъртви? Юпитер да ми е на помощ, никога вече няма да тръгна в поход!

— Не сте мъртви, повярвай ми. Опитвам се да ти кажа, че светът, който познавате, е мъртъв. Римската империя се разпада. Британия вече не може да се похвали с римските си легиони.

— Имам жена… дъщеря.

— Не — тъжно каза Утер. — Те са мъртви от четиристотин години. Мога да ви заведа в Еборакум. Светът се е променил, но слънцето все още го огрява, лозите дават вино, потоците текат чисти и водата е сладка.

— Кой управлява Британия сега? — попита Северин.

— В страната се води война. Бригантите се надигнаха, а саксонците и ютите опустошават земите ни. Римо-британците, водени от Аквила — чистокръвен римлянин от благородно потекло — се бият за живота си. Имаше един крал на име Аврелий, но го убиха. Аз съм неговият син. И преминах границите на смъртта, за да ви върна вкъщи.

— За да се бием за теб?

— За да се биете за мен — каза Утер. — И за себе си.

— И ще ни заведеш в Еборакум?

— Не веднага — отвърна Утер и разказа на римлянина за войната в Пинре и за кралицата вещица. Северин го слушаше мълчаливо.

— Навремето — каза той накрая — бих се присмял на историята ти. Но тук, в тази изпепелена пустош… как бих могъл? Искаш да се бием за теб, Утер? Бих продал душата си за един ден под лъчите на слънцето. Не, за един-единствен час. Само ни изведи оттук.

Страхът бе довел Утер до ръба на паниката. Следван от четири хиляди и шестстотинте мъже от Девети легион, той се бе върнал при първия хълм, който бе видял след навлизането си в Бездната. Сега, час по-късно, все още не можеше да отвори прохода между световете. Беше съсредоточил мислите си върху завръщането, камъкът бе засветил и за миг очите му бяха зърнали гигантските камъни на платото Ерин — мъгливи сенки, които потрепваха примамливо и недостижимо. Чу Северин Албин да се приближава зад него и му махна да отдалечи, полагайки неимоверни усилия да запази спокойствие. Погледна към камъка — беше останала само една тъничка златна жилка.

Силата на камъка беше на привършване и той не можеше да отвори достатъчно голям портал, през който да премине легионът. Дори не беше сигурен, че самият той ще може да се върне. Мислите му отново поеха по познатия път, прехвърляйки една по една всички възможности.

Накрая реши да опита отново. Затвори очи и си се представи в Пинре, като през цялото време задържаше в мислите си и образа на Девети легион. Зад него Северин видя как фигурата на Утер изтънява и се разсейва като дим — но после отново си върна предишния вид. Принцът сведе поглед към черното камъче в шепата си и не намери кураж да се обърне и да погледне в очите изтръпналите в очакване войници.

Отвъд Бездната армията на Гороиен беше обградила подножието на хълма и чакаше заповед за атака. Магриг и Корин бяха разставили стрелци по протежение на каменния кръг, но никой не вярваше, че са в състояние да отблъснат тежковъоръжените войници. В най-добрия случай щяха да ранят двайсетина, а поне две хиляди мъже чакаха в боен ред в ниското.

— Защо не нападат? — попита Корин мършавия като изгладнял вълк Магриг.

— Страх ги е от магията на Берек. Но скоро ще настъпят.

На двайсет крачки вляво от тях, коленичила зад един камък, Лаита чакаше със стрела на тетивата. Очите й не се откъсваха от един висок воин с лилаво перо на шлема. Вече беше решила, че той ще е първата й мишена — не й харесваше самонадеяният начин, по който крачеше сред мъжете долу и раздаваше заповеди. Ставаше й по-добре от мисълта, че този наперен паун ще умре преди нея.

Една ръка я докосна по рамото, тя се обърна и видя някакъв висок широкоплещест мъж със златиста брада. Не помнеше да го е виждала преди.

— Ела — каза той с тон, който подсказваше, че е свикнал да му се подчиняват. И тръгна, без изобщо да поглежда назад, сигурен че Лаита ще го последва към центъра на кръга.

— Кой си ти? — попита тя.

— Сега не е време за въпроси. Качи се на олтара.

Тя се изкатери до пропуканите камъни, краката и ръцете й се хлъзгаха по наполовина изтритите руни, издълбани върху тях.

Когато стигна до най-високата точка и се изправи колебливо върху най-горния камък, на около шест стъпки над земята, брадатият мъж каза:

— Сега вдигна ръка над главата си.

— Защо?

— Мислиш, че имаме време за спор? Направи го.

Преглъщайки гнева си, Лаита вдигна дясната си ръка.

— По-високо! — каза той. Лаита се подчини, пръстите й докоснаха нещо студено и тя дръпна инстинктивно ръка. — Обикновена вода — увери я той. — Протегни се колкото можеш, хвани каквото има там и го дръпни.

Внезапно се надигна мощен рев, боен вик, от който кръвта се смразява, и войниците на Гороиен заляха склоновете. Стрели иззвънтяха да ги посрещнат — някои отскачаха от метални нагръдници, други се впиваха в плътта на незащитени крака и ръце.

— Бързо! — викна й високият непознат. — Побързай, ако ти е мил животът!

Лаита проби с ръка невидимата водна преграда и усети студения допир на метал и меката топлина на обработена кожа. Стисна здраво нещото и го дръпна. Беше огромен меч с ефес от излъскано злато и сребърно острие, гравирано с незнайни руни.

— Бързо! — пак викна мъжът и затича към камъните, където бяха видели Утер за последно. Спря и избута Лаита пред себе си. — Когато спра да говоря, разсечи въздуха пред себе си.

Думите, които последваха, бяха на непознат за Лаита език, но въздухът около мъжа съскаше и припукваше като пред буря.

— Сега! — извика той.

Мечът разсече празното пространство пред нея. Изви се силен вятър. Светкавици пронизаха небето и Мъглата се закълби откъм прореза, където беше ударил мечът. Нещо отхвърли Лаита назад и тя се строполи на земята.

Утер изскочи от Мъглата и се огледа безумно. В другия край на платото бунтовниците започваха да отстъпват пред войниците на Гороиен. В същия миг Северин Албин стъпи на огряната от слънцето земя, а Девети легион го последва. Някои от мъжете паднаха на колене, когато слънцето ги докосна, други заплакаха от радост и облекчение. Макар и млад, Северин имаше достатъчно военни кампании зад гърба си, и от пръв поглед прецени ситуацията.

— Формация алба! — ревна той и дисциплината сред римляните се възстанови за секунди. Легионери с квадратни бронзови щитове с релефни изображения по тях изтеглиха мечовете си и се групираха в бойна линия, минаха напред и се разредиха, за да отворят място на копиеносците. Когато бунтовниците хукнаха назад, редицата се отвори да ги пропусне.

Войниците на Гороиен знаеха легендата за армията от духове и стояха втрещени, а легионът се престрои в каре и настъпи, щит до щит и дълги копия, промушени между щитовете. Войниците от Пинре не бяха страхливци — биха се изправили и се бяха изправяли срещу врагове, много по-силни от тях — но вече бяха видели появата на бог Берек, а ето че все повече и повече духове извираха от Мъглата. Това те не можеха да понесат. Заотстъпваха бавно и спряха чак в подножието на хълма. Легионът стигна до каменния кръг и зачака по-нататъшни заповеди.

Вече на безопасно място в карето, Утер помогна на Лаита да се изправи и я попита:

— Как го направи? Вече мислех, че с мен е свър… — И млъкна, защото забеляза огромния меч на земята до нозете на Лаита. Падна на колене и ръката му стисна дръжката. — Мечът на баща ми! — прошепна той. — Мечът на Кунобелин. — Изправи се. — Как?

Лаита се обърна да му покаже мъжа със златистата брада, но него го нямаше, така че тя му разказа накратко какво е станало.

— Какви са заповедите ти, принц Утер? — попита Северин Албин. — Ще нападаме ли?

Утер поклати глава и с дългия меч в ръка тръгна към карето. Легионерите отстъпиха встрани и той продължи надолу по хълма. Спря на трийсетина крачки от вражеската линия. Един войник вдигна лъка си.

— Само стреляй и ще превърна очите ти в гнезда на червеи — каза принцът.

Мъжът моментално хвърли и лъка, и стрелата.

— Пълководецът ви да излезе напред! — продължи Утер.

Един нисък набит мъж на средна възраст със сребърен нагръдник се отдели от редицата. Облиза нервно устни, но раменете му бяха изправени — гордостта не му позволяваше да даде израз на страха си.

— Знаеш кой съм — каза Утер. — И виждаш, че духовете ме следват. Вече ви превъзхождаме две към едно, а й хората ти май не са в състояние да се бият.

— Не мога да се предам — каза мъжът.

— Това ми е ясно. Но кралицата не би искала да жертваш напразно хората си. Изтегли армията си от Марийн-са и докладвай на Астарта.

— Мога ли да попитам защо искаш да пощадиш живота ни?

— Не дойдох тук, за да гледам как мъжете на Пинре се избиват взаимно. Тук съм, за да унищожа кралицата вещица. Не надценявай милостта ми. Ако пак се срещнем на бойното поле, ще смачкам и теб, и всеки, който застане на пътя ми.

Мъжът побърза да се поклони и каза:

— Аз съм Агарин Пиндер. Благодаря ти. Но ако ми наредят да застана на пътя ти, ще го направя.

— Не бих и очаквал друго от един истински воин. А сега тръгвайте!

Утер се обърна, изкачи се по склона и повика Северин. Младият римлянин го последва в голямата постройка и възкликна:

— Богове, умирам от глад! Чувството е прекрасно!

На масата имаше гарафа с вино. Утер наля в две чаши, подаде едната на Северин и каза:

— Трябва да напуснем гората и да тръгнем към Калиа. Това е един град наблизо. Нямаме достатъчно продоволствие за цял легион.

— Предпочете да не се биеш — каза Северин. — Защо?

— Навремето римската армия е била най-добрата, която светът е познавал. Дисциплината й е била желязна и това е обръщало не една битка в нейна полза. Но твоите хора не са готови за бой след ужаса на Бездната. Трябва им време да свикнат със слънчевите лъчи върху лицата си. Тогава пак ще се превърнат в истинския Девети легион.

— Ти си разумен пълководец, принц Утер. Това ми харесва.

— Като говорим за разум, искам да свалиш хората си от хълма и да направите лагер до потока. Не позволявай на войниците си да се смесват с хората от Пинре. Стотици години сте били част от легендите им, а в определени нощи дори са можели да ви видят как марширувате. Някакъв номер на Мъглите. Но в случая е важно следното — те вярват, че сте от Пинре и че сте част от тяхната история. Това ще ни спечели подкрепата на народа. Не позволявай да заподозрат, че сте от чужд свят.

— Разбирам. Но откъде знаят латински?

— Не го знаят, но ще ти го обясня някой друг път. Изпрати отряд, който да последва войниците на Гороиен, докато излязат от гората. Ще се опитам да намеря храна за хората ти.

Северин отдаде чест. Утер отвърна с усмивка.

Малко след като римлянинът си тръгна, влязоха Корин и Прасамак.

Корин едва се сдържаше да не затанцува, зелените му очи блестяха развълнувано.

— Успя! — извика той и размаха юмрук във въздуха.

— Хубаво е да се завърнеш — каза Утер. — Къде е човекът със златната брада?

— Не знам за кого говориш — отвърна Корин.

Утер махна с ръка.

— Няма значение. Утре потегляме към Калиа и искам най-добрите ти мъже, най-доверените, да тръгнат напред. Армията от духовете на Пинре се е завърнала, за да освободи страната, и искам това да се разчуе. Ако имаме късмет, градът ще отвори вратите си без битка.

— Ще пратя Магриг и Хогун. Богове, като си помисля, че за малко щях да те убия!

Утер го стисна за рамото и каза:

— Хубаво е, че пак се усмихваш. А сега ме остави да поговоря с Прасамак.

— Още ли си решен да напуснеш Пинре?

— Да, но не и преди да сме довършили Гороиен.

— Това е повече от достатъчно.

След като Корин си тръгна, Прасамак взе предложената му чаша вино, вгледа се в лицето на Утер и каза:

— Уморен си, принце. Трябва да си починеш.

— Виж — каза Утер и вдигна меча. — Това е Мечът на Кунобелин, Мечът на Силата, а дори не знам как се е озовал у Лаита. Нито защо. Бях уловен в капана на Бездната, Прасамак, и се чудех как да кажа на близо пет хиляди мъже, че напразно съм им дал надежда. И точно тогава видях Лаита, бледа като призрак, да вдига меча и да разсича Мъглата, сякаш е кожа на див звяр.

Прасамак отвори уста да каже нещо, но само зяпна с увиснала челюст. Утер се обърна да проследи погледа му. До напаления преди малко огън седеше мъжът със златната брада и протягаше ръцете си към пламъците.

— Остави ни — каза Утер на бриганта. Прасамак не чака повторна подкана и закуцука към вратата, а Утер се приближи до странника.

— Дължа ти живота си — каза той.

— Не ми дължиш нищо — отвърна мъжът и се усмихна. — Приятно е да срещнеш млад човек, който да цени дълга си като теб. Това не се среща често.

— Кой си ти?

— Аз съм кралят, потънал в забвението на историята, принц от миналото. Името ми е Пендарик.

Утер дръпна един стол и седна до мъжа.

— Защо си тук?

— Имаме общ враг, Утер. Гороиен. Но помощта ми бе продиктувана от обикновен каприз — или поне така ми се струва.

— Не те разбирам.

— След толкова много векове ми беше особено приятно да открия, че все още има неща, които могат да ме изненадат. Лаита каза ли ти как се сдоби с меча?

— Каза, че го е изтеглила от въздуха, а ръката й била мокра, сякаш е бръкнала във вода.

— Ти си умен младеж, Утер. Къде според теб е намерила меча?

— Как бих могъл да позная? Нямам… — Принцът млъкна, устата му внезапно пресъхна. — Нейна е била ръката от езерото в деня, когато убиха баща ми. Но по онова време тя беше с мен в планината. Как е възможно това?

— Добър въпрос, на който би ми се искало да отговоря. Един ден, когато стигна до някакво заключение, и ако ти още си жив, ще дойда при теб. Със сигурност знам едно — че така беше редно да стане. Какво ще правиш сега?

— Ще се опитам да сложа край на властта на Гороиен.

Пендарик кимна.

— Много приличаш на дядо си — същата целеустременост, същото достойнство и чувство за чест. Това ме радва. Желая ти доброто, Утер, сега и за в бъдеще.

— Ти от Фера ли си?

— Да.

— Можеш ли да ми кажеш какво става в родния ми свят?

— Аквила губи войната. Разби една бригантска армия при Виросидум, а Амброзий унищожи Сердик. Но саксонецът Хенгист се придвижва на север начело на седем хиляди мъже. Целта му е да се обедини с Елдаред за решителна битка пред стените на Еборакум.

— Още колко време остава дотогава?

— Никой не може да каже, Утер, така както никой не може да предскаже бъдещето ти. Може да стане така, че да победиш Гороиен, но да не можеш да се върнеш вкъщи. Или да се върнеш и да завариш поражение и смърт. Не знам. Знам само, че ти си ролинд и че това значи повече от всяка корона.

— Ролинд?

— Това е вид състояние, съществуване в хармония с непознатата вселена. Случва се много рядко — може би при един човек на десет хиляди. На практика означава, че си роден с късмет, но и че сам ковеш късмета си. Кулаин е ролинд — той би се гордял с теб.

— Кулаин е мъртъв. Душекрадите го убиха.

— Не, жив е — макар и не за дълго. Той също е тръгнал срещу Гороиен, но там ще се срещне с враг, когото не може да надвие. Трябва да тръгвам.

— Не можеш ли да останеш и да поведеш войната срещу кралицата вещица?

Пендарик се усмихна.

— Бих могъл, Утер, но не съм ролинд.

Посегна сякаш да се ръкува с Утер, но вместо това пусна един камък сипстраси в шепата на принца и каза:

— Използвай го мъдро.

И се стопи пред очите му.

Глава 15

Лаита завари Утер потънал в мисли, втренчил поглед в припукващите пламъци. Приближи се безшумно и седна до него.

— Сърдиш ли ми се? — попита тя. Гласът й бе тих и изтънял като на малко дете. Той поклати глава, решил, че е по-добре да излъже, отколкото да се изправи лице в лице с болката си. — Не си ми проговарял от дни — прошепна тя. — Беше ли… толкова ли… толкова ли те разочаровах?

И тогава той я погледна и разбра — тя не знаеше, че е прошепнала името на Кулаин. Изпълни го желание да й причини болка, да излее горчивината си върху нея, но очите й бяха невинни и той преглътна гнева си.

— Не, не ме разочарова. Обичам те, Лаита.

— Аз също те обичам — каза тя и думите се откъснаха от устата й с такава лекота, че гневът едва не проби стената на самообладанието му. Тя се усмихна и килна глава, чакаше да я прегърне. Но той не го направи. Вместо това се обърна отново към огъня. Ледена тъга притисна гърдите й и тя се изправи с надеждата, че той най-после ще й обърне внимание и ще й каже да остане. Напразно. Лаита удържа сълзите си, докато не излезе навън, под лунната светлина, после изтича към края на каменния кръг и седна на земята.

Утер тихо изруга. Беше я наранил, а се оказваше, че е наранил и самия себе си. Беше копнял да я прегърне, да докосне кожата й, беше изтръпнал от нуждата да зарови лице в косите й и уханието на плътта й да го погълне. И не й каза, че Кулаин е жив. И това ли беше наказание… или страх, че ще се отвърне от него? Искаше му се въобще да не я беше срещал, защото чувстваше, че сърцето му никога не ще се освободи от нея.

Стана и огледа смачканите си, окъсани дрехи. „Не приличаш много на бог, Утер, по-скоро на безпаричен селянин.“ Без да се замисля, стисна камъка и затвори очи. В същия миг дрипите му се смениха с великолепната дреха на първи легат — червен плащ над сребърен нагръдник, кожена пола, украсена със сребърни ленти, меки кожени ботуши, защитени с броня от ковано сребро. По камъка все още нямаше и следа от черни жилки.

Излезе в нощта и бавно тръгна към квадратното ограждение, където легионът беше разпънал шатрите си. Двамата стражи го поздравиха, когато мина покрай тях на път към палатката на Северин Албин. Безброй огньове горяха под одраните и почистени трупове на сърни, лосове и овце, край някои от огньовете се чуваха и песни. Северин стана и му отдаде чест. Залиташе леко, а предницата на тогата му беше заляна с вино. Ухили се засрамено.

— Извинявай, принц Утер. Не съм в най-добрата си форма.

Утер сви рамене.

— Сигурно е хубаво отново да видиш слънцето.

— Хубаво? Изгубих седемдесет мъже в Бездната и много от тях се връщаха, стояха край лагера и викаха другарите си. Само дето лицата им бяха сиви, а очите — червени. Беше по-лошо от смъртта. Докато съм жив, ще ме спохождат в кошмарите ми. Но сега съм пиян и всичко това не ми изглежда толкова ужасно.

— Заслужи тази нощ с куража си — каза Утер, — но от утре восъкът трябва да приляга плътно по гърлата на стомните. Утре войната започва.

— Ще бъдем готови.

Утер излезе от палатката и се върна на платото. Видя Лаита и тръгна към нея — гневът му си беше отишъл.

— Недей да седиш тук сама — каза й той. — Ела при мен.

— Защо ми причиняваш това?

Той коленичи до нея.

— Ти обичаше Кулаин. Нека те попитам нещо — ако те беше взел за своя жена, щеше ли да бъдеш щастлива?

— Да. Толкова ли е ужасно това?

— Ни най-малко. А ако през първата ви нощ той бе прошепнал името на Гороиен в ухото ти, пак ли щеше да бъдеш щастлива?

Тя се вгледа в сивите му като дим очи — очите на Кулаин — и съзря болката в тях.

— Аз това ли… ти направих?

— Да.

— Толкова съжалявам…

— Аз също, Лаита.

— Ще ми простиш ли?

— За какво да ти прощавам? Ти не излъга. Дали ти прощавам, задето обичаш друг? Това не зависи от теб, просто е така. Няма нужда да ти прощавам. Дали мога да го забравя? Съмнявам се. Дали още те искам, макар да знам, че ще мислиш за друг? Да. И това ме кара да се срамувам.

— Бих направила всичко, за да облекча болката ти — каза тя.

— Ще станеш моя жена?

— Да. С радост.

Той хвана ръката й.

— От този ден насетне двамата сме свързани и аз не ще взема друга за съпруга.

— От този ден насетне двамата сме едно — каза тя.

— Ела с мен.

Заведе я в една малка празна хижа зад голямата постройка, вдигна камъка си и в стаята се появи легло.

Но жежката страст от първата им нощ не се повтори и двамата се унесоха в сън, всеки насаме със собствената си мъка.

Драконът се изви над остров Скитис и Кулаин го насочи към едно оголено петно сред покрити с гора хълмове на две мили от черната каменна крепост, която беше издигнала Гороиен. Крепостта беше огромна, с голям каменен проход между две кули и ров, пълен с горящ без дим огън. Кулаин скочи от гърба на дракона, изрече думите на силата и звярът се смали и пак се превърна в кон. Кулаин свали седлото му и го плесна по задницата. Конят препусна и се скри зад близкото възвишение.

Кулаин нарами вещите си и тръгна към изоставената хижа, която беше видял от въздуха. Влезе вътре, запали огън, съблече дрехите си и излезе гол под сипващата се зора. Пое си дълбоко въздух и затича. Не след дълго дишането му се накъса, а лицето му почервеня от притока на кръв. Продължи да тича, въпреки че мускулите на краката му омаляха, а сърцето му се блъскаше в гърдите. Накрая се обърна и хукна назад. Всяка крачка бе истинско мъчение. В хижата изпъна пулсиращите си от болка крака, заби пръсти дълбоко в прасците си и почна да ги разтрива. Изкъпа се в ледената вода на близкия поток и се облече. Зад хижата имаше камениста поляна. Отиде там, взе два камъка с големината на юмрук и отпусна ръце край тялото си. Пое си дълбоко дъх, вдигна ръце, свали ги и после пак, отново и отново. Пот се застича по челото му и залютя в очите му, но той продължи, докато не вдигна камъните четирийсет пъти. По здрач затича отново, този път на по-късо разстояние, колкото да отпусне мускулите на краката си. Най-сетне заспа на пода край огъня.

Стана рано в зори и се подложи на същото мъчение, натоварвайки се до краен предел, дори повече от предния ден, без да обръща внимание на болката и изтощението. Пред очите му стоеше един-единствен образ.

Гилгамеш, Господарят на битките…

Най-опасният боец, когото познаваше.

Както се бе надявал Утер, град Калиа отвори портите си без битка и хората се стекоха навън, посипвайки цветя в краката на маршируващите легионери. Едно дванайсетинагодишно момиче изтича към Утер и сложи на главата му венец от цветя.

Агарин Пиндер и армията на Гороиен бяха изчезнали като утринна мъгла. Легионът се разположи извън градските стени и към лагера се заточиха покрити каруци с продоволствие. Утер се срещна с градските първенци, които го увериха в подкрепата си. Стана му неприятно, когато се хвърлиха по очи в краката му, но не ги спря. До следващия ден шестстотин бивши войници на кралицата вещица бяха дошли да му се закълнат във вярност. Корин настоя да ги убият, но Утер прие клетвите им и когато легионът потегли на десетдневен поход към Пердита, Железния замък, те тръгнаха с него.

Прасамак и Корин вървяха напред да оглеждат терена. Връщаха се всяка вечер и докладваха, че не са намерили и следа от вражески сили. И така до шестия ден.

Уморен и покрит с прах, Прасамак прие с благодарност бокала с разредено вино, седна и почна да разтрива сакатия си крак. Утер и Северин седяха мълчаливо и чакаха бриганта да си поеме дъх.

— Осем хиляди пешаци и две хиляди конници. Ще бъдат тук утре преди обяд.

— Каква е дисциплината им? — попита Северин.

— Движат се в приличен ред и са добре въоръжени.

— Пратили ли са съгледвачи? — попита принцът.

— Да. Видях двама мъже сред хълмовете на запад оттук. Наблюдаваха лагера.

— Кажи на хората си да заемат защитна позиция на най-високите възвишения — обърна се Утер към Северин. — Да изградят защитен вал и да го подсилят с колове.

— Но, принц Утер…

— Побързай, Северин. Вече се стъмва. Искам до един час мъжете да са се заели с вала.

Лицето на римлянина помръкна, но той се изправи, отдаде чест и бързо излезе.

— Римляните не обичат да се бият иззад стени — отбеляза Прасамак.

— Аз също. Знам, че си уморен, приятелю, но искам да откриеш съгледвачите и да ми докладваш лично, след като се изтеглят. И гледай да не разберат, че си там.

За два часа мъжете от Девети легион издигнаха висока шест стъпки стена от пръст около билото на един заоблен хълм. Работеха мълчаливо под зоркия поглед на Северин Албин. Час след падането на нощта Прасамак се върна и докладва на Утер:

— Изтеглиха се.

Утер кимна и каза:

— Прати Северин при мен.

Зората свари Агарин Пиндер и войската му на двайсет и две мили от новопостроената крепост. Той изпрати конницата да влезе в бой със защитниците и да ги задържи зад стените на укреплението, докато пристигне пехотата. След това се разпореди да бъдат раздадени дажбите — малък самун черен хляб и буца сирене на всеки войник. После пехотата се подреди в колони по трима и потегли към бойното поле. Агарин не пришпорваше войниците, защото ги искаше свежи за касапницата, но не им позволяваше и да забавят твърде много крачка, защото знаеше, че дългото изчакване се отразява зле на всеки боец. Границата беше тънка, на Агарин Пиндер бе предпазлив човек и съвестен войник. Неговата войска бе най-добре обучената сред Шестте народа, а също най-добре нахранената и най-добре въоръжената. Знаеше, че трите неща се неразделни.

Най-сетне укрепеният хълм се изправи пред очите им. Конницата вече бе обградила подножието, току извън обсега на стрелите. Агарин слезе от седлото. Наближаваше обед и той нареди да разпънат шатрите и да запалят огньове за готвене. После отново яхна коня си и го пришпори напред, придружаван единствено от адютанта си, за да огледа вражеското укрепление. Шатрите тъкмо бяха разтоварени и войниците се бяха разшетали около огньовете, когато Девети легион се появи от гората в две фаланги от двете страни на лагера. Движеха се без съпровод на барабани. После спряха и петстотинте им стрелци изсипаха смъртоносния си дъжд. Чул писъците на умиращите, Агарин обърна рязко коня си и не можа да повярва на гледката, която се разкри пред очите му — превъзходно обучените му войници се щураха хаотично, а легионът, в сбит строй, си пробиваше път към средата на лагера, докато два отряда стрелци се построяваха от срещуположните страни на хълма.

Агарин изруга и заби пети в корема на коня си, с надеждата да си пробие път през червеноплащите врагове и да прегрупира хората си. Конят му се изправи на задните си крака и падна със стрела в гърлото. Генералът се изправи на крака и издърпа меча си. Обърна се към адютанта си и му заповяда да слезе от седлото. Мъжът още не бе стъпил на земята, когато две стрели се забиха в гърдите му. Жребецът се изправи на задните си крака под изместилата се тежест на умиращия и избяга в галоп. Откъм гърба на Агарин долетя тропот на копита, той се обърна и видя Утер и двайсет мъже в доспехите на Пинре да препускат откъм дърветата. Принцът скочи от коня си, като изтегли в движение огромен меч от ножницата си.

— Веднъж ти го казах. Сега е време да си научиш урока — каза Утер.

Агарин нападна, но Утер блокира удара му и със следващото си движение му преряза гърлото. Агарин се свлече на колене, пръстите му напразно се опитваха да спрат бликащата червена струя, с която изтичаше животът му.

В лагера цареше хаос, смърт и паника. Нападнати изневиделица, мъжете от армията на Гороиен или се биеха на малки групи, които бавно и безмилостно биваха унищожавани, или бягаха на изток в отчаяни опити да се прегрупират. Близо две хиляди души успяха да се откъснат от лагера под командването на трима висши офицери и въпреки смъртоносния порой от стрели се опитаха да се построят в бойно каре, но усилията им бяха пресечени от четиристотин конници, които се изсипаха от гората с насочени копия. Карето се огъна и паникьосаните войници се пръснаха във всички посоки, преследвани и убивани от копиеносците.

Не получиха помощ и от собствената си кавалерия, която, видяла, че Агарин е убит, избяга в галоп на юг. Само за един час битката приключи. Трите хиляди оцелели хвърлиха оръжията си и призоваха за милост.

Вонята на смъртта се бе пропила във въздуха, лепкава и всепроникваща. Утер пришпори коня си към билото, където го чакаха двеста легионери. Те го приветстваха с триумфални възгласи и той се насили да отговори на поздрава им с усмивка. Корин не беше на себе си от възбуда.

— Какъв ден само! — извика той, когато Утер скочи от седлото.

— Да. Пет хиляди убити. Какъв ден!

— Кога ще убиеш останалите?

Утер примигна.

— Кои останали?

— Тези, дето се предадоха — обясни Корин. — Всички трябва да увиснат на въжето, както се полага на предатели като тях.

— Те не са предатели, Корин. Те са войници — мъже като самия теб. Силни, смели мъже. Няма да участвам в подобно клане.

— Но те са наши врагове! Не можеш да позволиш три хиляди мъже — три хиляди бойци — да си отидат по живо по здраво. А ние нямаме нито храна, нито достатъчно мъже, които да ги охраняват.

— Голям глупак си! — изсъска Утер. — Ако ги убием, повече никой няма да се предаде. Ще се бият като плъхове в капан, а това ще ми струва хора. Когато оцелелите се разотидат, те ще отнесат и новината за победата ни. Ще кажат — и с право, — че сме превъзходни бойци. Това ще отслаби решимостта на онези, които тепърва ще тръгнат насреща ни. Тук сме не за да сложим началото на кървава баня, а за да сложим край на управлението на кралицата вещица. А ти си задай следния въпрос, мой жаден за кръв приятелю — когато напусна вашето царство и отведа войниците си, откъде ще набереш своя собствена армия? Ще я набереш именно сред мъжете, които днес искаш да убия. А сега се махни по-далеч от мен. Омръзна ми и войната, и разговорите за нея.

Някъде към полунощ Северин и двама от центурионите му влязоха в шатрата на Утер. Принцът вдигна глава и разтърка очи. Беше заспал с Лаита до себе си и за пръв път от много време сънищата му бяха спокойни.

— Заповедта ти е изпълнена, принц Утер — каза Северин. Лицето му беше безизразно, очите — обвиняващи.

— Каква заповед?

— Пленниците са мъртви. Последните се опитаха да се съпротивляват и това ми струваше десет от моите войници. Но сега вече е свършено.

— Свършено! Три хиляди мъже! — Утер скочи, очите му мятаха светкавици, и се хвърли към Северин. — Избил си ги?

— Корин дойде при мен и ми предаде заповедта ти. Да отвеждаме хората на групи по сто и да ги убиваме достатъчно далече от лагера, така че останалите да не чуват виковете им. Не си ли издавал такава заповед?

Утер се обърна към центурионите.

— Намерете Корин и го доведете при мен. Веднага!

Двамата мъже бързо излязоха, а Утер блъсна Северин встрани и излезе от палатката. Дишаше тежко и начесто, сякаш дробовете му отказваха да се отворят за въздуха. Имаше чувството, че се задушава. Лаита, облечена в семпла бяла туника, излезе и го хвана за лакътя.

— Корин е изстрадал много — каза тя.

Утер се отърси от ръката й.

След няколко минути центурионите се върнаха с Корин, конвоиран от двама легионери.

Утер влезе в палатката и се върна с Меча на Кунобелин, който се тресеше в ръцете му.

— Подлец! — извика той на Корин. — Трябваше непременно да се окъпеш в кръвта им, нали?

— Ти беше прекалено уморен и не знаеше какво правиш — каза Корин. — Явно не разбираше, иначе сам би дал заповедта. А сега ме освободи. Чака ни работа. Трябва да обмислим стратегията си.

— Не, Корин — тъжно изрече Утер. — Ти повече няма да обмисляш стратегии. Няма да участваш в битки и няма да убиваш беззащитни мъже. Днес беше връхната точка на тъжния ти войнишки живот. Днес беше краят. Ако си имаш бог, помоли му се, защото ще те убия.

— О, не! Не преди да унищожим кралицата вещица. Не ме убивай, Утер! Позволи ми да видя трупа на Астарта. Това е мечтата на живота ми!

— Твоите мечти са удавени в кръв.

— Утер, не можеш да го направиш! — извика Лаита.

Мечът на Кунобелин се вдигна като светкавица, заби се в корема на Корин, плъзна се нагоре под ребрата и прониза сърцето му. Трупът се отпусна в ръцете на легионерите.

— Отнесете някъде тази леш и я оставете на гарваните — каза Утер.

Утер влезе в шатрата, заби окървавения меч в спечената земя до входа и го остави там. Лаита седеше на леглото, свила колене до гърдите си.

Северин влезе след принца.

— Съжалявам — каза той. — При заповед като тази трябваше първо да се уверя, че наистина си я издал.

Утер поклати глава.

— Римска дисциплина, Северин. Първо правило — подчинявай се. Богове, колко съм уморен. По-добре изпрати хора при другите местни водачи — Магриг, Хогун, Кеорл. Да дойдат тук.

— Мислиш, че може да създадат проблеми?

— Ако създадат, убий ги всичките след като излязат от палатката ми.

Войникът поздрави и излезе. Утер се приближи до забития край входа меч. Земята около него бе потъмняла от стеклата се кръв.

Само след няколко минути водачите на бунтовниците вече се бяха събрали отвън и Северин ги въведе в палатката. Очите на Магриг изглеждаха студени и далечни. Останалите отбягваха погледа на Утер, както обикновено.

— Корин Рогюр е мъртъв — каза Утер. — Това е неговата кръв.

— Защо? — попита Магриг.

— Не ми се подчини и заповяда да убият три хиляди невъоръжени мъже.

— Те бяха наши врагове, господарю Берек.

— Да, наши врагове. Но не това е важното в случая. Имах други планове за тях и Корин го знаеше. Постъпката му беше непростима. И той си плати. Колкото до вас, имате две възможности за избор. Или ще ми служите, или си вървете. Но ако изберете да ми служите, ще ми се подчинявате безпрекословно.

— Ти ли ще седнеш на престола, след като свалим кралицата вещица? — тихо попита Магриг.

— Не. След като се справим с нея, аз ще напусна Пинре и ще се върна в моя свят. Армията от духове ще тръгне с мен.

— И можем да си тръгнем свободно, така ли?

— Да — излъга Утер.

— Може ли да поговоря с останалите?

Утер кимна и мъжете се изнизаха навън. Мълчание притисна палатката. След малко водачите влязоха и както обикновено, Магриг заговори от името на всички:

— Ще останем, господарю Берек, но приятелите на Корин биха искали да го погребат, както се полага на един пълководец.

— Нека постъпят, както намерят за добре — каза принцът. — След няколко дни ще стигнем до Пердита. Вземете оръжията на мъртвите и ги раздайте на хората си. — Освободи ги с пестелив жест. Лицата им все още се въсеха сурово.

— Мисля, че изгуби обичта им — каза Северин.

— От тях искам единствено покорството им. Какви са загубите ни днес?

— Двеста четиридесет и един убити, осемдесет и шест тежко ранени и още стотина с леки рани. Лечителите вече се занимават с тях.

— Твоите хора се биха добре днес.

Северин прие похвалата с поклон.

— Повечето са саксонци, а както знаеш, саксонците са добри бойци. Лесно свикват с дисциплината — почти толкова лесно, колкото истинските римляни. Ако позволиш да ти върна комплимента, твоята стратегия също беше отлична. Осем хиляди избити противници при толкова малко жертви от наша страна.

— Не е нищо ново — каза Утер. — Тактиката е използвана и от Помпей, и от божествения Юлий. Антоний е предприел подобен ход в битката при Филипи. Великият Дарий е останал в историята със светкавичните набези на своите Безсмъртни, а Александър е превзел почти целия свят, използвайки същата тактика. Принципът е съвсем прост — винаги нападай, никога не чакай да изпаднеш в защита.

Северин се ухили.

— А ти винаги ли изпадаш в защита при всеки комплимент, принц Утер?

— Да — засрамено си призна той. — Така се предпазвам от самонадеяността.

Северин си тръгна и Утер забеляза, че Лаита още седи свита на леглото. Не беше помръднала. Седеше, прегърнала коленете си, и се взираше в жарта в мангала. Той приседна до нея, но тя се дръпна.

— Какво не е наред? — прошепна той.

Тя се обърна към него, кафявите й очи искряха на светлината на свещите.

— Не те познавам — каза тя. — Уби го толкова хладнокръвно.

За миг Утер не каза нищо.

— Мислиш, че ми е било приятно?

— Не знам, Утер? Беше ли?

Той облиза устни и не отговори.

— Е? — попита тя. Той се обърна с лице към нея.

— В онзи миг — да. Целият ми гняв се бе сбрал в удара с меча.

— О, Утер, в какво се превръщаш?

— Как бих могъл да ти отговоря?

— Но цялата тази война я водехме заради Корин. За кого я водим сега?

— За себе си — призна той. — Искам да си ида у дома. Искам да видя Еборакум и Камулодунум и Дуробриве. Не знам в какво се превръщам. Медлин често казваше, че човек е равен на сумата от всичко, което му се случва. Някои неща набират сила, други отслабват. При Корин беше същото. Смъртта на жена му е пречупила нещо у него и сърцето му се е превърнало в горящ въглен, жаден единствено за отмъщение. Веднъж ми каза, че ако победи, ще запали огньове под враговете си — огньове, които никога нямало да загаснат. Колкото до мен, аз се опитвам да бъда мъж — мъж като Аврелий или Кулаин. Нямам към кого да се обърна, Лаита. Някой, който да каже: „Грешиш, Туро. Опитай пак.“ Това, че убих Корин, може и да е било грешка, но ако го бях направил по-рано, три хиляди мъже щяха още да са живи. А сега — ако спечелим — няма да има незагасващи огньове.

— У теб имаше такава доброта, докато бяхме в Каледоните — каза Лаита. — Просто един преследван принц, който не умееше да върти меча. А сега се правиш на пълководец и убиваш хладнокръвно.

Той поклати глава.

— Точно това е най-тъжното. Не се правя на пълководец, аз съм пълководец. Понякога ми се иска всичко това да е просто сън и да се събудя в Камулодунум, а баща ми още да управлява Британия. Но той е мъртъв, а земята ми е разкъсвана от вълци. За добро или зло, аз съм човекът, който може да сложи край на това. Разбирам от стратегия и познавам хората.

— Кулаин никога не би убил Корин.

— Е, така е с легендите — каза той подигравателно. — Едва умрял човекът и ето че се превръща в приказен герой. Кулаин беше воин, а това го прави и убиец. Защо, според теб, Девети легион беше в Бездната? Кулаин ги е изпратил там. Каза ми го, докато бяхме в Каледоните. Съжаляваше за стореното, но все пак го е направил, докато се е биел срещу римляните в някаква война отпреди четиристотин години.

— Не ти вярвам.

— Ти си едно глупаво дете — сопна й се той, изгубил търпение.

— Той беше два пъти повече мъж от тебе!

Утер стана и си пое дълбоко въздух.

— А ти си една десета от жената, която би трябвало да бъдеш. Може би именно затова Кулаин те отблъсна. — Тя се хвърли към него, ноктите й се стрелнаха към лицето му, но той я спря с лекота и я повали на леглото. Сетне бързо обкрачи гърба й и я прикова към постелките. — Една съпруга не бива да се държи така.

Тя се мята още няколко минути, после мускулите й се отпуснаха и той я освободи. Лаита се превъртя по гръб, замахна с юмруци към челюстта му, но той улови ръцете й и я притисна с тяло.

— Може и да греша понякога — прошепна той, — а може и да съм сключил лоша сделка, когато те взех. Но какъвто и да стана, винаги ще имам нужда от теб, Лаита. И винаги ще те обичам.

Отвън Прасамак чу спорът им да утихва.

— Едва ли им е до теб сега — прошепна му един от стражите.

— Прав си — съгласи се Прасамак и закуцука обратно в тъмнината.

Две седмици Кулаин се бе потил и надмогвал болката и умората, за да си възвърне изгубените сила и скорост. Сега беше в най-добрата си форма от години… и знаеше, че това не е достатъчно. Гороиен беше права. Отхвърляйки безсмъртието, Кулаин се бе лишил от кипящата жизненост на младостта. Не едно съмнение го разкъсваше, докато седеше на спечената земя пред хижата и гледаше как слънцето залязва сред пламъци.

Веднъж, като краля Кунобелин, той бе оставил тялото си да остарее и косите си да побелеят, но това беше само измама за очите. Под бръчките силата му беше останала непроменена.

Беше прекратил упражненията си преди два дни, та умореното му тяло да си почине и да възстанови изразходената енергия. Утре щеше да отиде в Железния замък и да потърси отговор, който знаеше предварително.

Сега беше доволен, че е използвал камъка за вълшебния полет, довел го тук. Изкушението да използва силата му върху себе си днес би било неустоимо. Мислите му се насочиха към Гилгамеш, такъв, какъвто го бе видял за първи път, силен и горд, повел безнадеждна битка срещу непобедим враг. Гороиен се бе съжалила над него, което й се случваше рядко, и му бе помогнала да победи краля тиранин. Тогава Гилгамеш бе познал величието и обичта на един освободен народ. Но това се бе оказало недостатъчно — у Господаря на битките се бе събудил глад, който и сто победи не биха заситили. Кулаин така и не разбра какъв беше демонът, тласкащ го все по-напред и по-нагоре. Три пъти Гилгамеш бе предизвиквал Кулаин на двубой и три пъти воинът от Мъглите бе отказал да приеме предизвикателството. Мнозина във Фера се бяха чудили какво стои зад отказа му. Малцина бяха осъзнали истината. Кулаин лах Фера се боеше от непознатата, тъмна жилка у Гилгамеш, която го правеше непобедим.

Сетне дойде денят, когато новината за смъртта му бе стигнала до ушите на Кулаин. Беше му олекнало на сърцето, защото дълбоко в себе си беше започнал да вярва, че все някога Господарят на битките ще го убие. Добре си спомняше онзи ден — слънцето светеше от безоблачно небе, нивите се полюшваха златни в далечината, а високите бели кули на Вавилон се криеха, забулени в тъмни сенки. Новината му бе донесла Бригамартис, лицето й бе зачервено от вълнение. Никога не беше харесвала Гилгамеш. Преди неговата поява я бяха нареждали сред най-добрите майстори на меча във Фера, но той нееднократно я бе побеждавал с лекота.

— Нещо не беше наред с кръвта му — злорадо му бе съобщила Бригамартис. — Не можеше да приеме силата на сипстраси. Остаря страхотно — през последните две години дори и Гороиен не ходеше при него. Беше започнал да се лигави, нали се сещаш, и беше полусляп.

Кулаин бе изчакал пет години преди да прекоси Мъглите. Гороиен беше красива, както винаги, и се държеше така, сякаш връзката й с Гилгамеш въобще не беше съществувала. Устните й не изрекоха името му още триста години.

Сега Господарят на битките се беше върнал, а Кулаин лах Фера беше на път да вкуси от мъките на смъртните. Вбесяващо бе да живееш толкова дълго, само за да се изправиш накрая пред горчивина като тази. Туро и Лаита се бяха изгубили в свят, който той не можеше да достигне, жертви на богиня, която не би могъл да убие, и обречени да се изправят срещу воин, когото не би могъл да победи.

Вдигна копието си и изтегли скрития в него меч. Ръбът му беше смъртоносно наточен, балансът — превъзходен. Той сведе поглед към отражението си в сребристата стомана и се взря в собствените си очи, сякаш очакваше да открие отговорите там.

Беше ли познал някога истинската смелост? Колко лесно се бе оказало за един безсмъртен воин да води битки в света на хората. Почти нямаше рана, която да не може да се излекува, а бе имал на своя страна знание и умения, усъвършенствани в продължение на векове. Дори великият Ахил беше като дете в сравнение с него и изходът от двубоя им никога не бе подлежал на съмнение. Само противниците му бяха познали смелостта. Кулаин се усмихна. Страхът му от Гилгамеш го беше подгонил като уплашено дете и, като всеки бягащ, и той бе открил в края на пътя си още по-голям страх. Ако беше убил Гилгамеш тогава, преди векове, Гороиен нямаше да се зарази с ужасната болест, която я убиваше сега. Оттук до заключението, че е можело никога да не се превърне в кралицата вещица, имаше само една крачка. Следователно отговорността за ужасите на този век тежеше единствено върху плещите на Кулаин.

Той прие бремето и потърси убежище в Елеари-мас, Опразването. Но мислите му се понесоха към миналото. Отново видя пленително красивия край на света. Тогава беше на петнайсет години и стоеше в двора на бащината си къща в Балакрида. Видя слънцето да потъва бавно на запад, а после да се изстрелва обратно в небето. Надигна се силен вятър и палатът на Пендарик засвети. Чу някой да вика и видя една жена да сочи към хоризонта. Гигантска черна стена затъмняваше небето и продължаваше да расте. Няколко секунди не можа да откъсне поглед от нея — взе я за предвестник на жестока буря. Ала скоро го обзе ужас. Не беше буря, а гърмяща водна стена, висока хиляда стъпки, която удавяше земята под себе си. Златното сияние откъм палата се разпростря над града и стигна до най-отдалечените му части миг преди морето да ги залее. Кулаин стоеше като закован, само успя да отвори отчаяно уста, за да поеме последния дъх на живота си. Когато морето го удари, той изкрещя и падна, но след миг отвори очи и видя слънцето сред синьо небе. Изправи се и се огледа — стоеше на склона на някакъв хълм заедно с хиляди от своите съграждани. Хоризонтът се беше променил — синкави планини и безкрайни равнини се простираха пред погледа му.

Това беше първият ден на Фера — денят, в който Пендарик беше спасил осем хиляди мъже, жени и деца, превръщайки Балакрида в огромен портал към друг свят. Атлантида вече я нямаше, а величието й скоро щеше да потъне в забрава.

Така започна дългият безсмъртен живот на Кулаин лах Фера, воина от Мъглите.

Неспособен да достигне висините на Елеари-мас, Кулаин отвори очи и се върна към настоящето. Една мисъл успокои напрежението в душата му. Ахил и всичките други смъртни, загинали от меча на Кулаин, сигурно се бяха чувствали по същия начин, както се чувстваше той сега. Каква надежда съществуваше за смъртния, изправил се срещу един бог? И все пак, те бяха взели мечовете си и бяха застанали насреща му, точно както смъртният Кулаин щеше да застане срещу безсмъртния, немъртъв Гилгамеш. Хубаво беше, че последното земно изживяване на Кулаин щеше да е разбулването на нова истина. Най-сетне щеше да разбере какво са почувствали.

По-късно, докато седеше, потънал в тихо съзерцание, се появи Пендарик и влезе в хижата така небрежно, сякаш идваше от съседната стая. Появи се маса, след нея два дивана, а върху масата — стомни с вино и два кристални бокала.

— Тук нощите са прекрасни — каза Пендарик. — Винаги съм обичал уханието на лавандула.

Кулаин си наля вино в единия бокал и се излегна на дивана. Кралят не изглеждаше по-различно от друг път — златистата му брада беше грижливо накъдрена, тялото му — силно, очите му — вечно нащрек и прикриващи мислите му зад непроницаема маска.

— Защо си дошъл?

Пендарик сви рамене и напълни бокала си.

— Дойдох да поговоря със стар приятел в нощта преди да поеме на дълго пътуване.

Кулаин кимна.

— Как е Туро?

— Сега той е Утер Пендрагон и предвожда армия. Реших, че би искал да знаеш как се е сдобил с нея.

Кулаин седна.

— Как?

— Отиде в Бездната и изведе Девети легион.

— Не!

— Мечът ти също е у него, макар още да не знам как точно се озова в ръцете му.

— Разкажи ми… всичко.

И Пендарик го направи, докато не стигна до момента, в който бе повикал Лаита при олтара в средата на каменния кръг.

— Още не разбирам защо я накарах да го направи. Беше като глас в главата ми. Бях не по-малко изненадан от нея, когато издърпа меча от нищото — дори двойно повече, защото познавах реалните обстоятелства. Тя посегна към миналото, към време и място, когато и където вече е съществувала. И двамата знаем, че това е невъзможно. Изумителна загадка, наистина.

— Трябва да говориш за това с Медлин — каза Кулаин.

— Знам, но този човек не мога да го търпя. У него има някаква празнота — не знае как да обича. А и не съм сигурен, че държа загадката да се разбули. Една от неприятните страни на безсмъртието е, че за всичките тези векове са останали твърде малко въпроси без отговор. Нека този бъде един от тях.

— Може ли Туро… Утер… да победи Гороиен?

Пендарик вдигна рамене.

— Не мога да кажа. Нейната сила е огромна. Но точно сега се притеснявам повече за Кулаин. — Той протегна ръка над масата и разтвори юмрука си. Златен камък сипстраси се търкулна върху дървения плот.

— Не мога да го взема — каза Кулаин. — Макар да го искам, повярвай ми.

— Можеш ли да спечелиш без него?

— Навярно. Не ми липсва умение.

— Никога не съм харесвал Гилгамеш и ми се струва, че неспособността му да приеме силата на сипстраси бе присъда далеч по-висша от моята. Но трябва да му се признае, че беше изключителен воин, истински ролинд.

— Като мен.

— Като теб — съгласи се Пендарик. — Но той, струва ми се, няма душа. У Гилгамеш няма нищо възвишено — и никога не е имало. Мисля, че за него светът беше сив. Когато го върна, Гороиен обрече себе си, защото Кървавият камък засили болестта му достатъчно, за да зарази и самата нея.

— Аз още я обичам — призна Кулаин. — Не мога да я нараня.

— Знам. — Кралят си сипа още вино и отклони очи от Кулаин. — Има и нещо друго, макар още да не мога да преценя дали ще ти помогне, или ще те обрече. — Гласът на Пендарик потрепна неуверено и Кулаин усети в костите му да се просмуква странно напрежение. Кралят навлажни устни и отпи от виното. — Гороиен не подозира, че знам за тази… тайна — каза кралят и потъна в мълчание, което Кулаин не бързаше да наруши. — Съжалявам, приятелю — най-накрая каза Пендарик. — По-трудно ми е, отколкото бих могъл да опиша с думи.

— Тогава не ми казвай — предложи Кулаин. — След утрешния ден вече няма да има значение.

Пендарик поклати глава.

— Когато ти казах за Лаита и меча, премълчах нещо. Нещо… някой… ми вмени да ти кажа цялата истина. Така че нека се свърши отведнъж. Помниш ли онези дни в Асирия, когато Гороиен се зарази с някаква треска, която едва не я докара до лудост?

— Разбира се. Тя едва не умря тогава.

— Беше повярвала, че те мрази и те напусна.

— Не за дълго!

Пендарик се усмихна.

— Да, за някакви си две десетилетия. Когато се върна при теб, всичко ли беше така, както би трябвало да бъде?

— След известно време. Беше необходим почти век, докато се излекува напълно.

— А излекува ли се наистина? Не ставаше ли все по-безмилостна? Не изчезна ли завинаги доброто у нея?

— Да, може би. Какво точно се опитваш да ми кажеш?

Пендарик си пое дълбоко дъх.

— Когато те напусна, тя беше бременна.

— Не искам да те слушам! — извика Кулаин и скочи. — Остави ме!

— Гилгамеш е твой син и неин любовник.

Силата и гневът се оттекоха от тялото на Кулаин до последната капчица и той залитна като немощен старец, но Пендарик вече стоеше до него, прихвана го и му помогна да седне.

— Защо? Защо не ми е казала?

— Как бих могъл да ти отговоря? Гороиен е безумна.

— А Гилгамеш?

— Той знае. Именно затова те мрази и открай време желае смъртта ти. От каквато и лудост да е страдала Гороиен, тя се е предала и на него. Когато не можа да приеме безсмъртието, той обвини за това теб.

— Защо ми казваш всичко това?

— Ако беше приел камъка сипстраси, щях да запазя тайната за себе си.

— Смяташ, че това ще ме направи по-силен?

— Не — призна Пендарик, — но може би ще ти помогне да си обясниш защо така упорито отказваше да приемеш предизвикателствата му.

— Беше ме страх от него.

— Това също е вярно. Но повикът на кръвта е докосвал подсъзнанието ти. Виждал съм и двама ви да се биете и знам, че предишният Кулаин можеше да победи Гилгамеш. Ти винаги си бил най-добрият и той го знаеше. Това само засилваше омразата му.

— Ти как разбра?

— През последните години от живота му Гороиен не искаше и да го види. Отидох при него два дни преди да умре. Вече беше в плен на старческо слабоумие и викаше майка си. Споменът не е от най-приятните.

— Можех да го отгледам без омраза.

— Не мисля така.

— Остави ме, Пендарик. Предстои ми да обмисля много неща. Утре трябва да се опитам да убия сина си.

Глава 16

Десетте кохорти на Девети легион стигнаха до равнината пред Пердита, Железния замък, пет дни след битката, завършила с унищожението на армията на Агарин Пиндер. Утер нареди да спрат и двайсетте фургона с провизии и оръжие бяха изтеглени в набързо издигнато защитно ограждение. Бунтовническата армия вече възлизаше на повече от шест хиляди мъже, а Магриг бе оглавил командването на бойците от Пинре.

Придружен от Прасамак, Магриг и Северин, Утер тръгна към края на гората, откъдето се виждаше крепостта, и студен ужас стисна сърцето му, докато се вглеждаше в черния замък, надигащ се от забулената в мъгли равнина. Приличаше му на исполинска изродена глава, раззинала хищната си паст там, където бе портата. Не се виждаха войски и равнината се простираше безмълвна и изкусителна.

— Кога нападаме? — попита Магриг.

— Защо не направиха друг опит да ни спрат? — отговори с въпрос на въпроса му Утер.

— Защо да броим зъбите на харизан кон? — каза Прасамак. Магриг и Северин кимнаха в съгласие.

— Не ни предстои сблъсък с вражеска армия — каза Утер. — Водим война срещу кралицата вещица. Никой не се опита да ме убие, нито армия бе изпратена да ни спре. Това за какво ви говори?

— Че е победена — каза Магриг.

— Не — отвърна Утер. — Тъкмо обратното. Тя използва Агарин, защото евентуалната му победа щеше да реши проблема й, без тя лично да се намесва, но със сигурност има и други сили на свое разположение. — Обърна се към Северин. — Разполагаме с четири часа до залез-слънце. Остави малка част от хората си в ограждението, а легионът да заеме позиция тук, където стоим сега.

— А моите хора какво да правят? — попита Магриг.

— Ще чакат заповедите ми.

— Какво си намислил? — попита Северин.

Утер се усмихна.

— Намислил съм да превзема замъка.

Във високата кула Гороиен отвори очи и също се усмихна.

— Ела при мен, сладко момченце — прошепна тя.

Гилгамеш стана и тъмната му ризница улови лъчите на слънцето.

— Е? — попита той.

— Идват… както и Кулаин.

— Не бих се отказал от възможността да убия момчето.

— Ще се задоволиш с мъжа.

— О, ще се задоволя, майко.

Гилгамеш се ухили под прикритието на шлема си, когато видя раменете й да се стягат и тъмна червенина да загрозява порцелановото й лице. Тя се насили устните й да се разтеглят в усмивка.

— Чудя се — каза тя, а от езика й капеше отрова — дали ти е хрумвало, че след днешния ден няма да имаш за какво да живееш.

— Какво искаш да кажеш?

— През целия си живот мечтаеше как ще убиеш Кулаин лах Фера. Какво ще правиш утре, Гилгамеш, любов моя? Какво ще правиш, когато не ти остане враг, за чиято смърт да мечтаеш?

— Ще заживея в покой — простичко каза Гилгамеш. Отговорът му я разтърси, защото в гласа му се бе прокраднала нотка, каквато тя никога не бе долавяла у Господаря на битките — мекота, дори лека тъга.

— Ти никога не ще познаеш покоя — изсъска тя. — Живееш единствено за смъртта!

— Може би е така, защото съм мъртъв — отвърна той със старото ожесточение в гласа си.

— Той идва. Трябва да се подготвиш.

— Да. Нямам търпение да видя лицето му и да се насладя на израза в очите му, когато му кажа кой съм.

— Защо искаш да му кажеш? — попита тя, внезапно изпълнена със страх.

— Какво значение има? — отвърна Гилгамеш. — И без това ще умре.

С тези думи той се обърна и се отдалечи от бойниците. Гороиен го гледаше как си отива и за пореден път усети интригуващата възбуда, с която я изпълваха движенията му. Така изящни, така силни — стоманени мускули под копринено мека кожа. Погледна още веднъж към дърветата в далечината, после също тръгна към покоите си.

Влезе в централното светилище, спря пред едно голямо огледало и се вгледа в отражението си. Намек за сиво се прокрадваше в златото на косата й, а край очите й се бяха вдълбали почти невидими бръчици. Ставаше все по-зле. Приближи се до огромния Кървав камък, положен върху дърво от злато в средата на помещението. Около него лежаха изсушените обвивки на три бременни жени. Гороиен докосна камъка и усети как топлината му се влива в нея. Труповете изчезнаха и една сянка се раздвижи зад нея.

— Покажи се, Секарг! — заповяда тя и нечия приведена фигура пристъпи напред. Съществото беше високо повече от седем стъпки и надвисна над кралицата; страховитото му лице приличаше повече на вълче, отколкото на човешко, лиги се стичаха от зейналата му паст, а езикът му висеше навън.

— Доведи ми още пет.

Той протегна ноктестата си лапа да я докосне. В очите му се четеше горка молба.

— Довечера — каза тя. — Довечера отново ще те превърна в човек и ще можеш да споделиш леглото ми. Какво ще кажеш? — Огромната глава кимна и от разкривената уста се разнесе нисък ръмжащ стон. — А сега ми доведи още пет.

Секарг се затътри към тъмниците, където държаха жените, а Гороиен отново се приближи до камъка — дебели черни жилки разсичаха червено-златната му повърхност — и го зачака да доведе жените, за да се срещнат с орисаната си смърт.

Гороиен пак беше на кулата и чакаше. Възбудата й растеше при мисълта за неизбежния миг на победата. Час преди мръкване легионът се появи на открито и продължи към замъка в боен строй от редици по пет, които се разгърнаха в дълъг щит пред копиеносците. Крачеха напред през мъглата — пет хиляди мъже, чиито души щяха да подхранят нейния Кървав камък. Ръцете й трепереха, докато ги гледаше как се приближават — бронзовите им щитове пламтяха като огън под лъчите на залязващото слънце. Тя облиза устни и вдигна ръце, за да свърже съзнанието си с камъка на ужаса.

Внезапно равнината лумна в пламък, нажежен до бяло и безмилостен, горещината му достигаше дори до високата кула. Войниците изгаряха сред пламналата мъгла — човешки факли, сриващи се на земята. Черен дим замъгли зрението й и тя се върна в покоите си.

Кулаин скоро щеше да бъде тук и тя се преоблече в горскозелени туника и панталони, които следваха плътно извивките на тялото й, с колан от тъкано злато на кръста. Кулаин винаги я бе харесвал в това облекло.

В края на гората Утер се строполи безжизнен. Прасамак и Северин коленичиха до него.

— От изтощение е — каза Северин. — Донесете вино!

Магриг стоеше наблизо и не можеше да откъсне поглед от равнината. Душата му се гърчеше в ужас, защото доскоро сам беше готов да поведе хората си към замъка, и ако го беше направил, сега щеше да лежи обгорен и мъртъв върху почернялата земя. Берек-Утер бе наредил легионът да не напуска гората, а после беше коленичил с лице към замъка.

Пред смутените погледи на бунтовническата армия Берек бе вдигнал ръка и тя бе засветила, сякаш държеше в шепата си топка от огън. Сетне се бе появил образът на маршируващия легион — една истинска армия от призраци. Когато огънят беше лумнал и горещината бе заляла наблюдаващите, Магриг насмалко щеше да повърне. Илюзията беше толкова мощна, та му се стори, че подушва миризмата на горяща плът.

Утер простена. Северин му помогна да седне и вдигна до устните му бокал с вино. Принцът го пресуши жадно. Тъмни сенки обграждаха очите му, лицето му беше изпито и сиво.

— Как се досети? — попита римлянинът.

— Не съм се досетил. Но тя е прекалено силна, за да няма още оръжия.

— Това падна от ръката ти — каза Прасамак и подаде на Утер черно камъче със златни жилки. Принцът го взе.

— Ще се придвижим към замъка в полунощ. Подбери ми петдесет мъже — най-добрите майстори на меча. Легионът ще ни последва призори.

— Аз ще поведа атаката — каза Северин.

— Не, това задължение е мое — отвърна Утер.

— Моите уважения, принц Утер, но това не би било разумно.

— Знам, Северин, но нямам друг избор. Само аз притежавам извор на магия, който да използвам срещу нея. Вече е почти изчерпан, но само него имаме. Не знаем какви ужаси ни чакат в замъка — воини от Бездната, атроли, върколаци? Имам Меча на Кунобелин, имам и камъка, който ми даде Пендарик. Трябва аз да поведа хората.

— Позволи ми да дойда с теб — настоя римлянинът.

— Виж, това наистина не би било разумно, но ти благодаря за предложението. Ако всичко мине добре, легионът ще настъпи на зазоряване и аз ще ви чакам при портите. Ако не… — Очите му се впиха в очите на Северин — ти сам ще си изработиш стратегия… и ще намериш дом на хората си в Пинре.

— Лично ще избера мъжете, които ще тръгнат с теб. Няма да те разочароват.

Утер извика Лаита и двамата се отдалечиха от групичката към една долчинка близо до огромен дъб.

Той набързо й разказа за атаката, която щеше да поведе, и обясни повторно причините за решението си — използваше почти същите думи, с които ги бе изложил и пред Северин.

— Ще дойда с теб — каза тя.

— Не искам да се излагаш на опасност.

— Изглежда, забравяш, че аз също съм обучена от Кулаин лах Фера. Мога да въртя меча не по-зле от всеки мъж тук, а навярно и по-добре от мнозина.

— Няма да го понеса, ако загинеш.

— Спомни си деня, в който се срещнахме, Утер. Кой уби първия от преследвачите ти? Аз. Трудно ми е, защото знам, че като твоя жена съм длъжна да ти се подчинявам. Но те моля да ми позволиш да живея така, както са ме учили.

Той я притегли към себе си.

— Ти си свободен човек, Лаита. Никога не ще се отнасям към теб като към вещ, като към слуга или като към роб. И ще бъда горд, ако заедно влезем през онази порта.

Напрежението се оттече от мускулите й.

— Сега мога истински да те обичам — каза тя, — защото знам, че си мъж. Не Кулаин, не негова сянка, а мъж сам по себе си.

Той се ухили момчешки.

— Днес сутринта се измих в един поток и когато погледнах водата, видях да ме гледа лицето на дете. Дори не съм започнал да се бръсна още. И си помислих колко ли би се смял Медлин, ако можеше да ме види — мен, слабоватия му ученик, повел армия. Но правя най-доброто, на което съм способен.

— Колкото до мен — призна си Лаита, — днес следобед видях едно дърво, което сякаш пробиваше облаците. Прииска ми се да се изкатеря по него и да се скрия сред най-високите му клони. Като малка си представях, че имам замък в облаците, където никой не може да ме намери. Няма нищо срамно в това да си млад, Туро.

Той се засмя от сърце.

— Мислех, че съм оставил това име зад себе си, но ми е приятно, когато го изричаш. Кара ме да си спомням за Каледоните, когато не знаех как да запаля най-обикновен огън.

Малко преди полунощ Северин се приближи към дъба — стараеше се да вдига достатъчно шум, като покашляше и стъпваше върху всяка изсъхнала клонка, която се изпречваше на пътя му. Утер го пресрещна със смях, Лаита вървеше на крачка след него.

— Мислех, че римляните са по-добри в промъкването — каза принцът.

— Много е тъмно — отвърна Северин и се ухили.

— Готови ли са мъжете?

Усмивката на римлянина се стопи.

— Готови са. Аз ще те последвам призори.

Утер протегна ръка и Северин я пое в ръкостискането на воините — китка до китка.

— Твой съм до гроб — каза римлянинът.

— Внимавай, Северин, защото не ще ти позволя да се отметнеш.

— Така и трябва да бъде.

Кулаин лах Фера стоеше пред портите на Пердита. Ветровете на остров Скитис виеха сред скалите. Носеше крилатия си шлем в черно и сребърно и сребърен нараменник — това беше единствената броня, която да го предпазва. Гърдите му бяха покрити само с риза от еленска кожа, а краката му — обути в меки кожени обуща.

Черните порти се отвориха и един висок воин пристъпи под светлината на слънцето. Лицето му бе скрито зад тъмен шлем. Зад него вървеше Гороиен и сърцето на Кулаин се сви, защото беше облечена с дрехи като онези, които бе носила в деня на първата им среща. Гороиен се качи на една висока скала, а Гилгамеш продължи и застана пред Кулаин.

— Поздрави, татко — каза Гилгамеш. — Надявам се, че си добре. — Гласът му звучеше приглушено заради шлема, но Кулаин долови едва сдържаната възбуда в него.

— Не ме наричай „татко“, Гилгамеш. Това ме обижда.

— Понякога истината е болезнена. — Сега в гласа му звучеше разочарование. — Как разбра?

— Казал си на Пендарик, но може и да не си спомняш. По онова време си страдал от старческо слабоумие.

— За щастие, теб няма да застигне подобна участ — просъска Гилгамеш. — Днес ще срещнеш смъртта си.

— Всичко живо умира. Имаш ли нещо против да се сбогувам с майка ти?

— Да. Моята любовница няма какво да ти каже.

Внезапно Кулаин се разсмя.

— Бедният глупак — каза той. — Бедният, изтерзан Гилгамеш! Жал ми е за теб, момче. Имало ли е и един ден през целия ти живот, в който да си бил истински щастлив?

— Да — когато легнах с жена ти!

— Удоволствие, споделено от половината цивилизован свят — каза усмихнато Кулаин.

— А не забравяй и днешния ден — каза Гилгамеш и изтегли два къси меча. — Днес щастието ми е съвършено.

Кулаин свали крилатия си шлем и го сложи на земята до нозете си.

— Жалко за теб, момче. Силата ти можеше да служи за доброто на света, но ти никога не си имал късмет, нали? Роден от луда богиня и заразен със страшна болест още с първото мляко, което си засукал. Не си имал никакъв шанс. Хайде, давай, Гилгамеш. Наслади се на щастието си. — Копието се раздели на две и острието улови слънчевите лъчи. Кулаин остави дръжката до шлема и извади нож от канията на колана си. — Хайде, това е мигът, който си чакал!

Гилгамеш пристъпи лениво, после скочи напред и мечът му разсече със съскане въздуха. Кулаин блокира удара, после още един и още един. Двамата заобикаляха в кръг.

— Свали си шлема, момче. Нека ти видя лицето.

Гилгамеш не отговори, а атакува за пореден път, двата му меча плетяха сияйна паяжина, но всеки напад срещаше остриетата на Кулаин. Седнала на скалата, Гороиен следеше двубоя в полуунес. Имаше чувството, че гледа двама танцьори, чиито движения се преливат с невъзможно изящество под нехармоничната песен на сблъскваща се стомана. Гилгамеш беше красив, както винаги, движенията му — почти котешки в своята изящност, докато Кулаин й напомняше за пламък, който подскача и се извива в прегръдката на огъня. Сърцето й биеше все по-бързо, докато се опитваше да предвиди изхода от битката. Кулаин беше по-силен и по-бърз, отколкото се бе показал в сенчестия двубой с Гилгамеш — двубой, който беше изгубил. И въпреки това губеше отново. Движенията му се забавяха почти недоловимо. Гилгамеш, с усета си на роден боец, съзря слабостта, която надвиваше бавно противника му, и се хвърли в ожесточена атака… но беше твърде рано — Кулаин посрещна ударите му и се извъртя, а мечът му се изви в убийствен ответ. Гилгамеш отскочи бясно назад, но сребърното острие се плъзна по корема му и разпори кожата му.

— Никога не прибързвай, момче — каза Кулаин. — Най-добрите никога не са безразсъдни.

От раната не потече кръв. Гилгамеш свали с ядно движение шлема от главата си, златната му коса проблесна с последните слънчеви лъчи, и Кулаин го видя сякаш за пръв път. Как бе могъл да не забележи приликата с майка му? Умора започваше да притиска воина от Мъглите — но не чак толкова, колкото личеше по тялото му. Сега беше признателен на Пендарик, защото ако не бе узнал истината, вече щеше да е мъртъв. Не би могъл да се бие толкова добре, ако същевременно трябваше да се бори със себе си и с ужасната тайна.

— Май започваш да опознаваш страха, момче? — попита той. Гилгамеш промълви някакво проклятие и пристъпи напред.

— От теб никога не бих изпитал страх — изсъска той, макар мъртвите му сиви очи да останаха празни.

Остриетата се сблъскаха с трясък и Кулаин едва успя да блокира с ловджийския си нож удара, целящ да разпори корема му и вещо прикрит зад традиционна атака. Отскочи назад и си напомни, че не бива да се отклонява от стратегията си, защото изходът от всеки двубой зависеше не само от умението да въртиш меча.

— Добър ход, но трябва да се научиш да прикриваш ударите си — каза той. — Да не те е учил някой рибопродавец?

Гилгамеш изкрещя и нападна отново, мечовете му свистяха с главозамайваща скорост. Кулаин бе принуден да отстъпва все по-назад и по-назад към една стърчаща скала. Приклекна под поредния свистящ напад, хвърли се вдясно, превъртя се през рамо и отново скочи на крака. Кръв се стичаше на капки от порезна рана в единия му хълбок.

— Това беше по-добре — каза той, — но пак остана открит за удар отляво.

Беше лъжа, но в устата на Кулаин прозвуча убедително.

— Не съм виждал друг мъж да говори толкова много като теб — отвърна Гилгамеш. — Когато те убия, ще изтръгна езика от устата ти.

— На твое място бих се спрял на очите — посъветва го Кулаин. — Твоите изглеждат така, сякаш червеите още са вътре.

— Проклет да си! — изкрещя Гилгамеш.

Мечовете му се стрелнаха към лицето на Кулаин и воинът от Мъглите ги отбягна, но повече от това не можа да направи — другият не му оставяше пролука, през която да отвърне на атаките. Три удара си пробиха път през защитата му само отчасти отбити: първият го поряза дълбоко в гърдите, вторият прониза хълбока му, а третият го прободе в рамото. За втори път се отърва като се метна встрани и се търколи.

— Къде остана присмехът ти, татко? Нещо не го чувам.

Кулаин впи поглед в безжизнените му очи. Вече знаеше, че не може да победи Гилгамеш и да живее, знаеше го с увереност, от която го побиваха тръпки на ужас. Отстъпи и за малко не се препъна. Гилгамеш се втурна напред, но Кулаин се хвърли внезапно към земята, превъртя се като акробат и се изправи лице в лице с Гилгамеш. Мечът на Господаря на битките се заби в гърдите му, пробождайки белите му дробове, а мечът на Кулаин разпра корема на врага и заора нагоре към сърцето. Гилгамеш простена и главата му се отпусна на рамото на Кулаин.

— Победих те! — прошепна той. — Винаги съм знаел, че мога.

Кулаин пристъпи встрани, освобождавайки се от мъртвата тежест на тялото, което се пльосна по лице на земята. Залитна. Дробовете му се пълнеха с кръв и се давеше. Падна на колене и сведе очи към дръжката, стърчаща от гърдите му. Към гърлото му се надигна кръв и изригна от устата му като фонтан.

Гороиен изпищя, скочи, изтича към Кулаин, сграбчи меча и го издърпа от гърдите му. Седна на земята и извади малък камък сипстраси от джоба на туниката си, но когато го вдигна над раната, замръзна, вперила ужасен поглед в ръцете си. Бяха сбръчкани и осеяни с тъмни петна.

Не беше възможно! Нали пет хиляди души бяха умрели, за да подхранят нейния Кървав камък! В същия миг разбра, че единствената й надежда за живот е в мъничкия камък, който държеше над раната на Кулаин. Взря се в лицето му.

Той се опита да поклати глава, да й внуши да живее, после потъна в съня на смъртта.

Ръката й се спусна, силата се вля в Кулаин, свивайки раната, изцерявайки дробовете, все по-дълбоко и по-дълбоко, изтласквайки смъртността от тялото му. Косата му потъмня, кожата на лицето се опъна. Накрая камъкът стана черен.

Кулаин се събуди. Изсъхнала като скелет фигура с бяла коса лежеше свита до него. Той вдигна глава и изкрещя мъката си към небето, опита се да я вдигне, но тихичък шепот го спря. Сълзящите очи се бяха отворили. Той коленичи, сведе глава до устните й и чу последните думи на Гороиен, богинята Астарта, богинята Атина, богинята Фрея:

— Помни ме.

Последното припламващо въгленче на живота изгасна, костите се разсипаха на бял прах, вятърът го вдигна и го разнесе по скалистата земя.

Утер, Прасамак и Лаита вървяха в мълчание, петдесетте легионери напредваха с вдигнати щитове от двете им страни. Черният замък се въздигаше дори по-голям и зловещ отпреди. В тесните прозорци нямаше светлина, а портите бяха по-черни и от най-черната нощ.

Прасамак вървеше със стрела на лъка си. Лаита се държеше близо до Утер. Зад тях крачеше Магриг с шестима воини от Пинре и не сваляше очи от гърба на Утер, защото погледнеше ли към замъка, краката му се подгъваха и сърцето му прескачаше. Но където вървеше Берек, там щеше да върви и той, а когато кралицата вещица умреше, богчето щеше да я последва. Защото Магриг знаеше, че принцът никога не ще освободи драговолно народа от оковите си, а той нямаше да позволи поредният магьосник да измъчва земята му.

С всяка следваща крачка напрежението се увеличаваше и малкият им отряд очакваше всеки миг огънят да лумне и да ги погълне, както бе направил с легиона-фантом, създаден от Утер. Лека-полека се приближиха до замъка и най-накрая Утер стъпи на моста. Изтегли Меча на Кунобелин, вдигна очи към пустите на вид бойници и продължи напред.

В същия миг една страховита фигура се втурна откъм тъмните сенки и ужасяващ вой раздра тишината. Висок повече от седем стъпки, гигантският звяр с вълча муцуна изрева и скочи срещу принца. Огромните му ноктести лапи стискаха страховита бойна секира. Стрела пропя откъм лъка на Прасамак и се заби в гърлото на звяра, но не забави устрема му. Утер отскочи пъргаво вляво, избегна секирата и замахна с две ръце с Меча на Кунобелин. Острието изсвистя, плъзна се над огромното рамо на звяра и се вряза във врата му. Съществото изкрещя и падна на земята почти обезглавено.

И в следващия миг пред очите на нападателите тялото на гиганта се смали. Магриг разбута другарите си и се втренчи в мъртвото, но вече човешко лице.

— Секарг — каза той. — Служихме заедно преди десет години. Добър човек беше.

Някакъв звук долетя до настръхналите воини и те се спогледаха изненадано. Бебешки плач се носеше с вятъра и ехтеше в прохода под портите.

— Вземи двайсет мъже — обърна се Утер към един от центурионите — казваше се Дегас. — Открийте откъде идва. Останалите се разделете на групи по пет и претърсете замъка.

— Ще дойдем с теб, господарю Берек — каза Магриг с ръка върху дръжката на меча. Съзнателно избягваше погледа му, от страх, че Утер ще прочете какво е намислил в очите му. Утер кимна и тръгна през прохода. Вътре ги чакаше лабиринт от тунели и стълбища и Утер продължи все по-нагоре и по-нагоре. Коридорите се осветяваха от фенери, горящи с кървавочервена светлина и разпръскващи слаб аромат. Килими с непозната бродерия покриваха стените, с изобразени по тях ловни и бойни сцени. Навсякъде се виждаха статуи на атлети в различни пози — хвърлящи копия, тичащи, вдигащи тежести, счепкани в борба. Всичките бяха от прекрасен бял мрамор.

На най-горния етаж стигнаха до покоите на Гороиен. Огромно легло изпълваше почти докрай малка стаичка, обградена от посребрени огледала. Утер се огледа сред множеството отражения. Чаршафите бяха копринени, самото легло беше направено от резбована слонова кост, инкрустирана със злато.

— Тази жена определено обича да се оглежда — отбеляза Лаита.

Прасамак не каза нищо. По гърба му сякаш лазеха мравки и това нямаше нищо общо със страха му от Гороиен. Тя можеше най-много да го убие. Нещо друго витаеше във въздуха, не му се нравеше и начинът, по който Магриг не се отделяше от Утер, а останалите мъже от Пинре също се тълпяха около принца. Групата продължи до стаята от другата страна, където високо пет стъпки златно дърво поддържаше голям огладен камък, целия черен, прорязан тук-там с жилки от червеникаво злато.

— Изворът на нейната сила — каза Утер.

— Можем ли да го използваме? — попита Магриг.

Без да отговори, Утер застана до дървото, вдигна Меча на Кунобелин високо над главата си и с един удар разтроши камъка на дребни отломки. В същия миг стаята затрептя, завесите, килимите и мебелите изчезнаха. Озоваха се в голо, студено помещение, осветявано единствено от лунните лъчи, струящи на сребърни колони през високите тесни прозорци.

— Махнала се е — каза Утер.

— Къде? — настоятелно попита Магриг.

— Не знам. Но камъкът вече е безполезен. Радвай се. Вие победихте!

— Не още — тихо каза Магриг.

— Може ли да ми отделиш една минутка? — каза Прасамак тъкмо когато наеженият като вълк Магриг измъкваше ножа си. Воинът се обърна бавно — чакаше го опънат лък и стрелата сочеше право в гърлото му.

Другите воини от Пинре се разгърнаха в полукръг и заизваждаха оръжията си. Лаита пристъпи напред и застана до изумения Утер.

— Толкова много ли означаваше Корин за теб? — попита бригантът.

— Корин? — повтори Магриг и изсумтя презрително. — Не, той беше един безразсъден глупак. Да не мислиш, че и аз съм глупав като него? Това не е краят на терора, а само началото на нови злини. Твоята магия и твоите заклинания! — изсъска той. — Нищо добро не идва от такава сила. Но ние не ще те оставим жив, за да заемеш мястото й.

— Не искам да заемам мястото й — каза Утер. — Повярвай ми, Магриг, Пинре е твоя. Аз си имам моя земя.

— Можеше и да ти повярвам, но ти вече излъга веднъж. Каза, че сме свободни да ти служим или да си тръгнем, а легионерите ти чакаха с опънати тетиви в сенките. Щяха да ни избият до крак. Стига толкова лъжи, Берек. Умри!

И той се хвърли срещу Утер. Принцът отскочи, мечът му се вдигна сякаш по собствена воля и острието прониза Магриг в хълбока, разсече ребрата му и изскочи през гърба. Другите воини нападнаха вкупом и първият падна от стрелата на Прасамак, пронизала слепоочието му, вторият бе покосен от Лаита.

— Стой! — изрева Утер. Гласът му проехтя властно и войниците застинаха. — Магриг грешеше! Няма предателство! Не страх диктува думите ми, защото сами знаете, че можем да ви избием до крак. А сега да сложим край на тази лудост.

За миг сякаш се вслушаха в думите му, сетне един от мъжете внезапно метна камата си и Утер отскочи миг преди острието да звънне покрай ухото му. Лаита заби гладиуса си в най-близкия воин, а Прасамак порази друг със стрелата си. Останалите двама се нахвърлиха върху Утер и той блокира удара на първия, завъртя се на пета и заби лакът в лицето на втория. Мечът на Кунобелин се вряза във врата на мъжа и главата му се търкулна на пода. Лаита се хвърли напред и уби последния със светкавичен контраудар, който преряза гърлото му. В последвалата тишина Утер отстъпи от труповете, внезапно налегнат от непоносима тъга.

— Аз го харесвах — прошепна той, свел поглед към мъртвия Магриг. — Беше добър човек. Защо го направи, Прасамак?

Бригантът сви рамене и му обърна гръб. Не му беше времето да говорят за кръговрата на живота и за това как действията на всеки човек неизменно се връщат върху него, за да възстановят равновесието. От момента, в който Утер беше убил Корин в гнева си, Прасамак бе чакал кога ще го застигне отмъщението на Пинре. То беше толкова неизбежно, колкото смяната на деня с нощ.

— Защо? — попита отново Утер.

— Това е свят на лудост — каза Лаита. — Не мисли за него.

Тримата излязоха от стаята и бавно закрачиха към вътрешния двор. Там Дегас ги чакаше с повече от четирийсет бременни жени и една, която току-що беше станала майка. Някои от жените плачеха, но сълзите им бяха сълзи на облекчение. Преди два дни шейсет жени бяха доведени и хвърлени в занданите на Пердита.

— Този замък е странен — каза Дегас, нисък боец със силна снага. — Има още три порти, но те не водят наникъде — зад тях има само чернота и вее смъртен мраз. А преди малко изчезнаха всички фенери, статуите също. Всичко! Останаха само голи стени, а кулите започнаха да се напукват. — Още не беше свършил, когато кулата изскърца и се измести.

— Да се махаме — каза Утер. — Всички ли са тук?

— Римляните са тук, но не виждам охраната ви.

— Те няма да дойдат. Дайте да изведем жените.

Стената зад тях се наклони, огромни камъни се разместваха и стенеха, докато легионерите помагаха на жените да се изправят и ги извеждаха през зловещо скърцащия проход. Когато най-после се озоваха на открито, Дегас се обърна и извика:

— Майко на Митра! Погледнете!

Величественият Железен замък се превръщаше в прах, огромни облаци се кълбяха под порива на предутринния ветрец. Мъжете от Девети легион се заизсипваха откъм гората и възгласите им прокънтяха в нощта. Десетки ръце вдигнаха Утер и го понесоха към лагера. Когато слънцето ливна първите си лъчи над равнината, от замъка не беше останал и помен. С изключение на огромен кръг черни камъни.

Утер остави Северин и другите и тръгна към входа на ограждението, вперил поглед в притихналия стан на мъжете от Пинре. Подчинявайки се на неканен импулс, той се отдалечи от сигурността на римското укрепление и закрачи сам към насядалите встрани местни водачи. Очите им го следяха мрачно, докато се приближаваше, и няколко мъже посегнаха към оръжието си. Бяха насядали в кръг — водачите отпред, войниците зад тях — като в арена. Утер се усмихна сурово.

— Утре напускам Пинре — каза той. — Но победата вече не ми носи радост. Преди няколко дни се наложи да убия човек, когото бях смятал за свой приятел. Тази нощ убих друг, когото уважавах и който трябваше да ви поведе, след като си тръгна. — Очите му обходиха лицата наоколо. — Дойдох, за да ви помогна, а не за да ви управлявам. Моята собствена страна е далеч оттук. Корин Рогюр умря, защото омразата в сърцето му владееше него, а не той нея. Магриг умря, защото не можеше да повярва, че няма омраза в моето. Тази вечер вие трябва да си изберете нов водач, крал, ако така предпочитате. Колкото до мен, повече не ще се върна тук.

Никой не продума, но ръцете им вече не лежаха върху дръжките на мечовете. Утер огледа отново мъжете и позна Болдрик, който го бе придружил в пътуването, довело го до първия камък сипстраси. В очите му имаше студен гняв и нищо друго. До него седяха Хогун, Кеорл и Риал. Не помръдваха, но омразата им оставаше.

Утер бавно се върна в ограждението. Не беше отдавна денят, когато се бе връщал заедно с Болдрик към лагера в пещерите и въображението му бе рисувало картини на въодушевление и благодарност. Сега чувстваше, че е получил ценен урок. За краткия си престой в Пинре беше рискувал живота си, за да освободи един народ, и в замяна си бе спечелил врагове до гроб.

Гатанка, достойна за аналитичния ум на Медлин…

Прасамак го пресрещна на входа и принцът го стисна за рамото.

— И ти ли ме мразиш, приятелю?

— Не. Те също не те мразят. Страхуват се от теб, Утер, страхуват се от силата ти и от смелостта ти, но най-вече се страхуват от гнева ти.

— Не съм разгневен.

— Но беше, когато уби Корин. Омърси ръцете си с кръв.

— Мислиш, че съм сгрешил.

— Той заслужаваше да умре, но ти трябваше да свикаш хората на Пинре и те да го съдят. Уби го хладнокръвно и нареди да захвърлят тялото му на гарваните. Гневът заглуши гласа на вярната ти преценка. Ето това не можа да ти прости Магриг.

— Ако не беше ти, сега да съм мъртъв. Няма да го забравя.

Прасамак се засмя.

— Знаеш ли какво казват хората, Утер? Че с кралете нищо не е сигурно освен две неща — дългият живот на гнева им и краткият живот на благодарността им. Не ме товари с бремето на нито едното от тях.

— Дори и с приятелството си ли?

Прасамак сложи ръка на рамото му. Жестът беше трогателен и Утер разбра, че повече никога няма да се повтори.

— Според мен, ваше величество, кралете нямат приятели, а само последователи и врагове. Номерът е да знаеш кой какъв е.

Бригантът потъна куцукайки в нощта и остави Утер по-сам отвсякога.

Глава 17

Призори Утер отиде сам при кръга от черни камъни, върху който се бе издигал замъкът Пердита. Утринните сенки се смаляваха и студен вятър бръснеше равнината. До олтара в средата седеше Пендарик. Едрата му снага бе увита в тежък пурпурен плащ, обточен с овча кожа.

— Справи се добре, Утер. По-добре, отколкото предполагаш.

Принцът седна до него.

— Хората от Пинре нямат търпение да ми видят гърба. А застоя ли се твърде дълго с гръб към тях, ще забият ножовете си в него.

— Такава е съдбата на кралете — каза Пендарик. — Аз ли не знам. И ще откриеш — стига да оцелееш достатъчно дълго — някои удивителни противоречия. Обикновеният човек може цял живот да е бил крадец, но извърши ли и едно добро дело, хората ще го прославят в песни и ще го помнят с обич. Но един крал? Може цял живот да е правил добро, но забърка ли се и в една злина, хората ще го запомнят като тиранин.

— Не разбирам.

— Ще разбереш, Утер. Разбойника го гледат с пренебрежение, а по краля се равняват всички. Точно затова на разбойника винаги могат да простят. Но кралят е повече от човек — той е символ. А на символите не им е позволено да имат човешки слабости.

— Да не се опитваш да ме разубедиш?

— Не, опитвам се да те просветя. Искаш ли да си идеш у дома?

— Да.

— Дори ако ти кажа, че е твърде вероятно да умреш само час след като пристигнеш там?

— Какво искаш да кажеш?

— Елдаред и саксонците обединиха силите си. Докато двамата с теб си говорим, по-малко от шест хиляди от твоите войници са обкръжени от двайсет и пет хилядна вражеска армия. Дори с помощта на Девети легион шансът ти за победа е нищожен.

— Можеш ли да ме пренесеш на бойното поле?

— Мога. Но помисли върху следното, Утер. Британия е обречена да бъде земя на саксонците. Те са много, а вие — малко. Ако останеш в Пинре, можеш да създадеш империя.

— Като Гороиен? Не, Пендарик. Обещах на легионерите да ги върна у дома, а аз спазвам обещанията си, когато е по силите ми.

— Много добре. Има още нещо, което трябва да знаеш. Гороиен е мъртва — умря, спасявайки Кулаин. Не, не ме питай защо, важното е, че Господарят на копието възвърна младостта си. Един ден той ще се върне в живота ти. Бъди нащрек, Утер.

— Кулаин никога не би ме наранил — отвърна принцът, макар при мисълта за Лаита да го полазиха тръпките на хладно предчувствие. Погледите им се срещнаха и Утер разбра, че кралят знае. — Каквото има да става, ще стане — каза Утер.

Викторин замахна с меча си към лицето на светлобрад воин, той падна и моментално бе стъпкан от връхлитащата, ревяща вълна на мъжете зад него. Бойна секира удари щита на Викторин и ръката му изтръпна. Гладиусът му литна нагоре и се вряза дълбоко в хълбока на нападателя. Меч изтрещя и отскочи от шлема на римлянина, стрелна се надолу и сряза кожения му нагръдник. Копие прониза нападателя в гърдите и двама легионери си пробиха път да прикрият Викторин с щитовете си. Той отскочи назад, за да им направи място. Пот капеше от челото му и щипеше очите му. Той хвърли поглед вляво и вдясно — фронтът удържаше. На възвишението вдясно Аквила беше обграден, седемте му кохорти издигаха стена от щитове пред бригантите. Викторин и неговите шест кохорти бяха притиснати по подобен начин от осем хиляди саксонски бойци, предвождани от Хорса, син на легендарния Хенгист.

Точно тази битка се бяха опитвали да избегнат римляните. Амброзий бе тормозил със светкавични набези саксонската армия по целия й път на север, но после го бяха притиснали при Линдум и след четири кървави дни на непрестанни битки двата му легиона бяха разбити. С оцелелите си три кохорти — хиляда четиристотин и четиридесет мъже — Амброзий се беше оттеглил към Еборакум. Сега Аквила нямаше друг избор, освен да постави на карта съдбата на кралството, залагайки всичко на една-единствена отчаяна битка. Но беше чакал прекалено дълго.

Елдаред и Сел бяха пришпорили бригантската армия от петнадесет хиляди мъже към полетата на запад от Еборакум и се бяха съединили с Хорса при Лагенциум.

Аквила бе направил последен опит да разцепи вражеските сили, нападайки лагерите на бригантите и на саксонците с две отделни армии, но планът му беше претърпял жесток провал. Хорса беше скрил две хиляди мъже в планината и те бяха ударили ариергарда на Аквила. Римляните се бяха оттеглили в добър ред и бяха обединили силите си по протежение на верига възвишения на миля от града, но сега саксонците бяха успели да се вклинят в римския фронт, който се бе огънал и се бе прегрупирал в две отделни бойни единици. Вече нямаше надежда за победа и шестхилядната римско-британска армия бавно се разкъсваше под натиска на четворно по-голяма сила. Мъжете се биеха с единствената цел да оцелеят още няколко благословени часа, черпейки сили от отчаяната надежда да се спасят с бягство през нощта.

— Сгъсти се вляво! — изрева Викторин в опит да надвика какофонията от звънтеж на желязо върху бронз, докато саксонските мечове и секири трещяха върху щитовете и ризниците на римляните.

Битката отдавна щеше да е приключила, ако не бяха римските гладиуси, оръжия, създадени за бой при желязна дисциплина, изискваща от мъжете да се държат близо един до друг в сбита бойна единица. От своя страна, саксонците и бригантите използваха огромни мечове, някои дълги по три стъпки, и им беше необходимо повече пространство, за да ги въртят. Това ги затрудняваше значително, докато връхлитаха в несекващ рой върху стената от щитове, защото дългите мечове ставаха тромави и неповратливи в гъстото меле. Но дори и при това положение численото превъзходство принуждаваше стената да отстъпва педя след педя, всяка напоена с кръвта на мъртвите и ранените.

Внезапно една секция се огъна под натиска и дузина саксонски воини, предвождани от висок мъж с двуостра секира, се втурнаха към средата на карето. Викторин хукна напред — знаеше, че ариергардът ще го последва. Приклекна под една размахана секира и заби меча си в слабините на мъжа. Копие проблесна към лицето му, отклони се от щита му, а нападателят умря с гладиуса на Галчмай в сърцето си.

Ариергардът напредна в полукръг, затвори пробойната и заизтиква саксонците в сбито меле, което правеше дългите мечове безполезни. Легионерите усилиха натиска, остриетата им пронизваха и сечаха почти безпомощния враг. За няколко минути фронтът беше възстановен и Галчмай, от чиито хора бяха останали само четирийсет мъже, се върна при Викторин и викна:

— Хич не изглежда добре!

Двестате стрелци в центъра на римското каре отдавна бяха свършили стрелите и сега чакаха стоически с ръце върху дръжките на ловджийските си ножове. Почти не носеха предпазни ризници и разцепеше ли се фронтът, щяха да бъдат изклани като добитък. Някои от тях си пробиваха път близо до бойната линия, извлачваха назад убитите и ранените и им вземаха броните и оръжията.

Викторин плъзна поглед по морето саксонски бойци. Бяха високи мъже, повечето руси или червенокоси, и се биеха с дивашко ожесточение, което го изпълваше с неохотна възхита. По-рано през деня двайсетина саксонци бяха захвърлили защитните си нагръдници и се бяха хвърлили срещу римския фронт. Биха се упорито дори след като тежки рани зейнаха по телата им. Това бяха страховитите баре-сарки, „голите воини“, наричани от бритоните „берсерки“. Един от тях бе продължил да се бие, докато не се подхлъзна на собствените си разпилени по земята вътрешности. Дори тогава бе продължил да разсича въздуха с меча си, докато не му изтече кръвта.

На другото възвишение Аквила ръководеше битката спокойно, сякаш организираше победен марш. Не носеше меч и крачеше напред-назад зад стената, окуражавайки хората си.

Вече два месеца Викторин се разкъсваше от противоречиви чувства към стария патриций. Вбесяваше се от неохотата му да поема рискове, но ценеше смелостта му и начина, по който се грижеше за добруването на войниците си. Под ръководството на Аврелий той се бе проявявал като предпазлив и умел пълководец, но сега, осиротял без неустоимото обаяние на монарха, се бе оказал недорасъл за играта на кралете.

На три пъти фронтът се огъваше и три пъти Галчмай повежда ариергарда да запушва пробойните. Викторин се огледа. Денят и битката бяха към своя край. Саксонците също го усещаха — оттеглиха се да се прегрупират, после нападнаха с подновено ожесточение. На Викторин му се искаше битката да заглъхне, пък дори и за няколко секунди, колкото да каже на мъжете около себе си колко е горд, че ще срещне смъртта рамо до рамо с тях. Те не бяха истински римски войници, а само набързо обучени помощни войски, но никой римски легион не би ги надминал в днешния ден.

Внезапно в небето изтрещя гръмотевица — толкова силно, че някои от саксонците закрещяха ужасени, явно решили, че Донер, богът на бурите, е слязъл сред тях. Светкавица се разклони по небесния свод, извирайки от един хълм на изток от бойното поле, и за миг битката затихна. Слънцето залязваше зад гърба на Викторин и той примигна невярващо, когато небето над далечния хълм се разцепи като гигантско платно и в процепа засия още едно слънце, сгорещяващо небесата. Бойното поле грейна като сцена от ада, с двойни сенки и нетърпим блясък, който заслепяваше воините и от двете страни. Викторин заслони очи, но не отвърна поглед — една фигура се появи на хълма, вдигнала в ръка огромен меч, който грееше като огън. Сетне заприиждаха воини и застанаха до фигурата с блеснали щитове.

Сетне небесата се затвориха и чуждото слънце изчезна, сякаш някой бе дръпнал завеса пред него. Но армията остана. Викторин примигна — новодошлите се строиха в боен ред с прецизност, която стопли сърцето му. Само една армия в света можеше да постигне подобно съвършенство…

Новодошлите бяха римляни.

До същото заключение явно бе стигнал и водачът на саксонците, защото раздели силите си на две и прати ревяща вълна от бойци да се счепка с новия враг.

Стената от щитове се разтвори и петстотин стрелци изтичаха напред, първият ред коленичи, а вторият остана прав. Залп след залп разкъсваше саксонския фронт и по средата на склона редиците им се разколебаха. Прозвуча рог и стрелците изтичаха обратно зад стената от щитове, която бавно тръгна напред. Саксонците се прегрупираха и нападнаха отново. Копия, дълги по десет стъпки, се появиха между щитовете. Първите саксонски бойци се опитаха да спрат, но масата, напираща зад тях, ги тласкаше неумолимо напред и копията се нанизаха в плът. От вътрешността на карето стрелците — улеснени от наклона на хълма — продължаваха да засипват с убийствен дъжд саксонските редици, а римското настъпление не спираше и за миг.

Римско-британската армия на двата хълма се хвърли в боя с подновена сила. Никой не знаеше, нито се интересуваше, откъде се е появила съюзническата войска. Значение имаше само едно — че надеждата за живот им бе върната.

Девети легион стигна до подножието на хълма. Мъжете от дясната и лявата страна на карето се изтеглиха назад, оформяйки клин, чието острие си запробива път към пряпореца с изрисуван гарван, откъдето Хорса направляваше саксонската армия.

Утер крачеше в центъра на острието и копнееше да се хвърли напред, но здравият разум надделя. Също като дългите остриета на саксонците, Мечът на Кунобелин би бил безполезен, поне засега. Крачка след крачка саксонците отстъпваха, неспособни да се вклинят в стената от щитове. Започнаха да хвърлят секири и ножове над нея. Северин изрева някаква заповед и мъжете от втората редица на карето вдигнаха щитовете над главите си, защитавайки центъра.

Първоначалният напредък се разколеба. Дори с подкрепата на почти пет хиляди воини врагът все още имаше двукратно числено надмощие над британците.

На западния хълм Аквила прецени положението и даде знак на Викторин — вдигна ръка, сгъната в лакътя, и я удари в свивката с другата си ръка. Викторин удари с юмрук по нагръдника си в знак, че е разбрал, сетне повика Галчмай.

— Ще атакуваме — каза той и кантиецът се ухили. Такава лудост всеки бритонец би оценил по достойнство. Врагът ги превъзхождаше числено и ги бе хванал в капан, но все още удържаха по-високата позиция, а ето че щяха да захвърлят единственото си преимущество и да се врежат в редиците на противника. Той се обърна, хукна към чакащите стрелци и изрева:

— Въоръжете се! Атакуваме!

Стрелците започнаха да свалят нагръдниците на умрелите и да вдигат от земята захвърлени мечове и щитове.

Галчмай изтича покрай редицата им, крещейки заповеди, после Викторин си проби път до мястото, където щеше да се оформи острието на клина. Това беше мигът на най-голямата опасност, защото той щеше да настъпи към врага, а двамата мъже вляво и вдясно от него щяха да го пазят с щитовете си. Ако някой от тях паднеше убит, той щеше да се озове откъснат и обграден от саксонците. Меч се стрелна към него, но той го пое с щита си и изкорми боеца. Галчмай го хвана за рамото.

— Готови! — изрева кантиецът.

— Сега! — извика Викторин, тръгна напред и преряза гърлото на един саксонски войник. Редицата по ъглите на карето се огъна. Викторин въртеше побеснял меча си и се пробиваше път все по-дълбоко във вражеската линия. Мъжът вляво от него падна със секира във врата. Галчмай изблъска тялото встрани и зае мястото на убития. Клинът бавно започна да си пробива път надолу по склона.

В същия миг Аквила даде заповед за настъпление на своето каре. Бригантите отстъпиха объркани, когато клинът разцепи редицата им по средата.

В центъра на битката Утер гледаше как британските кохорти се бият, за да се съединят с него. Клиновете идваха все по-близо до гарвановия пряпорец на Хорса и червения дракон на Елдаред. Утер се върна назад и застана до Северин.

— Нареди на стрелците си да се целят около знамето с дракона. Там трябва да са Елдаред и синовете му.

Северин кимна и само секунди по-късно смъртоносна вихрушка от стрели с назъбени остриета се изсипа от небето.

Елдаред видя как хората от свитата му падат поразени заедно с мнозина от обградилите го воини. Други хукнаха напред да предпазят краля с щитовете си.

Битката стигна до точка на съвършено равновесие — трите римски сили, превъзхождани числено, бавно се придвижваха към вражеските знамена. Ако успееха да ги задържат или да ги отблъснат, Елдаред щеше да спечели. Ако не успееха, щеше да загине. Беше време за смелост от най-висш порядък.

В центъра на саксонските сили Хорса — рус гигант с шлем, украсен с гарванови криле, с дълъг меч и кръгъл щит в ръцете — събра командирите си и лично поведе атаката срещу новия враг.

Но Елдаред не искаше да умира — за него винаги имаше и утрешен ден. Заедно със Сел той избяга от бойното поле и бригантите го последваха. Хорса погледна побягналите си съюзници и поклати глава — никога не беше харесвал Елдаред. После вдигна очи към небето и каза на мъжа до себе си:

— Братя в битката, братя във Валхала.

— Нека мечовете се напият за последен път — отвърна мъжът.

Саксонците нападнаха, почти разкъсвайки клина, но яростта и куражът не можеха да се мерят с дисциплината. Римският фронт се люшна навън като рогата на бик, обграждайки връхлитащите саксонци. Викторин и Аквила обединиха силите си зад тях и битката се изроди в клане.

Утер не можеше да се удържа повече. Проби си път до предната редица, грабна първите попаднали пред погледа му меч и щит и се включи в мелето, прочиствайки си пътека към огромния саксонски вожд. Хорса забеляза размахващата меч фигура със сребърен нагръдник и шлем с черни пера, ухили се и също си запробива път напред, разбутвайки собствените си воини. Зад него вървяха знаменосецът и двайсетина командири. Мъжете вляво и вдясно от Утер паднаха. Принцът прониза един връхлитащ отгоре му саксонец с гладиуса си, но острието му заседна в ребрата на мъжа. Утер захвърли щита си, изтегли Меча на Кунобелин и си запробива път напред, сечейки наляво и надясно, стиснал дръжката с две ръце, без да изостава и за миг от челната си позиция в карето.

Хорса се хвърли да го пресрещне и мечовете им се сблъскаха. Битката около тях продължаваше и накрая единствено Хорса и Утер останаха, счепкани в двубой — саксонската армия беше избита до крак. Няколко римляни пристъпиха напред, готови да съсекат огромния саксонец, но Утер им махна да се оттеглят.

Видял гъстите римски редици, които го обкръжаваха, Хорса отново се ухили. Знаменосецът му беше мъртъв, но с последни сили бе забил дръжката на пряпореца в земята и черният гарван все още плющеше над него.

Хорса отстъпи крачка назад, сведе за миг меча си и каза:

— Боговете виждат, че си достоен враг.

— И още по-достоен приятел — отвърна Утер.

— Живот ли ми предлагаш?

— Да.

— Не мога да приема. Приятелите ми ме чакат във Валхала. — Хорса вдигна меча си в поздрав. — Ела — каза той, — тръгни с мен по лебедовата пътека към величието. Ще влезем заедно в залата на героите на Один. — Скочи напред, мечът му улови последните лъчи на залязващото слънце, но Утер отрази удара и на свой ред нападна, почти прерязвайки врата на гиганта. Хорса падна на земята и изпусна меча си. Ръката му задраска по пръстта да го достигне, в очите му блесна отчаяние. Много от саксонците вярваха, че не ще влязат във Валхала, ако умрат без меч в ръка. Утер коленичи и пъхна дръжката на собствения си меч в ръката на умиращия мъж миг преди очите на Хорса да се склопят за последно.

После се изправи, вдигна Меча на Кунобелин и нареди тялото на Хорса да бъде увито в пряпореца с черния гарван.

Луций Аквила пристъпи напред, поклони се дълбоко и попита:

— Кой сте вие?

Принцът свали шлема си.

— Аз съм Утер Пендрагон, върховен крал на Британия.

Епилог

Утер се завърна триумфално в Камулодунум и бе коронясан за върховен крал. На следващата пролет начело на Девети легион той разби бригантската армия в две битки, при Виндоланда и Тримонциум.

Елдаред бе заловен и екзекутиран, а Сел и двеста от приближените му успяха да се качат на един кораб и отплаваха на юг, за да се присъединят към Хенгист. След като получи вестта за смъртта на сина си, Хенгист нареди бригантите да бъдат разпънати по дърветата на Андерида, с разпрани кореми за угощение на гарваните.

Морет се закле във вярност на Утер и той го остави да управлява бригантите като свой васал.

Прасамак намери Хелга, която се бе върнала да живее при слугите на Викторин. Срещата им беше радостна. С десетте фунта злато, които му бе дал Утер, Прасамак си купи голямо парче земя и се зае да отглежда коне за новата Cohors Equitana на краля.

Утер издигна Викторин в пълководец на легионите, с изключение на Девети, който запази за себе си.

През четирите кървави години, които последваха, Утер се би със саксонците, ютите и новопристигналите датчани, спечелвайки си славата на крал-воин, който нивга не ще познае поражение. Лаита се превърна в горда, макар и покорна съпруга и рядко споменаваше за дните си с Кулаин лах Фера.

Всичко това се промени през една лятна утрин пет години след битката при Еборакум…

Самотен ездач се приближи до замъка Камулодунум. Беше висок и тъмнокос, очите му — с цвета на буреносни облаци. Държеше сребърно копие. Мина по дългия коридор и спря пред вратите от дъб и бронз.

Един слуга тракиец се приближи към него и го попита:

— По каква работа си дошъл?

— Дошъл съм при краля.

— Той е със съветниците си.

— Иди при него и му кажи, че Господарят на копието е тук. Той ще ме приеме.

Кулаин зачака, а мъжът притеснено отвори вратата и влезе.

Утер и Лаита седяха край овална маса заедно с Викторин, Галчмай, Северин, Прасамак и чародея Медлин.

Слугата се поклони ниско.

— Дойде един човек, който моли да го приемете, господарю. Каза, че се казвал Ланселот^[2].

Последният Меч на Силата

Посвещение

Посвещавам тази книга на хората, което превърнаха пътуванията ми до Бирмингам във вълшебни приключения. На Рог Пейтън, Дейв Холмс и Род Милнър от „Андромеда“ заради смеха и пиячката; на Барни Евънс и групата „Брам“ заради магията на „Новакон“; на Крис и Полин Морган заради тайнствата на „Чайнийз“, и на персонала на хотел „Роял Ангъс“, задето посрещаха лудостта с усмивка.

Пролог

Откровение стоеше с гръб към вратата, подпрял се с широките си длани на каменния перваз под тесния прозорец. Очите му оглеждаха внимателно гората долу, следвайки бавния полет на един ястреб, който кръжеше току под сбиращите се облаци.

— Започна се, милорд — каза застарелият пратеник и се поклони на високия мъж в монашеска роба от кафява вълна.

Откровение бавно се обърна и сивите му като дим очи се спряха върху мъжа, който погледна встрани, неспособен да понесе силата на погледа му.

— Разкажи ми всичко — каза Откровение, седна тежко на инкрустирания със слонова кост стол зад писалището си и се загледа разсеяно в ръкописа, върху който бе работил допреди малко.

— Може ли да седна, милорд? — тихо попита пратеникът. Откровение вдигна поглед и се усмихна.

— Драги ми Кота, разбира се, че можеш да седнеш. Извини меланхолията ми. Надявах се, че ще изживея останалите си дни тук, в Тингис. Африканският климат ми влияе добре, хората са дружелюбни и, ако изключим берберските набези, в страната цари мир. А и почти бях завършил книгата си… но пък подобни начинания винаги биват измествани от живата история.

Кота се отпусна с благодарност на един стол с висока облегалка. Плешивата му глава лъщеше от пот, в тъмните му очи се четеше умора. Беше дошъл право от кораба, нетърпелив да се освободи от бремето на лошите новини, които носеше, макар да му бе неприятно, че трябва да го стовари върху плещите на човека пред себе си.

— Ширят се какви ли не слухове за това как точно е започнало. Всичките си противоречат или са преувеличени до неузнаваемост. Но както самият вие подозирахте, готите имат нов водач със свръхестествена мощ. Армиите му са непобедими и той си пробива кървава пътека през северните кралства. Сикамбрианците и норвежците още не са се сблъскали с него, но и техният ред ще дойде.

Откровение кимна.

— А за магията му какво знаем?

— Шпионите на римския епископ до един потвърждават, че Вотан е умел некромант. Принася в жертви млади момичета и пуска на вода новите си кораби върху разпънатите им тела. Всичко, което прави, е зло… всичко. А твърди, че е бог!

— Какво е проявлението на мощта му? — попита абатът.

— В битка е непобедим. Меч не може да го докосне. Но казват, че съживявал мъртвите. Един оцелял от битката при Ретия се кълне, че по здрач мъртвите готи се изправили сред редиците на врага и започнали да секат и убиват досущ като живи. Излишно е да казвам кой е спечелил битката. Тази история съм я чул само от един човек, но мисля, че казваше истината.

— А какво се говори сред готите?

— Казват, че Вотан се готви да нахлуе с огромна войска в Британия, където магията е най-силна. Чували го били да казва, че Британия е домът на Старите богове и че портата към Валхала е при Сорвиодунум, близо да Големия кръг.

— И наистина е така — промълви Откровение.

— Какво казахте, милорд абате? — попита Кота и се ококори.

— Извинявай, Кота, мислех на глас. Друидите — а и други преди тях — винаги са смятали Големия кръг за магическо място. Вотан е прав. То наистина е нещо като порта — порта, през която той не бива да премине.

— Не знам коя армия би могла да му се опре, освен тази на Кървавия крал, а, според донесенията, самият той си има сериозни неприятности — бунтове и набези в собствената му земя. Саксонци, юти, англи, а дори и британски племена редовно се надигат срещу него. Как би могъл да излезе срещу двайсет хиляди готски бойци, предвождани от магьосник, който не може да бъде надвит?

Откровение се усмихна широко, а в очите му с цвят на дим от горски пожар неочаквано проблесна искрица на добро настроение.

— Утер не е за подценяване, приятелю. Той също не е познал поражение… а държи и Меча на Силата, оръжието на Кунобелин.

— Но той вече е стар — каза Кота. — Двайсет и пет години война едва ли са отминали незабелязано. Голямото предателство…

— Познавам историята — сопна му се Откровение. — Налей малко вино и ме остави да помисля.

Абатът гледаше разсеяно по-възрастния мъж, докато той пълнеше два медни бокала с тъмночервено вино, после прие единия с кротка усмивка, предназначена да разсее впечатлението от резките му думи.

— Вярно ли е, че съгледвачите на Вотан издирват девици с особени таланти?

— Да. Ясновидки, лечителки… казват, че се венчавал за всичките.

— Убива ги — промълви Откровение. — Точно там се корени силата му.

Абатът стана и се приближи до прозореца. Слънцето бавно потъваше в пламъци. Кота запали четири свещи и мълчаливо зачака. След няколко минути рече:

— Мога ли да попитам, милорд, защо сте толкова загрижен за неща, от които ни дели половината свят? Войни винаги е имало. Човекът е прокълнат да избива братята си, а някои твърдят, че Бог сам му е наложил това наказание заради Рая.

Откровение обърна гръб на приказния заник и се върна при стола си.

— В живота, Кота, съществува равновесие. Светлина и мрак, слабост и сила, добро и зло. Хармонията на естеството. Във вечен мрак всички растения биха загинали. Във вечна светлина биха увехнали и изсъхнали. Всичко се крепи на равновесието. Вотан трябва да бъде спрян преди да се е превърнал в бог — в един тъмен и зъл бог, който пие кръв и краде души.

— И вие ще го спрете, милорд?

— Ще го спра.

— Но вие нямате армия. Не сте крал, нито пълководец.

— Ти не знаеш какво съм, стари приятелю. Хайде, напълни отново бокалите и да видим какво ще покаже граалът.

Откровение отиде до една дъбова ракла, наля вода от глинена стомна в плитка сребърна купа и внимателно я занесе на писалището. Изчака, докато повърхността се успокои, после вдигна един златен камък над водата и бавно го завъртя в кръг. Пламъчетата на свещите потрепнаха и изгаснаха, макар да нямаше и помен от вятър, а Кота неволно се наведе напред, вторачил поглед в кадифено-тъмната водна повърхност.

Първият появил се образ бе на младо момче с червена коса и гневни очи, което цепеше въздуха с дървен меч. Наблизо седеше възрастен воин с кожена чашка, привързана върху чуканчето на дясната му ръка. Откровение ги наблюдава внимателно няколко секунди, после прокара длан над повърхността. Образът се смени с този на синьо небе и едно младо момиче в бледозелена рокля, седнало на брега на езеро.

— Това са планините на Ретия — прошепна Кота. Момичето бавно сплиташе тъмната си коса на плитка.

— Тя е сляпа — каза Откровение. — Виждаш ли как очите й гледат към слънцето, без да примигват?

Внезапно момичето обърна лице към тях и каза:

— Добро утро. — Думите се оформиха без звук в главите на двамата мъже.

— Коя си ти? — кротко попита Откровение.

— Колко странно — отвърна тя. — Гласът ти шепне като утринен повей и сякаш долита от много далеч.

— Аз наистина съм далеч от теб, дете. Коя си ти?

— Андюин.

— И къде живееш?

— В Кисастра, с баща ми Онгист. А ти?

— Аз съм Откровение.

— Приятел ли си?

— Да, приятел съм.

— Така си и помислих. Кой е този с теб?

— Откъде знаеш, че има някой с мен?

— Имам такава дарба, господарю Откровение. Кой е той?

— Казва се Кота, монах от ордена на Белия Христос. Скоро ще се запознаеш с него, той също е приятел.

— Това го знам. Усещам добротата му.

Откровение прокара отново длан над водата. Сега повърхността й им показа млад мъж с катраненочерна коса, повел табун хубави сикамбриански коне в долините отвъд Лондиниум. Беше красив, с изразително лице и волева, гладко избръсната челюст. Откровение го огледа напрегнато.

А после водата затрептя по своя воля. Появи се тъмен буреносен облак, който раздираше с безмълвни копия от назъбени светкавици нечие нощно небе. От облака излетя странно създание с крила от опъната кожа и дълга клиновидна глава. На гърба му седеше жълтобрад воин, който вдигна ръка и към наблюдаващите литна светкавица. Ръката на Откровение се стрелна напред в мига, в който водата се раздели на две, бяла светлина обхвана дланта му и стаята се изпълни с вонята на горяща плът. Водата кипна и изчезна в облак пара. Сребърната купа се огъна навътре и се разля по масата в съскаща черно-сребърна локвичка, от която дървото запуши. Кота се дръпна ужасен, видял почернялата ръка на Откровение. Абатът вдигна златния камък и го допря до изгорената плът. Тя оздравя мигновено, но дори и магията не можеше да изтрие спомена за болката. Откровение се отпусна тежко в стола си, сърцето му се блъскаше в гърдите, а челото му лъщеше от студена пот. Пое си дълбоко дъх и впери поглед в тлеещото дърво. Пламъците угаснаха и димът се разсея. Свещите около тях оживяваха една по една.

— Той знае за мен, Кота. Но понеже ме нападна, вече и аз знам за него. Още не е напълно готов да потопи света в мрак. Трябва му още едно жертвоприношение.

— За какво? — прошепна старецът.

— На езика на този свят ли? За да отвори портите на ада.

— Може ли да бъде спрян?

Откровение вдигна рамене.

— Това тепърва ще разберем, приятелю. Трябва да се качиш на кораб за Ретия и да намериш Андюин. После ще я отведеш в Британия, в Новиомагус. С теб ще се срещнем след три месеца. Когато пристигнеш там, ще намериш един хан в южния квартал, мисля, че се казва „Знакът на Бика“. Отивай там всеки ден по обед и чакай един час. Ще дойда при теб веднага щом мога.

— Сляпото момиче ли е жертвата?

— Да.

— Ами червенокосото момче и ездачът?

— За тях още не знам. Приятели или врагове… само времето ще покаже. Момчето ми изглеждаше познато, но не се сещам откъде. Облеклото му е саксонско, а аз никога не съм пътувал из саксонските земи. Колкото до конника, него го познавам. Казва се Урсус, от Дома на Меровингите. Ако не се лъжа, има брат и копнее за богатство.

— А мъжът с дракона? — тихо попита Кота.

— Той е врагът от Мъглите.

— Наистина ли е Вотан, сивият бог?

Откровение отпи от виното си.

— Вотан? Имал е много имена. За някои той е Один Едноокия, за други е Локи. На изток го наричат Пургамеш, или Молох, или дори Ваал. Да, Кота, той наистина е бог… или безсмъртен, ако така предпочиташ. А там, където мине, хаосът върви по петите му.

— Говориш така, сякаш го познаваш.

— Познавам го. Веднъж вече съм се сражавал с него.

— И какво стана?

— Убих го, Кота — отговори абатът.

Глава 1

Гриста гледаше как момчето върти дървения меч и пронизва и съсича въздуха пред себе си.

— Краката, момче, мисли за краката си!

Старецът се прокашля и се изхрачи в тревата, сетне почеса чукана на дясната си китка — непрекъснато го сърбеше.

— Трябва да усвоиш равновесието, ако искаш да въртиш добре меча. Само бързо око и силна ръка не стигат, момче — паднеш ли, все едно си мъртъв.

Младежът заби дървеното острие в пръстта и седна до стария воин. Пот лъщеше по челото му, а сините му като небето очи искряха.

— Но ставам все по-добър, нали?

— Естествено, че ставаш по-добър, Кормак. Само глупците стоят на едно място.

Момчето изтегли меча и избърса пръстта от огладеното острие.

— Защо е толкова къс? Защо трябва да се упражнявам с римски меч?

— За да опознаеш врага си. Хич да не те е грижа за слабостите му — тях ще ги откриеш лесно, стига да мислиш за силните му страни. Опознай силата на врага си. Римляните завладяха света, момче, и го завладяха с тези мечове. И знаеш ли защо?

— Не.

Гриста се усмихна.

— Иди да ми събереш няколко пръчки, Кормак. Такива, които можеш лесно да счупиш с два пръста.

Момчето се ухили и тръгна към дърветата. Гриста го проследи с поглед — сега, когато момчето не го виждаше, можеше да даде израз на гордостта си, пък макар и само като светлинка в очите.

„Защо има толкова много глупаци по света? — помисли си той, когато гордостта отстъпи пред стария гняв. — Как е възможно да не съзират заложбите, скрити у това момче? Как е възможно да го мразят заради грях, който не е негов?“

— Тези стават ли? — попита Кормак и хвърли двайсет тънки колкото пръст пръчки в краката на Гриста.

— Вземи една и я счупи.

— Лесна работа — каза Кормак и скърши една между пръстите си.

— Продължавай, момче. Счупи ги всичките.

След като младежът изпълни заръката, Гриста извади от колана си парче канап.

— Сега събери десет и ги вържи с това.

— Като факла ли?

— Именно. И ги вържи стегнато.

Кормак направи клуп с канапа, събра десет пръчки и ги притегна здраво. Протегна снопа на Гриста, но старецът поклати глава и каза:

— Счупи го.

— Много е дебел.

— Опитай.

Момчето напрегна сили, стиснало снопа в двата края, лицето му почервеня, а мускулите на ръцете и раменете му се издуха под червената вълнена риза.

— Преди малко счупи двайсет от същите пръчки, а сега не можеш да счупиш и половината.

— Но те са вързани заедно, Гриста. Дори Калдер не би могъл да ги счупи.

— Това е тайната, която римляните носят в късите си мечове. Един саксонец се бие с дълго острие и с широк замах. Другарите му не могат да се бият близо до него, защото мечът може да ги посече, така че всеки мъж се бие сам, макар още десет хиляди да участват с него в битката. Римлянинът обаче, със своя гладиус, е друго нещо — той сбира щитове с другарите си и острието му пробожда като змийски зъб. Легионите им бяха като този сноп, който държиш — стегнати в едно.

— Тогава защо са се провалили, щом са били толкова непобедими?

— Всяка армия струва толкова, колкото струва пълководецът й, а всеки пълководец е отражение на императора, който го е издигнал. Славните дни на Рим свършиха. Личинки пъплят в тялото на Рим, червеи се гърчат мозъка му, плъхове гризат жилите му.

Старецът се изкашля и отново се изхрачи. Бледосините му очи грееха.

— Ти си се бил с тях, нали? — попита Кормак. — В Галия и в Италия?

— Бих се с тях, да. Със собствените си очи видях как легионите им се огъват и бягат пред окъпаните в кръв остриета на готите и саксонците. Идеше ми да заплача за душите на старите римляни. Разбихме седем легиона, преди да срещнем достоен противник — Африанус и неговия Шестнадесети легион. Ах, Кормак, какъв ден беше! Двайсет хиляди пращящи от сила бойци, опиянени от триумфа на победата, изправени пред един-единствен легион, наброяващ пет хиляди мъже. Аз стоях на един хълм над тях — бронзовите им щитове грееха като слънце. В центъра, на бял жребец, беше самият Африанус. Шейсетгодишен и, за разлика от другарите си, брадат като някой саксонец. Хвърлихме се срещу тях, но бяхме като вода, заливаща камък. Фронтът им удържа. После настъпиха и ни разцепиха на две. По-малко от две хиляди души успяхме да избягаме в гората. Какъв човек! Сигурен съм, че във вените му течеше саксонска кръв.

— Какво стана с него?

— Императорът му нареди да се върне в Рим и там го убиха. — Гриста се изсмя. — Червеи в мозъка, Кормак.

— Защо? — попита момчето. — Защо му е на някой да убива способен пълководец?

— Помисли, момче.

— Не виждам никакъв смисъл.

— Точно в това е тайната, Кормак. Не търси смисъл в историята, която ти разказах. Опитай се да разчетеш сърцата на хората. Сега ме остави да наглеждам тези кози, докато си пълнят коремите, а ти се връщай към задълженията си.

Лицето на момчето помръкна.

— Харесва ми да стоя тук с теб, Гриста. Тук… тук се чувствам спокоен.

— Точно затова е приятелството, Кормак Демонсон. Черпи сила от него, защото светът не разбира хората като теб и мен.

— Ти защо си ми приятел, Гриста?

— А защо лети орелът? Защо небето е синьо? Хайде върви. И бъди силен.

Гриста проследи с поглед момъка, който унило се потътри към колибите в ниското. Сетне старият воин обърна очи към хоризонта и надвисналите, пришпорвани от вятъра облаци. Чуканът го болеше и той свали кожената чашка от китката си, за да почеше покритата с белези кожа. Протегна ръка, издърпа дървения меч от земята и си спомни за дните, когато собственият му меч бе имал свое име и своя история и дори нещо повече — свое бъдеще.

Но оттогава бяха минали петнайсет години — откакто Кървавия крал беше разбил южните саксонски племена, потапяйки земите им в огън и кръв, бе изтръгнал сърцето на народа им и го бе вдигнал над главите им в железния си юмрук. Би трябвало да ги избие до крак, но не го беше направил. Накара ги да му се закълнат във вярност и им даде пари, за да построят наново разрушените си ферми и поселища.

В последната битка Гриста за малко не беше убил Кървавия крал. Беше отворил с меча си пролука в защитеното от щитове каре и си бе запробивал път към краля с коса като пламък, когато един меч се вряза в китката му и я пресече до кокал. Втори меч се стовари върху шлема му и той падна зашеметен на земята. Опита се да стане, но главата му се въртеше. Когато най-сетне дойде на себе си и отвори очи, видя Кървавия крал — беше коленичил до него. Пръстите на Гриста се стрелнаха към гърлото му… но пръсти нямаше — само окървавена превръзка.

— Ти се би като истински мъж — каза Кървавия крал. — Поздравявам те!

— Отрязал си ми ръката!

— Държеше се на косъм. Не можеше да се спаси.

Гриста успя някак да се изправи, залитна и се огледа. Трупове се валяха по полето, а саксонски жени обикаляха сред телата, дирейки изгубените си любими.

— Защо ме спаси? — изръмжа Гриста.

Кралят само се усмихна, обърна му гръб и съпровождан от охраната си, тръгна към една пурпурна шатра, издигната край ромолящ поток.

— Защо? — изрева Гриста и се срина на колене.

— Не мисля, че познава подбудите, които го водят — каза нечий глас и Гриста вдигна очи.

Подпрян на резбована патерица, издялана от тъмно лъскаво дърво, един британец на средна възраст с оредяла и посивяла руса брада над заострена брадичка се взираше след краля. Гриста забеляза, че левият му крак е извит под странен ъгъл. Мъжът му подаде ръка, но саксонецът не му обърна внимание и се изправи сам.

— Понякога разчита на усета си — кротко каза мъжът. По светлите му очи не личеше да се е обидил.

— Ти от племената ли си? — попита Гриста.

— Бригант съм.

— Тогава защо следваш един римлянин?

— Защото земята е негова и той е земята. Казвам се Прасамак.

— Значи съм жив заради една кралска приумица?

— Да. Бях до него, когато ти се вряза в стената от щитове. Доста безразсъдно от твоя страна.

— Аз съм си безразсъден. Какво ще прави с нас сега? Ще ни продаде ли?

— Мисля, че е решил да ви остави на мира.

— Защо му е да прави нещо толкова глупаво?

Прасамак докуцука до един голям камък и седна.

— Ритна ме един кон — каза той, — а кракът ми и преди това не беше читав. Как ти е ръката?

— Гори като от огън — каза Гриста и седна до бриганта, без да сваля очи от жените, които все така претърсваха бойното поле. Гарваните кръжаха над тях и грачеха ядно.

— Той казва, че вие също сте от земята — продължи Прасамак. — На трона е вече от десет години. Вижда саксонци, юти, англи и готи да се раждат на Мъгливия остров. Те не са вече завоеватели.

— Да не би да си мисли, че сме дошли тук, за да служим на един римски крал?

— Той знае защо сте дошли — да плячкосвате, да убивате и да забогатявате. Но ето че станахте фермери. Ти какво мислиш за земята?

— Аз съм роден тук, Прасамак.

Бригантът се усмихна и протегна лявата си ръка. Гриста сведе поглед към нея, а после я пое във воинския поздрав — китка до китка.

— Ако питаш мен, това е добър начин да използваш за пръв път лявата си ръка.

— Тя ще се научи да върти и меч. Казвам се Гриста.

— И преди съм те виждал. Участва в голямата битка край Еборакум, когато кралят се завърна у дома.

Гриста кимна.

— Имаш добро око и още по-добра памет. Това беше денят на двете слънца. Оттогава такова нещо не съм виждал, а не ща и да видя. В онзи ден се бихме рамо до рамо с бригантите и с онзи страхливец Елдаред. Ти с него ли беше?

— Не. Аз стоях под двете слънца с Утер и Девети легион.

— Денят на Кървавия крал. Оттогава всичко тръгна наопаки. Защо никой не успява да го победи? Откъде знае къде точно трябва да удари?

— Той е земята, а земята знае.

Гриста не каза нищо. Не бе и очаквал мъжът да издаде тайната на краля.

От седемте хиляди саксонски воини, започнали битката, бяха оцелели само хиляда и сто. Утер ги бе накарал да коленичат и да се закълнат с кървава клетва, че повече никога не ще въстанат срещу него. В замяна земята щеше да остане тяхна, както преди, но този път по право, а не като завоевание. Освен това им остави и техен собствен крал — Вулфхер, син на Орса, син на Хенгист. Това беше смел ход. Под светлината на ранната утрин Гриста бе коленичил с останалите пред шатрата на краля, където Утер стоеше до момчето Вулфхер.

Саксонците се усмихваха в поражението си, защото знаеха, че коленичат не пред завоевателя, а пред собствения си суверенен господар.

Кървавия крал също го знаеше.

— Имате думата ми, че приятелството ни е силно, колкото е силно това острие — бе казал той, после вдигна Меча на Кунобелин високо във въздуха и стоманата улови блясъка на младото слънце. — Но приятелството си има цена. Този меч не ще допусне други мечове в ръцете на саксонците. — Гневен ропот се плисна на вълни сред коленичилите мъже. — Бъдете верни на думата си и това може да се промени — каза кралят, — но измените ли й, аз ще се върна и не ще оставя нито един мъж, жена или новородено да диша в земите от Андерида до Вента. Изборът е ваш.

След два часа както кралят, така и армията му си бяха отишли и зашеметените саксонци се бяха сбрали в Съвета на Вотан. Вулфхер беше само на дванайсет години и не можеше да гласува, затова избраха Калдер, който да му помага в управлението. Остатъкът от деня бе посветен на избора на мъже, които да влязат в съвета. Само двама бяха оцелели от първоначалните осемнайсет заседатели, но докато се здрачи, местата на загиналите бяха запълнени.

Два часа след зазоряване осемнайсетимата се събраха и дойде ред на сериозните въпроси. Някои искаха хората да тръгнат на изток и да се присъединят към Драда, сина на Хенгист, който беше чичо на Вулфхер и негов кръвен роднина. Според други трябваше да се изчака, докато успеят да съберат нова армия. Трети предложиха да изпратят за помощ през голямата вода, където меровингските войни прогонваха бойци от домовете им.

Две събития решиха изхода от деня. По обяд пристигна фургон, натоварен с дарове от злато и сребро, изпратени от краля, за да бъдат разпределени „както съветът намери за добре“. Този дар означаваше, че ще могат да купят храна за наближаващата зима, както и одеяла и разменни стоки от меровингите в Галия.

Второ, регентът Калдер произнесе реч, която щеше да живее дълго в умовете, ако не и в сърцата на онези, които я чуха.

— Бих се срещу Кървавия крал и мечът ми почервеня от кръвта на войниците му. Но защо се бихме срещу него? Задайте си този въпрос. Според мен — защото мислехме, че можем да го победим и да оплячкосаме Вента, Лондиниум, Дубрис и всички други търговски градове. Но вече знаем. Той не може да бъде надвит… нито от нас… нито от Драда дори. Всички видяхте фургона — в него има повече пари, отколкото бихме спечелили с цяла година набези. Аз казвам да изчакаме и да видим колко тежи думата му — да се върнем по домовете си, да ги вдигнем отново и да приберем реколтата.

— Мъже без мечове, Калдер. Как ще стигнем до Валхала без тях? — извика един висок воин.

— Лично аз следвам Белия Христос — каза Калдер, — така че Валхала не ме интересува. Но ако Валхала е важна за теб, Снори, тогава иди при Драда. И нека всеки мъж, който предпочита да продължи борбата, направи същото. Беше ни предложено приятелство, а фургон, пълен със злато, определено не е най-лошото нещо, което човек може да получи от един завоевател.

— Това е, защото го е страх от нас — каза Снори и скочи на крака. — Аз казвам да използваме златото му, за да купим мъже и оръжие, а после да поемем към Камулодунум.

— Може би ще вземеш и плевнята си на похода — каза Калдер. Думите му предизвикаха всеобщ смях, защото за никого не беше тайна как Снори се бе скрил от римляните под едно одеяло в голямата си плевня и бе излязъл навън едва след като врагът я беше подпалил. Бяха го избрали в съвета само заради многото земя, която притежаваше.

— Бях обкръжен и можех да направя само това — сопна се Снори. — Ще взема своя дял от златото и ще се присъединя към Драда.

— Никой няма да взима от златото — каза Калдер. — Дарът е за съвета и ние ще решим как да го използваме.

В крайна сметка, Снори, още четирима едри поземлени собственици и малко повече от двеста мъже тръгнаха да се присъединят към Драда. Всички други останаха и си изградиха нов живот като васали и поданици на Кървавия крал.

За Гриста решението горчеше като пепел в устата. Но той беше от хората на Калдер и се бе заклел да му се подчинява, пък и решенията на великите рядко го вълнуваха.

Същата онази нощ, докато той стоеше сам на Високи хълм, Калдер дойде при него и попита:

— Грижи ли те мъчат, приятелю?

— Кървавите дни ще дойдат отново. Усещам го в шепота на вятъра. Гарваните също го знаят.

— Мъдри птици са гарваните. Очите на Один.

— Чух те да казваш, че следваш Белия Христос.

— Мислиш ли, че Кървавия крал не е имал свои уши на събранието ни? Мислиш ли, че Снори и хората му ще оживеят, за да стигнат до Драда? Или че и един от нас щеше да остане жив, ако не бях казал, каквото казах? Не, Гриста. Аз вярвам в Старите богове, които четат в сърцата на хората.

— А договорът с Утер?

— Ще го спазваме дотогава, докато ни изнася, но един ден ще бъде отмъстено за ръката, която ти изгуби. Снощи ме споходи сън и видях Кървавия крал да стои сам на върха на някакъв хълм, хората му лежаха мъртви около него, а пряпорецът му висеше скършен. Вярвам, че Один ми е изпратил този сън и че той е обещание за бъдещето.

— Ще мине много време преди отново да станем достатъчно силни.

— Аз съм търпелив човек, приятелю.

Кървавия крал се смъкна бавно от седлото и тикна юздите на бойния си кон в ръцете на един мълчалив оръженосец. Телата на убитите лежаха там, където ги бе застигнала смъртта, под натежало небе и черен, врящ облак от нетърпеливи гарвани.

Утер свали бронзовия си шлем и лекият вятър охлади лицето му. Беше уморен, по-уморен, отколкото би допуснал да го видят.

— Ранен си, господарю — каза Викторин тревожно. Гледаше кръвта, която се процеждаше от раната в ръката на краля.

— Нищо не е. Колко хора загубихме?

— Носачите на носилки още са на бойното поле, господарю, а лечителят е твърде зает, за да брои. Бих казал — около осемстотин, но може и да са по-малко.

— Или повече?

— Изтласкваме врага към крайбрежието. Още ли държиш на заповедта си да не подпалваме корабите им?

— Да. Без кораби няма как да се оттеглят. Ще ни струва почти цял легион, за да ги избием до крак, а нямам пет хиляди излишни мъже.

— Нека превържа ръката ти, господарю.

— Стига си се суетил около мен, човече! Раната се е затворила… е, почти. Тях виж — каза кралят и посочи към полето между потока и езерото — беше осеяно със стотици разкривени трупове. — Дойдоха за плячка. Сега гарваните ще пируват с очите им. А дали ще се поучат оцелелите? Дали ще кажат: „Стойте далеч от земите на Кървавия крал“? Не, ще се върнат с хиляди. Какво има в тази земя, та ги тегли насам?

— Това не знам, господарю, но докато идват, ще ги избиваме — каза Викторин.

— Верен, както винаги, приятелю. Знаеш ли какъв ден е днес?

— Разбира се, милорд. Денят на Кървавия крал.

Утер се изсмя.

— Денят на Двете слънца. Ако тогава знаех, че ме чака четвърт век на кръвопролития… — Той потъна в мълчание.

Викторин свали обкичения си с пера шлем и бялата му коса се развя с вечерния повей.

— Но ти винаги побеждаваш, милорд. Името ти е легенда от Камулодунум до Рим, от Тингис до Византия — Кървавия крал, който нивга не е познал поражение. Ела, шатрата ти е разпъната. Ще ти сипя вино.

Кралската шатра беше разпъната на високо място, от което се виждаше цялото бойно поле. Мангал с нажежени въглени хвърляше червеникав отблясък край походното легло. Оръженосецът на Утер — Болдрик — му помогна да свали ризницата, нагръдника и предпазителите за крака и кралят се отпусна с благодарност на леглото.

— Днес усещам годините си — каза той.

— Винаги си там, където битката е най-жестока, а не бива. Някоя случайна стрела, късметлийски удар с меча и… — Викторин сви рамене. — Ние… Британия… не би устояла без теб.

После подаде на краля бокал с разредено вино. Утер седна и го изпи на големи, жадни глътки.

— Болдрик!

— Да, милорд.

— Почисти меча — и внимавай, защото е по-остър от грях.

Болдрик се усмихна, взе Меча на Кунобелин и го изнесе от шатрата. Викторин изчака момчето да излезе, после придърпа едно походно столче и седна до монарха.

— Уморен си, Утер. Остави триновантското въстание на Галчмай и мен. След като разбихме готите, племената няма да устоят дълго.

— Нищо ми няма. Просто трябва да се наспя тази нощ. Суетиш се около мен като квачка!

Викторин се ухили и поклати глава, а кралят легна и затвори очи. По-възрастният мъж остана да седи неподвижно, загледан в лицето на своя крал с червените като пламък коси и посребрената руса брада и си спомни за младежа, който бе пресякъл границите на ада, за да спаси страната си. Сега косата беше оцветена с къна, а очите изглеждаха по-стари от самото време.

За двайсет и пет години този мъж бе постигнал невъзможното, удържайки вълните от чужди нашественици, които заплашваха да погълнат Страната на Мъглите. Единствено Утер и Мечът на Силата стояха между светлината на цивилизацията и мрака на варварските орди. Викторин беше чистокръвен римлянин, но се беше сражавал рамо до рамо с Утер в продължение на двайсет и пет години, потушавайки въстания и разбивайки нашественическите сили на саксонци, норвежци, готи и датчани. Още колко време щеше да ги удържа малката армия на Утер?

Дотогава, докато кралят е жив. Такава беше тъжната, горчива истина. Само Утер притежаваше властта, силата, личния магнетизъм. Отидеше ли си той, светлината щеше да си отиде заедно с него.

Галчмай влезе в шатрата, но застина безмълвно, когато видя заспалия крал. Викторин стана, метна едно одеяло върху монарха, после направи знак на Галчмай и излязоха навън.

— Душата му е уморена — каза Галчмай. — Пита ли го?

— Да.

— И?

— Ти как мислиш?

— Ако умре, загубени сме — каза Галчмай. Беше висок мъж със сурови очи под рунтави сиви вежди, а дългата му прошарена коса беше сплетена според обичая на кантийските му предци. — Страх ме е за него. От предателството насам…

— Млъкни! — изсъска му Викторин, хвана го за лакътя и го поведе в нощта.

Вътре в шатрата Утер отвори очи, отметна одеялото, наля си още вино, този път без да го разрежда с вода.

Голямото предателство. Още говореха за него. Но кой беше истинският предател, запита се той. Пресуши виното и пак напълни бокала.

И досега ги виждаше на самотния скалист връх.

— Исусе! — промълви той. — Прости ми.

Кормак се тътреше през разпръснатите колиби към ковачницата, където Керн изковаваше острието на едно рало. Момчето изчака обляния в пот ковач да потопи горещия метал в коритото и чак тогава се приближи към него и попита:

— Имаш ли работа за мен?

Плешивият набит Керн отри ръце в кожената си престилка.

— Днес не.

— Мога да ти донеса дърва.

— Днес не, казах — сопна му се ковачът. — Хайде изчезвай!

Кормак преглътна.

— Мога да почистя склада.

Юмрукът на Керн литна към главата на момчето, но Кормак отскочи и ковачът залитна.

— Извинявай, майстор Керн — каза той и застана неподвижно пред ядната плесница, от която ухото му запищя.

— Махай се! И утре хич да не си се върнал.

Кормак излезе и чак когато се скри от погледа на ковача, изплю кръвта, събрала се в устата му. Беше гладен и самотен. От всички страни в очите му се набиваха проявления на семейния живот — майки, повели за ръка прохождащи бебета, малки деца, заиграли се със сестрите и братята си, бащи, учещи синовете си да яздят.

Грънчарят нямаше работа за него, също пекарят и щавачът. Вдовицата Алтвин му даде една брадва и той цепи дърва цял следобед, в замяна на което тя му даде парче баница и една кисела ябълка. Но не го пусна в дома си, не му се усмихна и му пророни едва няколко думи. За всичките си четиринайсет години Кормак Демонсон не бе влизал в дома на нито един от селяните. Отдавна беше свикнал хората да перят пръсти в защитния знак на рога, приближеше ли се към тях, както и с това, че единствено Гриста се осмеляваше да го погледне в очите. Но пък Гриста беше различен… Той беше мъж, истински мъж, който не се боеше от никое зло. И единствен той беше разказвал на Кормак за странния ден преди почти петнайсет години, когато той и група ловци влезли в Пещерата на Сол Инвиктус и намерили там огромна черна кучка, полегнала до четири скимтящи паленца… и до тях — едно бебе с коса като пламъци, още мокро от раждането. Кучката се нахвърлила върху ловците и те я убили заедно с кученцата, но нито един от саксонците не посмял да посегне на бебето, защото знаели, че е заченато от демон, а никой не искал да си навлече ненавистта на същество от ада.

Гриста изнесъл детето от пещерата и му намерил кърмачка сред пленените британски жени. Но четири месеца по-късно тя умряла внезапно и повече никой не пожелал да се докосне до детето. Гриста го занесъл в собствената си колиба и го хранел с краве мляко през пробита с игла кожена ръкавица.

Бебето дори станало причина да свикат събрание на съвета, на което заседателите гласували дали да живее, или да умре. Единствено гласът на Калдер спасил невръстния Кормак, а дори и той гласувал в негова полза едва след настоятелните молби на Гриста.

Седем години момчето живя със стария воин, но Гриста беше недъгав и не можеше да припечелва достатъчно, за да изхранва и двамата, така че детето бе принудено да обикаля из селото и да върши всякаква работа срещу малко храна.

На тринайсет Кормак си даде сметка, че заради него Гриста се е превърнал в изгнаник сред собствения си народ, и си построи своя колиба далеч от селото. Колибата трудно можеше да се нарече жилище — мебелировката й се състоеше от един твърд одър — и Кормак рядко се заседяваше вътре, освен през зимата, когато трепереше въпреки огъня и сънуваше студени сънища.

Тази нощ, както винаги, Гриста спря пред колибата му и потропа на вратата. Кормак му викна да влезе и му подаде чаша вода. Старецът я прие с благодарност и седна с кръстосани крака на спечения пръстен под.

— Имаш нужда от нова риза, Кормак — тази ти е омаляла. А и колената ти скоро ще се покажат под панталоните.

— Ще изкарат до лятото.

— Не съм сигурен. Яде ли нещо днес?

— Алтвин ми даде малко баница — нацепих й дърва.

— Чух, че Керн те зашлевил.

— Да.

— Беше време, когато бих го убил за такова нещо. Ако го ударя сега, само ще си счупя здравата ръка.

— Не беше кой знае какво, Гриста. На теб как ти мина денят?

— С козите си прекарахме чудесно. Аз им разказах за моите походи, а те ми разказаха за техните. Отегчиха се много преди мен!

— С теб никога не е скучно — каза Кормак. — Умееш да разказваш.

— Чуй и друг разказвач, пък тогава пак ще си говорим. Лесно е да бъдеш крал, когато си единствен в земята си.

— Веднъж слушах един бард сказател. Седях под прозорците на Калдер и слушах как Патрисон пее за Голямото предателство.

— Не трябва да споменаваш за това на никого, Кормак. Тази песен е забранена, а да я пееш е равно на смърт. — Старецът се облегна на стената на колибата и се усмихна. — Но той я изпя добре, нали?

— Кървавия крал наистина ли е имал дядо, който е бил бог?

— Всички крале си имат богове за бащи, или поне така им се иска да вярваме. За Утер не знам. Знам само, че хванали жена му с любовника й, после двамата избягали, а той тръгнал да ги гони. Дали ги е намерил и ги е нарязал на парчета, както се казва в песента, или са избягали, не знам. Говорих с Патрисон, но и той не знаеше. Обаче каза, че кралицата избягала с дядото на краля, което ми звучи като смешна приказка за глупави жени.

— Кралят защо не си е взел друга жена?

— Ще го питам следващия път, когато ме покани на вечеря.

— Но той няма деца. Няма ли да избухне война, ако умре без наследник?

— Война ще има при всички случаи, Кормак. Кралят царува от двайсет и пет години, без да познае и ден мир — непрекъснато има въстания, нашествия, предателства. Жена му не беше първата, която го предаде. Преди петнайсет години бригантите се надигнаха отново и Утер ги смаза при Тримонциум. После ордовиките подпалиха изтока и Утер унищожи армията им при Вирикониум. А накрая и ютите — преди две години. Имаше с тях договор като нашия, но те го нарушиха. Утер удържа на обещанието си и ги изби до крак — мъже, жени и деца без разлика.

— Дори децата? — прошепна Кормак.

— Всички. Той е суров и умен мъж. Едва ли някой ще въстане срещу него сега.

— Искаш ли още вода?

— Не, време е да си лягам. Утре ще вали — чувствам го по чукана си — и трябва да си почина, ако после ще треперя цял ден от студ.

— Само един въпрос, Гриста.

— Питай.

— Наистина ли ме е родила кучка?

Гриста изпсува.

— Кой ти каза това?

— Щавачът.

— И преди съм ти казвал, че те намерих в пещерата до кучката. И нищо повече. Някой те е оставил там и кучката се опита да те защити, както и собствените си кученца. Ти беше роден преди не повече от два часа, а кученцата й бяха на няколко дни. Кръвта на Один! Тук гъмжи от хора с мозъци като свинска помия. Чуй ме добре, Кормак, и веднъж завинаги запомни какво ще ти кажа. Ти не си дете на демон, уверявам те. Не знам защо са те оставили в онази пещера, нито кой те е оставил. Но по пътеката към скалите лежаха шест мъртви мъже и не демон ги беше убил.

— Кои бяха те?

— Опитни воини, ако се съди по белезите им. И всичките убити от един човек, страховит човек. Щом те видяха, другите ловци веднага решиха, че същество от ада е прекрачило в нашия свят, но то е, защото бяха млади и никога не бяха виждали истински воин в битка. Опитах се да им обясня, но страхът винаги намира начин да заслепи очите на глупака. Мисля, че онзи воин е бил твоят баща и че е бил смъртно ранен. И затова те е оставил там.

— А майка ми?

— Не знам, момче. Но боговете знаят. Един ден може би ще ти дадат знак. Но дотогава ти си Кормак мъжът и ще ходиш с високо вдигната глава. Защото който и да е бил баща ти, бил е мъж. И ти трябва да бъдеш достоен за него, ако не за мен.

— Иска ми се ти да ми беше баща, Гриста.

— И на мен. Лека нощ, момко.

Глава 2

Придружаван от Галчмай и Викторин, кралят излезе и тръгна към заградената ливада да огледа новите си коне. Младият мъж, който стоеше до сакатия Прасамак, се взираше напрегнато в легендарния воин.

— Очаквах да е по-висок — прошепна той и Прасамак се усмихна.

— Очаквал си да видиш гигантски ходещи рамене и глава, които стърчат над останалите мъже. Ха, от всички хора поне ти би трябвало да знаеш разликата между човеците и легендите, Урсус.

Бледосивите очи на Урсус не се отделяха от приближаващия се към двамата крал. Мъжът беше на около четирийсет години и се движеше с уверената, гъвкава походка на боец, който никога не е срещал равностоен противник. Косата, спускаща се по защитените с ризница рамене, беше червеникавокестенява, макар че гъстата му, подстригана на квадрат брада беше по-скоро златиста на цвят и прошарена със сиво. Мъжете от двете му страни бяха по-възрастни, навярно прехвърлили петдесетте. Единият явно беше римлянин, с орлов нос и твърди като стомана очи, а вторият носеше сивата си коса сплетена според обичая на племената.

— Хубав ден — рече кралят на Прасамак, без да показва, че е забелязал младежа.

— Така е, милорд, а конете, които купи, са също толкова хубави.

— Всички ли са тук?

— Трийсет и пет жребци и шейсет кобили. Позволи ми да ти представя принц Урсус от Дома на Меровингите.

Младият мъж се поклони.

— За мен е чест, милорд.

Кралят се усмихна уморено и мина покрай младия мъж. Хвана Прасамак за лакътя, двамата влязоха в заграждението и спряха до висок сив жребец.

— Сикамбрианците разбират от отглеждането на коне — каза Утер и прокара ръка по лъскавия хълбок на животното.

— Изглеждаш уморен, Утер.

— И точно така се чувствам. Триновантите пак са се надигнали, както и саксонците в Средната земя.

— Кога тръгваш?

— Утре, с четири легиона. Изпратих Патрей с Осми и Пети, но той претърпя пълен погром. Според докладите сме загубили шестстотин бойци.

— И Патрей ли е сред тях? — попита Прасамак.

— И да не е, ще му се прииска да е — сопна се кралят. — Опитал се е да пробие стена от щитове, атакувайки по стръмен терен.

— Както направи ти само преди четири дни срещу готите.

— Но аз победих!

— Ти винаги побеждаваш.

Утер се ухили и за миг заприлича на самотния младеж, когото Прасамак беше срещнал за пръв път преди четвърт столетие. Но приликата бързо се стопи и маската отново се втвърди.

— Разкажи ми за сикамбрианеца — нареди кралят, загледан в младия тъмнокос принц, облечен целия в черно, който стоеше от другата страна на оградата.

— Разбира от коне.

— Не това имах предвид и ти много добре го знаеш.

— Трудно ми е да кажа нещо конкретно, Утер. Изглежда… умен, начетен.

— Харесваш ли го?

— Струва ми се, че да. Напомня ми за теб… какъвто беше преди много време.

— Това хубаво ли е?

— Да.

— Толкова много ли съм се променил?

Прасамак не каза нищо. Преди цял един живот време Утер го беше обявил за Кралски довереник и го бе помолил винаги да му дава честен съвет. В онези дни младият принц бе прекрачил в Мъглите, за да търси меча на баща си, беше се сражавал с демони и с кралицата вещица, беше върнал армия от духове в плътския свят и се беше влюбил в планинката Лаита.

Старият бригант сви рамене.

— Всички се променяме, Утер. Когато миналата година моята Хелга умря, имах чувството, че всичката красота си е отишла от света.

— На мъжете им е по-добре без любов. Тя ги прави слаби — каза кралят и продължи напред, оглеждайки конете. — След няколко години ще имаме по-добра и по-бърза армия. Всички тези коне са поне с две педи по-високи от нашите, по-бързи и по-издръжливи.

— Урсус донесе и още нещо, което може би ще искаш да видиш — каза Прасамак. — Ела.

Кралят, изглежда, се поколеба, но все пак последва куцукащия бригант към вратниците на заграждението. Там Урсус отново се поклони и поведе групата към задната страна на постройките, в които живееха конярите. В двора отзад беше издигната дървена рамка — закривено дърво, прикачено към прав гръбнак, оформен като конски гръб. Отгоре му Урсус метна твърдо кожено покривало. Още едно прикачи към предната част на рамката, притегна го, после се върна при чакащите го воини.

— Какво, в името на Хадес, е това? — попита Викторин. Урсус вдигна един къс лък и нагласи стрела на тетивата му.

С плавно движение той опъна тетивата и стреля. Стрелата се удари в задницата на „коня“, не успя да пробие покривалото и падна на земята.

— Дай ми лъка — каза Утер. Опъна тетивата докрай и стреля. Острието на стрелата се заби в кожата и остана да стърчи.

— Вижте, господарю — каза Урсус и пристъпи към „коня“. Стрелата на Утер беше пробила кожата само на половин пръст. — Може и да убоде един добър кон, но няма да го извади от строя.

— А за тежестта какво ще кажеш? — попита Викторин.

— Сикамбрианските коне могат да го носят цял ден, без това да се отрази на бързината им, също както и всеки британски боен кон.

Галчмай не изглеждаше впечатлен. Само се прокашля и се изплю.

— Това ще намали скоростта на атаката, а точно тя е пагубна за враговете ни. Бронирани коне? Ха!

— Току-виж ви хрумнало да влезете в бой и без собствените си доспехи! — сопна се принцът.

— Ти, нахално паленце такова! — изрева Галчмай.

— Спрете! — нареди кралят. — Кажи ми, Урсус, какво ще стане, ако завали? Няма ли дъждът да попие в кожата и да я направи още по-тежка?

— Да, милорд. Но всеки боец трябва да си носи достатъчно пчелен восък и да го втрива ежедневно в покривалото.

— Значи ще трябва да си лъскаме и конете наред с оръжията — ухили се присмехулно Галчмай.

— Нека направят десет от тези… конски брони — каза Утер. — После пак ще си поговорим.

— Благодаря, господарю.

— Не ми благодари преди да съм направил поръчка. Нали това целиш?

— Да, господарю.

— Ти ли измисли бронята?

— Да, милорд, макар че проблемът с дъжда го реши брат ми Балан.

— И той ще прибере печалбата от восъка, който поръчам?

— Да, милорд — отговори Урсус с усмивка.

— И къде е той сега?

— Опитва се да продаде идеята в Рим. Няма да му е лесно, защото императорът все още разчита предимно на пешите легиони, макар враговете му да се бият на коне.

— С Рим е свършено — каза Утер. — Би трябвало да продавате на готите или на хуните.

— Бих го направил, милорд, но хуните не купуват, те направо вземат. А колкото до готите — те имат по-малко пари и от мен.

— А вашата собствена меровингска армия?

— Моят крал, дълго да е царуването му, разчита за военни съвети на дворцовия си управител. А той няма очи за бъдещето.

— Но пък него не го нападат от всички страни, че и отвътре — каза Утер. — Биеш ли се толкова добре, колкото говориш?

— Не съвсем.

Утер се ухили.

— Промених решението си. Нека направят трийсет и две, а Викторин ще те постави начело на една турма. Ще се присъединиш към мен при Петвария и тогава ще видим колко струва твоята конска броня — в истинска битка срещу истински противник. Ако се представи добре, ще станеш богат и — което, подозирам, е най-голямото ти желание — всички останали крале ще последват примера на Утер.

— Благодаря ви, господарю.

— Както вече казах, не бързай да ми благодариш. Още не си чул предложението ми.

С тези думи кралят се обърна и се отдалечи. Прасамак преметна ръка през раменете на Урсус.

— Мисля, че кралят те хареса, младежо. Гледай да не го разочароваш.

— За да не загубя сделката?

— За да не загубиш живота си — поправи го Прасамак.

Дълго след като Гриста се бе прибрал в колибата си в сянката на дългата къща, Кормак, след напразни опити да заспи, излезе в хладната нощ, седна под звездите и се загледа в прилепите, които кръжаха покрай дърветата.

Нямаше жива душа и момчето беше напълно, прекрасно, превъзходно само. Тук, под нежния светлик на луната, нямаше нито отчуждение, нито смръщени погледи, нито жестоки думи. Нощният вятър рошеше косата му, докато погледът му шареше по скалните върхове отвъд гората, а в мислите си виждаше баща си — безименния воин, бил се толкова храбро, че убил шестима мъже.

Но защо го бе оставил сам в онази пещера? И къде е била жената, дала му живот? Кой би изоставил едно новородено? Нима онзи мъж — толкова храбър в битките — е бил също толкова жесток в живота?

И коя майка би зарязала бебето си да умре в някаква пещера в пущинака?

Както винаги, отговори нямаше, но въпросите приковаваха Кормак към това враждебно село. Не можеше да си тръгне и да потърси собственото си бъдеще, не и докато миналото му беше забулено в тайна.

Като малък беше вярвал, че един ден баща му ще дойде да го вземе, представяше си го как крачи към дългата къща с меч на кръста и излъскан шлем, спуснат ниско над челото. Но детските мечти вече не му стигаха. Още четири дни и щяха да го смятат за мъж… и после какво? Ще се моли да му дадат някаква работа в ковачницата или в мелницата, или в пекарната, или в кланицата?

Върна се в колибата, мушна се под протритото одеяло и потъна в неспокоен сън. Стана още преди зазоряване, взе си прашката и тръгна към хълмовете. Уби три заека и ги одра сръчно с малкия нож, който Гриста му беше подарил миналата година. Напали огън в една дупка и си опече месо, после се наслади на рядкото усещане за пълен стомах. Но от заешкото месо нямаше голяма полза, а веднъж Гриста му беше казал, че човек може да си умре от глад, ако си тъпче корема само с подобна храна. Кормак облиза пръстите си, отри ги в дългата трева и си спомни за пира на Гръмотевицата миналата есен, когато крал Вулфхер беше гостувал на бившия си регент Калдер, а самият той се беше натъпкал с говеждо. Тълпата около саксонския крал го беше изтикала назад, но все пак Кормак беше чул речта му. В по-голямата си част — безсмислени баналности, изречени от устата на слаб човек. Ризницата му от метални брънки и въоръжените му с бойни секири стражи му придаваха необходимия за ролята му вид, но лицето му беше меко и женствено, а очите му се взираха в някаква точка над главите на хората пред него.

Говеждото обаче се беше оказало превъзходно. Гриста му донесе цели три парчета, които бяха толкова сочни, че направо се топяха в устата.

— Едно време — каза старецът между две хапки — всеки ден ядяхме по толкова! Когато бяхме грабители и мечовете ни всяваха ужас. Преди години Калдер обеща, че отново ще станем такива. Каза, че сме щели да си отмъстим на Кървавия крал, но виж го сега — седи си дебел и доволен до измисленото ни кралче.

— Кралят прилича на жена — каза Кормак.

— Той живее като жена — отсече Гриста. — И като си помислиш, че е внук на Хенгист! Искаш ли още месо?

През онази нощ двамата пируваха като императори.

Сега Кормак загаси огъня и тръгна нагоре сред хълмовете, по скалистите им била, надвиснали над спокойното море. Тук вятърът беше силен и хладен, напук на утринното слънце, грейнало в безоблачно небе.

Кормак спря под един голям дъб, подскочи и се хвана за един дебел клон. Направи сто набирания, опирайки брадичка в клона, докато мускулите на ръцете и раменете му не запариха. После скочи леко на земята. Лицето му лъщеше от пот.

— Много си силен, Кормак — обади се нечий присмехулен глас и той се обърна стреснат. Алфтруда, дъщерята на Калдер, седеше на тревата, а до крака й се мъдреше кошничка с горски плодове. Кормак се изчерви и не каза нищо. Би трябвало да си тръгне веднага, но като я видя как си седи преспокойно с кръстосани крака, а вълнената й рокля се е набрала, оголвайки белите й като мляко нозе… — Толкова ли си срамежлив? — попита тя.

— Братята ти няма да останат доволни, че говориш с мен.

— А тебе страх ли те е от тях?

Кормак се замисли. Синовете на Калдер го тормозеха от години, но в повечето случаи бе успявал да им избяга до някое от скришните си места в гората. Агвейн беше най-лошият, защото му харесваше да причинява болка. Ленокс и Барта не бяха толкова откровено жестоки като него, но го следваха във всичко. Но дали го е страх от тях?

— Може би — каза той. — Но пък законът е такъв, че им позволява да ме удрят, а посегна ли аз да се защитя, ме чака смърт.

— Това е цената, която трябва да плащаш, задето баща ти е демон, Кормак. Можеш ли да правиш магии?

— Не.

— Дори една малка магийка, за да ми доставиш удоволствие?

— Дори и малка.

— Искаш ли малини?

— Не, благодаря. Трябва да се връщам, имам работа.

— А от мен страх ли те е, Кормак Демонсон?

Той застина, гърлото му се сви. Накрая каза:

— Не… Чувствам се неудобно. На мен никой не ми говори, но с това съм свикнал. Благодаря ти за любезността.

— Мислиш ли, че съм хубава?

— Мисля, че си красива. Особено тук, под лъчите на лятното слънце, докато вятърът развява косите ти. Но не искам да си изпатиш заради мен.

Тя плавно се изправи и тръгна към него. Той се отдръпна инстинктивно, но стволът на дъба сложи край на отстъплението му. Усети я да се притиска в него, ръцете му я обгърнаха и я притиснаха.

— Свали си мръсните ръце от сестра ми! — изрева Агвейн и Алфтруда изплашено отскочи.

— Той ми направи заклинание! — извика тя и хукна към Агвейн.

Високият рус младеж я бутна встрани и извади от канията на кръста си кинжал.

— Ще умреш заради мръснишките си желания — изсъска той и бавно тръгна към Кормак.

Очите на Кормак се стрелнаха от кинжала към гневното лице на Агвейн и видяха там надигащата се жажда за кръв. Той скочи вдясно… и се натресе в едрия Ленокс, който го стисна с яките си ръце. Триумф грейна в очите на Агвейн, но Кормак заби лакът в корема на Ленокс и още веднъж нагоре, като разби носа му. Ленокс го пусна и залитна. В същия момент от храстите изскочи Барта, вдигнал над главата си дебел клон. Кормак скочи с краката напред, петата му се заби с вледеняваща сила в брадичката на Барта и го събори в безсъзнание на земята.

Кормак се изправи, обърна се към Агвейн и блокира с ръка кинжала, връхлитащ към сърцето му. Юмрукът му размаза скулата на Агвейн, а лявото му стъпало се заби в слабините му. Агвейн изпищя, срина се на колене и изпусна кинжала. Кормак го грабна, стисна в юмрук дългата руса коса на Агвейн и дръпна главата му назад, откривайки гърлото.

— Не! — изпищя Алфтруда.

Кормак примигна и си пое дълбоко дъх. После се изправи и метна кинжала далеч отвъд скалистото било.

— Ти, лъжлива мръснице! — каза той и тръгна към Алфтруда.

Тя падна на колене, очите й бяха ококорени и пълни с ужас.

— Не ме бий!

Той внезапно се разсмя.

— Да те бия? Та аз не бих те докоснал дори, ако ще и животът ми да зависеше от това. Преди малко беше красива. Сега си грозна и винаги ще си останеш грозна.

Ръцете й се стрелнаха към лицето, пръстите й заопипваха уплашено познатите й черти. Кормак поклати глава.

— Не за заклинания ти говоря — прошепна той. — Не мога да правя заклинания.

Обърна се и огледа враговете си. Ленокс седеше, облегнат на дъба, от счупения му нос течеше кръв. Барта още не се беше свестил, а Агвейн го нямаше.

Не изпитваше нито триумф, нито радост от победата.

Защото, побеждавайки тези момчета, беше подписал смъртната си присъда.

Агвейн се върна в селото и каза на баща си, че Кормак ги е нападнал. Калдер свика селските първенци, за да отсъдят справедливо. Само Гриста се изказа в защита на Кормак.

— Настояваш за справедливост. Твоите синове от години тормозят Кормак, а на него няма кой да му помогне. Но момчето го понасяше като истински мъж. А сега се е защитил срещу трима побойници и трябва да умре заради това? Онези от вас, които гласуват за подобна присъда, би трябвало да се срамуват от себе си.

— Той е нападнал дъщеря ми — каза Калдер. — Или вече забрави за това?

— Ако го е направил — каза Гриста и се изправи, — значи е поел по пътека, отъпкана от всички напращели младежи на един ден езда оттук!

— Как смееш? — изрева Калдер.

— Как смея ли? Точно на мен ли ще говориш за смелост, дебелогъза свиня такава! Следвах те трийсет години, преживявайки от обещанията ти. Но сега те виждам такъв, какъвто си — нещастен, алчен, умилкващ се подлизурко. Свиня, заченала три влечуги и една разгонена кучка!

Калдер се хвърли към Гриста през насядалите в кръг мъже, но старият воин го посрещна с юмрук в ченето, който го събори на пръстения под. Възцари се истински хаос — половината от заседателите награбиха Гриста, а останалите удържаха вбесения си водач. В последвалата тишина Калдер положи усилия да надвие гнева си и даде знак на мъжете от двете му страни да го пуснат.

— Вече не си добре дошъл тук, сакат нещастнико — каза той. — Ще напуснеш селото ни като Нищ. Ще пратя вест до всички села в Южна Саксония, и никъде не ще те приемат. А ако след утрешния ден те видя пак, вратът ти ще се запознае с острието на секирата ми. Махай се! Намери оная кучешка издънка и остани с нея. Искам да си до това копеле, за да го видиш как умира.

Гриста се отърси от ръцете, които го държаха, и излезе от къщата. Събра оскъдните си вещи от колибата, пъхна брадвата в колана си и напусна селото. Лечителят Ервин го настигна, бутна в ръцете му два самуна черен хляб и прошепна:

— Върви си с Бога.

Гриста кимна и продължи напред. Отдавна трябваше да си тръгне и да отведе и Кормак. Но лоялността беше по-силна от железни стеги, а Гриста беше свързан с Калдер с кървава клетва. Сега беше прекършил думата си и беше Нищ в очите на закона. Повече никой нямаше да му се довери и животът му не струваше нищо.

Но дори и така, радост разцъфна в душата на стария воин. Тежките, затъпяващи години с козите бяха останали зад гърба му, както и клетвата, обвързваща го с Калдер. Гриста напълни гърдите си с чистия, свеж въздух и се отправи сред хълмовете към Пещерата на Сол Инвиктус.

Кормак го чакаше там, седнал на олтарния камък, а костите на неговото минало се въргаляха в краката му.

— Чул си? — каза Кормак и направи място на стареца да седне до него на плоския камък. Гриста отчупи комат от черния хляб и го подаде на момчето.

— Чу се — каза той. Кормак погледна свитото на вързоп одеяло, което Гриста беше оставил до старите кости.

— Махаме ли се?

— Махаме се, момче. Отдавна трябваше да го направим, още преди години. Ще тръгнем към Дубрис и ще се хванем на някаква работа — колкото да си платим пътуването до Галия. После ще ти покажа старите си бойни пътеки.

— Те ме нападнаха, Гриста. След като Алфтруда му прегърна.

Старият боец се вгледа в тъжните сини очи на момчето.

— Още един урок за живота, Кормак — жените носят само неприятности. Обаче, като видях как ходеше Агвейн, в скоро време май няма и да се сети за момичета. Как успя да надвиеш и тримата?

— Не знам. Просто го направих.

— Това ще да е от кръвта на баща ти. Тепърва има да поработим върху теб, момко.

Кормак огледа пещерата.

— Не бях идвал тук. Беше ме страх. Сега се чудя защо. Само стари кости и толкова.

Разрови с крака рохкавата пръст и сред мръсотията проблесна нещо. Кормак се наведе и вдигна златна верижка, на която висеше кръгло камъче — като парче злато с тънички черни жилки по него.

— Виж, това е добра поличба — промърмори Гриста. — Свободни хора сме само от час, а ти вече намери съкровище.

— Възможно ли е да е било на майка ми?

— Всичко е възможно.

Кормак нахлузи верижката през главата си и мушна златното камъче под ризата си. Чувстваше го топло на гърдите си.

— И ти ли си загазил, Гриста?

Воинът се ухили.

— Може и да казах някоя и друга дума в повече, но всичките попаднаха право в целта!

— Значи ще гонят и двама ни?

— Да, считано от утре сутринта. Тогава ще му мислим. А сега е време да си починем, момче.

Кормак се настани на прашния под до стената в дъното и отпусна глава на ръцете си. Гриста се опъна върху олтара и веднага заспа.

Момчето лежеше, заслушано в похъркването на стареца, после се унесе в странен сън. Стори му се, че отваря очи и сяда. До олтара лежеше черна кучка с пет кученца, а зад нея — млада жена с коса като тъкано злато. Един мъж беше коленичил до нея и люлееше лекичко главата й в скута си.

— Съжалявам, че те докарах дотук — каза той. Галеше я по косата. Лицето му беше силно, косата — тъмна и блестяща, очите — сини като зимно небе.

Тя посегна да докосне бузата му и се усмихна през болката.

— Обичам те. Винаги съм те обичала…

Зов на рог раздра утринния въздух отвън, мъжът тихо изруга, стана и изтегли меча си.

— Открили са ни!

Жената простена, пронизана отново от родилните болки. Кормак застана до нея, но тя не го виждаше. Опита се да я докосне, но ръката му мина през тялото й, сякаш то беше от дим.

— Не ме оставяй! — примоли се тя.

Терзание се изписа по лицето на мъжа, но зовът на рога се чу отново, той се обърна и излезе. Жената извика и Кормак нямаше друг избор, освен да я гледа безсилно, докато тя се бореше да роди детето си. Най-накрая детето излезе, покрито с кръв и съвсем неподвижно.

— О, не! Исусе Христе! — простена жената, вдигна новороденото и го плесна по мъничкото задниче. Детето висеше все така безжизнено. Тя го сложи внимателно в скута си, свали една златна верижка от врата си и затвори пръстчетата на детето около камъка, който висеше на нея. — Живей! — прошепна тя. — Моля те, живей!

Но детето все така не помръдваше… в телцето му нямаше и следа от живот.

Откъм окъпания в слънчева светлина свят извън пещерата долетя звънтеж на стомана, срещаща стомана, чуха се виковете на ранените и гневните крясъци на живите. После настъпи тишина, само птиците пееха в клоните на дърветата. Една сянка препречи светлината и високият мъж влезе в пещерата. Залиташе. Беше ранен в хълбока и в гърдите.

— Детето? — прошепна той.

— Мъртво е — каза жената.

Чул нещо отвън, мъжът се обърна към входа на пещерата.

— Идват още. Слънцето се отразява в копията им. Ще можеш ли да ходиш?

Тя се опита да стане, но падна. Мъжът се наведе и я взе на ръце.

— Живо е! — извика Кормак. Сълзи премрежваха очите му. — Аз съм жив! Не ме оставяйте!

Последва ги в светлината отвън — раненият мъж се изкатери със сетни сили до върха на скалата, там падна на колене и жената се търкули от прегръдката му. Един конник изскочи в галоп от гората и воинът изтегли меча си, но мъжът дръпна юздите и зачака.

Още един мъж се появи куцукайки измежду дърветата — левият му крак бе сакат. Високият воин хвърли меча си към дърветата и той се заби в един дебел, обвит с бръшлян ствол. После вдигна отново жената, обърна се и погледна към морето, което се пенеше на сто стъпки под тях.

— Не! — изкрещя сакатият. Воинът погледна към конника, който стоеше неподвижен със застинало, сурово лице, отпуснал ръце върху лъка на седлото.

Воинът пристъпи към ръба на скалата и изчезна, отнасяйки жената със себе си.

Със сълзи в очите, Кормак видя как сакатият се срина по очи на земята, но ездачът само обърна коня си, пришпори го и се скри между дърветата. По-надолу по пътеката Кормак видя дружинката да се приближава към пещерата. Хукна, сякаш му бяха порасли криле, и стигна тъкмо навреме, за да види как камъчето в ръката на бебето засиява като пламък на свещ и аура от бяла светлина обгръща телцето му. После се чу и първото силно изплакване. Ловците влязоха в пещерата, черната кучка се хвърли отгоре им и загина под ударите на ножове и секири.

— Кръвта на Один! — промълви един от тях. — Кучката е родила дете!

— Убий го! — извика друг.

— Глупаци такива! — озъби им се Гриста. — Да не мислите, че кучето е убило онези римляни?

Кормак усети, че не може да издържи повече, и затвори очи в мига, когато Гриста посегна към бебето…

Отвори ги и видя как утринният светлик се приближава пълзешком към входа на пещерата. Гриста все още спеше на олтара. Той стана, отиде при стареца и го разтърси за рамото.

— Съмна се — каза той. — Видях майка си и баща си.

— Чакай малко, момче — промърмори старият воин. — Остави ме да се разсъня. — Той се разкърши и седна, затърка очи и запъшка от болката в схванатия си врат. — Подай ми меха с водата.

Кормак му го подаде. Гриста издърпа тапата и пи жадно.

— Така, та какво беше това за майка ти?

Момчето му разказа за съня си, но Гриста не изглеждаше впечатлен, поне докато Кормак не спомена за сакатия мъж.

— Опиши ми лицето му.

— Светла коса, рядка брада. Тъжни очи.

— А конникът?

— Воин, висок и силен. Студен, суров мъж с червена коса и брада, носеше бронзов шлем, обточен с пръстен от стомана.

— По-добре да тръгваме, Кормак — прекъсна го старият воин.

— Дали сънят ми е показал вярно, как мислиш?

— Кой знае, момче? Ще говорим по-късно.

Гриста метна свитото на вързоп одеяло на рамото си и излезе от пещерата. И изведнъж спря като закован и изпусна вързопа.

— Какво има? — попита Кормак. Гриста му махна да мълчи и пристъпи към ниските шубраци под дърветата.

Кормак не виждаше нищо особено, но внезапно иззад един гъст храст се надигна мъж със стрела на лъка и опъната тетива. Кормак замръзна. Ръката на Гриста го бутна през гърдите и го отхвърли встрани миг преди мъжът зад храста да стреля. Стрелата мина през палтото на Гриста и го прониза в гърдите. Последва я втора. Старецът прикри Кормак с тялото си. Кръвта вече се пенеше по устните му.

— Бягай! — изхриптя той и се срина на земята.

Стрела иззвънтя покрай лицето на Кормак и той се метна наляво под дъжд от нови стрели, после се претърколи, скочи и хукна накъдето му видят очите. Яден вик се надигна откъм скритите в шубрака мъже, последва го трополене на тичащи крака и Кормак хукна още по-бързо, прескочи едно повалено дърво и побягна, колкото го държаха краката, към скалистото било. Стрели го засипваха, той се хвърляше ту наляво, ту надясно, накрая заряза пътеката и се шмугна сред дърветата.

Знаеше няколко кухи дънера, където се бе крил от Агвейн и братята му. Беше увеличил разстоянието между себе си и преследвачите и това върна донякъде увереността му.

Но чу лай на кучета и това го изпълни с нов ужас. Дърветата вече нямаше да го скрият.

Излезе на билото и се обърна — очакваше всеки момент кучетата на Калдер да изскочат пред него с оголени зъби. Но засега пътеката беше празна. Кормак извади тънкия си нож и очите му зашариха между дърветата.

Огромно черно куче изскочи пред него и докато го връхлиташе, Кормак падна на колене, заби ножа в корема му и го разпра, докато то прелиташе над него. Раненото куче падна тежко и лапите му се заплетоха в разпилените вътрешности. Кормак не го погледна втори път, а хукна към дърветата и си запробива път през най-непроходимите храсталаци.

После внезапно спря, защото право пред него, забит в обраслия с бръшлян и мъх дънер на огромен дъб, стърчеше мечът от съня му. Той прибра ножа в канията, сграбчи дръжката от слонова кост и дръпна меча. Беше с дължината на мъжка ръка и нито едно петънце ръжда не беше докоснало острието му за петнайсетте години, през които бе стоял тук.

Кормак затвори очи и прошепна:

— Благодаря ти, татко.

Дръжката беше достатъчно дълга, за да държи меча с две ръце, и момчето замахна няколко пъти, колкото да усети баланса на оръжието.

После излезе на открито миг преди второто куче да изскочи на билото и да се хвърли към него. Замахна и почти му отсече главата. С очи, блеснали от ярост, неизпитвана досега, Кормак хукна надолу по пътеката срещу следващите кучета.

До група брястове шумът, вдиган от хайката, стигна до ушите му и той свърна встрани от пътеката и се скри зад ствола на едно голямо дърво. Четирима мъже тичаха към него — Агвейн най-отпред, следван от братята си, и накрая ковачът Керн — плешивото му кубе лъщеше от пот.

Когато първите трима подминаха тичешком прикритието му, Кормак си пое дълбоко дъх и изскочи на пътеката пред изумения Керн. Ковачът държеше бойна брадва, но не му остана време да я използва, защото мечът на Кормак литна нагоре, странично и надолу и преряза гръкляна му. Керн залитна, изпусна брадвата и пръстите му запритискаха отчаяно раната, опитвайки се да спрат шуртящата кръв, с която изтичаше животът му.

Кормак пак се шмугна сред дърветата и последва останалите трима. Агвейн и Ленокс вече бяха далече напред, но Барта се тътреше доста зад тях. Кормак го настигна, потупа го по рамото и русият младеж се обърна.

Мечът на Кормак се плъзна през вълнения му елек като през масло, заби се в корема му и заора нагоре към дробовете и сърцето. Той завъртя безмилостно острието, за да го измъкне по-лесно, после го издърпа от тялото. Барта умря, без да издаде и звук.

Движейки се като привидение, Кормак се стопи сред потъналите в сянка дървета по петите на последните двама преследвачи.

На билото Агвейн беше открил убитите кучета. Обърна се и хукна да предупреди брат си, че Кормак е въоръжен. На връщане по пътеката откриха труповете и побягнаха към долината.

Кормак си помисли дали да не ги последва чак до селото, но здравият разум надделя и той тръгна към пещерата. Гневът му бавно затихваше. Гриста лежеше, опрял гръб на скалата. Бялата му брада беше оцапана с кръв, а лицето му бе посивяло.

Кормак коленичи до него и хвана ръката му. Гриста отвори очи.

— Виждам валкириите, Кормак — прошепна той, — но те отвръщат поглед от мен, защото нямам меч.

— Ето — каза момчето и сложи дръжката от слонова кост в лявата ръка на воина.

— Не… не казвай… на никого… за произхода си.

После се килна и се свлече на земята, а мечът се изплъзна от безжизнените му пръсти.

Кормак поседя безмълвно до тялото на единствения си приятел. После се изправи и пристъпи под лъчите на слънцето, вперил поглед към долината.

Искаше му се да изкрещи гнева си към небесата, но не го направи. Сети се за една от поговорките на Гриста: „Отмъщението е блюдо, което е по-добре да се поднася студено.“

Пъхна меча под колана си, събра нещата на Гриста и тръгна на изток. На върха на последното възвишение се обърна за последно назад и тихо каза:

— Ще се върна. И тогава ще се срещнете с демона. Кълна се!

Глава 3

Прасамак протегна крака към пламтящите върху скарата цепеници и отпи от подсладеното с мед вино. Дъщеря му Адриана предложи един бокал и на Урсус и той го прие с ослепителна усмивка.

— Не си хаби чара — каза Прасамак. — Адриана е сгодена за сина на главния коняр, Грил.

— Влюбени ли са?

— Защо питаш мен? Адриана е тук, питай нея.

— Да, наистина. Приемете извиненията ми, милейди.

— Трябва да простите на баща ми — каза тя. Гласът й бе дълбок и дрезгав. — Той забравя, че обичаите на гостите му рядко съвпадат с неговите. Сикамбрианците още ли продават и купуват жените си?

— Казано така, звучи доста по-жестоко, отколкото е в действителност. На евентуалните женихи се предлага чеиз, но, ако не се лъжа, обичаят е такъв и в страната на Утер, нали? И жената е длъжна да се подчинява на съпруга си. По този въпрос всички религии са единодушни.

— Баща ми каза на Грил, че няма да получи зестра. Ще се оженим на Средзимния празник.

— Влюбени ли сте?

— Да, много.

— Но няма да има зестра?

— Мисля, че татко все пак ще отстъпи. Той и без това има прекалено много пари. А сега, ако ме извините, много съм уморена.

Урсус стана и се поклони, а Адриана целуна Прасамак по брадатата буза и излезе.

— Добро момиче е, но изглежда, си мисли, че ме гони старческо слабоумие! Сега ще се изниже през двора и ще иде при Грил, който я чака при оборите. Харесва ли ти виното?

— Малко прекалено сладко е за вкуса ми.

Прасамак се наведе и хвърли една цепеница в огъня.

— Медът прояснява ума и прочиства стомаха. Освен това предпазва от зли духове.

Урсус се засмя.

— Мислех, че това се отнася за чесъна.

— За него също — съгласи се бригантът. — Както и за имела и черните кучета с бели носове.

— Мисля, че виното ти идва в повечко, приятелю.

— Спохожда ме това опущение през самотните вечери. Знаеш ли, бях с краля, преди той да стане крал — когато беше едно преследвано момче, потърсило убежище в планините. Същото това момче прекоси Долината на Мъртвите в един чужд свят. Млад бях тогава. Гледах го как става мъж, как се влюбва, видях и как голямото му сърце бавно умира. Винаги е бил човек с желязна воля. Но сега само това му е останало — желязото. Сърцето е мъртво.

— За жена му ли говориш?

— Да, за прекрасната Лаита. Гиан Авур, Горската сърничка.

— Разбрах, че песента е забранена тук. Разбираемо е — крал, закичен с рога от свой роднина и предаден от приятел.

— Де да беше само това, Урсус. Де да беше. Но никога не е. Кулаин лах Фера беше воин, който нямаше равен сред хората, и мъж на честта. Но имаше една слабост и тя беше, че живееше без любов. Той отгледа Лаита, а тя го обичаше още от дете, но бяха обречени.

— Говориш така, сякаш човек няма избор в живота.

— Понякога наистина няма. Кулаин по-скоро би умрял, отколкото да причини болка на Утер или на Гиан, но кралят знаеше, че съпругата му винаги е обичала Кулаин, и лоши мисли плъзнаха в душата му като огън по суха трева. Винаги беше далеч на поредната военна кампания и свикна да живее сред войниците си. Рядко говореше с Гиан и издигна Кулаин за неин поборник. Насила ги събра и най-накрая те се предадоха пред страстта си.

— Той как разбра?

— Не беше тайна за никого и любовниците станаха небрежни. Виждахме ги да си докосват ръцете, да се разхождат хванати под ръка из градините. А Кулаин често посещаваше покоите на кралицата късно през нощта и си тръгваше чак призори. Една нощ Кралските стражи нахлули в спалнята на кралицата и заварили Кулаин там. Завлекли ги при краля, който осъдил и двамата на смърт. Но Кулаин избяга. След три дни нападна конвоя, водещ кралицата към бесилото, и я отведе.

— Но това не е краят на историята, нали?

— Не е. Де да беше. — Прасамак потъна в мълчание, главата му се килна назад върху високата облегалка на стола. Вокалът се плъзна между пръстите му и падна, но Урсус го улови преди виното да се е разляло по козята кожа на пода. После принцът се усмихна и стана. На едно високо столче до вратата към спалнята беше метнато одеяло. Той го взе и зави Прасамак, после се прибра в стаята си.

Адриана се усмихна и отметна завивките. Той бързо съблече дрехите си и легна до нея, отмахвайки нежно златните кичури от лицето й.

Тя го прегърна през врата и го дръпна към себе си.

Урсус се изми в кацата със студена вода зад къщата, потръпвайки доволно от хладната ласка на утринния въздух върху голата си кожа. Сънят му не бе тревожен от сънища, а бъдещето му беше пълно с обещания за злато. Ако легендарният крал одобреше конската му броня, всички останали владетели щяха да го последват и Урсус щеше да се оттегли в палат във Великата речна долина, заобиколен от нежните грижи на множество наложници.

Когато стана на двайсет, Урсус вече бе начертал бъдещето си. Макар да принадлежаха към Дома на Меровингите, двамата с Балан бяха само далечни роднини на Меровий и нямаха право на претенции към короната на дългокосите крале. А войнишкият живот не изглеждаше привлекателен за човек, прекарал младостта си в палатите на удоволствието в Тингис.

Изтърка се енергично с мека вълнена кърпа, нахлузи чиста черна риза и облече над нея промазания си елек. Изля върху дланта си няколко капки парфюм от малка кожена манерка и намаза дългата си коса. Вонята от оборите го дразнеше и той тръгна към откритите поляни, вдъхвайки с наслада аромата на трендафилите, избуяли покрай древния кръг на Стоящите камъни.

Прасамак го настигна. Изглеждаше неспокоен.

— Какво има, приятелю? — попита Урсус и приседна на плоския олтарен камък.

— Напих се като някой стар глупак и сега в главата ми се надпреварват чукове.

— Твърде много мед — каза Урсус, като се опитваше да не се усмихне.

— И твърде приказлив език. Не трябваше да говоря така за краля и неговите работи.

— Не се кори, Прасамак — нищо не помня от думите ти. Виното и мен ме удари в главата. Доколкото си спомням, ти каза, че господарят Утер е най-великият крал в християнския свят.

Прасамак се ухили.

— То си е така. Благодаря ти, Урсус.

Урсус не каза нищо. Взираше се в нестройната редица въоръжени мъже, преваляща хълмовете в далечината. После прошепна:

— Да се надяваме, че са наши хора.

Прасамак заслони очи и изпсува. Изправи се и закуцука надолу към къщата, като викаше колкото му глас държи и сочеше към връхлитащата вече редица. Коняри се заизсипваха тичешком от оборите с лъкове в ръце, а двайсетте редовни легионери, въоръжени с мечове и щитове, се построиха в боен ред в двора пред къщата. Урсус изтича в стаята си да вземе лъка и колчана. Адриана се беше свила под големия прозорец.

— Кои са? — попита Урсус. Конниците вече наближаваха.

— От племето на триновантите — каза тя.

Стрела влетя през отворения прозорец и се заби в касата на вратата отсреща. Урсус се отмести встрани и нагласи стрела на лъка си.

Конниците връхлетяха в двора, наскачаха от седлата и нападнаха легионерите. Превъзхождани четири към едно, римляните заотстъпваха, редицата им се огъна, а крещящо облечените тринованти сечаха и мушкаха, пробивайки си път към къщата.

Урсус рискува и надникна над перваза. В същия миг воин със сплетена брада скочи през отворения прозорец. Урсус опъна тетивата, стреля и стрелата се заби в гърлото на тринованта, който се свлече назад.

— Мисля, че трябва да се махаме — каза Урсус, грабна Адриана за ръката и я дръпна. Вратата се отвори с трясък и трима воини влетяха в стаята. Мечовете им бяха червени от кръвта на убитите легионери.

— Надявам се, че ви е минала мисълта за откуп — каза Урсус, като сведе лъка си и разпери широко ръце.

— Убийте го! — нареди един висок тъмнокос воин с бял белег на бузата.

— Струвам доста… в злато! — каза принцът и заотстъпва.

Воините тръгнаха към него. Урсус пристъпи напред, завъртя се на пръсти и скочи. Дясната му пета се заби в брадичката на един от триновантите, чу се зловещо изпукване и мъжът се стовари върху другаря си. Принцът се приземи с лекота и се гмурна вдясно, избягвайки помитащия удар на Белязания. После, след като се превъртя и скочи на крака, приклекна под втори помитащ удар и заби пръсти под гръдната кост на тринованта. Мъжът ахна, лицето му почервеня… после се строполи на пода. Урсус грабна меча му и го заби в гърдите на първия воин, който се мъчеше да се изправи. Адриана удари третия с едно столче по главата и той се строполи безжизнен.

Отвън проехтя тръба, последва тропот на конски копита. Урсус изтича до прозореца и видя Утер, Викторин и една центурия конни легионери да се врязват сред стъписаните тринованти. Много от тях захвърлиха оръжията си, но въпреки това бяха избити до крак.

След няколко минути битката беше свършила и телата бяха извлечени от двора.

Кралят влезе в къщата. Светлите му очи блестяха, а от умората му нямаше и помен.

— Къде е Прасамак? — попита той, прекрачвайки труповете. Воинът, когото беше ударила Адриана, изпъшка и се опита да стане. Утер небрежно се обърна и огромния му меч се стовари върху врата му. Главата се търкулна към стената, а тялото се отпусна на пода, кръвта заблика на тласъци от раната. Адриана погледна встрани.

— Попитах къде е Прасамак.

— Тук съм, милорд — каза сакатият и се показа откъм задната стая. — Нищо ми няма.

Кралят видимо се отпусна и се ухили по момчешки.

— Жалко, че не пристигнахме по-рано. — После отиде до прозореца. — Викторин! Тук има още трима!

Няколко легионери влязоха и извлякоха труповете навън. Утер прибра меча в ножницата и седна.

— Справил си се добре, Урсус. Биеш се толкова добре, колкото и говориш.

— Късметът ми се усмихна, милорд, а и Адриана цапардоса единия със стол по главата.

— Нищо чудно — с потекло като нейното.

Адриана направи реверанс, после донесе на краля бокал от шкафа и го напълни с ябълков сок от една каменна стомна. Утер го пресуши на един дъх.

— Повече няма да имате неприятности. Галчмай обкръжи основната част от бандата и до довечера не ще е останал и един разбунтувал се триновант оттук до Кумбретовиум.

— Поданиците ви винаги ли са толкова непокорни? — попита Урсус и кралят го погледна малко раздразнено.

— От нас, британците, добри поданици не стават — побърза да каже Прасамак. — Заради земята е, Урсус. Всяко племе се прекланя пред собствения си крал, военен вожд или религиозен водач. Римляните избиха повечето друиди, но сега сектата им се е възродила и не признават римската власт.

— Но Британия вече не е под управлението на Рим — каза принцът. — Не разбирам.

— За племената Утер е римлянин. Въобще не ги интересува, че с Рим е свършено.

— Аз съм върховният крал — каза Утер, — по право и по силата на завоеванието. Племената го приемат, но не и друидите. Нито саксонците, ютите, англите и готите, а и сикамбрианците са ни приятели едва от няколко години.

— Не ви липсват врагове, господарю Утер. Дано дълго се радвате на силни приятели! Как ще се справите с друидите?

— Както са се справили римляните, момче. Ще ги разпъвам под път и над път.

— Защо не привлечете част от тях на своя страна?

— По-скоро бих пуснал пепелянка в леглото си.

— Едва ли искат нещо по-различно от онова, което искат всички мъже — власт, богатство и жени с мека плът? Поне някои от тях би трябвало да са за продан. Това би всяло разногласия сред враговете ви.

— Остър ум имаш, младежо.

— И любопитен също, милорд. Откъде разбрахте, че ще нападнат тук?

— Земята знаеше, а аз съм земята — отговори усмихнат Утер.

Урсус не настоя повече.

Кормак тича, докато краката му не натежаха като камък и дробовете му едва не се пръснаха, макар да знаеше, че не може да надбяга конниците, преследващи го по тясната пътека, нито да надвие онези, които бяха минали напряко пред потока вляво и бързаха да го пресрещнат. Хвърли сетните си сили да стигне до височината — знаеше, че стигне ли там, ще може да убие един, дори двама от преследвачите. Молеше се един от тях да е Агвейн.

Опита се да прескочи една голяма обла скала, препречила пътеката, но уморените му нозе се удариха в камъка и той падна на тревата и изпусна меча. Залази трескаво да го вземе, но в същия миг нечия ръка стисна дръжката.

— Интересно оръжие — каза един висок закачулен мъж. Кормак извади ножа си и се приготви да нападне, но странникът обърна меча с дръжката напред и го подаде на стреснатото момче. — Последвай ме.

Закачуленият мъж хлътна сред шубрака под дърветата, после избута встрани един храст с гъсто преплетени клонки, зад който се видя отворът на плитка пещера. Кормак се мушна вътре, а мъжът придърпа храста обратно и прикри входа. След по-малко от минута саксонската хайка профуча покрай скривалището им. Непознатият отметна качулката си и прокара пръсти през гъстата прошарена черна коса, която се стелеше по широките му рамене. Сивите му очи бяха разположени дълбоко, а брадата му приличаше на лъвска грива. Ухили се.

— Бих казал, че численото превъзходство беше на страната на враговете ти, момко.

— Защо ми помогнахте?

— Не си ли ти едно от божиите създания?

— Вие свят човек ли сте?

— Тайнствата на сътворението не са ми чужди. Как ти викат?

— Кормак. А на вас?

— Аз съм Откровение. Гладен ли си?

— Те ще се върнат. Трябва да вървя.

— Взех те за умно момче, за момък с глава на раменете си. Ако тръгнеш сега, какво мислиш ще се случи?

— Не съм глупак, господарю Откровение. Но каквото има да става, ще стане и след един час, или след един ден. Не мога да прекося цяла Южна Саксония, без никой да ме види. А не искам и вас да убият наред с мен. Благодаря ви за помощта.

— Прави каквото искаш, но преди това хапни! Това е първото правило на войника.

Кормак се облегна на стената и прие хляба и сиренето, които му подаде мъжът. Храната му дойде добре, както и студената вода от обвитата с кожа манерка на Откровение.

— Откъде саксонец като теб се е сдобил с меч като този?

— Мой си е.

— Не оспорвам кой е собственикът му. Попитах как си се сдобил с него.

— Бил е на баща ми.

— Разбирам. Явно е бил добър воин. Острието е от стомана, каквато леят единствено в Хиспания.

— Той е бил велик воин. Убил е шестима в деня, когато съм се родил.

— Шестима? Значи наистина е бил майстор на меча. И той ли е саксонец като теб?

— Не знам. В същия онзи ден той умрял, а мен ме отгледа… един приятел. — Лицето на Гриста изскочи пред очите му и за пръв път след смъртта на стареца сълзите потекоха. Момчето се изкашля и обърна глава настрани. — Извинявайте, аз… извинявайте. — Задушаващи хлипове си проправиха силом път през преградите, които си беше издигнал. После усети една силна ръка да го стиска за рамото.

— Ако е роден с късмет, човек среща много приятели през живота си. А ти си късметлия, Кормак. Защото срещна мен.

— Той е мъртъв. Убиха го, защото се изказа в моя защита.

Мъжът премести ръка върху челото му.

— Сега спи, а ще говорим по-късно, когато опасността премине.

Щом пръстите на Откровение докоснаха челото му, над момчето като топла завивка се спусна непреодолима сънливост и то потъна в сън без сънища.

Събуди се през нощта — беше завит с дебело вълнено одеяло, а главата му почиваше върху нагънат плащ. Обърна се стреснато на другата страна и видя Откровение, седнал край малък огън и потънал в мисли.

— Благодаря ви — каза Кормак.

— Удоволствието беше мое. Как се чувстваш?

— Отпочинал. Хайката?

— Отказаха се и се прибраха по домовете си. Предполагам, че утре ще се върнат с кучета. Гладен ли си? — Откровение свали една дълбока медна съдина от огъня и разбърка съдържанието й с пръчка. — Сготвих варено — прясно заешко, сушено говеждо и билки.

Сипа голяма порция в дълбока дървена паница и я подаде на момчето. Кормак я прие с благодарност.

— Но поклонение ли сте тръгнали? — попита той между хапките.

— Нещо такова. Отивам си у дома.

— Британец ли сте?

— Не. Как е вареното?

— Вкусно.

— Разкажи ми за Гриста.

— Откъде знаете името му?

Брадатият мъж се усмихна.

— Спомена го насън. Той ли е приятелят, за когото говореше?

— Да. Загубил дясната си ръка в битка срещу Кървавия крал. След това си изкарваше прехраната като козар. Отгледа ме, бях му като син.

— Значи си бил негов син. Да си родител е нещо повече от едната кръвна връзка. Те защо те мразят?

— Не знам — каза Кормак и си спомни за последните думи на умиращия Гриста. — Вие свещеник ли сте?

— Кое те навежда на тази мисъл?

— Веднъж видях един свещеник на Белия Христос. Носеше дреха като вашата и сандали. Но на врата му имаше каишка с дървен кръст.

— Не съм свещеник.

— Воин тогава? — неуверено попита Кормак, защото мъжът не носеше никакви оръжия, с изключение на дървената сопа, която сега лежеше на земята до него.

— И воин не съм. Просто човек. Накъде беше тръгнал?

— Към Дубрис. Там ще мога да си намеря работа.

— Какво умееш да правиш?

— Работил съм в ковачница, в мелница и в грънчарница. Не ми позволяваха да работя в пекарната.

— Защо?

— Не ми беше позволено да се докосвам до храната им, но понякога пекарят ме пускаше да чистя помещенията. Вие към Дубрис ли отивате?

— Не. Към Новиомагус на запад.

— О…

— Защо не дойдеш с мен? Пътят е приятен, а и компанията няма да е лоша.

— Враговете ми са на запад.

— Не се тревожи за враговете си, Кормак. Те не ще те наранят.

— Не ги знаете какви са.

— Каквито и да са, няма да те познаят. Виж! — Мъжът бръкна в раницата си и извади огледалце от излъскан месинг. Кормак го взе и ахна, защото отсреща го гледаше тъмнокосо момче с тънки устни и кръгло лице.

— Вие сте магьосник — прошепна уплашено то.

— Не — тихо каза мъжът. — Аз съм Откровение.

Въпреки потреса си Кормак се насили да обмисли възможностите, с които разполагаше. Странникът не му беше направил нищо лошо, беше му позволил да си задържи меча и се беше отнесъл добре с него. Но пък беше магьосник и това само по себе си беше достатъчно да го изплаши до смърт. Ами ако Кормак му трябваше за някакъв отвратителен кървав ритуал, чрез който да принесе сърцето му в жертва на някой демон? Или искаше да го превърне в свой роб?

И все пак, опиташе ли се да стигне до Дубрис сам, щяха да го настигнат и да го убият като бясно куче.

Ако магьосникът наистина му мислеше злото, то поне нямаше да го застигне през близките дни.

— Ще тръгна с вас към Новиомагус — каза той.

— Мъдро решение, младежо — кимна Откровение, изправи се плавно и засъбира вещите си. Почисти съдината и паницата с шепа остра трева и ги пъхна в раницата. После, без да поглежда назад, тръгна на запад под лунната светлина.

Кормак се стараеше да не изостава от дългите му крачки, докато се отдалечаваха от гористите възвишения и пресичаха долчинките на Южна Саксония. В полунощ Откровение спря в една скрита от вятъра и от неканени очи падина и запали огън с помощта на орнаментирана кутийка за прахан, която очарова Кормак с изящната си направа — сребърна и с гравиран върху капака огнедишащ дракон. Откровение му я подхвърли, после продължи да добавя вейки в малкия огън, докато не се разгоря достатъчно.

— Направена е в Тингис, в северна Африка, от един стар грък, Мелкиадес. Той обича да превръща разни неща, които използваме ежедневно, в произведения на изкуството. Направо се е вманиачил, но на мен творбите му ми допадат.

Кормак внимателно отвори кутийката. Вътре имаше лостче с форма на драконова глава, а в устата на дракона имаше кремък с остри ръбове. Натиснеш ли лостчето, кремъкът се плъзгаше по назъбено огниво и се посипваше рояк искри.

— Прекрасна е.

— Да. А сега свърши нещо полезно — събери дърва.

Кормак му върна кутийката и навлезе между дърветата. Когато се върна, Откровение беше направил меко легло от разстлан мъх край огъня. Високият пътник подхрани огъня с клоните, после легна и се зави с одеялото си. След секунди вече спеше дълбоко. Кормак поседя край него, заслушан в нощните звуци. После и той заспа.

Малко слез зазоряване двамата поеха отново на път, след като закусиха с пресен хляб и сирене. Как така хлябът беше пресен, вече въобще не тревожеше Кормак — в края на краищата спътникът му владееше магията. Всеки, който може да промени лицето и косата на друг човек, едва ли би се затруднил да направи вкусен самун хляб!

Видяха конниците точно преди обяд — яздеха след кучкар, който едва удържаше каишките на шест бойни кучета. Те забелязаха пътниците, задърпаха се напред и залаяха неистово. Дърпаха се толкова силно, че събориха кучкаря на земята и той се видя принуден да ги пусне. Кучетата се втурнаха напред.

— Не мърдай — нареди Откровение, вдигна тоягата си и зачака. Кучетата се приближаваха с невероятна скорост, оголили зъби.

— Долу! — изрева той и кучетата замлъкнаха и спряха пред него. — Долу, казах!

Кучетата се отпуснаха послушно на земята. Петимата конници се приближаваха в галоп. Водеше ги Агвейн, а брат му Ленокс яздеше след него. Другите трима бяха от свитата на Калдер — мъже със сурови очи и секири в ръцете.

Почервенелият, опръскан с кал кучкар събра провлачилите се каишки и издърпа кучетата в редица.

— Добра среща — каза Откровение и се подпря на тоягата си. — На лов ли?

Агвейн смуши леко коня си и го приближи до Кормак.

— Търсим едно момче на години колкото това тук и облечено като него.

— Червенокосо момче?

— Виждали ли сте го?

— Да. Беглец ли е?

— Не е твоя работа какъв е — сопна му се Агвейн.

— Ела, момче — каза Откровение на Кормак и бавно тръгна напред между ездачите. Кормак побърза да го настигне.

— Къде тръгна? — извика Агвейн, пришпори коня си и пресече пътя на Откровение.

— Започваш да ме дразниш, паленце. Мръдни се.

— Къде е момчето?

Внезапно Откровение вдигна ръка и конят на Агвейн се изправи на задните си крака и изхвърли младежа от седлото. Откровение продължи напред.

— Дръжте го! — кресна Агвейн и тримата саксонци скочиха от седлата и хукнаха да изпълнят нареждането.

Откровение се обърна към тях и отново се подпря на тоягата си.

Мъжете се приближиха предпазливо. Тоягата литна нагоре и се заби в слабините на най-близкия, който изпусна секирата си и падна на колене с приглушен вик. Откровение отби насочената към главата му секира, тоягата му изтрещя върху брадатото чене на втория воин и го повали на земята. Третият погледна към Агвейн за указания.

— Бих си помислил добре преди да продължа да преследвам момчето — каза Откровение. — От това, което видях досега, ще ви е трудно да се справите и с ранено еленче.

— Десет златни монети — каза Агвейн, вдигна една кожена кесия от чантата на седлото си и отброи монетите в шепата си.

— Виж, това е друга работа, млади господарю. Момчето ми каза, че е тръгнало към Дубрис. За последно го видях вчера на високата пътека.

Агвейн пусна монетите обратно в кесията и пришпори коня си.

— Друго не съм и очаквал от един саксонец — каза Откровение и се усмихна. Вдигна раницата си и закрачи на запад. Кормак подтичваше край него.

— Нали казахте, че не сте воин?

— Това си беше за вчера. Кой беше този младеж?

— Агвейн, син на Калдер.

— Определено не ми допадна.

— И на мен ми е противен. Ако не беше той, Гриста още щеше да е жив.

— Защо?

— Има сестра — Алфтруда. Тя ме прегърна и Агвейн и братята му ми се нахвърлиха. Затова.

— Заради едно детинско сбиване? Как може това да причини смъртта на възрастен мъж?

— Такъв е законът. Не ми е позволено да удрям селяните, дори за да се защитя.

— Странен закон, Кормак. Само за теб ли се отнася?

— Да. Колко остава до Новиомагус?

— Три дни. Виждал ли си някога римски град?

— Не. Има ли замъци?

— За теб може и да има. Стигнем ли там, ще ти купя някакви дрехи и ножница за меча на баща ти.

Кормак вдигна очи към сивокосия странник.

— Защо сте толкова добър към мен?

Откровение се ухили.

— Може би защото намразих Агвейн от пръв поглед. Или пък защото ти ми харесваш. Сам си избери.

— Ще ме използвате ли за жертвоприношение? Ще ме предадете ли?

Откровение спря и положи ръка върху рамото на Кормак.

— В живота ми има постъпки, които никога не ще забравя, нито простя. Убивал съм. Лъгал съм. Веднъж дори убих свой приятел. Думата ми се славеше като изкована от стомана, но дори и нея съм скършвал. Така че как да те убедя, че не ти мисля злото?

— Просто ми го кажете — рече Кормак.

Откровение му протегна ръка и Кормак я стисна.

— Няма да те предам, защото съм ти приятел.

— Това е достатъчно — каза момчето. — Кога пак ще мога да изглеждам като себе си?

— Щом стигнем в Новиомагус.

— Вие там ли живеете?

— Не, но там ще се срещна с едно момиче. Мисля, че ще ти допадне.

— Момиче! — възкликна невярващо Кормак.

— Боя се, че да. Но не бързай да се разочароваш преди да си я видял.

Глава 4

Новиомагус беше процъфтяващ крайречен град, който богатееше от търговията със сикамбрианците в Галия, берберите в Африка и търговците от Италия, Гърция, Тракия и Кападокия. Смесица от по-стари, майсторски изградени римски сгради и по-некачествени техни съвременни копия, издигнати от блокове пясъчник и дървени трупи, Новиомагус приютяваше повече от шест хиляди жители.

Кормак никога не беше виждал толкова много хора на едно място. Двамата с Откровение си пробиваха път през тесните претъпкани улички, покрай чаршии и пазари, магазинчета и тържища. Хората му се струваха великолепни като крале в плащовете си — червени, зелени, сини, оранжеви и жълти. Великолепни десени на карета, райе и спирали, или изображения на ловни сцени се мяркаха втъкани в туники, ризи и наметала. Кормак беше направо зашеметен от целия този разкош.

Гърдеста жена с боядисана червена коса се приближи към Откровение и му прошепна:

— Ела да се отпуснеш при Хелция. Само десет денария.

— Благодаря ти, но нямам време.

— Истинският мъж винаги има време — каза тя с бързо стопяваща се усмивка.

— Тогава си намери истински мъж — каза й той и продължи.

Още три млади жени предложиха услугите си на пътниците, а едната дори прокара ръка по туниката на Кормак, при което той отскочи, изчервен и засрамен.

— Не им обръщай внимание, Кормак — каза Откровение и зави в една пресечка, толкова тясна, че двамата не можеха да вървят един до друг.

— Къде отиваме? — попита младежът.

— Стигнахме вече — отвърна Откровение, бутна една врата и влезе в дълго помещение, обзаведено с десетина продълговати маси и столове.

Нямаше прозорци и беше задушно. Двамата седнаха на една маса в ъгъла, без да обръщат внимание на петимата клиенти, които вече седяха в пивницата. Кльощав мъж с остро лице застана до тях — отриваше ръцете си в мазен парцал.

— Искате ли храна?

— Ейл — каза Откровение. — И някакви плодове за момчето.

— Току-що ми докараха портокали, ама са скъпи — каза съдържателят. Откровение разтвори шепата си и показа лъскава сребърна монета. — Това ли е всичко? Имам и готови пържоли.

— Тогава донеси и от тях за приятеля ми.

— Ами жена? Имаме три, по-добри не си виждал. Като крал ще се почувстваш в ръчичките им.

— Може би по-късно. А сега донеси ейла и плодовете.

Мъжът се върна с голяма, обвита с кожа половница и купа, в която се мъдреха три кълбета колкото юмрук с цвят на жълто злато.

— Обели кората и изяж парченцата вътре — каза Откровение. Кормак го послуша и едва не се задави от сладкия и едновременно с това кисел сок. Излапа плодовете и облиза пръстите си.

— Харесаха ли ти?

— Чудесни са. Портокали! Когато порасна, ще си насадя мои и ще ги ям всеки ден.

— Значи ще трябва да се заселиш в Африка, от другата страна на морето, където слънцето изгаря човешката кожа и я прави по-черна от мрака.

— Тук няма ли да виреят?

— Зимата е прекалено студена за тях. Харесва ли ти Новиомагус?

— Много е шумно. Не бих искал да живея тук. Хората непрекъснато ме докосват, а това е невъзпитано. Пък и онези жени — щом са толкова жадни за любов, защо не се омъжат?

— Добър въпрос, Кормак. Работата е там, че много от тях са омъжени — и не са жадни за любов, а за пари. В градове като този парите са единственият бог. Без тях си нищо.

Пържолата беше тънка и жилава, но на Кормак му се стори божествена и той я излапа толкова бързо, че изненада съдържателя.

— Хареса ли ти?

— Чудесна беше! — отвърна Кормак.

— Радвам се — каза мъжът и се вгледа в лицето му за следи от подигравка. — Искаш ли още плодове?

— Портокали — уточни Кормак и кимна.

Втора купа с плодове последва първата. Ханът започна да се пълни с клиенти и двамата пътници потънаха в мълчание, заслушани в бълбукащите разговори около тях.

Повечето засягаха войните и техните логични — или въображаеми — последици върху търговията. Кормак научи, че северните тринованти въстанали срещу върховния крал. На югоизток юти били нападнали Лондиниум и плячкосали града преди флотата на Утер да ги разбие в Галските води. Три кораба били потънали, а още два — подпалени.

— Тук, изглежда, не ги е страх от нападение — каза Кормак, като се приведе към спътника си.

Откровение кимна.

— Това е заради тъмната страна на търговията, Кормак. Както вече ти казах, в Новиомагус парите са единственият бог. По тази причина тукашните търгуват с всеки, който може да плати. Купуват железни изделия от мините в Андерида — мечове, секири, копия, върхове на стрели — и ги продават на готите, ютите и англите. Оръжията, с които се водят войните, се продават именно тук.

— И кралят позволява това?

— Едва ли би могъл да ги спре, а освен това те и него снабдяват с оръжие и брони. Най-добрите кожени нагръдници се правят в Новиомагус, а също мечове и бронзови щитове, които не им отстъпват по качество.

— Не е редно да търгуваш с враговете си.

— Животът е много просто нещо, когато си млад.

— Как оцелява кралят, щом дори собственият му народ подкрепя враговете му?

— Оцелява, защото е велик човек. Но помисли върху следното — тукашните търговци снабдяват ютите и печелят огромни богатства. Кралят ги облага с данъци, които пълнят хазната му със злато. С това злато той купува оръжие, за да воюва с ютите. Така че без ютите Утер би имал по-малко злато, с което да им се противопоставя.

— Но ако ютите, а и другите, не го нападат, той няма да има нужда от толкова много злато — отбеляза Кормак.

— Браво! Имаш заложби на бъдещ мислител. Но ако нямахме врагове, кралят нямаше да има нужда от армия, а без армия на нас нямаше да ни трябва крал. И излиза, че без ютите Утер нямаше да има корона.

— Направо ми се завъртя главата. Може ли вече да си вървим? Тук стана много задушно.

— Още малко. Трябва да се срещнем с един човек. Ти излез — но не се отдалечавай много.

Кормак се промъкна между масите, излезе на тясната уличка и видя едно младо момиче да се боричка с едър воин с рогат шлем. На земята до тях лежеше възрастен мъж с рана на главата, от която се процеждаше кръв. Воинът затисна устата на момичето и понечи да го метне на рамо.

— Пусни я! — извика Кормак и измъкна меча от колана си. Воинът изпсува и захвърли момичето на земята. Кормак се втурна напред и за негова изненада и облекчение, насилникът се обърна и избяга. Младежът се приближи до момичето и му помогна да се изправи. Беше тъничко и тъмнокосо, с овално лице и светла кожа. Кормак преглътна и коленичи до стареца — беше гладко избръснат и облечен в дълга синя тога. Момчето хвана китката му, търсейки пулс.

— Съжалявам. Мъртъв е.

— Бедният Кота — прошепна тя.

— Защо ви нападнаха?

— Тук някъде има ли хан с име „Знакът на Бика“? — попита тя и обърна лице към него. Кормак погледна в светлосивите й очи и разбра, че е сляпа.

— Да, ще ви заведа там — каза той и й протегна ръка. Тя не помръдна, така че той я хвана за лакътя.

— Не можем да го оставим така — промълви момичето. — Не е редно.

— Имам приятел наблизо. Той ще знае как да постъпим.

Влязоха в хана и той внимателно я поведе между масите. Силният шум в помещението я стресна и тя го стисна силно за ръката, но той потупа успокоително нейната и я заведе при Откровение, който рязко се изправи.

— Андюин, къде е Кота?

— Убиха го, милорд.

Откровение изруга, подхвърли сребърната монета на чакащия съдържател, после хвана девойката за ръката и я поведе навън. Кормак ги последва. Чувстваше странна празнота след като друг се бе нагърбил със задължението да я води.

Откровение коленичи до стареца, затвори мъртвите му очи и стана.

— Ще трябва да го оставим тук. Бързо.

— Но Кота…

— Ако можеше да говори, сам щеше да настоява за това. Ти какво видя, Кормак?

— Някакъв чуждоземец с рогат шлем искаше да я отвлече. Изтичах към него и той избяга.

— Храбро си постъпил, момко — каза Откровение. — Благодаря на Извора, че ти се прииска да подишаш чист въздух.

После бръкна в джоба на грубата си вълнена дреха, извади малък златен камък и го вдигна над главата на девойката. Тъмната й коса изсветля до пшениченорусо, а семплата й рокля от светлозелена вълна се превърна в туника и панталони в ръждивокафяво и бежово.

Трима мъже завиха в пресечката. Двама носеха на главите си бронзови шлемове, украсени с гарванови криле. Третият беше облечен целият в черно и не носеше оръжие.

— Няма я — каза един от мъжете и изтича покрай Кормак. Другите двама влязоха в странноприемницата. Откровение поведе Андюин към главната улица, но двамата викинги изскочиха от хана и викнаха:

— Ей, вие! Чакайте!

Откровение се обърна.

— Прегърни я и се дръж сякаш сте влюбени — прошепна той на Кормак. После каза по-силно: — Мога ли да ви помогна с нещо, братя? Нямам пари.

— Видели са момчето с едно момиче в зелена рокля. Къде е тя?

— Сляпото девойче ли? Един мъж дойде и я отведе. Изглеждаше много притеснен — мисля, че онзи, дето лежи мъртъв до хана, му е приятел.

Кормак бе прегърнал Андюин през раменете и я притискаше към себе си. Не знаеше какво точно трябва да направи, но беше виждал момчетата от селото да задирят момите. Целуна я леко по бузата, прикривайки лицето й от въоръжените мъже.

— Лошо ни се пише! — изсъска един от воините.

— Млъквай, Ата! Момиче, ела тук — нареди водачът.

Точно тогава група стражари завиха в пресечката, водени от офицер на средна възраст.

— Какво става тук? — властно попита офицерът.

— Обрали са стареца — каза Откровение. — Ужасно нещо в такъв цивилизован град.

— Видяхте ли нападателя?

— Не — каза Откровение. — Бях в хана и обядвах със сина и снахата. Може би тези добри хора ще могат да ви помогнат.

— Носите ли пари у себе си? — попита офицерът.

— Не — каза Откровение с тъжна усмивка и разпери ръце да го претърсят, което бе извършено бързо, но старателно.

— Имате ли приятели в Новиомагус?

— Боя се, че не.

— Работа?

— В момента не, но се надявам.

— Мелвар! — извика офицерът и един млад войник дотърча при него. — Придружи тези… пътници извън града. Съжалявам, но на никого не е позволено да остава, ако няма средства за препитание.

— Разбирам — каза Откровение, прихвана Андюин за лакътя и я поведе. Тя се спъна и едва не падна, при което облеченият в черно викинг високо изпсува.

— Сляпа! Това е тя! — Понечи да хукне след тях, но офицерът му препречи пътя.

— Един момент. Имам няколко въпроса към вас.

— Ние сме търговци от Ретия. Имам документи.

— Ами дайте да ги видя тогава.

Излязоха от уличката и Мелвар ги поведе към западния край на Новиомагус.

— Може да си намерите работа в някоя от фермите на север оттук — каза той. — Ако не успеете, може да опитате и във Вента.

— Благодаря — каза Откровение. — Бяхте много любезен.

— Какво става? — попита Кормак, след като войникът си замина. — Кои бяха онези воини?

— Хора на Вотан. Търсеха Андюин.

— Защо?

— Тя е негова невяста и той я иска.

— Но той е бог… нали?

— Той е дявол, Кормак, и не трябва да се добере до нея. А сега по-добре да тръгваме, защото ловът едва започва.

— Не можете ли да направите още някоя магия?

Откровение се усмихна.

— Мога, но не му е сега времето. Наблизо има кръг от стоящи камъни. Трябва да стигнем дотам преди да падне нощта, а после… после ще имаш нужда от смелост, каквато малко мъже притежават.

— Защо? — попита Кормак.

— Защото демоните се сбират — каза Откровение.

Камъните оформяха кръг, широк към шейсет стъпки, около плоското било на един хълм на осем мили от Новиомагус. Кормак заведе уморената Андюин до средата, разстла одеялото си и седна до нея. Сляпото момиче беше понесло добре пътуването — беше се държала близо до Кормак, който внимателно й помагаше да заобикаля щръкналите корени и камъните, осеяли пътеката.

През цялото време Откровение се беше движил далеч пред тях, и когато уморените младежи стигнаха до хълма, го завариха коленичил до стар олтарен камък да отбелязва внимателно нещо върху тоягата си. Кормак тръгна към него, но той му махна да стои настрана, после започна да измерва разстоянието от олтара до първия стоящ камък — масивен сиво-черен монолит, два пъти по-висок от него. Кормак се върна при Андюин, даде й да пие вода и се отправи към другия край на кръга. Тук огромните камъни бяха по-нащърбени, а един беше паднал; основата му бе напукана като прогнил зъб. Кормак коленичи до него. В камъка беше издълбано сърце с латински букви в него. Момчето не можеше да чете на латински, но и преди беше виждало надписи като този. Двама влюбени бяха седели тук и се бяха взирали в бъдещето с надежда и радост. Имаше и други надписи, някои скорошни, и на Кормак му се прииска да можеше да ги прочете.

— Къде е Откровение? — попита Андюин.

Кормак стана, хвана я за ръката, заведе я при поваления камък и двамата седнаха под бледнеещата светлина на залязващото слънце.

— Тук е, чертае с тебешир по земята и мери разстоянието между камъните.

— Издига призрачна крепост — каза Андюин. — Запечатва кръга.

— Това ще задържи ли демоните?

— Зависи колко магия удържа. Когато дойде да ме види в Остраси, магическият му камък беше почти изчерпан.

— Магически камък?

— Наричат се сипстраси. Всички господари имат такива. Моят дядо имаше три.

Кормак не каза нищо. Гледаше Откровение, който продължаваше да се труди над езотеричната си задача, свързвайки на пръв поглед произволни поредици от линии, полукръгове и шестолъчни звезди.

— Защо те преследват? — попита той Андюин. — Сигурно има и други невести, по-покорни.

Тя се усмихна и взе ръката му в своята.

— Роден си в пещера и животът ти е бил много тъжен. Убили са приятеля ти и мъката ти е дълбока колкото морето. Силен си както в тяло, така и в дух, но имаш една малка рана — порязване по-скоро — на дясната ръка. Паднал си на нея, докато те е преследвала хайката. — Тя се пресегна, взе дясната му ръка, пръстите й се плъзнаха нежно по кожата му, докато не стигнаха до раната. — А сега — каза тя — вече я няма.

Той погледна. От порязването нямаше и следа.

— И ти ли си магьосница?

— Точно затова ме искат. Убиха баща ми, но Кота и господарят Откровение ме спасиха. Мислеха, че в Британия ще съм в безопасност, но вече няма безопасни места. Порталите са отворени.

Откровение дойде при тях. Потта бе издълбала ручейчета в наслоилия се по лицето му прах, а умората прозираше в сивите му очи.

— Силата на камъка се изчерпа — каза той. — Сега ще чакаме.

— Защо Вотан е напуснал Залите на Асгард? — попита Кормак. — Заради Рагнарок ли? Да не би да е дошъл краят на света?

Откровение се засмя.

— Три въпроса, и то добри до един, Кормак! Най-важен обаче е последният. Ако утре сутринта всички сме живи, ще ти отговоря. Но засега най-добре да се подготвим. Заведи Андюин при олтарния камък и внимавай да я пренесеш над тебеширените линии. Нито една не бива да се изтрие.

Младежът направи каквото му беше казано, после извади меча и го заби в земята до себе си. Слънцето се спускаше към морето в прегръдка от червен огън, сияйни облаци разсичаха небето.

— Ела тук — каза Откровение и Кормак клекна до него.

— Тази нощ ще бъдеш подложен на изпитание. Искам да запомниш едно — че изпитанието ще започне с измама и че ще искат от теб да напуснеш кръга. Но ти трябва да бъдеш силен, без значение какво ще се случи. Разбираш ли?

— Да не излизам от кръга. Да, разбирам.

— Ако пробият защитата, един от нас трябва да убие Андюин.

— Не!

— Да. Те не трябва да се доберат до силата й. Толкова много неща бих искал да мога да ти обясня, Кормак. Попита за Рагнарок. Той ще дойде по-скоро, ако я вземат, и по-късно, ако не успеят. Но за нея ще е по-добре, ако умре в нашите ръце, а не в техните, повярвай ми.

— Как можем да се бием с демони?

— Ти не можеш. Аз мога. Но ако те се провалят, ще ги последват хора. Иска ми се да знаех колко ще дойдат. Тогава ще се биеш ти. Надявам се Гриста да те е научил добре.

— Научи ме — каза Кормак. — Но сега ме е страх.

— Мен също и нищо срамно няма в това. Донеси меча си.

Кормак стана, обърна се и видя Андюин, коленичила край меча, да прокарва бавно ръце по острието.

— Какво правиш? — попита той.

— Нищо, което да те нарани, Кормак — отвърна тя, издърпа меча от земята и му го подаде с дръжката напред.

Слънцето залезе, последните светли проблясъци избледняха на западния хоризонт. Надигна се студен вятър и изсъска във високата трева. Кормак потръпна и занесе меча си на Откровение.

— Седни и гледай острието — каза Откровение. — Сега то е част от теб. Хармонията ти, духът ти, животът ти текат през него. Това са трите тайнства, които воинът трябва да разбира — животът, хармонията и духът. Първото е животът, понякога го наричат дарът на гърците, по-точно на данайците, защото ти се отнема ден подир ден. Какво е той? Той е дихание, той е смях, той е радост. Той е свещ, чийто пламък се снижава към отворен гроб. Колкото по-силна е светлината, толкова по-бързо изгаря. Но едно нещо е сигурно и воинът го знае. Всеки живот свършва. Човек може да се крие в някоя пещера ден след ден, далеч от войни и зарази, и въпреки това един ден ще умре. По-добре яркият пламък и великата радост. Човек, който не е познал мъката, не би могъл да оцени радостта. По същия начин човек, който не се е изправил лице в лице със смъртта, не би могъл да разбере живота. Хармонията, Кормак, е второто тайнство. Дървото познава хармонията, познават я вятърът и безмълвните звезди. Човек рядко я открива. Намери я сега, тук, на този самотен хълм. Вслушай се в биенето на сърцето си, усети въздуха в дробовете си, виж величието на луната. Бъди едно с нощта. Бъди едно с тези камъни. Бъди едно със своя меч и със себе си. Защото в хармонията е силата, а в силата има живот. Последен е духът. Тази нощ ще ти се иска да избягаш… да се скриеш… да се махнеш. Но духът ще ти нашепва да бъдеш твърд. Гласът му е слаб и не е трудно да го усмириш. Но ти ще го слушаш. Защото духът е единственото оръжие на човек срещу тъмнината. И само като следва повелята на духа, човек може да стане силен. Смелостта, верността, приятелството и любовта — всички те са дарове на духа. Съзнавам, че сега едва ли можеш да разбереш всичко, за което ти говоря, но нека думите попият в душата ти. Защото тази нощ ще видиш злото и ще разбереш какво е отчаяние.

— Няма да избягам. Няма да се скрия — каза момчето.

Откровение сложи ръка на рамото му.

— Знам.

Закълбена мъгла се надигна наоколо им като дим на огромен пожар — протягаше се в тънки пипала, които опипваха кръга и се отдръпваха, докоснали тебеширените очертания. Все по-високо и по-високо се надигаше мъглата, докато не се затвори над главите им в сив купол. Устата на Кормак беше пресъхнала, но потта се стичаше на капки в очите му. Той отри челото си и се изправи с меча в ръка.

— Бъди спокоен — тихо каза Откровение.

Съсклив шепот се надигна сред мъглата и Кормак го чу да повтаря името му отново и отново. Сетне сивата стена се разтвори и той видя Гриста да коленичи досами кръга. Двете стрели все така стърчаха от гърдите му.

— Помогни ми, момко — изпъшка старецът.

— Гриста! — извика Кормак и понечи да изтича към него, но ръката на Откровение го стисна над лакътя.

— Лъжа е, Кормак. Това не е приятелят ти.

— Той е! Познавам го.

— Тогава как се е озовал тук, на четирийсет мили от мястото, където лежи мъртвото му тяло? Не, това е измама.

— Помогни ми, Кормак. Защо не искаш да ми помогнеш? Аз толкова години ти помагах.

— Бъди силен, момче — прошепна Откровение, — и помисли върху това — ако те обичаше, защо би те викал извън кръга, където демоните ще те убият? Това не е той.

Кормак преглътна през свитото си гърло и откъсна очи от коленичилия мъж. Тогава фигурата се изправи и плътта й се свлече като змийска кожа. Нещото се поду и разкриви, тъмни рога изникнаха на челото му, дълги зъби лъснаха в зейналата паст.

— Виждам те! — просъска то и посочи с ноктестия си пръст към Откровение. — Познавам те!

Черен меч се появи в ръката му и то се хвърли към тънката тебеширена черта. Разцъфна бял огън и опърли кожата му. То отстъпи с писъци, после нападна отново. Още скверни фигури се появиха зад него, врещяха и зовяха името му. Кормак вдигна меча си и острието светна бяло, уловило лунния светлик. Сганта отвъд кръга нападна и изпод земята се надигна гръмотевичен взрив. Много от демоничните изчадия паднаха и се загърчиха, обвити в пламъци, но три влязоха в кръга. Откровение вдигна тоягата над главата си и в същия миг робата му се смени с черни дрехи и сребърна броня, а тоягата — със сребърно копие, което се раздели на два меча, толкова ярки, че заслепяваха очите. Той скочи да посрещне нападателите и с див крясък Кормак се хвърли след него да му помогне.

Демон с лъвско лице се метна към него с черния си меч. Кормак парира и със съскащ удар заби собственото си острие във врата на създанието. Зелена кръв швирна във въздуха и звярът падна мъртъв на земята.

— Момичето! Пази момичето! — изрева Откровение.

Кормак извърна очи от Откровение и двата демона, с които се биеше той, и видя Андюин — двама мъже я влачеха по земята. Без да губи време в мислене, той скочи напред. Първият от мъжете тръгна към него и момчето видя, че очите му са червени като кръв. После мъжът отвори уста, оттам се показаха дълги закривени зъби, страхът блъсна Кормак като юмрук в корема и разколебава стъпките му. Но миг по-късно, когато съществото връхлетя отгоре му с умопомрачителна скорост, смелостта на Кормак се разгоря с нови сили. Мечът му литна, отби тънкия кинжал, а после се спусна, разсече ключицата и ребрата на демона и стигна чак до корема. С грозен писък демонът умря. Кормак го прескочи. Съществото, което влачеше Андюин, я блъсна настрани и в ръката му проблесна сив меч.

— Кръвта ти е моя — изсъска то и оголи зъби.

Мечовете им се срещнаха в свистящи дъги и Кормак заотстъпва, хвърляйки всичките си сили в отчаяни опити да отбива атаките на демона. Само секунди му бяха нужни да осъзнае, че врагът му го превъзхожда стократно. На три пъти отбива меча му само на косъм от гърлото си, а собствените му контраудари биваха парирани с презрителна лекота. После се спъна в някакъв камък и падна по гръб. Демонът скочи към него, мечът се спусна надолу със звън… и бе блокиран от меча на Откровение. Воинът със сребърната броня отби странично втория удар, извъртя се и обезглави противника си.

Колкото внезапно се бе появила мъглата, толкова внезапно се стопи и звездите и луната огряха камъните с чистата си светлина.

— Свърши ли се? — прошепна Кормак, когато Откровение му помогна да се изправи.

— Не още — каза Откровение.

Отвъд кръга стояха седмина викингски воини. Облеченият в черно мъж, когото бяха видели в Новиомагус, пристъпи напред и каза високо:

— Пуснете момичето и ще живеете.

— Елате да си я вземете — предложи Откровение и воините настъпиха в неумолима редица, някои с мечове, други с брадви в ръце. Кормак не помръдваше — чакаше знак от Откровение. И когато му го даде, той изненада викингите точно толкова, колкото удиви и Кормак.

Защото Откровение нападна.

Мечовете му се стовариха върху първия мъж в редицата, след миг и вторият падна мъртъв. Сред бясното меле, което последва, Кормак чу див боен вик да излиза от собственото му гърло и се хвърли към викингите вдясно от Откровение. Мечът му се вряза в ръката на един от тях и почти я отсече от рамото. Мъжът извика от болка и отскочи вляво, препречвайки пътя на другарите си към Кормак. Момчето заби меча си в незащитения корем на викинга, после се хвърли срещу останалите.

Нечий меч го удари в рамото, но той приклекна, мушна се под една размахана секира и се блъсна в краката на човека, който я държеше. Викингът се строполи на земята и Кормак заби яростно меча си в гърлото му. Изправи се на крака и видя, че Откровение е убил и последния от воините — облеченият в черно водач тичаше към другия край на кръга. Откровение грабна една захвърлена брадва и я метна с ужасяваща сила. Острието й се заби в тила на мъжа и почти разцепи главата му. Кормак се огледа, но нови врагове не се виждаха. После погледна към Откровение и застина, мечът се изплъзна от пръстите му.

Брадата и дългата прошарена коса ги нямаше. Вместо това пред него стоеше тъмнокосият воин от съня му, мъжът, който бе скочил от скалата в деня, когато Кормак се беше родил.

— Какво има, момче? Нима истинското ми лице ти се струва толкова ужасно?

— За мен е — промълви Кормак. — Кажи ми името си, истинското си име.

— Аз съм Кулаин лах Фера. Навремето ми казваха Господаря на копието.

— Предателят.

Сивите очи на Кулаин се забиха като свредели в очите на Кормак.

— И така са ме наричали — при това не без основание. Но теб какво те засяга?

— Аз съм новороденото, което заряза в пещерата, синът, когото остави да изгние.

Очите на Кулаин се затвориха и той му обърна гръб. После си пое дълбоко дъх и застана лице в лице с Кормак.

— Можеш ли да го докажеш?

— Не е необходимо. Знам кой съм. Гриста ме е намерил в деня, когато ти… щях да кажа „си умрял“, но това очевидно не е така. Ти си помогнал на майка ми да стигне до пещерата на Сол Инвиктус. Каза й, че съжаляваш, задето си я докарал до това. После уби онези мъже и отиде до върха на скалите. Там хвърли меча и той се заби в ствола на едно дърво, а конникът и сакатият те гледаха.

— Дори ти да си бебето, бил си прекалено малък, за да видиш всичко това — каза Кулаин.

Кормак свали камъка от врата си и го хвърли на воина.

— Не знаех нищо за това до деня, в който избягах. Спах в пещерата и сънувах сън. Намерили са ме в същата онази пещера, до една кучка и нейните кученца, и през целия ми живот хората ме наричаха Демонсон — син на демон. Ако не е бил Гриста, са щели да ме убият на място.

— Помислихме, че си мъртъв — прошепна Кулаин.

— Години си мечтаех как ще дойдеш да ме вземеш… това ми даваше надежда и сила. Но ти така и не се появи. Защо не се върна — поне за да погребеш сина си?

— Ти не си мой син, Кормак. Де да беше!

— Но ти беше с нея!

— Обичах я, но не съм твой баща. Тази чест се пада на съпруга й, Утер, върховния крал на Британия.

Кормак впери очи в изсеченото лице на воина, който преди беше Откровение, и потърси в сърцето си омраза. Нищо нямаше там. Нещо се беше прекършило в душата му. Гневът си беше отишъл и Кормак се чувстваше по-самотен отвсякога.

— Съжалявам, момче — каза Кулаин. — Вземи си меча. Трябва да тръгваме.

— Да тръгваме? — прошепна Кормак. — Аз няма да тръгна с теб.

Взе си меча, обърна гръб на Кулаин и Андюин и се отправи на юг към Новиомагус. Но тъкмо преди да стигне до границата на кръга, ослепителна светлина изригна пред него и всичко пред очите му се разми. Светлината изчезна толкова бързо, колкото се бе появила, и Кормак примигна.

Пред него не се простираше познатата гледка — блестящото в тъмни краски море отвъд белите стени на Новиомагус, — а планини, проточили върхове към хоризонта, накипрени със снежни шапки и обгърнати с величие, с одежди от борове и ели.

— Трябва да поговорим — каза Кулаин. — А тук си в по-голяма безопасност.

Внезапно гневът на Кормак припламна отново, този път с ярост, непозната досега. Без да каже дума, той скочи към Кулаин с вдигнат меч. Кулаин отби удара със зашеметяваща бързина, но бе принуден да отстъпи пред ожесточената вихрушка от удари. Отново и отново Кормак се приближаваше на косъм до нанасянето на смъртоносния удар, но всяка атака биваше отбивана с неподражаемо умение. Отстрани, неспособна да види какво става, Андюин се запрепъва напред с протегнати ръце — викаше и на двамата да спрат. В гнева си Кормак не забеляза сляпата девойка, мечът му се издигна в широка дъга, но пропусна Кулаин и се устреми към нея. Кулаин скочи с краката напред към Кормак и го събори на земята, но въпреки това връхлитащият меч порази Андюин високо в рамото. Бликна кръв и Андюин извика, но Кулаин изтича при нея, вдигна камъка на Кормак над раната и тя моментално се затвори.

Поваленият Кормак наблюдаваше сцената с ужас и дълбок срам. Стана, като заряза меча си там, където беше паднал, и се приближи към тях.

— Съжалявам, Андюин. Не те видях.

Тя протегна ръка и той я взе в своята. Усмивката й беше нежна като слънчева светлина след буря.

— Пак сме приятели, нали? И тримата? — попита тя. Кормак не намери сили да й отговори, а Кулаин се бе затворил зад стена от сурово мълчание. — Колко тъжно — каза Андюин и усмивката й помръкна.

— Ще потърся дърва за огън — каза Кулаин. — Тази нощ ще стануваме тук, а утре ще тръгнем към планините. Преди имах дом там — така ще бъдем в безопасност поне за известно време.

Изправи се и излезе от кръга. Под ярката светлина на луната, Кормак седна до Андюин, ала не намери думи, с които да я заговори. Но стискаше ръката й, сякаш беше талисман.

Тя потръпна.

— Студено ли ти е?

— Малко.

Той пусна неохотно ръката й и отиде да донесе одеяло, с което зави тънката й снага. Докато траеше битката с викингите, заклинанието за промяна се беше стопило и сега тя изглеждаше така, както когато я беше видял за пръв път — тъмнокоса, красива и крехка. Придържаше одеялото около раменете си с две ръце и Кормак болезнено усещаше липсата на допира й.

— Стопи ли се гневът ти? — попита тя.

— Не, само изчаква някъде дълбоко в мен. Усещам го като зимен мраз чак в костите си. Ще ми се да не беше така.

— Откровение не ти е враг.

— Знам. Но ме е предал, изоставил ме е.

— Мислел е, че си мъртъв.

— Но не съм бил мъртъв! Всеки ден от живота ми беше изпълнен с болка. Ако не беше Гриста, отдавна да съм мъртъв. И за никой не би имало значение жив ли съм, или не. Така й не видях майка си, не усетих милувката й, обичта й. И защо? Защото Кулаин я е откраднал от съпруга й. От моя баща! Било е грешно!

— Историята на предателството е добре известна — прошепна тя. — Може би твърде добре. Но Откровение не е подъл човек. Знам го. Мисля, че трябва да изчакаш, докато си в състояние да поговориш с него. Обуздай гнева си.

— Той е бил най-близкият приятел на краля — каза Кормак. — Поборникът на кралицата. Какво би могъл да каже, което да намали позора му? Ако е бил толкова разгонен, защо не е избрал някоя друга от хилядите жени? Защо точно майка ми?

— Аз не мога да ти отговоря на тези въпроси. Но той може.

— Това поне е вярно — каза Кулаин и остави наръч сухи дърва на тревата. Отново беше облечен с кафявата си вълнена дреха и носеше дървената тояга на Откровение, макар че този път брадата и гъстата сива коса ги нямаше.

— Какво стана с майка ми? — попита Кормак, след като огънят се разгоря.

— Умря в Сикамбрия преди две години.

— Ти с нея ли беше?

— Не, аз бях в Тингис.

— Щом сте били толкова влюбени, защо си я изоставил?

Откровение не отговори, а се излегна по гръб и впери очи в звездите.

— Не му е сега времето — тихо каза Андюин и стисна лекичко ръката на Кормак.

— И никога няма да бъде — изсъска момчето, — защото на тези въпроси отговори няма. Само празни извинения! Не знам дали Утер я е обичал, но тя е била негова съпруга. Предателят е знаел това и въобще не е трябвало да я докосва.

— Кормак! Кормак! — каза Андюин. — Говориш така, сякаш е била някакъв предмет, като наметало. Но тя не е била вещ — била е жена, и силна жена при това. Прекосила е Страната на Мъглите с Кървавия крал и се е била срещу кралицата вещица редом с него. Преди това, когато той е бил само едно преследвано дете, го е спасила — убила е човека, изпратен да убие него. Мислиш ли, че не е имала избор?

Откровение седна и добави съчки към огъня.

— Не е нужно да ме защитаваш, Андюин, защото момчето е право. Няма отговори, само извинения. Повече от това няма какво да се каже. Ще ми се да беше различно. Ето, Кормак, това е твое. — Той метна верижката с камъка над огъня. — Дадох го на майка ти една година преди да се родиш. Именно той те е спасил в пещерата. Това е камък сипстраси — камъкът от небесата.

— Не го искам — каза Кормак и го остави да падне на земята. Със задоволство забеляза как в очите на Откровение се разгаря гняв, а после видя и желязната воля, с чиято помощ мъжът го овладя.

— Гневът ти мога да разбера, Кормак, но глупостта ти ме вбесява — каза Откровение, легна и се обърна с гръб към огъня.

Глава 5

На следващата сутрин навлязоха дълбоко в Каледонските планини, далеч на север от Стената на Адриан, и малко след обяд стигнаха до една полуразрушена хижа. Покривът беше пропаднал, а до каменното огнище се беше заселило семейство плъхове. Откровение и Кормак се трудиха няколко часа да потегнат хижата и да изчистят многогодишния прах, наслоил се по подовете на трите стаи.

— Не можеш ли да използваш магия? — попита Кормак, отривайки потта и мръсотията от лицето си, докато Откровение настилаше покрива с чимове.

— Някои неща е по-добре да се свършат с ръце и сърце — отвърна Откровение.

Това бяха първите думи, които двамата си разменяха след сблъсъка в каменния кръг, и след тях изнервящото мълчание се възцари наново. Андюин седеше край поточето близо до хижата, търкаше ръждясали тенджери и внимателно отстраняваше плесента от дървените чинии, които Кормак беше открил в прогнилия кухненски шкаф. Късно следобед Откровение заложи капани по хълмовете над хижата и след неприятна нощувка на студения корав под на средната стая тримата закусиха с печено заешко и див лук.

— На север оттук има още една хижа — каза Откровение, — а недалеч от нея ще намерите ябълки и круши. Дивечът също е в изобилие по по-високите места — сърни, зайци и гълъби. Можеш ли да си служиш с лък?

— Мога да се науча — каза Кормак, — но с прашката съм много добър.

Откровение кимна.

— Ще е добре и да се научите кои растения могат да се ядат и дават сила. Листата на невена са добри, както и копривата, а в западната долина расте много лук и ряпа.

— Говориш така, сякаш отиваш надалеч — каза Андюин.

— Налага се. Трябва да намеря нов камък, защото в този не е останала много магия.

— Колко време няма да те има? — попита тя и на Кормак му стана криво заради страха, прокраднал се в гласа й.

— По-малко от седмица, ако всичко мине гладко. Но ще остана тук още известно време. Много неща има да се свършат.

— Нямаме нужда от теб — каза Кормак. — Можеш да тръгнеш още сега, ако искаш.

Откровение подмина думите му без внимание, но по-късно, докато Андюин нарязваше и осоляваше остатъка от месото, го изведе на откритата поляна пред хижата и каза:

— Грози я голяма опасност, Кормак, и ако ще я защитаваш, трябва да станеш по-силен, по-бърз и по-опасен, отколкото си сега. Както стоят нещата в момента, и една стара доячка може да ти я отнеме.

Кормак изсумтя презрително и понечи да отговори, но изведнъж Откровение го фрасна в челюстта. Младежът тупна тежко на земята и главата му се завъртя.

— Римляните го наричат „боксиране“ — каза Откровение, — но го е създал един грък на име Карпофорус. Стани.

Кормак се изправи и се хвърли приведен към по-високия мъж. Откровение се изви назад и едновременно с това вдигна коляно, то се заби в лицето на Кормак и той пак рухна на земята. От носа му закапа кръв, главата му се замая и му беше трудно да фокусира погледа си върху Откровение. Въпреки това той се изправи и нападна, но този път го посрещна юмрук в корема и Кормак се преви на две, останал без дъх. Свлече се на земята и се замята като риба на сухо. След няколко минути с мъка се изправи. Откровение седеше на един повален дънер.

— Тук, в тези високи самотни планини, обучих баща ти… и майка ти. Тук кралицата вещица изпрати убийците си и оттук Утер се отправи по пътя, върнал му бащиния му трон. Но той не мрънкаше и не се оплакваше, не пръхтеше презрително, вместо да се учи. Просто си избра цел и я постигна. Имаш две възможности, дете — върви си или се учи. Кое избираш?

— Мразя те — прошепна Кормак.

— Това е без значение. Избирай!

Кормак вдигна поглед към студените сиви очи и преглътна ядните думи, които напираха да бъдат изречени.

— Ще се уча.

— Първият ти урок е подчинение и е жизненоважен. За да станеш силен, трябва да стигнеш до границата на поносимото. Ще те карам да правиш повече от необходимото, макар понякога да ти се струва, че съм ненужно жесток. Но трябва да се подчиняваш. Разбираш ли за какво ти говоря, дете?

— Не съм дете — сопна му се Кормак.

— Чуй и разбери следното, дете. Роден съм заедно със слънцето, когато за пръв път огряло Атлантида. Бил съм се с израилтяните в земята на Ханаан, бил съм бог за гърците и крал за племената на Британия. Дните ми се броят в десетки хиляди. А ти какво си? Ти си листо, което вятърът подмята един сезон, а аз съм дъбът, който стои през вековете. Ти си дете. Утер е дете. И най-старият човек на света е дете в сравнение с мен. Така, ако трябва да ме мразиш — а се боя, че наистина трябва — поне ме мрази както мрази мъж, а не като някое ревливо бебе. Аз съм по-силен от теб, по-знаещ от теб. Мога да те убия с или без оръжие. Така че, учи се и един ден може да ме победиш… макар да се съмнявам.

— Един ден ще те убия — каза Кормак.

— Тогава се подготви. — Откровение заби една дълга пръчка в земята и още една на стъпка вляво от първата. — Виждаш ли онази борова горичка на върха?

— Да.

— Трябва да тичаш до нея и да се върнеш преди сянката да е паднала върху втората пръчка.

— Защо?

— Изпълнявай или се махай оттук — каза Откровение, стана и тръгна към хижата.

Кормак си пое дълбоко дъх, изтри съсирващата се кръв от носа си и затича. Свежият планински въздух изпълваше дробовете му, а краката му го носеха с лекота по изкачващата се горска пътека. След като навлезе между дърветата, вече не виждаше скупчените нагъсто борове, които му беше посочил Откровение, и ускори крачка. Прасците му започнаха да горят, но той не им обърна внимание. Пътеката ставаше все по-стръмна, а дишането му — по-задъхано. Когато излезе от дърветата, целта все още беше на половин миля напред и той продължи бавно и със залитане. Изкуши се да поседне, докато възстанови силите си, или дори да се върне при Откровение и да му каже, че е стигнал до боровете. Но не направи нито едно от двете. Вместо това продължи напред и нагоре. Пот потече по лицето му и пропи в туниката, а краката си чувстваше като горящи факли. Най-сетне се довлече до горичката. На един клон висеше стомна с вода. Той пи жадно и пое обратно към хижата. Спринтираше надолу по хълма — и изведнъж краката му изневериха, той се препъна, падна и се затъркаля надолу по склона, докато не го спря коренът на едно дърво, който се заби болезнено в хълбока му. Кормак се изправи и пак затича, докато не стигна до поляната пред хижата.

— Лошо — каза Откровение. Взираше се студено в зачервения младеж. — Това са само две мили, Кормак. Ще го направиш отново тази вечер и утре. Погледни маркировката си.

Сянката беше пропълзяла на три пръста отвъд пръчката.

— Ръцете и раменете ти са силни, но силата ти е лишена от бързина. Как си натрупал мускулите си?

Най-сетне поел си дъх, Кормак отиде при най-близкото дърво и подскочи да се хване за един надвиснал клон. После започна да се набира, докосвайки с брадичка клона, отново и отново, с плавни, ритмични движения.

— Продължавай — каза Откровение.

Преброил до сто, Кормак се пусна. Мускулите на ръцете му горяха, а очите му блестяха тържествуващо.

— Това гради сила, но не и скорост — каза Откровение. — Добро упражнение е, но трябва да се допълни с други. Силен си за възрастта си, но ти липсва гъвкавост. Един мечоносец трябва да е бърз като светкавица. — Той взе една дълга одялана пръчка и я задържа хоризонтално между пръстите си. — Сложи ръката си на върха на пръчката, без да свиваш пръсти, и я хвани, когато я пусна.

— Лесна работа — каза Кормак, протегна ръка и се напрегна в очакване. Откровение пусна пръчката, ръката на Кормак се стрелна надолу и сграбчи празното пространство.

— Лесна, казваш? — повтори собствените му думи Откровение.

Още три пъти Кормак се опитва да хване пръчката и веднъж почти успя, но пръстите му само я удариха и тя падна още по-бързо.

— Хълбоците ти са неповратливи, а раменните ти мускули са напрегнати и следователно бавноподвижни.

— Това, което искаш да направя, е невъзможно — каза Кормак.

— Тогава ти дръж пръчката. — Момчето го направи и когато пръстите му се разтвориха, ръката на Откровение се спусна като нападаща змия и улови пръчката преди да е паднала и на стъпка разстояние. — Бързина, Кормак. Действие без мисъл. Не си мисли дали ще хванеш пръчката, просто го направи. Изпразни ума си, отпусни крайниците си.

След трийсетина опита Кормак успя. Последваха още десет провала. Всичко това вбесяваше момчето, но решимостта да успее го подтикваше да опитва отново и отново. Преди края на сутринта беше успял да улови пръчката седем пъти с дясната и три пъти с лявата си ръка.

Откровение вдигна ръка към лицето си, образът му се размести и размаза, променяйки се отново в лицето на Кулаин, Господаря на Сребърното копие.

Още един час Кулаин и отпадащото момче се упражняваха с мечове. Кормак почти забрави за омразата си към високия воин, изумен от естествената грация и отличните му рефлекси. Отново и отново острието на Кулаин се плъзгаше покрай меча на момчето и се заковаваше на косъм от врата, ръката или гърдите на Кормак.

Кулаин лах Фера беше повече от воин, осъзна Кормак — той беше крал сред воините.

Но веднага след края на урока враждебността на Кормак се завърна. Кулаин я прочете в очите му и прибра меча си, на чието място проблесна сребърното копие.

— Заведи Андюин нагоре по хълмовете — каза той. — Помогни й да запомни пътеките.

После се обърна, отиде в хижата и изведе сляпото момиче.

Кормак я хвана за ръка и я поведе към дърветата.

— Къде е слънцето? — попита тя. — Не усещам топлината му.

— Над дърветата е, листата спират лъчите му.

— Разкажи ми за листата.

Той се наведе, взе едно паднало листо от земята и го притисна в ръката й. Пръстите й пробягаха по повърхността му.

— Дъб?

— Да. Огромен дъб, стар като времето.

— Красив ли е?

— Като силен старец, суров и непреклонен.

— А небето?

— Синьо и ясно.

— Опиши ми синьото — така, както го виждаш — каза тя.

Той спря и се замисли.

— Някога докосвала ли си коприна?

— Да. Подариха ми копринена рокля за последния ми рожден ден.

— Веднъж Гриста намери отнякъде малко парче коприна — беше толкова меко и гладко. И синьото е такова. Само като го погледнеш и сърцето ти се изпълва с радост.

— Небе от коприна — прошепна тя. — Сигурно е много красиво! А облаците? Как изглеждат облаците за теб?

— Днес няма много облаци — носят се като бели медени кексчета, далеч са и въпреки това ти се струва, че само да протегнеш ръка и ще ги пипнеш.

— Небе от коприна и медени кексчета — каза тя. — О, Кормак, толкова е красиво! Не мога да го видя, но го усещам дълбоко в сърцето си.

— Бих си отрязал ръката, ако така можеше да го видиш — каза той.

— Не говори така. Не си и помисляй, че съм нещастна, защото не мога да споделя онова, което ти виждаш с очите си. Заведи ме по-нагоре в планината. Покажи ми цветя, които да пипна и помириша, и ми ги опиши с коприна и медени кексчета.

Всяка сутрин, след като приключеше с изтощителните уроци, Кормак водеше Андюин в гората — до скрити сред дърветата полянки, в падини на завет, а често и при едно малко езерце със студена прозирна вода под надвисналите склонове на планината. Не можеше да се начуди на паметта й, защото, веднъж минала по някоя пътека и открила знаци, които можеше да пипне с ръка — заоблена скала с процеп в средата, дърво с огромен чвор, корен с по-особена форма или нещо друго — оттам насетне тя вървеше по нея, сякаш я е обхождала през целия си живот. Понякога отгатваше коя е пътеката по наклона или по посоката, от която слънцето стопляше лицето й. Веднъж дори предизвика Кормак да се надбягват до хижата и щеше да го победи, ако в последната отсечка не се беше спънала в един стърчащ от земята корен.

Младежът с все по-голямо нетърпение очакваше разходките им и кротките разговори, с които ги запълваха. Беше му приятно да описва полета на дивите гъски, лисицата, тръгнала на лов, и царствените елени. От своя страна, тя също се радваше на компанията му, на топлия му глас и на допира на ръката му.

Единствено в дните, когато не бе успял да изпълни задачите, поставени му от Откровение, компанията му й тежеше, набъбнала от гняв и омраза, които насищаха въздуха около нея с напрежение, което тя не желаеше да споделя.

— Прави го само за твое добро — каза тя една влажна утрин, докато седяха под клоните на голям дъб и чакаха дъждът да спре.

— Приятно му е да гледа как се провалям.

— Знаеш, че това не е вярно. Обучавал е и баща ти тук — и според мен той се е чувствал също като теб.

Кормак потъна в мълчание и тя усети как гневът му се уталожва. Пръстите му се плъзнаха по ръката й и я стиснаха нежно. Тя се усмихна.

— Успокои ли се вече?

— Да. Но не го разбирам този човек. Докато бяхме в кръга, ми каза, че трябвало да те убия, ако демоните пробият. И те пробиха, но той не се опита да те убие. После ни пренесе тук за едно мигване на окото. Щом е можел, защо не го направи още в началото? Тогава въобще нямаше да ни се наложи да се бием с демоните.

— За мен именно това го прави велик — каза Андюин, облегна се на Кормак и положи глава на рамото му. — Бил е прав. За мен би било по-добре да умра, отколкото да помогна на Вотан с душата си. Но това е така от гледна точка на стратега. Когато се стигна до битка обаче, нея я води човекът, а той би дал и последната си капка кръв, преди да пролее моята. Колкото до идването ни тук, той не можеше да го осъществи, докато демоните бяха живи. Трябваше да убиете всички врагове, така че никой да не проследи дирята ни. Ако бяхме избягали тук в началото, те щяха да ни последват. Но дори и така, Кормак, един ден те ще ни намерят.

Той обгърна с ръка раменете й и я придърпа към себе си.

— Аз също бих умрял преди да им позволя да те наранят.

— Защо? — прошепна тя.

Той се прокашля и стана.

— Дъждът спира. Хайде да намерим овошките.

Откриха езерото в деня на Средилетието: хвърлиха в паника няколко лебеда, а после Кормак се гмурна във водата, захвърлил туниката и панталоните си на една скала до брега. Поплува няколко минути, а Андюин седеше търпеливо под един високо избуял храст орлови нокти. После Кормак прецапа до брега и седна до нея, наслаждавайки се на топлите слънчеви лъчи върху голото си тяло.

— Можеш ли да плуваш? — попита той.

— Не.

— Искаш ли да те науча?

Тя кимна, изправи се, развърза връзките на светлозелената си рокля и я остави да се свлече по раменете й. Когато дрехата падна на земята, Кормак преглътна и погледна встрани. Тялото й беше бяло като мляко, гърдите — кръгли, кръстчето — тънко, а хълбоците…

— Върви след мен — каза й той, като се изкашля за пореден път и се обърна настрана. Андюин се засмя, когато усети хладната милувка на водата по стъпалата и глезените си, после зацапа навътре.

— Къде си? — извика тя.

— Тук съм — отвърна той и я хвана за ръката. — Обърни се с лице към брега и отпусни гръб на ръцете ми.

— Ще се удавя…

— Аз ще те държа. Довери ми се.

Тя се отпусна в ръцете му, изпъна крака и тялото й се издигна на повърхността.

— О, прекрасно е — каза тя. — Какво да правя сега?

Кормак си спомни как Гриста го беше учил да плува в реката край селото и каза:

— Стига дробовете ти да са пълни с въздух, няма да потънеш. Поеми си дълбоко дъх, разпери ръце и ритай с крака. — Ръцете му се плъзнаха под тялото й и той се улови, че се е втренчил в гърдите й, в белия й корем и в тъмния триъгълник, който сочеше като стрела към бедрата й. Обърна рязко глава и закова поглед върху лицето й. — Поеми си дълбоко дъх и го задръж — каза той. После внимателно снижи ръце. Тя продължи да се носи по повърхността още няколко секунди, сетне, сякаш осъзнала, че вече нищо не я държи, се стегна и потъна под искрящата вода. Той побърза да я извади, а тя се вкопчи във врата му като кашляше и плюеше.

— Добре ли си?

— Ти ме пусна — обвини го тя.

— Но бях до теб. Нищо лошо нямаше да ти се случи.

Наведе се и я целуна по челото, отмахвайки мокрите кичури от лицето й. Тя се засмя и му върна целувката, захапвайки устната му.

— Защо? — Гласът й внезапно бе предрезгавял.

— Защо какво?

— Защо би умрял за мен?

— Защото отговарям за теб. Защото… си моя приятелка.

— Твоя приятелка?

За момент той не каза нищо, опивайки се от допира до тялото й.

— Защото те обичам — каза най-накрая.

— Обичаш ли ме достатъчно, за да ми дадеш очите си?

— Очите ми?

— Кажи?

— Не те разбирам.

— Ако кажеш да, ти ще си сляп, но аз ще виждам. Обичаш ли ме достатъчно за това?

— Да. Обичам те повече от живота.

Ръцете й се вдигнаха и обхванаха лицето му с палци върху клепачите. Обви го мрак, ужасна, сковаваща празнота. Той извика и тя го поведе към брега. Още при първата крачка Кормак удари пръста си в някакъв камък. Тя го изведе, помогна му да седне и страхът го премаза. Какво беше направил?!

— О, Кормак, значи такова е небето. Толкова е красиво! И дърветата, точно както ги описа. И ти, Кормак, толкова красив, толкова силен. Разкайваш ли се за подаръка си?

— Не — излъга той. Гордостта надмогваше обзелия го ужас.

Ръцете й докоснаха още веднъж лицето му и зрението му се върна. Той я взе в прегръдките си и трепна, когато видя сълзи в очите й.

— Защо ми върна подаръка? — попита той.

— Защото аз също те обичам. И защото изглеждаше така изгубен и уплашен. Никой никога не е правил за мен това, което ми предложи ти, Кормак. Никога не ще го забравя.

— Тогава защо плачеш?

Тя не му отговори. Как би могла да му каже, че досега никога не си е давала сметка колко самотно е в мрака?

— Гневът му към теб е всепоглъщащ — каза Андюин. Двамата с Кулаин седяха на слънце. Два месеца бяха отминали и хладните ветрове на есента шепнеха в листа с цвят на злато. Всеки ден Кормак и Кулаин се трудеха с часове — бокс, борба, двубои с меч или тояги. Но свършеха ли уроците, младежът му обръщаше гръб, маска скриваше чувствата му, а сивите му очи ставаха безизразни.

— Знам — отговори воинът, заслони очи от слънцето и се загледа към малката фигурка на момчето, което тичаше пъргаво към боровата горичка високо върху планинския склон. — Има си причини за това. Но теб те харесва, вярва ти.

— И аз така мисля. Но не е по силите ми да изцеря гнева му. Докосна ли го, Кормак се отдръпва като мъгла пред допира ми. Дали няма да помогне, ако поговориш с него за това?

— Не съм се опитвал, Андюин. Никой от двама ни няма да спечели от подобен разговор. За пръв път видях баща му тук, в тази планина, и пак тук той се влюби в Лаита, моята Гиан Авур. Сега е ред на сина. А светът все така е във война, злото вилнее и добри хора умират. Съжалявам за баща ти. Ако бях дошъл по-рано…

— Той беше стар воин — каза тя и се усмихна. — Точно така би искал да умре, ако можеше да избира — с меч в ръка, а враговете да го връхлитат от всички страни.

— Било е много смело от негова страна да се опълчи на Вотан.

— Не беше смелост. Той просто искаше по-висока цена за мен. Вотан взе алчността му за благородство.

— Малко неща ти убягват, Андюин, за човек, който не вижда.

— Днес ли тръгваш?

— Да. Нищо не ви грози, или поне така мисля. Съжалявам, че хижата е толкова бедна откъм удобства. Няма да ти е лесно.

— Може пък и да оцелея — усмихна се тя. — Не се тревожи.

— Ти си добра жена.

Усмивката й помръкна.

— А ти си добър мъж, господарю мой. И не разбирам защо си решил да срещнеш смъртта си.

— Виждаш твърде много.

— Не ми отговори.

— Да зададеш въпроса означава да знаеш отговора, защото двете са едно.

— Искам да го чуя от теб.

— Защо?

— Защото искам сам да го чуеш от устата си. Искам да разбереш, че ще е напразно.

— Друг път, Андюин. — Той взе ръката й и я целуна нежно.

— Не, няма да има друг път. Ти няма да се върнеш и аз не ще те видя пак.

Кулаин помълча и тя усети как напрежението в него се оттича.

— През целия си живот — каза той накрая, — през целия си дълъг, дълъг живот можех да погледна Кулаин и да се гордея. Защото Кулаин никога не бе постъпвал подло. Кулаин беше истински принц. Самодоволството ми можеше да потопи планини. Бях безсмъртният воин от Мъглите, Господаря на копието от Фера. Бях Аполон за гърците, Донер за норвежците и какво ли не още. Но за всичките тези безкрайни векове аз нито веднъж не се отвърнах от приятел и не предадох нечие доверие. Ала вече не съм този Кулаин и се чудя дали въобще някога съм бил.

— За кралицата ли говориш?

— Да, за невястата на Утер. Отгледах я тук — точно тук. Тичаше из тези планини, ловуваше и се смееше, пееше и се радваше на живота. Бях й като баща. Тогава не знаех, че ме обича, защото тя бе дете на земята, а моята възлюблена беше богиня с вечна красота. Но пък ти знаеш историята за кралицата вещица и онова, което направи тя. — Кулаин сви рамене. — Въобще не трябваше да се връщам след края на битката. Утер и Лаита ме смятаха за мъртъв, вече бяха женени и щастливи, или поне аз вярвах така. Но се оказа, че последното не е вярно. Той я пренебрегваше, отнасяше се към нея със срамно презрение. Взе си други жени и се перчеше с тях из замъците си, а моята Гиан превърна в посмешище. Бих го убил, ако тя не ми беше забранила. Опитвах се да я утеша. Жал ми беше за нея. Обичах я. За известно време я направих щастлива. После те се сдобриха и любовта ни бе захвърлена на сметището. Тя зачена дете от него и всички предишни терзания изглеждаха забравени. Но щастието им не продължи дълго, защото горчивината у него беше прекалено силна. Изпрати я в Дубрис под предлог, че морският въздух бил добър за бременността й. После докара в замъка си една млада икенка. Аз отидох при Гиан. — Изсмя се, после въздъхна. — Кулаин глупакът… Оказа се капан. Беше оставил хора да наблюдават къщата. Видяха ме и се опитаха да ме посекат. Убих трима — единият ми беше стар приятел. Отведох Гиан в Андерида и оттам продължихме по крайбрежието. Бях пратил вест на приятели в Сикамбрия. Един кораб трябваше да ни качи и докато го чакахме, се приютихме в една пещера, далеч от всички — дори от магията на Медлин, чародея на Утер.

— Как са ви намерили? — попита тя.

— Гиан имаше една хрътка, казваше се Кабал. И много я обичаше. Един сакат бригант, Прасамак, пуснал кучката извън стените на Дубрис и тя ни проследила чак до пещерата. Гиан много се зарадва да я види, а аз изобщо не помислих за възможна опасност — толкова голяма беше нейната радост, че заслепи здравия ми разум. Кучката роди пет кученца, а после Гиан роди Кормак. Черен ден беше този! Новороденото беше мъртво, в това съмнение няма. Но Гиан остави при него колието с камъка сипстраси и по някакъв начин магията го е върнала в света на живите. Но през това време хайката вече ни беше намерила. Избих ги всичките и занесох Гиан на върха на скалите. Утер вече ни чакаше там, възседнал бойния си кон. Беше сам и помислих дали да не го убия. Но Гиан отново ме спря и аз отклоних погледа си към морето. В залива чакаше сикамбрианският кораб. Нямах избор — взех Гиан на ръце и скочих. За малко да я изгубя сред вълните, но всичко свърши добре. Тя обаче така и не възвърна духа си. Предателството на Утер и смъртта на сина си свърза в едно, прие ги като наказание от Бога, и ме отпрати.

— Какво стана с нея? — прошепна Андюин.

— Нищо. Беше мъртва и все пак живееше. Присъедини се към едно религиозно общество в Белгика и остана там тринайсет години, като стържеше подове, отглеждаше зеленчуци, готвеше, изучаваше древните писания и търсеше прошка.

— Намери ли я?

— Как би могла? Няма бог във Вселената, който би могъл да я мрази. Но тя сама се презираше. Така и не пожела да ме види. Всяка година изминавах пътя до Белгика и всяка година пазачът на портите отиваше при нея и се връщаше със заръка да ме отпрати. Преди две години ми каза, че е умряла.

— А ти, господарю? Къде отиде ти?

— Отидох в Африка. И се превърнах в Откровение.

— И ти ли търсиш прошка?

— Не. Аз търся забрава.

Кулаин седеше срещу младия воин под воднистия слънчев светлик, доволен от напредъка, който Кормак беше постигнал през последните два месеца. Сега младежът беше по-силен, дългите му крака можеха да тичат миля след миля по всякакъв терен, по ръцете и раменете му изпъкваха мускули — опнати и мощни. Избелялата червена туника му беше омаляла и сега носеше риза от еленска кожа и вълнени панталони, които Кулаин беше купил от един пътуващ търговец, минаващ през Каледоните на път за Пината Кастра на изток.

— Трябва да поговорим, Кормак — каза Господарят на копието.

— Защо? Още не сме се упражнявали с меча.

— Днес няма да се занимаваме с това. След като поговорим, аз ще си тръгна.

— Не искам да говорим — каза Кормак и стана.

— Опознай врага си — тихо изрече Кулаин.

— Какво означава това?

— Означава, че от днес ще разчиташ само на себе си, а и животът на Андюин ще бъде само твоя отговорност. Означава, че когато Вотан те намери — а той ще те намери, — само ти и уменията ти ще стоите между Андюин и ножа за жертвоприношения.

— Оставяш ли ни?

— Да.

— Защо? — попита младежът и пак седна на поваленото дърво.

— Не съм длъжен да ти обяснявам действията си. Но преди да се разделим, Кормак, искам да разбереш същността на врага си, защото в нея може да откриеш и слабостта му.

— Как бих могъл да се противопоставя на един бог?

— Като разбереш какъв е. Не говорим за Извора на всички неща, говорим за един безсмъртен — човек, който е открил начин да живее вечно. Но той все пак е човек. Погледни ме, Кормак. Аз също бях безсмъртен. Роден съм с първия изгрев над Атлантида, когато светът беше наш, когато крал Пендарик отвори портите на Вселената. Но океаните погълнаха Атлантида и светът се промени завинаги. Тук, на Острова на Мъглите, виждаш последните останки от силата на Пендарик, защото тук лежеше северната граница на империята му. Стоящите камъни бяха портали, през които се пътуваше във и отвъд кралството. Ние родихме всички богове и демони на света. Върколаци, дракони, кръвници — всички тях ги освободи Пендарик.

Кулаин въздъхна и потърка очи.

— Знам, че ти оставям голямо бреме. Но трябва да узнаеш поне част от историята, която хората вече не помнят другояче, освен като легенда. Пендарик откри други светове и като отвори портали към тези светове, пусна на свобода създания много различни от човека. Атлантида беше унищожена, но голяма част от народа й оцеля. Пендарик отведе хиляди от нас в нов дом — Фера. А имахме и сипстраси — камъкът от небесата. Бяхме виждали магията му, бяхме усещали мощта му. Той ни даряваше вечна младост, но не ни даваше мъдрост, нито ни предпазваше от ужасната скука. Човекът е ловуващо, съревноваващо се животно. Липсва ли амбиция, настъпват апатия и хаос. И ние си създадохме амбиции. Много от нас се върнахме в света и се превърнахме в богове благодарение на магията си. Изградихме цивилизации и воювахме помежду си. Превръщахме мечтите си в реалност. Някои от нас съзряха опасността… други не. Семената на безумието покълват в благодатната почва на безграничната власт. Войните ставаха все по-ожесточени и все по-страшни. Броят на убитите нямаше чет. Един от нас се превъплъти в Молох, не знам дали си чувал за него. Искаше кръвни жертвоприношения от всяко семейство. Всеки първороден син или дъщеря биваше хвърлян в огъня. Изтезания, осакатявания и смърт. Писъците на жертвите бяха за него сладки като музиката на лира. Пендарик свика съвет във Фера и всички се съюзихме срещу Молох. Войната беше дълга и кървава, но накрая сринахме империята му със земята.

— Но той е оцелял — каза Кормак.

— Не. Открих го при кулите на Вавилон заедно с личната му стража от демони. Пробих си с бой път до него и двамата застанахме един срещу друг високо над осеяното с трупове бойно поле. Само веднъж се бях сразявал с толкова добър воин, но по онова време бях в разцвета на силите си и го убих, отрязах главата му, а тялото хвърлих върху скалите долу.

— Тогава как се е върнал?

— Не знам. Но ще открия истината и отново ще се изправя срещу него.

— Сам?

Кулаин се усмихна.

— Да, сам.

— Вече не си в разцвета на силите си.

— Вярно. Едва не ме убиха преди двайсет и пет… не, преди двайсет и шест години. Сипстраси ми върна младостта, но оттогава не съм използвал силата му върху себе си. Искам отново да бъда човек, да изживея живота си и да умра като смъртен.

— В такъв случай няма да го победиш.

— Победата не е важна, Кормак. Истинската сила се ражда в усилието. Когато за пръв път тича до боровата горичка, не можа да се върнеш преди сянката да подмине пръчката. Каза ли тогава: „Е, това е, няма смисъл да го правя отново“? Не, ти продължи да тичаш и ставаше все по-силен, по-здрав и по-бърз. Същото е и когато се изправяш срещу злото. Не ставаш по-силен, като бягаш от него. Всичко е въпрос на равновесие. На хармония.

— И как ще спечелиш, ако той те убие? — попита Кормак.

— Като посея семето на съмнението в ума му. Може и да не спечеля, Кормак, но ще се доближа до победата. Ще му покажа собствените му слабости и един ден някой по-силен мъж ще успее да го унищожи.

— Говориш така, сякаш си тръгнал на заколение.

— Може и така да е. Ще се справиш ли тук сам?

— Това не знам. Но Андюин ще защитавам с цената на живота си.

— Това пък аз го знам.

Кулаин пъхна ръка в кожената кесия на колана си и извади верижката с камъка сипстраси, която Кормак беше захвърлил в каменния кръг. Младежът се напрегна, очите му засвяткаха гневно.

— Не го искам — каза той.

— Той ти даде живот — тихо изрече Кулаин, — и каквото и да си мислиш за мен, не забравяй, че майка ти така и не преживя загубата ти. Мисълта за това я преследваше до сетния й дъх. Добави и това към бремето на омразата си към мен. Но този дар не е от мен, а от нея. С него ще можеш да защитаваш Андюин много по-добре, отколкото с меча.

— Не знам как се използва.

Кулаин се наведе напред.

— Вземи го и ще ти покажа.

— Дай го на Андюин, а аз ще си помисля, след като си тръгнеш — каза Кормак и пак стана.

— Упорит човек си ти, Кормак. Но ми се ще да се разделим като приятели.

— Аз не те мразя, Кулаин — каза младежът. — Ти ме спаси от Агвейн, а Андюин спаси от демоните. Но ако не беше ти, животът ми нямаше да е изпълнен с болка и мъки. Син съм на крал, а отраснах като прокажен. Мислиш ли, че има за какво да ти благодаря?

— Не. Ти си моят оживял срам. Но аз обичах майка ти и бих умрял за нея.

— Но не умря. Веднъж Гриста ми каза, че хората винаги си намират извинение за недостатъците си, но ти никога не си се извинявал и това ти прави чест. Опитай се да разбереш какво искам да ти кажа, Кулаин. Аз ти се възхищавам. Жал ми е за теб. Но ти си бащата на моята самота и двамата никога не ще бъдем приятели.

Кулаин кимна.

— Поне не ме мразиш и това е нещо, което си струва да отнеса със себе си. — Той протегна ръка и Кормак я стисна. — Бъди нащрек, млади боецо. Упражнявай се всеки ден. И помни трите тайнства — живот, хармония и дух.

— Ще ги помня. Сбогом, Откровение.

— Сбогом, принц Кормак.

Глава 6

В месеците, последвали бунта на триновантите, Британия се радваше на нестабилен мир. Утер крачеше по коридорите на Камулодунум като затворен в клетка звяр и нетърпеливо оглеждаше пътищата от личните си покои в северната кула. Пристигнеше ли пратеник, кралят неизменно слизаше почти на бегом в централната зала, разкъсваше печатите и изчиташе на един дъх съдържанието, надявайки се на новини за вътрешни бунтове или външни нашествия. Но през цялото лято и в началото на есента царуваше мир, реколтата беше събрана и доброволците от помощната армия бяха разпуснати по домовете си.

Хората стъпваха на пръсти покрай Утер, защото усещаха неспокойствието му. От другата страна на Галско море върху сикамбрианските кралства Белгика и Галия се беше изсипала страховита армия и разбиваше войските им и опожаряваше градовете. Римският епископ беше обявил вражеския крал Вотан за антихрист, но в това нямаше нищо необичайно. Не един и двама варварски крале бяха наричани със същото име, а впоследствие много от тях бяха приемани в лоното на църквата.

Самият Рим изпрати пет легиона в помощ на сикамбрианците. И петте бяха унищожени до крак, а знамената им — пленени.

Но народът на Британия се радваше на горещо лято и мирно време. Складовете се пръскаха от изобилната реколта, цените на хляба и виното падаха главоломно. Оплакваха се единствено търговците, защото изгодната търговия с Галия беше преустановена заради войната и малко търговски кораби приставаха в Дубрис и Новиомагус.

Всяка сутрин Утер се качваше в северната кула, заключваше тежката дъбова врата и поставяше Меча на Силата в нишата му в големия сив камък. После коленичеше пред него и чакаше, съсредоточил мислите си. Мечти и видения се завихряха в главата му и духът му се понасяше през страната, от Пината Кастра на север до Дубрис на юг, от Гарианонум на изток до Мериодунум на запад, търсейки сборове на въоръжени мъже. След като не откриеше нищо, се устремяваше по крайбрежието и вътрешният му взор оглеждаше сивите вълни за дългите кораби на викингските нашественици.

Но морето беше чисто.

В една слънчева сутрин той се опита да прекоси Галско море, но се натъкна на сила, която нито можеше да види, нито да преодолее — като стена от кристал.

Смутен и объркан, той се върна в кулата си, отвори телесните си очи и извади меча от камъка. Излезе при бойниците и хладният есенен вятър охлади сгорещената му кожа и за кратко приспа страховете му.

По обяд личният му слуга Болдрик дойде при него и донесе вино, студено месо и любимия десерт на краля — сладкиш със сини сливи. Утер не беше в настроение за разговори и му махна да излезе, после седна до прозореца и се загледа в далечното море.

Знаеше, че Викторин и Галчмай се тревожат за него, и сам не намираше обяснение за страха, който растеше в душата му. Чувстваше се като човек, който крачи по тъмна улица и знае — без никакви доказателства и въпреки това с абсолютна увереност — че зад следващия ъгъл го дебне чудовище — безлико, безформено и опасно.

Не за пръв път през последните десет години му се искаше Медлин да е тук. Чародеят би успокоил страховете му или, в най-лошия случай, би назовал опасността.

— Ако желанията бяха коне, просяците щяха да яздят — промърмори Утер и прогони от ума си спомена за заминаването на Медлин. Остри думи, разяждащи като киселина, се бяха излели от устата на Утер през онзи ден. След час вече съжаляваше за тях, но не можеше да ги върне обратно. Веднъж изречени, те увиснаха във въздуха, изсечени в невидим камък, вдълбани в сърцата на онези, които ги бяха чули. И Медлин си беше отишъл…

Както си беше отишла Лаита. И Кулаин…

Утер си наля още вино — търсеше забрава от спомените, но само им даде цвят. Гиан Авур, Горската сърничка — така Кулаин беше нарекъл Лаита, име, което на Утер не му бе позволено да използва. Но той я бе обичал и без нея беше загубен.

— Защо тогава сам я натика в прегръдките му? — прошепна той.

Нито логиката, нито здравият разум можеха да му дадат отговор на този въпрос. Но Утер знаеше къде лежи той — дълбоко в лабиринта на едно тъмно чувство. Семената на безумството бяха посети през онази нощ в един чужд свят, когато младият мъж за пръв път се беше любил с девицата и я бе чул да прошепва името на Кулаин в мига на най-върховната си радост. Мечтата на алхимика, но с обратен знак — златото се бе превърнало в олово, светлината бе погълната от мрак. Тогава би могъл да й прости, защото Кулаин беше мъртъв. Не можеше… нямаше да ревнува от един труп. Но Господаря на копието се беше върнал и Утер бе видял как светликът на любовта се възражда в очите на Лаита.

И въпреки това не можеше да го отпрати, защото това би било равносилно на поражение. Не можеше и да го убие, защото му дължеше всичко. Можеше само да се надява, че любовта й към Господаря на копието ще бъде надвита от брачните й клетви към краля. Така и стана… но не беше достатъчно. Той отново и отново подлагаше на изпитание решимостта й, като я обграждаше с ледено безразличие и я тласкаше в отчаянието й към онова, от което се боеше повече от всичко.

Крал на глупците!

Утер, Кървавия крал, Господаря на победата! Какво значение имаше, че армиите се огъваха пред него, щом живееше самотен в една мрачна и студена кула? Без синове, които да вървят по стъпките му, без съпруга, която да го обича. Обърна се към бронзовото огледало на стената — сиви корени бяха прораснали под къносаната коса, очите гледаха уморено.

Отиде при бойниците и погледна надолу към двора. Сикамбрианецът Урсус се разхождаше ръка за ръка с някакво младо момиче. Стори му се позната. Утер се усмихна. Конската броня се бе оказала пълен провал — подгизна от дъжда и се превърна в безполезен товар, — но пък от Урсус щеше да излезе добър кавалерийски командир. На войниците им допадаше спокойният му нрав и бързият му ум; освен това не беше безразсъден и разбираше необходимостта от търпение и планиране, които бяха в основата на всяка стратегия.

Кралят го гледаше как премята небрежно ръка през раменете на девойката, как я притегля в сенките на една врата и повдига брадичката й, за да я целуне. Утер поклати глава и се обърна. Напоследък рядко викаше жени в покоите си — след това в душата му оставаше утайка от тъга и кухо чувство за самотност.

Очите му се плъзнаха по зеления пейзаж, по вълнистите хълмове и фермите, стадата говеда и овце. Мир и спокойствие. Утер тихо изруга. Години наред беше поддържал легендата, че той е земята, душата и сърцето на Британия. Само най-доверените му приятели знаеха, че силата му извира от меча. Но сега, дори и без помощта на митичното оръжие, Утер усещаше зловещата прокоба, надигаща се в сенките. Спокойствието около него беше само илюзия, а дните на огън и кръв чакаха своя изгрев.

„Или остаряваш? — запита се той. — Или толкова дълго си насаждал този лъжлив мит, та сам си повярвал в него?“

Обгърна го хладен повей и той зиморничаво потръпна.

Каква беше заплахата? Откъде щеше да дойде?

— Милорд? — повика го един глас и Утер рязко се обърна. Викторин стоеше на прага. — Почуках на вратата, но никой не ми отговори — каза римлянинът. — Не исках да ви стресна.

— Бях се замислил — каза кралят. — Какви са новините?

— Римският епископ е сключил договор с Вотан и е признал претенциите му към Галия и Белгика.

Утер се изсмя.

— Не беше за дълго антихрист, нали?

Викторин кимна, после свали бронзовия си меч. Заради бялата си коса изглеждаше много по-стар от петдесетте си години. Утер мина покрай него, влезе в покоите си и даде знак на пълководеца да седне.

— Все така гладко избръснат, приятелю — каза кралят. — Какво ще правиш сега, когато пемзата спря да пристига?

— Ще използвам бръснач — каза Викторин и се ухили. — Не прилича на един римлянин да се носи като неумит варварин.

— Така не се говори на един крал — каза Утер и подръпна брадата си.

— Имали сте нещастието да се родите без капка римска кръв, господарю. Мога само да ви изкажа най-дълбоките си съболезнования.

— Самодоволството на Рим ще надживее и собственото му падение — каза усмихнат Утер. — Кажи ми за Вотан.

— Докладите са противоречиви, господарю. Водил е четири големи сражения в Сикамбрия и е разбил меровингите. За краля им не се знае нищо — някои твърдят, че бил избягал в Италия, други, че бил потърсил спасение в Хиспания.

— Стратегията му, човече. Използва ли кавалерия? Или римска фаланга? Или просто подкарва ордите си, разчитайки на численото превъзходство?

— Армията му е разделена на части. Има и конница, но главно разчита на лъкове и бойни секири. Самият той се сражава там, където е най-напечено, и казват, че никой меч не може да пробие бронята му.

— Не е добро качество за един пълководец — промърмори кралят. — Би трябвало да стои назад и да ръководи битката.

— Като вас ли, милорд? — попита Викторин и повдигна вежда.

Утер се ухили.

— Един ден и това ще стане — каза той. — Ще седя на походно столче и ще гледам как двамата с Галчмай разбивате врага.

— Ще ми се да го правехте, господарю. Сърцето ми не ще издържи още дълго напрежението, на което го подлагате със своето безразсъдство.

— Вотан пращал ли е емисари при други крале? — попита Утер.

— Поне ние не знаем за такова нещо — само при римския епископ и при момчето-император. Дал е клетва да не навлиза с армиите си в Италия.

— Тогава накъде ще ги поведе?

— Мислите, че може да нахлуе в Британия?

— Трябва да науча повече за него. Откъде е? Как е направил от германските племена, норвежците и готите една толкова дисциплинирана армия? И за толкова малко време?

— Бих могъл да ида при него като посланик, господарю. В момента дворът му е в Марций.

Утер кимна и каза:

— Вземи Урсус — той познава земята, хората, езика. И занеси дар. Ще измисля някакъв подходящ дар за едни новоизлюпен крал.

— Един твърде голям дар може да се приеме като знак за слабост, господарю, а и вие имахте спогодба с Меровий.

— Меровий беше глупак, а армията му — посмешището на Европа. Спогодбата ни засягаше единствено търговията и нищо друго. Ще му обясниш, че договорът е между кралете на Сикамбрия и Британия и че аз признавам спогодбата като все още действаща, тъй както признавам правото му върху трона.

— Не е ли опасно, господарю? Това означава да подкрепите правото на завоевателя срещу кръвното право.

— Живеем в опасен свят, Викторин.

Урсус се събуди, облян в студена пот. Сърцето му се блъскаше тежко в гърдите. Момичето до него спеше под топлите завивки, дишането му бе равномерно и спокойно. Принцът се измъкна от леглото, отиде до прозореца и дръпна встрани кадифените завеси, за да охлади тялото си на лекия вятър. Сънят беше толкова истински — беше сънувал как преследват брат му по улиците на Марций, а после го завлякоха в някаква просторна зала. И там, пред очите на Урсус, един висок воин с руса брада изтръгна сърцето на брат му от още живото му тяло.

Той отиде при масата и разклати стомната — имаше още малко вино. Пресуши го на един дъх.

„Само един сън — каза си. — Сън, роден от тревогите около нашествието в Галия.“

Ярка светлина изригна зад очите му и главата му се изпълни с огнена болка. Той извика и залитна, ослепял и изплашен, и катурна масичката на пода.

— Какво става? — изпищя момичето. — Исусе Христе, зле ли ти е?

Но гласът й заглъхна в далечината и рев изпълни ушите му. Зрението му се върна и той отново видя светлобрадия воин, този път застанал в дълбока кръгла яма. Наоколо му имаше и други воини, всичките с рогати шлемове и с огромни брадви в ръце. Врата се отвори над тях и двама мъже довлякоха един гол затворник до дървеното стълбище и го блъснаха да слезе в ямата. Урсус с ужас разбра, че това е Меровий, кралят на Сикамбрия. Брадата му беше сплъстена, косата — покрита с кал и мръсотия. По стройното му тяло личаха следи от изтезания, белези от бич се кръстосваха безразборно по кожата му.

— Добра среща, братко кралю — каза високият воин, стисна затворника за брадата и я дръпна силно нагоре. — Добре ли си?

— Проклинам те, Вотан. Нека гориш в огньовете на ада!

— Глупак! Адът съм аз и аз паля огньовете.

Завлякоха Меровий до един мазен заострен кол и го вдигнаха високо във въздуха.

Урсус стисна очи, но не можеше да избяга от ужасяващите писъци, докато набиваха монарха на кола. Ярката светлина изригна отново и сега пред очите му се разкри вътрешността на огромно помещение с дървени стени. Воини обграждаха множество сбрани накуп хора и копията им бяха насочени към мъже, жени и деца, застинали в безмълвен ужас. Урсус разпозна много от тях — братовчеди, чичовци, лели, племенници. По-голямата част от благородническото съсловие на меровингите беше събрано тук. Воини в плетени ризници започнаха да изливат кофи с вода върху затворниците, като дюдюкаха и се смееха. Сцената беше повече от абсурдна и в същото време в нея се прокрадваше нещо злокобно. И отново светлобрадият Вотан пристъпи напред, този път с факла в ръка. Ужасени писъци се надигнаха откъм затворниците, когато Вотан се изсмя и хвърли факлата сред множеството. Огън облиза хората… и Урсус внезапно разбра. Не ги бяха обливали с вода… а с масло. Копиеносците побързаха да се отдръпнат на безопасно разстояние от горящите хора, които тичаха обезумели като живи факли и разнасяха огъня.

Стените прихванаха пламъците и тъмен пушек погълна зловещата сцена…

Урсус извика и се строполи хлипайки в ръцете на момичето.

— Мили боже — промълви тя, галейки челото му. — Какво става?

Но той не можеше да й отговори. В целия свят нямаше думи, които да опишат…

Имаше само болка…

Двама офицери влязоха и пренесоха Урсус на широкото легло. Други мъже се струпаха в каменния коридор. Някой се беше погрижил да извикат лечителя и момичето си събра тихичко дрехите, облече се и се изниза през вратата.

— Какво му е? — попита Плутарх, млад кавалерийски офицер, който се беше сприятелил с Урсус през изминалото лято. — Не виждам да има рана.

Другарят му, Децимий Агрипа, кокалест воин с десетгодишна служба във войската, просто вдигна рамене и се вгледа в немигащите очи на Урсус.

После внимателно затвори клепачите му.

— Мъртъв ли е? — прошепна Плутарх.

— Не. Мисля, че е получил пристъп. Познавах един човек, който от време на време получаваше подобни пристъпи — вдървяваше се и започваше да се тресе. Казват, че самият Юлий Цезар страдал от това нещо.

— Значи ще се оправи?

Агрипа кимна и се обърна към мъжете в коридора.

— По леглата — нареди той. — Представлението свърши.

Двамата мъже завиха Урсус с ленения чаршаф и меките вълнени одеяла.

— Определено си пада по лукса — каза Агрипа и се ухили. Последното не му се случваше често и Плутарх си помисли, че усмивката го прави почти красив. Агрипа беше роден за командир — студен, мълчалив воин, чиито умения и благоразумие предизвикваха крамоли сред хората, които се надпреварваха да се запишат в частта му. В големите сражения той губеше по-малко хора от по-безразсъдните си колеги и в същото време неизменно изпълняваше докрай поставените му задачи. В Cohors Equitana, кавалерията, го знаеха като Нощния кинжал, или за по-кратко, просто като Кинжала.

Плутарх беше вторият му декурион — млад мъж, наскоро пристигнал от Еборакум, който тепърва щеше да доказва уменията си на бойното поле.

Лечителят пристигна, провери пулса и дишането на Урсус и се опита да го свести, като счупи восъчния печат на някакво шишенце с отвратително смърдяща течност и го бутна под носа на изпадналия в безсъзнание мъж. Урсус не реагира, затова пък Плутарх се задави и бързо отстъпи назад.

— Изпаднал е в дълбок шок — каза лечителят. — Какво е станало тук?

Агрипа сви рамене.

— Спях в съседната стая и изведнъж чух някакъв мъж да крещи, а после и жена. Влязохме с младия Плутарх и заварихме сикамбрианеца на пода, а жената беше изпаднала в истерия. Помислих, че може да е пристъп.

— Съмнявам се — каза лечителят. — Мускулите не са сковани, а сърцето бие бавно, но равномерно. Ти! — обърна се той към Плутарх. — Дай фенер до леглото.

Младият офицер се подчини, а лечителят отвори дясното око на принца. Зеницата се бе свила до черна точица в средата на синия ирис.

— Добре ли познаваш този човек?

— Съвсем слабо — отговори Агрипа, — но Плутарх прекарва доста време с него.

— Той мистик ли е?

— Не, мисля, че не — каза Плутарх. — Никога не е споменавал за такова нещо. Веднъж каза, че Домът на меровингите бил прочут с познанията си за магията, но го каза с усмивка и реших, че се шегува.

— Значи — каза лечителят — не си го виждал да изпада в транс, да пророкува, да вещае по знамения?

— Не.

— Интересно. А жената къде е?

— Отиде си — каза Агрипа. — Изглежда, нямаше желание за повече публични изяви.

— Курвите би трябвало да свикнат с това — тросна се лечителят. — Добре тогава — ще го оставим да си почине през нощта. Утре сутрин ще изпратя по дъщеря си една запарка, от която ще спи почти целия ден.

— Благодаря ти, лечителю — тържествено каза Агрипа, забелязал плъзващата по лицето на Плутарх ухилена усмивка.

След като лечителят си замина, по-младият мъж се разсмя на глас.

— Ще споделиш ли причината за доброто си настроение? — попита Агрипа.

— Нарече курва собствената си дъщеря. Не ти ли се струва смешно? Половината офицери са се опитвали да я примамят в леглото си, а другата половина се канят да опитат. И ето ти я тук, гола в леглото на сикамбрианеца!

— Не виждам нищо смешно. Сикамбрианецът има морал на пръч, а тя според мен заслужава нещо по-добро. Не споменавай името й пред никого.

— Но нали я видяха и другите?

— Те също ще си мълчат. Разбра ли ме?

— Естествено.

— Добре. А сега да оставим този приятел да си почива.

През цялото време, докато траеше разговорът между двамата мъже, Урсус беше в съзнание, макар и парализиран. След като те си тръгнаха, той продължи да лежи, без да усеща мекия чаршаф върху тялото си. Смъртните видения се нижеха отново и отново пред взора му.

Видя как изтръгват сърцето на Балан от гърдите му и чу сърцераздирателния му писък; гледаше безпомощно как светлината на живота угасва в очите на брат му. Бедният Балан! Милото му братче! Помнеше колко плака, когато намериха сърне със счупен крак. Урсус бе сложил край на мъките му, но Балан скърби дни наред. Искаше да се учи за свещеник, но Урсус го бе убедил да тръгнат по света и да си потърсят късмета.

И двамата бяха израсли в лукса на бащиния си палат в Тингис, но когато старецът умря и стана ясно колко са големи дълговете му, Урсус се оказа неподготвен за живот, който твърде много се доближаваше до представата му за мизерия. Братята бяха похарчили последните трохи от семейното богатство, за да платят пътуването си до Сикамбрия и там да се представят пред по-влиятелните си роднини. Крал Меровий им беше дал едно малко имение близо до престолнината Марций, но годишните доходи от него се бяха оказали нищожни.

Балан беше повече от доволен да се скита из планините, да се къпе в бистрите потоци, да пише стихове и да скицира дървета и пейзажи. Но на Урсус този живот не му допадаше, защото жените, които можеше да има, бяха малко, а широките, покрити с коприна легла определено бяха в недостиг.

Балан обаче би се чувствал щастлив в манастира на Откровение в Тингис, където щеше да спи на тесен нар и да изучава тайнствата. А сега беше мъртъв, жертва на един демоничен крал и на един алчен брат.

На разсъмване Урсус най-сетне усети леко щипене по кожата си и успя да отвори очи. Дълго се взира в грубо одяланите греди на тавана; очите му непрестанно се пълнеха със сълзи и спомени прогаряха душата му — и я преобръщаха, докато жежката мъка не изчезна, сменена от сковаващия лед на омразата.

„Сикамрианецът има морал на пръч. Тя заслужава нещо по-добро.“

Балан също бе заслужавал нещо по-добро.

Ръцете и раменете му постепенно възвръщаха чувствителността си. Той отметна завивките, насили се да седне в леглото и заразтрива краката си, докато не усети, че кръвта отново тече във вените му.

Чувстваше се слаб и замаян, и изпълнен с тъга, която граничеше с отчаяние. Вратата се отвори и влезе Порция: носеше дървена табла, на която имаше купа с прясна вода, питка, сирене и миниатюрно медно шишенце, запечатано с восък.

— Добре ли си вече? — попита тя, остави подноса на раклата до стената и затвори вратата.

— И да, и не — каза той. Тя седна, притисна се до него и го прегърна. Урсус усещаше сладкия парфюм в кестенявата й коса и меките й гърди, притиснати към ръката му. Повдигна брадичката й и я целуна нежно.

— Сигурен ли си, че си се оправил? Татко ти праща отвара за сън. Каза, че трябва да си почиваш.

— Съжалявам, че те поставих в неудобно положение снощи. Прости ми.

— Няма за какво да ти прощавам. Нали се обичаме.

При тези думи Урсус примигна, после се насили да се усмихне.

— Любовта е различна за различните хора. Агрипа каза, че съм имал морал на пръч, и беше съвсем прав. Каза също, че ти заслужаваш нещо по-добро. И в това беше прав. Съжалявам, Порция.

— Недей да съжаляваш. Не си ми направил нищо лошо. Даже обратното — каза тя и изведнъж се стегна, осъзнала какво означават думите му — че я отхвърля. Но беше римлянка, потомка на горди хора, и не би му позволила да усети болката й. — Донесох ти храна. Трябва да хапнеш.

— Трябва да говоря с краля.

— На твое място първо бих се облякла… и измила. — Тя се отдръпна от него и тръгна към вратата. — Ти наистина си глупак, Урсус.

Принцът набързо се изми, облече си риза, туника и панталони и наметна отгоре им перленосив къс плащ. Ботушите му също бяха боядисани в сиво и украсени със сребърни халки. Подобно облекло би струвало на един британски кавалерийски командир годишната му плата и въпреки това дрехите за пръв път не му доставиха наслада, когато застана пред голямото бронзово огледало.

Въпреки настояването му, че трябва спешно да говори с краля, Утер отказа да го приеме преди обяд и принцът нямаше друг избор, освен да се мотае по улиците на Камулодунум и да чака уречения час. Закуси в градината на един хан, после отиде на Улицата на оръжейниците и си купи нов меч с леко закривено острие според берберската мода. Тези мечове ставаха все по-популярни сред кавалерията на Утер, защото бяха особено пригодни за употреба от конски гръб. Закривеното острие разсичаше кости и мускули с по-голяма лекота от традиционния гладиус, а по-голямата му дължина увеличаваше обсега на полезно действие.

Църковната камбана отброи четвъртия час следобед и Урсус бързо тръгна към северната кула, където Болдрик, личният слуга и оръженосец на Утер, го прикани да почака в просторната стая под кралските покои. Там Урсус прекара още един изнервящ час преди най-после да го въведат при Утер.

Кралят, с прясно къносана коса и изрядно сресана брада, седеше под отслабващите слънчеви лъчи и гледаше към нивите и ливадите отвъд укрепения град. Урсус се поклони.

— Казал си, че е спешно — каза кралят и му махна да седне на една пейка до бойниците.

— Да, ваше величество.

— Чух за пристъпа ти. Добре ли си вече?

— Тялото ми е здраво, но сърцето ми боледува.

Кратко и ясно Урсус очерта виденията, които му се бяха явили, и ужасяващите убийства, на които беше станал свидетел.

Утер мълчеше, но сивите му очи ставаха все по-празни и унесени. Когато младежът свърши разказа си, кралят отново се загледа навън.

— Не беше сън, господарю — тихо добави Урсус, грешно разтълкувал мълчанието му.

— Това го знам, момче. Това го знам. — Утер стана и закрачи покрай бойниците, после се обърна към принца. — Какво мислиш за Вотан?

— Мразя го, господарю, както не съм мразил никого през живота си.

— А за себе си какво мислиш?

— За себе си? Не разбирам.

— Мисля, че разбираш.

Урсус погледна встрани, после отново се обърна към краля.

— Онова, което виждам в огледалото, вече не ми харесва — каза той. — И миналото ми вече не е повод за гордост.

Утер кимна.

— И защо дойде при мен?

— Моля за позволението ви да се върна у дома и да убия узурпатора.

— Такова позволение няма да получиш.

— Кръвта зове за отмъщение, господарю. Не мога да обърна гръб на зова й.

— Трябва да го направиш — каза кралят. Гласът му беше благ и почти жалостив. — Изпращам те в Марций, но няма да пътуваш сам, а с Викторин и отряд войници като посланичество при новия крал.

— Велики Митра! Да се изправя лице в лице с него и да не го убия? Да се кланям и да лижа краката на това противно животно?

— Чуй ме! Аз не съм прост селяк, който носи отговорност единствено за семейството си и за жалката си реколта от ечемик. Аз съм крал. Цяла страна разчита на моята защита, цял народ. Мислиш, че Вотан ще се задоволи с Галия и Белгика ли? Не. С костите си усещам зловредното му присъствие. Чувствам студените му очи да обхождат земите ми. Съдбата ще реши на кое бойно поле ще се срещнем, но ако искам да победя, трябва да познавам хората му, методите му, слабостите му. Разбираш ли?

— Тогава изпратете някой друг, господарю, пожалете ме.

— Не. Оседлай омразата си и здраво дръж юздите й. Тя ще оцелее, не се притеснявай.

— Но ако го убия, той вече няма да е заплаха за никого, нали?

— Ако беше толкова просто, щях да те пусна и да ти пожелая късмет. Но не е. Той използва магия и го защитават както хора, така и демони. Повярвай ми! И ако не успееш, те ще знаят откъде си дошъл и това ще им даде основателен повод да обявят война на Британия. А аз още не съм готов да ги посрещна.

— Разбирам, господарю. Ще направя както повелявате.

— Тогава се закълни в душата на брат си.

— Но…

— Закълни се!

Погледите им се сплетоха в мълчалив двубой и Урсус разбра, че е загубил.

— Заклевам се.

— Добре. А сега трябва да ти дадем ново име… и ново лице. Вотан е избил всички от Дома на меровингите и ако някой те познае, смъртта ти е в кърпа вързана. С Викторин ще се срещнете в Дубрис. Ти ще си Галад, рицар на крал Утер. Ела с мен.

Кралят поведе Урсус към вътрешните покои и извади Меча на Силата от ножницата му. Допря острието му до рамото на принца и присви съсредоточено очи.

Урсус усети леко пощипване по главата и лицето си, зъбите го заболяха. Кралят свали меча и заведе воина пред едно овално огледало на стената.

— Виж най-новия рицар на Утер — каза той с широка усмивка.

Урсус се втренчи в русия непознат с късо подстригана коса и очи като лятна синевина.

— Галад — прошепна новият рицар. — Добре, така да бъде!

Глава 7

Зимата в Каледоните беше жестока. Дълбоки снежни преспи задръстваха пътеките, лед си пробиваше път във всяка пролука по дървените стени на хижата. Дърветата, останали без листа, стърчаха голи като скелети, а вятърът виеше зад залостените прозорци.

Кормак лежеше в тясното легло, Андюин се бе гушнала до него и това твърде много се приближаваше до представата му за блаженство. Вратата се разтресе и пламъците в огнището изригнаха високо и хвърлиха танцуващи сенки по отсрещната стена. Кормак се обърна, ръката му се плъзна нежно по заобления хълбок на Андюин, а тя вдигна глава и го целуна по гърдите.

После внезапно застина.

— Какво има? — попита той.

— В планината има някой — прошепна тя. — Някой в опасност.

— Чу ли нещо?

— Усещам страха им.

— Им?

— Двама души, мъж и жена. Пътят е затрупан. Трябва да идеш при тях, Кормак, иначе ще умрат.

Той седна в леглото и потръпна. Дори и тук, в тази топла и осветена от ярките пламъци стая, течението напомняше за снежния кошмар навън.

— Къде са?

— Отвъд боровата горичка, от другата страна на прохода. На хребета, който се спуска към морето.

— Не са наша грижа — каза той, макар да знаеше, че е излишно да спори. — А и аз може да загина навън.

— Ти си силен и познаваш планината. Моля те да им помогнеш!

Той стана и започна да се облича — дебела вълнена риза, кожени панталони, къс кожух и ботуши. После каза:

— Тежка цена искате да платя за любовта ви, милейди.

— Така ли? — попита Андюин и седна. Дългата й тъмна коса се разстла по раменете й.

— Не — призна той. — Поддържай огъня. Ще гледам да се върна преди да се съмне.

Погледна меча си, който лежеше до огнището, и си помисли дали да не го вземе, но той само щеше да му се пречка. Вместо това пъхна в колана си един дълъг ловджийски нож, излезе и с мъка затвори вратата под напора на снежната виелица.

След като преди три месеца Кулаин си беше тръгнал, Кормак бе продължил с упражненията, дори бе увеличил дължината на кросовете, а бе включил и брадвата и триона, едновременно за заякване и за подготвяне на зимния запас дърва за огрев — те сега се издигаха на спретната купчина, висока шест стъпки и дълга колкото стената на хижата, при това натрупана така, че да я пази от северния вятър. Тялото му беше снажно и силно, раменете — широки, бедрата — тесни. Отправи се към планинските върхове с умерено темпо, като проверяваше снега пред себе си с една дълга тояга. Ако бързаше, щеше да се изпоти, а при тези температури потта щеше да стане на лед по кожата под дрехите му и щеше да го убие също толкова сигурно, колкото ако беше гол. По-правите пътеки по северния склон бяха затрупани и Кормак трябваше да потърси по-заобиколен маршрут към боровете — на юг през гората, през замръзнали потоци и езерца. Огромни сиви вълци бродеха из планината, но се държаха далеч от човека, който си пробиваше бавно, но сигурно път напред.

Вървя два часа, като често спираше да почива и пестеше силите си, докато не стигна до боровете. Оттам пое по дългия и опасен участък по билото над прохода. Там пътеката беше само пет стъпки широка, често пропадаше рязко встрани и пресният сняг покриваше по-старата, заледена покривка. Една погрешна или непредпазлива стъпка и щеше да падне в пропастта и да се размаже върху скалите долу. Спря в една плитка падинка на завет от вятъра и затърка енергично лицето си, за да възстанови кръвообращението си. Страните и брадичката му бяха покрити с фин червеникавокафяв мъх, който скоро щеше да се превърне в брада, но носа и клепачите си чувстваше опънати и изтръпнали под ледения вятър.

Виелицата беснееше и той можеше да вижда само на няколко стъпки. Шансовете му да намери странниците се стопяваха с всяка секунда. Изруга на глас, излезе отново на бушуващия вятър и продължи напред по билото.

Чу гласа на Андюин да прошепва някъде дълбоко в главата му:

„Малко по-нататък и вляво има малка пещера. Там са.“

Отдавна беше свикнал с необичайните й способности. Откакто й беше дал — колкото и за кратко да бе — дара на зрението, мистичните й таланти нарастваха непрекъснато. Беше започнала да сънува картини в ярки цветове, а той често й позволяваше да използва очите му, за да съзре някое непознато и ново чудо — лебед в полет, препускащ елен, ловуващ вълк или разкъсвано от буря небе.

Продължи напред и откри пещерата. Един мъж се бе сгушил в дъното й, а млада жена седеше на колене до него. Мъжът го забеляза пръв и го посочи. Жената се извъртя светкавично и в ръката й се появи нож.

— Прибери го — каза Кормак, влезе в пещерата и погледна мъжа. Той седеше, облегнат на стената, а десният му крак лежеше изпружен напред, ботушът му бе извит под неестествен ъгъл. Кормак се огледа. Убежището им не струваше — нямаше дърва, а дори и да успееха да запалят, вятърът щеше да го изгаси моментално.

— Трябва да тръгваме — каза той.

— Не мога да ходя — отвърна мъжът завалено. По тъмната му брада се беше образувал лед, кожата му беше на петна, тук-там посиняла.

Кормак го хвана за ръката и го изправи. После се наведе, преметна го през раменете си и го вдигна.

Изпъшка под тежестта, бавно се обърна и каза на момичето:

— Върви след мен.

— Той ще умре, ако го изнесеш навън — възрази тя.

— Ще умре, ако остане тук — отвърна Кормак.

Изкачи се с мъка на билото и пое по дългия път към дома. Товарът изцеждаше силите му. Но виелицата започна да утихва и стана малко по-топло. След час започна да се поти обилно и в гърдите му се надигна страх. Вече усещаше как лед покрива кожата му, усети и първите признаци на бялата смърт. Пое си дълбоко дъх и извика на младата жена.

— Мини до мен. — Тя го направи. — А сега ми говори.

— Много съм уморена… студено ми е.

— Говори, проклета да си! Откъде сте? — Продължи да се влачи напред.

— Бяхме в Пината Кастра, но се наложи да се махнем оттам. Баща ми падна и си счупи крака. Ние… ние… — Тя се спъна и падна.

— Стани, проклета да си! Да умра ли искаш?

— Мръсник такъв!

— Продължавай да говориш. Как се казваш?

— Рианон.

— Погледни баща си. Жив ли е? — Кормак се надяваше, че не е. Копнееше да хвърли товара си. Краката не го държаха, гърбът го болеше непоносимо.

— Жив съм — прошепна мъжът.

Като го псуваше ожесточено, Кормак продължи да върви. След два мъчителни часа стигнаха до боровете, после се започна дългото спускане. Виелицата набра нови сили и завихри наоколо им пелени от сняг, но щом навлязоха между дърветата, вятърът утихна.

Кормак стигна до хижата с първия светлик на зората. Хвърли товара си на тясното легло, което изскърца под тежестта му.

— Момичето — каза Андюин. — Не е с теб.

Кормак беше прекалено уморен, за да псува, така че излезе залитайки от хижата и виелицата го награби още от прага. Откри Рианон да пълзи по една пряспа, в посока обратна на хижата. Задърпа се със сетни сили, когато я взе на ръце, после главата й увисна на рамото му.

Внесе я в хижата и я сложи пред огнището, после се зае да разтрива ръцете и лицето й.

— Съблечи й дрехите — нареди му Андюин, но измръзналите пръсти на Кормак само подръпваха безрезултатно кожените връзки, така че Андюин му се притече на помощ. Той свали собствените си дрехи, уви се с топло одеяло, седна до огъня и се втренчи в пламъците му.

— Мръдни настрана — каза му Андюин. — Топлината не стига до нея. — Кормак се обърна и видя голото момиче. Беше руса и слаба, с кръгло лице и твърде широка челюст. — Помогни ми — помоли го Андюин и двамата заедно я преместиха по-близо до огъня. Андюин издърпа топлото одеяло от раменете на Кормак и зави с него Рианон. — А сега да се погрижим за бащата.

— Имаш ли нещо против първо да се облека?

Андюин се усмихна.

— Постъпи много храбро, любов моя. Гордея се с теб.

— Кажи ми го на сутринта.

Андюин пристъпи до леглото и отмахна одеялото от ранения крак — беше подут и морав от коляното надолу. След като Кормак се облече, тя му каза да го намести. Раненият простена, но не се свести. Докато Кормак държеше крака, Андюин постави ръце от двете страни на счупеното място и лицето й се напрегна съсредоточено. След няколко минути тялото и се разтресе в тръпки, а главата й клюмна. Кормак пусна крака на мъжа и я хвана да не падне.

— Костта се беше раздробила — каза тя. — Беше много трудно да я накарам да се свърже отново. Мисля, че сега вече ще зарасне, но все пак ще е добре, ако измайсториш шини, които да придържат крака неподвижен.

— Изтощена си. Легни си, аз ще се погрижа за тях.

Тя се засмя.

— А ти пращиш от енергия, така ли?

— Убийци! — изкрещя момичето на пода до огнището и седна с изправен гръб. Погледът й бавно се проясни и тя заплака. Андюин коленичи до нея, прегърна я и започна да я гали по косата.

— Тук си в безопасност, уверявам те.

— Никой не е в безопасност — проплака тя. — Никой!

Вятърът заблъска по вратата, насилвайки кожените панти.

— Ще ни намерят — изплака Рианон.

Ръката на Андюин се плъзна по лицето на момичето и легна нежно на челото му.

— Спи — промърмори тя и Рианон се отпусна на пода.

— Кой ги гони? — попита Кормак.

— Мислите й бяха объркани. Видях мъже в черни туники с дълги ножове. Баща й е убил двама от тях, после са избягали в гората. Ще я попитаме, когато се събуди.

— Въобще не трябваше да ги водя тук.

— Трябваше. Те се нуждаеха от помощ.

— Може и така да е. Но аз отговарям за теб, а не за тях.

— Ако наистина си смятал така, защо не го захвърли горе в планината, когато помисли, че ще умреш?

Кормак сви рамене.

— На това не мога да ти отговоря. Но едно мога да ти кажа — ако смятах, че ще те изложат на опасност, щях да им прережа гърлата без капка колебание.

— Знам — тъжно каза тя. — Това е страна от характера ти, за която дори не смея да мисля.

Тя си легна и не каза нищо повече.

Кормак седна до огъня, с натежало от внезапна тъга сърце. Появата на бащата и дъщерята бе хвърлила сянка над Каледоните. Грозотата на един пълен с насилие свят се бе завърнала, а с нея и страхът, че ще му отнемат Андюин.

Той взе меча си и ожесточено започна да го точи.

Андюин спа до по-късно от обичайното и Кормак се измъкна от леглото, без да я буди. От огъня беше останала само жар и той добавя подпалки, докато пламъците не се разгоряха. После пъхна по-дебели дърва и топлината бавно изпълни стаята. Кормак коленичи до русото момиче — цветът на лицето й беше добър, дишането — равномерно. Баща й похъркваше тихичко. Кормак отиде до леглото му и се загледа в лицето на мъжа. Беше силно и почти квадратно от тъмната брада, която лъщеше, сякаш я е мазал с масло. Носът беше сплеснат и изкривен от някакво жестоко счупване в миналото, а около очите и на челото се виждаха белези. Кормак сведе поглед към дясната му ръка, която лежеше отпусната върху одеялата, и видя, че по нея също се пресичат белези.

Хъркането спря и мъжът отвори очи. В погледа, който се закова върху младия мъж, нямаше и следа от сънливост.

— Как си? — попита Кормак.

— Жив съм — отговори мъжът, подпря се на силните си ръце и седна. Отметна завивките и погледна крака си, който Кормак беше стегнал с грубо издялана шина.

— Сигурно си опитен лечител. Не чувствам никаква болка. Сякаш въобще не е бил счупен.

— Не го насилвай — каза Кормак. — Ще ти отрежа тояжка.

Мъжът се втренчи в дъщеря си, която лежеше до огнището, успокои се, като видя, че спи, и сякаш най-после се отпусна, дори се усмихна — видяха се счупените му предни зъби.

— Благодарни сме ти, и аз, и тя — каза той и дръпна одеялата над голото си тяло. — Ще поспя още.

— Кой ви преследваше?

— Това не е твоя грижа. — Каза го твърдо, макар че се опита да смекчи резките си думи с крива усмивка.

Кормак сви рамене, навлече вълнената си туника, нахлузи панталоните и ботушите, после излезе навън. Ледунките по покрива капеха, а тъмносивото небе се разчупваше, прошарено от сини отрязъци. Цял час той размахва брадвата и цепи дърва. После се прибра и надуши миризмата на пържен бекон.

Мъжът се беше облякъл и седеше на масата, момичето седеше до него, увито в одеяло. Андюин съсредоточено режеше месото, слепотата й бе повече от очевидна. Главата й бе килната встрани, очите й сякаш се взираха в стената отсреща.

Усмихна се, когато Кормак влезе и попита:

— Красив ли е денят?

— Ще стане — каза той и усети промененото настроение. Мъжът беше потънал в мисли, лицето му беше изпънато, а очите му следяха напрегнато Андюин.

Кормак седна при тях и всички започнаха да се хранят мълчаливо.

— Какви са плановете ти сега, Олег Чукорък? — попита Андюин, след като се нахраниха.

— Откъде знаете името ми, милейди?

— А ти откъде знаеш моето? — отговори на въпроса му с въпрос тя.

— По целия свят хората разпитват за лейди Андюин, Дарителката на живот — отвърна той. — Някои разправят, че Вотан я бил отвел, други — че била умряла. Срещнах един човек, който бил наблизо, когато убили баща й. Той каза, че някакъв мъж, облечен като монах — обаче размахвал майсторски два меча — си пробил с бой път през убийците и спасил принцесата. Ти ли си бил този човек? — попита той Кормак.

— Не. Де да бях!

Олег отново се обърна към Андюин.

— Вотан предлага хиляда жълтици на всеки, който знае къде сте, милейди. Представяте ли си? Хиляда жълтици! А и една дума не се чува. Ни вест, ни кост.

— Досега — каза Андюин.

— Да — съгласи се той. — Но ние няма да ви предадем, милейди — дори за десет пъти по десет пъти толкова жълтици.

— Знам. Ти не си такъв човек, Олег. — Андюин се наведе към момичето и протегна ръка, но Рианон се сви в стола си. — Хвани ръката ми, Рианон.

— Не — прошепна тя.

— Направи го, момиче — заповяда й Олег.

— Тя е демон!

— Глупости! — изрева Олег.

Андюин отдръпна ръката си.

— Няма нищо. Всички си имаме своите страхове. Колко далеч бяха преследвачите ви?

— Отскубнахме им се в планината — каза Олег, — но те няма да се откажат.

— Рианон искат те — каза Андюин. — Защото и тя има талант.

— Как разбрахте? — попита Олег и в очите му блесна страх.

— Тя ме повика от планината. Затова Кормак тръгна да ви търси.

— Съжалявам, че ви създадохме неприятности. Ще си тръгнем веднага щом кракът ми се оправи.

— Смяташ да избягаш от Вотан?

— Не знам, милейди. През целия си живот съм бил воин, морски вълк. Никой човек не може да ме уплаши. Но пък… този Вотан не е човек. Последователите му са обезумели. Обожават го, а онези, които не го обожават достатъчно, другите ги убиват. Някаква лудост се е вселила в душите на народа от Севера. Богът се е върнал. Суровият тъмен бог крачи сред хората. Дали мога да му избягам? Боя се, че не.

— Виждал ли си го този Вотан? — попита Кормак.

— Да. Три години му служих. Той е силен, а точно това винаги сме търсили в един водач. Но той е и нещо повече. Има някаква магия в гласа и в очите му. Виждал съм мъже сами да си прерязват гърлата по негова заповед… и го правят с усмивка, заради честта да му угодят. Той е като силно вино — когато го слушаш, те изпълва чувство на величие.

— Все още говориш като негов последовател — прошепна Андюин.

— Такъв съм милейди. Но съм и човек, баща. Невестите на Вотан умират. Моята Рианон не е за него.

— Как избягахте? — попита Кормак.

— Беше ми наредено да заведа Рианон в замъка му в Ретия. Казах, че ще го направя, но вместо това се качихме на един търговски кораб, плаващ за Хиспания. Силни ветрове и страх от следващата ни по петите буря накараха капитана да потърси убежище близо до Пината Кастра, но буреносните ветрове бяха пратени от Вотан и убийците му ни нападнаха преди да влезем в града. Убих двама, а от останалите се скрихме в снежната виелица.

— Колко са преследвачите? — попита Кормак.

— Нападнаха ни само петима, но ще дойдат още. А той има и други сили на свое подчинение, но за тях не искам да говоря пред лейди Андюин.

— Не се страхувай за мен, Олег. Знам за демоните, те нападнаха и мен.

— Как сте оцелели тогава?

— Благодарение на чужда смелост. Кормак ми спаси живота, също като монаха, за когото сте чули.

— Значи демоните не са непобедими?

— Нищо не е непобедимо. Няма такова зло, което да не може да бъде възпряно, дори и Вотан.

— Бих искал… много бих искал… да повярвам в това. Но сега той е крал на земите от другата страна на морето и всички народи му се кланят. Дори и от Рим дохождат пратеници, които коленичат пред него.

— Утер не коленичи пред никого — каза Кормак. — Вотан още не е видял на какво е способен Кървавия крал.

— Това го знам. По целия свят само за това говорят, Кормак. Във всеки хан мъжете клатят глави и се питат как ли ще свърши битката между тях двамата. Говори се, че Утер имал вълшебен меч, дар от някакъв бог, и че веднъж разцепил с него небесата, сякаш съдрал завеса, и хората видели в небето да греят две слънца. Ще ми се да доживея деня, в който Утер и Вотан ще се изправят един срещу друг.

— И на мен — каза Кормак. — Кървавия крал срещу Кървавия бог.

Рианон изведнъж застина, главата й рязко се вдигна и ръцете й литнаха към очите й.

— Какво има? — попита Олег и обви раменете й с огромната си ръка.

— Открили са ни — прошепна тя.

В последвалата тишина Кормак усети как сърцето му се блъска лудо в гърдите. Страхът се надигна в гърлото му като жлъчка, ръцете му затрепериха. През целия си живот бе понасял безропотно прищевките на чужди хора, побоищата и подигравките им, и не му бе позволено да се опълчи и да познае що е гордост; не бе имал време да попие в себе си живителните добродетели на непокорството. Докато Кулаин беше с тях, бе черпил сили от гнева си, ала сега, когато враговете наближаваха, той усети как някакво ужасяващо чувство на несигурност пропълзява по кожата му и го оголва.

Андюин заобиколи масата и застана до него, меката й ръка погали нежно врата и раменете му. Гласът й зашепна в главата му. „Обичам те, Кормак.“

Дълбочината на чувството й го стопли като огън през зимата и разтопи леда на сковаващата го паника.

— Колко са? — попита той.

— Трима — прошепна Рианон.

— Близо ли са?

— На южния склон и идват към хижата — отговори момичето.

— А аз дори нямам меч! — изрева Олег и удари с юмрук по масата.

— Аз имам — тихо каза Кормак. Стана, хвана ръката на Андюин и я целуна по дланта, после отиде до огнището и взе меча на Кулаин, който стоеше подпрян на стената.

— Ще дойда с теб — каза Олег, грабна един голям нож от масата и се изправи.

— Не — каза Кормак. — Ще чакаш тук.

— Не можеш да надвиеш трима!

Кормак не му отговори, а излезе навън под студеното слънце. Притича до пъна, на който цепеше дърва, остави меча си до него и взе брадвата. Тежкото острие се заби с трясък в една цепеница и я разполови с лекота. Той взе друго дърво и продължи да се труди. След няколко минути чу преследвачите да пресичат двора и се обърна. Както беше казала Рианон, мъжете бяха трима — високи и брадати, косите им бяха сплетени под бронзовите шлемове. Всички бяха наметнати с плащове от овча кожа, а този най-отпред носеше дълъг меч и кръгъл дървен щит, обточен с бронз.

— Подслон ли дирите? — попита Кормак и заби острието на брадвата в дръвника.

— Сам ли си? — попита водачът им. Гласът му бе гърлен, а очите — студени като снега наоколо.

— Откъде идвате — попита Кормак. — Изгубихте ли се?

Двама от мъжете тръгнаха към хижата, а Кормак вдигна меча си от земята и избърса снега от острието му.

— За подслон ще трябва да си платите — извика той и те спряха и погледнаха към воина с щита.

— Хубав меч — каза той. — Много хубав. — Обърна се към другите и заговори на език, който Кормак не беше чувал никога. Мъжете се разхилиха. — Мечът ми харесва — каза той, като се обърна отново към Кормак.

— Имаш набито око. Е, ще си платите ли за подслона, или ще си вървите по пътя?

— Мислиш, че ще ти платя, за да вляза в този порутен обор?

— Ако не платиш, няма да влезеш.

— Не ме ядосвай, момче. Премръзнал съм и идвам отдалеч. Има ли жена вътре?

— За нея ще ти струва отгоре.

Воинът се ухили.

— Всичко ли се продава в тази прокълната страна?

— Да — каза Кормак.

— Е, жената не ти я искам. Искам топла храна и сведения.

— Най-близкото селище е Деистър. Тръгвате надолу, после завивате на изток по горските пътеки. До утре сутрин може и да стигнете. Иначе ви остава Пината Кастра.

— Търсим един мъж и едно момиче — и, виж, затова ще ти дадем пари.

— И защо ги търсите тук? В планината сме само аз и жена ми.

— В такъв случай не си ми от полза. — После се обърна към другарите си и им заговори тихо, а гласът на Андюин прошепна в главата на Кормак: „Казва на хората си да те убият“.

Кормак си пое дълбоко дъх и пристъпи усмихнат напред.

— Има едно място, където може да потърсите — каза той и тримата мъже се отпуснаха, докато ги наближаваше.

— Къде? — попита водачът.

— В ада — отвърна той, все така усмихнат.

И внезапно мечът на Кормак се стрелна нагоре, съсече врата на най-близкия мъж и кръвта швирна като фонтан във въздуха. Вторият направи отчаян опит да извади меча си, но Кормак замахна и го разсече през ключицата чак до гърдите. Водачът отскочи назад, захвърли в движение щита си и стисна с две ръце дългия си меч.

Кормак подхвана бърза атака, но викингът я блокира с лекота, нападна и поряза младежа под гърлото.

— Всеки меч е добър точно толкова, колкото мъжът, който го върти — каза воинът, докато двамата пристъпваха бавно в кръг.

Кормак нападна отново, но викингът пак блокира и отвърна на атаката му, като този път разпра туниката му и остави кървава резка по гърдите му. Кормак отстъпи, като се мъчеше да преглътне гнева, да го потисне и да прочисти ума си. Викингът беше умел и самоуверен воин с опита на много битки зад гърба си. Видя, че Кормак отстъпва, усмихна се сурово и нападна с умопомрачителна скорост, замахвайки отвисоко към главата на младежа. Кормак посрещна удара, завъртя се и заби лакът в главата му, като го отхвърли на няколко крачки встрани. Мъжът се строполи на земята. Кормак се затича да нанесе смъртоносния удар, но се подхлъзна на леда.

Викингът се претърколи и скочи на крака.

— Добър номер. Ще го запомня.

От една зейнала рана на бузата му се стичаше кръв.

Двамата отново запристъпваха в кръг. На три пъти викингът напада, но всеки път Кормак отвръщаше умело и бързо на атаките му. После се хвърли напред, но мечът на викинга иззвънтя надолу да блокира удара му и се изви в силните му китки, изтръгвайки оръжието на Кормак от ръцете му.

— Още един добър номер — каза викингът и пристъпи към беззащитния младеж. — Но ти няма да оживееш, за да го запомниш!

Кормак се хвърли вляво, претърколи се и скочи на крака досами дръвника. Измъкна брадвата и отново застана срещу викинга. Мъжът се ухили и отстъпи към мястото, където мечът на Кормак лежеше в снега. Наведе се да го вземе и го претегли в ръка. Прибра своя меч в ножницата и се обърна към Кормак.

— Да те убият със собствения ти меч… това е лош начин да умреш. Боговете ще ти се смеят до края на вечността.

Кормак присви очи — гневът му отново бе надигнал глава, но той ожесточено го потуши. Вдигна брадвата и замахна, а викингът отскочи назад. Преди обаче да е довършил замаха, Кормак пусна дръжката, брадвата излетя от ръцете му и тежкото й желязо се стовари върху лицето на викинга. Той залитна и падна, като изпусна меча, а Кормак скочи напред, грабна го и го заби в гърдите му. Мъжът умря, без да издаде и звук. Кормак измъкна острието, изтри го от кръвта и се върна в хижата.

— Добра работа — каза Олег. — Но трябва да поработиш върху захвата си — прекалено силно стискаш дръжката.

Кормак се усмихна.

— Ще го запомня за следващия път.

— Следващия път няма да е толкова трудно, момко.

— Защо?

— Защото следващия път Чукоръкия ще бъде до теб. И тогава ще научиш някои неща.

Глава 8

След много седмици на път Кулаин лах Фера стигна до полуразрушения каменен кръг на Сорвиодунум. На зазоряване, под развиделяващото се небе, той се приближи до олтара в средата и постави отгоре му сребърната си тояга. Слънцето се издигна и окъпа камъните в злато, а тоягата засия като огън.

Кулаин затвори очи и прошепна три думи. Въздухът запука, синкав огън се разстла на вълни по плаща и туниката му. Сетне небето потъмня и го обгърна мрак, безкраен, всепоглъщащ мрак, който засмука душата му.

Когато се събуди, беше зашеметен и му се повръщаше.

— Ти си глупак, Кулаин — каза един глас и той се обърна. Зави му се свят и му се догади. — Никой не бива да минава през портал, без да има камък.

— Пак ли ще ми четеш конско, Пендарик? — изръмжа той и се насили да седне. Лежеше в меко легло, застлано с копринени чаршафи. Зад извития като арка прозорец слънцето грееше ярко във виолетово небе. Зрението му се проясни и той впери поглед в широкоплещестия мъж, седнал до леглото му.

— Напоследък рядко ми се случва — каза владетелят на едновремешна Атлантида и се усмихна. — По-авантюристично настроените ми поданици си намериха различни занимания отвъд Мъглите, а тези, които останаха тук, се интересуват предимно от научни изследвания.

— Дойдох да те моля за помощ.

— Не се и съмнявам — каза Пендарик. — Кога ще престанеш с тези твои игрички в стария свят?

— Не е игра — за мен поне.

— Виж, това е добра новина. Как е момчето?

— Момчето? Кое момче?

— Утер, момчето с меча.

Кулаин се усмихна.

— Момчето вече побеля. Наричат го Кървавия крал. Но управлява мъдро.

— Така си и мислех. А онова дете — Лаита?

— Ти подиграваш ли ми се, Пендарик?

Лицето на Пендарик стана сурово, а сините му очи — студени.

— На никого не се подигравам, Кулаин, дори на безразсъдни авантюристи като вас двамата с Медлин, а вие съсипахте цял един свят. Какво право имам аз да ви се подигравам? Аз съм човекът, който потопи Атлантида. Не съм забравил миналото си и не осъждам никого. Защо питаш?

— Значи не знаеш какво стана в стария свят?

— И защо трябва да знам? Гороиен беше последната опасност, а ти ни отърва от нея и от немъртвия й син. Не се съмнявам, че Медлин все така мъти главите на крале и принцове, но той едва ли ще тръгне да унищожава света. А ти? Колкото и да си безразсъден, ти си човек на честта.

— Молох се е върнал — каза Кулаин.

— Глупости! Ти го обезглави във Вавилон, а тялото му бе погълнато от огъня.

— Върнал се е.

— И Медлин ли мисли така?

— Не съм виждал Медлин от шестнайсет години. Но можеш да ми вярваш — дяволът се е върнал.

— Да се поразходим в градината, стига вече да си дошъл на себе си. За някои неща е по-добре да се говори под светлината на слънцето.

Кулаин стана от леглото, но отново му се зави свят. Пое си дълбоко дъх.

— Още ден-два ще се чувстваш слаб. Тялото ти е пострадало жестоко по време на пътуването и беше кажи-речи умрял, когато се появи.

— Мислех, че в копието е останала достатъчно сила.

— Може и да е имало — за един по-млад човек. Защо така упорито държиш да остарееш, Кулаин? Какво достойнство има в това да умреш?

— Искам да бъда човек, Пендарик — да усетя смяната на сезоните, да се почувствам част от живота на света. Писна ми от безсмъртието. Както сам каза, помогнах да съсипят един свят. Богове, богини, демони, легенди — всички те допринасят за едно бъдеще, изтъкано от насилие. Искам да остарея. Искам да умра.

— Последното поне е вярно — каза Пендарик. После поведе Кулаин към една странична врата и оттам по къс коридор до терасирана градина. Млад мъж им донесе поднос с вино и плодове и Пендарик седна на една пейка, покрита с изящна резба, до леха с дъхави рози. Кулаин приседна до него.

— И така, разкажи ми за Молох.

Кулаин му разказа за видението в манастира и за светкавицата, обгорила ръката му. За удивителния възход на Вотан и за нашествията му в Белгика, Ретия, Панония и Галия. Накрая се облегна назад, отпи от виното си и се загледа в зелените хълмове отвъд града.

— Не каза нищо за Утер и жена му — подсети го Пендарик.

Кулаин си пое дълбоко дъх.

— Предадох го. Станах любовник на съпругата му.

— Той уби ли я?

— Не. Щеше да го направи, но двамата избягахме в Галия и тя умря там.

— О, Кулаин… от всички мъже, които познавам, от теб най-малко бих очаквал да предадеш свой приятел.

— Не търся оправдания.

— Надявам се да е така. Е, значи Молох се е върнал. Какво по-точно искаш от мен?

— Както и преди — армия, която да го унищожи.

— Нямам армии аз, Кулаин. А дори и да имах, не бих дал благословията си за война.

— Но ти знаеш, че той иска да те убие, нали? Че ще нападне Британия и ще използва големия портал при Сорвиодунум, за да нахлуе във Фера?

— Знам, разбира се — тросна му се Пендарик. — Но за война повече няма какво да говорим. Какво смяташ да правиш?

— Ще го намеря и… ще се бия с него.

— И какво ще постигнеш? Старият Кулаин можеше и да го победи… и наистина го победи. Но ти не си старият Кулаин. На колко си сега по човешките мерки — на четирийсет, на петдесет?

— На малко повече — дойде горчиво-ироничният отговор.

— Тогава се откажи, Кулаин, и се върни в манастира си. Изучавай тайнствата. Радвай се на останалите ти дни.

— Не мога — отвърна Кулаин.

Потънаха в мълчание. После Пендарик сложи ръка върху рамото на Кулаин.

— Не ще говорим пак, приятелю, затова нека ти кажа следното — аз те уважавам, винаги съм те уважавал. Ти си достоен човек. Никога не съм те чувал да виниш другиго за собствените си грешки, нито да кълнеш съдбата или Извора за несполуките си. Това е рядко и ценно качество. Надявам се да намериш покой, Кулаин.

— Покой… смърт… Може би са едно и също — промълви Кулаин.

Утер се събуди посред нощ от кошмар. Отхвърли ядно прогизналите от пот чаршафи, разтърси глава и стана. Беше сънувал, че в стените на замъка се отварят черни дупки и бълват чудовища с криви нокти и разлигавени зурли, от които се разнася вонята на смърт и отчаяние. Напълни докрай дробовете си с въздух и отиде до прозореца — на бойниците нямаше жива душа.

— Само старците и децата се боят от тъмното — прошепна Кървавия крал и се изсмя насила.

Вятърът шептеше покрай зидовете на замъка и за миг му се стори, че чува как нощният повей тихичко просъсква името му. Потръпна. „Овладей се, Утер!“

Сетне звукът се върна — толкова тих, че той затвори очи и наведе глава към прозореца. Ето го…

— Утер… Утер… Утер…

Отпъди го от мислите си — някакъв номер на нощните звуци, нищо повече — и се върна в леглото. Хвърли последен поглед към прозореца и зърна зад него да се носи нещо потрепващо.

Миг по-късно видя, че е човек, и реагира светкавично. Ръката му се стрелна към меча, опрян в ножницата си на нощната масичка, и острието иззвънтя и улови слабите отблясъци в помещението. Утер скочи към прозореца и застина. Човекът наистина беше там, но бе почти прозрачен и висеше като дим на фона на лунната светлина.

— Идат — чу се шепот.

И фигурата изчезна.

Смутен и объркан, Утер хвърли меча на леглото и отиде до масичката край отсрещната стена, на която имаше кана вино и няколко бокала. Посегна за каната и залитна, внезапно изгубил чувство за равновесие. Свлече се на колене и едва сега забеляза мъглата, покрила пода на спалнята му. С едно последно отчаяно усилие той се довлече до леглото и ръката му стисна дръжката на меча тъкмо когато мракът сякаш се канеше да го погълне. Мечът на Силата грейна като факел и мъглата се отдръпна към стената и оттам — под прага. Гол, кралят отвори рязко вратата и излезе в коридора. Галчмай спеше до вратата на тясно походно легло.

— Събуди се, приятелю — каза кралят и побутна спящия по рамото. Отклик не последва. Той го разтърси по-силно. Нищо.

Страх се сбра на топка в стомаха на краля. Той бавно заслиза по витото стълбище и излезе във вътрешния двор. Четиримата стражи лежаха на плочника, оръжията им бяха захвърлени край тях.

— Исусе Христе! — прошепна Утер. — Сънят!

Нещо помръдна вляво от него, той светкавично се завъртя — и мечът му разсече празния въздух. Призрачната фигура пак прелетя край него: лицето бе закачулено, тялото — размазано и неясно.

— Меча — прошепна създанието. — Той иска меча.

— Кой си ти?

Внезапно огнена ръка се пресегна през фигурата и горещината отхвърли краля назад и той падна. Тъмни сенки се разстлаха по стените, черни като пещери, разтварящи се…

Утер изтича до един от стражите и изтегли меча му от ножницата. После стисна очи и допря до него собствения си меч. Огън облиза остриетата. Кралят отвори очи и погледна — сега в ръцете му имаше два Меча на Силата, близнаци от сияйна сребърна стомана.

Тъмните зевове се разшириха още и първият звяр изскочи на двора. Утер замахна с истинския меч и го метна високо във въздуха. Светкавица разцепи небето… и Мечът на Кунобелин изчезна.

Звярът изрева и скочи, страховитите му челюсти бяха зейнали. Още се затълпиха след него, скачаха на двора и бавно затваряха кръга около голия крал. След тях се появиха и мъже в черни плащове, всички с мечове със сиви остриета в ръце.

— Мечът — извика един от тях. — Дай ни меча.

— Ела и си го вземи — каза Утер.

Мъжът даде знак и един звяр се понесе напред. Цели седем стъпки високо, чудовището размахваше черна бойна секира. Очите му бяха кървясали, зъбите — дълги и пожълтели. Повечето хора биха замръзнали от ужас, но Утер не беше като повечето хора.

Той беше Кървавия крал.

Метна се напред да посрещне атаката, приклекна под бръснещия полет на брадвата и мечът му разпра люспестото тяло на звяра. Ужасяващ писък раздра нощното безмълвие и останалите чудовища завиха от ярост и тръгнаха напред, но мъжът с тъмния плащ им изкрещя да се върнат.

— Не го убивайте! — извика той и Утер отстъпи крачка назад, изненадан от тази внезапна промяна в намеренията им. После сведе очи към меча да види дали острието се е оцапало с кръвта на чудовището… и разруши илюзията. Мечът пак си беше обикновен гладиус от стомана с увита в кожа дървена дръжка.

— Къде е мечът? — настоя водачът. В очите му се прокрадваше страх.

— Там, където господарят ти никога няма да го намери — отговори Утер с мрачна усмивка.

— Проклети да са очите ти! — изкрещя мъжът, отхвърли назад черния си плащ и вдигна сивия си меч. Останалите последваха примера му. Бяха повече от дузина. Утер бе решен да вземе поне половината от тях със себе си по пътя към ада. Разгърнаха се около него и се втурнаха напред. Утер се опита да пробие кръга, отби един ожесточен удар и заби гладиуса в нечие сърце. Студено острие прониза гърба му, той измъкна гладиуса, извъртя се и разсече врата на един от нападателите. Още две остриета го пронизаха и ледена болка плъзна в гърдите му, после той се строполи, но дори докато падаше, успя да разсече лицето на поредния мъж. После иглички като от изтръпнало се разляха по тялото му и смъртта докосна душата му с костеливия си пръст. Усети, че се издига нагоре, и отвори очи.

— Сега си наш — изсъска водачът и студените му сиви очи светнаха тържествуващо.

Утер погледна надолу към тялото, което лежеше в краката на мъжа — беше неговото, без следа от рана или кръв. Видя как нападателите му вдигат мечовете си и те се завихрят и разнасят като мъгла на вятър по зазоряване.

— Сега ще разбереш какво е истинското значение на агонията — каза водачът.

Миг по-късно огромната огнена ръка се появи отново, погълна душата на краля и се стопи в тъмнината. Зверовете и хората оставиха тялото там, където беше паднало, и се върнаха в сенките, които се затвориха след тях. Останаха само сивите каменни блокове на една смълчана крепост.

Галад — русият рицар, който преди беше Урсус, принц от Дома на Меровингите — се събуди в предутринния хлад. Стаята беше студена, леглото — празно. Той седна и потръпна зиморничаво, зачуден дали студеният повей е причината да настръхне, или е виновен споменът за онези леденостудени сини очи…

Вече три седмици пратеничеството чакаше в град Лугдунум и редовно получаваше уверения, че новият крал ще ги приеме при първа възможност. Викторин приемаше отлаганията с римско търпение и нито веднъж не даде израз на нарастващия си гняв. Съобщенията от Вотан им носеше един млад саксонец, казваше се Агвейн — висок воин с жълта коса и високомерно поведение.

Изборът му сам по себе си беше добре премерена обида, тъй като Агвейн беше от Южна Саксония, земя в границите на Утеровите владения, и в очите на Викторин това го правеше предател.

Но римлянинът се възползваше добре от наложеното му безделие — обикаляше града заедно с Галад, вслушваше се в приказките из таверните, наблюдаваше учебните маневри на различните готски военни формирования и въобще събираше информация, която щеше да помогне на Утер в тази вече неизбежна война.

Докато пътуваха от крайбрежието насам, бяха видели строящите се огромни триреми и товарни кораби, които можеха да прекарат цяла армия на южния бряг, където тя щеше да набъбне неколкократно от недоволни саксонци и юти, копнеещи да си отмъстят на Кървавия крал.

На двайсет и втория ден от пристигането им Агвейн пристигна току след зазоряване с новината, че Вотан ще ги приеме. Викторин му благодари учтиво и се облече в семпла бяла тога. Галад носеше кожения нагръдник и наколенниците на командир от Cohors Equitana и гладиус на кръста, но отгоре беше облякъл късата бяла широка дреха на пратеник, с червен кръст, избродиран от лявата страна на гърдите.

Отведоха ги в централния палат, в някаква дълга зала. Покрай стените й стърчаха копия с набучени на тях отрязани глави.

Галад хвърли кос поглед към черепите с гниеща по тях плът и едва успя да потисне гнева си, когато разпозна сред тях и главата на Меровий, доскорошния крал на меровингите. Преглътна с мъка и продължи да крачи след Викторин към високия трон, на който седеше новият бог-крал. Обграден от стражи в сребърни доспехи, Вотан гледаше двамата приближаващи се мъже, вперил неотклонно поглед в облечения в бяло Викторин.

Викторин стигна до подиума и се поклони дълбоко.

— Поздрави, кралю, от вашия брат отвъд морето.

— Аз братя нямам — каза Вотан. Гласът му беше дълбок и мелодичен.

Галад бе впечатлен от силата, която струеше на вълни от този човек. Лицето му беше красиво, оградено от златиста коса, раменете му бяха широки, ръцете — силни и мускулести. Носеше същите сребърни доспехи като стражите си, а плащът на раменете му беше черен.

— Моят крал — спокойно каза Викторин — ви праща дар по случай коронацията ви.

Обърна се и двама войници внесоха квадратна ракла от полиран абанос. Коленичиха пред краля и я отвориха. Той се наведе и извади сребърния шлем, който лежеше вътре. Златна лента красеше ръба, а вместо наушници, към шлема бяха прикрепени сребърни гарванови криле.

— Не е лошо — каза Вотан и го подхвърли на един от стражите, който го остави на пода до трона. — А сега да говорим по същество. Дадох ви три седмици да оцените силата на Вотан. Ти използва добре това време, Викторин, както се полага на воин с твоя ранг и опит. А сега се върни в Британия и кажи на кралете и вождовете, че ще дойда и ще им дам своите дарове.

— Моят господар Утер… — започна Викторин.

— Утер е мъртъв — каза Вотан. — И ви трябва нов крал. Тъй като наследник няма и тъй като моите братя саксонците се обърнаха към мен за помощ срещу вашата римска тирания, аз реших да приема предложението им и да отида в Британия, за да проуча обвиненията им в неправда.

— С армията си ли ще дойдете, милорд? — попита Викторин.

— Мислиш ли, че ще имам нужда от нея, Викторин?

— Това, милорд, ще зависи от краля.

— Поставяш под съмнение думите ми? — попита Вотан и Галад забеляза, че стражите се напрягат, а ръцете им бавно се плъзгат към мечовете.

— Не, господарю. Просто посочвам — с цялото си уважение — че Британия си има крал. Когато един умре, друг се възкачва на трона.

— Обърнах се с петиция към папата в Рим — каза Вотан — и имам подпечатан от него пергамент, с който той ми дарява кралство Британия, в случай че реша да го приема.

— Може да се спори доколко Рим все още има власт над делата на запада — каза Викторин, — но това ще отсъдят други. Аз съм обикновен войник.

— Скромността ти е похвална, но ти си много повече от обикновен войник. Бих искал да ми служиш, Викторин. Талантливи хора не се намират лесно.

Викторин се поклони.

— Благодаря за похвалата. А сега, с ваше позволение, трябва да се подготвим за пътуването до дома.

— Разбира се — каза Вотан и стана. — Но първо ми представи своя млад спътник.

— Това е Галад, рицар на Утер.

Галад се поклони, а кралят слезе от подиума и застана пред него. Галад вдигна поглед към леденостудените сини очи.

— А какво е твоето мнение по въпроса, рицарю на Утер?

— Аз нямам мнение, господарю, само меч. И когато моят крал ми каже да го използвам, го правя.

— А ако аз ти бях крал?

— Попитайте ме отново, господарю, когато този ден дойде.

— Ще дойде, Галад. Щом се запролети и ще дойде. Кажи ми — продължи той, като се усмихна и разпери ръце към отрязаните глави — какво мислиш за украсата на тази зала?

— Мисля, че ще привлече мухите, господарю, щом се запролети.

— Стори ми се, че разпозна един от тях.

Галад примигна.

— Вярно е, господарю. Вашата наблюдателност е изключителна. — Той посочи гниещата глава на Меровий. — Видях го веднъж — с баща ми бяхме в Галия по работа. Това е… бившият… крал.

— Той можеше да ми служи. Намирам за твърде странно, че един човек може да предпочете да напусне този свят в мъки, вместо да му се наслаждава сред богатство и удоволствия. И за какво? Всеки човек служи на някого… дори кралете. Кажи ми, Галад, какъв смисъл има да се съпротивляваш на неизбежното?

— Винаги са ме учили, че неизбежна е единствено смъртта, господарю, и ние правим всичко по силите си да й се противопоставяме през всеки ден от живота си.

— Дори и смъртта не е неизбежна за тези, които ми служат добре — нито е освобождение за онези, които въстават срещу мен. Нали така, Меровий?

Гниещата глава сякаш увисна още повече на пиката, а устата й се отвори в безмълвен писък.

— Сам виждаш — тихо каза Вотан, — че бившият крал е съгласен с мен. Кажи ми, Галад, би ли искал да имаш враг като мен?

— За един войник, господарю, животът рядко е въпрос на предпочитания. Както сам отбелязахте съвсем вярно, всеки човек се подчинява на волята на някой друг. Колкото до мен, аз бих предпочел да нямам врагове, но животът не е толкова прост.

— Добре казано, войнико — отвърна кралят, обърна се и тръгна към трона си.

Двамата мъже заотстъпваха заднишком, докато не излязоха от залата, после се обърнаха и тръгнаха мълчаливо към странноприемницата, в която бяха отседнали. Когато стигнаха там, Викторин се отпусна безсилно в един широк стол и стисна главата си с ръце.

— Може да не е вярно — каза Галад.

— Той не излъга — какъв смисъл да лъже за нещо такова? Утер е мъртъв. Британия е мъртва.

— Мислиш, че Вотан ще стане крал?

— Как бихме могли да го спрем? По-добре да изберат него и да няма кръвопролития.

— И ти би предложил това?

— А ти да имаш по-добро предложение?

По-младият мъж тъкмо се канеше да отговори, когато видя ръката на Викторин — римлянинът разпери пръсти, после бързо ги сви в юмрук. Това беше съгледваческият сигнал за мълчание в присъствието на враг.

— Не. Мисля, че си прав — каза той.

Рано сутринта Галад стана и отиде гол до потока зад странноприемницата. Изкъпа се в студената вода, която се спускаше от снежната планина. После освежен се върна в стаята си и се облече за предстоящото пътуване. Групата им се състоеше от дванадесет души. Закусиха в общото помещение на странноприемницата. Викторин, отново в униформата си на боен командир — бронзов нагръдник и обкована с бронзови кабари кожена поличка — седеше, потънал в мълчание. Новината за смъртта на Утер беше стигнала и до войниците, които също седяха помръкнали.

Едно конярче влезе и каза на Викторин, че конете им са готови. Станаха от масата и когато слънцето се издигна над планинските върхове, вече бяха извън града. Викторин махна на Галад да се приближи и двамата се отделиха от основната група, достатъчно напред, за да не ги чуват другите.

— Искам да тръгнеш за Белгика и да вземеш кораб оттам — каза римлянинът на младия меровинг.

— Защо?

Викторин въздъхна.

— Помисли, млади принце. Вотан може и да е повярвал на думите ми и на пораженческия дух, който се постарах да покажа. Но може и да не е. Ако аз бях на негово място, щях да се погрижа да не стигна жив до морето.

— Още една причина да не се разделяме — каза Галад.

— Мислиш, че един меч в повече ще промени нещо? — сопна му се старият пълководец.

— Не — призна Галад.

— Прощавай, момчето ми. Ставам раздразнителен, когато се опитват да ме убият. Стигнеш ли до Британия, намери Прасамак — той е хитра стара лисица — и Галчмай. И двамата могат да ти дадат мъдър съвет. Не знам кой е поел управлението на кралството — може би Петроний, макар че той е с десет години по-стар и от мен. Или Гемин Като. Надявам се да е той — поне от война разбира, ако не от друго. От това, което видях, до пролетта корабите ще са готови да отплават, което означава, че няма да имаме много време за свястна подготовка. Ако трябва да налучквам, бих казал, че ще слязат близо до Андерида, но може да ударят и по-далеч на север. Вотан ще намери съюзници навсякъде из кралството. Проклет да е Утер! Как можа да умре точно сега?

— А вие какво ще правите, сър?

— Ще продължа, както се очаква от мен, но падне ли нощта, ще свърнем от пътя. О, Митра, какво ли не бих дал за десет от старите легиони! Видя ли римските войници в двора на Вотан?

— Да. Не бяха особено впечатляващи.

— Без шлемове, без нагръдници. Говорих с един от младите мъже — изглежда, армията е гласувала да ги свали от употреба, защото били прекалено тежки! Но Рим управляваше света с тях!

— Една страна е толкова силна, колкото й позволят нейните водачи — каза Галад. — Готите никога нямаше да завладеят толкова земи, ако Вотан не ги беше обединил, а когато той умре, те отново ще се пръснат.

— Тогава да се надяваме, че ще умре скоро — каза Викторин. — Отдалечим ли се достатъчно от града, така че да не ни виждат, тръгни на север — и нека Хермес даде крила на коня ти.

— И нека вашите богове ви заведат жив и здрав у дома.

Викторин не каза нищо, само свали плаща си, сгъна го и го преметна през седлото — ритуал, спазван от всички кавалерийски офицери, когато яздеха през враждебна земя.

— Ако до пролетта не съм се прибрал у дома, Галад, запали една свещ за мен на олтара на Митра.

Кулаин стоеше в центъра на каменния кръг със сребърното си копие в ръка.

— Сигурен ли си, че постъпваш мъдро, приятелю? — попита Пендарик.

Кулаин се усмихна.

— Никога не съм постъпвал мъдро. Мъдрият човек знае границите на своята мъдрост. Но вярвам, че ми е орисано да се изправя срещу злото на Вотан. Мечовете ми може и да не са достатъчни, за да обърнат битката, но може и да са — кой знае? Ако не опитам, никога няма да разбера.

— Аз също ще тръгна срещу тъмния — каза Пендарик, — но по свой начин. Вземи това — мисля, че ще ти потрябва. — Кулаин протегна ръка и взе едно златно камъче, голямо колкото врабче яйце.

— Благодаря, Пендарик. Мисля, че повече няма да се видим.

— В това си прав, Господарю на копието. Нека Изворът на всички неща е винаги с теб.

После Пендарик вдигна ръце и изрече думата на Силата…

Глава 9

Когато Откровение стигна до южната порта на Еборакум, градът беше в траур. Като видя, че белобрадият странник е монах и не носи оръжия, а само дълга сопа, стражникът на пост му махна да мине.

— Кралят в града ли е? — попита Откровение.

— Не си ли чул? — каза стражникът, млад мъж от помощните войски, въоръжен с копие.

— На път съм от три дни. Никого не съм виждал.

— Кралят е мъртъв — каза стражникът. — Убили са го с магия.

Зад Откровение чакаха и други пътници, така че стражникът му махна да влиза по-бързо. Той мина под кулата при портата и тръгна по тесните улички, завладян от връхлитащи един през друг спомени — младият Утер, висок и силен в Каледоните; Кървавия крал, повел атака срещу врага; момчето и мъжът, така изпълнени с живот. Усети как дълбока тъга набъбва в сърцето му. Беше дошъл тук да се помири с мъжа, когото беше предал, да потърси опрощение.

Вървеше през града замаян, сляп за дюкяните, магазините и сергиите по пазара, докато не стигна до кралската крепост. Двама стражници стояха на пост, и двамата в траурни дрехи и с тъмни пера на шлемовете.

Копията им се кръстосаха пред него и му препречиха пътя.

— Никой не може да влиза в града днес — каза единият стражник. — Ела утре.

— Трябва да говоря с Викторин — каза Откровение.

— Няма го. Ела утре.

— Тогава с Галчмай или Прасамак.

— Да не си глух, старче? Утре ти казах.

Тоягата на Откровение литна нагоре и помете копията настрана. Стражниците скочиха да го задържат, но тоягата изпука в черепа на първия и го повали на земята, после се заби в слабините на другия, а следващият удар се стовари върху тила му, когато той се преви от силната болка.

Откровение влезе във вътрешния двор. Двайсетина мъже седяха унило на групички, лицата им бяха сурови и помръкнали.

— Къде е Галчмай? — попита Откровение един приседнал на герана воин.

Мъжът вдигна очи и махна към северната кула. Откровение тръгна нагоре по витото стълбище към кралските покои. Там, на покрито с бял лен легло бе положено тялото на Утер, в доспехи и шлем, окичен с пера. До леглото, хванал ръката на краля, седеше Галчмай, Кралската хрътка. Сълзи се стичаха по бузите му, а очите му бяха подути и зачервени.

Той не чу Откровение да се приближава, нито реагира, когато монахът постави ръка на рамото му, но при звука на гласа му се дръпна като ужилен и скочи.

— Как се случи, Гал?

— Ти! — Ръката на Галчмай посегна към колана му, но мечът не беше там. Очите му засвяткаха. — Как смееш да идваш тук?

Откровение не му отговори, а се приближи до леглото и прошепна:

— Попитах как се случи.

— Има ли значение? Случи се. Магическа мъгла изпълни замъка и всички потънахме в дълбок сън. Когато се събудихме, кралят лежеше мъртъв в двора до трупа на някакво покрито с люспи чудовище. А мечът беше изчезнал.

— Кога стана това?

— Преди три дни.

Откровение вдигна ръката на краля.

— Тогава защо няма и следа от вкочанясване?

Плъзна пръсти към китката на краля и зачака. Пулс нямаше — въпреки това плътта беше топла на пипане.

Той извади камъка на Пендарик и го допря до челото на краля. На пръв поглед не се случи нищо, но под пръстите, стиснали китката на мъртвия, се усети леко потрепване.

— Жив е — каза Откровение.

— Не може да бъде!

— Виж сам, щом не ми вярваш.

Галчмай заобиколи от другата страна на леглото и притисна пръсти до гърлото на краля, точно под челюстта. Очите му грейнаха, но само за миг.

— Още една от магиите ти, Кулаин?

— Не, кълна се.

— Колко струват клетвите на един клетвопрестъпник?

— Сам прецени, Галчмай. Тялото не е вкочанено, кръвта не се е стекла надолу — виж цвета на лицето му, нито очите са хлътнали. Ти как би определил състоянието му?

— Но той не диша и сърцето му не бие — възрази кантиецът.

— Той е на границата на отвъдното, но още не е прекосил тъмната река.

Откровение хвана в шепи лицето на краля.

— Какво правиш? — попита Галчмай.

— Мълчи — каза Откровение и затвори очи. Съзнанието му се понесе свободно и се съедини с това на Утер, черпейки от силата на камъка.

Мрак, отчаяние и някакъв тунел от черни камъни… Звяр… Много зверове… една фигура, висока и силна…

Откровение изкрещя и отхвръкна към другия край на стаята, сякаш блъснат от нещо. Предницата на расото му беше раздрана, а от дълбоките драскотини по гърдите му се стичаше кръв.

— Митра! — прошепна Галчмай.

Откровение стана, вдигна камъка пред гърдите си и раните му моментално се затвориха.

— Държат душата на Утер — каза той.

— Кои?

— Врагът, Галчмай. Вотан.

— Трябва да го спасим.

Откровение поклати глава.

— За това ще е необходима сила, по-могъща от моята. Можем само да пазим тялото му. Докато то е живо, има надежда.

— Тяло без душа — какъв е смисълът?

— Плътта и духът са свързани, Галчмай, всяко черпи сила от другото. Вотан вече е разбрал, че тялото е живо, и ще потърси начин да го унищожи, това е сигурно. Едно обаче ме озадачава — защо са взели душата му. Разбирам желанието на Вотан да убие Утер, но причината за това тук ми се изплъзва.

— Хич не ме интересуват подбудите му — изсъска Галчмай, — но Вотан ще умре заради това, което направи. Кълна се.

— Боя се, че точно той не ти е по силите — каза Откровение. После отиде до отсрещната стена и прокара камъка в права линия по нея, покрай вратата, покрай северната стена и така, докато не стигна до мястото, откъдето беше започнал. — Сега ще видим какво ще стане.

— Защо се върна?

— Мислех, че съм дошъл, за да помоля Утер за прошка. Но сега съм склонен да вярвам, че Изворът сам е насочил стъпките ми, за да защитя краля.

— Ако той беше… жив… щеше да те убие.

— Може би. А може би не. Донеси си оръжията, Гал, и доспехите. Скоро ще ти потрябват.

Без да каже и дума, Галчмай излезе от стаята, а Откровение придърпа един стол и седна до леглото. Защо бяха взели душата на краля? Молох не би изхабил толкова много сила само за да тормози врага. А силата, която бе извлякъл от своя камък сипстраси, за да постигне това, трябваше да е била огромна. Сигурно беше убеден, че ще спечели нещо — нещо, което да си струва загубата на толкова енергия. А и тялото… защо го бе оставил живо?

Откровение погледна краля. Доспехите му бяха украсени със златни релефни изображения, шлемът носеше короната на Британия и орела на Рим; нагръдникът беше изработен в гръцки стил, с релефното изображение на символа на мечката. Поличка с пиринчени кабари над тесни кожени панталони и високи до бедрата ботуши, подсилени с мед, за да предпазват коленете на конника при сблъсъка на бойните коне по време на атака. Ножницата беше обсипана със скъпоценни камъни, подарък от един богат новиомагски търговец, изработена, за да приютява великия Меч на Кунобелин.

От мисълта, че Мечът на Силата е в ръцете на Вотан, му прилошаваше. Защото преди време той бе негов — пред очите му го бяха изковали от чист сребърен сипстраси, най-редкия сред магическите камъни, сто пъти по-мощен от златното камъче, което носеше в момента. И без меча Вотан беше достатъчно силен, но коя ли армия на света би могла да му се опълчи сега, когато го държеше в ръцете си?

Вратата се отвори и влезе Галчмай — в пълно бойно снаряжение и с два къси меча, по един от всяка страна. Зад него вървеше Прасамак, понесъл извития си лък и колчан, пълен със стрели.

— Радвам се да те видя — каза Откровение.

Прасамак кимна, закуцука през стаята и остави лъка и колчана си до стената.

— И аз не знам защо — каза бригантът, — но така и не повярвах, че скокът от онази скала те е убил. Но след като не се появи…

— Отидох в Мавритания на африканския бряг.

— А кралицата?

— Тя остана в Белгика. Умря преди няколко години.

— Не трябваше да става така — каза Прасамак и подаде ръка на Откровение. Той я стисна и попита:

— Значи не ме мразиш, така ли?

— През целия си живот не съм мразил никого. И ако щях да започвам, нямаше да е с теб, Кулаин. Бях там първата нощ, когато Утер легна с Лаита. По-късно говорех с принца — защото по онова време той беше принц — и той ми каза, че докато се любели, когато чувствата му били в най-високата си точка, Лаита промълвила твоето име. Той така и не го забрави… прояждаше го отвътре. Не беше лош човек и се опита да й прости. Работата е там, че ако не можеш да забравиш, не можеш и да простиш. Съжалявам, че кралицата е мъртва.

— И двамата ми липсвахте през всичките тези години — каза Откровение. — Както и Викторин. Къде е той?

— Утер го прати в Галия да преговаря с Вотан — каза Галчмай. — От месец не сме получавали вести от него.

Откровение не каза нищо. Прасамак седна на един стол до леглото и попита:

— Кога ще дойдат?

— Довечера. Или утре.

— Откъде са разбрали, че тялото е живо?

— Опитах се да стигна до душата на Утер. Вотан беше там и едно от чудовищата му ме нападна. Вотан със сигурност е разбрал, че съм проследил жизнената нишка на Утер, и ще я проследи на свой ред.

— Можем ли да ги спрем?

— Можем да опитаме. Кажете ми всичко за това как сте намерили краля.

— Лежеше във вътрешния двор — отвърна Галчмай. — До него имаше някакво страховито същество, сякаш излязло от кошмар — с разпран корем, мъртво, и се разлагаше толкова бързо, че няма да повярваш. По мръкване бяха останали само костите и вонята.

— И не е имало нищо друго? Само кралят и мъртвото чудовище?

— Да… не… До тялото имаше гладиус — на един от стражите.

— Гладиус? Стражът ли го е изпуснал там?

— Не знам. Ще попитам.

— Направи го веднага, Гал.

— Толкова ли е важно?

— Ако кралят го е използвал, значи е важно, повярвай ми.

След като Галчмай излезе, Прасамак и Откровение застанаха до извитата стена, обграждаща северната кула, и загледаха хълмовете около Еборакум.

— Земята е толкова зелена и красива — каза Откровение. — Как мислиш, дали някога ще познае истински мир?

— Едва ли, поне докато тук има хора — отвърна Прасамак, седна и придърпа зеленото наметало около раменете си. — Мислех, че вие, безсмъртните, не остарявате.

Откровение сви рамене.

— Всички неща си имат своите сезони. Как е Хелга?

— Умря. Липсва ми.

— Деца имате ли?

— Момче и момиче. Момчето умря от червената чума, когато беше на три, но дъщеря ми оцеля. Хубавица е — сега е бременна и се надява да роди момче.

— Щастлив ли си, Прасамак?

— Жив съм… и слънцето грее. Не се оплаквам, Кулаин. А ти?

— Мисля, че съм доволен. Я кажи, да се е чувало тук нещо за Медлин?

— Не. Той и Утер се разделиха преди няколко години. Не знам кой е бил прав и кой крив, но всичко започна, защото Медлин твърдеше, че магията му не можела да открие къде се криете двамата с Лаита. Утер реши, че чародеят не иска да му помогне заради лоялността си към теб.

— Не е така — каза Откровение. — Аз използвах камъка си, за да ни засланя.

Прасамак се усмихна.

— Жал ми е за кучката. По-добре изобщо да не ви бяхме открили. Но Утер беше мой крал и приятел. Не можех да предам доверието му.

— Не ти се сърдя. Просто ми се иска да беше потърсил малко по-внимателно, след като скочихме от скалата.

— Защо?

— Синът на Утер е бил в пещерата. Лаита роди детето там и то е оцеляло.

Старият бригант пребледня.

— Син?! И си сигурен, че е от Утер?

— В това няма никакво съмнение. Отгледали са го саксонци — намерили го до кучката и кученцата и го кръстили Демонсон. Ако го видиш, сам ще се увериш. Одрал е кожата на баща си.

— Трябва да го доведеш тук. Той трябва да стане новият крал.

— Не — остро каза Откровение. — Още не е готов. Не казвай и дума за това нито на Гал, нито на никого. Когато дойде моментът, Утер сам ще го признае за свой наследник.

— Ако оживее — прошепна Прасамак.

— Ние сме тук, за да се погрижим за това.

— Двама престарели бойци и един безсмъртен, който дири смъртта? Едва ли сме най-внушаващата страхопочитание сила.

Галчмай се върна по залез-слънце и Откровение и Прасамак отидоха при него в покоите на краля.

— Е? — попита Откровение.

Белокосият кантиец сви рамене.

— Стражът казва, че когато паднала мъглата, мечът му си бил в ножницата, но когато се събудил, го намерил до краля. И какво от това?

Откровение се усмихна.

— Това означава, че Утер е убил звяра с гладиуса на войника. Това не ти ли говори нещо?

Очите на Галчмай светнаха.

— Мечът му не е бил у него.

— Именно. Знаел е за какво са дошли и е скрил меча на място, където няма да го намерят. Затова са го взели жив… за да изтръгнат истината с мъчения.

— Може ли да се измъчва душа? — попита Прасамак.

— По-добре, отколкото можеш да изтезаваш едно тяло — отговори Откровение. — Помисли си за душевната болка, която изпитваш от смъртта на любим човек. Не е ли тя по-силна от всяка телесна рана?

— Какво можем да направим, Кулаин? — прошепна Галчмай, без да откъсва поглед от неподвижното тяло на краля, на когото беше служил четвърт столетие.

— Първо трябва да защитим тялото, второ — да открием Меча на Силата.

— Може да е… и аз не знам къде — каза Прасамак.

— Още по-лошо — призна Откровение. — Може да е какво ли не.

— Не те разбирам — каза кантиецът. — Нали е меч?

— Изработен е от сребърен сипстраси, най-могъщата сила, позната на древния свят. С неговата сила построихме порталите, Стоящите камъни, и създадохме старите пътища, които вие, хората, все още използвате. С нея създадохме древните пътеки, простиращи се през много царства и свързващи множество места на земна магия. Ако Утер го е пожелал, мечът може да се е превърнал в камъче, или в дърво, или в копие, или в цвете.

— Тогава какво ще търсим? — попита Прасамак. — Можем ли да разпратим рицарите на Утер из цялата страна да търсят някакво си цвете?

— Магията на меча все ще се прояви някъде. Да приемем, че е цвете — тогава в района около него растенията ще избуят като никога преди, насажденията ще дават цвят по-рано и болестите ще изчезнат. Рицарите ще трябва да търсят подобни знаци.

— Ако въобще е в Британия — каза Галчмай.

— Ако е лесно да се намери, тогава ще го намери и Вотан — тросна му се Откровение. — Но помислете върху следното — Утер е бил в голяма опасност и е имал само няколко мига, за да скрие меча. Вие и двамата го познавате добре — къде според вас би го изпратил той?

Прасамак вдигна рамене.

— Може би в Каледоните, където е срещнал теб и Лаита. Или в Пинре, където победи армията на Гороиен. Или в Камулодунум.

— Всички тези места Вотан ще ги претърси, защото историята на краля я знаят всички. Утер не би направил търсенето толкова лесно — каза Откровение. После възкликна: — Господи!

— Какво? — попита Галчмай.

— В Каледоните има двама души, които Вотан не бива да открие. А аз не мога да ида при тях, защото не трябва да мърдам оттук. — Той се изправи. Лицето му беше пребледняло, Прасамак сложи ръка на рамото му и попита:

— Момчето, за което спомена ли?

Откровение кимна.

— И сега трябва да избираш между… — Прасамак не довърши. Знаеше какво терзание разкъсва гърдите на другия мъж. Да спаси или бащата, или сина. Или, от гледната точка на Кулаин — да предаде единия, за да спаси другия.

Галчмай запали фенерите, извади единия си меч и почна да го точи. Откровение взе тоягата си и затвори очи. Кафявото вълнено расо изчезна, заменено от черно-сребърните доспехи на Кулаин лах Фера. Сивата брада се стопи, а косата му потъмня. Тоягата стана сребърна и Кулаин завъртя дръжката, превръщайки копието в два къси меча от искрящо сребро.

— Значи взе решение? — прошепна Прасамак.

— Да. И дано Бог ми прости — каза Господарят на копието.

Пролетта в Каледоните беше красива, планината грееше в цвят, пълноводните ручеи проблясваха под слънчевите лъчи, а гората бе оживяла от птичите песни. Кормак никога не се бе чувствал толкова щастлив. Олег и Рианон бяха открили и потегнали старата хижа горе в планината, като бяха оставили на Андюин и Кормак уединението, необходимо на двама влюбени. Повечето утрини Олег придружаваше Кормак в кросовете му и го учеше на някои по-завързани хватки с меча. Но прехвърлеше ли слънцето зенита, Олег се връщаше в горната хижа. Колкото до Рианон, Кормак не я виждаше често, но и редките им срещи бяха достатъчни, за да разбере, че е нещастна. Не беше повярвала на онова, което баща й беше разказал за Вотан, и беше убедена, че с бягството им й е попречил да стане кралица на готите. Сега прекарваше по-голямата част от времето си високо в планината, бродеше по пътеките и търсеше вътрешен мир.

Кормак рядко се замисляше за нея. Беше жив, заобиколен от красота и влюбен.

— Щастлив ли си? — попита го Андюин, докато седяха голи край езерото под следобедното слънце.

— А как иначе? — отвърна й с въпрос той, погали косите й и се наведе да я целуне. Тя обви ръка около врата му и го притегли към себе си и към меките си гърди. Ръката му се плъзна по бедрото й и той за хиляден път се изуми от копринената мекота на кожата й. После се отдръпна.

— Какво има? — попита тя.

— Нищо — отвърна Кормак и се засмя. — Просто ми се прииска да те погледам.

— Какво виждаш?

— Какво бих могъл да ти кажа?

— Можеш да ме засипеш с ласкателства. Кажи ми, че съм красива — най-красивата жена на света.

— Ти наистина си най-красивата жена на света. Това стига ли ти?

— А ти само заради красотата ми ли ме обичаш? Или защото съм принцеса?

— Аз пък съм кралски син — каза Кормак. — Ти затова ли ме обичаш?

— Не — прошепна тя. — Обичам те заради това, което си — като човек.

Любиха се бавно, макар и със страст. Накрая телата им се разделиха и Кормак я целуна нежно по челото. Видя сълзите в очите й и я прегърна.

— Какво има?

Тя поклати глава и извърна глава настрани.

— Кажи ми, моля те.

— Всеки път, когато сме заедно като сега, ме обзема страх, че е за последно. И един ден наистина ще бъде.

— Не! Винаги ще бъдем заедно. Нищо няма да ни раздели.

— Винаги?

— Докато звездите не изпадат от небето — обеща й той.

— Само дотогава ли?

— Само дотогава. След това може да ми се прииска някоя по-млада.

Тя се усмихна, седна и посегна за роклята си. Той й я подаде, после събра собствените си дрехи и взе и меча, който носеше постоянно след нападението.

— Дай ми очите си, Кормак — помоли тя.

Той се наведе към нея и я остави да прокара длан по затворените му клепачи. Заля го мрак, но този път паника нямаше.

— Ще те надбягам до вкъщи — извика тя и той я чу да тича по пътеката. Ухили се и направи шест крачки напред до облата скала, опипвайки я за вдлъбнатината, която сочеше на юг. После затича, като броеше крачките си. Когато стигна до трийсет, забави и внимателно, педя по педя, приближи до ударения от гръм бор, чийто горен клон сочеше надолу към хижата и към равната отсечка, спускаща се към поляната пред нея.

Почти беше стигнал дотам, когато чу писъка на Андюин — писък, който го прободе през сърцето и го изпълни с ужасяващ страх.

— Андюин! — изкрещя той и измъченият му вик проехтя из планината. Продължи слепешката, с меч в ръка, без да забележи, че се е отклонил от пътеката, докато не се спъна в един стърчащ корен. Падна, изпусна меча и пръстите му зашариха трескаво по тревата да го намерят.

Постара се да се овладее и се съсредоточи върху звуците около себе си, без да спира да опипва тревата. Най-сетне откри меча и стана. Теренът от лявата му страна се издигаше, така че той се обърна надясно и тръгна надолу по склона, протегнал напред лявата си ръка. Земята под краката му стана равна и той усети миризмата на пушека, който се издигаше от комина на хижата.

— Андюин!

Нещо помръдна вдясно от него — тежко и бавно.

— Кой е там?

Отговор не последва, но звукът се усили — някой или нещо се приближаваше с бързи крачки. Кормак изчака до последния момент, после замахна с меча — острието не се натъкна на нищо. Различи нови звуци — сърдити гласове, провлачени стъпки. Стисна меча с две ръце и го вдигна пред себе си.

Нещо внезапно се раздвижи вляво от него… и страшна болка прониза хълбока му. Той се завъртя и замахна с меча, но пак разсече само въздуха.

До стената на хижата Андюин се свести — някакъв брадат мъж я държеше здраво. Очите й се отвориха и тя видя Кормак, сляп и сам, заобиколен от въоръжени мъже.

— Не! — извика тя, затвори очи и му върна дара.

Зрението на Кормак се върна миг преди следващият нападател бавно да пристъпи напред. Хилеше се. Кормак посрещна удара, после с един замах на меча разпори гърлото на викинга. Останалите седмина се хвърлиха към него. Кормак нямаше никакъв шанс и след миг се строполи по гръб, но дори и тогава продължи да сече и да пронизва враговете. Едно острие го прониза в гърба, друго отвори зейнала рана в гърдите му.

Андюин изпищя и допря длан до гърдите на мъжа, който я държеше. Туниката му избухна в пламъци, после огънят се плъзна нагоре и обхвана лицето му. Той закрещя от болка, пусна я и заудря с ръце брадата си, но огънят вече бе плъзнал по косата му.

Тя падна, изправи се и хукна към групата, обградила Кормак. Ръцете й бяха като факли от бял огън. Един викингски воин тръгна към нея с вдигнат меч, но от дланите й изригна пламък и го погълна. Втори воин метна нож, който се заби в гърдите й. Тя залитна, но въпреки това продължи напред към Кормак. Друг воин я заобиколи изотзад, мечът му се заби в гърба й и острието излезе през гърдите й. Кървава пяна изби на устните й и тя се строполи на земята.

Кормак се опита да допълзи до нея, но нечий меч се заби в гърба му и го обгърна мрак.

Олег Чукорък изрева гневно от склона и хукна към поляната с два меча в ръцете.

— Ела, Магрин! — извика Олег.

— Ела, предателю — изсъска един тъмнобрад викинг.

— Не го убивайте! — извика Рианон от прага на хижата.

Олег и Магрин връхлетяха един срещу друг, мечовете им се сблъскаха сред рояк от искри. Олег заби меча си в корема на Магрин и когато той се строполи на земята, четиримата други викинги нападнаха вкупом. Олег се затича да ги посрещне, като нанасяше удари с безумна ярост, на която те не можеха да устоят. Един след друг мъжете падаха пред студеноокия воин. Последният хукна да се спасява, но Олег метна след него единия си меч и той го удари с дръжката по главата и го събори на земята. Преди да е успял да се изправи, Чукорък го настигна и главата на викинга се търкулна от раменете му.

Олег застана неподвижен на поляната, гърдите му се надигаха и спадаха тежко, убийствената му ярост бавно затихваше. Накрая той се обърна към Рианон и възкликна:

— Предателка! От всички постъпки, с които можеше да ме посрамиш, тази беше най-лошата. Двама души рискуваха живота си, за да те спасят… и платиха горко за добрината си. Махай се от очите ми! Махай се!

— Не разбираш! — извика тя. — Не исках да стане така! Просто исках да се махна оттук.

— Ти си ги извикала. Това е твое дело. Махай се! Видя ли те пак, ще те убия със собствените си ръце.

Тя изтича към него.

— Татко, моля те!

Тежката му ръка я зашлеви през лицето, тя залитна и падна.

— Не те познавам! За мен си мъртва — каза той.

Рианон с мъка се изправи, после заотстъпва пред леда в очите му и хукна надолу по склона.

Олег отиде първо при Андюин и изтегли меча от гърба й.

— Никога не ще разберете, колко дълбока е мъката ми, милейди. Бог да ви даде мир.

Затвори очите й и тръгна към Кормак, който лежеше в уширяваща се локва кръв.

— Добре се би, момче — каза той и коленичи.

Кормак простена. Олег го вдигна и го пренесе в хижата, съблече пропитите му с кръв дрехи и огледа раните му — две в гърба, една в хълбока и една в гърдите. Всичките бяха дълбоки и всяка беше смъртоносна, това Олег го знаеше. А всичките накуп? За Кормак нямаше надежда.

Макар да знаеше, че е безсмислено, Олег взе игла и конец и заши раните. После зави Кормак с едно одеяло и напали огън. Накрая, когато хижата се затопли и свещите бяха запалени, се върна при леглото. Пулсът на Кормак се долавяше съвсем слабо, лицето му имаше лош цвят — страните му бяха посивели, а под очите му се вдълбаваха морави сенки.

— Твърде много кръв си изгубил, Кормак — прошепна Олег. — Сърцето ти се мъчи… а аз не мога да направя нищо! Бори се, момче. С всеки ден ще ставаш все по-силен. — Главата на Кормак увисна встрани, дъхът му гъргореше в гърлото. Олег беше чувал този звук. — Да не си посмял да ми умреш, кучи сине!

Дишането спря окончателно, но Олег продължи да натиска ритмично гърдите на Кормак.

— Дишай, проклет да си! — Нещо горещо запари в дланта му и Олег вдигна ръка. Камъчето, което Кормак носеше на верижка около врата си, светеше като разтопено злато и въздухът изпълни с хриптене гърдите на ранения младеж.

— Слава на всички богове от древността — прошепна Олег, стисна камъчето, погледна раната в гърдите на Кормак и попита: — Можеш ли да изцериш това? — Не се случи нищо. — Е, поне гледай да не умре.

После се изправи, отиде зад хижата и взе една лопата от навеса. Земята още беше твърда, но Олег дължеше поне това на Андюин, Дарителката на живот, принцесата на Ретия.

Глава 10

Нощта се точеше бавно и по едно време Галчмай се унесе в дрямка. Прасамак и Кулаин седяха мълчаливо. Бригантът си спомняше за първата си среща с Господаря на копието, високо в Каледоните, когато вампирите бяха дошли да изпият кръвта им и младият принц бе избягал през портал на Пинре. Момчето — Туро, както се наричаше по онова време — се превърна в мъжа Утер в разгара на жестока война срещу кралицата вещица. Двамата с Лаита се бяха венчали там и тя му бе дала дара на меча — двама млади хора, осветени от силата на младостта и убеждението, че от смъртта ги дели цяла вечност. Сега, след някакви си двайсет и шест лета, Кървавия крал лежеше бездиханен, Гиан Авур — красивата Лаита — вече я нямаше, а кралството, което Утер бе спасил, тръпнеше пред разрушителната сила на страшен враг. Думите на друидите се заредиха в ума на Прасамак:

„Че такива са делата на човеците — написани по въздух в мъгла, и чезнат те по вятъра.“

Кулаин бе потънал в мисли за настоящето. Защо не бяха убили краля, след като бяха овладели душата му? Колкото и да беше зъл, Молох беше невероятно умен. Новината за смъртта на Утер би хвърлила в отчаяние кралството и би улеснила плановете му за нашествие. Кулаин оглеждаше ситуацията от всеки възможен ъгъл.

Магьосниците на Вотан бяха дошли да убият краля и да вземат меча. Но меча го нямаше и бяха взели душата на Утер. Може би бяха сметнали — и не без основание, — че тялото ще умре.

Каквато и причина да бяха имали, бяха допуснали грешка, и Господаря на копието се молеше тя да им струва скъпо.

Светеща топка от бял огън се появи в центъра на стаята и Прасамак опъна лъка си. Кулаин посегна с меча си през леглото и докосна Галчмай по рамото. Кантиецът се събуди моментално. Кулаин взе златния камък и го допря до двата меча на Галчмай, после отиде при Прасамак, изпразни колчана му и прокара камъка по всяка от двайсетте стрели. Светещата топка се смали и изчезна и сива мъгла се плъзна по пода. Кулаин изчака, после вдигна камъка и произнесе една-единствена дума на Силата. Златиста светлина запулсира от тялото му и обгърна двамата воини и бездиханния крал. Мъглата изпълни стаята… и изчезна. Тъмна сянка се появи на отсрещната стена, вдълбочи се и се разпростря, превръщайки се във вход на пещера. Студен вятър лъхна от пещерата и загаси свещите. Лунната светлина нахлу през отворените прозорци и на сребристия й светлик Галчмай видя един звяр да излиза от дупката. Покрито с люспи и с рога на главата, с дълги зъби, съществото скочи в стаята, но щом докосна магическите линии на Кулаин, светкавица удари сивото му тяло, лумнаха пламъци и то падна назад в пещерата, съскайки от болка.

Трима мъже скочиха в стаята. Първият падна със стрела в гърлото. Кулаин и Галчмай се хвърлиха напред и след миг другите двама вече лежаха мъртви на пода.

Двамата воини чакаха с вдигнати мечове, но отворът се сви до тъмна сянка и се стопи.

Галчмай обърна с крак единия от повалените убийци. Плътта на лицето се беше разпаднала и целият труп гниеше. Кантийският воин отвратено възкликна:

— Били сме се с мъртъвци!

— По този начин Вотан печели верността на хората си. Най-смелите му воини са недосегаеми за смъртта… или поне така си мислят.

— Е, нали ги победихме — каза Галчмай.

— Ще се върнат и няма да можем да ги удържим. Трябва да отнесем тялото на краля на безопасно място.

— И кое място е достатъчно далеч от магията на Вотан? — попита Прасамак.

— Кристалният остров — отговори Кулаин.

— Не можем да пренесем тялото на краля през половината страна — възрази Галчмай. — А дори и да можехме, свещеното място не би го приело. Той е воин, а там не приемат онези, които проливат кръв.

— Ще го приемат — каза Кулаин. — В известен смисъл именно това е тяхната мисия.

— Бил си там?

Кулаин се усмихна.

— Аз посадих пръчката, която порасна и стана на дърво. Но това е друга история от друго време. На никое друго място земната магия не е толкова могъща, нито символите — толкова неясни. Вотан не може да прати демоните си на Кристалния остров. А ако отиде лично, ще трябва да го направи като обикновен човек, лишен от цялото величие на магията си. Няма да посмее.

Галчмай стоеше и се взираше в безжизненото тяло на Утер.

— Всичко това е без значение. Ние просто не можем да го пренесем през цялото кралство.

— Аз мога, защото ще пътувам по древните пътеки, по lung mei, пътя на духовете.

— А ние с Прасамак?

— Вие вече помогнахте на краля и сега не можете да направите нищо повече. Но армията на Вотан скоро ще ви се стовари на главата. Не е моя работа да ви казвам какво да правите, но съветът ми е да сберете колкото можете повече мъже под знамето на Утер. Кажете им, че кралят е жив и ще се върне да ги поведе в деня на Рагнарок.

— И кога е този ден? — попита Прасамак.

— Това е денят на най-голямо отчаяние — каза Кулаин, отиде до западната стена и коленичи с камъка в шепа. Галчмай и Прасамак чуха шепота на дълбока река и плисъка на вълни по непознат бряг. Стената затрептя и се отвори.

— Бързо! — каза Кулаин. Галчмай и Прасамак вдигнаха тежкото тяло на Кървавия крал и го пренесоха до отворилия се проход. Надолу към подземна кухина водеха стълби, под тях се плискаше тъмна река. Имаше и лодка, привързана към каменен пристан, и двамата британци внимателно положиха краля в нея. Кулаин се качи на кърмата и отвърза въжето, което я държеше за пристана.

Лодката се плъзна по течението и Кулаин се обърна към мъжете на брега:

— Върнете се в кулата колкото можете по-бързо. Ако порталът се затвори, до един час ще сте мъртви.

Толкова бързо, колкото позволяваше сакатият крак на Прасамак, двамата мъже се заизкачваха по стълбите. Чуваха зад себе си странно мърморене и стържещи звуци, като дращене на нокти върху камък. Когато наближиха портала, Галчмай видя, че отворът потрепва, сграбчи Прасамак и го метна напред, после се хвърли след него — и се озоваха на килима в стаята на Утер.

Зад тях имаше най-обикновена стена, окъпана в светлината на изгряващото слънце.

Викторин и отрядът му от дванайсет мъже яздиха предпазливо, но без инциденти, през първите три дни. Но на четвъртия, докато наближаваха една гъста горичка, пресичана от тясна пътека, Викторин дръпна юздите на коня си.

Помощникът му Марк Басиций, млад мъж от добро римо-британско потекло, подкара коня си към него и попита:

— Какво има, сър?

Слънцето грееше ярко, пътечката сред дърветата тъмнееше под надвисналите клони. Викторин си пое дълбоко дъх, с пълното съзнание за обзелия го страх. После внезапно се усмихна.

— Радвал ли си се на живота си, Марк?

— Да, сър.

— Изживял ли си пълноценно годините си?

— Така мисля. Защо питате?

— Защото смятам, че смъртта ни чака, скрита сред ей онези дървета. Там няма слава, нито надежда за победа. Само болка и мрак — и краят на всяка радост.

Лицето на младия мъж се стегна, сивите му очи се присвиха.

— И какво ще правим?

— Ти и останалите сами ще направите избора си, но аз трябва да вляза в тази гора. Говори с хората, обясни им, че сме предадени. Кажи им, че всеки, който предпочете да избяга, може да го направи, без да си навлече позор, и че това няма да е постъпка на страхливец.

— Тогава защо вие трябва да продължите?

— Защото Вотан ще наблюдава и аз искам да разбере, че не се страхувам от подлостта му, а я посрещам с открито лице. Искам да разбере какъв е врагът му. Той завладя Белгика, Ретия и Галия, а римляните превиха коляно пред него. Британия не е като тях.

Марк пришпори коня си към чакащите мъже, като остави Викторин да се взира в собствения си гроб. Викторин откачи кръглия кавалерийски щит от седлото и го хвана с лявата си ръка. После привърза юздите на бойния си кон за лъка на седлото, стисна меча си и без да погледне назад, тръгна към дърветата. Дванайсетте бойци вдигнаха щитовете и мечовете си и го последваха.

На една полянка зад дърветата двеста готи извадиха мечовете си и зачакаха.

— Твърдиш, че кралят е жив — каза Гемин Като, разбута картите по масата и стана да си налее вино. — Но, надявам се, ще простиш моето неверие.

Галчмай сви рамене.

— Мога да ти дам само думата си. Но тя си е спечелила славата на нещо ценно.

Като се усмихна и приглади късо подстриганата си черна брада.

— Позволи ми да повторя накратко известните ни факти. Висок мъж, облечен в расо на християнски свещеник, нападнал двама стражи и проникнал необезпокояван в кулата на краля. Този мъж, според теб, е легендарният Ланселот. Та той обявил, че тялото е живо, и използвал магия, за да го изнесе от замъка.

— По същество всичко това е вярно — призна Галчмай.

— Но не е ли той също така заклет враг на краля? Не е ли той Предателя?

— Да.

— Тогава защо си му повярвал?

Галчмай погледна Прасамак, който седеше мълчаливо на масата. Сакатият бригант се изкашля.

— С цялото ми уважение, генерале, вие не сте имали случай да се запознаете с Господаря на копието. Забравете за миг безкрайните истории за неговото предателство. Какво е направил? Спал е с една жена. Кой от нас не е? Именно той спаси краля, когато предателите убиха бащата на Утер. Именно той отиде в замъка на кралицата вещица и уби Господаря на немъртвите. Той е нещо повече от легендарен воин. А на думата му в този случай вярвам напълно.

Като поклати глава.

— Но ти също така вярваш, че същият този човек е на хиляди години, полубог, чието кралство се намира под голямото западно море.

Прасамак преглътна ядния отговор, който напираше на устните му. Гемин Като беше повече от способен пълководец — той беше умел и хитър воин и хората го уважаваха, макар и да не го обичаха, и с изключение на Викторин бе единственият човек, способен да събере войска срещу готите. Но също така бе и от чисто римско потекло и срещаше трудности с нравите на келтите, с тяхното познание за магията, което бе в основата на цялата им култура. Прасамак внимателно обмисли следващите си думи и продължи:

— Нека за миг оставим настрана историята на Кулаин лах Фера. Вотан се опита, може би успешно, да убие краля. Следващият му ход ще е да нахлуе в страната, и когато го направи, няма да му липсват съюзници, разбере ли се, че Утер го няма, за да се изправи срещу него. Кулаин ни осигури време да планираме защитата си. Ако разпространим слуха, че кралят е жив и ще се върне, това ще даде повод за размисъл на саксонците, ютите и англите. Те може и да са чували за силата на Вотан, но от личен опит знаят колко е опасно да се противопоставиш на Кървавия крал.

Тъмните очи на Като се спряха върху Прасамак. Мълчанието се проточи. Накрая генералът каза:

— Добре, кралски коневъдецо. От тактическа гледна точка приемам, че е по-добре Утер да е жив, отколкото мъртъв. Ще се погрижа слухът да се разпространи. Но не мога да се лиша от рицари, които да търсят меча. Всеки що-годе свестен офицер обикаля страната, набирайки доброволци, помощната армия е свикана в пълния си състав. — Придърпа картите към себе си и посочи най-голямата, направена от Птоломей преди стотици години. — И двамата познавате добре страната. Не е трудно да се предположи къде ще стовари войската си Вотан на юг, но той разполага с няколко армии. Ако аз бях на негово място, щях да предпочета двустранна атака, дори тристранна. Нямаме толкова хора, че да покрием цялата страна. Така че къде ще удари той?

Галчмай впери поглед в картата на земята, навремето наричана Албион.

— Морските вълци винаги са предпочитали бреговата линия ето тук — каза той и забоде пръст в картата, — при Петвария. Ако Вотан тръгне оттам, за нула време ще се озове под Еборакум и ще ни отреже от силите ни на юг.

— Да — каза Като. — А ако бригантите и триновантите се надигнат в негова подкрепа, цяла Британия ще бъде разделена на три военни зони — от Стената на Адриан до Еборакум, от Еборакум до Петвария… или дори до Дуробриве, и оттам до Андерия или Дубрис. В най-добрия случай можем да наберем още десет хиляди войници, с което подвижната ни сила ще достигне двайсет и пет хиляди мъже. Според слуховете Вотан може да вдигне пет пъти по толкова и то ако не броим саксонските бунтовници и бригантите на север. Какво ли не бих дал Викторин да се върне с достоверна информация! — Вдигна очи от картата. — Галчмай, искам да идеш при Гай Гемин в Дубрис.

— Не мога — каза Галчмай.

— Защо?

— Трябва да търся меча.

— Сега не му е времето да гоним сенки и да преследваме съновидения.

— Може би — призна старият кантиец. — Но все пак трябва да го потърся.

Като се облегна назад и кръстоса силните си ръце на кожения си нагръдник.

— И къде ще го търсиш?

— В Камулодунум. Когато кралят беше още момче, много обичаше хълмовете и горичките в околностите на града. Имаше си тайни места, където се криеше от баща си. Аз ги знам.

— А ти? — попита Като и се обърна към третия мъж.

Прасамак се усмихна.

— Аз ще ида в Каледоните. Там той срещна единствената си любов.

Като се засмя и поклати глава.

— Вие, келтите, винаги сте били загадка за мен, но се научих никога да не споря с британски мечтател. Желая ви успех в търсенето. Какво ще правите, ако откриете меча?

Галчмай вдигна рамене и погледна Прасамак. Светлите очи на бриганта срещнаха погледа на римлянина.

— Ще го занесем на Кристалния остров, където лежи тялото на краля.

— И после?

— После не знам.

Като замълча, потънал в мисли.

— На млади години — каза накрая той — служих в Акве Сулис и често яздех из полето близо до острова. Не ни беше позволено да ходим там, по заповед на краля, но веднъж — точно защото беше забранено — заедно с други трима офицери се прехвърлихме с лодка през езерото и слязохме до най-високия хълм. Беше си приключение, нали разбирате, а и ние бяхме млади. Напалихме си огън, приказвахме си и се смеехме. После сме заспали. Там сънувах един сън — яви ми се баща ми и си казахме много неща. Той говореше предимно за това колко му било мъчно, задето двамата се отчуждихме след смъртта на майка ми. Беше хубав сън и накрая се прегърнахме — той ми пожела късмет и каза колко много се гордее с мен. На следващата сутрин се събудих освежен. Беше паднала гъста мъгла и ние отплавахме обратно до мястото, където бяхме спънали конете, и препуснахме към Акве Сулис. И загазихме още с пристигането си, защото се бяхме върнали без мечове. Никой от нас не помнеше да си е свалял оръжието и никой не беше забелязал, че яздим без тях.

— Островът е омагьосано място — прошепна Прасамак. — А кога умря баща ви?

— Мисля, че знаеш отговора на този въпрос, Прасамак. Имам син, с когото не сме близки. — Той се усмихна. — Навярно някой ден и той ще отплава към онзи остров.

Прасамак се поклони и двамата британци излязоха.

— Не можем да поемем сами тази задача — каза Галчмай. — Трябва да се покрие твърде голяма площ.

— Знам, приятелю. Но Като е прав. Срещу силата на Вотан той се нуждае от всичките си млади мъже и само старци като нас могат да се нагърбят с другото.

Прасамак спря като закован.

— Мисля, че това е отговорът, Гал. Старци. Помниш ли деня, когато Утер разцепи небето и се появи от мъглата, повел след себе си Девети?

— Разбира се. Кой би могъл да го забрави?

— Легат на изгубения легион беше Северин Албин. Сега той има вила в Калцария, няма и на половин ден езда оттук.

— Но той е на повече от шейсет! — възрази кантиецът.

— А ти на колко си? — сопна му се Прасамак.

— Добре де, разбрах, не е нужно да ми напомняш — намуси се Галчмай. — Но той е богат римлянин, най-вероятно дебел и доволен от спокойния си живот.

— Съмнявам се. Но той ще знае къде да намерим другите оцелели от Девети. Те бяха легионът на Утер, заклети в него с клетви, по-силни от кръвта. Той ги върна от Земите на мъртвите.

— Преди повече от четвърт век. Повечето от тях сигурно са покойници.

— Но ще има и такива, които не са. Може би десет, може би сто. Трябва да ги издирим.

Северин Албин си беше почти същият — не се беше прегърбил, а тъмните му очи бяха зорки като на орел. За него последните двайсет и пет години бяха минали като насън, защото той и всичките му мъже от Девети легион бяха прекарали векове, уловени в капана на Бездната, преди младият Утер Пендрагон да ги освободи и да ги върне у дома в един полудял свят. От мощта на Рим — в най-връхната точка на своето величие по времето, когато Северин бе повел хората си в Мъглата — беше останала само една сянка и варвари владееха там, където законите на стария Рим бяха наложени от легиони, чиято желязна дисциплина правеше поражението немислимо. Честта бе повелила на Северин да служи на Утер и той се бе справил добре — беше обучавал британските войници според имперските стандарти и бе водил войни за земя, която не значеше нищо за него. Сега живееше спокойно във вилата си и препрочиташе писания от древни времена, които, на него поне, навяваха спомени за един вчерашен ден, погълнал съпругата му, децата му и всички, които бе познавал и обичал. За човек, изтръгнат насила от своето време, Северин Албин бе постигнал нещо твърде близко до душевен мир, особено в моменти като този сега, когато седеше в градината си и четеше Плутарх.

Личният му роб, Ника, евреин от гръцките острови, се приближи до него и каза:

— Господарю, на портата има двама мъже, които искат да говорят с вас.

— Кажи им да дойдат утре. Не съм в настроение за работа.

— Не са търговци, господарю. Казват, че са ваши приятели.

Северин нави пергамента и го остави на мраморната пейка до себе си.

— А имена имат ли тези приятели?

— Прасамак и Галчмай.

Северин въздъхна.

— Доведи ги и донеси вино и плодове. Ще останат за през нощта, така че им приготви подходящи стаи.

— Да стопля ли вода за баня на гостите, господарю?

— Няма да е необходимо. Гостите ни са британци, а те рядко се къпят. Но се погрижи две момичета от селото да стоплят леглата им.

— Да, господарю — отвърна Ника, поклони се и тръгна да изпълни заръките, а Северин стана, приглади дългата си тога и установи, че от душевния му мир не е останал и помен. Обърна се и видя сакатия Прасамак да куцука по павираната алея, следван от високия кантиец, известен като Кралската хрътка. И към двамата винаги се бе отнасял с уважението, дължимо на кралски приближени, но се бе надявал никога повече да не ги види. Британците винаги го бяха карали да се чувства неудобно.

— Добре дошли в дома ми — каза той. — Наредих да поднесат вино. — Покани ги с жест да седнат на мраморната скамейка и Прасамак се възползва с благодарност от предложението му. Галчмай остана прав до него, скръстил силните си ръце на гърдите си.

— Предполагам, че сте дошли да ме поканите на погребението.

— Кралят не е мъртъв — каза Прасамак.

Северин успя да прикрие потреса си, а по-нататъшните обяснения бяха прекъснати от един слуга, който донесе сребърен поднос с два бокала вино и кана вода, остави го на широката странична облегалка на скамейката и мълчаливо се оттегли.

— Не е мъртъв? От три дни е изложен за поклонение.

— В момента е на Кристалния остров, където се възстановява — каза Галчмай.

— Радвам се да го чуя. По всичко личи, че готите замислят нашествие и кралят ще бъде необходим на страната си.

— А на нас ни е необходима твоята помощ — рече Галчмай. — Твоята и на мъжете от Девети.

Северин се усмихна предпазливо.

— Девети вече не съществува. Мъжете взеха полагащите им се парчета земя и вече са обикновени граждани, най-младите са по на петдесет години. Както добре знаете, кралят разпусна Девети легион и позволи на хората да се оттеглят в заслужена почивка. Войната е предизвикателство за млади мъже, Галчмай.

— Не ни трябват за война, Северин — каза Прасамак. — Мечът на Силата изчезна и трябва да го намерим.

И бригантът разказа на генерала за нападението над краля и за това какво, според Кулаин, се е случило с меча и къде трябва да го дирят. През цялото време Северин остана безмълвен, тъмните му очи бяха приковани в лицето на Прасамак.

— Малко хора осъзнаваха истинската сила на меча — каза накрая той. — Но аз го видях да разсича въздуха, за да ни освободи от Мъглите, а веднъж Утер ми разкри загадката как така винаги знае къде ще удари врагът. Мечът е не по-малко ценен от краля. Добре сте се сетили за Девети, но не разполагаме с време да покрием цялата страна. Говорите за някакво място, където магията изведнъж е станала изключително мощна. В мирно време търсенето би могло и да успее, но по време на война? Ще има безброй бежанци, вражески войски, лишения, болка и смърт. Не, търсенето напосоки няма да доведе до нищо.

— Какво е решението тогава? — попита Галчмай.

— Само един човек знае къде мечът. Него трябва да питаме!

— Кралят е на прага на смъртта — каза Прасамак. — Не може да говори.

— Не е могъл, когато сте го видели за последно, Прасамак. Но ако Кулаин го е завел на вълшебния остров, може и да се е събудил вече.

— Какво предлагаш?

— Ще пратя вест до мъжете от Девети. Но не очаквайте да се отзоват много — мнозина умряха, други се върнаха в Италия с надеждата да открият някаква връзка с миналото си. А утре ние тримата ще тръгнем на югозапад.

— Аз не мога да тръгна с теб — каза Прасамак. — Трябва да ида в Каледоните.

— А ти, Галчмай?

— Ще дойда. Тук няма какво да правя.

— Никой от нас няма вече работа тук — каза Северин. — Светът се променя. Нови империи се раждат, стари умират. Съдбата на един народ е като човешкия живот — нито човекът, нито народът могат дълго да устоят на упадъка.

— Мислиш, че готите ще спечелят? — смръщи вежди Галчмай.

— Ако не готите, то саксонците, или ютите. Настоявах пред Утер да набира и саксонски войници в легионите си, да им даде някакво самоуправление. Но той не искаше и да чуе. Само в Южна Саксония има трийсет хиляди годни за военна служба мъже. Горди, силни мъже. Това кралство няма да надживее с много краля си.

— От двайсет и пет години не сме понасяли поражение — каза Галчмай.

— Какво са двайсет и пет години за историята? Когато аз бях млад, по времето на Клавдий, Рим владееше света. Къде са сега римляните?

— Възрастта е подяла куража ти.

— Не, Галчмай. Просто четиристотинте години в Мъглите ме направиха по-мъдър. Приготвени са ви стаи. Идете да си починете, после пак ще говорим.

Британците тръгнаха към вилата, а старият воин остана в градината. Ника дойде и попита:

— Имате ли нужда от нещо, господарю?

— Какви са новините от търговците?

— Огромна армия се събира отвъд морето и Вотан ще пристигне тук до няколко седмици.

— И какво смятат да правят търговците?

— Повечето са укрили богатството си. Някои местят инвестициите си в Хиспания и Африка. Други, повечето, се готвят да посрещнат готите с добре дошли. Така е устроен светът.

— А ти, Никодим?

— Аз ли, господарю? Аз ще остана с вас.

— Глупости! Не си трупал десет години пари, за да умреш накрая като мой роб.

— Какво имате предвид, господарю?

— Сега не е време за шикалкавене. Ти вложи парите ми в рискованото начинание на Абриг и той се върна с товар коприна, който ми донесе чудесна печалба. А ти прибра комисиона от сто сребърника, която след това вложи умело, и то неведнъж.

Ника сви рамене.

— Откога го знаете?

— От шест години. Утре тръгвам и едва ли ще се върна. Ако не се върна до края на годината, вилата става твоя, както и цялото ми богатство — при Касий съм оставил запечатан пергамент, с който постановявам същото. Робите ми трябва да бъдат освободени, а известна сума е заделена за Триста — тя бе добра към мен. Ще се погрижиш ли всичко това да се изпълни?

— Разбира се, господарю, но се надявам, че ще живеете дълго и ще се върнете скоро.

Северин се засмя.

— Няма да се отучиш от лъжите си, мошеник такъв! Приготви ми меча и доспехите — не орнаментирания нагръдник, а старата кожена броня. Колкото до коня, ще взема Канис.

— Той поостаря, господарю.

— Всички трупаме годинки, Ника. Но Канис е умен и не се бои от нищо.

Лодката се плъзгаше по тъмните води. Кулаин седеше мълчаливо. Накрая тунелът се разшири в подземна кухина, обкичена с надвиснали блещукащи сталактити. Водата къкреше и съскаше, а стените искряха със зловеща светлина. Кулаин прекара лодката през лабиринт от естествени колони и накрая се озова сред широко, покрито с мъгла езеро. Звездите грееха ярко, а луната светеше над далечното скалисто възвишение, на чийто връх се възправяше кръгла кула. Въздухът беше свеж и хладен и Господаря на копието се протегна и вдиша дълбоко, завладян от покоя на острова. Очите му обходиха пейзажа, дирейки познатите му някога силуети на Спящите исполини — Дирещия звяр, Кентавъра, Гълъба и Лъва — скрити от две хиляди години, но все така могъщи.

Лодката навлезе в заливчето под сянката на дърветата и се плъзна към лагерния огън, който блещукаше като призивна звезда. Когато наближи брега, седем закачулени фигури се надигнаха и тръгнаха в редица към нея.

— Защо ни призова? — попита женски глас.

— Водя приятел, който се нуждае от помощта ви.

— Твоят приятел мирен човек ли е?

— Той е крал.

— А нима това е отговор?

— Той е човекът, който обяви Кристалния остров за свещено място и оттогава защитава светостта и свободата му.

— Островът няма нужда от човек, който да го обявява за свещен, нито да защитава с мечове свободата му.

— Тогава погледнете на него просто като на човек, чиято душа е била открадната и чието тяло е в опасност.

— И къде искаш да го отнесем? — попита жената.

— В кръглата зала в кръга на великата луна, където зло не оцелява и където двата свята се сливат в знака на свещената риба.

— Познаваш много от нашите тайнства.

— Познавам всичките ви тайнства, че и отгоре.

Без друга дума жените минаха напред и с лекота вдигнаха краля от лодката. В две редици покрай тялото, което сякаш се носеше само напред, закачулените жени навлязоха в сенките, следвани от Кулаин. Фигура в бяло се появи откъм дърветата, качулката закриваше лицето й.

— Не можеш да продължиш нататък, боецо.

— Трябва да остана с него.

— Не може.

— Смяташ да ме спреш?

— Ти ще се спреш сам — каза тя. — Защото присъствието ти отслабва силата, която ще го запази жив.

— В мен няма зло — възрази й той.

— Да, Кулаин лах Фера, в теб няма зло.

— Значи ме познаваш? Това е добре, защото в такъв случай сигурно знаеш и друго — че аз посадих пръчката и поставих началото на онова, което вие сега продължавате.

— Ти си го започнал, да, но не воден от вяра. Било е просто поредната ти игра. Каза на сестрите, че знаеш всичките им тайнства, че и отгоре. Някога това може и да е било вярно, но вече не е. Мислиш, че ти си избрал това място, Кулаин? Не. То е избрало теб.

— Прости самолюбието ми. Но ми позволи да остана. Голям грях имам да изкупвам. Изгубен съм и нямам къде да ида.

Лунната светлина окъпа залива и за миг жрицата в белите одежди сякаш стана безплътна. Воинът зачака да обмисли думите му. Най-накрая тя проговори:

— Можеш да останеш на острова, Кулаин, но не и в кръглата зала. — Тя посочи скалистото възвишение и кулата на върха му. — Можеш да си починеш там, а аз ще се погрижа да ти носят храна.

— Благодаря. Свали голям товар от сърцето ми.

Тя се обърна и изчезна. Кулаин се заизкачва по древната пътека, която обикаляше възвишението, все по-високо и по-високо над земята и езерото. Кулата беше стара — беше стара още по времето, когато той се бе родил в Атлантида. Дървените подове бяха изгнили, стояха само огромните каменни блокове, съединени без хоросан и с прецизност, каквато светът отдавна не познаваше. Кулаин си напали огън с парчета от прогнилата настилка и легна под звездите.

Глава 11

Кормак се събуди. Наоколо му се стелеше пустош, осеяна с голи като скелети дървета и прашни кратери. До него лежеше мечът му, а зад него започваше тунел, издигащ се нагоре през някаква планина. Той седна и погледна в тунела. В другия му край, високо в сърцето на планината, съзря трептящо сияние и го обзе силен копнеж да тръгне към него и да се окъпе в светлика му.

Но в същия миг осъзна, че не е сам, и се обърна с меч в ръка — на плосък камък седеше възрастен мъж с бяла брада и дълга сива роба.

— Кой си ти? — попита Кормак.

— Никой — отвърна човекът с печална усмивка. — Макар да имаше време, когато бях някой и имах име.

— Какво е това място?

Старецът сви рамене.

— За разлика от мен, то има много имена и още повече тайни. Но пък, също като мен, и то е никъде. Ти как се озова тук?

— Аз… имаше битка… не си спомням ясно…

— Понякога това е дар, за който трябва да си благодарен. Има толкова много, което аз бих искал да не помня.

— Пронизаха ме — каза Кормак. — Много пъти. — Вдигна ризата си и опипа бледата кожа на гърдите и гърба си. — Но няма белези.

— Белезите са другаде — каза старецът. — Добре ли се би?

— Не. Бях сляп… Андюин! Трябва да я намеря. — Стана и тръгна към тунела.

— Там няма да я намериш — тихо каза старецът, — защото натам са кръвта, огънят и животът.

— Какви ги говориш, старче?

— Само отбелязвам очевидното, Кормак, сине на Утер. Твоята любима мина преди теб по този дълъг сив път. Имаш ли смелостта да я последваш?

— Смелост? От приказките ти ми се завива свят. Къде е тя?

Старият човек се изправи и посочи далечна планинска верига отвъд черната река, която се виеше през долината в подножието й.

— Тя е там, Кормак, където се събират всички нови души. В Планината на прокълнатите.

— Пак те питам, старче. Какво е това място?

— Това, млади принце, е мястото на кошмарните сънища. Тук бродят само мъртвите. Това е Бездната и тук владее хаосът.

— Значи аз…

— Ти си мъртъв, принц Кормак.

— Не!

— Огледай се — каза старецът. — Да виждаш живот? Трева или живо дърво? Животно или птица? Къде са звездите, красящи небето?

— Да, но аз все още мога да мисля и да чувствам, и меча си да въртя. Това е сън, старче, и той не ме плаши.

Мъжът стана и приглади робата си.

— Тръгнал съм към онази планина. Искаш ли да предам нещо на любимата ти?

Кормак погледна назад към тунела и зовящата светлинка. Всяка частица от него крещеше да хукне към нея, да избяга от немилостивата сивота на земята около него. Но Андюин не беше там. Той погледна към планината.

— Казваш, че е там, но защо трябва да ти вярвам?

— Защото не бих те излъгал, принце. Служих на баща ти и на неговия баща, и на дядо му. Бях техен чародей.

— Медлин?

— Да, такова беше едно от имената ми под светлината. Сега съм никой.

— Значи също си мъртъв?

— Толкова мъртъв, колкото си и ти, принц Кормак. Ще тръгнеш ли с мен по сивия път?

— Наистина ли ще намеря Андюин?

— Не знам. Но ще минеш по стъпките й.

— Тогава ще тръгна с теб.

Медлин се усмихна и се запъти надолу по склона към черната река. Вдигна ръце, извика и една черна лодка се появи сякаш от нищото, насочвана от чудовищно създание с глава на вълк и очи, които грееха червени в бледата светлина на вечния полумрак. Кормак вдигна меча си.

— Няма да ти трябва — прошепна Медлин. — Той е само лодкарят и няма да ти стори зло.

— Как може да стори зло на умрял човек? — попита Кормак.

— Само тялото ти е мъртво. Духът ти все още може да познае болка и, което е още по-лошо, да угасне. А тук има и много зверове, както и нявгашни човеци, които ще се опитат да ти навредят. Дръж меча си в готовност, Кормак. Ще ти потрябва.

Качиха се в лодката и тя се вряза в реката, насочвана от веслото в умелите ръце на мълчаливия лодкар.

Малко по-късно спряха край каменен пристан. Медлин слезе на брега и махна на Кормак да го последва. Лодкарят седеше неподвижно, червените му очи бяха приковани в младежа, ръката му — протегната напред.

— Какво иска?

— Черната монета — каза Медлин. — Всички пътници трябва да платят на лодкаря.

— Нямам никаква монета.

Старецът, изглежда, се разтревожи.

— Виж в джобовете си, принце — нареди му той. — Трябва да е там.

— Казвам ти, че нямам.

— Все пак потърси!

Кормак направи, както му беше казано, после разпери ръце.

— Нямам нищо освен меча си.

Раменете на Медлин се прегърбиха.

— Боя се, че ти навлякох голяма беда, Кормак.

После се обърна към лодкаря и заговори на език, който младежът никога не беше чувал. Звярът, изглежда, се усмихна, след което се изправи и обърна лодката към реката.

— Каква беда?

— Изглежда, все пак не си мъртъв, макар че как си се озовал тук е истинска загадка. Всички души имат черна монета.

— Няма страшно. Нали ни прекара през реката.

— Да, но няма да те прекара обратно, а това вече е трагедия.

— Не е чак толкова широка. Ако се наложи, мога да я преплувам.

— Не! Не трябва дори да докосваш водата, тя е есенцията на самия ад. Изгаря всичко, което се допре до нея, и болката трае цяла вечност.

Кормак се приближи до стареца и сложи ръка на рамото му.

— Не е трагедия. Не искам да живея без Андюин, а тя вече е прекосила реката. Да тръгваме. Ще ми се да стигнем до планината преди да се стъмни.

— Преди да се стъмни? Тук не се стъмва. Бездната е такава през цялото време. Тук няма нито слънце, нито луна, а звездите са само далечен спомен.

— Хайде да тръгваме все пак — сопна му се Кормак.

Дълги часове вървяха по пътя, докато накрая умората не надви принца.

— Никога ли не се уморяваш? — попита той чародея.

— Откакто съм тук — не, Кормак. Това е още един знак за връзката ти с живота. Ела да поседнем на онзи хълм. Ще напаля огън и ще си поговорим.

Направиха си бивак в един кръг от големи скали. Медлин събра мъртви клони и малкият огън запламтя весело. Чародеят, изглежда, беше потънал в мисли и Кормак реши да не го притеснява. След малко Медлин се протегна и се усмихна криво.

— Щеше да е по-добре, ако се бяхме срещнали под светлика на слънцето, принце, в горите около Еборакум или в палата в Камулодунум. Но човек трябва да се възползва максимално от обстоятелствата, каквито и да се те. Учех баща ти, когато беше на твоите години, и той усвояваше бързо. Стана мъж, който можеше да превие почти всяка ситуация в своя полза. Може би и ти си такъв човек.

Кормак поклати глава.

— Отгледаха ме като син на демон и всички страняха от мен. После убиха човека, който ми беше като баща, и аз избягах. Срещнах Кулаин и той ме спаси. Остави ме да защитавам Андюин, а аз се провалих. Това е историята на Кормак. Не мисля, че съм като Утер, когато е бил на моите години.

— Не се съди прекалено строго, млади принце. Разкажи ми цялата история и нека аз ти бъда съдник.

Докато огънят бавно догаряше и се превръщаше в червенееща жарава, Кормак му разказа за детството си с Гриста, за целувката на Алфтруда, която бе довела до убийството на едноръкия старец, за срещата си с Кулаин и за това как се бяха сражавали с демоните, за да защитят Андюин. Най-накрая му разказа как е спасил Олег и дъщеря му и за битката с викингите.

Медлин го изслуша мълчаливо, после добави още дърва в огъня.

— Утер би се гордял с теб, но ти си твърде скромен, принц Кормак. Предполагам, че това до голяма степен е свързано с трудното ти детство. Първо, когато са те нападнали братята на Алфтруда, ти си ги надвил всичките — постъпка на воин и на човек с голям кураж. Второ, когато са ви нападнали демоните, ти си се бил като мъж. А когато си пренесъл на гръб Олег от планината, за пореден път си доказал силата на духа си. И да, накрая си се провалил — защото си бил изправен пред сили с непосилна за теб мощ. Но запомни едно, сине на Утер — да се провалиш не е толкова страшно. Истинските страхливци въобще не се опитват.

— По-добре да бях успял, пък макар и не толкова героично. Но вече няма смисъл да се тревожа за това. Няма да имам възможност да изкупя грешката си.

— Не бъди толкова сигурен в това — тихо каза чародеят. — Този свят, колкото и прокълнат да е, има много прилики с онзи, който си напуснал.

— Назови ги.

— Този свят се управлява от Молох, който някога беше човек, но сега е демон. Ти го знаеш под името Вотан. Близо две хиляди години Бездната беше негово владение.

— Вотан? Как е възможно това?

— Възможно е заради глупостта на един човек. Моята. Но нека ти разкажа своята история. Ти, разбира се, знаеш за Фера, последната жива отломка от Атлантида?

— Да, Кулаин ми разказа.

— И така, в онези дни на величие имаше много млади мъже, жадни за приключения. А разполагахме и със силата на камъните, така че станахме богове на смъртните. Един от тези млади мъже беше Молох. Тъмните чувства бяха пир за душата му, а от удоволствията, по които си падаше, повечето хора биха си изповръщали червата. Мъченията, болката и смъртта бяха за него като вино. Превърна своя свят в костница. Дори за нас това беше прекалено и Фера се обърна срещу него. Нашият владетел, Пендарик, поведе война, която трябваше да събори Молох в прахта. Кулаин се би с него на Вавилонските кули и го уби, като му отсече главата, а тялото хвърли на скалите, където беше изгорено.

— Тогава как се е върнал?

— Имай търпение! — тросна му се Медлин. — Молох, както и всички ние, можеше да използва камъните, за да стане безсмъртен. Но той отиде една крачка по-напред от нас — взе кръг от сребърни сипстраси и го вгради в собствения си череп, под кожата, като невидима корона. Самият той се превърна в сипстраси и вече нямаше нужда от камък. Когато Кулаин го уби, аз взех главата. Никой не разбра какво съм направил. Изгорих плътта и задържах черепа като талисман, като предмет на огромна сила. Той ми помагаше неведнъж през столетията, които последваха. Знаех, че духът на Молох още е жив, и общувах с него и с мъртвите от царството му, като научавах много и се възползвах добре от това знание. Но в своята самонадеяност не осъзнавах, че Молох също ме използва и че силата му расте. Преди години, точно след като ти се роди, двамата с Утер тръгнахме по различни пътища. Аз отидох в земята на норвежците и там срещнах една млада жена, която искаше да стане моя ученичка. Пуснах я в дома си и в сърцето си. Но тя е била слуга на Молох — една вечер ме упоила и поставила черепа върху главата ми. Молох взе тялото ми, а духът ми се озова тук. Сега той ме измъчва със собствената ми глупост и ужасните изстъпления, срещу които се борихме толкова сърцато, сега се връщат да тормозят света. И този път няма кой да го спре.

— Кулаин още е жив. Той ще го унищожи — каза Кормак.

— Не, Кулаин е само сянка на мъжа, който беше. Мислех, че Утер и Мечът на Силата ще са достатъчно силни, но Вотан и в това ме надхитри. Кървавия крал вече е негов.

— Убил ли го е?

— Не. Де да беше.

— Не разбирам — каза Кормак.

— Утер е тук, принц Кормак, в Бездната. Окован във вериги от душеплам.

— Само за Андюин ме е грижа — каза Кормак. — Макар да се възхищавам от силата и уменията на мъжа, който ме е заченал, знам, че е тормозил майка ми и накрая я е тласнал към смъртта, и само това е важно за мен. Страданията му не ме засягат. — Той плавно се изправи. — Достатъчно си починах, Медлин.

— Добре — прошепна чародеят. Ръката му се плъзна над огъня и пламъците моментално угаснаха. — Чака ни дълъг и опасен път. Придържай се към пътя, Кормак. Каквото и да става, не излизай от него.

Тръгнаха по широкия път. От всички страни тъжният пейзаж се простираше до сив хоризонт — еднообразие, нарушавано само от осакатени дървета и стърчащи черни скали, назъбени и голи. Прах се закълбяше около краката им при всяка крачка полепваше по сухото гърло на Кормак и смъдеше в очите му.

— Какво бездушно място — каза той и думите му извикаха крива усмивка върху лицето на Медлин.

— Тъкмо обратното, младежо. Единствените живи неща тук са душите на покойните. Проблемът е, че повечето души, прокълнати да бродят тук, са зли. А онова, което се вижда с очите, е истинската природа на всеки човек, въплътена в образ. Вземи лодкаря. Някога е бил човек, но сега е приел формата на звяра, който се е криел в него приживе.

— Андюин няма място тук — каза Кормак. — Тя е добра и милостива, никому не е сторила зло.

— Тогава ще продължи по пътя. Не се бой за нея, Кормак. И тук владее равновесие, което дори Молох не може да нарушава за дълго.

Тъкмо излизаха от един завой, когато видяха девойка, чийто крак бе уловен в примка.

— Помогнете ми! — извика тя, Кормак излезе от пътя и затича към нея. Когато я стигна, една исполинска фигура надвисна над него иззад голяма скала.

— Внимавай! — изкрещя Медлин и Кормак се обърна, замахна с меча си и посече хълбока на люспестия звяр.

Със съсклив писък и фонтан от черна кръв, която оплиска ризата на Кормак, чудовището изчезна. Зад него момичето се изправи безмълвно зад младежа, сгърчила пръсти като нокти на орел. Медлин метна тънка кама, която се заби между плешките й, и Кормак отскочи встрани миг преди младата жена да падне на колене. Очите й бяха червени като кръв, от устата й стърчаха остри зъби, змийски език се стрелкаше между сините устни. После и тя изчезна.

— Върни се на пътя — нареди му Медлин. — И ми донеси камата.

Камата лежеше в прахта. Кормак я вдигна и се върна при чародея.

— Какви бяха тези?

— Баща и дъщеря. Цял живот са ограбвали и убивали пътници по пътя между Веруламиум и Лондиниум. Изгорили са ги на клада двайсет години преди да се родиш.

— Нищо добро ли не живее тук?

— Човек открива доброто на най-невероятни места, принц Кормак. Ще видим.

Вървяха и вървяха сякаш цяла вечност. Без звезди и луна, по които да съди за изминалите часове, Кормак загуби представа за времето, но все пак накрая стигнаха до подножието на планината и продължиха по пътя до широка пещера със запалени факли.

— Бъди нащрек, защото тук нищо не ни предпазва — предупреди го Медлин.

В пещерата имаше множество хора — седяха, спяха или си говореха. Никой не обърна внимание на новодошлите и Медлин поведе принца по осветени с факли и претъпкани с души тунели, докато не стигнаха до централната кухина, където гореше огромен огън.

Застарял мъж в избеляло кафяво расо се поклони на чародея и каза:

— Бог с теб, братко.

— И с теб, Албейн. Водя един млад приятел, който има нужда от добрина.

Албейн се усмихна и подаде ръка на Кормак. Беше слаб дребен мъж с оредяла бяла коса, която обграждаше на кичурчета олисялото му теме като корона над ушите.

— Добре дошъл, момко. Това, дето го търсиш, тук не се намира често. Как мога да ти помогна?

— Диря жена си. Казва се Андюин. — И я описа на стария монах, който го изслуша с внимание.

— Тук беше, но се боя, че я отведоха. Съжалявам.

— Отвели са я? Кой?

— Верните дойдоха за нея. Не остана време да я скрием.

— Личните стражи на Молох — обясни Медлин. — Служат му тук, така както са му служили и приживе, срещу обещанието да ги върне в плът.

— Къде са я отвели?

Албейн не отговори, а погледна към Медлин.

— Сигурно е в кулата — това е крепостта на Молох. Не можеш да идеш там, Кормак.

— И какво ще ме спре? — попита той. Сивите му очи горяха.

— Наистина си син на Утер — каза Медлин, разкъсван между гордостта и тъгата.

Няколко силуета се приближиха откъм сенките.

— Синът на Утер? — повтори Викторин. — А това ти ли си, Медлин?

— Да. Принц Кормак, запознай се с Викторин, най-способния пълководец на Утер.

— Ще ми се да можех да кажа „добра среща“, принц Кормак — рече Викторин, после отново се обърна към Медлин. — Албейн ни каза, че държат душата на краля в кулата… че го измъчват. Вярно ли е това?

— Съжалявам, Викторин. Знам, че бяхте приятели.

— Бяхме? Смъртта не влияе на моите приятелства, Медлин. Тук сме тринайсет мъже и смятаме да намерим краля.

— Откритият терен пред кулата се охранява от исполински кучета — каза Медлин. — Имат зъби като кинжали и кожа като стомана, никой меч не може да ги убие. Зад първата стена пък живеят Верните, най-малко двеста на брой, и всичките са били силни воини приживе. Не знам какво има зад втората стена, но знам, че дори Верните не смеят да пристъпят там.

— Кралят е там — каза Викторин решително.

— И Андюин — добави Кормак.

— Това е истинска лудост! Как ще се приближите до кулата? Или мислите, че тринайсетте ви меча ще ви изсекат просека дотам?

— Нямам представа, Медлин. Аз съм обикновен войник. Но преди време ти беше най-великият мислител на света, или поне сам твърдеше така.

— Адът не е място за ласкателства — рече чародеят. — Но ще помисля по въпроса.

— Молох няма ли врагове? — попита Кормак.

— Има, естествено, но повечето са същите като него — обладани от зло.

— Това е без значение. Силни ли са?

— Повярвай ми, Кормак, това не е решение.

— Отговори ми, проклет да си!

— Да, силни са — сопна му се Медлин. — Освен това са смъртно опасни и рискуваш душата си дори само ако се приближиш до тях. И по-лошо, можеш да свършиш като баща си — окован във вериги от огън и измъчван, докато от теб не остане само счупена черупка, скимтящо подобие на човек.

— И защо ще ми правят такова нещо?

— Защото си син на баща си. А най-големият враг на Молох тук е Гороиен, кралицата вещица, която Утер победи, и нейният син и любовник Гилгамеш, убит от меча на Кулаин. Сега разбираш ли?

— Разбирам само, че трябва да се срещна с нея. Можеш ли да го уредиш?

— Тя ще те унищожи, Кормак.

— Само ако омразата й към мен е по-силна от желанието й да победи Молох.

— Но какво можеш да й предложиш ти? Тя си има собствена армия и роби чудовища, които й се подчиняват.

— Ще й предложа кулата… и душата на Вотан.

— Поговори с тях, Албейн — каза Медлин, когато малката им група се настани в един ъгъл под надвисналите от тавана сталактити. — Обясни им какъв риск поемат. — Старецът погледна Викторин и на лицето му се изписа тревога.

— Има много, които не могат да продължат по пътя. Те съществуват като зверове в този ужасен полумрак. Други усещат притегляне, което ги влече да продължат напред към една земя, където, според някои, владеела красотата, имало златно слънце и синьо небе. Самият аз вярвам в съществуването на тази земя и окуражавам хората да идат там. Но за да го направиш, трябва да се придържаш към пътя.

— Нашият крал е затворник тук — каза Викторин. — Имаме дълг към него.

— Дългът ви е бил да дадете живота си за него и вие сте го изпълнили. Но не и душите си.

— Няма да говоря от името на другите, Албейн, ще говоря само за себе си. Не мога да продължа пътуването си, докато кралят има нужда от мен, дори ако в края на пътя ме чака обещаният рай. Разбираш ли, раят няма да струва и пукната пара за мен, ако ще трябва да понасям бремето на срама.

Албейн го хвана за ръката.

— За това не знам. Знам само, че тук, в тази земя на смърт и отчаяние, все пак има надежда за онези, които продължават по пътя. Някои не могат, защото злото у тях си е намерило дом тук. Други не искат, защото страховете им са прекалено големи и им изглежда по-лесно да се крият тук, във вечните сенки. Но този призрачен свят не е единствената възможност и не бива сам да се лишаваш от надеждата на пътуването.

— А ти защо не си продължил по пътя? — попита Кормак.

Албейн сви рамене.

— Един ден може и да го направя. Засега обаче имам задължения тук — сред преследваните и изгубените.

— Точно както и ние си имаме задължения — каза Кормак. — Аз не съм философ, Албейн, но любимата ми е тук и, както сам каза, Молох я държи в кулата си. Трябва да сложа край на това. Също като Викторин, и аз не бих могъл да се радвам на рая с подобен товар върху съвестта си.

— Любовта е хубаво чувство, принц Кормак, и е още по-ценна тук, където се среща толкова рядко. Но нека погледнем въпроса от друга страна. За да победиш Молох, ти искаш да потърсиш помощ от Гороиен, която е била също толкова зла като онзи, когото искаш да унищожиш. Може ли човек да се венчае за силата на злото и да остане недокоснат от него? Какво ще стане, когато огънят на твоята чистота се докосне до леда на нейната злост?

— Това не знам. Но знам, че враговете на Молох следва да бъдат мои приятели.

— Приятели? Какво знаеш за Гороиен?

— Само онова, което ми каза Медлин — че с Утер са били врагове.

— Била е безсмъртна и е подхранвала вечната си красота, принасяйки в жертва хиляди млади жени, гледала е как кръвта им изтича върху магическия й камък. Върнала мъртвия си син сред живите и го направила свой любовник. Неговото име било — и е — Гилгамеш, Господаря на немъртвите. Ето с какво искаш да се съюзиш.

Кормак поклати глава и се усмихна.

— Ти не разбираш, Албейн. Говориш за моята чистота? Цял свят бих жертвал, за да освободя Андюин. Бих обрекъл милион души на агония, ако това ще я спаси от лапите на Молох.

— А тя би ли поискала това от теб, млади принце?

— Не, не би го поискала — призна Кормак. — И може би именно заради това я обичам толкова много. И все пак ще потърся Гороиен.

— Тя ще те унищожи, и то в случай, че въобще успееш да стигнеш до нея. За да го направиш, трябва да излезеш от пътя и да тръгнеш през Сенчестите земи. Там обитават твари, изтъкани от най-голямо зло, и ще трябва да се сражаваш с тях за всяка своя стъпка.

Викторин вдигна ръка и всички погледи се насочиха към него.

— Ценя съвета и загрижеността ти, Албейн. Но двамата с принца ще излезем от пътя, за да търсим кралицата вещица. — Той се обърна към помощника си Марк. — Ще дойдеш ли с мен?

— Ние загинахме заедно с вас, сър — каза младият мъж. — Няма да ви оставим и сега.

— Значи е решено. А ти, Медлин?

— Вещицата ме мрази повече от всички вас, но — да, ще дойда. Какво друго ми остава?

Албейн стана и тъжно огледа петнайсетимата мъже.

— Бог да е с вас. Повече няма какво да се каже.

Кормак проследи с поглед дребния човек, докато той се отдалечаваше към пещерата.

— Как се е озовал той тук, Медлин?

— Следвал е истинския бог по време, когато Рим е почитал неистинския. Да тръгваме.

Глава 12

Три нашественически флотилии пристанаха по бреговете на Британия през четвъртата седмица на пролетта. Единадесет хиляди мъже се изсипаха при Сегундунум, близо до най-източната крепост на полуразрушената Адрианова стена. Градът бе оплячкосан, стотици от жителите му бяха изклани.

Втората флотилия — предвождана от Аларик, най-способният пълководец на Вотан — изсипа осем хиляди мъже при Андерида на южния бряг, и още две хиляди саксонци се вляха в редовете на армията, набрани от ренегата Агвейн. Бежанци заляха големите и малки пътища към Лондиниум, подгонени от готите, които пометоха крайбрежието и продължиха към Новиомагус.

Третата флотилия хвърли котва при Петвария, след като бе навлязла безпрепятствено в устието на река Хумбер. Двайсет и две хиляди войници слязоха на брега и британските защитни сили, наброяващи хиляда и двеста души, избягаха, без да влязат в сражение.

В Еборакум, отстоящ на по-малко от двайсет и пет мили, цареше паника.

Гемин Като нямаше друг избор освен да събере своите два легиона, общо десет хиляди мъже, и да потегли в поход, за да срещне врага в битка. Незапомнени бури се стовариха върху легионерите и през първата нощ мнозина се кълняха, че виждат демонична глава, очертана на фона на гръмоносните облаци и осветявана от копията на светкавиците. До сутринта от войската на Като бяха дезертирали повече от хиляда души.

Съгледвачите докладваха, че врагът ще наближи веднага след разсъмване, и Като придвижи хората си на билото на нисък хълм на половин миля на запад. Набързо бяха изкопани окопи с побити в тях заострени колове, а конете на офицерите бяха вързани в една горичка наблизо.

Буреносните облаци се разнесоха толкова бързо, колкото се бяха струпали, и готите се появиха на хоризонта под ясно небе и ярко слънце, чиито лъчи се отразяваха във върховете на копията и във вдигнатите им бойни секири. Като усети страх да плъзва по редиците на двата легиона — страх, внушен от самата численост на врага.

— Боговете са ми свидетели, ама тая сбирщина наистина си я бива — извика Като. Повечето мъже се ухилиха презрително, но напрежението остана.

Един млад войник захвърли гладиуса си и отстъпи назад.

— Вдигни го, момче — тихо каза Като. — Ще ръждяса, ако остане да лежи там.

Младежът трепереше. Беше на ръба на сълзите.

— Не искам да умра — промълви той.

Като погледна към готите, които се построяваха за атака, после се приближи към момчето и се наведе да вдигне меча му.

— Никой не иска — каза той, тикна меча в ръката на войника и го побутна обратно в редицата.

С рев като ехо от отминалата буря, готите се хвърлиха напред.

— Стрелци! — изрева Като. — По места!

Петстотинте лъкометци в леки кожени туники изтичаха и заеха местата си между щитоносците — в редица по цялото било. Тъмен облак стрели литна и се изсипа върху връхлитащата сган. Готите носеха тежки доспехи и малцина паднаха под смъртоносния дъжд, но все пак устремът им отслабна.

— Оттегли се и вземи копията!

Стрелците се оттеглиха зад стената от щитове, хвърлиха лъковете и колчаните си и двама по двама грабнаха дългите десет стъпки копия, които чакаха грижливо наредени зад легионерите в тежки доспехи. Първият от всяка двойка коленичи скрит зад щита на войника до себе си, като държеше копието на три стъпки от върха. Вторият стискаше дръжката му в основата и чакаше Като да даде знак.

Готите почти бяха стигнали стената от щитове, когато Като най-сетне вдигна ръка.

— Сега!

Копиеносците затичаха като един напред и скритите копия, насочвани от коленичилите отпред мъже, изскочиха между щитовете и се врязаха в първите редици на атакуващите воини, разтрошавайки щитове и пронизвайки ризници от плетена стомана. После копията се изтеглиха отново назад, и отново удариха в плът, и после пак и пак.

Беше истинско клане и готите се люшнаха объркани назад.

Още три пъти нападаха, но смъртоносните копия ги държаха на разстояние. Земята пред стената от щитове се покри с мъртъвци, а ранените се гърчеха в агония с натрошени ребра — кръвта им попиваше в меката пръст и животът изтичаше заедно с нея.

Един офицер мина покрай първата редица на готите и заговори на чакащите воини. Петстотин мъже захвърлиха щитовете си и тръгнаха напред.

— Какво правят те, сър? — попита помощникът на Като, Деций. Като не му отговори. Не отиваше на един военачалник да признае в разгара на битката, че изобщо няма представа какво е намислил врагът.

Готите се юрнаха нагоре по хълма, като крещяха името на Вотан. Копията ги пронизваха, но всеки воин сграбчваше копието и го забиваше по-дълбоко в собственото си тяло. Основната сила на готите нападна отново и този път връхлетя върху британската стена от щитове — с невиждана сила.

За миг стената се огъна и няколко воини пробиха редицата. Като извади гладиуса си и хукна към тях. Един млад легионер му се притече на помощ и двамата успяха да запушат пробойната. Когато готите отстъпиха, Като се обърна към легионера — беше същото момче, което преди малко бе захвърлило меча си.

— Добре се справи, момко.

Преди момчето да успее да отговори, откъм вражеските редици се надигна страховит рев и готите заляха склона като вълна.

Битката продължи цял ден без нито една от двете страни да постигне решителен успех, и привечер на Като не му оставаше друг избор, освен да се оттегли от хълма. Беше загубил двеста и седемдесет души, още деветдесет и четирима бяха ранени. Загубите на врага, по негова преценка, възлизаха на близо две хиляди. От военна гледна точка това си беше чиста победа, но реално погледнато британците не бяха спечелили много от нея и Като го знаеше. Готите вече бяха разбрали — ако въобще се бяха съмнявали в това, — че армията на Утер е много по-добре организирана от силите на меровингите, с които се бяха сблъскали отвъд морето. А британците разбраха, че готите не са непобедими. С изключение на тези две неща, друга печалба от деня нямаше и Като поведе хората си към Еборакум. Вече бе избрал мястото на следващата битка.

— Наистина ли е вярно, сър? — попита го Деций, докато двамата яздеха пред легионите. — Кралят наистина ли е жив?

— Да — отвърна Като.

— Тогава защо не е тук?

Като беше уморен и не за пръв път му се прииска да имаше друг адютант. Но Деций беше син на богат търговец и си бе платил за назначението с една красива вила в покрайнините на Еборакум.

— Кралят ще ни уведоми за плановете си, когато той реши. Дотогава ще правим онова, което очаква от нас.

— Но няколко души са видели трупа, сър. А в замъка са подготвяли церемонията по погребението.

Като пропусна коментара му покрай ушите си.

— Когато спрем за през нощта, искам да обиколиш огньовете. Хората се биха добре днес. Нека те опознаят — похвали ги и им кажи, че не си виждал храброст като тяхната.

— Да, сър. Колко дълго да го правя?

Като преглътна яда си и се съсредоточи върху новата си вила.

— Забрави, Деций. Ти само ми разпъни шатрата, а аз ще поговоря с хората.

— Да, сър. Благодаря ви.

Сънищата на Галад бяха мрачни и изпълнени с болка. Събуди се в предутринния хлад и се загледа в пепелта от снощния огън. В сънищата си бе видял как Викторин и неговите дванайсет войници навлизат в гората и попадат на засада — обкръжени от готи начело с предателя Агвейн. Бе видял как старият генерал умира — така, както беше живял, с хладно достойнство и без пазарлъци със съдбата.

Потръпна и разпали огъня. Новините, които носеше, вече нямаше да помогнат на Британия. Нашественическите флотилии щяха да нападнат в рамките на броени дни, кралят беше мъртъв и нямаше сила, която да се противопостави на мощта на Вотан. И въпреки това Галад не откриваше омраза в сърцето си, натегнало от тежкото бреме на тъга, която дърпаше духа му към дъното.

До него лежеше мечът му и той го погледна. Не му се искаше дори да го докосва. Какво бе онова, което караше мъжете да желаят такива оръжия и което ги изпълваше с нуждата да ги използват срещу други хора, да посичат, пронизват и отнемат живот?

И за какво? Какво печелеха? Малко войници забогатяваха. Повечето се връщаха в бедните ферми и села, където бяха израснали, а мнозина изживяваха остатъка от дните си без ръка или крак, или с грозни белези като суров спомен за войните.

Едно врабче кацна до него и закълва трохите от овесения хляб, с който беше вечерял. Още едно се присъедини към угощението. Галад седеше неподвижно и гледаше птичетата, които подскачаха около прибрания в ножницата меч.

— Какво ти казват? — попита един глас.

Галад извърна стреснато глава — от другата страна на огъня седеше някакъв мъж, увит в ръждивочервен плащ. Брадата му беше златна и накъдрена, очите — наситено сини.

— Нищо не ми казват — тихо отвърна той. — Но са миролюбиви създания и ми става добре като ги гледам.

— Дали щяха да се хранят така спокойно близо до Урсус, принца с мечти за богатство?

— Той не би им обърнал внимание. Кой си ти?

— Не съм ти враг.

— Това вече го разбрах.

— Естествено. Силата ти расте и ти се издигаш над низостите на този свят.

— Попитах кой си.

— Казвам се Пендарик.

Галад потръпна, сякаш нейде дълбоко в него името отекна в далечна зала на спомени.

— Трябва ли да те познавам?

— Не, макар че съм използвал и други имена. Но ние с теб вървим по един път. Където си ти сега, някога бях аз, и всичките ми дела изглеждаха трайни като утринна мъгла… и също толкова дълговечни.

— И какво решение взе ти?

— Никакво. Последвах повика на сърцето си и накрая се сдобих с покой.

Галад се усмихна.

— Къде да намеря покой в тази земя? А и да опитам, няма ли да е егоистично? Нашественик заплашва приятелите ми и моето място е при тях.

— Покоят не можеш го намери в царство или в град, бил той голям или малък, нито дори в колибата на последния селянин — каза Пендарик. — Но ти това го знаеш. Какво реши?

— Ще намеря начин да се върна в Британия. Ще тръгна срещу силата на Вотан.

— Смъртта му ще ти донесе ли удовлетворение?

Галад обмисли въпроса и накрая каза:

— Не. Но въпреки това злото трябва да бъде спряно.

— С меч?

Галад погледна оръжието с отвращение.

— А има ли друг начин?

— Ако има, ще го намериш. През дългия си живот открих една прекрасна истина — тези, които търсят с чисто сърце, обикновено намират онова, което търсят.

— Много би ми помогнало, ако знаех какво търся.

— Спомена за противопоставяне на злото, а в основата си това е въпрос на равновесие. Но везните не са непременно точни. Голямата злина не изисква непременно също толкова голяма добрина, за да се изравнят везните.

— Как може да е вярно това? — попита Галад.

— Една разгневена мечка можеш да я пронижеш и с десет стрели и тя пак ще е смъртно опасна, но само капка отрова — и със звяра е свършено. Понякога една на пръв поглед незначителна случка може да поведе след себе си събития, които да донесат както огромно страдание, така и превелика радост.

— Да не би да намекваш, че има начин Вотан да бъде победен и без помощта на меча?

— Това би било твърде опростена формулировка. Но пък би представлявало голям интерес за някой философ, нали? Вотан черпи сили от омразата и смъртта, а ти искаш да се бориш срещу него с мечове и щитове. По време на война за войника е невъзможно да не изпитва омраза към врага си. Следователно не подхранвате ли по този начин Вотан с още повече от онова, което желае?

— А ако не се бием срещу него?

— Тогава ще победи и ще залее страната ти с още повече смърт и отчаяние, и не само нея.

— Гатанката ти е твърде трудна за мен, Пендарик. Ако се бием с него, губим. Ако не се бием, пак губим. Твоята философия е философия на отчаянието.

— Само ако не можеш да съзреш истинския враг.

— Има нещо по-лошо и от Вотан?

— Винаги има, Галад.

— Говориш като човек с голяма мъдрост, а усещам и сила у теб. Ще използваш ли тази сила срещу Вотан?

— Точно това правя в момента. Защо иначе щях да съм тук?

— Да не би да ми предлагаш оръжие срещу него?

— Не.

— Тогава каква е целта на появата ти?

— Каква наистина? — отвърна Пендарик.

Образът му избледня и Галад отново остана сам. Птичетата още пируваха край меча му, но когато помръдна, излетяха уплашено. Рицарят стана и закопча колана с меча на кръста си, зари огъня с пръст и оседла коня си.

До брега имаше само осем мили през гората и той се надяваше да намери кораб, който да го остави на бреговете на Британия. Пое по тесните пътечки през гората, потънал в мисли, заслушан в песните на птиците под слънчевите лъчи, които тук-там си пробиваха път през надвисналите клони. Чувстваше се по-уверен след разговора с Пендарик, макар тъгата още да го мъчеше.

Малко преди обяд настигна възрастен мъж и две жени, наобиколили ръчна каруца със счупено колело. Каруцата беше пълна с вещи — дрехи, ракли и един много стар стол. Мъжът му се поклони, а жените запристъпваха притеснено, когато Галад слезе от коня си.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита той.

— Много мило от ваша страна — каза мъжът с усмивка. Косата му беше дълга и бяла, макар че в брадата му още се забелязваха по-тъмни кичури. Едната жена беше възрастна като него, другата — млада и хубава, с кестенява коса, която улавяше слънцето като старо злато. Дясното й око беше насинено, а долната й устна бе разцепена и подута. Галад коленичи до каруцата — колелото се бе разхлабило и се беше откъснало от скобата, придържаща го към оста.

Той им помогна да разтоварят каруцата, а после я повдигна, за да може възрастният мъж да намести колелото. Галад наби скобата на мястото й и отново натовари каруцата.

— Много ви благодаря — каза мъжът. — Ще останете ли да хапнете с нас?

Галад кимна и седна край пътя, а младата жена се зае да накладе огън. Възрастната вадеше съдини и паници от багажа.

— Нямаме много — каза мъжът и седна до Галад. — Само овесена каша и сол. Но затова пък насища, а и сили дава.

— Предостатъчно е. Казвам се Галад.

— А аз съм Катерикс. Това са жена ми Оела и дъщеря ми Пиларас.

— Дъщеря ви, изглежда, е пострадала.

— Да. Пътуването се оказа трудно и се моля на Бога бедите най-после да са останали зад гърба ни.

— Как стана?

Катерикс отклони поглед.

— Трима мъже ни ограбиха. Завчера. Те… се погавриха с дъщеря ми и убиха съпруга й, когато се опита да я защити.

— Съжалявам — неловко промълви Галад.

След като Катерикс каза кратка молитва, се нахраниха мълчаливо. Галад поблагодари за гостоприемството и им предложи да язди с тях до крайбрежието, където имаха приятели. Катерикс прие предложението му с поклон и малката група потегли бавно с Галад начело.

По здрач, зад поредния завой на пътя, Галад видя някакъв мъж, седнал на земята и облегнат на едно дърво. Пришпори коня си и когато наближи странника, скочи от седлото. Мъжът бе тежко ранен в гърдите, лицето му беше бледо, клепачите и устните — посинели от загубата на кръв. Галад разкъса предницата на туниката му и запуши раната, колкото можа. Катерикс дойде, коленичи до ранения и заопипва китката му, търсейки пулс.

— Да го пренесем при каруцата — каза той. — Ще го превържем и ще му зашия раната.

Пренесоха ранения на една полянка до близкия поток. Двете жени помогнаха с почистването на раната и Катерикс умело заши разкъсаната плът. После увиха мъжа в затоплени край огъня одеяла.

— Ще оживее ли? — попита Галад.

Катерикс сви рамене.

— Това е в божиите ръце. Изгубил е твърде много кръв.

През нощта Галад се събуди. Пиларас бе коленичила до ранения, лунните лъчи се отразяваха в ножа, който стискаше в десницата си.

Тя дълго седя неподвижна, после вдигна ножа и опря върха му до шията на спящия мъж. Изведнъж главата й потрепна и Галад разбра, че плаче. Пиларас прибра ножа в канията на колана си, после се върна при постелята си до каруцата.

Галад затвори очи и заспа. Видя как нашественическите кораби пристават край брега на Британия, видя как готите тръгват в поход към градовете, но две от виденията го потресоха до дъното на душата му — огромна демонична глава, изпълнила небето, оградена от буреносни облаци и светкавици, и един светещ в мрака меч.

Въпреки обърканите сънища на сутринта се събуди освежен. Раненият още спеше, но изглеждаше по-добре. Галад се изми в потока и отиде при Катерикс, който седеше до жертвата.

— Налага се да ви оставя — каза Галад. — Трябва да намеря кораб, който да ме отведе до дома.

— Нека Бог те води и те пази по пътя.

— И вас по вашия път, Катерикс. Постъпи добре, като спаси живота на този нещастник.

— Не е кой знае какво. Какви хора ще сме, ако не помагаме на ближния, когато е изпаднал в беда?

— Нощес дъщеря ти опря нож в гърлото на този човек.

Катерикс кимна.

— Каза ми го тази сутрин. Гордея се с нея.

— Защо го е направила?

— Това е мъжът, който я изнасили и уби мъжа й.

— И ти му спаси живота? Велики Митра, та той заслужава да умре!

— Спор няма — отговори Катерикс и се усмихна.

— Мислиш, че ще ти благодари, задето си го спасил?

— Неговата благодарност не е важна.

— Но това, че го спаси, може да струва живота на още невинни хора — или честта на още млади жени.

— Аз не нося отговорност за неговите дела, Галад, само за своите. Никой човек не би допуснал охотно онези, които обича, да страдат.

— В това съм съгласен с теб — каза Галад. — Обичта е хубаво чувство. Но него със сигурност не го обичаш.

— Разбира се, че го обичам. Той ми е брат.

— Брат?!

— Не, нямам предвид брат по кръв. Но той е мой брат, както и ти. И аз трябва да му помогна. Съвсем просто е.

— Не е това начинът да се отнасяш към един враг, Катерикс.

Старецът сведе поглед към ранения разбойник.

— Какъв по-добър начин да се отнасяш към враговете си от този да ги превърнеш в свои приятели?

Галад отиде при коня си и го яхна. Подръпна юздите и животното бавно тръгна. Пиларас береше билки край пътя и му се усмихна, когато мина покрай нея.

Галад смуши коня и препусна към брега на морето.

Кулаин седеше под звездите. Беше шестнадесетата му нощ на Кристалния остров. Всяка сутрин заварваше дървен поднос с храна и вода пред входа на кулата, всяка вечер празните съдове биваха отнасяни. Често зърваше нечий призрачен силует на пътеката долу, но всеки път влизаше обратно в кулата, за да не наруши уединението на нощните си посетители, на което те очевидно много държаха.

Но тази нощ една сянка падна върху него, той вдигна очи и видя жената в бяло, жената с лицето, скрито под качулката.

— Добре дошла — каза той и я покани с жест да седне до него. Докато тя сядаше, Кулаин зърна воала, който носеше под качулката, и попита: — Нима дори тук подобна скромност е наложителна?

— Особено тук, Кулаин. — Тя отметна качулката и свали воала. Дъхът се смрази в гърлото му, когато лунната светлина окъпа бледия лик, който той познаваше толкова добре.

— Гиан? — прошепна той и понечи да се изправи.

— Стой си на мястото — каза тя. Гласът й бе суров и безизразен.

— Но на мен ми казаха, че си умряла.

— Не исках да ме посещаваш, а и за теб наистина бях мъртва. — В косата й се прокрадваше сребро и тънички бръчици браздяха кожата около очите и устата й, но за Кулаин кралицата не бе изгубила и частица от красотата си. — А ето че ти пак си тук и отново ме измъчваш с присъствието си. Защо го доведе при мен, точно него?

— Не знаех, че си тук.

— От шестнайсет години се опитвам да забравя миналото и неговите неволи. Мислех, че съм успяла. Убедих себе си, че си бил просто една фантазия на младо момиче. Като дете те обичах и с това разруших надеждата си за щастие. Като самотна кралица пак те обичах и с това убих сина си. С години те мразих, Кулаин, но и това премина. Сега е останало само безразличие — както към теб, така и към Кървавия крал, в който се превърна съпругът ми.

— Но ти, разбира се, знаеш, че синът ти не е умрял, нали?

— Много неща знам, Господарю на копието. Но най-много искам да знам едно — кога ще си тръгнеш от този остров.

— Сурова жена си станала, Гиан.

— Аз не съм Гиан Авур, твоята малка сърничка. Аз съм Моргана от Острова, макар да казват, че хората ме познават и под други имена. Ти сигурно знаеш какво е, Кулаин. Ти, който си бил и Аполон, и Еней, и крал Кунобелин, и още толкова други храбреци.

— Чувал съм да наричат главната жрица на тази общност Оброчицата. Никога не бих си и помислил, че това си ти. Какво е станало с теб, Лаита?

— Светът ме промени, Господарю на копието, и мен вече не ме е грижа за него, нито за създанията, които го населяват.

— Тогава защо си тук, на това свещено място? То е средище на изцеление и покой.

— И такова ще си остане. Сестрите имат забележителни успехи, но аз и още няколко други сме посветили времето си на истинските тайнства — нишките, които свързват звездите, шарките, в които се заплитат човешките съдби, пресичат се и се съединяват, оформяйки съдбините на света. Преди наричах всичко това Бог, но сега разбирам, че е нещо много по-велико от мощта, която човешкото въображение би прикачило на някой безсмъртен. Тук на този…

— Чух достатъчно. Кажи ми за Утер — прекъсна я Кулаин.

— Той умира — изсъска тя. — И светът не ще загуби нищо, когато смъртта го отнесе.

— Никога не съм мислил, че ще видя зло у теб, Гиан. Ти винаги си била жена с рядка и изящна хубост. — Кулаин се засмя горчиво. — Но пък злото се явява в много образи и не е задължително те да са грозни. Много нощи седях тук в безмълвно покаяние, защото вярвах, че съм положил основите на това общество, воден от егоистични подбуди. И въпреки това островът бе създаден с любов и за любов, но ти — и твоите тайнства, които аз съм опознал хиляди години преди ти да се родиш — ти си го покварила. Повече не ще остана на този хълм… нито ще чакам благоволението ти.

Той стана, взе тоягата си и заслиза по дългия склон към построените в кръг къщи.

Гласът й иззвънтя зад него и в думите й прозвуча студено тържество:

— Лодката ти те чака, Кулаин. Качиш ли се до един час в нея, може и да позволя на Кървавия крал да не умре. Ако не, ще отзова сестрите, които бдят край него, и можеш да отнесеш трупа му където пожелаеш.

Той спря, усетил горчивия вкус на поражението. После се обърна.

— Винаги си била капризна и никога не признаваше грешките си. Добре, ще си тръгна и ще оставя Утер на нежните ти грижи. Но ако ти остане някоя свободна минутка покрай изучаването на тайнствата, помисли върху следното — взех те когато беше съвсем малка и те отгледах като баща. Не направих нищо, с което да те подведа, че между нас може да съществува и друго. Но ти си била тази, която е промълвила моето име, докато си лежала в прегръдките на Утер. Ти беше тази, която ме помоли да остана в Камулодунум. Оттам започва моята вина и аз съм готов да я нося. Но може би когато погледнеш надолу от позлатената си кула, ще видиш дребната трошица на собствената си вина и ще намериш куража да я вдигнеш пред очите си.

— Свърши ли, Господарю на копието?

— Свърших, Моргана.

— В такъв случай напусни острова ми.

Глава 13

Когато дружината им прехвърли билото на един нисък прашен хълм, Медлин каза:

— Тук ще излезем от пътя. А там е царството на Гороиен — добави той и посочи далечните върхове на мрачна планина.

Пейзажът беше надупчен и начупен, множество сенки се стрелкаха крадешком между мъртвите дървета и напуканите скали. Някои се промъкваха на четири крака, други прелитаха, носени от черни криле, повечето лазеха или тичаха с шеметна скорост.

— Да тръгваме — каза принцът и изтегли меча си.

Петнайсетте мъже, всички с извадени оръжия, излязоха от пътя под здрачната светлина и сенките веднага се стълпиха около тях. Имаше зверове с разлигавени муцуни, мъже с кухи зъби и кървясали очи, вълци, чиито муцуни се меняха като мъгла, ту човешки, ту скотски. Над главите им прелитаха гигантски прилепи, кръжаха и се спускаха, кожените им криле разсичаха въздуха като бръсначи. Но нито един не навлезе в обсега на мечовете.

— Колко има дотам? — попита Кормак, който вървеше до Медлин начело на колоната.

— Кой ли може да прецени времето тук? — отвърна бившият чародей. — Но ще е достатъчно дълго.

Сивкав прах се кълбеше около нозете им, докато вървяха напред с ескорта си от сенки, които все повече скъсяваха делящото ги разстояние.

— Ще ни нападнат ли? — прошепна Викторин.

Медлин разпери ръце. Мъжът в края на колоната изкрещя — остри нокти бяха сграбчили плаща му и го теглеха безмилостно.

Викторин се обърна и извика:

— Мечове в кръг! — И с високо вдигнати мечове воините се хвърлиха сред редовете на чудовищата и заобиколиха поваления си другар.

Създанието, което го задържаше, изчезна, пронизано в сърцето от острието на гладиус.

— Походен строй — заповяда Викторин, малобройната група се подреди в две редици и сенките отстъпиха.

И воините продължиха напред и все по-напред, докато пътят не се скри от очите им и прахта не увисна наоколо им като буреносен облак, премрежващ очите и скриващ далечната планина.

Още два пъти сенките връхлитаха, но всеки път мечовете на британците ги принуждаваха да отстъпят.

Най-накрая теренът започна да се издига и дружината стигна до древен каменен кръг, почернял и полуразрушен. Сенките обградиха подножието на височината, а уморените воини насядаха облекчено сред камъните.

— Защо не се приближават? — попита Викторин.

— Аз да не съм ти изворът на цялото човешко знание? — тросна му се Медлин.

— Поне винаги си го твърдял.

— Трябва да ти кажа, Викторин, че от всички последователи на Утер ти беше онзи, чиято компания ми беше най-малко приятна.

— Силни думи, чародею — каза Викторин и се ухили. — Може би сега ще разполагаш с цяла вечност да се наслаждаваш на компанията ми.

— Истински ад — отбеляза Медлин.

— Това тук трябва да е било жива земя някога — каза Кормак. — Имало е дървета, а пресякохме и множество изсъхнали корита на потоци. Какво я е променило?

— Нищо не я е променило, Кормак — отвърна Медлин. — Защото тя не съществува. Просто е ехо на онова, което е било, кошмар и нищо повече.

— Нашето присъствие не доказва ли съществуването й? — попита Марк Басиций и седна при тях.

— Някога сънувал ли си, че си някъде, където не си? — отвърна на въпроса му с въпрос Медлин.

— Неведнъж.

— И сънят ти доказваше ли съществуването на мястото, което си сънувал?

— Но този сън е общ за всички ни — възрази Марк.

— Така ли? Откъде знаеш? Може пък ние да сме само участници в твой личен кошмар, Марк. Или всички вие участвате в моя.

Викторин се засмя.

— Знаех си, че няма да мине много време преди да започнеш пак с игричките си. — После се обърна към другите, които седяха и ги слушаха напрегнато. — Веднъж станах свидетел как Медлин цели два часа защитава тезата си, според която Калигула бил единственият нормален човек, живял някога на този свят. Накрая всички му повярвахме, а той направо си умря да ни се смее.

— Нямаше начин да не ми повярвате — рече Медлин. — Калигула направи коня си сенатор и аз ви питам, взе ли конят му поне едно грешно решение? Стремеше ли се към по-голяма власт? Предлагаше ли закони, които да ограбват бедните и да облагодетелстват богатите? Той беше най-доблестният сенатор в цялата история на Рим.

Кормак седеше, заслушан в разговора. Някаква бавна, прогаряща ярост започна да го поглъща. През целия си живот бе живял в страх — страх от наказание, от унижение, от отхвърляне. Тези окови го бяха държали в плен още от най-ранните му спомени, но пламъците на гнева му ги прогориха. Само двама души бяха обичали Кормак Демонсон и сега и двамата бяха мъртви. Някъде дълбоко в него един нов Кормак надигна снага и го накара да погледна на живота си от нов ъгъл — Кормак Демонсон не беше провалил се слабак. Той беше мъж — и принц, по право и по кръв.

Сила се вля в сърцето му и очите му грейнаха с опиянителната й мощ.

— Стига! — изрева той и скочи. — Тези приказки са като вятър в листата. Не раждат нищо и са само шум. Ние сме тук и това място е истинско. Да тръгваме.

— От него щеше да излезе добър крал — прошепна Викторин, когато двамата с Медлин последваха Кормак надолу по хълма.

— А това е подходящо място да се научиш на високомерие — съгласи се чародеят.

В подножието на височината Кормак тръгна право към ордата сенки.

— Назад! — ревна той и те се разцепиха пред него, отваряйки му тъмна пътека. Той тръгна по нея, без да поглежда нито наляво, нито надясно, сякаш не чуваше ядното съскане и не виждаше святкащите нокти. Прибра меча си в ножницата и продължи да крачи напред, вперил поглед в планината.

Висока фигура с черен нагръдник застана на пътя му. Мъжът носеше крилат шлем, който скриваше лицето му — виждаха се само очите, горящи със студена светлина. В ръцете си държеше два къси меча, около бедрата му имаше поличка от тъмна кожа, а прасците му бяха защитени с черни брони. Стойката му издаваше съвършено равновесие — тежестта изнесена върху пръстите, тялото леко приведено за атака.

Кормак продължи напред, докато не стигна на крачка от воина.

— Извади меча си — каза мъжът. Гласът му бе като металическо ехо иззад шлема. Кормак се усмихна и внимателно обмисли думите му. Когато най-сетне заговори, думите му прозвучаха със сурова отмереност:

— Ако го направя, то ще е за да те убия.

— Това се е случвало и преди, но не и от такъв като теб.

Кормак отстъпи крачка назад и мечът на Кулаин грейна в ръката му.

Воинът не помръдваше, вперил поглед в оръжието.

— Откъде си се сдобил с този меч?

— Мой е.

— Не питам кой е сегашният му притежател.

— А на мен ми писна от цялата тази глупост. Отстъпи или се бий!

— Защо си тук?

— За да намерим Гороиен — отговори Медлин, разбута стоящите пред него и застана между двамата воини.

Мъжът прибра двата меча в ножниците им.

— Мечът ти дава това право — каза той на Кормак, — но двамата ще си поговорим пак, след като кралицата приключи с теб. Следвай ме.

Високият воин ги преведе през безплодната земя до широк вход, изсечен в планинския склон. Охраняваха го стражи, въоръжени със сребърни секири. Влязоха в сърцето на планината и вървяха, докато не стигнаха до огромен портал, пред който стояха на пост две огромни кучета. Воинът не им обърна внимание и бутна вратите, които се отвориха към кръгла зала, застлана с килими и драпирана с гоблени. В средата й, лениво изтегната на един диван, лежеше жена с извънмерна хубост. Косата й беше златна, тук-там със сребърни нишки, които само подчертаваха красотата й, очите — светлосини, в тон с късата й тясна дреха, а кожата й беше бяла и изумително гладка. Кормак преглътна с мъка, когато воинът се приближи до дивана и коленичи пред нея. Тя му даде знак да се отдръпне и повика Кормак.

Докато той се приближаваше, образът й потрепна и се промени в този на подуто люспесто създание, болно и разкапващо се, а после пак се върна към изящната красота, която бе видял отначало. Стъпките му се поколебаха, но той все пак продължи напред.

— Целуни ми ръка — каза жената.

Кормак пое нежните пръсти и се наведе, но изведнъж пребледня като смъртник — плътта й се бе подула и червеи плъзнаха в дланта му. Той съсредоточи мислите си върху образа на Андюин, стегна се и допря устни до бъкащата от личинки разложена плът.

— Голям смелчага си — каза тя. — Как се казваш?

— Кормак Демонсон.

— Син на демон ли си?

— Син съм на Утер, върховния крал на Британия.

— С това име няма да си спечелиш приятели тук — каза тя.

— Нито пък той ми е приятел. Негова е вината за смъртта на майка ми.

— Така ли? — Погледът й се спря върху Медлин в дъното на залата. — А, ето го и моят стар приятел Зевс. Далече си от Олимп… много далече. — И изсъска: — Не мога да ти опиша колко ми е приятно да те видя.

Медлин се поклони тържествено и отвърна:

— Ще ми се да можех да кажа същото.

Погледът й се върна върху Кормак.

— Първото, за което се сещам, е насладата, която би ми доставило да те гледам как пищиш и да слушам воя на агонията ти, но ти събуди любопитството ми. А напоследък малко неща възбуждат интереса на Гороиен. Така че говори, красавецо. Кажи защо си тръгнал да търсиш кралицата.

— Защото се налага да превзема кулата — простичко обясни той.

— И защо мислиш, че това може да представлява интерес за мен?

— Защото Вотан — Молох — е твой враг.

— Това не е достатъчно.

— Казват, че той притежава силата да връща последователите си към живот в плът и кръв. Не е ли възможно и вие да придобиете тази сила, ако държите кулата в ръцете си?

Тя се протегна отново, както си лежеше на дивана. На Кормак му се искаше да може да откъсне поглед от трептящото видение на неземна красота и прогнила смърт.

— Мислиш ли, че не съм се опитвала да го надвия? Какво ми носиш ти, което да наклони везните в моя полза?

— Първо, позволете да попитам какво ви пречи да превземете кулата.

— Силата на Молох е по-голяма от моята.

— А ако той не е тук?

— И къде другаде може да е?

— В плътския свят.

— Това е невъзможно. Бях сред онези, което го унищожиха във Вавилон. Със собствените си очи видях Кулаин да го обезглавява.

— И въпреки това той се е върнал, благодарение на вашия приятел Медлин. Същото може да се направи и за вас.

— И защо ми го предлагаш точно ти, който би трябвало да ме мразиш от дъното на душата си?

— Защото жената, която обичам, беше убита по заповед на същия този Молох и в момента душата й е в кулата.

— Но има и още нещо, нали? Нещо, което е довело Медлин при мен… както и другите — все хора на Утер.

— Молох държи в плен и душата на краля. В окови от плам.

— Сега вече разбирам. И ти искаш Гороиен да освободи Утер? Не си наред.

Тя вдигна ръка и стражите ги обградиха.

— Молох е жив — тихо каза Кормак. — Сега се нарича Вотан и се готви да нахлуе в Британия. Само Утер притежава силата да го унищожи. Ако вие държите кулата, когато това стане, няма ли душата на нищо неподозиращия Молох да ви падне право в ръцете?

Тя даде знак на стражите да се отдръпнат.

— Ще обмисля повдигнатия от теб въпрос. Медлин! С принца ще се оттеглим в покоите ми, а ти ще дойдеш с нас. Останалите могат да почакат тук.

Цял час Гороиен лежа в покритото си с коприна легло и слуша разказа на Медлин за това как Молох се е върнал в света на живите. Кормак забеляза, че разказът му е малко по-различен от онова, което чародеят беше казал на него. В настоящата му версия вината на Медлин беше значително по-малка и поражението му се дължеше единствено на коварството на Молох. Кормак не каза нищо, само наблюдаваше потрепващия образ на кралицата и се опитваше да разчете израза върху това постоянно променящо се лице.

Когато Медлин свърши, Гороиен каза:

— Винаги си бил самодоволен глупак. И накрая си си платил за това. Но пък и Кулаин не е бил там, за да ти отърве кожата. Изчакай в преддверието. — Медлин се поклони и излезе от стаята. — А сега ти, принц Кормак.

— Откъде да започна?

— Например с това как синът на Утер се е сдобил с името Демонсон?

И той й разказа. Очите й засвяткаха, докато описваше любовта на Кулаин към кралицата, но въпреки това тя запази спокойствие и слуша мълчаливо, поне докато разказът му не стигна до деня, в който викингите бяха дошли в планината и бяха убили Андюин.

— Значи си дошъл тук, воден от любов? — прошепна тя. — Много глупаво от твоя страна, Кормак.

— Никога не съм си приписвал мъдрост, милейди.

— Нека изпитаме твоята мъдрост — каза тя, наведе се напред и доближи лице до неговото. — Ти ми даде всичко, с което разполагаш, нали така?

— Да.

— Следователно повече не си ми нужен?

— И това е вярно.

— Медлин не ти ли каза, че не може да ми се има доверие? Че съм изтъкана от зло?

— Да.

— Тогава защо дойде?

— Той ми каза и друго — че навремето Кулаин лах Фера те е обичал.

— И това с какво променя нещата? — тросна му се Гороиен.

— Може би с нищо. Но аз обичам Андюин и знам какво означава това. Тя е част от мен и аз съм част от нея. Без нея съм нищо. Не знам дали злите хора могат да обичат и, ако могат, как злото в тях би могло да оцелее. Но не вярвам, че Кулаин би могъл да обича човек, у когото няма поне малко доброта.

— Както сам каза, принц Кормак, ти не си мъдър човек. Кулаин ме обичаше заради красотата и ума ми. И ми измени и ме предаде, точно както е предал и Утер. Взе за жена друга… и аз я убих. Имаше дъщеря, Алайда. Опита се да я спаси, като й позволи да се ожени за краля на Британия, но аз я открих и тя също умря. После се опитах да убия сина й, Утер, но с него се провалих. А сега ти ми казваш, че същият този Утер е пленник и го чака смърт… и неговият син седи в покоите ми и ме моли за услуга. Какво ще ми предложиш в замяна на помощта ми? Мисли внимателно, Кормак. Защото много неща зависят от отговора ти.

— Значи съм загубен, милейди, защото не мога да ви предложа нищо повече.

— Нищо — повтори тя. — Нищо за Гороиен? Остави ме и иди при приятелите си. Скоро ще ти съобщя отговора си.

Той се взря в святкащите й очи и сърцето му се сви.

Рибарската лодка стигна до брега в едно заслонено заливче близо до Андерида. Галад благодари на лодкаря, даде му две златни монети и се прехвърли през борда под лунните лъчи, после зацапа през водата към скалистия бряг. Изкатери се по една тясна пътечка до върха на скалите, после се обърна да погледне към лодката, която вече отплуваше.

Нощният въздух беше студен, а небето — ясно. Галад придърпа дългия плащ около раменете си и потърси подслон сред дърветата. Избра малка падинка, където огънят му щеше да остане незабелязан от всяко любопитно око. Спа неспокойно и сънува някакъв меч, носещ се бавно над водна повърхност, и една светлина в небето, като голяма светеща сребърна сфера, прекосяваща стремително небосклона. Събуди се в полунощ и добави съчки в огъня. Беше гладен, така че изяде остатъка от пушената риба, която му бе дал лодкарят.

Бяха минали почти две седмици, откакто Катерикс спаси разбойника, и Галад установи, че мислите му постоянно се връщат към дребния мъж. Потърка четината по бузите си и си представи гореща вана, пълна с ароматизирана вода, и млада робиня, която го подсушава и втрива масло в кожата му, а меките й ръце облекчават напрежението в стегнатите му мускули. Изпъшка и ядно прогони лъстивите мисли, нахлули в главата му.

Богове, сякаш сто години бяха минали, откакто за последен път бе усетил мека плът под себе си и топли ръце, сключени на гърба му. За няколко минути принц Урсус възкръсна от мъртвите и разбуни съзнанието на рицаря Галад.

„Какво правиш в тази забравена от боговете страна?“ — попита го Урсус.

„Следвам повелята на честта си“ — отвърна му Галад.

„И какво печелиш от това, глупак такъв?“

Той отмести поглед към пламъците, защото не знаеше какво да отговори. Прииска му се Пендарик да се появи отнякъде и зачака, приседнал мълчаливо край огъня. Но се появи единствено зората.

Небето се беше затлачило със сиви облаци и Галад тръгна в посоката, указана от рибаря, на запад покрай морския бряг. На три пъти видя сърни, а веднъж и голям заек, но без лък нямаше как да улови нещо, без да изгуби твърде много време. Навремето го бяха учили как се залагат примки, но нетърпеливата му природа не търпеше дългите часове на мълчалива неподвижност, докато чакаш с надежда евентуалния улов.

Вървя цялата сутрин, докато не видя дим малко на север. Тръгна към него, прехвърли билото на един хълм и видя село, обхванато от пламъци. Трупове се въргаляха по земята и Галад седна, вперил очи във воините с крилати шлемове, които минаваха от къща в къща, извличаха жени и деца, плячкосваха и убиваха. Бяха петдесетина и останаха повече от час. Когато най-накрая се изтеглиха на север, в селото не помръдваше нищо освен дима, кълбящ се над плячкосаните домове.

Галад се изправи уморено и слезе в саксонското селце, като се спираше край всяко от телата. Нито един жив. В едно счупено гърне намери остатъци от овес. Изсипа го в една ленена кърпа, завърза я и я затъкна в колана си. По-нататък, в центъра на опустошеното село, откри пушен бут, обгорен от едната страна. Отряза няколко парчета с ножа си и ги изяде.

Погледна встрани и видя на прага на една от колибите две мъртви дечица. Безжизнените им очи се взираха в него.

Ето това представляваше войната. Не златното величие на млади мъже в блестящи доспехи, които изсичат името си в плътта на историята. Не Омировите безстрашни герои, които променят облика на света. Не, просто една ужасяваща застиналост, тежко безмълвие и смразяващо в своята безпощадност зло, което оставяше след себе си пътека от мъртви деца.

Отряза няколко дебели парчета от бута, хвърли кокала настрана, излезе от селото и отново тръгна на запад. На върха на едно възвишение се обърна да погледне назад. Една лисица се беше прокраднала в селото и ръфаше някакъв труп. В небето кръжаха гарвани…

Нещо помръдна в храста от дясната му страна и Галад се обърна натам и измъкна меча си. Детски писък разцепи тишината и рицарят захвърли оръжието си.

— Няма нищо, мъничката ми — тихо каза той, когато момиченцето скри лице в шепи. Наведе се над храста, вдигна детето и го гушна. — Няма страшно.

Ръчичките й обгърнаха врата му и детето се притисна към него. Галад се наведе, вдигна меча си и го прибра в ножницата, после обърна гръб на селото и продължи по пътя си.

Детето беше на пет-шест години, ръчичките му бяха тънки като клечки. Имаше руса, почти златна коса. Той го галеше лекичко, докато вървеше напред. Момиченцето мълчеше и едва-едва помръдваше в ръцете му.

Следобедът преваляше. Галад бе изминал дванайсетина мили. Краката го боляха, ръцете му едва удържаха лекото телце на детето. От билото на един нисък хълм се откри гледка към селце от двайсетина кръгли колиби в заграждение от дървени колове. Говеда пасяха по склоновете, а в една оградена полянка се разхождаха коне. Той тръгна бавно надолу по склона. Първо го видя едно малко момче и хукна към селото, после двайсетина мъже с брадви в ръцете излязоха да го посрещнат. Водеше ги набит воин със стоманеносива брада.

— Кой си ти — попита мъжът.

— Галад. Това дете е саксонче, готи нападнаха селото му и избиха всички.

— Че защо ще ни нападат готите? С тях имаме едни и същи врагове.

— Не съм оттук — каза Галад. — От Галия съм, от меровингите. Знам само, че воини с крилати шлемове изклаха хората от селото на това дете. Може ли да я внеса вътре… или да си продължаваме по пътя?

— Не си от хората на Утер, така ли?

— Вече ви казах какъв съм.

— Тогава можеш да влезеш. Аз се казвам Аста. Занеси я в моята къща, жена ми ще се погрижи за нея.

Галад занесе детето в дългата къща в средата на селото, където една едра жена се опита да вземе детето от ръцете му. Момиченцето запищя и се вкопчи във врата му, и колкото и нежно да го увещаваше Галад, продължи да се гуши в него. Жената само се усмихна и донесе чаша, пълна с топло мляко. Галад седна на широката маса, момиченцето се настани в скута му и заотпива жадно от млякото. След малко Аста се присъедини към тях.

— Сигурен ли си, че бяха готи?

— Сред нападателите нямаше римляни.

— Но защо?

— Сега не можем да говорим — каза Галад и посочи с очи към утихналото дете. — Но в селото имаше много жени.

Сините очи на Аста засвяткаха, когато разбра намека, и лицето му помръкна.

— Разбирам. И ти си видял всичко това?

— Да, за съжаление.

Мъжът кимна.

— Изпратих един съгледвач на кон да огледа селото и да проследи нападателите, и трима други до съседните села. Ако това, което казваш, е вярно, то готите горко ще съжаляват за стореното през този ден.

Галад поклати глава.

— Нямаш достатъчно мъже и всеки опит да отмъстиш ще доведе до още по-голямо клане. Ако искаш съвет от мен, разпрати съгледвачи и когато готите наближат, скрий хората си по хълмовете. Кралят ви няма ли военни части тук?

— Кой крал? — тросна се Аста. — Когато бях млад воин, Кървавия крал разби войската ни и остави на момчето Вулфхер титлата крал на Южна Саксония. Но той не е никакъв крал — живее като жена, дори дотам, че си има съпруг. — Аста се изплю презрително. — А Кървавия крал? Какво го е грижа него, че саксонските жени ги… озлочестяват?

Галад не каза нищо. Детето беше заспало в ръцете му, така че той го пренесе до едно легло в другия край на стаята близо до напаления огън, зави го с едно одеяло и го целуна по бузката.

— Ти си добър човек — каза Аста, когато Галад се върна на масата.

— Разкажи ми за готите — помоли го Галад.

Аста сви рамене.

— Няма много за разказване. Близо осем хиляди се изсипаха по тези места и видяха сметката на един римски легион. Основната част на армията се е отправила на запад, тук останаха около хиляда.

— Защо на запад? Какво ще дирят там?

— Не знам. Един от нашите младежи язди с тях известно време и казва, че пълководецът им искал да знае кой е най-прекият път до Сорвиодунум. Моят човек не знаел. Това е в другия край на страната.

— Кралят им, Вотан, с тях ли е бил?

Саксонецът отново сви рамене.

— Тебе какво те засяга?

— Вотан изби цялото ми семейство в Галия и ме засяга дотолкова, доколкото искам лично да го пратя в отвъдното.

— Казват, че е бог. Да не си полудял?

— Не. Просто нямам друг избор — отвърна Галад.

Глава 14

— Югът на практика е в наши ръце, господарю — каза Цурай. Празните му кафяви очи бяха вперени в мраморния под. Вотан не каза нищо, само го гледаше — гледаше изопнатите черти на плоското му азиатско лице и жилите, изскочили като опнати въжета от двете страни на шията му. Капки пот оросяваха челото му, а страхът му се излъчваше на вълни, чийто вкус Вотан почти можеше да усети по небцето си.

— А северът?

— Колкото и да е неочаквано, господарю, бригантите се надигнаха срещу нас. Малка група наши хора се отклонили към едно от свещените им места, където танцували някакви жени.

— Не казах ли, че не трябва да се влиза в конфликт с племената?

— Казахте, господарю. Мъжете бяха заловени и набити на кол.

— Не е достатъчно, Цурай. Погрижи се командирите им да получат същото наказание. От кой полк бяха?

— От Бръснатите, господарю.

— Един на всеки двайсет от полка да бъде обезглавен.

— Господарю, знам, че сте всемъдър, но позволете ми да отбележа, че по време на война мъжете са подвластни на множество плътски изкушения…

— Не ме учи — тихо каза Вотан. — Знам на какво са способни мъжете. Хич не ме е грижа дали няколко жени са били изнасилени или не, но безпрекословното подчинение на заповедите ми е основополагащ дълг за всички мои хора. Вчера е било нападнато и едно саксонско село.

— Нападнато, господарю?

— Нападнато, Цурай. Същото наказание да бъде наложено и там — при това публично. Нашите саксонски съюзници трябва да видят, че правосъдието на Вотан е бързо и страшно. А сега ми кажи за Като в Средните земи.

— Той е способен пълководец. Вече на три пъти влиза в сражения и благодарение на действията му походът ни към Еборакум не е толкова бърз, колкото очаквахме. Но все пак напредваме — побърза да добави той — и до няколко дни градът би трябвало да падне.

— Аз не очаквах завземането на Еборакум да се осъществи толкова бързо, колкото смятаха моите пълководци — каза Вотан. — Това е без значение. Какви са новините за тялото на Кървавия крал?

— То е на Кристалния остров, милорд, близо до Сорвиодунум.

— Сигурен ли си?

— Да, господарю. Гемин Като има адютант, казва се Деций, а той на свой ред има любовница в Еборакум. Казал й, че някакъв човек, наречен Господаря на копието, отнесъл тялото на острова, за да го върне към живот.

— Кулаин — прошепна Вотан. — Как ми се иска да се срещнем отново!

— Кулаин? Не разбирам, господарю.

— Един стар мой познат. Кажи на Аларик да продължи към Сорвиодунум и да изпрати на острова двеста мъже. Искам главата на Утер набучена на копие. Още при първото нападение трябваше да насекат тялото му на парчета.

— Сред врага се говори, че кралят ще се върне, господарю.

— Естествено, че ще се говори. Без Утер и меча те са като деца в тъмното.

— Ако мога да попитам, господарю, защо не унищожите духа му? Това няма ли да реши проблема със завръщането му?

— Защото искам меча, а само той знае къде е. Докато тялото му е живо, той ще продължава да храни надежда и ще ми се опъва. Но ще усети, когато то загине, и тогава… Върви.

Останал сам, Вотан заключи вратата на стаята си без прозорци и се върна на широкото легло. Затвори очи и накара духа си да се гмурне в мрака…

Очите му се отвориха в осветено с факли помещение от студен камък. Той се надигна от пода и се огледа — беше заобиколен от статуи с празни очи, килими с бледи краски и мрачни драперии. Как мразеше това място заради бледото му уподобяване на истинския живот. В ъгъла имаше стомна и три бокала. През дългите векове, прекарани тук, неведнъж си бе наливал от червената безвкусна течност, преструвайки се, че е вино. Всичко тук беше имитация.

Тръгна към външната зала. Където и да минеше, мъже скачаха изненадано на крака, после уплашено коленичеха. Без да им обръща внимание, той крачеше към подиума, върху който стоеше тронът на Молох. Известно време изслушва просбите на онези, които му служеха тук — жални молби да ги върне в плът, обещания за вечно подчинение. Някои удовлетвори, но повечето отхвърли. Най-накрая излезе от тронната зала и слезе по витото стълбище към подземията. Огромен звяр с вълча глава му се поклони дълбоко — езикът му висеше от издължената му челюст, по каменния под се стичаше слюнка.

Вотан мина покрай него на път към последната килия, където Утер висеше, прикован за китките към отсрещната стена. Езици от плам ближеха тялото му и го изгаряха, но раните изчезваха моментално, само за да се отворят отново в гнойни мехури. Вотан освободи пламъците и кралят увисна на стената.

— Как си, Утер? Готов ли си да ме излъжеш пак?

— Не знам къде е — промълви Утер.

— Не може да не знаеш. Ти си го изпратил.

— Нямах време. Просто го хвърлих и си пожелах да изчезне.

— Човекът, който пръв те е видял, каза, че си произнесъл някакво име. Чие беше името?

— Не помня, кълна се в Бога.

— На някой приятел? На Кулаин?

— Може би.

— Аха, значи не е бил Кулаин. Добре! Чие тогава? На кого би могъл да се довериш, Кървави кралю? Не е бил Викторин. Чие име беше на устните ти?

— Никога няма да го намериш — каза Утер. — Самият аз не бих могъл да го намеря, ако бях свободен. Изпратих меча при една мечта, която не би могла да съществува.

— Каква мечта?

Утер се усмихна и затвори очи. Вотан вдигна ръка и пламъците отново се надигнаха около краля, изтръгвайки от гърлото му вик на болка, от който кръвта се смразяваше. Пламъците изчезнаха и в същия миг почернялата кожа се възстанови.

— Решил си да ми се подиграваш, така ли? — изсъска Вотан.

— При всяка възможност — каза Утер и се стегна за поредното мъчение.

— Скоро ще откриеш, че подобни възможности ще ти се предоставят за много, много дълго, Утер. Би трябвало да ти намерим някаква компания.

Вотан отстъпи към прага и в същия миг в стените на килията се отвориха зевове, от които наскачаха стотици плъхове, полазиха по тялото на безпомощния крал и започнаха да забиват зъбите си в плътта му и да я разкъсват.

Вотан излезе от подземието. Писъците ехтяха в коридора зад него.

Върна се на горните нива и завари капитана на Верните да го чака до трона. Мъжът се поклони.

— Какво искаш, Устред?

— Имам нещо за вас, господарю. Надявам се, че с това ще изкупя провала си в Ретия.

— Трябва да е нещо много по-голямо от всичко, което можеш да откриеш тук — каза Вотан, все още ядосан след разговора с упорития крал.

— Надявам се да прецените, че не преувеличавам, господарю. Устред плесна с ръце. Влязоха двама войници — бутаха пред себе си едно момиче.

— Жена? За какво ми е притрябвала тук? Мога… — Вотан млъкна, познал принцесата. — Андюин?!

Тръгна напред, като даде знак на стражите да се дръпнат. Младата жена стоеше безмълвно пред него.

— Какво се е случило с теб, принцесо?

— Твоите хора ме убиха. Бях в Каледонските планини, там ме намериха.

— Ще си платят. О, как само ще си платят!

— Не искам да плащат. Искам да ме освободиш. Вече не съм ти нужна — не е останало нищо, което да принесеш в жертва.

— Не си ме разбрала правилно, Андюин. Ти никога не си била предназначена за жертвоприношение. Ела с мен.

— Къде?

— Но едно уединено място, където никой няма да те нарани. — Той се усмихна. — Всъщност точно обратното.

Детето изпищя и Галад моментално се събуди. Надигна се от постелката си до загасващия огън, отиде при момиченцето и го взе на ръце.

— Тук съм, мъничката ми. Не се бой.

— Мудер тод — каза тя и заповтаря същите думи отново и отново. Жената на Аста се приближи, наметнала одеяло на раменете си. Коленичи до леглото и заговори на детето на някакъв непознат за рицаря език. Личицето на малката беше плувнало в пот и когато Галад остави момиченцето в постелята, жената го избърса. Тъничките ръце се вкопчиха в предницата на туниката му, очите на детето шареха уплашено. — Вадер! Вадер!

— Няма да те оставя — каза той. — Обещавам ти.

Очите й се затвориха и тя заспа.

— Ти си милостив човек, нещо много рядко за един воин — каза жената. Стана, приближи се до огъня и сложи още дърва. Галад отиде при нея и двамата приседнаха до топлото огнище.

— Децата ме харесват — каза той. — А на мен ми е приятно.

— Казвам се Карил.

— Аз съм Галад — отвърна той. — Отдавна ли живееш тук?

— Дойдох от Ретия преди осем години, когато Аста плати на баща ми. Земята тук е хубава, макар че планините ми липсват. Какво ще правиш с детето?

— Какво ще правя? Мислех да я оставя тук, където ще се грижат добре за нея.

Карил се усмихна тъжно.

— Каза й, че няма да я оставиш. Тя ти повярва, а страданието й е голямо. Никое дете не бива да преживява онова, което е преживяла тя.

— Не мога да се грижа за нея. Аз съм войник и водя своя собствена война.

Карил прокара ръце по гъстата си тъмна коса. Профилът й не беше красив, но у нея се долавяше сила, която й придаваше непреодолим чар.

— Ти можеш да провиждаш, нали, Галад? — прошепна тя и по гръбнака му пролази тръпка.

— Понякога — призна той.

— И при мен е така. Тукашните мъже искаха да се присъединят към готите, но аз убедих Аста да изчакат, защото знаците бяха странни. После се появи ти, мъж, който носи чужд лик, но е взел под крилото си едно саксонско дете. Разбрах, че си от хората на Утер, но не казах на Аста. И знаеш ли защо?

— Не.

— Защото Аста също ще стане от хората на Утер преди всичко това да свърши. Добър човек е моят съпруг, силен човек. А тези готи са прелъстени от злото. Аста ще свика Съвета, когато разбере, че онова, което му каза, е истина. И саксонските воини ще се надигнат.

— Те нямат мечове — каза Галад. — Утер е забранил на саксонците да носят оръжие.

— Какво е един меч? Инструмент за рязане. Ние, саксонците, сме изобретателен народ и нашите воини се научиха да боравят вещо с брадвата. Те ще се надигнат и ще помогнат на Кървавия крал.

— Мислиш, че можем да победим?

Тя сви рамене.

— Това не знам. Но ти, Галад, имаш своята роля в цялата тази история… и за нея не ще ти трябва меч.

— Говори простичко, Карил. Никога не ме е бивало в разгадаването на гатанки.

— Вземи детето с теб. Има една жена, с която трябва да се срещнеш — студена, корава жена. Тя е порталът.

— Порталът към какво?

— Виж, за това не мога да ти помогна. Името на детето е Лектра, макар че майка й и е казвала Леки.

— И къде да я заведа? Ти сигурно знаеш някое място.

— Приеми я в сърцето си, боецо. Сега тя е твое дете и точно като такъв те приема — като свой баща. Съпругът на майка й отишъл в Ретия да служи на Вотан още когато жената е била бременна, и Леки от години чака да го види. За нараненото й съзнание ти си този мъж, върнал се у дома да се погрижи за нея. Не мисля, че ще оцелее без теб.

— Откъде знаеш всичко това?

— Знам, защото я докоснах, а ти знаеш, че не те лъжа.

— Какво каза тя, когато се събуди?

— Мудер тод? Майка умря.

— А „вадер“? „Баща“ ли означава?

Карил кимна и каза:

— Дай ми ръката си.

— Ако ти я дам, ще узнаеш всичките ми тайни.

— Това плаши ли те?

— Не — каза той и й протегна ръка, — но ще ти падна в очите.

Тя взе ръката му, остана така няколко минути, после я пусна.

— Приятни сънища, Галад — каза тя и се изправи.

— И на теб.

— Сега вече сънищата ми ще са по-приятни — рече му усмихната тя.

Той я гледа, докато се отдалечаваше към другия край на дългото помещение. Леки проплака в съня си. Галад си взе одеялата и се мушна в леглото до нея. Тя отвори очи и се сгуши в него.

— Тук съм, Леки.

— Вадер?

— Вадер — съгласи се той.

Гороиен беше сама в стаята без огледала, съзнанието й се носеше назад към дните на любов и величие. Тогава Кулаин й беше повече от любовник, повече от приятел. Помнеше как баща й й бе забранил да се вижда с младия воин и как се бе разтреперила, когато й каза, че е наредил на хората си да го проследят и убият. Трийсет от най-добрите му следотърсачи бяха тръгнали към планините през онази есен. Само осемнайсет се върнаха. Казаха, че го притиснали в някакъв дълбок каньон, а после снеговете заприщили проходите — никой човек нямало да оцелее за дълго в онази ледена пустош.

Повярвала, че любимият й е мъртъв, Гороиен бе отказала да се храни. Баща и я заплашва, би я с камшик, но не можа да прекърши волята й. Малко по малко тя губеше сили и през онази нощ по средата на зимата смъртта беше близо.

Бълнуваща и прикована на легло, тя не бе видяла драмата, която последва.

По време на Средзимния празник голямата врата се отворила, Кулаин лах Фера влязъл в залата и застанал пред тана.

— Дошъл съм за дъщеря ти — казал той. По тъмната му брада блещукал лед.

Неколцина от мъжете наскачали с извадени мечове, но танът им махнал да се отдръпнат и попитал:

— Защо мислиш, че ще излезеш оттук жив?

Кулаин огледал бойците, насядали около дългите маси, после се изсмял и презрението му ги жегнало право в сърцето.

— А ти защо мислиш, че няма да мога? — на свой ред попитал той. Яден рев посрещнал предизвикателството, но танът отново го потушил с жест.

— Последвай ме — казал той и завел воина в стаята на Гороиен. Кулаин коленичил до леглото й, взел ръката й в своята — и тогава тя беше чула гласа му.

— Не ме оставяй, Гороиен. Тук съм и винаги ще бъда тук.

Така бе започнало връщането й към живота и по-късно двамата се венчаха. Но това беше в дните преди потъването на Атлантида, преди камъните сипстраси да ги превърнат в богове. И през последвалите столетия всеки от двамата бе имал много любовници, макар накрая винаги да се връщаха в спасителната прегръдка на другия.

Какво ги бе променило? Властта, която безсмъртието водеше след себе си? Беше родила син на Кулаин, макар че той така и не бе разбрал за неговото съществуване, и Гилгамеш бе наследил в голяма степен дарбата на баща си да борави с оръжия. За съжаление беше наследил и друго — високомерието и безнравствеността на майка си.

Мислите на Гороиен се върнаха към последните години. От всичките й грехове най-голям беше последният — бе върнала Гилгамеш от мъртвите и го бе направила свой любовник. И с това бе обрекла себе си, защото Гилгамеш страдаше от рядка болест на кръвта, която дори сипстраси не можеше да излекува. А нейното безсмъртие вече не можеше да се поддържа единствено от сипстраси. Кръв и смърт я задържаха в света на живите. През този период, както бе казала и на Кормак, омраза към Кулаин бе започнала да разяжда душата й и тя бе убила втората му съпруга и дъщеря му.

Но в самия край, когато Кулаин умираше след двубоя си с Гилгамеш, тя бе дала собствения си живот, за да го спаси, обричайки се на този безграничен ад.

Сега й предстоеше прост избор. Да помогне ли на Кормак, или да го унищожи? Всичко, върху което почиваше мисленето на бившата кралица вещица, крещеше да унищожи това момче, пръкнало се от семето на Утер, който на свой ред носеше кръвта на Кулаин чрез дъщеря му Алайда. Семето на нейното унищожение! Но сърцето й говореше в полза на младия мъж, който бе слязъл в Бездната заради жената, която обича. Кулаин би направил същото.

Заради Гороиен…

Какво беше казало момчето? Шанс да се върне в плът? Наистина ли мислеше, че това ще я заинтересува? Откъде би могъл да знае, че най-малко този дар би поискала?

Гилгамеш влезе и свали шлема си. Лицето му беше на влечуго, цялото покрито с люспи. Нямаше и помен от предишната му красота.

— Дай ми момчето — каза той. — Искам живота му.

— Не. Няма да го получиш, Гилгамеш. Заедно ще отидем до крепостта и ще я нападнем. Ти ще се биеш рамо до рамо с Кормак и ще го опазиш жив дори с цената на собствената си безопасност.

— Не!

— Ако ме обичаш… ако някога си ме обичал… ще ми се подчиниш.

— Защо, майко?

Тя вдигна рамене и му обърна гръб.

— Няма отговори.

— А когато превземем кулата? Ако въобще е възможно.

— Тогава ще освободим и Утер.

— В замяна на какво?

— В замяна на нищо. Това е наградата, Гилгамеш — нищо. И не се сещам за друго, което бих искала повече от това.

— Говориш безсмислици.

— Някога обичал ли си ме?

Той сведе глава и каза:

— Нищо друго не съм обичал. Нито живота, нито битките.

— И ще направиш ли това за мен?

— Знаеш, че ще направя всичко, което поискаш.

— Навремето бях кралица сред боговете — каза тя. — Бях красива, а хората ме смятаха и за мъдра. Във Вавилон стоях редом с Кулаин, заедно надвихме Молох и вярвахме, че сме премахнали едно голямо зло, а хората казваха, че ще ме възпяват през вековете. Чудя се дали още го правят.

Гилгамеш си сложи шлема и излезе.

Гороиен не го забеляза. Беше се върнала в онзи хубав пролетен ден, когато двамата с Кулаин се венчаха под клоните на огромния дъб, когато светът беше млад, а бъдещето не знаеше граници.

Глава 15

Пет дни стопяващите се два легиона на Гемин Като удържаха свирепите атаки на готите, като се оттегляха под прикритието на нощта и заемаха нови позиции все по-назад по пътя към Еборакум. Мъжете бяха уморени до границата на изтощението и на петата нощ Като свика командирите си на съвещание.

— Сега е време да покажем смелостта си — каза той. — Ще атакуваме.

— Лудост! — викна Деций с недоумение. — Време е да отстъпим, а не да нападаме. Останаха ни по-малко от шест хиляди войници, и то толкова уморени, че не могат да вдигнат щитовете си.

— И накъде да отстъпим? Към Еборакум? Той е мъчно защитим. Още по на север към Виновия? Там ще попаднем на втора армия готи. Не. Тази нощ ще ударим!

— Аз няма да участвам в това! — каза Деций.

— Тогава се връщай в Еборакум! — викна Като. — И срещу десет вили не бих те изтърпял още секунда край себе си.

Младият мъж стана и се отдалечи от групата, а Като се обърна към останалите осем офицери.

— Някой друг? — Никой не помръдна. — Добре. Така, от пет дни използваме една и съща тактика срещу готите — задържай и отстъпвай. Лагерът им ще бъде между реките и ние ще ги нападнем от двете страни. Агрипа, ти ще водиш дясната колона. Опитай да си пробиеш път към шатрата с пряпореца на Вотан. Пълководците му би трябвало да са в центъра на лагера. Аз ще нападна отляво и ще подпаля палатките.

Агрипа, тъмноок млад мъж с десет години боен опит зад гърба си, кимна.

— Деций имаше известно право — каза той. — Каквото и да направим, нашите хора пак ще са двойно по-малко от врага. Нападнем ли, отстъпление няма да има. Или ще победим, или ще умрем.

— Реално погледнато, шансовете ни са малки. Но божественият Цезар веднъж победил армия, която го превъзхождала сто към едно.

— Така поне твърди в записките си — каза Агрипа.

— Ще нападнете в разгърнат фронт, а навлезете ли в лагера, ще се престроите. След като се справиш с пълководците, гледай да се съединиш с моята колона.

— А ако не успеем?

— Тогава вземете със себе си колкото можете повече от враговете.

След като командирите се върнаха при хората си, римската армия вдигна безмълвно лагера си и потегли в две колони.

Готите бяха разпънали шатрите си върху широк равен терен между двете реки. Пламтяха стотици огньове, но малко от хората все още бяха будни. Повечето постове или дремеха, или спяха, сврени зад някой храст. Никой не се страхуваше от една отстъпваща армия.

Готските командири седяха в шатрата на Леофрик върху плячкосани килими, пиеха вино и обсъждаха падането на Еборакум и богатствата, които ги чакаха там. Леофрик седеше до една гола британска девойка, която съгледвачите бяха пленили същия ден. Преди да я изнасилят, един от мъжете я беше ударил с юмрук и сега голяма синина загрозяваше лицето й. Но въпреки това Леофрик все още я намираше за привлекателна — беше я имал на два пъти и смяташе да се възползва от тялото й още веднъж, преди да я пусне на хората си. Обхвана гърдата й с длан и стисна силно. Тя примижа и извика, а Леофрик се ухили доволно.

— Кажи ми колко много ме обичаш — нареди й той и стисна още по-силно.

— Обичам те! Обичам те! — изпищя тя.

— Естествено, че ме обичаш — каза той и я пусна. — И аз те обичам, поне за тази нощ. — Мъжете се разсмяха. — Утре ще има жени за всички ни — каза той. — При това не селянки като това девойче, а благородни римски крави с бяла кожа и начервени устни.

— Мислиш, че Като ще отстъпи към града? — попита Баски, по-малкият брат на Леофрик.

— Не, не би могъл да го удържи. Мисля, че ще раздели войската си и ще продължи към Виновия, като се опита да набере хора сред триновантите, но ще удари на камък. Ще се наложи да го преследваме, което е твърде неприятно, но все някога ще му видим сметката. Той просто няма къде да отиде.

— Вярно ли е, че в Еборакум има стени, покрити със злато? — попита Баски.

— Съмнявам се, но градът е богат и богатствата му ще станат наши!

— Какви богатства?

— Като тези тук — каза той, бутна девойката на земята и разтвори краката й. Тя затвори очи сред надигналите се окуражителни викове. Леофрик развърза панталоните си и я възседна.

Изтезанието сякаш продължи вечно, като първо Леофрик, после Баски, а след тях и останалите й се изредиха. Болка и унижение я връхлитаха на вълни. Накрая мъжете я сритаха настрани и се върнаха по шатрите си.

Внезапно тромпетен зов прониза нощта. Пиян и залитащ, Леофрик се довлече до входа и видя римски войници да нахлуват в лагера му. Сащисан, той затърси меча си.

Готите се щураха в паника, докато римляните вилнееха из лагера в стегнати и дисциплинирани формирования. Мъже изхвърчаха от палатките си и падаха съсечени преди да са направили повече от няколко крачки. Сварени неподготвени, повечето без защитата на доспехите си, готите се биеха поединично.

Хората на Като, нахлули от левия фланг, палеха методично шатрите. Вятърът раздухваше пламъците в огнен ад, който пълзеше безпрепятствено по открития терен.

Отдясно силите на Агрипа се врязаха в готските редици, оформяйки клин, който се насочи към шатрата на Леофрик. Колкото и да беше пиян, той имаше достатъчно боен опит, за да разбере отчаяния риск, поет от Като, и знаеше, че би могъл да наклони везните в своя полза. Опитното му око обхвана бойното поле. Там! Хората на Баски бяха издигнали стена от щитове, но трябваше да направят друго, а именно да ударят римския клин и да спрат хода му напред. Огънят щеше да попречи на римляните да съединят силите си и самото числено превъзходство щеше да реши изхода от сражението. Но тъпият Баски никога нямаше да се сети за подобна стратегия. Леофрик излезе от шатрата… и нещо го удари изотзад. Той се спъна и падна по гръб.

Британската девойка го обкрачи и с широка усмивка вдигна нож пред очите му.

— Обичам те — каза тя.

И замахна.

Като стоеше над трупа на Леофрик и гледаше дръжката на ножа, пробол окото му.

— Последните оцелели бягат към Петвария — каза Агрипа. — Луций и три кохорти ги преследват по петите.

— Чудя се какво ли е станало тук — каза Като.

— Не знам. Но позволете да поднеса поздравленията си за тази невероятна победа!

— И защо поздравяваш мен? Вие свършихте своята част, както и всеки от мъжете под мое командване. Богове, каква воня!

Тъмните очи на Като обходиха бойното поле. Навсякъде лежаха трупове, някои обгорени до черно от огнения ад, който вилнееше сред шатрите, други посечени от мечовете на двата легиона. Убитите британци бяха изнесени при един набързо изкопан ров. Готите бяха оставени на гарваните и лисиците, след като им бяха свалили доспехите и им бяха взели оръжията.

— Дванайсет хиляди от вражеските войници са убити — каза Агрипа. — Оцелелите никога няма да се прегрупират в нова армия.

— Никога не казвай „никога“. Някой ден ще се върнат. Сега трябва да решим дали да поведем хората си на юг, за да подсилим Куинтас, или на север, за да попречим на готите да тръгнат към Еборакум.

— Уморен сте. Починете днес, а решенията оставете за утре.

— Утре може да е твърде късно.

— Нали винаги казвате: „Уморените мъже допускат грешки“. Наистина трябва да си починете.

— Не ме цитирай. И грам уважение ли не ти е останало? — попита Като и се ухили.

Прасамак дръпна юздите на коня си. На север се простираше полуразрушената Антониева стена, а пред нея се водеше сражение. Хиляди бригантски воини бяха обградили една готска армия и клането беше невиждано. Никоя от двете страни не разчиташе на стратегия, просто се вихреше дивашко и хаотично безумие от сечащи мечове, секири и ножове.

Той подкара коня си встрани — опитното му око прецени, че битката ще завърши без победител и двете страни ще се оттеглят от бойното поле обезкървени и капнали от умора. Самият той беше бригант и знаеше какво ще се случи след това. На следващия ден съплеменниците му щяха да подновят атаката и да продължат да атакуват, докато не избият врага или сами не бъдат избити.

Пое на запад и прекоси торфения вал на място, където стената се бе сринала край един разрушен форт. Потръпна, отправи шепнешком молитва към духовете, които още бродеха тук, и продължи на северозапад към Каледонските планини.

Пътуването му беше минало почти без произшествия, макар да бе видял много бежанци и да бе чул ужасяващи разкази за изстъпленията на нашественическата армия. Някои бяха преувеличени, от други му се гадеше. Старият бригант отдавна бе престанал да се изненадва от ужасните неща, които хората бяха в състояние да си причиняват, и все пак благодареше на боговете, че подобни разкази все още извикваха у него ужас и жал.

Нощува край един разпенен поток и още призори потегли нагоре през планината към хижата, където за пръв път бе срещнал Кулаин лах Фера. Хижата си беше все същата и димът, който се издигаше гостоприемно от късия комин, повдигна духа му. Докато слизаше от седлото, някакъв грамаден мъж излезе от хижата с меч в ръка.

Прасамак закуцука към него — надяваше се, че преклонната му възраст и очевидната му сакатост ще успокоят непознатия.

— Кой си ти, старче? — попита гигантът, пристъпи напред и опря върха на меча си в гърдите на Прасамак.

Бригантът сведе поглед към острието, после погледна светлите очи на воина.

— Не съм ти враг.

— Враговете носят най-различни лица.

Мъжът изглеждаше изтощен, тъмни сенки се бяха вдълбали под очите му.

— Търся един млад мъж и една млада жена. Един приятел ми каза, че са тук.

— И кой е този приятел?

— Казва се Кулаин. Довел ги е тук, за да ги опази.

Мъжът свали меча, обърна се и влезе в хижата. Прасамак го последва. На тясното легло лежеше ранен човек. Бригантът застана над него и видя, че раните са зараснали добре, но кожата на мъжа бе мъртвешки бледа и гърдите му се повдигаха едва-едва. На гърдите му лежеше черно камъче с тънки като косъм златни жилки.

— От седмици е така. Повече нищо не мога да направя.

— А момичето?

— Погребах го отвън. Загина, докато се опитваше да го спаси.

Прасамак се взря в лицето на ранения мъж и видя образа на Утер — същите високи скули, същата волева челюст, същият дълъг прав нос и същите плътни вежди.

— Магията почти се е изчерпала — каза той.

— И аз така реших — отвърна мъжът. — В началото камъчето беше златно с черни жилки, но колкото повече време минаваше, толкова повече ставаше черното. Ще умре ли?

— Боя се, че да.

— Но защо? Раните му заздравяват добре.

— Наскоро видях и друг воин в състояние като неговото — каза Прасамак. — Казват, че духът му бил напуснал тялото.

— Но това е същото като да си умрял — възрази Олег. — А това момче е живо.

Прасамак сви рамене и вдигна китката на Кормак.

— Пулсът му е много слаб.

— Има варено, ако си гладен — каза Олег и тръгна към масата. Прасамак докуцука до един стол и седна.

След като се нахраниха, Олег разказа на бриганта за битката при хижата и как собствената му дъщеря Рианон ги бе предала. Прасамак го изслуша мълчаливо — виждаше болката в очите му.

— Ти много обичаш дъщеря си — отбеляза той.

— Вече не.

— Глупости. Отглеждаме ги, пазим ги, разбираме ги, оплакваме слабостите и тъгите им. Къде е тя сега?

— Не знам. Изгоних я.

— Разбирам. Благодаря ти, че си помогнал на принца, Олег.

— Принц?

— Той е син на Утер, върховния крал на Британия.

— Не говореше като благородник.

— Да. Но и съдбата не му е позволила да живее като такъв.

— Нищо ли не можем да направим?

— Ако имаше начин, бих го отнесъл там, където е баща му, но е прекалено далеч и той няма да издържи пътуването.

— Значи само ще си седим и ще го гледаме как умира? Не мога да се примиря с такова нещо.

— Не се и налага — каза един глас от прага и двамата светкавично се извърнаха натам, а Олег скочи и посегна към меча си.

— Това не е необходимо — каза новодошлият, затвори вратата и тръгна към тях. Беше висок и широкоплещест, с коса и брада като тъкано злато. — Помниш ли ме, Прасамак?

Старият бригант седеше, без да помръдва.

— В деня, когато Утер намери меча… ти беше там и помогна на Лаита. Но би трябвало да си остарял.

— Бях там. А сега съм тук. Свали меча си, Олег Чукорък, и се приготви за път.

— Къде ще ходим?

— На Кристалния остров — отвърна Пендарик.

— Това е на другия край на кралството — рече Олег. — Ще ни трябват седмици.

— Не и по пътищата, по които ще пътува той — каза Прасамак.

— Че какви са тези пътища? — попита Олег, когато Пендарик излезе на поляната пред хижата.

— Пътищата на духовете — отговори бригантът.

Олег бързо направи защитния знак на рога и последва куцукащия мъж на поляната. Пендарик сръчно чертаеше по земята тебеширени линии във формата на пресичащи се триъгълници около един централен кръг. После вдигна очи и каза:

— Не стойте така. Облечете момчето с топли дрехи и го донесете тук. И внимавайте да не стъпите върху линиите.

— Той е магьосник — прошепна Олег.

— Да — съгласи се Прасамак.

— Какво ще правим?

— Каквото ни казва.

Олег въздъхна. Двамата облякоха безжизнения момък, Олег внимателно го вдигна от леглото и го изнесе навън. Пендарик ги чакаше в центъра на нещо, което приличаше на странно оформена звезда. Олег прекрачи предпазливо линиите и положи тялото до високия магьосник. Прасамак вървеше след него, понесъл меча на Олег и още един меч.

Когато всички влязоха в кръга, Пендарик вдигна ръце и слънчева светлина заструи от златното камъче в дясната му ръка. Въздухът запука и се появи трептящо сияние, което набра сила и заблестя толкова ярко, че Прасамак заслони очите си с ръка. После сиянието изчезна…

И тримата стояха в каменен кръг на билото на обрасъл с дървета хълм.

— Оттук ще продължите сами — каза Пендарик. — Нека съдбата е с вас до края на пътуването ви.

— Къде сме? — попита Олег.

— Край Камулодунум — каза Пендарик. — Нямаше как да ви пренеса направо на острова. Оттук ще се появите право в центъра на поселището, защото е било построено като повторение на каменен кръг. Една стара твоя приятелка те чака, Прасамак. Предай й много поздрави от мен.

Пендарик излезе от кръга и махна с ръка. И въздухът затрептя отново, а следващото, което видяха, бяха три изумени жени, седнали в кръгла зала и бдящи над тялото на Утер.

— Моля за извинение — каза Прасамак и се поклони. Олег вдигна Кормак, занесе го до голямата кръгла маса, върху която лежеше кралят, и го положи нежно до баща му. Прасамак се приближи и се взря с обич в двете тела.

— Колко жалко, че се срещат чак сега.

Една от жените излезе от стаята, а другите се върнаха към молитвите си.

Вратата се отвори и висока, облечена в бяло фигура влезе в залата. Зад нея вървеше жената, която беше излязла преди малко.

Прасамак закуцука напред.

— Милейди, искам още веднъж да ви се изви… — Той се спъна и спря като закован — беше познал Лаита.

— Да, Прасамак, аз съм. И гневът ми постоянно расте заради всички тези сенки от миналото. Бих дала всичко, за да ги забравя, но напоследък те упорито ме преследват. Още колко тела смятате да донесете на острова?

Той не намери думи да й отговори. Тя мина покрай него и сведе поглед към лицето на Кормак Демонсон.

— Това е синът ти, Гиан — прошепна Прасамак.

— Виждам — каза тя. — Много прилича на баща си.

— Да те видя отново е голяма радост за мен — каза той. — Често съм си мислил за теб.

— И аз се радвам да те видя. Как е Хелга?

— Почина. Но двамата бяхме щастливи заедно и не съжалявам за нищо.

— Де да можех и аз да кажа същото! Този човек — каза тя и посочи Утер — разруши живота ми. Отне ми сина, отне ми надеждата да бъда щастлива.

— И като направи това, ограби себе си — каза бригантът. — Той те обичаше, милейди. Вие просто… просто не бяхте един за друг. Ако ти знаеше, че Кулаин е жив, никога нямаше да се венчаеш за Утер. Ако той не беше толкова горд, щеше да прогони мисълта за Кулаин от главата си. Сърцето ми плака и за двама ви.

— Моите сълзи пресъхнаха отдавна — каза Лаита. — Още когато лежах в един кораб, плаващ за Галия, и скърбях за мъртвото си дете… или поне така мислех тогава — промълви тя, а после замълча. — Двамата със спътника ти трябва напуснете острова. Ще намерите Кулаин на хълма от другата страна на езерото — направил си е бивак и чака новини за мъжа, комуто измени.

Прасамак се взря в очите й. Косата й още беше тъмна, макар сребърен кичур да бе пролазил по едното й слепоочие, а лицето й беше красиво и странно безвременно. Не изглеждаше като жена, прехвърлила четирийсетте, но очите й бяха празни и безжизнени, а в държането й Прасамак долавяше някаква смущаваща твърдост.

Тя погледна още веднъж с безизразно лице телата, после вдигна очи към бриганта.

— В него няма нищо от мен — каза тя. — От Утер се е пръкнал и с него ще умре.

Завариха Кулаин да седи на върха на хълма. Зад него имаше тясна пътека, която водеше надолу и се показваше само при отлив, като сега. Кулаин стана и прегърна бриганта.

— Как дойдохте тук?

— Донесох Кормак.

— Къде е?

— Тялото му е положено до това на краля.

— Исусе Христе! — прошепна Кулаин. — Да ни би да е мъртъв?

— Почти. Същото като с Утер. Само един камък го дели от смъртта, а и той е кажи-речи целият черен.

Прасамак му представи Олег, който още веднъж разказа за събитията, довели до смъртта на Андюин. Кулаин се отпусна тежко на земята и се загледа на изток. Бригантът сложи ръка на рамото му.

— Не е твоя вината, Господарю на копието. Отговорността не лежи върху твоите плещи.

— Знам. Но все пак можех да ги спася.

— Някои неща са неподвластни дори на твоята сила. Поне Утер и синът му са още живи.

— Докога обаче?

Прасамак не каза нищо.

— В момента си имаме други грижи — тихо каза Олег и посочи на изток. Голяма група въоръжени мъже препускаше към хълма.

— Готи! — възкликна Прасамак. — Какво правят тук?

— Дошли са да убият краля — каза Кулаин, изправи се и стисна сребърната си тояга. Завъртя я в средата — в ръцете му се появиха два къси меча — после се обърна и хукна към пътеката. На половината път надолу по хълма се обърна и викна на Прасамак:

— Скрий се! Тук не е подходящо за сакати.

— Прав е — каза Олег. — Макар че малко такт не би му навредил. Ей там долу има няколко високи храста.

— А ти?

— Аз дължа на Кормак живота си. Ако тези мъже са дошли да убият краля, без съмнение ще заколят и момчето.

И без да каже нищо повече, забърза надолу по разкаляната пътека — ширината й не беше повече от шест стъпки. Мочурливата почва му създаваше допълнителни трудности. Олег предпазливо тръгна по нея и спря до Кулаин, който чакаше на трийсетина стъпки под върха.

— Добре дошъл — каза Кулаин. — Възхищавам се на куража ти… но не и на ума ти.

— Не можем да ги спрем — каза Олег. — Дори само численото им превъзходство ще ни принуди да отстъпим, а излезем ли на равен терен, ще ни пометат за нула време.

— Моментът е изключително подходящ да се замисли човек за резервна тактика — отбеляза Господаря на копието, докато готите се прегрупираха под тях.

— Просто поддържах разговора — отвърна Олег. — Имаш ли нещо против да поема десния фланг?

Кулаин се усмихна и поклати глава. Олег се премести отдясно. Готите вече скачаха от седлата, после неколцина от тях се заизкачваха по пътеката.

— Изглежда, не са си довели стрелци с лъкове — каза Олег.

Стрела прониза въздуха, мечът на Кулаин се стрелна нагоре и я отби миг преди да се е забила в гърдите на Олег.

Още една я последва, и още една. Кулаин се сниши, избягвайки втората, а третата отби с меча си.

— Бива те — каза Олег. — Искам някой ден да ме научиш на този номер.

Готите нападнаха преди Кулаин да успее да отговори. Ширината на пътеката не позволяваше да се движат по повече от двама един до друг. Кулаин мина напред, отби един съсичащ удар и изкорми първия мъж. Олег се наведе под бесния замах на другия и заби юмрук в челюстта му, при което воинът залитна, падна във водата и потъна като камък, повлечен към дъното от тежките си доспехи.

Мечовете на Кулаин свистяха като святкащи дъги от сребърна стомана, докато тъчеше страховита паяжина от смърт сред устремилите се напред воини. До него Олег Чукорък се биеше с цялото си умение. И въпреки това двамата неумолимо отстъпваха крачка подир крачка.

За миг готите спряха и Кулаин се опита да успокои тежкото си дишане. Кръв се стичаше от плитък разрез върху слепоочието му и от по-дълбока рана в рамото. Олег беше ранен в бедрото и хълбока. Но все още и двамата бяха на крака.

От склона на хълма Прасамак можеше само да наблюдава с тъжно възхищение битката, докато двамата мъже се опитваха да постигнат невъзможното. Слънцето залязваше величествено зад гърбовете им и водата грееше червена под лъчите му. Готите нападнаха за пореден път и за пореден път бяха посрещнати със студена стомана и смелост.

Кулаин се подхлъзна и меч прониза хълбока му, но собственото му острие се стрелна нагоре и потъна в слабините на противника, който изкрещя и падна назад. Кулаин, изправил се някак на крака, отби още един удар, а вторият му меч преряза гърлото на врага с прецизен и неумолим замах. Олег Чукорък умираше. Белите му дробове бяха пронизани и кървава пяна се стичаше по брадата му. Острие на меч се заби в корема му, но поразилият го умря, съсечен от инстинктивния ответен удар.

С яростен и отчаян рев Олег се хвърли върху готските редици и исполинската му снага събори първите на земята. Мечове го запронизваха от всички страни, но дори миг преди да умре той удари с юмрук един от мъжете в гърба и гръбнакът му изпука скършен. Кулаин се хвърли в мелето, остриетата му сечаха и сееха смърт. Объркани, готите отново отстъпиха.

Прасамак затвори очи. Сълзи се стичаха по бузите му. Не можеше да гледа как убиват Господаря на копието. Нямаше и смелостта да погледне встрани. Изведнъж някакъв звук долетя отдясно, звук от стъпките на маршируващи мъже. Прасамак извади ловджийския си нож и закуцука да застане на пътя им, готов да посрещне смъртта. Първият, когото съзря, беше Галчмай. До него вървеше Северин Албин. Зад тях крачеха оцелелите мъже от Девети легион, побелели ветерани, отдавна преминали разцвета на силите си, но все още с немигащия поглед на орел в очите.

— Какво става, приятелю? — викна Галчмай.

— Кулаин се опитва да удържи пътеката. Готите са дошли за тялото на краля.

— Девети, при мен! — извика Северин и гладиусът му изскочи от бронзовата си ножница. С рев на уста, осемдесетте мъже се сбраха около него, заемайки позиция, сякаш годините на цивилен живот не бяха повече от сън.

— В клин! — извика Албин и войниците в крайните редици отстъпиха назад, оформяйки легендарния римски клин. — Напред!

Клинът се придвижи на открития терен пред готите, които зяпнаха невярващо. Някои дори се усмихнаха при вида на белокосите ветерани, но усмивките им бързо угаснаха, когато мечове заразсичаха редиците им.

Един огромен гот се хвърли към Албин и в следващия миг с изненада установи, че един гладиус лети неумолимо към гърлото му.

— Рогове! — извика Албин. Ветераните огънаха фронта си в страховитите бичи рога и обградиха в полукръг смаяните готи, които заотстъпваха хаотично с надежда да се прегрупират. — Напред! — ревна Албин и мъжете в средата на редицата се хвърлиха напред. Готите не устояха и се разбягаха. Кулаин невярващо гледаше как готите скачат във водата, вместо да се изправят срещу ветераните от Девети. Въпреки усилията им да стигнат до брега, повечето потънаха, повлечени от доспехите си. Кулаин се свлече на колене, смъртна умора заливаше тялото му.

Мечовете се изплъзнаха от ръцете му.

Галчмай изтича при него и го хвана миг преди да се катурне във водата.

— Пазете пътеката. Те ще се върнат — прошепна Кулаин.

— Ще те занеса на острова, там ще те излекуват.

Яките ръце на Галчмай го вдигнаха и кантийският боец тръгна залитайки по пътеката към няколкото жени, които стояха и наблюдаваха битката.

— Помогнете ми! — каза той. Те колебливо се приближиха и поеха товара му. После заедно понесоха умиращия към кръглата зала.

Лаита ги гледаше да се приближават. По лицето й не се четеше никакво чувство.

— Спасете го — каза Галчмай. Една от жените разтвори туниката на Кулаин, огледа ужасните рани и отново го загърна. — Магията! Използвайте магията си!

— Магията вече не може да му помогне — тихо каза друга от жените. — Остави го да си отиде в покой.

Прасамак се приближи до тях и коленичи до Кулаин.

— Двамата с Олег убихте трийсет и един от враговете. Бихте се великолепно — каза той. — Албин остави хората си да охраняват пътеката, други пазят езерото. Ветераните идват, всеки ден все повече и повече. Ще опазим краля и сина му.

Очите на Кулаин се отвориха.

— Гиан?

— Тя не е тук — каза Прасамак.

— Кажи й… — Кръв изригна на мехурчета от ранените му дробове.

— Кулаин? Господи! Кулаин?!

— Той си отиде — каза Галчмай.

Прасамак затвори мъртвите очи и уморено се изправи. На прага стоеше Лаита и ги гледаше с широко отворени очи.

— Поиска да те види — каза й той. Гласът му бе натежал от неизречени обвинения. — А ти дори това не можа да му дадеш. Къде е душата ти, Гиан? Носиш одеждите на християнка. Къде е любовта ти?

Без да каже и дума, тя му обърна гръб и излезе.

Глава 16

Леки, с чиста коса и изтъркано до розово тяло от грижовните ръце на Карил, седеше на коня и се оглеждаше. Зад нея седеше баща й, най-високият и най-силният човек на света. Вече нищо не можеше да я нарани. Искаше й се баща й да не беше забравил езика, на който говореше народът им, но дори и така, усмивката му беше като слънцето на разсъмване, а ръцете му — меки и нежни.

Тя сведе поглед към новата си туника от сива вълна, обточена с черен кант. Беше топла и мека, също като ботушките от овча кожа, които й беше дала Карил. Никога не беше носила обувки и усещането беше по-приятно, отколкото би могла да си представи, затова често-често раздвижваше пръстчета в меката вълна. Баща й я потупа по рамото и посочи към небето.

Ято лебеди летеше горе като клин, дългите им шии бяха изпънати като остриета.

Аста им беше дал една поостаряла кобила с широк гръб и бавна стъпка. Но Леки никога не се беше качвала на кон и за нея кобилата беше символ на безкрайна сила и можеше да надбяга всеки от бойните коне на готите.

Когато слънцето стигна зенита си, спряха да хапнат и Леки се затича и заскача по полянката с новите си ботушки, вече без да се притеснява, че някое остро камъче може да нарани ходилата й. А татко й бе решил да поиграят на една много глупава игра — посочваше й разни най-обикновени неща — дървета, небето и корени, и ги наричаше със странни имена. Бяха лесни за запомняне, а той изглеждаше доволен всеки път, когато тя повтореше думите правилно.

Малко преди здрач Леки видя готи — яздеха по пътя към тях. Баща й насочи кобилата към дърветата и двамата слязоха от нея и изчакаха готите да отминат. Но Леки не се уплаши — бяха по-малко от двайсет, а тя знаеше, че татко й може да ги убие всичките.

После си направиха бивак в една малка пещера, той я уви с одеялата, седна до нея и започна да й пее на своя странен мелодичен език. Не беше добър певец — не като стария Снори, — но тя лежеше тихичко край огъня и гледаше нагоре към най-прекрасното лице на света, докато най-накрая очите й не се затвориха сами и тя не потъна в несмущаван от сънища сън.

Галад седя и я гледа дълго. Лицето й беше овално и хубаво. Някой ден щеше да стане красавица и момчетата щяха да идват отдалеч, за да я ухажват, особено ако запазеше навика си да килва глава и да се усмихва вещо, както когато се бе опитал да я научи на основните думи в езика си.

Усмивката му избледня. За какви глупости само си мислеше! Страната беше във война и дори ако по някакво чудо готите загубеха, щяха да се надигнат саксонците, или ютите, или англите, или някое друго от множеството племена. Какъв шанс би имала Леки да изживее живота си в мир?

Той зари огъня, легна до детето и отпусна глава на ръката си. Сънят дойде бързо, но с него дойдоха и сънищата…

Видя гигантска фигура, очертана на фона на звездите, облаци се кълбяха край коленете й. Главата беше ужасяваща, с очи от огън и зъби от наточена стомана, а ръката й бавно се протягаше към огромен меч, който се носеше по небесата с острието надолу. От другата страна на меча, с гръб към него, стоеше красива жена. Сетне над сцената се появи ярка падаща звезда, като голяма сребърна монета, препускаща през небесния свод. Огромният воин се сви уплашено пред звездата, а мечът сякаш се смали. Видението се промени — сега в съня му се изправи Кървавия крал, гол и сам в крепостния двор на Еборакум. Зверове заизскачаха от зейналите дупки, той метна меча си във въздуха и изрече една-единствена дума.

После Галад се озова седнал в терасирана градина, заля го чувство на мир и ненарушимо спокойствие. Вече знаеше кой още е там.

— Добре дошъл — каза Пендарик.

— Бих могъл да остана вечно тук — отвърна Галад и Пендарик се усмихна.

— Радвам се, че усещаш хармонията. Какво научи, млади рицарю?

— Малко, което да не знаех и преди. Какво стана с онзи старец, Катерикс?

— Откри приятелите си и вече нищо не го заплашва.

— А разбойникът?

— Върнаха го в гората.

— За да убие отново?

— Може би. Но това не намалява благородството на постъпката. Към Кристалния остров ли си тръгнал?

— Да.

— Утер е там.

— Жив?

— Това тепърва ще се решава. Намери Моргана и й кажи, че трябва още веднъж да последва съвета на Пендарик. Разбираш ли сънищата си?

— Не. Освен това, че гигантът е Вотан, а мечът е на Утер.

— Звездата е комета, която пресича небесата веднъж в живота на всеки човек. Направена е от сипстраси и когато се приближи, привлича магията обратно в недрата си. Преди много време парче от тази комета падна в нашия свят и така се роди магията. Сега, когато отново се приближи, ще отнесе със себе си част от тази магия. Ще настъпи момент — и ти ще го познаеш, — когато съдбата на света ще се крепи единствено на равновесието. Когато този момент дойде, кажи на онзи, който държи меча, да ти го даде. Вдигни го високо във въздуха и си пожелай нещо — каквото ти поискаш.

— Защо никога не се изразяваш просто и ясно? Нима всичко това за теб е само игра?

Пендарик поклати глава.

— Не мислиш ли, че с радост бих ти дал мъдростта, необходима за да спасиш нашия свят? Но не това е начинът да се предават тайнствата. И никога не е бил. Защото животът на всеки човек е пътуване към познанието и към отговорите на вечните въпроси: Кой съм аз? Защо съм тук? Ако ти кажа къде да идеш и каква вълшебна дума да изречеш, какво ще си научил накрая, освен че Пендарик е магьосник? Но ако ти кажа да идеш на определено място и да изречеш онова, което напира в сърцето ти, и ако това се окаже дума на силата, тогава ще си научил нещо много по-важно. Ще си пристъпил в кръг от тайнство и пътят към центъра му ще е отворен за теб. Катерикс разбираше това, когато помогна на разбойника, макар сърцето му да крещеше, че трябва да го остави на смъртта. Ти също можеш да израснеш до това разбиране.

— А ако не успея?

— Тогава злото ще тържествува и светът ще си остане същият.

— И защо аз да съм отговорен за това?

— Защото ти си най-малко способният да го постигне. Стигнал си далеч, принц Урсус — от алчния похотлив принц до рицаря Галад, който спасява чуждо дете. Трябва да продължиш по пътя.

Галад се събуди малко след зазоряване. Леки още спеше и той се зае да приготви овесена каша, подсладена с меда, който му беше дала Карил. След като закусиха, оседла кобилата и потеглиха на северозапад.

След няколко часа, докато яздеха през малка горичка, пред тях внезапно изскочиха десетина конници, всичките с рогати шлемове. Готи. Галад дръпна юздите и впери поглед в студенооките мъже, а Леки се притисна до него, разтреперана от страх.

Водачът подкара коня си напред и заговори на саксонски.

— От Галия съм — каза Утер на сикамбриански.

Мъжът, изглежда, се изненада.

— Далече си от дома — каза той. Останалите ездачи се приближиха с мечове в ръце.

Галад се приготви да хвърли Леки от седлото и да си бие докрай.

— Вярно. Но същото се отнася и за вас.

— Чие е детето?

— Сираче е. Селото й беше разрушено, а майка й — убита.

— Така е на война — каза мъжът и сви рамене. После се приближи още малко. Очите на Леки се разшириха от ужас, когато конникът се наведе към нея, а Галад се напрегна и плъзна ръка към дръжката на меча си.

— Как се казваш, момиченце? — попита на саксонски конникът.

— Леки.

— Не се бой.

— Не се боя — каза тя. — Баща ми е най-великият воин и ще ви избие всичките, ако не се махнете.

— Е, тогава май ще е по-добре да се махнем — каза той и се усмихна. Изправи се на седлото и отново погледна Галад.

— Храбро момиче — рече той, този път на сикамбриански. — Харесва ми. Защо казва, че си й баща?

— Защото сега тази чест се пада на мен.

— Аз също съм саксонец — продължи мъжът, — така че знам какво е чест. Грижи се добре за нея.

После махна с ръка, поведе останалите ездачи покрай изумения Галад и продължи по пътя си. След неколкостотин метра водачът на готите дръпна юздите и се обърна към самотния ездач.

— Защо не го убихме? — попита го помощникът му. — Той не е саксонец.

Водачът сви рамене.

— Проклет да съм, ако знам! Напуснах тази проклета земя преди седем години и се заклех никога да не се върна. Жена ми беше бременна тогава. Напоследък си мисля дали да не я потърся — нея и сина ми. Тъкмо се бях замислил за нея, когато се натъкнахме на този. Просто ме свари неподготвен.

— Можем да се върнем и да го убием.

— Не, нека си върви. Детето ми хареса.

Вотан преведе Андюин през лабиринт от коридори до няколко свързани стаи в сърцето на крепостта. В центъра на голямата зала имаше тъмна кръгла маса, а върху нея лежеше череп, в чиято челна кост беше вградено нещо, което приличаше на сребро. Вотан придърпа един стол до масата и каза:

— Седни!

После постави едната си ръка върху черепа, а другата — върху главата на Андюин. Принцесата усети как я наляга неустоима дрямка и в миг на паника се опита да я надвие, но нуждата от сън я притискаше все повече и накрая съзнанието й се предаде.

Вотан затвори очи…

… и ги отвори в шатрата си край Виндокладия, на по-малко от ден поход до Големия кръг при Сорвиодунум.

— Цурай! — извика той. Платното на входа на шатрата се отметна моментално и Цурай подаде глава, смуглите му черти бяха изопнати от страх. Вотан се усмихна.

— Доведи Рианон.

— Слушам, господарю.

След минута двама мъже въведоха момичето в шатрата. Вотан, който седеше на дървения си трон, отпрати стражите и се взря в лицето й.

— Ти си завела войниците ми при предателя Олег — каза той, — но той се е измъкнал?

— Да, господарю.

— А другите с него са били избити?

Тя кимна мълчаливо — не й бяха убегнали блясъкът в очите му и смразяващият съсък в думите му.

— Но не си споменала имената на другите.

— Те не бяха предатели, господарю, само обикновени британци.

— Лъжеш! — изсъска той. — Едната от тях е била принцесата от Ретия.

Рианон се изправи и залитна. Нямаше как да избяга от прогарящите я очи. Той вдигна ръка и Рианон усети някаква сила, от която мускулите й изтръпнаха, да се сключва около кръста й.

— Не трябваше да ме лъжеш — прошепна той и силата я събори на земята в краката му. Той посегна надолу, докосна челото й и очите й се затвориха.

Вотан вдигна спящото тяло и го положи върху копринената покривка на леглото зад трона. Обхвана с шепи лицето й и затвори очи. Когато ги отвори и дръпна ръце, чертите на Рианон бяха изчезнали, заменени от меката красота на Андюин. Той си пое дълбоко дъх, подготвяйки се за повика, после нежно допря палци до очите на спящата жена. Накъсан дъх изпълни гърдите й и ръцете й потръпнаха.

Той отстъпи крачка назад и каза:

— Събуди се, Андюин.

Тя седна в леглото и примигна, после стана, приближи се до входа на шатрата и впери изумен поглед в небето. Когато се обърна, в очите й имаше сълзи.

— Как го направи? — попита тя.

— Аз съм бог — каза той.

Дълбоко в недрата на Бездната Рианон също отвори очи…

И отчаяните й писъци дълго разтърсваха празнотата.

Галад и Леки стигнаха до езерото по здрач, два дни след като ветераните от Девети бяха подсигурили пътеката, която сега беше залята от прилива. Според римския обичай на поляната беше издигнато временно укрепление — стени от пръст, патрулирани от войници от най-безмилостната военна част.

Двама стражи спряха Галад на входа и единият отиде да доведе Северин Албин. Пълководецът се беше срещал на два пъти с Урсус, но никога не беше виждал русия воин, в който се бе превърнал меровингът. Галад скочи от седлото, обясни, че е бил с Викторин в Галия, и го заведоха в една дървена постройка и му казаха да изчака Галчмай. На Леки дадоха да хапне супа, а Галад седна до нея на грубо скованата маса. След час Галчмай дойде заедно с Прасамак. Леки беше заспала в скута на Галад, облегнала главица на гърдите му.

— Та кой казваш, че си? — попита високият кантиец.

— Бях Урсус, но кралят използва силата си, за да промени лицето ми, така че да не бъда разпознат от меровингската знат. Сега името ми е Галад. Бях в пратеничеството на Викторин.

— А той къде е?

— Опасяваше се от коварство, така че ме накара да се отделя от групата. Мисля, че е мъртъв.

— И откъде да сме сигурни, че не си предател?

— Няма откъде — простичко отвърна той. — И не бих ви обвинил за страховете ви. Яви ми се един мъж и ми каза да дойда на този остров и че трябвало да потърся жената, която го управлява. Мисля, че е важно поне да се срещна с нея. Можете да пратите войници да ме пазят.

— Кой беше този човек? — попита Галчмай.

— Каза, че се казвал Пендарик.

— Как изглеждаше? — попита Прасамак.

— Златиста коса, на около трийсет години, може би повече.

— И какво трябва да кажеш на жената? — продължи да го разпитва бригантът.

— Трябва да я приканя още веднъж да изпълни поръката на Пендарик.

— Знаеш ли какво означава това?

— Не.

Двамата британци заразпитваха Галад надълго и нашироко за пътуването му и за указанията, които получил от Утер. Когато най-после свършиха, го заведоха при една плитка лодка. Галад седна на кърмата с все още спящото дете на ръце и усети как го залива спокойствието на острова.

Завързаха лодката в залив, потънал в сянката на околните дървета, и тръгнаха към селището. То представляваше кръг от дванайсет къщи, построени около кръгла сграда. Всичко това бе оградено с дървена стена, макар и не като укрепление, а по-скоро като висока ограда. Няколко жени в тъмни роби пресякоха поляната в средата, без да обръщат внимание на новодошлите, които влязоха в една от къщите в западната част на кръга. Вътре имаше черги и одеяла, глинени стомни и малък железен мангал, в който червенееше жар. Галад сложи Леки да легне и я зави с едно одеяло.

— Мечът ти — каза Галчмай, когато Галад се изправи. Рицарят го извади от ножницата и му го подаде с дръжката напред. После кантиецът го претърси бързо и умело за скрити оръжия.

— Сега можеш да видиш краля — каза Прасамак.

Тримата тръгнаха към кръглата сграда. Галад спря и мълчаливо се загледа в двете тела, положени едно до друго на кръглата маса.

Три жени седяха до тях, главите им бяха сведени в молитва. Галад се обърна към Прасамак и попита:

— Нищо ли не можем да направим?

Бригантът поклати глава. Вратата в другия край на залата се отвори и влезе Лаита. Прасамак и Галчмай се поклониха едновременно, но тя тръгна към Галад.

— Още един пътник — каза тя. — Защо си дошъл?

— Вие ли сте Дамата от Острова?

— Аз съм Моргана.

Той й предаде съобщението на Пендарик и тя се усмихна.

— Е, нищо по-лесно от това, защото веднъж той ми каза да вдигна ръка високо над главата си и да хвана онова, което намеря там. — Тя вдигна изящната си ръка, стисна юмрук, после го свали и го поднесе пред лицето на Галад. Пръстите й се отвориха. — Ето! Нищо. Други съобщения носиш ли?

— Не, милейди.

— Тогава се връщай при дребната си война — сопна му се тя. Той я проследи с поглед, докато се отдалечаваше към вратата и чак сега осъзна, че тя дори не бе погледнала телата на масата.

— Не разбирам — каза той.

Прасамак застана до него.

— Преди четвърт век, в свят, различен от този, тя застана на билото на един хълм и вдигна високо ръка. Ръката й сякаш изчезна, а когато я свали, пръстите й стискаха Меча на Силата. С него тя изведе Утер и Девети легион от Бездната и подпечата поражението на кралицата вещица. А Утер си върна бащиното кралство.

— Значи тя е кралицата?

— Да.

— Изглежда, Пендарик е сбъркал. Кой е младият воин до краля?

— Неговият син, Кормак. Отдадено ли е сърцето ти на молитвата?

— Едва сега започвам да се уча.

— Това е добро място да се упражняваш — каза бригантът и сведе глава.

Леки се събуди в малката къща — беше тъмно и вятърът свиреше в сламения покрив.

— Вадер? — Страх сграбчи сърцето й. Последното, което си спомняше, бе как яде супата, която й беше донесъл войникът. Отметна одеялото и изтича навън, но наоколо нямаше жива душа. Беше самичка. — Вадер? — извика тя отново с треперещ глас. Сълзи потекоха по бузите й, тя затича към поляната и за малко не се блъсна в някаква висока фигура, облечена в бяло, която изникна пред нея като призрак от мрака.

Леки изпищя и отскочи, но жената коленичи пред нея и каза:

— Не се страхувай. Тук не може да ти се случи нищо лошо. Коя си ти?

— Леки. Къде е баща ми?

— Хайде първо да влезем на топло. — Жената й подаде ръка и Леки я хвана. Жената я заведе в друга къща, където пламтеше весел огън. — Искаш ли мляко? — Леки кимна и жената й наля в керамична чаша.

— Е, кой е баща ти?

Леки го описа в сияйни краски.

— Той е с приятелите си и скоро ще дойде при теб. Как стана така, че малко момиченце като теб язди с такъв прославен воин? Къде е майка ти?

Леки се обърна настрани, прехапа устна и очите й отново се напълниха със сълзи. Моргана я хвана за ръката.

— Какво се е случило?

Детето с мъка преглътна и поклати глава. Моргана затвори очи и започна да гали русата му коса. Извличайки сила от мощта на тайнствата, тя се свърза с детето и видя ездачите, клането и ужаса. Видя и Галад.

Прегърна детето и го целуна по челцето.

— Няма нищо. Тук си на сигурно място, а и баща ти скоро ще дойде.

— Ние винаги ще бъдем заедно — каза Леки и лицето й се проясни. — А когато порасна, ще се омъжа за него.

Моргана се усмихна.

— Малките момичета не се женят за бащите си.

— Защо?

— Защото… когато ти пораснеш, той ще е много стар и на теб ще ти харесват по-млади мъже.

— За мен няма да има значение колко е стар.

— Да — прошепна Моргана. — И за мен нямаше.

— Ти имаш ли си мъж?

— Не… да. Но аз бях като теб, Леки. Живеех в едно село и него го… нападнаха. Мен също ме спаси един мъж, отгледа ме и ме научи на много неща. И… — Гласът й пресекна и сълзи премрежиха очите й.

— Не плачи, милейди.

Моргана се насили да се усмихне.

— Трябва да се прибереш, иначе баща ти ще се върне и ще се разтревожи.

— Ти омъжи ли се за него?

— В известен смисъл. Също като теб, и аз го обичах така, както обича едно дете. Но аз така и не пораснах, а той така и не остаря. Ела да те заведа да си легнеш.

— Ще останеш ли с мен?

— Разбира се.

Ръка за ръка те се върнаха в къщата. Огънят беше почти загаснал и Моргана сложи още въглища, като изтръска казанчето с пепелта, та до пламъците да стигне въздух. Леки се сгуши под одеялото си.

— Знаеш ли приказки?

— Моите приказки са истински до една — каза Моргана и приседна до нея, — а това означава, че са тъжни. Но когато бях малка, намерих в гората сърничка. Беше си счупила крака. Моят… баща искаше да я убие, но като видя колко ми е мъчно, намести крачето й и го привърза с шини. После я занесе у дома. Седмици наред се грижех за сърничката, после един ден й махнахме шините и тя се изправи и тръгна. Дълго живя край хижата ни, докато не порасна. А после се върна в планината. Оттогава той винаги ме наричаше Гиан Авур, Горската сърничка.

— Той къде е сега?

— Той… си замина.

— Ще се върне ли?

— Не, Леки. Хайде заспивай. Ще остана при теб, докато баща ти се върне.

Моргана седеше безмълвно до мангала, прегърнала коленете си. Мислите й блуждаеха сред спомените от младостта й. Беше обичала Кулаин по същия начин, по който Леки обичаше Галад, с цялата всепоглъщаща страст на дете, чийто рицар е дошъл да го спаси от лошите. И сега разбираше, че вината не е била само и изцяло на Кулаин. Той бе жертвал много години, за да я отгледа, и винаги се бе държал благородно към нея. А тя, от мига, в който бе пристигнал в Камулодунум, беше използвала всичките си женски хитрини, за да пробие стената на самотата му. Именно тя го бе повлякла към предателството. И въпреки всичко Кулаин нито веднъж не я бе обвинил, а бе поел цялата вина върху себе си.

Какво беше казал през онзи ден на възвишението? „Трошицата вина“ в краката й. Е, тя я бе вдигнала пред очите си и я бе приела в сърцето си.

— Прощавай, Кулаин — промълви тя. — Прощавай.

Но той беше мъртъв и не можеше да я чуе.

И сълзите й разтопиха годините на горчивина.

Гороиен пристъпи в залата за аудиенции, облечена в доспехи от искрящо сребро, с два къси меча на колана. Кормак, Медлин и римо-британците се изправиха.

— Ще ти помогна, Кормак — каза тя. — След малко Гилгамеш ще дойде при теб, за да ти каже, че армията на кралицата вещица е готова за поход.

Кормак се поклони дълбоко.

— Благодаря ви, милейди.

Кралицата не каза нищо повече, а излезе от залата, без да погледне назад.

— Какво си й казал? — попита Медлин.

Кормак само махна с ръка.

— Как можем да сме сигурни, че Вотан няма да е в кулата? Ти каза, че мъжете там се наричат Верни, а те не биха останали верни на човек, когото виждат от дъжд на вятър.

— Много умно, принц Кормак — каза чародеят.

— Зарежи тези глупости — тросна му се Кормак. — Отговори на въпроса.

— Не можем да сме сигурни, но знаем, че той живее в плътския свят и прекарва повечето си време там. Всички ние сме видели и двата свята. Ти в кой от тях би предпочел да живееш, Кормак?

— Смятам да удържа на думата си пред Гороиен — каза Кормак, — а това означава, че трябва да знам какви са плановете ти. Ти ми беше от изключителна помощ, Медлин. Беше с мен, когато пристигнах в забравената земя… сякаш ме очакваше. А и онази глупост с монетата — ти знаеше, че не съм мъртъв.

— Да — призна Медлин, — това е вярно. Но дългът ми беше към Утер — да го върна в истинския свят.

— Нищо подобно — каза принцът. Викторин и другите британци вече следяха напрегнато разговора им. Медлин ставаше все по-неспокоен. — Онова, към което се стремиш ти, магьоснико, е да си върнеш собственото тяло. А можеш да го направиш само ако вземем душата на Вотан.

— Естествено че искам да се върна в плът. Кой не би го искал? Това прави ли ме предател?

— Не. Но ако Утер бъде освободен и се върне в света, ще се опита да убие Вотан. А това ще те обрече да останеш тук завинаги, нали така?

— Градиш къща от сламки.

— Така ли мислиш? Ти не искаше да идваме при Гороиен, опита се да ни убедиш да не атакуваме и кулата.

— Само за да спася душите ви!

— Знам ли?

Медлин се изправи, светлите му очи обходиха лицата наоколо.

— Помагам на хората с твоята кръв от двеста години, Кормак. Онова, за което намекваш, е срамно. Мислиш, че съм слуга на Вотан? Когато Утер беше в опасност, успях да се измъкна за кратко от този свят и да го предупредя. Само затова е още жив — защото успя да скрие Меча на Силата. Не съм предател и никога не съм бил.

— Ако искаш да дойдеш с нас, ще трябва да ме убедиш в това.

— Прав си — знаех, че не си мъртъв. Понякога успявам да отворя малък пролом в бездната и да зърна за кратко плътския свят. Видях поражението ти в Каледонските планини, видях и огромния мъж, който те занесе в хижата и те положи на леглото. Ти носеше камък и другарят ти, без да иска, освободи силата му. После заръча на камъка да те опази жив. Той го направи… и все още го прави. Но аз знаех, че си на границата на смъртта, и отидох при портата да те чакам. Да, искам да се върна в истинския свят, но не бих жертвал живота на Утер, за да го постигна. Нямам какво повече да ти кажа.

Кормак се обърна към Викторин и каза:

— Ти познаваш този човек, така че ти ще решиш.

Викторин се поколеба, вперил очи в Медлин.

— Той винаги е играл някаква своя игра, но е прав като казва, че предателството му е чуждо. Смятам, че трябва да го вземем с нас.

— Добре — рече Кормак. — Но го дръж под око.

Вратата се отвори и влезе Гилгамеш. Носеше тежки доспехи в черно и сребърно, а тъмният шлем отново скриваше лицето му. Приближи се към Кормак и когато очите им се срещнаха, младежът усети омразата му.

— Армията е построена и готова за поход.

Кормак се усмихна.

— На теб ситуацията не ти допада, нали?

— Предпочитанията ми са без значение. Последвайте ме. — Той се обърна и излезе от залата.

Навън се беше сбрала безчетна сган от мъже и призрачни чудовища — същества с кървясали очи и остри зъби, зверове с крила от кожа, люспести мъже с мъртвешко бледи лица и жестоки очи.

— Майко на Митра! — прошепна Викторин. — Това ли са съюзниците ни?

Гороиен стоеше в центъра на ордата, обградена от огромни хрътки с огнени очи.

— Ела, принц Кормак — извика тя. — Тръгни в поход с Атина, богинята на войната!

Глава 17

Кулата се издигаше като черна гробница над еднообразния пейзаж на Бездната, огромна с четири зъбера, с порта във формата на демонска паст, обточена със зъби от тъмен метал.

Наоколо й обикаляха огромни хрътки, някои големи колкото телета, но от армията на Молох нямаше и следа.

— Не ми харесва видът на тази порта — каза Викторин. Беше застанал до Кормак в центъра на призрачната им войска.

— И с право — каза Гороиен. — Зъбите се затварят и смазват всичко.

— Има ли механизъм, който ги управлява? — попита Кормак.

— Има — каза Медлин. — Молох е използвал конструкция, подобна на онази, която построих за него във Вавилон. Зад портата има десетки колела и лостове.

— В такъв случай неколцина от нас трябва да се изкачат по стената — каза Кормак.

— Не — рече Гороиен, — не е необходимо да се катерите по нея. — После вдигна ръка, извика нещо на език, непознат за британците, и зверовете около нея отвориха път на група високи мъже с бледа кожа и тъмни криле на раменете. — Те ще ви пренесат до бойниците.

— Дали знаят, че сме тук, как мислите? — прошепна един от британците.

— Знаят — отговори Гороиен.

— Тогава да не губим повече време — каза Кормак.

Гороиен отметна глава назад и от гърлото й изригна пронизителен, смразяващ вой. Хрътките й скочиха напред и се понесоха през тъмната равнина. В отговор подобен вой долетя и откъм кулата и само след миг зверовете на Молох се втурнаха да ги пресрещнат.

— Ако не успееш да задържиш портата отворена, сме загубени — каза Гороиен на Кормак. Принцът кимна.

Крилати същества със студени очи застанаха зад всеки от британците и ги обхванаха през гърдите с дългите си ръце. Тъмните крила се разпериха и Кормак усети как провисва в ръцете на съществото, когато то се издигна във въздуха. Зави му се свят, крилете плющяха в ушите му като тътен на наближаваща буря. Закръжиха високо над кулата и Кормак видя Верните на Молох да заемат местата си по бойниците. Стрели литнаха нагоре към него, а после западаха в дъга към земята — крилатото същество се бе издигнало над обсега им. Отново и отново крилатият се спускаше надолу, а после се издигаше при поредния рой от стрели. Кормак се огледа и видя, че и другите същества използват същата тактика.

После без предупреждение те се стрелнаха едновременно надолу и Кормак чу виковете на неколцина от британците.

Кулата растеше стремглаво пред очите им. Лъкометците по бойниците пуснаха последните си стрели, но не уцелиха никого и се пръснаха кой накъдето види, когато връхлитащите същества разпериха криле и замахаха трескаво с тях, за да убият скоростта. Кормак усети как ръцете около него отпускат захвата си, макар да беше на цели десет стъпки над бойниците. Стегна се, сви колене и се приземи леко, като моментално изтегли меча си от ножницата. Останалите британци вече скачаха до него, миг по-късно до тях се озова и Гилгамеш в тъмните си доспехи.

Крилатите носачи се оттеглиха и за няколко секунди по бойците не помръдваше нищо. После, осъзнали малобройността на атакуващите, Верните нападнаха. С яростен вик Гилгамеш скочи да ги пресрещне и мечовете му засвяткаха бясно, отваряйки просека в редиците им. Кормак и британците се втурнаха да му помогнат и битката започна. Нямаше ранени и мъртви, които да затрудняват движенията на бойците. Всеки, получил смъртоносна рана, падаше… и изчезваше. Нямаше кръв, нито писъци на агония, нито разпилени вътрешности, върху които да се подхлъзнеш и паднеш.

Както винаги, Викторин се биеше хладнокръвно и целенасочено, без да пропуска нищо. Остана удивен от вещината, с която се сражаваше Гилгамеш, но знаеше, че това е знак за изключително майсторство в близкия бой — способността да си отвориш пространство, в което да мислиш и да се движиш. Рамо до рамо с него Кормак сечеше и пронизваше като обезумял, страстта и безразсъдството му постигаха същия резултат като премерените движения на Гилгамеш и воините падаха пред него като листа под напора на есенна буря. Педя по педя Верните бяха принудени да отстъпят назад по тясната стена.

На равнината под тях призрачната орда бе стигнала до портата — зъбите й се затвориха с трясък. Гороиен още веднъж изпрати в полет крилатите зверове, които се нахвърлиха върху защитниците по бойниците, кръжаха и се спускаха, и разсичаха със студените си кинжали незащитените гърла на враговете.

Кормак уби поредния си противник, после скочи на парапета и хукна по стената над призрачната сган, която чакаше на сто стъпки отдолу. Един защитник замахна към него с меча си, но той прескочи острието и се олюля на самия ръб. След миг възстанови равновесието си и продължи да тича напред и се изкатери до кулата. Там бяха заели позиция двама бойци, и двамата с лъкове. Кормак се хвърли встрани и стрелите изсвистяха покрай него. Лъкометците захвърлиха лъковете си, извадиха къси криви мечове и се хвърлиха едновременно срещу него. Той отби първата атака и закла първия мъж, но вторият го ритна лошо и го отхвърли на каменния под. Мечът излетя от ръката му. Кормак отчаяно се опита да се надигне, но острието на кривия меч се опря във врата му.

— Готов ли си да срещнеш смъртта? — прошепна мъжът.

В следващия миг един нож се заби в гърлото на воина и той се стопи във въздуха, а Гилгамеш скочи леко до Кормак и извика:

— Глупак!

Кормак взе меча си и се огледа. Към портата водеше стълбище и той се затича надолу по него. Стигна до някаква стая и, както бе казал Медлин, вътре беше пълно със зъбчати колела и лостове. Трима мъже седяха край механизма. Гилгамеш докосна Кормак по рамото и без да каже нищо, мина напред. Мъжете го видяха, изтеглиха мечовете си…

… и умряха.

— Много си добър — каза Кормак.

— Точно от това имах нужда — отвърна Гилгамеш. — Похвала от един селяк! Как се управлява този механизъм?

Кормак заоглежда зъбчатите колела, търсейки очевидното, и го откри.

— Бих казал, че оттук — рече той и посочи една тъмна ръчка, която стърчеше от най-малкото колело. Хвана я с две ръце и започна да я върти отдясно наляво.

— Откъде знаеш, че това е правилната посока? — попита Гилгамеш.

— Защото не може да се завърти в другата — каза Кормак и се усмихна. — Това не ти ли говори нещо?

Гилгамеш изсумтя и изтича към втората врата.

— Щом видят, че портата се отваря, ще се струпат тук като мухи върху рана.

Още докато говореше, откъм стълбището се чу трополене на множество крака. Кормак въртеше ръчката колкото може по-бързо, мускулите му се издуваха и напрягаха до скъсване. Вратата се отвори с трясък и няколко мъже нахлуха в помещението. Гилгамеш ги повали бързо, но все повече и повече напираха през вратата и той се видя принуден да отстъпи.

Най-накрая ръчката се завъртя до откат. Кормак грабна един захвърлен меч, пъхна го в механизма и го натика между зъбците на две от големите колела. После се втурна да помогне на обкръжения Гилгамеш и с общи усилия двамата удържаха вълната връхлитащи бойци.

Откъм портата долу долетя дрънченето от сблъскващи се мечове. Верните се биеха отчаяно, усетили, че краят им наближава. На стълбището зад тях се появиха призрачни зверове и битката приключи.

Кормак разбута съществата и слезе надолу към портата. В крепостта цареше хаос. Той зърна Гороиен да се бие отчаяно срещу трима бойци, хукна натам и разцепи с меча си черепа на мъжа вляво от нея. Гороиен заби единия си меч в стомаха на втория си противник, като в същото време парира замаха на третия. Кормак го уби, разпаряйки корема му.

Верните отстъпваха навсякъде. Викторин и осемте оцелели британци се втурнаха към Кормак.

— Кралят! — извика Викторин. — Трябва да го намерим.

В мислите на Кормак бе имало място единствено за Андюин, но сега той кимна и групата им си запробива път към централната кула. Озоваха се в някаква дълга зала. Мъже и жени тичаха като обезумели и отчаяно търсеха място, където да се скрият. Една жена изтича към Кормак и го стисна за ръката. Той се отърси, но после позна Рианон и викна:

— Какво правиш тук?

— Вотан ме прати тук — изхълца тя. — Моля те, помогни ми!

— Виждала ли си Андюин?

— Не. Един от стражите каза, че Вотан я върнал в истинския свят.

— Върнал я? Не разбирам.

— Това е нещо, което обещава на своите Верни. Има си начин да ги връща към живот.

Сърцето на Кормак се сви и в гърдите му се издигна яростен гняв. Какво още трябваше да направи? Беше прекосил границите на смъртта само за да разбере, че съдбата отново го е изиграла.

— Кралят! — настойчиво му припомни Викторин.

— Води ни към тъмницата! — нареди Кормак на Рианон и русата девойка кимна и тръгна към едно широко стълбище от другата страна на залата. Последваха я и продължиха по тесен, осветен от факли призрачен тунел.

Внезапно нечия ръка с животински нокти се стрелна от сенките и стисна Рианон за врата. Чу се зловещо изпукване и момичето изчезна. Кормак се хвърли напред. Звяр с вълча глава излезе на светлото и яростно изрева. Кормак заби меча си дълбоко в корема му и той се стопи в мрака.

Вратите на всички килии по протежение на тунела бяха отворени, с изключение на последната. Кормак вдигна резето й и я отвори широко. Пред погледа му се разкри потресаваща гледка — човек, покрит от главата до петите с плъхове, които разкъсваха плътта му. Кормак вдигна меча си и разсече оковите, които го приковаваха към стената. Тялото се строполи на пода, а плъховете се разбягаха пред нахлулите в килията британци. Плътта по тялото на мъжа заздравя моментално, но очите му бяха празни, а по увисналата му челюст се точеше слюнка.

— Разумът му си е отишъл — каза Кормак.

— И кой би го обвинил? — изсъска Викторин, докато нежно изправяше мъжа на крака.

— Не знам — промълви Утер. — Не знам.

— Вече сте сред приятели, господарю — прошепна Викторин. — Сред приятели.

— Не знам.

Те бавно го поведоха през тунела и нагоре към тронната зала. Там седеше Гороиен. Гилгамеш стоеше прав до нея. Залата беше претъпкана с призрачни зверове, които отстъпиха да направят път на малката група британци и голия мъж в средата им.

Гороиен стана от трона, бавно се приближи до Утер и се взря в празните му очи.

— Имаше време, когато бих била щастлива да го видя такъв — каза тя, — но не и сега. Той беше велик човек и достоен противник. Когато бях малка, баща ми обичаше да казва: „Моля се боговете да ни дават силни врагове. Защото единствено те подхранват собствената ни сила.“ Утер беше най-силният възможен враг. — Обърна се към Кормак и видя болката в очите му. — А твоето момиче?

— Вотан… Молох… я е отвел в истинския свят.

— Значи трябва да се върнеш там, Кормак.

Той се засмя, но в смеха му нямаше веселие. После разпери ръце.

— И как да го направя?

— Не знам как смяташ да го направиш, но трябва да го направиш бързо — каза тя и посочи дясната му ръка. Там се бе вкопала тъмна сянка, кръгла и полупрозрачна.

— Какво е това? — попита той.

— Това е черната монета. Втвърди ли се, няма път назад.

Медлин чакаше в личните покои на Молох с тънък кинжал в ръка. Сияние проблесна над обкичения със сребърна корона череп и човешки силует се сгъсти във въздуха. В мига, в който силуетът се втвърди, Медлин пристъпи зад него и замахна с кинжала към гърба му. С изумителна скорост мъжът се извъртя и силните му пръсти се сключиха около китката на Медлин.

— За малко, Медлин — просъска Вотан, изви ръката му — кинжалът издрънча на пода — и блъсна белобрадия чародей встрани. После отиде до вратата, надникна в коридора и я затвори.

— И така — каза той, — дойде краят на една империя. Моите поздравления, чародею!

— Убий ме! — извика умолително Медлин. — Не мога да търпя повече.

Вотан се засмя.

— Закъде си се разбързал? Ти ме прати тук преди две хиляди години, а сега е твой ред да се радваш на чудните наслади, които предлага Бездната — храна без вкус, жени без любов, вино без радост. А дойдат ли ти в повече, винаги можеш да сложиш край на собствения си живот.

— Върни ме. Ще ти служа.

— Това вече ми го обеща. Каза, че е възможно Кормак да знае къде е мечът. Но той не знае.

— Все още мога да го намеря. Спасиха краля, а той ми има доверие.

— Едва ли е останало много от твоя крал, освен ако не съм подценил твърде много таланта на приятелчетата, които оставих при него да му правят компания.

— Умолявам те, Молох…

— Сбогом, Медлин. Ще предам поздравите ти на Пендарик.

Вотан потрепна и се стопи. Медлин остана загледан в обточения със сребро череп, после го взе и тръгна към залата.

Там коленичи пред Гороиен.

— Това, кралице моя, е дар, по-ценен от цял един свят. Това е духът близнак на онзи, който Молох притежава в истинския живот. С негова помощ можете да отворите проход към горния свят и да върнете себе си — и други — в плът.

Гороиен взе черепа, после го подхвърли на Гилгамеш и каза:

— Унищожи го!

— Но, майко!

— Изпълнявай!

— Не! — изкрещя Медлин, когато Гилгамеш удари черепа в каменния под и го разби на стотици парченца. Блестящата сребърна гривна се търкулна, Медлин се хвърли след нея, но внезапно от кръга се заиздига дим и след миг гривната изчезна. Чародеят падна на колене и извика: — Защо?

— Защото всичко свърши, Медлин — каза тя. — Живяхме хиляди години, а какво постигнахме? Поведохме човечеството по път, изтъкан от безумия. Не желая живот. Не искам повече титли. Кралицата вещица е мъртва и ще си остане мъртва. — Тя се приближи до Гилгамеш и сложи ръце на раменете му. — Дошло е време за сбогуване, мили мой. Реших да тръгна по пътя и да видя къде ще ме заведе. Към теб имам само още една, последна молба.

— Ще направя всичко, което пожелаеш.

— Погрижи се Кормак и кралят да прекосят тъмната река.

— Добре.

— Сбогом, Гилгамеш.

— Сбогом, майко. — Той се наведе и я целуна по челото, после слезе от подиума и застана пред Кормак. — Кажи сбогом на приятелите си. Отиваш си у дома, селяко.

— Ще тръгнем с теб — каза Викторин.

— Не — обърна се към него Кормак и стисна ръката му във воинския поздрав. — На вас ви предстои друго пътуване. И дано боговете ви бъдат с вас.

Викторин се поклони и отиде при Медлин.

— Ела с нас — каза му той. — Може би Албейн е прав… и раят наистина съществува.

— Не! — викна Медлин и отстъпи назад. — Аз ще се върна в света. Ще се върна! — После се обърна, прекоси със залитане тронната зала и затича към Бездната навън.

Кормак се поклони на Гороиен.

— Благодаря ви, милейди. Повече от това не бих могъл да кажа.

Тя не му отговори и Кормак се обърна към краля, хвана го за ръката и го поведе след високата, натежала от доспехи фигура на Гилгамеш.

До самия край на дългото им пътуване Гилгамеш не каза и дума. Очите му бяха унесени, мислите — незнайни. Страховете на Кормак растяха заедно с монетата, която ставаше все по-тъмна и твърда върху ръката му.

Накрая стигнаха до реката и видяха лодката да чака край порутения кей. Звярът в нея видя Кормак и се изправи, мрачен триумф гореше в кървясалите му очи.

Гилгамеш скочи в лодката с изваден меч. Подобие на усмивка се изписа на лицето на звяра и той разпери ръце, като откри гърдите си. Мечът се заби в тях и съществото изчезна. Кормак помогна на краля да се качи в лодката, после се настани до Гилгамеш.

— Лодкарят защо не се би с теб?

Гилгамеш махна шлема си и го хвърли във водата. После свали доспехите си и също ги метна през борда. Хвана веслото и подкара лодката към другия бряг.

Стигнаха и Кормак отново помогна на краля, този път да слезе от лодката. Отпред ги чакаше входът на пещерата. Кормак се обърна и попита:

— Ще дойдеш ли с нас?

Гилгамеш тихо се засмя.

— Да дойда с вас? Лодкарят не може да изостави лодката си.

— Не разбирам.

— Един ден и това ще стане, селяко. Винаги трябва да има лодкар. Но ние с теб пак ще се срещнем.

После се обърна и подкара лодката към сенките.

Кормак хвана краля за ръка и го поведе нагоре към пещерата. Високо над тях светлинката все така потрепваше като далечен лагерен огън.

Кормак се събуди, мъчен от разяждаща болка в гърба и болезнена празнота в стомаха. Изпъшка и чу нечий женски глас да възкликва:

— Слава на Бога!

Лежеше върху нещо твърдо. Опита се да помръдне, но крайниците му бяха вдървени и тежки. Едно женско лице се появи над него — лице на възрастна жена с топли очи, която му се усмихна.

— Лежи си спокойно, младежо.

Кормак не я послуша и се насили да седне. Тя го придържаше за ръката и заразтрива гърба му, когато се оплака от силната болка. До него лежеше Кървавия крал в пълни бойни доспехи. Червената му коса беше порасла и корените се белееха.

— Жив ли е? — попита Кормак и посегна към ръката на краля.

— Жив е — каза тя. — Успокой се.

— Да се успокоя? Та ние идваме от ада, жено!

Вратата се отвори и една фигура в бяло прекрачи през прага. Очите на Кормак светнаха, когато видя, че това е жената от пещерата на Сол Инвиктус, майката, която бе изоставила детето си.

Неговата майка.

Заляха го противоречиви чувства и всяко едно се бореше за надмощие — гняв, изумление, обич, тъга. Лицето й още беше красиво, а в очите й блестяха сълзи. Тя протегна ръце към него и той я прегърна, подчинявайки се на мълчаливата й молба.

— Моят син — прошепна тя. — Моят син.

— Върнах го — каза Кормак. — Но още не се е събудил.

Тя се отдръпна нежно от прегръдката му и вдигна ръка да го погали по бузата.

— Трябва да поговорим. Имам толкова много да ти казвам… и да ти обясня.

— Не е нужно да ми обясняваш нищо. Знам какво се е случило в пещерата… и преди това. Съжалявам, че животът ти е донесъл толкова много болка.

— Животът не ни носи нищо — каза тя. — Ние сами избираме пътя си и ако се провалим, вината си е само наша. Но все пак има толкова неща, за които съжалявам. Не те видях как растеш, не споделих с теб чудесата на света.

Той се усмихна.

— Аз въпреки това ги видях.

Утер тихо простена и Лаита се обърна към него, но Кормак я хвана за ръката и каза:

— Има нещо, което трябва да знаеш. Разумът му си е отишъл. Изтезавали се го по начини, за които не искам дори да си спомням.

Очите на краля се отвориха и Лаита застана до него. Сълзи преляха, застичаха се една подир друга и попиха в косата при слепоочията му.

— Не знам — каза той.

Тя го погали по страните.

— Не е нужно да знаеш, любими. Аз съм тук. Лаита е тук.

Очите му бавно се затвориха и той отново заспа.

Кормак усети студено течение да облизва гърба му и чу звука от приближаващи се стъпки. Погледна през рамо и видя млад рицар с късо подстригана руса коса и двама стари мъже. Единият беше висок, дългата му бяла коса беше сплетена според обичая на южните племена. Другият беше кльощав и куцаше. Тримата спряха и се поклониха на Кормак.

— Добре дошъл — каза мъжът със сплетената коса. — Аз съм Галчмай, а това са Прасамак и Урсус, който нарича себе си Галад.

— Аз съм Кормак Демонсон.

Прасамак поклати глава.

— Ти си син на Утер, върховен крал на Британия и наша надежда за бъдещето.

— Не ме обличайте в доспехите на вашите надежди — каза той. — Когато приключим с всичко това, аз ще се върна в Каледоните. Тук няма нищо за мен.

— Но ти си роден да бъдеш крал — каза Галчмай — и си единственият наследник на трона.

Кормак се усмихна.

— Роден съм в пещера и съм отгледан от еднорък саксонец, който знаеше за благородството повече от всички, които познавам. Струва ми се, че един крал се нуждае от определени умения, при това не само по време на война. Аз не притежавам тези качества, и нещо повече — не искам да ги притежавам. Нямам желание да управлявам живота на другите. Не желая да бъда наследник на Кървавия крал. Убивал съм хора и демони, пращал съм души в мрака и прекосих Бездната. Това ми е достатъчно.

Галчмай понечи да възрази, но Прасамак вдигна ръка.

— Винаги отстоявай своето, принц Кормак. Спомена за Бездната. Разкажи ни за краля.

— Върнах го и дано това ви помогне.

— Какво искаш да кажеш? — сопна му се Галчмай.

— Разумът му…

— Достатъчно! — прекъсна го Лаита. — Кралят ще се върне. Ти, Кормак, си го видял в момент на слабост, в какъвто той не би искал да бъде видян от никого. Но не го познаваш така добре, както го познавам аз — той е човек с желязна воля. Вървете си, всички. Кормак, наредих да ти приготвят къща. Там ще намериш храна, Галад ще те заведе. Не се пресилвай — раните ти заздравяват добре, но тялото ти все още е слабо. А сега си вървете.

През следващите няколко часа Лаита седя до краля, като галеше косата му или го държеше за ръката. Влязоха жени да запалят свещите, но тя не ги забеляза и вперила поглед в умореното от грижи лице и сивеещата коса на Утер, отново видя момчето Туро, което бе избягало в планината, за да се спаси от предателите, убили баща му. Беше чувствително момче, което не знаеше нито как да запали огън, нито как да върти меча. В онези далечни дни на невинност той беше мил, добър и грижовен.

Но светът го беше променил, беше извлякъл наяве стоманата и огъня, давайки живот на Кървавия крал. Беше го научил да се бие и да убива, и на нещо още по-лошо — да мрази.

Каква глупачка беше била! Онзи млад мъж я беше обичал с цялата си страст, а тя го бе отблъснала заради една детска мечта. Ако имаше правото и силата да промени нещо в живота си, то това би било онази нощ, когато младият Утер бе дошъл при нея и двамата се бяха любили под светлика на двете луни. Чувствата й бяха литнали нависоко и тялото й се бе изпълнило с живот, както никога преди. Докато кръвта бушуваше във вените й и тялото й трепереше в екстаза на мига, тя бе прошепнала името на Кулаин. Този шепот бе литнал към сърцето на Утер като стрела от лед и беше заседнал там завинаги. Но въпреки това — макар тогава да не го знаеше — не мисълта за Кулаин я бе издигнала до онези шеметни висини, а любовта й към Утер.

А тя я бе унищожила. Не, осъзна тя, не унищожила, а променила… беше я покварила с отровата на ревността.

По-късно Кулаин я бе поразил със същата стрела — една нощ, докато спяха сгушени в една хижа близо до кралския дворец в Камулодунум. Бе помръднал в съня си и тя го бе целунала.

— Тук ли си, любов моя? — бе прошепнал сънено той.

— Тук съм — каза му тя.

— Никога не ме оставяй, Гороиен.

О, как я бе заболяло тогава! Как й се бе искало да го удари, да издере с нокти красивото му лице. И не беше ли именно този миг, който, години по-късно в Ретия, й бе дал силата да го отблъсне, да го прогони от себе си? Не беше ли именно тази стрела от шепот причината да се държи така жестоко с него на възвишението?

Утер се размърда до нея. Очите му се отвориха и той заповтаря все същите две думи.

— Какво се опитваш да ми кажеш? — попита тя, но очите му се взираха в нищото и тя разбра, че не може да я чуе. Стъпки прозвучаха зад нея и сянката на Галад падна върху лицето на краля.

— Кормак заспа — каза той. — Може ли да постоя при вас?

— Да. Леки добре ли е?

— Добре е, милейди. Прекара следобеда с две от вашите жени — рисуваше незнайни същества на един плосък камък. Сега спи до Кормак. Кралят по-добре ли е?

— Непрекъснато повтаря: „Не знам“. Кое е това нещо, което не знае?

— Измъчвали са го, за да им каже къде е мечът, но според мен той просто не знае къде е. Ако е знаел, щеше да им каже.

— И все пак трябва да знае — каза тя. — Нали той го е скрил някъде.

— Видях насън последната му битка. Той метна меча високо във въздуха и извика едно име.

— Какво име?

— Вашето, милейди.

— Моето? Тогава къде е мечът?

— Много мислих за това — каза той. — И смятам, че може да съм открил отговора. Утер не може да е изпратил меча при вас, защото ви е мислел за мъртва. Когато ми се яви Пендарик, говореше странно и аз реших, че ми задава гатанки, но всъщност думите му са били повече от ясни. Говореше за доброто и злото и аз реших, че има предвид Вотан. Каза, че трябвало да открия истинския враг и тогава съм щял да знам как да се бия с него.

— И кой е истинският враг?

— Омразата. Когато видях готите да опустошават саксонското село, аз ги мразех с цялото си сърце. И ми се стори нещо съвсем незначително, че намерих Леки и я взех с мен. Но като я доведох тук, й дадох възможност да се срещне с вас, а както сама ми казахте снощи, това ви е помогнало да погледнете на света без горчивина. И сега, както и трябва да бъде, вие сте заедно с мъжа, когото обичате. И това е ключът.

— Сега ти говориш с гатанките на Пендарик.

— Не, милейди. Утер не е пратил меча при мъртвата Лаита. Пратил го е при своята любов, като е мислил, че никога няма да пристигне там и следователно никой враг не ще го открие.

— За какво говориш?

— Мечът чака, милейди. Не би дошъл при Моргана от Острова, а само при жената, която обича Утер.

Кралицата си пое дълбоко дъх и вдигна ръка с разтворени пръсти. Ярка светлина грейна около тях и окъпа залата с пламъци. Галад заслони очи пред нарастващия светлик, който заструи през прозорците и вратата и нагоре през един отвор в покрива, устремявайки се право към облаците в дебел стълб златна светлина.

Прасамак видя сиянието през вратата на къщата си и чу виковете на сестрите, които се бяха сбрали пред кръглата зала. Изкуцука навън в нощта и видя как залата пулсира с лъчи от огън. Уплашен за живота на краля, той тръгна към светлината, прикрил очите си с ръка. Галчмай и Кормак го настигнаха.

На издигнатата пътека мъжете от Девети стояха застинали в безмълвно страхопочитание, докато светлината се разпростираше, окъпвайки Кристалния остров в злато.

Петдесет мили по-нататък, във Виндокладия, готите също наблюдаваха чудото, дори самият Вотан излезе от шатрата си и се загледа в ярката светлина озарила небето.

Заслепена от блясъка, Лаита протегна ръката си колкото можа и усети как пръстите й се сключват около дръжката на големия меч. Издърпа го бавно надолу и светликът угасна. На прага Прасамак и Галчмай паднаха на колене.

— Изпратил го е при своята любима — прошепна Лаита и сълзи потекоха по бузите й, докато полагаше меча до тялото на краля и свиваше пръстите му около дръжката. — Взех меча, а сега трябва да потърся мъжа — каза тя. — Постой с мен, Галад.

Главата й се отпусна, очите й се затвориха и духът й литна към един роден в сън пейзаж с високи дървета и горди планински върхове. Но брега на едно езеро седеше младо момче с руса коса и нежно лице.

— Туро — извика го тя и младежът вдигна глава и се усмихна.

— Надявах се, че ще дойдеш — каза той. — Тук е толкова красиво! Никога няма да напусна това място.

Лаита седна до него и хвана ръката му.

— Обичам те — каза тя. — Винаги съм те обичала.

— Никой не може да дойде тук. Няма да им позволя.

— И на какво се надяваш? — попита тя.

— Не искам да ставам крал. Просто искам да си бъдем двамата.

— Искаш ли да поплуваме? — предложи тя.

— Да — каза той, стана и съблече туниката си. После изтича гол към водата и се гмурна, а тя стана и дрехата й се плъзна надолу през раменете. Тялото й беше младо и тя се загледа в отражението си във водната повърхност. Нямаше бръчки, годините на болка и разочарование още не бяха вдълбали следите си върху девствената й красота.

Водата беше студена и тя заплува към Туро, който се бе отпуснал по гръб, вперил поглед в невъзможно синьото небе.

— Ще останеш ли завинаги тук с мен? — попита той и се изправи в плитката вода.

— Стига да ме искаш.

— Искам те. Повече от всичко друго.

— Тогава ще остана.

Прецапаха до брега и седнаха под горещите лъчи на слънцето. Той посегна да докосне рамото й и тя се сгуши до него, после пръстите му се плъзнаха надолу по извивката на гърдите й. Лицето му се изчерви. Тя се сгуши още по-близо, ръката й се приплъзна зад врата му и го притегли. После вдигна лице и го целуна нежно, леко. Ръката му вече бродеше свободно по тялото й. Той я бутна по гръб на тревата и легна отгоре й, тя обви с крака хълбоците му и той с лекота влезе в нея.

Лаита се носеше по вълните на насладата и скоро усети как ритъмът им става по-бърз и по-висок.

— Туро! Туро! Туро! — простена тя. Зацелува го по устата и бузите — по брадата, която растеше там. Ръцете й се спуснаха по широкия гръб на мъжа върху нея и загалиха изпънатите мускули и безбройните белези.

— Утер!

— Тук съм — каза той, целуна я нежно и легна до нея. — Ти ме намери.

— Прости ми — каза тя.

— Не ме карай да се срамувам — отвърна той. — Отнасях се с теб пренебрежително и те тласнах в прегръдките на Кулаин. И за всичките ти страдания съжалявам дълбоко.

— Все пак прощаваш ли ми? — попита тя.

— Да. Ти си моя съпруга. И те обичам — така, както съм те обичал винаги.

— Все още ли искаш да останеш?

Той се усмихна тъжно.

— Какво става там, в света?

— Армията на Вотан наближава Сорвиодунум, а мечът е у мен.

— У теб? — изуми се той. — Значи това не е сън? Ти си жива?

— Жива съм и те чакам.

— Разкажи ми всичко, отначало докрай.

И тя му разказа съвсем простичко как Кулаин е спасил тялото му и как собственият му син е прекосил ада, за да спаси душата му. Разказа му и за всичките победи на готите, за кръвопролитията, а накрая и за Девети легион, който отново се бе сбрал под знамената си.

— Значи съм останал без армия?

— Да.

— Но имам меча… и жена си и сина си.

— Да.

— Това е повече от достатъчно. Заведи ме у дома.

Глава 18

Прасамак, Галчмай, Кормак и Галад чакаха в подножието на възвишението, защото кралят беше тръгнал към билото му малко след като се бе събудил и се бе изгубил от очите им. Лаита им бе казала да чакат завръщането му и вече два часа мъжете седяха под яркото слънце, гощавайки се с вино и хляб. Беше дошъл и Северин Албин — стоеше встрани от тях и се взираше на югоизток.

— Къде е той? — внезапно попита Галчмай и се изправи.

— Успокой се — каза Прасамак.

— Върна се от мъртвите, а ето че пак го загубихме. Как искаш да съм спокоен? Нали го знам какъв е. Каквото и да прави в момента, то е свързано с огромен риск.

Малко преди здрач, Лаита дойде при тях и каза на Кормак:

— Той иска да идеш при него.

— Сам?

— Да. Двамата с теб ще си поговорим по-късно.

Кормак тръгна нагоре по извиващата се пътека. Не знаеше какво да каже, когато стигне до края й. Утер му беше баща, но той го познаваше единствено като безумното, изтерзано същество, което беше спасил от бездната. Дали щеше да го прегърне? Надяваше се, че няма.

Стигна до върха и видя Утер да седи в пълно бойно снаряжение край кръглата кула. Големият меч лежеше на земята до него. Кралят вдигна очи и се изправи, а сърцето на Кормак заби по-бързо, защото човекът пред него не беше прекършена сянка, а Кървавия крал, и силата го обгръщаше като плащ. Очите му бяха сини и студени като зимен вятър, стойката — на роден боец.

— Какво искаш от мен, Кормак? — попита той.

— Само онова, което си ми давал винаги — каза Кормак. — Нищо.

— Не знаех за теб, момче.

— Но щеше да знаеш, ако не беше принудил майка ми да избяга от пещерата.

— Миналото е мъртво — уморено каза Утер. — С майка ти се събрахме отново.

— Радвам се за вас.

— Защо рискува живота си, за да ме спасиш?

Кормак се изсмя.

— Не го направих заради теб, Утер. Търсех жената, която обичам. Но ти беше там и изглежда, съм чул повика на кръвта. Не знам. Но не искам нищо нито от теб, нито от кралството ти — доколкото е останало нещо от него. Искам единствено Андюин и след като я намеря, нито ще ме видиш, нито ще ме чуеш повече.

— Тежки думи, сине. Но няма да оспорвам присъдата ти. Познавам грешките си и никой човек не може да направи болката по-слаба… или по-силна. Бих се радвал, ако прекараш известно време с мен, за да те опозная и гордост да изпълни сърцето ми. Но ако избереш друг път, така да е. Бих искал да си стиснем ръцете, като мъж с мъж, и да ти благодаря. Съгласен ли си?

— За мен ще бъде чест — каза младият мъж.

Кормак се спусна по склона. Вече му беше по-леко.

Следващите, които кралят извика, бяха Галчмай и Прасамак, а след тях по склона се изкачи и Северин Албин, поклони се на краля и каза малко недоволно:

— Смятах, че ще ми се даде възможност да се порадвам на старостта си в мир.

— Тогава е трябвало да откажеш, когато са те призовали — отговори му кралят.

Албин сви рамене и каза:

— Животът без вас беше скучен.

Утер кимна и двамата си стиснаха усмихнато ръце.

— Де да можех да разчитам на повече хора така, както разчитам на теб — каза кралят.

— А сега какво ще правим, Утер? Разполагам само с триста старци. Последните вестоносци казват, че готите наброяват повече от дванадесет хиляди. Ще ги атакуваме ли? Или ще изчакаме?

— Ще идем при тях с меч и огън.

— Добре. Това ще ни спечели славна страница в историята.

— Ще дойдеш ли с мен и този път?

— Защо не? За никъде не бързам.

— Тогава подготви хората си, защото ще пътуваме така, както вече сме го правили.

— Тогава бяхме почти пет хиляди, кралю. И бяхме млади и безразсъдни.

— Мислиш, че дванайсет хиляди готи могат да се мерят с легендарния Девети? — каза Утер и се ухили.

— Мисля, че трябваше да си остана в Калцария.

— Няма да сме сами, приятелю. Пътувах далеч и ти гарантирам, че денят ще е пълен с изненади.

— В това не се и съмнявам, господарю. Освен това не съм глупак — знам къде е трябвало да идете и съм изненадан, че са ви пуснали да си тръгнете жив.

Утер се засмя.

— Животът е игра, Албин, и трябва да се отнасяме към него като към игра. — Усмивката му избледня, а веселието в очите му угасна. — Но дадох обещания, за които други хора може да съжаляват.

Албин сви рамене.

— Каквото и да сте направили, с вас съм. Но пък аз съм стар и готов за спокоен живот. В Калцария имам един слуга мошеник, който отправя горещи молитви за смъртта ми. Ще ми се да го разочаровам.

— Може би ще успееш.

Галад бе последният привикан. Слънцето вече залязваше, когато той застана пред краля.

— Променил си се, Урсус. Искаш ли да ти върна старото лице?

— Не, милорд. Това би объркало Леки, а и на мен Галад ми харесва.

— Открил си меча. Как мога да ти се отплатя?

Галад се усмихна.

— Не търся отплата.

— Като говорим за мечове, забелязах, че вече не носиш оръжие — каза Утер.

— Така е. И повече никой не ще ме види въоръжен. Надявах се да си намеря някоя малка ферма и да отглеждам коне. С Леки. Но… — Той разпери ръце.

— Не се отказвай от тази надежда, Галад. Все още не е свършено с нас.

— Откъде ще наберете армия?

— Ела с мен и ще разбереш.

— Няма да съм ви от полза. Повече никога няма да бъда воин.

— И все пак ела. Сестрите ще се грижат за Леки.

— Загубих вкуса си към кръвопролития и смърт. Не питая омраза към готите, нито искам да гледам как ги избиват.

— Имам нужда от теб, Галад. А меча си остави тук, друг ще заеме мястото му, когато моментът настъпи.

— Говорили сте с Пендарик?

— Не е нужно. Аз съм кралят и знам какво предстои.

И после на билото дойде Лаита и двамата застанаха, хванати за ръце, загледани в Спящите исполини, които се къпеха под лъчите на ярката луна.

— Кажи ми, че ще се върнеш — помоли го тя.

— Ще се върна.

— Използва ли меча, за да видиш силите на Вотан?

— Да, и видях бъдещето. Не всичко е лошо, макар да ни предстоят трудности. Каквото и да се случи утре, с кралството е свършено. Борихме се упорито, за да го опазим — като свещица в разгара на буря. Но никоя свещ не гори вечно.

— Тъжен ли си?

— Малко. Защото отдадох живота си на Британия. Но мъжете, които ще дойдат след мен, са силни мъже, добри мъже, грижовни мъже. Земята ще ги приеме, защото те ще я обичат. Никой няма да тъгува дълго за моето кралство, защото други ще дойдат на неговото място.

— А ти, Утер? Къде ще идеш ти?

— Аз ще бъда с теб. Завинаги.

— О, боже! Ти смяташ да…

— Не говори — прошепна той и докосна устните й с пръст. — Утре ще се върна на Острова. Ти ще стоиш на този хълм и ще видиш лодката ми. И от този миг насетне нищо не ще ни раздели, та ако ще би светът да потъне в пламъци и звездите да изчезнат от спомените.

— Ще те чакам — каза тя и се опита да се усмихне…

Но сълзите все пак потекоха…

Вотан яздеше начело на армията си — десет хиляди бойци, непознали поражение, откакто той бе слязъл сред тях. Саксонците бяха дезертирали под прикритието на нощта, но той вече нямаше нужда от тях. Напред го чакаше Големият кръг при Сорвиодунум, а Вотан още помнеше дните на издигането му и тайнството, заключено в него.

— Идвам за теб, Пендарик — прошепна той на вятъра и радостно вълнение го обля на вълни.

Армията бавно се придвижваше през равнината.

Внезапно ярка светлина изригна от кръга и Вотан дръпна юздите на коня си. Слънчевите лъчи се отразиха в лъскавата повърхност на доспехите и той видя неколкостотин римски войници да заемат позиция покрай каменната окръжност. После един висок мъж излезе от кръга и застана пред готите. На главата му имаше тежък крилат шлем, а в ръката си държеше Меча на Кунобелин.

Вотан смуши коня си и препусна напред.

— Ти се оказа по-силен, отколкото те мислех — каза той. — Моите поздравления за бягството ти. — Светлите му очи пробягаха изучаващо по воините. — Винаги съм мислил, че при обсада нищо не може да надвие опита и силата на ветераните. Но това… Това е направо комично.

— Погледни надясно, самонадеян кучи сине — каза Утер, вдигна Меча на Кунобелин и посочи на север. Бяла светкавица изскочи откъм най-високия хълм и въздухът наоколо й затрептя. Сякаш от нищото се появи Гемин Като, повел легиона си. Зад стройните британски редици се заизсипваха хиляди бриганти, яхнали бойни колесници.

— И наляво — каза кралят и Вотан се извърна на седлото си.

Още веднъж въздухът потрепна и се разцепи, пропускайки тридесет хиляди саксонски бойци, предвождани от брадатия Аста. Мъже със сурови очи и секири с дълги дръжки стояха безмълвно и чакаха заповедта, която да отприщи отмъщението им.

— Къде ти отиде усмивката? — попита Кървавия крал.

Готите, превъзхождани шест към едно, се сгъстиха в огромен кръг от щитове и Вотан сви рамене.

— Мислиш, че си победил? Нима вярваш, че това са всички мъже, които мога да призова?

После свали шлема си и Утер видя сияние да си пробива път изпод кожата на челото му, пулсираща червена светлина, която грееше като скрита корона.

Небето над тях потъмня и в облаците се появи демонична армия от създания с хищни нокти, които кръжаха и се гмуркаха, дращейки по някаква невидима преграда.

Без предупреждение конят на Вотан се изправи на задните си крака, люспи покриха хълбоците му, главата му се издължи в клин и от ноздрите му изригна огън. Още преди звярът да е стъпил на земята, Утер вдигна меча си и отрази пламъците, които опърлиха тревата пред нозете му. Острието потъна със съсък в люспестия врат и съществото се срина на земята. Вотан скочи навреме и в ръцете му изникна меч.

— Така трябва да бъде — каза той. — Двама крале, които решават съдбините на цял свят!

Мечовете им се сблъскаха. Вотан беше воин с изключителна сила и самочувствие, непобеден в двубой след възкресението си. Но Утер също притежаваше огромна сила и бе имал за учител Кулаин лах Фера, най-великия воин на всички времена. Двубоят беше равностоен, мечовете им съскаха и пееха, а мъжете наоколо се дивяха на умението им. Времето нямаше значение, защото и двамата бяха неподвластни на умората. Не се забелязваше и намек за превъзходство. Единствено демоните се мятаха в усилията си да разбият невидимата преграда — бойците от двете армии чакаха мълчаливо изхода от двубоя.

Острието на Утер отвори рана в хълбока на Вотан, но яростният ответен удар сряза плътта по бедрото на краля. Вече и двамата кървяха от множество рани и темпът на битката се уталожи. Утер залитна, когато мечът на Вотан го прободе в ребрата. За миг в очите на Вотан проблесна триумф, но кралят се дръпна назад и великият меч на Кунобелин се изви във висока, стремителна дъга. Мечът на Вотан се бе заклещил в тялото на Утер и Вотан можа само да изкрещи, когато мечът на краля се спусна към черепа му, разсече короната от сипстраси и раздроби костта на обагрени в алено късчета.

Готският крал залитна и посегна към силата на сипстраси, но Утер се хвърли към врага си и мечът му промуши корема на Вотан и сряза сърцето му. Вотан падна, тялото му се загърчи — и с един-единствен удар Утер му отсече главата. Но гривната от сипстраси все още светеше в черепа и преградата в небето поддаваше. Утер се опита да вдигне меча, но силите го напускаха.

Нечия сянка падна върху него, докато се свличаше на колене в тревата.

— Дайте ми меча си, кралю — промълви Галад.

Утер го пусна и се строполи до врага си, а Галад вдигна оръжието високо над главата си.

— Назад! — извика той — и се изви невиждан вятър, облаците се скупчиха един върху друг и светкавица разцепи небесата. Лъч светлина изригна от меча и раздра потъмнялото небе.

Демоните изчезнаха.

Високо в небесния свод изгря ярка светлина, като сребърна монета с опашка от огън. Галад видя как камъкът, вграден в дръжката на меча, примигна и избледня. Това беше кометата, за която бе споменал Пендарик, бродещата звезда, която можеше да извлича магията на сипстраси… и в този миг Галад разбра какво трябва да си пожелае.

— Вземи я цялата! — изкрещя той. — Цялата!

Небето се раздра като завеса и кометата сякаш се изду. Все по-близо и по-близо идваше тя, огромна и кръгла като чука на боговете, който се спуска, за да разруши света. Мъже се хвърляха на земята, прикривайки главите си с ръце. Галад усещаше как притеглянето на кометата извлича силата от меча, изтегля магията от камъка и изпива живота от тялото му. Силите го напускаха, ръцете му изтъняваха все повече, коленете му се подгънаха и той падна, но продължи да стиска меча високо над главата си.

Така внезапно, както се бе появила, кометата изчезна от небесния свод и тишина натежа над бойното поле. Кормак и Прасамак изтичаха при краля, без да погледнат немощния старец, който лежеше на тревата, стиснал в мършавата си ръка Меча на Кунобелин.

Откъм Големия кръг изригна сияние и Пендарик пристъпи на билото. Коленичи до Галад, допря един камък до челото му и младостта отново нахлу във вените на рицаря.

— Ти откри думите на силата — каза Пендарик.

— Отиде ли си злото?

— Вече няма и един сипстраси на вашата планета. Може би само на дъното на морето, но не и там, където хората биха могли да го намерят и за хиляда години. Ти успя, Галад. Сложи край на магията.

— Но ти все още имаш камък.

— Аз идвам от Фера, приятелю. Кометата не мина оттам.

— Кралят! — възкликна Галад и понечи да стане.

— Чакай. Нека силата ти се върне.

Пендарик се приближи към мястото, където лежеше Утер. Раните на краля бяха тежки и кръв бликаше от прореза на хълбока му. Прасамак правеше всичко по силите си да спре кръвоизлива. Галчмай и Северин Албин бяха клекнали до него. Кормак стоеше до тях.

Пендарик коленичи до краля и понечи да допре камъка до хълбока му.

— Не! — прошепна Утер. — Всичко свършва тук. Доведи ми предводителите на готите и саксонците, Прасамак. Побързай!

— Мога да те спася, Утер — каза Пендарик.

— И защо? — Кръв се стичаше по брадата на краля и смъртна бледност лазеше по страните му. — Не мога да бъда нещо по-малко от това, което съм. Не мога да живея във ферма. Обичам я, Пендарик. Винаги съм я обичал. Но не бих могъл да се превърна в обикновен човек. Разбираш ли? Ако остана, то ще е за да се боря срещу саксонците и бригантите и ютите — да опазя свещицата още малко преди да угасне.

— Знам — тъжно каза Пендарик.

Прасамак се върна с един висок светлокос гот, който коленичи пред краля.

— Как се казваш?

— Аларик — отговори мъжът.

— Искаш ли хората ти да живеят, Аларик?

— Разбира се — отговори воинът.

— Тогава ще предадете оръжията си и ви обещавам, че ще ви бъде разрешено да се върнете на корабите си.

— И защо ще го правиш?

— Защото ми омръзнаха кръвопролитията и смъртта. Ти решаваш, Аларик — да живеете или да умрете. Но трябва да решиш сега.

— Ще живеем.

— Добър избор. Северин, погрижи се заповедта да бъде изпълнена. Никакви убийства повече. Къде е Аста?

— Тук съм, кралю — рече Аста и клекна до умиращия владетел.

— Ще спазя обещанието, което ти дадох вчера. Давам ти земята на Южна Саксония да я управляваш и пазиш. Тези тук са свидетели на волята ми.

— Не като васал?

— Не. Като крал, който отговаря единствено пред собствения си народ.

— Приемам. Но това може и да не сложи край на войните между моя и твоя народ.

— Никой човек не може да сложи сам край на войните — каза Утер. — Погрижи се готите да стигнат до корабите си.

— Това заповед ли е, кралю?

— Това е молба, каквато един крал може да отправи към друг.

— В такъв случай съм съгласен. Но би трябвало някой да се погрижи за раните ти.

Утер вдигна окървавената си ръка и Аста я пое в ръкостискането на бойците — китка до китка. После се изправи и се върна при хората си.

— Отнесете ме на острова — каза Утер. — Там има един човек, който ме чака.

С цялата нежност, на която бяха способни, мъжете край него го вдигнаха, занесоха го в Големия кръг и го положиха върху олтара. Пендарик застана наблизо, а кралят извика на Кормак да се приближи.

— Не ни остана време да се опознаем, сине. Но не ме запомняй с горчивина. Всички хора допускат грешки и повечето си плащат за тях.

— Няма горчивина у мен, Утер. Само гордост… и съжаление.

Кралят се усмихна.

— Галад — прошепна той с угасващ глас.

— Тук съм, кралю.

— Когато тръгнем, ще видиш една лодка. Пренеси ме в нея и ме откарай на острова. Там ще ме чака една жена, която знае, че я излъгах. Кажи й, че последните ми мисли са били за нея. — Утер се отпусна назад върху камъка.

Пендарик бързо пристъпи напред с вдигната ръка и Галад и кралят изчезнаха.

Прасамак изкрещя мъката си към небето и закуцука нанякъде. Галчмай стоеше със сухи очи и застинало лице.

— Той ще се върне. Знам, че ще се върне… когато нуждата ни е преголяма.

Никой не каза нищо друго. После Северин Албин сложи ръка на рамото на Галчмай.

— Не познавам вашите келтски поверия — каза той, — но вярвам, че има място за хора като Утер и че той няма да умре.

Галчмай понечи да му отговори, но сълзите най-после го надвиха. Той кимна вдървено, отиде до олтара и впери поглед в небето.

Кормак стоеше до тях с натежало сърце. Не беше познавал Утер отблизо, но беше кръв от неговата кръв и го изпълваше гордост. Обърна се и видя една млада жена да тича през полето. Косата й се вееше след нея.

— Андюин! — извика той. — Андюин!

И тя го чу.

Дейвид ГемелПризрачният крал. Последният Меч на Силата

Призрачният крал

Последният Меч на Силата

Книга първа на ДВУТОМНАТА сага КАМЪНИТЕ НА СИЛАТА.

Легендарният английски фентъзи епос.

КЛАСИКА!

Призрачният крал

Посвещение

Благодарности

Предисловие

Главни герои

Римски имена на британските поселища

Глава 1

Глава 2

Глава 3

Глава 4

Глава 5

Глава 6

Глава 7

Глава 8

Глава 9

Глава 10

Глава 11

Глава 12

Глава 13

Глава 14

Глава 15

Глава 16

Глава 17

Епилог

Последният Меч на Силата

Посвещение

Пролог

Глава 1

Глава 2

Глава 3

Глава 4

Глава 5

Глава 6

Глава 7

Глава 8

Глава 9

Глава 10

Глава 11

Глава 12

Глава 13

Глава 14

Глава 15

Глава 16

Глава 17

Глава 18

Епилог

За автора

Дейвид Гемел
Призрачният крал. Последният Меч на Силата